Annotation

В продължението на “О като оргазъм” любимците Карълайн и Саймън преодоляват опасните

завои на новата си връзка, докато наглеждат къщата на приятели в Сан Франсиско.
Играта на “къща” никога не е била толкова забавна и толкова смущаваща. Докато шефката ѝ
е на меден месец, Карълайн работи като луда във фирмата за интериорен дизайн. На всичкото
отгоре е главен дизайнер в реновирането на разкошен стар хотел в Сосалито. Така че докато
сексапилният фотограф Саймън кръстосва света по работа, двамата са плътно в режим
“раздялата укрепва любовта”. Но пък нямат оплаквания от страхотния секс за добре дошъл!
Саймън обаче решава, че му е писнало да пътува, и изведнъж се завърта вкъщи за по-дълго.
За много по-дълго. И иска Карълайн да направи същото. Макар любовният живот на техните
приятели да отвлича вниманието им на първо време, в крайна сметка Карълайн и Саймън ще
трябва да изгладят недоразуменията си. Не че е лошо да живеят заедно, но трябва ли да се
хвърлят в другата крайност? Те не искат режим “далеч от очите, далеч от сърцето”, но ще могат
ли да се наместят някъде по средата?

З като закови ме
За книгата
За автора
Пролог
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
З като закови ме
Алис Клейтън
За книгата
©Издател: Бард Преводач:
©Мария Панева
©Година на издаване:2014, София
Разпознаване и корекции: Diltea& Sheilya& A& Y, 2015 г.
За автора

Алис Клейтън е американска писателка на бестселъри в жанра любовен роман(чиклит). Учи

мюзикъл в колежа и се премества в Лос Анджелис, за да преследва театрална кариера. Няма
успех и в продължение повече от десетилетие работи в козметичната индустрия като гримьор,
естет и обучител. На 33 години решава да се насочи към писане на романи. Първият ѝ? Любовен
роман “The Unidentified Redhead” от поредицата “Червенокосата” е публикуван през 2010 г. Той
става бестселър и дава старт на писателската ѝ? Кариера. През 2012 г. е публикуван много
успешния ѝ? Роман “О като оргазъм” от поредицата “Коктейл”.
Пролог

Беше най-хубавото време, най-голото време…

Декември
Никога не бях прекарвала Коледа без семейството си. За мен Коледа е семейство: близките
роднини, далечните и после – новосъздадените. Семейството и приятелите ми се събират,
украсяват се дръвчета, опаковат се подаръци, забърква се и със сигурност се консумира яйчен
пунш. Като картина на Норман Рокуел с пиян чичо. Не бих го заменила за нищо на света.
С изключение на тази година. Тази Коледа беше напълно различна. Рокуеловска с капчица
Сперминатор.
Като фотограф на свободна практика, Саймън имаше страшно яка работа. Пътуваше по света
по задачи на “Нешънъл Джиографик” или канал “Дискъвъри”, или на когото му трябваше да
прати фотограф в най-забутаните кътчета на земята. Тази Коледа той щеше да снима празнично
нагиздените европейски градове и нямаше да го има почти през целия декември.
След като официално се превърнахме в двойка, животът ни се върна в релси. Той продължи
да пътува по работа из целия свят – Перу, Чили, Англия, дори един дълъг уикенд в Лос
Анджелис, за да направи сесия в Имението “Плейбой”. Нека му е зле.
Но когато моят Сперминатор пътешественик си е вкъщи, той си е вкъщи наистина. Вкъщи е
с мен или в моя, или в неговия апартамент. Вкъщи е с мен за вечерите навън с Джилиан и
Бенджамин или за игрите на покер с другите две двойки, които са най-добрите ни приятели.
Вкъщи е с мен, в моето легло или в неговото, в моята кухня или в неговата, на моя кухненски
плот или на неговия – у дома.
И все пак Саймън винаги беше на път на Коледа. Беше ходил в Рим, за да снима месата на
площад “Св. Петър”. На островите Вануату в Южния Тихи океан, първата часова зона, която
посреща празника. Една година дори ходил на Северния полюс и направил снежен ангел в
полунощ.
Странно ли ви се струва? Всъщност не е. Родителите му загинали в автомобилна катастрофа,
когато той завършвал гимназия. Бил на осемнайсет, а целият му свят бил с краката нагоре. Тъй
като нямал други роднини, след няколко месеца, когато постъпил в “Станфорд”, напуснал
Филаделфия и никога не погледнал назад.
Така че, да, по Коледа не му беше лесно. Започвах да разбирам моя Сперминатор, отвъд
човека, отвъд мита, отвъд легендата. Празниците като цяло са лепкава работа. А за толкова
прясна двойка Коледа с моите родители би била много рискована работа. Той още не беше ги
виждал, а прекарването на празника със семейство Рейнолдс май не беше най-добрият момент да
предприемам тази важна стъпка.
Затова не се изненадах, когато той започна да планира пътуванията за целия месец.
Изненадата беше изцяло за него, когато най-нахално се самопоканих да го придружа.
– Така, от Прага отивам във Виена, после в Залцбург и сигурно ще изкарам Коледа там. Там
правят един фестивал.
– Приключвам.
– Все още? Леле, колко съм добър. Нали свършихме преди час. – Той сложи красивата си
ръка между бедрата ми. Лежахме в леглото в късната късноноемврийска вечер. Беше си дошъл за
няколко дни между пътуванията и се гушкахме след чукането.
– Не. Искам да кажа, че приключвам с чакането и идвам с теб в Европа. Искам да прекараме
първата си Коледа заедно, наистина заедно. Ще бъде веселба!
 – А родителите ти? Няма ли да се разочароват?
– Сигурно, но ще го преживеят. Ще има ли сняг?
– Сняг ли? Да, разбира се, ще има сняг! Сигурна ли си? През последните години все карам
Коледа сам. Не е кой знае какво. Нямам нищо против да съм сам – каза той, без да среща погледа
ми.
Усмихнах се и повдигнах брадичката му.
– Аз обаче имам нещо против, ясно? Пък и имам една свободна седмица между Коледа и
Нова година, така че идвам. Точка по въпроса.
– Голяма си командорка, госпожице Рейнолдс – отбеляза той, като решително плъзна ръка на
юг от хълбока ми.
– Така е, господин Паркър. Не спирай да правиш така. Ммм.
И ето как се озовах в празнична приказка. Отидох със самолет до Залцбург, Австрия, където
отседнахме в прекрасен малък хотел в стария център на града – валеше сняг, дърветата грееха с
хиляди бели лампички, а Саймън изглеждаше нелепо сладък със скиорска шапка с пискюл на
върха. Във висша степен турист, той беше уредил разходка с шейна с кончета и истински
звънчета. На Бъдни вечер под топлото одеяло и обгърната напълно от Саймън, аз гледах към
града и лунната светлина по реката.
– Толкова се радвам, че си тук – прошепна той и лекичко ме гризна по ухото.
– Знаех си. – Изкикотих се, когато той мушна ръка под пуловера ми.
– Обичам те – промълви той, гласът му беше като мед.
– А аз – още повече – отвърнах, в очите ми блестяха сълзи.
Нова традиция? Ще видим.

14 февруари
Съобщения между Саймън и Карълайн:
Паркирам, готова ли си?
Почти. Само да се облека. Влез за малко.
Качвам се по стълбите. Ще закъснеем.
Няма. Само си дръж панталоните на място.
Това не съм го чувал преди.
Спри да ми риташ вратата и влез!
Натиснах “изпрати” и се облегнах на кухненския плот. Чух ключа му в ключалката и
потиснах доволната си усмивка. Трябваше да се видим с тайфата за романтична вечеря след
двайсет минути. С този трафик щяхме да извадим късмет да стигнем за четиресет. А ако извадех
още по-голям късмет, изобщо нямаше да отидем.
– Скъпа! Какво правиш? Трябва да тръгваме! – провикна се той. Чух го как метна чантата си
в антрето. Докато вървеше по коридора, аз въздъхнах пресилено и се провикнах: Реших тази
вечер да не излизаме. Нещо не ми е добре. – Чух как се закова на място и бих заложила двойната
си тенджера “Льо Крузет”, че прокарва пръсти през косата си и преглъща въздишка.
Седмици наред го врънках да ме изведе на Свети Валентин и настоявах да прекараме
вечерта с приятелите си. Но той си беше у дома само за седмица и знаех, че предпочита просто
да си поседи вкъщи, да се търкаля на дивана и да спи с гаджето си.
Гадже.
Все още настръхвам, като се замисля за този факт. Аз съм гаджето на Саймън. Някога той
беше господар на цял харем, а сега аз съм неговото гадже.
Така че, след като още от средата на януари му правех намеци да се постарае да си дойде за
Свети Валентин, а после прекарах часове на телефона със София и Мими, за да планираме
идеалната романтична вечер, решението ми в последния момент да си останем вкъщи сигурно го
караше да се пита защо изобщо е решил, че му трябва гадже.
– Сигурна ли си? Мислех си, че искаш .
Той спря, когато зави към кухнята. Кацнала върху плота, облечена с престилка, широка
усмивка и двайсетсантиметрови токчета, седеше моя милост. С ябълков пай в скута.
– Искам, да – потвърдих. – Но не претъпкан ресторант. Как бих могла да отида облечена
така? – Скокнах от плота и се завъртях. О, да, бях облечена с престилка и нищо повече. И обувки
– не забравяйте обувките.
– Карълайн, леле – успя да каже той.
Ухилих се още по-широко.
– Имам пай.
– Виждам.
– Глупчо такъв, изпекох го за тебе. Това е лично твоят горещ ябълков пай. Трябва само да
дойдеш и да си го вземеш. – Отчупих парченце от коричката и го топнах в лепкавата канелена
захар, която се стичаше отстрани. Кое щеше да поиска първо – пая или мен?
Оказа се, че искаше и двете.
Април
– Разбираш ли, мислех си, че напредваме. Гледаме бейзбол заедно, от време на време ти
давам тайно фъстъчено масло, а ти правиш така? Защо? Защо продължаваш да правиш така? А и
защо аз продължавам да го позволявам?
Когато стигнах площадката на стълбите, чух разговора в апартамента си. Саймън беше сам
вкъщи – сигурно говореше по телефона. Но когато влязох, надникна зад ъгъла и го видях седнал
на масата срещу котарака ми Клайв, а станфордския му пуловер лежеше между тях.
Сподавих смеха си заради сериозния поглед, който Саймън беше вперил в Клайв, и
сериозния начин, по който Клайв, изглежда, приемаше всичко, като се биеше със собствената си
опашка, сякаш тя не беше свързана с тялото му. Върнах се на пръсти по коридора, а после се
постарах да вляза шумно, за да разберат, че съм се прибрала.
Когато отново влязох в трапезарията, намерих Саймън небрежно да чете вестник. Той не
спомена разговора, който бе провел с котарака ми.
Позволих му да запази достойнство и се престорих, че не забелязвам, когато след няколко
часа намерих пуловера му в боклука.

Май
Спалнята беше изпълнена с шум, който раздираше нощта и дънеше по тъпанчетата ми.
Огромна дъскорезница, шум с неустановен произход ме изтръгна от сънищата ми с Клуни.
Умирах от жега заради едно много горещо тяло, което ме беше прегърнало откъм гърба, а от
устата му се лееха ужасяващи звуци, които се забиваха право в мозъка ми. Задрапах да намеря
хладно място на възглавницата си, топлината му ме заливаше на талази, а хъркането – Боже
Господи, какво хъркане – ми раздрънка вътрешностите.
Дори Клайв се беше укрил на сигурно място върху раклата.
С абсолютно мръснишки удар изпънах крака назад и изритах потното хъркащо момче, което
бе заело кревата ми и ми пречеше да спя.
– Уф! – Той се събуди стреснато, без да иска, притисна още повече топлата си кожа към
моята. Аз се измъкнах от леглото и се надвесих над него, размахала възглавницата си, по която
вече нямаше и грам хладинка.
– Какво правиш, скъпа? Изрита ли ме? – Той се сви на кълбо.
– Престани! – изкрещях.
 – Да престана? Какво да престана? Стига де. Хайде, лягай – измънка той, отново потъвайки
в съня си, в който очевидно беше дървосекач.
– Да не си посмял да ми заспиваш! Без повече хъркане! – Крещях, излязла от кожата си.
Когато ме лишаваха от безценния ми сън, ставах като обладана от зъл дух.
– Хъркане? Стига де, не може да е чак толкова зле. Какво правиш, ей!
Бях измъкнала възглавницата му и главата му тупна на дюшека.
– Ако аз не мога да спя, никой няма да спи! Ти си шумен и си горещ! – изпищях.
– Е, това за горещия го знаехме, нали?
– Аааааааа!
– Чакай, да нямаш ПМС? – попита той и веднага ме погледна стреснато, осъзнал грешката
си.
Саймън прекара остатъка на нощта от другата страна на площадката в апартамента си.
Трябваше да се наспя.
Юли
– Дяволите да го вземат, Карълайн, това беше удивително.
– Така си беше – измърках аз, изпъвайки крака около него, притискайки го по-силно към
себе си, чувствайки го вътре в мен. Дишането му беше в синхрон с моето, той се отпускаше в
прегръдките ми, докато аз го чешех по главата и рисувах с пръсти кръгчета по гърба му. След
няколко минути той се надигна на лакът и аз пригладих косата му назад.
– Ти не свърши, нали?
– Не, миличък, но въпреки това беше фантастично.
– Нека да ти се реванширам – настоя той и плъзна ръка между нас, изненада се, когато го
спрях. – Скъпа?
– Не винаги е важно. Пак може да е удивително. Някои нощи всичко, което ми трябва, е да
съм тук, да съм до теб – успокоих го и го привлякох за целувка, бавна и нежна. – Толкова те
обичам – прошепнах в ухото му, а от усмивката му сърцето ми щеше да се пръсне от радост.
След Великото оргазмено завръщане, както в главата ми бе официално познато по света, О
идваше ли всеки път при мен? Естествено, че не. Не всеки път. Но в повечето случаи идваше и в
повечето случаи беше многократен, а понякога водеше със себе си и Г. И в тези нощи едва не
припадах.
Но макар да обичах секса върху кухненския плот и секса под душа, и секса на пода в
кухнята, и секса на площадката на стълбите. Ами, само една вечер секс на стълбите. Кроткият
секс продължаваше да ми е любим. Когато Саймън беше върху мен, когато чувствах тежестта му
и любовта му да ме притискат, да са вътре в мен и около мен. И дори от време на време О да не
идваше, това не беше проблем.
Знаех, че винаги ще се върне.
Саймън се дотътри обратно в леглото с бутилка вода и Клайв по петите си. Клайв мъдро
стоеше настрана по време на любовните ни изпълнения: веднъж ни беше нападнал и беше
изритан от воле, така че сега се покриваше по време на екшъна. Щом Саймън отидеше за вода,
това беше сигнал, че може да дойде да се гушка.
Докато Саймън ми подаваше бутилката, аз пуснах новините, за да видя какво ще е времето
на другия ден и дали ще ми трябва чадър. Всеки на своята страна от леглото и с Клайв помежду
ни, изгледахме прогнозата. Ръцете ни бяха сключени на възглавницата по средата.
Супер яко.

Август
– Давай, знам, че умираш да го кажеш.
 – Не мисля, че трябва, Карълайн. Стоновете ти казват всичко.
– Не, не, знам, че искаш. Давай!
– Добре. Нали ти казах?
– По-добре ли си?
– Да.
– Хубаво. Сега млъквай и ме остави на мира да си ям юфката.
Саймън се засмя, докато сърбах своето фо, невероятна виетнамска супа с юфка.
Години наред си мислех, че не харесвам виетнамска храна. Сигурно номерът беше в това, че
сега я ядях във Виетнам.
За пореден път да съм гадже на Саймън беше същински джакпот. Беше ме поканил с него на
обиколка в Югоизточна Азия: Лаос, Камбоджа и накрая Виетнам. Не можехме да сме заедно през
цялото пътуване, но успях да го настигна в Ханой и да прекарам една седмица с него, докато той
снимаше за “Нешънъл Джиографик”. Обикаляхме градове и села, пясъчни плажове и тихи
планински върхове. Ядяхме страхотна храна всеки ден и се любехме по цяла нощ.
Невероятното настояще ни намираше да се носим в залива Ха Лонг и да ядем чудесно ястие,
приготвено на борда на лодката, в която живеехме. Погледнах малките острови, които
нарушаваха повърхността на водата като гърбове на дракони, изплували от дълбините. Слънцето
залязваше и за да се разхлади от непоносимата горещина, Саймън се беше гмурнал и сега стоеше
на кърмата. По кожата му се стичаше вода, късите му панталони бяха прилепнали към краката му
и от гледката на голия му торс устата ми се напълни с лиги повече, отколкото от юфката, така че
животът беше чудесен.
От всичките ми пътувания с него – кратки отскачания за уикенда или едноседмични
пътешествия по екзотични места – това ме изуми най-много.
Виетнам беше вълшебен, опияняващ и великолепен. Вече исках да се върна отново тук.
Исках той да ме доведе пак.
Продължих да си сърбам юфката, а той отвори една бира “Тигър и двамата се усмихнахме.
Месеците ни заедно бяха създали стенографско писмо, в което думите бяха ненужни. Когато се
обърнах да гледам залеза, той ме дръпна в скута си. Бяхме топли и лепкави, солени от вода и от
пот. Живеех със зеленото горнище на банския и саронга си почти от два дни. Ръцете му
обхванаха хълбоците ми и той мушна палци под плата.
– Хубаво е нали? – попита.
– Много е хубаво. – Гледах как слънцето се гмурна в залива, после се обърнах, за да го
целуна, усещайки пърхането на пеперуди, което всъщност не спираше. Надявам се никога да не
спре.
Септември
– Ей!
– Ти си ей!
– Будна ли си?
– Не съвсем. Чакай, ти какво търсиш тук?
– Хванах по-ранен полет. Липсваше ми.
– Ммм. И ти на мене.
– Олеле, Карълайн. С какво си. Или не си облечена?
– Прекалено е горещо за дрехи.
– Това е много добре – прошепна той.
Легна зад мен, топлината на тялото му беше приятна, въпреки жегата. Ръцете му се плъзнаха
от ребрата ми към бедрата и ме наместиха назад, а аз изстенах под допира му; тялото ми беше
винаги готово да откликне на ръцете му върху кожата ми. Той спря за миг, за да се присъедини
към мен в голотата ми, и аз се извих към него, когато го почувствах отново, нетърпелив и готов
да ме люби.
Той загали гърдите ми, движенията му бяха целенасочени и възбуждащи. Познаваше
незабавната реакция, която щеше да получи. Намести се между бедрата ми и вдигна единия ми
крак върху своя, разтваряйки ме за себе си.
– Да? – попита, дъхът му пареше ухото ми.
– Да. – Кимнах, протегнах ръка назад и зарових пръсти в косата му. Със стон той влезе в
мен. Аз въздъхнах, когато го почувствах, настойчив и осезаем, там, където му беше мястото.
1.

– Господи!
Туп.
– Господи!
Туп. Туп.
– Карълайн, не прави така, когато съм толкова далеч. – Саймън се изкиска. Гласът му беше
тих, но вълнуващ както винаги.
– Какъв си глупчо, Саймън, просто реагирам на чукането от другата страна на стената.
– Кой е от другата страна на стената?
– Оня тип с чука. Трябва да го видиш. Огромен е.
– Ще те помоля да не говориш за чука на друг мъж.
– Тогава си ела вкъщи и ме зашемети с твоя – казах през смях, докато затварях вратата на
кабинета си, за да намаля шума. Но нямаше да е мой кабинет още дълго. Напредвах по
стълбицата на успеха – или поне по коридора. Това беше причината за чукането. Ремонтираха
новото ми място – по-голям офис, ъглов офис, да се похваля, точно до този на Джилиан, моята
шефка и собственик на “Джилиан Дизайнс”. Имаше по-хубава гледка към залива и беше почти
два пъти по-голям от стария, с малко преддверие за възможен бъдещ стажант.
Някой ден можеше да имам стажант. Сериозно ли?
– Идвам си утре. Ще успееш ли да задържиш мислите си върху моя чук дотогава? – попита
Саймън. Аз погледнах календара на бюрото си. Бях оградила с кръгче деня на прибирането му.
– Ще се постарая, миличък, но трябва да видиш колко му е дебел коланът с инструментите.
Нищо не обещавам. – Саймън изпъшка и аз се разсмях още по-силно. Харесваше ми да го
измъчвам през многобройни часови зони. – И да не ми забравиш подаръка.
– Че кога съм го забравял?
– Никога. Много си грижовен.
– И ти да не ми забравиш подаръка – напомни ми той, а гласът му отново стана нисък и
дрезгав.
– Розовата нощничка е на стартова позиция. Ще бъда с нея, когато се прибереш.
– А после и аз ще бъда в нея, върху нея, под нея, ще. О, трябва да затварям. Таксито ми
дойде.
– Ще продължим разговора за нощничката лично. Обичам те – казах.
– И аз теб – отвърна той и затвори.
За миг останах загледана в телефона, представяйки си Саймън на другия край на света, в
Токио. Само тази година беше натрупал повече въздушни мили, отколкото нормалните хора
трупат за цял живот, а програмата му беше пълна с пътувания до края на годината.
Все още се усмихвах на телефона, когато Джилиан почука и влезе грациозно, после седна на
крайчеца на бюрото ми.
– Какво си намислила, Джилиан? – попитах, докато махах едно покафеняло листо от вазата с
коралови рози до мястото, където тя настани облеченото си в кашмир дупе.
– Виждам, че ти си намислила нещо. Саймън ли се обади? – поинтересува се тя, а аз се
ухилих. – Само той може да накара лицето ти да светне така.
– Ще повторя: какво си намислила, Джилиан? – настоях и леко я боднах с молива си.
– Намислила съм нещо, което ще накара лицето ти да светне още повече, въпреки че в
момента е с доста интересен цвят на доматена супа – подразни ме тя.
 – И годеникът ти ли те смята за толкова досадна, колкото и всички, които работят за теб?
– Още повече, много повече. Готова ли си да чуеш голямата новина, или ще продължиш да
ме дразниш?
– Давай – съгласих се с въздишка.
Обичам шефката си, но тя си пада малко по театралности. Както когато миналата година ни
сватосваше със Саймън и през цялото време се правеше на луда. Но сърцето ѝ си е на мястото.
Освен това принадлежи на сто процента на Бенджамин, рисков инвеститор. Бяха заедно от
години и най-накрая щяха да надянат хомота след няколко седмици със сватба, за която говореше
цял Сан Франсиско. Бенджамин беше чиста проба мъж мечта, край когото на мен и приятелките
ми ни се подкосяваха краката и ни се заплитаха езиците. Джилиан знаеше, че всички сме не
особено тайно влюбени в нейния мъж, и не пропускаше възможност шеговито да го използва
срещу нас. Сега тя най-сетне щеше да се омъжи за мъжа на нашите мечти и щеше да обикаля
цяла Европа на приказния си меден месец.
– Помниш ли поръчката, която изпълнихме миналата пролет за Макс Камдън?
Викторианската къща на брега, когато дъщеря му се женеше?
– Да. Той ѝ я подари за сватбата. Кой прави такива работи?
– Макс Камдън, ето кой. Както и да е, той е собственик на стария хотел “Клеърмонт” в
Сосалито и търси дизайнерска фирма да го осъвремени и да му придаде модерен вид.
– Фантастично! Подготвила ли си оферта? – попитах, представяйки си имота. “Клеърмонт”
беше на стъргалото в Сосалито от началото на миналия век, един от малкото, оцелели след
Голямото земетресение.
– Не съм, защото ти ще я подготвиш. Ти ще си водещият дизайнер на този проект, ако го
спечелим – поясни тя. – Нима си мислиш, че мога да се нагърбя с такова нещо? Точно преди
сватбата? Няма да жертвам медения си месец заради работата. През годините съм се отказвала от
прекалено много почивки.
– Аз ли? Не, не, не, не съм готова за това. Ти не си готова за това, как си я мислиш тази
работа? – взех да заеквам аз, а сърцето ми се качи в гърлото. Това беше сериозно, и още как.
– Моля те, ще се справиш. – Тя леко ме срита. – Усети ли? Това е кракът ми, който те изритва
от гнездото.
– Да бе, вече отдавна не съм в гнездото, но това е различно – възразих аз и загризах молива
си. Който тя изтръгна от устата ми.
– Наистина ли мислиш, че щях да ти го възложа, ако не беше готова? И я кажи, не си ли поне
малко заинтригувана?
И тук ме хвана. Винаги бях искала такъв голям проект. Но да бъда водещ дизайнер на цялото
преобразявате на хотела?
– Знам, че искам много – все пак ще ръководиш нещата тук, докато съм на меден месец.
Наистина ли мислиш, че ще ти дойде нанагорно?
– Леле, аз просто. Леле – запелтечих и си поех дълбоко дъх. Когато първо ме беше попитала
дали ще поема офиса, докато тя е на сватбено пътешествие, ставаше въпрос за неща, като да
проверявам дали алармата е включена вечер и дали Ашли поръчва сметана за кафето. Списъкът
не спря да расте, докато се трупаха проекти, но все още изглеждаше горе-долу изпълним. А сега
това?
Оставих мисълта да отлежи за малко. Можех ли да се справя? Джилиан май мислеше, че
мога.
– Хм.
Представих си хотела: страхотна светлина, страхотно място, но се нуждаеше от основен
ремонт. Вече мислех за възможните цветови гами, когато тя ме тупна по главата с молива ми.
 – Ехо, Карълайн! Ехо! – повика ме тя, размахвайки ръка пред лицето ми.
Аз ѝ се ухилих широко.
– Съгласна съм. Да се пробваме – казах, а главата ми вече гъмжеше от идеи.
Тя отвърна на широката ми усмивка и чукнахме юмруци.
– Ще им съобщя, че ти ще направиш презентацията.
– Най-вероятно ще им представя повръщаното си – отвърнах не съвсем на шега.
– Само гледай да отива на завесите и всичко ще е наред. А сега да празнуваме, като изберем
песента, на която да вървя към олтара. – Тя извади айпода от джоба си и започна да търси по
екрана.
– Това влиза ли ми в длъжностната характеристика?
– Да ми угаждаш ли? Да, виж си договора. Така че, докато вървя към олтара, коя песен да…
Когато превключеше на сватбена вълна, Джилиан нямаше спиране, така че аз се поотпуснах,
въпреки че умът ми работеше на бързи обороти. Това беше страхотна възможност, но щях да се
справя.
Нали?

Прекарах следобеда в нахвърлянето на офертата за Макс Камдън. Докато търсех архивни

снимки на хотела и околностите му, идеите сами започнаха да се оформят. Не съвсем, но
очертаваха един подход, който изглеждаше достатъчно интересен, та клиентът да рискува с млад
дизайнер. Знаех, че силата на идеите ми щеше да бъде подкрепена от репутацията на Джилиан:
всеки, който беше достатъчно добър да работи за нея, обикновено получаваше едрите поръчки. И
все пак всичко опираше до това чии идеи са най-добри – а аз исках концепцията ми да бъде нещо
невиждано.
Още умувах над проекта, докато отключвах входната си врата, и чух ясно тупване,
последвано от приближаващо потракване.
Клайв.
На прага бях посрещната от котарака чудо, от собственото ми късче котешки рай. В
експлозия от сива козина, глезените ми бяха заобиколени от мъркане и настойчиви побутвания.
– Здрасти, мамин сладък, слушка ли днес? – попитах, навеждайки се да почеша копринената
му козина.
Той изви гръб под ръката ми и ме увери, че да, наистина е сладък и наистина е слушкал.
Недоволен, че съм го оставила сам за хиляда години, той мъркаше и гукаше, докато ме водеше
към кухнята.
Говорихме си, докато му приготвях вечерята, което, естествено, пределно ясно ми бе
наредено да направя, и разговорът ни се въртеше около обикновените теми.
Какви птици е видял през прозореца днес, дали изпод леглото са излезли топки прах и дали
ще намеря играчки, напъхани в пантофите ми. Той беше уклончив по последния въпрос.
Когато храната му беше в купичката, той напълно забрави за мен и аз отидох в спалнята, за
да се преоблека в нещо удобно. Докато издърпвах полото, се приближих до гардероба с
огледална врата, за да си взема панталоните за йога, и сърцето ми скочи в гърлото, когато в
отражението видях, че в леглото ми седи някой. Инстинктите ми се задействаха и аз се завъртях
със стиснат юмрук и вик на уста.
Мозъкът ми осъзна, че това е Саймън, чак след като юмрукът ми излетя.
– Оооо! Какво става, Карълайн? – извика той, стиснал брадичката си.
– Какво става ли? Ти кажи какво става, Саймън! Какво, по дяволите, правиш тук? –
изкрещях в отговор. Поне разбрах, че ако някой ме нападне наистина, няма да стоя като истукан.
– Прибрах се по-рано, за да те изненадам – успя да избъбри той, докато търкаше челюстта си
и кривеше лице.
Сърцето ми все още препускаше в гърдите и докато се мъчех да се успокоя, забелязах
куфара в ъгъла. Същия, който не бях видяла, когато влязох. Погледнах надолу и видях, че полото
все още ми виси около врата като шал.
– Ще те убия – извиках отново, нападнах го и го бутнах обратно в леглото. – Изкара ми
ангелите, идиот такъв!
– Исках да ти се обадя, че съм тук, но пък така щях да пропусна целия разговор с Клайв. Не
исках да ви прекъсвам. – Той се ухили под мен, прокара ръце по талията ми и ги мушна под
колана.
Изчервих се.
– Предател! – изкрещях към коридора. – Можеше да ми съобщиш, че тук има някого! Ти си
ужасна котка пазач!
Отвън долетя равнодушно “мяу”.
– Аз не съм просто някой. Мисля, че съм малко повечко от това – каза той на едната страна
на шията ми, която в момента обсипваше с леки целувки. – Та ще поздравиш ли гаджето си,
което е прелетяло половината свят, за да ти покаже чука си, или ще ми фраснеш още един.
– Не съм решила. Още съм стресната. Сърцето ми тупка като лудо, усещаш ли? – попитах, и
притиснах ръката му отляво на гърдите ми.
Само така можеше да усети сърцето ми. Мда. Това беше единствената причина. Сърцето
всъщност си умираше от радост, че Саймън си е дошъл по-рано, то обичаше романтичните
събирания. И други области си умираха от радост.
– Така ли, а аз си мислех, че тупка като лудо заради мен – промърмори той и тихо се изкиска,
завирайки нос в ключицата ми, докато “ми слушаше сърцето”.
– Иска ти се, Сперминаторе – срязах го, преструвайки се на безразлична. А истината?
Сърцето ми беше в “режим Саймън” и наистина тупкаше за него. И като говорим за тупкане.
– Значи се прибра само заради скромната ми особа? – прошепнах в ухото му и лепнах една
влажна целувка точно под него. Ръцете му се впиха по-силно в дупето ми, докато се наместваше
на леглото.
– Да.
– Ще ми помогнеш ли с това поло?
– Да.
– А после ще ми покажеш ли чука си? – попитах предницата на тениската му, докато вдъхвах
аромата му и намествах крака от двете страни на тялото му. В отговор той се вдигна рязко нагоре
и ми даде да почувствам въпросния чук. Изкикотих се. – Ммм, ще ме ковнеш ли?
Той изхлузи полото, после разкопча сутиена и гърдите ми се изсипаха навън, а погледът му
блесна, след което стана съсредоточен.
– Стига въпроси – нареди ми, седна под мен и ме придърпа по-близо.
Направих жест, все едно си закопчавам устата с цип, точно преди той да ме обърне по гръб.
Боже, колко обичах този мъж.
Устните му затанцуваха по ключицата ми, от време на време лекичко ме захапваше по начин,
който знаеше, че винаги ме разпалва бързо. Да. Ах, колко ми липсваше. Извила гръб, притиснах
гърди към него, извивах се и се въртях, за да се долепя възможно най-много, кожата ми копнееше
да усети неговата. След година той все още можеше да ме накара да падна на колене за секунди, с
едно докосване, с една целувка, с един поглед.
Оттласнах се към него, като преобърнах и двамата, и започнах да смъквам дънките му.
– Долу гащите! – наредих.
След като разкопчах колана и копчетата, разтворих дюкяна му и видях, че за пореден път
моят мъж не носи бельо.
Сякаш беше роден единствено да ме кара да излизам извън себе си.
Пъхнах ръка в панталоните му, хванах го здраво, усещайки колко е топъл, колко е готов да
ме отведе на моето околосветско пътешествие.
– Мамка му, колко ми липсваше – въздъхна той, тялото му беше стройно и стегнато. Аз се
плъзнах по леглото, гладно целувах и ближех кожата му. Ръцете му се вдигнаха към лицето ми,
пръстите му погалиха скулите ми, пригладиха косата ми назад. За да може да гледа.
Поех го в устата си, целия. Ръцете му се вкопчиха в косата ми, задържаха ме неподвижна
точно там, където ме искаше.
– Ммм, Карълайн – изстена той, като съвсем леко се тласна нагоре. Леко, друг път – сега аз
командвах парада.
Дръпнах се и отново го поех, силно. Галех го с ръце, като редувах докосванията, така че той
не знаеше какво да очаква, използвах езика и устата си, за да го дразня и изкушавам, карах най-
сладките мръсни думички да излизат от нечовешки красивата му уста. Устата, която знаех, че ще
изпълни най-сладкото мръсно отмъщение по моето тяло.
Обичах го така, обичах това, че можех да го накарам да полудее. Но точно преди да премине
границата, той ме вдигна нагоре и свали гащичките ми, преди да успея да кажа “ей, това са си
моите гащички!”.
После вдигна полата ми, раздалечавайки коленете ми със своите. Докато ме гледаше отгоре с
пронизващите си сапфирени очи, прокара пръсти по мен, през мен, накара ме да стена и пъшкам,
да треперя и да се мятам.
– Толкова си красива – каза задъхано, а аз извиках.
– Имам нужда от теб, Саймън! Моля те! – Бях готова да си изскубя косата и да я хвърля по
него, ако това щеше да го накара по-бързо да влезе в мен.
Всички други мисли изчезнаха, когато той се плъзна у дома. Дебел, твърд и фантастичен –
само това съзнавах в мига, когато Саймън се притисна вътре в мен.
– Боже, това е невероятно! – стенех, завладяна от усещането как ме изпълва.
И когато ни търкулна така, че аз да съм отгоре, и силно се вряза в мен, това беше съвършено.
До после, когато лежахме на купчина потни ръце и крака, и той ме попита дали ми е харесал
чукът му.
Тогава беше повече от съвършено.
2.

На следващата сутрин изпълзях изпод спящия Саймън. След още един рунд с чука, когато
той се срина върху ми, изтощен и. Я чакайте малко. Нали се сещате как в любовните романи
мъжът се срива върху жената изтощен и изчерпан? Ами вземете предвид това и добавите
трансатлантически полет, ще разберете какво му е било на Саймън. Той буквално се строполи
върху ми, задоволен и убит от часовата разлика. Едва имах време да си навия будилника, преди
близо деветдесет кила топло мъжко тяло да се стоварят отгоре ми и да не ме пуснат да стана.
Но след седмици, прекарани без въпросните близо деветдесет килограма в леглото ми,
истината е, че ми беше приятно да спя под него. По-точно мъничко встрани. Обичах го, но
обичах и бъбреците си.
След като се погрижих за Клайв, бързо минах през душа. Когато се облякох, сладурчето ми
беше на мястото си на прозореца и се уверяваше, че кварталът си е там. Докато връзвах влажната
си коса на опашка, спрях да се полюбувам на Саймън, който беше включил резачката някъде в
страната на дървосекачите. Тъмна рошава коса, разчорлена от моите ръце, падаше по челото му.
Хубав нос, убийствени скули, няколкодневна греховна брада и пълни устни, които стенеха името
ми неведнъж, преди той да. Ммммм.
Останах да се наслаждавам на този натюрморт още миг: изтегнат с ръце над главата, с
издължен и строен торс и нищо между него и чаршафа освен обещание.
Тръснах глава, за да проясня мислите си, после отидох и седнах до него. В съня си той
измърмори нещо и посегна към мен. Аз с усмивка се оставих да ме хване в сънената си мечешка
прегръдка и го целувах по челото, докато разкошните му сини очи се отвориха и ме погледнаха.
– Добро утро, скъпи. – Ухилих се, когато той се притисна по-плътно към мен. Знаех я тази
игра. Нямах време за нея обаче. – Не, не, трябва да излизам. Момичетата ме чакат.
Винаги намирах време за закуска с двете ми най-добри приятелки – Мими и София,
независимо беше ли тук той, или не.
– С момичетата? Къде ще ходите? Току-що се върнах – оплака се Саймън, все още
полузаспал.
– Ще закусвам с момичетата. Ти трябваше да се прибереш чак утре, не си ли спомняш.
– Но сега съм тук – измънка той, едва държеше очите си отворени.
– Остани да се наспиш. Знам колко си изморен – прошепнах му, целунах го още веднъж по
челото и го завих хубаво. Което си беше грехота, защото все пак – Саймън в легло? Направо е
престъпление да се покрива каквато и да е част от него.
Но докато си оправяше възглавницата и се наместваше да спи, изглеждаше, че му е уютно.
Въздъхна дълбоко и каза:
– Ще остана да поспя още малко.
Потиснах смеха си, когато Саймън потъна обратно в страната на сънищата.
Тръгнах към входната врата и кимнах на Клайв, докато си обличах якето.
– Днес всичко изглежда наред, нали? – Той погледна пак през прозореца, а после се обърна
към мен. Примига, след което съм почти сигурна, че сви рамене.
Усмихнах се широко и оставих моите момчета, за да закуся с момичетата си.
– Две бъркани яйца, пълнозърнеста препечена филия с фъстъчено масло, купичка горски
плодове и кафе, моля.
– За мен омлет от белтъци със спанак, домати и гофрета, без хляб, и ягодов шейк, ако
обичате.
 – За мен голямата порция гофрети със сироп от боровинки и бита сметана, ако обичате.
Освен това порция бекон, наденички и шоколадово мляко. И дали ще може и един оризов
пудинг?
Закусвах с Мими и София още от първата година в “Бъркли”. Трите се познавахме
невероятно добре, толкова, че можехме да отгатнем коя в какво настроение е само по поръчките в
закусвалнята.
С Мими се спогледахме с вдигнати вежди, когато София поръча, след което се върна към
строенето на град от кутийки с мармалад. Беше доста сложен – вече имаше няколко сгради. Свих
рамене, когато Мими леко наклони глава, мъчейки се да ме накара аз да подхвана темата.
– Стига сте говорили за мен и ми подайте мармалада от съседната маса – сопна се София,
вдигайки поглед от Мармаладоград. Аз извъртях очи, но взех кутийките.
– Заповядай. Гледай да сложиш покрив на кметството. – Кимнах към последното
попълнение.
– Не, Карълайн, кметството е ето тук. В момента работя върху пожарната – изпухтя тя.
Веждите на Мими изчезнаха чак в косата ѝ.
– Добре, достатъчно. Ще организирам нападение – извика тя и посегна да помете града от
масата.
– Само да ми пипнеш мармалада, ще ти забия един в гърлото – предупреди я София, устата
ѝ беше мрачно стисната.
– Дами, да не прибягваме към насилие толкова рано сутринта. Още дори не съм си изпила
кафето – казах точно когато келнерът ми донесе кафето. – Добре, както и да е, бийте си се. –
Разсмях се и се облегнах на стола.
София се оплези на Мими, на чието мъничко лице се изви усмивчица. Тази сутрин Мими
беше сладурче както винаги, спретната в плисирана минипола, чорапи до коленете и пуловер с
поло яка. Липсваха ѝ само плитките и раницата и щеше да прилича на филипинска ученичка –
тоалет, който съм сигурна, че годеникът ѝ Раян би харесал.
Да, Мими и Раян бяха сгодени. Като в сцена от романтична комедия с драматичен обрат,
Мими и София бяха срещнали своите рицари в блестящи пуловери в една и съща вечер. Най-
добрите приятели на моя Саймън – Раян и Нийл, си бяха изгубили ума по моите дами. След
известни заменки, все пак. Така първо с Джилиан и Бенджамин, а сега и с Мими и Раян,
сватбената треска беше обзела малкия ми кръг познати в Сан Франсиско.
Но част от кръга ми бе прекъсната. Скъсала поточно.
Докато двете ми приятелки се дърлеха, забелязах колко изморена изглежда София. Не спеше
добре – не че можех да я виня.
Когато за първи път ни каза, че Нийл ѝ е изневерил, не знаехме какво да правим. Първият ни
порив беше да му подпалим колата, но Саймън мъдро ни разубеди. Обвиненията в умишлен
палеж са гадно нещо и ти висят цял живот.
Последва кратък налудничав момент, когато обмисляхме да нахълтаме в студиото по време
на предаване и да съобщим на зрителите му, че слушат спортните новини от устата на шибан
кръшкач, но и този път мъдрите глави надделяха.
Така че с Мими просто седяхме до приятелката си, докато тя се сриваше.
Всичко започна късно една вечер, когато ми се обади София. Не спираше да псува, всички
моряци по света биха се гордели с нея. Улавях само откъслечни думи като “шибан тъпанар” и
“каква наглост има тоя задник”, и “топките му са в джоба ми”. Когато дойде в апартамента ми,
псувните бяха взели да утихват и сълзите рукнаха. Отхвърли предложението ми за чай, гаврътна
един скоч и ми разказа какво е станало. Когато Мими дойде, картите бяха на масата.
Нийл вечерял със старо гадже. Вечерята продължила с питиета. Питиетата след вечеря се
превърнали в целуване. По-точно в една целувка – според това кой разказваше историята.
Независимо от броя на целувките, тя побесняла и пуснала ключовете от колата му в тоалетната.
Всички бяхме смаяни. Те изглеждаха щастливи, идеална двойка отвсякъде. Нийл беше
местният спортен водещ по Ен Би Си, хубавец, сладък, нежен, идеален. А ѝ беше изневерил – и
на никого не му беше хрумвало, че е възможно.
Тя незабавно скъса с него, беше силно наранена. Отказваше да го вижда, да говори с него,
отритваше всеки негов опит да се свърже с нея чрез Саймън и Раян. Беше бясна, после стана
много тъжна, а сега беше.
Ами, седмици по-късно тя седеше в заведението по анцуг, а разкошната ѝ червена коса се
спускаше чорлава край подпухналото ѝ лице, не носеше грим, беше качила шест кила и строеше
град от мармалад– чета. Музикален вундеркинд, тя беше челистка в симфоничния оркестър на
Сан Франсиско. Една от най-красивите и талантливи жени в Сан Франсиско сега предизвикваше
снеговалежи над Мармаладоград. За бога, не – не с пърхот – с пакетчетата захар.
– София, спри! Стига вече – извиках и хванах ръката ѝ, която разпръскваше захарен сняг на
всички страни. – Стига толкова. Стига си се цупила, стига си се крила. Това е нелепо!
– Да – изчурулика Мими.
– Сериозно, това продължава твърде дълго. Не искам да ти чета конско, обаче, за бога, жено,
измий си косата!
– Да! – добави Мими.
– Ти си адски секси, страхотна си и си жестоко парче. И дори вече да не си с тъпия Нийл, на
кого му пука? Ти си прекрасна, мама му стара – довърших аз.
– Да, мама му стара! – беше приносът на Мими.
На масата се възцари тишина. София се заигра с последното захарче, прокарваше го по
ноктите си, после спря и ги погледна. Изгризани до живеца, нащърбени, с обелен лак. Въздъхна и
вдигна очи към нас, по бузите ѝ се търкулнаха две огромни сълзи.
– Мразя го – прошепна тя и рязко си пое дъх. – И ми липсва.
– Знаем, миличка – каза Мими и хвана ръката ѝ.
Наведох се и подадох на София салфетката си и тя си избърса очите. Погледна си суитшърта
– измачкан и лекьосан.
– Май понамирисвам – отбеляза с изкривено лице.
– Знаем, миличка – отново каза Мими и това накара София да се усмихне за първи път от
много време.
Малко руменина изби по бузите ѝ. Тя извади шнола от чантата си и прибра несресаната си
коса на кок, откривайки лицето си. Сервитьорът донесе поръчките ни и тя се ококори, когато
осъзна какви купища храна е поръчала. Когато той се отдалечи, тя разгъна салфетката и я сложи
в скута си.
– Добре, без повече самосъжаление. Поръчала съм си, така че ще го изям. Но от днес
следобед спирам да се самосъжалявам, което значи и че спирам да се тъпча като
тринайсетгодишно момче.
– Момчетата на тази възраст трябва да се хранят обилно. Трябва да имат сила да се надървят
по сто пъти на ден – подхвърли небрежно Мими, докато отделяше боровинките от малините и ги
редеше по ръба на чинията като полета. София и аз я зяпнахме, а тя продължи да се разпростира
по въпроса на изключителното влияние на надървянето върху социалния живот на момчетата в
прогимназиална възраст. Според годеника ѝ, очевидно експерт.
– Раян ти е разказал всичко това? – погледнах я удивено, докато отпивах от шейка си.
– Мда. Каза, че когато бил на тази възраст, изобщо ме можел да си държи ръцете извън
гащите – продължи да бърбори тя, без да забелязва вниманието, което бяхме привлекли от
съседната маса.
– С Раян май споделяте доста неща – отбеляза София, невярващо клатейки глава, докато
Мими демонстрираше специалната “техника”, прилагана от Раян в тийнейджърските му години.
– Добре, добре, стига! – възразих аз, размахала ръце. – Стига ми, че няма да мога да го
погледна в очите другия път, когато го видя. Стига чикибойски подробности! Да сменим темата –
кой има новини?
Клюкарската част на закуската беше официално открита.
– Добре, аз започвам. Открих, че Палатът на изящните изкуства е свободен. Май приемът ми
ще бъде там! – изчурулика Мими.
– Джилиан ме помоли да оглавя екипа, който ще кандидатства за новия дизайн на хотел
“Клеърмонт” в Сосалито – съобщих аз.
– Прекарах последните три седмици в тъмен облак, така че нямам с какво да се похваля. Но
знаете ли, че косата ми е толкова дълга, та ако се наведа назад, мога да седна върху нея? – вметна
София.
Дъвчехме.
– Една клиентка ме попита дали имам нещо против да организирам порнографската ѝ
колекция – каза Мими.
– Възможно е да съм поръчала порнографска колекция в три през нощта преди няколко дни
– промърмори София в блузата си.
– Саймън се прибра по-рано снощи и ме изненада. При мен порното беше на живо.
– Прибрал се е по-рано? Леле, това е впечатляващо. Май напоследък пътува повече от
обикновено – отбеляза Мими, като лапаше ту от едните, ту от другите гюлета. Боровинка.
Малинка.
– Да, по-зает е от друг път. Какво да кажа? Гаджето ми е любимецът на фотографския свят. –
Ухилих се и се изчервих при мисълта колко секси изглеждаше, докато работи.
– Нямам представа как се справяте, толкова често сте разделени. Ще умра, ако не виждам
Раян всеки ден. Просто ще умра! – възкликна Мими. Боровинка. Малинка. – Не знам как не ти
липсва до полуда!
– Разбира се, че ми липсва, някои седмици е особено тежко. Но той е такъв, такъв е бил
винаги и някак си се получава. Честно казано, понякога е страхотно. Аз имам своето време, той
има своето, а когато си е вкъщи, тогава времето е наше. – Откраднах си с пръст малко от битата
сметана на София, като на косъм се спасих от зъбите на вилицата ѝ. – Все едно, харесва ми
мисълта, че не сме двойка, която трябва да спи заедно всяка нощ. Признайте си. Не ви ли се иска
понякога леглото да е само за вас?
Мими моментално заклати глава, а София избегна погледа ми.
– Добре, пак смяна на темата. Да говорим за сватбата. Сватбата на столетието – започнах аз,
след което дадох на заден, когато видях погледа на Мими, – поне докато нашата Мими не поеме
купата. Дотогава обаче Джилиан е на върха! А само да видите фрака на Бенджамин. Господи,
този мъж може да носи опашки като никой друг.
При споменаването на Бенджамин всички живнаха, дори София. Категорията секси по-
възрастен мъж беше създадена именно за него и трите въздъхнахме в един глас.
– Но трябва да почнем да мислим ти с кого ще отидеш, млада госпожице. Кого смяташ да
заведеш? – обърнах се към София. Тя пребледня.
– Мамка му! Изобщо не съм се сетила за това! Нийл ще ходи, нали? – попита тя, по лицето и
се четеше паника. Погледна се, после пак вдигна очи към нас. – Ох, не мога да позволя да ме
види така! Какво ще си помисли? Ще си помисли, че съм се размазала от тъга по него.
Мими понечи да каже нещо, но аз сложих ръка над лакътя ѝ и поклатих глава, а София
продължи:
– Ами ако той доведе някоя? Мамка му, той със сигурност ще доведе някоя, нали? Нали?!
Точно така, задникът му със задник! Да не мисли, че може да ми натрие носа? Да не мисли, че ще
ме надиграе? Няма, по дяволите! Загубен инфантилен спортно– журналистически тъпанар!
Целия този разговор го проведе София сама, докато си вземаше чантата и се отправяше към
тоалетната.
Когато тя се махна, грабнах останалите ѝ гофрети и ги поделих между моята чиния и тази на
Мими. Чукнахме вилици със звън и за малко се съсредоточихме над лапането.
– Мислиш ли, че той ще доведе някоя? – попитах.
– Сигурна съм. Подпитах Раян по въпроса, но той го удари на мъжка чест и заяви, че
братлетата идвали преди женичките, или някаква подобна простотия.
– И Саймън е същият. Чудя се дали. – Млъкнах, понеже София излезе от тоалетната.
Суитшъртът ѝ беше вързан на кръста, потникът отдолу беше възтесничък. Косата ѝ беше на
плитка и по чистото ѝ блестящо лице не падаха кичури. Беше сложила блясък за устни и малко
руж. Това момиче беше отново трепач, човек просто няма как да крие задълго такава красота. Но
това, от което на всички мъже и на не една жена им изскочиха очите, бяха циците ѝ чашка двойно
О. Подчертани повече отвсякога от нарочно разпраното деколте на потника, което идеално
вадеше на показ пълния потенциал на всяко от О-тата.
– Не мога да повярвам, че се тревожех да не кача някое кило! Вижте колко са ми страхотни
циците! – заяви тя, когато се върна на масата. – Хайде да идем в парка и да сваляме готини
момчета. Да видим колко ще накарам да си прекъснат джогинга с тези – предложи тя, извади
пачка банкноти от чантата си и ги метна на масата.
Нямаше как да не се разсмея, докато тя влачеше съпротивляващата се Мими далеч от
храната ѝ. София пак тръгваше на лов и забърса две момчета още на излизане от заведението.

Отидох в парка само колкото да видя, че София наистина е излязла от комата и тръгва на
лов. Дали действително беше превъзмогнала положението с Нийл, не бях сигурна, но понякога
трябва да се преструваш, че си по-добре, за да се почувстваш по-добре. По същата причина
новият спортен екип те кара да изпитваш желание да тренираш.
Все още чаках това последното да се окаже вярно.
Извиних се, че няма да остана следобеда, понеже в леглото ме чакаше Сперминатора, и това
не наложи повече обяснения. Завих по моята улица, след като скокнах от трамвая, и се замислих
над признанието на Мими, че се нуждае от Раян всеки ден. Това не беше проблем за тях – и
двамата работеха в града и рядко пътуваха по работа. Мими беше професионален организатор и
помагаше на семействата да подреждат и да разчистват, а Раян оглавяваше организация с
нестопанска цел, която помагаше да се снабдят с компютри училищата в победните райони.
Исках ли да виждам Саймън всеки ден? Разбира се – дори само плочките по корема му като
полегнал полицай си струваха. Но иначе. Ние просто се сработвахме добре заедно. Във връзката
ни имаше лекота. Каквато не бях изпитвала с никого друг, може би защото първо станахме
приятели. И макар понякога да се мусехме като всяка двойка, рядко се карахме. Дали защото
прекарвахме заедно по-малко време от обикновените двойки?
Поклатих глава, докато се качвах по стълбите. Нямаше значение защо се получава при нас,
просто се получаваше. И след като Саймън щеше да продължи да е така търсен професионално,
ние щяхме да се стараем да се получава от разстояние. Идеята за неконвенционална любовна
връзка ми харесваше, при това нашата си беше такава още от началото.
Бях замразила срещите с мъже, след като забивката за една вечер с този, чието име не бива
да се споменава (разбирайте Кори Уейнстейн), подплаши оргазма ми и той се скри, направо
изчезна от лицето на земята. Тръгна си като едното нищо – без да се сбогува, без любезности.
Просто си отиде. Опитах се да примамя своя О, като се върнах към няколко изпитани и верни
партньори, но без успех. И, разбира се, опитвах се да се свържа с него с помощта на Светата
троица в любовните фантазии (Лето, Деймън и Клуни), но дори и за моята собствена ръка О
беше напуснал сградата. Накрая със Саймън успяхме да го призовем отново сред облак брашно
на пода в кухнята ми, заобиколени от стафиди и мед.
А като стана дума за неконвенционалното, Саймън никога не беше имал гадже в
традиционния смисъл. Когато се запознах с него, той беше царят на филма “По приятелски” и
имаше същински харем. В началото, когато със Саймън се сприятелихме, той ми довери, че
всички жени, с които се е срещал, изглежда, са искали само едно нещо: бяла дървена ограда. Аз
го убедих, че не всички жени искат това, особено пък тази жена. Казах му: “Подходящата за теб
жена няма да желае да променяш нищо в живота си. Няма да ти клати лодката, а просто ще скочи
вътре и ще плава с теб”.
Някога излизах с човек, който искаше аз да съм неговата бяла дървена ограда, личната му
Степфордска съпруга или госпожа Джеймс Браун в този сценарий. Адвоката, а не кръстника на
соул музиката, да уточним.
Дъсчени огради? Благодаря, но не, благодаря. Харесвах живота си. Харесвах нашия живот –
беше направо страхотен.
Идеален пример бяха жилищата ни. Докато пъхах ключа в ключалката, погледнах през
площадката вратата на неговия апартамент. Когато Саймън си беше вкъщи, прекарвахме повечето
време у нас, но ми харесваше, че продължаваме да имаме отделни апартаменти.
Бях живяла със съквартиранти през по-голямата част от живота си като възрастна и въпреки
че сега технически бях под наем в жилището на Джилиан (иначе по никакъв начин не бих могла
да си позволя този разкошен апартамент без нейния контролиран наем), това беше моят дом.
Който споделях с много взискателен представител на семейство котки. Влязох и се огледах
за Клайв, но не го видях. Ала се сещах къде може да е. Изритах обувките си и тихо зашляпах към
спалнята, след което надникнах през вратата.
Завит в едното ъгълче на леглото – което обикновено му оставях – лежеше Саймън, все още
си отспиваме след дългото пътуване към дома. Свит на топка зад коленете му Клайв отвори едно
око и регистрира, че съм се прибрала. Помръдна с ушенце и изпъна гръб, като се намести по-
удобно на любимото си място.
Прошепнах:
– Здрасти, Клайв, как е милото ми.
Той ме прекъсна с тихо, но много неучтиво “мяу”.
И ме изгледа по начин, който ясно ми казваше, че момчетата ми искат да поспят и трябва да
ги оставя на мира. Изкикотих се вътрешно, когато Саймън изхърка силно, после излязох. Клайв
остана зад коленете на Саймън.
Коленете на Саймън. Какво чудесно име за рок група.
Докато момчетата спяха, аз се оправих с прането, поработих над скиците за новия проект за
хотела, после пекох. Печенето ме успокояваше, помагаше ми да се съсредоточа и да видя как
трябва да действам, особено когато работех по нещо ново. След два самуна хляб с тиквички
седях на кухненския плот с цветен молив в устата, когато чух шумолене.
Саймън влезе в кухнята, воден от миризмата. Дъхът ми секна и едва не си вдишах молива,
когато го видях с широкото долнище на пижама, рошава коса и сънено лице. Знаех, че ако
притисна лице точно в средата на гърдите му, ще мирише на омекотител за пране “Дауни” и на
топло момче. Сърцето ми, както обикновено, пропусна един удар.
– Тиквички? – попита той, душейки въздуха, клепачите му все още не бяха вдигнати
напълно, но той търсеше хляба. Очите му не бяха единственото ненапълно вдигнато нещо.
– Тиквички – потвърдих и кимнах.
По лицето му плъзна бавна усмивка. Нищо не го правеше по-щастлив от домашен хляб. Е,
почти нищо.
– Искаш ли? – попитах.
Той се приближи към мен и към хляба зад мен с изпълнено с решителност лице.
– Майтапиш ли се? – попита, като разтвори краката ми, за да застане между тях. – Винаги
искам.
– За хляба ли говорим? – попитах, а ръцете му се впиха в бедрата ми. Като внезапно ме
плъзна близо до ръба, той ми лепна една влажна целувка под ухото.
– Гладен съм, да – прошепна с глад, който моментално нареди на бедрата ми да се разтворят
по-широко. – А хлябът с тиквички може да почака.
Изстенах. Искам да кажа, естествено, изстенах.
Всичко под престилката ми изчезна за шейсет секунди, а тя беше вдигната нагоре, за да не
му пречи. Той падна на колене, придърпвайки бедрата ми на самия ръб на плота и преметна
краката ми през раменете си.
– За бога, Саймън, това пък откъде.. Ох!
Изгубих нишката на мисълта си, когато отворената му уста се притисна в мен, езикът му
беше силен и търсещ. Близна ме само веднъж, а бях близо. Близна ме два пъти и тотално оглупях.
А третият път. ето какво е странното с моя оргазъм. Когато аз спра да се пречкам, той идва с
радост. Ъхъ.
– Господи, ти. Това е. Ох. Ммм – стенех аз. Той помръдна, аз помръднах. Той пулсираше, аз
треперех. Той се гмурна напред, аз, о, по дяволите. Аз се замятах.
– Каква си послушна – промърмори той, вдигайки глава и дяволито облизвайки устни.
Прокарах ръце през косата му и не особено деликатно го бутнах обратно надолу.
– Ако спреш сега, ще те убия с тоя таймер за варене на яйца! – успях да кажа, грабвайки
единствения предмет наблизо. И го изпуснах на мига, когато той се върна към мен, дишането ми
се учести неконтролируемо. Забих пети в гърба му, безсрамно извивайки бедра така, че да го
приближа до мястото, където го исках. След като облиза вътрешната страна на бедрата ми, той
сложи ръце под и около дупето ми, за да ме държи колкото може по-неподвижна и да ме разтвори
още повече.
– Да не мислиш, че мога да спра? Не знаеш ли за какво си мечтая, когато пътувам? – попита
той, като ме мушна с нос точно там, където исках да е устата му.
– Ти. Си мечтаеш . За това? – попитах, извивайки гръб. Бях толкова близо, толкова ужасно
близо.
– Да, по дяволите. Не вярваш ли? – Той прокара език по целия ми полов орган, пъхна го
вътре за миг и продължи нагоре, затваряйки устата си и обвивайки ме с устните си. Пусна ме със
стон и мушна пръсти в мен. – Мисля си за това и за звуците, които издаваш, когато свършваш, и
за вкуса ти. Мммм, сладка Карълайн, подлудяваш ме.
От думите му ми се зави свят. Надигнах се на лакти, кожата ми гореше, разцентрованият ми
поглед беше върху този прекрасен, шокиращо прекрасен мъж, който бе долепил уста до мен.
Яздех ръката му, а бедрата ми се вълнуваха, докато езикът и устните му ме поглъщаха. Очите му
горяха в моите. Ахнах, когато оргазмът ми ме удари като бързия влак. Разтреперана, паднах назад
на плота.
Той стана, без да спира да гали кожата ми с една ръка, докато аз треперех, а с другата свали
долнището на пижамата си. Прокара юмрук нагоре-надолу по дължината си, след което влезе в
мен, но съвсем малко. Отметна глава назад, хвана ме за задника и използва теглото ми като лост и
бавно. Потъна в мен.
Не помръдваше.
А аз не спирах.
Просто нямаше как. Беше прекалено много, той ми идваше прекалено много. Никога нямаше
да свикна с усещането, че е в мен, че ме разпъва и ме изпълва, и е съвършено там. Мятах се,
гърчех се, извивах се и се гънех, а той не помръдваше. Мускулите на ръцете му бяха издути,
жилите на врата му – изопнати, торсът му лъщеше от пот от усилието да стои неподвижно. Беше
като закачливо произведение на изкуството.
После той вдигна глава и отвори очи. Необикновено съсредоточени, тъмни и само с едно
нещо наум.
Саймън се канеше да чука.
След като излезе почти изцяло, той тласна ниско. И силно. И сериозно.
И аз излязох от кожата си.
Той ме яздеше, яздеше тялото ми и чатала ми и когато ме притисна с тежестта си и започна
да шепне най-мръсните възможни думички в ухото ми, аз свърших отново. Точно когато и той
свърши. Ниско. И силно. И толкова сериозно.
Обвила ръце около него, аз го задържах в себе си колкото можах по-дълго. Дори когато ме
вдигна от плота, аз не исках да го изпусна и стисках крака около кръста му, а той се разсмя.
Освободи се от хватката ми, метна ме през рамо като пожарникар и ме плесна по задника.
След което изяде цял самун хляб с тиквички с гащи около глезените, облегнат на бара и
положил глава на дупето ми.

– Напомни ми никога да не спирам да пека за теб. – Изкисках се петнайсет минути по-късно,

когато най-сетне ми бе позволено да си обуя гащите и да започна да разчиствам кухнята.
– Има ли такава опасност? – Саймън изглеждаше ужасен. При мисълта, че е възможно да
спра да пека, или може би защото беше изял цял самун хляб?
– Съмнително е. Това е нещо полезно и за двамата.
– Точно така. – Той се ухили доволно, докато му наливах кафе и го побутвах към дивана. –
Защо съм на дивана?
– Защото чистя, а ти ми се пречкаш. Освен това току-що се прибра, така че позволи ми
малко да ти се подмажа.
– Но основно защото ти се пречкам, нали?
– Да. – Хванах метлата и изметох разпилените по земята стафиди. Клайв вече беше
отмъкнал няколко – сигурно довечера щях да ги открия в леглото си. Той много обичаше да ги
крие една по една. Не бих питала защо.
Саймън се просна на дивана и ме загледа как мета, коментирайки кога дупето ми изглежда
особено добре. Над ръба на чашата с кафе ме попита:
– Хей, какво си се разрисувала в събота? И днес ли трябва да работиш?
– Нещо такова.
– Нещо такова?
– Да. Джилиан ми възложи нещо голямо. Предложението трябва да е готово другата седмица
и ако получа тази поръчка. Ами, много ще е добре. – Поколебах се, не исках да го казвам на глас.
Щеше да е много повече от добре.
– Страхотно! Каква е поръчката?
– Един хотел в Сосалито. Джилиан ме сложи начело заради сватбата и медения си месец.
Така че да, страхотна седмица на работа. – Свърших с метенето и изхвърлих стафидите в кофата.
Грабнах скицника си, отидох в дневната и седнах до него, като сложих крака в скута му.
 – Звучи сериозно. Браво, скъпа.
– Освен това аз ще ръководя нещата, докато са на меден месец. До гуша съм затънала.
– Ще се справиш. Гордея се с теб.
– Е, ще се гордееш, ако получа поръчката. Дотогава е само предложение. Но да стискаме
палци. – Разсмях се и се облегнах на възглавниците, а той започна да разтрива краката ми.
– Имам добро предчувствие. Може би другата седмица ще има какво да празнуваме – каза,
докато въртеше палеца на крака ми. – В този ред на мисли, искаш ли да дойдеш с мен в Рио през
декември?
Ъ?
И още веднъж: Ъ?
– Много ми харесва, когато си забравяш граматиката – измърка той, като се примъкна по-
близо и се надвеси над мен.
– На глас ли го казах?
– Определено.
– Добре. Ами тогава отговори на моето “ъ”.
– Никой на тая планета не е казвал подобно изречение. – Той се изкиска, докато чертаеше с
върха на пръста си линия по носа ми и го притискаше към устата ми.
– Рио? През декември? – попитах приглушено.
– За Коледа.
– Ъ?
Докато той се смееше, аз се измъкнах изпод него.
– Обясни, ако обичаш.
– Няма нищо за обясняване. Имам работа в Бразилия – ще работя в Рио на Коледа. Искам
най-доброто ми момиче да е с мен.
Коледа в Бразилия. Жарък океански бриз. Да посръбваме кайпириня под празничните
фенери. Кокосово масло. Бикини. Саймън.
Втора поредна Коледа далеч от дома?
Върнах лентата към отминалите Коледи, докато растях. Имах си любими чичо и леля – като
всички. Технически мои пралеля и прачичо, Лиз и Лу бяха легенда в семейството ни. Нямаха
деца – нарочно или случайно, не знам. Никой не говореше за това. Но водеха живот, за какъвто
винаги бях мечтала.
Пътуваха всяка година, ама наистина пътуваха. Чичо Лу изкарваше добри пари,
инвестираше умело и когато се пенсионира на шейсет и пет, те тръгнаха на път. Имаха къща в
Сан Диего, но я използваха просто като база. Имаха приятели по цял свят и ходеха на места като
Мадрид, Атина, Рим, Лисабон, Амстердам, Каракас и Сао Паоло, Рио де Жанейро. Заминаваха,
когато си поискат, и ходеха където ги отвееше вятърът. Само от време на време бяха тук за
Коледа и аз винаги се вълнувах откъде ще дойде подаръкът ми тази година, от кое далечно
местенце ще е пощенското клеймо.
Дали обичаха семейството си по-малко, защото предпочитаха да обикалят света по Коледа?
Никога не бях смятала така, въпреки че някои от по-традиционно настроените ми роднини
мислеха, че е странно и малко егоистично да не искат да пеят коледни песни в дома на баба ми и
да ядат пуйка с всички останали.
Според мен пък беше романтично, вълнуващо и прекрасно.
Те починаха преди няколко години в разстояние на три месеца един след друг. След като
починаха, аз помагах да подредим някои от нещата им и се натъкнах на паспортите им.
Омачкани, износени и с печати от градове по цял свят, за някои от които не бях чувала.
А когато отидох в Залцбург миналата година, за да правя компания на Саймън на Коледа, не
се чувствах нито егоистично, нито странно. Според мен беше романтично, вълнуващо и доста
повече от прекрасно. Съвсем не традиционно, но може би традиция за Саймън и Карълайн?
Пресметнах наум дали допълнителните ми отговорности на работа ще ми позволят да си
взема отпуск. По празниците бяхме доста заети, но седмицата между Коледа и Нова година горе–
долу ставаше. Поканата беше неочаквана, но не беше невъзможно да я приема.
Започнах да си тананикам “Момичето от Ипанема”, а на лицето ми бавно разцъфна усмивка.
– Това “да” за Рио ли е? – попита той.
– ”Да” е, по дяволите, Сперминаторе! “Да” за Рио! – изписках, обвих крака около кръста му
и видях вълнението по лицето му, преди да го придърпам надолу за дълга влажна целувка.
Миналата година се бях самопоканила. Тази година той искаше да съм с него. Мамка му, колко го
обичах!
Поцелувахме се, после той се върна на своята половина от дивана и продължи с масажа на
стъпалата ми, а аз се заех със скиците.
След малко получих съобщение на телефона. Изсумтях и казах на Саймън:
– Последни новини от сватбената централа. Трябва възможно най-бързо да отидеш на проба
за фрака. Джилиан каза, че с Бенджамин трябвало да отидете заедно. Тя направо е откачила.
– Знам, знам. Нали съм кум. Трябва да изглеждам добре. – Той врътна очи.
Бенджамин бе поканил Саймън за кум, което беше направо идеално. Тъй като аз бях една от
шаферките на Джилиан.
– Ще изглеждаш прекрасно – никой не се тревожи за това. – Разсмях се, защото той ме
погъделичка по стъпалата. – Тревожа се за София обаче. Тази сутрин я удари паниката и е готова
да си купи за тържеството най-сексапилната рокля, която може да намери.
– Ъхъ – отвърна той, съсредоточен върху свода на крака ми.
– Мисля, че просто иска да се погрижи да изглежда добре, ако Нийл дойде. Той ще дойде,
нали? Със сигурност?
– Ъхъ – отговори той отново, на челото му се появи съвсем тънка бръчица. Оставих го да ми
разтрива крака още една минута.
– Е, ще доведе ли някоя на сватбата? – попитах с възможно най-небрежния тон.
– Карълайн – изсумтя той предупредително.
– Какво? Ако ще води някого, добре е да се знае предварително. Не мислиш ли? Няма да
нарушиш момчешкия кодекс на честта, като ми кажеш дали ще води някоя. – Смушках го с палец
в корема, което предизвика усмивката му.
– Да, ще води – призна той, внимателно загледан в лицето ми. Аз издишах също толкова
внимателно.
– Добре, видя ли? Не беше страшно – казах и отново пъхнах крака си в ръката му. Той
продължи да го мачка. Оставих да мине още една минута.
– Е, хубава ли е?
– Няма да участвам – каза той, вдигна крака ми от скута си и стана.
– Какво толкова? Само питам дали е хубава – не се отказвах аз, а той ми обърна гръб.
– Казах ти, не можем да говорим за това. Ти се палиш прекалено много, а аз.
– Аз ли се паля? Разбира се, че се паля! Най-добрата ми приятелка е с разбито сърце, защото
твоят най-добър приятел е глупак и ѝ е изневерил, и.
– За последен път повтарям, не ѝ е изневерявал! – сопна се той.
– Целуването е изневяра! Изневяра е! – сопнах се на свой ред и станах, за да го погледна в
лицето.
– Целунал е бивше гадже веднъж. Случило се е веднъж. И ѝ е казал. Изобщо не е трябвало
да ѝ казва! Би могъл да го запази в тайна, но ѝ е казал!
 – О, и това да не би да носи точки в негова полза? Че ѝ е казал, че ѝ изневерява? – извиках.
Когато споменах, че със Саймън не се караме, беше истина. Освен за това.
Ето я цялата история. Когато бившето гадже на Нийл дошло в града и тяхната вечеря
завършила с целувка, Нийл разказал на София и тя го напуснала. И оттогава отказваше да говори
с него, не искаше да го вижда, не желаеше да има нищо общо с него. Триеше имейлите и триеше
съобщенията. Не искаше той да се мъчи да ѝ обяснява, защото според нея нямаше нищо за
обясняване.
Проблемът беше, че всички мъже единодушно смятаха, че стореното от Нийл, грешно или
не, не е достатъчно да се разделят. Разбира се, всички момичета бяха единодушни, че целувката е
изневяра: нямаше нужда да има вкарани пишки, за да е изневяра. София имаше пълното право да
прекрати връзката си с Нийл, а като измамник, той нямаше думата.
И оттук споровете.
Мими и Раян също се караха за това. Всеки беше със собствено мнение по въпроса. Мнения,
които със Саймън се бяхме съгласили, че не трябва да споделяме, защото се карахме всеки път,
когато заговорехме за това, но темата все изскачаше на повърхността.
Какво беше изневяра? Къде минаваше границата, след която няма връщане? Различно за
всяка двойка ли беше, или беше черно на бяло?
– Не му носи точки. Нямам това предвид и ти знаеш, че.
– Такива работи не се случват току-така, Саймън. Той е направил избор.
– Една целувка! И това слага край на всичко? Тя дори не иска да му даде възможност да
обясни, тя .
– Няма какво да обяснява, не схващаш ли? – изкрещях, запращайки скицника си в другия
край на стаята.
Тишина.
– Не искам повече да говорим за това – смотолевих и отидох да си взема скицника. Той ме
хвана за ръката, докато минавах покрай него.
– Точно затова изобщо не исках да почваме този разговор. Тук няма крив и прав. – Той
вдигна пръсти към устните ми, когато понечих да възразя. – Или поне сме в сивата зона. Но
независимо от всичко, не си заслужава да се караме заради това, нали?
Въздъхнах и го оставих да ме придърпа към гърдите си. Притиснах лице точно в средата им.
Мирисът на “Дауни” ме успокояваше.
– Да.
Той ме прегърна силно.
– Обичам те – каза на върха на главата ми.
– И аз теб.
Понякога е трудно да си половинката от ние.
3.

– Пъпеш е.
– Невен е.
– Невен ли? По-скоро е тиква, но това няма значение, защото е пъпеш.
– Щом мислиш, че е пъпеш, трябва да си прегледаш очите, защото е очевидно.
– Мими, ти какво ще кажеш? Това е абсолютен пъпеш, нали?
– Да, Мими, погледни го и ми кажи възможно ли е да е пъпеш?
– Златна рибка – каза Мими и отпи от шампанското си.
– Какво? – попитах и погледнах Джилиан.
Стояхме в дамския сватбен салон на “Нийман Маркъс”. Чакайте, задраскайте това. Аз стоях
в дамския сватбен салон по сутиен и по долни гащи, а Джилиан и Мими седяха на огромни
пухени кресла и пийваха шампанско.
– Златна рибка. Роклята ти е с цвета на онези бисквитки “Златна рибка” с чедър. И всъщност
идеално пасва на тена ти – обясни Мими, като си наля още една чаша и я гаврътна. – А сега и
двете млъквайте. Честно, да слушам две дизайнерки да се карат за цвета на шаферската рокля е
досада.
С Джилиан се спогледахме в огледалото и повдигнахме вежди.
– Добре. Значи е златна рибка. Сега дали ще можеш да я пробваш? – каза тя и ми я подаде.
Аз се съгласих и облякох роклята. Докато се въртях, за да вдигна ципа, ясно чух как промърмори
“пъпеш” под носа си.
Пропуснах го покрай ушите си.
Обърнах се към огледалото, погледнах отражението си и честно казано, изглеждах добре в
този цвят на златна рибка. Обемна пола, изрязано деколте, тънки презрамки, голи ръце. С малко
тен щеше да е чудесно. Повече от чудесно. Завъртях се пред огледалото, после спрях завъртането,
когато видях Мими отново да посяга към шампанското.
– Джилиан, спри я, ще се натряска – наредих. Мими тежеше горе-долу колкото бутилка
шампанско, а повече от две чаши я караха да тупне на малкото си задниче.
– Не си забавна, Карълайн – изфуча тя, когато Джилиан открадна последната чаша за себе
си.
Джилиан изглеждаше страшно доволна, когато се приближи към огледалото и застана зад
мен.
– Изглежда чудесно – каза тихо, приглаждайки полата.
– Още веднъж благодаря, че ме покани за шаферка – отговорих, срещайки погледа ѝ.
И двете се усмихнахме, а после се усмихнахме още по-широко, когато чухме как Мими се
прави, че ще повърне.
– Уф, толкова сте сладички, че ще се издрайфам.
– Добре, мигът отмина. Излизай от тая рокля и дай да намерим на Мими нещо за ядене –
подкани Джилиан.
Мими се ободри. Приключихме, излязохме и си намерихме маса в любимото ни бистро в
Норт Бийч.
Когато се настанихме и поръчахме мезетата, за да попият шампанското на Мими, се
заговорихме за медения месец.
– Чакай, чакай, кога пък решихте за Франция? Мислех, че ще ходите в Италия – попитах,
докато си мажех хлебче с масло.
 – Ами с Бенджамин поговорихме и решихме, че не сме ходили на истинска почивка, а не
само за уикенда, от сто години. Така че искахме малко да удължим пътуването.
– Леле, ще е страхотен меден месец! Италия и Франция, звучи невероятно – възкликнах аз.
– И Швейцария. Добавихме и Швейцария – вметна Джилиан с виновно изражение.
Мими въздъхна романтично, стиснала ролце до гърдите си.
– Пълен рай – меден месец в Европа! Нямам търпение да почна да планирам своя меден
месец. Раян каза, че можем да отидем където поискам, стига да нося много бански с връзчици, за
да им се радва. И да ги сваля. – Тя се изкиска. После хлъцна. Шампанското не беше изветряло.
– Чакай, чакай, и в Швейцария ли ще ходите? – зяпнах невярващо. – Още някакви планове,
за които трябва да знам?
– Ами, мислех да поговорим в офиса, но.
– Хей, какво става? – попитах.
– Всъщност си мислехме за пътуване с отворен финал – каза тя небрежно. – Просто искаме
да поскитаме на воля и това ни се струва подходящият момент.
Облегнах се на стола, зави ми се свят.
– И колко смяташ да отсъстваш?
– Достатъчно, за да ми е ясно, че ще ти трябва стажант.
– Чакай малко, чакай малко. Стажант? Сериозно, Джилиан, колко дълго няма да те има? –
попитах, като се замислих за всички проекти, които предстояха, да не говорим за хотел
“Клеърмонт”, ако имах късмет да го получа.
– Да го обсъдим в офиса, става ли? Храната дойде – каза тя и кимна към сервитьора, който
носеше вечерята ни.
Докато той слагаше чиниите пред нас, срещнах погледа ѝ през масата.
– Ще го обсъдим в офиса – повтори тя. – Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Вечерята беше тиха. С изключение на хълцането на Мими.

Съобщения между Саймън и Карълайн:

Здрасти, бебчо, да обядваме днес?
Не мога. Направо съм затрупана.
Аз мога да дойда. Дори ще си взема чука.
Колкото и да обичам чука ти, сега съм буквално погребана под куп цветни моливи.
Хм. Ами вечеря?
Няма да стане, призрачни ездачо. Веднага след работа отивам в Сосалито.
За хотела ли? Ти да не ме отстреля току-що?
А, довечера за първи път ще мога да отида и да го видя на живо. И да, абсолютно те
отстрелях. Искаш ли ла дойдеш там? Можем ла си вземем нещо набързо за вечеря.
Можем да си вземем нещо друго набързо .
Скъпи.
Извинявай. Добре, прати ми адреса и ще те чакам там. В седем?
Идеално. По дяволите, Саймън, сега ще си мисля само за другото набързо.
Така те искам. Ще се видим в седем.

Обиколих имота, проверих плановете и гледните точки, отбелязах си къде късната

следобедна светлина огрява сградите. Видях прозорци там, където ги нямаше, стени, които
можеха да се съборят, за да се подчертае естественият пейзаж, и малки градинки, които да се
обновят, за да внесат зеленина в модерната черупка.
Започвах да се вълнувам, че ще правя оферта за тази поръчка.
 Клаксонът на рейнджроувър ме изтръгна от унеса ми. Обърнах се към главната алея и видях
как Саймън спира отпред. Понеже не бях приключила, вдигнах пръст да му покажа, че ми трябва
още минутка. Той паркира и дойде при мен.
– Това е мястото, значи? – попита, обвивайки ме с ръце, докато аз зяпах нагоре сградата.
– Да. Какво ще кажеш?
– Ще кажа, че момичето ми ще срита нечий задник за този проект – отвърна той и опря
брадичка върху главата ми.
– Мястото е красиво, нали?
– Кое, Сосалито ли? Да, сигурно.
– Ти майтапиш ли се? Виж гледката само! – Посочих към залива. Сан Франсиско блещукаше
в здрача, колите вървяха напред-назад по моста. Койт Тауър. Сградата “Трансамерика”.
Прелестно.
След това се обърнах на сто и осемдесет градуса и погледнах към Сосалито. Това не просто
беше чудесно място да гледаш Сан Франсиско. Къщите блестяха на фона на планината, уличните
лампи тъкмо се включваха, пристанището беше изпъстрено с платноходки, хората вървяха по
крайбрежната улица на път за вечеря, за пазар или за вкъщи.
– Ресторантът не е далеч. Да се поразходим – предложих, като го побутнах към главната
улица.
Той вплете пръсти в моите и докато вървяхме, разговаряхме. За идеите ми за дизайна, за
предстоящата сватба, за следващото му пътуване. Заминаваше пак след два дни, този път за
Южна Африка. Щеше да се качи на кораб и да снима как се хранят големите бели акули.
Потръпвах само при тази мисъл.
Потръпване.
– Днес Джилиан ме уведоми, че са добавили Франция и Швейцария към медения си месец.
Май доста дълго няма да са тук – казах, докато вървяхме към кея с ресторанта.
– Така ли? Радвам се за тях. Знам, че Бенджамин винаги е искал да пътува повече.
– Джилиан също, но създаваше бизнес. Трудно е да оставиш такъв бизнес. Освен ако нямаш
Супер Карълайн, която да оставиш да ръководи нещата. – Разсмях се и си показах мускулите, а
той ги стисна одобрително. – Но признавам, изненадана съм, че нямат план.
– Явно искат просто да поскитат.
– Да, това е ясно. Но скитането без план не е в стила на Джилиан.
Саймън сви рамене.
– Това си е техният меден месец, скъпа. И не е като да не могат да си го позволят.
– Да, наясно съм с огромните активи на Бенджамин – отвърнах и си спечелих плясване по
дупето. Саймън не възразяваше срещу хлътването ми по Бенджамин, но ми напомняше чии
активи трябва да ме занимават.
– Просто съм. Малко нервна. Нагърбвам се с много неща.
– Говори ли с Джилиан за това?
– Не и след като ми направи предложението за хотела. Сега е толкова заета със сватбата и
всичко останало, че почти не я виждам.
– Сигурен съм, че знае какво прави. Нямаше да замине, ако не знаеше, че ще се справиш,
нали?
– И тя така каза – отвърнах, замислена за огромния залък, който се опитвах да отхапя. – И
каза, че ще ми доведе стажант да ми помага.
– Страхотно! Издигаш се – възкликна той, тананикайки си мелодията от “Семейство
Джеферсън”.
– Да, президентът на дизайнерската компания ще се шматка из Европа кой знае колко време,
а аз ще имам двайсетгодишен стажант, който да ми помага с ксерокса, така че ще се оправя –
казах рязко, посягайки към вратата на ресторанта. Една силна ръка се протегна над моята и
задържа вратата.
– Ей, ще се справиш. Не се тревожи толкова – успокои ме той, леко повдигна брадичката ми
с пръсти, за да го погледна в очите. Отчаянието, което така неочаквано бе пламнало в мен, се
стопи, когато сапфирените му очи започнаха да правят своята вуду магия.
– Сигурно си прав – въздъхнах. Оставих го да ми отвори вратата и да ме въведе вътре,
сложил ръка на кръста ми.
– Разбира се, че съм прав – подразни ме той.
Когато седнахме, извадих календара си.
– Добре, ти си идваш два дни преди сватбата, нали така? Искам да съм сигурна, че ще имаш
време да си починеш, преди тържествата да започнат.
– Да. Ще се върна навреме и готов за всички задължения на кум.
– На косъм, а?
– Не знам къде ми е била главата, когато съм приемал тези снимки, но ще се оправя. Мога да
подремна по време на брачните клетви, нали? Не им трябвам за това – пошегува се той.
Обърнах дланта му нагоре и проследих линиите по нея с пръсти. Погледнах го и забелязах,
че очите му са потъмнели.
– Не можеш да дремваш по време на церемонията, скъпи. Освен това срещу теб ще има една
шаферка, която ще си мисли възможно най-големите мръсотии.
– Мръсотии, а?
– О, да. Не съм сигурна дали ще успея да запазя самообладание. Ти? С фрак? Трепач –
измърках, вдигайки ръката му, за да го цункам по пръстите.
Когато сервитьорът дойде, за да поръчаме напитките, аз намигнах на Саймън, пуснах ръката
му и казах само с устни “после”.
Докато Саймън изучаваше винената листа, аз се загледах през големия панорамен прозорец
към Сан Франсиско. Слънцето най-сетне бе залязло и светлините на града подскачаха от другата
страна на водата. Усмихнах се, бях голяма късметлийка, че можех да нарека любимия си град
свой дом.
4.

Седях срещу Макс Камдън, скиците ми бяха закачени на табла из цялата стая, а официалната
ми презентация беше в ръката ми. На диск. И в папка. И на флашка в чантата ми. И на флашка в
чантата на Джилиан. И след едно среднощно притичване до апартамента на София – и на флашка
в нейната кутия за бижута.
Бях разхвърляла флашки по целия град. Но дали Камдън щеше да ме хареса?
Нервите чукнаха пет с гръбнака, че се шегува в съдбоносни моменти.
Обикалях стаята цял час, представяйки идеите си, подсилени от снимки, схеми и повече
графики от тези в кабинет по геометрия. Джилиан от време на време вмяташе по нещо, но ме
остави да водя. Визията, която бях изработила за “Клеърмонт”, беше изчистена и семпла, с
намигване към бутиковите хотели, които някога се бяха издигали по крайбрежието на
Калифорния.
Хотелите на Камдън бяха известни с модернистичния си дизайн и това беше причината той
да не използва обичайния си екип от дизайнери. Търсеше нещо ново, дори без да го съзнава.
Щеше ли да остане зашеметен от думите ми?
Сивите му очи проблеснаха към мен, погледът му беше съсредоточен и остър. Този мъж
всяваше страх. И го знаеше.
Докато правех презентацията, той ме прекъсна само няколко пъти, за да зададе много ясни и
стегнати въпроси, и то съвсем на място. Но аз бях готова. Бях толкова подготвена, колкото бе
възможно за ограниченото време, с което разполагах, и мисля, че се справих.
Сега всичко опираше до това кого още ще види и дали тяхната визия съвпада с неговата.
Време беше за финалния щрих.
Плъзнах към него още една снимка през масата, фотокопие от статия на стар “Сан
Франсиско Кроникъл” за град Сосалито. Беше почти на осемдесет години и снимката показваше,
че градът не се бе променил много оттогава. Китен, но кипящ от живот, старомоден, но горд.
Можеше години наред да живее в сянката на далеч по-бляскавия си съсед Сан Франсиско. Но
Сосалито имаше свой собствен пулс, своя собствена ДНК. Беше семейство по всички
определения на модерните времена.
– Както виждате, господин Камдън, другите градове около залива са се разраснали на
височина и широчина, а Сосалито е доволен да остане в малката си мидена черупка, ограден от
залива и това го прави такава уникална общност. За да успее нов хотел тук, той също трябва да
бъде уникален. Съществуващият хотел не успява да го направи.
– Хотелът трябва да е привлекателен както за млада, така и за възрастна клиентела, да е
съобразен със защитата на околната среда, без да се натрапва, да бъде зелен, но не прекалено, да
има дизайн, който се вслушва в корените на града, но намига и на бъдещето
– Казах и си поех дъх. Господи, как мразех мотивационните речи. – Модерният хотел не би
бил на място тук, господин Камдън. Той трябва да се слее с пейзажа, но да остави толкова силен
спомен, че след като веднъж си отсядал в него, никога да не си помислиш да запазиш стая
другаде.
Облегнах се на стола си и сложих капачката на писалката си.
– И точно това ще получите с “Джилиан Дизайнс” – завърших. С надеждата, че никой не е
забелязал как се мъча да си обуя лявата обувка. Бях я загубила някъде между вслушването в
корените и намигането към бъдещето. Когато бях нервна, пръстите на краката ми шаваха като
бесни.
 В стаята се възцари тишина.
Камдън ме гледа още миг, очите му бяха неразгадаеми.
Всички седяхме и чакахме да каже нещо. Накрая той въздъхна.
Сърцето ми се сви. И дясната ми обувка изчезна.
– Е, Макс – каза Джилиан, нарушавайки мълчанието, – сигурна съм, че има много неща,
които да обмислиш, така че ще се погрижим ти и хората ти да получат всичко, което ви трябва за.
– Можете ли да изпълните този проект навреме, млада госпожице? – попита ме Камдън
направо, докато всички от неговата страна на масата се канеха да станат.
– Да, господине.
– И мислите, че можете да се справите със заложения тук бюджет?
– Да, господине – отговорих, а пръстите ми замръзнаха в търсенето на обувките. Всички
останали застинаха в полуизправено положение.
Той ми се усмихна и стана.

– И после каза: “Добре, получавате поръчката” и излезе! Просто така! – изписках аз.
– Получих поръчката!
Разказвах историята на Саймън, който ми се обади веднага щом самолетът му кацна в
Кейптаун. Най-великата новина в професионалната ми кариера и трябваше да му я съобщя по
телефона. Е, какво да се прави.
– Това е страхотно, скъпа, фантастично е! По дяволите, искаше ми се да съм при теб, за да те
изведа да го отпразнуваме.
– Знам. И на мен ми се искаше да си тук. Но можеш да се реваншираш, когато си дойдеш –
ще го отпразнуваме тогава.
– Сто процента ще ти се реванширам във всяко отношение.
– Добре, ще си пофантазирам. – Въздъхнах в слушалката. Чух как и той издиша шумно. Така
разбирах, че нещата се канят да излязат от контрол. – Както и да е, преди нещата да са излезли от
контрол.
– Искаш да кажеш, преди аз да поема контрола – поправи ме той прегракнало.
– Саймън, овладей се. Сигурно си още на летището – казах и се изчервих, когато си го
представих как минава митницата с надървена пишка.
– Не изпадай в подробности. Хайде, разказвай. Получи поръчката, а сега какво? – попита, а
гласът му стана делови. Сигурна бях, че се мъчи да се владее, така че го пощадих.
– Ами сега няма да имам и миг свободно време чак до сватбата, а после пак ще се гмурна в
дълбокото. Направо не мога да ти опиша колко ще съм заета. Радвам се, че и за теб периодът е
натоварен, защото в близко бъдеще ще съм затънала до гуша. Утре ще интервюирам последните
кандидати за стажант. Освен това полагам финалните щрихи на няколко проекта, с които иначе
бих се занимавала един по един. Луда работа.
– Луда, но хубава, нали? – подхвърли той и аз се ухилих до ушите.
– Луда, но хубава, да. Толкова се радвам, че разбираш какво е да си погълнат от работата си.
Ти си най-добрият, Сперминаторе.
– Живея, за да доставям удоволствие.
– Доставяш. Често – прошепнах, гласът ми стана дрезгав.
– Трябва да мина митническия контрол, Карълайн.
– Имаш ли представа колко удоволствие ми доставяш, Саймън? Отново и отново. Само
мисълта за това почти ме кара да си доставя удоволствие сама – измърках и чух как той изстена.
– По работа или за удоволствие, господин Паркър? – чух официално звучащ глас.
– Удоволствие, моля – отвърнах игриво и Саймън изсъска.
 – Затварям. – И затвори.
Отпуснах се на възглавниците, зачервена и хихикаща. Какви работи ме караше да правя
Сперминатора.

Съобщения между Карълайн и Саймън след петнайсет минути:

Когато си дойда, някой ще загази.
Обещаваш ли?
Жено, какви мухи ми вкарваш в главата.
Нали?
Сериозно, сексът настрана, поздравления. Гордея се с теб.
И аз се гордея със себе си. Мерси.
С какво си облечена?
Оди се пери, Сперминаторе.
Така ли му викат вече?
Въздишка. Помниш ли първия път, когато ми написа съобщение? От Ирландия?
Да.
А помниш ли как отидох на стълбите и ти изритах вратата?
(пауза)
И сега го направи, нали?
Може би.
Обичам те.
Аз още повече. Внимавай с Челюстите.

– Имаш ли минутка? – попитах, застанала на прага на кабинета на Джилиан. Цяла седмица

се мъчех да я хвана, за да решим окончателно за стажантката, която исках да вземем, но тя беше
непрекъснато заета с клиенти и последни приготовления за сватбата.
– След двайсет минути е последната проба за роклята ми. Какво има? – попита тя.
Изглеждаше изтощена.
– Ами, интервюирах всички стажанти и оставих трима, които мисля, че ще искаш да видиш,
а едната всъщност е.
– Ти избери, Карълайн. Това ще е основно твой стажант, така че ти избери. – Тя се усмихна,
изключи компютъра си и грабна сакото от закачалката.
– Хм, добре, става. Чакай! Тръгваш ли? Мислех, че имам двайсет минути!
– Трябва да бъда там след двайсет минути и с този трафик даже ще закъснея. Ще ме
изпратиш ли? – Тя ми махна да я последвам.
– Джилиан, трябва да поговорим за някои неща. Преди да заминеш, трябва да решим.
– Карълайн, ще се справиш. Вярвам ти. Наеми стажанта, когото смяташ за най-добър, и аз
ще подпиша, става ли? – провикна се тя, докато минаваше покрай мен и продължаваше по
коридора.
Тя се омъжва, тя се омъжва, бъди щастлива, бъди щастлива, напявах в главата си.
– Добре, но трябва да поговорим сериозно за някои неща, преди да тръгнеш. Не знам дали.
– Направи списък с всичко, което трябва да обсъдим, и ми го пусни по имейла, става ли?
Довечера ще го прочета и ще поговорим утре рано сутринта, обещавам – увери ме тя, като
изхвърча по стълбите и навън, и подхвърли през рамо: – И поздравления за първия ти стажант!
Усмихнах се против волята си, докато я гледах как се качва в чакащата я кола. С идеално
фризирана коса, убийствени токчета, отиваше да премери булчинската рокля, с която щеше да се
омъжи за своя принц.
 Завъртях се на своите незначително по-евтини, но все пак доста смъртоносни токчета и
срещнах погледа на секретарката.
– Ашли, ще се обадиш ли на последното момиче – Моника от “Бъркли”? Уведоми я, че е
новата ни стажантка – наредих ѝ. След като бях отхвърлила една задача, се върнах в офиса си, за
да се заема със следващите хиляда.
5.

На следващата сутрин, когато Джилиан дойде, аз вече я чаках в офиса ѝ. Както ме беше
помолила, бях изпратила списъка с въпроси и задачи, за които исках одобрението или съвета ѝ
преди сватбата. Имахме много неща, за които да говорим, но основното беше да получа по-добра
представа кога се връща.
– Леле, колко си подранила – възкликна тя, докато си събличаше палтото и си размотаваше
шала.
Повдигнах вежда.
– Ами, шефката ми ще кръстосва света, ще се омъжва този уикенд, нали се сещаш. Реших,
че е по-добре да я спипам, докато мога.
Тя въздъхна и се отпусна на стола си.
– Булка чудовище ли съм?
– Не, бих те описала по-скоро като шеф фантом – пошегувах се.
– Внимавай, Рейнолдс, не ми се ще да наказвам главната си шаферка за неподчинение
– Предупреди ме тя с игриво пламъче в очите, но и достатъчно твърдо, за да разбера, че си
насилвам късмета. – Прочетох списъка ти. Дълъг е.
– Да. И мога да се справя почти с всичко в него. Просто искам да знам какви са плановете ти
и какви са очакванията ти от мен, за да знам какво да правя.
– Ясно, хлапе. Извинявай, напоследък не се мяркам много често тук. Откъде да знам, че
сватбите са толкова сложна работа? – Тя се ухили. – Нямам търпение да видя как ти ще минеш
през всичко това. Много неща са наведнъж. – Тя взе списъка и грабна една химикалка.
– Когато аз мина през всичко това? – ахнах, а дишането ми стана леко. Ами . Задъхано.
– Да. Не мислиш ли, че със Саймън все някога ще стигнете дотам? – попита тя, слагайки
очилата си и намествайки ги така, че да може да ме погледне над ръба им. Наперено.
– Ъъъъ, аз не, ами, как бих могла, Джилиан? – Заекнах, кръвта нахлу в лицето ми при тази
мисъл. Територия с бели дъсчени огради.
– О, да не уцелих болно място? – подметна тя, а блясъкът в очите ѝ стана по-силен.
– Не мислиш ли, че Саймън е семеен тип?
– Не. Искам да кажа, че никога не е имал по-дълга връзка от тази в момента, не мисля, че
трябва да насилваме нещата, а освен това всичко си е добре и така, и не знам дали, тоест. ами ако
аз не искам.
– Спокойно де, успокой топката. – Тя се ухили, доволна, че ме е изкарала от релси.
– Добре, не сме дошли да говорим за това. Трябва да огледаме списъка и да потушим един-
два пожара, а аз трябва да знам кога ще се върнеш от медения си месец, жено! – Саймън и аз да
се оженим! Пфу!
– Не съм сигурна – каза тя спокойно.
– Чакай, какво?
– Не знаем точно кога ще се върнем. Искаш ли да ми наглеждаш и къщата?
– Да ти наглеждам къщата? – зяпнах я, а очите ми се кръстосаха.
Тя въздъхна и се облегна на стола.
– Работата е там, Карълайн, че ми е нужна почивка. Обичам работата си, знаеш колко много
значи този бизнес за мен и съм толкова горда, че успях да си издълбая ниша. Но ми трябва
почивка, а с Бенджамин просто искаме да попътуваме където ни скимне за известно време.
Разбираш ли ме?
 Идеално я разбирах. Великолепен мъж и неговата великолепна булка с толкова пари, че
могат да пробият дупка в бондовете им или във фондовете им, или в каквото там богаташите си
държат парите. Искаха да видят света, докато са достатъчно млади и достатъчно секси да го
направят както трябва.
По дяволите, и аз бих го направила, ако ми се удадеше възможност. Безкрайна ваканция със
Саймън? Гондола във Венеция? Да пеем йодлери в Санкт Мориц? Да се чукаме във Франкфурт?
Но не можех да си позволя да мисля за това. Трябваше да мисля за човека, който оставаше
вкъщи и държеше чувала с дизайните. Как можеше “Джилиан Дизайнс” да функционира без
Джилиан?
– Вече говорих със счетоводителя си, който може да ти помогне, ако се появят някакви
необичайни проблеми с плащанията. Пък и няма да съм в някоя пещера. Ще си говорим всяка
седмица. Ще помагам с каквото имаш нужда. Ще видиш, всичко ще е наред – увери ме тя, лицето
ѝ бе изпълнено с вяра в мен, която аз не споделях.
Можех ли да се справя? Джилиан явно мислеше така. Освен това щях да имам стажантка. Не
исках да отказвам, не и когато знаех, че Джилиан разчита на мен.
Стоварваше ми се прекалено много.
Но беше и възможност. Каквато най-вероятно никога нямаше да имам.
Да, мамка му. Можех да се справя.
– Та кажи сега за това с наглеждането на къщата. Мерцедесът в гаража влиза ли в пакета?
– Определено.
– Съгласна съм!
– Страхотно. А сега да се върнем на теб и Саймън. Все още няма да се жените, но говорихте
ли да заживеете заедно?
Прегризах цветния си молив.

– Как е най-сексапилната вътрешна дизайнерка на Западния бряг?

– Ласкаеш ме. Нали си държиш чарколяците във водолазния костюм и далеч от зъбите на
акулите?
– Доколкото мога. Как върви работата? Успя ли да накараш Джилиан да ти каже колко време
ще отсъства на медения месец? – попита Саймън, който се обади да си поговорим преди лягане.
Всъщност за него беше преди закуска. Удивително е как човек научава всички часови зони за
нула време, когато гаджето му ги преминава до една всеки месец.
Отпуснах се на възглавницата си.
– Имам смътна идея. Някъде между някога си и на куково лято.
– Леле! Сериозно? Ами ти?
– С една дума? Смъртоносно заета.
– Това са две думи, Нощничке.
– Толкова съм заета, че няма как да мина само с една дума. Добрата новина е, че ни спечелих
къща с убийствена гледка към залива.
– А?
– Джилиан ме попита дали не искам да наглеждам къщата им, докато ги няма.
– И ти се съгласи?
– Да. Как да откажа? Защо, не искаш ли да живеем там? Ще бъде забавно.
– Ще бъде досадно – изстена той.
Извъртях очи. Саймън обичаше живота в града.
– О, стига де. Ще бъде страхотно. Пък и не мисля да прекарваме там всяка нощ. Те просто не
искат къщата да стои празна през цялото време.
 – Хм – беше отговорът му.
– Можем да ползваме джакузито.
– Хм? – беше по-заинтригуваният отговор.
– Ако си спомняш, аз губя контрол, когато наоколо има балончета – подразних го, мислейки
за първия път, когато бяхме заедно в джакузито в Тахо.
– Вярно. А ще има ли голо чипкане?
– Можеш да си заложиш сладкото дупенце.
– Ммм, убиваш ме – изпъшка той, но този път по доста различен начин.
– И колкото и работа да имам, няма да е лошо да променим темпото. Ще бъде нещо като
ваканция от другата страна на моста. През следващите няколко месеца няма да мога да си поема
дъх.
– Като стана дума за ваканция, току– що поех една работа в Бора Бора. Искаш ли да дойдеш?
– Какво?
– Да. След сватбата. Какво ще кажеш? Наколно жилище? Кокосови бикини? Истински секс
на плажа?
Стиснах гневно юмруци.
– Ти не ме ли слушаш? Затънала съм и ще затъна още повече. Не мога да отида в Бора Бора.
Дори до Напа не мога да отида, ако ми се прииска. – Спрях се, за да не изнеса цяла тирада, и
дълбоко си поех дъх. – Саймън, много мило от твоя страна да ме поканиш и знаеш, че най-много
от всичко бих искала да избягам с тебе в Южния Тихи океан. Но просто не мога. Дори не мога да
мисля за това сега, разбираш ли?
Той мълча една минута. Линията малко припукваше и си представих всъщност колко е далеч
от мен тази нощ. Колко е далечна телефонната връзка, буквално на половин свят разстояние.
Въздъхнах в своята половина от тази връзка.
– Права си, скъпа. Не съобразих. Знам колко е важно това за теб. И ти го знаеш.
– Знам го.
– Може би годината не е подходяща за Рио? – попита той. Гласът му беше тих, но в тона му
се долавяше нещо.
– Да не си посмял! Така очаквам това пътуване! Дотогава нещата ще са се уталожили. Но
междувременно просто не мога да оставя всичко и да хукна по островите.
Той не отговори.
– Обичам те – прошепнах, искаше ми се да е до мен и да го гушкам и прегръщам.
– И аз те обичам. Радвам се, че скоро се прибирам. – Гласът му беше поомекнал.
– Ще се забавляваме на сватбата – казах аз, сменяйки темата. – Ще танцуваш ли с мен?
– Можеш да заложиш сладкото си дупенце. Дори ще ги накарам да ни изсвирят нещо на
Глен Милър.
– Това винаги върши работа – отбелязах през смях.
– Карълайн?
– Да, Саймън?
– Знам, че върши работа. – И се изкиска.
Пожелахме си лека нощ, а после аз излязох от моя и влязох в неговия апартамент. Спуснах
игличката на грамофона и се прибрах у нас в леглото си. Глен Милър ме приспиваше през
стената и аз сънувах, че танцувам на плажа в Бразилия с моя фотограф.

Три вечери преди сватбата бях все още на работа в осем и половина вечерта и току-що бях
отказала вечеря със София и Мими.
Понякога беше много гадно да си голям.
 Цял ден бях по срещи с хората на Камдън, уточнявахме подробностите около строителните
работи, които започваха следващата седмица. Нямаше да събаряме сградата, а щяхме да я
обновим, да използваме линиите на хотела, но като преработим почти всички планове.
Моника, новата стажантка, се радваше на първата си седмица изпитание чрез огън. Бяхме я
хвърлили право в дълбокото с главата надолу, но тя плуваше. Изпълняваше поръчки, разнасяше
документи, искаше разрешителни. Наистина много ми облекчаваше живота. И в този ред на
мисли .
Коремът ми къркореше. Отправих се към кухничката, убедена, че във фризера имам скътано
едно бурито, когато телефонът ми звънна. София.
– Още не мога да повярвам, че ни отряза, Рейнолдс – каза рязко в ухото ми и аз си прехапах
езика, за да не ѝ отговоря по същия начин. Сериозно, никой ли не разбираше колко съм заета?
– Ще го преживеете, вярвайте ми. Къде ходихте?
– В любимия ти ресторант в Чайнатаун. Ти губиш, сестричке. Поръчахме онова чудо със
скаридите и макароните, как се казваше? Онова, което ти е любимо?
Коремът ми закъркори още по-силно и скръцнах със зъби.
– Мейфън.
– Да, беше си фън, благодаря, че попита – изсмя се тя в ухото ми. – А сега ни пусни да
влезем, че пукнахме от студ.
– Още съм на работа. Нали ви казах, че ще закъснея. Защо сте пред апартамента ми?
– Не сме у вас, тъпачке, а пред офиса ти. Пусни ни да влезем – настоя тя. Чух как Мими
мърмори нещо на заден фон.
– Пред офиса. О, за бога! – Слязох по стълбите до входната врата и там, от другата страна на
стъклото, стояха Мими и София. С кутии китайско за вкъщи.
– Затварям. – Ухилих се в слушалката, докато отключвах и отварях широко вратата. – Какво
правите, бе?
– Вечеря, глупаче, и обещаваме, че няма да стоим дълго – отвърна Мими, влезе и тръгна
право към кабинета ми. С ръце, пълни с най-великолепно ухаещата храна на земята.
София застана на прага. Като видение. Вече не страдаше и беше облечена като за купон,
пълен трепач. Червената ѝ коса беше събрана високо, гримът – безупречен, под шлифера ѝ се
подаваше едва доловим намек за крака.
– Нали отдолу не си гола, а? – попитах.
– Не бе. Отивам на среща, след като те нахраним. – Тя се ухили и ми подаде една торбичка.
– Мейфън?
– О, да, някой ще има фън тая вечер, не се съмнявай. – Тя ми намигна и бавно мина покрай
мен. – Хей, гадино, да не изядеш всички пелмени!
Мими извика нещо в отговор, но не се разбра какво, защото беше с пълна уста. Бих
заложила на пелмените. Заключих входната врата, клатейки глава, докато отивах при приятелките
си в моя кабинет.
След десет минути седяхме по турски на пода с чинии, отрупани с възхитителна храна.
Макарони, скариди на тиган, хрупкави ролца, пикантни задушени зеленчуци. Истинско
угощение. Разпределихме си пръчиците и се заехме да лапаме.
– Това сто процента е по-вкусно от буритото, което се канех да ям. – Въздъхнах с уста, пълна
с подправени макарони.
– Понеже знаехме, че ще работиш до късно, си помислихме, че можем поне да ти донесем
вечеря – отговори Мими, подавайки ми яйчено ролце.
София го хвана преди мен и го сложи пред устата си като мегафон.
– О, стига де. Само така можех да ви разкажа всичко за новото ми момче за забавления.
Много е трудно да те хвана, а трябваше да разглася новината.
София ни разказа за новия мъж, с когото се запознала във фитнеса. След като реши, че
официално продължава напред и ще търси любовта (да се чете, че ѝ трябва кавалер за сватбата на
Джилиан), тя не остави непреобърнат камък. А този камък се оказа застрахователен агент. Кола,
живот, каквото си пожелаеш – той го продаваше. Хм.
– И да ви кажа само, той е хубав, та хубав. Висок, мургав и красив, сериозно греховен
– Каза тя злорадо. – Ще бъда с най-сексапилното парче там.
– Тя да не цитира “Брилянтин”? – попита Мими.
– Май да. Да се надяваме само, че тоя тип не се казва Ча Ча – отбелязах.
– Казва се Бари и е страхотен – подчерта София.
– Като от братята Гиб? – попитах.
– Като Бари Уайт? – изчурулика Мими.
– Като Дари – отвърна София през зъби.
– Чакай малко, спри се. Казва се Бари. – започнах, а Мими довърши:
– Дари?
Затъркаляхме се по пода сред клечките за хранене и пакетчетата соев сос и направо
заревахме от смях.
– Тихо, кучки, тихо. Освен това, Рейнолдс, ти излизаше с един, който се казваше Джеймс
Браун – озъби се София.
– Така си е. Направо е фантастично в сравнение с Бари Дари – изквичах, бършейки сълзи от
очите си. Което се оказа ужасна идея, понеже по пръстите ми още имаше горчица.
– Мамка му!
– Така ти се пада – каза София и ми подаде куп салфетки.
Мими все още се кикотеше и смотолеви нещо от типа “гръм да го удари”, а аз я сръгах с
лакът в ребрата.
През горчичената мъгла видях, че София се прави на смела, но тази сватба нямаше да бъде
лесна за нея. Аз самата не изгарях от желание да видя Нийл. Не ме напускаше фантазията как го
сгащвам до масата със сладкишите и го давя в глазурата. Усмихнах се насърчаващо.
– Сигурна съм, че е страхотен, мила. Нямаме търпение да се запознаем с него.
За миг настъпи тишина.
Мими се покашля, готова да смени темата.
– Кога се връща Саймън?
– В четвъртък вечерта – отговорих, а после се сетих за моите новини. – Ей, забравих да ви
кажа! Познайте кой ще пази къщата в Сосалито!
И двете изпискаха. Всички обожавахме къщата на Джилиан. Особено асансьора на хълма.
– Ще бъде толкова яко! Какво каза Саймън? – полюбопитства Мими.
– Саймън каза, че ще умрем от скука, но Карълайн не е съгласна. Тази къща е шибана рок
звезда – кой не би искал да живее там? Освен това е толкова близо до “Клеърмонт”, че ще е
хубаво да имам база там. А и не мисля да прекарвам всяка нощ там, само понякога.
– И двамата ще си играете на къща. Колко сладко – отбеляза София, с което си спечели
гневен поглед от Мими. – Казвам само, че това, което имате сега, е страхотно. Хем сте заедно,
хем не сте. Разделени, но равни. Всичко си ебава мамата, когато започнете да купувате мебели
заедно.
– Казва момичето, което се нанесе да живее с Нийл преди да са станали шест месеца откакто
са заедно – изтъкна Мими.
– Казва момичето, което вече не е с Нийл – подчерта София и размаха клечката си във
въздуха.
 – Но вие не скъсахте по тази причина. Съвместният живот нямаше нищо общо. Вие чудесно
си живеехте заедно. Не ми казвай, че не е така.
– Да, чудесно си живеехме. Но беше твърде рано. Разделени, но равни. Само това казвам –
отговори тя, вадейки стръкче бамбук от деколтето си.
Навлизахме в хлъзгава територия. И не говоря за деколтето ѝ.
– Ами, добре. Благодаря ви за съветите, но със Саймън няма да живеем заедно. Само ще
пазим къщата. И ще се възползваме от нея за своите секси моменти. Така че. – завърших аз.
Купчината документи на бюрото ми ме зовеше и аз въздъхнах, лапнах една последна
скарида и започнах да затварям кутиите. Момичетата последваха примера ми и ме накараха да
задържа остатъците, за да имам нещо за обяд утре.
– Не трябваше да го правите, но се радвам, че го направихте.
– Знам колко много работиш. Просто си помислих, че може би ти трябва почивка – каза
Мими, докато слизахме към входната врата.
– Не се прави, че идеята беше твоя. Аз предложих да ѝ донесем вечеря – опроверга я
заканително София. – Ти искаше да ходим да ядем тако на улицата, когато тя отказа вечерята.
– Да бе! Аз казах, че трябва. – започна Мими, но аз я прекъснах.
Знаех накъде вървят нещата и със смях ги изтиках през вратата.
– Момичета, обичам ви и двете. А сега се разкарайте оттук.
Те ми помахаха и тръгнаха. А аз се върнах в кабинета си, разкършвайки рамене да се
преборя със сънливостта след храната. После запалих всички лампи и си пуснах “Пърл Джем”.
Силно.
Със Саймън нямаше да се нанесем да живеем заедно. Пфу.
След двайсет минути получих съобщение от Мими:
Саймън каза ли ти, че Нийл ще води някоя?
Да. А Раян какво каза?
Нищо. Само, че ще води момиче.
И Саймън само това казва. Дано да не е хубава.
Разбира се, че ще е хубава.
Знам. Това няма да е добре, нали се сещаш.
Има си хас. То и сега не е добре. За бога, тоя се казва Бари Дари.
Страшни кошмари.
Шт.

Саймън трябваше да се прибере в четвъртък вечерта, но полетът му до Ню Йорк беше

закъснял и той беше пропуснал прекачването за Сан Франсиско. Беше си запазил полет за петък
сутрин, но щеше да стигне за репетицията на сватбата наистина на косъм. Беше ми пратил
съобщение, за да ми каже, че пътува към летището, а после второ, за да ме пита за адреса на
църквата. После пък за адреса на ресторанта, в който щеше да се състои вечерята след
репетицията.
Джилиан мина през офиса сутринта, за да довърши това-онова. Опитах се да я разубедя да
работи в деня преди сватбата си, но тя настоя, че ѝ трябват само няколко минути да приключи с
някои работи. После щяла да тръгне за предсватбения обяд, който аз щях да пропусна, за да
отида на изникналата в последния момент среща с господин Камдън.
Бях в кабинета си и трескаво принтирах докладите, които ми трябваха за срещата, когато
Джилиан се появи.
– Изчезвам, Карълайн. Ще се видим довечера, нали?
– Да.
 – Дали Саймън ще успее да стигне навреме? Бенджамин може да намери заместник за
довечера, ако се наложи.
– Ще успее. Последно го чух от самолета, преди да излети.
И в този момент телефонът ми пак изпиука. Саймън, който питаше дали вечерта трябва да
изнася някаква реч. Момчета! Написах му “Не”, казах довиждане на Джилиан и грабнах
последния доклад от принтера точно когато секретарката се обади по интеркома, за да ми каже,
че екипът на Камдън е тук и влиза в конферентната зала.
Когато Моника дойде да ми помогне да пренесем нещата, телефонът ми отново изпиука.
Подадох ѝ го.
– Можеш ли да отговориш, докато съм на срещата? И ако Саймън иска да му завържа
обувките или да му закопчея ризата, или нещо подобно, моля те, кажи му да. Няма значение,
просто му кажи, че съм заета и че ще се видим довечера. – Помъчих се да се усмихна и
пригладих ризата си, за да не изглеждам раздърпана. Понякога възприятията са едно и също с
реалността.
Спокойна съм.
Спокойна съм.
Спокойна съм.
– Няма проблем, ще се погрижа. Всичко друго, което ти трябва, е вече в конферентната зала.
Само ми кажи, ако искаш още нещо.
Докато вървяхме нататък, телефонът ми изпиука още веднъж. Потискайки ръмженето си, я
погледнах през рамо. Тя прочете съобщението и се намръщи.
– Връзки за обувки? Копчета за риза? – попитах, кимайки за поздрав на екипа на Камдън
през стъклената врата на конферентната зала.
– Ъ, не точно. Иска да знае дали днес по обяд можеш да му вземеш фрака.
Спокойна съм.
Спокойна съм.
Спокойна съм.
6.

Седях на задната седалка в таксито и барабанях с пръсти по коляното си, мъчейки се да не

гледам часовника. Щях да успея за репетицията, но мразех да стигам в последния момент. Когато
свърших всичко, което трябваше, за да мога да се освободя за уикенда, до репетицията оставаше
само час, а аз не бях се преоблякла. Добре, че си бях взела роклята в офиса, та бързо се
приготвих там.
Дали мога да взема фрака му по обяд? Ха! Аз дори не бях яла на обяд, но няма значение.
Моника, стажантката чудо, беше така добра да изпълни поръчката и да донесе фрака в офиса с
усмивка на лицето. Страхотна е. А със Саймън щях да се разправям после.
Стигнах на репетицията секунди преди началото и докато влизах, получих съобщение от
Саймън. Пътуваше насам. Потрепнах, когато си помислих колко ще е изморен, след като е
прелетял половината свят. Но не той беше виновен, че полетът му бе закъснял, и си отбелязах
наум да не му се карам заради фрака.
След като поздравих някои от другите шаферки и се смесих с роднините на Джилиан,
започнах да си проправям път навътре в църквата към мястото, където тя и Бенджамин
разговаряха със свещеника. Проклятие, този мъж беше зашеметяващ.
Тъмен костюм, лек загар, малко сол, прошарила пипера по слепоочията му, а очите му
гледаха весело. Това беше мъжът, в когото би искала твоят мъж да се превърне някой ден. Той се
обърна да ме поздрави и ми намигна. Отлично съзнаваше, че когато включеше чара си, ние се
размазвахме по пода.
– Здравей, Бенджамин – казах, вече започвах да се размазвам.
– Карълайн, тази вечер изглеждаш прекрасно. – С широка усмивка той ме хвана под ръка и
усетих как се изчервявам. Сега бях червена и размазана. – А къде е тоя идиот, кумът ми?
– Тук! Идиотът е тук! – чух и Саймън забърза към нас. С още влажна от душа коса, облечен
с тъмен костюм и вратовръзка, той се устреми към мен. – Ей, старче, веднага пускай момичето
ми.
Здрависа се с Бенджамин, целуна Джилиан по бузата, а после се обърна към мен и ме огледа.
Обви ръце около кръста ми и ме притегли към себе си. Погледът му срещна моя, отпуснах ръце
на гърдите му. Лицето му бе целунато от слънцето от дните в океана, тук– там имаше мънички
лунички. Шибано красив мъж. А най-хубавото? Начинът, по който ме гледаше. Сякаш аз бях най-
красивото момиче в залата.
– Здрасти, скъпа.
Този мъж беше поет.
– Здрасти.
Аз също.
Той се наведе, без да откъсва поглед от очите ми, докато устните му докосваха моите.
Целувката беше толкова нежна, лека като перце. Устата му се допря до моята веднъж, после още
веднъж, а третия път участваха не само устните. Езикът му се плъзна по процепа на устните ми и
те се разтвориха за него, а той трепна, за да ме вкуси.
В църква ли бяхме? Идея си нямах, защото в този миг всичко, което чувствах, всичко, което
знаех, бе Саймън. Ръцете му се движеха по талията ми, силното му тяло се притискаше до моето,
ароматът на шампоана му и любимия ми омекотител изпълваха ноздрите ми и устата му
притискаше моята.
Чух покашляне и когато той прекъсна целувката ни, опрял чело в моето, видях как Джилиан
повдига вежди към нас.
– Саймън – прошепнах аз в нашия мехур.
– Да?
– И ти ми липсваше – казах и го целунах бързо.
С широка усмивка той ме завъртя, така че да застана до него, и се обърнахме към Джилиан и
Бенджамин. И малката тълпа, която ни гледаше.
– Какво бе? Момичето ми липсваше. – Той ме дръпна още по-близо до себе си и аз му се
усмихнах. – А сега, какво ще репетираме? – попита той.

Репетицията мина добре, а вечерята – още по-добре. Джилиан и Бенджамин бяха избрали
прекрасен ресторант и бяха наели отделна зала с тераса на покрива. Виното и шампанското се
лееха, семействата се смесваха и общуваха, настроението беше празнично. Докато хапваха
вкусни предястия вместо официална вечеря, гостите се опознаваха и се местеха от маса на маса.
Със Саймън стояхме един до друг почти през цялата вечер, когато аз не помагах на Джилиан
с последните детайли. Въпреки че имаше и други шаферки и кума, Джилиан се доверяваше
основно на мен да съм нейните очи и уши по всички сватбени въпроси.
И по тази причина аз бях тази с шивашкия комплект и крема за хемороиди в чантата.
ЗА ПОДПУХНАЛИ ОЧИ.
Между запознанствата с вторите братовчеди и бизнес партньорите от двете страни Саймън
успяваше да ме дръпне настрани за тайни целувки и мръсни думички във всяко ъгълче и кътче на
ресторанта.
– Какво те прихваща? – попитах, задъхана след пламенна целувка на терасата. Бях излязла
да глътна въздух, когато бях притисната до стъкления парапет от Сперминатора, който не
можеше да си държи ръцете на място.
– Ти ме прихващаш, а това звучи като чудесна идея – измърка той, като ме обърна с лице към
града. Поставил ръце от двете ми страни, притисна тялото си в моето. Облегнах глава назад на
рамото му, когато той започна да ме дразни с влажни целувки по врата.
Въздъхнах и зарових ръце в косата му.
– Дръж се прилично, господинчо.
– Никакъв шанс. – Той нежно, но настойчиво се отърка в дупето ми. Очите ми щяха да
изскочат, а вътрешностите ми се свиха на кълбо. – Липсваше ми. Колко още трябва да стоим тук?
– Не мисля, че е редно да си тръгваме, преди Джилиан и Бенджамин да са готови. Според
мен ще е. Олеле! – Главата ми се отпусна още повече, когато едната му ръка се премести от
кръста ми на мястото точно под гърдите ми.
– Не е редно или не можем?
Мъчех се да мисля, да не се разсейвам.
– Ами, може би бихме могли, ммм. – Бях безсилна, ръцете му ставаха по-уверени, когато
започнаха да повдигат полата по-високо на бедрата ми. – Добре. Сега мисля, че трябва да си
тръгнем. Това е лудост.
– Така те искам, момиче. – Накара ме да започна да се сбогувам за по-малко от минута, вкара
ме в асансьора за три и ме натика в таксито след общо пет.
И като казах натика. Опита се, и още как.

След като успешно отбих опитите на Саймън да се навре под полата ми в таксито, а после и
докато се качвах по стълбите към апартамента ни пред него, се отказах от собственост на всичко
под пъпа си, когато той ме наведе на облегалката на дивана в апартамента ми и ми свали
бикините. Със зъби.
 С великолепните си зъби! Представете си!
Бях чела за такава сцена в много розови романи. Никога не бях я преживявала наистина.
Винаги съм се питала как точно става. Дали захапва голямо парче от тази част отстрани? Дали ги
сваля отпред с кучешки зъб? Секси романите споменават само зъби, така че честно ли е да
участват и устните? И като говорим за честност, той използва и ръцете си, но зъбите бяха
основният му метод за сваляне на гащички. Това брои ли се?
Розови или бозави романи, ето как го направи Сперминатора:
Още щом влязохме през входната врата, от двете страни на роклята ми се промъкнаха ръце.
Докато ме вкарваше на заден ход в тъмния апартамент, устата му беше на врата ми, а ръцете – в
сутиена ми, и накрая дупето ми се сблъска с дивана.
Който имах честта да усетя и с лакти, когато се стоварих по лице върху възглавниците, след
като той ме завъртя и ме бутна през облегалката с вирнат във въздуха задник. Дали забелязах, че
челото ми е забито в дивана? Не, по дяволите. Сперминатора коленичи между краката ми.
По задната страна на краката ми заваляха мокри целувки, докато полата ми беше повдигана
и отмествана от пътя. Усетих как ръцете му раздалечават коленете ми, почувствах топлия му дъх
по вътрешната страна на бедрата си, когато пръстите му се пъхнаха под дантелата на бикините.
Бях ли се издокарала за моя човек? Да, по дяволите.
Бели. Дантелени. Сладки. Гаранция, че ще го накарат да се задъха. И така стана, той дишаше
тежко. Целуна ме през коприната, езикът му беше целенасочен и силен дори през преградата. Аз
извиках, готова за тази уста още откакто ме притисна към парапета в ресторанта.
С ръка около талията ми, той ме натисна над дупето, за да ме намести към лицето си. С
ръмжене – кълна се, че само така мога да опиша гърлените звуци, които идваха от него – той
стисна ластика на бикините ми със зъби и дръпна. По бедрата и към коленете ми и само до там
стигнаха, защото Саймън беше нетърпелив.
Вирнала дупе във въздуха и с гащи на коленете, аз го чух как изстена.
– Ммм, ето я сладката катеричка.
Не всички мъже могат да се справят с думата с К. И да, не е залък за всяка уста. Ъхъ. Някои
я повтарят непрекъснато, някои я използват в обикновени разговори. Но за добрата думичка с К
хватката е в употребата: кога да я кажеш, къде да я кажеш, как да я кажеш. Мръсните приказки са
изкуство. Ако прекаляваш, стават рутина. Ако никога не ги употребяваш, пропускаш нещо.
Саймън го правеше както трябва. Точно както трябва. Да се върнем на устата.
Свърших още преди устните му да докоснат моите. И искам да кажа точно това, което
казвам.
Някои нощи искам да е бавно. Някои искам да е нежно. А има нощи, в които искам да е
бързо и мръсно.
Познайте тази каква беше.
Свърших два пъти в устата му. И още два пъти, когато той се изправи, свали си ципа и се
гмурна в мен с едно бързо движение. Опрял едната си ръка на гърба ми, а с другата дърпайки
косата ми, за да ме намести както иска. О, да!
Беше дълбоко, силно и интензивно. И толкова изумително бързо и мръсно.
Все още ли бях с обувки, когато той свърши и извика името ми? О, да, да!

След това, докато лежахме на дивана и Саймън използваше дупето ми за възглавница, чух,
че телефонът ми звъни. А той беше в чантата ми пред вратата. Вдигнах глава, погледах през рамо
и протегнах ръка. Знаех, че е на десет стъпки.
– Не мога да стигна телефона си.
– Не ти трябва телефонът ти.
 – Но звъни.
– Звъни, така е – съгласи се той, като се изви зад мен.
Телефонът ми спря да звъни и аз се отпуснах обратно на възглавниците. След миг обаче
веднага се раззвъня отново.
– Не мога да стигна телефона си – повторих тъпо. Ако ви порят по тоя начин, и вие ще
оглупеете. – Хей, ти да не ме ухапа?
– Не ти трябва телефонът. И да, ухапах те. Имам две много вкусни кълба пред лицето.
Наистина беше ухапал едно от кълбата. Извъртях очи и се опитах наистина да стигна до
телефона си.
– Не ми вземай вкусотията, Карълайн, че лошо ти се пише.
– О, ще ти дам една вкусотия – подразних го и успях да се измъкна и да додрапам до чантата
си, като вървешком си събух полата. Докато ровех за телефона, се обърнах да погледна Саймън,
проснат на дивана с панталони около глезените.
– Изглеждаш очарователно, скъпи.
– Ще ти дам аз едно очарование – заподражава ми той и посочи една точно определена част
от тялото си.
Със смях погледнах екранчето на телефона и видях, че е звъняла София. Минаваше
полунощ. Намръщих се и ѝ се обадих.
– Хей, какво има?
– Защо трябва да има нещо? – Говореше тихо.
– Да не се познаваме от вчера? Какво има?
Тя не каза нищо, но я чух. Подсмърчаше.
– Заради сватбата ли е?
Подсмрък.
– Не искаш да ходиш?
Подсмрък, подсмрък.
– Защото ще видиш Нийл?
Бибип. От носа, а не от кола.
– Скъпа, нали знаеш, че трябва да отидеш?
Подсмрък.
– Не само защото Джилиан очаква да си там, а защото все някога трябва да го видиш и.
Гневно бибип!
– Искаш ли да дойдеш у нас? Снощи правих шоколадови сладки.
Дрънзвън. Това беше звукът от колана на панталоните на Саймън, който се закопчаваше,
докато отпрашваше към кухнята.
– Не, ще се оправя. Господи, толкова е гадно! – каза тя накрая, като шумно си издуха носа.
– Супергадно е, миличка, но ще се оправиш. Ти си зла кучка, дори мен ме е страх от теб –
убеждавах я аз.
– Защото знаеш, че мога да ти наритам задника – изсумтя тя. – Той ще води ли някоя?
– Да.
– Мамка му. Наистина трябва да отида, нали?
– Наистина – отговорих, прехапвайки устни. Щях ли да се осмеля? – Пък и помисли си колко
ще се разочарова Бари Дари.
Мълчание.
След това по линията прозвуча истеричен смях. Между пристъпите тя ми каза, че ме обича и
че ще се видим на другия ден. После затвори, още се смееше.
Отидох в кухнята и видях Саймън с ръце в буркана за сладки. Поклатих глава и му сипах
чаша мляко.
– Направо е престъпно колко много те обичам в момента – каза той с уста, пълна със сладки
и усмивки.
Стоях до него, докато привърши среднощната си закуска, а когато се нахрани, отворих
ръцете му и ги обвих около себе си. Сгуших се до гърдите му, той ме целуна по главата, а аз го
стиснах с всички сили.
Следващият ден щеше да донесе какви ли не вълнения. Но тази нощ Сперминатора беше в
леглото ми. И това бе всичко, от което имах нужда.

Съобщения между Карълайн и Мими:

Трябва да наглеждаш момичето ни днес – ще ти каже, че е добре, но не е.
Боже, какво е станало?
Просто я наглеждай.
Добре. Как е Джилиан?
Сияеща.
Естествено.
След два часа тръгваме към църквата.
Ще наглеждам нашето момиче, ти върви да се правиш на шаферка.
Съобщения между Мими и София:
Хей, хубавице, нали ще пътуваш с нас за сватбата?
Да, вземете ме на път.
И ще доведеш Бари, нали?
Да, просто ни вземете по пътя.
Как си?
Мими.
Аа?
Просто ни вземете по пътя.
Доооооообре.
Съобщения между Саймън и Нийл:
Ще караме ли сърф утре?
Пич! Ще е кучешки студ. Няма да стане.
Пъзльо.
Пич. Ще пукнем от студ.
Пъзльо. Ще се видим на сватбата.
А, като стана дума, трябва ли да нося подаръка, или какво?
Трябва да им подарим подарък? Чакай.
Съобщения между Саймън и Карълайн:
Купили ли сме им подарък?
Разбира се, че сме им купили подарък. Подписах и теб.
Ще го носим ли на сватбата?
Не, вече им е изпратен. Винаги ги изпращам предварително. Само това ѝ трябва на булката –
да си брои подаръците на сватбата.
А ако някой не го е изпратил предварително, не трябва да го носи, така ли?
От гледна точка на етикета е добре да го донесе. Хората така правят. Аз просто обичам да
съм се погрижила предварително. Чакай, защо питаш?
Съобщения между Саймън и Нийл:
Пич, наред си. Донеси го.
 Добре. Ще се видим там.
Съобщения между Карълайн и Саймън:
Хей, господинчо, защо ме питаше дали да носиш подарък?
Просто така.
Сериозно, какво има?
Нийл искаше да разбере дали трябва да носи подаръка.
Кажи му да ми се обади, аз ще му кажа къде може ла прати подаръка.
Казах ли ти колко си хубава в шаферската рокля?
Още не си ме виждал.
Безопасно е да го предположа.
Много те бива, Сперминаторе.
Съобщения от Нийл до София:
Здрасти. Просто исках ла ти кажа здрасти. Днес ще ходиш, нали?
А, още не ми говориш, разбирам.
Както и да е. Просто исках да знаеш, че ще се радвам да те видя. Мисля, че е време да
поговорим. Още не мога да повярвам, че затваряш всеки път, когато ти се обадя, но не искам да
задълбавам днес. Просто ще се радвам да те видя. Бих искал ла ми дадеш шанс да обясня. София?
Соф?
Майната ти.
7.

Преддверието на Сведенборговата църква в Пасифик Хайтс искреше в нюанси на кленово,

медно, шампанско златно и златна рибка с чедър. Шумоляха и свистяха кринолини, от
внимателно изрисувани устни се лееха нервни хихикания и един горд баща стоеше изправен и
висок.
Булката пристъпи до него и го хвана под ръка, а дамите ѝ се събраха пред нея понесли
прасковени и кремави далии. Тя беше висока и царствена, поруменяла, но не свенлива. Облечена
в коприна слонова кост и италианска дантела на един век, като единственото цветно петно беше
четирикаратовият канареножълт диамант на безименния пръст на лявата ѝ ръка.
Дъбовите врати се отвориха.
Очите ѝ танцуваха.
Под звуците на струнния квартет шаферките ѝ се плъзнаха по пътеката към олтара една след
друга. Църквата беше пълна, но не препълнена. Малък параклис, земен и очарователен, старият
дървен таван беше подчертан от нежната светлина на хиляди кремави свещи. Огнището,
необичайно за повечето църкви, но идеално подбрано за този рустикален пейзаж, весело
припукваше, хвърляйки своя собствена приказна светлина.
Гостите се усмихваха, лицата им грееха в тихо очакване, обърнати към централната пътека.
И докато вървях по същата тази пътека пред булката, погледнах към края ѝ и видях широко
усмихнатия Бенджамин.
А до него? Моето късче от рая. Усмихнах се, когато го зърнах, ослепителен във фрака, сякаш
специално ушит, за да подчертава неговата висока и силна фигура. Очите му блестяха
лазурносини на светлината на огъня, лицето му беше изумително. Усмивка цъфна на лицето му,
когато се приближих. Намигна ми и аз щях да припадна.
Както и повечето дами в църквата.
Заемайки мястото си в редицата, видях как кумата на Джилиан се присъединява към нас,
музиката се смени, тъй като бе ред на булката. Обърнах се не за да гледам Джилиан, а
Бенджамин.
Виждали ли сте погледа на младоженец, когато види булката си за първи път? Всички очи са
вперени в нея, така е, но истинската магия е там, където е младоженецът. да видиш как очите му
грейват, да наблюдаваш емоциите по лицето му. Да го гледаш как се мъчи да овладее чувствата
си, както се очаква от всички мъже в тази ситуация. Но в тези първи няколко секунди съзираш
истината. Виждаш всичко, което той изпитва, когато я зърва за пръв път.
Нямаше нужда да гледам Джилиан, за да знам кога е влязла в църквата. Защото видях всичко
на лицето на Бенджамин в мига, когато той видя нея.
Изненада.
Копнеж.
Облекчение.
Нужда.
Чиста, неподправена радост.
Очите ми се напълниха със сълзи, както си знаех, че ще стане. Усещах как по лицето ми
плъзва усмивка, която заплашва да го разцепи на две. Докато се обръщах към приближаващата
към нас Джилиан, улових погледа на Саймън.
И проклета да съм, ако и в неговите очи нямаше сълзи.
 Церемонията беше кратка и трогателна. Размениха си обети, повечето хора пророниха по
някоя сълза и под порой от листенца младоженците излязоха от църквата в идеалния есенен
следобед.
И кого видях да хвърля листенцата? Мими и Раян, разбира се, София и Бари Дари (който
беше несъмнено секси), и Нийл и. Никого.
В крайна сметка той не беше довел никого.
Което беше забелязано от София, въпреки че тя се правеше, че изобщо не го забелязва.
Въпреки че по закона на сватбената свита трябваше да вървя навсякъде с Джилиан (и да,
това включваше и тоалетната, така че вече мога да се похваля, че съм помагала на шефката си да
се изпишка), успях да си открадна малко време с приятелките си, преди да се кача на крайно
неелегантния, но изключително необходим автобус за придружителите.
Саймън беше отделен от мен заради “сватбения ни чин”, понеже кумът официално се
снимаше винаги с кумата, но след като фотографът приключи, успях да си открадна една– две
целувки.
– Знаех си, че ще си хубава в шаферската рокля. – Той ме завъртя, за да види разкроената
пола, очите му се разшириха, когато тя се вдигна леко нагоре и разкри малко повечко крака.
– И ти добре си се издокарал – отговорих, като за миг се насладих на лакомството –
Сперминтора във фрак.
– А сега какво?
– Сега се качваме на автобуса и пием шампанско с останалата сватбена свита, правим си
снимки на Бейкър Бийч с булката и младоженеца на заден план, а после отиваме на приема.
Където можеш да ме напиеш, ако искаш.
– Искам. Церемонията ми хареса. Изглеждат истински щастливи, нали?
– Да. – Усмихнах се, загледана в сапфирените му очи, които погледнаха над рамото ми и
помръкнаха.
– Какво? Какво има?
– Нищо. Може би нищо. – Той се намръщи и аз се обърнах. София и Бари Дари говореха с
Мими и Раян, а Нийл вървеше към тях.
– Олеле – промълвих и тръгнахме натам.
– И аз му казах, няма начин, Бари, не и тук. Може някой да ни види! – извика София,
вкопчвайки се в мъжа, който си нямаше и представа в какво се е забъркал. Погледнах Мими,
която се мъчеше да запази безстрастно изражение, а Раян само се намръщи.
– Здравейте, хора, прекрасна церемония, нали? – попитах и вкарах Саймън в кръгчето точно
когато Нийл стигна групата.
Мими пое репликата и високо отговори:
– Красива наистина! София, видя ли розите пред олтара? Трябва да отидем да ги снимаме,
преди.
– Здравей, София – каза Нийл зад гърба ѝ, а очите ѝ блеснаха опасно.
Погледнах Саймън, Саймън погледна Раян, Раян погледна Нийл. Нийл гледаше задната
страна на косата на София, а Бари Дари си гледаше ноктите.
Накрая Саймън отиде до Нийл и го потупа по гърба, както правят мъжете.
– Здрасти, приятел, видя ли се вече с Бенджамин? Май още приема поздравления. Ще те
заведа. – Той кимна на Раян, който също тръгна с тях. Така Мими, София и аз останахме от
едната страна на кръга, а момчетата – от другата. Господин Дари беше по средата, без да разбира
нищо. Но пак си беше секси.
– София, хайде де, скъпа, цяла вечер ли ще ме игнорираш? – попита Нийл и гърбът ѝ се
скова.
 – Скъпа? Ще ме наричаш скъпа? – изсъска тя и се завъртя на токчетата си. Токчета “ела ме
изчукай”, бих добавила. Момичето беше извън кожата си от гняв. Косата ѝ беше подредена назад
на идеални къдрици, гримът беше безукорен, тялото ѝ с новокачените жизненоважни килца беше
налято в прилепнала черна рокля. А циците ѝ? По дяволите!
Дори аз бях малко любопитна.
Ами Нийл? Той беше като ударен с мокър парцал. Онемял. Зашеметен. Водещият зяпаше
челистката с очи като чинии. Гладни чинии – това момче все още беше влюбено до ушите.
Но тя беше толкова ядосана. И не можех да я виня, защото никой не може да те нарани
толкова, колкото човек, който казва, че те обича.
– Ти ли ще ми викаш скъпа? – отряза го тя с ръце на хълбоците и изпъчени гърди. Знаеше
как да използва каквото има. Сграбчи Бари за вратовръзката и го поведе към паркинга.
Кръгът ни се затвори в ръката ми се вплете в ръката на Саймън, ръката на Мими прегърна
Раян през кръста.
– Няма да ми проговориш нали? – попита Нийл с тъжно изражение.
Извъртях очи.
– Съмнявам се. – Автобусът спря и аз дръпнах Саймън. – Хайде, трябва вървим. Ще се
видим на приема. – Кимнах на Мими хвърлих и още един поглед през рамо на Нийл, когато
тръгнахме.
– Давай по-полека, бива ли? – каза Саймън, докато вървяхме през паркинга.
– Майтапиш се, нали?
– Не се майтапя. Тя ти е приятелка и те разбирам, но той е мой приятел. – Очите му бяха
топли, но изпълнени с предупреждение.
Видях София да върви със сексапилния Бари и да се смее пресилено високо.
– Нека просто да се насладим на вечерта – прошепнах на Саймън, докато той ме водеше към
автобуса.
Седнахме на местата си с останалата сватбена свита, празнувайки с щастливата двойка. И
докато се носехме по улиците на Сан Франсиско към залива и гледахме как Джилиан и
Бенджамин се целуват през две минути, се чувствах наистина щастлива, че моят Саймън е до
мен. И много тъжна, че София не е със своя Нийл.
Но това беше радостен ден и след няколко чаши шампанско бях готова за вълнуваща нощ
навън.
А с прием в хотел “Феърмонт”! Беше гарантирана.

За разлика от церемонията, приемът беше всичко друго, но не и семпъл. Елегантна беше

най-подходящата дума да се опише венецианската зала на “Феърмонт”, а приемът беше върховен.
Ако си мислех, че всички свещи в Сан Франсиско бяха в църквата, тогава всички свещи от
целия окръг на залива горяха в тази бална зала. Прибавете и златни полилеи с кристали, сипещи
се отвсякъде, огледала, които отразяваха и караха да танцува всяко пламъче и искрица, и ефектът
беше неземен.
Беше от планетата Мангизи. Която пък беше от галактиката Фрашкани.
Но това бяха Джилиан и Бенджамин. Нима цветните украси бяха по-високи от мен? Да, но
имаше и копия на снимките им от завършване на гимназията навсякъде. Имаше ли пълен
оркестър? Да, но свиреха инструментални версии на “Деф Лепард”, “Джърни” и “Ю Ту”. И една
банда на име “Ръш”, по която всички мъже полудяваха.
Когато пристигнахме с булката и младоженеца, влязохме величествено под аплодисментите
на тълпата. Седнахме на главната маса и видях, че Джилиан е замислила разположението на
гостите така, че макар Саймън да беше кум, щеше да седи до мен.
 Докато оглеждах великолепието и блясъка, видях, че Джилиан е сложила София и Нийл на
отделни маси (уредено беше в последния момент, когато се бяха разделили), но масите им бяха
една до друга. И до мястото на Нийл имаше едно празно място.
– Не разбирам, нали каза, че щял да води някого? – прошепнах в ухото на Саймън.
– Така беше, но размисли. Искаше да поговори с нея тази вечер и реши, че ще има повече
шансове, ако е сам – прошепна в отговор той с изражение “нали ти казах” на лицето.
– Хм – изсумтях.
И докато гледах как историята им се развива от височината на подиума, видях, че
общуването им бе повече от ясно.
София видя, че макар да са технически на различни маси, картата ѝ я слага точно зад стола
на Нийл. И когато се доближи до кръглата маса и сама си дръпна стола (браво бе, Бари Дари), тя
се погрижи уж случайно, но всъщност нарочно да блъсне неговия стол.
А когато Нийл стана, за да се здрависа с някого, и случайно (но може би не нарочно) бутна
нейния стол, видях как тя вдигна вилицата си за салата и понечи да се обърне, но Мими успя да я
измъкне от ръката ѝ навреме.
Когато предястията бяха сервирани, те се бутаха толкова много, че все едно имаха мравки в
гащите. Само дето роклята на София беше толкова тясна, та бях почти сигурна, че не носи
такива. Гащи де.
– Виждаш ли какво става? – попитах Саймън и кимнах към блъскащите се столове.
– И още как!
И тогава Нийл се обърна и потупа София по рамото. Отговорът ѝ беше да избута стола си
възможно по-далече, да стане и здравата да го настъпи по крака с острия ток на обувката си,
докато влачеше съпротивляващата се Мими към дамската тоалетна, оставяйки Нийл тихо да
ругае в салфетката си. Когато стигна до края на залата, тя се обърна рязко, видя, че я гледам, и ме
повика с пръст.
По дяволите. Съвещание в тоалетната.
– Сега се връщам. Не им позволявай да разрежат тортата без мен.
– Добре. Ще се постарая да обясня на булката и младоженеца, както и на всички тези добри
хорица тук, че трябва да чакат тортата заради разни приказки в кокошарника – сухо отвърна
Саймън.
Докоснах го с устни по челото и тръгнах.
Когато наближих дамската тоалетна, забелязах, че излизащите от там жени изглеждат малко
стреснати. Ускорих крачка.
И щом влязох, разбрах. Изключително цветистият, несекващ поток ругатни, който се лееше
от устата на София, можеше направо да ти накъдри косата. Мими просто седеше на кушетката,
безпомощна.
Влязох на “загубен тъпанар, хуй сплескан, задник курварски, шибан нещастник!”.
– За кого говорим? – попитах ведро. Мими тихо изсумтя.
– Много ли ще загазя, ако открадна ножа за тортата и му клъцна топките? – попита София, а
други две жени побързаха да излязат.
– Много. Може ли да говорим за това, без да споменаваме кастрация?
– Съмнявам се. В момента искам оная му работа в хлебче за хотдог.
Майко мила!
– Ако мога да вметна нещо поне мъничко нормално, трябва да се успокоиш, госпожице –
започнах и вдигнах пръст, когато тя понечи да ме прекъсне. – Защото обичаш Джилиан. А никой
не иска сватбата ѝ да се прочуе като сватбата с патката в хотдог, нали?
– Ще пишат по вестниците.
 Въздъхнах.
– Стига сте си блъскали столовете, стига си се опитвала да го наръгаш с вилица. Просто
бъди възпитан гост на сватбата, става ли?
– Мразя те – изпуфтя тя, приглади роклята си и провери червилото си в огледалото.
– Не, не ме мразиш – сопнах ѝ се аз, а после се обърнах към Мими. – А ти, нали щеше да я
наглеждаш? – промърморих под нос, докато София си наместваше циците.
– Да, но Раян си беше сложил ръката на крака ми под масата и.
– Спести ми го. Не искам да пропуснем първия сватбен танц – прекъснах я и хвърлих поглед
към огледалото. Мама му стара, наистина съм хубава в цвят златна рибка. – Добре, дами,
действайте. Влизаме. Без повече сцени – инструктирах ги и се върнахме в балната зала.
За да видим, че мястото отляво на Нийл вече не е празно.
Весела секси блондинка се беше настанила там и през кикотенето и пискането ѝ Нийл се
погрижи да срещне погледа на София. И да ѝ намигне.
Съобщението беше ясно: тази игра можеше да се играе и от двама.
По дяволите.

Остатъкът от сватбата премина във вихрушка от образи. Джилиан и Бенджамин танцуват

първия си танц под светлината на прожектор. Пететажната сватбена торта е разрязана и
безцеремонно натикана в красивото лице на кума. Саймън и Бенджамин вдигат наздравица
усмихнати. Повече от един тост.
Нийл се перчи с наконтената блондинка пред София и сексапилния Бари. София перва
сексапилния Бари, когато го хваща, че има безочието да оглежда блондинката. Каменното
изражение на Нийл, когато гледа как София и сексапилният Бари танцуват много, много близо
един до друг. Развеселеният Бенджамин, когато сексапилният Бари се опитва да му продаде
допълнителна застраховка живот.
И собственият ми танц със Саймън, докато се полюшкваме под дискотечната топка. Която в
началото ми се стори ужасна идея, но всъщност обливаше всичко в най-яките искрици на света.
Саймън ме беше прегърнал силно с една ръка през кръста, а другата бе сплетена с моята.
Сватбите са романтични по природа и аз не бях единствената с искрици И очите тази вечер.
Сапфирите блестяха повече от обикновено.
– За какво си мислиш? – попитах го замечтано. Той също изглеждаше замечтан. Какво ли му
беше в главата? Аз с тази рокля? Аз без тази рокля?
– За въдици.
– Какво? – Не очаквах това.
– За въдици. Нали ме попита – каза той през смях и ме завъртя.
– Разбирам. И какво за въдиците? – набръчках нос.
– Когато бях малък, на десетина минути от вкъщи имаше парк. Река, камъни, преливник от
стара воденица и навсякъде пътеки за разходки. – Лицето му стана спокойно, докато го описваше.
Толкова рядко говореше за миналото си, та се зачудих какво тази вечер го кара да се замисли за
него. – Както и да е, последният път, когато аз, татко и Бенджамин бяхме заедно, беше неделя
следобед, ходихме за риба. И Бенджамин седна върху любимата въдица на баща ми и едва не я
счупи!
Той се разсмя, ръката му стисна моята съвсем малко по-силно.
– Странно е как човек си спомня разни неща. Някой гореше листа онзи ден и всичко
миришеше на дим. Нали се сещаш, миризмата на пушек, която се усеща само през есента?
Спомням си това и колко беше студена водата. Никой не хвана нищо през този ден, нищо не
клъвна даже – завърши той, очите му бяха зареяни някъде.
 Оставих ръката ми да се заплете в косата му и да се плъзне, за да погали лекичко челото му.
– Бил е хубав ден.
– Беше хубав ден. – Той ми се усмихна и ме притегли по-близо. Бандата засвири Дюк
Елигтън и аз бях въртяна и размятвана, и накланяна от моя Сперминатор.
– И този ден беше хубав.
И още по-хубав беше, защото нито една патка не свърши в хлебче за хотдог.
8.

– Добре, всички допълнителни чаршафи и кърпи са в гардероба в антрето, има

допълнителни одеяла в кедровата ракла. Какво друго? О, прозорецът до леглото понякога заяжда,
когато вали, но не е сериозно. Оставила съм бележки на всички дистанционни с инструкции как
да се използват – аз сума ти време учих само как да включа тази проклетия.. да видим, о! Дай да
се върнем в кухнята и да поговорим за котлоните. Задният се пуска малко трудничко и.
Вървях по петите на Джилиан из къщата им в Сосалито в неделя следобед, а Саймън
правеше същото в гаража с Бенджамин. Наглеждането на къща не е каквото беше – не можеш
просто да събираш пощата и да вдигнеш купон.
Докато обикаляхме и отбелязвахме всичко, което би трябвало да знаем, докато се грижим за
къщата, си спомних колко е съвършена всъщност. Разположена сред хълмовете точно над
главната улица, тя беше на два етажа и почти триъгълна, така че практически всички стаи имаха
гледка към залива и в далечината – към Сан Франсиско. Освен терасирания двор, осеян с пейки и
огнища, бяха инсталирали вкопано в земята джакузи. Идеално изолирано, идеално усамотено, с
невероятна гледка.
При джакузито – там намерихме Саймън и Бенджамин, надвесени над копчетата за
управление. Саймън се забавляваше страхотно, превръщайки вътрешните светлини от розови в
сини, а после лилави, ухилен до ушите.
– Карълайн, виж! Като светлинно шоу е! – възкликна развълнувано.
– Май това е всичко – каза Джилиан. – Ключовете за колата са в купата до входната врата,
кодовете за алармата са ти написани, знаеш как да пускаш асансьора на хълма, какво забравих? –
Тя извади бележника си и го запрелиства трескаво.
– Не се тревожи, ще се оправим. Вие се радвайте на пътуването си – отвърнах. – И ви
забранявам да се обаждате и да ни проверявате поне една седмица. Върви да правиш секс със
съпруга си.
– Да, върви да правиш секс със съпруга си – ведро повтори Бенджамин, затвори бележника ѝ
и я прегърна откъм гърба. – Мерси, приятели, наистина сме ви благодарни.
– Сигурни ли сте, че нямате нищо против? Няма нужда да спите тук всяка нощ. Може би
няколко пъти в седмицата? – попита Джилиан.
– Господи, млъквай вече. Направо ще се убием от работа – да се спи тук си е чиста
саможертва – разсмях се, махвайки с ръка към къщата.
Бенджамин каза:
– Добре, давай да ги пускаме да си ходят. Саймън, още веднъж благодаря за всичко. И
гледай да изпробваш велосипедните маршрути. Оставил съм ти картите при другите неща.
– Докато Джилиан за пореден път си поглеждаше бележника, той ни посъветва: – На ваше
място бих си плюл на петите.
– О, стига бе, простак такъв. Трябва да я гушна – възрази тя и топло ме прегърна. –
Благодаря ти. Нямаш представа колко се нуждая от това – прошепна. Когато ме пусна, в очите ѝ
блестяха сълзи. – И не забравяй, винаги можеш да ми се обадиш.
Прегърнах и двамата и оставих Саймън да ме натовари на рейнджроувъра за обратното
пътуване през моста. И двамата мълчахме, когато влязохме в града и се понесохме по
криволичещите улици към нашия блок.
Той паркира, а после заобиколи от моята страна, за да ми отвори вратата. Хвана ме за ръка и
подхвърли:
 – Знаеш ли, може да не се окаже чак толкова досадно. Може да е забавно да си имаме къща.

По-късно същата вечер с Клайв играехме на “Убий опашката” – игра, която бяхме измислили
преди няколко години, когато бях направила грешката да полегна близо до неговото местенце за
сън и да провеся конската си опашка пред муцуната му. Той се събуди, видя голямо парче
танцуваща коса и направо пощръкля. Целта на играта, доколкото разбирах, беше Клайв да дъвче,
да удря и само дето да не виси от косата ми.
Трябваше ли старателно да си мия косата след тази игра? Да, но си струваше да видя как
очите му блесват и как дебне по пода, когато схване, че е време за игра. Играта се развиваше под
масичката за кафе, когато Саймън влезе.
– Убий опашката? – попита той, когато се подадох изпод масата.
– Да – отговорих и потрепнах, защото Клайв се възползва от разсейването ми, за да захапе
цял кичур и да дръпне.
– Кой печели?
– Ти как мислиш? Ох!
Върнах се под масата с намерението да го прогоня, но се разсмях, когато Клайв се обърна по
гръб и замърка толкова силно, че прозорците се раздрънчаха.
– Примирие? – попитах го, докато рошех козината по коремчето му. Притворените очи и
котешката усмивка бяха достатъчен отговор. Като се отупах от прахта, изпълзях изпод масата и
отидох в кухнята при Саймън.
След пътуването ни от другата страна на залива бях работила няколко часа, докато той си
дремваше, за да навакса часовата разлика. Бях си взела почивката с Клайв, а той бе излязъл да
вземе нещо за вечеря.
Подуших виетнамско и забързах към кухнята. Няма нищо по-хубаво от купичка фо в студена
вечер.
Извадих купите, докато Саймън разопаковаше кутиите. Извадих клечките за хранене, докато
той наливаше вино. Настанихме се на кухненската маса и между сърбания и глътки той си
прегледа пощата. Тя се трупаше, докато го нямаше, и това беше от редовните му задължения,
когато се прибереше. Говорихме си за деня, за това какво би било да живеем по малко в
Сосалито, когато забелязах, че е спрял да сърба.
– Какво има? – попитах, а той гледаше втренчено някакво писмо.
– А? Ами това е писмо от асоциацията на бившите възпитаници.
– От “Станфорд”?
– Не, от гимназията ми. Покана за среща.
Не казах нищо, наблюдавайки как лицето му сменя няколко изражения. Когато взе клечките
си за хранене и пак се зае с макароните си, подхвърлих:
– Е, ще ходиш ли?
– Не съм сигурен. Не мислех, че ще имам желание, но сега, след като получих покана
– Може би?
Той смени темата, но видях, че очите му на няколко пъти се върнаха на писмото. И докато
разчиствах след вечеря, видях, че го чете отново.
– Трябва да отидеш – казах му след няколко часа. Бяхме в леглото, гледахме новините с
Клайв между нас. Саймън веднага разбра за какво говоря.
– Не знам дали ще мога. Между Деня на благодарността и Коледа е. Сигурен съм, че ще
пътувам. Вероятно не съм го видял навреме – отвърна той, без да отделя очи от екрана на
телевизора. Беше напрегнат.
– Щеше да научиш по-рано, ако имаше фейсбук. Сто на сто съучениците ти са те търсили
там.
– Повечето едва ли ме помнят – отбеляза насмешливо той.
Прехапах си езика. Макар да не го бях познавала тогава, знаех, че във всяко училище има по
един Саймън Паркър. Като сложите и неочакваната смърт на родителите му, да. Всички го
помнеха.
Той с въздишка се обърна към мен, протегнал ръка през възглавниците. И аз се обърнах на
една страна, пръстите ми се сплетоха с неговите. Той подложи ръка под главата си. На светлината
от телевизора изглеждаше млад. И малко тъжен.
– Никога не ми е хрумвало да се връщам. Нямах причина.
Стиснах ръката му.
– Не знам, може би трябва? Може пък да е забавно да видя някои от тези хора, нали така?
Усмихнах се и нищо не казах.
– Утре ще си погледна календара. Може би ще успея да го вмъкна.
– Искаш ли и аз да погледна моя? – попитах.
– Ще можеш ли наистина? Все пак знам колко си заета.
– Мисля, че ще мога да се измъкна за един уикенд. Никога не съм ходила във Филаделфия.
Ще хапнем ли бургери със сирене?
Той изпъшка.
– Господи, нямаш представа откога не съм ял бургер със сирене. Това май реши въпроса.
Плъзнах се към него и го обкрачих, премествайки ръцете му на хълбоците си. Наведох се,
махнах косата от лицето му и го целунах право по устните.
– Разкажи ми за любимото си място за бургери със сирене – подканих го, а той ме прегърна
и ме притегли да легна върху него.
През следващите двайсет и седем минути лежах върху Саймън и слушах как говори за
някакъв семеен магазин за бургери. И за това колко е важно да има и сладки и люти чушки. И
така ми разказа за семейството си и за родните си места повече, отколкото ми беше разказал за
цялата година, през която бяхме заедно. Осъзнах, че никога не съм виждала снимка на
родителите му, дори нямах представа как изглеждат.
Скоро щях да го попитам. Не сега, но скоро. Тази вечер беше за бургерите със сирене и
всичко около тях. И не говоря само за сладките и лютите чушки.

– Карълайн, обаждат се от центъра по дизайн и питат дали Джилиан ще преподава на

групата си другия месец. Ще говориш ли с тях?
– Карълайн, пак е госпожа Крабтрий, клиентката на Джилиан. Иска да знае точно в какъв
нюанс Джилиан е боядисала цокъла в дневната ѝ преди десет години и дали даваме гаранция, че
няма да започне да жълтее. Освен това спомена, че пуши по две кутии на ден в тази стая и никога
не проветрява. Ще се заемеш ли?
– Карълайн, долу има някакъв човек от топлофикацията, казва, че е време за проверка по
поддръжката. Джилиан споменавала ли ти е?
– Карълайн, мисля, че случайно изтрих последните няколко фактури по сметката на
Питърсън, но знам, че Джилиан винаги пази хартиени копия. Случайно да знаеш къде са?
– Карълайн, можеш ли.
– Карълайн, ще ми трябва ли.
– Карълайн, залепих си дръжката на вратата за.
Погледнах през прозореца на новия си офис, осъзнавайки, че с по-големия офис вървят по-
големи отговорности, както и по-големи главоболия. А това, което ме мъчеше в момента, беше
страховито. Официално управлявах офиса от една седмица и вече бях готова да се хвърля при
морските лъвове. Как, по дяволите, се оправяше Джилиан? Имаше свои клиенти, имаше екип,
който да напътства, тя беше жената с отговорите и тази, която гасеше всички пожари. При това
успяваше да го прави с характерния си спокоен стил.
Аз бях капнала, изперкала и преебана.
Естествено, можех да се обадя на Джилиан. Но тя беше на меден месец. Не исках да ги
прекъсвам с Бенджамин, докато. Ами докато. Освен това не исках да призная, че в управлението
на този бизнес има толкова много неща, за които не съм подозирала. Решена бях да се справя
сама, като разгадавам нещата в крачка, така че когато Джилиан се обади след няколко дни, аз
безсрамно я излъгах, че всичко върви чудесно.
В сравнение с офиса наглеждането на къщата беше фасулска работа.
Тази седмица прекарахме две нощи в къщата в Сосалито и две в собствените си
апартаменти. Аз работех денонощно, а Саймън си почиваше преди поредното пътуване. След
двете нощи, които прекарахме от другата страна на залива, той остана и за през деня, караше
колело из града, а когато наближи уикендът, вече питаше кога ще ходим пак.
Работих до късно в петък вечерта, а Саймън излезе с момчетата и в събота сутринта си
стегнахме багажа и заминахме. Съседите ни Юън и Антонио се съгласиха да гледат Клайв. Не ми
се струваше честно към него да го влачим чак дотам само за два дни. Ако вземехме решение да
останем повече, тогава щях да обмисля дали да го взема. Но засега си прекарвах добре, като се
възползвах от предимствата да бъда Джилиан. А именно, като надувах газта на нейния мерцедес
кабрио по лъкатушещите сред хълмовете улици, а Саймън се возеше до мен.
– Сигурен съм, че Джилиан искаше аз да карам колата ѝ, докато я няма – настоя той и се
намръщи, когато взех завоя прекалено бързо
– Глупости. Тя искаше да се забавлявам. Преживей го – казах през смях, натиснах педала до
пода и отлетяхме с бриза.
Свършихме това-онова, напазарувахме и после се върнахме вкъщи, за да запалим грила,
преди да дойдат Мими и Раян. Бяхме решили да отбележим първия си уикенд с кротка вечеря и
понеже не можахме да се договорим дали да поканим София или Нийл, или и двамата, се
споразумяхме да поканим само двойката, която нямаше да си блъска столовете.
С Мими седяхме на терасата и гледахме как момчетата пекат бургери, а ние хрупахме
моркови. Спускаше се вечерна мъгла, обгръщаше залива със сиви облаци и напълно скриваше
града. Беше ми малко студено и се приближих до една от отоплителните лампи, поставени до
плочниците в двора.
– Момчетата ни са големи хубавци, нали? – въздъхна Мими и хрупна моркова си. Погледнах
ги и също въздъхнах.
– Така си е.
– И като говорим за красавци, София виждала ли се е с Бари Дари след сватбата?
– Не. Би му шута. И добре направи. Този може да те умори от скука. – Мими се направи, че
заспива и захърква на стола.
– Отегчаваме ли те, мила? – попита Раян, докато мажеше масло на хлебчетата.
– Не, мислех си за Бари Дари и застрахователните му номера – изчурулика тя.
Саймън ме погледна и беззвучно произнесе “Бари Дари?”
– Онзи, когото София доведе на сватбата – поясних аз, докато вдигах Мими от стола и я
тиках към къщата, а момчетата тръгнаха след нас с месото си. Хм.
– О, онзи ли? Опита се да ми продаде застраховки за пътуване. Засипа ме със статистика за
въздушния транспорт и защо наистина трябва да се погрижа да съм покрит – каза през смях
Саймън, докато слагаше бургерите на масата.
Налях още вино на всички и седнахме с питките в ръце.
 – Тя говорила ли е изобщо с Нийл? – попита Раян.
С Мими се спогледахме. Да се смеем на Дари Бари беше едно, да говорим за Нийл и София
беше съвсем друга работа. И май никога не свършваше добре.
– Не, мисля, че не – отговорих, докато подавах нататък киселите краставички.
– Леле, колко е студена – подметна той, плясвайки по един бургер в чиниите ни. – И ако не
възразявате, че го казвам, малко е смешна.
– Възразявам мъничко. У кого е кетчупът? – попитах. – Пък и защо ѝ е да говори с него, тя
не е направила нищо лошо.
Саймън ми подаде кетчупа с леко мръснишки поглед.
– Съгласна съм с Карълайн. Нийл трябва да се постарае да се извини, а не тя. Тя защо да
отстъпва? Кой иска лук? – предложи Мими.
– Вземам лука и смятам, че и двете сте също толкова смешни като приятелката си. Как ще се
постарае, като тя дори не му връща обажданията? – изтъкна Саймън, като сложи въздушни
кавички на “да се постарае” и разсипа лука по пода. – По дяволите, скъпа, ще метнеш ли кърпата
за чинии?
– Ето ти я кърпата и преди да си ги поискал, ето ти и горчицата, и марулята, и домата
– Казах, издрънчавайки с чиниите малко по-силно от необходимото. – И за твоя информация
вашето момче, а не нашето момиче е изневерило. Ерго тя не трябва да връща нищичко.
– Ерго? Ти кога стана адвокат? И благодаря, това е всичко, което искам в хамбургера – каза
Саймън и с размах сложи добавките в питката си. – Тя поне трябва да го изслуша. Толкова много
ли иска той?
– Ти изобщо знаеш ли защо е толкова обидена? Защо не може да преживее изневярата му? –
изписка Мими и стисна бутилката с кетчуп толкова силно, че опръска цялата си чиния.
– Добре, може ли да спрем да говорим за изневяра? Той не е изневерил, просто е целунал
бивше гадже – намеси се Раян, отхапвайки бургера си. – Това не е изневяра.
– Разбира се, че е изневяра! – в един глас извикахме аз и Мими.
– Хей, стига толкова! Никой да не приказва една минута. Отхапете всички – заповяда
Саймън с толкова сериозен вид, колкото можеше да има човек с претъпкан почти
двайсетсантиметров бургер в ръка.
Всички отхапахме. После задъвкахме. Саймън дъвка най-дълго. Все пак имаше двайсет
сантиметра.
– Сега може ли да го обсъдим като възрастни? – попита той.
– Имаш горчица на устата, Саймън – казах, мъчейки се да не се разсмея.
Той се изчерви и си облиза устните.
– Мога да го обсъдя като възрастен, ако вие двамата признаете, че той не е постъпил
правилно – предложих, насочила краставиченото си копие към момчетата.
– Ако мога да говоря и от името на Саймън, никой от нас не е твърдял, че е постъпил хубаво.
Просто не смятаме, че трябва да го полеем с катран, да го оваляме в перушина и да го изпъдим от
града – изтъкна Раян. – Целунал е друга – да не би да предпочитате да беше изчукал някоя?
– Но нали там е работата: той не просто е целунал друга, той е целунал бивше гадже.
Бившето си гадже, доколкото разбрах от теб – подчерта Мими.
– Как така бившето гадже? Не ми каза, че е бившето гадже! – възкликнах аз, обръщайки се
към Саймън.
– Казах ти!
– Не си.
– Казах ти!
– Дотук с възрастните – изсумтя Раян и отхапа още една хапка.
 – Ти каза, че била бивше гадже. Не си казвал, че е бившето гадже – сопнах се.
– Каква е разликата? – учуди се Саймън, а Мими избухна.
– Бивше гадже означава, че тя е просто една от многото. Нищо особено. А бившето гадже е
много по-сериозна работа – обясни тя разгорещено.
Виждах, че Саймън още не схваща.
– Говориш на човек, който няма нито едно бивше гадже – казах на Мими, като ѝ направих
знак да си затваря устата. Аз щях да се погрижа. – Саймън, бивше гадже е човек, когото се
радваш да видиш понякога, желаеш му всичко най-хубаво, но няма значение като цяло. А
бившето гадже има значение: тук има връзка, има споделена история, дори е възможно тя да те е
напуснала. Бивше гадже – нямаше да се вбесим така. Но за бившето гадже – да.
– Чакай малко, казваш ми, че ако беше целунал просто някое бивше гадже, нямаше да се
вбесите? – попита той, отново имаше горчица по устата.
Затворих очи.
– Разбира се, какво друго да чуе някой мъж. Не! Ще се вбесим, ако целунеш което и да е
бивше гадже, но някое си не е толкова сериозно, колкото бившето или бившето – има огромна
разлика.
– Добре, моля те, спри да го повтаряш. Разбирам, че е граматически правилно, но звучи
странно. Освен това звучи като скоропоговорка. Истината е, че сте ядосани, защото той е целунал
момиче, с което е имал връзка – или поне вие смятате, че е имал връзка, нали така? – уточни
Саймън. Още с горчицата. Този път нямаше да му кажа. За своята уста отговаряше сам.
– Раян, ти каза, че е момичето, на което насмалко да предложи брак, нали? – попита Мими.
– Да.
– Ами какво да кажа повече – извика тя, изтупвайки ръце една в друга.
– Господи, доникъде не стигаме. Добре, хайде да ви попитам следното. Кое би било по-
лошо: да е целунал точно това бивше гадже или да беше правил секс с някоя случайна жена,
която никога повече няма да срещне? – намеси се Раян.
– Зависи – казах аз.
– Със случайната. Не, с бившата. Не, със случайната. Не, зависи – заповтаря Мими, клатейки
глава.
– Предавам се – вдигна ръце Саймън.
– Имаш ли нещо против киселини в чантата? – обърна се Раян към Мими.
– Ще пийна още вино – обявих аз.
– Имаш горчица по устата, Саймън – каза Мими.

Те си тръгнаха. Със Саймън измихме чиниите в мълчание, подавайки си ги напред– назад, за

да ги избършем. Той излезе на двора. Аз останах вътре.
Мими ми написа съобщение:
Мислиш ли, че София трябва да говори с Нийл?
Да, май трябва.
Ти ли ще ѝ кажеш?
Мисля, че трябва ти.
Заедно?
На вечеря утре?
Става. Благодари на Саймън за вечерята. Беше много хубаво.
Добре. Благодари на Раян, че дойдохте.
Те просто не разбират, нали?
Ами, мъже, какво да ги правиш.
 И то доста яки мъже.
Така е. Отивам ла целуна моя. До утре. ХО
Излязох с кафе и за двамата.
– Свободно ли е мястото? – попитах.
Той поклати глава и вдигна крайчеца на одеялото, под което седеше. Седнах и му подадох
чашата. Той отпи и повдигна вежда.
– Исках нещо ирландско в кафето тази вечер. Реших, че и на двамата ще ни дойде добре –
обясних.
– Съгласен съм.
Поседяхме в мълчание.
– Не можем да продължаваме да се караме за това. Тази битка не е наша.
– Знам. Просто е трудно да гледам отстрани. – Въздъхнах, загледана към залива. Тази вечер
беше тихо, мъглата омекотяваше всички звуци.
– Да, но трябва да ги оставиш да се разберат сами.
– Знам.
– А те няма как да се разберат, ако не си говорят.
– Знам.
Смълчахме се под одеялото.
– Тази вечер ти каза нещо, което не ми хареса.
Изненадано се обърнах към него.
– Така ли?
– Просто защото нямам такова бивше гадже, за каквото говорехте, не значи, че не съм имал
истински връзки с жените, с които съм излизал. Нямам бивши гаджета, защото не съм имал
гаджета в традиционния смисъл, но това не значи, че не разбирам разликата.
Кимнах.
– Прав си.
– Не можеш просто да отречеш миналото ми, защото не е като твоето.
– Напълно си прав. – Обърнах се да го погледна.
– Съгласна? – попита той.
– Съгласна – отвърнах. Никога не бе говорил така с мен. – Наред ли сме?
– Разбира се, че сме наред. Нали така хората, които имат връзка, разрешават конфликтите?
Ти каза нещо, което не ми хареса, така че ти го посочих – каза той и леко изду гърди.
– Браво бе, доктор Фил, направо ми скри шайбата! – похвалих го и чукнах чашата си в
неговата. – А сега какво да правим? Като хора, които имат връзка, след като са разрешили
конфликт?
– Почти съм сигурен, че следва свирка – сериозно каза той.
– Хм, не ми се струва честно. – Прокарах пръсти нагоре по крака му и се мушнах при
неговото “здрасти”. – Тук ли я искаш, или.
– За бога, не, много е студено. Да влезем вътре, където е топло, за да разрешим конфликта.
– Няма такава дума.
– Ама има дума “свирка”. – Той заключи вратата към двора и се обърна към мен с
многозначителна усмивка.
– Мисля, че значи и друго.
– Многото мислене те вкарва в неприятности – каза той и ми посочи вратата на спалнята. –
Влизай!
Тази нощ го разреших два пъти.
9.

Откъс от имейл от Джилиан до Карълайн:

Изглежда, в офиса всичко върви чудесно. Всички казват, че се справяш страхотно.
Дори получих имейл от Макс Камдън, който пише, че работата се очертава да завърши по-
рано от очакваното заради хората, които си препоръчала да наеме вместо обичайния му екип –
само така, хлапе! Хей, как се справя Моника? Не я преработвай. Знам, че няма, но шефът в мен
настоява да ти го кажа. Обзалагам се, че е божи дар! И на теб бих ти казала да не се преработваш,
но ще се въздържа, нали така?
Тук нещата са прекрасни. Направо не е за разправяне. Но ще ти разправя: ВЛЮБЕНА СЪМ
ВЪВ ФРАНЦИЯ. Сериозно, бих могла да живея тук. Само храната си заслужава да си захвърля
паспорта и да ОСТАНА. Знаеше ли, че можеш да събираш собствени стриди и да ги ядеш на
брега в Бретан? Луда работа. Но сега тръгваме за Италия и най-напред ще спрем на езерото Комо
във вилата на някакъв негов партньор. Не, не е Клуни, но ще му кажа ” здрасти “, ако го видя ;)
О, забравих да ти кажа. Гледай да се срещнеш със счетоводителя тази седмица. Той каза, че
щял да ти се обади да уредите нещо. Трябва да ми изпратиш някои файлове по мейла.
Съобщения между София и Карълайн:
Е, добре, говорих с него. Голямо чудо.
Голямо чудо? Как така?
Не бе, голямо чудо, че говорихме.
Опитал се е да те учуди?
Карълайн, не, по дяволите. Не е там работата. Той искаше да говорим, вие ме убедихте да
говорим, така че той говори, а аз слушах.
Ти крещя ли?
Малко.
Той каза ли ти какво е станало?
Да, целунал я е.
Нещо друго?
Трябва ли да има нещо друго?
Не, просто питам.
Ами спри да питаш.
Как свърши?
С викове. Но и той викаше. Не само аз.
И наистина всичко свърши?
Ти какво очакваше? Че ТОЙ ще дойде, ще поговорим и по някакъв магически начин аз ще
забравя всичко, което е станало?
Не, разбира се. Значи, наистина свърши.
Не мога да ти затворя телефона, защото си пишем съобщения, но да знаеш, че ти затварям.
Съобщения между Карълайн и Мими:
Говорили са.
Знам! Не е минало добре.
Знам!
Ами сега?
Какво искаш да кажеш? Да не мислеше, че тя по магически начин ще забрави всичко, което е
станало?
 Явно току-що си писала със София. Тонът ти е такъв.
Знам! Извинявай.
Няма нищо. Важното е, че не мисля, че тези двамата са приключили.
Какво? Тя е сигурна, че са.
Имам предчувствие Трябва да помисля.
Мими. Не се бъркай.
Ти не ме ли познаваш?
Съобщения между Саймън и Карълайн:
Току– що ти пратих снимка. Не я ли получи?
Ммм, трябва ли да затворя вратата на офиса си?
Не, не е такава, но ми харесва как мислиш.
Получи ли я?
До, иска ми се да бях там. Плажът изглежда великолепно. Как е в Бора Бора? Великолепно.
Но щеше ла е по-хубаво, ако и ти беше тук. Още не мога да повярвам, че отказа такова пътуване .
Щеше да повярваш, ако сега седеше на бюрото ми. Направо плувам в море от документи.
А аз буквално плувам в океана. Или поне допреди малко.
Честно ти казвам, Саймън, понякога.
Извинявай скъпа. Просто ми се искаше да си тук.
И на мен. Трябва да изчезвам. Пощенската ми кутия току-що експлодира.
Съобщения между Саймън и Нийл:
Значи говори с нея.
Пич.
Толкова ли беше зле?
Пич!
Извинявай, човече.
Съобщения между Мими и Карълайн:
Мисля, че трябва да си направим вечер на игрите – да играем на “Нарисувай думата” и
такива работи.
Чудесна идея, но съм скапана. Ти за кога мислиш?
Може би съботата преди Деня на благодарността? Ще можеш ли да се измъкнеш за няколко
часа през уикенда?
Няколко часа ще мога, и това е. Искате ли вие да дойдете в Сосалито? Хубаво ще е да не се
налага да се връщам в града.
Можем. Мислех си да поканим и София.
Разбира се.
И Нийл.
Божичко.
Вярвай ми.
В къщата на Джилиан има цяла стъклена стена, Мими. Последното, което искам, е да вземат
да се замерват с нещо.
Повярвай ми.
Дали Бари Дари продава застраховки парти?
Съобщения между Мими и София:
Здрасти, момиче! Вечер на игрите другата събота, идваш ли?
Не.
Какво?
Не. Вече те разконспирирах. Ще поканиш и Нийл, нали?
 Да.
Не.
Ще видим.
Няма да дойда, ако той ще идва.
Ще видим.
Съобщения между Раян и Нийл:
Вечер на игрите? Другата събота?
Яко! Миналия път ти скъсах задника на “Нарисувай думата”.
София е поканена.
Не е яко, пич. Няма да дойда, ако тя ще идва.
Пъзльо . И тя това каза.
Каза, че няма да дойде, ако аз дойда?
Ти не каза ли това току– що?
Идвам сто процента. Може ли да доведа някого?
Разумно ли е?
На кого му пука. Ще доведа някого.
Съобщения между Мими и София:
Е.
Не.
Хайде де, Нийл каза, че няма да дойде.
Добре! Идвам.
.ако ти дойдеш.
Какво? Бебе! Не може да понесе да съм там!
Ами, ще го понесе и ще дойде. Освен това ще доведе някого.
Е, и аз ще доведа някого.
Мислех, че нямала идваш.
Млъквай. В колко часа?

Беше късно. За пореден път бях в офиса, сама. Наближаваше полунощ и тъпото беше, че
тази сутрин Саймън се беше прибрал от Бора Бора. В един предишен живот, когато не отговарях
за чужда дизайнерска фирма, щях да си взема дълга обедна почивка и да се прибера, да го видя за
едно бързо по обед и да се върна на работа. Не и сега.
Беше единайсет вечерта и аз слагах заключителните щрихи на първия си финансов отчет,
понеже счетоводителят не беше успял да извади всички необходими часове от компютъра си
вкъщи. Където беше самият той. Където бяха повечето хора.
Чувствах, че най-сетне успявам да се оправя с нещата в работата. Можело значи да се
свърши всичко, ако работиш по дванайсет часа на ден. И през уикенда. Докато Саймън
отсъстваше по работа, можех да го правя. Ядях, спях и пишках в “Джилиан Дизайнс”. Но си
заслужаваше. Разбирах какво би било някой ден да имам собствен бизнес. Джилиан наистина
беше невероятна наставница и невероятна шефка, и исках да работя добре за нея. Можех ли да я
помоля за малко повече помощ? Може би, но исках тя да се забавлява. Така че едва държах глава
над водата.
Телефонът ми иззвъня точно когато натисках “изпрати” на доклада. Вдигнах:
– Кълна се, тръгвам си.
– Така каза и преди един час.
– Но този път наистина тръгвам. Чуваш ли? Това са обувките ми, тропат по коридора. А това
чуваш ли? Вадя си ключа, за да заключа.
 – Не ми харесва, че си навън сама толкова късно.
– Скъпи, мога да се грижа за себе си. А и как мислиш, че се прибирам повечето вечери?
– Още не мога да повярвам, че не ми позволи да дойда да те взема. Ами ако навън има някой
извратеняк, който хареса червените ти обувки на токчета?
– Ами тогава този извратеняк ще получи токче в гъза, ако се опита да. Чакай, откъде знаеш,
че съм с червени обувки? – попитах и се завъртях.
Само на няколко метра от входа беше паркирана колата на Саймън.
– Какво търсиш тук?
– Не вярвам, че наистина се върза, че няма да дойда да те взема – каза той в слушалката и
затвори, за да излезе от колата.
Ако когато се върна от Африка, беше целунат от слънцето, сега, след Бора Бора, беше
направо опечен. Загарът караше очите му да изглеждат още по-сини, лицето още по-красиво,
мастиленочерната му рошава коса още по-съблазнителна. Той ме прегърна толкова силно, че леко
ме повдигна и краката ми увиснаха във въздуха.
– Толкова си хубав – прошепнах, целувайки бузите и челото, и носа му, и накрая сладките му
устни. Които се хилеха. – Откога стоиш тук? Цяла вечер ли? – попитах, когато той отвори вратата
на колата и видях купчината чаши от кафе.
– Не цяла вечер. – Той заобиколи от своята страна, влезе и запали мотора. – Само от девет и
половина.
– Господи, защо не ми каза? Щях да сляза. Щях да спра да работя.
– Знаех, че трябва да си свършиш работата. Не е кой знае какво. – Той се прозина.
– Кой знае какво е – настоях аз. После се наведох през седалката и пак го целунах по бузата.
– Радваш ли се, че се прибра?
– Нямаш си представа. Мисля да спя няколко дни. След като хапна нещо сладичко –
примлясна той и помръдна вежда.
– Тази вечер без сладичко. Тази вечер – само нанинани.
– Уморен съм, но не чак толкова – каза той, прозявайки се.
– Ще видим – съгласих се. – Трябва да поспиш, за да се приготвиш за вечерта на игрите
утре.
– Правилно. Трябва да ги съсипем на “Нарисувай думата”. Всички ли ще дойдат?
– Да, ще бъде интересно.
– Ако вие, момичетата, се държите прилично – подразни ме той.
Пътувахме. Той се прозяваше.
– Как ти се струва девети? – ненадейно попита.
– Какъв девети?
– Декември. За събирането? Нали ще дойдеш с мен?
– Да. Давай бургерите със сирене! – Усмихнах се, сложих ръка на крака му и започнах да
чертая кръгчета.
– Сладичко – саркастично изхриптя той.
– Нанинани – настоях аз, а той ми метна поглед, който казваше, че е мъж, който няма да се
откаже от сладичкото.
Но тази жена имаше други планове и се погрижи да се позабави повече от обичайното в
банята. Нямаше нужда да си ексфолирам кожата, но го направих. Нямаше нужда да си слагам
балсам за коса два пъти, но го направих. Когато накрая излязох, Сперминатора се беше отрязал и
го обявяваше на всеослушание с хъркането си. А до него? Клайв. Който хъркаше невероятно
смешно по котешки.
Пъхнах се под завивките и се сгуших във врата на Саймън. През някои нощи това беше
моето сладичко.

Веднага щом станах, излязох от града и тръгнах към къщата в Сосалито. Оставих Саймън да
спи и така имах време да се разходя из хотела сама. Понякога беше по-лесно да наглеждаш
проектите, когато няма никой друг. Можех да се разхождам с бележника и с апарата си, да
снимам и като цяло да усещам как вървят нещата.
Хотелът щеше да е прекрасен. Все още беше само черупка, но виждах какъв ще стане. И
докато черупката се оформяше, понякога дизайнът налагаше промени в първоначалните планове.
Понякога се очертаваше друга палитра или се оказваше, че някои линии не бяха толкова силни на
живо, колкото на хартия. Не беше отгатване на втори път, беше адаптиране. И ми липсваше моят
майстор адаптатор.
Джилиан имаше око за детайла като никой друг от дизайнерите, с които бях работила. И
страшно ми помагаше да утвърдя визията си, да добия увереност. Тя беше моето шесто чувство.
Моят резонатор. Така че, докато вървях по дъсчения под, ми се искаше тя да беше с мен.
Непрекъснато разработвах проекти сама, но тя винаги беше наблизо и удряше по едно рамо,
когато се наложеше. Сега сама трябваше да си ударя рамо.
Никога не бях се замисляла сериозно за собствена фирма за дизайн. Разбира се, всеки млад
дизайнер си мисли за това, някои дори си мечтаят, но не и аз. Толкова много работа, толкова
много риск, и то на моята глава. Името е твое, провалът е твой.
Мечтата ми направо оживя, когато Джилиан ме нае след стажа ми. Ходех след нея като
кученце през първите няколко седмици, попивах всичко, вземах всичко. Седях в офиса ѝ и се
дивях как се справя. Винаги спокойна под напрежение, винаги свежарка, когато останалите се
скапваха. Такава исках да стана, когато порасна. Но никога не бях мислила, че ще стигна дотам.
Джилиан не беше от богато семейство. Беше работила за всяка стотинка. Беше напуснала
успешна позиция в много известна компания за дизайн в града и беше инвестирала всичко в свой
собствен бизнес в Кастро. Историите, които бях чувала от някои от най-старите ѝ клиенти, бяха
легендарни. Беше получавала пратки плочки посред нощ, беше разхождала кучетата на най-
шикозните си клиенти, беше инсталирала крушки на десет метра височина, когато електричарят
не се появил – каквото се сетите, беше го правила.
А от нейните собствени разкази тя ме научи как да търгувам и как да се пазаря, как да
получавам най-добрите отстъпки, как да сложа на мястото му всеки контрактор, който си мисли,
че ще му се размине, защото проектът се ръководи от жена, и как да се оправям с клиенти, които
са непоправими и абсолютни задници. А такива имаше много.
Беше си изградила име, със зъби и нокти се беше издигнала до успешен бизнес и
изглеждаше сякаш току-що е слязла от някой моден подиум в Милано.
Беше направила всичко.
А аз правех ли всичко? Знаех, че съм добър дизайнер, но никога нямаше да бъда като
Джилиан. Обаче поне за малко можех да заема мястото ѝ.
Направих снимките, взех си няколко бележки и тръгнах пеша по хълма към къщата. Беше
недалеч от главната улица и предпочитах да вървя до града, когато имах настроение. Обикновено
го правех през повечето вечери, когато бях там, понякога за да видя хотела, понякога просто за да
разгледам околността. Скрити пътеки, заоблени градински врати, високи плетове и ланшни ружи.
Беше някак вълшебно.
Когато завих по улицата, се зарадвах да видя черния рейнджроувър паркиран отпред.
Саймън беше буден и от тази страна на залива. С тайна усмивка забързах да вляза.

Докато решех косата си същата вечер, осъзнах, че за първи път от почти две седмици тя не е
завита на главата ми със затъкнати цветни моливи в нея. Саймън работеше на масата в столовата
и гледаше заснетото на лаптопа си. Минах покрай него на път за кухнята и бях спряна от ръка
върху задника ми.
– Здрасти?
– Здрасти – отговори той, без да откъсва очи от компютъра.
– Трябва ли ти нещо?
– Винаги – потвърди той и ме придърпа в скута си.
– Не винаги. Преди малко спеше. – Нацупих се.
– Сега не спя.
– Имаме сладки бутерки.
– Вече ми харесва накъде вървят нещата – измърка той, а ръцете му се обвиха здраво около
кръста ми.
– Не, бутерки, които трябва да сложа да се пекат.
– Чакай, дето приличат на тригуни, нали?
– Да, Саймън, дето приличат на тригуни.
– С ябълка?
– С череша.
– Имай милост!
– Нали знаеш какво става, когато ми говориш така?
Очите му се разшириха и нещо друго също стана по-голямо.
– Знам.
Целуна ме пламенно и докато правех всичко по силите си да му напомня за бутерките си,
той правеше всичко по силите си да ме накара да забравя. И аз ги забравих, докато на вратата не
се позвъни.
– По дяволите – изтърси той и ме пусна.
– Спасена от звънеца – казах сладкосладко, докато ставах от скута му.
– Знаеш какво става, когато ми говориш така.
– Да. И ако довечера си добро момче, ще ти изтанцувам специалния си мажоретски танц. –
Намигнах и с танцова стъпка се отдалечих от алчните му ръце. – А сега върви да се погрижиш за
това – посочих ентусиазма му.
Той се скри, а аз отидох да отворя. През стъклото видях Раян, но не и Мими.
– Хей, къде ти е мацето? – попитах, но чух радостен писък някъде от високо.
– Вече два пъти се вози – поясни той и извъртя очи, но се усмихна на приятелката си, докато
тя слизаше по хълма с асансьора и надничаше отстрани.
– Това никога няма да ми омръзне. Страхотно е – заяви тя, когато стигна долу, отвори вратата
и слезе. Носеше кошница с лакомства и цял наръч настолни игри. Раян побърза да ѝ помогне. –
Виждаш ли, това чудо е полезно.
– Ама не е просто да се возиш нагоре-надолу – казах през смях и също грабнах една торба. –
Господи, колко игри си помъкнала?
– Мислех си, че е най-добре да има за всекиго по нещо. И като казах по нещо – нося и доста
пиене – заяви тя и кимна към кутията от магазина за алкохол.
– Да, когато има напрежение, трябва само алкохол– изсумтях аз, уловила погледа на Раян.
– Опитах се да ѝ кажа – промърмори той под нос.
– Чух те – извика тя, докато припкаше навътре в къщата.
– Исках да ме чуеш – извика той в отговор. – Какво става? – кимна на Саймън, който се беше
паркирал зад един стол с висока облегалка.
Изкисках се вътрешно на техниката му за прикриване на ентусиазъм. Намигнах му и
почувствах как през мен преминава тръпка, когато той ме погледна с тези очи с тежки клепки. По
дяволите, как ми влияеше този мъж.
Заведох Мими в кухнята и я оставих да се погрижи за бара, а аз най-накрая сложих
баничките във фурната.
Поговорихме си, докато приготвяхме мезетата за вечерта. Понеже нямах толкова време,
колкото преди, дори правенето на бутерките ми идваше в повече. Но след като взех страница от
“Босоногата графиня”, успях да спретна прилични хапки. Купих няколко вида сирене от един
местен магазин, включително едно полутечно бри и един смрадлив стилтън, малко франзела и
малки купички овкусени бадеми и солени маслини. Резени салам, капикола, пеперони и
мортадела покриваха друга дървена дъска заедно с купички маринован артишок и печени
червени чушки. Няколко кутии с чеснов хумус и една мека пита допълваха хапването.
Приключих точно когато Мими довършваше напитките.
– Уиски с лимон, мартинита и виж! Сперминатори! – изписка тя, като сложи бутилка
“Галиано” точно когато Саймън и Раян влязоха при нас.
– Идеално. Карълайн тъкмо казваше, преди да дойдете, че си умира за малко от мен –
подразни ме Саймън, карайки ме да се изчервя, но за щастие таймерът на бутерките ми иззвъня.
– Ами разбъркай се там, Саймън – подметнах през рамо, докато вадех ронливите
триъгълничета от фурната. Погледът, който ми хвърли, подсказваше, че по-късно тая вечер ще
стана само на бутерки. Не че се оплаквах.
Когато Саймън ми подаде питието, чухме звънеца.
– Време е за шоу – измънка Мими и отиде да отвори. Беше София с най-високия мъж, когото
бях виждала. Но не просто висок, а размазващо красив. Кръстоска от баскетболист и сърфист.
– О, здрасти! – поздравих, вдигайки поглед нагоре и нагоре. – Аз съм Карълайн.
– Здрасти – отвърна той отвисоко с невероятно дълбок глас. – Зак.
После отиде да се здрависа с момчетата, а аз взех палтото на София.
– Като казвам, че този е висока летва, изобщо не преувеличавам – прошепнах ѝ, докато го
гледах как се извисява над Раян и Саймън, които хич не бяха ниски.
– Мерси. Играе баскетбол във Франция. Дошъл си е за празниците. Запознахме се във
фитнеса.
– По дяволите, трябва да се преместя в твоя фитнес. Процентът сладури е много по-висок от
този в моя – отговорих и закачих палтото ѝ.
Тя огледа стаята и задиша по-леко, когато видя, че Нийл го няма.
– Да помогна с нещо?
Звънецът пак иззвъня.
– Мога ли да направя нещо? Например да видя как е барът – каза тя и зачатка с токчета, като
мимоходом грабна дългия Зак и го задърпа към алкохола.
Саймън се приближи до мен и отвори вратата на единствения приятел, който още не беше
дошъл.
– Здрасти, човече, как върви? – поздрави Нийл, и подаде на Саймън бутилка скоч. –
Карълайн, благодаря за поканата – добави и ми лепна целувка по бузата, преди да успея да се
опомня.
– Здрасти, Нийл – успях да кажа, опитвайки се да не забравям, че е приятел на Саймън. А не
беше лесно. Никак не беше лесно, когато видях кого води със себе си.
Не съм съвсем сигурна дали е била в “Плейбой”, но ако не е, би трябвало да я ангажират.
– Здрасти! Аз съм Миси – представи се тя и аз се усмихнах на Нийл през зъби. Виждах, че
усилието да не се разсмее причинява на Саймън физическа болка.
– Здрасти, Миси – казах. – Дай да ти взема палтото, Миси.
 – Охо, я гледай какви прозорци! – Тя се изкикоти, докато ги въвеждах вътре.
Знаех колко струва да се сложи стъклена стена с тези размери и се питах колко би струвало
да се ремонтира.
10.

– Самолет! Хора на самолет. Самолет, който държи гъба.

– Самолет с ръце, ръце? Добре, ръце. Гъбести ръце.
– Гъбести ръце! Самолетна гъба. Птица гъба. Птица! Добре, птица. Птица в ръката.
– Спонджбоб с птица в ръката. Спри да сочиш тоя самолет. Знаем, че не е самолет!
– Времето изтече.
– ПО ДЯВОЛИТЕ!
София седна сърдито и метна флумастера си през стаята. Нийл вдигна ръка и го хвана,
докато тя пуфтеше:
– Не мога да повярвам, че не го познахте! Толкова е очевидно, че.
– Ааа, нито дума повече. Така ще крадем – каза Саймън от мястото си на дивана.
Играехме момичета срещу момчета и момчетата ни разказваха играта. Водеха ни с четиресет
точки. Тъпи момчета.
– Давай, никога няма да се сетят. Не се тревожи, никога няма да се сетят – увери ни София,
като отпи от коктейла си и намигна на Зак над ръба на чашата.
– Дайте ни само минутка. Имаме трийсет секунди да гледаме картинката и да видим дали ще
се сетим какво си се опитала да нарисуваш – каза Раян, стана и отиде до дъската, по която София
беше рисувала.
– Знаем как се играе – изписка Мими от облегалката на дивана, където се беше настанила.
Тази вечер беше шумната пияна Мими. Коктейлният ѝ бар ѝ се отразяваше добре. Дори повече от
добре – беше кралицата на пияните мимита. – Няма нужда да казвате всеки път, когато се
опитвате да крадете!
Докато Саймън и Раян се чудеха на рисунката, а Мими броеше назад от трийсет, Зак
флиртуваше със София. И под флирт имам предвид, че лижеше ръба на чашата си. Целия.
Приличаше на жираф.
Потреперих и погледнах към София, но тя дори не го забелязваше. Тя гледаше Нийл, който
пък гледаше Миси, която си наместваше сутиена. Знаех го, защото се показваше наполовина от
блузата ѝ.
Раян и Саймън продължиха да спорят за картината, Зак продължаваше да се прави на жираф,
а аз се хванах за главата. Катастрофа.
– Десет! Девет! Осем! Седем! – крещеше Мими, загледана в часовника си.
– Да не е Нова година? Дай ни още няколко секунди, ще се сетим! – извика Раян, местейки
поглед от картината към Саймън и обратно.
– Мамка му, не знам, това е.. това шибана работа! – промърмори Саймън, подскачайки от
крак на крак.
– Шест! Пет! Четири! Три! – продължаваше Мими. Миси кръстоса крака. Нийл зяпна
краката ѝ. Зак се оригна, но продължи да лиже. София кипна.
– Две!
– Една птица в ръката е по-добре от две в гората! – заяви Нийл, вперил поглед в София.
– Едно! Ха, не позна. Чакай! Какво? – попита Мими, като погледна първо Нийл, после
София. Саймън и Раян изглеждаха обнадеждени.
Тишина.
– Точно така – озъби се София и потрепери, когато Саймън и Раян избухнаха в диви
аплодисменти.
 – Не! Не може да бъде! Не е честно! Почти бях казала едно! Почти бях казала едно! – изрева
Мими, хвърли се през стаята и скочи на гърба на Раян, като започна да го налага с юмруци.
Зак пак се оригна. Миси развърза конската си опашка и всички, които имаха пенис, я
зяпнаха.
– Това е! – кипна София и излетя към кухнята.
– Обявявам почивка! – извиках и тръгнах след нея.
– Почивка от какво? – попита Зак, а аз само поклатих глава.
София гневно вадеше разни неща от хладилника, след което ги връщаше обратно.
– Не мога да повярвам, че се сети!
– Аз пък не мога да повярвам, че ние не успяхме. Ще умра от срам! – отвърнах,
придържайки вратата на хладилника отворена, докато оттам излизаше цяло пиле на грил.
– Без майтап! Стига бе, как така губим от тях? – завайка се тя, докато ровеше по полиците на
вратата и вадеше бутилка лют кетчуп.
– Губим, защото не се концентрираме. Трябва да мислим с главите си. – Гледах я как вади
буркан туршия и хваща кана мляко.
– Пфу, може би ти не се концентрираш, защото точиш лиги по моя баскетболист. –
Тя се ухили злобно и извади пластмасова кутия с остатъци от грах.
– Точно затова е – отбелязах, мъчейки се да скрия удивлението в гласа си. Без съмнение Зак
Дългуча беше хубавец, но пълен тъпанар.
– Какво търся? – попита тя с кутия заквасена сметана в едната ръка и краставица в другата.
– Аз откъде да знам – свих рамене, зървайки Нийл да идва иззад ъгъла. – Но ти благодаря, че
разчисти хладилника.
Докато София пъхаше глава обратно в хладилника, в кухнята влезе Нийл.
– Странно как знаех точно какво ще нарисуваш, нали, Соф? – започна той, а тя замръзна.
Разбрах, че е замръзнала, защото сметаната се пльосна на пода. Аз се дръпнах, когато тя затвори
вратата и насочи краставицата си към него.
– Я не ми ги разправяй тия как си знаел точно какво ще нарисувам. Сигурно си видял
картата.
– Как бих могъл да я видя? Ти я държеше през цялото време.
– Може би си откъснал поглед от госпожица Цицка Ненкова, за да погледнеш.
– О, стига, мислиш ли, че.
Излязох точно когато Саймън идваше зад ъгъла и бързо го завъртях в обратна посока.
– Не бих влизала сега. София има краставица и знае как да я използва.
Той изсумтя насмешливо.
– Чакай, не прозвуча както трябва. Те си говорят – поясних аз и го бутнах да върви.
И двамата потреперихме, когато чухме, че почват да викат.
– Е, говорят високо . Но говорят – казах с въздишка.
В края на краищата вечерта на игрите беше пълен провал. Мими почти припадна, все още
мърморейки как я измамили със Спонджбоб. Раян прекара остатъка от вечерта в заучаване
инструкциите на “Нарисувай думата” за следващия път, а Саймън и аз чистихме сметана от
кухненския под и събирахме семки от краставица измежду плочките.
– Тя е изстискала семките само с ръка! Краставицата дори не беше белена! – не спираше да
повтаря той удивен и доста уплашен.
А Том и Джери? Те се натискаха с Дългуча и Цицория. Всъщност се натискаха с
половинките си пред очите на другия. Никога не бях виждала подобно нещо. Исках да извърна
очи, чувствах, че трябва да извърна очи, но не можех. Със Саймън стояхме там, покрити със
семки, и гледахме състезанието по натискане. София беше притисната до стената, така че и
Цицория беше притисната до стената. Нийл получи импровизиран танц в скута, Дългуча също.
– Все едно сме на някакво суингърско парти – прошепна Саймън, когато край нас прелетя
една обувка, изритана от зайчето на “Плейбой”.
– Или на борба свободен стил – прошепнах в отговор, когато друга обувка полетя в
противоположна посока. Не си мислете, че София не забеляза босата Цицория.
Когато стоновете най-сетне удавиха пиянския брътвеж на Мими, беше време да сложим край
на вечерта. И никога вече да не говорим за нея.
Вперили гневни погледи един в друг, Нийл и София излязоха заедно, а яките им гаджета ги
следваха по петите. Раян отнесе Мими в асансьора на хълма и ни каза, че ще дойде на другия ден
да прибере нещата им.
– Трябва да я закарам вкъщи, преди да повърне – каза той, клатейки глава. – Без повече
барове.
Докато се качваха нагоре по хълма, чувах как между Нийл и София прелитат злобни
реплики, караха се по целия път до колите.
Ние влязохме вътре и погледнахме дъската за рисуване. Която сега беше украсена с
фалически символи, любезно нарисувани от Зак Дългуча.
Саймън започна:
– Обичам приятелите ни, но.
– Защо изобщо са ни приятели? – довърших аз и той кимна.
С печална усмивка той пак се обърна към рисунката, която беше сложила край на играта.
– Птица в ръката. Как не се сетихме?
– Защото тя нарисува самолет с гъби, затова. – Въздъхнах. – Искаш ли да си лягаме.
– И още как – отговори той. Докато вървяхме към спалнята, той ми помогна да сваля ципа на
роклята си. – Тя още го обича, нали?
– Разбира се – потвърдих.
Оставих роклята ми да се свлече на пода и се покатерих на леглото по сутиен и бикини.
Гледах уморено как Саймън се съблича.
– Настрои ли будилника? – попитах.
– Неделя е. Защо да го настройвам? – учуди се той и отметна завивките си.
– Трябва да поработя малко сутринта. Имам среща с Моника в кафенето на нашата улица.
– Скъпа. – Той поклати глава и угаси лампата. След като настрои будилника. – Работиш
прекалено много.
– Имам много работа. Ако работя утре, ще имам малко време вечер през седмицата. Всичко
ще се оправи. Ти се наспи, а когато се събудиш, аз почти ще съм се прибрала. Може да се
разходим с колата.
– Не е заради това. Просто мисля, че работиш прекалено много. Трябва да намалиш темпото
– измърмори той и ме придърпа към неговата половина от леглото.
– Нещата ще се успокоят след празниците, ще видиш. Сега аз съм началник, всъщност
нямам избор – напомних му.
– Знам. Просто. Знам – каза той и ме целуна по главата.
Аз го целунах по гърдите.
– Ще се успокоят, кълна се в Спонджбоб с птица в ръката.
След миг леглото се тресеше от смях. А след няколко минути леглото се тресеше по друга
причина.
Ами да, не е лошо да се опънеш за поспиш. Но да те опъне Сперминатора? Безценно.
Седмицата на Деня на благодарността започна добре. На сутринта след партито с игрите
оставих Саймън да спи и отидох да поработя няколко часа, прибрах се и после ядох голи бутерки
със Саймън в леглото. Или пък със Саймън ядохме бутерки в леглото, голи? Както и да е, това
беше кулминацията на седмицата.
Без семейство, за което да говори, Саймън винаги беше поемал много работа около Деня на
благодарността и Коледа. Тази година аз се надявах, че ще приеме предложението на моето
семейство да прекараме празника заедно, но той не беше съвсем готов за това.
Беше виждал родителите ми няколко пъти и, мамка му и прасе, никога не бях виждала
Саймън по-нервен, отколкото беше първия път. Запознанството с родителите е голяма работа във
всяка връзка, а той никога не беше оставал достатъчно дълго с някоя, за да предприеме тази
стъпка. Но те страшно го харесаха. Той флиртуваше като луд с майка ми, спечели баща ми с
истории за състезанията от Формула 1, на които беше ходил през годините, и се радваше да ги
види, когато бяха в Сан Франсиско. Но вечеря с пуйка в претъпкана с роднини къща?
– Просто не мога. Може би догодина – обясни той, докато му подавах чорапите, които му
бях сгънала. Той ги пусна в куфара, после отиде да си вземе блузи от гардероба. – Няма да се
разсърдят, нали? Все пак винаги работя по това време на годината. Такава ми е работата.
– Не, те разбират. И аз разбирам. Но най-сетне имам малко свободно време и просто ми се
иска да го прекараме заедно – казах спокойно, докато гледах как блузите потъват в куфара. Щях
да се побъркам от работа до четвъртък, но бях планирала да прекарам остатъка от седмицата у
дома с нашите.
– Знам, скъпа. Напоследък си ужасно заета дори когато аз съм тук. Почти не те виждам –
отговори той и ме целуна по челото, след което се върна към гардероба.
– Това пък какво значи? – попитах и сбърчих нос.
– Какво да значи – сви рамене той и сгъна няколко чифта джинси.
– Че почти не ме виждаш, защото съм заета, Саймън. Много добре знаеш колко дини съм
понесла под мишница. – Намръщих се, слязох от леглото и се изправих пред него.
– Недей да се ежиш така, не беше упрек. Разбирам. Заета си. Споко.
Очите ми направо изскочиха от орбитите си. Да не би да ми каза “Споко”?
– Боже, извинявай. Забрави, че съм отварял дума. – Той въздъхна.
Канех се да го срежа, но си поех дълбоко дъх. Не се занимавай. Посегнах и го дръпнах към
мен за гайките на колана и отпуснах глава на гърдите му. След секунди усетих, че въздъхва и
ръцете му ме прегърнаха. Вдишах го, а после вдигнах лице към неговото.
– Ще прекараме много време заедно във Филаделфия.
Лицето му помръкна. Той пак ме целуна по челото и се обърна да затвори ципа на куфара.
– Честити Деня на благодарността на вашите от мен – заръча с напрегната усмивка.
Май темата беше приключена.
Замина на следващия ден. Отиваше на изток, щеше да прави фотосесия в Плимът, за
първите пилигрими и така нататък. Щяха да я включат на следващата година в списанията за
пътешествия и в регионалните вестници, за да засилят местната икономика. Но той заминаваше,
а аз оставах и това беше началото на най-шибаната ми седмица.
В понеделник вечерта се прибрах след цял уикенд в Сосалито и открих, че на Клайв му е
писнало все да ме няма. Може би беше време да почна да го вземам в Сосалито, като се имаше
предвид колко изобретателно ми показваше недоволството си. Беше ми оставил подаръци. Много
подаръци в много обувки. На мен също ми беше мъчно за него. Просто не го показвах, като му
акам в обувките. Картината колко големи биха били обувките му, ако носеше такива, не ми
излизаше от главата, така че по време на конферентния разговор с хората на Камдън бях разсеяна
и си рисувах котешки обувки по документите.
Опитайте се да обясните на стажантката си защо по целия договор, който трябва да отпечата
наново, има котешки лапички с обувки на високи платформи.
 Дъното ударих в сряда следобед, когато пуснах всички по-рано, след което осъзнах, че аз
няма да мога да видя семейството си за Деня на благодарността. Мислех, че съм овладяла
нещата, мислех, че пощенската ми кутия е най-сетне достатъчно разчистена, за да се измъкна за
дендва, когато открих в спама един имейл за поръчка, която бях поела преди няколко месеца.
Една клиентка, която очакваше трийсет души в къщата си в Ноб Хил за вечеря по случай Деня на
благодарността, искаше да се украси трапезарията ѝ. И дневната.
И цялата площадка, предвидена за оранжерия, където било възможно да се сервират
напитки, но било възможно и да не се сервират, та за всеки случай дали не бих могла да го
направя да изглежда така, сякаш там са живели пилигрими?
Откачих.
Дори не затворих вратата, понеже нямаше никого освен мен.
Все още си бършех сополите, когато чух, че някой ми звъни по скайпа. По дяволите!
Заобиколих бюрото пълзешком – да, на пода бях, това е най-доброто място за нервен срив,
надникнах и видях, че е Джилиан.
Да вдигна ли? Да не вдигна ли? Тя щеше да види, че съм разстроена. О, какво пък.
Издърпах се на стола си и отговорих на обаждането, докато си духах носа.
– Настинала ли си? – попита тя, видеовръзката се включи моментално. Видях се в малкия
прозорец – с червени очи и червено лице – и излъгах.
– Да. Ти как си? – попитах, опитвайки се да звуча весело.
– Страхотно! След малко се качваме на влака за Венеция. Никога не съм си мислила, че ще
прекарам Деня на благодарността във Венеция, представяш ли си? Няма да е истинска
традиционна вечеря, но смятаме да хапнем нещо с пилешко. Ще мине, нали? – разсмя се тя.
– Май да. Какво мога да направя за теб, Джилиан? Хващаш ме на вратата.
– Не знаех дали ще си още там. Кога заминаваш при вашите?
– Ами, след мъничко, тъкмо довършвах нещо – отговорих, полагайки неистови усилия да не
ревна. Наум преравях склада и пресмятах колко метра кафява коприна ще ми трябват за
покривката за маса.
– Ами добре. Просто исках да те чуя и да видя как вървят нещата. Желая ти весел празник.
Прехапах си езика, за да не отвърна нещо.
– Весел празник и на теб, Джилиан. Как е Бенджамин? – успях да попитам.
– Много добре, праща ти поздрави. Къде е Саймън тази година?
– На изток, снима нещо в Плимът. Тъпите пилигрими. Искам да кажа. Знаеш, че.
– Добре ли си, хлапе? – прекъсна ме тя.
Нямаше защо да я тревожа, така че се насилих да се усмихна.
– Всичко е наред, просто се опитвам да приключа едни неща, за да отида при родителите си.
– Добре, ако си сигурна, че това е всичко.
– Всичко е наред, Джилиан. Ще ти се обадя по-късно, става ли? – казах припряно, понеже
знаех, че няма да мога да сдържам сълзите си още дълго. Сбогувахме се и затворихме, когато ме
заля нова вълна.
Не можех да понеса още един такъв разговор, така че като страхливка написах на майка си
съобщение за промяната в плана и ѝ обещах да ѝ се обадя по-късно. Не можех да говоря с нея,
докато не се успокоя. Не исках да я тревожа. Тя знаеше колко работя и много се гордееше с мен и
колко добре се справям. Ха!
Написах на Саймън съобщение, за да го уведомя, че няма да се прибирам у нас за Деня на
благодарността, че ще работя по проект от последния момент и че ще му се обадя по-късно в
някоя почивка.
Почивка! Как не!
 Той се опита да ми се обади почти веднага, но аз оставих да се включи гласовата поща.
Трябваше да работя, а не да се оплаквам.
През следващите девет часа работих по подредбата на масата и украсата, а после шест часа в
сутринта на Деня на благодарността украсявах оранжерията, за да изглежда така, сякаш там са се
заблудили особено заможни пилигрими и са решили, че това е мястото, където да хапнат тиквена
супа с мащерка и кервел.
Вечерта на Деня на благодарността седях по пижама на дивана с Клайв и ядях японска супа
рамен, гледах повторенията по Фуд Нетуърк на най-добрите предавания за Деня на
благодарността на Айна. Беше като особено противно порно – не можех да спра да гледам. И
след като бях спасила празника на едно друго семейство, вече можех да се оплаквам. И се
оплаквах.
И затова бях толкова изненадана, когато Клайв започна да се разхожда пред входната врата.
Няколко секунди по-късно влезе Саймън.
Погледнах го, мокър от ноемврийския дъжд, очите му бяха топли.
– Не исках да си сама на Деня на благодарността – каза той и се отърси от дъжда. – А може
би и аз не искам.
Избухнах в сълзи за втори път за едно денонощие.
Той просто ме вдигна от дивана, сложи ме в скута си, пижамата ми прогизна от якето му.
Прегърна ме, успокои ме, погали ме по гърба и започна да рисува кръгчета по раменете ми.
– Ти си. Най-доброто.. гадже на света! – ревях аз и бършех нос в ръкава си. Клайв търчеше
напред– назад между краката на Саймън и се мушеше колкото може по-близо, без да изглежда
отчаян. По дяволите, аз бях повече от отчаяна, направо си бях окаяна.
Когато хлипанията ми утихнаха, затреперих, студът от дъждовната вечер проникваше в
костите ми.
– Хайде, момиченце, дай да ти облечем нещо топло – каза той. Понеже не исках да ме пуска,
се вкопчих в него. Така че той се изправи с мен на ръце и ме отнесе в спалнята.
– Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя, Саймън. Наистина не мога – прошепнах,
здраво обвила врата му с ръце.
– И ти ми липсваше – отговори той и се опита да ме сложи на леглото, но аз се
съпротивлявах. – Скъпа, дай да ти облечем нещо сухо.
– Целуни ме, моля те – помолих го и го притеглих върху мен.
Той ме целуна и аз отвърнах на целувката му, имах нужда да го почувствам. Отново обвих
ръце около врата му, около гърба му, под якето му, исках кожа. Той се люшна към мен, искаше
същото.
– Карълайн – изстена и се дръпна, за да ме погледне в очите. Това ме накара отново да
избухна в плач просто защото видях лицето му така неочаквано близо до моето.
Когато поддържате връзка от разстояние, естествено се възползвате докрай от времето, в
което сте заедно. Но понякога неочакваното е важно. Неочакваните емоции, които ви връхлитат,
когато видите това лице, погледнете в тези очи, почувствате тези устни. Неочакваното напомняне
защо сте се влюбили в този човек може да ви връхлети с всичка сила. И този момент беше такъв.
Запомних лицето му, Докосвах всяка бръчица и всяка линия, нарисувах слепоочията му, носа
му, трапчинката, извивката на устните му, нарисувах ги всички с върховете на пръстите си и ги
запомних за пореден път.
– Обичам те, Саймън. Обичам те, обичам те, обичам те толкова много – шептях, докато той
ме слагаше да легна, сваляше дрехите от моето тяло и от своето и влизаше в мен.
Той изстена името ми, отвърна на виковете ми със своите, любеше ме нежно. И когато
оргазмът ме връхлетя, беше прекрасно и все пак не така важно като това, че той беше тук с мен.
А не снимаше пилигрими.
11.

Времето между Деня на благодарността и заминаването ни за Филаделфия отлетя неусетно.

Отивах на работа първа и почти всеки ден затварях офиса. Угасявах пожари, обучавах Моника,
дори направих финансовия отчет поне няколко пъти. Беше лудница, забързана, невъзможно
трескава. В някои дни почти не виждах дневна светлина, ядях храна направо от микровълновата
и сядах само за да пишкам. И дори тогава четях имейли. Стига де, все едно и вие не си носите
телефона в тоалетната!
И в този луд, забързан и невъзможно трескав живот, който водех, си вършех работата. Не
просто се справях, а изпреварвах нещата. Бях преодоляла някакъв праг в управлението на
времето и сега се оправях както трябва. Не влачех крака, а ходех с подскоци. Тичах от среща на
среща и от една площадка на друга с ново чувство за цел. Бях уморена, но щастлива по някакъв
странен начин. Хващах му колая. Все още бях под стрес, но добър стрес.
Проектът за хотела изпреварваше графика и дори можех да започна работа по коледните
проекти. Ако си много богат, не правиш сам коледната си украса – за бога, не! Наемаш я. В
началото си мислех, че понеже Джилиан я няма, ще трябва да се свържа с някоя друга
дизайнерска фирма, с която сме в добросъседски отношения, за да им прехвърля работа, но сърце
не ми даде. Трябваше да се погрижа всичко в “Джилиан Дизайнс” да функционира по същия
начин, както когато Джилиан беше тук. Така че спях по-малко. И ходех да декорирам залите с
купища редбули.
Саймън си беше вкъщи. Пътуването до Плимът по план трябваше да приключи точно преди
срещата на випуска, но тъй като си дойде по-рано, сега имаше малко свободно време. Каквото
обикновено нямаше. Е, сега беше различно. След като една вечер откри подарък в собствената си
обувка от Клайв, той се съгласи, че вместо да спим по няколко нощи на седмица в Сосалито, би
било по-лесно направо да се преместим там и да вземем с нас дребния дрисльо. Така че Клайв
вече беше провинциална котка. И имаше татко, който да го гледа по цял ден.
Двамата се забавляваха, разглеждаха новата къща и часове наред зяпаха през стъклената
стена. Клайв никога не бе разполагал с толкова място и се радваше на всички гардероби и легла, в
които и под които можеше да се крие. Саймън пое вечерната игра на “Скрий пемзата”, за която
аз, за жалост, вече нямах време. Една мразовита вечер се прибрах късно и видях Саймън да
държи Клайв до прозореца, да прави отпечатъци от лапи по замъгленото стъкло и да му разказва
колко е далече град Сан Франсиско.
Ухили ми се, когато ме видя, но не спря да обяснява колко е студена водата и как Клайв не
бива да се опитва да доплува до града. Клайв кимна мъдро и направи още един отпечатък на
стъклото.
Понеже разполагаше с много свободно време, Саймън караше колело почти всеки ден и ми
пращаше снимки и съобщения от почти целия окръг Мерин. Имаше любим ресторант, любимо
място за сутрешно кафе, любима бакалия. Имаше ново любимо какво ли не.
За протокола, любимата му поза си оставаше всяка поза, в която бях аз, докато той беше в
мен. И въпреки че повечето вечери бях капнала от умора, все пак успявах да си открадна по
малко голотия с моя Сперминатор. Тежко, а?
А с цялото това свободно време идваха и неочакваните посещения. Наминавания през
офиса. Много телефонни обаждания на ден. Непрекъснато се навърташе край мен и май не
разбираше защо аз не се навъртам край него. С разума си разбираше, че работя повече отвсякога
и че съм щастлива. Но това не го спираше да се мъчи да ме върне в леглото всяка сутрин.
 И, по дяволите, не ми беше лесно. Защото е невероятно трудно да ставаш всяка сутрин,
когато чорлавият Сперминатор те държи за пижамата. Защото, и го казвам с гордост, любимата
му поза си оставаше всяка поза, в която бях аз, докато той беше в мен.
Сериозно обаче, беше край мен непрекъснато. При това неведнъж ми напомняше, че аз не
съм. Хм.
Джилиан и Бенджамин заминаваха от Италия за Прага, където смятаха да прекарат няколко
дни, след което да се разходят из чешката провинция. Дивях се на снимките, които тя ми
пращаше, оставях я да ми разказва за невероятното си прекарване със съпруга си. Говореше така
спокойно, както не я бях чувала от години, и не пропускаше да ми казва колко е благодарна на
своето “офис динамо”, което се справя с всичко, за да може тя да бъде със съпруга си. Беше
странно да я слушам как говори за Бенджамин като за съпруг. Бяха сгодени от много време, той ѝ
беше годеник откакто я познавах.
Веднъж я бях попитала какво ги е накарало да определят дата на сватбата. Седяхме в
конферентната зала и опитвахме тортите, които сладкарят бе донесъл сутринта, за да решим
каква да бъде сватбената.
Хванах я, че гледа пръстена си с потайна усмивка, и я попитах.
– Не знам. Един ден просто го погледнах и разбрах, че съм готова да стана негова жена. Бях
си изградила бизнес, бях постигнала всички цели, които си бях поставила на двайсет години, и
куп от тези, които си бях поставила на трийсет, и просто ми се стори, че това е моментът. – Тя се
усмихна широко и дръпна шоколадовата с маслен крем и малинов пълнеж за втора хапка. Май
това щеше да е победителката. Така се оказа.
– Освен това, виждала ли си му задника? О, виж кого питам само, председателката на фен
клуба на Бенджамин – пошегува се тя.
– Искам да ти кажа, че спечелих изборите за това място честно и почтено. Не съм виновна,
че Мими и София не знаеха, че ще гласуваме. Честно и почтено – натъртих.
Като заговорих за приятелките си, на фронта на София и Нийл цареше затишие. Не бяха се
виждали от вечерта на игрите и Мими се канеше да ги срещне пак преди Коледа, а аз се мъчех да
я разубедя. Но когато тя покани и двамата на коледното си парти, никой не се опита да се
измъкне. Всъщност и двамата сякаш го очакваха с нетърпение. Кой знае кого щяха да доведат
този път. И двамата продължаваха да излизат с други хора, и то често, но рядко стигаха до нещо
повече от втора среща.
Егати изненадата.
За да мога да отлетя за Филаделфия насред един от най-натоварените си периоди, работех
почти денонощно, вечер и в събота, за да разчистя графика си, да оставя всичко и просто да бъда
със Саймън. Никога не беше ставало дума да не ходя. За нищо на света нямаше да го оставя да
отиде сам.
Беше толкова нервен.
Вечерта преди заминаването ни сънува кошмар, а днес в самолета почти не продума. А
когато си отваряше устата, беше рязък и кратък. Когато самолетът кацна, той се обърна към мен и
каза:
– Още отсега се извинявам, че през този уикенд ще се държа като тъпанар. Не че имам
такова намерение, но ако стане, извинявай.
Потупах го по ръката и го целунах по носа.
– Извинението е прието предварително. А сега ми покажи родния си град. Нямам търпение
да видя вашата камбана на свободата.
Той почти се усмихна и ме хвана за ръка, докато слизахме от самолета.
 Филаделфия беше от градовете, в които не бях стъпвала, и ми се искаше да имам повече
време да разгледам. Но този уикенд не беше предназначен да вървя по стъпките на Роки и да
тичам по стъпалата на Музея на изкуствата, а за да съм навсякъде със Саймън. На всичко отгоре
бяха преместили статуята от върха на стълбите някъде отстрани. Да му се не види.
Взехме кола под наем, метнахме чантите си отзад и потеглихме към хотела. Тъй като
пропътувахме цялата страна, когато стигнахме до тази част от града, в която бе израснал Саймън,
вече беше тъмно, но лицето му светна, щом започна да назовава местата, които разпознаваше. И
тези, които не разпознаваше.
– Кога ли е затворил този магазин за велосипеди? Казвам ти, оттук купих първото си колело
без помощни колелца. Защо там има минимол? Кога са го построили?
– Ти кога за последно си идвал тук, Саймън? – попитах.
– Ами, май няколко седмици след като завърших – каза той разсеяно, очите му се стрелкаха
напред-назад от двете страни на улицата.
– Наистина ли не си идвал от осемнайсетгодишен? – смаях се.
– Защо да се връщам? – попита той, зави и се озовахме насред градския площад.
Когато Саймън живял във Филаделфия, това не е бил точно градският площад. Той беше
израснал в един от многото странични квартали – малките градчета, разположени в
покрайнините. Знаех, че е от богато семейство, но не и че е от Богатоград, САЩ.
Родният му град беше елегантен. И умилителен по начина, по който всички северни градове
изглеждаха на човек, израснал в Калифорния. Имаше какво да се каже за град с почти триста
години по-стар от този, в който бях израсла аз. Повечето къщи, покрай които минахме, можеха да
се опишат единствено като имения.
Градският площад беше старомоден, със спретнати магазинчета, които обрамчваха
кметството в средата. Главно двуетажни сгради и няколко триетажни с кулички по ъглите. Хората
пазаруваха и се сипеше лек снежец, блещукаше по оградите от ковано желязо и – о, Господи – по
истинските стоманени коневръзи, украсени с конски глави! Такива, на които хората някога си
връзвали конете! Стига бе!
– Саймън, трябва да се поразходим, виж колко е сладък градът ти! Виж магазините и, о! Виж
елхата в средата! – извиках, сочейки. Пред кметството имаше голяма елха, покрита с червени
топки, златни украшения и бели лампички.
– Скъпа, пред кметството в Сан Франсиско слагат елха всяка година.
– Тази е различна – толкова е сладка, по дяволите! Всичко е толкова старо! Какво е това? –
попитах, и посочих към стара къща в готически стил с табела отпред. На всеки прозорец имаше
венец. На прозорците на горния етаж имаше и свещи. Беше толкова хубаво, че трябваше да е
някоя исторически важна сграда.
– Преди беше. Да, все още е “Събуей”.
– Моля? – попитах объркано.
– Магазин за сандвичи – отвърна той и се разсмя на разочарованото ми изражение. – Не мога
да повярвам, че все още работи. Никой не яде тук. Не и когато го има “При Малкия Луиджи”. Все
още ли искаш бургер със сирене?
– Дишам ли?
– Бургерът със сирене пристига – обяви той и обърна колата на последния ъгъл на градския
площад. – Трябва да разбереш, тук всичко е старо. Всяка сграда е била нещо друго преди. Всяка
сграда се използва за нещо ново – обясняваше, докато спираше на едно място диагонално на
площада. – С изключение на тъпия мол, там едно време беше магазинът за колела.
Изключи двигателя и заобиколи колата да ми отвори. Излязох и вдишах снежния въздух,
усещайки как гъделичка дробовете ми. Студът беше приятен след пътуването със самолета и
беше хубаво да си пораздвижа краката, докато вървяхме по пряката.
Той ми сочеше различни магазини. Пекарната, в която правели най-хубавите захарни сладки,
обущарницата, от която всяка година му купували нови обувки за училище, и докато вървяхме, а
той говореше, изглеждаше все по-малко нервен.
– Слава богу, все още е тук. “При Малкия Луиджи”. – Той посочи към една опашка пред
вратата в студената нощ. Движеше се доста бързо и скоро влязохме. Беше дупка в стената само с
три маси и бар. Печаха пържолите на голяма черна скара, чушките и лукът цвърчаха. Хората
крещяха поръчки, опаковаха сандвичи и ухаеше божествено.
Когато дойде нашият ред, Саймън поръча и за двамата. Две пържоли, сирене, лук, гъби и
гарнитура от сладки и люти чушки. И тогава се случи най-странното нещо. Когато поръча ли?
Акцентът се появи отникъде. Никога не бях го чувала преди. Не от Ню Йорк или Ню Джърси.
Този беше много специфичен. Заслушах се как говорят хората наоколо – всичките така, някои
повече, други по-малко. Акцентът на Саймън беше доста лек, но категорично се беше появил.
Ха!
Той грабна няколко салфетки и издебна едно семейство, което освобождаваше една от
масите, и успя да я заеме. Остави ме да пазя масата и се върна за сандвичите. Бях виждала
Саймън да поръчва на мъж с десет кошници пролетни ролца на главата в Сайгон. Бях го виждала
как поръчва наденички от една грамадна жена в Залцбург. Но никъде не изглеждаше толкова на
място, колкото в този магазин за бургери в предградията на Филаделфия.
Той се върна на масата ухилен до ушите. Показа ми как да разгъна хартията, за да не се
окапя, как да сложа сол и пипер, после как да държа сандвича, за да не се изсипе плънката
отстрани. Сетне отхапа и на лицето му се изписа чисто блаженство. И издаде звук, който го бях
чувала да издава само веднъж. И тогава беше много доволен.
– Саймън Паркър? – Гласът долетя изотзад и той се обърна с пълна уста. Преглътна бързо и
стана. Възрастна жена с гладък посребрен кок и наниз перли, които можеха да задавят кон,
удивено се взираше в него.
– Госпожо Уайт? – попита той, прекарвайки ръка през косата си.
– Господи божичко, ти си! Не мислех, че ще те видим отново тук! – Тя го прегърна.
– Къде се губиш? Последно чух, че отиваш в “Станфорд”.
– Да, госпожо, и още съм на Западния бряг. Всъщност в Сан Франсиско. Как сте вие, как е
семейството?
– О, добре сме! Сега Тод се занимава с фирмата и практикува корпоративо право. Женен е и
чака първото си детенце, а Кити се омъжи миналото лято и. Ти сигурно си тук за срещата на
випуска. Просто не мога да повярвам, че си ти! – повтори тя и го прегърна силно. Той се залюля
напред, изгубил равновесие, а аз го гледах с широка усмивка.
Тя ме видя над рамото му и ме огледа с неприкрит интерес.
– А тя коя е, Саймън?
Той отново нервно прокара ръка през косата си.
– Това е Карълайн Рейнолдс. Карълайн, да ти представя нашата съседка, госпожа Уайт. – Той
ме потупа по рамото толкова силно, че едва не забих нос в това, което бе останало от бургера ми
със сирене. А то беше в общи линии мазно петно.
Подадох ѝ ръка.
– Госпожо Уайт, радвам се да се запознаем. Сигурно вас трябва да питам какви бели е
правил Саймън, права ли съм?
– Помня всичко. Карълайн, умът ми е като стоманен капан – подчерта тя и се потупа по
слепоочието. – Но тази вечер забравих да кажа на Артър да извади пилето от фризера, така че ще
ядем сандвичи пред телевизора – добави и махна към човека на бара, който държеше високо две
кесии с формата на торпедо.
После тя внимателно се вгледа в Саймън и го потупа по бузата.
– Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя, момчето ми. Ще наминеш, докато си в
града, нали? И не приемам никакви откази.
– Ами, госпожо Уайт, не съм сигурен дали ще имаме време, защото сбирката е утре вечер, а
преди това исках да поразведа малко Карълайн. Заминаваме в неделя, така че.
– Обяд?
– Обяд? – примигна той.
– Обяд утре. Трябва да ядете, нали?
Той кимна. Аз се усмихнах. Тя ми харесваше.
– Значи се разбрахме. Ще се видим в дванайсет. – Тя кимна, въпросът беше уреден.
– О, нямам търпение да кажа на Артър, че ще дойдеш утре. Той толкова ще се зарадва!
– Благодаря, госпожо – каза Саймън.
– Трябва да бягам. До утре тогава – провикна се тя през рамо и излезе навън.
– Страхотна е – отбелязах, докато гледах как Саймън сви на топка останалите хартии и
салфетки и ги хвърли в кошчето.
– Ъхъм.
– Беше вкусно – казах и се потупах по корема.
– Ъхъм.
– А сега какво? – попитах и вдигнах вежди заради внезапната промяна. Нервите се бяха
изопнали отново.
– Какво ли? Ами, да идем в хотела и да се регистрираме? Да, така ще направим – реши той и
ме поведе навън.
Вървяхме мълчаливо към колата под леко сипещия се снежец. Това пътуване беше много
трудно за него и току-що осъзнах какво щеше да значи обядът: щеше да е в къщата до тази, в
която беше пораснал. За първи път от десет години.
Той посегна да ме хване за ръка и моята се изгуби в неговата.
Когато стигнахме в хотела, ми трябваха няколко минути да си разчистя пощата. Наистина се
опитвах да оставя офиса, така че погледнах това-онова и отговорих само на въпросите, които не
търпяха отлагане до понеделник. После си взех душ, понеже исках да се отърва от миризмите на
самолет и бургери със сирене, а те бяха трайни. Все още мокра, зашляпах към спалнята увита с
хавлия и с друга на главата и намерих Саймън легнал в леглото. С ръце под главата той се
взираше в тавана.
– Хей – повиках го нежно.
– Хей, как беше банята?
– Фантастично, душът е много хубав. Трябва и ти да си вземеш.
– Може.
Пак настъпи мълчание и аз отидох до леглото и седнах.
– Благодаря ти, че ме доведе тук. Хубаво е да видя откъде си.
– Да – съгласи се той и ме погледна за първи път.
Внимателно сложих ръка на гърдите му.
– Хей.
– Хей – прошепна и той.
Бавно се наведох, гледайки го в очите. Нежно докоснах с устни неговите, леко и бързо. Той
не се дръпна и го целунах отново. Той ме остави, устните ми покриха неговите за трети път.
Притиснах по-силно и той ме допусна вътре. Погалих езика му със своя, чувствах как откликва,
докато се оплитахме и въртяхме един около друг. Дишането му стана по-дълбоко, пулсът му се
учести под мен и аз се подпрях над него. Без да отделям уста от неговата, оставих пръстите си да
разкопчаят копчетата и да оголят кожата отдолу. Зацелувах го по линията на челюстта и задържах
устните си точно под ухото му, усещайки шкурката на наболата му брада. Знаех какво е
усещането от тази набола брада по вътрешната страна на бедрата ми, страхотно!
Усетих как се напрегна, когато погъделичках с език мекото на ухото му, и той вдиша тежко.
Ръцете му се вдигнаха към талията ми, а аз се плъзнах по врата му и започнах да го целувам под
ключицата. Дръпнах ризата му, извадих я от колана на панталоните и я разтворих широко,
притискайки се към гърдите му. Кожата му беше топла. Усещането за допира ѝ до моята беше
божествено. Трябваше да почувствам още от нея.
Изправих се, без да откъсвам ръце от него, и внимателно съблякох ризата му, после свалих
колана, чорапите и панталоните и той остана гол и изпълнен с желание. Права под лунните лъчи,
аз захвърлих хавлията си.
– Карълайн – каза задъхано той и аз се върнах отгоре му. Обкрачих ниско краката му и го
хванах с ръка. Ръцете му се насочиха към гърдите ми, копнеещи и жадни. Погалих го, хванах го в
основата и се плъзнах нагоре, като завъртях ръка над главичката и оставих бедрата му да ми
кажат от какво има нужда.
Той се задъха, гърдите му се издигаха и спускаха, докато работех над него. Нагоре– надолу и
със завъртане, той беше твърд в ръцете ми и това беше най-възбуждащият мъж, който бях
виждала през живота си. Нежно плъзнах пръст по долната му страна и той тласна силно.
– Така няма да издържа дълго – изстена той, пръстите му дразнеха зърната ми.
– Не в това е въпросът – отговорих и се надигнах над него. Насочих го и го плъзнах в себе
си. Влажна само заради начина, по който ме гледаше, потънах сантиметър по идеален
сантиметър, бавно. Сладостно бавно, а той се мъчеше да стои неподвижен.
Когато беше изцяло в мен, леко завъртях бедра и ахнах, щом усетих как става още по-твърд
и голям. Невъзможно.
– Кое е. Невъзможно? – изстена той. Всеки мускул беше изпънат и стегнат. Не знаех, че съм
го казала на глас. Няма значение, той трябваше да знае.
– Че никога няма да ми омръзне усещането да си в мен – казах и потръпнах, когато той
тласна нагоре. Облегнах се леко назад с ръце на бедрата му за равновесие и го поех отново.
Надигнат на лакти, той гледаше омагьосан как влиза и излиза от тялото ми. С една ръка махна
косата от лицето ми, после ме погали по шията, между гърдите, по корема и я мушна там долу.
Ръка, която правеше идеалните кръгчета точно в центъра на моя свят; бедрата ми поеха
контрола. Яздих го силно, надигах се и се спусках, а той ме гледаше как се мятам върху му.
– Саймън, това е съвършено! – извиках, усетила, че оргазмът ми е близо. Той се изправи под
мен, уви краката ми около кръста си, без да нарушава ритъма на тласъците, притисна ме към себе
си. Разтреперих се, когато свърших, а собственото му освобождаване го заля яростно.
Задържах го до себе си, не го пусках, не му позволявах да се дръпне, тялото ми се стопи в
неговото в каша от лепкава потна плът, която се плъзгаше и люлееше заедно, неистово и
необуздано.
Той свърши мълчаливо, очите му горяха в моите, а аз го притиснах до гърдите си, когато се
разтресе. Отметна глава назад, силата му ме заля, после той падна върху мен. Държах го и го
люлеех, все още го чувствах в мен, докато омекваше, и го прегръщах силно.
– Невъзможно е да те обичам повече – прошепнах и го целунах по челото.
Той ме стисна още по-здраво.

Беше блед, когато зави по пряката на другия ден, устните му бяха стиснати. И като говорим
за стискане, така беше сграбчил кормилото, че не знам как не го откъсна. Когато не гледах
Саймън, зяпах къщите, покрай които минавахме. Лъхаха на стари пари, на мухлясали
аристократични пари. Нито едно кичозно имение, само истински. Тенис кортове, къщи с басейни
и километри огради. Но беше квартал – къщите не бяха толкова далеч една от друга, че да са
изолирани. Беше просто квартал, опасан от достолепни дъбове и стълбове с газени лампи.
И три патрулни коли. Дотук.
Но беше красиво. Спряхме пред елегантна къща от камък и тухли в стил Тюдор с черни
капаци на прозорците. Малкото натрупал сняг беше изринат, пътеката и алеята за паркиране бяха
оформени добре. Вътре блещукаха коледни лампички, намекващи за гигантска елха, а на
входната врата имаше венец с размерите на леглото ми. Къщата отляво сигурно някога е била на
Саймън, защото той избягваше да я поглежда. Боровете покрай границата на имота я скриваха от
поглед, но приличаше на тухлена колониална постройка, величествена като останалите в
квартала. На алеята имаше велосипеди. Детски велосипеди.
Докато вървяхме по пътеката към входа, Саймън се изкиска сподавено.
– Не мога да повярвам, че още е тук.
– Кое?
– Поправяха пътеката, когато бях в началното училище, и със сина им си написахме имената
на цимента. Леле, колко ни се караха. – Той посочи първото стъпало и в ъгъла едва видях името
му – Саймън Паркър.
– Не ставаш за вандал, написал си цялото име си, за бога – отбелязах, а той натисна звънеца.
Посегнах и го стиснах за дупето и докато той ме поглеждаше изненадано, вратата се отвори.
– Ето ви, точно навреме! – напевно каза госпожа Уайт и бързо вкара изчервения Саймън
вътре. Той обаче настоя да вляза първа и така получих своето стискане по дупето.
– Толкова е студено навън, вижте си бузите как са поруменели! Хубаво, че Артър запали
огъня. Артър, ела тук!
Разменихме прегръдки и целувки по бузите и бяхме въведени в официална, но много удобна
дневна, където наистина припукваше огън. Говорех си с госпожа Уайт, докато Саймън
крадешком попиваше всичко – панорамния прозорец, старото бюро, кораба в бутилка над
камината. Видях го как си пое дълбоко дъх, когато се обърна при влизането на господин Уайт.
– Саймън, толкова се радвам да те видя! – възкликна домакинът, приближи се и стисна
ръката на Саймън, след което го прегърна с една ръка.
– Господин Уайт, и аз се радвам да ви видя.
– Пени не спря да говори за срещата ви, когато си дойде снощи. Как си?
– Добре съм. Разбрах, че Тод се е оженил.
– О, да, за добро момиче. Но по-важното е ти как си? Какво прави през всички тези години?
Чухме, че си фотограф, разкажи ни. – Господин Уайт обгърна с ръка раменете на Саймън и го
отведе в библиотеката, която беше цялата от дърво и пълна с книги. Дори имаше от онези
плъзгащи се стълби.
Когато те изчезнаха зад ъгъла, аз погледнах госпожа Уайт. Тя се усмихваше, но очите ѝ
овлажняха.
– Госпожо Уайт, домът ви е прекрасен – започнах и тя обърна блесналия си поглед към мен.
– Наричай ме Пени.
– Не и преди Саймън да ви нарече така – ухилих се.
– Добре, нека е госпожа Уайт. Това момче никога няма да се обърне към мен другояче.
Искаш ли нещо за пиене, мила? – попита тя и ми махна да отида при нея до масичка, където
имаше лимонада, кафе и.
– Това бар за блъди мери ли е? – попитах.
– Да. – Тя кимна и избърса очите си с маникюрираната си ръка. – С маслина или с целина?
 – И с двете?
– Винаги съм знаела, че Саймън ще си намери умно момиче. – Тя ми намигна и ми наля.
Седнахме на дивана и се заприказвахме на общи теми. Обсъдихме дизайна на дома ѝ, тя
обичаше интериора и беше помагала за всяка стая в къщата. Поговорихме и за града и от колко
години семейството ѝ живее тук. От много. И тъй като мъжете май щяха да се забавят в
библиотеката, преминахме към Саймън.
– Не мога да опиша колко се радвам да го видя. Всички бяха решили, че няма да го видят
повече след завършването.
– Не знаех, че не е идвал от. ами от тогава.
– Не. Замина през юни, тогава го видяхме за последно. Поддържаше връзка с някои от
приятелите си известно време, но после престана – явно трябваше да се откъсне. Ние
разбирахме, да загуби семейството си така внезапно.
– Радвам се, че се върна. Тук е прекрасно място да пораснеш.
– Така беше и още е. Гейл и Томас, родителите му, бяха чудесни хора. Такава трагедия. – Тя
замълча, после се обърна към бюрото. – Мисля, че имам някои техни снимки от фермата им.
Ходехме там с тях почти всяко лято. Знаеше ли, че семейство Паркър имаха ферма?
Поклатих глава. Нищо не знаех. Той нищо не споделяше. Не и за това. Тя разрови няколко
чекмеджета, после извади албум.
– Мисля, че е това, да! Да, ето ги. Това лято хванахме Тод и Саймън да се къпят голи с
момичетата на Патерсън. Калпазани!
Тя се разсмя, замислена над снимките.
– Виж тази – каза и ми подаде една.
Поколебах се. Саймън никога не ми беше показвал нищо за семейството си. Не трябваше ли
той да ми я покаже? Любопитството обаче надделя и взех снимката.
Първо, трябва да сме наясно: думата ферма значи различни неща за различните хора. Това не
беше леха със зеленчуци. Тук това значеше хълмове, триетажна сграда и червен обор като на
картинка, който се провиждаше зад дърветата. Това беше ферма от каталога на “Потър и Барн”.
Но това, което беше в центъра на снимката, напълни очите ми със сълзи и ме накара да искам да
прегръщам Саймън до края на живота си.
Баща му беше загорял от слънцето, висок и фантастично красив. Майка му? Прекрасна.
Здрави и изпълнени с енергия, те стояха до сина си, който тъкмо излизаше от тийнейджърските
си години. Беше на онази възраст, на която всички са само лакти и колене, но се виждаше, че това
момче ще стане невероятно. Докато се вглеждах в лицата им, видях, че Саймън е наследил
невероятните сини очи на баща си и ослепителната усмивка на майка си.
Въпреки че никога не бях виждала, нито бях разговаряла с хората, които бяха направили
Саймън прелестно съвършено– несъвършения мъж, който беше днес, знаех, че гледам прекрасно
семейство.
– О. – беше всичко, което успях да кажа.
– Такава трагедия – повтори госпожа Уайт, клатейки глава и цъкайки с език.
Върнах ѝ снимката, като дишах дълбоко и се стараех да овладея сълзите, които напираха в
очите ми.
Тя сложи снимката в албума и го прибра. Пое си дъх, изправи рамене и гаврътна остатъците
от питието си.
– Какво правят тези мъже? Артър? Къде отвлече Саймън? – провикна се и скочи на крака.
Попитах я дали ще има нещо против да ми изпрати копие от снимката. Тя се усмихна и каза, че
ще ми изпрати оригинала.
Отидохме в библиотеката и там намерихме друга камина и друг пукащ огън. Господин Уайт
и Саймън седяха на кожени кресла с чаши до тях. Тази на Саймън беше празна, но в чашата на
господин Уайт още се виждаха следи от тъмен алкохол.
Лицето на Саймън вече не беше бледо, но очите му бяха леко зачервени. Както и очите на
господин Уайт. Когато ни видяха, и двамата станаха и Саймън дойде при мен. Попитах го
безмълвно добре ли е. Той кимна и ме хвана за ръка.
– Мисля, че обядът е готов – обяви госпожа Уайт и ни поведе към трапезарията.
Изчезна за миг, докато останалите се настанявахме около огромната маса, а зад гърба ни
гореше още една уютна камина. Когато тя зае мястото срещу съпруга си, аз попитах дали мога да
помогна с нещо.
– Благодаря, Карълайн, но помолих икономката да ни помогне днес – увери ме тя.
Това изобщо не изглеждаше неуместно на този обяд. Беше сервиран печен морски костур с
копър и праз в бял порцелан от икономка на име Фран.
Стари пари.
Много мили хора.
В крайна сметка прекарахме наистина приятно. Семейство Уайт се суетяха около Саймън и
ми показваха негови снимки като малък със семейството им. Разказваха истории. Саймън
разказваше истории и всички се смяхме много.
Саймън се поинтересува от семейството, което сега живееше в неговата къща.
– Много мили хора. Преместиха се от Бостън след сватбата си. И двамата са лекари и късно
са родили децата си. Имат две момичета, на осем и на шест. В квартала дойдоха много нови
семейства. Хубаво е, че има деца – каза госпожа Уайт.
– Радвам се. И къщата беше хубава да растеш в нея. – Саймън се покашля и отиде до
прозореца, раменете му бяха сковани. Прозорецът гледаше към дома му.
Огънят пукаше и пращеше.
– Трябва да тръгваме. Исках да разходя Карълайн с колата, преди да се приготвим за
сбирката довечера – каза той пресипнало. Тръгнах към него и той се обърна. – Много ви
благодаря, че ни поканихте, госпожо Уайт, господин Уайт. Не мога да опиша колко. Благодаря ви.
Време беше да тръгваме.
Госпожа Уайт отиде при него и го целуна по бузата.
– Ще се върнеш, когато поискаш, обещаваш ли?
Той кимна.
Тръгнахме си след суматоха от сбогувания и размяна на телефонни номера. Обещах да им
изпратя снимки от Сан Франсиско, когато се приберем, и докато Артър и Саймън се прегръщаха
за довиждане, Пени ме дръпна настрани.
– Грижи се за него. Все още държи в себе си кълбо от болка, което не е излизало навън, и
когато това стане, ще бъде ад.
Кимнах.
– Разбирам.
Тя се вгледа в мен.
– Мисля, че е така, Карълайн. – И ме прегърна изненадващо.
Докато се качвахме в колата, домакините ни махаха от стъпалата пред входа, а после се
прибраха вътре.
– Изглеждат много добри хора – казах.
– Най-добрите – отговори той.
Поехме по алеята, подминахме дърветата и успях да зърна съседната къща. Беше
великолепна. Тухли от горе до долу, кръгла алея за коли, украсена за празниците. Подрязан жив
плет, венци на всички прозорци, дори под корниза на таванския прозорец. Просторна морава с
нещо, което приличаше на оригинална постройка за карети зад главната къща.
– Саймън – казах тихо, когато той забави съвсем мъничко, – това е прекрасен дом.
– Да, такъв беше.
И обърна колата.
Мозъкът искаше да го притисна. Сърцето казваше да го оставя. Послушах сърцето.

Не знаех дали Саймън все още иска да ходим на сбирката. Изглеждаше толкова тъжен,
когато си тръгнахме от семейство Уайт, а бяхме прекарали така добре у тях. Според мен
виждането на родния си дом го беше разтърсило повече, отколкото беше очаквал. Но когато се
върнахме в града, той си възвърна духа. В добро настроение той ме прекара покрай гимназията
си, покрай игрището, на което играел в Малката лига, и край местенцето до реката, където
всички ходели да се натискат.
Предложих. Не можете да ме вините.
Но когато се върнахме в хотела, си взехме душ заедно. За да пестим вода, очевидно. И за да
се погрижа Саймън да ходи по-наперено, паднах на колене и го засмуках под душа. Защото съм
грижовна, затова.
Когато със Саймън наперено влязохме в лобито на хотел “Уейнрайт”, той беше спокоен,
невъзмутим и съсредоточен. С лек намек за приятна възбуда. С черни панталони, бяла риза и
кожено яке, той беше изискан, но готин. Мъж от града, пътешественик, таен котешки магьосник,
който би продал душата си за ябълков пай. И беше мой.
Следвахме табелите за срещата на гимназия “Нюбъри” и спряхме пред балната зала, за да си
оставя палтото. Докато ми помагаше да го съблека, той подсвирна.
– Скъпа – прошепна тихо, – знам, че вече го казах, но изглеждаш фантастично.
Ухилих се до ушите и се завъртях, за да разгледа роклята ми. Бях се престарала, както прави
човек, когато отива на училищната сбирка на гаджето си. Червена рокля, черни кожени ботуши и
как щеше да се изненада той, когато откриеше, че носех само това. Реших, че или всичко, или
нищо. И ако му потрябваше малко ободряване по-късно, нямаше да възразя да пъхна ръката му
под полата си да напипа това-онова.
Когато бяхме на по-малко от десет стъпки от бюрото на разпоредителя и приближавахме
групичката, събрала се там, той леко забави крачка. Стиснах ръката му и очите му срещнаха
моите. Тази вечер сапфирите грееха ярко.
– Хайде, Сперминаторе, похвали се с мен – подразних го и той се ухили.
Тръгнахме към бюрото и когато той каза името си на дамата, чух ахване от опашката зад нас.
– Няма начин! Саймън Паркър е тук? Дошъл е?
Мълвата бързо се разнесе и докато му закачаха табелката с името на предницата на якето,
наоколо всичко жужеше. Когато влязохме, изведнъж разбрах какво чувстват филмовите звезди,
когато слязат от лимузината на някоя премиера.
Всички ни зяпаха.
12.

Влязохме в балната зала сред шепот и стрелкащи погледи. Беше претъпкана с млади
професионалистки, наконтени в своите най-хубави тоалети тип младши партньор/корпоративен
рейдър/дете на банков магнат. И мъжете бяха впечатляващи.
Гимназиите в цялата страна си приличат. Тази просто случайно се намираше в един от най-
богатите градове в Америка, но има някои универсални истини. Тук присъстваше всеки
архитипен модел от “Клуб Закуска”, както и няколко хибрида. И всички бяха вперили погледи в
Саймън.
Който беше странно спокоен. Когато влязохме в залата, той изправи рамене, забави крачка.
По стените имаше увеличени кадри от снимки от годишниците, мажоретки, футболисти, някакъв
с перука от театрално представление, който тича по футболното игрище. Както и Саймън, на
стената, с корона на главата и сладурана под ръка. Кралят на бала.
– Току-що разбрах – казах със светнали очи.
– Какво?
– Бил си най-смотаният в гимназията!
Около очите му се появиха бръчици и той съвсем лекичко се изчерви.
– Дявол да ме вземе, чудех се дали ще дойдеш – чух зад нас и когато се обърнахме, на
лицето на Саймън се изписа странно изражение. Пред нас стоеше Джони Уолстрийт, подкрепен
от Момчешкия клуб на милиардерите. И всички изглеждаха страхотно. Велико.
Саймън ги огледа и се съсредоточи върху мъжа и средата.
– Хендерсън.
– Паркър.
Видях как прехвърчат тестостеронови искри. Ако беше уестърн, щяха да се затъркалят
тръни. Но понеже беше Уолстрийт.
Линии кокаин.
Напрежението продължи само до припева на песента на Ъшър “Йеа” и тогава.
– Какво става бе, пич? Не мога да повярвам, че дойде! Браво бе, братле! Паркър се върна в
града!
Уолстрийт затупа вече широко усмихнатия Саймън по гърба и го сграбчи в гигантска,
многобройна мъжка прегръдка сред възгласи като “Ето за това говоря” и “Страхотно се радвам,
че си тук, братле”, и “Пич, Тами Уоткинс има нови цици и са огромни, трябва да ги видиш!”.
Стоях отстрани и гледах как тази група мъже го поглъща на една хапка. Никога не бях ги
виждала, нито го бях чувала да споменава никого от тях, но те познаваха Саймън по начин, по
който аз нямаше как да го познавам.
Тези момчета са били с него, докато е растял, когато целият му живот се е въртял около
класните и “Джакас”, и това да накара някое момиче да си свали блузата. Залагах на Тами
Уоткинс.
И в този привилегирован анклав от новоизлюпени абитуриенти се беше случила смъртта на
семейството на Саймън. И Саймън се беше отдръпнал при първата удобна възможност да се
махне, да избяга колкото се може по-далеч в колежа, почти в Хавай.
Избрал си бе професия, която го караше да обикаля света, и беше избрал да живее във
втория си роден град Сан Франсиско. Единствената му връзка с този свят беше Бенджамин, на
когото бях по-благодарна отвсякога.
Но той се беше прибрал у дома и това семейство беше готово да му покаже, че им е било
мъчно за него.
Саймън се усмихваше широко, здрависваше се и удряше пет с момчетата, а после ме зърна с
крайчеца на окото си.
– Карълайн, ела да те запозная.
Морето от пениси се раздели и аз влязох в центъра, където стоеше той.
– Това е Карълайн – започна той и чух най-малко едно оценяващо подсвиркване.
Добре, че бях с ботуши. – А това е Тревър Хендерсън. – Уолстрийт ми подаде ръка и аз я
стиснах, загледана в красивото му лице. Отгоре ме гледаха топли кафяви очи и той не ме пусна,
докато ме запознаваха с Матей, Марк, Лука и Йоан.
Не се шегувам. Всички апостоли бяха край нас. Светотатство ли е, че всички бяха толкова
секси? Няма значение, Тревър продължаваше да ми държи ръката.
– Сериозно, пич, тя е жестока – въздъхна той.
Саймън издърпа ръката ми от неговата и каза през смях:
– Престани. – Този тип беше безобиден. И имаше добър вкус.
– Хайде, след малко ще сервират вечерята. Можете да седнете на нашата маса. Помниш ли
Меган Литълфийлд? – попита Тревър, докато групата тръгна вкупом към трапезарията.
– Хм, май се сещам. Литълфийлд ми звучи познато – мърмореше замислено Саймън, докато
вървяхме.
– Сега е Хендерсън. Тя ми е съпруга.
– Женен си? Охо! – възкликна Саймън и поклати глава.
– Да, от миналото лято – уточни гордо Тревър и размаха пръстена си пред лицето на Саймън.
– Охохо! – повтори той и ме погледна.
Аз само се засмях и го хванах под ръка.
– Хайде, кралю на бала.
Взехме си напитки от бара, поздравихме още няколко души и седнахме с приятелите му. И
го казвам в най-широк смисъл, защото всички тук сякаш са му били приятели по едно или друго
време. Докато отпивах от коктейла си, се загледах как няколко момичета започват да ни обикалят.
Саймън явно доста си беше развявал куйрука и се питах колко от момичетата се бяха
поразвявали.
Запознах се с жената на Тревър, преди да ни сервират вечерята, и когато Саймън ме остави,
за да отиде да поздрави един от учителите си, се заговорихме. Меган беше ходила на училище с
тях, но беше две години по-малка.
– Но това нямаше значение. Всички познаваха Саймън. Всички момичета искаха него. – Тя
въздъхна замечтано. После се сепна и ме погледна виновно. – Извинявай, беше странно, нали?
– Не, напълно разбирам. – Усмихнах се може би малко самодоволно. Той се здрависваше с
възрастен господин, предположих, че е учителят. – Значи наскоро се оженихте? Поздравления.
– Благодаря! Беше прекрасно. Сватбата се състоя тук, въпреки че живеем в Ню Йорк. Просто
беше по-лесно, защото семействата ни са тук.
– В Ню Йорк? В щата или града?
– В града. Така че и двете, нали така? – Тя се разсмя.
– И с какво се занимавате там?
– Аз вече не работя. Работих до годежа за Фуд Нетуърк. Бях стилист на храна. Както и да е,
когато започнахме да планираме сватбата, стана прекалено трудно да пътувам до тук, за да
организирам всичко, затова напуснах. Оженихме се на.
Направо ми се зави свят.
– Извинявай, не мога дори да се престоря, че съм чула и думичка от това, което каза след
Фуд Нетуърк. Ти си работила там? И си напуснала? Защо, жено, защо, за бога?! – извиках, а
ченето ми така увисна, та беше хубаво, че бяхме седнали. Иначе щях да се катурна.
Тя се разсмя и вдигна вежди.
– Чакай да позная. “Босоногата графиня”?
– ДА! – извиках. Всички се обърнаха към нас и аз се изчервих. Саймън ме погледна от бара
и аз му направих знак, че всичко е наред.
Съвзех се и казах спокойно:
– Да, фенка съм.
– И аз. Тя е супермила.
– ТИ Я ПОЗНАВАШ?
Този път Саймън се извини на този, с когото говореше, и тръгна към мен с Тревър и
апостолите по петите.
Знам, че не е логично, знам, че дори физически не е възможно, но се кълна във всичко свято,
че те вървяха на забавен кадър. Като в някакъв екшън. Саймън беше в средата, Тревър малко по-
вляво, а останалите – крачка назад, като ято гъски. Всички спряха, за да ги гледат. Беше най-
сексапилната влакова катастрофа на света – никой не можеше да извърне очи.
Бих казала, че беше достатъчно тихо, за да се чуе падането на игла, но музиката от началото
на второто хилядолетие дънеше сериозно и 50 сент с “Ин да клъб” даваше на момчетата техен
собствен саундтрак. Аз виждах единствено сапфирите и те бяха насочени като лазер и казваха
всичко. Познавах този Саймън.
Силният Саймън. Авторитетният Саймън. Големият Саймън с размаханата пишка. А за
последното мога да потвърдя.
Сперминатора Саймън.
Той стигна масата ни, седна до мен и с развеселен поглед плъзна ръка около рамото ми.
О, боже! Саймън Паркър ми пусна ръка? И то пред всички?
Чакай, не сме в гимназията. Това дори не е моята гимназия! Но това не спря момичетата да
ме пронизват с поглед от всички краища на залата. Аз се ухилих самодоволно, перчейки се със
сладурчето, което ме беше прегърнало.
– Ще ми кажеш ли защо крещиш? – прошепна той в ухото ми и аз се разтопих. Но преди да
се стопя напълно, се овладях.
– Твоето момиче Меган познава лично Айна Гартен! – заявих и я изгледах нежно. – Ти си
новата ми най-добра приятелка!
– Мисля, че ще мога да ти намеря готварска книга с автограф – подметна тя.
– Тревър, жена ти е най-якият човек на света – не сдържах възторга си. – Ще те почерпя
едно. Какво пиеш?
– Само сода – каза тя и срамежливо се усмихна на Тревър, който грейна.
Погледнах ги и вдигнах вежда към Меган, а тя кимна.
– Поздравления! Леле, това е страхотно! Сигурно си съвсем в началото – толкова си
слабичка! – забъбрих развълнувано.
– Чакай! Какво пропуснах? – не разбра Саймън.
– Само на осем седмици е. Току-що научихме. – Тревър се усмихна и хвана ръката на жена
си върху масата.
– Чакай! Какво пропуснах?
– Толкова е хубаво – умилявах се. – И толкова скоро след сватбата. Каква година сте имали.
Какво, Саймън? – Той ме тупаше по рамото.
– Не разбрах. Какво е на осем седмици? – попита той озадачено.
– Тя е бременна – обясних и извъртях очи към Меган, която отговори по подобен начин.
Саймън шокирано погледна Тревър.
 – Пич?
Тревър кимна.
Саймън смля информацията, след което се ухили до ушите.
– Пич!
Това да ви е за урок, момичета: ето така се общува с човек, когото не си виждал от десет
години.

Вечерята беше фантастична, приятелите му бяха фантастични, цялата вечер беше

фантастична. След като сервираха вечерята, всички отново започнаха да се разхождат и хората
наистина се радваха да видят Саймън. Доколкото успях да схвана оттук-оттам, повечето му
съученици знаеха, че е фотограф, а някои даже знаеха колко преуспява в работата си. Но да го
слушат как разказва историята си и какво е правил през последните десет години, беше наистина
фантастично.
И трябваше да видите лицето му, когато апостолите взеха да си отварят портфейлите и да му
показват снимки на децата си! Всички бяха женени, всички имаха деца, всички бяха улегнали.
Улегнали, както се полагаше на всички апостоли от Богатоград, САЩ. Трябваше да прехапя
устни, за да не се разсмея, когато Лука заяви, че има тризнаци. Саймън изглеждаше все едно ще
припадне. Аз просто започнах да рисувам кръгчета по гърба му и го побутнах обратно в купона,
когато друга група стари приятели се приближи до масата ни.
Никой не каза и думичка за семейството му, а аз внимавах, готова да се намеся с моята
алтернатива “без гащи”. Всички толкова се радваха, че той се е върнал в обхвата на радара и че е
добре, че е щастлив.
След вечеря вървяхме из залата и разгледахме останалите снимки от годишниците, в това
число “най-готин абитуриент”, “клоун на класа”, “най-сладка двойка” и т.н. След видяното тази
вечер знаех, че и той е някъде тук, въпросът беше само къде. Най-хубава коса? Най-хубава
усмивка? Най-красив? Можеше да е трите, но се оказа, че той е накрая: “Най-вероятно да успее”.
– О, я се виж. Още тогава всички са знаели, че ще обикаляш света – пошегувах се и го
придърпах до снимката, за да видя какво е станало през десетте години. На снимката беше висок
и красив, с ясни и изпълнени с надежда очи и спокойна усмивка на лицето. Малко по-слаб,
отколкото беше сега, разбира се, само с най-тъничката бръчица от смях тук и там.
Той погледна снимката и се усмихна тъжно.
– Не мога да повярвам, че са изровили тези снимки. Какъв срам.
– Напротив, хубаво е. Харесва ми да видя какъв си бил.
– Странно е да я гледам сега. А знаеш ли защо спечелих титлата?
– За да не ти дадат господин “Най-желан за чукане”? Защото за тази номинация имаш моя
глас.
– Защото влизах в бизнеса с баща си – отговори той, а очите му леко потъмняха.
– Съжалявам, Саймън – прошепнах, докато той ме придърпваше по-плътно до себе си с
ръката, която не се бе отделяла от гърба ми цяла вечер.
Той се загледа мълчаливо в снимката. Пое си дълбоко дъх. Замислих се дали да му кажа
какво не нося под роклята си, ей там имаше едно тъмно ъгълче.
– Не, всичко е наред – каза той. – Всъщност беше хубаво да се сетя отново за тези неща.
Така не изглеждат толкова далече.
– Далече, друг път! Фалуджа е далече – произнесе женски глас зад нас. Обърнахме се и
видяхме дребничко момиче с късо подстригана гарвановочерна коса, халка на носа и най-
пронизващите зелени очи, които бях виждала. Малката черна рокля, мрежестите чорапи и
обувките “Док Мартенс” веднага привличаха погледа към тялото ѝ и като цяло момичето беше
пълен трепач. С убийствена татуировка на ръката.
– Фалуджа, където ме заряза – довърши тя.
– Вив Франклин! – възкликна Саймън развълнувано и очите му светнаха.
Ооо!
– Зарязал съм те? Как не! Обиколката ми свърши, знаеше, че ще съм с вашето поделение
само две седмици.
– Пъзльо.
– Пъзльо? Оставих ви и отидох в Афганистан.
– Пъзльо без малко. – Тя се ухили и се хвърли на врата му в най-силната мечешка прегръдка,
която бях виждала. Той я завъртя и дори я потупа по задника. Не носех бельо, но все пак можех
да сритам нечий задник. Макар че, честно казано, тя изглеждаше яка.
Той я пусна на земята, без да сваля ръка от талията ѝ, и се обърна към мен:
– Карълайн, това е Вив Франклин. Вив, това е приятелката ми.
– Приятелка? Хм?
– . Карълайн Рейнолдс – довърши той и я пусна, за да ме дръпне.
– Еба си. Паркър има гадже. Каква вечер! – изохка тя през смях, тупна го по рамото и ми
подаде ръка. Поех я, понеже не знаех какво друго да направя.
– Радвам се да се запознаем – казах, но тези двамата сякаш не ме забелязваха.
– Какво правиш вкъщи? Уволни ли се? – попита той.
– Да. Преди три години. Поработих малко на договор и започнах собствен бизнес – стриктно
в частния сектор.
О, тя работела на договор?
– Леле, радвам се за теб. Още ли пишеш?
О, и пишела?
– Да. Току-що продадох една нова програма на. Ами, не мога да ти кажа на кого, но е
мноооого яко. – Тя се засмя. – Тези от “Форчън 500” изсипват купища пари, за да не стигнат
простотиите им до вестниците. Схващаш ли ми мисълта?
О, тя пишела за. Я чакай. Какво работи тя бе?
– О, да – кимна Саймън. – Знаеш ли, срещнах един от твоите хора миналата година в Кайро.
Той е туристически гид. Ох, как се казваше, нали се сещаш, оня, дето не млъкваше.
– Смрадливия Джо! Да, той добре се е подредил там. Води американците на обиколки, за да
се чувстват сигурни, докато разглеждат забележителностите.
Смрадливия Джо? Кайро? Какво, по дяволите?
– Точно така! Смрадливия Джо! Заради тоя тъпанар насмалко да ме изпратят вкъщи, беше
пъхнал порно в раницата ми, когато тръгвахме за.
– Какво става, по дяволите? Какво работиш? Къде сте ходили заедно? И кой, по дяволите, е
Смрадливия Джо? – извиках аз. За трети път тази вечер. Май трябваше да излизам по-често сред
хора. Парти обноските ми хич ги нямаше.
– Извинявай, скъпа. С Вив сме съученици от гимназията.
– Очевидно – снижих децибелите аз. Вив просто гледаше Саймън, все едно току-що беше
уловил луната с ласо и я беше натъпкал в сутиена ѝ. Който и без това беше доста пълен. За
дребна жена имаше страхотен балкон.
– Но не я бях виждал от години, докато не ме прикрепиха към нейното поделение в Ирак.
– И две седмици снима нагъзен и сумтящ в пустинята, за една бройка да спечели “Пулицър”,
докато ние го пазехме да не го гръмнат в сладкото дупе – намеси се Вив и решително го потупа
по гореспоменатото сладко дупе. Добре, това трябваше да спре.
– Да, те ме пазеха да не ме застрелят. А сега си тук. – Той се ухили и разроши косата ѝ като
на по-малка сестра.
По-малка сестра. Това мога да понеса.
– А сега и ти си тук. Не мога да повярвам! Сигурно всички са се насрали от изненада. Никой
не вярваше, че ще се върнеш, след като вашите загинаха и така нататък.
Потреперих в очакване Саймън да се напрегне и да се затвори.
– Реших, че моментът няма да стане по-подходящ, нали? Хубаво е, че се върнах, знаеш ли? –
А после той продължи да я разпитва за Смрадливия Джо.
Невероятно.
След десет минути тримата бяхме на бара. С шотове. След всеки следващ те продължаваха
да си говорят, бързи и яростни, и аз започнах да сглобявам парчетата. Вив и Саймън са били
приятели в гимназията, но вместо да отиде в колеж като останалите, тя постъпила в армията и
ходила на мисии в Ирак. Ранена при последната мисия, достатъчно тежко, че да я свалят от
активна служба, тя била преназначена. Открила, че я бива в разбиването на кодове, и постигнала
успех, като написала собствен код. Сега страстта ѝ бяха компютрите.
– В гимназията мразех математиката. Ненавиждах я! Но цифрите. Тях ги обичам – обясни ми
тя между шотовете. – Сега проектирам софтуер за сигурност. Защита за компаниите, които искат
да държат поверителната информация поверителна, сещаш ли се?
Не, но все пак кимнах.
Когато Саймън бил прикрепен към нея, не се случило никакво прикрепяне. Тя беше съвсем
ясна по въпроса. Бяха си останали просто приятели, приятели, поставени в нереална обстановка,
и бързо се бяха привързали един към друг.
– Саймън е просто тоя тип, сещаш ли се? Дето мога да виждам веднъж на пет години, но ако
имам нужда от нещо, ще долети на мига – каза ми тя и аз я почерпих още един шот. – Той е
страхотен пич.
Саймън се отдалечи, за да каже довиждане на някого, който си тръгваше.
– Вие двамата, изглежда, ходите сериозно. Няма да му разбиеш сърцето, нали? – попита Вив.
– Какво? – почти се задавих, сварена неподготвена.
– Нали? – попита тя, а зелените ѝ очи ме приковаха.
– Сега ли ще ми кажеш, че ако му разбия сърцето, ще ми разбиеш физиономията?
– Не, по дяволите. Ще те убия. – Тя се ухили широко. Наистина не би трябвало да харесвам
това момиче. Но го харесвах.
– Е, нямам намерение да умирам скоро. Това стига ли?
– На мен ми стига. Ама сериозно. Той много време беше объркан. Мъчеше се да е плейбой, с
момичета във всеки град и такива простотии – слава богу, че това е свършило. Изглежда щастлив
с теб, така че и аз съм щастлива.
– Аз. Радвам се.
– Двамата сме от подобни семейства, с подобно възпитание. Ако родителите му не бяха
загинали, той едва ли щеше да напусне този живот. Който си е чудесен, не ме разбирай погрешно.
Но на Саймън винаги сякаш му трябваше нещо повече. Гаден начин да се получи, но след като
родителите му починаха, той излезе и обиколи света. Направи с живота си нещо друго. – Тя се
унесе в мисли, разбърквайки питието в чашата си.
– Той има приключенски дух, това няма как да се сбърка – съгласих се аз. – И ти сигурно си
такава.
– Аз? Може би преди, но сега съм доста улегнала. Имам свой бизнес. Върви добре. За чий са
ми приключения?
Погледнах това момиче, толкова различно от останалите тук. Тя направо вибрираше от
енергия, изглеждаше способна да се справи с всичко. А очите ѝ блеснаха при мисълта за
приключения. И по цял ден работеше на компютър?
– Да, наистина изглеждаш улегнала – отговорих и повдигнах вежда.
Тя ме погледна предизвикателно.
– Ти току-що се запозна с мен. Откъде накъде правиш такива заключения?
– Ти опипа задника на моето гадже и това в общи линии ми дава право да казвам каквото
виждам.
– Ожени се за това момиче, Саймън – каза тя, без да откъсва очи от мен. Той тъкмо се беше
появил зад нея, а тя го бе усетила, без да се налага да се обръща. – Ожени се за това момиче и си
народете куп околосветски бебета. Например утре.
Тя чукна чашата си в моята, пресуши я, целуна Саймън право по устата и се понесе сред
тълпата тръст– фондове, а мрежестите ѝ чорапи се биеха с ансамблите с жилетчици по най-
възхитителен начин.
– О, страхотна е – казах и се разсмях още по-силно, когато видях изражението на Саймън. –
Спокойно, Сперминаторе. Никой няма да се жени утре.
Той ме изгледа изпитателно и се ухили.
– Искаш ли да си ходим?
– Наистина ли? Вече? Не предпочиташ ли да останем?
– Видях хората, които исках да видя, и беше страхотно. Но цяла вечер си мисля за едно нещо
– прошепна той, слагайки ръка на кръста ми и привличайки ме към пространството за танци.
– Какво?
– Под роклята нямаш нищо, нали? – промърмори, и прокара нос по челюстта ми, от което
потреперих.
– Хвана ме – признах. Ръката му се плъзна съвсем леко на юг от кръста ми, но не толкова, че
да е неприлично.
– Лошо момиче – прошепна той.
– Да идем да се сбогуваме с апостолите – предложих, а той се намръщи объркано. – Ще ми
се да изчукам Краля на бала.

Сбогувахме се с всички, като още веднъж поздравихме Тревър и Меган. Саймън истински се
радваше за тях и бе малко натъжен, че трябва да се сбогува. Сред обещания да поддържат връзка
и разкази за славното минало в последния момент, той се смя почти до сълзи. Апостолите се
събраха, пожелаха му всичко най-хубаво и го накараха да се закълне, че няма да се загуби за
дълго. Той им обеща да се върне.
Най-накрая видяхме Тами Уоткинс. И наистина циците бяха огромни.
Казахме чао на Вив и след като си размениха телефоните, тя силно прегърна Саймън.
Бързо се върнахме с колата до хотела, ръката му беше преплетена с моята на конзолата
между нас, палецът му чертаеше кръгчета от вътрешната страна на дланта ми. Когато очите му
срещнаха моите, те горяха. Не говорихме много и докато вървяхме по коридора към стаята,
същата тази ръка беше неизменно на кръста ми.
Когато влязохме, тази ръка започна да броди.
Бях притисната от вътрешната страна на вратата, устата му беше пламенна и настойчива.
Ръцете ми веднага се насочиха към раменете му в опит да му свалят палтото.
– Знаеш ли колко влудяваща беше тази вечер за мен? – казах задъхано, а ръцете му за миг се
сключиха около гърлото ми, докато извърташе лицето ми така, че да ме целуне по шията. Мммм,
властен. Исках да бъда обладана от този мъж, тази вечер и всяка вечер. – да гледам всички тези
жени, тези момичета, които сигурно са получили първия си оргазъм, докато са мислели за теб.
Той се дръпна, за да ме погледне, изпълнен с луда похот.
 – Половината жени там искаха да те чукат, Саймън, но няма. – Разкопчавах копчетата му и
дърпах силно, понеже пръстите ми не бяха достатъчно сръчни. – Но аз ще го направя.
Той ме измъкна от роклята за секунди, сутиенът падна след още една секунда.
– Не сваляй ботушите – нареди ми, докато си разкопчаваше панталоните. – И скачай в
леглото.
Аз се опънах по гръб, хладната завивка се плъзна по разгорещената ми кожа. Той се надвеси
над мен, без риза, с разкопчани панталони, коса, разрошена от обезумелите ми ръце. Погледна
ме, очите му обхванаха тялото ми, а аз потръпнах само от погледа му.
– Ти си страхотна – прошепна той, извади члена си от панталоните и го погали по цялата
дължина. – Нямаш представа, нали?
– За бога, Саймън! – едва си поемах дъх, докато го гледах как решително плъзга ръце
нагоре-надолу по члена си.
– Разтвори крака за мен – нареди той и коленете ми се отвориха, все едно беше изрекъл
някакво магическо заклинание. – Докосни се, Карълайн.
Сърцето ми изскочи от гърдите, желанието запулсира в мен при мисълта, че той иска да ме
гледа. Ръцете ми се спуснаха към гърдите, започнах да правя кръгчета с пръсти и едва докоснах
зърната си. Те незабавно се втвърдиха и аз затворих очи. Представих си как Саймън търка лице в
мен, как ме измъчва с езика си и ме хапе леко с тези проклети зъби. Ощипах зърната си,
представяйки си устата му, която засмуква и дразни с удоволствие, граничещо с болка.
– По-надолу – заповяда той и гърбът ми се изви в дъга над леглото. Оставих дясната си ръка
да се придвижи на юг и да се гмурне, за да открие, че съм мокра за него, каква изненада само.
Когато прекарах пръстите си за първи път, той си пое накъсано дъх. Когато ги прекарах за втори
път, погалих клитора си и на свой ред си поех накъсано дъх, а коленете ми съвсем леко се
притвориха заради завладелите ме усещания.
– А, не, дръж краката разтворени – каза той и почувствах ръцете му на коленете си, от
вътрешната страна. – Как иначе ще видя как се докарваш до оргазъм?
Извиках, ръката ми невъздържано изследваше половия ми орган. Зад затворените си клепачи
виждах пръстите на Саймън, които се въртяха и потапяха, описвайки идеалните кръгчета точно
там, където исках, притискаха и се пъхаха и плъзгаха.
Щях да свърша и щях да свърша силно. Казах му го.
Отворих очи и видях, че Саймън ме гледа, клепачите му бяха натежали, очите му бяха пияни
от желание, юмрукът му се движеше по собствената му възбуда.
Аз свърших бурно с една ръка на гърдите, заровила пръсти дълбоко, и с неговото име на
уста. Едва се бях съвзела, когато той пъхна ръце под мен.
– Обърни се, застани на колене и ръце. – Гласът му беше гърлен и плътен и ме накара да
потреперя отново. Направих каквото ми каза и се обърнах, за да го погледна. Едната му силна
ръка ме сграбчи за рамото, а другата погали дупето ми. И така той влезе в мен с един силен
тласък, вкарвайки цялата си дължина наведнъж. Изстенах, а той ме натисна надолу на леглото,
след което сложи ръце на хълбоците ми.
После заора в мен, твърд и дебел, порейки ме с всяко рязко движение на бедрата си.
Непреклонно. Безмилостно. Невероятно.
Облада ме силно, разпалено и диво. Извиках, когато свърших, подутата ми плът беше нежна
и откликваше на всяко негово движение, на всеки тласък. Пред очите ми заблещукаха звездички,
цялото ми тяло се подпали, когато той тласна в мен.
– Не можеш да си представиш какво е усещането – промърмори той дрезгаво, навеждайки се
към в ухото ми – да те накарам да свършиш, докато съм в теб.
Аз избухнах още веднъж, когато той ме изпълни за последен път, а ръцете му се впиха в
кожата ми, докато потропваше дълбоко в мен.
Строполихме се на леглото на купчина задъхани потни тела. След като си върнах контрола
над крайниците, се опитах да преобърна и двамата, махнах косата от лицето си и опрях брадичка
на гърдите му.
– Ако си намеря униформа на мажоретка, някой път ще поиграем ли пак на Краля на бала?
– Стига да си с ботушите, скъпа – отговори той и ме целуна страстно.
Тази вечер не играхме повече на Краля на бала, но играхме на Обърнатата каубойка се среща
с Президента на ученическия съвет.
13.

Когато се върнахме със самолета на Западния бряг, празничните приготовления течаха с

пълна сила. Бях по-заета отвсякога, мъчех се да свърша колкото мога повече работа, преди
екипите да излязат в почивка за Коледа. Работехме по коледната украса на няколко важни къщи и
хотели в града, а проектът в Сосалито продължаваше. Бяхме по-напред от очакваното и господин
Камдън изглеждаше много доволен не само от строежа, но и от интереса, който той пораждаше в
града.
Мими и Раян планираха празничното си парти за седмицата преди Коледа и то се
очертаваше да стане приказно. Щеше да е в новия им апартамент и бяха поканили приятели и
колеги и от двете страни. София и Нийл щяха да дойдат и двамата. Естествено, и двамата щяха да
си доведат по някого. Надявах се, че без “Нарисувай думата” щяха да се държат по-прилично.
Пожелателно мислене.. това е.
А Саймън? Ами не знам как да опиша какво правеше Саймън. Той беше. Наоколо. Не мога
да го обясня по-добре от това. Той сякаш непрекъснато беше наоколо. Беше отменил
заплануваното пътуване до Ванкувър, беше отменил и заплануваното пътуване до Хондурас. Уж
нямаше да го има почти целия декември, а сега единственото нещо в календара му беше
пътуването ни до Рио. Не беше си почивал така от. ами и аз не знам откога. Не и откакто аз го
познавах. Повечето сутрини караше колело, после по цял следобед гледаше свои стари дискове
със снимки, каталогизираше ги и ги датираше.
Беше. наоколо.
Работата е там, че аз не бях. Струваше ми се, че трябва да се чувствам виновна, защото
работя толкова много, но не беше така. Все пак това беше най-натовареното ми време от годината
и ако той пътуваше както обикновено, нямаше да е наоколо толкова много, че да го забележи.
Трябваше ли да се чувствам виновна?
Той казваше, че разбира. Повечето дни ми носеше обяд, пак се опита да ме върне в леглото
сутринта с обещания за мръсотийки.
И, господи, обичах го, но почти щях да се радвам, ако..
Добре, ще кажа нещо, което не се казва.
Щях да се радвам леглото ми да стане пак само мое.
Не ми е приятно, че го казвам, но понякога спях по-добре, когато той беше на път. Но такива
неща не се изричат, нали? Човек трябва всяка вечер да се сгушва за осем последователни часа
гушкане и прегръщане. А истината? От време на време исках свое собствено легло. Харесваше
ми понякога да съм сама. Лошо ли е това?
Но той знаеше, че имам работа. Нямаше начин да се измъкна за коледното ни пътешествие,
ако не свършех всичко сега. И нямаше начин да го пропусна: това момиче щеше да отиде на
Ипанема.
За сутринта на коледното парти на Мими бях планирала малко качествено време насаме с
кухненския ми робот. Мими ме беше помолила да изпека сладки и аз веднага се бях съгласила,
въпреки че бях обезумяла от работа.
Всяка жена трябва да си доставя удоволствие от време на време. Нали? А моята машина за
доставяне на удоволствие беше от неръждаема стомана, беше мощна и дори имаше приставка за
наденички. Мда.
Почти бях приключила за деня, когато се обади Джилиан. Вдигнах и първо почти не я чух
сред кихавиците и духането на носа.
 – Какво става. Джилиан? Да не се е завърнала бубонната чума?
– Ох, недей да се разболяваш в Европа. Ще ти трябват часове, за да обясниш симптомите си.
Но няма значение. Какво имаш за мен?
– В смисъл? – попитах, прелиствайки календара си. Трябваше да помоля Моника да изтича
до дома на един клиент в Пасифик Хейтс и да остави един венец, след което имаше още две
доставки и.
– Карълайн, хей, Карълайн, чуваш ли ме?
– Извинявай, натоварен ден. Какво става?
– Попитах те какво имаш за мен. Списъкът ти? Нямаш ли въпроси? Някакви пожари за
изгасяване? Слушам те – какво имаш?
– О, извинявай. Ами, да видим. Всъщност нещата са под контрол. След малко тръгвам.
Мими и Раян правят коледно парти довечера и се очертава забавно – отвърнах аз и погледнах
часовника си под бюрото. Наистина трябваше да пратя Моника по задачи, за да може да си
тръгне навреме. – Нещата вървят относително гладко.
– О! Ами, това е хубаво. Просто реших да проверя дали имаш нужда от нещо, но явно.
– Извинявай, Джилиан – прекъснах я, защото Моника мина пред вратата ми. – Хей, Моника,
можеш ли да оставиш това у Нелсънови на път към другата поръчка? Мерси! – Махнах ѝ за чао.
– Добре, докъде бяхме стигнали?
– Ще възложиш на стажантката да остави готови коледни украси на един от най-важните ни
клиенти?!
– Не, поръчах на Моника да остави един венец. Тя ми помогна да проектирам цялата дневна
и трапезария тази година и Нелсънови много я харесват. Госпожа Нелсън направо я осинови
последния път, когато бяхме у тях. Защо, проблем ли има? – попитах объркано. Тя ме беше
сложила да командвам, нали?
– Не, няма проблем. Просто съм изненадана, че стажантката ще го прави. Но предполагам,
че всеки работи по свой начин, нали?
Стиснах юмруци под масата. И двете мълчахме. Вдишах дълбоко. Мразех това напрежение.
– Добре, а как е световното ви турне? Къде ще бъдете на Коледа?
– Бенджамин има приятели в Мюнхен, те ни канят за празниците у тях, така че утре
заминаваме.
– Звучи добре.
– Да, би трябвало. Толкова съжалявам за вашето Рио – може би ще отидете догодина.
– Да, и аз. Чакай! Какво?
– За Рио. Бенджамин каза, че се е разпаднало и ще карате Коледа в Сан Франсиско. Това е
страхотно, нали? Браво на Саймън. Ще му бъде за първи път.
– Ъ?
Моника пак се показа на вратата и аз ѝ прошепнах, че свършвам след минутка.
Джилиан ме чу.
– Май имаш много работа, така че те оставям. Забавлявайте се на партито довечера!
Тя затвори. Аз затворих. Можехте да ме катурнете с някоя джапанка “ипанема”.

Тръгнах към апартамента си веднага щом се освободих от работа, а разговорът

продължаваше да се върти в главата ми. Наистина ми трябваше малко тишина. Бях пратила на
Саймън съобщение да се видим в апартамента ми точно преди партито. Не споменах нищо за
Рио. Исках да видя лицето му, когато повдигнех въпроса. Не разбирах какво става.
Влязох си вкъщи с дълбока въздишка на облекчение, звукът излезе от мен преди да го
осъзная. Беше малко задушно. Не бях идвала отдавна. Отворих няколко прозореца и пътьом
прокарах ръка по широкия перваз. Клайв обичаше широки первази. Огледах внимателно
подбраните аксесоари и си спомних с какво удоволствие бях избрала всичко за първия си
самостоятелен апартамент. През кухненската врата зърнах блестящ метал, целия в неземни
извивки. Моят кухненски робот.
Изпуках гръб, раздвижих врат и се замислих за всички сладки, които щях да изпека. Свалих
си обувките на токчета, цял ден ми стискаха. И както я бях подкарала, събух и тясната си пола.
Печах по-добре, когато ми беше удобно.
Буквално бях работила през всички обедни почивки и бях оставала до късно в офиса почти
всеки ден само и само за да мога да се измъкна няколко часа по-рано и да изпека сладките, които
бях обещала на Мими. Опитала се бях да замеся няколко партиди тесто у Джилиан предната
вечер, но не беше същото. Смотан миксер. Кофти бъркалки. Ех.
Превключих радиото на станция само с коледни песни, сложих си престилката, вдигнах
косата си на висок кок и запретнах ръкави. Погалих кухненския робот, чувствайки как хладният
метал успокоява прокъсаните ми нерви.
Докато Бинг ми правеше серенада, загребах топки шоколадови парченца и ги изсипах на
хартия за печене на сладки. Докато Франк ми казваше, че е по-добре да внимавам и да не плача,
замесих партида масленки, овъргаляни в допълнителна канелена захар. Докато Джуди ми
пожелаваше Весела Коледа, посипвах ореховките с пудра захар, като внимателно ги подреждах
да изстинат на скарите, които бях наредила на масата в трапезарията. А когато Елвис беше тъжен,
аз слагах глазура на червените и зелените захарни сладки, изрязани като снежни човеци, ангели и
елхички.
Докато търкалях и топях, пудрех и глазирах, умът ми преповтаряше разговора с Джилиан.
Защо, за бога, Саймън ще отменя пътуването, без да ме пита? Може би тя не беше разбрала нещо.
Може би не беше чула Бенджамин правилно. Но откъде да му хрумне на Бенджамин, че ще
караме Коледа тук?
Бях раздразнена. Повече от раздразнена. Ако това беше вярно, си бях направо вбесена.
Макар по празниците у дома да беше най-хубаво (благодаря ти, Пери Комо) и аз повече от всичко
на света да исках да заведа гаджето си у дома за гореспоменатите празници, на тези празници
исках Рио!
Докато печах, ставах все по-ядосана. Възрастната Карълайн казваше неща от сорта на:
“Просто говори със Саймън. Разбери какво става”. Вбесената Карълайн обаче виеше: “Вече си
купих нов бански, по дяволите, и искам да го облека!”.
Познайте коя печелеше! Когато Саймън се появи с танцова стъпка, аз стиснах едно клето
джинджифилово човече там, където би трябвало да са джинджифиловите му топки.
– Ти така ли си представяш рая? – попита доволно Саймън, не кастрираното
джинджифилово човече.
– Раят на сладките?
– Не, моят рай. Сладки и ти по гащи – отговори той, взе една масленка и вдиша аромата ѝ.
Аз се изчервих. Бях забравила за гащите. Обърнах се, за да извадя последната тава
джинджифилови човечета от фурната.
– Днес говорих с Джилиан. Тя ми каза нещо много странно.
– Ще ме убиеш. Наведена така, и то със сладки! Сънувам, сънувам! – пошегува се той,
приближи се зад мен и неочаквано ме хвана за задника.
Аз се стреснах и изпуснах тавата, а джинджифиловите човечета се разпиляха и изпотрошиха
по пода. Приличаше на място на тежко произшествие: строшени крака, откъснати ръце, дори
няколко отсечени глави.
– По дяволите! – Оставих тавата малко по-шумно от необходимото, после се обърнах към
Саймън с ръце на кръста и вдигнати вежди.
– Ох, извинявай, Карълайн, без да искам. О! Така са малко страшнички, нали? – каза той и
огледа пода около краката ми.
Поех си дълбоко дъх, преброих до тринайсет и изплюх камъчето:
– Отменил ли си пътуването ни до Бразилия?
– Бразилия? – попита той с виновно изражение.
– Да, Бразилия. Когато днес говорих с Джилиан, тя ми каза, че си се чувал с Бенджамин. Че
си отменил пътуването ни. Така ли е?
Той не каза нищо известно време. Очите му бяха непроницаеми.
– Да.
Вярно беше. Наистина го беше направил.
– Ще ми кажеш ли защо?
– Исках да те изненадам – поде той и се приближи до мен, стараейки се да не настъпва
джинджифиловите крайници.
– Повечето мъже изненадват приятелките си с пътувания, Саймън, не обратното – сопнах се,
метнах тавите за печене в мивката и изстисках веро отгоре им. Започнах да ги търкам яростно,
пръскайки пяна навсякъде. – Защо, за бога, си го направил?
– Исках.
– Имаш ли някаква представа колко трябваше да работя? Как очаквах това пътуване?
– Знам. Просто мислех да.
– Не може просто да отмениш нещо такова, без да говориш с мен! Направо не мога да
повярвам, че ти.
– Ще ме чуеш ли? За бога! – избухна той и удари с ръка по плота, размазвайки още няколко
джинджифилови човечета. – Исках да прекараме Коледа с твоите родители, Карълайн. Поканих
ги тук.
Гъбата падна от ръката ми.
– Какво?
– Исках тази година да имаме истинска Коледа, така че се обадих на майка ти и баща ти и ги
поканих да дойдат при нас. Мислех да те изненадам. Ще дойдат в деня преди плануваното ни
отпътуване. Знам колко беше разочарована, че не успя да си отидеш вкъщи за Деня на
благодарността, затова си помислих, че може те да дойдат тук – каза той. – Нямах представа, че
ще се разстроиш толкова, повярвай ми. Иначе щях първо да говоря с тебе.
Вихрушка от мисли изпълни главата ми. Емоциите се блъскаха и удряха. Трогната?
Объркана? Изненадана? Очите ми се напълниха със сълзи, когато направих крачка към него през
джинджифиловата касапница.
– Наистина ли искаш да прекараш Коледа с моето семейство? – попитах, обхващайки лицето
му с длани.
– Да – отвърна тихо той, очите му бяха пълни с нещо, което не можех да определя. – Странно
ли е?
– Не, скъпи. Много е мило – прошепнах и го прегърнах здраво.
Ръцете му обгърнаха талията ми и той ме целуна по главата.
– Още ли се сърдиш?
– Вече не – отговорих и се приближих до ухото му. – Но другия път просто ми кажи, може
ли?
– Обещавам – прошепна той в ухото ми, а после ме целуна страстно. – Ще намеря най-
голямата елха, която си виждала. – Ухили се до ушите, на лицето му бе изписано вълнение.
Кризата свърши. Той свали якето си и огледа бисквитените щети. – А сега какво да направя, за да
помогна?
– Като начало ми помогни да изчистим. После трябва да опаковаме тези тук, ако искаме да
стигнем на партито преди рунд трети между София и Нийл – казах и му подадох метлата.
Той започна да чисти, подсвирквайки си “Снежният човек Фрости”. Върнах се към пълната
със сапун мивка, бършейки сълзите си. Една от тях беше за Рио.

Сцената за трети рунд между Нийл и София (известна в конвенционалните среди като
“коледното парти на Мими и Раян”) беше готова в мига, когато Нийл се появи с една секси
зубърка. Секси зубърка, ще попитате? Сега ще ви обясня.
София беше срещнала нов мъж на някакъв симфоничен бенефис. Бърнард Фицсимънс,
доцент по приложна физика в “Бъркли” и вицепрезидент на Обществото на музикалните
почитатели, бе имал честта да се запознае със София на едно събитие за набиране на средства за
програмата “Музика в училище”, на което тя свирила. Невероятно талантлива и същевременно
красива, тя често бе канена да свири на благотворителни прояви, особено такива с музикален
уклон.
Бяха си поделили таксито и една целувка след събитието и София го беше поканила на
партито. Той беше безобразно умен и безобразно сладък, като двете качества се допълваха
чудесно.
Нийл беше надушил какво става – което внимателно и съвсем целенасочено беше
оркестрирано от Мими, за да бъдем наясно: “О, сега си пада по сексапилните зубъри”. И той бе
тръгнал на лов за своя сексапилна зубърка. Накрая се беше запознал с Поли Пинкертон,
завеждащ изследователската дейност в Медицинския център на Калифорнийския университет в
Сан Франсиско, специалист по ефектите на пестицидите и инсектицидите върху детското
развитие. Беше участвала в сутрешното шоу на местния филиал на Ен Би Си и Нийл през цялото
време беше седял в зелената стаичка и беше флиртувал с нея над чаша кафе с лешников аромат.
Под въздействието на кофеина той я беше видял като идеалната секси зубърка, която да доведе на
партито.
И двамата вкарваха зубъри в битката на бившите гаджета и никой не беше готов за изхода.
Бърнард? Сладък – да. Умен – да. Скучен – ДА. Бях заклещена в кухнята с него и София
почти половин час да обсъждаме бежовите стени и мястото им в домашния интериор, защото
Бърнард, видите ли, обичаше канала за декорация. София цяла вечер ми се извиняваше с погледи,
но аз разбирах.
Той беше това, което Кари Брадшоу беше нарекла мъж “страхотен само на хартия”. За
съжаление беше и скучен като хартия. По средата на разговора за предимствата на камъка пред
пясъка и обратното и докато потисках импулса да си отхапя ръката, за да го пребия с нея, чух от
коридора да долита гласът на Нийл.
София замръзна. Аз замръзнах. Бърнард продължаваше поетично да говори за красотата на
периодичната таблица, обагрена в най-нежните нюанси на глина и кост.
– Глина и кост – казах на София. – Какво страхотно име за.
– О, стига с твоите страхотни имена за рок групи. Нийл идва – изсъска София и прегърна
Бърнард, който беше изваден от бежовото си словоизлияние от чифт много нежни гърди, които се
притиснаха до него. Очите му се ококориха и той нервно запристъпва от крак на крак. Почти го
съжалих. Горкичкият, нямаше представа в какво се е забъркал.
– ”Глина и кост” наистина е яко име за рок група – промърморих под нос и се изнизах,
отмъквайки една хапка със скарида от шведската маса.
Партито беше в разгара си, красиви двойки се полюшваха под звуците на коледни песни.
Раян наливаше щедро горещ пунш и сайдер с подправки, а Мими вадеше още и още подноси с
вкусотии.
Докато си хапвах скаридката, потърсих Саймън в тълпата. Той говореше с един от
приятелите на Раян от работата. Улових погледа му и посочих към антрето, където Нийл си
проправяше път към кухнята. Момичето, което вървеше с него, беше много мило – оглеждаше
тълпата с проницателни очи и любопитно изражение. Бяха на път да се сблъскат със София и
Бежовия Бърнард. Пъхнах още една хапка в устата си и тайничко тръгнах обратно към кухнята,
като по пътя се срещнах със Саймън. Който беше предупредил и Мими и Раян.
– Знаеш ли, това е смешно – казах, когато четиримата заехме наблюдателни позиции от
двете страни на кухненската врата.
– Просто се грижим за приятелите си – напомни ми Саймън и се долепи до стената. Кога
това беше станало мисия невъзможна?
Горе-долу по същото време, когато София и Нийл се зърнаха за първи път след вечерта на
игрите, те разбраха, че макар Бежовия Бърнард и Поли Хубавелката да бяха красиви и изискани,
те нямаше да им издухат мозъка. Но това не им попречи да опитат.
– София.
– Нийл.
Толкова са драматични тези двамата.
– Бърнард?
– Поли?
Чакай малко! Какво?
И четиримата надникнахме зад ъгъла като тотемни стълбове и загледахме как Хубавелката и
Бежовия се сблъскаха в средата на стаята в плетеница от ръце и смях.
– Леле, Поли! Не съм те виждал от симпозиума за генетична рехабилитация в “Хилтън” в
Анахайм – възкликна Бърнард, явно развълнуван, че я вижда.
– Толкова отдавна? Търсих те на конференцията в Сан Диего. Сигурна бях, че ще бъдеш там
– отвърна Поли и свенливо го изгледа през спуснатите си ресници.
– Бях в Швейцария. При колайдъра – поясни той и леко изпъчи гърди. Аз не разбрах, но тя
определено изглеждаше впечатлена.
– Големият адронен ускорител е в ЦЕРН, Швейцария – прошепна Раян през вратата. И Мими
изглеждаше впечатлена. От Раян.
– Ъъъ, Бърнард, защо не ме запознаеш с приятелката си? – намеси се София и го дръпна за
ръката. Той не забеляза. Тя извади циците си на показ. Той забеляза.
– О, извинявай. Поли. Това са. Това е София – представи я той и се изчерви. – София, това е
Поли. Тя е шеф на лабораторията в.
– Аз свиря на чело в симфоничния оркестър на Сан Франсиско – изстреля София,
изненадана от собствения си тон.
Захапах юмрук, за да не се разсмея.
– Много се радвам да се запознаем, София. Това е Нийл. Запознахме се току-що. Той.
– Здрасти. Ен Би Си, канал 11 – каза Нийл и яростно разтърси ръката на Бърнард. – Спорт? –
добави, когато Бърнард го погледна озадачено. – Аз съм спортният репортер. Сещаш ли се, Нийл
се явява всеки ден в шест и в единайсет? – довърши той с най-обработения си телевизионен глас.
– О, разбира се. Здравей. Радвам се да се запознаем. Нийл?
Саймън сподави смеха си.
Поли и Бърнард продължиха да си говорят в средата на стаята, а Нийл и София се оттеглиха
всеки в своя ъгъл, объркани. Аз се върнах при хапките със скариди със Саймън, доволна, че тази
вечер си течеше гладко.
 Час по-късно бях натъпкана в банята със София и Мими и обсъждахме предимствата на
целенасоченото “случайно заголване на гърдата”. Бърнард и Поли бяха продължили
реминисценциите за конференциите, на които бяха ходили, кой каква статия публикувал и в кое
списание, и сега говореха за някакъв си красив тип на име кварк, който бил на дъното? Раян се
опита да обясни последното, но когато се потопи в темата за фундаменталните сили и разпада на
частиците, аз спрях да слушам. Основно защото Мими дишаше толкова тежко. Тя обожаваше,
когато Раян го удареше на наука.
И ето ни тук, разисквахме заголването на гореспоменатата гърда и дали то би било
достатъчно да върне вечерта на София в релси. Леко замаяна от твърде многото пуншове и все
още разстроена от факта, че няма да ходя в Рио, аз бързо губех интерес.
– О, за бога, върви покажи малко деколте на професор Скучнов! – сопнах се и се дръпнах от
компанията. Поли Хубавелката и Бежовия Бърнард седяха на дивана, носовете им на практика се
докосваха и бях съвсем сигурна, че се канят да ги последват и други телесни части.
Химията им беше от тази, която се отглежда в стъкло на Петри и блести над бунзеновата
горелка, докато не стане гореща и загоряла. Нечий адрон щеше да се сблъска тази вечер, това
беше сигурно.
Тайничко видях как Нийл тръгва към София, която тъкмо излизаше от банята, и извъртях
очи.
– Как си, скъпа? – попита Саймън и ме хвана под ръка.
– Страхотно. Ти?
– Сигурна ли си, че си добре?
– Защо да не съм? – Пресуших поредния пунш и се огледах за нов.
– Защото циците ти са наполовина навън – отговори той и ме обърна към стената и с гръб
към няколко доста очаровани гости.
– Мамка му! – възкликнах и се пооправих. – Показвах как да. О, няма значение.
– Може би трябва да си тръгваме – предложи той.
Тъкмо се канех да му кажа какво мисля аз по този въпрос, когато чухме трясък откъм
кухнята. Всички стигнахме едновременно и заварихме Нийл с нахлупена на главата купа
картофена салата и София, която държеше над него плато със скаридени хапки. С нарочно
показана гърда. Очите на Нийл не се откъсваха от гърдата, в картофената салата кипеше гняв.
– Покрий се! – изръмжа той.
– Ти се покрий с това! – изкрещя тя.
– Скаридените ми хапки! – изстена Мими.
– Далече ли е колата ти? – попита Поли, докато двамата с Бърнард се изнасяха през входната
врата.
Аз поклатих глава, събрах си сладките, Сперминатора и тръгнах към Сосалито.
Със Саймън бяхме заедно от повече от година и разбира се, имаше нощи, в които не
правехме секс, когато си беше у дома. Главоболие? Понякога имах. Онези дни от месеца?
Определено не се случваше тогава. Но това беше първият път, когато казах “не”, защото бях
ядосана.
А после той беше ядосан, че аз съм ядосана.
Справедливо е да се каже, че обвинявах Рио.
14.

Следният монтажен материал се предава по специалното телевизионно предаване

“Забележителната Коледа на Карълайн”. Ако можете да слушате “Започва да прилича на Коледа”
във версията на Джони Матис, за предпочитане е да го направите сега.
Първият кадър е алеята за коли. Там е паркиран очукан черен рейнджроувър, почти изцяло
скрит под огромно коледно дърво, смърч. Смайващо красив мъж с черна коса и проблясваща
дяволита усмивка развързва дървото и го хваща точно преди да се стовари на бетона. Той се
разсмива и хвърля поглед през рамо към хубавата, не, към зашеметяващата блондинка, която го
гледа от тротоара. Налетите ѝ вирнати гърди изпъват украсения с еленче пуловер. Най-
щастливото еленче, красило някога вълнена дреха. Аха. Докато гледа как красивият мъж се бори
с дървото, тя му казва нещо и той пак се разсмива. Освен това той забелязва еленчето – как да не
го забележи?
Преход към същата двойка, сега заедно с друга млада двойка. Мъж с вълниста руса коса,
очила с рогови рамки и вид на учен седи до дребничка азиатка с безукорно сресана лъскава черна
коса и невъзможно къса пола. Четиримата са се разположили в сепаре, облицовано с червена
кожа, в Чайнатаун и разчупват бисквитките с късмети; брюнетката плъзва празнично опакован
подарък по масата към приятелката си, зашеметяващата блондинка. Четиримата приятели се
усмихват един на друг, докато четат късметчетата си. Русият мъж вдига поглед и вижда китка
имел, която го кара да открадне целувка от дребната брюнетка.
Преход към напета червенокоска с дълга черна рокля. Тя е на сцена, заобиколена от цял
симфоничен оркестър и свири солото на чело. Докато музиката се издига, повдигайки
настроението на всички любители на концертите, тя леко кимва с глава, за да благодари за
аплодисментите. Когато музиката ѝ потъва в тази на останалите музиканти, изражението на
очите ѝ става замечтано. Намек за тъга, може би? Защо такова красиво момиче е тъжно на
Коледа?
Преход към телевизионно студио, където атлетичен мъж с къдрава тъмна коса и подкупваща
усмивка съобщава на зрителите последните спортни събития. Между футболните новини и
бейзболните гафове човек си представя как зрителите пускат телевизорите си. Дали един от тях
не е на напетата червенокоска? Дали той се надява да е така?
Преход към хубавата блондинка, която седи пред грамадна стъклена стена. През прозореца
виждаме дълбокото сивосиньо на голям воден басейн, а в далечината очертанията на голям град.
Контурите на сградите говорят за Сан Франсиско. В отражението на прозореца виждаме огромно
коледно дърво, украсено с лампички и играчки. Красивият мъж влиза, след него царствено влиза
котарак. Когато мъжът сяда до хубавата блондинка, виждаме, че тя чете списание. Тя бързо го
затваря, но преди да успее, ние зърваме през рамото ѝ, че е било отворено на статия за Бразилия.
Преход към спалнята, където виждаме. Екранът постепенно почернява. Семейно предаване.
Преход към оригиналната двойка, сега седнала на масата, отрупана с коледни вкусотии.
Чинии, окъпани в масло смачкани картофи, купи зелен фасул и сладки картофи, увенчани от
идеално изпечена пуйка. Докато хубавата блондинка слага ябълковия пай на помощната масичка,
красивият мъж я дарява с тайна усмивка, от която тя се изчервява. Дали той знае нещо, което ние
не знаем?
При тях на масата сяда по-възрастна двойка. Жената е пълно копие на хубавата блондинка.
Майка ѝ? А, тогава това е баща ѝ, който се ръкува с красивия мъж. Докато сядат заедно, камерата
се приближава до хубавата блондинка. Изглежда много щастлива, че семейството ѝ е с нея на
Коледа, но когато красивият мъж стиска ръката ѝ под масата, в очите ѝ се чете копнеж. За какво
мечтае в тази вълшебна нощ?
Преход към помощната масичка, където само ние виждаме как котаракът се е настанил
отгоре ѝ и гризе коричката на пая.
Преход към четиримата, седнали около коледното дърво. Навсякъде се търкалят разкъсани
опаковки в различни нюанси на зеленото и червеното, сребърното и златното. От време на време
някоя от купчините започва да шумоли и виждаме отдолу да се подават мустачки. Когато
родителите отиват в кухнята, хубавата блондинка вади иззад дивана един пакет. Красивият мъж
изглежда изненадан. Не е знаел, че има още подаръци. Хубавата блондинка му го връчва и се
настанява до него на страничната облегалка на дивана. Той го взема с усмивка и разопакова този
последен подарък.
Камерата се приближава и виждаме, че това е рамка за снимки. Виждаме снимката, но от нея
красивият мъж се напряга. Виждаме по лицето му да преминават емоции. Тъга. Истинско
страдание. Хубавата блондинка затаява дъх. А после красивият мъж се усмихва. И това кара дъха
ни да спре.
Докато придърпва хубавата блондинка в скута си, за да я прегърне, ние се отдалечаваме и
виждаме как родителите ѝ се канят да се върнат в дневната. Когато виждат двамата на дивана, те
се прибират в кухнята.
15.

Съобщения между София и Мими:

Не мога да повярвам, че още се сърдиш…
Не мога да повярвам, че ти не можеш да повярваш, че още се сърдя.
Добре де, съжалявам. За пореден път. Колко пъти трябва да се извинявам?
Поне още веднъж.
ОК. Извинявай, че ти съсипах коледното парти.
Простено ти е. Сега ще ми кажеш ли за какво беше всичко?
Не знам.
О, аз знам и знам, че и ти знаеш. Просто искам да те чуя да го казваш.
Вземам си извинението обратно…
Не можеш. Как е професорът?
Е, сега вече си го просиш.
Хихихихи.
Съобщения между Саймън и Нийл:
Искаш ли да покараме колела утре?
Не може ли просто да се погушкаме?
Пич.
Не мога. Работя. А ти май от доста време си вкъщи. Кога пак ще хванеш пътя?
Почивам си.
Стига бе, кога заминаваш?
Сериозно, почивам си.
Ха.
Какво ха?
Просто ха. Както и да е. Утре не мога. През уикенда?
Става. Ти ли ще пишеш на оня идиот, или аз?
Аз. Да го духаш.
Чао.
Съобщения между Мими и Карълайн:
Ще закусваме ли в събота сутринта?
Да, ако можете рано. После трябва да работя.
7:30?
Идеално.
Мама му стара, Карълайн, шегувах се.
О, е, колко искаш?
9?
Имам срещи следобед. Казах ли ти, че току– що поех нова поръчка в Сосалито? Някой
влязъл в ” Клеърмонт ” оня ден, харесало му и дошъл в офиса. И БАМ, ще обновявам друга къща
там.
Леле, момичето се готви за Дизайнер на годината!
Без майтап. Добре, закуска. Какво ще кажеш за 8:15, компромисно?
Ох, добре. Ще видя дали ще мога да вдигна Соф толкова рано. Още имам да ѝ връщам
заради партито.
Така си е. Не е прилично да се хвърля храна.
 И двамата са толкова глупави! Раян каза, че Нийл пак се опитал да ѝ се обади, но тя не
поема.
Може би е време да се откажем. Все пак какви са шансовете три най-добри приятелки и
трима най-добри приятели магически да се запознаят, да се изчукат и да живеят щастливо до
края на дните си?
Пфу, вярно. Какъв любовен роман само. Но две от три не е лошо. Все пак си мисля, че те ще
се съберат…
Стара романтичка.
Искате ли да идем на кино другата селмица? Или Саймън го няма?
О, не. Тук е. Меко казано.
???
Забрави. Ще видим. Трябва да работя.
Част от имейл на Джилиан до Карълайн:
… Така че май ще отидем в Испания по-рано от очакваното. Имам стара приятелка от
колежа, която обновява някакво имение край Нерха. Не бяхте ли там със Саймън? И как е той?
Бенджамин казва, че не пътувал толкова много.
Говорих със счетоводителя, ще ми прати по куриер всичко за данъците в края на годината.
Изглежда, че си се справила много добре с всичко. Но имай предвид, че трябва да описваш
храната, когато си навън с клиенти – трябват ни касовите бележки с поръчаните ястия, а не
само крайната сума. Ще помоля счетоводителя да ти покаже такива, ако ще те улесни. Кажи
ми и ще му пиша да ти ги изпрати.
Май Коледата ти е била интересна. Виена е вълшебна! Какъв прекрасен град да прекараш
празниците.
Прегледах още веднъж имейла, след което се замислих за разговора ни отпреди Коледа. Тя
беше казала, че ще ходят в Мюнхен за празниците. Сигурна бях. Беше споменала приятелите на
Бенджамин и така нататък. А сега твърдеше, че са били във Виена?
Има нещо гнило във Виена.
Изключих телефона си, докато отивах в хотела. Щях да се срещам с асистента на Камдън, за
да вземем окончателни решения за някои лампи в бара на първия етаж. Възползвайки се от
естествената светлина и имайки предвид понякога доста мъгливите сутрини, аз бях проектирала
пространство, което можеше да преминава от място за по едно кротко питие следобед или дори
за бизнес среща в нещо безкрайно по-секси вечер.
Опитах се да се съсредоточа върху предстоящата среща, но не можех да се отърся от
чувството, че става нещо. Когато Джилиан замина, поддържахме контакт почти непрекъснато –
доколкото бе възможно с младоженка. Но докато седмиците се превръщаха в месеци, имейлите и
телефонните разговори бяха значително намалели. Отначало бях твърде заета да забележа как
бяха започнали да оредяват. Когато празниците бяха в разгара си и пътувахме за училищното
събиране, бях взела нещата под контрол и дори нямах нужда от обажданията ѝ, но не в това беше
въпросът.
А и кога щеше да се прибере? Май не се очертаваше скоро. Трябваше да проведа откровен
разговор с Джилиан, но не знаех как да го подхвана. Освен това бях сигурна, че ми каза, че ще
бъдат в Мюнхен.
– Карълайн, отдавна ли ме чакаш? – Един глас прекъсна мислите ми. Асистентът на Камдън
ме гледаше с очакване.
– Извинете, не, съвсем не. Готов ли сте? – попитах и си лепнах усмивката.

Вечерта, когато се прибрах, Саймън беше вкъщи и правеше спагети с кюфтета. Разбира се.
Разбира се, че беше вкъщи, искам да кажа.
– Направо не е за вярване каква нужда от кюфтета имам точно сега – казах саркастично и
седнах на масата със сако и шал и насочени нагоре нож и вилица.
– И аз така си помислих. Сутринта, докато карах колело, открих един страхотен италиански
пазар, а само там съм виждал магазин, в който мелят свинско, телешко и говеждо заедно –
отговори той, докато ми наливаше чаша червено вино и слагаше пастата във врящата вода. –
Кюфтето става по-крехко – обясни той сериозно.
– Значи това е тайната ти – казах и отпих от виното. Вечерта беше мразовита, но вътре беше
уютно и топло. В дневната гореше огън, светлината се отразяваше в стъклената стена. Клайв се
беше свил на кълбо в котешката си къщичка, която Саймън му бе купил. Оранжев килим, няколко
етажа с място за драскане и подскачаща топка на върха на цялата конструкция – беше
отвратителна. Казах му, че Клайв няма да хареса толкова кичозно нещо, така очевадно котешко,
но котаракът направо се влюби в него.
Момчетата ми се харесваха. И прекарваха предостатъчно време заедно.
Ето, отново. Ръбът на нещо, в което непрестанно се блъсках в ума си. Намек, че нещо става.
Изчезна, когато Саймън сложи салатата и ме целуна до оглупяване.
– Как мина срещата за бара? – попита той.
Беше ме слушал предната вечер, когато му разказвах какво ще правя днес.
– Добре, но бях малко разсеяна. Получих имейл от Джилиан.
– Как са те? Не съм чувал Бенджамин от известно време, но другата седмица ще обсъждаме
едни инвестиции.
– Той все още ли управлява делата ти?
– Докато го няма, е назначил друг, но и той ги наглежда. Тя казва ли кога ще се връщат?
– Не, и там е работата. Всеки път, когато се опитам да повдигна въпроса, тя сменя темата –
изтъкнах, дъвчейки една къдрава марулка, която си откраднах от купата със салата. Дресинг с
лимон и горчица. Вкусно.
– И Бенджамин е така. Реших, че на медения месец се забавляват твърде много, за да им се
връща.
– Сигурно е хубаво да нямаш никакви отговорности – смотолевих и пак се треснах в оня
ръб.
– Не бих казал – сгълча ме той, докато разбъркваше пастата с щипците. – Ще настържеш ли
сиренето?
– А аз бих казала. – Взех сиренето и започнах да стържа. – Не знам. Може би ще поговоря с
момичетата утре, ще видя те какво мислят.
– Момичетата?
– Да, ще закусваме. Не съм ги виждала отдавна – казах, без да спирам да стържа. Той
измърмори нещо под нос от типа как все ме нямало, но аз не му обърнах внимание. – И още
нещо. Когато говорихме преди Коледа. Тя ми каза, че ще я карат в Мюнхен. Но в имейла днес
пише, че са били във Виена.
– И аз май чух Виена. Поне така спомена Бенджамин.
– Сигурна съм, че тя каза Мюнхен. Обясни, че Бенджамин имал приятели там. –
Продължавах да стържа.
– Бенджамин има приятели навсякъде – каза той, опита пастата и прецени, че е готова.
– Въпросът не е дали той има приятели там. Въпросът е, че аз знам какво чух – подчертах,
стържейки яростно.
– Възможно ли е, и само питам – поде той, докато разбъркваше пастата с част от соса, а
после я върна в купата, – да не си чула правилно?
 – Не. – Стържех.
– Не е ли възможно? – настоя той, остави купата на масата и се върна за кюфтетата. –
Никакъв шанс?
– Разбира се, че има някакъв шанс – казах през зъби. – Просто знам какво чух.
– Ами попитай я тогава. Това ще реши въпроса, нали? По-добре, отколкото да си настържеш
ноктите в купата – каза спокойно той, сложи ръка върху моята и ме спря точно преди да го
направя.
Погледнах надолу. Бях настъргала цялото парче.
– Не мога да я питам. Тя разчита на мен – промърморих, оставих рендето и отидох на
мивката да си измия ръцете.
– Така е, но освен това ти е приятелка. Ако има проблем, ще иска да знаеш за него, не
мислиш ли? – попита той и ми дръпна стола да седна.
– Тя ми е приятелка, но преди всичко ми е шеф. И да, май трябва да поговоря с нея –
съгласих се, седнах и се усмихнах леко, когато той ме целуна по рамото, преди да се настани
срещу мен. – Дявол да го вземе, мразя, когато си прав.
– Голямо мразене пада значи. Не знаех – подразни ме той, докато ми подаваше купата с
двете кила настърган пармезан.
Взех купата и му показах един точно определен пръст.
За сведение, кюфтетата бяха невероятни.

– Пълнозърнести палачинки, боровинков сос и допълнително пуешка наденица, моля.

– Омлет от белтъци с шунка, зелен лук и купичка горски плодове, моля.
– Бъркани яйца, картофени кюфтета без масло, ръжена препечена филийка. И половин
грейпфрут, ако обичате.
Седяхме на обичайната си маса в ресторантчето. София и Мими смучеха огромни чаши
кафе.
– Благодаря, че дойдохте толкова рано. Знам, че и двете обичате да си поспивате в събота –
казах, докато отпивах от своята огромна чаша. Днес щях да поставям арт инсталация и знаех, че
допълнителният кофеин ще ми е от полза.
– Как върви в хотела? Дали ще можеш да намалиш темпото, когато бъде завършен? – попита
Мими.
– Не ми се вярва. Забавихме работата по някои от жилищните проекти, за да поемем този, но
когато го приключим, имаме клиенти, които буквално са замразили обновяването си за няколко
месеца, за да работят с нас – обявих гордо. – Но някои от тези неща зависят от Джилиан.
– Още ли не казва кога ще се върне?
– Не, но да не говорим за това. Да говорим за сватбата ти – как върви планирането?
– Попитах, ловко сменяйки темата. Още не знаех какво да кажа на Джилиан, как да повдигна
въпроса, така че предпочитах да мисля за нещо друго.
Бих могла да ви кажа, че Мими започна да планира сватбата в деня, в който Раян сложи
двукаратовия диамант на пръста ѝ, но това би било лъжа. Тя я планираше, откакто знаеше що е
сватба. Имаше тетрадки и папки, пълни със събирани с години изрезки. Украса за маса, цветя,
рокли, покривки, бельо. Каквото се сетите, тя го имаше в папка. Раян не задаваше въпроси и не
правеше предложения – той просто си седеше и оставяше Мими Парната машина да върви.
– Много беше хубаво, че видях сватбата на Джилиан и как я беше планирала. Даде ми много
идеи и наистина ми помогна да се съсредоточа над това, което искам. Ако погледнете тук, на
страница 17.
Извади папка на масата.
 – Ще видите как ще уловя светлината в църквата, за да акцентирам не само върху пастелното
розово и прасковено на цветята, но и за да подчертая естествения златист тен на кожата си.
– Да, но това зависи от времето на деня – вметна София и ме погледна палаво.
Мими прелисти папката си.
– Според положението на слънцето на небето през въпросната седмица, съм насрочила
церемонията така, че в църквата да влиза възможно най-много светлина. – Тя ни показа графика
на слънцето.
– Боже господи, шегувах се – каза София и завъртя папката, за да вижда по-добре. – Това е
впечатляващо, жено.
– Благодаря. Освен това ще се зарадвате да научите, че съм взела под внимание и твоя тен, и
този на Карълайн, когато избирах роклите.
– Роклите? Избрала си ни рокли? – ахна София.
– Чакай, дори още не си ни поканила официално! – изсумтях аз и подадох маслото нататък,
защото вече ни бяха сервирали.
– Моля ви се, все едно трябва да ви каня. Очевидно е, че и двете сте шаферки – присмя ни се
тя, докато режеше наденичката си на двумилиметрови резенчета и ги подреждаше от двете
страни на чинията.
– Ами очевидно – подиграх ѝ се аз и се разсмях, когато тя изненадано вдигна поглед.
– Разбира се, че ще ти бъдем шаферки.
– Има смисъл, като се има предвид, че Саймън и Нийл ще са до младоженеца. Видях те как
ме гледаш, София – каза тя, без да поглежда, но предусещайки реакцията. – Той ще дойде на
сватбата и точка. И никой няма да се замерва с храна.
Изкикотих се тайно в салфетката си.
– Погрижи се Саймън да запомни датата. Не искам да изпусне сватбената седмица, защото
снима зебри в Австралия – продължи Мими и ме посочи с ножа си.
– Зебрите са в Африка. Кеигурутата са в Австралия – поправи я София.
– Австралия, Африка, ако ще да са в Акрън, погрижи се да си е вкъщи – повтори Мими и
зачеркна нещо в сватбения си календар.
– О, ще си бъде. Не се безпокой – смотолевих. Преди тя да успее да каже нещо друго,
размахах своя нож.
– И не мисли, че не съм забелязала използването на фрази от типа на сватбена седмица. Има
сватбен ден, госпожице Надувка.
– Планирала съм толкова неща за сватбата, че ще ми трябва цяла седмица, и Раян е съгласен.
И не мисли, че не съм забелязала как сумтиш тайно, че Саймън си е вкъщи. Какво става? –
попита тя.
– Нищо не става. Просто си е дал почивка, това е.
И двете ме погледнаха.
– Какво толкова? Нали се оплакваше, че все го няма – е, сега си е вкъщи.
И двете продължаваха да ме гледат. Отвърнах на погледите.
– Страхотно е. Наистина. Страхотно.
След миг мълчание се върнахме към чиниите си.
– Та Раян е открил, че една група е готова да спонсорира част от благотворителната му
дейност в Сан Диего – поде Мими и новинарската рубрика на закуската ни започна.
– До нас отварят ново студио за крав мага и мисля да се запиша. Стига да мога да си пазя
ръцете – отбеляза София.
– Клайв най-накрая разбра, че котката, която тича напред– назад пред прозореца и отгатва
всяко негово движение, е собственото му отражение – подхвърлих аз.
 Дъвчехме.
– Мисля, че най-накрая успях да убедя Раян да вземаме уроци по бални танци за сватбата.
Ще се научим да танцуваме танго!
– Обади ми се професор Бърнард Фицсимънс. С Поли току– що са се нанесли да живеят
заедно.
– Според мен Джилиан ме лъже за нещо.
Изтракаха вилици.
– Какво? – зяпна Мими, а София слисано ме погледна.
– Не мога да го обясня. Просто мисля, че нещо става, а тя не ми казва. – В мига, когато го
изрекох на глас, се почувствах още по-уверена. – Не знам какво става, но има нещо.
Те наостриха слух, докато им разказвах за всичко – за телефонните обаждания, имейлите,
всичко. Облегнах се и зачаках те да видят, че нещата не са наред, да се съгласят с мен.
– И смяташ така само защото може да е казала Мюнхен, а да е имала предвид Виена?
– Учуди се София, тръскайки пакетче захар.
– Не. Всъщност донякъде, но. Не знам. Просто имам чувството, че нещо не е наред
– Настоях, без да разбирам защо никой друг не го вижда.
– Тя е на меден месец. Ако аз се возех на влакчето на Бенджамин всяка нощ, сто процента
щях да съм разсеяна. Ммм, дали му харесва мръснишки? Дали му харесва, когато.
– За бога, Мими!
– Боже Господи, жено!
Зяпнахме Мими. За да бъдем честни, всички си бяхме фантазирали за това. Но не го
обсъждахме.
Тя има благоприличието да се изчерви над кръгчетата си наденица.
– Както и да е, не е само заради объркването на градовете. Щеше да отсъства дълго време,
но това става нелепо. И вече почти не ме наглежда.
Мими се разсмя.
– Как ще те наглежда, като е заета да наглежда Бенджамин в един от онези миниатюрни
европейски бански? Обзалагам се, че го правят на.
– Стига! – казах и ударих с ръка по масата, от което приборите подскочиха. –
Нямам време за глупости. Опитвам се да ви кажа, че. Забравете. Знаете ли какво? Трябва да
отивам на работа – отсякох, хвърлих двайсетачка на масата и се изправих.
– Наистина ли тръгваш? – попита София, докато си обличах палтото.
– Да, наистина тръгвам. Трябва да приема една арт инсталация за хотела в Сосалито!
Изхвърчах от ресторанта, сърцето ми блъскаше в гърдите. Толкова бях ядосана и бях кипнала
толкова бързо. По дяволите.
Влязох обратно. Те още седяха, ококорили очи.
– Много ти благодаря, че ме покани за шаферка. Много мило. – После пак излязох. Качих се
в мерцедеса на Джилиан и се върнах по моста, за да чакам своята арт инсталация. Която така и не
дойде.
Хей, арт инсталацио? Да го духаш!
Вечерта бях нечовешки потисната и гневна, че изгубих цяла сутрин и по-голямата част от
следобеда, когато свободното ми време беше толкова скъпо. Висенето да чакам произведението
на изкуството след хиляда обаждания на доставчика, откъдето ми повтаряха, че “пътуват”, само
развали още повече и така вкиснатото ми настроение. Бях на ръба на силите си, така че реших да
се отпусна и да си почина. Повече нямаше да мисля за работа.
Заварих Саймън в кухнята да разглежда менюта за китайска храна за вкъщи. Той ме попита
дали искам да си останем вкъщи и да се натъпчем с пелмени. Точно от това имах нужда и му го
казах.
Трябваше да си почина. Всички други имаха свободно време. Сега и аз щях да си взема
малко.
След като се натъпкахме с пелмени, се оттеглихме в джакузито. Саймън пусна Каунт Бейзи и
забързахме по студената пътека. Под юргана от звезди аз се натопих в кипналата от мехурчета
вода с чаша вино в ръка и се опитах да се отпусна. Опитах се да се освободя от безпокойството,
което изпитвах за Джилиан, от стреса в работата и от дребното скарване с Мими и София
сутринта.
Бях им пратила съобщения с извинения, които бяха посрещнати с: “О, няма за какво” и
“Голяма си гаднярка, но все пак те обичам”.
– Мълчалива си – отбеляза Саймън, силните му ръце бяха свити зад главата му на ръба на
джакузито. Мокрият Сперминатор не може да се опише. Но ще се опитам.
Той е. Ами, много е добре.
– Отпускам се, не си ли личи? – отвърнах, като театрално се облегнах назад във водата и
въздъхнах доволно.
– Хубаво. Трябва да си почиваш повече, мен ако питаш. – Той вдигна лице към небето,
издавайки брадичката и наболата си брада напред, и те изпъкнаха на фона на мразовитата нощ.
Докато му се любувах, забелязах, че челюстта му е не само силна, но и напрегната.
– Ти добре ли си?
– Никога не съм бил по-добре – отговори той и шумно издиша.
Пренебрегвах ли Саймън? Определено не. Как би могъл човек да пренебрегва толкова
красив мъж? Но за всеки случай.
Усещайки искрица отдолу, аз се тласнах през водата към неговата страна и се настаних в
скута му. Ръцете му ме прегърнаха през кръста, пръстите му се пъхнаха под ръба на долнището
на банския ми.
– Помниш ли първия път, когато бяхме заедно в джакузи, Сперминаторе?
– Да. Ти беше доста похотлива – спомни си той и на лицето му се появи намек за
подигравателна усмивка.
– Така си е. И ти се беше поразвихрил, доколкото си спомням. – Извъртях очи. И бедра.
Което не остана незабелязано. – Докато не сложи край на авансите ми.
– Не мога да ти опиша колко беше трудно.
– О, аз знам колко беше трудно. – Разсмях се, когато той се надигна към мен.
Обърнах се и облегнах гръб на гърдите му, загледана към залива и светлините на града,
които блещукаха над водата. Оттук можех да гледам града под нас и светлините му, които се
отразяваха във вълните. Тук беше толкова спокойно, щеше да ми липсва, когато се върнехме за
постоянно в града.
За миг в мен се промъкна напрежение, но аз го прогоних. Поех си дълбоко дъх, вдъхвайки
аромата на лавър и бор, солта във въздуха, която се долавяше навсякъде. Той махна косата от
раменете ми, оставяйки диря от топли влажни целувки. Страстта беше едно, но това кротко
спокойствие на бавно докосване?
Наистина беше хубаво.
– Хубаво е – въздъхнах и се облегнах на него.
– Съгласен – прошепна той до кожата ми, ръцете му започнаха да се движат по корема ми.
– Имам предвид, че сме тук, в Сосалито – казах през смях, потръпвайки, когато устата му се
озова във вдлъбнатината между рамото и ухото ми.
– Знам какво имаш предвид и съм съгласен – отговори той и ме загриза като царевица. – Не
мислех, че тук ще ми хареса, но сгреших. Уютно е.
 Аз изписках, настръхнах от докосването му.
– Кого наричаш уютен? – И се изкикотих.
– Шшшт, в момента те прелъстявам – изшътка ми той, вдигна ръката ми и я зацелува по
цялата дължина като злодеите в старите рисувани филми. – Скоро ще бъдеш глина в ръцете ми.
Ще мога да правя с теб каквото си поискам.
– Тогава в никакъв случай не спирай. – Пак се облегнах на него, сякаш се превръщах в
глина.
– Леле, колко си лесна.
– Ти чак сега ли разбра? – Разсмях се и подскочих в скута му, разплисквайки вода наоколо.
Отговорът му беше да ме потопи под водата. Излязох, плюейки и кашляйки. Докато
мърморех и бършех лице, усетих, че дърпа горнището на банския ми.
Погледнах го с престорена изненада.
– Ама какво правиш?!
– Гледам. – А след това пипаше. А след това правеше други неща с мен. Необуздано голо
близане, обичане, смукане, хапане и тласкане.
И беше много хубаво.
16.

Свободното време продължи и в неделя. Отчаяно се нуждаех от почивен ден. Може би

трябваше да съм в “Клеърмонт”. Да одобрявам разположението на завесите и корнизите, да
оглеждам мраморните плочки в баните и да реша дали да бъдат разположени вертикално за
разкош, трябваше да одобрявам един преправен плот за маса пред входа, който беше направен по
поръчка, трябваше. Трябваше. Трябваше да се чупя. И така направих.
Спах до късно, ядох яйца седнала, а не препечена филийка на път към вратата, и в момента
бях на следобедна разходка със Саймън, без посока и цел. Чупех се. Точно така.
Излязохме да се поразходим по главната улица, спряхме за кафе и свърнахме по една скрита
пътека през стара градинска порта сред хълмовете. Говорехме си, докато вървяхме, хванати за
ръце. Той ми разказваше за обаждането на съученика му Тревър. Бяха се чували след сбирката и
жена му наистина ми беше изпратила готварска книга, подписана от ръката на самата Айна
Гартен.
Тя я беше докосвала. Беше докосвала книгата, конто сега лежеше на нощното ми шкафче.
Питам се дали съпругът ѝ Джефри също я беше пипал. Може би в деня, когато тя беше
подписвала безброй готварски книги, той беше наминал в офиса ѝ. Може би докато си бяха
говорили за розмаринови храсти и ролца с омар (както се прави обикновено), той беше потупал
уморената ѝ от писане на собственото ѝ име ръка. Може би нейната ръка (а и тази на Джефри) се
беше отпуснала върху готварската книга, която бе станала моята готварска книга! Възможно
беше.
Спряхме на един ъгъл, не знаехме къде сме. Тук-там се провиждаше океанът, но не беше
достатъчно, за да се ориентирам.
– Къде е къщата? – попитах, загледана нагоре по хълма. Не разпознавах нищо.
– На няколко пресечки оттук. Май завихме насам, а трябваше да завием натам. Няма
проблем, едва ли е далече – каза той, погледна наляво, после надясно и после пак наляво. –
Мисля, че е насам – реши накрая. Докато вървяхме, телефонът ми иззвъня. Бръкнах в джоба си и
го изключих.
– Не съм те виждал да го правиш от седмици – отбеляза той и аз се усмихнах дяволито.
– В понеделник ще се чувствам виновна, но днес не мога да мисля за нищо, свързано с
работа. Главата ми буквално ще се пръсне.
Той кимна и стисна ръката ми.
– Дай да решим какво ще вечеряме днес. Нещо ми се готви. Какво ще кажеш да спрем на
фермерския пазар, който толкова обичаш, и да видим дали ще намерим нещо интересно.
Аз продължавах да вървя и чак след две крачки разбрах, че той се е заковал на място.
Дръпнах го за ръката.
– Хей. Хайде, охлюв такъв. Саймън! – Щракнах с пръсти пред лицето му, за да му привлека
вниманието. Той зяпаше втренчено къщата в края на улицата. Тя беше отчасти скрита от дървета
и джунгла буренаци.
– Скъпа, виж само.
– Какво да видя! Тази съборетина? Да, изглежда изоставена. Да се връщаме. Пазар? Вечеря?
– напомних и пак го дръпнах за ръката. Той стоеше неподвижно и се взираше в руините.
– Не, погледни тази къща. Не е ли интересна?
– Интересна не е думата, която бих използвала. – Но той ме задърпа към къщата. Имаше
табела “Продава се” в двора.
 Ъъъъ. Какво?
– Майтапиш се, нали? – попитах, тътрейки крака, докато той ме водеше по пътеката. Когато
се приближихме, видях, че вероятно къщата някога е била много хубава. Викторианска, но не
натруфена. Белещата се боя ѝ придаваше меланхоличен вид, но линиите бяха изчистени и
размерите бяха прилични. Огледах набързо другите къщи на улицата – редици прекрасно
поддържани домове. Защо тази къща беше толкова запусната?
– Хубава е, нали? – провикна се някой и ние се обърнахме. Една старица надничаше над
вестника си от вратата на съседската веранда.
– Ами. – Поколебах се и ѝ се усмихнах.
– Е, едно време беше хубава. Искате ли да разгледате вътре? – попита тя.
– О, не, ние не. – започнах аз, но Саймън ме прекъсна.
– Да, с удоволствие.
– Скъпи, какво правиш? – прошепнах през зъби, докато жената вадеше ключовете от джоба
си и ни ги хвърляше. Той ги хвана във въздуха.
– Мерси.
– Няма защо. Агентът по недвижимите имоти я е показвал само един-два пъти, но аз още
имам ключове. Госпожа Шрусбъри, бившата собственичка, отиде да живее при дъщеря си в
Сакраменто. През последните няколко години къщата е позапусната, но има добри кости – каза
жената и се върна към вестника.
Хубави кости, изсумтях наум. Някой е гледал канала за декориране.
– Ти да не си се побъркал? – попитах тихо, докато вървяхме към входа. Прескачайки
купчини трева и клечки, се качихме на верандата.
– Не знам. Просто искам да я видя отвътре. Ти не искаш ли? – В очите му светна нещо, което
не можех да определя, когато зададе въпроса.
– Сериозно? – Докато той се мъчеше да отвори, аз се огледах и забелязах портокаловите
дървета, орловите нокти, розовите храсти. Тази госпожа Шрусбъри определено беше градинарка.
Загледана отвъд боклуците, виждах белите дъски на фасадата, избелелите капаци от двете страни
на огромния панорамен прозорец. Традиционна двуетажна къща с извита веранда, която
продължаваше към задната страна.
– Ето – обяви Саймън и вратата се люшна навътре. Влязохме, следобедната светлина разкри
пред нас остаряло обзавеждане. Загледах се в бледоморавите тапети с цокъл от пъстър американ.
Но когато влязохме по-навътре, цялата задна стена се отвори в гледка към залива.
– О! – ахнах, когато съзрях светлинките на Сосалито, които тъкмо започваха да блещукат
под нас, както и отвъдните – в Сан Франсиско. Верандата обхващаше цялата задна страна на
къщата, на нея бяха разположени два удобни на вид шезлонга за наслаждаване на гледката.
Тревата се нуждаеше от косене, бурените от плевене, но верандата беше убиец.
Обърнах се към Саймън, който се беше подпрял на полицата над каменната камина, около
която имаше лавици за книги с кристални витрини. Бяха покрити със самозалепващо се фолио,
но изкусната изработка си личеше.
Потропвайки с крака по розовия мокет, прострял се по пода от стена до стена, аз
предположих:
– Под този мокет има солидно дърво, бас ловя – казах, а сърцето ми ускори ритъма си.
Поспри, сърце. Какво изобщо търсехме тук?
Минах покрай Саймън по пътя към кухнята и открих авокадовозелени уреди, но просторно
помещение. Умът ми заработи. Не и ти, мозък – успокой се!
– Интересно, а? – подхвърли той и ми подаде ръка.
– Интересно – съгласих се и го оставих да ме дръпне към стълбището. По пътя минахме
покрай официална трапезария с прозорци с изглед към залива. Мокетът по стъпалата
продължаваше да е розов, но беше по-скоро пътека и се виждаше дървото отдолу. Докато се
качвахме, златиста слънчева светлина наруши неподвижността – струеше от поредния огромен
прозорец, скрит под стряхата, но все пак пропускащ страхотна светлина. Затаих дъх, когато
стигнахме втория етаж, надникнахме в стаите и преброихме една, две, три спални, баня в
коридора с плочки като в нюйоркското метро, вероятно оригинални, и влязохме в така наречената
господарска спалня.
Високо сред дърветата с изглед към верандата и превъзходната гледка, това беше голяма стая
с прозорци на две стени. Дървеният под беше тониран в медено, което лесно можеше да се махне
или потъмни. Умът ми заработи на пълни обороти, сложи висок гардероб на стената, бюро в
нишата в ъгъла. Дали леглото да е с колони, или обикновено. О, не! Вече подреждах стаята.
Саймън излезе от банята с хитра усмивка.
– Съвсем ще полудееш, когато видиш какво има там.
Проврях се покрай него.
Вана.
С крачета.
С нокти.
– Боже милостиви! – едва успях да промълвя, облягайки се на стената, докато той се
кикотеше.
Прегърна ме силно и опря чело в моето.
– Нощничке, сто процента трябва да купим тази проклета къща – каза през смях, а аз
изписках.
Краката ми буквално станаха на желе. Всичко на юг от пъпа ми се втечни и ако не беше
вътрешната ми сила, придобита в часовете в студиото по йога, щях да се стопя на дървения под и
да покапя по мокета на долния етаж.
– Саймън – казах, а едната ми вежда тръгна на север.
– Карълайн – веднага отвърна той, а веждата му насмешливо повтори движението на моята.
– Саймън – повторих. – Почакай. Откога пушиш трева?
Той пак се разсмя, след което изчезна в един от дрешниците. Отидох след него, опитвайки се
да потуша истерията, която заплашително се надигаше в мен.
– Чуй ме. Сериозно, да не си се надрусал? Сигурно си, защото иначе. Дявол да го вземе! –
спрях, а гласът ми отекна. Отекна, защото дрешникът беше голям колкото целия ни блок.
Незабавно си представих километри поръчкови шкафове, чекмеджета, открити рафтове,
поставки за обувки. Изскимтях.
Саймън застана пред прозореца (дрешникът имаше прозорец) и посочи с жест гледката.
– Чудя се дали и моят дрешник има прозорец.
Преглътнах.
– Има още един дрешник? – ахнах и се върнах в спалнята. Мда, имаше. Два дрешника. Този
път не просто изскимтях. Погледнах Саймън, който излизаше от моя дрешник (от дрешника де) и
вървеше към мен. Отстъпвах заднешком към стената, докато той се приближаваше.
– Не, не, Саймън.
– Наистина можем да го направим.
– Истината е, че не можем да го направим! Не се шегувам.
– Къщата е невероятна.
– Къщата е черна дупка за пари. Не си ли гледал оня филм?
– А ти виждала ли си гледка като тази от верандата? – попита той, сложи ръце на стената от
двете ми страни, преграждайки ми пътя. – Спри да се мъчиш да се разубеждаваш сама. – Каза го
с едва забележима нотка. Раздразнение?
– Дори не си видял мазето – посочих.
– Значи отиваме в мазето.
– Страх ме е от мазета, Саймън.
– Всички ги е страх от мазета, Карълайн.
– И теб ли? Веднъж, като малка.
Но не можах да довърша историята си за онзи път, когато си бях посинила окото, докато
тичах нагоре по стълбите на мазето с всичките си барбита, защото ме гонеше върколак, тъй като
внезапно получих един много настоятелен и много умел език, който си проправи път през
устните ми в устата ми.
Едва си бях поела дъх, когато нападението над сетивата ми започна отново. Ръцете му
притиснаха дупето ми към него. Целувката му приключи и сега той опря чело в моето. В очите
му имаше желание и жажда, но различни от обичайните. Вдигнах ръка към лицето му и го
погалих.
– Определено не казвам “не” – прошепнах и на лицето му цъфна радост. Избутах го от себе
си и пак огледах спалнята. Той ме прегърна през кръста, аз му позволих. Честно, трябваше ми
котва. Това беше лудост.
– Откога ти се прииска да живееш в Сосалито?
– Влезе ми под кожата. Освен това нашият блок ще става част от затворен комплекс. Все
някога ще трябва да се изнесем.
– Това е слух.
– Това е факт. Каза ми го госпожата от 2 А.
– Госпожата от 2А просто иска да ти свали панталоните. Наистина ли говорим за покупка на
къща? И можем ли да си я позволим?
– Аз мога, а ти ще помагаш. Знам, че вече си мислиш какво искаш да промениш.
– Ще започнем с мокета. Това е неотложно – отговорих бързо, после закрих устата си с ръка.
– Знаех си. – Той се разсмя и ме дръпна на широкия перваз за сядане. За бога, имаше перваз
за сядане! Нямах шанс. Оставих го да ме дръпне в скута си.
– Добре, виж сега – подех, – дай да поговорим за малко. Заряза харема си само преди една
година. А сега искаш да се нанесеш в предградията с мен?
– Това не е точно предградие.
– Схващаш какво искам да кажа. Това е. Виж, трябва да признаеш, че нещата се промениха,
откакто. – не довърших.
– Откакто? – подкани ме той.
– Просто не го очаквах. Ти искаш от мен да. Чакай, какво искаш от мен? – сепнах се аз,
цялото ми тяло се напрегна.
– Искам да разбера дали искаш да живеем заедно, глупаво момиче. Да купя тази тотално
непрактична красива къща, която е прекалено голяма за двама души, и да живееш с мен. Заедно.
А аз си мислех, че просто ще се поразходим.
Огледах спалнята, погледнах убийствената гледка през прозореца. Погледнах него,
погледнах го право в очите и се опитах да разбера какво си мисли.
– Сигурен ли си, че искаш това наистина? – попитах. Не говорех само за къщата.
– Да, по дяволите. Обичам те. Това няма да се промени. Искам къщата, искам теб и мисля.
По дяволите, говорим като в “Кръгът на Доусън”. – Той направи физиономия и аз се изкисках
въпреки момента.
Погледът му стана замечтан, изглеждаше толкова млад.
– Не искам да отлагаме, въпреки че не сме заедно от кой знае колко дълго. Не искам да
чакам. Човек не знае какво. Виж. Обожавам те и искам дом. Отново. С теб.
Това беше. Водата текна.
– Ще ме съсипеш, Саймън – подсмръкнах. И носът, и сълзите започваха да текат.
– Знам. Много съм сладък, когато съм раним – каза той, с което ме накара да изсумтя по
много некрасив начин.
– Значи, без да знаеш колко струва тази къща, без да знаеш нищо за купуването на къщи в
Сосалито, без да си направил проучване и без агент по недвижимите имоти, и като знаеш, че тук
трябва да се свърши куп работа, искаш да я купиш? И всичко, което върви с нея? Наистина ли?
Той кимна, изглеждаше решителен, но и малко стреснат от отговора ми.
Станах от скута му и за последен път обиколих спалнята. Имаше стотици причини, поради
които идеята не беше много добра. Погледнах пак през големия прозорец старите обрасли розови
храсти. Сигурно през пролетта беше прекрасно.
Облегнах се на перваза, загледана в угасващите лъчи на следобедното слънце над залива.
Первазите бяха дълбоки. Точно по мярка на една определена котка, която да подремва на тях.
Обърнах се към Саймън, който стоеше на прага с най-изпълненото с надежда изражение на света.
А аз исках ли?
Това ли беше да си възрастен? Да вземаш важни решения и да навлизаш в нова фаза на
живота си? Не беше ли прекалено прибързано, прекалено импулсивно?
Исках го обаче. И исках да живея със Саймън. Кимнах утвърдително и той се усмихна,
разсмя се и ме целуна така, че свят ми се зави.
Три часа по-късно беше направил оферта. Тя беше приета.
Възрастни, нали?

– Не бързаме ли?
– Не, от доста време се занимаваме с това. Нарича се предварителна игра, Карълайн –
измърка Саймън на юг от пъпа ми.
– Понятието ми е познато – отвърнах, стегнах крака около тялото му и се надигнах на лакти,
за да го погледна. – Не говорех за предварителната игра, въпреки че е добра.
– Добра? Просто добра? – Той запълзя нагоре по тялото ми, без да спира да ме целува.
Потреперих. – Доста старание вложих там долу.
– Добра ли казах? Исках да кажа фантастична. Феноменална. – Целунах го право по устните.
– Неземна.
– Така е по-добре. А сега какво каза за бързането? – Легна на лявата ми гърда като на
възглавница, леко галейки дясната с върховете на пръстите си.
– С къщата. Не прибързваме ли? – Прокарах ръце през косата му и я разроших да стърчи
право нагоре. Завъртях я така, че да стане на гребени, въртоли и стърчушки. Увивах косата му
около пръстите си, чувствах всяко кичурче, докато той ме целуваше между гърдите.
– Още ли мислиш за това? – попита той с въздишка.
– Ако смятах, че е прекалено рано, нямаше да направя оферта. – Връхче на език едва
докосна зърното на гърдата ми. – Ако мислех, че е прекалено рано, нямаше да кажа на агента, че
я искам независимо от всичките ѝ недостатъци.
Устните му се залепиха за моите, той се плъзна между краката ми, които автоматично го
обгърнаха, твърд, изпълнен с желание, настоятелен.
– Ако мислех, че е прекалено рано, нямаше да ти дам неприличен бюджет за дизайн, за да
превърнеш тази къща в наш дом – прошепна той. Гласът му беше дрезгав и дебел. И като стана
дума за дебел.
Той проникна съвсем леко.
 – Подово отопление, Карълайн. – Гърбът ми се изви. – Мраморни плотове. – Краката ми се
разтвориха широко.
– Карера?
– Не знам какво е това, скъпа – изпъшка той и се надвеси над мен. Премести тежестта си на
една ръка, а с другата започна да рисува идеални кръгчета там долу, където знаеше, че ще ме
накара да полетя.
– Това е вид мрамор, който. – Изстенах, главата ми падна назад на възглавницата, когато
целият се плъзна в мен.
– Каквото поискаш. Ще получиш всичко, което поискаш. Не знаеш ли? – Той изстена, пъхна
ръце под мен и ме придърпа по-близо, избутвайки бедрата ми така, че всеки удар да ме уцелва
право в карерата. – Имам нужда от теб. – Очите му горяха в моите, бурни и изпълнени с копнеж.
– От теб. Имам нужда от теб – повтори и тласна дълбоко, с което ме прати на ръба.
И именно очите му ме прехвърлиха през ръба. А когато той ме последва, беше епично.
Лежахме заедно, с преплетени тела и останали без дъх. Прегръщах го и шепнех в ухото му колко
го обичам и колко ще бъде хубава къщата, колко ще бъде хубав домът ни.
Само се надявах да мога да го направя такъв, какъвто го искаше той.
17.

На следващата сутрин получих имейл от Джилиан. Щяха да се приберат след три седмици.
И през тези седмици целият ми свят се обърна с главата надолу. Вече от месеци ръководех
нещата и горе-долу се справях. Но не и през последните две седмици. Съвсем не. Сякаш боговете
на дизайна се бяха събрали, бяха потрили ръце и бяха казали:
– Да видим сега как да прецакаме Карълайн Рейнолдс.
И ако се питате, боговете на дизайна съществуват. И ако се чудите, да, те са велики.
Новата поръчка, която се бях съгласила да поема в Сосалито, уж щеше да е ремоделиране на
кухня.
После прерасна в премоделиране на дневната. Което прерасна в “Дали да не сложим
остъклени врати към двора? И “Май и дворът е хубаво да се обнови, не мислите ли?”, и “Снощи
по телевизията видях нещо, наречено пергола. Дали ще можем да сложим такова над вътрешния
двор?”. Всичко това беше чудесно за портфейла, но изискваше много повече работа, отколкото
бях планирала. Преработихме сроковете, преработихме бюджета и започнах да работя по почти
пълното реновиране, което сега изискваше този проект.
В офиса стана проблем с противопожарната пръскачка, заради който се наводни целият
трети етаж. Пръскачката просто откачи един следобед и пръскаше в продължение на петнайсет
минути, преди да успеем да я спрем. Офисите трябваше да се проветрят, дойде екип, който да
изсуши килимите, а някои от годишните данъчни формуляри се бяха размазали до неузнаваемост.
За щастие, имах резервни копия, но паниката, която изпитах, когато видях формулярите? Може
би бе довела до първите ми бели коси.
Проклетата арт инсталация най-сетне бе монтирана в лобито на “Клеърмонт”. Макс Камдън
я погледна, каза, че на нищо не прилича, и поиска да намерим друга. Което и направихме. Всички
се съгласиха, че новата е по-подходяща за пространството, но сега и всичко останало трябваше
да бъде разместено, за да ѝ се направи място. И това ме накара да размисля за местата на
осветлението. И за осветлението като цяло. Беше като да дръпнеш излязла нишка от пуловер и
изведнъж – пуф! – пуловера го няма. А ти стоиш гол в нов хотел с ужасно осветление.
Нямам време за голотии.
Защото следващият удар беше, че нашата сграда наистина щеше да става част от затворен
комплекс. След като Джилиан ми препрати имейл от собственика, разбрах, че ще бъде обявена за
продан след един месец.
Трийсет дни? Това законно ли е? През които собственикът на сградата щял да идва да прави
поправки и ремонти на всички апартаменти.
Саймън прие всичко спокойно и каза, че това било знак, който потвърждавал, че трябва да се
преместим в Сосалито. Знак или не, сега имах още един дом, който трябваше да се обнови от
горе до долу, и губехме апартаментите, в които междувременно щяхме да живеем. А след като и
Джилиан щеше да се прибере, губех и възможността да се подслоня в къщата ѝ.
Така че на всичкото отгоре трябваше да опаковаме вещите от двата апартамента в града и да
пренесем всичко в склад, докато не стане време да се нанесем в новата си къща. Сериозно. Наех
помощ, разбира се, но все пак трябваше да подреждам, да почиствам и да опаковам някои неща
сама. Има някои вещи в апартамента на една жена, които тя иска да опакова сама. Нали
разбирате.
Никой няма да ми пипа кухненския робот!
Така че, с две думи, моето вече забързано работно ежедневие набираше още скорост, вместо
да забавя ход. Шефката ми се връщаше след няколко дни, а по целия трети етаж на офиса ѝ в
историческа сграда на Рашън Хил имаше духалки. Крадях часове, каквито нямах, за да опаковам
вещите от прекрасния си апартамент, за да се преместя в съвсем не прекрасен дом, който съвсем
скоро щеше да бъде изтърбушен.
Щях да живея там по време на изтърбушването.
Смейте се на воля, богове на дизайна. Щях да се справя.
Нали така?
Мозъкът се разсмя. Гръбнакът се сгърчи като от сколиоза. Сърцето все още рисуваше образа
си по цялото въображаемо огледало в новата господарска баня.
А Саймън? Саймън беше. Свеж като краставичка. Опаковаше нещата в апартамента си до
моя и вдигаше страшен шум. Аз бях в спалнята и опразвах чекмеджето с чорапите, когато през
стената долетя много ясно тупване. Блъскане, ако щете. Усмихнах се, припомняйки си първите
пъти, когато бях чула това тропане.
Клайв скочи на леглото и любопитно загледа стената.
Сигурна съм, че понякога се ослушваше дали Котарана няма пак да измяука от другата
страна. Никакъв шанс.
Приближих се до общата стена и сложих ръка на мястото, което според мен беше точно над
леглото му, и съвсем ясно усетих още едно здраво тупване. Той какви ги вършеше там?
Взех си телефона и му написах съобщение:
Какво, по дяволите, правиш там?
Разглобявам таблата на леглото.
А! Ясно. Връхлетяха ме един спомени.
Отговорът му беше отново да задумка по стената. Аз я блъснах в отговор.
Туп, туп, туп.
Туп. Туп.
Изкикотих се и се заслушах. Той щеше ли? Разбира се, след миг през стената се чу Глен
Милър. Яко.
Върнах се към опаковането, а той продължи да разглобява таблата на леглото. Клайв нападна
ролка опаковъчен найлон и го направи на парцал. След няколко часа се срещнахме в апартамента
ми и огледахме незначителния ми напредък в подготовката за преместване.
– Кога щяха да идват тези от склада?
– След два дни. – Погледнах календара за по-сигурно. – Така че трябва да се погрижиш,
преди да дойде екипът, тук да не е останало нищо, което не искаш да попадне в склада. Те ще се
погрижат за останалото. – Беше странно да мисля за новата къща. Почти не можех в цялата тази
лудница. Едно по едно.
– Тук ли ще спим днес? – попита той, надничайки през рамото ми към календара.
– Бих искала, ако ти не възразяваш. Още една нощ там, където започна всичко? Освен това
съм си довела и котето.
Точно навреме Клайв претича през кухнята и изчезна, все едно го гонеха адски кучета,
влачейки голямо парче опаковъчен найлон, което се вееше зад него като пукащ шлифер.
– Знаеш, че не мога да устоя на това – прошепна той в ухото ми, ръцете му обвиха талията
ми. – Между другото, можеш да задраскаш пътуването.
– Кое пътуване? – попитах, гласът ми беше лигав. Прегръдката му го правеше такъв.
– До Белиз. Отмених го – каза той и посочи една дата, която бях оградила в календара си.
– Отменил си Белиз? – ахнах. Това бяха три последователни пътувания.
– Да. Искам да съм тук и да помагам с къщата. – Той подуши врата ми. – Добре въртя чука.
Ако се сещаш. – И бутна бедрата си към моите.
 А аз ги бутнах обратно. Малко по-силно от необходимото?
Може би. Мъничко.
– Ще ида да проверя дали съм взела всичко от стаята си – казах, като се измъкнах от
прегръдката му и се върнах в спалнята. Знаех, че не му харесва да го питам за графика му. И да
бе забелязал, че гласът ми вече не е лигав, той не каза нищо.
Краставичка. Ама кисела.

Всичките ми светове се сблъскаха в един-единствен ден. Петък осъмна студен и ясен.

Хубаво беше, че няма мъгла, защото мъглата в главата ми до обяд беше достатъчна за целия
район на залива. Джилиан и Бенджамин трябваше да кацнат със самолета в шест. Искахме да ги
оставим да се порадват на първата си нощ у дома, без да им висим на главите, така че, когато
тръгвах за работа в петък сутринта, се погрижих всичко да е типтоп и точно така, както го бяха
оставили.
Саймън щеше да сключи сделката за новата къща в два и половина. Щеше да подпише
документите и да вземе ключовете, затова му казах, че ще отида на новия ни адрес, когато успея
да се измъкна от работа. Щяха да включат тока и водата, да доставят цял камион кашони с най-
необходимото, а Саймън имаше задачата да купи и да сложи надуваемо легло. Да, надуваемо
легло. Тъй като щяхме да живеем в къщата, докато я реновираха, не ни трябваха истински
мебели. Не искахме да се налага да се местим непрекъснато, докато оправят стаите, така че за
известно време щяхме да живеем в полеви условия.
Нещата се скапваха. Сериозно се скапваха.
Бедният Клайв не знаеше какво става. След като се мести от къщата на Джилиан в
апартамента и пак у Джилиан, и пак в апартамента, той вече почти не знаеше къде му е
котешката тоалетна. За щастие суитшъртът от “Станфорд” вече го нямаше.
Чичо Юън и чичо Антонио бяха решили да се изнесат от сградата, преди да бъде продадена,
така че и коткогледачите ми ги нямаше. Не исках Клайв да е в новата къща, докато не я
обезопася, така че той отиде на котешка детска градина.
Чувствах се като най-скапаната майка на планетата. А чувствата на Саймън по въпроса не
ми помагаха.
Ветеринарят ми препоръча хубав хотел за домашни любимци. Казвам хотел, защото това не
беше обикновен пансион. Клайв имаше собствена стая с телевизор с плосък екран, който
денонощно излъчваше порно с колибри.
– Само за малко. Обещавам, миличък. – Когато отидохме да видим хотела, бях довела Клайв
и двамата със Саймън се оглеждаха с еднакво изражение.
“Ти сериозно ли?”
– Не можем да го оставим тук. Това място е смехотворно! – прошепна Саймън, докато
вървяхме покрай редиците котешки стаи.
– Мястото е страхотно. Не ставай смешен – прошепнах в отговор, докато вървяхме след
собственика по коридора.
– А това ще е апартаментът на Клайд! – изчурулика той, отваряйки вратата на най-сладката
стаичка, която бях виждала.
– Клайв, не Клайд. Клайв. – Саймън въздъхна и врътна очи към мен. Моите очи му казаха да
си затваря устата. Взех Клайв от него и го пуснах да опипа почвата. Той се огледа, подраска
малко един от стълбовете, след което ме погледна. “Къде ми е первазът?” – попита ме без думи.
Ах, тези двамата! Честно ви казвам.
На връщане със Саймън се карахме. Клайв седеше царствено на конзолата между нас в
рейнджроувъра, задните му крака бяха в поставките за чаши. Хотелът за домашни любимци беше
малко кичозен, но не беше лош. И щеше да свърши работа. Ставаше дума буквално за няколко
дни, докато опознаем новата къща. Бях с Клайв много по-дълго, отколкото със Саймън, и знаех,
че да има дори една разхлабена дъска, един шкаф с повредена вратичка, той ще се вмъкне, за да
разгледа, и няма да можем да го открием. Саймън възрази, че съм смешна и откачена на тема
контрол.
Аз просто исках да обезопася мястото за котки. Това е. И за да го направя, котката ми
трябваше да изкара няколко вечери в скъпарски хотел за домашни любимци с румсървис. От
начина, по който реагираха със Саймън, човек би си помислил, че предлагам да го пратим да
нощува в Алкатрас.
И ето, в деня на преместването Саймън най-накрая се беше съгласил, че е за доброто на
Клайв, както и за негово добро, да го заведе в хотела за домашни любимци, преди да подпише
договора за къщата. Сутринта ги целунах и двамата и казах на Клайв да се радва на
приключението. Той сложи лапата си така, че едно от котешките му пръстчета стърчеше нагоре.
Не беше случайно, сигурна съм.
Бях планирала днес да работя и през обедната почивка, за да се погрижа всичко да бъде
подредено, та когато Джилиан дойде на работа в понеделник, да изглежда сякаш не е заминавала.
Не, по-добре от когато замина. Наистина исках да знае колко сериозно се бях отнесла към
ръководенето на бизнеса ѝ в нейно отсъствие, дори бях намерила няколко нови клиенти, докато
се грижех за съществуващите. И бях напътствала нова стажантка със същото търпение и съвети,
които ми бе давала тя, когато за първи път прекрачих прага.
И макар че, да, килимът на третия етаж беше съсипан, аз го бях сменила с нещо по-хубаво.
Бях направила стори борд с напредъка по “Клеърмонт”. Много впечатляващо. Бях
организирала един от отчетите за заплати, така че тя да види не само общия брой часове,
изработени от почасовите ѝ служители, но и по колко часа се падат на всеки проект И почти бях
събрала фактурите за всички текущи сметки и проекти в подредени и отбелязани с различни
цветове шарени папки, пръснати из целия ми офис.
Опреснявах си математиката с една особено дълга касова бележка, когато Саймън
неочаквано се появи с кутия пица в дванайсет и трийсет и със замах я стовари право в средата на
бюрото ми.
– Чакай, чакай, какво е това? – възкликнах, вдигайки поглед от калкулатора. Бях изгубила
сметката за трети път.
– Нарича се обяд, скъпа – оповести той с горда усмивка, извади безалкохолни от някаква
торба и затърси къде да ги остави. – Леле, жено, не съм виждал бюрото ти по-разхвърляно.
– Саймън, чакай, недей.
Той вдигна три папки и ги сложи една върху друга, за да направи място, но така обърка
всичко, над което работех.
– Ето така. Много по-добре.
Свалих очилата си и го изгледах кръвнишки.
– Имаш ли представа колко време ми трябваше да ги подредя сутринта?
Той виновно погледна купчината.
– Опа. – каза само.
– И изобщо какво правиш тук! – Взех купчината и започнах да я разделям наново.
– Днес е денят на къщата, Нощничке. – Той ме погледна сякаш съм луда. – Мислех, че може
да го отпразнуваме със скромен обяд, и знам какво ще кажеш, преди да си го казала – имаш
много работа. Няма проблем. Затова донесох обяда при теб!
– Карълайн, искаш ли да направя разбивката на цените за. О, здрасти, Саймън – каза
Моника, влизайки от коридора и заковавайки се на място, когато съзря гаджето ми. Чудовищно си
падаше по него. Обикновено се кикотех, като я гледах как заеква и се запъва в негово присъствие,
но днес никак не ми беше до смях.
– Моника, искаш ли пица? – попита той и вдигна кутията от бюрото ми. Документите отдолу
бяха оцапани с мазно.
Извадих един цветен молив от главата си и го задъвках.
– О, не, вече ядох пица, всъщност не цяла пица, а отидох за пица, но изядох едно парче!
Едно малко парче пица и салата, основно салата и.
Спрях я. Беше смущаващо.
– Да, Моника, моля те, виж разбивката на цените за проекта на Андерсън и ми кажи, ако
имаш въпроси. Благодаря.
– Добре, да, няма проблем. Ще те чукам в другата стая. О, исках да кажа – ще те чакам в
другата стая. По дяволите! Чао.
Отпуснах глава на бюрото. Моника беше най-талантливата, най-зрялата млада жена, която
познавах. Бих убила за уравновесеността, която притежаваше на тази крехка възраст. освен
когато Сперминатора беше наблизо. Тогава тя се размазваше по пода. Виждах го. А тя дори не
знаеше, че той има силата да премести цяло легло само със силата на бедрата си.
Като стана дума за бедра, те влязоха в зрителното ми поле заедно с кутията пица.
– Е? Обяд?
Разсмях се. Не можах да се сдържа. Бях стигнала момента, когато или се смееш, или плачеш,
а везните случайно се наклониха към смеха. Вдигнах очи към него. Той празнуваше Деня на
къщата по своя сладък и нищо неподозиращ начин, а аз изграчих като побъркана:
– Давай, Саймън. Да хапнем пица.
Взех кутията от ръцете му и там, на капака, обграден от армия танцуващи пеперони и с
шапка на готвач на главата, се мъдреше снимка на самия дявол.
Кори Уейнстейн. Собственикът на веригата за пица. Който даваше намаления. И по своите
думи беше мъж от града.
И най-бездарният ебач, който беше откраднал моя О.
Окото ми потрепери. Подът се надигна към мен. Кожата ми, която той бе зърнал само
веднъж, сега настръхваше, гъделичкаше и сърбеше.
Смехът, който се лееше от устните ми, се превърна в писък, който спря трафика в целия
град, преобърна няколко колички с плодове и като нищо може да е предизвикал лекото
земетресение, за което съобщиха в новините вечерта. А коленете ми целуваха брадичката ми,
докато тялото ми се търкаляше, мъчейки се да се защити на всяка цена.
– О, я се успокой. Със сигурност на тази пица няма аншоа – каза Саймън, като извъртя очи и
ми подаде салфетка.
Цял следобед пред очите ми се мяркаха картини от миналото.
Кори, който вдига тост със светлата си бира, когато се видяхме за по питие на единствената
ни среща.
Кори, който се хили, докато се пъха зад кормилото на тъпата си жълтеникава кола за мъже с
малки пишки с табелка “топя чушката”. А всъщност не.
Кори, надвесен над мен, грухтящ и неясен, докато бедрата му участват в състезание, което
няма да спечели.
Честно казано, бях имала възможност да спра тази трагедия. И въпреки това бях избрала да
продължа с най-отвратителното си сексуално преживяване, което доведе до Голямото оргазмено
изчезване, както бе известно на човечеството.
Примигнах забързано, за да накарам образите да спрат да се явяват. Завих по новата си
улица малко рязко и съдържанието на дамската ми чанта се разпиля по целия под на камиона за
доставки.
Камиона за доставки, ще попитате?
Да, камиона за доставки. В бързането да влезем в историята на недвижимите имоти с най-
скорострелното решение на света и двамата забравихме, че нямам с какво да се придвижвам до
града. Естествено, можех да хвана ферибота, но нямах време да видя разписанието, а вече нямах
достъп до спортния мерцедес на Джилиан. Така че си бях присвоила камиона за доставки на
“Джилиан Дизайнс” и го използвах, за да прекося моста и да стигна до новия си адрес. Докато
паркирах пред старата викторианска постройка, която вече наричах дом, червилата ми се
търкаляха по пода. Въздъхнах тежко и изключих двигателя, загледана в къщата.
От улицата все още изглеждаше меланхолична и малко порутена. Знаех, че това е временно.
Дали и аз не бях малко порутена? Този ден ми беше взел здравето и не исках нищо друго, освен
да огледам новия си дом, да си взема топъл душ и да се просна в леглото.
Леглото на пода.
По дяволите, не ми пукаше. Просто исках легло. Когато затворих вратата на колата, тя
изскърца и звукът ми напомни звука на леглото на Кори Уейнстейн, докато той подскачаше като
заек с малката си пишка по вцепеняващ ума (и други части) начин, и пак потреперих.
Затръшнах вратата и се качих по стъпалата. Виждах Саймън през предния прозорец да
размества кашони.
Усетих как товарът ми олеква. И нещо друго се стяга. Това беше новият ми дом и щях да го
споделя със Саймън.
Изведнъж скапаният ден изчезна. Нямах търпение да вляза и да се отдам на нежна любов. И
на гадна мръсна любов. И на всичко останало.
Отворих входната врата, без да забелязвам моравите тапети, розовия мокет, разхлабените
дъски, мърлявите каси на вратите и всичките ни кашони, и видях гаджето си. Високо и красиво,
силно и стройно. Той се обърна и ми метна дяволита усмивка.
– Здрасти, скъпа.
– Здрасти – отвърнах. Оставих чантите си и тръгнах през цялото това розово към него.
– Чаках те да поръчаме вечеря. Как ти звучи тайландско?
– Добре звучи, важен собственик на къща, такъв – измърках аз и той вдигна очи от менютата
за храна за вкъщи. Ухили се, докато ме гледаше как се приближавам към него, така че вкарах още
малко чупка в походката си.
– Какво те е прихванало?
– Нищо. Поне още нищо. – Намигнах. – Та къде казваш е надуваемото легло? Дай да
осветим тая купчина тухли.
Притеглих го към себе си и го целунах страстно, оплитайки ръце в косата му. Той откликна
веднага и ме целуна жадно. Целунах го по брадата, по скулите, прокарах език по кожата му
между шията и рамото. Вкусът му там винаги беше възхитителен.
Той изстена в ухото ми.
– По дяволите! Забравих да взема надуваемото легло.
– А? – промърморих с пълна с шия и рамо уста.
– Да. Извинявай. Бях толкова зает с всичко това следобед, че съм забравил.
Дръпнах се и си прибрах езика в устата.
– И къде ще спим? Ох! – Отскочих назад, нещо космато се беше отъркало в краката ми. –
Какво е това, по дяволите?
В ума ми изплува отряд мишки, решени да си върнат къщата от човеците нашественици.
Но не бяха мишки. Беше Клайв. С ококорени очи и настръхнала опашка. Сега се търкаше в
краката ми, поздравяваше мама. Погледнах го, после вдигнах очи към Саймън. Който имаше
благоприличието да изглежда една идея виновен.
– Не можех да го оставя там. Наричаха го Клайд!
Трябваха ми две минути да прелетя из къщата, за да затворя вратите на всички стаи, които не
бяха обезопасени за котки. След още шейсет секунди успях да извадя забитите в дланите си
нокти.
Върнах се в дневната. Саймън показваше на Клайв гардероба за палта.
– Не мога да повярвам, Саймън – изпухтях и го избутах, за да си взема чантата, която бях
пуснала пред входната врата.
– Стига де, голяма работа.
Завъртях се ядосано към него.
– Голяма е, когато вече сме се разбрали за нещо. Нямам време да търча из тая огромна
шибана къща и да гледам да не се навре някъде.
– Мисля, че малко преиграваш. Сигурно тази нощ ще се навърта край нас. Ще се сгуши,
както обикновено, и.
– И къде ще се сгуши до нас, Саймън? В надуваемото легло, което нямаме? Къде изобщо ще
спим тази вечер?
Клайв мъдро се оттегли в трапезарията и се престори, че разглежда перваза на прозореца.
Сто процента ни подслушваше.
– Забравих! Не е краят на света. Ще изтичам да купя. Не е кой знае какво – сопна се той, взе
си якето и тръгна да излиза. Аз му препречих пътя, когато чух дрънкане на стъкло. Обърнах се и
видях Клайв наполовина излязъл през големия прозорец над широкия перваз.
– Клайв! – извиках и той застина наполовина вътре, наполовина навън. Грабнах го и го
гушнах силно, Саймън беше зад мен. Оригиналните черчевета бяха с ръждясали панти, покрити
с пластове маджун, и заяждаха. Саймън дръпна прозореца, успя да го затвори и се обърна към
мен.
По лицето ми се стичаха сълзи. Клайв ми беше като дете. И като всяка майка, която току– що
е видяла как детето ѝ за малко да падне през прозореца, аз бях наполовина уплашена, наполовина
ядосана и безкрайно облекчена. Клайв беше домашна котка до последния си косъм и никога не
беше излизал навън. Беше виждал улицата само от комфорта и сигурността на перваза на
прозореца. С истински прозорец между него и улицата, а не този разнебитен смъртоносен капан.
– Съжалявам – каза Саймън и аз кимнах. Прегърнах Клайв толкова силно, че той изквича.
– Къде му е клетката? – попитах.
– Сега ще я донеса – отговори Саймън и излезе от стаята.
Сведох очи към котарака си, който се извърна в ръцете ми, за да ме погледне.
– Никога повече не прави така. Чуваш ли? – заканих му се, галейки копринената му козина.
Той сложи лапа на устата ми. Аз я целунах и му се усмихнах. Когато Саймън се върна с клетката,
усмивката ми се стопи.
– Ще го закарам до онова място за любимци – казах спокойно и побутнах котарака към
клетката.
Саймън кимна.
– Ще ида да купя надуваемо легло.
Тръгнах към вратата.
– Имаш ли ключ за мен? Ако се върна преди тебе?
– О, разбира се. Заповядай. – Той извади от задния си джоб нов ключодържател и ми подаде
ключа. Взех го.
Не точно такава церемония си бях представяла.
Излязох с котарака си.
 Оставих Клайв в хотела му, купих поне десетина извинителни мишки за игра и си тръгнах,
след като той откърти на възглавницата, докато гледаше “Цар Лъв”. Докато шофирах към вкъщи,
в главата ми се гонеха мисли, като цяло по-бързо, отколкото можех да ги обработя. И повече
емоции, отколкото можех да преброя. Бях вбесена, това без съмнение. Заради леглото? Да. Заради
това, че Клайв едва не излезе през прозореца? Да.
Но имаше и друго. Една кисела краставичка, за която дори не можех да започна да мисля.
Твърде бях уморена да размишлявам над тая тъпотия, потреперих пак, когато вратата на колата
изскърца, после затрополих по пътеката. Бях капнала, умирах от глад и на всичкото отгоре се
чувствах ужасно, че този така вълнуващ ден беше станал на нищо.
Отворих вратата и видях най-грамадното надуваемо легло, произвеждано някога, точно в
средата на дневната. Оправено – с чаршафи, одеяла и купища възглавници. А до него? Маса от
кашон, постлан с покривало за мебели. А до нея? Две кутии с тайландско за вкъщи и стекче бира,
която се охлаждаше в пълна с лед кофа за миене на под.
А до тях? Саймън, седнал на края на леглото. Което беше много близо до земята. И много
меко. А когато той се опита да се изправи? Смехория.
Прехапах буза отвътре, докато много красивият ми и крайно атлетичен приятел се мъчеше
да се изправи, а когато успя, беше червен като цвекло.
– Купих легло – каза тихо.
– Виждам.
– Нисичко е.
– Така изглежда.
Той дойде и застана пред мен, тялото му беше напрегнато.
– Извинявай за преди малко.
– Нищо. – Махнах косата от челото му и се загледах в очите му. – И ти извинявай.
– Може ли да ми върнеш ключа?
– Вече? – попитах.
– Дай ми го – каза той тихо, а едното ъгълче на устата му се повдигна.
Погледнах го любопитно, но му го подадох. Той внимателно го огледа, после пак погледна
мен.
– Никога не съм живял с никого. Знаеш го, нали?
Кимнах.
За малко той не каза нищо, очите му бяха замислени. След това отвори ръката ми и сложи
ключа в дланта ми. Затвори я и се усмихна.
– Добре дошла у дома, скъпа.
Аз отвърнах на усмивката му и го оставих да ме привлече с бавна и колеблива целувка.

Вечеряхме седнали по турски на надуваемото легло, което се оказа по-трудно, отколкото си

мислех. Задача номер едно – незабавно да намерим някакви столове.
След вечеря започнахме да влизаме от стая в стая и да си говорим какво може да сложим тук
или там. Имахме доста ясна представа кое къде искаме да бъде, но нищо не можеше да се сравни
с обикалянето и правенето на планове заедно. Когато той каза, че досега не е живял с никого, не
беше само той. Аз бях имала съквартиранти, но не бях живяла с гадже.
Досега със Саймън бяхме заедно, но и отделни индивиди. Сега това се променяше. Аз
“живеех с някого”. Ако някой попиташе: “Хей, Карълайн излиза ли с някого?”, отговорът щеше
да е: ,О, да, живее с приятеля си” или “Да, гаджето ѝ току-що купи къща за тях”. Правехме много
голяма стъпка, но се радвах, че я правим.
 И докато обикаляхме из новия си дом, стая след стая, малко се размечтах. Винаги си се бях
представяла в голяма къща като тази, но никога не бях мислила, че ще стане толкова бързо.
Винаги виждах какво трябва да се промени, но сега, тук, в пространството, което беше наистина
и реално наше, аз чувствах къщата. Чувствах каква е била и каква ще бъде отново за нас.
Дом. Не е ли вълнуващо? И малко страшничко?
Когато най-накрая стигнахме до господарската спалня, попитах защо няма да спим там тази
нощ.
– Няма осветление. Всички крушки са изгорели. Утре ще купя – отговори Саймън и ме
дръпна към прозореца. Лунната светлина влизаше през стъклото и обливаше стаята със синкави
лъчи. Той седна на широкия перваз и ме придърпа в скута си. – Къде според теб трябва да
сложим леглото? – попита, заравяйки нос във врата ми.
– Надуваемото ли?
– Не, новото легло. Ще имаме ново легло, нали?
– Нова къща, ново легло. Така трябва. Мислех си за тук. – Посочих отсрещната страна. – И
когато се будим, ще виждаме залива. Утринната светлина ще е фантастична.
– Може би дори ще виждаме града – каза той замислено, облегнал глава на рамото ми.
– Със сигурност, когато не е мъгливо. – Въздъхнах и най-сетне почувствах как натоварването
от деня ме отпуска.
– Казах ли ти, че накарах екипа по почистването да обърне специално внимание на ваната с
лъвските крака? – попита той.
Единственото, с което се беше справил както трябва днес, беше да накара екипа по
почистването да излъска къщата от горе до долу, когато ключът официално беше преминал в
ръцете му. Щяхме да разкараме половината вещи от тази къща, но, за бога, те щяха да бъдат
чисти.
– Стига бе.
– Чакай, не си чула най-хубавото – подразни ме той.
– Давай, Сперминаторе.
– Когато отидох да взема легло, ти купих и малко пяна за вана.
– Стига бе!
– Да, още не си чула най-най-хубавата част.
– Най-най-хубавата?
– Да. Най-най-хубавото е, че ще вляза в пълната с пяна вана с теб. И не защото имам
намерение да те прелъстявам, което все пак ще се опитам да направя, и не защото ще трябва
някой да ти изтърка гърба, което също ще предложа да направя. А по една много ясна причина –
каза той, стана и ме дръпна към банята.
– За да ме видиш гола?
– Това е бонус. Истинската причина е, че и тук всички крушки са изгорели, а знам, че ти ще
умреш от страх сама на тъмно. – Той се ухили, когато влязохме в банята.
– Добре ме познаваш – съгласих се аз.
От един плик в ъгъла той извади пакет чаени свещи и кибрит.
– Практично къпане с нотка романтика.
Разсмях се на глас. И си взех вана с господин Мехурко и господин Паркър в същата тази
вана. А си мислех, че аз съм практичната романтичка.
След час се бях разположила на пода на новата си дневна върху надуваемото легло с новия
ми съквартирант. Бях спокойна, крайниците ми бяха отпуснати като макарони. И когато Саймън
се плъзна в мен, за да осветим първата от многото стаи, аз оставих усещането да ме помете.
Но не ме помете. Той опита всичко по силите си, за да ме помете, но никакво помитане не се
случи.
Ала въпреки това беше прекрасно и топло, и вкусно, и идеалният начин да приключим този
изпълнен с приятности и неприятности ден.
– Не? – попита Саймън, дишайки тежко в ухото ми. Хлъзгавото му тяло беше върху мен.
Погалих косата му и поклатих глава, чувствайки как той се отпуска в мен.
– Обичам те, Саймън – прошепнах. – Много.
Той ни претъркули и аз легнах в ямката на мишницата му, където повдигането и спадането
на гърдите му ме приспиваше.
– И аз те обичам, скъпа – прошепна той и ме прегърна.
И докато заспивах, заслушана в непознатите звуци на новия ни дом, направих бърза
инвентаризация. О си беше на мястото. Просто тази вечер беше малко плашлив.
Всичко беше наред в новия ни квартал.
18.

Седях в кабинета си и за пореден път пренареждах купчините документи на бюрото.

Подравнявах ръбовете, намествах папките така, че да са под идеален прав ъгъл с ръба на бюрото.
Забелязах и отстраних три изсъхнали листенца от розите във вазата, златисти, със съвсем лек
розов оттенък.
Джилиан трябваше да дойде всеки момент.
Докато ние със Саймън прекарвахме първия си уикенд в нашия нов дом, тя и Бенджамин се
бяха настройвали към техния след дългото отсъствие. Тя ми беше пратила съобщение, за да ми
каже, че са се прибрали, и се уговорихме да се видим в понеделник. Щях да върна ключа на
кралството.
Хареса ми да играя ролята на Джилиан за няколко месеца. Беше по-дълго, отколкото бях
предвидила, но бях разбрала какъв може да бъде животът ми след още няколко години. Винаги се
бях виждала като част от по-голям екип и бях напълно удовлетворена от обичайната си роля. Бях
се справила добре с допълнителните отговорности, но бях ли мениджър в сърцето си? Не. Исках
ли да управлявам свой бизнес, или исках просто да създавам красиви и омагьосващи места, които
някой бизнес или някое семейство ще поиска да населява?
Аз бях дизайнер. И исках да продължа да бъда дизайнер. Така че ключовете щяха да бъдат
върнати, тя щеше да ми каже колко прекрасно съм се справила, нямаше да може да се въздържи
да не ми скача по главата заради килима на третия етаж, въпреки че знаеше, че вината не е моя, а
после всичко щеше да тръгне по старому.
Нали? Да.
Чух я, преди да я видя. Глас, който можеше да те накара да трепериш или да танцуваш.
Надявах се да потанцувам.
– Къде е това момиче? Къде е тази Карълайн? – Чух, когато тя се приближи до вратата на
кабинета ми. Ухилих се, излязох иззад бюрото си и тръгнах към вратата.
Тя влезе грациозно, загоряла от слънцето, здрава и блестяща. Буквално сияеше.
– Какво става, шефке? – попитах и тя ме прегърна силно.
– Радвам се да те видя, хлапе. – Тя се дръпна на ръка разстояние и ме огледа. – Изглеждаш
уморена. А аз имам правилното лекарство. – И ми подаде огромна торба.
– Какво е това? – попитах, докато я слагах на бюрото.
– Подаръци, разбира се. Франция, Швейцария, каквото се сетиш – отвсякъде имаш по нещо.
– Тук ли трябва да кажа: “О, Джилиан, не трябваше”? – казах, забелязвайки най-горната
кутия. На нея пишеше. Не. Не може да бъде. “Ермес”? – О, Джилиан, наистина не трябваше –
избъбрих задъхано, отваряйки я внимателно. Копринен шал. Розово цвят сьомга и
кървавочервено се преплитаха с яркожълто. – Но толкова се радвам, че си го направила! –
изписках и заподскачах.
– Това е най-малкото, което можех да направя – отвърна тя. – А сега хайде да ми покажеш
третия етаж. След като свършим с това, може да отидем да обядваме и да ми разкажеш кое
докъде е.

Седяхме в любимото ни сепаре в любимия ни ресторант в Чайнатаун и ядяхме цвъртяща

оризова супа. Много се радвах, че Джилиан е с мен. Тя ми разказваше за пътуването и аз попивах
разказите ѝ толкова бързо, колкото и зеления чай. Дворци, замъци, яхти, бляскави ресторанти и
малки капанчета. Романтиката, приключението – всичко звучеше вълшебно.
 – И Нерха, господи, не мога да ти опиша! Знаеш колко е очарователно. Не исках да си
тръгваме – възторгваше се тя.
– Знам. Беше истински рай. – Въздъхнах, припомнила си пътуването със Саймън. Отидох
там вече леко влюбена в него и това пътуване заздрави всичко за мен. Гледах го как работи,
открих ново заведение с него, изпитах всичко, което това кътче на земното кълбо можеше да
предложи, потопих се напълно в момента. Там се бях влюбила в него сто процента. Това място
винаги щеше да заема специално място в сърцето ми.
– А храната! Не мога да повярвам, че не съм станала сто кила, като се има предвид колко
ядохме – възкликна тя и аз я огледах от главата до петите.
– Изглеждаш фантастично, както винаги. Кого залъгваш?
– Като каза фантастично, кога ще ми покажеш новата къща? Не мога да повярвам, че сме
съседи! – изписка тя.
– О, в момента на нищо не прилича. Но знаеш как е, преживяла си го.
– Уф, най-ужасното нещо на света е да живееш в къщата, докато я реновираш. Но накрая си
струва.
– Опитвам се да си го напомням.
– Изненадах се, когато ми каза. Мислех, че Саймън обича града – каза тя и ме погледна
изпитателно.
– Повярвай ми, никой не беше по-изненадан от мен, когато той предложи тази луда идея. Но
той свикна със Сосалито по-бързо, отколкото очаквах. Наистина му харесва – отговорих. – На
мен също.
– Бенджамин спомена, че си е взел почивка от работа.
– Малко. Отмени няколко задачи. Иска да е тук, когато започне реновирането. Но като види
колко е досадно, сигурно ще духне към Бали или Мадагаскар. – Разсмях се и отделих специално
внимание на дъното на купата си за супа. И съвсем не на проницателния поглед на Джилиан. –
Искаш ли след обяда да минем през “Клеърмонт” и да видим как става?

– Божичко, ужасно е.
– Точно така. Колко ли е платила за печката с цвят на бебешко повръщано?
– Сто процента ще я разкара, освен това не е плащала за нея. Саймън е платил.
– Сериозно? Сигурно е хубаво Чичко Паричко да ти е гадже. Но защо им е толкова голяма
къща?
– О, помисли малко! Сега са двама, но по-нататък.
– Само защото ти смяташ да забременееш до една година, не значи, че и другите го искат.
– Не бъди такава гаднярка, мрънкало такова. Виж каква гледка само!
– Виждам само буренак.
– Честно, направо не мога да повярвам, че.
– Слушай, превземка такава, казвам това, което виждам, и смятам, че.
Стоях на вратата и гледах развеселена двете си най-добри приятелки. Покашлях се и двете
млъкнаха насред спречкването.
– Извинявай, Карълайн, тъкмо казвахме, че. – започна Мими, а аз махнах с ръка.
– Чух какво казвате. Продължавайте. Кажете ми кога искате да довършим обиколката или
мога да ви оставя да се натискате. Знам я вашата предварителни игра.
София изсумтя и остави чантата си на едно от магаретата за рязане на дърва.
– Добре, Рейнолдс, покажи ни новите си разкопки.
Наистина направихме пълна обиколка на новата къща. Моята нова къща. Нашата нова къща.
Която в момента приличаше на бойно поле.
 Освен гореспоменатите магарета за рязане на дърва, имахме и стълби, замазка,
шлайфмашини, кутии с боя, брезенти и да, домакински уреди в цвят бебешко повръщано. В
интерес на истината, когато са били произведени, са били наречени авокадови. Което е чиста
проба обида за авокадото.
Опитът ме беше научил, че независимо колко пари има клиентът, независимо колко
работници си наел, независимо колко е изобретателен архитектът или колко е способен
дизайнерът (много), има спънки. Спънки, които просто трябва да оставиш за накрая.
Сега живеех със спънките. Всеки божи ден. Заедно със Саймън, който приемаше нещата
много по-спокойно. Досега не беше правил нищо подобно, но беше решен да помага по всякакъв
начин. Дори си беше купил колан за инструменти, с който изглеждаше направо фантастично.
Дали една вечер го бях накарала да ми направи ревю с него и само с него? Може би. Мъничко.
Инспекцията на сградата беше извадила наяве повече проблеми, отколкото мислех, че е
възможно. Под повърхността имаше изгнило дърво. И течащи тръби. И кофти водопровод.
Трябваше да се подменят дъски по пода, вероятно да се излее бетонна плоча в мазето – и не само.
Всичко това беше напълно изпълнимо, но гълташе време. И пари.
Наех архитект, с когото бях работила преди, огледахме плановете, доведохме фирма и
започнаха да падат стени. Преустройвахме целия долен етаж, за да вкараме повече светлина,
отваряхме коридорите и създавахме по-открита концепция, без да жертваме оригиналната цялост
на къщата. За мен нямаше нищо по-лошо от викторианско отвън и ултрамодерно отвътре.
В момента беше пълна лудница, но виждах, че ще стане красиво. И се движехме с
главоломно темпо, тъй като наехме повече работници от нормалното, за да свършим по-бързо.
Удивително е какво можеш да свършиш, когато джобовете ти са дълбоки и те гони нужда. А
Саймън се държеше така напоследък, когато ставаше дума за къщата. Да се върне към
фотографията? Май не го влечеше. Но сега ще спрем да мислим за точно тази кисела краставичка
и ще се съсредоточим върху великолепната стара къща.
Въпреки че ние я купихме, употребата на местоимението ние е доста пресилена. Нямаше
начин да мога да си позволя такава къща, порутена или не. Беше в първокласен район с
убийствен изглед и с грамаден парцел в престижен квартал. Не ми беше удобно, че Саймън
плаща всичко, независимо колко пари имаше настрана. Така че настоявах къщата да е само на
негово име, а аз да давам пари за месечните домакински разходи. Той ми отпусна огромен
бюджет за дизайна и въпреки че се чувствах малко виновна, когато видех фактурите, трябваше да
призная, че ми харесваше да имам богато гадже.
Ето. Казах го. Вземете ми феминистката книжка. Вземете ми. Каквото там се взема, когато
някоя жена признае, че харесва хубавите неща. Получавах къщата на мечтите си и мъжа на
мечтите си. И си го напомнях всеки път, когато се спънех в някоя кофа или изтръсквах
стърготини от сандвича си, или се стягах всеки път, когато чуех Саймън да отказва работа. Ето я
пак киселата краставичка.
Освен реновациите у дома, бях на последната отсечка от проекта .,Клеърмонт”, който
запълваше цялото ми време. Джилиан беше обиколила всички места, на които работех в нейно
отсъствие, беше прочела счетоводните книги с клечка за зъби, беше въртяла Моника на шиш
така, че се уплаших за нея, и накрая беше казала, че съм се справила прекрасно. Отговорих ѝ, че
би могла да ми го покаже в бонуса за края на тримесечието, а тя се престори, че не ме е чула. Но
сто процента щеше да го направи.
Сега тя се срещаше с адвокатите и счетоводителите си и това ми даваше време да сложа
последните щрихи в хотела. Партито по случай откриването наближаваше и щяхме да сме готови
да се покажем на цял Сосалито.
Съсредоточих се върху всичко, което ми беше на ръцете в момента, а не върху киселата
краставичка, която надзърташе отстрани. Защото не си заслужаваше да мисля за нея. На кого му
пукаше, че той не работи? Имаше предостатъчно пари. Нямаше нужда да работи. Тогава защо
това не ми даваше мира?
Пфу. Забравете – сега трябваше да правя обиколка.
Поведох двете си най-добри кокошки из къщата, обяснявах в най-големи подробности всяка
избрана мазилка или лампа, обрисувах как ще изглежда всичко, когато бъде завършено. Те не
коментираха факта, че в дневната ми имаше тоалетна, за което им бях благодарна. Оставих най-
хубавото за накрая и когато отворих френските врати към господарската спалня, аз виждах
блестящи мебели и излъскани дъбови подове, купища възглавници и синия залив, надничащ през
драпираните пердета. А те видяха борови дъски и висящи от тавана жълти електрически жици и
проклетото надуваемо легло. Но когато зърнаха ваната с лъвските крака, дори София изглеждаше
леко замечтана.
– Това си е таковало таковата, Карълайн – каза тя и се настани на ръба. Това е нейната
версия на “замечтана”.
– Трябва да влезеш във ваната, да видиш колко е дълбока – насърчих я аз от другия край и тя
се ококори, когато осъзна колко е разкошна. И още повече, когато провесих крака през ръба и
междувременно ми се видяха гащите.
– Ще бъде толкова фантастично, когато го завършите! Колко остава до края? – попита Мими.
– Изглежда, ще приключим преди предвидения срок, но не ми се ще да го казвам на глас.
Кой знае какво още може да изскочи! – Като оригиналната електрическа инсталация, която
трябваше да се изтръгне, и гнилия под на долния етаж, и призрака, който живееше в мазето.
Технически призракът беше семейство миещи мечки, които бяха преместени в един природен
резерват наблизо. Но какво от това.
– Признавам, никога не ми е хрумвало, че вие двамата първи ще си купите къща в
предградията. Саймън как приема всички тези промени? – попита София, вече във ваната с мен.
– О. Забавлява се страхотно. Вчера цял час изследваше разликата от прилагането на по-едра
или по-фина шкурка върху кухненския плот. да не говоря пък колко се забавляваше с
тебеширените линии, с които екипът е означил къде ще е новият вход към кухнята. Навсякъде
имаше син тебешир. Накрая го намерих, като следвах сините отпечатъци от стъпките му – казах
безизразно.
Но не можех да се оплаквам, нали? Кой не би искал гадже, изпълнено с решителност да
създаде възможно най-идеалния дом? Пък и след като го намерих, той бързо ме накара да забравя
за отпечатъците от стъпки. Показа ми колана си с инструменти, нали разбирате.
И все пак дори коланът за инструменти не успя да върне моя О от временното му
скривалище. Временно беше, нали? Естествено, не беше лесно да се настроиш на сексуална
вълна, когато всичко, което стоеше неподвижно, беше покрито с тънък слой прах, но все пак.
Дори коланът за инструменти нямаше напредък.
Ако някога пак срещнех Кори Уейнстейн, щях да му резна топките.
Сега сериозно. Нали беше само временно? Избягвах секса със Саймън от дни, което не бях
правила преди. Той ставаше подозрителен. А аз – напрегната. Дори в момента усещах как
напрежението се трупа в тялото ми.
Той защо не поемаше работа?
Опа, не това напрежение.
Ето защо трябваше да спра да човъркам точно този проблем.
– Радвам се, че решихме първо да се оженим и после да търсим къща. Планирането на
сватбата е достатъчно стресиращо. А и не искам да живеем в грях. Нали знаеш, че ще отидеш в
ада, Карълайн? – каза Мими с дяволито пламъче в очите.
 – Къде ще си търсите къща? – попитах, като се настаних по-дълбоко във ваната, а Мими
седна по турски на пейката на перваза (пейка на перваза в банята? Дори не мога.) и се загледа
навън.
– Мисля, че засега ще останем в града, макар да разбирам колко е хубаво да се преместиш
тук – отвърна тя. Парцелът около къщата беше ограден с дървета, някои от които окастрени, за да
не пречат на гледката. Беше закътано, макар да не бяхме далеч от съседите си. В къщата се лееше
златиста светлина и беше толкова тихо. – Бас ловя, че София никога няма да поиска да се
премести от града – добави и се обърна към нас.
София не отговори веднага и тогава за първи път видяхме сълзите.
– Ей, какво има?
– Нищо – прошепна тя и врътна очи, когато Мими дойде при нас във ваната.
– Я не ни ги пробутвай тия. Какво става? – настоях, опитвайки се да се надигна, като този
път гащите ми се видяха по-основно. Ваната си беше дълбока.
София се разсмя, после последваха още сълзи.
– И аз искам вана с лъвски крака, по дяволите! – проплака тя.
Мими я бутна напред и се пъхна зад нея, прегръщайки я с тъничките си ръце.
– Сигурна ли си, че искаш точно ваната?
– Да. Не! Мамка му! Трябва ли да го казвам?
– Искаш ли Нийл да е във ваната с лъвски крака до теб? – попитах и извадих кърпичка от
чантата си за нея.
Тя шумно си издуха носа.
– Да. Мразя се, че го казвам, но е така. – Огледа ваната, после се изкикоти. – Смешното е, че
той дори няма да се побере тук. Толкова е висок. – И пак си издуха носа. – Толкова ми липсва, по
дяволите. Казах ли ви, че вече дори не ми се обажда? Спря.
Тя подсмръкна сериозно и ни погледна решително.
– Мисля. Мисля, че трябва да му се обадя. Ще му се обадя – заяви тя и посегна за чантата
си, когато срещнах погледа на Мими.
– Миличка, сигурна ли си? – попитах и дръпнах чантата ѝ така, че да не може да я стигне.
Импулсите в комбинация с бившите гаджета не винаги са нещо хубаво.
– Защо не, по дяволите? Нали ти все ми повтаряше, че трябва да говоря с него. – Тя
подсмръкна.
– Да, София! Давай! Давай! Давай! – започна да припява Мими, Дисни принцеса както
винаги.
Дадох ѝ чантата и стиснах палци. София рядко правеше отстъпки като тази. Ами ако не
свършеше работа, след като тя си заложеше задника? Стиснах и пръстите на краката си.
Тя извади телефона, после спря. Започна да набира, после спря.
– Може би трябва да помислиш и. – понечих да кажа.
– Стига де, Карълайн, остави я да му се обади! – извика Мими. – Давай – изгука в ухото на
София като ангел, кацнал на рамото ѝ. Или пък дявол?
София си пое дълбоко дъх и набра номера. Снимката на екрана я накара да се усмихне.
Нийл, ухилен на един мач, когато се беше поувлякъл в играта и последвалата победа. Това беше
истината за Нийл. Хората го харесваха. Затова беше най-популярният спортен коментатор в целия
регион, може би и на цялото Западно крайбрежие.
Може би в крайна сметка обаждането беше добра идея. Той очевидно все още си падаше по
нея, а ако се съдеше по разказите на София за уменията му в спалнята, изобщо не падаше.
Когато телефонът иззвъня, усилен от порцелановата акустика на ваната ми, и трите се
сгушихме една до друга.
 Звънна три пъти, после някой вдигна. Жена, задъхана. После чухме Нийл да казва:
– Хей, дай ми телефона.
И да се смее.
София затвори.
Никой не каза нищо.
– Ох – промълви София, после се облегна на Мими. – Чаках прекалено дълго, нали?
– Може би? – предположих аз.
Тя въздъхна тежко, после пак се изсекна. Без ругатни. Без викове. Без тръшкане. Те щяха да
са за предпочитане пред тази ужасна тишина.
Телефонът ѝ иззвъня и се появи лицето на Нийл. Тя го метна в другия край на банята и той
се строши.
Мими стисна ръчичките си около нея и я гушна силно.
– Карълайн? – повика ме глухо през салфетката София.
– Да?
– Ваната ти е гадна.
– Знам, миличка – казах, като се обърнах и се облегнах на нея. Притиснахме се една в друга
като сандвич. Подадох ѝ друга кърпичка, а Мими сплете косата ѝ в моята стогодишна вана с
лъвски крака, докато слънцето залязваше в далечината.
Когато Саймън ни намери, мъдро си замълча. Не каза нищо и когато София му се озъби.
Преди да си легна вечерта, чух Саймън да говори по телефона с едно списание за
пътешествия, с което работеше от години. Предложиха му да снима в Гренландия, за да
рекламира минералните басейни и горещите извори, които привличаха хиляди туристи всяка
година. Той обожаваше Гренландия. Беше едно от любимите му места заради красотата си.
Той отказа работата.
Кажете ми сега какво да правя с тая кисела краставица?
Излиза, че ако човек не се заеме с краставичката, тя съвсем ще се вкисне. Виждали ли сте
някого, който току-що е изял нещо страшно кисело? Ами така изглеждам аз. Все по-често.
Мина седмица и нещата вървяха както трябва. “Клеърмонт”? Почти готов. Партито по
случай откриването беше след няколко дни и Макс Камдън беше поканил хора от цял свят, за да
видят новата му собственост. Работих с маркетинговия му екип, за да се погрижа хотелът да бъде
сниман за няколко списания за дизайн и за него писаха както в местните, така и в регионалните
вестници.
Бяхме интегрирали грижата за околната среда в твърдите материали, използвани в
строителните работи, така че можехме да промотираме и този аспект. В земята на плодовете и
ядките се гледа сериозно на защитата на околната среда. Но това, с което наистина пораждахме
голям шум, бяха практиките за непрекъснатост на традицията, които заемаха основно място в
нашата дизайнерска концепция и които ни бяха откроили в очите на екипа на Камдън. Дреболии
като варели за събиране и съхранение на дъждовна вода, която да се ползва за почистване.
Зеленчуковите и билковите градини, създадени да се използват не само от ресторанта на хотела,
но и от общността.
Класната стая за деца от началното училище, които да учат какво е компостиране.
А любимото ми? Градината на покрива, която не само помагаше да се намалят сметките за
отопление и охлаждане, но и беше великолепна нощем, там планирахме да организираме
целогодишно кино под звездите. Стига времето да го позволява.
Общността откликваше добре на вече направеното, а с откриването на хотела се надявахме,
че шумът ще продължи.
След като Джилиан се върна на работа, аз можех пак да се съсредоточа върху новите
проекти и обучението на Моника. Бизнесът процъфтяваше и аз дори бях още по-заета, отколкото
преди. Дори бях пожелала да говоря пред завършващите дизайн студенти в програмата в
“Бъркли”, тази, която бях завършила и аз преди не толкова много години.
В момента седях в офиса на Джилиан и я чаках. Тя беше насрочила планьорка, за да говорим
за летния сезон. Което беше чудесно, защото исках да се погрижа да ми остане малко време за
почивка.
Много ми трябваше почивка. Чувствах се сякаш съм под водата от месеци и се надявах да
мога да изляза от града поне за седмица. Още не бях говорила със Саймън. Мислех да видя как
вървят нещата с къщата, след което може би да върнем Рио на масата?
Саймън беше готов да сложи на масата буквално всичко, особено мен. Сексуално той беше
критична маса. Нуждаеше се от това. По дяволите, и аз се нуждаех. Но О? Шибан шибаняк.
Не мога да мисля за това сега.
Така че, обратно към Джилиан и планирането. Обикновено правехме графика за три до пет
месеца наведнъж и гледахме къде се очертават дупки, в които да вмъкнем по-малки поръчки.
Когато планирахме така, си разменяхме идеи, вдъхновявахме се и разтягахме бюджетите, за да
вместим грандиозните си концепции. Аз винаги си носех скицника и куп цветни моливи.
Полезни ми бяха.
– Извинявай, че закъснях, но бях вързана на обяд с Бенджамин – обяви тя, когато влезе
тържествено в стаята. Вдигнах вежда и тя се усети какво е казала. – О, Боже, представи си само –
замисли се, а очите ѝ се отнесоха някъде.
Написах “Твърде много информация” в скицника си и го вдигнах да го види.
– Да опитам отново. Ходих на обяд с Бенджамин и беше по-дълъг, отколкото очаквах. О,
предавам се! – Тя вдигна ръце. – Както и да е, благодаря, че се съгласи да се срещнем днес,
Карълайн. Имаме да говорим за някои неща. Вълнуващи неща.
Седнах малко по-изправено.
– За Вандертот ли? Чух, че искали да направят някои промени в оня проклет замък, но не
съм си и помисляла, че наистина ще се заемат. Моля те, кажи ми, че са Вандертот!
Убивам за тази работа!
И моите очи станаха замечтани, когато се замислих за огромното имение от зората на
двайсети век. Това беше Светият граал на дизайнерските поръчки в Сан Франсиско. Собственост
на невероятно богата ексцентрична двойка, къщата заемаше почти цяла градска пресечка и се
твърдеше, че не е докосвана от дизайнерски ръце от 1977 г. Пък аз се оплаквах от моравите
тапети!
Умът ми започна да превърта всички възможности и почти не чух Джилиан, която ме
викаше.
– Карълайн! Върни се, Карълайн. Върни се където и да си.
– Извинявай, потънах в една мечта, мека като килимче. Както и да е, ще хванем ли
Вандертот?
– Не, не говорим за Вандертот. Ще направя някои промени тук. Големи промени. –
Тя се облегна на стола. – Аз се оттеглям, донякъде.
– Донякъде? Оттегляш се? – Сякаш подът се беше разтворил и щеше да ме погълне цяла.
Извадих един цветен молив и го задъвках.
– Да. – Тя се ухили. Защо, по дяволите, се усмихваше?
– Добре. Изобщо не разбирам какво става тук. Трябва ли да си пиша нова автобиография?
– Защо, ще ме напускаш ли? – попита тя, все още ухилена до уши.
– Какво става, Джилиан? – Почти изкрещях, гласът ми звучеше повече от налудничаво.
Тя завъртя лаптопа си към мен и започна да ми показва снимките. Тя и Бенджамин под
Айфеловата кула. Тя и Бенджамин на алпийска поляна пред замъка в Прага. На гондола във
Венеция.
Спря на снимка на висока и тънка пететажна сграда, приличаше да е в Амстердам.
– Виждаш ли тази къща? – попита тя.
– Да – бавно кимнах.
– Купихме я.
– Ще се местите?
– Донякъде. Затова и се оттеглям донякъде.
– Съвсем се обърках. – Отпуснах се в стола. – Все още не разбирам какво става.
– Обичам работата си, но искам повече. Това пътуване беше напълно различен начин на
живот. Този, който искам. Ние сме млади, Бенджамин е имал голям късмет във финансово
отношение и не желаем повече да сме вързани.
– Това ли е да си вързан? – попитах невярващо, оглеждайки прекрасния ѝ кабинет в
прекрасната ѝ дизайнерска фирма.
– Предпочитаме да поживеем сега, отколкото да чакаме да живеем утре.
– Звучиш като реклама на вафли с фибри – изсумтях, станах и започнах да крача напред-
назад.
– Този свят е прекалено голям, за да не се опиташ да го разгледаш целия.
– А сега на реклама за контрол над пикочния мехур – измърморих. – И какво точно значи
донякъде оттеглена? – попитах, като се обърнах и тръгнах към другия край на офиса.
– Ще бъдем тук по половин година и в Европа другата половина. Ще имаме чудесна база в
Амстердам, за да пътуваме, където пожелаем, да каним гости, да правим каквото си щем. Кой
знае. Може дори да отворя малка дизайнерска фирма там.
– А тук? – Крачка. Завъртане. Крачка.
– Говорих с адвоката и счетоводителя си и съставихме план, който ще ми помогне да
участвам в бизнеса и да надзиравам нещата, но ми позволява и да започна да се отдръпвам.
– Да надзираваш? Няма да стане! – Крачка. Завъртане. Крачка. – Преди да заминеш на меден
месец, беше тук постоянно, по всяко време на деня! – Крачка. Завъртане. Крачка. – Ти си
Джилиан от “Джилиан Дизайнс”, за бога! Как мислиш, че ще работи това място, като те няма по
половин година?
– Ще те направя свой партньор, Карълайн.
– Ще ме направиш какво? – Завъртане, спъване, просване по лице.
Слава богу, че вече не дъвчех тоя цветен молив.

– Стовари се по лице? В офиса ѝ?

– Да. Загризах килима.
– Знаех си, че в колежа не просто експериментираше! – извика Мими. Говорех с нея по
телефона, докато се прибирах с колата вечерта, все още сащисана от наученото.
– Смешно – измърморих, когато взех последния завой и поех по моята улица. – После тя ми
помогна да стана и ми направи предложение, на което нямаше как да откажа. – И можех да се
сбогувам с Рио.
– Защо да отказваш да станеш партньор? Още нямаш трийсет, за бога. Невероятно е да
получиш такова предложение! Макар че наближаваме голямото три нула, представяш ли си?
Слава богу, че ще се омъжа преди това, не мога да си представя да съм над трийсет и да съм
неомъжена.
– Хей! Съсредоточи се. Говорим за моя ден. И не съм казала, че ще откажа. Освен това,
Мими, кой се омъжва преди да стане на трийсет в наши дни? Да не говорим, че имам още три
години до трийсет! И какво е това на алеята ми, по дяволите? – извиках и завъртях волана, за да
не се блъсна в. – Ще ти се обадя после.
Затворих. Защото на алеята пред къщата имаше бял мерцедес кабрио. С червена панделка.
Какво бе, мамка му?
Паркирах, забързах по пътеката, отворих вратата, прескочих едно магаре за дърва като
олимпийска лекоатлетка и се втурнах в кухнята. Където намерих Саймън, качен на стълба. Гол до
кръста. С изтъркани дънки. С колан за инструменти.
– Ъъъ, какво е това отпред? – измънках. Той се обърна на забавен кадър, така ми се стори, и
за милионен път видях колко е красив. Изваяни ръце, широк гръб, спускащ се чак до онова
сладко местенце точно над задника му. И такива плочки по корема, че не можете да си
представите. И У-образните мускули от двете им страни, които сякаш се плъзваха в дънките.
– Ами, странна работа – каза той, докато слизаше от стълбата и оставяше шлайфмашината.
Имаше голяма шлайфмашина. – Гледах те как тръгна сутринта със смешния камион за доставки
и си помислих, че на моето момиче му трябва возило.
– И си ми купил кола? – попитах объркано. Мозъкът не хареса някои от думите, но всяка
друга част от мен харесваше секса, който се приближаваше към мен.
Не можех просто да го оставя да ми купи кола, нали? Ооо, приближава се.
Той вървеше бавно, а аз заотстъпвах назад. Преди да се усетя, бях опряла гръб в стената. А
голият до кръста Сперминатор беше на сантиметри от мен.
За протокола, когато влязох на бегом в къщата, бях съвсем сигурна какво става. И какво
беше направил. И бях съвсем сигурна, че съм вбесена.
Запомнете го.
А сега си помислете колко трябва да е бил хубав, че да ме накара да забравя колко съм
вбесена.
– Ако цветът не ти харесва, можем да отидем и да ти изберем друга – предложи той, вече
само на сантиметър от мен. Чувствах как топлината на тялото му прониква в моето. Проникване?
Да, моля.
Но почакайте, не може да ми купува коли!
– Да, не можеш просто така да ми купуваш. Ммм. – Въздъхнах, думите ми се изгубиха,
когато той се опря до мен. В тялото ми имаше толкова много напрежение, че започнах да
вибрирам като камертон.
– Да, мога да ти купя кола. Това е подарък. Преживей го – каза той и намръщи чело, сякаш
не разбираше защо се опъвам. А в точно този момент и аз не можех да обясня.
Никога не бях издържала по-дълго да не правя секс със Саймън, не и когато беше в града.
Започваше да ми се отразява. А той миришеше толкова хубаво!
– Но кола, Саймън? Аз. Какъв е този одеколон?
– Полиуретан.
– Трябва да го продават в бутилки. – Вдишах, гласът ми стана дрезгав.
– Продават го в кутии.
– Много ти отива – изстенах, когато той наведе глава и прокара език по шията ми.
– Ще го имам предвид – измърка и зарови ръка в косата ми.
– Нарочно ли го направи? Тази фантазия с домашния майстор? С колана за инструменти? С.
Олеле боже! – простенах, когато той взе ръката ми и я притисна към своята. Дрелка.
– Ти се прибра по-рано – обясни той и тласна в ръката ми. – Обичам по-рано.
– Блазе ми – въздъхнах и облегнах глава на стената. Той прие това като зелена светлина,
защото след секунди ризата ми беше съдрана, полата насукана нагоре и той беше вдигнал краката
ми над колана с инструменти.
 – Обичах тази риза – оплаках се аз.
– Сериозно? – попита той и пъхна пръсти под дантелата на бикините ми. Вече хлъзгави.
Изстена, когато ме докосна.
– Не. – Дивях се на силата му. Открай време. Мисълта за чукане с гръб на стената винаги ми
се е струвала невъзможна. До Саймън. Той беше силен, без да е набит. И можеше да ме разнася
все едно съм лека като перце, което съвсем не беше така.
– Много ли държиш на тези? – попита той и дръпна ластика на кръста.
– Познай – изхилих се.
И те отлетяха.
После и ние отлетяхме.
Полуголи на стълбите, където той ме накара да се кача преди него. На пода на прага на
спалнята. После на перваза на прозореца към залива.
Висяхме от ръба на надуваемото легло, когато един особено силен тласък накара леглото да
избухне и да се разхвърчи на парцали около нас.
И когато аз застанах отгоре му и го плъзнах дълбоко, твърд и натежал, и, о, колко дълбоко,
оргазмът ми ме изстреля и се пръсна зад клепачите ми, и загъделичка кожата ми, и всяка частица
от мен извика, когато той се усмихна под мен и каза:
– Ето го моето момиче.
Избухнах отново и отново, телата ни бяха плувнали в пот и блестяха, докато го яздех силно
и бурно, той изстена преди своето освобождаване. Аз задъхана се отпуснах върху него. Той
вдигна лице към моето, целуна ме и преди да върне главата ми обратно в ямката на рамото си, ме
погледна право в очите и каза:
– Никога не ме изолирай така, чуваш ли?
Той знаеше.
И аз го целунах.
– Обещавам.
Той още беше с колана за инструменти.
19.

След час бяхме в кухнята и топлехме поредната вечеря за микровълнова. Авокадовите уреди
бяха изнесени, но новите още не бяха доставени. Така че всичко се готвеше в микровълновата, а
после обикновено се ядеше върху кашон, завит с брезент.
– Кюфте или стек “Солсбъри”?
– Стек “Солсбъри”? Да не сме 1979-а? – попитах, когато той вдигна двете кутии, за да
избера.
– Не ми се подигравай на стека – този е най-добрият! Мама ми правеше такива за вечеря,
когато бях на тренировка по футбол. Татко се оплакваше, но тайно обичаше замразените вечери –
отбеляза той и включи микровълновата в контакта. Тя се местеше всеки ден.
– За мен кюфте тогава. Не искам да заставам между теб и стека – отговорих и си налях вино
в пластмасова чаша. Гледах го как шета из кухнята и си мислех колко по-свободно споменава
родителите си и детството си напоследък. Училищната сбирка наистина бе променила нещата.
Той най-накрая си направи профил във Фейсбук и контактуваше с апостолите почти всеки ден.
Въпреки че бях освободила доста от напрежението на горния етаж преди малко, усещах как
то пак започва да се трупа.
– Е, днес на работа се случи нещо направо епично – подметнах, загледана в пръстите на
краката си.
– Епично? – Той се разсмя, докато махаше найлоновото фолио и пъхаше вечерята ни в
печката. Аз започнах да ровя в чекмеджето за приборите (тоест в найлоновата торба), за да
намеря вилици.
– Ами, доста епично. Знаеше ли, че Джилиан и Бенджамин са купили къща в Амстердам? –
Погледнах го изпитателно.
– Така ли? Страхотно. Той ми спомена нещо такова, но не знаех със сигурност.
– Бенджамин е споменал нещо толкова важно като купуване на къща в проклетия
Амстердам, а ти не си ми казал? – попитах невярващо.
– Какъв е проблемът?
– Проблемът е, че Джилиан се оттегля “донякъде” – това е проблемът – сопнах се и
отбелязах кавичките с жест толкова гневно, че за малко да ми се схванат пръстите. – И тя
предложи да ме направи партньор.
– Иха. Какво значи това?
– Още не знам. Днес говорихме за първи път и не знам всички подробности. – Запознах го с
подробностите, които знаех: че тя ще отсъства по половин година и какво ще се очаква от мен
през това време.
Седнахме един срещу друг с храната.
– Ами, това очевидно е невероятна възможност за теб. Поздравления – каза той.
Не можех да определя какво не казва.
– Благодаря? – погледнах го въпросително.
– Голям пробив е. Гордея се с теб – добави той, докато ръгаше стека си с ножа. Не ме
погледна.
– Какво има, Саймън?
– Ами просто. Ти работи толкова усилено. И толкова много. Мислех си, че нещата ще се
успокоят за известно време.
Той просто каза всичко, което си мислех, но не ми беше приятно да чуя от друг. Смачках
салфетката си.
– Не мога да откажа такава добра възможност. Никой не получава такъв шанс на моите
години. И обичам работата си. Как бих могла да откажа? – Дъвчех гневно кюфтето си. – А по
въпроса, че не се виждаме с теб, така е от самото начало, нали? Свикнали сме. Все пак така
живеехме – ти пътуваше повече, отколкото си беше вкъщи – изтъкнах остро.
– Но сега съм вкъщи – отвърна той също толкова остро.
Искаше ми се да изкрещя: “Но никой не иска това от теб!”. След което се ужасих, че дори
съм си го помислила. Кой, по дяволите, се оплаква от такива неща, когато гаджето му е толкова
невероятно като Саймън? За справка: коланът за инструменти и многократните оргазми, които
бях изпитала преди половин час.
Но не казах нищо по въпроса. Не, втурнах се с рогата напред и повдигнах друга кисела
краставичка.
– Освен това парите ще са много добри.
– Имаме достатъчно па.
– Ти имаш достатъчно пари, не аз. Има разлика. – Насочих вилицата си към него. – И в този
ред на мисли, трябва да поговорим за колата отпред, докато ръцете ти не са в гащите ми.
– Какво ѝ е на колата? Не ти ли харесва? – учуди се той, наистина не вдяваше.
– Колата е страхотна! Много ми харесва. Но не може просто така да ми купиш кола.
– Май мога.
– Знам и това е невероятно мило. И невероятно сладко. И невероятно скъпо и аз невероятно
нямам нужда от нея – казах и станах, за да изхвърля кюфтето.
– Карълайн, стига. Харесваше ти да караш колата на Джилиан. Не ми казвай, че не е така.
– Въпросът не е дали ми харесва колата, Саймън, а че ти си ми купил кола.
– По дяволите! Защо не бях отвън, когато дойде. Бях планирал всичко и мисля, че ако ти…
– Саймън, пред къщата има чисто нова кола с червена панделка! Мисля, че разбирам какво
си се опитал да направиш. И е невероятно мило, но просто е прекалено много! – Седнах пак на
стола, отчаяна. Аз ли нещо не разбирах?
– Не схващам. – Той въздъхна, стана и изхвърли вечерята си в кошчето. Обърна се към мен и
в очите му се четеше пълно объркване. – Когато бях на тринайсет, татко купи на мама нова кола.
Тя се върна от магазина един ден и бам – колата беше там. С червена панделка и така нататък. И
тя каза същото, което ти казваш. Прекалено много е, не трябваше – всичко. А татко я целуна,
подаде ѝ ключовете и каза: “Хайде да се повозим”. И толкова. Тя се предаде. – Той се облегна на
магарето за дърва и прокара ръце през косата си. – Знаеш ли защо? Защото тя знаеше колко много
значи това за него. Всичко, което правеше той, беше, за да я направи щастлива. – Гласът му
изневери накрая, стана дрезгав и леко накъсан.
Сините му очи бяха огромни и видях, че стиска зъби. Покашля се. Два пъти. После
преглътна с мъка. По дяволите.
– Така че, ако искаш, задръж колата, ако искаш – недей. Просто исках да направя нещо
хубаво за теб, защото мога. – Гласът му потрепери и аз не можах да издържа повече. Озовах се
пред него, прегърнах го и обвих силните му ръце около себе си. Притиснах го.
След малко усетих как се отпуска. Милото момче.
Какво ми ставаше? Да се карам с най-любимия си човек на света?
Дръпнах се съвсем леко и обхванах лицето му с ръце. Целунах го по едната буза, после по
другата, после по клепачите. Устните ми едва забележимо се навлажниха. Вътрешно потреперих,
но той видя само усмивката ми.
Дръпнах се и започнах да си обличам якето.
– Излизаш ли? – попита той.
 – Да. Ти също – казах, докато му подавах палтото. – да се повозим.
Нищо не може да се сравни с усмивката на Сперминатора. Всеки път ми влиза под кожата.
Точно преди да излезем, чух дрънчене на стъкло. Саймън хукна и ме блъсна към
трапезарията, за да хване Клайв, който отново почти се беше измъкнал през старата ръждясала
рамка. Огледах Клайв. После затворих прозореца.
– Ще задържа колата, ако поправиш тоя тъп прозорец – казах и размахах пръст на Саймън.
Той кимна и аз размахах пръст и на Клайв. – А ако го направиш пак, отиваш на детоксикация от
котешка трева. Перманентна. – Котаракът извъртя очи.
След това със Саймън отидохме да се повозим на новия ми шибан кабриолет, който, трябва
да призная, беше страхотно сладък. Какво не прави човек от любов.

Беше късно. Минаваше три през нощта. Лежахме в тъмното и си говорехме от часове. Сякаш
веднъж като си отворих устата, не можех да спра.
– И сега това в работата. Как мога да откажа? Това е страхотно. Ако трябваше да го направя
сама, имаш ли представа колко време щеше да ми отнеме да изградя свой бизнес? Не е
достатъчно просто да си страхотен дизайнер. Има много талантливи хора, които непрекъснато се
опитват да се справят сами, но по някакви причини не се получава.
Той кимна и се търкулна по-близо до мен, а аз не млъквах. Помагаше.
– А сега получавам шанс да помагам да се ръководят нещата. За постоянно? Усещането е
невероятно. Че Джилиан ми има такова доверие, не мога да ти опиша какво е. Ще имам много
повече работа, това е сигурно, но ще се справя. Трябва да съм луда да не го направя, нали?
Той само ми показа зъбите си. Достатъчно умен беше да не отговаря.
– А и къщата. Буквално сбъдната мечта. Е, ще бъде, когато работата приключи. Но, дявол да
го вземе, изтощително е! Да се живее по време на подобно реновиране е пълна гадост! И знам, че
и на теб не ти е лесно да си тук по цял ден по време на работата. Но ще си заслужава. Къщата ще
стане невероятна. – Въздъхнах, легнах и се свих близо до него.
Исках да кажа други неща, важните неща, които ме тревожеха, но не успях. Струваше ми се,
че ако ги кажа на глас, особено в тази къща, щях да призная, че имам проблем. Не като в
“първата стъпка е да признаете, че имате проблем”, а.
Всъщност може би точно това трябваше да кажа. Може би трябваше да изрека на глас по-
сериозния въпрос. Този, който ме ужасяваше толкова много, че го избягвах дори в главата си.
Какъв ми беше проблемът?
Запознахме се при много особени обстоятелства. Влюбихме се по най-особения начин.
Първият път, когато се любихме? Конвенционален. Не се получи. Първият път, когато се
чукахме? Категорично особен с всичките облачета брашно и стафиди. Секс фойерверки, бейби.
И една година живяхме неконвенционално. Него го нямаше, аз бях тук. Пътувахме заедно,
когато можехме, разглеждахме места и правехме неща, които не си бях представяла, че ще видя и
опитам. Нямах нужда да се гушкаме всяка божа вечер. Понякога ми харесваше леглото да си е
само мое. Смеехме се, обичахме се, прегръщахме се. И нещата си вървяха.
Сега напредвахме към по-конвенционална връзка, която беше страхотна, без съмнение. Но
беше почти.. прекалено. По дяволите. Дори не знаех какво. Просто знаех, че трябва да го кажа на
глас.
Бях подкарана, много деликатно, но все пак подкарана, към конвенционална връзка. Не
исках това. Така че в някакъв момент щеше да се наложи да споделя проблемчето.
– Не казвай на никого, нали, господинчо? – казах и го почесах по гушката.
Клайв нежно измяука и кимна към стълбите. Вдигнах го и го занесох в креватчето му, където
Саймън спеше дълбоко в остатъците от надуваемото легло.
20.

На следващата сутрин отидох с новата си кола в града. Тя породи голямо вълнение в офиса,
което бързо се постарах да разсея.
Цялата сутрин бях с Джилиан и обсъждахме предложението ѝ на закрити врата. Тя не
искаше да тревожи никого и най-вече не искаше клиентите ни да разбират, докато не станеше
готова да обяви своето “донякъде” оттегляне.
Докато обсъждахме всичко и видях как изглежда на хартия, признавам, че беше доста
зашеметяващо. Щях да продължа да ръководя работата както преди, основно поемайки
всекидневните дела. И след като обясних, че искам да не изоставам от работата си със своите
клиенти и да мога да намирам нови поръчки, стана ясно, че ще се наложи да наемем още един
дизайнер на пълен работен ден.
Тя ми каза да го обмисля, да говоря със Саймън, но все повече осъзнавах, че не мога да кажа
“не”. Не че не можех, но кой би го направил?
Така че преди да спрем за обяд, аз приех предложението ѝ. Вече бях партньор в “Джилиан
Дизайнс”! Стиснахме си ръцете, отворихме бутилка шампанско и само дето не хвърлихме
шапките си във въздуха като Мери Тейлър Мур.
Леко поизнервена от цялото вълнение, естествено, си тръгнах малко по-рано, за да го
отпразнувам сама следобед в “Светът на плочките” – най-любимия ми магазин. Време беше да
избера безкрайно важните плочки за стената в кухнята.
Господи, моята кухня. Ето за какво можех да се вълнувам. Сега ще ви разкажа за кухнята си.
Бели поръчкови шкафове. Някои със стъклени витрини, няколко с открити рафтове.
Тъмносиви стеатитови плотове. Фризер. Две фурни в стената – пребройте ги, две. И най-
хубавото?
Печка “Викинг”.
Ангелски песни!
И става още по-хубаво. Поръчков остров с вградена мивка, покрит с бял мрамор карера с
бледи сиви и сини нишки. С места за шестима от едната страна, с охлаждащи чекмеджета от
другата. Само за тесто.
Да решим каква да е височината на острова беше нелепо упражнение. Саймън ме разнасяше
из къщата и ме поставяше на различни височини, за да види коя е най-удобна. Сигурна съм, че
всички майстори знаеха точно какво прави, но не ми пукаше. Щях да получа кухнята на мечтите
си и ако гаджето ми искаше да се погрижи плотът да е на идеалната височина за любовни
изпълнения? Кухнята ставаше още по-мечтана.
Усмихнах се, докато вървях по пътеките в магазина и търсех точната плочка. Дали да е като
в метрото? Дали да не е стъклена? Не знам какво искам, докато не го видя. Завих зад последния
ъгъл и го видях.
Видях него, по-точно.
Джеймс Браун пазаруваше в “Светът на плочките”. И вървеше право към мен.
– Карълайн, каква изненада! – провикна се той. Боже, колко добре изглеждаше. Винаги
изглеждаше добре.
– Здрасти, Джеймс. – Усмихнах се, докато се приближавах към него. Не го бях виждала
откакто довърших поръчката му миналата година. Апартаментът му беше шик като за млад
адвокат и с градски привкус. – Какво правиш тук? – попитах, когато той се наведе да ме целуне
по бузата.
 – Купувам плочки, какво друго? – Той се разсмя.
– Вече правиш ремонт? Ще ти струва скъпо. Миналата година ти съдрах кожата, доколкото
си спомням.
– Да. И вярно, съдра ми я. И свърши страхотна работа. На всички казвам кой е моят
декоратор.
– Не съм декора. Чудесно, Джеймс. Благодаря за рекламата – кимнах хладно. Нямаше да му
доставя това удоволствие. Не си заслужаваше да си хабя дъха да му го обяснявам пак. – И къде
ще отидат новите плочки?
– В Марин. Току-що купих къща там. – Той се ухили широко.
– Сериозно? Браво на теб.
– Да, улегнах. Току-що се ожених. Хей, мила! Ела да те запозная с един човек. – Той махна
на някаква жена на съседната пътека.
Съпругата?
– Ето я. Ела, сладкишче, и кажи здрасти на Карълайн.
– Здрасти, Карълайн – каза ми най-хубавото момиче на света. Примигнах и погледнах
госпожа Джеймс Браун. Висока, руса, млада. Повече от хубава. Изглеждаше много мила. – Аз
съм Криси.
– Разбира се – промърморих, след което се закашлях, за да заглуша репликата си. – Много
ми е приятно да се запознаем. Кога се оженихте? – попитах Джеймс. Чувствах се замаяна.
– Преди няколко месеца. Младоженци сме. – Той се ухили пак и я прегърна през кръста, а тя
се изкикоти. – Запознахме се в клуба. Баща ѝ ми е клиент. Останалото е история.
– Стана толкова бързо, че сякаш ни е било писано да сме заедно, разбираш ли? Той ми
предложи само след три седмици. Представяш ли си? – Тя пак се изкикоти и ми показа пръстена
си. Камъкът беше голям като хокейно игрище.
– Не мога да си представя. – Усмихнах се, мъчейки се да попреча на веждите си да се
вдигнат чак до косата ми. Твърде късно.
– Е, когато е писано, е писано. Нали? – намеси се Джеймс и ответният смях на Криси
прозвуча като сребърни камбанки. Той ѝ се усмихна широко, протегна ръка и погали корема ѝ.
Който, сега забелязах, беше забележимо закръглен. Тя сплете пръсти с неговите и те прегърнаха
идеалното заоблено коремче заедно. Криси щеше да има бебе. Джеймс ми се усмихна
самодоволно.
– Откъде познаваш Джими?
– Джими? – озадачих се. Веждите ми официално бяха изгубена кауза. Бяха се качили чак на
темето ми.
– С Карълайн излизахме, когато следвах право, а после се намерихме отново, когато тя
предекорира апартамента ми миналата година. Как върви, между другото?
– Добре, Джими. Всъщност страхотно – процедих през зъби.
– О, ти си декоратор! Обожавам декорирането. Миналата година ходих на такъв курс. Много
ми харесва плочката, която си избрала. За клиент ли декорираш нещо? – попита Криси и посочи
плочката с геопринт в черно и неоново зелено, която, без да искам, бях взела и в момента стисках
до болка.
– Тази ли? Не, само разглеждам. Всъщност днес търся за себе си. Току-що купих къща в
Сосалито, така че да. Плочки. За новата ми къща.
– О, обожавам Сосалито! С Джими често ходим там. Той ме води да ядем палачинки в
неделя сутрин. – Криси се изкиска.
Джеймс ме изгледа внимателно.
– Купила си къща? В Сосалито? С кого?
 Много ми хареса как той просто така реши, че трябва да бъде с някого, че не бих могла да
имам нещо свое. Фактът, че години ме деляха от момента, в който бих могла да си позволя
собствена къща в Сосалито, си беше моя работа, дявол да го вземе.
– Да, купих къща. Със Саймън. Помниш ли го, Джими?
– Онзи съсед?
– Да, онзи съсед.
– Охо. Това е страхотно, Карълайн. Наистина страхотно.
– Да. – Кимнах отсечено. – Така е.
– Но съм изненадан. Не очаквах.
– Какво? Защо?
Криси се беше отдалечила. Беше видяла някоя лъскава плочка.
– Все повтаряше, че няма да живееш в предградията. Че никога няма да улегнеш – поясни
той.
– Не улягам и за бога, Сосалито не е предградие – срязах го и очите му затанцуваха. Открай
време обичаше да ме дразни. – Искам да знаеш, че изобщо не улягам. Къщата е невероятна.
Обожавам я и винаги съм искала такава.
– Нямах това предвид. Казвам само, че ти казваше, че не искаш.
– Джеймс, млъквай! – троснах се, лицето ми пламтеше. Криси доприпка и трябваше да се
махам. – Поздравления за сватбата и така нататък, и късмет. – Завъртях се и се блъснах право в
продавача.
Изправих рамене, извиних се и казах с ясен глас:
– Гаджето ми иска да ме чука до безсъзнание върху кухненския остров. Кои плочки бихте ми
препоръчали за тази цел?
И бог да го благослови, продавачът ми показа.

Май се радвах на кабриото, защото следата, която прокарах обратно по моста към съвсем не
предградието Сосалито, беше много по-добра в хубава кола. Да се тараляскам през залива в
разбрицания камион за доставки нямаше да постигне същия драматичен ефект по моста Голдън
Гейт. Форсирайки по уличките, аз профучах по нашата и завих по алеята. Слязох и треснах
вратата.
– Карълайн? – извика Саймън и аз се обърнах. Той стоеше на края на двора и си говореше
със съседката Рут. Тя ни даде ключовете, когато за първи път видяхме къщата.
– О, здравей, Саймън. Добър вечер, Рут – провикнах се с най-добросъседския си глас.
Затропах с токчетата по алеята, заобикаляйки магаретата за рязане на дърва и найлоновите
покривала.
Саймън каза:
– Рут, няма да повярваш колко сме напреднали със спалнята на втория етаж. Онази, която
казваш, че е била стая за шиене. – Той протегна ръка и ме притегли към себе си. – Здрасти, скъпа,
как мина денят ти?
– О, типтоп. – Гласът ми явно не прозвуча добре, защото той ме погледна въпросително. –
Стая за шиене? – попитах.
– О, боже, да. Саймън ме разходи миналата седмица. Не мога да повярвам колко различно
изглежда вече! – възкликна Рут.
– Удивително е какво може да се направи, когато имаш много майстори. Стая за шиене?
– Ами, той ми показваше втория етаж и аз се възхищавах на онази сладка стаичка – онази,
която е под стряхата. Казах на Саймън, че макар Евелин да я използваше като стая за шиене,
винаги съм си мислила, че би била идеална за детска стая. Не мислиш ли?
 Усмивката ми замръзна и погледът ми започна да се мести от единия на другия.
Саймън смутено гледаше в земята. Но се беше изчервил. И се усмихваше. Широко.
– Детска стая? – процедих през замръзналата си усмивка.
– Разбира се! Хубава млада двойка като вас не може да не го обмисля. Знам, че в наши дни
работещите момичета обичат да чакат, но не можеш да чакаш прекалено дълго, нали знаеш. Знам,
че не ми е работа да го казвам, а Бог ми е свидетел, че понякога си пъхам носа, където не му е
мястото, но.
Сигурно съм направила физиономия като след осмукване на особено кисела краставичка,
защото някъде към “Бог ми е свидетел” Рут започна да ме гледа странно.
Обърнах се, без да кажа и дума, и се прибрах в къщата, чух как Саймън се извини на Рут над
шума, който звънтеше в ушите ми. Верижна резачка? Резачка за плочки? Плочки – ха!
Огледах безпорядъка вътре. Трима бояджии на стълби на първия етаж. Двама дърводелци,
които дърводелстваха в кухнята. Непознат тип седеше на прозоречната ми пейка с крака върху
масата ми за хранене (кашон, покрит с брезент) и четеше вестник.
– Извинете, мога ли да ви помогна? – надвиках гюрултията.
– Ти ли си Карълайн?
– Да.
Тогава чух как входната врата се затръшна и ядосаният Саймън застана на прага.
– Не мога да повярвам колко грубо се държа с Рут!
– Сигурно се шегуваш.
– Какво става, Карълайн? Да не си се побъркала?
– Наистина ли искаш да го обсъждаме сега? – попитах и посочих очевидно подслушващите
работници и оня с вдигнатите крака. – А ти кой си? – обърнах се към него.
– Фред. За гардеробите.
– Добре, Фред. Да започнем с кабинета. – Махнах му да ме последва, а другата ръка вдигнах
към Саймън, за да му кажа да направи точно обратното. Когато понечих да отворя вратата,
Саймън изкрещя:
– Не в кабинета! Клайв е там!
Твърде късно. Като котешко торпедо той се стрелна и избяга в кухнята. Опитах се да го
хвана, докато претичваше край мен, но той се изплъзна от пръстите ми и изчезна.
Опитвахме се да го държим настрана от сътресенията през деня и го пускахме вечер.
Обикновено седеше в “стаята за шиене” на горния етаж, понеже в нея не се правеше кой знае
какво.
– Защо, по дяволите, беше в кабинета? – изкрещях, докато гонех Клайв. Той беше стреснат
от толкова непознати в къщата и сега се провираше край тях с бясна скорост.
– Днес оправяха подовете на горния етаж, затова го свалих. Затова вратата беше затворена –
извика Саймън в отговор, като се хвърли да го хване, но се блъсна в един бояджия. – Всички да
се разпръснат! – каза и след миг Клайв вече го гонеха шестима непознати.
– Спрете! Спрете всички! Плашите го! – успях да надвикам останалите, които крещяха по
Клайв.
Фред се опита да го сграбчи, но Клайв се измъкна, покатери се по една стълба, слезе от
другата ѝ страна и драсна към трапезарията..
Към широкия перваз на прозореца.
Прозореца с ръждясала рамка, която не се затваряше добре.
И излезе.
Право.
През.
Нея.
В един момент беше там, в следващия го нямаше.
Стигнах тъкмо навреме да видя как опашката му се изгуби в здрача през градинската стена.
21.

Обикалях улиците на Сосалито до два часа през нощта. Джилиан и Бенджамин дойдоха,
Мими и Раян също. София дойде. И ако Нийл не беше извън града, за да отразява някакъв мач, и
той щеше да дойде.
Въоръжени с фенерчета, котешка трева и кутии с храна, ние претърсихме квартала. Влязох
във всеки заден двор, в който можах, лазих в храсти, изкачвах тайни стълби и минах по всички
пътечки сред хълмовете над крайбрежния град. Чувах как наоколо приятелите ми го викат и
дрънкат с кутиите храна.
Клайв го нямаше.
Знаех, че всички щяха да останат навън цяла нощ, но когато мъглата стана твърде гъста и
непрогледна и зъбите на всички започнаха да тракат, прекратихме издирването. Мими беше
останала в къщата, в случай че Клайв се върне, и докато чакаше, беше направила обява за
загубена котка със снимката на Клайв и моя телефонен номер. Щяхме да ги отпечатаме на
сутринта и да ги окачим из целия град.
Казах лека нощ на всички, благодарих им още веднъж за помощта и затворих вратата.
И се обърнах към Саймън.
– Скапана съм и ще си лягам. Утре трябва да стана рано. Искам да налепя обявите.
– Ще дойда с теб – каза той и започна да гаси лампите.
– Остави тази светната – посочих, когато той посегна към лампата в трапезарията. Чувах как
найлонът се вее върху дупката в прозореца. Бях го тръшнала толкова силно, че бях строшила
едно стъкло. Той кимна и аз се качих горе.
Главата ме болеше, очите ми бяха червени и смъдяха от сълзите, които отказвах да пролея.
Затътрузих се по стълбите и спрях в дъното на коридора, загледана в стаичката там. Под
стряхата.
Когато Саймън се качи, спря зад мен.
– Карълайн?
Почувствах го, топъл и силен, толкова близо до мен.
– Детска стая? – попитах.
–А?
– С Рут говорехте как тази стая ще стане детска?
– Скъпа, късно е. Да си лягаме – отговори той, тонът му стана малко по-хладен. Мина
покрай мен и влезе в спалнята. Последвах го, стъпките му отекваха по-силно върху прясно
лакирания под.
– Късно е, но отговори на въпроса ми – предизвиках го, докато той потъваше в новото
надуваемо легло и започваше да си събува обувките.
– Виж сега. Тя ми каза, че според нея би станала хубава детска стая и аз се съгласих. Това е.
Край на темата.
– Грешка. Начало на темата. Ти искаш ли детска стая?
– Карълайн, стига. Късно е – натърти той и тръгна към банята, докато си сваляше блузата.
– Хей, ела тук. – Последвах го. – Не сме приключили.
– Мисля, че сме. Ти си изтощена. Аз съм изтощен, а ти правиш от мухата слон – отсече той и
изрита обувките си.
– Ами то си е слон. Ти майтапиш ли се? – извиках. – Искаш детска стая и дори не си ми
казал? Но пък говориш с Рут за това. А тя май има какво да каже по въпроса.
 – Не съм казал, че искам детска стая. По дяволите, Карълайн, изопачаваш нещата!
– Е, а искаш ли?
– Да, естествено.
Светът избухна.
– Ти не искаш ли?
Светът избухна за втори път.
– Не знам! Нямам представа! Защо, за бога, трябва да го знам сега? Тази вечер? – попитах, а
гласът ми изневери. Беше твърде много – къщата, работата, колата, хаосът и Клайв.
Мозъкът и гръбнакът си поеха дълбоко дъх и се стегнаха. Сърцето – ни най-малко.
– Защо, по дяволите, не оправи тоя тъп прозорец, Саймън?
Тишина. Такава тишина, в която чуваш как думите, които си изрекъл, се връщат към теб.
Гледахме се от двата края на господарската спалня. Как, по дяволите, се бях сдобила с
господарска спалня? Господарските спални са нещо, на което се надяваш, за което порастваш.
Възрастните имат господарски спални, а аз не знаех дали искам да съм възрастна. Просто си
исках котката.
– Господи, Карълайн, толкова съжалявам – промълви той.
Не можех да го погледна. Просто не можех, защото знаех, че ще се поддам. А бях прекалено
ядосана, за да се поддам. Прекалено объркана, за да се поддам.
Обърнах се, слязох по стълбите, взех си ключовете и излязох.

Отидох в една закусвалня. Само тя беше отворена, а не исках да обикалям с колата цяла
нощ. Освен това исках пай.
Честно ли беше да обвинявам Саймън за станалото с Клайв? Две школи размишляваха по
въпроса.
Технически, да, можех да го обвинявам. Той не беше поправил прозореца, който специално
го бях помолила да оправи. Ако го беше поправил, Клайв нямаше да избяга. Нали така? Приятно
беше да го обвиня.
Другата философска школа, школата на зрелостта и възрастните, казваше, че в никакъв
случай не мога да обвинявам Саймън. Той обичаше Клайв почти толкова, колкото го обичах аз, и
се чувстваше ужасно заради станалото. Така че правилно би било да му се обадя, да го поканя на
пай, да му се извиня, че го обвиних, а после да излезем и да намерим нашето момче.
Бях вбесена. И уплашена до смърт, че вече никога няма да видя Клайв.
Когато почти се съмваше и нямаше повече пай, реших да си ида вкъщи. Когато излязох на
паркинга, Саймън тъкмо слизаше от рейнджроувъра и тръгваше право към мен. Излиза, че не
само аз бях вбесена.
– Какво правиш, Карълайн? Цял час обикалям да те търся.
– Връщай се в колата, Саймън. Сега не мога да говоря за това.
– Не ми пука – процеди той и ми препречи пътя.
– Пусни ме! – Усещах как сълзите напират, но ако се разплачех, нямаше да мога да спра. –
Започва да вали. – По дяволите! Клайв беше навън в този дъжд.
– Тогава ще стоим тук под дъжда, докато не ми кажеш какво става – настоя той, скръсти
ръце пред гърдите си и стъпи здраво на земята. След това небето буквално се разтвори и
навсякъде закапаха грамадни капки. Да, това по бузите ми бяха капки.
– Хайде, Саймън, пусни ме да вляза – негодувах аз, опитвайки се да мина покрай него.
– Това е смешно. И аз исках да кажа същото – каза той и се загледа в мен.
И това беше. Язовирната стена се скъса.
– Твърде много е, ясно? Просто всичко е твърде много, да му се не види! – Всичко се изля от
мен. – Всичко, до последната кисела краставичка.
– Кое е твърде много? – объркано попита той. – И за какви кисели краставици говориш?
Официално откачах.
– Ааааа! – изкрещях, затропах с крака и заудрях юмруци един в друг. – Саймън, не мога да
направя всичко, наистина не мога да го направя.
– Кой казва, че трябва? И кое е това всичко?
– Не съм готова да бъда пораснала наистина! Ти искаш детска стая? За бога, аз просто искам
да ме чукат на плажа в Бразилия! Искаш да спреш да си фотограф? На мен току– що ми
предложиха да стана партньор и не мога да откажа! Защото това би било смехотворно. –
Започнах да крача в кръг, изстрелвайки всяка кисела краставичка от арсенала си. – Ти отиде на
една училищна сбирка, позабавлява се с апостолите и изведнъж – пуф! – спря да работиш. И
купихме тази невероятна къща. А сега с Рут правите планове. А шибаният Джеймс Браун ме
нарече декоратор! Отново! А жена му се казва Криси и има бебе в корема, и бас държа, че
шибаната им детска стая е просто възхитителна, така че аз му казах, че ти ме чукаш на
кухненския плот и.
– Спри. Просто спри. – Саймън хвана ръцете ми и ги задържа отстрани на тялото ми.
– Как, по дяволите, бих могла да съм на ниво? Как мога да бъда съпруга и майка като твоята
майка? Как мога да ти създам дом толкова прекрасен като този, в който си отраснал? Как мога да
съм дизайнерът на века и все пак да имам време да пека пай? – Виех, давайки воля на чистия
ужас, който се беше трупал месеци наред. – И котката ми я няма, и си я искам! – изхлипах.
– Знам, скъпа – каза Саймън, притисна ме силно към гърдите си, а аз си изплаквах душата в
дъжда. – Знам.

След пет минути бяхме натъпкани в едно сепаре, седнали един срещу друг. И двамата
пиехме кафе, а пред мен имаше куп сополиви салфетки. Лицето на Саймън беше пълно с
въпроси, но той все още беше тук. Което беше добре.
– Добре, значи. Леле. – Той бавно прекара ръце през косата си. – Май от доста време
мислиш за тези неща.
– Да. – Въздъхнах и разбърках кафето си.
– А аз сега си мисля нещо. Може ли?
– Да – отвърнах, приготвяйки се за най-лошото.
– Разбирам, че може би не съм имал много връзки в традиционния смисъл, но това, което
стана навън, нормално ли е?
Изненадано вдигнах очи от маникюра си и видях на лицето му намек за усмивка.
– Карълайн, обичам те толкова много. Така че се успокой и просто ми кажи от какво имаш
нужда. Недей повече да криеш. А после аз ще ти кажа от какво имам нужда и ще решим как да
стане. – Той погледна надолу, сега в усмивката му се прокрадна съмнение. – Поне се надявам, че
ще можем да решим. Ако ти искаш.
– Искам – потвърдих тихо.
– Да поговорим тогава.
И така направихме.
Всичко си казах, но без да викам. Толкова по-лесно е да говориш, когато няма крясъци.
Освен това е лесно да говориш, когато си брутално откровен. И той беше такъв, за което бях
благодарна.
– Не мога да повярвам, че си помислила, че спирам да работя. Никога не бих могъл да го
направя – заяви той.
– Но ти отмени толкова много пътувания.
 – Да. Но имах намерение да тръгна пак.
– Но след сбирката ти.
– Дай да ти обясня нещо. Връщането на изток ми помогна да си изясня някои неща, по хубав
начин. Отново искам дом и някой ден искам и семейство. Това няма да се промени. И за
протокола, никога не бих обсъждал с Рут нещо такова, без да съм говорил първо с теб – добави и
хвана ръката ми. – Вероятно трябваше да обсъдим много неща, преди да се хвърлим в това с
къщата. Просто се развълнувах, предполагам. От много време това ми липсваше.
– И аз се развълнувах. И обожавам къщата, не ме разбирай погрешно. Просто има толкова
много очаквания, които вървят с тази стъпка, че май се поувлякох. Знаех колко много значи това
за теб, колко е важно. Просто не знаех дали мога да съм на висотата на това, което ти искаш.
– Бягах от миналото си години наред, защото ми беше трудно да се справя с него. Сега
допускам до себе си някои от хубавите неща. Но истински хубавото е винаги с теб, скъпа.
Останалото е просто купчина тухли. Ако искаш да се отървем от къщата – дадено. Ако
искаш да живеем в колиба на плажа в Бали? Дадено.
– Мисля, че казах, че искам да ме чукат на плажа в Бразилия.
– Дадено – съгласи се той, а очите му заискриха.
Погледнах го, гаджето на мечтите ми.
– Обичам тази къща. Няма да се отърваваме от нея – казах и се наведох напред. – И аз искам
детска стая, просто не сега. Това добре ли е? – попитах внезапно смутена.
Господи, това беше важно.
– Повече от добре. А и кой е казвал нещо за сега?
Когато понечих да отговоря, той стисна ръката ми и прошепна:
– Моля те, недей да въвличаш бедната Рут в това.
– Дължа ѝ извинение.
– Вероятно.
– Дължа извинение и на теб.
– За какво?
– Защото не ти се доверих достатъчно, за да ти кажа какво става. Трябваше, но просто не
исках да развалям нещата. Кой се оплаква, когато всичко изглежда съвършено?
– По-добре да се оплакваш, вместо да се караш по разни паркинги под дъжда, не мислиш
ли?
Тук ме хвана.
– И аз ти дължа извинение – каза той, смръщил чело. – Ти беше права. Трябваше да поправя
прозореца.
– Саймън, не. Бях ядосана и не трябваше да казвам.
– Не, вината е моя. Но ще го намеря, обещавам. – Аз кимнах, очите ми пак се напълниха със
сълзи. – Ела тука.
Отидох от неговата страна на сепарето и го оставих да ме дръпне да седна в скута му.
Прегърна ме силно и аз го целунах. А после излязохме, за да намерим котарака си.

На другата сутрин се обадихме в хуманитарното дружество, в Асоциацията за превенция на

жестокото отношение към животните, на ветеринаря в града и дори в хотела за домашни
любимци. Вестта беше разгласена. Котката ми я нямаше.
Екипът по издирването на Клайв беше на линия цял ден и кръстосваше града.
Г оворихме със съседите, погрижихме се всички да запомнят на кого да се обадят, ако го
забележат. Със Саймън вървяхме заедно и търсехме, хванати за ръка и с фенерчета, и викахме
името му, докато не пресипнахме. Това не беше единствената причина аз да съм пресипнала. Не
можех да спра да плача. Опитвах се да се крия от Саймън, тъй като никога в историята никой
мъж не се е чувствал по-ужасно, защото е забравил да поправи прозорец. Така че, като гледаше
моята тъга, той се чувстваше още по-зле. Затова ограничавах сълзите си до тоалетните в
бензиностанциите или докато коленичех да си вържа връзката на обувката за стотен път.
Откраднати мигове паника, за да продължа да се правя на силна. Щяхме да го намерим. Разбира
се, че щяхме да го намерим.
Но мина вторият ден. После третият. После седмица. По цели нощи лежах будна и се
ослушвах за потракването на ноктите му, което щеше да значи, че всичко е било глупав кошмар и
ще се събудя, а Клайв ще е сгушен до мен. Ослушвах се за гневно мяукане пред задната врата,
което може да се преведе като: “Здрасти, господарке, не сънуваш. Наистина избягах, но вече съм
тук, така че пусни ме – ще пукна от студ!”.
Гледах как обявите избеляваха и се прокъсваха. Сложихме нови. Те също остаряха.
Най-лошото беше, че непрекъснато си представях възможно най-лошото. Сякаш мозъкът ми
се мъчеше да прецени колко може да понесе, като ми показваше нереални сцени на това, което би
могло да се случи. За да види дали ще го понеса, предполагам.
Клайв, премръзнал и мокър, се мъчи да влезе в кофа за боклук, за да намери нещо за ядене.
Клайв се приближава до непознат, който го прогонва с метла.
Клайв, скрит под едно дърво, нападнат от две или три други котки. Той нямаше предни
нокти, с които да се защити. Беше глезена домашна котка, която спеше на възглавница и ѝ
сервираха храна при поискване.
Върнах се на работа. Трябваше. Защото когато бях заета, се чувствах по-добре. Защото
обичах работата си и защото “Клеърмонт” най-сетне беше готов за откриване.
Къщата започваше да придобива вид, както и нещата между мен и Саймън. Говорехме
повече от преди – не само за всекидневните глупости, на които се смеехме, а за истинските неща.
Често споделяхме мислите си и разговаряхме за това, което е наистина важно, и за това какъв
живот искаме. Не ме разбирайте погрешно – смехът и сексът бяха предостатъчно, защото си
бяхме такива. Но се развивахме. Представяте ли си?
Казах му, че искам да сме от двойките, които прекарват част от отпуската си в далечни
приказни места. Той ми отговори, че иска да сме от двойките, които канят всички роднини и
приятели за Коледа – не всяка година. Аз изтъкнах, че искам да съм от момичетата, които сами си
купуват кола. Той заяви, че иска да е от мъжете, които купуват на момичето си кола.
Само за сведение, тази битка я спечелих. Върнахме колата и аз си купих мерцедес кабрио на
старо. Този път сребрист. Беше достатъчно стар, за да си позволя месечните вноски, но и
достатъчно нов, за да се кефи Саймън, когато го кара.
Потапяхме пръстите на краката си в езеро Пораснали, а не се бухвахме в него като гигантски
гюлета. Не се отказвах от Клайв, но след две седмици започна да ме обзема примирение.
Трябваше да го призная. Трябваше да съм практична. В крайна сметка не беше кой знае каква
трагедия. Само малките момиченца плачат, докато не заспят, защото домашният им любимец го
няма вече.
Да бе.
22.

Стоях във фоайето на “Клеърмонт”, очите ми попиваха всеки детайл. Рецепцията беше
направена изцяло от преоценено дърво. Оригиналният под беше реставриран, полиран и
блестящ. Арт инсталацията бе подменена. А гледката към залива, докато слънцето хвърляше
последните си лъчи по водата, караше всичко да искри и блести.
Кипяха последни приготовления, сервитьорите сновяха насам– натам, започваха да бликат
кулите с шампанско и започваха да пристигат първите гости. Огледах всичко за последен път,
реших, че е наред, и се опитах да превключа мозъка си от програма “Планиране” на програма
“Забавление”. Време беше да нахлузя токчетата си и да потанцувам по мраморния под.
Целият проект беше смазващ, изпълнен със стрес, дори ми бе докарал сиви коси, но беше и
най-удовлетворителният, най-плодотворният и най-добрият пример на какво съм способна. И го
направих сама. Това трябва да ви говори нещо.
А сега ми говореше следното: да взема чаша шампанско и да вдигам наздравици със самата
себе си и. Дявол да го вземе, Макс Камдън беше тук! Подранил!
Пригладих роклята си, поех си дълбоко дъх и забързах по стълбите да го посрещна.
– Господин Камдън, добър вечер.
– Добър вечер, Карълайн. Готова ли си да покажем малкия си хотел? – попита той, докато се
ръкувахме. – Исках да дойда по-рано, за да обходя всичко, преди да почне лудницата.
– Прекрасна идея, сър. Желаете ли компания?
– Не, благодаря. Винаги обикалям сам преди откриването на нова собственост. Така мога да
подишам вътре.
– Разбира се – кимнах и загледах как той мина покрай рецепцията и продължи по един от
коридорите. Винаги беше някак тежко да предадеш сградата, след като я завършиш. Но тази
поръчка беше изпълнена. Каква ли щеше да е следващата?
– Карълайн – чух глас зад себе си. Обърнах се и видях Джилиан, придружавана от
Бенджамин.
Поздравих я с целувки по двете бузи.
– Ще повърна. Нормално е, нали?
– Съвсем. Бих се притеснила за теб, ако не се чувстваше така. Напомни ми да ти разкажа за
първия път, когато организирах парти за откриване като това. Ще кажа само, че оттогава не
използвам блюда за топло сервиране.
Потиснах смеха си и се обърнах към Бенджамин.
– Здравей, Бенджамин – поздравих и се изчервих, когато той се наведе да ме целуне по
бузите. Изглеждаше прекалено фантастично.
– Карълайн, прекрасна си както винаги.
– Здрасти, скъпа, защо си такава румена?
Обърнах се и видях Саймън. Графитеносив костюм, черна вратовръзка, гладко избръснат,
прекрасна челюст и скули. И ехидна усмивка – да не забравяме за ехидната усмивка. Знаеше, че
залитам по Бенджамин като някоя гимназистка.
– О, я млъквай – промърморих и оставих силните му ръце да ме прегърнат. Целунах го по
носа и в очите му затанцуваха весели пламъчета.
– Ще получа ли частна обиколка?
– Получастна. Исках да изчакаме Раян и момичетата. После ще ви разходя и ще ви покажа
всичко.
 – Дотук изглежда невероятно, нямам търпение. – Той хвана ръката ми и я стисна. – Толкова
се гордея с теб.
Направо грейнах.
А после бях домакин. Гостите бяха започнали да прииждат, фотографите сновяха наоколо и
трябваше да се погрижа всичко да протече гладко. Махнах на Мими и Раян, когато дойдоха, а
когато София доплува след това, отделих един миг да пийна глътка шампанско и да я плесна по
дупето. Не можах да се сдържа, тя изглеждаше удивително.
Всичките ми приятели бяха тук и когато Макс Камдън предложи тост за “Джилиан Дизайнс”
и по-специално за моя милост, бях щастлива, че могат да празнуват с мен. Беше велик момент, а
във великите моменти искаш до теб да са хората, които обичаш.
Вечерта беше идеална и прекрасна и между разговорите с журналистите и позирането за
фотографите аз общувах с много от местните бизнесмени, очаровани да научат, че вече живея
там. Чувството беше хубаво – да започваш да принадлежиш на толкова тясно преплетена
общност като Сосалито. Обожавах крайбрежния град и можех да си представя как живея тук
занапред.
Да живея. Не да улягам. Голяма разлика.
Смях се с приятелите си, позволих си повече от една чаша шампанско и бях почти готова да
обявя вечерта за успех. Но докато говорех с кмета колко е красив хотелът и колко са високи
очакванията за новия бизнес, който той ще породи, видях във фоайето да влиза един точно
определен спортен водещ, който се оглеждаше за дългокраки червенокоски, и да се насочва право
към най-горещата челистка на Западния бряг. Продължих неангажиращия разговор, като
същевременно се опитвах да осъществя телепатична връзка с Мими (можеше и да се получи),
докато гледах как челистката София и Нийл се срещнаха по средата на фоайето. И започнаха да
се карат. На висок глас.
Извиних се на кмета и бързичко си проправих път през претъпканото фоайе, където се
разиграваше поредната сапунена опера.
– Направо не мога да повярвам. Все едно разговарям със стена!
– Направо не мога да повярвам как не разбираш, че вече никога няма да се изправиш пред
тази стена.
– Все едно споря с дете!
– Същото дете, което ти се обади и трябваше да слуша как някаква жена вдига телефона? И
се кикоти?
– Майка ми не се е кикотила!
– Я стига, да не очакваш да повярвам, че е била майка ти?
– Иначе защо ще ти връщам обаждането?
– Не ми пука. Мразя те!
– Стига! – изсъсках и ги хванах за лактите. Закарах ги зад петифурите, обърнах ги към себе
си и се развихрих: – Стига вече. Писна ми да ви слушам как се дърлите. Нелепо е. Нито тук, нито
сега, нито никога. Всички сме приятели и ще продължим да бъдем приятели, но ми писна от
вашите глупости, само разваляте нещата за останалите! Така че престанете, и двамата! – отсякох.
Когато се обърнах, за да се отдалеча ядосано, чух Нийл да казва:
– Леле, нямаше нужда да ни крещи.
Последвано бързо от думите на София:
– Да, нали?
Видях Мими да си пробива път към петифурите и ѝ казах да ги остави на мира, да не се
меси повече. Тя посумтя малко, но бързо изостави плана си, когато Раян я покани на танц.
Всички танцуваха. Бяхме наели бигбенд да свири на партито, старото се среща с новото. И
докато отпивах от шампанското си насред великолепния хотел, чийто дизайнер бях аз, усетих
потупване по рамото. Знаех, че е той. Кожата ми го каза.
– Глен Милър? – попитах, докато се обръщах.
– Може аз да съм го поръчал. – Той се усмихна широко. “Лунна серенада” се ливна над
дансинга и аз се оставих да бъда отвлечена от моя Сперминатор. Той ме прегърна и докато
лунната светлина нахлуваше през отворените прозорци, въздъхнах в обятията му. Доволна.
Докато Моника не ме потупа по рамото и не ми съобщи, че имаме проблем.
Извиних се на Саймън и тръгнах след нея към задната част на залата. Лицето ѝ беше
червено като цвекло и с извинително изражение, докато заекваше и се запъваше, тя се мъчеше да
ми каже какво става. Единственото, което разбрах, беше “гардеробната”.
– Какъв е проблемът? Пълна ли е? Можем да използваме някоя от стаите на този етаж.
Просто помоли от поддръжката да донесат. О!
Бях отворила вратата на гардеробната и видях нещо, което никога не мога да върна назад.
Завинаги жигосан в ретините ми ще си остане образът на Нийл и София върху купчина норки. И
правеха. Сещате се какво.
– Да! Да! Да! – извика София. И нищо чудно. Нийл беше. Хм, как да се изразя?
Нали сте виждали кон?
Както казах, видяното никога не може да се върне обратно.
По силата на късмета те “свършиха”, докато стоях там, а ченето ми увисна до пода точно до
неговото сако и нейното бельо. Отстъпих назад, затръшнах вратата и докато те сияеха
посткоитално от другата страна, наредих на Моника да държи всички настрана поне пет минути.
И всички сметки за химическо чистене да бъдат изпращани право на Нийл в Ен Би Си.

Две седмици по-късно Саймън отново тръгна по света. Камбоджа. Щеше да прави поредица
за тайните градове и скритите храмове, погребани от джунглата, която от векове се опитваше да
си върне територията. Снимките, които ми пращаше, бяха въздействащи, приковаващи и
прекрасни.
Аз продължавах да съм все така заета. След откриването на “Клеърмонт” завърших
последните няколко проекта, които имах, поработих с Джилиан по някои нови офис протоколи и
накрая реших да си взема няколко дни за почивка и отмора. Докато всъщност слагах последните
краски на къщата. Исках да изненадам Саймън, когато се прибере, и да я довърша напълно.
Джилиан намина да ми помогне.
Отначало се дърпах да поръчвам твърде много нови мебели, но Саймън настояваше:
– Направи го както искаш и на мен ще ми хареса. Това са просто пари, Карълайн.
Всеки път, когато някой ти каже нещо подобно, разбираш, че е пълен с пачки. Бях видяла
няколко цифри на някои от банковите отчети, когато Саймън купи къщата. И, Пресвета
Богородице, бяха яки пачки.
Яки пачки – какво страхотно име за рок група.
Така че поръчвах. Исках да съчетая моя и неговия стил, без да накърня оригиналната
красота на къщата. Взех идеи от природния пейзаж и оставих околните хълмове да вдъхновят
цялата палитра, особено в дневната. Маслено кремаво, лъскав бронз, меки приглушени зелени
краски и петна жълто придаваха уют на стаята. Ставаше още по-уютна с високата каменна
камина, в която весело пукаше огън, а от двете ѝ страни бяха лакираните наново вградени
етажерки, където зад кристалните витрини бях подредила нашите книги. А пред панорамния
прозорец се мъдреше обичайният телескоп, през който можех да гледам Сан Франсиско.
“Разрошено момиче на скалите с мандарина” висеше над полицата на камината, която сега
сияеше в златисто, след като беше добре излъскана с полир. Саймън много харесваше тази моя
снимка, как съм се свила от неудобство, че ме снима, а по устните ми се вижда сок от мандарина,
докато косата ми се вее лудо от испанския вятър. Беше му любимата и беше настоял да я окачим
някъде на долния етаж.
Дълъг и тънък поръчков рафт, върху който бяха подредени шишенцата с пясък, събирани от
Саймън, беше разположен на едната стена, а точно под него имаше по-малък с шишенцата от
пътуванията ни заедно. Тахо, Нерха, залива Ха Лонг, те се редяха едно до друго, бележеха
началото на нашата история с достатъчно място за следващата глава.
В кухнята, където блестеше мрамор и плотовете бяха с много специфична височина, саксии
с розмарин, магданоз и мащерка се гушеха щастливо на перваза, улавяйки утринното слънце.
Двете ми фурни изглеждаха величествено, готови да пекат сладки и пайове, и хляб с тиквички,
докато Саймън не каже “Предавам се”. Тоест. вечно.
На почетно място на мраморния ми остров беше кухненският ми робот. Неръждаема
стомана. Хладен на допир и с идеална изработка. Дали точно над него имаше вградена лампичка,
за да го превърне в маяк на надежда и доброта из цялата земя? Можете да си заложите сладките
дупета.
И на самотен рафт, вграден точно в средата на стената, стоеше колекцията ми от готварски
книги на Босоногата графиня – хронологично подредени, естествено. И по силата на нечуван
късмет титулната страница на всяка беше надписана: “На Карълайн. С любов, Айна”.
Пол, шефът на Ашли, приятелката на Меган, жената на Тревър, приятеля на Саймън, се
беше погрижил да получа автографи. И никой освен мен не можеше да ги докосва.
С Джилиан обиколихме дома, размествайки по нещо тук и там. Отупвахме по някоя
възглавница. Завъртахме вази. В дневната спрях, за да сложа последния детайл. Метнах
вълненото одеяло на Саймън, под което един път прекарахме монументална нощ, опитвайки се
да се скрием от ужаса на “Екзорсистът”, върху плюшения, шоколадов на цвят диван. Джилиан го
погледна въпросително, сигурно се чудеше защо ретро оранжево и граховозелено одеяло е
централната точка в подобна стая и аз ѝ казах:
– Било е на майка му.
Тя кимна и постояхме малко, оглеждайки всичко. Беше готово и беше направо съвършено.
– Изглежда страхотно, хлапе. Наистина е прекрасно.
– Мерси. – Въздъхнах и се оставих най-сетне да почувствам къщата и това, което тя носеше.
– Кога се прибира Саймън? – попита тя, докато се връщахме в кухнята.
– В петък вечерта. Радвам се, че успях да свърша всичко преди това. Кафе?
Тя кимна и извади сметаната от хладилника, докато аз наливах.
– Искате ли да дойдете на вечеря в неделя?
– Странно, и аз исках да ви поканя тук! Да бъдете първите ни гости за вечеря?
– Ще дойдем. – Тя се усмихна.
Седнахме една срещу друга на острова и докато тя си слагаше захар в чашата, аз я
наблюдавах внимателно. Трябваше да говоря с нея и се надявах все още да иска да дойде на
вечеря след онова, което трябваше да ѝ кажа.
– Джилиан, трябва да поговорим за нещо.
– Хм?
– За партньорството – започнах аз.
Тя се усмихна тъжно.
– Няма да приемеш, нали?
– Ти как разбра? – попитах смаяно.
– Предчувствие. Кажи ми защо.
– Не го отказвам, но имам едно предложение.
 – Слушам те.
И ме изслуша. Аз казах на глас всичко, което изпитвах към работата си, към професията си и
мястото си във фирмата. В сърцето си бях чисто и просто дизайнер. Бяха ми допаднали бизнес
аспектите, които бях поела, докато нея я нямаше, но повече радост ми носеше просто да знам, че
мога да правя тези неща, и то да ги правя добре.
Всъщност не исках да ги правя. И макар да знаех, че отказвам шанс, който идва веднъж в
живота, трябваше да съм достатъчно силна да кажа “не”. И тук идваше важната част.
Да откажа работата наистина беше единственото, което можех да направя. Харесвах живота
си и по-важното, харесвах качеството си на живот.
Не че имах мъж, който искаше вечерята му да е на масата в шест часа всеки ден от
седмицата. Просто аз исках понякога да готвя вечеря за Саймън, а не да работя по дванайсет часа
предния ден, за да си освободя време да го правя.
Не че някой ми казваше, че не мога да имам всичко. Просто аз казвах, за бога, не. Аз не
искам да имам всичко и защо изобщо да го искам?
Имах живота, който желаех. И не се страхувах да кажа “не” на нещо повече.
Но въпреки това исках по-голяма част от екшъна.
Така че ето какво беше предложението ми и то беше невероятно просто. Щях да заема
управленска позиция във фирмата, особено когато Джилиан беше в чужбина. Щях да продължа
да наставлявам Моника, да подпомагам нови стажанти и да съм точка за контакт за нови
поръчки. Щях да задържа сегашните си клиенти, да поема някои от тези на Джилиан и да
отговарям за привличането на нови. И ако Джилиан беше съгласна, щяхме да наемем мениджър,
който да се грижи за всекидневните дела. Със сигурност щеше да има дълги работни дни, когато
се завършваха проекти, но повече нямаше да работя в неделя. И нямаше да си тръгвам от офиса в
девет вечерта.
Щях да имам достатъчно време да водя собствено шоу по-нататък, ако си променях
мнението. Засега исках да правя точно това.
– Леле, наистина добре си го обмислила – отбеляза тя, докато прелистваше предложението
ми, което бях подготвила с графики и диаграми и подвързано в цветна папка. И го бях скрила зад
буркана със сладките, докато не бях готова да хвана бика за рогата. – Сигурна ли си?
– Да. Това искам, стига ти да не възразяваш. – Затаих дъх.
Тя не каза нищо толкова дълго, че се наложи да издишам и да си поема дъх отново. Тези
звездички открай време ли си бяха в кухнята?
– Добре, Карълайн, мисля, че може да стане. Нека да го покажа на счетоводителя си, но не
виждам защо да не се получи – каза тя накрая.
Най-накрая задишах дълбоко. Звездичките изчезнаха.
Петък вечер. 8:57. Шетах из кухнята. Саймън ми прати съобщение, когато самолетът му
кацна, вече пътуваше към вкъщи от летището. Полетът беше дълъг и знаех колко ще е уморен. Но
въпреки това исках връщането му у дома да е специално.
Минах за последно през първия етаж, за да се уверя, че всичко си е на мястото и изглежда
както трябва, и спрях пред трапезарията. И по-специално пред прозореца, който сега се
затваряше супер плътно. Потрепервах всеки път, щом го зърнех. Както и дълбоките первази, на
които Клайв така и не успя да се порадва, преди да изчезне.
Шумът от ключа на Саймън в ключалката на входната врата ме откъсна от мислите ми и аз
хукнах към кухнята.
– Скъпа? Тук съм. Хей, ти кога успя? Леле! – чух го да казва, когато се огледа.
Когато беше заминал преди десет дни, тук все още цареше хаос. Краят му се виждаше, но
всичко беше на вили и могили. А сега беше завършено. И спокойно. И изпълнено с аромата на
домашна пилешка супа.
Заслушах се в стъпките му из къщата и към кухнята, където аз се обърнах с гръб към
печката, за да срещна погледа му. Облечена с любимата му престилка, този път върху дрехи, аз се
усмихнах на милия си Саймън. Изтощен и скапан от пътуването, той все пак беше най-красивият
мъж, когото бях виждала. Тридневна прекрасна брада покриваше лицето му, акцентирайки върху
най-изваяната челюст отсам планината Ръшмор. Пронизващите сини очи блестяха към мен – той
много ме харесваше с престилка.
– Всичко изглежда. Искам да кажа, всичко е толкова. – Той вдигна рамене и се разсмя. –
Нямам думи. Идеално е, скъпа.
– Чакай да получиш сметката. Гладен ли си? – попитах и му сипах купа пилешка супа. Богат
бульон, яйчено фиде и сума ти зеленчуци, видях го как души въздуха. Сподавих смеха си, когато
той тръгна към къта за закуска, където бях подредила маса за двама.
Той седна и когато сложих купата пред него, ме дръпна в скута си.
– Доста си поработила – прошепна.
Усетих драскането на брадата му от едната страна на шията си и кожата ми моментално
настръхна.
– Исках да бъде хубаво – отвърнах и се наведох към ухото му. – Добре дошъл у дома,
господин Паркър.
Прегръдката му стана по-здрава. Изяде си супата и си изпи млякото с една ръка, защото не
искаше да ме пусне.
Докато ядеше, говорихме за всичко и за нищо. След това той отми пътуването под душа, а аз
вдигнах масата.
След като обиколи всички стаи, които бях довършила, се озовахме в господарската спалня.
Говорихме си за плановете за уикенда, докато той бършеше косата си с кърпа и го гледах как се
размотава из стаята по долнище на пижама. Страхотно.
– В неделя Джилиан и Бенджамин ще дойдат на вечеря, ако си съгласен – казах.
Той отметна завивката от своята страна.
– Разбира се. И другите ли ще идват?
– Мими и Раян са при родителите ѝ в Мендосино, а София и Нийл още не са си показвали
носовете. – Ухилих се подигравателно, докато навивахме кувертюрата в долния край на леглото.
Те двамата така се бяха събрали, та пушек се вдигаше. Не знам дали изобщо ставаха от леглото.
Оправихме възглавниците, отгърнахме завивките и аз въздъхнах при вида на чаршафите.
Египетски памук с тънка нишка, искрящо бели.
– Хей, като каза Мендосино, няма да познаеш кой ми се обади оня ден. Помниш ли Вив
Франклин?
– Мрежести чорапи и татуировки? От сбирката?
– Да. Може би ще се мести там. В Мендосино.
– Наистина ли? Чудесно. Мислех, че вече се е установила с нейната. Компания за
охранители? – попитах, посягайки за декоративните възглавници. Вечер ги подреждах по
специален начин на креслото.
– За софтуер за сигурност, скъпа. Тя прави софтуер за сигурност за компании. Не знам какво
ще прави тук. Още го обмисляла. Някаква пралеля починала и ѝ завещала голяма къща на брега.
Не знам подробностите. Но можело да се премести и да се засели в къщата.
– Страхотно! – Дребната брюнетка беше забавна смес от хулиганка и сладурана. Държеше
Саймън нащрек. И това ми харесваше в нея.
– Казах ѝ да ни се обади, когато реши. Не познава никого тук и може да ѝ помагаме –
отбеляза той и ми метна последната декоративна възглавничка.
 – Опа, не я хвърляй! – Сложих я внимателно върху останалите. – Да, със сигурност. Само ми
кажи, когато тя реши окончателно.
– Ъ, това е декоративна възглавничка, нали? – попита той.
– Хей, господинчо, ако знаеше колко от твоите пари съм похарчила за тази възглавница,
нямаше да я подмяташ така.
– Тогава да не питам колко ми е струвало това, нали? – кимна той към новото ни легло. Наше
собствено легло, което нямаше история за бивши. Този модел беше достатъчно голям да побере
неговото хъркане и моето вършеене и беше просто и елегантно, с масивна и добре подплатена
горна табла.
– Най-добре да ме оставиш да си върша работата и да не задаваш въпроси – казах нахално,
докато пълзях на четири крака през леглото и се стараех розовата ми нощничка да се вее където
трябва.
– Харесва ми, когато си вършиш работата. Особено когато гледам – добави той задъхано и
повдигна вежда, когато се обърнах, за да му покажа къдричките. Притисна тяло до моето,
топлата му от душа кожа ме сгря колкото думите му.
– Тази вечер предпочитам ти да ме докосваш. С ръце. И с уста. – наредих, докато се
намествах отгоре му. Бях сложила леглото така, че когато се гушкаме, да виждаме блещукащите
над залива светлинки. – Виж каква гледка – прошепнах.
– Да – измърмори той под мен и повдигна нощницата ми. В следващия момент ме беше
измъкнал от гащичките.
И след като къдричките се изпариха и розовата нощничка провисна около единия ми крак,
Саймън отбеляза точка.
И по дяволите, ако не успееше да блъсне таблата с глава в стената.
Туп.
– Внимавай, Господи, боята е нова. О, Господи!
– Искаш да. Господи, Карълайн, да внимавам?
Туп. Туп.
– Ами, може би. Малко. О, Боже. Саймън!
– Ето я моята Нощничка.
Туп. Туп. Туп.
– Саймън?
– Аха?
– Буден ли си?
– Аха.
– Просто исках да ти кажа, че те обичам.
– Ммм.
– Карълайн?
– Хм?
– И аз те обичам.
– Ммм.
– Карълайн?
– Мммм?
– Искаш ли да си поиграем?
– Ако кажа “не”, какво ще стане?
– Ще лежа до теб и ще си мисля мръсотийки.
– За мен ли?
– Винаги са за теб.
 – Наистина ли?
– Наистина си момичето от фантазиите ми.
– Добре, тук работата става дебела.
– Като стана дума за дебела.
– О, целуни ме, Сперминатор такъв.

Седнах в леглото, тялото ми беше напрегнато и нащрек. Защо се бях събудила? В.

2:37 през нощта?
Саймън спеше на своята половина от леглото и хъркаше.
Космите по врата ми се изправиха, кожата ми настръхна. Нещо ставаше, но не можех да го
определя. Я чакайте, какво беше това?
Скочих към прозореца и се завзирах в мрака. Нищо. Нищо необичайно. Вмъкнах се в
леглото, ала не можех да се отърся от чувството, че. О, Боже!
– Саймън! – Изхвърчах през вратата и хукнах по коридора. Някаква мисъл проблясна в едно
ъгълче на ума ми, докато тичах надолу по стълбите. Чух как Саймън ме вика и става от леглото.
Прелетях по стъпалата, през дневната и влязох в трапезарията. Залепих се до прозореца,
търсейки. Не исках да се оставя на това чувство, защото нямаше да го понеса, ако.
Мяу.
Не може да бъде.
Мяу.
– Саймън! – извиках и той дотича, размахал бейзболна бухалка.
– Да не би някой да е влязъл в къщата? – попита и се завъртя рязко.
Изхвърчах на двора със Саймън по петите, надеждата ми разцъфтя напълно и неудържимо.
Там, на тревата точно под прозореца на трапезарията, стоеше Клайв. И ближеше лапите си,
все едно нищо не е станало.
– А стига бе! – възкликна задъхано Саймън зад мен, докато аз кляках и разтварях ръце.
Клайв си миеше ушите, все едно имаше цялото време на света, после бавно доближи до мен
с най-голямата котешка усмивка, която бях виждала. Опита се да се прави на готин, но чувах
ръждивото му мъркане от четири стъпки разстояние. По бузите ми бурно се застичаха сълзи,
изхлипах, прегърнала котарака си. Който мъркаше ли, мъркаше. Беше изкльощавял, беше кален,
беше премръзнал и се беше прибрал.
Саймън клекна до мен и плъзна ръка по гърба на Клайв, докато аз го гушках с все сила.
– Добро момче – повтаряше той, като го галеше и го чешеше между ушичките.
Когато очите на Саймън срещнаха моите, и те блестяха ярко.
Най-накрая станах, притиснала моя Клайв. Говорех му нежно и го гушках, казвах му, че не
бива повече да прави така, иначе ще го убия, и че може да яде пържоли всеки ден. Саймън само
се усмихна, когато Клайв го бутна с глава, жаден за момчешки игри.
Когато се обърнах, за да го внеса в къщата, той се оттласна със задните си крака и скочи от
обятията ми, хукна към храсталака, в който беше изчезнал преди няколко седмици.
– Не! Клайв! Не! – изкрещях.
Но преди да успея да направя и две крачки по моравата, той подаде глава. Излезе и като че
ли повдигна лявото си рамо. И там, материализирайки се сякаш от нищото, се появи друга котка.
Малка и шарена, закръглена и сочна, с най-сладката муцунка, която бях виждала. Тя се отърка в
Клайв и седна дружелюбно до него.
– Кое е приятелчето ти, Клайв? – попитах и пак коленичих, понеже не исках да ги стресна.
Саймън клекна до мен и прошепна в ухото ми:
– Май нашето момче си има приятелка.
 Клайв мъдро кимна на Саймън и аз сподавих смеха си.
– Винаги съм си мислил, че ще е хубаво да имаме още една котка. Дали е на някого?
– Попита Саймън.
– Откъде знаеш, че е женска?
– О, женска е – отвърна той и Клайв пак му кимна. Ако бяха по-близо един до друг, щяха да
ударят лапи.
След това Клайв сякаш повдигна дясното си рамо и пред нас се появи трета котка. С
прекрасна окраска и най-невероятната дълга тъмносребриста козина, тя имаше блестящи зелени
очи и деликатни черти. Подуши Клайв, който сега беше заобиколен и от двете страни от
смайващи писанки.
– Не мога да повярвам – ахнах, а Саймън се изкиска.
– Където са две, там са и три, а? – подхвърли той.
– Стига, Саймън, не можем да държим три котки. Все пак.
Клайв се покашля, все едно да каже “Аха”.
И тогава, провирайки се между закръглената шарена и ухиления Клайв, се появи още една
котка. Беше игрива, бутна се в другите и се хвърли на тревата пред Клайв, обърна се по гръб и
започна да издава много сладки звуци. Направо можех да се закълна, че се смее.
– Мама му стара, направил си е харем – изругах, а Саймън вече не можеше да сдържа смеха
си. Докато клатех глава, Клайв се погрижи за дамите си. Подкара ги като на парад през моравата,
една по една, и ги вкара в къщата. А докато прекрачваше прага, Клайв се обърна към нас. Отърка
се в касата на вратата и ни погледна с толкова любов в очите, колкото може да събере някоя
котка. Което е много. А когато отвътре долетя котешки зов, той ни намигна.
– О, за бога – казах през усмивката, която заплашваше да разцепи лицето ми. Саймън със
смях ми протегна ръка.
Преплетох пръсти с неговите и прекосихме моравата, за да влезем у дома, където ни чакаха
Клайв и неговите дами.
Последната дума Тръгнах на обиколка, за да проследя всички нови миризми в тази нова
територия. Беше различно от последния път, когато бях тук. Някак по-лъскаво, тук и там имаше
дрънкулки, с които да си играя. Два рафта бяха пълни с интересни шишенца, които да събарям.
Колко грижовно. Ще ги проуча утре. Тази вечер съм си наумил друго.
Седмици наред се скитах в пустошта на този странен град, ограден от планини от едната
страна и вода от другата. Вода, на която се бях научил да не вярвам по трудния начин. Беше бърза
и не ставаше за пиене. Солена вода, я нарече капитанът на скачачите. Скачачите бяха най-хитрата
банда улични котки, които срещнах в странстванията си, груби, но справедливи. Съвсем не
приличаха на сърдитите мустачки, които си бяха просто гадни.
Предложиха ми да стана член на скачачите, което беше голяма чест, и бях благодарен за нея.
Но знаех къде ми е храната и знаех, че Хранителката сигурно ме търси. Обикалях хълмовете в
търсене на дома, от който случайно бях избягал.
Ето я истината, която никоя котка не иска да признае. Копнеем да сме навън. Копнеем да
тичаме и да скачаме, и да търчим, и да си играем, но. Ето я тайната. Не можете да ни пускате
навън.
Защото невинаги ще намерим пътя обратно.
Аз бях от късметлиите. Не се предавах. Знаех колко много Хранителката ще тъжи за мен, а
не можех да го допусна. А после? Намерих дамите. Или по-скоро те ме намериха.
Но ще ви разправям друг път.
Знаех, че хората ми толкова ще се зарадват да ме видят, та няма да ме лишат от новите ми
приятелки. Сега дамите бяха на сигурно място, заровени в куп одеяла под масичката за кафе.
Високия първо сложи кревата ни на открито, но аз го изтиках под масата, защото знаех, че
дамите ми са свикнали да спят под повече прикритие. Това е разликата между това да си умен и
да си умен, защото си живял на улицата. Жестоките улици на Сосалито ме научиха на това.
Продължих да проверявам периметъра и забелязах един дървесен клон, който драскаше
неприятно по прозореца от източната страна. Не беше пряка заплаха, но щях да го наглеждам.
Влязох в трапезарията и застанах пред прозореца, който бе довел до най-голямото и най-
мъчителното приключение от моите девет живота. Изпробвах как е поправен. Изглеждаше здрав.
Погледнах навън, което винаги ми се беше струвало толкова огромно и красиво, и изпълнено с
вълнения. Така и беше.
Но сега, когато се обърнах да огледам това спокойно пространство вътре, пълно с ъгълчета и
кьошета, в които да подремваш, да се къпеш, да се търкаляш и да си играеш, разбрах, че това
също е велико приключение.
Наистина бях мъдър котак – умът ми извираше направо от ушите.
Докато се кисках на собствената си шега, слязох от прозореца и се качих горе. Докато
минавах покрай дамите, чух дълбокото им дишане, спяха непробудно. Скоро щях да се пъхна при
тях. Имах едно местенце на врата, което се нуждаеше от чистене, а груповото къпане беше много
по-лесно.
Влязох в стаята на Хранителката и Високия и съзрях спящите им силуети. Нищо не беше се
променило, откакто ме нямаше. Забелязах го с радост. Високия беше свит на кълбо от едната
страна, Хранителката се беше проснала като морска звезда. Видях една такава в солената вода.
Скочих на леглото и се настаних на възглавницата между тях, исках да постоя с моите хора.
Протегнах се така, че предните ми лапи да се опрат в челото на Хранителката, а задните да
докоснат брадичката на Високия, и най-накрая се отпуснах.
Бях си у дома.

– Край–