Една бляскава парти принцеса от Лос Анджелис се озовава в малък

рибарски град и открива истински значимите неща в живота.

Пайпър Белинджър обича модата и вниманието на последователите
си в социалните мрежи. Репутацията й на принцеса на партитата
кара папараците да я следват навсякъде.
Но една нощ лудориите й излизат извън контрол и тя се озовава в
ареста. Търпението на доведения й баща се изчерпва и той спира
издръжката й. За да я научи на отговорност, той я изпраща за три
месеца в Уестпорт – малък рибарски град, където е родена.
Още в първия ден Пайпър се сблъсква с брадатия морски капитан
Брендан, който й заявява, че тя няма да може да изкара и седмица извън
Лос Анджелис.
Но какво от това, че Пайпър никога не е готвила и няма представа
как ще спи в малкия мръсен апартамент, който й е оставен в
наследство. Младата жена е твърдо решена да покаже на доведения си
баща и на мрачния секси капитан, че тя е повече от едно красиво лице.
Само че Уестпорт е малък град и накъдето и да се обърне, Пайпър се
натъква на Брендан. Двамата са пълни противоположности, но
помежду им пламва неустоимо привличане. Пайпър не желае да се
обвързва, особено с мъж, който понякога отсъства със седмици.
Но докато преоткрива връзката си с града и миналото си, Пайпър
започва да се чуди дали студеният бляскав живот, който е водила, е
онзи, който наистина иска. Лос Анджелис я зове да се завърне, но
Брендан и този град, пълен със спомени, може би вече са уловили
сърцето й…
 колекция
ИЗБРАНИ СЪВРЕМЕННИ
ЛЮБОВНИ РОМАНИ

Немислимото се случваше.
Най-дългата й връзка от всички досега приключи.
Три седмици от живота й бяха пропилени.
Пайпър Белинджър сведе поглед към яркочервената си коктейлна рокля
на „Валентино“ с едно голо рамо, търсейки някакъв недостатък, но не
откри нищичко. Изискано загорелите й крака бяха безупречно гладки. В
горната половина на тялото й като че ли също всичко беше съвършено.
Беше открила лепенките, които повдигаха гърдите й, на едно дефиле в
Милано по време на седмицата на модата (с други думи – самият свещен
граал на лепенките за бюст), така че с двете сладурчета всичко беше тип-
топ. Достатъчно големи, за да привлекат окото на всеки мъж, и в същото
време достатъчно малки, за да постигне атлетично излъчване във всяка
своя четвърта публикация в Инстаграм. Разнообразието поддържаше
интереса на хората.
След като се увери, че всичко във външния й вид е както трябва, Пайпър
плъзна поглед по крачола на класическия костюм на „Том Форд“
изработен от фина сатенена вълна, който носеше Ейдриън. Бе неспособна
да сдържи въздишката си при вида на острите ревери и копчетата с
монограм. Начинът, по който гаджето й поглеждаше нетърпеливо
часовника си на „Шопар“ и оглеждаше тълпата над рамото й, само
допълваше излъчването му на отегчен плейбой.
Нали именно тази му студена недостъпност я бе привлякла към него.
Господи, от вечерта, когато се бяха запознали, сякаш бяха минали сто
години. Оттогава поне два пъти беше ходила на козметик, нали? Какво
изобщо представляваше времето вече? Пайпър си спомняше
запознанството им така, сякаш се бе случило вчера. На партито по случай
рождения ден на Румър Уилис, Ейдриън я беше спасил от това да стъпи в
повръщано. Докато се взираше във волевата му брадичка от мястото си в
прегръдките му, Пайпър бе почувствала как се пренася в стария Холивуд.
Време на кадифени домашни сака и жени, шляещи се наоколо в дълги,
перести роби. Беше началото на нейната собствена класическа любовна
история.
А ето че финалните надписи вече течаха.
— Не мога да повярвам, че си готов да захвърлиш всичко просто така –
прошепна Пайпър, притискайки чашата шампанско между гърдите си.
Може би ако привлечеше вниманието му натам, щеше да го накара да
размисли? – Преживяхме толкова много заедно.
— Да, страшно много.
Ейдриън махна на някого в другия край на покрива; думите му ясно
даваха да се разбере, че който и да беше там, той възнамерява да се
присъедини към него.
Бяха дошли на партито заедно. Скромно соаре, целящо да набере
средства за независим филмов проект, наречен „Стилът на живот на
потиснатите и известните“. Сценаристът и режисьор беше приятел на
Ейдриън, което означаваше, че повечето гости на това събиране на
лосанджелиския елит бяха негови познати. Нейните момичета дори не
бяха тук, за да я утешат или да й помогнат да напусне сцената с
достойнство.
Вниманието на Ейдриън се върна неохотно към нея.
— Чакай, какво каза?
Усмивката на Пайпър й се струваше доста крехка, така че тя я позасили,
внимавайки да не стане маниакална. Горе главата, момиче. Това не беше
първото й скъсване, нали така? Самата тя бе зарязала доста хора, нерядко
– съвсем неочаквано. Та нали това беше градът на прищевките.
Никога не бе забелязвала колко бързо се променяха нещата. Поне
доскоро.
На двайсет и осем години, Пайпър не беше стара. Само че беше една от
най-старите жени на това парти. Всъщност, сега като се замислеше, и на
всяко парти напоследък. Облегната на стъкления парапет над „Мелроуз
Авеню“ стоеше една изгряваща поп звезда, която не можеше да е на повече
от деветнайсет години. Тя нямаше нужда от лепенки от Милано, които да
придържат гърдите й. Нейните гърди бяха леки и щръкнали, със зърна,
които напомняха на Пайпър за дъното на фунийка за сладолед.
Дори домакинът беше на двайсет и две, а вече се впускаше във филмова
кариера.
Това беше кариерата на Пайпър. Да ходи по партита. Да я виждат. От
време на време да се снима с някой продукт за избелване на зъби и да й
платят за това.
Не че имаше нужда от пари. Или поне не мислеше, че има. Всичко, което
имаше, идваше от кредитната й карта, а какво се случваше след това беше
загадка. Предполагаше, че сметката отива в имейла на доведения й баща
или нещо такова. Надяваше се, че няма да създава проблеми за бикините
без дъно, които си беше поръчала от Париж.
— Пайпър? Ехо? – Ейдриън размаха ръка пред лицето й и тя осъзна от
колко отдавна се взира в поп звездата. Достатъчно дълго, та певицата да я
изгледа ядосано.
Пайпър се усмихна и й помаха с ръка, посочвайки смутено чашата с
шампанско, преди отново да насочи вниманието си към разговора с
Ейдриън.
— Да не би да е защото те споменах между другото на терапевтката си?
Не сме навлизали в подробности, честна дума. През повечето време при
посещенията ми при нея обикновено просто дремем.
Ейдриън я изгледа в продължение на няколко секунди. Честно казано,
беше приятно. Не беше получавала толкова внимание от него, откакто
замалко да се подхлъзне в повръщано.
— Излизал съм с празноглави момичета и преди, Пайпър. – Той
въздъхна. – Но пред теб всички бледнеят.
Пайпър задържа усмивката върху лицето си, макар че й беше
необходимо повече усилие от обикновено. Хората ги гледаха. В този миг тя
се намираше на заден план в поне пет селфита, които се снимаха наоколо,
включително и на Ансел Елгорт. Би било истинска катастрофа, ако
допуснеше нараненото й сърце да си проличи върху лицето й, особено
когато новината за скъсването им се разчуеше.
— Не разбирам – каза през смях, отмятайки розовозлатистата си коса
над рамото си.
— Каква изненада – отвърна Ейдриън сухо. – Виж, сладурче. Изкарахме
си три забавни седмици. Ти си адски секси по бикини. – Той сви елегантно
рамене, облечени в „Том Форд“. – Просто се опитвам да сложа край, преди
да е станало скучно, това е.
Скучна. Остаряваща. Не режисьор или поп звезда.
Просто хубаво момиче с доведен баща милионер.
Сега обаче не биваше да мисли за това. Искаше единствено да напусне
партито колкото се може по-незабелязано и добре да си поплаче. След
като изпиеше един ксанакс и качеше вдъхновяващ цитат в Инстаграм,
разбира се. Така щеше да потвърди скъсването, но освен това щеше да има
възможност да представи станалото в светлината, в която тя искаше. Нещо
за израстване и да обичаш себе си може би?
Сестра й Хана щеше да се сети за съвършените думи от песен, които да
включи. Тя винаги седеше насред купчина грамофонни плочи, с онези
гигантски, грозни слушалки на главата. По дяволите, искаше й се да се
беше вслушала в мнението на Хана за Ейдриън.
Какво бе казала тя? А, да.
Изглежда така, сякаш някой е нарисувал очи върху ряпа.
Ето че отново се беше отнесла и Ейдриън за втори път си погледна
часовника.
— Приключихме ли тук? Трябва да се движа сред останалите гости.
— О, да – побърза да каже Пайпър с ужасяващо неестествен глас. –
Напълно си прав, че трябва да скъсаме, преди да е станало пълна скука. Не
ми беше минало през ума. – Тя чукна чашата си с шампанско в неговата. –
Двамата с теб избрахме съзнателно разединяване. Très* зряло.
[* Много (фр.). – Б. пр.]
— Все тая. Наричай го както си искаш. – Ейдриън си лепна вяла
усмивка. – Благодаря за всичко.
— Не, аз ти благодаря. – Пайпър сви устни, мъчейки се да си придаде
възможно най-непразноглав вид. – Научих толкова много за себе си през
тези три седмици.
— Я стига, Пайпър. – Ейдриън се изсмя и я огледа от главата до петите. –
Единственото, което правиш, е да се издокарваш и да харчиш парите на
татенцето си. Нямаш причина да научаваш каквото и да било.
— Нима ми е нужна причина? – попита тя непринудено, а устните й бяха
все така леко повдигнати в крайчетата.
Подразнен, Ейдриън изсумтя.
— Предполагам, че не. Но определено имаш нужда от мозък, който може
да мисли за нещо друго, освен колко харесвания можеш да получиш за
снимка на гърдите си. Животът не е само това, Пайпър.
— Да, знам – отвърна тя, изпълнена с раздразнение… и немалка доза
неохотен срам. – Животът е онова, което документирам с помощта на
снимки. Аз…
— Господи. – Ейдриън издаде нещо средно между стон и смях. – Защо
ме принуждаваш да се държа като задник? – Някой го повика от
вътрешността на пентхауса и той вдигна показалец, без да откъсва поглед
от Пайпър. – В теб няма нищо. В този град има хиляди Пайпър
Белинджър. Ти си просто начин за убиване на времето. – Ейдриън сви
рамене. – И твоето време отмина.
Същинско чудо бе, че Пайпър успя да задържи очарователната си
усмивка, докато Ейдриън се отдалечаваше, викайки приятелите си. Всички
на покрива я бяха зяпнали, шушукаха зад вдигнати длани, съжаляваха я…
Какъв ужас. Пайпър ги поздрави, вдигайки чаша към тях, и осъзна, че е
празна. Остави я върху подноса на минаващия покрай нея сервитьор, взе
сатенената си чантичка на „Ботега Венета“ с цялото достойнство, на което
бе способна, и си проправи път между тълпата зяпачи, примигвайки, за да
прогони влагата в очите си и за да успее да види копчето на асансьора.
Когато вратите му най-сетне я скриха от погледите, тя се подпря тежко
на металната стена, дишайки дълбоко през устата. Новината, че Ейдриън я
е зарязал, сигурно вече беше плъзнала по социалните медии, навярно
дори със съпътстващо видео. След случилото се дори третокласните звезди
нямаше да я канят на своите партита.
Репутацията й бе на някой, който бе забавна компания. Желан гост.
Купонджийка.
Ако нямаше положението си в обществото, какво имаше?
Пайпър извади телефона от чантичката си и разсеяно си повика
луксозен Юбер, свързвайки се с шофьор, който бе само на пет минути
оттам. След това затвори приложението и отвори списъка с любимите си
номера. Поколеба се за миг над името Хана, но вместо това се спря върху
Кърби. Приятелката й вдигна на първото позвъняване.
— О, господи, вярно ли е, че си умолявала Ейдриън да не къса с теб, и то
пред Ансел Елгорт?
Беше по-лошо, отколкото мислеше. Колко души вече се бяха свързали с
TMZ*? Утре вечер, в шест и половина, името й щеше да се подмята в
новинарското студио, докато Харви** отпива от чашата си за многократна
употреба.
[* Американски онлайн таблоид. – Б. пр.]
[** Харви Левин, основател на TMZ и водещ на предаване по „Фокс
Нюз“. – Б. пр.]
— Не съм молила Ейдриън да не ме зарязва. Хайде де, Кърби, знаеш, че
не бих го направила.
— Много ясно, че го знам. Ала аз не съм всички останали. Трябва да
ограничиш щетите. Имаш ли агент?
— Вече не. Даниъл каза, че ходенето ми по магазините не се нуждае от
прессъобщения.
Кърби изсумтя.
— Ама че е изостанал.
— Ти обаче имаш право. Трябва да огранича щетите.
Вратите на асансьора се отвориха и Пайпър пое през фоайето, чаткайки с
обувките си с червени подметки. Излезе на булевард „Уилшър“ и топлият
юлски въздух изсуши влагата в очите й. Многоетажните сгради на
лосанджелиския център се извисяваха в натежалото от смог нощно небе и
тя отметна глава назад, за да види покривите им. – До колко часа е
отворен басейнът на покрива на „Мондриан“*? – попита тя.
 [* Луксозен хотел в Холивуд. — Б. пр.]
— Задаваш ми подобен въпрос в такъв момент? – Мърморенето на
Кърби беше последвано от припукването на електронната й цигара. – Не
знам, но вече минава полунощ. Дори да работи в момента, скоро ще го
затворят.
Черен линкълн спря до бордюра на тротоара. След като провери
регистрационния му номер, Пайпър се качи вътре и затвори вратата.
— Не мислиш ли, че да се промъкнем в басейна и да си направим яко
парти е най-страхотният начин да отвърнем на удара? Ейдриън ще бъде
мъжът, скъсал с една легенда.
— Леле – ахна Кърби. – Смяташ да възкресиш Пайпър от 2014-а.
Това беше отговорът, нали? Нима имаше по-добро време в живота й от
годината, в която навърши двайсет и една и купонясва като луда из цял
Лос Анджелис, спечелвайки си известност с това, че е известна. Сега
просто се намираше в застой, това бе всичко. Може би бе време да си върне
короната. Може би тогава думите на Ейдриън нямаше да отекват отново и
отново в главата й, принуждавайки я да се пита дали не е прав.
Наистина ли има хиляди като мен? Или съм момичето, промъкнало се
в басейн, за да поплува в един през нощта?
Пайпър кимна решително и се приведе напред.
— Може ли да ме откарате до „Мондриан“, ако обичате?
Откъм телефона долетя възторженият възглас на Кърби.
— Ще те чакам там.
— Имам по-добра идея. – Пайпър кръстоса крака и се облегна в
кожената седалка. – Защо не накараме всички да ни чакат там?

Арестът беше студено, тъмно място.

Пайпър стоеше в средата на килията и зъзнеше, обвила ръце около
тялото си, така че да не докосне случайно нещо, заради което да се нуждае
от инжекция против тетанус. До този момент думата „изтезание“ беше
просто смътно описание на нещо, което никога не би могла да разбере. Ала
да се въздържа да не ползва покритата с плесен тоалетна след около шест
коктейла беше изтезание, което никоя жена не би трябвало да познае
някога. Тоалетната ситуация на фестивала „Коачела“ беше нищо в
сравнение с този мръсен метален трон, който й се подиграваше от ъгъла на
килията.
— Извинете? – извика тя, приближавайки се с нестабилна походка до
решетките. Не се виждаха полицаи, ала тя ясно чуваше звука от „Кенди
Краш“ недалеч оттам. – Здравейте, аз съм, Пайпър. Дали има друга
тоалетна, която бих могла да използвам?
— Не, принцесо. – Женският глас, разнесъл се в отговор, звучеше ужасно
отегчено. – Няма.
Пайпър подскачаше от крак на крак, пикочният й мехур настояваше да
бъде изпразнен.
— Вие къде ходите до тоалетна?
Изсумтяване.
 — Там, където ходят останалите, които не са престъпници.
Пайпър изхленчи, макар че нямаше как да не изпита респект към
полицайката заради начина, по който бе изрекла безкомпромисния си
отговор.
— Аз не съм престъпница – опита Пайпър отново. – Това е просто
недоразумение.
В мрачния коридор отекна смях. Колко ли пъти беше минавала покрай
полицейския участък на „Норт Уилкокс“? А ето че сега беше задържана в
него.
Обаче сериозно, партито адски си го биваше.
Полицайката бавно изникна пред килията на Пайпър, втъкнала пръсти
в бежовия си униформен панталон. Бежов. Който и да отговаряше за
модния аспект на правоприлагането, трябваше да бъде тикнат зад
решетките.
— Значи според теб двеста души, проникнали без разрешение в басейна
на един хотел след края на работното му време, е недоразумение?
Пайпър кръстоса крака и си пое дъх през носа. Ако се напишкаше в
тоалета си на „Валентино“, доброволно щеше да остане зад решетките.
— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че работното време на басейна не беше
изложено на видно място?
— Това ли е аргументът, който ще използва скъпият ти адвокат? –
Полицайката поклати глава, видимо развеселена. – Някой е трябвало да
строши стъклената врата, за да влезе и да пусне останалите богаташки
хлапета вътре. Кой го направи? Невидимият?
— Не знам, но смятам да разбера – зарече се Пайпър тържествено.
Полицайката въздъхна и се усмихна.
— Твърде късно е за това, сладурче. Приятелката ти с лилавите кичури
вече те натопи като подстрекателка.
Кърби. Тя е била. Никой друг на партито нямаше лилави кичури. Или
поне Пайпър смяташе така. Някъде между боричканията в басейна и
незаконните фойерверки, които бяха изстреляли, беше изгубила дирята на
новопристигащите гости. Би трябвало да знае, че не може да има доверие
на Кърби. Двете бяха приятелки, но не достатъчно добри, та тя да излъже
полицията. Приятелството им се основаваше върху това да оставят
коментари под публикациите си в социалните медии и да се подтикват
една друга да правят абсурдни покупки, като чанта за четири хиляди
долара с формата на червило. Подобни повърхностни приятелства бяха
ценни през по-голямата част от времето, но не и тази вечер.
Ето защо бе използвала телефонното обаждане, на което имаше право,
за да позвъни на Хана.
И като стана дума, къде беше малката й сестричка? Беше й се обадила
преди един час.
Пайпър заподскача от крак на крак, опасно близо до това да използва
ръцете си, за да не позволи на урината да се излее.
— Кой ви принуждава да носите бежови панталони? – каза тя запъхтяно.
– И защо не е зад решетките заедно с мен?
— Е, добре. – Полицайката вдигна длани. – По този въпрос сме на едно
мнение.
— Буквално всеки друг цвят би бил за предпочитане. Без панталон би
било за предпочитане. – Мъчейки се да отвлече вниманието си от
катастрофата, която се случваше в долната част на тялото й, тя забърбори,
както правеше обикновено, когато се озовеше в неловка ситуация. – Имате
наистина хубава фигура, госпожо полицай, но е неписано правило, че
никой не изглежда добре в светлобежово.
Веждите на другата жена се извиха нагоре.
— Ти би могла.
— Имате право – изхлипа Пайпър. – Тотално бих могла.
Смехът на полицайката премина във въздишка.
— Какво си мислеше, че правиш, провокирайки подобен хаос тази нощ?
Пайпър отпусна унило рамене.
— Гаджето ми ме заряза. И той… нито за миг не ме погледна в очите.
Предполагам, просто исках да ме видят. Да ме забележат. Да ме
превъзнасят, вместо да ме… пренебрегват. Разбирате ли?
— Зарязана и държаща се като глупачка. Познато ми е.
— Наистина ли? – попита Пайпър обнадеждено.
— Ами да. Кой не е натрупвал дрехите на гаджето си във ваната и после
да ги залее с белина?
Пайпър си представи как онзи костюм на „Том Форд“ става на петна и
потрепери.
— Прекалено жестоко е – прошепна тя. – Навярно трябваше да му срежа
гумите. Поне това е законно.
— Това… не е законно.
— О! – Пайпър намигна пресилено на полицайката. – Ясно.
Жената поклати глава и погледна към коридора.
— Е, добре. Нощта е спокойна. Ако не ми създаваш неприятности, ще те
оставя да използваш малко по-малко скапаната тоалетна.
— О, благодаря, благодаря, благодаря.
С ръка над ключалката, полицайката я измери със строг поглед.
— Имам електрошоков пистолет.
Пайпър последва своята спасителка до тоалетната, където събра
грижливо полите на роклята си на „Валентино“ и стенейки, облекчи
нечовешкото напрежение в пикочния си мехур, докато и последната
капчица не се отцеди. Докато си миеше ръцете в малката мивка,
вниманието й беше привлечено от отражението й в огледалото. Оттам я
гледаха очи, оградени от тъмни кръгове. Размазано червило, провиснала
коса. Контрастът с начина, по който беше започнала вечерта, определено
беше драматичен, ала Пайпър нямаше как да не се почувства като войник,
завръщащ се от битка. Та нали целта й бе да отклони вниманието от края
на връзката си.
Полицейският хеликоптер, кръжащ в небето над тях, докато тя водеше
колона за конга, определено беше затвърдил статуса й на властващата
кралица на партитата в Лос Анджелис. Вероятно. Бяха конфискували
телефона й, докато й правеха снимка и й снемаха пръстови отпечатъци,
така че нямаше представа какво се случва в интернет. Пръстите я сърбяха
да отвори няколко приложения и именно това щеше да направи в мига, в
който Хана дойдеше, за да й плати гаранцията.
Пайпър се взря в отражението си, учудена да открие, че перспективата
да предизвика сензация в интернет не накара сърцето й да затупка от
вълнение както преди. Да не се беше повредила?
Тя изсумтя и се оттласна от мивката, натискайки бравата на вратата с
лакът, за да излезе. Дългата нощ си казваше думата – все пак беше почти
пет часът сутринта. След като се наспеше, щеше да прекара деня, опивайки
се от поздравителни съобщения и вълната нови последователи.
Точно когато полицайката отново й сложи белезниците и понечи да я
поведе обратно към килията, друг полицай се провикна от далечния край
на коридора:
— Хей, Лина. На Белинджър й платиха гаранцията. Доведи я тук.
Пайпър вдигна победоносно ръце.
— Да!
Лина се разсмя.
— Хайде, кралице на красотата.
Възвърнала си енергията, Пайпър заприпка до другата жена.
— Лина, а? Страшно съм ти задължена. – Тя сключи ръце под
брадичката си и нацупи подкупващо устни. – Благодаря ти, задето беше
толкова мила с мен.
— Недей да търсиш някакво дълбоко значение – отвърна полицайката
провлачено, макар че лицето й придоби доволно изражение. – Просто не
бях в настроение да чистя напикано.
Пайпър се засмя, а Лина отключи вратата в края на сивия коридор. И
ето я Хана, по пижама и бейзболна шапка, попълваща документи с
полузатворени очи.
Топлина се разля в гърдите на Пайпър при вида на по-малката й сестра.
Двете изобщо не си приличаха, нямаха нищо общо помежду си, ала на
света нямаше друг, на когото Пайпър би се обадила, когато изпадне в
трудно положение. От тях двете Хана беше онази, на която можеше да се
разчита, макар да имаше и мързелива хипи страна.
Пайпър беше по-високата, а на Хана бяха викали „фъстък“, когато бяха
малки, а тя така и не беше пораснала кой знае колко оттогава. В момента
дребничката й фигурка беше скрита под суитшърт на университета на
Калифорния, а пясъчнорусата й коса стърчеше изпод червената й шапка.
— Може ли да си върви? – обърна се Лина към мъжа с тънки устни,
прегърбен зад бюрото.
Той махна с ръка, без да вдига поглед.
— Парите решават всички проблеми.
Лина отново отключи белезниците и Пайпър се втурна към сестра си,
обвивайки ръце около нея.
— Ханннн – изскимтя тя. – Ще ти се отплатя за това. Ще върша всички
домашни задължения.
— Нямаме домашни задължения, репичке. – Хана се прозя и разтърка
окото си с юмрук. – Защо миришеш на тамян?
— О! – Пайпър си подуши рамото. – Мисля, че гадателката запали
тамян. – Тя се изпъна и присви очи. – Не съм сигурна откъде е разбрала за
партито.
Хана зяпна и като че ли се поразбуди малко, а лешниковите й очи бяха в
пълен контраст със светлосините на Пайпър.
— Да е споменала, че в бъдещето ти има разгневен доведен баща?
Пайпър потръпна.
— Уф. Подозирах, че няма да успея да избегна гнева на Даниъл К.
Белинджър. – Тя изви врат, за да види дали някой бе отишъл да донесе
телефона й. – Откъде е научил?
 — От новините, Пайпс. От новините.
— Ясно. – Пайпър въздъхна и приглади изпомачканата си рокля. –
Нищо, с което адвокатите да не могат да се справят, нали така? Да се
надяваме, че ще ми позволи да си взема душ и да поспя, преди да ми
изнесе една от прословутите си тиради. Изглеждам като жив труп.
— О, я млъквай. Изглеждаш страхотно. – Устните на Хана потръпнаха,
докато подписваше документите със замах. – Винаги изглеждаш
страхотно.
Пайпър изтанцува малък танц.
— Чао, Лина! – извика, докато излизаше от участъка, уловила обичния
си телефон като новородено, а пръстите й потръпваха от нуждата да
заиграят по екрана. Бяха я насочили към задния изход, където Хана
можеше да докара колата. Такива са правилата, бяха й обяснили.
Прекрачи прага и тутакси бе наобиколена от фотографи.
— Пайпър! Насам!
Суетността й запищя като птеродактил.
Коремът й се сви от притеснение, но тя им се усмихна и като наведе
глава, забърза към джипа на Хана.
— Пайпър Белинджър! – извика един от папараците. – Как беше нощта
ти зад решетките?
— Съжаляваш ли, задето изхаби парите на данъкоплатците?
Върхът на обувката й хлътна в една пукнатина и тя замалко да се
пльосне по очи на асфалта, но успя да се хване за вратата на джипа, която
Хана беше отворила, и се хвърли на мястото до шофьора. Затварянето на
вратата заглуши въпросите, които долитаха отвън, но последният, който бе
чула, продължаваше да отеква в главата й.
Да хаби парите на данъкоплатците? Та тя просто бе организирала парти,
нали така?
Е, добре де, нужни бяха доста полицаи, за да го прекратят, но това беше
Лос Анджелис. Нима полицаите не се размотаваха в очакване да се случи
нещо такова?
Добре, това прозвуча разглезено дори и в нейните уши.
Изведнъж вече не изгаряше от нетърпение да провери социалните
мрежи.
Тя избърса запотените си длани в роклята си.
— Не се опитвах да създам неприятности на никого, нито да хабя пари.
Изобщо не се замислих за последиците – тихо каза тя, обръщайки лице
към сестра си, доколкото й позволяваше предпазният колан. – Наистина
ли е толкова лошо, Хан?
Стиснала волана и прехапала долната си устна, Хана си проправяше
внимателно път през множество хора, които трескаво правеха снимки на
Пайпър.
— Не е хубаво – отвърна тя след кратко мълчание. – Но пък ти
непрекъснато забъркваш подобни каши, нали? Адвокатите винаги
намират начин да замажат нещата, а утре всички вече ще мислят за нещо
друго. – Хана докосна екрана на таблото и тиха мелодия изпълни колата. –
Виж само. Заредила съм съвършената песен за този момент.
Меланхоличните ноти на Prison Women* на REO Speedwagon се
разнесоха от тонколоните.
[* „Затворнички“ (англ.). – Б. р.]
 — Много смешно. – Тя потропа с телефона по коляното си в
продължение на няколко секунди, преди да се изпъне и да отвори
Инстаграм.
Ето я. Снимката, която беше качила по-рано тази нощ, в 2:42, както
пишеше. Кърби, гадната предателка, я беше снимала с нейния телефон. На
снимката Пайпър се беше покачила върху раменете на мъж, за чието име
не се сещаше (макар да имаше смътен спомен, че според него играел за
„Лейкърс“), само по гащички и лепенки за бюст, но по един артистичен
начин. Роклята й на „Валентино“ беше преметната върху един шезлонг на
заден план. Около нея избухваха фойерверки, като на 4 юли, обгръщайки я
в искри и пушек. Приличаше на богиня, надигаща се от електрическа
мъгла… и снимката имаше близо милион харесвания.
Заповядвайки си да не го прави, Пайпър натисна списъка с имената на
хората, които бяха харесали снимката. Ейдриън не беше сред тях.
Което беше добре. Един милион други хора я бяха харесали, нали така?
Само че те не бяха прекарали три седмици с нея.
За тях тя беше просто едно двуизмерно изображение. Ако прекараха
повече от три седмици с нея, дали и те щяха да подминат снимката й и да
продължат надолу? Да я оставят да се слее в неясното петно на хиляди
други момичета досущ като нея?
— Хей – обади се Хана, спирайки за миг песента. – Всичко ще бъде
наред.
Смехът на Пайпър прозвуча насилено.
— Знам. Всичко винаги е наред. – Тя стисна устни. – Искаш ли да чуеш
за състезанието с мокри боксерки?

Както се оказа обаче, нищо не беше наред.

Нищичко.
Не и според доведения им баща, Даниъл Белинджър, дълбоко уважаван
филмов продуцент, носител на „Оскар“, филантроп и яхтсмен.
Пайпър и Хана се бяха опитали да се промъкнат тайно през входа за
кетъринг на имението им в „Бел Еър“. Бяха се нанесли тук, когато Пайпър
беше на четири години, а Хана – на две, след като майка им се беше
омъжила за Даниъл, и никоя от тях не си спомняше да са живели другаде.
От време на време, когато Пайпър доловеше миризмата на океана,
мозъкът й изпращаше сигнал през мъглата, напомняйки й за едно градче в
тихоокеанския северозапад, ала нямаше нищо съществено, за което да се
залови, и споменът винаги се разсейваше, преди тя да успее да го задържи.
Виж, гневът на доведения й баща? Него виждаше съвсем ясно.
Той се беше отпечатал върху загорелите от слънцето линии на прочутото
му лице, личеше в разочарованото поклащане на главата, докато двете
сестри сядаха една до друга на дивана в домашния му кабинет. Върху
рафтовете зад него проблясваха награди, по стените висяха филмови
афиши в рамки, а телефонът върху L-образното му бюро присветваше на
всеки две секунди, макар че той му беше изключил звука за предстоящото
конско. Майка им беше на пилатес и това най-много притесняваше
Пайпър. Морийн имаше успокояващ ефект върху съпруга си, а в момента
той беше всичко друго, но не и спокоен.
— Ъъ, Даниъл? – пробва се Пайпър бодро, прибирайки кичур увиснала
коса зад ухото си. – Хана няма никаква вина за това. Може ли да отиде да
си легне?
— Ще остане.
Доведеният й баща впи строг поглед в Хана.
— Забранено ти беше да й плащаш гаранцията и въпреки това го
направи.
Пайпър се обърна изумено към сестра си.
— Наистина ли?
— Какво друго бих могла да направя? – Хана свали шапката си и започна
да я извива между коленете си. – Да те оставя там, Пайпс?
— Да – бавно отвърна Пайпър, обръщайки се към доведения си баща с
нарастващ ужас. – Какво искаше да направи тя? Да ме остави там?
Даниъл зарови раздразнено пръсти в косата си.
— Мислех, че си научи урока много отдавна, Пайпър. И по-точно
уроците, в множествено число. Пак не правеше друго, освен да ходиш по
партита, но не ми струваше пари, нито ме караше да изглеждам като
идиот, докато го правиш.
— Леле. – Пайпър се отпусна във възглавницата на дивана. – Не е нужно
да си гаден.
— Не е нужно… – Даниъл издаде подразнен звук и стисна основата на
носа си. – На двайсет и осем години си, Пайпър, а не си направила нищо с
живота си. Нищичко. Имаше всички възможности, всичко, което би могла
да поискаш, и единственото, с което можеш да се похвалиш, е… дигитално
съществуване. То не означава нищо.
Ако това е вярно, аз също не означавам нищо.
Пайпър взе една възглавница и я притисна до стомаха си, който се
бунтуваше, и хвърли благодарен поглед на Хана, когато тя се пресегна и
разтърка коляното й.
— Даниъл, съжалявам. Снощи имах лошо скъсване и реагирах, без да
мисля. Никога вече няма да направя нещо такова.
Мъничко от гнева на Даниъл като че ли се стопи и той се отдръпна
назад, за да се облегне на ръба на бюрото си.
— Никой никога не ми е поднесъл наготово каквото и да било в този
бизнес. Започнах от най-ниското стъпало в офисите на „Парамаунт“.
Изпълнявах поръчки за сандвичи, носех кафета. Бях момче за всичко,
докато следвах кинематография. – Пайпър кимна, правейки всичко по
силите си да си придаде дълбоко заинтересуван вид, въпреки че Даниъл
разказваше тази история на всяко парти и благотворително събиране. –
Бях готов, въоръжен със знание и амбиция, чакайки своя шанс, така че да
го сграбча – той стисна ръка в юмрук – и никога да не погледна назад.
— И тогава те помолили да подаваш репликите на Корбин Кадър –
изрецитира Пайпър по памет.
— Да. – Доведеният й баща наклони глава, обзет от моментно
задоволство, че тя очевидно слуша. – Пред погледа на режисьора аз не
само рецитирах репликите със страст и жар, но подобрих поизтъркания
текст. Добавих нещо от себе си.
— И те наели като помощник-сценарист. – Хана въздъхна, завъртайки
пръст, за да го подкани да довърши често повтаряната история. – На самия
Кубрик.
Доведеният им баща изпусна дъха си през носа.
— Точно така. И ето че стигаме до онова, което исках да кажа. – Той
размаха пръст. – Пайпър, ти живееш прекалено комфортно. Поне Хана
завърши колеж и работи. Въпреки че я наеха да търси места за снимки
като услуга към мен, тя поне прави нещо. – Хана прегърби рамене, но не
каза нищо. – Ще те е грижа ли изобщо, ако шансът почука на вратата ти,
Пайпър? Нямаш никаква амбиция да отидеш където и да било. Да
постигнеш каквото и да било. И защо да го правиш, когато животът, който
ти осигурявам, е винаги тук, възнаграждавайки липсата ти на амбиция с
комфорт и оправдание да си останеш в блажен застой?
Пайпър се взираше в мъжа, на когото гледаше като на баща, поразена да
открие, че той я вижда в толкова отрицателна светлина. Израснала беше в
„Бел Еър“, ходейки на почивки и партита с известни актьори. Това беше
единственият живот, който познаваше. Никой от приятелите й не
работеше. Само малцина си бяха направили труда да отидат в колеж. За
какво им беше диплома? За да изкарват пари? Та нали вече имаха купища.
Ако Даниъл или майка й някога я бяха насърчавали да прави нещо
друго, тя не си спомняше подобен разговор. Не беше ли мотивацията
нещо, с което хората просто се раждаха? И когато дойдеше време да
намерят своето място в света, те просто действаха. Нима през цялото това
време бе трябвало да си търси цел?
Странно, нито една от вдъхновяващите фрази, които беше качвала в
социалните мрежи, не съдържаше отговора.
— Много обичам майка ви – продължи Даниъл, сякаш прочел мислите
й. – Иначе не мисля, че бих проявил такова търпение толкова дълго. Само
че, Пайпър… този път ти отиде твърде далеч.
Очите на Пайпър се вдигнаха към неговите, коленете й започнаха да
треперят. Някога използвал ли бе този примирен тон с нея? Ако беше, тя
не можеше да си спомни.
— Така ли? – прошепна.
До нея Хана се размърда, знак, че и тя бе доловила сериозността на
момента.
Даниъл кимна.
— Собственикът на „Мондриан“ финансира следващия ми филм. –
Новината избухна като граната в средата на офиса. – Изобщо не е във
възторг от станалото тази нощ, и то меко казано. Ти накара хотела му да
изглежда така, сякаш няма достатъчно охрана. Направи го за посмешище.
И най-лошото от всичко – можеше да изгориш мястото до основи. –
Даниъл се взря сурово в нея, давайки й възможност да осъзнае какво й
казва. – Заплаши да оттегли подкрепата си, Пайпър. Става дума за
значителна сума. Филмът няма да бъде направен без неговата подкрепа.
Поне докато не намеря друг спонсор… и в тази икономика, това може да
ми отнеме години.
— Съжалявам – прошепна Пайпър, потъвайки още по-дълбоко в дивана,
осъзнавайки размерите на стореното от нея.
Наистина ли беше провалила бизнес сделка за Даниъл просто за да
може да качи в интернет снимка за отмъщение, та да не изглежда така,
сякаш е съкрушена, защото са я зарязали? Наистина ли беше толкова
лекомислена и глупава?
Нима Ейдриън беше прав?
— Не знаех. Аз… нямах представа кой притежава хотела.
— Естествено, че не. Какво значение има кого засягат постъпките ти,
нали, Пайпър?
— Е, добре. – Хана се намръщи и се приведе напред. – Не е нужно да
бъдеш толкова суров с нея. Очевидно осъзнава, че е допуснала грешка.
Даниъл не трепна.
— Е, това е грешка, за която ще трябва да отговаря.
Пайпър и Хана се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш с това… – Пайпър изимитира кавички във
въздуха – „да отговарям“?
Доведеният им баща заобиколи бавно бюрото и отвори едно чекмедже,
поколебавайки се за миг, преди да извади папка от кафява хартия.
Потропа с нея по настолния си календар, приковал присвити очи в
притеснените сестри.
— Не говорим много за вашето минало. Времето преди да се оженя за
майка ви. Признавам, че е най-вече защото съм егоист и не исках нищо да
ми напомня, че е обичала някого преди мен.
— Оооо – автоматично каза Пайпър.
Той не й обърна внимание.
— Както знаете, баща ви е бил рибар. Живял е в Уестпорт, щата
Вашингтон, същото градче, където е родена майка ви. Живописно
местенце.
Пайпър се сепна при споменаването на биологичния й баща. Рибар на
име Хенри, умрял съвсем млад, повлечен в ледените дълбини на
Берингово море. Зарея очи към прозореца, към света отвъд, мъчейки се да
си спомни какво бе предшествало този луксозен живот, с който бе
свикнала. Пейзажът и цветът на първите четири години на живота й бяха
трудно уловими, но тя помнеше очертанията на главата на баща си.
Помнеше гръмкия му смях, миризмата на сол върху кожата му.
Помнеше смеха на майка си, разнесъл се в отговор, топъл и звънък.
Невъзможно й бе да осмисли това друго време и място, така различно от
сегашната й ситуация, макар да се бе опитвала неведнъж. Ако Морийн не
се беше преместила в Лос Анджелис, въоръжена единствено с красотата си
и уменията си за шиене, никога нямаше да си намери работа като шивачка
на костюмите в първия филм на Даниъл. Той нямаше да се влюби в нея и
този техен живот на разкош нямаше да бъде нищо повече от сън, докато
Морийн съществуваше в една друга, необхватна за ума времева линия.
— Уестпорт – повтори Хана, сякаш изпитваше думата върху езика си. –
Мама никога не ни е казвала името.
— Е, предполагам, че случилото се е било прекалено болезнено за нея. –
Даниъл подсмръкна, потрепвайки с ръба на папката. – Очевидно сега тя е
добре. Повече от добре. – Той замълча за миг. – Мъжете в Уестпорт… те
излизат в Берингово море, когато настъпи сезонът на кралските раци,
преследвайки годишната си печалба. Понякога улавят съвсем малко и
трябва да поделят незначителна сума между голям екипаж. Поради тази
причина баща ти притежавал и малък бар.
Усмивка изви устните на Пайпър. Никога не й бяха говорили толкова
много за баща й и тези подробности… те бяха като монети, които падаха в
един празен буркан вътре в нея и бавно го изпълваха. Искаше още. Искаше
да знае всичко за този мъж, от когото си спомняше единствено бурния
смях.
Хана се прокашля, бедрото й се притискаше в това на Пайпър.
— Защо ни разказваш всичко това сега? – Тя задъвка долната си устна. –
Какво има в папката?
— Нотариалният акт на бара. В завещанието си е оставил сградата на
вас. – Даниъл остави папката върху бюрото и я отвори. – Много отдавна
назначих управител, който да се грижи сградата да не рухне, но честно
казано, до този миг напълно бях забравил за него.
— Господи… – прошепна Хана, очевидно досетила се накъде отива този
разговор, нещо, което все още убягваше на Пайпър. – Д-да не би…
Даниъл въздъхна в тишината, възцарила се, когато гласът на Хана
заглъхна, без да довърши започнатото изречение.
— Инвеститорът ми настоява за доказателство, че се разкайваш за
стореното, Пайпър. Той сам се е издигнал до сегашното си положение,
също като мен, и нищо не би му харесало повече от това да ми натрие носа
заради разглезената ми дъщеря. – Пайпър потръпна, но той не забеляза,
защото преглеждаше съдържанието на папката. – При обикновени
обстоятелства бих заявил на всеки, който изисква нещо от мен, да върви по
дяволите… само че не мога да се отърва от чувството, че настъпи моментът
да се научиш да се грижиш сама за себе си.
— Какво искаш да кажеш с това – Пайпър отново изимитира кавички
във въздуха – „да се грижа за себе си“?
— Искам да кажа, че ще излезеш от зоната си на комфорт. Искам да
кажа, че отиваш в Уестпорт.
Хана зяпна.
Пайпър се наведе рязко напред.
— Я чакай. Какво? За колко време? Какво се предполага да правя там? –
Тя обърна изпълнен с паника поглед към Хана. – Мама знае ли за това?
— Да – обади се Морийн от прага на офиса. – Знае.
Пайпър изскимтя в китката си.
— Три месеца, Пайпс. Можеш да изкараш толкова време. И се надявам,
че ще го направиш без колебание, като се има предвид, че по този начин
ще запазя парите за филма си. – Даниил излезе иззад бюрото и пусна
папката от кафява хартия в скута й. – Над бара има малък апартамент.
Обадих се, за да наредя да бъде почистен. Ще ти открия банкова сметка, за
да имаш нещо в началото, но след това… – О, изглеждаше прекалено
доволен. – Ще трябва да се оправяш сама.
Прехвърляйки в ума си всички гала събития и модни шоута, които щяха
да се състоят в продължение на цели три месеца, Пайпър скочи на крака и
обърна умолителен поглед към майка си.
— Мамо, наистина ли ще му позволиш да ме отпрати? – Беше като
зашеметена. – Какво се очаква да правя? Да си изкарвам прехраната с
риболов? Та аз дори не мога да си препека филия.
— Сигурна съм, че ще се справиш – меко каза Морийн; изражението й
беше съчувствено, но твърдо. – Ще бъде добре за теб. Ще видиш.
Възможно е дори да научиш нещо за себе си.
— Не. – Пайпър поклати глава. Нима тази нощ не бе довела до
откритието, че не я бива за нищо друго, освен да ходи по партита и да
изглежда секси? Не притежаваше уменията, нужни, за да оцелее извън
тези врати. Но можеше да се справи, стига всичко да си останеше познато.
Там някъде, неспособността и безполезността й щяха да бъдат очебийни. –
Аз… няма да отида.
— В такъв случай няма да платя разходите ти за адвокат – неохотно каза
Даниъл.
— Треперя – прошепна Пайпър, вдигайки разтрепераната си длан с
разперени пръсти. – Виж ме.
Хана обви ръка около сестра си.
— Аз ще отида с нея.
Даниъл се сепна.
— Ами работата ти? Трябваше да помоля Сергей за услуга, за да ти
намеря много желано място в продуцентската компания.
При споменаването на Сергей, по когото Хана отдавна си падаше,
Пайпър долови моментното й разколебаване. През последната година най-
младата Белинджър въздишаше по изгряващата мрачна холивудска
звезда, чийто дебютен филм бе спечелил „Златна палма“ в Кан. Повечето
от баладите, които кънтяха постоянно откъм стаята й, можеха да бъдат
приписани на дълбокото й увлечение.
Солидарността, проявена от сестра й, накара гърлото на Пайпър да се
свие, ала за нищо на света нямаше да допусне нейните грехове да изпратят
и най-любимия й човек на този свят в изгнание в Уестпорт. Самата тя все
още не се беше примирила с отиването си там.
— Даниъл ще размисли – прошепна й с крайчеца на устата си. – Всичко
ще бъде наред.
— Няма да размисля – избоботи Даниъл с обиден вид. – Заминаваш в
края на юли.
Пайпър преброи наум.
— До тогава има само няколко седмици!
— Бих те посъветвал да използваш времето, за да уредиш делата си, но
ти нямаш такива.
От Морийн се откъсна стон.
— Мисля, че това е достатъчно, Даниъл. – И тя поведе двете сестри
навън от стаята. – Хайде. Нужно ни е малко време, за да го осмислим.
Трите Белинджър поеха заедно по стълбите, качвайки се на третия етаж,
където стаите на Хана и Пайпър се намираха в противоположни краища на
застлания с килим коридор. Отидоха в стаята на Пайпър и я настаниха да
седне на ръба на леглото, след което се отдръпнаха назад, за да я
погледнат, сякаш бяха студенти по медицина, на които им бе казано да
поставят диагноза.
Подпряла ръце на коленете си, Хана се взря изпитателно в лицето на
сестра си.
— Как се чувстваш, Пайпър?
— Наистина ли не можеш да го накараш да размисли, мамо? – изграчи
Пайпър.
Морийн поклати глава.
— Съжалявам, милинка. – Майка й седна на леглото до нея и улови
отпуснатата й ръка. Помълча в продължение на няколко дълги мига,
очевидно подготвяйки се за нещо. – Мисля, че част от причината, задето
не се съпротивлявах дълго на решението на Даниъл да те изпрати в
Уестпорт, е… ами, изпитвам голяма вина, задето задържах толкова много
за истинския ви баща за себе си. Толкова дълго изпитвах такава болка.
Както и огорчение. Потиснах всичко това дълбоко в себе си, при което
пренебрегнах паметта му. Не беше правилно. – Клепачите й се спуснаха
надолу. – Да отидеш в Уестпорт… е все едно да се запознаеш с баща си,
Пайпър. Той е Уестпорт. Има толкова много история… история, която все
още живее в онзи град. Ето защо не можах да остана там, когато той умря.
Той беше навсякъде около мен, а аз бях прекалено разгневена на това
колко несправедливо бе всичко. Дори родителите ми не можеха да ме
накарат да ги чуя.
— Колко дълго са останали в Уестпорт, след като ти си си тръгнала? –
попита Хана, говорейки за баба им и дядо им, които им гостуваха
понякога, макар че посещенията им бяха станали все по-редки, когато
сестрите поотраснаха. Когато Даниъл официално осинови Пайпър и Хана,
баба им и дядо им не изглеждаха особено доволни и вече почти не се
виждаха, макар че все още се чуваха по празници и рождени дни.
— Не особено дълго. Купиха ранчото в Юта скоро след това. Далеч от
водата. – Морийн наведе очи към ръцете си. – Предполагам, че градчето
изгуби магията си за всички ни.
Пайпър разбираше майка си. Съчувстваше на вината й. Ала ето че
целият й живот щеше да бъде преобърнат заради един мъж, когото тя не
познаваше. Минали бяха двайсет и четири години без нито дума за Хенри
Крос. Майка й не можеше да очаква от нея да изпадне във възторг при
тази възможност, защото тя бе решила, че е време да се отърве от вината.
— Не е честно – простена Пайпър, отпускайки се назад върху леглото,
при което размести скъпите чаршафи в цвят екрю.
Хана се отпусна до нея и сложи ръка върху нейната.
— Става дума само за три месеца. – Морийн стана и се отправи към
коридора. Преди да излезе от стаята, се обърна, сложила ръка върху касата
на вратата. – Един съвет, Пайпър. Мъжете в Уестпорт не са това, с което си
свикнала. Те са нешлифовани и директни. Способни по начин, по който
мъжете, които познаваш, не са. – Погледът й стана отнесен. – Работата им
е опасна и тях не ги е грижа колко много те плаши това, и винаги се
връщат в морето. Винаги ще го изберат пред една жена. И по-скоро биха
умрели, правейки онова, което обичат, отколкото да си стоят на сигурно
място вкъщи.
Нетипичната сериозност в гласа на Морийн прикова Пайпър към
леглото.
— Защо ми казваш това?
Майка й повдигна деликатно рамо.
— Защото опасността, излъчвана от даден мъж, може да бъде вълнуваща
за една жена. Докато в един момент спира да е вълнуваща. И тогава става
смазваща. Просто го имай предвид, в случай че се почувстваш…
привлечена.
Морийн като че ли искаше да добави още нещо, но вместо това си
тръгна, оставяйки сестрите да се взират след нея.
Пайпър взе една възглавница иззад гърба си и я подаде на Хана.
— Удуши ме с това. Моля те. Така ще е най-състрадателно.
— Идвам с теб в Уестпорт.
— Не. Ами работата ти? Ами Сергей? – Пайпър въздъхна. – Тук имаш
много хубави неща, заради които да останеш, Хан. Ще намеря начин да се
справя. – Тя погледна сестра си с престорено сериозно изражение. – В
Уестпорт все трябва да имат богати възрастни мъже, които си търсят младо
девойче, нали?
— Определено идвам с теб.

Брендан Тагарт беше първият жител на Уестпорт, който забеляза

жените.
Чу вратата на една кола да се затръшва до бордюра и бавно се обърна
върху бъчвата, която служеше за стол в „Без име“. Бутилката с бира спря на
път към устата му, шумните разговори и музика, които изпълваха бара,
заглъхнаха.
Брендан загледа през мръсния прозорец как те слязоха от двете страни
на едно такси и начаса ги определи като туристки, които очевидно бяха
дошли на грешния адрес.
Докато те не се заловиха да разтоварват куфари от багажника. Седем, за
да бъдем точни.
Той изсумтя и отпи от бирата си.
Намираха се много далеч от туристическите маршрути. Наоколо нямаше
никакви хотелчета. Освен че бяха объркали дестинацията си, двете бяха
облечени като за плаж, а бе късна вечер и валеше летен дъжд. Нямаха
чадър и изглеждаха видимо объркани от това, което ги заобикаляше.
Онази с широката шапка привлече погледа му незабавно просто защото
от ръката й висеше най-абсурдната чанта с форма на червило. Китките й
бяха вдигнати до раменете, сякаш се боеше да докосне каквото и да било.
Тя отметна глава назад, огледа сградата и се разсмя. А после смехът се
превърна в нещо, което приличаше на хлип, макар че Брендан не можеше
да го чуе заради музиката и изолацията на прозорците.
В мига, в който забеляза начина, по който дъждът караше роклята на
Широкополата шапка да прилепва към гърдите й, Брендан побърза да
извърне поглед, връщайки се към онова, което правеше преди появата им
– да се преструва, че се интересува от разкрасената история на Ранди,
въпреки че я слушаше поне за осемдесети път.
— Морето направо кипеше – тъкмо казваше Ранди, а гласът му звучеше
така, сякаш някой мачкаше старо желязо за скрап. – Вече бяхме наловили
квотата си, че и доста отгоре, благодарение на капитана ей тук. – Той
вдигна запенената си халба в поздрав към Брендан. – И ето ме мене, върху
една палуба, по-хлъзгава от патешки задник, представяйки си купчината
мангизи, които ще получим, когато се приберем. Издърпвахме последния
кош и ето го и него – най-грамадният рак в цялото море, шибаният дядо
на всички раци, и той ми казва, с изпъкналите си малки очички, че няма
да се даде без бой. Да не си го и помислям.
Ранди подпря крак върху бар-стола, на който седеше по-рано, грубите
черти на лицето му бяха приели драматично изражение. Работеше на
кораба по-дълго, отколкото Брендан му беше капитан. Имаше зад гърба си
повече риболовни сезони, отколкото повечето от екипажа, взети заедно. В
края на всеки сезон вдигаше тържество по случай пенсионирането си. А в
началото на следващия неизменно се появяваше готов за работа, похарчил
и последния цент от миналогодишната печалба.
— Като ви казвам, че онова копеле обхвана с щипки ръкава на мушамата
ми, през плата и мрежата отдолу, изобщо не ви лъжа. Беше си борба на
живот и смърт. Времето сякаш спря, дами и господа. Капитанът ми крещи
да издърпам коша, но слушайте какво ви разправям – изобщо не бях на
себе си. Ракът ме омагьоса, казвам ви. И именно тогава връхлетя вълната,
призована от самия рак. Никой не я видя откъде дойде и просто ей така, аз
се озовах зад борда.
Мъжът, който беше като дядо на Брендан, направи пауза, за да пресуши
половината от бирата си.
— Когато ме изтеглиха обратно на кораба… – Той изпусна дъха си. – От
рака нямаше и следа.
Единствените двама души в претъпкания бар, които все още не бяха
чували легендата, се разсмяха и изръкопляскаха… и точно в този миг
Широкополата шапка и другата жена пристъпиха в бара. За броени
секунди вътре стана толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе,
което изобщо не изненада Брендан. Уестпорт беше туристическо градче,
ала рядко се случваше някой външен човек да дойде в „Без име“. Барът не
беше място, което можеше да бъде намерено в интернет.
Главно защото беше незаконен.
Ала не беше само шокът от това, че две външни лица се бяха появили и
бяха прекъснали неделното им събиране на по чашка. Не, беше начинът,
по който изглеждаха. Особено Широкополата шапка, която влезе първа,
изпращайки шокова вълна из непринудената атмосфера в помещението. В
късата си широкопола рокля и сандали, чиито каишки се увиваха около
глезените и, тя сякаш бе излязла от страниците на модно списание с
всичките си изящни линии и плавни извивки.
Брендан безпристрастно отбеляза този факт. Мозъкът му можеше да
забележи една привлекателна жена, без да го е грижа за това.
Остави бирата си на перваза на прозореца и скръсти ръце, раздразнен
заради слисаните изражения на всички останали. Ранди беше постлал
червения килим под формата на езика си, показал се от устата му, а
останалите вече подготвяха предложенията си за женитба, ако се съдеше
по израженията им.
— Малко помощ с багажа, Пайпс? – извика другото момиче откъм прага,
подпряло вратата с хълбок, борейки се с тежестта на един куфар.
— О! – Широкополата шапка се обърна с порозовяло лице.
Но какво лице само! Брендан не можеше да го отрече сега, когато
нямаше мръсно стъкло, което да го скрива. Имаше светлосини очи, които
можеха да накарат един мъж да й даде всичко, да не говорим за сочната,
упорита горна устна. Съчетанието й придаваше едновременно невинен и
съблазнителен вид и това бяха неприятности, с които Брендан определено
не искаше да се забърква.
— Извинявай, Хан. – Тя потръпна. – Ще отида да донеса останалите…
— Аз ще ги донеса – казаха едновременно поне деветима мъже,
препъвайки се, за да стигнат по-бързо до вратата.
Един от тях взе куфара от спътницата на Широкополата шапка, а
останалите се втурнаха в дъжда навън, заклещвайки се на вратата.
Половината от тези дръвници бяха част от екипажа на Брендан и той за
малко да се откаже от тях, още тук и сега.
За броени секунди (макар и не без известна доза дружеско спречкване) и
седемте куфара бяха струпани в средата на бара, където всички ги
наобиколиха очаквателно.
— Какви кавалери! Толкова възпитани и дружелюбни – възторгваше се
Широкополата шапка, притискайки шантавата си чанта до гърдите си. –
Благодаря ви!
— Да, благодаря – тихичко каза другото момиче, бършейки дъжда от
лицето си с ръкава на суитшърта си с логото на Калифорнийския
университет. Лос Анджелис. Естествено. – Ъ, Пайпс? – То се завъртя в
кръг, оглеждайки обстановката. – Сигурна ли си, че това е правилното
място?
В отговор на въпроса на приятелката си, тя като че ли едва сега забеляза
къде се намира. Очите й станаха още по-големи, докато попиваха
вътрешността на „Без име“ и неговите посетители. Брендан знаеше какво
вижда и вече негодуваше от начина, по който тя потръпна при вида на
праха по най-различните столове, изпочупените дъски на пода, прастарите
рибарски мрежи, които висяха от гредите на тавана. Разочарованието в
извитите надолу ъгълчета на устните й говореше много.
Не е достатъчно добро за теб, сладурче, така ли? Вратата е ей там.
С превзети движения Пайпс – носителката на абсурдно име и чанта –
отвори чантата си, извади украсен със скъпоценни камъни телефон и
почука по екрана с квадратен, червен нокът.
— Това улица „Норт Форест“ номер шейсет и две ли е?
Задавеният й въпрос бе посрещнат от задружно „да“.
— Тогава… – Тя се обърна към приятелката си, а гърдите й се повдигнаха
от няколко бързи вдишвания. – Да.
— О! – отвърна Калифорнийският университет, преди да се прокашля и
да лепне напрегната усмивка върху лицето си, което бе хубаво по един
много по-деликатен начин от това на Пайпс. – Ъм… извинявам се за
неловката поява. Не знаехме, че ще заварим някого тук. – Тя запристъпва
от крак на крак, обута в ботуши, които едва ли ставаха за друго освен за
седене. – Аз съм Хана Белинджър. А това е сестра ми, Пайпър.
Пайпър. Не Пайпс.
Не че беше кой знае колко по-добре.
Широкополата шапка беше свалена и Пайпър разтърси коси, сякаш се
намираха насред фотосесия. След това отправи смутена усмивка на всички.
— Ние притежаваме това място. Не е ли щуро?
Ако Брендан си бе мислил, че появата им беше предизвикала тишина, то
бе нищо в сравнение с това, което настъпи сега.
Те притежаваха това място?
Никой не притежаваше „Без име“. Барът беше изоставен, откакто той
беше ученик.
Първоначално местните бяха събрали пари, за да го заредят с алкохол и
бира, така че да имат място, където да избягат от туристите по време на
едно особено ужасно лято. От тогава беше минало цяло десетилетие, но те
бяха продължили да идват. Постоянните посетители се редуваха да
събират пари веднъж седмично, та алкохолът да продължава да се лее.
Брендан не идваше много често, но гледаше на „Без име“ като на техния
бар. На всички тях. Никак не му харесваше тези две непознати да се появят
ей така и да заявят, че мястото им принадлежи.
Брендан обичаше рутината. Обичаше нещата да са си по местата.
Мястото на тези двете не беше тук, особено тази Пайпър, която, забелязала
яростното му изражение, имаше дързостта да му помаха.
Ранди отвлече вниманието й от Брендан с объркания си смях.
— Какво, какво? Вие притежавате „Без име“?
Хана застана до сестра си.
— Така ли го наричате?
— И то от години – потвърди Ранди.
Един от моряците на Брендан, Сандърс, пусна жена си и пристъпи
напред.
— Последният собственик на това място беше Крос.
Брендан забеляза леката тръпка, която премина през Пайпър при
споменаването на това име.
— Да – рече Хана колебливо. – Знаем това.
— Оо! – Пайпър зарови в телефона си. – Има управител на име Танър.
Доведеният ни баща му плаща, за да поддържа заведението чисто. –
Въпреки че усмивката й си остана на мястото, погледът й се плъзна по
подчертано не чистия бар. – Той да не е… отишъл на почивка?
Раздразнение запъпли по тила на Брендан. Това беше горд град с
отколешни традиции. За коя се мислеше тази богаташка, че се появяваше
тук и обиждаше приятелите му? Екипажа му?
Ранди и Сандърс изсумтяха.
— Танър е ето там – обясни Сандърс. Множеството се раздели, за да
разкрие „управителя“, който се беше свлякъл на бара, потънал в пиянски
сън. – Той е в почивка от две хиляди и осма.
Всички в бара вдигнаха бири и се разсмяха на шегата, дори устните на
Брендан потръпнаха развеселено, въпреки че раздразнението не го беше
напуснало. Ни най-малко. Взе бирата си от перваза и отпи голяма глътка,
без да откъсва очи от Пайпър. Тя като че ли почувства вниманието му
върху себе си, защото се обърна с флиртаджийска усмивка, която
определено не би трябвало да предизвиква горещо парване ниско в тялото
му, особено при положение че вече беше решил, че не я харесва.
Ала тогава погледът и се спря върху венчалната халка, която Брендан все
още носеше на пръста си, и тя побърза да извърне очи, а стойката й изгуби
закачливостта си.
Точно така. Тези ги опитвай някъде другаде.
— Мисля, че мога да изясня объркването – обади се Хана, потърквайки
тила си. – Баща ни… той беше Хенри Крос.
Брендан свъси изумено вежди. Тези момичета бяха дъщерите на Хенри
Крос? Беше прекалено млад, за да си го спомня, но историята за смъртта
на Хенри се беше превърнала в легенда, като тази за злия рак на Ранди.
Разказваше се много по-рядко, за да не навлече лош късмет, прошепвана
между уестпортските рибари, когато се почерпеха малко повечко или след
някой особено тежък ден в морето, когато страхът ги завладееше.
Хенри Крос беше последният уестпортски рибар, загинал по време на
риболов в Берингово море. На пристанището имаше паметник в негова
чест, където поднасяха венец всяка година в деня, в който морето го беше
взело.
 Не беше нещо необичайно някой да загине по време на сезона. Ловът на
кралски раци бе по дефиниция най-опасната професия в Съединените
щати. Всяка есен загиваха хора. Ала не бяха губили някого от Уестпорт от
две десетилетия насам.
Ранди се беше отпуснал слисано на стола си.
— Неее. Вие сте… Да не би да сте момичетата на Морийн?
— Да – отвърна Пайпър, а усмивката й бе по-самоуверена, отколкото на
Брендан му харесваше. – Ние сме.
— Леле майчице. Сега виждам приликата. Тя ви водеше на
пристанището и вие си тръгвахте с джобове, пълни с бонбони. – Ранди
насочи вниманието си към Брендан. – На тъст ти направо ще му падне
ченето. Момичетата на Хенри. Застанали тук, насред неговия бар.
— Нашия бар – тихо го поправи Брендан.
Двете думи, излезли от устата му, бяха достатъчни, за да вледенят
атмосферата. Неколцина от местните се дръпнаха назад в столовете си,
питиетата им останаха забравени върху щайгите, които служеха за маси.
Брендан довърши спокойно бирата си, повдигайки предизвикателно
вежда към Пайпър над чашата си. Трябваше да й отдаде заслуженото – тя
не пребледня както повечето хора, срещнали един от неговите погледи.
Един смразяващ поглед през прозореца на кабината на щурвала бе
достатъчен, за да накара някой новак да се насере от страх. Ала това
момиче като че ли само го преценяваше, докато вдигаше отново ръка към
рамото си, за да отметне назад пищната си златисто-розово-медна коса.
— Оо! В нотариалния акт пише друго – сладко-сладко рече тя. – Но не се
тревожете. Ще нарушим враждебната ви атмосфера само за три месеца.
След това се връщаме в Лос Анджелис.
Ако изобщо беше възможно, всички като че ли се дръпнаха още по-
назад в столовете си.
С изключение на Ранди. На него целият този разговор му се струваше
адски забавен, усмивката му беше толкова широка, че Брендан бе в
състояние да преброи зъбите му, три от които бяха златни.
— Къде ще отседнете? – попита Брендан.
И двете сестри посочиха към тавана.
Брендан преглътна смеха си.
— Сериозно?
Неколцина души се спогледаха разтревожено. Някой дори скочи на
крака и се опита да разбуди Танър, но безуспешно.
Цялата ситуация беше абсурдна. Ако мислеха, че барът е в ужасно
състояние, все още не бяха видели нищо. Те – особено тя – нямаше да
изкарат и една нощ в Уестпорт. Не и ако не отседнеха в някое от
хотелчетата.
Удовлетворен от това заключение, Брендан остави бирата си и се
изправи, наслаждавайки се на начина, по който очите на Пайпър се
разшириха при вида на ръста му. По някаква причина не искаше да се
приближава твърде много до нея. Определено не искаше да знае как
мирише. Скара се сам на себе си, задето се колебаеше, и пристъпи напред,
вземайки по един куфар във всяка ръка.
— В такъв случай позволете ми да ви покажа жилището ви.
 Кой, по дяволите, беше този задник?
Пайпър си заповяда да вирне брадичка и последва звяра към дъното на
бара (бар, който общо взето беше с размерите на дрешника й в „Бел Еър“)
и нагоре по едно тясно стълбище, следвана от Хана. Господи, беше направо
ненормално едър. Дори само за да изкачи стълбите трябваше да се наведе
леко, та главата му, покрита със скиорска шапка, да не се удари в тавана.
За частица от секундата сребристозелените очи под шапката му й се бяха
сторили пленителни. Черната му брада беше наскоро подстригана. Гъста и
добре поддържана. Раменете му бяха наистина впечатляващи, да не
говорим за останалата част от него. Беше едър навсякъде и дори
развлеченият суитшърт, който носеше, не можеше да скрие яките мускули
на ръцете и гърдите му.
Беше я зяпнал, така че тя бе сторила онова, което правеше най-добре,
когато някой мъж изглеждаше заинтригуван. Запазената си марка за
съблазняване.
Беше почти толкова естествено, колкото и дишането – едва забележимо
да полюшва бедрата си, да привлече внимание към устните си и да засмуче
душата му с очите си. Беше тактика, която обикновено осъществяваше с
огромен успех. Вместо това той бе придобил ядосан вид.
Откъде би могла да знае, че е женен? Бяха се озовали насред групичка от
поне двайсетина човека. В бара на баща й, който очевидно беше присвоен
от част от местните жители. Първоначално вниманието й бе привлечено от
толкова много неща, иначе щеше да забележи златната халка. Той като че
ли нарочно й я беше показал, а тъй като тя определено не беше от онези,
които се домогват до обвързани мъже, начаса беше прекратила
съблазнителните погледи.
Сега разкърши рамене и реши да се опита да бъде дружелюбна със
звяра, поне още един път. В действителност беше достойно за възхищение,
нали? Да е така агресивно верен на жена си. Ако някога се омъжеше,
надяваше се и нейният съпруг да постъпи по същия начин. След като
разбереше, че тя не се опитва да го сваля, може би щеше да се успокои.
Двете с Хана щяха да живеят в Уестпорт в продължение на деветдесет дни.
Гадно би било да си създадат врагове от самото начало.
— Не трябва ли да вземем ключовете за апартамента от Танър? – извика
Пайпър нагоре по стълбите.
— Не – отвърна той отсечено. – Няма ключалки.
— О!
— Входът на бара има ключалка. — Той отвори вратата на апартамента с
ритник и изчезна вътре. – Ала почти всички долу имат ключ.
Пайпър задъвка устната си.
— Не ми се струва особено безопасно…
Насмешката му беше осезаема.
— Да не се тревожиш, че някой ще влезе и ще ти открадне чантата
червило?
Хана си пое рязко дъх.
— Леле!
Пайпър упорито запази самообладание и се присъедини към него в
апартамента. Осветлението все още не беше запалено, така че тя се дръпна
встрани, за да направи място на Хана, и зачака, по-благодарна от всякога,
че сестра й бе толкова упорита и бе отказала да я остави да прекара сама
изгнанието си в Уестпорт.
— Мисля, че не започнахме добре – каза Пайпър на мъжа. Където и да се
бе дянал. – Как каза, че е името ти?
— Не съм го казал – долетя подигравателният му баритон от мрака. –
Брендан.
— Брендан…
Осветлението се включи.
Пайпър се вкопчи в ръката на Хана, за да не падне.
О, не!
Не, не, не!
— Божичко — прошепна Хана до нея.
Трябва да имаше някаква грешка.
Пайпър беше потърсила информация за Уестпорт в интернет и беше
проучила това-онова, макар и само повърхностно. Все пак нищо не
можеше да се сравни с Лос Анджелис, така че защо да задълбава? Онова,
което бе открила за Уестпорт, го представяше като живописно и
еклектично градче, намиращо се на брега на Тихия океан. Сърф
дестинация. Симпатично местенце. Представяла си бе изглед към океана в
селски, но обитаем апартамент, с цял куп възможности за снимки, където
щеше да живее без обичайните си удобства, с хаштаг
#Барбивтихоокеанскиясеверозапад.
Но сега пред очите й се разкриваше нещо съвършено различно.
Всичко се намираше в една стая. Имаше тънък като хартия параван, зад
който беше банята, а ако направеше три стъпки наляво, щеше да се озове в
миниатюрната кухничка. Три крачки надясно и щеше да се блъсне в
двуетажното легло.
Двуетажно!
Никога досега не бе виждала такова на живо.
Тежките обувки на Брендан изтрополиха и спряха пред двете сестри. Той
скръсти ръце пред широките си гърди и огледа апартамента с внезапно
жизнерадостен вид.
— Размислихте ли?
Пайпър плъзна поглед по тавана и много бързо изгуби бройката на
паяжините. Абсолютно всяка повърхност беше покрита с
няколкосантиметров слой мръсотия, а все още не бе видяла банята.
Единственият прозорец гледаше към тухлената стена на съседната сграда,
така че мирисът на застояло дори не можеше да бъде проветрен.
Пайпър понечи да заяви на Хана, че си тръгват. Щяха да изтеглят
оскъдното подаяние, което Даниъл беше внесъл в дебитните им карти, и да
го използват, за да си наемат кола и да се върнат в Лос Анджелис. В
зависимост от това колко струваше да се наеме кола, разбира се. Възможно
бе да е хиляда долара или пък петдесет. Пайпър нямаше представа.
Обикновено някой друг уреждаше тези неща вместо нея.
Може би ако просто се обадеха на Даниъл и му кажеха, че управителят е
вземал парите, които му е плащал, без да си помръдне пръста, той щеше да
отстъпи и да им позволи да се приберат у дома. Как би могъл да откаже?
Това място беше необитаемо. Поне докато не бъдеше почистено из основи.
А кой щеше да го направи за тях?
Нетрепващият поглед на Брендан не слизаше от нея, сякаш я чакаше да
се прекърши.
Тя щеше да се прекърши, нали?
Многобройни гласове отекнаха в главата й, затягайки примката около
врата й.
Единственото, което правиш, е да се издокарваш и да харчиш парите
на татенцето си.
Нямаш причина да научаваш каквото и да било.
В теб няма нищо.
Нямаш никаква амбиция да отидеш където и да било. Да постигнеш
каквото и да било. И защо да го правиш, когато животът, който ти
осигурявам, е винаги тук, възнаграждавайки липсата ти на амбиция с
комфорт и оправдание да си останеш в блажен застой?
Внезапно самодоволството на Брендан стана задушаващо, като лепило,
засъхващо в гърлото й. Колко оригинално. Още един мъж, който я
смяташе за безполезна. Направо я задушаваше.
Той нямаше значение. Мнението му нямаше значение.
Само че започваше да й писва от това колко малко очакваха всички от
нея.
На този задник му бе достатъчен само един поглед и ето че вече имаше
също толкова презрително мнение за нейните способности, колкото
доведеният й баща и бившето й гадже. Какво беше това у нея, което
предизвикваше такова сурово осъждане?
Пайпър не беше сигурна, но след като я бяха зарязали, а след това и
заточили в тази мизерна дупка, нямаше никакво желание да се примири с
още едно унижение, особено когато с нищо не го беше заслужила.
Една нощ. Можеше да издържи една нощ. Нали?
— С нас всичко ще е наред, нали, Хан? – заяви жизнерадостно. – Никога
не сме ходили на летен лагер. Ще бъде забавно.
Пайпър погледна към сестра си и с облекчение видя, че лицето й се сгря
от усмивка.
— Всичко ще е наред. – Хана тръгна из стаята, сякаш оглеждаше
пентхаус за милиони долари. – Изключително мултифункционално.
Уютно. Просто има нужда от малко боя.
— Аха – съгласи се Пайпър, като кимаше и потропваше с пръст по
брадичката си. – Семпло и функционално. От онзи захвърлен в ъгъла
палет ще излезе страхотна поставка, върху която да изложа колекцията си
от обувки.
Когато се осмели да погледне към Брендан, с притеснение установи, че
надменната му усмивка не беше трепнала. И тогава чу шумоленето.
Напомняше й за вестник, който някой мачкаше в шепа.
— Какво е това? – попита.
— Другият ви съквартирант. – Брендан се отправи към изхода с ленива
крачка. – Един от няколкото, предполагам.
Едва го бе изрекъл, когато някакъв гризач притича по пода, стрелкайки
се насам-натам, а малкото му носле потръпваше. Какво беше това?
Мишка? Те не трябваше ли да са сладки? Пайпър се покатери върху
горното легло с писък, следвана плътно от Хана. Срещнаха се в средата и се
вкопчиха една в друга. Пайпър се мъчеше да не повърне.
 — Приятна нощ, дами. – Арогантният кикот на Брендан го последва
през вратата и стъпалата застенаха под тежките му обувки, докато слизаше
към бара. – Ще се видим из града. Може би.
— Почакай! – Пайпър слезе предпазливо от леглото и разтреперана
излезе на площадката отвън, където Брендан беше спрял. – Случайно да
познаваш някой добър изтребител на вредители и домашна помощница?
Насмешката му беше осезаема.
— Не. Тук сами си чистим къщите и ловим вредителите.
— Достойно за девиз. – Пайпър се огледа наоколо за гладни животинки.
– Напишете го върху табелата за добре дошли в града и само гледайте как
ще скочат цените на недвижимите имоти.
— Цените на недвижимите имоти – повтори той. – Мястото на подобни
приказки е в Лос Анджелис. Не тук.
Пайпър направи презрителна физиономия.
— Какво е да имаш толкова непогрешимо чувство на кое къде му е
мястото? И на кого? – Все така оглеждайки се за гадинки, тя добави
разсеяно: – Мога да се намирам в стая, пълна с хора, които познавам, и
пак да се чувствам така, сякаш не съм на мястото си. – Тя вдигна поглед и
видя, че Брендан я гледа смръщено. Понечи да замаже истината, която
беше изпуснала, без да се замисли, с нещо лековато и забавно, ала
изтощението й го направи прекалено трудно. – Както и да е, благодаря за
топлия прием, кмете Зла прокоба. – Тя отстъпи крачка назад и се върна в
апартамента. – Определено ме постави на мястото ми.
Той присви очи.
— Почакай. – Колкото и да беше странно, Пайпър затаи дъх, защото й се
стори, че той се кани да каже нещо важно. Всъщност имаше чувството, че
като цяло не говори много, освен ако не е важно. Ала в последната секунда
той сякаш размисли и сериозното изражение изчезна. – Не сте тук, за да
снимате реалити шоу или някаква подобна тъпотия, нали?
Пайпър затръшна вратата в лицето му.

На следващата сутрин Брендан заключи входната врата и отново

погледна часовника си. Точно осем и петнайсет. По капитански навик
отдели миг, за да прецени небето, температурата и гъстотата на мъглата.
Миришеше така, сякаш слънцето щеше да разсее мъглата до десет часà,
поддържайки августовската горещина минимална, така че той да може да
си свърши задачите. Нахлупи си шапката и пое към „Уест Оушън Авеню“,
вървейки по същия маршрут, по който минаваше всеки ден. Избирането
на правилния момент бе от огромно значение в риболова, а той обичаше
да поддържа форма, дори когато не беше на работа.
Магазините тъкмо отваряха и пронизителните крясъци на гладни чайки
се смесваха с подрънкването на звънчетата на вратите и стърженето на
тебешир по табели, изнесени на тротоара и рекламиращи прясна риба,
част от която беше уловена от екипажа на Брендан по време на последното
им излизане в морето. Собствениците на магазини си разменяха лениви
поздрави. Няколко младежи палеха цигари, скупчени пред пивоварната,
облечени за плаж.
Краят на туристическия сезон наближаваше и навсякъде се рекламираха
намаления: на рибарски шапки и картички, и специалитети за обяд.
Брендан харесваше кръговрата на нещата. Традицията. Надеждността на
промяната във времето и смяната на сезоните, които караха хората да си
създават рутина. Постоянството на това място. Издръжливо, досущ като
океана, който обичаше. Брендан беше роден в Уестпорт и нямаше
намерение да го напуска.
Раздразнение плъзна под кожата му, когато си спомни миналата нощ.
Камъкът, хвърлен в спокойните води на установения ред. Не можеше
някой просто да дойде отвън и да заяви, че притежава нещо в града. В
Уестпорт хората работеха за всичко, което имаха. Нищо не им се връчваше
наготово, без да са пролели кръв, пот и сълзи за него. Двете момичета не
му приличаха на хора, които са в състояние да оценят това място,
жителите му, миналото, върху което бе изградено. Тежкият труд, който бе
нужен, за да се поддържа една общност, изложена на прищевките на
океана.
Добре че нямаше да се задържат дълго. Здравата щеше да се изненада,
ако Пайпър бе изкарала нощта, без да отиде в най-близкия петзвезден
хотел.
Мога да се намирам в стая, пълна с хора, които познавам, и пак да се
чувствам така, сякаш не съм на мястото си.
Защо умът му отново и отново се връщаше на тези думи?
Миналата нощ беше мислил твърде дълго за тях, тази сутрин – също.
Нещо не пасваше. А той не харесваше нещата, които не пасват. Красиво
момиче с безспорно чувство за хумор като Пайпър би трябвало да се
чувства на мястото си навсякъде, нали така?
Само не и тук.
Брендан почака на светофара, преди да пресече „Монтесано“ и да влезе
през автоматичните врати на супермаркета, където промъкналото се в него
раздразнение се стопи, когато видя, че всичко си беше на мястото. Помаха
на Каръл, обичайната служителка на касата. Хартиените чайки, висящи от
тавана, се люшнаха на вятъра, който беше влязъл заедно с него. Все още
нямаше много хора, което бе и причината да му харесва да идва толкова
рано. Никакви разговори, нито въпроси за предстоящия сезон за раци.
Дали очакваше голям улов, какъв маршрут си беше набелязал. Дали
екипажът на „Дела Рей“ ще улови повече от руснаците. Обсъждането на
плановете му щеше само да ги урочаса.
Като моряк, за Брендан късметът беше всичко. Знаеше, че има много
неща, които са извън неговия контрол. Можеше да си състави план, да
насочи кораба в посока, която сам избере. Ала от океана зависеше как и
кога щеше да им даде от съкровищата си. С наближаването на сезона на
раците можеше само да се надява, че късметът отново ще им се усмихне,
както правеше през осемте години, откакто беше заел мястото на тъста си
като капитан.
Взе си кошница и се насочи към сектора със замразени продукти.
Нямаше списък и не се нуждаеше от такъв, тъй като всеки път купуваше
едно и също. Първо щеше да си вземе замразени кюфтета за хамбургери, а
после…
— Сири, какво да приготвя за вечеря?
 Гласът, долетял от съседната пътека, го накара да се закове на място.
— Ето какво намерих в интернет – разнесе се електронният отговор.
Последва хленч.
— Сири, какво е лесна вечеря?
Брендан се удари с юмрук по челото, слушайки как Пайпър говори на
телефона си така, сякаш той беше човешко същество от плът и кръв.
Разнесе се раздразнено мърморене.
— Сири, какво е естрагон?
Брендан прокара ръка по лицето си. Кой бе пуснал това непораснало
момиче в света без надзор? Честно казано, беше шокиран, че изобщо я
открива в супермаркета. И то толкова рано сутринта. Нямаше обаче да я
пита. Не го беше грижа за обяснението й. Имаше си график, към който
трябваше да се придържа.
Грабна кюфтетата за хамбургери от фризера и ги метна в кошницата си.
Обърна се към другата страна на пътеката и взе обичайния си хляб.
Пшеница без никакви измишльотини. Поколеба се, след което свърна в
следващата пътека, където Пайпър все още бръщолевеше на телефона си…
и се закова на място, сбърчил вежди в гримаса. Кой, по дяволите, носеше
гащеризон с пайети в супермаркета?
Или поне, помисли си, вероятно би могло да се нарече гащеризон. Беше
една от онези шантави дрехи, които жените носеха през лятото, където
горната част беше пришита към долната. Само дето тази имаше къси
панталонки, които свършваха точно под стегнатото й дупе и я караха да
прилича на диско топка.
— Сири… – Раменете й се свлякоха, кошницата висеше от безчувствените
й пръсти. – Какво е ястие с две съставки?
Брендан неволно въздъхна, когато Пайпър вдигна очи към него и
примига.
Той потисна прилива на възхищение в гърдите си.
През нощта беше станала още по-красива, дяволите да я вземат.
Брендан разкърши рамене, опитвайки се да облекчи напрежението,
стегнало гърдите му. Това момиче вероятно предизвикваше същата
реакция у всеки мъж, когото срещнеше. Дори на обилната светлина в
супермаркета не виждаше никакъв недостатък. Не искаше да се втренчва
така. Ала трябваше да е мъртъв, за да не го прави. Спокойно можеше да си
го признае. За първи път от много, много време насам тялото на Пайпър
му напомняше, че има нужди, които не можеха да бъдат задоволявани до
безкрай от ръката му.
Още една от многото причини, поради които престоят й в Уестпорт не
можеше да свърши достатъчно скоро.
— Още ли си тук? – Стиснал челюсти, Брендан откъсна очи от дългите й,
болезнено гладки на вид крака и пое по пътеката между рафтовете,
пускайки паста и буркан със сос в кошницата си. – Мислех, че вече отдавна
си си отишла.
— Не. – Брендан усещаше колко е доволна, когато тръгна до него. –
Изглежда, че ще трябва да ме изтърпиш поне още един ден.
Той метна пакет ориз в кошницата си.
— Успя ли да постигнеш мир с мишите орди?
— Да. И в този момент ми шият рокля за бала. – Тя замълча за миг,
вглеждайки се в него, сякаш се опитваше да види дали е схванал намека за
Пепеляшка. Изражението му обаче не издаваше нищо. – Ъм…
Да не би току-що да забави крачка, така че тя да не изостане от него?
Защо?
— Какво ъм!
Трябваше да й го признае – дори не трепна при звука на гадния му тон.
Усмивката й може и да беше мъничко крехка, но тя не я свали от лицето
си, вирнала брадичка.
— Виж, усещам, че бързаш, но…
— Да, бързам.
Огънят, който беше видял в очите й миналата нощ, се завърна,
проблясвайки зад светлосиния им цвят.
— Е, ако закъсняваш за ангажимента си да се въргаляш в риба… – Тя се
приведе към него и подуши. – Спокойно можеш да го отмениш. И така
вече миришеш.
— Добре дошла в Уестпорт, сладурче. Тук всичко мирише на риба.
— Не и аз – заяви тя и люшна хълбок.
— Само почакай. – Той посегна към консерва грах. – Всъщност недей.
Тя разпери пръсти и се плесна по бедрото.
— Леле. Какъв ти е проблемът с мен?
— Бас държа, че си свикнала мъжете да се надпреварват да ти угодят,
нали? – Той подхвърли консервата във въздуха и я улови. – Съжалявам, аз
няма да бъда един от тях.
По някаква причина думите му накараха Пайпър да отметне глава назад,
заливайки се от почти истеричен смях.
— Да. Мъжете направо се редят на опашка да правят каквото им
заповядам. – Тя махна между тях с телефона си. – Затова ли е всичко? Груб
си с мен, защото съм разглезена?
Брендан се приближи до нея. Достатъчно близо, за да види как
невероятните й устни се раздалечиха, достатъчно близо, за да долови
уханието на нещо неприкрито женско, но не цветя. Опушено и чувствено, и
все пак – ефирно. Фактът, че искаше да се приближи още повече и да
вдъхне този аромат, го вбесяваше.
— Снощи видях пренебрежението, което изпита към бара. Начина, по
който погледна сградата и се разсмя, сякаш някой ти е погодил жестока
шега. – Той замълча за миг. – Ето как стоят нещата. На кораба си имам
екипаж и всеки негов член има семейство. Минало. История. Тези корени
минават през целия град. Немалко от това минало са преживели в „Без
име“. И на кораба ми. Моята работа е да не забравям важността на всеки
член на екипажа ми и хората, които ги чакат на брега. Не би могла да
разбереш характера, който е нужен, за да накараш бара да работи.
— Не, не го разбирам. – Тя като че ли изгуби част от ентусиазма си. – Тук
съм от по-малко от един ден.
Когато почувства как го жегва съчувствие – и мъничко разкаяние, задето
беше толкова суров, – Брендан разбра, че е време да си върви. Само че
когато сви в следващата пътека между рафтовете, тя го последва,
опитвайки се да изглежда така, сякаш знае какво прави, като сложи
ябълков оцет и маслен боб в кошницата си.
— Господи. – Той остави кошницата си на земята и скръсти ръце. –
Какво, по дяволите, смяташ да сготвиш с тази комбинация?
— Нещо, с което да те отровя. – И като му отправи един последен кисел
поглед, тя се отдалечи, а прелестното й дупе се полюшваше. – Благодаря
ти, задето си такъв добър съсед. Очевидно обичаш това градче. Може би
няма да е зле да се опиташ да го представляваш по-добре.
Е, добре. Това го жегна.
Брендан беше отгледан от общност. Докато навърши десет години, вече
беше влизал във всички къщи в градчето. Всички жители на Уестпорт бяха
приятели на родителите му. Те го гледаха, родителите му връщаха услугата
и гледаха техните деца, и така нататък. Майка му винаги носеше нещо
сготвено на празненствата, когато мъжете се завърнеха от морето, правеше
същото и когато някой познат се разболееше. Уестпорт бе място, където
можеше да се разчита на добротата и щедростта на хората. Много отдавна
не се бе чудил какво би си помислила майка му за неговото държание, ала
сега го направи и се намръщи.
— По дяволите – измърмори и като грабна кошницата, забърза след
Пайпър.
Разглезено богаташко момиче или не, тя беше права. Като жител на
Уестпорт, той не представяше градчето в добра светлина. Ала също като в
редките случаи, когато се отклонеше от правилния курс в морето, лесно
можеше да поправи грешката и да продължи със задачите си за деня.
— Добре – заяви, настигайки я в сектора за печива, и видя как лопатките
на раменете й се напрегнаха. – Съдейки по разговора, който водеше с
телефона си, изглежда, че търсиш някое бързо ястие. Така ли е?
— Да – смотолеви тя, без да се обърне.
Брендан зачака Пайпър да го погледне, но тя не го стори. А той
определено не изгаряше от нетърпение да види лицето й. Ни най-малко.
Толкова близо до нея той прецени, че върхът на главата й едва стигаше до
рамото му, и почувства как отново го жегва леко разкаяние, задето се беше
държал като задник.
— Италианската кухня е най-лесна, ако не искаш нещо прекалено
изискано.
Тя най-сетне се обърна към него… и направи гримаса.
— Не ми трябва нещо изискано. Така или иначе то е най-вече. – Тя
поклати глава. – Няма значение.
— Какво?
— Готвенето е най-вече за Хана. – Тя посочи към рафтовете с продукти.
– За благодарност, че дойде с мен. Не беше нужно да го прави. Ти не си
единственият, който има близки хора и корени. И аз имам близки, за
които искам да се погрижа.
Брендан си каза, че не иска да знае нищо за Пайпър. Защо бе дошла,
какво възнамерява да прави тук. Нищичко. Ала устните му вече се бяха
раздвижили.
— Защо всъщност си в Уестпорт? За да продадеш сградата?
Пайпър се замисли над въпроса му, сбърчила нос.
— Предполагам, че това също е вариант. Не сме мислили толкова
напред.
— Само си помисли за всички гигантски шапки, които ще можеш да си
купиш.
— Знаеш ли какво, задн… – Тя се завъртя на пети и понечи да си тръгне,
ала Брендан я улови за лакътя и я спря. Изненада се, когато тя се отскубна
от него и се отдръпна с укорително изражение. Поне докато не забеляза, че
тя се взира подчертано във венчалната му халка.
Изкушението да поправи заблудата й беше внезапно… и смущаващо.
— Не проявявам интерес – заяви тя безцеремонно.
— Нито пък аз. – Лъжец, обвиняваше ускореният му пулс. – Онова, което
каза по-рано, че сестра ти е твоите корени. Разбирам го. – Той се
прокашля. – Имаш и други. Тук, в Уестпорт. Ако те е грижа.
Неодобрението и се разсея едва-едва.
— Имаш предвид баща ми.
— Като за начало, да. Не го познавах, но той е част от града. Което
означава, че е част от всички нас. Ние не забравяме.
— Нямам почти никакви спомени – отвърна тя. – Бях на четири, когато
си тръгнахме, а после не се говореше за него. Не защото не бях любопитна,
а защото това нараняваше майка ни. – Очите й проблеснаха. – Спомням си
обаче смеха му. Аз… чувам го.
Брендан изсумтя. Започваше наистина да съжалява, че не беше
направил крачка назад и не се бе опитал да я види и в друга светлина,
преди да заеме отбранителна позиция.
— Има негов паметник. На пристанището срещу музея.
Пайпър примига.
— Така ли?
Брендан кимна, изненадан, че от устата му едва не се изплъзна покана
да я заведе там.
— Почти се страхувам да отида да го видя – бавно каза тя, сякаш на себе
си. – Така свикнах с малкото спомени, които имам. Ами ако събуди още?
Колкото повече време прекарваше в присъствието на Пайпър, толкова
повече започваше да поставя под съмнение първото си впечатление от нея.
Действително ли беше разглезена лигла от един свят, съвсем различен от
неговия? Неволно започна да съставя списък с всичко, което знаеше за
нея. Като например, че отказваше да флиртува с един обвързан мъж.
Чувстваше се така, сякаш не е на мястото си в стая, пълна с хора, които
познава. И беше в магазина в осем и половина сутринта, за да купи
продукти, с които да сготви нещо за сестра си. Може би не беше чак
толкова голяма егоистка, за каквато я беше взел в началото.
Ала какво значение имаше впечатлението му за нея, по дяволите? Тя
скоро щеше да си тръгне. Той не проявяваше интерес. Точка по въпроса.
— В такъв случай ще трябва да се обадиш на психотерапевта си. Сигурен
съм, че имаш такъв.
— Двама, ако броиш резервния – отвърна тя, вирнала брадичка.
Брендан потисна желанието си да проследи извивката на шията й, като
зарови из кошницата.
— Виж, защо не приготвиш на сестра си един бърз сос болонезе? – Той
прехвърли буркана с маринара в нейната кошница, заедно с кутията паста.
– Ела.
Поглеждайки през рамо, за да се увери, че го е последвала, той се
отправи към щанда за месо, където взе половин килограм телешка кайма и
я пъхна при останалите й покупки, които все още съдържаха масления боб
и ябълковия оцет. Беше му интересно дали щеше да ги купи просто от
упорство.
Пайпър замести поглед между него и каймата.
— Какво да правя с това?
 — Сипи малко зехтин в тигана и я запържи до кафяво. Добави лук и
гъби, ако искаш. Когато е готово, добави и соса. И накрая го изсипи върху
пастата.
Тя го зяпна.
— И какво… Всичко ще си остане на пластове? – промърмори бавно,
сякаш разиграваше всички нужни действия наум и те и се струваха
главозамайващо стресиращи. – Или да смеся всичко?
Брендан си взе обратно соса от кошницата й.
— Имам по-добра идея. Просто отиди на „Уест Оушън“ и вземи нещо от
заведенията за бързо хранене там.
— Не, почакай! – Двамата задърпаха буркана със сос. – Мога да се
справя.
— Бъди откровена, никога не си използвала печка, нали, сладурче? –
подхвърли той иронично. – А няма да можеш да продадеш сградата, ако я
опожариш.
— Няма да я опожаря. – Тя изписка със затворена уста. – Господи, жал
ми е за жена ти.
Хватката му около буркана се отпусна автоматично и той дръпна ръка,
сякаш се беше опарил. Понечи да отговори, ала нещо сякаш беше
заседнало в гърлото му.
— И би трябвало – каза най-сетне със скована усмивка. – Тя трябваше
доста да изтърпи.
Пайпър пребледня, очите й се наведоха към гърдите му.
— Не исках да кажа… тя да не би…
— Да. – Гласът му беше глух. – Отиде си.
— Съжалявам. – Пайпър затвори очи и се залюля на пети. – Ако от това
ще се почувстваш по-добре, в този миг ми се иска да се свия на кълбо и да
умра.
— Недей. Няма нищо.
Брендан се изкашля и я заобиколи с намерението да вземе още няколко
неща и да отиде на касата. Не беше стигнал много далеч, когато спря. По
някаква глупава причина не искаше да я остави, обзета от чувство за вина.
Не би могла да знае.
— Слушай. – Той кимна към кошницата. – Не забравяй да държиш
номера на пожарната подръка.
След съвсем кратко колебание Пайпър изпуфтя насреща му.
— А ти не забравяй да си купиш сапун – каза, размахвайки ръка пред
лицето си. Ала благодарността в светлосините й очи не му убягна. – Ще се
видим из града. Може би.
— Едва ли.
Тя сви рамене.
— Ще видим.
— Предполагам, че е така.
Добре.
Това беше.
Нямаше какво повече да каже.
Нужни му бяха няколко секунди, за да се раздвижи.
И дяволите да го вземат, ако не се усмихваше през целия път по „Уест
Оушън“.
 След като продуктите бяха купени и прибрани в мини хладилника,
сестрите Белинджър решиха да проучат градчето и да се махнат от
мръсотията на апартамента над бара. Сега Пайпър седеше върху дървения
парапет с изглед към пристанището, отметнала глава назад, така че
следобедният ветрец да повдигне косата от шията и, докато лъчите на
слънцето оцветяваха бузите й. Имаше вдъхновен, добре отпочинал вид,
модно облечена в боди с гол гръб и впити дънки. И с боти до глезените,
които казваха: Може и да се кача в някоя от тези лодки, но някой друг
ще върши работата.
— Хан – каза тя с крайчеца на устните си. – Вдигни телефона и го
наклони надолу.
— Ръцете ми започват да се уморяват.
— Още една. Качи се на онази пейка.
— Пайпър, направих поне четиридесет снимки, на които изглеждаш
като богиня. Колко още ти трябват?
Пайпър се нацупи престорено.
— Моля те, Хана. Ще ти купя сладолед.
— Не съм на седем годинки – измърмори Хана, докато се качваше върху
каменната пейка. – Искам със захарни пръчици.
— Оо, от това ще излезе страхотна снимка.
— Да – отвърна сестра й сухо. – Сигурна съм, че на деветнайсетимата ми
последователи страшно ще им хареса.
— Ако ми позволиш да споделя само веднъж…
— За нищо на света. Вече говорихме за това. Отметни глава назад. –
Пайпър се подчини и сестра й щракна снимката. – Личният ми живот е
неприкосновен. Никакво споделяне.
Пайпър скочи от парапета и взе телефона си от Хана.
— Просто си толкова сладка и всички би трябвало да го знаят.
— А, не. Напрежението е прекалено.
— Как така?
— Ти вероятно вече си свикнала и дори не се замисляш за това как…
всички тези непознати и техните реакции на постовете ти определят
удоволствието ти от онова, което преживяваш. Например – наслаждаваш
ли се изобщо на пристанището, или се опитваш да измислиш текст към
снимката?
— Леле. Това беше удар под кръста. – Пайпър подсмръкна. – Според теб
„Окей на кея“ симпатично ли е?
— Да – изсумтя Хана. – Но това не означава, че можеш да ме тагнеш.
— Добре. – Пайпър изсумтя и пъхна телефона в задния си джоб. – Няма
да го кача веднага, за да не проверявам непрекъснато за харесвания. Така
или иначе тук няма обхват. Какво искаш да гледам с очите си? Какво
предлага реалността? Води ме, о, мъдрецо!
С доволна усмивка, Хана преплете ръка в нейната. И двете си взеха
сладолед от едно малко магазинче и се отправиха към редиците закотвени
рибарски съдове. Чайки кръжаха злокобно над главите им, но след
известно време видът им и пронизителните им крясъци се превърнаха в
част от пейзажа и Пайпър престана да се притеснява, че ще я наакат. Беше
лепкав августовски следобед и туристи по сандали и плажни шапки
минаваха покрай табели, рекламиращи наблюдение на китове, и се
качваха в лодки, които се поклащаха във водата. Други стояха до ръба на
кейовете и спускаха във водата нещо, което приличаше на стоманени
кофи.
Пайпър забеляза бялата сграда пред тях, която твърдеше, че е Морски
музей, и си спомни думите на Брендан за паметника на Хенри Крос.
— Хей. Ъм… не искам да ти го сервирам така изневиделица, но очевидно
ей там има паметник на баща ни. Искаш ли да отидем да го видим?
Хана помисли за миг.
— Ще е доста странно.
— Адски странно – съгласи се Пайпър.
— По-странно би било обаче, ако дъщерите му не отидат да го видят. –
Хана задъвка долната си устна. – Да го направим сега. Иначе все ще си
намираме причини да го отлагаме.
— Дали? – Не за първи път днес на Пайпър й мина през ума колко малко
бяха говорили по една такава важна тема, а именно неясното начало на
живота им. – Да научим повече за Хенри е нещо, което би искала да
избегнеш?
— А не е ли? – Двете се спогледаха. – Може би е естествено да следваме
примера на мама в това.
— Да.
Само дето изобщо не й се струваше естествено. Имаше чувството, че от
паметта й липсва голямо парче. Или че имаше разплетен конец в пуловер,
който не можеше да пренебрегне. А може би думите на Брендан в
супермаркета я бяха жегнали. Майка й, баба й и дядо й бяха скрили от нея
важни подробности за Хенри, ала тя би могла да научи повече и сама.
Може би това беше шансът й.
— Мисля, че искам да отида.
— Добре. – Сестра й се вгледа изпитателно в нея. – Да го направим.
Пайпър и Хана продължиха по пристанището, оглеждайки се за
паметника. Отвърнаха на помахването на един възрастен мъж, който
седеше на поляната пред музея и четеше вестник. Много скоро зърнаха
месингова статуя, открояваща се на фона на морето. Забавиха леко стъпки,
но продължиха, докато не спряха пред нея. Чайки крещяха около тях, в
далечината бръмчаха лодки, животът си течеше както обикновено, докато
те стояха пред фигурата на отдавна изгубения си баща, излязла изпод
ръцете на един скулптор.
Ето го и него. Хенри Крос. През всичкото това време бе стоял тук,
увековечен. Или поне негово копие от месинг. Може би затова
замръзналата му усмивка и металните гънки на рибарското му яке
изглеждаха толкова безлични. Пайпър потърси в себе си усещане за
някаква свързаност, но не го откри и от вината устата й пресъхна.
В краката му бе поставена паметна плоча, на която пишеше: Хенри Крос.
Винаги ще ни липсваш и никога няма да те забравим.
— Прилича на младия Кевин Костнър – измърмори Пайпър.
Хана изпуфка.
— По дяволите, наистина.
— Права беше. Действително е странно.
 Ръцете им се срещнаха и сключиха.
— Да вървим. След десет минути имам видео обаждане от Сергей.
Хана се бе съгласила да върши задочно някои административни
задължения, докато беше в Уестпорт, и й трябваше малко време, за да се
среши и да си намери подходящ фон.
Двете сестри поеха с бърза крачка по улицата, която щеше да ги отведе
до „Без име“ и техния апартамент, без да говорят. Хана изглеждаше
потънала в мисли, а Пайпър се бореше с чувството за вина – и леко
усещане за провал, – задето не беше… развълнувана от първата си среща с
Хенри.
Нима беше твърде повърхностна, за да изпита каквото и да било? Или
пък началото на живота й бе толкова далеч от сегашната й действителност,
че не можеше да го достигне след всички тези години?
Пое си дълбоко дъх, дробовете й ликуваха от липсата на смог. Докато
вървяха, минаваха покрай рибари, повечето от тях стари, и те до един
докосваха шапки за поздрав. Пайпър и Хана им се усмихваха в отговор.
Дори ако останеха цяла година в Уестпорт, Пайпър никога нямаше да
свикне с дружелюбната непринуденост на местните, които се поздравяваха
без причина. Имаше нещо приятно в това, макар че тя определено
предпочиташе отегченото безразличие на Лос Анджелис. Определено.
Не беше съвсем неприятно и това да не си поглежда телефона, докато
вървеше. Ако беше заета да отговаря на коментарите под снимката си,
вероятно щеше да пропусне жената, която подреждаше пряспа риба на
витрината на магазина си, двете чайки, борещи се за един пържен картоф,
малкото дете, излизащо от една сладкарница, блажено смучейки
карамелени бонбони. Може би трябваше да се опита по-често да оставя
телефона си. Или поне да обръща внимание на истинските моменти,
когато можеше.
Когато стигнаха до „Без име“, завариха един мъж, облегнат на вратата.
Изглеждаше на шейсет и няколко години, леко окръглен в кръста, а на
главата си беше нахлупил каскет. Гледаше ги как приближават с присвити
очи и леко извити устни.
— Здравейте – каза Хана, докато вадеше ключовете си. – Можем ли да
ви помогнем с нещо?
Мъжът се отгласна от вратата и се плесна с ръка по бедрото.
— Просто дойдох да видя момичетата на Хенри и Морийн с очите си и
ето ви и вас. Да не повярва човек!
След като бяха живели две десетилетия, без никога да чуват името на
баща си, беше доста шокиращо да го чуят изречено на висок глас, свързано
с тях. И майка им.
— Аз съм Пайпър. – Тя се усмихна. – Това е Хана. А вие сте…
— Мик Форестър – отвърна мъжът приветливо и се здрависа сърдечно и
с двете. – Спомням си те, когато ми стигаше до коляното.
— О! Радвам се да се запознаем като възрастни. – Пайпър погледна към
Хана. – Сестра ми има служебен ангажимент, но ако искате да влезете,
мисля, че в една от хладилните чанти все още има малко бира.
— Не, не мога. Тръгнал съм на обяд с приятели. – Той поглади корема си
с ръце, сякаш се чудеше с какво да го напълни. – Не можех да позволя да
мине цял ден, без да се отбия да ви поздравя и да видя дали сте се метнали
на Морийн, или на Хенри. – Очите му проблясваха, докато местеше поглед
между тях. – Бих казал, че на майка ви, със сигурност. Късмет сте
извадили. Никой не иска да изглежда като обрулен от времето моряк. –
Той се засмя. – Макар че Хенри може и да беше обрулен от океана, обаче,
човече, имаше страхотен смях. Кълна се, понякога ми се струва, че все още
го чувам да разтърсва гредите на покрива тук.
— Да. – Вътрешно Пайпър потръпна от това, че този непознат има по-
ярки спомени и чувства за собствения й баща от нея. – Това май е
единственото, което си спомням.
— Леле. – Усмивката на Хана беше напрегната. – Ще закъснея за
срещата. Пайпс, после ще ми кажеш какво сте си говорили, нали?
— Обещавам. Успех. – Пайпър изчака забързаните стъпки на Хана по
задното стълбище на „Без име“ да затихнат. – Е, откъде познавахте Хенри?
Мик се облегна и скръсти ръце на гърдите си. Типична разказваческа
стойка.
— Заедно ловяхме риба. Издигахме се рамо до рамо – от пълни новаци
до опитни моряци, докато най-накрая купих „Дела Рей“ и станах капитан.
– Част от блясъка в очите му угасна. – Не искам да повдигам тъжна тема,
Пайпър, но бях в кабината на щурвала, когато го изгубихме. Черен ден.
Никога не съм имал по-добър приятел от Хенри.
Пайпър го докосна по лакътя.
— Съжалявам.
— По дяволите, ти си му дъщеря. – Той се изпъна. – Аз би трябвало да
утешавам теб.
— Иска ми се… Ами, ние не си спомняме почти нищо за него. А майка
ни…
— Твърде много я е боляло, за да попълни празнотите, предполагам. Не
е нещо необичайно, да ти кажа. Рибарските съпруги са издръжливи. Имат
железни нерви. На жена ми са такива, предаде ги и на дъщеря ни, Дезире.
– Той кимна. – Може би си срещнала съпруга й, Брендан, миналата нощ,
когато сте пристигнали.
Дезире. Това беше името на покойната съпруга на Брендан. И просто
така, тя стана истинска. Някой с характер. Някой с лице, глас, присъствие.
Тъга бе извила надолу устните на мъжа пред нея при споменаването на
дъщеря му.
— Рибарските съпруги са научени да заключват страховете си, да
продължават напред. Никакви сълзи и оплакване. Майка ти се разбунтува
мъничко срещу това, предполагам. Не можа да намери начин да се справи
със загубата, така че си събра нещата и си тръгна. Започна наново на друго
място, което да не й напомня за Уестпорт. Не казвам, че един-два пъти не
бях изкушен и аз да сторя същото, след като дъщеря ми почина, но открих,
че си заслужава да не се предавам.
Пайпър почувства как гърлото й се свива.
— Съжалявам. За дъщеря ти.
Мик кимна веднъж, а по лицето му се разля слабост.
— Слушай, имам да ти разказвам още много. Тъй като ще поостанете,
предполагам, че ще имаме още възможности. Мнозина от нас, местните,
не сме забравили баща ти и никога не пропускаме случай да се отдадем на
спомени. – Той извади лист хартия от задния си джоб и го подаде на
Пайпър. Върху него, със замах, но четливо, беше написан адрес. – И като
стана дума за местните, мисля, че има някой, който е по-нетърпелив от
когото и да било от нас да си поприказвате. Това тук е адресът на Опал. Не
бях сигурен дали вече сте имали възможност да се отбиете да я видите.
Дали Опал беше жена, която Пайпър би трябвало да познава?
Нямаше представа.
Ала след като бе посетила паметника на Хенри и не се бе разчувствала
по начина, по който би трябвало, не беше готова да си признае колко
малко знае. Освен това имаше още нещо, за което се беше чудила, и не
искаше да пропусне шанса си да попита.
— Опал. Разбира се. – Сгъна листчето хартия, колебаейки се дали да
зададе следващия въпрос, или не. – Мик… как точно Хенри… – Въздъхна и
опита отново. – Знаем, че се е случило в морето, но подробностите не са ни
известни.
— А. – Мик Форестър свали каскета си и го притисна към гърдите си. –
Вълна убиец, ето какво го направи. В един момент той стоеше на палубата,
в следващия го нямаше. Тя просто го грабна и го отнесе. Смятаме, че
трябва да си е ударил главата, преди да падне във водата, защото нямаше
по-добър плувец от Хенри. Трябва да е бил в безсъзнание, когато е паднал
през борда. А водите на проклетото Берингово море са толкова студени, че
само за минутка изсмукват въздуха от дробовете на човек.
Полазилата я тръпка хвана Пайпър неподготвена, всеки сантиметър от
кожата й настръхна.
— Господи – прошепна тя, представяйки си как баща й полита през
борда, как потъва на дъното на океана съвсем сам. Замръзващ. Дали се бе
пробудил, или бе издъхнал, без да дойде на себе си? Надяваше се да е
второто. Колкото и да бе странно, мислите й се насочиха към Брендан.
Дали беше в безопасност, когато излизаше в открито море? Риболовът
винаги ли беше толкова опасен? Или само ловът на раци? – Това е ужасно.
— Да. – Мик въздъхна и като си нахлупи каскета, посегна и я потупа
неловко по рамото. Преди той да я докосне, Пайпър не си беше дала
сметка, че очите й са овлажнели. – Обещавам ти, че няма да те разплаквам
всеки път, когато те видя – каза той, очевидно опитвайки се да я разведри.
— Само понякога? – засмя се Пайпър.
В очите му отново затанцуваха весели искрици.
— Слушай сега. Петък вечер имаме малко тържество. Само ние,
местните, ще пийнем, ще хапнем заедно. Ще се отдадем на спомени. Ти и
Хана може да се смятате за поканени. – Той посочи към пристанището. –
Натам има бар на име „Преобърнатият кораб“. Ние ще бъдем в залата за
тържества на долния етаж, около осем вечерта. Надявам се да ви видим
там.
— Действително обичам тържествата. – Тя му намигна и Мик се
усмихна.
— Много добре. – Той докосна шапката си в типичния за Уестпорт
поздрав. – Страхотно беше да се запознаем, Пайпър. Надявам се да имаш
хубав ден.
— Ти също, Мик.
— Дъщерята на Хенри Крос – измърмори той, докато се отдалечаваше. –
Ама че работа.
Пайпър постоя, загледана за кратко след него, а после влезе в бара. Не
искаше да прекъсне видео разговора на Хана, така че седна върху една от
бъчвите и остави тишината да се спусне над нея. И за първи път „Без име“
й се стори нещо повече от четири стени.

По-късно тази вечер Пайпър се взираше в пакета телешка кайма,

опитвайки се да събере кураж да го докосне с голи ръце.
— Не мога да повярвам, че месото изглежда като мозък, преди да бъде
сготвено. Всички ли знаят за това?
Хана се приближи до нея и отпусна брадичка върху рамото й.
— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?
Пайпър си спомни самодоволното лице на Брендан.
— О, да, нужно е. – Въздъхна и побутна червената купчинка с показалец.
– Дори ако успеем да разтегнем бюджета си достатъчно, та всяка вечер да
си купуваме храна за вкъщи, ти трябва да имаш домашно сготвени ястия. –
Пайпър пристъпи от крак на крак, разтърси китки, пое си дъх, за да се
стегне. – Аз съм голямата сестра и ще се погрижа да се храниш както
трябва. Освен това ти почисти адската тоалетна. Мен ако питаш, си
заслужи да получиш вечеря и да бъдеш обявена за светица.
Пайпър почувства как сестра й потръпна.
— Не мога да споря с това. Там имаше петна от преди половин век.
След служебния си разговор Хана бе отишла до близкия магазин, за да
купи материали за почистване. Бяха открили метла, лопатка и няколко
парцала в един килер на долния етаж, но това бе всичко. Което
означаваше, че се бяха видели принудени да похарчат част от бюджета си
за белина, четка, кофа, хартиени кърпи, гъби, препарати за почистване и
стоманена вата, за да запушат мишите дупки. И осемте. Отмествайки
двуетажното легло от стената, бяха открили, че панелът, който минаваше в
долната част, прилича на швейцарско сирене.
Занимаваха се с чистене от средата на следобеда и макар че все още беше
мърляво, студиото вече изглеждаше много по-добре. И Пайпър трябваше
да признае, че бе почувствала известно задоволство от това да постигне
свой собствен напредък. Да бъде част от „преди и сега“, което не
включваше грим или упражнения с личен треньор.
Не че искаше да свиква да чисти. И все пак.
Сега миришеше на лимони, а не на гниещ боклук, и заслугата за това
беше на сестрите Белинджър от „Бел Еър“. Никой вкъщи не би повярвал.
Да не говорим, че маникюристката на Пайпър щеше да откачи, ако видеше
олющения лак по ноктите й. Веднага щом се установяха, начело в списъка
с приоритети щеше да бъде да открият салон, който да предлага
фризьорски услуги, маникюр и епилация.
Но сега – болонезе.
Поглеждайки продуктите, подредени пред нея, Пайпър неволно си
спомни импровизираното си сутрешно пазаруване с Брендан. Господи, ама
че беше самодоволен. До мига, в който тя бе споменала мъртвата му
съпруга. Тогава вече не беше самодоволен. По-скоро разстроен. Преди
колко ли време си беше отишла?
Щом Брендан все още носеше венчалната си халка, трябва да бе
починала наскоро.
 Ако беше така, грубото му държание си имаше причина.
Въпреки неприязънта й към едрия брадат рибар, Пайпър неволно
почувства прилив на съчувствие към него. Навярно биха могли да се
научат да се усмихват и да се поздравяват, когато се срещнат на улицата,
през следващите три месеца. Ако беше научила нещо, отраствайки в Лос
Анджелис, то бе как да създава приятели врагове. Следващия път, когато
пътищата им се пресечаха, на драго сърце щеше да му каже, че е овладяла
соса болонезе и се е прехвърлила на суфлета и coq au vin*.
[* Френско ястие от пиле, задушено с вино и зеленчуци. – Б. р.]
Кой знае? Може би готвенето беше неоткритото й призвание?
Пайпър завъртя копчето на котлона, затаявайки дъх, когато нещо
изщрака. После още веднъж.
Пламъци изскочиха от черното ковано желязо и тя изписка, залитайки
назад към сестра си, която, за щастие, я задържа да не падне.
— Може би няма да е лошо да си прибереш косата? – предложи Хана. –
Може и да пожертваме пръсти тази вечер, но нека не губим тези прекрасни
вълнисти коси.
— Господи, толкова си права. – Пайпър свали черния ластик, който
носеше около китката си, и прибра косата си на опашка. – Благодаря, Хан.
— За нищо.
— Добре, просто ще го направя – заяви Пайпър, вдигнала разперени
пръсти над каймата. – Той каза да я готвя в тигана, докато стане кафява.
Не звучи особено трудно.
— Кой го каза?
— О! – Пайпър издаде пренебрежителен звук. – Брендан беше в
супермаркета тази сутрин. Държа се като първокласен задник. – Тя
затвори очи, взе каймата и я пусна цялата в тигана, леко притеснена от
силното цвърчене, което последва. – Той е вдовец.
Хана застана отстрани на печката, подпирайки лакът на стената, която
сега бе много по-чиста, отколкото бе тази сутрин.
— Как го разбра?
— Карахме се и аз казах, че ми е жал за жена му.
— Ха.
Пайпър простена, докато ръчкаше месото с една стара шпатула. Дали се
предполагаше да го обърне в един момент?
— Аха. Ако трябва да съм честна, остави да ми се размине, задето сгафих
така. Което беше учудващо. Можеше да ме накара да се почувствам адски
виновна. – Пайпър задъвка устната си за миг. – Много разглезена ли
изглеждам?
Сестра и пъхна ръка под червената си бейзболна шапка, за да се почеше
по слепоочието.
— И двете сме разглезени, Пайпс, в смисъл, че сме получавали всичко,
което сме поискали. Само че тази дума не ми харесва, защото звучи сякаш
си… развален. Сякаш нямаш никакви добри качества. А ти имаш такива. —
Хана се намръщи. – Той да не би да каза, че си разглезена?
— Доста силно го намекна.
Хана подсмръкна.
— Не го харесвам.
— Аз също. Особено мускулите му. Гадост.
— Определено има мускули – съгласи се Хана неохотно. Тя обви ръце
около тялото си и въздъхна, ясно давайки да се разбере за кого мисли. – Не
може обаче да се мери със Сергей. Никой не може.
Забелязала, че ръцете й са мазни от каймата, Пайпър посегна към
мивката, която беше съвсем близо благодарение на миниатюрните
размери на кухнята, и ги изплакна. Подсуши ги с една кърпа и я остави, а
после отново се залови да подбутва каймата. Започваше да става доста
кафява, така че тя добави нарязания лук, поздравявайки се за
кулинарните си умения.
— Ти открай време си падаш по гладуващи мъже на изкуството –
подхвърли тя на Хана. – Харесваш ги изтерзани.
— Не го отричам. – Хана свали шапката си и прокара пръсти през средно
дългата си коса. Коса, която беше почти толкова хубава, колкото тази на
Пайпър, но която тя разпускаше много по-рядко от сестра си. Което си
беше истинско престъпление, ако питаха Пайпър, но тя много отдавна
беше разбрала, че Хана си е Хана… и че тя не би променила нищичко в
нея. – Ала Сергей е различен. Не се преструва на авангарден като
останалите режисьори, с които съм работила. Изкуството му е толкова
горчиво-сладко и затрогващо. И ярко. Като някоя от ранните песни на
Дилън.
— Говорила ли си с него, откакто сме тук?
— Само в груповите видео срещи. – Хана отиде до малкия хладилник,
извади бутилка диетична кока-кола и отвъртя капачката. – Прояви такова
разбиране за това пътуване. Аз ще си задържа работата… а той – сърцето
ми – каза тя замечтано.
И двете изсумтяха.
Звукът обаче умря в гърлото на Пайпър, когато от кухненския плот
лумнаха пламъци.
Плота?
Не, чакай. Кърпата… онази, с която си беше избърсала ръцете.
Гореше.
— Мамка му! Хана!
— Господи! Какво, по дяволите…
— Не знам! – Инстинктивно Пайпър запрати шпатулата по огъня.
Естествено, това изобщо не потуши пламъците. Танцуващите оранжеви
езици ставаха все по-големи, а от покритието на плота не бе останало
почти нищо. Дали кухненските шкафове също можеха да пламнат? Та те
бяха просто крехко дърво. – Това да не е кърпата, с която чистихме?
— Може би… да, така мисля. Беше напоена с онзи лимонов препарат. – С
периферното си зрение Пайпър видя как Хана пружинира на пети. – Ще
изтичам долу и ще потърся пожарогасител.
— Не мисля, че имаме време – изписка Пайпър… и се подразни, че в
този момент на почти сигурна смърт сякаш можеше да чуе как Брендан се
смее на погребението й. – Добре, добре. Вода. Нуждаем се от вода!
— Не, мисля, че от водата става по-зле – отвърна Хана притеснено.
Каймата вече беше напълно обгърната от пламъци, също като траялата й
съвсем кратко готварска кариера.
— Исусе. Не знам какво да правя!
Зърна щипки за сервиране на ръба на мивката, грабна ги и се поколеба
за секунда, преди да улови горящата кърпа за крайчеца и да я издърпа в
тигана, върху месото.
 — Какво правиш? – изкрещя Хана.
— Не знам! Това вече стана ясно! Ще го изнеса навън, преди да сме
изгорили това място до основи.
И Пайпър се втурна надолу по стълбището, стиснала в ръцете си тигана,
пълен с горящо месо и подгизнала от препарат за почистване кърпа.
Чуваше как Хана спринтира зад нея, но не и дума от онова, което сестра й
казваше, защото цялото й внимание беше съсредоточено върху това да
излезе навън.
Докато прекосяваше бара, думите на Мик Форестър отекнаха в главата й.
Човече, баща ти имаше страхотен смях. Кълна се, понякога ми се
струва, че все още го чувам да разтърсва гредите на покрива тук.
Споменът я накара да забави крачка за миг и да вдигне очи към тавана,
преди да отвори вратата с ритник и да изтича на оживената уестпортска
улица с горящия тиган в ръка, викайки за помощ.

Брендан плъзна автоматично поглед по написаното с тебешир меню на

„Червената шамандура“, макар че вече много добре знаеше, че ще си
поръча риба с пържени картофи. Всеки понеделник вечер се срещаше с
Фокс в малкия уестпортски ресторант. Заведение, което съществуваше още
от времето, когато дядовците им работеха на риболовните кораби. Брендан
неизменно си поръчваше едно и също. Какъв смисъл да поправяш нещо,
което не е счупено, а в „Червената шамандура“ предлагаха най-страхотната
риба в града.
Местни жители влизаха и излизаха, поздравявайки се един друг;
повечето бяха дошли, за да вземат храна, която да отнесат на семействата
си вкъщи, пъхнали мазни торби под мишница. Тази вечер Брендан и Фокс
използваха една от трите маси в ресторанта, докато чакаха да им
приготвят поръчката. И ако Фокс бе забелязал, че Брендан доста често
поглежда към „Без име“ от другата страна на улицата, не го беше
споменал.
— По-мълчалив си от обикновено – подхвърли, облягайки се толкова
назад в стола си, че бе истинско чудо как не се прекатури. Нямаше да го
направи обаче, знаеше Брендан. Най-добрият му приятел и помощник-
капитан на „Дела Рей“ рядко правеше погрешни движения. – Да не би да
мислиш за раци, капитане?
Брендан изсумтя и отново погледна през улицата.
Ако не мислеше за раци, определено би трябвало да го прави. След
няколко седмици предстоеше ежегодното им плаване в Берингово море. В
продължение на две седмици щяха да ловуват в онези ледени и все пак
познати води, правейки всичко по силите си да напълнят трюма на кораба
с достатъчно раци, за да осигурят прехраната на шестчленния екипаж до
следващата година.
Всички членове на екипажа на „Дела Рей“ работеха целогодишно,
ловейки риба във водите край Уестпорт, в добавка към участието си в
сезона, но големите пари идваха от кралския рак и хората на Брендан
разчитаха на него.
 — Разглеждах картите – каза Брендан най-сетне, заповядвайки си да се
съсредоточи върху разговора, а не върху сградата от другата страна на
улицата. – Имам чувството, че руснаците ще заложат кошовете си там,
където ги спуснахме ние миналата година, с идеята, че мястото е изпитано.
Само че сезонът тази година е по-рано и приливите и отливите са по-
непостоянни. Нищо не е сигурно.
Фокс се замисли над думите му.
— Възнамеряваш да отидеш пò на запад?
— На север. – Двамата се спогледаха многозначително, съвсем наясно с
това колко опасни бяха водите там. – Не се сещам за екипаж, който да е
имал кой знае какъв успех край остров Сейнт Лорънс през последните
няколко години. Ала имам предчувствие.
— Хей. Предчувствията ти винаги се отразяват много добре на банковата
ми сметка. – Фокс се приведе напред и чукна бирената си бутилка в тази на
Брендан. – Да го направим.
Брендан кимна; на драго сърце би оставил да се възцари мълчание, но
забеляза, че Фокс с усилие потиска усмивката си.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? – попита най-сетне.
Устните на Фокс се разтеглиха в усмивката, направила го толкова
популярен сред жените. Всъщност в неделя го нямаше в „Без име“, защото
беше отишъл в Сиатъл, за да се срещне с една жена, с която се беше
запознал онлайн. Като се има предвид, че беше останал две нощи, Брендан
можеше само да предполага, че срещата е била… успешна, макар че по-
скоро би си отрязал езика, отколкото да попита за подробности. Тези неща
бе най-добре да си останат лични.
По някаква причина фактът, че най-добрият му приятел се радваше на
успех сред жените, днес го дразнеше повече от обикновено. Нямаше
представа защо.
— Възможно е да имам да кажа нещо – отвърна Фокс по начин, който
издаваше, че е така. – Тази сутрин се разходих на пристанището. Чух, че
имаме гости от Лос Анджелис в добрия стар Уестпорт. Говори се, че е
имало малка игра на надмощие с една от тях.
— Кой го говори?
Приятелят му сви рамене.
— Няма значение.
— Значи е някой от екипажа. Сандърс.
Фокс видимо се забавляваше.
— Направо ще пробиеш дупка с погледа си в „Без име“, капитане. –
Върху бузата на помощник-капитана имаше глупава трапчинка. Открай
време ли беше там? Жените харесваха ли такива работи? – Чух, че тя не се
е уплашила от гадния ти поглед.
Брендан беше отвратен. Най-вече защото Фокс беше прав. Пайпър не се
беше уплашила. Нито снощи, нито тази сутрин.
— Звучиш като тийнейджърка, която клюкарства на първото си
гостуване с преспиване.
Фокс се разсмя, но после отпи от бирата си, а усмивката му изгуби част
от ентусиазма си.
— Нали знаеш, че е нормално – каза той тихо заради останалите
клиенти, които чакаха поръчките си. – Минаха седем години, човече.
— Знам колко време мина.
 — Добре. – Фокс отстъпи, знаейки, че е най-добре да не зачеква този
въпрос. Не темата за съпругата на Брендан, а тази за това да продължи
напред. В един момент, скоро или след време. Дори най-беглият намек за
подобен разговор го правеше неспокоен. Като всичко останало в живота
му, в ума си Брендан беше останал женен, след като съпругата му бе
починала. Навик. Рутина. Нещо като утеха. Така че изобщо не беше добре
настроен към идеята да продължи напред.
Въпреки това, когато минута по-късно двамата станаха, за да вземат
поръчката си, и отново седнаха на масата, Брендан не се залови веднага за
яденето. Вместо това стисна юмрук до чинията си. Фокс също го видя и
зачака.
— Недей да душиш около по-голямата, Пайпър – измърмори той. – И не
ме карай да ти обяснявам защо.
Фокс наведе глава, стиснал сериозно устни, ала очите му ликуваха.
— Нито едно подушване. Имаш думата ми… – Той изпусна вилицата,
която току-що беше вдигнал. Вниманието му беше приковано към нещо,
което се случваше на улицата. – Какво, мътните го взели…
Брендан обърна рязко глава и за секунда разбра какво става.
Капитанският му мозък вече търсеше решение. Животът му може и да
течеше като по график, следвайки добре установена рутина, но именно
тази организираност му помагаше да се справя с хаоса. Проблемите
възникваха, а решенията изникваха в ума му. Просто друг вид ред.
Ала това…
Не се чувстваше като себе си, докато гледаше как Пайпър изскача на
улицата, с пламъци в ръцете.
Тялото му обаче реагира мигновено. Скочи от масата и изкрещя на
момичето зад касата.
— Пожарогасител. Веднага.
Момичето пребледня като платно и по дяволите, по-късно щеше да се
наложи да се извини, задето я беше уплашил, но в този миг вече
пресичаше улицата на бегом, издърпвайки предпазителя на
пожарогасителя в движение. В продължение на няколко мъчителни мига
гледа как Пайпър се върти в кръг, търсейки място, където би било
безопасно да остави обгърнатия от пламъци тиган, докато не и остана друг
избор, освен да го хвърли на улицата.
— Дръпни се – нареди и като се прицели, удави пламъците със струя
натриев бикарбонат. На улицата остана тиган сякаш от деветнайсети век.
Брендан си пое дъх, осъзнал, че сърцето му препуска в гърдите. Без да се
замисли, той пусна пожарогасителя и сграбчи Пайпър за китките,
обръщайки ръцете й, за да види дали има следи от изгорено. – Изгори ли
се?
— Не – прошепна тя, примигвайки насреща му. – Благодаря. Ъм…
благодаря ти, задето го угаси.
Брендан пусна ръцете й; не беше сигурен, че иска да си признае какво
облекчение изпита да научи, че тя не е пострадала. Отстъпи назад и на
драго сърце се остави да бъде залят от раздразнение.
— Сериозно, Пайпър? – извика той. – Само се шегувах, когато ти казах
да държиш номера на пожарната подръка.
Докато Хана не застана между тях, Брендан дори не си беше дал сметка,
че по-малката сестра на Пайпър я беше последвала навън. Само че тя беше
тук, беше ядосана и гневът й беше насочен срещу него.
— Недей да й крещиш, грубиян такъв.
Брендан потръпна вътрешно. Грубиян.
От Фокс се изтръгна задавен звук. Брендан се обърна, за да му каже да си
държи устата затворена, и осъзна, че около тях се събира тълпа.
Любопитна тълпа.
— Хана, всичко е наред. – Пайпър въздъхна и се показа иззад сестра си.
Със зачервено от смущение лице тя използва ръба на блузата си, за да
вдигне тигана. Движението оголи почти целия й стегнат корем и Брендан
изскърца със зъби. Ако той виждаше малката бенка до пъпа й, всички
останали също я забелязваха. Вече не носеше онази дреха с пайетите, но с
къси панталонки, разпусната коса и мръсно петно на носа, бе не по-малко
красива. – Не му обръщай внимание – каза тя, махвайки пренебрежително
с ръка към него. – Виждаш ли място, където бих могла да го изхвърля?
— Не му обръщай внимание, каза дамата – повтори Фокс, развеселено.
— Ти кой си? Красивият му помощник? – Хана си пое пренебрежително
въздух и отново насочи вниманието си към Брендан. – Последното, от
което има нужда, е някакъв мъж да я кара да се чувства като боклук.
Остави я на мира.
— Хана – изсъска Пайпър рязко, минавайки покрай тях. – Не си струва
да се разстройваш. Ела да ми помогнеш.
Само че сестра й не беше свършила.
— Освен това вината беше моя. Оставих кърпата, с която чистихме, върху
кухненския плот, напоена с химикали. Тя е тази, която предотврати цялата
сграда да пламне. – Хана го смушка в гърдите. – Остави. Я. На. Мира.
Брендан се чувстваше все по-отвратително с всяка изминала секунда.
Нещо сякаш беше заседнало в гърлото му и апетитът, с който беше
излязъл от къщата си, го беше изоставил. Все още се опитваше да се
съвземе от това, че Хана го беше нарекла грубиян, а после, че последното,
от което има нужда, е някакъв мъж да я кара да се чувства като
боклук, и сега нещо горещо и опасно клокочеше в гърдите му.
Нищо от това не му беше познато. Жените, особено тези, които едва му
стигаха до рамото, не му крещяха насред улицата. Нито пък му изкарваха
акъла, като почти се подпалваха. Част от него искаше да събори всички
фигури върху шахматната дъска на деня и да започне на чисто утре,
надявайки се и молейки се всичко да си е както обикновено. Откри обаче,
че иска да… оправи тази ситуация с Пайпър повече, отколкото искаше
нещата да си останат както преди. Може би се разболяваше от грип или
нещо такова, защото, когато Пайпър изхвърли тигана в едно кошче за
боклук и се отправи към „Без име“, беше очевидно, че възнамерява да се
прибере у дома, без да му каже и дума повече. И по някаква причина той
просто не можеше да го допусне.
Остави я на мира, бе казала сестрата и извинението заседна в гърлото
му.
Сякаш беше първокласен задник, който не правеше друго, освен да
наранява чувствата на жените.
Не. Само на тази.
Защо точно тази?
Брендан се прокашля с усилие.
— Пайпър.
 Тя спря с ръка на вратата, отмятайки нетърпеливо коса с жест, който бе
прекалено сексапилен за понеделник вечер в Уестпорт. Изражението й
казваше: Пак ли ти?
Междувременно Хана се намръщи насреща му.
— Казах да оставиш сестра ми…
— Слушай – обърна се Брендан към нея. – Чух какво каза. Уважавам те,
задето го каза. Наистина ти стиска за някой, идващ от Лос Анджелис. Само
че аз не изпълнявам заповеди, аз ги давам. – Остави я да осмисли думите
му. – Изкрещях й, защото това правят хората, когато нещо се размине на
косъм. – Той срещна погледа на Пайпър над главата на Хана. – Няма да го
направя отново.
Пайпър сбърчи вежди и по дяволите, Брендан изпита облекчение. Поне
вече не изглеждаше безразлична към него.
— Всичко е наред, Хана – каза тя и свали ръка от вратата. – Защо не се
качиш горе, а аз ще отида да взема нещо за вечеря.
Хана не помръдваше. Нито пък насъбралата се тълпа. Не че Брендан
можеше да ги вини за любопитството. Тези две момичета бяха съвсем не
на място в тяхното малко рибарско градче. Като две експлозии от цвят.
Пайпър се приближи и сложи ръка върху рамото на сестра си.
— Оценявам това, че ме защитаваш, Хан, ала ти си миролюбив човек. –
Тя я целуна по бузата. – Върви да се поотпуснеш. Албумите ти на
„Рейдиохед“ се крият в тайния джоб на червения ми куфар „Шанел“.
По-малката сестра ахна и се завъртя към Пайпър.
— Не можах да ги побера в никой от куфарите си. Донесла си ги тайно
заради мен?
— Пазех ги за черни дни. – Пайпър побутна сестра си с хълбок. – Върви.
Включи грамофона и слушай колкото силно искаш.
— Падаш си по плочите? – обади се Фокс и Брендан едва тогава се сети,
че и той беше там. Хана го погледна с подозрение, но от това тъпата му
трапчинка само стана още по-голяма. Фокс махна с палец към
пристанището. – Знаеш ли, съвсем наблизо има музикален магазин. Бих
могъл да ти го покажа.
Очите на по-младата Белинджър се бяха разширили като палачинки.
— Фокс – обади се Брендан предупредително и го дръпна настрани.
— О, я стига. Та тя е хлапе – заяви Фокс, преди Брендан да успее да каже
още нещо.
— Не съм хлапе – възкликна Хана. – На двайсет и шест съм!
Фокс понижи глас и дойде по-близо до Брендан.
— Господи, сладка е, но изобщо не е мой тип. Просто се опитвам да ти
спечеля малко време насаме с Пайпър. – Той повдигна вежда. – А кой не
би искал време насаме с Пайпър. Господи, човече. Описанието на Сандърс
бледнее пред действителността.
— Я млъквай.
Приятелят му се засмя.
— Определено знаеш как да наваксаш за изгубеното време, а?
— Казах да не ме караш да обяснявам – процеди Брендан.
— Добре, добре. Просто гарантирай за мен – измърмори Фокс. – Ще я
върна обратно след двайсет минути и може би дори ще кажа някоя добра
дума за киселия ти задник. Няма да навреди.
Колкото и да му беше неприятно, Брендан трябваше да признае, че Фокс
има право. Това беше третата му среща с Пайпър и при всяка от тях той се
беше държал като задник. В началото, защото тя бе обидила града му.
После бе решил, че е презадоволено богаташко момиче. След това вината
се дължеше единствено на факта, че бе изгубил практика с
противоположния пол. А това… да остане насаме с една жена. То беше
огромна стъпка. Би могъл да й се извини с няколко думи, да си отиде у
дома и да се опита да престане да мисли за нея. Да, би могъл да го направи.
Да избягва тази част от града през следващите три месеца и да не се
отклонява от рутината си.
Пайпър вдигна очи и го погледна през ресниците си. Не
флиртаджийски. По-скоро… въпросително. Сякаш се чудеше за него. И
Брендан установи, че съжалява за лошото впечатление, което беше
оставил.
— Той е моят помощник-капитан. Ако не я върне до двайсет минути,
мога да го удавя и да направя да изглежда като нещастен случай.
Усмивка подръпна леко устните й и той се зачуди – беше по-силно от
него – какъв ли мъж можеше да получи целувка от жена като нея.
— Снимай документа му за самоличност, Хан – каза Пайпър, все така
гледайки Брендан, сякаш той бе загадка, която не бе сигурна, че иска да
разреши. – И ми го прати на телефона.
Фокс кимна и извади портфейла си от задния си джоб.
— Явно в Лос Анджелис ги отглеждат не само красиви, но и умни.
— Леле. – Пайпър му се усмихна. – Комплимент. Започвах да си мисля,
че са забранени със закон в Уестпорт.
Брендан изгледа кръвнишки Фокс.
— Какво ти казах?
Фокс подаде шофьорската си книжка на Хана.
— Извинявай, капитане. Чарът ми идва от само себе си.
По-младата Белинджър снима шофьорската му книжка.
Миг по-късно се чу звън и Пайпър потвърди, че е получила нужната
информация. Фокс даде знак на Хана да тръгне пред него по тротоара. Тя
го направи, скръстила ръце. Но не преди да оформи беззвучно
предупреждение към Брендан.
Господи, какво стана с това да се радва на уважение в този град?
Ако тези две момичета разполагаха с нужните пособия, сигурен бе, че
биха го оваляли в катран и пера. И може би – да го провесят за краката с
главата надолу в пристанището, като ценен улов.
Брендан стопи разстоянието между себе си и Пайпър, чувствайки се
така, сякаш отива към гилотината. Нямаше обаче защо да се тревожи, че
ще остане насаме с нея, защото бе готов да се закълне, че половината
жители на града все още бяха наоколо и чакаха да видят как ще излезе от
кашата.
— Огънят сигурно съсипа вечерята ви?
Пайпър кимна, подръпвайки ръба на блузата си.
— Предполагам, че вселената просто не можеше да допусне нещо
толкова съвършено. Трябваше да го видиш. Каймата вече почти не
приличаше на мозък.
Брендан бе хванат неподготвен от порива да се усмихне.
— Аз, ъ… – Намести шапката си, опита се да пропъди неколцина от
местните, като подсмръкна силно и със задоволство видя как те се
пръснаха във всички посоки. – Грубо бе да ти крещя по-рано. Извинявам
се. – Господи, беше дори още по-красива със залеза в очите. Което
вероятно бе причината той да добави: – За този път и за предишните.
Устните на Пайпър се извиха и тя наведе глава, сякаш се опитваше да
скрие усмивката си.
— Благодаря. Приемам извинението ти.
Брендан изсумтя и махна с брадичка към „Червената шамандура“.
— Приготвиха поръчката ни точно преди да изтичаш навън в пламъци.
Иди там и я изяж. – Пайпър примига и той прехвърли заповедта си в
главата си, осъзнавайки, че действително бе точно това. Заповед. – Ако
искаш – добави.
Тя изхъмка и мина покрай него, при което парфюмът й очевидно
направи нещо на мозъка му, защото той я последва, без да е заповядал на
краката си да го сторят. Всички се обърнаха и ги зяпнаха, докато те
влизаха в ресторанта и се настаняваха на същата маса. По дяволите,
клиентите, които чакаха поръчката си, дори не се опитаха да прикрият
интереса си.
Брендан не искаше никой от тях да чуе разговора им. Не им влизаше в
работата. Това бе единствената причина да седне до Пайпър и да придърпа
стола й малко по-близо.
Бутна чинията с риба и пържени картофи пред нея, а после взе вилицата
и я тикна в ръката й.
— Е… – Тя набучи най-мъничкото картофче в чинията и той се
намръщи. – Приятелят ти е помощник-капитанът. Значи ти си…
капитанът?
Слава богу. Нещо, за което можеше да говори.
— Точно така. Капитан съм на „Дела Рей“.
— О! – Тя наклони глава. – Откъде идва името?
— Поех кораба от тъста ми, Мик. Кръстен е на съпругата му.
— Колко романтично. – Ако споменаването на семейството на съпругата
му правеше разговора неловък, тя с нищо не го показа. Вместо това
изглеждаше заинтригувана. – Двете с Хана се разходихме край
пристанището този следобед. Толкова много лодки и кораби носят имена
на жени. Има ли причина за това?
Брендан си представи как Пайпър се разхожда по неговото пристанище
и се зачуди колко ли катастрофи беше предизвикала.
— Жените имат закрилническа природа. Грижовна. Корабите и лодките
получават име на жена с надеждата тя да закриля екипажа. И да каже
добра дума за нас на другата важна жена в живота ни – океана.
Пайпър лапна парче риба и задъвка, като се усмихваше.
— Някога имал ли си жена в екипажа си?
— Господи, не. – От усмивката не остана и следа. – Опитвам се да не
потъна.
По лицето й пробяга развеселеност.
— Значи идеята за жените вдъхва утеха, ала физическото им присъствие
би било катастрофално.
— Да.
— Е, това звучи напълно логично. – Сарказмът й бе придружен от
намигване. – Доведеният ми баща ни разказа мъничко за ловенето на
кралски рак. Трае само няколко седмици в годината, нали?
 — Всеки сезон е различно, в зависимост от наличността и улова от
предишната година.
Пайпър кимна.
— Какво правиш през останалата част от годината? Освен да крещиш по
безобидни жени на улицата.
— Дълго ли смяташ да ми го натякваш?
— Още не съм решила.
— Е, добре. – Брендан въздъхна. Забеляза, че бе спряла да се храни, и
побутна ръката й, в която държеше вилицата. След като тя лапна хапка с
прилични размери, той продължи: – През лятото ловим риба тон. Това са
по-дългите плавания. Прекарваме в океана по четири-пет дни. Между тези
дълги плавания правим по-кратки – за сьомга, пъстърва, треска.
Веждите й подскочиха и тя посочи чинията си с вилицата.
— Ти ли си уловил това?
— Може би.
Тя закри устата си с ръка.
— Толкова е странно.
Наистина ли? На него като че ли му беше приятно да седи тук, докато тя
яде нещо, което той бе донесъл с кораба си. Приятно му бе да знае, че
повечето от жителите на града изкарваха пари от неговия улов и хранеха
семействата си с него, ала никога досега не бе изпитвал мъжкарската
гордост, която изду гърдите му сега.
— Искаш ли да поръчам нещо за сестра ти? Или пък може да ги
помолим да ни опаковат вечерята на Фокс, а той да се оправя както знае.
— Тя ще е напълно доволна от другата половина на твоята поръчка. –
Пайпър побутна чинията на Фокс към него. – Ти обаче трябва да изядеш
това. Не знам какво е, но изглежда добре.
Брендан изсумтя.
— Пай с месо.
— Оо. – Пайпър зачака, но той не понечи да вземе вилицата. – Не
обичаш ли пай с месо?
— Не е риба с пържени картофи.
— И това е лошо?
— Не е лошо, просто не е това, което си поръчвам. – Той се размърда в
стола, мъчейки се да си спомни дали столовете в „Червената шамандура“
винаги са били толкова неудобни. – Винаги си поръчвам риба с пържени
картофи.
Пайпър отново го изгледа по онзи начин, изпод дългите си мигли… и на
Брендан му се прииска да не го прави. Всеки път, когато го стореше, ципът
на дънките му сякаш отесняваше.
— Никога ли не си ял нещо друго от менюто?
— Не. Знам какво харесвам.
— Това е скучно.
— Аз му казвам безопасно.
— О, не. – Лицето й придоби сериозно изражение. – Да не мислиш, че в
този пай се крие жена рибар, Брендан?
Резкият му смях я накара да подскочи. Господи, накара и него да
подскочи. Някой някога хващал ли го беше неподготвен по този начин?
Не, не мислеше. Завъртя се лекичко и установи, че служителите на
„Червената шамандура“ и половин дузина клиенти са го зяпнали. Когато
отново се обърна към нея, Пайпър му протегна вилицата.
— Опитай пая. Предизвиквам те.
— Няма да ми хареса.
— Е, и?
Е, и?
— Аз не опитвам неща. Ако взема решение да изям пая, ще трябва да го
изям целия. Аз не пробвам разни неща само за да ги оставя недовършени.
Това е проява на нерешителност.
— Ако Хана беше тук, щеше да ти каже, че проблемът ти е
психологически.
Брендан въздъхна към тавана.
— Е, нямах никакви проблеми, докато вие двете не се появихте и не
започнахте да ми ги посочвате.
За миг се възцари мълчание.
— Брендан…
Той наведе брадичка.
— Какво?
Пайпър му протегна вилицата.
— Опитай пая. Няма да те убие.
— Господи! Щом е толкова важно за теб. – Брендан грабна вилицата от
ръката й, внимавайки да не я одраска със зъбците.
Докато държеше вилицата над тестената кора, видя как Пайпър
притисна кокалчетата на ръката си до устата и изписка тихичко. Поклати
глава, ала част от него изпитваше облекчение, че тя като че ли не си
прекарва ужасно. Дори ако се забавляваше на негов гръб. Вероятно й го
дължеше след сцената на улицата, нали?
Заби вилицата в пая и я извади с пилешко, зеленчуци и кафяв сос на
нея. Лапна хапката и задъвка.
— Отвратително. – Някой в кухнята зад тях ахна. – Не се засягайте –
извика той, без да се обръща. – Просто не е риба с пържени картофи.
Пайпър свали ръце от лицето си.
— Е, това беше разочароващо.
Брендан продължи да яде, въпреки че от кафявия сос устните му се
сбърчиха.
— Наистина ще го изядеш целия – измърмори тя, – нали?
Брендан лапна още една голяма хапка.
— Казах, че ще го направя.
В продължение на няколко минути ядоха в мълчание, докато той не
забеляза, че погледът й непрекъснато се връща към прозореца – очевидно
мислеше за инцидента с тигана. Отново го жегна чувство на вина, задето й
се беше развикал.
— Планираш ли отново да готвиш?
Тя се вгледа в чинията с храна, от която не беше изяла почти нищо.
— Не знам. Целта беше да изкараме нощта и да продължим оттам. – Тя
присви око насреща му. – Може би ще имам по-добър късмет, ако дам
женско име на печката си.
Брендан се замисли за миг.
— Ерида.
Пайпър наклони въпросително глава.
— Богинята на хаоса – уточни той.
 — Ха-ха.
Пайпър остави вилицата в знак, че се е нахранила, и Брендан изпита
чувство на неотложност. Седяха тук от поне десет минути, а той все още не
знаеше нищо за нея. Нищо важно. А не би имал нищо против да я разбере,
това момиче, което изглеждаше толкова разглезено в един момент и така
уязвимо – в следващия. По дяволите, имаше нещо пленително в начина,
по който тя блещукаше в едната посока, а после в другата, позволявайки
му да зърне намеци за нещо по-дълбоко, преди да се отдръпне. Наистина
ли беше говорил за риболов през по-голямата част от вечерята?
Искаше да попита какво бе имала предвид Хана, казвайки, че мъжете се
отнасят с Пайпър като с боклук. Тези думи не му даваха мира от мига, в
който ги беше чул.
— Така и не ми отговори тази сутрин. Защо всъщност си в Уестпорт? –
попита вместо това. Тя тъкмо прокарваше пръсти през косата си, но спря,
когато чу въпроса му. – Каза три месеца – продължи той. – Това е доста
специфичен период от време.
Под масата кракът й заподскача.
— Доста неловка история е.
— Имаш ли нужда от бира, преди да ми я разкажеш?
Устните й потръпнаха.
— Не. – Тя затвори очи и потрепери. – Всъщност е повече от неловка.
Унизителна е. Не знам дали би трябвало да ти дам подобни муниции.
Човече, наистина се беше държал като задник.
— Няма да го използвам срещу теб, Пайпър.
Светлосините й очи го пронизаха и тя като че ли остана доволна от
онова, което видя.
— Добре. Просто се опитай да бъдеш непредубеден. – Тя изпусна дъха си.
– Имах гадна раздяла. Публична. Не исках да изглеждам жалка в
социалните мрежи. Затова изпратих групово съобщение на стотици хора и
проникнахме в басейна на покрива на хотел „Мондриан“. Нещата излязоха
от контрол. Разбирай, полицейски хеликоптери, фойерверки и голота.
Така че ме арестуваха и почти провалих финансирането на доведения ми
баща за следващия му филм. Той ме изпрати тук със съвсем малко пари, за
да ми даде урок… и да ме принуди сама да се грижа за себе си. Хана настоя
да дойде с мен.
Вилицата на Брендан висеше във въздуха от поне минута. Опита се да
осмисли нещата, ала всичко в света, който тя бе описала, бе толкова
далечно от неговия, че звучеше измислено.
— Кога се случи това?
— Преди няколко седмици – въздъхна тя. – Леле, когато го навържа по
този начин, звучи много по-лошо. – Вгледа се изпитателно в лицето му,
дъвчейки долната си устна. – За какво мислиш? Че си бил прав и аз
действително съм богата, капризна лигла?
— Не ми приписвай думи, които не съм казал. И така вече ме накара да
изям проклетия пай.
— Не съм!
Той натъпка още една хапка гадост в устата си, а мислите му се въртяха
около гадната раздяла, която тя беше споменала. Защо имаше чувството,
че гръбнакът му сякаш ще се прекърши.
— Мисля си за много неща – отвърна той. – Най-вече не мога да си те
представя зад решетките.
— Не беше толкова лошо. Полицайката, Лина, беше същински ангел.
Позволи ми да използвам тяхната тоалетна.
— Как успя?
— Хората ме харесват. – Тя погледна към него. – Обикновено.
Той изсумтя.
— Изобщо не се учудвам. Флиртаджийка.
Тя ахна. А после сви рамене.
— Аха. – Минаха няколко секунди. – Ти не ми позволи да флиртувам с
теб. А после реших, че си женен. Цялата ми система се обърка и сега не
знам как да се държа. Да се опитвам да флиртувам отново, ми се струва
безсмислено.
Как ли пък не.
— Опитай.
— Не. Не мога! – избъбри. – Магията е развалена.
Да не би да се потеше под дрехите? Какво му ставаше?
— Коя е фазата след флиртуването? След като си завладяла територията.
— Завладяла територията? Гадост. – Пайпър сви рамене. – Освен
това, не знам. Никога не съм стигала толкова далеч. – Тя кръстоса крака,
привличайки погледа му към това как шортите й се плъзнаха по гладката
кожа на бедрата й. И ето че панталонът отново му отесня. – Отклонихме се
от темата за позорната ми история.
— Не, не сме – отвърна той. – Все още се опитвам да смеля всичко. Както
и…
— Да не си посмял отново да споменеш пая. – Те си размениха малки
усмивки. – Както и да е, освен ако не успея да измисля начин да се върна в
Лос Анджелис, двете с Хана ще останем тук до Хелоуин. Смятам, че ще е
най-добре да прекарвам по-малко време готвейки и повече – опитвайки се
да измисля начин как да се върна в Лос Анджелис. – Тя почука с нокът по
масата. – Може би ако открия начин да докажа, че съм се научила да бъда
отговорна, Даниъл ще ми позволи да се прибера у дома.
Брендан тъкмо си представяше как Пайпър е на парти, включващо
голота… в каква роля точно? Дали тя е била гола? Затова отговори по-
рязко, отколкото беше възнамерявал:
— Ето ти идея – защо не се опиташ да се насладиш на времето,
прекарано далеч от деветия кръг на ада, известен като Лос Анджелис?
— Кой казва, че не се наслаждавам? Виж ме само – държат ми лекция
над риба с пържени картофи. Ако това не е да си изкарваш страхотно,
значи не го правя както трябва. – Подсмихвайки се, тя лапна едно
картофче и Брендан трябваше да положи усилие да не я зяпне, докато
дъвчеше. – Само че имаш право. Бих могла да се постарая повече. Може би
ще очаровам някой от сладките рибари на пристанището и ще го убедя да
ме заведе на риболов.
Нещо разяждащо заклокочи в гърлото му при мисълта за Пайпър на
кораба на друг мъж.
— Би могла. Ако искаш второкачествено преживяване.
— Да не искаш да кажеш, че ти можеш да ми предложиш по-добро?
— И още как.
Все още ли говореха за риболов? Брендан не знаеше. Само че беше
възбуден… а тя като че ли чакаше нещо. Да я покани на кораба си?
 Пристъп на паника задържа устата му затворена твърде дълго. Пайпър
го изгледа преценяващо, а после очевидно се отказа, изправяйки се на
крака, когато сестра й и Фокс се появиха пред ресторанта.
— Ето ги. Ще поискам кутия за вкъщи за останалата храна. – Тя се
наведе и го целуна по двете бузи, сякаш бяха в Париж или нещо такова. –
Благодаря за вечерята, капитане. Обещавам да не ти се мотая в краката.
Докато тя прибираше остатъка от рибата и пържените картофки в една
кутия, преди да изтича при сестра си, Брендан изобщо не беше сигурен, че
иска Пайпър да не му се мотае в краката. Ако беше така, току-що беше
пропуснал отлична възможност да я покани да излязат. На сутринта
отиваше на тридневна риболовна експедиция, така че – ако действително
искаше да прекара повече време с момичето от Лос Анджелис – щеше да
му се наложи да изчака друга възможност. Възможност, която може би
никога нямаше да получи.
Фокс се отпусна в стола до него, ухилен до уши.
— Как мина, капитане?
— Млъквай.

Пайпър беше в плен на кошмар, в който гигантски мишки с потръпващи

малки нослета я преследваха из лабиринт, докато тя размахваше тиган,
обгърнат от пламъци. Така че когато на следващата сутрин се събуди от
почукването по вратата, първата й мисъл беше: Кралят на мишките идва
за мен. Седна рязко и здравата си удари главата в горното легло.
— Ох! – възнегодува и като бутна маската за очи на челото си, опипа
мястото на сблъсъка с пръсти. Болеше.
Над нея се разнесе прозявка.
— Пак ли си удари главата?
— Да – измърмори тя, мъчейки се да се сети защо изобщо се беше
събудила. Не беше като през прозореца да влизаше кой знае колко
светлина. Не и когато толкова малко разстояние ги делеше от стената
отвън. Апартаментът тънеше в мрак. Вероятно дори още не се бе съмнало.
Нечий юмрук потропа два пъти по вратата. Пайпър изписка и се хвана за
сърцето.
— Кралят на мишките – ахна тя.
Хана се изкиска.
— Какво?
— Нищо. – Пайпър се отърси от съня си и погледна подозрително към
вратата. – Кой е?
— Брендан.
— О! – Пайпър погледна нагоре и знаеше, че разменя намръщване с
Хана, макар да не можеше да я види.
Какво би могъл да иска от нея дръпнатият капитан, което да не може да
изчака по-нормално време? Всеки път, когато си помислеше, че го е
видяла за последно, ето го и него – насреща й. Обърквайки я.
Не беше излъгала, казвайки, че не знае как да се държи в негово
присъствие. Обикновено й беше лесно да очарова, флиртува, ласкае и
върти мъжете на пръста си. Докато те не се отегчаха и не й обърнеха гръб,
което напоследък като че ли ставаше все по-бързо и по-бързо. Това обаче
нямаше значение сега. Брендан й беше отнел печелившата карта на
красиво момиче и тя не можеше да си я вземе обратно. Твърде често беше
надниквал зад завесата. Когато се срещнаха за първи път, тя приличаше на
удавен плъх и бе обидила обичния му Уестпорт. На втория беше
богохулствала против мъртвата му съпруга. На третия едва не беше
изгорила тази прастара сграда…
Макар че да вечеря с него беше… приятно.
Може би това не беше правилната дума.
Различно. Определено различно. Беше водила разговор с мъж, без
непрекъснато да се опитва да показва най-добрата си страна и да се смее
по правилния начин. Той бе изглеждал така, сякаш се интересува от
онова, което тя имаше да каже. Възможно ли бе да е така?
Очевидно не беше мигновено запленен от външния й вид. Обиграните й
жарки погледи го бяха направили още по-кисел. Значи може би искаше да
бъдат приятели! На основата на характера й. Ама че работа!
— Ха – измърмори тя, прозявайки се. – Приятели.
Преметна крака през ръба на леглото, мушна стъпала в чехлите си от
черно кадифе на „Долче и Габана“ и отиде до вратата. Преди да я отвори,
се поддаде на суетата и изчисти гурелите от очите си. Отвори вратата и
вдигна нагоре глава, за да погледне навъсения капитан в лицето.
Понечи да каже „добро утро“, но Брендан се прокашля силно и се обърна
настрани, впивайки поглед в касата на вратата.
— Ще изчакам, докато се облечеш.
— Моля…? – Сбърчила нос, Пайпър сведе поглед към тясното си потниче
и гащички. – О!
— Вземи – обади се Хана сънено и й подхвърли една възглавница.
— Благодаря. – Пайпър я улови и я вдигна пред себе си като пухкав щит.
Я чакай. Да не би мъжът, когото бе преценила като грубиян, да се…
изчервяваше?
— О, хайде де, Брендан – изкиска се тя. – В моя Инстаграм има много
по-разголени снимки от това. Всъщност в чийто и да било Инстаграм.
— Не и в моя. – Гласът на Хана беше приглушен. Миг по-късно тя вече
хъркаше лекичко.
Пайпър едва сега забеляза кутията с инструменти в краката на Брендан.
— За какво е това?
Най-сетне Брендан си позволи да я погледне отново и едно мускулче на
челюстта му потръпна. Възглавницата скриваше Пайпър от шията до
горната част на бедрата, ала извивката на покритото й единствено от
бикините дупе все още се виждаше. Очите на Брендан се плъзнаха по нея,
продължавайки нагоре по линията на гърба й, и адамовата му ябълка
подскочи.
— Смених ключалката на входната врата – каза дрезгаво, а очите му
срещнаха нейните. – Дойдох, за да сменя и тази. Ще отнеме само няколко
минути.
— О! – Пайпър се изпъна. – Защо?
— Тази сутрин заминаваме за три денонощия. Последната ни риболовна
експедиция преди сезона на раците. Аз просто… – Той приклекна и зарови
из кутията си, дрънчейки така, че Пайпър едва успя да го чуе. – Исках да се
съм сигурен, че това място е безопасно.
Пайпър стисна по-силно възглавницата.
— Много мило от твоя страна.
— Е. – Той отново се изправи в цял ръст, стиснал инструменти в ръката
си. – Видях, че не си го направила. Въпреки че разполагаше с цели два
дни.
Пайпър поклати глава.
— Просто трябваше да развалиш хубавия жест, нали?
Брендан изсумтя и се залови за работа, очевидно решил да не й обръща
внимание. Много добре. За да му направи напук, Пайпър пусна
възглавницата на пода и отиде да приготви кафе. На път за музикалния
магазин с Фокс, Хана бе открила малко магазинче за електроуреди и бе
купила от онези машини, които правеха по една чаша, обикновено ги
имаше в хотелските стаи. Продаваше се за десет долара. Кой продаваше
каквото и да било за десет долара? Двете се бяха зарадвали на находката
на Хана така, както някога Пайпър ликуваше, когато на някоя
разпродажба откриеше рокля на „Балмен“ за четири хиляди долара.
— Искаш ли кафе? – попита тя Брендан.
— Не, благодаря. Вече пих.
— Нека отгатна. – Пайпър наля чаша вода, затвори капака на
кафемашината и я включи. – Никога не пиеш повече от едно кафе.
Изсумтяване.
— Две в неделя. – Той сбърчи вежди. – Какво е това червено петно на
главата ти?
— О! – Пръстите й се вдигнаха, за да докоснат болезненото място. – Не
съм свикнала да спя с друго легло на един метър над мен. Непрекъснато си
удрям главата в него.
Той издаде звук. Продължи да се мръщи.
Видимата му нацупеност накара крайчеца на устните на Пайпър да се
извие нагоре.
— Каква риба ще ловиш този път?
— Камбала. Морски костур.
Пайпър направи физиономия при резкия му отговор и се облегна на
олющения кухненски плот.
— Е, с Хана го обсъдихме и смятаме да последваме съвета ти. – Тя взе
готовото си кафе, разбърка го с пръст и отпи. – Искаме да се насладим на
престоя си в Уестпорт. Предложи ми къде да отидем и какво да правим.
На Брендан му отне още минута да довърши ключалката. Изпробва я и
прибра инструментите си в кутията, преди да се приближи до Пайпър,
вадейки нещо от задния си джоб. Пайпър почувства изтръпване по меката
вътрешна плът на бедрата си и разбра, че той я оглежда, но се престори, че
не забелязва. Най-вече защото не знаеше какво да мисли за това.
Познатата топлина от одобрението на един мъж не я изпълваше с
обичайния трепет от постигнатия успех. Вниманието на Брендан я караше
да се чувства… неспокойна. Би трябвало да е от камък, за да не я огледа.
Ала истинският интерес беше нещо друго. Дори не беше сигурна какво би
сторила, ако Брендан демонстрираше нещо повече от мимоходно
забелязване на сексапила й.
И все още носеше венчалната си халка.
Което означаваше, че не беше превъзмогнал загубата на мъртвата си
съпруга.
Така че двамата с Брендан щяха да бъдат приятели. Определено само
приятели.
Брендан се прокашля.
— Фарът е на пет минути оттук. Освен това все още е достатъчно топло за
плаж. В града има и малка винарна. Момчетата от екипажа ми все се
оплакват, че трябва да ходят там, когато излизат на романтични срещи.
Има нещо, на което му викат място за селфита. Би трябвало страшно да ти
хареса.
— Звучи добре.
— Освен това ти донесох няколко менюта от ресторанти, които
приготвят храна за вкъщи – добави той с нисък глас и ги сложи рязко
върху плота. Застанали толкова близо един до друг, Пайпър нямаше как да
не забележи огромната разлика в ръста им. Както и да не усети полъх от
мириса му – солена-вода-и-никакви-други-глупости.
Приятели, напомни си тя.
Един скърбящ вдовец не беше подходящ обект за авантюри.
Преглътна и сведе поглед към менютата. Беше донесъл три.
Пайпър сви устни.
— Предполагам, че е твърде рано, за да се обидя?
— Не се опитвам да ти кажа да не готвиш. Това тук е просто резервен
вариант. – Той отвори първото меню, което беше от китайски ресторант. –
Във всяко от тях съм оградил това, което поръчвам всеки път, така че да
знаеш кое е най-доброто ястие.
Тя го побутна с хълбок, но понеже беше толкова по-висок от нея,
хълбокът й го уцели някъде по средата на бедрото.
— Искаш да кажеш единствените, които си опитвал?
Върху лицето му като че ли заплашваше да се появи усмивка.
— То е едно и също.
— Ха.
— Телефонът ти наблизо ли е? – попита Брендан.
Пайпър кимна, завъртя се, направи две крачки и вдигна пуснатата на
пода възглавница, използвайки я, за да скрие дупето си и да сложи край на
мъките му. Както и да му покаже, че е схванала намека, че ще бъдат само
приятели. Взе телефона си от почетното му място под възглавницата, след
което се завъртя, премествайки възглавницата, така че да прикрие
предната половина на тялото си. Когато се обърна, Брендан я гледаше
любопитно, но не направи коментар за неочакваната й скромност.
— Ако със сестра ти имате някакви проблеми, докато ме няма, обадете се
на Мик. – Брендан наведе брадичка. – Това е… тъстът ми.
— Вчера се запознахме – отвърна Пайпър, усмихвайки се със странно
напрежение при споменаването на това, че Брендан имаше тъст. – Много е
мил.
Брендан се сепна за миг.
— А, добре. Е, той не е много далеч оттук. Запиши си номера на
телефона му, в случай че имате нужда от нещо.
— Да, капитане. – Пайпър чукна босите си пети една в друга. – А след
това ще измия палубата.
Брендан изсумтя.
— Вече си използвала четката…
 Пайпър грейна.
— О, значи забеляза, че почистихме?
— Аха. Не е зле. – Погледът му се плъзна наоколо. – Готова ли си да
запишеш?
Пайпър въведе номера на Мик, когато той й го издиктува.
— Благодаря…
— Запиши си и моя – рязко каза той, внезапно запленен от едно от
менютата. – Нямам покритие в морето, но…
— Да си го запиша, в случай че имам нужда от готварски съвет, когато се
върнеш?
Брендан издаде гърлен звук.
Пайпър стисна устни, за да скрие усмивката си. Беше го видяла с
приятеля му Фокс. Как се закачаха един друг, като братя. Наистина не би
трябвало да се учудва, че сприятеляването с нови хора не му се удаваше
лесно.
— Добре. Дай си номера, капитане.
Той изглеждаше облекчен от насърчението й и й го издиктува. Когато
Пайпър го набра, той вдигна рязко глава, сякаш се опитваше да разбере
откъде идва звукът.
— Това е твоят телефон – каза тя и се засмя. – Звъня ти, за да имаш моя
номер.
— О. – Той кимна, а крайчето на устата му потръпна. – Ясно.
Пайпър закри устата си с ръка и прошепна:
— Да очаквам ли голи снимки?
— Боже мой, Пайпър – измърмори той сърдито и подреди менютата –
знак, че на темата е сложен край. Поколеба се обаче за миг, преди да се
отправи към вратата. – Сега, когато имаш номера ми, следващия път,
когато решиш да се промъкнеш в някой басейн на покрива, ще бъда ли
включен в масовата покана?
Намигна й, за да покаже, че се шегува. Само че Пайпър нямаше как да не
се ухили, представяйки си как този закоравял великан се движи сред море
от лъскави, лосанджелиски контета.
— О, да.
— Страхотно.
След като плъзна още веднъж почти незабележим поглед по краката й,
той се изкашля в юмрука си и отново се обърна. Взе кутията с
инструментите си и пое надолу по стълбите. Просто така. Беше си свършил
работата, а формалностите бяха излишни. Пайпър го последва,
поглеждайки го от върха на стълбището.
— Приятели ли сме, Брендан?
— Не – отвърна той, без да се замисли.
Пайпър зяпна и от устата й изскочи смях, докато той затваряше вратата.
Хана седна в леглото.
— Какво, по дяволите, става тук?
Пайпър поклати бавно глава.
— Нямам никаква представа.
 Брендан седеше в кабината на щурвала на „Дела Рей“ и ровеше в
телефона си.
Би трябвало да помага на екипажа си да натоварят хранителните
продукти и леда, от който щяха да се нуждаят, за да запазят рибата прясна
в трюма. Само че след десет минути щяха да отплават и той искаше да се
възползва от последните минути на интернет достъп, колкото и лош да
беше той в пристанището.
Беше свалил Инстаграм; сега искаха личните му данни. Трябваше ли да
се регистрира в това тъпо нещо, за да гледа снимки? За бога. Не би
трябвало да го прави. Макар и Пайпър сама да му бе казала, че я има
полугола в това шибано приложение, той не би трябвало да гледа.
Всъщност, ако очакваше изобщо да е в състояние да се съсредоточи по
време на това пътуване, определено не би трябвало да добавя още образи
на Пайпър към купищата, които и така вече се въртяха в главата му.
На първо място беше споменът за това как тя отваря вратата в онези
малки бели бикини. Бели. Не би го очаквал. Може би нещо лъскаво и
розово или пък пауновосиньо. Но дяволите да го вземат, ако при вида на
белия памук, обгърнал интимните й части, контраст между невинно и
секси, нямаше ерекция и час по-късно вече сваляше приложения като
шибан тийнейджър. Скърцаше със зъби, откакто беше излязъл от „Без
име“, изтерзан, задето не бе могъл да плъзне длани по извивката на дупето
й… Господи, нямаше никакво право да мисли за това. Защо се беше
покрила с възглавницата втория път?
Нима беше толкова очевидно възбуден, че я бе накарал да се почувства
неудобно?
Тази мисъл го накара да се намръщи. Не му беше приятно тя да се
чувства неспокойна.
Не и в негово присъствие. Ни най-малко.
— Всичко е натоварено. Готови сме да отплаваме. – Фокс се появи в
кабината, нахлупил шапка на „Маринърс“ ниско над очите си. Ала не
достатъчно ниско и Брендан видя как очите му светнаха. – Инсталираш си
Инстаграм, капитане?
— Кой инсталира Инстаграм? – попита Сандърс, подавайки къдравата си
червенокоса глава през вратата. – Че кой все още няма Инстаграм?
— Хора, които имат нещо по-добро за правене – изръмжа Брендан, което
накара и двамата да си затворят устите. – Искат да си избера
потребителско име.
Появи се трети член на екипажа, Дийк; тъмнокафявите му пръсти бяха
обвити около бутилка кока-кола и той отпи от нея.
— Потребителско име за какво?
Брендан отметна глава назад.
— Боже мой.
— Инстаграм – Сандърс осведоми Дийк.
— За да проучиш Пайпър, нали? – Лицето на Фокс имаше изражение на
неподправено, огромно удоволствие. – Сваляш няколко снимки, които да
те топлят по време на експедицията?
— Възможно ли е да се направи? – почти изкрещя Брендан. – Всеки
може просто да си свали снимките й?
— Аз, ти, който и да било – отвърна Дийк. – Това е интернет, човече.
 Брендан се взря в телефона си с подновено отвращение. Що се отнасяше
до него, това бе още една причина да се регистрира в проклетото
приложение и да види каква е работата.
— Не ми позволява да използвам собственото си име като потребителско
име.
— Ами да, сигурно има около деветстотин Брендан Тагартовци, които са
се регистрирали преди теб.
— Е, какво да използвам?
— КапитанСладур69 – предложи Фокс.
— КоравКатоРак – включи се Дийк.
— ОпасноМокър.
Брендан ги зяпна.
— Всички сте уволнени. Вървете си вкъщи.
— Добре, добре, ще бъдем сериозни. – Фокс вдигна отбранително ръце. –
Опита ли КапитанБренданТагарт?
Брендан изсумтя и въведе името с един пръст. Отне му цяла вечност,
защото пръстът му беше толкова голям, че непрекъснато натискаше
грешните букви.
— Приеха го – изръмжа най-сетне и се размърда в капитанския стол. –
Сега какво?
Дийк се настани до Сандърс, сякаш бяха по средата на часа за клюки.
— Потърси името й – каза, вадейки телефона си.
Брендан го посочи с пръст.
— Само да си посмял да гледаш.
Дийк прибра телефона си, без да каже нито дума.
— Капитанът е малко чувствителен, когато става дума за Пайпър –
обясни Фокс, все така ухилен до уши. – Не знае какво да прави с
обърканите си мъжки чувства.
Без да му обръща внимание, Брендан написа името на Пайпър в полето
за търсене, въздъхвайки, когато се появи цял списък с възможности.
— Синята отметка означава, че е тя ли?
— Оо. – Сандърс наостри уши. – Тя има отметка?
— Това хубаво ли е, или лошо?
Дийк довърши кока-колата си и се оригна. Никой не му обърна
внимание – това бе просто част от саундтрака на риболовен кораб.
— Означава, че има много последователи. Означава, че е известна в
интернет, шефе.
Брендан издаде нисък, гърлен звук и натисна синята отметка… и ето че
Пайпър изпълни екрана на телефона му. Господи, не знаеше къде да
погледне първо. Върху едно малко квадратче имаше снимка, на която тя бе
коленичила в пяната на вълните; беше с гръб към камерата и носеше
единствено прашки. Би могъл да съзерцава великолепното й дупе цял ден
(и определено щеше да се върне към това по-късно, когато останеше сам),
ала имаше още. Още толкова много. Хиляди снимки на Пайпър.
На една от другите тя носеше червена рокля, с цвета на устните й; в
ръката си държеше мартини и бе вдигнала крак, сякаш за да изрита нещо
на шега. По-красива, отколкото който и да било имаше право да бъде.
Брендан отвори една наскорошна снимка, отпреди няколко седмици, и
зяпна. Когато Пайпър му разказа историята за това как са я арестували и
изпратили в Уестпорт, той бе предположил, че я е поукрасила.
 Ни най-малко.
Ето я там, насред купонясващата тълпа, обвита в дим и фойерверки,
вдигнала ръце във въздуха. Щастлива и жива. А това да не би да беше
броят хора, които са натиснали сърчицето?
Повече от три милиона?
Брендан прокара ръка по лицето си.
Пайпър Белинджър беше от друга, по-лъскава планета.
Не си от нейната категория.
Ама изобщо.
Обзе го срам, като си спомни как предишната вечер я беше нахранил с
риба и пържени картофи, когато тя очевидно бе свикнала с черен хайвер и
шампанско. Ако можеше да се върне назад и да не й занесе онези тъпи
менюта за бързо хранене, щеше да го направи. Господи, сигурно му се
беше смяла.
— Е? – подкани го Фокс.
Брендан се прокашля.
— Какво означава „последвай“?
— Недей – побърза да се намеси Дийк. – Не го натискай.
Палецът му вече се вдигаше обратно.
— Твърде късно.
Тримата членове на екипажа му скочиха на крака.
— Не. Брендан, не ми казвай, че току-що натисна синия бутон –
простена Сандърс, заровил ръце в гъстата си червена коса. – Тя ще види,
че си я последвал. Ще разбере, че я шпионираш в интернет.
— Не може ли просто да престана да я следвам? – Брендан понечи
отново да натисне екрана на телефона.
Фокс се хвърли към него.
— Не! Не, това е още по-лошо. Ако вече е забелязала, че си я последвал,
ще реши, че играеш игрички.
— Исусе. Просто ще изтрия цялото това нещо. – Брендан захвърли
опротивелия му телефон, който се удари в стъклото на прозореца.
Останалите го гледаха, в очакване да изпълни заканата си. – По-късно –
изръмжа Брендан и запали мотора. – Залавяйте се за работа.
В мига, в който тримата мъже се скриха от погледа му, той взе бавно
телефона си. Подържа го за миг в ръката си, а после отвори отново
приложението и заразглежда снимките на Пайпър, докато една не
привлече вниманието му. Пайпър седеше до Хана върху трамплин за
водни скокове; и двете бяха увити в една и съща хавлия, а лицата им бяха
опръскани с капчици вода. Това приличаше на онази Пайпър, с която бе
вечерял снощи. Коя беше тя – това момиче? Или дръзка светска личност?
Огромното количество снимки, на които тя блестеше на партита, балове,
дори галавечери за връчване на награди, говореха, че обича да е в
светлините на прожекторите. Нещо, за което той си нямаше представа.
Нещо повече, очевидно харесваше лъскави, изтупани мъже, вероятно
такива, чиито банкови сметки можеха да се мерят с нейната. Което
означаваше, че интересът му към нея беше не просто дразнещ, ами
достоен за смях. Той беше закостенял в навиците си рибар. Тя беше богата,
авантюристична светска личност. Той не можеше дори да си поръча нещо
различно в ресторант, а тя вечеряше със знаменитости. Излизаше с тях.
Щеше да се наложи да прекара следващите няколко месеца, криейки
възхищението си от нея, за да не стане за смях.
С един последен поглед към снимката, на която Пайпър се усмихваше
върху трамплина за водни скокове, Брендан натъпка решително телефона
в джоба на дънките си и се съсредоточи върху онова, което познаваше.
Риболова.

Естествено, най-напред отидоха във винарната.

Брендан, дяволите да го вземат, беше прав: Пайпър се влюби в мястото
за селфита – пещера в искрящи тонове, боядисана така, че да изглежда
като стъклопис, по чиито стени пълзяха увивни растения и се обвиваха
около неонов надпис с думата VINO. На практика олтар за отдаване на
почит към боговете на социалните мрежи.
След четири чаши вино, на Хана, която не пиеше много, й бяха нужни
доста опити, преди да успее да направи неразмазана снимка на сестра си.
Пайпър избра филтър, преди да я качи в Инстаграм. Автоматично
натисна уведомленията си и пулсът й прескочи.
— Виж ти. Брендан ме е последвал. – Тя влезе в профила му и се задави.
– О. Аз съм единствената, която следва. Току-що се е регистрирал.
Хана сложи ръце на бузите си.
— О, боже. Постъпка на новак.
— Аха… – Но освен това бе и страшно умилително.
Какво ли да си мисли за това как Брендан разглежда изобилието от
снимки на гърдите и дупето й? Дори най-скромните й снимки бяха
донякъде провокативни. Ами ако липсата й на скромност го отблъснеше?
Наистина ли си беше направил профил само за да я последва?
Може би Хана беше права за това, че социалните мрежи заемаха твърде
голяма част от мислите и ежедневието й. Сега щеше да прекара
следващите три дни, чудейки се кои снимки беше видял Брендан и какво
мисли за тях. Дали щеше да се разсмее на текстовете към тях? Ако
снимките й в Инстаграм бяха надникване в живота на Пайпър Белинджър,
щеше ли това да повлияе на впечатлението, което тя бе оставила у него на
живо?
— Само да беше видяла онова музикално магазинче, Пайпс – каза Хана,
докато отпиваше глътка вино. Естествено, че след като си пийнеше, сестра
й щеше да започне да се прехласва по някакъв музикален магазин, а не по
старо гадже или някой, по когото си падаше. Откакто Пайпър се помнеше,
Хана непрекъснато носеше слушалки, заровила нос в текстове на песни.
Когато навърши шестнайсет години, Пайпър я заведе на първия й концерт
– на „Мъмфорд енд Сънс“ и горкото момиче едва не беше припаднало от
вълнение. Душата й беше изтъкана от музикални ноти. – Имаха плакат от
концерт на „Алис ин Чейнс“ от 1993-а. Просто си висеше там! Сякаш не са
имали възможност да го свалят от стената!
Пайпър се усмихна на ентусиазма на сестра си.
— Защо не си купи нищо?
— Искаше ми се. Имаше страхотна плоча на Purple Rain, но цената беше
толкова ниска. Щеше да си е истинска кражба.
 — Ти си наистина добро дете. — Пайпър усещаше, че я човърка
желанието да прегледа всичките си снимки в Инстаграм и да види всичко
през очите на Брендан, но го пренебрегна решително. – Е? Какъв е Фокс?
Хана остави чашата си.
— А, не. Не ме питай по този начин.
— Какво? Сладък е.
— Не е моят тип.
— Не е достатъчно депресиран и мрачен?
Сестра й изсумтя.
— Телефонът звъня поне сто пъти за двайсет минути. Това е или някоя
адски страстна жена, или повече от една почитателка и мен ако питаш, е
второто.
— Да – призна Пайпър, – действително има излъчване на плейбой.
Хана кръстоса крака.
— Освен това, според мен просто се опитваше да помогне на Брендан. Не
спря да изрежда качествата му.
— О? – Пайпър отпи прекалено небрежна глътка вино. – Какво имаше да
каже Фокс за Брендан? Просто съм любопитна.
Сестра й присви очи.
— Кажи ми, че не проявяваш интерес към него.
— Леле. Разбира се, че не. Та венчалната халка направо е залепнала за
пръста му.
— А и той се държи гадно с теб. – Хана се раздвижи на стола си;
изглеждаше така, сякаш събира смелост да каже нещо. – Напоследък беше
смачкана от няколко гадни мъже, нали? Ейдриън. И онзи преди него,
който беше продуцирал епизод на някаква научна фантастика за НВО, на
когото не му помня името. Просто искам да съм сигурна, че това не ти се е
превърнало в лош навик.
Пайпър се сепна.
— Навик да си избирам мъже, които ме карат да се чувствам зле?
— Ами… да.
Пайпър прехвърли последните си три връзки през ума си. Което не отне
кой знае колко дълго, защото, събрани заедно, те бяха траяли шест
седмици.
— Мамка му. Май имаш право.
— Така ли? – Веждите на Хана подскочиха. – Искам да кажа… знам.
— Добре, ще съм по-внимателна. – Пайпър разтърка тъпата болка в
центъра на гърдите си. Ако сестра й беше права, защо нарочно избираше
все гнили ябълки? Да не би идеята за добра връзка да я плашеше? Защото
не вярваше, че може да се справи с такава? Беше не само възможно, но и
вероятно. И все пак, да постави Брендан в категорията „гнила ябълка“ не й
се струваше правилно. – Никой от тях не беше от мъжете, които се
извиняват. И определено не бяха от мъжете, които биха вехнали по
мъртвата си съпруга. Мисля, че към Брендан изпитвам по-скоро
любопитство. В Лос Анджелис нямаме такива като него.
— Вярно е.
— Водихме истински разговор, без сексуални намеци. Никой от нас не си
погледна телефона дори веднъж. Беше адски странно. Вероятно просто
съм… запленена.
— Е, бъди предпазлива. – Изплезила връхчето на езика си, Хана се
залови да направи хартиен самолет от една салфетка. – Или пък вместо
това се позабавлявай с Фокс. Обзалагам се, че ще е далеч по-просто.
Пайпър дори не си спомняше лицето на Фокс. Помнеше само, че го беше
определила като привлекателно.
Виж, лицето на Брендан… Спомняше си бръчиците в ъгълчетата на
очите му. Сребристите пръски, осеяли зелените ириси. Огромните му,
обветрени ръце и широките му плещи.
Тя се отърси. Бяха вечеряли заедно едва вчера.
Естествено, че си спомняше тези неща.
Помниш ли изобщо гласа на Ейдриън?
— Мисля, че докато сме тук, ще се държа настрани от хората –
измърмори тя.
Два часа по-късно двете крачеха по тротоара към дома. Крайно време бе
да сложи сестра си да си легне. Беше четири часът следобед, но кой го бе
грижа?
Когато прекоси улицата към апартамента, Пайпър забави крачка.
Изглежда, че имаха посетител. Дребничък възрастен мъж със слънчева
усмивка и кутия с инструменти.
— Госпожо.
— Ъм, здравейте. – Пайпър смушка Хана, за да я извади от унеса, и
кимна към мъжа, който чакаше пред „Без име“. Като се замислеше, да се
прибират и да заварят някого пред вратата си започваше да се превръща в
навик. – Здравейте. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Всъщност аз съм тук, за да помогна на вас. – Със свободната си ръка
мъжът извади листче хартия от джоба на ризата си. – Имам железарски
магазин на „Уест Пасифик“. Сега синовете ми го държат, но имат малки
деца, така че идват късно сутрин. Когато отворих днес, на вратата имаше
залепена бележка.
Той я подаде на Пайпър. Как би могло това да я засяга по какъвто и да
било начин? Свивайки мислено рамене, тя пое бележката и плъзна поглед
по четирите реда с нарастваща буца в гърлото.

Барът „Без име“. Апартаментът на Пайпър Белинджър на горния

етаж. Основата на горното легло трябва да бъде подплатена. Тя
непрекъснато си удря главата.
Капитан Тагарт

— Господи! – ахна Пайпър и си повя с бележката. Да не би да

левитирам?
Току-що беше решила, че двамата с морския капитан ще бъдат просто
приятели. Това определено нямаше да помогне да отклони доста
дразнещото й привличане към него.
— Оставил е пари за работата – добави мъжът и я потупа по ръката. –
Боя се, че ще трябва да ми помогнеш да се кача по стълбите. Краката ми
решиха, че са се наживели, когато станах на седемдесет, но останалата част
от мен все още си е наред.
— Разбира се. Нека да взема инструментите. – Благодарна да отвлече с
нещо мислите си от жеста на Брендан, Пайпър вдигна прашната кутия. –
Ъм, Хана?
— Какво? – Очи като на сова примигнаха насреща й. – О!
 Прозявайки се, Хана се облегна на сградата, така че Пайпър да е
свободна да отключи вратата. Тримата влязоха вътре, движейки се
комично бавно към стълбите. Пайпър улови възрастния мъж под ръка и те
последваха несигурните крачки на Хана нагоре към апартамента.
— Аз съм Пайпър, между другото. Момичето от бележката.
— Вероятно трябваше първо това да попитам. Жена ми би имала някои
въпроси, ако оставя една непозната да ме придружи до апартамента си. –
Пайпър се засмя, помагайки му да вземе петото, а после и шестото
стъпало, крачките им бяха бавни и равномерни. – Аз съм Ейб. Снощи ви
видях да се разхождате по пристанището. Обикновено седя пред морския
музей и си чета вестника.
— Да. Ето откъде ви познах.
Той изглеждаше доволен, че си го спомня.
— Някога всеки ден четях навън, но става все по-трудно да изкача
стъпалата на верандата. Сега успявам единствено в сряда и четвъртък.
Това са дните, в които дъщеря ми е на смяна в супермаркета. Тя идва с мен
и ми помага да ги изкача, така че да мога да седя на сянка. В останалите
дни седя на ливадата и се моля слънцето да не е твърде силно.
Без да го пуска, Пайпър отключи вратата на апартамента. Когато
влязоха вътре, тя натика бутилка с вода в ръцете на Хана и посочи леглото.
— За това става дума. Сигурно вече можеш да видиш вдлъбнатината от
главата ми върху гредите.
Ейб кимна и приклекна много бавно, за да отвори кутията с
инструменти.
— Сега, когато сме на светло, виждам и синината ти. Добре че ще го
поправим.
Докато Ейб заковаваше дунапрен върху горното легло с пистолет за
пирони, Пайпър се мъчеше да избегне закачливите смушквания на Хана.
— На Брендан не му харесва, когато Пайпър се удря. Брендан иска да
помогне.
— О, млъквай – прошепна тя, така че само сестра й да я чуе. – Това е
нещо нормално за хората, които живеят в малки градчета. Може би се
опитва да ми натрие носа с това колко е ужасен Лос Анджелис.
— Не. Първо ключалката. Сега това. – Леле. Наистина заваляше думите.
– Той е върхът.
— Мислех, че дори не го харесваш. Какво стана с „остави сестра ми на
мира, грубиян такъв“?
— Тогава наистина го мислех – измърмори Хана.
— Виж, просто изчаквам, докато дойде моментът да се върна в
обичайния си хабитат. Не се нуждая от нищо, което да ми отвлича
вниманието.
— Но…
— Нима ме насърчаваш да прекарвам повече време с един рибар? – Тя
изгледа Хана от главата до петите и изсумтя. – Ще кажа на мама.
Хана направи физиономия и отвори уста, за да отговори, но Ейб ги
прекъсна с едно жизнерадостно:
— Готово!
Господи, колко високо бяха говорили накрая?
Ейб явно бе забелязал притесненото й изражение, защото се засмя.
— Надявам се, че няма да ми се разсърдите, ако кажа, че ми беше
приятно да слушам препирня между две сестри. Моите деца пораснаха,
омъжиха се и се изнесоха. Прекарвам по-голямата част от времето си със
синовете ми в магазина, но те имат нахалството да се погаждат.
Пайпър се наведе, за да му помогне да прибере всичко в кутията с
инструменти.
— Ами… ъм. – Тя понижи глас. – Добре ли познаваш капитан Тагарт?
Сестра й изсумтя.
— Всички познават капитана, но той е от затворените. Не е по празните
приказки, просто идва в магазина и купува онова, което му трябва. Влиза и
си излиза за нула време. – Ейб се плесна по коляното и се изправи. –
Страшно е вглъбен.
— Така е – съгласи се Пайпър, замисляйки се малко по-дълго и по-
интензивно за онези сребристозелени очи. Как се бяха мъчили да се
задържат над шията й. Когато Ейб се прокашля, си даде сметка, че бе
зяпнала в празното пространство. – Съжалявам. Нека ти помогна да
слезеш по стълбите.
— Е, аз да си вървя – каза Ейб, когато стигнаха на долния етаж, а по
лицето му се разля усмивка. – Хей, вече ходихте ли да видите Опал?
Опал. Опал.
Пайпър се разрови в паметта си за това име. Мик Форестър беше
споменал някаква Опал и й беше дал адреса й, нали? Защо всички смятаха,
че би трябвало да посети тази Опал? Очевидно трябваше да получи някои
отговори.
— Ъм, не. Все още не.
Ейб изглеждаше мъничко разочарован, но бързо го прикри.
— Ясно. Е, приятно ми беше да се запознаем, Пайпър. Не забравяй да ми
помахаш, когато ме видиш пред музея.
— Обещавам. – Тя му подаде внимателно кутията с инструменти,
уверявайки се, че може да поеме тежестта. Докато го гледаше как се
отправя към вратата, тътрузейки краката си, които очевидно бяха
схванати, й хрумна нещо. – Хей, Ейб. Графикът ми е доста свободен тук, а
музеят е съвсем наблизо. Така че… и аз не знам, ако искаш да седиш навън
и да си четеш вестника повече от два пъти седмично, бих могла да те
придружавам дотам и да ти помагам да се качиш на верандата.
Защо толкова се притесняваше, че този дребничък старец ще й откаже?
Така ли се чувстваха мъжете, когато й искаха телефонния номер?
Притеснението й се стопи, когато Ейб се обърна към нея с изпълнено с
надежда изражение.
— Наистина ли би го сторила?
— Ами да – отвърна Пайпър, изненадана от това колко приятно бе да се
чувстваш полезен. – Петък сутринта? Бихме могли да се срещнем пред
железарията, след като изляза да потичам.
Той й намигна.
— Ето че си уговорихме среща.

***
Хана се бе зарекла повече да не близва алкохол, така че двете не отидоха
отново във винарната. Вместо това чистеха. Дори сложиха пердета на
зелено-бели райета в апартамента. Следвайки препоръката на Брендан,
посетиха фара и си направиха еднодневна екскурзия на плажа, макар че
изобилието от камъни и нуждата от пуловер след три следобед я
направиха съвсем различна от калифорнийския бряг. Въпреки това
Пайпър откри, че бе релаксиращо и приятно, и остатъкът от седмицата
мина по-бързо, отколкото очакваше.
В петък сутринта излезе да потича, спирайки пред железарията, където
Ейб я чакаше, мушнал навит на руло вестник под мишница. Отрупа я с
въпроси за Лос Анджелис, докато вървяха към Морския музей (поредният
човек, който рядко бе напускал Уестпорт), и го остави в удобния дървен
стол с обещанието да се срещнат отново на следващия ден.
След това отиде до края на един от кейовете и провеси крака от ръба му,
зареяла поглед към Тихия океан.
Какво ли правеше Брендан в този миг?
Надявала се бе разстоянието и времето да я отърват от упоритото
парване, което усещаше всеки път, щом помислеше за него. Минали бяха
обаче три дни, а образът му все още изникваше в ума й с дразнещо
постоянство. Тази сутрин се беше събудила изведнъж, седнала бе рязко и
дунапренът й бе попречил да се удари в горното легло. И тя се бе
отпуснала върху възглавницата с влюбена въздишка.
Дали и той мислеше за нея?
— Ъх, Пайпър. – Тя скочи на крака. – Я се стегни.
Нуждаеше се от нещо друго, с което да отвлече вниманието си. Нещо,
което да погълне известно време, така че мислите й да не се връщат
непрекъснато към Брендан.
Може би сега бе подходящият момент да разреши загадката с тази Опал.
Беше снимала адреса, който Мик й беше дал пред „Без име“, и сега го
отвори. Ето с какво щеше да си отвлече вниманието. Казала бе на Мик, че
ще посети тази жена и с целия ден пред себе си, нямаше по-подходящ
момент от настоящия.
Въведе адреса в телефона си и се изсмя на себе си, когато пристигна след
две минути. Опал живееше в жилищен блок с изглед към пристанището и
беше странно да натисне звънеца на нечий апартамент, без да се обади
предварително, ала вратата се отключи незабавно. Свивайки рамене,
Пайпър се качи с асансьора на петия етаж и почука на вратата на номер 5F.
Вратата се отвори и жена, която трябва да наближаваше седемдесетте,
отскочи назад, а ръката и се вдигна към гърлото.
— О, господи, мислех, че си фризьорката ми, Барбара.
— О! Съжалявам! – Бузите на Пайпър пламнаха. – Чудех се защо ми
отворихте така бързо. Вие сте Опал, нали?
— Да. И нямам намерение да купувам каквото и да било.
— Не, нищо не продавам. Аз съм Пайпър. Белинджър. – Тя протегна
ръка, за да се здрависат. – Мик каза, че трябва да дойда да ви видя. Аз
съм… дъщерята на Хенри Крос.
Раменете на Опал се сковаха.
— О, господи! – ахна тя.
Някакво напрежение легна във въздуха, карайки косъмчетата по тила на
Пайпър да настръхнат.
— Вие… познавахте ме като малка или…
— Да. Да. Познавах те. – Опал притисна с ръка устата си и отново я
отпусна. – Аз съм Опал Крос. Аз съм твоята баба.
 ***
Аз съм твоята баба.
Думите звучаха така, сякаш бяха предназначени за някой друг.
Някой, който получаваше грозни плетени пуловери за Коледа или
заспиваше на задната седалка на голямо комби след екскурзия до
Бейкърсфийлд. Родителите на майка й живееха в Юта и общуваха с тях
посредством спорадични телефонни обаждания, ала тези на Хенри… Е, тя
толкова отдавна беше престанала да си задава въпроси за семейството на
биологичния си баща, че тази възможност се беше стопила.
Само че гази жена бе истинска. Стоеше пред нея и я гледаше така, сякаш
виждаше призрак.
— Съжалявам – най-сетне прошепна Пайпър след дълго мълчание. –
Мик ми каза да дойда тук. Предполагал е, че знам коя сте. Само че…
съжалявам, че трябва да го кажа, ала не знаех.
Опал се съвзе и кимна.
— Не се учудвам. Боя се, че с майка ти не се разделихме в особено добри
отношения. – Тя отново плъзна очи по Пайпър, клатейки леко глава,
сякаш останала без думи. – Моля те, влез. Аз… Барбара скоро ще дойде на
кафе, така че масата е сервирана.
— Благодаря.
Пайпър пристъпи като замаяна в апартамента, играейки си с ръба на
тениската. Срещаше се с отдавна изгубената си баба, облечена в потни
дрехи за джогинг.
Страхотно.
— Ами, направо не знам откъде да започна – каза Опал,
присъединявайки се към нея в малката стаичка до кухнята. – Заповядай,
седни. Кафе?
Беше смущаващо – начинът, по който тази жена я гледаше така, сякаш
тя се беше завърнала от мъртвите. Всъщност Пайпър донякъде се
чувстваше така. Сякаш беше попаднала в пиеса, която вече бе започнала и
всички освен нея знаеха сюжета.
— Не, благодаря. – Тя махна към плъзгащата се стъклена врата, която
извеждаше на малък балкон.
— К-красива гледка.
— Нали? – Опал се настани в стола си и взе наполовина изпита чаша с
кафе. Отново я остави. – В началото исках апартамент с изглед към
пристанището, така че да се чувствам близо до Хенри. Ала след всички
тези години то е по-скоро тъжно напомняне. – Тя потръпна. – Съжалявам.
Не исках да бъда толкова пряма.
— Няма нищо. Може да говориш спокойно – увери я Пайпър, въпреки че
беше леко разтърсена. Не само от неочакваната поява на нейната баба, но
и от начина, по който тя говореше за Хенри, сякаш бе починал вчера, а не
преди двайсет и четири години. – Не си спомням много за баща ми. Само
разни малки неща. Не са ми разказвали почти нищо.
— Да. – Опал се облегна в стола, стиснала челюст. – Майка ти беше
твърдо решена да остави всичко зад себе си. За някои от нас беше по-
трудно да го направим. – За миг се възцари мълчание. – Отглеждах Хенри
сама от бебе. Баща му беше… ами, несериозна връзка, която никой от нас
не искаше да задълбочи. Баща ти беше всичко, което имах, освен
приятелите ми. – Тя изпусна дъха си, видимо събирайки сили. – Какво
правиш в Уестпорт?
— Сестра ми и аз… – Пайпър спря, преди да бе стигнала до частта с
конфетите и полицейските хеликоптери. Очевидно потребността да
оставиш добро впечатление у баба си бе силна, дори когато я срещаш като
напълно пораснала жена. – Просто си взехме почивка – довърши тя и по
някаква причина добави: – И докато сме тук, решихме да научим повече за
корените си.
Опал се оживи, изглеждаше дори облекчена.
— Много се радвам да го чуя.
Пайпър се размърда в стола си. Искаше ли баща й да заема по-…солидно
присъствие в живота й? Една значителна част от нея не искаше да се
привързва сантиментално към Уестпорт. Плашеше я перспективата
животът й да придобие този напълно нов аспект. Какво се предполагаше
да прави с него?
Беше почувствала толкова малко при вида на месинговата статуя, ами
ако и сега се случеше същото? Ами ако откъсването й от миналото се
простреше и върху Опал и тя разочароваше възрастната жена? Очевидно
вече беше преживяла предостатъчно и без Пайпър да добавя неприятности
към него.
И все пак нямаше да й навреди да научи още малко за Хенри Крос,
мъжа, създал нея и Хана. Мъжа, за когото хората говореха с приглушено
уважение. Мъжа, когото бяха почели с паметник на пристанището. Нали?
Едва тази сутрин, по време на сутрешното си бягане, беше видяла венец
цветя, положен в краката му. Майка й беше права. Той беше Уестпорт. И
макар да не бе изпитала чувствата, които очакваше, когато посети
паметника му за първи път, определено беше любопитна за него.
— Ти… имаш ли нещо на Хенри? Или пък снимки?
— Надявах се да ме попиташ. – Опал скочи и движейки се адски бързо за
жена на нейните години, отиде в дневната и взе една кутия от полицата
под телевизора. Върна се на мястото си, вдигна капака и прехвърли
няколко листа хартия, преди да извади плик, върху който пишеше Хенри.
Плъзна го по масата към Пайпър. – Заповядай.
Пайпър завъртя плика в ръцете си, поколебавайки се за миг, преди да го
отвори. Отвътре изпадна старо разрешение за риболов, в ламинирания
ъгъл на който имаше поразмазана снимка на Хенри; по-голямата част от
лицето му беше скрита от нанесените от водата щети. Имаше и снимка на
Морийн, на двайсет и пет години. Както и малка снимка на Пайпър и
Хана, на гърба на която все още имаше тиксо.
— Бяха над леглото му в „Дела Рей“ – обясни Опал.
Пайпър почувства как нещо я стиска за гърлото.
— О! – успя да каже с усилие, прокарвайки пръст по сбърчените ръбове
на снимката, на която бяха двете с Хана. Хенри Крос вече не беше фантом;
той е бил мъж от плът и кръв, със сърце в гърдите, което ги бе обичало.
Морийн, Пайпър, Хана. Опал. Дали бяха изпълвали последните му мисли?
Лудост ли бе да има чувството, че го бяха изоставили? Да, той бе избрал
опасната си работа, и все пак заслужаваше да бъде помнен от хората, които
бе обичал. Имал бе Опал, ала собственото му семейство?
— Той беше решителен мъж. Обичаше да спори. Обичаше да се смее,
когато спорът свършеше. – Опал въздъхна. – Баща ти те обичаше с цялото
си същество. Наричаше те малкия му помощник-капитан.
 Чувството, което Пайпър не бе изпитала пред паметника, сега придойде
като бавна вълна и тя трябваше да примига, за да прогони внезапния
горещ натиск зад очите си.
— Съжалявам, ако ти наприказвах твърде много. – Опал положи
колебливо ръка върху китката й. – Малко хора ми идват на гости, а
повечето от приятелите ми… Е, сложно е…
Пайпър вдигна очи от снимката, на която бяха двете с Хана.
— Кое?
— Ами… – Опал се взря в чашата си с кафе. – Хората имат склонността
да избягват онези, които скърбят. Скръбта изобщо. А няма по-голяма
скръб от тази на родител, изгубил детето си. Предполагам, че в един
момент реших да спестя на всички нещастието си и започнах да си стоя
вкъщи. Ето защо фризьорката ми идва тук. – Тя се засмя. – Не че някой
вижда резултатите.
— Но… ти си толкова очарователна – каза Пайпър, покашляйки се, за да
прогони емоцията, събудена от снимките. – Невъзможно е хората да те
избягват, Опал. Трябва да излизаш. Да ходиш по баровете. Да подлудяваш
мъжете в Уестпорт.
Очите на баба й заблещукаха.
— Готова съм да се обзаложа, че това е повече по твоята част.
Пайпър се усмихна.
— И би била права.
Опал завъртя чашата си, изглеждаше несигурна.
— Не знам. Свикнах да бъда сама. От години не съм говорила толкова
дълго с друг освен с Барбара. Може би съм забравила как да общувам с
хората. – Тя въздъхна. – Но ще си помисля. Наистина.
Да предложи сближаване на тази жена не беше нещо маловажно. Това
бе баба й. Не беше преходно познанство. Възможно бе да се окаже
обвързване за цял живот. Наистина сериозна връзка.
— Добре. А когато си готова… аз съм насреща.
Опал преглътна с усилие и наведе глава.
— Дадено.
Двете поседяха за миг в приятно мълчание, докато Опал не си погледна
часовника и не въздъхна.
— Страшно обичам Барбара, но тя е доста завеяна.
Пайпър сви устни и се вгледа в ниско подстриганата сива коса на баба
си.
— Каква прическа смяташ да си направиш?
— Просто подстригване, както обикновено.
— Или пък… – Пайпър се изправи. – Може ли?
— Разбира се!
Пайпър зарови пръсти в косата на Опал и изпробва здравината й.
— Ти не го знаеш, Опал, но се намираш в присъствието на козметичен
гений. – Устните й се извиха. – Някога мислила ли си за фалшив ирокез?
Двайсет минути по-късно Пайпър беше оформила косата на Опал в
лъскаво малко хълмче в средата на главата й, използвайки липсата на
скорошно подстригване, като завъртя и накара сивите кичури да щръкнат.
След това отвориха комплекта за грим на „Мери Кей“, който Опал се бе
изкушила да си купи, и я преобрази напълно.
Пайпър с огромно удоволствие и подаде огледалото.
 — Е?
Опал ахна.
— Това аз ли съм?
Пайпър изсумтя.
— Естествено, че си ти.
— Виж ти. – Баба й завъртя глава наляво и надясно. – Я виж ти.
— Май вече обмисляме малко по-сериозно идеята за излизане навън?
— И още как! – Опал отново се погледна в огледалото, а после се обърна
към Пайпър. – Благодаря ти за това. – Пое си дълбоко дъх. – Ще… ще
дойдеш ли да ме видиш отново?
— Разбира се. И ще доведа Хана.
— О, това би било прекрасно. Толкова беше мъничка, когато я видях за
последно.
Пайпър се наведе и целуна Опал по бузите, което й се стори ужасно
забавно, а после си тръгна от малкото апартаментче, чувствайки се… лека.
Жизнерадостна. Намери пътя до „Без име“ без помощта на картата в
телефона си; дружелюбните усмивки на минувачите и чайките над главата
й вече бяха нещо познато.
Пликът с притежанията на Хенри беше пъхнат в джоба й и сякаш я
привързваше към това място. Спря пред „Без име“ и вдигна очи към
избелялата постройка… и този път се опита наистина да я види. Да
помисли за мъжа, който си беше изкарвал прехраната в нея преди много
години. За Морийн, която се бе влюбила в този мъж толкова силно, че се
бе омъжила за него и му беше родила две дъщери.
Тя бе една от тези дъщери. Продукт на тази любов. Независимо от това
какво изпитваше Пайпър към своето минало, то беше истинско. И не беше
нещо, от което можеше да се извръща или да стои настрани. Колкото и да я
плашеше то.
Замислена и мъничко неспокойна, тя отиде да намери Хана.

***
Пайпър и Хана се взираха в телефона, слушайки гласа на майка си от
високоговорителя.
— През годините на няколко пъти опитах да се свържа с Опал. Тя е също
толкова упорита, колкото беше и баща ви. За нея моето заминаване бе
предателство и нищо не можеше да поправи стореното. А аз… аз бях
себична. Исках да забравя целия онзи живот. Болката.
— Можеше да ми кажеш за нея, преди да дойда – обади се Пайпър. – Бях
хваната неподготвена.
Морийн издаде разстроен звук.
— Канех се да го сторя, но… – Тя въздъхна. – Предполагам, че не исках
да видя лицата ви, когато ви кажех, че съм скрила нещо толкова важно.
Съжалявам.
Двайсет минути по-късно Пайпър крачеше по изподраскания под на
бара, докато Хана, седнала по турски върху една бъчва, ядеше пържени
картофи с невиждащ поглед. Вероятно все още осмисляше новината, че
имат баба, но вероятно нямаше да го осъзнае напълно, докато не останеше
насаме с музиката си.
Протягайки ръка, за да потърка успокояващо рамото на сестра си,
Пайпър се огледа изпитателно наоколо. Дали преживяваше емоционален
катаклизъм заради шока от това да открие отдавна изгубен член на
семейството, или започваше да развива интерес към това място?
Били са толкова малки, когато Морийн ги беше отвела. Не бяха виновни
за това, че бяха забравили баща си, ала сега не можеха да го пренебрегват.
Не и когато навсякъде имаше късчета от него. А този западнал бар бе
съвършеният пример за забравено наследство. Нещо, което някога е било
живо, а сега бе прогнило.
Ами ако можеше да бъде върнато към живот?
Откъде изобщо би започнала?
Пайпър улови отражението си в късче счупено стъкло, което стърчеше
иззад откъртено парче шперплат. Талантът й да открива най-подходящото
осветление не беше за пренебрегване, ала тук имаше само няколко обвити
в паяжини крушки и никакви абажури. Беше най-големият кошмар на
всеки над двайсет и пет години, защото подчертаваше всяка бръчка по
лицето. Мястото имаше излъчване на старовремско контрабандно
заведение, на което определено щеше да се отрази добре приглушено,
червено осветление. Създаващо нужната атмосфера.
Някои мъже ходеха на бар, за да гледат спорт. Или просто за да поседят
там. Но какво пълнеше един бар с мъже? Жените. Привлечеш ли жените, и
мъжете ще започнат да ръсят пари за куверти само заради шанса да си
опитат късмета с тях.
Откъде изобщо би започнала?
— Чисто хипотетично, да кажем, че решим да разкрасим това място.
Като се има предвид, че разполагаме с ограничени средства, мислиш ли, че
изобщо бихме могли да постигнем нещо?
Хана изглеждаше изненадана.
— Откъде пък се взе това?
— Не знам. Докато говорех с Опал, започнах да си мисля колко е
несправедливо това, че собственото семейство на Хенри никога не е
скърбило за него. Е, да, решението е било най-вече на мама, но може би
това би било начин да поправим стореното. Да създадем някаква връзка с
него. Да допринесем към това как ще бъде запомнен. Глупаво ли ти се
струва?
— Не. – Хана поклати глава. – Не, естествено, че не е глупаво. Просто е
толкова много за осмисляне.
Пайпър опита друг подход.
— Ако не друго, това може да се окаже начин да убедим Даниъл, че сме
отговорни и продуктивни членове на обществото. Бихме могли да поемем
бара, да му покажем колко невероятно способни сме и да си спечелим
ранно отпътуване за Лос Анджелис.
Хана повдигна вежда.
— Идеята си я бива. Наистина си я бива. – Тя въздъхна дълбоко и скочи
от мястото си, бършейки ръце в крачолите на дънките. – Разбира се, ще
добавим място за диджей.
— Ей там в ъгъла, до прозореца? – посочи Пайпър. – Хората, които
минават отвън, ще видят как диджей Хана върти дисковете и ще се втурнат
вътре през глава.
Опрели гръб в гръб, сестрите описаха бавно кръг, оглеждайки бара.
— Няма достатъчно голям дансинг, но бихме могли да поставим полица
по протежение на стената, та хората да си оставят питиетата там. Може да
го направим само за правостоящи.
— О! От това може да излезе чудесно ново име. „Само за правостоящи“.
— Страхотно. – Хана сви устни. – Очаква ни чистене до изнемога.
Двете изстенаха.
— Мислиш ли, че бихме могли да оправим тези столове? – попита
Пайпър, прокарвайки пръст по облегалката на един съборен стол. – Може
би и да полираме бара?
Хана изсумтя.
— Искам да кажа, не е като да имаме някаква друга работа.
— Господи, права си. Можеш ли да повярваш, че са минали само пет
дни? – Пайпър разтърка крайчеца на окото си с кокалчетата на ръката си.
– Кое е най-лошото, което би могло да се случи? Свършваме цял куп
работа, похарчваме всичките си пари, Даниъл не е впечатлен и сме
принудени да изкараме присъдата си докрай, която така или иначе би
трябвало да се отнася само до мен.
— Не издребнявай. А най-доброто, което би могло да се случи, е да се
приберем по-рано у дома.
Двете си размениха замислено и все пак несигурно свиване на рамене.
В този миг последното късче на залеза надникна през мръсния
прозорец, огрявайки огледалото зад шперплата. От другата страна
стърчеше нещо бяло и без да се замисли, Пайпър мина зад бара,
прескачайки празни бутилки. Улови бялото крайче, което се подаваше, и
го издърпа. Оказа се снимка, на която двама души, които тя не познаваше,
като че ли пееха в същия този бар, макар и много по-чист; косата им не
оставяше никакво съмнение, че са деца на осемдесетте.
— О, снимка! – Хана изви врат, за да надникне зад шперплата. –
Мислиш ли, че има и други?
— Бихме могли да го изкъртим, но или ще ни се забият стотици трески,
или ще се появят стотици паяци, възседнали мишки и стиснали вили за
сено.
Хана въздъхна.
— След като изчистих тоалетната на горния етаж, нищо не може да ме
уплаши. Да го направим.
Пайпър изскимтя, докато улавяше шперплата. Хана го хвана до нея.
— Добре. Едно, две, три!
Те хвърлиха парчето шперплат на пода и отскочиха назад в очакване на
последиците, ала такива нямаше. Насреща им изникна единствено
огледало, покрито със стари снимки. Двете се спогледаха, свъсили вежди, и
се приближиха едновременно. Всяка от тях свали по една снимка и се
вгледа в нея.
— Този мъж ми се струва познат… – тихо каза Пайпър. – На снимката е
много по-млад, но мисля, че беше тук в неделя вечерта. Каза, че си спомня
мама.
Хана се наведе, за да погледне.
— Леле, наистина е той. – Тя се засмя невярващо. – По дяволите, старче.
Някога си те е бивало.
Пайпър се изкиска.
— Разпозна ли някой на твоята?
— Не. – Хана взе друга. – Почакай, Пайпс!
Пайпър беше заета да разглежда лицата, които се взираха в нея от
миналото, така че не забеляза веднага приглушената неотложност в гласа
на Хана. Ала когато тишината се проточи, тя погледна към сестра си и
видя, че лицето й беше пребледняло, а пръстите й треперят, докато се
взираше в снимката.
— Какво има? – Пайпър се приближи до нея. – О!
Ръката й се вдигна към внезапно разтуптялото й се сърце.
Докато месинговата статуя на Хенри беше безизразна, а върху
разрешението за риболов се виждаше неясният образ на сериозен мъж,
заел стандартна поза, в тази снимка имаше живот. Хенри се смееше,
преметнал бяла кърпа през едното си рамо, а над горната му устна имаше
сянка от мустак. Очите му… те сякаш изскачаха от лъскавата повърхност на
снимката, грейнали. Така приличащи на техните.
— Това е баща ни.
— Пайпър, той изглежда досущ като нас.
— Да… – На Пайпър й беше трудно да си поеме дъх. Улови ръката на
Хана и двете обърнаха снимката заедно. Изписаният текст на ръка беше
избелял, но все още можеха да се разчетат думите Хенри Крос. И годината,
1991.
Двете дълго мълчаха.
И може би просто беше зашеметена от физическото доказателство, че
родният им баща действително бе съществувал, заради снимката, която
бяха открили в неговия бар, но Пайпър внезапно почувства, че съдбата я бе
призовала тук. Животът им преди Лос Анджелис открай време беше нещо
смътно, откъслечно. Сега обаче той й се струваше истински. Нещо, което
си струваше да опознае. Нещо, което може би дори й бе липсвало, без тя да
си дава сметка.
— Трябва да стегнем бара – заяви тя. – Наистина трябва да го направим.
Не просто за да се приберем по-рано у дома, а… нали се сещаш. В негова
чест.
— Прочете мислите ми, Пайпс. – Хана сложи ръка на рамото й, докато
двете все така се взираха в мъжа, който ги беше създал, в лицето му,
усмихващо им се от едно друго време. – Да го направим.

Брендан гледаше през бинокъла си как Уестпорт, познат и вдъхващ

спокойствие, изниква на хоризонта. Любовта му към океана винаги
правеше завръщането у дома горчиво-сладко. Никъде не се чувстваше по-
спокоен, отколкото в кабината на щурвала, докато двигателят бръмчеше
под краката му. Радиото – на една ръка разстояние, така че да раздава
заповеди. Сигурността, че тези заповеди ще бъдат изпълнени
безпрекословно. „Дела Рей“ беше като втори слой кожа и той я нахлузваше
толкова често, колкото му беше възможно, нетърпелив да усети
повдигането и спускането на водата, вълните, плискащи се в корпуса,
мириса на сол, риба и възможности.
Ала това завръщане у дома бе различно. Този път не пресмяташе
часовете, докато отново излезе в океана. Нито пък се мъчеше да не обръща
внимание на емоциите, стиснали го за гърлото, когато върнеше екипажа
си невредим. Този път беше единствено нервен. Неспокоен, притеснен,
потящ се.
През последните три дни не бе могъл да се съсредоточи. О, бяха
напълнили кораба с риба, свършили си бяха работата както винаги. Ала
едно момиче от Лос Анджелис бе заемало плашещо голяма част от
мислите му.
Едно обаче знаеше – тази вечер не беше вечерта, в която да се отдаде на
тези мисли.
Веднага щом хвърлеха котва и натовареха улова, за да го отнесат на
пазара, той трябваше да отиде на годишната възпоменателна вечеря в чест
на Дезире. Неизменно, всяка година, Мик я организираше в
„Преобърнатия кораб“ и Брендан неизменно нагласяше графика си така,
че да присъства. По дяволите, та той обикновено помагаше с
организирането й. Този път обаче… чудеше се как ще издържи тази вечер,
знаейки, че през последните три дни непрекъснато бе мислил за Пайпър.
Нямаше значение колко често бе окайвал лъскавото й интернет
присъствие. Нямаше значение колко пъти си беше напомнял, че са от два
различни свята и че тя не възнамерява да бъде част от неговия задълго.
Въпреки това мислеше за нея. Тревожеше се дали е добре, докато той е в
морето. Безпокоеше се, че не си поръчва подходящите ястия от менютата,
които й беше оставил. Надяваше се, че в железарския магазин бяха
получили бележката му и тя вече не си удряше главата.
Мислеше за тялото й.
Мислеше за него до умопомрачение.
Колко мека би била под него, колко придирчива вероятно щеше да бъде
в леглото и как той щеше да я задоволи. Отново и отново, докато тя
издращеше гърба му с нокти.
Мнозина от екипажа му започваха да си проверяват телефоните за
сигнал в мига, в който пристанището се появеше пред тях, и обикновено
Брендан правеше презрителна физиономия. Ала сега и той стискаше
телефона си в ръка, въвеждаше паролата си, копнеещ да погледне
проклетия й Инстаграм. Допреди няколко дни смътно си бе давал сметка
за съществуването на това приложение; сега беше вдигнал палец над
иконката, готов да се опие с нейния образ. Никога не бе зажаднявал за
облекчение толкова много, че да мастурбира на кораба, ала този път се
беше наложило, през онази първа шибана нощ. Както и през втората.
Три чертички се появиха в горния ляв ъгъл на екрана и той стартира
Инстаграм, затаил дъх. Първото, което видя, бе сигнал за получено
съобщение. Натисна го.
Пайпър също го беше последвала?
Той изсумтя и погледна през рамо, преди да се усмихне.
Имаше една нова снимка и Брендан я увеличи. Сърцето заби учестено в
гърдите му. Беше последвала предложението му и бе отишла във
винарната. Господи, толкова бе красива.
„Винаги вино!“
Кискаше се на описанието под снимката, когато получи съобщение от
Мик.
Обади ми се, бе всичко, което то гласеше.
Усмивката му се стопи и той се изправи. Сърцето му прескочи един-два
удара, докато набираше номера на тъста си. По дяволите, Пайпър отново
си беше навлякла неприятности, нали? Вероятно беше подпалила друг
пожар или пък си беше счупила врата, падайки по стълбите, докато се
мъчи да избяга от някоя мишка. Или…
— Здравей, Брендан.
— Какво не е наред? – попита той рязко. – Какво е станало?
— Хей, по-спокойно. – Мик се засмя, на заден фон се чуваше музика. –
Нищо не е станало. Просто исках да ти напомня за довечера.
Вина стисна вътрешностите му като с клещи. Този мъж подготвяше
възпоменателна вечеря за седмата годишнина от кончината на дъщеря му,
а Брендан се безпокоеше за Пайпър. Не бе в състояние да мисли за нищо
друго освен за нея. Не беше правилно. Нима бе паднал толкова ниско?
Брендан сведе поглед към венчалната си халка и преглътна. Седем
години. Вече едва помнеше гласа на Дезире, лицето й, смеха й. Не беше от
онези, които дават обет и лесно го загърбват. Когато изречеше обещание,
го удържаше безпрекословно. Дезире бе толкова неразделна част от
тъканта на живота му в Уестпорт, че сякаш не беше умряла. Което
вероятно обясняваше защо беше зациклил на частта докато смъртта ни
раздели от обета си.
Следи от нея го заобикаляха навсякъде. Родителите й, ежегодната
възпоменателна вечеря, хора, които бяха дошли на сватбата им. Да
престане да носи венчалната си халка му се бе струвало проява на
неуважение, ала сега… сега започваше да му се струва още по-нередно да
продължи да я носи.
Това обаче не беше денят, в който да взема големи решения.
Негов дълг бе да присъства на възпоменателната вечеря, не само телом,
но и духом, така че щеше да го направи.
— Ще присъствам – каза той. – Естествено, че ще присъствам.

***
Първите няколко години след като Дезире почина, възпоменателните
вечери приличаха на погребението й. Никой не се усмихваше, всички
говореха приглушено. Всичко друго би изглеждало като липса на
уважение, като се имаше предвид, че Мик и Дела бяха наслагали снимки
на дъщеря си навсякъде, донесли бяха торта с нейното име, написано с
яркосиня глазура. Ала с течение на времето атмосферата се беше
поразведрила. Не напълно, но поне никой нямаше да плаче тази вечер.
Мястото, където се провеждаше събитието, също не допринасяше за по-
ведра атмосфера. Мазето на „Преобърнатият кораб“ не бе обновено като
горната част на заведението. Беше реликва от времената на дървените
ламперии с ниски матирани лампи и толкова напомняше на Брендан за
трюма на кораба му, че почти можеше да почувства полюшването на
океана под краката си.
Сгъваема маса и столове бяха подредени до далечната стена, отрупани с
покрити съдове и осветен от свещи олтар на Дезире, точно до салатата с
паста. Високи масички и бар-столове изпълваха останалата част от
помещението, както и малък бар, използван единствено за партита, където
Брендан стоеше в момента, заедно с помощник-капитана, мъчейки се да
избегне празните разговори.
Усещаше, че Фокс го наблюдава изпитателно с крайчеца на окото си, но
не му обърна внимание. Вместо това даде знак на бармана да му донесе
още една бира. Не беше тайна какво бе отношението на Фокс към това
ежегодно събитие.
— Знам какво ще кажеш. – Брендан въздъхна. – Не е нужно да го чувам
отново.
— Много съжалявам, но ще го чуеш. – Очевидно Фокс достатъчно се
беше подчинявал на заповеди през последните три дни и беше дотук. – Не
е честно спрямо теб. Да те дърпат обратно в тази… загуба всяка проклета
година. Заслужаваш да продължиш с живота си.
— Никой никого не дърпа.
— Да бе, да. – Фокс описа кръг с бутилката си бира върху бара. – Тя не би
искала това за теб. Не би искала да те спъва по този начин.
— Престани, Фокс. – Брендан разтърка основата на носа си. – Това е
само за една вечер.
— Не е само за една вечер. – Приятелят му говореше тихо, извърнал
поглед, така че никой да не усети, че спорят. – Виж, аз те познавам. Знам
как мислиш. Това е ежегодно побутване, за да не се отклониш от пътя. Да
правиш онова, което според теб е достойно. Кога, по дяволите, ще бъде
достатъчно?
Дяволите да го вземат, част от него беше съгласна с Фокс. Докато
възпоменателната вечеря беше в календара, той си мислеше: Дължа й още
една година. Дължа й още една. Докато този рефрен не се бе превърнал в
Дължа още една година. Или Дължа на Мик още една година. Заради
всичко, което тъстът му бе сторил за него. Направил го бе капитан на „Дела
Рей“. Дали това доверие щеше да си отиде, ако Брендан продължеше с
живота си?
Каквато и да бе причината, в един момент скръбта за брака му бе
престанала, ала той нямаше представа кога. Животът бе поредица от дни
на сушата, последвани от поредица дни в морето, и пак отначало. Нямаше
време да мисли за себе си и за това как се „чувства“. Пък и той не беше
някакво егоистично, непостоянно копеле.
— Виж – опита Фокс отново, след като отпи голяма глътка бира. –
Знаеш, че обичам Мик, но него ако питат, ти все още си женен за дъщеря
му, а това е голям товар върху т…
— Здравейте, всички!
Бутилката с бира на Брендан застина на път към устата му. Беше гласът
на Пайпър.
Пайпър беше тук?
Стисна предпазливо бирата си и погледна през рамо към вратата. Ето я и
нея. В пайети, естествено. Крещящи, розови пайети. А той не можеше да
отрече, че първото чувство, което го заля, беше удоволствие. Че я вижда.
След това облекчение. Че не си бе отишла в Лос Анджелис. Нетърпение да
говори с нея, да бъде близо до нея.
Незабавно след тази реакция обаче кръвта се отцеди от лицето му.
Не. Това не беше редно. Тя не биваше да е тук.
В едната си ръка държеше онази абсурда чанта с формата на червило. С
другата крепеше поднос с шотове, които очевадно бе донесла от бара на
горния етаж. Зачатка с токчета през морето от поразени и запленени
гости, предлагайки им нещо, което приличаше на текила.
— Какви са тези печални физиономии? – Отметна коса назад и се засмя,
вземайки на свой ред един шот текила. Господи.
 Всичко сякаш се случваше на забавен каданс. – Усилете музиката! Нека
партито започне, нали така?
— По дяволите – измърмори Фокс.
Брендан видя точния момент, в който Пайпър осъзна, че се бе натрапила
на вечерята в памет на една мъртва жена. Дръзката й походка като на
модно дефиле се разколеба, огромните й сини очи се разшириха при вида
на импровизирания олтар до салатата от паста, гигантската снимка на
Дезире като абитуриентка, името й – написано в долната част. Дезире
Тагарт. Отвори уста, от която се откъсна задавен звук, и почти изпусна
подноса с шотове, съвземайки се миг преди те да политнат към пода и да се
разбият с трясък.
— О! – прошепна. – Аз… аз не… не знаех.
Остави питиетата върху най-близката маса, сякаш те я обиждаха… и в
този миг очите й откриха Брендан и стомахът му се сви при вида на
пълното унижение, което прочете в тях.
— Пайпър.
— Съжалявам. Аз… леле. – Тя заотстъпва към изхода, при което бутна
един стол с хълбока си и той се плъзна по пода, карайки я да потръпне. –
Толкова съжалявам.
В мига, в който изчезна, така бързо, както се беше появила, някой сякаш
приглуши всеки звук и цвят в стаята. Преди и след Пайпър. Брендан дори
не се замисли. Пусна бирата си върху бара, така че тя се разплиска, и
тръгна след нея. Когато пое по стълбите нагоре, нея вече я нямаше, така че
той ускори крачка, проправяйки си път между петъчната тълпа,
благодарен за ръста си, който му позволяваше да се оглежда за розови
пайети.
Защо имаше чувството, че са го ударили в стомаха?
Тя не биваше да вижда това, повтаряше си. Тя не биваше да вижда
това.
С крайчеца на окото си зърна нещо розово да прекосява улицата.
Пайпър, обута с високи, остри токчета, отиваше не към дома си, а към
пристанището. Някой в бара го повика, но той не му обърна внимание и я
последва навън.
— Пайпър.
— О, не. Не, не, не. – Тя стигна до отсрещния тротоар, размахвайки ръце
с отворени длани към него. – Моля те, трябва да се върнеш. Не може да си
тръгнеш от възпоменателната вечеря за съпругата ти, за да отидеш при
идиотката, която я съсипа.
Дори да искаше, не би могъл да се върне. Тялото му физически
отказваше да го направи. Защото, колкото и да ненавиждаше очевидното й
смущение, предпочиташе да бъде тук и да я преследва по улицата,
отколкото да стои в онова мазе. Изобщо не можеше да става въпрос за
сравнение. И да, повече не можеше да отрича, че приоритетите му се
променяха. Като човек на навиците, това го плашеше, ала отказваше
просто да я остави да си отиде.
— Нищо не си съсипала.
Тя изпухтя и продължи напред, без да спре.
Той я последва.
— Трудно ще ме надбягаш с тези токчета.
— Брендан, моля те. Остави ме да си умра от срам.
 — Не.
Все така извърнала лице от него, тя спря, обвивайки ръце около себе си.
— Доста глупаво от моя страна да оставя онези шотове. Пет-шест
определено биха ми се отразили добре сега.
Брендан я чу как подсмръкна и нещо го стегна в гърдите. Плачещите
жени не го плашеха, не и наистина. Това би означавало, че е страхопъзльо,
нали? Само че не се беше сблъсквал с много от тях през живота си, така че
сега поспря, за да обмисли какъв би бил най-добрият подход. Тя се
прегръщаше. Значи може би… може би една прегръдка от негова страна не
би била лош ход?
Приближи се зад нея и улови гладките й рамене, уверявайки се, че тя
няма да побегне, ако я докосне. Господи, толкова бяха меки. Ами ако я
одраскаше с мазолите си? Тя извъртя леко глава, за да погледне дясната му
ръка, почиваща върху рамото й, и Брендан бе сигурен, че и двамата
затаиха дъх, докато я притегляше към гърдите си, обвивайки ръце около
крехкото й тяло. Когато тя не му каза да върви по дяволите, рискува още
веднъж, и подпря брадичка на върха на главата й.
Тя въздъхна.
— Значи наистина не ме мразиш?
— Не ставай глупава.
— Наистина не знаех. Толкова съжалявам.
— Достатъчно си се извинявала.
— Те всички сигурно ме мразят, дори и ако ти не ме мразиш. Няма как
да не ме мразят. – Брендан понечи да й каже, че и това предположение е
глупаво, ала тя продължи, звучейки толкова нещастно, че той я прегърна
още по-силно. – Господи, наистина съм празноглава, нали?
Нищо в този въпрос не му харесваше. Нито самият въпрос. Нито
начинът, по който беше формулиран, сякаш някой вече бе използвал тази
тъпа дума, за да я опише. Завъртя я в прегръдките си и за миг забрави да
диша. Беше невероятно привлекателна, с влажните си очи и бузи,
порозовели от смущението, цялата окъпана в лунна светлина. Трябваше да
повика на помощ цялата сила на волята си, за да не наведе устни към
нейните, ала това не беше подходящият момент. Между тях имаше един
призрак и венчална халка на пръста му и всичко това трябваше да бъде
разрешено най-напред.
— Ела, нека седнем – дрезгаво каза Брендан и като я улови за лакътя, я
отведе до една от каменните пейки, гледащи към нощното пристанище. Тя
седна, кръстосвайки крака с плавно движение, а върху лицето й имаше
изгубено изражение. Брендан се отпусна до нея, заемайки останалата част
от пейката, ала тя като че ли нямаше нищо против това, че хълбоците и
бедрата им се докосват. – Не си празноглава. Кой ти го каза?
— Нима значение. Вярно е.
— Не е вярно – сопна се той.
— О, да, вярно е. Оставила съм дълга диря от доказателства за това. Аз
съм нещо като адски сексапилен охлюв. – Тя затули очите си с ръце. –
Наистина ли казах „Какви са тези печални физиономии?“ на една
възпоменателна вечеря? Господи.
Колкото и да бе невероятно, Брендан почувства как в гърдите му се
надига смях.
— Наистина го каза. Точно преди да изпиеш един шот.
 Тя го фрасна по бедрото.
— Да не си посмял да се разсмееш.
— Извинявай. – Той накара устните си да престанат да потръпват. – Ако
от това ще се почувстваш по-добре, вечерята действително имаше нужда
от малко разведряване. Направи услуга на всички ни.
Брендан почувства, че тя изучава профила му.
— Тази вечер трябва да е била трудна за теб.
— Трудно бе преди седем години. Шест. Дори пет. Сега е просто… – Той
затърси правилната дума. – Уважение. Дълг.
Пайпър мълча толкова дълго, че той трябваше да погледне към нея.
Видя изписано удивление върху лицето й.
— Седем години? – Тя вдигна седем пръста. – Толкова?
Брендан кимна.
Пайпър отново се обърна към пристанището и изпусна дъха си, но не
преди погледът й да се спре за миг върху венчалната му халка.
— Леле. А аз си мислех, че е минала година. Може би дори по-малко. Тя
трябва да е била наистина специална.
Разбира се, това беше вярно. Брендан не знаеше как да обясни
удобството и практичността на брака си, без това да прозвучи
неуважително към една жена, която вече не можеше да се защити. Най-
вече днес не можеше да го направи. Не можеше обаче да отрече желанието
си да се разкрие поне малко. Струваше му се справедливо, когато Пайпър
седеше така уязвима до него. Не искаше да бъде сама в това изпитание.
— Бях на риболов, когато се случи. Аневризъм. Излязла да се поразходи
на плажа. Сама. – Той изпусна бавно дъха си. – Винаги излизаше сама,
дори когато си бях вкъщи. Аз не бях, ъъъ… най-добрият съпруг. Не опитах
да се променя, да си създам нови навици и рутина… Сигурен съм, че си
изумена. – Тя мълчеше. – Казват, че дори да съм бил там, не бих могъл да
сторя нищо, но поне бих могъл да опитам. Никога не положих усилие.
Така че това… година след година, това съм аз, полагащ усилие. Със
закъснение.
Пайпър не отговори веднага.
— Не знам много за брака, но мисля, че хората съзряват и стават по-
добри в него с течение на времето. Ти също си щял да го сториш. Просто не
си имал тази възможност. – Тя въздъхна в нощния бриз. – Съжалявам, че е
трябвало да преживееш това.
Брендан кимна, надявайки се, че тя ще смени темата. Може би Фокс
имаше право и той достатъчно дълго бе изкупвал греха си, защото мислите
за миналото сега го изпълваха единствено с безпокойство.
— Най-дългата ми връзка продължи три седмици. – Пайпър вдигна три
пръста. – Толкова. Само че в седмици.
Брендан прикри една усмивка. Защо му беше приятна мисълта, че в Лос
Анджелис нямаше мъж, способен да задържи Пайпър? И… какво ли би
било нужно, за да го направи някой?
— Той ли те нарече празноглава?
— Прекалено много се фокусираш върху това. – Пайпър изопна рамене.
– Да, той го каза. И аз доказах, че е прав, със следващите си думи,
предполагайки, че слага край на връзката ни, задето бях обсъждала
съвместимостта на астрологичните ни знаци с терапевтката си. Едва ли
бих могла да звуча повече като лосанджелиска празноглава кукла, дори
ако се бях опитала.
— Ядосвам се, когато обиждаш себе си.
Тя ахна.
— Ядосваш се? Колко нетипично за теб.
Крайчетата на устните му потръпнаха.
— Заслужих си го.
— Не, не си. – Тя въздъхна и се умълча за няколко секунди. – Откакто
сме тук, никога не е било по-очевидно, че не знам какво правя. Страшно ме
бива в ходенето по партита и правенето на снимки, и в това няма нищо
лошо. Но ако това е всичко? Ако няма нищо друго? – Тя го погледна;
изглеждаше така, сякаш се опитва да въведе ред в мислите си. – А ти
непрекъснато ставаш свидетел на тези мои гигантски провали, само че тук
не мога да се скрия зад питие и закачлива усмивка. Тук съм просто аз.
Брендан не можеше да прикрие объркването си.
— Просто ти?
Ето че отново зърна проблясъци на несигурност зад привидно
съвършения външен слой на Пайпър Белинджър и те събудиха
закрилническия му инстинкт. В началото й се беше подиграл. Сега искаше
да отблъсне всичко, което я натъжаваше. По дяволите, толкова беше
объркващо.
Пайпър не отговори, попивайки тихичко влажните си очи. И той
нямаше проблем с плача за известно време, ала би трябвало да е успял да
пресуши сълзите й досега. Къде грешеше? Спомнил си как прегръдката му
я бе накарала да престане да бяга, той обви лявата си ръка около раменете
й. Защо да не се опита да я разсее?
— Какво прави, докато ме нямаше?
— Искаш да кажеш, освен че ходих на обиколки из пристанището с
всички местни рибари?
Въпреки закачливия й тон нещо горещо го жегна в югуларната вена.
— Много смешно.
Устните й потръпнаха, но тя бързо стана отново сериозна.
— Всъщност доста неща се случиха, докато те нямаше. Запознах се с баба
си, Опал.
Брендан се сепна леко.
— Изобщо не си я познавала, преди да дойдеш тук? Никакви телефонни
обаждания или…
— Не. – Бузите й почервеняха. – Никога нямаше да науча за нея, ако не
бяхме дошли тук. Тя просто си е седяла в апартамента си през цялото това
време, скърбейки за баща ми. Знанието за това кара животът ми в Лос
Анджелис да изглежда като нереален. Блажено невежество. – Тя помълча
за миг. – С майка ми са имали известни различия в мненията. Не навлязох
в детайли, но предполагам, че майка ми е искала да остави всичко зад
гърба си, а Опал е искала да…
— Продължи да живее в развалините след катастрофата.
— Което е учтив начин да се каже „в истинския свят“, но имаш право. –
Пайпър сведе очи към скута си. – Двете с Хана отидохме да видим
паметника на Хенри и не знам какво очаквах да почувствам, но не мислех,
че ще е нищо. Така бе до днес, когато намерихме цял колаж от снимки зад
бара. Зад един шперплат. Той се смееше на една от тях и тогава… най-сетне
го разпознах.
 Брендан я гледаше изпитателно. Това момиче, което беше определил
като глупава флиртаджийка в деня, когато я бе видял за първи път.
Притегли я към себе си, обзет от желанието да я утеши. Копнеещ тя да се
уповава на него за тази утеха.
— Какво е усещането от това разпознаване?
— Плашещо – отвърна тя с въздишка. – Само че изпитвам и вина, задето
пренебрегвах това място и миналото, въпреки че отговорността не е
изцяло моя. Предполагам, че това го прави плашещо. Така че направих
прическа на Опал, а от утре се залавяме да преобразим бара на Хенри. Ако
има две неща, от които разбирам, това са прическите и партитата.
Кога палецът му бе започнал да проследява очертанията на рамото и?
Брендан си заповяда да престане. Въпреки че усещането беше невероятно.
— Справяш се с цял куп нова информация по свой собствен начин – каза
дрезгаво. – В това няма нищо лошо. Адаптираш се. Ще ми се и аз да
притежавах повече от това умение.
Пайпър вдигна очи към него, нежни и благодарни, и пулсът му се
ускори. Взираха се един в друг подчертано дълго, преди и двамата да
извърнат рязко поглед. Усетил, че се нуждаят от нещо, с което да отвлекат
вниманието си от напрежението, нарастващо между тях, Брендан се
прокашля.
— Хей, сещаш ли се за онзи момент, когато ти беше единствената, която
следвам в Инстаграм?
Пайпър избухна в смях, толкова жизнерадостен и красив, че Брендан
можеше само да се диви.
— Какво си мислеше?
— Просто натисках бутони, сладурче.
Още смях. Този път тя дори притисна чело в рамото му.
— Кара ме да се чувствам по-добре по отношение на света, това, че има
някой, който не играе игрички. – Тя забарабани с пръсти по голото си
коляно. – Е, кои снимки видя?
Брендан изпусна продължително дъха си.
— Доста от тях.
Пайпър прехапа долната си устна и наведе глава.
В продължение на няколко мига останаха да седят в мълчание.
— Кое момиче си? Онова на снимките или това, което седи до мен?
— И двете, предполагам – отвърна тя, след като помълча за малко. –
Харесва ми да се издокарвам и да ми се възхищават. Харесва ми да
пазарувам и да танцувам, и да ме глезят, и да ми правят комплименти.
Това прави ли ме лош човек?
Брендан никога не бе срещал някой като нея. Подобни луксове не бяха
част от неговия свят. Никога не му се бе налагало да мисли за друго, освен
да се труди здраво, да лови риба и да покрива квотата си, ала трябваше да
намери правилния отговор, защото това беше важно за нея.
— Бил съм на много кораби с много мъже, които твърде много говорят за
жени. И ми се струва, че на повечето хора им харесва да им се възхищават
и да им правят комплименти, просто не си го признават. Това не те прави
лош човек, прави те откровена.
Тя примига насреща му.
— Хм.
— Остави ме да довърша. – Той улови главата и в шепи и я положи на
рамото си. – Не мислех, че ще изкараш и една нощ в онзи апартамент.
Пайпър, дори аз не бих останал там, а аз съм спал в една стая с некъпани
мъже в продължение на седмици. Ала ти издържа. И ми се усмихваше,
когато се държах като задник с теб. Освен това си добра сестра. Според мен
всичко това компенсира тази твоя грозна чанта.
Пайпър се изпъна и изсумтя през смях:
— Имаш ли представа колко струва тази грозна чанта?
— Вероятно по-малко, отколкото бих платил, за да я изгорят – отвърна
той провлачено.
— Но аз я обожавам.
Брендан въздъхна и прокара ръка през косата си.
— Е, в такъв случай предполагам, че не бих я изгорил.
Тя го гледаше с нежни очи и сочни устни и ако беше която и да било
друга вечер, ако моментът бе по-подходящ, Брендан щеше да я целуне и да
стори всичко по силите си, за да я заведе у дома си. В леглото си. Само че
все още не можеше. Така че, макар да му причиняваше болка, той стана и
помогна на Пайпър да се изправи на крака.
— Ела, ще се погрижа да се прибереш у дома без проблем.
— Да. Господи, да. – Тя му позволи да й помогне да се изправи. – Ти
трябва да се връщаш. А и Хана ще се чуди къде съм.
— Тя защо не дойде?
— Сестра ми не си пада по купоните. Всички тези гени са се предали на
мен. Освен това все още е мъничко наплашена от махмурлука си след
винарната.
— Аха.
Един до друг, те поеха обратно, избирайки друга улица, за да избегнат
„Преобърнатият кораб“. Когато Пайпър разтърка ръцете си, Брендан
прокле факта, че не бе имал време да си вземе якето, когато изтича след
нея. Би дал всичко на света, за да можеше да я увие в него в този момент.
Да си го вземе на следващия ден, с нейния аромат по яката.
— Ти успя – промълви тя, след като повървяха известно време. – Все още
ми е неудобно заради начина, по който се появих на партито. Но се
чувствам по-добре. – Тя присви очи насреща му. – Брендан, според мен
това означава, че сме приятели.
Стигнаха до вратата й и той я изчака да я отключи.
— Пайпър, аз не прегръщам момичета просто ей така.
Тя поспря на прага. Погледна назад.
— Какво означава това?
Брендан се поддаде за миг на изкушението и прибра кичур оплетена от
вятъра коса зад ухото й. Нежно.
— Означава, че ще бъда наблизо.
Знаейки, че ако остане миг по-дълго, ще се опита да вкуси устата й,
Брендан направи няколко стъпки назад и се обърна, а образът на
поразеното й – и определено предпазливо – изражение, бе пред очите му
през целия път до „Преобърнатият кораб“.

***
По-късно тази вечер Брендан стоеше пред скрина си, въртейки златната
халка около пръста си. Да я носи открай време му се бе струвало правилно
и добро. Достойно. Когато нещо станеше част от него, когато дадеше
обещания, той не се отмяташе. Животът на рибарите почиваше върху
традиции и той винаги бе черпил утеха от това. Правилата може и да се
променяха, но ритъмът на океана си оставаше същият. Песните си оставаха
същите, залезите бяха неизменни и вечни, приливите и отливите винаги
щяха да идват и да се отдръпват.
Не се беше замислял къде щеше да го отведе животът оттук нататък.
Дали би могъл да поеме в различна посока. Имаше единствено рутина,
поддържане на равновесието, работа, съхраняването на обичаите, на които
го бяха научили. Иронията бе, че същите тези качества го бяха направили
не особено отдаден съпруг. Отсъстващ. Никога не се бе научил да бъде
гъвкав. Да е отворен за нови неща. Нови възможности.
Сега обаче… За първи път, откакто се помнеше, Брендан чувстваше
желание да се отклони от навиците си. Тази вечер бе седял на
пристанището, обвил ръка около Пайпър, когато би трябвало да е другаде.
Само че не бе искал да бъде никъде другаде. Нито да изкупва греха си за
това, че е бил скапан съпруг. Нито да засвидетелства уважението си на
родителите на своята съпруга, които все още живееха така, сякаш дъщеря
им бе умряла вчера. Нито дори да планира курсове или да качва рибарски
кошове на кораба си.
Не, искал бе да седи там с момичето от Лос Анджелис.
След като бе признал тази истина пред себе си, да продължава да носи
халката вече не беше правилно.
Караше го да се чувства като измамник, а не можеше да допусне това.
Нито ден повече.
Течението се беше променило и той нямаше да допусне същите грешки
за втори път. Нямаше да бъде толкова непоклатим в навиците и рутината
си, че когато нещо добро се появи в живота му, той да го остави да си
отиде.
Докато сваляше златната халка и я прибираше на сигурно място в
чекмеджето си за чорапи, Брендан се сбогува и извини за последен път. А
после угаси лампата.

Да вземат решение да преобразят бара и да го направят наистина бяха

две съвсем различни неща.
Сестрите бързо решиха, че е невъзможно да спасят пода. Ала
благодарение на изобилието от дупки в гредите по пода можеха да видят
цимента отдолу и така се роди идеята им за индустриално-
мореплавателски шик.
Да изкъртят дъските на пода се оказа по-трудно, отколкото
предполагаха. Беше мръсна, потна, гадна работа, а това, че никоя от тях не
успя да отвори прозорците, прибави и застоял въздух към всичко останало.
Въпреки това напредваха и до събота на обяд бяха успели да напълнят
един огромен контейнер за боклук с дъските от пода в „Без име“.
Пайпър затвори контейнера, мъчейки се отчаяно да не заплаче заради
окаяното състояние на маникюра си, и го затегли към вратата. Или поне се
опита да го направи. Проклетото нещо отказваше да помръдне.
 — Хей, Хан, ще ми помогнеш ли да изкарам това нещо навън?
Сестра й остави лоста, който бе купила тази сутрин от железарския
магазин, застана до Пайпър и хвана контейнера.
— Едно, две, три.
Нищо.
Пайпър отстъпи назад и прокара ръка по челото си с гримаса.
— Изобщо не се замислих, че в един момент ще трябва да изнесем
всичко навън.
— Аз също, но все едно. Можем просто да разпределим боклука в
няколко торби, така че да не е толкова тежко.
Пайпър изскимтя.
— Как се стигна дотук? Как така прекарвам съботата си, като разделям
боклук?
— Престъпно поведение. Нощ в ареста…
— Ама че грубо. – Пайпър подсмръкна.
— Знаеш, че те обичам. – Хана си свали ръкавиците. – Какво ще кажеш
за почивка за обяд?
— Да. – Те направиха няколко крачки и се отпуснаха тежко върху два
стола една до друга. Колкото и изтощително и трудно да беше
преобразяването на бара, погледната дори от това малко разстояние,
работата, която бяха свършили само за няколко часа, ги изпълни с
удовлетворение. – Чудя се дали бихме могли да боядисаме пода.
Например в тъмно морскосиньо. Дали се произвеждат бои за подове?
— Недей да питаш мен. Аз съм просто диджеят.
Сега, когато й бе хрумнала тази идея, Пайпър искаше да получи отговор.
— Може би ще дойда с теб в железарията следващия път. Ще се
поогледам наоколо.
Хана се усмихна, но не погледна към нея.
— Добре.
Те помълчаха малко.
— Казах ли ти, че снощи се натрапих на възпоменателната вечеря за
съпругата на Брендан? Появих се с поднос шотове, сякаш е пролетна
ваканция в Маями.
Сестра й завъртя бавно глава.
— Поднасяш ли ме?
— Не. Пайпър продължава с подвизите си.
Трябваше да отдаде заслуженото на Хана – минаха цели петнайсет
секунди, преди да се разсмее.
— Господи, не се смея на… искам да кажа, наистина е тъжно,
възпоменателна вечеря. Но, о, Пайпър. Просто… Господи!
— Да. – Пайпър изтръска малко прах от панталона си за йога. – Мислиш
ли, че чантата ми с формата на червило е грозна?
— Ъъъ…
Хана бе спасена от необходимостта да отговори, когато входната врата
на „Без име“ се отвори и Брендан пристъпи вътре с поднос с кафета в
едната ръка и бял, хартиен плик в другата. Имаше нещо различно у него
тази сутрин, но Пайпър не беше сигурна какво. Не и веднага. Беше облечен
с обичайния си суитшърт, скиорска шапка и дънки и донесе със себе си
дъха на море, кафе и захар. Сребристозелените му очи откриха тези на
Пайпър и задържаха погледа й достатъчно дълго, за да предизвикат
смущаващо потръпване в стомаха й, след което огледаха помещението и
техния напредък.
— Здрасти – каза той с дрезгавия си баритон.
— Здрасти и на теб – промълви Пайпър.
Пайпър, аз не прегръщам момичета просто ей така.
Половината нощ бе лежала будна, анализирайки тези думи.
Разглеждаше ги от най-различни ъгли, една по една, и всеки път стигаше
до едно и също заключение. Брендан не прегръщаше момичетата просто
ей така, следователно това, че бе прегърнал нея, означаваше нещо.
Вероятно просто искаше да прави секс с нея, нали така? А тя… проявяваше
интерес, ако се съдеше по начина, по който зърната й бяха щръкнали
болезнено в мига, в който той се бе появил в „Без име“ с яките си
гладиаторски бедра и гъста, черна брада. О, да! Определено проявяваше
интерес. Но не по начина, по който се интересуваше обикновено от
мъжете.
Защото Брендан идваше увит в цяла ролка предупредителна лента.
Не беше мъж за мимолетна авантюра. Какъв беше тогава? Освен
доведения й баща, Пайпър бе срещала съвсем малко мъже, които искаха
сериозна връзка. Дали той беше един от тях? Какво искаше от нея?
Имаше голяма вероятност да го е разбрала погрешно. Напълно бе
възможно това да е просто приятелство и тъй като тя никога не бе имала
истинско приятелство с мъж, може би не бе в състояние да разпознае
платоническите намерения. Това беше малък град. Хората бяха мили.
Докосваха шапките си за поздрав.
Вероятно бе живяла в Лос Анджелис твърде дълго и това я бе направило
циник. Беше я прегърнал просто защото бе добър. Отпусни се, Пайпър.
— Това кафе за нас ли е? – попита Хана с надежда.
— Аха. – Брендан прекоси разстоянието между тях и сложи подноса
върху бъчвата пред двете сестри. – В плика има захар и разни други неща.
– Той остави белия плик и разтърка тила си. – Не знаех как го пиете.
— Нашият герой. – Пайпър отвори плика и въздъхна замечтано при
вида на поничките вътре. Но първо – кофеин. Извади подсладителя и
растителната сметана и си приготви едно от кафетата. Когато вдигна очи
към Брендан, видя, че той следи внимателно действията й, свъсил вежди.
Запаметяваше как пие кафето си? Невъзможно.
Пайпър преглътна с усилие.
— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.
— Да, благодаря – присъедини се и Хана, след като отпи глътка от своето
кафе (черно и чисто), а после бръкна в плика за поничка. – Дори не е
направена от карфиол. Определено не сме в Лос Анджелис, Пайпс.
— Карфиол? Господи! – Брендан взе кафето си от подноса… И именно в
този миг Пайпър разбра какво бе различно в него тази сутрин.
Беше си свалил венчалната халка.
След седем години.
Погледът и срещна неговия. Той знаеше, че е забелязала. Между тях се
случваше нещо, някаква безмълвна комуникация, само че тя не разбираше
езика. Никога не го бе говорила, нито бе срещала мъж, който бе в
състояние да изрази толкова много, без да каже нито дума. Не би могла да
преведе онова, което премина между тях, или пък все още не беше готова
да разтълкува значението му.
 Капка пот се търкулна по гръбнака й и тя бе в състояние да чуе
собственото си плитко дишане. Никой никога не я бе гледал в очите
толкова дълго. Сякаш бе в състояние да прочете мислите й, знаеше всичко
за нея, харесваше всичко в нея. И я искаше за себе си.
И в този миг Пайпър разбра, по решително стиснатата му челюст и
увереното му излъчване, че Брендан Тагарт не мислеше за нея като за
приятелка.
— Тази поничка е невероятна. – Думите на Хана бяха неясни заради
хапката в устата й. – В глазурата има карамел. Пайпс, трябва да опиташ… –
Тя млъкна, местейки поглед между сестра си и Брендан. – Какво става тук?
— Н-нищо – отвърна Пайпър с изтънял глас. – Не знам. Ъм. Брендан,
имаш ли представа дали е възможно да се боядиса цимент?
Смущението й като че ли го развесели.
— Възможно е.
— О, много добре, чудесно. – Подразнена от собствената си неловкост,
Пайпър скочи от столчето. И се блъсна в друго в опита си да заобиколи
Брендан. – Решихме да го направим в индустриално-мореплавателски
стил. Нещо като шикозен склад, но с рибарски мотиви.
— Рибарски мотиви? – повтори Брендан, отпивайки от кафето си. – Като
например?
— Ами, спрели сме се на по-тъмни цветове, черно и стоманено, сиво и
червено, но така, че да изглеждат по-стари. Повечето от лодките и
корабите в пристанището са в приглушени, убити от природните елементи
тонове, нали така? А после ми хрумна, че бихме могли да съчетаем старото
и новото, като увесим мрежи от тавана, но ще ги напръскам със златен или
черен спрей, така че да се впишат. Разбира се, засега само си говоря.
Възможно е… – Тя отпусна ръце. – Възможно е да се наложи да променя
всичко…
От развеселено изражението на Брендан беше станало замислено. Или
пък… неодобрително? Пайпър не беше сигурна. Сякаш бяха минали
седмици от онази първа нощ, когато бе прекрачила прага и той ясно бе дал
да се разбере, че „Без име“ принадлежи на местните. Така че вероятно
мразеше идеите й и дори желанието й да промени каквото и да било.
— Така значи – бавно каза той. – Е, ако искате нещо, свързано с морето,
няма да си давате парите в прескъпите туристически магазини на
пристанището. В Абърдийн има магазин за риболовни стоки, където дават
безплатни мрежи към повечето покупки и освен това не са украсени с
морски звезди. – Усмихна се, докато отпиваше от кафето си. – Но не мога
да ви помогна със златния спрей.
— О! – Пайпър изпусна дъха, който не си бе дала сметка, че е задържала.
– Благодаря. Бюджетът ни е ограничен, особено след малката ни
екскурзия до винарната, така че това наистина е полезно.
Брендан изсумтя и мина покрай нея, прескачайки дупка в гредите на
пода. Изглеждаше така, сякаш се беше насочил към стълбището, така че
Пайпър се намръщи, когато той го подмина и спря пред друго парче
шперплат, заковано над дупки в стената. Само че когато го изкърти с една
ръка и го захвърли настрани, от другата страна се показа врата.
Пайпър зяпна.
— Къде води?
Брендан остави кафето си върху най-близката повърхност и натисна
ръждясалата дръжка на вратата. Тя се завъртя, но вратата не се отвори.
Поне докато той не натисна с широкото си рамо…
И Пайпър видя небето.
Паднало дърво и разбира се, още паяжини, но имаше небе.
— Външно пространство?
Хана скочи с широко отворена уста.
— Не мога да повярвам. Като вътрешен двор?
Брендан кимна.
— Заковахме го по време на една буря преди няколко години. Бездруго
почти не се използваше заради дъждовете. – Той сложи ръка върху
рамката на вратата. – Сигурно ще искате да го разчистите.
Двете сестри кимнаха.
— Аха. Как да го направим?
Той не отговори веднага.
— След като дървото се махне, ще видите, че дворът е с доста прилични
размери. Тъмносиви павета, така че предполагам ще е в тон с… какъв беше
онзи стил? В дъното има каменно огнище. – Той посочи с брадичка. – Ще
трябва да сложите пергола и водоустойчиво покривало. Така ще може да
ползвате двора със запален огън, дори когато е влажно.
Онова, което описваше, звучеше уютно, селско и далеч надвишаващо
възможностите им.
Пайпър се засмя тихичко.
— Звучи страхотно, само че…
— Заминаваме за сезона на раците чак другата събота. Аз ще се заема. –
Брендан се обърна и закрачи към изхода, поспирайки пред невъзможния-
за-вдигане контейнер с боклук. – Навън ли го искате?
— Да, моля – отвърна Пайпър.
Сякаш без никакво усилие, той го вдигна и излезе, отнасяйки със себе си
мириса на солена вода и неприкрита мъжественост. Пайпър и Хана се
взираха във вратата в продължение на няколко дълги минути, а вятърът,
идващ откъм вътрешния двор, охлаждаше запотените им вратове.
— Мисля, че това беше всичко – заяви най-сетне Хана през смях. – Не
смятам, че ще се върне.
Ала Брендан се върна… На следващия ден, заедно с Фокс, Сандърс и мъж
на име Дийк. Четиримата изнесоха дървото през бара и след един
невъзможен за разтълкуване поглед към Пайпър Брендан отново си
тръгна.
Рано-рано в понеделник се появи отново. Прекрачи прага така, сякаш не
бе минал и миг от последното му драматично излизане, този път –
носейки кутия с инструменти.
Пайпър и Хана, които тъкмо смъкваха гипсокартона от чудесните
тухлени стени, погледнаха към входната врата и видяха пикап, натоварен с
дървен материал. Брендан го разтовари на няколко курса, отнасяйки
гредите във вътрешния двор, заедно с настолен циркуляр, под погледите
на Пайпър и Хана, които въртяха глави, сякаш следяха партия тенис.
— Я чакай… – прошепна Хана. – Мисля, че ти строи пергола.
— Искаш да кажеш на нас! – прошепна Пайпър в отговор.
— Не. Искам да кажа на теб.
— Глупости. Ако ме харесва, защо просто не ме покани на среща?
Двете си размениха озадачени погледи.
 Хана си пое рязко дъх.
— Мислиш ли, че те ухажва?
Пайпър се разсмя.
— Какво? Не. – Трябваше да притисне ръка към стомаха си, за да
потисне едно странно, парливо усещане. – Добре де, да кажем, че наистина
го прави…
— Действа ли?
— Не знам. Досега никой никога не ми е строил каквото и да било! –
Двете отскочиха назад, когато Брендан се появи отново в бара, понесъл
дълги греди върху широкото си рамо. Когато ги остави, сграбчи яката на
суитшърта си и го съблече, повдигайки заедно с него и тениската отдолу и
майчице мила, Пайпър зърна само намек за дълбока бразда над хълбока
му и късче стегнати мускули на корема му, преди тениската да се върне на
мястото си, но то бе достатъчно, за да изпрати тръпки там, където трябва.
— О, да – прошепна дрезгаво. – Действа. – Тя въздъхна. – По дяволите.
— Защо „по дяволите“? – Хана се подсмихна многозначително. – Заради
онова злокобно предупреждение на мама за рибарите? Та ти няма да
позволиш нещата да се задълбочат. Ще си останат несериозни.
Да. Така щеше да направи.
Ами Брендан?
Мъж, който й строеше пергола, едва ли беше по несериозните връзки. А
липсата на венчална халка бе почти толкова осезаема, колкото бе и самата
халка преди това. Всеки път, когато очите им се срещнеха, по гръбнака й се
спускаше гореща тръпка, защото в погледа му имаше обещание, но и…
търпение. Зрялост.
Някога излизала ли бе изобщо с истински мъж? Или всички бяха
момчета?

***
Беше сряда следобед и те си бяха дали почивка, за да обядват. Брендан,
Дийк, Фокс и Сандърс ядяха сандвичи от хартиени опаковки, а Хана и
Пайпър ги слушаха как обсъждат предстоящата им експедиция за раци… и
в този миг Пайпър осъзна нещо.
Извади телефона си, просто за да е сигурна, издухвайки дървените
стърготини от екрана.
И реши, че този пропуск трябва да бъде поправен незабавно.
— Брендан – обади се по време на една пауза в рачешкия разговор. – Все
още не си качил първата си снимка в Инстаграм.
Сандвичът спря на път към устата му.
— Това не е задължително, нали?
Фокс й кимна пресилено зад гърба на Брендан, насърчавайки я да
излъже.
— Абсолютно задължително е. Ще изтрият профила ти, ако не го
направиш. – Пайпър се вгледа в телефона си, преструвайки се, че отваря
нещо. – Шокирана съм, че още не са го направили.
— Не можеш да разглеждаш снимки, ако профилът ти е изтрит, шефе –
намеси се Дийк, толкова нехайно, че Пайпър можеше само да си представи
колко бяха свикнали да си погаждат номера. – Така де.
Брендан я стрелна с поглед. Ако не и се привиждаше, подмятането, че я
следи в интернет, накара връхчетата на ушите му да почервенеят.
 — Мога да кача снимка на каквото си поискам, нали? Дори на този
сандвич?
Колко далеч можеха да стигнат, преди той да се усети, че го лъжат? Вече
се беше превърнало в игра – да накараме капитана да качи снимка в
интернет по всеки възможен начин.
— Първият път трябва да е лицето ти – обади се Хана, разтърквайки
косата си под бейзболната си шапка. – Нали се сещаш, технология за
разпознаване на лица.
— Аха. – Сандърс махна със сандвича си към Хана. – Права е.
— Светлината сега е съвършена. – Пайпър стана и тръгна към Брендан,
размахвайки телефона си във въздуха. – Хайде, аз ще ти давам насоки как
да позираш.
— Да позирам? – Той подръпна шапката си. – А, не!
— Предай се, мой човек. Всички го правим – каза Сандърс. – Нали
знаеш онези годежни снимки, които си направих миналата година? Два
часа позиране. Върху шибан кон.
— Виждаш ли? А ти трябва да позираш просто върху стойка за рязане
на дърва. – Пайпър сложи ръка върху бицепса му с размерите на пъпеш и
го стисна, отприщвайки в корема си трепет, който не можеше да бъде
сбъркан. – Ще бъде забавно.
— Може би нямаме една и съща представа за това какво е забавно –
отвърна той със съмнение.
— Така ли? – Давайки се сметка, че си играе с огъня, но неспособна да се
спре, Пайпър се наведе и промълви в ухото му: – Сещам се за няколко
забавни неща, които биха харесали и на двама ни.
Брендан преглътна. Една вена затуптя върху слепоочието му.
— Една снимка.
— Великолепно.
Пайпър издърпа неохотния гигант на крака и го изтегли навън, а
строителните отпадъци хрущяха под тежките му обувки. Звук от
разместване на бъчви й каза, че Хана и членовете на екипажа му ги бяха
последвали във вътрешния двор, нетърпеливи да видят този рядък,
незабравим миг.
— Всички ще си спомнят къде са били, когато Брендан си направи
първата снимка за Инстаграм – заяви Дийк с престорена тържественост.
— Първата и последна – поправи го капитанът.
— Кой знае, може да ти стане навик. – Пайпър се приближи до Брендан,
който бе застанал зад стойката. – Добре, с тениската или без нея?
Брендан я погледна така, сякаш не беше с всичкия си.
— Със.
Пайпър сбърчи нос насреща му.
— Добре, но може ли просто… – Улови ръкава на мократа му от пот
червена тениска между пръстите си и го дръпна нагоре, разкривайки якия
му трицепс. – Ооо. Това ще свърши работа.
Той изсумтя, като че ли подразнен, че го ласкаят.
Но определено изду мускули.
Пайпър скри усмивката си и се отдалечи малко, вдигнала телефона си,
чиято камера бе на режим портрет.
— Добре, лявата ръка върху стойката, с дясната ръка вдигни
бормашината.
 — Големи инструменти! – подхвърли Хана. – Да живее символиката.
— Това е нелепо. – Брендан се огледа наоколо. – Очевидно е, че не
пробивам нищо с бормашината.
— Отвлечи им вниманието с усмивката си – посъветва го Хана, между
големи глътки от газираната си напитка. – Покажи им перлените си зъби.
— Кои са тези те? – искаше да знае Брендан. – Пайпър е единствената,
която ме следва.
Никой не му обърна внимание.
— Почни да качваш разни снимки и аз ще си помисля – подсмръкна
Сандърс.
— Усмихни се така, сякаш вадим по сто рака в кош – предложи Фокс.
— Правили сме го. Да помниш да съм се усмихвал тогава?
— Има право – каза Дийк. – Може би капитанът просто има гаднярско
излъчване.
Най-сетне Пайпър се смили над него и се приближи до стойката.
— Забравих да ти кажа нещо. To e тайна. – Повика го с пръст, доволна,
когато той се наведе, сякаш не можеше да не се подчини. Потната му
топлина я заля и тя се повдигна на пръсти, копнееща да дойде по-близо.
Може би дори се нуждаеше да дойде още по-близо. – Поръчвам си ястията,
които ми препоръча от менютата, и беше прав. Те наистина са най-
добрите.
Улови усмивката му отблизо с едно докосване на екрана.
— Я виж ти – прошепна тя, обръщайки телефона към него. – Идва ти
отвътре.
Крайчетата на устните му подскочиха, повдигайки и брадата му.
— Ще натиснеш ли сърчицето?
— Мм-хм. – О, вече открито флиртуваше с него. Означаваше ли това, че
магията се бе завърнала? Може би беше открила непозната територия за
флиртуване? – Бих го натиснала два пъти, стига да можех.
Той издаде гърлен звук и се наведе малко по-близо.
— Знам, че не е нужно да качиш снимка, за да запазиш профила си
активен. Направих го, за да се усмихнеш ти, не аз. – Погледът му се спусна
към устните й, задържайки се върху тях, преди отново да се вдигне към
очите й. – Определено си заслужаваше. – С тези думи остави бормашината
и впи поглед в екипажа си. – Да се залавяме за работа.
Единственото, което Пайпър бе в състояние да стори, бе да се взира в
мястото, което беше освободил току-що.
Настръхнала. Накарал я бе да настръхне.

***
През цялата седмица, докато Брендан строеше перголата във вътрешния
двор, на Пайпър й беше невъзможно да не чувства нарастващо усещане
за… важност. Топлина, която се разливаше по тялото й при всяко
бръмчене на триона, всяко замахване на чука му. Мислила си бе, че нищо
не би могло да я накара да се почувства по-секси от чифт обувки „Лубутен“,
ала този мъж, който й строеше нещо със собствените си ръце, не само я
възбуждаше, но я караше да се чувства желана. Жадувана. По начин, който
не беше повърхностен, а дълбок.
И това я ужасяваше.
Ала не само работата на Брендан я караше да се чувства добре, но и
нейното собствено постоянство. Всяка сутрин двете с Хана слизаха по
стълбите и се залавяха за работа – изнасяха отпадъци, поправяха
разхлабените первази покрай стените, шкуреха рамките на прозорците и
ги боядисваха наново, подреждаха зад бара. Топло усещане за гордост я
изпълваше със завършването на всяка задача.
Късно следобед в четвъртък шумът от строителните работи във
вътрешния двор утихна, чукът и трионът замлъкнаха. Хана бе отишла да
прекара следобеда с Опал, така че в „Без име“ бяха само Пайпър и
Брендан. Тя стържеше с шкурка полиците зад бара, когато работните му
обувки изтрополиха по прага; кожата на врата й пламна под погледа му.
— Готово е – разнесе се ниският тембър на Брендан. – Искаш ли да
дойдеш да погледнеш?
Нервите на Пайпър трептяха, но тя остави шкурката и се изправи. Той я
гледаше как се приближава, едрото му тяло изпълваше вратата, погледът
му се спусна към деколтето на потничето й само за миг. Ала това беше
достатъчно, за да накара зениците му да се разширят, а челюстта му да се
напрегне.
Тя беше прашна и раздърпана. Беше такава през последните шест дни. И
това като че ли нямаше никакво значение. По мръсен анцуг или в пайети,
тя все така бе достойна за пергола. Нима се беше скъсал от работа просто
защото харесваше нея, а не просто външния й вид? Възможността, че бе
дошъл да я види, да й помогне, без да иска нищо в замяна, я караше да се
чувства комфортно в собствената си кожа, без обичайните й помощни
средства за разкрасяване.
В последната секунда Брендан се отмести, така че Пайпър да може да
мине през вратата, и тя трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да
не прокара ръце по тази планина от мускули. Или да се приведе и да
вдъхне дълбоко мириса на мъжки труд. Господи, с всеки изминал ден
слабостта й към издокараните мъже, които познаваше, гаснеше. Щеше й се
да ги види тях как работят с настолен циркуляр.
Пайпър излезе в двора и от устните й се откъсна смях на изумено
удоволствие.
— Какво? Ти… Брендан, ти построи това? – Отметнала глава назад, тя се
завъртя бавно в кръг. – Толкова е красиво. Невероятно. В неделя този двор
беше същинска джунгла. А виж го сега. – Тя допря длани между гърдите
си. – Благодаря ти.
Брендан се залови да избърше мръсотията от ръцете си с един парцал,
без да откъсва очи от нея изпод тъмната ивица на шапката си.
— Радвам се, че ти харесва.
— Не просто да ми харесва. Обожавам я.
Той изсумтя.
— Готова ли си?
— За какво?
— Да те поканя на вечеря.
Пулсът на Пайпър заби неравномерно и учестено.
— Да не мислеше, че трябва да построиш пергола, за да ме убедиш?
— Не. Аз, ъ… – Той хвърли парцала и напъха ръце в джобовете си. –
Имах нужда от нещо, с което да се занимавам, докато събера кураж да те
поканя.
О!
 О, не. Тревожното смущение в корема й обезумя, политайки в десетки
посоки. Трябваше да направи нещо, преди… какво? Не знаеше какво се
случва със сериозните мъже. Мъже, които я ухажваха и които не
прегръщаха жените просто така.
— Леле. Аз… не знам какво да кажа. Освен… да, ще вечерям с теб,
Брендан. С огромно удоволствие.
Той извърна поглед и кимна отсечено, усмивка подръпваше крайчеца на
устните му.
— Добре.
— Само че… – Пайпър преглътна мъчително, когато зелените му очи се
обърнаха отново към нея. – Ами. Харесвам те, Брендан. Само че искам да
бъда откровена и отсега да ти кажа, че… че ще се върна в Лос Анджелис.
Част от причината да ремонтираме бара е, за да впечатлим Даниъл,
доведения ни баща. Надяваме се това доказателство за нашата
предприемчивост да ни помогне да се приберем по-рано у дома. – Тя се
усмихна. – Така че и двамата знаем, че тази вечеря няма да бъде нещо
сериозно. Просто приятелска. И двамата го знаем. Нали? – Тя се засмя
нервно, прибирайки кичур коса в конската си опашка. – Просто изричам
очевидното.
Едно мускулче на бузата му подскочи.
— Разбира се.
Пайпър сви устни.
— Значи… сме съгласни за това.
За миг той се вгледа в нея, без да каже нищо.
— Виж, и двамата знаем, че обичам да поставям нещата в спретнати
категории, само че… с теб това се оказа невъзможно. Нека просто видим
какво ще стане.
Паника погъделичка гърлото на Пайпър.
— Ама…
Брендан просто продължи да си събира инструментите.
— Ще те взема утре вечер. В седем.
И без да дочака отговор, той се обърна и влезе в бара, отправяйки се към
изхода.
Пайпър онемя за миг, а после забърза след него.
— Ама, Брендан…
В един миг кутията с инструменти беше в ръката му, в следващия тупна
на земята, а Брендан се обърна. Пайпър не можа да спре навреме и се
блъсна силно в тялото му. Капитанската му ръка се обви около кръста й,
повдигайки я лекичко, така че само пръстите на краката й докосваха
цимента. После наклони тялото й назад върху стоманената си ръка и впи
устни в нейните в епична целувка. Беше като филмов афиш – главният
герой, извил едрото си, силно тяло над премалялата, крехка жена,
опивайки се до насита.
Какво?
Какви ги мислеше? Нещо с мозъка й определено не беше наред… и нищо
чудно. Устата, която откри нейната, бе едновременно нежна и гладна.
Боготворяща, но и сдържаща апетит, какъвто Пайпър не бе срещала
досега. В мига, в който устните им се срещнаха, пръстите й се вкопчиха в
яката на тениската му, а ръката, легнала на кръста й, я изправи,
притискайки телата им едно в друго и, о, господи, той я погълна. Устните
му разтвориха нейните, работническите му пръсти се заровиха в косата й, а
езикът му проникна дълбоко, нахлувайки и разпалвайки огньове в
ерогенните й зони.
И тогава той простена.
Този огромен, корав мъж простена, сякаш през целия си живот не бе
вкусвал нещо по-прекрасно и искаше още. Откъсна се за миг, та двамата да
си поемат дъх, и отново се залови за работа. Езикът му милваше нейния
неумолимо, тя се вкопчи в него, а устата й беше също толкова
нетърпелива, също толкова жадна.
О, господи, о, господи, о, господи.
Щяха да правят секс, тук и сега. Това бе единственото, до което целувка
като тази можеше да доведе. Той щеше да стене по друга причина, докато
яките му хълбоци разтваряха бедрата й, принуждавайки я да поеме
тласъците му. Как изобщо се бяха въртели един около друг повече от
седмица, без това да се случи? С всяко движение на коравите му устни
Пайпър губеше ума си все повече и повече…
Вратата на „Без име“ се отвори, пропускайки далечните звуци на
пристанището.
— О! Съжалявам… – долетя смутеният глас на Хана. – Ъм, аз ще…
Брендан бе прекъснал целувката, дишането му беше тежко, очите му
горяха. Взира се в устата й в продължение на няколко дълги мига, докато
мозъкът на Пайпър се мъчеше да навакса. Най-сетне свали ръка от косата
й. Не, едва не изскимтя тя. Върни се.
— Утре вечер – дрезгаво каза той. – В седем.
Не откъсна очи от нея до последната възможна секунда, преди да
изчезне през вратата. Тогава Пайпър отиде със залитане зад бара и отвори
бутилка бира от хладилната чанта. Слава богу, че бяха имали
предвидливостта да я напълнят с лед. Отпи голяма глътка, мъчейки се да
овладее либидото си, ала безуспешно. Дъното на бикините й беше влажно,
зърната й бяха болезнено твърди, пръстите я сърбяха отново да се заровят
в тениската на Брендан.
— Ще имам нужда от помощта ти, Хан – каза най-сетне. – Страшно
много помощ.
Сестра й я беше зяпнала с широко отворени очи – никога досега не бе
виждала Пайпър да изгуби контрол заради един мъж.
— Помощ с какво?
— Да не забравя, че каквото и да стане с Брендан… ще е временно.
— Имаш го. – Хана мина зад бара, взе си бира и застана рамо до рамо с
Пайпър. – Господи. Никога не съм те виждала в такова състояние. Кой да
предположи, че фетишът ти са вътрешните дворове?
Изсумтяването на Пайпър се превърна в истински смях.
— Имаме среща след около двайсет и четири часа. Нали знаеш какво
означава това?
— Трябва да започнеш да се подготвяш отсега?
— Аха.
Хана се засмя.
— Върви. Аз ще разчистя тук.
Пайпър целуна сестра си по слепоочието и изтича на горния етаж. Отиде
право при гардероба си и отпивайки от бирата, се залови да прегледа
избора, с който разполагаше, чудейки се коя ли рокля казва не съм от
онези, които искат да се обвържат.
Защото действително не искаше.
Най-малко пък – в Уестпорт. Просто трябваше да го напомни на
Брендан.
Кимвайки решително, Пайпър избра изумруденозелена минирокля от
кадифе на „Александър Уанг“ – впита над кръста и разширяваща се
надолу. Ако беше тук единствено за да се забавлява, наистина щеше да се
забавлява. И да се опита да забрави колко много участваше и сърцето й в
онази целувка.

Брендан подреди приборите върху масата в трапезарията, мъчейки се да

си спомни кога за последен път бе имал повод да използва повече от един
комплект. Когато Фокс или някой от екипажа му дойдеха на гости, те се
хранеха с ръце или с пластмасови вилици. Пайпър несъмнено бе свикнала
на нещо по-добро, но той не можеше да направи нищо по въпроса. Вместо
след седемгодишно отдръпване от всичко, свързано с жените, да натопи
само палеца на крака си в това с ходенето по срещи, той се бе хвърлил
направо в дълбокото с една жена, която може би щеше да се окаже
невъзможно да впечатли.
Вярно, луксът, с който Пайпър бе свикнала, бе стряскащ, ала не можеше
да се уплаши само защото трябваше да положи усилие.
Най-малкото, което можеше да стори, бе да се опита, защото Пайпър
Белинджър му беше влязла под кожата.
Цяла седмица беше попивал всяка секунда, в която я бе гледал да работи
в „Без име“, и в крайна сметка бе намерил придирчивата й страна на
светска пеперуда за… ами, очарователна. Тя я носеше гордо. Не се
извиняваше, задето мрази физическия труд, нито задето обича прекалено
скъпите обувки и селфитата. И по дяволите, всеки път, когато потръпнеше
заради мръсотията под ноктите си, му се приискваше да я сложи върху
копринена възглавница и да свърши цялата работа вместо нея, така че да
не трябва тя да го прави. Искаше той да я глези. Искаше го с цялото си
същество.
Очевидно бе, че мрази ремонтите, и въпреки това всеки ден се
появяваше с храбра усмивка и работеше. Нещо повече, намираше време
следобед да посещава Опал заедно с Хана и той бе станал свидетел на това
как все повече свиква с мисълта, че има баба. Забелязал бе начина, по
който бе започнала да включва Опал в разговорите, без да звучи насилено
или неловко. Опитваше нови неща и успяваше.
Ако тя можеше да го стори, той също можеше.
Брендан отвори хладилника и отново провери шампанското, надявайки
се цената му да означава, че е що-годе сносно. Предишната вечер бе вкусил
невероятната и уста и гордостта му изискваше само най-доброто да
докосне езика и. Щеше да се наложи да надмине себе си заради тази жена.
Тя нямаше да се задоволи с бира, хамбургери и футболен мач в
„Преобърнатият кораб“. Щеше да го накара да се потруди, за да е доволна,
и той искаше това предизвикателство.
 Беше съвсем различно от първия и единствен път, когато бе излизал с
жена. Тогава не бе имало неотложност, нетърпение, нито обсебващ глад,
който никога не отслабваше. Имало бе приемане, разбиране. Всичко –
съвсем тихо.
Ала туптенето на сърцето му, докато се качваше в пикапа си, не беше
тихо.
До „Без име“ можеше да се иде и пеша, ала Пайпър вероятно щеше да
носи някакви нелепи обувки, така че щеше да я вземе и да я върне с колата
си. Да излезе от къщата си по това време не беше част от обичайната му
рутина и всички, които видяха пикапа му, повдигнаха вежди, помахвайки
му колебливо. Знаеха, че на следващата сутрин ще отплава за сезона на
раците и вероятно се чудеха защо не си е легнал рано, когато му
предстояха две седмици в опасното море.
Първо трябваше да се види с една жена. Ето защо.
Брендан паркира до бордюра пред „Без име“. Вратата беше отключена,
така че влезе и се качи по стълбите до апартамента й. Не за първи път я
виждаше издокарана, така че не би трябвало да се изненадва, когато тя му
отвори със съблазнителна усмивка и екзотично ухание. Бе облечена в
толкова къса рокля, че би могъл да види всичко, ако слезеше с две стъпала
надолу.
Почти си глътна езика.
— Здрасти, моряко.
— Пайпър. – Изпусна рязко дъха си, правейки всичко по силите си да не
допусне мигновената му ерекция да стане неконтролируема. Господи, та
срещата им все още не беше започнала, а той вече трябваше да се намести
там долу. – Нали знаеш, че отиваме просто у нас?
— Мм-хмм. – Тя се нацупи насреща му. – Нима роклята ми не ти
харесва?
И в този миг Брендан прозря намерението й. Осъзна какво прави.
Напомняше му, че тази вечер е само за секс. Опитваше се да задържи
нещата неангажиращи. Слагаше го в категорията приятел за секс. С някой
не толкова твърдо решен мъж би успяла. Без проблем. Тя беше рай от плът
и кръв и вероятно мнозина копелета със слаба воля не биха били в
състояние да се сдържат да не вземат всичко, което бе готова да им даде,
колкото и да беше то.
Само че той не бе забравил целувката им. Вероятно щеше да я помни до
края на живота си. Не бе скрила нищо, докато устните им се докосваха.
Беше уплашена, изненадана, възбудена и отново уплашена. Разбираше я.
И макар да нямаше представа дали би могъл да й предложи достатъчно, за
да я направи щастлива, нямаше да позволи на Пайпър да гледа на него
като на несериозна авантюра. Защото онова, което тя го караше да
изпитва, не беше несериозно. Ни най-малко.
— Знаеш, че адски ми харесва. Изглеждаш страхотно.
Бузите й се изчервиха от комплимента.
— А ти си без шапка. – Тя се пресегна и прокара пръсти през косата му,
при което ноктите й го одраскаха леко по скалпа. – Не мога да повярвам,
че си крил всичко това от мен.
Господи. Отново го заплашваше опасността да си глътне езика.
Не беше само това, че от седем години не го беше докосвала жена.
Дължеше се на докосването на именно тази жена.
 — Хладничко е. Имаш ли яке, или пък би искала да ти заема моето?
Хана се появи зад сестра си на прага, със слушалки около врата. Наметна
черен пуловер върху раменете й и подсмръкна.
— Доведи я вкъщи в прилично време, ако обичаш.
Брендан поклати глава и подаде ръка на Пайпър.
— Нямам голям избор. На сутринта отплаваме за Аляска.
Хана си затананика под носа някаква песен за дъното на дълбокото
синьо море, която Брендан не знаеше. Очевидно унесена в песента, Хана
потупа сестра си по рамото и затвори вратата.
Пайпър пъхна ръка в неговата, издавайки развеселен звук.
— Сигурно вече ти съставя списък с песни на мореплавателска тема. По-
силно е от нея.
— Ако не залагаме кошове или не ги вадим, се опитваме да поспим
няколко часа. Не остава кой знае колко време за музика. – Той се
прокашля. – Не че ще й го кажа.
Отвори входната врата и Пайпър му се усмихна, докато излизаше навън.
От другата страна на улицата неколцина клиенти чакаха пред „Червената
шамандура“. Когато го видяха да помага на Пайпър да се качи в пикапа му
(защото, разбира се, тя отново носеше онези тънки токчета), те се
смушкаха с лакти, а един дори изтича в ресторанта, за да съобщи клюката.
Брендан се беше подготвил за реакцията на съгражданите си. Нямаше
нищо против, особено при положение че щеше да отсъства от града цели
две седмици. Правилно или не, щеше да му е по-леко, ако градът знаеше,
че тя не е свободна.
Дори ако Пайпър все още не го знаеше.
След три минути спряха на алеята пред къщата му и той заобиколи
пикапа отпред, за да й помогне да слезе. Безнадеждно бе да се опитва да не
зяпа краката й, когато тя се обърна изискано в седалката, подпирайки се
на раменете му, за да слезе.
— Благодаря ти – прошепна тя, прокарвайки пръст през средата на
гърдите му. – Какъв кавалер.
— Точно така. – Той повдигна брадичката й. – Именно това ще бъда,
Пайпър.
Самонадеяността й изневери за миг.
— Ще видим това.
— Да, ще видим.
Тя отдръпна брадичката си от ръката му и се отправи с наперена походка
към входната врата, което беше удар под кръста. Прилепващата зелена
материя на роклята й се опъваше и движеше върху дупето й, карайки
Брендан да се запита за миг дали наистина си струва да бъде кавалер.
Да, искаше я в леглото си по-силно, отколкото някога бе искал каквото и
да било. Всеки мускул в тялото му се бе напрегнал при вида на страхотните
й крака в мрака пред входната му врата. Само че не можеше да се отърси от
чувството, че би било грешка да действа прекалено бързо с Пайпър. Може
би тя дори искаше той да се предаде, така че да може да го сложи в
категорията авантюра.
Най-лошото бе, че за нея той може би наистина ставаше единствено за
авантюра. Тази вечер тя изглеждаше така, сякаш би била повече на
мястото си, разхождайки се из някое холивудско имение, отколкото
похапвайки домашно приготвено ястие в ергенската му бърлога. Може би
беше луд, опитвайки си късмета с нея. Ако тя бе твърдо решена да се върне
в Лос Анджелис, с нищо не би могъл да я спре. Ала нещо в него, някаква
интуиция, го караше да й даде най-доброто от себе си.
Брендан отключи вратата, запали осветлението и се обърна, за да види
реакцията й. Тя щеше да е в състояние да види по-голямата част от дома
му още с първия поглед. Долният етаж беше с отворен план, дневната бе
вдясно, кухнята и трапезарията – вляво. Не беше пълно с джунджурии и
снимки. Всичко беше семпло и модерно, ала мебелите до един бяха
изработени на ръка, тук в града, от изхвърлено от морето дърво… И това
му харесваше. Харесваше му, че домът му бе демонстрация на това какво
можеха да сътворят жителите на града му с дърво от океана.
— О! – ахна Пайпър, а върху бузата й се появи трапчинка. – Брендан, ти
вече си подредил масата.
— Аха. – Спомняйки си добрите маниери, той отиде в кухнята и извади
шампанското от хладилника. Пайпър се приближи до масата в
трапезарията. Изглеждаше смаяна, докато гледаше как той отваря
шампанското и го налива. – Ще трябва да ми кажеш дали е добро. В
магазина за алкохол имаше само два вида, а другият беше в тенекиена
кутия.
Тя се засмя, остави чантата си и съблече пуловера с бавно, чувствено
движение, от което овладяността му едва не му изневери.
— Защо не пийнеш малко с мен?
— Аз пия бира. Не шампанско.
Пайпър подпря хълбок на масата и той едва не преля чашата й.
— Обзалагам се, че до края на вечерта ще те убедя да го опиташ.
Господи, вероятно би могла да го убеди да направи цял куп неща, ако
поискаше, но вероятно бе най-добре да задържи това за себе си. Подаде и
високата чаша за шампанско, която бе купил същия този следобед, и
загледа как тя отпива глътка, а споменът за целувката им бушуваше в него.
— Фантастично – въздъхна тя.
Облекчение се настани до желанието, ала Брендан не обърна внимание
на второто. Засега.
— Нека само пъхна рибата във фурната, а после искам да ти покажа
нещо.
— Добре.
Отвори хладилника и извади покритата с фолио тава. Вече беше
мариновал морския език, поръсил го бе с лимонов сок, сол и пипер. В
Уестпорт човек от рано се научаваше как се готви риба, дори и никога да
не усвоеше друго умение в кухнята. Необходимост, за която Брендан беше
благодарен. Докато включваше фурната и пъхаше тавата вътре, реши, че
кухнята му завинаги ще изглежда скучна без Пайпър, застанала в нея. Тя
бе като дошла от друг свят, готова да го съблазни с убийственото си тяло,
извито изкусително, подпряла лакът на хълбока и китка, въртяща лениво
чашата с шампанско.
— Ела. – Преди да успее да се поддаде на изкушението и да я сложи
върху масата, забравил напълно за вечерята, той улови свободната й ръка
и я поведе към задната част на къщата. Запали лампата в задния двор и
отвори вратата, давайки й знак да мине пред него. – Помислих си, че няма
да е зле да ти покажа какво може да се направи с външната част на бара,
ако решиш да добавиш малко зеленина. – Хрумна му, че любовта към
градинарството може би не е най-сексапилната черта за един мъж. –
Просто имам нужда от нещо, което да правя в свободните си дни…
Думите му бяха прекъснати от нейното ахване.
— Леле. Господи, Брендан. Това място е вълшебно. – Тя пое по пътеката
от грубо издялани камъни, незнайно как успявайки да не се препъне на
високите си токчета. Папратите, които определено трябваше да подкастри,
докоснаха хълбоците й, докато тя минаваше покрай тях. Ромонът на
каменния водоскок като че ли я зовеше и тя спря пред него, прокарвайки
пръст по повърхността му. В дъното имаше стол от ковано желязо, където
понякога Брендан сядаше на по бира след дълго плаване, опитвайки се да
си възвърне равновесието. – Никога не бих предположила, че си градинар,
но сега го разбирам. Ти обичаш корените си. – Тя го погледна през рамо. –
Всичко си направил така, както го харесваш.
Дали?
Доскоро и той мислеше, че е така.
Ала ежедневието му, това да прави едно и също, отново и отново, бе
станало… не така удовлетворително. Не можеше да го отрече.
— Наистина обичам това място – каза бавно. – Уестпорт.
— И през ум не би ти минало да го напуснеш. – Не беше въпрос.
— Не – отвърна Брендан въпреки това, потискайки порива да уточни по
някакъв начин това категорично не.
Пайпър се наведе, за да помирише една от лилавите астри.
— Ами почивки? Вземаш ли си изобщо такива?
Брендан потърка тила си.
— Когато бях малък, с родителите ми ходехме на палатка на остров
Уидби. Преди известно време те се преместиха в Юджийн, Орегон, за да са
по-близо до семейството на майка ми.
— Никакви пътувания за удоволствие от детството ти насам? Нищичко?
Брендан поклати глава, засмивайки се при вида на скандализираното й
изражение.
— Хората пътуват, за да видят океана. Аз не трябва да ходя никъде за
целта. Океанът е тук, само на две крачки разстояние.
Пайпър се приближи до него, в очите й танцуваше веселие.
— Майка ми ме предупреди за вас, рибарите, и любовната ви афера с
морето. Мислех, че преувеличава, но ти наистина не си в състояние да
устоиш на притеглянето на водата, нали? – Тя се вгледа изпитателно в
лицето му. – Ти си сериозно обвързан.
Нещо се раздвижи в стомаха му.
— Какво искаш да кажеш с това, че те е предупредила?
Пайпър повдигна рамо и го отпусна.
— Майка ми обича съпруга си, Даниъл. Само че… според мен това беше
гласът на една скръб, която не е надмогнала. Заради станалото с Хенри. –
Тя се взря в далечината, сякаш се мъчеше да си спомни онзи разговор. –
Каза ни, на мен и Хана, че рибарите винаги избират морето. Че отново и
отново се връщат в него, дори ако това плаши онези, които ги обичат.
Съдейки по това, предполагам, че е искала Хенри да се откаже от риболова
и… е, знаеш края.
Брендан не беше готов за този разговор. Дали някога би се отказал от
най-опасните аспекти на работата си? Не. Да се бори с приливите и
отливите, с теченията, с вълните… това беше неговият живот. Във вените
му течеше солена вода. Да признае, че винаги ще избира океана, каквото и
да става, го поставяше в неизгодно положение с Пайпър… А дори още не
бяха вечеряли.
Ала когато Пайпър вдигна лице към лунната светлина и той видя върху
него единствено искрено любопитство, се почувства длъжен да я накара да
разбере.
— Всяка година на кораба ми има по двама-трима новаци, на които им е
за първи път. Повечето от тях са младежи, които се опитват да спечелят
малко бързи пари и не изкарват повече от един сезон. Ала от време на
време има някой от тях… Виждам го от кабината на щурвала. Връзката,
която се заражда между него и морето. И знам, че тази връзка никога няма
да бъде разкъсана.
Пайпър се усмихна.
— Също като теб.
Сам се прецакваш, прошепна един глас в главата му. Само че Брендан
беше откровен, до крайност.
— Да. Също като мен. – Погледът му се плъзна по челото й. – Синината
ти най-сетне я няма.
Пайпър вдигна ръка и потърка мястото.
— Да. Благодарих ли ти както трябва, задето изпрати Ейб да подплати
горното легло?
— Не е нужно да ми благодариш.
Пайпър стопи разстоянието между тях, спирайки за миг, преди гърдите
й да докоснат неговите. Беше мека, изящна, женствена. Толкова по-дребна
от него. Когато бе толкова близо, той се чувстваше като опитомен великан,
затаил дъх в очакване да види какво ще направи това красиво момиче.
— Би могъл просто да целунеш мястото и ще ми мине.
Дъхът му изскочи рязко, защото цялата кръв в тялото му се втурна
надолу към пениса му.
— Каза ми, че умението ти да флиртуваш не действа с мен. Тази вечер
като че ли не е така.
Устните й се извиха.
— Може би защото дойдох, облечена в бойните ми доспехи.
Брендан отметна глава и остави погледът му да се плъзне по голите й
рамене, по краката, по спускащото се надолу деколте.
— Тези доспехи не могат да те предпазят от нищо.
Нещо припламна в очите й.
— Така ли?
Пайпър влезе в къщата, оставяйки съблазнителното си ухание след себе
си.
Брендан винаги бе мислил, че никога няма да се изправи срещу по-
голямо предизвикателство от битката с океана. Ала това бе, преди да
срещне Пайпър. Може би все още не знаеше какво точно се случва между
тях, ала инстинктите му не грешаха. Никога не бе губил битка с океана,
докато се вслушваше в тях, и можеше само да се надява, че няма да му
изменят и сега.
 Пайпър се намръщи, гледайки как Брендан се настанява от другата
страна на масата.
Май никак нямаше да е лесно да го съблазни. Когато бе избрала тази
рокля, не бе очаквала да издържат дори до входната врата, ала ето ги тук,
седнали в очарователно мъжката му трапезария, готвейки се да ядат
храната, която той бе приготвил със собствените си ръце.
Освен това и беше купил шампанско.
Бяха й купували бижута, водили я бяха в скъпи ресторанти, дори един
особено настоятелен тип й беше купил ролс-ройс за двайсет и втория й
рожден ден. Пайпър не криеше, че харесва хубавите неща. Ала никой от
тези подаръци не я бе накарал да се почувства толкова специална, колкото
това домашно приготвено ястие.
Само че тя не искаше да се чувства специална, когато беше с Брендан.
Нали така?
Откакто бе пристигнала в Уестпорт, бе водила повече откровени
разговори с Брендан, отколкото с когото и да било в живота си, с
изключение на Хана. Искаше да научи повече за него, да разкрие повече
от себе си в замяна и това беше наистина плашещо.
Защото какво би могло да излезе от всичко това?
Тя бе в Уестпорт само за три месеца, от които вече бяха минали две
седмици. Утре той щеше да замине за две седмици. След това щеше да
излиза в морето за по няколко дни наведнъж. Отношенията им имаха
всички характеристики на мимолетна авантюра. Ала отказът му да даде
име на случващото се между тях оставяше вратата отворена за цял куп
възможности.
Истината бе, че Пайпър не знаеше как да бъде нещо повече от
мимолетна авантюра.
Бялата линия на пръста му, там, където доскоро бе венчалната му халка,
беше невъзможно да бъде пренебрегната, както и фактът, че тя бе първата
жена, с която излизаше, откакто я бе свалил от пръста си. Беше твърде
много за някой, чиято най-дълга връзка бе продължила три седмици и
чийто край бе смазал самочувствието й. Каквото и да очакваше Брендан да
се случи между тях, тя не можеше да му го даде.
И може би именно това беше истинският проблем.
Широкоплещестият капитан чакаше мълчаливо тя да лапне първата си
хапка, опрял лакти на масата, напълно отвикнал да е на среща с жена.
Едно мускулче на бузата му потрепваше, издавайки притеснението му за
това как ли ще реагира тя на готварските му умения. Явно всяка мисъл в
главата й се бе изписала върху лицето й, защото той повдигна вежди
насреща й. Пайпър разкърши рамене, за да се отърси от напрежението, и
заби вилица в ронещата се бяла риба, добавяйки и парче картоф, преди да
го лапне. Задъвка.
— Леле, страхотно е.
— Наистина ли?
— Абсолютно. – Пайпър лапна още една хапка и Брендан най-сетне се
залови с яденето си. – Често ли си готвиш?
— Да. – Той се хранеше така, както правеше всичко останало. Никакво
размотаване. Набождане на вилицата, пъхане в устата, и отново. Никакви
паузи. – Освен понеделник вечер.
 — О, „Червената шамандура“ е планирано ежеседмично събитие.
Трябваше да се досетя. – Тя се засмя. – Закачам те за любовта ти към
рутината, но това вероятно те прави добър капитан.
Брендан издаде звук.
— Тази седмица не следвах обичайната си рутина, нали?
— Не. – Пайпър го изгледа изпитателно. Дори се предупреди да не
задълбава прекалено надълбоко в това защо бе променил навиците си. Ала
любопитството й надделя. – И защо? Искам да кажа, какво те накара – да
свалиш венчалната си халка? – да пренаредиш графика си?
— Никога няма да бъда импулсивен – отвърна Брендан, подбирайки
внимателно думите си. – В морето постоянството означава безопасност и
предполагам, че свикнах да следвам правилата навсякъде. Това ме прави
достоен да държа живота на други хора в ръцете си. Или поне това бяха
разсъжденията ми в началото и те си останаха. Доста дълго. Ала
напоследък тук, на сушата… някой ме провокира да наруша рутината си и
светът не свърши. – Погледна я изпитателно, сякаш искаше да прецени
реакцията й и дали да продължи. – Сякаш очаквах нещо да се случи. И
когато това стана, вместо хаос аз, ъ… – Той замълча за миг. – Видях
възможността за ново начало.
Пайпър преглътна мъчително.
— И това нещо беше моята поява?
— Да.
— Ето че мога да впрегна хаоса си за добро. Възможно е да имам нужда
от теб като свидетел за характера ми в някой бъдещ процес. – Думите й не
можеха да разведрят сериозността на момента, най-вече защото
признанието му я беше накарало да се задъха. Пайпър Белинджър имаше
положителен ефект върху някого. Беше го признал на глас. – Ала не само
аз те накарах да се промениш. – Тя се засмя в отчаян опит да заглуши
силното туптене в гърдите си. – Трябва да е имало и други фактори.
Брендан понечи да каже нещо и спря.
От мига, в който го бе срещнала за първи път, Пайпър бе заподозряна,
че никога не казва нещо без причина. Можеше само да предположи колко
бе важно, щом се сдържаше. Тя остави вилицата си, за да му отдаде цялото
си внимание.
— Какво има?
Той се прокашля.
— Смятам да купя втори кораб за следващия сезон. В момента го строят.
Ще нагледам как върви работата, докато съм в Дъч Харбър. Това е
пристанището в Аляска, където ще чакаме една седмица, след като
заложим кошовете.
— Наистина е вълнуващо. – Пайпър сбърчи вежди. – Как ще командваш
два кораба?
— Няма да го правя. Смятам да поставя Фокс в кабината на щурвала в
„Дела Рей“.
Пайпър се усмихна, докато отпиваше от шампанското си.
— Той знае ли вече?
— Не. Не бива да му давам достатъчно време, за да си намери
оправдание да не се съгласи.
— Наистина ли? Изглежда толкова уверен.
— Доста учтив начин да кажеш, че е самонадеян задник. И действително
е такъв. Но освен това е по-умен, отколкото смята. – Брендан замълча за
миг и погледна надолу, свъсил вежди. – Може би да му предам
управлението на „Дела Рей“ е добър начин да се дистанцирам от миналото.
Пайпър застина.
— Защо искаш да се дистанцираш от миналото?
— Освен защото е време? Струва ми се, че част от мен се чувства длъжна
да остане в миналото, докато съм капитан на кораба на Мик. – Той
прокара ръка по лицето си, смеейки се безрадостно. – Не мога да
повярвам, че го изрекох на глас, когато обикновено просто го заравям
дълбоко в себе си. Може би трябва да го заровя дълбоко.
— Недей. – Устата й беше пресъхнала от това, че този мъж се
разкриваше пред нея. Гледаше я през масата с рядка мъжка уязвимост,
сякаш наистина ценеше отговора й. – Не бива да се чувстваш виновен,
задето искаш да се отдръпнеш след седем години, Брендан – тихо каза тя.
– Това е повече, отколкото биха дали мнозина. Фактът, че изобщо
изпитваш вина, е доказателство, че си достоен човек. Макар и да носиш
шапка на масата.
Зелените му очи засияха.
— Благодаря ти. Задето не ме съдиш.
Усетила желанието му да сменят темата, Пайпър се огледа из
трапезарията.
— Коя съм аз, че да съдя когото и да било? Особено някой, който има
готина къща, която не е собственост на родителите му. Два кораба и план
за живота. Всъщност е доста впечатляващо.
Той се намръщи.
— Ти си впечатлена от мен?
— Не толкова от теб, колкото от предприемаческата ти амбиция. Дори не
съм сигурна дали се изразявам правилно. Ето колко често говоря за
бизнес. – Почувства необходимост да изравни баланса на силите, да
възнагради откровеността му със своя. След неговите признания й бе лесно
да признае собствените си грехове. – Преди около три години с
приятелката ми Кърби създадохме серия червила „Нацупи устни“. След
като партито по откриването свърши и си дадохме сметка колко работа ни
предстои, оставихме всичко в ръцете на приятели и отпътувахме за Сен
Тропе. Защото бяхме уморени.
— Може би това не е била подходящата кариера за теб.
— Е, да. – Устните й потръпнаха. – Резервният ми вариант беше кариера
като професионален лентяй, с което се справих отлично. Това е отчасти
причината да съм тук. Както и фактът, че приятелката ми Кърби ме натопи
пред ченгетата.
— Не го е направила наистина! – изражението на Брендан стана мрачно.
— Направи го, и още как! Посочи ме като подстрекателката. И с
основание. – Пайпър махна с ръка. – Ала всичко е наред. Все още сме
приятелки. Просто не мога да й имам доверие, нито да й споделям важни
неща.
Брендан като че попиваше всяка нейна дума.
— Имаш ли много такива приятели?
— Да. – Пайпър описа с пръст кръгче върху чашата си за шампанско. –
То е по-скоро за имидж, предполагам. Влияние. Да бъда видяна. Но знаеш
ли, доста е странно. Напуснах Лос Анджелис едва преди две седмици, а
сякаш никога не съм живяла там. Никой от приятелите ми не ми се е
обадил или пратил съобщение. Имат си по-важни неща за правене. – Тя
поклати глава. – А тук хората все още оставят цветя на паметника на
Хенри, макар да са минали цели двайсет и четири години. Така че колко
важен е един имидж, щом всичко, което получаваш от него, може да се
изпари само за две седмици?
— Ти обаче не си се изпарила. Седиш тук.
— Да. Тук съм. На тази маса. В Уестпорт. – Пайпър преглътна. –
Мъчейки се да открия какво да правя, когато никой не ме гледа. И чудейки
се дали това не са нещата, които наистина имат значение. – Смехът й бе
леко несигурен. – Това вероятно ще се стори адски аматьорско на някого,
който строи кораб, без да каже на никого.
— Ни най-малко. – Брендан изчака, докато тя срещна погледа му. –
Звучи така, сякаш си била изтръгната от средата си и изпратена на
непознато място. Да не мислиш, че аз бих се справил толкова добре, ако се
озова на място, където не познавам никого, нито имам работа?
Пайпър ахна.
— Къде ще ядеш понеделнишката си риба с пържени картофи?
Крайчетата на устните му се извиха.
— Справяш се съвсем добре, миличка.
Беше заради дрезгавото миличка. Краката й се притиснаха един в друг
под масата, пръстите й се свиха в обувките. Искаше ръцете му върху себе
си. Навсякъде. Само че се боеше да отиде при него, защото сексапилната
димна завеса, зад която се криеше, отново се бе разсеяла, оставяйки
единствено нея.
Брендан я гледаше със смесица от страст и нежност. Нещата отиваха
прекалено далеч, прекалено бързо и тя започваше да го харесва прекалено
много.
Може и да преживяваше екзистенциална криза, но въпреки това искаше
да се върне в Лос Анджелис и лъскавия си живот. Нали? Е, да, след
седмици без никакъв контакт с приятелите си притеглянето на Лос
Анджелис бе поотслабнало. В действителност бе започнало да й харесва да
не си проверява съобщенията на телефона през десет секунди. Ала беше
нещо нормално славата да намалява и после да расте, нали? Онзи копнеж
за признание и обожание, за който бе престанала да жадува напоследък,
щеше да се завърне. Винаги се завръщаше. Нямаше друг вариант, освен да
се върне у дома. Всъщност престоят в Уестпорт щеше да я накара да оцени
привилегироваността си. Нали именно това бе урокът, който я бяха
изпратили да научи тук.
Да, точно така!
Прекарала бе двайсет и осем години, изграждайки си този имидж, и не
можеше просто така да започне от нулата.
Можеше ли да прекара тази нощ с Брендан и въпреки това да не изгуби
реалността от поглед? Естествено, че можеше.
Без да обръща внимание на свитото си гърло, Пайпър се оттласна от
стола, изправяйки се с чаша шампанско в ръка. Заобиколи масата,
доволна, когато го видя да преглъща мъчително. Ала погледът и
брадичката му бяха упорити.
Е, ако ще е твърдоглав, тя щеше да е принудена да даде всичко от себе
си.
 Плъзна се между Брендан и масата, побутвайки я леко назад, така че да
може да застане удобно между бедрата му. Потъмнели от глад, очите му се
плъзгаха по устните, деколтето, бедрата и хълбоците й. В мига, в който тя
зарови пръстите на свободната си ръка в косата му, яките му гърди се
повдигнаха рязко, клепачите му се затвориха.
— Пайпър – дрезгаво рече той. – Не за това те поканих на вечеря.
Пайпър протегна ръка, остави на масата шампанското, което държеше,
после пъхна пръсти под презрамките на роклята си.
— Може би не е единствената причина – промълви, смъквайки горната
част на роклята, като разголи гърдите си на сантиметри от устата му. – Но
е една от тях, нали?
Брендан отвори очи и тялото му бе разтърсено от силна тръпка, ръцете
му се вдигнаха и стиснаха хълбоците и.
— Господи, толкова си красива. – Приведе се напред и долепи уста до
гладката кожа между гърдите й, дишайки тежко, докато я притегляше към
себе си, сякаш чувствата бяха по-силни от него. – Ето тук си слагаш онзи
твой парфюм, нали? Точно между сексапилните ти гърди.
Отчаянието, с което ръцете му я притискаха, и търкането на кадифе до
плътта й накараха зърната й да настръхнат.
— Тази вечер го сложих там за теб – прошепна Пайпър в косата му. –
Само за теб.
Той простена, извивайки леко глава, така че сега дишаше до едната й
гърда.
— Знам какво правиш. Искаш това да е просто секс.
Пулсът й отекваше накъсано в ушите.
— Стига си мислил толкова и ме докосни.
Ала той все така се колебаеше, а здраво стиснатата му челюст сякаш
щеше да се строши.
Пайпър посегна назад, взе чашата с шампанско и бавно отпи. Преглътна
по-голямата част, но остави малко върху езика си, поднасяйки го към
устните на Брендан.
— Казах ти, че ще те накарам да го опиташ – промълви, докосвайки
връхчето на езика му със своя. – Искаш ли още?
Едрото му тяло се притисна към нейното, линии на напрежение се
образуваха около устата му.
— Моля те…
— Не е нужно да молиш. – Пайпър поднесе чашата към гърдите си,
наклони я и остави струйка шампанско да потече първо по едното, а после
и по другото й зърно. Брендан задиша тежко. – Не и за нещо, което и
двамата искаме. Докосни ме, Брендан. Вкуси ме. Моля те.
— Исусе, не мога да ти откажа.
Допря уста до лявото й зърно, а после го потърка с език, докато
придърпваше хълбоците й към себе си, при което гърбът й така се изви, че
трябваше да се вкопчи в косата му, за да запази равновесие. Пое си рязко
въздух, докато го гледаше как я вкусва, как опустошава тялото й. Никакви
игрички. Единствено копнеж.
Устата му се спусна към пъпа й, близвайки малката ямичка, където се
бяха събрали няколко капки шампанско, преди отново да се изправи и да
се залови с другото й зърно, засмуквайки го по-силно от предишния път.
Пайпър бе възнамерявала да запази контрол, ала усещането от устата му
беше невероятно и от гърлото й се изтръгна стенание.
— Брендан – ахна тя. – Брендан!
— Знам, скъпа. Може ли да пъхна ръце под роклята ти? – изхриптя той.
Дланите му вече мачкаха задната част на бедрата й, брадата му драскаше
щръкналото й зърно, изпращайки прилив на влага между краката й. –
Пайпър!
— Какво? – изохка тя. – Каквото искаш. Да! Да!
Нетърпеливите му ръце бързо се раздвижиха, вкопчвайки се в дупето й
толкова грубо, че въздухът изскочи от дробовете й. Притегли я напред,
така че сега дишаше тежко до корема й, без ръцете му нито за миг да
престават да мачкат и стискат плътта на дупето й. Заради припряните му
движения мазолестите му пръсти се оплетоха в прашките й.
— Т-ти си падаш по дупетата, предполагам – заекна тя.
— Не, Пайпър. Падам си по твоето дупе – поклати глава той.
Беше странно романтично. И собственическо. И тези две качества й
харесваха толкова много. Трябваше да си възвърне контрола по някакъв
начин, защото ужасно бе сбъркала в преценката си колко бързо бе в
състояние да я покори Брендан. Привличането между тях бе дори по-
опасно, отколкото бе предполагала.
— Брендан – успя да каже и като се вкопчи в широките му рамене,
използва цялата си сила, за да го бутне обратно в стола му. – П-почакай,
аз…
— Извинявай – задъхано рече той. – Не е само защото за мен мина
толкова много време, но ти си най-сексапилната жена на шибаната
планета.
Дали го беше чула правилно? Тръсна глава, за да я проясни, макар че не
успя да пропъди по-голямата част от мъглата от похот, която я обгръщаше.
— Я чакай, знам, че носеше венчалната си халка, но… никакъв секс?
Изобщо? Доколкото те познавам, би трябвало да се досетя, но… –
Погледът й се плъзна надолу по тялото му, спирайки върху болезнената на
вид ерекция, която опъваше ципа на дънките му. Ръката му се спусна
надолу, сексуалната му фрустрация ясно личеше във всяка една сурова
линия на лицето му.
Невъзможно бе да си възвърне контрола и в същото време да го накара
да се почувства добре. Но ето че внезапно нямаше друг избор.
— О, Брендан. – Отпусна се на колене и постави целувка върху плътната
издутина. – Трябва да се погрижим за теб, нали?
Той отметна глава назад, гърдите му се повдигаха и спускаха рязко.
— Пайпър, не е нужно да го правиш.
Тя посегна към голямата му възбуда, разтърквайки го през дънките, и
той простена през зъби.
— Искам да го направя – прошепна. – Искам да те накарам да се
почувстваш невероятно.
Разкопча копчето и свали внимателно ципа, поемайки си рязко въздух,
когато, не спиран от нищо, пенисът му набъбна в боксерките. Кокалчетата
му бяха побелели, докато стискаше облегалките на стола, ала дишането му
секна напълно, когато Пайпър смъкна ластика на боксерките му.
Мъжествен. Нямаше друга дума, с която да го опише. Да, не беше
излъгала, казвайки, че иска да го накара да се почувства невероятно.
Искаше го толкова отчаяно, че не можеше да възпре собствения си
копнеж. Искаше да дари с наслада този мъж, който толкова дълго бе
живял във въздържание. Този мъж, който се отнасяше към нея с грижа и
уважение и се притесняваше, когато тя опитваше ястие, сготвено от него.
Освен това ясно можеше да му покаже, че това е просто секс.
Просто секс.
— Виж се само, Пайпър – дрезгаво рече той. – Господи, нямах никакъв
шанс да ти устоя, нали?
Нацупвайки съчувствено устни, тя прокара ръка по възбудата му. И
после пак. Изчака, докато очите му започнаха да се замъгляват, а после
плъзна език по мъжествеността му. Подразни го, преди да го поеме
дълбоко, докато сълзи не опариха клепачите й.
— По дяволите, скъпа, устата ти… – простена той, докато я сграбчваше за
косата, принуждавайки я да ускори темпото, ала в същото време рече с
дрезгав тон: – Спри! Спри! Ще свърша.
Да, той нямаше да издържи още дълго и това бе толкова секси.
— Как предпочиташ да стане при теб? – прошепна тя. – Каквото
поискаш, капитане.
— По дяволите! – процеди той, а бедрата му започнаха да потръпват.
Вместо да отговори на въпроса й, той затвори очи, а ноздрите му се
разшириха, докато си поемаше въздух. – Не.
И тогава се случи неочакваното.
Брендан се приведе напред, обви ръце около кръста й и я вдигна върху
масата. Пайпър се олюля, замаяна от светкавичното движение, но бързо
дойде на себе си, когато Брендан се отпусна на колене и смъкна тениската
си.
— Ооо – проточи тя. – Яяя виииииж тиии.
Тялото му беше убийствено.
Подозирала бе, че Брендан е мускулест. Ръцете му винаги издуваха
ръкавите на пуловерите, гърдите му бяха набраздени от мускули, ала не си
бе давала сметка точно колко е силен. Изваяните плочки на гръдните му
мускули завършваха с рязък отвес, а после следваше планинска верига от
коремни мускули. Но не от дразнещите. По неговите имаше плът. И косми.
Имаше ги навсякъде. Изглеждаше като истински мъж, работещ сред
природата, защото беше именно такъв. И нито една татуировка, което бе
толкова типично за Брендан. Естествено, че не би искал да се занимава с
подобни неща, нито да си губи времето.
Върни се на земята, Пайпър.
— Почакай… Ами ти…
— Не се тревожи за мен – изхриптя той, издърпвайки я до ръба на
масата. – Разтвори бедра и ми позволи да те видя, Пайпър.
Тялото й се стегна, наслаждавайки се на прямотата му.
— Но…
— Мислиш, че ще те оставя да ми доставиш удоволствие, а после ще
напусна града за две седмици? Няма да го бъде. Ще си получиш оргазма
или никой няма да получи такъв.
Като на автопилот бедрата й се разтвориха широко върху масата. О, това
не беше хубаво. Дори не знаеше коя част от нея бе поела командването.
Главата, сърцето, женствеността й. А може би и трите едновременно
натискаха копчетата на контролното й табло. Знаеше единствено, че
Брендан трябваше да престане да разкрива още и още положителни черти
от себе си.
Сега се добавяше и щедър към всичко останало.
Видът на капитанските му ръце, стиснали деликатната й рокля, я накара
да простене. Той повдигна плата и един господ знаеше какво се разкри
пред очите му. Като за начало, бикините й бяха прозрачни, а тя никога в
целия си живот не бе била толкова влажна. Да не говорим, че
нетърпеливите му ръце върху дупето й ги бяха разместили.
Той се взря в женствеността й и ръцете му се вкопчиха по-силно в
коленете й, а от устата му излезе накъсана ругатня.
— Да, трябва да съм идиот, задето ще те оставя без вниманието си за
цели две седмици.
Пайпър изпъшка.
— Да не твърдиш, че съм придирчива?
— Да не би да го отричаш? – Той дръпна настрани лентата плат, която
прикриваше сърцевината й, която, за щастие, Пайпър бе епилирала
съвършено, преди да напусне Лос Анджелис. – По дяволите, можеш да
бъдеш толкова капризна, колкото си искаш, сладурче. Стига аз да съм
единственият, който задоволява капризите ти. – Той прокара палец по
женствеността й. – Ясно?
Пайпър кимна, като в транс.
Какъв смисъл имаше да каже „не“? Все пак тази уговорка се отнасяше до
секса. Нищо емоционално. Пък и тя нямаше да се преструва, че някой друг
в този град би могъл да предизвика у нея дори частица от интереса, който
Брендан бе събудил. Като се замислеше, вероятно щеше да се наложи
доста да попътува, докато открие някой, който да е в състояние да го
направи.
Устните му се плъзнаха нагоре по вътрешната част на бедрата й.
— Повдигни се – рече дрезгаво той, одрасквайки чувствителната й кожа
със зъбите си.
О, страхотно! Гласът му можел да стане и още по-дълбок? Отекна чак до
мозъка на костите й и тя се отпусна на лакти, повдигайки хълбоци толкова,
колкото Брендан да успее да смъкне бикините надолу по краката й.
Гледаше този мъж, който с всеки изминал миг се възбуждаше все повече,
очаквайки го да пусне бельото й на пода. Вместо това той уви тънката
черна материя около ерекцията си и притисна уста в нея, стенейки, докато
плъзгаше свита в юмрук ръка по протежение на възбудата си.
— Господи… – ахна Пайпър.
— Усещаш ли това, бейби? – Той притисна устни към влажните гънки на
женствеността й, докато ръката му не спираше да се движи бързо между
бедрата му. – Все още ми доставяш удоволствие.
Кога гърбът й се беше ударил в масата?
В един миг гледаше надолу към Брендан, в следващия широко
отворените й очи се взираха в тавана. Езикът на Брендан запълзя бавно по
долините на женствеността й и пръстите й се вкопчиха в косата му.
Движението бе неволно, но ако той спреше, ако спреше, тя щеше да умре.
— Точно така, Пайпър. Притегли ме към себе си. Покажи ми колко
отчаяно ме искаш.
Не, не, не. Сега гласът му беше като шкурка. Възможно ли бе да свърши
само от баритона му?
— Брендан, моля те, моля те. Моля те!
 Никога в живота си не се бе молила за нещо сексуално. Особено за
орална любов. Мъжете винаги го караха да изглежда така, сякаш правят
услуга на жената. Или пък тя се бе чувствала дистанцирана от ставащото и
си бе измислила това обяснение, за да си остане такава. Но сега не можеше
да остане дистанцирана и това… о, то определено не беше неприятно
задължение за Брендан и той ясно й даде да го разбере.
Той бе най-постоянният мъж, когото бе срещала и в този миг Пайпър
беше безкрайно благодарна за това, защото той нито за миг не спря или не
промени темпото. Беше съвършено. Господи, щеше да получи оргазъм.
Истински, автентичен оргазъм. Нямаше да се преструва, за да погали егото
му. Това се случваше.
— Моля те, недей да спираш, Брендан. Съвършено е. О, господи…
Бедрата й затрепериха неконтролируемо и тя вече не виждаше нищо
освен искрите, затанцували пред очите й. Пръстите, които бе заровила в
косата му, го притеглиха още по-близо, хълбоците й се повдигнаха и
тялото й се изви. И все така не му даваше да се откъсне от онова магическо
място и може би той наистина беше бог. Не знаеше. Не усещаше нищо
освен заслепяващото удоволствие, което я заливаше. И тогава той свали
ръка от хълбоците й, завъртя я силно и Пайпър изпищя. Буквално изпищя.
И не престана, когато той проникна с пръст в нея и откри най-
чувствителната й точка.
Пайпър изпадна в екстаз. Което беше жалка дума, за да опише
пътуването й до една далечна страна, където танцуваха феи, а от небето
валяха бонбони. Когато гърбът й възнегодува, тя осъзна, че неволно го
беше повдигнала от масата, извит в дъга. Взря се замаяно в повдигнатите
си хълбоци, докато безкрайното освобождаване струеше през нея, стягайки
мускулите й и карайки ги да се отпуснат отново. Леле. Леле!
Брендан се надвеси над безсилно отпуснатото й тяло, а лицето му беше
почти неразпознаваемо от страстта, изкривила устата му, и треската,
горяща в очите му. Мъжествеността му все още беше твърда, а ръката му се
движеше по протежението й.
— Може ли да се притисна към теб, съкровище? – изхриптя той. Гърдите
му се повдигаха и спускаха учестено, тънък слой пот блестеше върху
изваяните му от труд мускули.
— Да.
Само дето не рухна отгоре й. Лицето му докосваше шията й и той се
намести между бедрата й, точно над невероятно чувствителната й плът.
— Един ден, Пайпър, съвсем скоро, ще те имам цялата. Ще изтрия
думата „приятел“ от красивата ти уста. Ще забравиш как да казваш всичко
друго освен името ми. Адски бързо, сладурче.
Колкото и да бе невероятно, женствеността й отново запулсира и
тръпката от това обещание за нова наслада трябва да бе причината тя да
завърти леко глава и да прошепне в ухото му:
— Обещаваш ли?
Изръмжавайки задавено името й, той достигна върха, изливайки влага
върху корема й, докато ръката му се движеше неудържимо.
— Пайпър. Пайпър.
Силата и възбудата от това Брендан да изрича името й, докато изпитва
върховна наслада, бяха толкова невероятни, че Пайпър не бе в състояние
да остане неподвижна. Вкусваше с език изопнатия му врат, притискаше го
с бедрата си, дращеше раменете и гърба му с нокти. Когато тежкото му
тяло рухна върху нея, тя не спря. Някакъв инстинкт, който не бе изпитвала
никога преди, я тласкаше да го успокои, да шепне думи на похвала, които
наистина мислеше. Би могла да остане така до сутринта, просто
съществувайки под вдъхващата му увереност тежест… И тази
удовлетвореност я върна на себе си.
Окей, бяха правили хубав секс.
Или… почти секс.
И все пак по-хубав от всеки друг, който бе правила някога. Безкрайно
по-хубав.
Защото го харесваш. И то много. Заради него самия, не заради това
какво може да ти даде.
Това осъзнаване бе като плесница през лицето й. Господи! Никога досега
не се бе замисляла за постъпките си по този начин, ала определението
пасваше. Повърхностна. Толкова повърхностна. Коя бе тя, че да приеме
милите жестове на този мъж? Би трябвало да изчака да свали венчалната
си халка заради някое безкористно местно момиче, което щеше да е
доволно до края на живота си да му маха от брега, докато гой отплаваше в
морето.
Жегна я болка в гърдите и тя се опита да седне, но не можа да помръдне,
защото Брендан я беше приковал към масата.
Той повдигна глава, присвивайки очи, сякаш доловил нарастващото и
напрежение.
— Пайпър.
— Какво? – прошепна тя, останала без дъх от онова, което се случваше в
главата й.
— Недей да се изгубваш в мислите си.
Пайпър направи физиономия, усмихвайки се саркастично.
— Слушам, капитане. – С известно усилие се подчини. Опита се да
остави тревогите си за по-късно. Та нали на сутринта той заминаваше за
две седмици. Щеше да има предостатъчно време да си извади глупавата
глава от облаците. – Това беше… леле. – Давай го небрежно. Секси. –
Наистина, наистина хубаво.
Брендан изсумтя. Отпусна глава и се усмихна, положил глава между
гърдите й, карайки сърцето й да запърха.
— Хубаво? – Изсумтя и като целуна първо едната, а после и другата й
гърда, се изправи с видима неохота. След като закопча дънките си, взе
няколко салфетки от поставката на масата и избърса корема на Пайпър,
правейки го така умело, както правеше всичко друго. – Ще умра от глад
без вкуса ти.
Въпреки че сякаш не й бе останала капчица сила, тя успя да седне и да
оправи роклята си, примигвайки при вида на бикините си, които лежаха
на мокра купчинка върху пода. Заляха я спомени за последния половин
час. Леле. Беше толкова… отдадена на случващото се. На всяка една
секунда, прекарана с него. Когато преди бе правила секс, през цялото
време се бе тревожила за външния си вид, какво ли си мисли мъжът, дали
оправдава очакванията му. Никое от тези притеснения не я бе измъчвало с
Брендан. Никое. Защото той я харесваше. Не имиджа й. А характера и
разсъжденията й. С ръцете на Брендан върху себе си не бе имало
издигнати стени и бариери. Тази вечер трябваше да бъде за установяване
на граници между тях, ала вместо това се бяха сближили повече от
всякога.
Скочи от масата, приземявайки се на токчетата си, които все още
носеше, и го побутна закачливо с хълбок.
— Може би ще ти дам да опиташ още, когато се върнеш.
— Може би, а? – Той я улови за ръката и я завъртя, притискайки я към
хладилника. Изменническото тяло на Пайпър начаса се разтопи,
нетърпеливо да бъде подкрепяно от по-голямата му сила, главата й се
люшна назад. Коравата му уста откри нейната, която вече се отваряше,
езикът му проникна дълбоко, носейки лекия вкус на оргазма й, а в гърлото
му клокочеше ниско ръмжене на задоволство. Когато се отдръпна,
сребристозелените му очи обходиха лицето й, едната му ръка взе бузата й в
шепа. – Това на „може би“ ли имаше вкус?
С други думи – тя щеше да се върне за още.
— Някой изведнъж стана доста самонадеян – изпуфтя Пайпър.
— Не самонадеян, сладурче. – Той отново я целуна, този път леко. – А
твърдо решен.
Пайпър изсумтя. Твърдо решен да направи какво?
Човече, трябваше да се махне оттук.
— Утре трябва да ставам рано – избъбри тя. – Ти също, нали? Така че…
— Така че… – Брендан като че ли се мъчеше да потисне усмивката си и
това я подразни.
Все така гол до кръста, той взе жилетката на Пайпър и й помогна да я
облече, а после й подаде чантата. В последната секунда облече тениската
си и взе ключовете за колата.
— Този път ще се смиля над теб, Пайпър, и ще те откарам у вас. –
Преплете пръстите им и я поведе към вратата. – Разбира се, точно тази
година сезонът на раците трябваше да започне по-рано. Иначе щях да
прекарам поне седмица, опитвайки се да ти вляза под кожата…
— Ще ти е нужно повече време от една седмица.
— Само че, дяволите да го вземат, ще трябва да почакам, докато се
върна. – Той отвори рязко входната врата.
Ха! Как ли пък не! Нямаше да има никакво влизане под кожата. Две
седмици бяха цяла вечност. Дотогава нямаше дори да си помнят имената.
Щяха да се разминават по улицата и смътно да си спомнят за изминалата
вечеря с риба и пиршество с френска любов.
Вярваш ли си изобщо?
И все пак продължи да се опитва да излъже себе си през целия път до
вкъщи. Мъчеше се да излъже себе си, за да си вдъхне увереност, когато
Брендан я съпроводи по стълбите до апартамента й. Ала преструвката се
пръсна на късчета, когато той я целуна така, сякаш никога вече нямаше да
я види. Устата му докосваше нейната с такава нежност, че коленете й
омекнаха и тя трябваше да се вкопчи в яката му, за да се задържи на крака.
— Вземи – каза той, изпускайки накъсано дъха си, и извади един ключ
от джоба си. – Давам ти резервен ключ от къщата ми. Просто в случай че
със сестра ти ви се наложи да отседнете другаде, докато ме няма.
Пайпър зяпна предмета в ръката му с нарастващ ужас.
— Ключ?
— През следващите две седмици ще захладнее, а отоплението тук
вероятно никакво го няма. – Той сви пръстите й около ключа и я целуна по
челото. – Стига си се притеснявала.
От устата на Пайпър се изля низ от несвързани звуци.
Да не би наистина да мислеше, че тя ще използва ключа му? Защото
определено нямаше да го направи.
Брендан се засмя при вида на изражението й и се обърна да си върви… И
Пайпър изпадна в паника. Различна паника от онази, която я беше обзела,
когато той й даде ключа. Помисли си за месинговата статуя на
пристанището и Опал, изсипваща съдържанието на един плик върху
масата.
— Брендан!
Той забави крачка и се обърна, повдигнал вежда.
— Моля те, пази се.
Топлина сгря очите му и той плъзна поглед по нея от главата до петите,
преди да продължи надолу по стълбите. Вратата на долния етаж се затвори
зад него и ето че се възцари тишина.
Много по-късно Пайпър осъзна какво бе правил, докато прокарваше
поглед по лицето, ръцете, очертанията на фигурата й.
Беше запаметявал образа й.
За всеки случай?

Бурята се развихри тринайсет дни по-късно.

Дотогава Пайпър си беше създала рутина. Тичаше покрай пристанището
след изгрев-слънце. Отиваше с Ейб до Морския музей сутрин, на връщане
се отбиваше у Опал, често заедно с Хана. Работеше в бара, докато станеше
време за вечеря, а после рухваше, капнала от умора. Бяха напреднали
доста с „Без име“ и следващата седмица щяха да се заловят с декорирането,
веднага след като поставеха новичките бели корнизи покрай стените и
боядисаха цимента с още един слой индустриална боя.
Бяха взели Юбер до риболовния магазин, следвайки препоръката на
Брендан, и се бяха сдобили с повечето от нещата, които им трябваха, за да
създадат морската атмосфера, която искаха, а после поръчаха още някои
неща онлайн. За тяхно огромно изумление, синовете на Ейб се бяха
появили предишната седмица, носейки ръчно изработени столове, като
благодарност, задето Пайпър всяка сутрин придружаваше баща им до
музея. Пайпър им каза, че не е нужно, но те отказаха да приемат „не“ за
отговор, слава богу, и ето че вече имаха истински мебели.
Пайпър и Хана тъкмо лакираха старинния бар, когато тътен на
гръмотевица отвън накара и двете да подскочат.
— Леле. – Хана избърса чело с опакото на китката си. – Това прозвуча
като топовен изстрел.
— Аха.
Пайпър прибра кичур, изплъзнал се от опашката й, и прекоси бара, за да
погледне през прозореца. Тръпка пробяга по гръбнака й, когато видя
„Червената шамандура“ да затваря рано. Магазинът за стръв през две
врати оттам – също. Да не би да се задаваше лоша буря?
Брендан.
 Не, Уестпорт беше достатъчно далеч от Берингово море, та той да не
бъде застигнат от същата буря, нали? Нямаше никаква представа. Та тя
беше от Южна Калифорния, където слънцето винаги грееше и ако не се
броеше мъглата, времето бе нещо незначително, за което хората от другите
щатове трябваше да се тревожат.
С Брендан всичко щеше да е наред.
Пайпър притисна ръка до гърдите си и откри, че сърцето й препуска.
— Хей, ще се обадиш ли в музикалния магазин да провериш дали
затварят по-рано?
През последните две седмици Хана беше станала постоянно присъствие
в магазина. След като бяха открили колко много знае за всичко, свързано с
музиката, собствениците я бяха помолили да им помогне да обновят
мястото. И макар че това отнемаше от времето й за работа в бара, Пайпър
не бе могла да откаже на сестра си тази страхотна възможност да се
поперчи с музикалния си снобизъм. Сега Хана беше неофициален
служител на музикалния магазин и дори си бе сприятелила с неколцина от
местните, с които ходеше на кафе след края на работния ден.
— Разбира се. – Хана извади мобилния телефон от задния си джоб. – Ще
пратя съобщение на Шона.
— Добре.
Пайпър си пое дълбоко дъх, ала напрежението в гърдите й не отслабна.
Брендан трябваше да се върне вдругиден и тя се настройваше да запази
нещата между тях неангажиращи. Ала небето, потъмняло от задаващата се
буря, й пречеше да мисли трезво, още по-малко пък да си спомни защо
връзката й с Брендан трябваше да си остане неангажираща. Ала наистина
трябваше, нали така? Работата по „Без име“ почти бе приключила и много
скоро щяха да определят дата за официалното откриване, когато щяха да
се обадят на Даниъл и да го поканят. Ако планът им да го впечатлят
сработеше, бе напълно възможно много скоро да се върнат в Лос
Анджелис. Не можеше да си позволи да се забърка с капитана, дори ако
той й липсваше. Дори ако го търсеше с поглед зад ъгъла на всяка улица в
Уестпорт, в случай че се е прибрал по-рано.
— Ще изтичам до „Червената шамандура“, за да видя какво става.
Хана кимна. В мига, в който Пайпър излезе на улицата, вятърът я блъсна
настрани, а косата и се отскубна от опашката и се развя около лицето й,
препречвайки погледа й. Пайпър я улови с ръка и вдигна очи към небето.
Огромни сиви облаци се взираха в нея оттам и стомахът й се сви, а в
корема й се надигна вълна на страх.
Изглеждаше сериозно.
Неспособна да преглътне, тя притича през улицата, засичайки
момичето, което работеше на касата, докато си тръгваше, скрило глава под
качулката на дъждобрана си.
— Хей, ъм… да не би да се задава лоша буря… или нещо такова? – попита
Пайпър, калифорнийка до мозъка на костите си.
Момичето се засмя, сякаш Пайпър се шегуваше, но бързо стана
сериозна, когато осъзна, че не е така.
— Задава се тайфун.
Какво, по дяволите, беше тайфун? Пайпър потисна порива да извади
телефона си и да потърси в Гугъл.
— О! Но ще засегне само крайбрежието на щата Вашингтон, нали? Или е
по-голям?
— Не, в действителност идва към нас откъм Аляска. Ето как знаем, че ще
е от гадните.
— Аляска – повтори Пайпър хрипливо, а пръстите й изтръпнаха. –
Добре, благодаря.
Момичето се отдалечи забързано, качвайки се в пикапа, който я чакаше,
в мига, в който от небето закапаха първите дъждовни капки. Пайпър почти
не помнеше как прекоси улицата и се скри под навеса пред входа на „Без
име“. Извади телефона си и потърси „тайфун“ с треперещи пръсти.
Първите две думи, които се появиха на екрана, бяха „тропически
циклон“.
А после „въртяща се, организирана система от облаци и гръмотевични
бури, която се оформя над тропически и субтропически води“.
— Господи.
Задиша бавно и продължително, за да не повърне.
Брендан беше много добър в работата си. Умен. Най-способният, уверен
мъж, когото познаваше. Невъзможно бе да му се случи нещо лошо. Нито
на Фокс, Дийк и Сандърс. Те бяха едри, силни, корави рибари.
Невъзможно бе, нали?
В ума й изникна смеещото се лице на Хенри. Последвано от думите на
Мик: А водите на проклетото Берингово море са толкова студени, че
само за минутка изсмукват въздуха от дробовете на човек.
Не и Брендан. Това не можеше да се случи с Брендан.
Да накара краката си да я отведат в „Без име“ отне известно усилие, но тя
се справи, подпирайки се немощно на стената. Отне й миг, докато осъзнае,
че Хана си облича пуловер.
— Хей, Шона попита дали не мога да прескоча набързо до магазина и да
й помогна да затвори. Ще се върна след десет минути. – Тя се закова на
място, когато видя лицето на Пайпър. – Добре ли си?
— Тайфун. Идващ от Аляска.
Хана се засмя, докато премяташе голямата си чанта през рамо.
— Звучиш като метеоролог. Какво изобщо е тайфун?
— Тропически циклон – отвърна Пайпър механично. – Въртяща се,
организирана система от облаци и гръмотевични бури, която се оформя
над тропически и субтропически води.
— О, мамка му. – В очите на Хана се появи разбиране. – Ооо. Мамка му.
— С него всичко ще бъде наред. С тях всичко ще бъде наред.
— Естествено, че ще бъде наред. – Хана се поколеба, а после посегна да
свали чантата си. – Ще остана с теб…
— Не. Върви, върви, върви. – Смехът на Пайпър беше пронизителен. –
Мисля, че мога да се справя за десет минути.
Сестра й се поколеба.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Никоя от тях нямаше представа колко страшна можеше да стане една
буря за десет минути.
Дъждът блъскаше по стъклата на прозореца с такава сила, че Пайпър се
премести в средата на стаята за по-сигурно. Вятърът звучеше така, сякаш
беше вътре с нея. С нарастващо чувство на ужас тя гледаше как все повече
и повече хора навън тичат да се скрият, докато улицата не опустя напълно.
Гръмотевица разтърси земята, последвана мигновено от назъбените линии
на мълния в небето.
Пайпър намери номера на Хана в телефона си и го набра.
— Хей – каза в мига, в който сестра й вдигна. – Мисля, че е най-добре да
останеш където си.
— И Шона каза същото. Как се усили толкова бързо?
— Не знам. – Пайпър затвори очи. Брендан беше преминал през същата
буря. Бърза. Яростна. – Аз съм в безопасност тук. Просто остани на сигурно
място и недей да мърдаш, докато бурята не отмине. Става ли, Хан?
— Добре.
Пайпър затвори и закрачи напред-назад, ала се закова на място, когато
токът спря.
Застанала в непрогледния мрак, тя се поддаде на един от най-глупавите
инстинкти в живота си, което си беше постижение. Само че не можеше
просто да си стои там и да мисли, да се тревожи, да си въобразява.
Трябваше да се размърда… и искаше да бъде близо до Брендан по
единствения начин, по който можеше. Така че заключи вратата на „Без
име“ след себе си и затича към къщата му. Беше само на три минути с кола.
Можеше да стигне за пет минути, ако спринтираше. И тогава щеше да бъде
в безопасност. И може би да бъде близо до него. Щеше да опази и Брендан
в безопасност, което беше абсурдна мисъл, но тя се вкопчи отчаяно в нея,
докато тичаше по улиците.
Гръмотевица изтрещя зад гърба й, тласкайки я напред; дъждът се
изливаше толкова силно, че само след две пресечки гуменките й вече бяха
подгизнали. Тя свърна зад един ъгъл и затича по тясна улица, която й се
струваше някак позната. Вечерта на срещата им беше прекалено погълната
от друго, за да забележи името на която и да било улица. И тогава го видя
– пикапа на Брендан, паркиран пред къщата му, също толкова здрав и
стабилен като собственика си.
Заля я облекчение и тя се втурна още по-бързо, а зъбците на ключа от
дома му се впиваха в дланта й. Изтича по пътеката и отключи вратата с
побелели пръсти, а зъбите й тракаха. Влезе, после затвори вратата с
ритник и се строполи на пода.
И ето че бурята вече бе просто приглушен тътен, заглушаван от тежкото
и дишане.
— Ехо? – повика, докато сядаше, защото така й се стори правилно. Може
би Брендан се беше прибрал по-рано и просто все още не беше дошъл да я
види. – Брендан?
Нямаше отговор.
Пайпър си избърса лицето с ръба на блузата и тръгна из тихата, топла
къща, докато стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра. Дали не
престъпваше граница? Това притеснение я накара да задъвче долната си
устна. Ала той й беше дал ключ, нали така? Освен това в къщата имаше
нещо толкова гостоприемно, почти сякаш я беше очаквала. Мирисът му се
усещаше в дневната – солена вода и мъж.
Пайпър си събу обувките и отиде боса в кухнята, където включи
кафемашината, отчаяно копнееща да прогони студа. Когато кафето беше
готово, отвори хладилника, за да си вземе мляко… и отвътре се търкулна
неотворена бутилка шампанско. Нейната, изпита наполовина, все още
беше поставена отстрани на вратата, но… беше купил две? В случай че тя се
отбие, докато го няма?
Гърлото й се сви, докато се качваше по стълбите с кафето в ръка,
мъчейки се да не обръща внимание на това колко естествено бе усещането
да остави чашата на мивката в банята му и да съблече подгизналите си
дрехи, простирайки ги на закачалката за хавлии. Отнесе кафето под душа
и го изпи, докато водата пропъждаше студа от костите й. Насапуниса
тялото си с неговия душ гел и мирисът му, достигнал до нея от издигащата
се пара, накара зърната й да щръкнат. Да затвори очи, да долепи чело до
плочките на стената и да помоли Бог, много учтиво, да върне твърдоглавия
мъж невредим у дома.
Минути по-късно, увита в хавлия, влезе в стаята на Брендан, запали
лампата на нощното му шкафче и въздъхна. Толкова практично.
Тъмносиньо и бежово навсякъде, семпли бели стени, поскърцващи дъски
на пода, които й напомняха за палубите на корабите, които бе видяла на
пристанището. Прозорецът – точно срещу леглото – гледаше към
пристанището. И океана. Любовта на живота му. Сякаш имаше нужда той
да бъде първото, което вижда, когато се събуди сутрин.
Изпрати съобщение на Хана, за да се увери, че сестра й е добре, а после
се отпусна върху леглото, притиснала възглавницата на Брендан до
гърдите си, молейки се, когато се събуди, всичко да бъде наред. И той да
влезе през вратата.
Бог трябва да е бил зает, отвръщайки на нечии чужди молитви.

***
Брендан изключи безкрайното дърдорене на бреговата охрана, което
долиташе откъм радиото, насочил цялото си внимание натам, където
имаше нужда от него. Ваденето на кошовете. Не беше първият им тайфун,
нямаше да бъде и последният. Тайфуните бяха нещо нормално по това
време на годината в Берингово море и съседния Тих океан. Тази работа
неслучайно беше опасна и те нямаха друг избор, освен да го изчакат да
отмине, да извадят улова и да се върнат в Дъч Харбър. Така че той впери
поглед във водата напред, търсейки необичайни вълнения, без да изпуска
от внимание работата, която кипеше на палубата.
Екипажът му действаше като добре смазана машина, макар че след като
цяла седмица бяха вадили кошове от водата, започваха да проявяват
признаци на умора. Следващата шамандура се появи до кораба и с
отработено движение Сандърс хвърли куката, опъна въжето и го прикрепи
към лебедката. Дийк се присъедини към него от другата страна, за да
задейства хидравличната система, вдигайки коша. Мъжете на палубата
нададоха възторжени викове, макар те да бяха приглушени от бурята,
която бушуваше около кораба, и боботенето на двигателя под тях.
Пълен до половината. Ако с този кош не покриеха квотата си, със
сигурност щяха да я доближат, стига раците да бяха мъжки и да не се
наложеше да ги върнат обратно във водата. Беше забранено да вземат
женски раци, тъй като благодарение на тях популацията нарастваше.
Изчака Фокс да му даде знак през прозореца на кабината.
Седемдесет.
Брендан записа бройката в бордовия дневник, а устните му се движеха,
докато смяташе. Квотата, отпусната им от Агенцията по околната среда,
беше четиридесет тона на сезон.
 Бяха достигнали деветдесет и девет процента, а им оставаха още пет
коша. Ала с бурята, бушуваща около тях, и умората на мъжете не си
струваше да продължават. Особено ако успееха да изпреварят руснаците
на пазара и да получат по-добра цена за улова си.
Даде знак на Фокс да приключват, да приберат оборудването на
палубата и да слязат долу. Отиваха в Дъч Харбър по-рано. И облекчението,
което го сграбчи за гърлото, бе толкова по-силно от обикновено, че
трябваше да си поеме няколко големи глътки въздух, стискайки здраво
руля, докато чакаше вълните да му позволят да започне обръщането.
Дали бурята вече беше стигнала до сушата?
Къде ли беше тя?
Дали щеше да го чака?
Трябваше да се подпре на стената на кабината, когато „Дела Рей“ се
издигна върху вълна с размерите на триетажна сграда, а после полетя
рязко в черна бездна от бушуваща морска вода. Дяволите да я вземат тази
буря. Не беше по-яростна от други, които ги бяха застигали в миналото,
ала този път… корабът сякаш не бе така стабилен под краката му. Дали
щурвалът не вибрираше твърде силно в ръцете му?
Имаше чувството, че животът му можеше да бъде отнет прекалено лесно.
Това бяха тревоги, на които не бе обръщал внимание, откакто беше
новак, и то бе, защото никога не бе искал толкова отчаяно да се прибере у
дома. Нито веднъж в целия си живот.
Предишния ден екипаж, ловящ раци недалеч от тях, бе изгубил един от
членовете си, когато кракът му се беше оплел в някакво въже, повличайки
го на дъното на океана. Друг кораб беше изчезнал, заедно със седмината
мъже на борда си. Лош сезон. Повече загуби от обикновено. Толкова лесно
би могъл да бъде някой от неговия екипаж. Би могъл да бъде той.
Разпенена водна стена, връхлитаща отгоре им, привлече вниманието му
и той грабна радиостанцията, викайки на мъжете на палубата да се
приготвят за сблъсък. Вълна убиец. И за пръв път Брендан изпита
неприязън към прилива на вълнение, с което го изпълваше опасността. Да
се изправи срещу природата и да победи. В този миг това бе просто онова,
което го разделяше от Пайпър.
Вълната се стовари отгоре им и корабът простена, накланяйки се на една
страна. В продължение на няколко дълги мига тонове вода се изливаха
върху кабината, скривайки палубата от очите му. И със света му, килнат на
една страна, единственото, което Брендан бе в състояние да чуе, бе
Пайпър, казваща му да се пази.
Виковете на бреговата охрана се носеха откъм радиостанцията,
накъсвани от пращене, и той се молеше.
Молеше се така, както никога преди.
Нека просто се прибера у дома и я видя.
Ала Берингово море избра именно този миг, за да му напомни кой
командва.

Пайпър се събуди от звъна на телефона си.

 Примига насреща му, а после на обкръжението си. Бели стени, сини
чаршафи, кафяв стол в ъгъла до една лампа. Не се чуваха звуците на буря.
Дали беше отминала?
Светът бе почти плашещо тих около нея, с изключение на звънящия й
телефон, ала тя не обърна внимание на неприятното усещане в стомаха си.
Сияние на хоризонта показваше, че е съвсем рано. Всичко би трябвало
вече да е наред, нали?
Вдъхвайки за последно аромата от възглавницата на Брендан, тя вдигна
телефона.
— Здрасти, Хан. Добре ли си?
— Да. Току-що се прибрах. Къде си?
Бузите на Пайпър пламнаха.
— У Брендан – отвърна смутено.
— О. – Възцари се дълга пауза. – Пайпър…
Застанала внезапно нащрек, Пайпър седна, отмятайки косата от лицето
си.
— Какво?
— Не знам никакви подробности, но на връщане срещнах съпругата на
един от екипажа. Сандърс. Всичко, което можа да ми каже, е… Имало е
злополука.
Лед изпълни дробовете на Пайпър.
— Какво? – Притисна с ръка гърдите си, мъчейки се да забави
трескавите удари на сърцето си. – Каква злополука?
— Не каза. Но беше разстроена. Отиваше в болницата.
— Коя… какво? – Пайпър скочи от леглото, гола. Кърпата бе паднала
някъде през нощта. – Каза ли нещо за Брендан?
— Единствено, че е в болницата.
— Какво?
— Сигурна съм, че е добре, Пайпър. Така де… як е като бик.
— Да, но е бил изправен срещу океана и циклон. Циклон! – На практика
пищеше, застанала насред стаята, въртейки се в кръг, докато се мъчеше да
измисли какво да прави. – Добре, добре, не съм му гадже. Не мога просто
да отида в болницата, нали?
— Пайпс, иска ми се да видя как някой се опитва да те спре.
Пайпър вече кимаше. Както обикновено, малката й сестра беше права.
Ако останеше тук в очакване на новини, щеше да откачи.
— Каза ли в коя болница е?
— „Грейс Харбър Къмюнити“. Вече проверих, на половин час оттук е.
Първо са ги откарали в болница в Аляска, преди да ги преместят тук с
хеликоптер.
Пайпър отвори средното чекмедже в шкафа за дрехи на Брендан и
грабна първата риза, която й попадна. След това изтича в банята.
— С хеликоптер? Господи, това е лошо. – Срещна обезумелите си очи в
огледалото. – Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно.
— Почакай! Как ще стигнеш дотам?
— Смятам да задигна пикапа на Брендан. Тук някъде трябва да има
резервни ключове. Той е от онези, които със сигурност имат резервни
ключове за всичко. – Ръката й трепереше около телефона. – Ще ти се
обадя. Чао.
Нужни й бяха пет минути да нахлузи ризата на Брендан и изсъхналите
си панталони за йога от предишния ден. Намери резервна четка за зъби в
шкафа под мивката, използва я за рекордно кратко време и се втурна по
стълбите, разресвайки косата си с ръка. Обу все още мокрите си гуменки и
се залови да намери резервните ключове на пикапа. Не бяха в никое от
чекмеджетата за дреболии, нито висяха на някое удобно място. Къде би
могъл да ги е сложил Брендан?
Мъчейки се отчаяно да не си го представя в болнично легло там някъде,
в безсъзнание и тежко ранен, тя изтича в кухнята и като се покатери върху
плота, прокара ръка по горната част на шкафовете. Бинго.
Няколко секунди по-късно вече седеше зад волана на грамадния пикап
на Брендан. И дяволите да го вземат, миризмата му беше и тук. Толкова
силна, че Пайпър трябваше да положи голямо усилие, за да се съсредоточи
и да въведе името на болницата в картата на телефона си, ругаейки всеки
път, когато автокоректорът сменяше правилните думи с грешни.
— Хайде де – простена тя. – Не и днес, Сатана.
Най-сетне потегли, летейки по притихналите, празни, осеяни с отломки
улици на Уестпорт, преди да излезе на една непозната магистрала. На пътя
нямаше никого и това я ужасяваше. Така бурята от предишната нощ
изглеждаше още по-страшна. Усилваше вероятността да е взела жертви.
Моля те, моля те, моля те. Не и Брендан.
Добре, добре. Не планираше да започне нещо сериозно с него, но
наистина, наистина се нуждаеше той да е жив. Ако някой толкова жизнен
и издръжлив, и упорит можеше да бъде изличен от лицето на земята,
каква надежда имаше за всички тях?
Повдигна рамо и избърса сълзите, стичащи се по бузите й.
Между нея и Брендан нямаше да има нищо сериозно.
Определено.
Отне й двайсет и пет минути, докато стигне до болницата, която бе също
така притихнала, както пътищата. Няколко коли бяха паркирани отпред,
сънена администраторка седеше на регистратурата.
— Сандърс. Тагарт – избъбри Пайпър.
Без да вдига поглед от монитора, жената я упъти към четвъртия етаж,
кимвайки към асансьорите в дъното. Пайпър се качи… и застина с пръст
над копчето.
На четвъртия етаж беше интензивното отделение.
Не. Не. Не.
След като натисна копчето, затвори очи и задиша дълбоко, като едва не
се хвърли навън, когато вратите се отвориха. И тук всичко беше
притихнало. Не трябваше ли лекари и сестри да тичат наоколо, мъчейки се
да спасят Брендан? Влажните й гуменки жвакаха по застлания с линолеум
под на сумрачния коридор, докато тя отиваше към гишето за информация.
Там нямаше никого. Дали трябваше да изчака, или да започне да
проверява по стаите?
Медицинска сестра излезе от една от стаите и изтича в друга, с клипборд
в ръка.
Дали отиваше при Брендан? Дали нещо не беше наред?
Със сърце, качило се в гърлото й, Пайпър тръгна към стаята, в която
беше влязла сестрата…
— Пайпър…
Гласът на Брендан я накара да се обърне рязко. И ето го и него, в
обичайните си дънки, шапка и пуловер, с навити до лактите ръкави.
Лампата в коридора над главата му примигна и за миг Пайпър се зачуди
дали той не беше призрак. Но не. Не, ето го и неговия мирис, свъсените му
тъмни вежди, баритона му. Беше тук. Жив, жив, жив. Слава богу. Очите му
бяха толкова зелени. Беше ли забелязала преди колко красив нюанс
имаха? Сега под тях тъмнееха сенки, но бяха невероятни.
— Ооооо – изграчи тя, докато образът му бързо се замъгляваше. – Т-ти
си добре. – Опита се да избърше дискретно сълзите си. – Казаха просто, че
е станала злополука, така че аз… реших да намина да проверя. По
съседски.
— По съседски.
Дрезгавият му глас изпрати гореща тръпка по гръбнака й.
— Да. Дори докарах пикапа ти.
Брендан направи крачка към нея, с всеки изминал миг очите му
изглеждаха все по-малко уморени.
— Била си в къщата ми?
Пайпър кимна и отстъпи назад, разминавайки се на сантиметър с една
количка за материали.
Гърдите на Брендан се повдигаха и спускаха, когато той направи още
една крачка към нея.
— Това една от моите ризи ли е, миличка?
Миличка. Защо му трябваше да я нарече така?
— Не, аз имам същата.
— Пайпър.
— Ммм?
— Моля те. Моля те, ела тук.

***
Сърцето на Брендан се блъскаше в гърдите му, сухожилията на ръцете
му го боляха от напрежението да не посегне към нея. Беше дошла в
болницата. Облечена в неговите дрехи. Дали си даваше сметка, че по
бузите й се стичат сълзи и че цялата трепери, от глава до пети? Не, не си
даваше. Ако се съдеше по закачливото свиване на раменете и опитите й да
намигне, явно си мислеше, че се държи небрежно, и от това гърдите му
пламнаха.
Тази жена… Нямаше да я остави да си отиде. Това беше сигурно.
Предишната нощ имаше миг, в който си бе помислил, че късметът му е
изневерил, и образът й бе изпълнил мислите му, докато той негодуваше
срещу несправедливостта на това да срещне Пайпър и да не му бъде
дадено достатъчно време да бъде с нея. Ако не се намираха в началото на
нещо истинско, значи инстинктът му беше долен лъжец. Ако трябваше да е
откровен със себе си, инстинктът му се опитваше да му каже, че Пайпър е
важна за него още от мига, в който я бе видял с широкополата й шапка
през прозореца на „Без име“.
— Пайпър.
— Ммм?
— Моля те. Моля те, ела тук.
Тя поклати глава и престана да се опитва да си лепне храбра усмивка.
— Защо? За да ме включиш към станцията за презареждане? Ти имаш
най-опасната професия в страната, Брендан. – Долната й устна потрепери.
– Не искам прегръдките ти.
Веждите му се извиха нагоре.
— Станция за презареждане?
— Така му казвам… – Продължавайки да отстъпва от него, тя отметна
косата си назад и подсмръкна. – Няма значение.
— Когато те прегръщам? – Мамка му. Сърцето му препускаше бясно. –
Моите прегръдки ти действат като станция за презареждане?
— Престани да приписваш значение на думите ми.
Нещо го задави, нещо, което като че ли никога нямаше да успее да
преглътне. Не и докато тя го гледаше, изтъкана от красота и сила, и
уязвимост, и объркване, и притеснение.
— Трябваше да ти се обадя, но телефонът ми остана на кораба, а беше
такава лудница покрай транспортирането с хеликоптера. Нямах време да
си набавя друг телефон, а после се притесних, че спиш, – Той замълча за
миг. – Може ли да ми се сърдиш, докато те целувам, миличка? Това е
всичко, което искам да направя от две седмици насам.
— Е, добре – прошепна тя и като смени посоката, тръгна към него. На
последната крачка невъздържано се хвърли към него. Брендан издаде
дрезгав звук и уви ръце около нея толкова здраво, колкото можа,
повдигайки я от земята. Треперенето й се усили.
— Не, миличка. Никакво треперене. – Обсипа с целувки косата й, която
миришеше подозрително на неговия шампоан. – Добре съм. Тук съм.
Лицето й се зарови в извивката на врата му.
— Какво се случи?
— Сандърс има сътресение на мозъка. Лошо сътресение. Една вълна го
събори на палубата и той се удари в един от стоманените кошове.
Върнахме се в Дъч Харбър и го откарахме в болницата. – Ръцете му
разтриваха гърба й. – Оставих Фокс да занесе улова ни на пазара и тази
сутрин се върнах тук със Сандърс.
— Той ще се оправи ли?
— Да.
Пайпър кимна и го прегърна още по-силно през врата.
— И хидравличната система работеше както трябва през цялото
плаване? Никакви проблеми с налягането на маслото?
Брендан се засмя и отметна глава назад, за да я погледне в очите.
— Поразтърсила си се в интернет, докато ме нямаше?
— Може би мъничко – отвърна тя, притискайки още по-силно лице във
врата му. – Сигурен ли си, че искаш да ме целунеш, когато съм с такива
зачервени, подпухнали очи?
Пръстите му се сключиха нежно в косата й и я подръпнаха, докато
лицата им не се озоваха на милиметри едно от друго.
— Искам да те целуна особено когато си с такива зачервени, подпухнали
очи.
В мига, в който устните им се докоснаха, Брендан разбра, че бе направил
грешка. Трябваше да изчака с целувката, докато не се приберат у дома, в
леглото, защото несигурността на последните единайсет дни надигна глава
и му подейства като удар. Същото се случи и с Пайпър… усети го.
Тя издаде пресеклив стон и отвори сладката си уста, дишането и почти
веднага стана накъсано, също като неговото. Едва бе пъхнал езика си
между устните й, когато тя се вкопчи в раменете му, изтегли се нагоре до
гърдите му и обви крака около кръста му. И, господи, той и така вече беше
започнал да става корав, ала в този миг тя намести топлата си женственост
върху него и ципът на панталона му яростно се изду, което го накара да
изругае. И да си пожелае да се намираха където и да било другаде, но не и
в болничен коридор, на половин час от къщата му.
И все пак не бе в състояние да престане да я целува, както бе сънувал, че
прави всяка нощ, откакто бе заминал. Грубо, хищно, използвайки
вкопчените си в косата й пръсти, за да я насочва наляво, надясно,
срещайки устата й със своята, преглъщайки тихото й скимтене, сякаш това
беше последното му хранене. Господи. Господи, вкусът й беше прекрасен.
По-хубав от всяко пристанище след буря.
У дома. Беше се прибрал у дома.
— Пайпър – изръмжа и като направи две крачки, я притисна към най-
близката стена. Устните му се плъзнаха по сладостната й шия, лявата му
ръка се вдигна, за да обхване гърдите й. – Не мога да те имам тук, скъпа. А
именно това ще последва, ако продължаваме така.
Замаяни сини очи срещнаха неговите, устата й бе влажна от целуване.
— Искам те сега – дрезгаво каза тя, дърпайки яката на пуловера му. –
Веднага, Брендан. Моля те, не мога да чакам.
В този миг Брендан научи нещо за себе си. Ако тази жена добавеше
думите „моля те“ към каквото и да било искане, той щеше да намери начин
да го удовлетвори.
Построй ми палат, моля те.
На колко етажа, миличка?
Още преди да бе успяла да довърши молбата си, той вече я носеше към
тъмния край на болничния коридор. Слава богу, че етажът беше почти
празен, защото нищо нямаше да му попречи да проникне в нея още сега.
Не и докато тя белязваше врата му със зъби, а бедрата й се бяха вкопчили в
хълбоците му като бръшлян. Спря пред вратата, която беше най-далеч от
слабото оживление в стаята на Сандърс, и погледна през стъклото, за да се
увери, че е празна. Внесе Пайпър вътре, пленил устата й в целувка, докато
отиваше в дъното на стаята. Тя се движеше нагоре-надолу по коравата му
дължина и дърпаше пуловера му, и господи, толкова беше възбуден, че
обкръжението им нямаше никакво значение. И все пак нямаше да допусне
някой да влезе и да види Пайпър в такъв интимен момент (това бе
единствено за неговите очи), така че се съсредоточи с усилие. Достатъчно,
за да го направи както трябва.
Пусна Пайпър на земята и повика на помощ цялата си воля, за да се
откъсне от устните й.
— Не мърдай – каза, подпирайки я на стената. Да, подпирайки. Краката
й като че ли не я слушаха. Дяволите да го вземат, но го изпълни с истинско
задоволство това, че не беше изгубил тренинг и още бе в състояние да й
въздейства така. Слава богу.
Копнеещ да я вземе в ръцете си колкото се може по-бързо, той се втурна
към вратата и тикна един стол под бравата. После дръпна завесата, която
щеше да ги скрие от погледи, в случай че някой минеше отвън. И ето че
стоеше пред Пайпър, уловил лицето й в шепи, дивейки се на трескавия
копнеж в очите й. За него. Преди по-малко от дванайсет часа бе сигурен,
че късметът му го е изоставил, но беше грешал. Късметът му беше в
изобилие.
 Пайпър плъзна ръце нагоре под пуловера му, прокарвайки нокти през
космите на гърдите му.
— Ще си свалиш ли пуловера? – прошепна, разтърквайки браздите на
корема му с длани. – Моля те! Обожавам тялото ти.
— Това трябваше аз да го кажа – отвърна той на пресекулки, разтърсен
от признанието й.
Да, грижеше се за себе си, а работата поддържаше тялото му силно и
гъвкаво, но беше адски далеч от съвършенството. За разлика от нея. Ала
както вече беше открил, когато Пайпър кажеше моля те, той се
подчиняваше и именно това стори, смъквайки пуловера с едно бързо
движение. А после покори устата й в мига, в който главата му се измъкна
от яката.
Устните им бяха търсещи и влажни и целувката им бързо се разпали до
точката, откъдето нямаше връщане назад. Заедно се пребориха с ластика
на панталона й за йога, смъквайки го надолу по бедрата й и още по-ниско,
така че тя да може да го изрита настрани. И ето че отново се катереше по
него, а гъвкавите й бедра се обвиха около кръста му. Притискайки я към
стената, хълбоците му откриха нейната мекота.
— Забелязах, че не се наложи да сваляме никакво бельо – подхвърли
между целувките, обхвана невероятното й дупе с две ръце и го стисна
почти яростно, защото, господи, то го подлудяваше. – Карала си дотук в
моя пикап полугола?
Тя захапа долната му устна и я подръпна.
— Спах така и в леглото ти.
— Господи! – Тътен се надигна в гърдите му и не спря, докато не смъкна
ризата, която тя бе заела от него. После я хвърли на земята, оставяйки я
съвършено, благословено гола.
Гола и притисната към тялото му, с разрошена от съня коса и очи,
подпухнали от плач заради него. Ако възбудата му не туптеше от болка, би
коленичил, за да я боготвори. Всички онези мигове на кораба, молейки се
да я види поне още веднъж, бяха напълно оправдани. Къде ти, би трябвало
да умолява по-отчаяно, защото тя беше сирена, ангел на милосърдието и
жадна за секс жена, съчетани в едно. Сбъдната мечта.
И в момента трескаво се мъчеше да свали ципа на дънките му.
Брендан й помогна, като разкопча копчето, и потръпна, когато смъкна
ципа. Настани се между краката й и тя простена, а после притисна с крака
дупето му, за да го притегли към себе си… И той охотно откликна. Един
тласък и щеше да се озове на единственото място, където искаше да бъде.
И именно тогава го споходи най-ужасяващата мисъл на света.
— По дяволите, Пайпър! – Целият му живот премина пред очите му. –
Нямам презерватив.
Пайпър, която тъкмо обсипваше врата му с целувки спря, а дъхът й
секна.
— Шегуваш се. Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
— Не се шегувам. Не ги нося у себе си. – Главата й се отметна назад с
ридание и той не можа да се сдържи да не близне сексапилната извивка на
шията й и да гризне меката част на ухото й. – Не мислех, че ще те видя…
Главите им се обърнаха едновременно и поредната целувка ги повлече
към дълбините, все повече и повече. Хълбоците му се раздвижиха неволно
в ритъм, пенисът му се плъзгаше по женствеността и, без да проникне
вътре.
— Брендан – изпъшка тя.
— Да, мила?
— Бях на преглед. Точно преди да замина. – Двамата дишаха тежко до
устите си. – Здрава съм и вземам противозачатъчни, и толкова отчаяно те
искам. Толкова отчаяно.
Брендан отпусна лице до шията й и простена.
— Аз също съм здрав. Пайпър, господи, наистина ли ще ми позволиш да
те имам без презерватив?
— Да. Да.
Тя измърка второто „да“ и той стисна зъби, заповядвайки си наум да не
свърши прекалено бързо. Ала когато проникна в нея, стана ясно, че това
ще бъде истинско предизвикателство.
— Господи, мила. – Потъна по-дълбоко и тя ахна. – Усещането е
страхотно.
Когато я изпълни докрай, тя трепереше като лист и той трябваше да се
съсредоточи върху това да остане неподвижен. Само толкова, колкото да
успее да овладее похотта си, да си възвърне някакво подобие на
самоконтрол, или щеше да я обладае като обезумял. Нуждаеше се от
минутка. Просто от минутка.
— Не се сдържай – изхлипа тя, а гърбът й се изви в дъга, отделяйки се от
стената. – Не искам да си внимателен.
Дотук беше с минутата му.
Първият му тласък я вдигна нагоре по стената и тя изписка тихо, а
красивите й очи се замъглиха. Брендан затисна устата й с длан и отново
нахлу в нея, очите им се срещнаха над извивката на ръката му. Нещо
стегна гърдите му и явно се бе изписало върху лицето му, защото очите й
проблеснаха. Вълничка на паника, набраздила езерото на похотта й.
Бавно отмести ръката му, а изражението й се промени. Очите й се
премрежиха и тя го погледна изпод притворени клепачи, прехапала устна.
— Харесва ли ти така? – Женствеността й го обгръщаше и ритмично
пулсираше, докато тя простенваше гърлено. Убиваше го бавно. – Бедрата
ми достатъчно широко ли са отворени за теб, капитане?
Краката му едва не се подкосиха, но той се задържа, макар че част от
него бе така зажадняла за освобождение, че беше изкушен да я остави да
превърне изживяването просто в секс. Въпреки че беше спала в леглото му
и толкова се бе разтревожила за него, че се бе появила разплакана в
болницата. Той обаче щеше да води тази битка с нея толкова пъти, колкото
се наложеше. Докато тя не осъзнаеше, че не може да го заблуди и че между
тях има нещо повече. Много повече.
Впи устни в ухото й и започна да прониква така яростно, че краката й се
люшкаха около хълбоците му с всеки свиреп тласък.
— Дойде тук, за да провериш как съм от чиста съседска загриженост ли,
Пайпър? Има ли нещо съседско в начина, по който се любим?
Господи, обожаваше как тя изхленчи името му в отговор.
— Бях насред бурята и мислех за теб. За това колко красива изглеждаш в
градината ми. За това как ме чакаш на моя кей, в моето пристанище. Как
стоиш там на залеза, така че да мога да те зърна, още преди да съм
докоснал сушата. Мислех си за устните и очите ти, за краката и за гърдите
ти. Не престанах нито за миг. Така че достатъчно с тези шибани
преструвки, скъпа, и ми кажи, че ти липсвах.
Тя си пое дълбоко дъх, вкопчила пръсти в раменете му.
— Липсваше ми.
Сякаш балсам обля сърцето му, макар че копнежът му се усили и се
разпали още повече.
— Можеш да ме въртиш на малкия си пръст колкото си искаш, но аз
няма да играя игрички, що се отнася за това, което има между нас. Ясен ли
съм, Пайпър?
Очите им се срещнаха за миг, преди и устните им да го направят. Знаеха,
че тази битка на волите далеч не е приключила, ала засега страстта им я
засенчваше. Брендан сграбчи дупето й и я повдигна по-високо до стената.
Гърленото й скимтене му казваше да не променя нищо, да продължава
точно така, и той го стори, съсредоточен върху начина, по който лицето й
се променяше всеки път, когато той усилеше темпото. От жизнерадостно
то стана слисано и накрая – отчаяно.
— Господи, Брендан, недей да с-спираш. – Очите й се премрежиха,
ноктите й се впиха в кожата на раменете му. – По-силно. Ще ме накараш…
ще ме накараш да…
— Както кажеш, Пайпър. – Когато беше в морето, безброй пъти си бе
представял екстаза, който Пайпър бе изживяла, докато я любеше с език
върху кухненската си маса. Но да усети как се случва, докато е в нея,
събуди нещо първично в него и той го отприщи, притиснал чело до
нейното, нахлуващ в сладостната й женственост, която вече започваше да
се свива в конвулсии. – Хайде, мила. Давай. Покажи ми какво удоволствие
ти доставям.
От устните й се откъсна стон, тя се стегна и ръцете й стиснаха раменете
му. А после се разби като вълна, плътта й бе като развълнувано море около
него. Извиваше се между тялото му и стената, борейки се с насладата и
едновременно с това – приветствайки я, с широко отворени очи, слепи за
света наоколо.
— Брендан. О, господи!
Да чуе името си, отронило се от устните й, го тласна отвъд ръба. Повече
не можеше да се съпротивлява. Гърбът му се изви, изпепеляващата похот
го тласкаше, по-яростна и настойчива от всичко, което бе изпитвал досега.
Пайпър все още бе вкопчена в него, докато оргазмът разтърсваше тялото
му. Когато и последната частица от невероятното напрежение го напусна,
той рухна върху нея.
— Мили… – прошепна във врата му. – Мили боже.
Брендан усещаше ударите на сърцето си с цялото си тяло.
— Напълно съм съгласен.
Пайпър се засмя замаяно.
Той я целуна по слепоочието и се отдръпна, за да я погледне в очите.
— Сега недей да се напрягаш, Пайпър.
— Не съм сигурна дали някога отново ще се чувствам напрегната –
прошепна тя с натежали клепачи.
Изпъчил гърди от гордост, Брендан я целуна по челото, по бузите, по
устата, а после коленичи и я целуна по корема. Докато се изправяше,
вдигна ризата, която тя бе взела назаем. Нахлузи я през главата й, като й
помогна да провре ръце през ръкавите, а после закопча дънките си. Докато
Пайпър се подпираше на стената, все още изпаднала в ступор, против
който той нямаше нищо против, Брендан намери кутия с кърпички и
почисти вътрешната страна на бедрата й.
Това вече я събуди.
— Мога и сама – каза тя, посягайки към кутията.
Брендан я улови за китката.
— Харесва ми да го правя.
— Брендан… – Чу как тя преглътна. – Само защото ми липсваше…
Ето че се започна.
— Да?
— Ами… – Тя се наведе, вдигна панталона си и го заобува с разтреперани
ръце. – Аз… боя се, че ти вдъхвам напразни надежди…
— Господи. – Брендан се изсмя безрадостно и си облече пуловера, без да
обръща внимание на стягането в гърдите му. – Мога само да си представя с
какви идиоти си излизала, Пайпър. Аз обаче не съм един от тях. Аз съм
мъж и знам как стоят нещата между нас. Знам, че ще ме накараш да се
потрудя за теб, и не се боя от това.
За миг очите й станаха замечтани, но тя бързо се съвзе.
— Да се потрудиш за мен? Няма нищо, за което да се трудиш.
— Какво, по дяволите, означава това? – сопна се той.
— Означава… – Пайпър кършеше ръце. – Аз не съм… не съм на
разположение да ти бъда гадже.
Брендан въздъхна. Беше ли подразнен? Да. Искаше ли да бъде където и
да било другаде? Не. Беше адски объркващо, но очевидно това му
харесваше. Да се чувства объркан и запленен, и раздиран отвътре заради
тази жена.
— Как искаш да го наречем, Пайпър? Да намерим компромис.
— Приятели с облаги.
— Не.
— Защо?
Той се протегна и грубо обходи с ръка тялото й.
— Това е много повече от облага.
Пайпър се олюля.
Брендан бързо я подхвана, притискайки я до гърдите си.
— Защо не го наречем „повече от приятели“?
— Твърде общо е. Би могло да означава всичко. – Тя описваше разсеяно
кръгчета върху гърдите му, докато той броеше миглите й. – Женените хора
са повече от приятели.
Твърде рано бе да се опитва да разбере защо толкова много му хареса да
чуе думата „женени“ от устата й, нали?
— Ще се спрем на „повече от приятели“ – отсече, целувайки я, преди тя
да успее да възрази. Отне и няколко секунди, докато се включи, но много
скоро и двамата останаха без дъх. Отново я притисна към стената и тя
прокара ръка по предницата на дънките му, където пенисът му отново се
надигна, готов и жадуващ за нея…
— Брендан Тагарт, моля явете се на регистратурата на четвърти етаж –
разнесе се уморен глас по високоговорителя, повтаряйки съобщението два
пъти, което ги накара да замръзнат насред целувката.
— По дяволите! – процеди Брендан, дишайки тежко и заповядвайки на
ерекцията си да спадне. Това обаче беше обречена битка и с надеждата да
не бие на очи, улови Пайпър за ръката и я дръпна към вратата. – Ела с мен.
 Когато погледна към нея през рамо, видя, че Пайпър се опитва да
оправи разчорлената си коса по начин, който му се стори очарователен.
— О! Ъм, добре – отвърна тя.
Брендан отмести стола, с който беше затиснал вратата, и те излязоха
един до друг в сумрачния болничен коридор. Погледна я, опитвайки се да
разбере какво мисли за положението им на „повече от приятели“. Това
далеч не бе краят на този разговор и все пак той се чувстваше така, сякаш е
спечелил битка, убеждавайки я да се държат за ръка, сякаш е напълно
естествено.
Няма да се отървеш от мен, Пайпър.
— Брендан? – Гласът на тъста му го накара да се закове на място.
Откъсна вниманието си от Пайпър и видя Мик да крачи пред
регистратурата.
— Мик.
Тъстът му се вкамени и върху лицето му се изписа слисване, докато
погледът му се местеше между Брендан и Пайпър. Уловените им ръце.
Разчорлената коса на Пайпър. И в продължение на няколко секунди
Брендан не можа да заглуши чувството на вина. Не и напълно. Но само
защото бе редно първо да отиде при Мик и да му признае за чувствата си
към Пайпър. Последното, което искаше, бе да го хване неподготвен по този
начин. Мик никога не го бе виждал с друга освен с дъщеря си и шокът
несъмнено бе голям.
Разсеян от съжалението си, той не реагира достатъчно бързо, когато
Пайпър отдръпна ръката си от неговата. Опита се да я улови отново, ала
беше твърде късно.
— Здравей, Мик – тихо каза тя, прокарвайки език по устните си.
Мик не отговори. Всъщност пренебрегна я най-безцеремонно и Брендан
почувства пристъп на гняв. Ала вината беше негова. Беше пропуснал една
изключително важна стъпка и ето ги тук сега, в тази неловка ситуация,
която би могла да бъде избегната. И дяволите да го вземат, последното, от
което се нуждаеше, бе да даде на Пайпър още една причина да постави
прегради между тях.
— А, хубаво. – Една медицинска сестра излезе иззад регистратурата с
усмивка. – Намерихте го.
— Дойдох да видя как е Сандърс – смотолеви Мик, махвайки с палец в
неопределена посока.
— О, ъм. Аз ще… – започна Пайпър. – Аз, ъм… можеш да се върнеш
заедно с Мик, нали? – Отказвайки да го погледне, тя вече отиваше към
асансьорите. – Хана вероятно се чуди къде съм. Трябва да се прибирам.
Брендан я последва, улавяйки я за лакътя, преди да е успяла да повика
асансьора.
— Остани. Ще се приберем заедно.
— Престани. – Тя го удари игриво по гърдите, връщайки се обратно към
флиртуването. – Определено трябва да останеш и да се увериш, че Сандърс
е добре. Ще се видим по-късно!
— Пайпър.
— Брендан – тя изимитира сериозната му физиономия, докато пръстът й
натискаше отчаяно копчето за асансьора. – Всичко е наред, нали? – Той
все така отказваше да пусне лакътя й и смелата й фасада се изпари, а в
очите й се промъкна умолителност. – Моля те.
 Брендан кимна сковано и я загледа как се скрива зад вратите на
асансьора, а ръката й в неговата вече му липсваше. Искаше да тръгне след
нея, поне да я целуне, преди да е подкарала към дома си, ала имаше
чувството, че тя се нуждае да й даде малко пространство. Просто се
надяваше, че напредъкът, който бяха постигнали тази сутрин в пътуването
към „повече от приятели“, не бе изличен в рамките на няколко минути.
Дългът и уважението го зовяха, така че, макар да се зарече по-късно да
оправи нещата с Пайпър, сега се обърна и отиде при тъста си.
Когато стигна при него, Мик вдигна ръка.
— Не е нужно да обясняваш, Брендан. Знам, че си млад мъж, който не се
е налудувал. – Той потърка тила си. – Не са много мъжете, които не биха
обърнали внимание на подобно момиче.
— Да. Тя… невъзможно е да бъде пренебрегната.
Самият той бе издържал цял ден, нали? Или по-малко? Преди Пайпър
да започне да му се струва… неизбежна. Брендан не можа да се сдържи и
погледна към асансьора. Когато се обърна, видя, че Мик бе впил очи в
безименния му пръст. И по-точно – в липсата на пръстен. Бръчките около
очите му бяха побледнели, а в самите му очи имаше блясък.
Брендан ненавиждаше чувството за нелоялност, което го глождеше.
Логично погледнато, знаеше, че няма нищо нелоялно в това да излиза с
Пайпър. Ни най-малко. Ала да разочарова този мъж, който го беше взел
под крилото си, направил го бе капитан на кораба си и му бе адски добър
приятел, почти баща, наистина болеше. На върха на езика му беше да
обясни, че това не е „лудуване“ и че намеренията му към Пайпър са
сериозни, но това Мик да види, че Брендан е свалил венчалната си халка,
беше достатъчно за един ден. Не беше нужно да му причинява още болка.
Не и когато липсата на венчалния пръстен за него вероятно бе още едно
изгубено късче от дъщеря му.
Той потупа Мик по рамото.
— Да вървим да видим как е Сандърс, става ли?
Мик, очевидно благодарен за смяната на темата, кимна и двамата заедно
се отправиха натам, където Сандърс оздравяваше.

Пайпър се изкачи с усилие по стълбите до апартамента и отключи

вратата. Загрижена за къркорещия си стомах, на път към вкъщи беше
спряла за кафе и закуска, така че вече наближаваше обяд. Беше пратила
съобщение на Хана, за да й каже, че Брендан и екипажът му са добре, след
което бе пренебрегнала всички последвали въпроси за това как беше
минало в болницата. Защото… как беше минало в болницата?
Все така без никакви конкретни отговори, тя влезе в апартамента,
носейки лате с канела за Хана. Донякъде очакваше сестра й да е в
музикалния магазин, ала Хана лежеше върху горното легло, със
задължителните слушалки на ушите, и пееше пронизително за някакъв
обрат на съдбата.
Пайпър почука върху рамката на леглото и Хана изписка, сядайки рязко
и смъквайки слушалките около врата си. Стреснатото й изражение бързо
се превърна в удоволствие.
— Ооо. За мен?
Пайпър й подаде чашата.
— Да
Хана повдигна вежда, докато отпиваше глътка.
— Изглеждаш… различна.
— Снощи си взех душ и си легнах с мокра коса – промърмори Пайпър
разсеяно, присядайки върху долното легло. Взираше се в далечната стена
на апартамента – която в действителност бе доста близо, – мъчейки се да
осмисли последните няколко часа.
— Пайпър. – Сестра й скочи от горното легло и се сгуши до нея,
смушквайки я с лакът в ребрата. – Прекалено си мълчалива. Говори с мен.
Пайпър стисна устни и не каза нищо.
— О, хайде де.
Мълчание.
— Започни с нещо малко. Нещо незначително. Как беше пътуването?
— Не си спомням. – Неспособна да задържи новината за себе си нито
миг повече, макар че по-късно сигурно щеше да съжалява, че я е
споделила, Пайпър се пресегна и стисна коляното на Хана. – Хана, той…
той ми даде вагинален оргазъм.
Сестра й едва не изпусна чашата си.
— Какво? Искаш да кажеш… свърши само от проникване?
— Да – прошепна Пайпър, като си вееше на лицето. – Отначало си
помислих: Дали? А после: Как ли пък не! И тогава, да. Да, да, по дяволите.
Да! До една стена. Стена, Хан. – Тя затвори очи и добави: – Беше най-
прекрасният секс в живота ми. А на него окото му не мигна.
— О, Пайпър. – Хана поклати глава. – Здравата си го закъсала.
— Не. – Пайпър изпъна рамене. – Не, избягах, без да пострадам твърде
много. Той ме накара да призная, че сме повече от приятели, но почти
нямаше прегръдки и не сме се уговаряли да се видим отново. Просто ще го
избягвам за известно време.
Хана скочи на крака и й се нахвърли.
— От какво се страхуваш?
Пайпър изсумтя.
— Не се страхувам.
И действително не се страхуваше. Нали? Тази постоянна тежест в
стомаха й беше нещо нормално. Също като увереността, че рано или късно
Брендан щеше да си даде сметка, че на света има хиляди момичета досущ
като Пайпър Белинджър; тя определено не беше момичето, заради което
един мъж би носил венчалната си халка цели седем години, това бе
сигурно.
Тя бе просто екзотична птичка в това малко градче, където нищо не се
случваше, и той рано или късно щеше да го разбере.
Или пък нямаше.
Това бе дори още по-ужасяващо.
Ами ако чувствата му към нея бяха истински? Самата тя не можеше да се
съпротивлява на собствените си чувства още дълго. С всеки изминал ден
щеше да става все по-лошо. Беше долетяла в болницата като обезумяла,
наполовина в траур, от който почти й се повдигаше. И радостта, когато
Брендан се беше появил, здрав и невредим. Господи, изтощаваше я дори
само мисълта за гимнастиката на сърцето й.
Ако тези чувства продължаха да се задълбочават още повече и от двете
страни… какво тогава?
Щеше да остане в Уестпорт?
— Ха!
Хана вдигна капачката на кафето си и отпи голяма глътка.
— Нали си даваш сметка, че водиш разговор в собствената си глава? Аз
не мога да го чуя.
— Няма да остана тук – прошепна Пайпър; сърцето й сякаш бе в гърлото.
– Той не може да ме накара.
Извади телефона от джоба си и отвори Инстаграм, плъзвайки поглед по
шарените снимки. Тези снимки и безгрижният начин на живот, който те
представляваха, сега й се струваха почти чужди – банални – и това я
плашеше. Дали означаваше, че обмисля нов път? Такъв, който не
документира, за да получи чуждото обожание, пък било то и фалшиво?
Ежедневието й в Уестпорт бе удовлетворяващо по начин, който никога не
бе очаквала, но все още беше чужд човек тук. В Лос Анджелис се вписваше
без проблеми, поне погледнато отстрани. Беше наистина добра в това да
бъде Пайпър Белинджър, светска особа. Дали можеше да се впише в
Уестпорт все още не беше ясно.
Вдигна телефона, обръщайки екрана със снимките към Хана.
— За добро или лошо, това момиче е тази, която съм, нали? Толкова се
отдалечавам от тази Пайпър. Така бързо.
— Добре – бавно каза Хана. – Да не би Брендан да те кара да се чувстваш
така, сякаш трябва да се промениш?
Пайпър се замисли.
— Не. Дори ме нарече придирчива, по хубав начин. Мисля, че ме
харесва такава. Ужасно е.
— Да, звучи отвратително. Какъв е истинският проблем, Пайпър?
Пайпър избухна.
— Хана, снощи се уплаших до смърт!
Сестра й кимна отрезвяващо.
— Знам.
— А той дори не ми е гадже.
— Засега.
— Това беше грубо. – Тя размаха телефона си. – Това момиче не е…
достатъчно силно. За да се тревожи непрекъснато по този начин. Да обича
някого и да го изгуби така, както мама и Опал са изгубили Хенри. Не съм
замесена от такова тесто, Хана. Аз ходя по партита и рекламирам бански
костюми. Не знам коя съм в Уестпорт.
Хана стопи разстоянието между тях и обви ръце около нея.
— Леле. Вагинален оргазъм и психологическо прозрение в един и същи
ден. Сигурно си изтощена.
— Така е. Капнала съм. – Пайпър отвърна на прегръдката на сестра си,
отпускайки чело до шията й. Спомни си лицето на Мик, когато я бе видял
да държи ръката на Брендан, и потръпна. Честно казано, дори не бе готова
да каже на Хана за този момент. За това колко долна се бе почувствала. Не
точно като някоя, която разбива семейства, но… натрапница. Външен
човек. За кого се мисли тази лосанджелиска купонджийка, че идва тук и
се опитва да заеме мястото на една истинска рибарска съпруга?
 Телефонът й избръмча.
Кой ли можеше да е?
Не би могъл да бъде Брендан. Той беше оставил телефона си на кораба.
А откакто се бе изнесла от „Бел Еър“, не бе чула и едно „здравей“ от когото
и да било от приятелите си.
Погледна екрана и по лицето й се разля усмивка.
— О, това е отлична новина.
Хана, която все още я прегръщаше, отпусна ръце.
— Кое?
— Петък вечер е и баба ни най-сетне е готова за парти.

***
Пайпър, която приемаше партитата много сериозно, не изгуби нито миг.
Изкъпа се, придаде представителен вид на косата си, гримира се
внимателно и решително се отправи към пристанището, понесла торба с
дрехи, в която имаше няколко рокли, включително и една за нея. Опал
беше дребничка и с малко корекции в последния момент Пайпър щеше да
я издокара убийствено.
В мига, в който Опал отвори вратата (облечена в адски сладък къс
лавандулов халат), Пайпър разбра, че се е разколебала.
— Не. – Пайпър я прекъсна с целувка. – Всички се притесняват преди
парти, Опал. Чуваш ли ме? Всички. Само че не позволяваме това да ни
спре, нали? Не. Упорстваме. И се напиваме, докато не чувстваме нищичко.
Видимо насърчена, Опал кимна, а после поклати глава.
— Никаква ме няма в пиенето. От деветдесетте години насам пия само
кафе.
— Тъжно. Но ето защо използваме метода Белинджър. По една чаша
вода след всяко алкохолно питие. А после препечена филийка и два
аспирина преди лягане. Прави те като нова. Утре сутрин ще си в състояние
да пробягаш маратон.
— Аз и сега не мога да пробягам маратон.
— Знам. Ето колко добре действа.
Опал се изкикоти.
— Откакто започна да ме посещаваш, Пайпър, съм се смяла повече,
отколкото от десетилетия насам. Хана не можа ли да дойде?
— Не, на смяна е в музикалния магазин. Но ти праща целувка.
Баба й кимна и насочи вниманието си към торбата за дрехи, така че не
видя неочакваната влага, проблеснала в очите на Пайпър.
— Е, миличка, да видим какво си донесла.
Нужни й бяха само три часа, за да преобрази Опал от скърбяща
отшелница в истинска мадама. След като Пайпър й направи прическа с
помощта на малко мус и я гримира, Опал си избра рокля.
Очевидно имаше вкус, защото се насочи право към роклята на „Версаче“
с бухнали ръкави.
— Чиракът е станал майстор, бабо.
Опал се сепна леко при това обръщение и Пайпър също затаи дъх. Беше
й се изплъзнало неочаквано, но й се струваше странно естествено. След
миг Опал се хвърли към нея и я прегърна с всичка сила, преди да отстъпи
назад и да я погледне в очите.
— Благодаря ти.
 Пайпър бе в състояние единствено да кимне заради буцата, заседнала в
гърлото й, докато гледаше как Опал се отправя към спалнята, за да се
облече. Изненадана от това, че пръстите й треперят, Пайпър съблече
клина и пуловера си и се издокара в зелено-черна зеброва минирокля от
„Балмен“. По навик вдигна телефона, за да си направи селфи, и се сепна,
забелязвайки, че има съобщение от Брендан.
Искам да те видя тази вечер.
Трепетни вълни преминаха през тялото й. Господи, обожаваше как той
говори по същество. Никакви игрички. Никакво увъртане. Просто: Ето
какво искам аз, бейби. Сега е твой ред.
Искаше ли да види Брендан? Да. Безспорно да. Нещо повече, искаше да
бъде видяна от него, изглеждайки по този начин. Искаше да види как
мъжко одобрение обтяга чертите му и да знае, с абсолютно убеждение, че
той иска да прави секс с нея. А и щеше да бъде толкова по-лесно да се
държи небрежно в бойните си доспехи, заобиколена от свидетели в един
бар. Нощният живот в Уестпорт може и да не беше точно това, с което
Пайпър бе свикнала, но беше по-близо до естествената й среда от един бар
в ремонт или болница с лошо осветление.
Нуждаеше се да се почувства като себе си. Нуждаеше се от напомняне за
предишния си живот.
Животът, към който щеше да се върне. И то скоро. Твърде често
напоследък чувствата й я хващаха неподготвена. Или от ситуацията, в
която се беше озовала, на хиляди километри от дома си. Без приятели,
риба на сухо.
Брендан, откакто го беше срещнала, бе направил преструвките
невъзможни. С него можеше да бъде единствено откровена. Плашещо
откровена. Само че той не стоеше пред нея сега, преливащ от цялата онази
интензивност, нали? А лосанджелиската Пайпър тропаше на вратата,
настояваща да бъде задоволена. Тази Пайпър не би му пратила съобщение,
че и тя иска да го види тази вечер. О, не. Тя щеше да му пусне трошица и
да се отдалечи с танцова стъпка под дискосветлините.
Тази вечер ще излизам. Може би ще се видим по-късно в
„Преобърнатият кораб“. Целувки.
Появиха се три малки точки, издаващи, че Брендан пише отговор.
А после изчезнаха.
Пайпър притисна ръка до стомаха си, за да спре надигналото се
вълнение.
Опал излезе от спалнята, изглеждаща адски привлекателна.
— Е?
— Е? – Пайпър подсвирна тихо. – Дръж се, Уестпорт. Задава се страхотна
мадама.

***
Единственото преживяване на Пайпър в „Преобърнатият кораб“
определено не беше от хубавите и да прекрачи отново прага на
заведението си бе страшничко. Ала тази вечер не беше единствено за това
да си напомни за старата Пайпър; беше и за това да извади тази жена,
която наистина харесваше, от черупката й.
Опал я беше уловила под ръка, докато пристъпваха в шумния бар.
Рибари бяха насядали на дългата редица бар-столчета край прага и
вдигаха наздравици за още една седмица в океана. Това, че всички бяха
преживели снощната буря, като че ли придаваше допълнителна
приповдигнатост на атмосферата. Бармани поставяха халби бира пред
предимно възрастните мъже, техните приятели и съпруги. Никой не
пушеше, ала мирисът на цигари нахлуваше отвън и лепнеше по дрехите.
Гласът на Нийл Иънг се преплиташе с разговорите и смеха.
Опал се уплаши в мига, в който прекрачиха прага, но Пайпър я потупа
по ръката и я поведе през по-шумната част на бара към местата за сядане в
дъното. Предишния път се бе задържала на бара само толкова, колкото да
поръча онзи съдбовен поднос с шотове, но това бе достатъчно, за да се
ориентира в обстановката. И сега с облекчение видя, че и тази вечер
масите в дъното на „Преобърнатият кораб“ бяха заети от жени. Някои от
тях бяха на годините на Опал, други бяха по-близо по възраст до Пайпър и
те всички говореха едновременно.
Няколко от по-възрастните жени се смушкаха при появата на Опал.
Една след друга десетината дами започнаха да я забелязват. В
продължение на няколко дълги мига се взираха безмълвно в нея… а после
заговориха като една.
— Опал – каза мила на вид жена, с подстригана на черта червена коса,
изправяйки се на крака. – Излязла си от вкъщи!
— И изглеждаш адски секси! – добави друга.
Смях се разля около масите и Пайпър долови удоволствието на Опал.
— Е, сега си имам модна стилистка – отвърна, стискайки ръката на
Пайпър. – Внучка ми.
Уестпорт беше малко градче и бе очевидно, че някои от жените вече
знаеха, че сестрите Белинджър са в града, знаеха и за връзката им с Опал,
други видимо наместваха парчетата от мозайката и се удивляваха. Така
или иначе групичката жени като цяло бяха изненадани да ги видят заедно,
изглеждащи толкова близки.
— Има ли… място за още двама? – попита Опал.
Всички се размърдаха едновременно, придърпвайки столове от
съседните маси. Опал вдигна блеснали от влага очи към Пайпър и
въздъхна.
— Сякаш никога не съм си тръгвала.
Пайпър се наведе и я целуна по бузата.
— Защо не седнеш? Аз ще отида да донеса нещо за пиене. Текила за теб,
нали?
— О, я стига. – Опал я потупа игриво по ръката. – Водка и спрайт с две
парчета лайм, ако обичаш.
— По дяволите – измърмори Пайпър с усмивка, докато Опал се
отдалечаваше. Възрастната жена си избра стол и начаса бе обсипана със
заслужено внимание. – Имам чувството, че с теб всичко ще бъде наред.
Пайпър купи питиета за тях с Опал и се настани до нея. След половин
час леки разговори се очертаваше приятна вечер по женски. Докато едно
от двайсет и няколко годишните момичета не купи на Пайпър питие в
замяна на консултация за красота. В действителност питието изобщо не
беше нужно. Пайпър на драго сърце й даде съвети, основани на цвета на
кожата и овалната форма на лицето й… а после друго момиче тръсна един
шот пред Пайпър и поиска да узнае какъв е козметичният й режим. Трето
размени коктейл срещу съвети за това как да се облича, при положение че
през зимата винаги „е толкова студено, че да ти замръзне задникът, и
непрекъснато вали“.
От този момент всичко тръгна наопаки.

***
— Най-важното е самоувереността – надвика Пайпър музиката час по-
късно, присвила око, така че да вижда само една група хора вместо две.
Освен ако действително нямаше две групи? Кога бяха дошли?
Помъчи се да си спомни какво изобщо казваше. Дали от устата й бяха
излезли единствено нечленоразделни дрънканици? Но не, момичетата,
които бяха бутнали масите настрани, за да направят импровизиран моден
подиум в дъното на „Преобърнатият кораб“, я слушаха запленено.
Оправдай очакванията им, Пайпър.
— Вие, аз, всички ние, дами. Силата е у нас. – Тя размаха пръст към бара,
пълен с мъже. – И те го знаят. Знаят, че ние го знаем. Тайната е да им
покажем, че ние знаем, че те знаят, че ние знаем. В това има ли смисъл?
Надигна се хор от съгласие, последван от звън на чаши.
— Вижте как ходя. – Пайпър отметна косата си назад и тръгна наперено
по дъските на пода, завъртайки се в края на импровизирания моден
подиум. Не беше най-доброто, на което беше способна, но не беше зле след
четири, или пък осем, питиета. – Вижте лицето ми. То казва: нямам време
за глупостите ти. Аз съм заета. Аз живея живота си!
— Ще вкарам ли мъж в леглото си по този начин? – попита едно момиче.
Пайпър сграбчи лицето му и се взря в душата му.
— Да.
— Вярвам ти.
— Хей, Пайпър. – Друго момиче изникна пред нея. Или пък бяха
близначки? – Наближава Денят на труда*. Трябва да си направим парти и
да изпробваме съветите ти за гримиране.
[* Американски празник, който се чества в първия понеделник от
септември. – Б. пр.]
— Леле – ахна Пайпър, докато най-страхотната/най-лошата идея си
проби път през приятната й опияненост. – Аз би трябвало да го
организирам. Притежавам бар.
— Хей, слушайте всички! Пайпър ще организира парти по случай Деня
на труда!
Възторжените възгласи бяха оглушителни.
— Покажи ни походката отново!
Пайпър взе шота, който някой й предложи.
— Майната му на това! Да танцуваме!

Скръстил ръце на гърдите си, Брендан се облягаше на стената на

„Преобърнатият кораб“ и с лека усмивка гледаше как Пайпър омагьосва
всички около себе си.
Беше солидно подпийнала… и адски сладка.
Всеки, който говореше с Пайпър, получаваше цялото й внимание и си
тръгваше с вид, сякаш тя го бе посветила в тайните на вселената.
Сближаваше се с хората почти мигновено и те я обожаваха. Дали си
даваше сметка, че го прави?
Някой се провикна към бармана да пусне нещо на Бионсе и ето че
масите бяха бутнати още по-встрани, преобразявайки мястото от личния
моден подиум на Пайпър в дансинг, и единственото, което той бе в
състояние да стори, бе да си стои там и да я гледа, с напрегнат пулс (както
и една друга част от анатомията му) при вида на начина, по който
хълбоците й се движеха, ръцете й – полюшващи се небрежно над главата
й, очите й – замечтани. Привличаше вниманието на доста от мъжете на
бара и честно казано на Брендан това никак не му харесваше, ала Пайпър
беше момичето, по което си беше паднал. Ревността беше неизбежна.
На дансинга Пайпър внезапно се вкамени, сбърчила чело в гримаса, а
после, сякаш най-сетне бе усетила присъствието му, се обърна и впи поглед
в него. И когато лицето й се преобрази от неподправена радост и тя му
помаха ентусиазирано, Брендан разбра, че я обича.
Беше станало толкова бързо, но той просто не бе могъл да удари
спирачки.
Не и когато дестинацията бе тя.
Устата му пресъхна, но все пак успя да й помаха в отговор.
Никога преди не бе изпитвал нещо такова. Това не бе простичкото
другарство на брака му. Не беше смесицата от любов и омраза, която го
свързваше с океана. Онова, което изпитваше към Пайпър, го бе
превърнало в млад мъж, попаднал в плен на първото си страстно
увлечение, докато в същото време черпеше сили от най-дълбоките корени
на зрелостта му. С други думи, за да задържи тази жена, той бе готов да
стори всичко, което бе нужно, ала сърцето му щеше да препуска в гърдите
му през цялото време.
Можеше да положи огромни усилия, за да задържи Пайпър, а тя
въпреки това да си отиде. Можеше да си тръгне още утре и да се върне към
екстравагантния си живот, оставяйки го съкрушен. И именно това го
ужасяваше повече от всичко.
Сега обаче се отърси от тези мрачни мисли. Защото Пайпър се
приближаваше към него, зачервена от алкохола и танците, и той просто
разтвори ръце, уверен, че тя ще потъне в прегръдката му. Очите му се
затвориха автоматично, когато тя го стори, устните му проследиха
очертанията на косата й, обсипвайки я с целувки. Господи, пасваше до
него по начин, който го караше да се чувства закрилнически, готов да бъде
неин щит, като в същото време го накара да стане корав и гладен.
— Тук си – промълви тя щастливо, повдигайки се на пръсти, за да
подуши врата му.
— Естествено, че съм тук, миличка.
— Сандърс добре ли е? Останалите от екипажа прибраха ли се?
— Сандърс си е вкъщи – гърлено каза той до ухото й, сгрян от
загрижеността й за хората му. – Останалите – също. Преди малко
акостираха на пристанището.
— Толкова се радвам. – Тя хвърли обвинителен поглед през рамо. – Тези
безскрупулни местни жени ме напиха.
— Забелязвам. – Устните му потръпнаха, ръката му описваше кръгове по
гърба й. – Искаш ли да потанцуваш още, или мога да те отведа у дома?
 — Къде е „у дома“?
— С мен.
— Ммм. – Тя го погледна с едно око. – Не съм на себе си, Брендан. Не
можеш да използваш нищо, което кажа тази вечер, против мен. То не се
брои.
— Добре, обещавам.
— Добре, защото ми липсваше. Отново. – Тя го целуна по брадичката,
проправяйки си път до ухото му, изскимтявайки до него по начин, който
накара пенисът му да се надигне. – Тази сутрин с теб беше най-най-най-
страхотният секс в живота ми.
Каза го в същия миг, в който музиката спря.
Всички в бара го чуха.
Неколцина мъже вдигнаха халби към Брендан за поздрав, ала за щастие,
пияната Пайпър и понятие си нямаше за публичното си признание. И
дяволите да го вземат, но това, че тя на практика оповести пред цял
Уестпорт, че двамата спят заедно – и че той е бил страхотен в леглото, –
определено уталожи ревността му.
Музиката отново засвири, но Пайпър като че ли не искаше да прави
нищо друго, освен да си стои там и да го прегръща, което напълно го
устройваше.
— Ето че пак съм в станцията за презареждане! – пропя Пайпър, като се
кискаше тихичко. – Харесва ми тук. Толкова е топло. Ти си голямо, кораво
плюшено мече от морето. Като риба тон от морето, но с мече.
Смехът на Брендан накара доста хора да го погледнат.
— Пияната Пайпър ми харесва.
— И с основание. В момента имам нула задръжки. – Тя отново подуши
врата му, целуна го веднъж, два пъти. – Или каквото и да е друго число,
по-малко от нула.
Брендан прокара ръка по косата й.
— Всичко, което ще направя тази вечер, е да те сложа да си легнеш.
— Оо, значи ще спя в станцията за презареждане?
Сърцето му се бе нанесло за постоянно в гърлото му.
— Да, миличка. Можеш да спиш в нея всяка нощ.
Пайпър въздъхна доволно.
— Докато идвах насам, срещнах Хана, и я помолих да ти събере малко
багаж.
— Много мило от твоя страна. – Само за миг от замечтано изражението й
стана разтревожено. – Но, Брендан, ами ако се окаже, че съм пай с месо?
— Какво?
— Ако отхапеш една хапка от мен и установиш, че не ти харесвам, ще
бъдеш благороден и ще изядеш всичко докрай. Ти не си в състояние да
правиш нищо наполовина. Или всичко, или нищо. Ако съм пай с месо,
трябва да ми кажеш. Не бива да продължиш да ядеш и да ядеш, и… по-
пияна съм, отколкото си мислех.
Да, може и да беше пияна, ала тревогата й беше истинска.
Безнадеждният й тон го издаваше и това го безпокоеше. Не защото имаше
и най-малък шанс тревогата й да е основателна – тя беше жена, не шибан
пай с месо. Тревогата й го безпокоеше, защото не се чувстваше сигурна.
Все още. И той трябваше да намери начин да поправи това.
— Да си вървим у дома – каза.
 — Добре. Нека само да се уверя, че Опал има с кого да се прибере.
Пайпър изприпка, за да размени няколко думи с група жени,
прегръщайки всяка от тях по няколко пъти, преди да се върне при него.
Брендан обви ръка около раменете й и я изведе от бара. Беше паркирал
пикапа си близо до входа и сега го отключи, настани я на седалката до
шофьора и закопча предпазния й колан. Когато се качи зад волана,
главата й се люшкаше до облегалката и тя го гледаше изучаващо.
— Ще говорим за това, което каза. На сутринта. Когато мислиш ясно и
няма да забравиш какво ще ти отговоря.
— Това вероятно е добра идея. Точно сега съм в доста споделящо
настроение.
— Изкушен съм да те оставя да споделяш, така че да знам с какво ще си
имам работа. Но не искам да ми кажеш неща, за които на сутринта ще се
разкайваш.
Пайпър мълчеше, докато той излизаше на пътя, завивайки надясно.
— Говориш така, сякаш да бъдеш с мен е като битка.
— В известен смисъл е. Но съм благодарен, че аз съм този, който я води.
Усети, че тя се взира изпитателно в профила му.
— Ти също си заслужаваш да се бори за теб човек. Ако те заточат за три
месеца в Лос Анджелис, бих направила всичко по силите си, за да те
задържа там. – Тя замълча за миг. – Нищо обаче няма да подейства. Лос
Анджелис не е достатъчно истински за теб. Ще го намразиш.
— „Мразя“ е силна дума, миличка. Ти ще бъдеш там.
— Ха. – Пайпър махна с ръка. – Там има хиляди като мен.
Шегата й го накара да изсумти. А после осъзна, че тя говори сериозно.
— Пайпър, няма друга като теб.
Тя се усмихна, сякаш просто за да му угоди.
— Пайпър.
Тя изглеждаше сепната от тона му.
— Леле. Какво?
Брендан натисна рязко спирачките, отби от пътя и спря колата.
— Чу ли ме? – Пресегна се и повдигна брадичката й. – Няма друга като
теб.
— Защо се палиш толкова?
— Защото… – Той прокара пръсти през косата си. – Мислех, че съм
интуитивен мъж. Умен мъж. Ала ето че отново и отново действам на сляпо,
когато става дума за нещо толкова важно. Когато става дума за теб. Ти си
важна. И си мислех, че просто се боиш от обвързване. Или пък не смяташ,
че би могла да се впишеш в Уестпорт. Само че става дума за нещо повече,
нали? Мислиш, че интересът ми към теб е нещо преходно? Нещо
променливо, като вятъра?
— С всички други става така! – Очите й блеснаха. От болка, от
раздразнение. – Не само мъжете. Приятелите, доведеният ми баща. Аз съм
като модния цвят на този сезон, днес съм търсена, утре ще бъда на
рафтовете за разпродажба. Аз съм… нещо моментно.
— Не и за мен. – Господи, искаше да я разтърси, да я целуне, да я
разтърси отново. – Не и за мен.
Пайпър се отдръпна от ръката му и се облегна назад в седалката.
— Може ли да говорим за това утре, както ти каза?
Брендан подкара колата.
 — О, определено ще говорим за това.
— Добре! Може би ще си намисля някои добри аргументи.
— Аз също, миличка.
Минаха покрай „Без име“ и Пайпър издаде тих звук. Подсмръкна.
— Какво има? – попита Брендан с по-мек тон.
— Спомних си как изпрати Ейб да закове дунапрен на горното легло. В
действителност си много мил и грижовен и не искам да се караме.
Брендан почти избъбри обичам те, но се спря в последната секунда.
Моментът беше прекалено взривоопасен, за да намеси и това признание в
играта, но не мислеше, че ще е в състояние да го държи в себе си още
дълго.
— Аз също не искам да споря с теб, Пайпър. Всичко, което искам, е да те
заведа у дома, да те облека в една от тениските ми и да открия дали
хъркаш.
Пайпър ахна и част от доброто настроение се завърна в очите й.
— Не хъркам.
— Ще видим.
— Имаш ли препечени филийки и аспирин?
— Да.
Миг по-късно спряха на алеята пред къщата му. Брендан стана и
заобиколи колата до мястото на Пайпър, усмихвайки се, когато тя се
разтопи в ръцете му. Задържа я в прегръдките си, като я полюшваше в
мрака в продължение на няколко мига в нещо, което си помисли, че би
могло да бъде безмълвно, взаимно извинение, задето си бяха викали,
докато идваха насам. Искаше да прави това до края на живота си. Да я
прибира у дома, след като бе излязла да се позабавлява с момичетата, да я
усеща, топла и податлива до себе си, да бъде нейният мъж.
— Дори няма да се понатискаме тази вечер, нали? – Гласът на Пайпър
беше приглушен от рамото му. – Вероятно си мислиш, че това би
означавало да се възползваш от мен.
Брендан въздъхна.
— Напълно си права.
Тя се нацупи насреща му.
— Това е романтично и аз го ненавиждам.
— Ами ако ти обещая утре да си наваксаме?
— Може ли да се споразумеем поне за една целувка за лека нощ?
— Мисля, че мога да се съглася на това.
Удовлетворена, Пайпър му позволи да я отведе вътре. Докато Брендан й
препичаше филийка, тя седеше на кухненския плот с чаша вода, толкова
красива, че той непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се увери, че е
истинска. Че не си я бе измислил.
— За какво мислиш? – попита тя, след като отхапа от филийката.
— Че ми харесва да си тук. – Брендан опря ръце на плота и се наведе,
целувайки голите й колене, първо едното, после другото. – Че ми харесва
да вляза в спалнята си днес и да открия вдлъбнатина с очертанията на
Пайпър върху завивката си. – Хрумна му нещо. – Кога дойде?
Тя преглътна. Не отговори.
— Не и докато бурята бушуваше. – Дясното му око започна да потръпва
нервно. – Нали?
Пайпър остави препечената филийка. Сложи ръка на челото си. Олюля
се театрално.
— Прималява ми, Брендан. Мисля, че ще припадна.
Той изръмжа и я свали от плота. И с краката й, обвити около кръста му,
излезе от кухнята и я отнесе на горния етаж.
— Ще го добавя към списъка с нещата, за които ще говорим утре.
Тя простена, пръстите й си играеха с крайчетата на косата му.
— Утре се очертава един суперсекси забавен ден.
— Ще стигнем и до това после.
— Преди.
— После.
— Преди и после.
Брендан я остави върху ръба на леглото си, разтърсен от това колко бе
правилно тя да бъде тук. Емоция изпълваше гърдите му, но той се извърна,
преди тя да успее да я види.
— Свали си роклята. – Отвори чекмеджето и извади една от любимите си
тениски – бяла и износена, с надпис ПРИСТАНИЩЕТО НА ГРЕЙ. – И като
стана дума, притежаваш ли дори чифт дънки… – Обърна се и завари
Пайпър изтегната върху леглото му по неоноволилави прашки. И нищо
друго. – Едва ли е удобно да спиш с това – каза дрезгаво, започвайки да се
разкайва, задето се бе зарекъл да й даде само целувка за лека нощ и нищо
повече.
Тя повдигна колене.
— Предполагам, че ще трябва да дойдеш тук и да ги свалиш.
— Господи. – Плътта в дънките му се изду зад ципа и той изпусна дъха си
на пресекулки. – Ако океанът не ме убие, ти ще го направиш.
И просто така коленете й се отпуснаха, а ръцете й се сключиха над
гърдите й. И навярно не трябваше да се шокира от сълзите в очите й, но
гърлото му се сви при вида им.
— Господи – каза задавено. – Как можах да кажа нещо толкова глупаво?
— Всичко е наред.
— Не, не е. – Вдигна я и като нахлузи тениската през главата й, я
притисна до гърдите си. – Наистина не е. Съжалявам.
— Можем да го добавим в списъка с нещата, за които ще говорим утре –
каза тя, задържайки погледа му достатъчно дълго, та да накара сърцето му
да забие три пъти по-бързо, след което го издърпа върху възглавниците. –
Искам си целувката – промълви до устните му, въвличайки го в бавно,
влажно оплитане на езици. Гладките й голи крака се преплетоха с
неговите, пръстите й го притеглиха за колана на дънките, докато долните
половини на телата им се притиснаха, мекота до коравост, мъж до жена. –
Може би сме малко повече от приятели – прошепна, намествайки глава
под брадичката му. – Лека нощ, Брендан.
Клепачите му се спуснаха като капаци на прозорци, ръцете му я
притеглиха по-близо.
Обичам те, изрече той безмълвно над главата й.
Дълго не можа да заспи.
 Отнякъде долитаха уютни, домашни звуци. Тихо отваряне и затваряне
на чекмеджета, боси стъпки по под, цвърчене на кафемашина. Пайпър
отвори едното си око, но не помръдна. Не можеше, защото щеше да изгуби
това прекрасно гнезденце от топлина, пухкави завивки и мириса на
Брендан. Никога през живота си не бе спала по-добре. В един момент се бе
събудила, защото й се пишкаше, и бе открила, че е заключена в станцията
за презареждане, а равномерното дишане на Брендан топлеше врата й. И
бе решила да не става. Какво бе казала снощи?
Нещо за пайове с месо.
Спомняше си също така как се опитва да го съблазни и се проваля.
Малко викане в колата, на път за насам.
Никакъв секс.
Щеше да се наложи просто да прецени настроението му, за да открие
дали бе казала или направила нещо непоправимо смущаващо. Доста
вероятно бе да го е сторила, защото в противен случай той все още щеше
да е в леглото, нали така? Така де, ехо? Жадна за секс жена. Точно тук.
Пикочният й мехур нададе негодуващ вик и тя седна в леглото,
благодарна, че методът Белинджър беше подействал. Отиде в банята,
мъчейки се да не обръща внимание на разтапящото усещане в стомаха си,
когато откри четката си за зъби от предишната сутрин да чака до тази на
Брендан в шкафа над мивката. Къде другаде би могъл да я сложи?
С четката за зъби в уста, взе едно неизползвано шише одеколон и го
помириса. Това изобщо не беше неговата миризма и Пайпър не можеше да
си го представи как го използва. Освен одеколона, имаше единствено
самобръсначка, крем за бръснене и дезодорант. Шкафчето в нейната баня
сигурно би го накарало да се обрине, толкова беше претъпкано.
Изми си зъбите, наплиска лицето си с вода, разреса косата си с пръсти и
слезе на долния етаж.
И… джакпот.
Брендан стоеше в кухнята, само по тесни боксерки.
Пайпър се долепи до стената, така че да може да го наблюдава, без да
бъде забелязана. Беше се навел над кухненския плот и четеше вестник, и
леле майчице, дебелите, мъжествени въжета на мускулите на гърба му
бяха единственото, което Пайпър искаше за закуска. Ами тези бедра? Да не
би да ги използваше като котви за кораба? Бяха яки и мускулести, и…
— Искаш ли кафе? – попита той, без да се обръща.
— Аха – тихо отвърна Пайпър, вземайки последните стъпала, давайки си
ясно сметка, че той е по бельо, докато тя носеше само прашки и неговата
тениска. А после той се оттласна от плота и почеса пътечката от косми,
спускащи се към колана на боксерките му, и да, Пайпър много ясно си даде
сметка и за това. – Ъм, да? Кафе, аха. Разбира се.
Той се ухили.
— Добре.
Пайпър сбърчи нос насреща му.
— Днес май си по-самонадеян от обикновено.
Брендан й наля кафе, приготвяйки го точно както тя го харесваше.
— Възможно е снощи да си ми казала в бара, че сме правили най-най-
най-страхотния секс в живота ти.
Бузите й пламнаха.
— Казала съм „най“ три пъти, така ли?
 След като й подаде кафето, Брендан се облегна на плота и кръстоса
глезени.
— Абсолютно.
Пайпър скри усмивката си в глътка кафе.
— Мисля, че е възможно снощи да съм станала професионален
консултант по красота. Такъв, на когото му плащат с питиета. – Все повече
и повече спомени започваха да се завръщат. – И, о, господи, предложих да
организирам парти по случай Деня на труда в бара.
— Ами сега?
— Нямам търпение да кажа на Хана. – Пайпър обхвана чашата с длани,
наслаждавайки се на топлината. Не само от напитката, но и от кухнята на
Брендан. От начина, по който я гледаше с привързаност, сякаш нямаше
никакво желание да помръдне оттук. Откога беше започнала да харесва
тези неща? Мълчанието между тях нямаше нужда да бъде запълвано с
думи, но тя мислеше твърде много, така че го направи въпреки това: – Кой
би ти купил одеколон?
Веждите му се извиха.
— Имаш предвид онзи в шкафа в банята? Подарък за рождения ден от
Сандърс. Жена му го избрала. Очевидно. Той дори не знаеше какво е,
докато не го отворих… Момчетата го поднасяха в продължение на месеци.
Вероятно го запазих, защото ме разсмива.
— Толкова си близък с тях. С екипажа ти.
— Налага се. Животът ни… – Той се прекъсна и отпи рязко от кафето си.
— Животът на всеки от вас е в ръцете на останалите? – В мига, в който го
изрече, споменът за това как плаче в леглото му предишната нощ я заля
като вълна. Това беше то. Никакви димни завеси повече, никакви опити да
се защити, като се прикрива или флиртува. Дори ако не можеше да си
спомни всяка секунда от миналата нощ, усещаше, че пластовете бяха
смъкнати. От неговите ръце. Неговите думи. Неговото присъствие.
— Така или иначе не е ароматът, който аз бих избрала за теб.
По лицето му се изписа интерес.
— Какво би избрала ти?
— Нищо. Ти вече имаш океана върху кожата си. А не си от онези, които
разкрасяват онова, което вече действа. – Нещо пламна в очите му при
думите й. При това доказателство, че си бе съставила списък на всяка
подробност у него. – Но ако трябваше да избера аромат… би било на дъжд
и мъх. За да ми напомня за градината ти. За това колко си земен. Солиден.
– Вниманието й се плъзна по пътечката черни косми, които се скриваха в
боксерките му. – Мъжествен.
Гърдите му се повдигнаха и спуснаха с тръпка.
— Наистина объркваш плановете ми за сутринта, Пайпър.
— Какви бяха плановете ти?
— Да те изведа на разходка с „Дела Рей“.
Широка усмивка се разля по лицето и.
— Какво? Сериозно ли?
— Аха. Океанът е добро място за разговор.
— О, ясно. – Тя се люшна назад на пети, първоначалното й вълнение бе
смекчено от онова, което предстоеше. – Списъкът с неща за обсъждане.
— Точно така. – Той плъзна по нея изпепеляващ поглед, от който
зърната на гърдите й се втвърдиха и щръкнаха. – Ала сега искам просто да
те върна обратно в леглото.
Дишането й стана плитко.
— Не може ли да направим и двете?
Брендан поклати глава с видимо разочарование.
— Следващия път, когато правим секс, искам да съм сигурен, че няма да
можеш да се отдръпнеш от мен след това.
— А от кораба не мога да избягам, така ли?
— Възможно е да ми е минало нещо такова през ума.
Пайпър се засмя. Той наистина гледаше сериозно на онова, което се
случваше между тях. И миналата вечер тя бе отишла у дома му заедно с
него, знаейки това. Напълно естествено, сякаш непрекъснато го правеше.
Ето какво бе усещането Брендан да я прибере с колата си и тя да заспи в
прегръдките му. Очаквано. Неизбежно.
Дяволите да го вземат.
Възможно бе тя също да гледа сериозно на отношенията си с Брендан.
Как се бе случило?
— Само за да сме наясно – каза, оставяйки чашата си с кафе. – Лишаваш
ме от секс?
— Нищо подобно. – Челюстта му потръпна. – Ще те обладая по очи
върху този плот, Пайпър. Ако всичко, което искаш, е секс, ще ти го дам.
Само че аз искам повече. – Гласът му не търпеше възражение. – Ти също,
иначе нямаше да дойдеш тук в разгара на бурята и да спиш в леглото ми.
Между другото, никога вече не го прави. Трябва да знам, че си в
безопасност, когато не съм тук.
— Много добра бегачка съм!
Той изсумтя в несъгласие.
— Хубаво – отвърна Пайпър пресекливо. – Ще говорим.
— Много добре. Когато си готова.
Изгубена в море на емоционална уязвимост, тя използва най-доброто
физическо оръжие, с което разполагаше – свали тениската, която носеше,
и я хвърли към него. След това излезе от кухнята и пое по стълбите към
горния етаж само по прашка, знаейки прекрасно, че той няма да откъсне
очи от нея нито за миг. След като настояваше да го допусне изцяло до себе
си, да захвърли всичките си бариери, тя щеше да се погрижи това да бъде
дълъг ден и за двама им.

***
Докато „Дела Рей“ навлизаше в открито море, за Пайпър стана ясно, че
корабът бе продължение на самия Брендан. А времето, което той
прекарваше на сушата, бе просто за пълнеж. Той седеше в капитанския
стол, уверен във всяко свое движение, рулят се плъзгаше в умелите му
ръце, очите му бяха бдителни. Очертан от лъчите на слънцето, би могъл да
идва от миналото или от бъдещето. Един мъж и океанът. Извън времето.
Пайпър го гледаше от мястото на помощник-капитана, допряла буза до
дървената ламперия на кабината. Никога през живота си не се бе
чувствала в по-голяма безопасност. Е, поне физически. Боботенето на
мотора под тях представляваше злокобно предупреждение към туптящия
орган в гърдите й.
— Колко далеч ще отидем?
— Десетина километра – отвърна той. – Ще пусна котва и ще те разведа
из кораба. Как ти се струва?
Пайпър кимна, откривайки, че го очаква с нетърпение. Да гледа как този
мъж се движи в естествената си среда беше адски възбуждащо. И може би,
ако зададеше достатъчно въпроси, можеха да избегнат Разговора. С главно
Р.
Как ли пък не. Нямаше да има измъкване от това. Стиснатите челюсти
на Брендан показваха, че развръзката предстои скоро, а за разлика от нея,
той нямаше махмурлук. Също така бе в капитанското си настроение, което
беше секси. Това не вещаеше нищо добро.
— Хей – обади се Брендан с жизнерадостен тон. – Ела да управляваш.
— Аз? – Пайпър се изправи бавно. – Сигурен ли си? Ако се съди по
историята ми, ще намеря единствения автомат за паркиране насред океана
и ще се блъсна в него.
Бръчици на смях се появиха около очите му… а после той потупа едрото
си, яко бедро. О, да, сякаш тя щеше да откаже на подобно предложение.
— Ела тук.
Пайпър се престори, че се колебае още миг, а после се покатери върху
лявото му бедро, благодарейки наум на Хана, задето й беше сложила в сака
пола, така че да може да почувства дънките на Брендан до задната част на
краката си. Движението на мускулите му.
Брендан свали една стара капитанска шапка от стената и я нахлупи на
главата й. След това обви лявата си ръка около кръста й и я придърпа
назад, намествайки я още по-сигурно до гърдите си.
— Виждаш ли този циферблат? Просто дръж стрелката ето тук.
Северозапад. – Улови ръцете й и ги постави върху руля, уверявайки се, че
го държат здраво, преди да я пусне. – Как ти се струва?
— Готино. – Пайпър се засмя задъхано, очарована от вибрациите, които
тръгваха от дланите й и стигаха до лактите. – Наистина готино.
— Аха. Така си е.
Чувствайки се почти главозамайващо лека и някак… необуздана, тя
посочи към хоризонта.
— Русалка ляво на борд! – Брендан изсумтя в ухото й. – Ох, олекна ми.
Просто трябваше да се пошегувам за „Малката русалка“, иначе щях да
експлодирам.
— Не съм сигурен какво изпитвам, задето корабът ми те навежда на
мисли за филми на „Дисни“.
— Оо, недей да ревнуваш от принц Ерик, ние… – Пайпър завъртя глава и
го откри на един дъх разстояние, наситенозелените му очи изучаваха
устата й. Ръката около талията й се стегна, дланта му се притисна в ребрата
й. Горещина пропълзя по вътрешната страна на бедрата й, кожата й
настръхна. – Да не си посмял да ме гледаш по този начин – скара му се
пресекливо. – Ти си този, който искаше първо да говорим.
Брендан изпусна тежко дъха си.
— А после ти изтича по стълбите ми само по лилава панделка. Имаше
ефект.
— Човек се учи, докато е жив – изчурулика Пайпър.
Ръмжене се надигна в гърлото му.
— Цял ден ще ме наказваш, нали?
— И още как. Бас държа, че започваш да се чудиш дали си струва да
искаш придирчиво гадж… – Млъкна тъкмо навреме. – Държа прехраната
ти в ръцете си, Брендан. Остави ме да се съсредоточа.
Покараха кораба още петнайсетина минути, а после Брендан вдигна
лоста за управление във вертикална позиция. Натисна поредица от
копчета и се разнесе ритмично бучене, което, обясни той, беше спускането
на котвите. А после се възцари тишина. Чуваше се единствено водата,
плискаща се в борда, и тихите стонове на кораба, компенсиращ за
издигането и спускането на океана. Двамата останаха да седят в
капитанския стол, главата й беше облегната на рамото му, а пръстите му
прокарваха пътечки нагоре-надолу по голата й ръка.
— Ела – дрезгаво каза той най-сетне. – Нека те заведа на палубата.
Пайпър кимна и го последва по стъпалата, отвеждащи до широката
плаваща платформа, която представляваше палубата. Корабът се люлееше
под тях, но Брендан се движеше така, сякаш беше неподвижен, краката му
компенсираха без проблем за издигането и спускането. Пайпър се опита да
изкопира лекотата му и си каза, че изглежда само мъничко пияна.
— Миналата седмица в този край бяха струпани седемдесет стоманени
коша. – Той махна към края на палубата, който бе най-близо до кабината
на щурвала, а после се наведе, за да й покаже капак на пода. – Когато сме
на лов за раци, тук слагаме онези, които ще задържим. Мъжки раци над
определено тегло. Изпращаме ги долу за обработка, а после отиват в
хладилното помещение.
— А когато ловите риба?
— Същия трюм. Но го пълним с лед. Никаква вода.
Пайпър присви очи срещу големите кранове над главите им,
прожекторите и антените, прикрепени на върха, и усети как я побиват
тръпки.
— Тези светлини са, за да виждате в тъмното? Или да забележиш, ако
идва вълна?
Брендан се приближи и застана до нея, целуна я по рамото.
— Да. Мога да ги видя, когато идват, миличка.
— Знаеше ли, че… именно така е умрял Хенри? – Защо шепнеше? –
Вълна убиец го е съборила през борда. Мик ми каза.
— Да, знам. – Той замълча за миг. – Няма да се преструвам, че подобни
неща не се случват и сега, Пайпър, но се случват много по-рядко.
Подготовката, преди да се качиш на палубата, е много по-сериозна,
техниката, с която разполагаме, оставя много по-малко място за човешка
грешка. Корабите имат по-сигурна конструкция, а след последните
обновявания моят е един от най-сигурните.
Пайпър го погледна.
— Затова ли ме доведе тук? – попита тихо. – За да ми покажеш защо не
бива да се тревожа, когато те няма?
— Това е една от причините. Не обичам, когато плачеш.
Пайпър преглътна с усилие.
— Когато чух, че е станала злополука, все си представях как корабът се е
преобърнал. Възможно ли е това да се случи?
— Рядко. Много рядко. Особено с такъв кораб. – Брендан се вгледа
изпитателно в лицето й, а после мина зад нея и обви ръце около раменете
й. – Затвори очи.
Пайпър си заповяда да се отпусне.
— Добре.
 — Просто почувствай как се движи, сякаш е част от водата. Така е
проектиран – да компенсира за вълните. Като самолет, минаващ през
турбуленция. Има друсане, но то не спира движението. – Ръката му се
плъзна отпред и повдигна брадичката й. – Виждаш ли колко са ниски
перилата? И тези отвори в основата? Те са, за да може водата да минава
безпрепятствено. Водата не може да се задържи, нито може да направи
разпределението на теглото неравномерно.
— Но… като са толкова ниски, не е ли лесно някой да падне през борда?
— Досега не се е случвало с никого от екипажа ми. – Брендан пусна
брадичката й и я притегли по-близо. – Преди да стана капитан, когато бях
един от екипажа, краката ми се превърнаха в част от кораба. Научаваш се
да балансираш. Научаваш се да разбираш водата, да се стягаш, да се
отпускаш. Аз съм в кабината на щурвала, така че е почти невъзможно да
падна зад борда, но сега съм отговорен за петима мъже, не само за себе си.
— Кое е по-трудно?
— Отговорността.
Пайпър се пресегна разсеяно и погали брадата му.
— Прави са да ти имат доверие.
Усети как той преглъща до опакото на дланта й.
— Е, чувстваш ли се по-добре?
— Мъничко. Когато съм на кораба, той изглежда по-солиден.
Само че денят е ясен. Не се вижда нито един облак. Насред буря е
нещо различно.
Ала Брендан полагаше такива мили усилия да уталожи страховете й, че
тя си замълча.
— За какво друго се притесняваш? – попита той до ухото й.
Пайпър сви рамене, но не отговори. Един погрешен ход и можеха да
навлязат в опасна територия. Може би трябваше отново да забърбори за
„Малката русалка“.
— Пайпър.
— Да?
— За какво друго се притесняваш?
Въздишката й остави истината да се прокрадне в гърлото й, но тя се
престори, че става дума за съвсем дребно притеснение. Въпреки че изобщо
не беше така. В действителност започваше да подозира, че то бе в основата
на всичко.
— Не съм, ъм… създадена за такива тревоги, Брендан. Да поддържам
огъня у дома. Да наметна жилетка на раменете си и да крача напред-назад
на пристанището, стиснала в шепа медальон или нещо такова. Това
прилича ли ти на мен? Не. Знаеш, че съм прекалено разглезена за това.
Аз…
Брендан просто я прегръщаше, без да проговори. Което не беше добре,
защото тя започваше да говори несвързано.
— Нали разбираш. Чисто хипотетично казано. Веднъж в годината ти
отиваш да ловиш раци. Ами през останалото време? Нощ след нощ да си
лягам с мисълта, че може да не се върнеш? А, не. Не съм… – Тя стисна очи.
– Не съм достатъчно силна за това.
— Напротив. Знам, че това ще изиска много от теб, но да, силна си.
— Не. Не съм. Не всяка жена може да го направи. Тя… – Пайпър направи
гримаса. Ама че беше жалка, да намеси друга жена. Ала в мига, в който
думите започнаха да се изливат, някакво напрежение в гърдите й, сякаш
върху тях имаше тухла, започна да отслабва. – Имал си рибарска съпруга.
Била е родена тук и за нея този живот е бил нещо нормално. Не можеш да
очакваш аз да съм способна на това. Аз ще… – Те разочаровам. Ще
разочаровам себе си. Ще разочаровам Хенри. – Преди по-малко от месец
нямах никакви отговорности. Никакви тревоги. А сега, сега… тази огромна
тревога. Наистина огромна. Мъжът, на когото държа много, ама наистина
много, има най-опасната професия на света. А аз изобщо нямам професия.
Дори не живея тук. Не и за постоянно. Така де, не си пасваме, Брендан.
Няма да се получи, така че престани…
— Да престана какво, Пайпър? Да мисля за теб всяка секунда от деня? Да
ми липсваш толкова много, че направо ще откача? Да престана да копнея
за теб? Не мога да спра нищо от това и не искам да го правя.
Когато я завъртя към себе си, Пайпър видя, че бе неприкрито
разтревожен от признанието й. Е, добре дошъл в клуба, мой човек.
— Добре, да започнем от началото. Да говорим за брака ми. Не за това
как умря тя, а какви бяха отношенията ни.
Пайпър си пое дъх.
— Не съм сигурна, че искам да го правим.
— Имай ми доверие, миличка. Просто се опитвам да се добера до
светлината. Да се добера до теб. – Той я изчака да кимне, а после се
разкрачи и скръсти ръце на гърдите си. Сякаш за да й покаже, че е
непоклатим. – Познавах Дезире откакто се помня. Тя беше в по-горния
клас в училище. Тиха. Но не бяхме близки, докато не започнах да работя за
Мик. Горе-долу по същото време родителите ми напуснаха града и той ме
взе под крилото си, стана ми нещо като настойник. Показа ми нещо, което
обикнах. Риболова. Научи ме да го върша добре. И предполагам, че с
течение на времето и тя стана като семейство за мен. Никога не съм
изпитвал… – Той понижи глас. – Нямаше привличане като това, което
изпитвам към теб. И не говоря само за секса. Бяхме като приятели. Тя
винаги се опитваше да отговори на очакванията на баща си, също като
мен, след като той ми даде „Дела Рей“. Очевидно той смяташе, че от нас ще
излезе добра двойка, така че я поканих да излезем и мисля, че… и двамата
искахме да направим Мик щастлив. Ето какво ни свързваше. Така че
продължихме по инерция, без да го чувстваме наистина. Когато тя умря,
продължих да нося венчалната си халка, да уважавам брачния си обет, за
да помогна на Мик да преодолее загубата. И тогава се появи ти, Пайпър.
Изведнъж се почувствах ужасно, че изобщо бях дал брачен обет на друга.
Дали тя беше силна? Дали е била спокойна, докато ни махаше, на мен и на
Мик, всеки път, когато напускахме пристанището? Да. Предполагам, че е
била. Но тя бе имала десетилетия, за да го постигне. За теб мина само
месец, Пайпър. По-малко, ако изключим времето, в което се преструвахме,
че не изпитваме желание един към друг. Така че това сравнение е
несправедливо. Несправедлива си към себе си.
Нямаше никакво съмнение, че Брендан мисли всичко, което казва. И бе
трудно да не му повярва, когато той се извисяваше над нея – морски
капитан в своите владения, с убедителен глас. В този миг беше огромен.
Така изпълнен с живот, че Пайпър трябваше да си напомни да диша. Беше
ли щастлива, че в брака му не бе имало страст? Не. Този мъж заслужаваше
страст. Също като Дезире. Ала досега тази част от живота му беше тънала в
сенки и да бъде хвърлена светлина върху нея определено беше помогнало.
— Благодаря ти, че ми каза.
— Не съм свършил.
— Леле, започнеш ли веднъж, нямаш спиране.
Брендан се приближи и я улови за лактите.
— Снощи ти каза някои неща, които ме обезпокоиха, и сега ще ги
изясним. – Наведе се и я целуна по челото, по носа, по устните. – Никога
повече не казвай, че има хиляди като теб, защото това е най-голямата
глупост, която съм чувал в живота си. И някой ден, вярвай ми, се надявам
да срещна онзи, който ти го е казал. Никой не възражда наследството на
един мъртъв мъж, освен ако не притежава характер и може да се нагърби с
отговорности. – Той я целуна силно по слепоочието. – Снощи те гледах в
бара, как начаса се сприятеляваше с всички. Караше ги да се чувстват
важни. А знаеш ли какво означаваше за мен появата ти в болницата? – Той
замълча за миг. – Ти притежаваш постоянство, характер и огромно сърце.
Мисля, че може би все още откриваш пътя си, но същото важи и за мен. Аз
и моите глупави навици. Мислех, че всичко в живота ми е подредено,
докато ти не ме накара да започна да променям навиците си. Искам да
продължа да ги променям заедно с теб.
Докато той говореше, Пайпър се бе отпуснала безсилно в ръцете му.
Връхчето на носа й беше почервеняло и трябваше да примига учестено, за
да не се просълзи. Топлина и чувство за принадлежност се разляха чак до
пръстите на краката й, карайки ги да се сгърчат в балеринките й.
— Това е твърде много, за да го осмисля – прошепна тя.
— Разбирам…
— Искам да кажа, сега сме гаджета. Предполагам, че получи онова, което
искаше.
Дъхът, излязъл рязко от устата му, докосна върха на главата й. Ръцете му
я притискаха силно до яките му гърди.
— Получих го, и още как. – Той замълча за миг. – За връщането ти в Лос
Анджелис…
— Може ли да отложим тази част? – Тя притисна нос до яката на
тениската му и вдъхна упоителния му аромат. – Само засега?
Брендан въздъхна, но тя усети как кимва.
— Добре. Засега.
Известно време останаха така, Пайпър – пленена в сигурността на
прегръдката му, докато корабът се издигаше и спускаше върху вълните, а
лъчите на слънцето топлеха гърба й.
Беше й дал много храна за размисъл. Може би беше време да се вгледа в
себе си. Или по-важно, в това как гледа на себе си. Ала едничкото, за което
не беше нужно да се замисля, бе да се наслади на тези мигове с Брендан.
Целуна го по брадичката и се облегна назад, преплитайки пръсти в
неговите, наслаждавайки се на начина, по който погледът му се плъзна по
тялото й.
— Е, ще си получа ли остатъка от обиколката на кораба?
— Да. – Брендан се прокашля и я поведе обратно към кабината на
щурвала. – Ела.
Отметнала глава назад, Пайпър съзерцаваше мускулите на гърба му и се
чудеше дали той подозира какъв невероятен секс го очаква.
Брендан се беше събудил с план да се опита да прогони демоните, които
я измъчваха, и го беше изпълнил. Вече нищо не стоеше на пътя му. Дори
беше отказал възможността да прави секс, така че да могат да стигнат до
корените на проблемите й, и господи, това бе не само похвално. Беше и
секси.
Капитан Брендан Тагарт беше мъж. Истински мъж.
Първият й.
Сега вече тя можеше да признае пред себе си, че да остане с него би
означавало да се откаже от Лос Анджелис и живота, който познаваше.
Имаше обаче едно нещо, което той не бе успял да установи въпреки цялото
си дълбаене: коя, по дяволите, щеше да бъде Пайпър Белинджър, ако
останеше в Уестпорт?
Но това беше проблем за друго време.
Всичко останало трябваше да почака. Точно в този момент можеше да
мисли единствено за секс.
Първо Брендан й показа машинното отделение и тя кимаше любезно,
докато той й обясняваше за разни лостове и ръчки, поздравявайки се наум,
че не се разсмя. След това се качиха обратно горе и отидоха в помещението
за екипажа, камбуза, където се хранеха, докато бяха в океана, и накрая
каютата, където спяха.
— Леле – промълви Пайпър при вида на тесните легла, наредени нагъсто
до стените. – Ама че теснотия. – Имаше общо девет легла, повечето от
които бяха едно над друго. Малко като двуетажното легло, което делеше с
Хана, само че тези тук бяха закрепени за стената. Около повечето от тях
бяха налепени снимки. Деца, жени, усмихнати мъже, държащи огромни
риби в ръцете си. До едно имаше неприличен календар, който я накара да
изсумти.
— Съжалявам – измърмори Брендан, разтърквайки тила си. – Не е мой.
Тя направи физиономия насреща му.
— Много ясно. – Допря пръст до устните си и обиколи малката каюта,
спирайки пред едно легло до стената в дъното, толкова отделено от
останалите, колкото беше възможно в тази теснотия. Беше единственото,
над което нямаше друго. – Това е твоето. Леглото без никакви снимки,
нали?
Брендан изсумтя в знак на потвърждение.
— Искаш ли моя снимка?
– Да.
— О! – Да не би да се беше изчервила? – Добре. Може да се уреди.
— Благодаря ти.
Пайпър бавно се приближи до своето ново гадже, оставяйки го да
прочете намерението в очите й. Зеленото в неговите потъмня драстично,
една вена на шията му запулсира. Тя остави само връхчетата на гърдите й
да докоснат неговите.
— Някога успяваш ли да останеш насаме със себе си на кораба?
— Ако имам нужда да съм сам, си намирам начин – отвърна той
дрезгаво. – Напоследък се случваше доста често.
Което бе равносилно на признание, че бе мастурбирал на борда,
мислейки за нея.
— Тогава какво ще кажеш за малко интимни снимки? Само за теб? – Тя
отърка гърди в неговите и той задиша учестено. – Би ли искал такива?
Очите му се премрежиха.
 — Господи, да.
Пайпър прехапа устни и отстъпи назад.
— Извади си телефона.
Брендан посегна и го извади от задния джоб на дънките си, без да
откъсва поглед от Пайпър, докато отваряше камерата. След това кимна
веднъж в знак, че е готов.
Пайпър открай време обичаше да е в центъра на вниманието, но да
чувства цялото внимание на този мъж върху себе си беше вълнуващо по
един съвсем нов начин. Защото бе замесено и сърцето й.
И то сериозно.
Туптеше нетърпеливо в гърдите й, пулсът отекваше в ушите й, докато си
сваляше якето, окачвайки го в ъгъла, където беше леглото на Брендан.
Корабът стенеше и пъшкаше под краката й, докато тя прокарваше длани
по тялото си, по гърдите си, стискайки ги за миг, преди да посегне надолу,
повдигайки бавно блузата си. Накрая остана единствено по червена
дънкова пола и пантофки. Сплете пръсти зад главата си, изви хълбок,
прехапа долната си устна и я пусна.
Брендан се разсмя мъчително и поклати глава.
— Секси.
— И до това ще стигнем.
Ноздрите му се издуха и той вдигна телефона.
Щрак.
Пайпър разкопча полата си, обръщайки се на другата страна, докато
смъкваше ципа. Със съблазнителен поглед през рамо я пусна на пода. Хана
нарочно не бе сложила никакво бельо и сутиени в сака, ала начинът, по
който Брендан реагира на голото й дупе, си струваше всичката ожулена
кожа. Да, всичко беше простено, когато той пристъпи неволно напред, а
гърдите му се издуха. Щрак. Щрак. Щрак.
Пайпър подпря ръка на стената и се приведе леко напред, извивайки
гръб и вирвайки дупе – ЩРАК, – и това беше всичко.
Брендан пусна телефона и се озова до нея с един скок.
Наведе се и я вдигна, хвърли я върху леглото и покри голото й тяло със
своето напълно облечено, впивайки устни в нейните. И, о, господи, този
контраст разпали пожар в кръвта й. Тя беше уязвима и желана, и това бе
единственото, което имаше значение на света. Единственото.
— Леглото не е достатъчно здраво, за да издържи онова, което ще
направя с теб – изръмжа Брендан и отново улови устните й в целувка,
пропита с мъжка сексуална фрустрация. Целувка, която ясно й даде да
разбере, че тя бе източникът на тази фрустрация и той се кани да си
отмъсти.
Направи го. Направи го.
Без да откъсва устни от нейните, Брендан пъхна ръка между телата им и
смъкна ципа си. Отчаянието в трескавите му движения я възбуждаше
както нищо друго на света.
— Побързай – примоли се тя, хапейки устните му. – Побързай.
— По дяволите, Пайпър, толкова силно те желая. – Двамата смъкнаха
заедно боксерките му, ръцете им се сблъскаха, езиците им се преплитаха,
този на Пайпър – подмамващ, докато на Брендан нахълтваше агресивно.
Най-сетне ерекцията му беше на свобода и той си пое рязко дъх.
— Кажи ми, че си готова.
 — Толкова съм влажна – простена тя, повдигна хълбоци и прокара
коленете си нагоре-надолу отстрани по тялото му. – Готова съм. Имам
нужда от теб. Без никакви задръжки.
В очакване, тя стисна с едната си ръка рамото му, а с другата – дървения
парапет на леглото. И въпреки това не беше подготвена за силата на този
пръв тласък. С дрезгав стон хълбоците му я превзеха, той изпълни всеки
милиметър от нея и без да й даде време, вече бе подхванал трескав ритъм,
разтърсвайки леглото.
Устата на Пайпър бе широко отворена до рамото му, очите й се
насълзиха от силата на удоволствието. Удоволствие от това да усеща как
мазолестите му ръце разтваряха коленете й и я изпълваше, сякаш му
принадлежеше. Удоволствие от това, че бе поставила този силен мъж на
колене от страст. Господ да й е на помощ, но обожаваше това. Знаеше, че
той обича да бъде предизвикван. Знаеше, че й харесва да го предизвиква.
Съвършено, просто съвършено.
— Искам да те чуя как викаш, скъпа – изпъшка той, прокарвайки устни
по ухото й. – Искам да крещиш от наслада. Тук никой не може да ни чуе.
Сякаш нещо в нея се отвори и малкото, останало от задръжките й,
изскочи на свобода. Задави се с първия си опит да изкрещи името му,
защото силата, която той упражняваше върху нея, бе толкова интензивна,
огромното му тяло нахлуваше безмилостно… и все още беше напълно
облечено, докато тя бе гола. Защо това бе толкова греховно еротично?
— Брендан – ахна тя. А после по-силно: – Брендан. Невероятен си.
Толкова е хубаво.
— Никога няма да съм в състояние да лежа в това легло, без да се
възбудя. – Ръката му се вдигна, за да улови брадичката й, упражнявайки
само толкова натиск, колкото да я погледне право в очите. – Харесва ти да
го знаеш, нали? Обожаваш да ме подлудяваш.
Пайпър прехапа устна и кимна.
— Сигурен ли си, че искаш да си ми гадже?
— Да! – изръмжа той и като нахлу в нея, остана неподвижен, отпускайки
измъченото си лице в извивката на шията й. – И недей да ме наричаш така
точно сега, защото ще свърша.
Господи! Това признание изпрати спазъм през сърцевината й и тя
издаде задавен хлип. Ръцете й се пъхнаха в разхлабените му дънки,
ноктите й се впиха в дупето му, притеглиха го, оставяйки бразди в плътта.
— Мамка му – процеди той и отново подхвана убийствения си ритъм. –
Не мога да спра. – Тя буквално го изцеждаше и той простена, а тласъците
му станаха още по-мощни, разтърсвайки леглото под тях. – Това възбужда
ли те, скъпа? Да чуваш, че ще ме накараш да свърша? Кажи го отново.
Пайпър прокара нокти по коравото му, напрегнато дупе и като ги впи,
прошепна:
— Гаджето ми се справя толкова страхотно, че му позволявам да свърши
когато поиска. – Порочна усмивка изви устните й. – Знае точно как да си
го заслужи.
Пайпър се намираше на ръба на екстаза, докато измъркваше тези
последни думи, ала реакцията на Брендан я тласна още по-близо до
забравата. Гледаше през мътния облак на блаженството как той изруга
невъздържано, а вратът му бе така изопнат, че сухожилията му сякаш щяха
да се скъсат.
 — Господи, аз съм дотук. Дотук съм. И те съветвам да се присъединиш
към мен, Пайпър – изхриптя той и посегна надолу, за да я погали. – Държа
жената до мен всеки път да е доволна.
И, о, господи – бум, – сякаш бе изстреляна от оръдие. Бедрата й
трепнаха и обвиха тялото му, гърбът й се изви в дъга, а по слепоочията й се
застинаха сълзи. Горещите, разтърсващи пулсации сякаш никога нямаше
да спрат. Особено когато Брендан нахлу дълбоко, застина, а после бе
разтърсен от мощна тръпка. Силата на стоновете му не отстъпваше на
нейния писък, който все още трептеше във въздуха. Гърчеше се под него,
мъчейки се да намери извора на удоволствието, ала едва когато устата му
се впи в нейната, приковавайки я към леглото, осъзна… осъзна, че изворът
не е нещо физическо. Нуждаеше се от емоционалната им връзка, за да се
успокои. Нуждаеше се от сърцето му, от самия него. В мига, в който
устните им се срещнаха, сърцето й въздъхна щастливо, крайниците й
омекнаха и тя се отпусна безсилно.
— Спокойно, миличка. – Брендан дишаше тежко, пръстите му трепереха,
докато я милваха по лицето. – Аз съм до теб. Винаги ще съм до теб.
Тя не извърна поглед.
— Знам.
Задоволство лумна в сребристозелените му очи.
— Добре.
Той се надигна от Пайпър и изчезна в банята. След малко се върна със
закопчани дънки и се присъедини към нея в леглото. Обърнаха се на една
страна, гърбът й бе долепен до гърдите му, а едната му ръка бе
собственически обвита около кръста й.
Пайпър се унасяше в дрямка, когато въпросът на Брендан прозвуча в
ухото й:
— И какво, изобщо ли няма да си говорим?
Корабът се полюшваше ритмично под лъчите на слънцето, докато те се
смееха ли, смееха. На десетина километра от сушата бе лесно да се
преструват, че няма никакви трудни решения за вземане.
И то съвсем скоро.

Върнаха се в пристанището чак вечерта. Брендан беше планирал да се

приберат по-рано, но Пайпър беше заспала на гърдите му и дори булдозер
не би могъл да го помръдне от мястото му.
Ето я пак – променяше плановете му. Изличаваше рутината му.
Когато паркира пикапа си пред „Без име“ и погледна към Пайпър,
мислите му се върнаха към разговора им на кораба. Бяха успели да изяснят
немалко неизречени въпроси между тях. Неговият брак, страховете й
относно професията му и най-вече – начинът, по който тя виждаше себе
си. Всичко това – разговорът, изясняването на нещата – водеше към
решението да остане в Уестпорт, независимо дали бе готова да го обсъжда,
или не. Какво щеше да й е нужно, за да го обмисли сериозно?
Искаше от нея да пожертва много. Щеше да е принудена да изостави
дома си, приятелите си, всичко, което беше познавала.
 Дори Хана, когато тя се върнеше в Лос Анджелис.
Това, че той беше променил навиците си, изобщо не можеше да се
сравнява с онова, което искаше от Пайпър. Сравнено с това, което той
щеше да получи в замяна, то беше нищо.
И това го измъчваше. И то много.
Караше го да се чувства като егоистично копеле.
— Хей. – Пайпър се наведе към мястото на шофьора и го целуна по
рамото. – Каква е тая плашеща гримаса?
Брендан поклати глава, обсъждайки със себе си дали да бъде откровен.
На кораба между тях бе имало много откровеност и тя бе разчистила най-
неотложните препятствия пред тях. Поуталожила бе тревогата за онова,
което предстоеше. Направила я беше поносима. Само че не бе в състояние
да й напомни за това колко неравномерно бе наклонена везната между
тях. Не искаше тя да мисли за това. Още не, не и когато все още не бе имал
достатъчно време, за да открие решение.
Имаше ли изобщо решение?
— Просто си мислех за това, че тази нощ няма да бъдеш в леглото ми –
отвърна най-сетне, благодарен, че не се налага да лъже. Не изцяло. –
Искам да бъдеш в него.
— Аз също. – Имаше дързостта да се изчерви и да извърне очи след
онова, което бяха правили на кораба? По дяволите. Тази жена. Искаше да
прекара десетилетие след десетилетие, разгадавайки всички малки
компоненти, които я съставяха. – Ала не е честно спрямо Хана. Тя е в
Уестпорт заради мен и не мога непрекъснато да я оставям сама.
— Знам – измърмори Брендан.
— Ще ти пращам съобщения – опита се да го утеши тя. – Пък и не
забравяй за чисто новичките голи снимки в телефона ти.
— Пайпър, дори когато съм мъртъв, няма да ги забравя.
Тя размърда рамене, видимо доволна.
— Е, добре. Предполагам, че дойде моментът за голямата, драматична
целувка между гаджета, сякаш няма да се видим цяла година.
Брендан въздъхна.
— Винаги ми се е струвало нелепо, начинът, по който мъжете не могат да
се откъснат от съпругите и приятелките си на пристанището. Дразнех се,
че заради тях закъсняваме. – Той погледна красивата си приятелка с
каменен поглед. – Ще се учудя, ако следващия път не се опитам да те
метна на рамо и да те отнеса на кораба. Да те взема със себе си.
— Наистина ли? – Тя се изпъна в седалката. – Би го направил?
— Как ли пък не. Ами ако излезе буря и пострадаш? – Защо изведнъж бе
започнал да се поти? Пулсът му не действаше, както би трябвало, учестен и
накъсан. – Направо бих откачил, Пайпър.
— Хана би нарекла това двоен стандарт.
— Може да го нарича както си иска – отвърна той рязко. – Ще си стоиш
на сушата, освен ако не става дума за някоя кратка екскурзия като
днешната. И то само ако аз съм с теб. Моля те.
Пайпър се мъчеше да потисне усмивката си.
— Е, понеже каза моля те, предполагам, че ще отхвърля всичките
останали покани за разходка с рибарски кораб.
Въпреки че това беше сарказъм, Брендан изсумтя, доволен.
— Не спомена ли нещо за голяма, драматична целувка?
 Той се пресегна, за да разкопчае предпазния й колан, докосвайки с
пръсти първо едното, а после и другото й зърно. Те щръкнаха под погледа
му, а хълбоците й се раздвижиха в седалката. Пайпър прекъсна нещастния
му стон, като се приведе, дръпвайки го за брадата, така че да я срещне по
средата, и го целуна. Първоначално леко, а после те се устремиха един към
друг и се отпуснаха в дълго, влажно сливане на устни и езици, дъхът им –
излизащ на пресекулки между тях.
Откъснаха се един от друг с неохотни въздишки.
— Мммм. – Пайпър примига срещу него, отпусна се в седалката и отвори
вратата. – Довиждане, капитане.
Брендан загледа как тя изчезна в сградата и прокара ръка по лицето си.
Ако Пайпър Белинджър го убиеше, щеше да умре щастлив.
Понечи да подкара към вкъщи, но вместо това се отправи към дома на
Фокс. Най-добрият му приятел живееше в апартамент недалеч от
пристанището, съвсем близо до океана, и докато жилището на Брендан
притежаваше стабилност, това на Фокс бе толкова временно, колкото
изобщо беше възможно. Небрежно положена боя, само най-основните
мебели и гигантски телевизор. С други думи – жилище на необвързан
мъж. Брендан не му гостуваше често, тъй като двамата прекарваха заедно
дни, дори седмици наред на кораба. Да не говорим, че си имаше своите
навици и те не включваха ходене по барове, срещи с жени, нито което и да
било от нещата, които Фокс правеше в свободното си време.
Ала това, че Пайпър трябваше да пожертва всичко, докато той нямаше
да е принуден да се откаже от почти нищо, не му даваше мира. Да превърта
отново и отново въпроса в ума си нямаше да му помогне да го разреши.
Може би имаше нужда да изрече тревогите си на глас, в случай че нещо му
убягва. Някое лесно решение. Какво пък, струваше си да опита. По-добре,
отколкото да си отиде вкъщи и да се измъчва сам.
Фокс отвори вратата по анцуг и бос, стиснал бутилка бира в ръка. Зад
него долитаха звуците от бейзболен мач.
— Капитане. – Челото на помощник-капитана се сбърчи. – Какво става?
Да не би нищо да не е наред?
— Не. Мръдни. – Брендан мина покрай него и влезе в апартамента,
махвайки с глава към бирата. – Да ти се намира още една?
— Имам поне дузина. Вземи си. В хладилника са.
Брендан изсумтя. Взе си бира от хладилника, отвори я и се присъедини
към Фокс пред бейзболния мач, сядайки в другия край на дивана. Опита се
да се съсредоточи върху ставащото на екрана, ала мозъкът му не спираше
да търси решение на проблема. Минаха няколко минути, преди Фокс да
проговори.
— Ще ми кажеш ли защо седим и само дето не сме си задъвкали
ноктите? – Фокс вдигна ръка. – Искам да кажа, това ти е обичайното
състояние, но обикновено не го правиш на моя диван.
— Да не чакаш гости?
— Исусе, не. – Приятелят му изсумтя. – Знаеш, че не излизам с местни.
— Аха. И като стана дума, обикновено отиваш в Сиатъл след печалба
като тази, която изкарахме току-що. Какво правиш тук?
Фокс сви рамене, вперил поглед в телевизора.
— Не знам. Този път нещо не ми се ходеше.
Брендан го зачака да обясни, но когато това не стана, реши, че няма
смисъл повече да отлага и е време да сподели каква бе причината да е тук.
— Тези жени, с които се срещаш в Сиатъл. Никога… не си имал нещо
сериозно с някоя, нали?
— Май не разбираш защо излизам от Уестпорт, за да се срещам с жени. –
Фокс вдигна бирената си бутилка за наздравица. – „Съжалявам, сладурче.
В града съм само за една нощ. Ако не ти харесва, ти си решаваш.“ – Той
отпи глътка бира. – Решението им винаги е едно и също, в случай че не е
станало ясно.
— Поздравления.
— Благодаря – засмя се Фокс. – Както и да е, защо ме питаш за… – Той
млъкна, а по лицето му се разля разбиране. – Да не си дошъл за съвети
относно жените?
Брендан изсумтя презрително.
— Не си фантазирай.
— О, да, затова си тук. Леле. – Фокс се ухили. – Пайпър още ли ти
създава проблем?
— Кой ти каза, че ми е проблем? – извика Брендан.
— Спокойно, капитане. Исках да кажа… – Фокс се взря в тавана, мъчейки
се да открие подходящата дума. – Изкара ли си я от главата?
Сякаш това беше възможно.
— Не.
— Спа ли с нея?
Мамка му. Не му харесваше да говори за това. Случилото се между него
и Пайпър беше нещо лично.
— Няма да отговоря на този въпрос – изръмжа той.
Фокс изглеждаше впечатлен.
— А, значи си. Какъв е проблемът тогава?
Брендан го изгледа.
— Проблемът е, че дойдох за съвет при теб.
Приятелят му не обърна внимание на обидата.
— Просто ме попитай онова, което искаш да знаеш. Всъщност съм
направо поласкан, че дойде при мен. Две са нещата, от които разбирам –
риболов и жени. А между тях има доста прилики. Когато ловиш риба,
използваш примамка, нали? – Той посочи усмивката си. – Това тук е
примамката за жени.
— Мили боже.
— След това е ред на кукичката. Това са първите ти думи към нея.
В стомаха на Брендан сякаш зейна дупка.
— Първите ми думи към Пайпър на практика бяха да си върви у дома.
— Да, доста се учудвам, че изобщо е сработило. – Фокс потърка челото си
между веждите. – Докъде бях стигнал със сравнението си?
— Приключи с него.
— Не, не съм. След като тя захапе, просто трябва да я изтеглиш на
сушата. – Фокс се приведе напред и подпря лакти на коленете си. – Звучи
така, сякаш това вече си го направил. Освен ако… я, чакай, целта беше
просто секс, нали?
— Нямах никаква шибана цел. Не и в началото. Иначе едва ли щях да й
кресна, да й кажа, че чантата й е грозна, и да я посъветвам да си иде у
дома. – Усетил, че му се повдига, Брендан остави рязко бирата и се
изправи. – Господи, имам късмет, че изобщо ми обръща внимание. А сега
имам наглостта да се опитвам да я накарам да остане тук заради мен? Да
не съм луд?
Фокс подсвирна тихичко.
— Добре, нещата явно доста са напреднали, откакто говорихме за
последно. – Слисването на приятеля му беше смущаващо. – Искаш това
момиче да остане в този град?
Брендан разтърка тежестта в гърдите си.
— Не го казвай по този начин.
За миг се възцари тишина.
— Това не е лъжица за моята уста. Не мога да ти дам съвет за това как да
задържиш рибата в лодката. Аз обикновено ги връщам обратно във водата.
— Мамка му. Престани с това сравнение.
— Бива си го и ти го знаеш.
Брендан отново седна, стиснал ръце между коленете си.
— Ако тя се върне в Лос Анджелис, няма да имам друг избор, освен да я
оставя да го направи. Работата ми е тук. Имам екипаж, който разчита на
мен.
— Да не забравяме и това, че трябва да си луд, за да отидеш там. Това не
си ти. Ти… си Уестпорт.
— Което означава, че Пайпър трябва да се откаже от всичко. – Гласът му
звучеше безнадеждно. – Как бих могъл да поискам подобно нещо от нея?
Фокс поклати глава.
— Не знам. Но ако го направи, ще спечели теб. – Той сви рамене. –
Вероятно няма да е пълна загуба за нея.
— Благодаря – отвърна Брендан сухо, а после отново стана сериозен. –
Ако е щастлива, няма да си тръгне. Логично е, нали? Но какво харесват
жените? Какво ги прави щастливи?
Фокс посочи чатала си.
Брендан поклати бавно глава.
— Ти си идиот.
Приятелят му се засмя.
— Какво харесват жените? – Този път като че ли наистина се замисли
над въпроса. – Не мисля, че има само едно нещо. Зависи от жената. – Той
сви рамене и отново насочи вниманието си към мача. – Да вземем за
пример сестрата на Пайпър. Хана. Тя харесва плочи, нали? Ако исках да я
направя щастлива, щях да я заведа в Сиатъл утре. Има изложение на
грамофонни плочи.
— Откъде, по дяволите, го знаеш?
— Случайно видях в интернет. Не знам – обясни Фокс, като че ли
прекалено забързано. – Въпросът е, че трябва да помислиш за конкретната
жена. Не всички си падат по цветя и шоколад.
— Аха.
Фокс понечи да каже още нещо, но в този миг музикални ноти
изпълниха стаята. На Брендан му беше нужен миг, за да осъзнае, че това е
телефонът му. Понадигна се от дивана и го извади от задния си джоб.
Начаса вдигна, мъчейки се да не бъде прекалено очевидно, че само
мисълта да чуе гласа й ускорява пулса му.
— Пайпър. Всичко наред ли е?
— Да. Сградата е невредима. – Звучеше нехайно, отпуснато, в пълно
неведение, че в другия край на града той се мъчи да открие магията, която
ще им даде шанс за съвместно бъдеще. – Ъм, дали ще бъде прекалено, ако
те помоля да ни заемеш пикапа си утре? В интернет намерих една
страхотна мадама, която продава адски готин ретро полилей, от който
абсолютно се нуждаем за бара. За четиридесет долара. Само че трябва да
си го вземем сами. Намира се между Уестпорт и Сиатъл.
— На около час с кола – чу Брендан гласа на Хана на заден план.
— На около час с кола – повтори Пайпър. – Опитвахме се да пресметнем
колко би струвало да вземем Юбер, но после си спомних, че имам секси
гадже с пикап. – Тя замълча за миг. – Това няма да обърка рутината ти,
нали?
Инстинктите му се задействаха.
Рутина.
За да поиска Пайпър да остане в Уестпорт, щеше да е нужно тя да му има
голямо доверие. Да направи голяма крачка почти на сляпо. Да й покаже
колко далеч бе стигнал в отърсването от навиците си може би щеше да
натежи на везните, когато дойдеше време тя да реши дали да се върне в
Лос Анджелис. Да е в състояние да й даде поне част от нещата, които
получаваше в Лос Анджелис, щеше да улесни крачката, която рано или
късно щеше да поиска от нея.
Брендан можеше да бъде спонтанен.
Можеше да й поднася изненади. Да я направи щастлива. Да й дава
онова, което я правеше щастлива.
Нали?
Да. Можеше. Всъщност очакваше го с нетърпение.
— Защо не вземем полилея и не продължим към Сиатъл? Бихме могли
да пренощуваме там и да се приберем в Уестпорт в понеделник.
Брендан повдигна вежда срещу Фокс, който кимна, впечатлен.
— Наистина ли? – Пайпър се засмя. – Какво ще правим в Сиатъл?
Никакво колебание.
— Там има изложение на грамофонни плочи. На Хана може да й хареса.
— Изложение на грамофонни плочи? – изписка Хана на заден план, а
после Брендан чу стъпките й по дървения под, когато тя се приближи. – О,
ъм… да, мисля, че спокойно бихме могли да кажем, че тя проявява
интерес. – За миг се възцари мълчание. – Откъде изобщо знаеш за това
изложение?
Въпросът на Пайпър явно бе достатъчно силен, та и Фокс да го чуе,
защото той вече клатеше глава.
— Фокс го спомена. – Брендан му показа среден пръст. – Той ще ходи.
Изражението върху лицето на приятеля му, показващо, че се чувства
предаден, почти накара Брендан да се засрами. Почти. Възможността да
прекара повече време с гаджето си заглушаваше всичко друго. Когато беше
с Пайпър, тя поглъщаше цялото му внимание, а не искаше Хана да бъде
изложена на опасност в един непознат град. Пайпър също не би го искала.
— Значи ще отидем и четиримата? – Пайпър звучеше едновременно
развеселена и развълнувана.
— Да.
Тя се засмя.
— Добре. Звучи забавно! Ще се видим утре. – Гласът и се понижи,
звучейки внезапно малко колебливо. – Брендан… липсваш ми.
Сърцето му се качи в гърлото.
 — Ти също ми липсваш.
Двамата затвориха.
Фокс размаха пръст във въздуха.
— Длъжник си ми. И то голям.
— Така е. – Брендан се отправи към вратата, приготвяйки се да съставя
планове цяла нощ. – Какво ще кажеш да ти дам „Дела Рей“?
Затвори вратата пред слисаното изражение на приятеля си.

В стомаха на Пайпър сякаш пърхаха пеперуди.

От хубавите.
Отиваше на екскурзия извън града със своето гадже. Нямаше значение,
че обстоятелствата малко я съмняваха. Нямаше значение и това, че
съгласявайки се да му бъде гадже и да пътуват заедно, връзката им
ставаше все по-сериозна. Връзка, която може би нямаше да издържи
изпитанието на времето, в зависимост от това след колко време щеше да се
върне в Лос Анджелис. Ала нищо от това нямаше да се случи днес. Нито
пък утре. Така че тя щеше да се отпусне и да се наслади на момента.
Брендан също щеше да се наслади на това-онова.
Пайпър прибра четката за зъби в сака си и се изкиска при тази мисъл, но
бързо спря, когато Хана я изгледа въпросително. Обуздай си хормоните.
Но наистина, беше почти смущаващо, сексуалното напрежение, с което
бе изпълнена през последните няколко дни. Оргазмите започваха да
объркват живота и. Вагината й започваше да тупти дори при най-беглото
споменаване на Брендан.
И като стана дума…
— Мисля да се депилирам, докато сме обратно в цивилизацията –
подхвърли Пайпър, мъчейки се да си спомни дали не е забравила да
опакова нещо. – Искаш ли да дойдеш с мен?
— Защо не. – Хана преметна натъпканата си раница през рамо. – За
всеки случай, ако решим да отидем в басейна на хотела или нещо такова.
— Щом разбера къде ще отседнем, ще запиша час и за двете ни. –
Пайпър плесна с ръце. – Сестринска среща за депилация!
— Толкова е вълнуващо – каза Хана, подпряла хълбок на леглото. – Хей,
Фокс не идва, за да… ми е бавачка. Нали?
Пайпър сбърчи нос.
— Брендан каза, че е имал намерение да отиде.
— Аха, само дето онзи ден в магазина не знаеше разликата между 78- и
45-оборотови плочи. – Тя присви очи. – Тук нещо понамирисва.
— Добре дошла в Уестпорт. Тук се прехранват с риболов – естествено, че
понамирисва. – Пайпър сложи ръце върху раменете й. – Не идва, за да ти е
бавачка. Ти си на двайсет и шест! Пък и двамата с Брендан ще бъдем
заедно с теб през цялото време.
Хана зяпна.
— Пайпър, не е възможно да си толкова наивна.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато попитах дали Фокс идва, за да ми е бавачка, имах предвид дали
идва, за да ме развлича, така че Брендан да има време да остане насаме с
теб и прясно депилираното ти тяло. – Ред беше на Пайпър да зяпне
широко. – Защото определено нямам нищо против. Нищичко. Аз ще бъда
в свои води и мога цял ден да се ровя из плочите. Не искам Фокс да се
чувства задължен да ме забавлява. Това само ще развали преживяването.
— Разбирам какво се опитваш да кажеш. – Пайпър стисна раменете й. –
Имаш ли ми доверие?
— Естествено, че ти имам.
— Добре. Ако на някоя от нас й се стори, че се опитват да приложат
тактиката „разделяй и владей“, ще си тръгнем. Става ли? Ако и двете не си
прекарваме добре, не си струва.
Хана кимна и се усмихна.
— Дадено.
— Разбрахме се. – Пайпър овлажни устни. – Хей, преди те да са
пристигнали, искам да те попитам нещо. – Тя изпусна бавно дъха си. –
Какво ще кажеш да направим официалното откриване на новия и
подобрен бар в Деня на труда?
Устните на сестра й се размърдаха, докато тя броеше наум.
— Дотогава остават осем дни! Една седмица!
Пайпър се засмя очарователно.
— Не е невъзможно, нали?
— Предложила си да организираш парти, нали?
Пайпър простена и свали ръце от раменете на сестра си.
— Как разбра?
— Защото те познавам. Планирането на партита е любимото ти
занимание.
— По-силно е от мен. – Пайпър понижи глас до шепот. – Толкова са
забавни.
Хана опита да се пребори с усмивката си и успя.
— Пайпс, все още не сме поканили Даниъл. – Тя се вгледа изпитателно в
сестра си. – Възнамеряваш ли изобщо да го поканиш? Или искаш да
останеш целите три месеца?
— Естествено, че възнамерявам да го поканя! – отвърна Пайпър
автоматично. Нещо я прониза при тези думи. Не можеше обаче да ги
върне назад.
Не пречеше да има резервен вариант, нали? Даниъл можеше да се
съгласи да й позволи да се прибере у дома по-рано, а тя можеше да му
откаже. Дори ако доведеният й баща проявеше снизходителност, това не
означаваше, че трябва да се качи на самолета още същия ден. Хубаво беше
да има избор.
Ала колкото повече време прекарваше с Брендан, толкова по-малко й се
искаше да потърси начин да избяга. А изобщо не беше готова да вземе
решението да остане в Уестпорт. Как би могла? Може и да си бе създала
приятели в „Преобърнатият кораб“. Може и да бе започнала да се
сближава с Ейб и Опал, и момичетата в „Червената шамандура“. И
собствениците на железарския магазин, и някои от местните, които всеки
ден се разхождаха по пристанището. И какво, ако й беше приятно да спира
и да си бъбри с тях? Какво, ако вече не се чувстваше така не на място, както
когато пристигна? Това не означаваше, че трябва да остане завинаги.
Спомни си как Брендан я милва по косата, докато лежаха в леглото му в
„Дела Рей“. Спомни си лекото полюшване на водата и равномерното му
дишане. И изрече следващите думи с голямо усилие:
— Още сега ще се обадя на Даниъл и ще го поканя.
Просто за всеки случай.
Хана повдигна вежда.
— Наистина ли?
— Аха. – Пайпър взе телефона си, без да обръща внимание на лошото
предчувствие, което я жегна, и набра номера. Доведеният й баща вдигна
на второто позвъняване.
— Пайпър. – Звучеше нервен. – Всичко наред ли е?
Пайпър се изкиска, мъчейки се да прогони студенината в гърдите си.
— Защо всички отговарят на обажданията ми по този начин? Наистина
ли съм толкова тежък случай?
— Не. – Лъжец. – Не, просто от известно време не си се обаждала.
Очаквах да ме умоляваш да се върнеш в Лос Анджелис още преди доста
време.
Е, да. Кой би могъл да предскаже, че ще срещне грамаден морски
капитан, който я даряваше с оргазми и я караше да забрави да диша?
— Ъ… – Пайпър прибра кичур коса зад ухото си и погледна Хана
насърчително. – Бяхме заети. Всъщност именно за това се обаждам. С Хана
решихме да поосвежим бара.
Мълчание.
— Наистина.
Не беше сигурна дали е впечатлен, или скептичен.
— Наистина. И смятаме да го открием в Деня на труда. Мислиш ли…
дали би дошъл? Моля те?
След един дълъг миг Даниъл въздъхна.
— Пайпър, адски съм зает с този нов проект.
Да не би онова, което я заля, да беше облекчение? Господи, толкова бе
смущаващо.
— О. Ами…
— Деня на труда, така ли? – Пайпър го чу да натиска няколко копчета на
компютъра си. Вероятно отваряше календара си. – Трябва да призная,
мъничко съм любопитен да видя на какво казваш „поосвежаване“. –
Звучеше малко суховато, но Пайпър положи усилие да не се засегне. Не е
като да му беше дала причина да подозира, че я бива в проектите „направи
си сам“, ако не се броеше онова наргиле, което беше направила от
патладжан последната година в гимназията. – Възможно е да успея да
дойда. Колко далеч е Сиатъл?
Тежест легна ниско в стомаха й. Щеше да дойде.
Пайпър се насили да се усмихне. Това беше хубаво. Именно от това се
нуждаеха двете с Хана.
Опции. Просто за всеки случай.
— На около два часа. Сигурна съм, че ще можеш да си намериш хотел
близо до Уестпорт…
Даниъл изсумтя.
— Не, благодаря. Ще кажа на асистентката си да ми намери нещо в
Сиатъл. – Той въздъхна. – Е, записах си го в календара. Предполагам, че
ще се видим скоро, момичета.
— Страхотно! – Усмивката на Пайпър поувехна. – Ами мама?
 Доведеният й баща понечи да каже нещо, но после размисли.
— Тя няма желание да се върне. Но аз ще представлявам и двама ни. Как
ви се струва? – Още натискане на копчета. – Трябва да затварям. Радвам
се, че се чухме. Прегръщам ви с Хана.
— Окей, чао, Даниъл. – Пейпър затвори и си придаде оптимистично
изражение, пренебрегвайки упорито пожара, пламнал в стомаха й.
Господи, защо се чувстваше толкова виновна? Нали планът от самото
начало беше да убедят Даниъл да дойде в Уестпорт с надеждата да сложи
преждевременен край на заточението им. – Всичко е уредено!
Хана кимна бавно.
— Добре.
— Да! И ти праща прегръдка. – Пайпър я притисна силно до гърдите си,
полюлявайки я леко. – Ето. – Тя си взе сака. – Ще тръгваме ли?
Когато сестрите излязоха навън, видяха Брендан и Фокс да се облягат на
запаления пикап; и двамата бяха смръщени, сякаш се бяха карали. При
вида на Пайпър лицето на Брендан се проясни, в очите му лумна
горещина.
— Добро утро, Пайпър – поздрави я дрезгаво.
— Добро утро, Брендан.
Пайпър нямаше как да не забележи, че Фокс изглежда почти… нервен,
когато видя Хана. Оттласна се от пикапа и се приближи, за да вземе
раницата й.
— Добро утро. Да я взема ли?
— Не, благодаря. – Хана го заобиколи и метна раницата през отворения
прозорец на задната седалка. – Мисля да си я задържа.
Пайпър се разсмя.
— Сестра ми никога не се разделя със слушалките си.
Остави Брендан да вземе чантата й и като го улови за ревера на
памучната риза, го придърпа надолу за целувка. Той се наведе
нетърпеливо, впивайки устни в нейните, и Пайпър усети далечния вкус на
сутрешното му кафе. И с жест, който тя намери за старомоден и
очарователен, той свали шапката си и я използва, за да скрие лицата им от
чужди погледи.
— Липсваше ми – прошепна тя и се отдръпна, за да го погледне
многозначително.
Гърдите на Брендан се изпъчиха в отговор и той само дето не изтръгна
вратата откъм мястото до шофьора от пантите, отдръпвайки се, за да й
помогне да се качи. Фокс и Хана се настаниха отзад, сядайки толкова далеч
един от друг, колкото им беше възможно. Раницата на Хана почиваше
между двамата и Пайпър се зачуди дали нямаше някакво напрежение, за
което сестра й не й беше казала. Нима бе така погълната от собствения си
любовен живот, та не бе забелязала, че с Хана се случва нещо важно?
Зарече се да поправи този пропуск при първа възможност.
Бяха пътували около пет минути, преди Пайпър да забележи адреса
върху екрана на навигационната система. Той включваше името на един
страшно луксозен хотел.
— Я чакай. Няма да отседнем там, нали?
Брендан изсумтя и се качи на магистралата.
Мраморни вани, египетски памук, пухкави бели халати и приглушено,
романтично осветление затанцуваха в главата й.
 — Нали? – прошепна тя.
— Леле. Някой вади тежката артилерия – изкиска се Хана от задната
седалка. – Добър ход, Брендан. – Внезапно гласът й се промени. – Чакай…
колко стаи резервира?
— Аз ще бъда с Хана – предупреди Пайпър начаса и хвърли на сестра си
поглед, който казваше „нали ти обещах“.
— Естествено – отвърна Брендан спокойно. – Резервирах три стаи. С
Фокс ще спим в отделни. Стига му, че трябва да ми слуша хъркането на
кораба.
Три стаи? Преди един месец дори не би се замислила за това колко ли
струва да се отседне за една нощ в луксозен хотел. Сега обаче пресмяташе
наум колко струва всичко, чак до чаша следобедно кафе. Три стаи в този
хотел щяха да са наистина скъпи. Няколко хиляди долара. Какви пари
изкарваха рибарите? Това не бе част от проучванията й.
Щеше да се тревожи за това по-късно. Сега бе заета да се опиянява от
мисълта за плата със сирене от румсървис и безплатни пантофи.
Капитанът наистина я познаваше, нали?
— Съставих списък с песни за пътуването. – Хана се приведе напред и
подаде телефона си на Пайпър. – Кръстих го „На път към Сиатъл“. Просто
натисни копчето, Пайпс.
— Слушам. – Пайпър остави телефона върху таблото на колата. – Никога
не поставям избора на диджея под съмнение.
От тонколоните се разнесе The Passenger на Иги Поп.
— В припева се чува гласът на Бауи – обади се Хана над музиката. – В
тази песен става дума за тяхното приятелство. Как шофират заедно,
пътешестват. – Тя въздъхна замечтано. – Можеш ли да си представиш как
те спират до теб на следващия светофар?
— Това ли ще си купиш на изложението? – попита я Фокс. – Бауи?
— Може би. Хубавото, когато си купуваш плочи, е, че никога не знаеш с
какво ще си тръгнеш. – Разпалена от любимата си тема, Хана се обърна в
седалката и се наведе към Фокс. – Те трябва да ти говорят. И още по-
важно, ти трябва да слушаш.
Иззад слънчевите си очила, Пайпър наблюдаваше разговора в
огледалото за обратно виждане.
— Плочите са като хубаво вино. Някои студия имаха по-добри години от
други. Не е само групата, но и записът. Можеш да изпитваш колкото
сантиментални чувства си искаш към един албум, но съществува и
въпросът с качеството. – Хана се ухили. – И ако намериш съвършения
запис на албум, който харесваш, нищо не може да се сравнява с първата
нота, когато иглата я докосне.
— Случвало ли ти си е? – попита тихо Фокс след миг.
Хана кимна сериозно.
— A Case of You на Джони Мичъл. Беше първата песен, която си пуснах
от албума Blue. Промени ме завинаги.
Следващата песен беше Fast Car на Трейси Чапман.
Хана изтананика няколко ноти.
— Настроението също играе роля. Ако съм щастлива, може да си купя
Уийзър. Ако ми е мъчно за вкъщи, ще потърся Том Пети…
Устните на Фокс потръпнаха.
— Слушаш ли нещо от твоето поколение?
 — Понякога. Но общо взето – не.
— Моята Хана е стара душа – подхвърли Пайпър отпред.
Приятелят на Брендан кимна, без да откъсва очи от Хана.
— Значи имаш песен за всяко настроение.
— Имам стотици песни за всяко настроение. – Хана въздъхна и
разкопча раницата си. Извади слушалките и айпода си и ги притисна до
гърдите си. – В какво настроение си в момента?
— Не знам. Ъ… – Фокс изпусна дъха си, загледан в тавана, ала усмивката
все така играеше в крайчетата на устните му. – Доволен.
— Доволен – повтори Хана. – Защо?
Фокс не отговори веднага.
— Защото не се налага да деля стая с Брендан. Много ясно. – Той кимна
към слушалките й. – Е, какво имаш за „доволен“?
С изражение на превъзходство, Хана му ги подаде.
Фокс си ги сложи.
Миг по-късно се разсмя.
Пайпър се обърна в седалката си.
— Коя песен му пусна?
— No Scrubs*.
[* Scrub (англ.) в разговорния език се използва в смисъл на „загубеняк“.
Името на песента означава „Без загубеняци“ или „Никакви загубеняци“.
– Б. р.]
Дори Брендан се засмя и от смеха му, подобен на ръждясал мотор, на
Пайпър и се прииска да се покатери в скута му и да зарови лице в брадата
му. Вероятно щеше да е най-добре да почака, докато престанат да
шофират, за да го направи.
През двата часа на пътуването Фокс и Хана все повече се сближаваха,
докато накрая на практика деляха слушалките, редувайки се да си избират
песни един за друг и спорейки чий избор е по-добър. И докато на Пайпър
не й бе харесало напрежението между Фокс и сестра й, не беше сигурна, че
това й харесва повече. Беше излизала с достатъчно женкари, за да е в
състояние да ги различи отдалеч, и освен ако не се заблуждаваше дълбоко,
Фокс беше първокласен плейбой.
След кратко спиране, за да вземат полилея и да го сложат в каросерията
на Брендан, покривайки го с брезент, те пристигнаха в хотела преди обяд.
Пайпър имаше само няколко минути да се наслади на успокояващата
музика на пиано и водопада в лобито, преди да се отправят към
асансьорите.
— Помолих ги да ни настанят възможно най-близко, така че сме на
шестнайсетия етаж – обясни Брендан, докато раздаваше ключовете,
поемайки контрола с такава лекота, че Пайпър прехапа устната си.
— Изложението започва в дванайсет часа на обяд. Искате ли да се
срещнем в лобито и да отидем заедно?
— Звучи добре – отвърнаха двете сестри.
Макар че онова, което Пайпър си мислеше в действителност, бе: Искам
да скочим в леглото още сега.
Когато стигнаха на шестнайсетия етаж, се отправиха в различни посоки
и Пайпър беше доволна, че има половин час насаме със сестра си.
— Хей, забелязах, че с Фокс май започвате доста да се сближавате –
прошепна, докато отключваше стаята.
 Хана изсумтя.
— Какво? Не. Просто слушахме музика.
— Аха, само дето за теб музиката е като секс… – Пайпър не довърши и се
втурна в стаята с ахване. Беше великолепна. Мека слънчева светлина.
Изглед към водата. Бяла, пухкава завивка върху огромното легло, което
имаше огледална табла и приглушено осветление. Невероятно елегантно,
издържано в кремаво, златно и мрамор. Кътче за сядане с мека отоманка и
възглавнички с пискюли. Ретро корици на списание „Вог“ украсяваха
стените.
— О, Хана. – Пайпър се завъртя в кръг, разперила ръце. – У дома съм.
— Капитанът се е справил добре.
— Справил се е повече от добре. – Пайпър прокара върховете на
пръстите си по пухкавата като облак възглавница. – Само че все още
говорим за Фокс. Какво се случва между вас?
Хана се тръшна върху дивана с раницата в скута си.
— Глупаво е.
— Кое е глупаво?
Сестра й изсумтя.
— Онзи ден, когато отидохме в музикалния магазин, възможно е да съм
си помислила, че е сладък. Разговорът ни беше интересен, по-дълбок,
отколкото очаквах, всъщност. И тогава… телефонът му започна да пиука
непрекъснато. Най-различни женски имена взеха да се появяват върху
екрана му. Тина. Джоузи. Мика. Накара ме да се почувствам глупаво,
задето изобщо го бях видяла в подобна светлина. Сякаш има… потенциал.
– Тя остави раницата настрани, потрепервайки. – Мисля, че почистващите
препарати, които подпалихме онзи ден, трябва да са ме замаяли или нещо
такова. Но това бе само моментна слабост. За мен съществува единствено
Сергей. Единствено. Дори ако той се държи с мен като с по-малка сестра.
— Значи… никакви сладникави чувства към Фокс?
— Никакви. – Хана изглеждаше доволна от себе си. – Мисля обаче, че го
харесвам като приятел. Забавен е. Умен. Естествено бе да забележа, че е
привлекателен. Искам да кажа, кой не би го забелязал? Но не, всичко е
напълно платонично. Просто приятели.
— Сигурна ли си, Хан? – Пайпър я изгледа изпитателно. – Повече от
очевидно е, че той е женкар. Не искам да бъдеш наранена.
— Пайпс. Не проявявам интерес към него. – Хана като че ли казваше
истината. – Кълна се.
— Добре.
— Всъщност нямам нищо против да бъда с него днес. Изобщо нямам
чувството, че е тук, за да ми бъде бавачка. – Тя направи подканящ жест с
ръка. – Двамата с Брендан спокойно може да отидете да правите разни
неща като двойка.
— Какво? Как ли пък не! И аз искам да разглеждам плочи.
— Не, не искаш. Но е много сладко, че се преструваш.
Пайпър се нацупи, а после грейна.
— Ще си направим срещата за депилиране по сестрински! – Тя ахна. –
Знаеш ли какво? Записах ни час в едно козметично студио недалеч от
изложението, защото предположих, че ще отседнем наблизо. Но ще го
отменя. Бас държа, че хотелът предлага депилация. Нека се поглезим.
— Мястото няма значение. Така или иначе ще падат косми.
 Пайпър посегна към телефона си.
— Само така!

Брендан се беше надявал на доста време насаме с Пайпър в Сиатъл. Не

беше очаквал да го получи толкова скоро, но определено не се оплакваше.
Докато четиримата стояха в лобито на хотела, готови да се разделят, той
правеше всичко по силите си да не се чувства прекалено небрежно облечен
по дънки, памучна риза и ботуши. Беше си свалил шапката още щом
прекрачи прага на стаята, леко зашеметен от разкошната обстановка.
Цената на престоя го беше подготвила, че мястото ще бъде луксозно, но
сега щеше да прекара цялото време, тревожейки се, че ще остави
отпечатъци от обувки върху килима.
Това са нещата, с които тя е свикнала.
Нещата, които ти ще й дадеш.
Пайпър се смееше на недоволното изражение на Хана.
— Толкова ли е зле?
— Тя дори не ме предупреди. Просто го дръпна.
— Кой не те предупреди? – попита Фокс, местейки любопитен поглед
между двете жени. – Господи. Какво се е случило, откакто се разделихме?
— Депилирахме се – обясни Пайпър нехайно. – В стаята. Хана я смушка
в ребрата.
— Пайпър.
Пайпър, която тъкмо бухваше косата си, спря.
— Какво? Това е основна човешка потребност.
— Не за всички. – Хана се разсмя, изчервявайки се. – О, господи. Най-
добре да вървя, преди сестра ми да ме е засрамила още повече. – Обърна се
към Фокс и повдигна вежда. – Готов ли си?
Като никога приятелят на Брендан сякаш бе изгубил дар слово.
— Ъ, да. – Той се изкашля в юмрука си. – Да вървим да си купим плочи.
— Да се срещнем тук в шест за вечеря – каза Брендан.
Фокс отдаде лениво чест и последва Хана към изхода.
Почти бяха стигнали до въртящата се врата, когато Пайпър подръпна
Брендан за ризата, карайки го да я погледне.
— Мъничко се тревожа за тях. Хана твърди, че са просто приятели, но не
искам сърцето на сестра ми да бъде разбито.
Брендан не би го изрекъл на глас, но и той се тревожеше за същото. Фокс
нямаше приятели жени. Имаше свалки за една нощ.
— Ще си поговоря с него.
Пайпър кимна и хвърли още един неспокоен поглед към
отдалечаващите се гърбове на сестра си и Фокс.
— Е… – Обърна се и отдаде цялото си внимание на Брендан. – Само ние
двамата сме. Целия следобед. Да отидем да разгледаме
забележителностите?
— Не.
— Не? – Очите й бяха закачливи. – Какво си намислил?
Очевидно тя смяташе, че той ще я метне на рамо и ще я отнесе обратно в
стаята. И дяволите да го вземат, той наистина се изкушаваше да прекара
целия ден насаме с чисто голата Пайпър върху онова абсурдно легло, но
предсказуемостта нямаше да му е от полза тук. Трябваше да използва
времето си с нея мъдро.
— Ще те заведа на пазар.
Усмивката й се стопи. Очите й се замъглиха. Тя докосна гърлото си с
трепереща ръка.
— Т-така ли? – прошепна.
Брендан прибра кичур коса зад ухото й.
— Да.
— Но… наистина ли? Сега? – Тя си повя с ръка. – Какво ще пазаруваме?
— Каквото поискаш.
Сините й очи примигаха. После пак. Линия се вряза между веждите й.
— Не… не се сещам за нищичко, което искам в този миг.
— Може би когато поразгледаш…
— Не. – Пайпър овлажни устните си; изглеждаше почти изненадана от
думите, излезли от устата й. – Брендан, винаги ще обичам пазаруването и
скъпите хотели. Ама наистина ще ги обичам. Но не се нуждая от тях. Не е
нужно да правиш всичко това – тя махна към лобито, – за да ме направиш
щастлива. – Бузата й се докосна до гърдите му. – Ще ме пуснеш ли в
станцията за презареждане, моля те?
Без никакво забавяне ръцете му се обвиха около нея, устните му се
притиснаха до върха на главата й. Докато Пайпър не изрече тези думи и
той не почувства как го залива облекчение, не бе подозирал колко отчаяно
се нуждае да ги чуе. Може и да бе в състояние да си позволи места като
това, но не можеше да отрече потребността да бъде достатъчен сам по себе
си. Колкото и да бе странно, сега, когато тя бе изличила тази тревога,
откри, че още повече иска да й подари ден, пълен с любимите й неща.
— Ще те заведа на пазар, миличка.
— Не.
— О, да.
— Не, Брендан. Не е нужно. Също толкова щастлива бих била да гледам
продавачите на рибния пазар с теб и, господи, наистина го мисля. – Тя се
сгуши по-близо и стисна ризата му в шепа. – Наистина, наистина го
мисля.
— Пайпър. – Брендан доближи устни до ухото й. – Получавам ерекция
от това да те глезя.
— Защо не каза? – Тя го улови за ръката и го задърпа към изхода. – Да
вървим да пазаруваме!

***
— Дънки?
Пайпър вирна брадичка.
— Каза каквото поискам.
Забавлявайки се невероятно, Брендан я последва между щандовете на
изискания бутик, гледайки как дупето й се полюшва в розовата пола. Тя
така се беше развихрила сред манекените и рафтовете с дрехи, че Брендан
се радваше, че бе настоял да отидат на пазар. В мига, в който прекрачиха
прага, няколко продавачки се бяха спуснали към гаджето му. Малко по-
късно вече си говореха на малки имена с нея и тичаха да й донесат
купчини дънки в нейния размер.
— Естествено, че можеш да си вземеш всичко, което поискаш – отвърна
той, опитвайки се да не събори съдържанието на рафтовете с широките си
рамене. – Просто предположих, че ще отидеш право при роклите.
— Може би щях да го направя. – Пайпър му хвърли високомерен поглед
през рамо. – Ако не си бях спомнила как ме попита саркастично дали
притежавам дори един чифт дънки.
— Нощта, когато танцуваше в „Преобърнатият кораб“? – Мислите му се
върнаха назад. – Не мислех, че си спомняш и половината от станалото
през онази нощ.
— О, спомням си важните неща. Като например обидите по адрес на
гардероба ми.
— Харесвам… гардероба ти. – Е, добре, ето че вече използваше думата
„гардероб“. И то напълно сериозно. – В началото мислех, че е…
— Абсурден?
— Непрактичен – поправи я Брендан твърдо. – Но си промених
мнението.
— Харесваш дрехите ми само защото можеш да ги сваляш.
— Това определено помага. Но най-вече те са твоето аз. Това е
истинската причина. – Видя една продавачка да се приближава с купчина
дънки в ръцете и едва се сдържа да не й се сопне да се маха. – Харесвам
нещата, които те правят тази, която си, Пайпър. Недей да ги променяш
сега.
— Нищо не смятам да променям, Брендан – отвърна тя със смях. – Но
няма да мога да нося рокли още дълго. Скоро ще дойде есен.
Продавачката стигна до тях и отведе Пайпър, настанявайки я в една от
пробните кабини заедно с дузина дънки в най-различни цветове и стилове.
След това посочи към малък, женствен стол, намеквайки му безмълвно да
седне, и той го направи неловко, чувствайки се като Гъливер в Страната на
лилипутите.
— Същото ли е, когато пазаруваш в Лос Анджелис? – попита той Пайпър
през завесата на пробната.
— Мммм. Не съвсем. – Тя надникна и му намигна. – Обикновено не водя
със себе си двуметров морски капитан.
Брендан издаде развеселен звук.
— Това по-хубаво ли го прави, или по-лошо?
— По-хубаво. Много по-хубаво. – Пайпър дръпна завесата и излезе от
пробната по светлосини впити дънки и прозрачен черен сутиен. – Не, не
ми харесва. – Обърна се и погледна дупето си в огледалото в цял ръст. –
Какво ще кажеш?
Брендан вдигна челюстта си, която беше паднала на шибания под.
— Извинявай. Как така не ти харесва?
Пайпър направи физиономия.
— Шевовете са странни.
— Кое? – Той се наведе, за да погледне по-отблизо, и начаса се разсея от
дупето и. – Кой го е грижа?
Продавачката се приближи и наклони глава на една страна.
— О, да. Не. Тези не стават.
Пайпър кимна.
— И аз така мисля.
 — Вие двете майтапите ли се? Съвършени са.
Двете жени се засмяха. Продавачката се отдалечи, а Пайпър се върна в
пробната. Оставяйки Брендан да се чуди дали не е откачил.
— Да, определено е различно от това да пазарувам с приятелките си в
Лос Анджелис. Почти съм сигурна, че през половината от времето ми
казват, че нещо ми стои страхотно, въпреки че не е така. Винаги имаше
елемент на конкуренция. Опит да вземат предимство. – Чу се звук от
вдигане на цип и Брендан видя как стъпалата й се завъртяха зад завесата.
– Струва ми се, че от известно време дори не съм се забавлявала, докато
пазарувам, но не съм си давала сметка. Не ме разбирай погрешно,
обожавам дрехите. Но когато си представя как отивам да си търся рокля с
Кърби, не помня да съм чувствала нещо. Прекарвах толкова време,
мъчейки се да изпитам онзи пръв миг на еуфория. Само че… по-голямо
удоволствие изпитах, когато получих намаление на рибарските мрежи в
онзи магазин, отколкото когато си купих последната чанта на „Шанел“.
Тя ахна и Брендан се изопна от тревога.
— Какво?
— Мисля, че урокът на Даниъл даде резултат. – Пайпър бутна завесата
настрани, разкривайки потресеното си изражение. – Мисля, че вече
оценявам парите, Брендан.
Ако се очакваше да не я намира за абсолютно очарователна, значи се
проваляше с гръм и трясък.
— Това е страхотно, Пайпър – каза дрезгаво, заповядвайки си да не се
усмихне.
— Да. – Тя посочи тъмните дънки, които се впиваха почти неприлично в
зашеметяващите и бедра. – Не стават, нали?
— Определено стават.
Пайпър поклати глава и отново пусна завесата.
— Освен това струват сто долара. Погледнах етикета с цената! – А после
смотолеви: – Мисля, че това е много?
Брендан отметна глава назад.
— Печеля повече от това само от един рак, Пайпър.
— Какво? Не. Колко раци хващаш?
— За един сезон? Ако достигна квотата? Четиридесет тона.
Когато дръпна отново завесата, Пайпър беше отворила калкулатора на
телефона си. С устни, оформящи едно безмълвно „О“, тя обърна екрана, за
да му покаже всички нули.
— Брендан, това са… милиони долари.
Той просто я погледна.
— О, не. – Пайпър поклати глава. – Това не е хубаво.
Брендан се намръщи.
— Защо да не е?
— Тъкмо научих стойността на парите. И откривам, че имам богато
гадже. – Тя въздъхна печално и пусна завесата. – Трябва да скъсаме,
Брендан. За собственото ми добро.
— Какво? – Паниката изпрати пронизваща болка в гърдите му. Не. Не,
това не се случваше. Не я беше чул правилно. Но ако беше, нямаше да си
тръгнат от тази шибана пробна, докато тя не размислеше. Скочи на крака
и дръпна завесата само за да завари Пайпър да се тресе от смях, закрила
устата си с шепа. Заля го облекчение. – Не беше смешно – каза дрезгаво.
 — Беше. – Пайпър се изкиска. – Знаеш, че беше.
— Да ме виждаш да се смея?
Тя стисна устни, за да пропъди усмивката си, но очите й все още искряха
от смях. Ала Брендан не можеше да й се сърди, особено когато тя обви с
ръце врата му, притискайки мекото си тяло в неговото кораво, и примами
устатата му в целувка.
— Съжалявам. – Тя близна нежно езика му. – Не мислех, че ще се
хванеш толкова лесно.
Брендан изръмжа, подразнен на себе си, задето толкова се
наслаждаваше на начина, по който Пайпър опитваше да си върне
благоразположението му. Пръстите й въртяха крайчетата на косата му,
очите й бяха разкаяни. Всичко това бе странно успокояващо. Господи,
влюбването здравата му беше разбъркало мозъка. Свършен беше.
— Ще ми простиш ли, ако те оставя ти да ми избереш дънки? –
промълви тя до устните му.
Брендан плъзна длани по кръста й.
— Не ти се сърдя. Не бих могъл. Не и на теб.
Пайпър свали ръце от врата му и му подаде следващия чифт дънки.
Пред очите му тя разкопча онези, които носеше, и ги смъкна надолу.
Всемогъщи боже, беше се навела пред огледалото, така че дупето й почти
докосваше отразяващата повърхност… и гледайки я отгоре, той можеше да
види всичко. Ментовозелената ивица плат между сочните й бузи, намекът
за по-бяла кожа, подаваща се отдолу.
Когато Пайпър се изправи, лицето й беше зачервено, а пенисът на
Брендан опъваше ципа му.
— Ще ми ги обуеш ли?
Исусе. Нямаше значение, че продавачката можеше да се върне всеки
миг. Запленен от големите й, сини, съблазнителни очи, не го интересуваше
нищо друго. По дяволите, може би винаги щеше да бъде така. Брендан
изпусна дъха си на пресекулки и се отпусна на колене. Понечи да разтвори
дънките, та тя да стъпи в тях, ала малкото триъгълниче на прашките й
погълна вниманието му, когато си спомни, че тази сутрин се беше
депилирала.
Истината бе, че досега не се бе замислял особено за това как жените се
поддържат там долу. Ала от първия път, в който я бе вкусил, копнееше за
нея. Видът, усещането, вкусът, гладката й сочност.
— Може ли да видя?
Почти срамежливо, тя кимна.
Брендан пъхна ръка под ластика на прашките й и го дръпна надолу,
разкривайки предизвикателната плът.
— Това е мое.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Да.
— Сега ще те поглезя с кредитната си карта. А после ще те глезя с езика
си до полуда.
— Брендан.
Обви ръце около коленете й, когато те се подкосиха, и използва горната
половина на тялото си, за да я притисне към стената на пробната. Когато
се увери, че се държи стабилно, я подкани да пъхне първо единия си крак,
а после и другия в дънките. Ръцете му издърпаха плата нагоре по прасците,
по коленете, по бедрата й, обсипвайки с целувки скриващата се кожа.
Причини му болка да издърпа ципа и да скрие женствеността й, но го
направи, близвайки пъпа й, докато закопчаваше копчето.
След това се изправи, завъртайки я така, че да е с лице към огледалото.
Придърпа дупето й в скута си, за да може тя да почувства ерекцията му.
Устата й се отвори, главата й се отпусна назад.
Пайпър погледна отражението си със замаяни очи. Вниманието й беше
насочено към ръката на Брендан, плъзнала се надолу по корема й; дългите
му пръсти се пъхнаха под колана на дънките, сграбчвайки я грубо, което
му спечели шокирано изскимтяване.
— Тези. Определено.
— Д-да, ще вземем тези – изпъшка Пайпър. Брендан отново я стисна и
тя се повдигна на пръсти, а устните й се отвориха в ахване. – Да, да, да.
Брендан я целуна по шията, ухапвайки я леко, докато вадеше бавно ръка
от дънките й. Когато Пайпър престана да се олюлява, я остави зачервена
пред огледалото и излезе от пробната.
— Добро момиче.
— Знаеш ли – задъхано каза Пайпър иззад завесата. – При пазаруването
е по-важно пътуването, отколкото дестинацията.
Брендан махна на продавачката, която току-що се бе върнала.
— Ще ги вземе всичките.

Пайпър подуши врата на Брендан и сви замислено устни.

— Не, и този не е правилният. Прекалено цитрусов.
Брендан се подпря на лакът върху стъкления плот, наполовина
развеселен, наполовина нетърпелив.
— Пайпър, няма да ти останат места, където да ме пръскаш.
Следобедът напредваше и след кратко отбиване в центъра за обяд (по
време на който Брендан беше опитал тирамису за първи път и го беше
харесал!), се бяха върнали в хотела. Гаджето й изглеждаше готово да я
качи в стаята си колкото се може по-бързо, ала Пайпър го беше завлякла в
мъжкия магазин на хотела, за да се опита да намери правилния аромат за
него.
Дали се опитваше да спечели време? Може би мъничко.
По някаква причина нервите й бяха изопнати.
Което беше лудост. И какво, щяха да се качат горе и да правят секс.
Нямаше да им е за първи път, нали? Нямаше причина за допълнителните
мехурчета в кръвта й. Само че нова вълна от тях прииждаше всеки път,
щом Брендан я целунеше или обвиеше ръка около рамото й. И въпреки че
климатикът работеше, кожата на врата й гореше и тя откри, че си поема
дълбоко, дълбоко дъх, мъчейки се да успокои препускащото си сърце.
Ако само можеше да се съсредоточи върху това да му намери
съвършения одеколон, това щеше да й даде достатъчно време да се
отпусне. Или поне да разбере защо не е в състояние да го направи.
Приведе се над стъклото, за да вземе квадратно сивкавозелено шише, и
Брендан сложи ръка на кръста й. Нехайно. Ала пулсът й се ускори, сякаш я
бяха подложили на детектор на лъжата и я питаха за някогашните и
навици на харчене. Отърсвайки се наум, тя взе шишенцето и го подуши.
— О – прошепна, помирисвайки го отново, за да е сигурна. – Това е. Това
е твоят аромат.
И може би беше лудост, но да открие неуловимата есенция на Брендан,
да я държи в ръка, докато тя изпълва сетивата й… смъкна и последния
воал, скриващ чувствата й. Беше безнадеждно, безвъзвратно влюбена в
този мъж.
Промяната в обстановката правеше невъзможно да не си даде сметка за
всички причини, притеглящи я към него. Честта, търпението му,
надеждността му и непоклатимата му природа. Умението му да води и да
бъде уважаван, без да бъде жаден за власт. Любовта му към природата,
традицията и дома. Дори начинът, по който бе подходил толкова
деликатно към чувствата на тъста си, я беше впечатлил.
От мига, в който призна пред себе си дълбочината на чувствата си, онези
две думички заплашваха да изскочат от устата й. Това беше причината да е
толкова неспокойна. Защото къде щеше да я отведе това? Във връзка. За
постоянно. Не само с този мъж, но и с Уестпорт.
— Пайпър – попита Брендан напрегнато. – Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре – отвърна тя, прекалено жизнерадостно. –
Аз… аз го намерих. Съвършен е.
Той повдигна скептично вежди, докато въртеше шишето в ръката си.
— „Дървесно великолепие“?
— Виждаш ли? Създадени сте един за друг. – Пайпър се взира в очите му
като болно от любов кученце в продължение на няколко прекалено дълги
секунди, преди да се отърси. – Ъм, само че трябва да го помиришем върху
теб.
Брендан я гледаше, свъсил вежди, на практика потвърждавайки, че
държанието й е странно.
— Вече ме пръсна върху китките, както и от двете страни на врата ми –
изтъкна той. – Не остана място.
— Гърдите ти? – Пайпър се огледа из неголемия магазин. Служителят
беше зает с клиент в другия край. – Само едно бързо помирисване. За да не
хабим пари. – Тя грейна. – О, чуй ме само, Брендан! На практика събирам
купони за намаления.
Привързаност пробяга по лицето му.
— Давай по-бързо – каза гърлено, разкопчавайки трите най-горни
копчета на памучната си риза. – Ще имам нужда от няколко душа, за да
отмия всичко това от себе си.
Пайпър затанцува на място, развълнувана от предстоящия успех. Щеше
да е съвършено. Знаеше го. С усилие се сдържа да не изписка и пръсна
облаче уханна мъгла върху космите на гърдите му, докато Брендан
държеше ризата си разтворена. След това се наведе, зарови нос там и
вдъхна смесицата от пръст и солена вода на Брендан и… о, господи, да,
определено беше влюбена. Мозъкът й въздъхна с абсолютно задоволство и
радост, задето бе успяла да улови същността му, намерила бе начин да го
вдъхва винаги, когато поиска. Явно беше останала доста дълго в унес,
вдъхвайки жадно, защото Брендан най-сетне се изкиска и тя отвори очи.
— За какво мислиш там долу?
За това, че ако не внимавам, малки капитански бебета ще защъкат
насам-натам.
И колко лошо звучеше това?
Ни най-малко. Всъщност звучеше невероятно.
— Мислех си, че се гордея с теб – отвърна най-сетне, закопчавайки
ризата му. – Днес опита тирамису. И… ето че вече планираш пътувания до
Сиатъл. Просто ей така. Сякаш си нов човек. И си мислех…
Как тя също се беше променила много, откакто беше дошла в Уестпорт.
Откакто бе срещнала Брендан. Онова, което някога бе смятала, че е да
черпиш от живота с пълни шепи, всъщност се бе оказало показност за пред
другите. Да я зяпат. Нямаше да лъже себе си и да се преструва, че един
месец напълно я беше излекувал от дълбоко вкоренената й любов към
вниманието. Към комплиментите. Към онова, което някога бе смятала за
любов. Ала сега? Сега участваше в собствения си живот. Не просто
позираше и се преструваше. Светът бе толкова по-голям от нея и сега тя
наистина го виждаше. Наистина го разбираше.
В пробната, докато мереше дънки, дори не й бе хрумнало да си направи
селфи в огледалото. Искаше просто да бъде там, в мига, с този мъж.
Защото начинът, по който той я караше да се чувства, беше милион пъти
по-добър от начина, по който я караха да се чувства три милиона
непознати.
Господи. Нима щеше да каже на Брендан, че го обича?
Да.
Да, щеше.
Ако си мислеше, че да проникне в басейна на върха на един хотел,
вдигайки на крак цял полицейски участък, беше лудост, това и се струваше
милион пъти по-рисковано. Беше като да се спусне по въже от покрива на
онзи лосанджелиски хотел с пръчки динамит, стърчащи от ушите й.
Защото това беше нещо ново за нея – пътят към откриването къде се
вписваше в новото си място щеше да бъде дълъг.
Ами ако не се вписваше?
Начинът, по който се бе почувствала, когато Ейдриън я заряза, би бил
смешен в сравнение с това да разочарова Брендан. Той знаеше точно кой е
(капитан на риболовен кораб), какво иска (флотилия от рибарски кораби)
и как да го получи (очевидно, като изкарваше милиони долари, просто
трябваше да поръча да му ги построят). Междувременно тя беше
прекарала цяла седмица, опитвайки се да намери полилей с правилното
излъчване.
Това можеше да има катастрофален завършек.
Ала когато погледна в очите му, Пайпър чу думите му от борда на „Дела
Рей“. Ти притежаваш постоянство, характер и огромно сърце.
И избра да му повярва.
Избра да повярва в себе си.
— Брендан, аз…
Телефонът й се раззвъня в чантата. Силни, разпилени ноти, които не
можа да разпознае веднага, защото не ги беше чувала от толкова отдавна.
— О. – Сепна се леко. – Това е мелодията на Кърби.
— Кърби. – Брендан сбърчи вежди. – Момичето, което те предаде на
полицията?
— Съвсем същата. Не се е обаждала, откакто си тръгнах. – Нещо й
нашепваше да не го прави, ала въпреки това отвори чантата си и извади
телефона, претегляйки го в ръка. – Чудя се дали не се е случило нещо
лошо. Може би трябва да вдигна.
Брендан не каза нищо, просто се взираше изучаващо в лицето й.
Нерешителността й трая твърде дълго и телефонът замлъкна.
Пайпър изпусна дъха си с облекчение, доволна, че не се налага да
решава… и тогава телефонът й направо полудя. Не беше Кърби, звъняща
отново; бяха съобщения от имена, които й бяха само смътно познати,
уведомления за имейли… а сега и друг номер с лосанджелиски код. Какво
ставаше?
— Май ще трябва да вдигна – измърмори тя, смръщвайки се. – Да се
срещнем пред асансьорите?
— Да – отвърна Брендан след миг; изглеждаше така, сякаш иска да каже
още нещо.
— Това е просто телефонно обаждане.
Думите прозвучаха така, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, така
че се отказа и излезе от магазина. Дали наистина беше просто телефонно
обаждане? Пръстът й се поколеба над екрана на телефона. За първи път,
откакто беше дошла в Уестпорт, лосанджелиският й живот я докосваше.
Все още не бе вдигнала, а вече се чувстваше така, сякаш някой я разтърсва
в леглото, мъчейки се да я събуди от сън.
— Не ставай глупава – скастри се тихичко и вдигна. – Здравей, Кърби.
Доста се позабави с извинението, а, сладурче?
Намръщи се на отражението си във вратите на стоманените асансьори.
Дали си въобразяваше, или действително звучеше напълно различно,
когато говореше с приятелите си от Лос Анджелис?
— Пайпър! Извиних ти се! Нали? О, господи, ако не съм, падам на
колене. Сериозно. Толкова ужасна приятелка бях. Просто не можех да си
позволя баща ми да ми отреже парите.
Защо, о, защо бе вдигнала?
— Нито пък аз. – Може би имаше причина за безкрайното дрънчене и
вибриране на телефона. – Виж, всичко е наред, Кърби. Не ти се сърдя.
Какво става?
— Какво става? Ти сериозно ли? – На заден план долетя звукът на
клаксони и шумът на минаващ автобус. – Видя ли корицата на „Ел Ей
Уикли“?
— Не – бавно отвърна Пайпър.
— Ти си на нея… и изглеждаш невероятно секси, маце. О, господи,
заглавието, Пайпър. „Изчезването на една парти принцеса“. Всички
откачиха.
Слепоочията на Пайпър затуптяха.
— Не разбирам.
— Погледни в Инстаграма им. Публикацията стана същински феномен.
– Кърби изписка. – Идеята е, че ти си организирала партито на
десетилетието, а после си изчезнала. Огромна мистерия, Пайпър. Ти си
като Банкси* или нещо такова. Всички искат да знаят как си стигнала от
„Уилтшър Булевард“ до някакво случайно пристанище. Дори не написа
къде е! Хората умират за подробности.
[* Популярен художник на графити, който предпочита да остане
анонимен. – Б. р.]
— Наистина ли? – Пайпър намери една пейка и се отпусна тежко,
мъчейки се да осмисли тази неочаквана новина. – Вчера никой не го беше
грижа.
Кърби не й обърна внимание.
— И най-вече искат да знаят кога ще си дойдеш и ще си върнеш трона! И
така стигаме до основната причина за обаждането ми. – Кърби изпусна
рязко дъха си. – Нека ти организирам парти за добре дошла. Вече съм си
набелязала мястото. Само с покани. Принцесата на партитата се завръща.
Възможно е да съм споделила идеята с неколцина дизайнери и няколко
компании за напитки и те предлагат да ти платят, Пайпър. Цял куп пари,
за да се появиш в тяхна рокля, да пиеш техните продукти пред камерите.
Говорим за шестцифрени суми. Нека го направим. Нека те превърнем в
легенда.
Пайпър усети как по ръката й плъпват тръпки и когато вдигна очи, видя
Брендан да стои на няколко метра от нея, стиснал в ръка торбата с дънките
й и една по-малка, в която вероятно беше одеколонът. Не беше достатъчно
близо, за да чуе разговора й, но по изражението му Пайпър разбра, че се
досеща за сериозността на обаждането.
Ала беше ли наистина важно? Тази популярност щеше да бъде
мимолетна. Щеше да се носи на тази вълна, докато може, а после
незабавно щеше да е принудена да намери друг начин да остане
популярна. В сравнение с това мъжът, когото обичаше, да бъде в морето…
или вълна да се надигне отникъде и да грабне някого от палубата… едно
пътуване обратно под светлините на прожекторите не изглеждаше толкова
важно.
Преди един месец подобна неочаквана слава щеше да е най-страхотното
нещо, случило се в живота й.
Сега не изпита почти нищо.
Имаше ли една досадна част от нея, която искаше да се върне към онзи
живот, в който със сигурност я биваше? Би излъгала, ако кажеше, че няма.
Беше й като втора природа да танцува в някой тъмен клуб на съвършената
песен и да бъде аплодирана, задето не прави абсолютно нищо, освен да
бъде красива, богата и фотогенична.
— Пайпър. Там ли си?
— Да – изграчи тя, без да откъсва очи от Брендан. – Нищо не мога да ти
обещая.
— Естествено, че можеш – настоя Кърби подразнено. – Виж, чух, че
Даниъл ти е спрял парите, но с това парти ще спечелиш достатъчно, за да
се изнесеш и да правиш каквото си искаш. Можем дори да се пробваме
отново с онези червила сега, когато имаш повече влияние! Аз ще ти купя
билет до Лос Анджелис, става ли? Можеш да се настаниш в стаята ми за
гости. Нищо работа. Направих резервация за седми септември. Всичко
останало вече беше заето заради Деня на труда.
— Седми септември? – Пайпър разтърка челото си. – Това не се ли пада
във вторник?
— Е, и? Какво, да не си на четиридесет години?
Господи. И това беше най-добрата й приятелка…
— Кърби, трябва да затварям. Ще си помисля.
— Да не си луда? Няма какво да му мислиш. Парис е в списъка ми с
възможни диджеи на това парти… и е последна в него. Това е партито, за
което ще говорим до края на живота си.
 Брендан се приближаваше, приковал поглед в лицето й.
Не мога да му кажа.
Не искаше да му каже за нищо от това. „Ел Ей Уикли“. Партито,
планирано в нейна чест. Гръмката й нова титла. Нищичко.
Ако съставеше списък с плюсове и минуси на Лос Анджелис срещу
Уестпорт, Пайпър обича Брендан щеше да бъде в колоната в полза на
Уестпорт, а това надвиваше всички минуси. Не можеха да обсъждат
възможността тя да се върне в Лос Анджелис, без да му разкрие чувствата
си, а тогава… как би могла да стори каквото и да било, освен да се откаже,
след като изречеше тези три думички? Само че не беше напълно готова да
откаже на Кърби. Още не. Да каже „не“ на това триумфално завръщане на
сцената, където бе живяла през последното десетилетие, означаваше да
каже „да“ на Уестпорт. На това да бъде с този мъж, който непрекъснато
излагаше живота си на опасност. На това да започне от нулата.
Кърби бърбореше в ухото й за цветова схема, вдъхновена от „Бърбъри“, и
напитка, наречена „Неустоима наследница“.
— Добре, благодаря ти, Кърби. Ти също ми липсваш. Трябва да вървя.
Чао.
— Да не си посмяла да зат…
Пайпър затвори бързо и като изключи телефона си, скочи на крака.
— Хей. – Дари Брендан с най-пленителната си и както се надяваше,
отвличаща вниманието усмивка. – Купил си одеколона? Исках да ти го
взема като подарък.
— Ако те кара да искаш да ме миришеш, когато сме на обществени
места, ще го сметна за инвестиция. – Той замълча за миг и кимна към
телефона й. – Всичко наред ли е?
— Какво? О, да. – Накарай ръцете си да престанат да треперят. –
Просто клюки, които Кърби смяташе, че са спешни. Не бяха. Да се качваме
в стаята, искаш ли?
Пайпър се хвърли напред и натисна бутона на асансьорите. За щастие,
веднага се отвори един празен. Улови яката китка на Брендан, благодарна,
когато той й позволи да го издърпа вътре. А после го притисна към стената
на асансьора и използва две от любимите си тактики – избягване и
отвличане на вниманието – за да му попречи да задава още въпроси.
Въпроси, които самата тя не искаше да си зададе.

Брендан не можеше да се отърси от усещането, че Пайпър току-що му се

бе изплъзнала, и това го ужасяваше.
Докато избираха одеколон, го беше погледнала по начин, по който не го
бе правила преди. Сякаш бе готова да свали оръжието си и да се предаде.
Досега никой никога не го бе гледал по този начин. Едновременно с уплаха
и с надежда. Красиво открита. И той нямаше търпение да възнагради това
доверие. Да я накара да се радва, че бе скочила на сляпо, защото той щеше
да я хване. Нямаше търпение да й каже, че животът му, преди тя да се
появи в Уестпорт, бе лишен от всякакъв цвят, светлина и оптимизъм.
Ръцете й се плъзнаха по гърдите му. Надолу, към корема му.
 Наведе се и като зарови нос в гърдите му, вдъхна дълбоко, простенвайки
тихо…
Прокара нежно пръсти по мъжествеността му.
Това докосване, очевидно целящо да отвлече вниманието му, го
разкъсваше между страст и раздразнение. Не искаше Пайпър, когато умът
й очевидно бе някъде другаде. Искаше тези бариери да паднат. Искаше я
цялата, всяка частица от нея. Но част от него се боеше. Ужасно се боеше, че
не е подготвен да се бие срещу невидимия враг, срещу когото бе изправен.
Това бе причината за грубостта, с която хвана китката й и я дръпна от
издутия цип на дънките си.
— Кажи ми за какво наистина беше това обаждане.
Тонът му я накара да потръпне и тя се дръпна от него.
— Казах ти. Нищо важно.
— Значи наистина ще ме излъжеш?
Господи, изглеждаше буквално и преносно хваната натясно,
приклещена в асансьора, без път за бягство. Не че не се огледа за някакъв
изход, дори вдигна очи към тавана.
— Не съм длъжна да ти казвам всичко – избъбри най-сетне, натискайки
трескаво бутона за отваряне на вратите, въпреки че изобщо не бяха
стигнали шестнайсетия етаж. – През цялото време ли възнамеряваш да се
разпореждаш така? – Смехът й беше пронизителен, панически и прогори
дупка в гърдите му. – Защото ми идва малко в повече.
Не. Нямаше да се улови на тази въдица.
— Пайпър, ела тук и ме погледни.
— Не.
— Защо не?
Тя направи физиономия.
— Не искам да бъда разпитвана.
— Добре – процеди той. – Искам истината, без да се налага да питам.
Чу шумното й преглъщане миг преди вратата на асансьора да се отвори,
и тя почти се затича в обратната посока на стаята му, където щеше да се
озове, по дяволите, ако зависеше от него. Хвана я миг преди да отвори
вратата на своята стая – обви ръка около кръста й и я притисна до гърдите
си.
— Достатъчно!
— Не ми говори като на малко дете.
— Държиш се като такова.
Пайпър ахна.
— Ти си този…
— Господи! Ако ми кажеш, че аз съм този, който искаше придирчива
приятелка, здравата ще ме ядосаш, Пайпър. – Сграбчи брадичката й и
отметна главата й назад, за да срещне погледа й. – Искам теб. Каквато и
да си, аз искам теб. И ще се боря, за да проникна в мислите ти, толкова
пъти, колкото се наложи. Отново и отново, и отново. Да не си посмяла да
се съмняваш в мен.
Гърдите й се надигнаха рязко от две големи глътки въздух.
— Кърби се обади, за да ми каже, че съм на корицата на „Ел Ей Уикли“.
„Изчезването на една парти принцеса“. Има цяла статия и ето че сега…
ами, предполагам, че отново съм интересна. След едномесечното ми
мълчание внезапно всички искат да знаят къде съм се покрила. – Отскубна
се от него и се отдръпна, заела отбранителна поза. – Кърби иска да
организира грандиозно парти по случай завръщането ми. И не исках да ти
кажа, защото сега ще ме притиснеш, докато магически не измисля отговор
за това какво искам… А аз не знам!
Пулсът на Брендан бушуваше във вените му, притеснението му ескалира
в заслепяващ страх. „Ел Ей Уикли“. Грандиозно парти. Нима имаше
някакъв шанс срещу нещо такова?
— А какво знаеш, Пайпър? – успя да изрече дрезгаво.
Тя затвори очи.
— Знам, че те обичам, Брендан. Знам, че те обичам, и това е всичко.
За миг светът притихна напълно, лишен от всякакъв звук освен този от
сърцето му, което щеше да се пръсне от напрежението, което тя току-що бе
предизвикала в него. Обичаше го. Тази жена го обичаше!
— Как можеш да кажеш „това е всичко“? – Направи една огромна крачка
и я сграбчи в прегръдките си. Ликуваше, когато тя откликна с лекота,
обвивайки ръце около него, заравяйки лице в шията му. – Как можеш да
кажеш „това е всичко“, когато това е най-хубавото нещо, което някога ми
се е случвало? – Целуна я по косата, по бузата, притисна устни до ухото й.
– И аз те обичам, миличка. По дяволите, и аз те обичам. А щом е така,
всичко ще е наред… И винаги ще бъде. Ще измислим останалото. Ясно ли
е?
— Да. – Тя вдигна глава и кимна, засмя се замаяно. – Да. Добре.
— Обичаме се, Пайпър. – Брендан се обърна и се отправи с нея към
стаята си, благодарен, че ключът вече е в ръката му, защото не бе в
състояние да откъсне вниманието си от нея, за да го потърси. – Няма да
допусна нищо да прецака отношенията ни.
Господи. Тя се беше разкрила. Очите й бяха нежни и доверчиви, и
красиви. И най-важното – изпълнени с вяра. В него. В тях. Беше постъпил
правилно, като я притисна, колкото и трудно да бе да я види уплашена.
Ала сега всичко беше наред, слава богу. Слава богу.
Долепи картата ключ до сензора на вратата и я отвори с ритник.
Единствената му цел в живота бе да достави на тази жена удоволствие. Да
види как тези нежни сини очи се замъгляват от доволство и да знае, че
заслугата е на неговото тяло.
— До болка силно те желая – изхлипа тя, дърпайки яката му.
— Нали знаеш, че ще се погрижа за това. – Ухапа я по врата,
притискайки рязко хълбоци към нейните, и чу как дъхът й секна.
— О, да!
Остави я да стъпи на пода и като я завъртя, вдигна полата й нагоре.
— Може би един ден ще съм в състояние да изчакам достатъчно дълго, за
да се съблечем заедно – изхриптя, смъквайки бикините й до глезените,
след което с разтреперани ръце се зае с ципа си. – Ала няма да е днес. Качи
се на леглото и се обърни с гръб към мен.
Господи, обичаше Пайпър, когато флиртуваше безсрамно. Когато беше
ядосана. Когато го предизвикваше или го караше здравата да се потруди.
Но най-много я обичаше такава, каквато беше сега. Откровена. Некриеща
нищо. Разпалена, зажадняла за него и истинска. Застанала на ръба на
леглото, съблазнявайки го.
— Моля те, Брендан. Моля те…
Невъзможно бе да не отдели миг, за да се възхити на това какво
произведение на изкуството бе Пайпър. Изящните линии на бедрата й,
дупето, което превръщаше живота му в рай и ад.
— О, скъпа, винаги аз трябва да съм този, който се моли – рече дрезгаво.
Брендан обви ръка около хълбока й. Наслаждаваше се на
първоначалната й срамежливост и начина, по който тя не можа да се
сдържи и разтвори колене по-широко върху леглото.
Беше запъхтяна, когато той се отпусна върху гърба й и проникна
невъздържано.
— Моя си – процеди, докато теснотата й разпалваше всяка капка от
кръвта му със собственическо чувство. – И смятам да взема това, което е
мое.
Движение пред тях му напомни за огледалото на таблата на леглото и
той почти свърши, хванат неподготвен от еротичната гледка на гърдите й,
които се полюшваха с всеки тласък на хълбоците му. Тялото му се
извисяваше зад нея, почти два пъти по-голямо, с оголени зъби, сякаш
щеше да я погълне цялата. Кой не би го направил? Кой не би искал всяка
частица от тази жена за себе си? Кой не би умрял, мъчейки се да заслужи
любовта й?
— Толкова си красива – простена и рухна отгоре й, приковавайки я към
леглото, изпълвайки я така, както тя изпълваше гърдите му, ума му.
Цялото му същество. Довършваше го просто с всеки свой дъх. Сграбчи
косата й в шепа и нежно дръпна главата й назад, приковавайки погледа й
със своя в огледалото. Тя ахна, показвайки му, че е точно толкова
възбудена от филма, в който участваха, колкото беше и той.
— Обичаш да ти се възхищават и да ти правят комплименти, нали,
Пайпър? Нима има по-добър комплимент от това колко силно те желая?
Колко копнея да те любя? Дори нямам време да си сваля проклетите
дънки. – Дъхът й секна и тя се заизвива под него, пръстите й се вкопчиха в
чаршафите, докато мълвеше името му. – Хайде, скъпа. Покажи ми колко
ти харесва. Искам да останеш без капчица сила.
Сините й очи се премрежиха и тя простена дрезгаво, хълбоците й
потръпваха под него, спазми разтърсваха тялото й и го запратиха отвъд
ръба. Той проникна още веднъж в топлината й, потъвайки дълбоко,
приковал очи в нейните и ръмжейки името й.
— Обичам те – прошепна Пайпър и думите сякаш хванаха и нея
неподготвена, стреснаха я и Брендан се зачуди дали бе възможно сърцето
да изригне от гърдите му. Как щеше да я преживее? Всеки път, когато си
помислеше, че чувствата му към нея най-сетне бяха достигнали връхната
си точка, тя му показваше, че греши, и гърдите му се издуваха още повече.
Как би могъл да продължи по този начин през следващите петдесет-
шейсет години?
— Пайпър, аз също те обичам. Обичам те. – Все така притискайки я към
леглото, той остави диря от бавни целувки по слепоочието, рамото, шията
й, преди най-сетне да я завърти на една страна, притегляйки я в
прегръдките си, които тя наричаше станцията си за презареждане. Беше се
разсмял на израза, ала когато тя се намести в ръцете му, чертите й се
отпуснаха и тя въздъхна, сякаш да бъде прегръщана от него действително
оправяше всичко. И господи, тази привилегия го смиряваше.
— Никога досега не съм го казвала на никого – промълви Пайпър,
отпуснала глава върху бицепса му. – И не вярвах, че някога ще го направя.
 Брендан прокара ръка по косата и.
— Какво мислеше, че ще е усещането?
Тя се замисли.
— Мислех, че ще е нещо, което трябва да се направи отведнъж. Като
свалянето на лепенка.
— А какво е усещането в действителност?
— Обратното. Като това да си сложиш превръзка. Да я увиеш плътно. –
Тя се вгледа за миг в брадичката му, а после вдигна очи към него. – Мисля,
че е, защото ти имам доверие. Имам ти пълно доверие. Това е съществена
част от любовта, нали?
— Аха. Предполагам, че е така. – Брендан преглътна буцата, заседнала в
гърлото му. – Само че не съм експерт. Никога не съм обичал по този
начин.
Тя помълча за миг.
— Никога вече няма да крия нещо от теб. – Дъхът й излезе на
пресекулки. – Леле. Ама че големи изявления правим след секс. Но
наистина го мисля. Повече няма да премълчавам разни неща. Нито дори
само колкото трае едно пътуване с асансьор. Няма да те карам да се бориш,
за да проникнеш в мислите ми. Не искам това. Не искам да бъда постоянно
усилие за теб, Брендан. Не и когато е толкова лесно да те обичам.
Той я притисна в смазваща прегръдка до гърдите си – нямаше друг
избор, освен ако не искаше да се пръсне на късчета от силата на емоцията,
която тя пораждаше в него.
— Постоянно усилие? Не, Пайпър, разбрала си ме погрешно. – Повдигна
брадичката й нагоре и я целуна по устните. – Когато наградата е толкова
съвършена, колкото си ти, тогава усилието е истинска чест.
Обърна я по гръб и целувките им станаха по-разпалени, пенисът му
отново се втвърди само за секунди, издувайки се болезнено, когато тя го
помоли да си свали ризата. Той се подчини, успявайки някак да се отърве
и от дънките и боксерките си, преди да съблече и нея чисто гола. Доволни
звуци се изтръгнаха от устните им, когато голите им тела най-сетне се
преплетоха, кожа до кожа, без никаква преграда между тях.
Устните на Пайпър се извиха развеселено под неговите.
— И какво, изобщо ли няма да говорим?
Смехът им отстъпи място на въздишки, а много скоро и на стонове,
докато леглото скърцаше под тях. И сякаш нищо не можеше да застраши
съвършенството, което представляваха заедно. Не и след толкова тежко
извоювани признания. Не и когато сякаш не бяха в състояние да дишат
един без друг.
Но ако Брендан бе научил нещо като капитан, то беше следното: тъкмо
когато изглежда така, сякаш бурята е на път да отмине и лъчите на
слънцето ще окъпят спокойните води, именно тогава връхлита най-
голямата вълна.
Да забрави този урок можеше да му струва всичко.

Останалата част от времето им в Сиатъл беше като сън.

 Хана и Фокс ги чакаха в лобито в уговорения час, натоварени с плочи
втора употреба. И макар че Пайпър все още искаше Брендан да си
поговори с Фокс за това, че Хана е забранена за него, страховете й бяха
уталожени временно от искреното приятелство, което като че ли се беше
зародило между двамата. Един следобед заедно и те вече довършваха
изреченията си. Имаха си свои шеги и всичко останало. Не че Пайпър се
учудваше. Сестра й беше богиня с чист, романтичен дух и беше време
хората да започнат да се тълпят около нея. Стига само някои атрибути да
си останеха в панталоните. На вечеря Брендан и Фокс им разказаха за
живота на кораба. Любимата история на Пайпър бе за това как един рак
впил щипка в зърното на Дийк и Брендан бил принуден да го зашие.
Накара ги да я разкажат два пъти и се смя до подсилено от виното
замайване. В един момент Фокс спомена бурята от предишната седмица и
Пайпър видя как Брендан настръхна и я погледна, опитвайки се да
прецени дали тя може да го понесе. Пайпър с изненада установи, че макар
нервите й да заклокочиха заплашително, успя да ги успокои с няколко
дълбоки вдишвания. Брендан очевидно толкова се зарадва, когато Пайпър
подкани Фокс да довърши историята, че я взе в скута си и тя щастливо
остана там до края на вечерта.
Тази нощ спаха в определените им стаи, макар че двамата с Брендан си
размениха някои палави съобщения, а на следващата сутрин се натовариха
в пикапа и се отправиха обратно към Уестпорт.
С ръка, хванала здраво тази на Брендан, и подбраните от Хана песни,
носещи се от тонколоните, Пайпър откри, че с нетърпение очаква да се
прибере у дома. По-рано тази сутрин се беше обадила на Ейб, за да му
каже, че ще закъснее за разходката им, след което бе звъннала на Опал, за
да си уредят среща на по кафе по-късно тази седмица.
Имаше над сто съобщения и безброй имейли от познатите си в Лос
Анджелис, собственици на клубове и Кърби, но засега не смяташе да им
обръща внимание – не искаше нищо да помрачи красотата на екскурзията
до Сиатъл.
Освен все по-настойчивите съобщения за седми септември Пайпър с
удоволствие откри, че е получила и две от момичета, с които се беше
запознала в „Преобърнатият кораб“. Искаха да се срещнат и да помогнат
за партито по случай Деня на труда. И питаха как й се струва идеята за
групов урок по гримиране.
Добра. Струваше и се… наистина добра. С нарастващия си брой
приятели и предстоящото откриване на бара изведнъж програмата на
Пайпър се бе запълнила.
Ами ако наистина можеше да се впише в Уестпорт?
Да, Брендан вече я караше да се чувства така, сякаш принадлежеше в
града. Само че неговата работа беше тук. Част бе от общност, която
познаваше от раждането си. Последното, което Пайпър искаше, бе да
зависи от него. Ако останеше в Уестпорт, трябваше да намери собственото
си място в града. Да бъде личност, независима от връзката им, както и част
от нея. И за първи път това не й се струваше немислимо.
Когато стигнаха в Уестпорт, Брендан остави Фокс до апартамента му,
след което откара Пайпър и сестра й до дома им. Докато изключваше от
скорост, изражението му можеше да бъде описано единствено като
навъсено и видимо не изгаряше от желание да се сбогува с нея. Пайпър го
разбираше прекрасно. Само че нямаше никакво намерение да започне
непрекъснато да оставя Хана сама.
Сестра й се приведе напред от задната седалка, подпряла брадичка на
ръцете си.
— Е, добре, Брендан – заяви тя сухо. – Тази сутрин, под душа, Пайпър
пееше Natural Woman с цяло гърло…
— Хана! – възмути се Пайпър.
— И понеже обичам да я виждам щастлива, ще ти направя услуга.
Брендан обърна леко глава, заинтригуван.
— И каква е тя?
— Предполагам, че имаш стая за гости?
Брендан изръмжа утвърдително.
— Ами… – проточи Хана. – Бих могла да се настаня в нея. Това ще
успокои сестринската вина на Пайпър и тя може да се разположи в
капитанските покои.
— Вървете да си съберете нещата – отвърна Брендан без никакво
колебание. – Ще ви изчакам.
— Задръж малко. Какво? – Пайпър се обърна в седалката, местейки
слисан поглед между тези двама луди хора, които обичаше. – Аз няма да…
ние няма да… няма просто да се нанесем в къщата ти, Брендан. Това
изисква… ъ… най-малкото сериозен разговор.
— Ще ви оставя да си побъбрите – заяви Хана жизнерадостно и изскочи
от пикапа.
— Брендан – започна Пайпър.
— Пайпър. – Той се пресегна и я погали с палец по скулата. – Мястото ти
е в леглото ми. Няма какво да обсъждаме.
Пайпър се засмя.
— Как можа да го кажеш? Досега не съм живяла с мъж, но съм сигурна,
че значителна част от времето се прекарва без грим, а и… прането!
Замислил ли си се за мръсните дрехи? Къде ще слагам моите? Успях да
запазя една част от загадъчността си…
— Загадъчност – повтори той, а устните му потръпваха.
— Точно така. – Тя бутна ръката му настрани. – Какво ще се случи,
когато не остане никаква загадъчност?
— Когато става дума за теб, не искам никакви загадки. Пък и в събота
заминаваме на риболовна експедиция. Няма да ме има две нощи. – Само
след няколко дни. – Искам всяка секунда, която мога да получа с теб, преди
да отплавам.
— Събота. – Беше новост за нея, макар да бе знаела, че в един момент
той ще трябва да се върне в морето. Обикновено експедициите бяха още
по-начесто, но те си бяха взели цяла седмица след края на сезона на
раците. – Мислиш ли, че ще се върнеш навреме за откриването на бара?
— И още как. Не бих го пропуснал за нищо на света. – Той повдигна
небрежно вежда, сякаш току-що не беше накарал кръвта й да затупти с
непримесена радост. – Отделни кошове за пране ще те убедят ли?
— Може би. – Пайпър задъвка устната си. – Смятам да въведа правило за
никакви целувки, преди да съм си измила зъбите.
— Забрави. – Погледът му се плъзна към ръба на полата й. – Искам
първото, което правя сутрин, да е да сграбча сънливата Пайпър и да
накарам краката й да затреперят.
 — Добре – избъбри тя. – Отивам да си събера нещата.
Изражението му се превърна в смесица от триумф и привързаност.
— Чудесно.
Намръщвайки се на гаджето си, макар че сърцето й танцуваше от радост,
Пайпър отвори вратата на пикапа. Преди да я затвори, си спомни, че бе
обещала на Ейб да се срещнат и да го изпрати до музея.
— Какво ще кажеш да дойдем за вечеря? Ще минем да напазаруваме
продукти. Може да ми дадеш някой готварски урок.
— Ще приготвя пожарогасителя.
— Много смешно. – Нормално ли бе лицето да те боли от усмихване? –
Ще се видим довечера, капитане.
Сребристозелените му очи бяха пълни с обещания.
— До довечера.

***
Пайпър отиде на бегом до железарията и изпрати Ейб до музея, където
си побъбри малко с него, преди да довърши бягането си и да отиде у Опал
за кафе. Докато се връщаше в „Без име“, прати съобщения на новите си
приятелки, Пати и Вал, съставяйки план за Деня на труда. На двете с Хана
им предстоеше здравата да поработят, за да подготвят бара навреме (все
още нямаха дори табела), но с малко повече упорство можеха да се
справят.
Тази вечер си взеха дрехи за няколко нощи и се отправиха към пазара с
раници на гърба, където купиха същите продукти, които Брендан беше
пуснал в кошницата й онази първа сутрин в Уестпорт.
Пеперудени крила сякаш пърхаха в стомаха на Пайпър, когато почука на
вратата му, но пърхането им стана лениво и успокояващо в мига, в който
едрата му фигура се появи на прага по сив анцуг и тениска.
Е… добре. Ето че предимствата на това да живеят заедно започваха да
стават очевидни.
— Недей да зяпаш дупето на гаджето ми – прошепна Пайпър на Хана,
докато двете влизаха след него в къщата, карайки сестра си да се превие от
смях.
Брендан повдигна вежда насреща им през рамо, но продължи, докато не
стигнаха до стаята за гости, носейки с една ръка продуктите, които те бяха
купили. Стаята, в която ги отведе, беше малка и съвсем близо до кухнята,
но имаше хубав изглед към градината и легло, което изглеждаше
безкрайно по-удобно от онова в „Без име“.
— Благодаря, съвършено е. – Хана пусна раницата си на пода и се
завъртя в кръг, за да разгледа стаята. Изведнъж си пое рязко дъх и запуши
устата си с ръка. – Какво… какво е това?
Озадачена от реакцията на сестра си, Пайпър премести поглед от анцуга
на Брендан към предмета, който тя сочеше. Там, върху писалището, имаше
грамофон. Прашен и тежък на вид.
— Спомних си, че родителите ми го оставиха, преди да се преместят. –
Брендан скръсти ръце и кимна към него. – Така че отидох и го извадих от
мазето.
— Това е ретро „Пионер“ – ахна Хана, прокарвайки пръст по стъкления
капак, преди да обърне ококорени очи към Брендан. – Мога ли да го
ползвам?
 Брендан кимна.
— Затова го донесох. – И сякаш току-що не беше изпратил Хана на
седмото небе от щастие, той посочи с брадичка към дрешника. – Сложих
там всички плочи, които успях да намеря. Може и да не са нищо особено.
— Всичко ще звучи добре на този грамофон. – Хана затанцува
развълнувано из стаята. – Не ме е грижа дори да си го донесъл, за да
заглушиш звуците на секс. Благодаря ти.
Ушите на Брендан почервеняха леко и незнайно как, Пайпър се влюби
още повече в него. Правейки нещо мило за сестра й, той си бе спечелил
вечната й признателност. А когато той каза следващите си думи, Пайпър
едва не припадна.
— Не, аз ти благодаря, ъ… задето ми позволи да доведа Пайпър тук. Нека
ти помогна с раницата.
Свали я от раменете й, целуна я по челото и излезе решително от стаята.
Двете сестри се загледаха след него така, както чайките гледаха цяла
филия хляб, отнесена от вятъра. И благодарение на това, че всеки ден
тичаше по пристанището, Пайпър знаеше как изглежда този поглед.
Благоговейно.
— Трябва да се омъжиш за него – безмълвно оформи Хана с устни.
— Знам – отвърна Пайпър по същия начин.
От устата на Хана и този път не излезе истински звук.
— Ти му предложи. Още сега.
— Може и да го направя. Господи. Може и да го направя.
Хана гушна грамофона.
— Може да излизаме на двойна среща с мен и моя грамофон. Пайпър,
виж го само. – Хана се свлече в стола пред бюрото. – На изложението си
харесах един съвършен, съвършен албум на „Флийтуд Мак“. Беше
прекалено скъп. Но ако бях знаела, че ще имам този „Пионер“, на който да
го слушам, щях да се бръкна.
— О, не. Плочата ти заговори?
— И още как. – Хана въздъхна и пропъди тъгата си. – Всичко е наред.
Ако е било писано, един ден отново ще се срещнем. – Тя се изправи. – Да
вървим да приготвим вечерята. Умирам от глад.

***
Животът на тримата потече в щастливо русло.
Сутрин Брендан събуждаше Пайпър, като прокарваше пръсти по корема
й, което водеше до това дупето й да се притисне в скута му. Понякога я
вземаше бързо и яростно, докато тя се вкопчваше в таблата на леглото.
Друг път проникваше в нея бавно, дрезгаво шепнейки мили думи в
ямичката на шията й. Тласъците му бяха сигурни като прилива, оставяйки
я неизменно безсилна и трепереща, а виковете й затихваха в хладния,
сумрачен въздух на спалнята му.
След като се спуснеше обратно на земята след разпаления сутрешен секс,
тя се обличаше, за да потича, и отиваше да се срещне с Ейб, помагайки му
да се качи по стълбите, преди да продължи да тича. Връщаше се вкъщи,
вземаше си душ, закусваше заедно с Брендан и Хана и отиваше на работа в
„Без име“ с неговия пикап. С изключение на табелата, барът се нуждаеше
единствено от декор и още няколко последни щрихи. Брендан закачи
полилея, разсмивайки се на възторжения писък, с който тя го обяви за
съвършен. Подредиха високи масички и бар-столове, окачиха гирлянди с
лампички в задния двор и избърсаха дървените стърготини от всичко.
— Мислех си за името – каза Пайпър един следобед и зачака сестра й да
я погледне. – Ъм… какво мислиш за „Крос и дъщери“?
От гърдите на Хана се изтръгна звук, а очите й се насълзиха.
— Обожавам това име, Пайпс.
Брендан се приближи зад нея и я целуна по рамото.
— Съвършено е.
— Ще ми се да имахме още малко време – рече Хана. – Това име
заслужава страхотна табела.
— Така е. Но си мисля… може би съвършеното на това място е именно
това, че не е съвършено. То е интимно, не безупречно. Нали така? –
Пайпър се засмя. – Да я нарисуваме сами. Така ще означава повече.
Телефонът на Хана иззвъня и тя излезе от помещението, за да вдигне,
оставяйки Пайпър и Брендан сами. Пайпър се обърна и го видя да я гледа
по онзи изпитателен начин, по който го правеше напоследък. С обич.
Грижливост. Ала зад тези очи се случваше още нещо. Казал бе, че няма да
я притиска за решение, но колкото по-дълго тя оставяше нещата
нерешени, толкова повече щеше да нараства тревогата му.
В четвъртък напълниха големи кофи с небесносиня боя и изрисуваха
табелата. Брендан цяла сутрин беше изглаждал дълго парче шперплат,
подрязвайки ъглите му, за да му придаде овална форма. След като Пайпър
очерта контурите на буквите с молив, те се заловиха за работа, нанасяйки
синята боя с игриви извивки и полегати линии. Някой би могъл да каже,
че изглежда непрофесионално, ала Пайпър виждаше единствено
оригиналност. Допълнение към Уестпорт, което пасваше като жълъд в
катерича буза. След като боята изсъхна, те я окачиха над избелялата
оригинална табела под напътствията на Брендан, който стоеше
притеснено, готов да ги хване, ако паднеха от двете стълби, които бяха
взели назаем от железарския магазин. Когато табелата бе монтирана с
помощта на пистолета му за пирони, двете сестри слязоха от стълбите и се
прегърнаха насред улицата.
Пайпър не можеше да бъде сигурна какво точно изпитва Хана от факта,
че барът е завършен, но в този миг нещо в нея самата си дойде на мястото.
Нещо, което не беше съществувало, преди да се озове в този северозападен
край на страната. Беше приветстването у дома, което Хенри Крос бе
заслужавал, но никога не бе получил. Беше подобаващо погребение и
извинение, задето го бяха изоставили. Освен това заглади шиповете, които
се бяха появили около сърцето й, колкото повече бе научавала за баща си.
— Всичко, от което имаме нужда сега, е бира – заяви Хана, докато се
отдръпваше, бършейки очите си. – И лед.
— Да, май е време да се обадим на доставчиците. Леле. Стана наистина
бързо. – Пайпър вдигна очи към табелата, стоплена от завъртулката в края
на „дъщери“. – Ако искаме да сервираме алкохол, ще ни трябва лиценз.
— Ако ти искаш, Пайпс – нежно каза Хана, обвивайки ръка около
раменете й. – Отвратително ще бъде да те изоставя, но не мога да остана
тук до безкрай. Работата ми със Сергей ме чака. Ако решиш да останеш…
— Знам – с усилие отвърна Пайпър, а табелата се замъгли пред очите й.
— Е, оставаш ли? Със сигурност?
През прозореца наблюдаваха как в бара Брендан завива една крушка в
полилея. Толкова способен, вдъхващ увереност и близък, че сърцето й
подскочи и заседна в гърлото.
— Да, оставам.
— Мамка му – прошепна Хана. – Разкъсвам се между щастие и тъга.
Пайпър избърса очите си, при което вероятно цялата се изцапа с боя, но
изобщо не я беше грижа.
— Само да си посмяла да не ми идваш на гости!
Сестра й изсумтя.
— Кой ще те измъкне от кашата, когато всичко тук се обърка?

Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина.

В морето това обикновено означаваше, че пропуска нещо. Че беше
забравил да продуха горивопровод или да смени ръждясала лебедка. Не
съществуваше такова нещо като спокойно плаване, не и задълго. И тъй
като отдавна живееше на сушата по същия начин, по който ръководеше
„Дела Рей“, Брендан нямаше как да не очаква нещо да се обърка.
Имаше я тази жена. Тази единствена и неповторима жена, която бе в
състояние да спре дъха му само като влезе в стаята. Тя беше храбра, сладка,
умна, съблазнителна, авантюристична, миловидна в един миг, и палава – в
следващия. Толкова красива, че една нейна усмивка можеше да го накара
да прошепне молитва. И тя го обичаше. Всеки ден му показваше точно
колко много по най-различни нови начини. Както когато я бе хванал да
пръска нощничката си с неговия одеколон и да я поднася към носа си,
сякаш така можеше да излекува всички неприятности. Шепнеше любовта
си в ухото му всяка сутрин и всяка нощ. Задаваше му въпроси за риболова
и търсеше най-различна информация в интернет, за да попълни
празнотите в знанията си. Брендан беше разбрал за това, защото тя винаги
оставяше браузъра на лаптопа си отворен върху кухненския плот.
Прекалено хубаво, за да е истина.
Нещо му убягваше.
Нещо, което щеше да се скъса.
Трудно бе обаче да си представи как се случва нещо лошо точно в този
миг, докато готвеше в кухнята заедно с Пайпър. Преметнала прибраната
си в хлабава плитка коса през рамо, тя беше боса, по панталони за йога и
впит пуловер, и си тананикаше между него и печката, разбърквайки
разсеяно соса за паста с една ръка. Ядяха все същото вече три вечери
подред и сърце не му даваше да й каже, че му е втръснало от италианска
храна, защото тя толкова се гордееше със себе си, задето се бе научила да
прави сос. Готов бе да го яде всеки ден през следващите десет години,
стига тя все така да затаяваше дъх преди първата хапка, пляскайки с ръце,
когато той вдигнеше одобрително палци.
Брендан беше подпрял брадичка на главата й, обвил ръце около кръста
й, и се поклащаше леко на музиката, която долиташе откъм стаята на
Хана. В тези тихи мигове непрекъснато трябваше да си заповядва да не я
пита дали е взела решение. Щеше ли да се върне в Лос Анджелис за
партито? Или изобщо?
 Това парти в нейна чест го изпълваше с безпокойство по много причини.
Ами ако тя си отидеше у дома и си припомнеше всички причини, поради
които там й харесваше? Ами ако решеше, че възхищението и обожанието
на милиони бе за предпочитане пред това да бъде с рибар, който я
оставяше сама всяка седмица? Защото, господи, това съвсем не беше
невъзможно. Ако просто му кажеше, че Уестпорт е нейният дом, той щеше
да й повярва. Щеше да остави страхът да се разсее. Ала дните идваха и си
отиваха, а те все така избягваха най-важния въпрос.
Въпреки че отказваше да я притиска, неизвестността и липсата на план
го измъчваха.
Никога не би сравнил връзката с Пайпър с брака си, но след тайфуна и
начина, по който Пайпър се беше втурнала в болницата, да не говорим пък
за сълзите, които беше проляла в леглото му след това, в него се бе
загнездила нова тревога.
Лоши неща се случват, когато си тръгна. Когато не съм тук, за да ги
предотвратя.
Веднъж вече се бе прибрал у дома само за да открие, че вече е вдовец.
Сякаш едва вчера бе уплашил Пайпър до смърт. Накарал я бе да се
втурне навън в разгара на бурята и да шофира, обзета от паника, за да
стигне при него.
Ами ако когато си дойдеше следващия път, откриеше, че тя си е отишла?
Без отговор за бъдещето предстоящото пътуване му се струваше
заплашително, измъчваше го нетърпение.
— Кой готви, когато сте на „Дела Рей“? – попита Пайпър, отпускайки
глава на гърдите му.
Брендан се отърси от нежеланите мисли, опитвайки се с всички сили да
остане в настоящето. Да приеме съвършенството, което тя му даваше, и да
бъде благодарен за всяка секунда.
— Редуваме се, но обикновено Дийк, защото му е приятно да го прави.
Пайпър въздъхна.
— Съжалявам, че никога няма да си в състояние да се насладиш толкова
много на нещо друго, колкото на моя сос.
— Имаш право. – Той я целуна по шията. – Нищо никога няма да може
да се сравни с него.
— Когато се прибереш, ще ти приготвя двойна порция.
— Достатъчно е само ти да си готова – тихо каза той, прокарвайки пръст
по колана на панталона й.
Пайпър отметна глава назад и устните им се срещнаха в бавна целувка,
която го изпълни с нетърпение за по-късно, когато щяха да останат сами в
леглото. Нетърпение да чуе стоновете й. Нетърпение да ги запечата в ума
си, та да може да ги вземе със себе си на кораба утре.
— Брендан?
— Да?
Тя се опита да потисне смеха си.
— Колко дълго ще ядеш този сос, преди да си признаеш, че ти е
втръснало от него? На път съм да изгубя облога си с Хана.
Брендан се разсмя толкова силно, че Пайпър изпусна лъжицата в соса.
— О! – Тя се опита да я извади от клокочещата течност с пръсти, но
изписка и бързо ги отдръпна. – По дяволите! Ау!
Смехът на Брендан начаса секна и той я обърна към себе си. Грабна една
кухненска кърпа, избърса изгорените й пръсти и ги целуна.
— Добре ли си, миличка?
— Да – ахна тя; дребничката й фигура се разтресе от смях до него. –
Предполагам, че да изгубя няколко пръста е цената на спечелването на
баса.
— Обожавам соса ти. – Обзет от любопитство, той се размърда. – Според
Хана колко дълго щеше…
— Да ти отнеме да признаеш, че ти е втръснало от соса ми? Цяла
вечност.
— И именно толкова би трябвало да отнеме – изръмжа Брендан, ядосан
на себе си. – Ти трябваше да изгубиш. Трябваше също така да
предположиш, че ще отнеме цяла вечност.
Устните на Пайпър потръпнаха.
— Не ти се сърдя. – Тя положи буза върху гърдите му. – Можах да чуя
този силен, красив смях. Това е двойна победа.
— Обожавам проклетия сос – изръмжа той в косата й и реши да даде
глас на друга от тревогите, които го измъчваха. – Нали с теб всичко ще е
наред, когато замина утре?
— Да. – Тя вдигна очи към него, сбърчила чело. – Моля те, недей да се
тревожиш за мен, когато си в морето. Трябва да знам, че си съсредоточен
върху твоята безопасност.
— Съсредоточен съм, Пайпър. – Той погали бузата й с кокалчетата на
пръстите си.
Тялото й се отпусна още малко до него.
— Брендан… – С името му, увиснало във въздуха, тя като че ли излезе от
транс и понечи да се отдръпне от него. – Да поръчаме пица…
Той й попречи да се отдръпне.
— Какво щеше да кажеш?
Ако се съдеше по начина, по който изпъна рамене, тя очевидно си
спомни обещанието си да не крие мислите си. Далеч от него. Стомахът му
се сви със смесица от ужас и любопитство, но той не каза нищо. Това беше
хубаво. Откритостта между тях ставаше все по-лесна и по-лесна
благодарение на доверието помежду им.
— Щях да те попитам дали би искал да имаш деца един ден. И си давам
сметка, че това звучи така… така сякаш те питам дали искаш да имаш деца
от мен, което… – Червенина се разля по бузите й. – Както и да е. Просто
никога не сме говорили за това, а ми се струва, че е нещо, за което
определено имаш ясен план…
Върху кухненския плот телефонът й завибрира.
— Остави го.
Пайпър кимна. Откакто се бяха върнали от Сиатъл, телефонът й
постоянно звънеше, което бе още една причина нервите му да са
обтегнати. Ала също както когато избираха одеколон в лобито на хотела,
телефонът й отказваше да млъкне, подскачайки и дрънчейки върху плота.
— Нека само му изключа звука – промърмори Пайпър и посегна към
апарата. Спря се. – О, Даниъл е. – Очите й се разшириха, сякаш си беше
спомнила нещо. – Аз… ще му се обадя по-късно.
Брендан не искаше нищо друго, освен да се върнат към разговора си, но
когато й кажеше, че иска да има деца, не желаеше вниманието й да е
раздвоено.
 — Няма нищо. Вдигни.
Пайпър поклати решително глава и понечи да превключи телефона си
на тих режим, ръката й обаче трепереше и той й се изплъзна. Когато
посегна да го улови, пръстът й неволно натисна бутона за отговор.
— Пайпър? – разнесе се мъжки глас от високоговорителя.
— Даниъл – отвърна тя задавено.
— Здравей, Пайпър – каза той официално. – Преди да си резервирам
полет, искам да се уверя, че откриването ще се състои. Не е като да се
славиш със своята надеждност.
Брендан настръхна, кръвта му се вледени от тревога и чувството, че е бил
предаден.
Ето я. Бедата, от която се боеше.
Пайпър затвори очи.
— Да – отвърна Пайпър тихичко. – Ще се състои. В шест часа.
— Чудесно – каза доведеният й баща отсечено. – Има полет, който каца
няколко часа по-рано. Искаш ли да ти донеса нещо от вкъщи?
— Единствено себе си – отвърна Пайпър престорено жизнерадостно.
Даниъл изхъмка.
— Много добре. Трябва да затварям. Майка ти ти праща целувки.
— Аз също. Чао.
Когато затвори телефона, не бе в състояние да го погледне. И може би
така беше по-добре, защото той бе прекалено зашеметен, за да скрие ужаса
и тревогата, които го бяха завладели.
— Даниъл ще дойде. – Преглътна мъчително. – Все още възнамеряваш
да го впечатлиш с бара. Така че да ти позволи да се прибереш в Лос
Анджелис по-рано.
— Ами… – Пайпър прокара разтреперани пръсти през косата си. – Това
беше първоначалният план, да. А после всичко с нас се разви толкова
бързо… и аз забравих. Просто забравих.
— Забрави? – Гласът на Брендан звучеше глухо, в гърдите му се
разпалваше гняв. Гняв и страх, че тя му се изплъзваше. По дяволите!
Тъкмо когато си мислеше, че са откровени един с друг. – През последната
седмица не правим нищо друго, освен да работим върху „Крос и дъщери“, а
ти си забравила причината да започнете да го ремонтирате? Да не би да
очакваш да ти повярвам?
— Да – прошепна тя, протягайки ръка към него.
Брендан се дръпна от нея, разкайвайки се моментално, когато тя
потръпна и отпусна ръка. Само че той беше прекалено уплашен и наранен,
за да й се извини и да протегне ръце към нея. Пък и те бяха натежали като
олово. Невъзможно бе да ги вдигне.
— Не си планирала посещението на Даниъл като резервен вариант?
Тя се изчерви, което казваше всичко.
— Ами, т-така е, но това беше…
Смехът му прозвуча безрадостно.
— А приятелката ти Кърби? Каза ли й, че нямаш намерение да се върнеш
в Лос Анджелис за партито?
Устните на Пайпър се свиха в тънка линия.
— Така си и мислех – рязко каза той. Нещо сякаш го преряза през
гърдите. – Имаш цял куп резервни варианти, а, Пайпър?
— Нямаше да отида – отвърна тя с усилие, обвивайки ръце около себе си.
– Брендан, престани да бъдеш такъв.
Ала той вече не беше в състояние да я чуе. Не бе в състояние да прави
друго, освен да се мъчи да посрещне връхлитащите вълни. Да не позволи
на целия кораб да бъде повлечен във водовъртежа. Това беше бурята,
която бе почувствал, че се задава. Почувствал го бе в костите си. Имал ли
бе изобщо шанс с Пайпър, или се беше заблуждавал като идиот?
— Господи, какво не е наред с мен? Никога не си имала намерение да
останеш, нали? – каза и като се завъртя, излезе от кухнята.
Пайпър изтича след него.
— Чакай! Няма ли да спреш и да ме изслушаш?
Краката на Брендан вземаха по две стъпала наведнъж, не виждаше нищо
пред себе си. Движеше се на автопилот.
— През цялото време бях тук, готов да те изслушам, Пайпър.
Тя го последва.
— Не си справедлив! Всичко е ново за мен. Този град. Да имам връзка.
Аз… съжалявам, че ми отне по-дълго, отколкото би трябвало, за да се
откажа от всичко, но нима мислиш, че е лесно да се направи?
— Знам това, дяволите да го вземат. Но ако изобщо не си мислила
сериозно за връзката ни, за нас, не трябваше да ми даваш напразни
надежди, когато през цялото време си планирала зад гърба ми как да се
махнеш оттук.
Когато стигна до спалнята, погледна през рамо. Пайпър изглеждаше
съкрушена. Стомахът му се сви, сърцето му се бунтуваше срещу всичко,
освен това да я направи щастлива. Да я утеши. Да я задържи завинаги в
прегръдките си.
Какво му ставаше, по дяволите? Мразеше се заради сълзите в очите й,
заради несигурността в стойката й. Господи, ненавиждаше се. Ала страхът
да не я изгуби беше по-силен от здравия разум. От инстинкта да я утеши,
да й каже безброй пъти, че я обича. Изпълваше го с желание да беснее, да
се предпази от това да бъде изкормен като риба.
— Виж, Пайпър – каза глухо, докато вадеше пълния си спортен сак
изпод леглото. – Просто трябва да си помислиш какво наистина искаш.
Може би не си в състояние да го направиш, когато непрекъснато съм край
теб.
— Брендан. – Звучеше обзета от паника. – Престани! Държиш се нелепо.
Нямаше да си тръгна. Прибери сака. Прибери го!
Ръцете му трепереха от желанието да направи онова, за което тя го
молеше.
— Не ми каза, че ще останеш. Искаше да имаш изход. Резервен вариант.
Независимо дали мислиш така, или не.
— Това е важно решение – прошепна тя. – Но…
— Права си. Наистина е важно решение. – Преглътна порива да
продължи да беснее. Да беснее против това тя да си замине. Да беснее
против ужасяващата възможност да се прибере от пътуването и да открие,
че е нещастна. Или че си е заминала. Или че съжалява, задето е останала.
Ала единственото, което можеше да направи, бе да се надява, че е сторил
достатъчно, за да я накара да остане. Да се надява, че любовта му ще се
окаже достатъчна. – Ще спя на кораба – успя да каже през свито гърло. –
Помисли си за това какво искаш да правиш. Сериозно си помисли. Повече
не мога да търпя тази несигурност, Пайпър. Не мога.
 Пайпър остана като вкаменена, докато той слизаше по стълбите, покрай
слисаната Хана.
— Утре ще дойда на пристанището – извика тя след него.
Сега изражението й беше решително и той я обичаше толкова много в
този миг. Обичаше всеки нюанс, всеки аспект, всяко настроение, всяко
усложнение.
— Вече знам какво искам, Брендан. Искам теб. И на сутринта ще бъда на
пристанището, за да те целуна за довиждане. Чуваш ли? Искаш да се
махнеш оттук? Така да бъде. Върви. Този път аз ще бъда силната.
За миг Брендан не беше в състояние да проговори.
— А ако на сутринта не си там?
Пайпър разпери войнствено ръка.
— Значи съм решила да се възползвам от резервните си варианти. Това
ли искаш да кажа? Да ти го кажа в прав текст?
— Такъв съм си.
— Знам и те обичам такъв, какъвто си. – Раздразнение припламна в
красивите й очи. – Добре, ако утре сутрин не съм на пристанището, ще
знаеш решението ми. Само че аз ще бъда там. – Тя примига няколко пъти с
овлажнели очи. – Моля те, недей да се съмняваш в мен, Брендан. Не и ти.
Имай вяра в мен. Става ли?
Със сърце, качило се в гърлото, Брендан се обърна, за да си върви. Преди
да протегне ръце към Пайпър и да забрави спора, да се изгуби в нея. Ала
същите проблеми щяха да съществуват и на сутринта, а той искаше те да
бъдат разрешени веднъж завинаги. Искаше неяснотата да си отиде.
Искаше да знае, че го очаква цял живот с нея или цял живот на празнота.
Неизвестността го изяждаше отвътре.
Погледна я за последен път през прозореца на пикапа, преди да излезе
на заден ход от алеята… И за малко да угаси двигателя и да слезе. За
малко.

Пайпър заспа ядосана и се събуди още по-ядосана.

Скочи от леглото и се хвърли към чекмеджетата на скрина, които
Брендан беше отделил за нея, изваждайки черен спортен сутиен и червен
(цветът на гнева) клин за тичане, заедно с къси чорапи.
Веднага щом приключеше със сутрешното си бягане и изпратеше Ейб до
музея, щеше да отиде на пристанището, сякаш дефилираше по моден
подиум, и да целуне капитана по глупавата уста. Щеше да го остави
запъхтян и твърд, чувстващ се като истински задник, а после щеше да се
прибере вкъщи.
Вкъщи. Къщата на Брендан.
Слезе решително по стълбите и Хана се показа от стаята си със сънени
очи.
— Вече готова ли си да поговорим?
Пайпър напъха една безжична слушалка в ухото си.
— Не.
Хана подпря хълбок на дивана и зачака.
 — В момента искам единствено да го закопая в собственото му
разкаяние.
— Звучи ми като началото на една емоционално солидна връзка.
— Той си тръгна. – Пайпър седна и се залови да завърже маратонките си.
– Не трябваше да си тръгва! Той трябваше да е търпеливият и разумният!
— Ти си единствената, на която й е позволено да бъде нерационална.
— Точно така! – Нещо заседна в гърлото и. – А на него очевидно му е
писнало от моите глупости. Оттук нататък нещата само ще се влошават.
Дори не знам защо изобщо отивам на пристанището.
— Защото го обичаш.
— Именно. Виж само за какво се направих уязвима. – Пайпър пристегна
връзките на маратонките си. – Готова съм да преживея как Ейдриън ме
зарязва хиляда пъти, само и само да избегна как Брендан си тръгва
веднъж. Така, както го направи снощи. Боли.
Хана се настани по турски срещу нея.
— Според мен това означава, че хубавите неща си заслужават да се
бориш за тях. – Тя наведе глава, за да улови погледа на сестра си. – Хайде
де, постави се на негово място. Ами ако снощи си беше тръгнал без
никакво намерение да се върне някога? Той се бои, че именно така би
могла да постъпиш и ти.
— Ако просто ме беше изслушал…
— Да, знам. Казваш, че ще останеш. Но, Пайпс, той е от хората, които
искат категорично доказателство. А ти си остави вратички.
Пайпър се отпусна назад върху дървения под.
— Щях да ги затворя. Той трябва да прояви разбиране към мен.
— Така е, но и ти трябва да проявиш разбиране към него. – Хана се
изкиска и легна до сестра си. – Пайпър, той те гледа така, сякаш е пълен с
пукнатини, а ти си лепилото. Просто искаше да ти даде малко лично
пространство. Трябва да вземеш важно решение. – Хана се обърна на една
страна. – Освен това да не забравяме, че е мъж, така че са замесени гордост
и тестостерон. Смъртоносна комбинация.
— Това е самата истина. – Пайпър си пое дълбоко дъх и го изпусна. –
Дори ако му простя, може ли да отида на пристанището и да го накарам да
съжалява?
— Бих се разочаровала, ако не го направиш.
— Добре. – Пайпър се надигна, помагайки и на Хана да се изправи. –
Благодаря ти, че си поприказвахме, о, мъдра моя сестро. Обещай ми, че
мога да ти се обаждам винаги, когато се нуждая от мъдрите ти съвети?
— По всяко време.
Пайпър излезе за сутрешното си тичане, оставяйки си предостатъчно
време, та да изпрати Ейб до музея и да отиде на пристанището, за да
пожелае на Брендан леко плаване. Въпреки това нямаше търпение да го
види, така че ускори темпото. Ейб я чакаше на обичайното си място пред
железарския магазин, с вестник под мишница.
Помаха й топло, когато тя се приближи.
— Добро утро, госпожице Пайпър.
— Добро утро, Ейб – отвърна тя, спирайки до него. – Как си днес?
— Толкова добре, колкото би могло да се очаква.
Двамата поеха бавно към музея и Пайпър вдигна лице към небето,
благодарна за спокойното време и липсата на буреносни облаци. – Канех
се да ти кажа, че организираме тържество по случай откриването на „Крос
и дъщери“ в Деня на труда.
Ейб повдигна бяла вежда.
— „Крос и дъщери“? Така ли решихте да го кръстите?
— Аха. – Пайпър го стрелна с поглед. – Как ти се струва?
— Мисля, че е съвършено. Почита и новото, и старото.
— И аз така си помислих…
Ейб се спъна в една пукнатина на тротоара и падна. Лошо. Пайпър
посегна да го хване, ала беше твърде късно и слепоочието му се удари в
паважа с ужасен звук.
— Господи! Ейб! – Пулсът й препусна и коленете й се подкосиха.
Приклекна на земята до него, ръцете й запърхаха над изопнатото му тяло.
Нямаше представа какво да прави. – Божичко. Божичко. Добре ли си? –
Пайпър извади телефона си с разтреперани ръце. – Ще повикам линейка,
а после ще се обадя на синовете ти. Всичко ще бъде наред.
Ейб вдигна ръка, за да й попречи да набере номера.
— Никаква линейка – каза немощно. – Не е толкова зле.
Пайпър се приведе напред и видя кръвта, която се процеждаше от
слепоочието му. Дали беше много? Прекалено много?
— Аз… сигурен ли си? Наистина смятам, че трябва да повикам линейка.
— Помогни ми да седна. – Тя го направи, внимателно, преглъщайки с
усилие, когато кръвта се стече по врата му. – Просто се обади на синовете
ми. Няма нужда от линейка, дете. Моля те. Не искам да уплаша никого,
като ме откарат в болница. Телефонът ми е в джоба. Обади се на Тод.
— Добре – с усилие каза Пайпър, докато търсеше номера в телефона му.
– Добре.
Докато успее да го намери и набере, една жена изскочи от деликатесния
магазин, стиснала наръч хартиени кърпи, които притисна към раната на
Ейб. Той все още говореше с цели изречения, а очите му бяха ясни, което
несъмнено беше добър знак, нали? Господи, не позволявай нещо да се
случи на този мил човек.
Тод вдигна на четвъртото позвъняване, само че тъкмо оставяше децата
си в училище и щяха да са му нужни петнайсет минути, за да дойде… И
именно тогава Пайпър осъзна, че ще пропусне заминаването на „Дела
Рей“. Корабът трябваше да отплава след две минути. Сърцето й думкаше в
ушите, движенията й станаха бавни. Брендан нямаше да отплава, нали?
Щеше да я чака. Щеше да знае, че тя ще дойде. А ако не го направеше,
Пайпър трябваше да вярва, че той ще дойде да я намери. Не можеше обаче
да остави Ейб. Не можеше. Трябваше да се увери, че е добре.
Обади се на Брендан, ала се включи гласовата му поща. Два пъти. На
третия път връзката прекъсна. С разтреперани пръсти, тя му написа
съобщение, изпадайки в още по-голяма паника, когато той не отговори
незабавно. Господи, това не можеше да се случва. Отдавна бе открила
колко е лошо покритието в някои части на Уестпорт, особено на
пристанището, ала модерните технологии не можеха да я предадат така
подло точно сега. Не и когато зависеше толкова много от това.
Тод не дойде след петнайсет минути. Трябваха му двайсет.
Дотогава вече бяха успели да изправят Ейб на крака и го бяха отвели до
една пейка. Изглеждаше уморен и мъничко смутен заради падането,
затова Пайпър му разказа как веднъж бе опитала да се спусне по един
пилон за стриптийз след шест шота текила и си бе навехнала китката.
Поне това го накара да се разсмее. Тод пристигна с разтревожен вид и
Пайпър му помогна да качи Ейб в пикапа си. Обеща да му се обади по-
късно и те си тръгнаха, скривайки се зад ъгъла.
Пайпър почти се боеше да си погледне телефона, но успя да събере
кураж и провери колко е часът. Господи. Половин час. Закъсняваше с
половин час.
Втурна се да тича.
Тичаше към пристанището толкова бързо, колкото я държаха краката,
опитвайки се да не изгуби вяра. Опитвайки се да не обръща внимание на
гласчето в главата си, което казваше, че Брендан винаги бе точен като
часовник. Че се е отказал от нея. Моля те, моля те, нека да не е така.
На „Уестхейвън Драйв“ свърна надясно и едва не се блъсна в таблото със
специалитетите на един ресторант на тротоара, но не спря да тича.
Продължи, докато не видя „Дела Рей“ да се отдалечава в морето, оставяйки
след себе си диря от бяла, разпенена вода. Тогава се закова на място, сякаш
се беше блъснала в невидима стена.
Ушите й забръмчаха оглушително.
Беше си тръгнал.
Нямаше го.
Беше го изпуснала и сега…
Брендан мислеше, че тя е избрала Лос Анджелис.
Задавено ридание се надигна в гърдите й. Краката я понесоха към
пристанището, макар че да отиде там вече беше безсмислено. Просто
искаше да стигне. Това бе всичко, което имаше, въпреки че там не я
чакаше нищо. Никаква целувка. Никакво успокоение. Никакъв Брендан.
Очите й бяха плувнали в сълзи, когато стигна на мястото, където „Дела
Рей“ хвърляше котва. Всичко наоколо бе толкова размазано, че почти не
забеляза останалите жени, които стояха наблизо, очевидно изпратили
току-що кораба. Смътно разпозна съпругата на Сандърс от онази първа
вечер, когато бяха влезли в „Без име“. Възрастта на друга от жените
издаваше, че е нечия майка, а не съпруга.
Пайпър искаше да ги поздрави по някакъв начин, ала ръцете й висяха
безсилно до тялото, гласните й струни сякаш бяха атрофирали.
— Ти си Пайпър, нали? – Съпругата на Сандърс се приближи, но се сепна
леко при вида на сълзите, които се стичаха по безчувственото лице на
Пайпър. – О, миличка, недей. Трябва да бъдеш по-силна.
По-възрастната жена се засмя.
— Добре че не се появи тук с това лице, карайки мъжа ти да се чувства
виновен. – Тя прескочи едно въже и се отправи към улицата. – Разсеяните
мъже допускат грешки.
— Права е. – Съпругата на Сандърс като че ли все още се чувстваше
неловко заради сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите на
Пайпър. Корабът вече беше малка точка на хоризонта. – Особено ако ще
бъдеш с капитана. Трябва да си издръжлива. Силна. Те не искат да си го
признаят, ала голяма част от увереността им идва от нас. Да ги изпращаме
в морето, седмица след седмица, не е лесно, но правим това, което се
налага, нали?
Пайпър не знаеше колко дълго стоя там, зареяла поглед към водата,
гледайки как една шамандура се издига и спуска върху вълните, докато
вятърът изсушаваше сълзите върху лицето й. Рибари я заобикаляха,
докато водеха туристи към лодките си, ала тя не бе в състояние да накара
краката си да помръднат. В стомаха й имаше тъпа болка, която й се
струваше живо същество; болка, която се разливаше по тялото й и сякаш
щеше да я погълне цялата.
Ала това не беше краят на света, нали?
— Не – прошепна си Пайпър. – Той ще се върне. Ще му обясня.
Изпълни бавно дробовете си с въздух и си тръгна от пристанището със
сковани крака, без да обръща внимание на учудените погледи на хората,
покрай които минаваше. Е, добре. Беше изпуснала кораба. Това беше
гадно. Наистина, наистина гадно. Повдигаше й се при мисълта, че в
продължение на два дни Брендан щеше да вярва, че връзката им е
приключила. Само че не беше така. И ако трябваше да плаче и да умолява,
когато Брендан се върнеше, щеше да го стори. Той щеше да я изслуша.
Щеше да разбере, нали?
В крайна сметка се озова пред „Крос и дъщери“, макар да не помнеше
как е стигнала дотам. Болеше я да е тук, когато толкова много от Брендан
изпълваше това място. Неговата пергола. Полилеят, който той беше
окачил. Миризмата му все още се долавяше във въздуха от предишния ден.
Гърлото й отново се сви, но тя преглътна решително.
Трябваше да се обади на доставчиците и да потвърди за официалното
откриване в понеделник. Все още дори не си беше избрала тоалет, а този
следобед имаше среща с Пати и Вал. За да й помогнат да планира партито.
Не беше в настроение за нищо от това, но щеше да стисне зъби и да го
направи. Щеше да издържи някак следващите два дни. Сърцето й просто
трябваше да издържи.
Този следобед Пайпър и Хана се срещнаха с Пати и Вал в
„Преобърнатият кораб“ и си разпределиха задълженията. Хана, разбира
се, беше диджеят и вече бе избрала музика за края на лятото, която щеше
да пусне. Пати обеща да донесе къпкейкове, а Вал предложи да
организират томбола с награди от различни местни търговци. Но най-вече
пиха и си приказваха за гримове, и това й помогна да притъпи донякъде
най-силните притеснения, че завинаги бе изгубила Брендан. Че той вече се
бе отказал от нея.
Имай вяра.
Имай вяра.

***
По обяд на Деня на труда Даниъл се обади, за да каже, че няма да дойде.
Пайпър беше заета да зарежда кофите с лед зад бара, така че Хана
вдигна телефона и един поглед към лицето на сестра й каза на Пайпър
всичко, което трябваше да знае. Хана включи високоговорителя и Пайпър
заслуша, с ръце, застинали в леда.
— Момичета, няма да мога да дойда. Толкова съжалявам. В последния
момент изскочиха проблеми с кастинга и трябва да отида в Ню Йорк, за да
се срещна с един агент и клиента му.
Пайпър би трябвало да е свикнала с това. Би трябвало да е подготвена
доведеният им баща да се откаже в последния момент. В неговата работа
винаги имаше неочаквани пътувания до Ню Йорк или Маями, или
Лондон. До този момент не си беше давала сметка колко много й се искаше
да му покаже какво бяха постигнали с „Крос и дъщери“. За добро или
лошо, Даниъл бе мъжът, който я беше отгледал и й бе дал всичко. Просто
бе искала да му покаже, че не е било напразно. Че тя е в състояние да
постигне нещо, стига да има тази възможност. Ала ето че този шанс й беше
отнет.
След като Брендан бе тръгнал, без да се сбогуват, това, че доведеният й
баща нямаше да дойде, бе нов удар. Никой от тях нямаше вяра в нея.
Пайпър обаче имаше вяра в себе си. Нали? Дори ако тази вяра
започваше да се разнищва по краищата и да се разплита, колкото повече
наближаваше денят на откриването. Ала Брендан щеше да се прибере
довечера и тази сигурност я успокояваше. Може би щеше да й бъде ядосан
или пък разочарован, но тя щеше да се бори, за да го накара да я изслуша.
Щеше да се бори, докато вярата му в нея се върнеше.
Този план й вдъхна сили и тя се залови за работа – зареждаше бира,
подреждаше подложки за чаши, салфетки, сламки, халби, портокалови
резенчета за пшеничната бира. Двете с Хана направиха едно последно
почистване и окачиха отвън транспаранта, върху който предишната вечер
бяха изписали думите ОФИЦИАЛНО ОТКРИВАНЕ. А после застанаха в
средата на бара, оглеждайки онова, което бяха сътворили. И двете бяха
смаяни от трансформацията – когато пристигнаха преди повече от месец,
мястото беше пълно с валма прах и бъчви. Макар и все още да бе
непретенциозно, бе станало адски шикозно и далеч по-гостоприемно.
Поне в техните очи.
Ала в шест и половина все още никой не беше прекрачил прага на „Крос
и дъщери“.
Хана стоеше до диджейския пулт и преглеждаше летния си микс от
песни, а Пайпър кършеше ръце зад бара и непрекъснато проверяваше на
телефона си колко е часът. Имаше девет нови съобщения от Кърби – до
едно настояващи да си качи задника на самолета за Лос Анджелис.
Пайпър твърде дълго бе оставила поканата й без отговор и сега не знаеше
как да откаже. Пък и ако трябваше да е съвсем откровена, беше попречела
някои от имейлите на Кърби с подробности за списъка с гости и опциите за
дизайнерски тоалет.
Ако се върнеше, щеше да избере черната рокля на „Моник Люлие“ с
дълбоко деколте.
Наистина трябваше да съобщи на Кърби, че няма да може да присъства
утре вечер, но по някаква причина все не можеше да събере сили да
изпрати съобщението. Да скъса тази последна връзка, когато все още бе
така разтърсена от това, че Брендан си беше тръгнал по този начин. От
това, че сигурното му, надеждно присъствие й бе отнето, когато най-много
се нуждаеше от него. А работата с лосанджелиските партита беше, че ако
не се появеше, никого нямаше да го е грижа наистина. Щеше да има
няколкоминутно недоумение, последвано от мимолетно разочарование,
след което всички отново щяха да започнат да смъркат кокаин и да се
наливат с водка.
Все пак скоро щеше да изпрати съобщението.
Беше си облякла едни от дънките, които Брендан й беше купил. Колкото
повече време минаваше, без да се появи нито един клиент, толкова повече
Пайпър се чувстваше като самозванка в мекия дънков плат, така различен
от обичайните й рокли и поли. Седем часът настъпи и отмина. Седем и
половина. Пати и Вал все още ги нямаше. Нито следа от Ейб и Опал.
Никакъв Брендан.
Пайпър се преструваше, че не забелязва разтревожените погледи, които
Хана й хвърляше от диджейския пулт, ала стомахът й беше свит. Местните
бяха харесвали „Без име“. Не бяха искали заведението да бъде обновено от
някой, дошъл отвън. Това бе начинът им да го покажат на двете сестри.
Най-сетне, малко преди осем, вратата се открехна и Мик пристъпи в
бара с колеблива усмивка.
Дланите на Пайпър се изпотиха при появата на бащата на Дезире. За
последно го беше видяла в болницата, веднага след като за първи път бе
правила секс с Брендан. Преди това – когато се бе натрапила на вечерята в
памет на дъщеря му. Нещата между тях може и да бяха започнали добре,
но след това всичко се беше объркало. Имаше нещо в начина, по който я
гледаше, сякаш я преценяваше и смяташе, че не й достига нещо. Най-
малкото – тя не беше дъщеря му. Когато Мик се запъти към нея, за да се
настани на бара, Пайпър почувства как стомахът й се разбунтува. Брендан
беше изличил несигурността й по отношение на Дезире, ала в този миг,
докато стоеше в мъчително празния бар, тя се завърна, карайки тила й да
пламне. Липсата на клиенти беше оценка. Погледът на Мик беше оценка.
И оценката не беше добра.
— Здрасти – измърмори Мик, намествайки се на стола. – Май съм
подранил.
Беше лъжа, та тя да не се почувства неловко, и великодушието му я
накара да се отпусне малко.
Поне за миг.
— Искаш ли бира, Мик?
— И още как. „Будвайзер“ ще свърши работа.
— О, имаме някои местни марки светла бира. – Тя кимна към черната
дъска, която висеше над главата й. – Ето го списъка. Ако харесваш
„Будвайзер“, ти препоръчвам…
Мик се засмя неспокойно, сякаш позамаян от списъка с пет бири, чиито
характеристики Хана беше написала грижливо.
— Ами аз… тогава просто ще поседя. – Обърна се в стола и се огледа
наоколо. – По тези места май няма кой знае какъв интерес към лъскавите
промени.
В стомаха на Пайпър сякаш се образува буца. Не говореше само за „Крос
и дъщери“, това беше ясно.
Дъщеря му беше старото. Тя беше новото. Недостатъчно добрият
заместител.
Уестпорт беше малко градче. Мик вероятно беше чул, че Пайпър бе
плакала като бебе на пристанището, гледайки как „Дела Рей“ изчезва на
хоризонта. А сега и това. Никой не беше дошъл на откриването и тя стоеше
тук като някаква глупачка. Наистина беше глупачка. Не само защото си бе
внушила, че може да спечели всички в това сплотено градче, като поеме
бара, но и защото бе повярвала, че доведеният й баща го е грижа. Беше
глупачка, задето беше крила важни неща от Брендан, без значение дали
пропускът беше неволен, и той беше изгубил вяра в нея. Изгубил бе
доверие.
Мястото ми не е тук.
Никога не е било.
 Брендан нямаше да дойде тази вечер. Никой нямаше да дойде. „Крос и
дъщери“ беше празен и безрадостен и тя се чувстваше по същия начин,
докато стоеше зад бара на разтреперани крака и искаше единствено да
изчезне.
Вселената й пращаше недвусмислено съобщение.
Сепна се, когато Мик сложи ръка върху нейната и я потупа.
— Е, Пайпър… – Той въздъхна, показваше искрено съчувствие. – Недей
да се чувстваш зле. Тук е трудно да се пробие. Трябва да бъдеш силна, за да
се задържиш на повърхността.
Думите на съпругата на Сандърс отекнаха в главата й.
О, милинка, недей. Ще трябва да бъдеш по-силна.
А после първият й разговор с Мик.
Рибарските съпруги са издръжливи. Имат железни нерви. На жена ми
са такива, предаде ги и на дъщеря ни, Дезире.
Спомни си как се бе натъкнала на Брендан в супермаркета онази първа
сутрин в Уестпорт.
Не би могла да разбереш характера, който е нужен, за да накараш
бара да работи. Упорството.
В сърцето си знаеше, че от тогава мнението му се беше променило, но
може би бе прав.
Може би тя не разбираше как да направи нещо постоянно. Нито връзка,
нито бар, нищо. Наследството на Хенри Крос не й принадлежеше, то
принадлежеше на градчето. Колко нелепо от нейна страна, да се появи
просто така и да се опита да си го присвои.
Мик отново я потупа по ръката, изглеждаше малко притеснен от онова,
което виждаше върху лицето й.
— Най-добре да си вървя – побърза да каже. – Късмет, Пайпър.
Пайпър беше вперила поглед в лъскавото дърво на бара, прокарвайки
парцала по него отново и отново, преструвайки се, че чисти, но спря,
когато Хана обви ръка около кръста й.
— Добре ли си, Пайпс? Хората вероятно са объркали часа.
— Нищо не са объркали.
Сестра й се намръщи и се облегна през бара, за да погледне лицето й.
— Хей… ти не си добре.
— Добре съм.
— Не, не си. Пайпъровият ти блясък го няма.
Пайпър се разсмя невесело.
— Моето кое?
— Пайпъровият ти блясък – повтори сестра й, изглеждаше все по-
притеснена. – Винаги го имаш, каквото и да става. Дори когато те
арестуваха или пък когато Даниъл се държи гадно, ти винаги излъчваш
оптимизъм. Светлина. Ала сега нея я няма и това не ми харесва. Какво ти
каза Мик?
Пайпър затвори очи.
— Какво значение има?
Хана изсумтя при този необичаен за сестра й отговор.
— От какво би се почувствала по-добре? Кажи ми какво е и ще го
направим. Не ми харесва да те виждам такава.
Ако Брендан прекрачеше прага и я притегнеше в станцията за
презареждане, това със сигурност щеше да оправи много неща, но нямаше
да се случи. Усещаше го. Колко ужасно бе объркала всичко, опитвайки се
да си запази резервни варианти, без да каже на Брендан. Колко ужасно го
беше наранила по този начин. Толкова, че дори най-постоянният мъж на
света най-сетне бе достигнал края на търпението си с нея.
— Не знам. Господи, искам просто да затворя очи, а когато отново ги
отворя да бъда на милион километри оттук.
А повече и от това искаше да се чувства като предишното си аз.
Предишната Пайпър може и да нямаше посока в живота, но беше
щастлива, нали? Когато хората съдеха старата Пайпър, го правеха от
другата страна на телефонен екран, не в лицето й. Не й се налагаше да се
опитва и да се провали, защото никога не се опитваше и господи, толкова
лесно бе било. В този миг искаше единствено да си върне онова свое аз и да
се откаже, така че да не е принудена да изпитва това ужасно
разочарование от себе си. Да не е принудена да признае, че не е достатъчно
силна. Способна. Че мястото й не е тук.
Телефонът й избръмча върху бара. Поредното съобщение от Кърби.
Пайпър го отвори и въздъхна при вида на отворените обувки на „Том
Форд“ на екрана. Бели, със златни верижки около глезените. Кърби беше
извадила тежката артилерия. Да облече убийствена рокля, да обуе тези
обувки и да се потопи в море от щракащи снимки непознати би било като
да вземе болкоуспокояващо. Нямаше да е нужно да чувства каквото и да
било.
— Върни се у дома, Пайпър.
Пайпър вдигна рязко поглед.
— Какво?
Хана като че ли се бореше с нещо.
— Знаеш, че според мен приятелите ти в Лос Анджелис са фалшиви и ти
си прекалено добра за тях, нали? – Тя въздъхна. – Но може би трябва да
отидеш на партито на Кърби. Виждам, че искаш да го направиш.
Пайпър остави решително телефона си върху бара.
— Не. След всичката тази работа? Не.
— Винаги можеш да се върнеш тук.
Ала дали щеше да го направи? Озовеше ли се обратно в онази мъгла от
танци и селфита, и спане до обяд, колко реалистично беше, че ще се върне
в Уестпорт, за да се изправи очи в очи с недостатъците си? Особено ако
утре изкараше достатъчно пари от реклами, за да не трябва да разчита на
Даниъл? – Не мога. Не мога просто…
Ала какво не можеше всъщност?
Огледай се наоколо.
Какво я спираше?
— Ами… – Тръпка на вълнение се разля по пръстите й. – Ти ще дойдеш с
мен, нали, Хан? Ако аз не съм тук, не е нужно и ти да бъдеш.
Сестра й поклати глава.
— Шона ме е предвидила да отворя магазина утре и в сряда. Мога да я
помоля да намери някой да ме замести, но дотогава ще трябва да остана. –
Хана се пресегна и улови лицето на Пайпър в шепи. – Ще се забавя само
няколко дни. Върви. Изглеждаш така, сякаш сърцето ти е спряло, и това е
ужасно.
— Да вървя сега? Но… – Пайпър махна немощно с ръка. – Барът.
Направихме това за Хенри.
 Хана сви рамене.
— Мястото на Хенри Крос е тук. Може би да го дадем обратно на града е
онова, което той би искал. Важен бе духът зад онова, което сторихме,
Пайпър. Гордея се с нас, независимо от всичко. – Тя плъзна поглед по
редицата празни бар-столове. – И смятам, че мога да се справя с остатъка
от тази смяна и сама. Пиши на Кърби. Кажи й, че идваш.
— Хана, сигурна ли си? Наистина не ми харесва да те оставя тук сама.
Сестра й изсумтя.
— Престани. Съвсем добре съм. Ще отида да спя при Шона, ако от това
ще се почувстваш по-добре.
Дишането на Пайпър се учести.
— Върви – нареди Хана и махна към стълбите. – Аз ще ти повикам
Юбер.
Леле, наистина се случваше. Тръгваше си от Уестпорт.
Връщаше се към нещо, което можеше да прави, и то добре.
Лесно. Чисто и просто лесно.
Щеше да избяга от това отчаяние и разочарование. Просто щеше да се
потопи обратно и никога да не поглежда назад. Щеше да забрави това
място, което не я искаше, и мъжа, който нямаше вяра в нея.
Мъчейки се да потисне ясния, обичан образ на Брендан в главата си и
дълбокия му глас, казващ й да остане, Пайпър изтича на горния етаж и се
залови да натъпче нещата си в куфари.

Брендан стоеше на палубата на „Дела Рей“, загледан към Уестпорт.

Посоката, в която плаваха. Не виждаше безбрежните води пред себе си. Не
виждаше никой от мъжете наоколо, които вадеха въдици и слагаха стръв,
докато от тонколоните на кабината на щурвала се носеше „Блек Сабат“.
Беше като упоен от събота сутринта, когато бяха отплавали.
Тя не дойде.
Беше дал на Пайпър време да си помисли и тя бе осъзнала, че да бъде с
него изисква твърде големи жертви, така че бе взела решение. Знаел си бе,
че е прекалено хубаво, за да е истина тя да се откаже от всичко, от целия си
живот, за да бъде с него. Югуларната вена го болеше от това да поддържа
сърцето му. Ето къде беше то сега, непрекъснато; да има Пайпър в живота
си бе било толкова болезнено сладостно. По-прекрасно, отколкото някога
бе вярвал, че би могъл да бъде животът. Просто очевидно не е било
взаимно.
Беше рибар от повече от десетилетие и нито веднъж не бе страдал от
морска болест, ала сега стомахът му се бунтуваше заплашително. През
последните два дни бе успял да отвлича мислите си от съкрушителния
удар – спомена за празния кей, – карайки мъжете и себе си здравата да се
трудят, дълго бе изучавал дигитални карти и дори бе работил в
машинното отделение, докато Фокс беше в кабината на щурвала. Ако
престанеше да се движи или мисли, тя беше там и господи, беше я
изгубил.
Не. Никога не бе успял да си спечели правото да я има.
 И именно това беше проблемът.
Беше понеделник следобед. Денят на труда. Пайпър несъмнено се
готвеше да отвори бара. Дали очакваше той да отиде? Или очакваше да
стои настрани сега, когато бе решила да продължи напред без него? Да
използва новия бар, за да се върне у дома. Ако се появеше в „Крос и
дъщери“, може би щеше да й пречи. Може би нямаше да го иска там.
Брендан притисна кокалчетата на пръстите към очите си, докато образи
на Пайпър го убиваха. Разрошена, намусена сутрешна Пайпър. Объркана в
супермаркета Пайпър. Държаща обхванат от пламъци тиган, плачеща
заради него в болницата, стенеща във възглавницата му Пайпър. Всеки нов
образ беше като нож в гърдите, докато бе готов да се закълне, че да падне
през борда и да потъне на дъното на ледения океан бе за предпочитане
пред това да живее със спомените… и да няма истинската жена до себе си.
Ала тя бе направила правилния избор за себе си. Нали?
Трябваше ли да уважи решението й?
Да приеме, че тази жена, която искаше за съпруга, си тръгва?
Господи. Може би никога вече нямаше да я прегърне.
Започна да ръми, ала той не понечи да влезе, за да си вземе дъждобран.
Да подгизне и да умре от пневмония звучеше доста привлекателно. Миг
по-късно обаче се появи Сандърс и му подаде дъждобрана. Просто за да
има къде да дене ръцете си, Брендан го облече и пъхна длани в джобовете.
Нещо гладко се плъзна между пръстите му.
Извади го… и ето че Пайпър се усмихваше насреща му.
Снимка на тях двамата. Снимка, която не знаеше, че е направила.
Беше си щракнала селфи зад гърба му, докато той я държеше в
станцията за презареждане. Очите й бяха блажено замаяни от секс.
Щастливи. Влюбени.
Сякаш посечен на две със секира, Брендан обърна снимката и видя
женствения й почерк:

За леглото ти, капитане.

Върни се невредим при мен.
Толкова много те обичам, Пайпър.

Сякаш изкараха въздуха от дробовете му.

Една вълна разлюля кораба и той едва успя да се задържи на крака.
Цялата сила бе изоставила тялото му, защото сърцето му се нуждаеше от
нея, за да бие яростно. Затвори очи и притисна снимката до гърдите си,
докато умът му прехвърляше милион спомени с Пайпър, за да открие
онзи, в който тя стоеше на прага му. Последния път, когато я беше видял.
Моля те… недей да се съмняваш в мен, Брендан. Не и ти. Имай вяра в
мен. Става ли?
Ала нима той не бе направил именно това, като си тръгна? След като
отново и отново беше настоявал тя да скочи на сляпо, си беше тръгнал и бе
унищожил неукрепналото й доверие. За бога, та тя беше в града от колко?
Пет седмици? Какво искаше от нея?
Всичко, ето какво. Беше поискал всичко… и това не беше справедливо.
Тя си бе запазила няколко резервни варианта. Хубаво. Като мъж, който
я обичаше, именно това би трябвало да насърчава. Сигурността на Пайпър.
А какво беше направил той вместо това?
 Беше я наказал.
Нищо чудно, че не беше дошла на пристанището. Не беше заслужавал да
я види там, още по-малко да стои и да се надява да я види как идва,
умолявайки Бог да я накара да се появи, когато прекрасно разбираше… че
тя не би трябвало да дойде.
А сега, когато беше прекалено късно, очевидното решение за това как да
я задържи, как да я заслужи, се стовари отгоре му като метеор. Не беше
нужно тя да се отказва от нищо. Обичаше я достатъчно, за да намери
решения. Нали това правеше винаги. Нямаше неудобство или
препятствие, срещу които не би се изправил, ако това означаваше Пайпър
да бъде част от живота му. Щеше да се адаптира така, както бе сторила
Пайпър.
— Допуснах грешка – прошепна дрезгаво, докато бодлива тел стягаше
сърцето му. – Господи, допуснах ужасна грешка.
Но ако съществуваше шанс да я поправи, щеше да се вкопчи в тази
надежда.
В противен случай щеше да полудее.
Обърна се рязко и се втурна в кабината на щурвала, където откри Фокс
да говори с бреговата охрана по радиото с разтревожен вид.
— Какво има?
Фокс приключи разговора и върна радиото на мястото му.
— Нищо прекалено лошо. Просто ни посъветваха да променим курса си
на юг. Нефтена платформа се е подпалила на десетина километра пред нас
и видимостта е лоша. Не би трябвало да ни забави с повече от два часа.
Два часа.
Брендан провери колко е часът. Четири. По план трябваше да стигнат в
пристанището в шест и половина. Докато разтоварят и отнесат рибата на
пазара, щеше да е станало десет или единайсет, преди да успее да отиде в
„Крос и дъщери“.
А сега освен непростимата му грешка щеше да наруши обещанието си да
присъства на официалното откриване на бара.
Безпомощност задра гърлото му. Погледна към снимката на Пайпър,
която все още държеше, сякаш се мъчеше да се свърже с нея.
Съжалявам, че се провалих пред теб, миличка.
Дай ми още един шанс.

***
Съобщението се появи в телефона му в мига, в който влязоха в
пристанището.
Идвам. Излезе нещо спешно. Чакай ме. Обичам те.
Тези думи едва не го събориха на колене.
Беше се опитала да дойде? Искала бе да го изпрати?
Господи. Нещо спешно? Ами ако се беше наранила или бе имала нужда
от него?
Ако беше така, ако си беше тръгнал, когато тя бе имала неприятности,
никога нямаше да го преживее.
А после ушите му забучаха и ето че не виждаше нищо освен това как
краката му думкат по паважа.
Когато двамата с Фокс нахълтаха в „Крос и дъщери“ в единайсет часа,
барът се пръскаше по шевовете. Summer in the City кънтеше с
умопомрачителни децибели, поднос с къпкейкове се носеше над главите
на тълпата към Брендан и всички стискаха питиета в ръка. За миг гордост
от Пайпър и Хана, от онова, което бяха постигнали, засенчи всичко
останало. Ала неудържимият копнеж да види любимата си се завърна
почти незабавно.
Нямаше я зад бара.
Там беше само Хана, която отваряше бири толкова бързо, колкото
можеше, видимо замаяна. Тъпчеше пари в джобовете си и се мъчеше да
връща ресто, хвърляйки банкноти през бара и тичайки да обслужи
следващия клиент.
— Господи. Ще отида да й помогна. – Фокс вече си проправяше път през
тълпата.
Къде беше Пайпър?
Брендан се намръщи и тръгна след приятеля си, кимайки разсеяно на
хората, които викаха – или по-точно заваляха – името му. Първо отиде на
дансинга, знаейки, че това е мястото, където беше вероятно да я открие,
макар че… нямаше логика. Пайпър не би оставила сестра си да се оправя
сама на бара. Пък и нали тя трябваше да работи зад бара. Хана отговаряше
за музиката.
В стомаха му зейна дупка, отприщвайки киселина, но той се помъчи да
запази спокойствие.
Може би просто беше в тоалетната.
Не. Не беше и там. Една жена, която тъкмо излизаше, потвърди, че
всички кабинки са празни.
Паника запъпли по гръбнака на Брендан, докато си проправяше път до
бара. Изражението на Фокс го накара да се закове на място, преди дори да
бе успял да стигне дотам.
— Къде е тя? – надвика той шума.
Хана обърна поглед към него и бързо го извърна.
Обслужи друг клиент и Брендан видя, че ръцете й треперят, и това го
ужаси. Щеше да експлодира. Щеше да срине това място със земята с голи
ръце, ако Пайпър не се появеше още сега.
— Хана. Къде е сестра ти?
По-младата Белинджър застина и си пое дъх.
— Върна се в Лос Анджелис. За партито на Кърби. И може би… завинаги.
– Тя поклати глава. – Няма да се върне.
Светът се разми около Брендан, музиката зазвуча изопачено и по-бавно.
Гърдите му сякаш хлътнаха, смазвайки сърцето му. Не. Не можеше да си е
тръгнала. Не можеше да е заминала. Ала още докато отказът му да го
приеме се блъскаше във вътрешността на черепа му, той знаеше, че е
вярно. Не я усещаше.
Нямаше я.
— Съжалявам. – Хана извади телефона си и намали музиката. Хората
започнаха да протестират, но бързо млъкнаха при вида на мъжа на бара,
който се задържаше изправен с помощта на един стол и умираше бавно и
мъчително.
— Виж. В бара нямаше никого. Никого. Навярно до около преди половин
час. Помислихме, че сме се провалили с гръм и трясък. Преди това
доведеният ни баща се обади, че няма да дойде, а ти… е, знаеш какво
направи ти. – Влага заблестя в очите на Хана. Тя избърса сълзите си,
докато Фокс колебливо разтърка гърба й. – Изгубила бе пайпъровия си
блясък и това ме уплаши. Помислих си, че ако си отиде у дома, ще си го
върне. Ала сега никога няма да научи, че всички обожават това място.
Изгубила бе пайпъровия си блясък.
Беше момичешки израз и все пак той прекрасно разбра какво има
предвид Хана, защото Пайпър наистина притежаваше неповторим блясък.
Когато спореха или се смееха, или правеха секс, той винаги беше там,
притегляше го в нейната вселена, правеше всичко съвършено. Този блясък
беше позитивност и живот, и обещание за нещо по-добро и тя винаги,
винаги го имаше, той сияеше в синьото на очите й, караше стаята да
грейне. Фактът, че беше угаснал, и че той бе част от причината, го
съкруши.
— Трябваше да отида и да я намеря – каза Брендан, повече на себе си,
отколкото на някой друг. – Когато не дойде на пристанището. Трябваше да
отида и да я намеря. Защо, по дяволите, отплавах?
— Тя дойде – обади се женски глас зад него и съпругата на Сандърс се
приближи с полуизпита бира в ръка. – Беше там, просто закъсня.
Заливаше се от плач.
Брендан трябваше да се подпре на стола, за да се задържи на крака.
— Казах й да се стегне – продължи жената на Сандърс, ала тонът й се
промени, когато хората наоколо замърмориха. – Казах го с добро – добави
тя отбранително. – Поне така мисля.
Господи. Трудно му беше да диша, представяйки си я как плаче, докато
той отплава.
Не можеше да го понесе.
Все още се мъчеше да се съвземе от новината, че Пайпър беше дошла да
го изпрати, че бе проляла сълзи, задето го беше изпуснала, когато един
възрастен мъж с бинтована глава пристъпи напред.
Ейб? Мъжът, който държеше железарията в града заедно със синовете
си?
— Аз съм виновен, че Пайпър закъсня за пристанището, капитане. Тя
всяка сутрин ме придружава до музея, за да мога да си прочета вестника
там. Напоследък не мога да се качвам по стълбите сам. – Той докосна
превръзката си. – Паднах и си ударих кратуната на тротоара. Пайпър
трябваше да остане с мен, докато дойде Тод. Той се позабави, защото
тъкмо оставяше внука ми в училище.
— Всеки ден е идвала с теб до музея? – Гласът на Брендан беше
неестествен, заради гаечния ключ, който затягаше постоянен болт в
гърлото му. Изобщо не беше споменавала Ейб. Просто си беше намерила
още един добър приятел и го бе накарала да се чувства важен. Така
правеше тя.
— Да, сър. Тя е най-милото момиче на света. – Очите на Ейб грейнаха
развеселено. – Ако синовете ми не бяха женени и ако тя не се беше
влюбила в капитана тук, отдавна да съм влязъл в ролята на сватовник.
Спри, едва не изкрещя Брендан. Може би щеше да го направи, ако
гласните му струни работеха.
Щеше да умре.
Умираше.
— „Мила“ е твърде меко казано – обади се Опал, която стоеше по-назад в
тълпата. – Не бях напускала апартамента си от цяла вечност, след като
синът ми почина. Не и освен за да отида да напазарувам или за някоя
бърза разходка. Не и докато Пайпър не ме издокара, а Хана ми показа как
да използвам Айтюнс. Внучките ми ме върнаха обратно към живота. –
Тази пламенна реч бе посрещната от одобрителен шепот. – Какви са тези
глупости, че Пайпър се била върнала в Лос Анджелис?
— Да! – Момиче на годините на Пайпър застана до Опал. – Трябваше да
имаме урок по гримиране. Миналата седмица ми направи страхотни
опушени сенки и двама клиенти на работа ми поискаха телефона. –
Раменете на момичето увиснаха. – Обожавам Пайпър. Не си е отишла
наистина, нали?
— О, да – извика Хана. – Отиде си. Защо не се опитате да идвате
навреме, Уестпорт!
— Съжаляваме за това – каза Ейб, придобивайки виновно изражение,
както и всички останали наоколо. – Имаше пожар на една нефтена
платформа. Един млад мъж от града работи там. Бас държа, че всички сме
чакали новини, за да се уверим, че той е добре, преди да отидем на
партито.
— Наистина трябва да си вземем телевизор – измърмори Хана.
Брендан просто си седеше там, смазан от нарастващата тежест на
доказателствата, че Пайпър бе започнала да пуска корени тук. Тихичко,
предпазливо, вероятно просто за да види дали би могла. Вероятно бояща
се, че няма да успее. Негова работа бе да я утеши… а той се беше провалил.
Изгубил бе най-хубавото нещо, което му се беше случвало някога.
В главата му отекваха думите й от онази нощ, когато бяха седнали на
пейката с изглед към пристанището, броени минути след като се бе
появила на възпоменателната вечеря с поднос шотове.
Откакто сме тук, никога не е било по-очевидно, че не знам какво
правя. Страшно ме бива в ходенето по партита и правенето на снимки,
и в това няма нищо лошо. Но ако то е всичко? Ако няма нищо друго?
И въпреки цялата тази несигурност тя бе успяла да се докосне до всички
в тази стая, по един или друг начин. Спечелила си бе място в сърцата на
всички. Станала бе незаменима. Дали изобщо си даваше сметка за това?
Веднъж беше казала, че Брендан е Уестпорт, ала сега беше обратното. Това
място беше тя.
Моля те… недей да се съмняваш в мен, Брендан. Не и ти. Имай вяра в
мен. Става ли?
За нищо на света нямаше да допусне това да бъде последното, което тя
щеше да му каже някога. Спокойно можеше да легне и да умре още тук,
защото не би могъл да живее с това. И за нищо на света нямаше да допусне
последният й спомен за него да бъде как си тръгва от къщата, как я оставя
разплакана.
Заповяда си да се стегне, разпределяйки тежестта си по начин, който да
му позволи да се движи, да върви, без още повече да разкъса разбитото
сърце в гърдите си.
— Аз съм виновен, че си е отишла. Отговорността е моя. Тя е моя. –
Преглътна мъчително. – И аз ще я доведа обратно.
Давайки си прекрасно сметка, че може да се провали, не обърна
внимание на възторжените викове, надигнали се в помещението.
Понечи да се извърне от бара, но Хана махна с ръка, за да привлече
вниманието му. Извади телефона от джоба си, натисна нещо върху екрана
и го плъзна по бара. Пайпър беше прекарала цяла седмица, полирайки
дървото до съвършенство и нанасяйки лака с изключително внимание.
Брендан наведе поглед към екрана и преглътна. Ето я и Пайпър.
Пращаше въздушна целувка под думите: „Триумфалното завръщане на
парти принцесата“, последвани от адреса на един клуб в Лос Анджелис.
Утре вечер в девет.
Петстотин долара куверт.
Хората щяха да платят петстотин долара просто за да бъдат в една и
съща стая с неговата любима, и той не можеше да ги вини. Би дал всичките
си спестявания, за да се намира срещу нея в този миг. Господи, толкова му
липсваше.
— Строго погледнато, все още не е в Лос Анджелис или щях да ти кажа
първо да пробваш у нас. Вероятно ще отседне у Кърби, но не знам адреса й.
– Хана кимна към телефона. – Ще трябва да я хванеш в клуба.
— Благодаря – отвърна Брендан с усилие, благодарен, че тя не го
наказваше така, както заслужава. – Бих отишъл навсякъде.
— Знам. – Хана стисна ръката му върху бара. – Върви да оправиш
нещата.
Брендан се отправи към вратата, а пулсът туптеше в ушите му. Преди да
успее да излезе навън, Мик му препречи пътя.
— Брендан, аз… – Той наведе глава. – Когато я намериш, ще й се
извиниш ли от мое име? Не бях особено мил по-рано тази вечер.
Сякаш някой заби кама в тялото на Брендан. Господи, колко болка бе
трябвало да понесе Пайпър, откакто бе отплавал в събота? Първо той си бе
тръгнал, след това доведеният й баща бе казал, че не може да дойде.
Никой не се бе появил на откриването на бара… или поне тя така мислеше.
А сега откриваше, че Мик може би бе наранил чувствата й?
Ръцете му се свиха в юмруци до тялото му и той потисна яростния порив
да счупи нещо.
— Боя се да попитам какво си казал, Мик – прошепна, затваряйки очи.
— Възможно е да съм намекнал, че не би могла да замести дъщеря ми. –
Тихият глас на Мик бе пропит с разкаяние.
Брендан изпусна рязко дъха си, нещастието му бе пълно. Опустошаваше
го там, където си стоеше.
— Мик – отвърна с насилено спокойствие. – Дъщеря ти винаги ще има
място в сърцето ми. Но то принадлежи на Пайпър. Тя дойде тук и го
открадна цялото.
— Вече го разбирам.
— Добре. Приеми го.
Неспособен да каже нито дума повече, неспособен да направи друго,
освен да се добере до нея, каквото и да му струваше това, Брендан се
качи в пикапа си и изхвърча от Уестпорт.

Беше допуснала огромна грешка. Огромна.

Беше възседнала механичен еднорог, готова да бъде издигната през
един капак на тавана до сцената над тях. Кърби тикна пухкава вълшебна
пръчица в ръката й и Пайпър се взря в предмета, съжалявайки, че не може
магически да се спаси от тази ситуация.
Над главата й стотици души скандираха името й.
Краката им тропаха по пода на клуба, разтърсвайки тавана. Зад сцената
хора непрекъснато идваха при нея, правеха си селфита без позволение и
Пайпър предполагаше, че изглежда потресена на всички тях.
Именно това бе искала открай време. Слава, обожание, партита в нейна
чест.
А всичко, което искаше сега, бе да си отиде у дома.
Не в „Бел Еър“. Не, искаше да бъде в станцията за презареждане. Това
беше нейният дом.
Брендан беше нейният дом.
Скандирането се усили, също като тропота на крака, и Кърби изписка,
подскачайки възбудено около нея.
— Наслади се на очакването! В мига, в който пуснат твоята песен,
механизмът бавно ще започне да те издига нагоре. Когато размахаш
пръчицата, типът, който отговаря за осветлението, ще направи да
изглежда така, сякаш пръскаш вълшебен прашец. Ще изглежда страшно
реалистично. Хората ще откачат.
Е, добре, тази част беше доста готина.
— Коя е песента?
— Girls Just Want to Have Fun, ремиксирана със Sexy and I Know It.
Очевидно.
— О, да, очевадно.
Кърби разпери ръце.
— Опитай се да размахваш пръчицата в такт с музиката, окей?
Пайпър преглътна и сведе поглед към роклята си на „Люлие“. Черните й
жартиери се подаваха изпод ръба от двете страни на еднорога. Да облече
скъпа рокля беше добре дошло отвличане от мислите й, също като това да
се нагласи и да й направят професионална прическа, ала сега, когато бе
настъпил мигът на „триумфалното“ й завръщане, се чувстваше някак…
фалшива.
Сърцето й бе пръснато на късчета.
Не искаше да влезе в клуба върху механичен еднорог.
Не искаше да я снимат и снимките й да цъфнат навсякъде из социалните
мрежи. Никога нямаше да има нищо лошо в това да си прекарва хубаво. Да
танцува и да се облича както тя реши. Ала когато бе отишла в Уестпорт и
никой от тези хора не се бе обадил или писал, нито бе проявил интерес
към партито, на което се бяха веселили, Пайпър бе прозряла колко
фалшиво бе всичко това. Колко бързо отминава славата.
Когато настъпеше моментът да се издигне над сцената, аплодисментите
нямаше да бъдат за Пайпър. За истинската Пайпър. А за успешно
създадения й образ. Образ, който не означаваше нищо. Мислила си бе, че
да се върне към този живот ще бъде лесно, че просто ще се потопи в него и
ще се позабавлява, ще притъпи болката за малко. Ала единственото, за
което бе в състояние да мисли, бе… кой щеше да пие кафе с Опал утре? Кой
щеше да придружи Ейб до музея?
Тези неща я караха да се чувства милион пъти по-добре, отколкото
моментните изблици на слава в интернет. Защото беше самата тя,
живееща в момента, а не в изфабрикувани мигове за забавлението на
другите.
Да преобрази бара заедно със сестра си, да стои на палубата на един
кораб в прегръдките на любовта на живота си, да тича през мъглата на
пристанището, да се сприятелява с хора, които като че ли проявяваха
искрен интерес към самата нея, а не към онова, което можеше да направи
за тях. Това бяха нещата, които имаха значение.
Това тук бе представление и да участва в него я караше да се чувства по-
малко вярна на себе си. Сякаш сама подбиваше собствената си стойност.
Славата, към която се стремеше открай време, най-сетне бе на една ръка
разстояние, а ето че изобщо не я блазнеше.
Пайпър, Пайпър, Пайпър.
Скандирането беше станало оглушително, ала имаше само един глас,
който Пайпър искаше да чуе да изрича името й.
— Брендан – прошепна. Копнежът по него бе толкова силен, че едва не
се преви от болка. – Съжалявам, липсваш ми. Съжалявам.
— Какво? – надвика Кърби шума. – Добре, време е да се появиш. Дръж
се!
— Не, почакай. – Пайпър избърса овлажнените си очи. – Искам да сляза.
Остави ме да сляза.
Кърби я изгледа така, сякаш бе полудяла.
— Твърде късно. Вече се движиш.
И действително беше така. Много по-бързо, отколкото беше очаквала.
Еднорогът определено си го биваше.
Пайпър се вкопчи в изкуствената грива и затаи дъх, вдигнала поглед
към капака, който се вдигаше над нея. По дяволите. По дяволите.
Нямаше връщане назад. Би могла да скочи, но с тези токчета почти
сигурно щеше да си счупи глезена. Щеше да счупи и самите токчета на
прекрасните обувки на „Том Форд“, а това беше в разрез със самата й
религия.
Главата й всеки миг щеше да се покаже над сцената.
Поемайки си дълбоко дъх, Пайпър изпъна рамене и се усмихна, махайки
на тълпата, която направо полудя. За нея. Сякаш гледаше ставащото извън
тялото си, увиснала над главите им, и усещането не й хареса. Не искаше да
бъде тук, седнала като някаква идиотка върху този еднорог, докато
стотици хора запечатваха образа й на телефоните си.
Искам да си отида у дома. Просто искам да си отида у дома.
Еднорогът най-сетне кацна на сцената. Страхотно. Пайпър вече се
оглеждаше за най-близкия изход. Ала когато слезеше от еднорога, всички
в клуба щяха да видят бельото й. Единственият начин да запази
благоприличие бе да се прикрие с гривата на еднорога и да се плъзне
неловко от него и именно това стори, докато хората напираха към сцената.
Тя не просто се чувстваше като пленено животно. Действително беше
такова. Нямаше изход.
Пайпър се завъртя, търсейки начин за бягство… и в този миг го видя.
Брендан? Не, не беше възможно. Мястото на нейния морски капитан не
беше в Лос Анджелис. Това бяха две неща, които нямаха смисъл в едно и
също пространство.
Вдигна ръка, за да предпази очите си от пулсиращата светлина, и
господи. Боже мой. Действително беше тук, извисяващ се с една глава над
всички в тълпата, брадат и красив, и стабилен… солта на земята. Очите им
се срещнаха и той свали бавно шапката си, притискайки я до гърдите си в
почти почтителен жест… а изражението му беше ужасна смесица от тъга и
удивление. Не. Трябваше да се добере до него. Да бъде толкова близо и да
не се намира в прегръдките му беше мъчение. Той беше тук. Беше тук.
— Брендан! – изкрещя Пайпър, но гласът и бе погълнат от шума.
Видя обаче как устните му се раздвижиха. Знаеше, че е извикал името й
в отговор.
Неспособна да бъде разделена от него и миг повече, тя се отпусна по
дупе и скочи от сцената, пробивайки си път през гъстата тълпа, надявайки
се, че се движи в правилната посока, защото вече не го виждаше. Не и с
пулсиращите светлини и телефоните, които завираха в лицето й.
— Брендан!
Ръце я дърпаха и я спираха. Ръцете на непознати се обвиваха около
врата й, притегляха я за селфита, горещ дъх докосваше шията и раменете
й. Не, не, не. Тя копнееше за един-единствен допир. Докосването на един-
единствен съвършен мъж.
— Пайпър!
Чу дълбокия му, обзет от паника глас и се обърна рязко в калейдоскопа
от цветове, докато светлини изригваха около нея и я дезориентираха.
Сълзи се стичаха по лицето й, но тя нямаше време да ги избърше,
трябваше да си проправи път през множеството.
— Брендан!
Ейдриън изникна пред нея, отвличайки я за миг от усилието да се
добере до Брендан, защото беше толкова абсурдно. Мъчеше се да отиде
при най-прекрасния човек на света, а това фалшиво, жестоко непораснало
дете и препречваше пътя. За кого се мислеше?
— Хей, Пайпър. Надявах се да се срещнем! – изкрещя той над музиката.
– Изглеждаш невероятно. Защо не пийнем…
Брендан се извиси зад бившето й гадже и без да се поколебае, го блъсна
настрани като досадна мравка, запращайки го във въздуха, и без да губи
нито миг, Пайпър се хвърли в станцията за презареждане. Завладя я
усещане за правилност, връщайки я към истинското й аз. Обратно на
земята. Брендан я повдигна, сключвайки ръце около нея с всичка сила, и
тя се стопи в прегръдката му като масло. Обвила крака около хълбоците
му, Пайпър зарови лице във врата му и захлипа като бебе.
— Брендан. Брендан.
— Тук съм. Държа те. – Яростно, той я зацелува по лицето, по косата, по
слепоочието. – Да останеш или да си тръгнеш, миличка? Какво искаш?
— Да си вървим. Моля те. Изведи ме оттук.
Пайпър почувства изненадата му – изненада, че тя иска да си тръгне? –
последвана от обтягане на мускулите му. Една ръка легна закрилнически
на тила й и ето че той се движеше през тълпата, нареждайки на хората да
се отдръпнат от пътя му, и Пайпър никога не се бе чувствала в по-голяма
безопасност през живота си. Вдъхваше мириса на одеколона му, вкопчена
в раменете му, сигурна в абсолютното си доверие в този мъж. Беше дошъл.
След всичко станало беше дошъл.
Миг по-късно вече бяха на улицата, ала Брендан не спря. Отнесе я отвъд
зяпачите навън и продължи, докато думкането на музиката не затихна и
около тях не се спусна относителна тишина. Едва тогава спря, но не я
пусна. Отнесе я до входа на една банка, полюшвайки я като бебе със
силните си ръце.
— Съжалявам, миличка – изхриптя до челото й. – Толкова много
съжалявам. Не трябваше да си тръгвам. За нищо на света не биваше да те
оставям или да те карам да плачеш. Моля те, прости ми.
Пайпър изхълца във врата му и кимна; в този миг би му простила за
всичко, стига само да останеше с нея. Ала преди да успее да отговори, той
продължи:
— Имам вяра в теб, Пайпър. Никога вече няма да се съмнявам в теб.
Заслужаваш много повече от онова, което ти дадох, и сгреших, сгреших
ужасно, като ти се ядосах, задето опитваше да се предпазиш. И така вече
трябваше да дадеш толкова много. Даваш толкова много на всички и
всичко, което докоснеш, ти, невероятно момиче, и аз те обичам. Повече от
който и да било океан, чуваш ли ме? Обичам те и с всяка минута затъвам
все по-дълбоко, така че, миличка, моля те, престани да плачеш. Беше
толкова красива там вътре. Господи, беше толкова красива, а аз не можех
да те достигна.
Думите му я накараха да се почувства така, сякаш се рее. Бяха същинско
олицетворение на Брендан със своята откровеност, дълбочина, рязкост и
смирение. И бяха за нея.
Колко цялостно се отдаваше този мъж.
Колко цялостно искаше да му се отдаде и тя в замяна.
— Аз също те обичам – прошепна с разтреперан глас, целувайки го по
шията, по устата, опивайки се от твърдите му, любими устни. – Аз също те
обичам. Обичам те. Не исках да бъда тук тази вечер. Исках единствено да
бъда с теб, Брендан. Толкова отчаяно исках да чуя гласа ти.
— Тогава ще говоря, докато гласът ми изневери – изхриптя той,
впивайки устните си в нейните, дишайки в устата й. Приемайки нейния
дъх в замяна. – Ще те обичам, докато сърцето ми не спре. Ще бъда твоят
мъж в продължение на хиляда години. По-дълго, ако ми бъде позволено. –
С нещастен звук, той попи сълзите по бузите й с целувки. – Обърках
всичко толкова ужасно, Пайпър. Оставих страха ми да не те изгубя да
застане между нас. Той ме заслепи. – Отдръпна се леко и изчака тя да го
погледне. Да се взре в цялата тази интензивност. – Ако се нуждаеш от Лос
Анджелис, за да бъдеш щастлива, ще измислим нещо. Може да отивам на
север за сезона на раците, а през останалата част от годината да хвърлям
котва по-близо до Лос Анджелис. Ако ме приемеш обратно, ще направим
така, че да се получи. Няма да позволя да не се получи. Просто ми позволи
да те обичам завинаги.
— Ако те приема обратно… – Пайпър изпусна дъха си слисано, нужен й
бе миг, за да осмисли думите му. Леле. Майчице. Коленете й се
разтрепериха около хълбоците му, любов се надигна и изпълни всяко
кътче от нея, което се беше пропукало през последните три дни. – Би го
направил, нали? Би променил целия си живот заради мен.
— За мен би било чест. Само кажи, че го искаш.
— Б-Брендан. – Гърдите я боляха така, че и беше трудно да говори. –
Когато се влюбвах в теб, в същото време се влюбвах и в Уестпорт. Това е
моят дом. Нашият дом. И не искам да бъда никъде другаде. Разбрах го в
мига, в който дойдох тук тази вечер. Нищо не беше правилно. Нищо не
беше правилно без теб.
— Пайпър – изхриптя той, устните им – горещи, търсещи. – Кажи, че си
моя отново. Изречи го ясно. Толкова бях нещастен, мислейки, че съм те
изгубил завинаги.
— Твоя съм. Разбира се, че съм твоя. Съжалявам, че избягах. Съжалявам,
че се съмнявах…
Той я накара да замълчи, впивайки устни в нейните, а тялото му се
разтърси от облекчение.
— Слава богу – каза дрезгаво. – И не. Никъде не си сгрешила. Никъде. –
Палецът му се плъзна по гръбнака й, тялото му я полюшваше. – Всичко ще
бъде наред. Успяхме да намерим пътя един към друг. Върнах си те обратно
и никога вече няма да те оставя да си отидеш.
Тя се вкопчи в него.
— Обещаваш ли?
— Ще ти го обещавам всеки ден.
Блажена усмивка разцъфна върху лицето й.
— Ще опитам отново с „Крос и дъщери“. Ще бъда по-силна следващия
път на пристанището. Мога да…
— Господи, не. Пайпър. – Той наведе глава, за да срещне очите й,
тъмните му вежди бяха свъсени. – Преди всичко, не е нужно да бъдеш
силна. Не и през цялото време. Не знам кой е решил, че моята съвършена,
мила, сладка, невероятна приятелка трябва да пасва в някакъв калъп, но
не е така. Просто си бъди Пайпър, става ли? В нея съм влюбен. Тя е
единствена жена, създадена за мен. Плачи, ако ти се плаче. Танцувай, ако
ти се танцува. По дяволите, крещи ми, ако ти се крещи. Никой няма право
да ти казва как да се държиш или какво да изпитваш, когато заминавам.
Никой. И, миличка… – Той се засмя. – Когато отидох в бара, беше
претъпкано. Всички го обожават. Просто темпото в Уестпорт е различно.
Не всички следват толкова строго разписание като мен.
— Я чакай. Наистина ли? Било е претъпкано? – Тя ахна. – О, не. Хана…
— Всичко е наред. Фокс се хвърли да помага. А тя ми помогна да те
намеря тази вечер.
— О! О! Толкова се радвам. – Щастие бликна в гърдите й и тя се разсмя
звънко. – В такъв случай най-добре да се прибираме у дома. Очевидно
имам бар, който да ръководя.
Брендан впи устни в нейните и я целуна с всеотдайна обич, която бързо
се разгоря. Гърленият й стон срещна настойчивото му ръмжене, езиците
им се преплетоха дълбоко, ръката му се спусна надолу, улавяйки дупето й в
шепа.
— Бихме могли да се приберем у дома тази вечер – избоботи той,
накланяйки хълбоци така, че тя да почувства възбудата му. – Или пък
бихме могли да пресечем улицата и да отидем в хотелската ми стая, и утре
да се тревожим за това как ще се приберем у дома.
Пайпър въздъхна разтърсващо.
— Защо вече не сме там?
— Дай ми минутка. – Той пое през улицата с решителна крачка, която
бързо премина в тичане, което разтърсваше тялото й. Смехът й се разля в
потъналата в мрак улица, последван от еуфоричния й писък, когато той я
преметна през широкото си рибарско рамо. – Е… – каза, докато
прекосяваха лобито на хотела, скандализирайки всички по пътя си. – И
какво, изобщо ли няма да говорим за онова с механичния еднорог?
— Обичам те – прошепна тя през радостни сълзи. – Толкова много.
 — Ах, Пайпър. – Гласът му трепереше от емоция. – Аз също те обичам.

Една седмица по-късно

Беше тъжен ден. Беше и щастлив ден.

Брендан се прибираше от риболов, но Хана се връщаше в Лос Анджелис.
Пайпър седна в леглото и свали маската за очи, дивейки се – не за първи
път – на това колко много се беше променила стаята. Преди да си тръгнат
от Лос Анджелис, Брендан я бе откарал в „Бел Еър“ за едно бързо
гостуване на Морийн и Даниъл. По средата на посещението внезапно бе
изчезнал.
Беше го открила в стаята си, да събира нещата й.
Не само дрехите, макар че беше хубаво да има целия си гардероб при
себе си. Но и дреболиите. Парфюмите, чаршафите, декоративния шкаф за
обувките й и модните й шалове. И веднага щом се прибраха в Уестпорт (е,
добре, след един бърз, потен, груб секс на дивана в дневната), той беше
отнесъл нещата й на горния етаж и бе направил стаята… тяхна.
Нейният супермъжествен морски капитан сега спеше под розов юрган.
Афтършейвът му беше между червила и лакове и той като че ли не би
могъл да бъде по-щастлив от този женствен безпорядък.
Имали бяха само няколко дни, в които официално живееха заедно,
преди той да отплава, ала това бяха най-хубавите дни в живота й. Да гледа
как Брендан си мие зъбите само по хавлия, увита около кръста, да усеща
погледа му върху себе си, докато тя работеше зад бара, палачинки в
леглото, секс под душа, градинарстване заедно в задния двор, секс под
душа. И най-хубавото от всичко – прошепнатото в ухото й обещание, всяка
сутрин и вечер, че никога, никога няма да я остави отново да си отиде.
Пайпър се отпусна обратно върху възглавниците и въздъхна
драматично.
Брендан щеше да се върне само след няколко часа и тя нямаше търпение
да му разкаже всяка една щуротия, случила се в „Крос и дъщери“, откакто
него го нямаше. Нямаше търпение да вдъхне мириса на солена вода върху
кожата му и дори да продължи разговора им за това един ден… един ден да
имат деца.
Той не беше забравил опита й да повдигне тази тема в нощта на
скарването им. Откакто си бяха дошли у дома, се бяха опитали да
поговорят за това на четири пъти, но в мига, в който думата „бременна“
бъдеше произнесена, Пайпър неизменно се озоваваше по гръб, с Брендан,
връхлитащ отгоре й като товарен влак.
Така че. Никакви оплаквания.
Пайпър стана от леглото и както всяка сутрин, отиде да потича, а после
придружи Ейб до музея. Когато се прибра след един час, Хана тъкмо
закопчаваше пълния си куфар и стомахът на Пайпър се сви.
— Ще ми липсваш – прошепна, облягайки рамо на касата на вратата.
Хана се обърна и приседна на ръба на леглото.
— Ти ще ми липсваш повече.
 Пайпър поклати глава.
— Нали знаеш, че ти си най-добрата ми приятелка.
Това като че ли хвана сестра й неподготвена и тя кимна отсечено.
— И ти си моята. Винаги си била моята най-добра приятелка, Пайпс.
— Ако не беше дошла… – Пайпър махна с ръка наоколо. – Нищо от това
нямаше да се случи. Нямаше да се справя сама.
— Напротив, щеше.
Пайпър примига учестено, за да удържи сълзите си.
— Готова ли си да тръгваш за летището?
Хана кимна и – след като целуна грамофона „Пионер“ за довиждане –
изтегли куфара си в предната част на къщата. Пайпър отвори вратата, за
да я пусне да мине, мръщейки се, когато Хана спря.
— Какво е това?
— Кое?
Пайпър проследи погледа на сестра си и видя кафяв, квадратен пакет,
подпрян на верандата. Определено не беше там, когато се бе прибрала от
тичането си. Наведе се и го вдигна.
— За теб е – каза, подавайки го на сестра си, след като прочете надписа.
Хана пусна дръжката на куфара си и отвори пакета. Вътре имаше обвита
в целофан плоча.
— Това е… О! — Тя преглътна с усилие. – Албумът на „Флийтуд Мак“.
Онзи, който ми говореше на изложението. – Опита да се засмее, но звукът
беше задавен. – Фокс трябва да го е купил.
Пайпър подсвирна.
Хана продължи да се взира в албума.
— Това е наистина… приятелско от негова страна.
Определено беше нещо. Ала Пайпър не беше сигурна, че „приятелско“ е
правилната дума.
Минаха няколко мига и Пайпър се пресегна, за да прибере кичур коса
зад ухото над сестра си.
— Готова ли си да вървим? – попита меко.
— Ъм… – Хана видимо се отърси. – Да. Да, разбира се. Да вървим.
Няколко часа по-късно Пайпър стоеше на кея и гледаше как „Дела Рей“
се приближава, а пулсът и се ускоряваше колкото по-близо идваше
корабът, оставяйки бяла диря след себе си, като набраздени крила.
Близките на останалите от екипажа – съпруги, майка и бащи – стояха
наоколо и пиеха кафе в хладното есенно време, разменяйки си
предположения за това какъв ли беше уловът. Бяха се държали мило с
Пайпър този следобед, но още по-важното бе, че тя се учеше да бъде мила
със себе си.
Учеше се да обича себе си, такава, каквато беше.
Лекомислена и глупава понякога, решителна и упорита – друг път.
Когато се ядосаше, беснееше. Когато беше тъжна, плачеше.
А сега, щастлива, тя разпери ръце и се втурна към главния източник на
това щастие, оставяйки го да я грабне в прегръдките си.

БОНУС СЦЕНА
с Хана и Фокс
 По дяволите!
Това миньонче с луничките току-що се беше изрепчило на капитана. И
все още изглеждаше бясна под ръба на червената си бейзболна шапка.
Добре че Фокс знаеше достатъчно за жените, за да изтрие развеселеното
изражение от лицето си. Хана, новото момиче в града, за кратко бе
насочила гнева си към него пред „Червената шамандура“ и той нямаше
никакво желание да го изпита отново.
Точно в този миг един порив на августовския вятър събори шапката на
Хана от главата й.
Фокс се наведе бързо и успя да я хване още преди да е паднала на земята.
Все така приведен – и с най-подкупващата усмивка, на която беше
способен, – Фокс й я подаде, усмихвайки се още по-широко, когато Хана
просто го изгледа подозрително.
— Благодаря – изсумтя тя.
— За нищо.
Тя изхъмка скептично и отново нахлупи шапката над очите си, ала Фокс
вече бе видял лъчите на вечерното слънце да пробягват по лицето й.
Сладко лице с късо носле, разположено между две големи лешникови очи,
с трапчинка на дясната буза. Пръстите на краката й се подаваха от
сандалите – върху втория по големина беше татуирана музикална нота.
Да. Адски сладка.
Ти кой си, красивият му помощник?
Очевидно освен сладка и безстрашна тя беше и страшно прозорлива.
Това, че е красив, беше очевидно. И ето че сега придружаваше това
момиче, което се палеше толкова лесно, до музикалния магазин, та най-
добрият му приятел да остане за малко насаме с първата жена, събудила
интереса му след смъртта на съпругата му преди седем години. Така че
отговаряше и на описанието „помощник“.
Истината? Нямаше нищо против да не го приемат на сериозно. Нека
Хана го отпише по този начин. Спестяваше му усилието да опитва. Винаги,
когато се опитваше да открие нещо, което да си заслужава, се
разочароваше.
Даде си сметка, че усмивката му беше повяхнала, и побърза да си я лепне
отново, махвайки на Хана да тръгне пред него по тротоара.
— След теб, сладурче.
Тя го изгледа косо и го подмина, вирнала глава.
— Недей да се хабиш, паун такъв. Нищо, което кажа на Пайпър за теб,
няма да се отрази на решението й.
Паун? Брутално.
— Решението й за какво?
— За това дали да започне, или да откаже връзка с гадняра.
Гадняр. Леле.
— Двете изглеждате близки. Нима тя не цени мнението ти?
Хана се закова на място и се обърна, изражението й беше на човек, който
прехвърля през ума си предишните си думи.
— О, не, цени го. Наистина го цени. Само че сестра ми, ъъ… – Пръстите й
подръпнаха въздуха в търсене на правилните думи. – Толкова отчаяно
иска да види доброто у хората, че невинаги се вслушва в основателни
предупреждения…
 — А! А ти се опитваш да видиш лошото?
— О, аз съм много по-зле от Пайпър. Аз харесвам лошото у хората.
Тя му показа трапчинката си и продължи напред.
На Фокс му беше нужен миг, за да се съвземе. Ето че вече проявяваше
интерес към разговор. Повече, отколкото му се беше случвало от много
отдавна. Защо? Като оставим настрана това, че тя бе отказала да отстъпи
пред един двойно по-едър от нея мъж, нямаше никаква причина да ускори
крачка, за да открие какво ще каже Хана.
Дори нямаше да спят заедно.
Това здравата би объркало нещата за Брендан… пък и господи, тя
изобщо не беше неговият тип. Като за начало, щеше да живее в Уестпорт
за известно време. Твърде близо, за да му е комфортно. Второ, чарът му
отиваше нахалост. Начинът, по който вървеше решително на две крачки
пред него, ясно го показваше.
Може би именно затова искаше да продължи да говори с нея.
Сексът беше вън от картинката, а тя беше неподатлива на чара му.
Нямаше никакво напрежение.
Изненада се колко много напрежение бе имало в гърдите му, когато то
постепенно започна да отслабва, като въздух, излизащ от плажна топка.
— Какво ще кажеш да позабавиш малко темпото, Луничке? – Думите
прозвучаха малко по-заядливо, отколкото беше възнамерявал, заради
странното усещане. – Аз съм единственият, който знае къде отиваме.
Хана го погледна през рамо, повдигайки вежда, но престана да
спринтира. Може би дори изглеждаше мъничко любопитна за него… ала
нима в това имаше смисъл?
— Сериозно? Луничка?
— Или това, или Убиец на капитани.
Да не би да зърна намек за усмивка?
По навик Фокс се канеше да й направи комплимент за усмивката, но в
този миг телефонът в джоба му започна да вибрира. Допусна грешката на
новобранеца да го извади, вместо да не му обърне внимание, но бързо го
прибра, когато името Карла примига на екрана.
Но не и преди Хана да го види. Тя бързо отмести поглед, а изражението
й си остана неутрално, но определено забеляза, че му звъни жена. Нямаше
причина това да го подразни. Никаква причина за глупавото
разочарование, легнало в корема му. Абсолютно никаква.
Изкашля се в юмрука си и те продължиха да вървят, един до друг.
— Какво точно искаше да кажеш с това „харесвам лошото у хората“?
Трапчинката й стана по-дълбока, когато тя се замисли.
— Ами… лошото у един човек е най-откровената част, нали? Когато се
запознаеш с някого, ровиш ли, ровиш, докато не стигнеш до лошото.
Представи си колко време би ни спестило, ако още при представянето си
признаем най-големият ни недостатък.
— Доста пламенна натура си за човек с твоето излъчване.
Тя се засмя и странното усещане, което притискаше гърдите му,
изведнъж отслабна от задоволство. Топлота. После усмивката й се стопи
във въздишка.
— Знам, понякога наистина лесно се разпалвам. То е заради музиката,
която слушам. При песните всичко е на повърхността. Нещастия, разбити
сърца, напрежение, надежда. Трудно е да се върнеш към нормалния живот
след песен на Кортни Барнет. – Тя го стрелна с поглед. – Имам
склонността да споделям твърде много почти веднага след като се
запозная с някого. Ето защо нямам много приятели в Лос Анджелис.
Това го накара да се разсмее.
— Чакай малко. Не съм казал, че пламенността е отблъскваща.
Тя стисна устни.
Опа. Нагазваш в минно поле. Дай на заден ход.
— „Отблъскваща“ не беше правилната дума. Това не е… – Фокс махна с
ръка, – няма нищо за отблъскване или привличане.
Хана кимна и те продължиха да вървят в мълчание.
По дяволите, беше приятно. Да води леко антагонистичен разговор с
момиче. С това момиче. Имаше нещо ободряващо в това да прекарва с
нея време, без никакви очаквания. Не че се налагаше да полага кой знае
какви усилия, за да съблазнява жените. Този талант му беше вроден. Да се
опита да съблазни Хана би било далеч по-сложно и фактът, че дори не се
налагаше да го прави…
Единствената опция, която му оставаше, беше приятелство.
Леле. Какъв обрат беше взел този ден. Ако някой му беше казал тази
сутрин, че ще се държи приятелски с едно момиче, той щеше да му се
изсмее в лицето. Ала ето го сега. Дори не се опитваше да я сваля. Беше в
разрез с цялото му същество да не я поогледа поне мъничко, а тя имаше
стегнато дупе, което направо го влудяваше. Само че този факт щеше да
бъде заведен в графата несъществени.
— Обикновено какви неща споделяш? – попита я.
Тя вдигна очи към нашареното от залеза небе, но бързо ги скри обратно
под козирката на шапката, когато една чайка описа кръг над главата й.
— Най-големите ми страхове, на какви филми плача, отношенията ми с
майка ми. Такива неща. Докато в Лос Анджелис се очаква да започнеш с
това какво работиш.
— Канех се да те питам – какво работиш?
Съвсем истинско кискане се откъсна от нея.
— Подбирам места за снимки за едно независимо студио.
Да, определено можеше да си я представи как го прави.
Клипборд, слушалка в ухото, дъвка в устата, гледаща как на снимачната
площадка пред нея се разиграва някаква драма.
— Звучи като нещо, което подхранва пламенния ти характер. Това ли
искаш да правиш за постоянно?
— Не. – Като че ли се колебаеше дали да каже още нещо.
— Хайде де, нали споделяш много. Недей да ме разочароваш.
— Просто все още не съм казала на никого. – Тя наклони глава към
рамото си. Нейната версия на свиване на рамене? – Искам да съставям
саундтракове на филми. Не да композирам музиката. Просто да избирам
съвършения съпровод за всяка сцена.
— Звучи адски готино.
Хана пъхна ръце в джобовете на дънките си.
— Благодаря. – Да не би да хапеше долната си устна, за да потисне
усмивката си. Господи. Май му се искаше да я види. – Ами ти? Разбирам,
че си рибар, като гадняра?
— Точно така. – Той докосна вътрешната страна на китката си. – В тези
вени тече солена вода.
 — Страх ли те е? Когато океанът се разбушува?
— Щях да съм идиот, ако не ме беше страх.
По някаква причина този отговор като че ли привлече това интересно
момиче на негова страна. Тя кимна и го погледна малко по-изпитателно.
— Чух го да те нарича помощник-капитан. Понякога иска ли ти се да си
капитан на свой кораб?
— За нищо на света.
— Защо не?
— Твърде голяма отговорност. – Той прокара ръка през косата си. –
Харесвам нещата точно такива, каквито са сега. Върша си работата, не
допускам грешки, прибирам се вкъщи с кеш в джоба и изпълнени
задължения. Нека някой друг да мисли за цялостната картина.
Хана сви устни.
— Мързелив ли си, или се боиш от провал?
Обзе го желание да се защити и използва единственото оръжие, с което
разполагаше. Фокс насочи вниманието си към бедрата й.
— Определено не съм мързелив, Луничке.
Тя преглътна, ръцете в джобовете й се свиха в юмруци.
— Значи… се страхуваш?
— Не можеш да престанеш да човъркаш, нали? – Смеейки се, Фокс
поклати глава. – Няма да откриеш лошото в мен толкова лесно. То е
здраво запечатано.
— Прочути последни думи – измърмори Хана и в продължение на един
дълъг миг двамата се гледаха. – Има ли изобщо музикален магазин, или се
опитваш да ме подлъжеш към водния ми гроб?
— Не ставай параноична, Луничке. – Той я спря пред магазина, преди да
е успяла да го подмине. – Ето го.
— Наистина ли? – Тя се вгледа изпитателно в ниската бяла постройка. –
Няма табела.
— Не знаеш ли, че именно това го прави готин? Мислех, че си от Лос
Анджелис. – Отвори й вратата, преди да успее да му отговори, ухилвайки
се широко, когато тя мина покрай него. И, добре, стана му приятно, когато
бузите й порозовяха. Можеше да бъде просто приятел с едно момиче, но не
пречеше тя поне да забележи привлекателността му. Та той полагаше
такива усилия това да бъде основното, което хората забелязваха у него.
Хана пристъпи в музикалния магазин и се закова на място.
Фокс не беше чак толкова запален по музикалните албуми като това
момиче, но израствайки в Уестпорт, беше идвал тук достатъчно пъти, за да
знае, че в това място има нещо магическо. Фактът, че именно той го беше
показал на Хана, го изпълни със странно чувство на гордост. Все така
застанал на прага, той се опита да види магазина през нейните очи.
Синьото вградено осветление по рафтовете ги обливаше във вълшебно
сияние. Кехлибарени, златни и сребърни ретро крушки висяха ниско от
тавана, а хартиени декорации се въртяха около тях и хвърляха сенки с най-
различни форми по стените и дъските на пода. Мястото миришеше на
кафе, прах и кожа.
Хана се обърна към него с широко отворени очи. Свали си шапката,
оставяйки пясъчнорусата си коса да се разпилее и лицето й, обляно в
меката, искряща светлина, накара устата му да пресъхне.
Сладка.
 Приятелка.
Фокс повтори всяка от тези думи по три пъти, но после всяка мисъл се
изпари от главата му, защото тя пристъпи към него и обви ръце около
шията му. Прегърна го. Притисна извивките и възвишенията си в
мускулите му и го стисна здраво.
— Благодаря ти, че ме доведе тук.
Дъхът и беше топъл, брадичката й се опря там, където се срещаха вратът
и рамото му, и господи, беше наистина хубаво. Прекалено хубаво. Ужасно
прекалено хубаво. Това обаче не му попречи да се наведе леко надолу, за
да компенсира разликата в ръста им и да я притегли до гърдите си.
Тя се раздвижи леко, обърна глава… и очите им се срещнаха.
Fade Into You се носеше тихо и омагьосващо от тонколоните. Нищо в
този миг не беше очаквано, нито напомняше дори бегло истинския живот.
Не и за него. Той нямаше момента като този. С никого. Освен с това…
момиче. Това момиче, което беше недостъпно за него.
Тя го караше да копнее да я целуне. Как го правеше?
Ругаейки се наум, задето е такъв идиот, Фокс наведе глава… и точно
тогава телефонът в предния джоб на дънките му завибрира. Този път не го
извади, ала Хана отстъпи назад, видимо отърсвайки се от мига, който бяха
споделили, защото между тях очевидно увисна неизреченият факт, че му
се обажда жена. Най-вероятно беше жена. Фокс отпусна безсилно ръце до
тялото си.
— Аз ще поразгледам – каза Хана, скривайки се отново под шапката си;
вече отиваше към един от рафтовете. – Ако искаш да си вдигнеш телефона.
— Да, благодаря. Аз… ще бъда отвън.
Ала когато излезе от магазина, Фокс остави обаждането да мине на
гласова поща и вместо това загледа през прозореца как Хана се прехласва
над плочи и албуми.

ОЧАКВАЙТЕ КНИГАТА
С ИСТОРИЯТА НА ХАНА!

БЛАГОДАРНОСТИ

Тази книга беше начинът ми да избягам по време на Голямата

карантина през 2020 г. и винаги ще заема специално място в сърцето ми.
Когато всичко ставаше непоносимо, можех да затворя вратата на кабинета
си и да се пренеса в Уестпорт, за да помогна на двама души да се влюбят…
и съм много благодарна за това. Не бих могла да напиша тази книга без
съпруга си, Патрик, който намираше занимания за едно объркано
деветгодишно дете без помощта на училище или каквото и да било чувство
за нормалност в продължение на месеци.
Искам да благодаря и на моите приятели – Ниша, Бони, Патриша,
Мишел, Ян и Джил, – които повдигаха духа ми с помощта на съобщения и
разговори от тротоара, по време на които аз крещях от верандата по
развлечена пижама. Благодаря на героинята Алексис Роуз от „Шитс
Крийк“, в която се влюбих толкова силно, че просто трябваше да й дам
хепиенд посредством Пайпър. Благодаря на всички служители и
медицински работници, които се трудеха неуморно, рискувайки
собственото си здраве, през цялата 2020 г. и по-нататък. Вие сте герои.
Както винаги благодаря на моята фантастична редакторка Никол Фишър;
на агентката ми Лора Брадфърд и разбира се, на читателите, които
продължават да четат моите истории. Високо ценя всеки един от вас.

Tessa Bailey – IT HAPPENED ONE SUMMER, 2021

Теса Бейли – Това се случи през едно лято, 2023
Американска. Първо издание
Превод: Вера Паунова
Редактор: Преслава Колева
Коректор: Десислава Иванова
Художник на корицата: Кремена Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Графично оформление: Владислав Кирилов
Издателство Ибис
ISBN 978-619-157-404-9
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Vanilla