Онлайн запознанствата винаги са рисковани – дали следващото

съобщение ще бъде мил поздрав, или вулгарна снимка? Дали той ще бъде
толкова привлекателен на живо, колкото е на снимките си, или те са
направени десет години и двадесет килограма по-рано? А когато те
покани в дома си, откъде знаеш, че е безопасно? Мъжът, избрал си
прякора „Г-н На Мига“ знае, че съвършената му коса, очарователната
усмивка и непринуденото му поведение предразполагат нежния пол и
тушират всички съмнения в почтеността на намеренията му, когато
ги покани в дома си. Там той наистина ги очаква с планирана до
съвършенство вечеря: домашна храна, изискано вино, свещи… а след
това болезнена, бавна и агонизираща смърт.
Докарани до отчаяние от живота четири жени решават да
изпробват онлайн запознанствата. Всяка от тях сваля нашумяло
онлайн приложение, готова да начертае с няколко клика пътя си към
любовта и щастието. Но една от тях неволно си уговаря среща с
убиеца, а това дава началото на безмилостна надпревара с времето за
спасяването на обречения й живот.

На Уорън, винаги с любов

ПЪРВА ГЛАВА

— Е, разкажи ми за себе си – казва той и се усмихва с надеждата

усмивката му да е мила – нито прекалено широка, нито прекалено свита,
така че да изразява особено, дори ексцентрично, чувство за хумор, което
според него би й допаднало. Иска да я очарова. Иска тя да го хареса.
Младата жена, седнала срещу него до безупречно подредената маса за
двама, се поколебава. Когато проговаря, гласът й е тих и треперещ.
— Какво искаш да знаеш?
Тя е красива: няма още трийсет, порцеланова кожа, тъмносини очи,
дълга кестенява коса, деколте, което разкрива колкото трябва. Точно,
както се бе представила в профила си, което не се случва винаги.
Обикновено снимките, които качват, са с няколко години по-стари, а
жените – още по-стари.
— Ами, за начало, защо ти е сайтът за запознанства? Искам да кажа, ти
си красива. Не мога да си представя, че имаш проблеми да те канят на
срещи, особено в град като Бостън.
Тя отново се поколебава. Срамежлива е, замислена, без да е обсебена от
себе си. Още нещо, което му харесва.
— Просто си помислих, че ще е забавно – признава тя. – Всичките ми
приятелки влизат там. А аз от известно време не съм ходила по срещи…
— Имала си приятел?
Тя кима.
— Разделихме се преди около четири месеца.
— Ти ли скъса с него?
— Всъщност, не. Той скъса с мен.
Той се разсмива.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Каза, че не бил готов да се обвързва – пояснява тя без подкана. Очите
й се пълнят със сълзи. Няколко се отронват върху долните й мигли.
Той инстинктивно се пресяга през масата да ги избърше, внимава да не
размаже спиралата й.
— Липсва ти – отбелязва той.
— Не – бързо казва тя. – Не, наистина. Просто понякога ми е тежко.
Повече ми липсва да съм част от двойка, приятелите ни…
— Дълго време ли бяхте заедно?
— Малко повече от година. Ами ти?
Той се усмихва. Тя полага старания, макар да му е ясно, че не влага
душа. И все пак на някои жени дори не им хрумва да попитат.
— Аз ли? Не. От доста време не съм имал сериозна връзка. Но ние
говорехме за теб.
Тя поглежда към чинията си. Не е докоснала храната, а той бе отделил
часове да я приготви. Беше оставил скъпите пържоли да се мариноват цял
следобед. Първо уви картофите от Айдахо в алуминиево фолио, за да се
изпекат, после подреди салатата от диня и фета сирене върху тънкия
китайски порцелан на цветя в желанието си да я впечатли. Може да е
вегетарианка, минава му през ума, но в профила й не пишеше нищо
подобно.
Трябваше да я попита, още когато й предложи вечеря.
— Разкажи ми за детството си – казва й сега.
Тя изглежда изненадана.
— Детството ми ли?
 — Предполагам, че си имала такова. – И пак милата усмивка, намекваща
за нещо по-дълбоко.
— Бях доста обикновена. Няма много за разказване.
— Предполагам, че произлизаш от горната средна класа – надява се да я
подтикне към разговор. – Удобен начин на живот, може би детегледачка
или икономка, родители, които са те обичали, погрижили са се да имаш
всичко, което малкото ти сърчице пожелае.
— Всъщност, не. Е, може би отначало – плахо се съгласява тя. – Докато
не станах на шест и родителите ми не се разведоха. После всичко се
промени.
— Как така?
— Наложи се да се преместим. Майка ми трябваше да се върне на работа.
Баща ми се ожени за жена, която не харесвахме. Непрекъснато ни местеха
насам-натам.
— Кои вас?
— Брат ми и мен.
— Харесва ми, че казваш „мен“ – прекъсва я той. – Повечето хора биха
казали „аз“. Нямат никакво уважение към граматиката. А може би просто
не схващат разликата между подлог и допълнение в изречението. Не зная.
– Той свива рамене, доловил нарастващото й смущение. Не всички се
интересуват от граматика като него. – Колко братя имаш? – насочва
разговора към по-безопасна почва.
— Двама. Единият е в Ню Йорк. Другият в Лос Анджелис.
— А майка ти? Тя къде е?
— Тук. В Бостън.
— Знае ли къде си тази нощ? Е, как би могла? – отговаря си сам. – Не
мисля, че би одобрила, дето се съгласи да дойдеш на вечеря в апартамента
на непознат, нали? Винаги ли си така приключенски настроена? – Той
накланя глава на една страна, което някои намираха за очарователен жест,
и чака отговора й.
Ново колебание.
— Не.
— Трябва ли да се чувствам поласкан? ‘Щото, да си призная, така се
чувствам.
Тя се изчервява, макар той да не е сигурен дали внезапната руменина по
страните й е породена от смущение, или възбуда.
— Да не би да се дължи на това, че изглеждам толкова добре? – Казва го
игриво, отново с усмивка, най-милата дотук, и макар тя да не отговаря, той
знае, че е прав. Наистина изглежда добре. („Хубавичкото момче“, обичаше
да се подиграва баща му.) Далеч по-добре от снимката, която бе качил в
сайта за запознанства, която всъщност дори не беше негова, а на някакъв
гол до кръста модел, с плочки на корема и хубави черти, общо казано.
Беше я намерил в един брой на списание „Мъжко здраве“.
Изглежда достатъчно добре, че да накара една жена да заглуши
досадния глас в главата си, който я предупреждава да бъде нащрек, после
да го последва вън от претъпкания бар, където са се уговорили да се
срещнат, и да отиде с него в апартамента му, недалеч от паркинга
„Сарджънтс уорф“, където й е обещал, че ги чака гурме пиршество.
— Не ядеш – отбелязва той. – Да не би пържолата да е твърде сурова?
 — Не. Просто не мога…
— Моля те. Трябва поне да я опиташ. – Отрязва едно парченце от
собствената си порция и протяга вилицата през масата към устата й. –
Моля те – повтаря, докато от пържолата се процежда кръв и образува
петно на бялата покривка.
Тя отваря уста да лапне почти суровото парче месо.
— Дъвчи внимателно – съветва я той. – Не искам да се задавиш.
— Моля те… – започва тя, но в този миг телефонът в джоба му започва да
звъни.
— Задръж така. Само за минутка. – Изважда телефона, прокарва пръст
по екрана отляво надясно, после го вдига до ухото си. – Ехо, здрасти –
произнася той с прелъстително приглушен глас, докосвайки с устни
гладката повърхност на телефона. Най-сетне, мисли си.
— Здрасти – отговаря жената от другия край на линията. – Това…
господин На Мига ли е? – киска се тя. Господин На Мига е името, с което
той се представя в многобройните сайтове за запознанства.
— Същият. Вие… Диво Цвете ли сте?
— Същата – доста смутено отговаря тя, явно не се чувства така удобно с
псевдонимите, както той.
— Е, Диво Цвете – казва й. – Много се радвам, че се обади. – Сякаш цяла
вечност бе чакал този момент.
— Във Флорида ли си още? – пита тя. – В неудобно време ли се обаждам?
— Не. Идеално е. Току-що се върнах в града, преди около час.
— Как е майка ти?
— Много по-добре. Благодаря, че попита. Ти как си?
— Аз? Чудесно. – Тя се поколебава. – Мислех си, че може би си прав и е
време да направим още един опит.
— Никакво може би – заявява той, нетърпелив да я закове. – Поне що се
отнася до мен. Какво ще кажеш за сряда?
— Сряда е добре.
— Страхотно. Знаеш ли бар „Антънис“ на „Бойлстън“? Обикновено е
претъпкан и може да е прекалено шумно, но…
— „Антънис“ е добре – съгласява се тя, както и очакваше. Претъпканите
шумни барове винаги са предпочитани от жените за срещи.
Той се усмихва на жената от другата страна на масата, забелязал
сълзите, които вече свободно се стичат надолу по страните й. Този път
мъжът не прави опит да ги изтрие и си поглежда часовника. Бар „Антънис“
е мястото, където се бе срещнал и с нея преди по-малко от два часа. Грубо
и безчувствено от негова страна.
— Да кажем в шест часа? – предлага по телефона той.
— В шест е добре.
— И вече никакви отказвания в последния момент?
— Ще съм там в шест нула нула.
— Не! – провиква се неочаквано жената, с която вечеря. – Недей…
Той скача моментално на крака и замахва през масата, за да я зашлеви
по лицето. Ударът е толкова силен, че столът, за който е здраво завързана,
с ръце, закопчани с белезници зад гърба, се поклаща на задните си крака и
за малко да се прекатури, от което примката около врата й се затяга.
Вижда как тя панически се опитва да си поеме въздух. Ако само още
минута продължи да се мята така, като нищо ще загуби съзнание.
Той не е готов за това. Все още не е свършил с нея.
— Какво беше това? – пита жената, наричаща се Диво Цвете.
— Кое? – пита на свой ред безгрижно той и заобикаля масата да подпре
стола, после закрива устата на обезумялата жена със свободната си ръка. –
О, телевизорът вероятно. Някакъв го насират от бой. Извини ме за езика.
Секунда мълчание. Той почти долавя усмивката на Диво Цвете.
— Ще ми кажеш ли истинското си име? – осмелява се тя.
— Ще ти кажа своето, ако ти ми кажеш твоето – отговаря флиртуващо
той. Лъжа. Никога не казва на която и да е от жените истинското си име. –
Макар че, трябва да призная, Диво Цвете някак си ми харесва.
— Тогава предлагам да оставим засега нещата такива, каквито са.
— В такъв случай до сряда – обявява той.
— До сряда.
— Нямам търпение.
Връща телефона обратно в джоба си и дръпва ръката си от устата на
жената.
— Ако се разпищиш, ще забия ножа за пържолите в окото ти – съобщава
й спокойно и размахва назъбения му ръб пред лицето й. Примката около
врата й вече се е врязала в плътта. Съмнява се тя да има достатъчно въздух,
за да пищи, дори и да иска. И все пак, беше я подценил.
Отначало тя се оказа много лесна. Почти прекалено лесна. Омагьосана
от красивата му външност, се съгласи с всяко негово предложение: напусна
тъмния, препълнен бар, за да се наслади на домашно приготвена вечеря в
апартамента му, после нетърпеливо се настани до малката кръгла маса,
застлана с бяла ленена покривка, и не усети опасността, докато ръцете й не
бяха закопчани отзад, а въжето бе буквално омотано около шията й.
Иначе тя доста се постара. Угаждаше му, включи се в глупавата му
игричка на преструване, че това е истинска среща, отговаряше на тъпите
му въпроси, дори сама зададе няколко, очевидно надявайки се да си спаси
живота. И даже когато осъзна, че това са напразни надежди, а
телефонният разговор я убеди, че е просто една от многото, че в нея няма
нищо специално и той вече минава нататък, кой да си помисли, че ще има
куража да се опита да предупреди следващата му жертва? Той се
възхищава на това.
Не, че има значение.
Заема отново мястото си до масата и спокойно дояжда вечерята си, като
внимава да дъвче всяко парченце месо по трийсет пъти, както обичаше да
настоява баща му. Надява се тя да не направи нещо глупаво, от което да се
наложи бързо да я довърши. Иска му се да се занимае с нея бавно, да й
покаже, че той е нещо повече от едно хубаво лице.
Усмихва й се, опитва се да й покаже, че цялото му внимание е
съсредоточено върху нея. Тя го заслужава. Но още докато вдига
последното късче пържола към устните си, въображението му вече
препуска напред.
Към сряда.
И към жената, която ще бъде неговото коронно достижение: Диво Цвете.
 ВТОРА ГЛАВА

Три седмици по-рано

Точно в седем часа сутринта Пейдж Хамилтън се събуди и видя майка си

по пижама да седи в края на леглото й. Младежките й иначе черти сега
бяха набраздени от угрижени бръчки, издаващи всичките й седемдесет
години.
— Мамо?
— Как мина срещата ти снощи?
— Събуди ме, за да ме питаш за срещата ми ли?
— Как беше?
— Не особено добре. – Пейдж се надигна на лакти, припомняйки си
снощната злощастна среща. Тя отметна кестенявата си, дълга до раменете
коса от очите. Мъжът беше поне десет килограма по-тежък и десет
сантиметра по-нисък, отколкото пишеше в профила му в „Кибритени
клечки“. Какво им ставаше на тези момчета? Да не би да си мислеха, че
жените са без очи и няма да забележат несъответствието?
— Лошо – каза майка й. – Ти си мислеше, че звучи обещаващо.
— Мамо, какво става?
— Не искам да те безпокоя.
— Късно е за това.
— Съжалявам.
— Не се извинявай. Кажи ми какво не е наред.
Въздишката на майка й разклати двойното легло.
— Струва ми се, че може да получавам удар.
Пейдж скочи на мига и започна да крачи в хаотични кръгове по
дървения под.
— За какво говориш? Какво те кара да мислиш, че получаваш удар? – Тя
се вторачи в лицето на майка си в търсене на белези на разбалансиране.
Паднал клепач, трепереща устна. – Не завалваш думите. Вие ли ти се свят?
Боли ли те нещо?
— Нищо не ме боли. И не ми се вие свят – повтори майка й. – Имаш
чудесна фигура – отбеляза тя, сякаш това бе най-нормалното нещо при
тези обстоятелства.
Пейдж грабна розовия копринен халат от края на леглото и го уви около
голото си тяло, опитвайки се да проумее какво се случва.
— Не знаех, че спиш гола – продължи майка й. – И аз винаги съм искала
да правя така, но баща ти предпочиташе пижами, така че аз го послушах.
— Мамо! Съсредоточи се! Защо мислиш, че получаваш удар?
— Заради зрението – отговори майка й. – Малко е странно.
— В какъв смисъл е малко странно? Колко странно?
— Виждам някакви светлини и криви линии, а се сещам, че четох, че
промяната в зрението е първият знак, че получаваш удар. Или пък
отлепена ретина. Ти как мислиш?
— Мисля да позвъня на 911.
— Наистина ли, мила? Мислиш ли, че се налага?
— Да, мамо. Наистина, наистина мисля. – Пейдж грабна телефона си от
нощното шкафче до леглото и набра спешния телефон. – Опитай се да
запазиш спокойствие – посъветва тя майка си, макар самата да бе на ръба
на истерията. Беше загубила баща си преди две години, почина от рак. Не
беше готова да загуби и майка си. На трийсет и три бе още твърде млада да
остане сирак. – Какво правиш? – попита тя, когато майка й се надигна от
леглото.
— Мисля, че трябва да се облека.
— Сядай си на мястото – заповяда Пейдж, докато в ухото й не спираше
да се чува сигналът на телефона. – Не мърдай. – Тя нервно замахна със
свободната си ръка във въздуха. – Какво им става на тези хора? Защо не
вдигат? Мислех, че това е спешен телеф…
— Деветстотин и единайсет – произнесе женски глас и прекъсна
тирадата й. – Какъв е вашият спешен случай?
— Майка ми получава удар.
— Е, може и да е отлепена ретина – конкретизира майка й.
— Нуждаем се от линейка веднага. – Пейдж бързо продиктува на
диспечерката адреса на луксозния апартамент на майка си в Бек Бей. – Ще
дойдат до пет минути – съобщи тя, после влезе в банята, наплиска лицето
си със студена вода, пръсна си дезодорант, взе първото нещо, което напипа
в гардероба си и го нахлузи през глава.
— Хубава рокля – отбеляза майка й. – Нова ли е?
Пейдж сведе поглед към безформената лятна рокля на цветя, която Ноа
никога не бе харесвал. Бързо си напомни, че вече не я засяга какво харесва
или не харесва Ноа.
— Не. Купих я преди време. – Измъкна чифт дантелени слипове от най-
горното чекмедже на шкафа и ги нахлузи през стройните си бедра.
— Не носиш ли сутиен? – попита майка й.
— Ами, всъщност не ми трябва – отвърна Пейдж и реши, че повеждайки
обикновен разговор, майка й се опитва да я увери, че всичко е наред, и
дори и да има отлепена ретина или, Боже опази – да получава удар, тя ще
се оправи.
Само че нещата не бяха наред. От известно време.
— И на мен никога не ми трябваше – едва ли не с тъга произнесе майка й
и погледна към доста пищния си бюст. – А после изведнъж ми порастват
тези. Чак сега! Когато никой не гледа. И на никого не му пука.
При други обстоятелства Пейдж можеше и да се разсмее. Сега обаче с
мъка преглътна сълзите си.
— На мен ми пука. – Тя седна до майка си и я притисна до себе си.
— Ти си добро момиче. – Майка й облегна глава на рамото й. – Обичам
те повече от всичко друго на света. Нали знаеш?
— Зная. – Пейдж почувства пристъп на вина. Не защото не обичаше
майка си. Обичаше я. Просто винаги е била по-скоро момичето на татко,
неговата ярка личност засенчваше всичко по пътя си, дори когато беше
вече в гроба. – И аз те обичам.
— Не се тревожи. – Майка й я потупа по коляното. – Ще се оправя.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Пейдж се усмихна, съзнавайки, че подобни обещания са безсмислени.
Нима майка й не бе заявила същото, когато диагностицираха баща й с рак,
който го уби след по-малко от година?
— Не се тревожи. Баща ти ще се оправи – бе уверила тя Пейдж и брат й,
макар да бе съмнително Майкъл, по-възрастен с четири години от сестра
си и успешен кардиолог в Ливингстън, Ню Джърси, да е бил толкова
наивен.
Майка й погледна към всекидневната.
— Трябва поне да си облека халата.
— Аз ще го донеса – спря я Пейдж. – Не мърдай.
— Донеси и дрехи за преобличане за изписването после – подвикна
майка й, когато Пейдж се втурна по коридора към голямата спалня.
Юлското слънце вече пронизваше автоматичните щори на прозорците във
всекидневната и чертаеше ярки линии, като миниатюрни мълнии, по
бежовия мраморен под.
Родителите й се бяха преместили в луксозния апартамент с две спални
преди пет години, напускайки просторния си, повече от шестстотин
квадратни метра, дом в предградието Уестън. („На кого му трябва толкова
голямо място вече?“ – каза майка й тогава. – Вие, деца, отдавна си
тръгнахте, а кучето умря.“)
Винаги ли бе имала такова сардонично чувство за хумор, почуди се
Пейдж сега. Защо преди не й бе правило впечатление?
Апартаментът, разположен в един от най-престижните квартали на
Бостън, бе просторен и модерен, във всекидневната и трапезарията имаше
прозорци от пода до тавана, библиотеката служеше и за кабинет на баща й,
а встрани от широката кухня се намираше малък хол. Двете спални бяха от
другата страна на главния коридор, в срещуположното крило на
апартамента. От всяка стая се разкриваше прекрасен изглед към града.
Пейдж мина по килима, изтъкан от коприна и вълна, с цвят на слонова
кост, покриващ пода на голямата спалня, и си удари бедрото в една от
четирите колони на грамадното легло, докато бързаше към вградения
гардероб, който според нея приличаше повече на стая, пълна с гардероби.
Почуди се, дали дрехите на баща й още стоят в неговата половина, или
майка й вече ги е изпратила за дарение. Робърт Хамилтън се обличаше
изключително изискано, независимо дали носеше костюм и вратовръзка,
или нещо по-всекидневно. А и тези чорапи, помисли си с усмивка тя.
Години, преди това да стане модерно, баща й бе събрал огромна колекция
от чорапи в ярки, невероятни цветове, които съвършено подхождаха на
също толкова ярката му и огромна личност.
Очите на Пейдж се премрежиха от сълзи и тя ги изтри с ръка. Баща й
толкова й липсваше.
Дали нямаше да изгуби и майка си сега? Нима бе обречена да бъде
напусната от всички, които обичаше?
— Боже, каква егоистична кучка си ти – промърмори тя, докато вадеше
от гардероба синия хавлиен халат на майка си. После избра една розова
памучна рокля и някакво неочаквано екстравагантно бельо от чекмеджето.
Майка й винаги ли бе носила бикини и повдигнати сутиени? Тя отнесе
всичко в стаята си.
Не че втората спалня бе предвидена да е за нея. Първоначално мислеха
да е гостна стая, за случаите, в които Майкъл и семейството му идваха да
ги посетят. Но натовареният график на Майкъл не позволяваше това да се
случва често, а жена му предпочиташе да отсядат в хотел, така че стаята
оставаше предимно празна и неизползвана. После пък бащата на Пейдж
почина, самата тя си загуби работата преди шест месеца, а два месеца по-
късно гаджето й, с което живееха заедно, я напусна заради друга жена. Е,
технически погледнато, тя бе тази, която трябваше да се изнесе, затова
майка й предложи да се нанесе при нея.
— Само временно – бе подчертала тя. – Докато отново се изправиш на
крака.
Щеше ли да се случи това някога, запита се сега Пейдж. Тя влезе в стаята
и завари майка си до прозореца, втренчена в оградената с дървета улица,
десет етажа по-долу.
— Мамо, какво правиш? Казах ти да не мърдаш.
— Просто се възхищавам на деня. На небето няма нито един облак.
— Виждаш ли добре? – попита Пейдж. – Какво става с очите ти?
— Още виждам фойерверки. Като онези шоута със светлини и звук. Само
че без звуците. – Устните й се извиха в слаба усмивка.
— Плашиш ме.
— Съжалявам, скъпа. Това е последното нещо, което ми се иска. Ще се
оправя. Обещавам.
Телефонът иззвъня, докато Пейдж помагаше на майка си да облече
халата. Пейдж изслуша притеснените думи на портиера, после затвори
телефона, пое си дълбоко дъх и също се опита да се усмихне.
— Линейката е тук.

ТРЕТА ГЛАВА

— Джоун Хамилтън? – попита мъжът, който влезе в тесния, семпъл

кабинет и затвори вратата след себе си. Очите му шареха между Пейдж и
майка й. Беше млад и приятен на вид, с тъста, тъмна, вълниста коса. Над
тесните панталони в цвят каки и риза на сини райета бе облякъл бяла
престилка.
— Аз съм – каза майка й и протегна ръка с треперещи пръсти. Тя бе
сменила пижамата си с дрехите, които Пейдж й бе донесла.
— Аз съм доктор Барели – представи се той и седна зад бюрото,
усмихвайки се на двете жени отсреща. – Как се чувствате?
— Добре съм – отговори Джоун Хамилтън. – Чувствам се малко глупаво.
Очите ми… ами, те май са… добре.
Доктор Барели отвори папката в ръцете си и прегледа съдържанието й,
докато Пейдж и майка й го гледаха очаквателно. Не че имаше къде другаде
да гледат – бледозелените стени бяха голи, с изключение на една евтина
репродукция на банален пейзаж; мебелировката бе оскъдна и съвсем
практична; на бюрото нямаше никакви лични вещи или семейни снимки;
прозорецът зад него разкриваше гледка към тухлена стена. Навярно това
място бе използвано за общи работи, бързи съвещания и консултации. И
все пак стаята предлагаше бягство от безкрайните коридори и
пластмасовите столове, на които Пейдж бе седяла, откакто пристигнаха в
Масачузетската многопрофилна болница. Дори и никога повече да не
видеше свръхстаро издание на списание „Стар“, пак щеше да си ги спомня.
Наближаваше един часът следобед. Намираха се в болницата от почти
пет часа. Майка й бе минала през многобройни прегледи, включително
ЯМР и скенер на ретината, както и серия от изследвания, които да покажат
дали сърцето й работи както трябва. Бяха й източили толкова много кръв,
че Пейдж се чудеше как все още й е останал някакъв цвят на лицето.
— Е – поде докторът. Вдигна поглед от папката и отново се усмихна, при
което по страните му плъзнаха бръчици. – От това, което виждам,
новините са само добри.
— Добри? – повториха едновременно Пейдж и майка й.
— Кръвните ви изследвания са нормални, чак банални, ако ми
позволите да се изразя така. Кръвното ви налягане е малко високо, но
нищо притеснително. И двете ви ретини са точно, където им е мястото.
Зрението ви е отлично за жена на вашата възраст. Както и мозъчните
функции и почти всичко друго, което изследвахме. Всъщност вие може би
сте най-здравият човек тук.
— О, това не е ли чудесно? – възкликна Джоун Хамилтън.
Пейдж въздъхна с облекчение.
— Но… очите й…
— Класическа очна мигрена – обясни докторът.
— Мигрена? – повтори Джоун. – Но мен не ме болеше главата.
— Имате късмет – отбеляза доктор Барели. Тъмните му очи искряха.
— Не разбирам – призна Пейдж.
— Майка ви е изпитала симптомите, които често съпровождат
мигрената. Те включват виждане на петна и ярки светлини, които
отначало са слаби, но после се засилват, докато накрая изчезнат,
обикновено след двайсет-трийсет минути.
— Точно това се случи – съгласи се Джоун Хамилтън.
— Не са рядко срещани, особено с напредването на възрастта. А добрата
новина е, че не са нещо сериозно. По-скоро са досадни. Може да не се
повторят с години – продължи докторът, този път директно към майката
на Пейдж. – А може и още утре да ви се случи отново. – После обясни, че
макар да имало много теории за причините, никоя всъщност не ги
обяснявала със сигурност. Можело да се взимат лекарства, но още преди те
да подействат, симптомите обикновено изчезвали, така че за
предпочитане било, просто да се изчака да отминат. – Но разбира се, ако
шофирате, ще ви посъветвам в такъв момент да спрете.
— Това ли е всичко? – попита Пейдж, когато майка й се изправи.
— Това е. – Доктор Барели протегна ръка през бюрото към двете жени.
— Очна мигрена – произнесе едва ли не с гордост Джоун, докато чакаха
асансьора. – Кой да знае?
— Сигурно умираш от глад – предположи Пейдж, когато стъпиха на
улицата секунди по-късно. Имаше предвид и майка си, и себе си. Откакто
бяха слезли от линейката, самата тя бе пила само чисто кафе, а доколкото
и бе известно, майка й не беше нито яла, нито пила от предната вечер.
— Прегладняла съм – призна майка й. – Хайде да идем да обядваме на
някое хубаво място. Имаш ли време?
Пейдж си погледна часовника. В три часа имаше интервю за работа,
първото след повече от две седмици, затова беше важно да не закъснява.
Обикновено предпочиташе да подрани, но бе научила по трудния начин,
че да идеш по-рано невинаги бе добра идея. Тя затвори очи и си припомни
как бе пристъпвала на пръсти по тесния коридор на стария си апартамент
към спалнята, която споделяше с Ноа, и чуваше зад вратата до болка
познатия смях.
— Има едно приятно кафене на улица „Чарлз“ – произнесе силно на глас
в опит да заглуши смеха.
— Защо се провикваш? – попита майка й.
— Извинявай. – Пейдж махна на най-близкото такси.
За нещастие, тясното кафене беше претъпкано от туристи, привлечени
от модната улица и очарователните магазини за антики, затова се наложи
да почакат за маса.
— Доктор Барели беше много сладък, не мислиш ли? – попита майка й,
когато най-накрая ги настаниха и им взеха поръчката.
— Прекалено млад.
— Те всичките са млади. И ти си млада.
Преди Пейдж да успее да измисли подходящ отговор, телефонът й
звънна. Тя бръкна в бежовата си платнена чанта и го извади, благодарна за
прекъсването. Майка й имаше добри намерения, ала Пейдж не бе в
настроение за поредното й натякване от сорта „ти си умно, красиво
момиче, а в морето има още много риба“.
— Здравей, Клоуи – каза на най-старата си и най-добра приятелка.
— Можеш ли да дойдеш? – попита направо Клоуи, без да губи време в
излишни любезности.
— Нещо не е наред ли? – Пейдж си представи как приятелката й отмята
правата си руса коса от бледосините си очи и дъвче долната си устна.
— Просто нищо не е наред.
Мамка му, помисли си Пейдж. Тя прекрасно знаеше кой е източникът
на проблемите на Клоуи и без да й се казва.
— Имам интервю за работа в три. Мога да дойда след това.
— Чудесно. Ще се видим тогава.
— Нещо не е наред ли? – попита майка й, повтаряйки въпроса на дъщеря
си, докато тя връщаше телефона обратно в чантата си.
Пейдж сви рамене. „Просто нищо не е наред“, повтори си думите на
Клоуи.
— Относно доктора… – започна пак майка й. – Имах предвид само…
— Зная какво имаше предвид, мамо – прекъсна я Пейдж. – Но аз не съм
се заключила в някаква кула. Предлагам се. Записала съм се в една дузина
сайтове за запознанства. За няколко седмици съм се срещнала с шестима.
— Може би си прекалено придирчива.
— Може би – съгласи се Пейдж, твърде уморена и гладна, за да спори.
Прекалено придирчиво ли беше да очакваш от един мъж да е… честен?
Всички мъже ли са лъжци? – Ами ти? – върна разговора към майка си тя.
— Какво имаш предвид?
— Минаха две години, откакто татко почина. Мислила ли си някога… –
Нямаше сили да довърши нито мисълта, нито изречението си. Самата идея
майка й да има интерес към някой мъж, различен от баща й, бе прекалено
нелепа, за да я изрече.
— Не бъди глупава, скъпа. Аз съм стара жена.
 — На седемдесет не можеш да се наречеш стара. Вече не. А и ти
изглеждаш фантастично. И доктор Барели каза, че си в чудесна форма.
— За жена на моята възраст – уточни Джоун Хамилтън. В тона й обаче
имаше нещо, което подсказваше, че идеята отново да ходи по срещи не е
чак толкова абсурдна. Тя потупа отстрани изискания си рус кок.
— Дали пък да не се запишеш в „Кибритени клечки“? – подхвърли
Пейдж. Чувстваше се все по-неловко и се чудеше защо продължава да
настоява. Огледа се за сервитьора в тесния, тъмен ресторант,
недоумявайки защо храната им се бави толкова. – О, боже! – възкликна
внезапно и се смъкна на мястото си, прикривайки едната страна на лицето
си с длан. Можеше ли този ден да стане още по-лош?
— Какво има?
— Не гледай.
Майка й тутакси се обърна и погледна назад.
— Казах ти да не…
— Съжалявам, скъпа. Автоматична реакция, когато някой ти казва да не
гледаш – засрамено се оправда Джоун Хамилтън. – Тя видя ли ни? Идва
ли насам?
— О, да. – Пейдж отново се изпъна, докато наблюдаваше как
братовчедка й се приближава. Както винаги, се сети за израза „като две
капки вода“. Сигурна бе, че това би трябвало да звучи иронично, ала двете
с братовчедка й действително имаха поразяваща прилика помежду си.
Което навярно не бе толкова учудващо, като се има предвид, че бащите им
бяха еднояйчни близнаци, а двете момичета бяха родени само през
няколко дни една от друга.
— Охо, здравейте – каза Хедър и се наведе да целуне леля си по страната,
като не даваше вид, че забелязва скованите рамене на Джоун. – Каква
изненада, да ви срещна тук.
Пейдж се зачуди дали братовчедка й нарочно използваше това клише,
или просто й липсваха други думи, както и оригинална мисъл. Тя се
прокле, че бе забравила, че офисът, в който работеше братовчедка й, бе
само на няколко пресечки оттук.
А може и да не беше забравила. Може нарочно да бе предизвикала
съдбата и съдбата да бе приела предизвикателството, показвайки й среден
пръст.
— Без „здрасти“? – попита Хедър. – Добре де, нека бъде по вашему. Как
върви с търсенето на работа? – Усмихна се тя към Пейдж, сякаш наистина
очакваше отговор.
Пейдж потисна желанието си да забие юмрук в носа на братовчедка си.
Хедър пристъпи от крак на крак и втъкна дългата си до раменете,
кестенява коса зад едното си ухо.
— Ами, добре тогава. Приятно ми беше да се натъкна на вас, двечките.
Предполагам, че ще ви видя на партито.
Мамка му – помисли си Пейдж, докато гледаше как Хедър се кълчи на
десетсантиметровите си токчета.
— Ти нямаше ли подобна пола? – попита майка й.
— Няма да ходя на това тъпо парти – заяви Пейдж.
— О, скъпа. Това е осемдесетият рожден ден на чичо ти. Зная, че няма да
е лесно, но как би могла да не отидеш?
 — Защото не мога – отсече Пейдж. И в най-добрите времена й бе
достатъчно трудно да се намира около чичо си, да вижда как живият,
дишащ двойник на баща й все още се радва на живота, докато самият й
баща бе в земята. Как смееше чичо й да стигне до осемдесет, когато
близнакът му, превъзхождащ го във всяко отношение, нямаше този
късмет! Как успяваше майка й да го поглежда изобщо?
Разбира се, това не бе единствената причина Пейдж да не иска да ходи.
Може би дори не главната.
— Винаги можеш да си доведеш някое гадже – предложи майка й, точно
когато сервитьорът се приближи с храната им.
— Две салати с печено на скара – обяви младежът и постави блюдата на
масата.
— Може би някой от онези сайтове, в които влизаш… – каза майка й.
Пейдж заби яростно вилицата си в салатата, без да каже нищо.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Беше се прибрала по-рано.

Това бе втората й грешка.
Първата бе, че не му се обади да го предупреди.
Разбира се, по онова време Пейдж не си даваше сметка, че е нужно да
предупреждава Ноа. Или пък напротив? Дали не бе изпитвала поне малко
подозрение? Не беше ли това истинската причина, задето не му се бе
обадила, да му каже, че Клоун и Мат се бяха върнали един час по-рано от
ежеседмичната им вечеря насаме навън – Клоуи очевидно бе плакала, а на
бузата й имаше съмнителна червена следа, – а тя самата е напът за вкъщи?
Обичайната детегледачка бе отказала на Клоуи в последния момент и тя
й се бе обадила паникьосана да я помоли да дойде. Мат вече чакаше в
ресторанта, а той мразеше такива ненадейни промени в плановете.
— Бих помолила майка ми, но тя е… е, нали я знаеш… майка ми.
Пейдж бе приела с удоволствие. Тя обичаше двете малки деца на Клоуи
като свои собствени и се радваше, когато прекарваше време с тях. И
бездруго би направила всичко за Клоуи, чиято майка бе катастрофална
личност, неспособна да вижда по-далеч от носа си. Същинско чудо бе, че
Клоуи бе израсла такава, каквато беше, а именно – един от най-милите
хора, които Пейдж познаваше.
Може би прекалено мила.
Прекалено мила за мъж като Мат, със сигурност.
Прекалено мила, за да е за нейно добро, опасяваше се Пейдж.
Ноа не бе възразил, задето Пейдж се отказва от техните планове в
последния момент. Дори изглеждаше облекчен. Каза, че и без това не бил
много запален по филма, който Пейдж бе предложила, че щял да се
възползва от времето, за да се подготви за делото, по което работел, после
щял да си легне и да се опита да навакса със съня.
— Очертава се доста тежка седмица – бе отбелязал той.
Пейдж разбра, че това означава „без секс тази нощ“, въпреки че бе
уикенд, а сексуалният им живот напоследък далеч не бе бляскав.
 — Просто ми се струпаха много неща – бе се извинил пак с много работа
и преумора последния път, когато не откликна на романтичните й намеци.
Пейдж се бе усмихнала с уверението, че го разбира. Ала всъщност не бе
така. Като адвокат, който се надяваше един ден да стане партньор в
голямата, тежкарска фирма, за която работеше, Ноа бе уморен и
претрупан от работа от първия ден, в който се бяха запознали. Но това не
го бе спряло да бъде страстен и ненаситен любовник през трите години,
откакто бяха заедно. През последните няколко месеца обаче нещо се бе
променило, нещо, което тя не бе съвсем сигурна на какво се дължи.
А може би знаеше точно на какво се дължи.
И на кого се дължи.
Може би в това беше проблемът.
Поради което не бе позвънила да го предупреди, че се прибира, не се бе
провикнала с обичайното си „Ехо“, когато влезе в антрето на малкия им
апартамент, дори не бе погледнала във всекидневната да види дали той е
там, а се бе промъкнала на пръсти по коридора към затворената врата на
спалнята. Нито пък се бе поколебала, когато дочу кисканията от другата
страна. И още преди да отвори и да види голото тяло, яхнало това на Ноа,
вече знаеше чие е това тяло и чия стресната физиономия ще се обърне към
нея.
— Ти подиграваш ли ми се? – бе изкрещяла Пейдж, докато братовчедка
й се изправяше лазейки, а после се препъна и едва не падна, опитвайки се
да си навлече бельото. – Не мога да повярвам.
Само дето вярваше. В интерес на истината, Пейдж щеше да остане
шокирана, ако някоя друга, а не Хедър, бе възседнала гаджето й.
Братовчедка й винаги бе ламтяла за всичко, което Пейдж имаше, било то
дрехи, прически или мъже. Когато Пейдж се включи в курс за манекенки
като тийнейджърка, така направи и Хедър. Когато Пейдж се научи да
свири на китара, Хедър тутакси се записа на уроци. Когато Пейдж си купи
нов чифт маратонки, украсени с блестящи камъчета, Хедър се втурна и си
купи съвсем същите.
Когато по-късно Пейдж бе почнала да се оплаква на баща си за тези
неща, той само се усмихна и й напомни, че „имитацията е най-чистата
форма на ласкателство“. И брат му бил същият по отношение на него.
„Обаче той никога не стана толкова добър и всички го знаеха.“
Така че, никой не се учуди, когато, след като Пейдж завърши колежа и се
впусна в рекламата, Хедър незабавно последва примера й и постъпи в по-
голяма, макар и не толкова престижна агенция, където крета с години на
начално ниво, преди най-накрая да я издигнат до една от шестте позиции
на младши оперативен счетоводител. От друга страна, пак никой не се
изненада, че Пейдж бързо премина през отделните стъпала на нейната по-
малка, бутикова фирма, и стана директор по стратегическото планиране.
А после, ей така от нищото, агенцията й бе погълната от по-голяма
нюйоркска компания. Докараха си свои хора и Пейдж се оказа
безцеремонно изхвърлена, заедно с по-голямата част от предишното
висше ръководство.
— Това е ужасно – съчувстваше й Хедър, съумявайки да звучи искрено,
въпреки блясъка в очите си. – След толкова години. Сигурно си разбита.
— Ще си намеря нещо друго.
 — Разбира се.
Само че се оказа, че не са налице чак толкова много възможности за
директори по стратегическо планиране. Всъщност нито една. Няколкото
работи, за които Пейдж се яви на интервюта, бяха за по-ниски ръководни
длъжности, и макар тя с радост да би се захванала за която и да било от
тях, особено след като единият месец се проточи до шест, отсреща не
спираха да й отказват с: „твърде сте квалифицирана за това“.
Междувременно Хедър бе почнала да прекарва все повече и повече
време в апартамента на Пейдж. Отбиваше се с някакви обяви за работа,
които била намерила, носеше пакетирана храна, купена напът за вкъщи,
прехласнато слушаше Ноа да разказва как е минал денят му, смееше се и
на най-нескопосаните му шеги. Опитите й да флиртува с него и да го
впечатли бяха толкова очевидни, че нерядко Пейдж и Ноа й се
подиграваха, след като си тръгнеше.
Но се оказа, че на Ноа очевидното му се е харесвало.
Оказа се, че двамата са спели заедно, вече повече от месец, преди Пейдж
да ги разкрие.
— Не мога дори да кажа, че ме е напуснал, заради по-млада жена –
оплакваше се Пейдж на Клоуи. – Тя е два дена по-стара от мен. А и на
практика сме близначки, за бога, така че, не е и заради външния й вид.
— Е, със сигурност не е, заради безценната й личност – забеляза Клоуи.
— О, боже! – проплака Пейдж.
— Какво?
— Сигурно е страхотна в леглото.
— Мислиш ли?
— Какво друго би могло да бъде?
— Не може да е това. Липсва й въображение.
— Е, все трябва да има нещо, което аз не притежавам – възрази Пейдж.
— Не. Просто Ноа е идиот.
— Добре – съгласи се Пейдж, – да се придържаме към това.
Сега Хедър и Ноа живееха заедно от почти четири месеца и връзката им
бе предизвикала безспорен разрив между двете семейства. Пейдж не бе
говорила с братовчедка си от нощта, когато я откри с Ноа, въпреки не
особено убедителните опити на Хедър за примирие. От чувство за
лоялност майка й бе отказала на всички покани за вечеря от страна на своя
девер и жена му.
А сега Тед Хамилтън навършваше осемдесет и в хотел „Риц Карлтън“
щеше да се проведе голямо парти следващата събота, на което майка и се
чувстваше длъжна да отиде и искаше Пейдж да я придружи. „Винаги
можеш да си доведеш някое гадже“ – бе предложила тя, съзнавайки, че
Хедър ще е там с Ноа.
— Да бе, да – прошепна Пейдж и си извади телефона на излизане от
сградата „Пруденшъл“ на улица „Бойлстън“. Провери дали има някакви
съобщения. Нямаше никакви. Махна на едно такси, настани се на задната
седалка и даде на шофьора адреса на Клоуи в Кеймбридж. Преповтори си
наум интервюто за работа, от което си бе тръгнала току-що. Даваше си
сметка, че не мина толкова добре, колкото се бе надявала. Припомни си
зададените й въпроси, както и своите отговори. Осъзна, че в най-добрия
случай те бяха колебливи, понеже след шест месеца като безработна,
самоувереността й бе разклатена.
Просто не беше толкова ярка, колкото й се искаше, колкото трябваше да
бъде, за да я наемат. Освен това, изглеждаше доста непрофесионално в
безформената си цветна рокля, която така неразумно бе навлякла тази
сутрин. Най-малкото, трябваше да се прибере вкъщи и да се преоблече.
Дори не носеше сутиен, за бога. Даже и Хедър би проявила разум да си
сложи нещо по-подходящо.
Какво казваше баща й, когато я сравняваше с братовчедка й? „Ти имаш
увереност, но не и поведение. Хедър има поведение, но не и увереност.“
Сега Пейдж нямаше нито едното.
А Хедър имаше Ноа.
И най-вероятно щеше да се фука с него на тържеството на баща си.
— Мамка му – произнесе Пейдж по-силно, отколкото й се искаше.
— Казахте ли нещо? – попита шофьорът на таксито, докато наближаваха
моста Харвард.
— Не, извинете – каза Пейдж и отново насочи вниманието си към
телефона. Отвори „Кибритени клечки“ и прелисти безкрайния списък от
подходящи възможности. Сладко парче, се бе кръстил един, приложил
своя окаяна снимка, гол до кръста, захапал огромен шоколадов мъфин.
Пейдж го плъзна наляво, наблюдавайки как образът му изчезва. Ромео, бе
името на някакъв блед мъж на средна възраст, който твърдеше, че е
любител на разходки в дъжда.
— Нима? – прошепна Пейдж и също го плъзна наляво. Наистина ли има
хора, които да обичат да се разхождат в дъжда? Ромео бе последван от
Чосър, Лутер и Просто Алън.
— Просто не – заяви Пейдж, отмахвайки всички наляво. Може пък
майка й да бе права. Може би тя бе твърде придирчива.
— Я, чакай. Кой е това? – Беше спряла на снимката на човек, нарекъл
себе си господин На Мига. Пейдж се засмя. Този поне имаше чувство за
хумор. А и бе изключително красив. При положение, че поне малко
приличаше на снимката, която бе качил, той би бил идеалното гадже за
отмъщение, което да заведе на тържеството на чичо си. – Не – каза си,
когато в главата й зазвънтяха предупредителните камбани, напомнящи й
за снощното фиаско. – Прекалено си хубав, за да е истина. – Провери
отново сайта и пусна телефона в чантата си.
Защо човек не можеше вече да срещне потенциален романтичен
партньор на работата си, чрез общи познати или дори в бара? Нима
лекотата и удобството на съвременните технологии правеха невъзможни
дори такива основни човешки контакти?
— Ах, добрите стари дни.
— Казахте ли нещо? – попита отново шофьорът.
— Натоварено движение – импровизира Пейдж.
— Винаги е така.
Тя кимна, загледана в дългата редица коли, които едва си проправяха
път през река Чарлз към Кеймбридж. Може пък удобството да е само част
от всичко, помисли си Пейдж. Може би всички бяха просто самотни. Тя се
облегна назад, затвори очи и с изненада установи, че господин На Мига я
чака зад затворените й клепачи. Твърде самотни, за да чакат да срещнат
някого в работата или приятели да й го предложат. Твърде мързеливи, за
да ходят на бар, твърде плахи, за да рискуват отказ в лицето си.
Така че, може би по-късно щеше отново да посети „Кибритени клечки“,
може би дори щеше направо да отвори снимката на господин На Мига и да
види дали ще отговори на запитването й. Имаше ли някакъв шанс той да е
толкова красив, колкото се представяше?
— Да бе, да – прошепна си Пейдж. – Мечтай си.

ПЕТА ГЛАВА

Клоуи чакаше на входната врата, когато таксито на Пейдж спря пред

тясната двуетажна къща на улица „Бийни“. Беше по бели шорти и винтидж
тениска на „Ролинг Стоунс“ с гигантски език, заобиколен от звезди и
черти. Русата й коса бе прибрана на висока опашка, от което приличаше
повече на детегледачка, отколкото на стопанката на къщата. Но още от
улицата Пейдж забеляза, че нещо не е наред. Прекрасните черти на Клоуи
бяха изкривени от болка, красивите й очи бяха празни и нефокусирани,
идеалните й устни трепереха и се извиваха настрани.
— Влизай – каза тя и я въведе в тясното антре, после затвори вратата зад
нея.
— Какво става? – Пейдж последва приятелката си в малката, бяла кухня.
– Добре ли си?
— Не съвсем – отговори Клоуи. – Искам да кажа, не съм болна, или нещо
такова.
— Децата ли?
— И те са добре. – Тя кимна към стълбата в дъното. – В моята стая са.
Позволих им да гледат детски. Искаш ли нещо за пиене?
— Може малко вода.
Клоуи тутакси се озова до мивката и й наля една чаша.
— Лед?
— Не, така е добре. Клоуи…
— Заради Мат е. – Клоуи й подаде чашата и й посочи да седне до масата.
— Той… да не би да те е ударил? – Пейдж затаи дъх, докато сядаше на
един от четирите пластмасови стола около малката, кръгла маса.
— Не. Разбира се, че не.
Клоуи винаги бе отричала физическо насилие от страна на Мат, въпреки
очевидните доказателства за противното, които се появяваха от време на
време. Пейдж отпи от водата и почака приятелката й да продължи.
— Но няма да повярваш какво е направил.
Ще повярвам, помисли си Пейдж.
— Какво е направил?
— Няма да повярваш – повтори Клоуи.
— Кажи ми.
— Не. Ще ти покажа. – Клоуи взе лаптопа си от кухненския плот. – Виж
това. – Пръстите й обиграно зашариха по клавиатурата. След секунди се
появи снимка на засмяна двойка, целите – блестящи зъби и искрящи очи,
под логото: ИДЕАЛНИ НЕПОЗНАТИ.
Пейдж инстинктивно осъзна, че това е сайт за запознанства. Всички
бегло си приличаха. Различни имена; една цел. Сега може и да сте
непознати, уверяваше надписът, но кой знае? Може да сте идеални един
за друг.
— Какво да гледам? – попита Пейдж.
— Чакай малко – отвърна Клоуи.
Позволете ни да ви помогнем да откриете дали някой съвършено
непознат не би могъл да бъде ИСТИНСКИЯТ. Регистрирайте се сега,
успя да прочете Пейдж, преди още няколко клика да отпратят думите в
киберпространството. На тяхно място се появи страница, осеяна със
снимки на мъже с големината на пощенска марка, придружени от кратко
описание на профилите.
Клоуи набързо превъртя списъка, в който се появяваха и изчезваха
образите на десетки приятни на вид мъже. Тя спря на профила на мъж със
светлокестенява коса, тъмни, замислени очи и дълбоки трапчинки от двете
страни на устата.
— Да разпознаваш някого?
— Мамка му.
— Именно – съгласи се Клоуи.
— Може пък да не е той. – Дори и на себе си Пейдж прозвуча
неубедително.
— Мат и аз сме женени от осем години. Смятам, че досега съм се научила
да го разпознавам.
— Може да е някой, който прилича на него – възрази Пейдж.
— Така ли мислиш? Чакай малко. – Клоуи решително излезе от стаята.
— По дяволите! – изруга Пейдж и се наведе да огледа по-добре
снимката, съзнавайки, че това е Мат, въпреки възраженията й. – Ти, жалък
боклук такъв. Какво ти става?
— Ето – заяви Клоуи, щом се върна в кухнята и плесна една снимка на
масата пред Пейдж. – Сега не мислиш ли, че е същият?
Пейдж се втренчи в по-голямата версия на същата снимка.
— Беше направена миналото лято на вилата на Пийт и Санди. Мат
толкова си я хареса, че я прояви на хартия. Суетното му копеле. Искаш ли
да знаеш как разбрах?
Преди Пейдж да успее да отговори, къщата сякаш се взриви от виковете
на двете деца на Клоуи, които препуснаха надолу по стълбите и връхлетяха
в кухнята. Клоуи веднага затвори лаптопа.
— Мамо! – изкрещя шестгодишният Джош, чиято уста бе същата като на
майка му.
— Аз съм първа! – извика четиригодишната Саша, горда наследница на
кафявите очи и дълбоките трапчинки на баща си.
Тези проклети трапчинки, помисли си Пейдж. Такова безспорно
доказателство.
— По-полека – спокойно се обърна Клоуи към децата, които увиснаха на
бедрата й. – Казахте ли здрасти на Пейдж?
— Здрасти – безгрижно се провикна през рамо Джош.
— Здравей. – Саша винаги бе по-официалната от двамата. – Знаем един
фокус.
— Току-що го показаха по телевизията – обясни Джош. – Искате ли да го
видите?
 — Аз съм първа. – Саша придоби вид, като че ли ще се разплаче.
— Можете ли да ни го покажете заедно? – попита Клоуи.
Джош и Саша си размениха погледи, но момиченцето първо се примири.
— Добре – обяви Джош, местейки поглед от майка си към Пейдж и
обратно към сестра си. – Готови ли сте?
Децата вдигнаха ръцете си във въздуха и ги размахаха нагоре-надолу,
сякаш бяха магически пръчки.
— Бъди картоф – тържествено произнесоха двамата едновременно, – да
останеш смаян.
— Какво? – по страните на Клоуи бавно се разпростря усмивка.
— Бъди картоф – повториха още по-сериозно те. – Да останеш смаян.
— Да бъда картоф ли? – повтори Пейдж.
— Май имате предвид „Бъди готов“ – предположи Клоуи.
— Не – настоя Джош. – Бъди картоф.
— Да останеш смаян – довърши мисълта му Саша.
— Добре – съгласи се Клоуи. – Аз съм картоф.
— Аз също – присъедини се Пейдж.
Доволни, децата изхвърчаха от стаята с радостни викове.
— Греша ли – попита Пейдж, – или те забравиха да ни покажат фокуса?
— Струва ми се, че бе достатъчно, дето ни превърнаха в смаяни картофи
– разсмя се Клоуи и веднага след това избухна в плач. – О, боже. Какво ще
правя? Горките ми бебчета…
— Децата ще бъдат добре – увери я Пейдж. – Точно сега се безпокоя за
теб.
— Как е могъл да направи това?
— Защото е мъж – отвърна Пейдж и си представи Ноа в леглото с
братовчедка й. – А мъжете правят тъпи неща. Кажи ми как откри това.
Клоуи се отпусна на стола до Пейдж.
— След като Мат тръгна на работа тази сутрин… имаше финализиране
на сделката за имота в Нютън, с която се занимава от месеци… както и да е,
няма значение. Кой знае дали изобщо е вярно? Както и да е – повтори тя,
препъвайки се на всяка дума, като спираше да си поеме дъх. – Някъде
около десет минути, след като тръгна, телефонът звъни, аз вдигам и
някаква жена казва: „Струва ми се, че трябва да знаете, че съпругът ви се
явява в няколко сайта за запознанства“, после веднага затваря. Не знаех за
какво говори. Затова решавам да не й обръщам внимание – искам да кажа,
че тя ми изглежда като някаква смахната, нали? Но после, естествено,
решавам да проверя, ‘щото не устоявам на това, отивам до компютъра и
отварям „Идеални непознати“, ‘щото съм идиотка, а то е безплатно.
Прелиствам надолу и… бинго! Ето го и него! Скъпият ми съпруг, бащата на
двете ми деца, в сайт за запознанства. И не само в този. В още цял куп –
продължи Клоуи. – „Идеални непознати“, „Съчки“, „Е-хармония“,
„Кибритени клечки“… За което и да се сетиш, той е там. – Тя поклати
глава. – Как е могъл да си помисли, че няма да разбера? Половината ми
приятели са записани в тези сайтове. Дори ти си там! – Клоуи се втренчи в
Пейдж. – Знаеше ли за него?
— Аз? Не. Разбира се, че не! Щях да ти кажа. И ти го знаеш.
— Щеше ли? След последния път?
Докато Клоуи беше бременна със Саша, Пейдж й бе казала, че е видяла
Мат с друга жена. И Мат, олицетворение на справедливото възмущение, се
бе измъкнал, като направи така, че да изглежда, че Пейдж или се е
объркала, или ревнува. И както в класическия случай да убиеш
вестоносеца, това едва не бе коствало приятелството на двете жени.
— Само виж тези идиоти – каза Клоуи, отново вдигна екрана на лаптопа
си и препусна през безкрайната редица от снимки. – Знаеш ли, че има сайт
специално за прелюбодейци? Който вероятно е най-честният от всички.
Виж този – възкликна Клоуи и спря на снимката на някой си Пич
Сърфист. – А и този, господин На Мига.
Пейдж се опули срещу познатата снимка. Господин На Мига я гледаше
толкова втренчено, че сякаш я изкушаваше да отклони поглед.
— И той е по всички сайтове. – Клоуи се изхили с кух, остър смях. –
Сякаш някой, който изглежда така, ще има нужда да се включва в сайтове
за запознанства, за да си урежда срещи с жени. Какви ги говоря? – запита
се тутакси тя. – Мат е точно толкова красив, колкото и той. Мамка му.
Пейдж отново погледна към приятелката си.
— Какво ще направиш?
— Не съм сигурна – призна Клоуи. – Може да изчукам някой от тези
пичове. Да му го върна на Мат със собствените му камъни.
— Това не ми се струва добра идея.
Джош се втурна с подскоци в кухнята.
— Кой е този? – попита той, преди Клоуи да успее да затвори екрана.
— Никой. – Тя затръшна капака. – Какво става?
— Ние вярваме ли в Бог? – попита момчето.
— Дали вярваме в… Защо питаш? – изуми се майка му.
— Едно момче в лагера днес. Говореше за Бог, за небесата и такива
работи. Ние вярваме ли в това?
— Този не е най-подходящият момент да ме питаш за тези неща.
— Защо не?
— Просто вече не съм сигурна в какво вярвам – отвърна Клоуи, видимо
прекалено уморена, за да се преструва.
Джош присви очи.
— Обаче нали вярваме във феята на зъбките? – подозрително попита
той.
Пейдж се засмя, а Клоуи преглътна сълзите си.
— Абсолютно вярваме във феята на зъбките – заяви тя.

ШЕСТА ГЛАВА

Когато Пейдж влезе в ярко осветения апартамент, майка й седеше в

хола, четеше книга и гледаше вечерните новини. Джоун скочи на крака,
усмихнатите и очи гледаха очаквателно.
— Как мина интервюто?
Пейдж се пльосна на близкия фотьойл и разсеяно се загледа в огромния
екран на телевизора.
— Не много добре.
— О. – Усмивката на Джоун се стопи. – Помислих си, че като стана
толкова късно, сигурно нещата вървят доста добре, че може да си още там.
— Не. Всъщност приключихме много бързо и отидох у Клоуи.
Извинявай. Трябваше да ти се обадя.
— Не, разбира се, че не. Аз забравих, че щеше да ходиш там. Как е тя?
— Не много добре – каза същото като преди малко Пейдж.
Майка й бе достатъчно възпитана, за да не разпитва. Двете жени
насочиха вниманието си към телевизора. Екранът се запълни със снимката
на хубава млада жена с дълга, тъмна коса.
— Двайсет и осем годишната Тифани Слейт е в неизвестност от пет дни –
съобщи говорителят. – Тя е изчезнала, след като е казала на майка си, че
ще се срещне с приятели след работа и оттогава никой не я е виждал.
Умоляват се всички, които разполагат с информация, да се обадят в
полицията на…
— Нямаше ли още едно момиче, което изчезна преди около месец? –
попита Джоун.
Пейдж сви рамене. Жените сякаш постоянно изчезваха. Понякога й се
искаше да е една от тях. Просто пуф – и да я няма.
Бъди картоф…
Джоун взе дистанционното от коженото канапе пред дивана и спря
звука.
— Е, стига с това. Гладна ли си?
— Не особено.
— Направих лазаня.
— Може би по-късно.
— Ходи ли ти се на кино? Има един нов филм с онзи красив актьор… как
му беше името? Крис някой си… Знаеш го…
— Мат отново изневерява на Клоуи – заяви Пейдж.
— О, скъпа. Сигурна ли си?
Пейдж бръкна в чантата си, извади телефона, стана от стола си, насочи
майка си към синия, кадифен диван и се настани до нея. Отвори „Идеални
непознати“, превъртя множество снимки и се спря на тази на Мат.
— Виж сама.
Майка й въздъхна.
— Какво им става на тези мъже? – попита тя. – Просят си да бъдат
хванати ли?
Пейдж знаеше, че майка й мислеше за Ноа.
Джоун поклати глава.
— Ти показа ли това на Клоуи?
— Тя ми го показа.
— Горкичката. Как се справя?
Пейдж сви рамене. Жестът бе достатъчно красноречив.
— Само погледни всички тези мъже – удиви се след няколко секунди
мълчание Джоун. – Нямах представа. – Тя взе телефона от Пейдж. – О,
този изглежда мил – заяви тя, разглеждайки снимката на мъж, който се бе
нарекъл Самсон. – Косата му е малко дълга, усмивката му е страхотна.
Много хубави зъби. Може би ти трябва… какво се прави, когато искаш да
се срещнеш с някого?
— Плъзгаш надясно.
— Така ли? – попита майка й и безгрижно придвижи показалец по
екрана.
— Мамо! Какво правиш? – Пейдж грабна телефона от ръцете на майка
си.
— Какво направих?
— Каза му, че снимката му ми харесва.
— Това какво означава?
— Означава, че ако е заинтересуван… о, боже мой…
— Какво?
— Заинтересуван е.
— Какво? Откъде знаеш?
— Бил е на компютъра си – обясни Пейдж. – Виждаш ли? – Тя посочи
екрана. – Тук е показано, че е на компютъра си и веднага е видял, че съм
харесала снимката му и ми връща харесването.
— Това е фантастично. А сега какво? Той ще се обади ли?
— Ще пише – поправи я Пейдж. – Такава е процедурата. Пишете си
известно време; после, ако написаното ти харесва, се съгласяваш на
телефонен разговор; и накрая може евентуално да се срещнете за по питие.
— Защо просто не се срещнете веднага? – попита майка й. – Така няма
да загубите всичкото това време в писане.
— Защото… о, боже мой – въздъхна тя, когато телефонът й даде сигнал
за постъпило съобщение. – Той иска да се срещнем на питие.
— Този мъж ми харесва – обяви Джоун Хамилтън.
— Тогава ти иди да се срещнеш с него.
— Не бъди глупава, скъпа. Той хареса твоята снимка. Пиши му
обратно.
— Това е нелепо. Няма. – „Кога имаш предвид?“ – написа тя.
„Какво ще кажеш за тази вечер?“ – дойде бързият отговор. „В осем часа?
В „Мърфис“ на „Самърсет?“
— Идеално – каза майка й. – Това е буквално зад ъгъла. Кажи „да“.
Хайде де, миличка. Ти имаше труден ден. Първо аз и очите ми, после
братовчедка ти, интервюто за работа, а накрая и Клоуи. Заслужаваш малко
да се позабавляваш.
— Той няма да е забавен.
— Не знаеш това. Хайде. Който не играе, не печели.
— Мога ли да цитирам това?
— Можеш. Хайде – кажи му „да“.
„Ще се видим в осем“ – написа Пейдж.
— Трябва да съм си изгубила ума.
— За бога, миличка. Защо иначе влизаш в тези сайтове? Впрочем, в
колко от тях си записана?
— Не зная. Няколко – отговори Пейдж. Повече от няколко, каза си наум
и захвърли телефона на дивана до себе си. Какво ли са правили хората,
преди да ги има сайтовете за запознанства? – Ти как се запозна с татко? –
попита тя и се сгуши до майка си.
— Знаеш как. Баща ти сигурно е разказвал тази история сто пъти.
— Но никога не съм те чула ти да я разказваш.
— Ами, защото аз не мога да я разкажа толкова добре като него. Пък и не
исках да му противореча – добави тя.
— Какво искаш да кажеш? Не е ли било истина?
 — Да кажем просто, че бе малко поукрасено.
Пейдж се отдръпна от майка си.
— Кое например?
— Ами, нали знаеш, че баща ти винаги твърдеше, че сме се запознали,
когато се явих на интервю за работа за негова секретарка и че той ми е
казал направо, че не може да ме наеме, понеже възнамерява да се ожени за
мен?
— Това не е ли било вярно?
— Беше… и не беше – уточни Джоун. – Причината да не ме наеме бе, че
се справях зле с пишещата машина. – Тя се усмихна. – Но той си запазил
номера ми и около седмица след интервюто ми се обади и ме покани на
среща. А няколко седмици по-късно се появи на вратата и заяви на
родителите ми, че ще се женим. Каза, че от първия момент, в който ме е
видял, е разбрал, че аз съм предопределена за него. – Усмивката й стана
по-широка, зае цялото й лице. – През годините тази история… ами, да
кажем само, че… се доразви. Както, когато кажат, че даден филм е по
истинска история. Променят някои детайли, съкращават времето, така че
по същество схващаш истината, само че малко по-романтична. А баща ти
много си падаше по романтиката.
— Сигурно много ти липсва – отбеляза Пейдж.
— Така е – простичко отвърна майка й.
— Още не мога да повярвам, че го няма.
— Зная – съгласи се майка й. – Когато ми се появи това нещо в очите…
— Искаш да кажеш тази сутрин? Очната мигрена?
Майка й кимна.
— Обърнах се към баща ти… е, където би се намирал обичайно… на
неговата страна от леглото… и почнах да казвам: „Робърт…“. Исках да ме
успокои, че ставам глупава, че не получавам удар… сякаш той все още
лежеше там, до мен. Но, разбира се, него го нямаше. И тогава вече
наистина се убедих, че получавам удар, понеже очевидно си губех ума…
— О, мамо.
— О, миличка. Изглеждаш толкова притеснена. Моля те, не се тревожи.
Добре съм. И докторът така каза. Просто, има нещо…
— Нещо… какво нещо?
— Ами, тази сутрин ме накара да се замисля. Не, това не е вярно –
поправи се веднага тя. – Ако трябва да съм честна, мисля си го от известно
време.
Пейдж никога не бе харесвала израза „ако трябва да съм честна“.
Каквото и да следваше след нея, рядко беше добро.
— Какво си мислиш?
Джоун Хамилтън си пое дълбоко дъх.
— Просто това, че животът е толкова ценно нещо, мила, особено, когато
стигнеш до моята възраст. Вече нищо не можеш да приемеш за даденост.
Никога не знаем колко още време ни остава.
— Накъде клониш, мамо?
Майка и отново си пое дълбоко дъх и шумно го издиша.
— Ами, когато обядвахме, ти каза…
— Какво съм казала? – Мили боже, какво бе казала?
— Попита ме, дали съм мислила за срещи…
 Нима?
— И предложи да посетя този твой сайт…
— Не говорех сериозно – възрази Пейдж на по-висок тон, отколкото й се
искаше.
— Зная. – Майка й се засмя. Устните й потрепераха под напора на
сълзите. – Разбира се, че не беше сериозно.
В продължение на няколко дълги секунди нито една от двете не
проговори.
— Забрави, че съм го казала. Бях глупачка.
— О, Господи, мамо. Толкова съжалявам – проплака Пейдж. – Нямах
предвид…
— Зная. Да забравим цялата тази работа.
— Самотна ли си? Това ли е?
— Добре съм.
— Виж. Ще пиша на този човек съобщение и ще отменя срещата за тази
вечер. Ще отидем на кино да гледаме филма с онзи актьор, дето ти
харесва, после ще се приберем и ще изядем лазанята.
— Не, скъпа – възрази майка й. – Абсолютно не. Ти си имаш своя живот.
Искам да го живееш.
Пейдж избухна в сълзи.
— О, боже. Такава съм лигла.
— Не си лигла. Ти си красиво, чувствително момиче, което обичам
повече от всичко на света. – Тя хвана ръцете на Пейдж. – Не си търся
съпруг, миличка. Имах най-голямата любов в живота си. Никой никога не
може да измести баща ти, знаеш това. И ако мисълта да ходя на срещи те
прави толкова нещастна, ами, тогава няма да ходя.
— Не – възрази Пейдж, – аз не искам това. – Тя изтри сълзите от
страните си и се пресегна за телефона. – Не искам да си самотна. Искам да
си щастлива.
— Какво правиш? Не смей да отменяш срещата си.
— Не я отменям. Ще те снимам и ще ти направим профил, ще ти
измислим име…
— Какво му е на истинското ми име?
— Никой не използва истинското си име в тези сайтове.
— Така ли?
Пейдж поклати глава.
— Ти какво име използваш?
Пейдж се намръщи.
— Обещай, че няма да се смееш. – Тя почака майка й да кимне. – Диво
Цвете.
— О, колко е хубаво!
Пейдж се почувства неочаквано доволна от одобрението й.
— Е, ти с какво име искаш да се подвизаваш?
Джоун нежно измъкна телефона от ръцете на дъщеря си.
— Имаме много време да направим всичко това друг ден. Точно сега ти
ще отидеш да измиеш тези сълзи от лицето си, да си сложиш спирала и
червило, може би да се преоблечеш и да се подготвиш за срещата си.
Хайде, върви. Действай. Това е заповед. – И тя взе дистанционното, пусна
отново звука, запрехвърля разсеяно каналите. – О, пак това момиче,
горкичкото – каза, когато усмихнатото лице на Тифани Слейт отново
запълни екрана.
А после, с още едно щракване на дистанционното, и – пуф – тя изчезна.

СЕДМА ГЛАВА

Пейдж го разпозна веднага.

Той стоеше до препълнения бар и се смееше на нещо, което барманът бе
казал, като от време на време поглеждаше към входа. Изненадващо, но
изглеждаше точно, както на снимката в „Кибритени клечки“. Може би не
красив в традиционния смисъл, но не и некрасив. Средно висок, небрежно,
но добре облечен в тъмен панталон и риза на райета, малко дълга,
къдрава, кестенява коса. Ето защо е прозвището Самсон, предположи тя.
Хубава усмивка, както бе изтъкнала майка й, макар от тази дистанция да
бе трудно да съди за състоянието на зъбите му.
Пейдж се бе промъкнала в бар „Мърфис“ покрай десетина, вече пияни
младежи и бързо си проправи път към една маса в ъгъла със сведена глава,
с надеждата да е дошла преди него, за да го огледа, преди той да я
забележи. „По този начин, ако ти се види тъп – бе й казала веднъж Хедър,
– можеш да се измъкнеш, преди той дори да разбере, че си била там.“
Само че Пейдж никога не би постъпила така. За разлика от братовчедка
си, която нямаше никакви скрупули да зарязва своите онлайн ухажори,
докато редовно и с ентусиазъм посещаваше сайтовете за запознанства, на
Пейдж й бе пределно ясно колко болезнено е да бъдеш отхвърлен. Нима
всеки човек не заслужаваше поне един шанс? Добре, той е висок метър и
седемдесет, не метър и деветдесет – може да е било и печатна грешка;
хората постоянно бъркат цифрите, без да искат. И какво, ако е по-близо до
шейсетте, отколкото до четирийсетте и мускулите, които гордо е показал
на снимката, отдавна са се превърнали в мазнини? Не се налага да се
жениш за него. Дори не се налага да ходиш на втора среща. Може пък да е
страшно обаятелен. Може да те накара да се смееш. Може вечерта да не се
окаже пълна загуба на време.
Само дето се оказваха точно такива. Мъжете, с които се срещаше, рядко
се доближаваха дори мъничко до виртуалния си образ, а тези, които се
доближаваха, общо взето се интересуваха само от едно нещо. Пейдж се
изкиска, удивена откъде пък й изскочи тази мисъл.
Не, че тя не се интересуваше от същото нещо. Просто мина известно
време – четири месеца, една седмица и два дни, за да сме точни – и тя
имаше нужда поне да си въобразява, че някой нов любовник изпитва
интерес за нещо повече от една нощ. Макар че, кой знае? След няколко
седмици тя самата може и да се чувства по друг начин.
— Какво да бъде? – попита една наперена блондинка с дълбоко
деколтирана бяла блузка и къса черна пола. Пейдж подскочи при въпроса
й и жената добави: – Извинете, не исках да ви стряскам.
— Съжалявам – автоматично се извини на свой ред Пейдж. – Джин с
тоник?
— Веднага.
 Пейдж отново хвърли поглед към бара. Мъжът, нарекъл се Самсон, сега
се бе привел над стъкления бар, с гръб към нея. Видя как си поглежда
часовника и тутакси направи същото. Осем и пет. Знаеше какво си мисли:
че ще й даде още десет минути и тогава ще й пише да разбере дали идва, и
ако не получи отговор, ще си уреди сметката с бармана и ще си тръгне.
Какво ли чакам, запита се тя. Ставай и отивай там. Да се свършва с
този гаден ден.
Тъкмо се надигаше от неудобния дървен стол, когато входната врата се
отвори и вътре влезе мъж, който можеше да се опише единствено като
висок, чернокос и дяволски красив. Боже, наистина беше красавец. Може
би дори прекалено, помисли си тя. Даже по-хубав от господин На Мига.
Обаче, направен от същото тесто. От онзи тип, дето като се вгледа в очите
ти, търси собственото си отражение.
Той улови погледа й и се усмихна. Бързо прекоси разстоянието помежду
им.
— Мен ли чакате? – попита и устните му се разтеглиха в срамежлива
усмивка. Само от погледа му по гърба й преминаха тръпки.
Пейдж бе разкъсана от противоречиви импулси. Единият я караше да
шамароса усмивката от прекалено красивото му лице, а другият – да го
хване за ръка и да го измъкне от бара, преди да е осъзнал грешката си.
Дали пък не мога да направя и двете, почуди се тя, и в същия миг долови
движение зад гърба си. Обърна се и видя мъжа, с когото имаше среща, да
се приближава с чаша в ръка.
— Диво Цвете? – попита несигурно той.
— Самсон? – попита на свой ред тя и усети как чернокосият вече се
отдалечава.
— Помислих, че си ти – каза Самсон и й подаде чашата с джин и тоник,
която бе поръчала. – Това питие май е за теб.
— Благодаря – каза Пейдж. – Мислиш ли, че можем вече и без
псевдонимите?
— С удоволствие. – Той протегна ръка. – Сам Бенджамин.
— Пейдж Хамилтън. – Тя стисна ръката му.
— Радвам се да се запознаем, Пейдж.
— Аз също, Сам.
— Надявам се да не съм прекъснал нещо. Не, това не е вярно – поправи
се веднага той. – Видях те да говориш с този доста красив приятел и си
казах, че е по-добре да се домъкна, преди да си изпусна шанса.
Пейдж се усмихна, облекчена, че „доста красивият приятел“ се бе
измъкнал тихичко. Чак толкова красивите мъже я изнервяха. Съпругът на
Клоуи, Мат, бе точно толкова красив, и виж какво копеле се оказа.
Сам Бенджамин може и да не ставаше за обект на мокри сънища, но
определено бе представителен и много по-привлекателен отблизо,
отколкото от разстояние. Гласът му бе дълбок и мек. Усмивката му
изглеждаше искрена. И макар косата му да имаше нужда от малко
подстригване, зъбите му бяха възхитително бели и прави.
— Да седнем ли? – попита той и направи знак на сервитьорката, докато
се настаняваха около малката, кръгла маса. – Един „Молсън голдън“?
Благодаря. – Той отново насочи вниманието си към Пейдж. – И така, с
какво се занимаваш, Пейдж Хамилтън?
 — С реклама. Е, поне до скоро – уточни тя. – Освободиха ме преди
няколко месеца, така че понастоящем съм… как се казва…
— Безработна?
— Между две работи – поправи го с усмивка тя. – Така звучи малко по-
оптимистично. Има ли някакъв шанс ти да си собственик на рекламна
агенция, която се нуждае от добър директор по стратегическо планиране?
— Аз съм зъболекар.
Пейдж се разсмя.
— Смешно ли е да си зъболекар?
— Майка ми каза, че имаш хубави зъби.
— Майка ти ли?
— Тя хареса снимката ти. Дълга история – отговори на въпросителния
му поглед Пейдж.
— Обичам дългите истории.
— Може би някой друг път.
— Друг път – повтори той. – Това определено ми харесва как звучи.
Сервитьорката пристигна с бирата му.
— Благодаря – каза той и пренебрегвайки високата чаша, отпи направо
от бутилката. – Извинявай. Обичам да си пия бирата така.
— Няма нищо, разбирам – отговори Пейдж. – И аз обичам да пия
газираното направо от кенчетата. Така са още по-газирани. Не е много
полезно за зъбите, предполагам – добави тя. – И с всичката тази захар.
Сам се усмихна.
— Малко сладко не ни е излишно. – Последва леко неловка пауза. –
Значи си нова в онлайн срещите?
— О, боже. Толкова ли е очевидно?
— Не, изобщо даже – увери я той. – Е, може би мъничко…
— Прав си. Нова съм в това. Е, сравнително. От няколко месеца.
— Отскоро сама или просто любопитна?
— По малко и от двете, предполагам – отговори Пейдж и продължи без
подкана. – Бях обвързана в продължение на три години. Докато той не
реши, че предпочита да е с друга. Всъщност с братовчедка ми. – Тя
погледна Сам в лицето, за да види реакцията му. Той само леко повдигна
дясната си вежда.
— Жена ми ме заряза, заради личния си треньор.
— О, съжалявам.
— Недей. Минаха почти две години. Тя е щастлива. А като изключим
първоначалния удар върху егото ми, аз също съм по-щастлив. Пък и
децата са добре, което в крайна сметка е най-важното.
— Колко деца имаш?
— Две шестгодишни момчета. Дъстин и Калеб. Еднояйчни близнаци.
— Баща ми също беше еднояйчен близнак – съобщи Пейдж, тутакси
почувствала близост.
— Беше?
— Почина преди две години.
— А брат му?
— Става на осемдесет. – Пейдж се помъчи, но не успя да скрие
горчивината в гласа си. – Ще има някакво голямо тържество по този повод
след седмица.
 — Сигурно ти е тежко.
— Някак си ми е противно – призна си тя и отпи голяма глътка от
джина. – Което, предполагам, не ме прави най-добрият човек на света.
— Не зная за това – каза Сам. – След като майка ми почина – а тя
почина доста млада, на шейсет и две, – аз не можех дори да погледна към
възрастни хора, без да им пожелая най-различни ужасни кончини. Как
сте могли да оцелеете, когато майка ми нямаше този шанс? – си
мислех тогава. Веднъж в асансьора сестра ми ме хвана да се взирам в една
старица и каза, че на лицето ми било изписано чистото зло.
Пейдж се разсмя, отново отпи от питието си и тръшна чашата на масата
по-силно, отколкото и се искаше. Какво толкова, по дяволите, реши тя,
захвърли всякаква предпазливост и погледна Сам право в очите. Той може
и да не пасваше на идеята за гадже за отмъщение, но…
— По този повод – започна тя, – тържеството за рождения ден, за което
ти казах…
Сам се пресегна през масата и хвана ръката й.
— Да – заяви той. – С удоволствие ще дойда.

ОСМА ГЛАВА

Забелязва я на мига, в който пристъпва през входа.

Тя седи самичка до една маса в ъгъла на претъпканото помещение, мъчи
се да не бие на очи, и когато се надига от стола си, той решава, че тя е тази,
с която е дошъл да се срещне, жената, която знаеше като Лулубел.
Приближава се до нея, но още преди да стигне, разбира, че не е тя.
Хубаво момиче. Не е красавица, поне според неговите стандарти, макар
че някой с по-малко изискан вкус и не толкова развита чувствителност би
могъл и да я приеме за красива. Но в нея има нещо завладяващо, нещо
което го кара да се отклони от първоначалния си план и да зареже
Лулубел. Нещо в очите й, дава си сметка. Искра, която му подсказва, че е
по-умна от повечето жени, с които се среща, че би била приятна промяна,
че ще си струва повече. Да заслужи доверието й без обичайните дълги
седмици на предварителната онлайн любовна игра би било истински тест
за неговата мощ и способността му да съблазнява.
Пък и от малко спонтанност никога не боли.
Разбира се, в този случай, щеше да боли. Даже много.
— Мен ли чакате? – пита той, като внимава това да прозвучи
очарователно арогантно.
Тя се накланя към него.
Но преди да успее да отговори, нежелан глас ги прекъсва.
— Диво Цвете? – пита натрапникът.
— Самсон? – И тя се извръща от него, сякаш той вече не съществува.
Фалшивите имена потвърждават, че са се запознали в сайт, несъмнено
един от многото, които и той посещава. Не би било трудно да намери
профила й – мисли си, докато започва да отстъпва назад.
— Мислиш ли, че можем вече и без псевдонимите? – чува Диво Цвете да
пита.
 — Сам Бенджамин – отговаря мъжът. Името му е толкова
незабележително, колкото и самият човек.
— Пейдж Хамилтън – е отговорът.
Пейдж Хамилтън, повтаря си наум. Отива в края на бара и си казва, че
трябва да я провери във Фейсбук и Инстаграм. Поглежда назад към нея,
очаквайки тя да е забелязала отсъствието му. Но с раздразнение, дори с
ярост, осъзнава, че изглежда завладяна от този изключително невзрачен
мъж.
Чуди се, дали тя нарочно не му се подиграва и си представя как се връща
до масата и плисва питието в лицето й, после строшава чашата в главата й
и гледа как кръвта бавно се стича по страните й. Това щеше да й даде урок.
Тогава обаче забелязва някакви пръсти, тежко отрупани с пръстени, да му
махат от другия край на дългия бар, и бързо се пренастройва към
първоначалния си план. Отне му седмици да изгради тази връзка. Щеше
да е срамота да пропусне току на финала.
Щеше да се наложи Пейдж Хамилтън, известна още като Диво Цвете, да
почака.
С изпънат гръб и стегнати рамене, с подновена решителност, той се
отправя към симпатичната, но пухкава брюнетка в края на бара. Прилича
на стрела, устремена към мишената си – бърз, фокусиран и смъртоносен.
— О, много съжалявам – извинява се жената, когато той се приближава.
Лицето й от розово става червено, така че почти съответства на цвета на
роклята, от която огромните й гърди преливат. – Взех ви за някой друг.
— Лулубел? – пита той и от гласа му капе мед. Изобразява същата
физиономия, която използва и при Пейдж Хамилтън и която бе
упражнявал цяла сутрин. Усмивката е една от многото в репертоара му.
Може да си избира от тях по всяко време, но е важно да се старае, да не
приема нищо за дадено. „Умението идва с опита“ – обичаше да казва
майка му. Още една от безбройните баналности, които се изливаха от
тъпата й уста всеки ден. Човек трудно би обвинил баща му, задето й
затваряше устата с юмруци.
— Господин На Мига? – пита на свой ред Лулубел. Първоначалното й
объркване преминава в широка усмивка, която подсказва, че сама не може
да повярва на късмета си. За разлика от Диво Цвете, зад тези големи,
волски очи, не личи нищо.
— Наричай ме Ерик – казва той, макар това да не е истинското му име.
Дори не го харесва особено. И все пак, не го е използвал преди, а е важно
нещата да се променят. Макар в някои отношения да е педантичен, обича
в други да е по-свободен. Това го държи на нокти, придава тръпка на
изживяването. Затова никога не си избира име предварително,
предпочита да види какво ще му хрумне спонтанно. Научен е да се
наслаждава на подобни мънички изненади.
Жените – за разлика от Диво Цвете – рядко го изненадват.
— Аз съм Лулу – представя се тя. – Е, всъщност е Луиз. Но никой не ме
нарича така.
— Ти не ме разпозна – казва той, в очакване на комплимента, който
знаеше, че ще последва.
— Снимката ти не е много справедлива – угажда му с отговора си тя.
— Както и твоята – заявява, снижава брадичка и вдига поглед –
движение, което предполага едновременно стеснителност и искреност.
Това е лъжа, естествено. Снимката, публикувана от Лулу в профила й –
обичам Дрейк и всичко, свързано с „Междузвуздни войни“, – несъмнено бе
правена няколко години и десетина килограма по-рано.
— Е, качих някое и друго кило, откакто бе направена тази снимка –
признава тя очевидното.
— Харесвам жени с малко месце по костите си – уверява я той. Още една
лъжа. Изобщо не е доволен от наднорменото й тегло. То говори за ленив
ум и липса на воля. Предпочита своите жени слаби и в добра форма, като
Диво Цвете. Но Лулу съвсем скоро ще бъде наказана за своята
некоректност. Накланя се към нея и долавя парфюма й. Разпознава „Мис
Диор“. Не е зле, макар лично той да предпочита нещо от „Шанел“. – Какво
пиеш?
— Бяло вино с газирана вода? – пита тя, сякаш не е сигурна.
Още нещо, което ненавижда – този навик да се изказва съждение под
формата на въпрос. Или пие бяло вино с газирана вода, или не. Какво му е
сложното? Подобни навици показват липса на увереност. А увереността е
онова, от което винаги се е възхищавал в една жена.
Толкова по-голямо е удоволствието да наблюдава как тази увереност се
стопява.
Поръчва вино с газирана вода за нея и чаша скъпа „Шира“ за себе си,
после чука чашата си в нейната. Тогава отново хвърля поглед към Диво
Цвете, с надеждата да види как тя го търси с поглед и няма търпение да се
срещнат. Вместо това обаче установява, че все още е напълно ангажирана с
господин Сам Някойси и сякаш напълно е забравила за него. Сковава се и
решава, че това ще трябва да й го изкара през носа.
— Ерик? – чува някакъв глас.
Отнема му няколко секунди да осъзнае, че това е гласът на Лулу.
— Хм? Какво?
— Питах за какво ще пием?
— Какво ще кажеш за началото на една чудесна вечер? – превключва
бързо той.
— Ще пия за това – отпива тя. – Е, Ерик – подема отново разговора. – В
профила ти пише, че си предприемач?
— Такъв съм.
— Имаш предвид, в смисъл, като в „Шарк танк“*?
[* Shark Tank е американско риалити шоу, в което предприемачи
правят бизнес презентации пред жури от инвеститори, или „акули“,
които преценяват дали да инвестират в техните компании – Б.пр.]
— Точно като в „Шарк танк“ – съгласява се той с готовност и мълком
благодари на телевизионното шоу, че е популяризирало идеята за
предприемачеството, така че тя да не изглежда толкова неясна и да не
трябва да я обяснява.
— В смисъл, хората идват при теб със своите идеи, а ти инвестираш в тях
пари?
Той полага усилия да не пребледнее, заради постоянното използване на
израза „в смисъл“ от нейна страна. Още един ленив навик, от който ще
трябва да я отучи по-късно.
— Дам. За това става въпрос. Няма да повярваш какви щури идеи имат
хората понякога.
— Какви например?
— О, един пич дойде при мен с план да произвежда екипировка за
кучета за подводно плуване.
Лулу се разсмива.
— Наистина ли? Това е нелепо.
— И аз така му казах. – Той отпива от питието си. – Той обаче дори си бе
извадил патент за това.
Тя добива вид на искрено възхитена, което само подхранва
отвращението му. Говорят за някакъв шибан патент за кучешка подводна
екипировка! Наистина ли е толкова тъпа?
— И да те питам, в смисъл, как направи парите си? Ако нямаш нищо
против, де.
— О, ни най-малко – отговаря той, понеже е очаквал въпроса. Би могъл
да се обзаложи, че точно този въпрос всички ще го зададат. Жените са
толкова прозрачни. Пари и хубав външен вид – само толкова им трябва, за
да почнат да ядат от ръката ти. Той вътрешно се разсмива – тази част ще
дойде по-късно. – Имах малък бизнес, който продадох на една голяма
компания за неприлично много пари, после ги инвестирах добре и
направих още повече, и хоп – роди се предприемач.
— Уау – възкликва тя.
Думата се удря в мозъка му като неприятно ехо и той си поема дълбоко
дъх, потискайки желанието си да удуши Лулу пред всичките тези хора.
— Какво ще кажеш да поговорим за това на вечеря?
— Вечеря?
— Не зная за теб, но аз умирам от глад. И се сещам за едно страхотно
място, където можем да отидем и да се опознаем истински. Освен това
майстор-готвачът ми е голям приятел.
— Наистина ли? И кое е това място?
— Моят дом – отговаря той с най-очарователната си усмивка до
момента, която пречупва дори и най-лошите скептици.
— Твоят дом? – На лицето й се изписва колебание.
Той се преструва на засрамен.
— С риск да прозвуча малко самонадеяно…
Лулу килва глава на една страна, с което подчертава двойната си
брадичка, и го чака да продължи.
— Всъщност днес следобед излязох и купих няколко пържоли. Не, че съм
приемал нещата за даденост. Просто останах толкова поразен от снимката
ти. А ти се оказа дори по-хубава, отколкото се надявах… – На това място
едва не се задавя. – Можем и другаде да отидем, ако предпочиташ. На по-
оживено място.
Още една секунда колебание.
— Не, всичко е наред – решава накрая тя. Предложението да идат
другаде премахва и последните й задръжки. Той едва чуто си поема дъх. –
Мразя, когато няколко хубави пържоли отидат на вятъра.
— Страхотно. – Той пресушава остатъка от питието си, решително оставя
чашата си на бара и чака Лулу да довърши своето.
Тя също поглъща каквото й е останало, подава му чашата си с усмивка,
бърка в чантата си, имитация на „Луи Вюитон“ – той се гордее със
способността си винаги да различава фалшификациите, – и вади
мобилния си телефон.
— Какво правиш? – Тя успява да го заснеме, преди той да успее да
прикрие лицето си с длан.
— Извинявай. Не че не ти вярвам – мърмори тя. – Но в днешно време
момичетата трябва доста да внимават. Ние току-що се запознахме. Ако ще
ходя някъде с теб, особено в апартамента ти, трябва да взема някои
предпазни мерки. И да видя някакъв документ за самоличност.
— Шегуваш се, нали?
— Зная, че звучи тъпо, но аз винаги така постъпвам. Правя снимка,
вземам ти адреса, пращам го на имейлите на приятелите си, така че те да
знаят къде съм…
— А ако откажа? – пита закачливо той, с надеждата чарът му да се окаже
по-голям от изискванията й.
Лулу успява да изобрази бегла усмивка.
— И защо би отказал?
— Предполагам, че защото просто не съм свикнал почтеността ми да се
поставя под съмнение. – Яростта му отново се възвръща. Наистина е
обиден от настояването й.
— Ами – казва тя и връща телефона във фалшивата си кожена чанта, –
предполагам, че ще го обмислиш, докато аз използвам момичешката
стаичка.
И преди той да успее да каже каквото и да било, тя се отдалечава. Всяка
стъпка ясно заявява, че нещата са под неин контрол. Иска му се да я
последва в момичешката стаичка, да замъкне дебелия й задник до най-
близката кабинка и да навре тъпата й глава в тоалетната чиния. Как смее
да се съмнява в него! С нейния външен вид, който в най-добрия случай е
шест от десетобална скала, на нея, дето и на сън не може да й мине, че ще
предизвика интерес у красавец като него – точно тя има нахалството да го
пита за документ за самоличност! Не, не да го пита – да изисква!
— Ти майтап ли си правиш с мен? – измърморва той и оглежда
помещението, сякаш очаква потвърждение от останалите посетители.
Вижда Пейдж Хамилтън, също наричана Диво Цвете, все още вглъбена в
разговора си с господин Средна работа. Възможно ли е да го е забравила
толкова скоро? Той се усмихва, представил си я със здраво вързани ръце
зад гърба и с примка около прекрасната шия.
Вниманието му е отвлечено от няколко по-възрастни жени, които се
смеят под една неонова емблема на бира „Коорс лайт“. Замисли се дали да
не иде при тях, да се представи и да повъзбуди старите чанти.
Обикновено не си губи времето с дъртачки, но какво толкова, по
дяволите. Може пък и да се окаже интересно отклонение. Чувал е, че са
отлични любовници и опитът им многократно компенсира бръчките.
Старичките жени са толкова по-благодарни за неочакваното внимание,
особено тези над шейсет, дето могат да му бъдат майки.
Някоя вечер може и да се окаже забавно да опита. Но не тази вечер. Сега
има да прави проучване. Той трябва да открие всичко, което може за
Пейдж Хамилтън. Тя е едно диво цвете, напълно узряло, за да бъде
откъснато.
Вторачва се в коридора към тоалетните в дъното. В Бостън е вече от три
месеца, а никога не се застоява в някой град повече от шест. Може би е
време да помисли дали да не се премести. Тук жените са малко по-сложни,
отколкото в Денвър. А и предпазливостта им е разбираема, като се има
предвид, че вече две жени са обявени за изчезнали. Снимката на онази
глупава, малка Тифани Слейт от дни е в новините. Навярно това бе
подплашило и Лулу.
Поръчва й още едно вино с газирана вода и оправя сметката с бармана.
— Кажи на дебелата дама сбогом и късмет – поръчва на развеселения
младеж зад дългия бар. После решително се отправя към изхода, без дори
да погледне отново към Диво Цвете, отваря вратата и изчезва в нощта.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клоуи дочу кискане иззад затворената врата на банята.

— Вие, двамата, какви ти вършите там? – попита тя и се позабави, преди
да отвори. Молеше се да не играят отново на „покажи ми твоето, а аз ще ти
покажа моето“, в което ги хвана миналата седмица. Тогава се бе проявила
като образец на родителското спокойствие, внимаваше да не ги засрами,
увери ги, че е естествено човек да е любопитен за физическите разлики
между момчетата и момичетата, но телата им все пак са нещо лично, което
трябва да се уважава.
— Какво е да се уважава? – последва искреният въпрос на
четиригодишната Саша.
Клоуи не можеше да си спомни какво бе отговорила. Умът й
представляваше хаос от противоречиви мисли и чувства: съпругът й се
оказа безсрамен женкар; той бе лъжец и неверник; тя го мразеше; щеше да
се разведе с него и да му вземе всеки цент. От друга страна, как би могла да
го напусне? Те имаха две прекрасни деца. Пък и тя, въпреки всичко,
продължаваше да го обича. Любовта не изчезва просто така за една нощ,
не и когато сте били заедно буквално през целия си живот като зрели хора.
Той всъщност не искаше да се женят. Тя бе тази, която го притисна,
понеже забременя. Бяха гаджета още от гимназията. Време беше или да се
разделят, или да карат направо, така му бе казала, като едва ли не му
постави ултиматум. Той обаче не беше готов. И тя го знаеше. Така че,
сегашното му поведение не бе изцяло по негова вина. Дали и тя не носеше
поне част от нея?
Не, не носиш, би казала Пейдж. По никакъв начин не си отговорна за
безразсъдното поведение на Мат. Виновният тук е съпругът ти, не ти.
Но ако му обръщах повече внимание, продължаваше мисления си
диалог с най-старата и най-добрата си приятелка Клоуи. Може би, ако
проявявах повече интерес към работата му, ако обръщах по-малко
внимание на децата и повече на него, ако бях по-изобретателна в леглото…
— Не! – отсече на глас тя и отвори вратата на банята с такава сила, че я
блъсна в стената. – О, боже! – възкликна и се ококори при сцената, която й
се разкри.
— Извинявай, мамо – изхленчи Саша и заотстъпва към бялата
емайлирана вана.
 — Какво сте направили? – Очите на Клоуи се местеха от Саша към брат
й, а гласът й опасно клонеше към писък.
— Само си играехме – обясни Джош.
Клоуи отбеляза тоталната липса на извинение в тона му. Всички мъже
ли са неспособни да поемат отговорност за прегрешенията си? От малки
ли им е заложено? Или е нещо в тяхната ДНК?
— Каква е тази бъркотия? – проплака тя и усети как губи всякакъв
контрол над ситуацията. – Наплескали сте паста за зъби навсякъде.
— Само им миехме зъбите – обясни Саша и повдигна плюшения си розов
заек пред очите на майка си.
Клоуи се втренчи в десетките кукли и плюшени животни, нахвърляни
върху белите плочки на пода, целите омазани с паста за зъби.
— Те са съсипани.
— Можеш да ги изпереш – отбеляза практично Джош.
— Да ме вземат дяволите, ако ги изпера – сопна му се Клоуи.
Саша ахна.
— Мама каза лоша дума – прошепна тя и големите и кафяви очи се
разшириха още повече от изненада и страх.
Клоуи усети как тялото й се свива от ужас, щом разпозна страха в лицето
на дъщеря си. Тя прекалено добре познаваше това изражение. Нима не й
се бе случвало да гледа собствената си майка със същия поглед? Но
изблиците на майка й, предвидими само в своята повторяемост, намираха
оправдание в алкохола. А какво извинение имаше самата тя?
Спри с това, каза си Клоуи. Веднага престани. В живота има много
по-лоши неща от куп плюшени играчки, покрити с паста за зъби. Неща
като неверен съпруг, неща като мъж, който толкова малко уважава
жена си, че излага на показ своята изневяра в десетки сайтове за
запознанства и дори използва истинската си снимка.
„Какво е уважение?“ – бе попитала Саша.
Какво й бе отговорила? Разбираше ли тя от уважение изобщо?
— Тези неща отиват на боклука – обяви Клоуи.
— Не! – проплака Джош и избухна в сълзи, когато Клоуи започна да
събира играчките.
Двамата се притиснаха към тениската й на „Ролинг Стоунс“ и пастата се
залепи за огромните зъби и изплезения език. Не е ли напълно подходящо?
И изведнъж тя се разсмя на цялата тази абсурдност. Падна на колене,
облегна се на шкафчето под мивката и остави играчките да се сринат на
пода до нея. Саша незабавно скочи в скута й, обгърна с мъничките си ръце
врата й, обсипа лицето й с нежните си руси къдрици, а Джош се зае най-
практично да отдалечи играчките от гнева на майка им.
— Съжалявам, мамо – повтори Саша.
Клоуи целуна челото на дъщеря си. Яростта й внезапно бе заменена от
изтощение.
— И аз съжалявам, миличка. – Тя погледна към Джош. – Всичко е наред,
Джоши. Няма да ги изхвърля.
— Може да ги сложиш в пералнята – предложи той и изтри сълзите си с
опакото на дланта си. – Ей тука пише, че може да се перат в пералня. – И
посочи омазания с паста етикет, който се подаваше измежду шевовете на
светлосиньо мече.
 Клоуи почувства прилив на гордост от постоянно развиващата се
способност на сина й да чете.
— Зная. Съжалявам, че ви се развиках. – Тя го придърпа към себе си.
Отне му няколко секунди да бъде придуман да се даде в протегнатите
ръце на майка си, а дори и тогава остана скован, в случай, че това бе
някаква уловка.
— Това, което сте направили, не е добро – каза Клоуи на децата си, като
внимаваше да не повишава тон и да звучи разумно. – Направили сте
голяма каша, похабили сте всичката паста за зъби, създадохте много
работа на мама…
— Ти крещеше – заяви синът й, явно не бе готов да й прости.
— Зная. Много се ядосах.
— Още ли си ядосана? – попита Саша.
— Не.
— Радваш ли се?
— Не прекалявай – каза Клоуи. По страните й се стичаха сълзи.
— Не плачи, мамо. – Саша изтри сълзите й с косата си. – Зарадвай се.
Ние ще почистим всичко.
— Не. Всичко е наред. Аз ще го направя – каза Клоуи. – Само ви моля…
не го правете повече. Трябва да се грижите за нещата си, трябва да ги
уважавате… – Пак тази дума, помисли си тя.
— Както трябва да уважаваме пенисите си – тържествено провъзгласи
Саша.
Мили боже, помисли си Клоуи.
— Ти нямаш пенис – заяви Джош на сестра си и завъртя лешниковите си
очи към тавана. – Ти имаш регина.
Помогни ми, боже, помоли се Клоуи.
— Казва се вагина – поясни тя, нежно се отдели от децата си и почна да
се изправя на крака. – А сега, докато аз се оправям с тези играчки и
пералнята, искам да си махнете мръсните дрехи и да си сложите
пижамите. И да си измиете зъбите. Ако изобщо е останала някаква паста
за зъби. Ще се справите ли?
— Обещаваш ли, че няма да ги изхвърлиш? – попита все още
подозрително Джош.
— А вие обещавате ли, че вече няма да правите така? – попита на свой
ред Клоуи и несъзнателно вдигна ръка към лицето си.
„Обещавам това да не се случи никога повече“ – спомни си думите на
Мат.
Двете деца кимнаха.
— Добре – каза Клоуи, прогонвайки гласа на Мат от ума си. – И аз
обещавам. Сега действайте. Ще се върна след пет минути.
Децата изчезнаха по стаите си, а Клоуи събра играчките. Занесе ги до
пералнята в малкото, правоъгълно мокро помещение до голямата спалня и
напъха в коша колкото от тях можа. Останалите ще трябва да почакат, каза
си тя и ги пусна на пода, заедно с тениската си. После отиде в спалнята и
нахлузи един тънък, сив пуловер през главата си.
Зърна отражението си в огледалото над шкафчето срещу двойното
легло.
— Изглеждаш ужасно – каза тя на жената в огледалото. Косата й бе
рошава, от опашката й стърчаха десетки изхлузили се кичури, не беше
гримирана, лицето й бе на ивици от сълзите, а очите й заплашваха да
проронят още. – И с този глупав пуловер – подръпна го тя. – Нищо чудно,
че съпругът ти те мами. Може би, ако се гримираше и се обличаше сносно
от време на време…
Престани, чу настоятелния глас на Пейдж, както сама си бе повтаряла
по-рано. Веднага престани.
— Имам нужда от питие – каза си тя, слезе по стълбите в кухнята и
отвори хладилника да вземе бутилката вино, която бяха отворили с Мат
предната вечер.
Не, последното нещо, от което се нуждая, е питие – реши, върна
бутилката с бяло вино на рафта и затвори хладилника. Алкохолът бе
начинът, по който майка й се справяше с неприятностите, без обаче да
разбира, че той правеше самата нея неприятна. А може и да не й е пукало.
Клоуи изхвърли мислите за майка си от главата си. Нямаше време за
ненужни отклонения. Точно сега проблемът не беше в майка й. А в съпруга
й. И беше важно тя да е трезва, когато той се прибере. Трябваше да е
спокойна, с хладен ум, да не му дава повод да й се нахвърли.
Не, че той имаше нужда от повод.
Погледна си часовника. Почти седем часът. Мат щеше да се прибере
скоро, уморен да показва къщи цял ден, оплакващ се от капризите на
клиентите, от опърничавите продавачи. Щеше да изгълта вечерята, която
тя бе наготвила – любимото му руло „Стефани“, – после щеше да се
оттегли с лаптопа си, уж да довърши някаква работа, да се подготви за
следващия ден.
Поне така щеше да й каже, но кой можеше да е сигурен? Също толкова
вероятно бе да си проверява сайтовете за запознанства, за да види кои
жени са отговорили на обявите и снимката му и са изявили желание да го
опознаят лично. Колко пъти бе седял там и го бе правил под носа й?
Дали това не го възбуждаше допълнително? Телефонът звънна.
Клоуи вдигна слушалката от плота по средата на второто позвъняване.
— Здрасти, бебчо – каза Мат.
— Какво става? – попита Клоуи, но вече знаеше какъв ще е отговорът му.
— Изглежда, че ще трябва да остана в офиса още известно време –
съобщи й той. – В последната минута клиентите ми направиха разни
промени в офертата си и не ми се иска да рискувам това да отиде при
асистентката ми. Знаеш колко е некомпетентна.
— Разбирам. – Клоуи протегна свободната си ръка към лаптопа си.
Отвори сайта на „Идеални непознати“, подмина профила на мъжа си и
заразглежда безкрайната редица от красавци. Тъпкано щеше да му го
върне на Мат, ако се метнеше право на някой от тях. Как й се искаше да
даде на мъжа си от същото лекарство!
— Може доста да закъснея – предупреди я Мат.
— Добре.
— Всичко наред ли е? Звучиш ми някак странно.
— Добре съм.
— Децата създават ли ти проблеми?
— Нищо, с което да не мога да се справя. – Тя едва не се разсмя.
— Добре. Ами, ще се прибера до десет.
 Клоуи затвори лаптопа и си пое дълбоко въздух.
— Ще те чакам.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Запознаха се през първата година в гимназията и почти веднага станаха

гаджета.
Тя беше на четиринайсет и беше девствена. Той беше на петнайсет и
вече бе имал много партньорки. Класическото лошо момче с избухлив
нрав, колкото бърз с юмруците, толкова и с чара си. Беше капитан на
отбора по футбол, на отбора по плуване, на отбора по баскетбол.
— Капитан на шибаното всичко – обичаше да го дразни Клоуи в опита си
да не звучи като девственица. И коя би била по-подходяща за някой, който
шиба всичко, от най-красивото момиче в училище? И не само красива, но
и с най-големите гърди, най-пълните устни, най-сините очи. Беше и умна,
но това нямаше чак толкова голямо значение.
Той почна да настоява да правят секс почти веднага.
— Мъжете имат нужди – беше й заявил наперено, както само едно
петнайсетгодишно момче можеше да го направи. – Хайде де, Клоуи. Ти си
моето момиче. Не може да си мислиш, че ще чакам вечно.
Тя се опита да поговори за това с майка си, но на Дженифър Повадюк
рядко можеше да се разчита за родителски съвет за каквото и да било.
Вторият й съпруг тъкмо я бе напуснал и тя пиеше, дори повече от
обичайното. Често се случваше Клоуи да се върне от училище и да я
намери припаднала на дивана.
— Това е дневна дрямка за сила – сопваше се майка й, когато Клоуи
повдигаше въпроса. – И не ме гледай така. Напомняш ми за баща си в
такива моменти. А знаеш какъв негодник беше той.
Всъщност Клоуи нямаше представа що за човек е бил баща й, тъй като
той бе изчезнал от живота й, когато тя е била на три месеца. Дори не бе
сигурна дали първият съпруг на майка й бе нейният биологичен баща.
Изобщо не приличаше на него, съдейки по снимките му, които намери,
напъхани в една кутия в дъното на гардероба. Клоуи дори подозираше, че
причината да ги напусне, е точно защото е разбрал, че е бил измамен.
— Какво значение има? – попита майка й, когато тя повдигна този
въпрос. – Те всичките са еднакви. – После си сипа още едно уиски. –
Накрая те всички си отиват.
Клоуи не можеше да рискува и Мат да си тръгне.
Докато стана време за петнайсетия рожден ден на Клоуи, тя вече не беше
девствена. А Мат, целият една голяма усмивка, продължаваше да бъде
капитан на шибаното всичко.
Разбира се, дори и тогава се носеха слухове. Клоуи ги чуваше
прошепнати по коридорите – „Видях Мат да се натиска с Шанън Филипс в
„Комън“. „Криста каза, че той имал най-големия, сещаш се какво, който
някога е виждала.“ „Мислиш ли, че Клоуи знае за Ева? Да й кажем ли?“, –
но бе решила да не им обръща внимание. Другите момичета просто
ревнуваха, уверяваше сама себе си тя. Мат я обичаше. Той нямаше да
избяга.
След като се дипломираха, те заживяха заедно и Клоун си намери работа
в един скъпарски магазин за женски дрехи на улица „Нюбъри“
благодарение на третия съпруг на майка си, който познаваше собственика.
Тя помагаше финансово на Мат, докато той беше в колежа, като имаше
намерение да завърши собственото си образование по някое време по-
нататък. Но това време никога не дойде. Мат, непостоянен и разпилян,
както винаги, постоянно сменяше магистратурите си, докато накрая
съвсем се отказа, само два семестъра, преди да завърши, и реши, че е най-
добре да се захване с недвижими имоти.
— Пазарът е в състояние на възбуда, както и аз – съобщи й през смях.
Шега, но не съвсем.
„Майтап на квадрат“ – би казала майката на Пейдж.
Клоуи се усмихна при мисълта за тази жена. Колко ли често си бе
пожелавала да бе имала майка като Джоун Хамилтън – мила, сърдечна,
внимателна. Жена, която поставяше щастието на дъщеря си пред своето, и
която винаги бе до теб, когато ти трябва.
За нея винаги бе учудващо, че Пейдж бе по-скоро момичето на тати.
Клоуи винаги се бе възхищавала на баща й, но все пак го намираше за
малко натрапчив. От него лъхаше някаква алфа-мъжкарска енергия, която
изсмукваше въздуха от помещението. Мъж, за който си мислиш, че ще
живее вечно. А после той изведнъж си отиде.
„Накрая те всички си отиват“ – отново си спомни думите на майка си.
Двете с Пейдж се запознаха преди десет години, когато Пейдж се
настани в студиото срещу едностайния апартамент, който бяха наели с
Мат. Бързо станаха приятелки, а това бе необичайно за Клоуи. Тя
всъщност никога не бе имала приятелки. Обаче хареса Пейдж тутакси.
Пейдж гледаше човека в очите, когато му говореше. Изглеждаше искрено
заинтересувана от това, което казва. Вниманието й не се преместваше
автоматично върху Мат, щом той влезеше в стаята.
Може би затова Мат никога не я хареса.
— Просто не виждам какво намираш в нея – свиваше рамене той. И
повтаряше този рефрен от почти десет години. – Имам предвид, да,
чудесна е. Не казвам, че й има нещо. Просто намирам братовчедка й Хедър
за много по-интересна.
И под „интересна“, разбира се, той имаше предвид „заинтересувана“ от
него.
Клоуи никога не сподели това с Пейдж, но винаги бе подозирала, че
нещо може и да се бе случило между Мат и Хедър. Изглежда, че Хедър си
падаше по връзки с чужди мъже.
Клоуи нямаше намерение да забременява. Тя взимаше хапчета. Обаче за
няколко дни забрави да ги взема и това преобърна целия й цикъл. А може
и да е забравила „без да иска, нарочно“, както Мат не спря да й натяква
тогава. И така двамата с Мат се ожениха – малка церемония в кметството,
гости бяха само Пейдж и няколко колеги на Мат. Неговите родители бяха
отдавна разведени и живееха в противоположни краища на страната. Той
не беше близък с никой от братята си. Майката на Клоуи пък бе развила
внезапна, силна страст към класически танци, и бе прекалено заета да
тренира за някакво предстоящо събитие във Флорида, за да присъства на
сватбата на единственото си дете.
А после Клоуи претърпя аборт и Мат, както можеше да се очаква, бе
разстроен и обиден. Обиждаше я и мяташе по нея разни неща. Тя се опита
да поговори разумно с него, но той я цапардоса толкова силно, че часове
след това ушите й звънтяха. Разбира се, впоследствие се разкая, извинява
се и се закле, че това никога няма да се повтори. Последваха много
окъснели нощи в офиса и няколко обезпокоителни затваряния на
телефона. Пак тръгнаха слухове. Клоуи се правеше, че не ги чува. В крайна
сметка, това бе нейна вина.
Минаха две години, преди отново да забременее. После се роди Джош и
Клоуи напусна работата си – вече беше управителка на магазин, – за да
бъде майка-домакиня, каквато собствената й майка никога не стана. Мат се
оказа прав за възбудения пазар на недвижими имоти в Бостън. Справяше
се много добре. Сега обаче Клоуи бе изцяло зависима от съпруга си за пари
и макар той понякога да бе толкова щедър, колкото и избухлив, тя
подозираше, че щедростта му бе пряко пропорционална на неговата
невярност. И все пак подозренията не са доказателство.
Но колкото и да бе глупава що се отнасяше до Мат, Клоун не бе
глупачка. Тя си отвори собствена банкова сметка и започна тайно да
заделя пари. През осемте години на брачния им живот тя успя да спести
почти пет хиляди долара. В случай на спешност, уверяваше сама себе си.
Ако някога Мат се забъркаше в някоя беля, тя щеше да е насреща да спаси
положението.
След като Саша се роди, семейството им се премести в къща от другата
страна на реката в Кеймбридж, а няколко години по-късно Пейдж се
запозна с Ноа и се нанесе в апартамента му в центъра. Клоуи и Пейдж си
останаха най-добри приятелки, макар това положение да бе поставено на
изпитание, след като Пейдж й каза, че е видяла Мат да хапе врата на
някаква жена в нощ, когато се предполагаше, че той е „затънал до уши в
бумащина“ в офиса си.
— Просто мислех, че трябва да знаеш – каза й през сълзи Пейдж. – Бих
предпочела ти да го кажеш на мен.
Оказа се, че няма нужда никой да казва каквото и да било на Пейдж. Тя
се бе прибрала у дома, за да открие братовчедка си в леглото с Ноа и
веднага си бе събрала багажа. Пейдж не познаваше никакви колебания.
Никакви размисли. Никакво потискане на гордостта си. Никакво
разтакаване и надежди нещата да се разминат. Получава удар – заминава
си.
А Хедър се нанася.
Ноа бе заменил диамант с цирконий.
Мъже! – помисли си Клоуи и се зачуди дали Ноа вече съжалява. Дали
Мат ще съжалява, когато тя го напусне? Ако го напусне, поправи се на
мига. Все пак, възможно е да има някакво обяснение, нещо, което да я
убеди отново да пренебрегне очевидното.
Звънът на телефона прекъсна размишленията й. Тя стоеше надвесена
над кухненската маса, пиеше третата си чаша кафе и прелистваше
„Идеални непознати“ и „Кибритени клечки“ на лаптопа си. Децата спяха.
По-голямата част от прането бе изпрана, играчките почти бяха възвърнали
пухкавостта си. Беше почти десет и половина. Мат все още не се беше
прибрал.
Преди да вдигне, Клоуи погледна екрана да види кой звъни.
— Още не се е прибрал – каза тя вместо „здрасти“.
— Ти как си? – попита Пейдж.
— Не особено добре. Извинявай, че не ти се обадих. Зная, че ти обещах.
— Няма нищо. Аз така или иначе бях излязла. Просто се тревожех.
— Недей.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Какво например? – попита Клоуи.
— Не зная. Да взема да напердаша Мат? Да го затисна в асансьора и да го
смажа от бой?
Клоуи се засмя през сълзи.
— Ние нямаме асансьор. – Пък и боят бе повече в стила на Мат,
отколкото в нейния.
Не, че би признала това пред Пейдж. Бе прекалено унизително.
— Виж – каза Пейдж, – вече е късно. Защо не си легнеш? Не се налага да
правиш нищо тази нощ. По-добре се наспи.
— Ти не би се наспала и го знаеш.
— Не, но… ти трябва да правиш онова, което е добро за теб. Не какво аз
бих направила. Нито каквото аз мисля, че ти би трябвало да направиш.
Има значение само онова, което ти си мислиш, че е правилно.
— Какво толкова има да му мисля? Моят съпруг е един лъжец и
неверник – възрази Клоуи. С всяка дума гласът й ставаше по-силен. –
Записал се е в един куп сайтове за запознанства, за бога. Кой знае на какви
болести, предавани по полов път се е изложил, и мен също. Как мога да
остана с някой такъв? Който не уважава брака ни? Нито мен. И как мога аз
да уважавам себе си, ако го направя?
„Уважение“, пак тази дума.
Настъпи миг на мълчание. Клоуи знаеше какво си мисли Пейдж, защото
и тя си мислеше същото: можеш, защото и преди си го правила. Защото
винаги го правиш.
Но този път бе различно, даде си сметка тя. Този път той бе отишъл
прекалено далеч.
Клоуи чу ключът да се превърта във входната врата.
— Той се прибра – прошепна тя в телефона.
— Обади се, ако имаш нужда от мен.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Пейдж остави телефона. Тя се опита да си представи събитията, които се

случваха в дома на Клоуи, реакцията на Мат, когато бъде изправен пред
доказателствата за неговата невярност. Дали щеше да свие рамене и да се
изсмее, да твърди, че всичко това е някакво огромно недоразумение? Или
щеше да признае очевидното, да падне на колене и да моли Клоуи да му
прости? Или най-лошото, ще реагира яростно, дори насилствено? Въпреки
категоричното отричане от страна на Клоуи, Пейдж бе сигурна, че Мат я бе
удрял повече от веднъж.
 А как щеше да реагира тя самата, ако въпреки всичко Клоуи реши да
остане с Мат? Да, действително бе казала на Клоуи, че трябва да постъпи
така, както е правилно за нея, не за другите. Но мислеше ли го наистина?
Можеше ли просто да си стои настрана и да гледа как най-добрата й
приятелка е обиждана и малтретирана? Нямаше ли това да я направи поне
донякъде съучастник?
Пейдж поклати глава. Не можеше да позволи на мозъка си да се
занимава с мрачни въпроси. Бездруго вече й се виеше свят от мислите за
Сам и глупостта, която бе свършила.
— Какво ти става? – попита тя отражението си в огледалото над мивката
в банята.
Вярно е, че срещата им премина много по-добре от очакваното. Сам бе
хубав, представителен, с приятен глас и изненадващо скромен. Не превзе
разговора; не дрънкаше за успехите си; изглеждаше искрено заинтригуван
от нейните. А и с него бе лесно да се разговаря. Може би дори прекалено
лесно. Но защо ли му бе разказала за братовчедка си? И какво, за бога, е бе
прихванало, че го покани на рождения ден на чичо си? Та тя едва
познаваше човека. Да, изглеждаше истински, но всичко, което й каза, би
могло и да е лъжа. Като нищо можеше да се окаже и сериен убиец.
Тя се засмя.
— Сега вече наистина изглупяваш. – Сам Бенджамин беше безукорно
учтив. Дори не се опита да я целуне за лека нощ. Що за сериен убиец бе
това?
Докато си миеше зъбите, чу сигнала на телефона си за входящо
съобщение. Първата й мисъл бе, че това е Клоуи. Но със сигурност бе
твърде рано да е тя, пък и Клоуи щеше да се обади, не да пише.
Ноа? – зачуди се и отиде в спалнята. Ядосваше се сама на себе си, че
изобщо допусна това.
Взе телефона от нощното шкафче до леглото и видя, че съобщението е от
Сам. Несъмнено й пишеше, че е премислил нещата и си е променил
мнението относно рождения ден на чичо й.
Само че не беше така.
Исках само да ти кажа, че тази вечер ми беше много приятна.
Надявам се да можем да го направим пак скоро.
Пейдж няколко пъти прочете простичкото съобщение и после още
няколко пъти. Възможно ли бе човекът да е толкова мил, колкото
изглеждаше? Кажи му, че съжаляваш, че си премислила, че оттегляш
поканата си и се надяваш той да прояви разбиране. Вместо това, написа:
На мен също. По дяволите! Какво й ставаше?
Приятни сънища, дойде незабавният отговор.
Пейдж изключи телефона, преди да се изкуши да му отговори отново.
Изгаси нощната лампа и се пъхна между завивките. Но десет минути по-
късно, през които само се въртя от една страна на друга и мислите й се
мятаха от Сам към тревогата за Клоуи, тя си даде сметка, че не само няма
да има приятни сънища, но изобщо няма да заспи. Седна на леглото,
светна лампата, взе си телефона и отвори „Кибритени клечки“ да провери
дали няма още някакви съобщения на профила си.
— Доста по-добре от това да се броят овце – промърмори тя, плъзгайки
наляво първите три съобщения, после невярващо се втренчи в четвъртото.
– Това трябва да е някакъв майтап.
Насреща й прелъстително се усмихваше господин На Мига.
— Жива да не бях – прошепна тя и забеляза, че господин На Мига е на
компютъра си и веднага ще види, ако тя плъзне снимката му надясно. – Не
– отсече. – Малко си прекалено красив. Сигурно има някаква уловка. –
Мъжете, които изглеждат като модели, канят на срещи жени, които
изглеждат като модели. И макар Пейдж да знаеше, че е привлекателна, тя
също така си даваше сметка, че няма шанс в скоро време да бъде
номинирана да украси корицата на „Вог“. И все пак той бе плъзнал
нейната снимка надясно, значи трябва да е заинтригуван.
А тя беше ли?
Ами Сам?
— Какво за него? – запита се на глас Пейдж. Само защото бяха излезли
на една среща, само защото го бе поканила на тържеството на чичо си,
само защото й бе писал да й пожелае приятни сънища, не означаваше, че
му дължи нещо. Тъкмо бе излязла от една сериозна връзка. Нямаше да
рискува отново да си разбие сърцето, като се втурне в друга. Едва ли някой
би я обвинил, че мами мъж, с когото току-що се бяха запознали.
Тя затаи дъх и плъзна надясно.
— О, боже. Каква я свърших пък сега?
На вратата на стаята й се почука.
— Пейдж? – каза майка й.
Пейдж си нахлузи робата и я върза около кръста, докато вратата се
отваряше.
— Мамо? Какво става? Добре ли си?
— Добре съм, скъпа. Тъкмо щях да си взема нещо за хапване от кухнята,
когато ми се стори, че чух гласове.
— Аз бях – призна си Пейдж. – Пак си говоря сама.
— Има ли някакъв проблем?
— Не мога да заспя.
— Аз също. Трябва да е нещо в атмосферата. Как мина срещата ти?
Пейдж забеляза надеждата в очите на майка си.
— Добре. Наистина добре – добави за по-сигурно.
— О, това е… толкова хубаво. – Джоун се втренчи в дъщеря си, сякаш
очакваше тя да каже още нещо. – Е, ще се видим сутринта, предполагам –
каза след няколко секунди мълчание. – Искаш ли да ти донеса нещо от
кухнята?
— Не, благодаря. Добре съм така.
— Лека нощ, скъпа. Приятни сънища.
Приятни сънища.
— И на теб – подвикна към затварящата се врата Пейдж. Тогава чу
познатото бръмчене на телефона и видя съобщение от господин На Мига.
Здравей, Диво Цвете, гласеше то.
Здрасти, написа в отговор тя.
Отговор не последва.
Странно, каза си Пейдж, взира се в телефона още две минути, после си
легна и тъкмо се канеше да загаси, когато пристигна ново съобщение.
Извинявай, гласеше то. Не знаех какво да напиша. Още съм нов в това.
Очевидно.
 Сладурско, помисли си Пейдж. Аз също, отговори тя.
Е, какво следва сега?
Защо не ми разкажеш за себе си, отговори заинтригувана Пейдж.
Ами, аз съм на трийсет и шест, роден съм в Сан Франциско,
единствено дете, родителите ми са женени от повече от петдесет
години, завършил съм бизнес администрация в Бъркли. Още една
продължителна пауза, последвана от: Може би трябва да ти кажа, че съм
бил женен. В продължение на три години. Съпругата ми почина преди
две, продължи без подкана той. От рак.
Ужасно, написа в отговор Пейдж, мислейки си за баща си. Много
съжалявам.
Да, не беше лесно. Отне ми дълго време да го превъзмогна. Напуснах
работа. Пътувах известно време. В Бостън се преместих преди няколко
месеца, така че нямам много познати. Едва почвам да се установявам
тук. Включих се в няколко сайта за запознанства, с надеждата да
срещна някого. Какво още да ти кажа? Обичам джаз.
Аз обичам джаз, написа в отговор Пейдж.
Още една безкрайна пауза.
Последвана от: Виж. Явно не ме бива много в тази работа. Как гледаш
на това да се срещнем лично?
Как гледаше? Ами Сам?
Разбира се. Кога имаш предвид?
Какво ще кажеш за сряда? В шест часа? Бар „Блийчър“ в парка
„Фенуей“?
Звучи интересно. Никога не съм била там.
Добре. Обичам да запознавам хората с нови неща.
Е, в такъв случай, добре. Ще се видим в сряда.
Дотогава. Лека нощ, Диво Цвете.
Пейдж върна телефона си на нощното шкафче и се облегна назад.
Вълнението, свързано с господин На Мига потисна леката вина заради
Сам. Само след секунди тя заспа дълбоко.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Клоун седеше до кухненската маса, с отворен лаптоп пред себе си. Когато
съпругът й влезе, красивото му лице бе прелъстително усмихнато.
— Здрасти, бебчо – каза с мек и сладък глас той. – Нямаше нужда да ме
чакаш.
Клоуи забеляза гъстия кичур, паднал небрежно над тъмните му очи и
леко наболата брада, обрамчила страните и брадичката му, подчертавайки
естествено изпъкналите му устни. Опита се да си представи какво би било
никога повече да не целуне тези устни, никога да не почувства влюбения
поглед на тези очи. По дяволите. Трябваше ли да е толкова красив? Колко
ниско трябваше да падне той, че тя вече да не го желае? Наистина ли бе
толкова елементарна?
— Помислих, че може да си гладен – каза и затвори компютъра. Готова
ли беше да си излее всичко? – Направих руло „Стефани“. – Тя посочи
чинията на плота до микровълновата печка.
— О, бебчо. Съжалявам. Изядох един сандвич в офиса. Трябваше да ми
кажеш, че правиш руло „Стефани“.
— Моя грешка – прие вината Клоуи.
— Е, никой няма вина – поправи я с усмивка той. – Случват се такива
неща. Съжалявам. Ти си най-добрата. – Той заобиколи масата и я целуна
по темето.
Тя долови мириса на чужд парфюм.
— Какъв сандвич? – чу се да пита.
— Какво?
— Каза, че си изял един сандвич в офиса. Какъв беше?
— Сериозно ли?
Тя изви глава, за да го погледне.
— Сериозно.
— С шунка и сирене. – Той се засмя. – Искаш ли да знаеш какъв вид
сирене? Чедър – каза, преди тя да го попита.
— Приключи ли сделката?
Той доби объркан вид от внезапния поврат на разговора.
— Е, ние дадохме нашето предложение. Те имат двайсет и четири часа да
отговорят. Наред ли е всичко?
— Защо да не е?
— Не зная. Просто изглеждаш малко… не зная… отнесена. Децата
създаваха ли ти проблеми тази вечер?
— Нищо, с което да не мога да се справя – отговори тя, повтаряйки
буквално разговора им от по-рано.
Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й, пръстите му опитно
разтриха напрегнатите мускули на врата й. Той знаеше точно къде да я
докосне, точно колко сила да приложи. Наистина ли бе в състояние да се
откаже от това? Можеше ли да понесе никога повече да не почувства тези
ръце върху тялото си?
И в същия миг реши, че прибързва, че го съди, преди да знае всички
факти. Трябваше да има някакво логично обяснение, нещо, което да
оправдае поведението му, някаква причина да бъде в онези сайтове, за
която тя не се бе сетила. Може някой да му правеше номер, някой колега в
работата, който му завижда за хубостта и успеха. Такъв човек лесно би
могъл да се запише в тези сайтове с името на Мат, с намерението да го
компрометира. Само преди няколко седмици група негови колеги им
дойдоха на гости за барбекю. Всеки от тях би могъл да намери снимката на
Мат и да я вземе, а после да я върне, без никой да разбере. Възможно беше.
Не беше възможно.
Както и да се опитваше да извърти нещата, колкото и сложни и безумни
усилия да полагаше, за да оправдае съпруга си, тя знаеше истината. А
истината бе, че Мат беше виновен. За това, че я лъже, че я мами, за всичко.
Правеше го от години. Единственото неясно нещо беше какво е готова да
направи тя по този въпрос.
— Отивам да си легна – заяви Мат и плъзна ръце от раменете й.
Не. Не ме оставяй, помисли си тя. Продължаваше да усеща дланите му
върху себе си като фантомна болка. С усилие потисна желанието си да
грабне тези длани, да ги придърпа и да ги залепи за себе си.
 — Идваш ли? – попита той вече от прага.
— Ей сега. Трябва да прибера някои неща. – Тя кимна към чинията на
плота.
— Е, не се бави. Трябва да поспя малко. Изтощен съм.
Клоуи почувства собственото си изтощение, което я обгръщаше като
одеяло.
Не се налага да правиш нищо тази нощ, бе й казала Пейдж. Можеш да
помислиш на сутринта. И точно от това имам нужда, реши Клоуи.
Нуждаеше се от време да смели случилото се, да си направи план. Не
можеше да се втурне напред неподготвена. В крайна сметка тя не бе
единствената, която щеше да бъде засегната от взетите решения. Имаше
две малки деца, за които да мисли, две деца, които обичаха баща си. Не
можеше просто така да преобърне живота им, без да обмисли нещата
сериозно. Длъжна бе заради тях да подходи с прояснена глава. Каквото и
да имаше да казва, можеше да почака до сутринта.
Само че, не можеше.
— Почакай – каза тя.
Мат спря и се облегна на вратата по начин, който подчертаваше слабата
му, но силна фигура. Сякаш й се подиграваше, показвайки й какво се кани
да захвърли. Сякаш знаеше какво си е наумила. Сякаш я предизвикваше да
го каже.
Клоуи си пое дълбоко дъх и отвори лаптопа.
— Искаш ли да ми обясниш това? – попита тя.
Той не помръдна.
— Какво да ти обясня?
Клоун завъртя компютъра към него.
— Това.
— Какво е то? – Той упорито остана на място, едва поглеждайки към
екрана.
— Наистина ли искаш аз да го произнеса?
— Явно да – каза и добави: – Какво си мислиш, че виждаш, Клоуи?
— Не си мисля, че виждам каквото и да било. – Тя с мъка си налагаше да
остане спокойна, да обуздае нарастващия в нея гняв, въпреки че усещаше
как повишава тон. – Аз зная какво виждам. Виждам снимката ти в един
шибан сайт за запознанства. В цял куп сайтове.
— Моля те, внимавай с езика и говори по-тихо.
— Не ми казвай да говоря по-тихо, мамка му.
— Искаш да събудиш децата ли? Искаш да чуят как майка им псува като
каруцар?
— А ти искаш ли да ми обясниш това?
— Не, не искам. Скъсвам си задника от работа по цял ден и цяла нощ. Не
ми харесва накрая да се прибирам вкъщи и да се сблъсквам с някакви
налудничави обвинения.
— Налудничави обвинения? – Клоуи вдигна лаптопа от плота и размаха
екрана пред него. – Ти сериозно ли ще отречеш, че тази снимка е твоя? –
Моля те, отречи. Умолявам те. Ще намеря начин да ти повярвам.
Просто кажи, че всичко това е едно голямо недоразумение, че можеш да
обясниш всичко.
— Ти каква работа имаш да разглеждаш сайт за запознанства? – попита
вместо това той.
— Какво?
— Чу ме. Да не би да разглеждаш разни гаджета зад гърба ми?
— Ти майтапиш ли се с мен? Действително ли се опитваш да обърнеш
нещата наопаки?
— Не можеш да разглеждаш тези сайтове, без да си регистрирана в тях. –
Той бързо се приближи до масата, взе лаптопа и светкавично нащрака
нещо на клавиатурата. След секунди Клоуи видя селфито, което си бе
направила тази сутрин и което бе регистрирала, заедно с кратко описание
в профила. Отворена и любопитна. Обича деца и пътешествия. – Е, я
виж ти – произнесе той. – Търкулнало се гърнето и си намерило
похлупака.
Клоуи се овладя с мъка, макар да усещаше, че земята пропада под
краката й.
— Не съм аз тази, която трябва да обяснява каквото и да било.
— Напротив, мисля че си.
— Чудесно. Ще обясня. Поне аз мога да обясня. Регистрирах се в тези
сайтове тази сутрин, след като една жена ми се обади да ми каже, че си в
тях…
— Едната жена да не би случайно да е Пейдж Хамилтън? Знаеш, че тази
кучка винаги се мъчи да създаде неприятности…
— Пейдж не е кучка и не беше тя. Не зная коя беше. Няма значение коя е
била. От значение е само, че ти си в тези сайтове и се правиш на
необвързан…
— От значение е, че ти си се регистрирала в тези сайтове да ме
шпионираш.
— Това не е сериозно.
— Не ми вярваш, Клоуи. Никога не си ми вярвала.
— Да не си посмял да обвиняваш мен.
— Все си несигурна, все изискваш. Каквото и да правя, колкото и усилено
да се трудя, за да ти угодя, да те уверя…
— Така ли ме уверяваш? – Клоуи вдигна ръце към главата си, сякаш тя
щеше да избухне. Разговорът им ставаше все по-нереален. – Като си
търсиш жени в нета?
— Не мога да се занимавам с това сега – заяви Мат и се обърна. – Уморен
съм. Отивам да си легна.
— Да не си посмял.
— Няма смисъл да продължаваме този разговор сега – каза той. –
Разстроена си, не мислиш рационално, преувеличаваш.
— Аз ли преувеличавам? – повтори тя с поне една октава по-високо.
— Не ми харесва да ми крещиш.
— А на мен не ми харесва да ме лъжеш – сопна се тя.
— Не съм те лъгал.
Клоун перна с опакото на пръстите си екрана на компютъра.
— Това не си ли ти! – Моля те, кажи ми, че не си ти. Намери начин да
ме увериш, че не си ти.
Последвалата тишина бе почти непоносима.
— Аз съм – призна накрая Мат.
— О, боже. – Клоун почувства как сълзите, които досега успяваше някак
си да възпира, потекоха свободно по страните й.
— О, бебчо. Моля те, не плачи. – Той бързо се приближи до масата и
потъна в стола до нея. – Знаеш, че не понасям, когато плачеш.
— Защо? – попита тя, когато най-сетне успя да намери гласа си. – Не
разбирам защо.
— Не зная защо – вече и неговите очи се премрежваха от сълзи. – Кълна
се в Бог, не зная защо. Всичко започна като на шега. Онзи колега от
работата – Тони Маршъл, помниш го, май се запознахте на коктейла
миналата година, не е от най-големите красавци, както и да е, това няма
значение. Обаче той броди по тези сайтове и не спира да се хвали какви
тълпи от жени му налитали, колко „путки му се натрисали“. Мисля, че това
бе неговият деликатен начин да опише ситуацията. И тогава си помислих,
мамка му, ако той се справя така каубойски, как ли ще е с мен?
Клоуи едва не повърна.
— Така че се регистрирах в няколко сайта и веднага взех да получавам
отговори от жени, които искаха да се видим.
— Колко? – попита Клоуи. – С колко си бил?
— С николко – заяви той. – Кълна се. Никога не продължих с която и да
е от тях.
— Нима?
— Не. Не ми беше това целта. Честно, бебчо. Харесваше ми само
вниманието. Признавам, че бях изкушен. По дяволите, и аз съм човек. Кой
не иска да се чувства желан? Но после се сещах за теб, колко си ми сладка,
и колко те обичам. Сещах се за децата и всичко, което можех да загубя. И
не можех да го направя.
Да, помисли си Клоун. В това има смисъл. Всичко, което казва, има
смисъл.
— Зная, че бе лудост. Беше си незряло, рисковано и адски тъпо. Но аз те
обичам, Клоуи. Никога не бих направил нещо съзнателно, което да те
нарани. Трябва да ми повярваш. – Той падна на колене пред нея, зарови
глава в скута й, раменете му рухнаха под напора на въздишката му.
Клоуи сведе глава към неговата, зарови устни в гъстата му, кестенява
коса и вдиша мъжкия му мирис.
Смесен с непогрешимия аромат на женски парфюм.
Нямаше смисъл да иска обяснение. Знаеше, че ще си намери някакво.
Някоя от жените в офиса, може даже да я назовеше по име, може и да
измислеше някаква смешка, та да накара Клоуи да се разсмее. Или пък
щеше да каже, че е от агентката на купувача, за която й бе разправял още
преди месеци, дето били работили заедно по-рано, дето все се лепяла по
него и си слагала прекалено много парфюм. „Нима не помниш?“, щеше да
попита с наранен вид, задето тя продължава да го подозира.
— Мисля, че трябва да напуснеш – каза Клоуи с толкова тих глас, че едва
се чу. Каза ли нещо изобщо?
— Какво? – Той вирна глава.
— Искам да си тръгнеш – заяви по-настоятелно тя. И се изправи толкова
рязко, че Мат едва не се претърколи. – Веднага.
— Клоуи, това е лудост. Ставаш…
— Ирационална?
— Не разбирам. Мислех, че…
 — Мислел си, че ще ти се размине – каза простичко тя. – Отново. – И си
пое дълбоко дъх. – Обичам те, Мат. Въпреки всичко. Част от мен навярно
винаги ще те обича. Но ти си прав. Аз не ти вярвам. Не мога да ти се
доверя, независимо колко се стараеш, или колко на мен ми се иска. Ти си
лъжец и неверник, и въпреки че ще ненавиждам живота си без теб, аз ще
мразя себе си повече, ако ти позволя да останеш.
Клоуи видя как Мат събра дланите си в юмруци и се подготви да понесе
удара на яростта му. Последва обаче само тишина. Дали щеше да се
заинати и да откаже да си тръгне? – зачуди се тя. Той се обърна и изчезна
нагоре по стълбите. Дали нямаше да го намери в леглото им, вече заспал,
когато се умореше да го чака и също се качеше горе? Дали тя щеше да
предизвика нова сцена, или кротко щеше да се сгуши до него?
Усети тежките му крачки по пода над главата си, чу го как рови из
гардероба в спалнята им. След по-малко от пет минути тези крачки се
отправиха надолу по стълбите, съпругът и решително мина покрай нея с
чанта в ръка. Чу го как мърмори нещо под нос, после отвори вратата и
изчезна в нощта.
Чак след като вратата се затръшна зад него, тя осъзна думите му:
— Ще съжаляваш.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Адвокатската кантора се намираше на приземния етаж в стара,

двуетажна, тухлена сграда на улица „Портланд“. Обикновено разстоянието
дотам би отнело пет минути с кола от „Бини“, улицата на Клоуи, но сега й
отне поне два пъти повече, заради пътните ремонти в района. Сякаш цял
Кеймбридж беше в ремонт. Неизменното присъствие на черно-оранжевите
конуси, които ограждаха улиците и ограничаваха трафика, вече се
възприемаха като нещо постоянно, а не като временно неудобство.
Автобусът, който караше Джош и Саша до дневния лагер, ги взе в девет
без нещо, и Клоуи прекара остатъка от предиобеда, както последните два
дни, в разглеждане на списъка от бракоразводни адвокати в интернет.
Най-накрая се спря на Памела Ланг, отчасти защото хареса снимката й,
отчасти, понеже офисът й бе наблизо, но най-вече, защото вече се бе
пробвала с половин дузина адвокати по семейно право и Памела Ланг се
оказа единствената, с която можеше да се срещне преди края на месеца.
Откакто си тръгна, Мат дори не се бе обадил, а Клоуи вече изпитваше
съмнения в правилността на решението си и се чудеше дали е постъпила
както трябва. Важно беше да се срещне с някого, колкото е възможно по-
скоро, преди да се е отметнала.
Не, че не можеше да го направи, помисли си тя, докато излизаше от
белия хюндай, който Мат й бе подарил за последната им годишнина.
Остави колата в края на улицата и пое през тежката юлска жега към
адвокатската кантора. Дори и сега не спираше да се надява, че Мат ще се
появи с някакво обяснение, което ще го оправдае и ще я убеди, че той
никога повече няма да се отклони от правия път. Би могъл например да се
съгласи на брачни консултации, макар винаги преди да ги бе отхвърлял
категорично. „Нямаме нужда от някой непознат да се рови в живота ни“,
бе отсякъл първия път, когато тя бе предположила, че това би им
помогнало. „Няма проблем, който да не можем да разрешим сами. Просто
трябва да сме честни един с друг.“
Но точно в това бе проблемът. Той не беше честен.
— Той лъже и кръшка – прошепна Клоуи, отвори тежката дъбова врата и
пристъпи в тъмното фоайе, облицовано с дърво и снабдено с климатик. Тя
изтри потта от врата си и подръпна колана на лятната си рокля на червени
райета. За миг постоя пред втората врата от прозрачно стъкло. Памела
Ланг и Ричард Фоглър, адвокати, бе изписано върху релефната стъклена
повърхност с черен, игрив курсив.
Клоуи отвори вратата, като едва потискаше желанието си да избяга.
Пристъпи в тясната чакалня, където зад огромно дъбово бюро седеше
рецепционистка на средна възраст, с яркооранжева коса и огромни очила с
черни рамки. Жената разлистваше последното издание на списание
„Модерно“.
— Вие трябва да сте Клоуи Диксън. – Усмивката й бе толкова широка, че
се видяха и двата реда зъби. – Говорихме с вас по-рано. Аз съм Труди.
Заповядайте. Настанете се. – Тя посочи към четирите морскосини стола до
бежовата стена. Усмивката й бе така настоятелна, че Клоуи се почувства
длъжна да отговори по същия начин. – Памела малко закъснява, но трябва
да се появи всеки миг.
Клоуи автоматично си погледна часовника. Срещата й с адвокатката бе
насрочена за един часа, а вече минаваше един. Автобусът щеше да върне
децата от лагера в три и тя нямаше как да закъснява. Бездруго Джош вече
подозираше, че нещо става.
— Къде е тати? – бе попитал на закуска, както предишния и по-
предишния ден.
Тя беше излъгала, че тати е много зает в работата си, но това обяснение
не можеше да продължава вечно.
— Мога ли да ви предложа чаша кафе? – попита Труди.
— Не, благодаря. – Клоуи отново си погледна часовника, повече
демонстративно, отколкото от нужда. Няколко минути по-късно го
погледна отново. Хвърли око на Труди, която все така усмихната
разглеждаше списанието си. – Извинете – започна тя, макар да не знаеше
за какво се извинява. – Но децата ми ще се приберат в три и аз
задължително трябва да съм там. – Повдигна лявата си китка и посочи
огромния циферблат на часовника „Майкъл Корс“, който Мат й бе купил
за Коледа.
— Не зная какво да ви кажа – призна Труди. Усмивката й си оставаше
все така широка. – Срещата на Памела продължава по-дълго, отколкото тя
очакваше. Пък и трафикът… знаете как е… с всичките тези ремонти…
Сигурна съм, че ще пристигне всеки миг.
— Може би е по-добре да дойда отново утре – предложи Клоуи след още
десет минути.
— Боя се, че тя е напълно заета до края на седмицата, а пък през цялата
следваща е на конференция – съобщи Труди, след като провери графика
на шефката си в компютъра. – Мога да ви насроча час за седмицата след
това.
 — Не, тогава ще е прекалено късно.
За пръв път се появи опасност усмивката на Труди да изчезне.
— Тя наистина ще се върне всяка секунда. Няма ли на кого да се
обадите… за децата?
Е, няма как да се обадя на съпруга ми, помисли си Клоуи. „Здравей,
мило. Аз съм. Вися тук в кантората на бракоразводния адвокат и се
чудя дали не би могъл да се върнеш в къщата, от която те изритах, и да
гледаш децата, докато се прибера?
Не можеше да се обади и на Пейдж и отново да й се натрапи. Освен това,
като се има предвид трафика, Пейдж бездруго не би могла да дойде
навреме.
Което й оставяше само една възможност.
— Мили боже – простена Клоуи, докато набираше номера на майка си.
Дженифър Повадюк живееше в малък апартамент, недалеч от „Харвард
скуеър“, само на няколко минути оттук. Тя обаче рядко се намираше там,
заради натоварената програма на танцовите конкурси, провеждащи се из
цялата страна. Клоуи не знаеше дори дали е в града, понеже не я бе чувала
от шест седмици. (Останах на второ място в състезанието по танго в
Тампа, гласеше последният й имейл. Трябваше да съм на първо.)
— Моля те, вдигни – прошепна Клоуи, когато телефонът започна да
звъни. Представи си как майка й поглежда екрана и се чуди дали да
вдигне. След шест позвънявания по линията се разнесе задъханият шепот
на майка й: „Навън съм и танцувам до изнемога. Но вие оставете
съобщение. За предпочитане – мръсно.“
Клоуи въздъхна и тъкмо се канеше да затвори, когато майка й вдигна.
— Клоуи? Ти ли си?
— Къде си? – попита тя. Чуваше разговори някъде на заден план, както и
чукащи се чаши, което означаваше, че майка й най-вероятно е в някой бар,
независимо в кой град.
— Какво мога да направя за теб, Клоуи? – попита майка й, без да
отговаря на въпроса.
— В града ли си?
— Да. До петък.
— Къде ще ходиш?
— В Торонто. Там ще се проведе международен конкурс по полка…
— Виж, мамо – прекъсна я Клоуи и пак си погледна часовника. Нямаше
време да слуша за предстоящите събития в живота на майка си. – Налага
ми се да те помоля за една услуга.
— Да, разбира се. Защо иначе ще ми се обаждаш?
Наистина ли? – помисли си Клоуи. – Имаш нахалството да звучиш
негодуващо? Опитваш се да ме накараш аз да се почувствам виновна?
Ти, която никога не бе до мен, която никога… Тя се спря. Не бе моментът
да си припомня провалите на майка си.
— Чудех се, дали… Виж, аз чакам на едно място и не мога да мръдна.
Може да не успея да се прибера до три часа, а тогава децата ще си дойдат
от лагера. Надявах се ти да можеш да отидеш…
— Разбира се – каза майка й. – Веднага тръгвам.
— Наистина ли?
— Не бъди толкова потресена, Клоуи. Аз обичам тези деца, а така и не ги
виждам достатъчно.
И чия е вината за това? – попита мълком Клоуи, но реши да не го
произнася на глас.
— Благодаря – промърмори тя, предпочитайки да не се заяжда. – Ще
направя всичко възможно да се върна колкото се може по-бързо.
— Няма нужда да бързаш. Надявам се, че ключът ми все още ще върши
работа?
— Върши. – И това трябваше да направи до края на седмицата, осъзна
Клоуи: да смени бравите.
— Добре. Значи ще се видим по-късно.
— Благодаря ти още веднъж – каза Клоуи, но майка й вече беше
затворила. – Виж ти, виж ти. Чудесата нямат край. – Тя поклати
невярващо глава.
— Намерихте ли някого? – попита Труди.
— Майка ми – отвърна тя с удивление.
— Майките са най-добрите.
Клоуи кимна, макар да не споделяше тази мисъл. Може, но майките като
Джоун Хамилтън. Не и тези като Дженифър Повадюк. Може пък с
възрастта да се размекваше. Може наистина да обича своите внуци,
въпреки че не ги вижда често. Дали Джош и Саша щяха изобщо да познаят
жената, която щеше да ги посрещне, като се приберат?
Да, майка й можеше да бъде и очарователна. Можеше да бъде забавна и
дори мила от време на време. Когато обаче това й отърваше. Когато
можеше да го използва за своя изгода.
Напомня ли ти за някого, помисли си Клоуи.
— Мили боже, оженила съм се за майка си – прошепна тя. Тази мисъл я
удари с такава сила, че едва не я задуши.
— О, скъпа – възкликна Труди, – да ти донеса ли чаша вода?
— Не, няма нужда. Ще се оправя. – Клоуи си прочисти гърлото. Но да си
прочисти ума от такива ужасни мисли, нямаше да е толкова лесно.
И тогава чу вратата зад гърба й да се отваря.
— Ужасно съжалявам, че закъснях – каза някаква жена, която изникна
пред нея с протегната ръка. – Аз съм Памела Ланг. Много ви благодаря, че
ме изчакахте.
Клоуи се втренчи в любезната физиономия на жена, може би десетина
години по-възрастна от нея, с прошарена кестенява коса, прибрана в
стегнат кок в основата на врата й. Бе облечена в морскосин костюм – сако
и пола – и бяла блуза, изглежда не й пукаше от лятната жега. Клоуи
тутакси се почувства защитена.
Памела Ланг я покани в кабинета си само с леко движение на ръката.
— Дали да не почваме с тази работа?
Клоуи се изправи на крака. Абсолютно, каза си тя. Давай да почваме.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Когато тя се прибра два часа по-късно, той я чакаше.

Клоуи затвори входната врата и чу телевизора да бумти на горния етаж.
 — Мамо? – провикна се Клоуи и се упъти към всекидневната. – Джоши?
Саша?
И тогава го видя. Седеше на синьото канапе, проснал крака върху дивана
между себе си и големия телевизор на отсрещната стена. Красивото му
лице изразяваше едва прикрито отвращение.
— Много мило от твоя страна да се появиш най-накрая – отбеляза.
— Ти какво правиш тук? – попита съпруга си тя. – Къде е майка ми?
— Когато я видях за последно, лежеше в несвяст в стаята на Джош.
— О, боже.
— И, за да отговоря на първия ти въпрос, тук съм, защото синът ми се
обади в работата, беше в истерия, понеже ти не си била у дома, баба му се
била проснала на леглото му, той си помислил, че е умряла и не знаел
какво да прави. Дойдох по най-бързия начин, намерих дъртата пияница да
спи в стаята му, успокоих децата, направих им сандвичи с фъстъчено масло
и мармалад и ги уверих, че майка ти, за зла беда, е съвсем жива. После им
позволих да гледат телевизия в нашата стая, докато ти се прибереш.
— Благодаря – каза тихо Клоун и рухна върху облегалката на канапето, с
очи, пълни със сълзи. – Май трябваше да го предвидя.
— Да, трябваше – съгласи се Мат. – И къде, по дяволите, беше все пак?
Тя с мъка потисна желанието си да му каже, че не е негова работа.
— Има ли значение?
Той поклати глава.
— Знаеш ли, винаги съм си мислел, че колкото и разпиляна и
безотговорна да си понякога… – Направи пауза от няколко секунди, за да
успее тя да проумее думите му добре – … все пак си страхотна майка и
никога не би поставила децата ни в риск…
— Не съм поставила децата ни в риск – започна тя, но спря. Той беше
прав. Трябваше да има достатъчно ум и да не разчита на майка си,
независимо от обстоятелствата.
Настана миг тишина.
— Е, какво каза тя? – попита Мат. – Адвокатката, с която отиде да се
срещнеш. Памела Ланг, нали? Не изглежда зле за професионална
мъжемразка.
Клоуи стрелна с очи съпруга си. Отвори уста да каже нещо, но никакви
думи не последваха.
— Лаптопът ти беше отворен – обясни той.
— Не. Затворих го, преди да изляза.
— Моя грешка. Май съм го отворил.
— Нямаш право.
— Просто се опитвах да разбера къде си – каза той. – Да проумея кое е
било толкова важно, че да оставиш децата ни сами.
— Не съм ги оставила сами.
— Извинявай. Обадила си се на майка си. Не мисля, че в съда ще
направят голяма разлика.
Клоуи почувства как паниката обхваща цялото й тяло, от гърдите до
врата, и й стана едновременно трудно и болезнено да говори.
— Заплашваш ли ме?
Мат се приведе към нея, подпрял лакти на коленете си.
— Ще направя всичко, което смятам, че е нужно, за да предпазя децата
си, Клоуи. Би трябвало да го знаеш.
— Това включва ли да се правиш на необвързан и да ухажваш жени
онлайн? Не мисля, че това те прави баща на годината. А ти?
— Правил съм грешки, Клоуи – каза Мат. – Признавам си. Но моите
грешки никога не са били заплаха за децата ни.
Клоуи кимна, опитвайки се да проумее думите му, да разбере накъде
клони. Не успя.
— И какво точно казваш?
— Какви ги вършиш? – възрази той.
— Не разбирам.
— Ти си тази, която е потърсила адвокат, Клоуи. Не аз. Развод ли искаш?
За това ли е всичко?
Клоуи се поколеба. След почти два часа разговор с Памела Ланг, тя все
още не бе сигурна какво искаше, нито какво щеше да прави.
— Просто исках да зная какви възможности имам.
— Искала си да знаеш какво можеш да спечелиш – поправи я той. – Как
можеш да изсмучеш всичко от мен.
— Не – заяви тя категорично. – Но и аз си имам права.
— Както и аз. Особено, когато са засегнати децата ми.
— Опитваш се да кажеш, че ако се разведем, ще се бориш с мен за
родителските права?
— Ние развеждаме ли се, Клоуи? Това ли искаш наистина? Защото аз не
го искам, – заяви той, преди тя да успее да отговори. – Бог знае, че това е
последното нещо на света, което бих желал.
— А какво би желал?
— Бих искал това глупаво недоразумение да свърши. Опитвах се да ти
дам малко пространство, да ти оставя време да се успокоиш, но искам да се
прибера у дома. Искам да бъда баща на нашите деца. Искам си живота
обратно. Искам теб. Искам нас. – Той отметна косата от челото си с жест,
който Клоуи винаги бе намирала за неустоимо изкусителен.
Тя преглътна новия поток сълзи. Можеше ли да го направи? Можеше ли
да се престори, че всичко това е било едно глупаво недоразумение?
— Преди малко ме попита какво искам наистина…
— Кажи ми.
— Искам истината – заяви Клоуи. Искаше ли я наистина? Или искаше
само съпругът й да е по-убедителен в лъжите си?
В продължение на няколко дълги секунди Мат не каза нищо.
— Тези жени – призна накрая. – Кълна се. Те не означаваха нищо за мен.
Клоуи престана да се бори със сълзите си.
— Е, за мен обаче те значат нещо – проплака тя, без да направи опит да
изтрие сълзите си.
Той скочи на крака и се приближи към нея.
— Сега го разбирам. И ужасно съжалявам, че съм те наранил. Обещавам,
че вече ще се държа по-добре…
— Колко жени е имало, Мат?
Той замръзна.
— О, боже. Наистина ли се налага това?
— Колко?
Той седна.
 — Каква полза да говорим за това?
— Колко? – повтори тя.
— Не зная. – Той вдигна ръце във въздуха. – Пет-шест, може би.
— Пет-шест – повтори тя и мълком удвои числото. Мат винаги си бе
играл с цифрите, или ги преувеличаваше, или ги смаляваше, според
изгодата му, дори когато това не се налагаше. Полет със самолет от четири
часа ставаше пет; платил бил двеста долара за един пуловер, не триста;
спечелил бил петдесет долара от залог, не пет или десет, в зависимост от
това с кого разговаряше.
Бил й изневерил с пет-шест жени, не с дванайсет. Или петнайсет. Или
двайсет.
Откакто го познаваше, тя винаги бе пренебрегвала както изневерите,
така и насилието към себе си. Той нямаше да се промени. Това бе той,
такъв е бил винаги. Сега единственият въпрос беше: Коя бе тя.
— Мисля, че вече трябва да си ходиш – каза Клоун и сама се изненада от
спокойствието в гласа си, докато сърцето й биеше толкова бързо, че сякаш
щеше да изскочи от гърдите й. – Благодаря ти, че си се отбил днес
следобед. Оценявам го. Наистина. – Тя стана и погледна към външната
врата.
Той изглеждаше объркан.
— Какво? Гониш ли ме?
— Ще ти се обадя.
— Ти ще ми се обадиш? Сякаш всичко зависи от теб? – Той се изправи
бавно и някак заплашително.
— Мисля, че си казахме всичко…
— Значи, аз ти казвам истината и ти ме наказваш за нея, така ли? Така
ли стават нещата?
— Нужно ми е време да помисля.
— Не. Нямаш нужда от време. От това имаш нужда. – И внезапно
ръцете му я сграбчиха. Бяха навсякъде по тялото й – върху гърдите й, на
задника й, между краката й. Устата му беше в косата й, на врата й, върху
устните й.
Тя опита да отблъсне тези ръце, да се извие, да го избегне.
— От това имаш нужда. Знаеш го.
— Не! – изкрещя тя и го отблъсна с всички сили. – Престани! Моля те…
— Моля, моля, моля – имитира я той и се препъна назад върху канапето.
– Това е целият ти проблем. Нали така, Клоун? Ти не знаеш как да
задоволиш един мъж. Ако можеше, мислиш ли, че тези други жени щяха
да ми трябват?
— О, боже.
— Жалка си, Клоун.
— Махай се оттук.
— Напомням ти, че това е и мой дом.
— Махай се, преди да съм извикала полицията.
— Кучка такава… – Той вдигна дясната си ръка, свита в юмрук.
— Татко! – провикна се Саша от върха на стълбите. – Джош бе гаден с
мен.
— Джош – викна Мат и бавно, дори неохотно, прибра ръката си до
тялото, без да откъсва очи от Клоуи. – Престани да се държиш гаднярски
със сестра си.
— Мамо! – подвикна след няколко секунди Саша от прага на
всекидневната. – Джош! – провикна се нагоре към стълбите тя. – Мама се
прибра. – Тя се втурна към майка си и обгърна с ръчички бедрата й. – Баба
спи – обяви после.
— Зная, миличка. Много съжалявам.
— Аз си помислих, че е умряла – заяви Джош, когато влезе в стаята. – Не
знаех къде си, затова се обадих на татко.
— Справил си се чудесно, скъпи.
— Татко каза, че можем да гледаме телевизия, докато се прибереш.
— Обаче се боя, че сега татко трябва да си тръгва – каза му Мат.
— Къде отиваш? – попита Джош.
— Имам работа за довършване, шампионе. – Мат небрежно разбърка
косата на сина си. – Но не се тревожи. – И той отправи на Клоуи усмивка,
от която по гърба й преминаха тръпки. – Ще се върна.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

— Може би трябва да се обадиш в полицията – предложи Пейдж.

Седяха около кухненската маса – Клоуи срещу Пейдж и Джоун
Хамилтън, чиниите с вечерята им стояха недокоснати пред тях, а мирисът
на остатъците от KFC се носеше наоколо като зловонен газ.
— И какво да им кажа? – попита Клоун, хванала в ръка недоядено бутче.
— Че съпругът ти те е заплашил…
— Само че той не го направи – заяви Клоун, остави бутчето и изтри
дланта си в джинсите. – Не. Каза само, че щял да се върне.
— Малтретирал те е – напомни Джоун.
— Ще каже, че преувеличавам – възрази Клоуи. – Че е искал само да ме
целуне и да се сдобрим. Ще направи всичко да изглежда, че е по моя вина,
че аз съм тази, която е поверила децата ни на една безотговорна пияница,
а той е прецаканият съпруг, на когото се е наложило да напусне работа
посред натоварения си следобед, за да се върне вкъщи и да ги опази.
Познавам Мат – продължи тя, преди другите две жени да кажат нещо. –
Зная колко убедителен може да бъде.
— Какво ще правиш при това положение? – Пейдж избута чинията си
към средата на масата.
Клоуи се втренчи в Пейдж и майка й. След като Мат си тръгна, тя
паникьосано се обади на Пейдж, и двете с майка й се появиха на вратата й
с кофа КФС, за по-малко от час.
— Не зная какво да правя.
— Трябва да си водиш дневник – пое нещата в свои ръце Джоун. – Това е
първото нещо. Трябва да си записваш… кога Мат ви посещава, какво казва,
как те кара да се чувстваш… всичко. Записвай всичко… дати, часове,
всичко, което се случва. Не пропускай нищо, колкото и банално да е. Бъди
колкото се може по-подробна.
Клоуи кимна. На майката на Пейдж винаги можеше да се разчита за
твърд и практичен съвет. Тя въплъщаваше всичко, което се очакваше от
една майка – любяща, разумна и мъдра. За разлика от собствената й
майка, която не беше никое от тези неща. Клоуи си припомни как
Дженифър се бе проснала върху леглото на Джош, толкова пияна, че дори
и Клоуи не успя да я събуди. Но трябваше да намери начин да я вдигне на
крака скоро, за да могат децата да си легнат. Вече бяха гледали повече
телевизия за един ден, отколкото им позволяваше за цяла седмица. Клоуи
си погледна часовника. Наближаваше седем и половина, обикновено си
лягаха по това време. Тя стана от масата и излезе от стаята.
— Деца – провикна се от основата на стълбата. – Време е да се оправяте
за лягане.
— Оххх – дойде очакваният отговор.
Тя се върна в кухнята, където Джоун Хамилтън разчистваше масата, а
Пейдж прибираше остатъка от пилето в хладилника.
— Не, не е нужно да правите това. Моля ви…
Моля, моля, моля – спомни си имитирането на Мат.
— И бездруго вече направихте много – призна Клоуи. – Думи нямам да
ви благодаря за вечерята, за това, че дойдохте… – Тя избухна в сълзи.
— Винаги съм на твое разположение – каза Пейдж и застана тутакси до
нея.
— Няма нужда от благодарности – присъедини се към тях Джоун.
— Чувствам се ужасно – каза Клоуи. – Заради мен си отмени срещата…
— Нищо не е заради теб – увери я Пейдж. – Беше просто някой, когото
срещнах онлайн. Писах му, че е изникнало нещо неочаквано и се надявам
да се уговорим за друг път.
— А той какво отговори?
— Нищо – призна Пейдж.
— Съжалявам.
— Недей. Ако е заинтересуван, ще опита пак.
Трите жени се събраха в кръг, прегърнати през кръста, допрели глави
една до друга.
— Какво става? – попита тъничък момчешки глас от прага.
— Здравей, скъпи. – Клоуи изтри сълзите от страните си.
— Какво правите?
— Прегръщаме се групово – обясни Джоун.
— Може ли и аз? – попита Саша, надничайки с мъничкото си кръгло
личице иззад тънката фигура на брат си.
— Разбира се – отговори Пейдж. Тя протегна дясната си ръка и привлече
децата.
Саша тутакси се озова между жените, ала Джош не я последва. Чакаше
да го поканят.
— Хей, идвай – каза необходимото Джоун. – Груповата прегръдка не е
пълна без теб.
— Джош вече не харесва „Пес патрул“ – обяви Саша, след като брат й си
проправи път сред тях.
— Какво е „Пес патрул“? – попита Пейдж.
— Детско предаване – обясни Клоуи.
— Тъпо е – заяви Джош.
— Мислех, че го харесваш.
— То е за бебета.
 — Аз не съм бебе – възрази Саша. – Аз съм голямо момиче.
— Разбира се, че си – съгласи се Клоуи.
— А пък аз зная как се правят бебетата – обяви на свой ред Джош, щом
групичката се раздели.
— Така ли?
— Дженифър ми каза.
Клоуи почувства как лицето й пребледнява.
— Майка ми ти е казала как се правят бебетата?
— Точно преди да заспи.
— Ние си помислихме, че умря – тържествено поясни Саша. – Но тати
каза, че просто е много уморена.
Явно не е била достатъчно уморена, помисли си Клоуи.
— Искате ли да ви кажа? – попита Джош.
Затаила дъх, Клоуи кимна.
— Мъжът си слага пениса в женската регина – започна синът й.
— Уфф! – възкликна Саша ужасена.
— А пенисът има милиони сперми. Обаче регината има само едно яйце.
Така че, всички сперми трябва да се състезават, за да видят кой пръв ще
стигне до яйцето. – Той направи драматична пауза, преди да завърши с
апломб: – Саша и аз сме спечелили състезанието!
— Ураа! – Саша почна да подскача и да пляска с ръце над главата си.
Клоуи си прехапа долната устна, за да не се разсмее. Видя как до нея
Джоун се е ухилила до уши, а Пейдж се извърна към стената с тресящи се
рамене.
Аз съм истинският победител, помисли си тя, придърпа децата си и
силно ги притисна.
— Със сигурност сте го спечелили – каза им тя. – Господи, колко ви
обичам.
— И аз те обичам – отвърна тутакси Саша.
— Да – каза Джош, дърпайки се от прегръдката й.
— А сега отивайте и си слагайте пижамите – нареди майка им.
— И къде ще спя аз? – попита Джош. – Дженифър още е в леглото ми.
— Не се тревожи, миличък. Докато се приготвиш, тя ще си иде.
— Тя е забавна – изтъкна Саша.
— Да бе, машина за смях. – Клоуи проследи с поглед децата си, докато се
качваха по стълбите. – Е, какво пък. Можеше да е и по-зле. Като нищо би
могла да им покаже рисунки от „Кама Сутра“.
— Всъщност приказката й за спермата и яйцето бе донякъде мила –
обади се Джоун.
— Мила е последната дума, която бих употребила, за да опиша майка ми.
— Е, творчески е подходила. Поне това трябва да й признаеш – каза
Пейдж.
— Нищо не се налага да й признавам.
— За мен ли говорите? – разнесе се някакъв глас. – Господи, каква е тази
ужасна миризма?
Клоуи се обърна и видя майка си на прага. Беше облечена в яркорозови
прилепнали дънки и тюркоазена тениска, върху чиято предница с главни
букви и блестящи камъчета бяха изписани думите „ТАНЦУВАЩАТА
КРАЛИЦА“. Русата й коса бе подстригана много късо, лешниковите й очи
трудно се фокусираха и общо взето имаше вид на смахнат трол.
— Двете с Пейдж взехме малко „Кентъки Фрайд Чикън“ напът за насам –
каза Джоун, обяснявайки миризмата. Мога да ти затопля едно парче, ако
искаш.
— Боже, не. Това нещо убива.
— За разлика от алкохола – вметна Клоуи.
— О, скъпа. Сега ще ми опяваш, само защото съм подремнала малко ли?
– Тя се обърна към Пейдж. – Извинявай… ти си…
— Пейдж Хамилтън. Запознахме се преди няколко години. Това е майка
ми, Джоун.
— Извикала си подкрепления, така ли? – Дженифър попита дъщеря си.
— Децата си помислили, че си умряла – отговори Клоун, предпочитайки
да не споменава Мат.
Дженифър шумно се изсмя.
— Глупости. Просто им показвах новата стъпка, над която работя – аз
съм танцьорка – обясни тя на Пейдж и Джоун, забравяйки тутакси за
внуците си. – Спечелила съм много състезания из цялата страна. Не
вярвам Клоуи да ви е разказвала за това. Не, не би го направила –
продължи без пауза. – Както и да е, показвах им това леко завъртане и
нещо ми се зави свят, затова реших да си полегна малко. Предполагам, че
съм поспала няколко минути.
— Няколко часа – поправи я Клоуи.
— Е, добре. На моята възраст не е лесно да се грижиш за две буйни деца.
– Тя изпъна рамене. – Днес следобед дъщеря ми се обади и аз зарязах
всичко, само и само да дойда, а ето какво получавам за благодарност. И ти
ли така се отнасяш към майка си? – попита тя Пейдж.
— Казала си им как се правят бебетата – напомни й Клоуи.
— Така ли съм направила? – Дженифър сви рамене. – Е, време е да
научат.
— А за теб е време да кажеш довиждане – отсече Клоуи.
Дженифър си погледна часовника.
— О, боже, да. Така е. Имам репетиция след час. Не мога да карам
Тайрон да ме чака. Толкова е красив. Всички момичета го искаха за
партньор. Но, хмм… – Тя се попипа по косата и отправи към трите жени
най-кокетната си усмивка. – Кажи лека нощ на децата от мен. Приятно ми
бе да се запознаем, Джанет.
Джоун не си даде труд да я поправи.
— И винаги ще ми е приятно да се видим…
— Пейдж – подсказа й Пейдж.
— Разбира се – усмихна се Дженифър. – Не ме изпращай – обърна се тя
към Клоуи. – И не се колебай пак да ми се обадиш по което и да е време.
Жените почакаха да чуят затварянето на входната врата.
— Е, не зная за вас – заяви Джоун, – но аз бих пила едно питие.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

— Какво ще кажете за малко трева, вместо питие? – попита Клоуи.

 — Сериозно? – удиви се Пейдж. – Напомням ти, че тази жена до мен е
майка ми.
— Майка ти, която в младостта си е изпушила доста повече от няколко
джойнта – заяви Джоун. – О, скъпа. Не гледай така шокирано. В края на
краищата аз съм дете на шейсетте. Или седемдесетте. Както и да е. Тогава
бяхме прекалено напушени, за да броим годините. – Тя се изкиска с
блеснали очи.
— Сериозно? – отново попита Пейдж.
— Макар че никога оттогава досега не съм се докосвала до тези неща –
призна Джоун. – Баща ти не би допуснал това в дома ни. В това отношение
си беше малко задръстен.
Клоуи не се сдържа и се разсмя на изражението на лицето на
приятелката си.
— Коя си ти? – попита Пейдж майка си, докато вървяха към
всекидневната. – И какво си направила с майка ми?
Преди да запалят, те почакаха децата да заспят.
— Това може и да е малко по-силно, отколкото си свикнала –
предупреди Клоуи, докато гледаше как по-възрастната жена вдишва
дълбоко.
— Чудесно е – каза Джоун. Тя задържа дима в дробовете си, колкото
можеше по-дълго, после издиша и подаде цигарата на дъщеря си.
— Не зная – поколеба се Пейдж. – Това не ми се вижда редно.
— Глупости, мила. Така се сближаваме. А сега си смукни и пусни
цигарата нататък.
— И как така не съм знаела това за теб?
— Никога не си питала – отвърна Джоун.
— Има ли още нещо, което трябва да зная? – Пейдж си дръпна, както й
бе казано, после върна цигарата на Клоуи.
— Какво например?
— Например… не зная… Взимала ли си други наркотици?
— Малко хашиш – призна Джоун, след като цигарата се върна в
нетърпеливите й ръце. – О, пробвах веднъж и ЛСД, но не ми хареса как ме
кара да се чувствам.
— Това не го вярвам – възрази Пейдж.
— О, и може би малко кокаин и съвсем мъничко хероин – продължи
Джоун, докато не се заля в шумен смях. – Извинявайте, момичета. Само се
закачам за кокаина и хероина. Ах, това е прекрасно. – Тя смукна отново,
преди да подаде цигарата на дъщеря си.
В продължение на няколко дълги минути жените седяха мълчаливо и си
подаваха джойнта, докато той не се стопи напълно. Клоуи почувства как
напрежението от деня постепенно пада от раменете й. Какво, ако Мат
правеше неясни намеци да я съди за правата над децата? Номерът му
никога нямаше да мине. Какво толкова, че хонорарът, поискан от Памела
Ланг, в размер на пет хиляди долара, щеше напълно да я разори? Можеше
да вземе заем. Или пък да поиска от майка си.
Самата мисъл хвърли Клоуи в нови смазми от смях.
— Какво е толкова смешно? – попита Пейдж.
— Майка ми разказала на децата ми как се правят бебетата – захласната
от смях каза Клоуи и се разхили още по-силно, когато и другите две жени
се присъединиха.
— И като говорим за секс – започна Пейдж.
За това ли говорим? – зачуди се Клоуи.
— Разказвала ли съм ви някога за Мари и дъщеря й?
— Коя е Мари? – едновременно попитаха Клоуи и Джоун, от което
отново прихнаха.
— Една жена от работата ми. От бившата ми работа – уточни Пейдж, но
отпъди настрани неприятната реалност, плъзна се надолу от дивана и
седна на пода. – Дъщерята на Мари е на дванайсет. Идва си един ден от
училище и казва на майка си, че в часа по здравеопазване, същия
следобед, са учили как се слагат кондоми на банани.
— Учат това в училище ли? – невярващо попита Джоун.
— Част от новия курс по сексуално образование.
— Де да го имаше това навремето – въздъхна Джоун.
— Е… – Пейдж за миг отвори широко очи, после ги затвори и попита: –
За какво говорех?
— За поставяне на кондоми върху банани – подсказа Клоуи.
— Да. Е, Мари се помъчила да изглежда като някаква готина майка и да
не изглежда шокирана. И тогава дъщеря й пояснява, че кондомите служат,
за да държат вътре думичката с „П“.
— Думичката с „П“ ли? – попитаха пак едновременно Джоун и Клоуи,
което отново ги накара да се залеят от смях.
— Мари не разбира за какво говори дъщеря й. Тогава се сеща, че хлапето
има предвид „сПерма“. И понеже Мари продължава да го раздава готина
майка, казва: „Много интересно, миличка. Но знаеш ли, думичката се
пише със „С“. А детето възкликва: „Пишка се пише със „С“?!“
И трите жени се превиха от смях.
— О, боже. О, боже! – държеше се за корема Джоун. – Мисля, че се
подмокрих.
Някъде до тях звънна телефон.
— Какво е това? – попита Пейдж.
— Май е твоят телефон – каза майка й.
— Никой не знае, че съм тук – отвърна Пейдж.
— Мобилният ти телефон – поясни Клоуи.
— Струва ми се, че се е напушила – сподели Джоун, когато Пейдж се
пресегна към чантата си на пода до дивана.
— Сам е – прошепна Пейдж, вторачена в екрана.
— Кой е Сам? – попита Клоуи.
— Мъжът, с когото се запозна онлайн – отговори Джоун.
— Онзи, с когото трябваше да се срещнеш тази вечер ли?
— Не – каза Пейдж. – Друг.
— Много е популярна – обясни Джоун.
— Явно – призна Клоуи и се почувства още по-гузна. Толкова бе
обсебена от собствения си живот, че дори не й хрумна да се замисли за
другите.
— Той е зъболекар – додаде Джоун. – Вдигни, преди да е затворил.
Пейдж с мъка се изправи на крака.
— Ало? Да, здравей, Сам. Само секунда, да ида в другата стая.
— Ах, не си никак забавна – подвикна след нея майка й.
 — Значи – поде Клоуи, щом Пейдж излезе, – зъболекар, така ли?
— Онази вечер излязоха заедно.
— И очевидно вечерята е минала добре.
— Така мисля. Тя го е поканила на рождения ден на девер ми.
— Леле. Дали Хедър няма да се смае? – каза Клоуи и почувства как
името приседна на гърлото й. – О! – възкликна тя.
— Какво има?
— Току-що осъзнах кой ми се обади да ми каже за Мат – промълви
Клоуи. Тя видя самодоволната физиономия на Хедър да се мержелее през
дима от марихуаната.
— Какво има? – попита Пейдж, когато влезе отново в стаята. –
Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.
— Хедър е била тази, която се е обадила на Клоуи да й каже за Мат –
обясни Джоун.
Пейдж се пльосна на пода.
— Защо ли не съм изненадана? – Тя поклати глава. – Какво да ти кажа?
Тя е тъпа путка.
Клоуи ахна и погледна угрижено към майка й.
— Няма нищо, скъпа – увери я Джоун. – Пейдж е права. Хедър е тъпа
путка. Или трябва може би да кажа регина!
Стаята отново се изпълни със смях.
— Е, какво имаше да казва зъболекарят? – попита Клоуи.
— Попита дали искам да идем на кино в събота вечер.
— И искаш ли?
— Очевидно.
— Браво на теб – похвали я Клоуи. – Може пък и да излезе нещо добро
от тези сайтове за запознанства.
— Пейдж каза ли ти, че и аз се записах в един? – попита Джоун.
— Какво? – възкликна Клоуи.
— Запознай се със Слънчево Цвете – представи я Пейдж.
— Излиза, че никой не ползва истинското си име – взе да обяснява
Джоун. – И понеже Пейдж е избрала Диво Цвете, реших и аз да се
придържам към флоралната тематика. Пейдж ме регистрира днес
следобед. Покажи й – обърна се тя към дъщеря си, която вече бе отворила
„Есенен романс“. – Това е сайт за запознанства за възрастни. Ето я
снимката ми. Какво мислиш?
— Мисля, че изглеждаш чудесно.
— Не. Вече нямам никаква брадичка. Тя някак си изчезна в бръчките на
врата ми. – Джоун посегна към брадичката си и подръпна кожата на врата
си.
— Брадичката ти си е наред – увери я Пейдж.
— Седемдесетгодишна, вдовица, обича книгите и хубавото вино –
прочете Клоуи. – Тук нищо не се споменава за хубавата трева.
— Наистина беше хубава. А имам ли някакви… как ги наричахте…
харесвания?
— Засега няма отговори – каза Пейдж и Клоуи ясно долови
облекчението в гласа на приятелката си, макар тя да се бе опитала да го
прикрие. Пейдж изключи сайта и прибра обратно телефона в чантата си.
— Мамо – чу се глас откъм стълбището. В следващия миг Саша се
материализира пред тях. Тя разтриваше очите си с една ръка, а в другата
държеше малко розово одеялце. Клоуи се спусна към детето и го взе в
обятията си.
— Бебчо, защо си станала?
— Сънувах лош сън.
— О, миличка. Много съжалявам.
— Сънувах, че си умряла.
— Е, това е било само сън, сладкото ми грахче – утеши я майка й и я
целуна по бузката. – Както виждаш, мама си е съвсем жива.
— Не искам да умираш.
— Няма да го направя още много дълго време.
— Повечето хора не умират, докато не станат твърде стари – добави в
подкрепа Джоун.
Саша вдигна очи към нея и очите и ужасено се разшириха.
— Хм, това набързо ме накара да изтрезнея – засмя се Джоун. – Мисля,
че ни е време да си вървим.
— Миришеш смешно – каза Саша на майка си.
— Определено ни е време да си вървим – съгласи се Пейдж. – Ще се
оправиш ли? – попита тя Клоуи.
— Ще се оправя. – Тя ги изпрати до вратата. Саша вече се бе унесла в
ръцете й. – Ще ми се обадиш ли утре? Искам да науча всичко за този
зъболекар.
— Дадено.
Клоуи ги проследи с поглед как се качиха в колата на Пейдж и потеглиха
на заден ход по алеята.
— Лека нощ, цветя – подвикна след тях тя.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Той е на туристическа обиколка из града.

И защо не? Той си е един вид турист, в крайна сметка. Не е пребивавал
тук чак толкова дълго. А и скоро си тръгва. Още някоя и друга седмица,
месец може би, и ще стане време да се отправи другаде. Не бива да
злоупотребява с тукашното гостоприемство.
Жалко, понеже Бостън е великолепен град. Има толкова много да се
види и направи. Изкуство, култура, изискани ресторанти. Не, че се
интересува от което и да е от тези неща. Но в Бостън също така има
изобилие от малки, тъмни барове. И изобилие от нетърпеливи, глупави
жени. Тъжно ще му бъде да си тръгне. Какво казваше майка му? Всички
хубави неща трябва да свършат все някога. Е, поне за това беше права,
ако не за друго.
Първоначално възнамеряваше следващата му спирка да е Атланта, но
сега си мисли, че дори и след месец там все още ще е много горещо. Не е
голям любител на жегите, като се има предвид, че е отрасъл в Гейнсвил,
Флорида. Затова може би Синсинати или Кливланд. В Кливланд има зала
на славата на рокендрола, така че това място може би си заслужаваше да се
посети. Но пък, доколкото му е известно, няма почти нищо друго и през
есента той може просто да отскочи до Канада. Чувал е, че в Онтарио има
красива есен, обикновените зелени листа от лятото се превръщат в красива
палитра от червено, жълто и оранжево. Спомня си, че е прочел някъде, че
хора от цял свят ходят там да видят грандиозното природно шоу от есенни
цветове. Този факт му се струва забавен, понеже смяната на цветовете
означава просто, че листата умират.
Разбира се, в смъртта има красота. Той знае това по-добре от всеки друг.
Представя си момичето, което сега лежи безжизнено на пода в
апартамента му. Колко грациозно се отпусна тялото й, когато той изстиска
и последния дъх от дробовете й точно в полунощ, как нежно помръкна
светлината в меките й, кафяви очи, а ужасът от случващото се с нея се
изпари като роса на утринно слънце. Тогава тези очи се покриха с тънък
млечен филм, вкочанясването накара крайниците й да се сковат и плътта й
да добие алабастров оттенък на бялото, така че сега тя прилича повече на
статуя, отколкото на човешко същество. Беше се превърнала в истинско
произведение на изкуството.
Което определяше самия него като художник, мисли си с прилив на
гордост.
Едва не се изкуши да остане с нея. Но все пак не можеше да си загуби
целия ден да се възхищава на творчеството си от последната нощ.
Стореното, сторено. Още нещо, което майка му обичаше да казва. За нея
никое клише не бе достатъчно банално, че да се въздържи да го използва.
А съботната утрин е красива, небето е в постоянно сменящи се отсенки на
синьото, температурата се върти около двайсет и три градуса. Откъдето и
да го погледнеш, чудесен ден да си жив, признава сам на себе си и тънка
усмивка разтегля бавно ъгълчетата на устните му. Твърде зле, че Надя ще
го пропусне.
Надя, повтаря си мълком. На двайсет и седем години. С произход от
Румъния. Кръстена на някаква известна в миналото гимнастичка. Наскоро
напуснала работата си като детегледачка, след като бащата на децата
почнал да й пуска ръце повече, отколкото й харесвало. Без семейство. Без
приятели. Без връзки с общността. Търси си работа. Търси любов. Все на
грешното място, изтананиква си тихичко, припомняйки си старата песен,
която майка му мънкаше от време на време*.
Търси господин Точния.
И намира господин На Мига.
[* „All the Wrong Places“ – песен на британския изпълнител Екзампъл
от 2013 г. – Б.пр.]
Разсмива се на глас и привлича вниманието на една възрастна жена,
която върви насреща му по улица „Хъл“. Той церемониално сваля
въображаема шапка от главата си в нейна чест и на минаване й казва:
— Хубав ден.
— Такъв е – съгласява се тя.
Поколебава се дали да не й направи комплимент за косата – възрастните
дами са така благодарни и за най-малкия знак на уважение, пък и в
днешно време не се срещат много от тях със сива коса, – но докато оформи
изречението си, тя вече пресича към улица „Салем“ и моментът отминава.
Той отново се замисля дали да не избере някоя по-възрастна за своя
следваща цел. Хич да не е, ще е интересна смяна на посоката, малко да си
поотдъхне от всички тези самовлюбени жени.
И знае точно коя ще си избере: Джоун Хамилтън.
Майката на Диво Цвете.
Изсмива се в дланта си, горд с аматьорското си разследване. Не, че беше
особено трудно да се разтърси за информация, да не говорим колко му
помогнаха Фейсбук, Линкедин и Инстаграм. Всички тези
сърцераздирателни снимки, които Пейдж бе качила в @paigehamilton на
себе си и майка си, #ДжоунХамилтън, #НайДобратаМайкаНаСвета, както
и няколко с красива блондинка на име Клоуи,
#НайДобратаПриятелкаЗавинаги. Никога не си е падал особено по
блондинки, и все пак, най-добрата приятелка Клоуи също можеше да е
интересна смяна на посоката.
Благодаря ви, социални медии, мисли си той. Как изобщо се е справял
светът без вас?
Можеше да почне с майката на Пейдж. И да продължи с най-близката й
приятелка.
Това щеше да даде на Пейдж урок, да не се отнася толкова високомерно
към него и да отменя срещата им в последната минута, след като скъпите
пържоли вече се мариноваха, а салатата се изстудяваше в хладилника.
Апартаментът изглеждаше безупречно. Всичко бе напълно готово. Имаше
страхотни планове.
За късмет, имаше си Надя за резерва, обработвана в продължение на
седмици чрез тънко онлайн прелъстяване, за да заеме мястото на Пейдж.
Естествено, наложи се да отложи плановете си от сряда за петък, за да
съвпадне с графика на Надя, и горкото момиче трябваше да понесе най-
тежките последици от изнервянето му, но някои неща са неизбежни.
„Много съжалявам. Изскочи нещо неочаквано и се налага да ти
откажа. Може ли да го насрочим за друг път?“
Още настръхва, като се сети.
След всичкото му планиране и педантично проучване колко само се бе
гордял, че е намерил най-добрия подход към нея. Тя вече му бе показала,
че хубавата външност не е достатъчна, за да я покори, че трябва да подходи
от друг ъгъл. Тогава реши, че ключът е да се обърне към чувствата й, да
опъне сърдечните струни. Оттук и родителите, женени от петдесет години
и младата съпруга, починала от рак. Това, заедно с беглото споменаване на
магистърската степен по бизнес администрация, което бе реверанс към
интелекта й, както и лъжата, че харесва джаз, подметната в последната
секунда, заради една нейна снимка с тениска на Хърби Ханкок*. Всички
тези елементи, комбинирани с привидната непохватност на подхода му
към нея, и той вече уверено крачеше по пътя си. Крачеше, ама спря в
последната минута.
„Много съжалявам. Изскочи нещо неочаквано и се налага да ти
откажа. Може ли да го насрочим за друг път?“
Можеш да разчиташ на това, мисли си той.
[* Хърбърт Джефри Ханкок е американски пианист, кийбордист,
ръководител на бенд и композитор. Член на Втория голям квинтет на
тромпетиста Майлс Дейвис. – Б.пр.]
Отново се разсмива и този път привлича неприязнените погледи на
дългата опашка от шумни туристи, задръстили тесния тротоар пред дома
на Пол Ревере*. Той свива по улица „Хановер“ на път за „Юнион“ и пазара
на „Фанюл Хол“**. Но „Фанюл Хол“ е още по-натоварен от туристи за
уикенда, отколкото е очаквал, а кафето, към което се е устремил, направо е
претъпкано.
[* Построен около 1680 г., това е бил колониалният дом на
американския патриот Пол Ревере по времето на американската
революция. – Б.пр.]
[** Фанюл Хол – търговски център с много магазини и ресторанти,
състоящ се от три исторически търговски сгради и пешеходна алея. –
Б.пр.]
Вижда ги почти веднага. Седят на една маса до отсрещната стена и
отпиват от кафето си. Пейдж рови в своята купчинка с гевречета и пушена
сьомга, а майка й лакомо се нахвърля върху чинията си с гофрети,
отрупани с ягоди и бита сметана. Той неслучайно е тук. Благодаря още
веднъж, Инстаграм, казва наум. Съботен закуско-обяд във „Фанюл Хол
#НайДобриятОбядВГрада, #НайДобратаМамаНаСвета.
Наблюдава ги известно време и си мисли колко забавно би било да ги
оправи заедно, да накара едната да гледа, докато той измъчва и осквернява
другата. Осквернява, повтаря си отново, превърта думата през езика си и
тутакси усеща как духът му се повдига. Обожава това, че те нямат никаква
представа, че той ги гледа, че е прекарал часове в интернет – благодаря ви,
бели страници на Бостън, Масачузетс, задето ме снабдихте с адреса на
Джоун Хамилтън, – че са в благословено неведение за опасността, в която
се намират и за жестоката съдба, която ги очаква. Обаче не е добре да стои
там вечно и да се надява някоя маса да се освободи.
Чуди се дали да не си тръгне. Би могъл да се отправи към Обществената
градина срещу „Бостън Комън“* и да се повози на една от онези глупави
лодки-лебеди, дето сам им въртиш педалите. Тогава обаче забелязва едно
свободно място до миниатюрна кръгла масичка в дъното, откъдето би
могъл да наблюдава Пейдж и майка й, макар и малко трудно. Започва да
се провира нататък, промушва се между няколко маси и нарочно настъпва
една млада жена, чиито голи крака са протегнати на пътя му. Тя изохква,
нещо средно между стряскане и болка, и се навежда да хване наранените
пръсти на десния си крак, подаващи се от сандала й. Ноктите й са
лакирани в яркокоралово и той със задоволство отбелязва, че е охлузил
лака на единия й голям пръст, а педикюрът й несъмнено е бил скъп.
[* Бостън Комън – централен обществен парк в Бостън, най-старият
градски парк в Съединените щати. – Б.пр.]
— Ужасно съжалявам. – Временно смъква усмивката си и я заменя с
добре репетирана загриженост.
— Няма нищо – казва му тя. Малките, й, тъмни очи се задържат върху
неговите. Можеш да ходиш по ноктите ми по всяко време, казват тези очи.
Толкова лесно би било да я накара да зареже приятелката си – още едно
глупаво момиче, чиято усмивка показва, че това, което вижда, й харесва.
Прекалено лесно, мисли си той и поглежда назад към Пейдж и майка й.
Хвърлил е око на по-голяма игра.
— Предполагам, че ще оживея – казва момичето.
И аз така предполагам, потвърждава думите й наум и продължава към
масата в дъното.
 Поръчва си двойно еспресо и се отпуска на стола си. Пенисът му
изтръпва от продължителното усещане за голите пръсти на момичето,
смачкани под тежката му обувка. Психиатрите несъмнено биха му лепнали
етикета сексуален садист, най-опасният сред психопатите, и биха били
прави. За него сексът и болката винаги са вървели ръка за ръка. Макар че
самият сексуален акт е нещо инцидентно, просто едно от оръжията в
арсенала му. Всичко е в болката, която предизвиква, от нея се възбужда
повече, отколкото от каквото и да било друго. Прибавете и капчица страх и
получавате рецептата за чистото блаженство.
Той не знае откъде му е дошло това – какво го е направило такъв, – и в
интерес на истината, не го интересува. Дали не си беше роден такъв, както
Лейди Гага се бе изразила красноречиво? Или пък детството му по
някакъв начин го бе оформило в мъжа – някои биха казали чудовището, в
което се бе превърнал? Природата или възпитанието, вечният въпрос.
Може би комбинация от двете. Но какво значение има всъщност? Особено
за жертвите му? Съмнява се това да е въпросът на Пейдж, когато той
затвори устата й завинаги.
Помни как лежеше в леглото си като дете и слушаше странните и
приглушени звуци, разнасящи се от спалнята на родителите му. Помни
как се промъкваше на пръсти по коридора и надничаше в тъмнината на
тази тясна стая, за да види баща си върху майка си, как тя се бори отдолу,
умолява го да спре, но баща му не обръща внимание на воплите й и я
помпа енергично. И си спомня също така, че му доставяше удоволствие да
гледа как майка му страда, тази слаба, глупава жена, която си
въобразяваше, че молбите ще я спасят. Помни колко се възбуждаше от
болката й и искаше да вижда и чува още.
В онзи момент той бе осъзнал със сигурност, че не е нормален.
Беше го подозирал от известно време, чувстваше едно особено
разделение от околния свят. Другите деца в училище често се смееха
шумно на някоя тъпа шега, друг път плачеха, понеже домашният им
любимец бил умрял, а той не изпитваше нищо, освен може би презрение
към тяхната слабост. Започна да имитира израженията, които виждаше на
техните лица, да повтаря радостта или тъгата, които долавяше в гласовете
им, за да не изглежда различен или странен. Даваше им онова, което
инстинктивно чувстваше, че искат. Разцъфтяващата му красота му
позволяваше лесно да ги мами, особено момичетата. Момичетата вярваха
в онова, в което искаха да вярват, въпреки всички доказателства за
противното.
И колкото по-безразличен изглеждаше, толкова повече тичаха по него.
Колкото по-зле се държеше с тях, толкова повече се въртяха около него.
Дръж се гадно, за да ги държиш изкъсо. Това вече бе поговорка, в която
можеше да повярва.
Изглежда момичетата, както и жените, в които щяха да се превърнат,
обичаха да страдат за любовта си. А той бе повече от щастлив да им даде
онова, което искаха. И точно затова трябваше все пак да отговори на
съобщението на Пейдж.
И щеше да го направи. Но когато му дойдеше времето. Нека сега се носи
по течението за известно време.
Той се обляга назад на стола си и си припомня първия път, когато
докосна момичешки гърди. Дори и сега физически изпита усещането за
малката бучка плът в дланта си. Момичето се казваше Сара. Не си струва
труда да си припомня фамилията й. Беше на петнайсет, както и той.
Общителна. Хубава. Не особено умна. Бяха заедно на някакво парти и не
след дълго се озоваха в нечия спалня и се натискаха. Той я хвана за
гърдите и почака да усети възбудата, с която се фукаха другите момчета.
Но не почувства нищо. Докато не я стисна силно. Тогава Сара сепнато
изпищя и внезапно всеки сантиметър от тялото му пламна.
Бързо си създаде репутация, че предпочита нещата по-грубички. И
колкото повече порастваше, толкова по-крайни ставаха вкусовете му. А
когато местните момичета престанаха да се съгласяват с това, той потърси
професионалисти жени, които биха направили почти всичко за
подходящата цена. Те му позволяваха да ги връзва и да ги шиба с камшик,
докато не почнат да молят за милост; позволяваха му да ги души почти до
безсъзнание; да ги хапе и насилва, с каквито и предмети да имаше под
ръка. Фантазиите му ставаха все по-перверзни и жестоки. Не се мина
много време, и вече не му бе достатъчно да плаща на жените, за да се
преструват. Искаше да се възбужда от истински неща.
Фантазиите му напълно го погълнаха. Любимата му представа бе да се
срещне с някое момиче, да я омае с остроумието и чара си, да се хваща за
всяка нейна дума, да я накара да се почувства като единствената жена на
света и когато тя е напълно главозамаяна и изгубена в собствената си
фантазия, предполагаща диамантен пръстен и дълга, бяла рокля, да я
събуди от нелепия й сън със студения душ на реалността и усещането на
студената стомана около китките й.
Поръчва на сервитьорката още едно еспресо. В естествено кестенявата
коса на момичето са вплетени кичури с цветовете на дъгата. То се навежда
да постави мъничката чашка пред него, но го прави така, че да му даде
възможност да надзърне в деколтето на набраната й бяла блузка, вероятно
надявайки се по този начин да си спечели по-голям бакшиш.
Жените са толкова прозрачни, мисли си той и се опитва да определи
точно в кой момент убийствата станаха неразделна част от неговите
фантазии.
Навярно някъде около времето, когато майка му умря, решава накрая и
вижда измъчената и физиономия върху повърхността на кафето си. Беше
се разболяла. Някакъв рак. Баща му тутакси я бе зарязал. „Ей това,
хубавичкото момче тук, то да се погрижи за теб“, бяха прощалните му
думи.
Тогава той беше на двайсет и една и все още живееше при родителите си.
Беше се отказал да ходи в колеж. Вместо това предпочете да научи занаят
като механик в една местна бензиностанция. Съзнаваше, че тази работа е
под нивото му, обаче тя му предоставяше достатъчно време да развива
фантазиите си. Освен това му харесваше да работи заедно с един куп
бивши затворници от петте затвора в областта. Попиваше жадно опита им
в криминални дейности като хакерство, изнасилване и насилие. Повечето
от тези мъже съжаляваха за едно-единствено нещо – че са били хванати.
На него нямаше да му се наложи да съжалява за това, бе решил още
тогава, понеже никога нямаше да прояви глупостта да се остави да го
хванат.
 Сега си спомня как стоеше до леглото на майка си и гледаше как страда
от толкова силни болки, че никакви лекарства не можеха да ги смекчат.
Колко лесно би било просто да се пресегне, да запуши устата и носа й с
дланта си и да сложи край на тези мъки веднъж завинаги.
Само че на него му доставяше удоволствие да я гледа как страда.
Обожаваше гледката как тя се бори за всеки свой дъх, как тялото й не иска
да се предаде, въпреки че очите й молеха за покой. Изучаваше я толкова
безстрастно, колкото някога бе изследвал жабите в часовете по биология. А
когато най-накрая тя почина, той не почувства нищо. Може би само
мъничко съжаление, че шоуто бе свършило.
Обаче смъртта й го остави изненадващо богат, в резултат на някаква
застрахователна полица, в която той фигурираше като неин единствен
наследник. Продаде къщата, напусна работата си в бензиностанцията и
пое из страната. Хващаше се на работа, когато му скимнеше – хората
винаги търсят добри механици. Междувременно усъвършенстваше
фантазиите си и когато можеше, им се отдаваше. Никога не се заседаваше
на някое място прекалено дълго време.
Преди три години реализира крайната си фантазия. Пени Гроувър от
Боулинг Грийн, Кентъки – първото му убийство. Доста мърлява работа, не
му харесваше така, но пък това бе на доста ранен етап. Все още
усъвършенстваше уменията си. Колко бяха станали оттогава? Чуди се,
макар чудесно да знае отговора: дотук точно шестнайсет жени.
Сайтовете за запознанства дадоха криле на убийствените му
наклонности, те станаха негови неволни съучастници. Сега той изважда
телефона си и проверява списъка с новите му кандидатки. Толкова много
жени, мисли си развеселено. И толкова малко време.
Усеща раздвижване на въздуха край себе си, вдига глава и вижда
усмихнатото лице на младата жена, чиито пръсти премаза преди малко.
Прехапала долната си устна, тя оставя на масата му една прилежно сгъната
салфетка, и се отдалечава. Той се пресяга и разтваря салфетката, но
предварително знае какво ще види: името й, Кари, придружено със
сърчице и телефонния й номер. Пъхва я ухилен в джоба си и чак тогава си
дава сметка, че масата, на която бяха седели Пейдж и майка й, сега е
празна.
— Мамка му – промърморва, бесен заради моментното си разсейване. Но
тогава се сеща за Надя, просната върху паркета във всекидневната му,
която търпеливо го чака да се прибере.
А както обичаше да казва майка му: Не бива да караш една дама да те
чака.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Джоун Хамилтън нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше някой

да й обърне внимание. От пет минути тя стоеше на първия етаж на
„Нордстрьом“, в центъра на пет-шест козметични щанда, и нито една
продавачка не дойде да я обслужи. Наистина целият персонал изглеждаше
зает, обаче откъде дойдоха всички тези клиенти? Да не би на всички жени
в Бостън внезапно да им бяха свършили кремовете?
— Извинете – обърна се тя към една млада жена, облечена от главата до
петите в черно (в това число чорапогащника, въпреки жегата навън), но
момичето дори не я погледна, забързано да обслужи друга клиентка.
А може би просто не ме забеляза, помисли си Джоун. Даваше си сметка,
че с напредването на възрастта жените сякаш ставаха невидими за по-
голямата част от останалия свят, дори и за другите жени. Колкото повече
остаряваш, толкова повече се сливаш с околната среда, сливаш се с
тапетите, гласът ти се поглъща от околния шум и вече никой не го чува и
не го цени. Срамота, понеже ако не мъдрост, опитът дава на по-
възрастните жени възможност да кажат доста по-интересни неща. Тя
бавно се озърна наоколо, полагайки усилие да не обръща внимание на
несъвместимите парфюми, които се наслагваха един върху друг, и тогава
зърна отражението си в едно огледало наблизо. Жената, която я гледаше
отсреща, й бе бегло позната. Тя беше поне двайсет години по-стара, пет
килограма по-тежка и три сантиметра по-ниска, отколкото Джоун си
спомняше.
— Коя си ти? – попита Джоун. – И какво си направила с Джоун
Хамилтън?
— Извинете – изчурулика някой до нея. – Казахте ли нещо?
Джоун се обърна. Насреща й се усмихваше слабичка девойка с черна
коса, с плитки, увити около главата й като тюрбан. Тя сякаш се взираше в
нещо зад лявото ухо на Джоун. Върху черния й пуловер бе забоден бадж,
на който бе изписано името Грей*.
[* Gray – сив (англ.) – Б.пр.]
— Казвате се Грей? – попита Джоун.
— Също като цвета – отговори момичето.
— Колко необикновено.
— Всъщност, не. В моя клас в гимназията имаше още едно момиче, което
се казваше Грей, и едно момче на име Грейсън. А една моя приятелка има
гадже Грейдън. Да не говорим, че познавам две момичета на име Хейдън,
една Кейдън и една Тейдън.
— Тейдън?
— Зная – сви рамене тя. – Мога ли да ви помогна с нещо?
Джоун още се чувстваше главозамаяна от всички тези Хейдън, Кейдън и
Тейдън. В днешно време имаше толкова странни имена. Не беше като в
детството й, когато всички момичета се наричаха Сю, Карол или Мери.
Или Джоун, намръщи се тя.
— Нещо не е наред ли? – попита Грей.
— Просто се опитвам да си спомня за какво дойдох.
— Толкова сте сладка – изкиска се Грей.
Аз съм сладка, повтори си Джоун с удивление. Че кога пък станах
сладка? Никога в живота си не й се бе случвало да е сладка. Реши, че
сигурно е евфемизъм за „стара“.
— Трябва ми хидратиращ крем. И може би някакво ново червило.
Обикновено ходя в супермаркета и си купувам нещо на промоция, но сега
не съм сигурна. Имам желание да се поглезя. Напоследък чувствам кожата
си малко суха, а следващата седмица трябва да съм на едно страхотно
парти… – Прекъсна по средата на изречението си, понеже си даде сметка,
че дрънка за неща, за които тази млада жена не дава и пет пари. Да не
говорим, че и сама не знаеше от кой век е този израз, сам по себе си.
— Да? Какво парти? – изненада я с въпроса си Грей. Тя придърпа един
стол с висока облегалка и даде знак на Джоун да седне.
— Осемдесетият рожден ден на девера ми – каза Джоун, докато се
възкачваше на стола.
— Наистина ли? Леле! Осемдесет. Браво на него. Имате ли нещо против
да ви попитам вие на колко години сте?
— На седемдесет – отговори Джоун и думата прозвуча като въздишка.
Самият звук сякаш я удари в лицето.
— Е, вие изглеждате фантастично. Никога не бих познала. Имате
страхотна кожа за човек на вашата възраст.
— Благодаря. – Предполагам. – Все още се чувствам на трийсет. – Е,
може би на четирийсет.
— Е, изглеждате фантастично. Баба ми е на седемдесет и има вид на
доста по-стара от вас. – Грей бръкна под щанда и извади нещо бяло и
кремообразно. После внимателно отметна светлорусата коса на Джоун от
лицето й и положи на няколко точки от страните й гъстия крем. Разнесе го
с внимателни, но уверени движения. – Харесва ли ви така?
— Усещането е прекрасно.
— Този е най-добрият. Прилагайте го всяка сутрин и вечер и ще видите
разликата за отрицателно време. Нека ви покажа как е правилно да го
нанасяте. – Тя вдигна едно малко огледало към лицето на Джоун, за да й
даде възможност да види точните кръгообразни движения.
Джоун трепна, когато видя отблизо разширените си пори и бръчките,
обсадили лицето й през последното десетилетие. Единственото хубаво
нещо в отслабването на зрението с възрастта е, че човек не забелязва
опустошенията на времето, освен ако не си сложи очилата. Или ако някой
не ти навре огледало право в носа.
— Имате ли някакви околоочни кремове?
— Разбира се. – В ръцете на Грей, като по някаква магия, се
материализира малко зелено шишенце. – Този серум върши същински
чудеса, а добрата новина е, че се използва по съвсем малко. – Тя постави
няколко капки под очите на Джоун и нежно ги потупа с пръсти, докато
гъстата течност не попи напълно. – И горещо ви препоръчвам този крем.
Той стяга и стабилизира кожата. Използвате ли маски?
— Извинете. Какво?
Още едно движение и в ръцете на момичето се озовава бяло бурканче.
— Втривайте това през вечер, да стои десетина минути, после полагайте
двата препарата за очи – първо серума, после крема – и завършвайте с
хидратанта. Кълна се, ще сияете. Освен това, мисля, че мога да ви
предложа перфектното червило за вашата тоналност. Ето. – Тя потърка в
дъното на дланта си нещо прасковенорозово, после го поднесе към Джоун.
– Силно, но нежно. Как ви се струва?
— Струва ми се, че имаме сделка. – Джоун се смъкна от стола си и
бръкна в чантата за кредитната си карта. – Колко ви дължа?
— Да видим – Грей взе да смята. – Ще ви струва хиляда четиристотин
двайсет и три долара и деветдесет и пет цента. Без ДДС.
Джоун замлъкна, опитвайки се да проумее цифрите. Сигурно не бе
разбрала добре.
— Моля?
— Зная. Скъпо е, нали? Но вие казахте, че искате да се поглезите. А тези
продукти са последен писък на модата. Повярвайте ми. Когато дойде
рожденият ден на съпруга ви следващата седмица…
— На девера ми – поправи я Джоун, по-високо и по-остро, отколкото
възнамеряваше.
— Какво?
— Рожденият ден е на девера ми – повтори тя, снишавайки тона си до
по-приемливо ниво. – Съпругът ми е мъртъв.
— О. – Усмивката на Грей изчезна. – Много съжалявам. – Тя се огледа из
просторното, ярко осветено помещение, сякаш търсеше помощ. – Е, ще го
направим ли? – попита накрая.
Това ще ми е за урок, да съм по-мила с възрастните дами, сякаш чу
мислите й Джоун.
— Разбира се – отговори тя. – Защо не? – И подаде на Грей кредитната
си карта. Какво толкова, по дяволите, помисли си тя. Като нищо можеше и
да не доживее до следващата седмица.

— Кога пък станах сладка? – попита тя, когато връхлетя през вратата на
апартамента си и пусна торбите с покупките в краката си.
— Мамо? – зададе се по коридора Пейдж. – Нямаше те толкова време, че
почнах да се притеснявам. Добре ли си?
— Продавачката каза, че съм била сладка – обясни Джоун. – Кога станах
сладка?
— Май към четири часа вчера следобед. – Пейдж погледна към торбите
на пода. – Мислех, че отиваш да си купиш само някакъв крем. Какво си
направила? Взела си си неща за цял живот ли?
— Купих си няколко рокли.
— Няколко?
— Добре де. Пет.
— Купила си пет рокли?
— Искаше ми се нещо за партито на чичо ти и не можах да избера. Ти ще
ми помогнеш, а после ще върна другите.
Лицето на Пейдж доби загрижено изражение.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Да, скъпа. Добре съм – увери я Джоун. – Само се чувствам… не зная…
стара.
— Не си стара.
— Но не съм и млада. И да не си посмяла да ми кажеш, че човек е на
толкова, на колкото се чувства, защото точно сега се чувствам на сто. – Тя
вдигна чантите си от пода.
— Дай да ти помогна.
— Да не си посмяла – възрази Джоун, отиде във всекидневната, пльосна
се на дивана и остави покупките да се разпилеят в краката й.
Пейдж седна до нея.
— Какво има, мамо?
— Познаваш ли някого, който се казва Грей?
 — Не мисля. Защо?
— Оказва се, че това е много популярно име напоследък. Както и
Грейдън, Хейдън и Тейдън. Тейдън, за бога. Кой си кръщава детето
Тейдън?
— Ще приема това за риторичен въпрос.
— Предполагам, че всяко поколение си има своите популярни имена –
продължи Джоун. – Когато ти се роди, всяко второ момиченце бе
кръщавано Клоуи или Хедър.
— Добре, че си ме кръстила Пейдж. Няма много като мен.
Джоун кимна. Пейдж бе нейният втори вариант. Първият бе Хедър. Но
етърва й бе родила първа и я изпревари с името. Този факт Джоун никога
не бе споделила с дъщеря си.
Изглежда, че Хедър бе почнала да краде от Пейдж, преди още да се
роди.
— Какво има, мамо? – попита отново Пейдж.
— Оглеждала ли си се някога в тройно огледало? – попита Джоун и
смени темата.
— Мамо, за бога. Това ли те безпокои? Никой не изглежда добре в тези
огледала.
— Задникът ми напълно се е сплескал и вече стига почти до коленете ми
– продължи Джоун, без да обръща внимание на дъщеря си. – И къде ми е
талията? Определено си спомням, че имах талия. Да не говорим, че цялата
ми кожа се е сбръчкала и се е покрила с тези тъпи кафяви петънца. А
краката ми… Имах такива страхотни крака…
— Все още имаш страхотни крака.
— Само погледни всичките тези малки лилави вени. – Джоун се изправи
и смъкна черните си панталони надолу по бедрата до глезените.
— Ти си събу панталона ли? – изуми се Пейдж.
Джоун тутакси го вдигна и отново се отпусна на дивана.
— Извинявай, скъпа. Явно изпаднах в един от онези моменти.
— Ама, че момент. Дали да не се обадя на Сам и да му откажа?
— Не ставай глупава. Няма да отказваш повече срещи. – Джоун потупа
окуражително дъщеря си по крака. – А чу ли се отново с онзи, другия?
Пейдж поклати глава.
— Можеш ти да му пишеш – предложи Джоун.
— Не. Вече му се извиних. Ако продължава да се интересува, той ще се
свърже с мен. Ти какво ще правиш тази вечер?
— Ами, сигурно половината вечер ще мине, докато си слагам новите
кремове – полушеговито отговори Джоун. – Мислех също да сляза до
фитнеса долу и да пробвам онези скъпи машини, дето ги инсталираха. – Тя
въздъхна. Не бе посещавала фитнеса, откакто се бе нанесла. Дори не
помнеше на кой точно етаж беше.
— Това не е толкова лоша идея – отбеляза Пейдж, изправи се и тръгна
към коридора. – Хубави гащи, между другото.
Джоун се разсмя.
— Благодаря ти, мила.
Пейдж обърна разтревожен поглед към майка си.
— Обичам те, мамо. Нали знаеш?
— Зная, Диво Цвете – намигна и Джоун, – и аз те обичам.
 ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Оказа се, че фитнесът е на втория етаж.

Джоун излезе от асансьора и тръгна по извития коридор, покрай
затворените врати на мъжката и женската съблекалня, басейна и залата за
масаж, където според малката табелка, провесена на бравата, в момента се
извършваше масаж.
— И представа си нямах, че имаме зала за масаж – промърмори Джоун,
докато завиваше зад ъгъла, покрай двата апартамента за гости, към
наскоро реновирания фитнес. Тя отдалеч дочу шума на уредите, който се
разнасяше по коридора. Какви ги върша? – запита се, докато насочваше
чипа за отключване на вратата. Тя бе на седемдесет и не бе тренирала от
години. На каквото и да се подложеше сега, нямаше да има и грам
значение. Увисналият й задник нямаше нито да се повдигне, нито да стане
по-пухкав, независимо колко клякания щеше да направи. Коремът й
нямаше да стане по-плосък, въпреки коремните преси. Талията й нямаше
да се очертае, колкото и тежести да успееше да вдигне над главата си. Би
трябвало просто да се качи обратно горе и да се намаже с хидратиращите
кремове.
Не че и скъпите кремове за почти хиляда и петстотин долара щяха да
променят нещо. Какво я бе прихванало? Тя не бе човек, който с лека ръка
пилее пари. За разлика от покойния й съпруг, който бе колкото щедър,
толкова и прахосник. Очите й се напълниха със сълзи при спомена за
красивото му лице. Той си остана красив до смъртта си. Поне за нея. Как
посмя да умреш и да ме оставиш, мина й през ума, когато се чу щракване
и вратата на фитнеса се отвори. Защо пък да не влезе и да не поразгледа?
Най-напред я удари смесицата от миризми – от новия сив мокет, от
машините, от потта, от дезинфектанта. Един беловлас мъж тичаше леко по
втората от четирите пътеки. Беше по сини шорти и бяла тениска, покрита с
потни петна. Тънки жици свързваха слушалките му с телевизора на
машината. Гледаше някакъв новинарски канал. Екранът бе запълнен със
снимката на младата жена, която бе изчезнала предишната седмица, но
Джоун не си спомняше името й. В дъното на малкия екран течаха надписи,
от които се разбираше, че осакатеното й тяло е било намерено преди
няколко часа на сметище извън града. Прокрадваха се съмнения за
възможен сериен убиец.
Горкото момиче, помисли си Джоун и отмести поглед към редицата
уреди, наредени до покритата с огледала стена – освен пътеките, тук
имаше крос-тренажори и гребни машини, както и няколко устройства,
подобни на средновековни уреди за мъчения, свързани с най-различни
тежести и ластици. Тя улови отражението на една привлекателна по-
възрастна жена – и все пак, поне десет години по-млада от мен,
завистливо си помисли Джоун, – която правеше упражнения в далечния
край на правоъгълното помещение, под надзора на симпатичен младеж,
вероятно нейния треньор. Той бе висок, със слънчев загар, мускулест, с
ниско подстригана тъмна коса и завладяваща усмивка. Върху черната
тениска, опъната върху широките гърди, бе изписано: ВДЪХНОВЕНИЕ,
ПОТ, ПОСТОЯНСТВО. Наистина ли? – зачуди се Джоун. – Толкова ли е
просто?
— Еха, здравей, Джоун – провикна се жената, отпусна се с мъка на
колене и изтри потта от челото си. – Откога не съм те виждала. Как я
караш?
Джоун се помъчи да си спомни името й, но нищо не изскочи. Поредното
хубаво нещо на възрастта – не се сещаш лесно. Имена, дати, места, които
някога идваха с лекота, сега изчезваха. И от какво бяха замествани? От
брътвеж. Шум. Незначителни глупости. И то най-случайни. Защо ли
помнеше името на втория съпруг на Ким Кардашиан – Крис Хъмфрис, за
бога! – а не имената на хората, с които се срещаше редовно? Защо изобщо
знаеше коя е Ким Кардашиан?
— Много съжалявам – приближи се до жената тя, – забравила съм името
ви.
— Дай ми минутка – разсмя се жената. – Аз съм Линда.
Джоун се усмихна. Тя обърна внимание, че Линда бе облечена по
последната фитнес мода – морскосин клин и секси розова тениска в тон
със също толкова розови маратонки. Тя моментално се засрами от
широките си йога панталони, старата бяла тениска и мръснобелите
маратонки.
— Съжалявам – каза отново.
— Моля те – отговори Линда. – И на мен ми се случва през цялото време.
– Погледна си часовника, после се обърна към треньора си. –
Приключихме ли?
— Да.
— Добре. Малко закъснявам. Имаш ли нещо против да си тръгна?
— Със сигурност и аз ще се омета – отговори той.
— Е, приятно ми беше да се видим отново – каза Линда на Джоун и уви
една хавлиена кърпа около врата си. – Това е Рик, между другото. Ако си
търсиш добър треньор, това е твоят човек. – И след секунда вече си бе
тръгнала.
Джоун забеляза, че и мъжът на пътеката също бе напуснал фитнеса през
последните няколко минути.
— Всъщност, да – чу се да казва.
Рик си преглеждаше телефона.
— Моля?
— Търся си добър треньор – обясни Джоун, макар че не си търсеше. –
Искам да кажа, ако сте свободен…
— Имате предвид сега ли?
— Ако сте свободен – повтори тя. Какво ли си въобразяваше. Беше
събота вечер. Той бе хубав мъж. Естествено, че нямаше да е свободен.
Рик сви рамене и пъхна телефона в задния джоб на черния си анцуг.
— Е, приятелката ми току-що ми отказа срещата, така че всъщност съм
свободен.
— О, ами, добре.
Никой от двамата не помръдна.
— Тарифата ми е сто долара на час – поясни той.
— Звучи ми приемливо. – Нямаше представа дали е приемливо или не,
но ако бе в състояние да похарчи хиляда и петстотин долара за кремове, би
могла да даде още сто за треньор.
— Добре. Ами, тогава, страхотно. Ще започваме ли? – Той се усмихна
широко. – Какви цели си поставяте?
— Цели ли?
— Какво искате да постигнете – поясни мъжът.
— Да видим – замисли се Джоун, обмисляйки различните възможности.
– Струва ми се, че ми се ще по-плосък корем, по-заоблен задник и по-
тънка талия.
Рик замълча за миг с колеблива усмивка.
— Бихте ли се съгласили на по-хубави рамене и по-силни ръце?
След като приключиха, те отидоха да хапнат.
— Май не е най-здравословният избор – отбеляза Джоун, докато
довършваше третото си парче тънка, препечена пица маргарита.
Мускулите на бедрата и ръцете й още трепереха след едночасовата
тренировка.
— Но не е и най-лошият – заяви Рик и отхапа от своето второ парче. –
Всъщност пицата е доста питателна, ако не я покриваш с боклуци. Макар
че няма да ти навреди, ако се храниш малко по-бавно – посъветва я той, –
за да си дадеш време да храносмилаш правилно.
— Не мога да устоя – призна Джоун. – Винаги съм се хранила бързо.
— Обзалагам се, че мразиш червените светофари – изрече Рик, докато
внимателно предъвкваше хапката си.
Джоун се разсмя.
— Побъркват ме. Как разбра?
Той се засмя.
— Доста си енергична.
— Така ли?
— Тренировката, която ти направих, не бе никак лека.
Джоун се почувства горда от себе си, задето се бе справила успешно със
серията от клякания, ставания и останалите мъчения, на които я бе
подложил. Пицата бе нейната награда, задето не бе хвърлила кърпата след
първите двайсет минути.
— Благодаря, че бе с мен тази вечер – каза тя.
— Благодаря, че ме покани.
В интерес на истината Джоун се бе изненадала, че той прие небрежното
й предложение. Очакваше да се оправдае нещо и да се измъкне възможно
най-бързо. Да не би пък да си пада по по-възрастни жени? – зачуди се тя
сега. Дали не очакваше нещо повече от тази вечер, освен няколко парчета
пица?
Какво би казала – какво би направила, – ако той предложеше да отидат
в апартамента й за малък „десерт“?
Съпругът й бе нейният единствен любовник през почти четирийсетте
години на брака им и двамата постепенно си бяха изработили една
еротична къса процедура. Той знаеше точно къде да я докосне, колко
натиск да окаже, какво харесва, и също толкова важно – какво не харесва.
Би ли могла да се нагоди към друг чифт ръце – много по-млади ръце, –
които да галят тялото й?
— Каза, че приятелката ти е отменила срещата? – Джоун се опита да
прекъсне внезапният прилив на образи, премятащи се в ума й – гола плът,
съвършено различни тела.
— Да. Има някакъв много важен изпит в понеделник и трябва да учи.
— Така ли? Какво учи?
— Честно казано – поколеба се той, сякаш не бе сигурен дали думата
„честно“ бе най-подходящата, – на лятно училище е. Завършва гимназия.
– И изобрази усмивка, която можеше да се определи единствено като
глуповата.
— Гимназия ли? На колко е години? – Джоун прехапа език. Не искаше
да прозвучи толкова шокирано, толкова осъдително.
Рик отхапа друго парче от пицата си и я задъвка още по-съсредоточено.
— На деветнайсет.
Джоун едва не избухна в сълзи. Колко съм жалка, помисли си тя, а
сърцето й взе да препуска. Глупава старица, допуснала самонадеяните й
фантазии да надвият здравия разум. Само защото някакъв красив младеж
се е впечатлил от това, че е съумяла да изпълни няколко тежки
упражнения, без да припадне, не означаваше, че иска да прави секс с нея.
Не, единственото, от което Рик се интересуваше тази вечер, бе безплатното
ядене. Тя си пое дълбоко дъх и внимателно обмисли следващия си въпрос.
— Мога ли да те попитам нещо?
— На трийсет и четири съм – заяви той.
— Не това бе моят въпрос.
Рик я погледна право в очите.
— Извинявай. Май се държа малко отбранително по този въпрос. Някои
от момчетата във фитнеса ми се подиграват задето имам приятелка,
петнайсет години по-млада от мен.
— Съпругът ми бе десет години по-възрастен от мен – отбеляза Джоун. –
Това никога не е било проблем. – И никога нямаше да бъде, ако мъжът бе
по-възрастен, помисли си тя.
Рик се усмихна.
— Е, какъв беше въпросът ти?
Бе ред на Джоун да се поколебае.
— Просто се чудех… Дали мъжете на твоята възраст… искам да кажа… ще
прозвучи глупаво…
Той почака, наклонил глава на една страна, като любопитно кученце.
— Дали мъжете на твоята възраст изобщо някога поглеждат към жени
на моята… сещаш се…
— Имаш предвид сексуално?
— Да.
Той обмисли отговора си няколко секунди.
— Да бъда ли честен?
— Моля те.
— Не – простичко заяви той и пусна в чинията каквото бе останало от
пицата му.
Джоун се засмя и трепна от внезапното, остро стягане в гърдите си.
— Съжалявам – каза той, разбрал погрешно трепването й, – не исках да
те обидя. Не, че не те намирам привлекателна. Ти си красива жена. Бог е
свидетел, че си в страхотна форма – продължи да дърдори. – Но, както
казах, имам си приятелка…
 — О, не! Моля те. Не се опитвах да ти се натискам, кълна се – възкликна
Джоун, засрамена до смърт. Гърдите й се стегнаха от още един остър
спазъм. Той бе прав, помисли си тя. Бе изгълтала пицата си прекалено
бързо. – Беше ми просто любопитно, това е всичко. И оценявам прямотата
ти. Наистина. – Лицето й се сгърчи от поредната остра болка, която сега се
разпростря по гърба й и стигна до челюстта.
— Добре ли си? – попита Рик и погледът му от притеснен, стана
разтревожен.
Джоун бръкна в чантата си, извади мобилния телефон и го побутна през
масата към него.
— Би ли се обадил на деветстотин и единайсет? – опита се да прозвучи
спокойно тя. – И ако може после да се обадиш на дъщеря ми. Казва се
Пейдж. Има я в контактите ми. Кажи й да дойде в Масачузетската
многопрофилна…
Името на болницата бе последното нещо, което Джоун си спомняше, че
казва, преди да изпадне в безсъзнание.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Тя сънуваше майка си.

В съня си бе на пет години, а майка й я гонеше около кухненската маса с
дългата, дървена лъжица, която използваше за печивата си. Кексовото
тесто, което се канеше да сложи във фурната, се стелеше по линолеума на
пода, в резултат на това, че преди секунди Джоун се бе прокраднала зад
нея и бе изкрещяла: „Бау!“.
Джоун усети как устните й се разтягат в усмивка, понеже това не бе
толкова сън, колкото спомен, макар и не неин, а на майка й. Но тя бе
разказвала този спомен толкова много пъти, че Джоун го бе възприела
като свой. Това бе единственият път, когато майка й я бе удряла, и макар
да не бе точно удряне, а по-скоро потупване, пък и Джоун го бе забравила
до вечерта, майка й се бе чувствала гузна до края на живота си и
повтаряше историята на всеки, който би слушал, сякаш това бе нейното
покаяние.
Такива са майките, мислеше си Джоун. Чувстват се отговорни,
чувстват се виновни за всичко.
Усмивката й премина в гримаса. Животът на майка й не бе лек. Бе
претърпяла три аборта, преди да се роди Джоун, а след нея още два.
Бракът й бе труден, парите никога не стигаха, сърцето й бе слабо и почина
от удар една седмица, преди шейсет и петия си рожден ден. Две години по-
късно баща й си отиде от масивен инфаркт на шейсет и осем.
Явно сърдечните заболявания бяха наследствени в семейството й, затова
и Джоун никога не бе очаквала да доживее до седемдесет.
И все пак, ето ме тук, помисли си тя и долови някакво движение край
себе си, но не си отвори очите, защото още не бе готова да остави майка си.
Удиви се, че на нейната възраст не преставаше да мисли за майка си почти
всеки ден.
Дали и Пейдж щеше да си спомня за нея толкова често, когато си отиде?
Или в центъра на спомените й щяха да бъдат мислите за баща й?
Не, че ревнуваше Пейдж, заради любовта към баща й. Не би могла да се
конкурира, дори и да се бе опитала. Робърт Хамилтън бе необикновен
човек във всяко отношение. Като бизнесмен, като съпруг, като баща, като
любовник. През всичките им години заедно никога не се бе изкушила да
кривне, понеже знаеше, че вече притежава най-доброто. След като той
почина, тя прие, че романтичният й живот е останал в миналото. Със
сигурност нямаше желание да се омъжва повторно. Бе потиснала либидото
си и бе продължила напред.
Но не бе взела предвид самотата.
Това ли бе причината за поведението й напоследък? За това ли се записа
в сайт за запознанства и още по-налудничавото – въобрази си, че мъж, по-
млад с трийсет и шест години, би могъл да се увлече по нея? Та тя не бе
получила нито един отговор на профила си в интернет, за бога. Това би
трябвало да й говори нещо. А нещото бе, че вече не бе желана. От никой
мъж, на никаква възраст.
Кой ще се навие на някаква сбръчкана старица, след като и най-
побелелият, оплешивяващ мъж, с провиснал задник, би могъл да си уреди
среща с привлекателна жена, наполовина на неговата възраст? При
положение, че портфейлът му е тлъст, колкото корема, помисли си тя и се
зачуди дали да не добави думата „богата“ към профила си. На шега,
разбира се.
— Мамо, добре ли си? – попита Пейдж някъде над главата й.
Джоун се изправи в леглото, гузна заради тревогата в гласа на дъщеря
си. Кога ли си бяха разменили ролите? Кога Пейдж се бе превърнала в
грижовния родител, който я наблюдава нервно, с протегнати ръце да я
хване, ако се спъне и падне?
— Добре съм, мила. – Джоун отвори очи и набързо огледа спалнята си,
мъчейки се да разбере дали е ден, или нощ. – Колко е часът?
— Почти два. Понеделник – добави Пейдж.
— Зная, че е понеделник. Ох, божичко. – Бе възнамерявала само малко
да подремне следобед, както бе препоръчал докторът, който я изписа от
болницата предишния ден.
— Правеше някакви гримаси – каза й Пейдж.
— Така ли?
— За какво си мислеше?
Джоун сви рамене, преструвайки се, че не помни.
— След няколко минути трябва да тръгвам – каза Пейдж. – В три и
половина имам интервю за работа. Добре ли изглеждам?
— Изглеждаш красива. Винаги съм харесвала този костюм. А и синьото
толкова ти отива.
— Благодаря. Не би трябвало да отнеме много време.
— Ще се справиш страхотно. Имам добро предчувствие този път.
— Казваш това преди всяко интервю – напомни й Пейдж.
— Ще се оправиш ли сама?
— Разбира се. – Джоун спусна крака от леглото, сякаш да подчертае
твърдението си. – Трябва да престанеш да се безпокоиш за мен, миличка.
– И тутакси се почувства гузна. Нейна бе вината, че Пейдж толкова се
безпокоеше. Не всеки ден ти се случва да получиш обаждане от непознат,
който да ти съобщи, че майка ти вероятно е претърпяла инфаркт и е
откарана в болница. И това бе второто й попадане там за една седмица.
Естествено, оказа се, че изобщо не е получила инфаркт, макар докторът
в спешното да бе решил да я задържи през нощта за наблюдение.
— Прилича на комбинация от лошо храносмилане, мускулна треска и
тревожност – бе отсъдил той на следващата сутрин.
— Толкова ми е неудобно – бе признала Джоун.
— По-добре да се престараем, отколкото да съжаляваме – бе отговорил
автоматично той.
— Съжалявам – каза Джоун сега.
— За какво? – попита Пейдж.
— Затова, че направих сцена. И задето ти провалих срещата.
— Това го говорихме вече. Не си ми провалила срещата. В интерес на
истината, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ти навярно ме
спаси.
— Спасила съм те? От какво? Мислех си, че харесваш Сам.
— Така е. И това е част от проблема.
— Проблем е, че го харесваш ли?
Пейдж сви рамене.
— Извинявай, миличка. Това не ми влиза в работата.
— Престани с тези извинения. Няма за какво да се извиняваш.
— Накарах те да се тревожиш за нищо.
— Просто съм щастлива, че е нямало за какво да се тревожа.
— Бев го нарича „възрастта на хипохондрията“ – разсъди на глас Джоун,
сещайки се за етърва си.
„Обикновено главоболие ли е, или мозъчен тумор? Мускулен спазъм
или първи симптоми на множествена склероза? Инфаркт или газове? –
чу задъхания шепот на Бев тя. – Искам да кажа, че това би трябвало да е
най-хубавото време от живота ни. Децата са пораснали. Имаме пари.
Имаме свобода. Ала на раменете ни непрестанно тегне смъртта,
която ни дебне и причаква…“
— Което ми напомня – обади се Пейдж и прекъсна монолога в главата на
Джоун, разпръсквайки думите на Бев във всички посоки. – Тя звънна,
докато ти спеше и каза да й се обадиш.
— Добре.
Бев навярно бе последният човек, с когото Джоун искаше да разговаря.
Макар отношенията им винаги да бяха искрени, двете никога не станаха
истински близки, а след като Хедър отмъкна гаджето на Пейдж, още
повече се бяха отдалечили. Бев се мяташе между опитите си да се извини,
заради поведението на дъщеря си, и да я оправдае. Джоун пък не
проявяваше интерес нито към извиненията, нито към оправданията.
— Какво ще правиш до довечера? – попита Пейдж.
— Не зная. Може да изляза да се поразходя.
— Но нищо натоварващо.
— Нищо натоварващо – повтори Джоун. – Сега тръгвай за интервюто.
Разбий ги.
— Ще се опитам. – Пейдж се наведе да я целуне по челото. – Обичам те.
— И аз те обичам. – Тя проследи с поглед дъщеря си, докато излизаше от
стаята и не помръдна, докато не чу външната врата да се хлопва зад нея.
Тогава се пресегна към нощното шкафче, взе телефона и набра номера на
етърва си, но затвори, преди да се свърже.
Имаше ли някой друг – който и да е, – на когото да се обади? Някоя
приятелка? Обаче тя нямаше приятелки. Вече не. Основните й приятели
бяха приятели на Робърт, а връзките с тях постепенно бяха затихнали в
месеците след смъртта му. В интерес на истината най-добрата й приятелка
бе дъщеря й, а това не беше честно по отношение на Пейдж. Стоварваше
прекалено голяма отговорност на крехките й рамене. А последното нещо,
което Джоун искаше, бе да е в тежест.
Тя слезе от леглото, взе си чантата от зеления, мек фотьойл до прозореца
и потърси вътре мобилния си телефон. Измъкна го и потърси страницата
на „Есенен романс“. Взе да прехвърля дългия списък с възрастни
кандидати, подходящи за нейния профил.
— О, божичко! – възкликна, когато забеляза, че наскоро е получила два
отговора.
Първият бе от мъж, нарекъл се „Самотен Гълъб“. Придружаващата
снимка показваше възрастен господин със сива коса и срамежлива
усмивка. Споделяше, че е на осемдесет и две, вдовец, който харесва опера,
да пътува и детективски романи. Джоун също харесваше опера и пътуване,
и макар никога да не си бе падала по детективски сюжети, обичаше
романи, така че може би имаха нещо общо помежду си.
И все пак, той бе на осемдесет и две.
Не, че разликата от дванайсет години бе непреодолима или особено
значима на този етап. И двамата бяха възрастни хора. Обаче той беше на
осемдесет и две! Две години по-стар от зет й и четири години по-стар
отколкото бе съпругът й, когато почина. Колко ли добри години му
оставаха?
Тя вече не беше млада. Колкото и егоистично да бе, не й се искаше да
прекара оставащото й време като болногледачка. Вече бе стояла с един
мъж през последната година от фаталната му болест и бе гледала
безпомощно как силното му някога тяло и забележителна воля се сринаха
под безмилостната атака на неговото заболяване. Бе видяла как болката
измести надеждата в очите му. Не можеше да го направи отново.
Тя приплъзна пръст наляво и Самотен Гълъб изчезна.
Вторият мъж се бе нарекъл „Просто Пийт“. Твърдеше, че е на шейсет и
пет, в отлична форма и снимката му – загорял, хубав мъж по тениска,
която подчертаваше изваяните му бицепси – сякаш го потвърждаваше.
Бил разведен и се интересувал от отзивчиви и приключенски настроени
жени.
— Аз съм и отзивчива, и приключенски настроена – съобщи на снимката
му Джоун и приплъзна надясно, преди да има време да размисли.
Телефонът на нощното й шкафче звънна.
Тя метна мобилния в чантата си и вдигна другия, преди второто
позвъняване.
— Ало? – произнесе в очакване да чуе гласа на етърва си, която я
укорява, че не е върнала обаждането й.
— Пейдж там ли е? – чу вместо това. Гласът бе натежал от сълзи и
изпълнен с ужас.
— Клоуи? – попита Джоун. – Какво е станало?
 — Мат – проплака Клоуи. – Той взе децата! Не зная какво да правя.
— Обади се в полицията – каза Джоун. – Идвам по най-бързия начин.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Джоун пристигна в къщата на Клоуи само след четирийсет минута,

въпреки пиковия час. През целия си живот не бе карала толкова бързо и
безразсъдно. Клоуи я чакаше на вратата, с телефон в ръката. Красивото й
лице бе подпухнало от неспирния поток сълзи, стичащи се от очите й.
— Къде е полицията? – попита Джоун и избута Клоуи навътре, но остави
входната врата отворена. – Обади ли им се?
— Казаха, че не можели нищо да направят, понеже не сме нито
разведени, нито официално разделени, а Мат им е баща, което означавало,
че не е извършено престъпление…
— Добре. Добре. Кажи ми какво точно се случи. Започни отначало. –
Джоун отведе Клоуи във всекидневната и седна до нея на синьото,
кадифено канапе. По пътя тя стъпи на някакво парченце лего, което
изхрущя под обувката й. – Искаш ли малко вода?
Клоуи поклати глава и сълзите й се разпръснаха в двете посоки.
— Децата бяха на дневен лагер. Автобусът ги взима всяка сутрин и ги
връща у дома малко след три часа. Само че днес следобед не се появи. Аз
чаках ли, чаках. Почнах да се тревожа, мислех си дали не е станала
катастрофа или нещо подобно. Затова се обадих в лагера и те ми казаха, че
съпругът ми е взел децата някъде около два часа. Тогава се разкрещях.
„Как така ги е взел?“, а те ми отговориха, че не са получили никакви
указания да не ги дават, че децата изглеждали доволни да го видят и дори
били развълнувани, че ще си тръгнат с него, и че трябвало да им се обадя,
ако е имало проблеми. И това е вярно. Не съм им се обаждала. Обаче
никога не ми е хрумвало, че нещо такова може да се случи…
— Добре. Добре. Задръж малко. Поеми си дъх – прекъсна я Джоун. Тя
хвана ръцете на Клоуи и забеляза, че са студени като лед. – Говори ли с
Мат?
— Звънях му един милион пъти. Не вдига. Звънях в офиса му. Казаха, че
си бил тръгнал рано и ако искам, да му оставя съобщение. Не знаех какво
да направя, затова се обадих на Пейдж.
— Тя е на интервю за работа.
— Много съжалявам, че ви безпокоя. Нямах намерение да те карам да
идваш…
Джоун отпъди притесненията на Клоуи е поклащане на глава и махване
с ръка.
— Каза, че си говорила с полицията, а те са ти отговорили, че не могат да
направят нищо?
— Казаха, че не е извършено престъпление – повтори Клоуи. – И че
предвид обстоятелствата е рано да се обяви тревога „Амбър“*, и всичко,
което можем да направим засега, е да чакаме. Ако до довечера Мат не
доведе децата, да им се обадя отново и те щели да пратят някого да
поговори с мен. – През сълзите на Клоуи се промъкна паника. – Нали не
мислиш, че ще ги нарани?
[* AMBER Alert – система за оповестяване за отвличане (похищение)
на деца – Б.пр.]
— А ти мислиш ли? – попита на свой ред Джоун, потресена от такава
възможност.
Клоуи поклати глава.
— Не, не мисля. Искам да кажа, той е избухлив, но никога… обаче не
зная. Толкова силно се вбесява. О, боже. О, боже. Ако ги нарани, ще умра.
— Добре, добре. Опитай да се успокоиш – настоя Джоун.
— Да не прибързваме с изводите.
— Къде са те? Къде ги е отвел?
— Възможно ли е да е имало някаква уговорка, преди да го изриташ?
Рожден ден или час при зъболекар?
— Не. Аз съм тази, която винаги ги води на такива места. О, боже. Защо
той прави това?
— Не зная – призна Джоун, чувствайки се все по-безполезна.
— Ами ако просто ги отвлече и изчезне? Ако никога повече не ги видя?
— Това няма да се случи – убедено заяви Джоун. – Мат си има работа и
живот тук, в Бостън. Няма просто така да зареже всичко това. – Тя чу, че
телефонът в чантата й звъни. – Може би трябва да позвъниш в банката.
— В банката ли? Защо?
— Имате ли обща сметка?
— Да. Защо? Мислиш, че я е закрил ли?
— Мисля, че трябва да се обадиш в банката.
— Трябва да намеря номера. – Клоуи се втурна в кухнята.
След няколко минути Джоун я чу да говори по стационарния телефон.
Тя изпусна дълбока въздишка, отметна косата от челото си и извади
мобилния си телефон от чантата. Очакваше да види съобщение от Пейдж.
Вместо това видя още едно съобщение от Просто Пийт. Отвори го и се
срина ужасена върху възглавниците на канапето. Просто Пийт й бе пратил
текстово съобщение. Точно колко приключенски си настроена? Бе
прикачил още една снимка – близък план от кръста надолу. Изпод
прилепналия му леопардов клин се очертаваше значителен пакет.
— О, Господи!
— Какво? – стресна се Клоуи на влизане в стаята.
Джоун й подаде телефона.
— Романтичен жест от евентуален ухажор.
На лицето на Клоуи се изписа отвратена физиономия.
— Какво, по дяволите, им става на тези хора? Наистина ли си мислят, че
жените се възбуждат от подобни неща?
— Нямам представа – призна Джоун и затвори телефона. – За мен това е
изцяло нов свят. Ти успя ли да откриеш нещо в банката?
— Добрата новина е, че парите още са в сметката – каза Клоуи и се
отпусна на канапето до Джоун. – Лошата новина е, че това са само
няколкостотин долара. Попитах ги дали Мат има други сметки, но те ми
отговориха, че не могат да дават такава информация. Тя се огледа
невиждащо из стаята. – Какво ще правя сега?
— Ще седиш тук, до мен – заяви Джоун. – И ще чакаме, докато Мат не
доведе децата.
 — Наистина ли? – попита Клоуи и очите й отново се напълниха със
сълзи. – Няма да ме изоставиш?
Джоун прегърна младата жена силно.
— Няма да те изоставя.

Наближаваше шест часът вечерта, когато Мат доведе децата.

— О, боже мой! – проплака Клоун, втурна се към входната врата, сграбчи
Джош и Саша в прегръдките си и покри изумените им личица с целувки.
Слава богу, отдъхна си Джоун от всекидневната.
— Много ме стискаш – възнегодува Джош и се измъкна от прегръдките
на майка си в мига, в който баща му влезе и затвори вратата зад гърба си.
— Тати ни заведе на кино и после в Макдоналдс – обяви Саша. – Аз ядох
пържени картофки и пилешки нагети.
— Тя не си доизяде картофките – уточни Джош.
— Доизядох ги – възмути се Саша.
— Не, не ги изяде – упорстваше брат й.
— Добре, добре, приятелчета – намеси се Мат. – Не се карайте. Спомнете
си какво ви казах. Мама има малко лош период и вие трябва да сте особено
добри.
— Извинявай, какво? – изуми се Клоуи.
— Боли ли те коремчето? – попита Саша.
— Не, миличка. Добре съм. Просто се тревожих, това е всичко.
— Защо си се тревожила? – Джош я гледаше с очите на баща си и намек
на обвинение в тона. – Ние бяхме с татко.
— Аз не знаех това. Татко е забравил да ми каже.
— Съжалявам за това. На татко май му се струпаха много неща
напоследък – заяви Мат и едва сега зърна Джоун. – Коя, по дяволите, си
ти?
Саша ахна.
— Тати каза лоша дума.
— Познавам те. Беше тук и миналата седмица.
— Да, бях – призна Джоун. – И си прекарах толкова добре, че не се
стърпях да се върна и да те видя отново.
— Имаш ли нещо против да придружиш децата горе, докато аз поговоря
със съпруга си? – попита Клоуи. – Само за няколко минути.
— Много е рано да си лягаме – възропта Джош.
— Ами, тогава може да погледаме малко телевизия – предложи Джоун.
— Спондж Боб ли? – възкликна Саша и подаде ръка на Джоун, а Джош
препусна нагоре по стълбите.
Клоуи кимна.
— Благодаря ти – прошепна тя на Джоун.
— Приятно ми бе да се видим, която и да си – провикна се след тях Мат.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – Джоун чу Клоуи да се
нахвърля на Мат, докато се качваше.
— Ако ще крещиш, аз си тръгвам – произнесе Мат с онова пасивно-
агресивно спокойствие, което караше Джоун да иска да се върне и да забие
юмрук в красивото му лице, да остави белег върху съвършения му нос.
Тя се спря на площадката и се помъчи да дочуе още нещо от разговора
през шума от току-що включения телевизор в голямата спалня.
— Нямаш право да ги взимаш, без да ме предупредиш – чу се гласът на
Клоуи.
— Имам всички права. Аз съм им баща.
— Така ли ще я караме? – попита Клоуи.
— От теб зависи. Ти си тази, която се държи неразумно.
— Аз ли се държа неразумно?
Настана дълга пауза.
— Виж, Клоуи – Джоун чу Мат да казва, – ти си изпроси тази битка.
Всичко, което аз искам, е да се върна у дома и да бъдем семейство отново.
— И си въобразяваш, че подобни номера ще ти помогнат?
— Просто се опитвам да ти покажа колко много могат да се усложнят
нещата.
— И какво имаш предвид?
— Имам предвид, че трябва да се замислиш какво причиняваш на това
семейство.
— Какво аз причинявам – повтори Клоуи. – Ами онова, което ти вече си
причинил?
Джоун почти си представи как Мат свива рамене.
— Не мога да променя случилото се. Обаче ти носиш отговорността за
това, какво следва да се случи.
— Мисля, че е по-добре да си тръгваш.
Нова пауза.
— Следващият ход зависи от теб, Клоуи. Но на твое място не бих
протакал дълго.
— Заплашваш ли ме?
Джоун долови изумлението в гласа на Клоуи, последвано от кикот от
страна на Мат. Следващото нещо, което чу, бе захлопването на външната
врата.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Отново бе дошла в „Нордстрьом“, за да върне всичките пет рокли, които

си бе купила през уикенда, когато чу познатия, задъхан глас зад гърба си.
— Джоун? Това ти ли си?
Бягай, мина й през ума, но знаеше, че не може. Сред редиците от скъпи,
дизайнерски рокли тя бе заключена в капан, като в метална клетка.
Насила разтегна устните си в усмивка и се обърна към етърва си.
В остър контраст с черната тениска и дънки на Джоун, Бев бе облечена в
бели панталони и стилен морскосин блейзър над искрящобяла блуза.
Тъмната й коса бе прибрана в стегнат кок на врата, а от ушите й висяха
дълги, сърцевидни обици, обсипани с камъчета. Те шляпнаха страните на
Джоун, когато Бев пристъпи напред да я прегърне и целуне въздуха от
двете страни на главата й. После етърва й се дръпна и я огледа по-
внимателно.
— Е, изглеждаш добре. Какво облекчение. Бях почнала да се тревожа. Не
си вдигаш телефона, не ми връщаш обажданията…
 — Извинявай. Напоследък бях малко заета.
— Нещо не е наред ли?
Джоун прекара през ума си скорошните събития: по-голямата част от
последната нощ мина в опити да успокои съкрушената и паникьосана най-
добра приятелка на дъщеря си; усилията й да се присъедини отново към
хората, които си определят срещи, завършиха в болницата и с образа на
мъж в леопардов клин; освен това се очакваше да присъства на
тържеството по случай осемдесетия рожден ден на девера си, докато
собственият й съпруг, негов идентичен близнак, лежеше мъртъв в земята.
Тя въздъхна. Даваше си сметка, че не е справедлива. Бев имаше всичкото
право на света да празнува рождения ден на мъжа си. Подобни събития би
трябвало да се празнуват.
— Всичко е наред – отговори Джоун. Нямаше желание да обсъжда
несгодите си с Бев. Нейните прояви на съчувствие бяха толкова преиграни,
че постигаха обратен ефект и караха човек да се чувства по-зле.
— Всичко наред ли е с Пейдж?
— Да, всичко е наред.
— Наистина ли? Това е добре. Намери ли си нова работа?
Последваха въпросите, които Бев не зададе, но Джоун все пак ги чу: Все
още ли страда по Ноа? Готова ли е най-сетне да прости на Хедър,
задето й го отмъкна?
— Все още не – отговори Джоун на въпроса, който Бев всъщност зададе.
– Но вчера беше на едно многообещаващо интервю. Така че, стискаме
палци.
Бев тутакси кръстоса маникюрираните пръсти на двете си ръце и ги
вдигна нагоре.
— О, ще получи работата. Сигурна съм – заяви тя със страст, която
подсказваше обратното. – Тя е толкова умна. Как би могъл някой да не я
иска? – Лицето й внезапно почервеня като цвета на ноктите й. – Исках да
кажа…
— Зная какво искаше да кажеш.
— Сигурна съм също, че за нула време ще си намери нов кавалер –
добави Бев, влошавайки още повече нещата.
Джоун не знаеше кое я озадачи повече: че етърва й повдигна темата за
Ноа, макар и завоалирано, или че използва думата „кавалер“.
— Всъщност вече си има някого – заяви Джоун.
— Наистина ли?
— Е, всичко е на много ранен етап все още – заотстъпва Джоун. Вече
съжаляваше, че го каза. – Ще се запознаеш с него в събота.
— Тя ще го доведе на тържеството?
— Възнамерявах да ти се обадя и да питам дали е удобно.
— Шегуваш ли се? Това е чудесно. Хедър ще бъде толкова доволна. Тя
мрази студенината, настанила се помежду им, откакто – ами, знаеш…
Джоун кимна.
— Всъщност вината не е на Хедър – неочаквано продължи Бев.
— Нима? А чия е?
— Ноа я преследваше от месеци, пишеше й, пращаше цветя. Накрая тя се
изтощи.
— Разбирам. Горкичката. Какъв избор е имала? О, почакай – продължи
на един дъх Джоун. – Но тя е имала избор. Могла е да каже на мерзавеца
да се разкара.
— Нямах представа, че все още си толкова ядосана – каза Бев.
Джоун сви рамене. В интерес на истината и тя нямаше представа.
Никога, не бе харесвала особено Ноа, все си мислеше, че Пейдж би могла
да се справи и по-добре. Но не можеше да прости на някой, който бе
наранил детето й.
— Хедър сподели, че ви срещнала двете миналата седмица и че ти едва
си я погледнала. Казах й, че навярно преувеличава, че леля й не би могла
да се държи толкова невъзпитано…
— Не – прекъсна я Джоун, – не е преувеличила.
Бев имаше вид, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.
— Виж – поде Джоун. – Съжалявам, че те разстроих. Ти не си виновна за
нищо и никоя от нас не иска да вижда дъщерите ни да страдат. Така че,
защо просто не оставим нещата каквито са и да се разберем да не ги
обсъждаме повече?
Бев кимна, по яркочервените й устни пробяга слаба усмивка.
— Виждам, че някой е пазарувал – каза тя след няколко секунди с
несигурен глас и предпазлив поглед.
— Мислех да си купя нова рокля за партито. Тоест, ако все още ни искаш
там. Повярвай ми, бих те разбрала, ако… – Моля те, кажи, че не ни искаш.
— Разбира се, че ви искаме – незабавно отговори Бев. – Тед ще бъде
съкрушен, ако не дойдете на празника му. Знаеш колко е привързан към
теб и Пейдж.
Това беше вярно. Нейният девер винаги бе обожавал племенницата си и
често твърдеше, че в болницата сигурно е станало объркване, и че Пейдж,
а не Хедър бе истинското му дете. Пък и Майкъл и жена му щяха да
долетят от Ню Джърси специално за събитието, така че как биха могли
Джоун и Пейдж да не отидат?
— Може ли да погледна? – Бев посочи чантите й.
— Всъщност тези ги връщам. Може да се позабавя… – Джоун се огледа из
ярко осветеното помещение за някой консултант и забеляза един
изключително красив млад мъж да се мотае в съседния коридор. – Не ми
се иска да те бавя.
— О, не ме бавиш. Май и на нас ни е хрумнала същата идея. Хедър също
иска нова рокля за тържеството и аз предложих да е от мен.
Джоун се постара да не пребледнява при повторното споменаване на
племенницата й.
— Имате среща ли? – Тя вдигна ръка и щракна с пръсти по посока на
красивия младеж. – Извинете. Бихте ли ми помогнали, моля?
— С удоволствие – приближи се той. – Само че, не работя тук.
— О, ужасно съжалявам. Видях ви да стоите там и си помислих…
— Няма проблем – увери я младежът и я докосна по ръката, преди да се
отдалечи.
Това беше странно, помисли си Джоун, все още усещайки допира му.
Зачуди се от колко ли време той се бе навъртал там и дали не бе подслушал
разговора й с Бев. Не ставай глупава, тутакси скастри сама себе си тя.
Защо, за бога, някой прекрасен младеж би се интересувал от разговора на
две възрастни дами?
 Един продавач се приближи. Носеше черно сако, поне два номера по-
малко за и бездруго шокиращо слабата му фигура, а прилепналите черни
панталони стигаха едва до средата на глезените и разкриваха гладко
избръснати крака и заострени, черни кожени мокасини, обути на босо.
Черната му коса от едната страна беше дълга, а от другата избръсната.
Очевидно някакъв моден писък, помисли си Джоун, вече забравила за
красивия младеж. Опитваше се да си представи как ли щеше да стои
подобна прическа на самата нея.
— Мога ли да ви помогна? – попита той с тъничък гласец и
неразпознаваем акцент.
— Бих искала да върна тези рокли. – Джоун започна да ги вади от
торбите.
— Всичките ли?
— Да. Всичките пет. Купих ги в събота.
— Нещо не е наред с тях ли?
— Просто не ми се виждат подходящи.
— Жалко – каза той, взе чантите от ръцете й и се отправи към най-
близкия тезгях. Джоун и Бев го последваха.
— Тази е хубава – отбеляза Бев, щом продавачът почна да ги вади. Тя
вдигна една синьо-зелена коктейлна рокля с якичка от мъниста. – Струва
ми се, че ще ти отива.
— Талията й е много висока – обясни Джоун.
— А тази? – Бев прокара длан по тясна черна рокля с обло деколте.
— Прекалено е къса.
— Но какво, за бога, те е прихванало с тази? – Дългият, тънък нос на Бев
се бе набърчил неодобрително, докато разглеждаше една яркорозова
рокля с множество къдрички в горната част.
— Не зная. Сигурно съм си мислела, че къдриците ще ми отиват.
— Ако беше на дванайсет, може би. О, боже. Тази е дори още по-зле. – Тя
вдигна и бързо пусна една разкроена рокля до под коляното на флорални
мотиви. – Изглежда като нещо, което сме носили през шейсетте.
— Май точно затова ми хареса.
— Е, онези дни си отидоха вече, слава богу. Колкото до мен, не ми
липсват ни най-малко. – Бев погледна последната от петте рокли –
красива, бежова, копринена рокля с перлени копчета и дълги, свободно
падащи ръкави, която Джоун почти бе забравила, че е купила. – Какво й е
на тази?
Джоун се вторачи в роклята.
— Не зная. – В интерес на истината тя дори не си бе дала труда да я
пробва, толкова бе разочарована от другите.
— Идеална е за теб. Настоявам да я пробваш и да ми дадеш да те видя.
— Нали щеше да се срещаш с Хедър?
Бев си погледна часовника.
— Имам още двайсет минути. Пък и тя ще закъснее. Винаги закъснява.
Сега върви. Настоявам.
— Тя е права – обади се продавачът. – Мисля, че роклята ще ви стои
божествено.
Джоун реши, че няма смисъл да спори. Колкото по-бързо премереше
проклетата рокля, толкова по-бързо щеше да се махне оттук. Нямаше
желание да рискува още веднъж да налети на племенницата си.
— Добре. Чудесно. Дайте ми я.
— До пробните има малка чакалня, където приятелката ви може да
почака – обясни продавачът и ги поведе.
След няколко минути Джоун излезе от пробната, облечена в роклята.
Завъртя се леко пред етърва си.
— Какво мислиш?
— Мисля, че е идеална. А ти какво мислиш?
— Мисля, че си права.
Бев плесна с ръце.
— Чудесно. Значи е решено. Тази ще я задържи – съобщи тя на
продавача, който бе дошъл отново да види какво става.
— Отлично – каза той. – Значи връщате само четири. Ще ви чакам на
щанда, щом сте готова.
— Благодаря – обърна се Джоун към Бев след малко, докато продавачът
отново опаковаше роклята.
— За какво?
— Ако не беше ти, нямаше да се сдобия с красивата си нова рокля.
Бев запърха с ръце по момичешки около лицето си.
— Няма за какво да ми благодариш. Радвам се, че можах да помогна. –
Тя се взираше в Джоун, сякаш очакваше от нея да каже нещо.
— Е – отзова се Джоун, – до събота вечер.
— До събота – повтори Бев. – Знаеш, че искам само всички да са
щастливи и да си прекарат добре.
Де да беше толкова лесно, мислеше си Джоун, когато забеляза в погледа
на Бев да проблясва искра на паника.
— Какво? – попита и се обърна, но вече знаеше какво – кого – щеше да
види.
— Здравей, мамо – каза Хедър. – Лельо Джоун. Винаги ми е приятно.
— Хедър – поздрави я Джоун и едва не изтръгна чантата от ръцете на
продавача. – Е, извинете, но трябва да тръгвам.
— Видя ли какво имах предвид? – Джоун чу Хедър да казва на майка си,
докато вървеше към ескалатора. – Може ли да се държи по-невъзпитано от
това?
Джоун не чу отговора на Бев. Бе твърде заета да се опитва да диша.

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Реши да повърви пеш до дома си, отчасти за да се пораздвижи, отчасти

за да си проясни главата от всичко, свързано с Хедър, преди да се види с
Пейдж. Зачуди се колко ли минути – по-скоро секунди – са минали, преди
Бев да каже на дъщеря си за новия мъж в живота на Пейдж. Без съмнение
новината, че Пейдж ще го доведе на партито, щеше да повлия на избора на
роклята, която Хедър щеше да си купи. Нямаше начин да се остави да бъде
засенчена от братовчедка си. Като познаваше Хедър, която вече не можеше
да разчита на вкуса на Пейдж, а собственото и въображение винаги е било
ограничено, тя навярно щеше да избере нещо прилепнало, късо и ултра
блестящо.
Джоун мислено изброди гардероба на Пейдж, мъчейки се да подбере
нещо сред предимно скромните възможности, ала не откри нищо, което да
е достатъчно „леле!“. Дъщеря й вече беше отхвърлила идеята да си купува
каквото и да било за парти, на което бездруго не желаеше да ходи, и
подчерта, че няма да се състезава с Хедър в никое отношение.
Това, разбира се, не означаваше, че Джоун не можеше да се състезава за
своя сметка.
Би могла тя да купи нещо на Пейдж. Щом Бев подарява на Хедър нова
рокля, определено и тя можеше да стори същото за своята дъщеря.
Само че не можеше.
Пейдж бе разяснила чувствата си кристално ясно и Джоун трябваше да
уважи желанието й. Дъщеря й бе зрял човек, който беше взел своето
решение. Нямаше да има нова рокля и толкова.
Дявол да я вземе тази Хедър.
Не се справям особено с проясняването на главата, помисли си Джоун.
— Време е за крачка напред – обяви тя на снимката на миловидна млада
манекенка, която заемаше половината от просторната витрина на един
фризьорски салон, притиснат между два скъпарски дизайнерски бутика.
Момичето имаше подобна прическа като на продавача със странния
акцент в „Нордстрьом“ – коса до брадичката от едната страна и ниско
подстригана от другата.
Джоун разгледа собственото си отражение в стъклото, като се стараеше
да напасне своето лице върху това на манекенката, да постави своето чело
под правия бретон на момичето, да си представи какво би било чувството
да имаш коса само на половината глава.
И тогава тя забеляза още едно отражение, на млад мъж – дали не беше
същият, който бе докоснал ръката й в „Нордстрьом“ по-рано? Той бе
облегнат на вратата на някакъв магазин от другата страна на улицата и я
наблюдаваше. Тя се обърна.
Но дори и някой да бе стоял там, вече го нямаше.
Значи сега пък бяха почнали да й се привиждат неща. И то не просто
драскулки и ярки светлини. Джоун поклати глава, замислена дали
халюцинациите с красиви млади мъже можеха да се определят като очна
мигрена.
В следващия миг тя вече отваряше тежката стъклена врата на
фризьорския салон и вървеше към гърдестата брюнетка на рецепцията.
— Мога ли да ви помогна? – попита рецепционистката.
Джоун отново погледна към витрината, после си пое дълбоко дъх.
— Чудех се, дали имате някой свободен, който да се заеме с косата ми.

— Госпожо Хамилтън? – попита портиерът, сякаш не беше сигурен коя е,

когато тя влезе в бежовото, мраморно фоайе на комплекса с апартаменти.
— Да, Еди. Аз съм – отговори тя на очевидно смаяния младеж и поспря
за кратко да потупа с длан прясно подстриганата си коса. – Какво мислиш?
— О, боже мой, виж се само! – възкликна някакъв глас, преди той да
успее да отговори. – Аз съм Линда – припомни й жената, отделила се от
асансьорите, където стоеше дотогава. Носеше същото яркорозово потниче
и син клин, както когато Джоун я бе видяла за последно във фитнеса, а
леката руменина по страните й подсказа на Джоун, че сигурно се връща от
тичане. – Добре ли си? – попита тя и се приближи предпазливо. – Рик ми
каза, че е трябвало да вика линейка за теб онази нощ. Какво се случи? –
Очите й обходиха прическата на Джоун. – Докторите ли ти остригаха
косата?
— Господи, не. Нищо подобно. Беше стомашно разстройство. Добре съм.
– Джоун помаха с пръсти около главата си. – Току-що идвам от
фризьорския салон.
— Направила си това съзнателно?
— О, толкова ли е зле?
Линда бързо взе да отстъпва.
— Не. Разбира се, че не. – Тя се покашля в дланта си. – Просто ме хвана
неподготвена, това е всичко.
— Прииска ми се някаква промяна.
— Получила си я.
— О, боже. – Очите на Джоун се напълниха със сълзи. Какво беше
направила?
— Не, не – възрази Линда. – Просто е толкова различно, това е всичко.
Щом веднъж свикнеш, всъщност е съвсем… симпатично.
— Симпатично? – Ужасът в гласа на Джоун бе ясно доловим.
— Отива ти – уточни Линда.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
— Не зная какво ме прихвана – каза Джоун. Вратите на асансьора се
отвориха и оттам излезе някакъв мъж, погледна набързо към нея и веднага
извърна очи. – Струва ми се, че го уплаших.
— Глупости – заяви Линда и влезе с нея във вече празния асансьор. –
Наистина, колкото повече те гледам, толкова повече ми харесва. – Тя за
втори път се покашля в дланта си, което със сигурност означаваше, че
лъже. – Ще ми се и аз да имах куража да направя нещо подобно. Но
Джейсън харесва косата ми дълга, така че какво мога да сторя? – Тя махна
с две ръце към правата си, дълга до раменете, кестенява коса. – Трябва да
гледаме мъжът да е щастлив. – Вратите се отвориха на шестия етаж. –
Имаш ли време за чаша чай?
Джоун се канеше да откаже, после реши, че не е напълно готова да
посрещне реакцията на Пейдж.
— Звучи чудесно. – И последва Линда надолу по бежовия килим на
коридора до нейния апартамент.
Линда отключи, отвори вратата и влезе в антрето, облицовано с мрамор
на златни пръски.
— Ехо? Има ли някой вкъщи? Джейсън, скъпи? – Тя тръгна към кухнята
вдясно. – Предполагам, че го няма. Слава богу – добави и направи знак на
Джоун да се настани до отрупания с вестници мраморен плот в средата на
кухнята, обзаведена в черно и неръждаема стомана. – Не, че не го
обожавам – продължи Линда, докато пълнеше вода в един чайник, – но
откакто се пенсионира, постоянно ми е… в краката. Закуска, обяд, вечеря.
Нямам две минути насаме. Обръщам се и той е там. Ако тръгна да излизам,
веднага: „Къде отиваш? Какво правиш? Кога ще се върнеш? Какво има за
обяд?“ Направо ме подлудява. Е, знаеш как е.
— Не, всъщност не зная. – За втори път, откакто се натъкна на Линда,
очите на Джоун се напълниха със сълзи. Дори след като съпругът й се
пенсионира от ръководената от него строителна фирма, основана от
двамата с брат му, Робърт Хамилтън бе продължил да бъде активен,
посещаваше курсове за личностно развитие в Бостънския университет,
четеше всичко, което му попаднеше, два пъти седмично играеше тенис.
Дори фаталната диагноза не можа да му попречи особено.
Какво ли не би дала постоянно да й е в краката!
Руменината по страните на Линда моментално изчезна.
— Много съжалявам. Забравих. Що за глупост казах! Наистина много
съжалявам.
— Няма нищо.
— Колко време мина?
— Две години.
— Сигурно ужасно ти липсва.
— Така е.
— Той има брат-близнак, нали?
Джоун кимна.
Линда се усмихна.
— Спомням си, че веднъж се возих в асансьора с двамата и кълна се, не
можех да ги различа. Ти бъркала ли си ги някога?
— Господи, не. На мен изобщо не ми се струваха еднакви. – Вярно беше.
Джоун винаги бе намирала съпруга си за невероятно сексапилен мъж, но
никога не бе изпитвала и най-слабо привличане към брат му.
Чайникът изсвири, знак че водата е завряла, и минутка по-късно Джоун
бе настанена във всекидневната на Линда, цялата в бяло и златно, с
различни произведения на изкуството. Държеше огромна синя чаша с
димящ, горещ чай с мирис на мента и ягоди. Линда приседна на крайчеца
на мек, бял фотьойл вляво. Помежду им стърчеше висока около метър и
осемдесет, бронзова статуя, напомняща на гигантски Оскар.
— Е, какво мислиш за треньора ми? – попита Линда.
— Беше страхотен – отговори Джоун.
— Да, най-добрият. Извинявай, че трябваше така набързо да те изоставя.
— О, няма…
— Трябваше да ходим на едно вечерно парти – продължи Линда, преди
Джоун да успее да довърши, – а тепърва щях да се къпя и да си мия косата.
Знаеш как е. – Тя крадешком хвърли поглед към главата на Джоун. – Е,
предполагам, че това вече няма да ти е голям проблем.
— Наистина ли е толкова зле? – попита Джоун.
— Не – увери я Линда. – Пък и това е само коса, нали така? Пак ще
порасне за нула време.
Джоун отпи глътка от чая си, изгори върха на езика си и извика от
болка.
— Добре ли си? – попита Линда и толкова много се наведе напред, че
имаше опасност да падне от фотьойла.
— Да, добре съм – отговори Джоун, докато пресмяташе колко бързо би
могла да изгълта чая, без да си изгори гърлото, и да се разкара оттук, без
да изглежда още по-побъркана. – И как беше партито?
 — Добре беше. Домакинята не е най-добрата готвачка, но има някои
интересни приятели. – Тя неочаквано ахна.
Този път бе ред на Джоун да се наведе напред.
— Какво има?
Линда остави чашата си на бялата каменна масичка.
— Имаше един мъж. Харолд… Хари… да, Хари. Хари Гатлин. Точно така.
Висок, хубав, пенсиониран професор, жена му починала преди около три
години… чудесен мъж. Как мислиш?
— За кое?
— Искаш ли да се запознаеш с него?
— Какво?!
— Е, току-що ми хрумна… И двамата сте горе-долу на една и съща
възраст, ти си загубила съпруга си, той жена си. И двамата сте много…
интересни. – Още един потаен поглед към косата на Джоун.
— Не мисля – заяви тя.
— Срещаш ли се с някого?
— Не, но…
— В такъв случай, хайде де. Той е кукличка. Повярвай ми. Пътувал е
много, културен, забавен. – Тя се засмя. – Разказваше ми как правил опити
да си уреди онлайн среща. Страховити истории. Можеш ли да си
представиш да направиш нещо подобно? – попита, а Джоун се размърда
на мястото си. – И все пак, признавам му го – не е лесно да се поставиш в
такова положение. Достатъчно е опасно и като си млад, обаче на нашата
възраст… Е, какво ще кажеш? Да направя ли някои деликатни
проучвания?
Джоун се съмняваше, че жената насреща и бе в състояние да каже или
направи каквото и да е, което дори бегло да може да се сметне за
деликатно. Но всичко би било крачка напред в сравнение с Просто Пийт и
леопардовия му клин. Тя решително се изправи на крака.
— Разбира се, защо не?
— Така те искам.
Джоун отнесе чашата си обратно в кухнята и я сложи в мивката от
неръждаема стомана.
— Благодаря за чая. – Обърна се и видя Линда да събира вестниците от
плота.
— Не е ли ужасно това за горкото момиче? – Линда посочи снимката на
Тифани Слейт на първа страница. – Твърдят, че била изнасилена и
измъчвана. – Тя потрепери и съпроводи Джоун до външната врата. – Ще
ти се обадя, след като говоря с Хари.
— Любопитна съм – каза Джоун и спря на прага. – Какво ще му
разкажеш за мен?
— Че в моята сграда има една чудесна жена, с която мисля, че трябва да
се запознае.
— Ами за косата ми?
Линда направи пауза.
— Защо не оставим това за изненада?
 ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Той мрази изненадите, винаги ги е мразел. Те все намират начин да се

превърнат в катастрофа.
Както когато майка му реши да спретне парти-изненада за
четиридесетия рожден ден на баща му. Тя покани всичките му приятели,
приготви всичките му любими ястия, дори купи някаква тъпа торта – като
онези лепкави, захаросани буламачи, които ти купуват като дете, с много
глазура и шантави, шарени цветенца отгоре.
Е, съпругът й хубаво я изненада – прибра се у дома, чак когато си бе
тръгнал и последният гост, с алкохолен дъх и мирис на чужда жена по
пръстите. А когато майка му се осмели да се разсърди, той грабна цяла
шепа от лепкавата, бяла глазура и я натика насила в гърлото й, после обра
остатъка и го натри по лицето и косата й.
На следващата сутрин останките от снощната изненада лежаха
размазани по кухненския под като слой лепкава политура, а майка му
седеше и попипваше насиненото си око. Той можеше още отначало да й
каже, че така ще стане, ако бе имала достатъчно ум да попита за мнението
му. Но разбира се, умът не бе силната й страна.
В интерес на истината тя си бе получила заслуженото.
Толкова по въпроса за изненадите.
Точно заради това той винаги полага огромни усилия за подготовката.
Ето защо се чувства толкова зашеметен, толкова предаден, вследствие на
събитията от последните няколко дни. Бе изчислил всичко много
внимателно, до най-незначителната подробност само за да види как
педантично изграденият му план рухва под обстоятелства, извън неговия
контрол.
Да вземем Тифани Слейт например.
Да, моля, както се казваше в онзи стар виц, нека някой да я вземе.
Прекара цели седмици да ухажва тази кучка онлайн, караше го бавно,
подхвърляше й комплименти, представяше се в най-добрия си образ на
„лошото момче, което се нуждае от добра жена“, настъпваше, после се
отдръпваше, на някои от съобщенията й отговаряше след минути, а на
други след дни, подклаждаше апетита й, като я държеше в несигурност, на
два пъти й определи срещи и не се появи на нито едната с оправдания за
разколебаване в последната минута и страх от отхвърляне, а после я
умоляваше за още един шанс да си изкупи вината, отнасяше се гадно, за да
я държи изкъсо.
И това проработи, както си и знаеше, както ставаше винаги.
Убеден беше, че след като на два пъти й бе вързал тенекия, сладката
Тифани няма да е склонна да сподели с приятелките си, че се кани да се
подложи на вероятен трети такъв удар. А дори и да каже на някого, какво?
Името, което й бе дал, беше толкова фалшиво, колкото и извиненията му.
В мига, в който си покажеше красивото лице, тя щеше да се превърне в
глина в ръцете му.
И нещата се развиха точно по сценария. Дори и Тифани да бе хранила
някои съмнения, те се стопиха на мига, щом погледите им се срещнаха.
Отне му всичко на всичко трийсет минути да се преструва, че се интересува
от всяка глупава дума, която тя произнася, след което тя доброволно го
последва в апартамента му, в капана му.
— Защо правиш това? – бе попитала сладката Тифани със завързани зад
гърба ръце и сълзи, които се стичаха по страните й и потъваха във въжето
около врата й. Глупав въпрос.
Какво би могъл да каже? Защото може? Защото му е приятно? Защото
мрази лимоновия мирис на евтиния й парфюм? Защото е твърде тъпа, за
да живее? А какво ще кажеш за… всичко гореизброено?
Бе приключил с нея сравнително бързо – от тази лимонова миризма му
се повдигаше, – после я захвърли на едно сметище извън града, като
разсъди, че докато я намерят – ако изобщо я намерят, – тя няма да е нищо
повече от купчина смърдящи кости. Не беше предвидил, че нечие куче ще
избяга от двора си, за да рови в планините от боклуци в отчаяно дирене на
храна, и така ще открие гниещите останки на горкото момиче, а по тях все
още ще е останало достатъчно, за да бъде идентифицирана.
Това беше първата изненада.
Последвалите заглавия на първите страници бяха накарали града да
настръхне. Носеше се мълва за евентуален сериен убиец. И макар част от
него да бе доволна, че работата му намира признание, дори и косвено,
почна да се бои, че жените в Бостън може вече да не проявяват такава
готовност да рискуват живота си, заради един красив непознат.
Нямаше нужда да се притеснява. Глупави жени не липсваха.
Да вземем Надя например.
Надя беше едновременно хубава и не особено умна. Разказа му истории
как била израсла в бедност в Румъния, за шефа си в близкото предградие
Нютън, който й пускал ръце и затова била принудена да напусне. Направи
му дори доста добра свирка, което не бе никак лесно с опрян в гърлото й
нож. И най-хубавото от всичко, тя се оказа много дискретен труп, не му
остави почти нищо за чистене.
Докато той се върне от малката си разузнавателна мисия до Фанъл Хол,
мускулите на Надя бяха почнали да се отпускат и беше по-лесно да се
направляват ръцете и краката й. Напъха я в два големи чувала за боклук,
метна отгоре й дрехите, купчина парцали и останките от вечерята им,
после почака до малките часове на нощта, за да я отнесе до багажника на
колата си.
Когато се натъкна на изненада номер две.
Госпожа Имоджин Лебовски.
Тъпият дърт прилеп притежаваше триетажната къща със стаи под наем,
която той временно наричаше свой дом. Тя живееше на приземния етаж и
отдаваше горните два. Беше я открил чрез платформата „Ербиенби“ и
тутакси грабна обзаведения апартамент на третия етаж, който бе идеален
за неговите цели. А Имоджин бе очарована да има за наемател такъв
благонадежден и добре изглеждащ млад мъж, още повече, че той щеше да
остане няколко месеца, за разлика от повечето й гости, които обикновено
си тръгваха след седмици, ако не и след дни.
Той обичаше приходящите й туристите, които се изреждаха в
апартамента на втория етаж. Нанасяха се; изнасяха се. А междувременно
не общуваха и си гледаха работата. Не проявяваха склонност да се
сприятеляват, нито си пъхаха носовете, където не трябва. Ако се
разминеше с някого от тях по стълбите, той си държеше главата наведена
надолу и не се спираше. Те правеха същото.
Беше идеално.
Както и госпожа Имоджин Лебовски, която бе на осемдесет и осем
години и по принцип заспиваше дълбоко още преди десет часа.
С изключение, разбира се, на нощта, в която той отиваше да изхвърли
тялото на Надя.
Потрепери, като си спомни с каква мъка се спускаше по стъпалата,
понесъл боклукчийската торба с тялото. Тъкмо бе стигнал до долу и
посягаше към вратата за наемателите, когато тя внезапно се отвори и ето
ти я Имоджин.
Беше облечена в дълга, синя нощница и гледаше съвършено объркано.
Краката й бяха боси.
— Госпожо Лебовски? – обади се той, толкова шокиран да види
старицата, колкото и тя него. – Какво правите тук? Добре ли сте?
В интерес на истината пет пари не даваше за състоянието й.
Притесняваше го само това, че е там, вторачила воднистите си сиви очи в
торбата на пода зад него. Дали не бе вдигнал повече шум, докато пъхаше
тялото на Надя вътре? Дали не бе събудил дъртия прилеп и не беше
събудил подозренията й?
— Кой си ти? – попита тя.
— Кой съм аз ли? – повтори той, чудейки се каква ли игричка играе.
— Какво правиш в къщата ми?
— Аз съм ваш наемател, госпожо Лебовски. Не ме ли познахте?
— Разбира се, че те познах – отвърна тя, макар очите й да казваха
обратното. – Какво правиш?
— Просто изхвърлям някои стари боклуци. А вие какво правите?
Имоджин Лебовски въздъхна. Въздишката казваше, че тя няма
представа.
Или ходеше насън, или имаше някакъв пристъп. Или пък начало на
деменция. Той не знаеше и не го интересуваше. Интересуваше го само да
се махне от нея, колкото се може по-скоро.
— Госпожо Лебовски – започна. – Не мисля, че трябва да сте навън сега.
Два часът през нощта е. По-добре да се върнете в леглото.
Дори и да й се бе сторило странно, че той изхвърля някакви неща в два
часа през нощта, тя не го показа. Просто си стоеше там. И се взираше в
голямата, зелена торба с тялото на Надя.
— Госпожо Лебовски – повтори той. После леко докосна ръката й, както
бе направил с Джоун Хамилтън в „Нордстрьом“ следобед. – Имоджин.
В ъгълчетата на устните й се появи кокетна усмивка. Когато проговори,
гласът й по момичешки скачаше през октавите.
— Ти си много красив младеж – заяви тя. – Казвали ли са ти го?
Той скромно сведе брадичка. Майтапиш ли се с мен, помисли си.
— Благодаря ви. А сега наистина мисля, че трябва да си легнете.
— Би ли ми помогнал?
За миг му мина през ума, че тя му прави предложение. После забеляза
страха в очите й и осъзна, че не е сигурна къде е леглото й. Мамка му,
помисли си той. Да я придружи до стаята й, означаваше да остави без
надзор тялото на Надя в основата на стълбите за най-малко пет минути. Не
знаеше дали наемателят на втория етаж си е вкъщи, или не. Ами ако бе
излязъл и се върнеше и намереше торбата? Ако погледнеше вътре? Ако
извикаше полицията? Мамка му. Мамка му.
И все пак, какъв избор имаше? Ако й откажеше, двамата с Имоджин
можеха да си стоят тук до сутринта.
— Добре – съгласи се накрая, подхвана я за лакътя и я изведе в топлия
нощен въздух.
Слава богу, тя бе оставила входната врата незаключена, така че той я
вкара във фоайето, като остави вратата отворена, и я съпроводи до
спалнята й в дъното на къщата. Мястото има онзи типичен мирис на
„стари хора“, помисли си, докато внимателно я направляваше към леглото
й.
— Дъщеря ми иска да ме прати в дом – сподели тя, докато той я
завиваше с изпомачканите й, вмирисани чаршафи.
— Поспете малко – каза той, чудейки се, дали да не направи услуга на
всички им и просто да я довърши сега, хем щеше да спести на дъщеря й
грижите и разходите да я праща в дом. Би било толкова лесно да затисне
носа и устата й с възглавница, докато спре да диша.
Макар навярно да би било по-забавно да я удуши и да гледа как тези
воднистосиви очи се превръщат в млечнобели.
— Ти си много сладък младеж – прошепна тя, прекъсвайки мислите му.
– Няма да позволиш на дъщеря ми да ме прати в дом, нали?
— Не бих си го и помислил. – Той придърпа одеялото над раменете й. –
А сега поспете малко. – После умри, добави мълком.
— Лека нощ – прошепна тя, докато той се изнизваше на пръсти от
стаята.
— Лека нощ – отговори рязко, долавяйки шума от затръшването на
автомобилна врата отвън. Мамка му, повтори си и се втурна към входната
врата. Ами сега?
Но и да бе имало кола, тя бе изчезнала в нощта.
Просто въображението му играеше номера. Още една неприятна
изненада.
Не бе свикнал каквото и да било да му играе номера.
Всичко останало си вървеше почти по плана. Отнесе торбата с останките
на Надя до колата си, която бе паркирал отстрани на пътя, преди да свали
тялото й по стълбите. Метна я в багажника и шофира до предградието
Нютън, където я хвърли в голям казан за боклук, зад един Макдоналдс,
недалеч от дома на бившия работодател на Надя. Ако някой решеше да
провери какво има вътре, което беше крайно невероятно, „Господин
Пускам ръце“ би бил първият заподозрян от полицията. Ама че майтап би
било!
Ала всичко това се случи преди няколко дни, а в медиите не се
споменаваше нищо за още едно намерено тяло, така че засега той бе в
безопасност.
Което го връща отново към Пейдж Хамилтън, най-голямата изненада от
всички. Тя не само отмени срещата им в последната минута, но и оттогава
не бе направила никакъв опит да се свърже с него. Той очакваше тя най-
малкото да предложи още някакво оправдание и да се моли да пробват
отново. Но не, явно смята, че това е под нивото й и очаква той да направи
следващата стъпка.
 И той ще я направи. Когато на него му е приятно.
Беше решил да се покрие за седмица-две. Пейдж Хамилтън го бе
изхвърлила от собствената му игра и господин На Мига има нужда да си
почине и да презареди батериите си.
Но не се тревожи, Диво Цвете, мисли си с усмивка. Ще се завърна, още
по-подъл и лукав, откогато и да било.
И този път вече няма да има никакви изненади.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Я, каква приятна изненада – Кендъл Бейтс поздрави Хедър, когато тя

се върна на работа. – Колко мило от твоя страна най-накрая да се появиш.
Хедър пъхна набързо торбите от „Нордстрьом“ под бюрото си и почна да
шумоли с разни книжа в опита си да изглежда заета, в случай че още
някой от десетимата и повече счетоводители на етажа наблюдаваше.
— Марша питаше за теб.
— Мамка му. – Марша бе нейната наставничка и за лош късмет тя бе
дошла да я търси в единствения следобед – добре де, може би не съвсем
единствения, – в който Хедър си бе отпуснала един допълнителен час за
обяд. Погледна си часовника. По-скоро два допълнителни часа, даде си
сметка тя. – Ти какво й каза?
— Че си се оплаквала от разстроен стомах и може да си се качила горе да
полегнеш.
— Това ли бе най-доброто, което успя да измислиш?
— А ти какво искаш да й кажа – че ще отсъстваш половината следобед,
за да ходиш да си купуваш официална рокля?
Хедър превъртя очи и огледа обширното, отворено пространство на
третия етаж, в което се помещаваха офисите на рекламна агенция
„Маккан“. Същевременно бръкна в най-голямата торба, без да обръща
внимание на не дотам деликатния укор.
— Искаш ли да видиш какво си взех?
Кендъл плъзна стола си от своята кабинка към нейното бюро и Хедър
разопакова късата, обшита с червени мъниста, коктейлна рокля.
— Уау – възкликна Кендъл, – ама че рокля! Къде й е предницата?
— Мислиш ли, че е прекалено къса?
Кендъл сви рамене.
— Нали знаеш приказката – като си го имаш, показвай си го.
— И го имам, и ще го показвам – разсмя се Хедър и прибра обратно
роклята. – Само почакай да видиш обувките. – И тя извади една кутия от
втората торба.
— Купила си „Лубутен“*?
[* Кристиан Лубутен – френски дизайнер на обувки, известни с
червените си подметки. – Б.пр.]
— Наслаждавай се. – Тя отвори кутията, извади една лачена обувка,
покрита с изкуствени камъни, и закрепи в дланта си
дванайсетсантиметровия тънък ток.
— Леле. С колко се изръси за тях?
 — С николко. Майка ми ги плати.
— Добра майка. Дали не би се съгласила да ме осинови?
Хедър тъкмо прибираше кутията в торбата, когато усети една голяма
сянка да се надвесва над нея. И без да се обръща, знаеше, че принадлежи
на наставничката й, Марша Бюканън. Трябваше да изпуши един джойнт,
преди да се върне на работа, помисли си тя, да отслаби малко
напрежението от евентуален сблъсък. Отбеляза си наум по-късно да се
обади на Брендън, бивш куриер в рекламна агенция „Маккан“, уволнен
преди няколко месеца, заради по-доходната си допълнителна работа като
дилър на трева за служителите. Хедър бе сред най-редовните му клиенти.
— Не повръщаш, нали? – попита Марша, а характерният й, дрезгав глас
бе напоен със сарказъм. Този глас намекваше за дълги нощи, прекарани в
пиене и пушене, но това впечатление бе измамно, понеже Марша нито
пиеше, нито пушеше. Доколкото Хедър знаеше, жената, само няколко
години по-възрастна от нея, не притежаваше абсолютно никакви пороци.
И ако не беше простичката, златна халка и милиардите снимки на три
пълнички малки деца, отрупали бюрото й, Хедър щеше да подозира, че все
още е девствена. Според нея, в хората с прекомерно тегло няма нищо
сексапилно. Дори й бе трудно да си представи жена, невзрачна като
Марша Бюканън – със старомодната й кестенява коса на черта и
обикновени обувки, – изобщо да прави секс. Хедър не проумяваше какво е
видял в Марша съпругът й. Той беше хубав мъж. Тя самата бе флиртувала с
него на миналогодишното служебно парти, и това, разбира се, не я
направи особено близка с наставничката й.
Е, добре, помисли си тя и избута покупките по-навътре под бюрото с
левия си крак.
— Чух, че си имала проблеми със стомаха – отбеляза Марша.
— Вече се чувствам много по-добре, благодаря.
— Да, явно медицинският персонал в „Нордстрьом“ е на високо ниво.
Хедър въздъхна, чу кискане от другата страна на пътеката.
— Съжалявам, че малко закъснях от обяда – започна тя. – Трябва да съм
яла нещо, което не ми понесе…
— Спести си го. Само проверявам, дали си пратила онази презентация на
клиента.
Каква презентация? – помисли си Хедър.
— Какъв клиент? – попита тя. Думите се изплъзнаха от устата й, преди
да успее да ги спре.
Изражението на леко раздразнение по лицето на Марша се превърна в
нескрита ярост.
— Сериозно ли?
— Имаш предвид „Джонсън и Джонсън“ ли?
— Не, имам предвид „Джонсън и Главчо“. Разбира се, че имам предвид
„Джонсън и Джонсън“. Ти беше на срещата вчера. Дик Уестлейк ни помоли
да му изпратим презентацията по електронен път и аз го уверих, че ще се
погрижим незабавно.
— Съжалявам – каза Хедър. – Захващам се веднага.
— Предполагаше се да се захванеш още вчера.
— Зная, но компютърът ми непрекъснато блокираше. Така и не можах да
го накарам да свърши нещо.
 — Нима? И отнесе ли проблема към техниците?
— Щях… обаче…
— Спести си го – прекъсна я отново Марша. – Просто го направи. Сега.
По дяволите. Тя бе забравила напълно тази тъпа презентация още в
мига, в който напусна срещата. В интерес на истината дори не обръщаше
особено внимание на случващото се в заседателната зала. Всичкото това
безкрайно, безсмислено бърборене за пакетирани стоки. Трябва да я
наричат „бърборателната зала“, хрумна й и се засмя на собственото си
остроумие.
— Нещо смешно ли има? – попита Марша.
Хедър подскочи при звука на гласа й. Защо още стоеше тук? Дали
нямаше да стои и да я гледа, докато не се увери, че ще свърши работата?
Наистина ли е такова задължението на наставника? Нямаше ли си по-
добра работа за вършене?
— Имаш ли нужда от още нещо?
— Просто свърши това. – Марша Бюканън се врътна на плоските си
обувки и закрачи решително по коридора.
— Завистлива кучка – прошепна Хедър и отвори нужния файл на
компютъра си.
— Някога мислила ли си за друга работа? – попита Кендъл.
Хедър отхвърли въпроса й с махване на ръка, макар да си мислеше, че
Кендъл може и да бе права. Рекламата всъщност никога не й бе харесвала.
Захвана се с нея, защото братовчедка й Пейдж бе описала работата като
толкова лесна. Лично тя много повече би предпочела да работи в магазин,
да е управител на бутик от висока класа, каквато беше преди приятелката
на Пейдж, Клоуи. Обаче баща й ясно бе дал да се разбере, че не одобрява
идеята, така че тя последва братовчедка си в рекламата и няколко години
се измъчва като счетоводен координатор, преди най-сетне да я издигнат до
сегашната й позиция.
„Поздравления! – бе казала майка й. – Крайно време беше“ – заяви
баща й.
Той беше прав, разбира се. През годините Хедър бе видяла цял куп
млади жени да се издигат, в това число и Марша Бюканън, която бе
постъпила в рекламна агенция „Маккан“ горе-долу по същото време като
нея. А сега Марша, която я недолюбваше от първия ден – навярно, понеже
самата тя бе трътлеста и старомодна, докато Хедър бе красива и слаба, – бе
нейна шефка.
Хората постоянно говорят за честността в рекламата. Но колко честно бе
това?
Единственото нещо, което доставяше известно удовлетворение на Хедър,
бе че Пейдж загуби работата си по същото време, когато Хедър бе
повишена.
Тя огледа обширното пространство с отворена структура, със стъклена
стена, обърната към река Чарлз, с бял ламинат на пода и оголени тръби по
тавана. Рекламна агенция „Маккан“ се състоеше от три различни отдела,
всеки от които заемаше отделен етаж: стратегически, творчески и
счетоводство. Счетоводството включваше координатори, оперативни
счетоводители, наставници, директори и групови директори. Всички те
работеха в кабинки, един до друг. Липсата на персонални офиси
предполагаше равенство, което не съществуваше. На практика бе
установена отчетлива йерархия.
Работата на оперативния счетоводител се смяташе за сравнително
низша позиция. Както подсказваше названието, оперативните
счетоводители отговаряха за текущото опериране със сметки. Наред с
другите си отговорности, те трябваше да предоставят на клиента сметка за
извършената работа и да го накарат да я приеме, да изготвят график за
извънредния труд, който също да дадат на клиентите, да насрочват и
организират срещите ден за ден.
Звучеше доста просто, но Хедър непрекъснато се издънваше. Веднъж
забрави да отговори на имейла на един клиент, който бе задал въпрос,
изискващ незабавен отговор. Друг път пропусна да включи в сметката
малък, но съществен елемент, което доведе до извънредни разходи,
останали без покритие. Трети път подготви една среща, но допусна
грешката да не покани на нея определени ключови фигури и не подсигури
всичко необходимо. Всеки един от тези инциденти завършваше с мъмрене.
И все пак Хедър си оставаше убедена, че завистта на другите, а не
собственият й мързел и некомпетентност, е източник на проблемите й.
Завиждаха й за външния вид, за гардероба, за богатството и
положението на семейството й, както и за красивото й и успешно гадже
адвокат, същия, когото бе откраднала от братовчедка си. Скромната,
идеална Пейдж, постоянно изтъкваща безбройните си повишения в
работата, докато всички, с изключение на бащата на Хедър, виждаха колко
самовлюбена е всъщност. Пейдж, която „определено си разбира от
работата“, както обичаше да повтаря баща й. Пейдж, която никога не би
забравила да отговори на имейла на клиент, нито пък да бъде хваната
неподготвена.
Само дето така стана. Наистина бе хваната доста неподготвена.
Колко обичаше Хедър да си припомня нощта, в която братовчедка й се
бе прибрала по-рано и я бе намерила в леглото с Ноа! Физиономията й
беше безценна. Винаги, когато се случеше Хедър да се отегчава на онези
безкрайни срещи с клиенти, тя възкресяваше изражението на шок и
чувството за предателство върху лицето на Пейдж. Това безотказно я
караше да се усмихва.
А сега Пейдж си имала ново гадже. Поне според майка й, която бе
изплюла клюката веднага, щом леля й Джоун се бе отдалечила.
— Има ново гадже? – бе повторила Хедър.
— Ще го доведе на партито.
— Ще го доведе на партито?
— Очевидно.
— Кой е той?
— Не зная.
— Как така не знаеш?
— Как така не зная ли?
— Какво?
Хедър се размърда на мястото си при спомена за безплодния им
разговор. Единственото ясно нещо бе, че майка й не знаеше нищо: нито
името и професията на мистериозния мъж, нито от колко време се срещат
с Пейдж, нито колко сериозна е връзката им, дори не и дали е толкова
красив, колкото Ноа.
— Мамка му – произнесе на глас тя.
— Проблеми ли? – попита Кендъл.
— Нищо, с което да не мога да се справя.
Имаше само един човек, който можеше да й даде информацията, за
която жадуваше. Хедър си взе телефона, набра номера и той иззвъня два
пъти, преди отсреща да вдигнат.
— Ало – обади се един глас.
— Клоуи, аз съм Хедър. Как си?
— Хедър?! – В хладния тон на Клоуи се долови изненада. – Потресена
съм. Какво мога да направя за теб?
— Утре трябва да съм в Кеймбридж за една среща – излъга Хедър. – И си
помислих, че мина доста време, откакто не сме се виждали. Може би бихме
могли да обядваме заедно.
— Искаш да обядваме?
— Аз черпя – предложи Хедър с надеждата да стопи ледовете. Двете с
Клоуи и бездруго не бяха близки – по-скоро приятелки по задължение,
както толкова умната Пейдж остроумно бе подхвърлила веднъж, – но и
тази връзка в голяма степен бе приключила, след като Пейдж се бе изнесла
от апартамента на Ноа.
— Идеята не ми се струва много добра – отговори Клоуи.
— Моля те – настоя Хедър с мисълта, че унижението си струваше
информацията, която искаше да получи. Господи, колко добре би й дошъл
един джойнт. – Важно е. Наистина.
— Наистина? – повтори Клоуи с въпросителна интонация. Настана
мълчание, последвано от: – Добре, любопитството ми надделя.
На това и разчитах, помисли си с облекчение Хедър.
— Чудесно. Ще те взема в един. Все още ли си на улица „Бини“?
— Все още.
— До утре. – Усетила колебанието на другата жена, Хедър побърза да
затвори, преди Клоуи да е размислила. Чудеше се дали Клоуи подозираше,
че тя е тази, която се бе обадила анонимно да я осведоми за страничните
дейности на Мат.
— Каква среща имаш утре в Кеймбридж? – попита Кендъл.
— Винаги ли подслушваш чуждите разговори?
Кендъл сви рамене, после покри уста с ръка и посочи с пръст и очи към
приближаващата се фигура на Марша Бюканън.
— Прати ли вече презентацията на клиента? – попита полугласно
Кендъл.
— Мамка му – изруга Хедър, докато Марша пристъпваше към нея. –
Мамка му.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Е, какво мислиш? – Хедър попита Ноа, държейки новата си рокля

пред онази, с която бе цял ден – прилепнала и сива.
— Хубава е. Ноа едва я погледна.
 Хедър тутакси застана между него и широкоекранния телевизор.
— Хей – възкликна той, – не си прозрачна.
Тя превъртя очи към ниския таван. Винаги ли се бе изразявал с такива
банални клишета?
— Ти дори не погледна.
— Погледнах – възрази той. – Казах, че е хубава. А сега, би ли се
мръднала, моля? Всички бази са пълни.
— Няма да се мръдна, докато не я огледаш хубаво.
Драматичната въздишка на Ноа разтърси стаята. Той се извърна към нея
с ръце, отпуснати в скута му, гъстата му тъмна коса падаше върху челото,
бледосините му очи бяха широко отворени.
— Добре. Гледам.
— И?
— Чудесна е. Сега можеш ли да се мръднеш?
— Не ти харесва – заяви Хедър.
— Харесва ми.
— Изглежда по-добре, като я облека. С правилните обувки. – Тя
погледна към босите си крака.
— Сигурен съм.
— Какво означава това?
— Кое какво означава?
Господи, помисли си Хедър, без да се отмести. Той беше по-зле и от
майка й.
От телевизора внезапно се разнесе страшен рев.
— Мамка му! – почти толкова силно изруга Ноа.
— Какво стана?
— Гонзалес удари хоумрън. Току-що направиха голям шлем. И аз го
пропуснах.
— И това е по моя вина?
— Ти си тази, която стои пред телевизора.
— Само защото ти не искаш да отделиш две минути и да ми кажеш
честно мнението си.
— Искаш честното ми мнение ли? – разяри се Ноа. – Чудесно. Ще ти дам
честното си мнение. Права си – не съм в екстаз от нея.
— Какво искаш да кажеш, че не си в екстаз? – Гласът на Хедър опасно се
приближи до вой. – Какво не ти харесва?
— Не зная. Някак безвкусна е, нали така?
— Така ли?
Той сви рамене и облегнат на левия си лакът, се опитваше да надзърне
покрай нея.
— Просто изглежда малко… евтина.
— Евтина? Струва повече от хиляда долара!
— Не исках да кажа то… Похарчила си повече от хиляда долара за това?
— Майка ми я купи – отговори Хедър. – Какво искаш да кажеш с това, че
изглежда евтина?
— Малко е къса, това е всичко. И прекалено тясна – добави той.
— Не е тясна и нарочно е къса.
— Добре тогава. Нарочно е такава. Мога ли вече да гледам мача?
— Стои ми идеално.
 — Добре. Значи, очевидно греша. Идеална е.
— Мислиш ли, че е прекалено къса? – попита Хедър.
Ноа заби пръсти в страничната облегалка на дивана.
— Мисля, че е идеална – повтори той, отправил поглед към екрана, а в
гласа му все още се долавяше ярост.
— И не го казваш просто така? – настоя Хедър.
И тогава Ноа се сопна.
— Разбира се, че го казвам просто така! Ще кажа всичко, само и само да
те накарам да си мръднеш задника, за да гледам мача. Имах дълъг и гаден
ден и цял следобед съм чакал този мач. Така че, ако имаш любезността да
спреш да говориш за тази тъпа рокля и се махнеш оттам, по дяволите, ще
ти бъда признателен. Всъщност това би било идеално, мамка му!
Хедър избухна в сълзи и изхвърча от стаята.
— Благодаря ти – подвикна Ноа, докато тя затръшваше вратата на
спалнята след себе си.
Метна роклята на леглото и се пльосна отгоре й, но дебелият слой
мъниста се вряза в задника й.
— Върви по дяволите, Ноа Шърман! – Тя скочи, пак седна, отново се
изправи, като едва се сдържаше да не избухне в стила на „Истинските
съпруги“*. Вместо това изхлузи прилепналата си рокля през глава, метна я
върху тъмносиния килим и я тъпка с крака, докато не заприлича на
голяма, сива локва.
[* Истинските съпруги от Бевърли Хилс – американско риалити,
чиято премиера е била през 2010 г. – Б.пр.]
Грабна новата рокля, напъха се в нея и се огледа във високото огледало
на гърба на вратата.
— Изглеждаш фантастично – заяви на отражението си. Трябваше да
признае, че роклята беше малко къса и повече от прилепнала. И да, може
би бе изрязана с три-четири сантиметра по-ниско от необходимото. Но
нали това бе смисълът? Изглеждаше страхотно. Отметна дългата си до
раменете коса от бледото си лице и избърса сълзите си. – Изглеждаш
страхотно.
Но какво му ставаше на Ноа? Само защото бе имал гаден ден в работата,
не му даваше право да си го изкарва на нея. Нямаше нужда да е
саркастичен и груб.
Хедър знаеше, че той нямаше предвид нещата, които каза. Повече я
безпокояха нещата, които не каза. А онова, което не каза, бе че
братовчедка й никога не би навлякла такава рокля. Не, не и скъпоценната,
идеалната Пейдж.
Тя знаеше, че той още си мисли за нея. Понякога, когато разсъждаваше
по някоя тема – той никога не разговаряше, все разсъждаваше, – а Хедър
се осмелеше да изрази мнение, той я поглеждаше така, сякаш й казваше,
че е повърхностна и си няма и идея за какво говори. Може и така да беше.
Хедър никога не се бе интересувала от политика или от неща, които не я
засягаха пряко. Историческите теми я отегчаваха точно толкова, колкото
него – разговорите за филмови звезди. В интерес на истината двамата с
Ноа извън секса имаха много малко общо помежду си. А дори и сексът вече
не беше толкова въодушевен, както когато Пейдж бе неволната трета
страна на триъгълника. Все по-често Хедър забелязваше Ноа да се взира в
нищото и осъзнаваше, че той си мисли за Пейдж и се чуди дали не е
направил грешка.
Също като баща й, помисли си тя. Начинът, по който се шегуваше, че в
болницата са сбъркали и са дали на двамата със съпругата му погрешното
бебе, че Пейдж, родена два дена по-късно, но изписани на една и съща
дата, понеже Хедър страдала от жълтеница и била задържана по-дълго,
била всъщност истинското му дете.
Хедър бе най-малкото от трите деца на родителите си, и единственото
момиче. Братята й, Вик и Джордан, и двамата блестящи студенти,
защитиха магистратури по бизнес. Хедър беше посредствена ученичка –
„тъпичката ми“, обичаше да я дразни баща й. Тя бързо се бе научила да се
крие в сянката на братята си, да се бои от собствените си мнения, вместо
това възприемаше и повтаряше техните, присламчваше се към края на
изреченията им, сякаш да ги представи за свои и най-накрая взе да се
осланя на разцъфващата си красота, да я оставя да говори вместо нея.
И това бе проработило – за известно време. Хвана окото на баща си, ако
не и ухото му. Нито пък уважението му. А после Пейдж, буквално нейна
близначка, бе почнала да говори на семейните сбирки, оспорваше
твърденията на останалите, излагаше свои собствени аргументи и без
усилие привличаше прожекторите. „Това момиче си разбира от работата“
се превърна във вечния, познат рефрен на Тед Хамилтън. Последван от
намигване и неизбежното заключение: „В болницата трябва да са
сбъркали“.
Хедър не бе възнамерявала да мрази братовчедка си, както и не си бе
поставила специално за цел да открадне гаджето й. И двете неща някак се
случиха и нямаше нужда човек да има степен по психология, за да разбере
защо. Тя може и да беше „тъпичката“, но не беше глупачка.
Бе прекарала години в мълчалива конкуренция с Пейдж, само за да
губи. И най-накрая бе спечелила. Имаше апартамента на братовчедка си,
нейната кариера и нейния мъж. В голяма степен живееше живота на
братовчедка си. И въпреки това бе по-нещастна, откогато и да било. Не
беше добра в работата си, дори не бе сигурна дали харесва мъжа, когото се
предполагаше, че обича, а най-странното бе, че на нея Пейдж навярно й
липсваше повече, отколкото на Ноа.
Хедър се втренчи в отражението си в огледалото и видя как нови сълзи
изпълниха очите й и потекоха по страните й. Ноа беше прав – роклята
изглеждаше евтина. Беше твърде къса, твърде тясна и изрязана.
Но, по дяволите, на нея й харесваше!
Естествено, Пейдж никога не би сложила нещо толкова крещящо. Тя би
се появила на партито по случай рождения ден на чичо си, облечена
дискретно и изискано.
— И скучно – произнесе на глас Хедър.
Какъвто беше и Ноа.
— Ти си скучен! – кресна към затворената врата тя. – Чуваш ли ме? Ску-
у-чен! Отегчи ме до сълзи. – Приближи се да огледалото, опря чело в
стъклото и изтри сълзите с опакото на ръката си.
Вратата на спалнята внезапно се отвори и едва не я блъсна.
— Мамка му! – изпищя тя, препъвайки се назад.
— Извинявай – каза Ноа. – Не знаех, че си застанала тук.
 — Можеше да почукаш.
— Чух викове. Помислих си, че нещо не е наред.
— Да, бе. Какво стана – прекъсване след четвъртия ининг?
Ноа се засмя.
— Отлагане поради дъжд. А прекъсването е след седмия ининг.
— Страхотно. – Хедър се извърна и взе сивата си рокля от пода. – По-
добре се връщай, преди да е спряло да вали и да изпуснеш още някое
вълнуващо, голям шлем тинтири-минтири.
— Не зная – каза той. – Май всички вълнуващи тинтири-минтири се
случват тук.
Хедър избърса и последните си сълзи.
— Какво означава това?
— Означава, че не бях прав за роклята. Изглежда страхотно.
— Наистина ли?
— Наистина.
Хедър погледна към босите си крака.
— Искаш ли да видиш новите ми обувки?
— С високи токчета ли са?
— Дванайсет сантиметра.
Усмивката на Ноа се разшири.
— В такъв случай направо си умирам да видя новите ти обувки.
Хедър побърза да ги сложи. Допълнителните дванайсет сантиметра ги
правеха почти еднакви на ръст.
— Същите са като тези, които Ким Кардашиан носеше на „Ю Ес Уикли“.
– Тя си прехапа езика. Ноа мразеше да му говори за знаменитости.
Но той вече се пресягаше към нея и очевидната похот в погледа му и
подсказа, че най-накрая е спечелила цялото му внимание.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Валеше, когато на следващия ден Хедър спря пред къщата на Клоуи в

Кеймбридж точно в един без пет.
Тя седеше в новия си, спортен, бял лексус, който родителите й бяха
подарили във връзка с повишението в службата, непрекъснато се
поглеждаше в огледалото за обратно виждане и се молеше дъждът да спре.
Той, в комбинация с жегата, щеше да опропасти прическата й, за която
тази сутрин бе отделила почти един час да продухва и изправя, поради
което закъсня за работа.
— Много мило, че ни удостои с честта да се появиш – бе поздравът на
Кендъл.
— Върви на майната си – бе измърморила под нос Хедър, чудейки се
кога Кендъл се бе превърнала в такава кучка.
— Косата ти изглежда много добре, впрочем – отбеляза Кендъл.
В крайна сметка не е чак такава кучка, каза си Хедър и се огледа в
малкото, кръгло огледалце, което държеше в най-горното, дясно чекмедже
на бюрото си. Остана доволна от видяното.
За щастие, Марша Бюканън щеше да е по срещи извън офиса цял ден,
така че наоколо нямаше никой друг, който да я мъмри за закъснението
или да се съмнява в отдадеността й на работата. Слава богу, нямаше да е
трудно да се измъкне по-рано, за да се срещне с Клоуи за обяд. С мъничко
късмет можеше и да се върне на работа, преди някой да е забелязал колко
дълго е отсъствала.
Но тя не бе предвидила внезапния порой, който доведе до невъзможни
задръствания. Никой ли в Бостън не знаеше как да кара в дъжда? Не е като
да се случва рядко, мислеше си Хедър с надеждата дъждът да спре също
така внезапно, както бе почнал, и тя да може просто да седи и да го чака да
свърши. Ала след почти десет минути, през които се гледаше в огледалото
и си оправяше грима, дъждът сякаш стана още по-силен, а тя не можеше
да седи тук цял следобед. На Клоуи нищо не й струваше да погледне през
прозореца, да я види в какво затруднение се намира и да й спести
неудобството да излиза от колата, за да звъни на вратата й. Това не беше
любовна среща.
Хедър обмисли възможността да натисне клаксона, но реши, че би било
твърде грубо. Наистина не беше любовна среща, но пък идеята бе нейна. И
не само това, но бе обещала и да черпи. Какво толкова, по дяволите,
реши накрая и натисна клаксона три пъти в бърза последователност. Ако
бездруго щеше да плаща за проклетия обяд, то тогава на Клоуи нищо
нямаше да й струва да се домъкне до колата без ескорт, мамка му.
Входната врата се отвори почти незабавно и Клоуи се показа. Беше по
маратонки, провиснали дънки и торбеста синя тениска, а русата й коса бе
хваната в отпусната опашка. Не може да се каже, че се е постарала за
случая, помисли си Хедър. Почувства се леко обидена и определено
натруфена в своята оранжева блузка на плисета и черна кожена пола,
същата като на Гуинет Полтроу при едно неотдавнашно събитие.
Клоуи слезе забързано по стъпалата и изтръска дъжда от раменете си,
когато отвори вратата на колата и се плъзна на бежовата кожена седалка
до Хедър. Нямаше и следа от грим. Нито руж, нито спирала, нито червило.
И въпреки това, нямаше спор колко е красива. Хедър тутакси се почувства
като мърла.
— Е – каза вместо поздрав Клоуи. – Ще ми кажеш ли за какво е всичко
това?
— Здравей и на теб – отговори Хедър.
— Струва ми се, че можем да пропуснем любезностите, не мислиш ли? –
контрира Клоуи. – Какво целиш, Хедър?
— Какво целя ли? – повтори тя, мъчейки се да проумее какво става. –
Мислех да те водя на обяд, който да мине за моя сметка.
— Да, добре, но на мен не ми минават такива. Така че, защо да не
спестим на теб разходите, а на мен досадата, и просто да ми кажеш какво
целиш?
За миг Хедър остана без думи. Определено бе очаквала някаква
съпротива от страна на Клоун, но не и чак толкова откровена.
— Леле. Не знаех, че имаш такова лошо мнение за мен.
— Наистина ли? Изненадана ли си?
— Честно казано, да.
— Ти спа с годеника на най-добрата ми приятелка.
— Е, формално погледнато, те не бяха сгодени.
 — Но живееха заедно – напомни й Клоуи.
— А сега той живее с мен. – Хедър сключи длани в скута си, мъчейки се
да не изглежда гузна. Нещата не вървяха по план. – Но не е като да съм му
извивала ръцете.
— Да, сигурна съм, че си напълно невинна.
Хедър бавно се обърна към другата жена.
— Не съм сигурна какво искаш да ти кажа.
— Искам да ми кажеш защо организира тази малка среща.
— Честна дума, исках да възобновим приятелството си.
— Искала си да възобновим приятелството си – повтори Клоуи.
— Да. Това може и да те изненадва, но аз нямам много приятелки…
— Не ме изненадва.
— Добре. – Хедър почувства как сълзите й напират. Планът й определено
не вървеше. – Ти наистина няма да направиш нещата лесни за мен, нали?
— Не всички са лесни като Ноа – отговори Клоуи.
— Леле. Добре. Чуй ме, зная че ти и Пейдж сте най-добри приятелки и
така нататък, но… аз също те мислех за приятелка. И честно ти казвам,
просто исках да възобновим това, да разбера как си, да узная за децата. Да
науча какво крои Мат.
Клоуи кимна разбиращо.
— Ти знаеш точно какво крои Мат.
— Моля?
— Нали не си мислеше, че наистина ще заблудиш някого с малката си
сензацийка, която сътвори миналата седмица?
Хедър усети как цветът се отдръпва от страните й и изпита благодарност,
че положи допълнителен слой руж, докато чакаше дъждът да спре.
— Каква малка сензацийка?
Клоуи превъртя очи.
— Наистина ли? На тъпа ли ще се правиш?
„Тъпичката ми“, чу гласа на баща си Хедър.
— Наистина нямам представа за какво говориш.
Клоуи се пресегна към вратата.
— В такъв случай, не мисля, че имаме какво повече да обсъждаме.
— Почакай – каза Хедър, сграбчи ръката на Клоуи и усети как тя
инстинктивно се отдръпна. – Добре де, да. Предполагам, че говориш за
телефонното обаждане.
— Значи не си толкова тъпа – заключи Клоуи. – Само… подла.
— Не исках да съм подла.
— Нима? И каква искаше да си?
На Хедър й трябваха няколко секунди да се съвземе и да си събере
мислите. В интерес на истината тя не беше сигурна защо се бе обадила на
Клоуи с разкритието, че Мат посещава различни сайтове за срещи, освен
евентуално да си го върне, затова че Клоуи бе избрала Пейдж вместо нея.
Освен това беше напушена и тогава това й се бе сторило забавно.
— Просто си помислих, че заслужаваш да знаеш, това е всичко.
— И реши, че най-добрият начин да ми го кажеш, е чрез анонимно
обаждане.
— Мислех, че няма да обърнеш внимание, ако новината дойде от мен.
Клоуи сви рамене. Това показа на Хедър, че вероятно бе права.
 — Зная само, че аз бих искала да зная, ако Ноа ми изневерява.
— О, можеш да се обзаложиш, че това ще се случи.
— И сега, кой е подъл? – попита Хедър.
В продължение на няколко секунди никоя от двете не проговори.
Чуваше се само дъждът, който биеше по предното стъкло на колата.
— Е, какво се случи с теб и Мат? – изненада сама себе си с въпроса
Хедър.
Смехът на Клоуи изпълни тясното пространство.
— Ти си невероятна. – Тя поклати глава. – Знаеш ли, човек може
наистина да те помисли за очарователна, ако не беше такава кучка. Какво
толкова, по дяволите? Не е кой знае каква тайна – продължи тя, преди
Хедър да реагира. – Изправих се срещу Мат, стана голям скандал, изритах
го, свързах се с адвокат и най-вероятно ще подам молба за развод. Сега
доволна ли си?
Хедър не беше сигурна какво изпитва.
— Просто си помислих, че трябва да знаеш – отрони тя почти
шепнешком.
— Виж. Истината е, че независимо дали ми харесва, или не, ти навярно
ми направи услуга. Така че… получи ли това, за което дойде?
Приключихме ли? – И Клоуи отново се насочи към вратата.
— Почакай – спря я Хедър. – Поне докато дъждът понамалее.
— Значи не сме приключили – каза Клоуи. – Нещо повече се мъти в този
малък, лукав ум. Чакай да позная. Майка ти ти е казала, че Пейдж ще
доведе гадже на партито на баща ти…
— Пейдж ще води гадже на партито на баща ми ли? – прекъсна я Хедър
и отвори очите си толкова широко, колкото позволяваха трите слоя
спирала.
— Пак се правиш на тъпа.
Господи, как мразеше тази дума.
— Добре де, каза ми – призна тя. – И съм любопитна. Последния път,
когато проверих, това не беше престъпление. Но откъде знаеш какво ми е
казала майка ми?
— Пейдж сподели, че майка й е признала, че се е изтървала по този
въпрос.
— Говорила си с Пейдж.
— Почти всеки ден.
— И тя знае, че съм те поканила на обяд.
— Обадих и се на мига, в който затворих телефона с теб.
— И двете сте решили, че би било забавно да ме накарате да карам по
целия път дотук в дъжда…
— Е, не знаехме, че ще вали. Това си беше черешката на тортата.
— Добре. Сега можеш да се махаш от колата – заяви Хедър, докато
яростните сълзи изместваха любопитството й.
— А ти какво правеше в онези сайтове за срещи? – попита Клоуи с ръка
върху дръжката на вратата. – Да не би нещата с Ноа да не вървят толкова
добре напоследък? – И без да дочака отговор, скочи от мястото си,
затръшна тежката врата зад гърба си и хукна към къщата си.
— Нещата вървят чудесно – подвикна след нея Хедър. – Мислиш се за
дяволски умна, нали? – продължи и след като Клоуи влезе в дома си. –
Само почакай. Ще видим колко си умна. – После сведе глава върху волана
и се разплака.
Може и да не знаеше много, но знаеше как да си го върне.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— За бога, Хедър – провикна се Ноа и гласът му се промъкна изпод

вратата на банята. – Какво правиш там?
— Почти свърших. – Хедър огледа веднъж, после още веднъж грима си в
кръглото, увеличително огледало на стената до голямото, правоъгълно
огледало над мивката. Това пъпка ли беше, което се надигаше под кожата
й, направо като шамар по средата на дясната й буза? По дяволите. От
години не й бяха излизали пъпки. Сигурно бе от стреса. Предстоящото
парти на баща й, нарастващите сблъсъци с наставничката й, унизителната
среща с Клоуи, дъждът. Пресегна се за коректора си и го нанесе върху
гадното петно, докато то почти изчезна, после го размаза под очите си за
по-сигурно. Веднъж вече се наложи да се гримира отново, след днешното
фиаско с Клоуи, понеже уж водоустойчивата й спирала остави черни следи
от сълзи по страните й. Петната бяха премахнати, но жилото остана и сега
се превръщаше в гигантска пъпка под повърхността на кожата й.
— Върви по дяволите, Клоуи – изръмжа Хедър и нанесе още един слой
от коректора.
Тя бухна косата си, отново я прилепи надолу и веднага пак я бухна. Все
още не изглеждаше добре. Дъждът наистина я съсипа.
— Дяволски къдрици – измърмори тя, навлажни краищата на косата си
и извади сешоара от претъпкания шкаф под мивката. Всичко това бе по
вина на Пейдж. Явно тя бе убедила Клоуи да се съгласи с малката й схема
за унизяване на братовчедка й. – Жалка загубенячка – промърмори,
вдигна сешоара към главата си и го включи на най-високата степен.
— Какво правиш сега? – провикна се Ноа отвън.
— Задръж малко. След минута съм готова.
— Каза същото и преди десет минути.
— Само ме бавиш – предупреди го Хедър.
— Вече закъсняваме с двайсет минути.
— Значи още няколко минути не са от значение. Кой пристига на
секундата за вечеря, така или иначе?
— Гарантирам ти, че всички останали ще са навреме.
Хедър превъртя очи към отражението си и продължи да продухва
влажните краища на косата си, мъчейки се да ги намести в някаква
прическа. Откога Ноа се бе превърнал в такова мрънкало? Макар че може
и да беше прав. Адвокатите в „Уитман, Лафлин“ бяха много консервативна
сган. Без съмнение те бяха пристигнали накуп в ресторанта „Малката
Италия“ точно в седем часа. Толкова надеждни. Толкова предвидими.
Толкова досадни. „До-с-с-адни“, произнесе Хедър през горещия въздух,
струящ от сешоара.
— Какво каза?
— Казах, че ако си искал да съм готова навреме – провикна се тя, –
трябваше да си вземеш апартамент с повече от една баня! Тук едва се
побирам.
— Проблемът не е в банята.
Той беше прав. Проблемът не беше в банята. Хедър мразеше всичко,
свързано с апартамента на Ноа. Буквално във всяка стая можеха да се
открият следи от Пейдж: килимът, който бе избрала за спалнята,
възглавниците с цветна шарка на дивана във всекидневната, металните
черно-бели солници върху стъклената маса в трапезарията, дори
проклетото огледало над проклетата мивка в миниатюрната, претъпкана,
проклета баня. Да не споменаваме и колко потискащо бе осветлението. Как
можеше Ноа да очаква тя да е готова навреме?
— Още две минути – обяви тя, изключи сешоара и го пъхна обратно в
шкафа. Забеляза крадешком остатъка от джойнта, скрит зад шишенцето с
лакочистителя й. Втъкна косата си зад ушите и се замисли, дали има време
да го изпуши. По-добре не, каза си. Ноа бе дал ясно да се разбере, че не
одобрява склонността й да пуши трева, въпреки че в Масачузетс това вече
бе легално. По дяволите, помисли си тя и затвори вратата на шкафа. Защо
всичко в живота й трябваше да бъде толкова дяволски трудно?
Беше се върнала от Кеймбридж, само за да намери Марша Бюканън да я
чака до бюрото й. Срещите й били приключили по-рано от очакваното.
— Насрочила съм ти прослушване-отчет за следващия понеделник в
десет часа – заяви й тя. – Бъди навреме.
Хедър бе наясно, че прослушването бе само формалност, първата стъпка
към уволнението. Щяха да й дадат строго предупреждение и последен
шанс да се стегне. Ако шефовете й не видеха някакво значително
подобрение в идущите седмици, щеше да загуби работата си. А и тя
нямаше да има извинението за изкупуване на компанията от Ню Йорк, за
да направи уволнението си по-приемливо, така че щеше да даде на баща си
още една причина да направи неблагоприятно за нея сравнение с
братовчедка й.
Хедър се бе върнала вкъщи, смени копринената си блуза и кожената
пола с анцуг, изгълта едно студено парче пица от хладилника и зачака Ноа
с надеждата за секс, който да я накара да забрави гадния си ден. Само че,
беше забравила за насрочената вечеря с колегите му.
По дяволите, тази Клоуи. Може и да беше говорителка на Пейдж, но
толкова ли не можеше да бъде мила? Или поне по-учтива? Но не, Хедър бе
принудена да пропилее половината си следобед като шофира до
Кеймбридж и обратно, като рискува и работата, и живота си – бостънските
шофьори са най-лошите, – и какво бе узнала? Нищо! Мистериозният мъж
на Пейдж си остана едно упорито тъмно петно. Новината, че Клоун и Мат
май ще се развеждат направи следобеда й съвсем малко по-поносим.
— Какво става там вътре? – попита Ноа.
— Може ли да се отдръпнеш? Подлудяваш ме.
— Аз те подлудявам?
Хедър докосна косата си за последен път, пое си дълбоко въздух и втъкна
тясната си червена блуза в тъмносините си дизайнерски дънки. Като се
има предвид всичко, с което трябваше да се справи, не изглеждаше никак
зле. Тя отвори вратата на банята.
— Добре. Готова съм да вървим.
 Ръката на Ноа се пресегна към бузата й.
— Това пъпка ли е? – попита той.

— И тогава Шило казва: „Престани да пееш, Ланс. Разсейваш ми съня!“

– Бриан Палмър събра ръце на гърдите си в жест, който изразяваше
едновременно шок и задоволство. – Можете ли да си представите? Тя е
само на три! Кой тригодишен използва думи като „разсейваш“?
— Невероятно – каза Никол Бари и пусна вилицата си в малкото, което
бе останало от шоколадовото й суфле. – Толкова е умна. – Никол се
оттласна от масата и потупа корема си в осмия месец на бременността.
— Шило определено е надарена – съгласи се Кейтлин Сиймор. – Винаги
съм го твърдяла. Познаваше се още от раждането й – с тези широко
отворени очи, – че е специална.
— Момичетата определено се развиват по-бързо от момчетата – добави
Бриан. – Искам да кажа, Ланс е чудесно хлапе, но не е Айнщайн.
— О, но малките момченца са толкова сладки – каза Никол, докато
очертаваше кръгове по корема си.
Кейтлин се усмихна на Хедър през дългата маса за осем човека.
— Трябва да спрем. Всичкото това говорене за деца навярно отегчава до
смърт горката Хедър.
— Да – съгласи се тя и вдигна поглед от миниатюрното огледалце,
скрито в дланта й, точно навреме, за да види как усмивката замръзва на
лицето на другата жена.
— О – отрони Кейтлин.
— Тя да не би да каза току-що, че я отегчаваме? – Никол попита Бриан.
— Какво? – обади се Хедър и набързо прибра огледалцето в чантата си. –
Съжалявам. Нещо недоразбрах.
— Казвах, че целият този разговор за деца сигурно те отегчава до смърт.
— О – възкликна Хедър. – О, не. Съвсем не. Извинете. Стори ми се, че
казахте… Няма значение – завърши тя, като не се сети за нищо. Истината
бе, че бе изключила от съзнанието си останалите жени някъде между
салатата и предястията, вцепенена от безспирния поток от разкази за
възхитителни случки, свързани със съответните им потомци. Какво им
ставаше на тези жени? За нищо друго ли не можеха да си говорят?
Тя моментално бе наострила уши при споменаването на името Тифани,
защото си помисли, че става дума за известния магазин за бижута, но се
оказа, че говорят за някакво момиче, чието тяло наскоро било намерено
захвърлено на сметище и сега умуваха над възможността наоколо да броди
сериен убиец.
— Моля ви – намеси се една от жените, вече не помнеше коя. – Майка
ми казва, че ако си отгледала тийнейджърки, серийните убийци ти се
струват като разходка в парка!
Всички се разсмяха и разговорът бързо и плавно се върна към децата им.
Толкова отегчително.
Не че съпрузите им, струпали се в другия край на масата след десерта,
бяха с нещо по-добри. Техният разговор представляваше умопобъркваща
комбинация от работа, вино и спорт. Тя се помъчи да имитира някакъв
интерес към казаното от тях, но го загуби някъде между деликта и Том
Брейди, макар тутакси да наостри уши, щом бе споменато името на
красивия куотърбек.
Накрая Хедър остави ума си да се отнесе. Първо си пофантазира какъв
ли е в леглото симпатичният сервитьор, който наливаше питиета на
съседната маса, после се замисли за сблъсъка си с Клоуи, което я наведе на
мисли за съпруга на Клоуи, Мат, и какъв беше той в леглото – а, честно
казано, не беше кой знае какво. Не че в действителност го бяха правили в
леглото.
И все пак.
Колко би и се искало да развее този малък флаг в наглата физиономия
на Клоуи! „Помниш ли партито за освещаването, което направи по
случай преместването ви на улица „Бини“? “ Добре де, Мат безспорно бе
пиян, пък и двамата с Клоуи бяха скарани и почти не си говореха. Хедър се
бе качила на горния етаж да ползва тоалетната и когато отвори вратата,
Мат бе там. Той залепи гърба й за мивката, затвори вратата с ритник зад
себе си, смъкна й дрехите и проникна в нея.
Цялото нещо продължи по-малко от две минути. Той почти не я
погледна, вместо това предпочете да се взира в собственото си отражение в
огледалото над мивката. Когато свърши, се усмихна – повече на
отражението си, отколкото на нея, – дръпна си ципа и се върна при
другите гости. Хедър си вдигна гащите и придърпа роклята си надолу.
Бедрата й трепереха, а гърбът я болеше от многократното блъскане в
твърдия порцелан. Не бе чула, че Пейдж е дошла.
— Какво има? – попита Пейдж.
Хедър се извъртя.
— Какво искаш да кажеш? – Дали Пейдж бе видяла Мат да излиза?
Подозираше ли какво се е случило?
— Добре ли си?
— Добре съм. Защо?
— Не зная. Стоиш там и гледаш някак…
— Добре съм – повтори Пейдж. После слезе отново долу, помота се още
малко и си тръгна рано. Мат й бе махнал небрежно за довиждане.
— Какво има? – попита Ноа сега, озовал се ненадейно до нея.
— Какво?
— Ти беше на километри разстояние. За какво си мислеше?
Хедър сви рамене, ресторантът отново се върна на фокус. Чу
потракването на чинии, шумът от разговори, смехът на жени.
— Боя се, че отегчихме горката Хедър до смърт – каза отново Кейтлин.
Преди колко време го каза? – запита се Хедър, докато Ноа обясняваше,
че имал важна среща рано сутринта и искал да проучи още някакви неща,
преди да си легне.
Което означаваше никакъв секс. Краят на един идеален ден.
Веднага щом се прибраха, Ноа седна на масата в трапезарията и зарови
нос в работата си. Хедър си изми лицето, нанесе коректор на
издайническата пъпка, мушна се в леглото и изгледа едно по едно
повторенията на епизодите от „Да се ожениш за милионер“, като
същевременно превърташе сайтовете за запознанства в телефона си. Не се
изненада като откри, че Мат още е в тях. Боже, той си беше красив дявол.
— Нервите ти си ги бива – заяви на снимката му тя, не без възхищение.
Ноа се бе превърнал в ужасно отегчение.
Винаги ли е бил толкова скучен?
Какво бе видяла в него Пейдж все пак?
Тя се бе уморила да се отегчава – от Ноа, от работата си, от живота си.
Отново обърна поглед към телефона в ръката си. Това, от което имаше
нужда, бе малко вълнение.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Къщата на „Пийч драйв“ бе типична за богаташкото предградие Нютън

– на два етажа, с бяла дъсчена фасада, добре поддържана. Намираше се
навътре от улицата, насред просторна, изрядна ливада, оградена с високи,
пищни дървета и разцъфнали храсти. Хедър нямаше представа що за
дървета и храсти бяха те, нито я интересуваше. Никога не си бе падала по
природата. Розови цветя, червени цветя – какво значение имаше? Онова,
което далеч повече я интересуваше, бе голямата табела с надпис „Продава
се“, отстрани на пътя. Както и името на брокера, изписано най-отдолу:
Матю Диксън.
Тя отби в алеята и паркира, но остави колата да работи. Днес бе по-
горещо от вчера, дори и в шест часа вечерта. Дъждът милостиво бе спрял.
И все пак не можеше да рискува неизменно влажният въздух да си прави
шеги с новата й прическа, така че задължително трябваше да стои близо
до климатика в колата. Погледна се в огледалото за обратно виждане и
остана доволна, че коректорът си е свършил работата. Вчерашната
набъбваща пъпка днес бе само неприятен спомен, макар че, ако се
погледнеше отблизо, все още се виждаше бледа следа.
Хедър се съмняваше, че Мат ще гледа толкова отблизо. Само за всеки
случай тя разкопча горните две копчета на бялата си блуза и намести
гърдите си така, че да се подават от твърдия, бял, дантелен сутиен.
Изобщо не си бе дала труда да си слага гащи.
Трябва да пристигне всеки момент, помисли и си погледна часовника.
И колко щеше да се изненада само! Тя се засмя, доволна от собствената си
изобретателност.
Бе прекарала по-голямата част от сутринта на компютъра си, проучваше
къщите за продан в близките предградия, концентрирана в списъка на
Мат.
— Ама че трудолюбива пчеличка си станала – коментира Кендъл
отсреща, решила погрешно, че Хедър действително си върши работата.
Хедър бе избрала къщата на „Пийч драйв“, заради близостта й до
центъра. Колкото и да беше важно да избере имот, далеч от централната
част на Бостън, за да сведе до минимум риска да срещне някой познат, все
пак нямаше смисъл да си мята мрежата твърде надалеч. Винаги бе
ненавиждала предградията. Често се шегуваше, че щом се отдалечи от
„Бийкън Хил“, започва да й тече кръв от носа.
Следващото нещо бе да се обади в офиса на Мат и да говори с
асистентката му. Даде й фалшиво име и заяви, че има интерес да види
къщата на „Пийч драйв“ възможно най-скоро.
 — Господин Диксън каза, че може да се срещне с вас в шест часа тази
вечер – съобщи асистентката, след като говори с Мат, който бе извън
офиса на друго посещение. – Това удобно ли ви е?
Напълно, помисли си сега Хедър и по лицето й се разля лека усмивка.
Още веднъж хвърли поглед на огледалото и очите й палаво се усмихнаха в
отговор. Точно в шест часа една кола спря на улицата пред къщата. Хедър
наблюдаваше как Мат излезе от колата си, намести бежовото си, ленено
сако и си приглади косата, преди да се отправи решително по алеята.
Всяка негова стъпка арогантно заявяваше, че владее територията си.
Хедър си пое дълбоко дъх и отвори вратата на колата.
Усмивката на Мат бе твърдо залепена на лицето му, той вече бе
протегнал ръка за поздрав, когато високите токчета на розовите сандали
на Хедър докоснаха сивите павета на алеята.
— Госпожа Търнър? – попита той, докато се приближаваше.
Хедър пребледня. Възможно ли бе да не я познае? О, Господи. Колко
унизително!
Когато се приближи, усмивката на Мат се стопи, очите му се присвиха.
— Хедър?
Слава богу, помисли си тя.
— Очарована съм да те видя тук. – Тя се засмя.
— Не разбирам. Какво правиш тук?
— Чакам те.
— Струва ми се, че е станала някаква грешка. – Той си погледна
часовника. – Имам среща с клиентка в шест часа.
— Госпожа Търнър – подсказа му Хедър.
— Да. Познаваш ли я?
— Това съм аз.
Той изглеждаше озадачен.
— Да не си се омъжила?
Хедър се разсмя.
— Не. Боже, не.
— Не разбирам – повтори той. – Казала си на асистентката ми, че името
ти е госпожа Търнър? И че се интересуваш от покупката на този имот?
— И тази част е вярна – импровизира Хедър, долавяйки нотка на гняв
сред объркването на Мат. – Че искам да видя имота. Двамата с Ноа си
мислехме, дали да не си купим къща в този район. – По дяволите,
помисли си тя. Естествено, че Мат ще бъде объркан и гневен. Шофирал е
дотук от Нютън, очаквайки да се срещне с нетърпелив купувач, да прибере
лесна комисиона, а вместо това намира… нея.
Какво ли си бе мислила? Ами ако Мат отиде да говори с Ноа?
Това е почти невъзможно, увери сама себе си тя. Двамата никога не са
били приятели и сега няма никаква причина да се сближат. Ноа винаги бе
намирал Мат за нещо като идиот и го бе търпял, само заради
приятелството на Пейдж с Клоуи. Сега обаче Пейдж и Клоуи бяха извън
картинката, а Ноа… е, той бе някъде по рамката й. – Не мислех, че ще се
съгласиш да се срещнеш с мен, ако кажех истинското си име – обясни
Хедър, в очакване на следващия въпрос на Мат. – Заради Клоуи, Пейдж,
Ноа и всичко останало.
— Ако трябва да съм честен, така и не разбрах това приятелство – заяви
Мат и предишната напереност се завърна в погледа му. – Все си мислех, че
Ноа можеше да си намери нещо по-добро. – Той се ухили. – Добре е да
видя, че се е справил.
Хедър почувства как страните й поруменяват, а краката й се
разтреперват.
— Освен това никога не позволявам личния ми живот да се смесва с
бизнеса. Наистина ли мислиш, че може да пожелаеш да купиш къщата?
— Ами, бих искала първо да я видя. – Тя се засмя.
— Разбира се. – Мат посочи с ръка към входната врата.
— Оттук.
— И така, госпожо Търнър – каза той със самодоволна усмивка. – Какво
ще кажете дотук? – Стояха в голямата, бяла спалня на втория етаж,
приключили с обиколката на първия и на приземния.
— Красиво е – отбеляза Хедър. Леглото определено изглежда удобно,
помисли си и си представи как двамата с Мат се въргалят отгоре му.
— Ами, както вече казах, собствениците са направили ремонт преди една
година, без да пестят разходите. Нова кухня, нови бани, нова печка, нов
покрив. Всичко по последна дума. И само почакай да видиш какво са
направили тук. – Той прекоси спалнята и влезе в мраморната, черно-бяла
баня.
Хедър го последва.
— Много впечатляващо.
— Мраморни плотове, две порцеланови мивки, вана на крака,
подгряващи се мраморен под и релси за хавлиите. И най-
забележителното. – Той намигна и посочи към душкабината в дъното.
Хедър се постара да внесе повече въртеливи движения в походката си,
докато минаваше покрай него, докосвайки го леко. После издаде силно
задника си назад, докато надзърташе в кабината, чиито мраморни стени
бяха оборудвани с приспособления по последна дума на техниката.
— Тук определено има достатъчно… неща.
— Огромна глава на душа за дъжд-ефект, плюс най-различни струи,
идващи от всички страни. Предостатъчно място за двама. Или трима –
добави той и се приближи плътно до нея. – Е, какво мислиш?
— Ами, разкошно е, разбира се.
— Долавям едно „но“.
— Но… може би е малко прекалено…
— Прекалено?
— За Ноа.
— За Ноа – повтори Мат. Усещаше дъха му на врата си.
— Искам да кажа, ние сме само двамата. – Гласът й потрепери, когато
той се притисна към нея.
— Само двамата – повтори отново той. Пръстите му отметнаха косата й
настрани, а устните му се впиха във врата й.
Тя затаи дъх.
— Ти всъщност не дойде да видиш къщата, нали?
Тя почувства как той се отдръпва. Върни се – помисли си. – Върни се.
— Защо казваш това?
Той постави двете си ръце на раменете й и бавно я завъртя към себе си.
Дали щеше да я целуне отново?
 — Защото препусна през стаите на долния етаж – каза той. – Не показа и
грам интерес към нищо, в това число наистина страхотния, огромен
вграден гардероб, по който жените припадат, а ти не зададе и един въпрос.
— Може би, защото ти обясни всичко така добре.
— Може би. Но се съмнявам. Защо е този цирк, Хедър? Клоуи ли те
накара да ми поставиш капан?
— Какво? Не.
— Това някаква проверка ли е? Затова ли си дошла?
— Не!
— Тогава, за какво е всичко това? – Той отново я отблъсна към плота,
хвана брадичката й в ръка и силно я стисна.
— Просто исках да те видя.
— Защо?
— Чух за теб и Клоуи.
— Как?
— Не разбирам.
— Как би могла да знаеш за мен и Клоуи? Пейдж не си говори с теб, а
съм дяволски сигурен, че Клоуи никога не би ти се доверила. Освен, ако… –
Ръката му се отпусна до тялото и в очите му проблесна възхищение. –
Освен, ако не си скроила номер на Клоуи.
— Какъв номер?
Той се засмя.
— Ти си много лошо момиче – изрече с ниско ръмжене той, което й се
стори почти непоносимо сексапилно. – Нали така… госпожо Търнър? –
Той пъхна ръка между краката й. – Виж ти, виж ти – каза. – Струва ми се,
че току-що разбрахме защо сме тук.
Хедър изпъшка. Какво толкова, по дяволите, каза си тя. Та нали затова
бе дошла тук. Нейният шанс да го начука едновременно и на Мат, и на
Клоуи, да си го върне за малкото представление, което Клоуи й спретна
онзи ден. Да не забравяме и Ноа, помисли си и си напомни как той
постоянно губи интерес към нея.
— Разочарован ли си? – попита тя, щом се почувства стъпила на по-
солидна почва.
— Много си сигурна в себе си, нали така?
— Сигурна съм в теб – отговори Хедър.
Без да каже и дума повече, Мат си дръпна ципа и повдигна полата й.
Наистина ли? – запита се тя, докато той проникваше в нея и я блъскаше
грубо и безспирно в мраморния плот. – Правим го тук, в банята, до
мивката? Отново? Когато само на метри от нас има идеална спалня и
удобно легло?
Такъв ли беше и с Клоуи? Хедър изпита едва ли не съжаление към
горката жена. Гърбът й трябва да е помлян от синини, каза си тя, а Мат
не спираше тласъците си. Вече се чудеше колко ли още ще издържи,
когато той се отдръпна, завъртя я и здраво я плесна по задника.
— Какво, по д…
Ала той вече се отдалечаваше, дърпаше си ципа нагоре и си опъваше
сакото.
— Не допускам, че можем да си вземем душ – отбеляза тя полушеговито.
По-добре би й дошъл някакъв спрей, който да облекчи болката в гърба и
между краката.
— Трябва да се махнем оттук, преди семейство Стюарт да се приберат –
делово отбеляза Мат. – Казах им, че ще приключим до седем. Хайде.
Можеш да си оправиш косата в колата.
— Какво й е на косата ми? – Тя се погледна в дългото огледало над
плота. – О, боже. – Косата й представляваше пълен хаос, вече се къдреше в
корените от потта.
— Хайде – повтори той и забързано я поведе надолу по стълбите към
входната врата.
— Трябва да престанем да се срещаме по този начин – пошегува се тя,
щом наближиха колата й.
— Може би не е лоша идея – хвана се за думата й Мат. – Обади ми се, ако
някога сериозно решиш да купуваш къща.
— Абсолютно. – В огледалото за обратно виждане Хедър проследи как
Мат седна зад волана на черното си ауди и потегли, без дори да погледне
назад. – И какво очакваше? – попита отражението си тя, ядосана на
сълзите, които потекоха от очите й. – Защо ревеш? Със сигурност не си
очаквала цветя и рози.
Не, отговори безгласно отражението й. Но малко любовна игра нямаше
да е излишна.
— Получи си точно това, за което дойде – назидателно изрече Хедър.
После изтри сълзите от очите си, запали колата и потегли.
Защо ли получаването на онова, което искаш, винаги е толкова проклето
разочарование?

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

— Хедър? – провикна се Ноа от всекидневната, щом тя влезе в

апартамента.
Хедър трепна. Беше се надявала, че Ноа ще работи до късно, както
обикновено, и тя ще има време за една гореща вана, преди той да се
прибере.
— Дам, аз съм. – Разочарован ли бе? Може би се е надявал да е някой
друг?
— Къде беше? – Ноа подаде глава в коридора. – Късно е.
— Така ли? – Тя демонстративно си погледна часовника. Той бе прав.
Почти седем и половина.
— Къде беше? – попита я отново.
— Просто се случи пак един от онези дни – отговори тя и се упрекна
вътрешно, че не си бе намислила алиби по време на тягостния път към
дома.
— Разкажи ми. – Той се приближи, хвана я за ръката и я поведе към
всекидневната.
Какво става пък сега, зачуди се тя, докато двамата сядаха на дивана, без
той да пуска ръката й. Да не би Мат да му се бе обадил и да се е похвалил
със забежката им? Дали този внезапен интерес към деня й не бе част от
някакъв сложен план, прелюдия към хватка, с която да я метне върху
изтерзания й гръб?
— Е, нали ти казах, че напоследък Марша Бюканън ми създава
проблеми…
Той кимна и зачака тя да продължи.
Този определено не беше онзи Ноа, когото тя познаваше. Онзи Ноа
винаги я прекъсваше, поправяше, препираше се, изтъкваше, че не се
налага да чуе всяка досадна подробност.
— Ами – продължи тя, – насрочи изслушване за понеделник, което
означава, че ако не се стегна, вероятно ще загубя работата си.
На красивото лице на Ноа се изписа искрена загриженост.
Разбира се, той ни най-малко не бе толкова красив, колкото Мат,
помисли си Хедър. Но от друга страна, много малко мъже бяха чак толкова
красиви. Както и чак толкова арогантни.
— Не знаех, че нещата са толкова зле.
— Тя се заяжда с мен и за най-дребното нещо – продължи да задълбава
Хедър. – Честно ти казвам, не зная какъв й е проблемът. Мисля си, че
просто завижда или нещо подобно.
— И за какво точно се заяде днес?
— Все същите глупости. Утре имаме друга презентация, затова реших, че
ще е най-добре да остана след работа и да се уверя, че всичко е наред.
Наложи се дори да отложа часа при фризьорката. – Тя разсеяно помаха
към главата си, с надеждата тази странична забележка да го откаже да
задава въпроси какво се е случило с косата й.
Ноа протегна ръка и прибра няколко разпилени кичура зад ухото й.
— Добре изглежда – отбеляза той.
— Не, не е добре.
— Напротив – настоя той. – Секси е.
Защо се държеше толкова мило? – запита се Хедър. Дали не й
устройваше някаква клопка?
— Какво друго? – попита той.
— Друго ли?
— Имаш вид, сякаш си плакала.
Мамка му, помисли си тя. Откога бе станал толкова наблюдателен? Или
пък тя – толкова прозрачна?
— Предполагам, че всичко ми идва малко в повече.
Той я придърпа към възглавниците и почна леко да целува врата й.
Това майтап ли е? – запита се Хедър. – Точно тази нощ ли? От всички
други?
— Миришеш толкова хубаво – промълви той.
Сериозно? Тя почувства дланите му върху гърдите си. Мили боже! Скочи
на крака.
— Какво има? – попита Ноа.
— Просто се чувствам… не зная… мръсна.
Той се засмя.
— Харесваш ми мръсна.
Мамка му. И какво трябваше да направи сега?
— Всичко е наред – заяви той, сякаш прочел мислите й. – Зная какво
точно е нужно.
— Така ли?
 — Не мърдай. – Ноа стана от дивана и излезе от стаята.
След секунди тя чу водата във ваната, а после той се върна във
всекидневната.
— Ваната ви е готова, милейди.
— Напълнил си ми ваната? Това е много мило.
— Е, добре. Дадох си сметка, че през последните седмици не бях най-
доброто гадже на света.
— Не е нужно да си най-доброто… – Усети непознат и определено
неприятен пристъп на гузност.
— Със сигурност е нужно. Както и да е, иди да се изкъпеш, ще се видим
после.
— Какво ще кажеш за вечеря? Умирам от глад.
— После ще го мислим. Сега върви, преди водата да е изстинала.
Тя кимна и потръпвайки се отправи към коридора.
Остана във ваната повече от половин час, от време на време си пускаше
още топла вода, за да облекчи натъртения си гръб, и се чудеше какво да
прави с Ноа. Той очевидно беше в любовно настроение. Ами тя? Би ли
могла да прави секс с двама мъже в една нощ, само през няколко часа?
Не, че не го бе правила преди. Беше правила секс с Джони Валенте и
брат му Винс на едно парти на братството в колежа, обаче това бе преди
повече от петнайсет години, а и тя тогава бе доста друсана. Преди няколко
години пък имаше един период от половин година, когато се срещаше с
трима различни мъже и спеше с всичките.
Блажени времена, помисли си с усмивка.
Разбира се, нито една от тези връзки не бе нищо особено, а и тя бе
сигурна, че мъжете правеха съвсем същото, така че, формално погледнато,
не ги бе мамила. Но тази нощ бе различно. Определено бе пресякла
линията. Усети още един прилив на гузност. По дяволите. Защо от всички
нощи Ноа бе избрал тъкмо тази да се прави на рицар в блестящи доспехи?
Само дето не носеше никакви доспехи, помисли си, щом той влезе в
стаята, с поднос в ръцете, чисто гол, само с една хавлия, увита около
бедрата му. На подноса бяха наредени различни сирена и крекери, както и
две чаши с шампанско.
— Какво е това?
Той приседна на ръба на ваната.
— Нали каза, че умираш от глад?
— Така е.
— Има бри, чедър, камбозола, които, ако не ме лъже паметта, са ти
любими.
— Леле. – Тя си взе един крекер и дебело парче камбозола.
— Пийни си шампанско. – Той остави подноса на пода и й подаде едната
чаша.
— По какъв повод?
— Трябва ли да има повод?
— Не. Просто… – Мили боже, предложение ли щеше да й прави?
Той се наведе към нея и покри устните й със своите. Хедър почувства как
плъзва език между зъбите й.
— Внимавай – промърмори тя. – Устата ми е пълна със сирене и
крекери.
 — Още по-добре. – Той се изправи, махна си хавлията и се пъхна във
ваната. Вдигна чаша и я чукна в нейната. – За теб.
— Да ти се връща – отговори тя и внимателно отпи от бълбукащата
течност, питайки се, дали на дъното на чашата няма да намери годежен
пръстен. Трябваше да внимава да не се задави с него.
Щеше ли да му каже да?
И сериозно ли възнамеряваше да се омъжи за човек, на когото бе
изневерила само преди няколко часа? И когото мислеше да зареже?
Защо не? – каза си Хедър, представяйки си шока и изумлението върху
физиономията на Пейдж при вида на годежния й пръстен. Надяваше се да
е поне четири карата и достатъчно голям, че да направи впечатление.
Надяваше се също Ноа да не си го поиска обратно, ако някъде по пътя тя
отменеше сватбата. Разбира се, ако някога е имала намерение да се омъжи
за него, пръстенът трябваше да си остане за нея, дори и да се е отказала от
младоженеца. Хедър отпи още една глътка от шампанското и се огледа за
издайнически проблясък на дъното на чашата.
Ноа обаче я взе от ръцете й и я сложи на пода до ваната, заедно със
своята.
— Обърни се – нареди той.
Сега пък какво? – зачуди се тя и бързо зае поза на очакване той да я
прегърне и да поднесе пред очите й диамантен пръстен.
— Къде е сапунът? – попита той вместо това.
— Какво?
— Сапунът – повтори Ноа. – Къде го сложи?
Тя потърси из водата, намери го между краката си и го подаде над
рамото си.
— Ще ти изтрия гърба – заяви той.
— Не – започна тя. Обаче той вече прокарваше насапунисаните си длани
по раменете и надолу по гърба й.
— Какво е това? – спря се внезапно.
Хедър затаи дъх.
— Кое?
— Имаш голяма червенина.
— Така ли?
— Изглежда болезнена. Не я ли усещаш? – И я притисна с палец.
Хедър прехапа език, за да не проплаче.
— Сигурно съм се ударила на нещо в работата.
— Изглежда доста неприятно. Миличката. – Той махна ръцете си от
гърба й и почна да масажира гърдите й. – Така как е?
— Не е зле – отговори тя.
— Само не е зле? – предизвика я той и притисна в нея възбудения си
член.
— Защо да не идем в спалнята? – предложи тя и се извърна.
В отговор той я хвана за краката и ги намести около кръста си.
— А защо да не си останем точно тук?
— Не, аз наистина бих предпочела…
— Все се оплакваш, че не съм достатъчно спонтанен – възрази Ноа и
отново я нагласи.
Наистина ли, каза си тя, когато той проникна в нея. Какво им ставаше
тази нощ на мъжете в баните? Да не би да имаше пълнолуние?
— Не ти ли хареса? – попита я той, когато излязоха от ваната и почнаха
да се подсушават.
— Добре беше.
— Само добре?
— С изключение на онази част, в която едва не се удавих.
Той се засмя.
— Извинявай за това. Предполагам, че трябва да се придържаме към
твърдата почва.
— Не е лоша идея. – А още по-добра идея би било да ми предложиш, за
да мога да покажа годежния си пръстен на партито в събота вечер. Но
това май няма да стане.
— Добре ли си? – попита я той.
— Разбира се. Защо питаш?
— Не зная. Виждаш ми се малко отнесена. За какво си мислиш?
— Знаеш ли, че Пейдж ще доведе някакво гадже на партито на баща ми?
– попита в отговор Хедър.
Ноа престана да си подсушава краката и се изопна.
— Не. Откъде бих могъл да знам? Кой е той?
— Има ли значение?
Той сви рамене.
— Просто съм любопитен. – Грабна халата си от закачалката на стената.
– Отивам да гледам мача – заяви й на излизане.
— Ами вечерята?
— В хладилника май има някакви останки.
Като тази, която стои тук насреща ти, например, помисли си
Хедър, докато той излизаше. По смъкнатите му рамене тя съдеше, че
интересът му към мъжа, който Пейдж щеше да доведе на партито, не бе
само от любопитство. Той бе разстроен.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Той лежи на леглото си, с ръка, пъхната под предницата на панталона,

докато с другата разлиства в телефона снимките на жените от последните
си срещи. Предпочита така да нарича жените, които убива. Като за негови
срещи, не жертви. В края на краищата не е някакъв страхлив преследвач,
притаен в тъмна уличка, който се нахвърля изневиделица върху случайна
жена, изпречила се на пътя му. Той полага огромни усилия да приласкае
своите жени; излива си сърцето в съобщения и телефонни обаждания,
предлага им срещи, когато се чувстват комфортно, купува им питиета,
съблазнява ги със своя чар и хубост, кара ги да се чувстват специални.
Никога не използва заплахи и насилие, за да ги накара да тръгнат с него.
Те го следват доброволно, с нетърпение влизат в апартамента му, с вече
замаяни глави от звъна на сватбените камбани и представата за вечност.
Отиват във вечността, така е, макар и не съвсем тази, която са имали
предвид.
Завинаги мъртви, мисли си той с усмивка, и почва още по-настървено
да се търка.
Гледа как жените дефилират пред погледа му, като състезателки в
някакъв перверзен конкурс „Мис Вселена“: Челси, с дългия си врат в
клупа; Тифани, с пълните си със сълзи и разширени от ужас очи; Надя,
секунди, след като бе изстискал последния й дъх.
А после, ето я и нея, жената, която ще стане неговата коронна слава,
неговият прощален подарък за великия град Бостън: Пейдж Хамилтън,
известна също като Диво Цвете. През последните няколко дни й бе
направил поне десетина снимки. На едната стои до сградата, в която живее
с майка си; на друга излиза от небостъргача Джон Ханкок с развята от
бриза кестенява коса; на трета се качва на такси на Комънуелт Авеню.
С наближаването на кулминацията си той простенва, тялото му
потреперва от приятното освобождаване. Бързо се изправя, изтрива се със
салфетка, прибира си члена. Време е топката да се вкара в игра. Бе
проявил търпение твърде дълго време. Какво казваше майка му? „Ако
планината не отива при Мохамед…“
Време е да иде при планината, решава той и превключва от снимките в
телефона си към съобщенията. Вече не се дразни, че Пейдж не го търси.
Предпазлива е тя. Той се възхищава на това. Нима не осъзна още първата
нощ, когато я видя, че тя няма да е лесна като останалите и ще е същинско
изпитание за уменията му?
Здравей, Диво Цвете, написва. Извинявай, че ти пиша с такова
закъснение. Наистина се надявам отново да опитаме.
Чака отговор, но изведнъж му се струва, че чува някого до вратата.
Затваря телефона и се ослушва, а чукането става по-силно и
настоятелно.
— Кой е? – провиква се.
— Аз съм Джена Лебовски – отвръща му женски глас.
Джена? Сигурно е дъщерята на хазяйката, същата, която иска да прати
Имоджин в дом. Какво ли, по дяволите, иска?
— Дошли са от полицията – казва тя в отговор на неизречения му
въпрос. – Искат да ви зададат няколко въпроса.
Сърцето му се забързва. Полицията е тук? Какво означава това? Че
някой го е видял, докато влачи тялото на Надя към колата си? Че някой го
е разпознал като мъжа, когото са видели с Тифани Слейт в нощта на
изчезването й? Че няма да има повече „срещи“? Че никога няма да има
шанса да осъществи фантазиите си за Пейдж?
Погледна се в огледалото до вратата, увери се, че изглежда спокоен и
представителен. Е, очевидно повече от представителен, помисля си, след
като забелязва приятната изненада по лицето на Джена Лебовски, когато
отваря вратата.
Тя е най-малко на петдесет и закръглена като яко полско говедо. Косата
й е прекалено платинена в сравнение е черните корени, но иначе е хубаво
оформена, облечена е спретнато в сини панталони и червена блуза. На
врата й е окачена верижка е кръстче. Той се запитва какво ли би било да я
удуши с нея, да види как миниатюрният златен Исус потъва дълбоко в
плътта й.
Кръвта на Христос, мисли си, но внимава усмивката му да не проличи.
Не е съвсем същото като онова, което църквата има предвид.
 — Много съжалявам, че ви безпокоя – казва Джена Лебовски и страните
й се зачервяват почти като блузата.
— Полицията ли казахте, че е тук?
— Сега са долу и разговарят с майка ми.
Какво става, мамка му? – чуди се той. Да не би дъртият прилеп да е
подал някакво оплакване срещу него? Трябваше да я довърши, когато
имаше възможност.
— Да не би да е заради миналата седмица? Тя беше много объркана и аз
само се опитах да помогна…
— За какво говорите? – пита Джена.
— За майка ви. Намерих я да броди навън към два часа през нощта.
Успях да я върна в леглото…
— О, боже. Не. Много съжалявам. Нямах представа. Не, не става дума за
това. Не зная за какво е.
Страхът се примесва с облекчение. Ако полицията не бе дошла заради
госпожа Лебовски, защо бе дошла? Той взема ключа си от малката
пластмасова чинийка върху плота в миниатюрната кухня, заключва
вратата след себе си, прибира си телефона в джоба и следва Джена надолу
по стълбите към предната част на къщата. На улицата има паркирана
полицейска кола.
Двама полицаи, мъж и жена, стоят от двете страни на Имоджин
Лебовски в антрето. И двамата са млади, в края на двайсетте или началото
на трийсетте. Мъжът е бял, с рижава коса и изобилие от лунички, които в
основата на носа му са размазани като фъстъчено масло. Жената е черна,
естествените й, тъмни къдрици са прибрани в стегнат кок високо на
главата. Доста е красива, мисли си той и си дава сметка, че никога не е
имал „среща“ с чернокожа жена. Съдейки по начина, по който свежда очи,
избягвайки погледа му, той е сигурен, че тя би откликнала. А фактът, че е
полицайка определено би добавил пикантност към отношенията им.
В случай, разбира се, че тя не е дошла да го арестува.
— Полицаи? – казва той и приема кокетното помахване с ръка на
госпожа Лебовски с кимване. – Има ли нещо, с което мога да ви помогна?
— Аз съм полицай Петров – представя се мъжът. – Това е партньорката
ми, полицай Мартел. А вие сте?
— Стийв Уинъкър – отговаря той с името, което бе дал на госпожа
Лебовски, същото, като на фалшивата му шофьорска книжка в
портмонето, намиращо се в задния му джоб.
— Разследваме стрелба в района миналата събота през нощта –
съобщава полицай Петров.
— Стрелба ли? – Той смътно си спомня, че бе чел нещо за стрелба около
пристанището. В какво се превръща този квартал?
Полицай Петров си поглежда записките, но това изглежда е само за
фасон.
— Името на жертвата е Ричард Ашенбранд. Случайно да го познавате?
Той поклаща глава.
— Не.
— Случило се е към два часа през нощта на няколко пресечки оттук. Има
основания да се смята, че господин Ашенбранд може и да е бил нарочена
мишена.
 — Не разбирам. – Той поглежда право към полицай Мартел. – Как да ви
помогна?
— Разпитваме наоколо – отговаря му Мартел, като продължава да
избягва погледа му. – Опитваме се да открием дали някой не е чул, или
видял нещо.
Той се усмихва на госпожа Лебовски, чуди се какво ли им е казала.
Макар да е съмнително тя да помни каквото и да било от онази нощ, не му
се ще да бъде хванат в лъжа. А и току-що бе казал на дъщеря й, че двамата
са били заедно точно по същото време. Поглежда към Джена, но облото й
лице не разкрива нищо.
— Аз бях буден – заявява на полицаите – и наистина чух нещо, като се
замисля сега.
Големите кафяви очи на полицай Мартел незабавно се стрелват към
неговите.
— Помислих, че се затръшва врата на кола – продължава без подкана
той, – но би могло и да е изстрел, предполагам. Огледах се надолу по
улицата, но нямаше нищо и аз забравих за цялата работа.
— Прозорците ви към улицата ли гледат? – Полицай Петров вдига очи
към тавана, сякаш се опитва да си представи плана на къщата.
— М-м, не. Не. – По дяволите, ругае наум. Какво му става? Отлично
знае, че не трябва да дава информация доброволно. Трябваше да каже
единствено: „Съжалявам, полицаи. Не съм видял и чул нищо“, и с това
щеше да се приключи. – Всъщност не бях в моя апартамент. Помагах на
госпожа Лебовски.
— Така ли? – пита Имоджин.
— В два през нощта? – Въпросът задава полицай Мартел.
Той бързо обяснява събитията от съботната нощ.
— Заведох я обратно в леглото й и тъкмо се връщах в моя апартамент,
когато чух онова, което ми се стори затръшване на вратата на кола.
Погледнах, но както вече казах, не видях нищо.
— А после какво? – пита полицай Петров, явно по-подозрителният от
двамата.
— В какъв смисъл?
— Ходихте ли някъде?
— Само до леглото.
— Имате ли нещо против да ви попитам каква кола карате, господин
Уинъкър? – Въпросът идва от нищото.
— Субару.
— Цвят?
— Черен. Защо?
— Един съсед съобщи, че е видял черен седан да се движи бързо горе-
долу по същото време.
— Е, няма дефицит на черни седани – казва той и млъква. Вече бе дал
достатъчно доброволна информация. Свива рамене и поклаща глава,
сякаш иска да каже: „и да е имало черна кола, движеща се бързо миналата
събота през нощта, не е била моята“.
Макар че най-вероятно е била, дава си сметка той. Тогава бързаше да се
отърве от тялото на Надя.
Едва не се засмива. Каква ирония би било след всичко, което бе сторил,
да го арестуват и хвърлят в затвора за нещо, което не е направил, да се
препъне в някаква случайна квартална стрелба, докато превозва жертвата
от последната си „среща“ до едно сметище в Нютън.
— Притежавате ли оръжие, господин Уинъкър? – Нов неочакван въпрос.
— Господи, не – отговаря той. – Оръжията ме карат да се насирам от
страх. Извинете ме за езика – обръща се към полицай Мартел. И това е
вярно. Той мрази оръжията. Макар и не, защото го плашат. По-скоро,
защото са толкова безлични. Ако ще отнемаш живота на някого, трябва да
си готов да си изцапаш ръцете. Най-малкото, което дължиш на жертвите
си. Нож, въже, две силни ръце. Толкова много възможности, от които да
избираш. Само страхливците избират оръжие.
Представя си своите ръце около прекрасния врат на полицай Мартел.
Чуди се дали ще го помолят да претърсят апартамента му, но си отдъхва,
като се сеща, че нямат достатъчно основания. Гледал е достатъчно
криминални предавания, за да знае, че няколко мъгляви подозрения не са
достатъчни, за да извадят заповед за обиск. Предлага им съчувствената си
усмивка, която казва: „Ще ми се да бях от по-голяма полза“.
— Е, благодарим ви. – Полицай Петров му подава визитната си
картичка. – Ако си спомните още нещо, не се колебайте да ни се обадите.
— Ще го направя.
Наблюдава ги, докато се качват в патрулката и потеглят.
— Зловеща работа – заявява Джена Лебовски, след като те са си отишли.
Той изважда телефона от джоба си и вижда, че Пейдж още не му е
отговорила. Нямаш си представа колко е зловеща, помисля си.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Увита в хавлия, Пейдж седеше на ръба на леглото, а дрехите й бяха

разпръснати около нея като пъстро японско ветрило: черно-бялата
копринена коктейлна рокля без ръкави, с дискретно набрано, макар и
дълбоко деколте, дантелен сутиен в прасковен цвят и бикини, нежен, бял,
кашмирен шал. Чифт черни отворени обувки с висок ток и тънки каишки
стояха на пода до краката й. На нощното шкафче бе оставена черно-бяла
плик-чантичка от крокодилска кожа. Всичко я приканваше да стане и да се
задейства.
Само че не можеше.
От почти двайсет минути – откакто излезе от банята – тя се опитваше да
започне да се облича, да си направи косата, да нахлузи парти-
физиономията за голямото тържество по случай осемдесетия рожден ден
на чичо си. Но ето че продължаваше да седи като парализирана,
неспособна да вкара в действие която и да било част на тялото си.
Провал.
Не така трябваше да се сложи животът й.
Тя бе на трийсет и три години. Беше интелигентна. Привлекателна.
Винаги си бе представяла, че към настоящия момент ще има любящ
съпруг, две умни, уравновесени деца и успешна кариера. Вместо това бе
самотна, безработна и живееше с майка си – жена, която очевидно
страдаше от някаква своя си криза на късната възраст. Как се бе случило
това?
Не, че нямаше перспективи пред себе си, напомни си тя и отново се
помъчи да размърда крайниците си. Последното интервю за работа бе
минало успешно и й бяха насрочили втора среща за следващата седмица.
Връзката й със Сам се развиваше добре, макар и предпазливо, понеже и
двамата се бояха да не прибързат и да не пресилят нещата.
А за огромна нейна изненада, и господин На Мига се бе върнал в
картинката. Когато тя отмени последната им среща, той не се бе свързал с
нея и тя предположи, че повече няма да го чуе.
А сега, неочаквано, ето го отново.
Здравей, Диво Цвете. Извинявай, че ти пиша с такова закъснение.
Наистина се надявам отново да опитаме.
Малко си закъснял, смъмри го мислено. Той би бил по-подходящият
избор за партито довечера, толкова красив, че челюстта на Хедър щеше да
увисне, а Ноа определено щеше да си вземе поука.
Ноа, помисли тя и видя как лицето му се материализира в огледалото
срещу леглото. Както и да е, да върви по дяволите.
Досега би трябвало да го е преодоляла. Не само, че й бе изневерил, но го
бе направил с братовчедка й! Двамата живееха заедно. Той я бе заменил с
лекотата, с която сменяше тоалетната хартия! Така че, защо й бе да хаби
дори и миг от времето си в скърбене по този нещастник?
Тя беше съвременна жена. Не се примиряваше с подобни мръсотии. Не
бе склонна нито да прости, нито да забрави, нито да чака търпеливо да му
дойде умът в главата и да се върне на колене при нея. Тя не беше Клоуи.
Никога не би могла да прости подобно предателство.
Мразеше го.
Тогава защо представата за него и братовчедка й все още пълнеше очите
й със сълзи? Защо мисълта отново да е в една стая с него караше сърцето й
да препуска и коленете й да омекват?
Как бе възможно да обичаш някого, когото мразиш?
И как би могла да отиде на това тъпо парти и да гледа живия близнак на
баща си да се смее, да танцува, да диша, по дяволите, а бившият й
любовник да лудува с нейната почти близначка? Сигурна беше, че Хедър
ще обсеби изцяло Ноа, ще поглъща всяка негова дума, ще демонстрира
завоеванието си.
— Не мога да отида – промърмори тя. – Не мога.
— Моля те, скъпа – бе казала майка й. – Заради мен. Не мисля, че бих
могла да го направя сама.
— Ще имаш Майкъл – бе й напомнила Пейдж. Брат й и снаха й бяха
пристигнали следобед и отседнаха в хотел „Риц“, където щеше да се
проведе партито.
— Не е същото.
— Добре – неохотно се бе съгласила Пейдж, макар никак да не бе добре.
Но нямаше сили да спори, понеже бе твърде заета да внимава да не
пребледнява всеки път, когато погледне шокиращата нова прическа на
майка си.
През последните две седмици се случи серия от обезпокоителни
събития, свързани с Джоун Хамилтън: очната мигрена и острото стомашно
неразположение, като и двете завършиха в спешното отделение;
нетипично разточително пазаруване; наемането на личен треньор;
внезапното желание да ходи по срещи; обръсването на половината й глава.
Дали майка й не преживяваше нервен срив? Възможно ли бе да става дума
за нещо още по-страшно? Мозъчен тумор, може би?
Моля те, не, помисли си Пейдж.
Някъде около нея се разнесе приглушен звън.
Пейдж се огледа наоколо в търсене на източника му. Мобилният
телефон, осъзна тя и затършува из дрехите. Накрая го откри под тънкия,
кашмирен шал и го вдигна към ухото си, без да погледне кой я търси.
Остави го да звънне още три пъти, без да вдига, с надеждата, че това е
Сам, който се обажда да откаже да дойде. Което ще й даде възможност да
се свърже с господин На Мига и да покани него на партито. Въпреки че той
едва ли би бил свободен, ако му се обади в последния момент, а дори и да
беше, надали би се съгласил. Кой мъж с всичкия си би се подложил
доброволно на подобно изпитание?
А какво й ставаше и на самата нея, та да обмисля да зареже толкова мил
– толкова истински – човек като Сам, и то заради мъж, с когото дори не
се бе срещала, една илюзия с големината на пощенска марка в сайт за
запознанства?
Нима тя просто използваше Сам? В такъв човек ли се бе превърнала?
Дали пък не приличаше на Хедър повече, отколкото й се искаше?
— Мамка му. – Пейдж вдигна телефона, преди да успее да си зададе нови
притеснителни въпроси. – Ало?
— Здрасти.
— Клоуи – каза Пейдж. Не бе сигурна дали изпитва разочарование, или
облекчение от гласа на приятелката си. – Всичко наред ли е?
— Всичко е добре – отговори Клоуи, но не звучеше добре. – Трябва ли да
има проблем, за да се обадя?
— Не, разбира се, че не. Само, че звучиш малко…
— Малко какво?
— Малко, сякаш има проблем.
— И разбра това от едно „здрасти“?
Пейдж се засмя. Клоуи беше права. Прехвърляше собствената си
тревожност върху приятелката си.
— Предполагам, че просто съм нервна, заради това тъпо парти. Не мога
да накарам задника си да се размърда.
— О, мамка му. Партито тази нощ ли беше? Съвсем забравих за него.
Сега вече Пейдж бе сигурна, че нещо не е наред.
— Случило ли се е нещо?
— Нищо не се е случило – настоя Клоуи. – Утре ще говорим.
Пейдж погледна към часовника до леглото. Сам щеше да пристигне
всеки миг. Не можеше да си позволи да губи повече време.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Сигурна съм.
— Добре.
— Добре – повтори Клоуи. – А сега размърдай този красив задник, иди и
ги разбий.
Докато затваряше, Пейдж кимна и се изправи на крака. Поколеба се,
дали да не отговори на съобщението на господин На Мига, но реши, че той
ще е там и на сутринта, а тя нямаше повече време да се разсейва, колкото и
да се изкушаваше.
Десет минути по-късно тя бе напълно облечена и гримирана, косата й бе
прибрана в хлабав кок ниско на врата.
— Не е зле – каза си Пейдж и пусна червилото и телефона в чантичката
си, но тутакси отново извади телефона и препрочете съобщението от
господин На Мига. – Какво толкова, по дяволите, – реши накрая. От какво
всъщност се притесняваше? Двамата със Сам се бяха срещали само
няколко пъти. Не можеше да се каже, че са двойка. Не бяха дори
любовници. Тя бе свободна да си определя срещи с когото си пожелае.
Нямаше начин това да се нарече изневяра.
Хей, здрасти – написа тя. – Не бях сигурна, че ще те чуя отново. Още
веднъж извинявай за миналата седмица.
Стига да не се случи втори път, дойде бърз отговор.
Телефонът в кухнята звънна – портиерът я осведоми за пристигането на
Сам.
По дяволите, помисли си тя. Можеше ли Сам да избере по-неудобен
момент? Сега трябва да вървя, написа. Може ли да продължим по-късно?
Почака, но не получи отговор.
Е, добре, каза си Пейдж, пусна отново телефона в чантата си и излезе от
апартамента. Вече бе на половината път до асансьора, когато дочу
познатия сигнал.
Бързо провери съобщението от господин На Мига.
То бе кратко и мило: Ще бъда тук.

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Клоуи тъкмо бе приключила разговора си с Пейдж, когато звънна

стационарният телефон.
— Ало? – каза тя, като смени двата телефона.
Мълчание.
— Ало? Пейдж, ти ли си?
Все още нищо.
— Ало? Има ли някой? Кой е?
Тя се взря в слушалката, почака отговор от другата страна и затвори,
щом стана ясно, че такъв няма да има. Може би грешен номер, реши тя.
Или пък майка й звъни на пияна глава.
Вече рядко й се обаждаха по стационарния телефон, освен телефонни
измамници в търсене на будали, или благотворителни организации,
молещи за дарения. Може би трябваше да помисли дали да не го махне.
Беше ненужен разход, а сега парите несъмнено щяха да станат проблем. Тя
си наля чаша студен чай и седна до кухненската маса с чая в едната ръка и
мобилния телефон в другата, борейки с желанието си да се обади на Мат.
Ала все още бе твърде разстроена и ядосана, а беше важно да е с бистра
глава, когато се изправи срещу него.
Естествено, Пейдж моментално бе усетила, че нещо не е наред. Клоуи
трябваше да внимава. Не й се искаше да се превърне в една от онези
приятелки, които се обаждат, само когато имат проблеми. Особено когато
проблемът е все същият и си има име: Мат.
Тя си погледна часовника и реши да остави на децата още няколко
минути „техническо време“, преди да се качи горе и да ги приготви за
лягане. Имаха нужда от време да се успокоят, тя също. Нямаше сили за
нова сцена като онази, която се бе разразила по-рано.
Джош и Саша бяха прекарали деня с баща си и се бяха прибрали – какъв
бе изразът, който бащата на Пейдж обичаше да повтаря? – с изхвръкнали
чивии? Да, така беше. С изхвръкнали чивии. Смешен израз, но някак си
точен.
Те връхлетяха през входната врата в шест и няколко минути, широко
ококорени от комбинацията прекалено много захар и недостатъчна
почивка, бузите им бяха нацапани със засъхнал шоколад и захарен памук.
— Какво е това? – изуми се тя, докато се опитваше с влажни пръсти да
изтрие лепкавите петна от брадичката на сина си.
— Тати ни заведе на уличен фестивал в Самървил – обясни Джош,
измъкна се настрани и помаха на баща си, който ги наблюдаваше, без да
слиза от колата си.
— Беше много забавно – добави Саша и размаха ръце нагоре, сякаш
хвърляше цели шепи с конфети.
— Защо тати не може да влезе? – попита Джош, докато Клоуи затваряше
вратата.
— Има си работа – отговори тя.
— Защо не може да я върши оттук? Защо не го пускаш да се прибере? –
Наполовина въпроси, наполовина обвинения.
— Сложно е, миличък. – Клоуи се надяваше, че този отговор ще
задоволи сина й. Не бе подготвена за този разговор. Все още се надяваше
двамата с Мат да могат да седнат и да измислят най-добрия начин да
обяснят ситуацията на децата.
— Какво е „сложно“? – попита Саша.
— Тати казва, че ти не му даваш да се прибере, че си му бясна и искаш
развод – заяви Джош.
— Какво е развод? – попита отново Саша.
— Означава, че татко не може повече да живее тук – каза Джош на
сестра си, чиито очи вече почваха да се пълнят със сълзи.
— Не искам развод – разплака се момиченцето. – Искам тати!
— Стига, малко прибързваме – каза Клоуи, мъчейки се да не позволи
гнева й към Мат да избухне в лицата на децата й. Как смее да я поставя в
такова положение! Какво му ставаше? Да, беше побеснял, когато му
съобщиха, че тя е подала молба за развод. Но се бе успокоил, когато го
увериха, че ще получи щедър достъп до децата. Последните няколко дни
бяха преминали без инциденти. Нямаше нови скандали, нямаше тежки
опити да я убеди колко много греши, нямаше поредни заплахи относно
настойничеството. Беше успял дори да се държи възпитано, почти топло,
когато тази сутрин бе взел децата. Клоуи бе почнала да се надява, че макар
помирението да бе във висша степен съмнително, те може би щяха
успешно да продължат да изпълняват родителските си роли.
Тя отпи още една глътка от чая си и поклати глава, заради собствената
си способност да се самозаблуждава. Наистина ли продължаваше да си
мисли, че има някакъв шанс двамата с Мат да се съберат отново? Какво
още бе нужно, за да се убеди, че мъжът, за когото се бе омъжила, бе
непоправим женкар, че с брака й е свършено, че той нямаше – не би могъл
– никога да стане такъв, какъвто тя искаше да бъде?
— Мразя те! – беше й изкрещял Джош. После се втурна нагоре по
стълбите, а викът му, в който се прокрадваше гласа на Мат, отекна в
малката къща. – Татко е прав! – провикна се той от горния етаж. – Ти си
кучка!
— Какво каза? – викна в отговор Клоуи, убедена че не е чула правилно.
— Каза, че си кучка – опита се да бъде услужлива Саша.
Клоуи избухна в нещо средно между смях и сълзи.
— Какво е кучка? – попита Саша.
Помогни ми, боже.
— Не е много хубава дума, миличка.
— Като „лайно“ и „мамка му“ – разбиращо коментира четиригодишната
и дъщеря.
— Да – съгласи се Клоуи, прекалено потресена, за да каже нещо повече.
— Ти каза лоша дума! – Провикна се към стълбите, по посока на брат си
Саша, после и тя избухна в сълзи.
— О, моля те, не плачи, бебчо. – Клоуи силно я прегърна.
— Всичко ще се оправи.
Дали? – запита се сега тя. Как би могло всичко да се оправи, щом
съпругът й я наричаше кучка пред децата й?
Телефонът на кухненския плот отново звънна.
Клоуи стана от масата и го вдигна, а Саша се втурна след брат си.
— Ало? Ало? – повтори тя, но отговор нямаше. – Мамка му – изруга
Клоуи и затвори, но само след секунди телефонът отново почна да звъни. –
Добре, чуйте – произнесе в слушалката тя. – Очевидно сте набрали грешен
номер…
— Вие Клоуи ли сте? – попита непознат мъжки глас.
— Да. Кой е?
— Не знаеш ли?
— А трябва ли? – Клоуи затършува в паметта си за подобен глас.
— Стига, Клоуи. Не се прави на тъпа. Мразя жени, които се правят на
тъпи.
Тръпка на страх мина под кожата й.
— Кой сте вие?
— Знаеш ли какво обичам да правя с жените, които се правят на тъпи? –
продължи гласът, сякаш тя не бе казала нищо. – Обичам да ги чукам в
гъза, докато не им потече кръв и не почнат да молят за милост…
Клоуи затръшна слушалката толкова силно, че тя отскочи обратно като
змия, надигнала се за нападение, после увисна надолу на спираловидния
си черен шнур.
— Мамка му. – Какво, по дяволите, беше това?
Тя взе отново слушалката и бързо набра *69, но още преди да чуе
автоматичния запис отсреща, знаеше, че обаждането бе от скрит номер.
— Мамка му – повтори тя. – Какво става, по дяволите? – После: – Добре,
успокой се. – Беше просто вулгарно обаждане. На хората постоянно им
звънят такива. Беше съвсем случайно. Нямаше причина да се тревожи.
Можеше да се случи на всеки.
Само че, онзи, който се обади, знаеше името й.
Стига, Клоуи. Не се прави на тъпа. Мразя жени, които се правят на
тъпи.
Тя отново се опита да разпознае гласа, но той си остана мистерия.
Знаеш ли какво обичам да правя с жените, които се правят на тъпи?
Клоуи се отпусна отново на стола си до кухненската маса, зарови лице в
шепи и се помъчи да свърже ядосания глас с някакво лице, но не се получи
нищо.
Първата й мисъл, разбира се бе, че това беше Мат. Но гласът на Мат
имаше съвсем друг тембър. А след всичките им години заедно тя
познаваше и най-малкия му нюанс и извивка. Нямаше начин да го
преправи дотолкова, че тя да не може да го разпознае.
Сега звънна мобилният й.
Тя го погледна предпазливо и го остави да звънне за втори път, преди да
вдигне.
— Ало?
— Помниш какво се случи с горката, малка Тифани Слейт, нали? –
заплашително произнесе гласът. – Първо я чуках, докато не почна да
кърви и да моли за милост…
Телефонът се изплъзна от ръката на Клоуи и екранът му се строши на
плочките на пода. След секунди двете й деца се втурнаха надолу по
стълбите към кухнята.
— Мамо! – извика Саша и се притисна към нея. – Мамо!
Джош запристъпва на прага.
— Защо пищиш? – попита той, пак по-скоро обвинение, отколкото
въпрос. Погледът му се местеше от майка му към телефона в краката й.
Клоуи не бе осъзнала, че пищи.
— Съжалявам. Не исках да ви уплаша.
— Аз не съм уплашен – сопна се Джош. – Кой казва, че съм уплашен?
— Аз съм уплашена – прошепна Саша.
— Всичко е наред, миличка – каза й Клоуи. – Няма от какво да се боиш.
– Пресегна се за телефона и предпазливо го вдигна до ухото си, но не чу
нищо.
— Счупи ли се? – попита Саша.
— Да.
— Можеш ли да го оправиш?
— Не. Ще трябва да си купя нов. – Както и нов номер, добави си наум
тя. Даваше си сметка, че дори и обаждането по стационарния телефон да е
било случайно, това на мобилния й определено не беше.
Но ако отсреща не беше Мат, кой друг би могъл да бъде?
— Кой се обади? – попита Джош, сякаш прочел мислите й.
— Никой – каза Клоуи, хвърли повредения телефон на плота и изведе
децата от стаята. – Грешен номер.

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

 Тя ги забеляза веднага, щом влезе в залата.
Двамата стояха пред северната стена, цялата в прозорци от пода до
тавана, с изглед към Бостън Комън. Хедър беше облечена – оскъдно и
предсказуемо – в нещо впито и червено. Ноа бе с изискан, стилен, модерен
смокинг, който Пейдж му бе помогнала да купи за сватбата на сестра му
през миналия ноември. Точно както бе подозирала, братовчедка й се бе
залепила за Ноа, с едната си ръка бе обгърнала гърба му, с другата
докосваше лакътя му, често потъркваше глава в рамото му, а очите й го
гледаха с обожание, докато разговаряха с гостите.
Въобразяваше ли си, или и той изглежда се чувстваше също толкова
неудобно като Пейдж, може би дори малко засрамен? Тя реши, че това
навярно е пожелателно мислене от нейна страна и се насили да се обърне
настрани, преди Ноа да забележи, че се взира в него.
В просторната, хубаво украсена зала, чиято палитра бе решена в меко
преливащи се бежово, бяло и сребристо, с лекота се побираха 150 човека.
Най-малко десетина кръгли маси с бели покривки и възхитителни
аранжировки от лилави и бели цветя заемаха далечната половина от
помещението. Усмихнати сервитьори със сребърни подноси, отрупани с
ордьоври, се носеха по бежовия килим с дискретни шарки, умело
провирайки се между гостите.
Пейдж поклати глава, когато един от тях се приближи с табла с
миниатюрни сандвичи, покрити със сирене на грил. Само един поглед към
Ноа и Хедър бе достатъчен да накара стомахът й да се свие и да загуби
апетит.
— Аз ще си взема – каза Сам, взе един от мъничките сандвичи и го пъхна
в устата си. – Сигурна ли си, че не искаш? Вкусни са.
— Не съм гладна. – Пейдж почувства как всички очи в залата се
насочиха към нея, сякаш се бе провикнала с всички сили.
— Добре ли си? – попита я Сам.
Тя го погледна, макар и бегло. В интерес на истината почти не го бе
поглеждала, откакто бе дошъл да я вземе. Не, че не беше представителен –
дори красив – с подстриганата си коса, тъмносин костюм, розова риза и
вратовръзка с дискретна шарка. Но не беше господин На Мига. Никой –
особено Хедър – не би си помислил, като го види, че сделката е
равностойна. А не беше ли в това смисълът да си заведе гадже на партито?
Аз съм най-лошият човек на света, помисли си Пейдж.
— Добре съм – увери го тя.
— Казах ли ти колко прекрасно изглеждаш? – прошепна той.
— Каза ми. Благодаря ти.
— Определено си най-красивата жена тук.
— Благодаря – повтори тя, питайки се какво й става. Сам беше добър
човек. Изглеждаше добре, миришеше добре, казваше все правилните
неща. Защо тогава толкова я дразнеше? Какъв й беше проблемът?
— Готова ли си за битката? – попита той и пристъпи по-навътре в залата.
— Имам ли избор?
— Винаги имаш избор.
— Пейдж, скъпа – някакъв глас направи избора, вместо нея.
Пейдж видя как майка й заобикаля хората и се насочва към нея. Дългите
й, блестящи обеци потропваха по раменете на бежовата, копринена рокля.
— Мамо! Изглеждаш страхотно! – Пейдж осъзна, че наистина го мисли.
Чертите на Джоун Хамилтън се бяха освежили от новата прическа, която
бе смъкнала поне десет години от възрастта й, подчертаваше скулите й и
изваждаше на показ палави искрици в дълбоките й сини очи.
— Благодаря ти, миличка. – Джоун погледна към мъжа, застанал до
дъщеря й. – Ти трябва да си Сам.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Хамилтън.
— Моля те, наричай ме Джоун.
— Къде са Майкъл и Дебора? – Пейдж се престори, че оглежда залата за
брат си и жена му, но всъщност проверяваше, дали Ноа ги гледа.
Джоун се вторачи в пълната с гости зала.
— Допреди секунда бяха до мен. О, боже. Толкова много хора. Нямах
представа, че чичо ти е толкова популярен.
Пейдж почувства нов прилив на раздразнение, този път към чичо си.
Ако Тед Хамилтън беше популярен, това се дължеше на далеч по-
изтъкнатия му брат. Не беше честно, че двамата не си споделяха тази
вечер.
Погрешният брат бе оцелял. Погрешният близнак празнуваше.
— Не забравяй да му честитиш рождения ден – напомни майка й, сякаш
доловила мислите на Пейдж.
— Разбира се – отговори тя и разсеяно погледна към чичо си. Застанал с
жена си до отсрещната стена, той приемаше поздравленията на колеги и
приятели. Тя се наведе, сякаш искаше да целуне майка си по бузата. – Ноа
каза ли ти нещо? – прошепна тя.
— Само здравей – прошушна майка й и на свой ред се престори, че
отвръща на целувката. – Аз не му обърнах внимание. Както би трябвало да
направиш и ти – подчерта тя.
Пейдж кимна, остави майка си и се отправи през тълпата към чичо си,
със Сам до себе си.
— Дишай дълбоко – предупреди я той, щом наближиха.
— Я виж ти, кой бил тук – възкликна Тед Хамилтън и разтвори широко
ръце. – Един от най-любимите ми хора в целия свят.
— Честит рожден ден, чичо Тед.
— Благодаря ти, че дойде – понижи глас той. – Сигурен съм, че не ти е
лесно. Нямаш представа колко съжалявам.
Пейдж кимна. Чудеше се, дали той има предвид факта, че баща й не бе
тук, или че Хедър и Ноа бяха. Навярно и двете.
— Пейдж, скъпа – намеси се в разговора жена му. – Толкова се радвам,
че си решила да дойдеш. А кой е този красавец?
— Това е моят приятел, Сам Бенджамин.
— Радвам се да се запознаем, Сам – заяви Бев и го огледа недотам
дискретно. После се засмя. Не е красив, колкото Ноа, казваше усмивката
й. Един на нула за Хедър.
— Много се радвам да се запозная и с двама ви – отговори Сам. – Честит
рожден ден, сър. Пожелавам ви още много такива дни.
— Благодаря. Жена ми е спретнала чудовищно парти, нали?
— Е, залата бе идея на Хедър – възрази Бев и погледна към обширните
прозорци. – Каква прекрасна гледка.
 — Знаете ли, че Бостън Комън е най-старият обществен парк в страната?
– попита Сам.
— Ами, знаех, че е стар – засмя се Бев. Усмивката й бе малко по-широка,
а смехът по-силен от нужното.
— Открит е през 1634 година.
— Което го прави почти толкова стар, колкото мен – пошегува се Тед
Хамилтън.
Наистина ли? – помисли си Пейдж. – Говорим си за Бостън Комън?
Сега остава да поговорим и за времето.
— Чудесен ден, нали? – послушно се обади Бев.
— На моята възраст, всеки ден над повърхността на земята, е чудесен –
отбеляза Тед Хамилтън.
— О, Тед – изкиска се жена му, – осемдесет години вече едва ли могат да
се нарекат старост. Остават ти още много години.
— Моля да ме извините – каза Пейдж, чиято кръв бе кипнала, и се
извърна, преди да почне да пищи.
— Дишай – посъветва я отново Сам и я последва.
— Не съм сигурна колко от това ще мога да понеса.
— В такъв случай, се подготви – каза Сам, надничайки зад рамото й. –
Една жена се е насочила насам…
Пейдж се извърна по посока на погледа му.
— О, мамка му.
— Здравей, Пейдж. – Братовчедка й застана срещу нея. Тънка усмивка се
разпростря от едното до другото й ухо.
— Хедър – поздрави Пейдж и почувства как всички погледи се насочват
към тях. Настана миг на мълчание, през който Пейдж се опитваше да
реши, дали да сграбчи братовчедка си за врата, или да напусне залата.
— Няма ли да ме представиш на приятеля си?
— Защо? – чу се някак отстрани да пита Пейдж. – Да не искаш да го
чукаш?
Страните на Хедър почервеняха като роклята й.
— Моля?!
— Хей – меко произнесе Сам и посегна към лакътя на Пейдж.
Тя обаче оттласна ръката му.
— Разбира се, за теб не е важно винаги да им знаеш имената, нали? Ако
правилно си спомням…
— Дали да не успокоиш малко топката – прошепна в гърба й Сам.
Пейдж не му обърна внимание. Това ми е спокойната топка, помисли
си тя.
— Добре, виж – възвърна самообладанието и самочувствието си Хедър. –
Виждам, че си разстроена.
— Нима? Виждаш ли наистина?
— Но едва ли тук му е мястото и времето. Това е рожденият ден на баща
ми. Това е тържество…
— Тържество – повтори Пейдж.
— Дишай – отново се обади Сам.
— … и аз наистина се надявах да можеш да се издигнеш над каквито там
проблеми имаш с мен… – продължи Хедър.
— Имаш предвид проблема, че изчука гаджето ми – прекъсна я Пейдж.
– Предполагам, че този проблем визираш?
— … и че можеш да загърбиш чувствата си към мен – продължаваше
упорито Хедър. – Заради баща ми, ако не заради себе си.
Пейдж осъзна, че дланите й се свиват в юмруци.
— А заради теб самата – обърна се Сам към Хедър – е по-добре да се
махнеш, докато все още си с всичките си зъби.
Пейдж едва не се разсмя. Само зъболекар би се сетил за зъбите в такъв
момент.
Хедър въздъхна и поклати глава.
— Горкичкият ти – каза тя на Сам. – Явно и идея си нямаш в какво се
въвличаш.
— Не си хаби времето да се тревожиш за мен.
— Пак заповядай. Само да не кажеш после, че не съм те предупредила. –
И Хедър се ухили на Пейдж през рамо, докато се отдалечаваше. – Ще
предам на Ноа, че му пращаш поздрави.

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Минаваше осем, когато вечерята най-накрая бе сервирана, и стана почти

десет, докато Тед Хамилтън реши да се отзове на вялите провиквания
„Реч! Реч!“, оттласна стола си от масата в центъра на залата и се изправи да
говори.
Джоун въздъхна облекчено. Това означаваше, че партито почти е
привършило и тя можеше да си иде у дома. Беше изтощена да се усмихва.
Да води незначителни разговори. Да се безпокои за дъщеря си. Да се
преструва, че си прекарва добре.
Вечерта се бе оказала по-скоро тест за издръжливост, отколкото
празненство. Джоун никога не бе харесвала големите тържества, особено
такива, на които познаваше само малка част от гостите. Тя подозираше, че
поне половината от посетителите бяха застаряващи бивши служители на
компанията, основана от двамата братя, а не истински приятели. Почуди
се на колко ли от тях Тед Хамилтън знаеше имената. Нейният съпруг щеше
да познава всеки един.
Тя погледна през масата към Пейдж, която за цялата вечер почти не бе
докоснала храната. Бе прекалено заета да си долива вино в чашата и да се
преструва, че е безразлична към Ноа, седнал на три маси от тяхната до
Хедър. По-голямата част от вечерта Пейдж бе прекарала в разговори с брат
си и съпругата му, смееше се леко пресилено на шегите на Майкъл и в
голяма степен пренебрегваше Сам. Това бе срамота, каза си Джоун, тъй
като Сам изглеждаше много мил човек.
И в това бе същинският проблем, осъзна тя. Пейдж не бе готова за някой
мил човек. Беше й твърде рано за него.
Може би след няколко месеца. Може би след някоя година. Сега дъщеря
й имаше нужда от време. Време да превъзмогне предателството на Ноа, да
го прогони от главата си, да си даде сметка какво иска, да придобие сетива
към хора като Сам.
Просто не му бе дошло времето. Като преждевременно родено бебе, Сам
се бе появил твърде рано.
Сега дъщеря й се нуждаеше от мъж, когото да изчука и да забрави.
Джоун се изчерви от неизречената груба фраза, сякаш я бе казала на
глас. Робърт никога не одобряваше подобен език, да не говорим за
подобни мисли. Не можеше да повярва, че и самата тя ги одобрява.
Не, че беше светица, не си го и въобразяваше. Бе имала своя дял от
любовници, преди да срещне Робърт, своя дял от забравени мъже. Както
наскоро бе припомнила на Пейдж и Клоуи, тя бе рожба на шейсетте.
Въздъхна, осъзнавайки, че онова десетилетие бе част от друга епоха.
Всъщност от друг век.
Къде отиде всичкото това време?
— Мамо? – обади се някакъв глас до нея. Джоун се обърна към сина си,
взрян в нея с притеснени, лешникови очи.
— Да, скъпи?
— Добре ли си?
— Да, скъпи. Защо питаш?
— Имаше много странно изражение – обясни той. – И се зачерви.
Горещи вълни ли ти минават? – Той хвана ръката й и намери пулса.
— Добре съм – увери го тя, опитвайки се да издърпа ръката си. – Пък и
вече съм малко стара за горещи вълни, не мислиш ли?
— Малко си стара и да си обръснеш половината глава – възрази той. –
Освен това, някои жени получават горещи вълни през целия си живот.
Престани да се въртиш и ми позволи да го премеря. Пулсът ти е леко
ускорен.
— Какво става? – попита Пейдж от другата страна на масата.
— Брат ти се прави на доктор.
— Аз съм доктор – напомни й Майкъл.
Синът ми, кардиологът, помисли си Джоун, едва ли не очаквайки той
да извади стетоскоп от вътрешния джоб на сивия си костюм и да го допре
до гърдите й.
— Какво й е? – Пейдж взе да се изправя.
— Сядай – нареди й Джоун. – Добре съм. – Тя събра длани в скута си и
огледа притеснените физиономии около себе си: Майкъл и Дебора, Пейдж
и Сам, една доста отегчителна двойка, на име Уолт и Лиза някои си, две
скорошни вдовици, и двете на име Ан. Всичките се взираха в нея, сякаш
очакваха да експлодира. – Честно ви казвам. Престанете да се тревожите.
Добре съм. Изпускаме речта.
— Всичко наред ли е там? – попита Тед Хамилтън, прекъсвайки увода си,
с което накара цялата зала да погледне към тях.
Джоун забеляза, че Ноа насочи поглед към Пейдж, но после го извърна,
щом видя, че тя го гледа.
— Всичко е наред – насили се да се усмихне Джоун. – Много съжалявам.
Моля те, продължавай.
— Ами, както казах – започна отново Тед Хамилтън, поглеждайки към
бележките в ръцете си, – искам да благодаря на всички ви, че дойдохте
тази вечер. Сигурен съм, че имате да вършите по-добри неща в събота
вечер от това, да присъствате на рождения ден на един старец.
Последваха уместните протести:
— Не си стар!
 — Майтапиш ли се?
— Де да изглеждахме като теб на твоята възраст!
После му позволиха да продължи.
— Искам специално да благодаря на съпругата си, Бев, за
организирането на това чудесно събитие, за разпращането на поканите, за
избора на менюто и селекцията на вината…
— Ноа подбра вината – гръмко го прекъсна Хедър и вълна от смях се
разнесе из стаята.
— Очевидно Ноа е подбрал виното – поправи се Тед и нова такава вълна
се понесе.
Джоун видя как раменете на Пейдж се стегнаха и как стисна челюст.
— Благодаря ти, Ноа. Благодаря и на теб, Хедър, за… – той замълча,
отново си погледна записките, сякаш не бе съвсем сигурен какъв е
приносът на Хедър. – … за това, че помогна на майка си. Сигурен съм, че си
й била в огромна помощ за всичко.
Сега пък раменете на Хедър се стегнаха и нейната челюст се стисна. На
Джоун почти и стана жал за момичето.
Тя обърна малко внимание на останалата част от речта на девера си,
предпочете да се концентрира върху гласа му, не толкова върху думите.
Откри, че ако просто затвори очи и слуша, ставаше почти възможно да чуе
покойния си съпруг. Разбира се, Робърт нямаше да има нужда от записки.
Речта му щеше да е забавна, умна и импровизирана с лекота.
И кратка, помисли си Джоун, докато Тед не спираше да дърдори.
— Мамо – синът й нежно я стисна за ръката, – добре ли си?
— Добре ли е? – тутакси попита и Пейдж.
Дотук със затварянето на очи, каза си Джоун и ги отвори широко.
— Ще престанеш ли, моля те? – прошепна тя. – Добре съм.
— И накрая – отбеляза Тед Хамилтън – искам да кажа няколко думи за
покойния си брат, Робърт, който нямаше моя късмет и не доживя да види
този чудесен ден. Сигурен съм, че всички знаете, че близнаците имат
специална връзка, а е трудно да си представя по-специална от нашата с
Робърт. Ние отраснахме заедно, спортувахме заедно, дори се срещахме с
едни и същи момичета.
— О, Тед! – Бев се закиска като ученичка.
— Накрая изградихме и бизнес заедно – продължи той – и успехът на
нашата компания се дължеше в не малка степен на приноса на брат ми и
на неуморния му труд…
В не малка степен, повтори мълком Джоун. По отново стегнатите
рамене на Пейдж тя разбра, че и дъщеря й си мислеше същото. Успехът на
компанията на двамата братя се дължеше почти изцяло на приноса на
Робърт и на неуморния му труд, докато брат му предимно се влачеше след
него.
— Робърт беше ин на моя ян. Той беше практичният, а аз мечтателят –
продължи Тед. – Той беше спокойният, аз бурята; неговият глас бе гласът
на разума, докато моят се носеше на крилете на фантазията; аз имах
големи идеи, той знаеше как да ги превърне в реалност. Заедно създадохме
велика компания.
Леле, помисли си Джоун. Да ти имам преправянето на историята.
Беше подценявала девера си. Искаше се талант с едната ръка да даваш, с
другата да вземаш, да хвалиш и обиждаш едновременно. С няколко
широки замаха Тед се бе обрисувал като човек на въображението и
визията, отреждайки на мъртвия си брат царството на прагматизма и
здравия разум.
— Това е за теб, Боби – завърши Тед, споменавайки умалителното име,
което Робърт винаги бе ненавиждал. Той вдигна чашата си с вино и
останалата част от залата побърза да го последва. – Липсваш ми, братко.
Колко ми се иска да беше тук сега.
Очите на Джоун се изпълниха със сълзи. Тя бе желала същото всеки
божи ден през последните две години.
— Също така бих искал да отправя своите благодарности и към съпругата
на Робърт, Джоун, затова че бе най-добрата съпруга, на каквато брат ми би
могъл да се надява, както и към техните деца, Майкъл и Пейдж, с които
той се гордееше във всеки от дните си. Майкъл, голямо благодаря на теб и
Дебора, за това че долетяхте от Ню Джърси, за да празнувате с нас тази
вечер, и, Пейдж, какво да ти кажа? Знаеш, че винаги съм те имал повече за
своя дъщеря, отколкото за племенница.
Джоун видя как и бездруго кривата усмивка на лицето на Хедър
замръзна.
— Благодаря ти, че си тук тази вечер и знай, че Бев и аз сме винаги на
твое разположение. – Той прибра записките си във вътрешния джоб на
смокинга. – Това е. Забавлявайте се всички през остатъка от нощта.
Кафето и тортата идват.
— Моля да ме извините – прошепна Джоун и стана от мястото си. Един
сервитьор се приближи с чинийки с нещо шоколадово и лепкаво. Не
можеше да остане и минута повече. Не можеше да диша. Имаше нужда от
въздух.
— Къде отиваш? – попита Майкъл. – Добре ли си?
— Тя добре ли е? – повтори като ехо Пейдж.
— Трябва да се изпикая, ако и двамата нямате нищо против.
— Ще дойда с теб – заяви Пейдж.
— Остани си на мястото. Напълно съм способна да се изпикая сама. – И
Джоун решително излезе от залата. Откри дамската тоалетна встрани от
централното фоайе, затвори се в една кабинка, спусна капака на
тоалетната чиния и седна. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, последният
прозвуча повече като потиснат хлип.
— Добре ли сте там? – попита някакъв глас от съседна кабинка.
По дяволите. Не бе разбрала, че вътре има още някой.
— Да, благодаря. Съвсем добре.
Последва шумолене на хартия и пускане на вода. Няколко секунди по-
късно се затвори врата и най-накрая Джоун остана насаме.
— По дяволите – прошепна тя. Трябваше да се стегне, да даде поне шанс
на девера си в мислите си. Може пък и да е имал добри намерения. Какво
да стори, като бе такъв егоцентричен глупак? Тя трябваше да се овладее,
особено заради Пейдж. Трябваше да й служи за пример, да бъде
снизходителна и да не унива. Да покаже на дъщеря си, че и след загубата
има живот.
Джоун още веднъж си пое дълбоко дъх, после излезе от кабинката и
тоалетната. Време бе да се прибира у дома. Може Пейдж и Сам да я
закарат. Когато се върна в залата обаче, тя откри, че столът на дъщеря и е
празен.
— Къде е Пейдж? – попита тя Сам.
Той изглеждаше объркан.
— Предполагах, че е с теб.
Джоун се огледа. Хората довършваха десерта си и почваха да се
разотиват. Някои се приближаваха към масата на Тед да се сбогуват. Видя
как деверът й става, здрависва се, целува ги по страните, наслаждава се на
вниманието. Видя как синовете му любезно благодарят на всички за
отзивчивостта. Видя насладата на Бев от нестихващите комплименти.
Видя как Хедър се върти насам-натам и пронизва залата с очи.
Видя и още нещо: не само Пейдж, но и Ноа не се виждаше никакъв.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Помниш какво се случи с горката, малка Тифани Слейт, нали?

Клоуи седеше на леглото си с кръстосани крака, в памучната си пижама
на розови райета, и крепеше лаптопа на коленете си. Беше девет часът;
децата най-сетне се успокоиха и заспаха; по стационарния телефон
нямаше повече притеснителни обаждания. Всичко бе тихо.
С изключение на заплашителния глас, който не спираше да шепне в
ухото й.
Помниш какво се случи с горката, малка Тифани Слейт, нали?
Всъщност Клоуи бе съвсем бегло запозната със случилото се с младата
жена. Знаеше само, че тялото й бе открито наскоро на сметище извън
града. Избягваше да се рови в зловещите подробности, защото знаеше, че
само щяха да я разстроят. Не бе в състояние да се справи с прекалено
много неприятности едновременно, затова бе решила да се концентрира
само върху онези, над които имаше поне някакво подобие на контрол.
— Не го прави – прошепна тя сега и пръстите й се надвесиха над
клавиатурата. Но още докато си го казваше, вече натискаше клавишите.
Изписа Тифани Слейт в търсачката и загледа екрана, който се изпълни със
снимки и статии за жестоко убитата жена.
Била е хубаво момиче, помисли си Клоуи, загледана отблизо в лицето й.
Срамежливата усмивка с нищо не предвещаваше ужасната съдба, която я
очакваше. Дълга, кестенява коса, приятно, макар и малко тясно лице,
бадемовидни очи, леко пресилена захапка. На двайсет и осем години,
завършила Бостънския университет, работила като асистентка в Гугъл,
чиито офиси се намираха само на няколко пресечки оттук, на Кендъл
Скуеър. Дали някога пътищата им не се бяха пресичали? – запита се Клоуи
и приближи екрана до очите си. Взира се в лицето на младата жена, докато
то не се превърна в мъгла от черно-бели пиксели.
Неотдавна Тифани скъсала с гаджето си, се казваше в повечето статии, и
имала репутацията на самотница. „Беше доста потайна“, споделяше една
нейна колежка, отказала да назове името си. „Повечето време си стоеше
сама.“ Колегите й я обявили за изчезнала, когато не дошла на работа.
„Срещаше се с някакъв мъж на по питие“, твърдеше друга колежка и
изглежда това бе всичко, което околните знаеха. Тифани не бе споделила
нищо за мъжа, с когото се бе срещала, а и никой не я беше питал.
Полицаите разпитали бившето й гадже, но той имал желязно алиби за
нощта, в която тя бе изчезнала, и те не го подозираха. Никой не бе
докладвал да я е виждал в онази нощ. Тялото й бе намерено по чиста
случайност, когато някакво гладно куче отишло да рови за храна на
сметището.
Клоуи затвори лаптопа. Не искаше да чете подробности за това как е
умряла Тифани. Но после го отвори отново, понеже любопитството й
надделя.
Прочете, че въпреки разложението, все още било останало достатъчно от
Тифани Слейт, за да се заключи, че е била изнасилена и измъчвана, преди
да бъде удушена и многократно прободена. По врата и китките й имало
следи от връзване, а ретикуларните кръвоизливи в очите доказвали, че
периодично е изпадала в безсъзнание, после свестявана, преди най-накрая
да е била милостиво умъртвена.
Какви страшни последни часове, мислеше си Клоуи. Колко ли ужасено е
било това нещастно момиче!
Що за мъж бе способен на такова чудовищно поведение?
Носеха се слухове за вероятен сериен убиец, но засега полицията
отричаше тази вероятност. Трябваше ли да им се обади? – запита се тя и
погледна към телефона до леглото.
И какво точно да им каже?
Че е станала жертва на вулгарно обаждане, че онзи знаеше името й, че е
намекнал за Тифани Слейт, че като нищо може и да бе чудовището, което
търсеха?
Представи си ги как се мъчат да не покажат раздразнението си. Имате
ли представа колко жени получават подобни обаждания всеки ден? –
вече ги чуваше да питат. А също и: Вие не се ли обадихте едва миналата
седмица да направите невярно съобщение, че съпругът ви е отвлякъл
децата ви? Не, не можеше да им се обади, реши тя. Сигурна беше, че най-
вероятно щяха да я вземат за истеричка, за женския вариант на лъжливото
овчарче.
Клоуи отново затвори лаптопа, взе дистанционното от нощното шкафче
до леглото и включи телевизора. След един час гледане на зомбиращи
предавания за лудориите на различни Кардашиани, тя почувства как
безпокойството й почва да намалява. Онова, от което имаше нужда сега, бе
голяма купа с ягодов сладолед.
Тя изключи телевизора, стана от леглото и слезе на пръсти по стълбите
до кухнята. Светна лампата, взе една голяма лъжица от чекмеджето с
приборите, отвори фризера и започна да яде сладоледа направо от
кутията.
Телефонът иззвъня.
Тялото на Клоуи изстина като сладоледа в гърлото й. Не вдигай, каза си,
но ръката й вече се пресягаше към слушалката. Моля те, нека това да е
Пейдж, която се обажда да разкаже за вечерта, помоли се мълком.
— Ало?
— Харесва ли ти сладоледът? – попита гласът.
Клоуи извърна глава към прозореца в дъното на къщата, в същото време
щракна ключа на лампата на стената и стаята потъна в мрак. Тя падна на
колене, затиснала уста с длан, за да не се разпищи.
— О, Клоуи. Защо правиш това? – произнесе гласът в ухото й.
— Ще се обадя в полицията – заяви тя. Сърцето й биеше бясно.
— Полицията не може да ти помогне, Клоуи.
Отсреща затвориха.
Тя тутакси позвъни на 911. По дяволите с обвинението им, че е
истеричка. Някой наблюдаваше къщата. Тя беше в опасност.
Десет минути по-късно пристигнаха двама полицаи. Клоуи отвори
вратата преди още да са позвънили и подробно заразказва за обажданията,
преди дори да влязат вътре. Те претърсиха набързо помещенията, но не
намериха нищо. Питаха я дали е омъжена, каза им, че двамата със съпруга
й наскоро са се разделили и че не, не бяха в най-добри отношения. Питаха
я дали мисли, че той би могъл да стои зад тези обаждания и тя им
отговори, че честно казано, не знае. Питаха я дали мисли, че той е опасен,
тя каза, че и това не знае.
— Съпругът ви познаваше ли Тифани Слейт? – попитаха те.
Боже! Познавал ли я е?
— Не зная – отговори им тя. Нямаха ли край нещата, които не знаеше?
Полицаите си записаха всичко и казаха, че ще посетят Мат. Споменаха,
че тя има възможност да изиска ограничителна заповед за него.
— Мога ли да го направя? – попита тя.
— Аз определено бих се замислил за това – посъветва я по-възрастният
от двамата и обеща да минава от време на време покрай къщата тази нощ.
Клоуи проследи как двамата мъже се качиха в патрулката, после
заключи вратата и се пребори с желанието си да се обади на Пейдж и да я
помоли да дойде да прекара нощта с нея.
— Да, бе – укори се тя, докато проверяваше набързо стаите долу, преди
да се качи на втория етаж. – Защо да не поставиш в опасност живота на
най-добрата си приятелка?
Провери и децата и остана благодарна, че ги намира дълбоко заспали.
— Господи, благодаря ти – прошепна тя, загаси светлината в спалнята си
и надникна между дръпнатите завеси към празната улица долу.
Когато Мат най-напред бе предложил да се преместят в Кеймбридж, тя
беше против. Искаше да си останат в самия Бостън. Ала Мат бе
непреклонен, че подобна промяна би се отразила страхотно на брака им,
както и на децата им. Твърдеше, че Кеймбридж, където се намираха и
Харвард, и Масачузетският технологичен институт, бе един от най-
търсените пазари на имоти в североизточните щати и благодарение на
недостига на свободна земя, както и на скока в цените, щяха да направят
финансов удар, когато решат да продават. Беше й обещал, че ако не се
чувства щастлива тук, ще се върнат в града.
Още едно обещание, което не бе спазил през годините.
Клоуи легна на леглото си и затвори очи. Съмняваше се, че ще заспи. Но
само след секунди се намери на някакъв уличен фестивал, вървеше и се
стараеше да не залепи захарния памук за косата си. „Виж, мамо“, изписука
Саша някъде до нея. „Клоуи!“ Клоуи вдигна глава и видя някакъв мъж без
лице да тича насреща й. „Махни се от пътя ми, кучко“, кресна той и я
блъсна на земята.
 Телефонът иззвъня.
Клоуи се изправи рязко в леглото. Грабна телефона и го вдигна, без да
говори.
— Клоуи? – изкрещя мъжки глас. – Клоуи, там ли си?
— Мат?
— Какво, по дяволите, се мъчиш да направиш сега?
— Какво? За какво говориш?
— Току-що от полицията бяха тук. Казала си им, че те тормозя, че според
теб съм някакъв сериен убиец…
— Никога не съм казвала това. – Тя се опита да обясни събитията от
вечерта, но Мат не искаше да слуша.
— За твоя информация, бях с клиенти през цялата проклета нощ –
прекъсна я той. – Занимавах се с оферти, скъсвах си задника, за да
заработя издръжката на децата си и смахнатата си жена. На своя страна
имам поне шест човека, които ще се закълнат, че не съм се отделял от тях и
единствените телефонни обаждания, които съм направил, са били
свързани с бизнеса. Прибирам се у дома изтощен, само за да намеря
полицията до вратата си, която ми задава въпроси за някакво момиче, на
име Тифани Слейт!
— Някой ми звъня, заплашва ме – обясни тя още веднъж.
— И ти автоматично реши, че съм аз?
— Не знаех какво да си мисля.
— Виж, ако си мислиш, че сега имаш проблеми, само почакай, докато
аз…
Клоуи се пресегна и изключи кабела на телефона от стената, преди Мат
да успее да произнесе и дума повече. После избухна в сълзи.
— Мамо? – Саша стоеше на прага, а Джош се показа зад нея.
— О, милички. Съжалявам. Събудих ли ви?
— Пак ли беше сгрешен номер?
— Боя се, че да.
Саша се втурна към леглото и се покатери до Клоуи.
— Уплашена съм. Може ли да спя при теб?
Клоуи отметна завивката и помогна на Саша да се пъхне отдолу.
— Ти също – каза тя на сина си, който се мотаеше на прага. Видя как той
неохотно пристъпи напред, но се остави да бъде привикан.
— Трябва да се обадиш на татко – каза Джош.
— Не. Не мисля, че това е добра идея.
— Той може да ни пази – възрази синът й.
— Той има пистолет – съобщи Саша.
— Какво?
— Татко има пистолет – повтори тя.
— Не, разбира се, че няма – каза Клоуи.
— Напротив, има – обади се Джош. – Той ни го показа.
— Татко ви е показал пистолет?
— Много е тежък – съобщи Саша и се сгуши до майка си.
— Дал ви го е да го държите? – Клоуи едва сдържаше ужаса си.
— Не беше зареден – уточни Джош.
— Не ме интересува. Вие не бива да се доближавате до оръжия.
— Той е за защита – настоя Джош.
 — Нямаме нужда от защита – заяви Клоуи. Успя да си придаде вид на
по-уверена, отколкото се чувстваше.
Някой я заплашваше.
Мат има пистолет.
След няколко секунди двете деца заспаха. Малките им, топли телца бяха
притиснати до нея. Клоуи лежеше помежду им, боеше се да затвори очи, а
часовникът до леглото отброяваше секундите до утрото.

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Пейдж не възнамеряваше нито да го поглежда, нито да регистрира

присъствието му по какъвто и да било начин. Не го и направи. Не и
допреди пет минути, когато се завъртя на стола си по същото време, когато
и той направи същото. Погледите им се срещнаха, устните му се извиха в
колеблива усмивка, а тя се извърна, преди да направи същото.
— Добре ли си? – попита я Сам.
— Би ли ме извинил? – попита на свой ред тя. – Ще ида да проверя
майка ми.
И може би такова бе намерението й, когато излезе от залата. Но вместо
да провери майка си, тя установи, че пресича фоайето, въобразявайки си,
че Ноа я преследва и ръката му я хваща за рамото в мига, в който излиза
навън да си поеме глътка от топлия нощен въздух.
— Пейдж – чу го да казва, гласът му прелетя с нощния бриз на
фантазията й и докосна врата й. – Пейдж – произнесе отново.
Тя се обърна.
И той бе там.
— Ноа – каза тя. Гласът й едва се чуваше от силното биене на сърцето й.
— Надявах се да имам шанс да поговоря с теб. Как си?
— Добре – отговори кратко тя, неспособна за повече думи. – А ти?
— И аз съм добре. Красива си.
— Благодаря.
— Винаги съм харесвал тази рокля.
Дали тя бе знаела това? Пейдж не бе сигурна. Затова ли я бе избрала?
— И ти изглеждаш добре – съумя да измънка, без да се замисля повече.
Ноа потупа черните кожени ревери на смокинга си.
— Ти го избра. Доколкото си спомням, тогава ми се стори прекалено
изтънчен. Трябваше здравата да се потрудиш, за да ме убедиш.
— О, не мога да си припиша особени заслуги – чу се да казва тя. –
Доколкото аз си спомням, ти лесно се даваш да те убедят. – Видя го как
трепва и бързо отклонява поглед. Прехапа долната си устна, забелязвайки
че няколко от гостите бяха излезли и чакаха да докарат колите им.
— Добре. Предполагам, че си го заслужавам.
— И аз така предполагам – каза и се почувства по-добре. – Трябва ли да
си тук, навън? Не мисля, че Хедър ще се зарадва да ни види заедно.
— Навярно няма – призна той.
— И все пак си тук.
— Надявах се да можем да поговорим.
 — За какво?
— Мислех си, че бихме могли да намалим напрежението.
Тя едва не се разсмя.
— Напрежението е доста осезаемо. Не мисля, че може да се намали.
— Бихме могли да опитаме.
— Защо?
Той изглеждаше изненадан от въпроса.
— Защо ли?
— Какъв е смисълът?
— Не зная. Може и да няма смисъл. Знам само, че наистина ми се струва
отвратителен начинът, по който оставихме нещата…
— Имаш предвид начина, по който братовчедка ми лежеше отгоре ти в
леглото ли?
Този път Ноа отклони погледа си. Когато отново го насочи към нея, в
ъгълчетата на устните му играеше лека усмивчица.
— Хедър ми каза, че тази вечер си в доста войнствено настроение.
— Тя ли използва думата „войнствено“?
Усмивката обхвана и очите му.
— Липсва ми тази войнственост – призна той и добави: – Ти ми
липсваш.
Пейдж усети как тялото и се люшва към неговото. Положи усилия да не
помръдне.
— Може би трябваше да помислиш за това, преди да започнеш да се
чукаш с братовчедка ми.
Ноа изпусна дълбока, бавна въздишка.
— Значи… пак се връщаме на това.
— Пак на това.
— Виж. Разбирам, че си ядосана…
— Колко любезно от твоя страна.
— Дай ми думата за малко, Пейдж. Опитвам се да се извиня.
— Не ме интересуват извиненията ти. Мисля, че ти го казах достатъчно
ясно, когато се изнесох.
— Там е работата. Всичко стана толкова набързо. Ти избяга, не ми
вдигаше телефона, изнесе си багажа още на следващия ден…
— А Хедър тутакси внесе нейния.
— По-сложно е.
— Хедър е много неща – сопна се Пейдж. – Но не и сложна. – Тя видя
една приятелка на Бев да ги наблюдава от бордюра. Жената прикри устата
си с длан, за да каже нещо на компаньона си. – Трябва да влизаме. Хората
почват да говорят…
— Разходи се с мен – предложи Ноа.
— Не мисля, че това е добра идея.
— Разходи се с мен – настоя отново той, подхвана я за лакътя и я поведе
по улица „Ейвъри“ към „Уошингтън“.
— Какво става? – попита го Пейдж, щом стигнаха до ъгъла. – Какви ги
вършим?
— Не зная, по дяволите. – Ноа вдигна ръце във въздуха. – Повярвай ми,
не си представях, че тази вечер ще протече така.
— А как си я представяше?
 — Не така. – Той се взря в посоката на стария театър „Парамаунт“. –
Виж. Ще бъда честен с теб. Някак си се надявах, че няма да се появиш…
— Хедър не ти е казала, че ще дойда?
— О, не. Каза ми. Каза дори, че ще си доведеш гадже. Помъчих се да
убедя сам себе си, че това е без значение, обаче после ти влезе…
— И?
— Има значение – отговори той.
Пейдж се улови, че е затаила дъх. Нима не чакаше да чуе точно това?
— Е, каква е историята с този човек? – попита Ноа.
— Не мисля, че ти влиза в работата.
— Обаче те питам.
— Ама че нерви имаш.
Той сви рамене.
Пейдж се извърна. Винаги бе намирала това негово свиване на раменете
за непоносимо секси. Така ли беше и с Клоуи през всичките тези години?
Постоянно нападение и отстъпление, любов и отвращение, жажда за
вълшебния край на приказката, за целувката, предшестваща финала, за
онзи повратен момент, в който жабата се превръща в прекрасен принц.
— Сериозно ли е това между вас?
— А ти сериозно ли? – попита тя невярващо. – Какво точно става тук,
Ноа? Какво се опитваш да кажеш? – Нима чак, когато я видя с друг мъж,
Ноа е осъзнал ужасната грешка, която бе направил?
— Че ми липсваш – повтори той. – Че ми липсва да сме ние.
Думите се завъртяха около главата й, докато не й прилоша.
— И ти ми липсваш – призна тя.
А после се озова в обятията му, той я целуваше по врата, по страните, по
очите. И това бе почти достатъчно да скрие упорито натрапващия се образ
на Хедър, яхнала голото му тяло.
Почти.
А после устните му намериха нейните и това бе почти достатъчно да
премахне нестихващия, горчив вкус от предателството му.
Почти.
— Много съжалявам, Пейдж. Аз бях идиот.
— Да, такъв беше.
— Защото преминавахме през труден период – каза той. – Бях насред
един много труден случай. Ти бе загубила работата си и плачеше през
цялото време, бродеше из апартамента в онзи ужасен сив анцуг, без грим, с
мръсна коса и все хленчеше колко си нещастна.
Леле. Чакай малко. Какво?
— И признавам си, след известно време ми писна – продължи той, явно
незабелязан как раменете й се бяха стегнали. – Бях претрупан с работа в
офиса. Притеснявах се за парите. Искам да кажа, това че те уволниха,
напрегна нещата. Постоянно се карахме. Каквото и да кажех или направех,
не беше правилно. Ти не проявяваше никакво търпение към мен. Може и
да не си спомняш, обаче не спираше да ми се сопваш. И тогава Хедър
почна да идва. Косата й е винаги една такава, постоянно се усмихва, и е
щастлива, и…
— Опитваш се да кажеш, че случилото се е по моя вина ли? – прекъсна го
Пейдж.
 — Не, разбира се, че не. Само се опитвам да обясня защо се оказах
толкова податлив.
— Спал си с братовчедка ми, понеже съм носела анцуг?
— Не казах това.
— Моята коса е била мръсна, а тази на Хедър една такава?
— Престани да извърташ думите ми.
— Тогава престани да говориш, шибан идиот такъв! – кресна Пейдж. –
Не, не съм права – поправи се тя, врътна се на пети и се отправи към
хотела. – Не си ти идиота. Аз съм! Какво, по дяволите, съм си мислела?
Веднъж жаба, завинаги жаба!
— Моля те, говори по-тихо – предупреди я той, следвайки я по петите. –
Хората ни гледат.
Тя рязко спря.
— Е, в такъв случай, крайно време е да им дадем нещо, което да
погледат, не мислиш ли? – И при тези думи Пейдж се извърна и силно го
цапардоса по лицето.
Чу колективно ахване зад гърба си, после видя братовчедка си да си
пробива път през малката тълпа.
— Какви са тези вълнения тук? – попита Хедър и усмивката се стопи от
лицето й в мига, в който видя Пейдж и Ноа. – Какво става? – попита
отново. Ноа се стрелна покрай нея във фоайето, свел очи, поруменял.
Хедър се взря в братовчедка си, после се завъртя на
дванайсетсантиметровите си токчета и забързано влезе в хотела.
— Сега, ако ме извините – каза Пейдж на групата потресени свидетели,
които се разцепиха по средата, за да я пропуснат.
Сам скочи на крака веднага, щом тя влезе в залата.
— Да се махаме оттук – каза му тя.

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Тя се нахвърли върху него, преди още да прекрачат прага на

апартамента му в Норт Енд, дърпаше вратовръзката му, разкопчаваше
колана му.
— Пейдж, почакай малко – каза Сам и захлопна вратата с крак зад гърба
си.
— Какъв е проблемът? – попита тя и покри устата му със своята.
— Може ли да забавим нещата за половин секунда?
— Защо? – Тя не искаше да се забавя. Забавянето означаваше време да
размисли, а това бе последното, което й се щеше. Не желаеше да мисли за
онова, което се бе случило. Не желаеше да мисли и за онова, което
правеше сега. За нищо не искаше да мисли. – Помогни ми с това – каза тя,
докато смъкваше сакото на Сам от раменете му и се мъчеше да го изхлузи
от ръцете му. – Така е по-добре – каза, щом то падна на пода. Пръстите й
тутакси се захванаха с копчетата на ризата му. – Винаги съм харесвала
мъже с розови ризи – промърмори, докато го целуваше по врата и се
мъчеше да извика някаква реакция у него.
— Пейдж – той укроти пръстите й със своите. Не тази реакция очакваше
тя.
— Какво има? Защо спираме?
— Просто не съм сигурен…
— За какво не си сигурен? Не ме ли желаеш?
— Разбира се, че те желая.
— Тогава какво чакаме? – Пейдж се пресегна, хвана роклята си за
подгъва, изхлузи я през глава и тя тупна в краката й. Изрита я настрани и
застана пред него по дантеленото си бельо в телесен цвят. – Твой ред е.
— Може ли поне да идем в спалнята?
— Разбира се. Където и да е – съгласи се Пейдж, сконфузена от явната му
резервираност. – Води – каза, макар тя да бе тази, която го хвана за ръка и
го поведе в тъмното между дивана и фотьойла към коридора.
— Това е стаята на моите момчета – каза той и спря, когато тя се опита да
отвори първата от двете спални.
— Те не са тук, нали? – попита игриво.
— Не, разбира се, че не. Тази седмица са с майка си.
— Сега вече всичко наред ли е? – попита тя и се помъчи да се засмее,
щом отидоха в спалнята му. Какво му ставаше? Защо се държеше толкова
странно? Тя се пресегна зад гърба си, разкопча сутиена и го метна
настрани, докато се препъваха към леглото. Грабна ръката му и я притисна
силно върху голите си гърди. Господи, нима щеше да й се наложи да прави
всичко сама? – Целуни ме – нареди му, започнала да губи търпение.
Той я целуна, но това бе по-скоро целувка от отчаяние, не от страст. На
предишните им срещи тя бе обожавала начина, по който я целуваше –
меко, нежно, с колкото език трябва. Сега нямаше никакъв език, само
незадоволително притискане на устните му върху нейните, устата му се
разтвори, само колкото зъбите им да се докоснат.
Тя се отпусна на колене, свали му колана и с едно-единствено движение
смъкна панталона и бельото му. После взе мекия му член в уста в опит да
го стимулира към действие. Хайде, мислеше си. Хайде. А после усети
дланта му върху темето си, пръстите му я хванаха за косата и я дръпнаха.
— Пейдж, престани.
— Какво? Защо?
— Няма да стане.
Тя се взря през тъмнината в него.
— Защо не, по дяволите? – Гневът й бе примесен с унижение. – Какъв ти
е проблемът?
— Какъв е твоят? – контрира той.
— Моят? – Сериозно ли? – Не съм аз тази, която има проблем тук.
— Мисля, че си ти.
— В такъв случай, по-добре ми кажи какъв е той, защото си нямам
понятие.
— Добре, чуй. – Той си обу панталона, светна лампата и малката стая се
изпълни с успокояваща, кехлибарена светлина. Сам приседна върху
бежовата кувертюра, която се набръчка около него.
— Слушам. – Пейдж се огледа за роклята си, после се сети, че я бе
оставила на пода във всекидневната. Задоволи се само със сутиена, сложи
си го и закрачи напред-назад пред Сам.
— Защо не седнеш? – Той потупа леглото до себе си.
 — Защо просто не ми кажеш какъв проблем мислиш, че имам.
— Добре, виж. – Сам се поколеба, в търсене на подходящите думи. –
Когато се срещнахме за първи път, си помислих, че си красива, умна,
забавна. Помислих си дори, колкото и странно да звучи, че може да имаме
бъдеще. Знаех, че имаш нерешени проблеми със семейството и бившия си.
Знаех, че още страдаш. И не съм идиот. Знаех, че цялата работа тази нощ е
с цел да им дадеш да разберат и нямах нищо против. Никога преди не съм
бил инструмент на нечие отмъщение и, честно казано, се почувствах
поласкан.
— Все още не разбирам накъде клониш.
— Дори с нетърпение очаквах партито.
— Определено изглеждаше, че се забавляваш.
— И откъде, по дяволите, би могла да знаеш? – сопна се той.
Неочакваният му гняв стресна Пейдж. – Та ти почти не ме погледна през
цялата вечер. Едва ли ми каза повече от десетина думи през всичкото
време. Изглеждаше, че щом веднъж ме представи на братовчедка си, съм
си изпълнил задачата. Оттам нататък само ти се пречках в краката.
— Това не е вярно – възрази Пейдж, макар да знаеше, че бе така.
— После се извини, че отиваш до тоалетната, уж да провериш как е
майка ти, а аз видях бившият ти да поема след теб, и двамата изчезнахте за
почти петнайсет минути. Не е нужно да си гений, за да събереш две и две.
Дори и Хедър го схвана много бързо. Тя се мяташе из залата като пиле без
глава.
Пейдж прехапа устни, за да скрие усмивката си.
— Накрая се втурваш обратно, цялата зачервена, и казваш „Да се махаме
оттук“. Тръгваме си, без дума да обелим на когото и да било, ти казваш да
дойдем у нас, и внезапно ми се нахвърляш. Нямаш търпение да ми
съблечеш дрехите и, по дяволите, Пейдж, най-много от всичко бих искал
да ти отвърна със същото. Искам да правя любов с теб от първия миг, в
който те зърнах.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че не съм глупак. Зная, че тази нощ не става въпрос за
мен. Зная, че поведението ти е реакция на онова, което се е случило между
теб и Ноа. Че си натрупала излишна енергия и отчаяно искаш да се
отървеш от нея. Че аз можех да бъда всеки. И колкото и да ми се иска да се
възползвам от ситуацията, не мога да го направя.
— Дори, ако аз искам да го направиш?
— Не става дума само за теб – обясни той. – Аз защитавам себе си,
Пейдж. Братовчедка ти сгреши, като каза, че нямам представа в какво се
въвличам. Зная точно накъде води всичко това и то е еднопосочна улица.
Веднъж вече вървях по този път. Не искам да тръгна отново. Заслужавам
нещо по-добро.
Очите на Пейдж се напълниха със сълзи.
— Да, заслужаваш – призна тя. Седна до него и хвана ръката му. – Ти си
добър човек, Сам Бенджамин.
— Зная – каза той. – Добър човек. Неподходящо време.
Тя се засмя.
— Може би някой ден ще мога да получа отложено плащане?
Той също се усмихна.
 — Знаеш как да ме намериш.

— Пейдж? – подвикна майка и от спалнята си, когато Пейдж влезе в

апартамента. – Скъпа, добре ли си?
— Добре съм. – Влезе във всекидневната и се пльосна на дивана с
чантичката в скута си. Възбудена, но добре, мислеше си, когато майка й
влезе по дълга, синя нощница и тревога, изписана върху лъскавото й лице.
– Събудих ли те? – попита Пейдж.
— Не, аз се прибрах едва преди половин час. Занимавах се с кремовете
ми…
— Чу ли за…
—… случилото се ли? О, да. Несъмнено този шамар отекна до небето.
Трябва да призная, че ти ме накара да се почувствам много горда. – Джоун
седна до дъщеря си, прегърна я и я целуна по челото. – На теб как ти се
отрази?
Пейдж се засмя.
— Не мога дори да ти опиша колко добре се почувствах.
— О, толкова се радвам. Никой друг не заслужава това, повече от него. –
Тя потупа ръката на дъщеря си. – И като стана дума за някой друг, не
мислех, че ще се прибереш тази нощ.
— Повярвай, не беше моя идея.
— О, скъпа. Говори ли ти се за това?
— Не особено. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. – Майка й се изправи на крака почти с облекчение.
– Мисля да си легна тогава, ако не възразяваш.
— Ще се видим сутринта.
Каква нощ, помисли си Пейдж, щом остана сама. Не се случваше
толкова често да се отървеш от един мъж, само за да бъдеш зарязана от
друг.
Разбира се, на хоризонта все още оставаше един мъж. Тя бръкна в
чантичката си за телефона. Погледна си часовника. Минаваше единайсет.
Дали беше твърде късно да прати съобщение?
Ще бъда тук, бе написал по-рано господин На Мига.
И все пак, не и се щеше да изглежда твърде нетърпелива. Кликна върху
сайта на „Кибритени клечки“ и превъртя морето от миниатюрни
физиономии в търсене на снимката му.
— В търсене на любов… – изтананика разсеяно – … на грешното място.
А, ето го и него.
Господин На Мига.
— Каква е истинската ти история? – попита на глас тя. Изключи сайта и
се срина върху леглото. Изтощението я обгърна като одеяло. Беше
прекалено късно за каквото и да било, освен за сън. Господин На Мига
щеше да почака до сутринта.

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

 Скандалът започна, още докато таксито потегляше от хотел „Риц“.
— Е, ще ми кажеш ли какво стана?
— Вече ти казах, нищо не стана – подчерта Ноа.
— Не ти вярвам – за стотен път заяви Хедър.
— Ами, твой си проблем, тогава.
— Не, проблемът е твой. Или поне ще стане.
— Може ли да говориш по-тихо, ако обичаш? – снижи глас Ноа. – Не
мисля, че шофьорът се интересува особено от твоята параноя.
— Напротив – възрази Хедър. – Струва ми се, че много се интересува.
Нали… – тя прочете името му на регистрационната карта, закачена на
гърба на предната седалка – Рикардо?
— Извинете – каза му Ноа. – Не й обръщайте внимание. Дамата пи
малко повечко.
— Дамата изобщо не пи достатъчно – изстреля Хедър. – Женен ли си,
Рикардо?
— Да, госпожо – отговори Рикардо и тъмните му очи срещнаха нейните в
огледалото за задно виждане.
— Някога мамил ли си жена си?
— Добре, достатъчно – намеси се Ноа. – Съжалявам за това, Рикардо.
Обзалагам се, че предпочиташ да бяхме взели Юбер.
— Не, сър – дойде незабавният отговор. – Аз ги мразя. Ще ми се да
можех лично да ги изпозастрелям. В главите – добави, без да го питат.
— Зная точно как се чувстваш – увери го Хедър, втренчена в Ноа, който
въздъхна, затвори очи и кръстоса ръце на гърдите си, отказвайки да говори
повече.
Скандалът се възобнови в облицованото с дърво фоайе на кооперацията
им.
— Не сме приключили – заяви Хедър, щом влязоха в древния асансьор.
— Напротив.
— Хич не се и надявай – говореше тя, когато към тях се присъедини
двойка на средна възраст. Леденото им държане й подсказа, че и те си
имат проблеми. Мъжът им кимна бегло, а жената заби поглед пред себе си.
Никой не обели и дума, докато не стигнаха до четвъртия етаж.
— Приятна вечер – каза мъжът и двамата със съпругата му излязоха от
асансьора.
— Няма голяма вероятност – отбеляза Ноа, докато вратите се затваряха.
Хедър вече говореше.
— Искам да зная какво се случи, Ноа. И не ми казвай, че е нищо, защото
аз не съм… – Тъпа? – … наивна.
Ноа не каза нищо, само вървеше по сивия килим в коридора до
апартамента им, с ключ в ръка.
— Ноа…
Той се извърна към нея. Движението му бе толкова внезапно и
неочаквано, че се наложи Хедър да отстъпи крачка назад. Дали нямаше да
я удари?
— Добре – каза, вместо това, той. Простичката дума също я хвана
неподготвена.
— Добре? – повтори тя.
— Ще ти кажа всичко. Но може ли поне да почакаме, докато влезем
вътре?
— Разбира се.
Той отново пое по коридора, следван по петите от Хедър. Тя се боеше да
изостане и на крачка, в случай че той възнамеряваше да се вмъкне вътре и
да я заключи отвън. Може и да има право, помисли си тя, когато влязоха
безпроблемно в апартамента. Може би наистина съм параноична.
— Е? – Последва го във всекидневната. Той свали сакото и вратовръзката
си и небрежно ги метна върху облегалката на дивана.
— Какво искаш да знаеш?
Ти сериозно ли?
— Искам да зная какво се случи между теб и Пейдж. И не ми казвай, че
нищо не се е случило, защото всички само за това говорят.
— И какво казват?
— Искам да чуя ти какво казваш.
— Добре – заяви той. – Но при едно условие.
— Едва ли си в позиция да…
— Искаш ли да знаеш какво се случи, или не?
— Какво е условието? – попита Хедър.
— Че с това ще се приключи. Ще ти разкажа какво стана, ще отговоря на
евентуалните разумни въпроси, които ми зададеш, и никога повече няма
да говорим за това. Разбрахме ли се?
Хедър се тръшна на дивана, чантата й падна до нея, изрита обувките си и
се облегна назад върху сакото на Ноа. По кожените му ревери долови слаб
мирис от парфюма на Пейдж. Което означаваше, че са стояли ужасно
близо един до друг, достатъчно близо, че да се докосват. Дяволите да те
вземат, Пейдж, помисли си тя. Ще си платиш за това.
— Разбрахме се – каза Хедър.
— Добре – започна Ноа, – искам само да не реагираш прекомерно.
Пейдж ти е братовчедка, едно семейство сте, а аз вече създадох достатъчно
проблеми между двете ви…
— Какво се опитваш да кажеш, Ноа?
— Че случилото се не беше изцяло по нейна вина – отговори той. – Аз
съм също толкова виновен…
— За бога, Ноа. Просто изплюй камъчето.
— Партито приключваше – поде той отново. – Всички се струпаха около
баща ти да си вземат довиждане и аз реших да се измъкна за минута да
глътна малко чист въздух. Предполагам, че и на Пейдж е хрумнала
подобна идея или пък ме е видяла да се отправям към вратата и ме е
последвала; не зная. Зная само, че се появи изневиделица и каза нещо
като „поразходи се е мен“, а аз си помислих, че й дължа поне това.
Повървяхме около една пресечка, не много надалеч, и тя започна да
говори колко много съм й липсвал, обля се в сълзи, каза, че съжалява и
иска… – Той се поколеба.
— Казала, че съжалява и иска… – подтикна го Хедър да продължи.
— Че съжалява и ме иска обратно. – Преди да продължи, Ноа си пое
дълбоко дъх. – И на това място аз се прецаках, защото казах, че и аз
съжалявам. Но имах предвид само начина, по който скъсахме, че тя
заслужава нещо по-добро. Тя обаче явно ме разбра погрешно, защото
ненадейно започна да ме целува. Опитах се внимателно да я отдалеча, но
тя не спираше, докато накрая не се наложи да я изблъскам. Тя изпадна в
ярост, почна да ме обижда, крещеше ми да млъквам, мамка му. А после,
тъкмо когато наближаваме хотела, се обръща и ме зашлевява. А всички са
там, всички гледат. После пък ти се появи, а аз не знаех нито какво да
правя, нито какво да кажа, защото си представях колко си разстроена…
— Защо просто не ми разказа всичко, когато те попитах за първи път?
— Не зная. Предполагам, че защото се чувствах отговорен. Ако не се бях
съгласил да идем да се разходим…
— Нямало е как да знаеш…
— Трябваше да съм по-внимателен. Аз съм адвокат, за бога. Би трябвало
да имам достатъчно ум, за да не изпадам в такава ситуация.
— Тя е тази, която ти се е нахвърлила.
— Да, но вътре в себе си, съм сигурен, че си мисли, че аз съм я подвел.
Хедър поклати глава.
— Тази кучка…
— Точно заради това не исках да ти казвам нищо – прекъсна я той. –
Последното нещо, което желая, е да предизвикам нови търкания помежду
ви. Да не говорим за семействата ви. Достатъчно гузен се чувствам…
— Няма от какво да си гузен – заяви Хедър. – Вината е колкото твоя,
толкова и моя. Трябваше да се досетя, че ще си науми нещо подобно. – Да
върви по дяволите братовчедка й.
За миг настана мълчание.
— Добре ли е вече? – попита Ноа. – Можем ли да оставим това зад гърба
си?
— Не съм сигурна, че аз мога да го направя.
— Бяхме се разбрали – напомни й той.
Хедър кимна. Разбраха се никога повече да не говорят за това. Не бяха
споменавали да не си отмъщава.
— Можем ли вече да си лягаме? – Той грабна сакото и вратовръзката си
и се упъти към коридора.
Хедър не помръдна.
— Идваш ли?
— След минута.
— Добре. Не се бави. Уморен съм.
— Идвам веднага.
На прага Ноа се поспря, като че ли имаше да казва още нещо.
Може би сега е подходящият момент да кажеш, че ме обичаш,
помисли си Хедър. Но той не го направи. Никога не го бе казвал.
Обаче на Пейдж много пъти си й казвал, че я обичаш, мислеше си тя и
яростта към братовчедка й моментално се възвърна. Не беше сигурна как
точно щеше да си го върне на Пейдж.
Знаеше само, че ще го направи.
Точно, както си го върна на Клоуи, заради тъпия номер, който й скрои,
като я накара да дойде чак в Кеймбридж в дъжда, само за да я изрита
обратно. Хедър бръкна в чантата си и извади мобилния телефон. Набра
познатия номер и чу пет сигнала, преди отсреща да вдигнат.
— Казвай, Брандън – произнесе, щом бившият куриер на рекламна
агенция „Маккан“ най-после вдигна.
— Направих точно, каквото ми каза – отговори той. – Престорих се на
пича, дето пречукал онова бебче Тифани, и й казах, че тя е следващата.
— И?
— Накарах я да се насере от страх.
— Сигурен ли си?
— Тя повика ченгетата.
Хедър притисна по-силно телефона до ухото си, мъчейки се да овладее
вълнението си.
— Откъде знаеш?
— Че нали бях там?
Хедър се засмя, представи си сцената.
— Длъжница съм ти.
— Мамка му, беше ми много забавно. Приеми го за почерпка от мен.
— Може би ти намерихме ново занимание.
— И като стана дума за това – каза той, – искаш ли още нещичко от мен?
Тъкмо ми изпадна малко отличен прах.
— Може би друг път.
— Хедър? – провикна се от спалнята Ноа. – Какво правиш там още?
— Трябва да вървя – каза тя, затвори телефона и скочи на крака. –
Задръж малко – провикна се обратно. – Идвам.

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

Той е уморен. Уморен и нервен. Но най-вече е уморен от чакане.

Наближава почти полунощ. Къде, по дяволите, е тя?
Сега трябва да вървя. Може ли да продължим по-късно?
Какво ли имаше предвид под „по-късно“? Той наистина ли очакваше тя
да му се обади още тази нощ?
Обаче е заинтригувана. В това е сигурен. Просто си служи с неговите
номера: Дръж се гадно, за да ги държиш изкъсо. Давай го бавно, карай го
да се мята. Смее се. Не след дълго тя ще е тази, която ще се мята.
От края на въжето.
И все пак е изнервен. Изнервен и раздразнен. Мина твърде дълго време
от последната му „среща“. Усещането от врата на Надя в ръцете му, от
стегнатата й плът между пръстите му почва да избледнява. Едва си спомня
приглушените й писъци и мириса на кръвта, изтичаща от раните й.
Дланта му вече не потрепва от всяко възбуждащо забиване на ножа.
Би трябвало да напише книга: Серийни убийства за начинаещи: Как да
накараш една жена да те последва навсякъде. Толкова е просто, че
недоумява защо толкова малко мъже са го проумели. Не е нужно да си
богат; не е нужно да си известен; не е нужно да си забавен; не е нужно дори
да си чак толкова красив. Ключът е в това, да накараш кучката да се
чувства, сякаш е единствената жена в стаята, сякаш всяка нейна дума ти е
интересна, и ти не просто ще обмислиш всяко нейно мнение, но и ще се
съгласиш с него. Жените имаха отчаяна нужда да бъдат чути. Затова
единственото, което трябва да направиш, е да ги накараш да си мислят, че
ги слушаш. Направиш ли това, си спечелил.
Той включва телевизора срещу леглото си и разсеяно прехвърля
каналите. Спира се на един стар епизод на „Дейтлайн“: злонамерена
съпруга платила на някакъв нещастен наркоман да убие съпруга й, заради
парите от осигуровката. Разбира се, тъпата кучка накарала още по-тъпия
си партньор да извади полица на нейно име едва два дни преди
убийството, което я направило очевидната заподозряна и в голяма степен
сама си подписала присъдата.
Какво им става на тези хора? Да бъдат хванати ли искат? Никакъв ли ум
нямат, никаква предвидливост ли, да се сетят, че подобно поведение ще се
възприеме най-малкото като подозрително? Не могат ли да планират
предварително, не могат ли да направят застраховката поне година-две по-
рано?
Разбира се, иска се и ум, и търпение, за да чакаш, да планираш, да
обмислиш нещата от всеки ъгъл, както и последствията от действията си.
Поради което той се бе отказал да се прицелва в майката и най-добрата
приятелка на Пейдж. Последното нещо, което искаше, бе да уплаши това
малко Диво Цвете, което възнамеряваше да откъсне от крехкото му
стебълце и да стъпче с крака. Не, сега когато бяха подновили контакта си,
той трябваше да концентрира енергията си, да се цели в наградата, което
означаваше да се придържа към плана на играта и да потрае още една
седмица.
Но междувременно, ето ти я Одри.
Сигурно не е истинското й име, също като Диво Цвете, но това го
устройва. Колкото по-анонимни, толкова по-добре, поне за начало.
Харесва му да запази хубавите неща за истинската им среща, когато ще я
накара насила да разкрие и най-интимните подробности от живота си, с
напразната надежда да отложи смъртта си. Да получиш твърде много
твърде скоро – това отнема доста от цялостното изживяване.
Двамата с Одри почнаха да си пишат преди няколко седмици,
подпитваха се леко, правеха намеци за това какво харесват и какво не.
Разбира се, неговите предпочитания бяха напълно измислени, специално
за ситуацията. Одри обича да спортува, също и той. В действителност той
почти никога не спортува, с изключение на вдигането на тежести, което се
налага, когато си имаш работа с мъртви тела. Тя обича също така тъжни
филми и романтични книги, затова той каза, че е глътнал наведнъж
„Тетрадката“*, макар никога да не я бе чел. Бе гледал само няколко минути
от жалкото нещо по телевизията и пак едва не повърна.
[* Роман от Никълъс Спаркс – Б.ред.]
Убийството на Одри ще бъде не само удоволствие, решава той, но и
услуга към човечеството. Такъв окаян вкус не бива да се оставя да
съществува безконтролно.
Съжалявам, че ме нямаше през последната седмица, пише сега на
Одри. Предполага, че макар да наближава полунощ, тя все още не си е
легнала, но дори и да е, няма да устои и ще му отговори. В семейството
ми имаше спешен случай и се наложи да се върна в Мадисън. Не бях
сигурен кога, нито дали, ще се върна, и си помислих, че не е честно да те
карам да ме чакаш.
Господи, колко съм добър, мисли си той.
Протегни ръка, отдръпни се. Ласкай, после изчезни. Изоставяй и пак се
появявай. Все части от неговата техника. Започва да брои до десет, чувства
как пръстите на Одри вече шават над клавиатурата.
Отговорът й идва, щом стига до девет.
Какво се е случило? – пита тя.
Баща ми получи инфаркт, отговаря той.
Боже мой. Добре ли е?
Надявам се, но още не е извън опасност. Може да се наложи да се върна
в Уисконсин.
Ще се помоля за него.
Кажи една молитва и за себе си, докато си на тази вълна, мисли си той.
Това означава много за мен, пише в отговор. Брои до десет и едва тогава
продължава: Надявах се, че може да се срещнем лично.
Би ми харесало.
Той чува стъпки по стълбите, надига се на леглото и се ослушва.
Какво ще кажеш за събота вечер?
Идеално. Къде да се срещнем?
Сега става от леглото и се приближава до вратата.
Знаеш ли бар „Антънис“ на „Бойлстън?
Ще го намеря. По кое време?
Седем часа?
Звучи страхотно. Няма да ми вържеш тенекия, нали?
Долавя игривата нотка в текста й.
В никакъв случай.
Добре. Ще се видим в „Антънис“ следващата събота в седем.
Нямам търпение.
Изключва се и долепя ухо до вратата, но не чува нищо.
Но тогава до него достига леко проскърцване, което показва, че от
другата страна има някой.
— Госпожо Лебовски? – Отваря широко вратата в очакване да види
смахнатата си хазяйка.
— Много съжалявам, че ви безпокоя – казва дъщерята на Имоджин
Лебовски и нервно шава с ръце пред лицето си. – Канех се да пъхна това
под вратата ви.
Взима сгънатия лист хартия от ръцете на Джена, но не го отваря.
— Станало ли е нещо? Майка ви…
— Не е добре – отговаря Джена.
— О, съжалявам.
— Да, е, тя от известно време се влошава и най-накрая успях да я убедя
да се премести при мен. Очакваме да се освободи място в дом за
дългосрочно гледане. Тя наистина вече не може да се грижи сама за себе
си. Онзи ден забравила печката включена цял ден. И броди. Е, вие знаете.
Той кима. Мисли си колко уязвима изглежда Джена, колко лесно би
било да я накара да се съблече и да се пъхне в леглото му.
— Цял следобед разчиствам и й събирам нещата, опитвам се да ги
подготвя. – За момент се поколебава. – Ще обявя къщата за продан в края
на месеца, което… боя се, означава, че…
— … имам две седмици да напусна – завършва той.
— Съжалявам. Вие сте идеалният наемател.
Той се усмихва.
— Аз се канех да напусна скоро, така или иначе.
 — О, ами, добре. В такъв случай, значи всичко се нарежда.
— Майка ми обичаше да казва, че накрая всичко се нарежда. – Той си
дава сметка, че този разговор би могъл да почака до сутринта и бележката
е само претекст. Сигурен е, че тя се надява той да я покани вътре, но няма
желание да се бори с тези мощни бедра. Не, Джена Лебовски ще е
разсейване, а той не може да си позволи да се разсейва. Неочаквано
времето придобива съществено значение, а остава още много работа за
вършене. – Е, лека нощ – казва й и повдига бележката. – Благодаря за
навременното предизвестие.
Затваря вратата пред сконфузената й физиономия. Двете седмици не му
предоставят кой знае колко време. Много още има да се свърши.
Одри вече бе планирана за следващата седмица.
След това: Диво Цвете.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Веднага щом автобусът взе Джош и Саша за дневния лагер в понеделник

сутринта, Клоуи се качи в колата и потегли към окръжния съд на
Кеймбридж в Медфорд, с надеждата да убеди някой съдия да издаде
ограничителна заповед срещу Мат.
Полицаите го бяха предложили и Пейдж бе категорична, че трябва да ги
послуша. След като Клоуи я осведоми за събитията от събота вечерта:
заплашителните телефонни обаждания, фактът, че някой очевидно
наблюдаваше къщата – „Кой друг, освен Мат може да е?“, бе попитала
Пейдж, както и новината, че Мат има пистолет – мили боже, показал го е
на децата и им е позволил да го вземат в ръце! – е, какъв избор й бе
оставил?
Градчето Медфорд бе разположено на малко повече от пет километра
северозападно от центъра на Бостън, до река Мистик, в окръг Мидълсекс.
Имаше население от почти шейсет хиляди души и в него се намираше
университетът Тафтс. Самият съд, описан като „тъжно място“ в недотам
ласкателното описание в интернет, представляваше обширна, бяла,
двуетажна сграда, с малък паркинг и персонал, който пак според
многобройните отзиви във виртуалното пространство не беше нито
приятелски настроен, нито особено услужлив. И все пак притежаваше едно
положително качество, което окръжният съд в Мидълсекс, разположен
само на пет минути от къщата на Клоуи, не притежаваше – и това бе
разстоянието. Шансът, да срещне в Медфорд някой познат, бе далеч по-
малък.
Клоуи бързо откри, че отзивите относно ограничените паркоместа
определено бяха верни. Отне й повече време да намери къде да паркира,
отколкото да стигне до самия Медфорд. Накрая остави колата на няколко
пресечки разстояние и после тича обратно под неспирното сутрешно
ръмене с отворените си обувки, които не бяха нито удобни, нито
водонепропускливи. Бе напуснала дома си толкова набързо, че си забрави
чадъра и докато стигне входа на сградата, флоралната й, копринена рокля,
с която се надяваше да впечатли съдията, бе цялата на мокри петна,
краката й бяха подгизнали, а косата й се бе залепила за главата и висеше
като мокри пера. Дотук с доброто впечатление, каза си тя, влезе във
фоайето и изтръска водата от раменете си като мокро куче. По-скоро като
удавен плъх, помисли си тя, когато зърна печалното си отражение в
отсрещната стъклена врата.
— Боже мой – прошепна Клоуи, когато обхвана с поглед неочаквано
големия брой хора в претъпканата чакалня, наредени на опашка, за да
прекарат багажа си през рентгена. Какво ли бе очаквала? Че ще е
единствената, която се нуждае от услугите на съда? Но пък чак толкова
много? А е едва девет часът. Какво правеха всички тези хора тук?
Моля те, нека да не срещна някой познат, отправи молитва тя и се
нареди на опашката зад възрастна чернокожа жена и една тийнейджърка с
розова коса и малка сребърна халка между ноздрите на вирнатото й носле.
— Защо се бавим? – изхленчи момичето с розовата коса, без да се
обръща към някого конкретно. – Колко толкова време е нужно да си
сложиш нещата в машината?
Възрастната чернокожа жена се усмихна.
— По-добре свиквай с това, миличка. Тук никой не си дава зор.
— Страхотно. – Момичето подръпна острите си, розови кичури и
извърна тънката си фигура към Клоуи. Носеше изрязана, бяла тениска,
под която се виждаше пъпа й, от който висеше по-голяма версия на
халката на носа й. – Това е такава глупост – каза тя, измъкна лист хартия
от задния джоб на увисналите си дънки и потърка бузата си с него. – Дори
не трябва да съм тук. Написаха ми фиш, само защото онова нацистко ченге
твърди, че не съм спряла на знак стоп, което е пълна глупост.
— Ти спря ли на знака стоп? – попита Клоуи, благодарна, че момичето я
разсейва.
— Дори не видях тъпото нещо. Точно пред него имаше едно голямо
дърво. Не е моя вината, че градът няма пари да подкастря тъпите си клони.
Както и да е – продължи възмутената си тирада тя, – проблемът дори не е
в това.
— Така ли?
— Да. Опитах се да обясня всичко на ченгето, че е отговорност на града
да подрязва тъпите дървета, така че хората да могат да виждат тъпите им
знаци стоп, и че няма начин да си позволя фиш за двеста и петдесет
долара, а той ми вика, че ми съчувствал, обаче фишът вече бил написан и
не можел нищо да направи. Каза, че на този знак от години хващали хора
и мога да се оплача, ако искам. Питам го: как да направя това? А той ми
вика, да съм чакала втора призовка. Кълна се обаче, никога не получих
такава. И после получавам съобщение, че ме глобяват още сто долара и ще
ми вземат книжката, ако не платя. Затова съм тук сега. Да говоря с някой,
който може да ми помогне. Защото не е честно. Нищо от това не е по моя
вина.
Клоуи се усмихна. Момиче, с розова коса на остри кичури и пиърсинги в
носа и пъпа, очакваше животът да е честен. По някакъв начин това й се
стори едновременно мило и ободряващо.
— Е, желая ти късмет.
— Благодаря – каза момичето. – А ти защо си тук?
Усмивката се стопи от лицето на Клоуи, докато се мъчеше да измисли
подходящ отговор.
— Придвижваме се – осведоми ги жената, стояща пред розовокосото
момиче.
— Слава богу. – Момичето обърна гръб на Клоуи и приготви голямата си
чанта с ресни за рентгена. – Всичко хубаво, – подвикна то и й помаха вече
от другата страна, после изчезна надолу по дългия коридор.
— Извинете – обърна се Клоуи към един охранител, – къде да отида във
връзка с…
— Регистратурата. На горния етаж – отговори той и посочи с палец
нагоре.
Клоуи се заизкачва, мислейки си, че не е твърде късно да се върне и да
забрави за цялата работа. Жената на регистратурата беше на средна
възраст, с къса, кестенява коса и дълбоки торбички под воднистосивите си
очи, които показваха, че вече е уморена, а денят едва бе започнал.
— Да? – каза й тя, щом Клоуи се приближи.
— Имам нужда от ограничителна заповед – прошепна Клоуи.
— Извинете. Не ви чух. Говорете по-силно.
Клоуи наведе глава и скришом се огледа. После се приведе към високото
гише, надявайки се никой от опашката зад нея да не я чуе.
— Имам нужда от ограничителна заповед.
— Семейният съд – гръмко обяви служителката. – Надолу по коридора и
вляво.
Клоун се отдръпна от гишето, без да вдига поглед от пода, сигурна, че
всички я проследяват с очи, докато се отдалечава. Все още не е късно да се
върна и да си ида у дома, мислеше си тя.
— Мога ли да ви помогна с нещо? – попита друга жена на средна
възраст, когато тя стигна до нужния кабинет. Жената имаше тъмна кожа,
тъмни очи и тъмна, къдрава коса и всичко това подчертаваше белите й
зъби, когато се усмихнеше. Клоуи бе благодарна за усмивката. Тя почти
компенсираше застоялия мирис на евтин парфюм и пот, който се
разнасяше на приливи откъм бежовите стени.
— Трябва да взема ограничителна заповед.
Чиновничката се наведе над едно чекмедже, извади сноп формуляри и
ги подаде на Клоуи през гишето.
— Необходимо е да ги попълните, колкото се може по-подробно, но не ги
подписвайте, преди да присъства нотариус или представител на съда.
Клоуи хвърли бегъл поглед на многобройните страници.
— Толкова са много – измърмори тя и почувства как в гърдите й се
надига паника. По дяволите, помисли си. Майката на Пейдж беше права.
Трябваше да си записва всичко.
Кривата усмивка на чиновничката изразяваше симпатия.
— Можете да си ги отнесете у дома, ако така ще ви бъде по-лесно. Освен
ако не става дума за спешен случай. Такъв ли е?
— Не – увери я Клоуи. – Не мисля.
— Намирате ли се в непосредствена физическа опасност?
— Съпругът ми има пистолет. Това брои ли се?
— Заплашвал ли ви е с него?
— Не.
— Много хора имат пистолети – въздъхна служителката. – Как точно ви
е тормозил?
— Ами, разделени сме, а почнах да получавам ужасни, вулгарни
телефонни обаждания. Съпругът ми се кълне, че не е бил той, но и преди е
отправял мъгляви заплахи…
— Съжалявам, скъпа, но ще ти трябва нещо повече от мъгляви заплахи,
за да докажеш на съдията, че имаш нужда от ограничителна заповед. Той
ще те пита за точни факти, подробности за действителни заплахи и
тормоз. Ответникът, в този случай, твоят разделен съпруг, трябва или да ти
е причинил физическа травма, или да те е изнасилил – изрецитира сякаш
наизуст тя. – Съдията може да откаже да издаде заповед, ако сметне, че
няма основания.
— Какво да правя тогава? Не съм сигурна…
— Моят съвет е да си наемеш адвокат.
— Адвокатите са скъпи – възрази Клоуи. Важно бе да сведе
юридическите такси до минимум. – Добре, да кажем, че попълня тези
формуляри… Какво следва?
— Ще ти бъде назначено изслушване от съда, където ще можеш да
представиш случая си, а после ще чакаш решението на съдията.
Предполагам, че ще искаш заповед „екс парте“.
— Какво е това?
— Заповед „екс парте“ означава, че няма нужда съпругът ти да бъде
уведомяван за намеренията ти, и че изслушването ще се състои веднага,
лично или по телефона.
— По телефона ли?
— Само, ако няма свободен съдия. Ти обаче имаш късмет. Съдия Луис е
тук днес. Ти ще го помолиш да издаде заповед за липса на контакт, което
ще ограничи или изобщо ще забрани на съпруга ти да контактува с теб или
децата ти. Тази заповед може да продължи до десет делнични дни, след
което съпругът ти ще има правото да изиска ново изслушване и да
представи своята защита.
— О, боже. Той ще побеснее.
Служителката кимна, с което й показа, че добре познава проблемите й.
— Какво ще направиш, зависи изцяло от теб, разбира се – каза тя. – Но
пак ти казвам, по-добре се консултирай с адвокат и виж дали има реални
основания да искаш подобна заповед. И в двата случая ще имаш разходи.
— Какво искате да кажете?
— Таксата е триста петдесет и пет долара да поискаш ограничителна
заповед за тормоз, освен ако не е налице телесна повреда или заплаха за
телесна повреда, които в този случай, ти ми казваш, че не са налице. А и
няма гаранция, че ще успееш. Така че…
— Така че, по-добре да говоря с адвоката си – заключи очевидното
Клоуи.
— И аз така бих те посъветвала. Но, както вече казах, всичко зависи от
теб.
Клоуи напъха формулярите в чантата си. Как може всичко да зависи от
нея, когато животът и се изплъзваше от контрол?
— Благодаря ви – каза тя на служителката.
— Хубава рокля.
— Благодаря – повтори Клоуи и изхвърча от кабинета, преди жената да я
види как избухва в сълзи.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бе облечена в розово, което все още бе любимият й цвят; така бе още от

детските й години. Навярно трябваше да съм го надраснала досега,
помисли си Пейдж и се размърда в светлобежовия кожен фотьойл.
Разсеяно огледа просторната, модерна приемна на рекламна агенция
„Джей Еф Ай“, разположена на петнайсетия етаж на небостъргача Джон
Ханкок в центъра на Бостън. Малкото стени, които не бяха заети от
прозорци, бяха покрити с черно-бели фотографии; ултрамодерната
мебелировка стоеше ниско до пода, покрит с тъмен ламинат. Пейдж
забеляза, че младата жена, с геометрично подрязана, платиненоруса коса,
седнала с перфектно изправена стойка зад изумруденозеленото мраморно
бюро в центъра на помещението, бе облечена изцяло в черно. И аз
трябваше да се облека в черно, помисли си тя и попипа перлените
копчета на памучната си блуза в мек розов цвят, после приглади
несъществуващите гънки по прилепналата си, сива пола. Поне да беше
избрала нещо по-дръзко, по-малко консервативно, по-модерно. В края на
краищата това бе авангардна агенция, пък и тя не бе малко момиченце.
Само дето никога в живота си не се бе чувствала по-малка и по-уязвима.
Повече от шест месеца отхвърляне си бяха казали думата и бяха
разтърсили дълбоко самочувствието й. Достатъчно лошо бе, че я бяха
освободили не по нейна вина от работата, която обичаше, но онова, което
последва, бе дори още по-лошо. На първите интервюта след уволнението й
тя отиде, изпълнена с оптимизъм и самочувствие, но след третото
отхвърляне този оптимизъм почна да завяхва, а самочувствието й се бе
сринало до земята. Никак не помогна и това, че Ноа избра точно този
момент също да я отхвърли.
Пейдж усети, че усмивка разтегля устните й. Онзи шамар в събота
вечерта й се отрази много добре. Не, че при обикновени обстоятелства би
толерирала подобно насилие, помисли си тя, като си представи Клоуи и си
спомни за страха в гласа на приятелката си, докато й разказваше за
събитията през същата онази нощ. По дяволите, този Мат. Какво му
ставаше? Не причини ли вече достатъчно болка на Клоуи? Трябваше ли и
да я тероризира още?
Пейдж бе накарала приятелката си да изкара ограничителна заповед
срещу него, но преди един час тя й написа, че служителката в съда я
посъветвала първо да говори с адвоката си, който потвърдил, че не е много
вероятно някой съдия да издаде такава заповед, само въз основа на
оскъдните доказателства, с които разполагаше. Май ще трябва да
почакам, докато той не ме застреля, бе следващото съобщение на
Клоуи.
Ужасяваща мисъл.
Така че, не, насилието под никаква форма не бе приемливо. И все пак,
по дяволите, не можеше да отрече – почувства се страхотно, след като
удари шамар на Ноа.
 Голяма част от неделната утрин Пейдж бе прекарала да си представя
какво ли се бе случило снощи между Ноа и Хедър. Колко би й се искало да
е муха на стената в спалнята, която някога бе тяхна! Но, доколкото
познаваше Ноа, вероятно е успял да измисли някакво правдоподобно
обяснение за поведението си. Той все пак беше адвокат, опитен в
измислянето на обосновани съмнения. Навярно двамата с Хедър са
завършили вечерта с див, луд секс, а това бе последното нещо, което
Пейдж искаше да си представя.
А после Сам.
Още една сцена, която не искаше да си представя. Само че, разбира се,
нямаше нужда да си я представя. Трябваше просто да си я припомни – как
почти довлече нещастния човек до спалнята му, разхвърляйки дрехите си
по пътя, и буквално го нападна. Какво я бе прихванало?
Още едно отхвърляне. Тя шумно въздъхна.
— Госпожа Лайънс няма да се забави дълго – съобщи рецепционистката,
погрешно схванала въздишката й като знак на нетърпение.
Пейдж кимна, после чу, че телефонът в чантата й издаде сигнал.
Набързо си провери съобщенията. Я, виж ти, каза си, когато намери текст
от господин На Мига. Вчера сутринта му бе писала да се извини, задето е
прекъснала последния им разговор – колко извинения станаха вече? – а
той великодушно бе отговорил, че не са нужни такива. Просто се радвам,
че сега си тук. Нямам търпение да ми се отдаде възможност да те
опозная.
И аз нямам търпение да те опозная, бе му писала обратно.
А после нищо. Никакво предложение да се срещнат. Никакви планове
занапред. Да не би пък да е някой срамежливец?
На няколко пъти си бе проверявала телефона през деня, но не
последваха нови съобщения. Чудеше се дали да не му прати тя едно, но се
отказа. Писна й да се нахвърля на мъжете. Ако господин На Мига наистина
нямаше търпение да му се отдаде възможност да я опознае, знаеше
точно какво да направи.
И сега той най-внезапно го правеше: Здравей, Диво Цвете, гласеше
съобщението му. Мой ред е да се извиня. Неочаквани посетители. Какво
става?
Чакам за интервю за работа, отговори тя.
Каква работа?
В рекламата. Стратегическо планиране.
Звучи впечатляващо. Късмет.
Стискай палци.
И това беше. Най-дългият им разговор досега. Отбелязваме напредък,
помисли си тя и върна телефона в чантата си, щом стана ясно, че няма да
има повече съобщения. Зачуди се, дали той няма да се свърже с нея по-
късно, да узнае как е минало интервюто. Сви рамене и реши, че няма да си
губи времето да се безпокои по този въпрос. Ако й пише отново, добре. Ако
ли не, пак добре. В момента имаше по-важни неща, за които да се
безпокои. Като например интервюто с Моли Лайънс, старши
вицепрезидент на рекламна агенция „Джей Еф Ай“.
Всъщност нямаше за какво да се безпокои, каза си Пейдж. Предишното
й интервю с шефа на „Човешки ресурси“ бе минало добре и тя се бе
подготвила за настоящото. Беше си написала домашното, бе обмислила
важните аспекти на професията, към които се стремеше, какво би могла да
каже за способностите и уменията си, които я правеха идеалният кандидат
за работата. Многократно посети уебсайта на агенцията и изчете най-
различни икономически публикации, за да се запознае с ключовата
информация за фирмата. Прегледа профила на Моли Лайънс в
„Линкедин“, за да придобие впечатление и да види дали нямат нещо общо
помежду си.
Прегледа и собственото си CV, кариерната си история, припомни си
всичките си постижения, различните си успехи и заслуги. Подробностите
бяха важни. Когато обсъждат достиженията й, трябваше да внимава
правилно да обясни всяка ситуация, как се е справила и да изреди
резултатите.
Сигурно щеше да има въпроси, свързани с минали предизвикателства,
или случаи от предишната й работа, които е разрешила. Дали има някоя
настояща рекламна кампания, която тя да намира за особено
привлекателна и иновативна.
Пейдж също така си бе приготвила и някои свои интересни въпроси.
Работодателите харесваха това.
Но тя знаеше, че в крайна сметка ключът бе в химията. Не беше толкова
важно колко добра е била на предишната си работа, нито колко изтънко
познаваше бизнеса. По-важно бе дали ще установи добра връзка с Моли
Лайънс. Трябваше да забрави негативните мисли, свързани с предишните
отхвърляния. Трябваше да изглежда енергична и позитивна. Беше еднакво
важно, както да слуша, така и да говори. Трябваше да я видят
едновременно като индивидуална личност и като екипен играч.
Накрая, разбира се, тя можеше да бъде само себе си.
Дали щеше да е достатъчно?
— Пейдж Хамилтън?
Една привлекателна жена вървеше към нея с протегната за поздрав
ръка. Изглеждаше точно като снимката си в сайта на агенцията: по-млада
от четирийсетте си години, с пригладена, дълга до брадичката, кестенява
коса, широко лице и харизматична усмивка. Беше облечена в подкъсени
сиви панталони и розов пуловер с къси ръкави.
— Чудесно е да видя, че още някой харесва розовото – отбеляза Моли
Лайънс и стисна ръката на Пейдж. – Много се радвам да се запознаем.
Пейдж почувства как моментално се отпуска.
— И аз много се радвам да се запознаем.

След като излезе от кабинета на Моли, тя побърза да се обади на майка

си от една пейка на площад Копли. Сутрешният дъжд бе отстъпил място на
красив, топъл и слънчев следобед.
— Е? – попита Джоун Хамилтън.
Пейдж долови надеждата в гласа й.
— Беше фантастично. Страхотно. По-добре, отколкото съм си мечтала.
— О, скъпа. Толкова се радвам.
Пейдж си погледна часовника. Беше почти пет часът. Интервюто й бе
продължило повече от два часа. Двете с Моли си бяха паснали буквално
като ръка с ръкавица. Като мляко с бисквитки. Като въдица с кукичка.
Като което и да е клише. Всяко пасваше. Двете си паснаха.
— Не искам да кажа, че работата е сигурна – уточни Пейдж, понеже не
искаше да рискува да се разочарова. – Все още предстои да се срещна с
шефа на агенцията и с още някои ключови фигури…
— Кога ще стане това?
— Навярно следващата седмица. Президентът е извън града до
понеделник, а творческият директор е на почивка до сряда, така че…
— Следващата седмица – повтори майка й. – Е, ще стискаме палци
дотогава.
Ще стискам палци.
— Затова си помислих, дали да не излезем на вечеря – предложи Пейдж.
– Аз черпя. Нещо като празненство за хубавото интервю и преминаването
на по-горно ниво.
— О, скъпа. Много съжалявам. Не мога.
— Не можеш ли?
— Много съжалявам.
— Какво има? Не се ли чувстваш добре?
— Не, миличка. Чувствам се чудесно. Просто…
— Какво?
Неловко мълчание.
— Имам среща.
— Какво?
— Имам среща.
— Имаш среща? – повтори Пейдж. – С кого? Да не е с някого, с когото си
се запознала онлайн?
— Не. Не мисля, че там ми е мястото. С мъж, с когото ме уреди една жена
от кооперацията ни. Хари някойси.
— Името му е Хари Някойси?
— Не, скъпа. Казва се… Гатлин, струва ми се. Изглежда много мил.
— Говорила си с него?
— Обади се по-рано.
Пейдж преглътна, мъчейки се да смели това, че майка й има среща.
— Къде ще те води?
— В „Антониос“.
Пейдж кимна. „Антониос“ беше един от най-добрите италиански
ресторанти в Бостън.
— Леле. Добре. Леле – повтори тя.
— Ти си разстроена.
— Не – малко по-силно от необходимото отговори Пейдж. – Не. Честно.
Само ми е малко странно, това е всичко. Майка ми има среща.
— Вероятно ще се окаже само връзка за една нощ – изтърси Джоун.
— Какво?
— Шегувам се.
Пейдж се опита да се засмее, но смехът заседна в гърлото й. Майка й си
правеше шеги за срещи за по една нощ.
— В колко часа ще те вземе?
— Няма да ме взема. Реших, че е по-добра идея да се срещнем в
ресторанта.
 — О, добре. Добра идея. – Явно майка й напълно владееше положението.
— А ти какво ще правиш? – попита Джоун.
Пейдж сви рамене. Може би щеше да се обади на Клоуи, да види дали
няма нужда от компания. А може и господин На Мига да й прати ново
съобщение и да предложи да се срещнат по-късно на по питие.
— Обади ми се, ако има някакви проблеми – поръча на майка си тя,
преди да се сбогува. – Майка ми има среща – обяви към празното място до
себе си. Втренчи се в малкия екран на телефона, искаше й се да чуе
сигнала за входящо съобщение от господин На Мига. Обаче единственото
съобщение, което получи, бе от „Гап“, с което й напомняха за настоящата
си разпродажба.
Пейдж се изправи на крака и пое към „Бойлстън“.
— „Гап“ да бъде.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Сигурно се е уморил да чака, решил е, че съм му вързала тенекия и си е

тръгнал, мислеше си Джоун, докато отваряше вратата на малкия,
невзрачен ресторант, облицован с червени тухли на ъгъла на „Кеймбридж“
и „Блосъм“. Не, че би го обвинила. Беше закъсняла с почти двайсет
минути, след като поне шест пъти си смени облеклото и намерението дали
да отиде, или не.
И защо бе цялата тази суматоха – заради един мъж, с когото дори не бе
сигурна, че иска да се срещне? Накрая реши, че би било грубо да откаже в
последния момент и се спря на чифт бели панталони и стилна, тюркоазена
блуза. Това е просто вечеря, каза си тя и окачи чифт дълги, поклащащи се
обеци на ушите си. Хари Гатлин можеше и да се окаже забавно
отклонение, но шансът да го намери за привлекателен и да иска да го види
отново бе малък. И въпреки шегата й за връзката за една нощ, тя със
сигурност нямаше да прави секс с този мъж.
Сякаш това изобщо ще ми се случи отново, помисли си тя с тъга.
Джоун се огледа за своя партньор из тясното, ярко осветено, претъпкано
помещение, също толкова непретенциозно, колкото и отвън. Моят
партньор, повтори си наум и затаи дъх, когато видя един възрастен мъж да
се изправя с мъка от масата, близо до бледожълтата стена. Той се пресегна
за бастуна си и Джоун реши, че ще се насочи към нея. Почуди се, дали има
достатъчно време да избяга, преди човекът да развие такава скорост, че да
я стигне. По дяволите. Тази вечер се очертаваше да е дори още по-зле,
отколкото си бе представяла.
— Татко – каза някаква жена и протегна ръка да хване сакото на стареца.
– Тоалетната е натам.
Мъжът кимна и се насочи в обратната посока.
— Благодаря ти, Господи – измърмори под нос Джоун, когато долови
някакво движение в дъното на ресторанта.
Един мъж й махаше. Висок и хубав, установи тя, докато той си
проправяше път към нея измежду масите с бели покривки и дървени
столове. Висок, хубав, добре облечен мъж, с тесни бедра и блясък в
ясносините си очи.
— Джоун?
— Хари?
— Е, значи знаем кои сме – засмя се той. – Това е добре.
Хари Гатлин имаше гъста сива коса и беше по-висок и по-мускулест,
отколкото Джоун бе очаквала. Запита се, какво ли би било да почувства
тези ръце да я прегръщат.
Боже мой. Какво си мислеше?
— Извинявай, че закъснях толкова.
— Няма нищо.
— Обикновено съм много точна.
— Няма проблем. Нали сега си тук. – Той я прихвана за лакътя и я
поведе към масата в дъното.
Джоун почувства как цялото й тяло изтръпва при допира му. Не. Остави
това, помисли си тя. Какво й ставаше? Стигнаха до масата и ръката му се
отдръпна.
— Позволих си да поръчам вино – съобщи той, докато се настаняваха. –
Надявам се, че обичаш червено.
— Така е, наистина. – Така е, наистина. Кой говори така? Какво ми
става? Тя проследи с поглед сервитьора, който им наля две чаши с вино, и
бързо вдигна своята. – Наздраве.
— Наздраве – повтори Хари и чукна чашата си в нейната.
Джоун отпи една глътка.
— Много е хубаво.
— Така е, наистина – каза той.
Подиграваше ли й се?
— Е – започна той, – Линда ми каза, че двете живеете в една и съща
сграда.
Джоун кимна.
— Какво друго ти каза?
— Не много. Че си вдовица, привлекателна, умна, интересна – изтъкна
той, наблягайки на последната дума.
Джоун се засмя.
— Мисля, че е имала предвид косата ми.
— Харесвам косата ти.
А аз харесвам теб, помисли си Джоун.
— Благодаря – каза вместо това. – За теб ми каза почти същото.
— Тя намира косата ми за интересна?
Джоун отново се засмя.
— Каза също, че си пенсиониран професор.
— Такъв съм.
— И какво… професорстваше?
Бе негов ред да се засмее.
— История на изкуството. Харвард – добави, преди тя да попита.
— Впечатляващо.
— Никога не вреди да споменеш Харвард – усмихна се той.
Джоун усети, че и нейните устни се разтягат в усмивка. Тя бързо ги
събра.
— И какво правиш сега, когато си пенсиониран?
 — Обичайното. Чета, пътувам, играя по малко голф, повече бридж,
прекарвам време с внуците си.
— Колко внуци имаш?
— Четири. Две момичета от по-голямата ми дъщеря, момче и момиче от
по-малката. Късметлия съм. Всичките живеят наблизо. А ти?
— Аз не съм такава късметлийка. Синът ми живее в Ню Джърси. Той има
две момчета, които не виждам толкова често, колкото би ми се искало. А
дъщеря ми не е омъжена. Не, че това вече има някакво значение.
— Както пееше онзи човек: „Времената, те се менят“. А ти с какво се
занимаваш? Работиш ли все още?
— Не. Честно казано, никога не съм работила. Искам да кажа, работих
известно време след колежа – секретарка, рецепционистка, банков касиер,
такива неща. Но не и нещо, което би нарекъл кариера. Диплома по
английски не ти дава кой знае какви възможности, освен ако не искаш да
преподаваш, което аз не исках. Не се обиждай.
Той се засмя.
— Ни най-малко.
— Може би не бива да си признавам това, но всъщност никога не съм
била особено амбициозна, а след като се омъжих, бях напълно доволна да
си остана вкъщи като съпруга и майка. Заигравах се с идеята да продължа
образованието си и да взема магистърска степен, щом децата поотраснат,
но все нещо се оказваше по-важно.
— А сега?
— Не зная. На някакъв кръстопът съм. Имам толкова много време, а не
зная какво да правя с него. Не играя голф, нито пък бридж.
— Можеш да вземаш уроци.
— На моята възраст? Никога няма да стана добра.
— През по-голямата част от живота си съм играл и голф и бридж, и още
не съм станал добър. – Хари сви рамене. – Ами пътешествията?
— Обичам да пътувам – призна Джоун. – Но мъжът ми бе голям
домошар. Ходехме във Флорида, Мексико, Бахамите. Той обичаше да ходи,
където е топло и не се налага да прекосява океани, за да стигне. А сега…
предполагам, че не съм особено склонна да пътувам сама.
— Малко е плашещо в началото, знам го.
— Ти много ли пътуваш?
— Винаги, когато мога.
— Кое е любимото ти място?
Хари се замисли за момент.
— Предполагам, че Индия. Хората, местата. Всичко е толкова различно,
толкова интересно.
— Не се смей, но когато бях млада – Джоун се подпря на лакти върху
масата и се наклони към него, – си фантазирах как плувам в басейна пред
Тадж Махал. Докато не узнах, че е само шадраван, водата е мръсна, а
охраната навярно ще ме застреля, ако стъпя вътре. Смееш се. Нали ти
казах, да не се смееш?
— Извинявай – не спираше той. – Това е наистина очарователно.
Той ме мисли за очарователна, помисли си Джоун.
Сервитьорът се приближи с менюто.
— Нещо хваща ли ти окото? – попита след малко Хари.
 Определено, помисли си Джоун и се зачуди как ли би изглеждал Хари
Гатлин без дрехи. Това е нелепо, каза си тя тутакси. От години не бе
виждала гол мъж. Ако не се брои Просто Пийт, естествено, в неговия
леопардов клин.
— Не зная. Всичко изглежда чудесно.
— Да, така е – съгласи се Хари и я погледна право в очите.
И той ли си мислеше същото като нея?
— Рибата им е вкусна – добави той, – както и пастата. Наистина, не
можеш да направиш грешен избор.
— Често ли се храниш тук?
— Двамата с покойната ми съпруга идвахме тук често. Но мина известно
време.
Джоун остави менюто.
— Линда ми каза, че е починала преди три години.
— Да. Рак.
— И мъжът ми така. През май станаха две години.
— Човек никога не свиква напълно, нали? – попита той. – Искам да
кажа, с времето става малко по-лесно, предполагам. Но мисълта, че
някой…
—… просто вече не е тук – довърши изречението му Джоун.
— Именно.
— Трудно е да го възприемеш.
Той кимна.
— А цялата тази работа със срещите…
Сервитьорът се приближи.
— Готови ли сте да поръчате?
— Мисля, че ще пробвам вашата спигола – каза Джоун.
— Аз ще искам спагети болонезе – заяви Хари. – Искаш ли да си
поделим една салата Цезар?
— Звучи добре. Е – поде тя, след като сервитьорът взе поръчките и
менютата им и се отдалечи, – Линда ми каза, че си се пробвал в срещите
онлайн.
— О, боже. Да. Времената определено са се променили. Не е за мен тази
работа, боя се. А ти?
Джоун отново се сети за Просто Пийт и леопардовия му клин.
— И за мен не е – съгласи се тя. – Всъщност с теб ми е първата среща,
откакто съпругът ми почина.
Той се пресегна през масата и я хвана за ръката.
— Ами, не бих могъл и да си мечтая за по-добра компания за вечеря.
— Благодаря. Правиш нещата толкова лесни.
Той се засмя и си отдръпна ръката.
Не, помисли си, както и по-рано, тя. Върни я обратно.
Говориха безспирно и по време на салатата, и на основното меню, и на
десерта. Наближаваше десет часът, когато напуснаха ресторанта.
— Апартаментът ми е малко по-надолу по улицата – заяви той, щом
излязоха на топлия, нощен въздух. – Ако още не ти се спи…
Джоун го хвана под ръка.
— Води – отсече тя.
 ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— За бога! – възкликна Пейдж и се втурна към вратата. – Почти два

часът през нощта е. Къде беше?
— Боже мили! – Джоун затвори вратата зад гърба си. – Защо още си
будна?
— Защо още съм будна?! Прибрах се от Клоуи в единайсет и нещо и
погледнах в стаята ти, мислех че спиш. А ти дори не беше там. Няколко
пъти ти звънях на мобилния, ти не отговаряш. Побърках се от страх.
— О, скъпа. Не биваше да се тревожиш. Забравих си телефона в другата
чанта. Как е Клоуи?
— Държи се – отговори Пейдж, без да е готова да пренебрегне тревогите
си. – Звънях в „Антониос“. Казаха, че си си тръгнала към десет.
— Да. Ядох спигола…
— Звънях и в болницата… – прекъсна я Пейдж.
— Звъняла си в болницата! Защо, за бога?
— Защо ли? Защото последния път, когато излезе да хапнеш с мъж, се
озова там.
— Не мога да повярвам, че си звъняла в болницата.
— Както и в полицията – добави Пейдж. Гневът вече изместваше
паниката й.
— Обадила си се в полицията? О, боже мой. Какво им каза?
— Че се тревожа. Че си имала среща с непознат, че си напуснала
ресторанта с него преди часове, но не си се прибрала у дома, и че се
притеснявам, понеже на свобода се разхожда евентуален сериен убиец…
— Сериен убиец. О, боже мой, Пейдж. Не ти ли се струва, че малко
преиграваш? И какво ти казаха от полицията?
— Че преигравам – призна Пейдж. Чувстваше се повече от глупава. – Че
навярно си отишла с него у тях. Казах им, че това е нелепо, че ти не си
такава, че си на седемдесет, за бога… О, мамка му. Това ли се случи?
Отишла си у тях.
— Да, скъпа – каза майка й, влезе във всекидневната и се отпусна на
дивана. – Той има чудесен апартамент на „Бийкън Хил“. Ела, седни, скъпа.
Опитай да се успокоиш.
Пейдж пристегна копринената си роба и се отпусна до майка си,
подгъвайки босите си крака под себе си.
— Искаш ли чай? – попита майка й.
Пейдж поклати глава. Мъчеше се да си даде сметка колко точно искаше
да узнае за вечерта на майка си.
— Красива си.
— Благодаря ти, скъпа.
— Тюркоазеното ти отива.
— Хари казва, че подчертава очите ми.
Мамка му.
— Е, разбирам, че вечерята е минала добре.
— Така е – призна майка й. – Той е чудесен човек. Образован,
привлекателен, добър събеседник, добър слушател…
 — Харесала си го.
— Много.
— Това е хубаво.
— После приключихме с вечерята – продължи майка й без подкана, – а
изглежда останаха още много неща да си казваме. Никой от двама ни не
беше готов да приключи вечерта, затова решихме да продължим разговора
в апартамента му.
— И сте говорили до два часа през нощта?
Майка й помълча малко по-дълго от необходимото.
— О, боже! – простена Пейдж. – Правила си секс с него?
Майка й сведе поглед към скута си.
— Съжалявам – побърза да се извини Пейдж. – Не исках да те карам да
се чувстваш зле или да се срамуваш. Честно. Не исках да звучи, сякаш те
съдя. Просто съм малко изненадана, това е всичко. О, боже мой! – Тя
въздъхна, щом майка й вдигна глава. – Ти изобщо не се срамуваш.
Усмихваш се.
— Не мога да се възпра – призна майка й и дяволитата й усмивка стигна
до ушите.
Пейдж не знаеше да се смее ли, или да плаче.
— Честно казано – продължи Джоун, – мисля, че и Хари остана много
изненадан. Едва ли е очаквал нещата да се развият толкова бързо. Но той
ме целуна, а мина толкова дълго време, откакто някой ме е целувал така –
беше такава целувка, чакай да ти разкажа…
Недей, моля те, помисли си Пейдж.
— Така че, когато той предложи да се преместим в спалнята – продължи
майка й, без да си дава сметка за мислите й, – си казах, какво толкова, по
дяволите? Защо пък не? Давай. Искам да кажа, кой на моята възраст се
прави на недостъпен? А и, да си кажа честно – повтори тя, – бях толкова
възбудена…
Би ли престанала да бъдеш толкова откровена, по дяволите? – каза
си отново Пейдж.
— Двамата с баща ти винаги сме имали много активен полов живот, но
после той се разболя, и…
— Добре, стига – прекъсна я Пейдж, неспособна повече да сдържа
мислите си. – Достатъчно. Моля те, спри.
— Извинявай, скъпа. Но ти попита…
— Да, а сега те моля да спреш.
Очите на майка й се напълниха със сълзи.
— Съжалявам, ако съм те разочаровала, скъпа.
— О, мамо, не. Моля те, не плачи. Не си ме разочаровала. Не е това.
Никога не би могла да ме разочароваш. Просто, виж, ние не сме две
момичета приятелки. Ти си ми майка.
— А майките не правят секс?
— Ами, обикновено не говорят за него с дъщерите си. Освен ако не им
казват да не го правят.
Майка й се засмя.
— Съжалявам, скъпа. Спирам. – Тя потупа голото коляно на Пейдж. –
Сега си лягай. Гледай да поспиш. Беше дълъг ден.
Пейдж стана от дивана. Вече бе почти излязла в коридора, когато се
спря, понеже любопитството й надделя. Ще съжалявам за това, помисли
си.
— Добре ли беше? – попита, въпреки всичко.
— О, скъпа – отговори майка й. – Прекрасно беше.
Пейдж се взираше в огледалото над тоалетката си.
— Майка ми прави секс – заяви тя на умореното си отражение. С мъж, с
когото се е запознала току-що, продължи наум. Мъж, който не е баща
ми.
Наистина ли бе очаквала майка й да остане целомъдрена до края на
живота си? И това ли я притесняваше наистина? Или фактът, че майка й се
радваше на повече секс от самата нея?
Може би не толкова фактът, че прави секс, колкото заплахата да се
влюби.
— Аз съм ужасен човек – изстена Пейдж, покатери се на леглото и
придърпа завивките до брадичката си. Опита се да открие източника на
притесненията си. Наистина ли бе очаквала майка й да погребе своята
сексуалност, когато бе погребала и съпруга си? Нима си бе помислила, че
дори и майка й да се интересува от някаква връзка, тя няма да включва
нищо сексуално? Че Джоун Хамилтън е твърде зряла, твърде стара за
това?
Освен това, като се изключи възрастта й, във всяко друго отношение,
Джоун Хамилтън бе една от най-младите жени, които Пейдж познаваше.
Тя притежаваше енергията, любопитството, краката на жена, с
десетилетия по-млада. И нима интернет не бе пълен със статии за
сексуалния живот на възрастните? Мъже и жени на по седемдесет,
осемдесет и дори – мили боже! – деветдесет, които не само се интересуваха
от секс, но и бяха активни участници.
Спомни си, че бе чела за разпространението на някаква венерическа
болест в старчески дом някъде във Флорида. Оказа се, че обитателите,
свободни от всякакви отговорности, и без повече да се притесняват за
благоприличието или за опасността от забременяване, си наваксват за
изгубеното време, и не само правят секс, но го правят често, и то – с
различни партньори. Понеже повечето от тях били остарели по времето,
преди противозачатъчните, и преди СПИН-а, не били ползвали кой знае
колко кондоми, затова нямали намерение тепърва да почват. Безопасният
секс за тях бил толкова чуждо понятие, колкото и Фейсбук. В резултат от
това се разпространила венерическа болест. И не само в този конкретен
дом. Подобни явления били докладвани в много други старчески домове в
страната.
Дали майка й бе взела нужните предпазни мерки?
— Не, не, не. Нима да се впускам в това – заповяда си тя и се опита да
изключи притесненията си. Но колкото повече се опитваше, толкова
нещата се влошаваха. След половин час мислене как да не мисли за какво
ли не, резултатът беше силно главоболие. Тя седна, светна лампата и се
пресегна за телефона. Отвори си съобщенията и препрочете по-ранните
текстове от господин На Мига.
Първият бе дошъл, докато пътуваше към Клоуи.
Е, Диво Цвете, как мина интервюто?
Тя бе отговорила почти незабавно.
 Струва ми се, че мина страхотно.
Последва бърза размяна на съобщения.
Кога ще разбереш, дали получаваш работата?
Не зная. Имам нова среща следващата седмица.
Звучи обещаващо. Какво точно прави един директор по
стратегическо планиране?
Твърде сложно е, за да се обясни в съобщение.
И после нищо.
Бе почакала за отговор, но когато такъв не дойде, реши, че той си е
помислил, че тя предлага да поговорят лично, а очевидно не бе готов да
пристъпи към това.
Следващото съобщение бе пристигнало два часа по-късно. Клоуи бе горе
и подготвяше децата за лягане, а Пейдж седеше във всекидневната и се
взираше в двете дузини розови и бели рози, изпратени от Мат на жена му
същия следобед, заедно с бележка, умоляваща я да му даде втори шанс.
Дали Клоуи щеше да му даде, чудеше се Пейдж, когато чу познатия сигнал
на телефона.
Извинявай, Диво Цвете. Падна ми батерията. Какво казваше?
Пейдж се бе засмяла и тъкмо се канеше да му отговори, когато Клоуи се
върна в стаята. Реши да почака, докато се прибере у дома.
Но това беше, преди да открие, че майка й не се бе прибрала от срещата
си, преди паникьосаните обаждания в болницата и полицията. А сега бе
твърде късно да пише на някакъв мъж, който в крайна сметка бе само един
виртуален непознат.
— Съжалявам, господин На Мига – промълви тя, докато очите й се
затваряха за сън. Зачуди се колко ли извинения би могъл да понесе някой,
преди да се откаже от нея веднъж завинаги. – Утре ще опитаме отново.
Обещавам. Ще си струвам чакането.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Беше сряда вечер и тя трябваше да се срещне с него в „Лонгфелоус“,

изключително скъп ресторант, в сърцето на площад „Харвард“. Може да се
каже, че площадът в голяма степен бе центърът на всичко в Кеймбридж
още от седемнайсети век и оттогава бе обект на благоговение. Освен
Харвардския университет тук бе фрашкано с исторически сгради и
забележителности, както и най-различни скъпарски магазини и места за
хранене.
Клоуи бе предложила да отидат на някое по-щадящо във финансово
отношение място, но Мат бе непреклонен. Нищо не е прекалено добро за
жената, която обичам, настояваше той, и за да подчертае мисълта си, през
всеки от последните три дни й изпращаше по две дузини розови и бели
рози с дълги дръжки. Най-накрая Клоуи се предаде и се съгласи да се
срещнат за вечеря.
Не, че тези плитки постановки я бяха убедили. Мат беше непостижим
майстор в прекомерните жестове, безспорен цар на това да излъска до
блясък някоя мътна повърхност, за да те заслепи и да не видиш гнилата
сърцевина отдолу. Клиентите му може и да се поддаваха, но Клоуи най-
после бе започнала да осъзнава, че когато нещата са толкова раздути,
нямаше голям шанс да имат дълбочина.
Би ли се съгласила на живот, съставен от бляскави повърхности, питаше
се тя, докато пресичаше многолюдния площад на път към ресторанта. И
сериозно ли обмисляше да се помири с мъж, срещу когото, само преди два
дни, искаше да получи ограничителна заповед?
Разбира се, Мат отричаше бурно, дори убедително, кълнеше се
безспирно, че няма нищо общо със събитията от последния уикенд. Може
и да бе виновен донякъде за наистина глупавото си поведение, каза й той,
но да прави вулгарни, заплашителни обаждания и да я шпионира? Той по
никакъв начин не бил способен на такива неща. Нямало как да падне
толкова ниско. Може и да бил идиот, настояваше, но не бил луд.
Аз съм лудата, призна си Клоуи и отвори покритата с дърворезба врата
на ресторанта. Очите й постепенно се адаптираха към неочакваната
тъмнина на луксозния интериор. Макар никога преди да не се бе хранила
тук, тя знаеше точно какво да очаква: тежка дървена ламперия,
прекомерно големи сепарета покрай кървавочервени стени, редици по-
малки маси между тях, приглушено осветление, внушителна стъклена
витрина за вино, гордо излагаща стотици свръхскъпи бутилки. Декорът
сякаш предполагаше някаква много сериозна цел, която обаче не
съществуваше, освен ако целта не бе да се продават колкото се може
повече скъпи парчета месо и бутилки с вино. Защо ли всички тежкарски
ресторанти изглеждат винаги еднакво?
И като стана дума за еднакво, нима дефиницията на лудостта не бе да
правиш едни и същи неща отново и отново, а да очакваш различни
резултати?
Колко пъти трябваше да я изритат по главата, за да разбере, че бавно я
тъпчат до смърт? Защо не приличаше малко повече на Пейдж? Клоуи
често си мислеше това и отново се сети какво й бе разказала Пейдж за
шамара, който цапнала на Ноа в съботната нощ.
Бостън цяла седмица бръмчеше около сочната клюка, хората споделяха с
приятелите си във Фейсбук и Туитър какво бяха чули. Дори днес следобед
някой бе качил в Ютюб видео с лошо качество от инцидента. Случаен
минувач бе видял Пейдж и Ноа да се прегръщат, погрешно взел това за
нещо сладко и романтично и спонтанно ги заснел, без да има представа за
последвалите събития. А сега видеото бе на разположение на всеки, който
иска да го види. Клоуи се засмя, като си представи реакцията на Хедър,
щом научеше за това.
Усмивката все още играеше на устните й, докато хостесата я водеше към
дъното на залата, където Мат вече я очакваше, но угасна, щом го видя да
си бъбри с една хубавичка сервитьорка с гарвановочерна коса, особено
след като жената се наведе и записа нещо в телефона на Мат. Телефонния
си номер, без съмнение, досети се Клоуи и почувства още един ритник по
главата. Зачуди се, дали той няма най-сетне да й налее малко разум.
— Клоуи! – възкликна Мат и скочи на крака. Сервитьорката изчезна
набързо. – Красива си.
— Какво беше това? – Клоуи седна срещу него, без да обръща внимание
на комплимента.
 — Кое?
Тя не можа да не се възхити на самообладанието му.
— Как го правиш?
— Кое как правя? – засмя се той. – Извинявай. Объркан съм.
Тя поклати глава.
— Нищо. – Какъв смисъл имаше да спори с него? Той щеше да намери
начин да отрече всяко прегрешение. „Сервитьорката ли? – щеше да
отвърне и да успее да прозвучи така, сякаш той е обиденият. – Тя просто
ми записа названието на едно страхотно вино.“ – Може би дори щеше
да назове името, дори да й предложи да й покаже телефона си.
Не може да се възпре, помисли си тя. Такъв е и такъв ще си остане.
— Тази рокля нова ли е? – попита той.
Клоуи сведе поглед към свободната, бяла, памучна рокля, която бе
избрала, защото беше широка. Мат винаги предпочиташе да я вижда в по-
подчертаващи формите дрехи.
— Не. Стара е. Просто не я нося често.
— Хубава е – отново успя да прозвучи убедително той. – А това е нов
костюм – продължи и поглади ревера на бежовото си, ленено сако. –
Купих го специално за тази вечер. Надявах се да те впечатля – добави
почти засрамено.
— Впечатляващ костюм – отбеляза Клоуи.
Той се засмя.
— Няма да го направиш лесно за мен, нали?
— А трябва ли?
— Не, предполагам, че не. Няма нищо. Нямам нищо против да се
потрудя повечко. – Той направи знак на сервитьора с вината и поръча
бутилка от любимото си „Зинфандел“. – Кой гледа децата?
— Майка ми.
— Какво?
— Нямах избор. Момичето, което бях наела, отказа в последния момент,
а не можах да намеря никой друг, така че… Шегувам се – каза Клоуи.
Наслаждаваше се на смаяната физиономия на Мат, но не бе в състояние да
продължи. Не всички бяха така опитни в лъжите като нейния съпруг. –
Стефани Костър е с тях, живее малко по-надолу по улицата.
— Мамка му. Наистина се хванах за секунда.
— Извинявай. Не можах да се сдържа.
— В странно настроение си – отбеляза след малко Мат.
— Времената са странни напоследък.
— Да, така е. – Нова пауза. – Не бях аз, Клоуи. Кълна се в живота си, не
съм аз този, който се е обадил в събота вечер. Изобщо не бях близо до
къщата. Никога не бих те наранил. Трябва да знаеш това.
— Имаш пистолет.
— Какво?
— Децата ми казаха. За бога, достатъчно лошо е, че си купил оръжие, но
какво си си мислел, като си им дал да го държат?
— Мислех си, че може да искат да видят истинска антика от
Гражданската война, която едни клиенти ми подариха от благодарност, че
им намерих къщата на техните мечти – обясни той с вид на искрено
объркване. – Какво? Наистина ли си мислиш, че ще допусна да се
доближат до истинско оръжие?
— Извинявай – промълви Клоуи, също толкова объркана. Какво й
ставаше?
— Виж – започна той, – не те обвинявам, че си мислиш най-лошото за
мен. Зная колко си разочарована. Зная колко си ядосана. И имаш всичкото
право да си такава. Бях глупак. Сторих неща, които те нараниха дълбоко,
накарах те да загубиш вяра в мен, в брака ни. Но аз те обичам, Клоуи, и
кълна се, че ако ми дадеш още един шанс – само още един, само това
искам, – ако ми дадеш още един шанс, ще направя всичко по силите си да
ти се реванширам. Ще бъда най-добрият, най-верният съпруг, която една
жена би желала. Трябва само да ми се довериш. Обещавам, че няма да те
предам.
Клоуи поклати глава, очите й се напълниха с нежелани сълзи. Колко й се
искаше да му повярва!
— Наистина ми се иска да можех.
— Можеш.
— Как? Как да ти се доверя, като всеки път, щом излезеш от къщи за
някой оглед през нощта или през уикенда, ще се чудя там ли си наистина?
Като всеки път, щом се обадиш да кажеш, че ще работиш до късно, ще се
питам какво всъщност правиш? Като всеки път, щом ми кажеш, че си с
клиент, ще си мисля коя в действителност е тя?
— Защото аз ще направя всичко възможно, всичко, което искаш, за да ти
го докажа. Ще ти позволявам да ми проверяваш телефона всяка вечер, ще
ти дам паролата на компютъра си… Ще направя каквото и да трябва, за да
си върна доверието ти, ще го направя.
— Ще го направиш ли?
— Всичко ще направя.
— Добре. – Клоуи се облегна назад и забеляза в дъното на залата
хубавката, чернокоса сервитьорка, с която Мат разговаряше по-рано. – Дай
си телефона да го видя.
— Какво?
— Ти каза, че ще ми позволиш да ти проверявам телефона. Искам да го
видя сега.
— Не разбирам какво ще докаже това – каза Мат и извади телефона от
джоба си.
— Отвори го на „контакти“.
— Това е глупаво, Клоуи. Тук са най-вече бизнес контактите ми.
— Ще ми го покажеш ли, или не?
Мат сви рамене.
— Добре. Нека бъде по твоему. – И той вкара паролата си, отвори
„контакти“, после й подаде телефона през масата. – Наистина не разбирам
какво ще докаже това.
Клоуи бързо прегледа дългия списък от предимно женски имена.
— Извинете – подвикна неочаквано тя, свали телефона и помаха на
чернокосата сервитьорка.
— Искате ли да разгледате менюто? – попита сервитьорката, щом се
приближи.
— След минутка – отговори Клоуи. – Но първо се чудех… изглеждате ми
много позната. Имате ли нещо против да ви попитам за името?
 — Ейвъри.
И ето го отново, просто така – финалният ритник в главата.
— Ейвъри Рийд?
— Да. – Ейвъри наклони глава на една страна и дългата й, права коса
падна върху едното рамо. – Познаваме ли се?
— Не. Но съм сигурна, че познавате съпруга ми.
— Неее – колебливо отрече младата жена и притеснено погледна към
Мат. – Е, поговорихме за минута, докато ви чакаше.
— Клоуи… – започна Мат.
— И все пак, ето ви тук – каза Клоуи, вдигна телефона му и отправи към
видимо сащисаната жена най-снизходителната си усмивка. – Имах
чувството, че ще ви открия тук. Съпругът ми е доста прозрачен в това
отношение. За съжаление, може да се наложи да почакате, преди да ви се
обади. Боя се, че има доста жени на опашката преди вас.
— Клоуи…
— Извинете ме – каза Ейвъри и побърза да се отдалечи.
— Това беше ли необходимо наистина? – попита Мат със зачервено от
ярост лице, на слепоочието му забележимо пулсираше вена.
— Да, беше. – Тя му подаде обратно телефона.
— И сега какво? – попита той, възвръщайки си постепенно
самообладанието.
Клоуи взе чашата си с вино и я надигна към устните си.
— Искам развод.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Хората я зяпаха. Хедър беше убедена в това.

Цяла сутрин имаше неприятното усещане, че всички я гледат. При други
обстоятелства тя би се наслаждавала на вниманието, би си помислила, че
колежките й тайно се възхищават на дрехите й или на готината нова
прическа. Обаче нищо ново нямаше нито в прическата, нито в лилавата й
рокля, така че не можеше да е това. Стори й се също така, че дочу
шушукане, може би дори хихикане, докато вървеше към бюрото си след
продължителната почивка в тоалетната. Бързо хвърли едно око на
обувките си да провери, дали не влачи някакво парче тоалетна хартия след
себе си.
И тогава забеляза, че Кендъл я поглежда от другата страна на пътеката.
— Хей – подвикна тя, но Кендъл се обърна на другата страна.
— Извинявай – каза колежката й, – на мен ли говориш?
— Да виждаш някой друг тук?
Клеър си прочисти гърлото.
— Какво става?
— И аз тъкмо се канех да те питам същото.
Кендъл сви рамене.
— Да не би Марша да ти е казала нещо? – попита Хедър.
— За какво?
— За работата ми – раздразнението на Хедър нарастваше. Изслушването
в понеделник се състоя и не мина особено добре, както можеше да се
очаква. Дадоха й един месец да се стегне, иначе трябваше да си търси нова
работа.
Кендъл поклати глава.
— Не. Марша не е казвала нищо.
— Но някой е казал – притисна я Хедър.
— Не за работата ти, не.
— За какво тогава?
Кендъл бързо се огледа нагоре-надолу по пътеката между бюрата.
— Наистина ли не знаеш?
— За бога, Кендъл. Какво, по дяволите, става?
Кендъл търкулна стола си през пътеката и застана до Хедър пред
компютъра й.
— Не си ли видяла това? – И тя кликна на Ютюб.
— Кое да съм видяла? – Хедър гледаше как Кендъл плъзна пръсти по
клавиатурата.
— Отначало помислих, че си ти – говореше Кендъл, докато екранът се
изпълваше с некачественото изображение на двама души, които се
прегръщаха на улицата. – Но знаех, че това не е твоята нова рокля…
Хедър ахна. Въпреки тъмнината на нощта и лошото качество на образа,
нямаше съмнение кои са двамата души. Тя се отпусна на стола си и видя
как устните на Ноа се плъзнаха от врата на Пейдж към очите й, а накрая
страстно се залепиха за нейните устни. Доказателството бе неоспоримо:
Ноа едва ли можеше да се нарече жертва на подла атака; тази целувка бе
напълно взаимна.
При всички случаи Ноа е бил нападателят.
Изведнъж унизителното видео се изпълни със звуци, макар да беше
трудно да се разбере всичко, което казват: „Преминавахме през труден
период… По моя вина?… Анцуг… И тогава Хедър почна да идва… Косата
й е винаги една такава“. А после по-силно и по-ясно: „Тогава престани да
говориш, шибан идиот такъв!“
Последвано от звучен, оглушителен шамар.
— Изключи го – нареди Хедър.
Кендъл незабавно изключи сайта.
— Съжалявам. Сигурна бях, че знаеш. Всички само за това говорят.
— О, боже!
— Съжалявам – повтори Кендъл.
Въпреки утешителния й тон, Хедър забеляза слаб проблясък в очите на
колежката си. Оттласна се от бюрото си и скочи на крака.
— Да ти го начукам – изсъска тя.

— Тук съм да се срещна с Ноа Шърман – съобщи Хедър на

рецепционистката в незабележителната приемна на „Уитман, Лафлин“.
Още се мъчеше да си поеме дъх, тъй като бе пробягала повече от двайсет
пресечки от офиса си дотук за по-малко от десет минути.
Привлекателната млада жена зад високото махагоново бюро провери
графика на срещите, после бързо огледа Хедър. Дали е виждала видеото?
– запита се Хедър, втъкна косата си зад ушите и изпъна рамене, сякаш я
предизвикваше да каже нещо.
— Имате ли насрочена среща?
— Просто кажете на господин Шърман, че Хедър е дошла да го види.
— Хедър…?
— Повярвайте ми. Той ще се сети коя съм.
— Очаква ли ви?
— Не. Това е изненада.
Рецепционистката се усмихна любезно.
— Боя се, че господин Шърман е на среща.
— Тогава го извикайте.
— Моля?
— Извикайте. Го. – Хедър си пое дълбоко дъх и последната дума
прозвуча като въздишка. – Веднага.
Лицето на рецепционистката стана загрижено.
— Нещо не е наред ли? Това спешен случай ли е?
— Да, и на двата въпроса.
— Много съжалявам. Вашето име отново?
— Хедър – почти изкрещя тя и привлече вниманието на някакъв
възрастен господин с посребрена коса, който разлистваше последното
издание на „Венити Феър“, седнал на един от кожените столове, недалеч от
тях.
— Само минута. – Рецепционистката понижи глас, докато говореше по
телефона. – Съжалявам, че ви безпокоя, господин Уитман, но тук има една
жена, на име Хедър, която иска да види господин Шърман. Казва, че е
спешно. – Тя затвори телефона. – Господин Шърман ще излезе веднага.
Ако обичате да седнете…
Хедър погледна към тясната чакалня в ъгъла. Среброкосият джентълмен
се взираше в нея с явна загриженост. Дали е гледал видеото? – запита се
тя.
— Не, благодаря ви. Ще постоя права.
— Да ви донеса ли нещо? – попита рецепционистката. – Кафе, вода?
— Само господин Шърман.
— Трябва да излезе след секунда.
И в този момент той влезе в приемната откъм коридора, иззад редицата
асансьори, с представителен бизнес вид – син костюм и вратовръзка на
сини и златни черти, – присвил тревожно очи.
— Хедър… какво има? Случило ли се е нещо? Баща ти…?
— Баща ми е добре, копеле такова! – просъска Хедър.
— Ха! Чакай мал…
— Не ми казвай да чакам малко, ти, лайно такова…
— Добре, хей. Успокой се. – Той я сграбчи грубо за лакътя, забивайки
пръстите си в плътта й. – Правиш сцена.
— Мислех, че ти си падаш по сцените – изстреля Хедър и изтръгна
ръката си. – Лайно такова…
— Добре. Престани. Достатъчно. Не зная какво става, нито защо си
толкова бясна, но това едва ли е времето и мястото…
— Какво? Не ти е достатъчна публичността ли?
— Проблем ли има? – попита някой. Хедър се обърна и видя Колин
Уитман, единият от основателите на фирмата, да ги наблюдава от
коридора.
— Няма проблеми, сър – отговори Ноа, а бледосините му очи искряха от
гняв. – Просто малко недоразумение.
— Може би ще отнесеш недоразумението в кабинета си – остро
произнесе Колин Уитман.
— Не е необходимо, сър. Госпожица Хамилтън тъкмо си тръгваше.
— Госпожица Хамилтън няма намерение да ходи никъде – възрази
Хедър.
— Аз работя тук – напомни й Ноа с глас, плосък като тъпата страна на
нож. – Излагаш ме.
— Аз излагам теб ли?
— Да повикам ли охраната? – попита рецепционистката.
— Не се налага – заяви Ноа.
— На всяка цена повикайте охраната – нареди й Хедър и се завъртя
обратно. Чакалнята се пълнеше с хора, нетърпеливи да узнаят за какво
беше цялата суматоха. – Искате да знаете какво става тук ли? – обърна се
към тях Хедър. – Не се срамувайте. Заповядайте. Ще ви кажа какво става.
Трябва да знаете що за човек е този, с когото работите.
— Хедър, за бога…
— Той е един лъжлив мръсник. Ето какъв е. Но вие едва ли сте особено
изненадани. Нали сте адвокати, всичките сте една сбирщина от лъжливи
мръсници, обаче Ноа е специален. Изневери на приятелката си, с която
живееше, и то с братовчедка й. – Дочу се ахване. – Ще попитате откъде
зная ли? Защото братовчедката съм аз! О, здравей, Брайс. – Тя помаха на
Брайс Палмър, когото бе запомнила от неотдавнашната им вечеря. – Как
са Бриан и децата?
Брайс Палмър заби поглед в краката си и не каза нищо.
— Е, не забравяй да ги поздравиш от мен – каза Хедър и отново се
обърна към останалите. – Както и да е, през уикенда празнувахме
осемдесетия рожден ден на баща ми и братовчедка ми, същата, на която
той изневери, присъства на партито и както изглежда двамата с Ноа са се
събрали отново по страхотен начин.
— Хедър…
— Но не е нужно да ми вярвате – продължи тя, въпреки опитите на Ноа
да я спре. – Проверете в Ютюб. Истината е там за всеки, който поиска да я
види. – Тя поклати глава. – Не е ли ужасно? Нищо не можеш да направиш
в днешно време, без някой да го запише. Вече няма такова нещо като
лично пространство. Човек би очаквал от един изневеряващ мръсник да го
знае.
Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе охранител. Ръката му
беше на кобура, очите му нервно се озъртаха.
— О, здрасти. Тъкмо свършвах. Идвам с вас – каза му Хедър. –
Причината да съм толкова разстроена е, че Ноа, моето гадже и ваш
почитаем колега, ми каза, че братовчедка ми е тази, която му се е
нахвърлила. Но видеото ясно показва, че случаят не е бил такъв. И понеже
всички мои колеги ми се присмиват зад гърба, реших, че най-справедливо
би било да върна услугата. Така че, вече знаете. Истината, цялата истина. –
Тя се усмихна, отиде до охранителя и го хвана под ръка, наслаждавайки се
на смаяните погледи на всички присъстващи. – Приятен ден.
 ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Пишеха си от няколко дена.

Здравей, Диво Цвете, неизменно започваше всяко негово съобщение.
Здравей и на теб, отговаряше Пейдж.
И така, аз направих малко проучване.
На какво?
На това, с какво се занимава всъщност един директор по
стратегическо планиране.
И?
Впечатлен съм.
Както и Пейдж, макар да не го показа.
Кое те впечатли? – осмели се да попита тя.
Цялата сфера на заниманията ти: брандовото планиране,
счетоводното, медийното и т.н, и т.н. Начинът, по който съединяваш
точките, разбираш какво иска клиентът и как най-добре да го
постигнеш, какви емоционални бутони да натиснеш.
Звучи малко цинично.
Напротив. Звучи като добър план как да си успешен в живота.
Само дето понастоящем съм безработна.
Но не и задълго.
Надявам се да си прав.
Ще получиш работата. Аз вярвам.
Хубаво е да зная, че поне някой вярва, помисли си Пейдж.
Ами ти? – попита тя. Ти с какво се занимаваш?
Стоков брокер. И като стана дума за това, дългът ме зове. Ще ти
пиша по-късно.
А на следващия ден:
Здравей, Диво Цвете.
Здравей и на теб.
Извинявай за вчера. Нещата малко излязоха от контрол.
Как така?
Клиентът ми изпадна в паника. Трябваше да го успокоя, да го убедя да
почака.
Как го направи?
Като му напомних, че времената са нестабилни и когато пазарът
отива надолу, не е време да продаваш.
И успя ли?
Мога да бъда доста убедителен.
Обзалагам се, че можеш, мислеше си Пейдж сега. Тя остави настрани
недотам вълнуващия трилър, който четеше, и провери в телефона си за
съобщения, но не намери никакви. Бяха изминали почти двайсет и четири
часа от последния текст на господин На Мига. Наистина ли беше толкова
зает, или си играеше игрички? Защо не й бе предложил отново да се
срещнат? Може би я проверяваше колко е заинтересована, изчакваше да
види, дали ще наруши установения протокол и ще направи първата
крачка? Дали би я направила? – запита се тя и в този момент телефонът
звънна в ръката й.
— Клоуи, здравей – отговори тутакси тя. – Как си?
— Добре съм – каза Клоуи и наистина така звучеше. – Имам големи
новини.
Олеле, помисли си Пейдж, загледана през прозореца на всекидневната в
буреносните облаци, които се събираха. Дали Клоуи пак не се бе извъртяла
на 180 градуса? Съгласила се е да прости на Мат и да го приеме обратно?
Никога ли нямаше да се научи? Колко пъти трябваше да преживее
предателството?
— Мат се съгласи на всичко. – Клоуи прекъсна мълчаливата й тирада.
— Какво?
— Тази сутрин му връчиха документите по развода и очаквах да настане
експлозия. Но той просто се обади и, ако щеш вярвай, съобщи, че няма да
оспорва. Нищо. По отношение на къщата каза, че когато я продадем,
естествено ще иска своята половина. – Тя се смееше и дърдореше, и не
даваше на Пейдж да я прекъсне. – Но каза, че няма защо да бързаме, че
вече ми е причинил достатъчно неприятности и че аз и децата можем да
останем, колкото дълго поискаме. Няма да оспорва и издръжката. Каза, че
съм била повече от разумна в исканията си. И най-хубавото от всичко,
няма да има претенции за родителските права. Няма да претендира дори
за споделени права. Каза, че много мислил и решил, че понеже децата са
толкова малки, те ще се чувстват по-добре с мен, и докато му се дава щедър
достъп до тях, ще е доволен, от което аз, разбира се, съм безкрайно
щастлива. Каза също, че само защото е бил идиот, когато сме се оженили,
не означавало, че трябва да бъде такъв и когато се развеждаме. Можеш ли
да повярваш?
Не, помисли си Пейдж. Не мога.
— Това е страхотно – каза тя.
— Нали? Все чаках да обърне плочата, да започне да се смее, да ми каже,
че всичко е било на майтап, че по-скоро ще изгние в ада, отколкото да ми
даде и стотинка, но той продължаваше да се извинява за всичко. И
наистина каза, че се надява, когато всичко това приключи, да си останем
приятели.
— Леле, ама че гигантски завой. – Може би Мат вече бе намерил
заместничка, която чака в кулоарите, помисли си Пейдж. Или пък се
надява с подобна тактика да убеди Клоуи, че не е чак толкова лошо момче
в крайна сметка и тя да се съгласи да оттегли молбата си за развод и да се
върне при него.
Би ли го направила?
— Няма да си променя мнението за развода – отговори на мислите й
Клоуи. – Зная, че се безпокоиш, но…
— Хей – прекъсна я Пейдж, – ти трябва да постъпиш, както е най-добре
за теб. Няма значение какво мисля аз или който и да било друг. Имаш
подкрепата ми, каквото и да направиш.
— Зная. Благодаря ти. Ти си страхотна приятелка и аз те обичам.
— Аз също те обичам.
— Имам и други новини – съобщи Клоуи.
Пейдж затаи дъх.
 — Намерих си работа.
— Какво?
— Е, на непълно работно време. Три дни в седмицата, от десет до два,
така че няма да ми пречи за графика на децата. В онази малка пекарна на
площад Харвард. Видях обявата им на витрината, когато ходих на вечеря с
Мат, обадих се, попитах дали работата все още е свободна, те казаха да,
така че отидох да се срещна и… ами, започвам в понеделник.
— Това е чудесно.
— Не е кой знае какво. Минимална заплата и така нататък, но съм доста
развълнувана.
— Така и трябва. Поздравления.
— Благодаря. Ами ти? Кога е следващото ти интервю?
— Не и преди края на другата седмица.
— Ами онзи приятел, дето си пишеше с него?
— Нещата май замряха.
— Пак ще се съживят. Аз вярвам.
И той така каза, помисли си Пейдж и в същия миг се чу сигналът за
входящо съобщение.
— О, боже. Това е той – каза тя. – Не мога да повярвам. Точно сега пише.
— Ето. Виждаш ли какво може да направи малко вяра?
— Ще ти се обадя по-късно.
— Почакай няколко часа, преди да му пишеш – посъветва я Клоуи и
затвори.
Може би не е лоша идея, каза си Пейдж и отвори съобщението.
Здравей, Диво Цвете.
Здравей и на теб, отговори тя незабавно. Вече достатъчно го бе карала
да чака.
Извинявай, че не ти писах толкова дълго. Спешен случай в
семейството.
Всичко наред ли е?
Майка ми не се чувстваше много добре. Изглежда, че ще трябва да
отида във Флорида за няколко дни.
Много съжалявам. Сериозно ли е?
Трудно е да се каже. Тя от години има сърдечни проблеми. Проявяват
се от време на време. Ще знам повече, след като говоря с лекарите й.
Ти си добър син.
Нямам избор. Аз съм всичко, което тя има.
А баща ти?
Почина миналата година. А съм единствено дете. А ти?
Аз имам брат. Той е кардиолог в Ню Джърси. Като узнаеш какво е
състоянието на майка ти, може да поискаме мнението му.
Никакъв отговор.
По дяволите, помисли си Пейдж, когато петте минути станаха десет.
Отново бе направила същото. Пак навлезе прекалено много в личното му
пространство. Изглеждаше прекалено нетърпелива. Онова намекнато
„ние“ го бе уплашило. Не биваше да се изразява така.
— По дяволите – измърмори тя, затвори телефона и го метна до книгата
си на дивана.
— Проблеми ли? – попита майка й, докато влизаше във всекидневната и
си слагаше диамантена обеца на лявото ухо.
— Не. Просто не мога да премина трета глава на тази проклета книга.
Хубаво изглеждаш. Тази блуза нова ли е?
— Да. Купих си я вчера. – Тя потупа орнаментираните копчета на бялата,
копринена риза. – Харесва ли ти?
— Чудесна е. Излизаш ли някъде?
— Имам урок по бридж.
— Че откога играеш бридж?
— Това е първият ми урок. Малко съм нервна. Хари казва, че
бриджорите могат да са доста безмилостни. Но той обича тази игра, затова
реших да се пробвам.
Хари, повтори си наум Пейдж. Разбира се. Трябваше да се досети. От
първата им среща през миналия уикенд майка и прекарваше почти всяка
своя будна минута с този човек, а ако не беше с него, говореше за него.
Колкото и да й се искаше на Пейдж да се радва за нея, не можеше да не се
почувства малко обидена. Не че завиждаше за щастието на майка си, но бе
свикнала тя да е центърът на майчината си вселена, да я има изцяло за
себе си.
— Миличка? Добре ли си?
— По кое време ще се прибереш? Мислех си, че може да идем на кино…
— О, скъпа. Много съжалявам. Хари ще ме вземе след урока и ще ме
заведе на някое хубаво място да вечеряме. Може да се прибера късно. Това
устройва ли те?
Не, помисли си Пейдж. Искам да си стоиш тук с мен.
— Разбира се. – Тя стана от дивана и отиде до майка си. Сгуши се в
разтворените й обятия и се наслади на прегръдката й. Не ме изоставяй,
помисли си. – Върви – каза вместо това. – Приятен урок.
— Такъв ще е – каза майка й и се отправи към вратата. – Не ме чакай –
подвикна й, докато вратата се затваряше зад гърба й.
Което означаваше, че майка й ще прави секс. Отново.
— Страхотно – измърмори Пейдж, върна се на дивана и пак взе книгата.
Надяваше се да се потопи в нечие чуждо нещастие, но се отказа, щом
осъзна, че е прочела почти десет глави и все още няма представа за какво
става въпрос в проклетия роман. Тя го затвори и си погледна часовника.
Бяха изминали повече от два часа от последното съобщение на господин
На Мига. Втренчи се в телефона, мъчейки се със силата на волята си да
извика ново съобщение. Но такова не се появи. – Ти си по-зле и от Клоуи –
каза си тя. Приятелката й поне тъгуваше по нещо реално, а тя се хващаше
за връзка, която дори не бе започнала, с мъж, когото дори не познаваше.
Какво й ставаше? Пейдж беше силна, независима жена. Последното нещо,
от което се нуждаеше, бе мъж, който се плаши от думата „ние“.
А после, ето го. Сякаш усетил нарастващото й раздразнение и тестваше
новата й решителност: съобщение от господин На Мига.
Здравей, Диво Цвете.
Пейдж се поколеба дали да отговори. Тази игра можем да я играем
двамата, помисли си тя. Пръстите й потрепнаха над миниатюрната
клавиатура, докато умът й се мяташе между това да му отговори незабавно
и да го накара да чака.
Извинявай, че пак много се забавих, продължи съобщението му, преди
тя да реши. Не се правя на срамежливец, кълна се. Едва успях да си запазя
място за полет до Флорида в последната минута. Всъщност сега
пътувам за летището. Надявам се, че ще отсъствам само няколко дни
и още повече се надявам, че вече сме минали фазата на съобщенията и
можем пак да опитаме да се срещнем лично някой ден през следващата
седмица. Във всеки случай, ето телефонния ми номер. Чувствай се
свободна да ми се обадиш по всяко време, за да планираме нещо. Нямам
търпение най-сетне да се запозная с теб.
Пейдж не се поколеба.
Лек полет, написа в отговор тя. Надявам се всичко да е наред с майка
ти.
А после, напълно безразсъдно, добави:
И аз нямам търпение да се запознаем.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Бриджът не е като другите игри на карти – говореше инструкторката,

изправена пред тях в малката стая, без прозорци, една от няколкото
заседателни зали на втория етаж на историческия хотел „Ленокс“. Името
й, Джой Бут, беше изписано на бялата дъска зад гърба й с маниерен,
завъртян почерк в зелено. Тя беше на около петдесет, висока и едра, с
кестенява коса на златисти кичури, които падаха на свободни къдрици
върху широките й рамене, с изкуствени мигли, които не спираха да
трепкат, и розово червило, обкантено с яркочервен молив.
Хари я бе предупредил, че повечето учители по бридж си падали малко
ексцентрици, спомни си Джоун, докато се опитваше да се концентрира
върху уводните думи на жената. Но дали заради нелепия момичешки глас
на Джой Бут, или заради странното усещане в слабините, появило се още
със сядането й тук, тя не успяваше да се съсредоточи. Огледа стаята с
останалите пет маси, всяка от които се състоеше от четирима начинаещи.
Жените превъзхождаха числено мъжете в съотношение четири към едно.
Само двама от останалите, и то с голяма снизходителност, биха могли да
бъдат определени като хора на средна възраст. Другите отдавна бяха
казали сбогом на шейсетте.
— Повечето игри на карти могат да се научат доста бързо –
продължаваше Джой Бут. – С бриджа не е така.
Не е твърде окуражаващо, помисли си Джоун, разшава се на стола си и
се усмихна на жената срещу себе си, която изглеждаше нервна и също се
казваше Джоун. Цяла стая с Джоуни, Сюзъни, Гейли и Мерилини. И нито
един Тейдън или Кейдън.
— За да постигнете успех в бриджа – говореше инструкторката, – са ви
нужни три неща: голямо търпение, поне малко усет към картите и много
уроци. Боя се, че не мога да ви помогна с първите две, но през тези първи
пет сесии мога да ви дам достатъчно инструменти, които ще ви позволят да
играете тази игра. За да я играете добре, се изисква още повече търпение,
по-добър усет към картите и много повече уроци. От полза ще ви бъде да
прочетете моята книга „Радостта от бриджа“ – отбеляза тя и прояви
любезността да си придаде леко засрамен вид, но същевременно в ръцете й
като по магия се материализира тънка брошура. – Можете да я закупите
през междучасието само за дванайсет долара и мисля, че ще я намерите за
доста полезна. Добре, да започваме.
Брошурата в ръцете й бе заменена от колода карти.
— Да се надяваме, че не се налага да ви казвам какво е това, или че
картите за игра се състоят от четири цвята: спатии, кари, купи и пики. Ако
още не сте наясно с това, предстоят ни много дълги три часа. В бриджа
спатиите и карите са по-слаби цветове и се наричат минори; купите и
пиките са по-силни и се наричат мажори. Дотук ясно ли е всичко?
Джоун кимна и в същия миг коремът й се сви в спазъм.
— Раздаващият дава по тринайсет карти на всеки играч и всеки си ги
подрежда по цветове. Тогава вече почва да става интересно, тъй като за да
играеш, трябва първо да наддаваш. Целта на наддаването е да се определи
кой ще разиграва и кой ще се защитава. Вие и вашият партньор – това е
човекът, седящ срещу вас – трябва да спечелите наддаването, за да
разигравате. За да направите това, е необходимо да кажете на партньора
си какво имате в ръка. Но разбира се, вие не можете просто да станете и
директно да му предадете тази информация. Трябва да опишете своите
карти чрез сложна система, наречена наддаване. А правилното наддаване е
най-трудната работа в научаването на бриджа. Поради което аз
посвещавам първите четири от петте урока в тази сесия на това, да ви
обясня двайсетте възможни откриващи анонса. – Джой направи пауза, за
да им даде възможност да осмислят тези факти.
Вече изпуснах нишката, помисли си Джоун. Тя се мъчеше да си спомни
какво бе яла по-рано през деня, което да й е разстроило стомаха. Но то не
бе нищо различно от обичайното яйце, тост и кафе за закуска и сандвич с
риба тон за обяд. Сама си бе направила сандвича, така че той не би могъл
да е източникът на болката. Освен това, не беше точно стомахът, който й
създаваше проблеми. По-скоро бе някакво опъване малко по-надолу, към
слабините.
Не ставай глупава, скастри сама себе си тя. Това е безпокойство, чисто и
просто. Просто си нервна, заради тези уроци. На твоята възраст не е лесно
да се учат нови неща, а ти излезе малко извън комфортната си зона, това е
всичко. Минаха поне петдесет години, откакто си била в класна стая.
Разбира се, че ще си нервна. Вдишай няколко пъти дълбоко и ще се
почувстваш по-добре.
Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти.
И се почувства по-зле.
— Първото нещо, което трябва да направите, когато си погледнете
картите и ги подредите по цветове – продължи Джой Бут, – е да си
преброите точките. Асът е четири точки, ригата три, дамата две и валето
една. Секът – това е, когато имате само една карта от даден цвят – е две
точки, дубълът – две карти от цвят – една точка, а липсата на карти от
даден цвят се оценява на цели пет точки. Освен ако това не е цветът, в
който партньорът ви наддава. Но на това ще се върнем по-късно. Следите
ли ми все още мисълта?
Джоун усети как струйка пот се стече по челото й и остра болка в
слабините я принуди да притисне с длан корема си. Да не би да имаше
апендицит?
— Добре ли сте? – прошепна другата Джоун отсреща.
— Въпроси ли имате? – попита инструкторката, обърната в тяхната
посока. Дебелите й черни вежди се сляха с линията на косата над челото й.
Джоун се изправи на крака.
— Извинете, но мога ли да изляза за минута?
— Разбира се. Тоалетната е по коридора, веднага вляво.
— Благодаря.
— Ще ви раздам едни листове – каза Джой Бут, а Джоун излезе от стаята
и забърза по коридора към дамската тоалетна.
Да не би да имаше камъни в жлъчката, питаше се Джоун. Влезе в една
празна кабинка и се облекчи. Или песъчинки в бъбреците, добави тя, щом
установи, че не й минава. Но беше чувала, че ако изхвърляш песъчинки,
усещането е като при раждане. А макар това да бе определено неприятно,
то в никакъв случай не можеше да се сравни с раждане.
Не бе и апендиксът, реши като притисна ръка отдясно на корема си.
Помнеше, че някъде бе чела, че ако апендиксът е подут, болката е по-
силна, когато отпускаш ръката си, а не когато я притискаш, но случаят сега
не бе такъв.
Освен това през последните две седмици два пъти бе посетила спешното
отделение и всеки път изследванията й бяха напълно добри. Нищо й
нямаше, само развинтено въображение. Възрастта на хипохондрията,
наистина, успокои се тя, стана и си оправи дрехите, благодарна, че
болката като че ли малко понамаля до периодични бодежи, а не както
преди – като изкормване.
Погледна се в огледалната стена над мивките, оправи си червилото,
добави малко от него и на страните си, после излезе.
— Асът е четири точки, ригата три, дамата две и валето една – повтори
си, докато вървеше по коридора. – Трябват ти поне дванайсет точки, за да
почнеш да наддаваш. – Тя си пое дълбоко дъх, отвори вратата и се върна в
стаята. – Лесна работа. – Нямаше нищо, от което да се притеснява.

— Е, как мина? – попита Хари, който я чакаше във фоайето. – Какво

мислиш?
— Много ми е интересно – каза му Джоун. Мъчеше се да не обръща
внимание на подновените спазми под кръста си.
— Доста голямо предизвикателство. – Особено, след като бе пропуснала
половината урок, понеже на всеки петнайсет минути трябваше да тича до
тоалетната. – Научихме основната терминология и мажорите и минорите.
– Тя посочи свитъка с указания в ръката си и брошурата, която бе купила
от Джой Бут по време на почивката, като компенсация, че бе прекарала
толкова голяма част от урока в тоалетната. – Трябва да научим таблицата
на наддаването от най-ниското до най-високото ниво, макар че днес се
запознахме само с първата част, откриването на първо ниво.
— И? Мислиш ли, че ще ти хареса?
— Мисля – отговори Джоун, но внезапният спазъм я накара да
потрепери.
— Не звучиш много убедено.
 — Напротив – насили се да се усмихне Джоун. – Напълно съм убедена.
Играта ми се струва възхитителна, а по-важното е, че според мен, ще стана
много добра.
Хари се засмя.
— В такъв случай, нямам търпение да стана твой партньор.
— Все още ми остават четири седмици обучение, преди да съм готова.
— Ще съм тук – увери я той.
Джоун почувства прилив на вълнение от думите му. Те означаваха, че
той смята да остане с нея, че я чувства по същия начин, както тя него.
Това чувство обаче бързо бе изместено от усещането за нещо непознато
– остра пронизваща болка, която завладя тялото й.
— Къде ще отидем на вечеря? – попита тя през болката.
— Мислех си за „Лигъл сий фудс“. Как ти звучи?
Слабините на Джоун бяха пронизани от още едно остро пробождане.
— Или пък, ако не ти се яде морска храна – продължи Хари, изтълкувал
погрешно болезненото й изражение, – може да опитаме азиатска храна.
Или италианска. Или традиционна американска. Каквото предпочиташ.
Добре ли си?
— Не – отговори Джоун, хвана се за корема и се помъчи да не се превие.
– Мисля, че трябва да ида в болница.
— Боже мой. Какво става?
— Не зная. Нещо изобщо не е наред.
— Добре – спокойно произнесе Хари, обгърна я с една ръка, а с другата
даде знак на портиера да докара колата му. – Ще се обадя на дъщеря ти да
дойде да се срещне с нас там.
Джоун кимна.
Макар последното нещо, което й се искаше, бе да тревожи дъщеря си
ненужно – отново, – болеше я прекалено силно, за да спори. Чувстваше се
сякаш всеки орган в тялото й гореше.
Мина й през ума, че може и да умира.
Сега ли, помисли си тя. Точно, когато бе почнала да се чувства по-жива
след толкова години. Честно ли беше?
— Дръж се – каза Хари, сложи я да седне на предната седалка в аудито си
и й закопча предпазния колан. – Ще се оправиш.
Искаше да му каже да не се притеснява.
— Обещаваш ли? – попита вместо това.
— Обещавам – увери я той.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Цял ден се бе готвил за тази нощ.

Първата му работа сутринта бе да отиде до месарницата и да купи две
отлични говежди пържоли, които в ресторантите наричаха нюйоркски,
макар той да нямаше представа защо. Предполагаше, че би могъл да
провери в интернет и да намери начин да подхвърли тази информация в
разговора им довечера. Точно такъв тип знания жените винаги намираха
едновременно за очарователни и впечатляващи. („Откъде знаеш такива
неща?“, питаха неизменно.)
Пържолите бяха много скъпи. Още по-скъпи от последния път. Сигурно
би могъл да ги купи на половин цена в мола. Но както обичаше да казва
майка му, получаваш онова, за което плащаш.
Не, че тя знаеше каквото и да било за качеството. Тя, за която шкембето
бе деликатес. Което пак не беше толкова зле, мисли си той, като си
припомня склонността й да преварява всичко, докато не заприлича на
каша. „Не искам да виждам никаква кръв – казваше. – Тя ми напомня, че
месото някога е било нещо живо.“
Той се смее. Точно това пък му харесва на него.
Наистина, за неговите цели и по-евтино месо би свършило работа.
Жените никога не ядяха много. Не повече от няколко хапки, и то все с
негодувание. Дори и не помисляха да го похвалят за старанията му, за
готварските му умения. Но няма проблем. Месото не отиваше напразно.
Той обикновено си запазваше онова, което не изяждаха, за следващия ден
на обяд.
Плати много и за зеленчуците. Малката верига магазини, в които
предпочиташе да ги купува – бяха четири такива, намираха се на улица
„Самър“, и местните влагаха много чувство, като ги наричаха „четирите
бандита“, – изпитваха почти перверзно удоволствие да издевателстват над
клиентите си така, сякаш им правеха услуга, като изобщо ги допускаха да
влязат в магазините им. Не след дълго щяха да ги таксуват дори за входа,
засмива се той.
Няма нищо против да плаща повече. Харесваше хубавите неща и не
можеше да им устои. След като с години бе хранен с гнили плодове и
смачкани зеленчуци – никога нямаше да проумее, защо и най-добрите
ресторанти обичаха да използват прилагателното „презрели“, – той не бе в
състояние да купи нещо по-лошо от най-зрялата диня за салатата си от
диня и фета сирене, както и най-сладките картофи за гарнитура. Използва
най-добрите съставки и вино за маринатите си, единствено истинско масло
и най-високия процент сметана, за да приготви сосовете за картофите си.
Даже купува най-скъпото фолио, да ги завие.
Разбира се, всичко това отива за жените, които забавлява.
О, те доста се впечатляват отначало. Онзи пръв поглед към безупречно
чистия му апартамент винаги е повратен момент. А бялата ленена
покривка, скриваща евтината стъклена маса отдолу, съчетана с финия
китайски порцелан – влюбват се направо. Обожават вкуса му към
изкуството, прехласват се по евтините репродукции по стените. Надя,
горкичката, дори попита дали той не е нарисувал очевидното копие на
„Звездна нощ“ на Ван Гог. Това бе фотокопие, за бога. Снимка върху
хартия. Не се виждаше и следа от истинско движение на четката. Тогава му
се наложи да положи усилие, за да запази спокойна физиономия.
А така нареченото изкуство, дори не беше негово. Отпечатъците – Ван
Гог, Реноар, Дега, Моне – бяха дошли в пакет с имота. Отначало мислеше
да ги махне, както бе направил с евтините пластмасови съдове, които
Имоджин Лебовски бе подсигурила, но после размисли. Някои неща бе по-
добре да си останат така, пък и не искаше да рискува да обиди госпожа
Лебовски, която се оказа идеалната хазяйка: стара, частично глуха, в
голяма степен сенилна. За какво повече би могъл да си мечтае?
 А сега тя си бе отишла, първо в къщата на дъщеря си, а после в някой
дом. Наемателят от втория етаж се бе изнесъл преди два дни, което го
правеше единственият останал наемател в къщата.
Можеха ли нещата да се наредят по-добре?
Той така или иначе възнамеряваше да се изнесе скоро, но сега можеше
да действа по-спокойно и да се наслади на успехите си. Не се налагаше да
се притеснява, че вдига твърде много шум. Жените можеха да пищят до
бога, ако искат. Нямаше кой да ги чуе. Той можеше да се отдаде и на най-
дивите си фантазии, без да се притеснява, че съседът отдолу ще го чуе, или
че ще събуди горката Имоджин. Последните му две убийства щяха да са
най-хубавите.
Първа е Одри. Одри, която харесва сапунки и спортува.
Той набожда с вилица маринованите пържоли и си представя как прави
същото с податливата плът на Одри. Такава тренировка ще й направи, че
няма скоро да я забрави.
Само дето, разбира се, тя бързичко ще забрави. Мъртвите не помнят
нищо. Засмива се. Няма нищо. Той с радост ще запази спомените.
От телефона му се разнася сигнал за входящо съобщение и той пак се
усмихва. Диво Цвете. Възползва се от предложението му да се обажда по
всяко време, да пита за майка му, да си уговаря среща, на която да се видят
лично. Точно по план. Жените са толкова предсказуеми, мисли си и
изважда телефона от джоба на дънките си. Дори и Диво Цвете влезе в
рутината.
Обаче съобщението не е от Диво Цвете, от което изпитва едновременно
раздразнение и наслада.
Още ли си тук? – гласи текстът на Одри.
Разбира се, отговаря той, но раменете му се стягат. Проблем ли има?
Притеснявах се, че може да се наложи да се върнеш в Уисконсин.
Уисконсин ли? За какво, по дяволите, говореше тя?
Ти каза, че може да се наложи да се върнеш. За да видиш баща си.
Баща си ли? Мамка му. Разбира се. Болният му баща в Уисконсин. Не
болната му майка във Флорида. Мамка му.
Как е той?
Много по-добре, благодаря. Извинявай. Забравих, че ти казах за баща
си.
Май молитвите ми са проработили.
Май да.
Значи, ще те видя довечера. В „Антънис“, в седем?
Не бих го пропуснал. Той се изключва, прибира обратно телефона в
джоба си и се усеща някак разтърсен. Не е в неговия стил да си омешва
историите. Трябва да бъде по-внимателен. Последното нещо, от което се
нуждае, е да обърка нещата точно сега.
Само защото е толкова завладян от Диво Цвете.
Ако се пренебрегне това, че едва не му се изплъзна.
Ако.
„Ако, ако – àко цапа гащи“, казваше някога майка му, още един от
идиотските й изрази. Какво ли изобщо означаваше?
За миг настръхва, щом се сеща за първоначалното безразличие на Диво
Цвете, за нехайното й пренебрежение, за унизителния начин, по който му
обърна гръб в бара, без дори да погледне назад. Мисли се за много умна,
много добра.
И е умна. По-умна, отколкото е свикнал, във всеки случай.
Стратегическо планиране. Което е нещо общо помежду им. Какъв е той, в
крайна сметка, ако не стратегичски планировач?
— Имам големи планове за теб, мое малко, Диво Цвете.
Тази нощ щеше да се състои генерална репетиция, щеше да опита някои
нови елементи, да тества реакциите на Одри, преди да приложи методите
си върху Диво Цвете.
За последен път пробожда мариноващите се пържоли, после изважда
сочните, зрели парчета диня от хладилника и почва да ги реже на хапки.
По-късно ще използва същия нож и върху Одри, мисли си усмихнат.
Подрежда парченцата диня върху салатата, подредена артистично върху
малките чинийки, после нарязва домати, с които попълва платото, а също
и щедра доза фета. Дресингът от зехтин и оцет ще се добави в последната
минута. Балсамов оцет, разбира се. И зехтин екстра върджин.
Той се смее. Какво, по дяволите, означава екстра върджин?
Картофите вече са увити във фолио, той ги набожда с вилица, за да
направи дупки, през които да влезе горещината. Фурната се загрява. От
опит знае, че е по-добре да запече картофите предварително. Ако са
големи като тези, ще им трябва поне един час да се опекат. Няма по-лошо
нещо от недопечени и твърди картофи. В последната минута ще ги метне в
микровълновата, за да се затоплят, докато пържолите се пекат. Така няма
да му се налага да губи още един час в незначителни разговори. Вече ще си
е загубил времето в бара. Да слуша някаква жена да мрънка за жалкия си
живот, би било интересно, само ако тя е наясно, че се намира на ръба на
смъртта.
Той си поглежда часовника. Вече минава пет. Само още два часа до
операция Одри.
Тананика си нещо, докато влиза в спалнята, но не осъзнава веднага нито
мелодията, нито текста. Нещо, свързано с това, че събота вечер е най-
самотната нощ в седмицата. Не и за него, усмихва се той, и си припомня,
че майка му обичаше тази песен. Припяваше я с часове с изненадващо
приятния си глас, докато баща му не й креснеше да млъкне най-сетне. И
ако тя не млъкваше достатъчно бързо, юмрук в ченето със сигурност я
умълчаваше.
Той протяга ръка към най-горното чекмедже на нощното шкафче до
леглото и изважда металните белезници, които му служиха толкова добре
по време на престоя му в Бостън. Ще се отърве от тях, преди да напусне
града, понеже обича да започва начисто с нов чифт във всеки град, който
посещава. Нещо като талисман за добър късмет. Проверява дали се
заключват добре, мята ключа им на шкафчето, а белезниците на леглото.
Те падат до въжето, което е оставил преди това. Прокарва длан по
твърдите нишки на въжето, опитно и с лекота го свързва на клуп и усеща
как ерекцията му се усилва, докато си представя как го стяга около врата
на Одри.
Толкова много усилия е вложил в този план, че е почти разочароващо,
че знае как точно ще завърши всичко, колко лесно ще бъде да закопчае
тези груби железа около нежните китки на Одри, да плъзне смъртоносния
клуп около нищо неподозиращия й врат, и да го пристегне, докато тя не
остане изцяло под негов контрол. „Седни“, ще прошепне изкусително в
ухото й, докосвайки с устни косата й, докато вежливо изтегля стола й. А
когато тя се е настанила удобно, ще каже: „Затвори очи. Имам изненада за
теб.“
И когато ги отвори, вече ще е твърде късно.
Той пак си поглежда часовника и с удивление установява, че са минали
двайсет минути от последния път. Забързва се към кухнята и пъха
картофите във фурната, за да са готови, докато стане време да тръгва.
После се връща в спалнята и взема черната копринена риза и панталоните,
с които бе решил да бъде на срещата си с Одри – винаги се облича в черно,
понеже не иска да изпъква, – избира чисто бельо и чорапи, слага ги до
въжето и белезниците.
Тананика си, докато се съблича гол и се отправя към душа. Разбира се,
по-късно пак ще трябва да си вземе душ, когато ще е покрит с кръвта на
Одри. Но както обичаше да казва майка му: „Да си чист е същото като да си
богоугоден“.
Той се засмива. Тази нощ не само ще бъде чист. Той ще е самият Бог.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

— Мамо? – провикна се към спалнята Пейдж. – Какво правиш? Добре ли

си?
— Добре съм, скъпа – отговори Джоун, намести белия си копринен шал
върху светлосинята си памучна рокля и влезе във всекидневната, където
Пейдж все още се бореше с книгата, която четеше. – Трябва да престанеш
да се притесняваш за мен.
— Ти не ми даваш възможност! Три посещения в спешното за няколко
седмици! Това сигурно е някакъв рекорд. Изпи ли си антибиотика?
— Да, макар да не мисля, че ми е нужен повече. Вече се чувствам много
по-добре.
— Трябва да го пиеш, докато не свърши – напомни й Пейдж. – Ако го
прекъснеш по-рано, инфекцията ще се повтори и антибиотикът няма да е
ефективен. Не чу ли какво каза докторът?
— Честно казано, малко ми се губи какво каза. Много ме болеше тогава.
— Ами, пикочните инфекции не са за пренебрегване. Имаш късмет, че
не е стигнала до бъбреците.
— Да, скъпа. – Джоун се завъртя в малък кръг. – Как изглеждам?
— Красива. Както винаги. Къде ще ходиш тази нощ?
— Има един круиз с вечеря по река Чарлз. Ако щеш вярвай, никога не
съм била на такова нещо, а Хари казва, че било фантастично. – Тя млъкна
и загледа очаквателно Пейдж.
— Какво? – попита Пейдж.
— Ти така и не си казала… какво мислиш за Хари?
— Е, ние така и не се запознахме при идеалните обстоятелства.
— Зная, но…
— Претъпканото спешно отделение не е идеалното място да опознаеш
някого.
— Ти не го харесваш – констатира Джоун.
— Не съм казала това.
— Така и нищо не си казала.
— Изглежда много мил – призна Пейдж. – Просто…
— Какво?
Неловка пауза.
— На първо място, той е причината ти да се озовеш в спешното.
— За какво говориш?
— Мисля, че знаеш.
Още една неловка пауза, по-дълга от предната.
— Говориш за секса – заключи майка й накрая.
— Ами, ти явно правиш много такъв напоследък, а както докторът
обясни, нещата… изтъняват с възрастта, а е минало и доста време,
откакто ти… си била толкова активна. Като събереш две и две, получаваш…
— Уринарна инфекция.
— Именно.
— Но ти не можеш да обвиняваш Хари за изтъняването на стените ми –
защити се майка й.
Пейдж въздъхна.
— Зная.
— И не е, като да не съм била ентусиазирана съучастница…
— Добре. Разбрах, мамо. Нямам нужда от…
— Подробности? – В тъмносините очи на майка й проблясваха палави
искрици.
— О, боже!
— Знаеш ли, скъпа, малко се правиш на светица.
— О, боже – повтори Пейдж. Майка й беше права. Тя наистина се
правеше на светица. Кога бе започнало това? – Извинявай. Хари изглежда
много мил човек. Всъщност аз много го харесвам.
— Наистина ли? Не го казваш просто така?
— Не го казвам просто така.
Телефонът звънна.
— Сигурно е портиерът – каза Джоун и изтича в кухнята да вдигне. –
Хари е тук – съобщи тя, когато се върна след секунди. – Казах му, че
слизам веднага. Ти имаш ли планове за тази вечер?
— Нищо конкретно. – Всъщност нямаше никакви планове. Двете с Клоуи
бяха говорили да се срещнат, но после Джош се прибра с болки в ушите и
нещата приключиха.
— Можеш да се обадиш на Сам – подхвърли майка й.
— Може – съгласи се Пейдж. Напоследък тя много бе мислила за него.
Истината бе, че той й липсваше. – Но това навярно не е добра идея.
— Може би не. – Майка й отиде до вратата и я отвори.
— Мамо… – подвикна Пейдж.
— Да, скъпа?
— Никакъв секс! Поне, докато не свършиш антибиотика. Не искам
повече обаждания от спешното.
— Да, скъпа. – И тя затвори вратата след себе си.
— Господи – изпъшка Пейдж, взе книгата, изчете още няколко скучни
абзаца, после отиде в кухнята и метна романа в кошчето под мивката. –
Стига с това.
Дали да не се обади на Сам и да му признае, че й липсва?
Или просто й липсваше да има някого в живота си?
Не беше честно да му се обажда, преди да е сигурна.
Но междувременно тук беше господин На Мига. Пейдж извади телефона
си от джоба и провери за съобщения, но не откри такива.
Зачуди се, дали се е върнал от Флорида и дали майка му се е подобрила.
Ами, ако е умряла? Тогава, така и няма да ми излезе късметът, помисли
си тя и се разсмя.
— Ужасна си – каза на глас Пейдж, отиде във всекидневната и пусна
телевизора. Превключва каналите напосоки в продължение на половин
час, опитвайки се да намери нещо интересно, каквото и да е. Даваха
„Кошмар у съседите“, последвано от „Уплаши съседа“, след което пък
дойде нещо, наречено „Съпруги с ножове“. – Сериозно ли?
Тя се спря на един древен епизод на „От местопрестъплението: Маями“,
после пак отиде в кухнята и си направи чаша чай. Тъкмо го допиваше и си
проверяваше телефона за съобщения, които знаеше, че не са дошли,
когато той звънна.
— Майка ми се е омъжила – съобщи Клоуи.
— Какво?
— Да. Току-що получих съобщение от самата срамежлива булка. Явно се
е запознала с тоя приятел на някакво състезание по танци миналата
седмица и веднага разбрала, че това е господин Точният. Оженили са се
вчера в Лас Вегас.
— Леле. И колко господин Точни станаха до момента?
— Струва ми се, че това е господин Точен номер четири. Или пък пет. О,
този е от Маями, така че тя се мести там в края на месеца и мога ли аз, ако
обичам, да ида до апартамента й тази седмица и да почна да й опаковам
нещата?
— Леле – възкликна отново Пейдж. Какво друго би могла да каже?
— Както и да е. Джош пак плаче. Ще поговорим по-късно.
Пейдж се върна във всекидневната и тъкмо се канеше да
изгледа още един епизод на „От местопрестъплението: Маями“, когато
реши: какво толкова, по дяволите? Ако майката на Клоуи можеше да
избяга в Лас Вегас и да се ожени за човек, с когото се е запознала току-що,
ако собствената й майка правеше толкова ентусиазиран секс, че чак стигна
до спешното, какъв бе нейният проблем? Какво чакаше? Какво ако
изглеждаше жалка, понеже бе събота вечер и тя нямаше среща? Той не и
ли каза да му звъни по всяко време?
И не беше ли точно този миг идеалното време да се обади на господин
На Мига?
Тя намери номера, който той й бе оставил, пое си дълбоко дъх и
позвъни.
Звънна два пъти, преди отсреща да вдигнат.
— Ехо, здрасти – каза с приглушен глас той.
Пейдж усети как неочаквано се наелектризира. Той звучеше почти така,
както и изглеждаше.
— Здрасти – отговаря тя. – Това… господин На Мига ли е? – Срамежливо
кискане се отронва от устните й, преди да може да го спре. Беше
благодарна, че и той се разсмя, заедно с нея.
— Същият. Вие… Диво Цвете ли сте?
— Същата.
— Е, Диво Цвете. Много се радвам, че се обади.
— Във Флорида ли си още? В неудобно време ли се обаждам?
— Не. Идеално е. Току-що се върнах в града, преди около час.
— Как е майка ти?
— Много по-добре. Благодаря, че попита. Ти как си?
Долавяше усмивката в тона му.
— Аз ли? Чудесно. – Поколебава се за кратко. – Мислех си, че може би си
прав и е време да направим още един опит.
— Никакво може би. Поне що се отнася до мен. Какво ще кажеш за
сряда?
— Сряда е добре.
— Страхотно. Знаеш ли бар „Антънис“ на „Бойлстън“? Зная, че
обикновено е претъпкан и може да е прекалено шумно, но…
— „Антънис“ е добре.
— Да кажем в шест часа?
— В шест е добре.
— И вече никакви отказвания в последния момент?
— Ще съм там в шест нула нула.
— Не! – Пейдж чу някаква жена да вика. – Недей… – последваха
приглушени звуци, която тя не можа да разбере, сякаш някой се бореше.
— Какво беше това? – попита тя.
— Кое? – Гласът му бе лек, безгрижен. – О, телевизорът, вероятно.
Някакъв го насират от бой. Извини ме за езика.
Тя се зачуди, дали и той не гледа същия епизод на „От
местопрестъплението: Маями“, но не го попита.
— Ще ми кажеш ли истинското си име? – пита вместо това.
— Ще ти кажа своето, ако ти ми кажеш твоето – дойде игривият отговор.
– Макар че трябва да призная, Диво Цвете някак си ми харесва.
— Тогава предлагам да оставим засега нещата такива, каквито са.
— В такъв случай, до сряда – каза той.
— До сряда.
— Нямам търпение.
И той затвори.
— Виж ти, виж ти – въздъхна дълбоко и с облекчение Пейдж. – Не беше
толкова трудно, нали? – Може пък късметът й да се обърне. Изгледите за
работа изглеждаха добри. Господин На Мига – още по-добре.
Може пък най-сетне нещата да се оправят.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Хедър чуваше как родителите й се карат в съседната стая. Не се

налагаше да подслушва, за да знае, че се карат заради нея.
Изобщо не трябваше да се прибирам вкъщи, мислеше си тя, протегна се
върху двойното легло в някогашната си стая и запуши уши с
възглавницата. Но какво можеше да направи? Къде би могла да отиде?
След избухването си в офиса на Ноа тя бе твърде превъзбудена, за да се
върне на работа, затова се бе обадила да каже, че е болна и ще иде на
другата сутрин. („Хранително натравяне ли?“, бе попитала Кендъл с
толкова очевиден сарказъм, че Хедър почти можеше да види как повдига
вежди). После бе отишла на кино, където погълна цяла кофа пуканки с
масло и гигантска кока-кола, докато се упражняваше полугласно какво
щеше да каже на Ноа, когато се прибере в апартамента им. („Имате ли
нещо против да говорите по-тихо?“, промърмори към нея една жена. На
което Хедър отвърна: „Да ти го начукам“).
Хедър знаеше, че Ноа ще бъде ядосан и тя трябваше да е подготвена. Да,
щеше да му каже спокойно, тя разбира, че го е изложила и наистина
съжалява за това. Но той също я бе изложил. Да, тя разбира, че може и да е
отишла малко по-далеч, но така направи и той. И да, може и да имаше
вина, че преигра. Но само защото го обича толкова много и защото той я
бе наранил твърде зле. Той със сигурност си дава сметка, че носи поне част
от отговорността за нейното избухване. Ако не беше целунал братовчедка
й, ако не я бе излъгал по този повод, ако изневярата му не бе записана, ако
колежките й не й се присмиваха за това…
Тя бе добре подготвена за острите думи и леденото мълчание, които
несъмнено щяха да последват. Подозираше, че може да минат дни, дори
седмици, преди той да осъзнае нейната гледна точка, или пък да се
възбуди достатъчно, че нещата помежду им пак да се нормализират.
Онова, за което не беше подготвена, бе да намери всичките си неща,
събрани в три огромни торби за боклук пред вратата на апартамента им.
Онова, което не бе очаквала, беше бележката, залепена на вратата, в която
недвусмислено бе заявено, че връзката им е приключила, и че ако тя
посмее да влезе и да направи каквато и да било сцена, той ще повика
полицията и ще ги накара да я арестуват.
Онова, което не бе предвидила, бе че ще се наложи да прекара нощта в
хотел, макар и „Четирите сезона“, докато обмисли следващия си ход, както
и че ще отиде на работа на другия ден, само за да бъде безцеремонно
изритана оттам.
— Уволнена ли съм? – бе попитала, докато охранителят я чакаше на
пътеката да опразни бюрото си. – Не мога да повярвам!
— Аз не мога да повярвам, че си изненадана – безсрамно бе отвърнала
Кендъл.
— С Ноа сте се разделили? – възкликна майка и, когато по-късно същия
ден тя се появи на вратата на къщата на родителите си, помъкнала торбите
за боклук.
— Загубила си работата си – отбеляза баща й с тон, който подсказваше,
че през цялото време е знаел, че това ще се случи.
— Мисля да ги съдя – заяви им Хедър.
На което те не казаха абсолютно нищо.
Изобщо не трябваше да се прибирам вкъщи, мислеше си тя сега. Само
че не можеше да остане в „Четирите сезона“ завинаги. Не можеше да си
позволи дори само още една нощ. Кредитните й карти бяха почти
изчерпани, а и току-що бе загубила шибаната си работа. Чекът с
обезщетението, който й връчиха при напускането, нямаше да стигне
задълго. Разбира се, би могла да се регистрира като безработна, но
процедурите можеха да се проточат с месеци. От мисълта да си търси
работа междувременно я заболяха и главата, и коремът. Имаше нужда от
време да си почине, да се съвземе, да се преориентира и да избяга от
напрежението. Може би ще си направи малка ваканция. Плаж или спа
биха били идеални. Щеше да започне да си търси работа след края на
лятото.
Баща й обаче не прояви никакво разбиране към плановете й. Беше й дал
една седмица – една! – да се вземе в ръце, а вече беше сряда. Дали щеше да
изпълни заканата си да я изрита, ако не направи поне опит да си потърси
работа?
— Работя върху тена си – изрече предизвикателно тя, метна
възглавницата на пода и стана от леглото. Реши, че трябва поне да си
махне пижамата. Беше почти обяд и задният двор я очакваше.
Провери в телефона си за съобщения, но все още нямаше нищо от Ноа.
Единствените й имейли бяха от магазините на „Калвин Клайн“ и
„Уолмарт“. Тя директно ги изтри.
— Мамка му. – Надяваше се досега Ноа да се е вразумил. Не че тя щеше
да го приеме обратно толкова бързо – бе решила да го остави да се гърчи
известно време, – но все пак…
На вратата на стаята й се почука.
— Мамка му – повтори тя и главата й се килна към гърдите.
— Хедър? – повика я майка й. – Стана ли?
— Да, майко. Тъкмо влизах в банята.
— Ами, като свършиш, баща ти би искал да поговори с теб.
— Мамка му! – произнесе по-силно този път Хедър.
— Какво беше това? – попита майка й.
— Казах „окей“. Дай ми десет минути.
— Ще те чакаме в кабинета.
— Нямам търпение.
— Какво?
— Ще дойда след малко. – Тя почака, докато стъпките на майка й
заглъхнат надолу по коридора, после влезе в банята и пусна душа. – Мамка
му – произнесе за пореден път, тъй като надушваше още една назидателна
лекция. Изложи тялото си право под струята с гореща вода и заповтаря,
докато не й свърши дъхът: – Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му,
мамка му!

— Говорих с Уолт Саймън – поде баща й още преди Хедър да е влязла в

стаята. Той седеше с изпънат гръб и кръстосани при глезените крака на
един от двата кожени фотьойла пред каменната камина, заемаща по-
голямата част от източната стена. На другия седеше майка й, кръстосала
крака по същия начин. И двамата бяха облечени като за излизане, макар
Хедър да се съмняваше, че ще ходят някъде. И тя може би трябваше да си
облече нещо по-съществено от бели шорти и смъкната през рамото блуза.
— Кой е Уолт Саймън? – попита тя с поглед, зареян към останалите
стени, покрити с вградени етажерки с книги. Някой прочел ли е всъщност
и една от тях, зачуди се тя.
— Той е моят банкер.
Хедър зачака, питайки се какво общо има това с нея.
— Казах му за теб и го питах, дали не търсят служители. Оказа се, че
търсят.
— За каква работа говорим? – попита Хедър.
— Имат нужда от касиери. Разбира се, трябва да се явиш на интервю…
— Не разбирам – прекъсна го тя.
— Какво не разбираш?
— Защо си мислиш, че ще се интересувам от работа като шибана
касиерка.
— Хедър, не е истина! – възкликна майка и. – Езикът ти!
— Бев, ако обичаш – каза баща й. Лицето му бе станало опасно червено.
– Аз ще се оправя с това.
— С кое ще се оправиш? С мен ли? – Хедър пристъпи от единия си бос
крак на другия. Щеше й се баща й да получи инфаркт и да умре. Първо й
даде само една седмица да се вземе в ръце, а сега пък й казваше, че й е
намерил работа. Като касиерка, мамка му. – Сама ще си намеря работа,
много ти благодаря.
— Можеш ли? Не виждам да полагаш кой знае какви усилия.
— Какво си мислиш, че правя цяла седмица? – постара се да прозвучи
обидено тя.
— Имаш предвид, освен че спиш до обяд и се излежаваш на слънце ли?
— За твоя информация, прекарах часове пред компютъра, гледах какви
позиции се предлагат в моята област и се мъчех да намеря нещо за човек с
моята квалификация – излъга Хедър и се престори, че не забелязва как
баща й превърта очи. – Ще отнеме време. Точно сега няма много
предложения. Виж Пейдж. От месеци е безработна. Но не те чувам да се
оплакваш от нея.
— Първо, Пейдж не ми е дъщеря, колкото и да ми се иска да беше
обратното.
— Страхотно – измърмори под нос Хедър. Мразеше братовчедка си
повече от всякога.
— Второ, тя бе съкратена, поради поглъщане на компанията от
нюйоркската, а не заради собствената си безотговорност.
— Казваш, че аз съм безотговорна?
— Ти си тази, която е напуснала работа по средата на деня.
— Имах напълно основателна причина да напусна офиса онзи следобед
– възрази Хедър. – Току-що бях научила, че Ноа…
— Ноа – изсумтя ехидно баща й и махна пренебрежително с ръка пред
лицето си, сякаш гонеше досадна муха. – Още едно от твоите разумни
решения. Сякаш не бе достатъчно идиотско да тичаш след приятеля на
братовчедка си. Наистина ли си мислеше, че един мъж, който е бил
толкова глупав, че да мами някого като Пейдж, няма да изневери и на теб?
– Той поклати глава. – Не мога да повярвам, че мое дете може да бъде
толкова тъпо.
Очите на Хедър се напълниха с гневни сълзи.
— Не съм тъпа.
— Тогава го докажи. Нека се обадя на Уолт Саймън и му кажа, че ще се
явиш на интервю за работата.
Хедър погледна от баща си към майка си, после отново към баща си.
— Няма начин да работя като шибана касиерка в някаква шибана банка.
Така че, можеш да си вземеш шибаната работа и да си я завреш в шибания
задник.
— О, Хедър – въздъхна майка й, а цветът се отдръпна от лицето на Тед
Хамилтън.
— Добре, тогава – произнесе той с вбесяващо спокойствие. – Боя се, че
не ни оставяш никакъв избор. – Той замълча – дали за да си събере
мислите, или за по-драматичен ефект, Хедър не бе сигурна. – Ще се
разпоредя по сметката ти да бъдат прехвърлени малко пари, които да ти
стигнат за първия и последния наем за апартамент и колкото да изкараш
няколко месеца. Да се надяваме, че докато парите свършат, ще си
намерила работа, подходяща за човек с твоята квалификация.
Хедър погледна към майка си.
— Не мога да повярвам, че му позволяваш да направи това.
— Имаш време до уикенда – каза баща й. – Ако не си си намерила място
дотогава, е, може би ще убедиш един от братята си да те приюти, докато си
намериш.
— Няма да чакам до уикенда – заяви Хедър. – Махам се оттук още днес
следобед. Всъщност никога повече няма да ви се наложи да ме видите.
Така става ли? – Тя се завъртя на пети и изхвърча от стаята. Изкачи на
бегом стълбите, влезе в стаята си и затръшна вратата зад гърба си. – Да ви
го начукам! – изкрещя тя, ругаейки баща си, майка си, Ноа и Пейдж.
Скъпоценната Пейдж. Дъщерята, която баща й винаги бе искал.
— Хедър, моля те – чу майка й да се провиква. – Бъди разумна.
Тя се отпусна на леглото. Тялото й се тресеше от ярост. Нямаше
представа къде ще отиде и какво ще прави.
Само едно беше сигурно: бе далеч от разума.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Клоуи стоеше насред хаоса в малкия, мебелиран апартамент-студио на

майка си и се чудеше откъде да започне. Навсякъде имаше неща.
Захвърлено бельо лежеше по надраскания дървен под. Лъскави танцови
костюми бяха метнати върху отворения и неоправен разтегателен диван,
сякаш бяха калъфки за възглавници, покрити с пайети. Десетки модни
списания бяха струпани до стените на купчини, като избуяли лиани. Във
всеки ъгъл се въргаляха смачкани салфетки и други хартийки. Мухлясал,
наполовина изяден сандвич бе оставен на плота в малкия кухненски бокс
до куп неизмити чинии.
— Мили боже – бе възкликнал домоуправителят, когато отключи
апартамента да пусне Клоуи вътре. – Боклукчийската шахта е надолу по
коридора – съобщи той без подкана. – Желая ви късмет.
Първата й мисъл бе, че са влезли крадци и са разхвърляли мястото, а
после са го порутили, след като не са намерили нищо ценно. Втората й
мисъл, дошла след като се бе спънала в една празна бутилка от водка, бе че
не е имало нужда от крадци. Майка й бе напълно способна сама да сътвори
подобна бъркотия.
И да остави някой друг да почиства.
И все пак, Клоуи не си спомняше никое от местата, в които бе отрасла, да
е било чак толкова зле. „Сякаш торнадо е минало оттук“, описа
положението на Пейдж тя, когато панически се захвана да й пише веднага,
след като домоуправителят си бе тръгнал. И добави: „Ще трябва да остана
тук цяла нощ“.
„Бих дошла да ти помогна“, тутакси й отговори Пейдж „Но мисля да
пробвам за последен път с онази онлайн среща, така че сега пътувам към
фризьорския салон. После имам маникюр, педикюр и кола маска“.
„Върви, момиче“, писа й обратно Клоуи. Тя бе изтрила снимката и
профила си от сайтовете за срещи, в които се бе регистрирала, за да
провери Мат, скоро след като ги качи. Може би някой ден, щом
приключеше с развода, щеше да събере кураж да опита там наистина. Но
точно сега дори мисълта за срещи я ужасяваше. Мат бе единственият мъж
в живота й от четиринайсетгодишна, единственият любовник, който бе
имала. Какво ли би било да почувства друг мъж до тялото си, в себе си?
— О, Господи – въздъхна тя, пропъди тази мисъл и се съсредоточи върху
предстоящата си задача. Започна с кухнята, изпразни хладилника,
шкафовете, чекмеджетата и напъха всичко, което не можеше да се
рециклира, в една от големите торби за смет, които бе имала
благоразумието да купи на идване, понеже подобни торби бяха май
единственото, което не се виждаше в апартамента на майка й. Тя домъкна
торбата до вратата и я отвори.
Вратата отсреща на коридора се отвори почти едновременно. Клоуи се
озова очи в очи с един младеж със сънен поглед, гол до кръста и само по
смъкнато долнище на анцуг.
— Здрасти. – Той се усмихна и прокара длан по кестенявата си, дълга
почти до раменете, коса.
— Здрасти. – Клоуи прецени, че момчето е на около деветнайсет или
двайсет години.
— Стори ми се, че чух някой да трополи там вътре – каза той.
— Съжалявам, ако съм ви обезпокоила.
— Няма нищо. Вие приятелка ли сте на Дженифър?
— Не точно. Аз съм й дъщеря.
— Майките и дъщерите не могат ли да бъдат приятелки? – усмихна се
отново той, без да очаква отговор. – Сега, като споменахте, виждам
приликата. Аз съм Итън.
— Клоун.
— Радвам се да се запознаем, Клоун. Наистина харесвам майка ти. Тя е
готина.
Клоуи кимна, не знаеше какво да отговори.
Той се почеса по безкосмените гърди.
— Не съм я виждал от известно време.
— Тя е в Лас Вегас.
— Наистина? Пак на някое от онези състезания по танци ли?
— Всъщност, омъжила се е.
— Без майтап! Леле. Това означава ли, че се изнася?
 Клоуи кимна.
— Тук съм, за да й опаковам нещата.
Итън надникна през рамото й към апартамента на Дженифър.
— Май доста работа те чака.
Телефонът на Клоуи звънна. Тя го измъкна от джоба на дънките си и
погледна кой я търси.
— Извинявай – каза тя на Итън. – Здравей, Мат. – Бяха се разбрали той
да вземе децата от дневния лагер този следобед и да ги задържи за през
нощта. – Някакъв проблем ли има?
— Не. Само проверявам, дали Джош е добре, за да дойде.
— Да, болката в ухото му сякаш позаглъхна. – Тя се усмихна на Итън за
довиждане и влезе в апартамента на майка си.
— Искаш ли малко помощ там? – попита той, докато тя затваряше.
— Наистина ли? Би било страхотно.
— Кой е там? – попита Мат.
— Ще ида да си облека някоя риза.
— Ти си с някакъв полугол мъж?
Клоуи се засмя.
— Не точно.
— А как точно?
Тя реши да не обръща внимание на собственическата нотка в тона на
Мат. Нямаше смисъл да застрашава крехкото примирие помежду им, като
му напомни, че подобни неща вече не са негова работа. Какъвто си беше,
темпераментът му щеше да избуява от време на време, но все пак полагаше
толкова усилия. По-добре да го възприеме с чувство за хумор, отколкото да
го дразни, реши тя, особено след като нямаше нищо, от което да се
безпокои.
— Аз съм у майка ми – обясни тя. – Ако щеш вярвай, но тя е отишла и се
е омъжила в Лас Вегас, а едно хлапе, което живее отсреща, току-що ми
предложи да ми помогне да й събера багажа. – Млъкна, понеже осъзна, че
Мат вече не е на линия. – Мат? Мат?
— Нещо не е наред ли? – Итън се появи в бургундскочервена тениска,
със златното лого на Харвард.
— Май прекъсна. – Клоуи прибра обратно телефона в джоба си. – В
Харвард ли учиш?
— По-умен съм, отколкото изглеждам – каза той.
Клоуи се засмя.
— Не съм сигурна. Наистина ли искаш да се захванеш тук?
Итън сви рамене.
— Нямам нищо по-добро за правене.
— Добре, тогава. Да се залавяме.
Те прекараха следващите два часа в опаковане на неща и изхвърляне на
други.
— Мястото изглежда много по-голямо, след като махнахме всичкия
боклук – удиви се Клоуи и се тръшна върху вече оправения разтегателен
диван в центъра на стаята. Чудеше се какво да прави с доста износените
чаршафи. Можеше да ги изхвърли, или пък да ги предложи на Итън. Той
вече бе пожелал да вземе съдовете, хавлиите и стария, портативен
телевизор. Което не му трябвало, каза, че щял да даде за
благотворителност. – Май почти приключихме – отбеляза тя, удивена
колко много работа бяха свършили за сравнително кратко време. – Теб
Господ те изпрати. Не зная как да ти благодаря.
Вратата на апартамента бе открехната и подпряна с куфар, натъпкан с
костюмите и дрехите на майка й, за да влиза поне малко свеж въздух. Тя
реши, че ще отнесе куфара до куриерска служба сутринта. Сега бе твърде
уморена за това. Всяка част на тялото я болеше.
— Какво искаш да правиш с тези? – попита Итън и измъкна от гардероба
голяма картонена кутия, от която извади няколко малки статуетки.
— Какви са те?
— Награди от танцовите състезания – отговори той и й ги подаде да ги
разгледа. – Около десетина са. Първо място за танго; второ за валс; първо
място за джитърбъг. Какво е джитърбъг?
Клоуи отново се засмя.
— Ако щеш вярвай, но това е отпреди моето време също. – Тя взе един от
трофеите в ръцете на Итън и го разгледа. Хиляди и хиляди долари,
похарчени, за да се спечели трофей, който струваше най-много пет долара.
От друга страна, кога за последен път самата тя бе първа в каквото и да
било? – Не знаех, че е толкова добра.
— Тя е страхотна – заяви Итън и седна до нея на леглото.
— Откъде знаеш?
— Веднъж отидох да я гледам.
— Наистина ли?
— Да. Преди няколко месеца имаше състезание в „Парк Плаза“.
Танцуваха испански танци. Тя ме покани, заедно с няколко мои приятели.
Помислихме, че ще е добре да се похилим малко, нали се сещаш. Но тя бе
наистина добра. Бях много впечатлен. Ти никога ли не си я виждала да
танцува?
— Не – отговори Клоуи и завъртя врат насам-натам, при което костите й
изпукаха. Майка й никога не я бе канила.
— Вратът ти схванал ли се е? – попита той.
— И вратът, и раменете, и гърбът.
— Обърни се – каза той. – Казват, че много ме бива в това.
Клоуи се обърна на леглото, а Итън почна да масажира лопатките на
раменете й.
— О, Господи. Божествено е.
— Дарба. – Той се засмя.
Тя усети как мускулите на гърба й тутакси реагираха на здравите му, но
внимателни свещенодействия.
— О, боже – изпъшка отново. – Нямаш си представа колко е приятно.
— Чук, чук – разнесе се глас от вратата.
Итън скочи на крака, а Мат влезе в стаята.
— Мат – каза Клоун и стана от леглото. Чувстваше се гузна, без да знае
защо. – Какво правиш тук? – Тя си погледна часовника. – Трябва да
вземеш децата…
— Имам време. Просто си помислих, че мога да се отбия и да си
предложа услугите. – Погледът му бавно се премести от Клоуи към Итън. –
Но виждам, че май няма нужда от още услуги. – Той се засмя. – Аз съм
Мат, впрочем. Съпругът на Клоуи.
 — Итън. Приятно ми е да се запознаем. – Итън погледна към Клоуи,
сякаш не беше сигурен дали отново да седне, или да хукне. – Е, аз ще си
бъда в моя апартамент. Извикай ме, когато искаш да дойда да взема
телевизора и другите неща.
— Много ти благодаря, Итън. За всичко.
— О, и Итън – подвикна Мат, когато момчето излезе в коридора. –
Можеш да затвориш вратата след себе си.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Минаваше пет часът, когато Пейдж най-сетне се върна у дома. Което

означаваше, че й остава по-малко от час, да се преоблече, да се гримира и
да стигне до „Антънис“ за срещата си с господин На Мига.
Следобедът бе пълен провал. Първо фризьорът й се забави и се наложи
Пейдж да чака почти половин час, докато той се освободи, вследствие на
което тя закъсня с повече от четирийсет минути за маникюра и педикюра
си. Затова маникюристката бе взела следващата си клиентка и Пейдж
отново трябваше да чака и финално закъсня още повече за кола маската,
която се оказа по-болезнена от обикновено. После пък батерията на
телефона й падна, така че тя дори не можа да пише на господин На Мига,
за да го предупреди, че ще закъснее, въпреки че му бе обещала да е там в
шест нула нула.
Може ли още нещо да се обърка? – мислеше си тя, докато забързано
минаваше покрай портиера на път за асансьорите.
— Госпожице Хамилтън – провикна се след нея той. – Тук ви чакат…
— Какво? Кой? – попита тя и се върна във фоайето.
— Здравей, Пейдж – каза Хедър и се надигна от мястото си зад една
широка мраморна колона. Приближи се, а около нея се носеше
непогрешимият мирис на марихуана, подобно на неприятен, но твърде
силен парфюм.
Мамка му, каза си Пейдж. Следобедът става все по-хубав.
— Сигурно сте роднини – усмихна се портиерът, без да забелязва
напрежението помежду им. – Приличате на близначки. Обзалагам се, че
чувате това постоянно.
— През цялото време – отговори Хедър.
— Случило ли се е нещо? – попита Пейдж. – Родителите ти…
— Живи са и шават. За съжаление – добави Хедър, не съвсем под носа си.
Леле, помисли си Пейдж. Добре.
— Напушена ли си?
— Не ставай смешна – отговори Хедър, макар разфокусираният й поглед
да говореше обратното.
— Какво правиш тук?
— Трябва да поговорим.
Пейдж си погледна часовника.
— Точно сега наистина нямам време.
— Намери – настоя Хедър. – Сигурна съм, че не искаш неприятни сцени
във фоайето, което е ледено, впрочем. Трябва ли да го държат толкова
дяволски студено?
Пейдж погледна към портиера, който ги гледаше очаквателно, а
усмивката му взе да избледнява.
— Добре. Чудесно. Ела горе. – Двете тръгнаха към асансьорите. –
Сигурна ли си, че се налага? – попита Пейдж, когато влязоха в един от тях.
– Искам да кажа, ако става въпрос за случилото се с Ноа…
— Ти да видиш – каза Хедър, щом вратите се затвориха и асансьорът
потегли. – Тя не била само едно красиво лице.
Пейдж закри носа си с длан, за да се предпази от болезнено сладката
миризма, излъчваща се от косата и кожата на Хедър. Надяваше се тя да не
полепне по собствената й кожа. Нямаше време да вземе душ.
— Виж. Сигурна съм, че си гледала видеото. То в голяма степен говори
само за себе си.
— Не и на мен – възрази Хедър.
— Добре, добре, чудесно. – Пейдж жадно погълна свеж въздух, когато
вратите се отвориха на десетия етаж и двете излязоха в коридора. – Не
мога да повярвам, че си решила да се правиш на моралистка, но… както и
да е. Само се опитай да не разстройваш майка ми.
— Майка ти не си е вкъщи – съобщи Хедър. – Портиерът ми каза, че е
излязла преди около час.
Странно, помисли си Пейдж. Майка й бе казала, че Хари ще гледа
внуците си тази вечер, за да й даде време да си остане вкъщи и да заучи
записките си за бриджа. Разбира се, плановете се променят, и майка й
може да се е опитала да се обади, но телефонът се бе изключил.
— Добре. Чудесно. Влез. – Тя отключи вратата. – Но наистина нямам
много време.
— Голяма среща? – попита Хедър.
— В интерес на истината, да. – Пейдж влезе право в кухнята и включи
телефона си в зарядното до стационарния телефон.
— Със Сам ли? – попита от прага Хедър.
— Не. Не със Сам.
— С Ноа?
— Какво? Не, разбира се, че не с Ноа!
— Опитваш се да ми кажеш, че не си се виждала с него ли?
— От партито на баща ти не съм.
— И не си говорила с него?
— Защо бих го направила? Този мъж не ме интересува повече, Хедър.
Струва ми се, че видеото го показа достатъчно ясно. Той е изцяло твой.
Настъпи дълга пауза.
— Ние скъсахме – съобщи Хедър.
Пейдж въздъхна. Въздишката й подсказваше, че не е изненадана.
— И сега обвиняваш мен?
— Че кого друг да обвинявам?
— Ами Ноа, например? – попита Пейдж. И себе си, добави мислено.
Беше ред на Хедър да въздъхне.
— Баща ми каза, че един мъж, достатъчно глупав да мами някого като
теб, ще направи, разбира се, същото и на някого като мен, и че съм повече
от тъпа, ако не съм го предвиждала.
— Ти не си тъпа – каза Пейдж. Тя почти съжаляваше братовчедка си. – А
за човек, за когото се предполага, че е умен, баща ти понякога говори
големи глупости.
Очите на Хедър се замъглиха от сълзи.
— Виж. В интерес на истината – добави Пейдж – съжалявам, че се
чувстваш наранена…
— Няма нужда да ме съжаляваш – сопна се незабавно Хедър.
— И не го правя – поясни Пейдж. – Честно, мисля си, че ти си своят най-
голям враг. Казах, че съжалявам, че се чувстваш наранена. Съжалявам и че
баща ти е такъв задник. Съжалявам и че Ноа е такова лайно.
— Той е лайно, нали? – подсмръкна Хедър.
— Да.
— И баща ми наистина е задник.
— Да, наистина. – Пейдж скришом хвърли поглед на часовника си.
Наближаваше пет и половина. – Виж, Хедър. Трябва да съм някъде в шест
часа…
— Уволниха ме – изтърси Хедър.
— Какво? Защо?
— Няма значение. Така или иначе, мразех тази тъпа работа.
— Е, тогава може би е за добро. Така можеш да започнеш да си търсиш
нещо, което наистина харесваш.
— И баща ми ме изрита.
Мамка му. Никога нямаше да излезе оттук. Пейдж грабна телефона си
от плота, както се зареждаше.
— Само секунда – каза тя на братовчедка си. Набързо писа на господин
На Мига, че най-вероятно няма да може да стигне до „Антънис“ преди
шест и половина, независимо от обещаното. Ще обясня всичко по-късно,
написа тя. – И какво ще правиш сега? – попита тя Хедър и остави
телефона на плота.
— Не съм сигурна. Ще попътувам, може би.
— Ще пътуваш?
— Имам достатъчно пари за няколко месеца. Мислех си, че може да
отида в Европа.
— Не мислиш ли, че трябва да започнеш да си търсиш апартамент и
работа? – Пейдж съжали за въпроса си на мига, в който той излезе от
устата й.
— Не, не мисля, че трябва да започна да си търся апартамент и работа –
сопна се Хедър. – Зная, че така се постъпва отговорно. Зная, че ти така би
направила. Но, каква новина, аз не съм ти.
— Никой не е казал, че си…
— Толкова ми писна да ме съдят и да изискват от мен…
— Никой не те съди…
— Ако ти си толкова дяволски идеална, защо Ноа ти изневери?
— Добре. – Пейдж се удиви колко бързо разговорът се преобърна. –
Мисля, че си казахме всичко, което трябваше.
— И разбира се, ти трябва да решиш това.
— Да – отговори Пейдж. – Така е. А сега, ако ме извиниш, наистина
трябва да се приготвям.
— За голямата си среща.
— Да, за голямата ми среща. – Тя тръгна към кухнята, Хедър я последва
по петите. – Хедър — спря се рязко Пейдж и се обърна, – ти си напушена.
Разстроена си. Трябва да се прибереш вкъщи и да си легнеш.
— Вече си нямам дом, забрави ли?
Пейдж вдигна очи към тавана. Главата й се въртеше.
— И какво ми казваш? Че искаш да останеш тук?
— Не. Да не си луда? Определено не искам да остана тук.
— Какво искаш тогава? Имаш ли някаква представа?
Двете жени се взираха една в друга в продължение на няколко дълги
секунди.
Стационарният телефон иззвъня.
Пейдж се пресегна и го вдигна, благодарна за прекъсването. Всичко
друго бе по-добре от това.
— Ало? – каза тя.
— О, скъпа. Слава богу, че те намерих – каза майка й. – Опитвах се на
мобилния ти…
— Какво има, мамо?
— Аз съм в болницата…
— Какво? Не! Не и отново.
— Не, скъпа. Не е за мен. Аз съм добре.
— Не разбирам. Да не се е случило нещо с Хари?
— Не, миличка. Просто чуй. Аз съм в болница „Маунт Обърн“ в
Кеймбридж.
— В Кеймбридж ли? Какво правиш там? О, Господи! – възкликна Пейдж
и цялото й тяло се смрази. – Клоуи е, нали?
— Да, скъпа. – Майка й очевидно се бореше със сълзите си.
— Какво? Какво?
— Била е простреляна.
Не, мислеше си Пейдж. Това не може да се случва.
— Как е възможно? Кой…? – Но тя вече знаеше отговора.
— Бил е Мат. Той я е прострелял. Полицията го издирва в момента. И…
и… е взел децата.
— О, боже. – Като си помислеше, че Мат е направил нещо толкова
ужасно, като си помислеше, че нейната красива, мила Клоуи лежи в
някакво болнично легло. А после и още по-ужасната мисъл. – Тя… Тя жива
ли е още?
Настана дълга пауза.
— Трябва да дойдеш тук, колкото се може по-бързо – каза майка й.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Майка й я чакаше до вратата на спешното отделение.

— Как е тя? – попита Пейдж и изтри сълзите с опакото на ръката си.
Имаше чувството, че плаче от часове, макар да бяха минали само трийсет
минути, откакто майка й се бе обадила.
— Добре ли сте? – попита я шофьорът на таксито, след като десет минути
слуша хлипанията и от задната седалка. – Искате ли малко вода?
— Приятелката ми е била простреляна – успя да смотолеви Пейдж.
 Което успешно сложи край на разговора.
— Как е тя? – питаше Пейдж сега.
— Все още е в операционната – отговори майка й.
— Колко е зле?
— Била е простреляна три пъти, веднъж в стомаха и два пъти в гърдите –
обясни майка й, сякаш и сама не вярваше на думите, които излизаха от
устата й. – Нещата не изглеждат добре, скъпа.
— Не разбирам. Как се е случило?
Джоун заведе дъщеря си в просторната чакалня и двете седнаха на
сините пластмасови столове.
— От това, което разбрах, Клоуи е била в апартамента на майка си…
— Да – прекъсна я Пейдж. – Майка й я помолила да иде там и да й
събере нещата.
— Да, ами, очевидно мястото е представлявало пълна бъркотия и един
младеж, живеещ отсреща, предложил на Клоуи да й помогне. Почти били
приключили, когато се появил Мат. Съседът – казва се Итън, много мило
момче – каза, че Мат не останал особено доволен да го види там, затова
Итън си тръгнал. Не след дълго чул крясъци, а после и нещо, което му
прозвучало като изстрели. Отворил своята врата и видял Мат да бяга по
коридора. Отишъл в апартамента при Клоуи и я намерил на земята,
кървяща и в безсъзнание. Обадил се в полицията и й правил изкуствено
дишане, докато дойдат парамедиците.
— Не разбирам. На теб кой ти се обади? – попита Пейдж.
— Итън. Проверил в телефона на Клоуи и намерил номера ни в
контактите й. Аз се опитах да се свържа с теб, но нещо му имаше на твоя
телефон…
— Мамка му – изруга Пейдж, като се сети, че го бе забравила да се
зарежда на плота в кухнята и няма как да пише на господин На Мига, за да
отложи срещата им. След като бе чула ужасните новини, тя си бе грабнала
чантата и бе изхвърчала от апартамента, напълно забравила за него.
— Какво става? – бе чула само Хедър да вика подире й. – Къде отиваш?
Пейдж се надяваше, че братовчедка й няма да претършува дома й.
Надяваше се също господин На Мига да не си изгуби много време да я
чака. Щеше да му се извини сутринта, да се опита да му обясни, макар да
се съмняваше той да й повярва или да му пука, дори и да й повярва. Този
кораб със сигурност бе отплавал. Тя сви рамене. На някои неща просто не
им беше писано да станат.
— Има ли някакви новини за Мат?
— Още не.
— И той със сигурност е взел децата?
— Очевидно ги е взел от дневния лагер точно навреме. С широка
усмивка на лицето. Никакъв намек, че нещо се е случило, че току-що е
застрелял жена си.
Пейдж затвори очи.
— О, Господи. Нали не мислиш, че ще ги нарани?
Последвалото мълчание бе достатъчен отговор.
— Полицията стартира тревога „Амбър“ – каза майка й след няколко
секунди. – Да се надяваме, че ще ги намерят скоро, живи и здрави.
Пейдж усети някакво раздвижване във въздуха, отвори очи и видя двама
мъже да се приближават. Тя веднага разбра, че са детективи, въпреки
невзрачното им облекло. Кафяви костюми, бели ризи, вратовръзки на
райета, прекалено широки, за да са модерни. Ненапразно ги наричат
цивилни, помисли си тя и се изправи на крака.
— Аз съм детектив Гордън – представи се по-високият, по-слаб и по-
възрастен от двамата. – Това е партньорът ми, детектив Макмилън. А вие
сте?
— Пейдж Хамилтън. Приятелка на Клоуи. Как е тя? Излезе ли от
операционната? Намерихте ли Мат?
— Тя все още е в операционната. И не, все още не сме намерили Мат.
Може би вие ще сте в състояние да ни помогнете. Имате ли някаква
представа къде може да е отишъл?
— Не – отговори Пейдж. – Двамата с Клоуи бяха разделени. Дори не
зная къде живееше той. Трябва да проверите в работата му. – И тя им каза
името на брокерската фирма в която той работеше. Детектив Макмилън се
дръпна, за да съобщи информацията по телефона си.
— Има ли роднини наблизо? – попита детектив Гордън.
— Не. Мисля, че всички са пръснати.
Пейдж поклати глава.
— Близки приятели?
— Те не бяха много общителни, контактуваха само с негови колеги. Но
Мат беше играч…
— Играч? – попита детектив Гордън.
— Сещате се. Той имаше… връзки с жени – обясни Пейдж. – Много.
Беше регистриран в различни сайтове за запознанства. Клоуи разбра.
Затова се развеждаше с него.
— Какви сайтове?
— „Кибритени клечки“, „Сухи съчки“, „Идеалните непознати“ – каквито
се сетите, той ще е там. Поне беше. Може и да си е изтрил профилите,
понеже се опитваше да си върне Клоуи обратно. – Тя наблюдава как
детективът си записва тази информация в тефтерчето.
— Ама че начин да си го търсиш – отбеляза той. – Сещате ли се за нещо
друго, което би могло да ни помогне да го намерим?
Пейдж се помъчи да се сети за нещо – каквото и да е, – което да свърши
работа на детективите. Умът и обаче представляваше една джунгла от
отчаяни мисли и тя не можеше да си проправи път сред тях. Докато е
чакала да й направят маникюра и кола маската, най-добрата й приятелка
на света е лежала окървавена, навярно умираща на пода в апартамента на
лудата си майка, застреляна от съпруга си маниак, който би изчукал и
ключалката на вратата, ако му скимне, мъж, който не бе свикнал жените да
му отказват, мъж, който по-скоро би застрелял майката на своите деца,
отколкото да я види да продължи напред без него. Само ако бе отишла да
помогне на Клоуи, вместо да си прави прическа, това може би нямаше да
се случи. Или пък Мат щеше да застреля и нея.
— Ами вила?
— Някой уведомил ли е майката на Клоуи? – чу се да пита Пейдж.
— Трябва да проверя – отговори детектив Гордън и погледна бележките
си. – От съседа й разбрахме, че майката е извън града.
— Да. Някой трябва да й се обади. Сигурна съм, че номерът й го има в
телефона на Клоуи.
Детективите се дръпнаха настрани да се консултират, без да ги чуват.
— Чудя се защо Клоуи е разчиствала апартамента на майка си – отбеляза
Джоун.
Ако само Дженифър Повадюк не се бе омъжила отново. Ако само не се бе
обадила на Клоуи да й събере нещата. Ако не бе такава егоистична,
нарцистична кучка, може би Клоуи нямаше да се омъжи за мъж, който
приличаше изцяло на майка й. Сега нямаше да лежи на операционната
маса с три куршума в тялото си. Нямаше да се бори за живота си.
Привлича ни познатото, осъзна Пейдж, колкото и неприятно да е то. Все
се мъчим да направим правилните неща, да открием изплъзващия се
щастлив край.
Да търсим някой господин на мига.
Да намериш господин на мига, помисли си тя и нещо средно между смях
и плач се изтръгна от устните й.
— Да не би да се сетихте за нещо? – попита детектив Гордън и се върна
при нея с готов бележник и химикалка.
Пейдж поклати глава.
— Свързахте ли се с майката на Клоуи?
— Не си вдига телефона. Оставихме й няколко съобщения, в които я
информирахме, че става дума за спешен случай и да се свърже с нас
възможно най-скоро.
— Не се надявайте особено – каза Пейдж.
Детективът повдигна едната си бухнала вежда.
— Е, ако се сетите за нещо друго, колкото и незначително да изглежда,
моля, не се колебайте да ни уведомите.
— А ако има някакви новини за… каквото и да било – отвърна Пейдж, –
ние ще сме тук.
Детективите се отдалечиха по коридора, а Пейдж и майка й отново заеха
местата си, хванати за ръце с преплетени пръсти.
— Благодаря ти, че си тук – каза Пейдж и облегна глава на рамото на
майка си.
— Не е нужно да ми благодариш.
— Мислиш ли, че Клоуи ще се оправи?
— Не зная, скъпа – отговори майка й и силно притисна дъщеря си. –
Просто не зная.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Хедър стоеше насред кухнята на леля си и се мъчеше да проумее какво се

бе случило, като си приповтаряше едностранно чутия разговор. Но не беше
лесно, след като знаеш само половината от казаното. И ако си напушен.
Опита се да го разчлени парче по парче и после да попълни празните
места.
— Какво има, мамо? – бе чула Пейдж да пита. – Какво? Не! Не и отново.
Добре, значи отначало изглежда, че майката на Пейдж е в някаква беда
и то не за първи път.
 — Не разбирам. Да не се е случило нещо с Хари?
Кой, по дяволите, беше Хари?
— В Кеймбридж ли? Какво правиш там? О, Господи. Клоуи е, нали?
Добре, значи леля Джоун беше добре, както и Хари, който и да бе той, по
дяволите. Била е Клоуи. Нещо лошо се бе случило с Клоуи.
Е, не е толкова зле, в края на краищата, помисли си Хедър.
— Какво? Какво? – с акцент върху второто „какво“. – Как е възможно?
Кой…? О, боже. Тя… Тя жива ли е още?
Значи, каквото и да се бе случило с Клоуи, не бе просто лошо, а
животозастрашаващо. Беше толкова сериозно, че Пейдж си бе грабнала
чантата и бе изхвърчала от апартамента, сякаш бе лумнал пожар, и бе
оставила Хедър без обяснения или каквото и да било друго.
— Какво става? – се бе провикнала след нея Хедър. – Къде отиваш?
Ала единственият отговор, който получи, бе затръшването на вратата.
Колко грубо, помисли си сега Хедър, както си бе помислила и тогава. И
какво би могло да е толкова ужасно, толкова спешно? Трябва да е станал
някакъв инцидент. Може Клоуи да е била блъсната от кола, докато е
пресичала улицата, или пък някакъв челен сблъсък с камион. Може да е
станала жертва на обир, който е завършил зле, или на взлом в къщата й.
Може да е била нападната, пребита, дори изнасилена…
Както и да е, каза си Хедър и потисна неочаквания прилив на
загриженост. Нямаше да си губи времето да се безпокои за Клоуи. Не и
след онзи номер, дето й го скрои, да я накара да шофира чак до
Кеймбридж посред работния й ден, само за да я унижи и да я изрита. Това
я правеше поне отчасти виновна, задето Хедър си бе загубила работата. Би
било глупаво да си хаби сълзите, заради такава недостойна приятелка,
помисли си тя и изтри малкото, насъбрали се сълзи.
Каквото и да се бе случило, колкото и лошо да беше, Клоуи щеше да се
измъкне. Въпреки деликатната й външност, тази жена беше от стомана.
Щеше да оцелее. Нямаше причина да се тревожи. Имаше по-належащи
неща, за които да се безпокои.
Хедър усети, че стомахът й стърже, не беше яла нищо цял ден. Беше
напуснала къщата на родителите си почти толкова бързо, колкото Пейдж
апартамента, ако не се броят петте минути да изпуши един джойнт, и беше
оставила всичките си неща там. Какво, по дяволите, мислеше си тя, докато
изкарваше колата си от алеята на къщата и едва не смачка оградата от
ковано желязо около предната градина. След като се установеше някъде,
щеше да накара майка си да й прати останалите неща. Или още по-добре,
щеше да се награди с изцяло нов гардероб за сметка на баща си.
Как можеше да се очаква, че ще направи добро впечатление на
перспективните работодатели, без нужния гардероб?
И макар Тед Хамилтън да бе един безсърдечен задник, когато ножът
опреше до кокала, той нямаше да остави единствената си дъщеря на
улицата. Гордостта, доброто му име и репутацията му никога нямаше да
позволят това.
Нито пък майка й.
Ако Хедър останеше без пари, знаеше, че може да разчита на майка си
да убеди баща й да й даде още.
Така че, помисли си тя, отиде до хладилника и го отвори! Не съм
толкова тъпа, в крайна сметка.
На средния рафт на хладилника имаше голяма купа с пресни, сочни
боровинки и още една с разкошни ягоди: Хедър отнесе и двете на плота.
Ядеше плодовете с пръсти, докато не свършиха. Това щеше да я държи още
някой и друг час, помисли си тя. Докато не реши къде да прекара нощта.
Може би трябваше да се върне в „Четирите сезона“, да си поръча
румсървис и масажа, от който имаше огромна нужда. Беше почти шест
часът. Бе прекарала половината следобед в безцелно шофиране насам-
натам, опитвайки се да измисли следващия си ход. После спря на една
странична уличка, някъде в Саут Енд, и изпуши още малко трева. Което
доведе до съмнителното решение да се оправи с Пейдж. Което пък доведе
до това, че почти цял час мръзна във фоайето на сградата на леля си,
чакайки братовчедка си да се прибере. Беше изтощена. И утре нямаше да е
късно да почне да си търси апартамент.
По-непосредственото притеснение бе къде бе паркирала колата си, по
дяволите.
Вместо да си търси апартамент, по-добре да посети някой туристически
агент и да пита за екскурзия до Европа, както бе подхвърлила по-рано на
Пейдж. Не че някога се бе интересувала особено от Европа, нито пък бе
горяла от желание да иде там. Истината беше, че по-скоро би се
излежавала на някой плаж, но Господи, това изражение на лицето на
Пейдж!
„Не мислиш ли, че трябва да започнеш да си търсиш апартамент и
работа?“ – бе попитала тя и във всяко отношение звучеше точно толкова
тесногръдо и осъдително, колкото и баща й. Може пък наистина да са ни
разменили при раждането, помисли си Хедър.
„Съжалявам, че се чувстваш наранена“ – чу отново думите на Пейдж.
— Да бе, сигурно – произнесе на глас Хедър сега и в същия миг чу сигнал
за входящо съобщение в телефона на Пейдж. – Я, виж ти. Изхвърча
толкова набързо, че си забрави тъпия телефон. – Тя се пресегна към
мястото, където той още се зареждаше, взе го, като хвърли поглед през
рамо, сякаш Пейдж би могла да се промъкне обратно в апартамента, да се
скрие в ъгъла и да дебне какво прави тя. – Няма нужда да се криеш – каза
Хедър на глас, сякаш още си мислеше, че Пейдж е в стаята. – С радост ще
ти покажа. – И тя отключи телефона, за да види началото на някакво
съобщение, пратено от някой си господин На Мига.
Здравей, Диво Цвете.
Господин На Мига? Диво Цвете?
— Сигурно се майтапиш.
Няма проблем. Не е нужно да бързаш. Ще те чакам в „Антънис“,
когато и…
И да имаше още нещо в съобщението, Хедър нямаше как да го види. За
да влезе в страницата със съобщенията на братовчедка си, й трябваше
паролата, и макар да се изкушаваше да прекара няколко минути в опити
да я налучка – собствената й парола бе годината на раждането им, – тя
вече чуваше подигравателния коментар на баща си, че Пейдж никога не би
използвала нещо толкова очебийно.
И като говорим за очебийности:
— Диво Цвете – присмя се тя. – Господин На Мига.
 Очевидно бяха техните онлайн псевдоними. Значи голямата среща на
Пейдж бе с някого, с когото се бе запознала в сайт и тази вечер за пръв път
щяха да се видят.
Хедър бръкна в джоба си за телефона, бързо влезе в „Кибритени
клечки“, най-популярния сайт за запознанства в Бостън, и прелисти
наглед безкрайната редица от снимки и профили на мъже, докато не
намери онзи, когото търсеше.
— Леле! – възкликна тя, втренчена в миниатюрната снимка на мъжа,
нарекъл се господин На Мига. – Ама че си красавец. – Нищо чудно, че
Пейдж бързаше толкова. – Е, добре. Много лошо, тъжна работа. – Пейдж
нямаше да успее да иде на срещата си в крайна сметка. Нямаше и начин да
пише на горкия човек, че е възпрепятствана. Той щеше да чака и да реши,
че му е вързала тенекия. Макар че със сигурност мъж с неговата външност,
няма да остане дълго сам.
Хедър се усмихна. Една идея бе почнала да се заформя в размътения й
мозък.
Хората все казваха, че двете с братовчедка й си приличаха като
близначки. Тя познаваше „Антънис“ и барът се намираше сравнително
близо. Ако се предположи, че господин На Мига поне малко прилича на
снимката си, нямаше да й е трудно да го разпознае, а на оскъдното
осветление вътре, нямаше да й е трудно и да мине за братовчедка си. Така
че всичко, което трябваше да направи, бе да се представи като Диво Цвете
и да види как ще потръгнат нещата.
Тя се разсмя на глас. Можеха ли нещата да се стекат по-идеално? Не би
могла да го намисли по-добре.
Но най-напред, разбира се, имаше нужда да облече нещо. Нямаше
начин да се срещне с потенциалния мъж на мечтите на Пейдж по шорти и
смъкната от раменете блуза. А и бе премръзнала до кости от климатика във
фоайето.
— Ще имам късмет, ако не си намеря смъртта на тоя студ – изрече на
глас и пак се разсмя. Да си намеря смъртта, повтори си. Що за странен
израз! Как човек „си намира“ смъртта?
Да, определено й трябваше нещо за преобличане. Но нямаше време да
ходи да пазарува, пък и защо да го прави, като малко по-надолу по
коридора имаше пълен с дрехи гардероб? Двете с Пейдж носеха един
размер и имаха сходен вкус, въпреки че Пейдж като цяло си падаше по по-
консервативен стил. Все щеше да намери нещо.
Хедър излезе от кухнята и се понесе по коридора към стаята на Пейдж.
— Това трябва да е – изкиска се тя, отиде до тесния вграден гардероб и го
отвори. – Така, така. Я да видим какво имаме тук. – Тя почна да тършува
сред различните дрехи на закачалките, подмина копринените блузи,
правите поли и памучните рокли, които предполагаше, че Пейдж носи на
работа. – Господи, ти си била още по-скучна, отколкото си мислех. –
Братовчедка й не притежаваше ли нищо с по-дълбоко деколте? Всичките й
рокли ли стигаха до коленете? – Със сигурност трябва да имаш нещо, с
което не би искала да те погребат – каза тя и пак се заля в кикот.
И тогава го видя – идеалното облекло, с което да се представи на
господин На Мига. Перленосива рокля, поръбена с дантела, с V-образно
деколте, което не разкриваше напълно, но поне намекваше за цепката на
бюста. Секси, без да е мръснишко. Видът рокля, който казваше „може би“,
а не „ти да видиш!“.
Хедър изхлузи шортите и блузата си и се намърда в роклята.
— Идеално – каза тя и взе да разглежда обувките на Пейдж, от които
избра един черен чифт с високи токчета. – Малко стискат, но стават. –
Втурна се в банята на Пейдж и използва ружа и спиралата на братовчедка
си. После си оправи косата и взе едно червило. – Хм, хубав цвят. Това май
ще го задържа.
Хвърли един последен, доволен поглед на огледалото над мивката.
— Така. Добре изглеждам. – Засмя се и по тялото й, като електрически
ток, премина чувство на гордост. Още една точка за Хедър, помисли си. –
Господин На Мига, идвам.

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Той я забелязва в мига, в който влиза през вратата.

Нещо не е както трябва, мисли си от стратегически прикритото си място
до масата в ъгъла на претъпканото помещение, но не е сигурен какво. Тя
изглежда в голяма степен, каквато си я спомня: тъмна, дълга до раменете
коса, стройна фигура, хубаво лице. С повече грим от последния път. Малко
по-едра в бюста. Не изглежда толкова изискана, колкото беше очаквал,
въпреки очевидно скъпата рокля.
Дали не се бе лъгал, мислейки си, че ще е по-различна от жените, с
които обикновено „се срещаше“? Дали фактът, че имаше истинска
кариера, а не просто работа, че съобщенията й я представяха като
действително умна, а не просто сносно интелигентна, не са го подвели да
си мисли, че е по-дълбока, отколкото е, и ще му даде възможност за по-
предизвикателно, по-задоволяващо убийство?
Явно я беше надценил.
Явно бе очаквал прекалено много.
Той си поема дълбоко дъх с надеждата да потисне разочарованието си.
Може би просто бе раздразнен от голямото й закъснение, въпреки
обещанието й да бъде тук в „шест нула нула“.
А може да е просто нервен.
Което е странно, защото той никога не е нервен. О, изпитва известно
вълнение, но то е от предвкусването, не от страх. Обикновено няма
търпение да подкара шоуто, както щеше да направи с колата след
последното си изпълнение в Бостън тази нощ. Така че, може би това бе
причината за леката му нервност. Обстоятелството, че затваря вратата и на
сутринта се мести в друг град, в друг щат.
Бъфало, бе решил след дълго колебание. Чувал бе, че през последните
няколко години градът се бе развил доста и бе станал много по-
космополитен. Близо е също до Ниагарския водопад, където за своя
изненада, той никога не бе ходил. А Бейзболната зала на славата е само на
четири часа път с кола и може би си заслужава да се посети. Винаги е
хубаво да включи в програмата си и няколко туристически дестинации.
Така че, няколко месеца там нямаше да са толкова непоносими, преди да
премине в Канада навреме, за да се наслади на зрелищното умиране на
листата.
Бе прекарал деня в опаковане. Не че имаше кой знае колко да прибира.
Само един куфар за дрехите и няколко кутии, две от които все още празни,
в очакване на хубавия порцелан и приборите, винените чаши, фината
ирландска, ленена покривка, и разбира се, завидната му колекция от
ножове. Всички тези неща не можеха да се приберат, докато не изпълнят
целта си. Нито пък можеше да натовари каквото и да било в багажника до
сутринта. С изключение на Диво Цвете, разбира се. Вътрешно се изкисква,
ала лицето му си остава неподвижна маска, която не разкрива нищо, освен
красивите му черти. Съдейки по слабата фигура на Диво Цвете, той се
съмнява да й трябва много място.
Но от опит знаеше, че на мъртвите тела не може винаги да се разчита. Те
обикновено заемат повече място, отколкото би си помислил човек,
крайниците им упорито отказваха да се огънат и да съдействат, а той
нямаше много време да се тутка. Беше решил да се отърве от тялото на
Диво Цвете в ранните утринни часове, докато е още тъмно, преди тя да
почне да се вкочанява, или пък Джена Лебовски да дойде да души, дали е
освободил помещенията, както бе обещал. Ще се отърве от въжето и
белезниците на някой паркинг по магистралата утре сутринта, на път за
Бъфало и миниатюрното бунгало, което бе наел през „Ербиенби“.
Промените в профила си за срещи щеше да направи, щом се настани.
Ще трябва да си избере ново име, макар доста да се бе привързал към
сегашното. Господин На Мига му бе служил забележително добре през
тези последни месеци в Бостън.
И все пак никога не е добра идея да се привързваш много към каквото и
да е – човек, място, всичко, – пък и новият град заслужава нова
самоличност. Вече има наум няколко. Едното е Хамлет. Принц Хал бе
другото. Това беше реверанс към учителката му по английски в
гимназията, славната госпожица Бренда Уилямс. С нейната дълга червена
коса, кораловооцветени устни и любовта й към Шекспир. „Не е ли
прекрасно?“ – още я чуваше да въздиша след рецитирането на няколко
стиха от поезията на барда пред пълната с безразлични тийнейджъри стая.
Той често сънуваше как я кара да рецитира, докато я стиска с ръце за
гърлото. „Не е ли прекрасно?“ – я питаше, докато изцеждаше и последния
й дъх.
Така че, Хамлет или принц Хал. Или пък нещо по-просто. Нещо като
Милър или Смит. Да, спира се на последното. Смит му харесва. Някак
хубаво и семпло. Значи, Смит ще бъде.
— Здравей – изчуруликва някакъв глас до него.
Той подскача при звука.
— Извинявай – казва тя и се киска дразнещо, по момичешки. – Не исках
да те стресна, господин На Мига, предполагам? – Тя килва глава на една
страна, като любопитно кученце.
Възможно ли е наистина да не го помни от предишната им среща?
— Диво Цвете? – пита той, искрено изненадан, че е успяла да се
промъкне до него по този начин. Отбелязва, че гласът й е по-дрезгав, не
толкова внимателен, по-видимо флиртуващ от онзи, който бе чул по
телефона миналата събота, същия, който нямаше търпение да чуе на живо
тази нощ.
— Това съм аз – отговаря тя и пак се киска. – Отдавна ли чакаш?
Той си поглежда часовника.
— От петдесет и пет минути.
— Да – казва тя, – съжалявам.
Не звучиш като да съжаляваш, мисли си той. Но ще съжаляваш.
— Братовчедка ми се отби неочаквано, а тя не разбира от намеци.
Трябваше буквално да я избутам през вратата.
Това ли е? – пита се той. Това ли е сакатото ти оправдание, задето ме
накара да вися тук почти цял час?
— Е, нали сега си тук, това е важното. Какво ще пиеш?
— Шампанско?
— Чаша шампанско за дамата – подвиква той на минаващата наблизо
сервитьорка, потискайки желанието си да изкрещи: „Защо е тази
въпросителна интонация? Искаш ли шампанско, или не искаш?“
— И така – казва Диво Цвете и се настанява на стола до него. – Какво
мислиш? Такава ли съм, каквато очакваше?
— Дори по-хубава – лъже той. – Снимката ти не ти прави услуга. – Няма
смисъл да споменава, че са се виждали и преди, тъй като тя очевидно не
помни.
Усмивката й показва, че точно това се е надявала да чуе. Навежда се
напред, и му дава възможност да надзърне в деколтето й. Той е бесен,
задето е толкова лесна. Изглежда тя ще се окаже огромно разочарование,
за което ще бъде жестоко наказана.
— Ами аз? – пита той.
— Много, много по-добре – пак се киска тя. – Струва ми се, че си наясно
колко си готин.
Той свежда поглед надолу, сякаш засрамен от комплимента.
— Е, господин На Мига – повежда разговора тя. – С какво се занимаваш?
Въпросът го заварва неподготвен. Вече й е казвал какво се предполага,
че работи и фактът, че тя не помни, означава или че има много слаба
памет, или че той просто е един от многото мъже, с които се запознава
онлайн и на нея й е трудно да запомни, което отново е колкото неочаквано,
толкова и вбесяващо. Не че има значение. Той възнамерява да бъде
последният мъж, с когото се среща, онлайн или иначе.
— Стоков брокер.
Дори и това да й напомня нещо, тя не го показва.
— Сигурно е вълнуващо.
— Има си своите вълнуващи моменти. А ти? Обадиха ли ти се вече за
работата?
Изражението на лицето й замръзва, сякаш няма представа за какво
говори. Той почва да се чуди каква част от онова, което му бе казвала, е
истина. Може би е добра лъжкиня и изкусен играч като него самия, и този
неочакван обрат му се струва вълнуващ.
Понеже в тази игра може да има само един победител.
И Диво Цвете, казват очите му, сега гледаш в него.
— Още нищо – съвзема се тя. – Надявам се скоро да се обадят. Но нека да
не говорим за работа. Твърде е потискащо.
— Става. За какво искаш да говорим?
 — Какво ще кажеш като за начало да ми разкриеш името си? Искам да
кажа, не мога да продължавам да те наричам господин На Мига.
— Смит – отговаря той, решил да го пробва. Какво толкова, по дяволите?
Не, че тя ще има шанса да го каже на някого.
— Това първото ти име ли е? Смит?
— Това бе моминското име на майка ми – отговаря той. Още една лъжа.
Моминското име на майка му беше украинско и буквално непроизносимо.
— Харесва ми. Много е секси.
— Радвам се, че го одобряваш. А ти?
Тя се поколебава.
— Хедър – казва накрая.
Хедър ли? Защо, лъжлива, малка кучка такава, мисли си той и решава,
че в крайна сметка тя може и да се окаже достоен противник.
— Не ми звучиш много убедено – усмихва й се.
— Ами… сложно е.
— Нямам търпение да чуя защо – казва й, когато сервитьорката се
приближава с чашата шампанско.
— Може би по-късно. След като те опозная по-добре.
— Да пием за „по-късно“ тогава. – Той чука чашата си в нейната.
— За „по-късно“ – повтаря тя и отпива дълга глътка. – Хм. Добро е. Но те
предупреждавам, сигурно ще ме удари право в главата. Не съм яла цял
ден.
— Нали не спазваш някоя смахната диета?
— Боже, не. Не… просто е…
— Сложно?
— Малко. – Тя се киска и отпива още една голяма глътка.
— Изглежда, че ще имаме много неща, за които да си поговорим… по-
късно – отбелязва той. – Ако не си яла цял ден, трябва да си доста гладна.
— Умирам от глад.
— Обичаш ли пържоли?
— Обожавам ги.
— Защото случайно знам едно място, където правят най-хубавите
пържоли в града.
— Сериозно ли? Би било божествено. Но мислиш ли, че ще можем да си
намерим маса толкова късно?
— Никакъв проблем. Главният готвач случайно ми е голям приятел.
Хедър изгълтва остатъка от шампанското си и се изправя на крака.
— Какво чакаме тогава?
Той се засмива и обхваща с ръка тънката й талия.
— Четеш ми мислите.

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Изглеждаше толкова бледа, толкова малка, толкова уязвима, лежаща

там.
Пейдж потрепери, докато се приближаваше към леглото. Търсеше с
поглед признаци на живот. Отне й минута, но накрая успя да види лекото
повдигане и спускане на гърдите на Клоуи под твърдите, бели, болнични
чаршафи.
Беше толкова близо до смъртта. Лекарите казаха, че било истинско чудо,
че е оживяла. Бяха й дали съвсем нищожен шанс да оцелее след
шестчасовата операция, и по-малко от петдесет процента да изкара
първата критична седмица. Но ето ги сега тук, петнайсет дни след
прострелването, а Клоуи вече бе вън от интензивното и на път да се
възстанови напълно. Говореха дори, че може да я изпишат следващата
седмица.
— Хей, здравей – каза Клоуи, без да отваря очи.
— Как разбра, че съм тук? – попита Пейдж.
— Защото винаги си до мен – отговори Клоуи, очите й потрепнаха,
отвориха се, а устните й се извиха в усмивка.
— Събудих ли те?
— Не. Просто бях оставила очите си да почиват. Колко е часът?
— Почти един. – Пейдж хвана ръката на приятелката си под чаршафите.
— Как се чувстваш?
— Дяволски добре, предвид всичко. Как са децата?
— Чудесно. Майка ми се прехласва да се прави на баба. Може да не ти
бъде лесно да я убедиш да ти ги върне.
— Не зная как да ви благодаря и на двете…
— О, моля те – прекъсна я Пейдж. — Това, че си жива, е най-голямата
благодарност, която ни е нужна.
Джош и Саша бяха останали при Пейдж и майка й след ареста на баща
им. Тревогата „Амбър“ бе донесла множество свидетелски показания и
колата на Мат бе забелязана на паркинга на един мотел в предградията на
Ноксвил, Тенеси, около десет часа същата нощ. За щастие, децата спяха и
не бяха наранени. Върнаха ги в Бостън, където Мат бе вкаран в ареста, без
право на пускане под гаранция, и го очакваше съдебен процес за
отвличане и опит за убийство.
Телефонът на нощното шкафче иззвъня.
— Имаш ли нещо против да го вдигнеш? – попита Клоуи.
Пейдж се пресегна покрай красивия букет от бели и жълти рози,
изпратен предишния ден от майка й и Хари, и вдигна телефона.
— Здравейте. Това е стаята на Клоун. Говори Пейдж.
— Пейдж, как си? – Нямаше начин да се сбърка характерния гърлен глас
на Дженифър Повадюк.
— Майка ти е – каза безмълвно с устни тя. – Добре съм, госпожо
Повадюк. Вие как сте?
— Била съм и по-добре – бе отговорът. – И вече съм госпожа Джирард.
Как е Клоуи?
— Защо не я попитате лично? – Пейдж подаде телефона на Клоуи.
— Здравей, мамо. – Клоуи отдалечи слушалката, така че Пейдж да може
да чува и другата страна. – Как си?
— Както може да се очаква, предполагам. Всичките тези тревоги за теб
ми скъсиха живота поне с няколко години.
Пейдж превъртя очи. Толкова типично за майката на Клоуи да обърне
дори прострелването на дъщеря си в нещо, засягащо най-вече нея.
— Как вървят нещата в Маями?
 — Все още се настаняваме. Тук е ужасно горещо. Гери казва, че през
зимните месеци било много по-добре, но не зная… следващата седмица
заминаваме за Чикаго за едно състезание и ще е хубаво да се откъснем от
всичко.
Най-добре да ти откъснат крака – помисли си Пейдж.
— Както и да е, ще тръгвам, да те оставя да си починеш. Как са децата? –
попита, явно едва сега се бе сетила.
— Чудесно. Пейдж и майка й се грижат за тях…
— Да, виж, ти знаеш, че ако можех, щях да дойда – прекъсна я
Дженифър. – Просто… ами, в много неподходящо време се случи.
Сякаш има подходящо време да те прострелят – каза си Пейдж.
— И щом научих, че вече си извън опасност…
— Всичко е наред, мамо. Наистина.
— Да, добре. Трябва да вървя и да те оставя да почиваш. Пожелай ми
успех в Чикаго.
— Успех – подчини се Клоуи. – О, и, мамо.
— Да?
— Може би, като се пооправя, бихме могли да дойдем с децата да те
гледаме как танцуваш.
За миг настана мълчание.
— Това би било много хубаво – каза майка й.
Ново мълчание.
— Добре – каза Клоуи. – Благодаря ти, че се обади
— Грижи се за себе си.
— Леле – каза Пейдж, когато Клоуи й подаде телефона да го затвори. –
Беше доста благородно от твоя страна.
— Аз нямам илюзии – отбеляза Клоуи. – Зная, че тя няма да се промени.
Но какво толкова, по дяволите? Животът е твърде кратък. Трябва да видиш
как майка ти танцува, докато имаш шанс.
Пейдж се засмя.
— Ти как стана толкова великодушна?
— Стана чудо – отговори Клоуи.
— Ти си чудото.
Сега Клоуи се засмя.
— Е, стига с тези жени-чудо. Искам да науча за теб. Развълнувана ли си
за новата си работа?
— Много съм развълнувана. – Пейдж си мислеше за следващата
седмица. – И малко нервна. Мина известно време.
— Не бъди нервна. Ще се справиш страхотно. Те имат голям късмет с теб.
И като стана дума за късмет, случва ли се нещо между теб и Сам?
Пейдж отново се засмя.
— Последвах съвета ти.
— Обадила си му се?
— Обадих му се.
— И?
— Този уикенд ще излезем.
Клоуи се усмихна.
— Това е страхотно.
— Е, още е рано да се каже. Ще видим как ще потръгне.
 — Чук, чук. Може ли да влезем? – Джоун Хамилтън пъхна глава през
вратата. – Тук има едни хора, дето нямат търпение да те видят.
— Мамо! – извикаха едновременно Джош и Саша и се втурнаха към
леглото на майка си.
— Внимателно. Не тичайте – предупреди ги Джоун. – Не скачайте върху
леглото.
— О, милите ми ангелчета – изхлипа Клоуи, когато те се притиснаха в
прегръдката й.
— Внимателно – обадиха се една през друга Пейдж и майка й.
— Лекарят каза, че могат да я посетят за няколко минути – обясни
Джоун. – Стига да са много внимателни с мама.
— Ние внимателни ли сме, мамо? – попита Саша. – Ти добре ли си?
— Вече да, щом вие сте тук.
— Кога ще си дойдеш вкъщи? – попита Джош.
— Скоро, надявам се.
— Пейдж и леля Джоун се грижат добре за нас, докато ти още се
оправяш – съобщи Саша на майка си.
— Много се радвам.
— Защо татко не се грижи за нас? – попита Джош и присви лешниковите
си очи.
— Не знаем колко да им кажем – прошепна едва чуто Пейдж.
Клоуи кимна.
— Струва ми се, че тази работа е за жената-чудо – каза тя. – Ако ни
позволите минутка насаме.
— Сигурна ли си, че си готова за това? – попита Пейдж.
— Сигурна съм.
— Ще чакаме в коридора – каза Джоун.
— Баща ви направи нещо лошо – започна Клоуи, докато вратата се
затваряше зад тях.
Пейдж се облегна на стената, а майка й започна да крачи напред-назад
пред нея.
— Някакъв проблем ли има? – попита Пейдж.
— Не зная.
— Как така не знаеш? Моля те, кажи ми, че се чувстваш добре.
— Аз съм добре, скъпа. Става въпрос за Бев. Тя се обади по-рано…
— И?
— Говорила ли си с Хедър напоследък?
— Не и от деня, в който Клоуи беше простреляна. Защо?
— Нито пък Тед или Бев – отговори Джоун.
— Е, те са я изхвърлили от къщи, така че не бива да са чак толкова
изненадани. Всички знаят колко злопаметна е Хедър.
— Предполагам.
— И не забравяй, че тя ми каза, че мисли да иде на екскурзия, може би в
Европа.
— Казах това на Бев, но тя не може да си представи Хедър да тръгне
просто така, без да й каже, независимо колко е ядосана. Тя дори не мисли,
че Хедър има задграничен паспорт.
— Е, сигурно майката на Хедър не знае много неща за нея. Аз не бих се
притеснявала прекалено.
 — И това й казах. Но тогава тя изтъкна, че тази сутрин Тед се обадил в
банката и разбрал, че Хедър не е докоснала парите, които прехвърлил по
сметката й. Бев каза, че ако не разберат нещо до края на седмицата, ще се
обадят в полицията.
Пейдж сви рамене.
— Сигурно просто е срещнала някой мъж. Ще се появи, когато й скимне
и е готова. О…
— Какво?
— Хрумна ми нещо. Не, прекалено е смахнато.
— Какво?
— Ами, нали помниш онзи мъж, господин На Мига, с когото трябваше да
изляза вечерта, когато Клоуи беше простреляна…
— Онзи, дето изчезна от лицето на земята ли? – попита майка й.
Пейдж кимна. Беше се опитала и да му се обади, и да му пише, за да се
извини, но номерът, който й бе дал, вече не беше активен, а профилът му
бе изтрит от всички сайтове за запознанства.
— Бях си оставила телефона на плота да се зарежда – продължи Пейдж.
Мислеше на глас. – Когато се прибрахме, видях, че той ми бе писал, да
каже, че ще чака. Може Хедър да е прочела съобщението и да е решила тя
самата да се срещне с него.
— Мислиш, че може да е избягала с господин На Мига?
— Не бих го изключила.
— Нито пък аз – съгласи се Джоун. – Ще кажа на Бев и Тед. Кой знае?
Ако тя не им се обади скоро, може да си струва да го споменат пред
полицията.
Джош отвори вратата на стаята на Клоуи.
— Мама казва, че може вече да влизате.
Джоун пристъпи напред.
— Мамо? Почакай. – Пейдж си пое дълбоко дъх. – Мислех си, че може би
трябва да поканиш Хари на вечеря тия дни.
— Наистина ли?
Пейдж хвана майка си под ръка. Хари бе върнал блясъка в очите на
жената. Думите на Клоуи отекнаха в ушите и. „Животът е твърде кратък.
Трябва да видиш как майка ти танцува, докато имаш шанс.“
— Наистина – отговори тя.
— Сигурна съм, че Хари ще се зарадва.
— Значи се разбрахме.
— Благодаря ти, скъпа. Това означава много за мен.
— Ти означаваш много за мен – каза й Пейдж. – И само в случай, че не
съм го казвала достатъчно… Надявам се, знаеш, колко много те обичам.
Джоун се наклони и я целуна по бузата.
— Зная, скъпа. И аз те обичам.

Joy Fielding – All the wrong Places (2019)

Джой Филдинг – На грешното място
Американска. Първо издание
Превод: Снежинка Димитрова Вакрилова
Редактор: Златина Пенева
Предпечат: Иван Кръстев
Дизайн корица: Красимир Илиевски
Издава: СББ Медиа АД (2021)
ISBN 978-954-399-394-9
Сканиране: Vanilla
Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e