МЕГ УОЛИЦЪР

БЕЛЖАР

Разпознаване, корекция и форматиране:

sqnka, 2016 г.

BELZHAR

Meg Wolitzer

Copyright © 2014 by Meg Wolitzer

© Борислав Стефанов, превод от английски

© Фиделия Косева, художник на корицата

© Сиела Норма АД

София•2015

ISBN: 978-954-28-1895-3

На синовете ми Гейбриъл и Чарли

ПРОЛОГ

Пратиха ме тук заради едно момче. Казваше се Рийв

Максфийлд и аз го обичах, и

той умря, и мина почти година, и никой не знаеше какво да

прави с мен. Накрая
решиха, че ще е най-добре да ме пратят тук. Но ако питате
учителите или

служителите, твърдо ще ви кажат, че съм тук заради „остатъчно

действие от травма“.

Родителите ми използваха точно тези думи в заявлението ми за

кандидатстване в

Дървения хамбар, който според брошурата е пансион за

„емоционално крехки и

високоинтелигентни“ тийнейджъри.

Под „Причина ученикът да кандидатства в Дървения хамбар“

родителите ти не

могат да напишат „заради едно момче“.

Но си е истина.

Когато бях малка, обичах мама и татко, и брат си Лио, който

вървеше след мен

навсякъде и викаше: „Джами, чакай!“. Когато пораснах, обичах

учителя си по

математика в девети клас, господин Манкарди, въпреки че

математическите ми

способности бяха много под нормата.

– А, Джам Галахю, заповядай - казваше той, когато закъснявах

за първия час, а

косата ми още беше мокра от банята; понякога през зимата

крайчетата ми даже

замръзваха като клончета. - Драго ми е, че реши да се включиш.

Никога не го казваше с гаден тон. Мисля, че наистина му беше
драго.

Така свирепо бях влюбена в Рийв, както не съм била влюбена в

никого през

всичките си петнайсет години. След като го срещнах, онази

любов, която изпитвах

към другите хора, ми се стори плоска и слаба. Осъзнах, че

любовта има различни

нива, също като нивата в математиката. В училище, през

няколко стаи от нашата, където учеха Математика за
напреднали, група генийчета си разменяха последните

клюки за паралелограмите. Междувременно, в часа по Тъпа

математика на господин

Манкарди, всички тънехме в математическа мъгла и зяпахме с

полуотворени усти и

объркани погледи така подходящо наречената Умна дъска.

Значи съм тънала в много тъпа любовна мъгла без дори да го

осъзнавам. И

тогава изведнъж разбрах, че съществува и любов за

напреднали.

Рийв беше един от тримата десетокласници на обмен, които

бяха решили да

разнообразят живота си в Лондон, един от най-вълнуващите

градове на света, като

прекарат един срок в нашето предградие на Крамптън в Ню

Джърси. Точно той беше
настанен в дома на глупавия и весел отворко Мат Кесман.

Рийв се различаваше от момчетата, които познавах - разните

алексовци, джошовци и матовци.

Не само заради името. Никой от тях нямаше такова излъчване:

елегантен, отпуснат и строен, с тесни черни дънки, смъкнати под
изпъкналите кокалчета на таза

му. Изглеждаше сякаш е в някоя от онези осемдесетарски

британски пънк групи, които баща ми още обича и чиито албуми
си пази в специални найлонови калъфи, защото е сигурен, че
някой ден ще струват много пари. Веднъж потърсих един от

най-скъпоценните му албуми в eBay и видях, че някой беше

наддал шестнайсет цента

за него, от което не знам защо, но ми се доплака.

Повечето корици на тези албуми показваха групичка момчета с

ироничен вид, застанали на някой ъгъл, където си разказват
някаква тяхна си шега. Рийв щеше да

се впише идеално. Имаше тъмнокестенява коса, която се

извиваше около възбледото

му лице, защото в Англия нямало никакво слънце.

– Сериозно? Никакво? Пълен мрак? - бях го питала, когато ми го

каза така

уверено.

– Ами, да - беше отговорил. - Цялата страна е като една голяма

влажна къща, където са спрели тока. Всички имат недостиг на
витамин D. Дори кралицата.

Каза ми всичко това със сериозно изражение. В гласа му имаше

леко
пристъргване. И макар че нямам представа как са го
възприемали хората в Лондон, където такъв акцент е съвсем
нормален, за мен звучеше като запалена клечка, доближена до
къс стара хартия. Избухваше тихо и внезапно. Когато говореше,
исках

да го слушам.

Исках и да го гледам непрекъснато: бледото лице, кафявите очи,

разрошената

коса. Беше като висока епруветка от кабинета по химия и винаги

преливаше, защото

вътре кипеше някаква интересна реакция.

Вече сравних Рийв както с математиката, така и с химията. Но в

крайна сметка

единственият предмет, който е от значение във всичко това,

беше английска

литература. Не онази, която учих в Крамптън, а онази, на която

ходех много по-късно, в Дървения хамбар във Върмонт, когато
Рийв вече го нямаше, а аз едва

живеех.

По непонятни ми причини бях сред петимата ученици, включени

в групата за

предмета Специални теми в английската литература. Никой от

нас не е споделял с

други хора какво ни се случи там. Постоянно си мислим за това,

разбира се, и сигурно

ще продължим да си го мислим, докато сме живи. А най-

удивителното нещо, което
не напуска мислите ми, е това - ако не бях изгубила Рийв и не
ме бяха пратили в онзи

пансион, и ако не бях един от петимата „емоционално крехки и

високоинтелигентни“

тийнейджъри в Специални теми в английската литература, при

всеки от които нещо

различно беше унищожило живота му, тогава никога нямаше да

разбера за Белжар.

ПЪРВА ГЛАВА

– Хайде бе, Джам, ставай вече - казва съквартирантката ми

Диджей Кауабата, едно момиче от Коръл Гейбълс, Флорида, с
„едни хранителни проблеми“, както

самата тя каза уклончиво.

Надвесила се е над леглото ми и дългата и черна коса виси над

лицето ми.

Заради Диджей стаята ни е осеяна със скрити хранителни

запаси: дълги желирани

бонбони, овесени вафли, кутийки със стафиди, дори

пластмасова бутилка кетчуп от

някаква имитираща марка, май „Хайндз“, все едно компанията

се надява хората да се
объркат и да си го купят. Всичко това е стратегически
разположено за така

наречените тежки случаи.

Живея в Дървения хамбар от един ден и още не съм виждала

такъв тежък

случай, но тя ме уверява, че ще има.

– Винаги има - каза ми и сви рамене, когато се опитваше да ми

обясни какво ще е

да деля стаята с нея. - Ще се нагледаш на ужаси, каквито никога

не си искала да

виждаш. Спокойно, ужаси е образно казано. Не съм съвсем

изкукала.

Съвсем изкукалите не ги приемат в Хамбара. Това не е болница

и специално

обясняват как са против раздаването на психиатрични

лекарства. Вместо това

настояват, че животът в пансиона ще сближи хората и ще им

помогне да се

възстановят.

Не мога да си представя, че това е истина. Дори не ти дават

достъп до интернет.

Абсолютно забранен е, което си е чиста жестокост. Конфискуват

ти и телефона. Има

два древни телефона с монети - един в общежитието на

момичетата и един при
момчетата. Няма никакви безжични мрежи, така че можеш да си
използваш лаптопа, за да си пишеш домашните, но не и да
проучваш разни неща. Можеш да слушаш

музика, но ако искаш да си свалиш нови песни, няма как. Тук си

откъснат от всичко и

в това няма никаква логика, понеже всички вече са откъснати по

един или друг

начин.

Дървеният хамбар е като комуна, нещо средно между болница и

обикновено

училище, макар че никой не го казва открито. Той е като голяма

водна лилия, на

която да поседиш, преди да скокнеш като жаба обратно към

обикновения живот.

Диджей ми каза, че преди това е била в специална болница за

хранителни

разстройства. Разправя, че там всички пациенти били момичета,

а сестрите, които

постоянно ги теглели на кантар, носели от онези педиатърски

блузи с нарисувани

сладки кученца или пандички. Когато теглото на момичетата

паднело под нормата, ги хранели насила с тръбички.

– И на мен ми се случи веднъж - каза Диджей. -Една от сестрите

ме държеше и

гърдите и се притиснаха в лицето ми, и когато погледнах, видях

само един океан от
малки голдън ретривърчета.

Когато пристигнах в Хамбара, Диджей вече е била тук от две

години. А тази

сутрин, в първия ми учебен ден, докато стърчи над мен, а косата

и виси пред очите ми

като перде, просто ми се иска да се разкара. Но не.

– Джам, вече изпусна закуската - казва тя, все едно ми е майка. -

Часовете

започват. Какво имаш първо?

– Не знам.

– Не си ли видя прога?

– „Прога“? Ако говориш за програмата ми - не.

Бях пристигнала предния ден, след шест часа в колата с

родителите ми и Лио.

Майка ми плачеше през целия път, но се преструваше, че е от

някаква алергия, а

баща ми особено съсредоточено слушаше Националното радио.

– Днес - каза радиоводещата, - ще посветим цялото предаване

на гласовете, които талибаните заглушават.

Татко го увеличи и започна да кима умислено, сякаш беше кой

знае колко

увлекателно, а мама затвори очи и заплака, но не за

заглушените от талибаните

гласове, а за мен.
Брат ми Лио, както обикновено, седеше до мен със зацапаната
си джобна игра в

скута и си цъкаше нещо.

– Ей - каза, когато мина поредното ниво и видя, че го гледам.

– Да.

– Без теб вкъщи ще е гадно.

– Ами, свиквай - казах му. - Детството ни заедно кажи-речи

приключи.

– Не говори така.

– Вярно си е - казах и продължих: - А накрая един от нас ще

умре. И другият ще

трябва да ходи на погребението. И да изнася реч.

– Джам, престани - каза Лио.

Веднага съжалих за думите си; дори не знам защо го казах. През

цялото време

бях в лошо настроение. Лио не заслужаваше такова отношение.

Беше едва на

дванайсет, а на външен вид бе още по-малък. Някои от

съучениците му изглеждаха

сякаш вече са готови да имат деца; Лио изглеждаше като

децата, които биха имали.

От време на време някой го спъваше в коридора, но него нищо

не го тревожеше, защото беше намерил как да не му пука. От
десетгодишен се бе вманиачил по
алтернативния свят на една игра, „Сънни скитници“, пълна с
вълшебни кубове, магьосници и герои, наречени Властелини на
теченията.

Все още си нямам идея какво е Властелин на теченията. По

онова време не

разбирах дори какво е алтернативен свят, но вече знам,

естествено. Така че ми стана

ясно това, което брат ми от известно време знае: понякога някой

алтернативен свят е

много по-добър от истинския.

– Не исках да съм гадна - казах на Лио в колата. -Понякога

ставам такава.

– Мама и татко ми казаха да не се сърдя, когато говориш така,

заради...

– Заради какво? - попитах малко остро.

– Заради това, което си преживяла - каза смутено.

Двамата с него бяхме говорили много малко за това. Беше

прекалено малък и

нямаше как да знае какво съм преживяла, какво съм изпитала.

Нямаше с какво да продължим разговора, та всеки се заблея

през своя си

прозорец, а след време Лио затвори очи и заспа с отворена

уста. Цялата кола

миришеше на онзи чипс с лук и сметана, който той ядеше.

Съжалих го, че сега все
едно оставаше единственото дете. Че вече нямаше нормална
кака. Вместо това

имаше кака, която бе дотолкова съсипана, че трябваше да иде

да живее в специално

училище в друг щат, на шест часа път с кола.

Когато ме оставиха в Дървения хамбар, беше доста напрегнато.

Мама се мъчеше

да ми подрежда стаята, докато Диджей се излежаваше на

леглото си и тихо

наблюдаваше сценката с интерес.

– Не забравяй да си удряш учебното другарче по един-два пъти

на ден, че

пълнежът да остане равномерен - каза ми мама, докато си

прибирах нещата по разни

чекмеджета.

Извадих бурканчето от куфара си - ягодово сладко Малка алена

на Типтрий , което Рийв ми подари в нощта, когато се целунахме
за първи път; задържах хладния

стъклен цилиндър в ръка. Знаех, че никога няма да го отворя.

Сякаш беше урна с

праха на Рийв. Печатът щеше да си остане здрав завинаги. За

мен бурканът бе свещен

и го поставих в най-горното чекмедже на скрина, където

внимателно го покрих с
купчина сутиени, бельо и стара тениска с пиленцето Туити.

– Просто посягаш и го удряш, Джам - продължаваше мама. -

Просто го удари

сякаш е насилник, който ти е изскочил в някоя уличка.

– Мамо! - казах, а Диджей още гледаше, без даже да се опитва

да го прикрие.

Много ме дразнеше и не можех да повярвам, че ще трябва да

живея с нея.

– Така де, само го халосай хубаво отдолу и отстрани -

нареждаше мама, докато

ми показваше как да нападам така нареченото другарче,

голямата възглавница с

ръце, която тя толкова държеше да ми купи от хипермаркета в

Крамптън.

Жената на касата там ни се усмихна, когато с мъка го качихме

на конвейера.

После каза с напевен глас:

– Май някой ще ходи в академията „Фенстър“.

Академията „Фенстър“ е тузарският пансион недалеч от дома ни

в Ню Джърси, където момичетата си имат коне, всички носят
униформи в небесносиньо и пеят

клиширани песнички с кофти рими като „О, Фенстър, мили

Фенстър, ще помним ний

всеки семестър...“. Двете с мама сконфузено поклатихме глави.

Другарчето е огромно, оранжево и рипсено. Намразих го в
магазина, мразех го и

докато седеше на леглото ми в Хамбара с протегнати ръце.

Мразех дори името

„учебно другарче“. Всички знаеха, че още не бях в състояние да

уча.

Обаче било време да „се стегна“ или да „вляза в крачка“, както

казваха хората.

Само че тъй като не можех, беше време да се запиша в

Дървения хамбар, където

комбинацията от върмонтски въздух, кленов сироп и липса на

психиатрични

лекарства и интернет ужким ще ме излекува. Но моето не се

лекува.

Другото ужасно нещо в „учебно другарче“ е, че вече нямам

„другарчета“. Преди

да срещна Рийв и да искам да съм с него през цялото време,

най-близките ми

приятели в Крамптън бяха две други по-затворени и мили

момичета с дълги прави

коси - момичета като мен самата. Учехме здраво в училище, но

не бяхме зубърки; пушили сме някой коз, но не бяхме
тревоманки. Обикновено ни смятаха за сладички, мили и малко
срамежливи.

Всъщност надали някой си е мислил за нас кой знае колко.

Бяхме от онзи тип
момичета, които като малки взаимно си плетяха косите,
упражняваха танцови стъпки

в синхрон и си ходеха на гости с преспиване всеки уикенд. На

тези преспивания си

говорехме открито на много теми, включително връзките,

разбира се, макар че от нас

само Хана Петроски имаше истински, дългосрочен приятел -

Райън Браун. Двамата

ходеха сериозно и почти бяха правили секс.

– На ей толкова сме наистина да го направим -разкри ни Хана

един уикенд.

И макар че не знаех какво точно има предвид, кимах и се

преструвах, че знам.

Хана и Райън се бяха влюбили още в детската градина при

госпожа Делахънт.

Първата им целувка беше на останките от килима в къта за

следобеден сън.

След като изгубих Рийв, в началото приятелките ми често

идваха вкъщи. Чувах

ги от стаята си как разговарят с родителите ми в коридора със

сериозен тон.

„Здравейте, господин Галахю“, казваше някоя от тях. „Джам по-

добре ли е? Така ли?

Ама изобщо? Ами, не знам какво да кажа. Но и опекох малко

канелени бисквити...“.
Само че когато почукваха на вратата ми, не исках да говоря с
тях много дълго.

– Просто ми се иска вече да превъзмогнеш това -каза Хана най-

накрая, когато

един ден седеше на леглото ми. - Даже не се познавахте много

дълго. Колко да е

било, месец?

– Четирийсет и един дни - поправих я.

– Ами, знам, че ти е трудно - каза ми тя. - Райън ми е по-ценен

от живота, та не е

като да не те разбирам донякъде. Ама... - рече и гласът и

заглъхна.

– Ама какво, Хана?

– Не знам - каза. После тъжно добави: - Трябва да си тръгвам,

Джам.

Ако Рийв беше там, щях да му кажа:

– Много е гадно, когато хората казват „Ама многоточие“ и някак

заглъхват после, сякаш са си довършили изречението. „Ама...“
не означава нищо, нали? Значи само, че

не можеш да обясниш какво чувстваш.

– Да бе, гадно е - би казал Рийв. - Хората, които казват „Ама...“,

са Лошите.

С него просто виждахме света по един и същ начин. След като

го изгубих, стоях в
стаята си и дремех на леглото. Веднъж носих блузата с Туити
пет дни поред.

Приятелките ми спряха да идват. Край с гостите, край с

канелените бисквити.

Родителите ми ме накараха да пробвам да се върна в училище,

но там всички ме

зяпаха, защото знаеха колко много обичах Рийв. Само седях в

час със затворени очи и

даже не слушах какво говорят.

„Ало, чуваме ли се? - казваше някой учител. -Ехо, Джам?“

Понякога, докато бях в училище, стоях под червената лампа на

изхода от салона

или седях на стол бар-барон в някой ъгъл на библиотеката.

Тогава изведнъж си

спомнях, че това е място, на което съм била с Рийв, и изпадах в

пълна паника.

Гърдите ме свиваха, задушавах се и хуквах по коридора, през

пожарния изход и

продължавах навън.

В началото някой учител или служител се втурваше след мен, но

бързо се

изморяваха от тичане.

– Стара съм за тия неща! - изрева сестрата веднъж по мой

адрес от другия край

на игрището.
– Щом Джамайка не може да се накара да стои в училище през
деня - каза

директорът на родителите ми, - може би трябва да намерите

друго решение за нея.

Пробваха с домашно обучение. Доведоха бивш учител по

история, за когото

всички бяхме слушали, че са го уволнили, защото дошъл в час

пиян до козирката от

шотове водка. Беше мил човек с тъжно и набраздено лице, като

онези кученца шар

пей, и макар че никога не идваше на уроците вкъщи пиян,

просто не можеше да ми

задържи вниманието. Отново се разсейвах.

– Ех, Джам - каза. - Опасявам се, че така няма да стане.

Сега, след като мама, татко и брат ми Лио се сбогуваха с мен в

стаята ми - те до

един разстроени, а аз с някаква празнота и тежест в гърдите - и

след като изтърпях

печеното пиле, зеления боб и киноата в стола, объркана от

всичките нови лица и

гласове наоколо, но отдръпната и без да говоря с никого, и след

нощ, в която почти

не мигнах, лежа свита в леглото сутринта на първия учебен ден

в Дървения хамбар.

Диджей, вече облечена и провесила коса в лицето ми, настоява

да ми види
„прога“. Махвам някъде по посока на бюрото, където са струпани
част от вещите ми.

Тя ровичка из тях и накрая вади един сгънат лист. Изражението

и се променя, докато

го гледа.

– Какво? - питам.

Диджей ме поглежда особено. Тя е наполовина азиатка,

наполовина еврейка, с

права лъскава черна коса и с лунички по лицето.

– Имаш Специални теми в английската литература! - казва тя с

висок и учуден

глас.

– Не знам. Не съм си гледала предметите. Не ме интересуват.

– Имаш, имаш. Това ти е първият час днес. Знаеш ли колко е

необичайно, че са

те приели?

– Не. Защо?

Диджей сяда на леглото при краката ми.

– Първо, класът е легендарен. Жената, която го води, госпожа

Куенел, го

организира само когато иска. Миналата година реши, че изобщо

няма да се състои.

Каза, че нямало подходящата „смесица“ от ученици, каквото и

да значи това. А дори
когато го води, не приема почти никого. И се мъчиш да
кандидатстваш, но в крайна

сметка те слагат в някой друг предмет. Даже това лято пратих

специална

подмазваческа бележка на Куенел и й писах колко е важно за

мен да мога да запиша

предмета тази есен. Писах, че искам да изучавам английска

литература в колежа и че

ако получа тази възможност да съм в Специалните теми, това

със сигурност ще ми

помогне. Точно тези думи използвах. Ама не стана. Сложиха ме

в обикновената

литература при всички останали. Гавра си е.

– Ами - казвам, - сигурно си извадила късмет, че не са те взели.

– Всички все това ми повтарят! - отговаря Диджей подразнена. -

И още повече ми

се иска да се запиша. Между другото, предметът е само един

срок. Свършва точно

преди коледната ваканция. И се чете само един автор.

– Един автор за целия срок?

– Да. Всяка година е различен. Госпожа Куенел е и много стара -

продължава

Диджей. - Тя е от малкото учители в Хамбара, към които се

обръщат с „госпожо“. В
първите часове всеки учител вика „Наричайте ме Хедър“ или
„Именувайте ме

Ишмиъл“ , все едно казва „Първи приятели сме, можете да ни

казвате всичко“. Но не

и госпожа Куенел. И друго е странно -някои от хората, записани

за предмета и, дори

не са кандидатствали. Явно и при теб е така. Обикновено класът

е от петима-шестима

души. Това е най-тясната и най-елитна група в цялото училище.

– Ами, отивай вместо мен.

– Де да можех. През целия срок всички от курса се държат сякаш

не е кой знае

какво. Но накрая разправят как е променил живота им. Умирам

да разбера как точно

го променя. Но няма как да питаш когото и да било, защото в

училището не е

останал никой от предишните години. Бяха с различни оценки,

но и последните

завършиха или напуснаха. Честно ти казвам, това е като някое

тайно общество.

Диджей ме оглежда с изражение, което е отчасти впечатлено и

отчасти

враждебно.

– Хайде. Кажи ми. Какво ти е толкова специално?

Замислям се за миг.

– Нищо.

Рийв беше най-специалното нещо, което някога ми се е

случвало. Сега съм едно

апатично дългокосо момиче, което не се интересува от нищо,

освен от собствената си

скръб. Нямам представа защо са ме избрали за Специалните

теми на госпожа

Куенел. Изобщо не искам да съм в клас за напреднали, където

очевидно трябва да

работиш още по-усилено, за да успееш. Предпочитам да ме

оставят да си седя на

последния чин цяла година и да поспя, докато учителят се

пеняви отпред, все едно

ще получи инсулт, докато обяснява дали „Хъкълбери Фин“ е

расистки роман.

А вместо това сигурно ще трябва да „взимам участие“. В нищо

не искам да

участвам. Светът може да си продължава без мен и да ме

остави на мира, че да

затворя очи и да си почина в училище. Обаче в Дървения

хамбар не са разбрали.

Диджей, която също не разбира, че искам да ме остави на мира,

ме кара да стана

и да се облека.
– Ставай - казва и маха с ръце да се надигна.

Забелязвам, че ноктите и са лакирани в сиво-зелено.

– Да не си ми майка? - питам.

– Не, съквартирантка съм ти.

– Не знаех, че ти влиза в работата да ме будиш - казвам хладно.

– Е, вече знаеш - отговаря Диджей.

Въпреки вида й и нахалното държане, когато нашите ме

оставиха, изглежда, приема много сериозно ролята си на
съквартирантка. Успява да ме изкара от леглото

и дори настоява да ям нещо, преди да започнат Специалните

теми.

– Искаш мозъкът ти да е свеж - казва тя.

– По-скоро не.

– Искаш, искаш. Ето. Яж.

Разбира се, виждам иронията в това - момичето с хранителни

проблеми кара

здравата си съквартирантка да яде - но на Диджей май не и

прави впечатление. Вече

е бръкнала под матрака си и е извадила сплескана вафла с

мюсли с вкус на смори .

Взимам вафлата и я излапвам, макар че има вкус на стъпкана

пръст с парченца
чакъл в нея. Не питам защо трябва да я слушам, след като
изобщо не я познавам, освен че явно е порядъчно пострадала,
щом се е оказала в Дървения хамбар. Но като

се замисля, това май важи и за мен.

– Така е най-добре - беше казал татко няколко вечери преди

това, когато си

подреждах куфара, с който всяко лято ходех на лагер във

Ветрен смърч.

Тогава мама, която винаги изтърсва истината, когато е

напрегната, добави:

– Не знаем какво друго да те правим, миличка!

И така, след като ме прокудиха в Хамбара и след като изядох

сплесканата и

безвкусна вафла, съквартирантката ми Диджей ме избутва

навън. Пожълтелият от

паднали листа двор е красив, но пак не ми пука. Хубаво, вместо

да живее в бледосиня

едноетажна къща на Гусбъри Лейн 11 в предградията на

Крамптън, Ню Джърси, сега

полумъртвата ми личност е в необикновен пансион в Нова

Англия, който е направен

така, че да изглежда обикновен. Има много дървета,

криволичещи пътеки и деца с

раници.

– Виждаш ли я онази сграда? - пита Диджей и ми сочи една

голяма червена
дървена постройка. - Преди е била хамбар, та оттам и името на
училището, нали, но

сега много от часовете се провеждат вътре. По-приятна е от

другите. Разбира се, там

се водят и Специалните теми.

Двете влизаме и тя ме повежда по един дълъг коридор. Старият

лакиран дървен

под скърца и стене под нас. Наоколо се мотаят хора, които

убиват малко време преди

час.

– Ей, Диджей, случайно да имаш физика с А група при Перино? -

извиква едно

момче.

– Да - казва с подозрение тя. - Защо?

– И аз съм там.

– Какво смайващо съвпадение - отговаря тя.

Изглежда, Диджей е по-популярна тук; в Крамптън никога

нямаше да бъде. Все

пак е доста изненадващо, че аз бях популярна там, след като

прекарах толкова

години като поредното незабележително дългокосо и мило

момиче. Но когато

започнах да прекарвам време с Рийв, някои хора от групичката,

която решаваше кои
деца са важни, започнаха да ми обръщат повече внимание.
Всички забелязаха как

веднъж Рийв седна до мен в час по рисуване и как го нарисувах.

Тогава седяхме

много близо и тръгнаха слухове, че между нас има нещо.

Което обяснява защо Дейна Сейпол, която е може би най-

важното момиче в

Крамптън и никога не се бе държала добре с мен, веднъж

вдигна поглед от

шкафчето си и каза:

– Тази събота родителите ми и Кортни лиглата ще са при баба и

дядо, значи е

време за купон. Ела. Готиният британец ще дойде.

Престорих се, че не е голяма работа, че го е казала. Но беше и

още как. Дейна ми

имаше зъб още откакто във втори клас един ден беше
забравила да си обуе гащи.

Разбрах само защото увисна с главата надолу от лостовете на

двора, но за щастие, никой друг не видя.

– Дейна, забравила си си гащите! - просъсках и я прикрих от

останалите.

Би трябвало да ми е благодарна, нали? Видях я преди другите.

Но вместо това

изведнъж стана сякаш знам някаква скандална нейна тайна и

мога вечно да я
изнудвам. Нямаше да го направя, естествено, но тя си мислеше
точно това. Оттогава

минаха години и Дейнините гащи можеше да останат смешна

случка, която да си

спомняме с усмивка, но това не се случи. Тя започна да се

държи жестоко с мен или

просто да ме пренебрегва... до онзи момент, в който се оказах

поканена на купона й.

Завъртях катинара на шкафчето и си придадох вид на бегло

заинтересована.

Сякаш ми беше все тая, че съм поканена, сякаш ми беше все

тая, че Рийв щеше да е

там. Сякаш в събота вечер имах нещо друго за правене, освен

преспиване у Хана или

Джена, или разходка до мола, да си търся тесни дънки, или

вечер на семейни игри

вкъщи с нашите и Лио. Преди нямах нищо против тези вечери,

дори ми харесваха, но

в един момент не можех да повярвам, че съм прекарала толкова

време така.

Сега само исках да съм с Рийв. Само за него си мислех. Беше

ми казал, че

семейство Кесман, при които беше настанен, много държали да

си намери

подходящи приятели. Това го разбирах. Предната година Кесман

бяха приели едно
момиче от Дания, което само се разхождаше по налъми и
пушеше трева. Така че

когато Рийв дошъл да живее при тях, му преровили багажа за

незаконни вещества.

– Или налъми - добави Рийв.

Но той не употребяваше, нито пък аз.

– Ако искам да ме тресе параноята и да изяждам по цял

шоколад на „Кадбъри“ и

пет мъфина наведнъж, нямам нужда от билкова подкрепа - каза

той веднъж и на мен

ми се стори много забавно.

– Шоколад „Кадбъри“. Мъфини - казах аз. - Или как произнасяш

р-то в

„светофар“. Всички тези твои британски приказки - много ги

обичам.

– Лестър Скуеър - каза Рийв, като продължаваше да ме

забавлява с акцента си. -

Темза. Бъкингамският дворец. Ще ви струва дванайсет лири и

десет пенса. Дук и

дукеса на Не знам си къде.

Стоя в коридора пред класната стая в Дървения хамбар,
потънала в мисли за

Рийв - гласа му, лицето му - но Диджей прекъсва всичко.

– Събуди се! Часът започва. И после да ми разкажеш, ей - казва

тя и ме избутва

вътре.

ВТОРА ГЛАВА

– Добре дошли - казва госпожа Куенел, след като всички сядаме

около масата.

„Всички“ всъщност сме общо четирима души. Групата е още по-

малка, отколкото

Диджей предполагаше. За моя изненада, тук няма крещящи

звънци, които да

отбелязват началото на часа. Сигурно хората в Дървения

хамбар са толкова крехки, че звънът може да ги пречупи. Вместо
това учителката поглежда мъничкото

циферблатче на златния часовник на слабата си китка и се

намръщва малко, както и

другите хора правят, когато гледат колко е часът.

Госпожа Куенел е като нечия елегантна и изтънчена баба, с коса

с цвят на

потъмнял сняг, прибрана назад от лицето й. Сигурно гони

осемдесетте. Вдига очи, поглежда ни и казва:

– Надявах се, че всички ще дойдат навреме за началото на

часа, но изглежда, че
това няма да стане. Имаме много работа, затова ми се иска да
започнем, макар и един

човек да липсва.

Чудя се кой ли е. Може би някоя нова като мен, която си няма

съквартирантка, която да я изкара от леглото и да я избута в
класната стая. Може би още спи дълбоко

и също като мен иска всички да се разкарат.

– Както вече знаете, предметът се казва Специални теми в

английската

литература - казва госпожа Куенел. - Сега бих желала един по

един да се представите

и да кажете по няколко думи за себе си. Дори и вече да се

познавате един друг, аз не

ви познавам. Само на хартия.

Трите други деца около овалната дъбова маса в тази малка и

светла стая са едно

по-изтупано момче със скоро подстригана черна коса и раирана

риза с копчета на

яката, едно красиво чернокожо момиче с коса, сплетена на

плитки с ярки мъниста

накрая като оптични влакна, и едно момче, което е скрило

лицето си в сив суитшърт.

Не само че си е сложил качулката, но и е отпуснал глава на

кръстосаните си ръце и е

извърнал лице от всички.

Изведнъж все едно усеща, че го гледам, и се обръща към мен.
Движението е

рязко и изненадващо също като огромните морски костенурки в

зоопарка, когато

внезапно решат да си обърнат главите. За разлика от

костенурките, суитшъртчо е

хубав, но хубостта му е някак враждебна. Личи си, че му се иска

да е навсякъде

другаде, само не и тук, точно както и аз се чувствам, макар че аз

прикривам тези си

чувства по-добре от него. Моят стил е откъсването, не

враждебността.

Тогава момчето отмята качулката си и пуска дългата си руса

коса. Лесно си го

представям как кара сърф или сноуборд, как прави нещо смело
и дръзко, а вятърът

развява косите му. Значи е от онзи тип хора, мисля си,

безразсъдните, които никога

не съм харесвала. Рийв също не ги харесваше.

– Батките пристигнаха - каза Рийв веднъж, когато няколко такива

момчета

дойдоха в стола с тежки стъпки. - Дошли са за дневната доза

батковски протеин.

– Осем милиона грама сурова акулска плът – казах аз.

Сега, докато гледам момчето със суитшърта, той ме поглежда,

сякаш ми казва:
„ Гледай някой друг“.

Обръщам се смутена, отправям поглед през прозореца и едва

ли не очаквам да

видя самотен ученик, който тича закъснял към часа ни.

Госпожа Куенел се обръща наляво към чернокожото момиче,

което седи до нея.

Тя е от онзи тип момичета, които само докато се разхождат по

улицата, разни хора от

модни агенции им дават визитката си и казват: „Задължително

да ми се обадиш“.

Седи с изправен гръб и с най-хубавата стойка, която някога съм

виждала на създание, което да не е морско конче.

– Защо не започнем оттук - казва учителката ни.

– Добре - отвръща момичето след неловка пауза. - Казвам се

Сиера Стоукс - и

спира, сякаш не ни е нужна повече информация.

Госпожа Куенел казва:

– Можеш ли да ни кажеш още нещо?

– От Вашингтон съм. От миналата пролет съм в Дървения

хамбар. Преди това -

добавя Сиера малко по-сковано, - известно време не ходех на

училище. И... толкова.

– Благодаря ти - казва госпожа Куенел, след което кимва към

сериозното момче.
Той има една от онези четвъртити мъжки глави, които сигурно са
четвъртити и

мъжки, още откакто са излезли от утробата на майката.

– Казвам се Марк Соненфелд - казва той и си мисля: „Клуб по

дебати, вероятно

капитан“. - От Нютън, Масачузетс съм и живея със сестра си и

майка си. Бях

президент на учителския съвет. Както и капитан на клуба по

дебати.

Да!

– Но после всичко се обърка и вече не знам какво ми харесва -

казва и след

кратка пауза добавя: - И това е май.

– Благодаря ти, Марк - казва госпожа Куенел. Обръща се към

русото момче със

суитшърта и казва: -Така, сега ни се представи и ти.

Мълчанието му продължава толкова дълго, че става обидно, все

едно се прави, че не я чува. Накрая проговаря с един толкова
тих и равен глас, че не мога да го чуя

през масата.

– Един глас. Само толкова ни е дадено - казва госпожа Куенел.

Никой от нас няма представа какво значи това, но изглежда, тя

предпочита да ни

държи объркани и да чакаме.

– А, какво? - казва Марк.

– Всички имаме само един глас - казва госпожа Куенел. - А

светът е толкова

шумен. Понякога си мисля, че тъкмо тихите - кимва към грубото

момче, - са открили, че най-добрият начин да привлекат
вниманието на хората е не да викат, а да шепнат.

Така всеки се вслушва малко повече.

– Не правех това - казва момчето, а гласът му изведнъж е

станал по-силен. -

Просто така си приказвам. Преди само ми казваха да си ползвам

„гласа за вкъщи“.

Така и правех. Сега какво, искате да си ползвам „гласа за навън“

ли?

Госпожа Куенел се усмихва толкова лекичко, че не знам дали

другите изобщо са

я видели.

– Не, използвай истинския си глас - казва тя. -Какъвто и да е той.

Надявам се да

разберем.

Коя е тази учителка, по дяволите? Не мога да преценя дали го

казва със

закачка, или сериозно. Тук се чувствам неловко, а групата е

толкова малка, че надали

има как да скрия тази неловкост. Изобщо нищо не мога да скрия,

когато сме толкова
малко души на една маса. Един цял такъв срок ще е смазващ.
Оглеждам се и съм

сигурна, че и другите си мислят същото.

Но учителката ни се държи така, сякаш не забелязва, че ни е

неудобно. Все още

гледа момчето със суитшърта и го чака да се представи както

трябва. Когато той най-сетне го прави, изглежда така, сякаш
полага страшни усилия.

- Аз съм Грифин Фоули - казва.

И спира. Само това ли?

– Добре дошъл, Грифин - казва госпожа Куенел и зачаква.

– Живея в една ферма на два километра оттук -продължава той.

- Винаги съм

имал лоши оценки по Английска литература. Само ви

предупреждавам.

После пак се смъква в стола.

– Благодаря - казва госпожа Куенел. - Ще го имам предвид.

Тогава вратата се отваря с трясък, а дръжката така се забива в

стената, че се

притеснявам да не остави не дупка, ами кратер. Всички заедно

се обръщаме

стреснати и виждаме момиче в инвалидна количка, което се

опитва да влезе в стаята.

– Мамка му! - казва тя, когато раницата и се закача за касата.

Всички на масата, включително госпожа Куенел, скачат да и
помогнат, но

веднага се вижда, че сме малко смутени от крайната си

услужливост. Сиера стига

първа, вдига раницата, дръпва я настрани и момичето влиза

бързо. Дребна е, червенокоса, крехка, но очевидно е в
състояние, което бих определила като

„разлютена“.

– Знам, че нямам оправдание да съм закъсняла - почти

изкрещява момичето. -

Не искам да се измъквам с това, че съм саката, пардон, че съм

инвалид. И не искам да

ми казвате, че няма никакви проблеми, че съм закъсняла.

Но когато поглеждам учителката, виждам, че проблеми има.

Само дето

момичето още не е разбрало. Сигурно е чувало, че всички

учители в Хамбара са

много спокойни и нежни с учениците си, понеже ги е страх, че

биха рухнали от дори

една по-строга дума. Но госпожа Куенел казва:

– Няма да ти кажа това. Бих желала да не се повтаря. Имаме

много работа за

вършене. Не искам да губя дори секунда.

Момичето изглежда стреснато. Хващам бас, че по принцип

всички са гледали да
не я разстройват, също както не искаха да разстройват и мен.

– Съжалявам - казва. - Още не съм влязла в ритъм.

– Разбирам. Но трябва някак да го направиш - казва госпожа

Куенел, което ми се

струва малко грубичко. - Ако цял живот караш така, ще

изпуснеш прекалено много.

Тогава осъзнавам - а може би всички осъзнаваме, защото се

оказва, че това

момиче също е ново като мен - че не е родена инвалид и че

сигурно отскоро е в

количка. Изведнъж много ми се иска да разбера какво и се е

случило. Не виждам

гипс на краката и, значи не е счупена кост. Но и не изглеждат

някакви подвити като

на Лошата вещица от изток, точно преди да се скрият под

къщичката. Обикновени

крака в сини дънки, като изключим това, че явно не работят.

– Да, ама е толкова тежко - казва момичето с много младежки

глас.

– Знам - казва госпожа Куенел, този път по-нежно. - Тежко.

Използва идеалната

дума. А аз твърдо вярвам, че трябва да се намират идеалните

думи. Така е откакто се

помня.
Затваря очи и си мисля, че наистина си спомня нещо, изважда
на преден план

някакъв конкретен отдавнашен образ. Чудя се дали не е

прекалено стара за учителка.

Явно е малко непредсказуема - първо е нетърпелива, после

състрадателна.

Госпожа Куенел отваря очи и казва на момичето:

– Откакто дойде, вече научи две неща. Първото е закъсняването

- на учителката

ти никак не и харесва. Второто са идеалните думи - те много й

харесват. А сега може

би ще научим нещо и за теб.

Момичето изглежда недоволно от намека.

– Какво например?

– Досега учениците се представяха един по един и казваха по

нещичко за себе си.

Сега е твой ред.

– Аз съм Кейси Крамър - казва момичето неохотно. - Кейси

Клейтън Крамър. Все

К - добавя.

– Всяка какво? - пита Марк.

– Не. Кейси. Клейтън. Крамър. Всичките имена са с буква К.

– А - казва той. - Ясно.

Всички седим и ни е неудобно, и страшно съжаляваме за Кейси
Крамър, която не

може да ходи, а учителката ни вече и се накара. Все пак

очакваме Кейси да добави:

„Причината да съм в количка е...“, но не казва нищо подобно.

Свършила е с

приказките.

Което значи, осъзнавам аз с леко гадене, че само аз не съм

говорила.

Няма нужда да им казвам нещо важно, напомням си. Каквото и

да било за Рийв

или за това, което ми се случи. Трябва само да кажа нещо,

колкото да не е нищо.

Трябва само да им подхвърля някаква дреболия.

Госпожа Куенел ме поглежда с ясните си заинтересовани очи и

казва:

– Така, сега е твой ред.

Чака. Нямам никакъв избор. Не мога да кажа, че не съм в

настроение - сигурна

съм, че госпожа Куенел не ги търпи такива. Заглеждам се в

дървесната шарка на

масата, която изведнъж ми е толкова интересна, колкото и

количката на Кейси. Седя

и гледам ли, гледам и накрая вдигам очи и започвам:

– Ами, да видим. Казвам се Джам Галахю - и спирам с
надеждата, че на госпожа

Куенел това и стига.

Разбира се, че не.

– Продължавай - казва.

– Ами... - казвам, отново свела поглед. - Цялото ми име е

Джамайка, понеже

нашите отишли в Ямайка на меден месец. И там съм била

зачената.

Марк се засмива притеснено.

– Когато беше малък, брат ми ми казваше Джам и така си

остана. А, и съм от Ню

Джърси.

Свърших, оглеждам се и изглежда, че освен госпожа Куенел,

никой не е особено

впечатлен от думите ми. На всички ни е толкова неловко, че е

жалко - петима съвсем

различни ученици и учителката, която ни е избрала.

И макар че сега е подходящ момент да ни каже защо е избрала

всеки от нас -

например да ни каже: „Може би се чудите защо сте тук. Ами, на

входните тестове

всички показахте особени умения в четене с разбиране“ - тя не

се и опитва да обясни.
Вместо това бавно оглежда всички ни, все едно ни изучава и се
опитва да запомни

лицата ни.

Рядко се случва някой да ми обръща толкова внимание, като

изключим

родителите ми и доктор Марголис, и Рийв, разбира се. Чудно ми

е какво намира за

толкова интересно. Ако бях на нейно място и трябваше да седя

и да ни гледам, щях

да си умра от скука.

Но госпожа Куенел ме поглежда, а после и останалите, сякаш

сме адски

вълнуващи, и казва:

– Благодаря ти, Джам, благодаря и на всички вас. Подобава и аз

да ви разкажа

нещо за себе си. Казвам се госпожа Куенел. Вероника Куенел,

но предпочитам да се

обръщат към мен с „госпожо“. Ако някой от вас предпочита

обръщението господин

или госпожица, с удоволствие ще го използвам.

Настава тишина. Не, никой от нас не го предпочита.

– Преподавам в Дървения хамбар от много преди да се родите -

продължава тя. -

Имам определени изисквания към учениците си и ви моля да ги

покривате.
Точността, разбира се, но не само това. Също така усилена
работа, честност и

откритост. Може би сега си мислите: „Да, госпожо Куенел, ще

покрием изискванията

ви“. Но понякога умът изключва и не се случва никакво учене.

Не се чете. Заданията

не се предават. И когато това стане, просто няма смисъл да се

събираме. Но ако

правите всичко, което изисквам от вас, мисля, че ще го намерите

за много

удовлетворяващо. Водя този предмет със страст, а и вече ми е

единствен, понеже не

съм първа младост. Даже и втора не съм. Ако случайно не сте

забелязали - спира и

отново ни оглежда всичките. - А, значи сте забелязали -

продължава със съвсем лека

усмивка. - Уви. Възрастта е от онези неща, за които нищо не

може да се направи.

След още една пауза добавя:

– Някои от вас може би се чудят защо сте поканени в Специални

теми в

английската литература.

– Чудим се, я! - обажда се Грифин, а около масата се надига

стреснат смях. Марк

клати глава. - Много сбъркахте с мен - добавя.

– И аз, както всички хора, понякога бъркам - казва госпожа
Куенел. -

Определено не съм безгрешна. Но внимателно прегледах

заявленията ви и съм

убедена, че сте в правилния предмет. Дори и ти, Грифин - казва

и отново ни оглежда.

- От днес до втората половина на декември, когато курсът

приключва, с особен

интерес ще слушам какво ще ми разкажете за себе си.

После добавя:

– Не очаквам да разберете това, което се опитвам да ви кажа.

Всички седим и я гледаме. Да, нищо не разбираме.

– Но няма проблеми - казва госпожа Куенел. - Ще разберете.

Убедена съм в това.

Пак поглежда часовника си и казва:

– Виждам, че времето лети, което е обичайно за него. Бих

искала да ви представя

първия автор, който ще четем този срок. Тя е и последният

автор, защото е и

единственият, който ще четем. Когато водя този предмет, се

съсредоточавам върху

един-единствен писател и винаги е различен. За да

разнообразявам - казва и добавя с

по-тих глас: - Също така мога да ви кажа и че сте последните ми

ученици.
Объркани сме. Сиера вдига ръка и пита:

– Какво значи това?

– Сиера, тук вдигнатите ръце не са ни нужни. Само издигнати

умове. И значи, че

ще се пенсионирам след този срок - казва госпожа Куенел. - Тук

съм от много

отдавна и беше великолепно. Но смятам, че е време да се

оттегля. Така че продадох

къщата си и смятам да направя околосветско пътешествие - на

един от онези

огромни кораби, препълнени със стари хора като мен, които

чакат на опашка за

десерта - а след това ще реша къде искам да се установя. В

края на срока вече ще съм

си събрала багажа и ще се сбогувам с Дървения хамбар.

Чувствата напират в думите и, макар че очевидно не иска да ги

показва.

– Училището ще ми организира празненство по случай

пенсионирането в края на

срока - добавя тя. -Всички сте поканени, разбира се.

Краят на срока изглежда толкова далечен, че дори не мога да си

представя как

ще стигна от днес дотогава. Ще е мъчително дълго време. Тя

може и да мисли, че

времето лети, но според мен стои и не мърда.

– Но стига сме говорили за мен - продължава госпожа Куенел. -
Не аз съм

важната в този разговор. А вие. Така че нека да започнем с

последните Специални

теми.

Изважда пет еднакви книги изпод масата и ги раздава.

„Стъкленият похлупак“ на

Силвия Плат. Хана ми беше казвала, че бил невероятен, „ама

много депресиращ“.

Марк Соненфелд вдига ръка, после си спомня думите на

госпожа Куенел и бързо

я сваля.

– Книгата ми е позната - казва той. - Казват, че е много мрачна.

Май си спомням

нещо за автора.

Спира и не знае дали трябва да продължи.

– Разкажи ни, Марк - казва госпожа Куенел.

– Ами - казва притеснено, - май тя... такова... се самоубила,

нали така беше?

Пуснала газта и си пъхнала главата в печката.

– Да, точно така.

– Без да се обиждате - казва Марк, - понеже сигурно сте добра

учителка, обаче...
това дали е подходящо за нас? Така де, нали всички сме
малко...

Сконфузено прекъсва насред изречението.

– Продължавай.

– Крехки - казва с малко ирония в гласа. - Както пише в

брошурата. Всички уж

сме много, много крехки. Като порцелан.

– Да, мисля, че в брошурата наистина пише така -казва госпожа

Куенел. - Марк, мислиш ли, че би ти дошло в повече, ако четеш
книга за емоционалните проблеми

на една млада жена? При това написана от писателка, която се

е предала пред

собствените си емоционални проблеми?

Марк се замисля.

– Мисля, че не - казва. - Знам, че се води класика.

Госпожа Куенел ни поглежда.

– Някой от вас смята ли, че ще му е неприятно да чете

„Стъкленият похлупак“?

Всички поклащаме глави. Но ми е чудно какво биха казали

родителите ми. Може

би биха се разтревожили, че ще чета толкова депресираща

книга. Представям си как

след часа отивам при телефона и им се обаждам да им кажа, че

чета „Стъкленият
похлупак“ и ме разстройва. „Веднага те отписваме оттам!“, би
казал баща ми

възмутено. И ще мога да си тръгна още утре, да се върна у

дома, в леглото си, където

няма да трябва да се занимавам с тази странна нова обстановка

и с всички тези хора с

проблеми.

– Добре, благодаря ви - казва госпожа Куенел, сякаш чак сега е

забелязала, че

избраната книга и автор са малко необичайни за такова

училище.

Марк е прав, тук самоубийството сигурно е деликатна тема.

Вероятно много от

учениците в Хамбара са депресирани. А госпожа Куенел все

едно нарочно им избира

Силвия Плат. Сякаш прави каквото си иска, понеже не и пука

какво мислят хората за

нея. И за един много кратък миг съм почти впечатлена.

– Ако някой размисли - продължава тя, - моля да дойде и да ми

каже. Избирам

програмата много внимателно. Както избрах и всеки от вас.

Може и да ни е избрала внимателно. Но кой знае как точно е

избирала.

Изглежда, нямаме нищо общо.

– За тези от вас, които не са запознати със „Стъкленият
похлупак“ - написан е

преди повече от петдесет години от гениалната американска

писателка Силвия Плат.

Книгата е автобиографична. В нея се разказва за депресията на

една млада жена и

бих казала, пропадането и в лудостта. Някой знае ли за какъв

стъклен похлупак става

дума?

Всички поклащаме глави.

– Това е стъкло с форма на камбана, което се използва за

научни проби. Или за

да се създаде малко вакуум. Всичко, което се сложи под

стъкления похлупак, е

изолирано от останалия свят. Заглавието е метафора, разбира

се. Силвия Плат, чиято

депресия я е карала да се чувства все едно тя самата е под

един вид стъклен похлупак

и откъсната от света, се е самоубила на трийсет години.

Никой не казва нищо, само слушаме.

– Това е единственият роман, който е написала през краткия си

живот. Била е

много умела и призната поетеса и е написала някои от най-

силните си творби -
стиховете в стихосбирката „Ариел“ - в края на живота си. Ще
четем и тях, разбира се.

А също така си е водила и дневници през годините. Ето защо ще

ви дам и тези.

Госпожа Куенел пак бръква под масата, изважда пет еднакви

дневника с червена

кожа и ги раздава. Когато получавам своята, я отварям и

книжката проскърцва тихо

заради стегнатото гръбче. Веднага се вижда, че е добре

направена, а очевидно е и

много стара - страниците са пожълтели, все едно с десетилетия

е седяла в някой

кашон в гардероба. Бледите сини редове на хартията са по-

нагъсто, отколкото съм

свикнала, и виждам, че ще трябва да пиша доста, за да запълня

дори една страница.

– Егати антиката - казва Грифин.

– Да. Също като учителката ви - казва госпожа Куенел с усмивка.

Скръства ръце

и ни поглежда. - Тази вечер, освен че ще прочетете първата

глава на „Стъкленият

похлупак“, ще започнете и да си мислите как да си водите

дневник. Пробвайте да си

представите какво бихте написали. Ако можете, започнете да

пишете. Ако не, поне
помислете за това. Дневникът е ваш, принадлежи ви и ще
представлява вас и

вътрешния ви живот. Можете да пишете каквото си искате.

Обаче аз само си мисля със сарказъм: „Ау, колко вълнуващо“.

Защото нищо не

искам да пиша. Няма да седна да описвам на хартия нещата, за

които си мисля

постоянно, ден и нощ. Човека, за когото си мисля. Това си е

само за мен.

– Когато ви дойде музата - казва госпожа Куенел, - ще пишете в

дневника си два

пъти седмично. А в края на срока ще ми ги предадете. Няма да

ги чета, никога не ги

чета, но ще ги събера и ще ги запазя. Това се изисква също като

писането. Твърдо

вярвам в това учениците ми да продължават напред и да не се

заседяват на нещо, което не е особено ползотворно.

Спира за момент и после добавя:

– Целия срок ще извършвате затворено четене, а и както обичам

да казвам, затворено писане. Ще искам от вас и да взимате
участие в дискусиите в час.

Несъмнено някои дни това ще ви е по-трудно от други.

Отново ни оглежда с много сериозен поглед и казва:

– Има и още нещо, което изисквам в този предмет. Макар че не

обичам да го
казвам така. А е нещо, което бих искала да ви помоля като човек
- да се грижите един

за друг.

Не знам дали някой от нас я разбра, но всички се съгласяваме

да правим това, за

което ни моли.

– Благодаря ви - казва госпожа Куенел. - Имате ли някакви

въпроси?

– Сигурна ли сте, че може да пишем в тези? - пита Марк. -

Приличат на музейни

експонати.

– Да, няма никакви проблеми - уверява го тя.

– А какво трябва да пишем? - настоява той.

– Марк. Вече не си дете, нали?

– Не съм.

– Така си и помислих. Ако ти кажа какво да пишеш, значи се

държа с теб като с

дете. Мисля, че рожденият ти ден беше през лятото, нали? И си

станал на

шестнайсет? - Марк кимва. - Това е много хубава възраст. На

тези години можеш сам

да решаваш някои неща и едно от тях е какво да напишеш в

дневника си. Не ти
трябва някоя старица да ти подсказва. Знам, че в главата ти се
въртят много неща.

Марк още изглежда напрегнат.

– Госпожо Куенел, не искам да досаждам - казва той, - но в

училище се справям

най-добре, когато учителите ми дават указания. Съжалявам -

добавя.

– Няма защо да съжаляваш. Момент, нека помисля - казва,

замълчава за

няколко секунди и му отговаря: - Бих казала, че трябва да

напишеш това, което най-добре разказва историята за Марк
Соненфелд. Надявам се, че това ти помага.

Поглеждам Марк. Не, очевидно никак не му е помогнало, но

госпожа Куенел

сякаш не забелязва. Тогава тя се изправя и виждам колко е

висока. Извисява се над

нас с бялата си коса и елегантната копринена блуза.

– Всеки - продължава тя, като ни оглежда до един, - има какво

да каже. Но не

всеки може да понесе да го каже. Вашата задача е да намерите

начин.
ТРЕТА ГЛАВА

– И? Как е? - пита Диджей вечерта във времето за учене.

Това е един двучасов период, в който трябва да си седим по

стаите или в общата

стая на първия етаж в общежитията ни, където да си пишем

домашните. Все пак

решавам да си използвам грозното оранжево учебно другарче за

случая и с изненада

откривам, че ми е удобно, когато се облягам на рипсеното

кадифе и отпускам

човешките си ръце върху неговите дебели и неодушевени

такива.

– Кое как е?

– Специалните теми, кое.

– Ами, добре е - казвам.

В интерес на истината, Специалните теми бяха малко особени.

В един момент ти

е неудобно, в друг - особено интересно.

– Не научихте ли някой забравен език? - пита Диджей. - Нямахте

ли някакво

ритуално посвещаване с етерични масла?

– Ами, не.

– Може онези деца в миналогодишния курс да са ни бъзикали

всичките - казва
Диджей. - В края на срока се държаха все едно няма такова
чудо.

– Не беше кой знае какво. Раздаде ни „Стъкленият похлупак“.

– Силвия Плат? Нея ли ще четете целия срок? -пита Диджей с

лека нотка на

превъзходство.

– Ами, да.

– Егати избора за такова училище.

– Нали? - казвам. - Май си мисли, че можем да се поучим от

книгата.

– Много отдавна го четох „Похлупака“ - казва Диджей и добавя

доволно: - Е, сигурно е по-добре, че не ме приеха, защото щеше
да ми е досадно пак да го чета.

– А, трябва да си водим и дневник. Можем да пишем каквото си

искаме. Но

накрая трябва да го предадем и няма да ни го връща. Кълне се,

че няма да го чете.

– Дневници - изсумтява Диджей. - Клиширана работа.

Намества се удобно на леглото си, очевидно доволна, че

Специалните теми май

не са чак толкова страхотни. Първият ми ден в Дървения хамбар

не е ужасен, но не е

и по-добър от всичките ми останали дни през изминалата

година. Часовете са
отминали безцелно; единствената разлика е, че родителите ми
вече не ми висят пред

вратата да се чудят кога „ще се съвзема“.

Облягам се на другарчето и бързо прочитам първата глава на

„Похлупака“, после

и втората, макар че не трябва да чета толкова напред. В книгата

се разказва за една

умна и свръхамбициозна студентка на име Естър Грийнуд, която

печели един

конкурс и я канят в Ню Йорк за през лятото, където да работи в

модно списание с

група от други момичета, също спечелили конкурс. Живее в стар

хотел, където

мъжете се допускат само на партера, и скоро започва да се

чувства нещастна и чудата.

Действието се развива през 50-те години, когато светът е бил

по-различен.

Хората са носели шапки и са се ухажвали. Според забодените с

телбод листове, които

госпожа Куенел ни даде, Силвия Плат също спечелила конкурс в

колежа и работила

за списание едно лято. Докато била там, се почувствала

откъсната и изолирана. И

също като Естър, когато се прибрала след това лято, изпила

много сънотворни
хапчета и се скрила под терасата на семейния им дом, където
зачакала да умре.

Но не умряла. Вместо това Плат изпаднала в кома и се съвзела

няколко дни по-късно; роднините й чули стенанията й, извикали
линейка и я спасили. След като я

настанили в психиатрична клиника, където получила както

стандартно лечение, така

и шокова терапия - закачали й електроди и пускали ток - Плат се

възстановила.

Героинята и Естър също. В истинския живот Плат успяла като

писателка и се

омъжила за английския поет Тед Хюс, но имали семейни

проблеми. Родили им се и

две деца, момче и момиче.

Но когато била вече на трийсет и живяла в Лондон, отново

опитала да се

самоубие, като пуснала газта и пъхнала глава в печката, точно

както Марк каза в час.

Този път успяла.

Диджей затръшва учебника по история и става.

– Стига ми толкова - казва. - Слизам долу да си измуфтя някоя

ментова пастичка

от Хейли Брегман. Искаш ли да дойдеш?

Това е първата що-годе социална покана, която съм получавала

в Хамбара, но
нещо не съм заинтересована. Пък и с Диджей и без това
прекарваме достатъчно

време заедно.

– Не - казвам и. - Трябва да пиша в дневника. Не че имам нещо

за казване.

– Разтегли там някакви локуми. Аз така правя, когато някой иска

да пиша за себе

си.

След като тя си тръгва, взимам дневника от бюрото. Досега

изобщо не съм сядала

на това бюро. Вместо това си пиша всичките домашни в леглото

и полагам съвсем

нищожни усилия. Оценките ми няма да са хубави, но не мога да

се насиля да

„пробвам“, както ме умоляваха родителите ми, преди да ме

пратят тук.

– Джам, само пробвай - казваше ми баща ми. -Дай му шанс за

един срок, а? Виж

дали ще потръгне.

Сега съм далеч от дома, седя на леглото, вятърът клати старите

капаци на

прозорците на стаята ми, отдалече се носи тупца-тупца от

дъбстепа на момичетата

през няколко стаи от нашата; облягам се на другарчето и

отварям дневника.
Ще напиша само няколко реда, нищо повече. „Разтегли там
някакви локуми“, каза Диджей. Ще напиша нещо скучно и
постно, та поне в края на срока, когато

госпожа Куенел каже: „Предайте си дневниците“, да види, че

поне съм се опитала.

Макар и да не чете това, което съм написала. Усещам, че по

някаква причина не

искам да я дразня, нито да я разочаровам.

Интересно как можеш да живееш толкова дълго, без да имаш

нужда от някого, но после го срещаш и вече постоянно изпитваш
тази нужда. С Рийв се срещнахме за

пръв път в час по физическо. Няколко години преди това

училището създаде

алтернатива на обикновеното физическо и го нарече „смесено“

за момчета и

момичета - включваше много йога и бадминтон. Първия ден,

точно по време на

бадминтона, се появи едно момче с тъмни очи, дълги смачкани

шорти и червена

тениска, на която пишеше „Манчестър Юнайтед“. Някой

прошепна, че е от обмена на

ученици.

Англичанчето не се и опитваше да играе, а направо оставяше

перцата да

прелитат покрай него. Аз също се отказах да играя и вместо

това загледах този човек, който мърмореше „да му се не види
макар“, докато малки пластмасови нещица
прелитаха на сантиметри от лицето му.

Часът свърши и когато момчетата и момичетата се разотидоха

по съблекалните

си, направих нещо много нетипично за мен. Не забравяйте, че

бях едно от тихите, срамежливи и добрички момичета. А не
някой, който специално търси как да

привлече вниманието.

Но кой знае защо, казах на момчето:

– Добра стратегия.

Едва събрах смелост изобщо да му кажа нещо толкова тъпо.

Той ме погледна с

присвити очи.

– Каква стратегия?

– Отбягваш.

Той кимна.

– Да, общо взето така се оправям с живота дотук.

Споделихме по една малка усмивка и това беше.

През следващата седмица го виждах из училището и си намирах

причини да

говоря с него, и той си намираше причини да говори с мен.

– Кесман, приемното ми семейство - каза той един ден в стола, -

много обичат да

пеят тригласни песни. Представяш ли си?

– Тригласни? - попитах аз. - Като „Греби, греби в лодката“ ли?

– Нетърпимо е. След вечеря всички оставаме на масата и пеем

часове наред. Или

поне ми се струва, че са часове. Това е най-благото семейство,

което съм срещал.

Всички американци ли са такива?

– Не - казах. - Моето семейство не е такова.

– Късметлийка си - каза Рийв.

Толкова се развълнувах за него, но си казах да спра, да не се

вълнувам, той ми е

само приятел. Въпреки това се надявах да стане нещо повече.

Ама пък как така той

ще се интересува от мен, когато има толкова много по-

подходящи кандидатки? Но

бих могла да се закълна, че проявява интерес. Не казах на

приятелките си, но те

мълчаливо доловиха това, което и аз.

Един следобед в час по рисуване ни пратиха на пленер и както

седях със скицник

и въглен на хълма, който се издигаше над паркинга и дърветата

зад него, Рийв се

появи до мен.

Седяхме смълчани, рамо до рамо, без да се докосваме.

Рамената ни бяха
опаковани в пуловери и толкова близко едно до друго, но не се
бяха бутнали дори

случайно. Познавах това момче от едва две седмици и не знаех

почти нищо за него.

Цялата ни връзка се състоеше от това да се усмихваме, да се

хилим и да си разменяме

смешки.

Но исках рамената ни да се докоснат. Сякаш си представях как

едва ли не могат

да си общуват. Моето рамо, под небесносинята вълна на

пуловера, който баба Роуз

ми беше оплела, преди да умре, можеше да си поприказва с

неговото, което беше под

шоколадовокафявата вълна на пуловер, вероятно купен някъде

в Лондон. И знаех, че

ако рамената ни успееха да се докоснат, щях да усетя тръпка по-

силна от всичко, което бях изпитвала. Осъзнах и че дотогава не
бях усещала точно такава разтърсваща

тръпка.

В девети клас бях целунала Сет Манделбаум точно четири пъти.

Не беше лошо, но не бих го описала като тръпка. Втория път
бяхме застанали зад завесите на купона

за четиринайсетия рожден ден на Джена Хогарт (майка и само

обикаляше и

досаждаше, като повтаряше: „Дженичка стана на четиринайсет!“)

и Сет си пъхна
ръката под блузата ми, върху сутиена ми, и прошепна:

– Много си женствена.

От това прихнах да се смея. Сет обидено попита:

– Какво му е смешното?

– Нищо - отговорих.

Тази връзка не точно свърши, ами някак избледня и изчезна. Не

след дълго беше

сякаш никога не я е имало.

Но с Рийв беше различно. Толкова силно го усещах, когато бях с

него, че

трябваше да се преструвам. В началото нямаше никакво

докосване; дори и погледите

ни се засичаха рядко. Всяка сутрин бързо оглеждах коридора с

шкафчетата и

лазерният ми мерник веднага го намираше сред десетките хора

в навалицата, всичките с дъх на немити зъби.

В деня след часа по рисуване - когато накрая нарисувах Рийв

доста успешно и

всички видяха, че между нас има нещо истинско - Дейна ме

покани на купона си. Не

можех да повярвам и бях адски развълнувана, обаче се

престорих, че не е голямата

работа. С Рийв щяхме за пръв път да се видим извън училище и

кой знае какво
можеше да стане.

Само при мисълта да седя до това момче, което беше дошло от

Лондон за

няколко месеца, или просто да съм в една стая с него на купон,

се чувствах сякаш ще

припадна, сякаш ще се строполя със звучно дрън.

Събота вечер нашите ме оставиха пред дома на Сейпол. Лио

беше в колата, защото мама и татко бяха решили всички да идат
в мола на кино и да ядат пица.

Когато минахме покрай търговския център, погледнах през

прозореца към

магазините вътре и видях лилавото конче, на което татко ме

качваше, когато бях

малка. Той пускаше жетоните, а аз яздех ли, яздех, сякаш това

беше най-вълнуващото нещо на света.

Но всъщност никога не бях правила нещо вълнуващо. Много

рядко бях излизала

от Крамптън, освен когато отидохме в Дисни Уърлд и всяко лято,

когато ходех да

видя баба и дядо в Охайо. Рийв идваше от съвсем друго място,

където говореха

различно и имаха свои си думи за разни работи. Беше преживял

неща, които аз не

можех и да си представя, но ми се искаше. Светът е огромен,

мислех си онази вечер, докато ме караха към купона.
Невъобразимо огромен и понякога разтърсващ, а Рийв
беше част от него.

– Приятно изкарване, миличко - каза мама, когато слязох пред

лъскавата къща

на Дейна в богаташкия квартал на града ни, където къщите бяха

много нарядко.

Отпред имаше бели колони и грамаден издаден прозорец, но

завесите бяха пуснати.

Родителите ми нямаха представа колко е важна тази вечер. Не

знаеха, че този

купон е различен от онези, на които бях ходила дотогава.

Представяха си, че

всичките деца в дома на Дейна щяха да седят на килима и да си

играят на „Скрабъл“

и други игри. Не знаеха и нищо за Рийв, естествено, понеже не

им бях казвала за

него.

Когато влязох, холът на Сейпол беше тъмен и миришеше на

цигари и пица, и

бира, и трева. Музиката беше силна и тупкаща. Не видях Рийв,

но поздравих няколко

души, без да се спирам да приказвам. Само с него исках да

говоря, затова си

запроправях път през тълпата, докато отнякъде дочух британски

акцент - тогава

скокнах като кученце при гласа на стопанина си. Проследих

гласа и ето го Рийв с
измачкана риза с копчета на яката.

Понякога изглеждаше сякаш още не си е разопаковал багажа,

откакто е

пристигнал в Щатите. Беше с навити ръкави и в едната си ръка

държеше торба от

магазина, а в другата - бутилка бира. Видя ме, докато говореше

с група момчета, и

изведнъж спря насред изречението.

– Довърши си приказката бе, човек - каза Алекс Моуфри, който

държеше бирата

си за гърлото и се правеше на по-голям, отколкото беше.

В шести клас Алекс бе оповръщал автобуса по време на

екскурзията на класа до

колониален Уилиямсбърг.

– Карай - каза Рийв, остави бирата си и се запъти към мен. - Ще

трябва да си

представиш какво щях да кажа.

– Галфон - измърмори Алекс.

-Галфон ли? - каза Рийв с ръка на ухото. - Извинявай, не съм

запознат какво

означава това като обръщение. Някакъв вид телефон ли е?

Обичам телефоните.

Предполагам, че е... нещо хубаво. Във Великобритания

обикновено не наричаме
хората „галфони“.

Алекс му размаха среден пръст, но Рийв само се засмя. После

дойде при мен и ми

каза здрасти. Лицето ми пламна; усещах го дори в топлата стая.

Останалите

започнаха да се майтапят как съм нарисувала портрета на Рийв

на пленера. Двамата с

него се шегувахме с тях. После ми каза:

– Искаш ли да идем някъде да си приказваме?

– Искам - казах аз и тръгнахме по коридора към спалните.

Първата врата, която

отворихме, ни разкри двама души, преплетени върху купчина

якета. Погледнаха ни

без особен интерес. Познах момичето - Лиа Федър, която

предната година беше с мен

в Тъпата математика. Кимна ми, каза здрасти и продължи да

целува момчето, което

не бях виждала преди - а може би и тя не беше.

Затворихме вратата и продължихме по коридора. В следващата

стая група деца

бяха започнали игра на гол покер. Всички ни погледнаха и се

захилиха.

Най-накрая с Рийв се оказахме в стаята на сестричката на

Дейна. Кортни Сейпол
беше на пет и бе заминала заедно с родителите си, така че тук
бяхме само Дейна, шейсетте и най-близки приятели и аз. Стаята
беше бяла и розова, а леглото - с

балдахин. Стори ми се странно да седнем на такова легло; като

някакво клише, все

едно казваме: „Ние сме тийнейджъри и се харесваме. И щом

родителите ги няма на

тийнейджърския ни купон, сега е време да се налазим на

детското легло“.

Но не исках да правя това. Чувствата ми ме бяха завладели, пък

и можеше само

да ме помисли за „сладка“ и „мила“, можеше да харесва дългата

ми коса, но всъщност

да не проявява такъв интерес към мен.

Огледах се в сумрачната стая. Мокетът беше мек и изкуствен, а

в тъмнината даже

не виждах какъв цвят е. Странна работа е това с цветовете - как

мракът ги изцежда.

Рийв остави торбата, която носеше.

– Храна? - попитах.

– Да, английски работи - каза той и когато надникнах в торбата,

видях едно

бурканче и го извадих.

– Малка алена на Типтрий - прочетох на етикета. - Ягодово

сладко ли е?
Рийв кимна.

Тогава разбрах. Божичко. Беше купил бурканчето със сладко

заради името ми .

Разбира се. Беше подарък за мен, една наша си шега, която

толкова ме трогна, че

топлината отново обля лицето ми. Чаках да ми каже, че е за

мен, но го беше срам.

– Значи е за мен? - попитах тихо.

– Взимай. Хубаво е.

Но знаех, че никога няма да отворя бурканчето. Щеше да си

остане спомен от

купона, от тази нощ. Обвих го с ръка и го пуснах на дълбоко и

сигурно в чантичката

си.

На земята до краката ни имаше голяма и сложна къща за кукли,

от онези адски

скъпите, направена по поръчка на Сейпол за дъщеря им.

Приличаше на истинска

къща. Малко именийце в истинското имение. Стаичките бяха

украсени със скъпи

мебели за кукли, които сигурно са поръчвани по специален

каталог. Имаше рисунки

в рамки, а над тях дори имаше лампички, които се пускаха с

малка верижка.
Тоалетката на куклата майка имаше комплект сребърни гребени
и четки.

Косъмчетата бяха мънички като бебешки мигли.

Всички членове на кукленото семейство се бяха скупчили в

хола. Рийв клекна, а

аз - до него.

– Заповядай - каза той тържествено и ми подаде руса дървена

кукла майка с

ретро рокля и престилка. -Това си ти.

Взе куклата на бащата, който беше с костюм и вратовръзка, все

едно тъкмо се е

прибрал от работа, и добави:

– А това съм аз.

Двамата разходихме куклите из къщата - сготвиха вечеря в

гранитната кухня и

после седнаха в хола да гледат телевизия.

– „Великобритания търси талант“ - обяви Рийв. - Това гледат.

– Не, „Америка търси талант“ - настоях аз.

– Великобритания.
– Америка.

– Първото ни скарване - каза Рийв.

Куклените ни персони седяха една до друга на дивана и

рамената им се

докосваха, което исках да се случи и с истинските ни рамена.

Рийв пусна мъжката

кукла и аз пуснах женската. Двете лежаха една до друга и в

нежната безцветна нощ

се обърнахме един към друг. Усещах, че сърцето ми препуска,

но не му обърнах

внимание.

Очите ни се затвориха и лицата ни се приближиха по онзи

неловък начин, който

помнех от Сет. Рамената ни също се докоснаха и усетих

движението на измачканата

му памучна риза.

Нямаше нищо общо със Сет.

Нежните устни на Рийв прилепнаха към моите за една мека

секунда, после се

отлепиха с леко пукване. Чувствата се надигаха много бързо.

Той се отдръпна и

издаде звук, нещо като „охх“, после и аз го направих; нито един

от двамата не се

чувстваше смутен. Само разтърсен. Целувахме се безкрайно

над куклената къща.
Това беше нощта, когато се влюбихме. Познавахме се от
шестнайсет дни.

Оставаха ни още само двайсет и пет.

Сега отварям дневника и хващам химикалката, но не мога да се

насиля да

напиша и една дума.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Малко преди полунощ се събуждам от нечии писъци и рев.

– Диджей, какво става? - казвам, внезапно пробудена.

Тя изсумтява от другия край на стаята. Отнема и цяла вечност

да се измъкне от

леглото и да се довлачи в коридора, но аз вече съм там с

няколко други момичета, всичките по пижами или нощници, и се
питаме: „Какво има? Какво става?“. Никой не

знае. Джейн Ан Милър, учителката по история, която е и

ръководител на

общежитието ни, се появява по къс яркорозов халат и крачи по

коридора. Тръгва по

стълбите към виковете, а ние я следваме като патенца.

Звуците идват от горния етаж. 43-та стая. До вратата има

табелка - ДЖЕНИ ВАЗ

И СИЕРА СТОУКС. Джейн Ан блъска по вратата и Джени, с която

не съм говорила

преди, се появява. А писъците и ревът - вече предимно рев -

продължават, така че
Сиера е тази, която страда.

Джейн Ан се обръща към всички ни със строг глас:

– Връщайте се по леглата. Няма нищо за гледане.

Но дори и след като влиза вътре и затваря вратата, всички

оставаме отвън и скоро

ревът утихва, и накрая настава тишина.

Сутринта всички са като махмурлии заради среднощното будене

и на закуска

стоя с едва отворени очи и едва ли не се олюлявам на опашката

за овесената каша, когато виждам Сиера двама души по-напред,
където говори с момиче, което не

познавам.

– Да бе, знам, че е изглеждало истинско - обяснява и момичето

търпеливо. - Да

не ти разправям аз какви ги сънувах това лято. Явявах се на

важен изпит, май САТ, и

изведнъж осъзнавам, че съм си забравила молива...

– Изобщо не беше такова - прекъсва я Сиера.

– Знам, винаги се чувстваш сякаш се случва наистина - казва

момичето.

– Ох, остави - казва Сиера и се обръща.

Докато закусваме на масата, Диджей ми казва:

– Не се изненадвам, че Сиера Стоукс е сънувала кошмари, като

имаме предвид
какво е преживяла.

– Какво е преживяла?

Диджей ме поглежда неразбиращо.

– А. Ама ти не знаеш. Вярно.

В чинията и има три зрънца грозде и филийка, препечена почти

до черно - тъкмо

като за емо. Отхапва от филията, преглъща и казва:

– Всъщност не трябва да говоря за това. Против правилата на

Дървения хамбар е.

Очаква се хората сами да разказват историите си, и то само ако

искат. Познаваш ли я?

– Заедно ходим на Специалните теми - казвам.

– Тя е влязла, а аз не? Уф, както и да е. Ще ти кажа само, че

пристигна миналата

година и беше в ужасно състояние; може би кошмарът е знак, че

не се е оправила

кой знае колко.

– Онова нещо, което го е преживяла - казвам, -много ли е лошо?

– Да - казва Диджей. - От най-лошите.

Усещам как нещо ме присвива, макар че няма как да знам какво

значи „от най-лошите“.

Разотиваме се по първите часове и в Специални теми

поглеждам през масата към
Сиера, която изглежда разстроена и отдръпната. Кейси пак
закъснява и влиза с

трясък насред разговор за това как „Стъкленият похлупак“ е

разказан от първо лице.

Следва дълга пауза и си мисля, че всички сме притеснени.

– Кейси - казва госпожа Куенел. - Светът няма да те чака.

Че това тук светът ли е?

– Съжалявам - промърморва Кейси.

Госпожа Куенел отново се обръща към групата.

– Както вече казах, книгата е писана преди повече от петдесет

години - казва тя. -

Но можете ли и днес да я почувствате?

– Естествено - казва Кейси. - Може да се каже, че и аз съм под

един стъклен

похлупак на колела.

Мисля си, че и аз имам своя версия. Мисля си как след като

Рийв умря, по цял

ден лежах в леглото и слушах как семейството и приятелите ми

си говорят за мен в

антрето или в хола. Чувствах се сякаш леглото ми е един

остров, а аз се отнасях все

по-далеч от всички и само мислите ми за Рийв останаха с мен.

– Просто изолацията е много тежко нещо - казвам и веднага ми

става неудобно, че съм се обадила.
Госпожа Куенел ме поглежда.

– Да - казва. - А всички сте толкова млади. Героинята на Плат

също е млада. Да

бъдеш на прага на живота си и да не можеш да влезеш в него...

това трябва да се

предотвратява винаги, когато е възможно.

Всички я слушат много внимателно. Говорим за книгата, нали? А

може би не.

Говорим за себе си. Може би когато заговориш за някоя книга, в

един момент

започваш да говориш за себе си.

Спомням си как четох „Паяжината на Шарлот“ с мама, когато бях

малка. Седях

до нея на кафявия диван в хола, когато Шарлот умря. И беше

сякаш паячето от

хамбара ми беше истинска приятелка. Или дори сякаш бях аз.

Май изведнъж

разбрах, че някой ден и аз ще умра. За пръв път го осъзнах

напълно и се потресох, и

се разплаках.

Също както сега съчувствам на героинята на Плат за

депресията й. Разбирам я. И

изолацията й ми напомня за това как аз се чувствам след

всичко, което стана с Рийв.
– Да - казва Грифин и кима. - Все едно не можеш да говориш с
другите хора.

Какво знаят те за това, което преживяваш? Нищо.

– Нищичко - съгласявам се аз.

– Значи другите хора не знаят абсолютно нищо - казва госпожа

Куенел. - И

изглежда, Естър също се чувства така и е сама, в плен на

отчаянието си. При нея

нищо не се променя. Което бих казала, че е обратното на

живота.

– Обратното на живота не е ли смъртта? - пита Сиера.

За пръв път се включва в днешния разговор.

– Мисля, че да не се променяш е малко като да умреш - казва

Грифин и усещам, че му е неудобно да участва в една дори
бегло литературна дискусия. Хващам бас, че

му се случва за пръв път. - Но може и да бъркам, госпожо Ку -

добавя бързо.

Госпожо Ку! Някои от нас се смеят притеснено. Но на мига името

прилята и

остава, също както когато Лио започна да ме нарича Джам и си

остана.

– Знаете много повече, отколкото си мислите, господин Фоу -

казва тя. -

Промяната може да е изключително важна. Всичко се променя

непрекъснато. Дори
клетките ви се сменят в момента. Гледката от прозореца е малко
по-различна от това, което беше преди няколко секунди.

Неволно поглеждам към прозореца и сякаш госпожа Куенел го е

планирала -

едно листо се откъсва от дървото и ляга на тревата. Задържа се

за секунда и после

отлита.

– Не бива да се боим от промяната - казва ни тя. -Иначе ще

изпуснем всичко.

Часът почти е свършил. Госпожа Куенел поглежда часовника си,

все едно се

опитва да се върне в настоящия момент. Всички бяхме някъде

далеч, потънали в

мисли за Силвия Плат, алтер егото и Естър Грийнуд и разбира

се, за самите нас. Този

предмет е като някое денонощно магазинче, само че в него се

продава само депресия.

Ако наистина беше магазин, щеше да се казва жалпазар.

И наистина ми е жално. След часа ходя през двора с бавна

крачка и осъзнавам, че

разговорът ме е изтощил. Може би днес по физика само ще спя.

Вече няма смисъл да

съм будна. Без Рийв дори не съм човек.

Завивам зад един ъгъл, оставам сама по посипаната с листа

пътека и
продължавам смълчана между дърветата. Знам, че тук, във
Върмонт, цветовете през

есента се водят някакви страхотни, но изобщо не ми пука. Сега

сякаш ми се

подиграват и казват: „Ето ни, Джам, всички цветове на дъгата. От

червено до

виолетово, сещаш ли се? А не можеш да ни се порадваш. Ха-ха-

ха-ха-ха“.

Натъпквам ръцете си дълбоко в джобовете, където откривам

десет цента и

някакви боклучета. Както си прехвърлям монетата между

пръстите, забелязвам

Сиера, която е малко по-напред и замеря едно дърво с камъни.

Отново и отново се

засилва и с всичка сила изстрелва нов камък към кората на

дървото. Устремена е и

съсредоточена, сякаш си изкарва нещо, като мята камъни.

– Хей - обаждам се аз, като нарушавам ритъма й.

Тя се обръща и ме поглежда, внезапно смутена.

– Здрасти - отговаря ми.

– Точна ръка имаш - казвам и се приближавам.

– Благодаря.

Стоим някак неловко и казвам:

– Нещо си му бясна на дървото. Да не ти е лепнало някаква
болест?

Подсмърчане? Или цъфнали краища? - но тя дори не се

усмихва на жалката ми шега.

Вместо това казва:

– Снощи не ми беше добре. Ама сигурно знаеш.

– Да. Съжалявам.

Сиера ме оглежда, все едно се опитва да разбере дали може да

говори с мен, или

не. После казва:

– Случвало ли ти се е нещо абсолютно неразбираемо?

– Може би, не знам.

– Някоя случка, която да е толкова нереална, че ако кажеш на

някого, ще си

рекат: „Леле, какво и е на тая?“.

Пулсът ми се ускорява. Да, преживях нещо много силно, след

като изгубих Рийв.

И някои хора ме гледаха особено, понеже не бяха виждали

такава емоция и такава

скръб у някого на моите години. Но Сиера говори за нещо друго.

Няма точно сега да

разкрия историята за Рийв. Казвам само:

– Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

– Остави. Няма значение.

Взима си раницата, мята я на гръб, обръща се и тръгва. Опита

се да види дали

съм и сродна душа и явно не съм. Постави ме на изпитание и се

провалих.

Петък вечерта има събиране. Това е може би най-тъжната идея

на света - група

психологични неудачи, притеснено събрали се привечер в

салона за физическо под

звуците на хаус, сякаш това е някакво нормално събиране „за

тийнейджъри“, докато

няколко отегчени учители ни наблюдават отстрани. Както всичко

останало в

Дървения хамбар, това сигурно се очаква да е лечебно и да ни

помогне с нещо.

Например да се научим да общуваме.

– Боже, тия работи са пълен ужас, трябваше да те предупредя -

казва Диджей, която стои до мен и оглежда унилата стая.

– Колко време трябва да сме тук? - питам.

– До следващото хилядолетие.

– Добре де, ама защо?

– И това е въпросът за голямата награда.

Косата на Диджей дотолкова е закрила лицето и, че е по-скоро

стена от коса, отколкото завеса. Облякла е розова поличка с
камуфлажно яке и „Док Мартенси“ и
някак всичко се връзва и й стои готино. Кръстосала е ръце. Аз
съм с обичайните си

дънки, пуловер и Вансове.

Изведнъж си спомням кафявия пуловер на Рийв, меката

шоколадена вълна и

специфичната му сладко-кисела миризма. И макар че съм

длъжна да стоя на това

събиране, в мислите си започвам едно нещо, което понякога

правя - припомням си

подробно четирийсетте и един дни на връзката ни. Онези

четирийсет и един дни, които съм запаметила и които си
превъртам в главата като филм, когато ми е

напрегнато или скучно. Припомням си всяко нещо, което сме

правили заедно: Утрото, когато за пръв път се появи в часа по
физическо.

Следобеда с часа по рисуване, когато рисувах на хълма, а той

дойде и седна до

мен.

Нощта, когато се целунахме над куклената къща на Кортни

Сейпол.

Онзи път, когато ми пусна DVD с любимия си стар скеч на

„Монти Пайтън“ - онзи

с мъртвия папагал.

И други неща правихме, но мислите се скупчват в мозъка ми и

нещо ме стисва за
гърлото. И ако не спра да мисля за тези четирийсет и един дни,
може да се разплача

точно тук, насред тъпото събиране.

Спри да си мислиш за нег о, казвам си. Общувай.

Но е прекалено трудно. Няма смисъл да съм тук -абсолютна

глупост е, че ни

задължават. Кейси пак е закъсняла и се е паркирала с количката

до изхода. Няма

значение, че не може да танцува. Те и другите не танцуват.

Музиката гърми, а горе се

върти жалка диско топка. Представям си как са пратили някого

да я купи от магазин

„Всичко за купона“. Обаче въртящите се парчета светлина от

топката само

подчертават факта, че всички си стоим по местата като

емоционално крехки буци.

– Някой може да заснеме тази сцена - казва Кей-си, - и да

кръсти снимката

„Трагедия“.

Грифин е застанал наблизо. Насред слабо осветения салон и

както си е свалил

качулката, лицето му изглежда още по-сърдито и се чудя защо е

такъв - дали винаги

е бил така, или се е променил след онова, заради което е тук.

– Какво зяпаш?
Гласът му ме стряска.

– Нищо - казвам, но наистина го бях загледала, без да го

осъзнавам.

– Друг път. Беше ме зяпнала.

– Не бях - продължавам да настоявам и не знам защо е толкова

важно да отрека.

Също както хлапетата си казват: „Не бях аз!“.

– Какво - казвам, - да не реши, че умирам от желание да разкрия

душата под

качулката?

– Все тая - казва той, което е най-безсмисленият отговор на

света.

После се обръща и излиза с големи крачки.

– Какво стана? - пита Кейси, докато и двете го гледаме как се

отдалечава.

– Нямам представа.

Някои от децата около нас са се запътили към дансинга и се

опитвам да се

съсредоточа върху сценката, за да се разсея от лошия момент с

Грифин. Въпреки че

хората тук очевидно не са съвсем наред, някои пак искат да

участват в такива прости

човешки занимания. Нямам представа защо.

Музиката става малко по-силна и помещението се пълни.
Децата се събират по

двойки и групички и танцуват.

– И сега какво, ще го оставиш отвън ли? - пита Кейси.

– Кого?

– Грифин. Излезе.

– Ми излязъл е. Хубаво.

– Мисля си какво каза госпожа Куенел. Как трябва да се грижим

един за друг. И

й казахме, че ще го правим.

Не искам да се занимавам с Грифин, ако мога да го избегна. Ще

трябва да

разровя и анализирам чувствата си. Понякога през лятото мама

и татко ни слагаха в

кухнята с Лио да люпим царевица. Трябваше да махаме

косъмчетата измежду

мозайката на зърната. Да ги вадим власинка по власинка, което

всеки път отнемаше

цяла вечност. Това щеше да е същото, но с чувствата ми, вместо

с царевични

власинки - на кого му е притрябвало?

Зад Кейси външните врати на салона са отворени към нощта. А

отвън на студа, под фосфорната светлина, Грифин стои сгушен
в суитшърта си, отново с вдигната
качулка.

Кейси е права, трябва да ида и все нещо да му кажа.

Но прекалено дълго се чудя какво да правя и когато излизам на

терасата, Грифин го няма. Не трябва да си тръгваме преди края
на събирането, но за разлика

от Марк, Грифин не е фен на правилата. Ако зависеше от мен,

също щях да се

разкарам и от събирането, и от училището. Щях да се метна на

вечерния автобус, да

оставя всичките тези хора и тъжното им минало, да си се върна

вкъщи в Ню Джърси, да си легна и повече да не стана.

Някъде зад мен, под мижавата жълта лампа на терасата, някой

ме вика и се

обръщам - това е Кейси, която отвън във вечерния мрак

изглежда много мъничка в

количката си.

– Мислиш да избягаш ли? - пита.

– Няма да е лошо.

– За някой като теб тук няма да е толкова ужасно -казва Кейси.

– Като мен ли?

Тя изобщо не ме познава.

– Някой, който може да ходи - обяснява тя. - Знаеш ли как ви

викаме? ВС-та.

– Не знам какво е това.

– Означава временно способни. Никой не знае кога може да му
се случи нещо, нали? Виж ме мен. Не го очаквах. Така че,
живей, докато можеш - казва Кей-си. -

Върви се забий с ядосания Грифинчо.

– Нямаше да се забивам с него - казвам възмутено. - Само щях

да се държа мило.

– Извинявай. Понякога ставам хаплива. То мен вече никой няма

да ме хареса.

– Не е вярно.

– Да бе, Джам, някой направо ще припадне по мен, след като не

мога да мръдна

и на сантиметърче. И ще си умира да ме носи до банята и да ме

слага на тоалетната.

Адски възбуждащо.

Тръгвам да казвам нещо, но ще са само някакви празни

приказки. Няма какво да

и кажа, че да и стане по-добре. Знам от опит. И двете сме

изгубени и разкъсани.

Седим на студа, потреперваме и мълчим.

ПЕТА ГЛАВА
Най-накрая, в една късна вечер, отивам в Белжар за първи път.
Още не го

наричам Белжар, никой от нас не го нарича така. Естествено,

след като отивам -след

като ми се случва - не смея да споделя с никого. Отначало ми се

струва прекалено

диво, несвързано и абсурдно, че да кажа на когото и да било.

Веднъж в девети клас, когато с Джена се напушихме с

медицинската марихуана

на чичо й, си въобразих, че лампата с форма на котка в хола

измяука. Това ме шашна

за няколко секунди, докато успея да се успокоя и да се засмея. (

До ден днешен не си

падам по пушенето на трева и по загубата на контрол.) Но

няма как да се засмея на Белжар. Прекалено е огромен. Белжар
идва

отникъде и променя всичко за всички ни в Специалните теми.

Преди да идем там за

пръв път, всички невинно пристъпваме в учебния срок на

Дървения хамбар, като

следваме монотонния ритъм на домашните, живота в

общежитията и храненето.

Рийв ми липсва с дълбока болка, чак в костите, която не

затихва, колкото и да се

опитвам да се разсея.
Нощта, в която за пръв път отивам в Белжар, е като всяка друга.
Аз, Кейси и

Диджей, всяка по анцуг и тениска, седим в общата стая на

първия етаж и пишем

домашни. Трите сме започнали да висим заедно, макар че

никога не обсъждаме

лични въпроси. Вместо това, само седим привечер, учим и си

говорим за дребни

неща. Сиера никога не идва при нас.

– Вече изкарахте няколко часа, кажете какво му е толкова якото

на Специалните

теми? - пита Диджей, когато с Кейси подхващаме темата за

презентациите за Плат, които трябва да изнасяме. Колкото и
пъти да съм уверявала Диджей, че предметът си

е съвсем нормален, тя не се отказва.

– Кой е казал, че е яко? - пита Кейси.

– Всички - казва Диджей. - Но Джам казва, че не е. Може би крие

нещо от мен.

– Диджей, ти не си наред - казвам.

– Джам е права - казва Кейси. - Няма нищо особено. Но госпожа

Куенел е

интересна. Останалите учители са прекалено внимателни с нас.

А и четенето ми

харесва.
На мен също. Но като изключим Кейси, останалите ученици не
са ми кой знае

колко приятни.

С Грифин като цяло се отбягваме след събирането, а Сиера

мълчи и не дружи с

никого. Марк изглежда изненадващо отнесен последните един-

два дни. На вечеря го

чух да казва на друго момче, че има проблеми със съня. Да,

групата е лоша

комбинация, но поне четенето на Силвия Плат си струва.

– Хайде, че стана късно - казва Кейси след известно време. -

Трябва да се

дотъркалям до леглото.

Добутва се до вратата, отваряме и й и помагаме да излезе от

помещението и да

влезе в стаята си на първия етаж. Малко по-късно с Диджей се

качваме горе и след

като сме се настанили в стаята си, без даже да ме попита дали

може, тя изведнъж се

пресяга, гаси лампите и ни оставя в пълен мрак.

– Е благодаря ти, Диджей.

– Моля.

– Не ти ли хрумна, че може да искам да посвети още малко? За

да си довърша
безполезното домашно, без да трябва да го пиша на Брайловата
азбука?

– Ами, слез долу бе, Джам - казва Диджей изпод завивките.

– Не искам пак да слизам. Искам да остана тук.

– Оставай. Аз ще спя.

Помислям си дали да не стана и да щракна лампата, но Диджей

веднага ще я

изключи. А и просто не ми пука достатъчно. Мракът донякъде ми

отива; отива си на

настроението ми тази нощ, а и всяка друга. Не ме интересува,

ако ще и целия си

живот да изкарам в пълна тъмница.

Ето къде започва всичко. Седя в тъмното, гледам силуета на

грубата си

съквартирантка, която се е завила на леглото си, и си мисля как

тук съм като в капан

и колко е тъжно, че всичко стана така. Трябваше да живея в Ню

Джърси, да се

разхождам на игрището зад училището, прегърнала гаджето си

Рийв.

Сега си седя на леглото, а другарчето е зад мен. Спомням си как

в края на първия

ни час, когато говорехме за дневниците, госпожа Куенел ни каза,

че всеки има какво
да каже, но не всеки може да понесе да го каже. Нашата задача
била да намерим

начин.

Отивам до бюрото в мрака и с малко опипване намирам

дневника и лампичката

за книга, която мама много настояваше да взема.

– Не знаеш кога ще ти се прииска да четеш посред нощите -

беше ми казала.

Сякаш четенето още ми беше толкова важно.

Пак сядам на леглото, облягам се на другарчето и отварям

дневника. Може би е

време наистина да пиша за Рийв. Може би ще помогне, дори

мъничко. Щраквам

химикалката и първите думи, които написвам, са тези: Рийв

Максфийлд беше човекът, когото очаквах да срещна, откакто
съм се

родила, но разбира се, още не го знаех.

Тогава, след като съм го написала, усещам как ръцете на

другарчето омекват и се

огъват.

Кадифето сякаш се променя на допир, ръбовете се заглаждат и

цялото

заприличва по-скоро на вълна.

Ръцете започват да се усещат като човешки.

Сигурно съм заспала и сега сънувам момчето, което обичах и
което умря.

Но в същото време съм сигурна, че съм будна и че нещо се

случва с мислите ми.

Обърни се, казвам си.

Но не мога да се насиля да го направя, защото ръцете, които ме

прегръщат, са

станали уверени и познати и нещото, което искам повече от

всичко - онова

невъзможно нещо - сякаш се случва. И ако не съм права, това

ще ме съсипе.

Обърни се.

Правя го и той е тук. Сепвам се и поглеждам сънливите му очи и

разчорлената

кестенява коса. Не сънувам, не е и онова, което наричат осъзнат

сън. Не, приятелят

ми Рийв, когото бях изгубила, просто е тук, тук при мен.

Сега не сме в стаята ми в Дървения хамбар, а сме някъде навън

в неутрално сив

ден. Къде сме точно? Няколко секунди не мога да разбера.

Студено е; оглеждам се и

забелязвам, че наоколо ги няма високите върмонтски дървета с

листа по клоните или

около стеблата им. Вместо това сме на обширното игрище зад

старото ми училище в
Крамптън.

– Върна се - казвам му с треперещ глас и се разплаквам.

Не че не бях плакала от последния ден, когато го видях - плаках

постоянно, очите ми подпухваха, лицето ми се възпаляваше,
семейството ми не можеше да спи, всички се поболяха от
тревога.

Но този плач е различен. Това е плач на облекчение. Последния

път, когато

плаках така, бях може би на пет и се бях изгубила в

хипермаркета. Изведнъж видях

мама, която дойде от съседната пътека с количка, и се

разплаках все едно се връща от

война.

– Спокойно, Джам - казва Рийв нежно, придърпва ме към себе

си и ме оставя да

плача, докато ме гали по косата.

– Благодаря ти - само това ми хрумва да кажа. -Благодаря ти.

Остатъчното действие от травмата - изразът, който родителите

ми написаха на

заявлението ми за кандидатстване - вече е в нова фаза. Сега

съм като побърканата

старица в Крамптън, която понякога седи на спирката и приказва

на хората, които

минават покрай нея, и им казва: „Анджела, кога ще се

прибереш? Анджела, мойто
момиченце, ще ти оставя лампата светната“.

Но за разлика от онази старица, аз изведнъж съм щастлива.

Дъщеря и Анджела

сигурно никога няма да се прибере, но Рийв някак си се е

върнал при мен. Затова

тази нова фаза не е толкова ужасна.

– Джам - казва след малко. - Добре ли си?

Гласът му си е същият: английският акцент, пристъргването.

– Мен ли ме питаш? Ами ти? - казвам. - Ти добре ли си?

Кимва.

– Вече съм.

– Не мога да повярвам, че си тук - казвам и пак се разплаквам.

– Че къде да съм? - отвръща с тъжна усмивка. - У Кесман, да

пея тригласни

песни?

Не мога да възприема как просто ми е бил върнат като някоя

отдавна изгубена

вещ. Може би номерът е да скърбиш достатъчно силно, ама

направо да се поболееш

от плач - тогава умът ти не издържа и гръмва, и получава

магнитни свойства, и

можеш да накараш някого да се върне при теб.

– Беше ужасно - казвам му.

– Знам. Но моля те, недей да плачеш повече, Джам - казва той. -
Защото и аз ще

плача. А нямаме особено много време. Нали не искаш да го

прекараш цялото в плач

като някое от онези момичета в американските тийн филми?

– Не съм като тях. И как така нямаме особено много време? -

питам и трия очи. -

Не си ли се върнал?

– Не съвсем.

Рийв клати виновно глава и тогава виждам, че макар

определено да е той, с

милото лице и красивата уста, и удълженото разстояние между

устните и носа му, за

което знам, че се казва филтрум, защото веднъж ми каза: „Пише

го Оксфордския

речник, провери“, изглежда малко по-фин, сякаш е от акварел и

цветът се е отмил.

– В смисъл, да, върнах се, но само за малко. Мисля, че вече го

знаеш - казва той и

май е прав, наистина го знам.

– Ама какво е това място? - питам. - Виждам игрището зад

училището, но

продължава до безкрай. Различно е.

– Мисля, че и това вече ти е ясно.

Хваща ръката ми - усещам дългите пръсти, мазолите, сухата
извивка на дланта

му - и тръгваме по твърдата кафява земя, която сега прилича на

място, където да

идеш, ако си изгубил някого и отчаяно искаш да си го върнеш.

Ако липсата му ти е

донесла прекалено много печал.

И е факт, че просто се разпаднах, когато изгубих Рийв; бях

запратена в едно

равно състояние, все едно съм мъртва отвътре, в агония и под

стъклен похлупак.

Това широко игрище със сиво небе и стъпкана суха трева е най-
мрачното място, което съм виждала, но е и прекрасно, защото
той е тук. Чудя се какво да правим през

ограниченото ни време заедно. Да се целуваме? Да се

докосваме? Да говорим? Да се

майтапим? Да лежим по гръб неподвижно, всеки с по една

слушалка в ухото, и да

слушаме началните ноти на някоя песен на „Вундеркинд“ -

британската инди група, която Рийв обичаше?

– Ела, алена ягодке - казва той, а аз се давя от рев на рамото му

и сълзите ми

падат по кафявия му пуловер.

– Извинявай, ще миришеш на мокро куче - казвам, когато

успявам да проговоря.
– Миризмата на мокро куче си е класика - отговаря той. - Само
се надявам да не

тръгнеш подир мен да ми душиш дупето.

– Да ти душа дупето! Все същият си си.

Но и двамата знаем, че не е, не съвсем. И когато каза, че

нямаме особено много

време, ме предупреждаваше да не свиквам. Нима някога можеш

да свикнеш с

любовта? Мама и татко винаги изглеждаха така, седнали на

стария кафяв диван в

хола след вечеря. Разтриваха си краката взаимно след тежкия

ден в офиса, където и

двамата са счетоводители. Не мислят много за факта, че някой

ден единият ще умре, а другият ще остане с разбито сърце.

С Рийв нямаме много време дори сега; може би никой няма

време. Лежим заедно

на земята и макар че е малко хладно, се целуваме и той ми

разказва неща, които вече

е разказвал, например как като малък е искал да участва в

някоя комедийна трупа

като „Монти Пайтън“. С удоволствие слушам всичко отново.

Искам да го попитам: „ Мислеше ли си за мен през това време,

както аз си

мислех за теб?“. Но не го правя. Ако лежим заедно така, леко и

нежно, може би
няма да трябва да ставам и няма да има нужда това да
свършва.

Но свършва, внезапно. Небето рязко притъмнява и Рийв казва с

измъчен глас:

– Трябва да се връщаш.

Изправя се и го оглеждам - слабичкото тяло, непоправимата

кестенява коса, лицето, което е гладко и мило, и малко
преекспонирано.

Целува ме по ръцете и после по устата, и не успявам да го

попитам как мога

отново да го видя. Даже не знам как попаднах тук. Знам само, че

за малко съм

оставила непоносимия си вътрешен живот и изпадам в паника,

че отново ще съм без
него.

Затварям очи само за секунда, за един миг, и когато ги отварям,

отново седя на

леглото си в пълния мрак на стаята в Дървения хамбар. Старият

червен дневник

лежи отворен в скута ми. Но въпреки че си спомням, че написах

само един ред, сега

страница след страница са изпълнени с моя почерк, с разказ за

мен и Рийв и как сме

се запознали. И за това къде сме сега и как отново сме се

намерили.

На някои места мастилото се е размазало и разтекло, сякаш

някой е плакал ли, плакал, наведен над страниците.

ШЕСTA ГЛАВА

– Диджей! - просъсквам в тъмната стая.

Няма отговор.

– Диджей! - пробвам пак настоятелно.

След няколко секунди чувам как се завърта в леглото си и после

казва:

– Какво има?

Щях да й разкажа какво ми се е случило току-що, но се спирам.

Някак си знам, че

не трябва да го споделям с нея.

– Нищо - казвам след малко. - Не мога да заспя.

– Не можеш да заспиш? И ме събуди само за да ми кажеш, че

не можеш да

спиш?

– Ами, да - успявам да кажа.

– Брой овце или брой шамарите, които бих ти отвъртяла - казва

тя.

После измърморва нещо, което не чувам, и пак се намества в

леглото. След

няколко секунди дишането и се успокоява и вече е заспала.

Седя неподвижно на леглото в тъмната стая. Може би трябва да

призная всичко

пред Джейн Ан, ръководителката на общежитието, а тя ще

извика сестрата и ще

трябва да стоя разтреперана в ярко осветената стая посред нощ

и да обясня всичко на

тези мили, загрижени жени.

„Видях приятеля си“, ще кажа, докато сестрата ми преглежда

очите с малкото

фенерче.

„ Мхм“, ще каже тя, сякаш ми вярва.

„ Не, бях с него, не ме ли разбирате? Бяхме заедно. Наистина

се случи. Не си

измислям.“
Тъй като училището не вярва в лекарствата, никой няма да се
опита да ме упои, освен в много тежък случай. Но може да
решат, че съм прекалено неуравновесена за

Хамбара, и да ме вкарат в лудница като Силвия Плат, където да

ми лепнат електроди, с които да ми пускат разтърсващ ток в
мозъка.

Така че няма да кажа на никого.

Някак си успявам да заспя, но когато сутринта се събуждам, на

мига си спомням

какво стана снощи, пресягам се към бюрото и грабвам дневника

с червена кожа, за да

се уверя, че наистина се е случило. Пет пълни страници са

изписани с моя почерк.

Има дълго описание на Рийв от деня, в който се срещнахме в

часа по физическо, както и на този момент, когато пак го видях в
онази странна версия на игрището зад

старата ми гимназия.

Случило се е.

– Днес си малко особена - казва Диджей, докато се обличаме.

Сваля си голямата тениска на „Май Кемикъл Романс“, с която

спи, и си слага

сутиен и карирани мъжки боксерки.

– Или поне по-особена от обикновено - добавя.

– Кой го казва.

– Аз си знам колко съм особена.

Тази сутрин ми е някак замаяно, както изглеждаше и Сиера след
неприятния си

сън. На закуска сядам в ъгъла сама, с лице към стената, ям

бананово кексче, което е

кораво като камък, и не искам да говоря с никого. Явно на

всички им е ясно да не ме

закачат. Тук хората изпадат в разни депресии и останалите

проявяват уважение.

Ям смълчана, бавно гриза кексчето и се отдавам на подробни

мисли за това, което се случи снощи; спомням си как ръцете на
другарчето преляха в ръцете на

Рийв и как отново бяхме заедно. Можеше цялата закуска да

прекарам така, но

изведнъж нещо изтрясква.

– Мамка му! - чувам.

Кейси се е дръпнала от масата, при което с количката си е

бутнала Марк и

таблата му му е излетяла от ръцете. Купата от корнфлейкса му

се върти като пумпал

и накрая спира.

– Да му се невиди, Марк! - казва Кейси. - Гледай къде ходиш.

Марк, приклещен между количката и другата маса, казва:

– Без да искам беше. Не ми скачай така.

– И да искам, не мога.
– Нямах това предвид.

Дотичвам, без да се замислям, и хващам дръжките на

количката, за да помогна

на Кейси.

– Джам, остави ме - казва, сякаш говори на непослушно куче.

След това с много усилия се измъква, а аз оставам да я гледам.

Когато вече не се

вижда, Марк кляка и започва да събира храната и пръснатите

прибори, а аз му

помагам.

– Не знам защо така кипна - казва той. - Много са и опънати

нервите.

– И не само нейните.

Взима метла и лопата и довършваме чистенето, после заедно

тръгваме смълчани

към часа по английска литература. Мисля си, че този час няма

да мине много добре

днес, и когато стигаме, се оказва, че съм познала. Кейси е в

кофти настроение, Марк

и Сиера също, а и аз като тях. Грифин винаги е в кофти

настроение, така че днес

няма промяна.

Госпожа Куенел ни гледа от мястото си на масата и накрая пита:

– Какво става?
Никой не може да и отговори.

– Ясно - казва тя, но разбира се, че няма как да и е ясно.

Едва се сдържам. Ако изобщо има учителка, на която бих искала

да разкажа

какво ми се случи снощи, това е госпожа Ку. Все пак пишех в

дневника си, когато

стана. Може би тя някак си ще ме разбере. Но няма как да и

обясня нещо, което и аз

самата не мога да схвана.

– Докъде стигнахме миналия път? - пита госпожа Куенел. -

Мисля, че Сиера...

– Госпожо Ку, не се обиждайте - казва Сиера, - но просто не мога

да се

съсредоточа върху това.

– И аз не мога - казва Марк. - Съжалявам.

– Сякаш думите по страниците нямат никакъв смисъл - казва

Грифин.

Госпожа Куенел ни оглежда. Дали ще каже подразнена: „Няма

значение дали

можете, или не можете да се съсредоточите. Тук сте, за да

учите“. Или ще

прояви разбиране.

Тогава ни изненадва всичките, като казва:

– Знаете ли какво? Днес ще ви пусна по-рано.

– Ама... наистина ли? - казва Марк.

Изглежда малко паникьосан, все едно си мисли: „ Не

нарушаваме ли

правилата?“.

– Чухте госпожата - казва Грифин.

– Излезте да подишате малко планински въздух. Всички - казва

тя. - По

настояване на госпожа Ку. Няма какво да се опитвам да ви

преподавам, щом хубавите

ви мозъци са някъде много, много далеч. Идете и пробвайте да

се съсредоточите

върху природата.

Но планинският въздух не може да ми помогне да се оправя с

тези неща. Вместо

това искам да се обадя на нашите и да им разкажа какво ми се

случи снощи. Преди да

се запозная с Рийв, им разказвах толкова много. Когато бях

малка, ако нещо се

случеше в училище - например Дейна да ме бутне „без да иска“,

докато се

разминаваме, или да ме избута от опашката за обяда - се

прибирах вкъщи, споделях с

мама и татко, докато вечеряме, и ми олекваше. Винаги ме

подкрепяха.
На партера на общежитието има платен телефон, а аз имам
карта за него. Тези

апарати вече се срещат много рядко, което сигурно е за добро.

Четох, че някой

направил изследване и открил, че слушалките гъмжат от

милиони отвратителни

бактерии. Фекални бактерии, ако искате да знаете. Но тук, в

Дървения хамбар, където

все едно живея при амишите, тези телефони са единствената ни

връзка с останалия

свят.

Днес е учебен ден, значи работен за мама, така че и звъня в

офиса. Вдига и казва

делово:

– Карън Галахю.

Само като и чувам гласа, и гърлото ме свива, а очите ми се

навлажняват.

– Мамо... - казвам.

– Джам? - пита. - Ти ли си?

– Да, аз съм. Може ли да се прибера? Има автобус. Може и да

ви върнат парите

за обучението.

– Не, миличко - казва тя, - нали си говорихме за това? Помниш

ли срещата с
доктор Марголис? Разбрахме се, че трябва да пробваш поне за
един срок. За да не си

си все вкъщи. За да излезеш от леглото. За да си някъде, където

работят с млади...

– Ама, мамо! - казвам. - Не разбираш.

– Разбирам, Джам. Тъгуваш по дома.

– Това ли си мислиш?

– Ами, да. Защото си извън зоната си на комфорт. Попадна в

нова ситуация, след

като толкова време беше като в пашкул.

– Мамо, изслушай ме, изобщо не е това.

Поемам си дъх и тихо казвам:

– Снощи бях с Рийв, разбираш ли? Бяхме заедно, беше до мен и

се държахме...

– Джам! - прекъсва ме мама строго. - Знаеш, че това не е вярно.

Ако си спомняш, доктор Марголис каза, че вероятно ще видим
определено поведение, но не трябва го

затвърждаваме.

– Определено поведение ли? - виквам в слушалката и веднага

ми става гадно, че

реагирам така остро на майка си. Но не издържам. - Даже не

знаеш за какво

говориш! Дай ми да се прибера. Тук вече се разпадам...

– Джам! - прекъсва ме отново. - Дай му малко време. Поне един
срок.

Говори сериозно. Наистина не ми е позволено да се върна

вкъщи.

Когато затварям, цялата треперя. Да ида ли при сестрата и да

поспя, за да ми

мине? Или да си се кача в стаята и да пробвам да се върна при

Рийв?

Тръгвам да излизам от общежитието, без да гледам накъде

точно, и срещам

Сиера, която тъкмо влиза. Малко ни е неловко след онзи път

при дърветата. Когато я

видях тогава, ме беше питала дали ми се е случвало същото

като на нея. Дали съм

преживявала нещо „нереално“. Тогава не бях разбрала за какво

говори. Но може би

сега знам.

Изпречвам и се на входа и казвам:

– Трябва да те питам нещо.

Сиера ме поглежда без особен интерес. Имала съм възможност,

но съм я

пропиляла. Сякаш не може и да си помисли, че това, което ще я

питам сега, може да

е много интересно; мисли си, че е съвсем сама. Но може би ще

мога да я измъкна от
тази изолация. Или просто ще изглеждам неуравновесена.

– Онова, което ме пита онзи ден, когато мяташе камъни -

казвам. - Беше видяла

нещо, нали? Ама нещо, което няма как да си видяла наистина?

Сиера продължава да ме гледа.

– Как така? - пита.

Оглеждам се да видя дали сме сами.

– Снощи видях едни неща - казвам, като знам, че е твърде

много. - Нямам

обяснение. Не беше все едно са ме упоили. Беше различно.

Сиера бързо ме избутва в коридора, после в една ниша.

– Слушай сега - прошепва. - Ако нещо такова ти се е случило и

на теб, може би...

Не знам. Но да, точно това се опитвах да те питам при

дърветата. И нямах с кого да

говоря.

– Можеш да говориш с мен.

– Накъде беше тръгнала? - пита.

– Да се разходя. Говорих с мама и не мина добре.

– Мога да дойда с теб.

Тръгваме да се разхождаме, но не говорим повече за това.

Сякаш и двете знаем, че ще е прекалено натрапчиво да питаме:
„ Какво точно видя?“. Разбира се, че
умирам да разбера подробностите около нейната халюцинация,
или там каквото е.

Може би е свързано с онова „много лошо“ нещо, което Диджей

каза, че се е случило

със Сиера. Може би и тя умира да разбере аз какво съм видяла

и каква съм. И да

разбере какво ме е докарало в Дървения хамбар.

Имаме много за казване, но не казваме почти нищо, освен да

споделим колко ни

успокоява това, че и някой друг е имал такова стряскащо

преживяване. Със Сиера

продължаваме да се разхождаме и през повечето време

мълчим. Още треперя

отвътре, но вече съм и успокоена. Най-накрая стигаме до

стълбите пред

библиотеката, откъдето тя трябва да вземе някаква книга.

Влизам с нея между

лавиците, оглеждам главната читалня и виждам как всички са

свели глави и са се

съсредоточили, замечтали или заспали.

На една от масите седи самотно момче, отпуснало глава в шепи.

Марк е и дори от

другия край на стаята виждам, че нещо не е наред. Надига глава

и ни вижда.

Поглеждаме се, общуваме безмълвно.

И на Марк му се е случило нещо, не само на мен и Сиера.

Може би се е случило на всички в Специалните теми.

Той се изправя, събира листовете си в раницата -прилежно,

разбира се - и идва

при нас.

– Здрасти - прошепва.

– Отвън - казва Сиера.

Заговаряме го на широките каменни стълби отпред по възможно

най-

завоалирания, но и директен начин.

– Изглеждаш смазан - казва Сиера.

– Не спах - отговаря Марк.

– Много работа ли?

– Не. Тук нямаме много задачи.

– Привиждат ли ти се разни неща? - питам.

Марк ме поглежда, после и Сиера и се опитва да разбере какво

става.

– Спокойно, Марк - казва тя. - Можеш да го кажеш. Ние току-що

си го

споделихме.

– Ами ако някой ни е сипал някакви наркотици? -казва

напрегнат. - Това
помислихте ли си го?

– Знаеш, че не е това - казва Сиера. - Нещо друго е. Какво би

предположил?

Той я поглежда безпомощно и казва:

– Не знам, не знам. А обикновено намирам отговор на всичко.

На вас кога ви се

случи? Какво точно правехте? Защото аз си седях на бюрото и

пишех в дневника.

Казвам му, че и аз пишех в дневника, а Сиера кимва. Значи -

дневниците.

– Цялата група ли е? Кейси беше разстроена тази сутрин -

казвам. - На Грифин

не му личи.

– Може да съберем всички и да ги питаме - казва Сиера.

– Ами ако двамата не знаят за какво говорим? -пита Марк. -

Може да кажат на

учителите какво сме казали.

– Я стига, няма да го направят. Пък и бих поела риска - казва

Сиера. - Не знам

какво друго да направим.

Съгласяваме се да организираме специална среща в стаята на

Специалните теми

довечера в десет, в малкото време между часа за учене и

гасенето на лампите.
– Сградите с класните стаи стоят отключени - казва Сиера. -
Няма да е проблем.

Обяснява, че е добро място, защото дърветата пред прозореца

ще ни скрият от

погледа на охраната, когато патрулира нощем.

Решаваме, че Марк ще покани Грифин, а аз и Сиера ще поемем

Кейси.

Уговаряме плана и чакаме.

До края на деня седя в класните стаи и гледам дърветата и

планините, и небето, и

си спомням как се чувствах предната вечер, когато бях с Рийв.

Мисля си, че когато

пак пиша в дневника, може би отново ще бъда отнесена при

него.

Вечерта всички се появяват в десет. Марк води Грифин, който,

изглежда, е в

състояние на тихо и контролирано раздразнение и както винаги

е нахлупил

качулката. Но той сигурно ще е в такова състояние и ако го

събудиш и му кажеш, че е

спечелил от лотарията. Кейси, изглежда, се радва, че е тук. Не

можем да пуснем

лампата в стаята, защото ще се види през дърветата. Вместо

това Сиера запалва

голямата дебела свещ с аромат на лешници, която е донесла, а

Марк постила юрган с
типично марковски геометрични шарки и всички сядаме на него
на дървения под, облени в бледата светлина на свещта.

Миризмата на лешници е силна и изкуствена, но ми харесва.

Спомням си как, когато бяхме на тринайсет, с Хана и Джена
отидохме в магазина за свещи на „Янки

Кендъл“. Обикаляхме, взимахме всяка свещ и я душехме.

Казвахме си: „ Помириши я

тази! А сега тази!“.

В стаята е студено и малко отвивам разиграното кранче на

стария радиатор.

Казвам, че може би ще намерим храна в учителската стая,

Сиера излиза и се връща с

най-хубавото, което е намерила - полупразна кутия тънки

бисквитки и почти литър

диетична безалкохолна бира. Надали на някого ще му липсват.

Радиаторът бавно се загрява, стаята се затопля, а ние седим на

юргана, подаваме

си бутилката газирано и пием на нехигиенични глътки. Всички

сме на пода, освен

Кейси, която ни гледа изотгоре от количката си.

– И какво правим? - пита Кейси след време. -Защо сме тук?

– Можеш ли да предположиш? - пита Марк.

– Може би - казва. - Но искам някой друг да го каже, не аз.

– Да бе, какви са тия работи? - пита Грифин. -Дано да си

заслужава.
– Слушай сега - казва му Сиера. - Привиждало ли ти се е нещо?
Защото на нас -

да.

Грифин седи неподвижно със скръстени ръце. Кейси първа

кимва.

– Да, добре - казва. - Случи ми се нещо, което може да се каже,

че ми се е

привидяло. И се притеснявах, че може пак да се случи. И че

някой ще разбере и ще

каже, че изобщо не съм наред, и ще трябва да напусна

Дървения хамбар. Но не искам

да напускам. Няма да го понеса, ако ме пратят вкъщи.

Аз умолявах майка си да ме прибере. Но също така разбирам

какво има

предвид Кейси.

– Значи и на вас ви се е случило, а? - пита тя и ние кимаме. - Но

няма как да е

същото, което стана с мен. Няма смисъл да е същото. Това,

което видях... е свързано с

моя живот. Предполагам, че при вас е свързано с вашите си.

Оглежда ни, а очите и светят в потрепващата светлина на

свещта.

– Хубаво, някой да каже какво му се е случило -казва Кейси. -

Няма аз да съм
първата. Не ме бива в тия неща. Някой друг да започне.

Всички седим сковани и никой не иска да говори. Забелязвам, че

Грифин слуша

също толкова внимателно, колкото и останалите. Тишината

продължава дълго.

– Добре де - казва Сиера най-накрая. - Аз ще започна.

СЕДМА ГЛАВА

– Ще ви трябва малко предистория - започва тя. -Най-напред

трябва да знаете, че

Андре беше на единайсет, когато изчезна.

Не знам кой е или е бил Андре, но мога да предположа и ме

обзема лека паника.

– Аз бях на четиринайсет - продължава. - Беше преди три години

и сега щеше да

е тийнейджър. Но тогава беше още дете.

Усърдно гледам в една точка малко вляво от главата на Сиера.

Този разказ няма

как да свърши хубаво.

Сиера и брат Й били много близки. Връзката им явно е била

много различна от
моята с Лио. Обичам Лио, но никога не сме имали нещо общо. А
Сиера и Андре са

ходили заедно във Вашингтонската танцова академия, където

дълго време са

тренирали.

Талантът на Сиера бил в балета, а на Андре - в джаза и хип-

хопа. Три пъти

седмично след училище се качвали на автобуса, отивали на

уроците и после се

връщали.

Почти три години преди всички да се съберем в тъмната стая в

Дървения хамбар, Сиера и Андре Стоукс били в автобуса и се
прибирали след танците.

– Беше онази част на деня в късната есен, точно преди вечеря -

обяснява Сиера. -

Когато навън е сиво, студено и много потискащо. Имах цял куп

домашни и исках да

ги подхващам. Та когато Андре ме пита дали вечерта ще си

правим шоколадови

курабийки, му казах, че вкъщи нямаме курабийково тесто и че не

мога да ходя до

магазина, защото трябва да се прибера и да си пиша доклада по

история. Размрънка

се и му казах, че може сам да иде и да купи. В нашия квартал

имаше един магазин -
„Лонис“. Беше на четири преки от нас и през последния месец
нашите пускаха Андре

да отива сам. Така че той си слезе на спирката на магазина, а аз

останах за още две

спирки. Прибрах се и мама си беше вкъщи, а татко го нямаше.

Сложих масата и

после седнах да си пиша доклада. Когато чух ключа в

ключалката, си помислих, че е

Андре, но беше баща ми. Попита: „ Къде е брат ти?“ и

отговорих: „ В Лонис“.

Мина известно време, вечерята вече беше готова и навън бе

тъмно, но Андре още

го нямаше. Най-накрая с татко се облякохме и излязохме.

Отидохме в „Лонис“ с

бърза крачка, като по пътя поглеждахме всяка витрина, понеже

Андре също би

минал оттам и да, не е най-добрият квартал в града, но той

знаеше да не говори с

непознати и други такива. Човекът на касата в „Лонис“ го

познаваше и каза, че е бил

там по-рано и е купил тестото. С татко се прибрахме бързо и си

мислехме, че брат ми

вече ще си е вкъщи, но не беше. Трябваше да съобщим на

мама, че не сме го

намерили. Тя се разрева. Обадихме се на всички приятели на

Андре, но никой не го
бе виждал. Татко се обади в полицията, двама дойдоха до
вкъщи и после пратиха

патрулка. Малко по-късно се звънна и когато мама отвори, един

друг полицай каза

нещо като: „ Намерихме това на тротоара близо до магазина“.

След това и показа

прозрачна торбичка с пакет тесто за курабийки. Мама се сепна и

посегна да я вземе, но полицаят каза: „ Съжалявам, трябва да
снемем отпечатъци. Може да е улика“.

Тогава мама припадна и си пукна главата, и имаше много кръв.

Кръв, сълзи и пакет

тесто. Това си спомням от онази нощ.

Докато слушам Сиера, само си мисля как веднага искам да

разбера как свършва

разказът и искам краят да е хубав. Може би не е толкова лошо,

колкото се опасявам.

Може би намират Андре няколко часа по-късно, след като

някакви по-големи от него

гамени са го набили, но не сериозно. И въпреки че Сиера още е

емоционално крехка

заради преживяното, а и заради други неща, за които още не

сме научили, може би

братчето и е добре и танцува някъде във Вашингтон.

Но разбира се, Сиера започна разказа си с думите: „ Сега щеше

да е тийнейджър“.

Искаше да каже „ако го бяха намерили“. Или ако беше жив.

– Какво се случи с него? - Кейси събира смелост да попита. -
Разбрахте ли?

– Не - казва Сиера. - Остана едно от онези изчезнали деца.

Организираха работна

група. Инспекторът, Сорентино, ни даде визитката си и ни каза

да му се обаждаме, ако се сетим нещо, дори да е посред нощ.
Опитах се да мисля за това какво бях

видяла онзи ден след танците, да си спомня нещо или да се

сетя нещо за хора от

квартала. Когато и да се обадех с някоя подробност за

подозрителния вестникар с

колелото или за стареца с лилавия белег на лицето, който

веднъж се беше развикал

на Андре и приятеля му, че замърсявали улицата, инспекторът

винаги ми вдигаше, без значение по кое време на денонощието
беше. Веднъж го събудих в два през

нощта и изобщо не се разсърди.

Обаче след известно време ми каза, че трябва да спра да се

обаждам толкова

често. Реши, че съм лъжливото овчарче, а не бях. И не съм.

Оставях му съобщения и

му отнемаше все повече време да ми се обади. Каза ми, че

имал и други случаи и без

да се обиждам, съм била досадна. Обаче аз само правех

каквото ми беше казал и ще

продължа да го правя, докато не помогне. Понякога дори му се

обаждам от телефона
в общежитието и му оставям съобщение на гласовата поща, и го
питам дали са

разгледали едно или друго. Отчаяна съм, родителите ми също.

Не издържаме без

Андре и без да знаем какво му се е случило.

– Сиера, толкова съжалявам - проплаквам аз, а около мен се

чуват и други

подобни възклицания.

Сиера вдига ръка към очите си, сякаш да се предпази от

светлината. Марк я

прегръща с една ръка, а Кейси се пресяга и я потупва по

рамото. Грифин изглежда

потресен и само си седи, отново мрачен. Почти не се познаваме,

но ето как изведнъж

сме толкова близки и донякъде сгушени.

– Как издържаш? - питам Сиера.

Имам нужда да знам как всяка сутрин се събужда и става, и се

къпе, и яде

гофрети, и влиза в часовете, и се държи като човешко същество.

Интересува ли я

изобщо нещо, което прави? Приятно ли и е, когато водата от

душа пада по главата и?

Гофретата има ли някакъв вкус или усещане? Останало ли е

нещо интересно на

света?
– Едва го преодолявам - казва Сиера. - Родителите ми също. Но
предполагам, че

някаква част от мен продължава напред. Единствената причина

да съм в Дървения

хамбар е един фонд за стипендии, който плаща за всичкото.

Фондацията изпраща

всички останали в много ученически пансиони. Аз съм

единствената в такъв за хора, които не са наред.

После добавя:

– И ако разберат какво съм видяла, сигурно ще ми вземат

стипендията и ще ме

пратят вкъщи.

– И какво си видяла? - пита Кейси, но всички знаем отговора.

– Видяла си Андре - казвам.

Тя кимва.

– Да - казва. - И след това, след като получих това видение,

всички в

общежитието ми твърдят, че е сън. Джейн Ан ми направи

някакъв приспивен чай и

ми разказа как веднъж сънувала много реалистичен сън как

зъбите и опадали. Но

знаех, че съм видяла брат си, макар че не можех да го обясня.

– А помниш ли какво правеше? - пита Кейси. -Когато това ти се

случи?
– Пишех в дневника си.

Изражението на Кейси леко се променя и разбирам, че тя също

е влязла по този

начин. При всички ни е така. Обзалагам се, че и при Грифин.

– Седях на бюрото си посред нощ и си бях пуснала нощната

лампа - разказва

Сиера. - Бях лежала няколко часа, без да мога да заспя, и

станах. Съквартирантката

ми Джени спеше; отворих дневника и написах един ред. Тогава

цялото ми бюро

започна да вибрира. След това вече не бях на бюрото си.

Отново бях в автобуса във

Вашингтон; движеше се и се прибирах от танци. Знам, защото

чантата ми за танци

беше у мен, люшкаше се и ме удряше по крака. Потях се на

студа, както обикновено

става след тренировка. Беше късен следобед и в претъпкания

автобус плътно до мен

седеше брат ми. Беше още на единайсет - колкото беше, когато

го видях за последно.

В началото само зяпнах. Сърцето ми препускаше! Беше се

облегнал на мен и се

бе унесъл. Бяхме някъде по пътя за вкъщи. И продължавах да

зяпам. Направо усещах

как кръвта тече по вените ми. Помислих, че ще получа

аневризма. Накрая го
разтърсих панически и викнах: „Андре!“. Той отвори очи и някак
кисело ми рече:

„Какво? Дремех“. „Ама ти си тук!“, казах. „Не думай.“ „Осъзнаваш

ли колко е

невероятно това?“, попитах го. Той измърмори нещо, че имало и

по-невероятни

работи. Например соджуцу, което било някакъв японски бой с

копия. Също така и

черните дупки.

Осъзнах, че няма нужда да споря с него. Беше тук и знаеше, че

е тук, но все още

беше Андре, едно обикновено единайсетгодишно дете, та

нямаше да се разчувства.

После го попитах много небрежно: „Колко време мислиш, че ще

може да продължи

това? Да съм при теб. Или ти да си при мен. Което там

предпочиташ“. Отговори ми:

„Не знам, може би няма да е задълго“, след което се прозина и

му видях двете

пломби. „Можеш ли да ми кажеш какво ти се случи?“, попитах го.

Погледна ме и ми

каза нещо, което никога няма да забравя. Каза: „Не ми се говори

за това. Моля те, не

ме карай“. „Андре, сигурен ли си? Понякога е по-добре да

говориш за тези неща.“

Честно ви казвам, от много време ми го повтарят.

Трябваше само да разбера дали е жив и в реалния живот, а не
само в този шантав

друг свят. Или - тук гласът на Сиера за миг заглъхва, - вече не е.

Трябваше да разбера, но на него не му се говореше за това.
Беше му прекалено трудно. „Дай само да си

седим в автобуса, докато стигнем“, каза ми. Отговорих му, че

може. И си седяхме

двамата, с ученическите чанти и саковете за танците - аз и брат

ми. Имахме си цяла

фантазия как, като пораснем, ще бъдем известен танцьорски

тандем, „Стоукс & Стоукс“. Името щеше да има амперсанд. Онзи
знак за „и“. Щяхме да танцуваме на

огромни арени и да взимаме луди пари за специални билети

Златен кръг, които да

включват прием с шампанско с нас след представлението.

Клиповете ни в Youtube щяха да имат милиони гледания. Много
малоумна фантазия беше. Сега исках нещо

много по-просто. Исках да остана при брат си в автобуса, да

седя до него в онази

друга реалност. Там ми беше спокойно. Всичките ужасни

чувства, които изпитвах, откакто той изчезна, вече ги нямаше.

В мрачната класна стая Сиера се размърдва и раздвижва

рамена, както понякога

танцьорите правят несъзнателно, и продължава:

– Та, возихме се дълго и усещах вибрациите на автобуса. След

известно време
погледнах през прозореца и вече не гледах улиците на
Вашингтон. Виждах гледката

от прозореца в стаята ми в Дървения хамбар. Пак си бях на

бюрото, а Андре го

нямаше - тогава се разпищях. Да го намеря и отново да го изгубя

беше просто

гротескно. И цялото общежитие се събуди и дойде да види какво

е станало. Казах на

няколко момичета, че бях видяла брат си, че наистина го бях

видяла и бях прекарала

някакво време с него, но всички казваха, че съм сънувала. И ми

разправяха за сънища

със зъби, с изпити, с излизане гол на сцената. Не млъкнаха с

тъпите си сънища.

До нея Марк кима.

– И с мен стана нещо такова. След това разказах на

съквартиранта си и той

твърдеше, че съм сънувал.

– В моя случай - казвам аз, - се обадих на майка си, но не

искаше и да ме чуе.

– Ние ще те изслушаме - казва Кейси.

– Добре. Благодаря.

Но не обичам да говоря за Рийв. Много по-лесно е да си

припомням историята
наум, вместо да я споделям на глас. Няма да навлизам в
подробности като Сиера. Но

трябва поне малко да им разкажа, за да разберат в общи линии

какво съм преживяла.

– Имах приятел - казвам тихо и внимателно. -Казваше се Рийв

Максфийлд. Беше

дошъл в училище на обмен от Лондон и се влюбихме.

Нямам сили да кажа повече, но всички слушат внимателно и

чакат.

– Какво стана с него? - пита Сиера.

Удивително е, че проявява интерес към мен и разказа ми, дори

след като ни каза

за Андре. Но чака. Всички чакат. В тъмната стая има кръг от

блеснали очи.

– Боже, умрял е, нали? - казва Кейси, след като не отговарям. -

Джам, толкова

съжалявам.

Не мога да се насиля да говоря. Усещам, че устата ми се

разтегля надолу в онова

изражение преди плач.

„Това, което ми казваш, е една история за загуба“, беше ми

казал доктор

Марголис в кабинета си първия път, когато родителите ми ме

накараха да ида при
него. На перваза зад главата му имаше умрял кактус. Не знаех,
че кактусите могат да

умрат. Мислех, че им трябва съвсем малко, за да живеят. Щом

психологът не може да

си опази кактуса, как ще успее да помогне на пациентите си?

Обаче не беше лош човек. Опита се да помогне, но не успя.

След онзи пръв път, когато му разказах „историята за загуба“, се
отказах да му обяснявам каквото и да е.

Вместо това два пъти седмично седях при него и почти не

говорех, макар че умът ми

гъмжеше от мисли за Рийв. Тук и сега, в класната стая през

нощта, дори след толкова

дълго време, все още гъмжи.

– Да се влюбиш в някого и да го изгубиш по такъв начин - казва

Марк. - Сигурно

е било съкрушително.

– Беше - казвам.

Съкрушително. Тази дума ми харесва повече от „травма“.

Случилото се беше

съкрушително. От това и аз бях съкрушена и явно още съм.

– Внезапно ли стана? - пита Кейси. - Ако може да те питам,

разбира се - добавя

бързо.

– Да, съвсем внезапно - казвам.

Седим и всички размишляват за това, което ни се е случило, и
за това, което сме

си казали тази вечер. Марк поглежда часовника си - един от

онези дебели, сложни и

сребристи, които ти показват не само времето, ами сигурно и на

колко морски мили

си от някъде.

– След малко ръководителите ще започват проверката по

леглата и гасенето на

лампите - казва Марк. -Трябва да се приберем до... четири

минути и половина.

– Не забравяйте, нито дума на никого - казва Сиера притеснено.

- Дори на

съквартирантите. Обещайте всички.

Всички обещават. После Марк казва:

– Обещайте и че няма да пишете в дневниците си, преди да

обсъдим нещата по-внимателно, става ли?

– Защо? - пита Грифин. - Какво ще стане?

– Нямам представа - казва Марк. - Затова го казах. Просто още

не знаем

достатъчно.

Виждам, че всички ни е страх от онова място, но и искаме да се

върнем там. Но

кой знае дали следващия път ще е същото? Нищо чудно, ако пак
пишем в дневника, да се случи нещо съвсем различно.
Или да не се случи нищо.

Възложено ни е да пишем в дневниците два пъти седмично, на

всички ни е ясно.

Но въпреки това, което госпожа Куенел е поискала, решаваме да

не пишем „до второ

нареждане“, както каза Марк. След това се уговаряме пак да се

съберем тук

следващата вечер по същото време.

Грифин се навежда, гаси свещта с рязко духване и ни оставя на

тъмно.

ОСМА ГЛАВА

В стаята ми, след малката вечерна среща, Диджей ме пита:

– Къде беше?

На което отговарям само:

– Навън.

– С кой? - пита тя.

– С кого - поправям я аз, което е глупаво от моя страна.

– Ех, госпожице, в тия Специални теми и езика научи - казва тя

със сарказъм. -
Това ли учите в час? Кога се казва „кого“?

– Нещо такова.

Джейн Ан подава глава на вратата.

– Момичета, свършихте ли с домашните и другите работи?

Наред ли ви е всичко?

– Готови сме - казвам, въпреки че не, нищо не ми е наред.

Диджей гаси лампата и си лягаме. След продължително неловко

мълчание

казва:

– Джам?

– Да.

– Може ли да ти кажа нещо?

Олеле, сега ме хвана. Ще каже: „ С теб става нещо, ама нещо

ненормално, и

искам да знам какво е“.

– Давай - казвам и чакам.

Отново дълго и напрегнато мълчание. Лежим и не мърдаме и

Диджей най-накрая казва:

– Случайно да забеляза нещо особено покрай мен на

събирането?

– Какво? - питам с изненада. Събирането ли? Опитвам се да си

спомня. - Ами, танцуваше. Да ти кажа, не го очаквах.
– Мислиш, че не танцувам, а само се цупя, така ли? - казва
Диджей, изсумтява

тихо и продължава. -Не, имах предвид с кого танцувах. Това

забеляза ли го?

Изобщо не ме пита за мен и от това много ми олеква. Имам

бегъл спомен, че

онази нощ танцуваше с едно момиче, както момичетата правят

понякога за ей така

или за да ги гледат.

– Едно русо момиче, нали? Май се казваше Ребека.

– Да, Ребека Феърчайлд. Мисля, че е много сладка. И... направо

пленителна.

– А-а-а - казвам.

И за миг не ми беше хрумвало, че Диджей може да харесва

момичета. Нито че да

танцува с Ребека Феърчайлд е означавало нещо повече от танц.

– Лошо няма, разбира се - успокоявам я бързо.

– „Лошо няма“? Ау, Джам, благодаря за одобрението - казва тя. -

Сега вече няма

да се чувствам като някой изрод, нито ще се притеснявам да не

би да ми се

разсърдиш.

– О, я стига. Казах го само защото знам, че прозвучах

изненадана. И да, изненадах се.
– И аз се изненадах от себе си - признава Диджей. - Да говоря
така за друго

момиче. Никога досега не съм приказвала такива неща. Още не

мога да повярвам, че

го казах на глас.

Това е първият път, когато тя се разкрива пред мен. Обикновено

много

внимателно таи всичко. Истинската Диджей Кауабата е покрита

някъде като

всичките десерти, които е скътала из стаята.

Известно време лежим смълчани, но сега не е толкова

напрегнато.

– И преди ли си харесвала момичета? - питам.

– А, да - казва тя.

– А момчета?

- Не и по този начин.

– Винаги ли си знаела?

Диджей се размърдва за няколко секунди и казва:

– Помня колко обичах учителката си в трети клас, госпожица

Клавел. Наистина

така се казваше, също като в онзи филм - „Маделин“. Ама не

беше монахиня. Беше

позакъсняла хипарка, която слагаше диви цветя в косата си.

Накрая на учебната
година напусна, за да се премести в Калифорния с приятеля си,
и много плаках, когато разбрах.

Лежа в леглото и си представям Диджей като луничаво

момиченце, копнеещо за

хубавата си млада учителка. И не ми е трудно.

– Тъжно - казвам.

– И знаеш ли какво? Хранителните ми проблеми започнаха

онова лято.

– Така ли?

– Не! Боже, шегувах се.

– А...

Смеем се за кратко. После казва:

– Ами ти?

– Какво?

– Кой ти беше първата голяма любов?

Изведнъж ми става много неудобно.

– Ами... - казвам и се опитвам да говоря по-неопределено, -

сложно е. Ама нали

говорихме за теб, не за мен.

– Всъщност - признава Диджей, - Ребека е първият случай,

когато харесвам

някоя и усещам че може би и тя ме харесва.

– Това си е голяма работа.

– Но честно казано, нямам представа дали и тя изпитва същите

чувства. Онази

вечер на събирането си помислих, че има нещо между нас.

Само се поглеждахме от

време на време. Сега ми хвърля едни погледи, все едно си

имаме някаква наша си

шега. Но ако не съм права, оставаме затворени в това мъничко

кръвосмесителско

общество, където рано или късно всеки научава всичко за

всички - как ще се справя с

това?

Очите ми вече са свикнали с тъмното и сега виждам, че Диджей

се е обърнала

към мен в леглото си, направо се е навела към мен, докато ми

разказва неща, които

са и важни.

– Мисля, че трябва да и кажеш нещо.

– Дори и ако така съсипя всичко?

– Казвам ти, животът е кратък. Понякога ти отнема някого и вече

нищо не

можеш да му кажеш.

– Ох - казва Диджей. - Права си. Ще си помисля. А дотогава,

когато я видя, само
ще и казвам: „Здрасти, Ребека, как е?“. Ще си карам нормално.

– Или поне нормално за теб - казвам с тих смях.

– Да, нормално за мен.

Прозяваме се една след друга, защото прозевките са много

заразни. Скоро се

обръщаме всяка с гръб към другата и като двама души, които

скачат във водата от

някоя скала, безпомощно се гмурваме в съня. Не знам коя от

двете стига първа.

На сутринта ми е трудно да повярвам, че осветената от

слънцето стая е същото

място, където предната вечер всички петима членове на групата

по Специални теми

седяхме на свещ и си разказвахме истории за травми и

халюцинации. Госпожа

Куенел ни посреща все едно е най-обикновено утро и изглежда,

не забелязва

няколкото капчици восък, останали по пода.

– Надявам се, че днес всички сте отпочинали и живнали - казва

тя. - Кой иска да

започне с презентациите?

Оглежда стаята.

– Джам - казва. - Защо не започнеш ти?

Изобщо не ми е до това.
Всички ме гледат. Може би се бъркам, но на Грифин сякаш му е
забавно. Ще се

опитам да не му обръщам внимание. Последните няколко дни

ходих в библиотеката

и четох за живота на Плат, както и няколко нейни стихотворения.

Не отделих кой

знае колко време на задачата, защото не ме интересува много,

но все пак мисля, че

разбирам основните идеи. Сега по някаква причина съм

притеснена. Ами ако всичко, което ще кажа, е невярно?

Всички ме гледат очаквателно, а аз разлиствам страниците с

бележките си, понеже не мога да ги погледна в очите.

– Бащата на Силвия Плат отглеждал пчели за хоби - започвам. -

Той бил много

важна фигура в живота и Й умрял, когато тя била на осем. Това

много я разстроило.

Останала сама с майка си и брат си и сигурно потънала, не

знам, в скръб. Вижте

стихотворението „Татко“, където проклина баща си и властта,

която е имал над нея, макар че вече отдавна е мъртъв. Направо
му е бясна в стихотворението. Не знам дали

точно за него става въпрос, или дори за нея. Текстът е много по-
богат, използва

образи на нацисти и говори за историята и за Втората световна

война. Много е яден и

много сложен. И мисля, че макар стихотворението да е

изпълнено с невероятен гняв, има и някакъв елемент на разбито
сърце.

Ровя в листата, които държа, и намирам стихотворението.

– Татко, трябваше да те убия/умря преди да намеря време -

прочитам на глас.

Добавям и друга строфа от по-надолу:

– На двадесет се опитах да умра/и да се върна, върна, върна

при теб.

Оставям страницата.

– Мисля, че това е искала - казвам. - Да се върне при него.

– Мислиш ли, че депресията на Плат е някаква недовършена

скръб? - пита

госпожа Куенел.

– Ами - казвам притеснено, - не съм учителка по английска

литература. Нито

психолог.

– Но си мислещ човек, Джам - казва тя. - Освен това всички сте

преживели неща, след които можете да се изказвате по такива
въпроси. Не се страхувайте да ги

използвате. Сложете някоя карта на масата. Буквално - добавя,

като почуква на

овалната дъбова маса, на която сме седнали.

– Ами, мисля си, че скръбта е някаква огромна част от цялото -

казвам бързо. -
Но трябва да се преструваш, че не е. Ако загубиш някого, как
после да се

интересуваш от глупавото ежедневие? Дали някой изпит ще е

труден, дали са ти

цъфнали крайчетата или си се скарала с някоя приятелка. Как

може Силвия Плат -

или Естър Грийнуд в „Стъкленият похлупак“, чийто баща също е

умрял - изобщо да

продължи да съществува в този свят? - питам аз.

Но всъщност искам да знам друго - как някой от нас в стаята да

се интересува от

каквото и да е, щом непоносимите мисли и чувства постоянно ни

дърпат назад?

– Това са все добри въпроси - казва госпожа Куенел. - Някой

иска ли да

отговори?

Отначало никой не иска. Тогава Грифин казва:

– Ами, не е отговор... Но понякога не е задължително да ти

липсва човек. Може

да е всичко, което е означавало нещо за теб.

Чудя се какво му се е случило, какво го е наранило и направило

толкова

затворен.

След края на часа Грифин излиза преди всички и закрачва с

тежкарските си
кубинки; този път дори не помага демонстративно на Кейси като
останалите. Когато

излизаме от сградата, той вече е далеч напред по пътеката, сам,

с вдигната качулка и

ръце дълбоко в джобовете на якето.

Същата вечер в десет, когато пак се събираме в тъмната стая, с

изненада виждам, че и Грифин е дошъл. Мислех, че може би ще
се откъсне от нас. Но ето че е тук и

седи на юргана на Марк. Всички се нагласяме, Сиера пали

свещта и лешниковият

аромат прави стаята да мирише на скъпарско кафене. Кейси

казва:

– Ако някой е склонен да ми помогне да се измъкна от тая

железария, мога да

седна на пода при вас.

Всички я гледаме безмълвно, сякаш не ни е и хрумвало, че може

да съществува

извън количката. Марк отива пред нея и я вдига.

– Така добре ли е? Нали не те стискам много?

– Няма да се счупя, Марк. Нали вече се счупих?

– Само питам. За пръв път правя нещо такова.

Сиера е отворила малко място, където Кейси да седне и да се

подпре, и ето я най-после в кръга с нас, макар че краката и са
пред нея, а малките и крехки ходила със

стилните боти са клюмнали встрани.

Свещта огрява кръга като лагерен огън и този път сме дошли
подготвени с храна, измъкната от стола на вечеря, така че да не
крадем нищо от учителите.

– Кой ще е първи? - пита Марк.

Кейси, облегната на стената, вдига ръка така, сякаш е в

сутрешния час.

– Тук вдигнати ръце не са ни нужни - казва Марк, като

наподобява гласа на

госпожа Куенел, и другите тихо се засмиват. - Само издигнати

умове.

– Аз - казва Кейси. - Някой иска ли да чуе как се оказах в това

положение?

Израснах в богато семейство в Ню Йорк - казва ни Кейси. - Не

искам да прозвучи

надуто, но писаха за апартамента ни в списание „Архитектурен

справочник“. Да, от

онези апартаменти. Двоен, на Парк Лейн и Седемдесет и първа.

Имаме икономка, която урежда всичко и готви страхотно. Ако
огладнеем посред нощ, само натискаме

копчето на интеркома с надпис „Дафни“ и тя ни прави сандвич с

панирано пикантно

пилешко в питка. На другия ден се оплаква, но го прави. Всяка

сутрин шофьорът ни

кара на училище...

– И шофьор. Големи сте гъзари - измърморва Грифин.

– Грифин, млъкни - казва Сиера тихо.

– Не мислех, че е кой знае какво - продължава Кейси, - защото
много други

момичета в частните училища в града ходят на училище така.

Или пък бащите ни ни

оставят и продължават към офисите си. До един са господари на

вселената. Движат

Уолстрийт. Баща ми обича да печели, а за него това означава да

превзема други

корпорации и да изкупува със заемни средства. Това винаги го е

правело по-щастлив

от всичко останало. Обичаше парите, които правеше, и обичаше

да ги харчи за нас.

Като цяло бяхме щастливи. И това им е трудно на хората да го

разберат. Никой в

„Седжфийлд“ - болницата, където бях на рехабилитация - не го

разбра. Опитах се да

им го обясня, но не схванаха. Дори и дребният проблем на мама

не ни правеше

нещастни.

Кейси спира и всички чакаме.

– Пиеше - казва тя. - Не сутрин, никога сутрин, но през

останалото време.

Забелязвах го, всички го забелязвахме. Тогава ставах по-

напрегната и по-нащрек, казвах си: „Хайде, мама пак се е
почерпила“. Излиза на обяд с приятелки и се връща
пияна до козирката. Със сестрите ми всеки път се
притеснявахме. Имахме си и кодова

фраза - казвахме „мама козирува“. Дори го казвахме пред нея, а

тя отговаряше:

„Какво си приказвате? Аз не козирувам, пробвайте с Дафни“.

Не беше от онези злобни пияници. От пиенето даже ставаше по-

сладка от

нормалното. Но ставаше малко по-различна; трудно е за

обяснение. Много е

чаровна. Червенокоса като мен и с лунички. Когато се запознали

с татко, той я

нарекъл Леприкона. И макар че като цяло си оставаше чаровна

и адекватна, се

тревожех, че когато препие, ще премине в някакво... по-срамно

състояние.

И понякога се случваше. Веднъж, когато приятелката ми Мариса

дойде, майка

ми се смя толкова много на всичко, което тя кажеше, че накрая

ми прошепна: „Нещо

и има на майка ти. Много се смее“. Отговорих и с голяма

глупост: „А, зъболекарят

днес и даде смехотворен газ“. В което нямаше никакъв смисъл.

Но много рядко се случваше мама да ни злепостави. Когато ми

идваха приятели

на гости или когато тя дойде на училищната пиеса, си мислех:

„Ох, дано няма
проблеми“. И обикновено нямаше. Държеше се прилично. Казах
си, че мога да се

отпусна и че няма нужда да съм все на тръни.

Лятото обикновено се притеснявахме повече. Тогава се

местехме в къщата в

Саутхамптън. Сещате се -в Хамптънс.

– Е прекалявате вече - казва Грифин.

– Беше точно на брега на океана - продължава Кейси

невъзмутимо. - Имаше си и

име - Богати бряг. Всяко лято по цял ден плувахме, а вечер си

палехме огньове на

плажа. Татко работеше през седмицата и идваше само за

уикенда. Не се оплакваше.

Знам, че предпочиташе да е в офиса и да крещи по телефона на

някого в Хонконг, вместо да лежи под чадъра на пясъка. Та
лятото бяхме само аз и сестрите ми Ема и

Рейчъл. Тогава стана тя каквато стана.

Изглежда, сякаш това е краят на разказа на Кейси и нищо

повече няма да ни

каже.

– Обясни - казва Грифин.

– Само мама караше.

Сега разбирам накъде отива историята.

– Беше по-миналото лято и цяла нощ бяхме на плажа - казва тя.
- Беше една от

онези августовски нощи, които са толкова задушни, че само

близо до водата се търпи.

Отидохме при едно близко семейство, Бренигън, което живееше

на няма и

километър от нас. Запалихме си огън и си пекохме наденички, а

децата тичаха

наоколо и повтаряха „наденичка, наденичка“, все едно е кой

знае колко смешно.

След това родителите отидоха на терасата на Бренигън, а

тийнейджърите останахме

на брега. Най-големият, Джейкъб Бренигън, флиртуваше с мен,

откакто бяхме

малки. Отвръщах му, но не знаехме какво да правим с връзката

си. Веднъж около

година по-рано се бяхме целували на един купон. Целуваше се

добре и беше приятен

момент. Онази нощ на плажа ме гонеше по брега, а аз тичах.

Трудно е да си представя как Кейси тича, но разбира се, в

разказа и липсва

количката. Още нищо не и се е случило. Августовската нощ, за

която ни разказва, е

онзи момент точно преди животът и да се промени. Луничавите

Й крака са я носели
по пясъка, бягала е от Джейкъб. Кейси продължава и разказва
как тичала ли, тичала

и когато погледнала през рамо, видяла, че той се е отказал и

вече не я гони. Била

прекалено бърза за него; стояла край водата с ръце на кръста,

докато сърцето и се

укротило.

– Помня как си мислех, че мога да надбягам това момче, което

познавам от

малка - продължава Кей-си. - Харесвах го, но не исках да ме

хване. Почувствах се

като олимпийски бегач. Тогава сестрите ми се развикаха, че е

време да си тръгваме.

Дотичах обратно под невероятните звезди и си казахме лека

вечер с всички, включително с Джейкъб, който ме погледна
многозначително. После с мама и

сестрите ми се качихме в колата. Нямаше и километър. Нищо

работа! Усещах пясъка

под босите си крака, седалището на дънките ми беше мокро, а

мама питаше:

„Момичета, добре ли си изкарахте? За мен беше чудничко“. Ема

досаждаше: „Мамо, мисля, че не трябва да караш. Доста си
пила, личи ти по гласа. Помоли господин

Бренигън да ни закара с тяхната кола, а утре ще си вземем

нашата“. Мама каза: „За

бога, Ема, нищо ми няма“. Сестра ми само повтаряше, че е

лоша идея. Аз си мислех, че само говори глупости. Мама каза:
„Добре, да гласуваме“. Рейчъл каза, че не вижда

проблем мама да кара. Бяха наравно. Аз трябваше да реша. „От

теб зависи, Кейси“, каза мама. И понеже краката ми бяха целите
в пясък и ми беше студено, казах: „Нека

мама кара“. Тя каза: „Благодаря, Кейсенце“.

Често ми викаше така. Седях на предната седалка до нея.

Притеснявах се, защото

мама беше малко по-така. Всичко беше малко преувеличено,

сещате ли се? Запали

колата и пусна радиото - хвана песен на „Бийтълс“. „Ей колко я

обичам тази! Чуйте

само какво красиво соло на валдхорна има по средата.“

Прекалено много се

вълнуваше, беше ми ясно. Но знаех и колко много харесва

„Бийтълс“, та щом е

хванала тях-на песен по радиото, защо да не и се порадва?

Обича тези песни, защото

и напомнят за младините. И все ни казваше колко било хубаво,

когато била млада.

Късно прибиране, луд живот. Всичко това и липсвало, след като

се омъжила и

уседнала.

Та майка ми си припяваше. Беше щастлива, а и ние също, освен

може би Ема.

Изведнъж чух силно дум и усетих, че летя, ама беше някакво

лошо летене. Тогава
сякаш някой ме халоса по главата, чух трошене на стъкло и
нечии писъци. Оказаха се

моите. После ми причерня.

Кейси спира. Всички сме затаили дъх.

– Стига де, свободно - казва тя. - Това беше. Ето така останах
саката.

Аз, Сиера, Марк и Грифин мълчим. Няма какво да кажем. Никога

не съм имала

приятели с подобни проблеми. Най-големият проблем, с който

съм се сблъсквала, е

кавга между Хана и Райън за това дали той може да си носи

презерватив в джоба „за

когато размислиш“. Хана се беше обидила и двете с Джена

будувахме цяла нощ с нея, докато тя плачеше и му пращаше
съобщения през десет секунди. Но с онова можех

да се справя.

Това тук е много по-сложно.

– Мама ни беше забила в една каменна стена -продължава

Кейси. - Всички

останали в колата бяха добре. Но аз не си бях сложила колана,

нали се качихме само

за пет минутки, и се бях забила в предното стъкло. Бях си

прекъснала гръбначния

стълб и бях понесла травма по главата.

Отново тази дума - травма. Присъства навсякъде в Дървения
хамбар.

– Въздушната възглавница била дефектна, не се задействала -

казва Кейси. -

Пренесли ме в града с хеликоптер и три дни съм била в кома.

Накрая се събудих и

родителите ми се бяха надвесили над леглото и плачеха. Чух

как една от сестрите

каза: „Е, поне няма да е убийство“. Но не знаех какво има

предвид. Докато се

съвземах, научих две неща: първо, никога вече няма да мога да

ходя; второ, алкохолът в кръвта на майка ми е бил много повече
промила от позволеното по

закон. Когато ни возеше, не е била почерпена. Била е мъртво

пияна.

Тогава си спомних, че аз бях решаващият глас. Съдът изпрати

мама на

рехабилитация за наркомани и алкохолици за няколко месеца, а

аз отидох на съвсем

друга рехабилитация. „Седжфийлд“. Не че докторите и сестрите

мислеха, че ще

проходя. Само искаха да ми покажат как да си върна силата в

тялото и ръцете и да

използвам количката по-добре. Там беше най-мрачното място на

земята. Почти

всички в моето отделение бяха постъпили след някаква

злополука или болест. Една
жена беше при нас, защото отишла да и изсмучат мазнините от
корема, че да

изглежда по-добре по бански, когато отиде на Бермудите, а се

събудила

парализирана. Всички бяхме толкова жалки, как седяхме или

лежахме по хавлии по

цял ден, пиехме топъл ябълков сок от кутийки, правехме къщи

от карти за игра и

гледахме „Закон и ред“. След като излязох от „Седжфийлд“, не

се свързах с никой от

останалите. Беше прекалено потискащо. Те си пращаха много

имейли помежду си, но аз не се включих.

Вкъщи мама само ме питаше: „Кейсенце, ще можеш ли някога

да ми простиш?“.

Вече беше напълно трезва и чиста и бе в ужас от това, което

беше направила. В

нейната рехабилитация я накарали да осъзнае всичко. Било

брутално. И там е

работата - простих и веднага. Просто адски беше привикнала

постоянно да пие и

хората да си мислят, че е едно сладко почерпено леприконче.

Не можех да и се

ядосвам.

Върнах се в училище, но ми беше трудно да се концентрирам.

Една вечер имаше
купон и дойдоха едни деца от момчешкото училище. Тогава за
пръв път след

злополуката видях Джейкъб Бренигън. Стоеше при приятелите

си. Явно му беше

много неудобно да ме гледа на количката. Един от приятелите

му зашепна нещо и го

бутна към мен. Беше много неловко положение. Дойде и ми каза

„Здрасти“, но не

можеше да ме погледне. „Здрасти, Джейкъб. Как е?“ -

„Нормално. Радвам се, че те

изписаха. Ами, аз ще ходя при другите.“

И това беше. Последният път, когато с Джейкъб си говорихме.

Бях сладкото

момиче, с което се е закачал, когато бяхме деца, а сега бях

сакатото момиче, с което

не можеше да се занимава. Всички ме съжаляваха и никой не се

държеше нормално.

Приятелите ми трябваше да ме чакат пред училището, докато

слизам с асансьора

след часовете, а понякога ми трябваше цяла вечност да намеря

жената от гишето на

входа, у която беше ключът. Започнах да върша някакви

безразсъдни неща. Веднъж

спрях с количката на върха на хълма на Осемдесет и девета

улица, където беше
затворено за коли, и се засилих. Тогава родителите ми решиха
да ме пратят в

Дървения хамбар. Мисля, че горе-долу ми е помогнало. Обаче

онази нощ получих

такова видение като на Сиера. Като изключим, че това, което аз

видях, определено

беше различно.

– Разкажи ни - казва Сиера.

– Добре - започва Кейси. - Ето какво стана. Седя си на бюрото,

пиша си в

дневника и изведнъж ми се доповръща, което - понеже не

знаете - ми се случва

винаги, когато се опитвам да чета или пиша в кола. Вдигам очи и

виждам, че вече не

съм на бюрото, а наистина съм в кола.

Кейси прави малка пауза и продължава:

– Нощ е и съм до шофьорското място. Осъзнавам, че нещо се

случва с мозъка ми.

Но тогава разбирам, че и преди съм била точно в това

положение, точно в този миг.

Сещам се и кога. Кръстосвам крака и усещам, че са студени,

ходилата ми са с пясък, дънките ми са влажни. А краката ми са
добре, движат се както обикновено. Майка ми

и сестрите ми си припяват с „Бийтълс“ по радиото и си мисля

колко е хубаво, че съм
която съм. Семейството ми е страхотно. С Джейкъб се
харесваме. И този миг

продължава. Не свършва след километър с пиянско разбиване в

стената.

Докосвам краката си и ги усещам; има пълна чувствителност. Не

са

парализирани, нищо лошо не се е случило и си караме по пътя.

Питам мама: „Всичко

ще е наред, нали? Всичко ще си е както винаги?“. Тя се обръща

към мен и онова

глуповато почерпено изражение го няма на лицето и; вместо

това изглежда

спокойна и сериозна и казва: „Дай да не се тревожим за

бъдещето, Кейсенце. Да се

порадваме на мига“.

И това е. Едно идеално, чисто изживяване. Докато се усетя,

вече отново съм на

бюрото и отново в количката. Поглеждам надолу и виждам, че

страниците на

дневника ми са прелистени. Всички листове по бюрото ми са

отвени настрани, сякаш

в стаята е имало вятър, въпреки че прозорецът е плътно

затворен. Съквартирантката

ми Нина влиза и казва: „Какво е ставало тука?“. Май и отговорих:

„Нещо се отнесох в
домашните“. „Меко казано“, отговаря тя и се засмива. Нина е
виждала всичко -

започнала да краде оксиконтина на баща си в шести клас. Но

тогава, докато

подреждам хартиите и останалите работи, забелязвам нещо -

прелистените страници

в дневника са целите изписани. С моя почерк. Нищичко не си

спомням, но има пет

запълнени страници. Сигурно съм ги написала, докато съм била

в транс, или там

каквото му викаме.

Кейси млъква. Значи не само че дневниците ни ни водят в онзи

друг свят, ами и

автоматично пишем по пет страници, докато сме там.

Постепенно ни се разкриват

такива подробности. Но не знаем защо.

– Може ли да питам дали някой от вас си е мислил защо това ни

се случва? -

казвам аз.

– А, сигурно защото сме толкова специални - отговаря Кейси.

– А може би - казва Сиера, - не може да се обясни.

– Само защото още нямаме всичката информация - казва Марк.

- Но нека

помислим логично. А най-логичният въпрос е: смятаме ли, че

госпожа Ку знае за
това? Дали го е планирала?

– Възможно е - казва Сиера. - И може би затова ни е избрала за

класа. Смятала е, че имаме нужда от това. Лечение с червени
кожени дневници.

– Аз не съм излекувана - казва Кейси. - Животът ми още е гаден.

Но да, докато

бях там, за кратко беше добре. Искам да се върна - казва

внезапно. - Марк, знам, че

каза да не го правим, но искам да се върна веднага.

– Не, почакай - казва Марк. - Мисля, че има три възможни

варианта за госпожа

Ку. Първи вариант -няма представа какво правят дневниците. И

ако й кажем, ще

съобщи за нас. Може да ни ги вземат и повече няма да имаме

видения. Може дори да

ни изгонят от училището. Втори вариант - знае какво правят и

може тя да го е

направила възможно. И ни е избрала специално, защото смята,

че от всички

останали в Хамбара ние най-много ще спечелим.

– Добре де, хубаво - казва Сиера. - Ама и така да е, ако я

питаме, може да отрече.

– Има и трети вариант - казва Марк. - Който е, че знае и само

чака да го споменем

пред нея. Това ми се струва много малко вероятно. Аз

предлагам да се държим все
едно няма нищо особено. Прекалено е рисковано да се
опитваме да й говорим за

транса.

– Аз не мисля за това точно като за транс - казвам. - По-скоро е

като някакво

място. Чувствам се сякаш съм се пренесла на място, където

хората отиват, когато не

могат да понесат реалността, понеже е прекалено потискаща.

– Хора, които възприемат „Стъкленият похлупак“ по-лично -

казва Сиера.

– Трябва да му измислим кодово име - казва Марк. - Както Кейси

и сестрите й

казвали, когато майка им била пияна, сещате ли се? „Мама

козирува.“ В случай че

наоколо има други хора, когато трябва да говорим за това.

– Или дори име, което да използваме помежду си -казва Кейси.

– Може да казваме „Влязох под стъкления похлупак“ - предлага

Сиера.

– Тъпо е - казва Грифин.

– Може да използваме само Bell Jar - предлагам. - За да е нещо

по-чуждо. Да

звучи сякаш е... име на някоя далечна земя. Защото си е такава.

Всички мислим известно време.

– Трансландия? - предлага Марк.

– Звучи като мизерен увеселителен парк - казва Грифин.

Все едно сме група първолаци, които се опитват да измислят

име на клуба си за

разкриване на престъпления или търсене на съкровища. Но пък

ако му дадем име, ще говорим по-лесно за него и ще е малко по-
истинско.

– Белжар - казвам.

– Това го каза вече - обажда се Кейси.

– Не, Белжар - повтарям. - Слято и с Ж като Жак. Вместо Бел

Джар.

– Белжар - изговаря го Сиера. - Бях в Белжар. Да, звучи си

екзотично.

– Можеше и по-зле да е - казва Грифин.

Този „комплимент“, нещо толкова рядко от него, ме радва.

– Така, името го измислихме - казва Кейси. - Хубаво. Обаче

какво става с

връщането? Можем ли да се потопим в делюзията? Защото

много, ама много ми се

иска.
На мен също. Белжар е единственият начин всеки от нас да
получи това, което

иска. Да си върне изгубеното.

– Трябва да имаме правила - казва Марк малко притеснено.

– Защо пък ти ще нареждаш? - пита Грифин.

– Хубаво, ти нареждай. Хайде, давай.

Грифин не отговаря.

– Така си и помислих - продължава Марк. - Вижте, все някой

трябва да води тази

работа, това и се опитвам да направя. Правех го с ученическия

съвет. Само гледам да

не стане така, че да превземе живота ни и да ни заподозрат. Не

забравяйте, че може

да ни вземат дневниците. Може да изгубим това нещо завинаги.

Сиера вади химикалка и няколко листове хартия. Заедно

започваме да мислим

правила, по които да живеем.

ДЕСЕТА ГЛАВА

И така, всички решаваме да следваме същите прости принципи:

да посещаваме

Белжар два пъти седмично; за да е равномерно, ще е само в

дните, които всеки си е

избрал; всяка неделя в десет вечерта ще се събираме около

свещта в тъмната стая, за
да обсъдим каквито въпроси може да са възникнали през
седмицата; най-накрая и

най-важно, да не казваме на абсолютно никого за това.

Аз съм си избрала вторниците и петъците да ходя в Белжар.

Идния петък отново

ще пиша в дневника си. Нямам търпение, но съм и толкова

притеснена, че чак ми се

повдига, като си помисля.

Дневникът ми седи в чекмеджето на бюрото, направо тупти като

безплътно

сърчице. Когато се срещам с някой от другите хора в Специални

теми, нарочно се

държим спокойно и небрежно. Казваме си „здрасти“. Но

всъщност вътрешно всички

подскачаме, умираме, чакаме нетърпеливо.

Диджей е толкова умна; изглежда, знае, че става нещо.

Понякога, когато и двете

сме си в стаята, ме гледа особено.

– Какво? - питам един следобед, докато седи и ме гледа с очи

като на бухал.

– Държиш се все едно имаш някаква тайна - казва тя.

– Ти си тази с тайната.

– Факт - съгласява се.

Тя и Ребека Феърчайлд бързо се събраха и единствените хора в
целия свят, които

знаят за това, сме аз и съквартирантката на Ребека. Училището

не одобрява

„интимни“ връзки между учениците и е забранено да се показва

привързаност на

публични места. Въпреки че според правилата момчетата и

момичетата могат да са

заедно само в общите помещения на общежитията, но не и в

личните стаи, момичетата могат да ходят при други момичета
навсякъде, което си е късмет за

Диджей и Ребека.

И така, през краткото време, откакто ходят заедно, двете се

излежават по стаите

си, проснати на леглата, лакират си ноктите на краката, рисуват

си менди с тънка

писалка и къна по опакото на ръцете, а когато наоколо няма

никого, вероятно се

целуват или нещо повече.

Ще ми се и аз да бях правила нещо повече с Рийв, стига да

имахме повече от

четирийсет и един дни. Ще ми се да се бях оставила на

чувствата, които щяха да се

развият, и да ги последвам, където и да водят. Но не получих

тази възможност.
В петък, в осем вечерта в салона за физическо, ще пускат
някаква малоумна

комедия за близнаци, които ограбват банка. Реших да не ходя.

Вместо това ще

изчакам общежитието да се опразни и тогава, ако стане както

миналия път - и просто

трябва да стане - ще мога отново да съм с Рийв. Тръгвайте,

казвам си, докато всички

се мотаят, преди да идат да гледат. Тръгвайте, просто тръгвайте.

Джейн Ан изглежда загрижена, че съм решила да си остана в

стаята.

– Джам, не харесваш ли филми? - пита ме.

– Харесвам, ама не ми е до това.

– Ако размислиш, ела при нас. Тази вечер ще раздаваме

пликчета с печени соеви

ядки! - казва тя, сякаш няма как да не размисля след тази

удивителна подробност.

– Супер.

– По-късно ще пратя някой да види как си - казва и след миг

колебание си

тръгва.

Най-сетне в общежитието е тихо. Единствените други хора тук

са Диджей и

Ребека, които са горе в стаята на Ребека, и едно момиче на име

Джослин Стрейндж,
6

която - изненада - е много странна. Кейси и Сиера отидоха да

гледат филма; двете

смятат да се върнат в Белжар много по-късно, след като изгасят

лампите.

В тишината на празната стая отивам до бюрото и вадя дневника

от чекмеджето.

Прехвърлям го от ръка в ръка и усещам хладния допир на

кожата му. Хващам

химикалката и сядам на леглото, подпряна на учебното

другарче. Когато отварям

дневника, чувам познатото и успокояващо припукване.

Ами ако отиването в Белжар е само един път? Ами ако пиша в
дневника и нищо

не стане? Това ще е адски разочароващо. Правилата ни ще се

окажат безсмислени.

Цялото очакване ще е напразно. Рийв повече няма да се появи,

от което може да

стане още една травма.

Бързо и припряно намирам първата празна страница и започвам

да пиша: Когато си тръгнах от купона на Дейна, вече знаех,
че обичам това момче, и

започвах да си мисля, че и то ме обича.

Чакам само част от секундата. И тогава, също както миналия

път, ръцете му са
около мен. Става бързо, почти естествено и този път отново се
стряскам, но не

прекалено. Рийв ме е прегърнал отпред, не отзад, и опряла нос

във врата му, казвам:

– Тук съм.

– Знам, чаках те - казва той. - Много време мина.

Стоя и го гледам. Носи същия кафяв пуловер и ме гледа сякаш

аз съм тази, която

е тук като по чудо. Гледаме се дълго, после облягам глава на

гърдите му и ето го пак

онова чувство, онова обливащо щастие и облекчение.

– Как си? - питам, когато най-после успявам да вдигна глава.

– Вече съм по-добре. Но трябва да ми кажеш кога пак смяташ да

дойдеш. Ужасно

е да не знам. Много се вълнувам.

– Вторниците и петъците. Винаги ще е два пъти седмично,

вероятно вечер, но

часът може да е различен - зависи какво друго трябва да правя.

Рийв примигва с притворените си кафяви очи.

– Само два пъти седмично? - казва той. - Какъв е този план-

график?

Още един от странните му изрази.

– Ами, така решихме.

Поглежда ме неразбиращо и му обяснявам как това се случва на
цялата ми група

и как сме кръстили мястото Белжар. Описвам и другите ученици,

но виждам, че ме

слуша с половин ухо. Единственият, към когото проявява

някакъв интерес, е Грифин.

– Онзи арогантният по-хубав ли е от мен? - пита той и обръща

глава в профил, за

да му се любувам.

Шегува се, но не съвсем. Толкова са различни, Грифин е груб,

рус и ядосан, а

Рийв е кльощав и остроумен, и с кестенява коса, и мил.

– Грифин? Майтапиш ли се? - питам.

Седим на тревата и сме се облегнали един на друг като влюбени

гълъбчета на

клона, когато Рийв изведнъж казва:

– А! Има нещо за теб. Поне трябва да е тук. Дай да идем да

видим.

Хваща ме за ръка и ме води надолу по един хълм към нещо

голямо в далечината, което още не мога да различа. Нещо
голямо и ръбато е, но е под сянката на едно

дърво и чак когато се приближаваме, виждам, че насред тревата

е невероятната

куклена къща на Кортни Сейпол.

– Я, куклената къща. Странна работа - казвам озадачена, но и
малко зарадвана. -

Как така е тук?

Коленичим и взимаме куклите си. Секунди по-късно ги

разхождаме из къщата

все едно сме дечица, после ги слагаме да си легнат една до

друга.

Рийв обръща куклата си към моята и я размърдва така, сякаш

се целуват.

– Ей, мацка - казва с дълбок глас, - имаш тяло трепач.

Разсмиваме се, но после оставяме куклите в легълцето им и

започваме да се

целуваме наистина. Много скоро става сериозно и вече не се

смеем. Но понеже сме

на открито, се притеснявам, че някой може да ни види. После се

сещам, че тук просто

няма кой.

Мисля си за онази нощ на купона на Дейна - как целувката

ставаше все по-страстна и Рийв пъхна ръка под блузата ми,
бавно, за да е сигурен, че няма да

възразя. После се плъзна под потника ми и се сепнах. Аз също

пъхнах ръка под

ризата му и усетих топлите му твърди гърди, които трепереха.

На купона само се целувахме и докосвахме така, нищо повече,

но това беше едно
разкриване. Сега отново съвсем сами, този път тук, на открито в
Белжар, аз и Рийв се

целуваме и докосваме, и сядам в скута му. Устните ни са

притиснати, скоро ръцете ни

са под блузата на другия и си мисля единствено как това е най-

изящното усещане, което някой някога може да изпита.

Обаче сега усещам, че искам повече от него. Мисля, че искам да

ме види без

блуза и макар да не е същото, искам и аз да го видя без ризата.

Искам да се гледаме, докато седим преплетени в Белжар.

Но когато се опитвам да си сваля блузата, ръката ми застива,

парализирана и

неподвижна.

Поглеждам я, свивам я в юмрук и отпускам. Изглежда, работи.

Щракам с пръсти.

Отново никакъв проблем. Но при втория опит да се съблека

ръката пак не работи.

И вече разбирам. Всичко, което можем да правим в Белжар, е

общо взето това, което вече сме правили наистина. Нищо по-
значително. Когато се опитах да му

говоря за новите неща в живота ми, особено за Специалните

теми и децата в групата, не проявяваше интерес и разговорът
замираше.

Белжар ти позволява да си с човека, когото си изгубил, или в

случая на Кейси - с

нещото, което е изгубила, но и те държи там, където си бил

преди загубата. Така че
ако отчаяно искаш нещо, което вече си имал, можеш да пишеш в
червения дневник, да идеш в Белжар и да го намериш. Но явно
там няма да намериш нищо ново. В

Белжар времето спира, виси на място.

С Рийв можем да си играем с куклената къща, както и да правим

някои от

другите неща, които вече сме правили през тези четирийсет и

един дни, в които

бяхме заедно, но само толкова. Странно е, че тези ограничения,

изглежда, не го

притесняват.

– Какво има? - пита той, докато си мисля как ръката ми не ми

позволява да си

сваля блузата.

– Иска ли ти се понякога да правиш нещо повече с мен? - питам.

– Какво например?

– Ами... - казвам неловко. - Например да се видим, представи

си, голи от кръста

нагоре.

Рийв накланя глава и ме поглежда с леко объркване.

– Това, което правим заедно, е невероятно хубаво - казва. -

Много ми харесва.

– Добре, ясно - казвам. - Само проверявам.

Това, което сега мога да имам с Рийв, не е ново.

Само стари преживявания, изживени пак. Но съм съгласна,
разбира се. Искам

колкото се може повече от него. Двамата лягаме на кафявата

трева и си шепнем; нищо ново или проникновено, но е точно
каквото ни трябва.

Небето отново започва да си променя цвета и е като антракт в

театъра, когато

светлините примигват и трябва да побързаш да си седнеш на

мястото.

– О, не - казвам. - Светлината.

– Проклятие. Прекалено е скоро, Джам - казва Рийв.

– Искам да си остана тук - казвам.

Знам, че тази нощ трябва да уча за контролното по математика

утре, макар че

изобщо не ми дреме за математиката, за училище или за

каквото и да е в истинския

свят.

Стига ми този свят, този друг свят, където е Рийв и който е

изграден изцяло от

късчета минало. Какво, ако не правим нищо ново заедно? Ако

имах избор, щях да

остана тук с него завинаги и никога нямаше да се върна в

Дървения хамбар. Направо

сбогом, Хамбаре. И прав ти път.

Но светлината вече притъмнява и след миг ще бъда откъсната
от него.

– Върни се скоро - казва Рийв. - Моля те, Джам. Моля те.

Гласът му се променя по средата на изречението; звучи като

момичешки. Рязко

вдигам глава и пред мен е Сиера - надвесила се е над леглото

ми в стаята и казва:

– Моля те, Джам. Моля те. Хайде, събуди се!

Примигвам няколко пъти.

– Какво правиш тук? - питам.

– Джейн Ан ме прати да те проверя, докато гледат филма.

Почуках, но не

отговори. Когато влязох, пишеше в дневника си, но издаваше

едни тихи звуци. Беше

супер странно. Трябва да си по-дискретна. Ами ако Джейн Ан те

беше намерила? Или

някой от общежитието?

Поглеждам дневника, прелиствам бързо и виждам, че пак съм

изписала пет

страници. Някак си съм успяла да напиша какво сме правили,

докато сме го правили.

Но нямам спомен да съм писала нищо друго, освен първия ред.

Сиера сяда до мен и известно време мълчим, после тя пита:

– Добре ли си? Изглеждаше сякаш става нещо много важно там.

– Даже не мога да го опиша.

– Няма нужда.

Нищо не иска. Само се грижи за мен. Определено не съм имала

толкова силен и

личен момент с Хана, колкото сега със Сиера. Нищо подобно.

Най-добри приятелки -

ето това ставаме двете.

– И гледай - казва, докато прелиства дневника ми, като

подчертано не го чете. -

Ако продължаваш да ходиш два пъти седмично, бързо ще се

напълни.

И двете мълчим и предполагам, че заедно се чудим за едно и

също; как може да

не ми е хрумнало преди? Какво става с Белжар, когато запълним

дневниците?

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мила Джам,

С татко ти постоянно мислим за теб и се надяваме, че вече

ти е по-спокойно. Сигурно когато четеш това, вече ще
мислиш само за домашни или за
някоя нова приятелка. Или и двете. Когато се обади онази
вечер, ми звучеше

много по-добре и се радвам. Изглежда, си преодоляла онази

моментна паника -

когато ми се обади и искаше да се прибереш. Браво на теб,

миличка!

Джам, исках да ти пиша за нещо. Както вече ти казах,

напоследък Лио не е

толкова затворен, заради едно момче в училището му - Конър

Бънч. Отначало с

татко много се зарадвахме. Знаеш, че брат ти няма много

приятели и че

другите го закачат. Но Конър си пада малко всезнайко и Лио

донякъде прихваща.

Не мога да го определя точно, но не се радвам. Джам, иска ми

се да беше тук, за да

ни кажеш „Спокойно бе, хора. На дванадесет момчетата са си

идиоти, не го

мислете “.

Мислех си, че може да пишеш на Лио и да му напомниш, че

винаги може да

говори с теб за каквото има нужда. Би било прекрасно, ако му

покажеш, че може

да разчита на теб, макар и да си във Върмонт. Смятам, че и

за теб ще е чудесно

да мислиш за Лио - за нещо извън собствените ти проблеми.

Ами, това е, което исках да кажа. Дописане. Много си те
обичаме.

Целувки,

Мама

Сгъвам писмото и го връщам в плика. Усещам семейството си

толкова далечно, дори едва си представям как изглежда къщата
ни. Какъв цвят точно е килимът в

хола? Опитвам се да си го представя, но не успявам. Надявам

се Лио да е добре.

Задължително ще му пиша довечера.

Наистина съм погълната от собствения си живот, но не така,

както мама си

мисли. Макар че досега съм била в Белжар само два пъти, вече
ме е обсебил новият

страх от запълването на дневника и това, което краят би

означавал. Напомням си, че

има още много страници и много посещения, преди да трябва да

мисля какво ще

стане, когато изпиша и последния ред.

Вече го сметнах. Щом всяко отиване отнема пет страници, ще

изкараме срока и

точно накрая дневникът ще е изписан целият.

И тогава какво? Как ще бъда с Рийв?

Недей да го мислиш сега, казвам си. Не забравяй, че за

момента си върна Рийв.
Радвай му се.

И да, всеки път, когато отивам в Белжар във вторник или петък,
му се радвам. Но

след време светлината притъмнява и бивам захвърлена обратно

в света на пансиона, домашните и все по-студеното време. А
смятано от тази седмица, вече и в света на

акапелното пеене. Против волята ми ме накараха да се включа в

женската акапелна

група „Хамбаритоните“.

– На всеки ученик му трябва клуб - казва ми Джейн Ан една

вечер. - В този

имаше свободно място, така че това е твоят.

– Това го няма в наръчника на Дървения хамбар -оплаквам се

аз.

– Значи ще го сложим в следващото издание.

Ще отбележа, че не съм фен на акапелното пеене. Някои хора

може много да се

радват на пеещи гласове без никакви инструменти за фон, но аз

не съм сред тях. Рийв

също не беше. И двамата не харесвахме как всички акапелни

групи пеят все същия

набор от изтъркани песни. „Moondance? - възкликна той веднъж

след концерт в

крамптънската гимназия. - Good Vibrations *? Да не са бастуни?“

– Не знам какво значи това - казах аз.

– Стари хора.

– Да, все едно слушаш някоя сателитна радиостанция със

златни хитове в колата.

И всички толкова много се усмихват.

Но въпреки мнението ми за акапелното пеене, нямам избор за

включването ми в

„Хамбаритоните“. Първата репетиция е в понеделник следобед в

музикалната сграда.

Като певица съм горе-долу, нищо особено, и ми е много

неприятно, че трябва да съм

в групата, така че когато влизам в репетиционната, съм в

особено неприятелско и

затворено настроение - повече от обичайното. Ръководителят на

„Хамбаритоните“, момиче на име Аделейд, изсвирва с една
малка свирка камертон и ни събира да

репетираме първата песен.

За моя изненада, не е някой изтъркан стар хит, ами

грегориански напев от десети

век.

– Ще го направим с бързо темпо - казва Аделейд.

Струва ми се особено и когато си заставаме по местата и

започваме да заучаваме

музиката и текста - който е на латински - наистина звучи ужасно.

Иска ми се да
можех да се изнижа през вратата. Сигурна съм, че никой няма
да забележи, че

липсвам.

Мястото ми не е в „Хамбаритоните“. Единственото място за мен

в училището са

Специалните теми. Но чувството да принадлежиш е някак

странно, защото не

разбирам защо съм тук. Какво е видяла госпожа Куенел в мен?

Защо ме е избрала

пред всички останали в Хамбара?

Всички в групата правят предположения защо са ни избрали, но

честно казано, нямаме представа. Не ни е известно и какво знае
или не знае госпожа Куенел за

дневниците. Всякак сме и намеквали, например: „Госпожо Ку,

този предмет се оказа

най-напрегнат“. Или дори: „Когато пишем в дневниците,

преживяваме нещо

изключително“.

При тези намеци госпожа Куенел пита дали нещо ни идва

„прекалено“.

– Някой от вас намира ли писането в дневника за прекалено

натоварващо? -

пита. - Моля ви, кажете ми - и се вглежда във всеки от нас.

Въпросът може да се разбира по два начина. Дали говори за

дневниците както
ние говорим за тях? Или мисли, че може би имат някаква
власт над нас, заради

силата на това, което пишем в тях?

Все още не знаем. И колкото повече свикваме с Белжар, толкова

по-малко

значение има.

Бях същинска развалина, след като загубих Рийв. А сега два

пъти седмично с него

отново сме заедно.

Вече дори не мразя яденето в стола толкова много. Нито

невъзможността да

пращам съобщения или да вися онлайн, което поне в началото

беше много

неприятно и за мен, и за всички останали. Дори не мразя факта,

че не мога да живея

в една къща с родителите ми и Лио.

Лио. О, не - сещам се, че така и не му писах, както искаше мама.

Отново се

заричам да му пиша довечера.

Дори не мразя това, че трябва да пея с „Хамбаритоните“,

осъзнавам изведнъж

след репетицията. Към края пеенето започва да звучи по-добре.

Чувам как гласът ми

се подава тук-там - силен и ясен, и изненадващо приличен.

Следващата неделя вечер групата ни отново се събира в стаята
в десет. Всички

идват навреме. Кейси е донесла кутия мънички сладки с

фъстъчено масло и всички

ядем. Скоро целият под е с кафяви опаковки и тогава Грифин

изважда голяма

оранжева кутийка Four Loko от якето си. В началото никой нищо

не казва.

– Откъде го взе? - пита Марк.

– Ходих до града. Взех картата на братовчеда.

Наказанието за пиене в Дървения хамбар е изключване. Тук има

деца, които

имат проблеми със злоупотребата с различни вещества, а

алкохолът изобщо не се

толерира, дори да те сгащят с такава гадна, сладка, алкохолна

енергийна напитка.

– Грифин, идеята е много лоша - казва Марк. -Освен това е

отвратително, а

хората го пият, докато се натряскат.

– По-спокойно, бе - казва Грифин. - И да се понатряскаш, няма

да ти се развалят

оценките.

– Не е заради това - казва Марк.

– Ами какво?

Тихо и притеснено Марк казва:

– Кейси.

– Мамка му. Извинявай, Кейси - казва Грифин.

– Няма драма - казва тя спокойно. - Все някога ще бъда около

хора, които пият, за да се напият. Но засега не.

Грифин прибира кутийката и съм убедена, че алкохолът никога

повече няма да

се появи на вечерните ни срещи. Кейси поглежда Марк и кимва,

той също. В този миг

са се сближили; удивително е как стават тези неща. Същото

стана с мен и Сиера.

Едничък споделен момент.

– Така - казва Сиера. - Времето е ограничено, та без да се

обиждате, искам да

сменя темата.

Всички насочваме вниманието си към нея.

– Мислех си нещо. Един ден с Джам си говорехме и се

зачудихме какво ще се

случи, когато запълним дневниците. Разтревожихме се, че би

означавало повече да

не се върнем в Белжар.

– И аз се тревожа - казва Кейси. - Защото дори не можем да

контролираме колко
пишем. По пет страници на отиване.

– Именно затова - казвам, - обезателно трябва да се

придържаме към правилото

за два пъти седмично. Дневниците ще ни стигнат за срока и това

е.

– Знам - казва Марк. - И аз пресметнах.

– Ти ли пък няма да ги сметнеш... - казва Грифин.

Оставащите страници в дневниците и оставащите седмици в

срока се нареждат

идеално и необяснимо, също както и други неща в живота.

Изведнъж си спомням едно от много малкото неща, които са ми

останали от

Тъпата математика: числата на Фибоначи. Те са: 0, 1, 1, 2, 3, 5,

8, 13, 21, 34, 55, 89, 144... За да получиш някое число, събираш
предните две. Значи 0 плюс 1 е равно на 1, 1 плюс 1 е равно на
2, 1 плюс 2 е равно на 3 и така нататък, и така нататък.

Учителят ни каза, че по причини, които още никой не може да

обясни, числата

на Фибоначи се срещат навсякъде из природата. В листата на

някой стрък, в

цъфналия артишок, в подредбата на шишарките. Шишарките!

Кой да го очаква? Не

би било логично навсякъде да намираш следи от числата на

Фибоначи, но е истина.

Като си мисля за това, вече не е толкова невероятно, че може

да съществуват
дневници, които отвеждат хората, пишещи в тях, там, където
трябва да бъдат. Някои

неща не можеш да ги обясниш, ама никога, и мозъкът ти ще

гръмне, ако много се

замислиш.

Благодаря ви, господин Манкарди, мисля си аз, като си спомням

сладкия учител

по Тъпа математика, когото сигурно повече няма да видя, след

като живея чак във

Върмонт. Тъпата математика сякаш е спомен отпреди стотици

години. А Рийв - той

също е от миналото, но заради Белжар мога да го запазя при

себе си в настоящето.

– Не знам за вас - казва Марк, - но не мога да понеса мисълта,

че няма да ходя в

Белжар след края на срока.

– А каква е работата при теб, Марк? - пита Кейси. - Още не си

разказал. Не че те

насилваме, де.

– Наистина ли искаш да знаеш? Сега?

– Да. Стига да искаш да ни кажеш.

– Добре. Първо трябва да ви дам някои факти, иначе няма да

има смисъл.

Марк започва да говори и сякаш разказва само на Кейси, а

останалите на
практика подслушваме.

– Всеки път, когато в началното училище трябваше да пишем

есета на тема „Кой

е вашият герой“ - казва Марк, - моят отговор винаги беше

Джонатан Соненфелд.

Баща ми беше много умен. Знаеше всичко! Беше адвокат и

късно вечер седеше на

компютъра в кабинета си.

Марк си поема дълбоко въздух като току-що изплувал плувец.

– Беше миналия април. През седмицата. Бях пожелал лека нощ

на родителите

си - мама вече беше горе, а татко работеше до късно в кабинета.

Аз се бях качил да си

легна, но не можех да спя. Имах цял куп планове за следващата

среща на

ученическия съвет и исках да поискам съвет от татко.

Навремето и той е бил

президент на такъв съвет. Та слязох в кабинета и намерих

вратата открехната. Него го

нямаше. Чух, че е в кухнята да си вземе нещо за ядене. Но

компютърът му беше

пуснат и екранът беше обърнат към мен. Това е частта, която не

мога да забравя.

Марк спира, стиснал устни.

– На компютъра имаше порно - казва след малко. - Секс запис.
Една жена

оправяше един мъж. Викам си: „Леле, татко гледа порно“. Но си

помислих: „Голяма

работа, и аз съм изгледал доста“. С приятелите ми търсехме по

интернет, когато

бяхме у Харисън Склар, и майките ни мислеха, че си правим

флашкарти. И какво, ако баща ми гледа порно? Не е моя работа.
Но тогава осъзнах... Не мога да повярвам, че ще го кажа... Онзи
човек на записа, на когото му правеха едни неща... Беше баща

ми. А жената определено не бе мама.

Всички седяхме смълчани.

– Егати - казва Грифин.

– Баща ми се върна в хола с чиния с бисквити и сирене и

бутилка бира, и видя, че

гледам екрана. Скочи и го изключи. Беше отвратителен момент.

Тогава каза онова

ужасно нещо, което казват хората в сериалите. Можете ли да

познаете кое?

Оглежда ни. Не искам да познавам. Но Кейси казва:

– Баща ти е казал: „Мога да обясня“.

Марк и се усмихва съвсем леко и кимва.

– Точно така. Отговорих му: „Много се съмнявам, татко“. Тогава

баща ми, моят
герой, каза: „Ами, с майка ти имаме малко проблеми“. - „Значи
за да решиш тези

проблеми - за които мама сигурно изобщо не знае - решаваш да

идеш при някаква

жена, която сигурно е и проститутка, и да правиш секс, че и да

се снимаш?“ Казва ми:

„Всичко това трябва да остане между нас. Моля те. Умолявам

те“. - „Не ме умолявай, дявол да го вземе. Ти си просто отрепка
на средна възраст. Беше моят герой. Вече не

си. И никога няма да бъдеш.“ Развиках се, грабнах бирата му и я

хвърлих по

компютъра. Екранът се разби, а майка ми дотича по стълбите по

халат. Май каза:

„Какво става, за бога?“. С татко никога не се бяхме карали.

Извиках: „Татко и някаква

жена са направили секс запис!“. Тя каза: „Не.“ - „Питай го.“ Мама

го погледна и

много тихо каза: „Джонатан?“.

Даже не си спомням останалата част от нощта. Имаше много

крещене и плач.

Сестра ми също се включи. Накрая мама изхвърли татко. Той

заживя в близкия хотел

„Мариот“ и оттогава не съм го виждал. Обаждал се е и ме е

молил да се видим, но

отказвах. Защо аз съм в Дървения хамбар, щом баща ми е с

проблемите ли? Защото
престанах да спя и не можех да се съсредоточа в училище или
върху каквото и да

било. Мама постоянно плачеше, баща ми все звънеше. Пратиха

ме на психолог и тя

ме посъветва да изляза от „токсичната семейна среда“.

Препоръча това място, защото

смяташе, че е „нежно“. А и е много далеч.

– Радвам се, че те е пратила тук - казва Кейси.

– Разбих семейството си за една нощ - казва Марк. - Ако не бях

слязъл тогава, родителите ми още щяха да са женени.
Семейството ми щеше да е цяло. Баща ми

щеше да е моят герой.

Всички мълчим и осмисляме казаното.

– Разкажи ни за Белжар - обаждам се аз. - Какво ти се случва

там?

– Пожелавам лека нощ на родителите си. Нямам представа, че

след половин час

семейството ми ще е съсипано и аз ще съм този, който го е

съсипал. Първия път, когато отидох, останах на стълбите и не
правих нищо; мама си беше легнала и ми

извика „лека нощ“, татко бе долу и направи същото. Знам, че

изглежда като много

мекушава фантазия, нали? Все едно е... обратното на порното.

Стоиш на стълбите и

родителите ти ти пожелават лека нощ. Но самият факт, че нищо

лошо не се е
случило, че никога няма и да се случи... беше нещо огромно.

Втория път осъзнах, че мога да се разхождам насам-натам.

Говорих с родителите

си и със сестра си, обадих се на едни приятели, поиграх на една

игра. Можех да

обикалям цялата къща. Нямах никакви грижи. Което никога няма

да стане в

истинския живот. Защото в истинския живот мама е в депресия,

баща ми също. Тя

обяви къщата за продан - не иска да живеем там, защото

спомените са прекалено

болезнени. Дори направи разпродажба и хората направо

влизаха и купуваха нещата

ни. Едно семейство купи масата ни за пинг-понг, просто си я

отнесоха. Навремето

играехме по двойки - аз и татко срещу мама и сестра ми. Това

повече няма да се

случи.

Най-неприятното е, че знам, че баща ми ми е адски ядосан,

макар и да не си

признава. Защото ме умоляваше да не казвам на мама, аз

отказах и цялото семейство

избухна. Сестра ми се разграничи емоционално. Успокои се,

когато замина за

Принстън. Винаги съм си мислел, че след време ще я

последвам, обаче след случая
започнах да получавам четворки в училище, така че Принстън го
отписах. Аз -

четворки! А бях най-големият зубър, който сте виждали. Но така

или иначе, край с

тези неща. И ето ме сега в Дървения хамбар. Дефектна стока

съм, също като

останалите. Единственото време, когато се чувствам добре, е

когато отивам в Белжар.

Марк се обляга изтощен на стената. До него Кейси докосва

ръката му - един

кратък жест и после собствената и ръка се стрелва назад като

птиче. Всички

изразяваме съчувствие; казваме му, че се радваме, че ни е

споделил, и че се

възхищаваме на искреността му.

– За мен не си дефектна стока - казва Кейси.

– Благодаря.

– Сериозно. Недей да мислиш така за себе си.

– Това, което ми се случи - казва Марк, - не е в същата категория

като теб и
Сиера. Не е катастрофа, нито отвлечен брат. Нито - поглежда
право към мен, -смърт.

Свеждам поглед към ръцете си; не мога да издържа да гледам

накъдето и да е

другаде.

– И така да е - казва Кейси. - Остава си най-лошото нещо, което

ти се е случвало

на теб.

Единствените, които не са разказали историите си, сме аз и

Грифин. Когато

Сиера пита дали някой друг иска да говори, двамата мълчим.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

– А щях да ти казвам, че „Хамбаритоните“ пяха на сутрешното

събиране - казах

на Рийв един ноемврийски ден, докато лежахме на

непроменящата се трева в

Белжар. - И макар да е а капела, групата не е срам за човешкия

род. Сигурно не

вярваш на ушите си - нали с теб имаме едно и също мнение за

акапелното пеене.

– „Хамбаритоните“ - казва той неразбиращо.

– Говорих ти за тях. Как бях принудена да се включа.

– Да.
Но не ми задава въпроси и се чудя дали ме е слушал, когато му
разказвах за

групата.

– Не че чак ми харесва да съм Хамбаритон - казвам му, - но вече

свикнах. А

Аделейд обикновено подбира много хубава музика.

Грегориански напеви, Елизабетински песни, няколко по-
скорошни инди парчета.

Не мога да не забележа колко незаинтересован изглежда Рийв

към всичко, което

се случва в настоящия ми живот. Ако спомена нещо от Дървения

хамбар, очите му се

разфокусират. Знам, че той не е виновен, ами явно Белжар е

устроен така.

– Приготвих ти изненада - казва той внезапно.

Протяга ръка. Тръгваме заедно по равното твърдо игрище към

една точка в

далечината, където виждам две футболни врати.

– Един бърз мач? - пита той и макар да не съм в настроение, се

съгласявам да

поиграя.

Сваля си пуловера и отдолу е по червената тениска на

„Манчестър Юнайтед“.

Взима топката от тревата и започваме да си я подаваме и да

играем, както някога
правехме в училище. Макар да е много по-добър от мен - при
нас в Щатите „футбол“

е нещо съвсем различно - успявам да вкарам гол и танцувам

радостно няколко

секунди.

– Ще те вземат в „Манчестър“ - казва той доволен.

– Не съм много сигурна - казвам аз. - Мисля, че „Арсенал“ са ми

хвърлили око.

Докато с Рийв стоим на импровизираното игрище, брулени от

вятъра, ми се иска

да изтичам до дома си на Гусбъри Лейн в Крамптън, да си взема

бърз душ и да изляза

на вечеря с него в „Кентърбърийската къща“ -единствения добър

ресторант в града.

Все си фантазирах как ще заведа Рийв там като изненада.

Казват, че там ти дават

лично топло хлебче на дъска и сребърна купичка с разбито

медено масло. Може би

щяхме да идем за двумесечната си годишнина, така си мислех.

Щях да се опитам да

събера някакви пари, за да го почерпя.

Но вечерята в „Кентърбърийската къща“ така и не се случи в

истинския живот, значи няма как да стане и тук, в Белжар.

Рийв изобщо не осъзнава ограниченията. Пуска топката обратно

на тревата и
двамата тръгваме да се разхождаме във влажния хладен
следобед, хванати за ръце.

Разказва ми за първия път, когато ме видял по физическо.

– Много беше сладка - казва.

– Ти беше сладък.

– Ти беше.

– Ти.

– „Постигнаха съгласие, че не могат да постигнат съгласие за

общата си сладост“

- казва той, все едно цитира някоя известна книга за връзката

ни.

Прегръщаме се и се целуваме, става сериозно и дълбоко,

устите ни една в друга, после притиснати към лицето на другия,
към врата, дишаме неравно и все по-напрегнато. От време на
време се дръпваме да се погледнем, после пак се

доближаваме.

Но тогава небето притъмнява, Рийв казва „Дявол да го вземе!“, а

аз - „Мамка му!“

и съм изхвърлена от Белжар без дори да се сбогувам.

Отново в стаята ми, вече късна нощ. Диджей спи дълбоко и

диша шумно. По

инстинкт хващам огледалото на тоалетката. Занасям го до

прозореца и се оглеждам

на лунната светлина. Имам малка лилава смучка на врата.

Посягам стреснато към
нея, но тя започва да избледнява и след секунди изчезва.

Каквото и да става в Белжар, то не оставя следи в истинския

свят. Ни сянка, ни

спомен. Задържам ръката си там и ми иде да се разплача.

На следващата сутрин Сиера идва в стаята ми, за да си

разменим телефоните, че

да се чуваме през ваканцията. Сега е седмицата преди Деня на

благодарността и до

ден-два всички ще си тръгнат. Дори за такъв кратък период пак

ще ми липсва. „ Ей, казва ми понякога, когато сме заедно и
види, че изведнъж съм изключила. Мислиш

си за Рийв, нали?“ А аз кимам и известно време си мълчим,

няма нужда да казваме

каквото и да е.

Друг път седя в салона за танци и я гледам как репетира и всеки

път се

възхищавам на изяществото и силата Й. Има удивителни и

здрави стъпала на

танцьор. Създадохме си и навик да се връщаме заедно от

библиотеката в онази част

на деня, когато сенките се удължават и може да изпаднеш в

адски мрачно

настроение, ако нямаш приятел до себе си.

Казвам й, че задължително ще й се обадя, когато си стигна

вкъщи. Но някои от
останалите започват да се тревожат, че изобщо няма да успеят
да се приберат за

празника. От Канада се задава голяма снежна буря и ще

пристигне тъкмо навреме, че

да обърка пътуването. Някои момичета искат разрешение да си

тръгнат по-рано. Аз

лично не се притеснявам и честно казано, не бързам да си

тръгна. Макар и

семейството ми да ми липсва понякога, още не съм преглътнала

как майка ми не ми

даде да се прибера, когато се обадих и й се примолих.

Освен това малко се притеснявам какво ще е вкъщи. Ще ми е

странно да седя на

празничната трапеза, да пазя огромната си тайна и да се правя,

че мястото ми още е с

тях, след като не е.

Искам да си остана в Дървения хамбар и в Белжар с Рийв, но

родителите ми не

знаят за това. Мислят, че съм имала „труден момент“, когато се

обадих вкъщи, и че

той някак си е отминал.

Мислят, че се възстановявам от „травмата“ от Рийв. Че съм

започнала да

приемам, че го няма. Нямат представа какво ми се е случило и

къде отивам два пъти
седмично, ако ще и да е само в мислите ми.

Освен това ми е малко притеснено, че ще видя старите си

приятели вкъщи.

Много ще ми е неудобно пак да се видя с Джена, Хана и Райън в

мола. Ще ми кажат

„Здрасти, Джам...“ и ще наклонят глави настрани с еднакви

угрижени изражения. От

онези изражения, които може би са научили от брошурка с име

„Как да разговаряме

с емоционално разстроения тийнейджър“. Ще ме съжаляват, но

знам и че вече са

продължили с живота си. Когато ме видят, споменът ще се

размърда в мозъците им, но после пак ще започнат да мислят
само за себе си.

Всъщност не съм си мислила кой знае колко за тях, откакто съм

тук. Сега се чудя

дали Хана и Райън вече са правили секс, или той ще си разнася

онзи древен

презерватив („Отврат!“, бяхме извикали, когато Хана ни каза)

цял живот. И ако все

пак са го правили, дали е било толкова пълноценно, колкото

Хана искаше, или е

било припряно като престарано акапелно пеене. Тъжно е, че

вече не знам почти

нищо за Хана, въпреки че дълго време тя ми беше най-добрата

приятелка.
Единственото, което ме успокоява за връщането вкъщи, е това,
че ще си нося

дневника. Щом приключим с голямата празнична вечеря и съм

помогнала да

наредим миялната, и съм изчегъртала загорялото от някоя и

друга тава, ще мога да

си легна. А на сутринта, когато вече е петък, отново ще ида при

Рийв в Белжар.

„Пропусна Деня на благодарността!“, ще му кажа, когато отново

сме лице в лице.

„Джам, забравяш, че съм британец. За мен Денят на

благодарността има толкова

смисъл, колкото за теб има Денят на коледната кутия “, ще

отговори той. „На

коледната кутия ли? Няма такъв празник. Измисляш си.“ - „Не

си.“ -„Си.“ - „Я, второто ни скарване.“

Вече е вторник, снегът вали на парцали над Хамбара и много

хора вече са си

тръгнали. Родителите ми ми се обаждат и ме молят

„моментално“ да се качвам на

автобуса, но не искам да прекарвам още един ден вкъщи, ако

мога да го избегна.

Автобусът, за който имам билет, тръгва чак сряда следобед. Но

още рано
сутринта, когато повече от половината училище вече е
заминало, включително и

Диджей, която предната вечер си отлетя за Флорида, започвам

да си събирам багажа, когато на вратата се чука. Джейн Ан
събира всички, които още са тук, в общата стая.

– Лоша новина, пиленца - казва ни тя. - Затвориха магистралата.

Всичко е

заледено.

– Какво? - пита някой неразбрал, но на останалите ни е ясно, че

никой няма да се

прибере за празника.

– Но не унивайте - казва Джейн Ан. - Ще се забавляваме и тук.

Ще си

отпразнуваме Деня на благодарността. Правя страшен

боровинков сос. И леща -

добавя. - Много, много яка леща.

Изведнъж, въпреки че ми беше притеснено за прибирането, ми

иде да заплача.

Изнизвам се от общата стая, обличам си якето и излизам през

главния вход. Снегът

пада на гъсти парцали и не виждам нищо, но навеждам глава и

се гмурвам в него -

искам да се самосъжалявам на спокойствие.

Оставам си тук - затворник по празниците. Изобщо няма да се

прибирам. Докато
тъпча пътека в снега, виждам, че някой в далечината ми маха,
но не виждам кой е.

Приближава се. Грифин. Стои с ръце в джобовете, потънал до

глезените в снега.

– Защо не си се прибрал? - питам. - Чух, че всички от

Специалните теми са се

измъкнали.

– Живея наблизо. Татко ще дойде да ме вземе със снегорина.

Чакам го всеки

момент. А ти защо си още тук?

– Не хванах достатъчно ранен автобус и сега няма мърдане -

казвам му.

После наистина се разплаквам като идиот. Сълзите ми почти

веднага замръзват в

миглите ми.

– Плачеш - казва той объркан.

Идеята за плачещо момиче в снежна буря му е особено чужда.
Не знае какво да

каже или да направи. Но след няколко секунди вече знае:

– Ела вкъщи с мен.

– Какво?

– Ще ни е малко тясно в снегорина, но ще се съберем. Ти си

малка.

Поглеждам Грифин през снега. Досега не е бил кой знае колко

мил с мен. Но

сигурно, като ме гледа колко съм жалка, как плача и как съм като
в капан на голям

празник, си е спомнил, че госпожа Ку искаше да се грижим един

за друг.

Родителите ми, естествено, са съкрушени, че няма да се

прибирам. Но ми казват, че поне се радват, че ще бъда в
семейна среда за празника, макар и не с тях. Качвам

се в стаята да довърша багажа набързо. След това изтичвам

навън и снегоринът вече

е дошъл. Представлява голямо и треперещо оранжево

чудовище с адски шумен

двигател. Грифин вече се е качил, подава ми ръка и ме

издърпва.

Изведнъж се оказвам във високата кабина, но с ужас

установявам, че седя в скута
на Грифин. Няма къде другаде. Зад волана е баща му - по-
пълно, по-едро копие на

Грифин и с по-къса коса, но все още изглеждащ добре. Извиква

нещо, което не мога

да чуя, натиска газта и потегляме, като през целите два

километра избутваме снега

настрани с голямата сребриста лопата отпред.

Нито мърдам, нито говоря, докато не пристигаме пред портала.

Едва разчитам

висящата дървена табела: „Ферма Фоули. Ръчни занаятчийски

сирена“.

В голямото основно помещение, над което се кръстосват

дървени греди, има

камина с припукващ огън, а майката на Грифин - хубава и нежна

жена -идва да ни

посрещне.

Показва ми моята стая. Малка е, подредена и леко замръзнала,

но в долния край

на леглото е сгънат дебел юрган. Тихо си разопаковам багажа,

вадя си дрехите, четката за зъби и тетрадките.

Спирам.

Дневника ми го няма.

Ровя в малката раница, но там няма нищо друго. В бързината да

дойда съм си
оставила дневника в бюрото и сега няма да мога да ида в
Белжар в петък. Това е

катастрофа не само за мен, но и за Рийв, който ще ме чака и

когато не се появя, ще се

побърка. Два пъти седмично не ни е достатъчно, но и двамата

се примирихме с това

разписание. Сега е едва сряда, което значи, че ще си върна

дневника чак неделя

следобед. Цяла вечност.

Обръщам се и виждам Грифин на вратата на стаята.

– Какво има? - пита.

– Забравих си дневника.

– А-а - казва. - Ами - добавя не особено убедително, - ще се

оправиш някак.

– Няма. Сигурна съм, че ти ще си пишеш в своя, докато си тук,

нали? - питам го. -

Няма да ти се чака до другата седмица.

– Да - признава. - Ходя в петъците.

– И аз трябваше да ида тогава.

– Никой не би ми повярвал колко много пиша в тая книжка. В

началното

училище ходех при ресурсен учител. Много мразех да пиша.

Едно изречение ми
отнемаше половин час. - Пристъпва притеснено от крак на крак
и накрая казва: -

Знам, че си разстроена. Не знам какво да кажа.

– Няма какво.

– Съжалявам - казва и добавя: - Искаш ли да те разведа насам-

натам нещо?

– Добре.

Снегът е отслабнал и докато се разхождаме из фермата, тук-там

виждам добре

поддържани бели дървени сгради, които се подават от преспите.

Оборът изглежда

много по-нов от всички останали сгради.

– Там ли държите козите? - питам и Грифин кимва. - Може ли да

влезем?

– Защо ти е?

– Не знам, само да ги видя.

Грифин свива рамене и казва:

– Уф, хубаво - и влизаме.

Навсякъде има кози, въртят се сами или на групи. Блъсва ме

силна, остра

миризма, но след миг осъзнавам, че донякъде ми харесва.

– Гледай ги само - казвам. - Като на някакъв кози коктейл са.

Може ли да ги
погаля?

– Щом искаш.

Погалвам няколко глави и си мисля колко лесно би било да си

живееш като

коза. Нямаш никакви проблеми. Не се влюбваш, така че и не те

смазва загубата.

Имаш си само простия живот на добитък, за което и завиждам.

Отивам при една козичка, коленича и я галя по тясната

главичка. Тя ме гледа

безизразно, но не се отдръпва. Наблизо една по-бузеста е

прибрана в специално

отделение.

– На тази какво и е? - питам.

– А, Миртъл. Отделена е да се окозва.

– Майтапиш се - казвам.

С Рийв си подмятахме същите глупави реплики.

Но Грифин само казва:

– Знаеш ли изобщо какво значи да се окозва?

– Ами... да изпушиш няколко коза.

Да, точно такива глупави реплики си подмятахме.

– Там се слагат бременните, когато ще раждат -казва Грифин. -

Ако е за пръв път, се наричат първескини. А бебетата се казват
ярета. Сигурно тази седмица ще тръгне
да ражда. Татко ще наблюдава процеса.

Гледам бедната изолирана първескиня. Може и да си внушавам,

но ми изглежда

наплашена и не я виня.

– Добре ли е? - питам.

– Нищо и няма. Хайде - казва Грифин и ни повежда навън.

За него е време да си тръгваме. Толкоз. Няма чувства. Той е от

онези момчета, на

които им приляга да са такива. Мрачни. Мълчаливи. Има ги от

памтивека и нищо не

можеш да направиш, освен да не им се връзваш.

Късно през нощта, на топло под юргана в студената стаичка, спя

дълбоко, но ме

буди силно говорене.

– Моля те. Направо ти казвам, обличай се и идвай да ми

помогнеш - чувам

мъжки глас.

– Вече ти казах... - обажда се друг глас. На Грифин.

Мятам си халата и излизам в общото помещение.

Господин Фоули стои напълно облечен пред Грифин, който е

само по

пристегнато долнище на пижама и сякаш още спи.

– Не го правя напук - казва Грифин.

– Тогава просто ела.

– Здравейте. Какво става? - питам.

– Извинявай, че те събудихме. Първескинята ражда и има

проблем - казва

господин Фоули. - Трябва някой да дойде да ми помогне. Жена

ми има артрит и няма

да може, а Грифин отказва.

– Татко, казах ти, само ще осера нещата.

– Мери си приказките, господинчо. И няма как да знаеш. Досега

не си го правил.

– Именно. Не мога - казва Грифин. - Как не можеш да го

проумееш?

– Само това ли ще кажеш? Какво те прихваща?

И двамата изглеждат все едно ще си налетят на бой, затова се

приближавам и

казвам:

– Аз ще помогна.

Поглеждат ме сякаш вече са забравили, че съм тук. После си

спомнят и май си

мислят, че е глупаво, че се меся така. Как бих могла точно аз да

помогна? Дребна съм

и не съм особено силна, нито имам каквито и да било полезни

умения. По-голямата
част от годината я прекарах в леглото си, докато не ме пратиха в
пансиона за

неудачници. Но още си представям изплашените очи на

козичката в отделението за

окозване.

– Благодаря, но не можеш да помогнеш - казва бащата на

Грифин.

– Мога. Ще се облека. Само минутка.

Облекли дебелите якета, двамата с господин Фоули тръгваме в

студа и снега на

светлината на ръчния му фенер. Грифин остава в къщата и

докато тъпчем през снега, се обръщам и го виждам как гледа
недоволно през светещия прозорец. Той също ме

вижда и се дръпва.

Нощем оборът е много по-различен, отколкото през деня.

Първескинята стене на

слабата светлина и сламата хрупа под бързите ни крачки.

– Това е Миртъл - казва господин Фоули, макар че вече знам. -

Майката на

Грифин я кръсти така. - Казва го така, сякаш иска да ме увери,

че не вярва в такива

сантиментални работи като сладки имена за козите.

Захващаме се за работа. Проблемът е, че козата е започнала да

ражда бебето -

ярето - но краката излизат, а главата - не.

– В много опасно положение е - казва господин Фоули, като ми
показва

стряскащата гледка на две кози крачета, които се подават от

майката. - Млада

козичка е. На годинка, много е малка. Още не сме я доили.

Опитах се да бръкна и да

наместя главата на ярето, но ръката ми е прекалено голяма.

Поглежда ме очаквателно и осъзнавам, че иска да си пъхна

ръката в козата

майка и да наместя главата на ярето. Поглеждам първескинята,

която стене тихо, и

въпреки че нямам никакъв опит, адски неудобно ми е и особено

гнусно, разбирам, че

трябва да го направя. Или поне да се опитам.

По-рано не бях права, когато си мислех колко е лесно да си

коза. Невинаги е

така. Тази коза я боли и погледът и е много тъжен и отчаян.

Мисля си как всички

страдат - животни, хора, всички. Почти разбирам как се чувства

и трябва да направя

каквото мога.

Докато господин Фоули рови и търси кутия с гумени ръкавици,

които да ми

станат, аз отивам при Миртъл и я галя по главата.

– Спокойно, няма страшно - казвам, макар че има.

После прошепвам в розовото и космато уше първата ми
хрумнала мисъл, която е

много глупава.

– Харесваш ли поезия? - задавам абсурдния въпрос на козата. -

Силвия Плат е

писала стихотворение за бременността. Май накрая завършва:

Торба със ябълки

изядох/и няма слизане от влака.

Тя само продължава да стене.

– Значи не харесваш поезия? Нищо, не е задължително.

Господин Фоули се появява с кутията ръкавици и изваждам една

все едно е

мокра кърпичка. Сърцето ми бие като барабан, докато се мъча

да си я сложа, и на

втория опит успявам.

Сега, без да се замислям, пъхвам ръка вътре. Това правя и там

ми е ръката - в

коза. Шантава работа! Ако някой в Хамбара ми беше казал:

„Познай къде ще ти е

ръката по празниците!“, щеше да има цял живот да налучквам.

Иде ми да избухна в притеснен смях. Но чувам как Миртъл пак

простенва и

забравям за чудатостта. Господин Фоули ме насочва и когато

напипвам главата, се
опитвам да я хвана, но се пързаля и нямам представа какво
правя. След няколко

жалки опита още не мога да я захвана. Изобщо не ме бива в

това. Аз съм последният

човек за тази работа, абсолютно безполезна съм.

Миртъл се е качила на влака и няма слизане. Като се съгласих

да и помогна, се

качих на друг влак. Трябва да стигна до крайната гара.

– Спокойно, Джам - казва господин Фоули. - Дишай дълбоко. Ще

се справиш.

Сигурен съм.

Тогава, някак изведнъж, хващам цялата глава, усещам

очертанията й и разбирам

какво трябва да направя. Завъртам я като копче и почти веднага

усещам как бебето

се намества в по-добро положение и носът му се насочва

надолу и навън.

– Ха така - казва господин Фоули.

Изваждам лъщящата си ръка и гледаме как Миртъл веднага

започва да избутва

ярето си. Откъде знае как да го прави? Не е ходила на никакви

курсове за раждане.

„Нито за окозване“, би казал Рийв. „Ве-е-е-елико“, би добавил,

наподобявайки коза.
След няколко напъна ярето излиза като една лъскава купчинка
зад майка си.

Господин Фоули отива да провери и обявява, че е мъжко козле.

Пъпната връв се къса

сама и няма нужда да се реже както при човешките бебета. Миг

по-късно Миртъл, която вече не стене, се обръща да го огледа.
Започва да ближе ярето, за да го почисти

от слузестото нещо, което го е покрило като глазура. Сега чувам

само постоянния

звук на близането и спорадичните нощни кози звуци из обора.

Това със сигурност е едно от най-вълнуващите неща, които съм

правила. Иска ми

се Грифин да го беше видял. Иска ми се да ме беше видял в

ролята на супер

ветеринаро-акушерка.

– Джам, ти се прибери в къщата и се измий - казва господин

Фоули. - Аз ще

остана при тях.

– А, мислех да дам на Миртъл да ме почисти -казвам.

После съвсем сериозно питам:

– Грифин защо не искаше да дойде?

– А-а сещаш се, заради пожара - казва, но вижда неразбиращия

ми поглед и

продължава с изненада: - Не ти ли е казал?

– Не. Не сме толкова близки приятели. Покани ме само като мил
жест.

– Ясно. Не обича да говори за това. На негово място и на мен

нямаше да ми се

говори - казва и спира, сякаш се чуди какво още може да ми

каже. - Ще ти кажа само, че миналата година имаше пожар в
обора и всичките кози умряха.

– Ужасно - казвам и си мисля за козите и Грифин.

Когато се връщам в къщата, той се е свил до прозореца в

основното помещение и

спи, увит в одеяло. Сигурно през цялото време ме е чакал тук.

Вече знам защо.

Заставам до него и го гледам как спи.

– Грифин - казвам. - Момче е.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На вечерята за Деня на благодарността, включваща грамадна

пуйка и различни

видове козе сирене, бащата на Грифин вдига чаша за мен.

– Благодарен съм за един конкретен човек. Гостенката ни Джам -

казва той. - Тя
беше истински герой.

– Нищо работа, това ми е хобито - шегувам се аз.

Грифин се чуква с нас, но не се усмихва. След вечерята майка

му отсича, че сама

ще се погрижи за кухнята, и ни отпраща. Искам да видя Миртъл

и ярето и, което

господин Фоули е кръстил Франки. Грифин неохотно идва с мен.

В обора клякам да

погаля вече почистеното козле, което, учудващо, сега стои право

и ходи, а Грифин

остава встрани.

Предполагам, че е дръпнат заради пожара. Но очаквах да се

разведри, когато

види, че козлето се справя толкова добре. Най-накрая ме пита:

– Стига ли ти толкова? - и излизаме.

На сутринта снегът е спрял и след като Грифин свършва някои

дребни задачи из

фермата, предлага да ме води на ски бягане. Никога досега не

съм карала, но се

оказва по-лесно, отколкото съм предполагала. Води ни през

бялата шир и едно

замръзнало езеро. Ските ни се движат заедно напред-назад с

еднакви тихи звуци в

простора. Сякаш на километри около нас няма никого. Да съм

навън в необуздано
белия и тих ден с Грифин, дори след като почти не съм спала
през нощта, е някак

ободряващо - май това е думата. Когато пътят ни се стеснява и

той минава пред мен, виждам колко елегантно се движи със
ските.

После, вече в къщата, приготвя какао в малко медено канче,

като добавя и

пръчка канела; вика му „по мексикански“. Взимаме си чашите,

сядаме пред огъня и

играем на Макао. Родителите му са в обора и известно време

сме сами в къщата.

Лицата ни са топли и зачервени и мятаме картите на малката

надраскана маса.

Без да се замислям, казвам:

Баща ти ми каза за пожара.

Той вдига очи от картите в ръката си.

Браво бе, татко.

– Но се радвам, че ми каза. Това е нещо голямо и ужасно, което

ти се е случило.

За някои неща не трябва да се приказва.

– Ако все пак ти се говори - казвам, - бих искала да го чуя.

– Че да събереш всички гадни подробности и после да ги

обсъждате със Сиера?

– По-скоро не.
– Ето какво стана. Алби, един приятел, дойде рано една вечер -
казва той с равен

глас, - и се напушихме в обора, и сигурно накрая съм хвърлил

джойнта. Баща ми каза

ли ти го това?

Опитвам се да не реагирам.

– Не. Не знаех.

– Еми вече знаеш - казва и плясва карта на масата. - Посред

нощ чух нашите да

крещят и изтичах навън към обора. Докато пристигнаха

пожарникарите, всички кози

се бяха задушили от пушека и бяха умрели.

Звучи напълно безчувствен, сякаш ми разказва нещо съвсем

обичайно.

Например как се прави козе сирене.

– Сигурно е било непоносимо - казвам.

– Беше. Но вече свърши.

– Това ли е? „Вече свърши“?

– Какво искаш от мен? Нищо не мога да направя, така че се

опитвам да не мисля

за това. Гледам да не ходя при обора и новите кози. Никога ли

не си искала да

забравиш какво ти се е случило?

– Разбира се, че съм искала. Но не става така.

Тогава осъзнавам колко малко съм си мислила за Рийв, откакто

съм във фермата, като изключим момента, когато осъзнах, че
съм си забравила дневника. Толкова се

разстроих, че няма да ходя в Белжар, а гледай колко се

успокоих тук.

– Ами ти? - пита Грифин. - Ще ми кажеш ли за онова момче?

Приятеля ти. Рийв

ли беше?

Изненадана съм, че му е запомнил името.

– Какво искаш да знаеш?

– Каквото искаш да споделиш.

Навеждам глава и поглеждам настрани. Наистина искам да му

кажа разни неща

и си мисля, че може и да мога, поне малко. Не бързам и той

също не ме припира.

– Беше толкова наситено - казвам. - Някак си превзе целия ми

живот.

– Продължавай.

– Всеки ден се будех и си мислех как ще го видя в училище.

Връзката ни беше

като онези клипчета в Youtube, където някое цвете расте на

забързан кадър.

Изведнъж се бяхме влюбили.

– Изглежда ми страхотно.

– И е - казвам. Сегашно време.

– Искаш ли да ми кажеш още нещо? - пита. - Например как...

Например какво се

случи?

Залива ме вълна от неприятни чувства и поклащам глава.

Грифин бързо казва:

– Извинявай, не трябваше да те питам.

– Няма нищо - казвам му, но е прав; може би не трябваше да

пита, защото сега

темата за загубата на Рийв променя атмосферата и

температурата в стаята. Чудно

колко бързо стават тези неща.

– Не исках да те разстроя - казва той.

– Просто ми липсва. Започнах да си мисля, че няма да ми пречи,

че ще пропусна

Белжар, но май не е така.

– Можеш да пишеш в моя - казва изведнъж и когато го

поглеждам неразбиращо, обяснява: - В моя дневник. Може така
да стигнеш в Белжар.

– В твоя дневник? Ама ще изгубиш пет страници. Едно цяло

посещение. И би го

жертвал?

– Ами, да - казва и свива рамене.

– Благодаря ти - промълвявам.

Нямаме представа дали изобщо ще се получи, но се качваме

горе и Грифин сваля

една сгъваема стълба от дупка в тавана. Качвам се след него в

стаята под покрива, където бил живял от малък. Тук е по-тъмно,
отколкото в останалата част на къщата, защото прозорците са
малки и тесни, а стените са боядисани в синьо - много мъжка

стая. Самият покрив е наклонен и виждам стари плакати на

гръндж групи, забодени

с габърчета и с протрити ръбове. Стаята мирише на кедров

сандък. Грифин отива при

бюрото, отваря най-горното чекмедже, вади дневника си и ми го

връчва сериозно.

– Седни тук - казва.

Сядам на малкия чин. На дървото с груб почерк е издраскано

„Госпожа Котлър

не струва“ и „Сбогом, даскало“. С по-малки и леко невротични

букви -„Майната му на

всичко“.

Полагам дневника на издрасканото дърво и го отварям.

– Сигурен ли си? - питам го и той кимва.

Прелиствам и се опитвам да не чета нищо, но няколко фрази

изскачат:

„закачахме се“ и „беше адски спокойно“.

Най-сетне намирам първата празна страница, заглаждам я с
ръка, после я

заглаждам втори път. После седя неподвижно.

– Давай - казва той. - Сериозно.

– А ти ще стоиш до мен ли? - питам притеснено.

– Ако нямаш нищо против.

– Добре тогава. До по-късно - казвам, взимам химикалката и

написвам едно

изречение:

Толкова ми е тежко без него.

Озовавам се там. За първи път не се облягам на другарчето и

сега няма ръце, които да ме обгърнат. В Белжар е още по-
сумрачно от обикновено и мирише

особено. Миризма като на развалено мляко и козина. Козя,

мисля си, след като вече

знам как миришат козите.

Застанала съм по средата на някакво празно място, а под

краката ми -

разпръсната слама. Това не е познатият ми Белжар и не съм на

игрището; някъде

другаде съм.

Май е оборът на Фоули. Поне донякъде, понеже няма никакви

кози, само
остатъчна миризма. И макар че преди ми харесваше, сега я
намирам за отвратителна.

В далечината чувам едно особено „ме-е-е“ на някоя коза, все

едно е заклещена

зад стената на обора. Притеснявам се да не е Франки.

В ъгъла на обора забелязвам някакъв силует и отивам да видя.

Странно, това е

куклената къща на Кортни Сейпол. Коленича пред нея и се

оглеждам за куклите на

майката и бащата, но ги няма. Някъде от дълбините на

куклената къща чувам мъжки

гласец:

– Джам! Джам!

– Рийв! - извиквам и се навеждам съвсем до къщата. - Къде си?

Надничам в стаите, но всичките са празни.

– Тук! Ти къде си?

– Тук съм. Чакай, идвам! - извиквам, но разбира се, че няма как

да стигна до него.

Двамата сме в различни светове, които се застъпват малко, но

не достатъчно.

Пъхвам глава дълбоко в хола на куклената къща и се вглеждам

през прозорците

на отсрещната стена. Виждам поляна, а в далечината - самотен

силует. Не мога да го
видя ясно, но е мъничък, като кукла, и идва към прозореца, и с
успокоение виждам, че е Рийв.

Но доприпква по-близо и стига до прозорците, и да - това е

Рийв, но има тялото

на коза; има копита и бяла козина, а под нея - розова кожа.

Рийв и козата са се слели по отвратителен начин и противното

същество, което се

е получило, отваря уста, дръпва горната си устна и изврещява:

- Джа-а-а-а-а-а-а-ам!

Сричката звучи наполовина човешка, наполовина козя -

агонизиращ вопъл на

същество, което не е нито едното, нито другото, и не може да го

понесе.

– Джам, върни се! - чувам. - Излез от Белжар!

Веднага се опомням при тези думи, все едно съм

хипнотизирана. Силно дръпване

ме изхвърля нагоре и навън от тази изчанчена хибридна версия

на Белжар.

Сега пред мен е само Грифин, който ме гледа, а аз се взирам в

него. Седим така

за малко, без да говорим. Осъзнавам, че сърцето ми тупти много

бързо, и слагам ръка

на гърдите си, докато се успокоя, и се опитвам да се върна в

някакво нормално

състояние.
– Какво стана? Беше като обезумяла - казва Грифин тихо. - И се
тресеш.

Не бях усетила, но е вярно.

– Облечи се - казва той и си сваля кафеникавия суитшърт, един

от няколкото му.

На мен ми е огромен, естествено, но някак си ме успокоява. И

спирам да треперя.

– Бях наполовина в моя Белжар и наполовина в твоя -

обяснявам му. - И Рийв

беше там, но беше като коза. Беше някакъв кошмар. Изглежда,

да пишеш в чужд

дневник, създава някаква смесица от два съвсем различни

Белжара.

– Страшна работа.

Мисля си как козата блееше и Рийв ме викаше, а аз крещях от

ъгъла на празния

обор на границата между тези два свята.

– И драскаше много особено - продължава Грифин. - Все едно

пишеше есе в час

и имаше много за казване. Затова погледнах какво си написала.

– Ама това е лично.

– Извинявай. Просто погледнах и... - спира по средата на

изречението.

– Какво? - питам.
– Виж.

Подава ми дневника и ето какво виждам:

Толкова ми е тежко без него. ТжакмваммюееюквжтМшшеео.

– Какво е това? След първия ред губи всякакъв смисъл - казвам.

- И съм писала

на един и същ ред. Това ли правех?

– Да.

– Поне не съм ти заела много място - казвам. - Май няма да

жертваш едно цяло

пътуване.

След миг го питам:

– Защо си толкова щедър, защо ми даде да пиша?

Грифин свива рамене, видимо притеснен.

– Не знам точно какво ти се е случило, но да си влюбена и

приятелят ти внезапно

да умре - това е адски несправедливо. Знам, че не си ни

разказала подробно, но си

мисля, че е било някаква тежка смърт.

Не отговарям.

– Няма нужда да ми казваш, Джам. Изобщо. Просто исках да

знаеш.

От мен зависи да му кажа нещо, но не мога. „Мисли си за това,

което е станало, повтаряше ми доктор Марголис, и за начина, по
който го описваш.“

Но ми е толкова трудно да мисля за това и мислите ми се

накъсват. Много по-лесно е да говоря за всичко друго, но не и за
себе си.

– А твоя дневник... - казвам изведнъж. - Може ли да го прочета?

– Първо се оплакваш, че съм ти чел драсканиците, а сега искаш

да видиш аз

какво съм написал?

– Ами, не знам кой знае колко за теб.

– Както казах и на госпожа Ку, не ставам за шибан писател.

- Не мисля, че го каза точно с тези думи.

- Може и да не съм.

Грифин се съгласява да седна на леглото и да прочета дневника

му, докато той

чака на бюрото. На места думите и правописът са малко

детински и неловки, но

определено е той. Наистина не исках да говоря за себе си, но

също така ми е много

любопитно да науча повече за него. Започвам с първата

страница.

Казвам се Грифин Джаред Фоули и съм на шестнайсет, и

живея във Ферма

Фоули, където семейството ми прави козе сирене. Винаги съм

бил различен от
останалите в семейството. Те са хора от село в истинския
смисъл на думата.

Тук много им харесва и не виждат смисъл да ходят другаде.

Във Върмонт е много

красиво, така е. Но тук ми е някак неспокойно. Така съм още

от малък. В

училище, когато бях малък, много мразех да седя мирно и все

скачах, и говорех

високо, и си имах проблеми с госпожа Котлър, която изглежда

така, сякаш ще и

гръмне бушонът.

Бях малко див, сега вече ми е ясно. Обичах да се пускам с

шейна, а и не само с

шейна, ами с каквото намеря. Картони, табли от стола и т.н.

Веднъж, когато

бях на десет, с двама приятели си завлачихме шейните на

Хикъри Хил посред нощ.

Някъде към три през нощта. Беше страхотно. Наказаха ни

вкъщи за няколко дни,

но ни беше все тая. Винаги щяхме да си спомняме пускането с

шейните.

– Нали знаеш, че можеш да прелистиш напред - казва Грифин от

другия край на

стаята; гласът му е някак напрегнат и стеснителен. - Първата

част е само за тъпото ми

детство. Можеш да прескочиш на нещо по-скорошно.

Прескачам много по-напред:

Не искам да пиша много за онази нощ. Няма смисъл.

Естествено беше ужасно.

Родителите ми казаха, че им дължа голямо извинение. Но

това какво ще помогне?

Нищо няма да помогне. Най-добре е да се опитаме да

продължим напред. Да

кажем, че станалото беше много лошо. Така си беше.

Онази вечер бях на купон у Лий Джесъп, на километър оттук.

Просто група

местни деца и много алкохол. Нищо ново под слънцето.

Честно казано, вече ми

омръзваше. Имаше някакви боклуци за ядене, шоколадови

рулца с крем и Прингълс.

Имаше и трева. Купища трева. Алби я отглеждаше в

спалнята си със специални

лампи. Някак беше успял да го скрие от родителите си.

Останах на купона най-вече заради Грейс Стензъл, сестрата
на Алби. Закачахме се, макар че всички

казваха, че само ще ме разиграва. А и не мисля, че е кой знае

колко интелигентна.

Знам, че съм кофти ученик, ама е различно от това да не си

интелигентен. Поне

по моето скромно мнение.

Най-накрая аз и Алби си тръгнахме. Застанахме на пътя и

беше адски
спокойно. Алби не искаше още да се прибира и му казах, че
може да остане вкъщи

за малко. Качихме се на кросовия му мотор и стигнахме до

фермата, и легнахме

на сламата в обора с козите. Много ги обичах тези кози, но

най-много Джинджър, която се беше родила наскоро и май си
мислеше, че е куче. Имаше много кучешка

муцуна, беше много сладка.

Галех я, а Алби запали тревата както обикновено и се

излежавахме, и си

говорихме как само още няколко години ще сме затворници на

родителите си и

след това ще сме свободни. Казах му:

– Ами ако ни е прекалено тежко да сме сами? Майка ми ми

прави цялото

ядене. Аз нямам и представа как се готви. Знам само неща за

оцеляване навън. Но

все пак си искам свободата.

– Трябва да се научим да готвим, човек - каза той.

– Аха.

Направихме си план как да се срещнем и да се научим да

готвим три неща: яйца по бенедиктински, пържола на тиган и
пиле с каквото и да е. Така си

приказвахме до много късно. После си тръгна, а аз си легнах.

Следващият ми
спомен е как мама и татко крещят:

– Оборът гори!

Не можехме да влезем, беше прекалено късно, а пожарните се

забавиха и

козите се задушиха и умряха. До една. Огънят угасна, влязох в

обора и видях как

са налягали, и това беше най-гадното нещо, което съм

виждал. Завинаги се

запечата в съзнанието ми. Постоянно ги виждам. Горката

Джинджър беше в

ъгъла и очите и бяха отворени. Гледаше ме.

– Как е станало? - крещяха родителите ми.

– Елате да видите - рече един от пожарникарите и ни показа

фаса от

джойнта.

Целият потреперих. Без да се замисля, казах:

– Мамка му.

– Ти ли си бил? - каза майка ми.

– Да, мамо, аз съм убиецът на козите - казах. - Точно това

съм.

– Как можа? - викаше баща ми. - Така да пушиш тая тъпа

трева. Знаеш какво

сме ти казали. Махай ми се от очите. Утре ще се оправям с

тебе.
Щях да се побъркам. Обвиняваха ме, без да знаят фактите.
Без да знаят, че

тревата беше на Алби. Той е хвърлил фаса, който е пламнал.

А и каквото и да

кажат, колкото и да ме обвиняват, това няма да промени

нищо. Козите няма да

се съживят.

Усещах, че не мога да дишам, нито да гледам. По-късно,

когато

пожарникарите и полицаите си тръгнаха, а родителите ми

най-накрая си

легнаха, животните още лежаха по земята, защото нищо не

можеше да се

направи за тях до сутринта. Джинджър щеше да гледа в

нищото цяла нощ.

Никой не и беше затворил клепачите, както правят с

труповете по филмите.

Легнах си и също се загледах в нищото. Но очите ми бяха

сухи. Не можех да се

разплача. Бяха сухи и ококорени.

Та, на другия ден татко щеше „да се оправя с мене“. Аууу,

помислих си, целият

треперя. Големият ядосан татко.

Но нямаше да седя и да чакам. Към четири часа се измъкнах с

ключовете от
пикапа на баща ми. Имах разрешително за учащ се шофьор, но
нямах план. Знаех

само, че трябва да се махна. Подкарах по магистралата на

север към Мейн, като

по целия път бях надул радиото с хеви метъла. Накрая бях

толкова скапан, че

отбих при един крайпътен комплекс. Затворих очи и заспах

направо върху волана.

Изведнъж две ченгета заблъскаха по прозореца. Свалих го и

казаха:

– Арестуван си за притежание на крадена кола.

– Каква крадена кола, бе?!

Родителите ми бяха пратили ченгета да ме търсят и

съобщили, че пикапът

е краден, за да ме „научат“. Върнаха ме във Върмонт с

белезници, което беше

много болезнено, и прекарах няколко часа в специална килия с

други

„непълнолетни“. Имаше едно бясно момче, което приличаше

на млад наркоман на

амфети. Имаше черни зъби, викаше ми Блонди и ме фрасна в

носа, защото съм го

гледал особено.

Да бе, приятел, мислех си, ама ако не ти бяха черни зъбите,

никой нямаше да
те гледа особено.

Накрая нашите дойдоха да ме вземат и с ужас видяха

разкървавения ми нос.

Майка ми се разплака. Викам и:

– Какво очакваше да стане?

Всички пак си се разкрещяхме и не можех да го понасям.

Затова през следващите шест месеца си мълчах. Не се

обаждах. После дойде

делото за крадения пикап и съдията каза, че имало много гняв

в семейството ми

и трябвало да ходя в Дървения хамбар.

И ето ме тук. Късметлия и половина. Грифин Фоули,

професионален

козеубиец и пикапокрадец, необичан от майка си и от баща си.

Тук свършва последната изписана страница. Затварям дневника

и му казвам, че

съм свършила, а той става от бюрото и идва при мен.

– И ти ли ще ми се развикаш сега? - пита. - Ще ми кажеш ли как

съм осрал

всичко?

– Стига. Голям си...

– Лайнар ли?

– Нямаше да кажа това.

– Но си го мислеше. Само в Белжар се чувствам добре.

– И аз, Грифин. За всички ни е така. Знам, че не си говорил за

това...

– Не ми е лесно.

– Знам. И никой няма да те накара - казвам, но ми се струва, че

може би сега иска

да ми каже. - Какво ти се случва, когато отидеш там? Можеш ли

да ми кажеш?

– Пак съм в обора. Аз и Алби. В стария обор, не новия; говорим

си за живота, а аз

галя Джинджър по главата и всичко е супер. Козите са живи.

Нашите си, не тези, с

които ги заменихме. И никой не ме обвинява за всичко. Не съм

такова чудовище.

Хубаво ми е.

Иска ми се да му е хубаво през цялото време, не само когато е в

Белжар. Искам и

на мен да ми е хубаво - когато съм тук, не само там. И изведнъж

ми хрумва, че е

възможно. Без да му мисля, ставам и целувам Грифин силно по

устата.

– Леле - казва той и се дръпва.

Докосва устните си и се засмива. Изненадала съм го, изненадах

и себе си. Но
тогава се навежда и отново се целуваме. Знам, че е едно
голямо, неизразително и

затворено момче и че съм влюбена в Рийв, и че не трябва да

правя такива работи. Но

ги правя.

Седим заедно на леглото му и се гледаме ли, гледаме. Спомням

си как на

събирането ядно ми беше казал:

„Какво ме гледаш?“. Сега ми е позволено да гледам и да не

бързам. Галим се по

лицата и косите, и ръцете, и той си разкопчава ризата, и я

смъква по гърба си. И

двамата само искаме отново да ни е добре, нищо друго. Свалям

суитшърта, който съм

облякла, и с разтреперана ръка си махам и блузата, след това

дори и потника.

Така и не стигнах дотук с Рийв, а заради правилата в Белжар

няма и да стигна.

Но в тази таванска стая с Грифин мога да правя каквото си

искам. Ръцете ми са

свободни да се движат, накъдето ги насочи мозъкът ми. С

Грифин лежим заедно

прегърнати и усещам топлата му кожа, студената му катарама.

Когато пак се

целуваме, е по-дълго. За няколко минути тук и сега и двамата

сме много щастливи.
Тогава в далечината чуваме глас.

– Грифин? Джам? Горе ли сте?

– Мамка му! - казва Грифин, скоква и ме прескача, за да си

вземе ризата.

Има виновно изражение, а сигурно и моето е такова, докато

също се обличам.

Той се притеснява от родителите си, но мен ме чака Рийв, което

е още по-зле.

Няма как да оправдая случилото се. Не мога да правя това с

Грифин, щом още

съм влюбена в Рийв. Няма да се повтори.

Бързо се оглеждам в огледалото на тоалетката и тогава виждам

мъничката

смучка, която Грифин ми е направил на врата. Момчетата не

могат да не оставят

някакви следи; разпръскват ги напосоки като камъчета в езеро.

Прокарвам пръсти по

нея и очаквам да изчезне веднага като онази от Рийв в Белжар.

Но тази остава, понеже е истинска.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
– Къде беше? - пита Рийв, когато най-сетне се връщам в
Белжар. - Очаквах те

преди дни!

– Извинявай - казвам аз, което е абсолютно недостатъчен

отговор.

Дори не помръдва към мен, а стои на игрището с кръстосани

ръце.

– Виж, стана така, че забравих дневника в училище. Беше

катастрофа.

Рийв продължава да стои, да ме гледа и да се чуди дали да ми

прости. Когато

след трийсетина секунди все пак ми прощава, знам, че не е като

изобщо да е имал

избор. Седял е тук и е чакал разтревожен, докато аз съм била

навън, в света. Нищо не

ме пита нито за дневника, нито къде съм била, когато не съм

била при него. Никога

не е проявявал особен интерес към това как пътувам до и от

Белжар. Нито че го

наричам с това име. Знае само, че някак си винаги идвам, и това

е важното.

Неделя следобед е, никога не съм идвала в този ден, но тъкмо

съм се върнала от

ваканцията във фермата на Грифин и не искам да чакам. В

общежитието идват
момичета с куфари на малки групички. Диджей ще се върне поне
след час, така че

имам време да пиша в забравения си дневник без някой да ми

прекъсне пътуването, вместо да трябва да чакам до късна нощ,
когато тя вече ще е заспала.

Тук, в Белжар, след като Рийв ми прощава, се разхождаме

хванати под ръка из

кафявото игрище и сивия ден, но той още е някак отдръпнат.

– Не изглежда като да си ми простил - казвам след известно

мълчане.

– Ами, малко прекалено си беше - признава той. -Дай ми време.

Продължаваме нататък и след малко казва:

– Чудех се дали изобщо ще се върнеш.

– Наистина ли си помисли, че е възможно?

– Донякъде.

– Не бих ти го причинила.

Но моят живот е толкова различен. Около мен през цялото

време има хора, имам

и училище. Класът на госпожа Куенел набира скорост.

Задълбочено анализираме

поезията на Силвия Плат и всеки следващ стих е толкова ловък

и изненадващ. Плат

използва думи, които човек не би очаквал; направо изскачат от

нищото и когато я
чета, често си мисля: „ Силвия Плат, как ти хрумна това, по
дяволите?“.

Дори когато не усещам връзката на някакво лично ниво, тя ми

показва какво

усеща, което никак не е малко. Да разбереш какво изпитва някой

друг човек, някой, който не си ти; да погледнеш под капака, така
да се каже. Да погледнеш дълбоко

вътре. Ето това трябва да прави писането.

А и самата госпожа Куенел. Отначало не знаех какво да мисля

за нея, но вече

виждам, че е интересен човек и страхотна учителка. Мисля, че

всички в групата биха

се съгласили. Знам, че Сиера мисли същото; с нея често си

говорим за госпожа Ку и

за това колко са ни интересни Специалните теми.

И Кейси всеки път пристига навреме. Някак си е намерила

начин. Всички идваме

и се хвърляме в разговора - дори и Грифин. Може да поспорим

за някой стих от

„Ариел“, стихосбирката на Плат, но понякога просто знам, че в

тези моменти

всъщност спорим за нещо много по-голямо и по-трудно за

описване.

В Специалните теми всички изглеждат като свои преувеличени

версии. Марк
става ултралогичен, Сиера вижда тъжната красота във всичко
прочетено, а Кейси

винаги защитава „остротата“ на Плат, както сама я нарича,

докато Грифин е голям

фен на всичко, което намира за „директно“.

А всеки път, когато на страницата има нещо за любов, аз

веднага се включвам, едва ли не със сълзи.

Още не знаем защо госпожа Ку ни е избрала, какво е видяла в

нас и дали има

представа за дневниците. Но знаем, че те ни спасяват, а и

разговорите в час също ни

помагат.

Всички имаме за какво да мислим, а Рийв има много малко.

Усещам разликата и

може би имам вина, защото сега, в Белжар, когато говори за

страха си да не го

изоставя, му напомням:

– Това, което искам, е да съм с теб - и гледам гласът ми да е

силен и искрен.

– По едно време през уикенда, докато те нямаше - казва Рийв, -

ми се стори, че ти

чух гласа. Но не може да си била ти, защото беше великан.

Беше много гнетящо.

Има предвид потискащо. Този Рийв, с тези негови думи.

– Аз бях - казвам. - Бяхме попаднали в различни светове.

– Не знаех какво да правя - казва Рийв и звучи уязвим и
неуверен.

Което е разбираемо, предвид обстоятелствата. Предала съм го с

Грифин, а той с

нищо не го е заслужил.

– Малко съм изтощен - продължава. - Хайде днес да го караме

по-леко.

– Разбира се.

– Може да гледаме нещо - казва той и в далечината виждам два

градински стола

на тревата и плосък телевизор. Рийв би го нарекъл „тели“.

Сядам до него успокоена, че сега няма да трябва да обсъждаме
темата. Натиска дистанционното и предаването

започва. Това е скечът на „Монти Пайтън“ с мъртвия папагал,

който вече сме

гледали. Искаше да ми го покаже още в началото на връзката

ни, защото за него

беше нещо важно.

На екрана комикът Джон Клийз влиза в магазин за домашни

любимци и казва:

„Привет, привет, желая да подам оплакване“. След кратък

разговор пак той казва:

„Желая да се оплача от този папагал, който закупих преди по-

малко от половин час

точно от този магазин“. Собственикът го пита какво му е на

папагала и Клийз казва:
„Ами, умрял е, това му е!“. Човекът му отговаря: „Не, не, почива
си, вижте!“.

Но сега ми е малко скучно да го гледам пак; знам всичко, което

ще се случи в

скеча, както знам всичко, което може да се случи в Белжар. Или

поне знам в общи

линии какво може да се случи. След края на скеча Рийв казва:

– Ей, ела.

Придърпва ме на тревата. Оставаме така, легнали по гръб и

загледани в небето.

Днес няма кой знае за какво да си говорим. Какво да ми каже? „

Чакай да ти

разкажа неща, които вече си чувала няколко пъти. А ти ще се

смееш и мърмориш, и ще отвръщаш, все едно са нови.“

А аз какво да му кажа? „ Чакай аз да ти разкажа какво стана

между мен и

Грифин.“

Вместо това казвам:

– Гореща новина от моя живот. Познай какво правих през

ваканцията за Деня на

благодарността.

– Нямам представа.

– Пъхнах си ръката в козя вагина. Просто един обичаен уикенд...

Рийв повдига вежда, но не пита какви ги приказвам.

– Не ти ли е любопитно за какво ти говоря? - питам. - Козя
вагина?

– Естествено, че ми е любопитно - казва той и аз подхващам

историята за това

как помогнах за раждането на ярето.

Но разбира се, че всъщност не му е любопитно. Козата

съществува извън света на

миналото, света с мен и него.

Обаче е точно в света с мен и Грифин. Поглеждам къдриците на

Рийв, пуловера

му, очите му, носа и устата му. Филтрума му. После, понеже
нямам какво още да

кажа, започвам да го галя по лицето, да прокарвам ръка по

извитите му устни, по

брадичката, с надеждата да преодолеем това отчуждение между

нас.

Когато се целуваме, се усеща малко слабо, защото съм

разсеяна. От какъвто и

ъгъл да подходя, не го усещам както трябва.

– Нещо в теб е различно - казва той след малко.

– Не, нищо.

Но си спомням целувката между мен и Грифин и как я усетих, и

как си свалихме

блузите, и как се гледахме ли, гледахме. Как гърдите ни се

докоснаха като две ръце, събрани за молитва.
Две ръце, събрани за молитва? Това е като най-тъпия стих,
който Силвия Плат би

написала на дванайсет години и веднага би хвърлила в коша.

Това, което се случи

между мен и Грифин, не беше поетично; беше немислимо. Но е

и нещо, за което

продължавам да си мисля.

– Кажи ми, че всичко между нас е наред - казва Рийв.

В този момент светлината предсказуемо отслабва, та за късмет

не трябва да му

отговарям.

Обратно в леглото в Дървения хамбар едва успявам да се

съвзема, когато от

коридора се чува силно туп. Вратата се отваря рязко и Диджей

влиза, помъкнала

грамадния си куфар. Малко е почервеняла от престоя във

Флорида, а изгореното е

някак странно за момиче, което се облича предимно в черно,

със спорадични ярки

цветни нотки.

– Диджей, върна се! И подрани. Много се радвам да те видя -

казвам й е така.

Искам само да ми разказва за почивката си и да ми споделя

смешни и злобни

истории, че да ме развесели. Но Диджей се разплаква.

– Ох, Джам - казва тя. - Скапа се работата.

– Как така?

– Между мен и Ребека.

– Какво стана? - Побутвам я да седне на леглото ми и й подавам

кутия с

кърпички.

Диджей се издухва с пълна сила и казва:

– Тя си се прибра в Кънектикът и си пишехме, та пушек се

вдигаше. Адски яко

беше да си върна телефона. Все едно... преоткривам

пеницилина.

– Да, помня как го откри и първия път.

– Разбра ме. Спомняш ли си какво беше техниката? - пита тя

през сълзи. - Бях

изгладняла за електроника. Както и да е, пращахме си сума ти

секси съобщения.

– Така - казвам и чакам; страх ме е какво ще последва.

– Разни пикантерийки; пишехме си примерно: „мн си секси с

блузката с Дора“

или „като се върнеш влизай в леглото при мен за частни уроци“.

Еми майка й ги

прочела и се побъркала. Казала на Ребека, че няма да я пусне

обратно в Дървения
хамбар, защото я бил превърнал в „женска хомосексуалистка“!
Точно така го казала!

Да не би да си помисли някой, че е станала „мъжка

хомосексуалистка“!

– Ще я отпише от училището? - питам. - Насред учебната

година?

Диджей кима и изтрива сълзите си с ръка, като размазва очната

си линия в

голяма черна вълна като калиграфична завъртулка.

– Ако не мога да съм с нея, ще умра.

– Разбирам.

– Без да се обиждаш, ама се съмнявам - казва тя.

След това без предупреждение скача към леглото си, обръща

матрака и започва

10

да рови под него. Награбва някакви скрити запаси: вафли с

мюсли, плод на метър и

пакети от онези яркооранжеви сиренести бисквитки с фъстъчено

масло. Отива до

бюрото си и вади торбичка с маслени бисквити и пликче „М&М“,

взима дори и

бутилката кетчуп „Хайндз“.

– Какво правиш? - питам.

Не отговаря.
– Диджей, спри - казвам, но тя продължава да тършува, да
ловува и да събира.

Дръпва горното чекмедже на тоалетката ми, разравя бельото и

пак търси.

– Виж! - казва и размахва откритото съкровище.

Бурканчето със сладко от Рийв.

– ДА НЕ СИ МИ ПИПНАЛА МАЛКАТА АЛЕНА! - крясвам с глас,

какъвто не съм

и подозирала, че имам.

С Диджей се споглеждаме еднакво стреснати. С много по-

разумен и контролиран

глас добавям:

– Просто това бурканче ми е нещо като спомен. Не искам никой

да го отваря, разбираш ли?

Поемам си дълбоко дъх и взимам сладкото, след което го

заравям още по-дълбоко в чекмеджето. Когато се обръщам,
Диджей вече е продължила да плячкосва

храната от стаята.

Най-накрая явно събира достатъчно. Връща матрака обратно,

сяда отгоре с

кръстосани крака, стоварва плячката на купчина пред себе си и

захваща да я яде, като

през това време плаче. Не съм виждала някой да плаче и яде

едновременно.
– Стига де, спри - казвам, но тя не ми обръща внимание и
продължава да набива

сладки и бисквити, като си ги тъпче методично в устата без

никакво удоволствие. -

Диджей, моля те - казвам. - Само ще ти се догади и ще

повръщаш като пиян студент.

Грабвам част от храната пред нея, но не успявам да хвана

всичко и тя яде каквото

може. С отвращение гледам как отваря кетчупа, отмята глава и

го стиска. Бутилката

издава силен пръцкащ звук и изпуска дълга червена струя

кетчуп в отворената и уста.

Вратата се отваря с трясък и двете поглеждаме в синхрон - на

прага е гаджето на

Диджей, Ребека, с дебело бяло яке, дълъг виолетов шал и лице,

почервеняло от

студа. Диджей скача.

– Пак си тук? - проплаква. - Сериозно?

– Сериозно.

– Ами майка ти?

– Казах и, че ако не ме пусне да се върна на училище при

приятелката си, ще

съжалява. Казах й, че ще пратя мейли на всички членки на

клуба „Майки за
традиционни ценности в Кънектикът“ и ще им кажа, че аз пък
съм горда членка на

ЛГБТ обществото. Тя, естествено, пита Л-Г-какво? Та трябваше

да и обясня какво

значи ЛГБТ, за да я ядосам достатъчно, че да ме пусне да се

върна при теб.

– Ама ти се върна! - повтаря Диджей.

– Върнах се.

Двете се прегръщат, но след няколко секунди Ребека се дръпва,

поглежда я и

пита:

– Каква ти е това червеното по устата?

Диджей отговаря, че е нищо и после ще й каже. Най-после

Ребека ме забелязва и

махва небрежно.

– А, здрасти, Джам.

После двете излизат заедно и отиват да си рисуват с къна по

ръцете, да правят

любов или там каквото.

Смятам да дръпна една реч на Диджей, че не може да използва

такава патерица -

в нейния случай храната - за да се успокоява при всяка трудност

на пътя. Но като
ученичка на госпожа Куенел ме е срам от тези клишета и
смесени метафори: патерица, трудност по пътя. А пък и точно аз
ли ще и обяснявам? Използвах Грифин, за да се почувствам по-
добре, след като не можах да видя Рийв по празниците.

Нали това направих? Само го използвах заради външния му вид

и и това, че е

малко отнесен. Когато някой се дърпа, само го искаш по-силно.

Просто сега се

съмнявам във всичко. Иска ми се да можех да се натъпча с

храна като Диджей, да

нападна купчината на леглото и, да се утешавам с остарялото

безвкусно мюсли и да

пия кетчуп. Но знам, че нищо от това няма да ми помогне.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин в Специални теми, в първия ни учебен

ден след

ваканцията, е очевидно, че много неща са се променили,

откакто за последно сме

били заедно. Почти не поглеждам Грифин от страх, че ако го

направя, някой ще

забележи какво се е случило между нас. Сядаме на овалната

маса и чакаме началото
на часа; Грифин вече не седи прегърбен и с нахлупена качулка.
Вместо това е свалил

суитшърта и ме поглежда с будни и питащи очи. Но изражението

ми не се променя и

се обръщам към прозореца. Не искам никой да разбере какво се

е случило.

Но не сме само ние. Кейси влиза, а Марк я бута и двамата

видимо имат някаква

тайна. Дори Сиера изглежда различна. Видяхме се, след като се

върна в училище, но

тогава изглеждаше смълчана. А сега си седи кротко преди часа,

рови си в листовете и

ги размества много повече от необходимото.

Когато госпожа Куенел влиза, сяда, оглежда ни с бавна усмивка

и казва:

– Най-сетне заедно.

– Как прекарахте ваканцията, госпожо Ку? - пита Кейси.

– А, добре, Кейси, благодаря, че попита. Подхванах багажа

отрано, защото както

ви казах, след края на срока ще се изнасям от къщата си. Сега

плувам в море от

аеропласт. Ами вие?

Казваме разни неясни, но положителни неща за Деня на

благодарността.
– Всички ми изглеждате малко... приповдигнати - казва госпожа
Куенел и това е

точната дума. Но никой не иска да каже конкретно какво му се

случва.

Странната енергия в стаята се пренася и в разговора ни за Плат,

към която се

връщаме като към стара приятелка. Днес говорим за един от

ранните и стихове на

име „Любовната песен на лудото момиче“. Написала го е в

колежа и госпожа Куенел

моли Кейси да прочете първите три строфи на глас. Кейси си

поема дъх и започва да

чете:

Загива светът, щом затворя очи;

вдигам клепачи - отново роди се.

(Дали във ума си не те сътворих?)

Във валса си пъстър угасват звезди,

мрак самоволен се впуска подире: загива светът, щом

затворя очи.

Сънувах в леглото ми как ме плени;

Пя ми омайно, с целувки влуди ме.

(Дали във ума си не те сътворих?)

По време на краткото, но напрегнато четене едва помръдвам и

мисля. Усещам
как сърцето ми бие в мен. Силвия Плат разбира всичко за
любовта. Какво ти

причинява. Какво ми причини на мен.

Тя ме познава.

Известно време след прочитането седя неподвижно и се

опитвам да успокоя

биенето. Виждам, че госпожа Куенел ме гледа, и съм сигурна, че

знае нещо.

Изглежда, знае всичко, също като Плат.

Спомням си един номер за медитация, на който доктор

Марголис ме научи - как

ако започна да се чувствам претоварена, трябва да се

съсредоточа върху дишането си.

„ Вдишай, издишай, казваше той с бавен, хипнотичен глас.

Вдишай, издишай.“

Сега продължавам да дишам ритмично и се опитвам да не

мисля за нищо.

Отначало сработва и мислите ми за Рийв започват да изчезват.

Но тогава се появява

нов вихър от мисли. Мисли за Грифин, който седи само през две
места от мен. Днес

не исках да сядам до него, защото щеше да е прекалено.

Белжар не може да бъде обяснен, а станалото между мен и

Грифин също не

може да се обясни.
Дали във ума си не те сътворих?, мисля си и че това се отнася
в еднаква степен

за Рийв и за Грифин.

След часа Грифин ме спира в коридора и казва:

– Забрави си нещо във фермата.

Говорим си за пръв път, откакто се върнахме в училището.

Бръква в раницата си

и вади кафеникавия суитшърт, който ми беше дал.

– Не, твой си е.

– Вземи го. Имам други. Стотици.

– Забелязах.

Тиква ми суитшърта в ръцете.

– Грифин, виж - казвам. - Онова, което се случи, когато бяхме

във фермата... Не

може да се повтори.

Той ме поглежда.

– А. Добре - казва и след миг добавя: - Сигурна ли си?

– Да. Съжалявам - отговарям и се обръщам, преди да успее да

каже още нещо.

Все още държа суитшърта му и сърце не ми дава да му го

върна.

Но в късния следобед, когато съм сама в угасващата светлина

на общежитието и
се опитвам да разгадая домашното си по френски, отново си
слагам суитшърта.

Прекалено ми е голям, но ми топли и мирише на човек, на нещо

физическо, сякаш

ден след ден вътре са били ръцете и гърдите на другиго. На

точно определен човек.

Неговите. Тази мисъл ми харесва. Когато съм със суитшърта,

сякаш и той е наблизо.

Което някак си е точно каквото искам, макар и да му казах, че

това, което

направихме, не може да се повтори.

Същата нощ петимата се събираме в тъмната стая - извънредна

понеделнишка

среща, защото Марк се прибра късно снощи. Усеща се

напрегната като първата ни, когато се опитвахме да разберем
какво ни се случва.

Марк помага на Кейси да слезе от стола и я наглася до себе си.

– Имаме да ви съобщим нещо - казва той.

– Кои вие? - пита Грифин.

– Аз и Марк - отговаря Кейси срамежливо. - Сега сме заедно. Но

не е за ей така.

Прерасна в нещо повече.

– Страхотно - казва Сиера. - Как стана?

– Ами, започнахме да си пишем през ваканцията - казва Марк. -

Питах я дали
може да дойда в Ню Йорк да я видя. Вкъщи ми беше много
потискащо. Отидохме в

Природонаучния музей, за да гледаме динозаврите, после си

взехме китайски

пелмени. Изкарахме си чудесно.

– Значи е сериозно? - питам.

– О, да - казва Кейси и сякаш за да го покаже, обляга глава на

Марк и двамата

изглеждат като най-спокойната дългосрочна двойка на света.

Сиера вдига картонена чаша със зелен Гайторейд в тяхна чест и

казва:

– Наистина прекрасна новина.

След като Кейси и Марк казаха каквото имаха да казват, Сиера

се включва:

– Сега и аз имам да ви кажа нещо.

Да не си е паднала по някого? Да не би любовта и сексът да са

обхванали цялата

група, както направи и Белжар? Но когато се навежда напред, си

проличава, че не

става въпрос за забивка или влюбване. Нещо друго е, но не

знам какво.

– Май разбрах кой е отвлякъл брат ми - казва.

– Какво? - питам аз.

– През ваканцията отидох в Белжар, разбира се - започва Сиера
забързано, - и

както винаги, седях в автобуса с Андре. Когато заспа, започнах

да оглеждам другите

хора. Да, много пъти съм била в Белжар, но обръщах внимание

само на брат си. Не

мога да повярвам, че ми отне толкова време. И забелязах един

човек на петдесет и

нещо - бял, кльощав, сива коса. Седеше си и гледаше Андре

сякаш е най-интересната

гледка на света.

Казах му: „Извинете, да ви помогна с нещо?“. Той само се

обърна на другата

страна. През останалото време от пътя само си мислех откъде

ми е познат, защото със

сигурност го бях виждала.

Тогава се сетих. Беше на един от концертите ни. На тях

танцуваме пред публика

и билетите са безплатни. Но си спомних, че беше и на двете ни

представления - на

ранното и на късното - и че бе седнал отпред. Когато забелязах

как беше загледал

Андре в автобуса, ми светна.

Та по празниците, след като се върнах от Белжар, отново се

обадих на инспектор
Сорентино и му описах човека. Той ми отвърна с нещо като: „
Значи сега трябва да

ти повярвам, че след три години изведнъж си си спомнила

конкретен човек в

автобуса този ден?“. Казах му, че да. Попита: „Какво е, някакъв

възстановен

спомен ли? “. Отговорих, че не знам какво означава, и го

помолих да се опита да

намери този човек. Но в неделя пак се обадих и той ми призна,

че не е направил

нищо - нито пак е разпитал служителите от академията, нито е

говорил с хората, които са били на онези представления. Каза: „
Реших, че не е особено значима следа“.

– Ама нали си го видяла? - казва Кейси. - Какво по-значимо от

това?

– Видях го в Белжар - напомня и Сиера. - Какво да му кажа на

Сорентино?

– Ама това е вбесяващо - казвам. - Може да е истинска следа.

Не можеш ли да

включиш родителите си?

Сиера поклаща глава.

– Не, вече не мога. Всеки път си мисля, че съм намерила нещо,

което се оказва

нищо и това им идва много тежко. Не мога пак да ги замесвам.

Изтощени са, едва
живеят. Само защото онзи е гледал Андре в автобуса в Белжар,
това нищо не доказва.

Но трябва да накарам Сорентино да провери. Ще продължа

постоянно да му звъня от

общия телефон. Но нямам много вяра на системата, меко

казано.

Спира да приказва и всички мълчим; тя поглежда Грифин, а

после и мен. После

още веднъж. Сиера е наблюдателен човек и след като толкова

сме се сближили, вече

ме познава.

– Чакай малко, какво става тука? - пита.

– Какво да става? - казва Грифин.

– Хайде де - казва Марк. - И аз видях нещо в часа днес. Ти и

Джам. Какво става?

Не ми хрумва какво да кажа, но не ми се и налага, защото

Грифин се обажда:

– Между нас се случи нещо - казва той, което ме шокира.

– Грифин, това беше лично - казвам. - А и ти казах, че не може

да се повтори.
Всички са запленени от малката ни сапунка и продължават да
гледат ту мен, ту

него.

– Писна ми да сдържам всичко, разбираш ли? -казва той. - Цял

ден чувствам

някакви неща, а после не мога да говоря за тях. Просто ми

писна.

– Нямаше нужда да го съобщаваш - казвам.

Гледаме се.

– И наистина ли не може да се повтори? - пита.

Не мога да повярвам, че говорим за това пред всички.

– Не знам - казвам най-накрая, с което все едно казвам: „Да,

Грифин, може да се

повтори. И ако искаш да знаеш, искам да се повтори“.

Останалите още ни гледат и осъзнавам, че вече не съм му

ядосана. Стореното -

сторено, вече знаят. Хващам го за ръка. Вече трябваше да сме

се прибрали по стаите, но на никого не му се става. Седим още
малко в този тесен и светещ кръг.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Във Върмонт вали сняг, но в Белжар - не. Двамата с Грифин се

разхождаме с

пухенки и ботуши по мокри бели пътеки. Чак когато навлизаме

дълбоко в гората, се
хващаме за ръка или спираме, за да се докосваме и целуваме, а
косите и миглите ни

са посипани със сняг. Почти не говорим, защото той знае какво

си мисля и няма

какво да кажем, което да ми помогне да приема двойствения си

живот.

В Белжар въздухът е хладен, но не и студен, а тревата още е

кафява, без нито

една снежинка. Всеки път, когато отивам, Рийв чака

нетърпеливо. Няма представа за

Грифин и макар че съм му обяснила как действат дневниците,

не разбира това, от

което всички в Специални теми се опасяваме - че бързо

запълващият се дневник е

като обратно броене.

Прескачам напред-назад между световете побъркана,

халюцинираща, невярна.

Един следобед при раздаването на пощата получавам писмо от

майка ми, което

още повече ме разстройва:

Мила Джам,

Много съжаляваме, че не се видяхме на Деня на

благодарността, но докато се

усетиш, вече ще е Коледа и си умираме от радост, че ще си

си вкъщи цели две
седмици и половина. Първо, малко новини. Засякох майката на
Хана в мола и ми

каза, че Хана и Райън са скъсали. Изненадах се, естествено, и

си помислих, че може

да искаш да пишеш на Хана. Сигурна съм, че ще се зарадва.

А сега това, което много исках да обсъдим. Както ти казах, с

татко ти се

притесняваме за Лио, откакто започна да дружи с онзи Конър

Бънч. И тази

седмица стана нещо шокиращо. Направо ще ти го напиша:

арестуваха Лио за

кражба от хипермаркета. Да, точно така, Лио.

Дванайсетгодишният зубърко интроверт Лио е арестуван? Права

е, и аз съм

шокирана. Много повече, отколкото за каквото и да било друго.

След като прочитам

новината за Лио, трябва да оставя писмото за поне десет

секунди, преди да успея да

продължа:

Откраднал спрей с боя, представяш ли си? Пъхнал си го в

блузата, Конър

също, и ги хванали на камерата. Охраната ги замъкнала в

една специална

стаичка за крадци в магазина, която била с решетки като

килия. Дори извикали
полиция. Понеже и двамата са още малки, от магазина не
повдигнаха обвинения, но можеш да си представиш какво ни е
на мен и татко ти.

Джам, искам направо да ти кажа, че нямам търпение отново

да си част от

живота на Лио. Напоследък се чудя дали постъпихме

правилно, като те

пратихме в Дървения хамбар. Може би няма да имаш нужда да

се връщаш там за

втория срок. Може би си успяла да преодолееш това, което

стана миналата

година, и вече си малко по-добре.

Изглежда, ти е станало по-леко след трудния старт есента.

Дори онзи ден

по телефона ми звучеше ведра. Д-р Марголис смята, че е

чудесно, че така си се

посветила на акапелната група и часовете по Специални

теми в английската

литература. Казахме ти, че е важно да се опиташ да живееш

там. Но може би

щом вече се справяш толкова добре, си получила каквото си

могла от училището.

Трябва да седнем и да го обсъдим на живо.

Мислех си, че през коледната ваканция е задължително да

прекараш повече
време с Лио. Все още среща трудности да бъде общителен
човек в тази среда, с

която преди не му се е налагало да се оправя. Но сега, когато

е повече в този свят, отколкото в онзи фантастичния с
вещерите и властелините на теченията

(така ли бяха?), има нужда от напътствия.

Миличка, ти преживя големи трудности. Като властелините

се носеше по

течението, но сега като вещерите знаеш какво правиш. Може

би ще можеш да

помогнеш на братчето си, докато си си вкъщи. С татко ти

ще сме много

благодарни.

Целувки,

Мама

Пъхвам писмото обратно в плика и ми става много гадно,

защото си спомням как

в началото на срока тя ме помоли да пиша на Лио, но така и не

писах. По-късно

следобед слизам с фонокартата при телефона и се обаждам

вкъщи. Работният ден

още не е свършил, значи мама и татко още ще са в офиса на

„Галахю и Галахю“ ООД.

Но Лио вече трябва да се е прибрал.

След пет-шест позвънявания чувам леко носовото му „ало.“

– Сестра ти е - казвам. - Помниш ли ме?

– Може би - отговаря. - Дълга кестенява коса?

– Да. Как беше Денят на благодарността?

– Биваше. Леля Пола и чичо Доналд дойдоха от Тийнек.

Донесоха кале.

– Съжалявам, че съм изпуснала.

– Роднините или калето?

– И двете.

Млъква и чувам хрупане. Лио хапва след училище, вероятно

чипс с лук и

сметана. На заден фон чувам телевизора или може би

компютъра, после момчешки

глас:

– Галахю, къде зачезна?

– Ей сега идвам! - вика Лио.

– Кой е там? - питам невинно.

– Един приятел.

– Ти нямаш приятели. Не и такива, които да идват след училище

- знам, че звучи

гадно, но си е така. - Може би имаш четирийсетгодишни

приятели, които още

живеят с родителите си. И играят на Вълшебни властелини.

– Сънни скитници - поправя ме той. - Властелините са герои в
Сънни скитници.

И си имам приятели. Конър Бънч.

– Чух за него. Мама и татко знаят ли, че е там?

– Защо, ще им кажеш ли? - пита Лио по-грубо.

– Стига бе, братчето ми, напоследък все едно си друг човек -

казвам. - Между

другото, знам за кражбата.

Тишина.

– Не трябваше да стане така - подхваща Лио. - Конър каза, че в

тази част нямало

камери...

– Лио - прекъсвам го. - Не може от завеян сополанко изведнъж

да станеш

престъпник. Виж - казвам вече с по-мек глас, - знам, че е хубаво

да си имаш приятели

и такива работи. Ама помисли малко! Не може да правиш

каквото Конър ти каже

само защото се радваш, че иска да ти прави компания.

– Не правя каквото ми казва. Да чуеш само за какви неща му

отказвам! - казва

Лио и добавя по-тихо: -Но само той се държи мило с мен, Джам.

– Какво щяхте да правите с боята? Да обезобразите училището

ли?
– На Конър му беше дошла някаква идея. Обаче още не ми
беше казал. Не

стигнахме дотам, защото ни хванаха.

– Сигурна съм, че е било нещо адски тъпо - казвам му. - И се

радвам, че са те

хванали, Лио. Иначе можеше пак да го направиш.

Следва дълга, дълга пауза и Лио признава:

– Всъщност това беше вторият път. Първия не ни хванаха. Ама

почти нищо не

взехме. Само два сникърса. Конър каза, че на магазините не им

пука за дребните

работи, че включват загубите в сметките...

– Лио, да не си луд? Това е кражба. Крадеш заработени пари от

трудолюбиви

хора. Помисли за мама и татко.

– Какво за тях? - пита унило.

– Ами ако някой дойде в „Галахю и Галахю“ и иска да му бъдат

счетоводители? И

след като мама и татко му вършат малко работа - малко трудна

работа, за която са

учили в университета - той изтича навън, без да плаща. А

родителите ни са свършили

тази работа, за да могат да си позволят да ни купят храна, дрехи

и шини за зъби. И
може би за да си починат от време на време. Но човекът решил:
„Галахю“ да си

гледат работата, няма да плащам“. Това хубаво ли е?

– Не - казва Лио с мъничък сподавен хлип.

– Точно така.

Осъзнавам, че звуча малко като мама и татко, но не в лошия

смисъл. Слушам

още няколко секунди, докато Лио се мъчи да удържи чувствата

си. Не искам да му

става прекалено криво, затова казвам:

– Слушай, ще си дойда за Коледа. Този път няма да ме затрупа

снегът. И ще

прекараме много време заедно, става ли? Може да седим в

стаята ми - ще те пускам

да влезеш, няма само да ти викам „махай се“ през вратата - и

ще си говорим за живота

и такива работи.

– Сериозно ли?

– Да.

– Ще ми пуснеш ли инди рок?

– Инди рок? Това ли искаш?

Абсолютно съм изненадана от това. Нямах представа, че Лио

изобщо знае за
съществуването на такава музика.

– Да - казва и подсмърква. - Мисля, че е време.

– Добре, тогава - казвам. - Ще ти пусна инди рок.

Когато групата отново се събира в притъмнялата стая около

свещта, основната

тема на разговора ни е краят на дневниците. Остават ни средно

по още три

посещения преди и последният ред да бъде изписан.

– И после какво? - пита Марк.

Толкова е превъзбуден заради това, че не може да си намери

място, и само

потропва с пръсти по пода като хиперактивно дете.

– И после намираме начин да продължим да ходим - казва

Сиера. - Трябва. Няма

да оставя Андре там.

– Никой не те и кара - казва Кейси.

– Но и никой не ни е казал как да продължим.

– Никой нищо не ни е казал - обажда се Грифин.

Краят на дневниците наближава и не знаем какво да правим, и

всички сме

изключително разтревожени.

– Може би в последния час госпожа Ку ще ни даде втори

дневник - казва Кейси. -
И ще може да си го вземем, когато се прибираме за Коледа.

– Този път със синя кожа - казва Марк.

– Не, няма да стане така - казва Сиера. - Сами го знаете.

Усещам как нещо ме свива в гърдите и ме стиска за гърлото. „

Ох, Джам, къде

отиде?“, казваше майка ми първите седмици и месеци, след

като загубих Рийв.

Тогава бях празна, направо не бях човек. Но заради Белжар се

променях, връщах се

към старото си аз, както биха казали родителите ми, ако можеха
да ме видят така.

Ако загубя Рийв още веднъж, това отново ще ме изцеди.

– Не мисля, че ще мога да живея, без да виждам Андре - казва

Сиера.

И това не е някаква мелодрама. Споделя факт.

Всички са тихи и притеснени и накрая някой казва, че става

късно. Грифин се

навежда и духва свещта -винаги той я угася и след престоя във

фермата вече знам

защо - когато чуваме гуми по снега и през прозорците се влива

въртяща се червена

светлина.

– Е стига де, сериозно ли така ще стане - казва Кейси и Марк и

помага да седне
на количката си, докато отвън тряскат врати и охраната на
училището нахлува в

сградата и после в стаята. Хванаха ни.

Малко по-късно директорът, доктор Гант, ни събира за

„извънредна среща“ в

кабинета си. Викнали са го от момчешкото общежитие, където е

и ръководител и

където вече всички тъкмо са си лягали. Всички сядаме в

дървената и слабо осветена

стая - място, което съм виждала само веднъж, в деня, в който

пристигнах. Онзи

следобед бях в ужасно състояние - бясна и ла-конична.

Колко отдавна изглежда. Помня как майка ми стоеше в стаята

ми и удряше

оранжевото другарче, за да разпредели пълнежа. И как Диджей

ме гледаше от

леглото си и бях сигурна, че двете никога няма да се харесаме.

В този ден единственото, за което можех да мисля, е колко ми

липсва Рийв.

Сега всичко е различно.

– Добре де, хора - казва доктор Гант, благ човек на средна

възраст, който

изглежда така, сякаш много би съжалявал, ако трябва да

наказва някого. - Как ви
хрумна? Не може така да изчезвате без наблюдение. И знаете,
че свещите са

забранени тук, в училище, пълно със стари дървени сгради.

– Аз я пазех - казва Грифин в своя защита и с вдигната глава. -

Нямаше да

позволя да се случи нещо.

Има предвид: „Особено аз“.

– Обаче има правила, Грифин - казва доктор Гант. - Преди

срещали ли сте се там

нощем?

Никой не иска да отговори.

– Охраната казва, че са открили капките восък на пода, та

предполагам, че

отговорът е да.

– Добре де - казва Кейси. - Срещахме се.

– Но защо? Наистина ли е само за да „кибичите“, както сте

казали на охраната?

Това ли е?

– Донякъде - казва Марк.

Виждам колко му е трудно да лъже или дори да говори неясно
пред някоя

авторитетна фигура.

– Изглежда ми, че е нещо по-сложно - казва доктор Гант и след

малко добавя: - В

предишни години сме имали един-два проблемни случая с

хората от Специални теми

в английската литература. Обикновено са много сплотена група.

Една година

всичките излязоха в гората за един час и никой не знаеше къде

са. В друга година все

едно... си измислиха собствен език. Но не искам да говоря за

ученици от миналото.

Искам да говоря за това, което става с вас сега.

Разбира се, на нас ни е интересна тази информация за предните

класове, но не

можем да питаме за тях. Пък и с какво да се оправдаем? „Така,

доктор Гант, ето каква

е работата. Два пъти седмично пишем в дневниците си, което ни

отвежда на едно

място, където съсипаният ни живот е възстановен. Само че сега

ни свършват

страниците в дневниците и трябва да разберем как да удължим

времето си в онова

място, защото няма да издържим, ако вече не можем да ходим.

Та моля ви, доктор
Гант, става ли да се направите, че не сте ни хванали, и да ни
оставите да се срещаме

два пъти седмично в класната стая късно вечер?“

Но не му разкриваме нищо и накрая той сваля очилата си без

рамки и потрива

очи, после пак си ги слага и внимателно закача тънката тел зад

ушите си.

– Много съжалявам - казва и ни поглежда един след друг, - но

през остатъка от

срока, като изключим часовете, яденето и репетициите, ще

членувате в един друг

клас. Да го наречем Специални теми в наказанията.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Сега всичко е пред разпадане и това ни е ясно. Цяла седмица

ни държат

отделени един от друг и не можем да говорим открито какво да

правим за

наближаващия край на дневниците. Заедно сме само в стола и в

час, но никога не сме

насаме за много дълго. Накрая на всички ни остават по пет

страници. Едно-единствено пътуване и никой не знае какво ще
стане. А може би знаем и не е хубаво.

На закуска възможно най-завоалирано всички се разбираме да

отложим

следващите си посещения. Никой няма да се връща в Белжар,

докато не изготвим
някакъв план.

– Белжар ли? - пита Диджей през две места с уста, пълна с

яйце. - Какво е това?

– Нищо - казвам. - От една книга е.

Това, изглежда, я удовлетворява. Или поне и е достатъчно

скучно, че веднага да

загуби интерес.

Може би, щом последният ред на дневника се запълни, мисля

си аз, Белжарът на

този човек спира да съществува. Може би затваря завинаги, като

някой магазин, чиито собственици са заминали през нощта. А
може би избухва като нещо в далечния

космос, невидяно и нечуто от никого, изчезнало безвъзвратно.

Какво ли ще е да изоставим Белжар? Трябва да се запитам,

защото всички се

чудим. Когато си мисля как ще загърбя онзи свят, си се

представям в истинския -

може би обратно в Ню Джърси, където отново живея живота си,

изживявам един нов

негов вариант.

Как би изглеждал този живот? Предполагам, че просто ще

бъда себе си.

Гимназистка с някакво бъдеще. Може би ще пея а капела в

някоя група там. Може
би дори ще убедя и Хана да се включи - има хубав глас. Може
отново да ме чакат

добри неща; неща, които още не мога и да си представя.

В петък вечерта съм в стаята си и гледам как Диджей се

приготвя за събирането.

– Адски нечестно е да съм наказана - казвам, седнала на

леглото със суитшърта

на Грифин. - Като затворничка съм.

– Не мога да те разбера - казва тя. - Мразиш събиранията също

толкова, колкото

и аз. Какво ти дреме дали ще ходиш?

Естествено, Диджей няма представа за Белжар и няма да

разбере защо имам

нужда да съм с всички от групата точно сега. А и защо имам

нужда да съм с Грифин.

Казвам само:

– Да, мразя събирания, но пак са по-добре от наказанията.

– Ще се върна и ще ти разкажа най-интересното - обещава

Диджей и изчезва.

И така, сядам и се опитвам да си напиша домашните, докато

цялото училище, без

хората от Специалните теми, виси под диско топката в салона.

Устоявам на

желанието да ида в Белжар, макар че би било най-лесното нещо

на света просто да
напиша нещо в дневника и още веднъж да ида при Рийв на
онова място, където

всичко е познато, предсказуемо и хубаво. После ще се тревожа

как да се върна, след

като запълним дневника.

Но както се бяхме разбрали, се въздържам от това последно

посещение.

Вместо това се хвърлям в математиката, което си е смешно,

имайки предвид

нищожните ми умения. Още по-смешно е, че този път разбирам

всичките идеи и

имам предчувствие, че ще изкарам отличен на домашното и на

задаващото се

контролно. Всъщност изкарвам добри оценки по повечето

предмети, откакто

започнах да ходя в Белжар. Това, както и много други неща,

които се случиха, е

абсолютно неочаквано.

Сутринта седя на закуска със Сиера; Грифин още не се е

показал и само се

оглеждам към вратата да видя дали ще дойде. Тогава Кейси

влиза и идва право на

нашата маса. Паркира си количката пред нас сякаш ще ни

съобщава нещо.

– Какво има? - питам притеснено. - Какво става?

– Нищо няма - казва Кейси. - Ама трябва да ви кажа нещо.

Оглежда се да види дали някой ни слуша. Явно никой и след

няколко секунди

Кейси тихо казва:

– Снощи отидох в Белжар.

– Как така? - питам. - Нали още нямаше да ходим?

– Знам. Но снощи на вечеря с Марк си говорихме с код и общо

взето решихме, че

стига толкова. Не можехме да понесем напрежението да не

знаем какво ще стане, когато свършим дневниците. И решихме
да разберем. Да се гмурнем, въпреки

уговорката ни. Така че и двамата се върнахме. Да, даже и Марк,

който никога не

нарушава правилата.

– И? - казва Сиера, загледана в Кейси, и осъзнавам, че и аз я

зяпам.

– Какво точно искате да знаете? - пита Кейси.

– Ами, всичко - казва Сиера.

– Например след като свърши и погледна дневника - питам аз, -

наистина ли

беше изписан докрай?

Кейси кимва.

– И намери ли как да се върнеш следващия път? -питам.

Знам, че не трябва да говорим така открито, но нямаме избор.

Кейси поклаща глава. Поглежда ни сякаш ни съжалява; ние сме

невежи по

темата, а тя знае много.

– Няма как да се върнем - казва нежно.

И двете мълчим.

– Сигурна ли си? - пита Сиера.

– Да. Съжалявам - добавя, сякаш ще решим, че тя е виновна.

И така: щом свърши, свършва? Това значи, че Кейси е изгубила

мястото, където

може да ходи и да тича.

А след последното ми посещение вече никога повече няма да

видя Рийв. Няма да

го докосна, нито да говоря с него. Повече няма да чуя гласа му.

Искам да отхвърля

това, което Кейси ми каза, и да го направя да не е истина.

– Значи губим Белжар и всичко, което ни носи? -пита Сиера с

тих и нисък глас.

– Точно - казва Кейси.

Ако Сиера се върне, накрая отново ще загуби брат си, но този

път ще е завинаги.

– А какво точно става при последното отиване? -пита Сиера. -

Различно ли е от
останалите пъти?

– О, да - казва Кейси.

– С какво? - питам настоятелно.

Кейси се замисля за малко.

– Травмиращо е - казва.

Не това искахме да чуем.

– Няма как иначе да ви го опиша - продължава Кейси. - Не искам

да ви плаша, но трябва да ви кажа каквото знам. Онова, което
ви се е случило в истинския живот

на най-лошия ви ден - пак ще трябва да го преживеете. Поне при

мен беше така.

– А - казвам и гласът ми едва се чува.

Не мисля, че мога още веднъж да преживея онзи последен ден с

Рийв.

– При мен започна като всяко друго пътуване до Белжар - казва

ни Кейси. - Но

бързо се промени. Бях в колата и майка ми караше, но този път

беше ясно, че е пияна

и изобщо не трябва да е зад волана. Най-накрая я видях без

ония глупости за

чаровния леприкон. Преценката и беше замъглена. Не можеше

да кара в права

линия. Колата се изпързаля от пътя и се заби в каменната стена.

И сякаш върху мен
се стовари цяла сграда.

Кейси изведнъж се разплаква и двете със Сиера се навеждаме

да се опитаме да я

успокоим. Други деца пак вдигат очи от масите си към нас и едно
момиче, приятелка

на Кейси от общежитието, става и тръгва насам, но Сиера и

махва да не идва.

– Усетих всичко - казва Кейси с тиха ярост. - Не ми причерня

толкова бързо, колкото си мислех. Майка ми се беше навела над
мен, когато линейката пристигна, и

ми говореше: „Божичко, аз съм виновна. Кейси, пияна съм и ти

причиних това. Аз

причиних това на малкото ми момиченце“. Това не си го

спомнях. И да ви кажа, да, тя беше виновна и не мога да й
простя съвсем, поне не и сега. Много е неприятно, но

поне вече си спомням кое как беше. Поне вече е истинско.

Двете със Сиера кимаме, без да казваме нищо.

– Качиха ме в линейката и ме плъзнаха навътре, и светлината

притъмня, и стана

много тихо. Викам си, къде са медиците? Ей сега бяха тук. Но

бях сама. Седнах и се

огледах, и видях, че отново съм в леглото си в общежитието, а

дневникът ми е до

мен. Беше запълнен целият; нямаше и един свободен ред. И

разбрах, че това беше.
Бях преживяла най-лошото, което ми се е случвало, и издържах.
Така че за мен това

е краят на Белжар. Седях като зашеметена. Погледнах и видях

сгънатата количка, подпряна на стената. Видях сивите гумени
ръкохватки, сребристите колела. Доплака

ми се. Но и ми олекна, че се върнах. Че съм тук. В училището, с

приятелите си и с

Марк. Той не замества способността ми да ходя. Нищо няма да

я замести. И винаги

адски ще ми липсва. Ходенето, тичането. Но няма да забравя

усещането. А, чакайте...

- казва и вдига поглед.

Марк идва към нас, Кейси се завърта и отива при него. Срещат
се в средата на

помещението и със Сиера виждаме как той се навежда и й казва

нещо.

– Би ли могла да го направиш? - питам Сиера. - Да се върнеш за

последно и

отново да преживееш всичко? После да се върнеш и да си

кажеш: „Така, време е да

си продължавам с живота“.

– Не, не бих.

– Тогава какво ще правим? - питам. - Госпожа Ку ще иска да

събере дневниците.

Все някак ще трябва да направим нещо.

– Положението е безнадеждно - казва Сиера. - Не мога да ида в
Белжар, но не

мога и да не ида. Да ти кажа, снощи се промъкнах долу да се

обадя на инспектор

Сорентино. Оставих му гласова поща за същото, което му казах

и по празниците:

„Моля ви, моля ви опитайте се да издирите онзи кльощавия,

който дойде на

представлението в танцовата академия“.

Сега Грифин идва на масата, почти на края на закуската. Отново

е със суитшърта

и веднага виждам, че е затворен и нещастен. За всички ни е

мъчително да не можем

да се срещаме в класната стая вечерта.

– Здрасти - казва и сяда.

– Кофти нощ? - пита Сиера.

Грифин кимва.

– Да, ама си говорете, не искам да ви прекъсвам.

– Казвах на Джам, че пак се обадих на инспектора във

Вашингтон. Но него не го

интересува. Не знам какво друго да направя.

– Продължавай да го тормозиш - казвам й.

– Но така доникъде не съм стигнала. Ходенето в Белжар е

единственото, което
ми остава. Не мога като Кейси и Марк.

– Какво не можеш? - пита Грифин.

Обясняваме му как Кейси и Марк са отишли в Белжар предната

вечер, че и за

двамата е било последно и не, няма как да се върнат. Казваме

му как е трябвало да

преживеят травмите си отново, а накрая дневниците са

изписани и животът, това

несъвършено нещо, чака.

– Гадна работа - казва Грифин.

– Просто не си представям как пак ще видя Андре да слиза от

автобуса - казва

Сиера. - Да го пусна ей така, като знам, че ще му се случи нещо.

– Ами, недей този срок - казва Грифин. - Продължавай с

инспектора, но не пиши

нито дума в дневника. Сиера, защо пак ще си го причиняваш?

– Няма избор - казвам. - Защото госпожа Ку ще ни събере

дневниците в

последния час.

– Ще трябва да ми го изтръгне от ръцете - казва Сиера, рязко

става и понася

таблата си нанякъде, без даже да се сбогува.

Тя се отдалечава и Грифин ми казва:

– Току-що реших. Няма да се връщам в Белжар. Ще предам
дневника на госпожа

Ку с пет празни страници накрая и ще и кажа сайонара. Не мога

пак да изтърпя

пожара, Джам. И цялата шибана нощ. Родителите ми само искат

да говоря за това, но

приключих.

– Мисля, че родителите ти искат да видиш цялото нещо - казвам

аз.

– Да, бе.

– Така е - казвам. Не знам как го знам, но продължавам: - Не са

лоши хора.

Виждала съм ги. Не се опитват да те измъчват.

– Тогава защо все повдигат въпроса?

– Може би искат да признаеш, че си направил голяма грешка.

– Не бях аз, а Алби - отсича.

Не отговарям. Само продължавам да го гледам и му става

неудобно. Знае, че не

може да прехвърли всичко на Алби и знае, че аз знам, че не

може. Грифин също е

бил там, пушил е трева в обор със слама и живи кози. Неговият
обор, неговите кози; той е трябвало да контролира и себе си, и
приятеля си.

Изглежда по-несигурен и казва пресипнало:

– Не знам как бих могъл да се извиня.

– Знаеш.

– Сигурно ще се разрева или нещо такова. Жалка картинка ще

е.

И сигурно би се разплакал. Трябва да види опустошението и да

усети собствената

си роля в него, дори да не е било нарочно и въпреки че не е лош

човек. Било е просто

глупаво тийнейджърско невнимание. Злополука.

Ще трябва да усети всичко отново и да се затвори в себе си,

както е направил

след случката. Ще трябва още веднъж да се напуши с Алби,

после да си легне и през

нощта да се събуди от пушека, и да види всичките налягали

мъртви кози, включително любимата му Джинджър. И тогава ще
трябва да усети гнева на

родителите си и сам да се държи отговорен.

– Върни се - казвам му. - Просто го направи. После излез и се

обади на

родителите си, и им кажи каквото имаш да им казваш. И тогава

може би отново ще

обикнеш козите. Загиналите и новите. Франки, новото яре.

За първи път в разговора Грифин се усмихва съвсем леко.

– Ярето, което ти изроди - казва. - Гаджето ми, козята акушерка.

Гаджето му. Думите стряскат. Не може да съм му гадже, обичам
другиго. Някой

много различен. Но когато съм сама в стаята си, се увивам

плътно в суитшърта на

Грифин.

Съгласява се да се върне в Белжар рано същата вечер преди

зимния концерт, където ще пея с „Хамбаритоните“.

– Когато ме видиш след концерта - казва, - ще съм го направил.

Не иска да чака до късно, когато съквартирантът му Джак ще

заспи, както

обикновено. Вместо това тайно ще се затвори в гардероба в

стаята им, между

маратонките и влажните ботуши, и вълнените якета, и

смачканите суитшърти. И под

слабата светлина на крушката ще пише в дневника си и още

веднъж ще изчезне в

другия свят.

Казвам му, че много се радвам, че е решил да го направи. И че

мисля, че е много

добра идея.

– Щом е толкова добра - казва, - и ти го направи.

Казвам само:

– Още не.
Вечерта аудиторията е специално украсена за зимния концерт -
разпръснати са

лампички, а по пътеките има гирлянди. Чакам зад сцената с

останалите

хамбаритони, докато отпред свири джаз групата, а после дует с

акустични китари.

Всички в групата за а капела са облечени с бяла риза, черна

пола и токчета.

Поглеждам се в огледалото малко преди да излезем и виждам,

че изглеждам малко

по-зряла, отколкото когато дойдох в Хамбара. Косата ми е по-

дълга от всякога - чак

до средата на гърба ми - и леко лъска, а лицето ми изглежда по-

ъгловато.

Сиера излиза на сцената с черно трико и черна копринена

поличка. В програмата

е записана като солистка за „Танц за Андре“ и съм я виждала

няколко пъти да го

репетира. Сега, под акомпанимента на учителя по музика на

пианото, Сиера отново

изиграва балета, като понякога се влачи като някой полумъртъв

от скръб, друг път се
понася от лудешка надежда. Вкарва и няколко хип-хоп движения
като символ на

стила на брат й. Накрая, когато се покланя, аплодисментите

продължават дълго.

Сиера бързо се прибира отстрани, където съм и аз. Сблъскваме

се и се прегръщаме, а

тялото и кипи от напрежението.

– Изби ги! - казвам. - Адски си талантлива.

Тогава разбирам, че Сиера ще стигне много далеч в живота.

Най-накрая идва ред на „Хамбаритоните“ и макар да не храня

илюзии за това

колко сме талантливи (средно и малко над средното), излизаме

в колона по един на

сцената под белия прожектор. След всичките ми оплаквания за

„Хамбаритоните“

всъщност се вълнувам и макар че не виждам нищо от публиката,

знам, че Грифин е

някъде там.

По-късно ще ми разкаже за последното си посещение в Белжар

и ще го похваля, че е отишъл. Но сега ще има възможност да ме
чуе как пея и може би малко ще се

впечатли. Иска ми се и Рийв да можеше да ме чуе. Но никога

няма да ме чуе и дори

никога няма да научи толкова много за мен.

Аделейд ни води в трите песни, като завършваме с бърз
Грегориански напев, изпълнен като рап. В публиката няколко от
най-младите момчета в училището

започват да подсвиркват и дюдюкат и даже да тропат с крака. В

това помещение са

двеста от най-крехките и високоинтелигентни хора наоколо и

всички вече толкова

дълго сме събрани тук, далеч от нормалния ни живот,

семействата ни, техниката и

цивилизацията, че не ни свърта в собствените ни тела.

Тропането става все по-силно, разтърсва пода на аудиторията,
сякаш се опитва да я срути върху нас.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Много по-късно, след пунша и сладките на приема и след като

Грифин ми казва, че е отишъл за последно в Белжар и че е било
тежко, но сега смята, че е по-добре, и

след като двамата оставаме прегърнати в студената нощ, докато

една учителка ни

раздели, спя толкова дълбоко, че съм оставила малко кръгче

слюнка на

възглавницата.

Всичко стана по-бързо и по-наситено и имам нужда да изключа.

Няма Грифин, няма Рийв, няма Белжар, няма край на дневника,
няма мисли за повторно

изживяване на ужасния ден в Крамптън. Само сън. Сън и

локвичка от слюнка на

възглавницата, когато нечии гласове проникват и ме събуждат.

– Някой да извика сестрата! Аз ще остана с нея -чувам как
Джейн Ан вика, скачам от леглото и изтичвам в коридора да
видя какво става.

– Сиера - казва Мади отсреща, застанала сред групичка

разтревожени и нервни

момичета.

– Както миналия път ли? - питам.

– Не, не кошмар - казва. - Чух, че е болна. Някакъв пристъп или

там нещо.

Минавам стълбите през едно стъпало. Няколко момичета са се

сгъчкали пред

вратата на Сиера и си пробивам път, въпреки че един от по-

големите казва:

– Джам, не може да влезеш...

Но вече съм вътре. В стаята е тъмно и Джейн Ан и Джени,

съквартирантката на

Сиера, са застанали над леглото й. Сиера е седнала с отворени

очи и гледа право

напред. Едната й ръка е във въздуха и трепери напред-назад.

– Сиера! - виквам.

Няма отговор.

– Сиера, Джам е - казвам право пред нея.

Отново не отговаря и се обръщам панически към

Джейн Ан и питам:
– Какво и става?

– Още не знаем.

– Сиера! - опитвам отново, но изобщо не реагира. - Хайде де,

Сиера - казвам по-тихо. - Моля те, недей така. Каквото и да ти
става, събуди се, хайде.

Тогава си помислям - ами ако това е свързано с Белжар?

Потупвам леглото около

нея, вдигам одеялото, търся дневника, но го няма.

– Сиера, трябваш ми тук - казвам. - Хайде - осъзнавам, че съм

се разплакала и не

мога да спра.

Налага се Джейн Ан да дойде, да ме прегърне и да ме отведе.

– Спокойно, мила, ще се оправи - казва ми.

– Защо не ме чува? - питам, а Сиера още е в трепетната си

мъгла, безизразна, и

ръката и се движи неуморно.

– Не знам. Сигурна съм, че докторите ще разберат.

– Ами ако не могат?

– Няма защо да си мислиш, че ще стане така - казва тя малко

строго.

Но и двете разбираме, че ставащото със Сиера очевидно е

много сериозно.

Сълзите ми продължават да текат и започвам да приказвам като

вманиачена. Казвам
на Джейн Ан:

– Бях по-близка с нея, отколкото дори с Хана. Много по-близка.

Имахме

наистина силно приятелство. Споделяхме си някакви неща.

Истинските ни чувства.

Досега не съм имала близост на такова ниво.

– Знам - казва Джейн Ан, макар че явно никога не е чувала за

Хана и си няма

представа за какво говоря.

Тупа ме по гърба и ми говори мило и майчински. Скоро сестрата

влиза забързана

и се дръпвам встрани.

Гледам как вади няколко неща от черната си чанта, после кляка

до Сиера. Първо

й светва в очите с фенерче, после й слага апарат за кръвно на

ръката и стиска балона, накрая й измерва температурата в
ушите.

– Сиера, някакъв наркотик ли взе? - пита сестрата много силно. -

Ако си, кой

беше? Екстази? Кетамин? Фенциклидин?

– Не взима наркотици - прекъсвам я аз. - Мрази ги. Когато

сестрата приключва, клати глава и се мръщи, после
промърморва нещо на Джейн Ан, което не чувам, и

накрая казва:

– Викам линейката.
Джейн Ан ми дава да остана при Сиера, докато линейката
дойде, за да я откара в

местната болница.

– Знам, че много я обичаш - казва ми, докато стоя и безпомощно

потупвам Сиера

по рамото или хващам ръката и, неподвижната и ръка.

– Обичам я - казвам, но вече си мисля „обичах я“.

Не съм виждала някой да изчезва толкова надълбоко в себе си,

колкото Сиера.

Когато медиците пристигат, я полагат на носилката и закопчават

коланите с властни

щраквания. Сиера не се съпротивлява и едва ли осъзнава, че я

отнасят. Ръцете и са

привързани към тялото и виждам съвсем слабо движение под

одеялото, и осъзнавам, че това е ръката и, която още трепти.

Джейн Ан казва, че не може да се кача в линейката и вече

трябва да си лягам.

– Обещавам да ти съобщя веднага щом разбера нещо - казва

ми.

Но все още изглежда много разстроена и отива да сложи и

другите момичета по

леглата. Съквартирантката на Сиера е в коридора и аз оставам

сама в стаята за

няколко секунди, оглеждам се, отивам до леглото на Сиера и

надничам в дупката
между матрака и стената. Тясна и тъмна е и не виждам нищо.
Пъхвам си ръката - едва

влиза и пръстите ми докосват прашния дървен под. Изведнъж

напипвам нещо.

Гладко и студено е и още преди да го извадя, знам, че е

дневникът.

Още си мисля, че може да е писала в него точно преди

пристъпа. Дали нещо в

Белжар много се е объркало и това е бил резултатът? Умирам

си да погледна

дневника още сега, но знам, че трябва да изляза. Пъхвам го под

мишница и бързо

слизам по стълбите към стаята си.

Диджей като по чудо е проспала шумотевицата. В тъмнината се

облягам на

другарчето, пускам лампичката за четене и зачитам бързо из

дневника на Сиера.

Почеркът й е много различен от моя - изглежда много по-зрял,

думите прескачат по

страницата.

Прости ми, че навлизам в личното ти пространство, Сиера. Но

обстоятелствата са

критични.

Чета и чета, и стигам последното написано нещо, което започва

пет страници
преди края. Датата е от днес. Също като Кейси и Марк, а после и
Грифин, Сиера е

решила да се върне в Белжар за последно, дори и да няма

някакъв конкретен план.

И докато е била в Белжар тази нощ, е писала ли, писала, както

обикновено, и

описва какво е станало. Трябвало е отново да преживее нощта,

в която Андре е

изчезнал, а каза, че не би издържала. И кой би могъл? Дали

заради повторната му

загуба е изпаднала в шок? В постоянен пристъп?

Виждам, че е запълнила дневника до последния ред и не е

останало място.

Дневникът й е приключен. Точно това каза, че не иска да прави,

но го е

направила. Мижам в мрака и прочитам последния абзац:

Изведнъж става и тръгва да слиза, също както когато се
случи. И този път

вместо да кажа: „Хубаво, вземи тесто“, му казвам: „Остави,

друг път ще правим

курабийки с шоколад“. И светлината отслабва както винаги,

но го държа за ръка

и не го пускам. Трябва да видя дали ще сработи; само това

мога да измисля. В

танците правим импровизации и тук също импровизирам.

Още се държа и ще
видим какво ще ста…

И свършва насред изречението. Насред думата.

Това ли се е случило? Когато дневникът и е свършил, Сиера се

е държала за

Андре и е успяла да остане в Белжар?

Разбира се. Още е там. Ръката не се движи заради пристъп.

Движи се, защото

някак си още пише в дневника или поне във въздуха.

Сиера е опитала един безумен експеримент в Белжар - когато

светлината

притъмняла, отказала да пусне ръката на Андре. Не го е

пуснала дори когато е

усетила онова остро засмукване, което я издърпва от Белжар

към този свят. И е

успяла да се задържи за Андре с една ръка. Другата все още

пише във въображаемия

дневник, пише ли, пише, дълго след като дневникът се е

запълнил.

И може би ако продължава да го прави, ще може да остане там

с него и да го

пази. Няма да трябва да слиза от автобуса - нито той, нито тя.

Няма да трябва отново да преживява травмата, както Кейси,

Марк и Грифин

преживяха своите. Но трябва завинаги да остане там с Андре.

Сиера остава в Белжар, загърбила шанса да порасне и да
танцува, и да

преживява, и да изследва всички възможности на света. Този

свят, не другия.

През останалата част от нощта съм неспокойна, въртя се в

леглото, обръщам

възглавницата и не знам какво да правя. По изгрев най-сетне ми

хрумва нещо и

толкова се развълнувам, че тичам долу при телефона, звъня в

болницата и казвам, че

искам да говоря с някого за Сиера Стоукс, която е била приета

снощи.

Сестрата, с която се свързвам, е много мила и дори не се

усъмнява, че обаждането

е сериозно. За моя изненада, тя се съгласява с особената ми

молба.

– Разбира се, мила - казва. - Струва си да пробвам. Не знаем

какво става с това

момиче.

Оставя слушалката и минава много време. Най-накрая се връща

и ми казва, че е

направила каквото съм я помолила, но не е помогнало. Отишла

в стаята на Сиера, застанала на леглото и последвала
инструкциите ми, като извикала: „Сиера, излез от

Белжар!“.
Беше ми хрумнало да пробва, защото си спомних, че когато
попаднах в онзи

ужасен кози вариант на Белжар, след като писах в дневника на

Грифин, той ми беше

извикал нещо като „Излез от Белжар!“ и беше подействало.

Но сестрата не видяла реакция. Нямало рязко идване в

съзнание. Уредите не

показали нищо.

– Съжалявам, миличка - казва ми по телефона. -Не стана.

Идеите ми свършиха.

На сутринта настроението в училището е меланхолично и на

закуска всички

шепнат за ужасното нещо, което се случило на Сиера Стоукс

през нощта. Носи се

слух, че предрусала със занакс и трябвало да и правят

промивка на стомаха.

После тръгва друг слух, че Сиера получила „остър пристъп“ и е

останала с трайно

мозъчно увреждане. На опашката за овесена каша хората

говорят колко голяма е

загубата. „Сиера беше толкова талантливо и умно момиче“,

казват в минало време.

„Такава прекрасна танцьорка. Толкова интелигентна. Истински

шампион.“
Иде ми да им изкрещя в лицата: „Я млъквайте! Нямате си и
представа за какво

говорите!“.

Няколко момичета плачат и се прегръщат, макар и повечето да

познават Сиера

само повърхностно, защото не е много общителна, освен с нас.

В стола се оглеждам

за Марк, Кейси и Грифин и отивам при всеки поотделно, за да им

прошепна точно

какво съм открила.

– Останала е там - казвам. - Не е пуснала Андре. И сега е там.

Обяснявам всичко и също като мен първата им реакция е

изненада. Но и

разбират защо съм го направила.

След закуска доктор Гант свиква специално събрание за всички

ученици. Той, сестрата и няколко учители стават и ни говорят за
това да разчитаме един на друг за

дружба и сила, когато се случи нещо трудно. Напомнят ни, че и

те са на

разположение. Докато това доста безполезно събрание

приключи, вече толкова

закъсняваме, че доктор Гант отменя всички първи часове.

След като днес вече няма Специални теми, през останалото

време от свободния
час четиримата наказани имаме време да се скупчим навън под
студеното слънце и

да поговорим.

– Не я виня, че го е направила - казва Марк направо. - Виждам

смисъла.

– И аз не я виня - казва Грифин. - Последното отиване е тежко

за всички. И за

мен беше така.

– Какъв си потаен - казва Кейси.

И си спомням, че Грифин е разказал само на мен какво му се е

случило. Никой

друг не знае за пожара, нито как изглежда неговият Белжар. И

знаят съвсем малко

повече за мен и моето минало. Двамата с Грифин сме останали

доста забулени и

останалите не са ни притискали. Благодарна съм им.

Но Сиера ни беше разказала всичко.

– Мисля, че е постъпила правилно - казва Грифин.

– Не мога да си представя, че вече няма да е тук -казвам.

Гласът ми започва да трепери. Говорим за Сиера все едно е

умряла, и то като че

ли сама си е посегнала.

Грифин ме хваща през кръста и си мисля как за разлика от

Сиера, той е тук с мен
и никъде няма да ходи. Знам го, но не мога да повярвам.
Понякога си мислиш, че

хората винаги ще са до теб, но тогава ги губиш без никакво

предупреждение.

Вечерта, след ден, в който никой от нас не може да се

съсредоточи, закарват

групата ни в центъра на града, за изпращането на госпожа

Куенел, което е

организирано в ресторанта на голям стар хотел на име „Зелени

планини“. Сиера

много искаше да дойде; каза, че ще се радва на възможността

да се издокара и да се

разхожда като обикновен човек на обикновен купон.

Аз си мислех за храната - направо ми се повръща от яденето в

Хамбара. Само

киноа, всеки ден. Харесваше ми и идеята да празнуваме в чест

на госпожа Куенел.

Всички получихме специално позволение да излезем от стаите

си вечерта, въпреки

наказанието. Разбира се, сега изобщо не сме в настроение за

купон. Но сме тук.

Хотелът е великолепен и внушителен. Учителката ни също

изглежда

великолепно и сега посреща гостите на входа на блестящия

ресторант. Облечена е с
червена копринена блуза и огърлица с изумруди. Коледни
цветове.

– Чудесните ми ученици - казва и леко ни прегръща един по

един.

Зад нея вече виждам блещукащото сребро и свещите. Келнери

обикалят с

подноси с ордьоври и въпреки че съм си облякла най-хубавите

дрехи - от

единствените читави, които съм си взела - ми е неудобно и съм

нещастна на това

празненство, което си е просто една стая с издокарани учители.

– Влизайте, не бъдете срамежливи - казва ни госпожа Куенел. -

Натъпчете се с

хапките. Занесете малко и в общежитията за горките ви

изгладнели съквартиранти.

Но се поколебаваме на входа и тя тихо добавя:

– Знам.

Пауза. Какво знае? Очевидно знае, че Сиера се е разболяла, но

дали знае нещо

повече?

Поглежда ни.

– Знам колко ви е трудно на всичките, да идвате на празненство,

когато Сиера е

болна. И аз си мисля за нея днес. Исках да ви го кажа.

Но не знае това, което ние знаем, или поне така си мисля.
Сиера сама е решила и

макар че да, всички сме разстроени, разбираме и уважаваме

това решение. И сега

можем само да благодарим на госпожа Куенел и да влезем.

Грифин спира един

келнер за няколко кекс-чета. Сервитьорите са инструктирани да

не ни позволяват да

пием какъвто и да е алкохол, така че ни предлагат само фреш.

– Откога на сока му викат фреш? - пита Грифин.

– Ами горе-долу откакто „респектирам“ се появи като глагол -

казва госпожа

Куенел с усмивка и отива да посрещне нови гости.

Лапвам една хапка. Даже не знам какво е - може би мида? А

това помежду дали

не е сирене крема? Май е най-вкусното нещо, което съм яла. Не

бях осъзнала колко

ми липсва истинската храна. Мисля си за отличните манджи на

татко. И тъпата му

престилка с надпис „шеф татко“, и как когато Лио беше малък,

татко му даваше да

пусне шепа спагети във врящата вода.

Лио. Баща ми. Майка ми. Представям си цялото семейство

вкъщи, в живот, от

който преди бях част, но вече не съм.

– Ела да ти кажа нещо - вика ме Грифин.

Толкова бързо ме дръпва встрани, че сокът ми плисва от

чашата. Сядаме на един

диван и ми казва:

– Само твоят дневник не е довършен.

– Знам - казвам тихо и засрамено.

– Джам, излизаме във ваканция.

– Знам.

– Иди и се сбогувай с него. Действай вече.

Ужасна тишина. Просто не мога да говоря.

– Не искаш ли да си с мен? - пита Грифин.

Разбира се, че искам. Грифин и меките му износени суитшърти.

Как чувства

толкова много и какво изпитва към мен. Кимвам, но не мога да

му кажа, че все още

искам забавното и саркастично англичанче с кафявия пуловер,

което сигурно ме чака

разтревожено в Белжар и няма представа защо толкова се бавя,

нито дали някога ще

се върна.

Грифин иска да отида и да се приключва. Да ида и да сложа

край.
Ами ако отида да сложа край и осъзная, че не мога? Вече всички
знаем, че има

как да останеш. Сиера хванала Андре и не го пуснала, когато

светлината притъмняла.

Били са като двама души в жива верига по време на ураган,

вкопчили се един в друг, за да не ги изтръгне и откъсне.

Мога да се върна и да направя същото.

Идеята започва да се оформя сериозно, докато седя на скъпия

диван на скъпия

купон със смачкана салфетка в ръка. Иска ми се да грабна един

от бледорозовите

коктейли, които сервитьорите дават на учителите, които

доколкото виждам, вече

малко ги хваща и започват да говорят по-силно. Чувам как

обикновено плахият

учител по латински вече писка. Напитките са космополитън -

доста смешно, имайки

предвид, че сме във върмонтската провинция, което не е най-

космополитното място

на света. Ако имах един коктейл, щях да го излоча, може би и

втори, и щях да съм по-сигурна дали искам да се върна в
Белжар и да остана там.

– Значи ще сложиш край? - настоява Грифин.

Кимам слабо.

– Обещаваш ли?
И отново кимам.

– Ето къде сте били - казва госпожа Куенел, току-що появила се

над нас. - Елате

да поздравите доктор Гант.

Двамата с Грифин ставаме неохотно и всички хора от

Специални теми се събират

неловко пред директора.

– Джон, да ти кажа, че това са може би най-надарените ученици,

на които съм

преподавала - казва госпожа Куенел.

– Това е голяма похвала, Вероника - казва той, поглежда ни и

добавя сухо: -

Надявам се, че се радвате на малкото „бягство“ за тази нощ.

Казваме му, че е така.

– Е - продължава, - когато януари се върнете след коледната

ваканция, ще може

да започнем начисто.

Разбира се, Специалните теми ще са приключили няколко

седмици преди

връщането ни през януари. Каквото ще става с мен, вече ще е

станало.

Някой моли всички за внимание и гостите се събират; вдигат се

няколко
наздравици. Няколко учители разказват вътрешни шеги за
госпожа Куенел и

цитират книги, които тя обича.

Възрастна жена, която работи в кухнята, става и казва колко

любезна е била

госпожа Куенел с нея и колегите и.

– Винаги връща чиниите и приборите отделно -казва, - за

разлика от някои други

хора.

Да, госпожа Куенел е добра. Добра и мила е и очаква най-

доброто от нас. Но най-вече тя все още е една мистерия.

Какво знае всъщност? Ще ни каже ли някога? Скоро часовете ни

свършват и

започва коледната ваканция, а когато се върнем през януари,

госпожа Куенел вече

няма да е там. Някое ново семейство с дечица ще се нанесе в

къщата й и сигурно ще

сложат люлки в двора.

Внезапно Кейси започва да звънти по чашата си с лъжичка и

всички изненадано

се обръщат към момичето в количката. Тя разгъва едно

квадратно листче в скута си.

– Исках само да кажа - започва да чете тя, - че за мен участието

в Специални
теми в английската литература беше всичко - спира, вдига очи и
продължава: -

Всички се ужасихме от това, което стана със Сиера. Но сме

сплотена група, госпожо

Ку, и това е заради вас. Помните ли какво ни казахте в началото

на годината? Как

трябва да се грижим един за друг?

Поглеждам към госпожа Куенел, която кимва. Напълно

съсредоточена е в Кейси, както винаги е напълно съсредоточена
във всеки от нас в час, когато говорим около

овалната дъбова маса. Сякаш за нея сме единствените хора на

света. Нещо се надига

в мен и си мисля, че ще се разплача.

– Мисля, че го правихме, госпожо Ку - продължава Кейси. - Това

включваше и да

се грижим за Сиера. Но както сигурно знаете, има места, на

които човек може да

отиде сам и никой не може да го последва. И понякога можем

само да вярваме, че

знае какво прави.

Нищо от това не е написано на листа на Кейси. Тя импровизира
и се опитва да

каже на госпожа Куенел нещо, без да го казва на глас: „Ако

знаете за дневниците, трябва да знаете и че тя отиде там и
остана. Направи го нарочно. И може би не е

толкова лошо, защото сега е с брат си“.

– Госпожо Ку - продължава Кейси, отново загледана в листа, -

вие сте прекрасна

учителка. В началото си мислех, че сте прекалено строга. Но се

радвам, че бяхте.

Защото това много ми помогна. Много ми помогнаха и

разговорите в час, които бяха

жестоки. И разбира се, дневниците.

Споменава ги небрежно и чака да види дали госпожа Куенел ще

реагира. Но не.

Ни най-малко.

– Знам, че говоря от името на цялата група, когато казвам, че ни

променихте -

казва Кейси и приключва.

– Тъй, тъй - извиква учителят по латински, после всички други

вдигат чаши и

пият за госпожа Куенел, но съм сигурна, че никой от тях няма ни

най-малка

представа какво искаше да каже Кейси.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
През следващите няколко дни си нося дневника навсякъде,
защото ме е страх, че

някой може да го открадне или да го изгубя и така никога повече

няма да видя Рийв.

Въпреки че обещах на Грифин, още не съм готова да ида в

Белжар за последно.

Инатя се, защото съм раздвоена.

Част от мен иска да иде, да скъса, да остави Рийв завинаги и да

се върне при

Грифин. Друга част си казва: „Майната му, ще остана с Рийв“.

Само двамата в

неутрална територия, прегърнати на игрището. Кафявият

вълнен пуловер. Извитата

уста. Как първо се шегуваме, после ставаме сериозни и лягаме

заедно, обърнати един

към друг. Дългите ръце на Рийв и цялото му тяло, стройно,

познато, залепено като с

магнит за моето. Може да имаме това завинаги. Няма стрес,

няма промяна, няма

проблеми и няма кой да усложнява простия ни живот.

Не знам коя моя половина ще надделее и няма да разбера,

докато не отида. Но

така или иначе трябва да ида. Ако предам дневника с пет празни
страници, ще оставя

Рийв в постоянно състояние на очакване, което ще е мъчително

и за него, и за мен.
Когато виждам как Грифин върви през двора сам и прегърбен,
развяната му руса

коса и дълбоките следи от ботушите му в снега, му махвам и

бързо отивам при него

облекчена. Никой друг в групата не е бил толкова вцепенен като

мен пред

решението за последното посещение в Белжар; накрая всички

просто отидоха и

направиха каквото трябваше.

Аз съм различна.

– Хайде отивай вече - казва Грифин един късен синкав

следобед, докато сме

застанали под едно обсипано с висулки дърво. Когато не

отговарям, продължава: -

Нали не мислиш да свършиш същото като Сиера. Сериозно,

недей.

Сега си мисля за Рийв в Белжар, където няма нито висулки, нито

сняг.

Представям си го как седна до мен онзи ден в час по рисуване и

как го нарисувах. И

после как се целунахме над куклената къща на купона. И как ми

показа скеча на

„Монти Пайтън“. Как ми подари бурканче сладко заради името

ми. Как си пасвахме.

На мига решавам, че ще ида в Белжар довечера, след като

угасим лампите.
Нямам представа дали някога ще се върна в Дървения хамбар.

Изведнъж под замръзналите дървета рязко застудява и трябва

да вляза на топло.

– Ще ида довечера - обещавам на Грифин.

На вечеря седя сред шума и тракането на масата, едва кусвам

от купчината

макарони панделки в чинията си и не говоря с никого. Грифин

някак си усеща и не

ме закача. Седнал е с едни момчета на отсрещната маса, бавно

вдига ръка да ми

помаха, а аз също му махвам. Не сваляме очи един от друг и му

кимвам, все едно му

казвам: „ Не се притеснявай, ще направя това, което казах“.

Най-накрая дългият ден приключва и двете с Диджей лежим в

стаята, преди да

заспим, когато тя ми казва:

– Едно нещо ми се върти в главата за възрастните - никога няма

гасене на

лампите. Поне не и като задължителен вечерен час. И е много

яко, нали?

– Така е - казвам.

– Човек сам си решава за всичко. Определено ще съм готова за

това - добавя и се

прозява широко и без притеснения, както тя си знае.

Не съм готова сама да взема решение за Рийв, но трябва.

– Не е за вярване, че срокът свършва - продължава. - Хората

казват, че времето

лети, а аз си викам: „Е, не думай“.

– Знам - казвам. - Направо е нереално колко бързо отлетя.

Наместваме се в леглата си в тъмното и й казвам:

– Диджей, много добра съквартирантка беше.

– Благодаря, Джам. И ти не се оказа убийца с брадва под

леглото. Но не сме

приключили. Имаме още един срок.

– Да, знам - казвам, но си мисля: „ Може и да не те видя повече.

Ако стане така, успех в живота. Надявам се с Ребека още
дълго да сте заедно, дори и завинаги, ако

това искаш. Надявам се да продължиш да преодоляваш

хранителните си

проблеми. Надявам се да ти хареса фактът, че за

възрастните няма час за гасене

на лампите. Надявам се да получиш възможност да направиш

всичко, което

искаш, защото го заслужаваш“.

Чакам я да се унесе и слушам как дишането и става равномерно

и силно, както

обикновено. Тогава, въпреки страха и самотата, се стягам

доколкото мога, сядам и се
облягам на другарчето, слагам дневника в скута си и пускам
лампичката.

Рийв вече ме чака толкова дълго; чудя се какво ли си мисли, че

е станало.

Усещам хладната кожа на дневника върху коленете си. Има пет

празни страници, най-отгоре на последната изписвам
внимателно:

Отивам за последен път да бъда с него.

И вече съм там. Но този път ръцете му не са ме обгърнали. Не

го прегръщам, нито той мен. Вместо това усещам само вятъра,
който духа по-силно от обикновено.

Помня вятъра в последния ден, когато бях с Рийв в Ню Джърси.

Когато сутринта

излязох да чакам училищния автобус, мама ми извика: „Вземи

си шапка!“. Обаче не я

послушах, защото шапката ми разваля косата. Толкова много

статично електричество

ти се върти около главата и пука. Хукнах навън в студа, без

шапка и развълнувана, без да знам, че този ден всичко ще се
промени.

Че ще го загубя.

Сега игрището в Белжар е празно и тихо. Плахо го викам:

– Рийв?

Пак пробвам, но никъде го няма. Нещо не е наред и забързвам

крачка по
игрището. Тогава си спомням, че Кейси каза, че последното й
връщане в Белжар е

било като онзи път, когато и се случило лошото нещо. Трябвало

да го преживее

изцяло.

Точно така. Това е също като последния ми ден с Рийв. Сега

автоматично започва

наново, след като са ми останали само пет страници в дневника.

Дори нямаше нужда

да правя каквото и да е, само да дойда; всичко започва от само

себе си.

Не съм готова за това. Защо ли си мислех, че съм? Мога само да

вървя по тревата

в неизбежен поход към нещо лошо, както направих онзи

последен ден в Ню Джърси.

Вървя дълго към заключението на историята ми и напред не

виждам нищо, но

изведнъж се появява.

Някой стои в далечината. Приближавам се и виждам, че

всъщност са двама

души, прегърнати. Момиче и момче, косата и развяна около

двамата. Главата му е

заровена във врата и, а нейната е отметната назад. Тя се смее,

докато той я целува.

Усещам как челюстта ми се сковава, а пръстите ми се стягат от

напрежение. Иска
ми се да си изпукам кокалчетата, всяко силно като
предупредителен изстрел.

Продължавам към тях. Знам защо момичето е тук, обаче изобщо

не искам да знам.

„Понякога е по-лесно да си разказваме някаква история“, ми

беше казал доктор

Марголис с такъв тон, че ми идеше да го ударя, в деня, в който

родителите ми ме

заведоха в кабинета му. Не исках да чувам нито дума от него.

Сега момичето на игрището ме вижда и казва нещо на момчето,

което се обръща.

Рийв е. Рийв Максфийлд се целува с Дейна Сейпол - момичето,

което ме

мразеше, откакто бях единственият й свидетел, че веднъж във

втори клас беше

забравила да си обуе гащите. Честно, колко болна трябва да е,

че толкова време да

ми има зъб? Вече очевидно не е заради гащите. Нито веднъж не

се е държала мило с

мен, преди да разбере, че Рийв ме харесва. Тогава ме покани на

купона си, където го

целунах над куклената къща на сестра й. Купонът, на който ми

подари бурканче

сладко.

Като гледам Рийв с Дейна, се чувствам така, сякаш главата ми

ще се сцепи на две, но продължавам да ходя към тях. И вместо
да гледа виновно или стреснато, или да

каже нещо като „Мога да обясня“, както направил бащата на

Марк, когато той го

хванал със записаното порно, Рийв продължава да държи

Дейна, и тя него също, като

разтяга ръкава на кафявия му пуловер.

Стоят и ме гледат и Дейна казва с крива усмивка:

– Я виж кой дошъл.

– Недей с лошо - казва Рийв.

Не знаех какво да направя, когато това ми се случи в Ню

Джърси, в истинския

свят. Просто не знаех какво да правя. Момчето, което обичах, се

натискаше с това

ужасно и злобно момиче и в това нямаше никаква логика.

– Рийв - казвам му сега, точно както му казах тогава. - Какво

правиш?

– Джам, стига - казва тихо.

– Ама нали... - гласът ми заглъхна.

– Какво нали?

Говори с все същия британски акцент, но звучи раздразнен, все

едно иска да го

казвам и да се свършва. Тогава и той ще каже каквото има да

казва и ще сме
приключили.

– Нали бяхме заедно - казвам нещастно.

Дейна издава звук като някоя от екзотичните птици в магазина

„Животни и

любимци“ в мола. Рийв я стисва по-силно, че да млъкне.

– Джам - казва той накрая. - Не сме заедно. Нали ти е ясно?

– Ами това, което имаше между нас? - казвам. - Като започнем с

нощта у тях. При

куклената къща на сестра й.

– Знаеш какво всъщност се случи онази нощ - казва Рийв.

Не изглежда да се държи жестоко, нито да се опитва да ме

унижи.

Поклащам глава.

– Трябва ли да ти припомням? - пита. - Забравила ли си?

Затварям очи под вятъра, не гледам красивото лице на Рийв,

нито острото, жестоко лице на Дейна. Мога ли да си спомня
нощта у Сейпол?

Отначало не мога. Виждам го само както винаги съм го виждала,

всички

подробности наредени като низ от излъскани камъчета.

Пристигам на купона.

Виждам Рийв с набръчканата му риза при другите момчета.

Вървя по коридора с
него, където ми дава сладкото. Целувам го и усещам толкова
много. Давам му да ме

пипа под потника. Стена в тъмната стая на момичето и не съм

се чувствала по-блажено.

Разказвала съм си история, както казваше доктор Марголис.

„ Да си разказваш история винаги е по-лесно“, продължаваше

той.

Да, определено ми е по-лесно. Защото когато оставя историята,

която си

разказвам, и просто се замисля каква е обективната истина, не

мога да издържа. Но

въпреки това се връщам много, много по-назад в мислите си -

много преди онази

нощ у Дейна. Връщам се в първия ден, в който видях Рийв.

Бях в час по физическо, играех бадминтон и го видях - ученика

на обмен от

Лондон, с дългите шорти и тениската на „Манчестър Юнайтед“,

как отбягва перцата, прелитащи покрай главата му. В края на
часа му казвам:

– Добра стратегия.

Той ме поглежда с леко присвити очи.

– Коя стратегия?

– Отбягваш.

Съгласен е и кимва.
– Да, общо взето така се оправям с живота дотук.

Разменихме си половин усмивка и това е. През седмицата го

виждах из

училището и си намирах причини да говоря с него, а той си

намираше причини да

говори с мен. Точно така се случи. Толкова много си мислех за

него и всеки път се

чувствах лека, развълнувана и свръхбудна.

И един ден в стола Рийв седеше с някакви хора и вместо да

седна с Хана, Райън и

Джена както винаги, се настаних на другия край на неговата

пейка. Никое от другите

деца дори не ме забеляза; седях си със сандвича с риба тон -

най-тихата храна, която

някога са измисляли - ям и слушам как говори. Рийв беше

център на вниманието на

масата, защото беше нов и сладък, и забавен, и имаше акцент.

Дейна също беше на

масата.

Май седеше точно до него - трудно си спомням подробностите

след всичко, което

стана.

– Кесман, приемното ми семейство - каза той на всички, - много

обичат да пеят

тригласни песни. Знаете ли какво е?

– Тригласни? - казах изведнъж, като се опитвах да надвикам
шумния стол. - Като

„Греби, греби в лодката“ ли?

Но бях чак в другия край на масата и гласът ми не стигна

толкова далеч. Май

никой не забеляза, че изобщо съм казала нещо, та продължих

тихо да си дъвча

сандвича, като се стараех да го ям много бавно. Слушах как

Рийв говори с акцента си, с онова пристъргване, и сякаш
водехме личен разговор и наоколо нямаше други

хора.

– Нетърпимо е - продължаваше Рийв. - След вечеря всички

трябва да седим на

масата и да пеем с часове. Или поне ми се струват като часове.

Това е най-благото

семейство, което съм срещал. Всички ли американски

семейства са толкова зле?

– Не - казвам по-силно. - Моето семейство не е такова.

Този път ме чу и погледна към мен.

– Късметлийка си - каза.

Дейна рече:

– Да, Джам Галахю е голяма късметлийка. Всички я имат за

такава.

Надигна се кратко мърморене на изненада и притеснение, както

всеки път, когато Дейна кажеше нещо по мой адрес. Всички
знаеха, че поради някаква

необяснима причина тя ме мрази. През годините се

възползваше от всяка

възможност да каже нещо небрежно грубо. И всеки път

следваше странна, неудобна

пауза.

Никой не разбираше защо го прави. Не бях някоя смотла. Не бях

Рамона Шехт, която обядва сама, откакто в седми клас я видели
да окъсва коричка от раната на

лакътя си и да я хапва като чипс.

Рийв беше нов и не бе виждал Дейна да ми се присмива. Беше

неловко, но

моментът премина. Едни деца се наведоха да му говорят нещо

и не можех да го видя.

Накрая се облегнаха и видях, че Рийв е излязъл. Беше

дреболийка, просто не ми каза

довиждане, но се почувствах толкова забравена.

Отидох до кофата да си изхвърля огризките и сълзите в очите

ми замъглиха

цялата стая. Замъглената Хана ме видя и каза:

– Джам, днес защо не седна с нас?

Дори не можех да и отговоря.

– Какво има? - попита. - Джам, плачеш ли?

Нямаше как да й го обясня. Такива чувства изпитвах към това
момче, но дори

след като беше толкова мил с мен първия ден на бадминтона, а

и всички следващи

дни, сега изведнъж беше станал безразличен. Не ме ли

харесваше? Беше

наложително да ме харесва.

Пък и онзи ден в час по рисуване, когато рисувахме пейзажи, а

Рийв дойде и

седна до мен. Е да, всъщност седна при мен, защото госпожа

Панучи, учителката с

висящите обици, каза:

– Рийв Максфийлд, не искам да седиш до Дейна Сейпол.

Той стана, взе си скицника и молива, а госпожа Панучи посочи

към мен и каза:

– Седни там.

Рийв се друсна на стола до мен, а госпожа Панучи рече на

всички:

- Никакви приказки. Сериозно ви казвам, хора!

Той се обърна към мен с палава усмивка. Между нас имаше

нещо специално и

неуловимо. Седим мирно, не говорим, не се докосваме, но

повече от всичко исках да

ме докосне. Исках рамото му до моето. Лесно можех да си

представя как го целувам, допирът на шоколадовокафявия
вълнен пуловер, яркото лице, вратът, устата му.

Спрях да рисувам хълмовете в далечината, каквато беше

задачата. Просто бяха

прекалено скучни и не заслужаваха да бъдат увековечени.

Вместо това ръката ми,

11

която държеше въглена, започна да се движи по скицника като

по дъска Уиджа .

Бегло осъзнавах, че рисувам, докато някой не каза:

– Абе, Рийв, имаш си фенка.

Рисунката даже не беше много добра. Без да искам, забравих

да му нарисувам

ризата. Вместо това нарисувах само лицето му и голите му

рамене. Клавикулата му, което е латинското име на ключицата.
Направих го да изглежда якичък, въпреки че е

доста слаб. Изведнъж около мен всички се смееха и госпожа

Панучи дойде, взе ми

скицника и тихо каза:

– Джам, какво става? Ти не правеше проблеми в час. Нарочно

правиш нещо, което не трябва.

Не можех да обясня. Не можех да й кажа, че даже не осъзнавах,

че го рисувам,

защото нямаше да ме разбере. Всички се смееха и гледаха

полуголата рисунка на

Рийв Максфийлд, британския ученик.

Той не ми каза нищо, само стана и си тръгна. Беше ми се
разсърдил, от което ми

идеше да си избода очите. Но може би разсърдването скриваше,

че е също така

поласкан и развълнуван. Няма как иначе.

„ Моля те, боже, нека всичко е наред“, си мислех аз, макар че

все се колебая

между вярата в бог и атеизма, откакто бях на девет и бащата на

приятелката ми Мари

Бънинг получи инфаркт и умря. Ако наистина имаше бог, мислех

си понякога, нямаше да вземе господин Бънинг, който рисуваше
едни плоски хартиени куклички

за Мари, с малки дрешки за ски и какво ли не, което да им

закача. Защо бог не остави

господин Бънинг на Земята при хората, които го обичаха?

Вечерта вкъщи не исках да вечерям и баща ми, който обича

всеки път да добавя

някоя шантава съставка в манджата („Усещаш ли нотките в

яхнията? - казваше с

гордост. - Изсипах кутийка „Доктор Пепър“!“), се разтревожи.

– Какво става? - питаха двамата с мама, но не можех да им

кажа, че съм

изпаднала в дълбок, плътен облак от чувства и че все още

падах свободно.

По-късно в леглото си представях, че Рийв е до мен. Усещах

ръцете му, дългия му
торс. Сутринта докато се обличах, направо все едно ми
прошепна: „Обуй си черните

дънки. Харесват ми“.

Когато пак го видях в училище, изобщо не ми изглеждаше да е

ядосан и така се

зарадвах, че ми идеше да затанцувам по коридора.

– Какво ти става? Превъзбудена си някаква. Хиперактивна.

По-късно, в няколкото минутки свобода между история и

разговорен френски, когато Рийв се огледа в коридора, съм
сигурна, че гледаше мен. Но може би не. Все

едно си на концерт и си мислиш, че вокалът се е обърнал и ти

пее само на теб, а

хилядите други момичета изобщо не са там. Бях в един голям

облак от чувства и не

виждах и не усещах нищо друго.

Сигурно доктор Марголис е прав и ми е било по-лесно да си

разказвам тази

история, защото просто не можех да приема истината. Както

онзи път при

шкафчетата, когато Дейна вдигна глава и каза:

– Тази събота родителите ми и Кортни лиглата ще са при баба и

дядо, значи е

време за купон. Ела.

Хубаво, може би не е говорила само на мен.

А може би изобщо не е говорила на мен.

Може би мисълта, че се е обърнала към мен, е била само част

от „историята“.

Като цяло Дейна никога не ми говори, освен да каже нещо

злобно, но се опитах

да се убедя, че сме се сдобрили, защото е видяла, че очевидно

има нещо между мен и

Рийв. Най-сетне, викам си, Дейна вече не ме мрази. Шкафчето

ми беше през пет от

нейното. Джаки Чертов, която бе по-маломощна версия на

Дейна, беше през две.

– Супер - каза Джаки за купона и вдигна радостно юмрук.

Започнах да си мисля какво ще е, ако можех да отида на купона.

Може би Дейна

наистина ме беше включила в разговора; когато говореше, очите

й винаги

изглеждаха малко зареяни в далечината, сякаш не можеше да

се посвети само на

един човек. Може би казваше на всички при шкафчетата за

купона, не само на

Джаки. Тогава ми беше ясно кое от двете е. Мислех си как може

би ме е поканила и

се престорих, че поканата не е голяма работа. А беше огромна,

разбира се. Тогава

Дейна добави подчертано:

– Готиният британец ще дойде.

Това вече трябваше да ми го е казала на мен, защото е ясно, че

много го харесвам

и след часа по рисуване всички го знаеха. Цяла сутрин рисувах

името му в учебника

по история в различен стил: букви с мехурчета, староанглийска

калиграфия, дори с

гръцката азбука, която видях в интернет. Ето така изглежда

името му с гръцки букви: Ριιβ Μαξφιιλδ

Всички знаеха, че го харесвам, и повечето го намираха за

нормално, защото дори

да не бях в най-готината групичка, бях мило и сладко момиче,

което имаше добри и

близки приятели. В никакъв случай не бях като Рамона,

гълтачката на корички.

Затова си разказах история как Дейна лично ме е поканила на

купона. Дори си

представих покана, на която ми е гравирано името отпред, също

като поканите за бар

и бат мицвите, които получавах по пощата в седми клас и които

всеки път тежаха цял

тон. В тази покана в мислите ми пишеше:

Официално сте поканена

в дома на Дейна Хелън Сейпол

събота в осем и половина часа привечер

Облекло: ежедневно, но предизвикателно,

защото Рийв ще бъде наоколо

Моля, никакви подаръци, тъй като Дейна Хелън Сейпол вече

притежава всичко

Освен това не е рожден ден, а обикновен купон с натряскани

тийнейджъри Бъдете

готови за нечувано събитие

Стоях пред шкафчето си и толкова се вълнувах, че даже не

можех да говоря.

Само затворих разтраканата метална вратичка и врътнах

катинарчето, че да не

влезе някой да ми открадне... какво? Кларинета? Пончото

против дъжд? В шкафчето

няма нищо интересно, особено за мен. Можех да мисля

единствено как съм с Рийв на

купона и какво ще стане там. Нещо нечувано.

Отклоних обичайното предложение да съм с Хана и Джена

събота вечер. Не се и

съмнявам, че само щяхме да цъкаме по разни сайтове, на някои

от които трябва да

потвърдиш, че имаш осемнайсет. После щяхме да висим във

Фейсбук и да се смеем

на простите статуси на хората. Щяхме да гледаме телевизия и

да си поръчаме пица с
плънка и сладкиши с течен шоколад, а накрая към един да
заспим в спалните чували

на килима в хола на Петроски, където бяхме спали хиляди пъти

под плаката в рамка

на тъжното ресторантче, нарисувано от Едуард Хопър.

– А какво ще правиш? - попита Джена, когато им казах, че не

съм свободна

тогава. - Нещо семейно ли?

– Ще ходя на купона на Дейна.

Много се шашнаха.

– Без да се обиждаш, ама няма как да са те поканили - каза

Джена. - Дейна не

крие отношението си към теб, нищо че е кофти.

– Еми поканиха ме - казах.

– Ама защо ти е да ходиш? - пита Хана, а аз само я поглеждам

учудено.

Защо ми било да ходя? Нищо ли не знаеше?

– А - каза Джена хладно. - Защото си хлътнала.

– Не съм хлътнала - казах също толкова хладно.

– Джам, осъзнай се вече - каза Хана. - И това ти го казвам като

най-добрата ти

приятелка, която я е грижа за теб.

Погледнах тези момичета, с които съм преживяла всичко от
памтивека. Толкова

преспивания имахме, толкова часове, в които си изправяхме

косите с преса и

танцувахме, и толкова сънливи съботни следобеди в мола,

докато заради дъжда

чакаме майката или бащата на някоя от нас да ни вземе с

колата. Но сега всичко

беше някъде далече зад мен. Не можеха да разберат на какъв

етап в живота си съм.

Нямаше как да знаят какво ме свързва с Рийв и как трябва да

направя нещо.

– До скоро - казах, обърнах се и вече ги чувах как си говорят за

мен.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

В нощта на купона родителите ми и Лио ме оставиха и

продължиха към тъпия

филм в мола, а аз се пъхнах в огромната къща на Сейпол.

Няколко деца ме

поздравиха, леко изненадани, че съм у Дейна. Имаше много

хора, миризма на трева и
по-слаба миризма на повръщано, а беше едва осем и половина.
Огледах се за Рийв, но не го видях веднага, та се държах
спокойно, макар и сърцето ми да подскачаше.

Директно си запробивах път през една група хора и се упътих

по-навътре в купона.

Лесно разпознах английския на Рийв сред бръмчащите

американски гласове.

Акцентът му беше специален, също като самия него, и се

носеше през въздуха в

дългия безвкусен хол на Сейпол, и така го намерих. Стоеше с

някакви момчета, хванал бира в едната ръка и кафява хартиена
торба в другата. Всички си приказваха и

се майтапеха, Алекс Моуфри нарече Рийв задник, а Дани Гелър

ме видя и каза:

– Максфийлд, ето я художничката, дето ти нарисува портрета.

– Гледай си работата - каза Рийв приятелски.

– Чудна рисунка, Пикасо - каза ми Дани.

Знаех, че ако се държа засрамено или разстроено, още повече

ще ме дразни.

Затова трябваше да се включа в шегата.

– Благодаря - казах. - От Музея за съвременно изкуство искат да

ми видят

портфолиото.

Дани се обърна към Рийв и каза:

– Я върви с момичето пак да и позираш. Тоя път да си гол целия,
братле. Ако

смееш.

– Ако смея, викаш - каза Рийв, после се обърна към мен: -

Искаш ли да идем

някъде да поговорим? -попита.

– Да, бе - каза Дани. - Ще си говорите.

Кимнах и двамата с Рийв тръгнахме по коридора, покрай хората,

които се бяха

облегнали на стените, пиеха, пушеха и говореха. Отворихме

една-две врати и

видяхме хора, които играят гол покер или се бяха налазили.

Най-накрая отворихме стаята на Кортни, където беше

претруфената куклена

къща. Нямаше никого, влязохме и той остави торбата, която

носеше.

– Английски работи - обясни ми той, когато попитах.

Беше ги донесъл на купона като шега, защото всички в училище

го питали какво

ядял в Лондон. Смяташе да извади храната по-късно, когато

всички огладнеят.

Разрових се в торбата и видях скони и консерва с

отвратителното име петниста

12
пишка . На това всички щяха да се посмеят.

Тогава видях сладкото и веднага схванах шегата.

– Ягодово сладко! - казах развълнувано. - Значи е за мен?

Вдигнах бурканчето и посочих към себе си.

– Взимай - каза спокойно. - Хубаво е.

Тогава започнахме да си играем на шега с куклите в къщичката и

той се наведе и

ме целуна. Миришеше бирено, тревно, леко ферментирало, при

което осъзнах: „А, не

е на сто процента трезвен“. Но тогава нямаше значение, защото

от целувката му и аз

останах като дрогирана.

Притиснах се към него почти прекалено силно и оставих

усещането да ме облее.

И двамата бяхме много развълнувани и ставащото беше толкова

очевидно

неизбежно, и се беше натрупвало още от онзи първи ден по

физическо. Беше се

натрупвало и всички го знаеха, и ето че стигнахме дотук.

В края на целувката бях сигурна, че се влюбваме.

Но тогава вратата се отвори със силно тряс.

– Рийв - каза Дейна.

Той я погледна и избърса устата си, която още блещукаше от
гланца ми - сливов, с „патентована по-дълготрайна“ влажност.

– Ей сега идвам - каза той.

– А, не, забивай се колкото си искаш с жалкото си групи.

– Дейна, остави я на мира.

Тя ми хвърли убийствен поглед.

– Първо ми се натрисаш на купона - каза ми, - после направо се

мяташ на врата

на Рийв, без да ти пука, че е пиян на кирка. Направо те

съжалявам. Нямаш представа

какво е нормално поведение.

– Дейна, това беше грубо - каза Рийв и ме погледна за секунда,

но не каза нищо.

Устните му още блестяха.

Тя не каза нищо повече и го извлече от стаята.

Вместо да изляза отпред и да плача на студа, докато пиша на

майка ми: „Знам, че

сте на филма, ама може ли да ме вземете?“, последвах Рийв и

Дейна в тъмното.

Минаха по коридора и излязоха отвън до покрития басейн.

Открехнах плъзгащата се

врата един пръст, за да ги чувам.

– Така ли? А какво правеше? - попита Дейна.

– Фиркан съм. И тя много ми се кефи.

– Боже, Рийв, такава мъжка курва си.

- Такъв съм си - каза и й се усмихна.

Затворих очи. Рийв сигурно се чувстваше застрашен от Дейна,

също като много

други хора в класа, и просто й казваше каквото искаше да чуе.

Да, беше малко

напушен и малко пиян, но целувката ни все пак бе ясна. Беше

изпълнена с чувство и

не можехме да се откъснем. Влюбвахме се. Това, което каза на

Дейна, ме обърка, но

си напомних, че не беше истината. Опитваше се да я заблуди.

Изнизах се от купона, но пак не писах на нашите да ме вземат.

Вместо това се

прибрах пеша в тъмнината по банкета на шосе 18. Колите бяха

толкова близо, че

когато профучаваха покрай мен, развяваха косата ми като някоя

голяма вълна. Отне

ми цял час да се прибера и когато си отключвах, вече бях още

по-развълнувана за

Рийв, отколкото през последната седмица.

Понеделник в училище отначало беше малко дръпнат, но знаех,

че е само

защото Дейна беше наблизо. Тя изпитваше някакви несподелени

чувства към него, това вече го знаех, а той не искаше да я
разстройва, защото можеше да е адски гадна

и щеше постоянно да му пили на главата. Той мина покрай мен,

без да казва нищо, но знаех защо е така и знаех, че е временно.
Зачаках Рийв да се свърже с мен, когато

сме насаме.

По-късно през деня го видях на входа на училищната

библиотека, кимна ми с

глава и го последвах вътре между лавиците. Бяхме при книгите

от двайсетте години

и не пуснахме лампите, които бяха с таймер, а останахме

заедно в сенчестото, неосветено помещение.

– Днес изобщо не си ми говорил - прошепнах.

– Това между нас е лично - прошепна той. - И е забавно да се

крием така. Аз и

групито ми - каза и леко ме чукна с рамо.

– Разбирам - казах. - Само между нас е.

– Точно - каза и ме придърпа.

– Тук ли?

– Ами, сами сме. Боже, в тая Америка никой не чете.

Зацелувахме се между лавиците, подпрени на металните редове

и гръбчетата на

книгите. Някъде далеч цъкаха таймери, но иначе беше тихо и

книгите ни бяха
единствените свидетели. Той пъхна ръка под блузата ми и
усетих как потръпвам.

Чухме стъпки и той се дръпна, а аз простенах все едно ме беше

заболяло.

– До после - каза и си тръгна, като ме остави зашеметена и

замаяна в тъмното, обградена от ронливата горска миризма на
старите книги.

През следващите дни се срещнахме още два пъти в

библиотеката и веднъж под

табелката „Изход“ в коридора, и още веднъж зад училището, на

грубата тухлена

стена, където си пъхна езика в устата ми, а после ме разсмя с

шегата си как в Англия

няма слънце и дори на кралицата не и достига витамин D.

Веднъж се закачахме на футболното игрище, когато беше

празно, но само за

минутка и после ми напомни, че всичко, което правим, трябва да

си остане тайна.

Това не ми пречеше, макар че понякога си мислех, че ще се

пръсна.

Нощем лежах с отворени очи, докато мислите ми се въртяха с

висока скорост и

прехвърляха образи на Рийв от различни ъгли.

– Миличка, имаш сенки под очите - отбеляза майка ми на

закуска една сутрин.
Изтичах в банята и си намазах малко течен фон дьо тен. Не бях
спала кой знае

колко, но исках да изглеждам отпочинала и хубава.

В училище често поглеждах към Рийв и бях убедена, че си

разменяме усмивка, сигнал, макар и да се оказа, че той си се
усмихва по принцип, когато е сред група

хора. Аз винаги бях в периферията на групата и ги следвах,

освен когато Дейна се

появяваше – тогава ставах невидима, като онези животни с

естествен камуфлаж, които адски добре се сливат с фона.

Бях там, част от фона в класната стая, когато в междучасието

Рийв показа на

всички скеча на „Монти Пайтън“ с мъртвия папагал на един

телевизор. Пъхнах се

при тях и седнах по-назад. Никой не ме видя.

– Привет, привет, желая да подам оплакване - каза клиентът в

магазина за

животни.

Рийв го намираше за адски смешно, превърташе го и го пускаше

отначало отново

и отново. И други деца се смяха, но бяха главно момчетата и аз.

Дейна изглеждаше

адски отегчена.

– Не виждам какво трябва да му е смешното -мрънкаше тя.

Но на мен много ми хареса. С Рийв имахме едно и също чувство
за хумор. Чух как

обясняваше, че искал да следва в Оксфорд или Кеймбридж,

както членовете на

„Монти Пайтън“, които се срещнали тогава. Знаех, че го чака

страхотен живот, и си

представих как и аз съм част от него. Представих си ни в

комедиен клуб в Англия, където той и трупата му изнасят
представление. Аз също щях да уча там, вероятно

щях да прекарам първи курс в чужбина.

Представих си как пием късен чай в Лондон, макар и да не знам

какво значи

13

късен чай . Представих си се на задната седалка на зелена

„Веспа“, докато той ни

вози по осветените от лампи улици. Ако се замислех повече,

можех да си представя

цял живот с него.

Бяхме влюбени и най-накрая трябваше да кажа на Хана и

Джена, въпреки че на

Рийв нямаше да му хареса. Казах им една сутрин на паркинга до

училището и те ми

викат:

– Джам, какви доказателства имаш, че е влюбен в теб?

Казах им, че не ми трябват никакви доказателства и че не сме в
съда, но те само

поклатиха глави.

По-късно в стола, докато стоях близо до Рийв и Дани, Хана

дойде и ми каза тихо

и притеснено:

– Хайде ела да седнеш вече.

Но не й обърнах внимание и продължих да слушам Рийв как

говори за

последния мач на „Манчестър Юнайтед“ - бил „адският“. В

смисъл, адски добър.

В часовете не можех да мисля за други неща. Учителите ми

сякаш говореха

несвързано, а всички послушно записваха в тетрадките си.

Животът си

продължаваше така и беше малко като мираж, но и вълнуващо.

Очевидно това е

любовта. С Рийв трябваше да се крием, за да не ядосаме

Дейна, която продължаваше

да си държи на нейното, че Рийв много я харесва, което не беше

вярно.

Но една сутрин, когато стигнах в училището и му се усмихнах,

той даже не ми

отвърна, ами си продължи. Наоколо беше чисто, най-спокойно

можеше да ми се
усмихне. Нямаше риск. Никой нямаше да види.

По-късно се повъртях пред библиотеката, когато си мислех, че

ще мине оттам, но

така и не дойде. Нещо не беше наред - може би имаше

проблеми с Кесман. Може да

се е побъркал от тригласно пеене. А може и нещо да се е

случило със семейството му

в Лондон.

Например „маман“ да се е разболяла. Нима Рийв не знаеше, че

може да говори с

мен за това? Така правят влюбените хора.

Когато го видях с Дани, му казах:

– Може ли да си поговорим?

Дани изглеждаше подразнен, когато Рийв се обърна към мен.

– Джам - каза Рийв, - сега не е удобно.

- А кога ще бъде? - попитах.

– Ще ти кажа, когато стане.

И зачаках.

Най-сетне в петък след училище, четирийсет и един дни след

като се видяхме за

пръв път, когато от известно време не бях спала, понеже

спането беше скучно, и
когато не бях яла кой знае какво, защото храната далеч не беше
толкова питателна, колкото любовта, се разхождах по игрището
зад училището, където Рийв понякога

висеше с приятелите си. Може би щях да го намеря там.

Смятах да ида при него и тихо да го питам: „Сега удобно ли е?“.

И се надявах, че ще каже „да“ и че ще идем под скамейките, и

ще се целунем, и

ще ми каже, че е натоварен с домашни и затова е бил малко

дръпнат. Щях да го

прегърна и да го успокоя и любовта ни щеше да продължи по

план. И пак щяхме да

се целуваме.

Но именно този ден, този следобед, видях силуета в далечината

и тръгнах към

него.

Когато се приближих, видях, че са двама души, прегърнати,

целуващи се. Рийв и

Дейна.

Сърцето ми препускаше бясно; удряше ме злобно и притиснах

гърди с две ръце, за да го укротя.

Тогава Дейна каза онова нещо:

- Я виж кой дошъл.

И продължаваха да ми говорят, докато стоях на вятъра. Сълзи

потекоха по
лицето ми, а косата ми летеше навсякъде; тази на Дейна също.
Рийв стоеше с

кафявия си пуловер и тесните дънки и ме питаше дали си

спомням какво точно се

случи онази вечер у Дейна.

Искаше да призная какво е истина и какво не е. Усетих как нещо

в мен се пръсва

на парченца. Той беше момче, просто едно момче. Бях влюбена

в него, но ето го сега

с Дейна. „Сериозностно“, както би казала Хана.

– Ама ти си с нея? - попитах, като кимнах с глава към Дейна.

Дълга, дълга пауза, после разменен поглед между тях.

– Да - каза той най-накрая.

– А не си с мен?

– Много ясно, че не е с теб - каза Дейна, но Рийв я спря, преди

да довърши.

– Сам ще се оправя, Дейна - каза остро.

После дойде при мен и ме погледна в очите. Взорът му беше

прекалено

втренчен, все едно съм била на очен лекар, който ми е сложил

капки в очите и когато

изляза, се чувствам наистина неподготвена за цялата тази

светлина.

Но не можех да избягам, макар и да плачех.

– Виж - каза ми тихо, - по-добре престани с тези неща. Така
изглеждаш лошо, разбираш ли? Не съм гадняр, Джам. Не ме
изкарвай такъв. Тук съм само за един срок

и малко веселба. Да, има нещо между мен и Дейна. Може би

става сериозно. Но с теб

само се забавлявахме. И го знаеш.

– Не мога да повярвам, че го казваш - успях да отроня, после

още по-отчаяно

попитах: - И не ме обичаш?

– Ясно ти казва, какво толкова не можеш да схванеш? - направо

пищеше Дейна. -

Не е влюбен в теб!

– Не си ли? - попитах го.

– Не съм - каза Рийв.

– Изобщо ли не си ме обичал? Дори онази вечер на купона?

– Боже, беше си забивка. Бях къркан - каза. Това значи пиян.

– Ама... бурканчето със сладкото... - настоявах.

– Какво бурканче?

– Което купи. Малка алена на Типтрий.

Изглеждаше озадачен.

– Това какво общо има с теб? - каза, а след малко добави: -

Чакай, заради името

ти ли?
Аз продължавах да го гледам. Стояхме на вятъра и той ми
казваше, че не ме

обича и никога не ме е обичал. Дори бурканчето със сладко не е

било за мен. Нищо

не е било за мен.

Рийв никога не ме е обичал. Каза го и не може да си вземе

думите назад, нито аз

мога да забравя, че съм го чула. И сега светът изведнъж стана

остър, ръбест и

непоносим.

И в този рязък миг на прозрение, четирийсет и един дни след

първата ни среща, за мен Рийв беше мъртъв. Просто така беше
по-лесно.

Щом не беше влюбен в мен, поне можех да си гарантирам, че

никога няма да се

влюби в друга.

Не ме обичаше, затова затворих очи и го убих в мислите си.

Беше много жестоко, шокиращо като самолет, избухнал в полет.
Добавих и едно бум, което проехтя в мен

и запокити образа на Рийв, лудешки завъртян, в празното

пространство.

Да ме отреже така, беше най-лошото чувство, което съм

изпитвала. Но сега в

мислите ми беше мъртъв, което също е травмиращо. Но само

така можех да се

справя.
Усетих как смъртта му ме прорязва и почти на мига я усетих
абсолютно истинска.

Макар и да знаех, разбира се, че е просто „история“, която си

разказвам, защото

истината е непоносима.

Обърнах се и си тръгнах срещу вятъра. Тогава чух Дейна да

казва:

– Сбогом и прав ти път, смотло побъркана.

Тогава се обърнах и изкрещях:

– Аз ли съм побърканата смотла? Точно ти ли го казваш - хубаво

ти е само когато

се отнасяш жестоко с другите!

Не изчаках отговора й. Вятърът погълна думите и, а Рийв вече

беше мъртъв и

погълнат от унижението, а после и от скръбта ми.

Прибрах се и си легнах в тъмното, направо с дрехите, даже с

вансовете. Нашите

още бяха на работа в този мрачен и ветровит есенен следобед.

Лио застана до леглото

ми и каза:

– Какво правиш?

– Така като ме гледаш - какво правя?

– Лежиш на леглото в тъмната стая. Можеш ли да започнеш

вечерята? Мама
остави бележка да направиш кускус. И да затоплиш фурната за
пилето. Пише и да

прекараш време с мен.

– Не мога - казах.

– Кое не можеш? Да направиш кускуса, да затоплиш фурната

или да прекараш

време с мен?

– Лио, излез ми от стаята.

Но брат ми остана на място и вече изглеждаше разтревожен.

– Да не си болна? - попита.

– Не. В шок съм.

– В шок ли? Защо?

– Приятелят ми умря - казах след малко, опитвайки думите, след

което отново се

разплаках.

Лио се обърка.

– Даже не знаех, че имаш приятел.

– Ами, имах и умря, разбра ли? Не мога да стана и да започна

вечерята и да

прекарам време с теб. Съжалявам, Лио, но не мога.

– Да те оставя ли? - попита.

Висеше в стаята все едно го е страх да ме остави сама.

– А какво друго да правиш?

– Не знам - каза и след малко добави: - Може би трябва да

звънна на мама и

татко.

– Ами, звъни им.

– А какво да им кажа?

– Кажи им, че приятелят ми умря. И съм безутешна.

После се завих презглава, светът потъмня и общо взето си

останах така много

дълго време, докато не попаднах в Белжар.

И ето че сега отново съм в Белжар, стоя пред Рийв и Дейна

също както онзи път, когато се случи наистина. Все още е
толкова ужасно, също както Кейси ме

предупреди. Сълзите ми вече потичат. Но тогава се сещам за

Сиера, която се

вкопчила в брат си в Белжар, когато небето притъмняло.

Стиснала го здраво и

останала с него, и все още е там.

Рийв и Дейна ме гледат хладно, а аз се пресягам и правя нещо,

което не направих

зад училището в истинския свят. Това не беше част от спомена

ми. Но въпреки това

хващам Рийв за ръката и той не се възпротивява.

– Какво правиш? - казва Дейна, но докато го каже, гласът и
става жалък и

нищожен, също като нея. Вече едва я виждам, направо се е

изпарила. Само аз и Рийв

сме и ръката му е хладна, но докато я държа, се затопля с

няколко градуса.

Небето започва да притъмнява - време е и ако го задържа, ще

мога да остана с

него и да се върна към това, което беше в мислите ми, когато

той ме обичаше, аз него

също и бяхме заедно.

Но сега си представям как Кейси и Марк съобщават на Грифин.

И как той

объркано пита: „Как така е останала? Каза, че няма.“

Тогава идват предвидимите клиширани мисли -представям си

как родителите ми

идват в болницата във Върмонт, където още съм на легло,

вързана на системи, не

реагирам на човешки глас и гледам в нищото, а ръката ми

трепери във въздуха все

едно съм обсебена. Майка ми шепне: „Ох, миличката ми“. А Лио

стои на вратата и се

мъчи да гледа само в джобната си игра, за да не гледа мен.

Но това е егоистично. Колко ще им липсвам на всички. Остават

нещата, които на
мен ще ми липсват. И отново се сещам за Грифин и как искрено
иска да е с мен.

Рийв, от друга страна, ме обича тук, по този ограничен начин. И

ме обича само

тук, защото не мога да понеса мисълта, че не е вярно. Той е

момче от Лондон, със

саркастична усмивка, хитри думи, сънливи очи и пристъргване в

гласа. Момче, което

е малко бройкаджия. Може би малко гаден, но не е ужасен.

Просто младеж, който е

дошъл в Щатите за няколко месеца да се повесели.

Само това е.

Само това беше и не мога да остана тук с него.

Несъзнателно пускам ръката на Рийв и той се отдалечава

заедно с Белжар, който

се плъзва покрай мен като вода, отдръпваща се от брега.

Някъде в истинския свят - по-точно в Лондон, в Англия - той е в

старата си

гимназия. И може би друго момиче, не Дейна, ами някое с

английско име като

Анабел или Джемима, сега флиртува с него и иска да и обърне

внимание. Може и да

и обърне.

Веднъж го убих, за да понеса мисълта, че не ме обича. Може би

Дейна беше
права и съм побъркана смотла. Убих го и запазих любовта му в
себе си под малък

стъклен похлупак. Не знам защо трябваше да го направя. Защо

реагирах толкова

силно, когато едно момче не отвърна на чувствата ми. Защо го

усетих като трагедия, макар и да не беше. Доктор Марголис
каза, че умът сам се заблуждава, за да се опази

цял.

– Така си се предпазила, Джам - обясни ми той на едно от

посещенията ми. - И

можем да разгледаме това по-подробно.

Но не разбирах и дума от това, което ми казва.

Няма да е толкова лошо някой път пак да ида при доктор

Марголис; може когато

се прибера през ваканцията.

Може би трябва да си купя нов дневник някой ден. Има други

неща, които мога

да запиша; не е нужно това завинаги да властва над мен. Може

да пробвам да

напиша някой и друг текст за песен - откакто се включих в

„Хамбаритоните“, внимателно слушам текстовете. Те, или поне
хубавите, имат много общо с поезията.

Мога да правя каквото си искам, защото вече се свърши.

Приключих с това.

Приключих с него.
– С кой? - пита някой.

Вдигам поглед объркана и ето че отново съм в стаята. Диджей

стои над мен в

мрака, а черната и коса виси.

– Какво? - питам.

– С кой си приключила? Говореше насън. Но и пишеше - казва

тя, вдигнала

дневника в ръка. - Много беше интересно.

Грабвам дневника и бързо прелиствам на последната страница,

която вече е

запълнена. Ето какво виждам:

И го пуснах. Явно това е краят ни. Което не е толкова лошо.

Затварям дневника.

– Колко е часът? - питам Диджей.

– Два през нощта. Вече може ли да заспиваме?

Мъча се да се ориентирам. Посред нощ е, в края на срока в

Дървения хамбар.

Току-що видях Рийв за последно.

– Диджей, трябва да изляза.

Ставам, грабвам пухенката от куката и си я мятам върху

нощницата.

– Къде?
– До стаята на Грифин. Важно е.

– В момчешкото общежитие? Я направо си боядисай едно

голямо И като

„изключена“ на нощницата. Шегата беше от „Алената буква“, ако

не знаеш.

– Знам.

– Вие имахте да четете само Силвия Плат, а нас ни караха да

четем Натаниел

Хоторн и други все така съвременни и актуални писатели.

– Ох, остави ме... - казвам тихо. - Трябва да го видя. Мисля, че

знаеш какво ми е.

– Да - признава Диджей. - Разбирам те. Ами, успех - казва,

докато излизам. -

Джам, гледай да не те хванат. Би било жалко.

Слизам тихо по стълбите и минавам покрай стаята на Джейн Ан

с надеждата да

не ме засече с антените си, както спи леко, бутвам входната

врата и излизам в нощта, в студения въздух по пламналото ми
лице. В тишината се отправям по пътеката към

общежитието на момчетата. Преди съм била само на първия

етаж, в общата стая, където може да влизат момичета, но когато
се качвам по стълбите, лесно намирам

стаята му. На табелката пише ДЖАК УЕДЪРС И ГРИФИН

ФОУЛИ.

Бутвам вратата и се пъхвам. Джак се е свил в бебешка поза на

леглото до вратата, а до него на стената е подпрян стик за
лакрос. В леглото до прозореца виждам

Грифин, който веднага отваря очи и казва:

– Джам?

– Да изляза ли? - прошепвам.

Не отговаря, а само дръпва одеялото си. Лягам и двамата

оставаме притиснати

един до друг в пълната тишина. Чака да кажа нещо.

– Отидох в Белжар - казвам му.

– Колко гадно беше? - пита. - Смъртта де.

Отначало не отговарям. Знам, че когато му кажа, ще е в пълното

си право да ме

смята за ужасен човек, задето така съм се преструвала цял

срок. Ще ме помисли за

някоя, която само си е просила съчувствие от всички. Но трябва

да му кажа, защото

иначе историята за мен и Рийв може да се проточи вечно.

Грифин може да продължи

да повдига темата, като си мисли, че почита паметта на

приятеля ми, който е умрял.

– Работата е там - казвам, - че само го усетих като смърт.

Грифин не разбира. Поглежда ме, опитва се да схване и накрая

казва:

– Чакай, онова момче не е ли умряло? Още... тогава?

Поклащам глава. Грифин още ме гледа и леко се отдръпва от
мен. Не знам дали

това е сигнал, че трябва да си вървя и че е приключил с мен.

Дълго време не казва

нищо и осъзнавам, че сега ще ме отреже. Не мисля, че някога би

приел това.

Но най-накрая казва:

– Знаеш ли какво? Радвам се.

– Защо?

– Ами, не е трябвало да преживяваш нещо такова.

– Радваш се? - питам удивена. - Някой път ще ти разкажа

всичко. По-подробно и

какво се случи. Така де, стига да искаш да чуеш. Има още много
за казване.

– Сигурно.

– Ще кажа и на другите. Разбирам, ако се чувстваш измамен.

Всички сте

преживели много по-лоши неща. Не исках да нараня никого,

най-малкото теб. Но

просто така се случиха нещата. Грифин, ако искаш да се

откажеш от това...

– Не искам - казва.

– Сигурен ли си?

– Да.
Тогава, поне засега, няма нужда да казвам или да правя каквото
и да е друго, няма действия, които да трябва да предприема,
нито неща, които да доказвам.

Изключително изморена съм, все едно цяла година съм цепила

дърва. Облягам глава

на гърдите на Грифин и мълчим. Само две тиктакащи сърца.

В някакъв момент сигурно и двамата сме заспали, защото

накъде звънва телефон

- кой тук има телефон? - и ме събужда. Отварям очи и

непознатата стая постепенно

се изпълва със светлина. Утро е и веднага разбирам, че ще ме

хванат и ще ме

изключат от училището. Съсипах всичко и наистина е жалко,

както каза Диджей.

Побягвам от стаята, без да се сбогувам. Търча по коридора и

доктор Гант крачи

срещу мен. Успявам да спра и зачаквам неизбежното.

Но той само казва:

– Джам - гласът му е неясен и отнесен.

- Знам, че не трябва да съм тук...

– Така е. Но току-що ми се обадиха. Трябва да кажа на някого -

повдига очилата

си, разтрива си очите и ме поглежда. - Със Сиера Стоукс сте

близки, нали?

Кимвам.
– Значи знаеш за брат й.

– Разбира се.

– Обади ми се учителят по химия. Гледал новините и имало

извънреден

репортаж за Андре Стоукс.

Гледам го и усещам как нещо ме облива, но не съм сигурна

какво е. Сега ми е

замаяно и ме е страх, но питам:

– Какво казаха?

– Намерили са го! Жив и здрав. Невероятна работа.

За миг не мога да го възприема. Той чака да отвърна, а аз

мълча.

– Наистина ли? - питам накрая. Веднага си мисля: „Трябва да

кажа на Сиера“.

Но знам, че не мога. Нямам връзка с нея.

Най-сетне са намерили Андре, но Сиера никога няма да

разбере. Не може да е с

брат си в пълнотата и несигурността на истинския свят. Тя е

някъде дълбоко в себе
си, в автобуса с него и се вози ли, вози в Белжар.

– Да, наистина - казва доктор Гант.

Нищо чудно, че не му пука, че ме е хванал в момчешкото

общежитие. След

такава новина всички други временно не са от значение.

– Как са го намерили?

– Имаше интервю с инспектора. Бил нов, тъкмо започнал. И

видял някакви

бележки за някаква... следа май. И проверил. Нещо такова, не

си спомням точно.

Някакъв човек държал Андре в къща недалеч от Вашингтон.

Арестували похитителя.

Още не знам подробности, никой не знае. Но ще се разчуе -

поклаща глава разсеяно.

- Горката Сиера.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Последният час по Специални теми в английската литература

би трябвало да е

като празник, но не е и няма как да бъде. Макар че заедно

изкарахме срока по

предмет, какъвто досега не сме имали, и макар животът ни да се

преобрази, някой

липсва. И сега, след като намериха Андре, липсата на Сиера е

просто непоносима.
Усеща се много силно на овалната дъбова маса, в този
последен ден. Мисля, че аз

май я усещам най-силно.

Госпожа Куенел знае колко сме разстроени. Тя самата също. Но

все пак е

донесла една кутия от пекарната, слага я на масата и казва:

– Сладки „Червено кадифе“ за всички, също като червените ви

дневници.

Когато отваря кутията, вътре има само четири сладки. По една

за всеки.

– Благодаря, госпожо Ку - казва Кейси след малко, защото не

иска да излезем

груби.

– Разбирам какво ви е - казва госпожа Куенел. -Уверявам ви,

чувствам се по

същия начин.

По новините се вдигна много шум за Андре Стоукс. Мама и татко

ми разказаха по

телефона какво са прочели в интернет или са видели по

телевизията. Тук, разбира се, нямаме достъп до тези неща, а
само до вестника, който пристига в Хамбара всяка

сутрин.

– Трябва да е вкъщи с брат си - казвам и прозвучава като вопъл.

– Да, трябва - съгласява се госпожа Куенел.

Андре и Сиера се нуждаят един от друг. Това, което е преживял
в плен, е било

мрачно и плашещо; дори не мога да си представя колко

плашещо. Ще го „чака дълъг

път“, както все казват специалистите. Но поне има път.

Семейството му го обича и с

времето това ще му помогне. Аз, разбира се, не знам нищо за

това, но знам, че със

Сиера винаги са били много близки. Ако бяха заедно вкъщи,

можеше да си помагат, сигур-на съм.

Тогава Грифин казва:

– Госпожо Ку, тъй като това ни е последният час, искам да ви

питам нещо в прав

текст. Останалите няма да искат, така че съжалявам, хора, но

трябва.

– Ей - казва Марк. - Какво...

– Да си мисли каквото иска, Марк. Вече не ми дреме - казва

Грифин. - С

извинение за израза - добавя бързо.

Седя и чакам да видя накъде бие. Тези дни Грифин говори много
по-свободно.

– Госпожо Ку - казва, като се поизправя на стола, - знаете ли

какво става, когато

пишем в дневниците? Ама наистина да знаете.

Нещо трепва по лицето му и ми се струва, че и той самият се е
изненадал, че е

попитал. Безразсъдно е. Но вече са ни свършили идеите и това

е моментът, последният напън, нулевият час, каквото там клише
ви харесва. Предметът

приключва, а Сиера още е в Белжар.

Тишината се проточва сякаш безкрайно. Никой не отлепя очи от

лицето на

госпожа Куенел, което в началото е някак безизразно, след това

сякаш се опитва да

се стегне и изведнъж омеква. Накрая тя се отпуска.

– Да - казва. - Знам.

Трудно ни е да повярваме. Още не знам дали говорим за същото

нещо.

- И сте го планирали? - казва Грифин.

Тя си играе с часовника си и върти каишката около тясната си

китка. Грифин я е

притеснил.

– Не беше така - казва. - Грифин, казваш го като нещо коварно.

Не е. Не беше.

Изобщо не е това.

– А какво можете да ни кажете? - питам.

Направо я молим. Наистина молим госпожа Куенел, възрастната

жена, за която
знаем само, че е чудесна и почтена учителка. Тя не позволи
проблемите ни да ни

смажат. Не ни глезеше. Уважаваше ни дори когато мразехме

всички, включително

себе си, и мислехме, че вече нищо хубаво не ни чака на света.

И ето ни сега в този последен ден. След няма и четирийсет

минути ще ни остави

завинаги, но преди това трябва да разберем какво точно знае тя

и какво означава

всичко.

И ни казва.

– Историята е малко лична. Никога не съм я разказвала на

учениците си, макар и

често да са ме питали какво знам или не знам. Най-напред не

мога да кажа, че знам

със сигурност какво преживявате, когато пишете в дневниците.

Това преживяване е

ваше, не мое. И не исках да се замесвам много, защото щеше

да привлече внимание

към предмета и да нарани децата. Затова дълго време и с много

усилия поддържах

неяснотата. Но утре си тръгвам завинаги. И преди това, макар и

да не ми харесва

идеята, ще ви кажа какво знам, което се опасявам, че не е

особено много. Ще започна
с една малка история, която мисля, че е важна.

Изведнъж спира да говори и тишината продължава толкова

дълго, че изглежда

така, сякаш учителката ни е размислила. Но после казва:

– Когато бях на вашата възраст, имах един много труден период.

Може да се

каже, че просто се сринах.

Аха. В този смисъл труден. На някои хора в училището това им е

познато.

– Изпратиха ме в психиатрична клиника близо до Бостън -

продължава госпожа

Куенел. - Докато бях там, бях много затворена. Не говорих с

никого. Тогава един ден

пристигна една малко по-голяма пациентка, вече в колеж. Рядко

говореше, но всеки

ден, когато беше време за лекарствата, сестрите ни викаха по

име и фамилия и

запомних нейните, защото ми се сториха необичайни.

Разговаряхме само веднъж,

докато седяхме на вечеря и й подадох поднос с храна, а тя каза:

„Благодаря ти, Вероника“. Знаеше името ми. И за част от
секундата ме погледна така, както по-възрастен и по-мъдър
човек понякога гледа по-младия. С доброта и без

снизходителност.

Ясно, мисля си. Госпожа Куенел често ни гледа по този начин.

– Знаете ли какво е станало с нея след това? - питам.

Тя се обръща към мен и изглежда, се насилва да се

съсредоточи в настоящето.

– Да. Подобри се. Аз също. И сигурно никога нямаше да

разбера, нито да се сетя

за нея, защото никак не обичам да говоря за онзи болезнен

период от живота ми. Но

тогава, години по-късно, малко след като се ожених и вече като

млада учителка тук, в

Дървения хамбар, попаднах на стихотворение в „Ню Йоркър“ и

нещо ми светна. Беше

тя. Толкова се радвах, че се е измъкнала от онзи мрачен период

и е направила нещо в

живота. Беше станала писателка - казва госпожа Куенел и прави

малка пауза. -

Тогава, няколко години след като видях стихотворението,

прочетох, че е умряла, което много ме натъжи. Беше много
млада. Едва на трийсет. За вас това може и да не

е младост, но някой ден ще ви изглежда така.

Докато слушам как госпожа Куенел ни разказва тези неща, ми се

струва, че се

досещам, но отначало си мисля, че само съм се объркала.

Казвам си да почакам.

– След известно време - казва, - подробностите около смъртта и

се разясниха -
било самоубийство - и историята се разчу, и животът и смъртта
и докоснаха още

много хора. А творчеството и още повече.

– Плат - казва Кейси тихо.

Госпожа Куенел кимва и пак поглежда през прозореца към

засипаната със сняг

далечина и ясно видимото минало.

– Да - казва. Изведнъж изглежда много по-стара. -Беше

невероятен талант. Както

добре знаете.

Никой не продумва. Толкова сме изненадани и си мислим как

Силвия Плат, писателката, която около тази маса небрежно
наричаме Плат, е не просто някой, когото сме изучавали, а и
някой, когото преподавателката ни наистина е познавала, поне
малко, преди много време.

– Обаче страдаше от болестта депресия - казва госпожа Куенел,

- а тогава ги

нямаше познанието и лекарствата, които има днес. Но дори и

сега все още губим

много хора. Тогава всичко беше различно и тази тема почти не

се засягаше. Хората

смятаха, че е признак на слабост. Накрая дневниците и бяха

публикувани. От тях

стана ясно, че е смятала, че всичко трябва да се записва. Все

едно девизът и е бил
„Думите са важни“. Аз също смятам, че това е така. Всеки, който
става експерт по

Плат, каквито сте и вие, осъзнава, че тя е имала глас.

Да, Силвия Плат е имала глас. Когато я чета, винаги го чувам

в главата си.

Но не можа да се върне от това, което е преживяла; от мястото,

на което е

отишла. И от това ме боли за нея, за тази писателка, заклещена

в отдавна отминали

дни. Този човек, чийто глас чувам, докато сама се отдалечавам

от това, което съм

преживяла.

– Един път реших да дам на учениците си дневници, в които да

пишат.

Разглеждах антики с покойния си съпруг Хенри и купих цял

кашон от един

антиквариат наблизо, който вече не съществува. Надявах се, че

ако записват

чувствата си, като допълнение към всичкото четене и писане,

което изисквах, това ще

им помогне.

– И помогна ли? - пита Марк.

– Ами да, така изглеждаше. Учениците казаха, че дневниците са

променили
живота им. Влизаха в час и приказваха колко били силни тези
страници. Отначало си

мислех, че говорят само метафорично. Но след време се

убедих, че е нещо повече.

Взех един от празните дневници и сама писах в него, за да видя.

Но не ми се случи

нищо необичайно, което ме обърка. Може би нямах нужда от

дневника така, както

учениците ми. Както всички вие имахте нужда.

Започнах да си мисля, че дневниците отключват така

наречената си сила при

подходящи обстоятелства. Разбира се, да повярвам във всичко

това, означаваше да

пренебрегна всичко, на което са ме учили. Практичните неща в

света. И все пак...

Един след друг учениците ми се опитваха да ми обяснят, че с

тях се случва нещо.

Отначало се съмнявах, после започнах да се страхувам. Но

скоро видях, че учениците

се подобряваха. Изглежда, писането в дневниците наистина ги

освобождаваше.

Тогава какво лошо има, казах си? Не можех ясно да разбера

какво преживяват, но

всички ме увериха, че преживяването е променило живота им

към по-добро. Затова и

не спрях.
– Ебаси - казва Грифин. Вече прекалява, но няма значение. - Как
избирате кого

да включите в групата?

– Всяка година - казва тя, - преглеждам миналото на учениците

и се опитвам да

събера група от такива, които да имат... сходни пречки. Тогава

им избирам писател, който може да им помогне. Една година
имахме много напрегнати и отчуждени деца

и изучавахме Селинджър. Беше хубава група, но всички

приказваха прекалено много

и никой не слушаше другите.

Друг път учениците имаха нужда да разчитат повече на себе си,

затова четохме

Ралф Уолдо Емерсън. А вие всичките бяхте засипани от милион

неща, но бяхте и

изолирани. Плат ми се стори много добър избор. Но не мисля,

че някога помощта е

идвала само от дневниците. Важно е и как се държат учениците

помежду си... Как

разговарят за книги, за писатели и за самите себе си. Не само за

проблемите, но и за

чувствата си. Как си образуват едно малко общество и обсъждат

неща, които са

важни за тях. Книгите запалват искрата - било то вече написана

книга или празен
дневник, в който предстои да се пише. Мисля, че всички знаете
за какво говоря.

– Да - казвам.

Тогава си спомням Сиера.

– Но понякога - добавям плахо, - предметът, или поне дневникът,

не е безопасен

за всички.

– Говориш за Сиера - казва госпожа Куенел, а гласът и изведнъж

е станал

разтревожен.

Кимам.

– И със сигурност е било заради дневника?

Кимам отново.

– Опасявах се, че е това - казва тя.

– Не може да излезе, госпожо Ку - казвам. - Намери начин да

остане и отначало

уважавахме избора и...

– Но сега - казва Кейси, - не можем да си я върнем, за да й

кажем, че Андре е

спасен.

– Досега никой не е оставал - казва госпожа Куенел с едва

доловим шепот.
За първи път виждам, че наистина разбира. Знае какво може да
значи, че е

„останала“. Вече твърдо вярва, че има друго място, което може

да се достигне само

чрез дневниците. Ясно и е.

– В цялата история на Специални теми в английската

литература - казва госпожа

Куенел, - всички са си връщали дневниците в последния ден и

са продължавали

напред, и са процъфтявали.

Изглежда особено бледа, докато говори.

– Но този път се опасявам, че съм причинила нещо ужасно.

Трябва веднага да

кажа на доктор Гант - казва и става. - Да го уведомя какво съм

правила толкова

години, докато ми е поверявал млади умове. Трябва да се

предам. Може да има...

трибунал. Или както го нарекат.

– Не - казваме. - Спрете!

Всички са разтревожени. Госпожа Куенел беше готова да се

пенсионира, да

пътува, а сега плановете и може би са съсипани. Не мога да

понеса мисълта тя да се

чувства виновна за станалото със Сиера.

– Не сте виновна вие - казвам бързо. - Опитвахте се да
помогнете. И ни

помогнахте, госпожо Ку. Явно това, което се случи със Сиера, е

някаква ужасна

случайност. Вие сте прекрасна учителка. Не казвайте на доктор

Гант. Това няма да

промени нищо. Няма да помогне на Сиера. Той не е част от това

нещо. То... си е наше.

И е така. Това е нашата история, ничия друга.

Госпожа Куенел се успокоява и се съгласява да не казва на

никого.

– Да ви кажа, винаги съм си мислила да преподам работата на

Силвия на

последния си клас. Да я преподам и да приключа. Имаше някои

години, в които за

малко да реша, да избера нея, но не беше съвсем подходяща, а

и наистина исках да

изчакам. И тази година всички вие дойдохте и разбрах, че това е

точната група и

точният момент.

Специалните теми ще свършат завинаги. Нещо ми присяда,

защото знам, че

никога повече няма да седим тук и така, а и госпожа Куенел

скоро няма да я има. И

чувствам това заради станалото с мен, след като се освободих

от толкова много. След
като се промених.

Чувствам го и заради Сиера. Не мога да приема, че я оставяме в

Белжар, но

нямаме избор.

В края на часа, след като сме изяли сладките и сме върнали

дневниците, включително Сиериния, и след като сме изиграли
една викторина за Силвия Плат -

малко злокобно занимание, но забавно - госпожа Куенел

поглежда часовника си и

казва:

– Опасявам се, че е време да ви освободя.

Поглежда всички един по един. Ето го отново онова внимание,

сякаш съществува

единствено човекът, когото гледа.

– Искам да ви кажа колко се гордея с всички вас - казва. -

Толкова съжалявам, че

си тръгвате с известна тъга. Станалото със Сиера е тъжно и за

мен. Но си тръгвате по-силни отпреди. И някак си мисля, че
знаете неща, които преди не сте знаели.

Какво по-точно знам сега? Опитвам се да си направя списък

наум, както

вероятно би направил Марк.

Знам истината за Рийв; това е много важно. Да, винаги съм я

знаела, но не можех

да я понеса.
Знам също така, че болката може да изглежда като безкрайна
лента. Дърпаш ли, дърпаш. Събираш я при себе си и докато се
трупа, не можеш да повярваш, че в края и

има нещо друго. Нещо, което не е просто още болка.

Но винаги има нещо накрая; нещо поне малко по-различно. Не

знаеш какво ще е

то, но е там.

Научих всичко това в Специални теми в английската литература.

Госпожа Ку ми

го преподаде.

– Искам и да знаете - казва тя, - че въпреки написаното в онази

ужасна брошура, която не мога да проумея защо училището
раздава, не виждам никого от вас като

„крехък“. Високоинтелигентни - да. Емоционално крехки - не.

Мисля, че има по-добри думи, с които да ви опишат. Подготвени
сте за света и за живота по-добре от

други хора. Мнозина дори не разбират какво им се стоварва,

когато пораснат. В

момента, в който нещо се обърка, се чувстват сякаш нещо ги е

цапардосало по

главата и прекарват остатъка от живота си в опити да избегнат

болката на всяка цена.

Но вие всички знаете, че е невъзможно да се избегне. И мисля,

че заради това знание

и заради преживяното определено не сте крехки. А сте смели.

Иска ми се да ида при нея и да плача на коприненото и рамо, да
й благодаря и да

я успокоя. Иска ми се да й разкажа всичко, което съм преживява

този срок, и всичко, което съм преживяла през изминалата
година. Чела е документите ми, но това не

дава пълна представа. Искам да й разкажа за Рийв. И за това,

което знам сега, но

тогава не знаех. Но тя е възрастна жена, която дълго е

преподавала английска

литература и е изморена, и се гордее с нас, и е много загрижена

за Сиера. Заслужава

спокойно и почтено изпращане. Затова казвам само:

– Благодаря ви, госпожо Ку.

И останалите също и благодарят.

– Искам всички да изкарате великолепна ваканция - добавя тя,

докато си облича

сивото вълнено яке, - и великолепна учебна година. Всички сте

страхотни младежи.

Нямам търпение да видя какво ще постигнете в живота.

После щраква месинговата закопчала на куфарчето си, в което

сега са

дневниците, и става. Кимва ни за последно, тази изискана жена

с идеалния бял кок и

мъничкия златен часовник, после бавно излиза от стаята. Това е

единственият път, когато излиза преди нас, но днес някак си е
правилният ход.
Оставаме слисани няколко минути и Марк казва:

– Ами, май толкова беше.

– Няма толкова! - казвам. - Ами Сиера? Нима ще я оставим там?

Знам, че звуча малко жалко и се повтарям. Нищо ново не ни е

хрумвало. Не

знаем какво да кажем. Кейси прави онова, което правят

момичетата, за да изразят

подкрепа - стисва ръката ми в своята. Сякаш иска да ми каже:

„Джам, до теб съм“. И

го оценявам, но единственото, което може да направи за мен, е

да помогне да си

върнем Сиера. А нямаме представа как да го направим.

Накрая и ние излизаме от стаята. Кейси се пресяга от количката

и щраква

лампата. Всички ще останем в Дървения хамбар още един срок,

но Специалните теми

приключиха. Цялото преживяване ще се затвори като процеп в

земята и ще бъде все

едно това адски важно нещо никога не се е случвало.

Ще бъдем просто четири деца, които са били в една група през

първия срок.

Може би от време на време ще се събираме или ще се

разминаваме и ще си казваме:

„Здрасти, как си?“. „Как е по история?“ „Как са „Хамбаритоните“?“

„Ще участваш ли в
пиесата?“ Но няма да е същото.

Дори аз и Грифин - няма как да знам какво ще стане с нас.

Всичко е много ново и

плахо и много неща още не са разкрити. Добре ли ще ни е

заедно? Подхождаме ли

си? Кой знае! Обаче много обичаме да сме заедно; засега това е
неоспоримо.

На пътеката отвън, след като всички други са си тръгнали,

двамата оставаме още

малко.

– Ти върви - казвам му накрая. - Искам да се разходя малко.

Не го оспорва, а ме целува, кимва и тръгва по пътеката. Все още

ходи с такива

крачки, сякаш ей сега ще се затича. Мога да го гледам още

дълго. Но сега има неща, за които трябва да помисля.

Освен списъка, който си направих, какво друго съм получила от

Специалните

теми? Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете

литература - нямало

да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да

се научат да

програмират компютри. Повече млади хора трябвало да се

реализират като учени, техници, инженери и математици.

Да, изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че

наученото в часа
по литература няма значение. Че великите писатели не
променят света.

Аз съм променена. Трудно е да го опиша, но е вярно.

Думите са важни. Госпожа Ку ни учеше на това от самото

начало. Думите са

важни. Цял срок търсихме думите, с които да кажем това, което

искаме. Всички

търсехме гласа си.

Спирам на студената пътека и примижавам към дърветата,

тънки и утихнали на

фона на яркото небе. Разкрити, очакващи големия си миг на

напъпване, който ще

дойде след месеци. Сега все едно спят зимен сън, чакат
пролетта. Чакат някъде, също

като Сиера.

Трябва и тя да може да пробие, отново да се раззелени и да

заживее. Има нужда

от това също като нас. Но как мога да и го дам? Как мога да

намеря думите?

Толкова исках да се получи, когато помолих сестрата да извика

на Сиера да

излезе от Белжар, също както стана, когато Грифин ме извика и

се изтърколих от

онази шантава козя версия на света, и се върнах при него.

Обаче със Сиера не се беше
получило.

В Дървения хамбар открих това, което трябваше да кажа. Но

може би не са

важни думите. А онова друго нещо, за което госпожа Ку

говореше днес. Гласът. Не е

важно само какво казваш. Важно е кой говори.

Важно е чий е гласът.

Врътвам се на пътеката и се запътвам към общежитието с

пълна скорост, дъхът

ми - на бели кълбета във въздуха, силното тупкане на краката

ми. За щастие, телефонът е свободен. Същият тъжен телефон,
по който преди толкова време

умолявах майка си да се върна вкъщи. Тогава не знаех нищо. Не

знаех, че ако се

държиш, ако се напрегнеш и с всички сили потърсиш някакво

търпение насред

цялото си неспокойствие, нещата може да се променят. Светът

е голямо и безкрайно

объркано място. Но няма начин да прескочиш цялата тъга и

неяснота.

Имам домашния телефон на Сиера, откогато ми го написа на

едно листче преди

Деня на благодарността. Натискам копчетата и телефонът звъни

дълго, докато най-накрая някой вдига. Мъж. Изморен,
предпазлив. Сигурно на Стоукс постоянно им
звънят всякакви журналисти и ненормалници, откакто намериха
Андре.

– Господин Стоукс? - питам бързо, после казвам направо: - Аз

съм Джам, приятелката на Сиера от Дървения хамбар във
Върмонт. Може да ви е казвала за мен.

Чувам въздишка.

– Да - казва. - Знам коя си. Тя те харесваше.

– Господин Стоукс. Страшно много се радвам за Андре.

Наистина прекрасна

новина. Но знам, че сега все едно Сиера е изчезнала. И може би

си мислите, че е

изчезнала завинаги. Но ми хрумна нещо. Не мога да го обясня,

прекалено е сложно, но си мисля, че може да пробвам поне. Да
кажа нещо на Сиера, което тя трябва да

чуе. Е, няма точно аз да го кажа.

– Не те разбирам - казва господин Стоукс.

– Може ли да дадете телефона на Андре?

Млъква за доста дълго и чувам приглушено обсъждане от

другата страна. Накрая

господин Стоукс пак се обръща към мен и казва, че знае, че

Сиера много ме харесва, и затова добре, да почакам.

После оставя телефона и след известно време някой вдига

слушалката и равен

младежки глас казва:

– Ало.
– Андре, аз съм Джам, приятелка съм на Сиера от училище. Не
мога да опиша

колко се радвам, че си си у дома - говоря бързо, за да имам

възможност да кажа

всичко. - Знам, че не ме познаваш, но трябва да те помоля за

нещо, което е малко

необичайно. Важно е. Знам, че ще ти прозвучи ненормално. Но

искам да знаеш, че не

съм луда.

– Чакай - казва. - Не ходиш ли в онова училище във Върмонт,

където са я

пратили? За лудите?

– Да, уча в Дървения хамбар. Но просто повечето от нас тук си

имат проблеми, нищо повече. Трябваше да ти се обадя, защото
знам нещо. Нещо важно, което може

да помогне - той мълчи и продължавам да говоря. - Андре,

трябва да идеш при нея и

да и кажеш някои неща. Моля те. Тя си мисли, че е най-добре да

остане там, където е.

Но не е така. Няма как да е най-добре да... сещаш се... да стоиш

в застой. Защото дори

и да не те бяха намерили, но слава богу, че те намериха, тя пак

можеше да се върне и
да се изправи срещу света. Така е по-хубаво. Сама го разбрах.
Ако се върне тук, да, всичко е несигурно и понякога ужасяващо,
но има и друго. А тя има и теб. Заедно сте.

И всичко останало, което я чака в бъдещето.

Спирам. Той не казва нищо. Сигурна съм, че няма представа за

какво говоря.

– Андре, имаш ли тефтер и молив подръка? - питам. - Защото

трябва да го

произнесеш точно. Трябва ясно да чуе всяка дума. Просто иди

до леглото и, когато си

насаме с нея. И иди скоро. Още сега, ако можеш. И й кажи

следното: „Сиера, аз съм, Андре. Тук съм. Излез от Белжар“.

Ужасната тишина продължава.

– Андре, разбра ли ме? Можеш ли да ми го повториш, за да съм

сигурна, че си

чул правилно?

Отново тишина и този път продължава толкова дълго, че накрая

питам:

– Ало? Там ли си? Андре?

Но няма отговор. Няма го и не знам кога е затворил, нито дали е

чул какво му
казах.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Случва се бързо. Още в шест часа следващата сутрин, преди

всички да се

приберем за зимната ваканция, някой хлопа на вратата ми.

Отварям и виждам Джейн

Ан по късия и розов халат, разплакана.

Мисля си само: „ Сега какво? Какво може да е станало?“.

– Исках първо ти да научиш - казва тя. - Сиера се е събудила

късно снощи.

Джейн Ан определено плаче, но и се смее.

Андре е успял. Успял е.

Разрешават ми аз да съобщя новината за Сиера на закуска.

Отвсякъде се вдига

глъч и ръкопляскане. Отчаяно искам да говоря с нея, разбира

се, но не искам да

нахалствам. Предполагам, че скоро ще ми се обади, макар и да

не знам колко скоро

ще е. Представям си семейство Стоукс сгушени в дома им във

Вашингтон, как не

искат никога да се разделят, никога.

По-късно днес и аз ще съм със семейството си. Опитвам се да

закуся след
съобщението, но никак не ми се яде - толкова ме е зашеметила
новината за Сиера, да

не говорим и за всичко останало, което ни се случи в групата.

Накарах Джейн Ан да

се закълне да каже на госпожа Куенел, преди да напусне дома

си завинаги, че Сиера

се е събудила.

Седя в стола и се чувствам горе-долу както се чувствах първия

ден, когато

пристигнах в Дървения хамбар. Навсякъде около мен тракат

чинии, чаши, лъжици и

онова щранк, което съм чувала на десетки закуски, когато

промишленият тостер

изхвърля следващите шест филии. Помещението мирише силно

на яйца, масло и

кафе. В момента ми идва в повече, прекалено стимулиращо и

ярко, изискващо

прекалено много внимание, затова седя със суитшърта на

Грифин, стиснала чаша

силен чай.

Осъзнавам, че се притеснявам покрай идването на родителите

ми. Знам, че скоро

ще дойдат да ме вземат, а Грифин смята да мине през стаята

ми, за да се запознае с

мама, татко и Лио.

– Просто си мисля, че е хубаво да знаят кой съм - беше ми
обяснил.

И съм съгласна, макар че имам уважителна причина да се

притеснявам.

Ами ако си мислят, че съм преувеличила за това колко ме

харесва? Ами ако

изобщо не вярват, че сме заедно?

Не, сега съм различна. Достатъчно ще им е да прекарат пет

минути с мен и

Грифин, ще видят големия суитшърт, който обичам да нося, и

как с Грифин си

разменяме погледи, които нямат нищо общо с когото и да било

другиго в стаята. Ще

видят.

Предната вечер по телефона мама ми каза, че ако искам да се

върна в Крамптън

за втория срок, може и да пробваме. Но не, казах и, много искам

да продължа в

Дървения хамбар, поне до края на учебната година. Тук са

приятелите ми, тук е

животът ми. Вече си видях „прога“ за следващия срок и някои от

предметите ми

изглеждат интересни, включително часовете по музикална

теория с една нова и

млада учителка. Грифин също е тук, разбира се.

Но може да се прибера за последната година; възможно е.
Понякога в Хамбара е

малко застояло. Откакто живея тук, не съм се замисляла много

какво става по света.

Липсва ми и зяпането в нета през нощта, липсват ми и

съобщенията, които

постоянно си пращахме с приятелките ми. Липсват ми дори и

приятелките. Така и не

разбрах защо Хана и Райън са скъсали. Надявам се тя да е

добре и съжалявам, че не

съм била до нея, когато това и се е случило. Не знам дали

някога наистина ще

преглътне начина, по който така изкривих всичко. Не бих я

винила, ако това никога

не стане. Но може би някак ще можем пак да се сближим до

приятелски отношения, дори и да не сме истински приятелки.

Няма да е лесно да се върна в Крамптън за последната година.

Дейна пак ще е

там, както и Дани, и всички други деца, освен Рийв, разбира се,
който си е в Англия.

Никой няма да забрави как съм се разпаднала на парченца пред

всички заради едно

момче, което познавах съвсем бегло. А аз никога няма да мога

да им обясня.

Но може би ако накрая се върна и някой дойде и ме пита какво е

станало, може
да отговоря кратко, ясно и спокойно: „Хората се променят“.

Да, определено ще завърша тази година в Хамбара, но за

следващата - ще видим.

По-късно следобед Диджей ще си лети за Флорида. Сега, по

обед, двете сме се

опънали на леглата и притеснено убиваме времето. Куфарът ми

е приготвен и

закопчан и чакам колата на нашите да спре пред общежитието.

Ослушвам се като

кученце за хрупането на гуми по снега.

– И какво ще правиш през ваканцията? - пита Диджей.

– Най-вече ще спя до късно.

– А, и аз така.

– И ще си купувам дрехи, които да не са бархетни. Ще бъда с

братчето си.

Лио, също пътешественик до други светове.

– Ще говоря с Грифин и Сиера - добавям. - Ще ям пица. Такива

неща.

– Чудно звучи - казва Диджей. - Като каза пица, умирам от глад.

– Това значи ли, че ей сега ще излапаш всичко?

– Не. Значи, че умирам от глад. На закуска почти не ядох.

– И аз така.
– Малко ми е тревожно - казва Диджей. - С Ребека се
сбогувахме доста

емоционално. Знам си, че родителите и ще се опитват да и

промият мозъка, когато се

прибере. Ще и казват, че да е обратна е само временно. Само се

надявам да издържи.

Да бъде силна и обратна.

– Ще бъде.

– На закуска ми се беше свил стомахът и затова почти не ядох.

– Нямаш ли някакви скътани бисквити някъде? -питам.

– Имам.

– Ами, извади ги.

Вади кутия с бисквити, пъхната дълбоко навътре под бюрото и, а

аз отивам до

скрина, ровичкам малко и изваждам бурканчето със сладко

Малка алена на Типтрий, за което бях решила, че докато съм
жива, няма да го отворя.

Сега разглеждам етикета и усещам хладното, гладко стъкло.

– Води се, че е много хубаво - казвам и като се старая да

изглежда небрежно, хващам капака и го завъртам. Изпуква
изненадващо остро, все едно освобождава не

само въздух, а и нещо друго, което от много време се е мъчило

да излезе.

После сядам с кръстосани крака на леглото, облегната на

другарчето с лице към
Диджей, и с малко крив нож, откраднат от стола, намазвам
малко от тъмночервеното

сладко на две бисквитки - една за нея и една за мен. Когато

лапвам своята, сладкият

вкус ме стряска. Наслаждавам му се.

Notes

[←1]

Луксозно сладко, което се прави от ягодки сорт малка алена.

Произвежда се край Типтрий, Англия, като

за беритбата фирмата наема допълнителни работници, често

студенти от Източна Европа. Сладкото е и

част от любимата закуска на Джеймс Бонд. - Б. пр.

[←2]

Първото изречение от „Моби Дик“ - Б.р.

[←3]

Традиционна сладка в САЩ, състояща се от маршмелоу (пухкав

бонбон от разбита захар) и парче

шоколад, сплескани между две бисквити. - Б. пр.

[←4]

Джам - jam (англ.) - сладко. - Б.р.

[←5]

Оригиналното заглавие на „Стъкленият похлупак“; произнася се

Бел Джар - Б.р.
[←6]

Strange (англ.) - странна - Б.р.

[←7]

Moondance (1970 г.) и Good Vibrations (1966 г.) са популярни

песни съответно на Ван Морисън и Бийч

Бойс. - Б. пр.

[←8]

Вид алкохолна напитка в Щатите - Б.р.

[←9]

Boxing Day - 26 декември или денят, в който се изхвърлят

опаковките от коледните подаръци - Б.р.

[←10]

Меки сладки бонбони, които се произвеждат на ленти по метър и

се продават навити. - Б. пр.

[←11]

Дъска с букви и цифри, по която няколко души насочват стрелка,

като смятат, че някой дух води ръката

им и общува с тях чрез посочените букви. - Б. пр.

[←12]

Spotted dick - пудинг от сушени плодове, често използван за

шеги заради името си. Петнист, защото

плодовете се виждат като тъмни точки. Dick е била популярна

дума за пудинг през XIX в., може би
произлязла от pudding или dough (тесто). - Б. пр.

[←13]

В миналото висшата класа във Великобритания пиела

следобеден чай със сладки, хапки и други, докато
работническата класа трябвало да чака края на работния ден,
затова яденето било по-късно и

включвало повече храна. - Б. пр.

Document Outline
Notes