Professional Documents
Culture Documents
Призрачни Истории R.L.stajn
Призрачни Истории R.L.stajn
Стайн
Призрачни истории
Брегът на призраците
Вярвате ли в призраци?
И малко реално…
Не можеш ме уплаши
Ще има да пищите!
Не можеш ме уплаши!
1
Решихме да уплашим Къртни в деня, когато класът ни тръгна на
излет.
— К’во става, братче! Как си, братче! — все туй ми повтаря Кевин.
Той и приятелчетата му го смятат за голяма шега.
Вдигнах глава към дърветата над нас. Клоните им бяха твърде гъсти,
за да открия птичи гнезда. Тъкмо щях да посъветвам Капата да
погледне под камъните, защото произхожда от там, когато някой зад
нас извика приглушено и уплашено: — Ш-шт! Вижте! Елен!
Свих рамене.
Яркозелена и голяма.
За малко да я настъпя.
Затичах се.
Пак се перчеше.
— Малко ме е гъдел.
Няколко деца прикриха очи. Други пъшкаха уплашено.
Някои от децата бръмчаха като пчели. Други пък съскаха като змии.
Явно всички намираха за много смешно, че двамата с Капата сме се
държали като пъзльовци.
Хубава история, няма що. Когато бях малък, и аз вярвах в нея. Брат
ми Кевин често ме водеше в тукашната гора. Понякога ме плашеше, че
всеки миг ще изскочат Калните чудовища. Дори сочеше с пръст насам-
натам и се преструваше, че трепери. Стараех се да не се плаша. Но не
беше никак лесно. Накрая започвах да пищя и побягвах!
Кимнах.
Моли кимна.
— Не можеш да си представиш какво нещо е. Толкоз добре са я
направили, че може да изплаши дори истинска змия.
Моли ми се ухили.
Да.
Моли бе успяла.
Каква победа!
Героична постъпка.
Тя посочи небето.
— Ще можеш ли да ми помогнеш?
Ама че приятел.
— О, не, не, не, не, не! — вайкаше се госпожа Рудолф, закрила очите
си с длани.
Никакъв отговор.
Капата ме побутна.
— Да побързаме — изръмжа.
— В какво ще я сложим?
После тишина.
Сграбчих го за ръката.
— О, не — простенах.
— Какво има сега? — попита Капата.
Простичък план.
Надигнах се и надзърнах.
— Да.
Да!
Чудесно!
— Какво й се е случило?
Той се разсмя.
Той присви очи. След това махна с ръка към намацотеното си тяло.
— Това не е ли достатъчно страшно?
Той кимна.
Кучето спира. Обръща се. Идва кротко при мен, като маха с опашка.
Къртни продължава да плаче и да трепери, а кучето ме близва по
ръката.
— Това е само едно кученце — казвам й. — Кучетата няма да те
ухапят, освен ако не усетят, че си изплашена!
Определено си заслужава.
Удар не последва.
Моли се засмя.
— Ало?
— Защо да не успеете?
— Какво е това?
Не ги виждах.
Не.
Тупнах по лице.
Вече бяха доста пред мен. Изгубих ги от погледа си. Но чувах гласа
на Къртни, която продължаваше да вика:
— Масльо! Масльо!
Как може това голямо тъпо куче да обърка така нещата? Как може да
е толкова безотговорно?
— Масльо! Масльо?
Никакъв отговор.
Една птица изписука високо над главата ми. Чух пърхане на крила.
Сетне спрях.
— Масльо?
Не.
— Махай се, куче! — извика той. Кучето наведе глава и изръмжа, без
да ме изпуска от очи. След това отстъпи неохотно назад, скрило
гладката си опашка между краката. Направи още една крачка. Още
една.
Чарлейн й благодари.
— Нали е много сладко това кученце? — рече Къртни, наведе се към
голямото черно чудовище и го целуна по муцуната.
Изпищях.
Чарлейн се засмя.
Може би вятърът?
Не. Беше човешки глас.
Почти стигнах, рекох си. Почти съм си у дома. Моля те, нека се
прибера.
Много пъти.
— Ало?
— Да, така е.
Чудовища… чудовища…
— Сериозно ли говориш?
— А защо не месец?
— Да — промърморих.
Той се усмихна.
— Гладни ли сте?
— Моли.
О, не, рекох си. Провал. Пълен провал. Целият план отива на кино.
Брат ми ще ме убие!
— Не — отвърна Капата.
Къде се спотайваха?
Да!
Още по-близо.
Стъпки.
— К-кевин! — запелтечих.
Не отговорих. Не можех.
Но не беше.
Двете момичета крещяха ужасено.
С изключение на Къртни.
Знаете ли какво правеше тя? Хвалеше се наляво и надясно, че била
права. Наистина имало чудовища на този свят.
Прав беше. Погледнах през прозореца и там имаше само бял пясък
от двете страни на шосето. Слънчевите лъчи го караха да блести.
Приличаше на сняг.
— Исках да тръгнем на север — мърмореше татко. — Пустинята е
на юг. Някъде сме свърнали обратно.
— Брей! Страхотно!
Имаше голяма червена стрелка в горния ляв ъгъл, под която пишеше:
„НА ЕДНА МИЛЯ“.
Воят се усили.
Люк се разсмя.
— Ама че глупаво.
Ужасите кимнаха.
Засмях се.
Опитваше ли се само?
5
Избрах количка номер три, защото това е щастливото ми число. Люк
седна на предишната количка с номер две, а Клей отиде чак в края и се
качи на десети номер.
Вдигнах ръце над главата си, облегнах се назад и крещях през целия
път до долу. Виковете ми отекваха в грамадния мрачен каньон на
Пързалката на обречените.
Прекалено голяма.
Бум!
— Къде съм?
— Отиваме да го намерим.
Кимнах.
— Сигурна ли си?
Люк кимна.
— Да тръгваме тогава.
Но нямаше шахта.
Продължавахме да се пързаляме.
Вечно ще се пързалям.
Надолу. Надолу.
Не.
Ей сега ще изгоря!
Туп.
Паднах върху меката трева.
Обърнах се учудено.
Люк се засмя.
Затичах се, привела глава заради ниския таван. Не след дълго очите
ми привикнаха с тъмнината.
Свих зад ъгъла и се озовах в друга стая. За моя изненада тук и подът
беше огледален. Отвсякъде бях заобиколена от огледала. Сякаш бях в
огледална кутия.
Направих няколко крачки. Чувствах се странно да вървя върху
отражението си.
Никакъв отговор.
— Люк! Клей?
Тишина.
— Люк? Клей?
Мълчание.
Люк се огледа.
Никакъв изход.
Отстъпих назад.
Огледах се трескаво и забелязах, че всички стени се местят.
Затворих очи.
— Това беше много страшно — призна Клей, чието лице още беше
зачервено. — Помислих си, че стените ще ни смажат.
— Бягайте! — извиках.
Тримата се затичахме по алеята, привели глави. Обувките ни
трополяха по паважа. Съскането на дърветата се усилваше и ставаше
все по-свирепо.
Миризмата се усилваше.
— Помощ! — извиках.
Той ми се изплези.
Люк се засмя.
Свих рамене.
Засенчих очи. Жената беше висока, с черна коса. Мъжът беше нисък
и рус.
Въздъхнах.
Те ме погледнаха учудено.
Тя кимна.
— Сигурно грешат — рекох им. — Мама и татко са още тук. Зная го.
— Татко! — извиках.
Люк се разсмя.
Татко се засмя.
Толкова е приятно…
И тихо…
Капакът не се отваряше.
Но не ги отваряха.
Защо?
Пълзеше бавно.
— О, не — изстенах аз.
Паяци!
20
Опитах се да се почеша, но ръцете ми не стигаха до там. Не можех
да помръдна в тесния ковчег, нито да се наведа надолу.
— Аз също — добавих.
И тя се оказа затворена.
Слънцето се бе скрило зад един голям облак. Две едри, черни птици
кръжаха в сивото небе.
— Какво? — подскочих.
Жената кимна.
Чак сега чух писъците на момчетата. Мама изтича покрай мен и едва
не се спъна.
— Бягайте! Бягайте! — ехтеше гласът, по-силен от момчешките
писъци.
— Ооох! Помощ!
Аз ли крещях така?
Как да се освободя?
Хвърлих я настрани.
Няма да успея.
24
Огромният крак увисна над мен. Чудовището се наслаждаваше на
момента.
Трима от петима?
„Ужасно сериозно…“
Отскочих назад.
Но продължавах да тичам.
— Не можете да избягате!
— Спрете веднага!
— Предайте се!
Беше вече нощ, когато татко спря автобуса пред нашата къща.
— О, не! — извиках.
Брегът на призраците
1
Не помня как стигнахме до гробището. Помня, че небето притъмня
— и после се озовахме там.
В памет на Джон,
на 12 години и 22 дни
Чувах маратонките й да тропат зад мен. След това чух ужасен вик:
— Не мога!
— Ами… не знам.
Нямаше я там.
Тери се изправи.
Тери се намръщи.
Тя се начумери.
— О, я стига — рече и се затича към основата на скалата. — Поне
ще я погледнем отблизо. По-късно ще попитаме Брад и Агата дали
може да се качим.
Последвах я неохотно.
— Да си тръгваме — подканих я.
Двамата се спогледахме.
Преглътнах.
Тери ме задържа.
— Да. Ние сме Садлерови. Аз съм Сам. Това е Луиза. А този малкият
е Нат.
Луиза кимна.
Те също се засмяха.
— Аз пък ще ходя в гробището да снемам отпечатъци от надписите
по камъните — похвали се Тери. — И ще събирам диви цветя.
— Всичко е от тренировки.
Тери ме погледна.
— Тук ли са?
Агата се засмя.
Тери се засмя.
Хвърлих око през рамо към Тери. Тя също не беше открила нищо.
Дръпнах по-силно.
Странно.
Тя ме сръга.
— Но аз мислех…
Сам закрачи към дърветата, като дърпаше Луиза след себе си. Нат се
затича да ги догони.
Оглозган от призрак.
Агата се усмихна.
— Май не.
Пак легнах.
Погледнах я свирепо.
— И какво от това?
Тери се прозя.
Тери се усмихна.
— Ти си такъв пъзльо.
— Никога!
Скупчихме се да ги огледаме.
Той се изкиска.
Поклатих глава.
Опитах се да си спомня.
Какво?
Изправих се и зяпнах.
Дали не е призракът?
Изръмжах ядосано.
Тери се засмя.
— А? Каква светлина?
Седнах и се заслушах.
Да не е надушило призрака?
Погледнах навън.
Заслушах се.
Лаят беше секнал.
Тишина.
— Не бъди чудовище.
Известно време ги наблюдавахме мълчаливо.
Брей.
— Искате ли да дойдете? — покани ни Луиза.
— Искаш ли и ти да опиташ?
— Разбира се! — отвърна тя.
— Наистина ли?
Но се страхуваха от пещерата.
Защо?
— Не — признах.
Дали те грешаха?
Преглътнах мъчително.
Приближавахме се.
И тогава ги видях.
И тогава побягнахме.
Той ни преследваше!
— Нееееее! — изпищях.
Не биваше да се обръщам.
Обърнах се задъхан.
Чук-чук. Чук-чук.
Седнах в леглото.
„Ела тук.“
Чук-чук-чук.
„Ела тук.“
Първо зърнах бледия кичур коса. Сетне широкото чело. Чифт черни
очи, сияещи с ярка светлина.
Нат!
Той се кикотеше.
— Защо? — попитах.
Сам се поколеба.
— Не искахме да те плашим.
Изсмях се презрително.
Неволно потреперих.
Преглътнах уплашено.
Странно, рекох си. Още един Садлер. Спомних си какво ни каза Сам
— че по този край се срещали много Садлерови. Може пък да ги
погребват в тази част от гробището.
ТОМАС САДЛЕР
Изправих се.
— Е, и?
Наведох се отново.
„Луиза Садлер.“
Тичахме почти през целия път до къщата. Пред очите ми все бяха
трите камъка.
Агата се засмя.
Агата продължи:
— И какво? — попитах.
Тери се намръщи.
А може би и петимата.
Тя кимна навъсено.
Мисля, че я харесваше.
Бавно. Внимателно.
Той не отговори.
Отметна с ръка дълъг бял кичур от лицето си. След това ни махна да
седнем.
Рухнах на земята. Краката повече не ме държаха.
Извикахме от изненада.
— Е, и какво?
— Харисън се опитва да ни сплаши. Мисли, че като видим старите
гробове, ще решим, че Луиза, Сам и Нат са призраци.
— Нищо.
Тери се колебаеше.
Тя поклати глава.
Потреперих.
Кой е призракът?
Наведох глава.
Кой казваше истината? Кой е живият? И кой е мъртъв от триста
години?
Призрак чудовище.
— Джери, бягай!
Тери!
— Бягай! Бягай!
— Бягай! Бягай!
Но никой не се подаваше.
Нито старецът.
Изсушихме се и се преоблякохме.
Повдигнах рамене.
— Ела тук, куче. Успокой се. При мен!
Сега вече знаех защо кучето лае като побесняло. То лаеше по Брад и
Агата.
$id = 8354
__Издание:__
Автор: Р. Л. Стайн
Издание: Първо
Националност: Американска
ISBN: 954-585-491-X