ХОЛИ БЛЕК

Превод БОРЯНА ДАРАКЧИЕВА

На Касандра Клеър, която най-сетне

бе примамена във Вълшебната страна.

КАРТА
КНИГА ПЪРВА
На феите децата, знай, са други, не трябват им ни дрехи, ни
обувки. Храна не търсят, нито топлина, за тях се сбъдва
вечната мечта: в джобовете им злато все дрънчи, на седем
още вземат си жени, по десет са им винаги овцете, по чифт
и вечно здрави са конете.
За всяко се издига дом честит от тухли, камък или сив
гранит; гощават се със плодове и мед ех, де да имах аз такъв
късмет.
РОБЪРТ ГРЕЙВС „Децата на феите“

ПРОЛОГ

В един сънлив неделен следобед мъж с дълга тъмна роба

стоеше пред къща на опасана с дървета улица. Не беше паркирал
кола, не беше дошъл и с такси. Нито един съсед не го беше видял
да върви по тротоара. Просто се появи сякаш бе пристъпил от
една сянка към следващата.
Мъжът се приближи до вратата и вдигна юмрук да почука.
В къщата Джуд седеше на килима в дневната и ядеше рибни
пръчици, омекнали от микровълновата и натопени в кетчуп.
Близначката й Тарин дремеше на дивана, свита под одеялото и
пъхнала палец в оплесканата си с плодов пунш уста. В другия
край на дивана по-голямата им сестра Вивиен се взираше в
телевизора. Очите й с продълговати зеници не се откъсваха от
анимационната мишка, която бягаше от анимационна котка.
Вивиен се засмя, когато й се стори, че мишката ще бъде изядена.
Виви не приличаше на другите големи сестри, но тъй като
седемгодишните Джуд и Тарин бяха съвсем еднакви, с рошави
кестеняви коси и сърцевидни лица, те също не приличаха на
останалите. Странните очи на Виви и леко заострените връхчета
на ушите й според Джуд не бяха по- странни от това да бъдеш
огледална версия на друг човек.
И дори понякога да забелязваше как съседските хлапета
избягват Виви или как родителите й говореха за нея тихо и
притеснено, тя не смяташе това за особено важно. Възрастните
винаги се тревожеха, все си шепнеха нещо.
Тарин се прозя и се протегна, притиснала буза в коляното на
Виви.
Отвън слънцето сияеше и напичаше асфалта на алеите.
Косачки бръмчаха, деца пляскаха в басейните в задните дворове.
Баща им беше в пристройката, където имаше ковачница. Майка
им беше в кухнята и приготвяше хамбургери. Всичко беше скучно.
Всичко беше наред.
Когато на вратата се почука, Джуд скочи да отвори. Надяваше
се, че е някое от съседските момичета, което иска да играят на
видео игри или да я покани да плуват след вечеря.
Високият мъж стоеше на изтривалката и се взираше в нея.
Беше облечен с кафяв кожен шлифер въпреки жегата, а обувките
му бяха подковани със сребро и изкънтяха кухо, когато пристъпи
прага. Джуд се вгледа в засенченото му лице и потрепери.
- Мамо - извика тя. - Мааааааааааааамо. Някой дойде.
Майка й излезе от кухнята, като бършеше мокрите си
ръце в джинсите си. Видя мъжа и пребледня.
- Върви в стаята си - каза тя изплашено на Джуд. - Веднага!
- Чие е това дете? - попита мъжът, като сочеше Джуд. Говореше
със странен акцент. - Твое или негово?
- Ничие. - Майка й дори не я погледна. - Ничие дете.
Това не беше вярно. Джуд и Тарин много приличаха на
татко си. Всички така казваха. Тя направи няколко крачки към
стълбите, но не искаше да остава сама в стаята си. Виви -
помисли си. - Виви ще знае кой е високият мъж. Виви ще знае
какво да направим.
Но като че ли не можеше да се накара да помръдне.
- Виждал съм много невъзможни неща - каза мъжът. - Виждал съм
жълъд преди дъба. Виждал съм искрата преди огъня. Но не съм
 виждал такова нещо: мъртва жена да живее и дете да се роди от
нищото.
Майка й като че ли бе изгубила дар слово. Тялото й вибрираше
от напрежение. Джуд искаше да я хване за ръка и да я стисне, но
не посмя.
Не повярвах на Бейлкин, когато ми каза, че ще те открия тук - каза
мъжът с по-мек глас. - Костите на смъртната жена и нероденото й
дете в изгорелите останки на имението ми бяха убедителни.
Знаеш ли какво е да се върнеш от битка и да откриеш, че жена ти
и единственият ти наслед ник са мъртви? Да разбереш, че
животът ти се е превърнал в пепел?
Майка й поклати глава, но сякаш не за да му отговори, а за да се
отърси от думите му.
Той направи крачка към нея и тя отстъпи назад. Нещо не беше
наред с единия крак на високия мъж. Движеше го сковано, сякаш
го болеше. Светлината тук, в преддверието, беше различна и Джуд
видя странния зелен оттенък на кожата му и долните му зъби,
които сякаш бяха твърде големи за устата му.
Видя и че очите му са като на Виви.
- Нямаше да бъда щастлива с теб - каза майка й. - Твоят свят не е
за хора като мен.
Високият мъж я гледа дълго, накрая каза:
- Ти даде обет.
Тя вирна брадичка.
- Но после се отрекох от него.
Той погледна към Джуд и изражението му стана по-студено.
- Колко струва обещанието на една смъртна жена? Мисля, че знам
отговора.
Майка й се обърна и когато погледна към Джуд, тя се втурна към
дневната.
Тарин още спеше. Телевизорът работеше. Вивиен го гледаше с
притворените си котешки очи.
- Кой дойде? - попита тя. - Чух спор.
- Един страшен мъж - каза й задъхана Джуд, макар че почти не
беше тичала. Сърцето й бумтеше. - Трябва да отидем горе.
 Не й пукаше, че майка й беше казала само на нея да отиде горе.
Нямаше да отиде сама. Виви стана с въздишка от дивана и
разтърси Тарин, която сънливо ги последва в коридора.
Когато тръгнаха към покритите с килим стъпала, Джуд видя, че
баща й идва от задния двор. Държеше секира - изкована така, че
да прилича на онази, която бе изучавал в един музей в Исландия.
Нямаше нищо чудно в това, че баща им носи секира. Той и
приятелите му харесваха старите оръжия и прекарваха много
време в разговори за „материална култура" и в скициране на идеи
за фантастични остриета. Странното беше, че той държеше
брадвата, сякаш щеше да...
Той замахна със секирата към високия мъж.
Баща им никога не беше посягал да удари шамар на Джуд или
сестрите й, дори когато направеха голяма беля. Той не би наранил
никого. Просто беше невъзможно.
И все пак. Все пак.
Секирата изсвистя покрай високия мъж и се заби в дървената
врата.
Тарин издаде странен писклив звук и запуши устата си с ръце.
Високият мъж извади извито острие изпод коженото си палто.
Меч, като от книжка с приказки. Баща им още се опитваше да
измъкне секирата от рамката на вратата, когато непознатият заби
меча си в корема му и натисна. Чу се пращене като чупене на
съчки и животински вик. Баща им падна на килима във вестибюла,
същия заради който майка им се караше, когато оставяха по него
кални следи.
Килимът започна да почервенява.
Майка им изпищя. Джуд изпищя. Тарин и Виви изпищяха. Като
че ли всички пищяха, освен високия мъж.
- Ела тук - каза той.
Гледаше право към Виви.
- Ти... ти... чудовище - извика майка им и тръгна към кухнята. - Той
е мъртъв!
- Не бягай от мен - каза й мъжът. - Не и след онова, което стори.
Ако избягаш отново, кълна се, че...
 Но тя бягаше. Почти беше завила по коридора, когато мечът му
се заби в гърба й. Тя се свлече на балатума, а ръцете й събориха
магнитчета от хладилника.
Въздухът се напои с миризма на кръв, като на влажен, горещ
метал. Както миришеха онези телчета, с които майка им
изстъргваше тигана, когато беше много загорял.
Джуд хукна към мъжа и започна да го удря с юмруци по гърдите,
риташе краката му. Дори не беше изплашена. Изобщо не знаеше
какво чувства.
Те са деца на жена ми и затова са моя отговорност. Можеда съм
жесток, може да съм чудовище и убиец, но не бягам от
отговорностите си. Ти също не бива да бягаш от своите като най-
голямата.
Години по-късно, когато се връщаше към случилото се, Джуд не
успяваше да си спомни как събраха багажа. Като че ли шокът
беше изтрил напълно този един час. Явно Виви някак бе успяла
да намери чанти, беше сложила любимите им книжки с картинки
и играчки, както и снимки, пижами, палта и блузки.
Или може би Джуд си беше събрала багажа сама. Не знаеше.
Не можеше да си представи как са го направили, докато кръвта
на родителите им е изстивала на долния етаж. Не можеше да си
представи какво е било и с изминаването на годините вече дори
не можеше да се накара да го почувства отново. Ужасът от
убийствата избледняваше с времето. Спомените й за онзи ден
ставаха неясни.
Един черен кон пасеше на моравата, когато излязоха от къщата.
Имаше големи, топли очи. На Джуд й се прииска да го прегърне
през врата и да притисне мокрото си лице към копринената му
грива. Преди да го стори обаче, високият мъж я метна на
седлото, после и Тарин, все едно бяха багаж, а не деца. След
Това качи Виви зад себе си.
- Дръжте се - каза той.
Джуд и сестрите й плакаха по целия път до Царството на феите.
 1

В Царството на феите няма рибни пръстчета, кетчуп и

телевизия.

Седя на възглавница, докато дух пакостник сплита косата ми

назад. Пръстите й са дълги, с остри нокти. Смръщвам се.
Черните й очи срещат моите в огледалото с крака във формата
на лапи върху тоалетката ми.
- Турнирът е след четири нощи - казва създанието.
Името й е Татерфел и е прислужница в домакинството на
Мадок. Ще трябва да работи тук, докато не изплати дълга си към
него. Тя се грижи за мен още откакто бях дете. Именно тя втри
парещия вълшебен мехлем в очите ми, за да ми даде Истинското
зрение и да разпознавам повечето магии, тя чистеше ботушите
ми от калта, тя нижеше сушени плодове от калина на огърлица,
която да ме защитава от заклинания. Тя ми бършеше носа и ми
напомняше да си обувам чорапите наобратно, за да не се изгубя
в гората.
- Колкото и да си нетърпелива, не можеш да накараш луната да
изгрява или залязва по-бързо. Опитай се да прославиш дома на
генерала тази нощ, като изглеждаш възможно най-добре.
Въздъхвам.
Тя никога не е била особено търпелива към упорството ми.
- Чест е да танцуваш с Двора на върховния крал под хълма.
Слугите не пропускат да изтъкнат каква щастливка съм,
аз, дъщерята на невярна съпруга, смъртна без капка вълшебна
кръв, щом се държат с мен като с чистокръвно дете от Царството
на феите. На Тарин говорят същото.
Знам, че е чест да бъдеш отгледан заедно с децата на
благородниците. Ужасяваща чест, за която никога няма да бъда
достойна.
Трудно е да забравиш това, особено ако постоянно ти го
напомнят.
- Да - съгласявам се, защото тя се опитва да бъде мила. - Голяма
чест е.
Вълшебните създания не могат да лъжат, затова се концентрират
върху думите и не обръщат внимание на тона, особено ако не са
живели сред смъртни. Татерфел ми кима одобрително, очите й
са като влажни парченца черен кехлибар, не се виждат нито
ириси, нито зеници.
- Може пък някой да ти поиска ръката и да станеш постоянен
член на Върховния двор.
- Искам да спечеля мястото си в него - отговарям.
Тя замълчава, стиснала фиба, вероятно се чуди дали да ме
убоде с нея.
- Не ставай глупава.
Няма смисъл да споря, няма смисъл да й напомням за
катастрофалния брак на майка ми. Има само два начина смъртни
да станат постоянни членове на двора: чрез брак или като се
усъвършенстват в някакво умение - в металургията, в свиренето
на флейта или в нещо друго. Тъй като не се интересувам от
първото, ми остава да се надявам, че съм достатъчно надарена
за второто.
Тя приключва със сплитането на косата ми в сложен стил, който
ме кара да изглеждам, сякаш имам рога. Облича ме със
сапфирено кадифе, но нищо не може да скрие какво съм
всъщност: човек.
- Направих три възела за късмет - казва тя.
Въздишам, когато тръгва към вратата, ставам от мястото
си пред тоалетката и се просвам по лице на покритото с гоблен
легло. Свикнала съм за мен да се грижат слуги. Духове
пакостници, таласъми, гоблини и григове*. Ефирни крила, зелени
нокти, рога и зъби. От десет години съм в Царството на феите.
Вече нищо не ми изглежда странно. Тук аз съм странната, с
моите безноктести пръсти, заоблени уши и мимолетен живот.
Десет години са много време за смъртен.
Малки феи, които са описвани, че са облечени в зелено и носят червени шапки и
чорапи. - Б. пр.

След като ни открадна от света на хората, Мадок ни доведе в

имението си в Инсмиър, Острова на могъществото, където се
намира крепостта на върховния крал на Елфхейм. Тук Мадок ни
отгледа - мен, Вивиен и Тарин - заради задължението на честта.
Макар че аз и Тарин сме доказателство за предателството на
мама, според обичаите на Царството на феите ние сме деца на
жена му и затова сме негов проблем.
Като генерал на върховния крал, Мадок често отсъства, защото
се сражава за короната. Но въпреки това за нас се грижеха
добре. Спяхме на пълни с пухчета от глухарчета дюшеци. Мадок
лично ни научи да се бием с кинжал и с меч, с фалшион* и с
юмруци. Играеше с нас на дама, фидхел** и на „Лисица и гъски„
пред огъня. Позволяваше ни да сядаме на коляното му и да ядем
от чинията му.
Много нощи съм се унасяла в сън от гласа му, докато ни четеше
от книга за военни стратегии. И въпреки себе си, въпреки онова,
което стори, и онова, което представлява, аз започнах да го
обичам. Наистина го обичам.
Просто това е смущаващ вид обич.
- Хубави плитки - казва Тарин, като нахлува в стаята ми.
Тя е облечена с алено кадифе. Косата й е спусната - дългите
кестеняви къдрици се развяват като пелерина по раменете й,
няколко кичура са сплетени със сияеща сребърна нишка. Скача
на леглото до мен и разбутва колекцията ми от стари плюшени
животинчета - коала, змия и черна котка, - любимите ми играчки,
когато бях седемгодишна. Не мога да се накарам да изхвърля и
една от тези реликви.
Сядам, за да се погледна смутено в огледалото.
- На мен ми харесват.
- Имам предчувствие - казва тя и ме изненадва. - Тази вечер
много ще се забавляваме.
- Забавляваме?
Бях си представяла как ще се мръщя към тълпата от обичайното
ни скривалище и ще се притеснявам дали ще се справя
достатъчно добре на турнира, за да впечатля кралското
семейство толкова много, че да ме удостоят с рицарство.
Изнервям се само като си помисля за това и все пак Не спирам
да си го мисля. Палецът ми докосва липсващото Връхче на
безименния пръст - моят нервен тик.
- Да - казва тя и ме сръчква в ребрата.
- Хей! Стига! - Отдръпвам се от нея. - И какво точно включва този
план?
Когато ходим в двора, обикновено се крием. Наистина сме
наблюдавали доста интересни неща, но винаги от разстояние.
Тя вдига ръце.
- Как така какво включвало забавлението? Ами забавление!
Смея се малко нервно.
- И ти нямаш представа, нали? Добре. Да вървим да видим дали
имаш пророческа дарба.
С порастването ни нещата се променят. Ние се променяме. И
колкото и да съм нетърпелива за промяната, тя ме плаши.
Тарин се смъква от леглото ми и ми подава ръка, сякаш ме кани
на танц. Оставям се да ме изведе от стаята, но ръката ми
автоматично посяга да провери дали ножът е закачен на хълбока
ми.
Къщата на Мадок има варосани стени и огромни грубо издялани
дървени греди. Стъклените прозорци са посивели от дима и
заради тях светлината е странна. Докато с Тарин слизаме по
витото стълбище, забелязвам, че Виви се крие на малък балкон и
чете комикс, който е откраднала от света на хората.
Виви ми се усмихва. Тя е с джинси и широка риза - явно не
възнамерява да ходи на пиршеството. Тъй като е законна
дъщеря на Мадок, не изпитва потребност да му се харесва.
Прави каквото си иска. Включително чете списания, които са
подвързани с телбод, а не с лепило, без да я е грижа дали ще си
убоде пръстите.
- Отивате ли някъде? - пита тя тихо от сенките и се взира в
Тарин.
Виви много добре знае къде отиваме.
Когато дойдохме тук навремето, с Тарин се сгушвахме в голямото
легло при Виви и си говорехме за онова, което помнехме от
дома. Говорехме за изгорелите ястия на мама и за пуканките,
които правеше татко.
Прав едноостър меч за една ръка. - Б. пр.
Стара ирландска игра, подобна на шахмат. - Б. пр.

Спомняхме си имената на съседите, как миришеше къщата,

какво беше в училище, през ваканциите, какъв е вкусът на
глазурата на тортите за рожден ден. Говорехме за сериалите,
които сме гледали, разказвахме си сюжетите, спомняхме си
диалози, докато всичките ни спомени накрая избледняха и
станаха фалшиви.
Вече не се сгушваме в леглото й, не си припомняме нищо. Вече
всичките ни спомени са оттук, а Виви почти не показва интерес
към тях.
Тя се зарече да мрази Мадок и се придържа към клетвата си.
Когато не се отдаваше на спомени за дома, беше ужасна.
Чупеше неща. Пищеше и беснееше, удряше ни, когато бяхме
доволни тук. Накрая спря да го прави, но мисля, че част от нея ни
мрази, задето се приспособихме. Задето опитахме да свикнем.
Задето приехме това за наш дом.
- Трябва да дойдеш - казвам й. - Тарин е в странно настроение.
Виви я поглежда замислено, после клати глава.
- Имам други планове.
Което може да означава, че ще се промъкне в света на
смъртните вечерта или ще стои на балкона и ще чете.
Така или иначе, ако нещо дразни Мадок, значи, е добро за Виви.
Той ни чака в залата с втората си жена, Ориана. Кожата й е
синкава, а косата й е бяла като пресен сняг. Тя е красива, но е
изнервящо да я гледаш, прилича на призрак. Тази нощ е
облечена в зелено и златно, мъхеста рокля със сложна сияеща
яка, която кара розовото на устните, очите и ушите й да изпъква.
Мадок също е облечен в зелено, цвета на гората. Мечът на
колана му не е само за украса.
Отвън, зад отворените двойни врати, ни чака таласъм, който
държи сребърните юзди на пет пъстри вълшебни коня, чиито
гриви са сплетени на сложни и вероятно магически възли. Мисля
си за възлите в косата ми и се питам доколко приличат на тях.
И двете изглеждате добре - казва ни Мадок, топлината в гласа му
превръща думите му в рядък комплимент. Той вдига поглед към
стълбите. - Сестра ви идва ли?
- Не знам къде е Виви - лъжа аз. Тук е толкова лесно да се лъже.
Мога да го правя по цял ден, без да ме хванат. - Сигурно е
забравила.
На лицето на Мадок се изписва разочарование, но не и изненада.
Той тръгва навън и казва нещо на таласъма, който държи
юздите. Наблизо виждам един от шпионите му - сбръчкано
женско създание с нос като пащърнак и гърбица, по-висока от
главата му. То пъха бележка в ръката му и се отдалечава
изненадващо чевръсто.
Ориана ни оглежда внимателно, сякаш очаква да открие нещо не
наред.
- Внимавайте тази нощ - казва тя. - Обещайте ми, че няма да
ядете, да пиете или да танцувате.
- И преди сме били в двора - напомням й аз, типичен за
Царството на феите уклончив отговор.
- Може да си мислите, че солта е достатъчна защита, но вие,
децата, сте склонни да забравяте. По-добре не яжте. А
колкото до танцуването, започнете ли веднъж, вие, смъртните ще
танцувате до смърт, ако не ви спрем.
Поглеждам към краката си и не казвам нищо.
Ние децата , не сме склонни да забравяме.
Мадок се ожени за нея преди седем години и скоро след това тя
му роди дете - болнаво момченце, на име Оук, с малки сладки
рогчета на главата. Винаги е било съвсем ясно, че
Ориана понася мен и Тарин само заради Мадок. Тя като че ли ни
смята за нещо като любимите хрътки на съпруга й, зле
дресирани и способни да вбесят господаря си всеки момент. Оук
ни мисли за сестри и виждам, че това изнервя Ориана, макар че
аз никога не бих го наранила.
- Вие сте под защитата на Мадок, а той се ползва с
благоволението на върховния крал - казва Ориана. - Не искам да
гледам как излагате Мадок с грешките си. След тази кратка реч
тя тръгва към конете. Единият изсумтява и удря с копито земята.
Ние с Тарин се споглеждаме, после тръгваме след нея. Мадок
вече се е качил на най-големия от вълшебните жребци,
впечатляващо създание с белег под едното око. Ноздрите му
потрепват от нетърпение и той размята неспокойно грива.
Аз се качвам на светлозелен кон с остри зъби и блатиста
миризма. Тарин избира обикновен кон и го пришпорва, като го
смушква с крака в хълбоците. Понася се като стрела и аз я
следвам, потъвайки в нощта.

Феите са създания на здрача и аз съм се превърнала в такова.

Събуждаме се, когато сенките започват да се издължават, и си
лягаме, преди слънцето да е изгряло. Стигаме до големия хълм
при двореца на Елфхейм след полунощ. За да влезеш вътре,
трябва да минеш между две дървета - дъб и акация, а после
право към нещо, което прилича на каменната стена на
изоставена градинска беседка. Правила съм го стотици пъти, но
винаги потрепвам. Цялото ми тяло се стяга, стискам здраво
юздите и затварям очи.
Когато ги отварям, вече съм вътре в хълма.
Яздим през пещера, между колони от корени, по отъпкана пръст.
Тук има десетки създания от вълшебния народ, тълпят се около
входа на огромната тронна зала, където се събира дворът -
дългоноси пиксита с парцаливи крила; елегантни зеленокожи
дами с дълги рокли, чиито шарфове са придържани от гоблини;
пакостливи богани*; смеещи се фокскини; момче с маска на сова
и златна диадема; възрастна жена с грачещи гарвани по
раменете; група момичета с диви рози В косите; момче с кожа
като дървесна кора и пера около врата; група рицари със сияещи
синкавозелени брони. Повечето съм виждала и преди; с
неколцина съм разговаряла. Твърде много са, за да ги огледам
всичките, и все пак не мога да откъсна очи.
Това никога не ми омръзва - зрелищността, пищността.
Вид вълшебни създания, които живеят в торфени блата, със зъл нрав. Описани
са като създания без врат, с тънки и дълги крайници. Срещат се във фолклора
на Англия, Ирландия и Уелс. - Б. пр.

Може би Ориана има право да се притеснява, че някой ден ще

бъдем запленени от това, ще бъдем отнесени от него, ще
забравим да внимаваме. Разбирам защо хората се поддават на
красивия кошмар на двора, защо доброволно се давят в него.
Знам, че не бива да обичам това, защото съм открадната от
света на смъртните, защото родителите ми бяха убити. Но все
пак го обичам.
Мадок слиза от коня си. Ориана и Тарин също вече са слезли и
подават юздите на конярите. Само аз се бавя. Мадок протяга
пръсти, сякаш да ми помогне, но аз скачам сама от седлото.
Кожените ми пантофки се удрят с плясък в земята.
Искам да изглеждам като рицар пред него.
Ориана пристъпва напред, вероятно за да ни припомни какво не
бива да правим, но аз не й давам възможност. Хващам бързо
Тарин под ръка и влизаме в залата. Тя ухае на горящ розмарин и
стрити билки. Чувам зад нас тежките стъпки на Мадок, но знам
къде отиваме. Първото, което трябва да сторим, когато влезем
във Върховния двор, е да поздравим краля.
Върховният крал Елдред седи на трона си със сива кралска
мантия. Върху тънката му златна коса има тежка корона от
златни дъбови листа. Когато се покланяме, той докосва леко
главите ни с възлестите си, покрити с пръстени ръце и ние се
изправяме.
Неговата баба е кралица Маб, от рода Грийнбрайър. Тя живяла
като една от самотните феи, преди да започне да завладява
Царството на феите със своя рогат съпруг и неговите елени
конници. Казват, че заради него всичките шестима наследници на
Елдред имат някои животински особености - нещо, което не е
необичайно за Царството на феите, но е необичайно сред
благородниците.
Най-големият принц, Бейлкин, и по-младият му брат, Дейн, стоят
наблизо и пият вино от дървени чаши, поръбени със сребро.
Дейн е с бричове, които стигат до коляното и разкриват
еленските му крака и копита. Бейлкин е с палто, което обича, с
яка от меча козина. На всяко кокалче на пръстите му има трън,
както и по дължината на целите му ръце - личат си под
маншетите на ризата, когато с Дейн махат на Мадок да отиде при
тях.
Ориана прави реверанс пред тях. Макар че сега стоят заедно,
двамата принцове често са в противоречие помежду си и със
сестра си Елоуин - толкова често, че се смята, че дворът е
разделен на три воюващи кръга на влияние.
Принц Бейлкин, първородният, и неговите последователи са
известни като Кръга на врабците, защото обичат веселието и
негодуват срещу всичко, което го осуетява. Те пият без мярка и
поглъщат отровни и опияняващи прахове. Този кръг е най-дивият,
макар че принцът винаги е бил съвършено овладян и трезвен,
когато е разговарял с мен. Предполагам, че мога да се опитам да
ги впечатля, като започна да развратнича, но предпочитам да не
го правя.
Принцеса Елоуин, втората по ред, предвожда така наречения
Кръг на чучулигите. Те ценят най-много изкуството. Сред този
кръг има неколцина смъртни, но тъй като не ме бива особено с
лютнята или в рецитациите, нямам шанс да стана една от тях.
Принц Дейн, третият по ред, предвожда така наречения Кръг на
соколите. Те покровителстват рицарите, воините и стратезите.
Мадок, разбира се, принадлежи към този кръг. Те винаги говорят
за чест, но всъщност ги интересува само властта. Аз съм
достатъчно добра с меча и разбирам от стратегия. Трябва ми
само шанс, за да се докажа.
- Вървете да се забавлявате - казва ни Мадок.
Ние поглеждаме назад към принцовете и после тръгваме към
тълпата.
Дворецът на краля на Елфхейм има много тайни ниши и скрити
коридори, идеални за романтични срещи или за убийци, или за
да се скриеш от очите на тълпата и да си осигуриш голяма скука
на пиршествата. Когато бяхме малки, с Тарин се криехме под
дългите банкетни маси. Но откакто тя реши, че вече сме
елегантни дами, които са твърде големи, за да си цапат роклите,
като пълзят по пода, трябваше да си намерим друго място. Точно
до втората площадка на каменното стълбище една голяма
купчина сияещи камъни създава нещо като перваз. Обикновено
се спотайваме там, слушаме музиката и гледаме забавлението,
вместо сами да му се наслаждаваме.
Тази нощ обаче Тарин има друга идея. Тя подминава стълбите и
грабва храна от един сребърен поднос - зелена ябълка и парче
синьо сирене. Без да си прави труда да ги соли, тя отхапва от
двете и ми подава ябълката да си отхапя и аз. Ориана си мисли,
че не можем да различим обикновените от вълшебните плодове,
които имат златни цветове. Тяхното месо е червено и плътно, а
силната им миризма изпълва горите през лятото.
Ябълката я свежа и студена в устата ми. Подаваме си я една на
друга и я изяждаме до сърцевината, накрая аз изяждам и нея - на
две хапки.
Близо до мен стои едно малко вълшебно момиче с огромна бяла
коса, като глухарче. Тя реже с ножче колана на един огър.
Действа много ловко. След миг мечът и кесията му изчезват, а
момичето се стапя в тълпата. Почти не мога да повярвам, че се е
случило, докато момичето не се обръща към мен.
И ми смига.
След секунда огърът осъзнава, че е ограбен.
- Крадец! - крещи той и се озърта, като събаря една халба с
тъмнокафява бира, а покритият му с брадавици нос души
въздуха.
Наблизо обаче настава някаква суматоха - една от свещите
лумва в сини пращящи пламъци толкова силно, че отвлича
вниманието дори на огъра. Когато нещата се успокояват,
белокосата крадла вече я няма.
Обръщам се с лека усмивка към Тарин, която гледа танцуващите
с копнеж и не забелязва нищо друго.
- Нека се редуваме - предлага тя. - Ако ти не можеш да спреш, аз
ще те издърпам. После ти ще направиш същото за мен.
Сърцето ми ускорява ритъма си при тази мисъл. Взирам се във
веселящата се тълпа, опитвам се да събера куража на човек,
който е способен да ограби огър точно под носа му.
Принцеса Елоуин се върти в центъра на Кръга на чучулигите.
Кожата й е блещукащо златна, косата й е наситено зелена, като
бръшлян. До нея едно човешко момче свири на цигулка. Още
двама смъртни му акомпанират не толкова умело, но по-весело
наукулелета. По-малката сестра на Елоуин, Каелия, се върти до
нея. И тя като баща си има светла като царевична коприна коса и
корона от цветя.
Започва нова балада и думите долитат до мен:
От всички синове на краля Уилям
принц Джейми най-лошият бил.
И за да стане скръбта по-печална,
принц Джейми първородният бил.
Никога не съм обичала тази песен, защото ми напомня за някого
другиго. За някого, който също като принцеса Рия явно не
присъства тази нощ. Но... о, не. Виждам го.
Принц Кардан, шестият по ред наследник на върховния крал
Елдред, и все пак абсолютно най-лошият, прекосява залата към
нас.
Валериан, Никасия и Лок - неговите крайно зли, крайно модерни
и крайно предани приятели - го следват. Тълпата се разделя и
притихва, покланя им се. Кардан е смръщен както винаги, очите
му са очертани с черно, в тъмната му като нощ коса има златна
диадема. Той е с дълго черно палто с висока назъбена яка, по
което са избродирани съзвездия. Валериан е с наситено червено
палто, на маншетите му блестят гладки копчета от рубини, като
капки замръзнала кръв. В синьо-зелената като океана коса на
Никасия има диадема от перли. Блещукаща мрежа от паяжина
покрива плитките й. Лок върви последен, изглежда отегчен,
косата му е с цвета на лисича козина.
- Нелепи са - казвам на Тарин, която проследява погледа ми.
Но не мога да отрека, че са красиви. Истински вълшебни
благородници, като в песните. Ако не се налагаше да учим
заедно, ако не знаех от личен опит какъв бич са за онези, които
не им угаждат, вероятно и аз щях да съм влюбена в тях като
всички останали.
- Виви казва, че Кардан има опашка - шепне ми Тарин. - Видяла
я, когато плувала в езерото с него и принцеса Рия при
последното пълнолуние.
Не мога да си представя Кардан да плува в езерото, да скача във
водата, да пръска всички и да се смее на нещо друго, освен на
чуждото страдание.
- Опашка ли? - питам аз и на лицето ми се появява смаяна
усмивка, но после избледнява, защото осъзнавам, че Виви не
ми е разказала тази история, въпреки че се е случила преди
дни.
Когато сестрите са три, едната винаги остава встрани.
- С туфичка косми в края! Навита е под дрехите му и се развива
като камшик. - Тя се кикоти и аз едва осъзнавам следващите й
думи: - Виви каза, че й се иска и тя да има такава.
- Радвам се, че няма - отвръщам категорично, което е глупаво.
Нямам нищо против опашките.
Кардан и приятелите му вече са твърде близо до нас и не можем
да продължим да ги обсъждаме. Аз свеждам очи към пода.
Макар че ми е ужасно неприятно, прикляквам и правя реверанс,
стискайки зъби. До мен Тарин прави същото. Всички около нас
правят реверанси.
Не ни поглеждай - мисля си. - Не поглеждай.
Когато минава покрай нас, Валериан хваща едно от рогчетата на
косата ми. Другите отминават през тълпата, но той ми се хили.
- Да не си помисли, че не съм те видял? Със сестра ти изпъквате
във всяка тълпа - казва той и се навежда по-близо. Дъхът му
мирише силно на медовина. Ръката ми се свива в юмрук до
тялото ми и особено ясно осъзнавам близостта на ножа си. Все
пак не го поглеждам в очите. - Няма други с толкова невзрачна
коса и безлични лица.
- Валериан - вика принц Кардан.
Той вече гледа лошо, но когато ме вижда, присвива още повече
очи.
Валериан дърпа силно плитката ми. Аз се смръщвам,
безсмислен гняв се вихри в корема ми. Той се смее и отминава.
Гневът ми се съсирва в срам. Ще ми се да бях отблъснала
ръката му, макар че тогава положението щеше да стане още по-
лошо.
Тарин вижда нещо на лицето ми.
- Какво ти каза той?
Клатя глава.
Кардан е спрял до момче с дълга медна коса и малки нежни
крилца - момче, което не се е поклонило. То се смее И Кардан
скача към него. Само след миг юмрукът на принца удря силно
момчето в челюстта и то се просва на земята. Кардан сграбчва
едното му крило и то се разкъсва като хартия. Писъкът на
момчето е тънък и пронизителен. То се свива на земята с
разкривено от агония лице. Питам се дали вълшебните крила
могат да пораснат отново; знам, че пеперудите, които са
изгубили крило, никога повече не политат.
Придворните около нас възкликват, но само за миг. После пак се
връщат към песните и танците, пиршеството продължава.
Те са такива. Изпречи ли се някой на пътя на Кардан, получава
мигновено и брутално наказание. Бива прогонен от уроците в
двореца, понякога и от самия Върховен двор. Наранен.
Прекършен.
Кардан отминава момчето, явно е приключил с него, а аз съм
благодарна, че има пет по-свестни братя и сестри; това на
практика гарантира, че никога няма да се възкачи на трона. Не
искам и да си помисля какъв ще бъде, ако се сдобие с още
повече власт.
Дори Никасия и Валериан се споглеждат многозначително. После
Валериан свива рамене и тръгва след Кардан. Но Лок спира до
момчето и се навежда да му помогне да се изправи.
Приятелите на момчето идват да го изведат и в този момент,
колкото и да е невероятно, Лок вдига поглед. Жълто- кафявите
лисичи очи срещат моите и се отварят широко от изненада. Аз не
мога да помръдна, сърцето ми препуска. Стягам се за още
подигравки, но устните му се извиват леко. Той ми смига - сякаш
признава, че е бил хванат. Сякаш споделяме тайна. Сякаш не ме
мисли за противна, сякаш не смята смъртността ми за заразна.
- Спри да го гледаш така - настоява Тарин.
- Не видя ли... - започвам да обяснявам, но тя ме прекъсва, като
ме хваща и ме повлича към стълбите, към нашата площадка от
блещукащ камък, където можем да се скрием.
Ноктите й се забиват в кожата ми.
- Не им давай още поводи да те тормозят!
Изненадана съм, че е толкова разпалена, и издърпвам ръката си.
По нея има червени извити белези.
Поглеждам пак към мястото, където стоеше Лок, но тълпата го е
погълнала.

Призори отварям прозорците на спалнята си и пускам Последния

хладен нощен въздух в стаята, докато събличам дворцовата си
рокля. Имам чувството, че изгарям. Сякаш кожата ми е отесняла
и сърцето ми не спира да препуска.
Много пъти съм била в двора. Виждала съм и по-лоши неща от
откъснати крила или от това някой да ме обиди. Вълшебните
създания компенсират неспособността си да лъжат с какви ли не
коварства и жестокости. Гадни думи, закачки, премълчавания,
гатанки, скандали, да не споменаваме, че си отмъщават взаимно
за прастари, почти забравени прегрешения. Бурите не са така
непостоянни като тях, моретата не са така капризни.
Например като червеношапковец, Мадок има нужда от
кръвопролития така, както русалка се нуждае от солените морски
пръски. След всяка битка той ритуално потапя шапката си в
кръвта на враговете си. Виждала съм я, пази я под стъклен
похлупак в оръжейната. Платът е станал корав и така е
покафенял, че е почти черен, само тук-там има по някое зелено
петно.
Понякога слизам долу и я гледам, опитвам се да видя
родителите си в линиите от засъхнала кръв. Искам да
почувствам нещо, нещо друго освен леко гадене. Искам да
изпитам нещо повече, но всеки път когато я погледна, чувствам
все по-малко.
Мисля си сега да сляза в оръжейната, но не го правя. Стоя пред
прозореца и си се представям като безстрашен рицар,
представям си се като вещица, която е скрила сърцето си в
пръста си и после го е отрязала.
- Толкова съм изморена - казвам на глас. - Толкова съм
 изморена.
Седя дълго така, гледам как изгряващото слънце се плъзга по
небето и слушам вълните, които се разбиват с прилива, когато
едно създание долита и каца на рамката на прозореца ми.
Отначало ми се струва, че е сова, но има очи на таласъм.
- От какво си изморена, сладкишче? - пита ме то.
Въздъхвам и за първи път отговарям честно:
- От безсилието си.
Таласъмът се взира в лицето ми, после отлита в нощта.
***
Спя цял ден и се събуждам объркана, оплитам се, докато се
опитвам да изляза от дългите бродирани завеси на леглото.
Слюнка е засъхнала на бузата ми.
Чака ме леген с вода, но вече е изстинала. Слугите сигурно са
идвали и са си отишли. Все пак си мия лицето. Ако живееш в
Царството на феите, не можеш да не забележиш, че всички други
миришат на върбинка или на стрити борови иглички, на
изсъхнала кръв или на асклепия. Аз мириша на пот и кисел дъх,
освен ако не се измия добре.
Когато Татерфел влиза да запали лампите, вече се обличам за
училище, което започва късно следобед и понякога продължава
вечерта. Сега съм със сиви кожени ботуши и туника с герба на
Мадок - кинжал и полумесец, обърнат така, че прилича на купа, и
капка кръв пада от единия му рог, избродирана с копринена
нишка.
Долу заварвам Тарин до банкетната маса, сама е, пие чай от
коприва и яде кифла. Днес не твърди, че ще се забавляваме.
Мадок настоява - вероятно от вина или срам - с нас да се държат
като с другите деца в Царството на феите. Да учим същите уроци
като тях. И преди са представяни смъртни деца пред Кралския
двор, но никога не са били отглеждани като благородници.
Той не разбира колко много ни ненавиждат те заради това.
Не че не съм благодарна. Аз харесвам уроците. Да отговарям
умно на учителите, е нещо, което никой не може да ми отнеме,
дори ако самите учители се преструват, че не е така. Аз
получавам само подразнено кимване вместо многословна
похвала. Но въпреки това съм доволна, защото това означава, че
все пак имам някакво място тук, нищо че не им харесва.
Виви някога идваше с нас, но после й омръзна и спря да го
прави. Мадок се разгневи, но тъй като тя ненавижда всичко,
което той одобрява, яростта му само я накара да стане още по-
категорична и повече не се върна на уроците. Тя се опита да
убеди и нас да не ходим, но ако с Тарин не можем да се
справяме с коварствата на децата на феите, без да прекъсваме
уроците си или да тичаме при Мадок, как той някога щеше да ни
повярва, че можем да се справим в Кралския двор, където
същите тези коварства ще са в много по-грандиозен и по-
смъртоносен мащаб?
С Тарин тръгваме, размахвайки кошниците си. Не е нужно да
напускаме Инсмиър, за да стигнем до двореца на вър ховния
крал, но все пак минаваме покрай другите два малки острова,
Инсмур, Каменния остров, и Инсуиъл, Злочестия остров. Те са
свързани чрез почти потънали под водата каменни пътеки.
Камъните са достатъчно големи, за да можеш а скачаш по тях.
Стадо елени плува към Инсмур, търси най-добра паша. С Тарин
минаваме покрай Езерото на маските и през другия край на
Млечния лес, като вървим покрай бледите сребристи стволове и
светлите листа. От тук се виждат русалки и тритони, които се
припичат на слънцето близо до каменисти пещери, а люспите им
отразяват кехлибарената светлина.
Всички деца на благородници, без значение от възрастта м, се
обучават от лектори от цялото кралство на теритоията на
двореца. Някои следобеди седим в горички, покрити със
смарагдов мъх, а друг път прекарваме вечерите във високи кули
или по дърветата. Изучаваме движенията на съзвездията по
небето, лечебните и вълшебните свойства а билките, езиците на
птиците, цветята и хората, както на вълшебния народ (макар че
понякога ми се изкълчва езикът), учим се да съчиняваме гатанки,
да вървим безшумно по листата и през храстите, без да оставяме
следа. Усвояваме и изкуството на арфата и лютнята, на лъка и
меча. С Тарин гледаме как останалите упражняват чародейства.
А в почивката всички играем на война на зелено поле, обградено
от високи дървета.
 Мадок ме обучи да съм страховита дори с дървен меч. Тарин
също не е зле, макар че вече не се упражнява. На Летния турнир,
само след няколко дни, нашата военна игра ще се проведе пред
кралското семейство. С подкрепата на Мадок някой от
принцовете или принцесите може да реши да ме удостои с
рицарско звание и да ме приеме в личната си стража. Това би
било някаква власт, някаква защита.
Освен това ще мога да защитавам и Тарин.
Стигаме в училище. Принц Кардан, Лок, Валериан и Никасия
вече са се изтегнали на тревата заедно с още няколко вълшебни
деца. Едно момиче с еленови рога – Поези се кикоти на нещо
казано от Кардан. Те само ни поглеждат, когато постиламе
одеялото си и вадим тетрадките, писалките и мастилниците.
Облекчението ми е огромно.
Днес учим за историята на деликатно договорения мир между
Орлаг, кралицата на морските дълбини, и различните вълшебни
крале и кралици от сушата. Никасия е дъщеря на Орлаг,
изпратена да бъде отгледана в Двора на върховния крал. Много
оди са създадени за красотата на кралица Орлаг, макар че, ако е
същата като дъщеря си, едва ли характерът й е достоен за
възхищение.
Никасия се надува по време на урока, горда с произхода си.
Когато учителят стига до лорд Ройбен от Двора на термитите, аз
губя интерес. Мислите ми започват да блуждаят. Усещам, че
мисля за различни комбинации - удар, мушване, париране,
блокаж. Стискам писалката, сякаш е дръжката на меч, и
забравям да си водя бележки.
Докато слънцето се спуска все по-ниско в небето, с Тарин
започваме да разопаковаме кошниците от дома, в които има
хляб, масло, сирене и сливи. Мажа парче хляб с масло, много
съм гладна.
На минаване покрай нас Кардан изритва пръст върху храната
ми точно преди да я пъхна в устата си. Другите се смеят.
Вдигам очи и виждам, че той ме гледа с жестока наслада, като
граблива птица, която се чуди дали да се занимава с
поглъщането на малка мишка. Облечен е с туника с висока яка,
бродирана с тръни, а пръстите му са отрупани с пръстени.
Злобната му усмивка е добре отработена.
Стискам зъби. Казвам си, че ако не обръщам внимание на
тормоза му, ще изгуби интерес. Ще си отиде. Мога да изтърпя
още малко, още няколко дни.
- Има ли нещо? - пита сладко Никасия, като идва при нас и
прегръща Кардан през раменете. - Пръст. Нали и ти си дошла
от нея, смъртна. И в това ще се превърнеш скоро. Хапни си.
- Накарай ме - казвам, преди да се спра.
Не е кой знае какъв отговор, но дланите ми започват да се потят.
Тарин изглежда стресната.
- Мога да го направя, нали знаеш - казва ухилен Кардан, сякаш
това би му доставило огромно удоволствие.
Сърцето ми бумти. Ако не носех наниз от плодове на калина, той
би могъл да ме омагьоса така, че да сметна пръстта за
деликатес. Единствено положението на Мадок ще го накара да
се поколебае. Аз не помръдвам, не докосвам огърлицата под
туниката си, огърлицата, която се надявам да попречи на всяко
чародейство. Огърлицата, която се надявам той да не открие и
да не откъсне от шията ми.
Поглеждам към учителя за деня, но старият пука е забил нос в
някаква книга.
Тъй като Кардан е принц, вероятно никой никога не му се е
карал, никога не го е възпирал. Не знам докъде може да стигне и
колко ще му позволи учителят.
Не искаш това, нали? - пита Валериан с подигравателно
съчувствие, като изритва още пръст върху обяда ми. Дори не съм
го видяла да се приближава. Веднъж ми открадна една сребърна
писалка и Мадок я замени с друга, с рубини, от собственото си
писалище. Тогава Валериан се разбесня така, че ме удари по
тила с дървения меч за тренировки. –
Ами ако обещаем да сме добри с вас целия следобед, стига да
изядете всичко от кошниците си? - Усмивката му е широка и много
фалшива. - Не искате ли да ви бъдем приятели?
Тарин е забила поглед в скута си. Не - искам да отвърна. - Не
искаме да сте ни приятели.
 Не отговарям, но и не свеждам поглед. Срещам очите на
Кардан. Няма какво да кажа, за да ги спра, и го зная. Нямам
никаква власт тук. Но днес като че ли не успявам да преглътна
гнева от собственото си безсилие.
Никасия дърпа фиба от косата ми и една от плитките се спуска
по шията ми. Аз посягам да ударя ръката й, но се случва твърде
бързо.
- Какво е това? - Тя вдига златната фиба, на която има филигран с
плодове на глог. - Да не си я откраднала? Да не реши, че ще те
разкраси? Да не си помисли, че с нея ще заприличаш на нас?
Прехапвам вътрешността на бузата си. Разбира се, че искам да
съм като тях. Те са красиви като остриета, изковани в божествен
огън. Те ще живеят вечно. Косата на Валериан сияе като полирано
злато. Никасия има дълги и съвършено оформени крайници,
устата й е като розов корал, косата й е с цвета на най-дълбоката и
най-студена част от морето. Лок с лисичите очи, който стои тихо
зад Валериан с добре отработено изражение на безразличие, има
заострена брадичка и заострени уши. А Кардан е дори по-красив
от тях, с лъскава и черна като гарваново крило коса и така остри
скули, че могат да порежат сърцето на момиче. Него мразя повече
от останалите. Мразя го толкова силно, че понякога, когато го
погледна, почти не мога да дишам.
- Никога няма да сте ни равни - казва Никасия.
Разбира се, че не.
- О, стига - казва Лок с небрежен смях и я прегръща през кръста. -
Да ги оставим на нещастието им.
- Джуд съжалява - казва бързо Тарин. - И двете много се
извиняваме.
- Тя може да ни покаже колко съжалява - ръмжи Кардан. - Кажи й,
че не й е мястото на Летния турнир.
- Страх те е, че ще победя? - питам, което не е много умно.
- Той не е за смъртни - информира ме той с леден глас. - Оттегли
се или ще съжаляваш.
Отварям уста, но Тарин заговаря преди мен:
- Ще поговоря с нея за това. Това е просто една игра.
Никасия се усмихва снизходително на сестра ми. Валериан се
хили злобно и оглежда извивките й.
- Всичко е само игра.
Кардан среща погледа ми и аз знам, че не е приключил с мен.
- Защо ги предизвика така? - пита Тарин, когато отиват да
обядват - храната им вече е сервирана. - Защо му отговаряше
така... това е просто глупаво.
Накарай ме.
Страх те е, че ще победя?
- Знам - отвръщам. - Ще си мълча. Просто... ами ядосах се.
- По-добре да се страхуваш - съветва ме тя.
А после, клатейки глава, събира в кошниците съсипаната ни
храна. Стомахът ми къркори, но се опитвам да не му обръщам
внимание.
Те искат да се страхувам от тях, знам това. По време на играта
на война този следобед Валериан ме препъва, а Кардан шепне
гадости в ухото ми. Тръгвам към дома със синини по кожата от
ритници и падания.
Но те не осъзнават едно: да, плашат ме, но аз винаги съм се
страхувала - още от деня, в който дойдох тук. Бях отгледана от
мъж, който уби родителите ми, и то в земя на чудовища. Живея с
този страх, позволявам му да се утаи в костите ми и не му
обръщам внимание. Ако не се преструвах, че не ме е страх, щях
да се крия вечно под завивките от пух на сова в имението на
Мадок. Щях да лежа там и да пищя, докато не изчезна съвсем.
Отказвам да го направя. Няма да го направя.
Никасия греши за мен. На турнира не искам да се представя
добре като тях. Искам да победя. Не копнея да им бъда равна.
В сърцето си копнея да съм по-добра от тях.

По пътя за дома Тарин спира и къса къпини до Езерото на

маските. Аз сядам на камък на лунната светлина и нарочно не
поглеждам към водата. Езерото не отразява твоето лице -
показва ти някой друг, който е погледнал или ще погледне в него.
Когато бях малка, седях по цял ден на брега и се взирах във
вълшебните лица, а не в своето и се надявах, че някой ден ще
зърна и майка си.
Накрая чакането стана твърде болезнено.
- Ще се откажеш ли от турнира? - пита Тарин, като пъха шепа
къпини в устата си.
Все сме гладни. Вече сме по-високи от Виви, по-широки в ханша,
и гърдите ни са по-едри.
Отварям кошницата си и вадя една мръсна слива, бърша я в
ризата си. Все още става донякъде за ядене. Изяждам я бавно,
мисля.
- Имаш предвид заради Кардан и неговия двор от гадняри?
Тарин се мръщи точно така, както бих се смръщила аз, ако тя се
инатеше за нещо.
- Знаеш ли как ни наричат? - пита ме. - Кръга на червеите.
Хвърлям костилката във водата и гледам как вълничките
унищожават възможността за всякакво отражение. Извивам
устни.
- Замърсяваш вълшебно езеро - казва ми тя.
Тя ще изгние - отвръщам. - Ние също. Те са прави. Ние сме
Кръгът на червеите. Ние сме смъртни. Не разполагаме с цяла
вечност, за да чакаме благоволението им да ни позво лят да
правим каквото искаме. Не ми пука дали им харесва, че ще се
явя на турнира. Щом стана рицар, ще съм недосегаема за тях.
- Мислиш ли, че Мадок ще позволи това? - пита Тарин. Отказала
се е вече да рови из храста, защото тръните са разкървавили
пръстите й. - Да си подчинена на друг, освен на него?
- Че за какво друго ни тренира тогава? - питам аз.
Вървим в крачка по пътя към дома.
- Не и мен. - Тя клати глава. - Аз ще се влюбя.
Толкова съм изненадана, че се смея.
- Вече си решила? Не мисля, че се получава така. Мислех си, че
любовта се случва тогава, когато най-малко я очакваш, като
удар по главата.
- Е, решила съм - казва тя.
Чудя се дали да спомена последното й злополучно решение - че
сме щели да се забавляваме на пира, - но така само ще я
подразня. Затова се опитвам да си представя някой, в когото
може да се влюби. Може би ще е тритон и ще я дари с умението
да диша под водата, ще й подари корона от перли И ще я отведе
в леглото си в морето.
Всъщност звучи страхотно. Може би аз съм тази, която е
направила погрешния избор.
- Обичаш ли да плуваш? - питам я.
- Какво?
- Нищо, нищо.
Тя подозира, че се опитвам да я дразня, и ме сръчква с лакът.
Вървим през Кривата гора с приведените дървета, тъй като
Млечният лес е опасен през нощта. Трябва да спрем, за да
пропуснем неколцина дървесни хора, защото могат да ни
стъпчат, ако не се отдръпнем от пътя им. Мъх покрива раменете
им и пълзи по бузите от дървесна кора. Вятърът свири през
ребрата им.
Те образуват красива и тържествена процесия.
- Ако си толкова сигурна, че Мадок ще ти разреши, защо не си го
попитала още? - шепне ми Тарин. - Турнирът е само след три
дни.
Всеки може да се бие на Летния турнир, но ако искам да стана
рицар, трябва да обявя кандидатурата си, като нося зелена
лента на гърдите. Ако Мадок не ми позволи, никакви умения
няма да ми помогнат. Няма да стана кандидат и няма да бъда
избрана.
Доволна съм, че дървесните хора ми осигуряват оправдание да
не отговоря, защото, разбира се, тя е права. Не съм попитала
Мадок, тъй като се страхувам от отговора му.
Когато се прибираме у дома, бутаме огромните, обковани с
желязо дървени врати и чуваме, че някой вика на горния етаж.
Хуквам натам, сърцето ми се е качило в устата и откривам Виви в
стаята й, гони облак малки духчета. Те се стрелват покрай мен
към коридора като блещукаща струя, а тя удря книгата, с която ги
разгонва, в рамката на вратата.
- Виж! - крещи Виви и сочи към дрешника си. - Виж ги какво са
 направили.
Вратите са отворени и аз виждам всякакви неща, откраднати от
света на хората - кибрити, вестници, празни бутилки, романи и
снимки. Духчетата са превърнали кибритите в легла и маси,
накъсали са всичката хартия и са раздрали средата на книгите,
за да си направят гнезда вътре. Буквално са съсипали всичко.
Но аз съм по-смаяна от количеството неща, които Виви е
събрала, и от факта, че нямат никаква стойност. Те са просто
боклук. Боклуци на смъртните.
- За какво ти е всичко това? - пита Тарин, когато влиза в стаята.
Навежда се и вади лента снимки, които са само леко надъвкани
от духчетата. Снимките са направени една след друга, като в
онези будки. На тях е Виви, прегърнала през раменете ухилено
смъртно момиче с розова коса.
Може би Тарин не е единствената, която е решила да се влюби.
***

На вечеря сядаме на огромна маса, по четирите й страни са

резбовани фавни с флейти и танцуващи духове пакостници.
Дебели восъчни свещи горят в средата, до каменна гравирана
ваза, пълна с горско киселиче. Слугите носят сребърни чинии,
отрупани с храна. Ядем бакла, еленско месо със семена от нар,
печена пъстърва в масло, салата от горчиви билки и за десерт -
сладкиши със стафиди, напоени с ябълков сироп. Мадок и
Ориана пият яркожълто вино; а ние, децата, го смесваме с вода.
До моята чиния и чинията на Тарин има купа със сол.
Виви рови из еленското печено и после облизва кръвта от ножа
си.
Оук се хили от другата страна на масата и се опитва да я
Имитира, но Ориана грабва ножа от ръката му, преди да си е
порязал езика. Той се кикоти, хваща месото с пръсти и го
разкъсва с острите си зъби.
- Трябва да знаете, че кралят скоро ще абдикира от трона В
полза на едно от децата си - казва Мадок и оглежда всички ни. -
Вероятно ще избере принц Дейн.
Няма значение, че Дейн е трети поред. Върховният крал избира
своя наследник - така се осигурява стабилността на Елфхейм.
Първата върховна кралица, Маб, накарала ковача си да изкове
корона. Говори се, че този ковач бил създание, на име Гримсен, и
можел да изкове всичко от метал - птици, които пеят, огърлици,
които се плъзгат по шията, мечове близнаци, наречени
Сърцетърсач и Сърцезаклет, които никога не пропускат удар.
Короната на кралица Маб е вълшебна и така чудно изкована, че
се предава само на кръвен наследник по пряка линия. Заедно с
короната се предават и клетвите на всички, които са се заклели
пред нея. Макар че поданиците на краля се събират при всяка
коронация, за да засвидетелстват верността си, властта все пак
се съдържа в короната.
- Защо абдикира? - пита Тарин.
Усмивката на Виви става злобна.
- Ами децата му стават твърде нетърпеливи, че е още жив.
Вълна от гняв минава по лицето на Мадок. Ние с Тарин
не смеем да го дразним, защото се страхуваме, че ще изгуби
търпение с нас, но Виви е станала специалистка в това. Когато й
отговаря, виждам усилието му да се сдържа:
- Малко крале на Царството на феите са царували така дълго
като Елдред. Сега той ще тръгне да търси Обетованата земя.
Доколкото знам, Обетованата земя е техният евфемизъм за
смъртта, макар че не си го признават. Казват, че това е мястото,
откъдето идва вълшебният народ и в което накрая ще се върнат.
- Имаш предвид, че се отказва от трона, защото е стар? - питам,
макар да се чудя дали не е невъзпитано от моя страна.
Някои таласъми се раждат със сбръчкани лица като малки
плешиви котки, а пък никситата имат съвсем гладка кожа и
възрастта им личи само в древните очи. Не мисля, че това има
значение за тях.
Ориана не изглежда доволна, но и не ми се кара направо, затова
може би не е чак толкова невъзпитано. Или просто не е
очаквала по-добри маниери от мен.
- Може да не умираме от старост, но се изморяваме с годините -
казва с тежка въздишка Мадок. - Аз водих войни в името на
Елдред. Разрушавал съм дворове, които му отказват верността
си. Дори съм повеждал размирици срещу кралицата на
морските дълбини. Но Елдред вече изгуби вкус към
 кръвопролитията. Позволява на онези под знамената му да
въстават по всякакъв начин, дори когато другите дворове
отказват да ни се подчинят. Време е да се поведе битка. Време
е за нов монарх, жаден за битки.
Ориана бърчи объркано чело.
- Да се надяваме, че той също ще те пази.
- Каква полза има от генерал, ако няма война? - Мадок отпива
неспокойно от виното. Питам се колко ли често има нужда да
потапя шапката си в прясна кръв. - Коронацията на новия крал
ще се проведе на есенното слънцестоене. Не се тревожете.
Имам план, който ще осигури бъдещето ни. Вие само се гответе
за много танци.
Питам се какъв ли е планът му, когато Тарин ме рита под масата.
Поглеждам я и тя извива вежди. „Питай го“ - оформя с устни.
Мадок поглежда към нея.
-Да?
- Джуд иска да те пита нещо - казва Тарин.
Най-лошото е, че тя наистина си мисли, че помага.
Поемам дълбоко дъх. Поне той изглежда в добро настроение.
- Мислех си за турнира. - Представяла съм си как изричам тези
думи много, много пъти, но сега, когато го правя наистина, те не
звучат, както съм го планирала. - Аз не се справям зле с меча.
- Всъщност си твърде скромна - казва Мадок. - Уменията ти с
меча са отлични.
Това ми се струва окуражаващо. Поглеждам към Тарин, която
сякаш е стаила дъх. Всички на масата са притихнали, освен Оук,
който чука с чашата си по чинията.
- Ще се бия на Летния турнир и искам да обявя, че съм готова да
бъда избрана за рицарство.
Мадок вдига вежди.
- Това ли искаш? Това е опасна работа.
Кимам.
- Аз не се страхувам.
- Интересно - казва той.
Сърцето ми бумти в гърдите. Обмислила съм подробно всеки
аспект на този план, освен вероятността да не ми позволи.
- Искам сама да си проправя път към двора.
- Ти не си убиец - казва ми той.
Потрепвам и вдигам поглед към него. Той ме гледа невъзмутимо
със златните си котешки очи.
- Но мога да бъда - настоявам. - Обучавам се от десетилетие.
Откакто ти ме взе - не добавям, макар че сигурно е изписано в
очите ми.
Той клати тъжно глава.
- Онова, което ти липсва, няма нищо общо с опита.
- Но... - започвам аз.
Достатъчно. Взех решение - казва той, повишавайки глас, за да
ме прекъсне. След миг, когато и двамата замълчаваме, ми се
усмихва утешително. - Сражавай се на турнира, щом искаш, за
спорта, но няма да слагаш зелената лента. Не си готова да
бъдеш рицар. Попитай ме отново след коронацията, ако сърцето
ти още жадува за това. А ако е само каприз, ще има достатъчно
време да отмине.
- Не е каприз!
Мразя отчаянието в гласа си, но броях дните до този турнир.
Мисълта да чакам с месеци само за да може да ми откаже
отново, ме изпълва с диво отчаяние.
Мадок повтаря с неразгадаем поглед:
- След коронацията.
Иска ми се да му изкрещя: Знаеш ли колко трудно е постоянно да
си със сведена глава? Да преглъщаш обиди и да търпиш явни
заплахи? И все пак го правя. Мислех си, че съм доказала колко
съм издръжлива. Мислех си, че си видял, че мога да понеса
всичко и да продължа да се усмихвам, че си видял, че си
струвам.
Ти не си убиец.
Той изобщо не знае каква съм.
Може би и аз не знам. Може би никога не съм си позволявала да
разбера.
- Принц Дейн ще бъде добър крал - казва Ориана, като ловко
насочва разговора към по-приятни неща. - Една коро- нация
означава цял месец балове. Ще ни трябват нови рокли. - Тя
като че ли включва и мен и Тарин в това си заключение. - И то
великолепни.
Мадок кима, усмихва се широко.
- Да, да, колкото искате. Искам да изглеждате прекрасно и да
танцувате най-много.
Опитвам се да дишам бавно, да се концентрирам само върху
едно нещо. Върху семената от нар в чинията ми, които искрят
като рубини, влажни от еленската кръв.
След коронацията - каза Мадок. Опитвам да се фокусирам
върху това. Само че ми се струва като „никога„.
Бих искала да имам дворцова рокля като онези, които съм
виждала в гардероба на Ориана, с разкошно избродирани мотиви
върху златни и сребърни поли, красиви като зората.
Концентрирам се и върху това.
Но отивам твърде далеч и си се представям с тази рокля, с меч
на кръста, преобразена, истински член на Върховния двор, рицар
от Кръга на соколите. А Кардан ме гледа от другия край на
залата, застанал до краля, и се смее на претенцията ми.
Смее се, защото знае, че това е фантазия, която никога няма да
се сбъдне.
Удрям се по крака, докато болката не отмива всичко.
- Ще трябва и вие да изтриете подметките на обувките си като
всички нас - казва Виви на мен и Тарин. - Обзалагам се, че
Ориана се е поболяла от притеснение, след като Мадок ви
окуражи да танцувате, че няма да може да ви спре. Какъв ужас!
Току-виж сте се забавлявали.
Ориана стиска устни.
- Не е честно, нито пък е вярно.
Виви извърта очи към нея.
- Ако не беше вярно, нямаше да го кажа.
- Достатъчно, престанете! - Мадок удря с ръка по масата и всички
подскачаме. - По време на коронации много неща са възможни.
Задава се промяна и не е особено умно да ми се противоречи.
Не знам дали говори за принц Дейн, или за неблагодар- ните си
дъщери, или и за двете.
- Да не се опасяваш, че някой ще се опита да узурпира трона? -
пита Тарин.
Също като мен, и тя е обучена на стратегия, ходове и
контраатака, засади и преимущества. Но за разлика от мен тя
притежава таланта на Ориана, да задава въпроса, който ще
насочи разговора към не така опасни плитчини..
- Да се тревожи родът Грийнбрайър, не аз - казва Мадок, но
изглежда доволен, че го е попитала това. - Без съмнение,
някои от поданиците им желаят изобщо да няма кръвна корона
и върховен крал. Наследниците му трябва да се постараят
армиите на Царството на феите да са доволни. Един опитен
стратег винаги чака подходящата възможност.
- Само някой, който няма какво да губи, би атакувал трона,
когато ти го защитаваш - казва превзето Ориана.
- Винаги има какво да се губи - обажда се Виви и прави Страшна
физиономия на Оук, който започва да се кикоти.
Ориана посяга към него, но се спира. Всъщност не се случ ва
нищо лошо. И все пак виждам блясъка в котешките очи на Виви и
не съм съвсем сигурна, че Ориана няма основания да се
притеснява.
Виви би искала да накаже Мадок, но единствената й възможност
е да бъде трън в задника му. Което означава понякога да тормози
Ориана чрез Оук. Знам, че Виви обича Оук - той е наш брат все
пак, - но това не означава, че няма да го научи на лоши неща.
Мадок ни се усмихва, сега е самото доволство. Преди си мислех,
че не забелязва всички течения на напрежение, които
преминават през семейството му, но когато пораснах, разбрах, че
този едва потиснат конфликт изобщо не го притеснява. Той го
харесва, както харесва откритата война.
- Вероятно сред враговете ни няма достатъчно добри стратези.
- Да се надяваме - казва разсеяно Ориана, която гледа Оук,
докато вдига чашата си с яркожълто вино.
- Всъщност - добавя Мадок - нека вдигнем тост. За
некомпетентността на враговете ни.
Аз вземам чашата си и я чуквам в чашата на Тарин, после я
изпивам до капка.
* * *

винаги има какво да се губи.

Мисля за всичко това от зазоряване, превъртам го в главата си.
Накрая, когато не мога вече да се мятам в леглото, обличам
халат над нощницата и излизам навън, под слънцето на късната
утрин. То е ярко като ковано злато и очите ме заболяват, когато
сядам на полянка с детелина близо до конюшните и се взирам в
къщата.
Всичко това преди е принадлежало на мама. Сигурно тогава е
била млада и влюбена в Мадок. Чудя се какво ли е било за нея.
Чудя се дали е вярвала, че ще е щастлива тук.
Чудя се кога ли е осъзнала, че няма да бъде.
Чувала съм слухове. Не е лесна работа да измамиш генерал на
върховния крал, да се измъкнеш от Царството на феите с бебето
му в корема си и да се криеш почти десет годи ни. Тя е оставила
след себе си изгорелите останки на друга жена в почернялата
коруба на имението му. Никой не може да твърди, че не е
доказала смелостта си. Ако бе извадила малко повече късмет,
Мадок никога нямаше да осъзнае, че е още жива.
Предполагам, че тя е имала много за губене.
Аз също имам.
Но какво от това?

* * *

- Пропусни уроците днес - казвам на Тарин този следобед. Вече

съм облечена и готова. Макар че не съм спала, изобщо не се
чувствам изморена. - Остани си у дома.
Тя сплита кестенявата си коса на венец и ме поглежда с голяма
тревога, като малко пикси, което тъкмо е задлъжняло на Мадок.
Седи пред тоалетката си, облечена в кафяво и златно.
- Щом казваш да не ходя, значи, трябва да отида. Каквото и да си
мислиш, спри. Знам, че си разочарована за турнира...
- Това няма значение - казвам, макар че, разбира се, има
значение.
Има толкова голямо значение, че сега, когато останах без
надежда за рицарство, сякаш дупка се е отворила под мен и аз
падам ли, падам в нея.
- Мадок може да размисли. - Тя ме следва по стълбите и грабва
преди мен кошниците ни. - А и сега поне няма да е нужно да се
опълчваш на Кардан.
Обръщам се към нея, макар че тя не е виновна за нищо.
- Знаеш ли защо Мадок не ми позволи да се кандидатирам за
рицарство? Защото ме мисли за слаба.
- Джуд - казва предупредително Тарин.
- Мислех си, че трябва да бъда добра и да следвам правилата -
продължавам аз. - Но вече няма да бъда слаба. Вече няма да
бъда добра. Мисля, че ще бъда нещо друго.
- Само глупаците не се плашат от страшните неща - казва Тарин,
което си е самата истина, но все пак не успява да ме разубеди.
- Пропусни уроците днес - настоявам отново, но тя не иска,
затова тръгваме заедно на училище.
Тарин ме гледа с притеснение, докато говоря с водача на нашата
военна игра, Фанд - момиче пикси с кожа синя като незабравка.
Тя ми напомня, че на следващия ден има тренировка за турнира.
Кимам и прехапвам вътрешността на бузата си. Никой не бива да
разбира, че надеждите ми са попарени. Никой не бива да узнае,
че изобщо съм хранила някакви надежди.
По-късно, когато Кардан, Лок, Никасия и Валериан сядат да
обядват, те започват да плюят ужасени храната си. Заобиколени
са от не толкова злобни деца на благородници, които ядат хляба
и меда си, тортите и печените гълъби, бисквитите със сладко от
цвят на бъз, сирене и едро грозде. Но всяка хапка в кошниците
на враговете ми е хубаво и обилно посолена.
Кардан среща погледа ми и аз не мога да се сдържа - на устните
ми се разлива злобна усмивка. Очите му светят като въглени,
омразата му е като живо същество, потрепва между нас като
въздуха над черни камъни в ослепително слънчев ден.
- Да не си откачила? - пита ме Тарин и ме разтърсва за рамото
така силно, че трябва да се обърна към нея. - Само влошаваш
нещата. Има си причина никой да не се закача с тях.
- Знам - казвам тихо, неспособна да сдържа усмивката си. - Има
много причини.
Права е да се тревожи. Аз току-що им обявих война.
 6

Разказах тази история погрешно. Трябваше да разкажа по-

подробно какво е да растеш в Царството на феите. Не го
направих предимно защото съм страхливка. Дори не обичам да
мисля за това. Но може би ако знаете някои подробности от
миналото ми, ще разберете защо съм такава, каквато съм. Как
страхът се е просмукал в костите ми. Как се научих да се
преструвам, че го няма.
Ето три неща, които трябваше да ви кажа за себе си, но не го
направих:
- Когато бях на девет, един от стражите на Мадок отхапа
връхчето на безименния пръст на лявата ми ръка. Бяхме навън
и когато аз се разпищях, той ме блъсна така силно, че главата
ми се удари в един от дървените стълбове в конюшнята. После
ме накара да стоя там, докато дъвчеше отхапаното парче.
Обясни ми доста подробно колко много мрази смъртните.
Кървях много силно - да не повярваш колко кръв може да
изтече от един пръст. Когато всичко свърши, той ми каза, че ще
е най-добре да запазя това в тайна, защото, ако не го сторя, ще
ме изяде цялата. Така че, очевидно, аз не казах на никого.
Досега - когато казвам на вас.
Когато бях на единайсет, един особено отегчен благородник
забеляза, че се крия под масата на един пир. Извлече ме за
крака, ритаща и гърчеща се. Не мисля, че знаеше коя съм - поне
така си казвах, - но ме накара да пия и аз пих; тревистозеленото
вълшебно вино се плъзгаше по гърлото ми като нектар. После
танцува с мен из хълма. Отначало беше забавно, от онези
ужасяващи забавления, когато ту пищиш да те оставят на мира,
ту си твърде замаян, за да сториш каквото и да било. Но когато
вече не беше забавно, а аз не можех да спра - стана просто
ужасяващо. Оказа се, че страхът ми е изключително забавен за
него. Принцеса Елоуин ме откри повръщаща и разплакана в края
на пиршеството. Не ме попита нищо, просто ме предаде на
Ориана като забравен пакет. Никога не казахме на Мадок за това.
Какъв смисъл би имало? Всеки, който ме видеше, вероятно би
решил, че просто добре съм се повеселила.
3. Когато бях на тринайсет, а Оук беше на четири, той ме
омагьоса. Не го направи нарочно... е, поне не разбираше защо не
бива да го прави. Аз не носех никакви защитни амулети, защото
тъкмо бях излязла от банята. Оук не искаше да си ляга. Искаше
да играем на кукли, затова играхме. После ме накара да го гоня и
започнахме да тичаме по коридорите. Накрая установи, че може
да ме накара да се ударя сама, което му се стори страшно
забавно. Татерфел ни намери след часове, огледа хубаво
зачервените ми бузи и сълзите в очите ми и изтича при Ориана.
После със седмици кикотещият се Оук се опитваше да ме
омагьоса, за да му давам сладкиши, да го вдигна над главата си
или да си плюя храната на вечеря. Въпреки че никога повече не
успя, въпреки че вече винаги носех нанизи от плодове на калина,
това беше всичко, което можех да направя и да не го ударя.
Ориана никога не ми прости за това, че се сдържах - тя вярва, че
не съм му отмъстила, защото възнамерявам да му отмъстя в
бъдеще.
Ето защо не харесвам тези истории: те показват, че съм уязвима.
Колкото и да внимавам, накрая пак правя грешна стъпка. Аз съм
слаба. Аз съм крехка. Аз съм смъртна.
Най-много от всичко мразя това.
Дори по някакво чудо да можех да стана по-добра от тях, никога
няма да бъда една от тях.

Те не чакат дълго с ответния удар.

През остатъка от следобеда и рано вечерта учим история. Един
гоблин с котешка глава, на име Яроу, рецитира балади и ни
задава въпроси. Колкото по-правилни отговори давам, толкова
повече се разярява Кардан. Той не крие лошото си настроение,
ръмжи на Лок колко скучни били тези уроци и се хили
подигравателно на учителя.
Като никога приключваме, преди да е мръкнало съвсем. С Тарин
тръгваме към дома и тя ми хвърля притеснени погледи.
Светлината на залеза се процежда през дърветата и аз поемам
дълбоко дъх, отпивам от аромата на борови иглич- ки. Някак
странно спокойна съм въпреки голямата глупост, която направих.
- Не приличаш на себе си - казва накрая Тарин. - Ти не се
заяждаш така с хората.
- Ами явно угаждането не върши работа. - Ритам един камък с
пантофката си. - Колкото повече им се разминава, толкова
повече ще си мислят, че им се полага.
- И ти какво ще правиш... ще ги научиш как да се държат? -
въздиша Тарин. - Дори да трябва някой да го стори, не е нужно
това да си ти.
Тя е права. Знам, че е права. Замайващият гняв от този следобед
ще отмине и аз ще съжалявам за стореното. Вероятно след един
хубав дълъг сън ще съм ужасена също като нея. Единственото,
което постигнах, е да си навлека още проблеми, без значение
колко добре се отрази това на гордостта ми.
Ти не си убиец.
Това, което ти липсва, няма нищо общо с опита.
И все пак сега не съжалявам. След като съм стъпила на ръба,
искам да падна.
Тъкмо понечвам да заговоря, когато една ръка запушва устата
ми. Пръсти се забиват в кожата около устните ми. Аз удрям,
извивам се и виждам, че Лок сграбчва Тарин през кръста. Някой
ме държи за китките. Освобождавам устата си и пищя, но
писъците в Царството на феите са като птичи песни, нещо
твърде обичайно, за да привлече много внимание.
Те ни влачат през гората и се смеят. Чувам как едно от момчетата
подвиква. Струва ми се, че Лок казва как щели да долетят
чучулиги, но думите му потъват в общото веселие.
После ме блъсват за раменете и следва ужасният шок от
студената вода, която се затваря над мен. Плюя, опитвам се да
дишам. Усещам вкус на тиня и водорасли. Надигам се. С Тарин
сме до кръста в реката, течението ни тласка надолу към по-
дълбока и по-опасна част. Забивам крака в тинята на дъното, за
да не бъда отнесена. Тарин посяга към една канара, косата й е
мокра. Сигурно се е подхлъзнала.
- В реката има никсита - казва Валериан. - Ако не излезете,
преди да са ви открили, ще ви завлекат надолу и ще ви държат
там. Острите им зъби ще се забият в кожата ви. - И той щраква
със зъби.
Те стоят на брега на реката, Кардан е най-близо, до него
Валериан. Лок прокарва ръка по върховете на папурите и
изглежда разсеян. Вече не ми се струва мил. Изглежда отегчен и
от приятелите си, и от нас.
- Никситата са си такива - казва Никасия, като рита във водата и
опръсква лицето ми. - Точно както ти не можеш да
предотвратиш удавянето си.
Забивам още по-здраво крака в тинята. Водата изпълва обувките
ми и е трудно да си движа краката, но калта ги задържа на място
и успявам да стоя изправена. Не знам как ще стигна до Тарин,
без да се подхлъзна.
Валериан изпразва училищните ни торби на речния бряг. Той,
Никасия и Лок започват да хвърлят нещата ни във водата. Моите
подвързани с кожа тетрадки. Свитъци хартия, които се разпадат,
когато потъват. Книгите с балади и истории се стоварват със
силен плясък, после се заклещват между два камъка. Хубавата
ми писалка и писците просветват по дъното. Мастилницата ми се
разбива в камъните и водата става яркочервена.
Кардан ме гледа. Макар че не е помръднал и пръст, знам, че той
е виновен за това. В очите му виждам необятната враждебност
на Царството на феите.
- Забавно ли ви е? - викам към брега. Толкова съм ядосана, че не
остава място за страха. - Доволни ли сте от себе си?
- Ужасно много - казва Кардан.
После плъзга поглед от мен към сенките под водата. Дали са
никсита? Не зная. Просто продължавам да се движа към Тарин.
- Това е само игра - казва Никасия. - Но понякога си играем
малко грубо с нашите играчки. И те се чупят.
- Все пак няма лично да сме ви удавили - вика Валериан.
Кракът ми се подхлъзва на камъните и падам под водата,
понесена от течението, гълтам калната вода. Паникьос- вам се и
издишам. Протягам ръка и се хващам за един корен на близко
дърво. Възвръщам равновесието си, пъшкам и кашлям.
Никасия и Валериан се смеят. Изражението на Лок е
неразгадаемо. Кардан е стъпил с единия крак в тръстиките,
сякаш за да вижда по-добре. Яростна и плюеща, аз тръгвам
обратно към Тарин, която се приближава, за да стисне ръката ми.
- Уплаших се, че ще се удавим - казва ми, гласът й е на ръба на
истерията.
- Нищо ни няма - отвръщам. Забивам крака в тинята и се
навеждам да взема камък. Намирам един голям, зелен и
хлъзгав от водорасли. - Ако никситата дойдат, ще ги прогоня.
- Откажи се - казва Кардан. Гледа право към мен. Дори не
поглежда към Тарин. - Не биваше да учите с нас. Забрави за
турнира. Кажи на Мадок, че не ви е мястото сред нас. Направи
го и ще те спася.
Взирам се в него.
Трябва само да се откажеш - казва той. - Лесно е.
Поглеждам сестра си. Аз съм виновна, че е така мокра и
изплашена. Реката е студена въпреки горещото лято, а течението
е силно.
- И ще спасиш и Тарин?
- Значи, ще го направиш заради нея? - Кардан ме гледа жадно,
алчно. - Много благородна ли се чувстваш? - Той за- мълчава и
в тишината чувам само накъсаното дишане на Тарин. - Кажи,
така ли е?
Оглеждам се за никсита, за някакво движение.
- Защо не ми кажеш как трябва да се чувствам?
- Интересно. - Той прави още една крачка напред, кляка и ни
гледа. - В Царството на феите има толкова малко деца, че
никога не бях виждал близнаци. Все едно си удвоен или по-
скоро разделен наполовина?
Не отговарям.
Зад него виждам, че Никасия прегръща Лок и му шепне нещо.
Той я поглежда изпепеляващо и тя се цупи. Може би са
подразнени, че още не сме изядени.
Кардан се мръщи.
- Близначке - казва и се обръща към Тарин. Усмивката се
завръща на устните му, сякаш му е хрумнала нова ужасяваща
идея. - Дали и ти си готова на подобна саможертва? Нека да
видим. За теб имам по-щедро предложение. Качи се на брега и
ме целуни по двете бузи. След като направиш това и ако
приемеш да не защитаваш сестра си с думи и дела, няма да те
държа отговорна за неподчинението й. Е, не е ли добра сделка?
Но важи само ако дойдеш при нас сега и я оставиш там да се
удави. Покажи й, че винаги ще бъде сама.
За миг Тарин се сковава, като замръзнала.
- Върви - казвам й. - Аз ще се оправя.
И все пак ме боли, когато тя започва да гази през водата към
брега. Но разбира се, трябва да отиде. Там ще е в безопасност,
цената няма значение.
Една от бледите форми се откъсва от другите и се понася към
нея, но сянката ми във водата я кара да спре. Замахвам с камъка
и тя подскача леко. Те обичат само лесните плячки.
Валериан хваща ръката на Тарин и й помага да излезе от водата,
сякаш е някаква благородна дама. Роклята й е мок ра, от нея
капе вода като от роклите на водните феи или на морските
нимфи. Тя притиска посинелите си устни към бузите на Кардан,
първо по едната, после по другата. Затворила е очи, но когато ги
отваря - ме поглежда.
- Кажи: „Отричам се от сестра си Джуд - заповядва й Никасия. -
Няма да й помогна. Дори не я харесвам„.
Тарин поглежда към мен бързо и извинително.
- Няма да го кажа. Това не беше част от сделката.
Те се смеят.
Ботушът на Кардан разделя тръстиките и папура. Лок по- нечва
да заговори, но Кардан го прекъсва:
- Сестра ти те изостави. Виждаш ли какво можем да сторим само
с няколко думи? И може да стане много по-лошо. Можем да те
омагьосаме да тичаш на четири крака и да лаеш като куче.
Можем да те прокълнем да вехнеш по песен, която никога няма
да чуеш отново, или за една мила дума от моите устни. Ние не
 сме смъртни. Ще те прекършим. Ти си крехко, дребно създание;
за нас е съвсем лесно. Откажи се.
- Никога - казвам аз.
Той се усмихва самодоволно.
- Никога ли? Никога е като цяла вечност. Твърде много, за да го
проумее един смъртен.
Формата във водата не помръдва, вероятно заради присъствието
на Кардан и другите, сигурно си мисли, че имам приятели, които
ще ме защитят, ако ме нападне. Чакам следващия ход на Кардан,
наблюдавам го внимателно. Надявам се, че изглеждам
непокорна. Той ме гледа много дълго с присвити очи.
- Мисли за нас - казва ми. - През целия дълъг, мокър и позорен
път към дома. Мисли за отговора си. Това е най-малкото, което
можем да ви сторим.
После се обръща и след миг другите тръгват след него. Аз . го
гледам как се отдалечава. Гледам ги всичките.
Когато изчезват от поглед, излизам на брега и лягам по гръб в
калта до мястото, където стои Тарин. Поемам дълбоко въздух.
Никситата започват да излизат на повърхността, гледат ни с
гладни, непроницаеми очи. Взират се в нас през папура. Едното
започва да пълзи към брега.
Хвърлям камъка. Не го уцелвам, но плясъкът ги стряска и те не
смеят да се приближат.
Надигам се със сумтене и тръгвам. По целия път към дома,
докато Тарин хлипа тихо, аз си мисля колко много ги мразя и
колко много мразя себе си. А после вече не мисля за нищо, освен
да правя крачка след крачка с мокрите обувки, покрай шипки,
папрати и брястове, покрай храсти с червени плодове, трънки и
сини сливи, покрай горски духчета, които гнездят в розовите
храсти, за да се прибера, да се изкъпя и да си легна в свят, който
не е мой и може би никога няма да бъде.

8
Главата ми пулсира, когато Вивиен ме разтърсва, за да ме
събуди. Тя скача на леглото, изритва завивките и дървената му
рамка стене. Притискам възглавницата към лицето си и се
свивам настрани, опитвам се да не й обръщам внимание и да се
върна към лишената от сънища дрямка.
- Ставай, поспаланке - казва тя и дърпа пак завивките ми. - Ще
ходим в мола.
Издавам задавен звук и й махам да се разкара.
- Ставай! - нарежда тя и скача отново.
- Не - стена аз и се заравям в останалите завивки. - Трябва да
тренирам за турнира.
Виви спира да скача и аз осъзнавам, че това вече не е вярно. Не
е нужно да се бия. Само дето заявих така глупашки на Кардан, че
никога няма да се откажа.
Което ми напомня за реката, никситата и Тарин.
Колко права беше тя и колко безкрайно много сбърках аз.
- Ще ти взема кафе, когато стигнем там, кафе с шоколад и бита
сметана - не се отказва Виви. - Хайде. Тарин чака.
Почти се свличам от леглото. Ставам, чеша се по хълбока И се
взирам лошо в нея. Тя ме удостоява с най-очарователната си
усмивка и аз усещам как раздразнението ми отслабва. Виви
често е егоистична, но го прави по толкова ведър начин и така
окуражава ведрия егоизъм и у другите, че с нея винаги е забавно.
Обличам се бързо с модерните дрехи, които пазя в дъното на
гардероба си - джинси, стар сив суитшърт с черна звезда и
блестящи сребристи кецове. Прибирам косата си в развлечена
плетена шапка и после се зървам в огледалото в цял ръст
(резбовано така, че от двете му страни има ухилени пакостливи
фавни) и виждам съвсем различен човек.
Може би човека, който щях да бъда, ако бях отгледана сред
хората.
Който и да е той.
Когато бяхме малки, постоянно говорехме как ще се върнем в
света на хората. Виви не спираше да повтаря, че ако научи още
малко магия, ще можем да си тръгнем. Щяхме да си намерим
изоставено имение и тя щеше да омагьоса птици, за да се грижат
за нас. Те ще ни купуват пица и бонбони и ще ходим на училище
само ако ни харесва.
Но когато Виви най-сетне разбра как да се връща там,
реалността се намеси в плановете ни. Оказа се, че птиците не
могат да ни купуват пица, дори да са омагьосани.
Срещам се със сестрите си пред конюшните на Мадок, където
подкованите със сребро вълшебни коне са затворени до
огромните жаби, готови да бъдат оседлани, както и до елен с
големи рога, окичени със звънчета. Виви е с черни джинси и бяла
риза, огледални слънчеви очила крият котешките й очи. Тарин е с
розов клин, пухкава жилетка и боти до глезена.
Опитваме се да имитираме момичетата, които виждаме в света
на хората, момичетата от списанията, момичетата, които гледаме
на екраните в климатизираните кина, докато ядем така сладки
бонбони, че зъбите ни заболяват. Не знам какво си мислят хората
за нас. За мен тези дрехи са костюм. Напълно невежа съм. Не
мога да си представя какво биха си помислили за блестящите ми
кецове, както дете с костюм на дракон не знае какво биха
разбрали истинските дракони от цвета на люспите му,
Виви къса стръкчета от жълта якобея, която расте близо до
коритата с вода. След като открива три, които отговарят на
изискванията й, тя вдига първото, духва върху него и казва:
„Конче, стани и ни отнеси където ти наредя„.
После хвърля стръка на земята и той се превръща в здраво
жълто пони със смарагдови очи и грива, която прилича на
дантела от листа. То започва да цвили странно пронизително. Тя
хвърля долу още два стръка и след миг пред нас вече сумтят и
пристъпват три понита. Малко приличат на морски коне и могат
да препускат по земята и в небето, според заповедите на Виви, и
да запазват този си вид с часове, преди да се превърнат отново в
растения.
Оказва се, че преминаването от Царството на феите до света на
смъртните не е чак толкова трудно. Земята на феите съществува
до и под смъртните градове, в сенките на градовете на хората и в
техните прогнили, порутени, западнали средоточия. Вълшебни
същества живеят в хълмове, долини и могили, в улички и
изоставени човешки сгради. Виви не е единствената от нашите
острови, която редовно се промъква през морето в човешкия
свят, макар че повечето са предрешени като смъртни, за да се
смесват с тях. Преди по-малко от месец Валериан се хвалеше
как с приятелите си измамил някакви къмпингуващи да пируват с
тях и ги нагостил с гнили листа, омагьосани да приличат на
деликатеси.
Аз се качвам на моя вълшебен кон и го прегръщам през врата.
Винаги се усмихвам широко в мига, в който потегля. Има нещо
вълнуващо в невъзможността на всичко това - във великолепието
на горите, покрай които прелитаме, в начина, по който копитата
му разпръскват камъчета, когато се понасяме във въздуха - и то
ме изпълва с прилив на чист адреналин.
Преглъщам вика, който напира в гърлото ми.
Носим се над скали и после над морето, гледаме как русалки
скачат във вълните, селки* се търкалят по прибоя. Прелитаме
покрай мъглата, която постоянно обгръща островите и ги скрива
от смъртните. И после по крайбрежието, покрай парка „Ту Лайтс„,
покрай голф игрище и пристанище за джетове. Кацаме в малка
горичка до пътя към Мейн Мол. Ризата на Виви пърха на вятъра.
Ние с Тарин слизаме от понитата. Виви казва няколко думи и
трите понита отново се превръщат в почти увехнали стръкчета.
- Помнете къде сме паркирали - казва Тарин с усмивка и
тръгваме към мола.
Селките са същества, които се срещат в исландската, ирландската и
шотландската митология. Те могат да се преобразяват от тюлени в хора и
обратното, като си свалят тюленската кожа. - Б. пр.

Виви обича това място. Тя обича да пие смутита от манго, да

пробва шапки и да си купува каквото иска с жълъди, които е
омагьосала така, че да минават за пари. Тарин не го обича
колкото Виви, но все пак се забавлява. Аз обаче тук се чувствам
като призрак.
Крачим наперено през „Джей Ес Пени“, все едно сме най-
опасните типове наоколо. Но когато виждам човешките
семейства заедно, особено семейства с кикотещи се малки
момиченца с лепкави от бонбоните устни, не се чувствам добре,
никак.
Чувствам гняв.
Не си представям да се върна пак в живот като техния.
Представям си как отивам, плаша ги и ги разплаквам.
Никога не бих го сторила, разбира се.
Е, поне така си мисля.
Тарин като че ли забелязва как се взирам в едно дете, което
плаче за майка си. За разлика от мен тя е адаптивна. Знае какво
точно да каже. Ще се справи, ако се върне отново в този свят. И
сега е добре. Ще се влюби, точно както казва. Ще се превърне в
съпруга, ще отглежда вълшебни деца, които ще обожава и които
ще живеят вечно. Единственото, която я дърпа назад, съм аз.
Толкова съм доволна, че не може да прочете мислите ми.
- Е - казва Виви. - Тук сме, защото вие двете имате нужда от
малко разведряване. Така че разведрете се.
Поглеждам към Тарин и поемам дълбоко дъх, готова да се
извиня. Не знам дали Виви е имала предвид това, но знам, че
трябва да го сторя, още откакто станах от леглото.
- Съжалявам - казвам.
- Сигурно си ядосана - казва Тарин в същото време.
- На теб ли? - питам изумена.
Тя отваря смаяна уста.
- Ами заклех се пред Кардан, че няма да ти помогна, макар че
отидох на училище с теб, за да ти помогна.
Клатя яростно глава.
- Не, Тарин, ти трябва да си ми ядосана, задето те блъснаха във
водата. Това, че излезе от там, беше най-умното, което можеше
да сториш. Никога не бих ти се сърдила за това.
- О... - казва тя. - Добре.
- Тарин ми каза за номера, който сте изиграли на принца -
обажда се Виви. Виждам отражението си в слънчевите й очила
двойно и четворно, защото Тарин е до мен. - Много добре, но
сега ще трябва да направите нещо още по-гадно. Имам идеи.
- Не! - възкликва веднага Тарин. - Джуд не трябва да прави нищо.
Тя просто беше разстроена заради Мадок и турнира. Ако пак
започне да не им обръща внимание, те ще спрат да се
занимават с нея. Може би не веднага, но все някога.
Прехапвам устна, защото не мисля, че ще стане така.
- Забрави за Мадок. Рицарството и без това ще е скучна работа -
 казва Виви, като нехайно пренебрегва онова, за което се трудя
от години.
Въздъхвам. Дразнещо е, но е и някак успокоително, че тя не го
смята за кой знае какво, макар че загубата е толкова тежка за
мен.
- Е, какво искаш да правим? - питам Виви, за да прекратя този
разговор. - Ще гледаме ли филм? Или искаш да пробваш
червила? Не забравяй, че си ми обещала кафе.
- Искам да се запознаете с приятелката ми - казва Вивиен и аз си
спомням момичето с розовата коса от снимките. - Тя ме покани
да се преместя при нея.
- Тук ли? - питам, сякаш може да е някъде другаде.
- В мола? - Виви се смее на израженията ни. - Ще се срещнем
тук, но иначе ще живеем другаде. Хедър не знае, че Царството
на феите съществува, затова не го споменавайте пред нея,
става ли?
Когато с Тарин бяхме на десет, Виви се научи да прави кончета
от якобея. След няколко дни избягахме от къщата на Мадок. На
една бензиностанция Виви омагьоса случайна жена, която ни
заведе в дома си.
Все още помня безизразното й лице, докато шофираше. Исках да
я накарам да се усмихне, но каквито и смешни физиономии да
правех, изражението й не се променяше. Прекарахме нощта в
нейната къща, след като ни призля от сладоледа, който изядохме
на вечеря. Аз плаках в леглото и се притисках към плачещата
Тарин.
След това Виви ни намери стая в мотел с фурна и се на учихме
да си готвим макарони със сирене от пакетче. Правехме си кафе
в кафеварка, защото помнехме, че старата ни къща миришеше
така. Гледахме телевизия и плувахме в басейна с другите деца,
отседнали в мотела.
Беше ужасно.
Живяхме така две седмици, преди с Тарин да започнем да
умоляваме Виви да ни отведе у дома, да ни върне в Царството
на феите. Липсваха ни леглата ни, липсваше ни храната, с която
бяхме свикнали, липсваше ни магията.
Мисля, че завръщането разби сърцето на Виви, но тя го направи.
И остана с нас. Каквото и да говорим за Виви, когато е важно, тя
е винаги до нас.
Предполагам, не бива да се изненадвам, че не е смятала да
остане завинаги.
- Защо не си ни казала? - пита Тарин.
- Ами нали ви казвам - отвръща Виви и ни води покрай
магазините с плакати на видео игри, покрай блестящите
витрини с бикини и развяващи се макси рокли, покрай гевреци
със сирене и плотове, пълни със сияещи сърцевидни диаманти,
които обещават истинска любов.
Покрай нас минават хора - групи момчета с фланелки и по-
възрастни двойки, хванати за ръце.
- Трябваше да ни кажеш по-рано - казва Тарин, сложила ръце на
кръста си.
- Ами това е моят план за разведряването ви - казва Виви. -
Всички ще се преместим в света на хората. Ще се преместим
при Хедър. Така Джуд няма да се тормози за рицарството, а
Тарин няма да се хвърли на врата на някой тъп елф.
- А Хедър знае ли за този план? - пита скептично Тарин.
Виви клати глава усмихната.
- Разбира се - отвръщам аз, опитвам се да го превърна в шега. -
Само дето аз нямам никакви полезни умения, освен да
размахвам меч и да съставям гатанки, за което тук не плащат
особено добре.
- Ние сме израснали в света на хората - настоява Виви, качва се
на една пейка и тръгва по нея, сякаш е на сцена. Вдига
слънчевите очила на главата си. - Ще свикнете отново.
- Ти си израснала тук.
Тя беше на девет, когато ни отведоха; тя помни много повече от
нас какво е да си човек. Не е честно, защото тя владее и магията.
- Вълшебният народ ще продължи да се държи с вас като с
боклуци - казва Виви и скача пред нас, котешките й очи
просветват.
Една дама с бебешка количка завива, за да ни избегне.
- Какво искаш да кажеш? - извръщам поглед от нея и се взирам в
плочките под краката си.
- Ориана се държи, все едно сте някаква неприятна изненада,
която й се случва всяка сутрин - казва тя. - Мадок уби
родителите ни, а това е ужасно. А освен това и гаднярите в
училище, за които ти дори не искаш да говориш.
- Току-що говорих за тях - казвам аз, като не й правя
удоволствието да се шокирам от думите й за родителите ни.
Тя се държи, сякаш не помним, сякаш има някакъв начин някога
да го забравя. Държи се, сякаш това е нейна и само нейна лична
трагедия.
- И не ти хареса. - Тя изглежда безкрайно доволна от себе си
след тази забележка. - Наистина ли си мислеше, че като станеш
рицар, нещата ще се оправят?
- Не знам.
Тя се обръща към Тарин.
- Ами ти?
- Аз познавам само онзи свят. - Тя вдига ръка, за да прекрати
спора. - Тук няма да имаме нищо. Няма да има балове, магия...
- Е, аз мисля, че тук ще ми хареса - сопва се Виви и тръгва пред
нас към магазина на „Епъл".
И преди сме говорили за това, разбира се, как Виви ни мисли за
глупави, щом не можем да устоим на изкушенията на Царството
на феите и искаме да останем на толкова опасно място. Може би
защото сме израснали там и лошите неща ни се струват добри.
Или наистина сме глупави така, както всеки смъртен е глупак,
който копнее за още една хапка от плода на гоблините. Може би
дори няма значение.
Пред входа на магазина стои момиче, което си играе на
телефона. Момичето, предполагам. Хедър е дребна, с избе ляла
розова коса и кафява кожа. Носи тениска с ръчно направен
дизайн. По пръстите й има мастилени петна и внезапно
осъзнавам, че сигурно тя е художникът на комиксите, които Виви
все чете.
Понечвам да направя реверанс, но се опомням и подавам
смутено ръка.
- Аз съм Джуд, сестра на Виви. А това е Тарин.
Момичето поема ръката ми. Дланта й е топла и ме стиска
съвсем леко.
Странно е как Виви, която толкова отчаяно се опитва да не
прилича по нищо на Мадок, накрая се влюби в човешко момиче,
също като него.
- Аз съм Хедър - казва момичето. - Много се радвам да се
запознаем. Ви почти никога не говори за семейството си.
С Тарин се споглеждаме. Ви?
- Искате ли да седнем, или нещо друго? - пита Хедър, като кима
към закусвалните.
- Някой ми дължи кафе - казвам аз на Виви.
Поръчваме си, сядаме и пием. Хедър ни казва, че е в общински
колеж, учи изкуство. Разказва ни за комиксите, които харесва, и
за групите, по които си пада. Ние избягваме неудобните въпроси.
Лъжем. Когато Виви става да изхвърли отпадъците, Хедър ни
пита дали тя е първото гадже, с което Виви ни запознава.
Тарин кима.
- Това означава, че много те харесва.
- А мога ли вече да дойда у вас? Моите родители вече са готови
да купят четка за зъби на Виви. Как така аз още не познавам
нейните?
Едва не се задавям с кафето си.
- Тя не ти ли е казвала нищо за семейството ни?
Хедър въздъхва.
- Не.
- Нашият баща е много консервативен.
Едно момче с черна коса, оформена на шипове, и верижка на
дънките минава покрай нас и ми се усмихва. Нямам представа
какво иска. Може би познава Хедър. Тя не му обръща внимание.
Аз не му се усмихвам.
- Той не знае ли, че Ви е би? - пита тя изумена, но Виви се връща
на масата, затова не е нужно да измисляме нищо в отговор.
Фактът, че Виви харесва и момчета, и момичета, е единственото
в този сценарий, което не би разгневило Мадок.
След това четирите тръгваме из мола, пробваме лилави червила
и ядем бонбони зелена ябълка, посипани със захар, от които
езикът ми позеленява. Наслаждавам се на химикалите, които
биха разболели всички благородници в двора.
Хедър изглежда мила. Тя няма представа в какво се забърква.
Сбогуваме се най-любезно близо до „Нюбъри Комикс". Виви
гледа как три деца си избират от малките фигурки. Питам се
какво ли си мисли, когато е сред човеци. В такива моменти
прилича на вълк, който изучава навиците на овцете. Но когато
целува Хедър, е напълно искрена.
- Радвам се, че излъгахте заради мен - каза Виви, докато се
връщаме обратно през мола.
- Накрая ще трябва да й кажеш - отвръщам аз. - Ако си
сериозна. Ако наистина мислиш да заживееш тук и да бъдеш с
нея.
- И когато го направиш, тя все още ще настоява да се запознае с
Мадок - казва Тарин, макар да разбирам защо Виви иска да
избегне това възможно най-дълго.
Виви клати глава.
- Любовта е благородна кауза. Как може нещо, сторено в името
на благородна кауза, да е погрешно?
Тарин дъвче устната си.
Преди да си тръгнем, се отбиваме в аптеката и аз си вземам
тампони. Всеки път когато ги купувам, си спомням, че макар
вълшебните създания да изглеждат като нас, все пак са друг
вид. Дори Виви е друг вид. Разделям пакета наполовина и давам
едната част на Тарин.
Знам какво се питате. Не, те нямат цикъл. Да, кървят. Но веднъж
в годината. Понякога и по-рядко. Да, имат си решения на
проблема - превръзки предимно - и, да, те са гадни. Да, всичко
това е много смущаващо.
Започваме да прекосяваме паркинга към мястото, къде то
оставихме стръковете якобея, когато един тип на нашата
възраст докосва ръката ми, топлите му пръсти ме хващат над
китката.
- Ей, сладурче. - Виждам твърде широка черна тениска, джинси,
верижка, коса на шипове. Евтин нож проблясва в ботуша му. -
Видях те в мола и се питах дали...
Обръщам се, преди да съм помислила, и забивам юмрук в
челюстта му. Кракът ми се забива в корема му, когато той пада и
се превърта по асфалта. Примигвам и осъзнавам, че стоя там и
се взирам в някакво хлапе, което се опитва да си поеме дъх и
започва да крещи. Вдигнала съм крак, за да го изритам в
гърлото и да прекърша трахеята му. Смъртните около него се
взират ужасени в мен. Нервите ми са изопнати, но от очакване.
Готова съм за още.
Мисля, че той флиртуваше с мен.
Дори не помня кога реших да го ударя.
- Хайде!
Тарин ме дърпа за ръката и трите хукваме. Някой започва да
крещи.
Поглеждам през рамо. Един от приятелите на момчето ни гони.
- Кучка! - крещи той. - Откачена кучка! Майло кърви!
Виви прошепва няколко думи и прави знак зад нас. От
асфалта започва да расте жилава трева, която го разпуква.
Момчето спира рязко и на лицето му се изписва объркване.
Воден от пиксита, така наричат това омагьосване. Той тръгва из
редица коли, сякаш няма представа какво прави. Освен ако не
обърне дрехите си наопаки, което съм убедена, че няма да се
сети да стори, никога няма да ни открие.
Спираме в края на паркинга и Виви веднага започва да се
кикоти.
- Мадок щеше да е много горд. Малкото му момиченце не е
забравило обучението си. Разби тотално ужасяващата
възможност за романтика.
Твърде зашеметена съм, за да кажа нещо. Удрянето на онова
момче беше най-искреното нещо, което съм правила от много
време. Чувствам се повече от добре. Всъщност не чувствам
нищо, прекрасна празнота.
- Виждаш ли? - казвам на Виви. - Не мога да се върна в този
свят. Виж какво направих.
На това тя няма отговор.

***

По пътя към дома мисля за стореното, а после и в училище.

Лекторката е от двор близо до крайбрежието и ни обяснява как
нещата вехнат и умират. Кардан ме поглежда многозначително,
докато тя обяснява разлагането и гниенето. Но аз си мисля за
празнотата, която изпитах, когато ударих онова момче. За това и
за Летния турнир утре.
Мечтая за триумфа си. Нито една от заплахите на Кардан няма
да ми попречи да нося златна лента и да се бия с всички сили.
Сега обаче неговите заплахи са единствената причина, поради
която трябва да се бия - заради извратеното удоволствие да не
се откажа.
Когато правим почивка за обяд, с Тарин се качваме на едно
дърво, за да ядем сирене и овесени питки, намазани със сладко
от дива череша. Фанд вика нагоре към мен, пита ме защо не съм
била на тренировката за военната игра.
- Забравих - викам в отговор, което не е особено убедително, но
не ми пука.
- Но утре ще се биеш, нали? - пита тя.
Ако се откажа, ще трябва да прегрупира отборите.
Тарин ме поглежда с надежда, сякаш се надява да съм се
вразумила.
- Ще бъда там - отвръщам.
Гордостта ми взема връх.
Уроците са почти приключили, когато забелязвам, че Тарин стои
с Кардан близо до кръг от акации и плаче. Явно съм била твърде
заета да прибирам книгите и нещата ни. Дори не съм видяла
кога я е отвел настрани. Знам, че тя би тръгнала с него по
всякакъв повод. Тя още вярва, че ако правим каквото искат, ще
им омръзне и ще ни оставят на мира. Може и да е права, но не
ми пука.
По бузите й се стичат сълзи.
В мен се събира дълбок кладенец от гняв.
Ти не си убиец.
Оставям книгите и прекосявам тревата към тях. Кардан се
извръща към мен и аз го блъскам така силно, че гърбът му се
удря в едно дърво. Отваря широко очи.
- Не знам какво си й казал, но не припарвай повече до сестра ми
- заявявам, ръката ми още стиска кадифения му жакет. - Ти й
даде думата си.
Усещам как всички ученици ме гледат. Стаили са дъх.
За миг Кардан просто се взира в мен с гарваново - черните си
очи. После ъгълчето на устата му се извива.
- О - казва той. - Ще съжаляваш за това.
Не мисля, че осъзнава колко съм ядосана и колко добре се
чувствам - за първи път, - за да се поддавам на съжаления.
 9

Тарин не иска да ми каже какво й е казал принц Кардан.

Настоява, че няма нищо общо с мен, че всъщност не бил
нарушил обещанието си да не я държи отговорна за моето
поведение, че трябва да забравя за това и да се тревожа за
себе си.
- Джуд, откажи се.
Тя седи пред огъня в спалнята си, пие чай от коприва от глинена
чаша с формата на змия, опашката й е завита и оформя
дръжката. С ален халат е, за да отива на пламъците в огнището.
Понякога, когато я погледна, ми се струва невъзможно нейното
лице да е като моето. Тя изглежда толкова мека, толкова
красива, като момиче от картина. Като момиче, което пасва в
кожата си.
- Просто ми кажи какво ти каза - настоявам аз.
- Няма нищо за казване - отвръща Тарин. - Знам какво правя.
- И какво е то? - питам, извила вежди, но тя само въздиша.
Вече трети път водим този разговор. Аз не спирам да мисля как
лениво се спуснаха миглите на Кардан над черните му очи. Той
изглеждаше ликуващ, самодоволен, сякаш е искал точно това -
юмрукът ми да стиска жакета му. Сякаш ако го ударя, ще е,
защото той ме е принудил да го сторя.
- Ще те тормозя и по хълмовете, и по долините - казвам аз, като
я бутам по ръката. - Ще те преследвам от скала на скала през
всичките три острова, докато не ми кажеш нещо.
- Мисля, че и двете ще го понасяме по-добре, ако няма кой да го
види - казва тя, после отпива от чая си.
- Какво? - Изненадана съм и не знам какво да й отвърна. - За
какво говориш?
- Казвам, че ще ми е по-лесно да ме закачат и да ме разплакват,
ако ти не знаеше за това. - Тя ме гледа дълго, сякаш
преценява колко истина мога да поема. - Не мога да се
преструвам, че всичко е наред, ако ти си видяла какво
 всъщност се е случило. Понякога това ме кара да не те
харесвам.
- Не е честно! - възкликвам аз.
Тя свива рамене.
- Знам. Затова ти го казвам. Няма значение какво ми е казал
Кардан и аз искам да се преструвам, че не се е случило,
затова искам и ти да се преструваш заедно с мен. Без напом-
няния, без въпроси, без предупреждения.
Засегната, аз ставам и тръгвам към полицата над камината,
облягам глава на резбования камък. Не знам колко пъти ми е
казвала, че е глупаво да се заяждам с Кардан и приятелите му.
И все пак, ако се вярва на думите й сега, този следобед не
плачеше заради мен. Което означава, че и тя някак се е
забъркала с тях.
Тарин много я бива да дава съвети; но не съм сигурна, че сама
ги следва.
- И какво точно искаш да правя? - питам аз.
- Искам да оправиш нещата с него - отвръща. - Принц Кардан
държи цялата власт. Няма как да го победиш. Колкото и смела
и умна или дори жестока да си, Джуд. Прекрати това, преди да
си пострадала наистина.
Поглеждам я неразбиращо. Вече ми се струва невъзможно да
избегна яростта на Кардан. За това вече е твърде късно и всички
мостове са изгорени.
- Не мога - казвам.
- Чу какво каза принцът при реката. Той просто иска да се
откажеш. Засягаш гордостта му и уронваш статута му, като се
държиш, сякаш не се страхуваш от него. - Тя ме хваща за
китката и ме дърпа към себе си. Усещам острата миризма на
билки в дъха й. - Кажи му, че е победил и ти си загубила. Това
са само думи. Не е нужно да го мислиш.
Клатя глава.
- Не се бий с него утре - продължава тя.
- Няма да се оттегля от турнира.
- Дори ако той ти спечели само още един враг? - пита тя.
- Дори тогава.
- Направи нещо друго - настоява Тарин. - Намери начин. Оправи
 нещата, преди да е станало твърде късно.
Мисля за всичко онова, което не иска да ми каже, за всичко,
което ми се ще да знам. Но тъй като тя настоява да се
преструвам, че всичко е наред, мога само да преглътна
въпросите си и да я оставя до огъня.

***

В стаята си откривам, че дрехите ми за турнира са на леглото,

ухаят на върбинка и лавандула.
Туниката е леко подплатена и е бродирана с метална нишка.
Украсата е полумесец, обърнат като купа, с капка червено на
единия му рог и кинжал под всичко това. Гербът на Мадок.
Не мога да облека тази туника утре и да се проваля, не и без да
опозоря рода си. И макар че щях да изпитам леко удоволствие,
ако изложа Мадок, като отмъщение, че ми отказва Рицарството,
така ще посрамя и себе си.
Това, което трябва да сторя, е да държа главата си сведена. Да
се представя прилично, но не и запомнящо се. Да позволя на
Кардан и приятелите му да блеснат. Да не показвам уменията
си, за да изненадам двора, когато Мадок ми позволи да се боря
за рицарско звание. Ако това някога се случи.
Точно това би трябвало да направя.
Хвърлям туниката на пода и лягам под завивките, дърпам ги над
главата си така, че става леко задушно. Дишам собствения си
топъл дъх. Заспивам.
Следобед, когато ставам, дрехата е смачкана и мога да виня
само себе си за това.
- Ти си глупаво дете - казва Татерфел, докато сплита косата ми
на стегнати плитки на воин. - С памет колкото на врабче.
Докато вървя към кухните, срещам Мадок в коридора. Облечен е
изцяло в зелено и е стиснал мрачно устни.
- Почакай малко - казва той.
Аз го правя.
Той се мръщи.
- Знам какво е да си млад и да жадуваш за слава.
Прехапвам устна и мълча. Все пак не ме е попитал нищо.
Стоя там и го гледам. Котешките му очи се присвиват. Между нас
има толкова неизречени неща - толкова причини да бъдем
просто като баща и дъщеря, но така и никога не влязохме
напълно в тези роли.
- След време ще разбереш, че така е било най-добре - казва той
накрая. - Наслади се на битката.
Покланям се ниско и тръгвам към вратата, забравила за
кухните. Искам само да се махна от къщата, от напомнянето, че
няма място за мен в двора, няма място за мен в Царството на
феите.
Това, което ти липсва, няма нищо общо с опита.

***

Летният турнир се провежда в края на една скала на Инсуиъл,

Злочестия остров. Достатъчно далече е, за да ида с кон,
светлосиня кобила, която стои до една от жабите в конюшнята.
Жабата ме гледа със златните си очи как оседла- вам кобилата
и се качвам на гърба й. Пристигам на терена с леко закъснение,
притеснена и гладна.
Вече се събира тълпа около покритата ложа на върховния крал
Елдред и останалите кралски особи. Развяват се дълги кремави
знамена със символа на краля - дърво, което е наполовина
обсипано с бели цветове и наполовина с тръни, под него висят
корените му, а отгоре има корона. Обединението на дворовете
на светлите и тъмните елфи и на дивите феи под една корона.
Мечтата на рода Грийнбрайър.
Най-големият син, принц Бейлкин, се е изтегнал на рез- бован
стол с трима слуги около него. Сестра му принцеса Рия,
ловджийката, седи до него. Оглежда бъдещите съперници, които
се подготвят за турнира.
Вълна от паника ме залива, когато виждам напрегнатото й
изражение. Толкова много исках да избере мен за един от
рицарите си. И макар че вече не може, ме завладява страх, че
не съм в състояние да я впечатля. Вероятно Мадок беше прав.
Може би ми липсва инстинкт на убиец.
Но ако днес не дам всичко от себе си, никога няма да разбера
дали съм достатъчно добра.
Групата ми е първа, защото сме най-младите. Все още се
обучаваме и използваме дървени мечове вместо стоманени, за
разлика от онези след нас. Схватките ще продължат целия ден,
накъсвани от представления на бардове, няколко демонстрации
на магия, на умението на стрелците и други подобни. Усещам
миризмата на вино с билки във въздуха, но все още не и
парфюма на турнирите - прясна кръв.
Фанд ни строява в две редици, подава ни ленти за ръцете в
сребристо и златно. Синята й кожа е дори по-искрящо лазурна
под яркото небе. Бронята й също е в оттенъци на синьото, от
океанско до боровинково, препасана със зелена лента през
нагръдника. Тя ще изпъква, както и да се представи, което е
пресметнат риск. Ако се представи добре, публиката няма как да
не забележи.
Докато се приближавам към другите ученици с тренировъчните
мечове, чувам как някой шепне името ми. Оглеждам се
притеснено и осъзнавам, че сега съм преценявана по друг
начин. Ние с Тарин винаги сме били забележими, тъй като сме
смъртни, но това, което ни кара да изпъкваме, е същото, което
ни прави недостойни за внимание. Днес обаче не е така. Елфите
като че ли са стаили дъх в очакване да видят какво ще е
наказанието ми, задето вдигнах ръка срещу Кардан предишния
ден. Чакат да видят какво ще сторя.
Оглеждам полето за Кардан и приятелите му, те са със сребърни
ленти на ръцете. Кардан е със сребро и на гърдите - сияещ
нагръдник, който се закача на раменете и изглежда по-скоро за
украса, отколкото за защита. Валериан ми се хили
подигравателно.
Не му доставям удоволствието да отвърна на усмивката.
Фанд ми дава златна лента и ми казва къде да застана. Ще има
три рунда бойна игра и два отбора. Всеки отбор има кожено
наметало за защита - едните от жълт елен, а другите от
сребърна лисица.
Пия малко вода от калаената гарафа, оставена за учас тниците,
и започвам да загрявам. Стомахът ме боли от липсата на храна,
но вече не се чувствам гладна. Призлява ми от нерви. Опитвам
се да не обръщам внимание на нищо друго, освен на
упражненията, които правя, за да разгрея мускулите си.
А после става време. Излизаме на полето да поздравим
върховния крал, макар че Елдред още не е пристигнал. Тълпата
не е толкова многобройна, колкото ще стане по залез. Принц
Дейн е тук обаче, до него стои Мадок. Принцеса Елоуин удря
замислено по струните на лютнята си. Виви и Тарин са дошли да
гледат, но не виждам Ориана и Оук. Виви размахва един шиш с
блестящ плод и разсмива принцеса Рия.
Тарин ме гледа напрегнато, сякаш се опитва да ме предупреди с
поглед.
През първата битка се бия в отбрана. Избягвам Кардан. Не
припарвам до Никасия, Валериан или Лок дори когато Валериан
поваля Фанд в прахта. Дори когато Валериан разкъсва нашата
еленова кожа.
Все пак не правя нищо.
После сме призовани на бойното поле за втората битка.
Кардан върви зад мен.
- Днес си много кротка. Да не би сестра ти да ти се скара? Тя
много жадува за нашето одобрение. - Изритва с ботуша си
покритата с детелини земя и вдига буца пръст. - Предполагам, че
ако я бях накарал, щеше да се търкаля с мен по земята точно
тук, докато бялата й рокля не позеленее, а после ще ми
благодари, че съм й оказал честта. - Усмихва се жестоко,
наведен над мен, сякаш споделя тайна. - Не че ще съм първият,
който й е правил роклята зелена.
И тогава всичките ми добри намерения се изпаряват. Кръвта ми
пламва, кипва във вените ми. Нямам много власт, но ето какво
имам - мога да го предизвикам. Кардан може и да иска да ме
нарани, но аз ще го накарам да ме нарани по- лошо. Защото се
предполага, че играем на война. Когато ни призовават да
заемем местата си, аз играя. Играя с всички сили. Моят
тренировъчен меч се стоварва на нелепия нагръдник на Кардан.
Рамото ми се блъска в рамото на Валери ан така силно, че той
залита назад. Нападам отново и отново, удрям всеки, който носи
сребърна лента. Когато войната приключва, окото ми е
насинено, коленете ми са ожулени, а златните са победили във
втората и третата битка.
Ти не си убиец - каза Мадок.
Точно сега имам чувството, че мога да бъда.
Тълпата аплодира и сякаш внезапно се събуждам от сън.
Забравила съм за тях. Едно пикси хвърля цветчета по нас. От
трибуната Виви ме поздравява с бокала си, а принцеса Рия
ръкопляска любезно. Мадок вече не е в кралската ложа.
Бейлкин също го няма. Върховният крал Елдред е там обаче,
седи на леко издигната платформа, говори с Дейн и изглежда
разсеян.
Цялата се разтрепервам, адреналинът се изцежда от мен.
Придворните, които очакват по-добрите битки, оглеждат
синините ми и оценяват смелостта ми. Като че ли никой не
изглежда особено впечатлен. Направих всичко, на което съм
способна, бих се с всички сили, и не беше достатъчно. Мадок
дори не е останал да гледа.
Раменете ми увисват.
Кардан ме чака, когато излизам от бойното поле. Внезапно съм
поразена от ръста му, от арогантната му усмивка, която носи
като корона. Той сякаш ще изглежда като принц дори ако е
облечен с дрипи. Стиска лицето ми, пръстите му се разперват
към шията ми. Усещам дъха му на бузата си. Другата му ръка ме
хваща за косата и я навива като въже.
- Знаеш ли какво означава „смъртен"? Означава роден да умре.
Означава заслужаващ да умре. Точно това си ти, това те
определя, умирането. И все пак се изправяш пред мен, решена
да ми се противопоставиш, макар че вече гниеш отвътре, ти,
разпадащо се смъртно създание. Кажи ми, наистина ли си
мислиш, че можеш да ме победиш? Да победиш принц от
Царството на феите?
Преглъщам с усилие.
-Не.
Черните му очи блестят от гняв.
- Значи, не си напълно лишена от някакъв животински разсъдък.
Добре. А сега се моли за прошка.
Правя крачка назад и се дърпам, опитвам се да се освободя от
хватката му. Той държи плитката ми, взира се в лицето ми с
жаден поглед и лека, ужасна усмивка. После отваря ръка и ме
пуска, а аз залитам. Няколко кичура от косата ми изпърхват във
въздуха.
С периферното си зрение виждам, че Тарин стои с Лок близо до
мястото, където други рицари обличат броните си. Гледа
умолително, сякаш тя е тази, която има нужда от спасяване.
- Падни на колене - казва Кардан, който изглежда безкрайно
доволен от себе си. Яростта му се е превърнала в
самодоволство. - Моли се. Но хубаво. Цветисто. Достойно за
мен.
Другите благороднически деца стоят около нас с подплатените
си туники и с тренировъчните мечове, гледат, надяват се
падението ми да е забавно. Това е шоуто, което очакват, откакто
му се опълчих. Това вече не е игра на война; това си е истинско.
- Да се моля? - повтарям аз.
За миг той изглежда изненадан, но изненадата бързо е
заменена от още по-голяма злоба.
- Ти ми се опълчи. Повече от веднъж. Единствената ти надежда
е да паднеш по очи и да молиш за милост пред всички.
Направи го или ще продължавам да те наранявам, докато не
остане нищо за нараняване.
Мисля за тъмните форми на никситата във водата и за момчето
на пира, което пищеше заради разкъсаното си крило. Мисля за
сълзите по лицето на Тарин. Мисля си как Рия никога няма да
ме избере, как Мадок дори не изчака да види края на битката.
Не е срамно да се предадеш. Както каза Тарин, това са само
думи. Не е нужно да го мисля. Мога да излъжа.
Започвам да се навеждам към земята. Ще свърши бързо, всяка
дума ще горчи в устата ми и после ще свърши.
Отварям уста, обаче не излиза нищо.
Не мога да го направя.
Вместо това клатя глава заради тръпката, плъзваща през мен,
породена от лудостта, която смятам да извърша. Това е
тръпката, когато скачаш, без да можеш да видиш земята под
себе си, преди да осъзнаеш, че това се нарича падане.
- Мислиш си, че можеш да ме унижаваш, че можеш да ме
контролираш? - казвам, взирайки се в черните му очи. - Е, аз
пък мисля, че си глупак. Откакто започнахме да се обучаваме
заедно, все се опитваш да ме накараш да се чувствам по-
нисша от теб. И за да угодя на егото ти, аз наистина се
превърнах в такава. Смалих се, вечно държах главата си
сведена. Но това не ти беше достатъчно, за да оставиш мен и
Тарин на мира, така че няма да го правя повече. Ще продължа
да ти се опълчвам. Ще те засрамвам с непокорството си. Ти ми
напомни, че съм просто смъртна, а ти си принц от Царството
на феите. Е, нека аз ти напомня какво означава това: ти имаш
много за губене, а аз нищо. Накрая може да победиш, може да
ме омагьосаш или да ме нараниш, да ме унизиш, но ще се
погрижа да изгубиш всичко, което мога да ти отнема по пътя си
надолу. Обещавам ти - изкрещявам, - това е най-малкото,
което мога да сторя.
Кардан ме гледа, сякаш ме вижда за първи път. Гледа ме, сякаш
никой не му е говорил така. Може би наистина никой не му е
говорил така.
Извръщам се от него и си тръгвам, почти очаквам да ме сграбчи
за рамото и да ме повали на земята, почти очаквам да намери
огърлицата от плодове на калина на шията ми, да я откъсне и да
изрече думите, които ще ме накарат да пълзя пред него и да се
моля въпреки всичките ми приказки. Но той не казва нищо.
Усещам погледа му с гърба си, космите по тила ми настръхват.
Единственото, което мога да сторя, е да не се затичам.
Не смея да погледна към Тарин и Лок, но виждам, че Ни- касия
се е втренчила в мен с отворена уста. Валериан изглежда
яростен, стиснал е юмруци.
Минавам покрай шатрите на турнира към каменен фонтан,
където наплисквам лицето си с вода. Навеждам се и започвам
да чистя чакъла от коленете си. Краката ми са сковани и цялата
треперя.
- Добре ли си? - пита Лок, който ме гледа с жълто-кафявите си
лисичи очи.
Дори не съм чула, че е зад мен.
Не съм.
Изобщо не съм добре, но той няма откъде да го знае и не
биваше да пита.
- Какво ти пука? - сопвам се.
Гледа ме така, че се чувствам по-жалка от всякога.
Той се обляга на фонтана и на устните му се разлива ленива
усмивка.
- Ами просто беше забавно.
- Забавно? - питам разярена. - Мислиш, че е било забавно?
Той клати глава, още ухилен.
- Не, забавно е как си му влязла под кожата.
Отначало не съм сигурна, че съм го чула правилно. Едва
не го питам за кого говори, защото не мога да повярвам, че би
признал, че висшият и могъщ Кардан изпитва нещо.
- Като треска ли? - питам аз.
- Ама от желязо. Никой друг не го тормози така като теб.
Той взема една кърпа и я мокри, после кляка до мен и
внимателно бърше лицето ми. Поемам рязко дъх, когато
студената кърпа докосва чувствителната кожа около насиненото
ми око, но той е много по-нежен, отколкото бих могла да бъда
аз. Изглежда сериозен и концентриран върху това, което върши.
Като че ли не забелязва, че се взирам в него, в дългото лице и
острата брадичка, къдравата черве- никавокафява коса, в
миглите, които улавят светлината.
После забелязва. Поглежда ме и аз отвръщам на погледа му, и
това е най-странното, защото не съм вярвала, че Лок някога би
забелязал такава като мен. Но ме забелязва. Онази вечер в
двора ми се усмихна, сякаш споделяме тайна. Усмихва ми се и
сега, сякаш споделяме друга.
- Задръж я - казва той.
Мисля за думите му. Наистина ли го каза сериозно?
Докато се връщам при турнира и сестрите си, не мога да спра да
мисля за шокираното изражение на Кардан и за усмивката на
Лок. Не съм напълно сигурна кое е по-вълнуващо и кое е по-
опасно.

10
Останалото от Летния турнир ми е като в мъгла. Воините се
изправят един срещу друг в двубои, бият се за честта да
впечатлят върховния крал и неговия двор. Огри и фокскини,
гоблини и гуилиони*, всички участват в смъртоносния танц на
битката.
След няколко рунда Виви иска да минем през тълпата и да си
купим още плодови шишчета. Опитвам се да срещна погледа на
Тарин, но тя не ми позволява. Искам да знам дали е ядосана.
Искам да я попитам какво й каза Лок, когато стояха заедно,
макар че това е точно от въпросите, които ми забрани да й
задавам.
Но разговорът с Лок едва ли е бил унизителен, едва ли е бил
разговор, за който би се преструвала, че не се е случил, нали?
Не и когато той буквално ми каза, че е доволен, че съм унизила
Кардан. Което ме кара да се сетя за още един въпрос, който не
мога да задам на Тарин.
Не че ще съм първият, който й е направил роклята зелена.
Вълшебните създания не могат да лъжат. Кардан нямаше да го
каже, ако не вярваше, че е истина - тогава защо мисли така?
Виви удря шишчето си в моето и ме откъсва от мислите ми.
- За нашата хитра Джуд, която накара вълшебния народ да си
спомни защо се завират из хълмове и долини. От страх пред
яростта на смъртните.
Един висок мъж с клепнали уши на заек и кафява като орех
грива се обръща и й хвърля лош поглед. Тя му се хили.
Зли нощни феи, които се срещат във фолклора на Уелс. - Б. пр.

Аз клатя глава, доволна от тоста й, макар че ужасно

преувеличава. Стига ми, че съм впечатлила поне нея.
- Жалко, че Джуд е чак толкова хитра - казва Тарин под нос.
Обръщам се към нея, но тя е отминала.
Когато се връщаме при арената, принцеса Рия се подготвя за
своя двубой. Държи тънък меч, който прилича на дълга игла, и
промушва въздуха с него, за да загрее за опонента си. Двамата
й любовници викат окуражително.
Кардан се появява в кралската ложа с широка бяла риза и
корона от рози. Не обръща внимание на върховния крал и на
принц Дейн и се тръшва на стола до принц Бейлкин, с когото си
разменя няколко остри думи, които много съжалявам, че не мога
да чуя. Принцеса Каелия е дошла да гледа двубоя на сестра си
и аплодира силно, когато Рия излиза на полето от детелини.
Мадок така и не се завръща.
Прибирам се у дома сама. Виви тръгна с Рия, след като тя
спечели двубоя - отиват на лов в близката гора. Тарин се
съгласи да ги придружи, но аз съм твърде изморена, твърде
натъртена и изнервена.
В кухните на дома на Мадок си пека сирене на огъня и го мажа
на хляб. Сядам на верандата с храната и чаша чай и гледам как
слънцето залязва.
Готвачката, троу*, на име Уотъл, не ми обръща внимание и
продължава да омагьосва пащърнака, за да се нареже сам.
Когато приключвам, бърша трохите от бузите си и тръгвам към
стаята си.
Гнарбон, слуга с дълги уши и опашка, която се влачи по земята,
спира в коридора, щом ме вижда. В големите си ноктести ръце
държи поднос с чаши като напръстници и сребърна гарафа. Ако
се съди по аромата, тя е пълна с къпиново вино. Ливреята му е
опъната силно на гърдите и от пролуките стърчат туфи козина.
- О, прибрала си се - казва той с ръмжащ глас, който го кара да
звучи заплашителен без значение от смисъла на думите.
Пакостлива фея, често описвана като грозна и срамежлива по природа. Среща
се във фолклора на Шетландските острови и остров Оркни. - Б. пр.

Неволно се сещам за пазача, който отхапа крайчето на пръста

ми. Зъбите на Гнарбон могат да отхапят цялата ми ръка.
Кимам.
- Принцът иска да слезеш долу.
Кардан, тук? Сърцето ми започва да бие бързо. Не мога да
мисля.
- Къде?
Гнарбон изглежда изненадан от реакцията ми.
- В кабинета на Мадок. Тъкмо му нося това...
Грабвам подноса от ръцете му и тръгвам надолу по стълбите,
решена да се отърва от Кардан възможно най-бързо и по всеки
възможен начин. Последното, което ми трябва сега, е Мадок да
чуе, че съм се държала неуважително, и да реши, че никога
няма да стана член на двора. Той е слуга на рода Грийнбрайър,
заклел се е във вярност като всички останали. Няма да му
хареса, че съм се спречкала дори с най- незначителния от
принцовете.
Летя по стълбите и отварям с ритник вратата към кабинета на
Мадок. Дръжката се удря в лавица, когато влитам вътре и
стоварвам подноса така силно, че чашите подскачат.
Принц Дейн е отворил няколко книги на масата. Златните
къдрици се спускат над очите му, а яката на светлосиния жакет е
отворена и разкрива сребърната огърлица на шията му. Спирам,
осъзнала, че съм направила огромна грешка.
Той извива вежди.
- Джуд. Не очаквах да влезеш с такъв трясък.
Правя нисък поклон с надеждата, че ще ме помисли просто за
твърде тромава. Залива ме остър и внезапен страх. Дали
Кардан го е изпратил? Дали е дошъл да ме накаже за
нахалството? Не мога да се сетя за друга причина почитаемият
принц Дейн, бъдещият владетел на Царството на феите, да иска
да ме види.
- Ами - казвам аз, паниката връзва езика ми. С облекчение си
спомням за подноса и соча към гарафата. - Това е за вас,
милорд.
Той взема една чаша и си налива малко от черната гъста
течност.
- Ще пиеш ли с мен?
Клатя глава, чувствам се напълно не на място.
- Не, ще ме удари право в главата.
Това го разсмива.
- Е, тогава ми прави компания.
- Разбира се. - Това не мога да откажа. Сядам на страничната
облегалка на едно от зелените кожени кресла и усещам как
бумти сърцето ми. - Да ви донеса ли още нещо? - питам,
защото не знам какво друго да кажа.
Той вдига чашата си за наздравица.
- Не, това е достатъчно. Искам да поговорим. Вероятно можеш
да ми кажеш какво те накара да връхлетиш така тук. Кой си
 помисли, че съм?
- Никой - отвръщам бързо.
Потърквам с палец безименния си пръст по гладката кожа на
липсващото връхче.
Той сяда с изправен гръб, сякаш внезапно съм му станала много
по-интересна.
- Мислех си да не би някой от братята ми да те притеснява.
Клатя глава.
- Нищо подобно.
- Това е Шокиращо - казва той, сякаш ми прави някакъв голям
комплимент. - Знам, че хората могат да лъжат, но е невероятно
да те наблюдавам как го правиш. Направи го отново.
Усещам как лицето ми пламва.
- Аз не... аз...
- Хайде пак - повтаря той нежно. - Не се страхувай.
Само глупак не би се страхувал, каквото и да казва принцът. Той
дойде тук, когато Мадок не си е у дома. Поиска да извикат
конкретно мен. Намекна, че знае за Кардан - вероятно е видял
как след битката Кардан дърпаше плитката ми. Какво иска?
Дишам твърде плитко и твърде бързо.
Дейн, който скоро ще стане върховен крал, има властта да ми
осигури място в двора, властта да се противопостави на Мадок
и да ме направи рицар. Само ако мога някак да го впечатля, той
ще ми даде всичко, което поискам. Всичко, което смятах за
изгубено.
Изправям гръб и поглеждам в сребристото сиво на очите му.
- Казвам се Джуд Дуарте. Родена съм на тринайсети ноември
две хиляди и първа година. Любимият ми цвят е зеле ното.
Обичам мъглата, тъжните балади и покритите с шоколад
стафиди. Не мога да плувам. Сега ми кажете коя част е лъжа?
Излъгах ли изобщо? Защото това е важното в лъжите, никога
да не знаеш.
Внезапно осъзнавам, че може би няма да приеме никаква
клетва от мен след това малко представление. Той обаче
изглежда доволен, усмихва ми се, сякаш е намерил рубин в
пръстта.
- Е, кажи ми как баща ти използва този твой малък талант.
Примигвам объркана.
- Наистина? Не го използва. Колко жалко. - Принцът накланя
глава, за да ме огледа. - Кажи ми за какво мечтаеш, Джуд
Дуарте, ако това е истинското ти име. Кажи ми какво искаш.
Сърцето ми бумти в гърдите и се чувствам малко замаяна. Не
може да е толкова лесно, нали? Принц Дейн скоро ще стане
върховен крал и ме пита какво искам. Почти не смея да отговоря
и все пак трябва.
- Аз... искам да стана ваш рицар - заеквам.
Той извива вежди.
- Това е неочаквано. И приятно. Какво друго?
- Не разбирам.
Сплитам ръце, за да не види как треперят.
- Желанието е странно нещо. Още щом бъде задоволено, то се
променя. Ако получим златна нишка, започваме да искаме
златна игла. Така че, Джуд Дуарте, питам те какво би искала
след това, ако те направя част от свитата си.
- Да ви служа - отвръщам, все още объркана. - Да служа с меча
си на короната.
Той махва с ръка.
- Не, кажи ми какво искаш ти. Поискай нещо. Нещо, което не си
искала от никого.
Да не бъда вече смъртна - мисля си аз и после се ужасявам от
себе си.
Не искам да искам това най-вече защото няма начин да го
получа. Никога няма да стана една от тях.
Поемам си дълбоко дъх. Ако можех да го помоля за каквото и да
било, какво щеше да е то? Разбирам опасността, естествено.
Щом му кажа, той ще се опита да сключи сделка, а сделките на
феите рядко са в полза на смъртните. Но възможността за власт
трепти пред мен.
Мислите ми се насочват към огърлицата на шията ми, как
собствената ми длан жилеше бузата ми и смеха на Оук.
Мисля за Кардан: Виждаш ли какво можем да сторим само с
няколко думи? Можем да те омагьосаме да тичаш на четири
крака и да лаеш като куче. Можем да те прокълнем да вехнеш
по песен, която никога вече няма да чуеш, или за една мила
дума от моята уста.
- Да не може да бъда омагьосана - казвам, опитвам се да звуча
твърдо.
Опитвам се да не потрепна. Искам да изглеждам като сериозен
човек, който сключва сериозни сделки.
Той ме гледа продължително.
- Ти вече имаш Истинското зрение, дадено ти е още като дете.
Сигурно разбираш нашите порядки. Знаеш какви са
талисманите: Посоляваш храната си и разрушаваш всяка
магия в нея. Обръщаш чорапите си наопаки и няма да бъдеш
отклонена от пътя си. Пълниш джобовете си със сушени
плодове от калина и никой няма да може да повлияе на ума ти.
Последните няколко дни показаха колко крайно недостатъчни са
тези предпазни средства.
- А какво ще стане, когато ми изпразнят джобовете? Какво ще
стане, когато ми скъсат чорапите? Какво ще стане, когато
пръснат солта ми в пръстта?
Той ме гледа замислено.
- Приближи се, дете.
Колебая се. Доколкото съм наблюдавала принц Дейн, знам, че
той винаги се е държал благородно. Но наблюденията ми са
крайно недостатъчни.
- Ела, ако ще ми служиш, трябва да ми вярваш.
Той се е навел напред в стола си. Забелязвам малките рог чета
точно над челото му, разделят косата му от двете страни на
царственото лице. Забелязвам силата на ръцете му и пръстена
с печат, който сияе на един от дългите пръсти, на него е
гравиран гербът на рода Грийнбрайър.
Ставам от облегалката на креслото и отивам пред него.
Насилвам се да кажа:
- Не исках да показвам неуважение.
Той докосва синина на бузата ми, която не съм забелязала.
Потрепвам, но не се отдръпвам.
- Кардан е разглезено дете. В двора е добре известно, че той
петни рода си с пиене и жалки свади. Не, не възразявай.
Не възразявам. Питам се как така Гнарбон ми каза, че долу ме
чака принц, но не и кой принц. Питам се дали Дейн не го е
накарал да ми каже точно това. Един опитен стратег винаги
чака подходящата възможност.
- Макар че сме братя, ние сме много различни. Аз никога не бих
бил жесток с теб само заради удоволствието от това. Ако се
закълнеш да ми служиш, ще бъдеш възнаградена. Но аз не те
искам като рицар.
Сърцето ми се свива. Не биваше да се надявам, че един принц
от Царството на феите се е отбил, за да сбъдне мечтите ми, но
пък беше хубаво.
- Тогава какво искате?
- Нищо, което вече не си ми предложила. Искаш да ми дадеш
клетвата и меча си. Приемам ги. Трябва ми някой, който може
да лъже, някой с амбиция. Да стане мой шпионин. Да се
присъедини към моя Двор на сенките. Мога да те направя по-
могъща, отколкото някога си се надявала. Не е лесно за хората
да живеят сред нас, но аз мога да го направя по-лесно за теб.
Позволявам си да седна на един стол. Това е като да си очаквал
предложение за брак, а ти предлагат да станеш любовница.
Шпионин. Лъжец и крадец. Разбира се, той това мисли за мен,
за смъртните. Разбира се, той смята, че само за това ме бива.
Мисля за шпионите, които съм виждала, за онова създание с
нос като пащърнак и гърбица, с което Мадок разговаря понякога,
или за облечената в сиво фигура, чието лице никога не съм
зървала. Вероятно всички кралски особи имат шпиони, но без
съмнение сред уменията им е и способността да се крият добре.
А аз наистина ще бъда добре скрита - пред очите на всички.
- Вероятно не такова бъдеще си си представяла - казва принц
Дейн. - Няма да има лъскава броня или битки, но ти обещавам,
че щом стана върховен крал, ако ми служиш добре, ще можеш
да правиш каквото пожелаеш, защото кой би се
противопоставил на върховния крал? И ще наложа забрана
над теб, която ще те пази от омагьосване.
Седя съвсем неподвижно. Обикновено дарявани на смъртните в
замяна на техните услуги, забраните осигуряват власт, с едно
изключение, което те връхлетява, когато най-малко очакваш.
Например да си неуязвим, освен за стрела, направена от
сърцевината на глог, каквито по една случайност са стрелите,
които най-големият ти враг предпочита. Или пък можеш да
спечелиш всяка битка, но не ти е позволено да отказваш покани
за вечеря, затова, ако някой те покани на вечеря точно преди
битка, няма да можеш да се представиш добре на бойното поле.
В общи линии, като всичко друго в Царството на феите,
забраните са страхотни, но и гадни. Да, изглежда, само това ще
получа.
- Забрана - повтарям аз.
Усмивката му става по-широка и след миг разбирам защо. Не
съм казала „не". Което означава, че мисля да се съглася.
- Но те няма да те спасят от нашите плодове и отрови. Помисли
си добре. Мога да ти дам властта да запленяваш всеки, който
те погледне. Мога да ти сложа едно петънце тук. - Той докосва
челото ми. - И всеки, който го види, ще се влюби в теб. Мога да
ти дам магическо острие, което реже звездна светлина.
- Не искам да бъда контролирана - почти прошепвам аз. Не мога
да повярвам, че го казвам на глас, на него. Не мога да
повярвам, че правя това. - Имам предвид магически. Дайте ми
това и ще се справя сама с останалото.
Той кима веднъж.
- Значи, приемаш.
Плашещо е да си изправен пред такъв избор, избор, който
променя всички бъдещи избори.
Толкова силно искам власт. А това е възможност да я получа,
ужасяваща и леко обидна възможност, но все пак интригуваща.
Дали щях да бъда добър рицар? Няма как да знам.
Може би нямаше да ми хареса. Да се размотавам вечно с броня
и да ходя на скучни походи. Може би щеше да се налага да се
сражавам с хора, които харесвам.
Кимам и се надявам да стана добър шпионин.
Принц Дейн се изправя и докосва рамото ми. Усещам шок при
този контакт, като искра статично електричество.
- Джуд Дуарте, дъщеря на пръстта, от този ден насетне нито
едно заклинание от Царството на феите няма да може да
помъти ума ти. Нито една магия няма да движи тялото ти против
волята ти. За всички, с изключение на онзи, който ти налага тази
забрана. Сега никой няма да може да те контролира - казва той
и спира за миг. - Освен мен.
Поемам рязко дъх. Разбира се, че тази сделка ще има и жило.
Дори не мога да му се ядосам; трябваше да се досетя.
И все пак е вълнуващо да имаш защита. Принц Дейн е само
един, а и той видя нещо в мен, нещо, което Мадок не може да
види, нещо, което съм си спечелила сама.
Коленича на древния килим в кабинета на Мадок и се заклевам
във вярност на принц Дейн.

11

Цяла нощ и по време на вечерята мисля за тайната си. Тя ме

кара да се чувствам - за първи път, - сякаш имам някаква власт,
власт, която Мадок не може да ми отнеме. Аз съм шпионин! Аз
съм шпионин на принц Дейн! Дори само като мисля за това,
усещам тръпка.
Вечеряме малки птички, пълнени с ечемик и див чесън, кожата
им е напръскана с мазнина и мед. Ориана деликатно разтваря
нейните. Оук дъвче кожата. Мадок не си прави труда да отделя
месото, изяжда всичко, с костите. Аз човъркам с вилицата
варения пащърнак. Макар че Тарин е на масата, Виви не се е
върнала. Подозирам, че ловът с Рия е бил само претекст и тя е
отишла в света на смъртните след кратка езда през горите.
Питам се дали е вечеряла със семейството на Хедър.
- Справи се добре на турнира - казва Мадок между хапките.
Не изтъквам факта, че той напусна трибуните. Едва ли
е бил особено впечатлен. Не съм сигурна колко изобщо е видял.
- Това означава ли, че си размислил?
Нещо в гласа ми го кара да спре да дъвче и да ме погледне с
присвити очи.
- За рицарството ли? - пита той. - Не. Когато в двореца има нов
върховен крал, ще обсъдим бъдещето ти.
Устните ми се извиват в потайна усмивка.
- Както желаеш.
Тарин гледа Ориана и се опитва да копира движенията й с
малката птичка. Не поглежда към мен дори когато ме моли да й
подам гарафата с вода.
Не може да ми попречи обаче да я последвам до стаята й след
вечерята.
- Виж - казвам на стълбите. - Опитвам се да правя каквото
искаш, но не мога и не бива да ме мразиш за това. Това е моят
живот.
Тя се обръща.
- Твоят живот, който да прецакаш?
- Да - отговарям, когато стигаме до площадката. Не мога да й
кажа за принц Дейн, но дори да можех, не съм сигурна, че би
имало полза. Не съм сигурна, че аз самата одобрявам това. -
Животът ни е единственото, което имаме, единствената ни
монета. Трябва да купим онова, което искаме, с нея.
Тя извърта очи и казва остро:
- 0, колко сладко? Сама ли го измисли?
- Какво ти става? - питам аз.
Тя клати глава.
- Нищо. Нищо. Може би щеше да е по-добре да мисля като теб.
Няма значение, Джуд. Ти наистина се представи добре.
- Благодаря - отвръщам, смръщена от объркване. Отново се
сещам за онова, което Кардан каза за нея, но не искам да я
питам и да я карам да се чувства зле. - Е, ти влюби ли се вече?
Тя отвръща на въпроса ми със странен поглед.
- Утре няма да ходя на уроци - казва. - Прави каквото искаш с
живота си, но аз не смятам да гледам.
****

Имам чувството, че краката ми са оловни, когато тръгвам към

двореца, по земята са нападали ябълки, златистият им аромат
се носи във въздуха. Облечена съм с дълга черна рокля със
златни маншети и зелен ширит, любима и удобна.
Птиците пеят над мен и ме карат да се усмихна. Позволявам си
да помечтал за коронацията на принц Дейн, как танцувам с
усмихнатия Лок, а Кардан е извлечен от пира и хвърлен в
тъмница.
Някакъв бял проблясък ме откъсва от мислите ми. Елен - бял
елен, който стои само на десет крачки от мен. По рогата му има
фини паяжини, а козината му е толкова бяла, че изглежда
сребърна на следобедната светлина. Гледаме се дълго, преди
той да препусне към двореца, отнасяйки дъха ми.
Решавам, че това е добро предзнаменование.
И поне отначало изглежда така. Уроците не минават твърде зле.
Нугъл, нашият учител, е мил, но странен стар фир дариг* от
север с огромни вежди, дълга брада, в която понякога пъха
писалки и парчета хартия, и тенденция да се отклонява към
темата за метеоритните бури и тяхното значение. Привечер ни
кара да броим падащи звезди, което е скучна, но отпускаща
задача. Аз лежа по гръб на одеялото и се взирам в нощното
небе.
Единственият недостатък е, че ми е трудно да записвам
бройката в тъмното. Обикновено от дърветата висят сияещи
кълба или големи облаци светулки, за да осветяват уроците ни.
Аз си нося и свещи, когато стане твърде тъмно, защото
човешкото зрение не е остро като тяхното, но не ми е позволено
да ги паля, когато изучаваме звездите. Опитвам се да пиша
разбираемо и да не изцапам пръстите си с мастило.
- Помнете - казва Нугъл, - необичайните небесни събития често
предвещават важни политически промени, така че, когато се
задава избор на нов крал, е важно да наблюдаваме
внимателно знаците.
В мрака се чува смях.
- Никасия - казва учителят. - Някакъв проблем ли има?
Високомерният й глас е невъзмутим:
- Не, никакъв.
- А какво можеш да ми кажеш за падащите звезди? Какво е
значението им в последния час на нощта?
- Дузини раждания - казва тя, което е толкова невярно, че чак се
смръщвам.
- Смърти - прошепвам под нос.
За нещастие, Нугъл ме чува.
- Много добре, Джуд. Радвам се, че някой е внимавал. Е, кой
иска да ми каже кога е най-вероятно да настъпят тези смърти?
Фея от ирландската митология. - Б. пр.

Вече няма смисъл да си мълча, не и когато заявих на Кардан, че

ще го засрамя с постиженията си. По-добре да започвам.
- Зависи през кои съзвездия преминават и в каква посока падат
звездите - казвам аз.
По средата на отговора усещам как гърлото ми се стяга.
Внезапно съм доволна, че е тъмно, защото не мога да видя
изражението на Кардан. Или на Никасия.
- Отлично - казва Нугъл. - Затова записите ни трябва да са
изчерпателни. Продължавай!
- Това е тъпо - ръмжи Валериан. - Пророчествата са за
вещиците и нисшите създания. Ние трябва да учим по-
благороднически неща. Ако ще прекарвам нощта по гръб, по-
добре да ме учат на любов.
Някой от другите се смее.
- Много добре - казва Нугъл. - Кажете ми кое събитие вещае
успех в любовта?
- Момиче, което си сваля роклята - казва той и предизвиква още
смях.
- Елга? - Нугъл се обръща към едно момиче със сребърна коса,
чийто смях звучи като трошене на стъкло. - Можеш ли да му
отговориш? Вероятно той има толкова малък успех в любовта,
че наистина не знае.
Тя започва да заеква. Подозирам, че знае отговора, но не иска
да си навлече гнева на Валериан.
- Да попитам ли пак Джуд? - пита сопнато Нугъл. - Или може би
Кардан. Защо не ни кажеш?
- Не - казва той.
- Как така? - пита Нугъл.
Гласът на Кардан кънти от зловеща властност.
- Валериан е прав. Урокът е скучен. Ще запалите светлините и
ще започнете друг, по-смислен.
Нугъл дълго мълчи.
- Да, принце - казва накрая и всички глобуси около нас засияват.
Аз примигвам няколко пъти, докато очите ми привикват със
светлината. Питам се дали Кардан някога е правил нещо, което
не иска. Нищо чудно, че дреме по време на уроците. Нищо
чудно, че веднъж препусна пиян с кон по тревата, до като ние
учехме, прегази одеяла и книги и принуди всички да бягат от
пътя му. Той може да промени програмата ни просто по
прищявка. Как нещо би могло да има значение за такъв като
него?
- Зрението й е толкова слабо - казва Никасия и аз осъзнавам, че
стои пред мен. Държи тетрадката ми и я размахва пред всички,
за да видят драсканиците ми. - Горката, горката, Джуд. Трудно
е да се справяш с толкова много недостатъци.
Имам петна от мастило по пръстите и по златните маншети на
роклята.
В другия край на гората Кардан говори с Валериан. Само Лок ни
гледа с мрачно изражение. Нугъл прелиства купчина дебели
прашни книги, вероятно се опитва да намери урок, който Кардан
ще хареса.
- Съжалявам, ако не можеш да разчетеш почерка ми - казвам и
грабвам тетрадката си. Страниците се разкъсват и записките
ми от тази вечер се съсипват. - Но това не е точно мой
недостатък.
Никасия ме зашлевява през лицето. Аз залитам шокирана и
падам на коляно, като едва успявам да се задържа и да не се
просна по очи. Бузата ми пламти. Главата ми звъни.
- Не можеш да правиш това - казвам й глупаво.
Мислех си, че разбирам тази игра. Явно съм бъркала.
- Мога да правя каквото пожелая - информира ме тя все така
надуто.
Всички ученици ни гледат. Елга е сложила деликатната си длан
на устата. Кардан ни поглежда и по изражението му виждам, че
не е много доволен. На лицето на Никасия се появява
смущение.
Откакто съм сред тях, имаше граници, които те не прекосяваха.
Когато ни блъснаха в реката, никой не видя. За добро или за
лошо, аз съм част от домакинството на генерала и съм под
защитата на Мадок. Кардан може и да посмее да му се
противопостави, но си мислех, че поне другите биха го правили
тайно.
Явно съм разгневила Никасия толкова много, че е забравила за
това.
Изтупвам роклята си.
- На дуел ли ме предизвикваш? Защото е мое право да избера
времето и оръжието.
Колко би ми харесало да я поваля.
Тя осъзнава, че въпросът ми изисква отговор. Може и да съм по-
нисша от нея, но това не я освобождава от изискванията на
собствената й чест.
С ъгълчето на окото си виждам как Кардан идва към нас.
Тръпката на очакването се смесва със страх. Валериан се
блъска в рамото ми. Отстъпвам от него, но не достатъчно бързо,
за да избегна вълната от миризма на презрял плод.
Над нас, в тъмния купол на нощта, падат седем звезди, които
оставят блестящи следи по небето. Поглеждам автоматично
нагоре, но твърде късно, за да видя точната им посока.
- Някой записа ли това? - закрещява Нугъл, който рови в
брадата си за писалка. - Това е небесното събитие, което
чакахме! Някой трябва да е видял точното място на началото.
Бързо! Запишете всичко, което си спомняте.
Точно тогава, докато гледам към звездите, Валериан притиска
нещо меко до устата ми. Ябълка, сладка и изгнила, меденият
сок се спуска по езика ми, има вкус на слънчева светлина и на
чиста, глупава радост. Вълшебен плод, който помътва ума и
кара хората да жадуват за него толкова силно, че стават
податливи и глупави.
Защитите на Дейн ме предпазват от магия, от чужд контрол, но
вълшебният плод те лишава дори от собствения ти контрол.
О, не. О, не, не, не, не.
Изплювам я. Ябълката се търкаля по земята, но аз вече усещам
въздействието й.
Сол - мисля си, докато посягам към кошницата си. - Трябва ми
соя. Солта е противоотровата. Ще разчистя мъглата от
главата си.
Никасия вижда, че посягам към кошницата, грабва я и подскача
с нея, докато Валериан ме блъска на земята. Опитвам се да
изпълзя от него, но той ме притиска и завира мръсната ябълка в
лицето ми.
- Нека подсладим малко жлъчния ти език - казва и натиска.
Пулпът е в устата и в носа ми.
Не мога да дишам. Не мога да дишам.
Очите ми са отворени и се взират в лицето на Валериан. Давя
се. Той ме гледа с леко любопитство, сякаш се чуди какво ще
стане.
Мрак се спуска пред очите ми. Задушавам се.
Най-лошото е, че заради вълшебния плод в мен разцъфва
радост, която заглушава ужаса. Всичко е красиво. Плава пред
очите ми. Посягам да одера лицето на Валериан, но съм твърде
замаяна, за да го достигна. След миг вече няма значение. Не
искам да го нараня, не и когато съм толкова щастлива.
- Направи нещо! - казва някой, но в делириума си не разбирам
кой.
Внезапно Валериан е изритан настрани. Аз се претъркулвам и
кашлям. Кардан се извисява над мен. По лицето ми се стичат
сълзи и сополи, но аз мога само да лежа на земята и да плюя
сладкия плод, нямам представа защо плача.
- Достатъчно - казва Кардан.
Има странно, диво изражение и едно мускулче на челюстта му
подскача.
Започвам да се смея.
Валериан изглежда възмутен.
- Съсипваш ми забавлението, така ли?
За миг си мисля, че ще се сбият, макар че не проумявам защо.
После виждам, че Кардан я държи - солта от кошницата ми.
Противоотровата. (Не мога да си спомня защо ми трябваше.)
Хвърля я във въздуха със смях и аз я виждам как се пръсва по
вятъра. После поглежда ухилен към Валериан.
- Какво ти става, Валериан? Ако тя умре, закачката ти ще
свърши още в началото.
- Няма да умра - казвам аз, защото не искам да ги притеснявам.
Добре се чувствам. По-добре от когато и да било. Радвам се, че
противоотровата я няма.
- Принц Кардан - казва Нугъл. - Тя трябва да бъде отведена у
дома.
- Всички са толкова скучни днес - казва Кардан, но не звучи като
да е отегчен.
Звучи, сякаш едва успява да сдържа гнева си.
- О, Нугъл, тя не иска да си ходи. - Никасия идва при мен и ме
гали по бузата. - Нали, хубавице?
Усещам лепкавия вкус на мед. Усещам светлина. Разтварям се.
Пърхам като знаме.
- Искам да остана - казвам аз, - защото тук е прекрасно.
Защото тя е зашеметяваща.
Не съм сигурна, че се чувствам добре, но знам, че се чувствам
чудесно.
Всичко е прекрасно. Дори Кардан. Преди не го харесвах, но това
сега ми се струва глупаво. Усмихвам му се щастливо, макар че
той не отвръща на усмивката ми.
Не го приемам лично.
Нугъл се извръща от нас и мърмори нещо за генерала и за
глупост, за принцове, на които са им отсичани главите. Кардан го
гледа, стиснал ръце в юмруци.
Няколко момичета сядат на мъха до мен. Смеят се, което
разсмива отново и мен.
- Не бях виждала досега смъртен да яде от плодовете на
Елфхейм - казва една от тях, Флосфлауър. - Дали ще си
спомня после?
- По-добре някой да я омагьоса да не помни - казва Лок някъде
зад мен, но не звучи гневен като Кардан.
Звучи мил. Обръщам се към него и той докосва рамото ми.
Навеждам се към топлата му кожа.
Никасия се смее.
- Тя не би искала това. Тя иска да си хапне пак ябълка.
Устата ми се изпълва със слюнка при спомена. Спомням
си как са пръснати по пътеката към училище, златни и
блестящи, и се проклинам за глупостта си, че не съм спряла да
се наям с тях до пръсване.
- Значи, сега можем да я питаме разни неща? - пита друго
момиче, Морагна. - Срамни неща. И тя ще ни отговори?
- Че защо ще се срамува от нещо, когато е сред приятели? -
казва Никасия, присвила очи.
Прилича на котка, която тъкмо е изяла цялата сметана и е
готова да подремне на слънце.
- Кого от нас ти се иска да целунеш? - пита Флосфлауър, като се
приближава.
Тя почти не ми е говорила досега. Радвам се, че иска да бъдем
приятелки.
- Искам да ви целуна всичките - отвръщам и започвам да се
смея.
Хиля се към звездите.
- Носиш твърде много дрехи - казва Никасия и се мръщи към
полите ми. - И вече са мръсни. Трябва да ги съблечеш.
Роклята ми внезапно започва да натежава. Представям си се
гола на лунната светлина, кожата ми става сребриста като
листата над нас.
Ставам. Всичко сякаш е килнато настрани. Започвам да се
събличам.
- Права си - казвам с удоволствие.
Роклята ми се свлича на купчина плат, която лесно прекрачвам.
Нося бельо като смъртните - черен сутиен на зелени точки и
бикини.
Всички ме гледат странно, сякаш се питат откъде съм взела
бельото. Всички са толкова блестящи, че ми е трудно да ги
гледам дълго, без да ме заболи главата.
Осъзнаващ мекотата на тялото си, мазолите по ръцете си и
тежестта на гърдите си. Усещам мекото гъделичкане на тревата
под краката си и топлата земя.
- Красива ли съм като вас? - питам Никасия с искрено
любопитство.
- Не - казва тя и поглежда към Валериан. Взема нещо от земята.
- Изобщо не си като нас.
Съжалявам да го чуя, но не съм изненадана. До тях всеки би
приличал просто на сянка, на размазано отражение на
отражение.
Валериан сочи към огърлицата от плодове на калина, която виси
на шията ми, сушените черни плодчета са нанизани на дълга
сребърна верижка.
- Трябва да свалиш и това.
Кимам заговорнически и казвам:
- Прав си, вече не ми трябва.
Никасия се усмихва и вдига златистото нещо, което държи.
Мръсните, смачкани остатъци от ябълката.
- Ела да оближеш ръцете ми. Нали нямаш нищо против? Но ще
трябва да го направиш на колене.
Ахвания и смях се понасят през учениците като бриз. Те искат
да го направя. Аз искам да ги зарадвам. Искам всички да са
щастливи като мен. И определено искам да вкуся отново от
плода. Започвам да пълзя към Никасия.
- Не. - Кардан пристъпва пред мен, гласът му звънти и е леко
нестабилен. Другите му правят място. Той сваля едната си
кожена обувка и вдига бледия си крак пред мен. - Джуд ще
дойде тук и ще целуне крака ми. Тя каза, че иска да целуне
всички ни. А аз все пак съм неин принц.
Смея се. Честно, не знам защо преди съм се смяла толкова
рядко. Всичко е прекрасно и смешно.
Но когато поглеждам към Кардан, нещо не ми се струва наред.
Очите му светят от гняв, от желание и може би дори от срам.
След миг примигва и отново става ледено арогантен както
винаги.
- Е? Давай по-бързо - казва нетърпеливо. - Целуни крака ми и
кажи колко съм велик. Кажи ми колко много ми се възхищаваш.
- Достатъчно - казва му остро Лок. Слага ръце на раменете ми и
ме изправя грубо. - Ще я заведа у дома.
- Така ли? Сега? - извива вежди Кардан. - Интересно, защо
точно сега. Значи, малкото унижение ти е приятно, но не и
голямото?
- Мразя, когато ставате такива - казва Лок под нос.
Кардан вади една игла от палтото си, блестяща, фили-
гранна игла във формата на жълъд с дъбово листо зад него. В
миг на опиянение си мисля, че ще я даде на Лок, за да ме
остави тук. Това ми се струва невъзможно дори в безумното ми
състояние.
Тогава Кардан хваща ръката ми, което ми се струва още по-
невъзможно. Пръстите му са много топли върху кожата ми.
Забива върха на иглата в палеца ми.
- Ох - казвам аз, отдръпвам се от него и лапвам наранения си
пръст.
Кръвта ми има метален вкус.
- Приятна разходка към дома - казва ми той.
Лок ме води, като се навежда да вземе нечие одеяло и го намята
на раменете ми. Всички се взират в нас, докато минаваме през
гората, аз се препъвам, а той ме държи. Учителите, които
виждам, не срещат погледа ми.
Смуча убодения си пръст и се чувствам странно. Главата ми
още се върти, но не толкова. Нещо не е наред. След миг
осъзнавам какво е. В моята човешка кръв има сол.
Стомахът ми се свива.
Поглеждам назад към Кардан, който се смее с Валериан и
Никасия. Морагна го е хванала под ръка. Учителката, една
мускулеста фея от острова на изток, се опитва да преподава
урока си.
Мразя ги. Мразя ги всичките толкова много. За миг усещам само
това - жегата на гнева ми изпепелява мислите ми. Придържам с
треперещи ръце одеялото на раменете си и оставям Лок да ме
води към гората.
- Длъжница съм ти - процеждам през зъби след малко. - Задето
ме изведе от там.
Той ме поглежда оценяващо и отново съм поразена от красотата
му, от меките къдрици, които се спускат около лицето му. Ужасно
е да съм сама с него, като знам, че ме е видял по бельо и как
пълзя по земята, но съм твърде ядосана, за да се срамувам.
Той клати глава.
- Не дължиш нищо на никого, Джуд. Особено днес.
- Как ги понасяш? - питам аз, гневът ме кара да се обърна срещу
него, макар че той е единственият, на когото не съм ядосана. -
Те са ужасни. Те са чудовища.
Той не отговаря. Вървим и когато навлизаме в гората, аз ритам
един плод така силно, че той отскача от ствола на бряст.
- Приятно е да съм с тях - казва той. - Вземаме каквото
пожелаем, осъществяваме всяка лоша мисъл. Има някаква
сигурност в това да бъдеш ужасен.
- Защото не са ужасни с теб?
Той отново не отговаря.
Когато наближаваме имението на Мадок, спирам.
- От тук трябва да продължа сама.
Усмихвам му се, вероятно малко треперливо. Трудно ми е да
овладявам лицето си.
- Почакай - казва той и пристъпва към мен. - Искам да те видя
отново.
Изстенвам, твърде вбесена, за да се изненадам. Стоя там с
чуждото одеяло, с ботуши и купено от мола бельо. Изцапана
съм с пръст и току-що съм се направила на идиотка.
-Защо?
Той ме гледа, сякаш вижда нещо съвсем друго. В погледа му
има някаква интензивност, която ме кара да се изпъна леко
въпреки пръстта по мен.
- Защото ти си като история, която още не се е случила. Защото
искам да видя какво ще направиш. Искам да бъда част от
разгръщането на приказката.
Не съм сигурна дали това е комплимент, но май го приемам като
такъв.
Той вдига ръката ми - същата, която Кардан убоде с иглата - и
целува връхчетата на пръстите ми.
- До утре - казва Лок и се покланя.
И така, с чуждото одеяло, ботуши и купено от мола бельо аз
тръгвам сама към дома.
* * *

- Кажи ми кой ти го причини - настоява Мадок отново и отново,

но аз не му казвам.
Той крачи напред-назад, обяснява ми подробно как ще открие
виновниците и ще ги унищожи. Ще им изтръгне сърцата. Ще им
отсече главите и ще ги окачи на покрива на къщата си, за да
служат като предупреждение за останалите.
Знам, че не заплашва мен, но все пак крещи на мен.
Когато съм изплашена, не мога да забравя, че колкото и добре
да играе ролята на баща, той винаги ще си остане и убиецът на
баща ми.
Не казвам нищо. Мисля си как Ориана се страхуваше, че с
Тарин ще се държим неприлично в двора и ще засрамим Мадок.
Сега се питам дали всъщност не се е притеснявала повече как
ще реагира той, ако се случи нещо. Не е много мъдро от
политическа гледна точка да отсече главите на Валериан и
Никасия. А ако нарани Кардан, би било равносилно на измяна.
- Сама го направих - казвам накрая, за да прекратя това. - Видях
плода и ми хареса, затова го изядох.
- Как можа да си толкова глупава? - обръща се Ориана към мен.
Тя не изглежда изненадана; изглежда, сякаш съм потвърдила
най-лошите й подозрения. - Джуд, знаеш, че не бива да го
правиш.
- Исках да се позабавлявам. Реших, че ще е забавно - отвръщам
като опърничава дъщеря. - И наистина беше. Беше като красив
сън...
- Замълчете! - крещи Мадок и двете застиваме. - Замълчете и
двете!
Аз неволно се свивам.
- Джуд, спри да дразниш Ориана - казва той, гледа ме с
раздразнение, с каквото досега е гледал само Виви.
Той знае, че лъжа.
- Ориана, не бъди толкова лековерна.
Когато тя осъзнава какво има предвид той, малката й нежна
ръка се вдига към устата й.
- Когато разбера кого защитаваш - казва ми Мадок, - ще
съжаляват, че изобщо са се появили на този свят.
- Това няма да помогне - отговарям и се облягам в стола си.
Той кляка пред мен и хваща ръката ми с грубите си зелени
пръсти. Сигурно усеща как треперя. Въздиша дълго, вероятно
преглъщайки още заплахи.
- Тогава ми кажи какво ще помогне, Джуд. Кажи ми и ще го
направя.
Питам се какво ли ще стане, ако изрека думите: Никасия ме
унизи, Валериан се опита да ме убие. Направиха го, за да
впечатлят принц Кардан, който ме мрази. Страхувам се от
тях. Страхувам се от тях повече, отколкото се страхувам
от теб, а ти ме ужасяваш. Накарай ги да спрат. Накарай ги
да ме оставят на мира.
Но няма да го направя. Гневът на Мадок е бездънен. Видях го в
кръвта на майка си по кухненския под. Веднъж призован, той не
може да бъде удържан.
Ами ако убие Кардан? Ами ако ги убие всичките? Негови ят
отговор на много проблеми е кръвопролитието. Ако те са
мъртви, родителите им ще поискат удовлетворение. Яр- остта на
върховния крал ще се стовари върху него. Ще съм много по-зле
от сега, ако Мадок умре.
- Научи ме на повече - казвам аз. - На още стратегия. На още
бойни умения. Научи ме на всичко, което знаеш.
Принц Дейн може и да ме иска като шпионин, но това не
означава, че ще се откажа от меча.
Мадок изглежда впечатлен, а Ориана - подразнена. Виж дам, че
си мисли, че го манипулирам и се справям доста добре,
- Добре - казва той с въздишка. - Татерфел ще ти донесе вечеря,
освен ако не искаш да се присъединиш към нас в тра-
пезарията. Ще започнем по-интензивни тренировки утре.
- Ще ям горе.
Тръгвам към стаята си, още увита в чуждото одеяло. По пътя
минавам покрай затворената врата на Тарин. Част мен иска да
вляза, да се хвърля на леглото й и да плача. Искам да ме
прегърне и да ми каже, че е нямало как да постъпя иначе. Искам
да ми каже, че съм смела и че ме обича.
Но тъй като съм сигурна, че няма да го направи, подми- навам
вратата й.
Стаята ми е разтребена, докато ме е нямало, леглото ми е
оправено, а прозорците са отворени, за да влиза нощни- ят
въздух. И на леглото ми има сгъната рокля от домашно платно с
кралския герб, каквито носят прислужниците на принцовете и
принцесите. На балкона седи таласъмът с лиЦе на сова.
Наежил е леко перата си.
- Ти - казвам аз. - Ти си от неговите...
- Утре отиди в Холоу Хол, сладурче - изписуква той. - Раз- крий
тайна, която кралят няма да хареса. Разкрий измяна.
Холоу Хол. Това е домът на Бейлкин, най-големия принц.
Получих първата си задача от Двора на сенките.

12

Лягам си рано и когато се събуждам, вече е съвсем тъмно.

Главата ме боли - може би защото съм спала твърде дълго, -
тялото също. Сигурно съм спала със свити мускули.
Уроците днес вече са започнали, но няма значение. И без това
няма да ходя.
Татерфел ми е оставила поднос с кафе, подправено с канела,
карамфил и малко пипер. Наливам си чаша. Вече е хладко,
което означава, че е тук от доста време. Има и препечена
филийка, която омеква, когато я потапям няколко пъти в кафето.
После си мия лицето, което още лепне от ябълката, и след това
се измивам цялата. Сресвам си набързо косата и я вдигам на
кок, като я увивам около една вейка.
Отказвам да мисля за случилото се предишния ден. Отказвам
да мисля за каквото и да било, освен за днешния ден и мисията
ми за принц Дейн.
Отиди в Холоу Хол Открий тайна, която кралят няма да
хареса. Открий измяна. *
Значи, Дейн иска да му помогна да се увери, че Бейлкин няма
да бъде избран за следващия върховен крал. Елдред може да
избере всяко от децата си за трона, но любимците му са
тримата най-големи: Бейлкин, Дейн и Елоуин - и най- вече Дейн.
Питам се дали шпионите на принца са помогнали за това.
Ако се справям добре, Дейн ще ми даде власт, когато се възкачи
на трона. А след вчерашния ден аз копнея за нея. Копнея за нея,
както копнях за вкуса на вълшебния плод.
Обличам роклята на прислужница, без да слагам бельо то от
мола, за да съм възможно най-автентична. Изравям от дъното
на гардероба стари кожени обувки. Иматдупки на носовете,
които се опитах да оправя преди година,но не съм добра
шивачка и те станаха още по-грозни. Но пасват на роклята, а и
всичките ми други обувки са твърде красиви.
В имението на Мадок нямаме смъртни прислужници, но съм
виждала такива в другите части в Царството на феите. Човешки
акушерки помагат за израждането на бебета на смъртните
съпруги. Човешки занаятчии, прокълнати или благословени с
някакво умение. Човешки кърмачки, които да кърмят болните
бебета на вълшебния народ. Малки човешки деца, отгледани
тук, но които не се образоват с децата на благородниците като
нас. Весели търсачи на магия, които нямат нищо против да
поемат някаква отвара,стига тя да осъществи желанието им.
Когато пътищата ни се пресичат, аз се опитвам да говоря с тях.
Понякога и те го искат, а друг път - не. Повечето незанаятчии са
поне малко омагьосани, за да се притъпят спомените им. Те си
мислят,че са в болница или в къщата на някой богаташ. И когато
се върнат у дома - а Мадок ме увери, че се връщат, - са добре
платени и дори получават подаръци, като късмет или сияеща
коса, или дарбата да отгатват числата от лотарията.
Но аз знам, че има и хора, които правят лоши сделки или
засягат някого тук и с тях не се държат добре. С Тарин чуваме
това-онова, макар че не е за нашите уши - истории за хора,
които спят на каменен под и ядат остатъци, а вярват, че си
почиват в пухени легла и се угощават с деликатеси. Хора, чиито
съзнания са замъглени от вълшебен плод. Говори се, че слугите
на Бейлкин са от тях - най-низвергнагите и с които се отнасят
най-зле.
Потрепервам при тази мисъл. И все пак разбирам защо един
смъртен би бил полезен шпионин, освен заради способността си
да лъже. Един смъртен ще остане почти незабележим
навсякъде. Ако държим арфа - сме бардове. Ако сме с груби
дрехи, сме прислуга. Ако сме с красиви рокли, сме съпруги с
пищящи гоблински деца.
Предполагам, че е преимущество да си незначителен.
След това слагам в една кожена торба дрехи за сина и нож,
намятам дебело кадифено наметало над роклята си и се
спускам по стълбите. Кафето кипи в стомаха ми. Почти до
вратата съм, когато виждам, че Виви седи на тапицираната с
гоблен пейка под прозореца.
- Станала си - казва тя и се изправя. - Добре. Искаш ли да
постреляме? Имам стрели.
- Може би по-късно.
Придържам наметалото на врата си и се опитвам да мина
покрай нея, като си придавам най-невинно и щастливо
изражение.
Не се получава. Тя протяга ръце да ме спре.
- Тарин ми каза какво си казала на принца на турнира - рече тя. -
И Ориана ми каза как си се прибрала снощи. За останалото се
досещам.
- Не ми трябва още една лекция - отвръщам аз.
Тази мисия от Дейн е единственото, което ме спира да не мисля
за случилото се предишния ден. Не искам да губя концентрация.
Опасявам се, че ако го направя, ще изгубя и самообладанието
си.
- Тарин се чувства ужасно - казва Виви.
- Да. Понякога е гадно да се окажеш прав.
- Престани. - Тя хваща ръката ми и ме гледа с продълговатите
си зеници. - Можеш да говориш с мен. Можеш да ми се
довериш. Какво става?
- Нищо. Сбърках. Ядосах се. Исках да докажа нещо, а беше
глупаво.
- Заради онова, което аз казах ли?
Пръстите й стискат здраво ръката ми. *
Вълшебният народ винаги ще се държи с вас като с боклуци.
- Виви, няма начин ти да си виновна за това, че аз съм решила
да си съсипя живота - казвам й. - Но ще ги накарам да
 съжаляват, че са ме срещнали.
- Чакай, какво имаш предвид?
- Не знам - отвръщам и се освобождавам от нея.
Тръгвам към вратата и този път тя не ме спира. Щом излизам,
хуквам по моравата към конюшнята.
Знам, че не съм честна с Виви, която не е виновна за нищо.
Просто искаше да помогне.
Може би вече не знам как да бъда добра сестра.
В конюшнята спирам и се облягам на стената, докато си поемам
дълбоко дъх. През повече от половината си живот се боря с
паниката. Може би не е добре да живееш в постоянен стрес,
дори не е необходимо. Но вече не знам как се живее иначе.
Най-важното е да впечатля принц Дейн. Не мога да позволя на
Кардан и приятелите му да ми попречат в това.
Решавам да взема една от жабите, за да ида до Холоу Хол, тъй
като само благородниците яздят подкованите със сребро коне.
Макар че една прислужница не би имала дори жаба, но все пак
тя не изглежда толкова подозрително.
Само в Царството на феите една огромна жаба би била по-
малко подозрителният избор.
Оседлавам една петниста и я извеждам на тревата. Дългият й
език облизва едно от златните й очи и аз неволно отстъпвам
назад.
Слагам крак в стремето и се мятам на седлото. С една ръка
държа юздите, а с другата потупвам меката хладна кожа на
гърба й. Петнистата жаба скача във въздуха, а аз се хващам по-
здраво.
Холоу Хол е каменно имение с висока крива кула, почти
наполовина покрито с лози и бръшлян. На втория етаж има
балкон с перила от дебели корени вместо от желязо. Завеса от
по-тънки филизи виси от него като проскубана брада,
напластена с пръст. Има нещо безформено в това имение, което
би трябвало да го прави очарователно, но всъщност го прави
зловещо. Връзвам жабата, натъпквам наметалото си в дисагите
и тръгвам към страничната стена на имението, където
предполагам, че е входът за прислугата. По пътя спирам да
набера гъби, за да изглежда, че съм ходила в гората за това.
Когато се приближавам, сърцето ми пак започва да бие бързо.
Повтарям си, че Бейлкин не би ме наранил. Дори да ме хванат,
той просто ще ме върне на Мадок. Нищо лошо не може да ми се
случи.
Не съм напълно сигурна, че е така, но успявам да се убедя
Достатъчно, за да приближа до входа за слугите и да вляза
вътре.
Един коридор води към кухните, където оставям гъбите на
масата до няколко окървавени заека, пай с гълъби, букет от
чесън и розмарин, няколко сливи и десетина бутилки вино. Един
трол разбърква нещо в голям казан, а до него стои крилато
пикси. Двама човеци с хлътнали бузи режат зеленчуци - момче и
момиче, с глуповати усмивки и изцъклени очи. Те дори не
поглеждат какво режат и съм изненадана, че не са си отрязали
досега пръстите. Дори по-зле - ако го бяха направили, едва ли
щяха да забележат.
Мисля си как се чувствах вчера и ехото от вкуса на вълшебния
плод се появява неканено в устата ми. Усещам как в гърлото ми
се надига жлъчка и отминавам бързо по коридора.
Спира ме един страж със светли очи, който ме хваща за ръката.
Поглеждам го с надеждата, че мога да докарам същото
отсъстващо, доволно и замечтано изражение като хората в
кухнята.
- Не съм те виждал досега - казва той обвинително.
- Ти си красив - отвръщам, опитвам се да звуча смаяно и малко
объркано. - Какви красиви очи!
Той изсумтява с отвращение, което сигурно означава, че се
справям достатъчно добре в преструвката на омагьосана
прислужница, макар да се чувствам нелепо и на ръба на
нервите си. Не съм чак толкова добра в импровизациите,
колкото се надявах.
- Нова ли си? - пита той съвсем бавно.
- Нова? - повтарям, опитвам се да предположа какво би мислил
за това някой, довлечен тук. Все си спомням сладкия вкус на
вълшебния плод на езика си, но вместо да ми помогне да
вляза в ролята, това само предизвиква гадене. - Преди бях на
 друго място - казвам аз, - но сега трябва да чистя голямата
зала, докато светне.
- Ами отивай тогава - казва той и ме пуска.
Опитвам се да овладея треперенето, което се трупа под кожата
ми. Не се заблуждавам, че актьорската ми игра го е убедила;
той повярва, защото съм човек и очаква хората да са слуги.
Отново разбирам защо принц Дейн е решил, че ще бъда
полезна. След стража вече е относително лесно да оби калям из
Холоу Хол. Много човеци бързат по задачите си, потънали в
нездравите си сънища. Те си пеят тихичко или шепнат нещо, но
очевидно това са просто части от разговор, който се случва в
сънищата им. Имат сенки под очите, устните им са напукани.
Нищо чудно, че пазачът ме помисли за нова.
Освен слугите обаче, тук има и гости от някой празник, който
като че ли просто е отшумял, а не е приключил. Те спят в
различна степен на разсъблеченост, проснати по кушетки или по
пода на салоните, през които минавам. Устните им са покрити
със злато от невърмор - блестящ златен прах, който е така
концентриран, че притъпява съзнанието на вълшебните
създания и дава на смъртните способността да се омагьосват
взаимно. Бокали лежат до тях, медовина се излива по неравния
под като притоци към големи езера. Някои от гостите са така
неподвижни, че се притеснявам, че може да са гуляли до смърт.
- Извинете - казвам на едно момиче горе-долу на моята възраст,
което носи ламаринена кофа.
Тя ме подминава, сякаш без да забележи, че съм я заговорила.
Тъй като нямам представа какво друго да сторя, аз я следвам.
Качваме се по широко каменно стълбище без перила. Още
трима от гостите лежат в ступор до голяма колкото напръстник
бутилка с алкохол. Отгоре, към другия край на залата, чувам
странен вик, сякаш от болка. Нещо тежко се стоварва на земята.
Потресена, аз се опитвам да овладея изражението си и да
изглеждам все така в замечтано неведение, но не е лесно.
Сърцето ми тупти като пленена птичка.
Момичето отваря врата към един от апартаментите и аз се
плъзвам след нея.
Стените са каменни, без картини или гоблени. Огромно легло с
балдахин заема по-голямата част от първата стая. На таблата
му са резбовани различни животни с женски глави и голи гърди -
сови, змии и лисици, - които сякаш танцуват някакъв странен
танц.
Вероятно не бива да се изненадвам, тъй като Бейлкин е
водачът на безпътния Кръг на врабците.
Разпознавам обаче книгите, натрупани по дървеното писалище -
същите книги, по които учим с Тарин. Тези са разпилени, между
тях са пръснати листове до отворена мастилница. В полетата на
една от книгите са изписани бележки, а друга е покрита с петна.
Счупена писалка, скършена нарочно - или поне не мисля, че се
е счупила случайно по този начин, - лежи върху отворената и
оплескана с мастило книга.
Нищо тук не говори за измяна.
Принц Дейн ми даде униформа, защото знаеше, че ще мога да
вляза в имението, както и сторих. А за останалото разчита на
способността ми да лъжа. Но сега, когато съм вътре, се надявам
да има какво да открия в Холоу Хол.
Което означава, че колкото и да съм изплашена, трябва да
внимавам.
Покрай стената има още книги, някои са ми познати от
библиотеката на Мадок. Спирам пред една лавица и клякам. В
единия ъгъл виждам позната книга, каквато не очаквах да
намеря на такова място - „Приключенията на Алиса в Страната
на чудесата" и „Алиса в Огледалния свят", подвързани заедно в
един том. Мама ни четеше от тях, когато бяхме в света на
смъртните.
Отварям книгата и виждам познатите илюстрации, а после и
думите:
- Но аз не искам да отивам при луди хора - отбеляза Алиса.
- 0, няма как иначе - каза Котаракът. - Тук всички сме луди. Аз
съм луд. Ти си луда.
- Откъде знаеш, че съм луда? - попита Алиса.
- Трябва да си - каза Котаракът. - Иначе нямаше да дойдеш
тук.
Напушва ме нервен смях и трябва да прехапя вътрешността на
бузата си, за да не се разсмея.
Човешкото момиче е клекнало пред огромната камина и смита
пепелта от решетката. От двете й страни има железни поставки
за дърва във формата на огромни извиващи се змии, стъклените
им очи са готови да блеснат, озарени от пламъците.
Макар че е нелепо, не мога да се накарам да върна книгата на
лавицата. Виви не я взе в багажа ни и не съм я виждала, откакто
мама ни я четеше преди лягане. Пъхам я в предницата на
роклята си.
После отивам до гардероба и го отварям, търся някаква следа,
някакво ценно късче информация. Но още щом поглеждам
вътре, в гърдите ми лумва паника. Веднага разбирам в чия стая
съм. Това са екстравагантните жакети и бричове на принц
Кардан, това са пищните, поръбени с кожа пелерини и ризите от
коприна, тънка като паяжина.
След като помита пепелта от огнището, слугинята трупа
ароматни борови цепеници на пирамида, за да сложи отгоре
разпалки.
Искам да излетя покрай нея и да избягам от Холоу Хол. Мислех
си, че Кардан живее в двореца с баща си, върховния крал. Не
ми е хрумвало, че може да живее с някой от братята си. Сещам
се как Дейн и Бейлкин пиеха заедно на последния пир в двора.
Отчаяно се надявам това всъщност да не е някакво планирано
унижение, което ще даде на Кардан поредния повод - и дори по-
зле, възможност - да ме тормози още повече.
Не, не мога да повярвам. Принц Дейн, който ще стане върховен
крал, няма време да се занимава с такива жалки игри, да се
преструва, че ме наема за шпионин, защото разглезеният му
малък брат иска това. Не би ми наложил забрани и не би
преговарял с мен само заради това. Трябва да продължавам да
вярвам, защото алтернативата е твърде ужасна.
Всичко това означава, че освен от принц Бейлкин трябва да се
крия и от принц Кардан, докато съм в къщата. И двамата могат
да ме познаят на мига. Трябва да се погрижа да не ме видят.
Вероятно няма да се вгледат твърде внимателно. Никой не се
вглежда в човешките слуги.
След като осъзнавам, че не съм чак толкова различна,
разглеждам бенките по кожата на момичето, цъфналите
крайчета на русата й коса и грубите й колене. Виждам как се
олюлява, когато се изправя; тялото й явно е изтощено, макар че
мозъкът не го знае.
Искам да съм сигурна, че ще я позная, ако я видя отново.
Но от това не би имало смисъл, то няма да развали маги ята. Тя
продължава със задачите си, усмихвайки се със същата ужасна,
доволна усмивка. Когато излиза от стаята, аз тръгвам в другата
посока. Трябва да намеря личните покои на Бейлкин, да открия
тайните му и да се измъкна от тук.
Отварям внимателно врати, надничам в стаи. Откривам две
спални, покрити с дебел слой прах. В едната на леглото някой
лежи под саван от паяжини. Спирам за миг, опитвам се да
разбера дали е статуя, или труп, или пък някакво живо
същество, но осъзнавам, че това няма нищо общо с моята
мисия, и бързо продължавам. Отварям друга врата и виждам
няколко гости, които спят преплетени на леглото. Един от тях
примигва сънено към мен и аз стаявам дъх, но той просто се
отпуска обратно.
Седмата стая води към коридор с вито стълбище, което
вероятно се издига към кулата. Тръгвам бързо по стълбите с
разтуптяно сърце, кожените ми обувки са тихи по камъка.
Кръглата стая, до която стигам, е покрита с лавици, пълни с
ръкописи, свитъци, златни кинжали, тънки стъклени мускали с
някакви течности в цветове рр скъпоценни камъни и череп на
подобно на елен създание с огромни рога, по които има тънки
свещи. До единствения прозорец стоят две големи кресла.
Центърът на стаята е зает от огромна маса, по която са
разтворени карти, чиито ъгли са притиснати с парчета стъкло
или метални предмети. Под тях виждам писма. Прелиствам ги,
докато не стигам до това:
Научих какъв е произходът на бисерната гъба, за която
питаше, но каквото и да правиш, то не бива да бъде
свързвано с мен. Смятам, че с това дългът ми е изплатен.
Нека устните ти вече не произнасят името ми.
Макар че писмото не е подписано, почеркът е елегантен и
женски. Струва ми се важно. Дали е доказателството, което
Дейн търси? Дали ще се окаже достатъчно полезно, за да е
доволен. И все пак не мога да го взема. Ако изчезне, Бейлкин
със сигурност ще разбере, че някой е влизал тук. Откривам
празен лист и го притискам над писмото. Възможно най-бързо
прекопирам написаното, като се опитвам да спазвам почерка.
Почти съм приключила, когато чувам шум. По стълбите идват
хора.
Паникьосвам се. Няма къде да се скрия. В стаята няма буквално
нищо - тя е празна, ако не се броят лавиците. Сгъвам
бележката, макар че е недовършена и мастилото ще се
размаже.
Колкото се може по-бързо пропълзявам под едно от кожените
кресла, като се свивам на топка. Ще ми се да бях оставила
тъпата книга на мястото й, защото едното крайче на корицата се
забива в предмишницата ми. Чудя се как си въобразих, че съм
достатъчно умна, за да бъда шпионин в Царството на феите.
Затварям очи, сякаш ако не виждам кой влиза в стаята, и той
няма да ме види.
- Надявам се, че си се упражнявал - казва Бейлкин.
Отварям леко очи. Кардан стои до лавиците, а един прислужник
с празно изражение държи меч със златна гравюра на дръжката
и метални крилца, които оформят предпазителя. Трябва да си
прехапя езика, за да не издам никакъв звук.
- Трябва ли? - пита Кардан.
Звучи отегчен.
- Покажи ми какво си научил. - Бейлкин вдига една тояга от кош
до писалището, където има всякакви пръчки и сопи. - Трябва
да нанесеш само едно попадение. Само едно, малки братко.
Кардан просто стои там.
- Вдигни меча.
Като че ли търпението на Бейлкин се изчерпва.
С протяжна страдалческа въздишка Кардан вдига меча си.
Позата му е ужасна. Разбирам защо Бейлкин се дразни. Кардан
сигурно е обучаван, откакто е пораснал достатъчно, за да може
да държи пръчка в ръцете си. Аз се обучавам, откакто дойдох в
Царството на феите, затова той има години преднина, а
първото, което аз научих, е позицията на краката.
Бейлкин вдига пръчката си.
- Сега атакувай.
Те дълго стоят неподвижни и се взират един в друг. Кардан
замахва нехайно с меча, а Бейлкин го удря силно по гла вата с
пръчката. Смръщвам се при удара на дървото в черепа му.
Кардан залита напред, оголил зъби. Бузата и ухото му са
зачервени.
- Това е нелепо - казва той и плюе по пода. - Защо трябва да
играем тази глупава игра? Или ти харесва тази част? Тя ли ти е
забавната?
- Боят с меч не е игра.
Бейлкин замахва отново. Кардан се опитва да отскочи назад, но
тоягата го удря по бедрото.
Кардан се смръщва и вдига отбранително меча си.
Лицето на Бейлкин потъмнява и той стиска още по-здраво
тоягата. Този път удря Кардан в корема така внезапно и силно,
че той се просва на каменния под.
- Опитвам се да те обуча, но ти настояваш да прахосваш
талантите си по гуляи, като се напиваш на лунна светлина,
захващаш се с безсмислени съперничества и жалки любови...
Кардан се надига и хуква към брат си, размахал диво меча.
Държи го като сопа. Бейлкин отстъпва неволно заради яростта
на атаката.
Техниката на Кардан най-сетне си проличава. Той става по-
целенасочен и атакува от нови ъгли. Никога не е показвал голям
интерес към фехтовката в училище и макар да знае основното,
не съм сигурна, че се упражнява. Бейлкин го обезоръжава
безмилостно и ефикасно. Мечът излита от ръката на Кардан и
изтраква по пода към мен.
Аз се свивам по-дълбоко в сенките под креслото. За миг си
мисля, че ще ме хванат, но слугата взема меча, без да ме
види. *
Бейлкин подсича с тоягата си краката на Кардан, изпращайки го
на земята.
Доволна съм. Част от мен искаше аз да държа тоягата.
- Не си прави труда да ставаш. - Бейлкин разкопчава колана си
и го подава на прислужника. Човекът го увива два пъти на
дланта си. - Не издържа изпитанието. Отново.
Кардан мълчи. Очите му светят с познатия гняв, но за първи път
той не е насочен към мен. На колене е, но не изглежда сплашен.
Кажи ми. - Гласът на Бейлкин става копринен и той за почва да
обикаля около брат си. - Кога ще спреш да бъдеш такова
разочарование?
- Може би когато ти спреш да се преструваш, че не правиш това
за собствено удоволствие - отвръща Кардан. - Ако искаш да ме
нараняваш, защо не спестиш времето и на двама ни и да
преминеш към същността...
- Татко беше стар и семето му беше слабо, когато те създаде.
Затова и ти си слаб. - Бейлкин слага ръка на врата на брат си.
Изглежда като жест на обич, докато не виждам, че Кардан
потрепва и губи равновесие. Тогава осъзнавам, че Бейлкин го
притиска силно надолу и го приковава към пода. - Сега си
свали ризата и понеси наказанието си.
Кардан започва да сваля ризата си, разкривайки бледа като
луната кожа и тънка плетеница от стари белези.
Стомахът ми се свива. Те ще го бичуват.
Би трябвало да ликувам, когато го виждам така. Трябва да съм
доволна, че животът му е толкова гаден, може би по- гаден дори
от моя, макар че е принц, ужасен гадняр и вероятно ще живее
вечно. Ако някой ми беше казал, че ще имам възможността да
видя това, щях да реша, че ще ми се налага да потискам
единствено желанието да ръкопляскам.
Но сега не мога да не забележа страха под непокорството му.
Знам какво е да кажеш нещо остроумно, защото не искаш
другият да разбере колко те е страх. Това не ме кара да го
харесвам, но за първи път ми се струва истински. Не добър, но
истински.
Бейлкин кима. Слугата удря два пъти, плясъкът на колана
отеква силно в стаята.
- Не наредих това, защото съм ти ядосан, братко - казва
Бейлкин на Кардан и аз потрепервам. - Правя го, защото те
обичам. Правя го, защото обичам семейството ни.
Когато слугата вдига ръка за третия удар, Кардан скача към
меча си, който лежи на писалището на Бейлкин. За миг си
мисля, че ще прониже слугата.
Слугата не вика, нито вдига ръце да се защити. Може би е
твърде омагьосан за това. Кардан сигурно може да го прони- же
право в сърцето, без той да стори нищо, за да се защити.
Прималява ми от ужас.
- Давай - казва отегчен Бейлкин. Прави нехаен жест към слугата.
- Убий го. Покажи ми, че си готов да си изцапаш ръцете.
Покажи ми, че знаеш поне как да нанесеш смъртоносен удар
на такава жалка мишена.
- Аз не съм убиец - изненадва ме Кардан.
Не съм предполагала, че това е нещо, с което би се гордял.
Бейлкин се доближава до него само с две крачки. Толкова си
приличат, както са застанали един пред друг. Същата мастилена
коса, същите гадни усмивки и изпепеляващи очи. Но годините
опит на Бейлкин си проличават, когато изтръгва меча от ръката
на Кардан, удря го с дръжката и го поваля на земята.
- Тогава приеми наказанието си като жалко създание, каквото
си.
Кима на слугата, който се събужда от унеса си.
Гледам всеки удар и потрепервам. Нямам голям избор. Мога да
затворя очи, но звуците са също толкова ужасни. Най-лошото от
всичко е безизразното лице на Кардан, очите му са мътни като
олово.
Той е станал толкова жесток заради грижите на Бейлкин. Той е
отгледан в жестокост, обучаван на нюансите й, шлифован в
прилагането й. Колкото и ужасен да е, сега разбирам какъв може
да стане и това истински ме плаши.

13
Оказва се по-лесно да вляза в двореца на Елфхейм с роклята
на прислужница, отколкото в имението на Бейлкин. Всички, от
гоблини през благородници до смъртния дворцов поет и
сенешал на върховния крал, едва ме поглеждат, докато вървя
през лабиринта от коридори. Аз съм нищо, никоя, пратеник,
който не заслужава повече внимание от някоя съживена кукла
от пръчки или сова. Моето приятно, отпуснато изражение и
инерцията, която ме води напред, ми позволяват да стигна до
покоите на принц Дейн, без някой да ме спре, макар че два пъти
бъркам пътя и се налага да се връщам.
Чукам на вратата му и изпитвам облекчение, когато принцът ми
отваря лично.
Той извива вежди и оглежда роклята от грубо платно. Аз правя
официален реверанс, както би сторила слугиня. Не променям
изражението си, страх ме е, че може да не е сам.
- Да? - пита той.
- Нося ви съобщение, ваше височество - казвам, с надеждата,
че това са правилните думи. - Моля да ми отделите от времето
си.
- Ти си родена за това - казва той ухилен. - Влизай.
Облекчение е да отпусна най-сетне лицето си. Зарязвам
празната усмивка, докато го следвам в салона му.
Тук всичко е в богати кадифета, коприни и брокат - истински пир
от алено, тъмносиньо и зелено, наситено и плътно, като презрял
плод. Мотивите по материите са все неща, с които вече съм
свикнала - сложни плетеници от шипков цвят, листа, които може
да са и паяци, ако ги погледнеш от друг ъгъл, и ловни сцени, в
които не е ясно кой е ловецът и кой плячката.
Въздишам и сядам на стола, който той ми посочва, после
бъркам в джоба си.
- Ето - вадя сгънатата бележка и я приглаждам върху малка
масичка с резбовани птичи крака. - Той влезе, докато я
преписвах, затова е така размазана.
Оставих откраднатата книга при жабата; не исках принц Дейн да
разбира, че съм взела и нещо за себе си.
Дейн присвива очи, за да различи буквите сред петната.
- И той не те видя?
- Беше разсеян от друго - отвръщам искрено. - Аз се скрих.
Той кима и звъни с малко звънче, вероятно за да повика
прислужник. Ще съм доволна, ако не е някой омагьосан.
- Добре. И хареса ли ти?
Не съм сигурна какво означава този въпрос. Бях твърде
изплашена през цялото време - как да ми хареса? Но колкото
повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че май
наистина малко ми хареса. По-голямата част от живота ми мина
в страх и очакване, очакване да сбъркам в нещо - у дома, в
училище, в двора. Да се страхувам, че ще ме хванат, докато
шпионирам, беше съвсем друго преживяване, защото този път
поне много добре знаех от какво се страхувам. Знаех и какво
трябва да направя, за да победя. Промъкване- то из къщата на
Бейлкин не беше така плашещо като някои пиршества.
Поне докато не видях как бият Кардан. Тогава изпитах нещо, за
което дори не искам да се замислям по-дълбоко.
- Харесва ми да върша добра работа - казвам, когато най- сетне
откривам честен отговор.
Той кима. Тъкмо ще ми каже още нещо, когато в стаята влиза
един гоблин с белези и зелена като блато кожа. Носът му е
дълъг и се изкривява силно нагоре, преди да се извие отново
към лицето като сърп. А косата му е черна туфа на темето на
главата му. Очите му са неразгадаеми. Той примигва няколко
пъти, сякаш се опитва да ме фокусира.
Наричат ме Хлебарката - казва с мелодичен глас, който е в
пълен контраст с лицето му. Покланя се и извива глава настрани
към Дейн. - Служа на принца. Предполагам, ти също. Ти си
новото момиче, нали?
Кимам.
- Да ти кажа ли името си, или трябва да измисля нещо
остроумно?
Хлебарката се хили и това разкривява още по-ужасно лицето му.
- Ще те заведа да видиш тайфата. И не се тревожи как ще те
наричаме. Ние сами ще решим. Да не мислиш, че някой с
всичкия си ще се нарече сам Хлебарката?
- Чудесно - въздъхвам аз.
Той ме гледа продължително.
- Да, сега разбирам, че това наистина е голям талант. Да можеш
да не казваш каквото мислиш.
Облечен е с някаква имитация на дворцов жакет, само че
неговият е от съшити парчета кожа. Питам се какво би казал
Мадок, ако знаеше къде съм и с кого. Не мисля, че щеше да е
доволен.
Не мисля, че щеше да е доволен от всичко, което сторих днес.
Войниците имат странно чувство за чест, дори онези, които
топят шапките си в кръвта на враговете си. Промъкването из
къщи и кражбата на писма не отговарят на тази чест. Макар че и
Мадок шпионира, не мисля, че би одобрил,
ако аз го правя.
- Значи, той е изнудвал кралица Орлаг - казва Дейн и ние
с Хлебарката го поглеждаме.
Принцът се мръщи над писмото и внезапно разбирам, че е
разпознал почерка. Явно майката на Никасия, кралица Орлаг, е
доставила отровата на Бейлкин. Пише, че така изплаща дълг,
макар че, като познавам Никасия, едва ли малката гаднярка ще
даде на майка си голям отдих. Но кралицата на морските
дълбини е много могъща. Трудно ми е да си представя, че
Бейлкин може да я държи с нещо.
Дейн подава писмото на Хлебарката.
- Още ли мислиш, че той ще я използва преди коронацията.
Носът на гоблина потреперва.
- Това би бил умният ход. Щом короната се озове на главата ти,
нищо няма да може да я свали от там.
До този момент не бях сигурна за кого е отровата. Отварям уста
и после прехапвам бузата си отвътре, за да не кажа нещо
глупаво. Разбира се, че трябва да е за принц Дейн. За кого
другиго ще иска специална отрова Бейлкин? Ако щеше да убива
някой по-обикновен, вероятно щеше да използва евтина,
нормална отрова.
Дейн като че ли забелязва изненадата ми.
- С брат ми никога не сме се разбирали. Той винаги е бил
твърде амбициозен. И все пак се надявах, че... - Маха с ръка и
продължава: - Отровата може и да е оръжието на страхливеца,
но е много ефикасна.
- Ами принцеса Елоуин? - питам аз и веднага съжалявам, че съм
се обадила.
Вероятно има отрова и за нея. Кралица Орлаг сигурно разполага
с много отрови.
Този път Дейн не ми отговаря.
- Може би Бейлкин възнамерява да се ожени за нея - казва
Хлебарката и изненадва и двама ни. Свива рамене, когато
вижда израженията ни. - Какво? Ако нещата станат твърде
очевидни, той ще е следващият, който ще получи нож в гърба.
И няма да е първият от благородниците, който се жени за
сестра си.
- Ако се ожени за нея - казва Дейн и се засмива за пръв път по
време на този разговор, - ще получи нож в гърдите.
Винаги съм смятала Елоуин за нежна и добра сестра. И отново
осъзнавам колко малко познавам света, в който се опитвам да
живея.
- Ела - казва Хлебарката и ми махва да го последвам. - Време е
да се запознаеш с останалите.
Хвърлям умолителен поглед към Дейн. Не искам да ходя с
Хлебарката, когото не познавам и изобщо не знам дали мога да
му се доверя. Дори аз, която съм израснала в дома на един
червеношапковец, се страхувам от гоблини.
Преди да тръгнеш - приближава се Дейн и застава точно пред
мен. - Обещах ти, че никой няма да може да те омагьосва освен
мен. Опасявам се, че ще трябва да използ вам тази си сила.
Джуд Дуарте, забранявам ти да говориш за службата си при мен.
Забранявам ти да го пишеш или да го пееш. Никога и на никого
няма да казваш за Хлебарката. Никога няма да казваш на никого
за някой от моите шпиони. Никога няма да разкриваш тайните
им, местата на срещите им и тайните им квартири. Ще спазваш
това, докато съм жив.
С огърлицата от плодове на калина съм, но тя не може да ме
защити от магията на забраните. Това не е обичайно
заклинание, не е проста магия.
Тежестта на забраната се стоварва върху мен и аз знам, че ако
се опитам да заговоря, устата ми няма да може да оформи
забранените думи. Мразя това. Ужасно е да чувстваш, че нямаш
контрол. Кара ме да започна трескаво да се чудя как да
заобиколя забраната, но не мога.
Мисля за първото си пътуване към Царството на феите и как
плачеха Тарин и Виви. Мисля си за мрачното изражение на
Мадок, за стиснатата му челюст. Вероятно не беше свикнал с
деца, особено с човешки. Сигурно ушите му са кънтели. Сигурно
е искал да млъкнем. Нямаше как да мислим нещо хубаво за
него, след като беше убил родителите ни със собствените си
ръце. Но едно трябва да му призная - не се опита да прекрати с
магия мъката ни или да ни накара да замълчим. Не направи
нищо, за да улесни това пътуване за себе си.
Опитвам се да се убедя,че принц Дейн постъпва разумно, че се
налага да ми наложи тази забрана, но въпреки това тя кара
кожата ми да настръхне.
Внезапно вече не съм сигурна дали искам да му служа.
- 0 - казва той, преди да тръгна. - Още нещо. Знаеш ли какво е
митридатизация?
Клатя глава, не знам дали изобщо се интересувам какво ми
казва в момента.
- Ами провери. - Усмихва се. - Не е заповед, просто
предложение.
Следвам Хлебарката през двореца, на известно разстояние, за
да не изглежда, че сме заедно. Разминаваме се с генерал,
когото Мадок познава, и аз свеждам ниско глава. Не мисля, че
би ме погледнал достатъчно внимателно, за да ме разпознае, но
за всеки случай.
- Къде отиваме? - шепна след няколко минути бродене по
коридорите.
- Още малко остана - казва намусено Хлебарката, отваря един
гардероб и влиза вътре. Очите му светят в оранжево, като на
мечка. - Хайде, влизай и затвори вратата.
- Аз не мога да виждам в тъмното - напомням му, защото това е
едно от нещата, които вълшебният народ все забравя.
Той сумти.
Влизам и се свивам така, че да не се докосвам до него, после
затварям вратата на гардероба. Чувам плъзгане на дърво и
усещам студен влажен въздух. Миризмата на мокри камъни
изпълва тясното пространство.
Ръката му докосва внимателно моята, но усещам ноктите му.
Оставям го да ме издърпа напред, позволявам му да притисне
главата ми, за да разбера, че трябва да се наведа. Когато се
изправям, се намирам на тясна платформа над нещо, което
прилича на винарските изби на двореца.
Очите ми още привикват с тъмното, но доколкото мога да видя,
тук има мрежа от проходи, които минават под двореца. Питам се
кой ли знае за тях. Усмихвам се при мисълта, че знам някаква
тайна за това място. Аз, точно аз.
Чудя се дали Мадок знае.
Обзалагам се, че Кардан не знае.
Усмихвам се още по-широко.
- Е, назяпа ли се? - пита Хлебарката. - Мога да почакам.
- А ти готов ли си да ми кажеш нещо? Например къде отиваме
или какво ще стане, когато стигнем там?
- Ами сети се - изръмжава той. - Хайде.
- Нали каза, че ще ходим на среща с останалите - започвам с
това, което знам, опитвам се да не изоставам и да не се
препъвам по неравната земя. - Принц Дейн ме накара да
обещая да не разкривам никакви тайни места, така че явно
отиваме в твоето леговище. Но това не ми помага да се досетя
какво ще правим там.
Може би ще ти покажем тайни ръкостискания - казва
Хлебарката. Прави нещо, което не мога да видя добре, но след
миг чувам щракане - сякаш ключалка се завърта или се
освобождава капан. После ме побутва леко по кръста, за да
вляза в друг, още по-тъмен тунел.
Разбирам, че сме стигнали до врата, защото се блъскам право в
нея, за голямо забавление на Хлебарката.
- Ама ти наистина не виждаш - казва той.
Потривам челото си.
- Нали ти казах, че не виждам!
- Да, но ти си лъжкиня - напомня ми. - Не трябва да вярвам на
всичко, което казваш.
- А защо ще лъжа за такова нещо? - питам, все още подразнена.
Той не ми отговаря. Отговорът е очевиден - за да запомня пътя.
За да ми покаже по случайност нещо, което не би показал на
друг. За да стане невнимателен.
Ама наистина трябва да спра да задавам глупави въпроси.
Или може би той не трябва да бъде толкова параноичен. След
като Дейн ми наложи забраната, и без това не мога да кажа на
никого.
Хлебарката отваря вратата и в коридора се излива светлина,
която ме кара да вдигна ръка пред лицето си. Примигвайки,
поглеждам към тайното леговище на шпионите на принц Дейн.
Стените са от пръст и се извиват към таван като купол. В
средата има голяма маса, до която стоят две вълшебни
създания, които ме гледат недоволно.
- Е, добре дошла - казва Хлебарката - в Двора на сенките.

14

И другите двама от шпионската група на Дейн имат кодови

имена. Единият е строен и красив и изглежда донякъде като
човек. Смигва ми и ми казва да го наричам Призрака. Има коса с
пясъчен цвят, която е обичайна за смъртен, но не и за вълшебно
създание, а ушите му са съвсем леко заострени,
Другият е деликатно миниатюрно момиче с кожа, осеяна с
кафяви петна, като на сърна. Косата й прилича на бял облак
около главата. Има миниатюрни синьо-сиви пеперудени крилца.
Ако не прилича съвсем на дух пакостник, определено напомня
на пикси.
Сега я разпознавам от пира по пълнолунието в Двора на
върховния крал. Тя открадна колана на огъра с оръжията и
кесиите.
- Аз съм Бомбата. Защото обичам да взривявам разни неща.
Кимам. Това ми се струва доста прямо заявление за вълшебно
създание, но пък аз съм свикнала с придворните и техния
сложен етикет. Не съм свикнала с елфите единаци. Направо
нямам представа как да говоря с тях.
- Значи, сте само тримата?
- Вече сме четирима - казва Хлебарката. - Ние се грижим принц
Дейн да остава жив и да бъде добре информиран за
случващото се в двора. Крадем, промъкваме се и
заблуждаваме, за да осигурим коронацията му. А когато стане
крал, ще крадем, ще се промъкваме и ще заблуждаваме, за да
подсигурим царуването му.
Кимам. След като видях какъв е Бейлкин, определено искам
Дейн да се възкачи на трона. Мадок също ще бъде на негова
страна и ако аз съм достатъчно полезна, може би ще се отърва
от тормоза на останалите благородници.
- Ти можеш да правиш две неща, които ние не умеем - казва
Хлебарката. - Едното е, че можеш да се смесваш със
смъртните слуги. А другото е, че можеш да се движиш сред
благородниците. Ще те научим на няколко трика. Затова,
докато не получиш нова задача от принца, ще правиш каквото
аз ти кажа.
Кимам. Очаквах нещо такова.
- Все пак не мога да се измъквам винаги. Днес пропуснах
уроците, но не мога да го правя постоянно, иначе ще
забележат и ще питат къде съм била. А Мадок очаква да
вечерям с него, Ориана и останалите от семейството около
полунощ.
Хлебарката поглежда към Призрака и свива рамене.
- Винаги това е проблемът при инфилтрирането в двора. Твърде
много етикеция, която отнема време. Кога можеш да се
измъкваш?
- Мога да идвам, когато си мислят, че вече съм си легнала.
- Става - казва Хлебарката. - Един от нас ще те чака близо до
къщата и или ще те обучава, или ще ти дава задачи. Няма да
се налага да идваш винаги тук, в гнездото.
Призрака кима, сякаш проблемите ми са съвсем разумни, част
от работата, но аз се чувствам като дете. Това са детски
проблеми.
- Тогава нека я посветим - казва Бомбата и тръгва към мен.
Стаявам дъх. Каквото и да стане, мога да го понеса. Изтърпяла
съм повече, отколкото могат да предположат.
Но Бомбата започва да се смее и Хлебарката я бута игриво.
Призрака ме поглежда със съчувствие и клати глава. Очите му
са пъстри и променливи.
- Щом принц Дейн казва, че си част от Двора на сенките, значи
си. Опитай се да не ни разочароваш твърде често и ще ти
пазим гърба.
Издишвам дъха, който съм сдържала. Не знам дали не
предпочитам да имаше някакъв ритуал, за да се докажа пред
тях.
Бомбата прави физиономия.
- Ще разбереш, че наистина си една от нас, когато получиш
прозвището си. Не очаквай да стане скоро.
Призрака отива до един шкаф и вади почти празна бутилка с
някаква светлозеленикава течност и четири полирани чашки от
жълъди. Пълни ги.
- Пийни. И не се тревожи - казва ми. - Няма да те замае повече
от всяко друго питие.
Клатя глава, защото помня как се почувствах, когато размазаха
златната ябълка по лицето ми. Никога вече не искам да губя
контрол така.
- Ще пропусна.
Хлебарката гаврътва чашата си и прави физиономия, сякаш
течността изгаря гърлото му.
- Както желаеш - успява да каже задавено, преди да почне да
кашля.
Призрака едва доловимо потрепва от съдържанието на своята
чаша жълъд. Бомбата отпива деликатно от нейната.
Изражението й ме кара да се радвам, че съм пропуснала
предложената напитка.
- Бейлкин ще се окаже проблем - казва Хлебарката и им
обяснява какво съм открила.
Бомбата оставя жълъда си.
- Тази работа изобщо не ми харесва. Ако искаше да отрови
Елдред, вече щеше да го е сторил.
Не ми е хрумвало, че отровата може да е за баща му.
Призрака протяга дългото си тяло и става.
- Късно е. Трябва да изпратя момичето до дома.
- Джуд - напомням му аз.
Той се хили.
- Знам пряк път.
Връщаме се в тунелите и ми е трудно да го следвам, защото,
както предполага и името му, той се движи съвсем безшумно. На
няколко пъти ми се струва, че ме е оставил сама, но точно преди
да спра, чувам въздишка или шум в прахта и продължавам.
След мъчително дълго време една врата се отваря. Приз рака
стои на прага, а зад него виждам избите на върховния крал.
Призрака ми се покланя.
- Това ли ти е прекият път? - питам аз.
Смига ми.
- Ако няколко бутилки се озоват в торбата ми на минаване,
вината няма да е моя, нали?
Насилвам се да се засмея, но прозвучава изкуствено дори в
собствените ми уши. Не съм свикнала някой от вълшебния
народ да ме включва в шегите си, не и извън семейството ми.
Харесва ми да мисля, че се справям добре в Царството на
феите. Харесва ми да мисля, че макар да ме упоиха и почти ме
убиха в училище вчера, мога да оставя това зад гърба си, че
вече съм добре. Но ако не мога да се смея, значи, все пак не
съм чак толкова добре.
***

Обличам синята рокля, която оставих в гората пред къщата на

Мадок, макар че ставите ме болят от умора. Питам се дали
вълшебните създания се изморяват така, дали всичко ги боли
след такава дълга вечер. Краставата жаба също изглежда
изтощена, но вероятно просто е преяла. Предполагам, че през
цялото време е изстрелвала език към прелитащите пеперуди и
вероятно към някоя и друга мишка.
Вече е съвсем тъмно, когато се връщам в имението. Дърветата
са осветени от малки духчета и аз виждам смеещия се Оук да
търчи сред тях, гонен от Виви и Тарин, и - по дяволите - Лок.
Толкова е объркващо да го видя тук, така извън контекст. Дали е
дошъл заради мен?
Оук се стрелва с писък към мен, покатерва се по дисагите и се
тръшва в скута ми.
- Гони ме! - крещи той задъхан, изпълнен с кипящия екстаз на
детството.
Дори вълшебните същества са първо деца.
Импулсивно го притискам към гърдите си. Той е топъл и мирише
на трева и на гора. Позволява ми да го прегърна за миг, малките
му ръчички се увиват на шията ми, а рогатата главичка се свира
в гърдите ми. После се плъзга надолу със смях и тича, като ми
хвърля дяволит поглед, за да види дали го гоня.
Дали, като расте тук, в Царството на феите, ще се научи да
презира смъртните? Когато стана стара, той ще е още млад,
дали ще ме презира тогава? Дали ще стане жесток като Кардан?
Дали ще стане безмилостен като Мадок?
Няма как да знам.
Слагам крак в стремето и слизам от жабата. Потупвам я по носа
и златните й очи се затварят. Тя като че ли направо ще заспи,
докато я дърпам за юздите и я водя към конюшнята.
- Здравей - казва Лок и тича към мен. - Къде се губиш толкова
време?
- Не е твоя работа - отвръщам, но смекчавам думите си с
усмивка.
Не мога да се сдържа.
- О, колко сме потайни! Точно такива дами обичам. - Той е със
зелен жакет с процепи, през които се вижда копринената му
риза. Лисичите му очи светят. Прилича на вълшебен любовник,
излязъл от балада, точно от вида, който не носи нищо добро на
момичето, което се влюби в него. - Надявам се да се върнеш
на уроците утре - казва той.
Виви продължава да гони Оук, но Тарин е спряла близо до един
голям бряст. Гледа ме със същото изражение като на турнира,
сякаш ако се концентрира достатъчно силно, ще ми внуши да не
се противопоставям на Лок.
- Имаш предвид да покажа на приятелите ти, че не са ме
прогонили? - питам аз. - Има ли значение?
Той ме поглежда странно.
- Ами ти участваш в голямата игра на крале и принцове, на
кралици и корони, нали? Разбира се, че има значение. Всичко
има значение.
Не съм сигурна как да разбирам думите му. Изобщо не мисля, че
участвам в тази игра. Мислех си, че просто вбесявам онези,
които вече ме мразят, и си понасям последствията.
- Върни се. И двете с Тарин трябва да се върнете. Казах й го.
Обръщам се да погледна близначката си в другия край на двора,
но тя вече не стои до бряста. Виви и Оук са изчезнали зад един
хълм. Вероятно е отишла при тях.
Стигаме до конюшните и аз връщам там жабата. Пълня поилото
й с вода от бъчвата в средата на конюшнята и се появява фина
мъгла, която се спуска по меката й кожа. Конете цвилят и
пристъпват. Лок наблюдава мълчаливо всичко това.
- Може ли да те попитам нещо? - казва той, като поглежда към
имението.
Кимам.
- Защо не си казала на баща си какво се случи?
Конюшните на Мадок са много впечатляващи. Може би
това кара Лок да си спомни колко могъщ и влиятелен генерал е
Мадок. Но това не означава, че аз съм наследница на тази
власт. Може би Лок трябва да си спомни също и че съм просто
едно от децата на смъртната съпруга на генерала. Ако не беше
той и честта му, на никого нямаше да му пука за мен.
- За да дойде на уроците с меча си и да избие всички? - питам
аз, вместо да поправя мнението му за моята житейска
ситуация.
Той отваря широко очи. Предполагам, че не това е имал
предвид.
- Мислех си, че баща ти ще те спре от уроците. И не си му
казала, защото искаш да останеш.
Аз се изсмивам кратко.
- Изобщо няма да направи това. Мадок не е почитател на
отстъплението.
В хладния мрак на конюшните, сред сумтенето и цвиле- нето на
вълшебните коне, той хваща ръцете ми.
- Там няма да е същото без теб.
Тъй като не смятам да напускам училището, ми е хубаво, че
някой полага такива усилия да ме накара да направя нещо,
което и без това ще сторя. Но настойчивият му поглед ме
смущава. Никой не ме е гледал така.
Усещам как бузите ми пламват и се питам дали сенките успяват
да го прикрият. В този миг имам чувството, че той виж да всичко
- всяка надежда на сърцето ми, всяка мисъл, която минава през
ума ми, преди да заспя изтощена по изгрев.
Лок вдига едната ми ръка и притиска устни в дланта ми. Тялото
ми се напряга. Внезапно ми става твърде топло, твърде...
всичко. Дъхът му е лека ласка по кожата ми.
Той ме дърпа към себе си. Прегръща ме. Навежда се за целувка
и мислите ми се разпиляват.
Това не може да се случва.
- Джуд? - Чувам Тарин да ме вика плахо и отстъпвам от Лок. -
Джуд? В конюшнята ли си още?
- Тук съм - казвам с пламнало лице.
Излизаме в нощта и виждаме, че Ориана също излиза от къщата
и започва да влачи Оук навътре. Виви му маха, докато той се
опитва да се освободи от майка си. Тарин е сложила ръце на
кръста си.
- Ориана ни вика за вечеря - информира ни важно тя. - Иска Лок
да вечеря с нас.
Той се покланя.
- Моля да информираш госпожа майка ви, че поканата е голяма
чест за мен, но не мога да се натрапвам така. Исках само да
поговоря с вас, но ще дойда пак. Бъдете сигурни.
- Говорил си с Джуд за училището?
В гласа на Тарин се усеща някакъв трепет. Питам се за какво ли
са говорили, преди да се върна. Питам се дали я е убедил да
ходи пак на уроците и ако е така, как е успял.
- До утре - казва той и ни смига.
Гледам го как се отдалечава, все още съм объркана. Не смея да
погледна към Тарин, за да не види всичко на лицето ми, всички
събития от деня и неслучилата се целувка. Не съм готова да
говоря, затова сега аз съм тази, която я избягва. Тръгвам по
стълбите възможно най-нехайно и после отивам в стаята си, за
да се преоблека за вечеря.
* * *

Забравих, че помолих Мадок да ме обучава в бой с меч и

стратегия, но след вечеря той ми дава няколко книги по военна
история от личната си библиотека.
- Когато приключиш с тях, ще поговорим - информира ме. - Ще
те подложа на серия изпитания и ти ще ми кажеш как можеш
да ги преодолееш с ресурсите, които ще ти осигуря.
Сигурно очаква да възразя и да настоявам да тренирам с меча,
но съм твърде уморена дори да помисля за това.
След час се тръшвам в леглото и решавам, че няма да
събличам синята копринена рокля. Косата ми още е разро-
шена, макар че се опитах да я пооправя с няколко красиви фиби.
Поне тях ще трябва да махна, но като че ли не мога да
помръдна.
Вратата ми се отваря, Тарин влиза и скача на леглото ми.
- Добре - казва тя и ме смушва в ребрата. - Какво искаше Лок?
Той каза, че трябва да говори с теб.
- Той е мил - отвръщам, обръщам се настрани и събирам ръце
под главата си, взирам се в гънките на балдахина. - Не е точно
марионетка на Кардан като останалите.
Тарин има странно изражение, сякаш иска да ми противоречи,
но се сдържа.
- Както и да е. Изплюй камъчето.
- За Лок ли?
Тя извърта очи.
- Ами за случилото се с него и приятелите му.
- Те никога няма да ме уважават, ако не се съпротивлявам.
Тя въздиша.
- Те никога няма да те уважават. И толкова.
Мисля си как пълзях по тревата с мръсни колене, с вкуса на
вълшебния плод в устата си. Дори сега усещам ехото от него,
празнотата, която би запълнил, замайващата, опияняващата
радост, която обещава.
Тарин продължава:
- Вчера се прибра буквално гола и омазана с вълшебен плод.
Това не е ли достатъчно зле? Не ти ли пука? - пита и се
отдръпва към едната колона на леглото.
- Изморих се да ми пука. Защо да ми пука?
- Защото могат да те убият!
- И по-добре да го направят. Защото нищо друго няма да им
свърши работа.
- Имаш ли план как да ги спреш? - пита тя. - Каза, че ще
победиш Кардан, като бъдеш блестяща, и ако се опита да те
унизи, ще го повлечеш със себе си. Как смяташ да направиш
това?
- Не знам точно - признавам аз.
Тя вдига вбесено ръце.
- Не, виж - казвам аз. - Всеки ден, в който не моля Кардан за
прошка заради свада, която той е започнал, е ден, в който аз
побеждавам. Той може да ме унижава, но всеки път когато не
отстъпвам, става все по-безпомощен. Защото причинява
всичко, което може, на някой слаб като мен и пак не се
получава. Така излага себе си.
Тя въздиша, приближава се, полага глава на гърдите ми и ме
прегръща. После прошепва до рамото ми.
- Той е кремък, ти си прахан.
Аз я прегръщам, но не обещавам нищо.
Оставаме дълго така.
- Лок заплаши ли те? - пита тя тихо. - Много е странно да дойде
тук да те търси, а и ти имаше такова странно изражение,
когато влязох в конюшните.
- Не, нищо лошо не стана - отговарям. - Не знам точно защо е
дошъл, но целуна ръката ми. Беше мило, като в приказка.
- В приказките не се случват хубави неща - казва Тарин. - Или
когато се случват, следва нещо лошо. Защото иначе историята
ще е скучна и никой няма да иска да я чете.
Сега е мой ред да въздъхна.
- Знам, че е глупаво да имам добро мнение за един от
приятелите на Кардан, но той наистина ми помогна. Застъпи се
за мен пред Кардан. Но по-добре да говорим за теб. Има
някой, нали? Когато каза, че ще се влюбиш, говореше за някой
конкретен.
Не че ще съм първият, който ще направи роклята й зелена.
- Има едно момче - казва тя бавно. - Той ще се разкрие на
коронацията на принц Дейн. Ще поиска ръката ми от Мадок и
тогава всичко за мен ще се промени.
Спомням си как плачеше, докато стоеше до Кардан. Кол ко
ядосана беше, когато се скарах с него. И ме обзема студен,
ужасен страх.
- Кой?
Моля те, нека не е Кардан. Всеки друг, но не и Кардан.
- Обещах да не казвам. Дори на теб.
- Обещанията ни нямат значение - казвам аз и мисля за
забраните на принц Дейн, които сковават езика ми, и колко
малко ни се доверяват те. - Никой не очаква да имаме чест.
Всички знаят, че лъжем.
Тя ме поглежда строго и неодобрително.
- Това е вълшебна забрана. Ако я наруша, той ще разбере.
Трябва да му покажа, че мога да живея като една от
вълшебния народ.
- Добре - отвръщам бавно.
- Радвай се за мен - казва Тарин и това ме пробожда до живеца.
Тя е открила мястото си в този свят, предполагам, и аз съм
открила моето. Но не мога да не се тревожа.
- Просто ми кажи нещо за него. Кажи ми, че е добър. Кажи ми, че
го обичаш и че е обещал да бъде добър с теб. Кажи ми.
- Той е вълшебно същество - казва тя. - Те не обичат като нас.
Мисля, че би го харесала... Ето, това все е нещо.
Едва ли е Кардан, когото ненавиждам, но не съм сигурна, че
отговорът й ме успокоява.
Какво означава това, че съм щяла да го харесам? Това означава
ли, че не го познавам? Как така не обичал като нас?
- Радвам се за теб, наистина - казвам, макар че съм по- скоро
 притеснена. - Това е вълнуващо. Когато шивачката на Ориана
дойде, поискай да ти ушие много красива рокля.
Тарин се отпуска.
- Просто искам всичко да се оправи. И за двете ни.
Посягам към нощното си шкафче, за да взема книгата,
която откраднах от Холоу Хол.
- Помниш ли я? - вдигам аз „Приключенията на Алиса в
Страната на чудесата“, а един лист хартия се изплъзва от
страниците и изпърхва към пода.
- Четяхме я, когато бяхме малки - казва тя и посяга към книгата.
- Откъде я взе?
- Намерих я.
Не мога да й кажа от чия библиотека съм я взела и защо изобщо
съм била в Холоу Хол. За да изпробвам забраните, се опитвам
да изрека думите: Шпионирах за принц Дейн. Устата ми не
помръдва. Езикът ми остава неподвижен. Вълна от паника ме
залива, но аз я отблъсквам. Това е малка цена за онова, което
принцът ми даде.
Тарин не настоява за повече информация. Твърде заета е да
прелиства страниците и да чете на глас откъси. Макар че не
мога да си спомня точно гласа на мама, имам чувството, че
чувам ехото му в гласа на Тарин.
- Ето, виждаш ли, трябва да бягаш с всички сили, за да
останеш на същото място - чете тя. - Ако искаш да отидеш
някъде другаде, трябва просто да тичаш два пъти по-бързо
от това!
Посягам скришно надолу и пъхам падналия лист под
възглавницата си. Смятам да го отворя, щом тя се върне в
стаята си, но заспивам много преди края на приказката.

***

Събуждам се рано сутринта, сама, и ми се пишка. Отивам в

моята баня, вдигам полите си и си върша работата в медния
леген, оставен там за тази цел. Лицето ми се изчервява от срам,
макар че съм сама. Това е един от най-смущаващите аспекти на
това да си смъртен. Знам, че вълшебните същества не са богове
- може би аз го знам по-добре от всеки друг смъртен, - но и
никога не съм виждала някой от тях клекнал над такъв леген.
Връщам се в леглото, дърпам завесата и пускам слънчевата
светлина, по-ярка е от всяка лампа. Вадя изпод възглавницата
сгънатия лист.
Отварям го и виждам гневния, арогантен почерк на Кардан по
цялата страница. На места е натискал така яростно, че е
разкъсал хартията.
Джуд - пише там и всяко изписано с гняв име е като удар в
корема ми.
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд
Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд

15

Шивачката идва рано на следващия следобед, дългопръсто

същество, наречено Брамбълуефт. Краката й са извити назад и
походката й е странна. Очите й са като на коза, кафяви, с
хоризонтална зеница в центъра. Носи мостра на работата си -
тъкана рокля с бродирани ивици от тръни по цялата й дължина.
Донесла е и топове с платове, някои твърди и златни, други
сменят цветовете си като крилцата на бръмбар. Освен това ни
казва, че има и коприна като паяжина, която е така фина, че
може да се промуши три пъти през ухото на игла, но е толкова
здрава, че може да се отреже само с омагьосани сребърни
ножици, които никога не се затъпяват. Лилавият плат, осеян със
златно и сребърно, е така ярък, че прилича на лунната светлина
по възглавниците.
Всички платове са разстлани на канапето в салона на Ориана,
за да ги разгледаме. Дори Виви идва да прокара пръсти по тях с
разсеяна усмивка на лицето. В света на смъртните няма нищо
подобно и тя го знае.
Сегашната прислужница на Ориана, едно космато и сбръчкано
създание, на име Тоудфлос, носи чай и сладкиши, месо и
сладко, натрупани на огромен сребърен поднос. Наливам си чай
и го пия без сметана, с надеждата, че ще успокои стомаха ми.
Ужасът от последните няколко дни още ме преследва, кара ме
внезапно да се разтрепервам. Споменът за вълшебния плод се
връща неканен на езика ми заедно със спомена за напуканите
устни на слугите в двореца на Бейлкин и плясъка на кожения
колан по голия гръб на принц Кардан.
И моето име, изписано отново и отново, и отново. Мислех си, че
знам колко много ме мрази Кардан, но като гледам този лист,
осъзнавам, че всъщност нямам представа. А той ще ме намрази
дори повече, ако знаеше, че съм го видяла на колене, докато
смъртен слуга го бичува. Смъртен, за още по- голямо унижение
и още повече ярост.
- Джуд? - пита Ориана и аз осъзнавам, че съм се втренчила в
прозореца и в изтляващата светлина.
- Да? - усмихвам се фалшиво.
Тарин и Вивиен започват да се смеят.
- За кого си мислиш с това замечтано изражение? - пита
Ориана, което разсмива Виви отново.
Тарин не се смее, може би защото ме мисли за идиот.
Клатя глава с надеждата, че не съм се изчервила.
- Не, не е нищо такова. Просто... не знам. Няма значение. За
какво говорехме?
- Ами шивачката иска първо да вземе мерки на теб - казва
Ориана. - Тъй като си най-малката.
Поглеждам към Брамбълуефт, която държи канап в ръцете си.
Скачам на кутията пред нея и вдигам ръце. Днес съм послушна
дъщеря. Ще получа красива рокля. Ще танцувам на коронацията
на принц Дейн, докато не ми се разранят краката.
- Не се мръщи - казва шивачката. Преди да се извиня,
продължава по-тихо: - Казаха ми да ушия тази рокля с джобове
за скрити оръжия, отрови и други дребни вещи. Ще се
погрижим да го направим и същевременно да изглеждаш
чудесно.
Почти падам от кутията, толкова съм изненадана.
- Това е прекрасно - прошепвам, защото знам, че не бива да й
благодаря.
Елфите не вярват в благодарности на думи. Вярват в
задължения и сделки, а онзи, на когото явно съм най-задълже-
на, не е тук. Принц Дейн ще очаква отплатата ми.
Тя се усмихва с карфиците в устата и аз също й се усмихвам.
Ще му се отплатя, макар да ми се струва, че трябва да се
отплащам за доста неща. Ще го накарам да се гордее с мен. А
всички други ще накарам да съжаляват, много да съжаляват.
Вдигам поглед и виждам, че Виви ме гледа с подозрение. Тарин
е следващата за мерките. Когато се качва на кутията, аз отивам
да пия още чай. После изяждам три сладки кексчета и парче
шунка.
- Къде ходи онзи ден? - пита ме Виви, докато преглъщам месото
като някаква хищна птица; събудих се ужасно гладна.
Мисля си как избягах от разговора ни на път за Холоу Хол. Не
мога да го отрека, не и без да обясня повече, отколкото
забраните биха ми позволили. Свивам рамо.
- Накарах едно от децата на благородниците да ми разкаже
какво ти се е случило на уроците - казва Виви. - Можело е да
умреш. Жива си само защото не са искали играта им да
свърши.
- Те са си такива - напомням й. - Така стоят нещата. Искаш
светът да бъде различен, така ли? Защото това е светът, който
получаваме, Виви.
- Но не е единственият - казва тя тихо.
- Това е моят свят - отвръщам, сърцето ми бумти.
Ставам, преди да е възразила. Ръцете ми обаче треперят
и дланите ми са потни, когато отивам да докосна тъканите.
Откакто се прибрах у дома по бельо, се опитвам да не чувствам
нищо за случилото се. Страхувам се, че ако започна да
чувствам, няма да мога да го понеса. Опасявам се, че емоцията
ще е като вълна, която ще ме удави.
Това не е първото ужасно нещо, което съм изтърпяла и съм
изтикала в дъното на съзнанието си. Така се справям и ако има
друг, по-добър начин, то аз не го знам.
Фокусирам вниманието си върху платовете, докато отново мога
да дишам спокойно, и паниката си отива. Има синьо-зелено
кадифе, което ми напомня за езеро по залез. Откривам
изумителна, фантастична тъкан, избродирана с мушици,
пеперуди, папрати и цветя. Вдигам я и под нея изскача красив
мъгливосив плат, който се дипли като дим. Толкова са
прекрасни. Тъкани, каквито носят принцесите от приказките.
Разбира се, Тарин е права за приказките. На тези принцеси се
случват лоши неща. Те се убождат на тръни, отравяни са с
ябълки, омъжват се за собствените си бащи. Отсичат им ръцете
и братята им се превръщат в лебеди, любимите им са насичани
и посаждани в саксии с босилек. Те повръщат диаманти. Когато
ходят, имат чувството, че ходят по ножове.
И все пак успяват да изглеждат красиви.
- Искам този - казва Тарин, като сочи плата с бродериите, който
държа. Вече са й взели мерки. Виви стои на кутията, вдигнала
ръце, и ме гледа по онзи изнервящ начин, сякаш знае всичките
ми мисли.
- Сестра ти го намери първа - казва Ориана.
- Моляяяяя теееее - казва Тарин, свежда глава и ме гледа през
мигли.
Шегува се, но и не се шегува. Тя иска да е красива пред онова
момче, което ще се разкрие на коронацията. Не вижда смисъл
аз да съм красива, с моите вражди и съперничества.
Оставям плата с лека усмивка.
- Разбира се. Твой е.
Тарин ме целува по бузата. Може би отношенията ни пак са
нормални. Жалко, че не всичко в живота ми се разрешава
толкова лесно.
Избирам друг плат, тъмносиньо кадифе. Вивиен избира
виолетово, което изглежда сребристосиво, когато го намята на
ръката си. Ориана избира червеникаворозово за себе си и
зелено като щурче за Оук. Брамбълуефт започва да скицира -
широки поли и къси пелерини, корсажи, бродирани с красиви
създания, летящи по ръкавите пеперуди и сложни украшения за
главата. Оуарована съм от моята скица - на корсажа ми ще има
два златни бръмбара, избродирани така, че да приличат на
нагръдник, с полумесеца на Мадок, сложни спирали от сияеща
нишка по предницата и малки паднали златни ръкави.
Определено ще е съвсем ясно към кой род принадлежа.
Още нанасяме малки корекции, когато Оук дотичва, гонен от
Гнарбон. Забелязва първо мен, качва се в скута ми и ме
прегръща през врата, като ме хапе леко точно под рамото.
Ох! - възкликвам изненадана, но той се смее. Аз също се
разсмивам. Оук е много странно хлапе, може би защото е от
вълшебния народ или защото всички деца, човешки и
нечовешки, са си странни. - Искаш ли да ти разкажа една ис
тория за малко момченце, което захапало камък и изгубило
всичките си Перлено бели зъбчета? - питам го с надеждата да
прозвучи като заплаха, но в същото време го гъделичкам под
мишниците.
- Да - казва веднага той между кикота и писъците.
Ориана се приближава с угрижено изражение.
- Много мило от твоя страна, но трябва да започваме да се
обличаме за вечеря.
Взема го от скута ми, а той започва да пищи и да рита с крака.
Един ритник се стоварва достатъчно силно в корема ми, за да
ми остане синина, но аз не казвам нищо.
- Приказка! - крещи той. - Искам приказка!
- Сега Джуд е заета - казва Ориана, докато носи пищящото дете
към вратата, където Гнарбон чака да го отнесе в детската стая.
- Защо ми нямаш доверие? - викам аз и Ориана се обръща
шокирана, че съм казала нещо, което никой не изрича. Аз
също съм шокирана, но не мога да спра. - Аз не съм чудовище!
Никога не бих наранила някого от вас.
- Искам приказка - скимти Оук, звучи объркан.
- Достатъчно - казва строго Ориана, сякаш всички сме
започнали да спорим. - Ще поговорим за това по-късно с баща
ти.
И излиза от стаята.
- Не знам за чий баща говориш, защото той със сигурност не е
мой баща - викам след нея.
Очите на Тарин са станали като чинийки. Вивиен се усмихва
леко, отпива от чая и вдига в наздравица чашата си към мен.
Шивачката гледа надолу и се прави на разсеяна.
Не мога да се принудя да стана отново послушно дете.
Започвам да се разнищвам. Започвам да се разпадам.
***
На следващия ден вървя с Тарин към училище и тя размахва
кошницата си. Аз съм свела глава и стискам зъби. Имам малко
ножче от студен метал в един от джобовете на полата ми и
повече сол, отколкото би могло да ми потрябва. Дори имам нова
огърлица от плодове на калина, която Татерфел ми направи,
защото не знае, че вече не се нуждая от нея.
Спирам в градината на двореца, за да взема още няколко неща.
- Позволено ли ти е да ги късаш? - пита Тарин, но аз не й
отговарям.
Следобеда имаме урок във висока кула, където учим за птичите
песни. Всеки път когато ми се стори, че куражът ме напуска,
докосвам с пръсти ножа.
Лок ме поглежда и ми смига.
В другия край на стаята Кардан се мръщи на учителя, но мълчи.
Когато посяга да извади мастилница от торбата си, виждам, че
потрепва. Питам се колко ли го боли гърбът, колко ли го боли да
се движи. Но нищо в поведението му не е променено, освен
леката скованост на движенията.
Той явно има голям опит в криенето на болката си.
Мисля си за листа в книгата, за натиска на писалката, която е
вдигала пръски мастило, докато е изписвал името ми. Писецът е
пробил страницата, може би е оставил следи и по писалището.
Потрепервам при мисълта какво иска да ми причини, щом е
причинил това на хартията.

***

След училище се упражнявам с Мадок. Той ми показва една

много хитра блокировка и аз я повтарям отново и отново, все по-
добре и по-бързо, като изненадвам дори него. Когато влизам
потна в къщата, Оук изтичва покрай мен, повлякъл плюшената
ми змия като мръсно въже след себе си. Явно я е откраднал от
стаята ми.
- Оук! - крещя аз, но той изкачва стълбите и изчезва.
Измивам се в банята си и после вадя нещата си от училищната
чанта. На дъното, увит с парче хартия, е прояденият от червеи
вълшебен плод, който взех от земята на път за дома. Оставям го
на един поднос и си слагам кожени ръкавици. После вземам
ножа и го режа на парченца. Малки късчета мек златен плод.
Проучих вълшебните отрови в прашните ръкописни книги в
библиотеката на Мадок. Прочетох за бисерните гъби, за белия
им мъх, който отделя червена течност, която много прилича на
кръв. Малки дози причиняват парализа, но в големи дози е
смъртоносна дори за вълшебния народ. А смър- тослад те кара
да заспиш за сто години. Призрачен плод, от който кръвта ти да
се ускорява, докато сърцето не спре. И разбира се, вълшебен
плод, който в една книга е наречен вечнобълка.
Вадя манерка с гъст като смола боров ликьор, открадната от
кухнята. Капвам върху плода, за да остане свеж.
Ръцете ми треперят.
Последното парче слагам на езика си. Поривът ме удря силно и
аз стискам зъби, за да го удържа. После, макар че се чувствам
глупаво, вадя и другите неща. Листо от призрачния плод от
дворцовата градина. Венчелистче от цвят на смъртослад.
Миниатюрно топче от сока на бисерна гъба. От всичко отрязвам
съвсем малка частица и я поглъщам.
Митридатизация, така се нарича. Не е ли смешно име? Процес,
при който поглъщането на отрова изгражда имунитет срещу нея.
Стига да не умра от това, ще е по-трудно да ме убият.
***

Не слизам долу за вечеря. Твърде заета съм да повръщам, да

треперя и да се потя.
***

Заспивам в банята си, просната на пода. Там ме открива

Призрака. Побутва ме в корема с носа на ботуша си. Само
замайването ми пречи да изкрещя.
- Ставай, Джуд - казва той. - Хлебарката иска да се обучаваш
тази нощ.
Надигам се, твърде изтощена съм, за да не се подчиня. Отвън,
на роената трева, докато първите лъчи на слънцето пълзят по
острова, Призрака ми показва как да се катеря тихо по
дърветата, как да слагам крак, без да строша клон или да
смачкам сухо листо. Мислех си, че знам това от уроците в
двореца, но за разлика от учителите, той ми показва грешките
ми. Опитвам отново и отново. Предимно падам.
- Добре - казва той, щом мускулите ми започват да треперят.
Досега говореше толкова рядко, че гласът му ме стряска.
Прилича на човек много повече от Виви със съвсем леко
заострените си уши, светлокестенявата коса и пъстрите очи. И
все пак ми се струва непознаваем, едновременно по-спокоен и
по-студен от нея. Слънцето е почти изгряло. Листата се
позлатяват.
- Продължавай да се упражняваш. Промъквай се покрай
сестрите си.
Когато се усмихва, с кичури пясъчна коса над лицето, изглежда
по-млад от мен, но съм сигурна, че не е.
След това си отива така, сякаш изчезва във въздуха. Тръгвам
към дома и използвам току-що наученото, за да мина
незабелязано покрай слугите на стълбите. Стигам до стаята си и
този път успявам да стигна до леглото, преди да се строполя.
На следващия ден се събуждам и всичко започва отначало.

16

Днес на училище се чувствам по-зле от всякога. Първо ми е зле,

тялото ми се бори с ефектите на плода и отровите, които
погълнах. Второ, изтощена съм от тренировките с Мадок и с
Двора на сенките. Мадок ми дава загадки - дванайсет рицари
гоблини, които трябва да нападнат крепост, девет необучени
благородници я защитават, - а след вечеря иска отговори.
Хлебарката ми нарежда да се упражнявам в промъкване сред
тълпа придворни, без да бъда забелязана, да подслушвам, без
да изглежда, че го правя. Бомбата ме учи как да намирам
слабото място на една сграда и точката на натиск в едно тяло.
Призрака ме учи как да вися от гредите на тавана и да оставам
невидима, да стрелям с арбалет, да овладявам треперещите си
ръце.
Изпратиха ме на още две мисии за събиране на информация.
На първата откраднах писмо, адресирано до Елоуин, от
писалището на един рицар в двореца. Втория път бях с дрехи на
невеста от вълшебния народ и минах през празненство до
личните покои на красивата Тараканд, една от консортите на
принц Бейлкин, където взех пръстен от писалище. И в двата
случая не ми бе позволено да разбера значението на
откраднатото.
Присъствам на уроци заедно с Кардан, Никасия, Валериан и
всички деца на благородници, които се смяха на моето
унижение. Не им правя удоволствието да се оттегля от училище,
но от онзи случай с вълшебния плод вече няма сблъсъци. Аз не
бързам. Мога само да предполагам, че и те правят същото. Не
съм толкова глупава да реша, че сме приключили.
Лок продължава да флиртува. Сяда с Тарин и мен, когато вадим
обяда си на одеялото, и гледаме заедно залеза. Понякога ме
изпраща до дома през гората, като спира да ме целуне до елите,
точно преди имението на Мадок. Надявам се, че не може да
усети горчивината на отровата по устните ми.
Не разбирам защо ме харесва, но е вълнуващо да си харесван.
Тарин като че ли също не разбира. Тя се отнася с подозрение
към него. Вероятно се притеснява за мен, както аз се тревожа
заради нейния мистериозен обожател.
- Е, забавляваш ли се? - веднъж дочух Никасия да пита Лок,
когато отиде при тях за урока. - Кардан няма да ти прости
онова, което правиш с нея.
Спрях, не можех да подмина, без да чуя отговора му.
Но той само се засмя.
- За кое ще се ядоса повече: че ти избра мен вместо него или че
аз избрах смъртна пред теб?
Сепвам се, не съм сигурна, че съм го чула правилно. Тя тъкмо
ще му отговори, но ме забелязва и извива устни.
- 0, малка мишчице. Не вярвай на захарния му език.
Хлебарката ще се отчае от мен, ако разбере колко зле
прилагам новопридобитите си умения. Не направих нищо, както
ме е учил - нито се скрих, нито се смесих с другите, за да не ме
забележат. Поне никой не може да ме заподозре, че съм веща в
шпионските дела.
- Кардан простил ли ти е? - попитах я, доволна от смаяния й
поглед. - Жалко. Чух, че благосклонността на един принц била
голяма работа.
- И за какво са ми принцове? - пита тя. - Майка ми е кралица!
Много мога да й кажа за майка й, кралица Орлаг, която
заговорничи за отровителство, но прехапвам език. Всъщност
прехапвам го така силно, че изобщо не казвам нищо. Просто
отивам при Тарин с лека, доволна усмивка на лицето.
* * *

Минават седмици и коронацията е само след броени дни.

Толкова съм изморена, че заспивам още щом положа глава на
възглавницата.
Дори заспах в кулата по време на демонстрация на призоваване
на молци. Вероятно пърхането на крилцата им ме приспа. Не ми
трябваше много.
Събуждам се на каменния под. Главата ми кънти и веднага
посягам към ножа си. Не знам къде съм. За миг си мисля, че съм
припаднала. А после, че съм станала параноична. След това
виждам Валериан - хили ми се. Той ме е избутал от стола.
Разбирам го само по физиономията му.
Явно все още не съм станала достатъчно параноична.
Отвън се чуват гласове, нашите съученици обядват на тревата с
падането на вечерта. Чувам писъците на по-малките деца,
вероятно се гонят по одеялата.
- Къде е Тарин? - питам, защото не е типично за нея да не ме
събуди.
- Тя обеща да не ти помага, помниш ли? - Златната коса на
Валериан виси над едното му око. Както винаги е облечен
изцяло в червено, така наситен нюанс, че на пръв поглед
изглежда черно. - Нито с думи, нито с дела.
Разбира се. Колко съм глупава да забравя, че съм съвсем сама.
Надигам се и забелязвам синина на прасеца си. Не знам колко
дълго съм спала. Изтупвам панталона и туниката си.
- Какво искаш?
- Разочарован съм - казва той лукаво. - Хвалеше се как ще
надминеш Кардан и все пак не правиш нищо, само се цупиш
след една малка закачка.
Ръката ми се плъзга неволно към дръжката на ножа. Валериан
вади моята огърлица от плодове на къпина от джоба си и ми се
хили. Сигурно я е отрязал от шията ми, докато съм спала.
Потреперих при мисълта, че е бил така близо до мен, защото
вместо огърлицата можеше да пререже кожата ми.
Сега ще правиш каквото ти казвам. - Буквално надуш- вам
заклинанието във въздуха. Той изтъкава магия с думите си. -
Извикай долу на Кардан. Кажи му, че е победил. После скочи от
кулата. Все пак да си роден смъртен е същото като да си роден
вече мъртъв.
Жестокостта на това, ужасната фаталност на заповедта му е
шокираща. Преди няколко месеца щях да го направя. Щях да
изрека думите и да скоча. Ако не бях сключила сделката с Дейн,
щях да умра.
Може би Валериан е планирал убийството ми още от деня, в
който ме задуши. Помня светлината в очите му тогава,
нетърпението, с което ме гледаше как се давя. Тарин ме
предупреди, че така ще се самоубия, а аз се хвалех, че съм
готова, но всъщност не съм.
- Мисля, че ще сляза по стълбите - казвам на Валериан с
надеждата, че не изглеждам и наполовина толкова потресена,
колкото съм.
После минавам най-небрежно покрай него.
За миг той ме изглежда объркан, но объркването му бързо
прераства в гняв. Блокира пътя ми и застава пред стълбите.
- Заповядах ти. Защо не се подчиняваш?
Поглеждам го право в очите и се насилвам да се усмихна.
- Вече два пъти се възползва от мен и два пъти не ти се получи.
Желая ти късмет при третия опит.
Той започва да заеква яростно:
- Ти си нищо. Човешкият вид се преструва на много издръжлив.
 Смъртният живот е само една дълга игра на преструвки. Ако не
успееш да се, заблудиш сам, си прерязваш гърлото, за да се
отървеш от нещастието.
Поразена съм от думата „вид", от мисълта, че ме смята за нещо
съвсем различно от него, като мравка, куче или елен. Не съм
сигурна, че не е прав, но тази мисъл не ми харесва.
- Аз не се чувствам особено нещастна в момента.
Не бива да му показвам страха си.
Той извива устни.
- Какво е вашето щастие? Да се чукате и да се множите. Ще
полудеете, ако приемете истината за това какво сте всъщност.
Вие сте нищо. Почти не съществувате. Единствената ви цел е
да създавате други като вас, преди да умрете от безсмислена и
мъчителна смърт.
Гледам го в очите.
-И?
Той като че ли се сепва, макар че подигравателната усмивка не
напуска лицето му.
- Да, сигурно, ще умра. И съм голяма лъжкиня. И какво от това?
Той ме блъска силно в стената.
- Значи, ти губиш. Признай, че губиш.
Опитвам се да се освободя от него, но той ме хваща за гърлото
и пръстите му стискат така силно, че не мога да си поема дъх.
- Мога да те убия още сега - казва той. - И ще бъдеш забравена.
Сякаш никога не си се раждала.
Изобщо не се съмнявам, че го мисли. Ама изобщо. Вадя ножа от
джоба си и го пронизвам отстрани. Точно между ребрата. Ако
ножът ми беше по-дълъг, щях да му пробия дробовете.
Очите му се разширяват от шок. Ръката му отпуска хватката си.
Знам какво би казал Мадок - че трябва да забия ножа по-високо.
Да се целя в артерия. Да се целя в сърцето. Но тогава ще убия
един от любимите синове на Царството на феите. Дори не мога
да си представя какво ще бъде наказанието.
Ти не си убиец.
Вадя бързо ножа и бягам от стаята. Пъхам окървавеното острие
в джоба си. Ботушите ми трополят по камъните, докато тичам
надолу.
Поглеждам назад и виждам, че Валериан е на колене и притиска
с ръка раната си, за да спре кръвта. Изсъсква от болка, което ми
напомня, че ножът ми е от студена стомана. Студената стомана
наранява много вълшебните създания.
Толкова съм доволна, че го взех.
Завивам зад ъгъла и налитам на Тарин.
- Джуд! - възкликва тя. - Какво е станало?
- Хайде - казвам й и я повличам към другите ученици.
По пръстите ми има малко кръв и аз ги бърша в туниката си.
- Какво ти е направил? - вика Тарин, докато я дърпам след себе
си.
Казвам си, че нямам нищо против, че ме е изоставила. Не бива
да рискува заради мен, особено след като пределно ясно
показа, че не иска да участва в тази борба. Но дали една
предателска част от мен не е вбесена и тъжна, че не ме е
събудила и майната им на последствията? Разбира се. Но дори
аз не можех да предположа докъде е способен да стигне
Валериан и колко бързо може да се озове там.
Прекосяваме моравата, когато Кардан се обръща към нас. Той е
с широки дрехи и носи тренировъчен меч.
Очите му се присвиват към кръвта и той ме сочи с дървения
меч.
- Да не си се порязала.
Питам се дали е изненадан, че съм жива. Питам се дали е
гледал към кулата през целия обяд в очакване на забавния
спектакъл на моето зрелищно самоубийство.
Вадя ножа от туниката си и му го показвам, покрит е с петна от
кръв.
Усмихвам се.
- Мога да порежа и теб.
- Джуд! - казва Тарин.
Явно е шокирана от поведението ми. И би трябвало.
Поведението ми е шокиращо.
- 0, я се разкарай - казва й Кардан и махва с ръка. - Спри да
отегчаваш и двама ни.
Тарин прави крачка назад. Аз също съм изненадана. Това част
от играта ли е?
- Трябва ли мръсният ти нож и още по-мръсните ти навици да
означават нещо?
Говори нехайно. Гледа ме, сякаш се държа невъзпитано, като
насочвам оръжие към него - макар че неговият приятел ме
нападна. Гледа ме, сякаш ще си разменим някакви остроумни
реплики, но аз не знам какво да кажа.
Наистина ли не се тревожи какво може да съм сторила на
Валериан?
Възможно ли е да не знае, че Валериан ме нападна?
Тарин вижда Лок и тръгва бързо към него през полето.
Разговарят за момент, после Тарин се отдалечава. Кардан
вижда това и изсумтява, сякаш самата ми миризма го обижда.
Лок тръгва към нас най-нехайно, с блеснали очи. Маха ми. За
миг се чувствам почти в безопасност. Ужасно съм благодарна на
Тарин, че го изпрати. Ужасно съм благодарна на Лок, че идва.
- Мислиш, че не го заслужавам - казвам на Кардан.
Той се усмихва бавно, както луната се плъзга зад вълните на
езерото.
- 0, не, мисля, че сте идеални един за друг.
След малко Лок ме прегръща през раменете.
- Хайде. Да се махаме от тук.
И така, без да погледнем към останалите, ние си тръгваме.
***

Вървим през Кривата гора, където всички дървета са наклонени

в една и съща посока, сякаш са приведени от силен вятър още
като фиданки. Спирам да откъсна няколко къпини от бодливите
храсти, които растат между тях. Трябва да издухам мравките от
плодовете, преди да ги сложа в устата си.
Предлагам една къпина на Лок, но той не я взема.
- Е, накратко, Валериан се опита да ме убие - довършвам аз
разказа си. - И аз го намушках.
Лисичите му очи ме гледат напрегнато.
- Намушкала си Валериан?
- Знам, че съм загазила.
Поемам си дълбоко дъх.
Той клати глава.
- Валериан няма да каже на никого, че е надвит от смърт- но
момиче.
- Ами Кардан? Няма ли да е разочарован, че планът му не е
проработил?
Взирам се в морето, което се вижда между дърветата. Сякаш се
простира до безкрая.
- Съмнявам се, че е знаел за това - казва Лок и се усмихва на
изненадата ми. - 0, той иска да ви накара да мислите, че е наш
водач, но по-скоро Никасия обича властта, аз обичам
драматизма, а Валериан обича насилието. Кардан ни
осигурява и трите, или поне извинения за това.
- Обичаш драматизма? - питам аз.
- Ами харесва ми нещо да се случва, да се разгръщат истории.
Ако не мога да намеря достатъчно добра история, си я
създавам. - В момента изглежда истински мошеник. - Знам, че
чу как Никасия говореше за онова между нас. Тя имаше
Кардан, но само когато го заряза заради мен, получи власт над
него.
Внезапно осъзнавам, че не вървим по обичайния път към
имението на Мадок. Лок ме води другаде.
- Къде отиваме?
- В моето имение - казва той с усмивка, щастлив, че съм го
хванала. - Не е далече. Мисля, че лабиринтът ще ти хареса.
Никога не съм ходила в някое от именията им, освен в Холоу
Хол. В човешкия свят ние, децата, винаги си играехме в
съседските дворове, люлеехме се, плувахме и скачахме, но
правилата тук не са такива. Повечето деца в двора на върховния
крал са и кралски особи, изпратени от някой по-малък двор, за
да спечелят влияние сред принцесите и принцовете, и нямат
време за нищо друго.
Разбира се, в смъртния свят има такива неща като задни
дворове, Тук има гора и море, скали и лабиринти, и цветя, които
са червени само когато са получили прясна кръв. Не ми харесва
мисълта да се губя нарочно из лабиринт, но се усмихвам, сякаш
нищо не може да ме зарадва повече. Не искам да го
разочаровам.
- По-късно там ще има събиране - продължава той. - Трябва да
останеш. Обещавам, че ще е забавно.
И тогава стомахът ми се свива. Съмнявам се да прави парти без
приятелите си.
- Това ми се струва глупаво - отвръщам, като избягвам да
откажа направо поканата му.
- Баща ти не обича да закъсняваш? - поглежда ме той
 съжалително.
Знам, че се опитва да ме накара да се почувствам като малко
дете, когато много добре знае защо не бива да ходя там, но все
пак номерът му минава.
Имението на Лок е по-скромно от това на Мадок и не е така
укрепено. Високи кули с керемиди от дървесна кора, покрита с
мъх, се извисяват между дърветата. Спираловидни лози
бръшлян и орлови нокти се увиват по стените им и всичко е
зелено и тучно.
- Еха - казвам аз. Яздила съм до тук и съм виждала кулите
отдалече, но не знаех чия е къщата. - Красиво е.
Той ми се усмихва бързо.
- Да влезем вътре.
Макар че има големи двойни двери отпред, той ме води до
малка врата отстрани, от която се влиза в кухните. Пресен
самун хляб лежи на плота заедно с ябълки, касис и меко сирене,
но не виждам никакви слуги, които може да са приготвили това.
Неволно се сещам за момичето в Холоу Хол, което чистеше
огнището на Кардан. Питам се къде ли си мислят близките й, че
е тя, и каква сделка е сключила. Мисля си колко лесно можех да
бъда на нейно място.
- Това семейният ти дом ли е? - питам, докато вървя из къщата.
- Аз нямам семейство - отвръща той. - Баща ми беше твърде
див за двора. Обичаше дълбоките гори много повече от
интригите на майка ми. Тръгна си, а после тя умря. Сега съм
сам.
- Това е ужасно - казвам аз. - И самотно.
Той пренебрегва думите ми.
- Чух историята на родителите ти. Трагедия, достойна за
балада.
- Беше много отдавна. - Последното, за което искам да говорим,
са Мадок и убийствата. - Какво се случи с майка ти?
Той махва небрежно с ръка.
- Ами забърка се с върховния крал. В този двор това е
достатъчно. Имаше едно дете, негово дете, предполагам, и
някой не искаше то да се роди. Бисерна гъба.
Макар че започна да говори лековато, той не приключи по този
начин.
Бисерна гъба. Мисля за писмото, което намерих в къщата на
Бейлкин, от кралица Орлаг. Опитвам се да се убедя, че
бележката не може да се е отнасяла за отравянето на майката
на Лок, че Бейлкин не би имал мотив, когато Дейн вече е
избраният наследник на трона. Но въпреки това не мога да спра
да мисля за тази възможност, за ужаса, за това, че майката на
Никасия е имала пръст в смъртта на майката на Лок.
- Не биваше да питам... беше грубо от моя страна.
- Ние сме деца на трагедия. - Той клати глава, после се усмихва.
- Не исках да започваме така. Исках да ти дам вино, плодове и
сирене. Исках да ти кажа, че косата ти е красива като къдрещ
се дим, че очите ти са с цвета на орехи. Иска ми се да можех
да създам ода за това, но не съм много добър в одите.
Смея се и той покрива с ръка сърцето си като пронизан.
- Преди да ти покажа лабиринта, нека ти покажа нещо друго.
- Какво е то? - питам аз.
Той ми подава ръка.
- Ела - казва дяволито и ме повежда през къщата.
Стигаме до вито стълбище. Изкачваме се все по-нагоре и
нагоре.
Замайвам се. Няма нито врати, нито площадки. Само камъни и
стъпала и сърцето ми бие лудо в гърдите. Само неговите
дяволити усмивки и кехлибарени очи. Опитвам се да не се
препъвам и да не се подхлъзна. Опитвам се да не изоставам,
колкото и да съм замаяна.
Мисля за Валериан. Скочи от кулата.
Продължавам да се изкачвам задъхана.
Ти си нищо. Почти не съществуваш.
На върха на стълбището има малка врата - която ми стига до
кръста. Облягам се на стената, за да възвърна равновесието си,
и гледам как Лок завърта украсената сребърна дръжка. Той се
навежда и минава през вратата. Аз се стягам, отблъсвам се от
стената и го следвам.
И ахвам. Намираме се на балкон на самия връх на най-високата
кула, по-висока от дърветата. От тук виждам озарения от
звездите лабиринт и каменната беседка в центъра му. Виждам и
надземните части на двореца на Елфхейм и имението на Мадок,
както и Холоу Хол на Бейлкин. Виждам морето, което обгражда
острова, а отвъд него - ярките светлини на човешките градове
през вечната мъгла. Никога не съм поглеждала направо от
нашия свят в техния.
Лок слага ръка на гърба ми, между лопатките.
- Нощем човешкият свят изглежда така, сякаш е изпълнен със
звезди.
Навеждам се към ръката му, боря се с ужасното усещане от
изкачването, опитвам се да стоя по-далече от ръба.
- Бил ли си някога там?
Той кима.
- Майка ми ме заведе, когато бях дете. Каза, че в нашия свят би
настъпил застой без вашия.
Искам да отговоря, че онова не е моят свят, че не го познавам,
но разбирам какво се опитва да каже и ако го поправя, ще
изглежда, че не разбирам. Думите на майка му са мили, доста
по-мили от схващането на повечето вълшебни създания за света
на смъртните. Тя сигурно е била добра.
Той ме обръща към себе си и бавно се навежда да ме целуне.
Устните му са меки и дъхът му е топъл. Чувствам се откъсната
от тялото си, като светлините на далечните градове. Ръката ми
посяга към перилата. Стискам ги здраво, когато той плъзва ръка
на кръста ми, за да се закотвя в това, което се случва, да се
убедя, че този миг, високо над всичко, е истински.
Той се отдръпва.
- Ти наистина си красива.
Никога не съм била по-доволна от факта, че те не могат да
лъжат.
- Това е невероятно - казвам и поглеждам надолу. - Всичко
изглежда така малко, като на дъска за стратегии.
Той се смее, сякаш не може да говоря сериозно.
- Сигурно си прекарала много време в кабинета на баща си?
- Достатъчно, за да знам какви са шансовете ми срещу Кардан.
Срещу Валериан и Никасия. Срещу теб.
Той хваща ръката ми.
- Кардан е глупак. А останалите не сме от значение. - Усмивката
му се изкривява. - Но може би това е част от твоя план - да ме
убедиш да те доведа в самото сърце на моята крепост. Може
би после ще разкриеш злия си заговор и ще ме подчиниш на
волята си. Нека само ти кажа, че едва ли ще ти е много трудно
да ме подчиниш на волята си.
Смея се въпреки себе си.
- Ти не приличаш на тях.
- Така ли?
Взирам се дълго в него.
- Не знам. Ще ми заповядаш ли да скоча от балкона?
Той извива вежди.
- Разбира се, че не.
- Ами тогава, значи, не си като тях - казвам и го бутвам силно в
гърдите. Ръката ми се разтваря почти несъзнателно и
топлината му се просмуква в дланта ми. Не съм осъзнала
колко съм измръзнала от вятъра.
- Не си такава, каквато казваха, че ще бъдеш - изрича той и се
навежда към мен. Целува ме отново.
Не искам да си мисля какво са говорили за мен, не и сега. Искам
устата му да е върху моята и да изличава всичко друго.
Слизането по стълбите ни отнема много време. Ръцете ми са в
косата му. Устата му е на шията ми. Гърбът ми е притиснат към
древната каменна стена. Всичко е бавно и съвършено, няма
никакъв смисъл. Това не може да е моят живот. Не го усещам
като моя живот.
Седим на дългата банкетна маса и ядем сирене и хляб. Пием
бледозелено вино с вкус на билки от големи бокали, които Лок
вади от дъното на един шкаф. Толкова са напластени с прах, че
трябва да ги измие два пъти, преди да ги използваме.
Когато приключваме, той отново ме притиска към масата и ме
вдига, за да седна на нея и телата ни да са долепен и.
Вълнуващо и ужасяващо е, като толкова много неща в
Царството на феите.
Не съм сигурна, че ме бива в целувките. Устата ми е някак
тромава. Срамувам се. Едновременно ми се иска да го привлека
по-близо до себе си и да го отблъсна. Вълшебните създания
нямат много табута, свързани със скромността, но аз имам.
Страх ме е, че смъртното ми тяло вони на пот, на гнило и на
страх. Не съм сигурна къде да си сложа ръцете, колко силно да
стискам, колко дълбоко да забия ноктите си в раменете му. И
макар да знам какво идва след целувките, макар да знам какво
означава това, че ръцете му се плъзгат по насинения ми крак
към бедрото, нямам представа как да скрия неопитността си.
Той се отдръпва да ме погледне и аз се опитвам да не допускам
паниката в очите си.
- Остани тук тази нощ - шепне той.
За миг си мисля, че има предвид с него, в смисъл с него, и
сърцето ми се разтуптява силно в смесица от желание и ужас.
После внезапно си спомням, че ще има празненство - на него ме
кани да остана. Невидимите слуги, където и да са, сигурно
подготвят имението. Скоро Валериан, моят неосъществен
убиец, ще танцува в градината.
Е, може би няма да танцува. Сигурно ще се обляга сковано на
някоя стена с питие в ръка, превръзка на ребрата и нов план за
убийството ми в сърцето. Ако не и нови заповеди за убийството
ми от Кардан.
- На приятелите ти няма да им хареса - казвам аз и се плъзгам
от масата.
- Те бързо ще се напият и няма да забележат. Не можеш да
прекараш живота си заключена в славната казарма на Мадок.
Усмихва ми се с най-очарователната си усмивка. И донякъде се
получава. Мисля си за предложението на Дейн да ми сложи
любовен знак на челото и дори се питам дали Лок няма такъв,
защото въпреки всичко се изкушавам.
- Не съм облечена подходящо - соча към туниката си, изцапана
с кръвта на Валериан.
Лок ме оглежда от глава до пети по-дълго от необходимото.
- Мога да ти намеря рокля. Мога да ти намеря каквото
пожелаеш. Попита ме за Кардан, Валериан и Никасия - виж ги
какви са извън училище, колко са глупави, пияни и нищожни.
Виж слабите им страни, пукнатините в броните им. Трябва да
ги опознаеш, за да ги победиш, нали? Не казвам, че ще ги
харесаш, но и не е нужно да ги харесваш.
- Аз харесвам теб - отвръщам. - Харесва ми да се преструвам с
теб.
- Да се преструваш? - пита той, сякаш не знае дали не го
обиждам.
- Разбира се - казвам и отивам до прозорците на залата, за да
погледна навън. Лунната светлина струи по листата на входа
на лабиринта. Факли горят наблизо, пламъците им потрепват и
танцуват на вятъра. - Разбира се, че се преструваме? Ние не
сме един за друг, но все пак е забавно.
Той ме поглежда преценяващо и някак заговорнически.
- Тогава да продължим да го правим.
- Добре - казвам безпомощно. - Ще остана. Ще отида на твоето
празненство.
Не съм се забавлявала много досега и ми е трудно да устоя.
Той ме води през няколко стаи, докато стигаме до двойни врати.
За миг се колебае и поглежда назад към мен. После ги отваря и
се озоваваме в огромна спалня. Дебел, потискащ слой прах
покрива всичко. Има стъпки - той е влизал тук и преди, но не
често.
- Роклите в гардероба бяха на майка ми. Вземи която ти харесва
- казва и хваща ръката ми.
Оглеждам тази недокосната стая в сърцето на къщата и
разбирам мъката, която го е накарала да я заключи за толкова
време. Радвам се, че ме пуска тук. Ако аз имах стая, пълна с
нещата на мама, не знам дали щях да допусна някого вътре.
Дори не знам дали аз самата щях да се осмеля да вляза.
Той отваря един от гардеробите. Повечето дрехи са проядени от
молци, но си личи какви са били. Една пола с мотиви от мъниста
като нарова, друга, която се извива нагоре като завеси, за да
разкрие сцена с механични марионетки от скъпоценни камъни.
Има дори една с бродерия на танцуващи фавни, дълги колкото
самите поли. Възхищавала съм се на роклите на Ориана,
защото са елегантни и разкошни, но тези събуждат у мен глад за
толкова пищна рокля. Дори съжалявам, че не съм виждала
майка му с някоя от тях. Те ме карат да си мисля, че е обичала
да се смее.
- Никога не съм виждала такива рокли - казвам. - Наистина ли
 искаш да облека една от тях?
Той прокарва ръка по един ръкав.
- Сигурно са малко изгнили.
- Не, харесват ми.
- Роклята с фавните е най-запазена. Изтупвам прахта и я
обличам зад стар параван. Не е лесно, защото тези рокли се
обличат трудно без помощта на Татерфел. Нямам представа
как да фризирам косата си, затова я оставям така - сплетена
като корона на главата ми. Когато избърсвам едно сребърно
огледало с ръка и се виждам с роклята на мъртва фея, през
мен преминава тръпка.
- Внезапно не знам защо изобщо съм тук. Не съм сигурна в
намеренията на Лок. Когато той се опитва да ми сложи едно от
бижутата на майка си, аз отказвам.
- - Да излезем в градината - предлагам.
- Вече не искам да стоя в тази тиха, отекваща стая.
- Той оставя дългата огърлица от смарагди, която държи. Докато
излизаме, поглеждам назад към гардероба с прогнилите дрехи.
Въпреки безпокойството си все си представям какво би било
да съм господарката на това място. Представям си принц Дейн
с короната. Представям си как забавлявам гостите си на
дългата маса, на която се целувахме, а моите съученици пият
светлозеленото вино и се преструват, че никога не са се
опитвали да ме убият. Лок, който държи ръката ми.
- И аз шпионирам всички в служба на краля.
***

- Лабиринтът е по-висок от огър и е оформен от гъсти,

лъскави, тъмнозелени листа. Явно кръгът на Кардан се
срещат често тук. Чувам ги да се смеят в центъра на
лабиринта, когато излизам от къщата с Лок, който е
закъснял за собственото си пиршество. Във въздуха се
усеща аромат на боров ликьор. Светлината на факлите
издължава сенките и озарява всичко в алено. Забавям
крачка.
- Посягам към джоба на чуждата рокля и докосвам ножа си,
който още е изцапан с кръвта на Валериан. Тогава
 пръстите ми докосват и нещо друго, нещо, което майката
на Лок е оставила там преди години. Вадя го - златен
жълъд. Не прилича на бижу - няма верижка - и не мога да
си представя какво би могло да е предназначението му,
освен за красота. Пускам го пак в джоба си.
- Лок ме държи за ръка, докато вървим по завоите на
лабиринта. Не изглеждат много. Опитвам се да ги
запомня, да създам карта в ума си, в случай че трябва да
изляза сама от лабиринта. Простотата му по-скоро ме
изнервя, отколкото ме успокоява. Не вярвам, че в
Царството на феите има много прости неща. У дома
вечерята вече сигурно приключва без мен. Тарин ще
разкаже шепнешком на Виви как съм тръгнала нанякъде с
Лок. Мадок ще се мръщи и ще забива силно вилицата в
месото в чинията си, подразнен, че пропускам урока с
него.
- Е, правила съм и по-лоши неща.
- В центъра на лабиринта гайдар свири някаква омайна,
дива песен. Във въздуха се носят бели цветчета от рози.
Всички са се събрали, ядат и пият на дълга банкетна
маса, която изглежда отрупана предимно с алкохол -
аперитиви, в които плават корени от мандрагора, кисело
сливово вино, прозрачен ликьор, подправен с червен
карамфил. И до всичко това мускали със златен
невърмор.
- Кардан лежи на одеяло, наклонил е глава назад и
широката му бяла риза е разкопчана. Макар че е още
ранна нощ, той изглежда много пиян. Устата му е
поръсена със златен прах. Едно рогато момиче го целува
по шията, а друго, с коса като на глухарче, притиска устни
към крака му, точно над ботуша.
- За мое облекчение, не виждам Валериан. Надявам се да
си е у дома, където сигурно се грижат за раната му.
- Лок ми носи напръстник с ликьор и аз отпивам малка
пареща глътка само от любезност. Веднага започвам да
кашлям. В този миг Кардан поглежда към мен. Очите му
са едва отворени, но виждам блясъка в тях, влажен като
 катран. Гледа ме, докато момичето го целува по устата,
гледа ме, докато тя плъзга ръка под копринената му риза.
- Бузите ми пламват. Извръщам очи и после се ядосвам на
себе си, че съм му доставила удоволствието да ме види
смутена. Той е този, който се излага.
- О, виждам, че член на Кръга на червеите ни е оказал
благоволението да присъства тази нощ - казва Никасия,
носейки се към нас с рокля във всички цветове на залеза.
Поглежда към лицето ми. - Но коя от двете е?
- Онази, която не харесваш - отвръщам.
Тя се смее пискливо и фалшиво.
- О, ще се изненадаш какво точно изпитват някои от нас и към
двете ви.
- Обещах ти по-добро забавление от това - казва сковано Лок и
ме хваща за лакътя.
Благодарна съм, когато ме издърпва към ниска маса с пръснати
около нея възглавници, но не се сдържам и се усмихвам леко и
предизвикателно на Никасия, преди да тръгна. Изливам чашата
си на тревата, докато Лок не гледа. Гайдарят спира да свири и
едно голо, боядисано в златно момче вади лира и запява
неприлична песен за разбити сърца: „0, прекрасна лейди! 0,
жестока лейди! Как ми липсва сладката ти развратност. Липсва
ми косата ти. Липсват ми очите ти. Но най-вече ми липсват
бедрата ти".
Лок ме целува отново пред огъня. Всички могат да ни видят, но
не знам дали ни гледат, защото съм затворила плътно очи.

17

Събуждам сев къщата на Лок, на покрито с гоблени легло. Усещам

вкус на кисели сливи и устните ми са подути от целувки. Лок е до
мен на леглото, лежи със затворени очи, все още с дрехите от
пиршеството. Надигам се и спирам, за да го погледна - острите
му уши и косата като лисича козина, меката му уста, дългите,
разтворени в съня крака. Главата му лежи на покритата с
дантела китка.
Споменът за нощта се връща внезапно. Имаше танци и гонитби
из лабиринта. Помня как паднах на длани в пръстта и се смеех,
напълно нетипично за мен. Поглеждам към балната рокля, с
която съм заспала, и виждам петна от трева по нея.
Не че ще съм първият, който ще й направи роклята зелена.
Принц Кардан ме гледа цялата нощ като неспокойно обикаляща
акула, която чака подходящия момент да захапе. Дори сега мога
да видя прогарящите черни очи. И ако съм се смяла по-силно,
за да го разгневя, ако съм се усмихвала по-широко и съм
целувала Лок по-дълго, то това е измама, която дори
вълшебният народ не би осъдил.
Сега обаче нощта ми се струва като дълъг и невъзможен сън.
В спалнята на Лок цари пълен хаос - книги и дрехи са разпилени
по дивани и ниски кушетки. Излизам и тръгвам по празните
коридори на къщата. Откривам отново прашната стая на майка
му, свалям роклята и обличам моите дрехи. Посягам да взема
ножа от джоба й и заедно с него изпада златният жълъд.
Импулсивно пъхам и него в туниката си. Искам да имам някакъв
спомен от тази нощ, защото сигурно няма да се случи отново.
Лок ми каза, че мога да взема каквото искам от тази стая, и аз
вземам това.
На излизане минавам покрай дългата банкетна маса. Никасия е
там, реже ябълка с малко ножче.
- Косата ти прилича на храст - казва ми и хвърля парченце плод
в устата си.
Поглеждам към една сребърна плоча на стената, която показва
само разкривено и размазано отражение. Дори така виждам, че
е права - около главата ми има кафяв ореол. Посягам нагоре,
започвам да разплитам плитката си и да сресвам кичурите с
пръсти.
- Лок спи - казвам, защото предполагам, че чака него.
Би трябвало да се чувствам, сякаш съм я надвила, защото
излизам от неговата спалня, но всъщност изпитвам само лека
паника.
Не знам как да правя това. Не знам как да се събуждам в
къщата на момче и да говоря с момичето, с което преди е имал
връзка. Освен това тя е и момичето, което вероятно ме иска
мъртва. Странно, но единствено това от всичко ми се струва
съвсем нормално.
- Майка ми и брат му мислеха, че ще се оженим - казва тя сякаш
на въздуха, а не на мен. - Щеше да е полезен съюз.
- С Лок? - питам объркана.
Поглежда ме подразнено, въпросът ми сякаш я сепва.
- Не, с Кардан. Той съсипа всичко. Той така обича. Да съсипва
нещата.
Разбира се, Кардан обича да съсипва нещата. Питам се как така
едва сега го е осъзнала. Това ми се струва нещо, по което
всъщност си приличат.
Оставям я с ябълката и спомените и тръгвам към двореца.
Хладен вятър духа през дърветата, вдига спуснатата ми коса и
носи аромат на бор. В небето се чуват крясъци на чайки.
Благодарна съм, че днес има уроци, благодарна съм, че имам
извинение да не се прибирам у дома, където ще слушам
упреците на Ориана.
Днес урокът е в кулата, най-нелюбимото ми място. Изкачвам
стъпалата и се настанявам. Закъсняла съм, но си на мирам
място на една пейка в дъното. Тарин седи от другата страна и
ме поглежда с извити вежди. Кардан е до нея, облечен в зелено
кадифе със златна бродерия, увенчана с тръни от синя нишка.
Изтегнал се е на мястото си и дългите му пръсти потропват
неспокойно по пейката до него.
Само като го гледам, се изнервям.
Поне Валериан го няма. Твърде много е да се надявам да не се
върне вече, но и за днес съм благодарна.
Нов лектор, рицар, на име Дулкамара, говори за правилата на
унаследяване, вероятно заради предстоящата ко- ронация.
Коронацията, която ще отбележи и моето издигане към властта.
Щом принц Дейн стане върховен крал, неговите шпиони ще
могат да се спотайват из сенките на Елфхейм и ще отговарят
единствено пред него.
- В някои от по-нисшите дворове убиецът на крал или кралица
 може да заеме трона - казва Дулкамара.
После добавя, че тя е от Двора на термитите, който още не се е
присъединил под флага на Елдред.
Макар че не е с броня, стои така, сякаш е свикнала с тежестта й.
- И заради това кралица Маб сключила сделка с ковач от дивите
създания, за да й направи короната, която сега носи крал
Елдред и която може да се предава единствено на
наследниците й. Трудно ще я отнемат насила.
Тя се усмихва зловещо.
Изглежда така, че ако кардан се опита да прекъсне урока й,
сигурно ще го изяде жив и ще счупи със зъби костите му, за да
изсмуче костния мозък.
Децата на благородниците се взират смутени в Дулкамара. Има
слух, че лорд Ройбен, нейният крал, възнамерява да се закълне
във вярност пред новия върховен крал, като доведе със себе си
големия си двор, който от години удържа войските на Мадок.
Присъединяването на Ройбен към Върховния двор на Елфхейм
се смята за шедьовър на дипломацията, договорен от принц
Дейн въпреки волята на Мадок. Предполагам, че тя е дошла за
коронацията.
Ларкспър, един от най-малките, се обажда:
- А какво става, ако вече няма деца от рода Грийнбрайър?
Усмивката на Дулкамара омеква.
- Когато останат по-малко от двама наследници - един да носи
короната, а другият да я положи на главата му, върховната
корона и властта й се разпадат. Тогава всички в Елфхейм ще
бъдат освободени от клетвата си пред нея. А после кой знае?
Може би някой нов владетел ще създаде нова корона. Може би
ще започнете пак да се биете с по-малките дворове на
светлите и тъмните елфи. Може би ще се присъедините към
нашите знамена в Югозапада.
Усмивката й ясно показва кой точно вариант предпочита.
Вдигам ръка и тя ми кима.
- Ами ако някой се опита да отнеме короната?
Кардан ме поглежда. Искам да му отвърна с лош поглед,
но си спомням как се беше изтегнал на земята с онези
момичета. Бузите ми пак пламват и аз свеждам очи.
- Интересен въпрос - казва Дулкамара. - Според легендата
короната няма да позволи да бъде поставена на главата на
някой, който не е наследник на Маб, но нейният род е много
плодовит. Така че, ако двама нейни потомци се опитат да
отнемат короната, това може да стане. По-опасната част от
преврата ще е следната: короната е прокълната, така че, ако
онзи, който я носи, бъде убит, тя ще причини смъртта на
виновника.
Мисля си за бележката, която открих в дома на Бейлкин, за
бисерните гъби, за уязвимостта.
След лекцията слизам внимателно по стълбите и си спомням
как тичах по тях, след като прободох Валериан. Замайвам се за
миг, но бързо ми минава. Тарин идва след мен и още щом
излизаме навън, ме дърпа към гората.
- Първо на първо - казва тя, като ме завлича зад високи папрати,
- никой не знае, че не си се прибирала снощи, освен Татерфел,
а аз й дадох един от най-хубавите ти пръстени, за да не казва
на никого. Но трябва да кажеш на мен къде беше.
- В дома на Лок имаше празненство. Останах... но не съм, искам
да кажа, че нищо не се случи. Целувахме се. Това е.
Кестенявите й плитки политат като змии, когато клати глава.
- Не знам дали да ти вярвам.
Издишам, вероятно малко драматично.
- Защо да те лъжа? Не аз крия кой ме ухажва.
Тарин се мръщи.
- Просто си помислих, че спането в нечия стая, в нечие легло е
повече от просто целуване.
Бузите ми пламват, мисля си какво беше да се събудя до
неговото отпуснато тяло. За да отклоня вниманието от себе си,
започвам да гадая за нея.
- Оооо, сигурно е принц Бейлкин. Ще се омъжваш за принц
Бейлкин? Или е Нугъл и може да броите заедно звездите.
Тя ме плясва по ръката, някак твърде силно.
- Спри да гадаеш. Знаеш, че не мога да ти кажа.
-Ох.
Откъсвам едно бяло плюскавиче и го закичвам зад ухото си.
- Харесваш ли го? - пита тя. - Наистина ли го харесваш?
- Лок ли? Разбира се, че го харесвам.
Тя ме поглежда странно и аз си мисля колко ли се е притеснила,
когато не съм се прибрала снощи.
- Бейлкин не харесвам толкова - добавям и тя извърта очи.
Когато се връщаме в имението, разбирам, че Мадок ще се
прибере късно. Като никога нямам какво да правя и тръгвам да
търся Тарин, но въпреки че я видях на долния етаж само преди
минути, тя не е в стаята си. Роклята й е на леглото и гардеробът
й е отворен - там има няколко набързо закачени рокли; сякаш ги
е дърпала, преди да открие тази, която търси.
Дали е отишла на среща с ухажора си? Обикалям стаята й,
опитвам се да я огледам с очите на шпионин, да търся следи от
тайни. Не забелязвам нищо необичайно, освен няколко розови
цветчета, които вехнат на тоалетката й.
Отивам в стаята си, лягам на леглото и превъртам пак
спомените от нощта. Посягам в джоба си и вадя ножа, за да го
почистя най-сетне. Обаче съм хванала и златния жълъд.
Оглеждам го на дланта си.
Той е солиден и много красив. Отначало забелязвам само това,
но после виждам тънички линии по него, които сякаш показват
движещи се части. Прилича на пъзел.
Колкото и да се опитвам, не мога да развия горната част. Като че
ли не мога да направя и нищо друго с него. Тъкмо ще се откажа
и ще го хвърля на тоалетката си, когато зървам мъничка дупка
на дъното му, толкова малка, че е почти невидима. Скачам от
леглото, отивам до писалището си и търся карфица. Намирам
една с перличка в края. Опитвам се да я пъхна в дупката.
Отнема ми малко време, но успявам, натискам, чува се
изщракване и той се отваря.
Механичните части се завъртат от сияещия център, където има
малка златна птичка. Човката й започва да се движи и тя
заговаря с грачещо гласче:
В името на скъпото ни приятелство, това са последните
думи на Лириопа. Имам три златни птички, които ще пръсна
на различни места. Три опита поне една от тях да стигне до
твоята ръка. Вече съм толкова зле, че няма да ми помогне
никаква противоотрова, затова, ако чуваш това, ще ти
прехвърля бремето на тайните ми и последното желание на
сърцето ми. Защити го. Отведи го далече от опасностите на
този двор. Опази го и никога, никога не му казвай истината за
това, което се случи с мен.
Татерфел влиза в стаята с поднос с чай. Опитва се да надникне,
за да види какво правя, но аз закривам с шепа жълъда.
Когато тя излиза, оставям жълъда и си наливам чаша чай -
топля дланите си с нея. Лириопа е майката на Лок. С това
съобщение като че ли моли някого - неин приятел - да отведе...
Лок... далече. Нарича съобщението си „моите последни думи",
така че сигурно е знаела, че ще умре. Вероятно жълъдите са
били изпратени до бащата на Лок, с надеждата Лок да живее с
него, изследвайки диви места, за да не бъде оплетен в интриги.
Но тъй като Лок е още тук, изглежда, нито един от трите жълъда
не е бил открит. Може би нито един от тях дори не е напускал
будоара й.
Трябва да му го дам, да реши сам какво да прави с него, но не
спирам да мисля за писмото на писалището на Бейлкин,
писмото, което като че ли уличава Бейлкин в убийството на
Лириопа. Дали трябва да кажа на Лок всичко?
Научих какъв е произходът на бисерната гъба, за която
питаше, но каквото и да правиш, то не бива да бъде
свързвано с мен.
Превъртам тези думи в ума си, както превъртам жълъда на
дланта си, и усещам същите жлебчета в тях.
Има нещо странно в това изречение.
Записвам го отново на хартия, за да съм сигурна, че си го
спомням правилно. Когато го прочетох за първи път, ми се стори,
че кралица Орлаг е открила смъртоносна отрова за Бейлкин. Но
бисерните гъби - макар и редки - растат в гората дори на този
остров. Аз съм брала такива в Млечния лес, освен това
чернорогите пчели си правят кошери високо на дърветата
(наскоро от проучванията си разбрах, че противоотровата може
да се направи от техния мед). Бисерните гъби не са опасни, ако
не изпиеш червената течност.
Ами ако писмото от кралица Орлаг не означава, че е намерила
бисерни гъби и ще ги даде на Бейлкин? Ами ако "научих какъв е
произходът" буквално означава, че знае откъде са дошли
конкретни бисерни гъби? Все пак тя казва „каквото и да
правиш", а не "каквото и да правиш с тях". Предупреждава го за
онова, което реши да прави с тази информация, а не с
истинските гъби.
Което означава, че той няма да отрови Дейн.
Освен това означава, че Бейлкин може да е разкрил убиеца на
майката на Лок, ако е разбрал кой е притежавал бисерните гъби.
Отговорът сигурно е някъде там, сред документите, които аз в
нетърпението си пропуснах.
Трябва да се върна. Трябва да се върна в кулата. Още днес,
преди коронацията да е наближила съвсем. Защото може би
Бейлкин не се опитва да отрови Дейн и Дворът на сенките
греши. Или ако не греши, той вероятно няма да го направи с
бисерни гъби.
Изгълтвам чая си и намирам роклята на прислужница в дъното
на гардероба си. Разпускам косата си и я сплитам на проста
плитка като плитките на момичетата, които видях в дома на
Бейлкин. Закрепвам ножа високо на бедрото си и изтърсвам сол
от сребърната си кутийка в джоба си. После грабвам
наметалото, обувам кожените обувки и излизам. Дланите ми
започват да се потят.
След първия си набег в Холоу Хол научих много неща,
достатъчно, за да разбирам по-добре риска, който поемам. И
това никак не ме успокоява. След като видях Бейлкин с Кардан,
не съм сигурна, че ще мога да издържа онова, което ще ми
стори, ако ме залови.
Поемам дълбоко дъх и си напомням, че не бива да ме залавят.
Хлебарката казва, че това е основната задача на един шпионин.
Информацията е на второ място. Най-важното е да не те
заловят.
В коридора се разминавам с Ориана. Тя ме оглежда от глава до
пети. Едва устоявам на изкушението да придърпам още по-
плътно наметалото. Тя е облечена с рокля в цвета на неузрели
черници, а косата й е прибрана леко назад. Връхчетата на
заострените й уши са покрити с блестящи кристални капачета.
Малко й завиждам за тях. Ако и аз носех такива, щях да скрия
човешката заобленост на ушите си.
- Снощи се прибра много късно - казва тя, раздразнението й е
съвсем ясно. - Пропусна вечерята и баща ти очакваше да се
сражаваш с него.
- Ще се постарая повече - отвръщам и веднага съжалявам за
думите си, защото вероятно и сега няма да успея за вечерята. -
Утре. Ще започна от утре.
- Невярно създание - казва Ориана и ме гледа така, сякаш само
с поглед може да разкрие тайните ми. - Замисляш нещо.
Толкова са ми омръзнали подозренията й, толкова са ми
омръзнали.
- Ти винаги мислиш така - отговарям. - И като никога си права.
Оставям я да се тревожи какво съм имала предвид и тръгвам
надолу по стълбите, после излизам на тревата. Този път никой
не ме спира, никой не ме кара да премисля накъде съм
тръгнала.
Не вземам жаба. Сега съм по-внимателна. Докато вървя през
гората, виждам една сова да кръжи в небето. Вдигам качулката,
за да прикрия лицето си.
Пред Холоу Хол скривам наметалото си между две цепеници в
купчина дърва и влизам през кухните, където приготвят
вечерята. Гълъбчета са намазани с розово желе и от аромата на
препечената им кожа устата ми се пълни със слюнка, а
стомахът ми се свива.
Отварям един шкаф и виждам дузина свещи, всички с цвят на
биволска кожа и със златния герб на Бейлкин - три смеещи се
черни птици. Вадя девет свещи и се опитвам да се движа
възможно най-механично, докато ги нося покрай стражите. Един
от тях ме гледа странно. Сигурна съм, че вижда нещо
необичайно в мен, но вече познава лицето ми, а и аз се движа
по-уверено от предишния път.
Поне докато не виждам Бейлкин да слиза по стълбите.
Той поглежда към мен и единственото, което мога да сторя, е да
сведа глава и да продължа с равна стъпка. Отнасям свещите в
стаята пред мен, която се оказва библиотеката.
За мое огромно облекчение, той като че ли не ме разпознава.
Сърцето ми обаче бумти и дишам твърде бързо.
Прислужницата, която чистеше камината в стаята на Кардан,
сега замаяно прибира книгите по лавиците. Тя е същата каквато
я помня - напукани устни, слаба и с насинени очи. Движенията й
са бавни, сякаш въздухът е плътен като вода. Потънала е в
унеса си и за нея съм просто част от мебелите, без никакво
значение.
Оглеждам нетърпеливо лавиците, но не мога да видя нищо
полезно. Трябва да се кача в кулата, да прегледам цялата
кореспонденция на принца и да се надявам да открия нещо
свързано с майката на Лок, с Дейн или с коронацията. Нещо,
което съм пропуснала.
Но не мога да го сторя, докато Бейлкин е на пътя ми към
стълбите.
Поглеждам отново към момичето. Питам се какъв ли е животът й
тук, в какъв сън витае. Дали понякога, дори за миг, има шанс да
се измъкне от него. Поне благодарение на забраните, ако
Бейлкин ме хване, няма да мога да споделя съдбата й.
Чакам и броя до хиляда, докато трупам свещите на един стол.
После вдигам поглед. Слава богу, Бейлкин го няма. Тръгвам
бързо към стълбите към кулата. Сдържам дъха си, докато
минавам покрай вратата на Кардан, но късметът е с мен. Тя е
плътно затворена.
Изкачвам се по стълбите и влизам в кабинета на Бейлкин.
Забелязвам билките в буркани из стаята, но ги виждам с нови
очи. Няколко са отровни, но повечето са просто наркотични.
Никъде не виждам бисерни гъби. Отивам до бюрото и бърша
длани в грубата си рокля, за да не оставям следи от пот, и се
опитвам да запомня разположението на документите.
Има две писма от Мадок, но като че ли се отнасят до това кои
рицари ще присъстват на коронацията и в каква формация ще
бъдат около централния подиум. Има и други, които май са
свързани със срещи, пиршества и гуляи. Нищо за бисерни гъби,
нищо за отрови. Нищо за Лириопа или убийство. Единственото,
което ми се струва малко изненадващо, е част от любовна
поема, написана с почерка на принц Дейн, за жена, която остава
неназована, освен че има „коса с цвета на изгрева“ и „звездни
очи".
По-лошото е, че не намирам нищо, което да подсказва за
заговор срещу принц Дейн. Ако Бейлкин смята да убие брат си,
едва ли ще остави доказателства за това пред очите на всички.
Дори писмото за бисерните гъби го няма.
Рискувах да дойда в Холоу Хол за нищо.
За миг просто стоя там и се опитвам да събера мислите си.
Трябва да изляза, без да привличам внимание.
Пратеник. Ще се представя за пратеник. Между именията
постоянно се разменят послания. Ще взема един празен лист,
ще надраскам „Мадок" отстрани и ще го подпечатам с восък.
Миризмата на сяра от клечката се усеща за миг във въздуха.
Докато се разнася, аз слизам по стълбите с фалшивото
послание в ръка.
Когато минавам покрай библиотеката, се поколебавам.
Момичето е още вътре, механично вдига книги от една купчина и
ги слага по лавиците. Ще го прави, докато не й кажат да върши
нещо друго, докато не припадне или докато не умре,
незапомнена от никого. Сякаш не е съществувала.
Не мога да я оставя тук.
Аз няма при кого да се върна в света на смъртните, но тя може
би има. Да, така ще предам доверието на принц Дейн, ще
предам Царството на феите, знам го, но все пак не мога да я
оставя тук.
Усещам някакво облекчение, когато осъзнавам това.
Влизам в библиотеката и оставям писмото на една маса.
Момичето не се обръща, изобщо не реагира. Бъркам в джоба си
и събирам малко сол в средата на дланта си. Подавам й я, както
бих примамила кон със захар.
- Изяж това - казвам тихо.
Тя се обръща към мен, макар че очите й не се фокусират.
- Не ми е позволено - отвръща със загрубял от мълчанието глас.
- Не може сол. Ти не бива да...
Залепям длан на устата й и част от солта се посипва по земята,
а останалото се притиска към устните й.
Аз съм идиотка. Импулсивна идиотка.
Прегръщам я и я завличам навътре в библиотеката. Тя се
опитва да извика и да ме ухапе. Не спира да дере ръцете ми,
ноктите й се забиват в кожата ми. Държа я до стената, докато не
се отпуска и спира да се бори.
- Съжалявам - казвам, но не я пускам. - Не искам да те нараня.
Искам да те спася. Моля те, позволи ми. Нека те спася.
Най-сетне се укротява дотолкова, че да рискувам да сваля
ръката си от устата й. Диша тежко и начесто. Не пищи обаче и
това ми се струва добър знак.
- Сега ще се махнем от тук - казвам аз. - Можеш да ми се
довериш.
Тя ме поглежда неразбиращо, с празен поглед.
- Просто се дръж, все едно всичко е нормално.
Изправям я и осъзнавам, че искам нещо невъзможно от
нея. Очите й се извъртат назад като на обезумяло пони. Не знам
колко време имам, преди да изгуби напълно разсъдъка си.
Все пак нищо друго не ми остава, освен да я изведа от Холоу
Хол възможно най-бързо. Надничам в главната зала. Още е
празна, затова я извличам от библиотеката. Тя се оглежда,
сякаш за първи път вижда дървеното стълбище и га лерията над
нас. После си спомням, че оставих фалшивото писмо на масата
в библиотеката.
- Чакай, трябва да се върна и да...
Тя издава умолителен звук и се дърпа. Все пак я повличам със
себе си и грабвам писмото. Смачквам го и го натъпквам в джоба
си. Вече е безполезно, защото стражите могат да си спомнят за
него и да свържат изчезналата прислужница с рода на онзи,
който я е отвлякъл.
- Как се казваш?
Момичето клати глава.
- Трябва да си спомниш - настоявам аз.
Ужасно е, че вместо да изпитвам съчувствие, се дразня.
Престани - мисля си. - Спри да преценяваш чувствата си.
Върви.
- Софи - казва тя, почти като стон.
Сълзи избиват в очите й. Става ми все по-зле заради
жестокостта, която ще покажа.
- Не ти е позволено да плачеш - казвам възможно най- строго, с
надеждата, че тонът ми ще я накара да ме послуша. Опитвам
се да звуча като Мадок, сякаш съм свикнала да се подчиняват
на заповедите ми. - Не трябва да плачеш. Ще те ударя, ако се
наложи.
Тя се свива, но замълчава. Избърсвам очите й с опакото на
дланта си.
- Разбра ли?
Когато не ми отговаря, осъзнавам, че няма смисъл от повече
приказки. Насочвам я към кухнята. Трябва да минем покрай
стражите; няма друг изход. Тя си е залепила ужасно подобие на
усмивка, но поне показва някакво самообладание. По-
тревожното е, че постоянно се взира в разни неща. Докато
вървим към стражите, дивият й поглед не може да се прикрие.
Импровизирам, говоря, сякаш рецитирам запаметено
съобщение, без никаква интонация.
- Принц Кардан иска да се погрижим за него.
Единият страж се обръща към другия.
- На Бейлкин това няма да му хареса.
Опитвам се да не реагирам, но е трудно. Просто стоя и чакам.
Ако се хвърлят към нас, ще трябва да ги убия.
- Ами добре - казва първият страж. - Вървете. Но кажете на
Кардан, че брат му иска този път да ви върне и двете.
Това никак не ми харесва.
Вторият страж поглежда към Софи и вижда дивия й поглед.
- Какво гледаш?
Усещам я как трепери до мен, цялото й тяло се тресе. Трябва
бързо да кажа нещо, преди да го е направила тя:
- Лорд Кардан каза да сме по-внимателни - изричам, с
надеждата, че вероятното объркване от тази неясна заповед
би обяснило поведението й.
После тръгвам със Софи през кухните, покрай смъртни слуги,
които не спасявам, и осъзнавам колко безсмислени са
действията ми. Има ли значение спасяването само на един
човек?
Когато имам власт, ще намеря начин да помогна на всички -
казвам си. А когато Дейн дойде на власт, и аз ще имам власт.
Опитвам се да вървим бавно. Позволявам си да поема дъх едва
когато най-сетне излизаме навън.
И се оказва, че вече сме закъснели. Кардан язди към нас на
висок сив петнист кон. Зад него язди Никасия. Още щом влезе
вътре, стражите ще го попитат за нас. Още щом влезе вътре, ще
разбере, че нещо не е наред.
Ако преди това не ме види.
Какво е наказанието за кражба на слуга от принц? Не знам.
Вероятно някакво проклятие, като да те превърнат в гарван, да
те принудят да отлетиш на север и да живееш седем пъти по
седем години в леден палат - или нещо по-лошо от проклятие.
Екзекуция.
Впрягам цялата си воля, за да не се затичам. Не мисля, че ще
мога да стигна до гората, особено като влача и момичето.
Кардан ще ни настигне с коня.
- Спри да се втренчваш така - съскам на Софи по-грубо,
отколкото възнамерявам. - Гледай си в краката.
- Спри да ми се караш - казва тя, но поне не плаче.
Вървя със сведена глава, стиснала съм ръката й под моята и се
насочвам към гората.
С ъгълчето на окото си виждам, че принц Кардан слиза от
седлото. Черната му коса се развява на вятъра. Поглежда в
нашата посока и спира за миг. Аз стаявам дъх, но не се
затичвам.
Не мога да се затичам.
Не се чува тропот на копита, никой не препуска към нас, за да ни
накаже. За огромно мое облекчение, той като че ли вижда само
две слугини, които вървят към гората, вероятно за да съберат
дърва, горски плодове или нещо друго.
Колкото повече приближаваме дърветата, толкова повече
осъзнавам всяка стъпка.
И тогава Софи пада на колене и се обръща да погледне
имението на Бейлкин. Протяжен звук излиза дълбоко от гърлото
й.
- Не - казва тя и клати глава. - Не, не, не, не, не. Това не е
истинско. Не се е случило.
Вдигам я и забивам пръсти под мишницата й.
- Върви! Върви или ще те оставя тук. Разбра ли ме? Ще те
оставя, принц Кардан ще те намери и ще те завлече обратно.
Дръзвам да погледна назад и го виждам. Слязъл е от коня си и
върви към конюшните. Никасия още е на седлото, отметнала е
глава назад и се смее на нещо, казано от него. Той също се
усмихва, но не с обичайната подигравателна усмивка. Не
изглежда като злодей от приказка. Прилича на нечовешко
момче, излязло на разходка с приятелка на лунна светлина.
Софи се препъва напред. Вече не могат да ни хванат, не и
когато сме толкова близо до гората.
Още щом навлизаме в покритата с борови иглички гора, аз
издишам продължително. Не спирам да я водя, докато не
стигаме до потока. Карам я да го прекоси, макар че студената
вода и засмукващата кал ни забавят, но само така можем да
прикрием следите си.
Накрая тя се свлича на брега и започва да плаче. Гледам я и ми
се иска да знаех какво да сторя. Ще ми се да бях по- добър, по-
състрадателен човек, да не се дразня и да не се притеснявам,
че се бавим и може да ни хванат. Принуждавам се да седна на
един прояден от термити дънер на брега на потока и я оставям
да се наплаче, но минутите минават, а сълзите й не спират.
Клякам до нея в калната трева.
- Моята къща не е далече - казвам, опитвам се да звуча
убедително. - Само още малко ходене.
- Млъкни! - вика тя и вдига ръка да ме отблъсне.
В мен пламва ярост. Искам да й се разкрещя, да я разтърся, но
прехапвам език и свивам ръце в юмруци, за да се сдържа.
- Добре. - Поемам дълбоко дъх. - Знам, че стана твърде бързо,
но наистина искам да ти помогна. Ще те изведа от Царството
на феите. Тази нощ.
Момичето пак клати глава.
- Не знам, не знам. Бях в „Горящия мъж" и там имаше един тип,
който каза, че търси човек да поднасй ордьоври на някакъв
богаташ в една от климатизираните палатки. Само не вземай
нищо - така ми каза. - Ако вземеш, ще трябва да ми служиш
хиляда години...
Тя млъква, но сега разбирам как е била измамена. Сигурно й е
прозвучало като шега. Сигурно се е засмяла, а той се е
усмихнал. И после е изяла една-едничка скарида или е сложила
в джоба си сребърен прибор... няма значение.
- Спокойно - казвам малко безчувствено. - Всичко ще бъде
наред.
Тя ме поглежда и сякаш ме вижда за първи път, вижда, че съм
облечена като нея, като прислужница, но нещо в мен не е наред.
- Коя си ти? Какво е това място? Какво се е случило с нас?
Попитах я за името й, затова предполагам, че трябва да й
кажа моето.
- Аз съм Джуд. Израснах тук. Една от сестрите ми ще те изведе
през морето към най-близкия човешки град. Оттам ще можеш
да се обадиш на някого да те вземе или да отидеш в
полицията и те ще открият близките ти. Почти се свърши.
- А това някаква... какво стана? Помня разни неща, невъзможни
неща. И исках... Не, не може да съм искала...
Гласът й затихва и аз не знам какво да кажа. Не мога да
предположа края на изречението й.
Моля те, просто ми кажи, че това не е истинско. Не мисля, че ще
мога да живея, ако е истинско. - Тя оглежда гората, сякаш ако
успее да докаже, че не е вълшебна, значи, и нищо друго няма да
бъде вълшебно. Което е глупаво. Всички гори са вълшебни.
- Хайде - казвам, защото няма смисъл да я лъжа само за да я
накарам да се почувства по-добре. Ще трябва да приеме, че е
била в плен в Царството на феите. Все пак нямам лодка, с
която да прекосим водата; ще трябва да използваме кончетата
от якобея на Виви. - Ще можеш ли да вървиш още малко?
Колкото по-скоро се върне в света на хората, толкова по- добре.
Когато приближаваме имението на Мадок, аз си спомням за
наметалото, което още стои свито на топка сред купчината
дърва пред Холоу Хол, и се проклинам отново. Водя Софи към
конюшните и я настанявам в една празна ясла. Тя се отпуска на
сламата. Мисля, че когато зърна гигантската жаба, изгуби и
последната си вяра в мен.
- Пристигнахме - казвам престорено ведро. - Отивам да доведа
сестра си и искам ти да чакаш тук. Обещай ми.
Тя ме поглежда ужасена.
- Не мога да го направя. Не мога да се справя с това.
- Ще трябва.
Гласът ми излиза по-рязък, отколкото възнамерявам. Влизам в
къщата и се качвам възможно най-бързо по стълбите, с
надеждата, че няма да се натъкна на никого. Отварям вратата
на Вивиен, без да почукам.
Слава богу, тя лежи на леглото си и пише писмо със зелено
мастило, като рисува сърчица, звездички и личица по полетата.
Поглежда ме, отмятайки косата си назад.
- Направих нещо много глупаво - казвам задъхана.
Това я кара да се надигне, плъзга се от леглото и се изправя.
- Какво се е случило?
- Откраднах едно човешко момиче, прислужница, от принц
Бейлкин и трябва да ми помогнеш да я върна в света на
смъртните, преди някой да е разбрал.
Докато го изричам, отново осъзнавам колко нелепо е да върша
това - колко рисковано, колко глупаво. Той просто ще намери
друг човек, който е готов да сключи лоша сделка.
Но Виви не ми се кара.
- Добре, нека се обуя. Помислих си, че си убила някого.
- Как изобщо ти хрумна?
Тя сумти и търси обувките си. Среща погледа ми, докато ги
завързва.
- Джуд, ти все се усмихваш мило пред Мадок, но аз вече виждам
в усмивката ти само оголени зъби.
Не знам какво да отговоря на това.
Тя облича дълго, обшито с кожа зелено палто с копчета с илици
като примки.
- Къде е момичето?
- В конюшните. Ще те заведа...
Виви клати глава.
- В никакъв случай. Трябва да свалиш тези дрехи. Облечи рокля,
слез на вечеря и се дръж така, сякаш всичко е наред. Ако
някой дойде да те разпитва, кажи им, че си била в стаята си
през цялото време.
- Никой не ме видя!
Тя ме поглежда ококорена.
- Никой? Сигурна ли си.
Мисля си за Кардан, който тъкмо пристигаше на кон, когато
бягахме от имението, и за стражите, които излъгах.
- Вероятно - признавам. - Но никой не забеляза нищо.
Ако Кардан беше забелязал, никога не би позволил да ми
се размине. Никога не би пропуснал шанс да се сдобие с
толкова много власт над мен.,
- Да, това си помислих и аз - казва тя и вдига дългопръста- та си
ръка, за да ме спре. - Джуд, не е безопасно.
- Идвам - настоявам. - Момичето се казва Софи и е ужасно
изплашена...
- Сигурно - сумти Виви.
- Не мисля, че ще тръгне с теб. Ти приличаш на тях. - Може би
най-много ме е страх, че куражът ще ме напусне. Тревожа се,
че адреналинът вече утихва в тялото ми и сега трябва да се
изправя пред лудостта, която извърших. Но като знам колко
подозрителна е Софи към мен, съм абсолютно сигурна, че
котешките очи на Виви ще я накарат да откачи съвсем. -
Защото ти наистина си една от тях.
- Да не мислиш, че съм го забравила? - пита Виви.
- Трябва да тръгваме. И аз идвам. Нямаме време за разправии.
- Хайде тогава - казва тя. Слизаме по стълбите, но точно когато
тръгваме към вратата, тя ме хваща за рамото. - Не можеш да
спасиш майка ни, нали знаеш. Тя е вече мъртва.
Имам чувството, че ме е зашлевила.
- Но аз не...
- Нима? - пита ме тя. - Не правиш ли точно това? Кажи ми, че
това момиче не е заместител на мама. Някакъв сурогат.
- Искам да помогна на Софи - отвръщам и се отдръпвам от нея.
- Просто на Софи.
Отвън луната е вече високо в небето и посребрява листата.
Виви отива да набере стръкове якобея.
- Добре, иди да доведеш тази Софи.
Тя е, където я оставих, свита в сеното, клати се напред- назад и
си говори нещо. Радвам се, че не е избягала и не се налага да я
търсим из гората, радвам се, че никой от имението на Бейлкин
не е открил къде е и не я е отвел.
- Добре - казвам с престорена ведрост. - Готови сме.
-Да.
Тя става. По лицето й има следи от сълзи, но вече не плаче.
Изглежда в шок.
- Всичко ще бъде наред - повтарям, но тя не отговаря.
Следва ме безмълвно зад конюшнята, където ни чака
Виви с две яки понита със зелени очи и дантелени гриви.
Софи ги поглежда, после поглежда към Виви и започва да
отстъпва, като клати глава. Когато се приближавам към нея, тя
отстъпва и от мен.
- Не, не, не. Моля ви, не. Не отново. Не.
- Това е само малко магия - казва разумно Виви, но все пак тя
има заострени уши и очи, които просветват златни в мрака. -
Съвсем мъничко и после никога вече няма да видиш нищо
вълшебно. Ще се върнеш в света на смъртните, в света на
дневната светлина, в нормалния свят. Това е единственият
начин да се измъкнеш от тук. Ще летим.
- Не - прошепва Софи.
- Да идем до близката скала - казвам й. - От там ще видиш
светлините, вероятно и няколко лодки. Ще се почувстваш по-
добре, когато видиш целта си.
- Нямаме много време - напомня ми Виви с многозначителен
поглед.
- Не е далече.
Не знам какво друго да сторя. Единственият друг вариант е да я
поваля в безсъзнание или да помоля Виви да я омагьоса; а това
е ужасно.
Докато вървим през гората, следвани от понитата от яко- бея,
Софи не се дърпа. Разходката като че ли я успокоява. Тя взема
камъни от земята, чисти ги от пръстта и ги слага в джобовете си.
- Помниш ли предишния си живот? - питам я.
Тя кимва и първо мълчи, а после се обръща към мен и издава
странен грачещ смях.
- Винаги съм искала вълшебствата да съществуват. Не е ли
смешно? Исках Великденското зайче и Дядо Коледа да
 съществуват. И феята Камбанка, помня феята Камбанка. Но
сега не искам. Вече не искам.
- Знам - отвръщам.
И аз не искам. Много неща съм искала през годините, но най-
голямото ми желание беше нищо от това да не е истинско.
На брега Виви се качва на едното пони и настанява Софи пред
себе си. Аз се качвам на другото. Софи поглежда плахо към
гората и после към мен. Като че ли вече не се страхува. Сякаш
започва да мисли, че най-лошото е зад гърба й.
- Дръж се здраво - казва Виви и понито й скача от скалата във
въздуха. Моето го следва. Отново ме залива дивата радост от
летенето и се усмихвам от щастие. Под нас са покритите с
бяла пяна вълни, а пред нас - потрепващите светлини на
градовете на смъртните, като загадъчна земя, осеяна със
звезди. Поглеждам към Софи, за да й се усмихна
окуражително.
Тя обаче не ме поглежда. Очите й са затворени. А после се
накланя настрани, пуска гривата на коня и полита надолу. Виви
посяга към нея, но е твърде късно. Софи се носи беззвучно през
нощното небе към огледалния мрак на морето.
Когато пада долу, се чува само лек плисък.
Не мога да продумам. Всичко около мен като че ли се забавя.
Мисля за напуканите устни на Софи, спомням си как ми казва:
"Моля те, кажи ми, че това не е истинско. Не мисля, че ще
мога да живея, ако нещо от това е истинско"
Мисля за камъните, с които напълни джобовете си.
Не я слушах. Не исках да я чуя; просто исках да я спася.
А сега - заради мен - тя е мъртва.

18
Събуждам се замаяна. Плаках, докато заспя, и сега очите ми са
подути и зачервени, а главата ми бумти. Предишната нощ ми се
струва като някакъв трескав, ужасен кошмар. Изглежда ми
невъзможно да съм се промъкнала в имението на Бейлкин и да
съм откраднала една от прислужниците му. Още по-невъзможно
ми се струва, че тя предпочете да се удави, отколкото да живее
със спомените за Царството на феите. Докато пия чая от копър
и обличам жакет, Гнарбон влиза в стаята ми.
- Моля за извинение - казва той и се покланя рязко. - Джуд
трябва да дойде веднага...
Татерфел му маха да излезе.
- Тя не е в състояние да се вижда с никого в момента. Ще я
изпратя, когато се облече.
- Принц Дейн я чака долу в салона на генерал Мадок. Нареди да
я заведа и не го интересува с какво е облечена. Каза, ако
трябва, да я занеса.
Гнарбон изглежда смутен, но е ясно, че никой от нас не може да
противоречи на престолонаследник.
Студен ужас се свива в стомаха ми. Как така не се сетих, че
точно той, с неговите шпиони, ще разбере какво съм сторила?
Бърша ръце в кадифения жакет. Въпреки заповедта му обувам
панталон и ботуши, преди да тръгна. Никой не ме спира.
Достатъчно уязвима съм; ще запазя каквото достойнство ми е
останало.
Принц Дейн стои до прозореца зад писалището на Мадок. С
гръб към мен е и погледът ми автоматично се отклонява към
меча на колана му, който се вижда под тежкото вълнено
наметало. Дейн не се обръща, когато влизам.
- Сгреших - казвам. Доволна съм, че е до прозореца. По- лесно
ми е да говоря, когато не ме гледа. - И по всякакъв начин ще
изкупя...
Той се обръща, лицето му изразява огромен гняв, който
внезапно ме кара да видя приликата му с Кардан. Ръката му се
стоварва върху писалището на Мадок и всичко по него подскача.
- Не те ли взех на служба и не ти ли направих голяма услуга? Не
ти ли обещах място в моя двор? И все пак... и все пак ти
използваш наученото, за да застрашиш плановете ми.
Забивам поглед в пода. Той има властта да ми стори всичко.
Всичко. Дори Мадок няма да може да го спре - не мисля, че дори
ще се опита. И не само защото не съм се подчинила, а защото
показах вярност към нещо, което е напълно отделно от него.
Помогнах на смъртно момиче. Действах като смъртна.
Прехапвам долната си устна, за да не започна да го моля за
прошка. Не мога да си позволя да продумам.
- Момчето не е така тежко наранено, колкото можеше да бъде,
но с правилния нож, с по-дълъг нож раната щеше да е
фатална. Не мисли, че не знам, че си искала точно това.
Внезапно вдигам очи, твърде изненадана съм. Гледаме се
няколко смущаващи секунди. Аз се взирам в сребристото сиво
на очите му, виждам как е сбърчил чело - дълбоки бръчки на
негодувание. Отбелязвам всичко това, за да не мисля как едва
не се издадох за много по-страшно престъпление.
- Е? - пита той. - Да не си мислеше, че няма да се разбере?
- Той се опита да ме омагьоса, за да скоча от кулата - казвам.
- И вече знае, че не може да бъдеш омагьосана. Става все по-
лошо и по-лошо. - Заобикаля писалището към мен. - Ти си мое
създание, Джуд Дуарте. Ще удряш само когато аз ти кажа.
Разбра ли?
- Не - отвръщам автоматично. Той иска от мен нещо нелепо. -
Значи, трябваше да го оставя да ме нарани?
Ако знаеше всичко, което съм сторила, щеше да е още по-
ядосан.
Той забива кинжал в писалището на Мадок.
- Вземи го - заповядва и аз усещам принудата на магия.
Пръстите ми стискат дръжката. Чувствам замайване.
Едновременно съзнавам и не съзнавам какво върша.
- След миг ще те накарам да пронижеш ръката си с острието.
Когато ти заповядам да направиш това, искам да си спомниш
къде са костите ти, къде са вените ти. Искам да пронижеш
ръката си там, където ще нанесеш най-малка вреда.
Гласът му е напевен, хипнотичен, но все пак сърцето ми
ускорява ритъма си.
Против волята си насочвам острието на ножа. Притискам го леко
в кожата си. Готова съм.
Мразя го, но съм готова. Мразя и него, и себе си.
- Сега - казва той и ме освобождава от магията.
Отстъпвам назад. Отново се контролирам, все още държа
ножа. Той щеше да ме накара да...
- Не ме разочаровай - казва принц Дейн.
Осъзнавам, че всъщност заповедта не е отменена. Той не ме е
освободил, за да ме опази. Може да ме омагьоса отново, но
няма да го направи, защото иска да се пронижа сама. Иска да
докажа предаността си с кръв. Колебая се - разбира се, че се
колебая. Това е абсурдно. Това е ужасно. Не така се доказва
лоялност. Това е огромна глупост.
- Джуд? - пита той.
Не знам дали иска да премина това изпитание, или да се
проваля в него. Мисля за Софи на дъното на морето, за пълните
й с камъни джобове. Мисля за задоволството на лицето на
Валериан, когато ми каза да скоча от кулата. Мисля за очите на
Кардан, които ме предизвикват да му се опълча.
Опитвах се да съм по-добра от тях и се провалих.
Какво ще стане, ако спра да се тревожа за смъртта, за болката,
за всичко? Ако спра да се опитвам да се впиша тук?
Вместо да се страхувам, бих могла да се превърна в нещо, от
което да се страхуват.
Гледам го и забивам ножа в ръката си. Болката е вълна, която се
издига все по-високо и по-високо, но не се разбива. Издавам
нисък гърлен звук. Може и да не заслужавам такова наказание,
но заслужавам наказание.
Изражението на Дейн е странно, неразгадаемо. Той отстъпва
крачка назад, сякаш съм направила нещо шокиращо, а не
просто съм изпълнила негова заповед. После се прокашля.
- Не разкривай уменията си с острието - казва той. - Не
разкривай неуязвимостта си към магията. Не разкривай всичко,
на което си способна. Показвай силата си чрез Привидно
безсилие. Ето това искам от теб.
- Да - казвам и вадя острието.
Кръв потича по писалището на Мадок. Повече е, отколкото
очаквах. Внезапно се чувствам замаяна.
- Избърши я - казва той, стиснал е зъби. Явно изненадата му е
 преминала, заменена от нещо друго.
Няма с какво да почистя писалището, затова го правя с подгъва
на жакета си.
- Сега ми подай ръката си. - Неохотно му я подавам, но той я
хваща леко и я превързва със зелена кърпа, която вади от
джоба си. Опитвам се да свия пръсти и едва не припадам от
болка. Платът на превръзката вече потъмнява. - Когато си
тръгна, отиди в кухните и сложи на раната мъх.
Кимам отново. съм сигурна, че мога да превърна мислите си в
думи. Опасявам се, че няма да мога да се задържа още дълго на
крака, но притискам силно коленете си и се взирам в нараненото
дърво на писалището, там, където се беше забил кинжалът -
сега е оцветено в ярко, но избеляващо червено.
Вратата на кабинета се отваря и стряска и двама ни. Принц
Дейн пуска ръката ми, аз я пъхам в джоба си и болката от това
движение едва не ме поваля. Ориана стои на прага с дървен
поднос, на който има вдигащо пара гърне и три глинени чаши.
Облечена е с ежедневна рокля в цвета на неузрели райски
ябълки.
- Принц Дейн - казва тя и се покланя красиво. - Прислужниците
ми съобщила, че сте се уединили тук с Джуд, а аз им казах, че
сигурно са се объркали. При предстоящата коронация времето
ви е твърде ценно, за да губите много от него с едно глупаво
момиче. Вие й оказвате твърде голямо внимание и без
съмнение, тя не може да се справи с него.
- Без съмнение - казва той и й се усмихва със стиснати зъби. -
Твърде много се забавих тук.
- Искате ли малко чай, преди да ни напуснете - предлага тя и
оставя подноса на писалището. - Всички можем да пийнем по
чашка и да си поговорим. Ако Джуд е сторила нещо, което ви е
засегнало...
- Моля за извинение - казва той, но не особено любезно. - Но
вашето напомняне за задълженията ми ме кара да се насоча
незабавно към действия.
Той минава покрай нея и ме поглежда, преди да излезе. Нямам
представа дали съм издържала изпитанието, но така или иначе,
той вече няма да ми се доверява както преди. Изгубих това.
Аз също изгубих доверието си в него.
- Благодаря ти - казвам на Ориана.
Цялата треперя.
Странно, но тя не ми се кара, не казва нищо. Слага леко ръце на
раменете ми и аз се облягам на нея. Ароматът на върбинка
изпълва ноздрите ми. Затварям очи и отпивам от познатата
миризма. Отчаяна съм. И съм готова да потърся утеха
навсякъде, каквато и да било утеха.
* * *

Не мисля за уроци или лекции. Цялата треперя, докато се

връщам в стаята си, и после си лягам. Татерфел ме гали по
косата, сякаш съм сънлива котка, и продължава да подрежда
дрехите ми. Новата ми рокля ще пристигне по- късно днес, а
коронацията ще започне на следващия ден. Изборът на Дейн за
върховен крал ще положи началото на цял месец пиршества,
докато луната се смали и после се изпълни отново.
Ръката ме боли толкова много, че не мога да понеса да сложа
мъх върху раната. Просто я свивам до гърдите си.
Тя пулсира, болката се превръща в стряскащи пулсации като
втори, накъсан пулс. Не мога да се накарам да сторя друго,
освен да лежа и да чакам да отслабне. Мислите ми блуждаят
замаяно.
Някъде там всички лордове, дами и васали, управляващи
отдалечените дворове, пристигат, за да поднесат почитанията си
на новия върховен крал. Дворовете на нощните феи, дворовете
на светлите елфи, дворовете на свободните и на дивите феи.
Поданиците на върховния крал и дворовете, с които е в
примирие, макар и крехко. Дори Дворът на Орлаг, кралицата на
морските дълбини, ще присъства. Мнозина ще предложат
верността си и ще приемат мъдростта на новия върховен крал в
замяна на неговата защита. Ще се закълнат, че ще го защитават
и ще отмъщават за него, ако се наложи. После всички ще
покажат уважението си, като се включат във веселбите.
И от мен се очаква да се веселя с тях. Месец на танци и
празненства, на пиене, гатанки и дуели.
За тази цел всичките ми рокли трябва да бъдат почистени,
изгладени и освежени. Татерфел пришива малки люспи от
шишарки по разнищените ръбове на ръкавите. Зашива малките
дупки по полите с бродерии във формата на листа и нарове, а
на една бродира дори скачаща лисица. Ушила ми е десетина
чифта кожени пантофки. От мен се очаква да танцувам толкова
много, че да протривам по един чифт всяка нощ.
Поне Лок ще бъде там, за да танцува с мен. Опитвам да се
концентрирам върху спомена за кехлибарените му очи, вместо
върху болката в ръката си.
Докато Татерфел обикаля из стаята, аз затварям очи и се
унасям в странен, неспокоен сън. Събуждам се късно през
нощта, цялата съм потна. Чувствам се странно спокойна обаче,
сълзите, паниката и болката някак са утихнали. Агонията в
ръката ми се е превърнала в тъпа пулсация.
Татерфел я няма. Виви седи на ръба на леглото ми, котешките й
очи улавят лунната светлина и приличат на сияещ ликьор.
- Дойдох да видя дали си добре - казва тя. - Само че, разбира
се, не си.
Насилвам се да седна, като се опирам на здравата си ръка.
- Съжалявам... за това, което те накарах да направиш. Не
биваше. Изложих те на опасност.
- Аз съм по-голямата ти сестра. Не е нужно да ме защитаваш от
собствените ми решения.
След като Софи падна във водата, с Виви до зазоряване се
гмуркахме в леденото море, викахме я, опитвахме се да
намерим някаква следа от нея. Плувахме в черните води и
крещяхме името й, докато прегракнахме.
- И все пак - казвам аз.
- И все пак - повтаря тя яростно. - Исках да помогна. Исках да
помогна на това момиче.
- Жалко, че не успяхме.
Думите засядат на гърлото ми.
Вивиен свива рамене и аз си спомням, че макар да ми е сестра,
се различаваме по начини, които е трудно да осъзнаеш.
- Ти стори нещо смело. Трябва да си доволна. Не всеки може да
е смел. Аз невинаги съм смела.
- Какво имаш предвид? Онази част с "не казвайте на Хедър
какво става наистина"?
Тя прави физиономия, но се усмихва, явно благодарна, че
говоря за нещо не толкова ужасно - и все пак мислите ни се
отклоняват от мъртвото момиче към нейната любима, която
също е смъртна.
- Легнахме заедно преди няколко дни - казва Виви. - И тя
започна да докосва с пръст ухото ми. Реших, че ще ме попита
нещо, което ще ми даде повод да й кажа, но тя просто заяви,
че тази мода при ушите била много хубава. Знаеше ли, че има
смъртни, които си режат ушите и ги зашиват така, че да
изглеждат заострени?
Не съм изненадана. Разбирам копнежа по уши като нейните.
Имам чувството, че съм прекарала половината си живот в такъв
копнеж - да имам такива деликатни, мъхести връхчета.
Но не й казвам следното: никой не може да докосне тези уши и
да повярва, че не са дело на природата. Хедър или е излъгала
Виви, или лъже себе си.
- Не искам да се страхува от мен - казва Виви.
Мисля си за Софи и съм сигурна, че и Виви мисли за нея, за
пълните й с камъни джобове. Софи е на дъното на морето.
Вероятно Виви е по-разстроена от случилото се, отколкото иска
да изглежда.
От долния етаж чувам гласа на Тарин.
- Те са тук! Роклите ни! Елате да ги видите!
Плъзгам се от леглото и Виви ми се усмихва.
- Поне преживяхме приключение. А сега ни очаква още едно.
Пускам я да тръгне пред мен, защото трябва да прикрия
превързаната си ръка с ръкавица, преди да я последвам по
стълбите. Слагам едно копче от палто върху раната, за да
отклонява непосредствения натиск. Сега остава да се надявам,
че издутината на дланта ми няма да е твърде забележима.
Роклите ни са окачени на три стола и канапе в салона на
Ориана. Мадок търпеливо я слуша как превъзнася
съвършенството им. Нейната бална рокля е в същото розово
като очите й, потъмнява към червено и сякаш е създадено от
огромни венчелистчета, разливащи се в шарф. Платът на
роклята на Тарин е великолепен, кройката на наметалото и
платката на корсажа са съвършени. Под тях са малкият ела- дък
костюм на Оук и жакет и наметало за Мадок в любимия му
оттенък на червеното - като съсирена кръв. Виви държи своята
сребристосива рокля с разнищените крайчета и ми се усмихва.
В другия край на стаята виждам моята рокля. Тарин ахва, когато
я вдигам.
- Ти не поръча това - казва тя обвинително, сякаш някак нарочно
съм я заблудила.
Вярно е, че роклята, която държа, не е онази, която Брам-
бълуефт скицира за мен. Тази е съвсем различна, напомня ми
за смайващите рокли в гардероба на майката на Лок. В
преливащи цветове е - от бяло около шията през най-светлото
синьо до най-тъмното индигово при краката. По нея са
бродирани контрастиращи силуети на дървета, както ги виждам
през прозореца си при спускането на здрача. Шивачката дори е
зашила малки кристалчета, за да приличат на звезди.
Това е рокля, каквато дори не бих могла да си представя,
толкова е съвършена, че за миг не мога да мисля за друго,
освен за красотата й.
- Аз... не мисля, че е моята. Тарин е права. Не прилича на
скицата.
- И все пак е красива - казва утешително Ориана, сякаш съм
недоволна. - И на нея е закачено твоето име.
Радвам се, че никой не ме кара да я върна. Не знам защо
получавам такава рокля, но ако ми стане, ще я задържа.
Мадок извива вежди.
- Всички ще изглеждаме великолепно.
На излизане от салона разрошва косата ми. В такива моменти
почти успявам да повярвам, че между нас няма река от пролята
кръв.
Ориана пляска с ръце.
- Момичета, елате тук за момент.
Трите сядаме на канапето до нея и чакаме объркани.
- Утре ще бъдете сред благородниците на много дворове. Ще
 сте под защитата на Мадок, но повечето от присъстващите
няма да знаят за тази защита. Не бива да се оставяте да ви
примамят към сделки или обещания, които може да бъдат
използвани срещу вас. И най-вече не вършете нищо, което
може да бъде сметнато за нарушаване на гостоприемството.
Не бъдете глупави и не се поставяйте в ничия власт.
- Ние никога не сме глупави - казва Тарин, което си е най-
безочлива лъжа.
Ориана прави измъчена физиономия.
- Аз нямаше да ви пусна на пиршествата, но Мадок настоя да
участвате. Затова следвайте съвета ми. Бъдете внимателни и
вероятно ще намерите начин да се забавлявате.
Трябваше да очаквам това - още предупреждения, още лекции.
Щом ни няма доверие, че ще се държим добре на един пир, със
сигурност няма да ни има доверие и за коро- нация. Ставаме и
тя ни обръща една по една към себе си, като залепва ледените
си устни на бузите ни. Мен целува последна.
- Не се цели над положението си - казва ми тихо.
За миг не разбирам защо ми казва това. После, ужасена,
осъзнавам. След този следобед тя си мисли, че съм любовница
на принц Дейн.
- Не го правя - отвръщам.
Разбира се, Кардан би казал, че всичко, което получавам, не
съответства на положението ми.
Тя хваща ръката ми със съжалително изражение.
- Мисля единствено за бъдещето ти - казва Ориана все така
тихо. - Онези, които са близо до трона, рядко са истински близо
до някой друг. Едно смъртно момиче ще има дори по-малко
съюзници.
Кимам, сякаш се съгласявам с мъдрия й съвет. Ако не ми вярва,
ще е най-лесно просто да се съгласявам с нея. Предполагам, че
има повече смисъл, отколкото да й кажа истината - че Дейн ме е
избрал за гнездото си от крадци и шпиони.
Нещо в изражението ми я кара да хване и двете ми ръце. Аз се
смръщвам от натиска върху раната.
- Преди да стана съпруга на Мадок, бях една от консор- тите на
краля на Елфхейм. Чуй ме, Джуд. Не е лесно да си консорт на
 върховния крал. Това означава винаги да си в опасност. Винаги
да бъдеш пешка.
Явно съм зяпнала насреща й, напълно шокирана. Никога не съм
се замисляла за живота й, преди да дойде при нас. Внезапно
страховете й за нас придобиват съвсем друг смисъл; преди тя е
играла по съвсем други правила. Подът като че ли се килва под
краката ми. Не познавам жената пред мен, не знам какво е
изстрадала, преди да дойде в тази къща, не знам дори как е
станала съпруга на Мадок. Дали го е обичала, или просто е
сключила изгоден брак, за да спечели защитата му?
- Не знаех - казвам глупаво.
- Аз така и не родих дете на Елдред - казва ми тя. - Но друга от
избраниците му щеше да роди. Когато тя умря, имаше слухове,
че един от принцовете я е отровил, за да предотврати появата
на съперник за трона. - Ориана се взираше в лицето ми с
бледорозовите си очи. Знам, че говори за Лири- опа. - Не е
нужно да ми вярваш. Има още десетки също толкова ужасни
слухове. Когато много власт е концентрирана на едно място,
всеки се бори за парченце от нея. Когато в двора не пият
отрова, се опиват с жлъч. Няма да се впишеш добре там.
- Какво те кара да мислиш така? - питам я, думите й са
дразнещи почти колкото тези на Мадок, когато отхвърли
шансовете ми за рицарство. - Може пък да се впиша.
Пръстите й отново докосват лицето ми, приглаждат косата ми
назад. Би трябвало да е нежен жест, но е по-скоро оценяващ.
- Трябва много да е обичал майка ви - казва тя. - Той е заслепен
от вас. Ако бях на негово място, щях да ви отпратя далече
преди много време.
Не се и съмнявам в това.
- Ако отидеш при принц Дейн въпреки предупреждението ми, ако
той получи наследник от теб, не казвай на никого, кажи първо
на мен. Закълни се в гроба на майка си. - Усещам ноктите й,
когато ръката й ляга на тила ми, и се смръщвам. - На никого.
Разбра ли?
- Обещавам. - Това е обещание, което няма да ми е трудно да
изпълня. Опитвам се да придам тежест на думите си, за да ми
повярва. - Наистина. Обещавам.
Тя ме пуска.
- Можеш да си вървиш. Почини си добре, Джуд. Когато станеш,
коронацията ще започне и вече няма да има много време за
почивка.
Правя реверанс и излизам.
Тарин ме чака в коридора. Седи на резбована с увити змии
пейка и люлее крака. Когато вратата се затваря, тя вдига очи.
- Какво й става?
Клатя глава, опитвам се да се отърся от плетеницата от чувства.
- Знаеш ли, че е била консорт на върховния крал?
Тя извива вежди и сумти доволно.
- Не. Това ли ти каза?
- В общи линии.
Мисля си за майката на Лок и за пеещата птичка в жълъда, за
Елдред на неговия трон, с приведена от тежестта на
собствената му корона глава. Трудно ми е да си го представя с
наложници, камо ли в количеството, което е имал, за да се
сдобие с толкова много деца, неестествено много ^а вълшебно
създание. И все пак вероятно просто не ми достига
въображение.
- Хм. - Тарин сякаш също не може да си го представи.
Мръщи се объркана, после като че ли си спомня за какво ме е
чакала. - Знаеш ли защо принц Бейлкин беше тук?
- Бил е тук? - Не съм сигурна, че ще понеса още изненади. - Тук,
в къщата?
Тя кима.
- Пристигна с Мадок и се затвориха в кабинета му с часове.
Питам се колко скоро след заминаването на принц Дейн са
дошли. Надявам се, че принц Дейн не е чул нищо за липсваща
прислужница. Ръката ми пулсира, когато я движа, но се радвам,
че изобщо мога да я движа. Не изгарям от желание да получа
още наказания.
И все пак Мадок не изглеждаше ядосан, когато ме видя с
роклята. Изглеждаше си най-нормално, дори доволен. Вероятно
са говорили за други неща.
- Странно - казвам на Тарин, защото ми е забранено да й
призная, че съм шпионин, и не мога да се накарам да й
 разкажа за Софи.
Радвам се, че коронацията наближава. Искам да дойде и да
помете всичко друго.
* * *

Тази нощ дремя в леглото си напълно облечена, чакам

Призрака. Изпуснах уроците две нощи поред - нощта, когато бях
у Лок, и миналата - докато търсех Софи в морето. Той сигурно
ще е много подразнен, когато се появи.
Опитвам се да не мисля за това и се концентрирам върху
почивката. Вдишвам и издишвам.
Когато дойдох за първи път в Царството на феите, ми беше
трудно да заспивам. Човек би си помислил, че съм имала
кошмари, но не помня много такива. Сънищата ми не успяваха
да си съперничат по ужас с истинския ми живот. Просто не
можех да се успокоя достатъчно, за да си почина. Въртях се и се
мятах по цяла нощ и цялата сутрин, сърцето ми препускаше,
накрая ме заболяваше глава и заспивах в късния следобед,
когато другите вече ставаха. После бродех по коридорите на
къщата като неспокоен призрак, прелист вах древните книги,
местех пуловете на дъската за игра, печах сирене в кухните и се
взирах в подгизналата от кръв шапка на Мадок, сякаш тя криеше
отговорите на загадките на Вселената. Един от таласъмите,
които работеха тук, Нел Утър, ме откри и ме отведе пак в стаята
ми, като ми каза, че ако не мога да заспя, трябва просто да лежа
неподвижно със затворени очи. Така поне тялото ми ще може да
си почине, дори умът ми да не успее.
Лежа така, когато чувам шум на балкона. Обръщам се, очаквам
да видя Призрака. Тъкмо ще го подкача, че все пак издава шум,
когато осъзнавам, че човекът, който тресе вратите, не е
Призрака. А е Валериан - с дълъг извит нож в едната си ръка и
също толкова остра усмивка.
- Какво... - Сядам рязко. - Какво правиш тук?
Осъзнавам, че шепна, сякаш се страхувам да не го открият.
Ти си мое създание, Джуд Дуарте. Ще удряш само когато
аз ти кажа. Иначе ще сдържаш ръката си.
Поне принц Дейн не ме омагьоса да се подчинявам на тези
думи.
- Защо да не бъда тук? - пита ме Валериан и се приближава.
Мирише на борова смола и на изгоряла коса, по бузата му
има златен прашец. Не съм сигурна къде е бил, но не мисля, че
е трезвен.
-Това е моят дом.
Готова съм за тренировките с Призрака. Имам нож в ботуша и
още един на хълбока, но си мисля за заповедта на Дейн, мисля
си как не бива да го разочаровам повече, затова не посягам към
тях. Стъписана съм от появата на Валериан в стаята ми.
Той стига до леглото ми. Държи добре ножа, но виждам, че не е
много опитен с него. Той не е син на генерал.
- Това не е твой дом - казва ми, гласът му трепери от гняв.
- Ако Кардан те е пратил, наистина трябва да размислиш
относно приятелството ви - казвам аз, вече съм изплац^на, но
по някакво чудо гласът ми остава спокоен. - Защото, ако
изкрещя, в коридора има стражи. Ще дойдат. А те имат големи
и остри мечове. Огромни. Ще бъдеш убит заради приятеля си.
Показвай силата си с Привидно безсилие.
Той като че ли не проумява думите ми. Очите му гледат диво,
зачервени са и не са добре фокусирани.
- Знаеш ли какво отговори той, когато му казах, че си ме
пробола? Каза ми, че съм си го заслужил.
Това е невъзможно; Валериан вероятно не го е разбрал добре.
Кардан сигурно му се е подигравал, задето се е оставил да го
нараня.
- А ти какво очакваше? - питам го, като се старая да скрия
изненадата си. - Не знам дали си забелязал, но той е голям
гадняр.
Ако досега не е бил съвсем сигурен дали иска да ме намушка,
вече е сигурен. Скача към мен и забива острието в дюшека,
защото аз се претъркулвам настрани и скачам от леглото. Гъши
пух се разлита във въздуха като сняг, когато той вади кинжала.
Изправя се и аз вадя моя нож.
Не разкривай уменията си с острието. Не разкривай
неуязвимостта си пред магията. Не разкривай всичко, на
което си способна.
Само че принц Дейн не знае, че най-голямото ми умение е да
вбесявам другите.
Валериан пак се приближава към мен. Той е опиянен и яростен,
и не особено добре обучен, но е от вълшебния народ, роден с
котешки рефлекси и надарен с ръст, който му дава по-голям
обхват. Сърцето ми бумти в гърдите. Мога да извикам за помощ.
Трябва да извикам.
Отварям уста и той скача към мен. Писъкът излиза на порив от
гърдите ми, когато губя равновесие. Рамото ми се удря силно в
пода и аз се превъртам отново. Достатъчно добре съм обучена и
въпреки изненадата изритвам ножа от ръката му, когато се
приближава. Острието се плъзга по пода.
- Добре - казвам аз, сякаш се опитвам да успокоя и двама ни. -
Добре.
Той не спира. Макар че държа нож, макар че на два пъти
избегнах атаките му и го обезоръжих, макар че веднъж вече го
намушках, той пак посяга към гърлото ми. Пръстите му потъват
в кожата ми и аз си спомням как се давех с плода, натъпкан в
устата ми, как мекият пулп се притискаше към зъбите ми.
Спомням си давещия нектар и ужасното блаженство, което се
спусна над мен и ме лиши дори от страха пред смъртта. Той
искаше да ме гледа как умирам, искаше да ме гледа как се боря
да си поема дъх, както се боря и сега. Поглеждам в очите му и
виждам същото изражение.
Ти си нищо. Почти не съществуваш. Единствената ви цел е
да създадете други от вашия вид, преди да умрете.
Но греши за мен. Аз ще се погрижа мимолетният ми живот да не
е минал напразно.
Няма да се страхувам от него или от наказанието на принц
Дейн. Ако не мога да бъда по-добра от тях, ще стана много по-
лоша.
Въпреки че пръстите му притискат трахеята ми, въпреки че вече
започва да ми причернява, аз прицелвам добре кинжала и го
забивам в гърдите му. Право в сърцето.
Валериан пада от мен, издавайки гъргорещ звук. Аз поемам
въздух с пълни гърди. Той се опитва да стане, олюля- ва се и
пада пак на колене. Поглеждам го замаяно и виждам дръжката
на ножа ми да стърчи от гърдите му. Червеното кадифе на
жакета му става по-наситено, влажно червено.
Той посяга към дръжката, сякаш да измъкне кинжала.
- Недей - казвам автоматично, защото това само ще влоши
нещата.
Посягам към нещо - на пода има захвърлена фуста, с която мога
да спра кръвта. Той се плъзга настрани, далече от мен, и се
хили, макар че едва държи очите си отворени.
- Ще трябва да ми позволиш да... - започвам аз.
- Проклета да си - шепне Валериан. - Проклинам те. Трижди те
проклинам. Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв. Нека
смъртта е единственият ти спътник. Нека...
Замлъква рязко, кашляйки. Когато спира, не помръдва. Очите му
още са притворени, но блясъкът в тях е изчезнал.
Ранената ми ръка полита към устата ми от ужас пред
проклятието, сякаш да спра вик, но не крещя. През цялото
време не съм извикала и няма да започна сега, когато вече няма
за какво да викам.
Минутите отминават, а аз седя до Валериан и гледам как кожата
на лицето му побелява, защото кръвта вече не се движи, гледам
как устните му стават зеленикавосини. Той не умира по-
различно от смъртните, макар да съм сигурна, че би се вбесил,
ако го знаеше. Можеше да живее хиляда години, ако не бях аз.
Ръката ме боли по-силно от преди. Сигурно съм я ударила в
схватката.
Оглеждам се и виждам отражението си в огледалото в другия
край на стаята: човешко момиче с разрошена коса и трескави
очи, а в краката му се разлива локва кръв.
Призрака ще дойде. Той ще знае какво да сторим с мъртво тяло.
Той със сигурност е убивал. Но принц Дейн вече ми е ядосан,
задето пронизах детето на високопоставен член на двора.
Убийството на същото това дете в нощта преди коро- нацията
няма да се приеме никак добре. Последните, които трябва да
разбират за това, са Дворът на сенките.
Не, трябва да скрия тялото сама.
Оглеждам стаята, надявам се да ме осени нещо, но
единственото място, където мога да го скрия поне временно, е
под леглото. Разпъвам фустата до тялото му и го претъркул- вам
върху нея. Леко ми се гади. Тялото му е още топло. Не обръщам
внимание на това, докато го влача към леглото и го набутвам
заедно с фустата отдолу - първо с ръце, а после и с крака.
Остава само петното кръв. Вземам каната с вода до легена и
плисвам малко на дървените дъски, а после и на лицето си.
Здравата ми ръка трепери, докато бърша кръвта, после се
свличам на пода и заравям ръце в косата си.
Не съм добре.
Не съм добре.
Не съм добре.
Когато Призрака пристига на балкона ми, не разбира нищо, и
това е важното.

19

Тази нощ Призрака ми показва как да се катеря много по-високо

от площадката, където се крихме с Тарин на последния пир.
Изкачваме се чак до гредите на тавана на голямата зала и
кацаме върху тях. Около тях се извива дантела от корени, които
понякога имат формата на клетки, друг път на балкони или
приличат повече на въжета. Под нас тече подготовката за
коронацията. Синьо кадифе и ковано сребро, разстилат се
покривки със златни ширити, всяка украсена с герба на рода
Грийнбрайър - дърво с цветове, тръни и корени.
- Мислиш ли, че положението ще се подобри, когато принц Дейн
стане върховен крал? - питам го аз.
Призрака ми се усмихва леко и клати тъжно глава.
- Нещата ще бъдат каквито винаги са били. Само че още повече.
Не знам какво означава това, но отговорът му е достатъчно
мъгляв и знам, че няма да ми обясни. Мисля си за тялото на
Валериан под леглото ми. Вълшебните създания не гният като
хората. Понякога телата им обрастват с лишеи или с гъби.
Чувала съм истории за бойни полета, които са се превърнали в
зелени хълмове. Иска ми се, когато се върна, да открия, че се е
превърнал в дървесна кора, но се съмнявам, че ще имам такъв
късмет.
Не бива да мисля за тялото му; би трябвало да мисля за него.
Би трябвало да се тревожа за нещо повече от това, че ще ме
хванат.
Вървим незабелязано през корени и греди, скачаме високо над
слугите с ливреи. Обръщам се към Призрака и гледам
спокойното му лице, колко умело пристъпва. Опитвам се да
правя същото. Опитвам се да не използвам ранената си ръка за
друго, освен за да запазя равновесие. Той като че ли забелязва,
но не пита. Може би вече знае какво е станало.
- Сега ще чакаме - казва ми, когато се настаняваме на една
дебела греда.
- Нещо конкретно ли?
- Научих, че от имението на Бейлкин ще дойде пратеник,
облечен с ливреята на върховния крал. Трябва да го убием,
преди да влезе в кралските покои.
Призрака казва това без никаква емоция. Питам се откога ли
работи за Дейн. Питам се дали Дейн някога е искал от него да
прободе дланта си, дали някак го е изпитвал, или това е
специален тест само за смъртни.
- Този пратеник ще се опита да убие принц Дейн? - питам аз.
- Нека не чакаме да разберем.
Под мен се довършват украси от захарен памук - с високи
кристални кули. Боядисани с невърмор ябълки са натрупани по
банкетните маси в такова количество, сякаш да опиянят
половината двор.
Мисля си за устните на Кардан, поръсени със златен прах.
- Сигурен ли си, че ще мине оттук?
- Сигурен съм - казва той.
И ние чакаме, а аз се опитвам да не шавам, докато минутите се
превръщат в часове, мърдам само колкото да не се схванат
мускулите ми. Това е част от обучението ми - вероятно аспектът,
който Призрака смята за най-важен след тихото придвижване.
Той ми повтаря отново и отново, че чакането е голяма част от
работата на убиеца или крадеца. Най-трудното според него е да
не позволяваш на мислите си да се отклоняват към други неща.
Като че ли е прав. Тук горе, докато гледам приливите и отливите
на слугите, мислите ми се насочват към коронацията, към
удавеното момиче, към Кардан, който препуска с коня си към
нас, докато бягаме от Холоу Хол, към замръзналата, умиращата
усмивка на Валериан.
Насочвам ги отново към настоящето. Под мен едно съз дание с
дълга гладка опашка, която се влачи в пръстта, притичва по
пода. В първия миг си мисля, че е част от кухненския персонал,
но торбата му е твърде мръсна и като че ли нещо не е наред с
ливреята му. Не е облечен като прислужник на Бейлкин, но и
дрехите му не са същите като на слугите в двореца.
Поглеждам към Призрака.
- Добре - казва той. - Стреляй.
Ръцете ми се изпотяват, когато вадя миниатюрния арбалет и се
опитвам да го закрепя неподвижно на предмишницата си.
Отгледана съм в къща с арсенал. Обучена съм за това.
Основните ми спомени от детството са за кръвопролития. Тази
нощ убих наистина. И все пак за миг не съм сигурна дали ще
мога да го направя.
Ти не си убиец.
Поемам дъх и изстрелвам стрелата. Ръката ми се свива от
рикошета. Създанието пада и размятаната му ръка събаря
пирамида от златни ябълки на пода. Притискам се към един
голям възел от корени, за да се скрия, както са ме учили.
Слугите пищят, оглеждат се за стрелеца.
До мен Призрака се усмихва леко.
- За първи път ли ти беше? - пита ме той и когато го поглеждам
безизразно, уточнява: - Убивала ли си преди?
Нека смъртта бъде единственият ти спътник.
Клатя глава, не си вярвам, че ще успея да изрека лъжата
убедително.
- Понякога смъртните повръщат. Или плачат - казва той, явно
доволен, че не съм направила нито едно от двете. - Не бива да
 се срамуваш.
- Добре съм.
Поемам дълбоко дъх и слагам нова стрела в арбалета.
Всъщност усещам наситена с адреналин готовност. Като че ли
съм преминала някакъв праг. Преди никога не знаех докъде мога
да стигна. Сега вярвам, че знам отговора. Ще стигна докъдето
трябва. Ще стигна много далече.
Той извива вежди.
- Бива те в това. Имаш добър мерник и не се плашиш от
насилието.
Изненадана съм. Призрака не раздава комплименти.
Заклела съм се да стана по-лоша от съперниците си. Две
убийства за една нощ са падение, с което би трябвало да се
гордея. Оказа се, че Мадок има много погрешно мнение за мен.
- Повечето от децата на благородниците не притежават
търпението - казва той. - И не са свикнали да си цапат ръцете.
Не знам какво да отговоря, когато проклятието на Валериан е
още така ясно в ума ми. Може би когато съм видяла смъртта на
родителите си, нещо в мен се е повредило. Може би обърканият
ми живот ме е превърнал в човек, способен на това. Но друга
част от мен се пита дали пък не съм отгледана от Мадок в
семейните традиции на жестокост. Дали съм такава заради това,
което причини на родителите ми, или защото той стана мой
родител?
Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв.
Призрака посяга, хваща ме за китката и преди да се отдръпна,
посочва към бледите полумесеци в основата на ноктите ми.
- Като стана дума за ръце, знам какво правиш - виждам го по
обезцветяването на пръстите ти. По синкавия оттенък.
Надушвам го и в потта ти. Ти се тровиш.
Преглъщам, после кимам, защото няма причина да отричам.
- Защо?
Това, което ми харесва у Призрака, е, че не пита за целите на
урока. Наистина изглежда любопитен.
Не знам как да му обясня.
- Когато си смъртен, трябва да полагаш повече усилия.
Той се взира в лицето ми.
- Някой наистина те е убедил в лъжа. Много смъртни са по-
добри от вълшебния народ в доста неща. Според теб защо ги
отвличаме?
Трябва ми секунда, за да осъзная, че говори сериозно.
- Значи, мога да бъда...?
Не довършвам изречението.
Той сумти.
- По-добра от мен? Не си насилвай късмета.
- Не това щях да кажа - възразявам, но той само се усмихва.
Поглеждам надолу. Тялото още лежи там. Няколко рицари са
се събрали около него. Веднага щом го преместят, ние ще се
оттеглим. - Просто трябва да съм способна да надвивам
враговете си. Това е.
Той изглежда изненадан.
- Много врагове ли имаш?
Сигурна съм, че си ме представя сред децата на
благородниците с техните нежни ръце и кадифени поли. Мисли
си за дребни закачки и незначителни свади.
- Не са много - отговарям, като си мисля за ленивия, изпълнения
с омраза поглед на Кардан на светлината на факлите в
лабиринта. - Но пък са качествени.
Когато рицарите най-сетне отнасят тялото и никой повече не ни
търси, Призрака ме повежда отново сред корените. Плъзгаме се
по коридорите, докато той не се приближава достатъчно до
торбата на пратеника, за да открадне документите вътре.
Отблизо обаче осъзнавам нещо, което смразява кръвта ми.
Пратеникът е маскиран. Всъщност създанието е женско и макар
че опашката й е фалшива, дългият, подобен на пащърнак нос е
съвсем истински. Тя е един от шпионите на Мадок.
Призрака пъха писмото в жакета си и не го отваря, докато не
стигаме в гората, под лунната светлина. Когато го поглежда
обаче, изражението му става каменно. Стиска листа така силно,
че го смачква.
- Какво пише? - питам аз.
Той обръща листа към мен. На него са надраскани пет думи:
УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ТОВА ПИСМО.
- Какво означава това? - питам аз, усещам, че ми призлява.
Призрака клати глава.
- Означава, че Бейлкин ни е заложил капан. Ела. Трябва да
вървим.
Повлича ме през сенките и заедно се промъкваме през гората.
Не му казвам, че според мен убитата шпионка работи за Мадок.
Опитвам се да сглобя пъзела сама, но имам твърде малко
парчета.
Какво общо има убийството на Лириопа с коронацията? Какво
общо има Мадок с всичко това? Възможно ли е неговата
шпионка да е била двоен агент, да е работила и за Бейлкин? В
такъв случай това означава ли, че е изнасяла информация от
моя дом?
- Някой се опитва да ни разсее - казва Призрака. - Докато
заложат капана си. Утре бъди нащрек.
Призрака не ми дава конкретни заповеди, дори не ми казва да
спра да приемам малките дози отрова. Не ми дава никакви
насоки; води ме у дома точно преди изгрев, за да поспя малко.
Тъкмо преди да се разделим, аз искам да спра и да му призная
всичко. Сторих нещо ужасно - искам да му кажа. - Помогни ми с
тялото. Помогни ми.
Но всички понякога искаме глупави неща. Това не означава, че
трябва да ги получим.
***

Погребвам Валериан близо до конюшните, но извън

ограждението, за да не могат дори най-свирепите от остро-
зъбите коне на Мадок да го изровят и да гризат костите му.
Не е лесно да се погребе тяло. Особено да се погребе тяло, без
цялата къща да разбере. Трябва да прехвърля Валериан от
балкона на стаята ми в храстите долу. После, с една ръка, да го
извлека далече от къщата. Изнемогвам и съм цялата в пот,
когато стигам до едно подходящо, обрасло с детелина място.
Току-що събудилите се птици си подвикват под прос-
ветляващото небе.
За миг ми се иска само да легна на земята.
Но ме чака копане.
* * *
След безсънието следващият следобед ми е като каша от
гримиране, сплитане, пристягане на корсети и пояси. Три дебели
златни обици са окачени по ръба на едно от зелените уши на
Мадок, а на пръстите му има дълги златни нокти. Ориана
прилича на разцъфнала роза до него, с огромна огърлица от
грубо шлифовани смарагди на шията, толкова големи, че могат
да минат за броня.
В стаята си махам превръзката от ръката си. Раната изглежда
по-зле, отколкото се надявах - влажна и лепкава, вместо да е
хванала коричка. Подута. Най-сетне следвам съвета на Дейн и
вземам малко мъх от кухните. Промивам раната и я превързвам
отново с импровизираната шина от копчето. Не възнамерявах да
нося ръкавици на коронацията, но нямам голям избор. Ровя из
чекмеджетата си и намирам чифт тъмносини копринени
ръкавици.
Представям си как Лок хваща ръцете ми тази нощ и ме понася
из залата. Надявам се, че няма да потрепна, когато притисне
дланта ми. Не мога да му позволя да се досети какво се е
случило с Валериан. Колкото и да ме харесва, не би искал да
целува човека, който е погребал приятеля му в земята.
Със сестрите ми се разминаваме в коридора, докато тичаме
напред-назад за забравени неща. Вивиен рови из шкафа ми с
бижута, но не намира нищо подходящо за призрачната си рокля.
- Наистина идваш с нас! - казвам аз. - Мадок ще е смаян.
Аз нося лента на шията си, за да прикрия синините от
пръстите на Валериан. Когато Виви коленичи, за да рови из
плетеницата от обици, ме залива ужас, че ще погледне под
леглото и ще види някое кърваво петно, което съм пропуснала
да почистя. Толкова съм притеснена, че едва забелязвам
усмивката й.
- Ами харесва ми да държа всички на нокти - казва тя. - Освен
това искам да клюкарствам с принцеса Рия и да видя
спектакъла, когато толкова много владетели се съберат на
едно място. Но най-вече искам да се срещна с мистериозния
ухажор на Тарин и да видя как Мадок ще приеме
предложението му.
- Имаш ли представа кой е? - питам.
При всичко случило се почти забравих за него
- Изобщо. А ти?
Тя открива каквото търси - искрящо сиви обици от лаб- радорит,
които Тарин ми подари за шестнайсетия рожден ден, изковани
от един гоблин срещу три нейни целувки.
Понякога се питам кой може да иска ръката й. Мисля си как
Кардан я издърпа настрани и я разплака. Мисля си за
подигравателната усмивка на Валериан. Как тя ме удари твърде
силно, когато я подкачих за Бейлкин, макар да съм почти
сигурна, че не е той. Главата ми се мае и искам да легна на
леглото и да затворя очи. Моля те, моля те, нека не е някой от
тях. Нека е някой мил, когото не познаваме.
Спомням си какво ми каза: Мисля, че ще ти хареса.
Обръщам се към Виви и тъкмо ще започна да изреждам по-
безобидни възможности, когато Мадок влиза в стаята. Държи
тънък меч в сребърна ножница.
- Вивиен - казва той и накланя леко глава. - Ще ме оставиш ли
насаме с Джуд за момент?
- Разбира се, тате - казва тя с лек, отровен акцент върху
обръщението, докато се измъква с обиците ми.
Той се прокашля малко смутено и ми подава сребърния меч.
Предпазителят и дръжката имат елегантна форма, но не са
украсени. Мечът е гравиран по жлеба на острието с почти
невидим мотив на лози.
- Бих искал да го носиш тази нощ. Това е подарък.
Ахвам тихо. Това наистина е много, много, много красив
меч.
- Ти се упражнява така старателно и разбрах, че трябва да бъде
твой. Създателят му го е нарекъл Здрач, но разбира се, ти
можеш да го наричаш както ти харесва, или никак. Твърди се,
че носи късмет, но всички казват това за мечовете, нали? Той е
нещо като семейно наследство.
Спомням си думите на Ориана: Той е заслепен от вас. Трябва
много да е обичал майка ви.
- Ами Оук? - питам аз. - Ако той го поиска?
Мадок ми се усмихва леко.
- А ти искаш ли го?
- Да. - Не мога да отрека. Издърпвам меча от ножницата, той
сякаш е създаден за ръката ми. Съвършен баланс. - Да,
разбира се, че го искам.
- Това е добре, защото той е твой по право, изкова го за мен
баща ти, Джъстин Дуарте. Той е създателят му, той му даде
името. Този меч е твое семейно наследство.
За миг оставам без дъх. Не бях чувала името на баща си,
изречено от Мадок. Никога не говорим за това, че той уби
родителите ми. Никога.
И определено не говорим за времето, когато бяха живи.
- Баща ми е направил това - повтарям, за да съм сигурна. -
Баща ми е бил тук, в Царството на феите?
- Да, няколко години. Съществуват малко негови творения.
Намерих две, едно за теб и едно за Тарин. - Той сбръчква
лице. - Майка ви го срещна тук и после избягаха заедно в света
на смъртните.
Поемам си треперливо дъх, търся кураж да задам въпрос, който
често съм мислила, но не съм се осмелявала да изрека на глас:
- Какви бяха те?
Потрепвам, когато думите излизат от устата ми. Дори не знам
дали искам да ми каже. Понякога искам просто да я мразя. Ако
мога да я намразя, няма да е толкова лошо да обичам него.
Но разбира се, тя все пак е моя майка. Единственото, за което
мога да й се ядосвам, е, че я няма, а това определено не стана
по нейна вина.
Мадок сяда на столчето с кози крака пред тоалетката ми и
протяга напред ранения си крак, изглежда така, сякаш ще ми
разкаже приказка за лека нощ.
- Тя беше умна, майка ти. И млада. След като я доведох тук, тя
пи и танцува със седмици. Беше в центъра на всяко
пиршество. Не можех винаги да ходя с нея. На изток имаше
война, един крал от дворовете на тъмните елфи с много
територия нямаше желание да се преклони пред върховния
крал. Но отпивах от нейното щастие, когато бях тук. Тя
успяваше да накара всички да се чувстват така, сякаш няма
невъзможни неща. Вероятно съм отдавал това на смъртността
 й, но не мисля, че е така. Дължеше се на нещо друго. Може би
на куража й. Тя като че ли никога не се страхуваше, нито от
магия, нито от нищо.
Мисля си, че сигурно това го е ядосвало, но очевидно не е било
така. Всъщност в гласа му има напълно неочаквана топлина.
Сядам на пейката пред леглото си, като държа новия си
сребърен меч за опора.
- Баща ти беше интересен. Предполагам, че си мислиш, че не
съм го познавал, но той идваше често в дома ми, в стария ми
дом. Пиехме медовина в градините тримата. Той обичал
мечовете още от дете. Когато бил горе-долу на твоята възраст,
убедил родителите си да му позволят да си построи ковачница
в задния двор. Вместо да отиде в колеж, открил майстор на
мечове, за да му стане чирак. След това се запознал с един
помощник-куратор в музей. Той го пускал вътре, след като
музеят затвори, позволявал му да разглежда отблизо древните
мечове и да усъвършенства уменията си. Но когато баща ти
чул, че има мечове, които може да бъдат изковани единствено
от елфи, тръгнал да ни търси.
- Той беше майстор ковач, когато дойде тук, и беше дори по-
добър, когато си тръгна - продължи Мадок. - Но не можал да се
сдържи да не се похвали, че е откраднал и тайните ни, освен
жена ми. Накрая това стигнало до Бейлкин, който ми го каза.
Ако баща ми наистина е говорил с Мадок, сигурно е знаел, че не
бива да се хвали, че е откраднал от него. Но аз съм била на
улиците на света на смъртните и знам колко далече изглежда
там Елфхейм. С годините времето, прекарано в Елфхейм,
сигурно е започнало да му прилича на далечен сън.
- У мен има малко добрина - казва Мадок. - Но съм ви длъжник и
се заклех да сторя най-доброто за вас.
Ставам, прекосявам стаята и слагам облечената си в ръкавица
ръка на бледозелената кожа на лицето му. Той затваря
котешките си очи. Не мога да му простя, но и не мога да го
мразя. Стоим така дълго, накрая той поглежда нагоре, хваща
здравата ми ръка и я целува.
- След днес всичко ще бъде различно - казва ми. - Ще те чакам
в каретата.
И си тръгва. Хващам се за главата. Не мога да фокусирам
мислите си. Когато ставам обаче, закачам новия си меч на
колана. Той е студен и солиден в ръцете ми, тежък като
обещание.

20

Оук е в зелено, като щурче, и танцува пред каретата. Когато ме

вижда, тича към мен, иска да го взема, после пък хуква да гали
конете, преди да съм го вдигнала. Той е вълшебно дете с
обичайните за тях капризи.
Тарин е красива с бродираната рокля, а Виви сияе в меко
виолетовосиво с изящно избродирани пеперуди, които сякаш
отлитат от раменете й към гърдите и се събират на кръста й.
Осъзнавам колко рядко съм я виждала с такива разкошни дрехи.
Косата й е вдигната и моите обици блестят на леко мъхестите й
уши. Котешките й очи светят в сумрака, същите като на Мадок.
За първи път това ме кара да се усмихна. Хващам със здравата
си ръка ръката на Тарин и я стискам силно. Усмихваме се една
на друга, като заговорници.
В каретата има кошница с храна, което е умно, защото никой от
нас не се е сетил да яде достатъчно цял ден. Свалям едната
ръкавица и изяждам две малки кифлички, които са така леки и
изпълнени с въздух, че сякаш се разтварят на езика ми. Във
всяка от тях има толкова сладки медени стафиди и ядки, че в
очите ми избиват сълзи. Мадок ми подава парче бледожълто
сирене и все още кървав резен еленско месо, поръсен с хвойна
и пипер. Бързо изяждаме храната.
Забелязвам червената шапка на Мадок, която се подава от
предния му джоб. Предполагам, че това е неговата версия на
медал, който носи в официални случаи.
Никой от нас не говори. Не знам за какво мислят останалите, но
аз внезапно осъзнавам, че ще трябва да танцувам. Ужасна съм
в танците, защото не съм се упражнявала, освен на
унизителните уроци в училище заедно с Тарин.
Мисля си за Призрака, Хлебарката и Бомбата, които се опитват
да опазят Дейн от плановете на Бейлкин. Ще ми се да знаех
какво да сторя, как да им помогна.
УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ТОВА ПИСМО.
Поглеждам към Мадок, докато отпивам вино с билки. Той
изглежда съвсем спокоен, в пълно неведение - или пък не-
смутен от загубата на един от шпионите му.
Сърцето ми започва да бие по-бързо. Все си напомням да не
бърша ръка в полите си, за да не ги изцапам с храна. Накрая
Ориана вади салфетки, напоени с розова и ментова вода, за да
се избършем. Това слага началото на гонитба, защото Оук не
дава да го избършат. Няма кой знае колко място в каретата, за
да бяга от нея, но той успява по-дълго, отколкото бихте
предположили, и ни настъпва всичките.
Толкова съм разсеяна, че дори не се стягам автоматично, когато
минаваме през скалата и влизаме в двореца. Спираме рязко,
преди да забележа, че сме пристигнали. Един лакей отваря
вратата и аз виждам целия двор, изпълнен с музика, гласове и
веселие. И свещи, гори от свещи, восъкът се топи и създава
ефект като проядено от термити дърво. Свещите са по клоните
на дърветата, потрепват от вихрите, създавани от широките
поли. Опасват стените като стражи и са натрупани в различни
формации по камъни, осветявайки залата.
- Готова ли си? - шепне ми Тарин.
- Да - отвръщам, леко без дъх.
Слизаме от каретата. Ориана вади малка сребърна каишка и я
прикрепя към китката на Оук. Това ми се струва нело- ша идея,
макар че той започва да скимти и сяда упорито в пръстта като
котка.
Вивиен оглежда двора. Има нещо котешко в погледа й. Ноздрите
й потрепват.
- Ще трябва ли да се представим за последен път на върховния
крал? - пита тя Мадок.
Той леко клати глава.
Не. Ще ни извикат, когато дойде време да положим клетвите си.
Дотогава трябва да стоя до принц Дейн. А вие трябва да се
забавлявате, докато не се чуят камбанките и Вал Морен започне
церемонията. После ще дойдете в тройната зала, за да
присъствате на коронацията. Ще стоите близо до подиума,
където рицарите ми ще могат да ви наглеждат.
Обръщам се към Ориана, очаквам поредната лекция да не се
забъркваме в неприятности или дори нещо ново - например да
си държа краката прибрани близо до кралски особи, но тя е
твърде заета да умолява Оук да стане от земята.
- Да се забавляваме - казва Виви и повлича мен и Тарин напред.
Навлизаме в тълпата и след малко потъваме в нея.
Дворецът на Елфхейм е препълнен. Диви феи, придворни и
монарси. Селки от Двора на кралица Орлаг от морските дълбини
разговарят на своя език, кожи висят от раменете им като
пелерини. Забелязвам господаря на Двора на термитите,
Ройбен, за когото казват, че е убил собствената си любима, за
да спечели трона. Той стои близо до една от дългите маси и
дори в претъпканата зала около него има празно пространство,
сякаш никой не смее да го доближи. Косата му е с цвят на сол,
дрехите му са напълно черни, а на хълбока му виси закривен
меч. До него, съвсем несъответ- стващо, стои зеленокожо
момиче пикси, което е облечено в нещо като Перлено сива тясна
рокля и носи тежки ботуши с връзки - дрехи на смъртен. А от
двете страни на момичето стоят рицари с ливреята на Двора на
Ройбен - едната е с алена коса, сплетена като корона на главата
й. Дулкамара, която ни изнасяше лекцията за короната.
Виждам и други същества, за които съм чувала от баладите: Ру
Силвър от Нов Авалон, която е откъснала своя остров от брега
на Калифорния, говори със сина изгнаник на Алдъркинг,
Северин, който вероятно ще се опита да се съюзи с новия
върховен крал или ще се присъедини към Двора на лорд
Ройбен. До него има червенокосо смъртно момче на моята
възраст, което ме кара да спра и да се втренча в тях. Дали
момчето е слуга? Дали е омагьосано? Не мога да разбера от
начина, по който оглежда залата, но когато ме вижда, се
усмихва.
Бързо се извръщам.
И в този миг селкитата се размърдват и виждам някого с тях.
Със сива кожа и сини устни, косата й виси около лице с
хлътнали очи. Но въпреки това я разпознавам. Софи. Чувала
съм, че създанията от морските дълбини задържат удавени
моряци, но не вярвах. Когато устните й помръдват, виждам
острите й зъби. Тръпка преминава по раменете ми.
Тръгвам след Виви и Тарин. Когато поглеждам назад, вече не
виждам Софи и не съм сигурна дали не съм си я въобразила.
Плъзгаме се покрай шагфоул* и баргест**. Всички се смеят
твърде силно, танцуват твърде диво. Когато минавам покрай
един гост с маска на гоблин, той я вдига и ми се усмихва.
Хлебарката.
- Чух за снощи. Добра работа - казва ми. - Сега си дръж очите
отворени за всичко, което изглежда не наред. Ако Бейлкин
предприеме нещо срещу Дейн, ще го направи преди началото
на церемонията.
- Добре - отвръщам, като се откъсвам от сестрите си, за да
остана за малко.
В такава тълпа е лесно да се загубиш за миг.
- Дойдох да видя със собствените си очи как принц Дейн
получава короната. - Посяга в кафявия си жакет и вади
сребърна манерка, отваря капака и отпива. - Освен това ще
видя как благородниците грачат и се правят на глупаци.
Подава ми манерката със сиво-зелената си ноктеста ръка. Дори
отдалече усещам, че течността вътре има кисела, силна и леко
тинеста миризма.
- Не, благодаря - клатя глава.
- Сигурна ли си - пита ме със смях, после пак си слага маската.
Понася се през тълпата и аз гледам усмихната след него. Тази
среща най-сетне ми донесе усещане за принадлежност към това
място. Той, Призрака и Бомбата не са ми точно приятели, но
като че ли ме харесват и аз не смятам да придирям. С тях имам
място и цел.
Къде беше? - пита ме Вивиен, като ме хваща за ръка та. -
Трябва и теб да закачим с каишка като Оук. Хайде, ще
танцуваме.
Тръгвам с тях. Музиката е навсякъде, подтиква те да
затанцуваш. Казват, че е невъзможно да устоиш на притеглянето
на вълшебната музика, което не е точно така. Невъзможно е да
спреш да танцуваш, щом веднъж си започнал, докато музиката
не спре. И така цяла нощ един танц прелива в следващия, една
песен продължава в друга, без да ти даде миг да поемеш дъх.
Вълнуващо е да си в плена на музиката, да си понесен от
прилива й. Разбира се, Виви, тъй като е една от тях, може да
спре, когато си поиска. Освен това може да ни издърпа, така че
танцуването с нея е почти безопасно. Не че Виви винаги се сеща
да стори безопасното нещо.
Но аз съм последният човек, който има право да я упреква за
това.
Пляскаме с ръце и се присъединяваме към един танц в кръг,
подскачаме и се смеем. Песента сякаш призовава кръвта ми,
кара я да се движи по вените ми в същия накъсан ритъм, със
същите приятни тонове. Кръгът се къса и някак се озовавам в
ръцете на Лок. Той ме понася в замайващо въртене.
- Много си красива. Като зимна нощ.
Усмихва ми се с лисичите си очи. Червеникавата му коса се
къдри около заострените уши. От едното виси златна обица,
която отразява светлината на свещите като огледало. Той е
красив, смайващо, нечовешки красив.
- Радвам се, че роклята ти харесва - отвръщам.
- Кажи, би ли могла да ме обичаш? - пита той изневиделица.
- Разбира се.
Смея се, не знам какъв отговор очаква, но въпросът е така
странно формулиран, че не мога да отрека. Аз обичам убиеца
на родителите си; предполагам, че бих могла да обичам всекиго.
Бих искала да го обичам.
Зъл дух в животинска форма, който се среща във фолклора на графство
Линкълншир, Англия. - Б. пр.
Митично чудовищно черно куче с огромни зъби и нокти, което се среща в
северноанглийския фолклор. - Б. пр.
- Питам се. Какво би направила за мен?
- Не знам какво имаш предвид.
Това загадъчно същество с кремъчни очи не е Лок, който стоеше
на покрива на имението си и говореше така нежно с мен, или
Лок, който ме гонеше и се смееше из залите. Не съм сигурна кой
Лок е това, но напълно ме вади от равновесие.
- Би ли нарушила обещание заради мен?
Усмихва ми се, сякаш ме дразни.
- Какво обещание?
Той ме завърта, кожените ми пантофки летят по пръстта. В
далечината започва да свири гайдар.
- Всяко обещание - казва нехайно, макар че говори за нещо
много сериозно.
- Предполагам, че зависи - отвръщам, защото едва ли би му
харесал истинският отговор, категорично „не“.
- Обичаш ли ме достатъчно, за да се откажеш от мен? - Сигурна
съм, че изглеждам стъписана. Той се навежда към мен. - Нима
това не е изпитание за любовта?
- Аз... аз не знам.
Всичко това сигурно води към някаква декларация от негова
страна, за обич или за липсата й.
- Обичаш ли ме достатъчно, за да плачеш заради мен? - изрича
той до шията ми.
Усещам дъха му, от който кожата ми настръхва, потрепервам от
странна комбинация от желание и дискомфорт.
- Ако бъдеш наранен ли?
- Ако аз те нараня.
Кожата ми настръхва отново. Това не ми харесва, но поне знам
какво да кажа.
- Ако ме нараниш, няма да плача. И аз ще те нараня.
Той спира за миг въртенето.
- Сигурен съм, че...
И тогава замълчава, поглежда зад себе си. Едва успявам да
мисля. Лицето ми е пламнало. Страхувам се какво ще каже.
- Време е за смяна на партньорите - заявява един глас и аз
виждам възможно най-неподходящия човек: Кардан. - О... -
казва той на Лок. - Да не ти откраднах репликата?
Тонът му не е приятелски и когато превъртам думите му в ума
си, те не ме успокояват особено.
Лок ме предава на най-младия принц, вероятно в знак на
покорство. С периферното си зрение виждам, че Тарин ни гледа.
Стои застинала насред пиршеството, сякаш изгубена, докато
вълшебните създания се тълпят около нея и се въртят в
зашеметяващи спирали. Питам се дали Кардан не е притеснил
първо нея, преди да дойде при мен.
Той хваща ранената ми ръка. С черни ръкавици е и кожата е
топла дори през коприната по пръстите ми. Облечен е в черно.
Гарванови пера покриват горната част на жакета му и ботушите
му имат много остри метални носове. Ясно си представям колко
лесно ще бъде да ме изрита с тях, докато танцуваме. На главата
си носи корона от преплетени метални клони, леко наклонена
настрани. По скулите му има тъмни сребърни ивици, черни
линии опасват миглите му. Лявата е размазана, сякаш е
забравил за нея и е избърсал окото си.
- Какво искаш? - изричам с усилие. Все още мисля за Лок, все
още съм замаяна от това, което каза и което не каза. - Хайде,
давай. Обиди ме.
Той извива вежди.
- Не приемам заповеди от смъртни - казва с обичайната си
жестока усмивка.
- Нима тогава ще кажеш нещо мило? Не мисля. Вие не можете
да лъжете.
Искам да бъда гневна, но в момента изпитвам само
благодарност. Лицето ми вече не пламти и очите ми не парят.
Готова съм за бой, което е много по-добре. Макар да съм
сигурна, че не го е искал, той ми направи огромна услуга, когато
ме отведе от Лок.
Ръката му се плъзга по хълбока ми и аз присвивам очи към него.
- Наистина ме мразиш, нали? - пита той и усмивката му става
по-широка.
- Почти толкова много, колкото ти мразиш мен - отвръщам.
Сещам се за страницата, издраскана с моето име. Мисля
за начина, по който ме погледна, когато беше пиян, лабиринта.
За начина, по който ме гледа и сега.
Той пуска ръката ми.
- До следващата схватка - казва и се покланя подигравателно.
Гледам го как върви нестабилно през тълпата и не знам как да
разбирам този разговор.
* * *

Камбанките започват да звънят, оповестяват началото на

церемонията. Музикантите спират да свирят на флейтите и
арфите. Хълмът се смълчава, всички слушат, после тръгват да
заемат местата си. Аз си пробивам път напред, където се
събират благородниците от Двора на върховния крал. Където ще
бъде семейството ми. Ориана е вече там, стои до един от най-
добрите рицари на Мадок и изглежда така, сякаш й се иска да
бъде някъде другаде. Оук е освободен от каишката и е качен на
раменете на Тарин. Тя си шепне нещо със смеещия се Лок.
Спирам. Тълпата струи около мен, но аз съм вкоренена на
мястото си, когато виждам, че Тарин се навежда и прибира един
кичур зад ухото на Лок.
В този лек жест има толкова много неща. Опитвам се да вярвам,
че не значи нищо, но след странния ни разговор не мога. Но все
пак Тарин има любовник, който ще й поиска ръката тази нощ.
Освен това знае, че ние с Лок сме... каквото и да сме.
Обичаш ли ме достатъчно, за да се откажеш от мен? Това не
е ли изпитание за любовта?
Вивиен излиза от тълпата с блеснали котешки очи, косата й се
спуска около лицето. Взема Оук и го върти, докато и двамата не
падат сред вихъра на полите й. Трябва да отида при тях, но не
мога.
Не мога да се изправя още пред Тарин, не и когато не мога да
пропъдя такава нелоялна мисъл от главата си.
Оставам назад и гледам как кралското семейство се събира на
подиума. Върховният крал се настанява на трона си от
преплетени клони. Носи тежката корона, а лицето му е
набраздено от дълбоки бръчки, очите му обаче са бронзови и
живи като на сова. Принц Дейн седи на скромен дървен стол до
него, облечен с бяла роба, краката и ръцете му са голи. Зад
трона стоят останалите от кралското семейство - Бейлкин и
Елоуин, Рия и Каелия. Дори Таниот, майката на принц Дейн,
присъства, облечена с искряща златна рокля. Липсва
единствено Кардан.
Върховният крал Елдред става и цялата зала притихва.
- Царуването ми продължи дълго, но днес ще ви напусна. -
Гласът му отеква в залата. Той рядко говори така, пред всички
ни, и аз съм поразена както от силата на гласа му, така и от
крехкостта на тялото му. - Когато почувствах призива да търся
Обетованата земя, си помислих, че ще отмине. Но не мога
повече да му устоявам. От днес вече няма да бъда крал, а
скиталец.
Сигурно всички тук знаят, че за това сме се събрали, но все пак
около мен се чуват викове. Едно духче започва да плаче в
косата на пука с козя глава.
Дворцовият поет и сенешал Вал Морен пристъпва отстрани на
подиума. Той е слаб, висок и прегърбен, дългата му коса е
пълна с пръчки, а на рамото му е кацнал гарван. Вал Морен се
обляга тежко на тояга от гладко дърво, която е започнала да
напъпва на върха, сякаш е още жива. За него се говори, че е бил
примамен от земите на смъртните в леглото на Елдред още като
младеж. Питам се какво ще прави сега без своя крал.
- Ние не искаме да те пуснем, милорд - казва той и думите му
сякаш имат някакъв горчиво-сладък резонанс.
Елдред събира длани и клоните на трона потреперват, започват
да растат и от тях поникват нови зелени клони, които се извиват
във въздуха, разлистват се и по дължината им разцъфват цветя.
Корените на тавана започват да се кривят, издължават се като
лози и плъзват по пода на залата. Във въздуха се усеща дъх на
лято, натежал от обещание за ябълки.
- Друг ще застане на моето място. Моля ви, освободете ме.
Събралите се вълшебни създания заговарят като един и ме
изненадват.
- Освобождаваме те - отеква около мен.
Върховният крал оставя тежката държавническа мантия
да падне от раменете му. Тя се свлича на подиума като осеяна
със скъпоценни камъни купчина. Той сваля короната с дъбовите
листа от главата си и вече стои по-изправен. У него се усеща
някакво нервно нетърпение. Елдред е крал на Елфхейм по-
дълго, отколкото могат да си спомнят повечето от вълшебния
народ; той винаги ми е изглеждал много древен, но годините
като че ли падат от него заедно с мантията.
- Кого ще поставиш на твое място, за да бъде наш върховен
крал? - пита Вал Морен.
- Моя трети син, Дейн - казва Елдред. - Ела, дете.
Принц Дейн се надига от скромния си стол. Майка му сваля
бялата роба от него и той остава гол. Примигвам. Свикнала съм
с известно количество голота в Царството на феите, но не и
сред кралското семейство. Застанал до другите с техните тежки
брокати и бродирано великолепие, той изглежда изключително
уязвим.
Питам се дали му е студено. Мисля за проводената си ръка и се
надявам да е така.
- Ще приемеш ли? - пита Вал Морен.
Гарванът на рамото му разперва поръбените си с черно крила и
ги размахва. Не знам дали това е част от церемонията.
- Приемам бремето и честта на короната - казва тържествено
Дейн и в този момент голотата му се превръща в нещо друго. В
символ на власт. - Приемам.
- Тъмен двор, нощни създания, елате и помажете своя принц -
казва Вал Морен.
Една боган тръгва прегърбена към подиума. Тялото й е покрито
с гъста златна козина, а ръцете й са толкова дълги, че ще се
влачат по земята, ако не ги беше свила. Тя изглежда достатъчно
силна да прекърши принц Дейн. На кръста си има пола от
различни козини и в едната си масивна ръка носи нещо като
мастилница.
Тя рисува на лявата му ръка дълги спирали от съсирваща се
кръв, рисува ги и по корема му и по левия крак. Той не потрепва.
Когато тя приключва, отстъпва назад, за да огледа зловещото си
творение, след това се покланя леко на Елдред.
- Светъл двор, здрачни създания, елате и помажете своя принц -
казва Вал Морен.
Едно миниатюрно момче с наметало като че ли от брезова кора
и рошава коса, която стърчи във всички посоки, тръгва към
подиума. На гърба му има малки бледозелени вейки. Когато
помазва другата страна на Дейн, то рисува по него с плътни
мазки от жълт цвят като масло.
- Диви създания, свенлив народ, елате и помажете своя принц -
казва Вал Морен.
Този път напред излиза един изтупан таласъм с добре скроен
костюм. Носи шепа кал, която размазва по гърдите на принц
Дейн, точно над сърцето му.
Най-сетне забелязвам Кардан в тълпата, едва се държи на
краката си и стиска мях вино в ръка. Изглежда много пиян.
Мисля си за сребърната боя по лицето му и за начина, по който
плъзна ръка на хълбока ми, и заключавам, че още тогава е бил
пиян. Усещам огромно злорадство, че не стои сред кралското
семейство в най-важния момент за двора от векове.
Ще има големи неприятности заради това.
- Кой ще го облече? - пита Вал Морен и всяка от сестрите на
принца, а после и майка му му подават бяла туника и кожен
панталон, гердан от злато и високи ботуши от мека кожа. Той
изглежда като крал от приказките, който ще управлява мъдро и
справедливо. Представям си как Призрака на гредите и
Хлебарката с маската го гледат гордо. И аз усещам същата
гордост, че съм се заклела да му служа.
Но не мога да забравя думите му: Ти си мое създание, Джуд
Дуарте.
Докосвам с ранената си ръка дръжката на сребърния си меч,
меча, изкован от баща ми. След тази нощ ще бъда шпионин на
върховния крал и истински член на двора му. Ще лъжа враговете
му и ако това не е достатъчно, ще намеря начин да направя и
нещо по-лошо. А ако той ме спре, е, тогава ще намеря начин да
заобиколя и него.
Вал Морен удря силно по земята с тоягата си и аз усещам
вибрацията в зъбите си.
- А кой ще го короняса?
На лицето на Елдред е изписана гордост. Короната сияе в
разкривените му ръце, блести, сякаш самият метал излъчва
слънчева светлина.
- Аз.
Стражите са сменили незабележимо формацията си, вероятно
се подготвят да ескортират Елдред от двореца. Около тълпата
има повече рицари, отколкото когато церемонията започна.
Върховният крал казва:
- Ела, Дейн. Коленичи пред мен.
Престолонаследникът се навежда пред баща си.
Тогава поглеждам към Тарин, която още стои до Лок.
Ориана е прегърнала защитнически Оук, а един от лейтенантите
на Мадок се навежда да говори с нея. Посочва към една врата и
тя казва нещо на Виви, после тръгва натам. Тарин и Лок я
следват. Аз стискам зъби и започвам да си пробивам път през
тълпата към тях. Не искам да се опозорявам като Кардан, като
не съм там, където трябва да бъда.
Гласът на Вал Морен пронизва мислите ми:
- А ти, народе на Елфхейм, приемаш ли принц Дейн за свой
върховен крал?
От тълпата се надигат викове, пискливи гласове и рев: -Да.
Поглеждам към рицарите около подиума. В един друг живот щях
да бъда сред тях. В следващия миг забелязвам познати лица.
Най-добрите командири на Мадок. Воини, които са яростно
предани.
Те не са облечени с униформите си. Над сияещите брони носят
ливреята на Грийнбрайър. Вероятно Мадок просто е предпазлив
и е разположил най-верните си хора там, но шпионката, която
убих, онази с подигравателното писмо, също работеше за него.
А Ориана, Оук и сестрите ми излязоха. Ескортирани извън
хълма от лейтенантите на Мадок точно когато охраната на
подиума стана по-сериозна.
Имам план да подсигуря нашето бъдеще.
Трябва да намеря Хлебарката. Трябва да намеря Призрака.
Трябва да им кажа, че нещо не е наред.
Един опитен стратег чака подходящата възможност.
Минавам покрай трима гоблини, трол и същество от тихия
народ. Един сприган* изръмжава към мен, но аз не му обръщам
внимание. Краят на коронацията наближава. Виждам как се
пълнят бокали и халби.
На подиума Бейлкин напуска мястото си с принцесите. За миг си
мисля, че това е част от церемонията, но той вади дълъг тънък
меч, който разпознавам от ужасния му дуел с Кардан. Застивам.
- Братко - казва укорително принц Дейн.
- Аз няма да те приема - заявява Бейлкин. - Дойдох да те
предизвикам да се сражаваш за короната.
Около подиума рицарите вадят мечовете си, но нито Елоуин,
нито Елдред, нито някой от останалите - Вал Морен, Таниот или
Рия - са въоръжени. Само Каелия вади нож от корсета си,
твърде малък, за да е от полза.
Искам да извадя меча си, но тълпата ме притиска твърде
плътно.
- Бейлкин - казва строго Елдред. - Дете. Върховният двор не е
като по-нисшите дворове. При нас това не важи. Един дуел с
брат ти няма да ме принуди да сложа короната на
недостойната ти глава. Примири се с избора ми. Не се
унижавай пред цялото кралство.
- Това е само между нас - казва Бейлкин, без да обръща никакво
внимание на баща си. - Сега няма върховен монарх. Сега сме
само ние и короната.
- Не е нужно да се бия с теб - казва Дейн и посочва към
рицарите, които се групират около подиума и чакат заповед.
Мадок е сред тях, но не съм достатъчно близо, за да видя
повече. - А и ти не си достоен за такава чест.
- Тогава нека това лежи на твоята съвест. - Бейлкин прави две
крачки и изпъва ръка. Дори не поглежда натам, но острието
пронизва гърлото на Елоуин. Някой вика, после всички се
разпищяват. За миг раната е просто петънце на кожата й, но
кръвта започва да шурти като червена река. Елоуин залита
напред и пада на ръце и колене. Златната й рокля и
скъпоценните камъни потъват в алено.
-
Пакостливо и крадливо митологично създание, което се среща във фолклора на
Корнуол. Описвани са като грозни, с тяло на съсухрен старец и голяма детска
глава. - Б. пр.

И това беше само леко потрепване на меча на Бейлкин, почти

нехаен жест.
Елдред вдига ръка. Мисля, че иска да направи същата магия, с
която накара корените да пораснат и клоните на трона да
разцъфнат, но силата го е напуснала; той се е отказал от нея
заедно с отказа от кралството. Напъпилите цветове по трона
покафеняват и вехнат.
Гарванът на рамото на Вал Морен отлита с грак и се устремява
към корените, увиснали от тавана на залата.
- Стража - казва Дейн с глас, който изисква подчинение.
Никой от рицарите обаче не пристъпва към подиума. Те
се обръщат като един с гръб към кралското семейство и
насочват мечовете си към тълпата. Те позволяват това да се
случи, позволяват на Бейлкин да направи своя преврат.
Не мога да повярвам, че това е план на Мадок. Дейн е негов
приятел. Дейн се е сражавал заедно с него. Дейн ще го
възнагради, когато стане върховен крал.
Тълпата налита и ме носи към подиума. Всички се движат,
напират напред или назад от страховитата гледка. Виждам
краля с бялата коса от Двора на термитите, който се опитва да
тръгне към схватката, но собствените му рицари го спират.
Семейството ми го няма. Оглеждам се за Кардан, но не го
виждам в тълпата.
Всичко се случва толкова бързо. Каелия хуква да защити
върховния крал. Малкият й нож е съвсем незначителен, но тя го
размахва смело. Таниот кляка над тялото на Елоуин и се опитва
да спре кръвта й с полите си.
- Какво ще кажеш сега, татко? - пита Бейлкин. - Братко?
Две стрели политат от сенките и се удрят отстрани в тялото на
Бейлкин. Той залита напред. Платът на жакета му е разкъсан и
под него проблясва метал. Броня. Оглеждам гредите за
Призрака.
Аз съм агент на принца също като него. Мой дълг е да стигна до
Дейн. Блъскам се отново напред. Представям си бъдещето, като
приказка, която сама разказвам - ясна и искряща, за разлика от
хаоса около мен. Някак ще се добера до принца и ще го защитя
срещу предателството на Бейлкин, докато верните членове на
стражата му не стигнат до нас.
Аз ще бъда героят, единственият, който ще застане между
предателите и моя крал.
Но Мадок стига там преди мен.
За миг изпитвам облекчение. Неговите командири може да са
били подкупени, но не и той...
Тогава Мадок забива меча си в гърдите на Дейн с такава сила,
че острието щръква от гърба на принца. Мадок го издърпва
нагоре - през гръдния кош към сърцето му.
Застивам и оставям тълпата да се стича около мен. Неподвижна
съм като камък.
Виждам проблясък на бяла кост и влажен червен мускул. Принц
Дейн, който почти стана върховен крал, пада върху покритата
със скъпоценности кралска мантия и кръвта му се стича сред
искрящите камъни.
- Предатели - шепне Елдред, но гласът му изкънтява в голямата
зала.
Думите му сякаш отекват.
Мадок спира, после стиска челюст, сякаш изпълнява някакъв
мрачен дълг. Сега е с червената шапка, която видях да стърчи
от джоба му, онази, която съм разглеждала на витрината. Тази
нощ той ще я натопи в прясна кръв. По нея ще се появят нов и
линии. Но не мога да повярвам, че прави това по нечии
заповеди.
Сигурно се е съюзил с Бейлкин и е заблудил шпионите на Дейн.
Разположил е командирите си така, че да изолира кралското
семейство от всеки, който би им помогнал. Подстрекавал е
Бейлкин да нанесе удар, когато никой няма да го очаква. Дори
се е досетил, че единственият начин да не отключат
смъртоносното проклятие на короната е да действат, когато тя
не лежи на ничия глава. Доколкото го познавам, аз съм сигурна,
че той е планирал този преврат.
След като Мадок предаде Елдред и Дейн вече го няма, всичките
ми надежди и планове си отиват с него.
По време на коронация много неща са възможни.
Бейлкин изглежда безкрайно доволен от себе си.
- Дай ми короната.
Елдред пуска короната и тя се търкаля по пода.
- Вземи си я сам, щом това желаеш.
Каелия издава ужасен протяжен звук. Рия се взира ужасена в
тълпата. Вал Морен стои до Елдред, слабото му лице е
пребледняло. Обграден от рицарите, подиумът е като зловеща
сцена, на която всички актьори са обречени да изпълнят ролите
си до един и същи кървав край.
Ръцете на Мадок са почервенели. Не мога да откъсна очи от тях.
Бейлкин вдига върховната корона. Златните дъбови листа
блещукат на светлината на свещите.
- Чака твърде дълго, преди да напуснеш трона, татко. Стана
слаб. Позволи на предатели да управляват малки владения,
позволи на нисшите дворове да набират сила, а дивите феи да
правят каквото пожелаят. Дейн щеше да е същият, страхливец,
който се крие зад интриги. Но аз не се страхувам от
кръвопролития.
Елдред не продумва. Не прави опит да тръгне към короната или
да вземе оръжие. Просто чака.
Бейлкин нарежда на един рицар да доведе Таниот. Една от
рицарите, с червена шапка, пристъпва на подиума и я сграбчва.
Главата на Таниот се мята напред-назад и дългите й черни рога
се забиват в рамото на жената. Но това няма значение. Нищо
няма значение. Рицарите са твърде много. Още две крачки
напред и борбата спира.
Бейлкин се изправя пред баща си.
- Обяви ме за върховен крал, сложи короната на главата ми и
може да излезеш от тук свободен и невредим. Сестрите ми ще
бъдат защитени. Консортът ти ще живее. Иначе ще убия
Таниот. Ще я убия тук, пред всички, и те ще знаят, че ти си го
позволил.
Поглеждам към Мадок, но той е на стъпалата и говори тихо с
един от командирите си - трол, който е ял на масата ни, закачал
е Оук и го е разсмивал. И аз се смях тогава. Сега ръцете ми
треперят, цялото ми тяло трепери.
- Бейлкин, първородни, няма значение чия кръв ще пролееш, ти
никога няма да управляваш Елфхейм - казва Елдред. - Ти не
си достоен за короната.
Затварям очи и мисля за думите на Ориана: Не е лесно да си
консорт на върховния края. Винаги да бъдеш пешка.
Таниот чака смъртта си достойно. Стои неподвижно. Държи се
царствено, като обречена, сякаш вече е преминала в селенията
на баладите. Пръстите й са преплетени. Не издава звук, когато
един от рицарите - жената с червената шапка - я обезглавява с
жесток замах на меча си. Рогатата глава на Таниот се търкаля
по подиума и се удря в трупа на Дейн.
Усещам нещо мокро на лицето си, като дъжд.
Мнозина от вълшебния народ се наслаждават на убийствата и
още повече обичат зрелищата. Нещо като пиянска лудост
обхваща тълпата, нещо като глад за още по-голяма касапница.
Страхувам се, че може да решат да го задоволят. Двама от
рицарите са хванали Елдред.
- Няма да те моля отново - казва Бейлкин.
Но Елдред само се смее. Продължава да се смее, когато
Бейлкин го пронизва. Елдред не пада като другите. От раните му
не изтича кръв, а червени пеперуди се вдигат във въздуха.
Излитат от него така бързо, че само за миг тялото на върховния
крал изчезва и остават само издигащите се червени пеперуди,
които се въртят на огромен облак във въздуха - торнадо от меки
крилца.
Но създалата ги магия не продължава дълго. Те започват да
падат и се пръскат по подиума като листа. Макар и невъзможно,
върховният крал Елдред е мъртъв.
Подиумът е осеян с трупове и кръв. Вал Морен е на колене.
- Сестри - казва Бейлкин и тръгва към тях. Част от
арогантността е изчезнала от гласа му, заменена от ужасна
мекота. Той говори като човек, попаднал в ужасен сън, от който
отказва да се събуди. - Коя от вас ще ме короняса?
Коронясайте ме и ще живеете.
Спомням си как Мадок казва на майка ми да не бяга.
Каелия пристъпва напред и пуска ножа си. Облечена е със
златен корсаж и синя пола, върху спуснатата й коса има корона
от горски плодове.
- Аз ще го направя - казва тя. - Стига толкова. Аз ще те направя
върховен крал, въпреки че това, което стори, вечно ще
 опетнява царуването ти.
Никога е като цяла вечност - спомням си и се ядосвам, че
мисля за нещо, казано от Кардан, особено сега. Част от мен се
радва, че тя се предава въпреки ужасния Бейлкин и неизбежния
кошмар на царуването му. Поне това ще свърши.
Една стрела се спуска от сенките на гредите - по съвсем
различна траектория от предишната. И се забива в гърдите й.
Очите на Каелия се отварят широко, ръцете й политат към
сърцето, сякаш раната е неприлична и иска да я скрие. После
очите й се извъртат назад и тя се свлича беззвучно. Бейлкин
изкрещява от ярост. Мадок дава заповеди на хората си и сочи
към тавана. Една фаланга се откъсва от останалите и хуква по
стълбите. Неколцина от стражите политат във въздуха с
бледозелени крила, извадили мечовете си.
Той я уби. Призрака я уби.
Проправям си сляпо път към подиума, покрай един слу- аг*,
който реве за още кръв. Не знам какво си мисля, че ще направя,
когато стигна там.
Рия взема ножа на сестра си и го стиска в треперещата си ръка.
Със синята си рокля тя прилича на птица, хваната, преди да е
успяла да полети. Тя е единствената истинска приятелка на
Виви в Царството на феите.
- Наистина ли ще се сражаваш с мен, сестро? - пита Бейлкин. -
Нямаш нито меч, нито броня. Стига, твърде късно е за това.
- Твърде късно е - казва тя и забива ножа в собственото си
гърло, точно под ухото.
- Не! - крещя аз, но гласът ми потъва в рева на тълпата и във
вика на Бейлкин.
И тогава, тъй като не мога да понасям да гледам повече смърт,
затварям очи. Държа ги затворени, докато нещо тежко и космато
ме блъска. Бейлкин започва да крещи да намерят Кардан, да му
доведат Кардан и очите ми автоматично се отварят. Но не
виждам никъде Кардан. Виждам само свле- ченото тяло на Рия
и още ужаси.
Крилати стрелци се прицелват към сплетените корени, зад които
се крие Призрака. След миг той пада в тълпата.
В ирландския и шотландския фолклор това е духът на неспокоен мъртвец. - Б.
пр.
Аз стаявам дъх от страх, че е уцелен. Но той се претъркулва,
изправя се и хуква по стълбите, следван от стражите.
Няма никакъв шанс. Те са твърде много и залата е претъпкана,
няма къде да избяга. Искам да му помогна, искам да отида при
него, но съм притисната отвсякъде. Не мога да направя нищо.
Не мога да спася никого.
Бейлкин се обръща и сочи към придворния поет.
- Ти ще ме коронясаш. Изречи думите на церемонията.
- Не мога - казва Вал Морен. - Аз не съм ти родственик, не съм
родственик на короната.
- Ще го направиш - казва Бейлкин.
- Да, синьор - отговаря придворният поет с треперещ глас и
започва да изрича бърза версия на ритуала по коро- нацията, а
всички в залата притихват. Но когато пита тълпата дали
приема Бейлкин за новия върховен крал - никой не отговаря.
Короната от златни дъбови листа е в ръката на Бейлкин, но
още не е на главата му.
Той оглежда множеството и макар да знам, че няма да спре очи
на мен, потрепвам. Гласът му прогърмява:
- Закълнете се във вярност пред мен.
Не го правим. Монарсите не превиват колене. Благородниците
мълчат. Дивите създания гледат и преценяват. Виждам как
кралица Анет от най-южния тъмен двор, Двора на молците, дава
знак на придворните си да напуснат залата. Обръща се с
подигравателна усмивка.
- Вие сте се заклели пред върховния крал - крещи Бейлкин. - А
сега аз съм крал.
Вдига короната и я слага на главата си, но само след миг
започва да крещи и я събаря. На челото му има следа от
изгаряне - червената сянка на короната.
- Ние не се заклеваме пред краля, а пред короната - крещи
някой. Това е лорд Ройбен от Двора на термитите. Макар че
между него и Бейлкин има поне десетина рицари, той не
изглежда притеснен от това. - Имаш три дни да закрепиш
короната на главата си, братоубиецо. Три дни, преди да си
 тръгна от тук, без да съм дал клетвата си, без да съм признал
властта ти. И съм сигурен, че няма да съм единственият.
Надига се смях и шепот след думите му. Пъстра тълпа още
изпълва залата: блестящи светли елфи и ужасяващи тъмни;
диви феи, които рядко напускат хълмовете, реките или
гробищните могили; гоблини и вещици; пиксита и пуки. Те
видяха как почти цялото кралско семейство бе избито за една
нощ. Питам се колко ли още насилие ще се развихри, ако няма
нов монарх, който да ги спре.
Духчета блещукат във въздуха, който мирише на прясно пролята
кръв. Осъзнавам, че пиршеството ще продължи. Всичко ще
продължи.
Но не съм сигурна, че аз мога.

КНИГА ВТОРА

С мечтата съкровена разделя се душата, нов вятър се

надига, завърта пак листата, лицата ни са бледи, развяват
се косите, очите ни просветват, надигат се гърдите.
Ръцете се размятат, устата се раззиват, от ордата ни
страшно очите се извиват.
Че зърнеш ли ти нявга най-дивия ни бяг, на всяка своя радост
ще станеш вечен враг.
УИЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕЙТС „Войнството на ши*"
Ирландската дума за феи. - Б. пр.

21
Отново съм дете, крия се под маса, а около мен се вихри
пиршество.
Притискам ръка към сърцето си и усещам ускорения му ритъм.
Не мога да мисля. Не мога да мисля. Не мога да мисля.
По роклята ми има кръв, малки точици попиват в синьото небе.
Мислех си, че не мога да се шокирам от смъртта, но... просто
имаше твърде много смърт. Объркващо, нелепо изобилие от
смърт. Мислите ми все се връщат към белите ребра на принц
Дейн, към кръвта, която шурна от гърлото на Елоуин, и към
върховния крал, който отричаше Бейлкин отново и отново,
докато умираше. Към бедните Таниот, Каелия и Рия, които бяха
принудени да открият, една по една, че короната на Царството
на феите означава повече от техния живот.
Мисля за Мадок, който е бил дясната ръка на Дейн през всички
тези години. Вълшебните създания не могат да лъжат направо,
но Мадок бе лъгал с всеки смях, с всяко потупване по гърба, с
всяка споделена чаша вино. Мадок, който ни накара да се
облечем красиво и ми подари красив меч, който да нося тази
вечер, сякаш наистина отиваме на някакво забавно пиршество.
Знаех какъв е - опитвам се да си повтарям. - Виждала съм
съсирената кръв по шапката му. Ако си позволя да го забравя,
значи, съм глупачка.
Поне рицарите изведоха семейството ми, преди убийствата да
започнат. Поне те не трябваше да гледат това, макар че не може
да не са чули писъците, освен ако не са били много далече.
Поне Оук няма да порасне като мен - закърмен със смърт.
Седя там, докато сърцето ми не забавя ритъма си отново.
Трябва да изляза от хълма. Този пир ще стане по-див и без нов
върховен монарх на трона нищо няма да удържа гуляйджиите да
не се впуснат във всяко забавление, което им хрумне. Вероятно
сега не е най-подходящият момент един смъртен да бъде тук.
Опитвам се да си спомня как изглеждаше тронната зала отгоре,
докато бях там с Призрака. Опитвам се да си спомня входовете
към главната част на замъка.
Ако успея да открия един от стражите и го убедя, че съм от
семейството на Мадок, може да ме заведат при близките ми. Но
не искам да отивам, не искам да виждам Мадок, покрит с кръв,
седнал до Бейлкин. Не искам да се преструвам, че случилото се
не е ужасно. Не искам да прикривам отвращението си.
Има и друг изход. Мога да пропълзя под масите към стълбите и
после по тях към скалния перваз близо до стратегическата зала
на Мадок. Мисля, че от там ще мога да се изкача нагоре и да се
озова в част от замъка, която вероятно ще е пуста - онази част,
от която има достъп до тайните тунели. По тях мога да изляза,
без да се притеснявам от рицари, стражи или когото и да било.
Адреналинът кара цялото ми тяло да пее от нуждата да се
движи, но онова, което ми се струва като план, всъщност не е
такова. Мога да се измъкна от двореца, но няма къде да ида
след това.
Ще му мислиш после - пришпорва ме инстинктът.
Добре, и половин план е достатъчен.
Нехаеща за роклята, за начина, по който мечът се влачи по
пръстта, и за болката в ръката ми, аз започвам да пълзя на
четири крака. Над мен се чува музика. Чуват се и други неща -
прекършване, вероятно на кости, скимтене и вой. Не обръщам
внимание на нищо.
Внезапно покривката се вдига и докато очите ми свикват с
ярката светлина на свещите, една маскирана фигура ме хваща
за ръка. Не е лесно да издърпам меча си, докато съм свита под
масата, затова посягам към ножа в корсажа си.
Тъкмо ще замахна с него, когато разпознавам онези нелепи
ботуши с остри върхове.
Кардан. Единственият, който може законно да короняса Бейлкин.
Единственият оцелял наследник от рода Грийнбрайър. Сигурно
всички в Царството на феите го търсят, а той е тук, мотае се със
сребърна маска на лисица и примигва пиянски пред мен, като
леко се олюлява на краката си. Едва не се разсмивам с глас. Какъв
късмет - точно аз да го открия.
- Ти си смъртна - информира ме той. В другата си ръка държи
празен бокал, наклонен разсеяно, сякаш е забравил за него. -
Не е безопасно да стоиш тук. Особено ако обикаляш и
намушкваш всички.
- Не било безопасно за мен?
Ако оставим настрана абсурдността на изказването му, нямам
представа защо се държи, сякаш някога му е пукало дори за миг
за моята безопасност, освен за да я застраши, разбира се.
Опитвам се да си напомня, че сигурно е от шока и мъката, но е
трудно да си представя, че му пука достатъчно, за да може да
скърби. Точно сега като че ли не му пука и за самия него.
- Ела тук, преди да са те разпознали?
- Да си играем на криеница под масата? Да клечим в пръстта?
Типично за твоя вид, но далеч под моето достойнство.
Смее се несигурно, сякаш очаква и аз да се засмея.
Не го правя. Свивам юмрук и го удрям в корема, точно където
знам, че ще го заболи. Той се свлича на колене и бока- лът пада
с тихо тракане.
- Ох! - вика Кардан и ме оставя да го завлека под масата.
- Ще се измъкнем, без никой да забележи - казвам му. - Ще
останем под масите и ще стигнем по стълбите до по-горните
етажи на двореца. Не ми казвай, че е под достойнството ти да
пълзиш. Толкова си пиян, че и така или иначе, не можеш да си
стоиш на краката.
Чувам го как сумти.
- Щом настояваш.
Твърде тъмно е, за да видя изражението му, но той и без това е
с маска.
Поемаме под масите, отгоре се носят балади и пиянски песни,
викове и шепот, меките стъпки на танцьорите отекват около нас
като дъжд. Сърцето ми бумти заради кръвопролитието, заради
близостта на Кардан и заради това, че го ударих без
последствия. Концентрирам се върху пълзенето му след мен.
Всичко мирише на пръст, разлято вино и кръв. Усещам как
мислите ми се вихрят, усещам как започвам да треперя.
Прехапвам вътрешността на устната си, за да се фокусирам
върху болката.
Трябва да запазя самообладание. Не мога да го изгубя сега, не
и пред Кардан.
Не и когато в ума ми започва да се оформя план. План, който
изисква участието на този последен принц.
Поглеждам назад и виждам, че е спрял да пълзи. Седи на
земята и гледа ръката си. Взира се в пръстена.
- Той ме презираше.
Гласът му звучи леко, разговорливо. Сякаш е забравил къде се
намира.
- Бейлкин ли? - питам аз, като мисля за онова, което видях в
Холоу Хол.
- Баща ми - сумти Кардан. - Не познавах много добре
останалите, братята и сестрите ми. Не е ли смешно? Принц
Дейн не ме искаше в двореца, затова ме принуди да се махна.
Чакам, не знам какво да кажа. Разстройващо е да го гледам да
се държи така, сякаш има чувства.
След миг той идва на себе си. Очите му се фокусират върху мен,
просветвайки в тъмното.
- А сега всички са мъртви. Благодарение на Мадок. Нашия
почетен генерал. Изобщо не трябваше да му се доверяват. Но
твоята майка е разбрала това преди много време, нали?
Присвивам очи.
- Хайде, пълзи.
Устните му се извиват в крайчетата.
- Първо ти.
Минаваме от маса на маса, докато най-сетне сме така близо, че
можем да стигнем до стълбите. Кардан отмята покривката и
протяга ръка към мен в галантен жест, като някой, който помага
на другар в изпитание. Вероятно би казал, че го прави заради
зрителите, но и двамата знаем, че ми се подиграва. Ставам, без
да го докосна.
Важното сега е да излезем от залата, преди пирът да е станал
още по-кървав, преди някое създание да реши, че съм забавна
играчка, преди Кардан да бъде изкормен от някой, който не иска
да има върховен крал.
Пристъпвам към стълбите, но той ме спира.
- Не така. Рицарите на баща ти ще те познаят.
- Те не търсят мен - напомням му.
Той се мръщи, но маската крие голяма част от изражението му.
Все пак го виждам в извивката на устата.
- Ако видят лицето ти, може да обърнат повече внимание на
този до теб.
Колкото и да е дразнещо, той е прав.
- Ако ме познават изобщо, ще знаят, че никога не бих била с теб.
Което е нелепо, тъй като сега стоя до него, и все пак ми става
хубаво, че го казах. Въздишам, разпускам плитките си и
разрошвам косата си така, че провисва над лицето ми.
- Изглеждаш... - казва той, но замълчава, примигва няколко
пъти, сякаш не може да довърши.
Предполагам, че маскировката с косата се е получила по- добре,
отколкото е очаквал.
- Чакай малко - казвам и се хвърлям в тълпата. Не ми харесва
да рискувам така, но с прикрито лице ще съм в по-го- ляма
безопасност. Забелязвам едно никси с черна кадифена маска,
което яде сърце на врабче, набодено на дълга игла.
Промъквам се зад него, отрязвам панделките на маската и я
грабвам, преди да е паднала на пода. Никсито се обръща и я
търси, но мен вече ме няма. Скоро ще се откаже и ще изяде
 още някой деликатес - или поне се надявам да стане така.
Това е просто маска все пак.
Когато се връщам, Кардан се налива с още вино и ме гледа с
пламнали очи. Нямам представа какво вижда, какво изобщо
гледа. Една тънка зелена струйка тече по бузата му. Той посяга
към тежката сребърна гарафа, сякаш да си налее още.
- Хайде - казвам и грабвам облечената му в ръкавица ръка.
Вече сме до стълбището, когато трима рицари ни препречват
пътя.
- Потърсете си другаде място за удоволствия - казва ни един от
тях. - Това са стълбите към двореца и те са забранени за
обикновените поданици.
Усещам как Кардан се сковава до мен, защото е идиот и му пука
много повече, че са го нарекли поданик, отколкото за нечия
сигурност, за жалост - дори за неговата. Дърпам ръката му.
- Ще направим, както ни наредихте - уверявам аз рицаря и се
опитвам да извлека Кардан, преди да е направил нещо, за
което и двамата ще съжаляваме.
Той обаче не помръдва.
- Много сте се объркали.
Млъкни. Млъкни. Млъкни.
- Върховният крал Бейлкин е приятел на двора на моята дама -
казва Кардан най-спокойно със сребърната маска. Усмихва се
леко. Говори на езика на привилегированите, и то с провлачен
тон, с отпуснати крайници, сякаш мисли, че всичко тук му
принадлежи. Дори пиян е убедителен. - Сигурно сте чували за
кралица Глитен от Северо- запада. Бейлкин й изпрати вест за
изчезналия принц. И чака отговор.
- Сигурно нямате никакво доказателство за това? - пита един от
рицарите.
- Разбира се, че имаме. - Кардан протяга юмрук към него и го
отваря, за да разкрие кралски пръстен, който блещука на
дланта му. Нямам представа кога го е свалил от пръста си,
ловкост, на която не предполагах, че е способен. - Дадоха ми
това, за да ме познаете.
Щом виждат пръстена, те отстъпват назад.
С неприятна, някак твърде очарователна усмивка, Кардан ме
хваща за ръката и ме дърпа покрай тях. И аз му позволявам,
макар че стискам зъби. Вече сме на стълбите - благодарение на
него.
- Ами смъртната? - вика един от стражите.
Кардан се обръща.
Е, добре де, не сте сбъркали съвсем. Възнамерявах да запазя
малко удоволствия от пира и за себе си - казва и те се усмихват.
Впрягам всички сили да не го съборя на земята, но думите му
определено са умни. Според сложните правила, които
управляват езиците на вълшебните създания, всичко, което Той
каза, бе истина, стига да се концентрираш единствено върху
думите. Бейлкин е приятел на Мадок и аз съм част от Двора на
Мадок. Така че аз съм „дамата". И рицарите вероятно наистина
са чували за кралица Глитен; тя е достатъчно прочута. Сигурна
съм, че Бейлкин наистина чака вест за изчезналия принц.
Вероятно я чака отчаяно. И никой не може да твърди, че
пръстенът на Кардан не е кралски символ.
А колкото до удоволствието, което иска да запази от Пира - това
може да означава всичко.
Кардан е умен, но не по хубав начин. И всичко това е твърде
близо до моята склонност към лъжите, за да се чувствам
комфортно. Все пак сме свободни. Зад нас така нареченият
празник по случай новия върховен крал продължава: писъците,
пируването, въртенето на безкрайните танци. Поглеждам назад
към морето от тела и крила, към черни очи и остри зъби.
Потрепервам.
Изкачваме заедно стълбите. Позволявам му да ме държи
собственически за ръката и да ме води. После да отвори
вратите със своя ключ. Позволявам му да прави каквото реши. И
после, щом се озоваваме в празния коридор на горното ниво на
двореца, се обръщам и притискам върха на ножа си точно под
брадичката му.
- Джуд? - пита той, опрян на стената, произнася името ми
внимателно, сякаш да не завалва.
Не знам дали някога съм го чувала от неговата уста.
- Изненадан ли си? - питам и на лицето ми се появява яростна
 усмивка. Най-важното момче в Царството на феите и мой враг
най-сетне е във властта ми. Дори е по-хубаво, отколкото си
мислех. - Не би трябвало.
-

22

Притискам върха на ножа в кожата му, за да усети

пробождането. Черните му очи се фокусират напрегнато върху
мен.
- Защо? - пита той.
Само това.
Рядко съм изпитвала такъв прилив на триумф. Трябва да се
концентрирам, за да не ме опияни по-силно и от вино.
- Защото ти имаш лош късмет, а на мен ми провървя. Прави
каквото ти казвам и ще отложа удоволствието да те нараня.
- Възнамеряваш да пролееш още малко кралска кръв тази нощ?
- Той се усмихва и помръдва, сякаш да се освободи от ножа. Аз
следвам движението му и държа оръжието до гърлото му. Той
продължава да говори: - Да не се почувства изолирана от
касапницата?
- Пиян си.
- О, така е. - Навежда глава назад към стената и затваря очи.
Близката факла превръща черната му коса в бронзова. - Но
наистина ли мислиш, че ще ти позволя да ме заведеш при
генерала, сякаш съм някакво нищожно...
Притискам по-силно ножа. Той поема рязко дъх и не довършва
изречението.
- Разбира се - казва след миг, с изпълнен със самоирония смях. -
Бях припаднал, докато са избивали семейството ми; трудно е
да паднеш по-ниско от това.
- Замълчи - казвам му и потискам пробождането на съчувствие.
Той никога не прояви милост към мен. - Върви.
- Иначе какво? - пита, без да отваря очи. - Няма наистина да ме
прободеш.
- Кога видя за последно скъпия си приятел Валериан? - шепна
аз. - Не днес, въпреки обидата, която се съдържа в
отсъствието му. А да си се питал защо?
Той отваря очи. Гледа ме, сякаш съм го зашлевила.
- Питах се къде е той.
- Гние близо до конюшните на Мадок. Аз го убих и после го
погребах. Така че вярвай на заплахите ми. Колкото и
невероятно да изглежда, ти си най-важната личност в
Царството на феите сега. Онзи, който държи теб, държи
властта. А аз искам власт.
- Май все пак се оказа права. - Той се взира в лицето ми, без
изражението му да издава нищо. - Изглежда, наистина съм
нямал представа на какво си способна.
Опитвам се да не показвам колко много ме притеснява
спокойствието му. То ме кара да се чувствам така, сякаш но- жът
в ръката ми, който би трябвало да ми носи власт, не е
достатъчен. Кара ме да искам да го нараня само за да се убедя,
че може да бъде изплашен. Той току-що изгуби цялото си
семейство; не бива да мисля така.
Но не мога да спра да мисля, че той ще използва всяко
съчувствие, всяка слабост.
- Да вървим - казвам грубо. - Отиди до първата врата и я отвори.
Когато влезем, отиваме към гардероба. Там има проход.
- Да, добре - казва, подразнен, и се опитва да отблъсне ножа.
Аз го държа здраво и той пронизва кожата му. Кардан из- ругава
и пъха окървавения си пръст в устата си.
- Защо беше това?
- За удоволствие - отвръщам и свалям ножа от гърлото му бавно
и внимателно.
Извивам устни, но иначе запазвам лицето си безизразно, като
маска, жестоко и студено, като лицето, което се появява често в
кошмарите ми. Едва когато го правя, осъзнавам кого имитирам,
чие лице ме плаши толкова, че искам да стане мое.
Неговото.
Сърцето ми бумти така силно, че ми призлява.
- Поне ще ми кажеш ли къде отиваме? - пита той, когато го
блъскам напред със свободната си ръка.
- Не. Върви.
Ръмженето в гласа ми обаче си е съвсем мое.
Невероятно, но той го прави, тръгва нестабилно по коридора и
влиза в кабинета, който му показвам. Когато стигаме до скрития
проход, пропълзява в него само след един бърз, неразгадаем
поглед към мен. Може би е дори по-пиян, отколкото си мисля.
Това няма значение. Скоро ще изтрезнее.

***

Първото, което правя, когато стигам до свърталището на Двора

на сенките, е да вържа принц Кардан за един стол с ивици,
откъснати от собствената ми мръсна рокля. После свалям
маските ни. Той ми позволява да направя всичко това със
странно изражение на лицето. Тук няма никой и не знам кога ще
се върнат, ако изобщо се върнат.
Няма значение. Мога да се справя и без тях.
Все пак стигнах чак дотук. Когато Кардан ме откри, знаех, че
единственият начин да контролирам съдбата си в този свят е да
контролирам него.
Мисля за всички клетви, които положих пред Дейн, включително
онази, която никога не изрекох на глас: Вместо да се
страхувам, бих могла да се превърна в нещо, от което да се
страхуват. Ако Дейн няма да ми осигури власт, тогава ще си я
взема сама.
Не съм прекарала достатъчно време в Двора на сенките и не
знам тайните им. Обикалям стаите, отварям тежки дървени
врати, шкафове, преглеждам запасите. Откривам килер, пълен с
отрови, сирена и наденици; тренировъчна зала със стърготини
по пода, оръжия по стените и ново дървено чучело в центъра;
на лицето му е нарисувана ужасна усмивка. Влизам в задната
стая, където има четири сламеника на земята, няколко чаши и
пръснати дрехи до тях. Не докосвам нищо, докато не стигам до
кабинет с писалище. Писалището на Дейн, претъпкано със
свитъци, писалки и восък за печати.
За миг съм смаяна от мащаба на случилото се. Принц Дейн вече
го няма, отиде си завинаги. А баща му и сестрите му си отидоха
с него.
Връщам се в главната стая и влача Кардан със стола към
кабинета на Дейн, опирам го на отворената врата, за да мога да
го наглеждам. Свалям един ръчен арбалет от стената в
тренировъчната зала и няколко стрели. Слагам го до себе си,
зареден и готов, сядам в стола на Дейн и облягам глава на
ръцете си.
- Ще ми кажеш ли къде точно се намираме, след като вече съм
добре овързан?
Искам да го удрям отново и отново, докато не излича
самодоволството от лицето му. Но ако го направя, той ще
разбере колко много ме плаши.
- Тук се срещат шпионите на принц Дейн - информирам го, в
опит да се отърся от страха.
Трябва да се концентрирам. Кардан няма значение, той е само
инструмент - залог в играта.
Той ме гледа със странен, стреснат поглед.
- И ти откъде знаеш това? Какво те прихвана да ме водиш тук?
- Опитвам се да измисля какво да сторя сега - казвам
смущаващо искрено.
- Ами ако някой от шпионите му се върне? - пита Кардан,
излизайки от ступора си. Сега изглежда наистина притеснен. -
Ще те открият в леговището си и...
Забелязва подигравателната усмивка на лицето ми и замълчава
смаян. Виждам мига, в който осъзнава, че аз съм една от тях. Че
тук мие мястото.
Кардан продължава да мълчи.
Най-сетне. Най-сетне го накарах да потрепне.
Правя нещо, което никога не бих посмяла да направя преди.
Започвам да ровя из писалището на принц Дейн. Има купища
писма. Списъци. Бележки, но не от него или за него, вероятно
откраднати. Има и написани от ръката му - ходове, загадки,
предложения за закони. Официални покани. Неофициални и
безобидни писма, включително няколко от Мадок. Не съм
сигурна какво търся. Просто преглеждам всичко възможно най-
бързо, за да открия нещо, което ще ми даде представа защо
беше предаден.
През целия си живот съм възпитавана да възприемам върховния
крал и принц Дейн като наши безспорни владетели. Вярвах, че
Мадок им е напълно предан; аз също им бях напълно предана.
Знаех, че Мадок е кръвожаден. Предполагам, съм знаела и че
иска повече завоевания, още войни, още битки. Но си мислех, че
това е част от ролята му като генерал, докато част от ролята на
върховния крал е да го удържа. Мадок говореше за чест, за
задължение, за дълг. Той ни отгледа с Тарин в името на тези
неща; струваше ми се ло- гично, че би се примирил и с други
неприятни задължения.
Не мислех дори, че Мадок харесва Бейлкин.
Спомням си мъртвия пратеник, прострелян от мен, и написаното
в свитъка: УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ПИСМОТО. Това беше
просто за заблуда, която целеше да разсейва шпионите на Дейн,
докато Бейлкин и Мадок планират удара на единственото място,
което никой не наблюдава - пред очите на всички.
- Ти знаеше ли? - питам Кардан. - Знаеше ли какво ще направи
Бейлкин? Затова ли не беше при семейството си?
Той се смее рязко.
- Щом мислиш така, тогава защо според теб не избягах право в
любящите прегръдки на Бейлкин?
- Ти ми кажи защо.
- Не знаех - отвръща той. - А ти? Все пак Мадок ти е баща.
Вадя дълга пръчка восък от чекмеджето на Дейн, единият й край
е почернял.
- Има ли значение какво ще кажа? Може да излъжа.
- Все пак ми кажи - казва той и се прозява.
Наистина ми се иска да го зашлевя.
- И аз не знаех - признавам, без да го поглеждам. Взирам се в
купчина писма, в меките восъчни печати, обърнатите
изображения. - А трябваше.
Погледът ми се насочва към него. Приближавам се, кля- кам до
стола и започвам да оглеждам кралския му пръстен. Той се
опитва да издърпа ръката си от моята, но е вързан така, че не
може. Свалям пръстена от ръката му.
Мразя как се чувствам около него, мразя ирационалната паника,
която ме обзема, когато го докосвам.
- Само ще взема за малко глупавия ти пръстен - казвам.
Той пасва идеално върху восъчния печат. Всички пръстени на
всички принцове и принцеси трябва да са еднакви. Това
означава, че печатите им изглеждат еднакво. Вадя празен лист
хартия и започвам да пиша.
- Сигурно нямаш нищо за пиене тук? - пита Кардан. - Едва ли
онова, което следва, ще е особено приятно за мен и бих искал
да остана пиян, за да го изтърпя.
- Наистина ли мислиш, че ми пука?
Чувам стъпки и ставам от писалището. От общата стая долита
звук на счупено стъкло. Пъхам пръстена на Кардан в корсажа си
и тръгвам към залата. Хлебарката събаря буркани от лавицата и
троши един дървен шкаф. Назъбени стъкла и пръснати билки
покриват каменния под. Мандрагора. Змийски корен.
Делфиниум. Призрака хваща Хлебарката за ръката и го дърпа
назад, за да спре да чупи. Виждам кръвта по крака му и
сковаността в движенията му. Призрака се е сражавал.
- Ей - казвам аз.
И двамата са изненадани да ме видят. Още по-изненада- ни са
да видят, че принц Кардан е вързан на стол на прага към
кабинета.
- Не трябва ли да си с баща си и да празнуваш? - съска
Призрака. Аз отстъпвам назад. Преди той винаги беше пример
за съвършено, неестествено спокойствие. Но и двамата не
изглеждат спокойни сега. - Бомбата още е някъде там, те
двамата почти дадоха живота си, за да ме освободят от
тъмницата на Бейлкин, само за да те заварим тук да
злорадстваш.
- Не! - казвам твърдо аз. - Помисли. Ако знаех какво ще се
случи, ако бях на страната на Мадок, щях да съм тук с
рицарите. Щяха да те прострелят още на прага. Едва ли щях
да дойда сама и да довлека затворник, който баща ми много
би искал да докопа.
Успокойте се и двамата. Всички не сме на себе си - казва
Хлебарката, като оглежда разрухата, която е причинил. Клати
глава, после насочва вниманието си към Кардан. Тръгва към
него и оглежда лицето му. Черните устни на Хлебарката оголват
зъбите му в замислена гримаса. Обръща се към мен явно
впечатлен. - Макар че един от нас явно не е загубил ума си.
- Здрасти - казва Кардан, извил вежди.
Гледа Хлебарката така, сякаш са седнали да пият чай.
Дрехите на принца са раздърпани от пълзенето под масите и
прословутата му опашка се подава изпод бялата му риза. Тя е
тънка, почти без косми, с черна туфичка на края. Гледам я как се
извива напред-назад, опровергавайки спокойното му изражение
и разказвайки своя история за несигурност и страх.
Разбирам защо я крие.
- Трябва да го убием - казва Призрака, като сяда в коридора.
Светлата му коса се спуска над челото. - Той е единственият
член на кралското семейство, който може да короняса
Бейлкин. Без Кардан тронът ще бъде изгубен завинаги и ние
ще отмъстим за Дейн.
Кардан поема рязко дъх и издиша бавно.
- Предпочитам да живея.
- Ние вече не работим за Дейн - напомня Хлебарката на
Призрака, ноздрите на дългия му зелен нос потрепват. - Дейн е
мъртъв и вече не му пука за тронове или корони. Ще продадем
принца на Бейлкин за всичко, което успеем да получим, и ще
се омитаме. Ще идем сред нисшите дворове или при
свободните феи. Там сигурно ще има забавления и злато.
Можеш да дойдеш с нас, Джуд. Ако искаш.
Предложението е изкусително. Да изгоря всичко след себе си.
Да избягам. Да започна отново на място, където никой не ме
познава, освен Призрака и Хлебарката.
- Не искам парите на Бейлкин. - Призрака се изплюва на земята.
- А в такъв случай принцът е безполезен за нас. Твърде млад е
и твърде слаб. Ако не заради Дейн, нека го убием заради
всички в Царството на феите.
- Твърде млад, твърде слаб и твърде зъл - намесвам се аз.
Чакайте - казва Кардан. Много пъти съм си го представяла
изплашен, но реалността надхвърля всички представи. Като
гледам как дъхът му се учестява, как се дърпа, за да разхлаби
въжетата, изпитвам наслада. - Чакайте! Мога да ви кажа каквото
знам, всичко за Бейлкин, всичко каквото поискате. Ако искате
злато и богатства, мога да ви ги осигуря. Знам пътя към
съкровищницата на Бейлкин. Имам десетте ключа към десетте
ключалки в двореца. Мога да ви бъда полезен.
Само в мечтите си съм го виждала такъв. Да се моли. Нещастен.
Безпомощен.
- А какво знаеше за плана на брат си? - пита Призрака, като се
отдръпва от стената и куцука към него.
Кардан клати глава.
- Знаех само, че Бейлкин мрази Дейн. Аз също го мразех. Той си
беше за мразене. Не знаех, че е успял да убеди и Мадок в
това.
- Как така е бил за мразене? - възмутена, питам аз, макар че
ръката ми още не е заздравяла.
Смъртта на Дейн отми всякакво негодувание към него.
Кардан ме поглежда неразгадаемо.
- Дейн отрови собственото си дете още в утробата. Обработи
баща ни така, че накрая той вече не вярваше на никого, освен
на Дейн. Питай ги. Сигурно шпионите на Дейн знаят как той
накара Елдред да повярва, че Елоуин заговорничи срещу него,
убеди го, че Бейлкин е глупак. Дейн направи така, че да ме
изхвърлят от двореца, затова трябваше да отида при най-
големия си брат или да остана без дом. Той дори убеди
Елдред да се оттегли, като тровеше виното му, за да стане
изморен и болен. Проклятието на короната не предотвратява
това.
- Това не може да е истина.
Мисля за Лириопа, за писмото как Бейлкин е искал
доказателство кой е получил отровата. Но не беше възможно
Елдред да е тровен с бисерна гъба.
- Питай приятелите си - казва Кардан и кима към Хлебарката и
Призрака. - Един от тях сложи отровата, която уби детето и
майка му.
Клатя глава, но Призрака не среща погледа ми.
- Защо Дейн ще прави такова нещо?
- Защото направи дете на една от консортите на Елдред и се
 страхуваше, че той ще разбере и ще реши друг от нас да
наследи короната. - Кардан изглежда доволен от себе си, че ме
е изненадал, че е изненадал всички ни, ако се съди по
израженията на Хлебарката и Призрака. Не ми харесва как го
гледат сега, сякаш все пак може да има някаква стойност. -
Дори на краля в Царството на феите няма да му хареса, ако
разбере, че синът му е легнал с негова наложница.
Това, че придворните са покварени, никак не ме изненадва.
Знаех го, както знаех и че Мадок може да стори ужасни неща на
хората, на които държи. Както знаех, че Дейн не е добър. Той ме
накара да пронижа ръката си. Избра ме само защото съм
полезна, за нищо друго.
Царството на феите е красива страна, но красотата й е като труп
на златен елен, под чиято козина лазят личинки, готови да
излязат на повърхността.
Призлява ми от миризмата на кръв. Тя е по роклята ми, по
пръстите ми, в носа ми. Как изобщо си въобразявам, че мога да
стана по-лоша от вълшебния народ?
Да продадем принца на Бейлкин. Превъртам тази идея в ума си.
Бейлкин ще ми бъде задължен. Ще ме направи член на
Върховния двор точно както исках. Ще ми даде каквото пожелая,
всичко, което Дейн ми обеща, и дори повече: земи, рицарство и
любовен белег на челото, за да може всеки, който ме погледне,
да пламне от желание. Ще ми даде и меч, който тъче
заклинания с всеки удар.
И все пак нищо от това вече не ми се струва толкова ценно.
Нищо от това не е истинска власт. Истинската власт не се дава.
Истинската власт не може да бъде отнета.
Мисля си какво ли би било Бейлкин да бъде върховен крал,
Кръгът на врабците да погълне всички други кръгове на
влияние. Мисля си за изнемощелите му слуги, как подтикваше
Кардан да убие един от тях просто за тренировка, как нареди да
бичуват Кардан, макар да твърдеше, че обича семейството си.
Не, не мога да си представя да служа на Бейлкин.
Принц Кардан е мой пленник - напомням им, като крача напред-
назад. Не ме бива в много неща, а съм добра като шпионин едва
отскоро. Не съм готова да се откажа от това. - Аз ще реша какво
ще стане с него.
Хлебарката и Призрака се споглеждат.
- Освен ако не искате да се бием - казвам, защото те не са ми
приятели и не бива да забравям това.
Но аз имам достъп до Мадок. Имам достъп до Бейлкин. Аз съм
най-добрият ни шанс за сключване на сделка.
- Джуд - предупреждава ме Кардан, но аз вече не обръщам
внимание на ничие предупреждение, особено на неговото.
Настъпва напрегнат момент, но накрая Хлебарката се усмихва.
- Не, момиче, няма да се бием. Ако имаш план, ще се радвам.
Не ме бива много в планирането, освен как да изчопля
скъпоценен камък от обкова му. Ти отвлече принца. Това е
твоята роля, ако мислиш, че ще можеш да я играеш.
Призрака се мръщи, но не му противоречи.
Трябва да сглобя парчетата на пъзела. Ето какво не разбирам -
защо Мадок подкрепя Бейлкин? Бейлкин е жесток и
непостоянен, две качества, които не са препоръчителни за
монарх. Дори Мадок да вярва, че Бейлкин ще му даде войните,
за които жадува, все пак той може да ги получи и по други
начини.
Мисля си за писмото, което открих на писалището на Бейлкин,
писмото от майката на Никасия: Знам какъв е произходът на
бисерната гъба, за която ме питаше. Защо след толкова
време Бейлкин ще иска доказателство, че Дейн е уредил
убийството на Лириопа? И ако се е сдобил с него, защо не го е
отнесъл на Елдред? Освен ако го е направил и той не му е
повярвал. Или не му е пукало. Или... освен ако доказателството
е било за някой друг.
- Кога беше отровена Лириопа? - питам аз.
- Преди седем години, в месеца на бурите - казва Призрака и
криви уста. - Дейн ми каза, че му съобщили пророчество за
детето. Това важно ли е, или само си любопитна?
- Какво беше пророчеството?
Той клати глава, сякаш не иска да си спомня, но отговаря:
- Ако момчето се роди, принц Дейн никога няма да бъде крал.
Типично вълшебно пророчество - предупреждава те какво
можеш да изгубиш, но никога нищо не обещава. Момчето е
мъртво, но принц Дейн все пак никога няма да бъде крал.
Аз няма да бъда такава глупачка - да основавам стратегиите си
на гатанки.
- Значи, вярно е - казва тихо Хлебарката. - Ти си я убил.
Призрака се смръщва още повече. Не ми е хрумвало, че
може да не знаят за задачите на другия.
И двамата изглеждат смутени. Питам се дали Хлебарката би го
направил. Питам се какво ли е означавало това за Призрака.
Като го гледам сега, не знам какво да мисля.
- Ще се прибера у дома - казвам. - Ще се престоря, че съм се
загубила на пиршеството за коронацията. Би трябвало да мога
да разбера колко струва Кардан за тях. Ще се върна утре и ще
уговорим подробностите с вас и с Бомбата, ако е вече тук.
Дайте ми ден да видя какво мога да направя, както и клетвата
си, че няма да вземате други решения дотогава.
- Ако Бомбата има повече ум от нас, вече ще се е покрила. -
Хлебарката сочи към един шкаф. Без да каже нищо, Призрака
отива до него и вади бутилка, слага я на старата дървена маса.
- А откъде да знаем, че няма да ни предадеш? Дори сега да си
мислиш, че си на наша страна, може да решиш друго, когато се
върнеш в имението на Мадок.
Гледам ги замислено.
- Ще трябва да оставя Кардан на вас, което означава, че ви
вярвам. Обещавам да не ви предавам, а вие обещайте, че
принцът ще бъде тук, когато се върна.
Кардан изглежда облекчен от мисълта, че ще има отлагане,
каквото и да се случи после. Или пък просто е облекчен от
присъствието на бутилката.
- Ти можеш да създадеш крал - казва Призрака. - А това е много
изкусително. Можеш да накараш Бейлкин да задлъжнее още
повече на баща ти.
- Той не ми е баща - отвръщам остро. - И ако реша, че искам да
мина на страната на Мадок, тогава за вас няма да има
значение, стига да ви платят, нали?
Предполагам - казва неохотно Призрака. — Но ако се върнеш с
Мадок или някой друг, ще убием Кардан. А после ще убием и
теб. Разбра ли?
Кимам. Ако не бяха забраните на принц Дейн, можеше и да ме
омагьосат. Разбира се, не знам дали забраните са в сила и след
смъртта му. Не знам и ме е страх да разбера.
- А ако се забавиш повече от един ден, ще го убием и ще
ограничим загубите си - продължава Призрака. - Затворниците
са като сини сливи. Колкото по-дълго ги държиш, толкова
повече им пада цената. Накрая се развалят. Един ден и една
нощ. Не закъснявай.
Кардан потрепва и се опитва да срещне погледа ми, но аз не му
обръщам внимание.
- Ще се съглася с това - отвръщам, защото не съм глупачка. В
момента никой от нас не е особено доверчив. - Стига да се
закълнете, че Кардан ще бъде тук, жив и здрав, когато се
върна утре. Сама.
И защото те не са глупаци, се заклеват.

23

Не знам какво съм очаквала да открия, когато се прибера у

дома. Пътят през горите е дълъг и става още по-дълъг, защото
заобикалям отдалече лагерите на гостите, дошли за
коронацията. Роклята ми е мръсна и разкъсана на подгъва,
краката ми са измръзнали и разранени. Когато пристигам,
имението на Мадок си изглежда каквото е било винаги - познато
като петте ми пръста.
Мисля за всички рокли, които висят в гардероба ми в очакване
да бъдат облечени, за обувките, които очакват танците. Мисля
за бъдещето, което си. въобразявах, че ще имам, и за онова,
което сега зее пред мен като бездна.
Във фоайето виждам повече рицари от обичайното, влизат и
излизат от салона на Мадок. Слуги тичат напред-назад с халби,
мастилници и карти. Неколцина ме поглеждат.
От другия край на фоайето се чува вик. Вивиен. Тя и Ориана са
в салона. Виви хуква към мен и ме прегръща.
- Щях да го убия - казва тя. - Щях да го убия, ако беше
пострадала заради глупавия му план.
Не съм помръднала. Вдигам ръка да докосна косата й и
плъзвам пръсти по рамото й.
- Добре съм. Просто се залутах из тълпата. Добре съм. Всичко е
наред.
Разбира се, нищо не е наред. Но те не ми противоречат.
- Къде са останалите?
- Оук си легна - казва Ориана. - А Тарин е пред кабинета на
Мадок. Ще дойде след миг.
Изражението на Виви се променя, но не знам как да го разчета.
Качвам се в стаята си, където измивам боята от лицето си и
калта от краката си. Виви ме следва и сяда на една табуретка.
Котешките й очи светят в златно на слънчевия лъч, който струи
през балкона ми. Не продумва, когато започвам да реша косата
си и се боря с възлите. Обличам тъмни дрехи - тъмносиня
туника с висока яка и тесни ръкави, лъскави черни ботуши и
нови ръкавици. Запасвам Здрач на по-дебел колан и скришом
пъхам пръстена с кралския печат в джоба си.
Някак неестествено е да съм в стаята си, с плюшените
животинчета и книгите, с колекцията ми от отрови. Книгата на
Кардан „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата" и
„Алиса в Огледалния свят" лежи на нощното ми шкафче. Нова
вълна от паника ме залива. Трябва да измисля как да превърна
пленяването на липсващия принц на Царството на феите в
преимущество. Но тук, в дома на детството ми, ми идва да се
разсмея на дързостта си. За коя се мисля изобщо?
- Какво е станало с врата ти? - пита Виви и се смръщва към мен.
- И какво й има на лявата ти ръка?
Забравила съм колко внимателно бях крила тези рани.
- Това не е важно, не и след всичко, което се случи. Той защо го
направи?
- Питаш защо Мадок помогна на Бейлкин? - снижава глас тя. -
Не знам. Политика. На него не му пука кой ще умре. Не му
пука, че стана причина за смъртта на принцеса Рия. Не му
пука, Джуд. Никога не му е пукало. И точно това го прави
чудовище.
- Мадок не може наистина да иска Бейлкин да управлява
Елфхейм - казвам аз.
Бейлкин ще определя как вълшебните създания да
взаимодействат със света на смъртните векове напред, колко
кръв ще се пролее и чия. Тук всичко ще заприлича на Хо- лоу
Хол.
И тогава чувам гласа на Тарин да се носи по стълбището.
- Лок е при Мадок от цяла вечност. Той не знае къде се крие
Кардан.
Виви застива, взира се в лицето ми.
- Джуд... - казва тя.
Почти го прошепва.
- Мадок вероятно просто се опитва да го сплаши - казва Ориана.
- Знаеш, че не му се занимава сега с уреждане на брак насред
този смут.
Преди Виви да е казала още нещо, преди да е успяла да ме
спре, аз вече съм до стълбището.
Спомням си думите на Лок, след като се бих в турнира и вбесих
Кардан: Ти си като история, която още не се е случила. Искам
да видя какво ще направиш. Искам да бъда част от
разгръщането на приказката. Когато каза, че иска да види
какво ще направя, дали е имал предвид какво ще се случи, ако
ми разбие сърцето?
Ако не мога да открия достатъчно добра история, си я
създавам.
Думите на Кардан, когато го попитах дали мисли, че не
заслужавам Лок, отекват в главата ми. 0, не - бе казал той с
подигравателна усмивка. - Вие сте идеални един за друг. А на
коронацията: Време е за смяна на партньорите. О, да не ти
откраднах репликата?
Той е знаел. Как ли се е смял? Как ли са се смели всички?
- Е, май вече знам кой е приятелят ти - казвам на близ- начката
си.
Тя ме поглежда и пребледнява. Слизам бавно и внимателно по
стълбите.
Питам се дали и тя се е смяла с Лок и приятелите му.
И внезапно напрежението в гласа й, когато й говорех за Лок,
притеснението й какво сме правили в конюшните, какво сме
правили в къщата му... Всичко това добива ужасен смисъл.
Усещам острото жило на предателството.
Вадя Здрач от ножницата.
- Предизвиквам те - казвам на Тарин. - На дуел. За моята чест,
която ти така грозно предаде.
Тя отваря широко очи.
- Исках да ти кажа. Толкова пъти понечвах да ти кажа нещо, но
просто не можех. Лок каза, че ако издържа на това, ще докажа
любовта си.
Спомням си думите му на пира: Обичаш ли ме достатъчно, за
да се откажеш от мен? Това не е ли изпитание за любовта?
Виждам, че тя е преминала теста, а аз се провалих.
- Значи, той ти предложи - казвам аз. - До като избиваха
кралското семейство. Колко романтично.
Ориана ахва тихо, вероятно се страхува, че Мадок ще ме чуе.
Тарин също изглежда бледа. Предполагам, че тъй като не са
видели нищо, той е можел да им каже всичко. Не е нужно да
лъжеш, за да заблуждаваш.
Ръката ми стиска дръжката на меча.
- Какво каза Кардан, че те разплака в деня, след като се
върнахме от света на смъртните?
Помня как ръката ми сграбчи кадифения му жакет, как гърбът му
се удари в дървото, когато го блъснах. И по-късно как тя
твърдеше, че това нямало нищо общо с мен. Как не искаше да
ми каже с какво има общо.
Тарин дълго не отговаря. По изражението й разбирам, че не иска
да ми каже истината.
- За това е било, нали? Той е знаел. Всички са знаели.
Мисля за Никасия, която седи до масата у Лок и като че
ли за миг ми се доверява. Той съсипва неща. Това му харесва да
прави. Да съсипва неща.
Мислех си, че говори за Кардан.
- Каза, че е изритал пръст върху храната ти заради мен - рече
тихо Тарин. - Лок ги накара да мислят, че ти си го откраднала
от Никасия. Затова трябва да наказват теб. Кардан каза, че ти
страдаш вместо мен и че ако си знаела защо, си щяла да се
оттеглиш, но аз не можех да ти кажа.
Дълго не правя нищо, само се опитвам да проумея думите й.
После хвърлям меча между нас и той издрънчава на пода.
- Вдигни го - казвам й.
Тарин клати глава.
- Не искам да се бия с теб.
- Сигурна ли си? - Заставам пред нея, пред лицето й, дразнещо
близо. Усещам как копнее да ме хване за раменете и да ме
изблъска. Как ли я е заболяло, когато целунах Лок, когато спах
в леглото му. - Мисля, че може би искаш. Мисля, че много
искаш да ме удариш. Защото аз искам да те ударя.
На стената над огнището е окачен меч, под копринено знаме с
герба на Мадок. Качвам се на един стол, стъпвам на лавицата и
го свалям от куката. Ще свърши работа.
Скачам долу и тръгвам към нея, насочила острието към сърцето
й.
- Не съм тренирала отдавна - казва тя.
- Аз съм. - Скъсявам разстоянието между нас. - Но ти имаш по-
добрия меч и можеш да нанесеш първия удар. Така е честно,
повече от честно.
Тя ме гледа дълго, после взема Здрач. Отстъпва няколко крачки
назад и го вади.
В другия край на стаята Ориана скача на крака и ахва. Не тръгва
към нас обаче. Не ни спира.
Толкова много счупени неща не знам как да поправя. Но знам
как да се бия.
- Не ставайте глупачки! - вика Виви от балкона.
Не мога да й обърна много внимание. Твърде концентрирана
съм върху Тарин, която тръгва към мен. Мадок е обучавал и
двете ни, и то добре.
Тя замахва.
Блокирам удара й, мечовете ни се удрят. Металът звънти и
отеква в залата като камбана.
- Забавно ли ти беше да ме заблуждаваш? Хареса ли ти да се
чувстваш нещо повече от мен? Хареса ли ти той да флиртува с
мен и да ме целува, като обещава на теб да станеш негова
жена?
- Не! - Тя парира първите серии от удари с известно усилие, но
мускулите й помнят техниката. Оголва зъби. - Беше ужасно, но
аз не съм като теб. Искам да си намеря място тук. По-лошо
става, като им противоречиш. Ти никога не ме попита, преди да
се опълчиш на принц Кардан. Може би той е започнал заради
мен, но ти продължи. Не ти пукаше какво ще навлечеш на
главите ни. Трябваше да покажа на Лок, че аз съм различна.
Неколцина от слугите се събират да гледат.
Не им обръщам внимание, не обръщам внимание на
разранените си от копането предната нощ ръце, нито на болката
от раната на дланта ми. Острието ми разпорва полите на Тарин,
стига почти до кожата й. Тя отваря широко очи и залита назад.
Разменяме си серии бързи удари. Тя диша по-тежко, не е
свикнала да я притискат така, но и не отстъпва.
Удрям меча си в нейния, не й давам време да стори друго, освен
да се защитава.
- Значи, това беше отмъщение?
Когато бяхме по-малки, се упражнявахме двете, с тояги.
Оттогава сме си дърпали косите, крещели сме си и сме се
сърдили - но никога не сме се сражавали така, никога с истинска
стомана.
- Тарин! Джуд! - пищи Виви, като хуква по витото стълбище. -
Спрете или аз ще ви спра.
- Ти мразиш вълшебния народ. - Очите на Тарин блестят, когато
завърта меча си в елегантен удар. - Никога не ти е пукало за
Лок. Той беше просто поредното нещо, което да отнемеш от
Кардан.
Това ме сепва достатъчно, за да сваля гарда си за миг. Острието
й докосва тялото ми отстрани, преди да се извъртя извън обсега
й.
Тя продължава.
- Мислиш, че съм слаба.
- Ти си слаба - отвръщам аз. - Ти си слаба и жалка, и аз...
- Аз съм огледало - крещи тя. - Аз съм огледалото, в което не
искаш да погледнеш.
Замахвам пак към нея, влагам цялата си тежест в удара.
Толкова съм гневна, за толкова много неща. Мразя се, задето
бях толкова глупава. Мразя се, че ме изиграха. Ярост бучи в
главата ми, достатъчно силно, за да заглуши всяка друга мисъл.
Завъртам меча към нея в сияеща арка.
- Казах да спрете - крещи Виви, магията потрепва в гласа й като
мрежа. - Веднага, спрете!
Тарин сякаш се смалява, отпуска ръце и оставя Здрач да падне
от пръстите й. На лицето й има смътна усмивка, сякаш се
вслушва в някаква далечна музика. Опитвам се да спра удара
си, но е твърде късно. Затова пускам меча. Инерцията го
запраща през стаята, той се удря в една лавица и събаря един
череп на овен на пода. Инерцията ме кара да политна напред и
да падна по очи.
Обръщам се вбесена към Виви.
- Нямаше право.
Думите излизат от устата ми преди другите, по-важните... можех
да посека Тарин на две.
Тя изглежда не по-малко изумена от мен.
- Носиш ли талисман? Видях те да се преобличаш, нямаше
такъв.
Забраната на Дейн. Явно го е надживяла.
Коленете ми са разранени. Ръката ми пулсира. Ребрата ме
болят там, където Здрач ожули кожата ми. Ядосана съм й, че
спря боя. Ядосана съм, че се опита да използва магия срещу
нас. Изправям се задъхана. По челото ми има пот, крайниците
ми треперят.
Някой ме сграбчва откъм гърба. Още трима прислужници се
намесват между нас и сграбчват ръцете ми. Двама хващат
Тарин и я влачат далече от мен. Виви духа в лицето на Тарин и
тя идва на себе си.
Тогава виждам Мадок да стои пред салона си, офицери и
рицари са събрани около него. И Лок.
Стомахът ми се свива.
- Какво ви става на вас двете? - крещи Мадок, по-гневен от
всякога. - Днес нямаше ли вече достатъчно смърт?
Струва ми се доста парадоксално да го каже точно той - който
причини толкова много смърт.
- И двете ще ме чакате в стаята за игри.
Мога да мисля само как се качи на подиума и мечът му прониза
гърдите на принц Дейн. Не мога да срещна погледа му. Цялата
треперя. Искам да крещя. Искам да се нахвърля върху него.
Отново се чувствам като дете, безпомощно дете в къща на
смъртта.
Искам да направя нещо, но не правя нищо.
Той се обръща към Гнарбон.
- Върви с тях. Погрижи се да стоят далече една от друга.
Въвеждат ме в залата за игри и сядам на пода, като отпускам
глава на ръцете си. Когато ги махам, са влажни от сълзи. Бърша
бързо пръсти в панталона си, преди Тарин да ги е видяла.
* * *

Чакаме поне час. Не казвам нищо на Тарин и тя не ми казва

нищо. Подсмърча малко, но после си бърше носа и не плаче.
За да се разведря, мисля за Кардан, вързан за стола. После си
мисля как ме погледна през завесите на гарвановочер- ната си
коса, за извивката на пиянската му усмивка, и не се чувствам
никак успокоена.
Чувствам се изтощена и крайно, напълно опустошена.
Мразя Тарин. Мразя Мадок. Мразя Лок. Мразя Кардан. Мразя
всички. Просто не ги мразя достатъчно.
- Какво ти даде той? - питам Тарин, когато най-сетне тишината
ми омръзва. - Мадок ми даде меч, който татко е направил.
Онзи, с който ти се сражава. Каза, че има нещо и за теб.
Тя мълча толкова дълго, че си помислих, че няма да отговори.
- Комплект ножове за хранене. Уж можели да режат кости.
Мечът е по-хубав. Има си име.
- Сигурно можеш да дадеш имена и на твоите ножове за
 хранене. Мръвчо Старши. Хрущялояд - казвам и тя изсумтя- ва
тихо, прозвучава като потиснат смях.
След това пак се смълчаваме.
Накрая Мадок влиза в стаята, сянката му го предхожда,
разстила се по пода като килим. Той хвърля прибрания в
ножницата Здрач на пода пред мен и се настанява на един
диван с птичи крака. Диванът стене, несвикнал да поема такава
голяма тежест. Гнарбон кима на Мадок и излиза.
- Тарин, бих искал да говоря с теб за Лок - казва Мадок.
- Нарани ли го?
В гласа й се усеща едва сдържан плач. Питам се дали не се
преструва, за да го поласкае.
Той сумти, сякаш се чуди същото.
- Когато поиска ръката ти, той ми каза, че макар, както съм
знаел, вълшебните създания да са много непостоянни, той все
пак искал да те вземе за жена, което означава, предполагам,
че няма да се отличава с голямо постоянство.
Не спомена за някаква закачка с Джуд тогава, но когато го
попитах преди малко, ми каза: „Чувствата на смъртните са така
изменчиви, че не можах да се сдържа да не си поиграя малко с
тях". Заяви, че ти, Тарин, си му показала, че можеш да бъдеш
като нас. Не се съмнявам, че онова, което си сторила, за да му
го докажеш, е източникът на конфликта между теб и сестра ти.
Роклята й е разстлана около нея. Тя изглежда овладяна, макар
че корсажът й отстрани и полата са разпорени. Прилича на
благородна дама, ако човек не се вгледа прекалено внимателно
в заоблените извивки на ушите й. Когато си позволявам
наистина да помисля за това, не мога да виня Лок, че е избрал
нея. Аз съм жестока. Аз се тровя от седмици. Аз съм убийца,
лъжкиня и шпионка.
Разбирам защо той е избрал нея. Ще ми се обаче тя да беше
избрала мен.
- А ти какво му каза? - пита Тарин.
- Казах му, че аз никога не съм се смятал за особено
непостоянен - отвърна Мадок. - И че го смятам за недостоен и
за двете ви.
Ръцете й се свиват в юмруци до тялото, но нищо друго не
издава гнева й. Тя е овладяла добре дворцовото
самообладание, за разлика от мен. Мен ме е обучавал Мадок, а
нейната наставница беше Ориана.
- Забраняваш ли ми да го приема?
- Това няма да свърши добре - казва Мадок. - Но няма да
застана на пътя на щастието ти. Няма да застана на пътя и на
нещастието, което сама избираш за себе си.
Тя не казва нищо, но въздишката й показва облекчението й.
- Върви - казва й той. - И повече не се бий със сестрите си.
Каквото и удоволствие да откриваш при Лок, трябва да си
лоялна на семейството си.
Питам се какво има предвид под лоялност. Мислех, че той е
верен на Дейн. Мислех, че се е заклел пред него.
- Но тя... - започва Тарин и Мадок вдига заплашително ръка с
извити черни нокти.
Тя ли започна? Тя ли пъхна меча в ръката ти и те накара да
замахнеш? Наистина ли мислиш, че сестра ти няма чест и щеше
да те накълца на парчета, докато стоиш там невъоръжена?
Тарин го гледа лошо и вирва брадичка.
- Аз не исках да се бием.
- Тогава в бъдеще не го прави - казва Мадок. - Няма смисъл да
се биеш, ако не възнамеряваш да победиш. Свободна си.
Остави ме да поговоря със сестра ти.
Тарин става и тръгва към вратата. Хваща тежката бронзова
дръжка и се обръща, сякаш ще каже още нещо. Каквото и
другарство да имаше между нас, преди да дойде той, вече е
изчезнало. Виждам на лицето й, че иска той да ме накаже и е
почти сигурна, че няма да го направи.
- Питай Джуд къде е принц Кардан - казва тя с присвити очи. -
Когато го видях за последно, той танцуваше с нея.
След това излиза и ме оставя с бумтящо сърце и кралския
пръстен, прогарящ джоба ми. Тя не знае. Тя просто се държи
ужасно, опитва се да ми създаде неприятности. Не мога да
повярвам, че би го казала, ако знаеше.
- Да поговорим за поведението ти тази нощ - казва Мадок и се
навежда напред.
- Нека поговорим за твоето поведение тази нощ - отвръщам аз.
Той въздиша и потърква с ръка лицето си.
- Била си там, нали? Опитах се да ви изведа всичките, за да не
се налага да го виждате. ,
- Мислех си, че обичаш принц Дейн - казвам аз. - Мислех, че си
негов приятел.
- Обичах го много - казва Мадок. - Повече, отколкото някога ще
обичам Бейлкин. Но има други, които имат право на моята
лоялност.
Отново мисля за парченцата от пъзела, за отговорите, за които
се върнах тук. Какво може да е дал или обещал Бейлкин на
Мадок, за да го убеди да действа срещу Дейн?
- Кои са те? - питам аз. - Какво би могло да си струва толкова
смърт?
- Достатъчно - ръмжи той. - Още не си част от военния ми
съвет. Ще разбереш онова, което трябва да се разбере, когато
му дойде времето. Дотогава нека те уверя, че макар да властва
смут, моите планове не са осуетени. Сега ми трябва най-
младият принц. Ако знаеш къде е Кардан, мога да накарам
Бейлкин да ти предложи добра награда. Позиция в двора му. И
ръката на когото пожелаеш. Или все още биещото сърце на
всеки, когото ненавиждаш.
Поглеждам го изненадана.
- Мислиш, че бих отнела Лок от Тарин?
Той свива рамене.
- Ами изглеждаше, сякаш искаш да й отсечеш главата. Тя те е
измамила. Не знам какво според теб ще е достойното
наказание за това.
За миг само се взираме един в друг. Той е чудовище, затова, ако
поискам нещо много лошо, няма да ме съди. Много.
- Ако искаш съвета ми - казва бавно, - любовта не расте добре,
хранена с болка. Позволи ми да знам поне това. Обичам те,
обичам и Тарин, но не мисля, че тя е подходяща за Лок.
- А аз съм?
Не мога да не си помисля, че в представите на Мадок любовта
сигурно не е много безопасно нещо. Той е обичал майка ми.
Обичаше принц Дейн. Обичта му към нас едва ли ще ни осигури
повече защита, отколкото на тях двамата.
- Не мисля, че Лок е подходящ за теб. - Усмихва се широко. - И
ако сестра ти е права и знаеш къде е принц Кардан, предай ми
го. Той е разглезено хлапе, не го бива с меча. Очарователен е
по свой си начин и е умен, но не си струва да го защитаваш.
Твърде млад, твърде слаб, твърде зъл.
Отново си мисля за преврата, който Мадок е планирал с
Бейлкин, и се питам как ли са си го представяли. Убиват
двамата по-големи наследници на краля, които имат влияние.
После със сигурност върховният крал отстъпва и слага короната
на главата на принца с най-много власт, онзи, когото военните
подкрепят. Вероятно неохотно, но веднъж сплашен, Елдред ще
короняса Бейлкин. Само че той не го направи. Бейлкин се опита
да го принуди и тогава всички умряха.
Всички освен Кардан. С един широк замах изчистиха почти
всички играчи от дъската.
Едва ли Мадок си е представял, че нещата ще се развият така.
Но все пак помня уроците му по стратегия. Всеки развой на
плана трябва да води до победа.
Все пак никой не може да предвиди всяка вероятност. Това е
нелепо.
- Мислех си, че ще ми изнесеш лекция, че не бива да се бием с
мечове в къщата - казвам аз, като се опитвам да отклоня
разговора от местоположението на Кардан.
Вече получих това, което обещах на Двора на сенките -
предложение. Сега само трябва да реша какво да сторя с него.
- Трябва ли да ти казвам, че ако наистина беше наранила Тарин,
щеше да съжаляваш до края на дните си? Смятах, че от всички
уроци, които съм ти преподал, този си усвоила най-добре.
Той ме гледа, без да трепне. Говори за майка ми. Говори за
убийството на майка ми.
Нищо не мога да отвърна на това.
- Не е ли жалко, че не си изляла този гняв върху някого, който го
заслужава повече. В такива времена се случва някой да
изчезне.
Той ме поглежда многозначително.
Дали ми казва, че няма проблем да убия Лок? Питам се какво би
казал, ако знаеше, че вече съм убила един от благородниците.
Ако му покажа тялото. Може би ще получа поздравления.
- Как спиш нощем? - питам го.
Това е зловещ въпрос и го задавам, защото ми показа колко
близо съм до всичко, което презирам в него.
Той смръщва вежди и ме поглежда, сякаш преценява отговора
си. Представям си как ме вижда - намусено момиче, което седи
срещу него и го съди.
- Някои са добри с гайдите или с четката. Някои умеят да обичат
- казва накрая. - Моят талант е да водя война. Единственото,
което някога ме е държало буден, са опитите да отрека това.
Кимам бавно.
Той става.
- Помисли за това, което ти казах, а после помисли какъв е
твоят собствен талант.
И двамата знаем какво има предвид. И двамата знаем в какво
съм добра - току-що гоних сестра си по стълбите с меч. Но
въпросът е какво да сторя с този талант.
***

Когато излизам от стаята за игри, осъзнавам, че Бейлкин е

пристигнал със своите рицари. Рицари с ливреята му - три
смеещи се птици греят на туниките им - стоят изпънати във
фоайето. Промъквам се покрай тях и тръгвам нагоре по
стълбите, като влача меча си след мен, твърде изтощена съм, за
да сторя нещо друго.
Осъзнавам, че съм гладна, но ми е прекалено зле, за да ям.
Това ли било да си с разбито сърце? Не съм сигурна, че ми е
така зле заради Лок, колкото заради това какъв беше светът,
преди коронацията да започне. Но ако можех да върна времето,
защо да не го върна до мига, преди да убия Валериан, защо да
не го върна допреди смъртта на родителите ми, защо да не го
върна до самото му начало?
Някой чука на вратата ми и тя се отваря, без да съм казала
нищо. Виви влиза, носи дървен поднос със сандвич и запушена
бутилка от кехлибарено стъкло.
- Аз съм глупачка, идиотка - казвам. - Признавам си. Няма нужда
да изнасяш лекции.
- Мислех, че ти ще ми крещиш заради магията - отвръща тя. -
Нали се сещаш, онази, която не ти подейства.
- Не бива да омагьосваш сестрите си.
Вадя тапата на бутилката и отпивам голяма глътка вода. Не
осъзнавах колко съм жадна. Пия още, почти пресушавам
бутилката, без да спирам.
- А ти не бива да се опитваш да посичаш сестра си. - Тя се
настанява до възглавниците ми и старите плюшени играчки.
Взема небрежно змията и перва раздвоения й филцов език. -
Мислех, че всичко това, мечове, рицарство, е само игра.
Помня колко ядосана беше, когато с Тарин свикнахме в
Царството на феите и започнахме да се забавляваме. Корони от
цветя на главите ни, стрелба с лък към небето. Ядяхме
захаросани теменужки и заспивахме на дънери в гората. Бяхме
деца. Децата могат да се смеят по цял ден и все пак да плачат,
докато заспят нощем. Но да държа меч в ръката си, острие като
онова, което бе убило родителите ми, и да го мисля за играчка -
сигурно ме е мислила за безсърдечна.
- Не е - казвам накрая.
- Не - повтаря Виви и увива плюшената змия около плюшената
котка.
- Тя каза ли ти за него? - питам, като лягам на леглото до нея.
Хубаво е да легна, може би твърде хубаво. Веднага ми се
доспива.
- Не знаех, че Тарин е с Лок - казва Виви с цяло изречение, за да
не се чудя дали не се опитва да избегне въпроса. - Но не
искам да говорим за Лок. Забрави го. Искам да напуснем
Царството на феите. Тази нощ.
Това ме кара да седна рязко.
- Какво?
Тя се смее на реакцията ми. Това е толкова нормален звук, така
различен от огромната драма на последните два дни.
- Очаквах да се изненадаш. Виж, каквото и да стане тук, то няма
да е хубаво. Бейлкин е задник. На всичкото отгоре е и тъп.
 Трябваше да чуеш как татко го проклинаше, докато се
връщахме у дома. Нека просто си тръгнем.
-Ами Тарин?
- Вече я попитах и няма да ти казвам дали се е съгласила.
Искам да отговориш за себе си. Джуд, слушай. Знам, че имаш
тайни. Нещо те разболява. По-бледа си и по-слаба, очите ти
имат странен блясък.
- Добре съм.
- Лъжкиня - казва тя, но без истинско обвинение. - Знам, че сте
тук заради мен. Знам, че най-гадното нещо, което ви се случи,
стана заради мен. Никога не сте го казвали, което е много мило
от ваша страна, но аз го знам. Трябваше да се насочите към
нещо друго и го сторихте. Понякога, когато ви гледам, не съм
сигурна дали дори вече знаете как да бъдете хора.
Не знам какво е това - комплимент и обида едновременно. Но го
чувствам някак като пророчество.
- Вие се вписвате тук по-добре от мен - казва Виви. - Но се
обзалагам, че това ви струва нещо.
Обикновено не обичам да си представям живота, който можех
да имам, живот без магия. Живот, в който ходя в обикновено
училище и уча обикновени неща. Живот, в който имам живи
майка и баща. Живот, в който по-голямата ми сестра е
странната. В който не съм така гневна. Живот, в който ръцете ми
не са изцапани с кръв. Сега си го представям и се чувствам
странно, цялата съм напрегната, стомахът ми кипи.
Чувствам паника.
Когато вълците дойдат за онази Джуд, тя ще бъде изядена на
мига - а вълците винаги идват. Страх ме е да си се представям
така уязвима. А сега съм на път да се превърна в един от
вълците. Каквото и да е онова важно нещо, което другата Джуд
притежава, каквато и част у нея да е здрава, а у мен счупена, то
тя е невъзстановима. Виви е права; струва ми нещо да бъда
такава, каквато съм. Но не знам какво е то. И не знам дали мога
да си го върна. Дори не знам дали искам.
Но вероятно бих могла да опитам.
- И какво ще правим в света на смъртните? - питам аз.
Виви се усмихва и бута чинията със сандвича към мен.
- Ще ходим на кино. Ще пътуваме. Ще се учим да караме кола.
Мнозина от вълшебния народ не живеят в дворове и не
участват в политиката. Можем да живеем както си поискаме. На
таван. На дърво. Където пожелаем.
- С Хедър?
Вземам сандвича и отхапвам огромна хапка. Кълцано ов- нешко
и мариновани листа от глухарче. Стомахът ми кър- кори.
- Да се надяваме - казва тя. - Можеш да ми помогнеш да й
обясня.
За пръв път ми хрумва, че без значение дали го знае, или не, тя
не предлага да избягаме, за да бъдем хора. Тя предлага да
живеем като диви феи сред смъртни, не като едни от тях. Ще
крадем сметана от купите им и монети от джобовете им.
Но няма да се установяваме никъде и да работим скучна
работа. Или поне тя не би го направила.
Питам се какво ли ще си помисли Хедър за това.
Когато реша някак въпроса с принц Кардан, какво ще правя?
Дори да разреша мистерията с писмата на Бейлкин, пак няма да
има подходящо място за мен. Дворът на сенките ще се
разпадне. Тарин ще се омъжи. Виви ще си тръгне. Мога да отида
с нея. Мога да се опитам да открия коя част от мен е счупена, да
се опитам да започна отначало.
Мисля си за предложението на Хлебарката да отида с тях в друг
двор. Да започна отначало в Царството на феите. И двете ми се
струват като предаване, но какво друго бих могла да правя?
Мислех си, че щом се прибера у дома, ще измисля план, но
засега не съм успяла.
- Не мога да тръгна тази нощ - казвам колебливо.
Тя ахва с ръка на сърцето.
- Ама ти сериозно мислиш за това.
- Трябва да довърша някои неща. Дай ми един ден. - Отново и
отново се пазаря за това: за време. Но след един ден ще съм
разрешила нещата с Двора на сенките. Ще сме решили какво
да правим с Кардан. По един или друг начин всичко ще бъде
уредено. Аз ще изкопча каквото мога като заплащане. И ако
още нямам план, ще е твърде късно да съставям такъв. - Какво
значи един ден за твоето вечно и безкрайно съществуване?
- Един ден да решиш или един ден да си събереш багажа?
Отхапвам отново от сандвича.
- И двете.
Виви върти очи.
- Просто помни, че в смъртния свят няма да е като тук. - Тя
тръгва към вратата. - Ти не бива да се държиш като тук.
Чувам стъпките й по коридора. Отхапвам отново от сандвича.
Дъвча и преглъщам, но не усещам вкус.
Ами ако просто съм си такава? Ако всичко друго е различно, но
не и аз?
Вадя кралския пръстен на Кардан от джоба си и го слагам на
дланта си. Не бива да е у мен. Не бива да е в ръцете на
смъртен. Дори ми се струва нередно да го разглеждам така
отблизо, и все пак го правя. Златото е наситено с червенина,
краищата са загладени от постоянното носене. На печата е
залепнал малко восък и аз се опитвам да го изчопля с нокът.
Чудя се колко ли ще струва този пръстен в другия свят.
И преди да се спра, го плъзгам на недостойния си пръст.

24

Събуждам се следобеда с вкус на отрова в устата. Заспала съм

с дрехите, свита около ножницата на Здрач.
Макар че не ми се иска съвсем, отивам до вратата на Тарин и
чукам. Трябва да й кажа нещо, преди светът да се обърне
отново с главата надолу. Трябва да оправя нещата между нас.
Но никой не отговаря и когато завъртам дръжката и влизам,
стаята й е празна.
Тръгвам към покоите на Ориана с надеждата, че тя ще знае
къде мога да открия Тарин. Надничам през отворената врата и я
виждам на балкона - гледа към дърветата и езерото зад тях.
Вятърът развява косата й като светло знаме. Издува роклята й.
- Какво правиш? - питам, когато влизам.
Тя се обръща изненадана. И би трябвало. Не съм сигурна дали
преди съм я търсила.
- Моят народ някога е имал кри ла - казва тя, копнежът в гласа
й е съвсем ясен. - И макар че аз никога не съм имала, понякога
усещам липсата им.
Питам се дали си е представяла как излита към небето, далече
от всичко това.
- Виждала ли си Тарин?
Лози се увиват около колоните на леглото й, стъблата им са
Яркозелени. Сини цветя висят на китки над мястото, където спи,
като ароматен балдахин. Навсякъде са плъзнали цветя. Трудно
ми е да си представя, че на Мадок му е удобно тук.
- Тя отиде в дома на годеника си, но утре ще бъдат в имението
на върховния крал Бейлкин. Ти също ще бъдеш там.
Той дава пир за баща ти и някои владетели от дворовете на
светлите и тъмните елфи. От вас двете се очаква да се държите
добре една с друга.
Дори не мога да си представя колко ужасно, колко неловко ще е
да съм облечена с фина рокля, въздухът да ухае на вълшебен
плод, докато аз се преструвам, че Бейлкин е нещо друго, а не
убиец и чудовище.
- Оук ще ходи ли? - питам и усещам първото истинско жило на
съжалението.
Ако си тръгна, няма да видя как Оук расте.
Ориана плясва с ръце и отива до тоалетката си. Там висят
бижутата й - парчета ахат на дълги верижки от необработен
кристал, тесни огърлици от лунен камък, наситено зелени
хелиотропи, нанизани заедно, и верижка с опал, ярък като огън
на слънчевата светлина. А на сребърен поднос, до чифт
рубинени обици във формата на звезди, виждам златен жълъд.
Златен жълъд, същият като онзи в джоба на роклята, която Лок
ми даде. Роклята, принадлежала на майка му. Ли- риопа.
Майката на Лок. Мисля за нейните безумни, пищни рокли, за
покритата с прах стая. Как жълъдът от джоба й се отвори и
разкри птичка.
- Опитах се да убедя Мадок, че Оук е твърде млад и тази вечеря
ще е скучна за него, но Мадок настоя и той да дойде. Вероятно
 можеш да седнеш до него и да го занимаваш.
Мисля си за историята на Лириопа, как Ориана ми каза за нея,
когато си помисли, че съм се сближила прекалено с принц Дейн.
И за това, че Ориана е била консорт на върховния крал Елдред,
преди да стане съпруга на Мадок. Мисля си защо ли й се е
наложило да се омъжи набързо, какво е имала за криене.
Мисля си за бележката, която открих на писалището на Бейлкин,
написания с почерка на Дейн сонет за дама с коса е цвета на
изгрева и звездни очи.
Мисля за казаното от птичката: В името на скъпото ни
приятелство, това са последните думи на Лириопа. Имам три
златни птички, които ще пръсна на различни места. Три
опита поне една от тях да стигне до твоята ръка. Вече съм
толкова зле, че няма да ми помогне никаква противоотрова,
затова, ако чуваш това, ще ти прехвърля бремето на
тайните си и последното желание на сърцето си. Защити го.
Отведи го далече от опасностите на този двор. Опази го и
никога, никога не му казвай истината за това, което се случи
с мен.
Отново си мисля за стратегия, за Дейн, Ориана и Мадок.
Спомням си, когато Ориана дойде за първи път при нас. Колко
бързо се роди Оук и как не ни беше позволено да го ви- дим с
месеци, защото беше много болнав. И как тя винаги се държи
твърде защитнически, когато той е около нас, но може би не по
причината, която предполагах.
Точно както бях предположила и че детето, което Лириопа е
искала мистериозният приятел да вземе, е бил Лок. Ами ако
бебето, което е носела, не е умряло с нея?
Дъхът ми секва, сякаш се боря с въздуха в дробовете си в
усилието да произнеса думите. Не мога да повярвам, че ще го
кажа, макар да знам, че това е единственото разумно
заключение.
- Оук не е дете на Мадок, нали? Или поне не повече от мен.
Ако момчето се роди, принц Дейн никога няма да стане
крал.
Ориана запушва устата си с ръка. Кожата й мирише като въздух
след снеговалеж.
- Не го изричай. - Тя говори близо до лицето ми, гласът й
трепери. - Никога не го изричай отново. Ако някога си обичала
Оук, не изричай тези дума.
Аз я отблъсвам.
- Принц Дейн е негов баща и Лириопа е негова майка. Заради
Оук Мадок подкрепи Бейлкин, заради него е искал Дейн да
умре. И сега той е ключът към короната.
Тя отваря широко очи и хваща ледената ми ръка в своята.
Никога не ми е изглеждала по-странна, като създание от
Приказка, бледа като призрак.
- Как е възможно да знаеш това? Как си го узнала, човешко
дете?
Мислех си, че принц Кардан е най-ценният сега в Царството на
феите. Нямах представа.
Бързо затварям вратата и отивам към балкона й. Тя ме гледа и
не възразява.
- Къде е той сега? - питам я.
- Оук ли? С бавачката си - шепне Ориана и ме влачи към малкия
диван в ъгъла, тапициран със змийски брокат и покрит с кожа. -
Говори бързо.
- Първо ми кажи какво е станало преди седем години.
Ориана си поема дълбоко дъх.
- Сигурно си мислиш, че съм ревнувала от Лириопа, защото
също е била консорт на Елдред, но не беше така. Обичах я. Тя
винаги се смееше, не можеше да не я обичаш. Дори сина й,
който застана между теб и Тарин, дори него обичам мъничко
заради нея.
Питам се какво ли е било за Лок майка му да е консорт на
върховния крал. Разкъсвам се между съчувствието и желанието
животът му да е бил възможно най-гаден.
- Бяхме довереници - казва Ориана. - Тя ми каза, когато започна
връзката си с принц Дейн. Като че ли не я приемаше много
сериозно. Мисля, че обичаше много бащата на Лок. Дейн и
Елдред бяха просто за развлечение. Както знаеш, нашият вид
зачева трудно. Вълшебната кръв е рядка. Не мисля, че й е
хрумвало, че може да има втори син, и то само десет години
след като е родила Лок. Някои от нас с векове нямат деца.
Други никога не раждат.
Кимам. Затова човешките мъже и жени са смятани за
необходимост тук. Кръвта на вълшебните създания се смесва с
тяхната и се подсилва, иначе Царството на феите нямаше да
съществува - въпреки безкрайния им живот.
- Смъртта от бисерна гъба е ужасна - казва Ориана, притиснала
ръка към гърлото си. - Започваш да линееш, крайниците ти
треперят, докато вече не можеш да се движиш. Но все още си
в съзнание, докато всичко в теб не спре, като застинал
механизъм. Представи си какъв ужас, представи си да се
надяваш да се движиш отново, да се опитваш да се движиш.
Когато получих съобщението, тя вече беше мъртва. Аз
разрязах...
Гласът й прекъсва. Знам какво ще каже. Сигурно е извадила
детето от корема на Лириопа. Не мога да си представя Ориана
да прави такова брутално и смело нещо - да притисне върха на
ножа в плътта, да намери правилното място и да разреже. Да
извади детето от утробата, да притисне влажното телце към
себе си. И все пак кой друг може да го е сторил?
- Ти си го спасила - казвам, защото, ако не иска да говори за
останалото, не е нужно да го прави.
- Кръстих го на жълъда на Лириопа - казва ми, гласът й е почти
шепот. - Моят малък златен Оук*.
Исках така силно да повярвам, че службата на Дейн е чест, че
той е някой, когото си струва да следваш. Ето какво става,
когато жадуваш силно за нещо: забравяш да провериш дали не
е изгнило, преди да го погълнеш.
- Знаеше ли, че Дейн е отровил Лириопа?
Ориана клати глава.
- Дълго време не знаех. Можеше да е някоя от другите
наложници на Елдред. Или Бейлкин. Имаше слухове, че той е
виновникът. Дори се питах дали не е самият Елдред, дали не я
е отровил, задето е имала нещо със сина му. Но тогава Мадок
разбра, че Дейн се е сдобил с бисерната гъба. Настояваше
никога да не пускам Оук близо до принца. Той беше гневен,
така страшно побесня, както не съм го виждала преди.
Не е трудно да разбера защо Мадок се е ядосал на Дейн. Мадок,
който някога бе мислил, че неговата жена и детето му са мъртви.
Мадок, който обичаше Оук. Мадок, който ни напомняше отново и
отново, че семейството е на първо място.
- И ти си се омъжила за Мадок, защото той е можел да ви
защити?
Имам съвсем смътни спомени как той ухажваше Ориана, после
се врекоха един на друг, а детето беше на път. Може би ми се е
сторило необичайно, но всеки може да извади късмет. Тогава ми
се струваше, че за мен това е лош късмет, защото с Тарин се
тревожехме какво би означавало за нас новото дете. Мислехме
си, че ще омръзнем на Мадок и ще ни зареже някъде - с
джобове, пълни със злато, и гатанки, закачени на ризите ни.
Никой не смята лошия късмет за подозрителен.
Ориана поглежда през стъклените врати към вятъра, който
люлее дърветата.
- С Мадок се споразумяхме. Не се преструваме един пред друг.
Нямам представа какво означава това, но ми звучи като
хладнокръвен и внимателно обмислен брак.
- И какво е намислил? - питам я. - Едва ли смята Бейлкин да се
задържи дълго на трона. За него би било престъпление срещу
стратегическата мисъл да остави такъв очевиден ход
неизползван.
- Какво имаш предвид?
Тя изглежда искрено объркана. Не се били престрували един
пред друг? Как не!
- Той ще възкачи Оук на трона - казвам й, макар че е очевидно.
Защото е очевидно. Не знам как Мадок смята да го направи -
или кога, - но съм сигурна. Разбира се, че ще го направи.
- Оук - казва тя. - Не, не, не. Джуд, не. Той е само дете.
Отведи го далече от опасностите на двора. Това се казваше в
посланието от Лириопа. Може би Ориана е трябвало да я
послуша.
Помня какво ни каза веднъж Мадок на вечеря, преди много
време - че тронът бил уязвим по време на промяна във властта.
Каквото и да възнамерява да прави с Бейлкин - и вече се питам
дали не си е представял, че Дейн ще умре, Бейлкин също, а
върховният крал ще отмени коронацията, за да може Мадок да
играе своята игра, - трябва да е видял възможността, когато са
останали само три кралски особи. Ако Оук бъде върховен крал,
Мадок може да стане регент. Ще управлява Царството на феите,
докато Оук порасне.
А после кой знае какво може да се случи. Ако успее да държи
Оук под контрол, ще управлява Царството на феите вечно.
- Някога и аз бях просто дете - казвам й. - Не мисля, че Мадок
особено се тревожеше какво мога да понеса тогава и не мисля,
че ще се тревожи и за Оук сега.

Оак (англ.) - „дъб". - Б. пр.

Знам, че Мадок обича Оук. Разбира се, че го обича. Той обича и

мен. Обичал е майка ми. Но той си е такъв. Не може да
изневери на природата си.
Ориана хваща ръката ми и я стиска толкова силно, че ноктите й
се забиват в кожата ми.
- Ти не разбираш. Кралете деца не оцеляват дълго, а Оук е
крехко момченце. Беше твърде малък, когато се появи на този
свят. Никой крал или кралица от никой двор няма да преклони
глава пред него. Той не е отгледан за такова бреме. Трябва да
спреш това.
Какво може да стори Мадок с толкова много власт? Какво мога
да сторя аз с брат на трона? Бих могла да го поставя там. Държа
коз в ръцете си, защото, макар че Бейлкин ще се
противопостави на коронясването на Оук, обзалагам се, че
Кардан не би го направил. Мога да превърна брат си във
върховен крал и аз да стана принцеса. Цялата тази власт е пред
мен и очаква да я взема. Трябва само да протегна ръка.
Странното на амбицията е, че можеш да я прихванеш като
треска, но не е толкова лесно да се отървеш от нея. Някога бях
доволна от надеждата за рицарство и власт, която ще ми
позволи да накарам Кардан и приятелите му да ме оставят на
мира. Исках само да си намеря някакво място, да се впиша тук.
Сега се питам какво би било да избера следващия крал.
Мисля за кръвта, която заля каменния подиум и покапа по
пръстта на хълма. Беше потекла по долния ръб на короната и
когато Бейлкин я вдигна, ръцете му бяха изцапани в червено.
Представям си тази корона на главата на Оук и потрепервам.
Помня също и какво беше да съм омагьосана от Оук. Удрях се
отново и отново, докато бузата ми се зачерви и пламна
болезнено. На следващата сутрин имах синина, която не
изчезна цяла седмица. Ето какво правят децата с властта.
- Какво те кара да мислиш, че мога да спра това? - питам я.
Ориана не пуска ръката ми.
- Ти веднъж ми каза, че греша за теб и че никога не би наранила
Оук. Кажи ми, можеш ли да сториш нещо? Има ли някакъв
шанс?
- Аз не съм чудовище - бях й казала, след като заявих, че никога
не бих го наранила. Но може би моето призвание е именно да
бъда чудовище.
- - Може би - казвам й, което не е никакъв отговор.
- На излизане виждам малкото си братче. В градината е и бере
букет напръстник. Смее се, слънчевата светлина превръща
кафявата му коса в златна. Когато бавачката се приближава
към него, той бяга от нея.
- Обзалагам се, че дори не знае, че тези цветя са отровни.

25

Смях ме посреща, когато се връщам в Двора на сенките.

Очаквам да открия Кардан както го оставих, вързан и тих,
вероятно дори по-нещастен. Вместо това ръцете му са
развързани и той седи до масата, играе на карти с Хлебарката,
Призрака... и с Бомбата. В центъра на масата има купчина
бижута и кана вино. Под масата стоят две празни бутилки,
зеленото стъкло улавя светлината на свещите.
- Джуд - вика щастливо Бомбата. - Сядай! Ще те включим.
Радвам се да видя, че е тук и е невредима. Но нищо друго
в тази сцена не ме радва.
Кардан ми се хили, сякаш цял живот сме били най-добри
приятели. Забравила съм колко очарователен може да бъде. И
колко опасно е това.
- Какво правите? - избухвам аз. - Трябваше да е вързан! Той е
наш затворник.
- Не се тревожи. Къде ще отиде? - пита Хлебарката. - Наистина
ли мислиш, че може да мине през нас тримата?
- Нямам нищо против да ми вържете едната ръка - намесва се
Кардан. - Но ако ми вържете и двете, ще трябва да наливате
виното в устата ми.
- Той ни каза къде старият крал е държал много хубаво вино -
обажда се Бомбата, като отмята назад бялата си коса. - Да не
споменаваме за скривалището със скъпоценности,
принадлежали на Елоуин. Той смяташе, че в този смут никой
няма да забележи, ако изчезнат, и досега наистина никой не е
забелязал. Най-лесната работа, с която Хлебарката се е
захващал.
Иска ми се да изпищя. Те не биваше да го харесват, но защо да
не го харесат? Той е принц, който се държи уважително с тях.
Той е брат на Дейн. Той е от вълшебния народ, като тях.
- Всичко и без това потъва в хаос - казва Кардан. - Нека поне се
позабавляваме. Не мислиш ли, Джуд?
Поемам си дълбоко дъх. Ако подкопае позицията ми тук, ако
успее да ме превърне в аутсайдер, никога няма да мога да
накарам Двора на сенките да се включи в плана, който все още
се оформя в главата ми. Още не съм измислила как да помогна
на всички. Последното, от което се нуждая сега, е той да влоши
положението още повече.
- И какво ви предложи? - питам, сякаш и аз участвам в шегата.
Да, рискувам. Може би Кардан не им е предложил нищо.
Опитвам се да не показвам, че съм стаила дъха си. Опитвам се
да не показвам колко незначителна ме кара да се чувствам
Кардан.
Призрака ми се усмихва, като никога.
- Предимно злато, но също и власт. Положение.
- Все неща, които той не притежава - казва Бомбата.
- Мислех си, че сме приятели - казва унило Кардан.
- Ще го отведа отзад - заявявам аз и слагам собственически
ръка на стола му.
Трябва да го изведа от стаята, преди да е взел връх над мен
пред тях. Трябва да го изведа веднага.
- И какво ще правиш? - пита Хлебарката.
- Той е мой пленник? - напомням им, като клякам и режа
ивиците от роклята, които привързват краката му към стола.
Осъзнавам, че трябва да е спал така, седнал, ако изобщо е
спал. Но не изглежда изморен. Усмихва ми се, сякаш съм
коленичила от преклонение пред него.
Искам да излича тази усмивка от лицето му, но вероятно не
мога. Може би той ще продължи да се усмихва така чак до
гроба.
- Защо не останем тук? - пита ме Кардан. - Тук има вино.
Хлебарката се засмива.
- Притеснява ли те нещо, принце? Май вие с Джуд не се
разбирате добре?
На лицето на Кардан се появява нещо, което прилича на
тревога. Добре.
Водя го към кабинета на Дейн, който май вече си присвоих. Той
върви нестабилно, краката му са изтръпнали от седенето. Или
пък се дължи на факта, че е помогнал на хората ми да изпият
няколко бутилки вино. Никой не ме спира да го отведа обаче.
Затварям вратата и я заключвам.
- Седни - казвам му и соча към един стол.
Той го прави. Аз го заобикалям и се настанявам от другата
страна на писалището.
Хрумва ми, че ако го убия, най-сетне ще мога да спра да мисля
за него. Ако го убия, няма вече да се чувствам така.
Но без него няма да мога да сложа Оук на трона. Тогава ще
трябва да разчитам, че Мадок ще успее да принуди Бейлкин да
го короняса. Без Кардан няма да имам козове. Няма да имам
план. Няма да помогна на брат си.
Може би все пак ще си струва.
Арбалетът е там, където го оставих - в чекмеджето на
писалището на Дейн. Вадя го, зареждам го и го насочвам към
Кардан. Той поема накъсано дъх.
- Ще ме застреляш ли? - Примигва. - Сега?
Пръстът ми е на спусъка. Чувствам спокойствие, прелестно
спокойствие. Това е слабост, да поставяш страха над
амбицията, над семейството и любовта, но пък е хубаво.
Чувстваш се могъщ.
- Разбирам защо би искала да го направиш - казва той, сякаш
разчита изражението ми и стига до някакво решение. - Но
наистина предпочитам да не го искаше.
- Тогава не трябваше да ми се подиграваш постоянно. Да не
мислиш, че ще търпя подигравки и тук, сега? Все още ли си
толкова сигурен, че си нещо повече от мен?
Гласът ми потрепва леко и аз го намразвам още повече заради
това. Всеки ден се упражнявах да бъда опасна, сега той е
напълно в моята власт и все пак аз съм тази, която се страхува.
Навик ми е да се страхувам от него, навик, който мога да
прекъсна с една стрела в сърцето му.
Той вдига ръце в протест, с разперени дълги пръсти. Сега
кралският пръстен е на моята ръка.
- Притеснен съм - казва той. - Когато съм нервен, постоянно се
усмихвам. Не мога да се сдържа.
Не това очаквах да каже. Свеждам за миг арбалета.
Той продължава да говори, сякаш не иска да ми оставя твърде
много време за мислене.
- Ти си ужасяваща. Почти цялото ми семейство е мъртво и
макар никога да не са ме обичали особено, не искам да се
присъединявам към тях. Цяла нощ се тормозех какво ще
направиш и много добре знам какво заслужавам. Имам си
причина да съм притеснен.
Говори ми, сякаш сме приятели, а не врагове. И се получава:
отпускам се малко. Когато осъзнавам това, се плаша толкова
много, че едва не го застрелвам.
- Ще ти кажа каквото искаш - заявява той. - Всичко.
- И без игрички?
Изкушението е огромно. Всичко, което Тарин ми каза, още се
търкаля из ума ми, напомня ми колко малко знам.
Той слага ръка там, където би трябвало да е сърцето му.
- Заклевам се.
- И ако все пак те застрелям?
- Ами можеш - казва той лукаво. - Но искам думата ти, че няма
да го направиш.
- Моята дума не струва много - напомням му.
- Все го повтаряш. - Той извива вежди. - Не е много
успокоително, да ти кажа.
Засмивам се от изненада. Арбалетът потрепва в ръката ми.
Кардан се е втренчил в него. Нарочно бавно го оставям на
писалището.
- Ти ми казваш каквото искам да знам, всичко, и аз няма да те
застрелям.
- А какво да сторя, за да не ме върнеш на Бейлкин или Мадок?
Той извива вежда. Не съм свикнала цялото му внимание да е
насочено така към мен. Сърцето ми забива по-силно.
Мога само и аз да го изгледам лошо.
- Какво ще кажеш да се концентрираш върху това да останеш
жив?
Той свива рамене.
- Какво искаш да знаеш?
- Намерих един лист, изписан с моето име. Отново и отново,
само името ми.
Той потрепва леко, но не казва нищо.
-Е?
- Това не е въпрос - стене той, сякаш от безсилие. - Задай ми
истински въпрос и ще ти отговоря.
- Никак не те бива в това "да ми кажеш всичко, което искам да
знам".
Ръката ми посяга към арбалета, но не го вземам.
Той въздиша.
- Просто ме попитай нещо. Питай за опашката ми. Не искаш ли
да я видиш? - казва и извива вежди.
Виждала съм опашката му, но няма да му доставя
удоволствието да го призная.
- Искаш да те попитам нещо? Добре. Кога Тарин е започнала
това с Лок?
Той се смее с удоволствие. Изглежда, не иска да избегне този
отговор. Типично.
- 0, чудех се кога ще попиташ за това. Ами от няколко месеца.
 Той ни разказваше всичко. Как хвърля камъни по прозореца й,
как й оставя бележки да го чака в гората, как я гушка на лунна
светлина. Закле ни да пазим тайна, искаше всичко да изглежда
като шега. Мисля, че в началото го направи, за да накара
Никасия да ревнува. Но после...
- Откъде е знаел коя е нейната стая? - питам смръщена.
Той се усмихва още по-широко.
- Може да не е знаел. Може да не е имало значение коя от вас
ще е първото му смъртно завоевание. Мисля, че целта му е
накрая да има и двете ви.
Това не ми харесва.
- Ами ти?
Той ме поглежда бързо и странно.
- Лок все още не е решил да ме съблазнява, ако това питаш.
Предполагам, че този факт трябва да ме обижда.
- Не това питам. Ти и Никасия сте били...
Не знам как да го кажа. Заедно не е подходящата дума за един
зъл и красив отбор, който съсипва хората, и то с удоволствие.
- Да, Лок ми я отне - казва Кардан през стиснати зъби. Не се
усмихва, не се подхилва. Явно му струва нещо да ми каже
това. - И не знам дали искаше да накара някоя друга
любовница да ревнува, да ядоса мен или просто заради
великолепието на Никасия. Нито пък знам какъв мой
недостатък я накара да избере него. Сега вярваш ли, че
наистина ти отговарям както обещах?
Мисълта, че Кардан е бил с разбито сърце, е невъобразима за
мен. Кимам.
- Обичаше ли я?
- Що за въпрос е това? - пита той.
Свивам рамене.
- Искам да знам.
- Да - казва той, гледа към писалището, към ръката ми.
Внезапно осъзнавам, че ноктите ми са изгризани до живеца. -
Обичах я.
- Защо искаше да умра? - питам, защото искам да напомня и на
двама ни, че отговарянето на смущаващи въпроси е най-
малкото, което заслужава.
Ние сме врагове, без значение колко шегички ще каже и колко
дружелюбен изглежда. Чаровниците са очарователни, но нищо
повече.
Той издиша дълго и отпуска глава на ръцете си почти без да
обръща внимание на арбалета.
- Имаш предвид никситата? Ти беше тази, която се мяташе и
хвърляше разни неща по тях. Те са изключително лениви
създания, но си помислих, че наистина можеш да ги
подразниш дотолкова, че да те ухапят. Може и да съм
покварен, но единственото ми достойнство е, че не съм убиец.
Исках да те изплаша, никога не съм искал да умреш. Никога не
съм искал никой да умира.
Мисля си за реката и как когато едно никси се отдели от другите,
Кардан изчака то да спре и после си тръгна, преди да съм
излязла от водата. Взирам се в него, в следите от сребро по
лицето му, останали от пира, и в мастиленочерните очи.
Внезапно си спомням как издърпа Валериан от мен, когато се
давех с вълшебния плод.
Никога не съм искал никой да умира.
Неволно си спомням как държеше меча в кабинета на Бейлкин и
колко лоша беше техниката му. Мислех си, че го прави нарочно,
за да дразни брат си. Сега, за първи път, ми хрумва
вероятността просто да не харесва боя с меч. Затова не го е
усвоил добре. И че ако се сражаваме, аз ще победя. Мисля за
всичко, което сторих, за да се превърна в достоен негов
противник, но може би изобщо не съм се борила с Кардан. Може
би съм се борила със собствената си сянка.
- Валериан обаче се опита да ме убие. Два пъти. Първо в
кулата, после в стаята ми, у дома.
Той вдига глава и целият се сковава, сякаш най-сетне е проумял
някаква неприятна истина.
- Когато каза, че си го убила, си помислих, че си го проследила
и... - Замлъква, после продължава: - Само глупак би нахлул в
къщата на генерала.
Дърпам надолу яката на ризата си, за да види следите от
пръстите на Валериан.
- Имам и по рамото, когато ме събори на пода. Вече вярваш ли
 ми?
Той посяга към мен, сякаш да прокара пръсти по синините. Аз
вдигам арбалета и той се отдръпва.
- Валериан обичаше болката - казва Кардан. - У всеки. Дори
моята. Знаех, че иска да те нарани. - Замълчава, като че ли се
вслушва в собствените си думи. - И го направи. Мислех, че
това ще го задоволи.
Никога не ми е хрумвало да се запитам какво ли е да си приятел
на Валериан. Изглежда, не е било по-различно от това да си му
враг.
- Значи, няма значение, че Валериан искаше да ме нарани? -
питам аз. - Стига да не убие.
- Трябва да признаеш, че да си жив е по-добре - отвръща
Кардан и онзи леко развеселен тон отново се завръща в гласа
му.
Слагам и двете си ръце на писалището.
- Просто ми кажи защо ме мразиш. Веднъж и завинаги.
Пръстите му галят дървото на писалището на Дейн.
- Наистина ли искаш да съм откровен?
- Аз държа арбалета и не съм те застреляла, защото ми
обеща отговори. Ти как мислиш?
- Е, добре. - Той ме поглежда с ненавист. - Мразя те, защото
баща ти те обича, макар че си смъртно копеле, родено от
невярната му жена, докато моят никога не го е било грижа за
мен, макар че съм принц на Царството на феите. Мразя те,
защото нямаш брат, който те бие. И те мразя, защото Лок
използва теб и сестра ти, за да накара Никасия да плаче, след
като я открадна от мен. Освен това след турнира Бейлкин не
спря да те завира в лицето ми като смъртната, която е
по-добра от мен.
Не мислех, че Бейлкин дори знае коя съм.
Взираме се един в друг над писалището. Изтегнат в стола си,
Кардан изглежда досущ като злия принц, когото познавам.
Питам се дали очаква да го застрелям.
- Това ли е всичко? - питам. - Защото е нелепо. Не може да ми
завиждаш. Ти не живееш под грижите на човека, който е убил
 родителите ти. Не трябва да си винаги гневен, защото иначе
под теб чака да се отвори бездънен кладенец от страх.
Внезапно замлъквам, изненадана от себе си.
Казах, че няма да се оставя да ме очарова, но му позволих да
ме измами така, че да се открия пред него.
Докато си мисля това, усмивката на Кардан се превръща
в познатата подигравателна гримаса.
- 0, нима? Не съм знаел какво е да си гневен? Не съм знаел
какво е да те е страх? Не ти си тази, която се опитва да се
спазари за живота си.
- Наистина ли заради това ме мразиш? - питам. - Само за
това? Няма ли по-добра причина?
За миг си мисля, че ме пренебрегва, но после осъзнавам, че не
отговаря, защото не може да лъже и не иска да ми каже
истината.
- Е? - вдигам пак арбалета, доволна, че имам повод да поема
отново контрола над ситуацията. - Кажи ми!
Той се навежда напред и затваря очи.
- Преди всичко те мразя, защото мисля за теб. Често.
Отвратително е и не мога да спра.
Мълча шокирана.
- Може би все пак трябва да ме застреляш - казва той и покрива
лице с дългопръстата си ръка.
- Ти си играеш с мен - казвам.
Не му вярвам. Няма да се хвана на някакъв глупав номер,
защото ме мисли за идиотка, която си губи ума по красотата; ако
бях, нямаше да изкарам и един ден в Царството на феите.
Ставам, готова да разоблича блъфа му.
Арбалетът не е много ефикасен отблизо, затова посягам към
кинжала.
Той не вдига очи, когато заобикалям писалището към него.
Опирам острието под брадичката му, както направих предишния
ден в залата, и накланям лицето му към мен. Той вдига поглед с
очевидна неохота.
Ужасът и срамът на лицето му изглеждат напълно истински.
Внезапно вече не зная на какво да вярвам. Навеждам се към
него, достатъчно близо за целувка. Той отваря широко очи. На
лицето му е изписано нещо средно между паника и желание.
Замайващо е да имаш власт над някого. Над Кардан, за когото
не съм подозирала, че изобщо може да чувства.
- Наистина ли ме искаш? - казвам, достатъчно близо, за да усетя
топлината на дъха му. - И мразиш това?
Променям ъгъла на ножа, насочвам го към врата му. Той не
изглежда така притеснен, както би могло да се очаква.
Не така притеснен, както когато приближавам устни до неговите.

26

Нямам голям опит в целувките. Е, да, целувах се с Лок, но преди

него - с никого. Но целуването с Лок изобщо не беше като
целуването с Кардан - сякаш се осмеляваш да тичаш по ножове,
като адреналина, когато пада мълния, като мига, в който си
плувал твърде далече в морето и вече няма връщане назад,
само студена черна вода се затваря над главата ти.
Жестоката уста на Кардан е изненадващо мека и за един дълъг
миг, след като устните ни се докосват, той е неподвижен като
статуя. Очите му са затворени, миглите докосват бузата ми.
Потрепервам, както когато казват, че някой ходи по гроба ти.
После ръцете му се вдигат, нежно се плъзват по моите. Ако не
бях убедена в противното, щях да си помисля, че допирът му е
благоговеен. Ръцете му се движат бавно, защото опитва да се
спре. Той не иска това. Той не иска да иска това.
Има вкус на кисело вино.
Усещам мига, в който се предава, дърпа ме към себе си въпреки
заплахата на ножа. Целува ме силно, с алчно отчаяние, заровил
пръсти в косата ми. Устните ни се плъзгат заедно, зъбите ни
захапват устни и езици. Желанието се стоварва върху мен като
ритник в корема. Като сражение, само че това, за което се
борим, е да пропълзим под кожата на другия.
И точно в този миг ме обхваща ужас. Що за откачено отмъщение
е да ликувам от отвращението му? И по-лошо, много по-лошо -
да ми харесва. Всичко в тези целувки ми харесва - познатото
жужене на страха, мисълта, че го наказвам, доказателството, че
ме иска.
Ножът в ръката ми е безполезен. Хвърлям го на писалището
почти без да забележа къде се забива в дървото. Кардан се
отдръпва от мен стреснат. Устата му е розова, очите черни.
Вижда ножа и се изсмива сепнато.
Което е достатъчно да се отдръпна. Искам да му се подиграя, да
му покажа неговата слабост, без да разкривам моята, но не
вярвам, че лицето ми няма да ме издаде.
- Това ли си представяше? - питам и с облекчение установявам,
че гласът ми е груб.
- Не - казва беззвучно.
- Кажи ми.
Той клати глава, някак с огорчение.
- Мисля, че няма да го направя, освен ако наистина не ме
намушкаш. Всъщност може да не ти кажа дори ако ме
намушкаш.
Отивам до писалището, за да оставя разстояние между нас.
Усещам кожата си изопната, стаята сякаш внезапно се е
смалила. Той почти ме разсмива с тези думи.
- Ще ти направя едно предложение - казва Кардан. - Не искам
да сложа короната на главата на Бейлкин само за да изгубя
моята глава. Ти искай каквото решиш за себе си и за Двора на
сенките, но поискай нещо и за мен. Накарай го да ми даде
земи далече от тук. Кажи му, че ще бъда крайно безотговорен,
далече от очите му. И няма да се налага да помисля повече за
мен. Може да си направи сам някое копеле, за да му стане
наследник и да му предаде върховната корона. Или пък то ще
му пререже гърлото по обновата семейна традиция. Не ми
пука.
Неохотно впечатлена съм, че предлага доста смислена сделка,
въпреки че е бил вързан за стол цяла нощ и вероятно е доста
пиян.
- Ставай - казвам му.
- Не се ли притесняваш, че ще избягам? - пита и изпъва крака.
Заострените му ботуши светят в стаята и аз се чудя дали да не
ги конфискувам като потенциални оръжия. После си спомням
колко зле се справя той с меча.
След целувката ни съм така запленена от теб, че направо не
мога да се сдържам - казвам му с целия сарказъм, на който съм
способна. - Искам да правя само разни хубави неща, за да те
ощастливявам. Разбира се, че ще сключа каквато сделка
пожелаеш, стига да ме целунеш отново. Хайде, бягай.
Определено няма да те застрелям в гръб.
Той примигва няколко пъти.
- Доста е притеснително да те слушам как лъжеш така отявлено.
- Тогава ми позволи да ти кажа истината. Няма да избягаш,
защото няма къде да отидеш.
Тръгвам към вратата, отключвам и поглеждам навън. Бомбата
лежи на един сламеник в спалното помещение. Хлебарката
извива вежди към мен. Призрака е заспал на стол, но се
събужда, когато влизаме. Чувствам се изчервена и се надявам
да не изглеждам такава.
- Приключи ли с разпита на малкия принц? - пита Хлебарката.
Кимам.
- Мисля, че знам какво трябва да направя.
Призрака го гледа дълго.
- Значи, ще продаваме? Ще купуваме? Ще му разпилеем
червата по тавана?
- Ще се разходя - казвам. - Да подишам малко чист въздух.
Хлебарката въздиша.
- Просто трябва да си подредя мислите - добавям. - И тогава ще
ви обясня всичко.
- Така ли? - пита Призрака, като ме фиксира с поглед.
Чудя се дали се досеща колко лесно излизат обещанията от
устата ми. Пръскам ги като омагьосано злато, обречено да се
превърне отново в сухи листа в чекмеджетата из целия град.
- Говорих с Мадок и той ми предложи каквото поискам в замяна
на Кардан. Злато, магия, слава, всичко. Първата част от тази
сделка е сключена и аз дори не признах, че знам къде е
изгубеният принц.
Призрака извива устни при споменаването на Мадок, но мълчи.
- Е, каква е уловката? - пита Хлебарката. - Всичко предложено
ми харесва.
- Просто работа по детайлите. И трябва да ми кажете какво
искате. Какво точно искате. Колко злато, по колко от останалото.
Напишете го.
Хлебарката сумти, но като че ли не смята да ми противоречи.
Махва с ноктестата си ръка на Кардан да се върне до масата.
Принцът тръгва натам, като се подпира на стената. Първо
проверявам, че всички остри предмети са където съм ги
оставила, после тръгвам към вратата. Когато се обръщам,
виждам, че ръцете на Кардан сръчно цепят тестето с карти, но
блестящите му черни очи се взират в мен.
* * *

Отивам до Езерото на маските и сядам на един от черните

камъни над водата. Залязващото слънце е озарило небето като
огън, възпламенява върховете на дърветата.
Дълго седя там и гледам как вълните се плискат в брега.
Поемам дълбоко дъх и чакам умът ми да се успокои, за да мога
да мисля ясно. Чувам песента на птиците, които се призовават
една друга, докато се приготвят за нощта, и виждам как в
хралупите засияват светлини, когато духчетата се пробуждат.
Бейлкин не може да стане върховен крал, не и ако мога да
направя нещо по въпроса. Той обича жестокостта и мрази
смъртните. Ще бъде ужасен владетел. Засега има правила,
които определят взаимодействията ни със света на смъртните -
но тези правила може да се променят. Ами ако вече не са нужни
сделки, за да се отвличат смъртни? Ами ако всеки може да бъде
отведен по всяко време? Преди е било така; и все още е на
някои места. Върховният крал може да направи и двата свята
много по-ужасни, отколкото са сега, може да облагодетелства
дворовете на тъмните елфи, може да посее раздори и страх за
хиляди години напред.
Какво ще стане, ако предам Кардан на Мадок?
Той ще сложи Оук на трона и после ще управлява като
тираничен и жесток регент. Ще влезе във война с дворовете,
които не искат да се закълнат пред короната. Ще възпита Оук в
кръвопролития и той ще заприлича на него или ще стане по-
прикрито жесток, като Дейн. Но пак ще е за предпочитане пред
Бейлкин. И ще сключи честна сделка с мен и с Двора на сенките.
А аз... аз какво ще правя?
Вероятно мога да замина с Виви.
Или да се договоря да стана рицар. Мога да остана и да
защитавам Оук, да го пазя от влиянието на Мадок. Разбира се,
ще имам твърде малко власт за това.
А какво би станало, ако извадя Мадок от картинката? Това би
означавало никакво злато за Двора на сенките, никакви сделки с
никого. Това би означавало да вземем някак короната и да я
сложим на главата на Оук. А после? Мадок пак ще стане регент.
Не бих могла да го спра. Оук пак ще го слуша. Оук пак ще се
превърне в негова марионетка, пак ще бъде в опасност.
Освен ако... освен ако Оук някак бъде коронясан и изведен от
Царството на феите. Да стане върховен крал в изгнание. Щом
порасне и е готов, ще се върне и ще бъде подкрепен от властта
на короната на Грийнбрайър. Мадок пак ще може да властва
донякъде, докато Оук се върне, но няма да го направи
кръвожаден и готов да води войни. Няма да има абсолютната
власт, която би имал като регент, ако върховният крал е до него.
И тъй като Оук ще бъде отгледан в човешкия свят, когато се
върне тук, вероятно ще бъде по- благосклонен към мястото,
където е израснал, и към хората, които е срещнал там.
Десет години. Ако успеем да държим Оук извън Царството на
феите десет години, той може да се превърне в личността, която
трябва да бъде.
Разбира се, тогава сигурно ще се наложи да се сражава, за да
си върне трона. Някой - вероятно Мадок, може би Бейлкин, може
би дори някой от по-нисшите крале или кралици - ще се е
настанил на него като паяк, укрепвайки властта си.
Присвивам очи към черната вода. Само да имаше начин да
държим трона празен достатъчно дълго, докато Оук порасне,
без никакъв регент.
Ставам, взела решение. За добро или зло, знам какво ще
направя. Имам план. Мадок не би одобрил тази стратегия.
Тя не е от стратегиите, които той харесва, с много варианти за
победа. В тази пътят към победата е само един, и то много
несигурен.
Когато ставам, зървам собственото си отражение във водата.
Поглеждам отново и осъзнавам, че не може да съм аз. Езерото
на маските никога не показва собственото ти лице.
Приближавам се. Пълната луна свети ярко, достатъчно ярко, за
да видя лицето на майка си, която ме гледа. Тя е по-млада,
отколкото я помня. И се смее, вика на някого, когото не мога да
видя.
Посочва към мен през времето. Когато заговаря, разчитам
думите по устните й: Виж! Човешко момиче! Изглежда доволна.
Тогава отражението на Мадок се присъединява към нейното,
ръката му я прегръща през кръста. Той не изглежда по-млад, но
лицето му е някак по-открито, каквото никога не съм го виждала.
Маха ми.
Аз съм непозната за тях.
Бягай! - искам да извикам. Но разбира се, точно това не бива да
й казвам да прави.
***

Бомбата вдига очи, когато влизам. Тя седи до дървената маса и

отмерва сивкав прах. До нея има няколко стъклени топки,
запушени с тапи. Великолепната й бяла коса е вързана нагоре с
нещо като мръсен канап. На носа й има петно мръсотия.
- Другите са отзад - казва тя. - С малкия принц. Спят.
Сядам на масата с въздишка. Бях се напрегнала за разговор и
сега цялата тази енергия няма къде да се излее.
- Има ли нещо за ядене?
Тя ми се усмихва бързо, докато пълни още една топка и я
поставя внимателно в кошница до краката си.
- Призрака донесе малко черен хляб и масло. Изядохме
надениците и виното свърши, но може да има още сирене.
Ровя из шкафа, вадя храната и ям механично. Наливам си чаша
укрепващ горчив чай от копър. Той ме кара да се почувствам
малко по-стабилна. Известно време я гледам как прави
експлозиви. Докато работи, тя си подсвирква фалшиво. Това е
странно, повечето от вълшебния народ са надарени музикално,
но нейната мелодия ми харесва повече, защото е несъвършена.
Струва ми се някак по-весела, по-лека, не така омайваща.
- Къде ще отидеш, когато всичко това приключи? - питам я.
Тя ме поглежда объркана.
- Защо смяташ, че ще ходя някъде?
Смръщвам се над почти празната чаша с чай.
- Защото Дейн вече го няма. Няма ли това да направят Призрака
и Хлебарката? Няма ли да отидеш с тях?
Бомбата свива тесните си рамене и посочва с палеца на босия
си крак към кошницата със стъклени топки.
- Виждаш ли ги?
Кимам.
- Те не понасят добре пътуването - казва тя. - Аз ще остана тук,
с теб. Имаш план, нали?
Твърде объркана съм и не знам какво да кажа. Отварям уста и
започвам да заеквам. Тя се смее.
- Кардан каза, че имаш план. И че ако си щяла да сключваш
просто сделка, вече щеше да си го направила. А ако си щяла
да ни предадеш, и това вече щеше да си направила.
- Ами... - казвам и губя мисълта си. Щеше да е нещо от рода, че
не бива да му обръща толкова внимание. - А какво мислят
другите?
Тя пак започва да пълни топките.
- Не казват, но никой от нас не харесва Бейлкин. Ако имаш план,
толкова по-добре за теб. Но ако ни искаш на твоя страна, може
би не бива да си така потайна.
Поемам дълбоко дъх и решавам, че ако наистина ще го правя,
ще ми трябва помощ.
- Какво ще кажеш да откраднем една корона? Под носа на
всички крале и кралици в Царството на феите?
Устните й се извиват леко.
- Само кажи какво трябва да взривя.
* * *

След двайсет минути паля една свещ и тръгвам към стаята със
сламениците. Както каза Бомбата, Кардан се е изтегнал на един
от тях и изглежда потресаващо красив. Измил си е лицето и си е
свалил жакета, който е сгънат под главата му като възглавница.
Бутам го по ръката и той се събужда веднага. Вдига длан, сякаш
да се предпази от мен.
- Тихо - шепна му. - Да не събудиш останалите. Трябва да
поговорим.
- Махай се. Каза, че няма да ме убиеш, ако отговоря на
въпросите ти, и аз го направих.
Не звучи като момчето, което ме целуна, прималяло от желание,
само преди часове. Звучи сънлив, арогантен и подразнен.
- Ще ти предложа нещо по-добро от живота ти. Хайде, ела.
Той става, намята жакета си и ме следва в кабинета на
Дейн. Щом се озоваваме там, се обляга на рамката на вратата.
Очите му са притворени, косата му е рошава. Само като го
гледам, усещам, че пламвам от срам.
- Сигурна ли си, че ме доведе тук само да говорим?
Оказва се, че след като си целунал някого, възможността
за целувка надвисва над всичко, без значение колко ужасна е
била тази идея първия път. Споменът за устните му върху моите
потрепва във въздуха между нас.
- Доведох те, за да сключа сделка с теб.
Той извива вежди.
- Интересно.
- Какво ще кажеш да не трябва да се криеш някъде из
провинцията? Ами ако има алтернатива на това Бейлкин да се
възкачи на трона?
Явно не е очаквал това. За миг нехайното изражение го напуска.
- Има - казва той бавно. - Аз. Само че аз ще бъда ужасен крал и
няма да ми хареса. Освен това Бейлкин едва ли ще сложи
короната на главата ми. С него никога не сме се разбирали
особено добре.
- Нали си живял в неговата къща?
Скръствам отбранително ръце на гърдите си, опитвам се да
прогоня образа на Бейлкин, който го наказва. Не бива да
изпитвам съчувствие сега.
Той накланя глава назад, гледа ме през черните си мигли.
- Може би именно това е причината да не се разбираме.
- Ами и аз не те харесвам - напомням му.
- Да, каза ми. - Усмихва ми се лениво. - Та ако не съм аз и не е
Бейлкин, кой тогава?
- Моят брат, Оук - отговарям. - Няма да обяснявам как е станало
така, но той е пряк наследник. От твоята кръвна линия. Може
да носи короната.
Кардан се мръщи.
- Сигурна ли си?
Кимам. Не ми харесва, че му казвам това, преди да съм го
накарала да направи каквото ми трябва, но той не може да
стори нищо с тази информация. Никога няма да го предам на
Бейлкин. Няма на кого друг да каже, освен на Мадок, а той вече
знае.
- Значи, Мадок ще стане регент - казва Кардан.
Клатя глава.
- Точно затова ми трябва помощта ти. Искам да коронясаш Оук
като върховен крал и после аз ще го изпратя в света на
смъртните. Ще му оставя възможността да бъде дете. Нека
има шанса да стане добър крал след време.
- Оук може да не направи изборите, на които ти се надяваш -
казва Кардан. - Може например да предпочете Мадок пред теб.
- Аз бях откраднато дете - отвръщам. - Израснах в чужда страна
при доста по-самотна и ужасна причина от тази. Виви ще се
грижи за него. И ако се съгласиш с плана ми, ще ти дам всичко,
което поискаш, и дори повече. Но искам нещо от теб. Клетва.
Искам да се закълнеш, че ще ми служиш.
Той се изсмива рязко от изненада, както когато хвърлих ножа си
на писалището.
- Искаш аз да служа на теб? Доброволно?
- Не мислиш, че съм сериозна, но съм. Не бих могла да бъда по-
сериозна.
Ощипвам кожата на скръстените си ръце, за да предотвратя
всяко потрепване, всеки издайнически знак. Трябва да
изглеждам напълно овладяна, напълно уверена. Сърцето ми
бумти. Чувствам се, както когато бях дете и играех на шах с
Мадок - виждах печелившите ходове, забравях да внимавам и
после бях поваляна от ход, който не съм предвидила. Напомням
си да дишам, да се концентрирам.
- Интересите ни съвпадат - казва той. - Защо ти е моята клетва?
Поемам дълбоко дъх.
- Трябва да съм сигурна, че няма да ме предадеш. Ще бъдеш
твърде опасен с короната в ръцете си. Ами ако все пак я
сложиш на главата на брат ти? Ами ако я поискаш за себе си?
Той като че ли премисля това.
- Ще ти кажа точно какво искам. Имението, в което живея. Искам
да ми бъде предадено с всичко и всички в него. Холоу Хол.
Искам го.
Кимам.
- Дадено.
- Искам всички бутилки от кралските изби, без значение колко
стари или редки са.
- Ще ги получиш.
- Искам Хлебарката да ме научи да крада - казва той.
Изненадана, не отговарям за миг. Той шегува ли се? Като
че ли не.
- Защо? - питам накрая.
- Може да се окаже полезно.Освен това го харесвам.
- Добре - отвръщам смаяно. - Ще намеря начин да го уредя.
- Ти наистина ли мислиш, че можеш да обещаеш всичко това?
Той ме поглежда замислено.
- Мога. Наистина. И обещавам, че ще изиграем Бейлкин. Ще
вземем короната на Царството на феите - казвам най-
безразсъдно.
Колко ли обещания мога да дам, преди да се наложи да ги
изпълнявам? Още няколко, надявам се.
Кардан се хвърля на стола на Дейн. Взира се в мен спокойно от
тази властна позиция. Нещо в корема ми се свива, но аз не му
обръщам внимание. Мога да го направя. Мога да го направя.
Стаявам дъх.
- Ще ти служа една година и един ден - казва той.
- Това не е достатъчно - настоявам. - Не мога да...
Той сумти.
- Ще се погрижа да коронясам брат ти и после заминавам. А ако
 изгубим, въпреки обещанията ти, и без това няма да има
значение. Няма да получиш по-добро предложение от мен,
особено ако не ме заплашиш отново.
Това поне ми осигурява известно време. Издишам.
- Добре. Разбрахме се.
Кардан прекосява стаята до мен, нямам представа какво ще
прави. Ако ме целуне, опасявам се, че ще бъда погълната от
унизителната страст, която изпитах първия път. Но когато той
коленичи пред мен, съм твърде изненадана, за да мога да мисля
изобщо. Хваща ръката ми, дългите му пръсти са хладни, когато
се свиват около моите.
- Добре - казва нетърпеливо, никак не звучи като васал, който
ще се закълне пред своята господарка. - Джуд Дуарте, дъще на
пръстта, заклевам се да ти служа. Ще ти служа като твоя ръка.
Ще ти служа като щит. Ще действам в съгласие с волята ти.
Нека бъде тъй една година и един ден... и нито минута
повече.
- Определено подобри клетвата - казвам аз, макар че гласът ми
излиза доста напрегнат.
Дори докато изричаше думите, имах чувството, че взема връх
над мен. Някак той държи контрола.
Кардан се изправя плавно и ме пуска.
- Сега какво?
- Връщай се в леглото. Ще те събудя след малко и ще ти обясня
какво трябва да направим.
- На твоите заповеди - казва Кардан и устните му се извиват в
подигравателна усмивка.
После се връща в стаята със сламениците вероятно за да легне
на един от тях. Мисля си колко странно е, че изобщо е тук, че
спи на грубо изтъкани чаршафи, носи същите дрехи от дни, яде
хляб и сирене и не се оплаква. Сякаш предпочита гнездо на
шпиони и убийци пред разкоша на собственото си легло.
 27

Владетелите на дворовете на светлите и тъмните елфи, заедно

с дивите, непринадлежащи към никого феи, които са дошли за
коронацията, са си направили лагер в най-източния край на
острова. Опънали са шатри, някои пъстри, други от фина
прозрачна коприна. Когато приближавам, виждам огньове.
Усещам миризма на медовина и развалено месо.
Кардан стои до мен, облечен в черно, тъмната му коса е сресана
назад над чистото лице. Изглежда блед и изморен, макар че го
оставих да спи колкото посмях.
Не събудих Призрака или Хлебарката, след като той ми се закле
във вярност. Вместо това обсъждах почти час стратегията си с
Бомбата. Именно тя донесе дрехите за Кардан, които той
сметна, че ще са му от полза. Ето как се озовах тук, за да се
опитам да намеря владетел, готов да подкрепи друг крал, а не
Бейлкин. Ако планът ми успее, ще трябва някой от тях да е на
страната на новия крал, за предпочитане владетел, който има
властта да попречи на едно пиршество да се превърне в
поредната касапница, ако нещо се обърка.
Най-малкото ще ми трябва достатъчно разсейване, което да ми
помогне да изведа Оук от тук. Стъклените топки на Бомбата
няма да са достатъчни. Не съм съвсем сигурна какво ще мога да
им предложа в замяна. Вече изхабих всичките си обещания;
сега ще започна да харча от кралските.
Поемам дълбоко дъх. Щом застана пред господарите и
господарките на Царството на феите и заявя намерението си да
действам срещу Бейлкин, няма да има връщане назад, няма да
мога да пропълзя под завивките в леглото си, няма да мога да
избягам. Ако направя това, ще съм обвързана тук, докато Оук не
седне на трона.
Имаме тази нощ и половината от утрешния ден преди
пиршеството, преди да трябва да отида в Холоу Хол, преди
плановете ми да се изпълнят или провалят напълно.
Съществува само един начин да подготвя Царството на феите
за Оук - като остана. Трябва да използвам наученото от Мадок и
от Двора на сенките, за да задържа трона за него чрез
манипулации и убийства. Казах десет години, но вероятно седем
ще са достатъчно. Не е толкова много време. Седем години
пиене на отрова, никакво спане, живот на тръни. Още седем
години и после може би Царството на феите ще бъде по-
безопасно, по-добро място. И аз ще съм си извоювала
позицията в него.
Голямата игра, беше казал Лок, когато ме обвини, че играя в
нея. Тогава не играех, но вече го правя. И може би съм научила
нещо от него. Той ме превърна в история, а сега аз ще превърна
друг в това.
- Значи, да седя тук и да те снабдявам с информация - казва
Кардан, облегнат на едно дърво. - А ти ще отидеш да омайваш
кралете? Това ми се струва съвсем сбъркано.
Поглеждам го лошо.
- Мога да бъда очарователна. Очаровах теб, нали?
Той извърта очи.
- Не очаквай другите да споделят моя лош вкус.
- Сега ще ти дам заповед - казва му. - Става ли?
Един мускул на челюстта му потрепва. Сигурна съм, че не е
лесно за принц да приеме да бъде контролиран, особено от мен,
но той кима.
Изричам думите:
- Заповядвам ти да стоиш тук и да чакаш, докато не съм готова
да напуснем тази гора, докато не изникне някаква
непосредствена опасност или докато не измине един цял ден.
Заповядвам ти, докато чакаш, да не издаваш нито звук или
сигнал, с което да привличаш други при теб. Ако има
непосредствена опасност или измине един ден, а аз не съм се
появила, заповядвам ти да се върнеш в Двора на сенките и да
се скриеш възможно най-добре, докато си там.
- Не е зле - казва той, като успява някак да запази царствено и
надменно поведение.
Дразнещо е.
- Добре. Кажи ми какво знаеш за кралица Анет.
Аз знам следното: тя напусна церемонията по коронаци- ята
преди другите крале и кралици. Това означава, че мрази
Бейлкин или самата идея за върховен монарх. Трябва да
разбера кое от двете.
- Дворът на молците е доста голям и съвсем традиционен двор
на тъмни елфи. Тя е практична и пряма и цени грубата власт
над всичко друго. Освен това съм чувал, че изяжда
любовниците си, когато се отегчи от тях - казва той и извива
вежди.
Усмихвам се въпреки себе си. Странно е да съм в това точно с
Кардан. И още по-странно е да говори с мен така, както би
говорил с Никасия или Лок.
- Тогава защо си тръгна от коронацията? - питам аз. - Звучи,
сякаш с Бейлкин са си направо лика-прилика.
- Тя няма наследници - отвръща той. - И отчаяно иска да роди
такъв. Мисля, че не й хареса да гледа как с тази касапница
прахосаха цяла кръвна линия. Освен това едва ли беше
впечатлена, че Бейлкин ги изби всичките и все пак напусна
подиума без корона.
- Ясно - казвам и поемам дъх.
Той ме стиска за китката. Шокирана съм от усещането на кожата
му по моята.
- Внимавай - казва и се усмихва. - Ще е много тъпо да трябва да
стоя тук цял ден само защото си отишла там да се самоубиеш.
- Последните ми мисли ще са за твоята скука - казвам му и
тръгвам към лагера на кралица Анет.
Там няма огньове и шатрите са от груба зеленикава тъкан с цвят
на блато. Стражите отпред са един трол и един гоблин. Тролът е
с броня, боядисана с някакъв тъмен цвят, който твърде много
прилича на съсирена кръв.
- Хм, здравейте - казвам, когато избирам към кого да се обърна.
- Аз съм пратеник. Трябва да се видя с кралицата.
Тролът ме гледа отгоре, очевидно изненадан да види човек.
- И кой смее да изпраща такъв вкусен пратеник в нашия двор?
Мисля, че май ме ласкае, но не съм съвсем сигурна.
- Върховният крал Бейлкин - лъжа аз.
Осъзнавам, че с неговото име ще си пробия път най-бързо.
Това го кара да се усмихне, макар и не особено приятелски.
- Какво е крал без корона? Това е гатанка, на която всички знаем
отговора: ами не е никакъв крал.
Другият страж се смее.
- Няма да те пуснем, малка мръвке. Бягай обратно при
господаря си и му кажи, че кралица Анет не го признава, макар
че оценява вкуса му към зрелища. Няма да вечеря с него, без
значение колко пъти я покани и какви изкусителни подкупи
изпраща със съобщенията си.
- Не е каквото си мислиш - отвръщам аз.
- Ами добре, постой малко при нас. Сигурен съм, че костите ти
ще хрупат много сладко.
Тролът оголва острите си зъби. Знам, че не го мисли наистина;
ако го мислеше, щеше да каже нещо съвсем друго или просто
щеше да ме налапа.
Все пак отстъпвам. Над всички, дошли на коронацията, властва
законът за гостоприемството, но той е толкова сложен тук, че не
съм съвсем сигурна дали ме защитава.
Принц Кардан ме чака на поляната, лежи по гръб, сякаш брои
звездите.
Поглежда ме въпросително и аз клатя глава, преди да се
тръшна на тревата.
- Дори не успях да говоря с нея.
Той се обръща към мен, лунната светлина подчертава
равнините на лицето му, изсечените скули и заострените уши.
- Значи, си направила нещо погрешно.
Искам да му се сопна, но той е прав. Сбърках. Трябваше да
бъда по-официална, по-уверена, че съм в правото си да бъда
допусната до монарх, сякаш съм свикнала с това. Упражних
всичко, което ще й кажа, но не и как ще се добера до нея. Тази
част ми изглеждаше лесна. Сега разбирам, че няма да бъде.
Лягам по гръб до него и поглеждам към звездите. Ако имах
време, щях да направя карта и да проследя късмета си по тях.
- Добре. А ти на мое място към кого щеше да се обърнеш?
- Към лорд Ройбен и сина на Алдъркинг, Северин.
Лицето му е близо до моето.
Смръщвам се.
- Но те не са част от Върховния двор. Те не са се заклели пред
короната.
- Точно така - казва Кардан и протяга пръст, за да проследи
формата на ухото ми, извивката.
Потрепервам и затварям очи заради горещото прониз- ване на
срама. Той продължава да говори, но като че ли се усеща какво
прави и бързо отдръпва ръка. Сега и двамата сме засрамени.
- Те имат по-малко за губене и повече за печелене от план,
който някои биха нарекли измяна. За Северин се твърди, че
предпочита смъртни рицари и има смъртен любовник, затова
ще говори с теб. А баща му е в изгнание, така че дори самото
признаване на двора му ще е нещо. - А лорд Ройбен -
продължава той. - Историите го превръщат в някаква трагична
фигура. Рицар от светлите елфи, измъчван с десетилетия като
слуга в Двора на тъмните, на който станал владетел. Не знам
какво би могла да предложиш на такъв, но той има достатъчно
голям двор и ако го привлечеш на страната на Оук, дори
Бейлкин ще се притесни. Иначе знам, че си има любимка сред
консортите, макар че е от нисък ранг. Опитай се да не я
дразниш.
Помня как Кардан говореше пиян на стражите, когато се
измъквахме от коронацията. Той познава тези създания, познава
обичаите им. Колкото и надменен да звучи, докато дава съвети,
и колкото да ме притеснява това, ще съм глупачка, ако не го
послушам. Ставам с надеждата, че нямам червени петна по
бузите си. Кардан сяда, сякаш ще заговори.
- Знам - казвам, като се взирам в лагера. - Няма да те
отегчавам, като умра.
Решавам да си опитам късмета при сина на Алдъркинг, Северин.
Неговият лагер е малък, както и владението му, което е част от
гората точно до Двора на термитите на Ройбен и не е нито от
светлите, нито от тъмните елфи.
Шатрата му е от някакъв плътен плат, боядисан в сребърно и
зелено. Неколцина рицари седят наблизо около огън. Не са с
брони - само с тежки кожени туники и ботуши. Един се суети с
нещо като котле над огъня, с което да кипне вода. Човешкото
момче, което видях със Северин на коронация- та,
червенокосото, което ме хвана да го зяпам, говори тихо с един
от рицарите. След миг и двамата се засмиват. Никой не ми
обръща внимание.
Отивам до огъня.
- Моля за извинение - казвам, като се питам дали това не е
твърде любезна реплика за кралски вестоносец. Все пак нямам
избор. - Нося съобщение за сина на Алдъркинг. Новият
върховен крал иска да се споразумее с него.
- О, така ли?
Момчето ме изненадва, като заговаря първо.
- Да, смъртни - казвам, защото съм си лицемерка.
Но стига де, точно така би се обърнал някой от слугите на
Бейлкин към него.
Той извърта очи и казва нещо на един от рицарите, който става.
Трябва ми секунда да осъзная, че виждам лорд Северин. Косата
му е с цвят на есенни листа, очите са зелени като мъх, а над
челото му се извиват рога, точно над ушите. Изненадана съм, че
седи с останалите от свитата си пред огъня, но бързо се
овладявам и се покланям.
- Трябва да говоря с вас насаме.
- О? - изненадва се той. Не отговарям и той вдига вежди. -
Разбира се. Насам.
- Трябва да я поправиш - вика момчето след нас. - Наистина,
омагьосаните човешки слуги са зловещи.
Северин не му отговаря.
Влизам след него в палатката. Никой от останалите не ни
следва, макар че вътре има няколко жени с рокли, които седят
на възглавници, а един гайдар свири. Една жена рицар седи до
тях, сложила меча в скута си. Острието е толкова красиво, че
привлича погледа ми.
Северин ме води до ниска маса, обградена от тапицирани
табуретки и отрупана с храна - сребърна гарафа с вода с рогова
дръжка, поднос с грозде и кайсии и чиния с малки медени
сладкиши. Той ми дава знак да седна и се настанява на друга
табуретка.
- Яж каквото пожелаеш - казва ми, но повече като предложение,
отколкото като заповед.
- Искам да ви помоля да присъствате на церемонията по
коронясване - казвам, без да обръщам внимание на храната, -
Но не Бейлкин ще бъде коронясан.
Той не изглежда безкрайно изненадан, само малко по-
подозрителен.
- Ти не си негов пратеник?
- Аз съм пратеник на следващия върховен крал - казвам и вадя
пръстена на Кардан от джоба си като доказателство, че имам
някаква връзка с кралското семейство и не съм си измислила
всичко. - Бейлкин няма да бъде следващият върховен крал.
- Разбирам.
Лицето му е безизразно, но той се взира в пръстена.
- И мога да ви обещая, че вашият двор ще бъде признат като
суверенен, ако ни помогнете. Новият върховен крал няма да
предявява претенции към вас. Вместо това ви предлагаме
съюз.
Страх плъзва по гърлото ми и почти не мога да изрека
последните думи. Ако не ми помогне, има вероятност да ме
предаде на Бейлкин. А тогава положението много ще загрубее.
Мога да контролирам доста неща, но не и това.
Лицето му е неразгадаемо.
- Няма да те обиждам, като те Питам кого представляваш. Има
само една възможност и тя е това да е младият принц Кардан,
за когото съм чувал много неща. Но аз не съм идеалният
кандидат за ваш помощник по същите причини, поради които
предложението ти е така изкусително. Моят двор няма голямо
значение. И нещо повече - аз съм син на предател, затова едва
ли някой би се съобразил с мен.
- Но нали ще отидете на пиршеството на Бейлкин. Искам само
да ни помогнете в критичния момент. - Той е изкушен и сам го
признава. Може би просто му трябва още малко убеждаване. -
Каквото и да сте чули за принц Кардан, той ще бъде по-добър
крал от брат си.
Поне за това не излъгах.
Северин поглежда към другия край на палатката, сякаш се чуди
кой може да ме е чул.
- Ще ви помогна, стига да не съм единственият. Казвам го не
 само заради себе си, но и заради вас. - После става. -
Пожелавам на теб и на принца всичко най-добро. Ако имате
нужда от мен, ще направя каквото мога.
Ставам от табуретката и отново се покланям.
- Много сте щедър.
Когато напускам лагера му, мислите ми препускат. От една
страна, успях. Успях да говоря с един от владетелите на
Царството на феите, без да се направя на глупачка. И дори
почти го убедих да участва в плана ни. Но все пак ми трябва
още един монарх, някой по-влиятелен.
Досега избягвах едно място. Най-големият лагер принадлежи на
Ройбен от Двора на термитите. Пословично кръвожаден, той е
спечелил и двете си корони в битка, затова едва ли е възмутен
от кървавия преврат на Бейлкин. Все пак Ройбен като че ли
споделя убеждението на Анет от Двора на молците, че Бейлкин
няма. никакво значение без корона.
Може би и той няма да иска да се срещне с пратеник на
Бейлкин. А като се има предвид размерът на лагера му, не мога
дори да си представя колко стражи ще трябва да преодолея, за
да се добера до него.
Но може би ще успея да се промъкна вътре. Все пак при толкова
много народ тук, какво е един човек повече?
Събирам наръч паднали клони, достатъчно голям, за да бъде
добър принос за някой огън, и тръгвам към Двора на термитите
със сведена глава. По периметъра му има рицари, но те
наистина не ми обръщат внимание, когато минавам покрай тях.
Чувствам се замаяна от успеха на плана ми. Когато бях дете,
Мадок понякога трябваше да спира насред играта на дама.
Дъската си оставаше така, за да ни чака да продължим. През
целия ден и цялата нощ си представях ходовете си и неговите
контраходове, но когато сядахме отново, вече не играехме
първоначалната игра. По-често не успявах да предвидя
следващите му ходове. Бях изпълнена със стратегия, но не и за
играта, която играех.
Така се чувствам и сега, докато влизам в лагера. Играя игра
срещу Мадок и макар че мога да измислям планове и кроежи,
ако не успея да предвидя точно неговите, съм загубена.
Пускам дървата до един огън. Синьокожа жена с черни зъби ме
поглежда за миг и после продължава разговора си с мъж с кози
крака. Почиствам кората от дрехите си и тръгвам към най-
голямата шатра. Вървя небрежно, с лека и равна походка.
Когато откривам по-тъмна сянка, я използвам, за да пропълзя
под платното. За миг просто лежа така, ненапълно скрита и от
двете страни.
В главната шатра светят фенери със зелен магически огън,
които озаряват всичко в нездрав цвят. Във всяко друго
отношение обаче вътре е разкошно. Килимите са на слоеве,
един върху друг. Има тежки дървени маси, столове и легло,
отрупано с кожи и покривки от брокат, бродирани с нарове.
Но за моя изненада на масата има картонени кутии с храна.
Зеленокожото пикси, което беше с Ройбен на коронацията, пъха
нудли в устата си с китайски пръчици. Той седи до нея и
внимателно разчупва една курабийка с късметче.
- Какво пише? - пита момичето. - Че както обикновено
„пътуването, за което обещахте на гаджето си, че ще бъде
приятно, се превърна в касапница, както обикновено"?
- Пише: "Днес твоите обувки,ще те направят щастлив" - казва й
той сухо и й подава листчето през масата, за да се убеди сама.
Тя поглежда към кожените му ботуши. Той свива рамене и леко
се усмихва.
И тогава аз съм извлечена грубо от скривалището ми.
Претъркулвам се по гръб пред шатрата и виждам, че над мен
стои жена рицар с изваден меч. Няма кого да виня освен себе
си. Не биваше да лежа така, трябваше да си намеря
скривалище в шатрата. Не биваше да спирам, за да слушам
разговора им, колкото и изненадващ да ми се стори.
- Ставай - казва тя.
Дулкамара. По лицето й обаче не личи да ме е познала.
Изправям се и тя ме отвежда в шатрата, като ме рита по
краката, когато влизаме там, и аз се стоварвам на килимите.
Благодарна съм, че са толкова меки. За миг оставам да лежа
там. Тя притиска с ботуш кръста ми, сякаш съм повалена
плячка.
- Залових шпионин - заявява Дулкамара. - Да й строша ли
 врата?
Мога да се превъртя и да я сграбча за глезена. Това ще я извади
от равновесие достатъчно дълго, за да се изправя. Ако извия
крака й и избягам, мога да се измъкна. В най-лошия случай поне
ще съм права и ще имам шанс да грабна някакво оръжие, за да
се бия с нея.
Но аз дойдох за аудиенция при лорд Ройбен и ето че получих
такава. Стоя неподвижно и позволявам на Дулкамара да ме
подценява.
Лорд Ройбен заобикаля масата и се навежда над мен, бялата му
коса се спуска около лицето. Сребърните очи ме гледат
безмилостно.
- От кой двор си ти?
- От този на върховния крал - отговарям. - На истинския
върховен крал, Елдред, който беше убит от сина си.
- Не съм сигурен, че ти вярвам. - Изненадва ме както с
кроткостта на това заявление, така и с допускането, че лъжа. -
Ела, седни с нас и хапни. Искам да ми кажеш още. Дулкамара,
можеш да ни оставиш.
- Ще я нахраните? - пита тя намусено.
Той не й отговаря и след миг невъзмутима тишина тя като че ли
се опомня. Покланя се и излиза.
Отивам до масата. Пиксито ме гледа с мастиленочерните си
очи, същите като на Татерфел. Забелязвам, че на пръстите й
има допълнителна става, когато посяга към едно яйчено рулце.
- Вземай - казва тя. - Има много. Обаче използвах повечето от
лютите пакетчета.
Ройбен чака, гледа ме.
- Храна на смъртните - казвам аз, надявам се, с неутрален тон.
- Ами ние живеем до тях, нали? - пита ме той.
- Мисля, че тя не просто живее до тях - възразява пиксито, като
ме поглежда.
- Моля за извинение - казва той и чака. Осъзнавам, че наистина
очакват да хапна нещо. Набучвам една кнедла с пръчицата и я
пъхам в устата си. - Хубаво е.
Пиксито продължава да яде нудли. Ройбен посочва към нея.
- Това е Кайе. Предполагам, знаеш аз кой съм, щом си се
 промъкнала в лагера ми. А теб как те наричат?
Не съм свикнала да се обръщат с такава изискана любезност
към мен - той постъпва много учтиво, като не пита за истинското
ми име.
- Джуд - казвам аз, тъй като имената нямат сила при смъртните.
- И дойдох при вас, защото мога да сложа друг на трона вместо
Бейлкин, но ми трябва помощта ви.
- Някой по-добър от Бейлкин или просто някой друг? - пита той.
Смръщвам се, не съм сигурна как да отговоря на това.
- Някой, който не е избил почти цялото си семейство. Това не го
ли прави автоматично по-добър?
Пиксито - Кайе - сумти.
Лорд Ройбен поглежда към ръката си на дървената маса, после
към мен. Не мога да разчета мрачното му изражение.
- Бейлкин не е дипломат, но вероятно може да се научи. Той
очевидно е амбициозен и извърши брутален преврат. Не всеки
има нервите за това.
- Аз почти нямах нервите да го гледам - казва Кайе.
- Само че той доста прекали - напомням им. - И не мисля, че вие
го харесвате твърде много, като се има предвид какво казахте
на коронацията.
Едното крайче на устата му се извива нагоре. Съвсем леко,
почти незабележимо.
- Не го харесвам. Мисля, че е страхливец, щом уби сестрите си
и баща си само заради нараненото си честолюбие. И се скри
зад военните си, остави генерала да довърши избрания от
върховния крал наследник. Това издава слабост, която
неизбежно ще бъде използвана.
Студена тръпка на предчувствие плъзва по гърба ми.
Трябва ми някой, който да присъства на коронацията, някой с
достатъчно власт, за да може присъствието му да има значение.
Вие. Ще се случи на пира на Бейлкин утре вечер. Ако просто
позволите да се случи и положите клетва пред новия върховен
крал...
- Глупости - казва Кайе, - но за какво ти е на теб всичко това?
Защо ти пука кой ще се качи на трона?
- Защото живея тук. Тук съм израснала. Дори и да го мразя през
 половината време, това е моето място.
Лорд Ройбен кима бавно.
- И няма да ми кажеш кой е този кандидат, нито как смяташ да
сложиш короната на главата му?
- Предпочитам да не казвам.
- Мога да накарам Дулкамара да те наранява, докато не
започнеш да ме молиш да ти позволя да ми кажеш тайните си.
Изрича го меко, просто като факт, но ми напомня за ужасната му
репутация. Никакво черпене с китайска храна и никаква
любезност не могат да ме накарат да забравя точно с кого си
имам работа.
- Това няма ли да ви направи същия страхливец като Бейлкин? -
отговарям, опитвам се да покажа същата увереност като в
Двора на сенките, същата увереност като с Кардан.
Не мога да му позволя да види, че съм изплашена, камо ли
колко много съм изплашена.
Взираме се дълго един в друг, пиксито ни наблюдава. Накрая
лорд Ройбен въздиша продължително.
- Вероятно дори по-голям страхливец. Е, добре, Джуд,
създателко на крале. Ще играем с теб. Сложи короната на
главата на друг, а не на Бейлкин, и ще ти помогна да я
задържиш там. - Той замълчава, после добавя: - Но ще
направиш нещо за мен.
Чакам напрегната. Той събира дългите си пръсти.
- Някой ден ще поискам услуга от твоя крал.
- Искаш да се съглася на нещо, без дори да знам какво е то? -
избълвам аз.
Стоическата му физиономия поддава леко.
- Сега се разбираме много добре.
Кимам. Какъв избор имам?
- Нещо със същата стойност - уточнявам аз. - И в нашата власт.
- Това беше много интересна среща - казва лорд Ройбен с лека,
неразгадаема усмивка.
Когато ставам да си тръгна, Кайе ми смига с мастилено- черното
си око.
- Късмет, смъртна.
И с тези думи, отекващи в ума ми, аз напускам лагера и тръгвам
към Кардан.

28

Призрака е станал, когато се връщаме. Излизал е и е донесъл

шепа малки ябълки, малко сушено еленско, прясно масло и още
няколко дузини бутилки вино. Донесъл е и мебели, които
разпознавам от двореца - диван, тапициран с бродирана
коприна, сатенени възглавници, блестяща завивка от коприна,
тънка като паяжина, и сервиз за чай от халцедон.
Поглежда от дивана, на който се е настанил, изглежда
едновременно напрегнат и изтощен. Струва ми се, че скърби, но
не по човешки начин.
- Е? Мисля, че ми беше обещано злато.
- А какво ще кажеш да ти обещая отмъщение? - питам аз и
отново осъзнавам бремето на обещанията, което вече лежи на
раменете ми.
Той се споглежда с Бомбата.
- Значи, тя наистина има план.
Бомбата се настанява на една възглавница.
- Тайна, която е много повече от план.
Вземам една ябълка, отивам до масата и се настанявам върху
нея.
- Ще отидем на пира на Бейлкин и ще му откраднем кралството
под носа. Какво ще кажеш за това?
Дръзка, ето каква трябва да бъда. Сякаш съм господарката тук.
Сякаш съм дъщеря на генерала. Сякаш наистина мога да
осъществя това.
Едното крайче на устата на Призрака се извива нагоре. Той вади
четири сребърни чаши от шкафа и ги поставя пред мен.
- Да пием?
Клатя глава, като го гледам как налива. Той се връща на дивана,
но сяда на ръба, сякаш е готов да скочи всеки момент. Отпива
голяма глътка от виното.
- Говореше за убийството на нероденото дете на Дейн - казвам
аз.
Призрака кима.
- Видях изражението ти, когато Кардан заговори за Ли- риопа и
разбра за участието ми в това.
- Изненадах се - отвръщам честно. - Исках да мисля, че Дейн е
бил различен.
Кардан сумти и взема сребърната чаша, която бе предназначена
за мен, както и своята.
- Убийствата са жесток занаят - казва Призрака. - Вярвам, че
Дейн щеше да бъде толкова добър върховен крал, колкото
всеки принц от вълшебния народ, но баща ми беше смъртен.
Той не би сметнал Дейн за добър. Той не би мислил и мен за
добър. Не е зле да помислиш доколко държиш на добротата,
преди да продължиш по пътя на шпионството.
Вероятно е прав, но нямам време да мисля за това сега.
- Ти не разбираш - казвам. - Детето на Лириопа е оцеляло.
Той се обръща към Бомбата, явно изумен.
- Това ли е тайната?
Тя кима леко самодоволно.
- Това е планът.
Призрака я гледа дълго, после се обръща към мен.
- Не искам да си търся ново положение. Искам да остана тук и
да служа на следващия върховен крал. Така че, да, нека
откраднем кралството.
- Не е нужно да бъдем добри - казвам на Призрака. - Но нека се
опитаме да бъдем справедливи. Като всеки принц на
Царството на феите.
Призрака се усмихва.
- И може би малко по-справедливи - казвам, като поглеждам към
Кардан.
Призрака кима.
- Да, най-добре.
После отива да събуди Хлебарката. Трябва да обяснявам всичко
отново. Щом стигам до частта с пиршеството и какво си мисля,
че ще се случи там, Хлебарката ме прекъсва толкова често, че
почти не мога да довърша и едно изречение. Когато
приключвам, той вади свитък и писалка от един от шкафовете и
записва кой кога и къде трябва да бъде, за да проработи планът.
- Ти препланираш плана ми - казвам аз.
- Само мъничко - отвръща, облизва писалката и продължава да
пише. - Тревожиш ли се за Мадок? На него няма да му хареса
това.
Разбира се, че се тревожа за Мадок. Ако не се тревожех,
нямаше да направя нищо такова. Просто щях да му предам
живия ключ за кралството.
- Знам - казвам и се взирам в остатъка от вино в чашата на
Призрака.
В мига, в който вляза на пира под ръка с Кардан, Мадок ще
разбере, че играя своя игра. Когато научи, че смятам да му
попреча да стане регент, ще побеснее.
А когато побеснее, става най-кръвожаден.
- Имаш ли нещо подходящо за обличане? - пита Хлебарката.
При изненадания ми поглед вдига ръце. - Все пак това е
политика. С Кардан трябва да се появите бляскави на този пир.
За новия крал ще е добре всичко да изглежда както трябва.
Отново обсъждаме плана и Кардан ни помага да направим карта
на Холоу Хол. Опитвам се да не се взирам в дългите му пръсти,
които пълзят по хартията, и да не обръщам внимание на
тръпката, която усещам, когато ме погледне.
Призори изпивам три чаши чай и излизам сама, за да намеря
последния човек, с когото трябва да говоря преди пиршеството -
сестра ми Вивиен.
* * *

Връщам се у дома - къщата на Мадок, напомням си, никога не е

била мой дом и никога вече няма да бъде след тази нощ, -
докато слънцето изгрява сред златни пламъци. Чувствам се като
сянка, докато се изкачвам по витото стълбище, докато минавам
през всички стаи, в които съм израснала. В стаята си събирам
една торба. Отрова, ножове, рокля и бижута, които смятам, че
Хлебарката ще сметне за достатъчно екстравагантни. С неохота
оставям плюшените животинчета на леглото си. Оставям
обувките, книгите и любимите си джунджурии. Излизам от
втория си живот така, както излязох и от първия - със съвсем
малко вещи и с огромна несигурност за бъдещето.
После отивам до вратата на Виви. Чукам тихо. След малко тя,
сънена, ме пуска вътре.
- 0, добре - казва, прозявайки се. - Събрала си си багажа. -
После вижда лицето ми и клати глава. - Моля те, не ми казвай,
че няма да дойдеш.
- Нещо се случи - отговарям тихо и оставям торбата на пода.
Няма причина да крия, че съм тук, но вече ми стана навик. -
Просто ме изслушай.
- Ти изчезна - казва тя. - Чаках ли, чаках, опитвах се да се
държа, все едно всичко е наред, пред татко. Притесни ме.
- Знам.
Гледа ме, сякаш се чуди дали да не ме зашлеви набързо.
- Изплаших се, че си мъртва.
- Изобщо не съм мъртва. - Хващам я за ръката и я дърпам към
себе си, за да мога да шепна. - Но трябва да ти кажа нещо,
което знам, че няма да ти хареса: работех като шпионин за
принц Дейн. Той ми наложи забрани, за да не мога да кажа
нищо до смъртта му.
Леко заострените й вежди се извиват.
- Шпионин? Какво означава това?
- Ами промъкване и събиране на информация. Убийства. И
преди да кажеш нещо, със сигурност много ме бива в това.
- Добре - казва тя.
Усещала е, че става нещо с мен, но по изражението й разбирам,
че и за милион години не би предположила истината.
Продължавам:
Разбрах, че Мадок смята да направи политически ход, който
включва Оук. - Обяснявам повече за Лириопа, Ориана и Дейн.
Вече толкова пъти разказвам тази история, че ми е лесно да
извадя само най-необходимите части, за да предам
информацията бързо и убедително. - Мадок ще направи Оук
крал, а себе си регент. Не знам дали това е бил планът му от
самото начало, но съм сигурна, че е планът му сега.
- И тогава защо няма да дойдеш с мен в света на хората?
- Искам ти да отведеш там Оук - отговарям. - Да го държиш
далече от това, докато не стане по-голям, достатъчно голям, за
да не се нуждае от регент. Аз ще остана тук и ще се грижа да
има при какво да се върне.
Виви слага ръце на кръста си - жест, който ми напомня за майка
ни.
- И как точно ще го направиш?
- Остави това на мен. - Ще ми се да не ме познаваше така
добре. За да я разсея, й обяснявам за пира на Бейлкин, как
Дворът на сенките ще ми помогне да се добера до короната.
Ще се наложи тя да подготви Оук за коронацията. - Който
контролира краля, контролира кралството - казвам аз. - Ако
Мадок стане регент, знаеш, че Царството на феите ще е вечно
във война.
- Нека видим дали съм разбрала: искаш да отведа Оук от тук,
далече от всички, които познава, и да го уча как да бъде добър
крал? - Тя се смее безрадостно. - Майка ни някога открадна
вълшебно дете. Мен. Знаеш какво се случи. И как сега ще е по-
различно? Как ще спреш Мадок или Бейлкин да не преследват
Оук до края на света?
- Може да изпратим някой да го пази, да пази всички ви. Колкото
до останалото, имам план. Мадок няма да го последва.
Със сестра като Виви се чувствам вечно обречена да съм по-
малката, по-глупавата и готова да сбърка всеки момент.
- Може пък да не искам да се правя на бавачка - казва тя. -
Може да го изгубя на някой паркинг или да го забравя в
училище. Може да го науча на ужасни номера. И той после ще
ме обвинява за всичко това.
- Дай ми друго решение. Наистина ли мислиш, че искам това?
Знам, че звуча умолително, но нищо не мога да сторя.
Взираме се напрегнато една в друга. След това тя се тръш- ва
на един стол и отпуска глава на облегалката.
- И как ще обясня това на Хедър?
- Мисля, че Оук ще е най-малко шокиращата част от това, което
трябва да й кажеш. И то ще е само за няколко години. Ти си
безсмъртна. Което, между другото, е едно от по-шоки- ращите
неща, които трябва да й кажеш.
Тя ме поглежда изпепеляващо.
- Обещай ми, че това ще спаси живота на Оук.
- Обещавам.
- И ми обещай, че няма да коства твоя живот.
Кимам.
- Няма.
- Лъжкиня - казва тя. - Ти си мръсна лъжкиня и аз мразя това,
мразя и плана ти.
- Да, знам.
Поне не каза, че мрази и мен.
***

Тъкмо ще излизам от къщата, когато Тарин отваря вратата на

стаята си. Облечена е с пола в цвят на бръшлян, бродирана с
падащи листа.
Дъхът ми секва. Не възнамерявах да се виждам е нея.
Взираме се дълго една в друга. Тя вижда, че на рамото ми има
торба и че съм със същите дрехи, с които бях и когато се
сражавахме.
После затваря вратата си и ме оставя на съдбата ми.

29

Никога не съм влизала през парадния вход на Холоу Хол. Винаги

съм се промъквала през кухните, облечена като прислужница. Сега
стоя пред полираните дървени врати, осветени от две лампи с
пленени духчета, които летят в отчаяни кръгове. Те озаряват
 огромно резбовано зловещо лице - чукчето - с халка, пронизваща
носа му.

Кардан посяга към него и защото съм израснала в Царството на

феите, не изкрещявам от изненада, когато вратата отваря очи.
- Мой принце - казва тя.
- Моя врата - отвръща той с усмивка, в която личи привързаност.
Странно е да видиш как пуска в ход неприятния си чар за нещо
различно от злина.
- Привет и добре дошъл - казва вратата и се отваря, за да
разкрие един от вълшебните прислужници на Бейлкин.
Той се взира, зяпнал, в Кардан, изчезналия принц.
- Другите гости са тук - казва накрая прислужникът.
Кардан стиска ръката ми под лакътя си, преди да тръгне
към преддверието, и аз усещам прилив на топлина, докато
вървя до него. Не мога да си позволя да не бъда безмилостно
искрена със себе си. Въпреки всичко, въпреки факта, че е
ужасен, Кардан е и забавен.
Може би трябва да съм доволна колко малко значение ще има
това.
Но засега е изключително изнервящо. Кардан е
облечен с дрехите на Дейн, откраднати от
гардеробите на двореца и преправени от едно сръчно
брауни, което имаше дълг от хазарт към Хлебарката. Той
изглежда царствено в различните оттенъци на кремавото - палто
над жилетка и свободна риза, бричове и шалче на врата, със
същите ботуши със сребърни носове, които носеше на
коронацията, а на лявото му ухо сияе сапфир. Той трябва да
изглежда царствено. Аз му помогнах да избере дрехите,
помогнах му да изглежда така и все пак съм впечатлена.
Аз съм със зелена рокля и обици във формата на ягоди. В джоба
ми е златният жълъд на Лириопа, а на колана ми виси мечът на
баща ми. До кожата ми се гушат няколко ножа. Но пак не ми се
струват достатъчно.
Докато прекосяваме залата, всички се обръщат да ни погледнат.
Господарите и господарките на Царството на феите. Крале и
кралици от други дворове. Представител на кралицата на
морските дълбини. Бейлкин. Семейството ми. Оук, който стои с
Ориана и Мадок. Поглеждам към лорд Ройбен, бялата му коса
лесно се забелязва в тълпата, но той с нищо не показва, че сме
се срещали. Лицето му е неразгадаемо, като маска.
Ще трябва да му се доверя, че ще изпълни своята част от
сделката, но не ми харесва пресметливостта му. Възпитана съм
да вярвам, че стратегията означава да откриваш слабостите на
другия и да се възползваш от тях. Това го разбирам. Но да
караш хората да те харесат, да ги накараш да искат да застанат
на твоя страна - в това не съм така умела.
Погледът ми се отклонява от маса с храни и напитки към
пищната роба на един крал гоблин, който дъвче кокал. После
виждам кръвната корона на върховния крал. Тя е на перваз над
нас, положена на възглавница. Сияе там със зловеща светлина.
Щом я виждам, си представям как всичките ми планове се
разпадат. Мисълта да я открадна пред очите на всички ме
плаши. Все пак нямаше да е по-лесно, ако трябваше да
претърся Холоу Хол, за да я намеря.
Виждам как Бейлкин спира да разговаря с една жена, която не
познавам. Тя е с рокля от морски водорасли и огърлица от
перли. Черната й коса е вдигната с корона от перли, която
прилича на мрежа над главата й. След миг осъзнавам коя е -
кралица Орлаг, майката на Никасия. Бейлкин я оставя и
прекосява устремено залата към нас.
Кардан го вижда и тръгва към виното. Има бутилки и сандъци с
вино - бледозелено, жълто като злато, тъмно лилаво-червено
като собствената ми кръв. Виното е ароматизирано с рози,
глухарчета, стрити билки и касис. Дори от аромата му може да
ти се замае главата.
- Малки братко - казва Бейлкин на Кардан. Облечен е от глава
до пети в черно и сребърно, кадифеният му жакет е така
плътно бродиран с корони и птици, че прилича на броня. Носи
сребърна диадема, също като очите му. Но това не е
короната, а просто корона. - Търсих те навсякъде.
- Без съмнение. - Кардан се усмихва като злодея, за какъвто
винаги съм го смятала. - Оказа се, че все пак има полза от мен.
Каква ужасна изненада.
Принц Бейлкин се усмихва, сякаш се дуелират с усмивките си,
без останалата част от тях да участва в тази схватка. Сигурна
съм, че му се ще да можеше да се разкрещи на Кардан, да го
принуди с бой да изпълни заповедите му, но тъй като
останалите от семейството му умряха от меч, вероятно е
осъзнал, че му трябва доброволен участник в ко- ронацията.
За момента присъствието на Кардан е достатъчно да увери
останалите, че Бейлкин скоро ще стане върховен крал. Ако
Бейлкин извика стражите или сграбчи брат си, тази илюзия ще
изчезне.
- А ти - казва Бейлкин, като обръща поглед към мен, и очите му
светят зловещо. - Ти какво общо имаш с всичко това? Остави
ни.
- Джуд - казва Мадок и се приближава до принц Бейлкин, който
веднага осъзнава, че все пак имам нещо общо с всичко това.
Мадок изглежда недоволен, но не и притеснен. Сигурна съм, че
ме мисли за глупачка, която очаква да бъде потупана по главата,
задето е открила изчезналия принц, и се проклина, че не ми е
обяснил по-ясно да отведа Кардан при него, а не при Бейлкин.
Усмихвам му се весело, като момиче, което си мисли, че е
разрешило всички проблеми.
Колко ли е вбесяващо да си така близо до целта си, да си тук с
Оук, близо до короната, пред господарите на Царството на
феите. И тогава копелето на първата ти жена да пъхне прът в
колелата на плана ти, като предаде на твоя съперник
единствения, който може да положи короната на главата на Оук.
Забелязвам обаче преценяващия поглед, с който оглежда
Кардан. Мадок променя плана си. Слага тежка ръка на рамото
ми.
- Ти си го открила. - Обръща се към Бейлкин. - Надявам се, че
смяташ да възнаградиш дъщеря ми. Сигурен съм, че не е било
лесно да го убеди да дойде тук.
Кардан го поглежда странно. Помня как ми каза, че се дразни, че
Мадок се отнася така добре с мен, когато Елдред почти не го
поглежда. Но изражението му ме кара да се чудя дали просто не
му се струва странно да ни види заедно - жестокия генерал и
човешкото момиче.
- Ще й дам каквото поиска и дори повече - обещава Бейлкин
помпозно.
Виждам как Мадок се смръщва и му се усмихвам, докато
наливам две чаши вино - едното светло, а другото тъмно. Правя
го внимателно, без да разлея нито капка.
Вместо да подам едната на Кардан, предлагам и двете чаши на
Мадок, за да избере. Усмихнат, той взема виното с цвят на кръв.
Аз вземам другата чаша.
- За бъдещето на Царството на феите - казвам и чукваме чаши,
а стъклото изкънтява като камбанки.
Пием. Веднага усещам ефектите - сякаш плавам из въздуха. Не
искам дори да погледна към Кардан. Той ще се засмее, ако
реши, че не мога да понеса няколко глътки вино.
Кардан си налива чаша и я изпива.
- Вземи бутилката - казва Бейлкин. - Решил съм да бъда много
щедър. Нека обсъдим какво би искал. Каквото пожелаеш.
- Няма защо да бързаме, нали? - пита лениво Кардан.
Бейлкин го поглежда остро, като човек, който едва се сдържа да
не пристъпи към насилие.
- Мисля, че всички биха искали въпросът най-сетне да се уреди.
- Въпреки това - казва Кардан, взема бутилката с вино и пие
направо от нея. - Имаме цяла нощ.
- Властта е в твоите ръце - казва насечено Бейлкин, като оставя
"засега" неизречено.
Виждам как едно мускулче на челюстта на Кардан потрепва.
Сигурна съм, че Бейлкин си представя как ще го накаже за
забавянето. Това се усеща във всяка негова дума.
Мадок обаче преценява ситуацията, без съмнение, преценява
какво може да предложи на Кардан. Когато ми се усмихва и
отпива отново от виното си - усмивката му е истинска. Широка,
изпълнена с облекчение. Знам, че си мисли, че ще е много по-
лесно да манипулира Кардан, отколкото Бейлкин.
Внезапно осъзнавам, че ако отидем в другата стая, мечът на
Мадок ще се забие в гърдите на Бейлкин.
- След вечерята ще ти кажа условията си - заявява Кардан. - Но
дотогава ще се наслаждавам на пиршеството.
- Търпението ми не е безкрайно - ръмжи Бейлкин.
- Ами работи над това - казва Кардан с лек поклон и се
отдалечаваме от Бейлкин и Мадок.
Оставям чашата си близо до поднос със сърца на врабчета,
пронизани с дълги сребърни игли, и тръгвам през тълпата с
него. Никасия ни спира, като слага дългопръстата си ръка на
гърдите му, лазурната й коса сияе на фона на бронзовата рокля.
- Къде беше? - пита го тя, като поглежда към преплетените ни
ръце.
Сбърчва нежния си нос, но в думите й се усеща паника. Тя се
преструва на спокойна, като всички останали.
Вероятно е решила, че Кардан е мъртъв - или нещо по- лошо.
Сигурно иска да го попита много неща, но не може да го направи
пред мен.
- Джуд ме направи свой затворник - казва той и аз едва се
сдържам да не го настъпя силно по крака. - Тя прави много
здрави възли.
Никасия явно не знае дали да се смее. Почти й съчувствам. И аз
не знам.
- Добре, че си успял да се изплъзнеш от тях - отвръща тя.
Той извива вежди.
- Дали? - отвръща с надменно снизхождение, сякаш се е
показала по-глупава, отколкото я е мислил.
- Трябва ли да се държиш така, дори сега? - пита Никасия, явно
зарязала предпазливостта, и посяга към ръката му.
Изражението му омеква така, както не съм го виждала досега.
- Никасия - казва той, като се отдръпва. - Стой далече от мен
тази нощ. За твое добро.
Жегва ме мисълта, че у него има и доброта. Не искам да я
виждам.
Никасия ме поглежда, явно се опитва да разбере защо това не
важи и за мен. Но Кардан я отминава и аз тръгвам с него.
Виждам в другия край на залата Тарин, която стои до Лок.
Ококорва се, щом вижда с кого съм. Нещо преминава по лицето
й, нещо, което много прилича на негодувание.
Тя има Лок, но аз съм тук с принц.
Не е честно. Не бива да си вадя такива заключения само от
един поглед.
- Част първа е изпълнена - казвам и извръщам очи от нея.
Говоря тихо на Кардан: - Тук сме, влязохме и още не сме
оковани.
- Да - отвръща той. - Мисля, че Хлебарката я нарече „лесната
част".
Планът, както му го обясних, има пет основни фази: (1) влизаме,
(2) караме всички да се съберат, (3) вземаме короната, (4) той я
слага на главата на Оук и (5) излизаме.
Издърпвам ръката си от неговата.
- Не отивай никъде сам - напомням му.
Той ми се усмихва с изопнати устни като изоставен човек и кима.
Аз тръгвам към Ориана и Оук. В другия край на залата виждам
как Северин прекъсва разговора си и се насочва към принц
Бейлкин. По горната ми устна и под мишниците ми избива пот.
Мускулите ми се напрягат.
Ако Северин каже нещо за плана, ще трябва да изоставя
всичките му фази и да мина към последната - измъкването.
Ориана извива вежди, когато приближавам, ръцете й лежат на
слабите раменца на Оук. Той посяга към мен, за да го вдигна. Аз
искам да го попитам дали Виви му е обяснила какво ще стане.
Искам да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но Ориана
сграбчва пръстите му, притиска ги между своите и ме
освобождава от тревогите за поредната лъжа.
- Какво става? - пита ме тя, като кима към Кардан.
- Каквото ме помоли - отговарям и проследявам погледа й.
Някак Бейлкин е включил Кардан в разговора си със Северин.
Кардан се смее на нещо казано от Бейлкин, изглежда така
отпуснато арогантен, какъвто е бил винаги. И тогава осъзнавам,
шокирана - ако цял живот си се страхувал, ако опасността
винаги е била по петите ти, не е толкова трудно да се
преструваш дори пред подобна заплаха. Знам го, но не мислех,
че точно Кардан също ще го знае. Бейлкин е сложил ръка на
рамото му. Просто си представям как пръстите му се забиват
във врата на Кардан.
- Не е лесно. Надявам се да разбираш, че за това ще има цена...
- Ще я платя - казва тя бързо.
- Никой от нас не знае каква е тя - сопвам се, но се надявам да
не е забелязала остротата в тона ми. - И всеки ще трябва да
плати своя дял.
Кожата ми е леко порозовяла от виното, усещам метален вкус в
устата си. Почти е време да пусна в ход следващата част от
плана. Оглеждам се за Виви, но тя е в другия край на залата.
Няма време да й казвам нищо сега, дори да знаех какво.
Опитвам се да се усмихна окуражително на Оук. Често съм се
питала дали съм такава, каквато съм, заради миналото си, дали
то ме превърна в чудовище. Ако е така, дали и него ще
превърна в чудовище?
Виви няма да го направи, казвам си. Тя ще го научи да не мисли
само за властта, а моята работа е да мисля за властта, за да
мога да осигуря завръщането му. Поемам дълбоко дъх и
тръгвам към вратите към коридора. Минавам покрай двама
рицари и завивам зад ъгъл, за да не ме виждат. Поемам си
няколко пъти дъх, преди да отключа прозорците.
Чакам с надежда няколко секунди. Ако Хлебарката и Призрака
се покатерят тук, ще мога да им обясня къде е короната. Но
вместо това вратите на балната зала се отварят и чувам как
Мадок освобождава рицарите. Измествам се встрани, за да ме
види, и той тръгва устремено към мен.
- Джуд. Стори ми се, че дойде насам.
- Имах нужда от малко чист въздух - отвръщам, което е
показателно за това колко съм изнервена.
Отговарям на незададен въпрос.
Той обаче маха с ръка.
- Трябваше да дойдеш първо при мен, когато си открила принц
Кардан. Можехме да преговаряме от позицията на силата.
- Предположих, че ще кажеш нещо такова.
- Сега важното е, че трябва да говоря с него насаме. Бих искал
да отидеш в залата и да го доведеш тук, за да разговаряме.
Тримата.
Отдръпвам се от прозореца към коридора. Призрака и
Хлебарката ще се появят всеки момент и не искам Мадок да ги
види.
- Ами Оук? - питам аз.
Както се надявах, Мадок се отдалечава с мен от прозореца и се
мръщи.
- Ти знаеш?
- Че смяташ да управляваш Елфхейм? Да, досетих се.
Той се взира в мен, сякаш вижда непозната, но аз никога не съм
се чувствала толкова като себе си. За първи път и двамата сме
без маски.
- И все пак доведе принц Кардан тук, при Бейлкин - казва той. -
Или при мен? Това ли е? Искаш да се договорим?
- Трябва да е едното или другото, така ли?
Той се мръщи гневно.
- Да не предпочиташ да няма върховен крал? Ако короната бъде
унищожена, ще настане война, а ако има война, аз ще я
спечеля. По един или друг начин ще получа тази корона, Джуд.
И ти също ще спечелиш от това. Нямаш причина да ми се
противопоставяш. Ще получиш твоето рицарство. Ще получиш
всичко, за което някога си мечтала.
Пристъпва към мен. Вече сме в обхвата си.
Ти каза „ще получа короната", ти - напомням му, ръката ми
посяга към дръжката на меча. - Не изрече името на Оук. Той е
само средство към целта, а целта е власт. Власт за теб.
- Джуд... - започва той, но аз го прекъсвам.
- Нека сключим сделка. Закълни се, че никога няма да вдигнеш
ръка срещу Оук и аз ще ти помогна. Обещай ми, че когато той
порасне, веднага ще се оттеглиш като регент. Ще му предадеш
цялата власт, и то доброволно.
Мадок изкривява уста. Ръката му се свива в юмрук. Знам, че
обича Оук. Обича и мен. Сигурна съм, че е обичал майка ми. По
свой си начин. Но той е такъв, какъвто е. Знам, че не може да
обещае това.
Вадя меча си и той прави същото, стъргането на метал
изкънтява в коридора. Чувам далечен смях, но тук сме сами.
Ръцете ми се потят, но усещам, че всичко това е неизбежно,
сякаш към него съм се стремила през цялото време, през целия
си живот.
- Не можеш да ме победиш - казва Мадок и заема позиция.
- Вече те победих.
- Няма как да победиш. - Мадок замахва с меча, за да нападна,
сякаш просто тренираме. - Какво се надяваш да постигнеш с
един принц насред крепостта на Бейлкин? Ще те поваля и
после ще ти го отнема. Можеше да имаш всичко, а сега ще
останеш с нищо.
- О, нека ти кажа какъв е планът ми. Ти сам ме подтикна към
него. - Изкривявам лице. - Хайде да не отлагаме. В тази част от
плана се сражаваме.
- Поне не си страхливка.
Налита към мен с такава сила, че макар да парирам удара,
падам на пода. Превъртам се до седнало положение, но съм
разтърсена. Никога не се е бил с мен така, с всички сили. Това
няма да е елегантна схватка.
Той е генералът на върховния крал. Знаех, че е по-добър от мен,
но не и колко по-добър. Поглеждам към прозореца. Няма как да
го надвия, но не е и нужно. Просто трябва да го задържа тук още
малко. Замахвам с надеждата да го изненадам. Той отбива
отново. Аз избягвам удара и се завъртам, но той очаква да ударя
и се налага да отстъпя тромаво назад, за да парирам още един
силен замах. Ръцете ме болят от силата на ударите му.
Всичко това се случва твърде бързо.
Опитвам серия от техники, на които ме е учил, после и няколко
трика, които знам от Призрака. Замахвам заблуждаващо наляво
и успявам да го порежа отстрани. Раната е плитка, но и двамата
се изненадваме, когато по палтото му избива кръв. Той се
хвърля към мен. Аз отскачам настрани и той ме удря с лакът в
лицето, поваля ме по гръб на пода. Кръв се стича от носа в
устата ми.
Надигам се замаяна на крака.
Изплашена съм, колкото и да се опитвам да го скрия. Бях
арогантна. Опитвам се да печеля време, но само един негов
удар може да ме прекърши надве.
- Предай се - казва ми той, насочил меча към гърлото ми. -
Добър опит. Ще ти простя, Джуд, и ще се върнем на
 пиршеството. Ти ще убедиш Кардан да направи каквото искам
и всичко ще бъде наред.
Изплювам кръв на каменните плочи.
Ръката, с която Мадок държи меча, трепери леко.
- Ти се предай - казвам аз.
Той се смее, сякаш съм му казала много забавна шега. После
спира и изкривява лице.
- Май не се чувстваш много добре - казвам.
Мечът му увисва леко и той ме поглежда, внезапно проумял.
- Какво си направила?
- Отрових те. Не се тревожи. Дозата е малка. Ще оцелееш.
- Чашите с вино. Но откъде знаеше коя ще избера?
- Не знаех - отвръщам, като си мисля, че въпреки всичко ще е
доволен от отговора ми. Най-много харесва точно такива
стратегии. - Сложих отрова и в двете.
- Тогава горчиво ще съжаляваш - казва.
Вече и краката му треперят. Знам го. Усещам го и в моите крака.
Но аз вече съм привикнала към отровите.
Поглеждам дълбоко в очите му, докато прибирам меча в
ножницата.
- Татко, аз съм такава, каквато ме направи. Все пак станах твоя
дъщеря.
Мадок вдига отново меча, сякаш да ме нападне за последен път,
но го изпуска и се свлича на пода.
Когато след няколко напрегнати минути Призрака и Хлебарката
влизат, те ме виждат да седя до него твърде изморена, за да
мога да помръдна.
Без да каже нищо, Хлебарката ми подава кърпичка и аз
започвам да бърша кръвта от носа си.
- Да минаваме към трета фаза - казва Призрака.

30
Когато се връщам на пиршеството, всички са се настанили на
дългата маса. Тръгвам право към Бейлкин и правя реверанс.
- Милорд - казвам тихо. - Мадок ме помоли да ви кажа, че ще се
забави и да започвате без него. Каза да не се тревожите, но
някои от шпионите на Дейн са тук. Ще ви изпрати вест, когато
ги хване и убие.
Бейлкин ме гледа с леко стиснати устни и присвити очи. Вижда
следите от кръв, които не съм успяла да избърша добре от
ноздрите и зъбите си, както и потта ми. Мадок спи в старата стая
на Кардан и по мои изчисления имаме поне час, преди да се
събуди. Опасявам се, че ако се вгледа внимателно, Бейлкин ще
разбере това по изражението ми.
- Ти се оказа по-полезна, отколкото предполагах - казва той и
слага леко ръка на рамото ми. Като че ли е забравил колко
ядосан беше, когато влязох с Кардан, и очаква и аз да го
забравя. - Продължавай така и ще бъдеш възнаградена. Искаш
ли да живееш като една от нас? Искаш ли да бъдеш една от
нас?
Може ли върховният крал на Царството на феите наистина да
ми даде това? Може ли да ме превърне в нещо друго, освен в
човек, освен в смъртна?
Мисля за думите на Валериан, когато се опита да ме омагьоса,
за да скоча от кулата. Да си роден смъртен, е като да си роден
вече мъртъв.
Бейлкин вижда изражението ми и се усмихва, сигурен, че е
отгатнал най-съкровеното ми желание.
И наистина, когато тръгвам към мястото си, аз съм притеснена.
Би трябвало да триумфирам, но вместо това ми е зле.
Надхитрянето на Мадок не е така удовлетворително, колкото
исках да бъде, особено след като успях само защото той не
очакваше да го предам. Вероятно след години вярата ми в този
план ще се окаже оправдана, но дотогава ще трябва да живея с
това неприятно усещане в стомаха.
Бъдещето на Царството на феите зависи от способността ми да
играя дълга игра, и то перфектно.
Забелязвам Виви, седи между Никасия и лорд Северин, и й се
усмихвам бързо. Тя ми отвръща с мрачна усмивка.
Лорд Ройбен ме гледа крадешком. До него зеленото пикси
шепне нещо в ухото му и той клати глава. В другия край на
масата Лок целува ръката на Тарин. Кралица Орлаг ме гледа с
любопитство. На този пир присъстват само трима смъртни -
Тарин, аз и червенокосото момче със Северин - и от погледа й
разбирам, че за нея сме като мишки сред котешко сборище.
Над нас виси полилей от тънки парчета слюда. Миниатюрни
сияещи феи са пленени в него, за да озаряват залата с топло
сияние. Понякога политат и карат сенките да танцуват.
- Джуд - казва Лок, като докосва ръката ми и ме сепва. Лисичите
му очи са присвити от веселие. - Признавам, че малко
изревнувах, когато те видях да вървиш под ръка с Кардан.
Отстъпвам крачка назад.
- Нямам време за това.
- Харесвах те, нали знаеш. И още те харесвам.
За миг се питам какво ли би станало, ако се извъртя и го
халосам.
- Разкарай се, Лок.
Той пак се усмихва.
- Най-много ми харесва това, че никога не правиш каквото
предполагам. Например не очаквах да се дуелираш заради
мен.
- Не съм.
Отдръпвам се от него и тръгвам към масата, леко нестабилно.
- А, ето те - казва Кардан, когато сядам до него. - Как върви
нощта за теб? Моята е изпълнена със скучни разговори
относно това как главата ми ще се озове на кол.
Ръцете ми треперят, когато сядам. Казвам си, че е просто от
отровата. Устата ми е пресъхнала. Осъзнавам, че нямам сили за
остроумия. Слугите поднасят ястия - печена гъска, сияеща от
глазурата от касис, стриди и задушен див чесън, жълъдови
торти и цяла риба, пълнена с шипки. Виното се лее
тъмнозелено, с плаващи златни парченца. Гледам ги как потъват
към дъното на чашата - като блестяща утайка.
- Казах ли ти колко ужасно изглеждаш тази нощ? - пита Кардан и
се обляга на изящно резбования стол, топлината в думите му
превръща въпроса в нещо като комплимент.
- Не - отговарям аз, доволна, че раздразнението ме връща в
настоящето. - Кажи ми.
- Не мога - отвръща той смръщен. - Джуд? - Още не съм
свикнала да чувам името си, изречено от неговата уста.
Веждите му се събират. - На брадичката ти има синина.
Отпивам голяма глътка вода.
- Нищо ми няма.
Не остава много.
Бейлкин се изправя и вдига чашата си.
Аз отблъсвам стола си назад, затова съм вече на крака, когато
гръмва експлозията. Взривът е толкова силен, че сякаш залата
се килва настрани. Всички пищят. Кристални бо- кали падат и се
трошат.
Бомбата изпълни задачата си.
В суматохата една черна стрела прелита от сенчеста ниша и се
забива в дървената маса точно пред Кардан.
Бейлкин скача от мястото си.
- Там! - крещи той. - Убиец!
Рицарите хукват към Хлебарката, който изскача от сум- рака и
стреля отново.
Още една стрела полита към Кардан, който се преструва на
твърде стъписан, за да помръдне, точно както го упражнявахме.
Хлебарката му обясни най-подробно, че ще е много по-
безопасно да стои неподвижно, защото така ще му е по- лесно
да не го уцели.
Но не сме предвидили Бейлкин. Той поваля Кардан от стола,
просва го на пода и го прикрива с тялото си. Аз се взирам в тях и
осъзнавам колко малко разбирам отношенията им. Защото, да,
Бейлкин не забеляза, че Призрака се е покатерил на перваза, за
да вземе кръвната корона. Да, той изпрати рицарите си след
Хлебарката, като позволи на Бомбата да залости вратата на
залата.
Но освен това напомни на Кардан защо не бива да продължава
с този план.
Мислех за Бейлкин като за брат, когото Кардан мрази, брата,
който изби цялото му семейство. Бях забравила, че Бейлкин е
неговото семейство. Бейлкин е човекът, който го е отгледал,
когато Дейн е заговорничил срещу него и баща му го е прогонил
от двореца. Бейлкин е единственото, което му остава.
И макар да съм сигурна, че Бейлкин ще бъде ужасен крал, който
ще нарани както Кардан, така и останалите - съм съвсем
сигурна и че той ще даде власт на Кардан. Кардан ще може да
бъде жесток, стига да е наясно, че Бейлкин е по-жестокият.
За него по-сигурният вариант е да короняса Бейлкин. Много по-
сигурен, отколкото да се доверява на мен и да вярва в бъдещото
царуване на Оук. Той ми се закле. Просто трябва да се погрижа
да не намери начин да заобиколи заповедите ми.
Изоставам от плана, по-трудно е, отколкото си мислех, да си
проправям път в тълпата, затова не съм там, където казах на
Призрака, че ще бъда. Когато поглеждам нагоре, го виждам до
перваза, излиза от сенките. Хвърля короната, но не към мен.
Хвърля короната към моята близначка и тя пада в краката й.
Виви е хванала Оук за ръката. Лорд Ройбен си проправя път
през тълпата.
Тарин вдига короната.
- Дай я на Виви - викам й.
Призрака, осъзнал грешката си, вади арбалета и го насочва към
сестра ми, но няма как да оправи това с изстрел. Тя ме поглежда
ужасена от предателството ми.
Кардан се изправя. Бейлкин също става и прекосява залата.
- Дете, ако не ми я дадеш, ще те посека - казва той на Тарин. -
Аз ще стана върховен крал и тогава ще накажа всеки, който ми
се е противопоставял.
Тя държи короната, гледа първо него, после Виви и мен. Накрая
поглежда към всички кралски особи, които се взират в нея.
- Дай ми короната - казва Бейлкин и тръгва към нея.
Лорд Ройбен му препречва пътя и притиска ръка към
гърдите му.
- Чакай.
Не е извадил оръжие, но виждам сиянието на ножове под
палтото му.
Бейлкин се опитва да отблъсне ръката му, но Ройбен не
помръдва. Призрака се е прицелил в Бейлкин и всички в стаята
се взират в него. Кралица Орлаг се отдръпва няколко крачки
настрани.
Насилието надвисва тежко във въздуха. Тръгвам към Тарин, за
да застана пред нея.
Ако Бейлкин извади оръжие, ако зареже дипломацията и просто
нападне, залата като че ли е готова да избухне в касапница.
Някои ще се бият на негова страна, други срещу него. Клетвите
пред короната вече нямат значение, а след като го видяха да
избива собственото си семейство, никой не се чувства в
безопасност. Той е събрал господарите на Царството на феите
тук, за да ги спечели на своя страна; и като че ли дори той
осъзнава, че още убийства няма да помогнат за това.
Все пак Призрака може да го простреля, преди да е стигнал до
Тарин, а Бейлкин не носи броня под дрехите си. Колкото и
плътна да е бродерията, няма да го спаси от стрела в сърцето.
- Тя е само едно смъртно момиче - казва той.
Какъв прекрасен пир, Бейлкин, син на Елдред - обажда се
кралица Орлаг. - Но за жалост, досега липсваха забавления.
Нека това бъде нашето забавление. Все пак короната е на
сигурно място в тази зала, нали? А ти и брат ти сте
единствените, които могат да я носят. Нека момичето реши на
кого да я даде. Какво значение има, ако и двамата няма да
коронясате другия?
Изненадана съм. Мислех си, че кралица Орлаг е негов съюзник,
но сигурно приятелството на Никасия с Кардан е спечелило
благосклонността й. Или пък не е благосклонна към нито един от
тях и иска само морето да има по-голяма власт, а властта на
сушата да намалее.
- Това е нелепо - казва Бейлкин. - Ами експлозията? Тя не беше
ли достатъчно забавление за теб?
- Определено събуди моя интерес - обажда се лорд Ройбен. - А
и като че ли генералът ти се изгуби някъде. Царуването ти още
не е започнало официално, а вече изглежда доста хаотично.
Обръщам се към Тарин и хващам хладната метална корона.
Отблизо е много красива. Листата като че ли са израснали от
тъмното злато като живи, дръжките им се преплитат в деликатна
мрежа.
- Моля те - казвам.
Между нас има толкова много лоши неща. Толкова гняв,
предателство и ревност.
- Какви ги вършиш? - съска ми Тарин.
Зад нея Лок ме гледа със странен блясък в очите. Моята
история току-що стана още по-интересна, а знам колко обича
той интересните истории.
- Най-доброто, на което съм способна - отговарям.
Дърпам и за един дълъг миг тя не я пуска. После отваря
ръка и аз залитам назад с короната.
Виви е довела Оук възможно най-близо. Ориана стои сред
тълпата и кърши ръце. Сигурно е забелязала отсъствието на
Мадок и се пита за каква цена говорех.
- Принц Кардан - казвам аз. - Това е за теб.
Тълпата се разделя, за да го пропусне - другия ключов играч в
тази драма. Той застава между мен и Оук.
- Спри! - крещи Бейлкин. - Веднага ги спрете.
Вади меча си, явно зарязал играта на дипломация. Още мечове
излизат от ножниците като ужасно ехо на неговия. Чувам
жуженето на омагьосаната стомана.
Посягам към Здрач в мига, в който стрелата на Призрака полита.
Бейлкин залита назад. Чувам как всички в залата ахват. Да
простреляш крал, дори без корона, не е нещо незначително.
Мечът на Бейлкин пада на древния килим и аз виждам къде е
прострелян.
Ръката му е прикована към масата от стоманена стрела.
- Кардан - вика Бейлкин. - Аз те познавам. Знам, че предпочиташ
аз да върша трудната работа по управлението, а ти само да се
наслаждаваш на властта. Знам, че презираш смъртните,
простаците и глупаците. Ела, невинаги съм играл по свирката
ти, но ти нямаш куража да ми се противопоставиш наистина.
Донеси ми короната.
Придърпвам Оук към себе си и слагам короната в ръцете му, за
да я види. За да може да свикне с нея. Виви го потупва
окуражително по гърба.
- Донеси ми короната, Кардан - казва Бейлкин.
Принц Кардан се обръща към по-големия си брат със същия
хладен и пресметлив поглед, с който е гледал толкова много
същества, преди да разкъса крилата от гърбовете им, преди да
ги блъсне в някоя река или да ги пропъди завинаги от двора.
- Не, братко. Не мисля, че ще го направя. Мисля, че дори да
нямах причина да ти се противопоставя, бих го направил
просто от злоба.
Оук ме поглежда, търси потвърждение, че се справя добре
насред това ужасно крещене. Кимам с окуражителна усмивка.
- Покажи на Оук - шепна на Кардан. - Покажи му какво трябва да
прави. Коленичи.
- Те ще си помислят... - започва той, но аз го прекъсвам.
- Просто го направи.
Кардан коленичи и тълпата притихва. Мечове се връщат в
ножниците. Времето се забавя.
- О, това вече е забавно - казва тихо лорд Ройбен. - Кое ли е
това дете? Или чие е? - пита и с кралица Анет си разменят
типична за тъмните усмивка.
- Видя ли? - казва Кардан на Оук и прави нетърпелив жест. -
Сега короната.
Оглеждам господарите и господарките на Царството на феите.
Нито едно лице не изглежда приятелско. Всички гледат
предпазливо; с очакване. Бейлкин е обезумял от гняв и се дърпа
от стрелата, сякаш е готов да откъсне собствената си ръка, но
да не позволи това да се случи. Оук пристъпва колебливо към
Кардан.
- Четвърта фаза - шепне ми Кардан, все още вярва, че сме на
една страна.
Мисля за Мадок, който спи на горния етаж и сънува убийства.
Мисля за Ориана и Оук, които ще бъдат разделени с години.
Мисля за Кардан и как ще ме намрази. Мисля си, че ще се
превърна в пълна негодница.
- През следващата минута ти заповядвам да не помръдваш -
шепна аз.
Кардан застива напълно.
- Върви напред - казва Виви на Оук, - както се упражнявахме.
И тогава Оук слага короната на главата на Кардан.
- Коронясвам те - изрича несигурно детското му гласче. - Кралю.
Върховни кралю на Царството на феите.
Поглежда към Виви и към Ориана. Чака една от тях да му каже,
че се справя добре, че е изпълнил задачата си.
Всички ахват. Бейлкин надава гневен вой. После се чуват смях,
възклицания на ярост и удоволствие. Всички обичат изненадите,
а вълшебният народ ги обича повече от всичко друго.
Кардан ме поглежда с безсилен гняв. После, след като
заповедта ми губи силата си, се изправя бавно на крака.
Познавам яростта в очите му, блясъка в тях, като пленен огън,
като въглени, които горят по-силно и от пламъци. Този път си го
заслужавам. Обещах му, че ще може да си тръгне от двора и от
интригите в него. Обещах му, че ще бъде свободен от всичко
това. И го излъгах.
Не че не искам Оук да стане върховен крал. Искам. И той ще
бъде. Но има само един начин да се уверя, че тронът ще го
чака, докато той научи всичко, което трябва да знае - и този
начин е някой да седи на него. Седем години и Кардан ще може
да се оттегли, да абдикира в полза на Оук и да прави каквото
иска. Но дотогава ще трябва да пази трона за брат ми.
Лорд Ройбен коленичи, както е обещал.
- Кралю - казва той.
Питам се каква ли ще е цената на това обещание. Питам се
какво ли ще поиска от нас, след като помогна на Кардан да
получи короната.
Всички в залата изкрещяват тази дума - от кралица Анет, до
кралица Орлаг и лорд Северин. От другия край Тарин се взира
стъписана в мен. Сигурно ме мисли за полудяла, щом качвам на
трона Кардан, когото презирам, но няма начин да й обясня.
Коленича заедно с останалите и тя също го прави.
Сега всичките ми обещания трябва да бъдат изпълнени.
Кардан дълго се взира в залата, но няма избор и го знае.
- Станете - казва той и ние го правим.
Отстъпвам назад, сливам се с тълпата.
Кардан винаги е бил принц на Царството на феите. Без
значение какво иска, той знае какво се очаква от него. Знае как
да очарова тълпа, как да я заплени. Нарежда да почистят
счупените стъкла и да донесат нови бокали, да налеят още
вино. После вдига наздравица - за изненадите и за ползите от
това да си достатъчно пиян на първата си коронация - и всички в
залата се смеят. И дори да забелязвам, че стиска чашата така
силно, че кокалчетата му са побелели, си казвам, че съм
единствената.
И все пак се изненадвам, когато се обръща към мен с пламнали
очи. Имам чувството, че сме сами в цялата зала. Вдига отново
чашата и устните му се извиват в подигравателна усмивка.
- И за Джуд, която ми поднесе дар тази нощ. За който ще й се
отплатя по достойнство.
Опитвам се да не потрепвам видимо, когато чашите се вдигат
около мен. Звън на кристал. Още вино се лее. Още смях звучи.
Бомбата ме смушва с лакът.
- Измислихме ти тайното име - прошепва тя.
Дори не съм видяла как е влязла през заключените врати.
- Какво е то?
Никога не съм се чувствала по-изморена и все пак още се дем
години няма-да мога да си почина наистина.
Очаквам да каже: „Лъжкинята". Тя ми се усмихва с дяволита,
мистериозна усмивка.
- Че какво друго? Кралицата.
Оказва се, че все още не умея да се смея.

ЕПИЛОГ

Стоя насред "Таргет" и бутам количката, докато Оук и Виви

избират чаршафи, кутии за обяд, тесни джинси и сандали. Оук
се оглежда леко объркан и доволен. Взема разни неща,
разглежда ги и ги връща отново. На пътечката с бонбоните
добавя шоколадчета в количката, както и желирани бонбони,
близалки и захаросан джинджифил. Виви не го спира, затова и
аз не го правя.
Странно е да го гледам такъв, със скрити с магия рогца и
заоблени уши като моите. Странно е да го гледам в отдела с
играчките, докато пробва една тротинетка, а на рамото му виси
раница с формата на сова.
Очаквах, че ще е трудно да убедя Ориана да го пусне с Виви, но
след коронацията на Кардан тя се съгласи, че ще е най-добре
да изведем Оук от двора за няколко години. Бейлкин е затворен
в една кула. Мадок се събуди разгневен, но установи, че е
изпуснал шанса си да заграби короната.
- Значи, наистина ти е брат? - обръща се Хедър към Виви,
когато Оук се оттласква и полита с тротинетката по пътечката с
поздравителните картички. - Можеш да ми кажеш, ако ти е син.
Виви се смее щастливо.
- Имам тайни, но тази не е сред тях.
Хедър не беше очарована, когато Вивиен се появи с дете и не
особено убедително обяснение защо то трябва да живее с нея,
но все пак не ги изхвърли. Диванът й е разтегателен и те се
разбраха той да спи там, докато Виви си намери работа и могат
да си позволят по-голям апартамент.
Знам, че Виви няма да се хване на обикновена работа, но ще се
справи. Ще се справи чудесно. В един друг свят, като се има
предвид кои са родителите ни и какво е миналото ни, щях да я
окуражавам да довери на Хедър истината. Но засега, щом тя
още не е решила, не съм аз човекът, който ще й противоречи.
Докато стоим на опашката на касата и Виви плаща с листа,
омагьосани да изглеждат като банкноти, пак си мисля за онова,
което се случи след пира, превърнал се в коронация. За
празнуващите гости. Как всички се дивяха на Оук, който
изглеждаше едновременно доволен и паникьосан. Как Ориана
не знаеше дали да ме зашлеви, или да ме поздрави. За Тарин,
която мълчеше замислена и се притискаше към ръката на Лок.
За Никасия, която целуна много дълго Кардан по кралската буза.
Аз направих това и сега ще трябва да живея със стореното.
Лъгах, предавах и победих. Жалко, че нямаше кой да ме
поздрави за това.
Хедър въздиша и се усмихва замечтано на Виви, докато товарим
покупките си в багажника на тойотата й. Когато се връщаме в
апартамента, тя вади готово тесто за пица от фризера и ни
обяснява как се правят индивидуални пици.
- Мама ще ме посети, нали? - пита Оук, който слага парченца
шоколад и маршмелоу върху тестото.
Стискам ръката му, докато Хедър пъха пиците във фурната.
- Разбира се. Мисли за времето си тук с Виви като за
чиракуване. Ще научиш всичко необходимо и после ще се
прибереш у дома.
- А как ще разбера дали съм го научил, след като сега не го
знам? - пита той.
Въпросът му звучи като гатанка.
- Върни се, когато завръщането започне да ти се струва труден
избор - отговарям накрая.
Виви ме поглежда. Изглежда замислена.
Изяждам парче от пицата на Оук и облизвам шоколада от
пръстите си. Толкова е сладко, че чак се смръщвам, но няма
значение. Искам единствено да поседя с тях още малко, преди
да трябва да отлетя обратно към Царството на феите. Сама.
***

Когато слизам от кончето си от якобея, тръгвам към двореца.

Сега имам покои там - огромен салон, спалня зад залостени
двойни врати и будоар с празни гардероби. Нямам какво да
закача в тях, освен онова, което взех от имението на Мадок, и
малкото неща, купени от „Таргет".
Сега ще живея тук, за да съм близо до Кардан, да използвам
властта си над него и всичко да върви гладко. Дворът на сенките
ще се разрасне под двореца, защото вече ще бъдат шпиони и
пазители на върховния крал.
Те ще си получат златото направо от ръката на краля.
Това, което не направих, не и наистина, е да говоря с Кардан.
Оставих го само с няколко заповеди, а познатата омраза на
лицето му беше достатъчна, за да се превърна в предишната
страхливка. Все пак трябва да говоря с него. Няма смисъл да
отлагам повече.
Тръгвам с натежало сърце и оловни крака към кралските покои.
Чукам, но един превзет прислужник със сплетени цветя в русата
брада ми казва, че върховният крал е в голямата зала.
Откривам го там, излегнат на трона и загледан в подиума. Сами
сме в залата. Стъпките ми отекват.
Кардан е с бричове, жилетка и палто, което е плътно
прилепнало по раменете му, силно вталено в кръста и стига до
средата на бедрата му. Ушито е от плътно кадифе в наситено
бургундско, с кадифе в цвят на слонова кост по реверите,
раменете и жилетката. Бродирано е със злато, за да подхожда
на златните копчета и златните катарами на високите му
ботуши. На шията му има яка от светли пера на сова.
Черната му коса се спуска на пищни къдрици около бузите.
Сенките извайват скулите му, дългите мигли и безмилостната
красота на лицето му.
Ужасена съм колко много прилича на истински крал на
Царството на феите.
Ужасена съм от импулса да коленича пред него, от желанието да
му позволя да докосне главата ми с украсената с пръстени ръка.
Какво направих? Толкова време той беше онзи, на когото се
доверявах най-малко. И сега трябва да се примирявам с него, да
съгласувам желанията си с неговите. Клетвата му не ми се
струва достатъчен антидот срещу острия му ум.
Какво направих, по дяволите?
Но продължавам да вървя. Поддържам изражението си
възможно най-хладно. Той се усмихва, но усмивката му е по-
студена от всяко сковано изражение.
- Една година и един ден - вика Кардан. - Примигваш и е
свършило. И какво ще правиш тогава?
Приближавам се до него.
- Надявам се да успея да те убедя да останеш крал, докато Оук
е готов да се върне.
- Може би ще развия вкус към това - казва той хладно. - Може би
няма да искам да се откажа.
- Не мисля - отвръщам, макар че винаги съм осъзнавала тази
възможност.
Винаги съм знаела, че отстраняването му от трона може да се
окаже по-трудно от възкачването му на него.
Споразумях се с него за една година и един ден. Имам година и
един ден да сключа по-дългосрочна сделка от тази. И нито
минута повече.
Усмивката му става по-широка и разкрива зъбите му.
- Не мисля, че ще бъда добър крал. Никога не съм искал да
бъда крал, определено не и добър. Ти ме направи своя
марионетка. Е, добре, Джуд, дъще на Мадок, ще бъда твоя
марионетка. Ти управлявай. Ти се оправяй с Бейлкин, с
Ройбен, с Орлаг от морските дълбини. Ти ще бъдеш моят
сенешал, ти ще вършиш работата, а аз ще пия вино и ще
развеселявам поданиците си. Може да съм просто безполезен
щит, който постави пред брат си, но не очаквай да стана
полезен.
Очаквах нещо друго, вероятно директна заплаха. Някак това е
по-лошо.
Той става от трона си.
- Ела да седнеш.
Гласът му е наситен с опасност, със заплаха. От разцъфналите
клони израстват така гъсти тръни, че цветчетата вече почти не
се виждат.
- Нали това искаше? - пита Кардан. - Нали за това пожертва
всичко? Хайде. Твой е.

Следва „Злият крал"

книга втора от трилогията ВЪЛШЕБНИЯТ НАРОД