1

СЪДЪРЖАНИЕ

Щастието не идва даром…..................................................................................2

Цветята и последната тетрадка…......................................................................5
Манастирът в сърцето…......................................................................................8
Четиринадесет години до пролетта…..............................................................11
С поглед към бъдещето…...................................................................................14
Рожден ден….........................................................................................................18
Как изгарят цветята…........................................................................................21
Най-виждащите очи............................................................................................24
До следващото влюбване...................................................................................28
Топлината, когато сме заедно...........................................................................31
Пътят на чистото сърце......................................................................................34
Маниерите на Господ..........................................................................................37
Щастие...................................................................................................................41
С поглед към бъдещето.......................................................................................43
Наивникът............................................................................................................47
Какво ще кажат хората......................................................................................49
Забравените тлеещи мигове..............................................................................53
Обратно броене до октомври.............................................................................57
Мълчанието..........................................................................................................59
Гората....................................................................................................................60
С очи към изток...................................................................................................61
Усмивката.............................................................................................................64
 2

Щастието не идва даром

В дома на петнадесетгодишната Ирина бе тихо. Всички от тричленното

семейство страдаха от това, че преди няколко дни се бе загубил домашният
им любимец. Този който е имал животно вкъщи може да знае, че загубата се
усеща сякаш си отива човек. Най-много страдаше Ирина. Тя се бе привързала
към кучето Джеси, което бе в дома им близо пет години. Говореше си с нея,
споделяше неща, които не смееше да каже на родителите си. Чувстваше я
като приятелка. А Джеси я гледаше с умните си очи и се притискаше в скута
на момичето. Една друга се търсеха. Когато детето беше на училище, тогава
кучето спеше на леглото й. Като че ли искаше в сън да минава времето, в
което Ирина я нямаше. И чуеше ли стъпките на детето по стъпалата, скачаше
и започваше да скимти от радост. Момичето често ходеше до магазина, а
след нея бягаше и лудуваше и Джеси. Заставаше пред вратите на големият
супермаркет и чакаше своята стопанка. Но един ден, Ирина загуби своето
куче точно пред вратите на този магазин. Търсеше я въпреки студа навън.
Обикаляше с пълна с продукти чанта около маркета, но от Джеси нямаше
дори и следа.Прибра се вкъщи едва, когато не усещаше вече ръката,
изтръпнала от ледения въздух. След като разказа на родителите си за това,
което се бе случило, никой от тях не й се скара, нито повишиха тон. Те
знаеха, колко бе привързана дъщеря им към домашния любимец. Момичето
се бе затворило в стаята си и не излизаше от там. Идваха почивни дни и това,
като че ли успокояваше родителите й, защото детето щеше да си стои вкъщи,
без да отсъства от училище. Те се надяваха, че всичко щеше да отмине бързо,
както е при децата. Ирина излизаше по няколко пъти, за да търси кучето.
Обикаляше около магазина, където се бе изгубила Джеси. Бе стигнала дори
до началото на гора, където видя глутница от големи бездомни кучета. Но от
болонката нямаше и следа.
Беше студен януарски ден. Неделя. Ирина се събуди по-рано от обикновено.
Стана от леглото, погледна се в огледалото в детската й стая. Облече се и
отиде в кухнята. Там тя видя родителите си да пият кафе и прекъсна
спокойния разговор, който те водеха. Телевизорът бе намален, но сутрешно
предаване внасяше настроение в почивния ден.
-Добро утро! - каза майката. - Хайде да закусиш, Иринче!
- Не, мамо, не искам! - отговори детето. -Ще изляза да я потърся за последно.
Мога само да се надявам, че някой добър човек я е прибрал. Май е много
студено навън, нали?
-Студено е, аз излизах вече. - каза бащата на детето.
-Ще я потърся, а и имам нещо в главата си.
Родителите не казаха нищо. Не противоречиха на момичето, нито я
 3

упрекнаха за това, че бе решила така. Ирина облече якето си, сложи си

шапката, обу ботушките и излезе навън. Вървеше бавно. В неделните дни
нямаше много хора по улиците, особено сутринта. Стигна до големия
магазин. Огледа се. Обърна се и тръгна към парка, който бе недалеч от
супермаркета. Към нея вървеше жена с кученце, което бе облечено с шарена
дрешка. Ирина спря до нея, извади телефона си и го доближи до жената.
-Извинете, да сте виждали това куче?-попита детето.
Жената погледна към екрана и отговори:
-Не, не съм!
Момичето тръгна по една от алеите в големия парк. Знаеше, че там хората
разхождаха кучетата си и разпитваше всеки един от тях. Но никой не бе
виждал бялата болонка Джеси. Ирина разчиташе и на това, че тези хора
обичаха животните и само те биха разбрали, какво чувстваше в момента. Но
от любимото й кученце нямаше и следа. Уморена от вървене и от студ, Ирина
изчисти с ръка снега от една пейка, сложи ръкавиците си на дъските и седна
върху тях. От ледения въздух дори напиращите сълзи бяха се превърнали във
висулки, които се опираха в сърцето й и не искаха да излязат навън. Краката
усещаха студа все по-силно. Детето стана от пейката и чу как зад нея мъж и
жена се смееха. Обърна се и видя, че с тях имаше и куче. Приближи се до тях
и спря.
-Извинете! - каза Ирина и доближи телефона си към жената. -Виждали ли сте
това кученце?
-Не, не съм. А ти да не би да си го срещал някъде? -попита тя съпруга си.
-И аз не съм.
Ирина наведе глава и тихо каза:
-От три дни я търся, моята Джеси, от три дни, а няма и следа от нея. Дано
поне е в някой топъл дом.
Мъжът погледна към жена си, тя кимна с глава и хвана за ръка детето.
-Как се казваш?- попита тя.
-Ирина.
-Виж, Иринче, знам какво е да загубиш домашен любимец. Много е тъжно,
знам. Но дъщеря ни има болонка. Преди два месеца се родиха три кученца,
бели като сняг, с малко черничко на гушката и ушите. Не ни се дават, но
мястото в апартамента е малко и е тясно за толкова много животни и хора. Ти
си добро дете. Усеща се. Искаш ли да те заведем до там, то е вече десет и
половина, трябва да са станали, искаш ли?
-Искам! - подскочи от радост Ирина.
Четиримата, мъж, жена, дете и куче се запътиха към дома на дъщерята на
непознатото семейство. Вървяха бързо, а Ирина дори не усещаше вече студа.
Стигнаха до блока и се качиха до апартамента. Отвътре се чуваха детски
гласове и кучешки лай.
 4

-Здравейте! - каза жената на отворилата вратата млада стопанка на дома. -

Водя ви едно момиче. Хайде да влезем набързо.
Ирина понечи да се събуе, но младата жена я спря. Покани я в разхвърляната
кухня, където две дечица си играеха на пода. До тях имаше три кученца,
които се прескачаха и лудееха.
-Можеш да си избереш едно от тях - каза мъжът.
Ирина трепереше от радост. Избра си най-бялото куче и каза:
-Това искам, но колко струва?
-Нищо не струва, Иринче. Струва толкова, че да се грижиш за него добре.
Хайде вземай го, а чичо ти Иван ще ви закара до у вас.
След като слязоха от колата, Ирина си взе довиждане с мъжа, благодари му и
се затича към своя дом. Отключи вратата на апартамента и я затвори с
трясък. Запъхтяна влезе в кухнята и няколко минути не можеше да каже
нищо на родителите си, които я гледаха изненадани. Тя стоеше с кучето в
ръце, а то усетило топлината в това семейство се прозя безгрижно. Ирина
остави кучето на дивана. Съблече си якето, махна си шапката от главата и
седна до него.
-Ще се казва Бела! - каза тя. - Означава на италиански красива. Много се
радвам, мамо, тате. Едни добри хора ми го подариха.
Баща й я погледна и се усмихна. Усмихна се и майката. Те гледаха как
дъщеря им се радваше и докосваше Бела. Таткото каза:
-Видя ли, моето момиче, видя ли, че всичко се нареди. И на мен ми беше
много тъжно, като те гледах, как плачеше. И на мен ми липсваше Джеси. Но
не си мисли, че съм безсърдечен. Исках да си го изстрадаш и сама да се
пребориш за това да си щастлива.
Ирина се усмихна. Тя не спираше да гледа малкото кученце. В очите му
виждаше топлия поглед на изгубената Джеси. Бела достойно запълваше
празнотата в сърцето на петнадесетгодишното момиче. Щастието бе отново в
детското сърце. Ирина бе достатъчно голяма, за да осъзнае, че щастието
никога не идва даром. То не е подарък, нито се получава със сълзи и
потъване в тъга.
За щастието човек трябва да се бори, затова и щастливите хора са силни.
Защото са извоювали своята радост.
 5

Цветята и последната тетрадка

Вторник. Обикновен делничен ден. Сутрин всички бързаха. Големите хора

отиваха на работа, децата на училище. Никой не обръщаше внимание на
топящия се сняг и идващата пролет. Беше в края на зимата и слънцето се
показваше все по-често пред очите на човека. Близо до центъра на малкия
град, се издигаше красивата сграда на супермаркет. Още в ранната сутрин,
паркинга се изпълваше с коли. Вратите на магазина се отваряха и затваряха,
също като ненаситните човешки очи. Сякаш не искаха да изпуснат нищо от
неща, които за момента значеха нещо, но всъщност не бяха толкова значими.
Една улица делеше магазина от училището, в което се учеха по-голямата част
от децата в града. Малката уличка разделяше алчният свят на големите и
мечтите на чистите сърца на невръстните ученици. Точно в самият край на
тротоара, стоеше възрастна жена. Облечена в изтъркано от носене палто и
със забрадка на главата, тя никога не сядаше на високия бордюр.
Подреждаше няколко букетчета от цветя, които по всичко си личеше, че бяха
отглеждани от нея. Старицата не досаждаше на минувачите. Когато някой се
доближаваше до нея, тя го гледаше в очите. Не изпускаше и за секунда
погледа на човека, като че ли търсеше част от цветовете на нейните малки и
красиви създания, на нейните цветя. Жената потърка ръце. Беше студено. В
края на зимата сутрините все още напомняха, че леда бе част от живота на
човек. Две дечица, момченца, се гонеха по тротоара. Минаха край
продавачката и спряха пред нея. Едното от тях посочи малък букет и се
обърна към другото дете.
-Мама, знаеш ли как ще се зарадва, ако й подаря?
-И моята, ама нямаме пари! - отговори приятелят му.
Двете деца се отдръпнаха с наведени глави и бързо тръгнаха към училището.
Старата жена се провикна след тях, но те дори на се обърнаха. Тя искаше да
им подари и на двамата по едно цвете, за да направят майките си щастливи,
дори за миг. Автомобили паркираха пред магазина, други си тръгваха. Хора
влизаха в магазина и излизаха. Слънцето пробиваше път с лъчите си през
мъгливата сутрин и докосваше сбръчканото лице на възрастната жена. Млада
влюбена двойка вървеше по тротоара. Държаха се за ръце, Младежът
обясняваше на момичето на висок глас, колко щеше да е хубаво през
пролетта, без сняг и студ, с хиляди цветя по поляните и цъфнали дръвчета в
парковете. Когато минаваха край старицата, младата жена погледна нежно
към букетите, наредени на скалъпената сергия. Докосна едно от цветята и се
усмихна. Момъкът дръпна ръката й, промърмори ядосано, че когато се
стопли, ще и направи букет и двамата отминаха чакащите своите нови
стопани китки. Стана обед, слънцето бе нависоко и топлеше. Хората се
 6

усмихваха, усещайки идването на пролетта. Две стари жени се приближиха

до наредените цветя. Едната докосна с ръка непоконо цвете от букетче и
каза:
-И аз имам у дома, даже са и по-хубави. Не си струва да купувам, нали?
Другата жена кимна с глава и отминаха.
Денят отиваше към своят край. Хората свършваха работа и пред магазина
имаше много коли. Всичи бързаха да купят необходимите продукти и да се
приберат. Старицата поглеждаше тъжно към цветята, които затваряха
цветовете си, сякаш я подканяха да не мръзне вече и да се прибира. Слънцето
се бе скрило и февруарския въздух напомни за това, че още бе зима. Старата
жена подреди още веднъж цветята, размести ги и сложи едно букетче в
чантата си. Искаше да постои още малко. Не й се прибираше в празния и
самотен дом. Беше се унесла в своите мисли, когато видя, че срещу нея
стоеше висок млад мъж. Тя го огледа, беше добре облечен, с шапка, ръкавици
и в едната си ръка държеше пълна чанта с продукти.
-Добър вечер! - каза мъжът. - По колко са цветята?
-Добър вечер! - отговори старицата. - Различно струват. Кое букетче си
избрахте?
Младият мъж посочи едно от тях и каза:
-Искам това!
Продавачката взе от постеления кашон китката и я подаде.
-Струва един лев - каза тя.
Мъжът я погледна. Взе цветята, доближи ги до лицето си. Усмихна се и рече:
-Много са хубави. Само не разбрах, защо отделихте едно от цветята?
Старата жена се смути. Тя мислеше, че го бе отделила незабелязано от
клиента. Извади от чантата си тетрадка и каза:
-Така правя винаги. Когато продам букет, отделям едно от цветята и го
слагам между страниците на тази тетрадка. Аз бях учителка близо
четиредесет години. През цялото това време учех децата да четат и да пишат
и много от тях вече са зрели хора, които вземат важни решения. Когато се
пенсионирах, разбрах, че самата аз, дори да съм била учителка, имам още
какво да уча. А това е моята последна тетрадка. Животът ми е към своя залез.
А всеки букет, господине, всяко букетче е урок. Искам да запазя чувствата на
хората, тук, между тези листи. Купуват цветя и влюбени, и хора, които са
загубили близки. И във всички случаи, цветята носят чувство на обич. Любов
към любим човек или обич към този, който вече го няма.
Младият мъж гледаше към жената, която потреперваше от излезлия студен
ветрец. Смъкна шала си и го уви около шията на старицата. Погледна към
цветята и каза:
- Виждам пет букета. Ще ги взема всичките. Не, не сваляйте ръкавиците!
Посегна към първият букет, извади едно цвете. Отвори тетрадката и го сложи
 7

между две страници.

-Това цвете е за моята майка, която страшно много ми липсва. Обичам я и
знам, че тя сега се радва, като вижда, как мисълта за нея ще топли не само
мен, а и тези бели листи.
Взе втори букет и извади цвете, сложи го между други две страници и каза:
-Това е за болната ми сестричка. Нека красотата на цветето й донесе
спокойствие в сърцето и да я отдели от подигравките на хората.
От третият букет извади цвете и го послтави в тетрадката.
-Това е за любовта. За това, че все се влюбвам в жени, които не ме обичат, но
пък чувството е неповторимо, защото аз обичам. Нека цветето да запази
наивността ми и не ме изважда от този мой свят. Нека се лъжа, че някой
отговаря на чувствата ми. Този букет, четвъртият ви го подарявам, защото
само един човек с чиста душа, може да излезе и да иска да топли леда с
цветя. А последният букет е за мен. За това, че съм силен и не спирам да
вярвам, че има добро в този свят.
-Благодаря, млади човече! -каза през сълзи старицата.
Мъжът избърса ситните капчици от лицето на жената, пристегна шала около
устата й и каза:
-Довиждане! Хубава вечер!
Жената сгъна хартията, която бе постелила, взе чантата си. Погледна
тетрадката, в която бяха цветята, подредени за любимите хора на младият
мъж, за любовта му и добротата в сърцето му. Прибра я внимателно и тръгна
по тротоара. Обърна се, но не видя никой. Двамата вървяха в различни
посоки. Прибираха се в различни домове. Щяха да сънуват различни сънища.
Но всеки от тях, щеше да носи в сърцето си по няколко листа от последната
тетрадка на пенсионираната учителка. Страници, запечатали любов и тъга, но
останали като спомени с красотата на цветята.
 8

Манастирът в сърцето

Манастирът бе разположен на няколко километра от града. Заобиколен от

гора, той се бе скрил от хората и техните земни проблеми. Големи борове
надничаха през прозорците на боядисаните в бяло сгради на светата обител.
Най-високо се издигаше кубето на църквата, което блестеше при всеки
слънчев лъч. Манастирът бе далеч от града и от порочния живот на човека,
но благородно оставил път към душите на хората, той ги приемаше, когато
имаха нужда да получат вяра и надежда. Устоял на бури и ветрове, дъждове и
горещи дни, храмът се страхуваше най-много от силата на лошото в
човешкото сърце. Скрит в прегръдките на хълмистата местност, той бе
приютил няколко монаха, които служеха на Бог и живееха с него през своите
дни. Игумен Стефан, духовен баща на всички в тази обител, бдеше над
хората си и ги учеше на смирение.
В манастирът живееше и Павел. Млад, тридесетгодишен мъж, оставил
живота в града, той бе решил да изчисти сърцето си от тъгата и един от
начините, по който според него можеше да направи това беше да постъпи в
манастир. Няколко дни търсел къде да успокои душата си. Бил обиколил в
околността, а и по-далеч, но все нещо не му достигало, за да усети уют и
спокойствие. И когато се връщал отчаян, той открил сгушената в гората бяла
постройка, спрял се, поел дълбоко въздух и почувствал, как силата в тялото
му се върнала, неочаквано и за самия него. Влязъл в манастира и попитал
първият монах, който срещнал, как да остане в храма. Божият служител го
упътил към игумена, който го питал, какво е накарало млад човек да потърси
спасение в манастир. Павел му отговорил, че просто е искал да си пречисти
душата и да живее в хармония със себе си. Това са били разбиранията на
мъж, който е живял динамично, работил, влюбвал се и разделял с тези, които
е обичал. Тогава игуменът се обърнал и казал, че може да влезе в манастира,
но трябва да живее няколко години като послушник, в които дни да осъзнае
дали е готов за живота, който водеха монасите. Може да остане в манастира,
като доброволно изпълняващ своите задължения, в полза на светата обител.
Минаваха ден след ден, час след час, минута след минута. Павел изпълвал
живота си с молитви. Работел в работилницата на храма, в една от
постройките. Помагал в неделните литургии, когато при монасите идваха
хора от града, да запалят свещ и да се помолят. Младият мъж се затварял в
отредената му стая и потъвал в размисли. Брадата скривала усмивката му, но
очите отразявали лъчите на трудно пробиващото си път слънце. Мислите му
били с Бог, но мечтите летели към любимата жена. Искал да я забрави,
защото болката от раздялата им била голяма, но спомена за любовта им го
 9

топлела. Тази топлина му носела щастие и го карала да живее отново с

мечтите си. Хармонията, която търсил в манастира, младият мъж намирал
само в мислите си за своята любима. Не можел да успокои сърцето си,
въпреки дните изминали в мълчание и далеч от градската среда. Игуменът го
наблюдавал. Не издавал своят интерес към развитието на бъдещия монах, но
следял всяка негова стъпка. Виждал тъгата в очите му. Усещал, как всеки миг
от дните му късал от живота на Павел.
В един топъл неделен ден, след литургията, игуменът разговаряше с дошлите
да запалят свещички хора. Монасите бяха весели. Те чувстваха неделните
дни като празник. Виждаха надеждата в чуждите за храма хора. Вярваха, че с
думите на игумена и с църковните песни, душите на миряните се пречистваха
и хората ставаха по-добри. Само един мъж, свил се накрая, в ъгъла, гледаше
със своите тъжни очи. Той не смееше да погледне никой от присъстващите.
Чакаше с нетърпение да свърши цялата тази празнична атмосфера, за да влезе
в стаята си и да потъне в спомени, които го топлеха. Въпреки болката, която
изпитваше от несподелената любов, за него това да обича, бе най-красивото
чувство на света. Състояние на духа, за което си струваше да се живее. Павел
тръгна към малката сграда, в която бяха помещенията за усамотение.
Вървеше бързо и не се обръщаше назад. Усети ръка на рамото си, спря и се
обърна. Очите му срещнаха благия поглед на игумена.
-Искам да поговорим! - каза той. - Ела да седнем на онази пейка.
Павел последва отеца и седнаха под стряхата на манастира. Игуменът
погледна младия мъж и каза:
- Минават дните, идва време да вземеш решение, дали ще останеш тук или
ще си тръгнеш. Сега ще ти кажа какво аз мисля за монашеския живот и за
теб, а ти си прецени.
Тишината в манастира бе изпълнила целия двор. Чуваха се песните на
птиците, чуваше ще дори как двамата дишаха. Игуменът погледна отново
към Павел и каза:
-Аз те наблюдавах през цялото време. Знам, колко е трудно да минеш от един
живот в друг, затова няма да те съдя. Като влизаше в манастира, ти ми беше
казал, че искаш да си тук, защото имаш нужда от пречистване на душата.
Приех те, защото всеки има право да избере пътя, който го прави щастлив.
Минаваха дни и месеци, но ти не се променяше. Тъгуваше. Дразнеше се от
всички. И това продължава и досега. Аз се досещам каква е причината.
Тъгата я носи това, което и щастието. Ти си млад човек и сърцето ти копнее
за обич. Изгаря в желание, някой да те мисли, да те подкрепя и обича.
Разбирам те. В манастира си има правила и закони, които трябва да се
спазват. Не може в тази обител да се влиза заради несподелена любов, заради
нараняване и желание да се откъснеш от черните мисли навън. Напротив, тук
може да живее човек, който осмисля дните си с Бог. За нас Господ е любов и
 10

всички мечти, мисли и желания са свързани с него. За да сме в хармония, ние

изричаме чувствата си в молитви. И сме весели и щастливи, когато живеем
по този начин. Не очакваме нищо от никого. Радваме се на тишина и
спокойствие и откриваме най-чистите страни от нашата същност. А ти, ти не
би могъл да живееш така. При нас сърцата ни са в Бог, а при теб, Бог е в
сърцето ти. Измъчваш се, защото си с добра душа и искаш да виждаш
усмивките на хора, на които помагаш. На радостта им, на щастието им, на
способността им да те обикнат. Не ти е мястото тук. В тази среда, ти ще
продължиш да страдаш, а тъгата разболява. По-добре напусни манастира и
живей така, както ще се чувстваш добре. Навън има някой, който се нуждае
от голямото ти сърце. И запомни, където и да идеш, дори в най-затънтеното
местенце, ти не можеш да избягаш от това, което е в душата ти. И дори да се
усамотиш, не можеш да избягаш от себе си. И пак ще бъдеш тъжен.
Щастието на човек зависи от мислите му. Когато мисли за хубави неща, той
се радва. Когато за лоши, тъгува. Независимо къде се намира. А щом носиш
Бог в себе си, тогава в сърцето ти има едно местенце, в което се намира
манастир, в който можеш да намериш спокойствие. Това е, което исках да ти
кажа.
Павел погледна към игумена. Усмихна се. Стана от пейката и каза:
-И аз стигнах до тези изводи, но се срамувах да ги споделя с друг. Срам от
това, че потърсил спасение от един свят, донесъл ми болка, аз намерих живот
в мълчание и самота, които изпълваха дните ми с тъга. Наистина, ако извън
манастира, там долу в града, аз си мисля за красиви неща, за това, че животът
е хубав и се радвам на това, което имам, няма да страдам.
На следващият ден, Павел бе събрал малкото багаж, с който бе дошъл.
Сбогува се с монасите, приближи се до игумена и каза:
-Благодаря за всичко. Тук осъзнах, че само от мен зависи какви ще бъдат
дните ми. Вярвам в Бог, но повярвах и в себе си. Довиждане!
Младият мъж излезе от манастира и тръгна по пътя, който свързваше
тишината с града. Не се обърна назад. Не си спомняше нищо. Вървеше и
гледаше напред.
Напред към своето щастие.
 11

Четиринадесет години до пролетта

Ирина се събуди както обикновено, рано сутринта. Направи си кафе и се

доближи до прозореца на малката кухня. Погледна навън, след което се
обърна и отиде до календара, закачен на стената. Премести квадратчето и се
усмихна. Беше осми март. Толкова време чакаше този ден. Днес щяха да й
звъннат приятели и роднини да честитят празника. И тя, като всеки човек,
обичаше внимание. Отпи глътка от кафето и отново погледна през прозореца.
Беше светло. Денят ставаше все по-дълъг, а слънцето поздравяваше всеки,
който се бе осмелил да стане рано. Ирина чу шум от съседната стая, в която
спеше четиринадесетгодишният й син Боян. Погледна часовника и наведе
глава. Как й липсваха дните, в които будеше сина си. Колко скоро беше това.
А сега, сега вече той се събуждаше сам. Минаваше през банята и тогава
влизаше в кухнята. Не бе усетила силата на времето, пред което хората бяха
безсилни. Боян почука на вратата, отвори я и влезе в светлата кухня. Усмихна
се и се приближи до майка си. Спря до нея и каза:
-Честит празник, мамо!
Детето я погледна в очите и сведе глава. Ирина протегна ръце и го прегърна.
Но вместо да се притисне до гърдите й, момчето се отдръпна и седна на стола
пред масата. Жената му поднесе два сандвича в чиния и го гледаше докато
детето се хранеше. Изчака мълчаливо и когато закуската свърши, тя каза:
-Днес съм до обед на работа, заради празника. А следобед, ще дойде баба ти.
Ще се почерпим. Искаше да те види.
Боян стана от стола, изми си ръцете на мивката, избърса се в кърпата, закачи
я на закачалката и отговори:
-Мамо, след училище се събираме, нали знаеш, с други деца. А кажи на баба,
че в неделя ще я видя.
Ирина подаде раницата на осмокласника и каза:
-Добре, ето ти джобните. Пази се и лек ден!
Ирина изми чинията, оставена от сина й, изчисти масата и се преоблече.
Рядко слагаше грим. Обикновено в празнични дни. Но дори и тогава,
подчертаваше красивите черти на лицето си само с червило и малко руж. Взе
си дамската чанта, обу си обувки, които носеше в определени дни и излезе от
апартамента. По пътя, тя срещаше жени с букети, весели, засмени и се
поздравяваше с познатите от тях. Стигна до фирмата, в която работеше, а на
входа, пазачът й поднесе цвете.
-Честит празник!-каза той. - Това цвете е от ръководството, с пожелание за
здраве и успех!
Ирина взе красивото лале и се усмихна. Стигна до съблекалнята, преоблече
 12

се и след няколко минути вече работеше. В смяната бяха само жени.

Настроението бе приповдигнато и времето до обед мина неусетно. Ирина не
чувстваше умора, както в останалите работни дни. Тя се преоблече и излезе
от цеха. Вървеше по тротоара и разглеждаше витрините на магазините, които
бяха от едната й страна. Не бързаше. Чак се учудваше, че понякога можеше
да се живее спокойно. Прибра се в малкия апартамент, затвори вратата и
влезе в кухнята. Отново погледна часовника. Имаше време да се приготви за
чакания гост. Ирина приготви сместа за кекс. Разби я с миксера и я сложи във
специалната форма. Вкара я във фурната и я остави да се пече. Извади
безалкохолно от хладилника, а от шкафа взе две пакетчета с фъстъци и ги
остави на масата. Измете пода и забърса кухненския плот. Погледна към
прозореца и с крайчеца на окото си видя малка паяжина. Качи се на един от
столовете и я махна от ъгъла. Кексът бе готов, когато Ирина чу игривата
мелодия на звънеца. Отвори вратата и се усмихна, с усмивка, която красеше
лицето й през детските й години. Покани своята майка в дома си и двете
жени влязоха в кухнята. Прегърнаха се топло и Ирина каза:
-Честит празник, мамо! Много се радвам, че те виждам.
-Честит празник, детето ми! Заболяха ме краката, но пък времето навън е
прекрасно.
Майка и дъщеря седнаха на столовете пред празнично подредената маса.
Възрастната жена погледна Ирина, огледа кухнята и спокойна, че всичко е
наред, се усмихна и каза:
-Чистичко е тук. У дома вече няма за кого да шетам. Теб и сестра ти ви няма.
Татко ти го няма. И аз самичка, но как да дойда при вас, като ми е мило за
моята къща. Толкова спомени, а така ме топлят. Я ми подай чантата. Донесла
съм нещо за вас.
Старата жена извади два шоколада и кутия с бонбони и ги остави на масата.
Усмихна се и каза:
-Иринке, пусни телевизора, време е за сериала. Аз няма да го гледам, все пак
е празник, но докато си говорим, да хвърлям по едно око. Хем повече гласове
ще станат, сякаш сме в пълна къща.
Ирина наряза кекса на тънки филии. Подреди ги в чинии, заедно с няколко
бонбона и парченца от единия шоколад. Наля безалкохолното в двете чаши.
Погледна към телевизора и каза:
-Ако знаеш, майко, откога не съм гледала филм. Все на работа или тук
шетам.
Възрастната жена се обърна и рече:
-Знам. Всичко е станало толкова забързано, че докато се обърна и ето,
пролетта наближава. Колко е топло! А как е Боян? Той стана вече на
четиринадесест, нали?
-Да, мамо -отговори Ирина. Порасна и като, че ли изведнъж. До онзи ден,
 13

както се казва го събуждах и го прегръщах. А сега, сега сам става сутрин.

Влиза в банята. Сам се мие. Искам да го гушна, а той се дърпа. Казах му днес,
че ще идваш за празника, а детето се обърна и каза, че щял да те види в
неделя. Все бърза. не се прибира след училище. Добре, че познавам
приятелите му.
Възрастната жена погледна към дъщеря си, взе дистанционното и намали
телевизора. Погледна я в очите и каза:
-В живота, всичко се води по природата. Нещата са измислени и нагласени
отдавна. Ти едва ли ще откриеш топлата вода, ако страдаш за това, че детето
ти е поело по пътя, по който се става мъж. Не бива да те боли. Даже трябва да
си горда от това, че детето само осъзнава, че не може да е вечно до полата на
майка си. Животът си върви, хората се променят, но майчината обич и
любовта на сина към майката никога не се губят. Ето, ти пак се натъжи.
Недей. Виж, я ми кажи, колко дни са от осми март до двадесет и втори март?
-Четиринадесет - отговори Ирина.
-Да - продължи спокойно възрастната жена.- От денят на майката, на жената,
която те е родила и се е грижила за теб, до началото на сезона, в който всеки
се влюбва и сърцето тупти по-бързо от обикновено, са точно четиринадесет
дни. Така е и в живота на човек. Привързан в майка си, той я обича силно,
дори момчетата в даден период се влюбват в своите майки. Но когато станат
на четиринадесет години, започват първите трепети на любовта. И ако Боян
те е прегръщал силно преди, то тези чувства той започва да изпитва към
момиче. А теб те усеща повече като опора, като на човек, на когото може да
разчита и да го утеши, когато са го наранили. И аз така се чувствах, когато ти
и сестра ти бяхте на неговите години. Но после се убедих, че това са
нормални неща. Такъв е животът. Хайде де, нали празнуваме!
Ирина избърса сълзичките, стекли се по лицето й прегърна майка си. Затвори
очи и прошепна:
-Такъв е животът. Честит празник, мамо!
Слънцето топлеше.
Прегръдката топлеше.
Мисълта, за детето, което растеше, топлеше.
 14

С поглед към бъдещето

За своите четиридесет години, Пламен изглеждаше много по-млад.

Усмивката му не слизаше от лицето, щом беше сред хора. На работата си бе
енергичен и умееше да работи с желание. Но когато останеше сам в
почивните си дни, младият мъж се затваряше в себе си. Тъга обземаше
душата му, а в гърдите се надигаше онази буца, която не болеше, но
притискаше всяка красива емоция. Тогава той не правеше нищо. Заставаше
пред прозореца и гледаше навън. Очите му приемаха всяко движение на
облаците, а небето му напомняше, че има неща, които не зависеха от човек.
Беше неделя. Есенен ден. От ония дни, в които слънцето се появяваше за
кратко. Колкото да напомни, че съществува и че топлината не е забравена.
Пламен си направи кафе. Застана с чашата с ободряващата напитка до
прозореца и отпи глътка свежест. Погледна към часовника на стената. Беше
още рано. Обърна се и се приближи до шкафчето под мивката. Отвори
чекмеджето и извади една тетрадка от там. Разлисти я и по средата се спря.
Взе листче, прегънато на четири. Преди две седмици, случайно във вестник
беше открил обява, която го заинтригува: "Кремена Антонова-гадател,
феномен. Вижда в бъдещето, решава проблеми". Младият мъж не вярваше на
екстрасенси. Дори се беше засрамил от това, че изобщо такава обява го бе
заинтересувала. Но нещата, които му се бяха случвали през живота, го бяха
накарали да се замисли върху това. Тъгата, която безпричинно изяждаше
всяка хапка щастие. Влюбването му в жени, които не споделяха любовта му.
Нараняването на най-близките хора, които той обичаше, а им причиняваше
болка. И много други неща, не зависещи от силата на духа му. Пламен се бе
обадил по телефона и гадателката му бе определила дата, в която да го
приеме. И този ден беше днес, в неделя.
Както всеки мъж, така и Пламен не обръщаше внимание на лицето си. Но
тази сутрин, той застана пред огледалото, нагласи си приборите за бръснене.
Загледа се в сребърното стъкло отсреща. Видя непознати досега бръчици под
леко прошарената коса. Раздели косата си пред челото и въздъхна. Усмихна
се. Той знаеше, че хората остаряват, но някак не искаше да приеме, че
старостта очакваше и и него. Всяка бръчка беше пътека, по която бе минавал.
Всеки бял косъм, незаличима следа от разочарование. А усмивките и
щастливите мигове не се виждаха. Те бяха в сърцето му. След като се
приготви, младият мъж се облече и излезе от своя дом. Тръгна по тротоара,
който водеше до главната улица. В неделя, малкия град беше пуст. Нямаше
хора, нито коли. Тихо. Но в душата на Пламен не се усещаше спокойствие.
Ток беше притеснен. Отиваше на място, където никога не беше ходил. За
 15

него гадателките и врачките бяха просто едни шарлатани, които вземаха

парите на обикновения човек.
Мъжът пристигна пред къщата на Кремена Антонова. Спря се пред голямата
сграда. Огледа я, видя, че бе строена с много пари. Погледна към табелата и
вече беше сигурен, че точно тук трябваше да дойде.Видя, че наближаваше
единадесет часа, а точно тогава имаше среща с тази врачка.
Входната врата на къщата беше отворена. Пламен влезе, повървя няколко
метра по красива алея и се озова пред друга, по-малка вратичка. Мина през
коридор и се спря във оформено като фоайе помещение. Там имаше пейка, на
която бяха седнали трима човека, две жени и един мъж. Пламен ги поздрави
и се обърна към прозореца. Гледаше навън. Вратата на стаята се отвори и
женски глас го стресна:
-Следващият, моля! По списък е Пламен Атанасов.
Хората, които бяха седнали на пейката недоволно промърмориха, но не
казаха нищо. Седяха и чакаха реда си.
Пламен влезе в кабинета. Сърцето му биеше бързо. Той усещаше всеки удар
и бе опрял ръка на гърдите, в ляво. Посрещна го жена на средна възраст.
Лицето й бе красиво, но носещо тежестта на годините. Силен грим, цветни
дрехи. Тя се изправи, поздрави младия мъж и го покани да седне. Не сваляше
поглед от него. Гледаше право в очите. След една минута в тишина жената
каза:
-Ти си Пламен Атанасов , нали?
-Да! -отговори мъжът.
-Добре! Искам да ми кажеш трите си имена и рождената си дата, ден, месец,
година. Първо ще погледна в числата, а после ще видя и ръката ти.
Пламен каза кога е роден, продиктува и имената си и зачака. Гадателката
погледна към написаните числа и започна да размества цифрите. Намръщи
красивото си лице, след това се усмихна за миг и отново върна сериозното си
изражение.
-Така! -каза тя. - Числата показват, че си имал динамичен живот. С много
неравности, но и с щастливи мигове. Имал си несбъдната любов, но си и бил
влюбен в жени, които са те харесвали и обичали. Ще имаш връзка, просто
изчакай подходящото време, не си готов.
Пламен беше подпрял главата си с ръка и слушаше жената. Гледаше я
недоверчиво. Тези думи, можеше да бъдат казани на всеки човек. Кой не бе
страдал. Кой не бе имал несподелена любов и кой не е бил влюбен щастливо.
Думи, които не се отнасяха само до него. Гадателката го погледна и каза:
-Сега искам да ми разкажеш малко за живота си. Чудиш се, нали, какво ли си
казваш, уж е врачка, а ме пита за миналото. Искам просто да си излееш
душата, да се изчисти, тук, при мен.
Младият мъж пое дълбоко въздух. Вдигна си главата. За свое учудване, той
 16

се беше отпуснал. Имаше чувството, че можеше да говори с тази жена за

всичко.
-Аз съм обикновен, вече не толкова млад мъж - каза Пламен. - Живея
нормален, даже бих казал, малко скучен живот. От дома на работа и обратно.
Не съм женен. Имах доста изпитания в живота си. Изгубих най-близкия си
човек, моята майка. Това страшно много ми тежи. Не можах да й кажа, колко
много я обичам. Винаги си мислех, че съм бил прав. Не я слушах. А толкова
искаше да бъда щастлив. Отиде си от този свят, но спокойна, че съм се бил
променил. Много хора, които са ме обичали, са били наранявани от мен. Тези
грешки ги разбирах твърде късно. Прощавали сами, защото за разлика от
мен, тези хора притежаваха благородство.
Гадателката гледаше младия мъж право в очите. Виждаше как се отваряше
вратата на затворената му душа. Жената даде знак с ръката си да продължи.
-Затова идвам при вас -каза Пламен.- Чувствам се тъжен. Когато работя съм
добре. Но дойде ли неделя, тъгата ме притиска и не мога да се зарадвам на
нищо. Може би тези мои грехове са причина за това, да се влюбвам в жени,
които не ме обичат. А страданието е непоносимо. Тежест, която не боли, но
ме изяжда отвътре. Като коварна болест.
Врачката хвана младия мъж за ръката, задържа я, погледна в дланта му и
каза:
-Продължавай, продължавай, не спирай!
Пламен усещаше как се отпускаше и думите изтичаха като река от извор
намиращ се в дъното на душата му.
-Не исках да споделям на никой - каза Пламен. - Мислех, че това е мой
живот, хубав или лош, мой си е. Исках просто да живея. Да се радвам. Да
ценя всеки миг. Защото знаех, а и виждах, как хората си отиват и колко е
кратко всичко. Но не успявах. Да, наивник съм. Вярвам на думи, изречени от
някой, който съм обичал много. После виждам, че съм бил забравен и
страдам. Да, вярно, че съм мъж и трябва да съм силен, но не мога да се
справя. И стигнах до извода, че има сила, която е извън мен и която решава
нещата в живота ми. Убедих се, че не всичко е в ръцете ми. Затова дойдох
при вас. Искам да знам, дали ще повторя грешките си?
Пламен затвори очи и отпусна главата си назад. В отворената му длан падна
капка. Младият мъж се стресна. Погледна към гадателката и видя, че още
една сълза бе на път от нейните очи към линиите на живота и любовта в
ръката му.
Кремена Антонова, гадател с опита, жена, чиито уши бяха чували какви ли не
истории се бе просълзила от нещо толкова обикновено.
-Просълзих се, извинявай!-каза тя. - Като слушах за живота ти, сякаш се
разпознах в твоите думи. Няма какво да ти кажа. Ние гадателите сме за
слабите хора. За тези, които не смеят да предприемат нещо сами и чакат
 17

някой да ги тегли и дърпа и да понесе отговорност за някое действие. А ти, ти

си силен. При толкова неравности в пътя си, успял си да съхраниш душата
си. Питаш ме, защо си тъжен ли? Ами тя, душата е като комин, който тегли.
Изкарва дима, сякаш се изчиства от злобата. Натоварваш се от топлината,
която си давал на хората, а си плащал с пушек в сърцето си. Хората, които
идват при мен все се оплакват от всички. Все не са те виновни. Не смеят да
помислят, какво могат да направят за утре. А ти си първият човек, който идва
при мен, за да му кажа, дали ще допуска грешки отново. Дали ще наранява
пак и ще се чувства тъжен от това. Стана ми близък, с обикновената си душа,
с простия си изказ. Затова ще ти кажа нещо, което не казвам на никой,
защото ще фалирам.
Гадателката се усмихна, пусна ръката на Пламен и каза:
-Ако искаш да познаеш бъдещето си, трябва просто да си го създадеш. Да
бягаш от хора, които се правят, че не съществуваш, колкото и да ги обичаш.
Това е първата ти стъпка. После, да имаш някой до теб, който ще се радва на
всичко, което правиш, който ще те подкрепя. Ти си много силен мъж, но дори
и да си такъв, пак имаш нужда от опора. Здрав си. Работлив. Това е щастие.
Не се връщай в спомените. Господ точно затова ни е сложил очите отпред. За
да гледаме в бъдещето. Повярвай ми. Времето ти при мен изтече.
Пламен стана от стола, бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и
попита:
-Колко ви дължа?
Врачката го погледна, усмихна се каза:
-Довиждане, Пламене, като излезеш в коридора, кажи на следващия да влиза.
Дължиш ми усмивката, която заслужаваш. Хубав ден!
Пламен се усмихна. Той излезе от кабинета, дори забрави да каже на
следващия да влезе при гадателката. Вървеше по тротоара и гледаше напред.
Чувстваше се силен. Беше му интересно, как няколко думи, можеха да
променят настроението и да се почувства весел и с желание да живее.
Просто да живее.
С поглед напред.
С очи към бъдещето.
 18

Рожден ден

В малкият град, зимата освен студ и сняг, носи и тишина. Улиците опустяват
и повечето от тях остават заледени докато се затопли времето. Хората бързат
да се приберат по домовете си. Вървят с вдигнати яки по тротоарите, дори не
виждат кой минава покрай тях. Единствено украсените магазини и заведения
напомнят, че идват празници.
Минаваше пет часа следобед. Декемврийският студ пронизваше душата на
града. В заведението беше топло. Собственикът му, Кирил, познаваше
клиентите си и в годините се бе сприятелил с тях. Той знаеше кой кога идва,
какво пие, разбираха се и се чувстваха добре заедно. В този час, кафето се
пълнеше с хора. Те имаха навика, след края на работния ден да се отбиват, да
изпият питие или две , да си поговоря или дори да помълчат заедно, докато
някой говореше нещо интересно по телевизията. Кирил носеше поръчките по
масите и сядаше на своя стол до бара. Всяка една маса беше пълна с хора,
които след като се стоплиха си говореха на теми, които ги вълнуваха. Бяха се
обособили компании, с различни интереси и когато липсваше някой човек, се
усещаше. Кирил стана от стола, отиде зад бара и започна да мие чаши. И той
и посетителите се бяха загледали в телевизора, когато всички чуха удар по
вратата. Обърнаха се към нея и собственикът на кафето бързо излезе навън.
Двама клиенти го последваха. Кирил се подпря на вратата и се развика:
-Защо не внимаваш? Къде гледаш? Писна ми вече да се разправям с хората!
Ти знаеш ли, че с пенсията си докато си жива не можеш да изплатиш
стъклата, ако ги надраскаш или счупиш? Изчезвай и да не съм те видял
повече да минаваш покрай кафето ми!
Пред заведението стоеше възрастна жена. В едната си ръка носеше малък
клон от дърво, а в другата, чанта.
-Извинявай!- каза тя. -Подхлъзнах се, заледени са тротоарите, а по улицата
ме е страх да вървя.
-Не искам да те слушам, тръгвай си и се разбрахме! - каза Кирил, влезе в
заведението, изчака и двамата клиенти и затвори вратата.
В кафенето беше тихо. Посетителите мълчаха и чакаха някой да започне
разговор. Валентин погледна към един от прозорците, беше тъмно навън.
Обърна се към собственика на заведението и каза:
-Аз я познавам тази жена. Съседка ми е. Живее три къщи по-надолу. Всеки
ден минавам покрай тях. Сама е. Синът й се пропи и не съм го виждал от
години. Мъжът й, бай Петко почина отдавна, а дъщеря й се омъжи в Гърция.
 19

Само едно куче и няколко котки си има.

-И къде е тръгнала в този студ?-попита Кирил, вече спокоен.
-И аз това се чудя- отговори Валентин. - Ходи, не се спира, сигурно е над
осемдесет. Пазарува си, а сега видя, че намерила отнякъде клонче. Мъкне,
носи и прибира.
Задоволили любопитството си, хората в кафенето продължиха да си говорят.
Смееха се, чувстваха се нужни с това, че можеха да се изслушват един друг и
времето минаваше неусетно. Валентин плати сметката си и каза:
-Лека вечер на всички, до утро, Кире!
Младият мъж излезе от заведението. Студът го погълна и заедно с мъглата го
придружаваше по заледения тротоар. Валентин вървеше бавно и
предпазливо. Пресече улицата и тръгна по тесен път. Стигна до малка къща.
Погледна към нея и се учуди, че тази вечер кучето не лаеше. Доближи се до
пътната врата и видя, че тя беше отворена. Изненада се и затова, че
прозореца на къщурката светеше. Усети миризмата на дим от комина. Това
беше къщата на старицата. Обикновено о това време тя спеше. Но тази вечер
в стаята й беше светло. Валентин надникна през прозореца. Едното му стъкло
беше счупено и от вътрешната му страна имаше парче картон. Младият мъж
потриваше ръце една в друга, беше му студено, но искаше да види какво се
случваше, дали всичко със старата жена бе наред.
Старицата беше седнала на леглото си. Пред нея имаше маса, на която бяха
сложени три чинии. В малка тавичка, по средата на масата пушеше все още
топла питка. Жената беше запалила малка свещичка пред също толкова малка
икона. Валентин видя как тя взе друга свещ и я постави в питката. Старицата
счупи от клона, който си беше донесла и го сложи в печката, която повече
пушеше, отколкото гореше. Възрастната жена седна зад масата. Двете котки
искаха да се качат на масата, но тя не им позволяваше. А кучето, което
обикновено бе вързано на двора, сега беше до масата и въртеше опашка,
сякаш свикваше с топлината вътре в дома и аромата от топлата питка.
Жената отчупи две парченца и ги сложи в чиниите. Остави ги на земята.
Котките и кучето не чакаха покана и започнаха лакомо да ядат. Старицата
седна на леглото, протегна се към шкафчето и взе кибрит. С треперещи ръце
запали свещта, която беше в питката. Затвори очи. Усмихваше се така, сякаш
си спомняше рождените дни на децата си, празничните вечери и как всички
бяха весели и щастливи. Тя отвори очи и запя:
-Честит рожден ден на мен! Честит рожден ден на мен! Честит рожден ден....
Валентин не усещаше студа навън. Той се беше стоплил от това, което тази
немощна жена беше сътворила в празничния си ден. Младият мъж се обърна
 20

и тръгна към пътната врата, но се спря. тръгна отново към прозореца. Спря се
и погледна през него. Старицата се усмихваше. Беше си поела дълбоко
въздух и с издути бузи стоеше пред питката с горящата свещ. Погледна към
иконата. Издиша. Не искаше да гаси свещта на питката. Силата на вярата й в
Бог и нейното дълголетие бяха най-важните неща в живота й. Тя остави да
горят и двете свещи. Котките легнаха до печката, а кучето стоеше нащрек до
краката на старата жена и я пазеше. Излая, може би беше усетило, че имаше
човек навън. Но топлата стая и добрата душа на старицата не пускаха кучето
навън.
Валентин излезе от двора и затвори пътната врата. Погледна към прозореца.
Лампата светеше.
Коминът пушеше.
Празникът продължаваше.
Като на рожден ден.
 21

Как изгарят цветята

Всеки човек иска да живее, да вярва, да се радва и да бъде щастлив. Но често

се случва и да си мисли за това, което ще стане след като напусне този свят.
И тайничко се надява да попадне в рая, където добротата е навсякъде, няма
пари, злоба и завист и има всичко, което толкова трудно се намира на земята.
Освен хората, в света има и други създания, които живеят. Те също мечтаят,
радват се и вярват, но по свой си красив начин. Едни от тях, това са цветята.
След края на земния си път, техните души отиват в рая. За тях няма ад. И
всичко, което ги заобикаля на небето са милионите съдби на хората. Ако
човек в рая е заобиколен от цветя, то красивите растения се радват на
човешката душа. Защото хората се раждат с чисти сърца, първите думи,
които учат са най-милите и топлината грее във всяка мисъл.
Късна есен. Беше студено. Нямаше сняг, но земята събираше падналите от
дърветата листа. Хората чистеха градини и дворове. Изнасяха сухата трева и
цветя на поляна далеч от своите къщи. Струпваха ги на място, точно преди
малък хълм, от който започваше планината. Когато камарата станеше голяма,
стопаните я палеха и така живота на растенията спираше. Тук бяха портите
на техния рай, където всяко цвете, хващаше за ръка бурен и заедно влизаха в
красивите полета на отвъдното.
Розата потрепера. Беше студено. Учуди се, че този път бодлите й, с които се
бранеше от неприятелски ръце, не можеха да помогнат. Огледа се и видя, че
около нея бяха легнали много цветя. Зарадва се, когато видя красивото лале.
Усмихна се щом разбра, че и нарцисът е до тях. Ето и хризантемата, малко по
нататък чакаше своя край. Имаше лек ветрец, който помогна на цветята,
които никога не биха били в един букет, точно преди да влязат в рая, да се
съберат на едно място.
-Студено е!- каза розата. - Да се сгушим един в друг.
-Да!- отговори хризантемата и опря почти изсъхналото си тяло в бодлите.
Нарцисът ги изгледа високомерно, след това наведе глава и каза:
-Имаме ли избор? Да се сгушим!
Върху тях се изсипаха няколко сухи треви. Бурените, които през лятото ги
бяха задушавали, сега ги топлеха.
-Много е тежко, когато се разделяме с живота - каза розата. - Да си разкажем,
кой какво е преживял тук, на земята.
Цветята се усмихнаха, потърсиха с цвят слънцето, но то беше някъде там, в
техния рай.
-Аз бях кралицата на цветята. - започна розата. - Още от семенце, по
наследство от малка принцеса изживях живота си в двореца на човешката
 22

душа. Подрязваха ме, оформяха снагата ми, за да бъде красива. Поливаха ме

с надежди и мечти. Радваха ми се. Но в един ден, ме отделиха от майката
земя. Красив момък, не с ръце, да усетя топлината му, а с ножица, за да не се
убоде, ме взе. Вдиша от цвета ми и аромата му вдъхна цялата ми обич към
света. Подари ме на момичето, което обичаше. Тя го прегърна топло. Толкова
беше щастлива. Сложиха ме във ваза. И след няколко седмици, аз започнах
да губя свежестта си. задушавах се. търсех слънцето, нямах въздух. И така,
наведох глава и започнах да съхна. Живях там точно толкова, колкото беше
силна една изгаряща любов.
Хризантемата поклати с цвят и каза:
-Аз бях обикновено цвете. Растях свободна и около мен винаги имаше много
цветя. Радвах се и на слънце и на дъжд и не се страхувах за външния си вид.
Знаех, че имаше и по-красиви от мен, но не се примирявах и бях усмихната,
без да очаквам нищо от никой. Хората не ме харесваха много, затова ме
предпочитаха в букет. Дойдоха в един ден жена, облечена в черни дрехи.
Откъсна ме и ме сложи до други цветя. Бях най-близо до починалия й мъж.
По-близо и от хората. Оставиха ме на гроба му. След няколко дни започнах
да отслабвам и губя сили, докато накрая съвсем се стопих. Живях там точно
толкова, колкото беше мъката по изгубения човек. В първите дни след
смъртта му, близките плачеха, а после го забравиха.
Нарцисът погледна изсъхналите си сестри и каза:
-Аз бях красавец на цветята. Живеех винаги с гордо вдигнат цвят.
Високомерен, не давах да ми се каже нищо. Другите цветя не си говореха с
мен, а хората ме гледаха и ми се радваха. Имаше много място около мен и
живеех в охолство. Не се лишавах от вода и поглъщах много повече слънчеви
лъчи от другите. Но хората само ме гледаха. Никой не смееше да ме откъсне.
Не желаеха да ме подаряват. Минаваха покрай мен, възхищаваха ми се и
отминаваха. И така, докато започнах да губя от силата си. Цвета ми падаше и
разбирах, че тялото ми умираше. Живях там точно толкова, колкото беше
красив един човек. Разбрах, че хубостта бе до време, до ден, в който ако
нямаш красива душа, никой не би искал да бъде до теб.
Цветята замълчаха. Беше им студено. Усетиха топъл въздух и се усмихнаха.
Възрастен мъж беше запали камарата с изсъхналите растения. Пушек се
извиваше към небето и се скриваше зад хълма, така както от запалена свещ, с
молитва, отправена към Бог. Те отиваха в своя цветен рай. Там, където
нямаше наранявания от изгаснала обич. Там, където се помнеше душата
вечно и високомерието и голямото самочувствие отсъстваха.
В рая на цветята, душата на всеки човек правеше така, че наоколо се виждаха
реки от доброта и красивите дървета бяха отрупани с плодове от обич.
В края на земния си път цветята изгаряха.
Те изпитваха болка на кладата на живота с хората.
 23

Но този огън им носеше топлина, заради която си струваше, защото както на

земята са правили светът красив, така сега в техния рай, добротата на
човешката душа им носеше щастие.
 24

Най-виждащите очи

-Никъде не ходим, сине - каза Васил. -Дори днес, на Нова година, когато
хората празнуват, ние сме си тук. Ще се чуем с майка ти довечера да си
честитим празника и толкова. Какви удоволствия имаме с теб?
Васил и синът му, Илиян живееха в малък апартамент, близо до центъра на
града. Преди няколко години, след трудова злополука, мъжът бе загубил
зрението си. След много, но неуспешни операции, той се бе примирил със
съдбата си. Парите се стопяваха и семейството изнемогваше. Заедно със
съпругата си взеха решение тя да замине да работи в чужбина, за да може да
издържа и него и сина им. Илиян, осемнадесетгодишно момче, бе пораснал
по-бързо от своите връстници. Той беше отговорен млад мъж, който се
грижеше за баща си и правеше всичко възможно, за да не бъде лишен от това,
от което имаше нужда. Слепотата отделя хората един от друг. Тя затваря
незрящия човек и го кара да допуска до себе си само най-близките си хора.
Васил седеше на своя стол до прозореца. Не виждаше пукнатините по
стените, но усещаше как слънчевите лъчи топлят лицето му. Не можеше да
види забързаните хора, които с пълни чанти се разминаваха по тесния
тротоар, но разбираше, че животът кипеше навън, а не в тихата стая.
Натъжаваше се най-вече по празниците. Спомняше си времето, когато очите
му бяха здрави. Тогава всички го канеха на гости. Душата на компанията.
Песни, танци, веселие. Но изведнъж целият свят бе загубил светлината си и
мрака завинаги облякъл мечтите на слепеца.
-Тате! - каза Илиян. - Ами, хайде тогава да идем до онзи ресторант на
центъра. Ще постоим малко, ще си поръчаме нещо и към осем да се
приберем, за да посрещнем Новата година у дома. Нали и мама ще ни звънне.
Васил се обърна по посока на гласа и каза:
-Да идем, но хората сигурно са запазили маси, за да се веселят. И като ми
видят очите ще им се развали празничното настроение. А така ми се ходи.
Добре, хайде да идем там, набързо.
Илиян отиде в стаята си, преоблече се. Влезе в хола, отвори скърцащата
врата на гардероба. Това беше единствената музика, която бяха слушали
напоследък. Скрибуцащите панти на спомените за един щастлив живот.
Момчето извади синя риза, черен панталон и сако. Започна да преоблича
баща си. Като всеки ощетен човек, така и Васил беше изнервен. Той
мърмореше под носа си. Сърдеше се, че все му беше неудобно да се облича,
че не можеше да се закопчава сам. И накрая, когато всичко беше наред, той
 25

се чумереше, защото не можеше да се огледа в огледалото. Илиян се усмихна

и каза:
-Тате, изглеждаш много добре. Да тръгваме, докато не са се събрали там
много хора.
Баща и син излязоха от апартамента. След като асансьора ги смъкна до
партера, двамата мъже напуснаха блока, в който живееха и се сляха с
тълпата. Някои хора се отместваха и им даваха път, други неволно ги
докосваха. Васил не виждаше лицата им, но чуваше как всички говореха в
един глас и не се разбираше това, което казват. Той се усмихна. За миг беше
забравил, че е сляп, до момент, в който минаваха край шумна компания,
която изведнъж замлъкваше и започваше отново да се смее едва, след като
отминат. Стигнаха до ресторанта и влязоха. Сервитьорите бързаха да
подготвят масите за празничната нощ. Илиян огледа помещението, видя, че
навсякъде имаше табелки, на които пишеше, че местата са запазени.
-Извинете - каза той на един от сервитьорите. - Може ли да седнем за
половин час. ще си поръчаме нещо и си тръгваме. Татко е сляп, да усети и
той, че е празник днес.
Сервитьорът ги изгледа, отиде до бара и след няколко минути се върна.
-Да, може, но седнете тук, на служебната маса. сега е седем часа, ако може
към осем да освободите заведението, защото очакваме много хора.
Илиян се втурна при баща си, който стоеше прав до закачалка за дрехи,
малко встрани от вратата, хвана го за ръка и каза:
-Хайде, тате, дадоха ни най-хубавата маса.
Васил седна на един от столовете, а след това, срещу него седна и синът му.
-Какво ще бъде за вас?-попита сервитьорът.
-Аз искам кафе и натурален сок праскова - каза Илиян.
-За мен същото - добави Васил. -То и без това, ще гледаме да ги изпием
бързичко да не пречим на ресторанта.
След като им донесоха поръчката, слепият мъж отпи от кафето и се усмихна.
Ноти на сладост се разляха по цялото му тяло, а дори не беше сложил захар в
топлата напитка. Отпи и от сока. Сервитьорът стоеше близо до масата, заедно
с още един мъж, като често поглеждаше към напитките на двамата клиенти.
-Колко е хубаво! - каза Васил. -Сине, има ли други хора в ресторанта?
-Почнаха да влизат, тате - отговори Илиян. - Ето и оркестъра се гласи, след
малко ще свирят.
Слепецът наведе глава. Той се притесняваше. Отпи от кафето отново, а след
това и от сока. Музикантите започнаха да свирят. Първата песен беше
инструментал. Васил вдигна глава и с незрящите си очи потърси
 26

импровизираната сцена. Въодушевен, той на висок глас говореше на сина си:

-Тази песен е от моето време. Слушаш ли я? Представи си как една птица,
вече немощна и болна иска да полети и да се слее със заминаващото на юг
ято. Чуваш ли пианото? Чуй, ето, как стъпва, всеки тон, мъчи се да лети, но
пада. Сега минава в минор, птицата е на земята и гледа своите приятели как
летят. Ето китарата, тъжна, ятото не се обръща дори да погледне своя другар.
Няма да има и спомени. Тук пианото и китарата се сливат, чуваш ли, сине,
защото птицата намерила покой до вехнещо цвете. И двете са носили красота
на този свят. Цветето за очите, птицата, за ушите, а заедно, за душата на
човек. За това са песните, сине, за извинение, към понякога неволното
нараняване и изоставяне на някого от нас.
Илиян избърса очите си от две паднали сълзички, но го направи така, че баща
му да не разбере. Васил слушаше песента и се усмихваше.
-Ето, пак пианото, чуваш ли? - каза той. - Тук минава човек, поглежда към
птицата, вижда и цветето и отминава. Щом не му носи радост, значи не е
значимо. Затова страдаме хората, синко, затова. Не можем да влезем в
сърцата на другите. Не знаем какво чувстват.
Песента свърши и музикантите направиха малка пауза. Илиян извика
сервитьора, който бе наблизо и каза:
-Може ли сметката?
След няколко минути към масата се приближи мъжът, който стоеше до
келнера. Той погледна Илиян, след това наведе глава към Васил и каза:
-Искате да си тръгвате, защото смятате, че ще пречите на заведението и на
клиентите за празника, нали?
-Да! - отговори Васил. - Аз съм сляп и знам, че е неприятно за околните да ме
гледат.
-Аз съм управителят на този ресторант и ви предлагам да останете с нас тук и
да посрещнем заедно Новата година. Приемете го като подарък.
-Но, така не е удобно - каза Илиян. -Ние не сме бездомници, нито скитници.
Имаме къде да се приберем. Просто, татко искаше да усети, че днес е
празник. Не беше излизал толкова време.
-На какво дължим тази чест? - попита слепецът управителя на ресторанта.
-Аз и единият от сервитьорите стояхме до вашата маса. Отначало, да ви кажа
честно, чакахме с нетърпение да си тръгнете, все пак всичко тук бе запазено
отдавна. Но докато слушахте песента, вие казахте такива неща, които аз като
виждащ човек нямаше как да видя. Говорехте силно, не подслушвах, но ви
слушах. Напълнихте ми душата и се изненадах. Вие усещате живота до най-
тънката му нишка. Нещо, което ние, здравите не умеем. А такъв човек,
 27

просто няма как да не носи добро сърце. Останете с нас, ще си изкараме

добре.
Васил се обърна към Илиян, потърси го с незрящите си очи, сякаш искаше
най-близкият човек да му потвърди дали това бе истина или сън.
-Ще останем ли, сине? - попита Васил.
-Да останем, тате!- отговори Илиян и прегърна баща си.
Ресторантът се пълнеше с хора. Наближаваше осем и Новата година вече
чукаше на вратата на живота на всеки един човек. Всички празнуваха.
Радваха се. Пожелаваха си сбъдване на мечти. А най-щастлив беше един сляп
мъж, който се чувстваше жив, защото бе сред хората.
Той им помагаше с най-виждащите очи.
Тези, които се намираха в душата.
 28

До следващото влюбване

Радослав гледаше през прозореца на стаята в своя дом. виждаше как вечерта
се приближаваше към деня и протягаше ръка към красивия залез. Младият
мъж се обърна, отиде до масата и седна на стола зад нея. Опитваше се да
бъде спокоен. Искаше да не мисли за нищо. Погледна към телевизора, а там,
сякаш напук, даваха романтичен филм. Радослав се изправи, взе си телефона
и го сложи в джоба на панталона си. Чувстваше се напрегнат. Познати
емоции, които не можеше да контролира. И друг път му се бяха случвали.
Той знаеше, че след време щяха да отминат, но се страхуваше от това, че
трябваше да ги изживее, което понякога беше по-страшно от колкото края.
Младият мъж беше влюбен. Той обичаше Мария още от мига в който се бяха
срещнали за първи път. Той беше предпазлив. Не се хвърляше в емоции
безразборно. И сега се упрекваше в тази си слабост. Чувстваше се
безпомощен. И сутрин, и вечер, той мислеше само за своята любима.
Отговаряше си на въпроси, които го мъчеха. В съзнанието му излизаха
догадки и съмнения за нейната обич. А тя с всичко му доказваше, че го
обичаше. Толкова, колкото и той нея. Прекалената му привързаност я
задушаваше. беше станал заядлив и топлите му думи се бяха превърнали в
остри ножове, които режеха душата й. Не се бяха виждали няколко дни и той
не спираше да мисли за това. Потърси причините и в себе си, но заслепен от
кипящите чувства не вярваше, че можеше да е бил виновен за всичко, което
се случваше. Радослав излезе от апартамента и бързо с помощта на асансьора
стигна до партера. Отвори входната врата и свежият въздух го прегърна.
Младият мъж тръгна по тротоара. Вървеше бавно. Разминаваше се с хора, но
сякаш не ги виждаше. Светлините от магазините се отразяваха в очите му, но
дълбоко в зениците се усмихваше любимата, Мария. Спря пред пешеходната
пътека. огледа се и пресече улицата. Неволно тръгна към заведение, в което
не беше ходил много отдавна. Отвори вратата, влезе в приветливата зала.
Стигна до бара. Човекът, който приготвяше напитките, избърса ръцете си,
усмихна се и се ръкува с Радослав. Покани го да седне на високия стол и
каза:
-Здравей, Радо! Радвам се да те видя, как си?
Младият мъж, наведе глава и мълчеше. Барманът го изгледа, седна до него и
го попита:
-Тъжен ми изглеждаш, има ли нещо?
-Извинявай! - отговори Радослав. - Сега ще кажеш, че идвам при теб, само
 29

когато съм тъжен и щом имам проблеми.

-Е, стига де!- каза барманът. -По-голям съм от теб и знам много неща.
Истинският приятел е винаги до теб, не е нужно да се виждаш с него всеки
ден. Достатъчно е да знаеш, че в трудни моменти, можеш да разчиташ.
Иначе, ако са постоянно заедно, нали знаеш, голяма е вероятността един от
нас да стане предател, нали?
Радослав се усмихна. Извади от джоба си кутията с цигари и запали една от
тях.
-Направи ми кафе! -каза той.
Барманът изпълни поръчката, сервира му и погледна към малкото посетители
в заведението. Обърна се към своя приятел и каза:
-Е, какво те мъчи? Доколкото те познавам, пак любов, нали?
-Не знам дали е любов - отговори Радослав. -Ако това, че постоянно мисля за
нея, сутрин, вечер, през деня, ако не мога да спя и не ми се яде, ако това е
любов, да, така е. Не знам какво да правя. Усещам, че прекалих с вниманието
си към нея, но докато го осъзная, се случи така, че спряхме да се търсим.
Било от инат или гордост, аз не й се обаждам, а и тя не го прави. Вътрешно
изгарям, но като се замисля, не знам дали съм готов, ако и звънна и тя каже,
че иска да се видим. Хем я обичам, хем нещо като ли се пречупи в мен и не я
усещам толкова близка, а в същото време не мога да спра да я мисля.
Барманът избърса ръцете от водата, с която миеше чашите. Погледна към
Радослав, сложи ръка на рамото му и каза:
-Не търси вина в някой от вас. Вие просто сте се хвърлили в огън, който
много бързо е изгорил всичко между вас и сега димът от него ви люти на
очите. Това са неща, които трудно се контролират. И аз съм минал по този
път, но вече внимавам. Пазя се. Не се втурвам след първия порив на сърцето.
Да, трудно е, но после по-леко се преживява. Тя те е обичала, както и ти нея.
Но това, че всеки мисли, че другия е по-малко привързан отколкото другия,
точно това, извиква съмнението и недоверието. Тогава ти си започнал да се
заяждаш, а това е затворило нейните топли думи. познах ли?
-Да - отговори Радослав. - И ми се струва, че дори да се виждаме отново,
никога няма да бъде същото.
-Няма как да върне любовта. Сега ще ти кажа какво мисля аз. На теб ти е
нужна кротка обич, която да ти дава топлина всеки ден. Не да гориш в пожар
от чувства. Всеки ден да ти бъде топло.
-Не знам. - каза Радослав. -Но като че ли не е много мъжко да не й звъня,
поне да й кажа, че не може да се живее така и всеки да си хваща пътя, нали?
Барманът се усмихна. Нагласи поръчка на клиенти. Усили музиката и седна
 30

зад бара. Радослав стана от високия стол, извади банкнота от джоба си и я

остави пред празната чаша. Младият мъж каза:
-Аз ще тръгвам, извинявай, че идвам при теб все, когато имам проблеми.
-Не се притеснявай! Млад си, ще се запознаеш с момиче, знам, че ще бъдеш
щастлив. А нали затова сме приятели, да разчитаме в такива моменти един на
друг. Ще се радвам, ако дойдеш и когато си радостен.
Радослав се усмихна и каза:
-Ще тръгвам. Довиждане!
-Не! - отговори барманът. -Не довиждане! А до следващото влюбване!
Двамата приятели стиснаха ръцете си.
Барманът остана в заведението да се грижи за настроението на своите
клиенти.
Радослав тръгна към дома си.
И двамата си бяха обещали да се видят отново.
До следващото влюбване.
 31

Топлината, когато сме заедно

Петя и Румен, живееха в квартал на голям град, заедно с дъщеря си Емилия.

Двамата родители близо двадесет години бяха работили в различни фирми.
Сменяха работата си, трудеха се и на по две места, само и само да получават
по-добри доходи, но успяваха да изкарат колкото да оцелеят. Детето растеше,
разходите също. Парите трудно стигаха и за да се сдобият с някаква
придобивка, трябваше да се лишават от нещо. Годините минаваха бързо. И
Петя, и Румен мислеха, че всичко се въртеше в един омагьосан кръг, в който
всичко така беше изчислено, доходите да стигат колкото за живот без глад.
Семейството живееше в къща. Сградата беше стара, но с голям двор. Имаше
кладенец и две малки постройки за сушина. В годините, Румен, в свободното
си време, малко по малко бе оформил двора така, че да има място и за
овощни дръвчета и за зеленчуци. Бяха останали няколко квадратни метра
свободни, в които Петя гледаше своите цветя. Когато съседи и приятели
идваха на гости, те се възхищаваха на красивите рози, на хризантемите и
карамфили, а стопанката на дома, винаги им даваше по букет на изпращане.
Недоимъка, факта, че на Емилия и предстоеше да следва и куража, който им
даваха хората, бяха основните причини, семейството да реши да направи
така, че от хоби и приятно занимание, да превърнат цветята в допълнителен
доход.
Румен изчисти голяма част от земята, на която отглеждаха зеленчуци. Разби
пръстта, подготви я за засаждане на цветята. Оформи градинката заедно със
своята съпруга. Засадиха луковичките с голямо желание и обич. Поливаха ги
и се грижеха за тях. Когато първите стръкчета бяха пораснали, двамата
изчистваха бурена, който вървеше редом до благородните растения. И както
при повечето семейства, така и при цветята, прекалената топлина и близост
водеше до задушаване. Някои не успяха да разцъфтят. Други останаха малки
и слаби. Петя и Румен често имаха несъгласия помежду си и решиха да
разделят свободното пространство в двора на две. И всеки един да си гледа
своите цветя. Като се върнеха от работа, първото нещо, което правеха бе да
слязат в градинките си. Чистеха, поливаха. Всеки, своята част. Радваха се на
това, че можеха да наблюдават, как растат цветята и бяха доволни от
крайните резултати.
Беше събота. Слънцето се бе показало рано и закачаше усмивките по лицата
на все още сънените хора. В близко село, събота бе пазарен ден. Петя и
Румен почиваха и решиха да изкарат своята продукция на пазара. Слагаха в
 32

малки саксийки различните видове цветя и ги товареха в колата. Подреждаха

ги в различни щайги. Едните на Петя, другите на Румен. Напръскаха ги с
вода, за да останат свежи по-дълго. Петя се обърна към дъщеря си и каза:
-Еми, ние с татко ти отиваме на пазар в Лешниково. Не знам, кога ще си
дойдем, внимавай и се пази!
Емилия се усмихна, погледна към останалите цветя в градината и отговори:
-Добре, мамо. Много са красиви.
Румен завъртя ключа на колата, двигателят заработи и тръгнаха.
Лешниково бе село, на около десет километра от града. Имаше около
петстотин жители. В пазарният ден, хората използваха хубавото време не
само за да си купят нещо, но и да се видят и да поприказват. Когато Петя и
Румен пристигнаха, на мястото, където се търгуваше се бяха събрали доста
хора. Мъжът разтовари цветята и заедно със съпругата си ги подредиха на
земята. Всеки от бях си беше обособил местенце, на което си бе направил
своята сергия. Застанаха зад цветята и чакаха купувачите да избират от
красивата стока.
Хората вървяха, спираха се пред продавачите, оглеждаха. И на Петя, и на
Румен, саксийките с цветя бяха много хубави. Личеше си, колко топлина и
любов бяха вложили поотделно за да отгледат своите рожби. Клиентите
купуваха. Една жена си взе за терасата, друга за градината. От Румен пък
мъж си купи няколко за майка си. Минаваха и младежи, спираха се влюбени
двойки, оглеждаха и отминаваха.
С изненада, Петя видя, как дъщеря им с две големи чанти се приближаваше
усмихната към сергиите. От торбите се показваха красиви цветове, които
сякаш знаеха пътя към пазара. Емилия се спря пред своите родители и каза:
-Мамо, тате, има ли място и за мен тук. Вижте какво направих!
Румен я погледна, доближи се до чантите, взе ги и извади цветята.
-А бе , Еми! Какво си направила? Как си откъснала толкова много?
-Нищо тате, много са красиви и аз искам да помагам!
Родителите направиха място на земята, обърнаха две празни щайги и
подредиха букетите на тях. Минаваха все повече хора. Някои от тях вече се
връщаха от другите сергии. Влюбената двойка отново се спря и си купи
букет. Млад мъж взе за своята приятелка друга китка. А жена искаше просто
да зарадва съпруга си и купи две от букетчетата. Петя погледна дъщеря си,
обърна се и към Румен и каза:
-Добре де, ние с теб от сутринта сме тук, а тя дойде преди малко и виж какво
прави. И на нас купуват, но все сами хора, за тях си.
Възрастна, която продаваше зеленчуци зад сергията весело подвикна:
 33

-Хей! Не ви е виновно момичето. Аз виждам, как купуват на вас, как и от нея.

Вие продавате по едно цвете в саксийка. Да, красиви са. Но са сами. А като
гледам и май сте ги гледали отделно, щом сте на различни места. И хората си
ги вземат за у тях, за в градината. А от момичето купуват и влюбени, и за
подарък, за да зарадват нечие сърце.
Петя и Румен се спогледаха, сведоха очи към земята. Погледнаха към
Емилия, а тя леко смутена каза:
-Мамо, тате, аз... Аз нищо не съм направила кой знае какво. Просто направих
букети с цветя и от твоята и от градинката на тате. Харесват ми много и
вижте какви цветове се получават като се смесят, колко са топли, нали?
Емилия прегърна с едната си ръка своята майка, а с другата баща си и
тримата заедно за няколко секунди бяха в тиха прегръдка. Заедно, толкова
красиви, колкото и в букет с цветя.
-Знаех си аз! -каза възрастната жена от задната сергия. -Знаех си, че си тези
цветя, които ги донесе момичето са по-различни. Не знаех с какво, но са
толкова топли. А то виж, те били от две градини.
И Петя, и Румен, и дъщеря им се засмяха и с веселите си гласове огласиха
мястото около сергията си.
Хора идваха, купуваха без да се пазарят и си тръгваха доволни, всеки взел
заедно с цветята и топлината, която носеха.
Топлината, когато хората са заедно.
 34

Пътят на чистото сърце

Мария, около тридесет годишна жена живееше заедно с осемгодишния си

син и своята майка, в малък апартамент. Наскоро беше съкратена от работа и
семейството усещаше на плещите си недоимъка и със сетни сили, едва се
справяше с обикновените ежедневни нужди. Младата жена се бе разделила
със съпруга си. Доходите бяха ограничени и парите се харчеха за най-
необходимото. След като остана безработна, Мария се регистрира на
трудовата борса. Получаваше предложения за работа, но все ги отхвърляше,
било заради образованието или смяташе, че не е подходяща за нея. Разходите
растяха, имаше ученик във втори клас и вече не издържаше на нямането,
когато от Бюрото по труда й предложиха да започне работа като чистачка във
фирма. Мария обсъди това с майка си. Говориха си като големи хора. Че вече
не може да отказва, че само с пенсията на възрастната жена, трудно можеше
да се оцелее. И въпреки гордостта си, Мария започна работа. Фирмата се
намираше близо до училището, в което синът й Димитър учеше. Това беше
предимство, защото можеше да го взема от училище и да се прибират заедно.
Сутрин го водеше баба му, защото чистачката започваше рано.
Беше слънчев есенен ден, в средата на ноември. Мария събираше падналите
есени листа пред административната сграда на фирмата. Намираше се близо
до центъра и по тротоара минаваха много хора. Младата жена си вършеше
работата съвестно. Не обръщаше внимание на минувачите. Някои я
поздравяваха, други просто я отминаваха. Видя две свои бивши колежки,
които весело си говореха и когато я наближиха спряха и едната я попита:
-Миме! Какво правиш? Най-малко съм очаквала да те видя тук!
Мария се усмихна и се опита да каже нещо, но другата й бивша колежка
дръпна приятелката си за ръката и тръгнаха. Сякаш се чувстваше неловко от
това да говори с една чистачка. Усмивката се сливаше с есенната красота на
падналите листа. Лек ветрец придружаваше слънцето и напомняше, че
наближаваха студените дни. Мария се беше унесла в работата си, когато чу
детски гласчета наблизо. Тя се изправи и видя група деца, които идваха от
училище, водени от своята учителка. Разпозна класа на своя син. Чистачката
остави листата на земята и се запъти към сградата на фирмата. Съучениците
на Димитър я познаваха, класната ръководителка също. Мария искаше да се
скрие някъде, за да не я видят. За да не се подиграват на детето й. Но се
страхуваше да не би някой от началниците да си помисли, че не иска да
работи и се скатава. Влезе в офиса, тръгна към тоалетната. През прозореца
 35

видя, че групичката деца, заедно със сина й вече бяха преминали по тротоара
и жената излезе навън, за да продължи своята работа.
Децата се прибраха в класната стая и седнаха зад чиновете. Учителката им ги
прикани да пазят тишина и каза:
-Днес, днес ще говори за професията на вашите родители. Всеки ще каже
какво работят мама и тате.
Учениците вдигаха ръце. Някои от тях с гордост казваха, че таткото е лекар,
други, че майката е психолог. Обясняваха, какво точно означаваха
професиите. След като всички се изредиха, учителката посочи към свито
момченце на последния чин и го попита:
-А ти, Митко, ще ни кажеш ли какво работят твоите родители?
В класната стая настъпи оживление. Някои деца се смееха, а други гледаха
момчето и се побутваха.
-Татко го няма - каза Димитър. - А мама. Мама работи в частна фирма.
-Като чистачка! - извика момиче от първите чинове.
Димитър се изчерви. Ушите му горяха и капчици пот се стичаха по лицето.
Децата се смееха. Учителката каза със силен глас:
-Пазете тишина! Искам Митко да каже, какво точно работи майка му!
В класната стая стана тихо. Димитър се изправи и каза:
-Мама е хигиенистка в частна фирма.
Същото момиче отново извика:
-Да бе да, чистачка!
Учителката отиде при Димитър, застана до него и каза:
-Деца! Искам днес да запомните нещо от този час. Всеки човек с труд трябва
да си изкарва хляба. Едни работя като лекари, други сме учители. Има
стругари, военни, полицаи. Има архитекти, художници и музиканти. Няма
срамна работа, нито обиден труд. Ето, на Митко майка му е хигиенист или
чистачка. Знаете ли, колко е важен нейния труд. Някой от вас обича ли да
ходи по мръсни улици или по път, в който има боклуци, питам ви,
отговорете!
-Не, госпожо!- в един глас казаха учениците.
- Колко е неприятно да виждате мръсотия, нали? И нищо не ви се прави -
продължи със спокоен глас учителката. -Нямате настроение. Не виждате
красивите неща в есента, само защото е мръсно. А като влезете в една сграда
и видите по земята кал, се обръщате с отвращение, нали? И първото нещо,
което ви идва е да си помислите за лоши неща. А добрите хора мислят ли за
лоши неща?
-Не, госпожо! -отговори момиченцето, което се бе присмяло на Димитър.
 36

Учителката се усмихна и каза:

-Майката на Митко работи може би най-важната професия. За да бъде човек
добър, трябва да ходи по чист път. Да не се спъва, да не се цапа. За да има
добро сърце, трябва да бъде чисто наоколо, а за това се грижи тази жена,
която чисти.
Децата наобиколиха смутеното момче. То се усмихна и вдигна глава.
Звънецът беше дал край на учебния час. Учениците излизаха от класната
стая. Учителката сложи ръка на рамото на Димитър и каза:
-Трябва да се гордееш с майка си, защото е трудно да работиш каквото и да е,
за да ти осигури всичко, от което имаш нужда.
Димитър излезе от училище и видя в края на двора своята майка. Затича се
към нея с протегнати ръце. Жената затвори очи и усети най-чистата
прегръдка. Тази на детето си. Майка и син се бяха прегърнали в щастлив миг.
Детето прошепна тихо:
-Обичам те, мамо! Ти си най-важната на този свят.
Майка и син, вървяха заедно. Хванати за ръце, по пътя, който Мария беше
изчистила по-рано през деня.
Същият път, от майчината душа към детското сърце.
Чист и безопасен.
Така, както само една майка може да изчисти.
 37

Маниерите на Господ

Румяна почистваше кухнята, когато вратата се отвори и седемгодишният

Васил влезе.
-Мамо! -каза той. - сега е осем часа, след колко ще дойдат баба и дядо?
-Още малко, Васко, не припирай! -отговори майката и прибра препарата за
почистване в шкафа. -Върви и виж дали татко ти е станал и му кажи да
побърза.
Васил отиде до спалнята и след няколко минутки се върна, хванал баща си за
ръка и каза:
-Ето го и тате!
Румяна, съпругът й Михаил и сина им живееха в малък апартамент в центъра
на града. Жената работеше в детска градина, а мъжът във фирма. Имаха един
почивен ден през седмицата. Ежедневието им бе забързано и не усещаха,
кога се изнизваха дните.
Беше неделя, топъл ноемврийски ден. Красивата есен обагряше листата с
цветове, за които не стигаха думите, с които да се опишат. Сутрините и
вечерите бяха хладни, но през деня, слънцето щедро раздаваше от своята
топлина, може би усетило студа между хората. Румяна приготви закуската,
сервира я на масата и тримата седнаха на столовете. Хранеха се тихо. Михаил
се беше зачел в рекламна брошура на строителен магазин. Малкият Васил
гледаше телевизионно предаване по любимия си канал за животните. Детето
скочи, когато чу мелодията на звънеца и се запъти към входната врата.
Отвори и с весел глас каза:
-Бабо, дядо, влизайте!
Възрастните хора прегърнаха малчугана и влязоха в апартамента. Дори не се
съблякоха. Васил ги покани в кухнята, а там, дъщеря им ги посрещна с
усмивка и каза:
-Добре дошли, мамо и тате! Заповядайте! Тъкмо закусвахме, да ви сложа ли
нещо за ядене?
-Не, Руми! - отговори баща й. - Закусихме, преди да тръгнем. Хайде, ако
можем да помогнем нещо, да оправиш тук и да излизаме, знаеш ли какво
хубаво време е навън!
Васил загаси телевизора, събра трохите от масата. Огледа се, видя, че другите
бяха заети, отвори прозореца и остави малките порцийки остатък от хляб на
перваза. Отдръпна се и не след дълго няколко гълъба кацнаха на
импровизираната столова. Детето затвори прозореца и отиде при майка си,
 38

която вече се бе облякла в официалните си дрехи.

-Васко, ето, облечи си пуловера, не е чак толкова топло, а якето ще го носиш
в ръка!
Родителите на Румяна чакаха в кухнята и когато вратата се отвори, те станаха
и тръгнаха към коридора.
-Готови сме!- каза дъщеря им. -Излизаме на разходка, нали татко много
искаше да се поразходим из града, имаме и изненада.
Двете семейства, и млади, и стари, излязоха от малкия апартамент и след
като стъпи на тротоара пред блока, възрастният мъж пое дълбоко въздух и
избърса с ръка потното си чело. Той беше свикнал да се чувства свободен, в
голямата къща на село, където заедно със съпругата си, след пенсионирането
им живееха спокойно.
Петимата вървяха един до друг. От време на време, детето изоставаше.
Спираше се пред някое улично куче или котка. Гледаше как гълъбите така се
доверяваха на хората, че не ги бе страх за живота си, дори едно настъпване от
човешки крак за тях да е фатално.
Румяна често подканяше детето си, да не се занимава с глупости и да върви
заедно с тях. Васил ги настигаше бързо и хващаше майка си за ръка. Денят
беше топъл. По улиците имаше много хора, които се радваха на последните
слънчеви лъчи преди зимата. Разхождаха се, разглеждаха неща, които през
динамичната работна седмица беше изключено дори да забележат. Красивите
фонтани, дори и настилката, която беше положена по самия площад.
-Много хубав е станал града, Руми! - каза възрастният мъж. - Гледай, колко
магазини. Едно време само една хлебарница имаше ето тук, бръснарница, ето
там и толкоз.
-Е, тате! -отговори Румяна. -То, наистина е хубав, но гледай, все аптеки,
офиси за заеми и кафета. Като казах кафета, ето тук, наблизо има едно като
ресторантче. Дванадесет часа е, нека да обядваме там. Това ни е изненадата.
Кой знае кога ще дойдете пак на гости, поне да си изкарате с мама добре.
Минаха през площада. Докато вървяха, Васил мълчеше. Детето гледаше
множеството гълъби, които дори не летяха, а се движеха в кръг. Някои от тях
бяха накацали по чешмичките, а другите на земята. Момчето се мъчеше да ги
заобикаля, да не ги плаши, но силната ръка на майка му го теглеше напред и
птиците бързо се преместваха и правеха път. Румяна спря, погледна баща си
и каза:
-Ето и ресторанта. Малък е, но уютен. Къде искате да седнем, вътре или
навън?
-Нека навън, какво ще кажеш Мишо?- попита възрастният мъж. - нищо не
 39

казваш, уж не си мъж под чехъл.

Михаил се засмя и отговори:
-Да, навън, не е студено.
Влязоха през малка изписана дървена врата и се запътиха към една от масите.
Веднага след тях, сервитьорка с меню в ръка, поздрави и се оттегли
дискретно настрани.Румяна взе менюто и поръча за себе си. Огледа своите
близки хора и каза:
-Кой каквото иска да поръчва, не се притеснявайте!
След малко на масата бяха сервирани няколко порции с месо и картофи,
безалкохолни, две бири и хляб. Румяна говореше с родителите си за неща,
които се бяха случили на село. Разказваше им за живота в града. Михаил се
включваше в разговора с по няколко думи и съсредоточено се хранеше.
Детето бодваше с вилицата по картофите, лапваше един по един. Вземаше
филийка хляб. Отупваше парче от нея и го стриваше под масата, докато се
получеха трохи. Оглеждаше се и когато видеше, че никой не го гледа,
пускаше трохите по земята. Три гълъба си устройваха обяд до детските
крака. Васил се стресна, когато майка му каза:
-Хайде, Васко, яж де! Не, така! Не с ръка! Нали те учих, как да използваш и
нож и вилица? Вилицата в лявата ръка, ножа в дясната и не се натиска. Леко!
Детето се притесни. Лицето му почервеня и ръцете му се сковаха. Румяна се
обърна към баща си и каза:
-Виж го, голям е вече, не ще да се учи и това е. Няма маниери. Утре ще идат
някъде ще се излага.
Възрастният мъж, който слушаше внимателно всичките думи на дъщеря си,
погледна към съпругата си. Все салфетка, избърса устните си. Сложи ръцете
си на масата. По време на обяда, той наблюдаваше и своя внук.
Незабележимо, дискретно. Възхищаваше се на енергията, която кипеше в
детските очи. Отиде до Васил и сложи ръка на рамото му. Обърна се към
дъщеря си и каза:
-Руми, малко е детето още за да е с изискано поведение. Живота ще го научи
как да се държи по ресторанти. Нека сега да се храни както му е удобно.
Ръчичките му не са свикнали на тежкото, лицеприятно хранене. Етикетът се
учи. Но искам да ти кажа, че Васко притежава маниерите, които самият
Господ използва. Аз видях и в апартамента и тук, как детето физически е с
нас, но очичките му са все наоколо. Там, където има гълъби или куче, или
котка. Видях го, как ги храни скришом от нас. Много е малък, за да се скрие
успешно от очите на дядо си. Да нахраниш беззащитно същество,
независимо, животно или човек, да го стоплиш, да му дадеш път да мине или
 40

дори да направиш възможното да не го стреснеш и уплашиш, това са

маниерите на Господ. И ако човек ги усвои и научи като дете, тогава всичко
друго остава на заден план. И теб трудно те научихме да се храниш културно,
та ти изобщо даже не искаше да ядеш.
Румяна наведе глава. Гледаше към бялата покривка на масата. Погледна към
майка си, сякаш да срещне подкрепа в майчините очи. Обърна се и към мъжа
си, който едва прикриваше усмивката си, но не се сдържа и избухна в силен
смях, който зарази всички около масата.
Обядът продължи в добро настроение. Минали случки, бъдещи планове,
мечтата за спокойствие на млади и стари, бяха част от нещата, за които те си
говореха. Васил се помъчи да докаже, че може да се справи с ножа и
вилицата, но не успя и ги остави настрана. Окрилен от доброто настроение на
всички, той се хранеше спокойно.
Без да се притеснява, че някой можеше да му се скара.
Защото беше сигурен в своите маниери.
Маниери, които трудно се учеха, но бяха важни.
Да си добър, всеотдаен и състрадателен.
Маниерите на Господ.
 41

Щастие

То е около нас. Виждаме го всеки ден. Усещаме го, но не можем да му се

насладим. Никой от нас не може да даде определение, какво точно
представлява щастието. А в същото време се борим за него. И когато се
сбъдне някоя наша мечта, ние не сме готови за нея. Тогава идва чувството за
тъга. Безпричинно, ненадейно и тъжно.
Щастието е плод. И обикновено се стига с ръка. Понякога е по-трудно и се
налага да положим усилие, да сложим една стълба, да се качим, да протегнем
ръка и да си го откъснем. Можем да си го вземем, само когато е узряло.
Тогава в нас ще остане сладостта от него. Чакаме ли твърде много, то може и
да изгние, да не ни доставя удоволствие и да го хвърлим.
Колко красива есен е сега. Аз съм щастлив, защото имам възможността да се
радвам, като виждам как се оцветяват листата всеки ден. И се питам, защо е
нужно природата да рисува толкова красиво, след като след няколко
седмици, тези листа ще паднат на земята? Струва си, може би, заради
откраднатите мигове на есенна наслада. И ето, че точно навреме излиза и
вятър, южняк, топъл. Сякаш по план, за да подреди картините в изложба по
земята. И първите зрители, ще са самите клони, дали живот на тези листа.
Щастлив съм, защото мога да виждам това.
Имам близки хора, които често пренебрегвам, заради това, че се боря да бъда
добре. Но осъзнавам, че всъщност щастието е точно в тези хора, които ме
обичат. Които се радват, като се прибера. Мълчаливо навеждат глава, когато
съм ядосан. Не ми се сърдят, напротив, стоят до мен и усещам опората им.
Това е щастие.
Здрав съм. Ето, едно от най-важните неща, без които живота е немислим. Но
някак не обръщаме внимание на здравето. Може би защото не сме се борили
за него, а ни е дадено наготово. Раздаваме се на работа, съсипваме се и
накрая хем не сме постигнали нищо, хем не сме и здрави. Няма нищо по-
хубаво от това да си поемеш дълбоко въздух и да си кажеш, че без пари
може, но без здраве-не и да се радваш, че имаш такова богатство. Това е
щастие.
Любовта. Тя не се пипа, но се усеща. Не знам как изглежда, но вярвам в нея.
Затова й се радвам, колкото и да е тя, и малко, и много, ми носи толкова
нужната ми топлина. Запълва дупчици от стари рани, кара ме да се чувствам
жив и ми дава страшна сила. Въпреки, че понякога от обич дори не ми се яде,
аз се чувствам силен. Достатъчно ми е, че някой си мисли за мен и ме обича.
Това е щастие.
То се среща навсякъде. Тук е, сред нас. Понякога е човек, друг път е дума,
 42

целувка, прегръдка. Може и да е красивата есенна вечер, топла и споделена.

То е толкова просто, че само един наивник би повярвал в него. А е хубаво.
Толкова хубаво, че е заразно. Когато видим щастлив човек, веднага ни се
иска да бъдем като него. А е толкова простичко. Но ние, нали сме си умни,
няма как да не усложним нещата. А колкото е по-сложно, толкова по се чупи
и става скъпо удоволствие. И тогава страдаме, защото виждаме, че дори и да
имаме пари, ние не сме щастливи. И тъгуваме. И смятаме, че е безпричинно,
но причината е, че целейки се нависоко, пропускаме истински важните неща.
Щастието е тук.
Щастието ни чака.
Нека да бъдем щастливи!
 43

С поглед към бъдещето

За своите четиридесет години, Пламен изглеждаше много по-млад.
Усмивката му не слизаше от лицето, щом беше сред хора. На работата си бе
енергичен и умееше да работи с желание. Но когато останеше сам в
почивните си дни, младият мъж се затваряше в себе си. Тъга обземаше
душата му, а в гърдите се надигаше онази буца, която не болеше, но
притискаше всяка красива емоция. Тогава той не правеше нищо. Заставаше
пред прозореца и гледаше навън. Очите му приемаха всяко движение на
облаците, а небето му напомняше, че има неща, които не зависеха от човек.
Беше неделя. Есенен ден. От ония дни, в които слънцето се появяваше за
кратко. Колкото да напомни, че съществува и че топлината не е забравена.
Пламен си направи кафе. Застана с чашата с ободряващата напитка до
прозореца и отпи глътка свежест. Погледна към часовника на стената. Беше
още рано. Обърна се и се приближи до шкафчето под мивката. Отвори
чекмеджето и извади една тетрадка от там. Разлисти я и по средата се спря.
Взе листче, прегънато на четири. Преди две седмици, случайно във вестник
беше открил обява, която го заинтригува: "Кремена Антонова-гадател,
феномен. Вижда в бъдещето, решава проблеми". Младият мъж не вярваше на
екстрасенси. Дори се беше засрамил от това, че изобщо такава обява го бе
заинтересувала. Но нещата, които му се бяха случвали през живота, го бяха
накарали да се замисли върху това. Тъгата, която безпричинно изяждаше
всяка хапка щастие. Влюбването му в жени, които не споделяха любовта му.
Нараняването на най-близките хора, които той обичаше, а им причиняваше
болка. И много други неща, не зависещи от силата на духа му. Пламен се бе
обадил по телефона и гадателката му бе определила дата, в която да го
приеме. И този ден беше днес, в неделя.
Както всеки мъж, така и Пламен не обръщаше внимание на лицето си. Но
тази сутрин, той застана пред огледалото, нагласи си приборите за бръснене.
Загледа се в сребърното стъкло отсреща. Видя непознати досега бръчици под
леко прошарената коса. Раздели косата си пред челото и въздъхна. Усмихна
се. Той знаеше, че хората остаряват, но някак не искаше да приеме, че
старостта очакваше и и него. Всяка бръчка беше пътека, по която бе минавал.
Всеки бял косъм, незаличима следа от разочарование. А усмивките и
щастливите мигове не се виждаха. Те бяха в сърцето му. След като се
приготви, младият мъж се облече и излезе от своя дом. Тръгна по тротоара,
който водеше до главната улица. В неделя, малкия град беше пуст. Нямаше
хора, нито коли. Тихо. Но в душата на Пламен не се усещаше спокойствие.
Ток беше притеснен. Отиваше на място, където никога не беше ходил. За
него гадателките и врачките бяха просто едни шарлатани, които вземаха
 44

парите на обикновения човек.

Мъжът пристигна пред къщата на Кремена Антонова. Спря се пред голямата
сграда. Огледа я, видя, че бе строена с много пари. Погледна към табелата и
вече беше сигурен, че точно тук трябваше да дойде.Видя, че наближаваше
единадесет часа, а точно тогава имаше среща с тази врачка.
Входната врата на къщата беше отворена. Пламен влезе, повървя няколко
метра по красива алея и се озова пред друга, по-малка вратичка. Мина през
коридор и се спря във оформено като фоайе помещение. Там имаше пейка, на
която бяха седнали трима човека, две жени и един мъж. Пламен ги поздрави
и се обърна към прозореца. Гледаше навън. Вратата на стаята се отвори и
женски глас го стресна:
-Следващият, моля! По списък е Пламен Атанасов.
Хората, които бяха седнали на пейката недоволно промърмориха, но не
казаха нищо. Седяха и чакаха реда си.
Пламен влезе в кабинета. Сърцето му биеше бързо. Той усещаше всеки удар
и бе опрял ръка на гърдите, в ляво. Посрещна го жена на средна възраст.
Лицето й бе красиво, но носещо тежестта на годините. Силен грим, цветни
дрехи. Тя се изправи, поздрави младия мъж и го покани да седне. Не сваляше
поглед от него. Гледаше право в очите. След една минута в тишина жената
каза:
-Ти си Пламен Антонов, нали?
-Да! -отговори мъжът.
-Добре! Искам да ми кажеш трите си имена и рождената си дата, ден, месец,
година. Първо ще погледна в числата, а после ще видя и ръката ти.
Пламен каза кога е роден, продиктува и имената си и зачака. Гадателката
погледна към написаните числа и започна да размества цифрите. Намръщи
красивото си лице, след това се усмихна за миг и отново върна сериозното си
изражение.
-Така! -каза тя. - Числата показват, че си имал динамичен живот. С много
неравности, но и с щастливи мигове. Имал си несбъдната любов, но си и бил
влюбен в жени, които са те харесвали и обичали. Ще имаш връзка, просто
изчакай подходящото време, не си готов.
Пламен беше подпрял главата си с ръка и слушаше жената. Гледаше я
недоверчиво. Тези думи, можеше да бъдат казани на всеки човек. Кой не бе
страдал. Кой не бе имал несподелена любов и кой не е бил влюбен щастливо.
Думи, които не се отнасяха само до него. Гадателката го погледна и каза:
-Сега искам да ми разкажеш малко за живота си. Чудиш се, нали, какво ли си
казваш, уж е врачка, а ме пита за миналото. Искам просто да си излееш
душата, да се изчисти, тук, при мен.
Младият мъж пое дълбоко въздух. Вдигна си главата. За свое учудване, той
се беше отпуснал. Имаше чувството, че можеше да говори с тази жена за
 45

всичко.
-Аз съм обикновен, вече не толкова млад мъж - каза Пламен. - Живея
нормален, даже бих казал, малко скучен живот. От дома на работа и обратно.
Не съм женен. Имах доста изпитания в живота си. Изгубих най-близкия си
човек, моята майка. Това страшно много ми тежи. Не можах да й кажа, колко
много я обичам. Винаги си мислех, че съм бил прав. Не я слушах. А толкова
искаше да бъда щастлив. Отиде си от този свят, но спокойна, че съм се бил
променил. Много хора, които са ме обичали, са били наранявани от мен. Тези
грешки ги разбирах твърде късно. Прощавали сами, защото за разлика от
мен, тези хора притежаваха благородство.
Гадателката гледаше младия мъж право в очите. Виждаше как се отваряше
вратата на затворената му душа. Жената даде знак с ръката си да продължи.
-Затова идвам при вас -каза Пламен.- Чувствам се тъжен. Когато работя съм
добре. Но дойде ли неделя, тъгата ме притиска и не мога да се зарадвам на
нищо. Може би тези мои грехове са причина за това, да се влюбвам в жени,
които не ме обичат. А страданието е непоносимо. Тежест, която не боли, но
ме изяжда отвътре. Като коварна болест.
Врачката хвана младия мъж за ръката, задържа я, погледна в дланта му и
каза:
-Продължавай, продължавай, не спирай!
Пламен усещаше как се отпускаше и думите изтичаха като река от извор
намиращ се в дъното на душата му.
-Не исках да споделям на никой - каза Пламен. - Мислех, че това е мой
живот, хубав или лош, мой си е. Исках просто да живея. Да се радвам. Да
ценя всеки миг. Защото знаех, а и виждах, как хората си отиват и колко е
кратко всичко. Но не успявах. Да, наивник съм. Вярвам на думи, изречени от
някой, който съм обичал много. После виждам, че съм бил забравен и
страдам. Да, вярно, че съм мъж и трябва да съм силен, но не мога да се
справя. И стигнах до извода, че има сила, която е извън мен и която решава
нещата в живота ми. Убедих се, че не всичко е в ръцете ми. Затова дойдох
при вас. Искам да знам, дали ще повторя грешките си?
Пламен затвори очи и отпусна главата си назад. В отворената му длан падна
капка. Младият мъж се стресна. Погледна към гадателката и видя, че още
една сълза бе на път от нейните очи към линиите на живота и любовта в
ръката му.
Кремена Антонова, гадател с опита, жена, чиито уши бяха чували какви ли не
истории се бе просълзила от нещо толкова обикновено.
-Просълзих се, извинявай!-каза тя. - Като слушах за живота ти, сякаш се
разпознах в твоите думи. Няма какво да ти кажа. Ние гадателите сме за
слабите хора. За тези, които не смеят да предприемат нещо сами и чакат
някой да ги тегли и дърпа и да понесе отговорност за някое действие. А ти, ти
 46

си силен. При толкова неравности в пътя си, успял си да съхраниш душата

си. Питаш ме, защо си тъжен ли? Ами тя, душата е като комин, който тегли.
Изкарва дима, сякаш се изчиства от злобата. Натоварваш се от топлината,
която си давал на хората, а си плащал с пушек в сърцето си. Хората, които
идват при мен все се оплакват от всички. Все не са те виновни. Не смеят да
помислят, какво могат да направят за утре. А ти си първият човек, който идва
при мен, за да му кажа, дали ще допуска грешки отново. Дали ще наранява
пак и ще се чувства тъжен от това. Стана ми близък, с обикновената си душа,
с простия си изказ. Затова ще ти кажа нещо, което не казвам на никой,
защото ще фалирам.
Гадателката се усмихна, пусна ръката на Пламен и каза:
-Ако искаш да познаеш бъдещето си, трябва просто да си го създадеш. Да
бягаш от хора, които се правят, че не съществуваш, колкото и да ги обичаш.
Това е първата ти стъпка. После, да имаш някой до теб, който ще се радва на
всичко, което правиш, който ще те подкрепя. Ти си много силен мъж, но дори
и да си такъв, пак имаш нужда от опора. Здрав си. Работлив. Това е щастие.
Не се връщай в спомените. Господ точно затова ни е сложил очите отпред. За
да гледаме в бъдещето. Повярвай ми. Времето ти при мен изтече.
Пламен стана от стола, бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и
попита:
-Колко ви дължа?
Врачката го погледна, усмихна се каза:
-Довиждане, Пламене, като излезеш в коридора, кажи на следващия да влиза.
Дължиш ми усмивката, която заслужаваш. Хубав ден!
Пламен се усмихна. Той излезе от кабинета, дори забрави да каже на
следващия да влезе при гадателката. Вървеше по тротоара и гледаше напред.
Чувстваше се силен. Беше му интересно, как няколко думи, можеха да
променят настроението и да се почувства весел и с желание да живее.
Просто да живее.
С поглед напред.
С очи към бъдещето.
 47

Наивникът

Той започва всеки свой ден на чисто. Събужда се рано сутрин, за да се

наслаждава на тези мигове, между зората и изгрева, когато тишината е
уникална. Не гледа назад. Не чува тъжните гласове на спомените. Пие кафе и
се радва на момента, защото осъзнава, че всяка секунда е неповторима.
Живее в свой свят, далеч от този на сметките и на алчността. Почти винаги е
без пари, често е гладен. Стои на студено и е самотен. Но от това не изпитва
тъга. Приема го като нещо временно и се хваща за живота с надежда, че утре
ще се чувства добре. Пълен е с енергия, която не остава в него, а раздава на
всеки, който срещне по пътя си.
Облича се скромно. Не избира дрехите си. За него е важно само да бъде чист
и спретнат. Излиза от дома си, заключва, поглежда към небето и тръгва по
пътя на слънцето. Ако се случи така, че да трябва да върви в друга посока,
той усеща топлината лъчите на гърба си.
Наивникът е такъв човек, който като минава покрай хората, те млъкват.
Изчакват докато отмине и започват да си шушукат. Става обект на
подигравки. Присмиват му се. Много е тънка границата между доброта и
глупост. Смятат го за неопитен, за добър, но прост, до болка. Говорят зад
гърба му, не смеят да му го кажат в очите. По-смелите и безскрупулни хора
му дават съвети. Казват му какво биха направили, ако бяха на негово място.
С две думи, те го определят като човек, втора ръка.
А всъщност, наивникът е щастливец. Той вярва на всички. А недоверието
носи тъга и убива. Когато човек се съмнява в някой, мислите му са
ангажирани с догадки, които го разкъсват и пропуска хубавите моменти.
Наивникът се влюбва във всеки, който му каже добра дума и му се усмихне.
Не завижда. Не мрази. Помага и с малкото, което има и ако успее е най-
щастливият човек на света.
Когато го наранят, той се затваря за миг в себе си. Остава само с мислите си.
Търси вината не в другите, а се пита, дали с поведението си не е предизвикал
болката, която разкъсва сърцето му. Чувства срам от това, че е позволил да
падне. Изправя се, забравя, прощава и тръгва напред. В първият момент,
хората харесват оптимизма му, но като видят, че с лекота се движи по пътя на
живота, започват да му се подиграват. Безгрижието му се определя като
безотговорно и като липса на характер. А те не виждат, че наивникът обича
до крайност, готов да даде всичко от себе си. А това дразни, защото не всеки
го умее.
Когато отидеш в галерия и те грабне рисунка от пръв поглед, казваш, че
картината е шедьовър. Такъв човек е и наивникът. Приема всяка дума, без да
 48

се съмнява в стойността й. Дори и да е измислена, той се радва на всеки щрих

от нея и го запечатва в сърцето си.
Не пренебрегвайте наивника. Той е шедьовър. Уникален, който не се среща
под път и над път. Той няма да ви предаде. Ще ви обича истински. Той е
прозрачен и предвидим и живота му е пред вас.
 49

Какво ще кажат хората

Марин, седемдесет годишен мъж, живееше в голяма къща, близо до центъра

на града. Беше се пенсионирал преди няколко години и дните му минаваха в
грижи за дома. Сутрин се събуждаше рано. Излизаше навън. Поглеждаше
към двора. Правеше си план, какво можеше да свърши. Закусваше и
започваше своята работа. Имаше голяма градина. Ограда я делеше от
улицата. След като жена му си бе отишла от този свят, възрастният мъж бе
останал сам. Имаха син и дъщеря, които отдавна бяха напуснали родния си
град. Живееха далеч и рядко си идваха за да видят баща си. Силите на Марин
намаляваха и той осъзнаваше това. Все по-често се изморяваше и не
довършваше това, което беше започнал. В късната есен, работата в една къща
беше много. От дърветата падаха листа всеки ден, градината трябваше да се
чисти и да се подготвя за зимата.
Неделя, в средата на октомври. Беше топъл есенен ден. Марин косеше
тревата с електрическа машинка. Потърка с ръка по потното си чело,
погледна часовника си. Поклати глава, беше наближило обяд. Оставаше му
да окоси още малко, но усещаше умора. Прибра косачката под сушинката до
лятната кухня. Тръгна по пътеката, която водеше към входната врата. Излезе
на улицата и седна на пейката пред своя дом. В почивния ден, по улицата
вървяха много хора. Те отиваха или се връщаха от близкия парк. Марин
седеше и гледаше към минувачите. Търсеше с поглед очите им и се
усмихваше. Той вярваше, че хората гледат към градината му и се възхищават
от чистотата и от това, че стопанинът се грижи добре за своята къща. А
хората го отминаваха, всеки със своите си грижи, със своя си живот. Някои
от тях го поздравяваха, други, не. Старецът потрепера. Беше топло, но
ниското есенно слънце, носеше освен топлина и хлад. Той усети как някой се
приближаваше към него, обърна се и видя своя съсед Атанас. Също
пенсионер, но на години беше по-млад.
-Здрасти, Марине! Какво правиш? - попита съседът.
-Седя тук - отговори Марин. - Почивам си.
Възрастният мъж плъзна ръката си по гърдите. От няколко дни усещаше
стягане там. Но се успокояваше, като си мислеше, че е от тъга по своите
близки. От самотата. както буца засяда в гърлото и спира пътя на мъката,
която остава в сърцето.
-Защо се държиш за сърцето, какво ти е? - попита Атанас.
-Нищо ми няма, нещо ми стяга душичката май.
Съседът вдигна глава, погледна към Марин и каза:
-Е, как няма да те стяга, та ти не се спираш. Нали те гледам, от сутрин до
 50

вечер, все мъкнеш нещо, все работиш. С празни ръце не съм те виждал. Я с
лопата, я с мотика или с кофи с боклук. Трябва да намалиш малко с тази
работа.
Марин се усмихна, а ръката му натисна по-силно областта на гърдите.
-Как да спра, Наско? - каза той. -Как да спра, какво ще кажат хората? Че
откакто съм пенсионер, съм занемарил всичко. А виждаш, няма кой да ми
помогне. Градината ми е към пътя. Хората минават, гледат я и се радват,
защото е красива. И знаят, че само аз, с двете си ръце съм направил всичко.
Виж ми дръвчетата, прави, подредени като под конец. Сега ще се довърша с
косенето и ей там, виждаш ли, паднала е малко мазилка. Ще си забъркам
малко вар и цимент и ще го подмажа. Какво ще кажат хората? Хубава къща, а
порутена. Не бива!
Марин стана от пейката, подпря се на оградата и тръгна към двора. Атанас го
изпрати с поглед. Гледаше го и клатеше глава. "Какъв човек беше, времето не
прощава, ама инат"-помисли си той.
Следобедът мина в косене и изхвърляне на събраната трева. Марин измете и
листата по двора. Беше станало хладно и той се прибра в голямата къща.
Седна на терасата и гледаше към градинката. Спомняше си пълния с топлина
дом. За времето, когато и жена му и децата им си бяха тук. Колко радост и
щастие пълнеха празните сега стаи. Беше още светло, но старият човек се
чувстваше изморен и се прибра вътре. Легна на дивана в кухнята. Погледна
към гърдите си, но се учуди, ръката му я нямаше върху тях, а усещаше
тежест. Унасяше се. Погледна към часовника на стената, беше рано. Опита се
да стане, но тавана се завъртя пред очите му и старецът се отпусна
безпомощен. Сякаш филмова лента се прожектираше в съзнанието му. Кадър
след кадър от различни дни и спомени от живота му.
Тъмнината навлизаше в големия двор. Тя бързо обхвана окосената трева и
красиво подредените дръвчета. Вече не се виждаха от улицата. Беше тъмно и
хората се прибираха от разходка в почивния ден. Марин се опитваше да
стане, но щом си повдигнеше главата, отново всичко му се завърташе и
лягаше пак. Искаше да вземе телефона си, който беше оставил на масата, но
не успяваше, беше му далеч. В отчаянието си, възрастният мъж затвори очи.
Не можеше дори да заспи. Въртележката не спираше да взема от силите му.
Чу се почукване на вратата. След няколко секунди се хлопна още веднъж. С
изнемощял глас, Марин каза:
-Влез!
Вратата се отвори и в стаята влезе съседът му. Той се втурна към леглото.
Разкопча ризата на стареца и каза:
-Какво ти е? Хей, чуваш ли? Какво ти е?
-А, нищо! - отговори Марин. - малко ми е лошо.
Атанас го изгледа продължително. Лицето на възрастния човек бе покрито
 51

със ситни капчици пот.

-Ще се обадя на Бърза помощ!
-Недей! - каза Марин. -Какво ще си кажат хората. Ще помислят, че като съм
дъртак, съм и пътник. Ще се оправя.
Няма такива работи, ей сега звъня! - убедително каза съседът.
След около десетина минути, пред къщата спря линейка. Екипа от медици
влезе в стаята. Измериха кръвното на болния човек. Преслушаха му гърдите.
Видяха му пулса. Докторът се обърна към Атанас и каза:
-Вие близък ли сте му?
-Не, комшия съм.
-Човекът има ускорен пулс и високо кръвно. Ще се наложи да го вземем в
болница.
-Аз ще дойда с моята кола - каза Атанас. -Щях да го докарам, но се
изплаших, не знаех какво му е и не исках да стане по-голяма беля. Идвам
след вас.
Линейката спря пред болницата и болния бе откаран в спешния кабинет на
носилка. Направиха му изследвания. Биха му инжекция. Докторът излезе
навън, повика Атанас и му каза:
- Преуморил се е човекът. И вдигнал кръвно и пулса му бе висок. Сега го
стабилизирахме. Но ще се наложи да остане тази нощ тук, под наблюдение.
Ако има нужда и следващите дни ще е на лечение. Ако искате останете с него
докато заспи, за да е спокоен.
Санитарка настани Марин в болничната стая. Дойде и медицинска сестра,
която включи система в ръката му. Атанас влезе в стаята и седна на леглото
до своя съсед. Изчака персонала да излязат. Гледаше към болния човек.
Изглеждаше по-добре.
-Как си, Марине? -попита Атанас.
-Не виждаш ли, как съм?
Старецът погледна към прозореца. Отвън беше тъмно, но небето бе посипано
със звезди. Атанас протегна ръката си и зави с одеялото своя съсед. Погледна
го в очите и каза:
-Добре, че оставяш ключа от вътрешната страна на вратата. Видях, че у вас
не свети и се усъмних. Никога, досега не е било тъмно. Винаги виждах
крушката в стаята ти.
-Благодаря ти! - отговори Марин. - ако не беше ти, кой знае какво щеше да
стане. Няма кой да ме погледне.
Атанас се усмихна и рече:
-И сега, какво ще кажат хората, а? Дето все се притесняваше за техните думи.
Къде са тези хора, да ти помогнат? Аз не ги виждам.
Марин сведе поглед. Мълчеше. Погледна към Атанас, но не каза нищо.
Сложи си ръката отново върху гърдите. Този път го стягаше тъгата и мъката,
 52

причинени от самотата, настъпила в живота му. Атанас седна удобно на

съседното легло, хвана за ръка възрастния мъж и каза:
- Знаеш ли, Марине, ще ти кажа няколко думи. И аз бях така, като теб. Все,
какво ще кажат хората. Така се и ожених. Майка и татко, лека им пръст, се
бяха притеснили, че хората са си мислели, че нещо ми има, щом не съм се
задомил като млад. Взех си жена, която не познавах, нито бях влюбен в нея,
нито я обичах. Съдбата ни го върна, не можахме да имаме деца. И така,
живяхме един с друг, но без топлина, докато Господ не прибра жената при
него. Тя не беше виновна за нашия сив живот. Просто не бяхме намерили
хората, с които да изживеем щастливо своите дни. Дълги години работих в
завода, с малка заплата. Не смеех да напусна, а не ми стигаха парите. И пак,
заради хората. Какво щяха да кажат, като ме видят, че си сменям работа след
работа. Да си помислят, че съм непостоянен. И така, пенсионирах се, с ниска
пенсия. Не можех да свикна със самотата. Изпаднах в дупка. И тогава
осъзнах, че хората, които щяха да кажат нещо, вече не съществуваха. Нямаше
никой. Никой не ми помогна да изляза от това състояние. Какво щяха да
кажат хората ли? Вече не ме интересуваше. Само ми стана мъчно, че времето,
загубено за тяхното мнение, никога нямаше да се върне. Това бе целия ми
живот. Живян не както аз исках, а както хората. И затова днес като те гледах
навън, как се стараеш да изглежда всичко добре, ми стана жал за теб. Защото
виждаш, сега си сам.
Докторът влезе в болничната стая. Измери кръвното налягане на Марин.
Преслуша му сърцето отново. Усмихна се. Застана до вратата и каза:
-Мога само да се радвам, че нещата отиват към подобрение. Според мен
всичко е от преумора. След няколко дни ще можете да си пиете ракията
заедно щом сте приятели. Разбира се, с мярка.
Атанас и Марин се спогледаха и в един глас казаха:
-А, какво ще кажат хората?
Тримата мъже се смееха и стаята се оживи от весело настроение. Марин
щеше да пренощува в болницата под наблюдение на медиците. Атанас щеше
да се прибере в своя дом.
А хората, хората, даже не подозираха, какво се бе случило.
 53

Забравените тлеещи мигове

Анелия и Димитър се запознаха в началото на лятото, на рождения ден на

техен общ приятел. На партито имаше много хора, но когато ги представиха
един на друг, между двамата като че ли бе прехвръкнала искра. До края на
вечерта си говореха на различни теми. Излизаха на терасата. Гледаха
звездите. Споделяха си различни неща от живота. Имаха много общи неща,
което им се струваше интересно, защото до този момент не се бяха виждали.
И двамата бяха останали с по един родител. Анелия живееше с баща си, а
Димитър, със своята майка. След като рождения ден бе свършил, те се бяха
уговорили да се срещат на края на седмицата и да излязат вечерта. Разходиха
се, ядоха пица, пиха кафе и си говореха. Усещаха, как си липсваха, докато
чакаха следващия път, когато щяха да се видят. Срещите между тях
зачестиха и започнаха да се виждат почти всеки ден. Димитър се радваше на
всяко обаждане на младата жена. Тя също чакаше с нетърпение, неговото
позвъняване по телефона. Бяха стигнали до там, че пропусната вечер заедно
им носеше болка и тъга. Анелия бе строго възпитана от баща си, бивш
военен. Тя не обещаваше нищо, което не можеше да изпълни. Всяка нейна
дума бе премерена. Димитър също бе получил добро възпитание от майка си,
но се държеше по-свободно. Налагаше мнението си. Искаше да покаже, че е
голям мъж и че може да владее всяка ситуация. Когато видя, че срещите
между тях ставаха ежедневни и че чувствата се задълбочаваха, Анелия
поиска да разкажат за връзката си на техните родители. В първия момент,
Димитър реагира остро. Той не искаше някой да им се меси в отношенията.
Но бе разумен млад мъж и не след дълго се съгласи. Определиха ден, в който
щяха да се съберат в дома на единия от тях. Решиха да поканят бащата на
Анелия в дома на Димитър и неговата майка. Младите влюбени толкова се
вълнуваха, че нямаха търпение да видят лицата на техните родители.
Беше хубав топъл ден, в началото на октомври. Петък, края на работната
седмица. Младият мъж се прибра от работа и весло поздрави майка си:
-Здрасти, мамо! Как върви подготовката за вечерята? Нужда от помощ? Ей
сега, ще си взема един душ и съм тук.
-Не, не, не се тревожи, всичко съм нагласила в кухнята -каза майка му. - А
като дойдат Нели и татко й, тогава ще сервираме. Изкъпи се и си почини, не
се тревожи.
Димитър излезе от банята, погледна часовника, струваше му се, че времето бе
спряло. Оставаше още половин час, докато неговата възлюбена щеше да го
 54

погледне в очите. Той подскочи от вълнение, когато чу мелодийката на

звънеца. Изтича до вратата, но майка му го спря и каза:
-Чакай, Мите, аз ще ги посрещна! Нали съм домакиня, редно е така. Пък и
женско любопитство, никога не съм виждала таткото на Нели. Отивам. Ти
стой в хола.
Жената се погледна в огледалото, приглади косата си и се запъти към
входната врата. Отвори я. Понечи да каже нещо като поздрав за добре дошли,
но стоеше като вцепенена. Погледна към Анелия, прегърна я и каза:
-Влизай, Нели, не стой така на вратата де. Влизай, Митко ви чака в хола. Ние
сега ще дойдем.
Бащата на Анелия гледаше смутено в краката си. Може би годините му в
армията го накараха да се окопити бързо и той поднесе букета на възрастната
жена. Тя го взе и покани бившия военен в дома си. Обърна се към него и
каза:
- И сега какво? Как така се случи, че се срещаме след повече от двадесет
години? Не съм очаквала, че може да ми се случи подобно нещо. Как си,
Тони?
Антон, все още объркан от срещата с бившата си съпруга, вдигна главата си,
погледна жената и каза:
-И аз съм изненадан. Нели ми говори много за Митко, за майка му, за вашия
дом. И аз го виждах момчето няколко пъти, но толкова време мина, а не го
бях виждал откакто беше бебе. Одобрих го, говорихме си и виж какво стана.
-Ами да! - каза бившата съпруга. - Когато ти ни изостави, той беше на шест
месеца. Питаш ли ме, как съм го възпитавала. Цял живот е растял с мисълта,
че баща му е заминал някъде далеч. Не мислиш ли, че нямаме избор и трябва
да им кажем всичко?
-Да, права си!- каза Антон.
Двамата влязоха в хола, а там прегърнати ги чакаха Анелия и Димитър. Те се
усмихнаха, когато видяха родителите си и ги поканиха да седнат.
-Е, мамо! - каза младият мъж. - това е Антон, бащата на моята приятелка, а
чичо Тони, това е Албена, майка ми, запознайте се!
В стаята стана тихо. Толкова тихо, колкото е било между двамата родители
през всичките тези години. Албена, със сериозно изражение погледна към
Антон, после се обърна към сина си и каза:
-Всъщност, деца, ние с Тони имаме да ви кажем нещо. Много бях
изненадана, а и повярвайте, че той също. Не знам, как ще го приемете, но
искам да говорим като големи, разумни хора и това, което ще ви споделим,
да го обсъдим тук, на тази маса.
 55

Анелия и Димитър се спогледаха, отпуснаха се на дивана и гледаха към

своите близки. Албена пое дълбоко въздух, издиша и каза:
-Не знам откъде да започна. Преди много, много години. Аз бях омъжена
жена, Митко. Знаеш, разказвала съм ти, как баща ти е заминал далеч от тук и
все се надявахме някой ден да се върне. Но уви, него го нямаше. И когато ти
порасна, помниш ли, как ми казваше, че не е хубаво човек да е самотен и да
си намеря другарче, помниш ли? А аз, толкова много го обичах, баща ти, че
не исках друг мъж. И така, живяхме си двамата с теб, минахме през много
трудности и изпитания, но оцелявахме и се справяхме с всичко.
-Да, мамо, така беше - каза Димитър. -Но защо ни разказваш всичко това?
Антон се повдигна от стола, намести се отново, сякаш беше стъпал върху
карфички. Погледна към Албена, след това към двамата млади и каза:
- И аз искам да разкажа. Преди много години, аз също имах семейство.
Млада, хубава съпруга. Имахме си бебе. Но работата ми беше свързана с
много командировки. Като всеки млад човек, аз правех грешки. А това бе
най-голямата през живота ми. Напуснах семейството си и заминах да живея с
друга жена. След няколко години ни се роди дете, момиче. Когато то беше в
техникума, майка му се разболя от тежка болест и почина. И от тогава
живеем сами.
Анелия мълчеше, мълчеше и Димитър. Мълчание, което никога досега не се
бе случвало при тях. Те чакаха с вълнение да чуят продължението на
откровенията на техните родители. Албена се бе успокоила, отпи от чашата с
вода и каза:
-И така, сигурно вече сте подразбрали, че аз и Антон сме били женени. И, че
щом той е баща на Нели, значи вие сте брат и сестра.
Димитър стана бързо от дивана, запъти се към вратата. Спря се пред нея.
Вдигна ръцете си, но след секунда ги пусна надолу. Обърна се, погледна
всички, които бяха около масата. Върна се при тях и седна. Вече не беше
близо до Анелия. Но я гледаше. Очакваше реакцията й. А тя седеше на
меката мебел, подпряла с ръка главата си. Гледаше в очите и Антон, и
Албена. Мълчеше. Приближи се към Димитър, хвана го за ръка, погледна го
и прихна в силен смях. След като се успокои, тя наля в чашите пред всеки по
малко алкохол и каза:
- Е, сигурно много сте много притеснени. Но ние сме големи хора. Не можем
да върнем времето назад. Нито да променим нещата. А аз се чудех, как може
толкова общи неща да има между мен и Митко. Да общуваме с лекота от
мига, в който се запознахме. И ето, че отговора си дойде точно, когато най-
малко съм очаквала. Мите, ти какво ще кажеш? Димитър я погледна и все
 56

още сериозен каза:

-Нямам думи. Ако бях с пет години по-малък, щях да буйствам, да се запилея
някъде, да се напия. Да не се върна няколко дни. Но сега, какво да кажа?
Живот. Случило се, станало. Лошото е, че нашата връзка ще трябва да
приключи. Но хубавото пък, че си намерих сестричка.
Младият мъж се усмихна пред пребледнелите лица на Албена и Антон. Стана
прав, взе чашката и я вдигна пред себе си.
- Мамо! Тони...! Тате, не знам дали ще те нарека някога. Събрахме се пред
друг повод. Сдържам се единствено и само заради привързаността ми към
Нели. Както разбрах, тя ми е сестричка. Нека и тя се присъедини към моя
тост, да каже нещо и да вдигнем наздравица, и без това ние трудно на всички.
Анелия стана от дивана, погледна към Димитър, след това към останалите в
стаята и каза:
-И на мен ми е някак неловко. Но само като си помисля, какво сте преживяли
вие, тате. И колко сте притеснени в момента. Аз ще кажа само едно. Ние с
Митко ще приемем нещата, че сме сестричка и братче. Сигурно ще ни е
много трудно, защото има голяма разлика от любовта между двама влюбени
и обич на брат и сестра. А ако знаете, колко ми е топло сега, каква топлина
усещам, когато сме тук четиримата. Едно пълно семейство. Няма какво да
кажа повече освен наздраве!
В големия хол се чу кристалния звън на чашите. Всички седнаха около
масата. Говореха си. Беше началото на октомври, вечерите бяха студени, но в
този дом се чувстваше топлина. Огън, който много години е бил като жарава.
Тлеещ, но не гаснещ.
И Анелия, и Димитър, и Албена, и Антон, изживяваха мигове, които почти
бяха забравили. Това, което можеше да изживее само едно истинско
семейство.
 57

Обратно броене до октомври

Когато човек стигне до определена възраст, той забавя своя ход. Често се
спира, оглежда се. Вижда дали това, което изживява в момента не се е
случвало и преди. Дори се учудва, как така от само себе си, той вече не бърза.
Не се страхува да не изпусне мига.
Има хора, които се учат от грешките си и се стараят да не ги повтарят. Има и
такива, които колкото и болка да са им причинили, отново извървяват път, по
който са минали.
Именно такъв човек беше и Владо. Малко над четиридесетте, с прошарена
коса, все още изглеждаше млад. Може би това, че изживяваше всичко, без да
чувства злоба и че винаги прощаваше, го лишаваше от старческите уморени
очи и съсухрен вид. Той търсеше причините за тъгата в себе си. Не
обвиняваше никой.
Беше неделя, последния ден на септември. В късния следобед улиците бяха
пусти. Няколко облака оглеждаха земята и като се увериха, че нямаше да има
намокрени хора, пуснаха първите капки дъжд. Валеше тихо и кротко. Само
няколко кучета си разменяха клюките през дворовете на съседните къщи.
Владо беше в стаята си. Когато почиваше, той обичаше да спи следобед.
След като се събуди, стана от леглото, облече се и си направи кафе. Взе
чашката с топлата напитка и се приближи към прозореца. Младият мъж
погледна навън. Виждаше как листата падаха от близкото дърво. Усмихна се.
Спомни си, как преди много години, с любимото момиче гледаха към небето
и чакаха да падне звезда. И когато това се случеше, те си пожелаваха нещо. И
то се сбъдваше. Погледна и към небето, облаците не можеха да живеят сами.
Може би и тях ги убиваше самотата. Бяха извикали други и от радост заради
небесния уют, те усилиха дъжда, който се беше превърнал в порой.
Владо погледна към часовника на стената и седна на стола пред масата в
средата на стаята. Приближи пепелника до себе си и запали цигара. Пушеше.
Замисли се, че дори и тютюневия дим отиваше нагоре. Търсеше простор. Не
искаше да се чувства потиснат и да се рее някъде ниско, където щеше да
среща само кал и ритниците на хората.
Мъжът отново погледна часовника. Усмихна се. Несъзнателно помръдна
няколко пръста от ръката си, сякаш броеше. Помръдна си устните и изрече на
глас:
-Остават още шест часа до октомври.
Владо се огледа наляво, след това надясно, нямаше никой, беше сам. Учуди
се, че бе изговорил тези думи. Отново се усмихна. Окуражен от самотата, той
повтори:
 58

-Още по-малко от шест часа.

Стана от стола, погледна към телевизора, но го отмина. Не искаше да гледа
нищо, което можеше да му попречи да се наслади на тези последни часове на
септември. Отиде до прозореца. Мечтите чрез очите му пресичаха
дъждовните капки. Светкавици разсичаха сърцето му, спомените му се
завръщаха като гръм. Младият мъж погледна отново часовника, оставаха пет
часа до новия месец.
Владо обичаше октомври. Това бе месеца, в който тъгата не носеше досада и
не беше срамно чувство. През повечето дни валеше дъжд, който пречистваше
въздуха от всички натупани желания и несбъднати мечти през лятото. Тогава
нямаше причина, човек да се прави на щастлив. Нямаше слънце и в повечето
време се стоеше вкъщи. Това бяха дни, в които Владо се обръщаше назад.
Усмихваше се, когато разбираше, че винаги бе повтарял една и съща грешка.
Влюбваше се в жени, за които той не беше, каквото те за него. Даваше всичко
от сърцето си, за да им бъде топло, но те се бяха отдалечавали, оставили само
болката от несбъднатата любов. Една и съща грешка, повтаряна толкова
много пъти, че беше станала начин на живот. И как би могъл да се откаже от
всичко това, след като за нищо на света не даваше първите мигове на
влюбването, когато чувстваше, че целия свят му е в ръцете. Как, когато
знаеше, че да вярваш безрезервно на човек, когото обичаш те прави най-
силния на земята? Как?
А в октомври, тъгата лекуваше. Тя събличаше дреха по дреха от облеченото
без вкус тяло. Подреждаше ги в гардероба. Оставяше ги там, далеч от младия
мъж, някъде назад, в спомените. Затваряше ги на тъмно. Може би докато
дойдеше пролетта, когато Владо щеше да забрави всичко и отново да се
влюби. Пак в неподходяща, пак грешка. Но изживяването на първите мигове
му действаше като наркотик.
Владо погледна към часовника. Оставаха два часа до полунощ. Краят на
обратното броене до октомври наближаваше. Последни минути, в които
можеше да се срамува, че бе допуснал да е тъжен. Легна си. Остави лампата
светната, за да не заспи. Очите му се движеха по пътя на голямата стрелка на
часовника. Път, който водеше към новия месец, в който тъгата щеше да
лекува.
А колкото и да не ни се вярва, всеки от нас има нужда от малко тъга, дори
несъзнателно и без причина.
 59

Мълчанието

То стои там, зад сърцето. Трябва да си извървял много път, да си срещал

тъга, лъжа, изневяра и страдание, за да намериш спасение в него. Казват, че
мълчанието е злато. Може би, защото там се крие съкровището, което с
тишината си те пази от лошите неща в този свят. Често, когато хората видят
мълчалив човек, те го смятат за глупав. Мислят си, че няма какво да каже. Че
не притежава богат речник и не е учил достатъчно. Но не осъзнават, че за да
се стигне до мълчанието, някой е изпробвал всичките си думи и е видял, че е
безсилен с тях. Обикновено там, където се говори много, се вършат малко
стойностни неща. И в парламента, и на пазара, и в кръчмите. Мълчат мъдрите
хора. В живота, тъгата и мъката и всяко изпитание, отнемат по една от
нашите думи. С годините говорим все по-малко. Докато накрая останем сами.
Сами със себе си. Мълчанието осигурява спокойствие, но и разделя хората.
Потъваш в света на мечтите си, но отблъскваш човека до себе си. Спокоен си,
но сам. Мълчанието е единственото нещо, което е силно с тишината си. То е
като рицар, брани сърцето ти, но наранява хората срещу теб. Когато мълчиш,
ти не си щастлив. Не казваш желаните думи "обичам те". Не искаш и да ги
чуеш. Смяташ, че всеки те лъже и не вярваш на думи, дори да знаеш, че са
искрени. Виж, слънцето как тихо грее! Тихо, но носи топлина. И няма ли го,
всички усещат това. А вятърът чупи, руши, бушува и спре ли, бързо го
забравят. Мълчанието е онова сандъче в сърцето, което пази всички твои
думи. Когато срещнеш сродна душа, то се отключва и ти започваш да строиш
щастлив свят с красиви чувства. Не смееш да се отпуснеш, но говориш. И
щом усетиш, че си влюбен, тогава вече ти е невъзможно да мълчиш. Искаш
всички да разберат за това, колко си щастлив. Не ти пука, ако някой ти
завижда. Изживявяш всеки един момент. Но мълчанието те наблюдава тихо и
стои зад теб, като опора. Защото знае, че няма нищо вечно. Нито любовта,
нито радостта, нито щастието. И ще дойде време, когато пак думите ше са
излишни. Човек мълчи от тъга, от мъка, от несподелени чувства, от лъжа. Не
съм виждал досега, да е тихо, щом има радост. Затова, нека махнем
излишните думи. Да изключим и обидните. Да забравим и фалшивите.
Защото всички те ни носят мълчание. Да, вярно, че е спокойствие, но кому е
нужно то, щом няма усмивка.
Да си поговорим днес с любим човек, да отпуснем сърцата си и да заключим
сандъчето с тишината в него.
 60

Гората

Когато съм тъжен, не споделям с хората. Техните думи ме карат да се

чувствам виновен, че нося доброта в сърцето си. Упрекват ме, че аз съм си
виновен за това, че допускам да изпитвам тъга. Когато мъката е покорила
сърцето ми, аз търся опора в природата. Излизам и тръгвам към гората.
Пътят, който води към нея е асфалтиран, но стръмен. Щом изляза от града,
веднага усещам разлика във въздуха. Сякаш съм оставил тъжните ноти на
песента ми в мъглата от студените очи на хората. Ето я гората. Величествена
и спокойна. Влизам със страхопочитание в нея. Смирен и тъжен, търся
подкрепа в нейния дом. Вървя и се чудя, как е успяла да възпита своите деца,
дърветата, така че да живеят едно до друго, а да не си пречат? Как ги е
научила да гледат само нагоре и да се стремят да гледат слънцето, да се
радват на това, че то ги гали? Как ли им е говорила, че за да са стройни, те
трябва да са над нещата? Продължавам разходката си и се радвам на чистия
въздух. Имам чувството, че преди много години, всяко едно дръвче е било по
дворовете на хората. Разочарована от това, че човекът не полага грижи, сече
и не ги дарява с обич, гората е взела децата си и ги е настанила далеч от
града. Дълго се борила с тъгата си от лошото отношение на хората. Въпреки
това, тя им е простила. Направила им е пътечки, по които да се разхождат.
Може би е осъзнала, че чистия въздух отнема злобата и носи доброта в
човека. Вървя и усещам как под краката ми пукат сухи клончета. Спомням си
за огъня, горял в мен, подържан от съчките на запалени чувства. Огън, който
се бе превърнал в лед. А тук, в гората, тези сухи пръчки са покрити с борови
иглички. И макар и да не горят, топлината се усещаше навсякъде. Огънят
гореше в клоните на стройните дървета и те се топлеха едно друго.
Спокойствието в гората се нарушаваше понякога само от вятъра. Той идваше
да я види и да ѝ каже, че зеленината ѝ липсва на хората. И в града е толкова
мръсно, че прах и кал са влезли в сърцето на човека. Реших да си тръгвам. Да
се прибирам у дома. Чувствах се спокоен. Вървях по пътеката и стигнах до
пътя. Имах чувството, че някой ме следи. Обърнах се, видях гората.
Усмихнах се. Тя ме изпращаше мълчаливо. Усещах, че е спокойна. Тя
знаеше, че вече съм добре. И очакваше други хора, които се бореха с мъглата
от характери в града.
Гората заспиваше. Нощта я прегръщаше тихо. А аз влизах в осветените
улици. Светли, но пусти.
 61

С очи към изток

Беше горещ летен ден. От най-топлите, в края на август. Стефан се прибра от

работа, събу си обувките пред входната врата и влезе в своя дом. Стъпваше
тихо. Не смееше да вдига шум. Доближи се до кухнята и спря. Отвътре се
чуваше женски глас:
-Оле, майчице! Майчице! Боли ме, майчице!
Младият мъж натисна бравата и отвори вратата. Погледна към диванчето, а
там лежеше неговата майка, Невена. До нея с подпряна с ръка на масата беше
седнал баща му, Тодор. Коварна болест бе покосила възрастната жена. Вече
втора година тя се бореше с нея, но безрезултатно. Отслабваше с всеки
изминат ден и болките и се усилваха.
Когато Невена видя, че синът й бе в стаята, се опита да се повдигне на лакти,
но не успя. Стефан погледна към баща си и каза:
-Татко, върви да си починеш малко, аз съм тук, ако има нещо, ще помагам.
-Е, ти сега се връщаш от работа, почини си - каза Тодор.
-Да, но ти си бил на крак и през нощта и досега, върви! - отговори му
младият мъж.
Бащата излезе от кухнята и Стефан седна до болната си майка. Тя се бе
обърнала към прозореца. Гледаше към небето. Погледна към сина си и каза:
-Стефчо, защо ми е студено, мамо? Нали гледам на изток? Нали е август?
-Август е - каза Стефан. -И наистина е много горещо, искаш ли да те завия с
още едно одеало?
Болната жена се опита да се изправи и рече:
-Помогни ми! Ще направя една супичка.
-Няма нужда, майко! - каза Стефан. - ще ида да купя нещичко, набързо да
приготвим.
-Не, не! Аз ще сготвя, ще ме заведеш до печката, но преди това, да сменим
тези кърпи.
От болестта, краката и ръцете на Невена се надуваха, събираха вода, която
течеше от тях. Превързваха ги с кърпи, а върху тях слагаха найлонови
торбички. Стефан смени превръзките и повдигна майка си под мишниците.
Тя изохка и тръгна с бавни стъпки към мивката. Обърна се към сина си и
каза:
-Донеси ми една купа с картофи и извади бутилката с олио.
Младият мъж сложи всичко необходимо на кухненския плот и се отдръпна
настрани.
-Върви, мамо, върши си работата! - каза Невена. - Аз ще се оправя.
Възрастната жена знаеше къде какво има в шкафчетата. Тя си ги бе
 62

подредила още от времето, когато беше здрава и силна. Тя се грижеше за

домакинството и за големия двор на къщата. А долу, в градинката, не бе
стъпвала от може би два месеца.
Стефан излезе от кухнята, отиде в спалнята, където видя как баща му стоеше
прав, до прозореца. Младият мъж го прегърна през рамо и каза:
-Татко, не ти се спи, нали?
-Не, Стефчо, от умора не мога да затворя очи. Майка ти ме вдига през
половин час през нощта. Цял ден я боли. Ти нямаш представа, какви болки
са. Ти като се върна, тя спря да вика. Пред теб се пази, да не те тревожи.
Какво прави сега?
- Искаше да я заведа до мивката и печката, готви. Аз се чудя, колко ли силен
трябва да е човек, който няма апетит и му става лошо, дори като си помисли
за храна, а да иска да готви. Не знам.
Тодор се усмихна и каза:
-Такава си е тя, майка ти. Такава.
Стефан излезе от спалнята и се върна в кухнята. Майка му вече се бе
приближила до масата и се мъчеше да хване облегалката на стола. Погледна
към сина си и се опита да се усмихне. Усмивката и опъна кожата на лицето й
и болката се върна отново в слабото тяло. Мъжът я повдигна и я сложи на
дивана.
-Аз ще обеля картофите, мамо, ти само ще ми даваш съвети, кое, как да
правя.
Невена се отпусна на меката мебел, обърна се към прозореца. Гледаше към
залязващото слънце и каза:
-Стефчо, сега се погледнах на витринката на шкафчето. По лицето ми само
зъбите ми се виждат. Сигурно като идвате с приятелката си тук, тя затова
иска да излизате, да не стоите вкъщи. А толкова ми е хубаво като сте тук. И
си говорим. Сигурно, защото загрозявам всичко. Аз моля баща ти, да ми
оправя косата, но и той няма сили вече.
-Майко! - отговори Стефан. - Глупости говориш сега. Не загрозяваш нищо.
Просто и Гери си има семейство, и тя е нужна там, затова не седи много у
дома.
Там, на изток, беше света на болната жена. Сутрин, един от двамата мъже я
докарваше на инвалидната количка от спалнята в кухнята и я слагаха да лежи
на дивана. От изток посрещаше слънцето. Радваше се на всеки лъч, който
влизаше през прозореца. Беше й студено, дори в горещите летни дни, но
усещаше, как топлината галеше лицето й. Не искаше и да чуе, че слънцето
залязваше, не виждаше залеза, но знаеше, че е неизбежно и че съществува.
- Сега, Стефчо! - каза тя на сина си. - Вземи мамо, наряза картофите, нали?
Така, вземи една тенджера, напълни я с вода и включи котлона. Ти всъщност
знаеш как, нали си ме гледал. Изморена съм, мамо. Колко за малко станах и
 63

се изморих.
Стефан сложи нужните неща в тенджерата и я сложи върху котлона. Видя,
как майка му се отпускаше и я попита:
-Искаш ли, майко, да те заведа в спалнята? Стана късно.
Невена кимна с глава. Младият мъж донесе инвалидната количка, взе майка
си на ръце, сложи я да седне и я заведе в спалнята. Болната жена погледна
през прозореца. Небето бе обсипано със звезди, които жизнерадостно се
усмихваха по затопленото от слънцето небе. Стефан я сложи на леглото и без
да я пита, я обърна към прозореца. Знаеше, че когато гледаше на изток,
жената се чувстваше спокойна. С дори малка надежда, но със силна вяра.
Стефан кимна към баща си и Тодор излезе от спалнята. Останаха отново
майка и син. Невена погледна към сина си. Очите й срещнаха неговите и
майчината топлина се вливаше в тях.
-Чух ви, Стефчо, с Гери да се карате- каза Невена. - Недейте, мамо!
Уважавайте се, обичайте се, докато сте здрави. Ти много се промени, стана
по-добър, по-отговорен. Не го наричай улягане. Нали ти бях казала, че когато
имаш ниско самочувствие, когато не вярваш в себе си, тогава се отдаваш на
пороците. Така е и с алкохола и с всичко. Ето, сега доказа, че си човек, на
който може да се разчита. И каквото и да стане с мен, аз ще съм спокойна, че
си добре.
-Мамо, не говори така! - каза Стефан през сълзи. - Какво ще става с теб? Я
виж, днес, нали си хапна малко. Всичко ще е наред.
Невена протегна ръка към сина си, погали го косата и се отпусна. Обърна
главата си към прозореца. Усмихна се. Гледаше към небето. Може би знаеше,
че скоро там я очакваше новия й свят. Там, откъдето щеше да гледа близките
си хора.
От изток. Щеше да идва с изгрева. Да наднича през прозорците, да се радва
на успехите на сина си. Щеше да вижда и мъжа си. И целия дом, който беше
подредила с двете си ръце.
Стефан целуна майка си, загаси лампата. Обърна се. Погледа я още няколко
минути. Болната жена беше заспала. Тя угасваше с всеки миг, но мисълта, че
зората щеше да я събуди и даваше сили.
С поглед на изток, където всичко е най-чисто.
 64

Усмивката
Аз често се усмихвам. С повод или без, усмивката намира място на лицето
ми. Тя прилича на лодка, която се бори с вълните на моите настроения.
Когато има буря, стои на брега и чака вятърът да спре. Но тихо ли е, тогава
изгрява на лицето ми като слънце и топли навсякъде. Една януарска вечер се
прибирах от работа. Умората ме караше да вървя бавно. Беше тъмно и никой
не виждаше как се усмихвам сам. Бях доволен от работата си през деня и се
чувствах добре. Реших да си дам награда за успешния ден и се отбих в
кварталната кръчма. Влязох в нея, поздравих, видях няколко познати лица, но
седнах на бара. Поръчах си кафе и безалкохолно. Барманката ми ги сервира и
седна срещу мен. В такива малки заведения, нямаше много работа.
Клиентите бяха редовни и всеки си имаше свое място и компания.
- Как си, Ваня? - попитах момичето зад бара.
- Като всеки ден. -отговори тя. -Всичко едно и също.
Загледах се в лицето ѝ. Безизразно, спокойно, посивяло от скука. Дори косата
ѝ бе небрежно спусната върху рамената ѝ. Трудно можеше да се говори с нея.
Само очите ѝ подсказваха, че е жива. Едно пламъче в тях, чакаше да запали
огън в някой, който искаше да се влюби в нея. А усмивката ѝ се беше скрила
някъде в чашите, които миеше. Усетих, как моята усмивка търсеше нейната.
Имаше нюх и разбираше, че наблизо има подобна на нея, искрена и красива.
Но не я виждаше. Помоли очите ми да не изпускат погледа на младата жена.
Да предизвикат вниманието ѝ. Да я накарат да ме забележи. Тя отегчено си
гледаше нещо в телефона. С досада го остави на бара, погледна ме и каза:
- Всеки ден едно и също, а при теб?
Аз и разказах как ми беше минал деня на работа. На какво съм се смял.
Смених темата, почнах да говоря за това, което исках да постигна през
годината. За това, че не искам вече да съм сам. Че имам нужда от уют и
топлинка. Толкова се бях увлякъл, че не видях, как ме гледаше с интерес.
Млъкнах. А тя се усмихна и каза:
- Като мен си. Имаш нужда от същите неща. Толкова ли много искаме?
И тя ми разказа за това, което и тежеше. За всичко, което искаше да постигне.
Говореше спокойно, беше се отпуснала. Разговорът ни премина в разказване
на весели случки.
Усмивката ми скачаше от радост. Толкова влюбена. Срещнала сродната си
душичка, тя беше щастлива. Двете бяха като лодки, които весело се спускаха
по течението на реката, която аз наричах любов.
Приближиха се. Целунаха се. Усмивките ни сияеха от слънцата на нашите
лица.
Безплатни, а толкова скъпи.