Вървяла в гората по тъмно жена

Вървяла в гората по тъмно жена,

вървяла безпътна, напълно сама,

търсила нещо в студената нощ,

на гърба си приведен носила кош.

Пълен бил той с причудливи неща:

имало книга, трион и метла,

носила даже и малко кибрит,

на дъното бил нарочно той скрит.

Но вместо да пали клечки в тъмата,

търсила в черното пътя жената.

Горските птици я гледали в страх –

дали не е вещица, търсеща тях?

Нещата във коша били за магия,

побързали всички до една да се скрият.

Само совата стара стояла на пост,

знаела тя, че жената е гост.

Съчки пращяли под краката й боси,

но не милостиня дошла е да проси,

устата пресъхнала не дири вода

и не от нейния кош е приведен гърбът.

Совата гледала крачките плахи,

западал и дъжд, а нямало стряха.

Но не дъжд валял, а порой от сълзи,

мокрил земята, небето дори.

Жената вървяла по-бавно и бавно,

уморила се много, тежало й явно…

Тихо приседнала на земята студена,

изглеждала тъжна, напълно сломена.

Совата кацнала на нейното рамо:

– Страннице, здрасти, знам твоята рана!

Жената попитала, сподавена в плач:

– Не мислиш ли ти , че съм нощен палач?

Че в коша аз нося неща за магия,

че някого тук съм дошла да убия?

– Да, магия ще правиш, знам го това.

И неслучайно си в нашта гора.

Но не да убиваш насам си дошла,

а живот да строиш и нова съдба.

И знам, че дошла си да дириш подслон,

и че краката ти боси търсят си дом.

В книгата твоята не пише ни лошо,

и не за убийства приготвен е кошът.

Това е всичко, що остало е в теб,

с това ще градиш своя идващ късмет.

В жълтите страници спомени имаш

и нови мечти оттам пак ще взимаш.

С триона ти къща сама ще строиш –

там тихо и сигурно вече ще спиш.

Метлата ти няма да яхнеш със злоба –

със нея приготвяш ти чиста утроба.

Ще стоплиш с кибрита къщата нова,

за живота си иден ще бъдеш готова.

Сълзите горчиви ще мият краката,

ще мият техните рани и тези в душата.

Във утрото ново не ще бъдеш сама,

при тебе ще дойде самата гора.

Ще дойдат животни, растения, птици,

ще дойдат и мъдрите тукашни жрици…

Жената повдигнала леко глава,

избърсала сълзи с трептяща ръка.

Най-после при нея някой се спрял,

най-после пътят й някой разбрал…

Совата пресякла мислите тайни

и попитала това, що самата не знае:

– Кажи ми защо, че те питам, прости,

кибрит не запали, пътя ти да освети?

– Защото не искам да търся с очите,

те ме хвърлиха в плесента на лъжите.

Те гледаха само лъчите на блясъка,

а не чуваха долу на злото крясъка.

С тях не виждах любовта наистина,

а живях във измама измислена.

Сега дори сред тръни, студ, самота

със сърцето ще търся аз път за дома.

Ще запаля огъня аз в тъмнината,

когато не очите виждат, а душата…