1

През много изпитания, болка и заблуди трябва да премине

от самото си раждане прелестната Габриела, за да намери
себе си, своето щастие и истинския си дом и да осъзнае силата,
стаена надълбоко у нея, която ще й помогне да преодолее пътя
до лелеяната среща, до мига, когато времето сякаш спира...
Ала съдбата в крайна сметка неизменно отстъпва и обсипва с
щедрите си дарове онзи, в чиято душа кълни доброто,
толерантността, светлината, обичта – това вечно послание
отправя към многобройните си читатели и с тази своя книга
ненадминатата по популярност. Даниел Стийл.

За децата, напуснали живота, тези, за които знаем,

и онези, за които ще разберем в бъдеще. За
децата, живели с кошмара на съзнанието, че
съществуването и душите им са непрестанно
застрашени… децата, жертва на стълкновения, които
повече от всичко извикват сълзи в очите ни. Нима не
бихме могли да бъдем достатъчно мъдри и достатъчно
храбри, за да ги закриляме? Нека ни един детски живот
не угасва поради липсата на нашата любов, кураж,
състрадание.
И за Том, който ми вдъхна достатъчно смелост, за
да дам израз на чувствата, които ме вълнуват.
От цялото си сърце и с обич Д. С.

2
 ≈1≈

Шестгодишната Габриела Харисън се бе сгушила в тъмната

като рог гардеробна, откъм коридора се чуваше само отчетливото
тиктакане на часовника. Вътре бе пълно със зимни палта, които
дращеха лицето й, но тя отстъпваше все по-навътре и по-навътре
сред тях с надеждата да намери сигурност. В стремежа си да се
скрие добре, без да иска се спъна в чифт зимни боти на майка си.
Габриела си въобразяваше, че тук не може да я открие никой. И
преди се бе крила в гардеробната, беше предпочитаното й място в
такива случаи, защото никога не се сещаха да надникнат тук,
особено сега, в жегата на нюйоркското лято.
В помещението бе задушно, но тя стоеше с широко отворени
очи в тъмното и чакаше, а когато чу наближаващи стъпки,
притаи дъх. Рязкото почукване на токчетата на майка й премина
край вратата с оглушителния шум на прелитащ през града
експрес, а детето в претъпканата гардеробна усети свежестта на
полъха вследствие устремното движение. Отново можеше да си
позволи да поеме въздух, само веднъж, после наново застина, да
не би дори този незабележим звук да привлече вниманието на
майка й. Макар да беше едва на шест, знаеше, че майка й е
надарена със свръхестествени възможности. Нямаше място,
където да се скрие от нея, неразривната кръвна връзка
довеждаше безпогрешно майката до детето, а дълбоките й черни
очи бяха всевиждащи и всезнаещи. Габриела си даваше сметка,
че където и да се спотаи, в крайна сметка майка й щеше да я
намери. Ала въпреки това тя се криеше, правеше всичко
възможно да избяга от нея.
Момиченцето бе дребно за възрастта си, слабичко и крехко,
приличаше на фея с големите сини очи и русите си къдрици.
Хора, които едва го познаваха, го оприличаваха на малък ангел.
На лицето му винаги бе изписано изражение на почуда,
приличаше на слязло на земята небесно създание, което не знае
какво го очаква. Ала краткият му шестгодишен живот нямаше
нищо общо с Рая.
Шумът от токчетата на майка й отново се приближи, този път
бе по-силен. Габриела инстинктивно усети, че търсенето е
достигнало върховата си точка. Гардеробната в собствената й
стая трябва да е била вече разпердушинена, също и килерът под
стълбите, зад кухнята, както и навесът извън къщата в градината.
Живееха в градска къща с тясна фасада в Ийст Сайд, която имаше
малка, ала добре поддържана градина. Майка й мразеше да се
3
занимава с градинарство, но два пъти седмично идваше японец,
който орязваше храстите, косеше тревата и придаваше подреден
вид. Повече от всичко майка й ненавиждаше безредието, шума,
мръсотията, лъжите, кучетата и най-вече, както Габриела имаше
основание да подозира, децата. Според нея те бяха лъжливи,
шумни и мръсни същества. Тя не пропускаше да напомни на
дъщеря си да се пази чиста, да стои в стаята си и да внимава да не
повреди нещо. Не й позволяваше да слуша радио, нито да
използва цветни моливи, защото с тях щяла да изпоцапа всичко
наоколо. Веднъж бе направила петна на най-хубавата си
рокличка. По това време баща й го нямаше, беше на някакво
място, наречено Корея. Отсъства две години, завърна се
миналото лято. Все още някъде в дъното на гардеробната се
пазеше униформата му, Габриела я зърна, когато веднъж се бе
скрила там. Беше с лъскави метални копчета, от грапав плат.
Никога не бе виждала баща си облечен в нея. Бе висок и строен,
хубав, очите му бяха същия цвят като нейните, косите му – руси,
като нейните, само малко по-тъмни. А когато се върна вкъщи
след войната, той й приличаше на принца от „Пепеляшка“.
Майка й напомняше на лошата кралица от приказките. Хубава и
елегантна, но винаги сърдита. Нервираха я дори дреболиите –
например начинът, по който се хранеше Габриела, особено ако
изпуснеше трохи или събореше чаша. Веднъж дори разсипа сок
върху роклята на майка си. От години правеше бели, а не биваше.
Помнеше всичките си простъпки, осъзнаваше ги и се опитваше
с всички сили да не ги допуска отново, но понякога не се
получаваше. Не желаеше да разстройва никого, най-малкото
искаше майка й да се вбесява от нея. Стараеше се да не се цапа, да
не изпуска предмети на пода, да не забравя шапката си в
училище. Винаги казваше, че е станало, без да иска, а големите й
очи умоляваха майка й за милост. Ала въпреки това, независимо
колко се стараеше, лошите неща непрекъснато се случваха.
Тънките високи токчета отново минаха покрай гардеробната,
този път по-бавно и Габриела знаеше какво означава това.
Търсенето бе приключило. Майка й бе стигнала до последното
скривалище и беше само въпрос на време да я открие. Момичето
с големите очи си помисли дали да не се предаде само, понякога
майка й казваше, че няма да я накаже, ако бъде достатъчно смела
да го стори. Ала почти винаги не й достигаше кураж. Беше се
опитвала един-два пъти, но все се оказваше твърде късно, както
твърдеше майка й, трябвало да си признае по-рано и щяло да
бъде различно. Всичко също така щеше да е различно, ако
Габриела се държеше подобаващо, ако отговаряше, когато я
питаха, или мълчеше, когато не я питаха, ако поддържаше стаята
4
си чиста, ако не ровеше в чинията си и не позволяваше граховите
зърна да се изплъзват и да правят мазни петна по масата. Само
ако можеше Габриела да се научи да се държи както трябва, да си
отваря устата единствено, когато трябва да отговори, и да не
тътри краката си из градината. Списъкът с недостатъците и
прегрешенията й беше безкраен. Само тя знаеше най-добре
колко е ужасна, колко лоша е била през целия си живот, колко са
щели да я обичат, ако правеше каквото й казват, и как не могат
да я обичат, защото непрекъснато ги огорчава. Знаеше си, че е
лошо дете, горчиво разочарование за родителите си и от това я
болеше много. Тази мисъл бе непосилен товар за нея в краткото й
съществуване. Беше готова на всичко, само и само да промени
положението, да спечели обичта и одобрението им, но засега не
правеше нищо друго, освен да мами надеждите им. Майка й
постоянно й го показваше. А цената, която Габриела плащаше за
това, бяха непрекъснатите натяквания за нейните пакости.
Стъпките спряха пред гардеробната и се възцари сякаш
безкрайна тишина, преди вратата да се отвори със замах.
Светлината безмилостно проникна навътре, където се криеше
Габриела, и тя затвори очи, за да се предпази. Това бе само тънък
лъч, който намери процеп през палтата, но на Габриела й се
стори, че е изложена на ярка слънчева светлина. Усети съвсем
осезателно парфюма на майка си и почувства близостта й.
Шумоленето на фустата й бе като предупреждение за
момиченцето, после палтата бавно се разгърнаха, образувайки
дълбока пролука, която водеше право в дъното на гардеробната.
Габриела се изправи очи в очи с майка си и този миг сякаш трая
цяла вечност. Двете не издадоха звук, не промълвиха дума,
помежду им не бе установен никакъв контакт. Габриела знаеше,
че така е по-добре, вместо да обяснява, да се извинява или дори
да се разплаче. Долавяше надигащата се ярост в погледа на
майка си и очите й толкова се разшириха, че едва ли не станаха
по-големи от лицето й, в следващия миг със свръхчовешка сила
ръката на майка й се протегна към нея, сграбчи я, вдигна я и я
повлече напред така устремно, че въздухът сякаш напусна
дробовете на Габриела със слабо свистене, после тя нестабилно се
приземи на крака току до майка си. Последва първият удар,
който направо я заби в пода и я остави бездиханна. Детето дори
не издаде стон от болката, нито звук, когато майка й я зашлеви
силно по главата, а после отново я изправи на крака с една ръка и
я удари с всичка сила през лицето с другата. За Габриела звукът
от удара бе заглушаващ.
— Пак се криеш – крещеше високата слаба жена. Можеше да
мине за хубавица, ако в очите й нямаше нещо особено, нещо
5
повече от яростта, изписана на лицето й. Дългата й черна коса бе
прибрана на хлабав кок. Беше елегантна и грациозна, със стройна
фигура. Носеше добре скроена рокля от скъпа тъмносиня
коприна. На пръстите й се виждаха два тежки пръстена със
сапфири. Те бяха оставили белези по лицето на Габриела, но това
не беше за пръв път. На главата й имаше малка рана, а на лицето
й – яркочервени отпечатъци от пръстите на майка й, на бузата й
се открояваше белег от единия пръстен. Елоиз Харисън зашлеви
детето през дясното ухо, после го разтърси с две ръце, крещейки
яростно от упор в дребното изтормозено личице. – Винаги се
криеш! Винаги ни създаваш проблеми! От какво се страхуваш
сега, малка гадино? Какво си направила? Направила си нещо,
нали? Разбира се, че си направила… защо иначе ще се криеш в
гардеробната?
— Не съм направила нищо… обещавам… – едва прошепна
Габриела, която отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Побоят
сякаш я бе лишил от въздух и от жизнени сили, тя вдигна
умолително пълни със сълзи очи към майка си. – Съжалявам,
мамо… съжалявам…
— Не, не съжаляваш… никога не си съжалявала… никога не
съжаляваш, нали? Непрекъснато ме влудяваш, като се държиш
глупаво и се криеш… Какво искаш от нас… нещастнице…
Господи, не мога да повярвам, че това се случи на нас с баща ти…
– После тя отблъсна детето от себе си и Габриела се плъзна по
добре поддържания под на малко повече от метър от нея, ала
винаги, както и този път, оставаше достатъчно близо и сините
кожени обувки на висок ток я ритнаха със заслепяваща злоба в
крехкия гръден кош, който потръпна. Най-дълбоките белези
неизменно бяха по краката и ръцете, по тялото й, там, където не
можеха да се видят от други хора. Травмите по лицето й
обикновено отзвучаваха до няколко часа. Майка й сякаш
инстинктивно знаеше къде да нанася ударите. Имаше богата
практика в това отношение. Правеше го от години. Почти през
целия живот на Габриела.
И сега за проснатото в краката й дете тя не намери думи на
разкаяние за стореното, нито на утеха. Майката изобщо не
направи усилие да се извини или да го успокои. Момиченцето
знаеше, че ако се изправи твърде скоро, яростта й може да се
повтори, затова остана така задълго притихнало, със свита към
тялото глава, с бузи, потопени в безмълвно леещите се сълзи и
все още цялото потръпващо от нанесените му удари. Габриела
знаеше много добре, че бе достатъчно да вдигне поглед с
изцапаното от сълзи лице и щеше да ядоса наново майка си още

6
повече, затова остана с очи, приковани в пода, с желанието, както
си лежеше, да може да се изпари.
— Ставай… какво чакаш? – Хапливите думи бяха последвани от
още едно дърпане за ръката и последен удар в главата. – Господи,
Габриела… мразя те… противно дете… погледни колко си
отвратителна… мръсна си… погледни лицето си! – Изведнъж
отнякъде на ангелското лице се бяха появили две петна,
примесени със сълзи.
Всяко човешко същество на тази земя, надарено с поне малко
хуманност, би изпитало душевно страдание при вида й, ала не и
майка й. Елоиз Харисън бе същество от друг свят, всичко друго,
но не и майка. Изоставена от родителите си като невръстно дете,
изпратена при леля си в Минесота, тя бе живяла в студения
самотен свят на стара мома, която рядко разговаряше с нея и
постоянно я караше да носи дърва за огрев или да разрива снега в
мразовитите зимни месеци. По това време страната бе обхваната
от Голямата депресия, родителите й бяха загубили почти изцяло
парите си и бяха заминали за Европа да преживяват с оскъдните
средства, които им останаха. В техния свят и в сърцата им
нямаше място за Елоиз. Бяха загубили сина си, брата на Елоиз,
след боледуване от дифтерит, никой от двамата не бе изпитвал
кой знае каква привързаност към дъщеря си. Елоиз остана при
леля си в Минесота, докато навърши осемнайсет години, след
което се върна в Ню Йорк при свои братовчеди. Запозна се с
Джон Харисън на двайсет и се омъжи за него две години по-
късно. Знаеше го от дете, беше приятел на брат й. Родителите му
бяха извадили по-голям късмет от нейните. Състоянието им бе
останало непокътнато по време на Голямата депресия. Роден в
охолство, отрасъл в богатство, добре образован, макар и без кой
знае каква амбиция и сила на характера, Джон си намери работа
в банка и срещна Елоиз наскоро след това. Красотата й го покори
мигновено.
По онова време Елоиз бе хубава и млада, истинска красавица, а
студенината, която излъчваше, направо го подлудяваше. Той я
молеше, умоляваше я, ухажваше я, отчаяно мечтаеше тя да се
омъжи за него, но колкото повече я преследваше, толкова по-
сдържана ставаше. Трябваха му почти две години, за да я убеди
да стане негова съпруга. Искаше веднага да имат деца, купи й
хубава къща и толкова се гордееше с жена си, че се перчеше всеки
път, когато я представяше някому. Необходими му бяха още две
години, за да я склони да имат бебе. Тя винаги казваше, че й
трябва още време. И макар никога да не го признаваше открито,
децата не бяха част от мечтите й. Собственото й детство бе
толкова неприятно, че идеята за деца не я привличаше особено.
7
Ала това означаваше толкова много за Джон, че накрая тя
отстъпи. И съжали почти веднага. Имаше трудна бременност,
чувстваше се ужасно зле почти до края, а раждането бе тежко и
продължително и Елоиз твърдо реши, че никога повече няма да
има деца. Щеше да помни родилните мъки до края на живота.
Започна да се дразни от първия миг, в който видя колко много
внимание отделя Джон на бебето. Имаше чувството, че го дарява
със страстната обич, която някога даваше на нея, изведнъж
мисълта му бе погълната изцяло от Габриела… дали й е
топличко… да не би да й е студено… яла ли е… сменени ли са
пелените й скоро… забелязва ли Елоиз колко е сладка, когато се
усмихва… Според него момиченцето поразително приличаше на
майка си. На Елоиз й идваше да изкрещи всеки път, когато
видеше дъщеря си.
Бързо се върна към обичайните си занимания, пазаруваше,
ходеше на следобеден чай, обядваше с приятели. И повече от
всякога държеше да излиза всяка вечер. Не проявяваше
абсолютно никакъв интерес към Габриела. Призна на
приятелките, с които играеше бридж всяка сряда следобед, че
намира детето за невероятно досадно и доста противно. Начинът,
по който го каза, ги смути. Тя бе толкова пряма, че те я сметнаха
за странна. Във всички случаи сега, когато имаше детето, Елоиз
проявяваше най-малко майчински чувства от когато и да било.
Джон хранеше илюзията, че тя постепенно ще ги развие. Някои
хора просто не обичат бебета, казваше си той всеки път, когато я
видеше с Габриела. Съпругата му все още бе твърде млада,
двайсет и четири годишна, и много красива. Той бе сигурен, че
щом бебето започне да върши по-интересни неща, бързо ще
покори майка си. Ала този ден не настъпи никога, нито за Елоиз,
нито за дъщеря й. А когато Габриела взе да пълзи, да пипа
всичко, да се изправя до коктейлната масичка и да бута
пепелниците на пода, това започна да докарва майка й до лудост.
— Господи… погледни каква бъркотия прави това дете…
постоянно бута нещо и чупи различни предмети, а по дрехите й
винаги има петна…
— Тя е просто бебе, Ел… – успокояваше я той, после вдигаше
Габриела на ръце и я целуваше звучно по коремчето.
— Престани, отвратително е! – сопваше се Елоиз и го
поглеждаше с погнуса. За разлика от него тя почти не я
докосваше. Бавачката, която наеха от самото начало, също го
забеляза и го сподели с бащата на бебето. За Джон това звучеше
несериозно, но с течение на времето започна да си задава
въпроси. Всеки път, когато говореше с детето или го вдигаше на
ръце, Елоиз се ядосваше. А след като Габриела навърши две
8
години, я пляскаше по ръчичките, щом се протегнеше да пипне
нещо в дневната или в спалнята им. Според нея Габриела
трябваше да стои само в детската стая и дори го изрече гласно.
— Не можем да я затваряме там – възразяваше Джон, когато я
намираше в стаята й, след като се прибереше от работа.
— Тя чупи всичко – отговаряше Елоиз, както обикновено
ядосана. Ала върхът беше, когато Джон си позволи да отбележи
колко хубава коса има детето и колко прекрасни са къдриците му.
На следващия ден Габриела бе подстригана за пръв път. Елоиз я
заведе във фризьорски салон заедно с бавачката и като се
върнаха, къдриците бяха изчезнали. А когато Джон изрази
изненада, Елоиз обясни, че подстригването е здравословно за
детето.
Съперничеството се разпали съвсем насериозно, когато
Габриела започна да изговаря изречения и да тича по коридора с
радостни писъци, за да посрещне баща си. Усещайки
непосредствена опасност, тя обикновено заобикаляше отдалече
майка си. Елоиз едва се сдържаше, като гледаше как Джон играе
с нея, и когато той взе да я критикува, че прекарва твърде малко
време с детето, пропастта между нея и съпруга й започна да се
уголемява. Направо й се повдигаше, щом го чуеше да я гълчи
заради бебето. Според нея това не бе мъжествено поведение и го
намираше за недостойно.
Габриела получи първия си бой на три години, една сутрин,
когато, без да иска, бутна чиния от масата за закуска и я счупи.
Елоиз седеше до нея и нервно пиеше сутрешното си кафе. Без да
се колебае, в момента, в който чинията падна, тя се протегна и я
шамароса.
— Повече никога не го прави… разбираш ли? – Габриела я
гледаше с очи, пълни със сълзи, на лицето й бе изписана
изненада и тъга. – Чу ли ме? – изкрещя тя повторно на детето. По
това време къдриците отново бяха пораснали и огромните сини
очи с израз на пълно объркване се бяха вторачили в майката. –
Отговори ми!
— Съжалявам, мамо… – Джон тъкмо влизаше в стаята и с
невярващи очи стана свидетел на сцената, беше толкова
шокиран, че не направи нищо, за да я предотврати. Страхуваше
се да се намеси, защото само щеше да влоши положението.
Никога не бе виждал Елоиз толкова ядосана. Разяждалите я в
продължение на три години гняв, ревност и разочарование се
надигаха вътре в нея като напиращ да изригне вулкан.
— Ако пак направиш това, Габриела, ще те набия! –
заплашително изсъска тя и хванала детето за двете ръце, го
разтърси така силно, че чак зъбите му започнаха да тракат. – Ти
9
си много, много непослушно момиче, а никой не обича
непослушните деца. – Габриела отмести поглед от почервенялото
от гняв лице на майка си към баща си, който стоеше на прага, но
не казваше нищо. Беше го страх. Веднага щом Елоиз разбра, че
той е там, вдигна детето на ръце, отнесе го в стаята му и го остави
без закуска. Преди да излезе, го плесна силно по дупето.
Момиченцето лежеше на леглото и подсмърчаше, а майка му се
върна да довърши закуската си.
— Не биваше да постъпваш така – тихо рече Джон, когато
Елоиз се върна и си сипа втора чаша кафе. Той забеляза, че
ръцете й още треперят, гневът не я бе напуснал.
— Ако не го правя, един ден ще си имаш малолетна
престъпница. Дисциплината не вреди на децата. – Собствените
му родители се бяха държали много мило с него и той все още бе
озадачен от реакцията на Елоиз. Даваше си ясна сметка, че
дъщеря им я изнервя до краен предел. Жена му се бе променила
съвсем след раждането на Габриела и непрекъснато му се
сърдеше за нещо. Надеждите му за голямо щастливо семейство
отдавна се бяха стопили.
— Не знам какво е направила да те разстрои така, но сигурно не
е толкова ужасно – спокойно отвърна той.
— Нарочно хвърли чинията на пода, за да я счупи. Не
възнамерявам да толерирам подобни изблици! – сопна се Елоиз.
— Може би е станало, без да иска – рече Джон, опитвайки се да
я успокои, ала само сипа масло в огъня. Нямаше право да
защитава дъщеря им. Елоиз дори не искаше да чува подобни
думи.
— Възпитанието на Габриела е моя работа – процеди през зъби
тя. – Струва ми се, не ти казвам как да управляваш канцеларията
си – отбеляза и стана от масата.
През следващите шест месеца „възпитанието“ на Габриела
стана постоянно занимание за майка й. Винаги се намираше
някое ново престъпление, извършено от нея, което налагаше да й
се удари шамар, да бъде малтретирана или набита. Например,
ако се прибереше от градината със зелени петна от тревата по
коленете, след като бе играла със съседската котка, и ако й се
явеше драскотина или изцапаше рокличката си, ако бе се
спънала на улицата и одраскаше коленете си и кръвта попаднеше
върху дрехите и чорапите й – всичко това бяха особено
отвратителни престъпления, заради които майка й я биеше
жестоко вече близо една година – до четвъртия й рожден ден.
Джон знаеше за това и много пъти биваше свидетел на случилото
се, но според него той не беше в състояние да спре Елоиз и дори
ако си позволеше да успокоява детето, ставаше още по-лошо,
10
затова му бе по-лесно да приеме обясненията на жена си. Накрая
реши, че е най-добре да не казва нищо, и се опитваше да не
мисли какво се случва с дъщеря им. Помъчи се да си внуши, че
Елоиз може би има право. Откъде да знае. Вероятно
дисциплината в този й вид наистина бе полезна за децата, след
като тя го казваше.
Родителите му бяха загинали в автомобилна катастрофа и
нямаше с кого да сподели, никой, на когото да довери какво
прави Елоиз на Габриела.
Дъщеричката му наистина беше образцово дете, почти не
говореше, внимателно почистваше масата, сгъваше акуратно
дрешките си в своята стая, вършеше всичко, каквото й поръчаха,
никога не отговаряше на майка си. Може би Елоиз бе права.
Резултатите несъмнено бяха впечатляващи. А когато седнеше да
се храни с тях, очите й се разширяваха от страх и не издаваше
нито звук. За жалост баща й приемаше уплахата й за добри
маниери.
Ала в критичните очи на Елоиз на Габриела винаги не й
достигаше още нещо, за да бъде идеална. Всеки път намираше за
какво да я гълчи, да я наказва или „пошляпва“. Пошляпването
обаче се ожесточаваше и зачестяваше, тяхното общуване
неизменно бе съпътствано от шляпване, разтърсване, силни
шамари и звучни удари по всички части на тялото й. Понякога
Джон се страхуваше, че Елоиз може сериозно да нарани
Габриела, ала запазваше за себе си коментарите по методите на
възпитание, които жена му прилагаше спрямо дъщеря им. За
него несъмнено мълчанието бе по-доброто и той правеше всичко
възможно да убеди себе си, че нейните действия не са
неправилни, както и да не забелязва белезите. Според Елоиз
детето непрекъснато падало и било толкова непохватно, че било
невъзможно да му позволят да кара колело или летни кънки.
Ограниченията, които майка й налагаше, бяха под предлог за
загриженост за нейната сигурност, а белезите бяха
доказателството на Елоиз, че дъщеря им наистина е непохватна.
Когато стана на шест години, Габриела вече бе свикнала с
побоите, както и родителите й. Джон се правеше, че не ги
забелязва, момиченцето ги очакваше, а Елоиз истински им се
наслаждаваше. Ако някой дръзнеше да й каже нещо по този
повод, тя кипваше. Твърдеше, че били за доброто на детето. Били
„необходими“. Според Елоиз боят щял да помогне дъщеря й да не
остане просто едно разглезено хлапе. Самата Габриела живееше с
чувството, че наистина е много лоша. Ако не беше така, нямаше
да се налага майка й да я бие… ако не беше лоша, баща й би
попречил на майка й да я бие… ако не беше лоша, те щяха да я
11
обичат истински. Ала тя знаеше по-добре от всеки друг колко е
недостойна, колко отвратителни са провиненията й. Знаеше
всичко това, защото го бе научила от майка си.
Докато Елоиз я влачеше по пода този летен следобед за едната
ръка и я удряше с другата, преди да я изпрати в стаята й, тя зърна
баща си да ги наблюдава от прага. Разбра, че е станал свидетел на
побоя и както винаги не се е възпротивил. Погледът му бе
замъглен от тъга, когато Габриела мина край него, ала той не
пророни дума. Не понечи да я успокои, не се опита да я докосне,
просто извърна поглед, не пожела да я погледне в очите,
неспособен повече да понася гледката.
— Отивай в стаята си и да не си посмяла да излезеш оттам! –
Думите на майка й отекваха в ушите на Габриела, докато
безмълвно вървеше едва-едва по коридора, опипвайки бузата си с
тънките треперещи пръсти. Знаеше, че вече е голямо момиче,
затова разбираше, че нещата, които правеше и които ядосваха
толкова много майка й, наистина бяха ужасни и щом се добра до
стаята си и затвори вратата, от нея се изтръгна ридание, тя
изтича до леглото и притисна към гърдите си куклата. Това бе
единствената играчка, която имаше право да притежава, беше й
подарък от баба й – майката на баща й, преди да умре. Беше с
големи сини очи, дълги мигли и красива руса коса и Габриела
искрено я обичаше. Куклата се казваше Мередит и бе
единственият й другар. Притискаше я към гърдите си, люлееше
я, седнала на леглото, питаше се защо майка й я удари толкова
силно… защо тя самата беше толкова противна… ала
единственото, което виждаше пред себе си в този момент, бяха
очите на баща й, когато мина край него. Изглеждаше толкова
разочарован, сякаш се бе надявал дъщеря му да бъде по-добра,
отколкото бе в действителност, не такова малко чудовище, за
каквото я бе обявила майка й. А Габриела й вярваше. Тя правеше
всичко не както трябва и го знаеше. Полагаше големи усилия да
се поправи, но не можеше да им угоди… нито да предотврати
неизбежното… нито да го избегне. Седнала на ръба на леглото с
куклата в ръце, дълбоко в душата си знаеше, че няма край на
мъките й. Никога нямаше да бъде достатъчно добра, никога
нямаше да спечели обичта им. Чувствала го бе през целия си
живот и отдавна бе убедена, че не заслужава любовта им. Не
заслужаваше нищо повече от болката, която майка й, й
причиняваше. Съзнаваше го, ала се чудеше защо трябваше да
боли толкова много… защо майка й винаги се ядосваше така
силно… какво бе направила, та да я мразят… Лежеше на леглото
и тихичко плачеше, единственото, което знаеше, бе, че няма
отговор и никой не може да я спаси. Дори баща й. На този свят тя
12
имаше само Мередит, единствената й приятелка, нейната кукла.
Нямаше баби и дядовци, лели и чичовци, приятели и
братовчеди. Никога не й позволяваха да играе с други деца.
Сигурно защото беше много непослушна. Вероятно те все едно
нямаше да я харесат. Никой нямаше да я хареса. Не би могло да е
другояче, след като родителите й я порицаваха, защото бе много
лоша… Тя знаеше, че не би могла да сподели с никого какво й
причиняваха, понеже само щеше да докаже колко е лоша, а
когато в училище я питаха какво й се е случило, винаги
отговаряше, че е паднала по стълбите или се е спънала в кучето,
макар да нямаха домашен любимец. Габриела разбираше, че това
е тайна, която е длъжна да пази добре, защото, ако я издадеше,
хората щяха да разберат колко е лоша, а тя не искаше никой да
узнае.
Вината не беше на родителите й, беше уверена в това. Вината за
лошотията й, за грешките, задето ядосваше майка си, беше само
нейна. Нейна. И докато лежеше на леглото и размишляваше, до
нея достигаха гласовете на родителите й. Както често се
случваше, те разговаряха на висок тон и Габриела реши, че и за
това вината е нейна. Понякога, след като майка й я накажеше,
чуваше как баща й вика, така стана и сега. Не можеше да различи
думите, но вероятно се отнасяха за нея… навярно по нейна вина…
тя бе дори по-лоша, отколкото те си мислеха. Заради нея се
караха. Заради нея се сърдеха един на друг. Правеше всички
около себе си нещастни, почти толкова нещастни, колкото бе тя
самата.
Плака дълго, преди да заспи на смрачаване, без да вечеря,
докато се унасяше, усети болка на бузата си, а бедрото й
пулсираше там, където майка й я беше ударила, Габриела се
опитваше да мисли за други места, други неща… градината… или
парка… с щастливи хора в него… и деца, които играят и се смеят…
всички играеха и искаха и тя да се присъедини към тях… висока и
красива жена се приближи към нея и протегна ръце, каза й, че я
обича… Изпита най-прекрасното чувство на света, в този миг
всичко друго в живота й избледня и тя заспа дълбоко,
притиснала куклата към гърдите си.

— Не се ли страхуваш, че някой ден може да я убиеш? –

укорително попита Джон жена си, а тя го погледна с високомерно
удивление. Беше погълнал няколко питиета и едва забележимо
се олюляваше срещу нея. Започна да пие горе-долу по същото
време, когато съпругата му се зае да възпитава дъщеря им. Така
му беше по-лесно, отколкото да се опитва да предотврати побоите
13
или да си обяснява поведението на Елоиз. Алкохолът отнемаше
от напрежението и правеше ситуацията поносима поне за него,
ако не за Габриела.
— Може би, ако сега я вразумя, няма да стане пияница като теб.
Това би могло да й спести доста сърдечни разочарования по-
късно. – Елоиз седеше спокойно на дивана и го гледаше
презрително, а той си приготви още едно мартини.
— Най-отвратителното е, че според мен ти си вярваш.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че съм твърде строга с нея? –
попита Елоиз, видимо изнервена от думите му.
— Твърде строга? Твърде строга? Някога оглеждала ли си
белезите й? Според теб как ги е получила?
— Не ставай смешен, да не би да обвиняваш мен? Дъщеря ти
пада на главата си всеки път, когато се обува. – Тя запали цигара,
наведе се напред, наблюдавайки как отпива от мартинито си.
— Елоиз, не забравяй с кого разговаряш. Мен ли заблуждаваш?
Знам отношението ти към нея… тя също… бедното дете, то не
заслужава това.
— Нито пък аз. Имаш ли представа пред какво съм изправена?
Под тези къдрици и големи невинни сини очи, в които си толкова
влюбен, се крие малко чудовище.
Той я погледна така, сякаш току-що силата на алкохолното
опиянение бе смъкнала пелената, забулвала досега очите му.
— Ревнуваш я, нали, Ел? Затова е всичко, нали? Просто
ревнуваш. Ревнуваш от собствената си дъщеря.
— Ти си пиян. – Тя отклони темата и изпусна дим от цигарата
си, не желаеше повече да го слуша какво говори.
— Прав съм, знаеш го. Ти си болна. Заради нея съжалявам, че
изобщо я създадохме. Тя не заслужава живота, който й
предлагаме… който й предлагаш… – Той не поемаше отговорност
за жестокостта на жена си и се гордееше извънредно много с
това, че никога не бе вдигал ръка на Габриела. Ала в същото
време и не беше направил нищо в нейна защита.
— Ако се опитваш да ме накараш да се чувствам виновна заради
нея, не си прави труда. Не изпитвам вина. Знам какво върша.
— Така ли? Ти я биеш безчувствено на практика всеки ден. В
това ли се изразява възпитанието ти? – Джон изглеждаше
потресен, пресуши чашата си и усети ефекта от четвъртото
мартини. Понякога му трябваше по-голямо количество, за да
забрави за деянията на Елоиз.
— Тя не е лесно дете, Джон. Трябва да бъде научена.
— Е, ти се постара, Ел. Сигурен съм, че Габриела никога няма да
забрави уроците, които ние й предадохме. – При тези думи очите
му се замъглиха.
14
 — Надявам се. Децата нямат нужда от суетня около тях. Просто
не е полезно. Тя също разбира, че съм права. Никога не спори с
мен, когато я наказвам. Знае, че си го е заслужила.
— Твърде е уплашена, за да спори с теб, и ти много добре си
даваш сметка за това. Вероятно се страхува да не я убиеш, ако
каже нещо или се опита да ти се противопостави.
— За Бога, от твоите думи излиза, че аз съм едва ли не
безмилостен убиец. – Елоиз кръстоса съблазняващо елегантните
си крака, ала истината бе, че от няколко години тя изобщо не го
вълнуваше. Като виждаше какво прави с детето им, той започна
да я мрази, но не достатъчно, за да се опита да я спре, нито за да я
напусне. Нямаше куража да го стори и постепенно намразваше
себе си.
— До няколко години ще трябва да я пратим някъде на
училище, само и само да я махнем оттук, далеч от двама ни. Тя
заслужава малко спокойствие.
— Преди това обаче заслужава да получи подходящо
възпитание от нас.
— Така ли го наричаш? Възпитание? Видя ли белега на бузата й
тази вечер?
— До сутринта ще й мине – спокойно отвърна Елоиз.
Той разбираше, че вероятно ще стане точно така, но не искаше
да го признае. Жена му, изглежда, премерваше ударите си много
точно, така че по онези части от тялото на Габриела, които бяха
изложени на хорските погледи, никога не се появяваха белези.
Съвсем другояче стоеше въпросът със синините над лактите и по
краката. Несъмнено Елоиз бе тънък експерт.
— Ти си болна кучка – това бе единственото, което успя да каже
на жена си, преди да напусне дневната и да се запъти с неуверена
походка към спалнята им. Такава беше, но той не можеше да й
попречи. Спря пред отворената врата на стаята на дъщеря им и се
загледа в тъмното. Отвътре не се долавяше никакъв признак на
живот, нито звук, леглото сякаш беше празно, ала когато на
пръсти прекрачи прага и се взря по-отблизо, видя малка
издутина току до долната табла на леглото и разбра, че това е
Габриела. Винаги спеше така, сгушена в самия край на кревата,
тъй че, ако майка й се сети за нещо и дойде да я търси, да
помисли, че я няма. Сълзи изпълниха очите му, докато гледаше
малката едва забележима купчина, представляваща телцето на
изтерзаното му от малтретиране дете. Дори не посмя да я
намести на празната възглавница. Това само би я изложило
отново на гнева на Елоиз, ако влезе и Габриела й попадне под
погледа. Затова Джон я остави, където си беше, беззащитна и
самотна, забравена от Бога, обърна се и тръгна по коридора,
15
размишлявайки за несправедливостите на живота, за
безчовечността, която се бе струпала върху дъщеря му, ала
колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече си даваше
сметка, че не може да я спаси. Чувстваше се безпомощен да се
изправи срещу жена си. И се мразеше за това.

≈2≈

Гостите започнаха да пристигат малко след осем часа в къщата

в източната част на Шейсет и девета улица. Поканените
принадлежаха към висшето общество – руски принц с
приятелката си, млада англичанка и всички дами, с които Елоиз
играеше бридж. Директорът на банката, в която работеше Джон
Харисън, бе дошъл със съпругата си, сервитьори в официално
облекло предлагаха на новопристигналите шампанско на
сребърни подноси. Габриела се бе сгушила горе на стълбите и
наблюдаваше оттам. Обичаше да разглежда гостите на
родителите си.
Майка й бе много красива в черната си сатенена вечерна рокля,
а баща й бе в елегантен смокинг. Тоалетите на жените
проблясваха, когато прекрачваха прага на къщата, скъпоценните
камъни на бижутата им искряха на светлината на свещите, като
поемаха чаша шампанско и се понасяха по посока на долитащите
от салона гласове и музика. Елоиз и Джон обичаха да дават
приеми. Напоследък го правеха по-рядко, ала все още от време на
време си позволяваха това разточителство и момиченцето
наблюдаваше в захлас гостите при пристигането им, а после
лежеше на тъмно в стаята си, заслушано в музиката.
Беше септември, началото на светския сезон в Ню Йорк.
Неотдавна Габриела бе навършила седем години. Тазвечерният
прием не бе по специален повод, просто събиране на техни
приятели, някои от които тя разпозна. Едни от тях винаги бе
харесвала, защото се държаха мило с нея в редките случаи, когато
я срещаха. Джон и Елоиз рядко я представяха на своите
приятели, показваха я от време на време, без излишно суетене.
Сега момиченцето седеше на стълбите, забравено от всички.
Според Елоиз децата нямаха място на светски събития, а
присъствието на Габриела в живота им изобщо не беше важно за
нея. Случваше се някоя приятелка да я попита за детето, главно
от партньорките й за бридж, ала тя пропускаше въпросите им с
елегантно махване на ръката, все едно ставаше дума за досадно
насекомо, което се изпречваше на пътя й и трябваше да бъде
16
бързо отстранено. В къщата никъде не се виждаха снимки на
Габриела, затова пък изобилстваха фотографии на Елоиз и Джон
в сребърни рамки. Всъщност дъщеря му никога не бе снимана.
Регистрирането на детството й не представляваше интерес за
родителите й.
Новодошла красива руса жена предизвика радостна усмивка на
лицето на Габриела. Мариан Маркс беше в рокля от бял шифон,
която създаваше впечатлението, че се носи из въздуха при всяко
нейно движение, докато разговаряше със съпруга си. Бе една от
най-близките приятелки на родителите на Габриела, а мъжът й
работеше с Джон Харисън. На шията й проблясваше брилянтна
огърлица, тя пое грациозно чашата шампанско, която й
предложи един от сервитьорите. В следващия миг, сякаш усетила
нещо, погледна нагоре и очите й се спряха на Габриела. Лицето
на жената бе осветено от светлината на свещите и сякаш бе
обградено с ореол, после Габриела разбра, че сиянието идва от
малката брилянтна диадема. Мариан Маркс й се стори като
кралица от приказките.
— Габриела! Какво правиш тук? – Гласът й бе нежен и топъл,
устните й се разтеглиха в широка усмивка и тя помаха на детето,
което се бе сгушило на най-горното стъпало, облечено в розова
памучна нощничка.
— Шшт… – Габриела сложи пръст на устните си и притеснено
се намръщи. Ако узнаеха, че седи там, щеше да има големи
неприятности
— Оо… – Мариан Маркс разбра веднага какво иска да й каже
детето или поне си въобразяваше, че е разбрала, изтича бързо
нагоре по стълбите с лека стъпка, изпълнена от желание да види
Габриела. Беше обута в бели сатенени сандали на високи токове и
се изкачи съвсем безшумно, а съпругът й я чакаше долу,
усмихваше се на жена си и на красивото дете, което шептеше
нещо, докато Мариан го прегръщаше. – Какво правиш тук?
Гледаш как пристигат гостите ли?
— Толкова си красива – промълви с благоговение Габриела и
кимна утвърдително в отговор на въпроса й. Мариан бе всичко,
което майка й не беше. Красива и нежна, с големи сини очи като
Габриела и усмивка, сякаш озаряваща онова, до което се
докоснеше. За момиченцето тя бе вълшебно създание и понякога
то искрено се чудеше защо не може да има такава майка. Мариан
бе почти на възрастта на Елоиз и винаги изглеждаше тъжна,
когато казваше, че няма деца. Може би бе допусната грешка,
Габриела е била предназначена за жена като тази и по нелепа
случайност е попаднала при родителите си… сигурно това бе
наказанието й, задето беше много лоша. Не можеше да си
17
представи Мариан в ролята на майка си. Тя винаги бе така мила и
нежна, изглеждаше толкова щастлива, особено сега, когато се
приведе и целуна Габриела, а детето усети топлината й и финия
аромат на парфюма й. – Не можеш ли да слезеш за малко долу?
— попита Мариан, искаше да грабне момиченцето в прегръдките
си и да влезе в салона с него. У детето имаше нещо, което винаги
завладяваше сърцето й. Всичко у него подтикваше да го обича и
закриля. Нямаше представа защо изпитва това, явно Габриела бе
една от онези рядко срещани, деликатни души, които докосват
сърцето ти, и Мариан усети непреодолимо притегляне към нея,
когато взе ръката й в своята и я задържа. Беше малка и студена, а
пръстите й бяха невероятно крехки, но хватката й бе силна и тя
сякаш умоляваше за нещо.
— Не, не… не мога да сляза долу… Мама наистина ще се ядоса.
Би трябвало да съм си легнала – прошепна. Знаеше наказанието
за ставане от леглото и неподчинение на подобни нареждания,
ала не можеше да се съпротивлява на изкушението да наблюдава
как хората пристигат за приемите на родителите й. А от време на
време получаваше и премия като тазвечерната. – Това истинска
корона ли е? – Мариан й приличаше на вълшебната кръстница от
„Пепеляшка“. В подножието на стълбите я чакаше Робърт Маркс,
който също й се струваше много хубав.
— Нарича се диадема – засмя се от сърце Мариан. Габриела
трябваше да я нарича или лельо Мариан, или госпожа Маркс и го
знаеше. Беше понесла няколко сурови наказания за това, че се
обръщаше към приятели на родителите си или изобщо към
възрастни хора на малко име. – Не е ли глупаво? Принадлежала е
на баба ми.
— А тя кралица ли е била? – попита със съвършено сериозен
тон Габриела, ококорила големите си умни очи, които винаги
вълнуваха сърцето на Мариан Маркс, макар тя да не можеше да
разбере защо, но го усещаше с всяка своя фибра.
— Не, просто бе забавна възрастна дама от Бостън. Ала някога
била представена на английската кралица и точно тогава е
носела диадемата. Стори ми се забавно да си я сложа тази вечер –
обясни тя, откачи я внимателно от елегантно фризираната си
руса коса и я постави грациозно върху светлите къдрици на
Габриела. – Сега ти приличаш на малка принцеса.
— Наистина ли? – отрони със страхопочитание момиченцето.
Как бе възможно лошо дете като нея да прилича на принцеса?
— Ела… ще ти покажа – прошепна красивата руса жена, хвана я
за ръката и я поведе по коридора към голямото старо огледало.
Когато Габриела погледна собственото си отражение, тя се удиви
от онова, което видя. До нея стоеше красива жена и я гледаше с
18
топла усмивка, а върху собствената й глава проблясваше малка
брилянтна корона, която Мариан прикрепваше.
— О… толкова е красива… и ти също… – Това бе един от онези
вълшебни моменти в краткия й живот, които се запечатваха
трайно в сърцето й. Защо тази жена винаги се държеше така
мило с нея? На какво се дължеше? Как бе възможно двете с
майка й да са толкова различни? Това бе загадка, която не се
поддаваше на обяснение за Габриела, но от години тя знаеше със
сигурност, че не е направила нищо, за да заслужава майка като
тази.
— Ти си много специално момиченце – нежно се обърна към
нея Мариан и се наведе отново да я целуне, а после внимателно
свали диадемата от главата й и сръчно я прикрепи към косата си,
след това хвърли последен поглед в огледалото. – Родителите ти
трябва да са много щастливи хора. – При тези думи очите на
Габриела се разшириха и в тях се четеше отчаяние и тъга. Ако
Мариан само знаеше колко лоша е тя, никога не би ги изрекла.
Сигурно майка й бе разказала съвсем други неща на жената. –
Май вече трябва да слизам. Бедният Робърт ме чака.
Габриела кимна разбиращо, все още завладяна от преживяното
– целувката, диадемата, нежното докосване, милите думи.
Убедена бе, че ще ги помни до края на живота си. Беше
скъпоценен подарък за нея, защото жената нито знаеше, нито
подозираше каква е тя.
— Бих искала да живея с теб – откровено си призна
момиченцето, хванала я за ръка, двете вървяха бавно към
стълбите. На Мариан й мина през ум, че думите на Габриела
звучат странно, и не можеше да си обясни какво я кара да ги
изрече.
— И аз – искрено отвърна тя, не искаше да пусне ръката на
детето, усещаше как нещо я тегли към него и съзираше в очите
му тъга, която й причиняваше физическа болка. – Ала майка ти и
татко ти ще се натъжат много, ако не си редом с тях, за да им
носиш щастие.
— Ами, хич няма да се натъжат – побърза да я опровергае
Габриела, а Мариан се сепна и спря, погледна я, помисли си, че
детето може да е сторило някоя беля през деня или родителите
му да са го гълчали за нещо. В наивността си обаче не допускаше,
че е възможно да гълчиш дете като това.
— След малко ще се върна и ще ти помахам. Мога ли да се кача
горе и да дойда в стаята ти? – Да й обещае нещо й се струваше
единствено възможния начин да я остави, да успокои съвестта си
и да обърне гръб на умоляващия поглед, който късаше сърцето й.
Ала Габриела поклати разумно глава в знак на отказ.
19
 — Не може да се качиш да ме видиш – отвърна тя сериозно.
Цената, която щеше да плати за това, щеше да бъде твърде
висока, в случай, че майка й я разкриеше. Елоиз мразеше, когато
нейни приятели разговаряха с Габриела. Щеше да стане още по-
лошо, ако разбереше, че някой се е качил горе да я види.
Габриела знаеше, че майка й ще я обвини, задето е обезпокоила
гостите им, а гневът й не знаеше граници. – Няма да ти позволят.
— Ще опитам да се изплъзна по-късно… – обеща Мариан и се
запъти надолу по стълбите, после се обърна и с елегантен жест й
изпрати въздушна целувка през рамо. Роклята й отново се понесе
след нея, за миг тя се спря на средата на стълбите и погледна
назад към детето, което не откъсваше очи от нея. – Ще се върна,
Габриела… обещавам… – В миг усети нещо странно и на душата й
стана неспокойно, макар да не можеше да разбере защо, после
изтича надолу по стълбите при съпруга си. По това време той
пиеше втора чаша шампанско и говореше с изключително красив
полски граф, чийто поглед светна, щом зърна Мариан. Целуна й
ръка, а Габриела продължаваше да ги наблюдава. Все едно
гледаше бавен танц – разговаряха, смееха се и после бавно се
запътиха към другите гости. Габриела искаше да изтича по
стълбите и да се притисне към нея, да намери там сигурност и
закрила. Усещайки все още погледа на детето, Мариан се извърна
за последен път и се отдалечи, хванала под ръка съпруга си, а
графът й разказваше нещо смешно и тя се засмя звънко.
Габриела затвори очи при този звук и опря глава в парапета за
миг, за да го запомни завинаги и да помечтае. Все още виждаше
диадемата на собствената си глава и си представяше погледа в
очите на жената и божествения аромат на парфюма й.
Гостите продължиха да пристигат още час, Габриела седеше
притихнала и ги съзерцаваше. Никой от другите не я забеляза,
нито погледна нагоре. Влизаха усмихнати, разговаряха, смееха
се, оставяха връхните си дрехи, вземаха чаши шампанско и се
отправяха навътре да се видят с другите гости и с родителите й.
Присъстваха повече от сто души и тя знаеше, че майка й няма да
се качи горе да я провери. Мислеше си, че Габриела е в леглото,
защото се предполагаше, че е там. Никога не им беше хрумвало,
че детето наблюдава гостите и както обикновено проявява
непослушание и не изпълнява заръките им.
— Остани в леглото и не мърдай оттук, дори не дишай – бяха
последните думи на майка й към нея. Ала съблазънта на
вълшебството на приема бе по-силна. Би искала да може да слезе
долу и да си вземе нещо за ядене. По времето, когато пристигнаха
последните гости, тя вече умираше от глад, а знаеше, че в кухнята
има много храна, пасти и кейкове, шоколади и бисквити. Същия
20
следобед бе видяла как приготовляват голямо парче шунка,
печено говеждо и пуйка. Както винаги щяха да предложат
хайвер, макар че тя не го харесваше. Беше го опитала веднъж и й
замириса много силно на риба, а и майка й не й даваше да яде от
него. Беше й забранено да го докосва, както и другите неща,
които сервираха на приемите. Ала тя много искаше да хапне един
от малките кейкове. Имаше еклери, ягодов пай и петифури,
които обожаваше. Но всички бяха толкова заети въпросната
вечер, че никой не се беше сетил да й предложи вечеря. А
Габриела знаеше, че е по-добре да не иска от майка си каквото и
да било, когато тя се приготвя за прием. Елоиз престояваше в
гардеробната си с часове, дълго се къпеше, фризираше и
гримираше. Нямаше изобщо време да помисли за детето и то
разбираше, че е по-добре да си мълчи. Даваше си сметка какво би
се случило, ако поиска нещо. Майка й винаги ставаше нервна
преди приемите в техния дом.
Габриела чу, че музиката се усили. В другия край на обширната
дневна имаше дансинг, там, в трапезарията и в библиотеката,
беше пълно с хора. До ушите й долитаха разговорите и смехът им.
Стоя дълго с надеждата отново да види Мариан, ала тя така и не
се върна, а Габриела знаеше, че няма право да я чака. Вероятно
бе забравила. Момиченцето не помръдваше, надяваше се да я
зърне за последно тази вечер, в тоя миг изведнъж майка й се
появи във вестибюла долу, търсеше нещо, но, изглежда, усети
присъствието на Габриела. Без да се колебае, тя погледна нагоре
към полилея, после към стълбището, където Габриела седеше,
облечена в старата си розова нощница. Тя затаи дъх, скочи на
босите си нозе и заотстъпва, но се препъна в първото стъпало и
падна назад на слабото си дупе. По изражението на майка си
веднага разбра какво ще се случи.
Без звук Елоиз се качи по стълбите, сякаш на криле, подобно на
пратеник на дявола. Черната тясна сатенена рокля, в която бе
облечена, разкриваше забележителната й фигура и блестеше
също като тъмната й коса, прибрана на стегнат кок. Носеше
висящи брилянтни обеци и огърлица, която бе истинско
произведение на бижутерското изкуство. Но за разлика от
Мариан, чието облекло и бижута омекотяваха излъчването й и
сякаш създаваха около нея ореол от светлина и нежност, тоалетът
на майка й подчертаваше нейната безчувственост и я правеше да
изглежда наистина страховита.
— Какво правиш тук? – изсъска тя и изплю думите като змия
отровата си. – Предупредих те да не напускаш стаята си.
— Съжалявам, аз просто… – Нямаше извинение за стореното от
нея. Още по-малко за това, че бе примамила Мариан Маркс да се
21
качи да я види… и още по-лошо – че бе пробвала диадемата й…
Ако майка й разбереше… ала за щастие тя не се досещаше.
— Не ме лъжи, Габриела – отсече Елоиз, стисна я така силно, че
почти спря кръвообращението й и ръката й незабавно изтръпна.
– Да не съм чула и дума! – изрече през стиснати зъби и я повлече
след себе си по коридора, без да бъде забелязана от гостите на
долния етаж, които се радваха на гостоприемството й. Ако някой
от тях бе видял какво става, би бил шокиран и би занемял от
изненада. Тя си даваше сметка за това и продължаваше да сипе
отровата си шепнешком: – Да не си издала и звук, малко
чудовище… или ще ти откъсна ръката. – Габриела знаеше с
абсолютна сигурност, че майка й е способна да го направи. Не се
съмняваше и за момент. Едва седемгодишна тя си бе извлякла
много ценни поуки от поведението на майка си и знаеше, че
каквато и закана да отправеше, я изпълняваше. В това
отношение човек можеше напълно да разчита на Елоиз.
Габриела буквално се издигна няколко сантиметра над пода и
направо бе внесена в стаята, тялото й се усукваше около майка й,
докато тя се опитваше да я следва със същото темпо, за да не я
нервира повече. Вратата все още бе отворена и Елоиз хвърли
Габриела вътре, детето се строполи глухо на пода, изкълчи
глезена си, ала проснато на земята в тъмното, то знаеше, че не
бива да издава и звук.
— Сега ще стоиш тук! Разбираш ли? Не искам да те виждам
отново извън тази стая, ясно ли е? Ако не ми се подчиниш този
път, Габриела, обещавам ти, ще съжаляваш. Никой не желае да
те вижда… никой не те харесва… на никой не му е приятно да те
гледа седнала на стълбите като бедно сираче. Ти си само дете и
трябва да седиш в стаята си. Чу ли ме? – Габриела плачеше
тихичко от болката в глезена и ръката, но беше твърде умна и
горда, за да хленчи заради това пред майка си. – Отговори ми! –
Гласът процепи тъмнината и Габриела се опасяваше, че майка й
ще се приближи и ще й предаде думите си с още по-голяма
яснота.
— Съжалявам, мамо! – прошепна тя.
— Престани да хленчиш. Стой в леглото, където ти е мястото! –
сопна се Елоиз и затръшна вратата. Докато се спускаше бързо по
стълбите надолу, тя все още се мръщеше заради случилото се, ала
след това лицето й мигновено се промени и споменът за Габриела
и стореното от нея, изглежда, напълно изчезна, щом слезе на
долния етаж. Трима от гостите си тръгваха, обличаха палтата си и
тя ги разцелува сърдечно на прага, а после се върна в салона да
побъбри и потанцува. Сякаш Габриела никога не бе

22
съществувала. И за Елоиз наистина бе така – детето не
означаваше нищо нея.
Сбогувайки се, Мариан Маркс й поръча да предаде на Габриела
най-сърдечни поздрави.
— Обещах й да се кача при нея, преди да си тръгна, но сигурно е
заспала вече – отбеляза тя със съжаление, а майката на
момиченцето се намръщи и направи учудена физиономия.
— Надявам се да е така! – строго отвърна. – Вижда ли я тази
вечер? – попита тя уж мимоходом Мариан, с известна доза
изненада, но привидно, без да придава значение на въпроса си.
— Да – наивно призна красивата жена, бе забравила за
предупреждението на Габриела, че не й разрешават да наблюдава
пристигащите гости, тъй като не бе му обърнала внимание. Кой
би могъл да се ядоса на ангел като това момиченце? Ала Мариан
не знаеше твърде много неща за Елоиз. – Тя е очарователна.
Беше седнала на стълбите, когато дойдохме, в сладка розова
нощничка. Изтичах при нея да я целуна и побъбрихме няколко
минути.
— Съжалявам – рече Елоиз, изглеждаше леко подразнена. – Не
е трябвало да прави това. – В тона й прозвуча извинение, сякаш
Габриела бе сторила нещо ужасно обидно за гостите и в очите на
Елоиз бе точно така. Детето бе демонстрирало присъствието си,
което за майката бе непростим грях, ала Мариан Маркс не
можеше да го знае.
— Вината бе моя. Опасявам се, че не бях в състояние да й устоя с
тези нейни големи очи. Тя искаше да види диадемата ми.
— Надявам се, че не си й позволила да я пипа. – Нещо в очите
на Елоиз подсказа на Мариан, че не трябва да дава повече
обяснения, и когато двамата със съпруга й излязоха от дома на
семейство Харисън, тя сподели с него усещането си.
— Елоиз е ужасно строга с това дете, не мислиш ли, Боб?
Реагира, сякаш то би откраднало диадемата ми, ако бях му
позволила.
— Сигурно има старомодни разбирания за децата, вероятно се
опасява да не би Габриела да ти е досадила.
— Как би могла да ми досади? – възкликна най-чистосърдечно
Мариан, докато пътуваха в колата към къщи. – Тя е най-сладкото
същество, което познавам… толкова сериозна и красива. Но очите
й са най-тъжните, които съм виждала… – После, изпълнена с
копнеж, додаде: – Бих искала и аз да имам момиченце като нея.
— Знам – отвърна той, потупа я по ръката и отмести поглед,
защото го болеше от разочарованието, което се четеше в очите на
жена му. Знаеше какво означава за нея след девет години брачен
живот да нямат деца. Ала и двамата вече бяха приели този факт.
23
 — Тя се държи лошо и с Джон – продължи Мариан след
известно мълчание, бе се замислила за децата, които не бе
родила, и за момиченцето, с което разговаря тази вечер.
— Кой? – Умът на Робърт явно бе погълнат от други неща.
Денят му бе натоварен и той вече размишляваше за утрешните си
задачи. Беше освободил съзнанието си от посещението у
семейство Харисън и от коментарите на жена си за тяхната
дъщеря.
— Елоиз. – Мариан го върна обратно към настоящето и той
кимна. – Джон танцува няколко пъти с онази англичанка, която
бе довел принц Орловски, и според мен Елоиз бе готова да го
убие.
Робърт Маркс се усмихна на преценката на жена си за
ситуацията.
— А може би щеше да се радваш, ако беше на нейно място? –
Той вдигна едната си вежда и Мариан се разсмя. – Та тази жена
почти нямаше дрехи по себе си. – Беше облечена в рокля от сатен
в телесен цвят, която прилепваше плътно по нея като втора кожа
и не оставяше почти нищо на въображението. Беше доста
забележителна и Джон Харисън я намери за много забавна. При
това не без основание.
— Значи тогава не бива да обвинявам Елоиз – призна си
откровено Мариан. После обърна големите си сини очи към него
и съвсем лишена от притворство, невинно попита: – А според теб
тя хубава ли е?
Ала той съзнаваше, че е по-добре да не отговаря, и се разсмя от
сърце. Колата спря пред дома им на източната страна на
Седемдесет и девета улица.
— Не бих се влюбил в тази, мадам Мариан! Според мен тя
изглежда ужасно, прилича на харпия, фигурата й е лоша и
изобщо не е трябвало да облича тази рокля. Не мога да си
представя защо Орловски я доведе със себе си! – И двамата се
засмяха на находчивостта, с която той се измъкна от въпроса на
жена си, защото съзнаваха, че англичанката бе поразително
красива и несъмнено привличаше погледите. Но Робърт Маркс
не се интересуваше от никоя жена, освен от собствената си
прелестна съпруга и за него нямаше никакво значение, че тя не
може да има деца. Той я обожаваше. В момента единственото му
желание бе да се озоват час по скоро в спалнята. Не даваше и пет
пари за новата любовница на Орловски.
Ала това не можеше да се каже за Джон Харисън, който също
разговаряше със съпругата си в тяхната спалня, макар и доста по-
разгорещено.

24
 — За Бога, защо направо не й свали роклята! – язвително рече
Елоиз. Той бе танцувал неколкократно с оживено обсъжданата
англичанка в тясната бежова сатенена рокля и страстните им
танци не бяха останали незабелязани нито от Елоиз, нито от
принц Орловски.
— За Бога, Елоиз, просто се държах вежливо. Тя доста пийна и
не знаеше какво прави.
— Колко удобно за теб – студено отбеляза жена му.
— Предполагам, че когато презрамката падна от рамото й и се
видяха гърдите й, е било просто случайност, че ти практически я
целуваше в този момент. – Тя се разхождаше из стаята, пушеше,
двамата бяха пили доста на приема.
— Не съм я целувал и ти го знаеш. Ние просто танцувахме.
— Та ти направо я любеше, там, на дансинга. Унижи ме пред
очите на нашите приятели. – Що се отнасяше до нея, Елоиз
смяташе, че трябва да бъде наказан заради поведението си.
— Може би, ако проявяваше по-голям интерес към леглото ми,
Елоиз, не бих танцувал по този начин с напълно непозната. –
Всъщност тя повече не го интересуваше. Та би ли могъл да опази
чувствата си, след като бе видял как се отнася към Габриела?
Двамата повишиха доста тон, но дъщеря им вече не ги чуваше. Тя
спеше непробудно в стаята си. Последните гости си тръгнаха в
два часа, а когато Джон и Елоиз започнаха да се карат, бе близо
три след полунощ. Откакто приемът свърши, не бяха си
разменили добра дума, разговорът им се разгорещяваше все
повече и повече, гневът им нарастваше.
— Ти си отвратителен – презрително сви устни Елоиз, бе
застанала близо до него, но все пак разумно спазваше известна
дистанция. И двамата изглеждаха много ядосани, истината бе, че
Джон с удоволствие би отнел момичето на Владимир Орловски, а
и още не беше късно. Верността и чувствата му към Елоиз бяха
изчезнали преди години, след като бе толкова жестока към
детето им и студена към него, заслужаваше подобно отношение и
той не смяташе, че й дължи каквото и да било. – Ти си копеле, а
тя е курва! – продължи Елоиз с желанието да го уязви, ала не
беше в състояние. Джон изобщо не се интересуваше вече какво
мисли жена му, нито какво говори. Мразеше всичко у нея и тя го
съзнаваше.
— Ти си кучка, Елоиз. Това не е тайна за никого. Всички го
знаят. В този град няма мъж, който да струва пукната пара и да те
желае. – Този път тя се въздържа и не му отговори, ала го
зашлеви с всички сили, така, както удряше и дъщеря им.
— Не хаби силите си. Не съм Габриела – саркастично
подхвърли той, блъсна я ядно, тя се стовари върху един фотьойл
25
и го събори. Едва бе започнала да се надига, когато Джон прекоси
стаята и затръшна вратата зад себе си. Изобщо не погледна назад
– не се интересуваше, а в обзелата го за миг лудост си помисли с
надежда, че може да я е наранил. Тя си го бе изпросила, беше
причинила толкова много болка на него и на момиченцето им, че
заслужаваше да страда поне малко. Нямаше представа къде ще
отиде тази вечер и не го беше грижа. Знаеше, че англичанката е в
леглото с Орловски, затова не можеше да я навести, макар да му
бе известно къде живее. Имаше много други момичета, на които
той се обаждаше от време на време, професионалистки, до чиито
услуги прибягваше, или женени жени, щастливи да прекарат
един следобед с него, както и самотни дами, които се
самозаблуждаваха, че може един ден да напусне Елоиз, затова не
му пукаше колко е пиян, когато отиваше при тях. Жените, които
бяха готови да легнат с него, не бяха малко и той се възползваше
при всяка възможност. Никога не пропускаше възможността да й
изневери. И защо не?
Джон изтича надолу по стълбите и спря такси, качи се и
потегли, а Елоиз, с един бос крак, се бе залепила за прозореца и
го наблюдаваше. В очите й не се четеше капчица тъга, никакво
съжаление за думите, които бе изрекла, нито за случилото се. На
лицето й бяха изписани единствено гняв и омраза, при падането
бе натъртила хълбока си и му беше много ядосана заради това.
Толкова ядосана, че трябваше да даде воля на гнева си, а имаше
само едно място, където можеше да го стори. Със свирепо
изражение тя свали и другата си обувка и я захвърли в стаята,
после безшумно се запъти по коридора. Всичко, което чувстваше
към него, се четеше в очите й, докато забързано се насочваше към
познатата врата, и единственото, с което бе заето съзнанието й,
когато влезе в тъмната стая, беше, че иска да нарани Джон.
Запали лампата със замах, за да вижда какво прави, и отхвърли
завивките на малкото легло. Фактът, че детето се бе сгушило и
почти не се забелязваше, изобщо не я възпря. Знаеше, че
Габриела е там, че се крие и е лоша, порочна и противна точно
като баща си. Беше отвратителна като него и Елоиз изпита
непреодолима омраза с всяка своя фибра, когато зърна малката
розова купчина, свита на топка в долния край на леглото,
притиснала куклата… глупавата кукла, която майка му й беше
подарила и тя никога не изпускаше от ръцете си… . Яростта я
лиши от разум, грабна куклата и я захвърли към стената, от което
главата й се откъсна, а детето се събуди от заслепяващата го
светлина и видя какво прави майка му.
— Не, мамо, не! Не Мередит!… Не, мамо, моля те… – Габриела
хлипаше, докато майка й съсипваше куклата, която бе обичала от
26
години, после Елоиз се обърна към дъщеря си и раздирана от
озлобление, започна да я налага.
— Това е само една глупава кукла… а ти си гадно дете…
накарала си Мариан да дойде при теб тази вечер, нали? И какво й
наговори… плака ли пред нея… какво си й казала? Каза ли й, че
си заслужаваш това… че си гадна малка кучка… че си малка
курва, а баща ти и аз те мразим, защото ни причиняваш само
неприятности?… Каза ли й, че трябва да те наказваме, защото си
много лоша с нас… каза ли й? Каза ли й? КАЗА ЛИ И? – Ала
Габриела не беше вече в състояние да й отговаря, риданията й се
изгубиха сред виковете на майка й, а тя я удряше отново и
отново, отначало с остатъка от куклата Мередит, после с юмруци,
премазваше гърдите и ребрата й, налагаше я безмилостно,
пребиваше я, сграбчваше косата й и едва не я изтръгваше от
главата й, след това един след друг се посипаха шамари, докато
не остана без дъх. Ударите бяха безспирни, безкрайни и
невероятно жестоки. Цялата омраза към дъщеря й и към Джон,
унижението, което бе изпитала същата вечер, докато той
ухажваше англичанката, се стовариха върху детето, което нямаше
представа какво е сторило, за да го сполети гневът й.
Единственото, което Габриела съзнаваше, бе, че в себе си има
нещо много лошо и затова заслужава ненавистта на майка си.
Момиченцето бе почти в безсъзнание, когато Елоиз го остави.
Леглото бе в петна от кръв, щом се опиташе да си поеме дъх,
сякаш я прерязваше нож. Нито майка й, нито тя знаеше, но
имаше две счупени ребра. Не можеше да диша, не бе в състояние
да помръдне, ужасно силно й се пишкаше, ала знаеше, че ако го
направи в леглото, тогава майка й наистина ще я убие. Останките
от куклата й бяха изчезнали. Майка й ги беше взела и ги бе
изхвърлила в боклука на излизане от стаята, изтощена, но в
известен смисъл удовлетворена. Гневът й срещу Джон се бе
стопил. Тя бе нахранила чудовището в себе си. Бе му поднесла за
вечеря Габриела, то я бе погълнало, сдъвкало и изплюло
ненужните останки от нея. На места косата на детето се бе
сплъстила от кръвта, а белезите, които щеше да има на
следващия ден, щяха да бъдат най-лошите, откакто майка й се бе
заела с възпитанието й. За пръв път Елоиз на практика бе
строшила костите й и Габриела бе ужасена и не изпитваше и
капка съмнение, че това няма да е за последно.
Лежеше в леглото, неспособна да заплаче, болеше я много
силно. Цялата се тресеше. Направо замръзваше от студ и тялото й
трепереше. Устните й бяха подути, главата, както и всеки
сантиметър от тялото, я болеше, но най-неприятно бе изгарящото
пронизване отвътре, когато направи опит да си поеме дъх и
27
разбра, че не е в състояние. Помисли си, че несъмнено ще умре
тази нощ, и от сърце и душа се надяваше това да стане. Не й бе
останало нищо, за което да живее. Куклата й бе умряла. Не се и
съмняваше, че един ден ще я застигне същата участ в ръцете на
майка й. Беше само въпрос на време майка й да я убие.
Елоиз бе заспала в черната вечерна сатенена рокля, бе твърде
изморена и не успя да се съблече. Габриела лежеше в собствената
си кръв и чакаше ангелът на смъртта да я призове. Опита се да си
представи Мариан и прекараните с нея мигове, ала не беше в
състояние, не можеше да мисли за нищо. Болеше я твърде много
и изпитваше невероятна омраза към майка си. Тази омраза
заглушаваше всичко друго и правеше болката поносима. В същия
този момент баща й лежеше в прегръдките на красива
италианска проститутка, негова отдавнашна познайница от
Лоуър Ийст Сайд. Габриела нямаше представа къде е той, нито
пък Елоиз, а и за двете това нямаше значение. Елоиз си бе
казала, че не я интересува къде е съпругът й, би искала да е в Ада,
а съжителството с нея наистина го караше да се чувства в пъкъла.
Габриела знаеше, че където и да е баща й, той няма да я спаси. Бе
сама на този свят, нямаше кой да й помогне, нямаше приятели,
нямаше я дори и любимата й кукла. Тя нямаше нищо. И никого.
Просната в напълно безпомощно състояние, без да може да
помръдне, накрая се изпусна в леглото и беше абсолютно
сигурна, че когато на сутринта майка й разбере какво е
направила, ще я убие. Лежеше и размишляваше върху това,
нямаше търпение то да се случи, питаше се какъв ли ще е краят,
колко още може да я боли, а може би няма да боли… с тази
мисъл, с радостното очакване на смъртта, смирена, тя се отпусна
и се потопи в тъмнина.

≈3≈

Външната врата на къщата на Шейсет и девета улица се затвори

тихо някъде около осем часа на сутринта след приема. Джон
Харисън се изкачи на пръсти по стълбите, спря пред стаята на
Габриела, защото мислеше, че по това време вероятно вече е
будна. Ала когато надникна вътре, не забеляза тя да се движи.
Очите й бяха затворени, лежеше просната на леглото върху
завивките, което не бе характерно за нея, но той го прие за добър
знак. Вместо да спи свита в долния край на леглото, се бе
разположила удобно. Със сигурност това означаваше, че майка й
не я е безпокоила през нощта. След като той бе излязъл, Елоиз
28
вероятно е била много уморена, бе пила доста и едва ли е била в
състояние да губи времето си с Габриела. Е, поне веднъж детето
не бе изтърпяло наказание за греховете на баща си. Или поне
така се заблуждаваше той, докато крачеше по коридора към
спалнята.
Елоиз бе все още по рокля, дори не бе свалила брилянтната си
огърлица, обеците й се търкаляха наоколо, а тя спеше
непробудно и не чу, когато той се пъхна в леглото до нея.
Познаваше я достатъчно добре и беше сигурен, че когато се
събуди, едва ли ще коментира излизането му предната вечер.
Рядко си позволяваше да каже нещо. Щеше да се държи студено с
него ден-два, след като битката приключеше, рядко биваше
споменавана повече. Просто продължаваше в мълчалива
позиционна война.
Точно както Джон предполагаше, Елоиз се събуди в десет,
лениво се размърда и след като се разсъни, го погледна и изобщо
не се изненада, че го вижда до себе си. Той все още дремеше,
опитваше се да навакса изгубения през нощта сън заради
посещението в апартамента на Лоуър Ийст Сайд. Имаше няколко
такива места, където винаги го очакваха. Елоиз нямаше
представа къде е отишъл, след като излезе. Догаждаше се, но
никога не би го попитала.
Не му каза нищо, стана, остави бижутата си върху тоалетката и
бавно се запъти към банята. Помнеше всичко случило се
предишната нощ, особено времето след неговото излизане, но в
това не намираше нищо необичайно и не виждаше смисъл да го
обсъжда. Просто нямаше какво да каже на съпруга си.
Когато Елоиз слезе долу да приготви закуската, Габриела все
още бе в стаята си. Предната вечер икономката бе останала да
помогне на хората, които бяха организирали приема, да почистят
и сега беше в почивка, защото бе неделя. Тя бе тиха и скромна
жена, която работеше за тях от години. Не харесваше Елоиз, ала
беше вежлива с нея, а Елоиз бе доволна от икономката, понеже
си гледаше работата и не говореше излишно. Макар в себе си да
не одобряваше възпитателните мерки на майката спрямо
дъщерята, жената никога не се намесваше.
Елоиз си сипа кафе, седна на масата и взе вестника. Четеше и
отпиваше от чашата от лиможки порцелан, Джон също слезе при
нея и се поинтересува за дъщеря им.
— Къде е Габриела? Още ли е в леглото?
— Нощта бе дълга за нея – с леден тон отвърна Елоиз, без да
вдигне поглед от вестника.
— Да отида ли да я събудя? – Елоиз не каза нищо, само вдигна
рамене в отговор. Той също си сипа чаша кафе, взе
29
икономическото приложение на неделния „Таймс“, което жена
му никога не докосваше, и се зачете. Мина още половин час,
преди да се сети отново, че Габриела я няма. – Да не е болна? –
Беше разтревожен, но и изобщо не се догаждаше какво се е
случило предишната вечер, макар че би трябвало. Джон не
предполагаше, че Елоиз винаги си го изкарва на нея, когато той
излизаше навън в малките часове, след като се бяха карали. Би
трябвало да му мине през ума, но както обикновено Джон
предпочиташе да не знае. Наближаваше единайсет часа, когато
се качи да види какво става с детето.
Завари я да сменя спалното си бельо, движеше се внимателно,
защото всичко я болеше силно, ала той сякаш не видя какво се е
случило.
— Добре ли си, миличка? – Очите му се напълниха със сълзи,
когато тя кимна. Габриела си мислеше за Мередит, нейната
кукла, имаше чувството, че предната нощ някой е умрял. И точно
така бе станало. Заедно с куклата си бе отишла и душата й. Това
бе най-лошият бой, който бе получавала от майка си. Бе се
стопила всяка надежда, че може да оцелее в този дом. Вече не го
очакваше. Знаеше, че е въпрос на време, преди майка й да я
унищожи окончателно. Тя нямаше повече илюзии, нито мечти,
нищо, усещаше само изпепеляваща болка в гърдите, споменът за
куклата, която се разбива в стената, не я напускаше, точно това
майка й искаше да стори и с нея, но все още не дръзваше.
— Мога ли да ти помогна? – Той й предложи да оправят заедно
одеялото, ала тя отказа. Знаеше точно какво би казала майка й,
ако ги свареше. Щеше да я обвини, че се оплаква на баща си или
че го манипулира, или че се опитва да го настрои срещу нея. – Не
искаш ли да слезеш да закусиш? – Истината бе, че не желаеше да
вижда майка си. Вече не беше гладна и никога повече нямаше да
бъде. Не я интересуваше дали някога изобщо ще яде нещо, всеки
път, когато си поемеше дъх, болката я изгаряше като буен пламък
и сякаш нож прорязваше гръдния й кош. Не можеше да си
представи, че ще слезе по стълбите или ще седне до майка си,
макар и само за да се нахрани.
— Няма проблем, татко, не съм гладна. – Очите й бяха големи и
по-тъжни от обикновено. Той се успокояваше, че сигурно е много
уморена. Не пожела да обърне внимание на непохватните й
сковани движения, все още на места косата й бе сплъстена от
кръвта, а устните й бяха силно подути. По-лесно му бе да се
самозаблуждава и така бе от самото начало.
— Ела, ще ти направя палачинки. – Държеше се така, сякаш
трябваше да й се подмазва за нещо. Все едно знаеше за случилото
се, а и той никога не бе твърдял, че не знае. Ако си позволеше
30
обаче да мисли за това, което й бе причинила Елоиз, щеше да се
чувства ужасно виновен.
Джон влезе бавно в стаята и видя, че Габриела е с пуловер
върху роклята. Това обикновено бе знак, че тъничките й ръце са
били ужасно насинени и тя предпочиташе да не ги показва. Той
винаги разбираше защо е облечена така, но никога не
признаваше. Макар и седемгодишна, дъщеря му си даваше
сметка, че трябва да се крие, за да не обижда родителите си,
особено майка си, с външните знаци за своята „лошотия“. Баща й
не я попита дали не е настинала, нито защо е облечена така.
Понякога дори се налагаше да сложи пуловер, риза с дълъг ръкав
или шал на плажа по същата причина. Никой обаче не казваше
нищо, просто й позволяваха да го прави. Това беше безмълвна
клетва, мълчаливо споразумение помежду им.
— Къде е Мередит? – попита я баща й и огледа стаята, в миг
осъзнавайки, че куклата я няма. Тя винаги беше близо до
Габриела, а този път той изобщо не я видя.
— Тя умря – Габриела сведе поглед, отново се опита да не
заплаче, помисли си за звука, който куклата издаде, когато майка
й я размаза в стената. Това бе звук, който знаеше, че никога няма
да забрави, гледка, за която нямаше никога да й прости. Мередит
бе нейното бебе.
— Какво означава това? – попита той невинно, а после почти
моментално се отказа и реши да не задава повече въпроси. – Слез
долу да хапнеш нещо, мила. Имаме още час, преди да отидем на
черква, разполагаме с достатъчно време за закуска – любезно я
подкани и забърза надолу, спасил се с облекчение от
напрежението, което се четеше в очите й, от необятната тъга,
която прозираше в тях. Сега вече бе сигурен, че в негово
отсъствие е станало нещо, но той не искаше да пита и да узнава
подробностите. Днешният ден не бе по-различен от другите.
Джон изобщо не желаеше да разбира какво се е случило, след
като не е бил принуден да види. Дори тогава не дръзваше и не
предприемаше нищо.
Габриела тихо слезе едва-едва по стълбите, стъпало по стъпало,
с мъка си поемаше въздух, беше се вкопчила в парапета. Глезенът
я болеше, ръцете и главата също, имаше чувството, че са счупени
не само две, а всичките й ребра. Сякаш се разпадаше от силната
болка, докато се настаняваше внимателно на мястото си на
масата. Беше сложила чаршафите си в торбата с дрехите за
пране, а преди това внимателно бе изплакнала измокрените
части, беше сменила спалното си бельо и си мислеше, че има
шанс майка й изобщо да не открие „престъплението“ й от

31
предишната вечер. Надяваше се с цялото си същество Елоиз да не
разбере.
— Закъсняваш – отбеляза майка й, без да вдигне поглед от
вестника.
— Съжалявам, мамо – прошепна Габриела. Когато говореше, я
болеше най-силно, ала тя знаеше какво ще стане в случай, че не
отговори.
— Ако си гладна, сипи си чаша мляко и си препечи филия. –
Детето замълча, не искаше отново да става, но без да каже и дума,
баща й приготви закуската, а в момента, в който майка й разбра,
вдигна очи и го стрелна недоволно. – Винаги я глезиш. Защо
правиш това? – Тя го гледаше критично, ядосана заради
постъпки, които нямаха нищо общо със закуската за Габриела.
Ала Елоиз ненавиждаше случаите, в които той се грижеше за нея
или правеше някакъв мил жест.
— Неделя е. – Като че това обясняваше поведението му. – Ти
искаш ли още една чаша кафе?
— Не, благодаря – сопна се тя. – Отивам да се обличам за
черква. Ти също. — Тя погледна гневно Габриела. Ала мисълта да
сваля и да слага наново пуловера и дрехите си докара детето
почти до плач, защото то знаеше какви болки ще трябва да
изтърпи. – Искам да се облечеш в розовата рокля с воланите и си
сложи подходящ пуловер. – Указанията бяха ясни и ако не ги
изпълнеше, щеше да има наказание. – Освен това остани в стаята
си, докато станем готови за тръгване. Опитай се междувременно
да не се изцапаш, както обикновено. – Габриела кимна и тихо
напусна масата момент по-късно, без да закуси. Знаеше, че днес
ще й трябва повече време от обичайното, за да изпълни заръките
на майка си. А баща й я наблюдаваше, без да каже дума. Това бе
мълчаливото съучастие помежду им.
Тя се запъти бавно по стълбите нагоре, беше й много по-трудно,
отколкото на слизане, но най-сетне се добра до стаята си и
потърси в гардероба роклята, която майка й бе поръчала да си
сложи. Намери я без усилие, ала обличането беше крайно
мъчително. Отне й почти цял час, докато си нагласяше роклята,
се мръщеше от болка и триеше сълзите си, които се лееха
свободно. Пуловерът бе последната капка, която препълни
чашата през този отвратителен предобед. Ала когато баща й
дойде да я повика, тя бе облечена и бе седнала да ги чака,
последва Джон по стълбите, сложила си бе черни лачени обувки
и бели къси чорапи, розовата рокля с воланите и подходящ
пуловер. Изглеждаше както винаги, като малък ангел.
— Господи, да не би да си се ресала с нож и вилица? – попита
гневно майка й, когато я видя. Същата сутрин не беше в
32
състояние да вдигне ръцете си и да се среши. И наивно се
надяваше майка й да не забележи.
— Забравих – бе единственото нещо, което й хрумна да каже, и
поне Елоиз не можеше да я обвини, че лъже. Най-малкото не й се
наложи да се преструва.
— Върни се горе, среши се и си сложи розовата сатенена
панделка. – Очите на Габриела се напълниха със сълзи и за пръв
път баща й се притече на помощ. Извади гребен от джоба на
сакото си и вместо да й го даде, сам среса копринените къдрици и
само след минута тя изглеждаше чудесно. Кръвта вече бе
засъхнала и той се направи, че не я забелязва.
— Няма нужда от панделка – каза лаконично на жена си, а
Габриела го погледна с благодарност. В тъмния си костюм, бяла
риза и вратовръзка в синьо и червено той изглеждаше по-хубав
от всякога. Майка й бе облечена в сив вълнен костюм с кожа
около врата, малка елегантна черна шапка с воалетка и бели
кожени ръкавици, които, както винаги, блестяха от чистота.
Носеше черни кожени обувки и черна чанта от крокодилска
кожа. Приличаше на модел от списание, но в същото време
Габриела виждаше, че както обикновено тя е много ядосана. Все
пак Елоиз реши да не спори с Джон за панделката. Просто не си
струваше.
За малко да закъснеят за черквата, но пристигнаха навреме с
такси и заеха местата си, Габриела бе настанена между двамата
си родители. Знаеше много добре защо е така. В момента, в който
майка й намереше поведението й за неодобрително или ако се
поместеше дори на милиметър, Елоиз щеше да стисне крака и
ръката й до синьо или да я ощипе под роклята.
Габриела полагаше неимоверни усилия да не помръдне,
движенията й този ден бяха затруднени, едва дишаше заради
болката в ребрата. През по-голямата част от службата бе почти в
несвяст. Майка й седеше със затворени очи, очевидно се молеше
напълно съсредоточено. От време на време ги отваряше и
поглеждаше Габриела. Ала за щастие тази неделя, извърнеше ли
се към детето, го виждаше да седи напълно неподвижно, защото
то бе притаило дъх, за да избегне болката в ребрата.
После Габриела последва родителите си навън, а те се смесиха с
миряните и побъбриха с приятели. Няколко души направиха
комплимент на момиченцето колко е хубаво, ала Елоиз не обърна
внимание нито на думите им, нито на детето. Всеки път, когато
представяха Габриела на някой, когото не познаваше до този
момент, тя бе принудена да се здрависва и да прави реверанс.
Като се има предвид какво бе преживяла предишната нощ, това

33
бе немалък подвиг за нея, ала тя разбираше, че няма избор, и се
стараеше да бъде изрядна.
— Какво съвършено дете! – каза някой на Джон и той се
съгласи, докато Елоиз се престори, че не чува. Тя очакваше от
Габриела да бъде именно съвършена. А момиченцето правеше
всичко възможно, за да оправдае очакванията на майка си, макар
днес да му беше много трудно.
Стори й се, че минаха часове, преди да си тръгнат от черквата,
после отидоха в „Плаза“ да обядват. Свиреше музика, поднесоха
им сандвичи за чай в елегантни сребърни подноси. Джон поръча
на Габриела горещо какао. Сервираха й го с цяла купа разбита
сметана и очите на детето светнаха от удоволствие, но в този
момент Елоиз се протегна, взе купата и я сложи в
противоположния край на масата.
— Това не, Габриела, не е здравословно. Няма нищо по-
противно на този свят от дебелите деца. – Момиченцето изобщо
не бе застрашено от напълняване и тримата го знаеха. Тя
приличаше на едно от онези гладуващи деца в бедните страни,
които се споменаваха често, когато се мръщеше на яденето.
Въпреки това не й бе разрешено да се докосне до разбитата
сметана. А тя съзнаваше по-добре от всеки друг, че е така, защото
не я е заслужила. Предишната нощ бе влудила майка си. В
съзнанието й нямаше съмнение, че бурните събития бяха
вероятно по нейна вина, независимо че не разбираше много-
много защо.
Останаха в „Плаза“ до късен следобед, поздравяваха приятели и
разглеждаха непознатите посетители. Това място бе доста
интересно и бе съвсем нормално Габриела да го намира за
забавно, но днес не беше така. Болеше я много силно и изпита
облекчение, когато най-сетне си тръгнаха към къщи. Баща й вече
бе излязъл навън да намери такси и тя изостана малко, движеше
се бавно и наблюдаваше как майка й преминава с елегантна
походка през фоайето. Както винаги, я съпроводиха любопитни
погледи, а Габриела не откъсваше очи от нея, изпълнена със
страх и безмълвна омраза. След като бе толкова красива, защо не
можеше да бъде също и добра? Това бе една от онези загадки, на
които знаеше, че никога няма да намери отговор. Тя излезе от
хотела, погълната от тази мисъл, спъна се и леко настъпи
връхчето на едната кожена обувка на майка си. Трепна вътрешно,
а майка й реагира мигновено. Спря, погледна дъщеря си с
презрение и посочи обувката, раздирана от мълчалива ярост.
— Оправи я – изръмжа тихо и в миг заприлича на дяволско
изчадие, поне на Габриела й се стори така. Майка й сочеше

34
обувката с такъв диктаторски жест, че би удивила всеки, който я
чуе, но както обикновено, никой не забеляза.
— Съжалявам, мамо. – Очите й бяха бездънни ями, пълни с
мъка и тъга.
— Направи нещо – изръмжа пак майка й, но Габриела не
носеше нищо, с което да изтрие обувката, затова започна да я
чисти енергично с пръсти, за да махне ужасното прашно петно.
Помисли си дали да не използва роклята си, но това щеше да
вбеси още повече майка й… или пък да опита с пуловера… Би
трябвало да има нещо подръка, ала нямаше. Нито кърпичка,
нито салфетка. Затова направи всичко възможно да премахне
праха с подвижните си малки пръсти. Отблизо й се виждаше, че
мръсотията е отстранена, но Елоиз не повярва на думите й.
Накара я да бърше обувката отново и отново, коленичила на
уличната настилка пред хотела. – Никога друг път не прави това.
Разбра ли? – грубо сгълча тя Габриела и детето отправи
безмълвни благодарствени молитви към Господ, че е успяла да
изчисти петното. В противен случай майка й пак щеше да я бие, а
може би не й се бе разминало. До края на деня имаше още много
време. След това се качиха в таксито, за да се приберат, и с всеки
изминал момент Габриела усещаше все по-силна болка. Тя бе
бяла като платно, ръцете й трепереха, когато ги притисна към
гърдите си с надеждата, че майка й няма да забележи. По
неизвестна причина обаче Елоиз бе в добро настроение и макар
да се държеше лошо с детето, като се имаше предвид сцената от
предишната нощ, бе невероятно любезна със съпруга си. Не бе
поискала извинение, никога не го правеше. Не намираше това за
необходимо. Според нея свадата им предната вечер бе изцяло по
негова вина и тя нямаше нито за какво да се извинява, нито
какво да обяснява.
Изпрати Габриела в стаята й почти веднага, след като се
прибраха. Не обичаше да я вижда да се размотава из къщата без
конкретен повод. Предпочиташе да бъде затворена в малко
пространство, седнала на стол в стаята си, лишена от възможност
да създава неприятности. А Габриела искаше точно това – да не я
провокира повече. Затова отиде в стаята си и остана там. Нямаше
какво да прави, ала толкова я болеше, че не би могла да свърши
нищо, дори да поискаха нещо от нея. Седеше и мислеше за
Мередит, куклата, която бе умъртвена предишната нощ. Тя
истински й липсваше. Мередит бе единствената й приятелка,
нейната довереница, сродна душа. А сега си нямаше никого.
Все още мислеше за нея, когато дочу смях откъм коридора и с
изненада установи, че това са гласовете на родителите й. Майка й
рядко се смееше, но на Габриела й се стори, че сега смехът й бе
35
жизнерадостен като на момиче. Гласовете им заглъхнаха и тя
долови как вратата на спалнята им се затръшва. Нямаше
представа какво става там и се запита дали двамата не се бият. Но
гласовете им не даваха основание за такива мисли – струваха й се
щастливи, смееха се, кикотеха се. Сигурно щяха да се появят в
един момент, най-малкото, за да я нахранят.
Привечер те още не бяха излезли от стаята си и тя разбираше,
че не бива да прави нищо. Не можеше да почука на вратата, нито
да разговаря с тях през нея. Не бе възможно да поиска обяснение
защо я пренебрегват, нито защо са я оставили на самотек и не са
й сервирали вечеря.
Тази вечер родителите й изобщо не се появиха. Те бяха
постигнали временно примирие и го изживяваха насаме в
спалнята си. Елоиз му бе простила за предишната вечер, нещо,
което бе рядкост, и Джон бе озадачен, но тя изглеждаше толкова
красива през деня, че го привлече неудържимо. Това, заедно с
изпитите няколко питиета в „Плаза“ на обяд, го размекна и той
прие жената, към която по принцип изпитваше отвращение. По
някаква причина и двамата се бяха отпуснали. Но нищо от
новопоявилото се топло чувство не се отнасяше до тяхната
дъщеря. Джон, както и Елоиз, си даваше сметка, че това е
временно примирие, ала все едно бе забавно, колкото и кратко да
бе. А Елоиз реши да не разваля хубавия им момент в леглото,
като го прекъсне, за да храни Габриела.
Детето знаеше, че може да слезе долу. Имаше още останала
храна от приема предишната вечер, но нямаше представа какво
ще последва, ако дръзне да я докосне. По-добре беше да си стои в
стаята и да чака. Сигурно нямаше да се забавят много. В крайна
сметка те само разговаряха на затворена врата. Но когато стана
шест часа, а после седем, осем, девет и накрая – десет, на нея й
стана ясно, че е била забравена. Затова си легна, благодарна, че
денят е минал и нищо особено не й се е случило. Разбира се, все
още имаше време, нали така бе станало предната нощ, ако баща й
ядосаше майка й с нещо или излезеше и я изоставеше, както
правеше често, независимо дали тя го заслужаваше, или не.
Всичко бе възможно и Габриела не би се учудила, ако отново
трябваше да плати за неговите слабости и провали. Ала този път
не се случи нищо. Той не отиде никъде, двете влюбени птички
останаха в спалнята си, а Габриела накрая заспа гладна в своята
стая.

≈4≈
36
 Вече деветгодишна, след като бе оцеляла след повече от две
години неописуемо поведение от страна на родителите си,
Габриела намери убежище, в което можеше да избяга от тях.
Пишеше стихотворения, разкази, писма до въображаеми
приятели. Беше започнала да си гради свят, където поне за час-
два родителите и мъченията сякаш изчезваха. Разказваше за
щастливи хора, които живеят на хубави места и им се случват
прекрасни неща. Никога не пишеше за семейството си, нито за
тормоза, който майка й продължаваше да упражнява, когато
изпаднеше в лошо настроение. Писането бе единственото й
бягство, едничкото й средство за оцеляване. То бе временно
отърсване от жестокия свят, въпреки че привидно тя живееше
при завидни условия. Ала Габриела знаеше, че нито къщата в
луксозния квартал, нито размерът на дохода на баща й или
знатните семейства, от които произхождаха майка й и баща й,
могат да я закрилят от онези реалности, които за други хора са
просто нощни кошмари. Елегантността на майка й, хубавите й
бижута и красивите дрехи, които висяха в гардероба й, не
означаваха нищо за Габриела. Тя разбираше много по-добре от
мнозина значението на живота и горчивите противоречия в
своето съществуване. Твърде рано детето бе прозряло какво е
важно и какво не. За нея любовта означаваше всичко, тя
мечтаеше, мислеше и пишеше за нея. Това бе единственото нещо
в живота й, което напълно й се изплъзваше.
Хората продължаваха да говорят колко е хубава, колко добре се
държи, колко е безупречна, как никога не прави бели и не
отвръща невъзпитано на родителите си. Същото бе и
впечатлението на учителите й, приятелите на майка й и баща й
коментираха красивата й коса, големите й сини очи,
мълчаливостта й. Бележките й бяха отлични и макар
преподавателите да съжаляваха, че рядко чуват гласа й в клас,
защото отговаряше само когато задаваха въпрос конкретно на
нея, тя без съмнение бе много напреднала в сравнение с
връстниците си. Непрекъснато четеше, беше се научила рано.
Точно както и писането, книгите я пренасяха в друг свят,
отдалечен на светлинни години от нейния. Обичаше да чете и
сега, когато майка й искаше да я измъчва, изхвърляше книгите и
й вземаше моливите и хартията. Безпогрешно се ориентираше
какво е най-ценно за Габриела и препречваше всичките й пътища
за бягство. Ала когато това се случеше, момичето оставаше да
седи замислено и замечтано. Макар родителите й да не
забелязваха, те не бяха вече в състояние да стигнат до душата й. А

37
по причини, които самата тя не можеше да открие, инстинктивно
усещаше, че е в състояние да оцелява във всякаква ситуация.
Често Елоиз я караше да помага в кухнята, да търка, да мие
чинии или да лъска среброто. Оплакваше се, че Габриела
продължава да е невероятно разглезена и затова е длъжна пред
родителите си да бъде полезна с нещо в къщата. Переше дрехите
си, сменяше спалното си бельо, чистеше стаята си, сама се
къпеше и обличаше. Нито за миг не й позволяваха да мързелува,
за разлика от другите деца на нейната възраст, които играеха с
часове навън или у дома, даваха им книги и играчки, за да ги
забавляват. Животът на Габриела продължаваше да е постоянна
битка за оцеляване и колкото по-голяма ставаше, толкова по-
често и по-високо се вдигаше залогът, а правилата се променяха
всекидневно. Най-голямото й умение бе да разгадава заплахите
на майка си, да определя моментното й настроение, да се старае
постоянно да не я дразни, да прави всичко възможно да не си
навлича гнева й.
Все още майка й я биеше често, но тя прекарваше повече време
в училище и така отсъстваше от къщи по-дълго. Неизбежно бе,
колкото повече растеше, провиненията, които й бяха
приписвани, да стават все по-сериозни. Забравено домашно,
изгубени дрехи, счупена чиния, когато помагаше в кухнята.
Знаеше, че е по-добре да не си търси извинения за простъпките.
Просто се мобилизираше и приемаше събитията такива, каквито
са. Беше се усъвършенствала да крие синините си в училище от
учителите и от малкото деца, с които играеше. Повечето време
прекарваше в самота. Не й беше позволено да се среща с никого
след училище, майка й никога не би допуснала друго дете в дома
си. Достатъчно й беше, че Габриела й се пречкаше в краката и
съсипваше къщата й, за да й разреши да кани гости. Стигаше й да
търпи собствената си дъщеря. Присъствието на още едно дете би
било за нея невъобразимо мъчение.
Само два пъти през трите години, откакто ходеше на училище,
преподавателите бяха забелязали нещо нередно при Габриела.
Веднъж, докато скачаше на въже през междучасието,
униформата й се вдигна нагоре и откри бедрата й, целите в
ужасни синини. Когато я попитаха, тя обясни, че е паднала от
велосипеда си в двора вкъщи, и след като изказаха съчувствията
си за белезите и за преживяната болка, забравиха случилото се.
За втори път стана център на внимание през настоящата учебна
година. И двете й ръце бяха посинени лошо, а едната й китка бе
изкълчена. Лицето, както почти винаги в такива случаи, беше
недокоснато, тя гледаше невинно, обяснявайки, че през
почивните дни е паднала лошо при езда. Позволиха й да не
38
подготвя домашните си, докато китката й не се оправи, но
Габриела не можеше да каже това на майка си, затова когато се
прибра вкъщи, написа домашното си и на следващата сутрин го
предаде за преглед заедно със съучениците си.
Както винаги, баща й стоеше настрана. През последните две
години той прекарваше повечето време навън. Пътуваше в
командировки от банката, а Габриела долавяше, че в
отношенията между родителите й се е случило нещо неприятно,
макар никога да не разбра кога и какво точно е станало. Ала през
последните шест месеца те спяха в отделни спални и майка й се
ядосваше все повече, когато бащата й беше вкъщи.
Все по-често Елоиз излизаше вечер сама. Обличаше се и
оставяше дъщеря си без надзор, а тя отиваше някъде с приятели.
Габриела не беше сигурна дали баща й знае, тъй като той
отсъстваше твърде много, а когато беше в града, майка й си
стоеше у дома. Отношенията им обаче видимо се влошаваха.
Елоиз си позволяваше да му прави доста груби забележки и вече
не се колебаеше да го обижда в лицето, независимо дали
Габриела присъстваше, или не. В повечето случаи се караха
заради други жени, които тя наричаше „проститутки“ или
„курви“. Говореше, че ги „чукал“, израз, който Габриела бе чувала
често, но не знаеше какво точно означава и нямаше смелост да
попита. Баща й по правило не отговаряше на майка й при тези
обвинения, ала напоследък пиеше много. След няколко питиета
той обикновено излизаше, а Елоиз си го изкарваше на детето.
Габриела спеше все така свита до долната табла на леглото, за
да се крие от майка си, но го правеше по-скоро по навик,
отколкото за да заблуди Елоиз, че я няма. Майка й винаги
знаеше къде точно да я намери. Габриела дори вече не губеше
време да се крие. Просто приемаше неизбежното и се опитваше
да бъде смела. Знаеше, че единственият смисъл на живота й е да
оцелява.
Знаеше също, че неизвестно защо тя бе причината за студените
отношения между родителите й, и макар майка й никога да не
споменаваше името й, когато се караше с баща й, бе сигурна, че
обвинява нея за всевъзможните им неприятности. Елоиз често
казваше, че всичките й проблеми произтичат от Габриела, и
детето го приемаше, наред с побоите, за своя съдба.
По Коледа баща й вече почти не се прибираше у дома. Идваше
си много рядко и при всяка негова поява майка й изпадаше в
неконтролируема ярост. Напоследък постоянно му натякваше за
някаква жена. Крещеше му за „онази малка кучка“ или за
„курвата, с която се чукаш“. Габриела разбра, че жената се казва
Барбара, но нямаше представа коя е. Не помнеше сред техните
39
познати да е чувала дама с такова име. Недоумяваше какво става,
но, изглежда, именно това като че го отдалечаваше все повече от
тях и той не искаше да има нищо общо с майка й. Рядко
разговаряше с Габриела и обикновено, когато беше вкъщи, бе
пиян. Бе очевидно дори за нея, баща й вече не правеше опити да
се крие.
На Коледа Елоиз изобщо не излезе от стаята си. Джон бе
отишъл някъде предния ден и не се върна до късно през нощта на
празника. Тази година нямаше коледно дърво, украсено с
лампички и играчки. Нямаше подаръци за никого. Единственото,
което Габриела хапна в празничната вечер, беше сандвич с
шунка, който сама си приготви. Мина й през ум да предложи
нещо на майка си, но се страхуваше да почука на вратата на
стаята й или да привлече вниманието върху себе си. Струваше й
се по-разумно да остане сама и да стои далеч от нея. Знаеше
колко ядосана е майка й, че баща й го няма, особено на Коледа.
Вече бе деветгодишна и й беше по-лесно да разбира какво се е
случило, макар да не й бе съвсем ясно откъде идеше омразата
между родителите й. Очевидно имаше нещо общо с онази жена
на име Барбара и несъмнено с нея самата. По думите на майка й
винаги тя е била причината за недоразуменията им. Габриела
схващаше това твърде добре.
Когато Джон се прибра вкъщи късно през коледната нощ, се
разрази спор, който не остана скрит зад вратата на спалнята им.
Родителите й се преследваха из къщата, крещяха и се замеряха с
разни неща, чупеха други. Баща й казваше, че не издържа
повече, майка й го заплашваше, че ще убие и двамата. После
Елоиз го зашлеви, а Джон й отвърна за пръв път, откакто бяха
заедно. Ала Габриела инстинктивно усещаше, че когато свадата
им приключи, тя ще опере пешкира. За пръв път от много време
си пожела да има безопасно място, където да се скрие, място,
където да намери защита и хора, към които да се обърне. Нямаше
си обаче никого и си даваше сметка, че не й остава нищо друго,
освен да чака и да разбере какво се е случило. От години се беше
убедила, че в нейното изпълнено с рискове съществуване нямаше
закрилници и спасители.
Накрая баща й напусна къщата и тогава майка й се сети за нея.
Габриела бе напълно подготвена за нападението й, когато тя се
нахвърли върху нея като огромна, настръхнала от злоба черна
птица. Косата й бе разпусната и се развяваше зад нея. Юмруците
й бяха силни и безмилостни. Още в първия миг Габриела усети
остра болка в ухото, пронизване в главата, а после ударите се
посипаха върху гръдния и кош, след което майка й започна да
налага единия й крак с масивния свещник. Габриела бе сигурна,
40
че ще я халоса с него по лицето или главата, но по чудо тя не го
стори. След първоначалния шок изпадна в несвяст. Елоиз бе по-
ядосана от когато и да било, а детето осезателно чувстваше, че
всяко негово действие или дума може да му струва живота.
Момичето не правеше нищо, за да възпрепятства ударите,
които се сипеха върху него тази нощ. Габриела просто чакаше,
както винаги, бурята да отмине. Когато най-сетне всичко свърши
и майка й я захвърли на пода, тя нямаше сили да допълзи до
леглото. Остана там, на границата между живота и смъртта,
изненадана, че нищо не я болеше. Този път не усещаше нищо и
цяла нощ виждаше край себе си ореол. По едно време дори й се
стори, че чува гласове, но не разбра какво точно казваха. Едва на
сутринта тя осъзна, че някой наистина й говори, гласът бе познат,
ала подобно на гласовете през нощта, тя не различаваше думите.
Дори не разбра, че това е баща й. Не съзря сълзите му, не чу
ужасения му вик, когато видя какво й е сторила Елоиз. Габриела
лежеше в локва кръв, косата й бе се сплъстила и прилепнала за
главата, очите й бяха изцъклени и невиждащи, от вътрешната
страна на единия й крак зееше огромна рана. Джон искаше да
повика линейка, но се страхуваше. Затова, без да чака да
разговаря с Елоиз, зави Габриела в одеяло, взе я на ръце и
забърза навън да хване такси. Когато пристигна в болницата, той
изобщо не бе сигурен, че тя още диша, но се втурна вътре и я
положи на една празна носилка на колела, започна да вика за
помощ през сълзи и обясни, че детето е паднало по стълбите.
Тази версия звучеше правдоподобно, като се имат предвид
тежките травми, затова никой не го разпитва повече. Сложиха
кислородна маска на малкото й бледо лице и подтичвайки,
подкараха носилката, заобиколена от сестри с разтревожени
лица, а Джон стоеше и гледаше след тях с невярващи очи.
Няколко часа той седя като парализиран и едва в четири
следобед лекарите дойдоха при него и го увериха, че тя ще
оживее. Имаше сътресение на мозъка, три счупени ребра,
спукано тъпанче на ухото и сериозна рана на единия крак. Ала
вече бяха зашили раната, бяха превързали гръдния й кош заради
ребрата и след неколкодневен престой най-лошото щеше да е
отминало. Попитаха го според него колко време е изтекло от
падането й до момента, в който я бе намерил, и той отвърна, че
вероятно са били няколко часа, макар да призна, че не е сигурен
кога е „паднала“. Не им каза, че е бил извън дома си.
— Ще се оправи – увери го млад интернист, а сестрите обещаха
да се погрижат добре за нея. Надзърна да я види, но тя спеше и
той си тръгна. Чувстваше се замаян, докато пътуваше с таксито
към къщи, не знаеше какво да направи. Нямаше представа как да
41
спре Елоиз, как да сложи край на всичко това, как да постъпи
другояче, а не просто да избяга. Поне сега Габриела бе в добри
ръце. Направо бе чудо, че бе оцеляла след побоя предишната
нощ.
Джон влезе в къщата, изпълнен с безпокойство, и когато се
качи горе, с облекчение установи, че Елоиз я няма. Не знаеше
къде е, а и истината бе, че не го интересуваше. Отиде в
библиотеката и си сипа силно питие, после седна да чака, дори не
беше сигурен какво трябва да й каже, когато се срещнат.
Наистина, какво можеше да й каже? Тя не бе човешко същество.
По-скоро бе някакво животно, създание от друга планета,
машина, която унищожаваше всичко, до което се докоснеше.
Питаше се как е възможно някога да я е обичал, как е могъл да се
заблуждава, че може да му е съпруга или майка на детето им. Не
искаше нищо друго, освен час по-скоро да избяга колкото е
възможно по-далеч от нея. Страстно желаеше тази нощ да бъде с
Барбара, но не смееше. Знаеше, че е длъжен да изчака Елоиз, да
се изправи срещу нея, макар и за последен път. Трябваше да го
направи сега.
Тя се прибра малко след полунощ, облечена в тъмносиня
вечерна рокля, и когато той я погледна, си помисли, че прилича
на кралица на злото. Кралицата на мрака. Елоиз видя в какво
състояние е съпругът й, който се бе излегнал на дивана, и го
изгледа с нескрито презрение.
— Колко се радвам, че си ни дошъл на гости, Джон – ледено
надменно го приветства тя и той усети неприязънта й въпреки
многото питиета, които бе погълнал. – Изглеждаш добре. На
какво дължа честта? Да не би Барбара да е извън града или
обслужва някой от другите си клиенти? – Елоиз пристъпи бавно
в стаята, полюшваше в ръка малка чантичка, обсипана с мъниста,
и той усети непреодолимо желание да плисне питието си в
лицето й, ала успя да се овладее. Даваше си сметка, че след като
тя бе лишена от човечност, каквото и да кажеше или да й
направеше, никога нямаше да я нарани. Не можеше да я засегне
по никакъв начин.
— Знаеш ли къде е дъщеря ни, Елоиз? – Той фъфлеше, но
съзнанието му бе съвсем прояснено. След толкова години всичко
му бе станало кристално ясно. Съжаляваше само, че му трябваше
толкова много време, за да стигне до истината. Сега обаче имаше
човек, който да му дава кураж – Барбара. А състоянието, в което
завари Габриела, усили решителността му.
— Сигурна съм, че ти ще ми кажеш, Джон. Остави ли я някъде
или може би се отърва от нея? – Стори му се по-скоро любопитна,
отколкото загрижена, и в този миг не му бе трудно да прозре що
42
за чудовище е тя. Единственото, което не разбираше, бе как е
могъл да се заблуждава толкова години. Просто е желал да е
другояче, бе си създал илюзорна представа за нея и дори сега
нямаше сила да се изправи пред истината.
— Ще ти се, нали? Искам да кажа, да се отърва от нея. Защо
просто не сме я захвърлили в някой приют, след като се роди,
или не сме я оставили на стъпалата пред някоя черква? Това
щеше да ти достави огромно удоволствие, нали, а и за нея щеше
да е къде-къде по-добре? – Той преглъщаше сълзите си, докато
говореше, пред очите му бе носилката с дребното пребито тяло на
Габриела. Сигурен бе, че цял живот нямаше да забрави тази
гледка.
— Спести ми сантименталния си хленч, Джон. При Барбара ли
е? Да не би да смяташ да я отвлечеш? Ако е така, знай, че ще
повикам полиция. – Тя остави официалната си чантичка на
масата и се настани с елегантни движения на стол срещу него.
Беше красива жена, ала гнила отвътре. Жена без душа. Беше като
айсберг, а жестокостта й не знаеше граници. Сегашната му
спътница не бе толкова красива, но се държеше несравнимо по-
мило с него. Родителите й нямаха нищо общо с висшето
общество, тя обаче го обичаше и имаше сърце. Единственото
желание на Джон бе да забрави за Елоиз, за съвместния им
живот и да избяга колкото може по-далеч от нея. Заради
Габриела се колебаеше от близо година, но все едно повече не
можеше да й помогне, нямаше сили да спре този звяр. Сигурен
бе, че единственото, което му оставаше, бе да спаси поне себе си.
— Габриела е в болница – тревожно й съобщи той. – Беше
почти в безсъзнание, когато я намерих тази сутрин. – Трепереше
от ярост дори само при вида на Елоиз. Ала все още някъде
дълбоко в себе си изпитваше ужас. Разбираше на какво е
способна тя сега и се страхуваше, да не би да загуби контрол над
себе си и да убие дъщеря им. Единственото, което жена му
заслужаваше, бе да бъде унищожена.
— Е, какъв късмет тогава, че си се върнал вкъщи, нали? Каква
благословия за нея – студено отбеляза Елоиз.
— Ако не бях се прибрал, тя щеше да умре. Има сътресение на
мозъка, счупени ребра… спукано тъпанче… – Ала изражението на
лицето на жена му показваше, че изобщо не я е грижа.
Страданията на Габриела бяха без значение за нея. Не изпитваше
и капчица вина за онова, което бе причинила на детето си.
— Да не би да очакваш да се разплача? Тя си го заслужаваше. –
Очевидно напълно се владееше и съвсем безразлична към думите
му, запали цигара и се вторачи в него.

43
 — Ти си ненормална – прошепна дрезгаво той и нервно
прокара пръсти през косата си. Бе по-трудно, отколкото си
представяше. С невъзмутимото спокойствие и хладнокръвната си
жестокост тя се превръщаше в несломим противник. Беше много
по-силна от него. Той го знаеше от дълго време.
— Не съм ненормална, Джон. Но ти имаш вид на такъв.
Поглеждал ли си се в огледалото? Направо приличаш на луд. – В
погледа й се четеше насмешка, а на него внезапно му се доплака.
— Та ти можеше да я убиеш. – Очите му горяха, говореше на
пресекулки, неспособен да преодолее овладялото го чувство на
възмущение.
— Но не съм, нали? А може би трябваше. Повечето от нашите
проблеми произтичат от нея. Ако ти не ме интересуваше толкова
много, навярно нямаше да й се ядосвам така. Нищо не би се
случило, ако тя не бе застанала помежду ни, ако ти не я обичаше
така сляпо. – Като я гледаше, за него бе очевидно, че жена му си
вярва, че в някаква част от извратеното си съзнание бе убедена
във вината на Габриела и в правотата на всичко, което й бяха
причинили. Беше невъзможно да бъде принудена да осъзнае
налудничавостта на това, което казваше, и той го разбираше.
— Тя няма нищо общо със случилото се между нас, Елоиз. Ти си
чудовище. Ти си болезнено ревнива и мразиш това малко
момиченце. Вини мен, за Бога, но не и нея. Ненавиждай ме, ако
трябва, защото те провалих, защото съм ти изневерявал, защото
не съм достатъчно силен да ти дам каквото искаш… но моля те…
моля те… – Той се разплака, умоляваше я да вникне в думите му.
– Не обвинявай нея.
— Не виждаш ли какво стори тя с нас? Габриела те промени
напълно. Преди да се роди, ти ме обичаше. Ние се обичахме…
погледни какво представляваме сега… – Когато го погледна, за
пръв път от години видя в очите й сълзи. – Тя направи това… –
Според нея дъщеря им бе виновна дори задето той бе влюбен в
друга жена. Габриела бе виновна за всичко.
— Ти го направи – обвини я Джон, без да се развълнува от
сълзите й. – Престанах да те обичам, когато осъзнах колко много
я мразиш, когато видях, че я биеш… и, о, Господи, един ден тя ще
ни мрази за онова, което й причинихме.
— Заслужава си го. – Елоиз продължаваше да настоява на
своето, убедена в правотата на думите си. – Не ме интересува
какво съм й причинила. Тя ми струва всичко… нашия брак,
нашата любов…
— Ти я мразиш от деня, в който се роди. Как е възможно това?
— Още тогава виждах какво ни чака.

44
 — Елоиз, трябва да се спреш, преди да си я убила – умоляваше
я той. – Длъжна си… Ще прекараш остатъка от живота си в
затвора.
— Тя не заслужава такава жертва – твърдо отвърна Елоиз.
И преди й бе минавало през ума и затова внимаваше да не
отиде твърде далеч – заради себе си, а не заради детето. Ала
предишната нощ бе стигнала опасно близо до убийството. Той го
бе разбрал съвсем ясно. Беше видял Габриела в болницата и бе
чул какво казаха лекарите. За щастие никой не го обвини, че я е
бил. За тях подобна версия бе немислима, особено при неговите
добри маниери, уважавано име и скъпия квартал, в който
живееше. Да му зададат такъв въпрос, би било обидно и дори да
подозираха, а той се надяваше да не е така, не биха дръзнали да
го обвинят в малтретиране на собственото му дете.
— Аз не искам да я убия, Джон – увери го Елоиз, но това
уверение звучеше празно от устата на жена без душа. – Няма
защо. Тя знае какво очаквам от нея. Знае разликата между
правилно и грешно.
— Лошото е, че ти не я знаеш.
— Аз съм уморена – в миг се изправи – и ти ме отегчаваш. Ще
си лягаш ли, или ще се върнеш при малката си курва? И кога ще
приключи всичко това? – Никога, обеща си той наум. Никога.
Никога нямаше да се върне при Елоиз. Ала знаеше, че сега
трябва да остане, да я успокои, за да може Габриела спокойно да
се прибере вкъщи. Независимо колко я мразеше, разбираше, че
дължи това на дъщеря си. Не можеше да се откаже от остатъка от
живота си заради нея, но бе в състояние все пак малко да
уталожи нещата, поне докато тя се върнеше.
— След малко ще се кача горе – отвърна той спокойно и си сипа
последното питие. Беше благодарен, че спят в отделни стаи. Би се
страхувал да споделя едно и също легло с нея, защото се
опасяваше, че може да го убие. След като беше видял на какво е
способна, се боеше от нея. Беше предупредил Барбара, опитваше
се да й обясни колко е опасна Елоиз. Ала Барбара наивно
настояваше, че няма защо да се страхува. Тя не можеше да си
представи какъв звяр бе жена му. Никой не можеше. С
изключение на него и Габриела.
— Предполагам, че ще спиш в стаята си тази вечер – отбеляза
Елоиз на излизане, а Джон се бе загледал в шлейфа на вечерната
й рокля, който се стелеше зад нея. Не й отговори, отново се бе
замислил за Габриела и нямаше сила да отрони и дума. Просто
проследи с поглед как тя бавно се качва по стълбите.

45
 Когато същата нощ Габриела се събуди в болницата, нямаше
представа къде се намира. Всичко бе бяло, чисто и много строго.
На тавана се виждаха сенки, в ъгъла на стаята имаше слаба
светлина. Сестра с колосана шапка следеше за състоянието й и
щом Габриела отвори очи, й се усмихна. Това бе непозната гледка
за момичето. Погледът на сестрата бе толкова мил.
— В Рая ли съм? – попита тя тихо, убедена в отговора и
облекчена от мисълта, че е умряла.
— Не, ти си в болницата „Сейнт Матюс“, Габриела. Всичко е
наред. Баща ти си тръгна преди малко, но каза, че утре ще дойде
да те види.
Искаше да попита дали майка й е ядосана, задето тя е тук, и
дали трябва да се върне вкъщи. Ами ако никога не се оправи, не
може ли просто да остане в болницата? В главата й се въртяха
хиляди въпроси, ала тя се страхуваше да направи каквото и да
било и само кимна, но от движението я заболя. Силно.
— Опитай се да не се движиш много. – Младата сестра долови,
че детето потръпна. Знаеше, че сътресението на мозъка й
причинява непоносима болка в главата, а от ухото й все още
течеше кръв. – Баща ти каза, че си паднала по стълбите, ти си
много щастливо дете, защото той те е намерил. Ще се грижим за
теб, докато си тук. – Въпреки болката Габриела кимна с
благодарност и затвори очи.
След това плака насън, сестрите се смениха и за следващите
няколко часа дойде да я наблюдава една по-възрастна. Тя
провери жизнените й функции и се зае да смени превръзката на
крака й. Вгледа се в раната, а после се взря в лицето на момичето.
Наум сестрата си задаваше въпроси, на които знаеше, че няма да
получи отговор, въпроси, които трябваше да бъдат поставени, но
никой не би дръзнал. И преди бе виждала подобни наранявания
при деца, ала обикновено те бяха бедни. После се връщаха
вкъщи, както щеше да стане и с това момиче. В повечето случаи
обаче отново идваха в болницата. Тя се чудеше дали и с Габриела
няма да се случи същото, или може би този път родителите се
бяха уплашили достатъчно и това нямаше да се повтори. Трудно
бе да се каже.
Детето спа на пресекулки до сутринта и през повечето време
през следващите няколко дни. Баща й идва да я вижда на два
пъти и обясни на лекарите и на сестрите, че майка й не може да я
посети, защото е болна. Те го разбираха и му съчувстваха,
направиха му комплимент, че има много хубаво и добро момиче.
Тя бе толкова послушна, сладка и се държеше прекрасно. Никога
не им създаваше проблеми, никога не искаше нищо и беше

46
благодарна за всичко, което правеха. Изобщо не говореше с тях.
Просто лежеше, гледаше и се усмихваше, щом видеше баща си.
Той дойде да я отведе вкъщи в последния ден от годината, беше
й донесъл дрехи. Тя напусна болницата облечена в тъмносиньо
палто, сива вълнена рокля, бели три четвърти чорапи и червени
обувки. Беше забравил да й вземе шапка и ръкавици,
изглеждаше много дребна и бледа, на тръгване се сбогува с
лекарите и сестрите и им благодари за любезното отношение.
Преди вратите на асансьора да се затворят, се усмихна и помаха
на персонала. Всички бяха единодушни, че е прекрасно дете.
Предната вечер дори им каза, че съжалява, задето се прибира
вкъщи.
— Това е страхотно! – отбеляза една от сестрите с усмивка и
забърза да се погрижи за две други деца – едното страдаше от
коклюш, а второто имаше дълбоки изгаряния. Габриела беше
любимката на педиатричното отделение и всички съжаляваха, че
ще ги напусне. Почти толкова съжаляваше и самата Габриела. Тя
не искаше да си тръгва от сигурното убежище и да се връща към
адския си живот.
Когато се прибра вкъщи, майка й я чакаше, намръщена,
погледът й бе обвинителен. Изобщо не отиде да я види в
болницата и неколкократно заяви на Джон, че това глезене е
ненужно и е направо срамно. Той не искаше да спори с нея, всеки
можеше да забележи колко бледа е Габриела, когато си дойде у
дома, и от травмата в ухото все още трудно пазеше равновесие.
— Е, получи ли достатъчно внимание от страна на сестрите и
лекарите, след като се престори на болна? – попита я жлъчно
Елоиз, а Джон влезе в стаята на дъщеря си да остави багажа и да
оправи леглото й. Лекарят му бе казал, че момичето се нуждае от
почивка.
— Съжалявам, мамо.
— Би трябвало. Хленчещо гадно дете – допълни тя, после се
обърна и изчезна.
Тази вечер Габриела вечеря и с двамата си родители, както се
предполагаше това бе живо мъчение. Майка й несъмнено беше
ядосана, а баща й се бе потопил в друг свят и преди да седнат да
се хранят, бе изпил доста алкохол. Габриела разля малко вода на
масата и ръцете й се разтрепериха, докато бързаше да я избърше.
— През последната седмица маниерите ти на хранене не са се
подобрили. Да не би да са те хранили в устата? – заядливо я
клъвна Елоиз, а Габриела сведе поглед и реши, че е по-добре да
замълчи. През време на вечерята не каза нито дума. Щом изяде и
последното парче от десерта, майка й нареди да се качи в стаята

47
си. Габриела усещаше, че скоро ще се разрази буря, и с
облекчение се оттегли.
Веднага си легна и слушаше в тъмното как родителите й се
карат, затова изобщо не се изненада, когато по-късно същата
вечер чу стъпки в стаята си. Беше сигурна, че е майка й, и се
стегна да посрещне неизбежното. Този път завивките се
отметнаха бавно, тя напрегна цялото си тяло и стисна очи в
очакване на познатите удари. Ала дълго не се случи нищо.
Чувстваше, че някой се е надвесил над нея, но не подушваше
парфюма й, нямаше звук, нищо не последва. Стоя неподвижна
доста дълго, накрая не издържа и отвори очи.
— Здрасти… спиш ли?… – Беше баща й, той шепнеше и
единственото, което тя усети, бе миризмата на уиски в дъха му. –
Дойдох да кажа… да видя… дали си добре. – Габриела кимна
объркана. Той никога не бе идвал в нейната стая.
— Къде е мама?
— Спи. – Тя бавно въздъхна при новината, изпита огромно
облекчение, макар и двамата да знаеха, че й трябва малко, за да
се събуди. – Просто исках да те видя… – Той приседна
внимателно на леглото. – Съжалявам… за болницата… и всичко…
Сестрите казаха, че си много смела… – Ала Джон винаги бе знаел
по-добре от всеки друг колко е смела, далеч по-смела от него.
— Те бяха чудесни – прошепна тя, гледаше лицето му в
тъмното. Вече го виждаше по-ясно, защото в стаята проникваше
лунна светлина.
— Как се чувстваш?
— Добре… ухото още ме боли… но съм добре… – От два дни
болките в главата бяха утихнали, гръдният й кош обаче беше
бинтован и така щеше да бъде още две седмици.
— Грижи се за себе си, Габриела… винаги бъди смела, ти си
много силна. – Чудеше се защо й говори така, какво всъщност се
опитва да й каже. Освен това не преставаше да се пита защо
според него е много силна. Тя не смяташе така. Обикновено си
мислеше колко е лоша.
Той искаше да я увери, че я обича, ала не знаеше как да го
стори. В същото време обаче съзнаваше, че ако истински я
обичаше, никога не би позволил майка й да я бие. Но Габриела
нямаше представа какви мисли се въртяха в главата му. Той
постоя и я погледа още известно време, след това отново я зави и
излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
Само за миг се спря на прага, Габриела го погледна, после баща
й направи усилие да затвори вратата колкото може по-безшумно.
Никой от тях не искаше майка й да се събуди и Джон се отдалечи
толкова тихо, че дори Габриела не го чу, колкото и да напрягаше
48
слуха си. Отново се сви в леглото, а на следващата сутрин още
спеше, когато майка й нахлу в стаята и се разкрещя:
— Ставай веднага! – разнесе се познатият глас и Габриела
механично скочи от леглото, все още сънена. Бързите й движения
веднага върнаха болката в главата й, бодежите в ребрата, а
неотзвучалата травма в ухото я правеше нестабилна. – Ти си
знаела, малка кучко, нали! Каза ли ти? Каза ли ти? – После
разтърси дъщеря си за двете ръце, без изобщо да се съобразява
къде е било детето през последните две седмици и без да обръща
внимание на раните, които тя самата й бе нанесла.
— Какво да знам? Нищо не знам, мамо… – Изведнъж Габриела
се отклони от обичайното си за такива случаи поведение и макар
да се опитваше да се въздържи, се разплака. По лицето на майка
си разбираше, че се е случило нещо ужасно, но не можеше да си
представи какво е то. За пръв път в съзнателния си живот
виждаше майка си обезумяла и разрошена.
— Не, знаела си… Каза ли той, докато беше в болницата? Така
ли е? Какво точно ти каза? – Тя я разтърсваше толкова яростно,
че Габриела дори нямаше сили да отговори.
— Нищо… не ми е казал нищо… какво се е случило с татко? –
Може би бе наранен или бе претърпял злополука. Недоумяваше
какво бе станало, но майка й изплюваше думите в лицето й,
преди тя да успее да попита.
— Отишъл си е и ти си знаела. Ти си виновна… ти ни причини
толкова неприятности, че той ни напусна. Ти си въобразяваше, че
те обича, нали? Не те е обичал. Той те изостави точно така, както
изостави и мен. Не иска повече никоя от нас… ах, ти, малка
кучка… ти си виновна. Ти! Той ни изостави, защото те мрази
точно толкова, колкото мрази и мен. – Думите й бяха
съпроводени със звучен шамар. – Тръгнал си е заради теб… сега
няма кой да те защитава. – След като се нахвърли върху й с
настървение, Габриела започна да разбира. Баща й ги беше
изоставил. Ето защо предната вечер беше дошъл в стаята й. Беше
дошъл да я види за последен път… да се сбогува… сега го
нямаше… а тя трябваше да влачи бремето на досегашния си
живот. Безкрайните удари, побоите – това бе всекидневието й.
Предишната нощ й бе заръчал да бъде смела… каза й, че е силна.
Сега й оставаха само думите му, а този път юмруците на майка й
бяха по-тежки от когато и да било, Габриела с мъка се бореше да
не се разплаче, но не успя да се овладее. Единственото, което
имаше, беше кошмарът. Майка й казваше, че баща й я мразел,
ала детето знаеше, че това не е вярно.
Или се заблуждаваше? Той никога не я бе защитил, не й бе
помагал, не я бе спасил от нищо. А сега, независимо каква бе
49
причината, я бе изоставил. Единственото, което тя усещаше да се
надига в гърлото й като жлъчка, беше непреодолимият страх.

≈5≈

Докато навърши десет години, животът на Габриела беше

калейдоскоп на мрака – формите се сменяха и движеха, но
темата винаги беше една и съща, жестокостта на малтретирането
бе еднакво свирепа, независимо как се променяха цветовете.
Бащата на Габриела изчезна така успешно, сякаш бе заличен от
лицето на земята и никога повече нямаше да го види. Нито се
обади, нито й писа, не дойде да я навести, не й обясни как и защо
се е случило, какво е направил той и по какви причини.
А в деня, в който майка й получи първото съобщение от
неговия адвокат, толкова се вбеси, както се и очакваше, че
безпаметно налага Габриела, докато детето припадна. Елоиз спря
едва след като се изтощи тя самата. Ала на следващия ден
изобщо не изпитваше никаква жалост към дъщеря си.
Обвиняваше я за всичко, така беше, откакто се бе родила, пак й
каза, че баща й я мрази. Твърдеше, че той няма повече нужда от
нея, щял да се жени за жена, която има две малки дъщери и те
щели да я заменят.
— Те не са като теб – майка й се нахвърляше върху й злобно
всеки път, когато ги споменаваше, а това ставаше доста често. –
Красиви са и са добри, възпитани, те са всичко, което ти не си. И
той ги обича – прошепна й, събрала в тези думи цялата
жестокост, на която бе способна. Веднъж, когато Габриела
глупаво се опита да спори с нея, защитавайки неговите чувства,
макар и вече да не бе сигурна в тях, като се има предвид
дезертьорството му, майка й взе твърдата четка за пода и сапуна
за пране и сапунисва устата й, докато сапунените мехури не я
задавиха и тя не повърна – както от сапуна, така и вследствие от
тъгата и загубата. Габриела усещаше, че баща й я обича, сама се
убеждаваше, знаеше го… или поне си мислеше така… а може би
просто искаше да повярва в това. Накрая вече не знаеше какво да
мисли.
По-голямата част от времето прекарваше в уединение в къщата,
четеше и пишеше своите разкази. Понякога редеше писма до
баща си, ала не знаеше къде да му ги изпрати, затова ги късаше и
ги хвърляше. Той не й бе оставил никакъв адрес, а когато се
опитваше да го търси в отсъствието на майка си, никога не
успяваше. Не би дръзнала да попита Елоиз. Знаеше къде
50
работеше баща й, когато си тръгна от тях, но когато позвъни там,
й казаха, че е напуснал и се е преместил в Бостън. За Габриела
това бе все едно да й кажат, че е в друга галактика. А след като
той не й се обади за десетия рожден ден, тя разбра, че завинаги го
е загубила.
Все още понякога усещаше нарастваща паника, щом си
помислеше за раздялата, спомняше си последната нощ в нейната
стая, когато си шепнаха на лунната светлина. Имаше толкова
неща, които би искала да му каже… може би, ако беше… ако беше
му казала колко силно го обича, щеше да остане, може би
нямаше да отиде при двете момиченца, за които говореше майка
й… онези, които били много по-послушни от нея, онези, които
той обичаше сега. Може би, ако бе опитала по-настоятелно или
ако имаше по-добри бележки в училище, макар че едва ли би
могла да се справя по-успешно… или ако не й се бе наложило да
влезе в болница… ако не беше принудила майка си да ги мрази
толкова много, може би той нямаше да избяга… а може би бе
умрял и всичко друго бе лъжа. Може би бе станала катастрофа, за
която тя не знаеше. Само от мисълта дъхът й секваше… Ами ако
тя наистина не го види никога повече? Ами ако забрави как
изглежда той? Понякога с часове се взираше в снимките му.
Имаше две на пианото и няколко в библиотеката, но щом един
ден майка й забеляза, че представляват интерес за нея, извади
снимките му от рамките и ги накъса на милион парченца.
Габриела пазеше една стара негова снимка в стаята си от времето,
когато беше петгодишна и прекараха лятото в Истхамптън, майка
й обаче намери и нея и я изхвърли.
— Забрави го. Той не се интересува от теб. Защо си губиш
времето да мислиш за него? Той вече няма да те спаси – изсмя се
майка й, забавляваше се като виждаше как очите на Габриела се
пълнят със сълзи. Единственото нещо, което стигна до нея, и то с
по-голяма сила от ударите на майка й, бе осъзнаването на факта,
че никога повече няма да види баща си, както Елоиз
непрекъснато й напомняше, че той никога не бе я обичал.
Отначало й бе трудно да го повярва, а после в крайна сметка
разбра, че е истина. Мълчанието му го потвърждаваше. Но ако
той я обичаше, тя знаеше, че някой ден ще й се обади. Оставаше
й само да чака.
Една година, след като Джон ги напусна, Габриела прекара
Коледа сама в къщата на Шейсет и девета улица. През деня
майка й се срещна с приятели, а вечерта бе с един мъж от
Калифорния. Той бе висок, тъмнокос и хубав, но изобщо не
приличаше на баща й. Бе й продумвал веднъж-два пъти, когато
вземаше майка й за вечеря, ала Елоиз му даде да разбере, че
51
въобще не е необходимо, нито й е приятно той да разговаря с
детето. Обясни му, между другото, че Габриела е лоша, и то
толкова, че не й се говори на тази тема. Мъжът разбра, че
сближаването с дъщерята не е пътят към сърцето на Елоиз. Във
всеки случай бе по-умно да я избягва, затова постепенно започна
да не й обръща внимание.
У тях имаше непрекъсната върволица от мъже, които идваха да
извеждат Елоиз, но господинът от Калифорния беше най-честият
посетител. Името му бе Франк. Франклин Уотърфорд.
Единственото, което Габриела знаеше за него, бе, че е от Сан
Франсиско и е дошъл да живее в Ню Йорк през зимата. Не беше
сигурна защо, той често разговаряше с майка й за Калифорния и
й казваше колко много ще й хареса. После Елоиз взе да
споменава за пътуване до Рино за шест седмици. Габриела
нямаше представа къде е това, нито защо майка й иска да отиде
там, а те изобщо не намериха за необходимо да й обяснят.
Единственото, което знаеше, бе каквото беше дочула, когато
минаваха край нейната стая, и докато говореха оживено на
излизане, или от разговорите им в библиотеката късно вечер,
където пийваха и се смееха. Чудеше се какво ще стане с
училището, след като двете с майка й заминат за Рино. Нямаше
обаче как да разбере. Знаеше, че каквото и да попита, майка й ще
подскочи от яд.
Габриела продължаваше да води познатия живот, чакаше
новини и обяснения, проверяваше пощата всеки ден,
прибирайки се от училище, надяваше се да намери писмо от
баща си, в което й пише къде е. Но то така и не идваше и когато
майка й видя, че редовно преглежда пощата, настъпи
неизбежното. Ударите обаче не бяха толкова енергични и освен
това я биеше малко по-рядко. Беше твърде заета със собствения
си живот, за да се притеснява за „възпитанието“ на Габриела.
През повечето време просто я информираше, че е безнадежден
случай. В крайна сметка баща й бил разбрал това, нали? А от нея
самата не би могло повече да се очаква да прахосва живота си в
опити да направи нещо от Габриела. Дори не си струвало времето
и усилията. Затова тя оставяше дъщеря си да се справя сама, да се
грижи за себе си, да си приготвя вечеря, дори в случаите, когато в
къщата нямаше достатъчно храна, което ставаше често.
Джийни, икономката, си тръгваше в пет часа всеки ден и щом
преценеше, че не ще има неприятни последици, оставяше на
Габриела нещо на печката. Ако обаче започнеше да се суети
наоколо й или да я „глези“, или да говори твърде много с нея,
детето плащаше висока цена и тя го знаеше, затова се
преструваше на безразлична и се насилваше да не мисли какво
52
ще стане с Габриела, след като си излезе от работа. Момичето
имаше най-тъжните детски очи, които бе виждала, и Джийни
изпитваше болка дори само като я погледнеше. Ала тя знаеше по-
добре от всеки друг, че нищо и никой не може да й помогне.
Баща й бе изчезнал и я бе оставил да се оправя сама с майка си, а
Елоиз беше дяволско изчадие. Но в крайна сметка Габриела беше
нейно дете. Джийни не бе в състояние да направи нищо друго,
освен от време на време да остави малко супа на печката или да
сложи хладен компрес на синината, която детето твърдеше, че се
дължи на падане в училищния двор. Ала дори Джийни знаеше,
че синините от училищния двор не могат да са нито толкова
големи, нито на такива места. Веднъж на гърба на Габриела съзря
толкова ясен отпечатък от ръка, все едно някой го бе нарисувал, и
изобщо не се почуди как се е озовал там. Понякога й се искаше
детето да избяга, щеше да бъде много по-добре само по улиците,
отколкото с майка си. Единственото, което имаше в дома си, бяха
топлите дрехи и покрив над главата, ала му липсваше топлина,
любов, достатъчно храна и човек, който да се грижи за него.
Джийни си даваше сметка обаче, че дори Габриела да избяга,
полицията ще я върне обратно. Те никога не биха се намесили
между родителите и детето, независимо какво й причиняваше
Елоиз. Габриела отдавна знаеше това много добре. Знаеше, че
възрастните не помагат. Не се намесват и не пристигат на бял кон
да те спасят. Обикновено се преструват, че не забелязват нищо,
затварят си очите и обръщат гръб. Точно както бе постъпил баща
й.
Месеците се изнизваха, зимата си отиде и дойде пролетта.
Гневът на Елоиз премина в безразличие. Тя сякаш нехаеше какво
прави Габриела, тъй като нито я виждаше, нито я чуваше.
Единственият път, когато напоследък я беше била, бе задето се
„преструва“, че не чува. Истината бе, че детето вече чуваше доста
по-слабо от преди. В повечето случаи чуваше добре, но под
определен ъгъл, а ако имаше и друг шум в помещението, не
различаваше думите така ясно, както някога. Това бе последица
от предишни побои, ала Габриела никога не бе се оплаквала,
макар това да й пречеше в училище понякога, и никой, освен
майка й не забелязваше.
— Не ме пренебрегвай, Габриела! – крещеше тя, нахвърляше се
върху нея като демон на смъртта и започваше да сипе удари. Ала
напоследък Франк прекарваше повечето време в къщата и Елоиз
внимаваше да не се изложи пред него. Не си позволяваше да
вдига ръка на Габриела по време на посещенията му, но когато
бяха насаме или той я бе разочаровал, защото не бе се обадил,
след като бе обещал, тя винаги обвиняваше дъщеря си. – Той те
53
мрази, малка негоднице! Ти си единствената причина, поради
която не е тук тази вечер! – Габриела не се съмняваше и за миг,
само се чудеше какво ще стане, ако Франк изобщо спре да идва.
Ала засега това изглеждаше малко вероятно, макар че той
говореше за връщане в Сан Франсиско през април и тя виждаше,
че майка й е изключително нервна, а нервността й преминаваше
в нещо много по-опасно за детето.
Всеки път, когато той идваше, вратата на библиотеката се
затваряше, за да разговарят необезпокоявани, или се качваха
горе в спалнята на майка й и оставаха там с часове. Трудно й бе да
си представи какво правят, а и те изобщо не вдигаха шум. Като
минаваше край нейната стая, Франк се усмихваше на Габриела,
но никога не спираше да поговори, нито да я поздрави. Сякаш
разбираше, че това е забранено. С нея се държаха като с
прокажена в собствения й дом.
През април той замина за Сан Франсиско, както бе казал
предварително. За голяма изненада на Габриела обаче Елоиз не
изглеждаше особено разтревожена. Дори й се струваше
ангажирана и по-щастлива от всякога. Тя рядко говореше на
Габриела, което бе Божия благословия. Освен това бе заета с
уреждането на много неща. Прекарваше доста време в телефонни
разговори, чуваше се с приятели и винаги понижаваше тон,
когато дъщеря й влезеше в стаята, сякаш споделяше някакви
тайни. Ала Габриела и без това не можеше да ги чуе.
Три седмици, след като той си замина, Елоиз започна да изнася
куфари от мазето и помоли Джийни да й помогне да ги качат
горе. Зае се да опакова всичките си вещи, а Габриела се чудеше
кога ще й каже да приготви и своите неща. Дни, след като
започна суетнята, тя най-сетне нареди на дъщеря си да подреди
багажа си.
— Къде отиваме? – попита предпазливо Габриела. Рядко
задаваше въпроси, но сега не знаеше какви дрехи да сложи в
куфара, а не искаше да ядосва майка си, като взема не които
трябва.
— Заминавам за Рино – отвърна тя лаконично, което не
говореше нищо на Габриела. Тя не посмя да се интересува за
повече подробности, например колко дълго ще останат, и се
молеше правилно да прецени какви дрехи да вземе. Отиде тихо в
стаята си и започна да приготвя багажа си, не преставаше да
мисли дали, когато пристигнат там, Франк ще ги чака. Дори не
знаеше дали ще го хареса. Познаваше го едва. Знаеше само, че е
хубав и висок и много вежлив към майка й. Никога не бе чувала
да си крещят един на друг, както правеха с баща й, но той все
едно не продумваше на Габриела. Трудно беше да се каже дали
54
ще го хареса, или ще го разочарова, както беше с всички други.
Това бе нещо, което можеше да очаква, това бе страхът, с който
живееше. Знаеше, че ако обича някого достатъчно, той ще
започне да я мрази и вероятно ще я напусне, както направи баща
й. А след като баща й изпитваше такива чувства, какво оставаше
за другите. Ала може би с Франк щеше да е различно. Трудно бе
да се отгатне. Само и само за да потисне собственото си
безпокойство, започна да пише разкази за него, но когато майка
й ги откри, тя ги накъса и се разкрещя, че Габриела е малка кучка
и се домогва да привлече вниманието му. Нямаше представа
какво има предвид майка й, нито защо се ядоса толкова много. В
един от разказите си тя го бе описала като принца от
„Пепеляшка“ и затова си получи боя. На Франк несъмнено щеше
да му стане неприятно, ако научеше, но, разбира се, това бе
невъзможно. Той вече се бе прибрал в Калифорния.
В една ясна съботна утрин, две седмици след Великден, майка й
я погледна на закуска и за пръв път, откакто я бе родила, й се
усмихна. Това почти уплаши Габриела. В очите й забелязваше
блясък, който предупреждаваше момичето, че ако не внимава, ще
има неприятности. Ала единственото, което Елоиз каза, бе:
— Утре заминавам за Рино. – Изглеждаше щастлива. – Готов ли
е багажът ти, Габриела? – Детето кимна безмълвно в отговор.
След закуска майка й провери стаята и куфара й и поклати
доволно глава. Габриела с облекчение разбра, че не е направила
непростими грешки при приготвянето на багажа. Видя, че майка
й огледа стаята, сякаш проверяваше да не е забравила нещо, и,
изглежда, остана доволна от видяното. По стените нямаше
снимки, никога не бе имало, а единствената фотография на баща
й, която стоеше на тоалетката й, беше изхвърлена от майка й
малко след като той ги напусна. В стаята нямаше нищо излишно
– само леглото, тоалетката, стол, обикновени бели пердета на
прозореца и линолеум на пода, който всеки четвъртък следобед
Джийни й помагаше да изтърка.
— Няма да имаш нужда от никакви елегантни тоалети,
Габриела. Можеш да извадиш розовата рокля от куфара – беше
единствената й забележка и момичето бързо окачи дрехата
обратно в гардероба, преди да я е подразнила повече. – Не
забравяй училищната си униформа. – Инструкциите бяха
объркващи, но въпреки това Габриела я бе взела, защото беше
удобна и топла, а тя не знаеше колко дълго ще останат в Рино.
Тогава майка й се обърна и я погледна със сарказъм – нещо,
което не беше непознато на момичето. – Баща ти се жени през
юни. Сигурна съм, че се радваш да го научиш. – Ала
единственото, което Габриела почувства, беше облекчение,
55
съпътствано с горчиво разочарование от осъзнаването на факта,
че той никога повече няма да се върне. И преди го знаеше, но
хранеше известни надежди. С радост научи, че е жив и че не е
умрял в ужасна катастрофа, което би било другото обяснение за
дългото му мълчание. Тя бе съчинила разказ по този повод и
докато пишеше, всичко й изглеждаше толкова реално, че бе
започнала да се страхува дали той наистина не е умрял, а не
просто да ги е изоставил. – Повече няма да ти се обади – каза й
майка й, както бе сторила десет хиляди пъти досега. – Той не се
интересува от нас. Никога не се е интересувал. Никога не е
обичал нито теб, нито мен. Искам да не забравяш това, Габриела.
Никога не си била обект на неговия интерес, ни най-малко. –
Елоиз я гледаше и очите й блестяха от гняв, сякаш чакаше
отговор от дъщеря си. – Ти знаеш това, нали? – Габриела кимна
мълчаливо, искаше да каже, че не й вярва, ала това би й коствало
живота и тя го съзнаваше много добре. Беше твърде разумна, за
да рискува собственото си оцеляване, само и само за да защити
баща си. Освен това може би той никога не беше ги обичал,
макар за нея все още да бе трудно да повярва. Може би, ако беше
по-добра и не създаваше толкова неприятности, би ги обичал
повече и би останал… ала тя все още помнеше погледа му през
онази последна нощ в стаята й. Очите му й казваха, че я обича,
независимо какво говореше майка й сега. Затова се чувстваше
толкова объркана.
Същата вечер Елоиз излезе с приятели, а Габриела си приготви
сандвич и го изяде в кухнята. Къщата бе тиха и мирна, тя седя
дълго време замислена за загадъчното пътуване, което щяха да
предприемат на другия ден. Какво щяха да правят в Рино, по
каква причина заминаваха, всичко това бе пълна загадка за нея и
знаеше, че ще трябва да чака, докато пристигнат там, където се
надяваше да получи отговор на въпросите си. Малко
притеснително бе да не знае съвсем нищо, налегна я тъга,
усещаше, че напуска дома си. Това бе домът, където бе живяла с
баща си и сякаш все още го виждаше да влиза от стая в стая,
бавно да се качва по стълбите, помнеше звука и аромата, когато
сутрин си слагаше одеколон след бръснене. Ала те сигурно
нямаше да отсъстват задълго, може би това щеше да е само едно
приключение. Възможно бе Франк да ги чака и този път да
разговаря с нея. Нищо чудно да е мил, а ако тя е много, много
добра и прави всичко възможно да не го дразни, той да я хареса.
Докато се качваше бавно нагоре по стълбите, си обеща да положи
всички усилия Франк да я заобича.
Беше заспала, когато майка й се прибра същата вечер, тя не я
чу как крачи по дългия коридор към спалнята си. Елоиз се
56
усмихваше сама на себе си, докато се разсъбличаше, предстоеше
й нов живот, пълен с надежда и възможност да захлопне вратата
на старите си разочарования. Нямаше търпение да настъпи
следващият ден и да отпътува. Вечерта щеше да вземе влака, но
още не бе обяснила това на Габриела, която така и нямаше
представа по кое време заминават.
А за да не закъснява и да не ядосва майка си преди път,
Габриела стана на разсъмване и когато Елоиз слезе долу в девет
часа за закуска, я чакаше готово кафе. Постави чашата пред
майка си, много внимаваше да не я разлее. Нещо, което
напоследък рядко й се случваше. На тази възраст вече бе научила
добре повечето уроци по съвършенство. Кафето беше точно с
температурата, която майка й харесваше. Елоиз не каза нищо,
което за Габриела беше знак, че поне не я е разстроила. Засега.
Но всичко можеше да се промени в един миг и тя да се
възпламени като лятна мълния.
Мина половин час, преди майка й да проговори, тя попита
Габриела дали е готова. Да, беше напълно готова. Бе затворила
куфара си, преди да слезе долу, беше облякла сива пола, бял
пуловер и си бе приготвила тъмносиния блейзър, внимателно
сгънат на стола в стаята й, заедно с тъмносинята барета и белите
ръкавици, които слагаше, когато излизаха заедно. Черните й
лачени обувки с каишка бяха безупречно чисти и изглеждаха
като нови, късите чорапи, които бе обула, блестяха от белота и
бяха нагънати отгоре точно както майка й харесваше. Русата й
коса бе прибрана на идеално сресана конска опашка, а големите
й сини очи имаха излъчване, което би разтопило всяко друго
сърце, но не и това на майка й. На десет години, тя все още беше
възхитително малко момиче. Не беше навлязла в пубертета, не
беше и бебе, виждаха се първите признаци, подсказващи, че един
ден ще е красавица, което в никакъв случай не радваше майка й.
Елоиз бе застанала на прага, а Габриела се качи горе да сложи
шапката, ръкавиците и сакото си и да вземе куфара, след което
слезе и забеляза, че майка й още не бе изнесла багажа си. За миг
се зачуди дали не иска тя да го направи вместо нея и се запъти
обратно по стълбите нагоре.
— Къде отиваш? – попита Елоиз сърдито. Имаше да свърши
още хиляди неща и не искаше да губи нито миг.
— Да донеса куфарите ти – сериозно рече Габриела, обърна се и
погледна през рамо.
— Ще го направя по-късно. Сега побързай. – Указанията бяха
объркващи, но нямаше как да поиска обяснение, дори сега, в
единайсет часа, когато бяха готови да напуснат къщата. После
забеляза, че майка й е със сива пола и стар черен пуловер, който
57
обикновено носеше у дома или когато имаше работа. За разлика
от Габриела тя не изглеждаше облечена за път. Дори не бе си
направила труда да сложи шапката си тази сутрин, което беше
рядкост за майка й. Без да каже дума повече, Габриела излезе
преди нея, с малък куфар в ръка, и внезапно, като погледна назад
към дома, където бе познала толкова много болка, усети кратко
пробождане от обзелия я ужас. Нещо не беше наред и тя го
разбираше, но би било лудост да си го мисли. Изведнъж й се
прииска да се втурне обратно вътре и да се сгуши в гардеробната.
Не бе го правила от две години. Отдавна бе разбрала, че когато се
крие, майка й я налагаше още по-жестоко и беше по-добре
просто да понесе боя, а сега изведнъж за нея сякаш всичко би
било по-приемливо от това да последва Елоиз сляпо надолу по
стълбите на път към неизвестен живот, който може да се окаже
по-лош от познатите мъчения у дома.
— Не влачи краката си, Габриела. Нямам цял ден на
разположение – сгълча я тя и бързо прекосиха тротоара, макар
да беше с обувки с високи токове, и спря такси. Със себе си обаче
не носеше никакви куфари и Габриела вече не се съмняваше, че
каквото и да възнамеряваше да прави, майка й най-малкото не
планираше да вземе дъщеря си със себе си. Ала къде можеше да я
отведе с куфар в събота сутринта? Нямаше представа, а майка й
не казваше дума.
Елоиз даде на шофьора на таксито адрес, който не говореше
нищо на Габриела – в Ийст Фортис, и момичето усети, че сърцето
му ще изхвръкне, когато потеглиха и се запътиха на двайсет
пресечки по посока към центъра. Неизвестността на крайната цел
я изпълваше с ужас, но тя знаеше, че ако зададе един-единствен
въпрос сега, ще си плати скъпо по-късно. Майка й не изглеждаше
склонна да разговаря, беше се загледала навън през прозореца на
таксито, потънала в собствените си мисли, без да размени и дума
с дъщеря си. Елоиз я погледна веднъж-два пъти и изглеждаше
доволна, че натовареният й график за деня не е заплашен с
провал. Когато стигнаха до голяма сива сграда на Четирийсет и
осма улица близо до Ийст Ривър, ръцете на Габриела се тресяха и
й се повдигаше. Може би този път бе сторила нещо непростимо и
майка й я водеше в полицията или на подобно място, за да бъде
наказана от някой друг. Всичко бе възможно в живот като
нейния, изпълнен с ужас и тормоз. За нея никога и никъде не бе
имало сигурност.
Майка й плати на шофьора и слезе преди Габриела, която
според нея се движеше дразнещо бавно, а тя всъщност се бореше
непохватно с куфара си, нищо във външния вид на сградата не й
подсказваше ни най-малко какво я чака и защо е доведена тук.
58
Майка й позвъни и почука с тежкото месингово чукче. Фасадата
бе впечатляваща и изглеждаше невероятно неприветлива на
момичето, стори му се, че чакат цяла вечност, преди да им
отворят. Погледът й потърси очите на майка й, а после Габриела
се загледа в краката си, така че Елоиз да не види сълзите й, тя се
стараеше да не се разплаче, чувстваше, че краката й треперят от
неописуем страх. След това най-сетне мъчително бавно вратата се
открехна и през процепа се подаде дребно лице с болнав вид.
— Да? – Зад гърба на майка си Габриела не можеше да види
достатъчно, за да разбере дали беше мъж или жена. Лицето, или
малкото, което се показваше от него, сякаш нямаше нито възраст,
нито пол.
— Аз съм госпожа Харисън, очакват ме – отривисто каза Елоиз,
подразнена от досадно продължителния прием. – И освен това
бързам – добави тя и вратата глухо се захлопна, а съществото с
безизразното лице отиде да проучи въпроса вътре.
— Мамо… – поде Габриела, набрала смелост от овладелия я
ужас, въпреки че разумът би трябвало да я накара да мълчи. Ала
тя не издържаше повече. – Мамо… – По-скоро шепнеше
разтреперана, отколкото говореше, когато Елоиз я сряза:
— Млъквай, Габриела! Не е нито времето, нито мястото да
показваш лошото си възпитание. Тук няма да търпят глупостите
ти като мен. – Значи беше вярно… беше я завела в затвора… или
в полицията… или на място за наказание заради белите, които бе
вършила десет години и заради които баща й ги бе напуснал.
Най-сетне щеше да си плати. Очите й се напълниха със сълзи при
думите на майка й. Чувстваше се сякаш чакаше изпълнение на
смъртна присъда, не можеше да разбере какво ще стане с
пътуването им до Рино. А да не би това да беше Рино? Така ли
казваха на това място? Къде беше тя? И какво щяха да правят с
нея тук?
Точно когато си мислеше, че страхът й е стигнал връхната си
точка, тежката врата отново започна да се отваря бавно и пред
тях сякаш зейна черна дупка, от която на прага изплува дребна
възрастна съсухрена жена в черни одежди. Приличаше й на
вещица, върху дрехите си имаше стар черен шал, подпираше се
на бастун, даде им знак да я последват в тъмнината. Дишането на
Габриела се затрудни при нейния жест и противно на усилията й
от нея се изтръгна ридание, когато майка й я сграбчи за ръката и
я дръпна навътре в сградата, а вратата се затвори тежко зад тях.
Единственият звук, който се чуваше, беше плачът на детето.
— Майка Грегория ще ви приеме след миг – обясни възрастната
жена, без дори да погледне Габриела, а Елоиз се обърна гневно и
я разтърси за ръката.
59
 — Веднага престани! – Изкомандва я тя и я раздруса още по-
здраво, за да подсили ефекта от думите си, но не смееше да
направи нещо повече тук. – Няма да слушам хленченето ти.
Можеш да плачеш колкото си искаш, когато си тръгна, и съм
сигурна, че ще е така, но ми го спести поне сега. Не ме бъркай с
баща ти, нито аз, нито монахините ще търпим сълзите ти. Знаеш
ли какво правят сестрите с непослушните деца? – Тя изобщо не
отговори на този въпрос, ала когато Габриела погледна нагоре с
ужасени очи, видя внушително разпятие с кървящия и умиращ
Христос на него и заплака още по-силно. Това несъмнено бе най-
лошият ден в живота й и единственото, което искаше сега, бе час
по-скоро да умре, преди да са й направили нещо за безбройните
грехове, които бе извършила през краткия си живот. Нямаше
представа защо е тук, нито колко дълго ще остане, куфарът обаче,
който носеше, не бе добър знак.
Тихите, но спиращи дъха й ридания се усилваха все повече и
никакви предупреждения от страна на майка й не можеха да ги
спрат. Тя просто не бе в състояние да се успокои и продължаваше
да плаче, когато старата монахиня се върна и съобщи, че
игуменката ги очаква. Те я последваха по дълъг, тъмен коридор,
осветен от малки и слаби лампи и струпани на места свещи със
съскащ пламък. Общото впечатление от обзавеждането беше като
за мрачна тъмница, а от далечината до ушите на Габриела
достигаше тъжно хорово пеене. Дори звукът от гласовете й се
стори застрашителен, а музиката, която им акомпанираше, беше
траурна и потискаща. В момента бе сигурна, че по-скоро ще умре,
отколкото да живее тук.
Възрастната монахиня спря пред малка врата и им даде знак да
влязат, след което, накуцвайки, се отдалечи, като се подпираше
на бастуна, а краката й сякаш се плъзгаха безшумно по каменния
под въпреки немощта и преклонната й възраст. Докато я
наблюдаваше, детето се тресеше толкова силно, все едно
умираше от студ. В миг майка й я сграбчи за ръката и я вмъкна в
стаята, където ги очакваха, а риданията на Габриела се усилиха,
след като огледа обстановката. Видя монахиня с леден поглед и
лице като гранит, която се изправи зад малко олющено бюро, за
да ги приветства. Челото й бе закрито от твърда лента бял
колосан плат, иначе одеянието й бе черно, което беше характерно
за целия орден, и Габриела се изненада, като видя колко е
висока. Все още й се струваше страховита. Стори й се, че жената е
без ръце. Монахинята погледна Елоиз Харисън и дъщеря й.
Всъщност бе скръстила ръце, но те не се виждаха под широките
ръкави на одеждите й и единственото украшение, което носеше
по себе си, бе броеница от дървени розови мъниста, която висеше
60
от талията й. Нямаше никакви външни знаци за
високопоставеността й в ордена или за факта, че е игуменка, но
Елоиз го знаеше. През последните два месеца се бяха срещали
два пъти, за да обсъдят плановете й за Габриела. Ала игуменката
не бе очаквала детето да е толкова разстроено. Тя предполагаше,
че ще бъде уведомено предварително за намеренията на майка
си, преди да го доведат тук.
— Здравей, Габриела – поздрави я сериозно. – Аз съм майка
Грегория и ти ще останеш при нас известно време, както, сигурна
съм, майка ти ти е казала. – На устните й нямаше усмивка, но
очите й бяха мили, макар Габриела още да не виждаше това. Тя
успя само да поклати енергично глава, докато в същото време
продължаваше да се разтърсва от ридания, с което искаше да
покаже, че не желае да остане, както и да обясни, че майка й не й
е казала нищо.
— Ти ще останеш тук, докато аз съм в Рино – обърна се към нея
с равнодушен тон Елоиз, а игуменката ги наблюдаваше с интерес,
защото разбра, че в този момент Габриела чува за пръв път за
раздялата, и безмълвно осъди отношението на майката към
детето.
То не бе в състояние да прикрие ужаса си.
— Колко време ще отсъстваш? – Макар да я бе ненавиждала
цял живот, майка й бе единственото, което Габриела имаше сега.
Момичето се питаше дали това не е наказанието му, задето
толкова дълго мълчаливо я бе мразило. Може би Елоиз е знаела
отдавна и сега я оставяше тук да бъде изтезавана и наказвана за
лошите си помисли.
— Ще бъда в Рино шест седмици. – Ясно и точно отговори
Елоиз, не додаде нищо успокоително, напротив, стоеше настрани
от загубилото ума и дума дете. Майка Грегория не откъсваше
поглед от двете.
— Ще ходя ли на училище? – попита Габриела, все още
говореше на пресекулки заради сълзите, които я сломяваха.
Заекваше, задавена от риданията, дишаше затруднено.
— Ще учиш при нас – обясни й спокойно майка Грегория, но
това не й вдъхна увереност. Тук нямаше нищо познато и тя бе
уплашена. Да понася побоя на майка си вкъщи, й се струваше
несравнимо по-добре. Ако имаше възможност в този момент, с
радост би се прибрала у дома и би позволила на Елоиз да прави с
нея каквото иска. Ала никой не й предоставяше право на избор.
Майка й заминаваше за Рино, където и да беше това. – Имаме
още две деца – обясни игуменката. – По-големи са от теб и са
сестри. Едната е на четиринайсет, другата – на седемнайсет
години, струва ми се, че ще ги харесаш. Те се чувстват много
61
добре при нас. – Тя премълча обаче, че момичетата живееха при
тях, защото бяха осиротели. Родителите им бяха загинали в
самолетна катастрофа предишната година, а баба им, при която
бяха отишли да живеят, тяхната единствена жива роднина, се бе
споминала неочаквано по Коледа. Момичетата бяха братовчедки
на една от сестрите от ордена и това бе единственото решение за
тях, поне за известно време, докато се уредеше нещо друго. А за
Габриела пребиваването в ордена бе само временно решение. За
два месеца, бе споменала майка й, три най-много, но сега не каза
нищо повече на дъщеря си, докато майка Грегория ги
наблюдаваше. Усещаше, че между тях цари отчуждение, и
проницателната възрастна жена ги изучаваше с нескрит интерес.
Всъщност дори би могло да се каже, че детето в известен смисъл
се страхува от майка си. Знаеше, че бащата ги е изоставил и
възнамерявал наскоро да се ожени втори път, но Елоиз не
сподели нищо за собствените си планове, само имала нужда от
място, където да остави детето, докато отиде в Рино, за да се
разведе. Несъмнено този план не се радваше на одобрението на
игуменката, ала тя нямаше намерение да съди морала на
майката, нейно задължение бе единствено да осигури подслон за
Габриела.
Момичето продължаваше да ридае, трите стояха изправени и
неловко се споглеждаха, докато внезапно Елоиз погледна
часовника си с изненада.
— Наистина трябва да вървя – рече тя и в следващия миг детето
се вкопчи в нея. Притисна се към полата й и започна да я моли да
не тръгва.
— Моля те, не си отивай, мамо… моля те… Ще бъда добра…
кълна се… моля те, нека дойда с теб.
— Не ставай смешна! – сопна се Елоиз и започна с неприкрита
досада да се дърпа назад, за да се освободи от детето. Самият
факт, че беше толкова близо до Габриела, която се бе вкопчила в
нея, я изпълваше с желание да изтича с вик към вратата.
— Рино не е хубаво място за дете – твърдо се намеси майка
Грегория, – както и за възрастни – допълни тя с неодобрение.
Игуменката нямаше представа, че Франк е направил резервация
за Елоиз в луксозно ранчо за курортисти и възнамеряваше през
цялото време да е там с нея. Щеше да я учи на езда в тексаски
стил. – Майка ти ще се върне скоро, Габриела. Ще видиш,
времето ще мине много бързо – обеща й майка Грегория, но
забеляза, че момичето е изпаднало в паника, а майка му сякаш не
проявяваше никакъв интерес и не му обръщаше внимание.
Игуменката кимна едва забележимо на Елоиз и след секунди тя
взе чантата си, подаде ръка на майка Грегория и погледна за миг
62
дъщеря си. За момент по устните й премина усмивка, сякаш не
можеше да потисне радостта си от заминаването, а като се имаше
предвид огромната мъка, която изпитваше Габриела, очевидно
не можеше да й предложи нищо. Единственото, което искаше, бе
да е свободна.
— Дръж се добре – задоволи се да каже само на детето си на
раздяла. – Не причинявай неприятности. Внимавай, защото ще
разбера. – И двете знаеха какво означава това, но Габриела вече
не се притесняваше. Тя я прегърна през кръста и се разплака
неутешимо за майката, която никога не бе имала, и за бащата,
когото бе обичала и изгубила. У нея зейна яма от ужас и самота,
която сякаш поглъщаше всички възможни думи да я опишат, и
макар това да не означаваше нищо за Елоиз, погледът на детето
разкъса сърцето на майка Грегория. Чакаше само да види дали
ще целуне дъщеря си, дали ще й каже нещо да я успокои, но тя
отмахна ръцете й от себе си и твърдо я отблъсна. – Довиждане,
Габриела - сбогува се студено, а детето я погледна с мъдрия
поглед на възрастен човек, който разбира повече, отколкото би
трябвало. Габриела вече знаеше и може би винаги щеше да знае
какво означава това и как се чувства изоставеното дете. Внезапно
притихна, риданията все още я разтърсваха, въпреки усилията й
да ги възпре, и погледна майка си. Не отрони и дума, когато
Елоиз излезе от стаята, без да се обърне назад, и затвори вратата
след себе си.
Само в един миг, в един съвсем кратък момент от живота
Габриела си даде сметка колко е самотна сега и колко ще бъде и в
бъдеще и като вдигна очи, срещна погледа на мъдрата възрастна
жена. Те бяха две души, стигнали далеч, видели твърде много от
живота, а Габриела – и твърде рано. Тя просто стоеше там и
издаваше онези слаби късащи сърцето звуци, когато майка
Грегория бавно се приближи към нея. Без да й каже дума, тя я
притегли и я прегърна.
Искаше да запази Габриела в безопасност от света, който я бе
наранил толкова, че надали щеше да се съвземе. Всичко, което
майка Грегория знаеше, чувстваше и в което вярваше, бе
вложила в силата на своята прегръдка, а онова, което желаеше на
детето, се опита да му предаде със сърцето си. Габриела я
погледна изненадана и затвори очи, защото разбра без думи
полученото послание. Стоеше и не помръдваше, за да не пропъди
нежността на прегръдката, някакъв клапан се отвори и момичето
заплака горчиво заради всички загуби, болка, тъга, ужас и
разочарования, с които го бе обременил животът. Каквото и да се
случеше занапред, тя знаеше с цялата мъдрост на десетте си
години, че тук е в безопасност.
63
 ≈6≈

Първото хранене на Габриела в манастира „Сейнт Матюс“ бе

цял ритуал, който отначало й се стори много странен и
окончателно я доведе до изненадващо спокойно състояние. Това
бе един от редките случаи, когато на сестрите им бе позволено да
разговарят и след като се присъедини към майка Грегория в
черквата и прекара един час заедно с цялата общност преди
ядене, Габриела бе шокирана от техния брой и от строгостта им,
докато седяха и се молеха мълчаливо в параклиса. Ала
трапезарията, която според нея бе събрала голяма тълпа безлики
жени, облечени в черно, в миг се превърна в стая, пълна с хора,
които се смееха, усмихваха, разговаряха и бяха щастливи.
Габриела с изненада установи колко млади са някои от тях. В
манастира живееха близо двеста монахини, повече от петдесет
все още бяха послушници, или новопосветени и всички те бяха
двайсетина годишни. Имаше доста сестри на възрастта на
майката на Габриела, следваше групата монахини, които бяха на
годините на игуменката, и няколко много, много възрастни.
Повечето преподаваха в близкото училище „Сейнт Стивънс“, а
другите работеха в болницата „Милосърдие“ като медицински
сестри. На обяда разговорите, които водеха, обхващаха теми от
политиката през медицината до анекдотите за класовете, в които
преподаваха, както и интересни домакински подробности по
всякакви въпроси – от градината до кухнята. Разказваха си
смешки и се шегуваха една с друга, използваха прякори и в края
на обяда Габриела остана с впечатлението, че едва ли не всяка
монахиня се бе спряла да й каже някоя мила дума, дори онази
възрастната и страшната, която сутринта им отвори вратата и я
уплаши. Казваше се сестра Мери Маргарет и момичето бързо
разбра, че всички в манастира я обичат. На младини бе работила
като мисионерка в Африка, а в „Сейнт Матюс“ беше повече от
четирийсет години. Имаше широка, беззъба усмивка, а майка
Грегория, както винаги, я сгълча с обич, задето бе забравила да
сложи изкуствените си зъби.
— Мрази да ги носи – обясни една от по-младите монахини на
детето и се изкикоти закачливо като девойка.
Габриела направо бе пленена от тях, сякаш бе попаднала в
семейство от двеста изпълнени с обич жени. Поне за момента не
забеляза сред тях да има някоя неприветлива. Никога преди не
бе се запознавала и не бе виждала толкова много щастливи хора.
64
След като десет години в отношенията с майка си бе вървяла през
минно поле, като постоянно се опитваше да не предизвиква
лошия й нрав и опустошителния й гняв, сега сякаш бе паднала
върху облак от мек памук. Едва ли не всяка монахиня се спираше
да се представи, да поговори с нея и тя полагаше героични
усилия да запомни имената им, макар да бе невъзможно… Сестра
Тимоти… сестра Елизабет на Непорочното зачатие… сестра Аве
Регина… сестра Андрю или Анди, както й казваха… сестра
Джоузеф… сестра Джон… а онази, чието име наистина бе
запомнила, бе сестра Елизабет… сестра Лизи… Беше красива
млада жена с нежна и гладка кожа и големи зелени очи, чиято
усмивка не слезе от лицето й от първия миг, в който видя
Габриела.
— Много си малка, за да бъдеш монахиня, Габи, не мислиш ли?
Ала Бог приема помощ от всекиго. – Преди това никой не я бе
наричал „Габи“, а усмихнатите очи, игриво вперени в нея, бяха
най-нежните и най-щастливите, които някога бе виждала.
Искаше й се да не се отделя от сестра Елизабет и да не спират да
разговарят. Тя беше само послушница, скоро щеше да стане
новопосветена. Казваше, че получила призвание на четиринайсет
години и имала видение на Дева Мария, когато била болна от
морбили.
— Възможно е това да звучи малко налудничаво, но понякога се
случва. – Беше на двайсет и една, работеше като помощничка в
педиатричното отделение в „Милосърдие“ и веднага бе
привлечена от детето с големите сини очи, пълни с толкова много
тъга. Не беше трудно да се досети, че зад тази тъга се крие дълга
история, която сигурно никога нямаше да сподели, но й струваше
скъпо.
Ала срещата от най-голямо значение за Габриела бе с майка
Грегория същата сутрин, когато Елоиз я изостави. Нямаше думи
да обясни какво й се беше случило, ала знаеше, че е намерила
майката, която никога преди не бе имала, и вече започваше да
разбира защо другите деца искаха да останат тук. Докато тя
общуваше с монахините, игуменката я наблюдаваше внимателно.
Беше срамежливо дете и, от една страна, й се струваше много
крехка, а, от друга, усещаше силата, която се криеше у нея,
задълбочеността й, която не бе характерна за нейната възраст,
както и предпазливостта, която проявяваше при контактите с
хората. За игуменката не бе трудно да разбере, че Габриела таи
голяма рана в душата си. След като видя как Елоиз разговаря с
нея, майка Грегория заподозря кой е източникът на тъгата, която
подобно на завеса отделяше момичето от останалите хора. Това
бе дете, оцеляло от адски мъчения и по някаква причина,
65
известна само на Господ, успяло да ги надмогне. Игуменката
изгаряше от нетърпение да разбере дали душата, която бе
почувствала у детето, бе готова за живот, посветен на другите. В
манастира вече имаше послушници и монахини, които бяха
дошли тук така травмирани, както и Габриела. И въпреки онова,
което мъдрата монахиня бе доловила у нея, и счупените парчета,
които трябваше да се лепят, момичето бе заредено с
пълноценност и вътрешна сила, които бяха неудържими.
Предвид годините й, тя имаше силно излъчване.
Представиха й другите две „пансионерки“, сирачетата, които
пребиваваха тук от Коледа. По-малката бе четиринайсетгодишна,
хубаво дете, което бленуваше за външния свят и бе малко
подразнено от ограниченията в манастира. Казваше се Натали и
копнееше за живот, пълен с момчета и модерни дрехи, бе луда по
един млад певец на име Елвис. По-голямата сестра, Джули,
седемнайсетгодишна, бе щастлива, задето се бе скрила от
светската суета и бе намерила сигурност тук. Невероятно
срамежлива, изглежда, продължаваше да е в шок от
обстоятелствата, при които със сестра й бяха осиротели.
Мечтаеше един ден да стане монахиня и молеше майка Грегория
да не прави други планове за тях. При запознанството си с
Габриела Джули сякаш нямаше какво да каже, а Натали веднага
бе готова да шепне, да споделя тайни и да се кикоти, макар
Габриела да бе твърде малка, за да разбира приятелството им в
този смисъл. След като поговори няколко минути с нея, Натали
прошепна на сестра Лизи, че Габриела е „просто още бебе“, но и
двете с Джули обещаха да бъдат мили с нея. Тя щеше да остане
тук за кратко и всички бяха сигурни, че ще страда от силна
носталгия по родителите си.
Ала те биха се изненадали да разберат, че тази нощ Габриела
изобщо не помисли нито за майка си, нито за баща си, цялото й
същество бе в плен на жената, която я бе прегърнала и утешила
същата сутрин. Тя си спомняше силните ръце, които я
притеглиха нежно и й внушиха чувство за сигурност и край на
мъките, които бе изтърпяла и от които се бе спасила след
десетгодишни изтезания. Досега не бе познавала никой като
игуменката и подобно на Джули вече си мислеше как може да си
уреди да остане тук.
Настаниха я в една стая с другите две момичета. Помещението
бе тясно, липсваше му мебелировка, имаше малък прозорец,
който гледаше към манастирската градина. Легнала на леглото,
без да издаде и звук, през малкия прозорец тя виждаше луната
като в рамка. Задаваше си въпроса къде е майка й тази нощ, дали
е още вкъщи, или е във влака, колко скоро ще се върне от
66
загадъчното място, наречено Рино. Ала независимо колко далеч
бе решила да отиде, Габриела знаеше с абсолютна сигурност, че
за пръв път в живота си тя бе в пълна безопасност. Изобщо не
можеше да си представи какъв ще е животът й, но за пръв път от
десет години съзнаваше, че няма от какво да се страхува, че няма
да има бой, наказания, обвинения, нито омраза, от която да бяга.
Същия ден, когато стояха пред вратата на манастира, бе убедена,
че майка й я води, за да си получи наказанието, а сега, напротив,
с цялото си същество усещаше, че идването й тук е било истинска
благословия.
Преди да се унесе, мислеше за всички тях, за сестрите, които
вечерта в трапезарията кръжаха около нея като нежни птички…
Сестра Лизи… сестра Тимоти… сестра Мери Маргарет… сестра
Джон… и високата жена с проницателните очи, която бе приела
Габриела в сърцето си, без звук, без дума, приюти я там подобно
на птиче със счупено крило, а сега, свила се в долния край на
леглото, както обикновено, тя усещаше, че отделните парчета на
душата й бавно и полека се слепват.
На следващия ден дойдоха да ги събудят, така правеха винаги,
в четири часа сутринта. Трите момичета прекараха първите два
часа от деня в черквата с монахините, молеха се мълчаливо и
накрая, преди слънцето да изгрее, всички запяха дружно.
Габриела си мислеше, че никога не е чувала нещо толкова хубаво
като хармонията на гласовете им, които възхваляваха Господ,
комуто тя се бе молила страстно в продължение на години, ала
често имаше основание да смята, че не я чува. Ала тук със силата
на тяхната вяра и любов неговата обич изглеждаше така
очевидна и благодатна, а сигурността, която им предлагаше,
беше напълно гарантирана. По времето, когато тя влезе в
трапезарията заедно с монахините, се почувства по странен
начин част от тях.
По правило закуската преминаваше в мълчание, това бе време
за размишление и подготовка за посланието, което същия ден
щяха да предадат на света отвъд тези стени, в болницата и
училището, където работеха, за утехата и изцелението, които
щяха да отнесат на хората, търсещи да познаят и изживеят
Божията благословия. Разделяха се с кимване и усмивки и се
отправяха към килиите или общите спални в зависимост от
възрастта и положението си в манастира. По-възрастните
монахини имаха индивидуални килии, а новопосветените и
послушниците живееха в малки общи спални, както Габриела с
другите две момичета. Тя щеше да учи заедно с тях в манастира,
преподаваха им две възрастни монахини, които бяха
пенсионирани учителки. Бяха им устроили малка класна стая и
67
трите момичета влязоха в нея още в седем и трийсет сутринта и
се подготвиха за упорита работа. Учиха без почивка до обяд,
всяка имаше отделно занимание според възрастта си, а после
отидоха да се нахранят в трапезарията заедно с малкото
монахини, които не излизаха извън манастира.
Габриела не бе виждала майка Грегория цял ден. Всъщност не я
срещна чак до вечеря и щом я зърна, погледът й светна.
Срамежливо се приближи към нея, а игуменката я попита с топла
усмивка как е преминал първият й ден.
— Работи ли упорито в клас? – Габриела кимна с неуверена
усмивка. Беше й далеч по-трудно, отколкото в училище, нямаше
междучасия за игри, нито се предвиждаше ваканция, но тя с
изненада установи, че й е много приятно. Чувстваше се напълно
спокойна и се усещаше част от всичко, което се правеше. Всеки си
имаше работа, задача, цел. Въпросът не бе в липсата на светската
суета, защото освен да оцелява и да получава, в манастира човек
можеше да намери нещо много повече – благодатта да дава от
себе си на другите. Всяка от обитателките му бе дошла тук по
различен път, по различно време и по собствена причина, в
Божията обител от тях се очакваше да отворят душите си, за да
подпомогнат нуждаещите се. И тази всеотдайност, вместо да ги
изчерпва, ги обогатяваше.
Дори децата си даваха сметка за това – Джули, Натали и Габи,
както вече я наричаше половината манастир, и тя с изненада
установи, че името й харесва.
Всичко бе съвършено различно от живота, който познаваше до
момента. Жените от манастира бяха пълна противоположност на
майка й. Бяха лишени от каквато и да било суета,
егоцентричност, злоба и гняв. Техният живот бе изцяло посветен
на любовта, хармонията и служенето на другите. Всички бяха
невероятно щастливи и се чувстваха сигурни. За пръв път през
живота си и Габриела имаше подобно усещане.
Същата вечер ги посетиха двама свещеници, които ги
изповядаха. Идваха четири пъти седмично и монахините се
подреждаха безмълвно в параклиса след вечеря, сестра Лизи
попита Габриела дали иска и тя да отиде с тях. Беше взела първо
причастие преди четири години и вече можеше да участва в
тайнствата, макар и да не бе задължително да го прави толкова
често, колкото монахините, които се причестяваха всеки ден.
Повечето от изповедите бяха кратки, някои само – по-дълги, след
това продължително се молеха мълчаливо, размишляваха върху
провиненията и греховете си като монахини и изтърпяваха
наложените им наказания.

68
 Изповедта на Габриела бе кратка, но предизвика интерес у
свещеника, който я изслуша. След като му каза колко време е
минало от последната й изповед, тя му призна, че често изпитва
омраза към майка си.
— Защо, дете мое? – попита я той внимателно. Бе доста по-
възрастен от другия свещеник, мил човек, служеше на Бога от
четирийсет години и от дъното на душата си обичаше децата.
През решетката усещаше, че срещу него седи дете, а и знаеше от
майка Грегория, че е дошло ново момиче, макар да не го бе видял
преди изповед. – Защо позволяваш на дявола да изкушава
душата ти и мразиш майка си?
Габриела сякаш мълча цяла вечност, преди да отговори.
— Защото тя ме мрази – прошепна, но в думите й прозираше
убеденост.
— Една майка никога не може да мрази детето си. Никога.
Господ не би го допуснал. – Ала Господ бе допуснал да й се случат
твърде много неща, които бе сигурна, че не се случваха на други
хора, и може би бе така, защото тя самата бе много лоша, или
защото Бог я мразеше, макар че тук, в „Сейнт Матюс“, й бе трудно
да повярва на това.
— Аз знам, че моята майка ме мрази.
Той отново се опита да я убеди в противното, после премина
към други теми на изповедта, накрая за покаяние й наложи да
каже десет пъти „Слава на теб, Мария“, да помисли за майка си с
любов и да бъде сигурна, че я обича. Габриела реши да не спори
повече с него, даде си сметка само, че е далеч по-голяма
грешница, отколкото той предполагаше, защото изпитваше
много силна и непреодолима омраза към майка си.
Тя се присъедини безмълвно към монахините, за да изпълни
покаянието си, после се върна в стаята, където Натали четеше
тайно купено списание, цялото посветено на Елвис, а Джули я
заплашваше, че ще я наклевети на сестра Тими. Габриела ги
остави да спорят и се замисли над това, което й каза свещеникът
на изповедта, питаше се дали няма да гори вечно в Ада заради
безграничната ненавист към майка си. Онова, за което нито тя,
нито който и да било тук си даваше сметка, беше, че досегашният
си живот бе прекарала в пъкъла. Ако някой знаеше какъв е бил
животът й, Габриела би имала запазено място на небето.
Спеше в долния край на леглото както винаги и на сутринта,
докато се обличаха за черква, двете момичета се пошегуваха с нея
по този повод, но без злоба. Те просто намираха за забавно
леглото, което изглеждало като празно. Точно това бе целта,
разбира се, макар никога да не се бе спасявала по този начин. Ала
отдавна й бе станало навик.
69
 Същия ден отново отиде заедно с тях на училище, животът в
„Сейнт Матюс“ бавно се превръщаше във всекидневие за нея – да
съжителства с монахините и двете момичета, да ходи на черква и
на училище с тях. Изучаваше техните химни, начина им на
живот, молитвите, които отправяха сутрин, вечер и по обяд, щом
чуеше черковната камбана, падаше на колене върху каменния
под в черквата наред с останалите, без да й прави впечатление. В
средата на май познаваше всички по име, предпочитанията и
заниманията им, през повечето време се усмихваше, разговаряше
непринудено по време на храна, а когато бе възможно, отиваше
при майка Грегория, не й казваше кой знае какво, но просто й бе
приятно да е край нея.
В края на май игуменката я повика в малкия си кабинет. На
Габриела й се стори странно, че се срещат там, спомни си за
първия ден, когато бе дошла тук с майка си. Сега това й се
струваше много отдавна. Бяха минали шест седмици от
пристигането й, а Габриела не бе получила дори пощенска
картичка от майка си. И макар да нямаше вест от нея, тя знаеше,
че Елоиз скоро ще се върне.
Когато прекрачи прага на кабинета на майка Грегория, се
запита дали не е направила нещо не както трябва, заради което
да я гълчат. Сестра Мери Маргарет бе дошла в училищната стая
да я повика и неизвестно защо поканата й прозвуча тревожно
официално.
— Щастлива ли си тук, дете мое? – попита я майка Грегория и й
се усмихна непринудено. В сините очи на Габриела имаше нещо
силно притегателно, те не отговаряха на годините и на
невинността, която човек очакваше да срещне в тях. Тя се
усмихваше вече по-открито, ала въпреки това се усещаше
дистанцията, която поставяше между себе си и останалите,
защото все още се опасяваше да не я наранят. Дори сега имаше
моменти, когато бе крайно предпазлива. Майка Грегория бе
забелязала колко често се изповядва и се притесняваше, че не
престават да я мъчат демони, за които не бе споделила с никого.
Габриела продължаваше да е много затворено дете. – Усещаш ли
това място като свой дом?
— Да, майко – отвърна кратичко момичето, но очите му
издаваха безпокойство. – Нещо лошо ли се е случило? Да не би да
съм направила нещо нередно? – Тя би предпочела да разбере
веднага какво наказание ще й бъде наложено, за какво
нарушение и колко скоро. Очакването я терзаеше неимоверно
много.
— Не се страхувай, Габриела. Не си сторила нищо лошо. Защо
се притесняваш? – Имаше толкова въпроси, които би искала да
70
зададе, но дори след като детето бе живяло шест седмици в
манастира, игуменката все още не смееше. Знаеше, че е
прекалено рано да се опитва да се сближи с Габриела и може би
винаги щеше да е така. Знаеше, че Габриела е дала воля на
страданието от несподелената си тъга и тайна, макар и това да не
бе характерно за нейната възраст.
— Страхувах се, да не би да ми се сърдите. Когато сестра Мери
Маргарет дойде при мен и ми каза, че желаете да ме видите в
кабинета си, си помислих…
— Исках само да разговарям с теб за майка ти. – Потръпване от
нечовешки страх премина по тялото на Габриела. Дори само
споменаването й я изпълваше с неописуем ужас, но бе сигурна, че
ще я види скоро, а тя не й липсваше никак. Молеше се страстно
Бог да й помогне да потисне омразата, която изпитваше, и вече
бе изрекла „Слава на теб, Мария“ безброй пъти. Изведнъж се
запита дали свещениците, които бяха чули изповедта й, не са
споделили нещо с майка Грегория. Проницателната възрастна
монахиня забеляза, че сянка помрачи детското лице, но нямаше
реална представа за ужаса, обзел Габриела. – Вчера се чух с нея.
Обади се от Калифорния.
— Това Рино ли е?
— Не – тя се усмихна. – Трябва да поработим върху познанията
ти по география. Рино е в Невада. Калифорния е друг щат.
Габриела стоеше объркана.
— А тя не трябваше ли да е в Рино?
— Била е в Рино. Но сега е разведена и е заминала за
Калифорния. Била в Сан Франсиско, така ми каза.
— Да, там живее Франк – обясни Габриела. Ала майка Грегория
вече го бе разбрала. Разговорът с Елоиз не бе кой знае колко
дълъг, макар игуменката да смяташе, че майката трябваше лично
да съобщи на детето.
— Очевидно… – Тя въздъхна дълбоко, стараеше се да подбере
точно думите си и да не шокира прекалено Габриела. – Очевидно
майка ти и Франк, когото ти, изглежда, познаваш… – Усмихна се
топло на детето, търсеше в очите му признак за подозрение или
безпокойство, но засега не забелязваше нищо друго, освен
появилия се в самото начало ужас. – Майка ти и Франк ще се
оженят утре.
— О – успя само да промълви Габриела и първоначално
погледът й стана празен, а впоследствие в него се прочете
озадачение. Тя никога не бе разменила повече от десет думи с
Франк, а той винаги я бе пренебрегвал. Сега разбираше, че майка
й се жени за този непознат. Един Господ знаеше къде изчезна
баща й. Все още си мислеше, че един ден ще й се обади, ала
71
мълчанието му бе продължило доста дълго. В първия миг, в
който осъзна, че остава съвсем сама на този свят, й се стори, че
пропада.
Сега идваше най-трудната част, останалата информация, която
майката бе поискала да бъде съобщена на единствената й дъщеря
от игуменката.
— Те ще живеят в Сан Франсиско. – Габриела усети кратко
пробождане от разочарование, защото това означаваше, че ще
трябва да си тръгне оттук и да отиде на непознато място.
Означаваше също, че отново ще трябва да се бори за живота си,
да се бори всеки момент, всеки час, всеки ден за оцеляването си.
Щеше да се наложи да ходи в ново училище, да създава нови
приятелства или да няма никакви близки там. Да живее с
непознатия и с майка си, от която едновременно се страхуваше и
я мразеше. И най-сетне това означаваше да се раздели с жените
от манастира, които бе заобичала.
— Кога трябва да замина за там? – попита Габриела без
заобикалки, а майка Грегория забеляза, че очите на детето
отново помръкнаха. Същия поглед бе уловила, когато момичето
за пръв път прекрачи прага на кабинета й.
Последва дълга пауза, игуменката отново подбираше думите си
внимателно и се мъчеше да следи реакцията на Габриела по
израза на очите й.
— Майка ти смята, че ще си по-щастлива, ако останеш с нас,
Габи. – Това бе най-приемливият начин да предаде онова, което
Елоиз всъщност бе казала – че не можела повече да се занимава с
дъщеря си, не искала да подлага на риск собственото си щастие,
нито да обременява новия си съпруг с дете, което тя самата
никога не е желала. Беше до болка откровена с майка Грегория
по телефона и предложи да плати наведнъж за цялото време,
през което Габриела щеше да остане при тях. Вероятно завинаги,
бе изтълкувала думите й игуменката и не беше сгрешила. Елоиз
изобщо нямаше намерение да прибере детето си в Сан Франсиско
и не изпитваше никаква жалост заради това. А когато я попита за
бащата и за възможността Габриела да отиде да живее с него,
Елоиз я увери, че той изобщо не я искал. Майка Грегория знаеше,
че това е причината за тъгата в детските очи или най-малкото
поне в известна степен. Момичето разбираше, че родителите му
нито го обичат, нито го желаят.
— Майка ми не ме иска, нали? – попита детето с присъщата му
прямота. В очите й се четеше едновременно болка и облекчение и
това обърка възрастната жена.
— Не бива да приемаш нещата по този начин, Габриела. Тя е
объркана. Все още много страда от това, че баща ти ви е
72
напуснал, а сега има шанс за нов живот. Майка ти, струва ми се,
иска да се увери, че ще бъде щастлива, и тогава ще те направи
част от новото си семейство. Това е разумно и макар да е трудно
да си далеч от нея, е много мило от нейна страна да те остави тук
с хора, които се грижат за теб и се стремят да те направят
щастлива. – Тази мисъл се понрави на Габриела, която знаеше,
че нещата са всъщност много по-сложни, пък и тя разбираше
подробностите доста по-добре, отколкото би трябвало.
— Родителите ми се мразеха, а майка ми твърди, че никога не са
ме обичали.
— Не ми се вярва. А на теб? – попита внимателно майка
Грегория, молеше се детето да не вярва на това, ала се опасяваше,
че те са били твърде открити с нея, точно както Елоиз не бе
скрила нищо в телефонния разговор с игуменката. Просто бе
заявила лаконично: „Не я искам с мен.“ Майка Грегория по-скоро
би изтръгнала езика си, отколкото да повтори това пред
Габриела.
— Мисля, че баща ми ме обичаше… ала… никога… никога не
направи нищо… – Очите й се напълниха със сълзи, когато си
припомни как той всеки път заставаше на прага и наблюдаваше
безпомощно или слушаше виковете й от съседната стая, докато
майка й я биеше. Как е възможно тогава да я е обичал? А и той я
напусна, нали? Така й не се обърна назад, не писа, не се обади.
Трудно бе за вярване, че още я обича, ако изобщо някога бе
изпитвал подобно чувство към нея, в което тя се съмняваше от
доста време. Сега майка й постъпваше по същия начин. В
известен смисъл Габриела се зарадва. Това означаваше, че никога
повече няма да я бие, че никога повече няма да й се налага да се
крие, да се моли, да я умолява, да влиза в болница, защото е била
пребита, и да чака момента, в който най-сетне майка й щеше да я
убие. Всичко бе свършило. Ала това означаваше също да си даде
сметка за чувствата, които майка й никога не бе изпитвала и
нямаше да изпитва към нея. Въпреки успокоителните думи на
монахинята Габриела знаеше, че Елоиз няма да се върне.
Войната бе приключила. Ала мечтата един ден да бъде обичана
от нея, да постъпва както трябва, да спечели най-сетне любовта й,
бе умряла.
— Тя никога няма да се върне, нали? – Габриела погледна
игуменката право в очите, а детският поглед бе толкова искрен и
чист, въпросът, който се четеше в него – толкова настоятелен, че
майка Грегория разбра: в никакъв случай не бива да изопачава
истината.
— Не знам, Габриела. Според мен тя самата не знае. Може би
един ден ще се върне, но сигурно след много време. – Така
73
постъпваше възможно най-честно, без да казва всичко докрай.
Всъщност Габриела бе изоставена от двамата си родители и го
съзнаваше независимо какво й говореше игуменката.
— Не мисля, че някога ще се върне… също като баща ми. Майка
ми каза, че той щял да се жени за друга, освен това има нови
деца.
— То не е причина да те обича по-малко. – Ала никой не
можеше да оспори, че Джон изобщо не я бе потърсил, и тя
подозираше, че Елоиз също няма да се поинтересува за Габриела.
Те бяха жалки хора, беше й трудно да си обясни как бяха
способни да зарежат такова чудесно дете. Майка Грегория
знаеше обаче, че това се случва. И преди бе проливала сълзи
заради деца като Габриела. Радваше се единствено, че тя и
сестрите бяха тук, че можеха да се притекат на помощ. Може би
това бе начинът Бог да изрази волята Си. Може би мястото на
Габриела бе тук, при тях, може би с течение на времето тя сама
ще Го чуе. Обзета от подобни мисли, игуменката рече
предпазливо: – Може би един ден ти ще решиш да останеш с нас,
Габриела. Когато пораснеш. Може би Господ е повелил така, за
това те е довел тук.
— Искате да кажете като Джули? – Габриела погледна учудена
при предположението на майка Грегория. Дори не можеше да си
представи да бъде монахиня като тях. Те бяха твърде добри,
докато тя бе много лоша, но те просто не знаеха. Все още се
опитваше да преодолее шока от новината, че майка й се е
преместила в Сан Франсиско и я е изоставила. Не бе в състояние
да престане да си задава въпроса дали е имала това намерение
още като я доведе тук. Ала за разлика от последния път, когато бе
видяла баща си, при мисълта за раздялата с майка си тя не
почувства нито нежност, нито тъга, нито съжаление. Идването с
майка й в „Сейнт Матюс“ бе лишено от подобни емоции. Елоиз
познаваше само заплахите и гнева и бързаше да се отърве от нея.
— Един ден ще го разбереш, Габи, ако имаш призвание. Трябва
да слушаш много, много внимателно. А ако имаш призвание, ти
ще го разбереш съвсем ясно. Господ разговаря с нас толкова
високо, колкото Му е потребно, за да Го чуем.
— Невинаги чувам добре – поясни Габриела с лека срамежлива
усмивка, а майка Грегория се разсмя добродушно.
— Мисля, че чуваш всичко, което е необходимо. – После очите
й станаха тъжни, като погледна детето. Беше приела новината
смело, но бе трудно да й се обясни, не бе леко да се живее с
мисълта, че родителите ти не те искат, а това напълно се
отнасяше за Габриела. За игуменката бе трудно да разбере как е
възможно родител да постъпи така с детето си. Ала това не се
74
случваше за пръв път. И може би в известен смисъл никой от тях
не можеше да разбере, може би бе благословия. Въпреки
противоречивите емоции, които изпитваше, Габриела си даваше
сметка за това. Тя не се разплака, когато майка Грегория й каза за
какво става дума. Просто усети за кратко да й се повдига, след
като осъзна, че може би никога повече няма да види родителите
си. Това бе мъчно за проумяване и в известен смисъл детето не го
съзнаваше докрай.
— Ти си силно момиче – замислено отбеляза майка Грегория и
в отговор Габриела поклати утвърдително глава. Знаеше, че не е,
сигурна бе, че не е, но се чудеше защо хората винаги й казваха
така. Вечерта, преди да ги напусне, баща й беше изрекъл същото.
Говореше й колко силна била. Ала тя не се чувстваше силна.
Беше ужасно самотна и през повечето време изпитваше
неописуем страх. Дори сега бе изпълнена с боязън. Ами ако не
може да остане тук? Къде ще иде? Кой ще се погрижи за нея?
Единственото, което искаше да знае, бе, че има място, където би
могла да остане завинаги, място, където няма да се налага да се
крие, където ще бъде сигурна и никой не ще я нарани или
изостави. Майка Грегория разбираше всичко това. Заобиколи
бюрото, както при първата им среща, и безмълвно прегърна
детето, което бе така смело, силно и изпълнено с достойнство, но
тя усети, че то трепереше. Този път Габриела не се разплака, не
молеше, не се гневеше на съдбата си, само се притискаше към
единствения човек, който някога я бе дарил с обич и утеха, по
лицето й се търкулна самотна сълза и тя погледна възрастната
жена, а в очите й се четеше едновременно страх и сила, от които
игуменката потрепери.
— Не ме изоставяйте – прошепна толкова тихо, че едва се
чуваше… – Не ме пускайте да си тръгна… – Към самотната сълза
бавно се присъедини друга, после още две, но Габриела се овладя,
застинала в прегръдката на жената, предложила й всичко, което
тя имаше сега.
— Няма да те изоставя, Габи – нежно отвърна игуменката,
копнееше да й даде много повече обич, ала не знаеше как да го
направи. – Никога няма да ти се наложи да си тръгнеш оттук.
Сега това е твоят дом.
Габриела кимна мълчаливо, заровила лице в черната одежда,
която вече й бе така добре позната.
— Обичам те – прошепна тя и майка Грегория усети сълзи да
изпълват очите й.
— И аз те обичам, Габи… всички тук те обичаме.
Този следобед те поседяха известно време заедно, тихо се
държаха за ръце, разговаряха за майката на Габриела, разискваха
75
защо е решила да остави дъщеря си в манастира. Ала това
нямаше значение за никоя от тях, независимо колко смислени
бяха словата им и накрая и двете решиха, че този въпрос е
приключен. Беше постигнала необходимото. Детето вече имаше
дом. После майка Грегория я съпроводи бавно до стаята й. Бе
твърде късно за училище този ден и игуменката остави Габриела
с мислите й, с представата за майка й и със спомените… за
местата, където се е крила от нея… за случаите, когато не е
успявала да се скрие… за жестокостта… болката… синините… тя
си припомни всичко съвсем ясно и беше щастлива, че това няма
да се случи никога повече. Трудно й бе да повярва, че е
свършило. Най-голямата й мечта бе да получи наново шанс да
бъде по-добра, отколкото е била, да постъпва правилно и да
спечели обичта на игуменката. Искаше й се да направи майка си
щастлива и да не я ядосва. Ала тя я разгневяваше така силно и
беше толкова лоша, че майка й бе принудена да я напусне. И
двамата й родители бяха принудени. Габриела не можеше да
обясни това на майка Грегория, не искаше игуменката да разбере
колко непослушна е била, колко противна и как си заслужава
всичко. А като знаеше колко зле се е държала и колко много те са
я мразели, беше невъзможно да повярва, че някой някога ще я
поиска. Ала монахините пожелаха да остане с тях. Може би и
Господ. Но Той нямаше как да не знае колко лоша е била, колко е
грешила и колко пъти е изпитвала омраза към родителите си…
но Той не можеше също да не знае колко много те й липсваха
сега, когато лежеше сама в стаята, от гърдите й се изтръгна
ридание… никога повече нямаше да ги види… и тя го съзнаваше.
Беше ги прогонила и двамата… със своята лошотия. И повече не
можеше да се крие от истината. Не можеше да избяга от факта, че
те никога не са я обичали. Как биха могли, питаше се, лежеше и
се разтърсваше от ридания… как биха могли… как би могъл,
който и да е? Това бе съдбата й, орисията й, доживотната й
присъда… наказанието й, задето толкова дълго бе лоша…
проклятието й и тя вярваше в това с всяка своя фибра. Докато
лежеше в леглото си същия ден, разбираше, че не само те не я
обичат, но и никой друг не би могъл да изпитва подобни чувства
към нея, ако знаеше каква е. И дори да повтаряше „Слава на теб,
Мария“ и други молитви до безкрай и да се изповядваше, не беше
в състояние да промени нищо.
През останалата част от деня Габриела размишлява на
различни теми, мислеше за думите на игуменката… за майка си в
Калифорния. На вечеря не бе разговорлива, веднага след това
отиде да се изповяда, както винаги, и се качи в стаята си с Натали
и Джули. Легна си преди тях, по навик се сви на кравай в долната
76
част на леглото и продължи да размишлява. И двамата й
родители се бяха оженили, баща й имаше „нови“ деца, които да я
заменят… майка й пък изобщо не искаше деца или може би сега
щеше да поиска… но добри… този път не лоши… И двамата бяха
започнали нов живот… а Габриела трябваше да живее с ясното
съзнание защо я бяха напуснали… и да си мисли, че ако бе по-
добра, нещата навярно щяха да са по-различни. Имаше пред себе
си цял живот да го постигне, да се отдаде на Господ, на другите
хора, да изкупи греховете си, да съжалява за стореното и да
прости за всичко, което й бе причинено. По-късно в
изповедалнята свещеникът й бе казал, че сега тя носи цялата
отговорност, и й обясни, че онова, за което трябва да се бори до
края на живота си, е опрощението. Габриела си го повтаряше
отново и отново на заспиване… опрощението… опрощението…
трябваше да им прости… всичко бе по нейна вина… трябваше да
им прости… да им прости… по среднощ монахините я чуха да
крещи… виковете й се разнасяха по дългите тъмни коридори и
отекваха в стените. Наложи се три от тях да опитат да я събудят,
накрая извикаха и майка Грегория да я успокои… спомените за
жестоките побои бяха твърде ясни, твърде реални, тя сякаш
отново усещаше кръвта по главата си, ослепяващата болка в
ухото, в счупените ребра и в крайниците, които толкова често
майка й риташе… и Габриела бе сигурна, че никога няма да ги
забрави. Тази нощ тя лежа дълго, ридаеща в прегръдката на
игуменката, и непрекъснато повтаряше:
— Трябва да им простя… трябва да им простя…
Майка Грегория бе неотлъчно до нея, докато заспи отново, а
после я наблюдаваше тихо и се реши да я остави едва когато най-
сетне видя дребното личице да се отпуска спокойно. Вече
схващаше по-добре от всеки друг или поне си мислеше, че
разбира, колко много наистина има да им прощава детето.
Подобно на Габриела тя знаеше, че това ще й отнеме целия
живот.

≈7≈

Следващите четири години бяха най-спокойните за Габриела,

която водеше безоблачен и сигурен живот в „Сейнт Матюс“.
Продължаваше да учи в манастира. Джули бе подстригана за
монахиня, сестра й Натали постъпи със стипендия в колеж. По
това време тя бе не само очарована от Елвис, но и страстна
почитателка на четиримата от „Бийтълс“. Не забравяше да пише
77
писма на монахините от щата Ню Йорк, където учеше, срещаше
се с момчета и правеше всичко или почти всичко, за което бе
мечтала в „Сейнт Матюс“.
Междувременно в манастира дойдоха две нови момичета от
Лаос, изпратили ги бяха монахини мисионерки. Те бяха много
по-малки от Габриела, но живееха в една стая с нея, както преди
това съквартирантки й бяха Натали и Джули.
В продължение на четири години момичето не бе получило
известие от майка си, но все още от време на време мислеше за
нея, както и за баща си. Единственото, което знаеше за него, бе,
че е отишъл в Бостън и иска да се ожени за жена с две дъщери.
Нямаше представа какво се е случило с Джон след това и не
възнамеряваше да се интересува. Знаеше, че майка й все още
живее в Сан Франсиско, веднъж месечно, винаги точно навреме
игуменката получаваше чек, с който Елоиз заплащаше стаята и
храната, но никога нямаше съпътстващо писмо или дори
бележка, запитване как е дъщеря й, добре ли е и щастлива ли е.
Не получаваше нито честитки, нито подаръци, независимо дали
бе Коледа или рожденият й ден. Животът на Габриела сега
изцяло се въртеше около „Сейнт Матюс“ и всички там я обичаха.
Трудеше се по-усилено от когото и да било, чистеше подовете,
масите, баните, готова бе да свърши всяка домашна работа, която
другите монахини биха отказали. Блестящо подготвяше
домашните си. Продължаваше да пише разкази и поезия и
всичките й учители бяха единодушни, че притежава истински
талант.
Все така спеше в долния край на леглото, кошмарите я
преследваха, но никога не даваше обяснения за тях. А майка
Грегория я наблюдаваше отдалече, както винаги угрижена от
някои неща, които забелязваше. Болката в очите на Габриела бе
намаляла, тя бе станала още по-хубава, макар сама да не го
съзнаваше, тъй като не проявяваше и капка интерес към
външния си вид. Живееше в свят, на който суетата бе чужда. В
манастира нямаше огледала, тя все още носеше старите дрехи на
послушниците, обличаше се машинално, без интерес. На десет
години си беше поставила цел – животът й щеше да бъде
пожертван в служба на другите. Ала когато от време на време
разговаряше за това, тя все още настояваше, че няма призвание.
Сравнявайки се с момичета като Джули или с онези, които
идваха от разни места, виждаше разликата между себе си и тях.
Те бяха така сигурни и уверени, толкова непоколебими в
призванието си. Единственото, което Габриела съзираше в себе
си, бяха грешките, провалите, простъпките или случаите, в които
според нея необмислено бе обидила околните. Истината бе, че
78
смиреността й бе много по-дълбока, отколкото на онези, които
парадираха с призванието си. И майка Грегория се опитваше
година след година да я накара да го осъзнае. Но тя бе толкова
упорита и отричаше качествата си, посочваше само дефектите и
не можеше да си представи да стане монахиня в „Сейнт Матюс“,
нито й минаваше през ум да си тръгне. Живееше в пълно
уединение, обградена с обичта и закрилата на монахините, и не
се съмняваше, че би умряла извън този свят.
— Предполагам, че трябва да остана тук и да търкам подовете
до края на живота си – пошегува се тя със сестра Лизи на
петнайсетия си рожден ден. – Никой друг не иска да го прави. А
на мен ми харесва. Така си осигурявам време да мисля върху
разказите си.
— Ти ще можеш да пишеш дори и да се присъединиш към
ордена, Габи – твърдеше сестра Лизи, както я уверяваха и всички
останали. В манастира нямаше човек, който да не забелязва
колко силно е призванието й. Габриела бе единствената, която не
го съзнаваше. Понякога те просто й се усмихваха и не обръщаха
внимание на необмислените неща, които говореше. Знаеха, че
накрая ще прозре призванието си. Невъзможно бе това да не
стане, а междувременно тя все още имаше какво да научи.
На шестнайсет години бе овладяла целия гимназиален
материал и въпреки всичките им усилия да я задържат при себе
си, трябваше да признаят, че е готова за колеж. А Габриела
упорито се дърпаше. Беше щастлива тук, с тях, да прави дребни
услуги и жестове на внимание към монахините, за които никога
не се хвалеше, да изпълнява поръчения и да върши домакинска
работа. Ала при литературния талант, който имаше, майка
Грегория не можеше да допусне да не продължи обучението си.
Интересните разкази, които пишеше, разкриваха изключителна
дарба, проницателност и интуиция. Бяха изпълнени с
чувствителност, с нежност, която вълнуваше сърцето, но
излъчваха също и сила. Стилът й би подхождал на по-възрастен
автор, във всеки случай не и на момиче, прекарало детството и
юношеството си в манастир.
— Все пак какво ще правим с образованието ти? – попита я
игуменката, когато навърши шестнайсет години, след като бе
разговаряла с всичките й учителки. Те бяха единодушни, че
Габриела е напълно готова да постъпи в колеж, и според тях би
било престъпление да не продължи образованието си.
— Няма да се занимаваме повече с това – твърдо отвърна
момичето. Изпитваше ужас от света извън стените на манастира
и не желаеше да рискува да се завърне в живота, който я бе
наранил толкова дълбоко. Не искаше да напусне сигурното
79
убежище на „Сейнт Матюс“ нито за миг. Шегуваха се с нея, че
прилича на възрастните монахини, които се оплакваха всеки път,
когато им се налагаше да отидат на лекар или на зъболекар. По-
младите обичаха да излизат от време на време, да се виждат с
роднини, да ходят в библиотека или на кино. Не и Габи. Тя
предпочиташе да стои в стаята си и да пише разкази.
— Ти не живееш при нас, за да се криеш от света, Габриела –
твърдо се възпротиви майка Грегория. – Тук сме да служим на
Господ, като отдаваме способностите си на Него и на света, който
има нужда да получава онова, с което можем да го дарим, без да
го лишаваме от себе си поради страха да поемем
предизвикателствата извън Божията обител. Помисли за
сестрите, които работят всеки ден в болницата „Милосърдие“.
Ами ако те решат да останат по стаите и да се потопят в
съзерцание, защото се смущават да се грижат за пациенти мъже?
Нашият живот не е подчинен на страха, а на службата, Габриела.
– Срещна поглед, изпълнен с боязън и безмълвна съпротива.
Момичето нямаше намерение да напуска манастира. По това
време Натали беше последна година в колежа в Итака, но дори
изпълнените с ентусиазъм писма, които изпращаше, и
перспективата да учи заедно с нея не повлияха на Габриела.
— Няма да го направя. – За пръв път, откакто бе тук, тя се
възпротивяваше на игуменката и проявяваше изненадваща
упоритост.
— Когато му дойде времето, не ще имаш възможност за избор –
отвърна майка Грегория и стисна устни. Не искаше да я кара
насила, но ако това бе единственият начин да я вразуми, бе
готова да го стори. – Ти си част от нашата общност и ще
постъпиш както ти кажа. Не си достатъчно голяма, за да вземаш
подобни решения, Габриела, и се държиш изключително
глупаво. – После тя приключи темата, подразнена от упоритостта
на момичето. Майка Грегория знаеше, че постъпва така заради
ужаса от външния свят, който я владееше, ала не възнамеряваше
да й позволи да се затвори в манастира. От своя страна Габриела
разбираше, че не е разумно, но нямаше намерение да отстъпи ни
най-малко. Чувстваше се в безопасност тук, не искаше да е част от
света, който някога я бе наранил така дълбоко. На шестнайсет
години тя се бе спасила от него във всяко отношение – физически
и духовно, и бе твърдо решена да живее уединено в „Сейнт
Матюс“.
Майка Грегория поръча на учителките да подадат документите
й в Колумбийския колеж вместо нея, ала те настояха Габриела да
попълни формулярите. Това бе забележителна битка, но накрая,
след като се съпротивлява упорито и се закле, че каквото и да
80
стане, няма да отиде да учи, момичето подготви документите си.
Естествено, бе приета, и то с пълна стипендия, което зарадва
всички, с изключение на нея самата. Причината да изберат
Колумбийския колеж, освен огромния престиж, с който се
ползваше това учебно заведение, бе фактът, че тя можеше да
посещава занятия и да живее в манастира.
— И сега какво? – попита Габриела унило, когато майка
Грегория й съобщи за стипендията. Беше юни, скоро щеше да
навърши седемнайсет и за пръв път, откакто живееше тук, се
държеше като глезено дете.
— Ще трябва да се заемеш с това едва през септември, моето
момиче. Междувременно можеш да живееш тук. Но ще
посещаваш занятията.
— Ами ако не го направя? — попита тя с типичната за нея
войнственост, заради която игуменката едва не вдигна
безпомощно ръце.
— През септември първата ми работа ще е да събера всички и
да те нашляпаме и повярвай ми, ще си го заслужила. Ти си много,
много неблагодарна. Това е чудесна стипендия, а при твоя талант
за писане можеш да постигнеш много неща. – Думите й звучаха
абсурдно за Габриела.
— Мога да правя същото и тук – страстно се възпротиви
Габриела и в очите й по-ясно от всякога се четеше неистов страх,
макар че игуменката никога не беше напълно сигурна от какво
толкова се боеше.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си толкова умна,
блестяща и талантлива, та няма какво повече да научиш за
писането? Боже мой, изглежда, трябва да поработим върху
смиреността ти, а? Може би малко мълчание и размисъл ще ти се
отразят добре. – Габриела само се изсмя при тези думи, а темата
се обсъждаше често през следващите три месеца и винаги се
стигаше до спор, но накрая с помощта на всичките двеста сестри
в манастира през септември тя започна да посещава колежа. И
макар да не й се искаше, след седмица неохотно призна, че й е
приятно. А след още три месеца направо взе да й харесва.
За четирите години обучение не изпусна нито едно занятие.
Записваше се във всеки курс по творческо писане, поглъщаше
жадно всичко, на което я учеха в часовете по литература, всяка
дума на своите преподаватели. Ала рядко говореше, освен ако не
я попитат, и се стараеше да стои настрани от колегите си.
Избягваше както момчетата, така и момичетата, беше прилежна
на лекциите и упражненията и в момента, в който свършеше
последният час, бързаше обратно за манастира. От гледна точка
на общуването с хора извън стените му опитът бе тотално
81
провален. Непрекъснато пишеше реферати, поемаше извънредни
курсови работи и когато беше в последния курс, започна да твори
новела. Завърши с отлична диплома. Сестрите от манастира
разиграха лотария коя да отиде на тържествената церемония,
двайсет от тях се оказаха късметлийки и придружиха майка
Грегория. Приличаха на множество силно любещи майки. Когато
се дипломира, беше близо на двайсет и една години, прибра се в
манастира триумфално с един от двата микробуса, които бяха
наели. Всички бяха превъзбудени от наградите, които бе
спечелила, но никой не се изненада, че тя бе отличената.
Годините в Колумбийския колеж бяха голяма победа за нея,
монахините и за момент не бяха се усъмнили, че един ден
Габриела ще напише книга и ще стане известна писателка, макар
тя самата все още да се съмняваше. Дори преподавателите й
казаха, че не бива да е толкова скептично настроена към таланта
си. По тяхно мнение бе изключително надарена.
Същия ден след дипломирането, докато се разхождаше в
градината с майка Грегория в топлата юнска вечер, тя заговори
колебливо за бъдещето си като писателка.
— Още не съм сигурна, че мога да го постигна – призна
Габриела, неуверена както винаги. Чувството за вина и
прекомерната смиреност от юношеството й бяха прераснали в
остра липса на самочувствие. Майка Грегория добре го
съзнаваше и спореше често с нея по този повод.
— Разбира се, че можеш. Погледни новелата, която написа като
дипломна работа. Защо според теб завърши с отличие?
— Заради всички вас. Не искаха да ви огорчавам и освен това
деканът е католик. – Дори игуменката се изсмя при този
аргумент.
— Изобщо не е вярно. Той е евреин. И ти превъзходно знаеш
защо ти дадоха всички онези награди. В никакъв случай не и от
милосърдие. Ти си ги заслужи. Въпросът е какво ще правиш сега.
Все още ли искаш да продължиш да пишеш? Можеш да работиш
на хонорар в списание или вестник. Пред теб се разкриват
огромни възможности. Би могла дори да преподаваш в „Сейнт
Стивънс“ и в свободното си време да пишеш книга. – Тя искаше
да й помогне да започне. Знаеше по-добре от всеки друг, че Габи
има нужда от силен тласък.
— А мога ли да продължавам да живея тук? Поне за известно
време?… Или изобщо? – попита тя притеснено и майка Грегория
се намръщи, недоволна от страха, който изпитваше Габриела. Все
още на моменти игуменката се изумяваше от решимостта на
момичето да остане изолирано от светското общество. Никога не
си позволяваше и най-малка свобода. Нямаше приятели, изобщо
82
не познаваше мъже. Според възрастната жена тя би следвало да
научи малко повече за външния свят, преди окончателно да го
загърби.
Мисълта да напусне манастира и да престане да бъде част от
него би убила Габриела и майка Грегория го знаеше.
— Мога да ви плащам стая и храна от парите, които печеля, за
да остана тук – решително предложи девойката. – Ако изобщо
започна да печеля, а и това ще изисква време. – Тя се
притесняваше от месеци и се ужасяваше от този разговор.
Живееше в „Сейнт Матюс“ повече от десет години, бе прекарала
тук над половината си живот и не можеше да си представи, че ще
ги напусне, дори не искаше да мисли за това. Ала имаше друга
идея и чакаше да дойде моментът, за да я обсъди с майка
Грегория. Сега разбираше, че мигът е настъпил.
— Та да отговоря на въпроса ти, Габриела. Ти, естествено,
можеш да продължаваш да живееш тук. Когато ти е възможно,
нищо не пречи да даваш малки суми. Макар че сега ти даваш
повече, отколкото трябва, с цялата работа, която вършиш и която
си свършила през всичките тези години. Поведението ти винаги е
било такова, сякаш си една от монахините. – Чековете от майка й
секнаха в деня, в който тя навърши осемнайсет години. Никога
не получи от нея бележка, писмо, нямаше и телефонно обаждане.
Просто чековете престанаха да идват. Елоиз Харисън Уотърфорд
смяташе, че е изпълнила задълженията си, и не искаше повече
каквито и да било контакти с дъщеря си. Откакто я бе изоставила
в манастира, изобщо не пожела да общува с нея, а с годините
Габриела си даде сметка, че баща й най-вероятно няма представа
къде бившата му съпруга е захвърлила дъщеря му. Ала той не бе
се обаждал и още когато беше при майка си, макар да знаеше
много добре адреса. Истината бе, че никой от тях не желаеше тя
да е част от живота му. Докато следваше в Колумбийския колеж,
Габи казваше, че е сираче и живее в манастира „Сейнт Матюс“,
макар че рядко се случваше някой да се заинтересува и това в
повечето случаи бяха преподавателите й. Останалите момичета
от групата я смятаха за неестествено затворена и срамежлива. И
макар младежите да я намираха за привлекателна, мигом щом я
зърнеха, тя ги отблъскваше. По свой собствен избор беше
напълно изолирана и дори докато следваше, единственият й
социален контакт бе с монахините от манастира „Сейнт Матюс“.
За момиче на нейната възраст това бе нездравословно в много
отношения, ала от известно време майка Грегория виждаше
какво става и не искаше да я насилва по никой начин. Габриела
трябваше да следва вътрешния си глас, както бяха сторили
всички те. Онова, което й каза девойката обаче, не я изненада.
83
 — Напоследък мислих доста – започна тя, изведнъж изпита
срам и й стана неловко пред жената, която й бе като майка,
единствената майка, която бе познавала и обичала, след кошмара
от ранното си детство. Макар и рядко, Габриела разговаряше с
нея по този въпрос, но се задоволяваше само да каже, че се е
чувствала нещастна с родителите си и че те „не са били мили“ с
нея. Не бе споменала и дума за побоите, за преживения ужас. Ала
от нощните кошмари и белезите, които с проницателния си
поглед бе забелязала, майка Грегория бе добила известна
представа за предишния й живот и бе успяла да анализира
фактите. Рентгеновият преглед, който й правиха преди две
години заради бронхит, показа, че има на няколко пъти чупени
ребра, а малкият белег зад ухото й обясняваше защо момичето
понякога не чува съвсем добре. Игуменката знаеше вече много
неща, без никой да й ги беше казал. Габриела въздъхна дълбоко,
докато се чудеше как да обясни какво мисли, а майка Грегория
имаше предчувствие какво ще последва. Вече бе дошло времето.
– Струва ми се, че чух разни неща, майко… имах видения.
Отначало смятах, че си въобразявам, но, изглежда, това става все
по-силно и по-силно.
— Какви видения? – попита заинтересувана майка Грегория.
— Не съм сигурна. Сякаш някой ме кара да правя неща, на
които винаги съм мислела, че не съм способна… или че не съм
достатъчно добра, за да ги правя… не знам… не съм сигурна… –
Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна безпомощно
жената, която бе за нея едновременно майка и наставница. – Не
знам. Какво би трябвало да чувам? – Майка Грегория разбираше
точно какво я пита Габи. За някои бе съвсем ясно, а други,
повечето от които бяха истински посветени на Бога, никога не
бяха убедени, че са достатъчно добри. Затова Габриела бе
несигурна, съмняваше се в себе си и оттам и в онова, което
чуваше.
— Би трябвало да слушаш сърцето си, дете мое. Но би следвало
да вярваш достатъчно на себе си, за да чуваш какво ти казва. Не
можеш да се съмняваш, че онова, което чуваш и знаеш, не е
вярно. Струва ми се, че ти го съзнаваш от доста време.
— Мислех си, че е така – въздъхна отново Габриела, изпита
облекчение от думите на игуменката. Толкова пламенно желаеше
да вземе правилното решение, но обикновено не се смяташе за
достатъчно добра, за да предложи способностите и знанията си
на другите. Всички бяха много по-добри от нея. – Миналата
година бях толкова убедена, че през лятото и по Коледа направо
ти го бях признала. Но ми се струва, че просто съм искала да го
чуя. Не съм била сигурна какъв ще е отговорът ти.
84
 — А сега? – попита я спокойно майка Грегория, бе скрила
ръцете си в широките ръкави на черните си одежди, докато двете
продължаваха да се разхождат в градината на смрачаване. Почти
се бе стъмнило. – Сега какво казваш, Габи? – Искаше да чуе от
нея думите. Не желаеше да й отнема този миг. Беше твърде
важно за по-нататъшния живот на девойката, за да си го позволи.
Гласът на Габи едва се чу, когато двете спряха и се погледнаха
една друга.
— Искам да се присъединя към ордена. – Изглеждаше силно
притеснена, а в очакване на потвърждение дълбоките й сини очи
сякаш пронизваха жената, която тя смяташе за своя майка. — Ще
ми позволиш ли? — Това бе миг на пълно смирение, пълна
самопожертвователност, пълно себеотдаване. Копнееше да се
предложи на Господ и на хората, които й бяха дали толкова
много – сигурност, свобода, обич и утеха. Беше им безкрайно
задължена. Единственото й желание бе да посвети живота си на
тях. Те й бяха дали много повече от онова, от което я бяха
лишили родителите й.
— Това не зависи от мен – с нежност й отвърна игуменката. –
То зависи изцяло от теб и от Господ. Моята роля е единствено да
ти помогна. Ала аз се надявах, че ще стигнеш до това решение.
Наблюдавам вътрешната ти борба от две години. – В гласа й
напираше топлота.
— Знаела си? – Габриела я погледна изненадана, а игуменката
й се усмихна, хвана я под ръка и двете продължиха бавно да се
разхождат из градината. – Е? Какво мислиш? – Тя задаваше вече
този въпрос на игуменката на ордена, към който искаше да се
присъедини.
— През август започва нов курс за послушници. Мисля, че
точно си улучила момента. – Те спряха и се усмихнаха една на
друга, а Габриела се протегна и я прегърна.
— Благодаря ти… за всичко… за живота ми… никога няма да
разбереш от какво си ме спасила, когато ме прие тук. – Дори сега
тя не бе склонна да й разкаже. Споменът бе твърде болезнен.
— Подозирах го от самото начало. – А после, изкушена съвсем
по човешки, не можа да се въздържи да не я попита: – Все още ли
ти липсват? – Това бе въпросът на майката осиновителка за
рождените родители, по които детето все още може би копнее.
— Понякога ми липсват, но такива, каквито е трябвало да бъдат
или каквито съм искала да бъдат и никога не са били. Друг път се
питам къде ли са сега… как живеят… имат ли други деца. Но това
не е важно. – Ала истината бе, че Габриела му придаваше
значение, и двете го знаеха. – Сега пък още по-малко. – В случая
Габи лъжеше повече себе си, отколкото жената, която винаги бе
85
наричала „майко“. – Вече имам семейство… или поне ще го имам
през август.
— Ти имаш семейство от мига, в който си прекрачила този праг,
Габи.
— Знам – отвърна тя тихо, после пак хвана под ръка
монахинята и двете се запътиха към жилищната сграда на
манастира, където Габриела щеше да остане завинаги. За нея
решението бе от изключителна важност. То означаваше, че
никога няма да й се наложи да ги напусне и че никога няма да ги
загуби. Означаваше също, че никога няма да бъде изоставена. А
това бе всичко, което желаеше. Сигурността, че ще им
принадлежи завинаги.
— Ти ще станеш много добра монахиня – тихо рече майка
Грегория и й се усмихна.
— Надявам се – отвърна Габриела също с усмивка. Изглеждаше
безкрайно щастлива. – Това е всичко, от което имам нужда.
Двете жени влязоха в сградата, хванати за ръце, а девойката
почувства по тялото й да се разлива вълна на облекчение. Това бе
и винаги щеше да бъде истинският й дом.
На следващия ден, щом майка Грегория съобщи на вечеря
решението на Габриела, се чуха викове на одобрение и ликуване.
Всички я поздравяваха, прегръщаха я и й казваха колко са
щастливи и как отдавна са знаели, че има призвание.
Празненството бе голямо и когато същата вечер тя влезе в
познатата стая, знаеше с абсолютна сигурност, че само смъртта
може да я раздели с тях. Това бе единственото, което някога бе
желала. Тази нощ спа спокойно, докато кошмарите не се явиха
наново, с всичките им звуци и целия ужас, който бе запечатан
съвсем ясно в съзнанието й, спомена за лицето на майка й,
ударите, омразата й… миризмата на болница… баща й, застанал
безпомощно на прага. Всичко се върна отново при нея, а тя се сви
на кълбо в долния край на леглото, както правеше от години, за
да избегне мъченията. Ала дори да не можеше да се скрие от
кошмарите, дори да продължаваха да я преследват цяла вечност,
когато се събудеше и се огледаше наоколо, разбираше, че си е
вкъщи, опитваше се да успокои разтуптяното си сърце и знаеше,
че е на сигурно място.
Една от сестрите надникна в стаята и видя, че Габриела седи в
леглото, съвсем разстроена поради очевидно реалистичното
изживяване на кошмарите. Както се случваше често, бяха я чули
да вика. Монахините вече не се тревожеха както някога, но им
беше мъчно за нея.
— Добре ли си? – прошепна сестрата, а Габриела кимна,
усмихна се през сълзи, опитваше се да се върне в настоящето.
86
 — Съжалявам, че ви събудих. – Ала те вече бяха свикнали. Тези
кошмари се повтаряха, откакто бе дошла в манастира. Никога не
говореше за тях, не обясняваше нищо на никого и те само можеха
да гадаят какви ужаси я преследваха или какъв е бил животът й
преди. Но тук, в безопасното лоно на манастира, където я бяха
захвърлили и където щеше да остане до края на живота си, тя
знаеше, че демоните вече не могат да я докоснат. Отново си легна
и този път се замисли за родителите си, за въпросите на
игуменката предната вечер – дали майка й и баща й, й липсват.
Изобщо не й липсваха, но продължаваше да си мисли и да си
спомня за тях, а в нощи като тази все още си блъскаше главата
над въпроса защо не я обичаха. Дали наистина беше толкова
лоша, колкото казваха? Тяхна ли бе вината, или нейна? Те ли й
бяха навредили, или тя на тях? Тя ли бе разрушила живота им,
или те нейния? Дори сега не знаеше отговорите на тези въпроси.

≈8≈

През август Габриела започна да посещава класа за

послушници в манастира „Сейнт Матюс“. Правеше всичко, което
бе виждала другите да правят, предаде дрехите, които бе носила,
подстрига косата си и облече късата груба дреха, която и
останалите носеха в продължение на година, преди да станат
новопосветени. Знаеше, че след това я чака дълъг път, две години
като новопосветена и още две в монашеско обучение, преди
окончателно да даде обет. Тоест, преди да стане монахиня, й
предстояха пет години. За нея и за другите, с които започваха
заедно, обучението щеше да е по-дълго и по-вълнуващо,
отколкото в колежа. Това бе моментът, за който всички бяха
мечтали.
Възложиха й да изпълнява безкрайни домакински задължения,
но за Габриела повечето от тях не бяха нито неприятни, нито
непознати. От години бе вършила толкова черна работа в
манастира, че нищо от онова, което трябваше да прави, не й се
струваше противно. Наместо това приемаше всяко унижение
охотно и с неизчерпаемо чувство за хумор. Наставницата на
послушниците, наставницата на новопосветените и майка
Грегория споделяха помежду си, че Габриела е взела точното
решение за своето призвание. Тя бе избрала името сестра
Бернадет и сред послушниците вече бе известна като сестра
Бърни.

87
 Разбираше се с повечето от тях. В класа бяха общо осем, шест от
тях сякаш изпитваха респект от сестра Бърни. Осмата бе момиче
от Вермонт и имаше махленския навик да оспорва всичко, което
Габриела кажеше, и да се опитва да прави интриги между нея и
останалите. Дори си позволи да подметне пред наставницата на
послушниците, че е арогантна и й липсва уважение към по-
възрастните монахини. Бе й обяснено, че Габи е прекарала почти
целия си живот в „Сейнт Матюс“ и че тук тя се чувства като у
дома си. След това младата послушница от Вермонт се оплака, че
Габриела била суетна, и се кълнеше, че я виждала да се оглежда в
прозореца поради липса на огледало.
— Може би просто се е била замислила за нещо.
— За външния си вид – намръщено отбеляза момичето. Тя бе
лишена от каквато и да било привлекателност, бе взела
решението да постъпи в ордена, след като преди шест месеца бе
развалила годежа си, и наставницата на послушниците все още се
съмняваше в призванието й, докато за Габриела не изпитваше
капка съмнение. Както и никой друг от манастира, ни за миг. А
Габи не се бе чувствала по-щастлива никога през живота си.
Очевидно разцъфтяваше след решението да стане част от
монашеския орден. И монахините, които я познаваха от най-
ранното й детство, засияваха, щом я видеха.
Същата година тя написа за тях коледен разказ, подготви за
всички обитателки на манастира малки книжки, над които
седеше до среднощ в кабинета на майка Грегория, и сутринта на
Коледа всяка намери на мястото си за хранене в трапезарията по
една книжка. Върху този разказ бе работила месеци, а
наставницата на новопосветените настоя да бъде сторено
необходимото за публикуването му.
— Тя пак се перчи! – взе да негодува сестра Ан, момичето от
Вермонт, с което демонстрира липса на каквото и да било
душевно благородство, още по-малко – коледно смирение.
Напусна демонстративно масата и се прибра в стаята си, а
книжката, която Габриела бе изработила, изхвърли в боклука.
По-късно този следобед Габи отиде да я види и се опита да й
обясни, че манастирът е неин дом от години и че й е трудно да не
се радва, задето ще стане част от ордена. – Сигурно си
въобразяваш, че всички тук са влюбени в теб, защото те познават.
Е, ти не си по-добра от нас, останалите, и ако не беше толкова
заета да се фукаш непрекъснато, сигурно щеше да си по-добра
монахиня. Не си ли се замисляла върху това? – Тя така се
нахвърли върху Габриела, че за миг й напомни майка й.
Обвинението, че е неспособна и грешна, се заби като кинжал в

88
сърцето й и по-късно следобед девойката отиде да разговаря по
въпроса с майка Грегория.
— Може би тя е права. Може би съм арогантна… и се перча, без
да искам. – Ала игуменката се опита да й обясни очевидното –
момичето от Вермонт просто й завиждаше.
През следващите три месеца това се превърна в нещо като
свещена война. Ан клеветеше непрестанно Габриела и й
посочваше пропуските всеки път, когато й се удадеше
възможност. За Габи притеснението се превърна в мъчение, тя
постоянно се страхуваше, че момичето вижда у нея недостатъци,
които действително съществуват и които ще й попречат да служи
на Бог с истинска смиреност и достатъчно голямо себеотдаване.
Габриела непрекъснато се изповядваше и започна да се съмнява
в призванието си. През пролетта вече мислеше, че е допуснала
грешка и че сестра Ан съзира у нея реални недостатъци и затова
трябва да бъде подложена на изпитание, преди да вземе
окончателно решение за присъединяване към ордена. В
поведението на момичето и в отношението му към нея имаше
нещо толкова болезнено и познато, че то отекваше в душата й, а
една нощ по време на изповед призна на свещеника от другата
страна на решетката, че сериозно се съмнява в призванието си,
макар преди да е била съвсем сигурна.
— Какво те кара да си мислиш така? – В тона на непознатия
глас се усещаше озадачение и Габриела в миг осъзна, че не се
изповядва пред свещеника, когото познаваше от детството си.
— Сестра Ан постоянно ме обвинява в суета и гордост, както и в
арогантност, самооправдаване, надутост и може би е права. Как
бих могла да бъда полезна на Господ, ако не съм смирена и
естествена и не Му се подчинявам? И което е по-важно – тя се
изчерви в тъмното, докато се изповядваше, но това нямаше
значение, защото все едно не го познаваше, – мисля, че започвам
да я мразя.
От другата страна на решетката настъпи тишина, после
Габриела чу предпазливо да й се задава въпрос. Гласът бе
внимателен и по някаква неизвестна причина тя се запита как ли
изглежда мъжът.
— Преди това мразила ли си някой друг?
Отговори, без да се колебае:
— Родителите си.
— Друг път признавала ли си го? – Той, изглежда, се
заинтересува от нея, а тя му отвърна, че го е споделяла при
изповед често, откакто бе дошла в „Сейнт Матюс“. – Защо ги
мразеше?

89
 — Защото ме биеха – отвърна без заобикалки, звучеше му по-
смирена, отколкото очакваше, и много по-открита. Известно му
бе, че е една от послушниците, за втори път идваше тук да
изслушва изповеди и не знаеше нищо за нея. Всички други
свещеници познаваха Габриела, но не и той. – Всъщност биеше
ме майка ми – добави тя. – Баща ми просто я оставяше да ме
малтретира безнаказано… ала след като пораснах, намразих и
него заради това. – Друг път не си бе позволявала толкова голяма
откровеност, не знаеше защо го прави точно сега, може би имаше
нужда да изчисти гърдите си от всичко, за да се освободи от
чувствата си към сестра Ан. Вярно бе, че тя буквално я
измъчваше, ала въпреки това Габриела се срамуваше от
отношението си спрямо нея.
— Казвала ли си някога на родителите си какво чувстваш? –
попита той, стори й се съвсем млад, опитваше се да изцери
раните й и да я освободи от тях, не просто да изслуша
безразлично изповедта й.
— Никога повече не ги видях. Баща ми напусна майка ми,
когато бях деветгодишна, и сякаш потъна вдън земя. Премести се
в Бостън, а няколко месеца по-късно майка ми ме изостави тук и
не се появи повече. Каза ми, че заминава за шест седмици за
Рино, после се омъжи отново и реши, че не мога да се впиша в
новия й живот. В редица отношения това бе благословия. Ако се
бях върнала при нея, неминуемо щеше да ме убие. – От другата
страна на решетката настъпи тишина след шока от чутото.
— Разбирам.
Тогава тя реши да му каже и останалото и да направи пълна
изповед.
— Сестра Ан ми напомня за майка ми и ми се струва, че затова я
мразя толкова много. Непрекъснато ми крещи и ми говори колко
лоша съм била… също като майка ми… а аз й вярвах.
— Вярваш ли на сестра Ан? – Коленете вече я боляха, освен
това в изповедалнята беше ужасно горещо и за двамата. Все едно
бяха коленичили в нагрята от слънцето телефонна кабина, а от
тъмнината им се струваше още по-горещо. – Вярваш ли в това,
което тя казва за теб, сестро? Че си толкова лоша? – Изглеждаше
силно заинтересуван от проблема й.
— Понякога. Винаги съм вярвала на майка си. Дори сега има
моменти, когато й вярвам. Ако не бях толкова лоша, те нямаше
да ме изоставят. И двамата. Сигурно у мен има нещо наистина
ужасно.
— Или у тях – рече той с развълнуван глас, а тя отново се опита
да си представи лицето му. – Грехът е техен, не твой. Може би
същото важи за сестра Ан, макар че все пак не я познавам. Може
90
би ти завижда по някаква причина, защото изглеждаш толкова
уверена и тук си като у дома си. След като си живяла през по-
голямата част от живота си в манастира, тя сигурно се чувства
засегната от това.
— А аз какво съм виновна? – попита Габриела, в тона й се
усещаше отчаяние, но този път той се засмя.
— Кажи й да престане или да извади боксовите си ръкавици.
Когато бях в Семинарията, имах боксов мач със семинарист, с
когото често изпадахме в недоразумения. Като че ли това бе
единственият начин да ги разрешим.
— И какво се случи? – прошепна тя, усмихваше се по време на
необичайната изповед. Повече приличаше на сеанс при
психотерапевт. Който и да бе непознатият свещеник, Габриела го
харесваше и имаше усещането, че той й помага. Струваше й се
изпълнен със състрадание, проницателност и чувство за хумор. –
Боксовият мач свърши ли работа? – попита тя, изгаряща от
любопитство.
— Всъщност да. Насини ми окото и едва не ме уби, но след това,
не знам защо, станахме големи приятели. Все още продължаваме
да се поздравяваме на всяка Коледа. Той е мисионер при
прокажените в Кения.
— Може би е възможно да организираме клас за послушници
там и сестра Ан ще поиска да се присъедини – промълви
Габриела. Дори в колежа тя не бе имала разговор като този – не
си спомняше да се бе шегувала със свои състуденти или с
преподаватели. А свещеникът с младежкия глас се смееше
дискретно.
— Защо не й го предложиш? Междувременно се покай с три
молитви „Слава на теб, Мария“ и една „Отче наш“, но се моли
пламенно – многозначително отбеляза той, гласът му бе станал
сериозен. Тя бе изненадана от нищожното наказание, което й бе
наложил, преди да опрости греховете й.
— Оставихте ме да се отърва лесно, отче.
— Да не би да се оплакваш? – Той отново се изненада.
— Не, просто съм учудена. Никога не ми се е разминавало така
леко.
— Изглежда, имаш нужда от малко почивка, сестро. Успокой се
и се опитай да не мислиш за това известно време. Струва ми се,
че проблемът е повече неин, отколкото твой. Не я бъркай с майка
си. Тя не е същият човек. Нито ти си същата. Никой не може да те
измъчва, освен ако не му позволиш. Обичай ближния си като
себе си, сестро. Работи в тази насока до следващата изповед.
— Благодаря ви, отче.

91
 — Върви си в мир, сестро – прошепна той, а тя напусна
изповедалнята и се настани на една пейка в задната част на
параклиса, за да изрече молитвите, с които трябваше да се покае.
Малко след това видя сестра Ан да се отправя към изповедалнята.
Забеляза, че неприятелката й преседя там дълго и излезе със
зачервено лице, стори й се, че е плакала. Габриела искрено се
надяваше той да не е бил твърде строг с нея, после изпита вина,
че му е казала толкова много. Ала във всички случаи сега се
чувстваше по-добре отпреди, а на излизане от параклиса се спря
и побъбри малко с наставницата на послушниците. Разговаряха
продължително за една от по-възрастните монахини, която бе
болна от известно време, в един момент Габриела забеляза, че в
изповедалнята бе запалена лампата и не след дълго оттам излезе
свещеникът. При вида му тя буквално се стъписа. Бе висок, със
спортна фигура. Имаше широки рамене, гъста пясъчноруса коса,
почти същия цвят като нейната, и се усмихна веднага щом зърна
двете монахини, които разговаряха.
— Добър вечер, сестри — непринудено ги поздрави той и се
спря за секунда при тях. – Параклисът ви е много хубав. – Той
огледа възхитено сградата, с която те толкова се гордееха,
наставницата на послушниците му се усмихна, а Габриела не
можа да се въздържи да не го погледне. Излъчваше сила и бе
невероятно привлекателен. Странно, но донякъде й напомняше
баща й от времето, когато тя бе дете, а той се бе върнал от Корея,
макар че в интерес на истината свещеникът бе по-атлетичен и по-
хубав.
— За пръв път ли идвате, отче? — попита го наставницата на
послушниците.
— За втори, замествам отец О’Браян. Той е за шест месеца в
Рим, ще посети Ватикана и ще прави проект за архиепископа. Аз
съм отец Конърс, Джо Конърс. – И отново им се усмихна.
— Колко прекрасно. – По-възрастната сестра бе впечатлена от
пътуването на отец О’Браян до Ватикана, а Габриела замълча,
неспособна да каже каквото и да било.
— Вие една от послушниците ли сте? — обърна се той накрая
направо към нея и тя кимна, притеснена, че може да познае гласа
й след продължителната и бъбрива изповед. Опитваше се да си го
представи с насинено око и как се бие в боксов мач със
семинарист, когото мрази.
— Това е сестра Бернадет – представи я гордо наставницата на
послушниците. Обичаше Габриела от дете, а сега тя бе любимата
й ученичка. Изпита огромна радост, когато Габи реши да се
подстриже за монахиня. – Живее при нас от дете – обясни

92
възрастната жена, – а сега реши да се присъедини към ордена.
Всички ние се гордеем с нея.
В очите му се четеше въпрос, когато той протегна ръка, а
Габриела му се усмихна, поемайки я.
— Много се радвам да се запознаем, сестро – усмихна й се той
топло и тя му се усмихна на свой ред, след като малко се
поуспокои.
— Благодаря ви, отче. Страхувам се, че ви задържахме до късно
тази вечер. — Разбра по очите му, че веднага разпозна гласа й, но
не се издаде… Едва ли забележка като: „О, вие ли сте тази, която
мрази сестра Ан“, би била уместна и тя с мъка потисна усмивката
си при мисълта за това.
— Посветил съм живота си на дълги изповеди – призна той с
усмивка, която би разтопила сърцата на хиляди жени при други
обстоятелства. Габриела го прецени като трийсетгодишен, макар
да не беше съвсем точна в това отношение, тъй като винаги бе
странила от светския живот. – Но кратки покаяния – леко се
усмихна свещеникът и й намигна, а тя се изчерви. Той очевидно
знаеше съвсем точно коя е и Габриела не можеше да се възпре да
не се усмихне.
— За мен е удоволствие да чуя това. Толкова е неприятно да
стоиш на колене в продължение на час и да се разкайваш
четиристотин пъти. Всеки може да се досети колко лоша си била.
Смятам, че кратките наказания са много по-ефективни.
— Ще запомня това. Ще дойда пак в края на седмицата.
Междувременно ще ме замества отец Джордж. Налага се да отида
за един ден до Бостън заради архиепископа.
— Приятен път, отче – пожела му наставницата на
послушниците с приятелска усмивка, той й благодари и си
тръгна. – Какъв мил млад човек – сподели тя с Габриела, докато
се отдалечаваха бавно от параклиса.
— Нямах представа, че отец О’Браян е заминал за Рим. Вече не
научавам никакви новини, защото съм много заета с вас,
момичетата. – Пожелаха си една друга „лека нощ“ и Габриела се
отправи бавно към спалнята с надеждата, че няма да се натъкне
на сестра Ан, която понякога се криеше и я причакваше в
коридора, за да я гълчи или мъмри за нещо. Ала сега Габриела не
я видя и спокойно се качи горе, свещеникът, който бе изслушал
изповедта й, не излизаше от мислите й. Несъмнено той бе
привлекателен млад мъж, също и интелигентен. Накара я да
приеме много по-леко враждебното отношение на сестра Ан.
Внезапно този проблем изгуби остротата си. За пръв път от
седмици Габриела бе в добро настроение, когато си легна в
стаята, която делеше с още две послушници. За щастие сестра Ан
93
не бе сред тях. А тази нощ дори нямаше да сънува кошмари.
Напоследък, особено откакто бе забелязала, че момичето от
Вермонт й напомня майка й, бяха станали много мъчителни.
— Лека нощ, сестра Бърни – обади се в тъмното една от
послушниците.
— Лека нощ, сестра Томи… лека нощ, сестра Агата… – Приятно
й бе да е с тях, да е една от тях, да облича всеки ден одеждите си.
Изведнъж усети колко силно обича всичко край себе си, всички
тях, онова, което правеха и за което се грижеха, което споделяха.
Ето това бе искала през целия си живот, но не си бе давала
сметка. Винаги се бе съпротивлявала на мисълта да се
присъедини към ордена, а сега това вече бе единственото, заради
което живееше. Когато си легна същата вечер, осъзна колко
много й бе помогнал отец Конърс със сериозното си и в същото
време ведро отношение към изповедта й. Трябваше да опита и да
му се изповяда отново. Радваше се, че той ще се върне в края на
седмицата. Беше далеч по-толерантен и предразполагащ от отец
О’Браян. Сякаш изведнъж всичко се подреди много по-добре за
нея и успокоена, тя заспа дълбоко с усмивка на лице и не се
пробуди чак до сутринта.

≈9≈

Останалата част от седмицата премина бързо. Послушниците

имаха много домакински задачи, а Габриела доброволно пое
допълнителни задължения, свързани с градинарството, искаше
преди лятото да насади разни зеленчуци за монахините. Така си
осигуряваше спокойствие поне за времето, през което бе в
градината, можеше да размишлява и да се моли, освен това
отдавна бе установила, че физическият труд я разтоварва. Вечер,
след като си бе казала молитвите, се опитваше да пише по малко.
Напоследък почти не й оставаше време за това. Пък и сестра Ан я
бе укорила по този повод. Беше й казала, че е суетно от нейна
страна да се гордее с писането си. А истината бе, че Габриела не
се гордееше, на нея просто й бе приятно. Никога не бе сигурна, че
е сътворила нещо, което и някой друг би прочел, литературата бе
просто прозорец за душата й, през който можеше да надникне в
нея, път, по който й бе приятно да поема, дори без да се замисля
кой знае колко върху това. Другите монахини харесваха
разказите й. Но както можеше да се очаква, младата послушница
от Вермонт й завиждаше.

94
 Габриела се опита да стои настрани от нея и се стараеше да си
припомня съветите, които отец Конърс й бе дал по време на
изповедта. Той се върна в края на седмицата, както бе обещал.
Отслужи литургия за всички тях и изслуша изповедите им. А
когато разпозна гласа на Габриела в тъмнината, благо я попита
как вървят нещата при нея. Маниерът му бе непринуден, топъл,
дружелюбен и това правеше изповедта не толкова строга, не така
сплашваща, макар да бе ритуал, който винаги й носеше
успокоение. Това бе единственото време и място, където бе
сигурна, че ще й простят за ужасните, безмълвни грехове, за
които я обвиняваха и за които изпитваше вина още от детството
си. Това бе един от редките случаи, когато в най-тъмните кътчета
на душата си не чувстваше истинското зло.
В изповедалнята Габриела го увери, че нещата със сестра Ан
вървят по-добре и че тя се моли за нея. Той й заръча да се покае с
пет молитви „Слава на теб, Мария“ за малките простими грехове,
които бе извършила, и я изпрати да си върви, а по-късно пак я
видя, като се отби на закуска при монахините. Пиеше кафе на
масата на майка Грегория и й махна приятелски, когато тя му се
усмихна от мястото си. Пак й се видя твърде странно, че той
прилича много на баща й. Беше по-едър и с по-топла усмивка, но
у него забелязваше нещо доста познато. Тази мисъл отново се
загнезди в съзнанието й, когато по-късно същия следобед сестра
Ан си позволи невежлива забележка, докато работеха в
градината.
— Разговаря ли вече със сестра Еманюел за отец Конърс? –
Сестра Еманюел бе наставницата на послушниците и Габриела
недоумяваше какво имаше предвид сестра Ан.
— Отец Конърс? – попита тя безучастно. – Какво за него?
— Видях ви да разговаряте онзи ден, а тази сутрин флиртуваше
с него в трапезарията. – Отначало Габриела си помисли, че тя се
шегува. Не можеше да бъде другояче. Не би могла да я обвини
насериозно, затова Габи се засмя от сърце и продължи да сади
босилек.
— Просто смешно – отвърна тя и почти веднага забрави
забележката, ала когато отново се извърна, видя в погледа на
момичето нещо, което я разстрои.
— Говоря съвсем сериозно. Трябва да се изповядаш пред сестра
Еманюел за това.
— Не ставай смешна, сестра Ан. – В гласа на Габриела се усети
раздразнение. Това момиче бе непресъхващ източник на
мъчения за нея, но поне този път нямаше да й позволи да я
тормози. – Само разговарях с него на изповедта.

95
 — Това е лъжа и ти го знаеш — дрезгаво продължи младата
послушница от Вермонт. Животът на това момиче не бе
потръгнал, в манастира го бе довело горчиво разочарование. Бе
грозновата и приятелят й от ученическите години бе развалил
годежа седмица преди сватбата. Дори на Габи не й бе трудно да
забележи, че е озлобена. – Видях го да ти хвърля погледи в
трапезарията. Ако ти не го направиш, аз ще кажа на сестра
Еманюел.
Тогава Габи се изправи в цял ръст, погледна сестра Ан, обзета
от внезапно разгорял се гняв.
— Ти говориш за свещеник, за човек, който се е отдал на
Господ, който идва тук да отслужва литургия за нас, да ни
изповядва. Грях е дори само да си помислиш подобно нещо. Ти
обиждаш не само мен, но подлагаш на съмнение и неговото
призвание.
— Той е мъж като всички останали. Всички те мислят за едно и
също. Знам за тези неща повече от теб. – Много добре й бе
известно, че Габриела е израсла като в черупка, скрита от
външния свят в манастира „Сейнт Матюс“ през последните десет
години. Тя бе имала годеник, беше почти омъжена, а човекът,
когото обичаше, я измами и избяга от нея с най-добрата й
приятелка от гимназията. Чувстваше се по-веща в отношенията
между мъжете и жените и бе много по-цинична от Габриела,
която бе рядко наивна и невинна.
— Струва ми се, че онова, което казваш и мислиш, е
отвратително и според мен сестра Еманюел би реагирала по
същия начин. Не знам какво имаш предвид, но аз никога не бих
говорила подобни неща за един свещеник. Може би е време да
споделиш със сестра Еманюел мислите, които ти минават през
ума. Малко повече вяра и милосърдие няма да ти навредят. –
Когато се върна към заниманието си, Габриела все още бе
ядосана и двете млади послушници не размениха и дума през
останалата част от следобеда, макар да продължаваха да се
трудят заедно в градината. Накрая сестра Ан се прибра вътре да
подреди дългите маси в трапезарията, а Габриела остана да
довърши работата си. Когато влезе в стаята да измие ръцете си и
да каже следобедните си молитви, бе възвърнала душевното си
равновесие и бе в по-добро настроение. Ала ако си бе позволила
да спре своето внимание върху противните подмятания, тя би
била бясна на сестра Ан заради обвиненията й по отношение на
отец Конърс. Той бе самият дух на християнската саможертва и
излъчваше топлина и доброта, към които всички те трябваше да
се стремят. Габриела не изпитваше към него нищо друго освен

96
възхищение, мисълта, че той „флиртувал“ с нея, действително бе
отблъскваща.
Прекараха останалата част от почивните дни спокойно, Габи не
бе се сещала за отец Конърс, докато не го видя отново на олтара
да отслужва литургия, а по-късно дойде да обядва заедно с тях в
градината. Беше Цветница и тя носеше върбови клонки, които бе
взела от черквата, когато след обяда той непринудено се
приближи към нея.
— Добър ден, сестра Бернадет. Чувам, че цялата седмица сте
садили зеленчуци. Разбирам, че имате дарба за отглеждане на
подправки и огромни домати. Не забравяйте да ни изпратите
малко за Стефановден. – Очите му бяха сини като априлското
небе и в тях пробягваше дяволито пламъче, когато тя го погледна
и се усмихна също така невинно като него.
— Откъде знаете?
— Сестра Еманюел. Тя ми каза, че отглеждаш най-добрите
зеленчуци в манастира.
— Сигурно затова ме оставиха да живея тук толкова години.
Знаех си, че трябва да има някаква причина – пошегува се
Габриела и двамата тръгнаха да се разхождат безцелно из
градината.
— Възможно е да има и други причини – отбеляза той
добродушно. Макар да бе идвал само няколко пъти в „Сейнт
Матюс“, веднага бе разбрал колко силно я обичат по-възрастните
монахини. Знаеше, че е протеже на майка Грегория още от
детските си години и разбираше защо тя означава толкова много
за тях. Вървяха към онази част от градината, където бе засаждала
зеленчуци, и той видя, че е свършила доста работа. Габриела
излъчваше достойнство и изящество, които нямаха нищо общо с
външния й вид и маниера й на поведение. Тя бе природно
елегантна и в същото време притежаваше ненатрапчива
сърдечност и нежност, които докосваха сърцето на всяко
същество край нея. С годините бе станала много красива, ала
изобщо не го съзнаваше. Външният вид бе нещо, на което никога
не обръщаше внимание. Но макар и свещеник, той не можеше да
се възпре да й се любува. Габриела бе като безценна картина,
изящна статуя, произведение на изкуството, от което човек бе
безсилен да откъсне поглед. За чуждите очи не оставаше
незабелязана и душевната й красота, която бе така сияйна.
Струваше му се, че вътрешно я осветява лъч божествена
светлина, на която той не бе в състояние да устои и си повтаряше,
че не друго, а силата на нейното призвание е тази, която
подчертава красотата й.

97
 Показа му какво е свършила през седмицата и му посочи
всички зеленчуци и подправки, които отглеждаше за нуждите на
манастира.
— Мога да засадя малко повече, ако искате, и ще имаме доста
излишно количество, което можем да поделим с вас през лятото,
ако съумея да опазя сестрите да не започнат да берат преди
време. Ето там има цял участък с ягоди. – Тя протегна ръка, за да
му посочи.
— Миналото лято бяха много вкусни. – Изведнъж той й се
усмихна под напора на спомените си за своето детство в Охайо.
— Като дете берях къпини. Връщах се в „Сейнт Маркс“ целия
одраскан и с полепнал къпинов сок по ръцете и лицето. – Той се
засмя. – Веднъж бях ял до пръсване и стомахът ме боля цяла
седмица след това. Братята ми казаха, че Господ ме наказва,
задето съм бил лаком. Ала аз продължих да правя така и в други
случаи. Реших, че ми харесва.
— В пансион ли сте били? – Бе чувала да се споменава за „Сейнт
Маркс“ и за братята, толкова рядко й се случваше да говори с
непознат, че съвсем естествено проявяваше любопитство към
него. Въпреки че бе срамежлива в общуването си с хора извън
манастира, тя с изненада установи, че с отец Конърс се чувства
съвсем спокойна и уверена. Вече напълно бе забравила грозните
думи на сестра Ан, с които се бе нахвърлила срещу нея преди два
дни.
— Ами може да се нарече и пансион. – Той се усмихна. –
Родителите ми починаха, когато бях четиринайсетгодишен,
нямах други роднини и живях в приют в града, където израснах.
Той принадлежеше на францисканците. Бяха много мили с мен.
– При този спомен на лицето му се изписа топла усмивка.
— Майка ми ме изостави, когато бях десетгодишна – тихо рече
Габриела и огледа разсеяно градината. Ала отец Конърс вече
знаеше историята й.
— Това е необичайно – отбеляза той, макар от изповедта й да бе
разбрал, че майка й, изглежда, не бе съвсем нормална. Много
ясно си спомняше, че тя бе споменала за побои и се питаше дали
изоставянето й тук всъщност не бе Божия благословия. –
Финансов проблем ли я принуди да го стори?
— Не – все така тихо отвърна Габриела. – Тя се омъжи повторно
и предполагам, че не се вписвах в представите й. Баща ми ни
изостави година преди това и избяга с друга жена. По някаква
причина майка ми винаги ме обвиняваше, че аз съм виновна за
техните недоразумения. – Говореше съвсем спокойно, а той я
наблюдаваше с безмълвно съчувствие.

98
 — А вие? Чувствахте ли го като своя вина? – На него му бе
приятно да разговаря с нея, но искаше също да разбере по-точно
защо е била оставена тук. За него бе важно да разбира хората, на
които помагаше и с които работеше.
— Сигурно. Тя непрекъснато ме обвиняваше, дори като дете… и
аз винаги й вярвах… предполагам, че ако не беше права, баща ми
би се застъпил за мен, и тъй като той никога не го стори, аз
просто приех всичките им обвинения. В края на краищата те бяха
мои родители.
— Звучи доста мъчително – внимателно отбеляза отец Конърс,
а Габриела го погледна и се усмихна. Вярно бе, ала от
дистанцията на времето нещата не й изглеждаха толкова зле,
след като бе прекарала десет години в покой и сигурност.
— Така е. Но да останеш сирак на четиринайсет години, също
не е лесно. При катастрофа ли загинаха? – попита го тя.
Разговаряха като приятели, отношенията им бяха така
непринудени и открити, че никой от тях нямаше представа колко
време е минало. Беше й изключително приятно да общува с отец
Конърс, чувстваше се съвсем спокойна в негово присъствие, а
това бе рядкост за Габриела.
— Не – отвърна той. – Баща ми почина внезапно от инфаркт,
беше едва четирийсет и две годишен, а майка ми се самоуби три
дни по-късно. Не бях достатъчно голям, за да разбера какво
става, но си мисля, че шокът и скръбта са я сломили. Ако човек
сподели с някого болката си, това може да свърши чудеса. Ето
защо тези неща са толкова важни за мен. Те са от огромно
значение. – Габриела кимна, питаше се какво ли споделяне би
помогнало на майка й. – Трябваха ми години, за да й простя за
стореното. Сега разговарям с толкова много хора, изпаднали в
същата ситуация, хора, които се чувстват хванати в капан,
изплашени или самотни, победени, които не виждат изход от
проблемите си. Странно е колко хора нямат с кого да си
поговорят, затова се оказват безпомощни пред неща, за които
ние, останалите, си мислим, че не са толкова страшни или важни.
— Като сестра Ан. – Тя отново му се усмихна и този път и
двамата се разсмяха. Бяха споделили важни събития от живота
си. Свързваха ги много неща. И двамата бяха лишени от светски
живот, бяха загубили семействата си внезапно и завинаги. И бяха
намерили спасение там, където никога отново не биха се
натъкнали на проблемите, тормозили ги като деца. – Кога взехте
решението да станете свещеник? – попита тя, изпълнена с
любопитство, и неусетно се запътиха към централната част на
градината.

99
 — Веднага след гимназията постъпих в Семинарията. Взех
решението, когато бях петнайсетгодишен. То ми се струваше
правилно. Не бих могъл да си представя живот, по-хубав от този.
Габриела му се усмихна наивно. Беше толкова красив, че в
известен смисъл познатите свещенически одежди й изглеждаха
неподходящи за него.
— Обзалагам се, че много от момичетата край вас са били
разочаровани.
— Не е съвсем така. Не познавах момичета. В „Сейнт Маркс“
имаше само момчета. Преди да отида там, пък бях твърде малък
и срамежлив. Това ми се струваше най-правилният избор. Не съм
се съмнявал в него нито за миг.
— Същото мога да кажа за себе си – призна му тя сериозно. –
Мислих върху това години, живеейки тук. Монахините, с които
израснах, винаги са ми говорили за „влечение“ и „призвание“, но
аз никога не съм се смятала за достатъчно добра. Непрекъснато
чувах гласове, а после изведнъж разбрах, че не искам да си
тръгна оттук. Аз принадлежа на това място. – Той кимна,
напълно я разбираше. И на двамата им се струваше, че това е
животът, за който са били родени.
— Все още имаш време да се увериш – вметна той спокойно,
отново говореше като свещеник, а не просто като приятел, ала
при думите му тя поклати глава отрицателно.
— Нямам потребност от време. Когато отидох в колежа,
разбрах, че не желая никога повече да живея в другия свят.
Твърде голямо изпитание е за мен. Не знам как да се държа.
Никога не съм ходила на срещи, не съм искала да се срещам с
мъже. Няма да знам какво да им кажа. – Габриела му се усмихна,
напълно забравила, че и той е мъж. – И не искам никога да имам
деца. – Това бе единственото нещо, което му се видя странно, а и
тя го изрече така пламенно, че привлече вниманието му.
— И защо не? – попита я отец Конърс, беше наистина
любопитен за причината.
— Реших го, когато бях още момиченце. Винаги съм се
страхувала да не заприличам на майка си. Ами ако това е част от
мен и аз постъпвам по същия начин като нея?
— Това е глупаво, сестра Бернадет. Не е задължително над теб
да тегне същото проклятие и да те мъчат същите демони както
майка ти. Много хора преживяват тежко детство, но стават
чудесни родители.
— Но ако при мен бъде различно, тогава? Изоставяш децата си
в най-близкия манастир? Не бих искала да постъпя така с нечий
друг живот. Знам какво е да го преживееш.

100
 — Сигурно е било ужасно за теб да бъдеш изоставена – рече той
тъжно, спомни си за деня, когато бе намерил майка си. Макар
цял живот да се бе молил и да бе се посветил на служба на Бог, не
можеше да забрави гледката. Открил я бе просната във ваната,
китките й бяха разрязани. Тогава за пръв и последен път я бе
видял гола. Разрезите бяха толкова дълбоки, че едва не бе
отсякла ръцете си със самобръсначката на баща му.
— Така е – отвърна спокойна, но натъжена Габриела, – но в
същото време бе облекчение за мен, щом разбрах, че тук съм в
безопасност. Майка Грегория спаси живота ми. Тя ми беше като
майка.
— От онова, което съм чул, игуменката е много горда, че си
решила да останеш и да се присъединиш към ордена. От теб ще
стане отлична монахиня, сестра Бърни. Ти си добър човек. – Той
я погледна и в очите му тя прочете увереност в собствените му
думи.
— Благодаря ви, отче. И вие сте добър човек. Много ми е
приятно да разговарям с вас. – Габриела се изчерви леко,
природната й срамежливост бавно се върна, когато се
присъединиха към другите. По време на разговора им през
последния час за тях не бе съществувал никой друг.
— Пази се, сестро – нежно я посъветва той, тя му се усмихна и
се оттегли, а отец Конърс се запъти към главната сграда да събере
нещата си и да се прибере в „Сейнт Стивънс“. Бе прекарал
чудесна неделя. Обичаше да идва тук и да разговаря с
монахините. Те бяха толкова важна част от живота му,
въплъщаваха Божия дух и той винаги се бе възхищавал на
чудесната им работа в болниците и училищата, както и на
мисионерската им дейност, която нерядко криеше опасности за
тях. Не можеше да престане да се чуди какво в крайна сметка ще
прави сестра Бернадет. Не беше трудно да си я представи как
носи утеха на другите, особено на децата. Продължаваше да
мисли за нея, когато си тръгна и се спря да се сбогува с по-
възрастните монахини, които го познаваха, после бавно се
отправи пеша към „Сейнт Стивънс“. По това време Габриела вече
търкаше пода на кухнята заедно с две други послушници, но не
видя омразата в очите на сестра Ан, когато мина и я погледна, а
час преди това не бе забелязала майка Грегория, която я
наблюдаваше как се разхожда из градината със свещеника.
Игуменката стоеше на прозореца на кабинета си, гледаше ги и на
лицето й се появи изражение на загриженост, когато Габриела му
се усмихваше. И двамата изглеждаха толкова млади, невинни и
красиви. У тях имаше нещо много сходно.

101
 Майка Грегория бавно седна на бюрото си, след като видя
Габриела да си взема довиждане с него, и остана дълго потънала
в мисли, ала не каза нищо на девойката, когато я срещна същата
вечер. Беше толкова нежна и обичлива, изпълнена с енергия и
щастлива сред своите сестри. Изглежда, бе глупаво да се тревожи
за нея. Ала все пак този ден игуменката бе доловила нещо, което
изпълни сърцето й със страх, но тя си каза, че е реагирала
глупаво.
Следващата седмица отец Конърс не се появи в манастира.
Заместваше го друг свещеник. Той пак бе на път и дойде в „Сейнт
Матюс“ едва на Велика събота преди Великден и цял следобед
изслушва изповеди. Монахините от манастира бяха щастливи да
го видят отново, той имаше чудесно чувство за хумор и общуваше
с лекота по време на изповед. Сестра Еманюел тъкмо говореше за
него с наставницата на новопосветените, когато той спря да
побъбри с тях на тръгване.
— Ще обядвате ли утре с нас, отец Конърс? – попита го със
срамежлива усмивка сестра Имакюлата, наставницата на
новопосветените. Лицето й все още пазеше белезите на отминала
хубост, но тя беше монахиня в продължение на повече от
четирийсет години.
— Много бих искал – отвърна той и се усмихна на двете.
Харесваше възрастните монахини, блестящите им очи,
срамежливите им усмивки, острия им ум, който често го хващаше
неподготвен. Лицата им бяха отпуснати и спокойни, недокоснати
от стреса на съвремието. Те бяха избегнали ужаса, съсипал
живота на толкова много хора. Повечето от тях младееха за
годините си, сигурният живот, който водеха, им бе спестил доста
страдания.
— Тази година великденският обяд ще бъде дело на
послушниците и новопосветените. Работят усилено от снощи –
обясни сестра Еманюел, горда с групата, за която отговаряше.
Момичетата се справяха много добре. Приготвяха пуйки и шунка.
Царевицата бе от градината, имаше още картофено пюре, пресен
грах, а няколко от по-възрастните монахини от ранна сутрин
месеха великденски козунаци в кухнята.
— Нямам търпение. – На следващия ден с него щяха да дойдат
трима други свещеници, на посещение се очакваше да
пристигнат семействата на монахините. А тази година времето бе
чудесно и майка Грегория се съгласи да подредят масите отвън. –
Трябва ли да донеса нещо? Един от нашите енориаши ни подари
няколко каси чудесно вино.
— Това би било прекрасно. – Сестра Имакюлата засия, знаеше
колко ще са доволни някои от посетителите. Майка Грегория
102
рядко позволяваше на монахините да пият вино. Беше
разбираемо да си пийнат, когато си отиваха вкъщи при
семействата или излизаха на вечеря с тях, но в манастира се
случваше много рядко да вкусят алкохол, дори да беше вино.
Свещениците, които ги посещаваха, пиеха свободно, майка
Грегория удостояваше с тази привилегия единствено тях. –
Благодарим ви за идеята. – И двете сестри му се усмихнаха и на
следващия ден, когато той дойде за великденската литургия, в
багажника на колата си носеше няколко каси превъзходно
калифорнийско вино.
Извади ги с лекота и ги отнесе в кухнята, където ги повери на
възрастната сестра, която отговаряше за напитките. Навсякъде се
виждаха забързани новопосветени, а ароматът на приготвените
от тях гозби пълнеше устата със слюнка. Нямаше търпение да
започне пикникът, който му бяха обещали след литургия.
Този ден литургията бе отслужена от четиримата свещеници и
параклисът бе пълен с монахините и техните семейства.
Навсякъде се виждаха деца, а разпятието зад олтара и
четиринайсетте картини, изобразяващи мъките на Христос, бяха
открити след дългия период на Великите пости. Време беше за
веселие, настроението се повиши след литургията, всички се
събраха на малки приятелски групи в градината.
Майка Грегория бе заета, забързана да поздрави всички, да се
здрависа със старите приятели, а младите монахини започнаха да
изнасят храната на подноси. Габриела бе една от тях, двете със
сестра Агата внимателно носеха шунка от кухнята, нарязана на
огромно плато, когато отец Конърс ги забеляза и им предложи да
им помогне. С лекота взе от ръцете им платото и го постави на
дългата маса, където вече бяха сервирани четирите пуйки, които
те се бяха старали да приготвят. Имаше бисквити и кифли,
царевичен хляб, всякакви зеленчуци, картофено пюре, разни
салати, пет-шест вида пай и домашен сладолед.
— О! – възкликна той, отново се чувстваше като дете, когато
огледа с разширени от възхищение очи и широка усмивка
огромното разнообразие от храна на масата. – Вие, дами,
несъмнено знаете как да направите великденския пикник
незабравим, нали? – А когато сестра Еманюел погледна към тях и
забеляза изражението на лицето на младия свещеник, тя се
почувства много горда с ученичките си.
Гостите останаха почти целия следобед. Габриела похапваше
парче ябълков пай, когато отец Конърс най-сетне отиде при нея.
За него следобедът бе минал в разговор с майка Грегория и с
някои от по-възрастните сестри. Те го бяха запознали със
семействата си и той прекара чудесно с тях. Обичаше да бъбри с
103
игуменката, тя бе много добре информирана, интелигентна и
мъдра. За нея също бе приятно да го опознае. Той бе в „Сейнт
Стивънс“ отскоро. Преди това бе пребивавал в Германия, бе
изкарал шест месеца във Ватикана в Рим и бе отлично осведомен
какво става там.
— Не е лошо да му сложите малко ванилов сладолед. – Отец
Конърс посочи парчето ябълков пай пред Габриела, той самият
очевидно се наслаждаваше на голямата топка от домашно
приготвения сладолед върху собственото си парче. – Ммм…
фантастичен обяд. Вие, дами, трябва да откриете ресторант. Ще
натрупаме цяло състояние за църквата.
Габриела се засмя на възбуденото му изражение и на думите
му.
— Може да го наречем „Майка Грегория“. Сигурна съм, че ще й
хареса.
— Или може да носи по-привлекателно име като например
„Монахините“. Чух, че някъде в центъра в една стара черква били
открили нощен клуб. Използвали олтара за бар. – Дори само
разговорът на тази тема им се струваше светотатство, но все пак
те се засмяха. – Когато бях дете, обичах да танцувам – призна й
той и се зае с второто парче пай в чинията си. Беше с боровинки и
й напомни за историята му с къпините като дете, която й бе
разказал. – А ти обичаше ли да танцуваш, сестро Бернадет? –
попита той, сякаш бяха стари приятели, а тя се усмихна и
поклати глава.
— Никога не съм опитвала. Тук съм от десетгодишна. – Но отец
Конърс вече знаеше за това. – Обичах да гледам как хората
танцуват на приемите, които даваха родителите ми, когато бях
малка, но никога не слизах долу. Обикновено седях на най-
горното стъпало на стълбите и ги наблюдавах. Всички
изглеждаха много красиви, подобно на приказни кралици и
принцове. Винаги си представях, че когато порасна, ще съм една
от тях. – Нямаше представа какво се бе случило с къщата им,
нито с мебелите в нея. Не знаеше дали майка й ги е взела, или са
били разпродадени. Всичко бе станало много отдавна и нямаше
как да знае.
— Къде живееше като дете? – попита я той с интерес и я
погледна, като сложи малка топка от вкусния сладолед върху
останалото парче пай в чинията й.
— Благодаря… – Габриела притвори очи, докато го опитваше, а
после му се усмихна. – Това е чудесно… мм… Живеехме в Ню
Йорк на около двайсет пресечки оттук. Нямам представа какво е
станало с къщата.

104
 — Никога ли не си ходила да надзърнеш? – Това му се стори
странно. Той би хвърлил поглед, ей така, от любопитство и затова
му изглеждаше невероятно, че тя не го е направила.
— Мислех си на няколко пъти, когато посещавах Колумбийския
университет, но… – Сви рамене, погледна го с огромните си сини
очи, които толкова приличаха на неговите… – твърде много
спомени… Не съм сигурна, че желая да я видя отново. Изтече
толкова време. – Животът й вече бе съвсем различен.
— Ще мина някой път оттам с колата и ще надзърна заради теб,
ако искаш, само да разбера дали си е на мястото. Дай ми адреса и
ще погледна.
— Чудесно. – Не му струваше нищо да се изправи пред
демоните вместо нея и после да й разкаже. Беше почти сигурна,
че майка Грегория не би имала нищо против. – Вие връщате ли
се понякога в „Сейнт Маркс“?
— Рядко – отвърна той с доволно изражение, след като бе
приключил с второто парче пай. – Къщата на родителите ми е
съборена и парцелът е превърнат в паркинг. Други роднини
нямам. Единственото, което ми е останало от детството, е „Сейнт
Маркс“. – И двамата бяха с трудни съдби, от миналото нямаха
почти нищо. Болезнени спомени, разбити мечти, които никога
повече не могат да бъдат възстановени, но и двамата бяха
благодарни, че са оцелели. В църквата търсеха убежище и бяха
доволни от мястото, което заемаха, точно както изпитваха
задоволство, докато седяха един до друг в градината на „Сейнт
Матюс“. Когато Габи отново го погледна, слънцето я погали с
топлите си лъчи и тя бе поразена от хубостта му. Все още й бе
трудно да повярва, че е предпочел да бъде свещеник и се е
разделил със светския живот, а докато гледаше младата
послушница, която опознаваше все по-добре, той си помисли
същото за нея.
Поседяха и побъбриха още известно време, наблюдаваха как
другите разговарят оживено с гостите си и в един и същи момент
и на двамата им мина през ум, че те си нямат друга близка душа
на света, освен монахините и свещениците, с които живееха.
— Странно е, нали? – продума той тихо. – Да нямаш семейство.
Обикновено ми липсваше много по празниците, поне през
първите няколко години, а после свикнах. Братята в „Сейнт
Маркс“ бяха толкова добри с мен. Винаги, когато отивах да ги
посетя, докато учех в Семинарията, съм се чувствал като герой,
който се завръща у дома. Брат Джоузеф, директорът на „Сейнт
Маркс“, ми беше като баща. – И двамата бяха преживели едно и
също и това бе много повече от литургиите, които отслужваше за
тях, или любезното му отношение в изповедалнята. То бе нещо,
105
което двамата разбираха идеално и което не бе преживяно от
никой друг. Дългите години на самота и уединение създаваха
мълчалива връзка помежду им.
— Когато за пръв път дойдох тук, бях доволна от самия факт, че
повече не ме бият – призна тя. Не би могъл да си го представи, но
бе срещал и по-лоши неща, докато работеше като болничен
свещеник в младежките си години. Направо му се доплакваше,
виждайки какво причиняват хората на децата си.
— Силно ли те нараняваха? – попита я с нежност. Тя се замисли
за малко, после кимна и се загледа в далечината.
— Понякога – отвърна почти шепнешком. – Веднъж се наложи
да вляза в болница. Не исках да се връщам вкъщи, но се
страхувах да им кажа. Никога не посмях да споделя с когото и да
било. Винаги лъжех. Заблуждавах се, че трябва да ги защитавам,
и се боях, че ако не го правя, майка ми ще ме убие. Ако бях
останала при нея още няколко години, сигурно щеше да го стори.
Тя ме мразеше – рече и погледна младия свещеник, който вече й
бе станал приятел. Бяха споделили един с друг интимни
преживявания от детството си и сякаш изведнъж помежду им се
създаде неразривна връзка.
— Вероятно е ревнувала от теб — логично заключи отец Конърс.
Той вече я бе помолил да го нарича отец Джо, а тя му бе казала,
че името й е Габриела, макар всички послушници и някои от
старите монахини да я наричаха сестра Бърни.
Ала предположението му й се видя лишено от смисъл.
— Защо да ревнува от едно дете? – Погледна го с очи, пълни със
спомени и въпроси.
— Хората го правят понякога. Сигурно има нещо не наред у нея.
– Габриела знаеше по-добре от всеки друг, че е точно така. — А
баща ти, какво представляваше той?
— Не съм сигурна. Понякога си мисля, че изобщо не съм го
познавала. Много приличаше на теб – тя пак му се усмихна – или
поне така ми се струва, поне доколкото си спомням. Той се
страхуваше от нея. Никога не й се възпротивяваше, просто я
оставяше да ме тормози.
— Вероятно се е чувствал ужасно виновен по този повод. Може
би тъкмо за това е избягал от нея. Сигурно не е могъл да погледне
истината в очите. Понякога, когато се чувстват безпомощни,
хората правят странни неща. – Това напомни и на двамата за
самоубийството на майка му, но Габриела не искаше да
възкресява болезнените спомени и да го разпитва. Това бе
кошмар, който тя дори не беше в състояние да си представи. –
Може би някой ден трябва да се опиташ да го откриеш и да
поговориш с него за това. – Понякога тя си бе мислила за тази
106
среща и бе странно, че и той й го предложи. Ала тя не знаеше
откъде да започне търсенето. Единственото, което знаеше, беше,
че преди дванайсет години баща й се бе преместил в Бостън.
— Не смятам, че е разбрал за идването ми тук. Едва ли си е
направила труда да му съобщи. Веднъж се бях подготвила да
разговарям с майка Грегория, но тя винаги казва, че трябва да
забравя миналото, да го загърбя. Струва ми се, че е права. След
като си тръгна, той нито се обади, нито ми писа. – Изрече тези
думи с тъга в очите. Все още, когато говореше за тях, я болеше.
— Може би майка ти не го е допуснала до теб – предположи
отец Джо, ала това не я утеши кой знае колко, сигурно
игуменката имаше право. Нейният живот вече беше съвсем
различен и призраците от миналото трябваше да бъдат
пропъдени, макар все още да я преследваха в трудни моменти. –
А къде е тя сега? – попита той, имаше предвид майка й.
— В Сан Франсиско, или поне беше там, докато изпращаше тук
пари за храна и квартира. – На него все още му се струваше
невероятно, че семейството й я е изоставило напълно, че никога
не са й писали, не са я посещавали, никога повече не са я видели.
Не можеше да проумее как са могли да постъпят така. Това
надхвърляше всичките му представи.
— Е, сестро Бернадет, сега животът ти тук е чудесен, а „Сейнт
Матюс“ се нуждае от теб. Всички монахини те обичат. Според мен
майка Грегория се надява един ден да заемеш нейното място.
Това би било голяма чест. Ние сме си осигурили добра съдба,
нали? – усмихна й се той. Ала щом очите им се срещнаха, и
двамата си дадоха сметка с какъв труд са го постигнали, колко
далеч са отишли и колко много от себе си са загърбили. Отец Джо
нежно погали ръката й и за миг тя го погледна стреснато, когато
я докосна. Ръката му бе толкова твърда и силна, че й напомни
много за бащината й длан. Бяха минали дълги години, откакто бе
стояла в такава близост до мъж, и поради това не можеше да не
си спомни за единствения мъж, когото бе познавала и с когото бе
толкова близка. Отец Джо сякаш почувства шока от спомена и
бавно се изправи. – По-добре да ида да видя как ли са се напили
моите другари, след като цял следобед не се отделят от виното, и
да ги върна в „Сейнт Стивънс“. – Тя не успя да се въздържи да не
се разсмее при представата за пияните свещеници, изпопадали
сред монахините в манастирската градина.
— Изглеждат ми съвсем добре. – Габриела се изправи редом с
него, огледа се и после отново се разсмя на образа, с който ги бе
обрисувал. Двама от свещениците разговаряха с игуменката, а
третият – с познато семейство. Сестра Еманюел като че ли
правеше опити да събере послушниците да почистят кухнята,
107
повечето деца и посетители изглеждаха щастливи, но уморени.
Всички бяха прекарали чудесно на Великден, особено Габриела,
която разговаря с отец Конърс.
— Никога не съм споделяла за това с никого – призна тя, докато
се готвеше да го остави и да се присъедини към другите. – И то
продължава все още да ме плаши.
— Не го допускай – мъдро я посъветва той. – Те не могат повече
да те наранят, Габи. Тях ги няма. Ти си в безопасност тук и е така
от доста време. Никога повече няма да се върнат да те наранят и
ти никога повече не бива да се връщаш там. – Сякаш я бе
освободил, с добротата и словата си, с милото си присъствие.
Изпитваше чувството, че може да я защити само като седи до нея.
– Ще те видя в изповедалнята – каза й той, усмихнат на една
страна. – Опитай се да не влизаш в пререкания със сестра Ан –
поръча й развеселен. Понякога, когато й говореше, му се
струваше, че е много възрастен. Тя бе на двайсет и една и знаеше
толкова малко за света отвъд тези стени, а той бе по-голям с десет
години и в собствените си очи притежаваше много по-богат
светски опит и бе далеч по-проницателен.
— Сигурна съм, че ще има какво да коментира във връзка с
разговора ни този следобед. – Габриела изглеждаше малко
уморена и в известен смисъл неспокойна, когато го каза. Толкова
дразнещо бе непрекъснато да я преследват заядливите
обвинения на младата послушница.
— Така ли? – Той бе изненадан. – И защо?
— На нея непрекъснато й се върти някоя муха в съзнанието.
Миналата седмица недоволстваше от разказите, които съм
съчинявала. Твърдеше, че съм писала единия по времето, когато
е трябвало да казвам утринните си молитви… или вечерните…
или другите утринни, или нещо подобно. Недоволства от почти
всичко, което правя.
— Не преставай да се молиш за нея – простичко я посъветва
той. – В крайна сметка тя ще се умори. – Габриела кимна, не бе
кой знае колко разстроена и остави отец Джо със сестра Еманюел,
а тя самата забърза към кухнята. Планини чинии чакаха да бъдат
измити, купища плата, тигани от приготовлението на шунката и
пуйките, а подът бе пълна катастрофа. Ала когато Габриела влезе,
сестра Ан бе много заета и дори не я видя. Габи си сложи
престилка, нави ръкавите си и се втурна да мие куп мазни
тигани, въоръжена с тел и бутилка течен сапун. Минаха часове,
преди да свършат. По това време по-възрастните монахини вече
седяха в централното фоайе и обсъждаха колко добра работа са
свършили новопосветените и послушниците за обяда, всички
семейства се бяха запътили към домовете си, а отец Джо се бе
108
прибрал в „Сейнт Стивънс“ в стаята си, имаше странно сериозен
вид и гледаше невиждащо през прозореца.

≈ 10 ≈

През следващите два месеца Габриела бе ангажирана заедно с

другите послушници, вършеше домакинската работа,
присъстваше на литургии, изучаваше всичко, което трябваше да
знае, и с удоволствие работеше в градината. От известно време
пишеше нов разказ, бе много дълъг и когато майка Грегория
прочете част от него, каза, че лесно може да се превърне в роман.
Гордееше се с нея, бе се справила чудесно, от известно време
сестра Ан престана да се оплаква от Габи.
В Ню Йорк вече бе горещо и през юни някои от по-възрастните
сестри се уединиха за молитви в женския манастир в Катскилс.
По-младите останаха в града, работеха в болницата
„Милосърдие“ и преподаваха в лятното училище, а
послушниците и новопосветените рядко напускаха манастира,
макар да бе лято. Майка Грегория също остана да ги наблюдава и
старателно управляваше манастира си. От години не бе излизала
в отпуск. Според нея това бе привилегия за по-възрастните
монахини.
В града пристигна група сестри – мисионерки, които щяха да
прекарат известно време в „Сейнт Матюс“, разказите им за
Африка и Латинска Америка бяха завладяващи и Габриела
започна да се пита дали един ден не би могла да е една от тях.
Ала тя не сподели нищо с майка Грегория от страх да не я
разстрои. Вместо това попиваше случките, които те разказваха, и
след като си заминаха, написа чудесни къси разкази по тях. А
когато сестра Еманюел ги прочете, бе категорична, че наистина
трябва да бъдат публикувани. Ала Габриела ги бе писала за
удоволствие. Писането неизменно освобождаваше нещо у нея. Тя
никога не изпитваше чувството, че пише сама, по-скоро й
помагаше някакъв дух, който се бе загнездил в нея. Нямаше
самомнение за себе си, когато пишеше, се чувстваше безплътна,
сякаш бе прозорец, през който надничаше друг дух. Това не
подлежеше на описание и единственият човек, с когото го
сподели, бе отец Джо, когато един ден той я свари да пише,
хрупайки ябълка, седнала в задната част на манастирската
градина. Поиска да погледне какво прави и като видя, се
развълнува дълбоко. Това бе разказ за дете, което умряло и се

109
върнало на земята да поправи несправедливостите и да донесе
мир и покой на хората.
— Наистина трябва да го публикуваш. – Изглеждаше силно
впечатлен, когато й върна разказа. Беше с хубав загар, спомена,
че с приятели играл тенис на Лонг Айланд. Докато го слушаше,
за миг й напомни за нейните родители. От детството си не бе
чувала някой да казва, че играе тенис, макар да беше сигурна, че
мнозина от колегите й в колежа го правеха. Ала тя никога не бе
разговаряла с тях, просто бързаше да се прибере в „Сейнт
Матюс“. – Говоря сериозно – настоя той, връщайки се на въпроса
за нейната дарба. – Ти имаш истински талант.
— Не, нямам. Това е просто забавление за мен. – А после му
довери какви чувства изпитва и сподели усещането за духа, който
просто преминавал през нея. – Щом си дам сметка какво правя,
просто не мога да пиша. Ала когато не мисля за това, тогава
сякаш той преминава през мен.
— Звучи доста призрачно – пошегува се отец Джон с усмивка,
но разбра много точно какво му казва и бе дълбоко впечатлен от
думите й. – На каквото и да се дължи, ти трябва да пишеш. Как
си иначе? – Беше излязъл в отпуск за една седмица и имаше
чувството, че не я е виждал цяла вечност.
— Чудесно. Бях заета с подготовката на пикника за четвърти
юли. Ще дойдете ли? – Всяка година правеха барбекю. Майка
Грегория бе много веща в организирането на големи празници.
По този начин се свързваха с приятели и роднини, с хора, които
бяха важни за тяхната общност, и контактуваха с тях в
неофициална обстановка. А когато Габриела го погледна, изпита
чувството, че говори с брат. Бяха станали добри приятели и с
много малко усилие се бяха сближили.
— Това официална покана ли е? – попита той, чувстваше почти
същото като нея.
— Вие не се нуждаете от покана – непринудено отвърна тя. –
Идват всички от „Сейнт Стивънс“ – свещеници и секретари,
момчетата от черквата. Гостуват ни и много хора от болницата и
от училището. Пристигат и семействата на някои монахини, през
летния сезон повечето са на почивка.
— Е, това не важи за мен. Този месец ще трябва да работя шест
дни седмично. Поддържат ме в голяма заетост, да не говорим за
грешниците.
— Това е чудесно. – Тя се усмихна и му подаде клонче мента и
шепа ягоди. – Ако нямате нищо против, макар че не са измити,
опитайте ги, много са вкусни.
— Той веднага взе една ягода и сякаш изпадна в екстаз от вкуса
й.
110
 — Страхотно. – От погледа му човек би се зачудил какво имаше
предвид – нея или ягодите. Изглеждаше щастлив, че я вижда.
После я придружи до централното фоайе, където тя трябваше да
направи поръчка на сестрата, която отговаряше за градинските
доставки, да й донесе още семена. Отец Джо й каза, че на
следващия ден ще отслужи литургията и с удоволствие ще дойде
на пикника.
Срещнаха се отново на другия ден в изповедалнята. Познаха
гласовете си и бъбриха дълго. Габриела вече бе свикнала с
непринудеността му, пък и нямаше кой знае какви грехове. Той
опрости малкото й прегрешения, а по-късно й се обади, когато тя
тъкмо довършваше изпълнението на покаянието си.
— Какво ще кажеш някои от свещениците и аз да направим
барбекюто за пикника вместо теб? – подхвърли и Габи не скри
задоволството си от предложението. Тази работа наистина не й
допадаше. Димът влизаше в очите й, а одеждите пречеха
свободно да се справя с огъня и въглищата. За свещениците
щеше да е много по-лесно, защото винаги идваха на пикниците с
дънки или брезентови панталони и спортни ризи.
— Ще попитам сестра Еманюел, но мисля, че идеята ще й
хареса – с благодарност отвърна Габриела. – Барбекюто наистина
не е силата ми.
— Ами бейзболът?
— Какво? – Тя го погледна, не беше сигурна дали не се шегува,
сериозен ли е, или просто води неангажиращ разговор.
— Какво ще кажеш за състезание по бейзбол? „Сейнт Матюс“
срещу „Сейнт Стивънс“? Можем да направим смесени отбори, ако
смяташ, че вие ще сте по-слаби. Измислих го тази сутрин.
— Страхотна идея. Преди две години играхме два отбора
монахини и беше много смешно.
Той погледна Габриела свъсено и се престори на обиден.
— Не говорим за „смешно“, сестра Бърни. Това е сериозно.
Свещениците в „Сейнт Стивънс“ са най-ентусиазираният отбор в
архиепископията, във всичките пет района. Какво мислиш по
въпроса?
— Защо не попитате майка Грегория? Не мога да говоря от
нейно име, но смятам, че идеята ще й допадне. На какъв пост
играете вие? – попита, шегуваше се, но в същото време имаше
основание да се надява, че пикникът за четвърти юли ще е
вълнуващ.
— Пичтър, какво друго? Тази ръка играеше някога за един от
най-добрите отбори от малката лига на Охайо. – Прозвуча като
фукане, ала когато я погледна, си пролича, че го прави с чувство

111
за хумор и че това го забавлява. Но той наистина обичаше да
играе бейзбол.
— Какво се случи? Защо не играете за „Янките“?
— Господ ми направи по-добра оферта – усмихна се той на
младата си приятелка, беше щастлив, че можеше да разговаря с
нея за нещо толкова земно като бейзбола. През повечето време те
затъваха в сериозни дискусии за живота и съдбата си, за
призванието си или за нейното писане. Винаги имаха какво да си
кажат. – А ти? На какъв пост играеш?
— Мисля, че имам истински талант за батман – отвърна
Габриела най-сериозно. Като дете изобщо не бе спортувала по
очевидни причини. Тук прекарваше времето си със сестрите и
дори не беше ходила на истинско училище от десетгодишна,
после се записа в колежа, най-голямото й упражнение бе
разходката в градината на „Сейнт Матюс“.
— Ще те сложим на полето извън игрището – уверено заключи
той и обеща да разговаря с майка Грегория, преди да си тръгне.
Само след няколко дни слухът за Голямата игра, както я
наричаха, се разпространи в манастира. Игуменката хареса
предложението на отец Конърс. Всички монахини се смееха,
кикотеха се и шепнеха. Някои не бяха играли от деца, други се
хвалеха колко са добри, а всички послушници приятелски
спореха коя на кой пост ще играе. Закръглената сестра Агата
настояваше да я пуснат на позиция между втора и трета база.
Събитията се развиваха според предвижданията.
А когато настъпи очакваният ден, всички бяха готови за него.
Както обикновено, храната бе в изобилие и подходяща за случая.
Свещениците от „Сейнт Стивънс“ изпълниха обещанието си и се
заеха с барбекюто, имаше сандвичи с кренвирши и шунка, пиле
на скара, ребра, пържени картофи и първата царевица за лятото.
Не мина без домашен сладолед и огромно количество ябълков
пай. Както отбеляза един от свещениците, сякаш сестрите в
кухнята бяха полудели. Беше очевидно обаче, че на всички им
хареса. След Коледа това бе другият любим празник и любим
пикник на манастира. А когато храната свърши или по-точно,
попривърши, и последният сладолед остана полепнал по
детските лица, разговорът се насочи към бейзбола.
Изобщо не беше изненада, че отец Джо бе капитан на отбора на
„Сейнт Стивънс“ и го бе организирал много професионално и
честно. Свещениците и монахините подложиха въпроса на
гласуване и решиха, че играта ще е по-добра, ако в екипите има
състезатели от двата пола и както обеща, отец Джо постави
Габриела на външното поле и я включи в отбора на „Сейнт
Стивънс“. Този ден дори сестра Ан изглеждаше спокойна.
112
Играеше на първа база за „Сейнт Матюс“. Свещениците, разбира
се, имаха предимство, облечени в дънки и тенис фланелки.
Монахините не се разделяха с одеждите си, но бяха дръпнали
назад шапките и ги бяха завързали да не ги изгубят. Всички бяха
учудени, че тичат почти толкова добре в дългите одежди, колкото
мъжете в дънки. Някои от монахините се бяха снабдили с
маратонки специално за играта. Всички ликуваха, когато сестра
Тими достигна трета база с приплъзване, без дори да покаже
краката си, макар сестрата, която се грижеше за почистването на
облеклото, да промърмори, че нейната дреха никога повече няма
да бъде същата. А когато сестра Имакюлата енергично преодоля
защитата на „Сейнт Стивънс“, двата отбора толкова се
въодушевиха, че почти изплашиха децата.
Денят премина страхотно, забавлението бе голямо. „Сейнт
Стивънс“ спечели с една точка, седем на шест, а майка Грегория
изненада всички с лимонада, каси бира и приготвени от
новопосветените вкусни лимонови сладки. Това бе най-
невероятното забавление, което Габриела помнеше, и когато
двамата с отец Джо взеха да обсъждат играта, той я похвали
колко добре се е справила, тя му се усмихна, отпи от лимонадата
си и започна да дъвче една сладка.
— Шегувате ли се? – На лицето й разцъфна усмивка на
задоволство. – Аз само стоях, където ми казахте, и се молех
топката никога да не стигне до мен и слава Богу така и стана.
Иначе не знам какво щях да правя.
— Вероятно щеше да се наведеш – пошегува се той. Всички
прекараха чудесно и със съжаление отбелязаха края. Семействата
се прибраха вкъщи преди вечеря, а свещениците и сестрите
останаха да изядат каквото бе останало от барбекюто. След това
седнаха в градината, за да се полюбуват на фойерверките, които
осветяваха нощното небе. За всички това бе истински празник и
те го чувстваха едва ли не като ваканция.
— Какво правеше на четвърти юли като дете? – попита я отец
Джо с дълбокия си глас, който й бе така добре познат.
Този въпрос предизвика смеха й. И двамата бяха все още в
настроение.
— Най-вече се криех в гардеробната и се молех майка ми да не
ме намери и да не ме набие.
— Сигурно и това е начин да прекараш празника. – Той се
опита да разведри малко темата, която и двамата знаеха, че е
болезнена и вероятно винаги щеше да е така.
— В онези дни едничкото ми занимание бе да оцелявам.
Единствените истински празници, които си спомням, са били
тук. Винаги съм обичала пикниците за четвърти юли.
113
 — И аз – рече той и я погледна с нежност, която я изненада. –
Като малък помня, че ходехме да лагеруваме с приятели. Двамата
с брат ми се опитвахме да купуваме фойерверки, но никой не
искаше да ни продаде.
Тя го погледна изненадана.
— Никога не сте ми казвали, че имате брат. – Поне не беше
споменавал за него през четирите месеца, откакто го познаваше.
Отец Конърс направи дълга пауза и после я погледна право в
очите.
— Той се удави, когато бях седемгодишен. Беше две години по-
голям от мен… Отидохме да плуваме в реката и, изглежда,
попадна във водовъртеж. Бяхме отишли без разрешение… –
Сълзи напълниха очите му, докато й разказваше, и дори не
разбра как тя, без да се замисли, протегна ръка и го стисна за
пръстите и в този миг помежду им сякаш мина електрическа
искра. – Видях го как потъва първия път и не знаех какво да
сторя… Опитах се да намеря клон, да му го подам, за да се
измъкне, но беше лято, всичко бе зелено и аз не можах да открия
достатъчно дълъг прът. Просто стоях и виждах как ту потъва, ту
се показва, отново и отново, после се втурнах с всички сили да
доведа някого на помощ… и когато се върнах… – Той не беше в
състояние да продължи, а тя изгаряше от желание да го вземе в
прегръдката си, но знаеше, че това е невъзможно. – Беше се
удавил… не можех да направя нищо… но винаги имах чувството,
че родителите ми ме обвиняват. Всъщност те никога не бяха го
заявявали открито, ала аз знаех… Той се казваше Джими. – По
бузите му бавно се стичаха сълзи, а Габи отново докосна ръката
му и този път я задържа нежно в своята.
— Защо да обвиняват теб? Вината не е твоя, Джо. – За пръв път
не го нарече „отче“ и му проговори на „ти“, но и двамата не
забелязаха.
Той се поколеба, преди да отвърне, после измъкна ръката си от
нейната, за да изтрие сълзите си.
— Молих го да ме заведе на реката. Вината бе моя. Не биваше
да го карам.
— Та ти си бил седемгодишен. Той е могъл да каже „не“.
— Джими никога не бе ми отказвал нищо. Обичаше ме лудо…
както и аз него. След смъртта му всичко се промени. Мама сякаш
изгуби духа си. – Габриела се запита дали това не обясняваше
защо се бе самоубила след внезапната смърт на съпруга си. Може
би й бе дошло твърде много, след като бе изгубила единия си син
седем години преди това. Ала бе постъпила много жестоко
спрямо Джо, оставяйки го сирак. За Габриела това бе немислимо
егоистично, макар да не го сподели с него.
114
 — Трудно ми е да си обясня защо се случват подобни неща. Ние
би трябвало да знаем по-добре от всеки друг. – Много пъти им се
налагаше да защитават Господ, когато им задаваха въпроси за
ситуации като тази.
— Непрекъснато чувам за такива случки – призна отец Джо, –
ала това не облекчава хората, с които разговарям, нито мен
самия. Той все така ми липсва, Габи. – Беше се случило преди
двайсет и четири години, а болката сякаш бе още прясна. – В
известен смисъл това промени цялото ми детство. Винаги съм се
чувствал отговорен за станалото. – Да не говорим как загубата на
родителите му бе помрачила неговото юношество. Ала тя
разбираше идеално какво има предвид той, като казваше, че се
чувства отговорен. Габриела познаваше твърде добре подобно
усещане.
— Винаги съм смятала, че за всичко, което става в семейството
ми, виновната съм аз – призна тя, – или поне така твърдяха те.
Защо децата са неизменно готови да поемат такова бреме? – За
миг не се бе съмнявала, че родителите й я бяха изоставили и че
всичко бе по нейна вина. – Не си го направил ти, Джо. Вината не
е твоя. Ти можеше да се удавиш вместо него. Никой не знае защо
тези неща се случват.
— Бих искал да бях аз, наместо Джими – рече тихо и тъжно
отец Конърс. – Всички го обичахме толкова много. Той бе
семейната звезда, най-добър във всичко, първороден син,
любимец на родителите ми. – Животът бе изключително сложен
и никой не можеше да обясни нещата, които им се бяха случили,
а с подобен товар бе така трудно да се живее. И двамата го знаеха.
– Е, все пак ще го видя един ден – усмихна се той печално на
Габриела. – Не исках да ти разказвам всичко това. Просто мислих
много за него през почивните дни. Обичаше да играе бейзбол.
Беше фантастичен играч. – Габриела си даде сметка, че Джо
разказваше просто за едно деветгодишно момче, но за него, като
за по-малък брат, Джими е бил и си оставаше герой.
— Съжалявам, Джо. – Каза го с искреност, която извираше от
дъното на душата й. Съжаляваше много за него и за онова, което
бе преживял.
— Няма нищо, Габи. – Той я погледна с благодарност и се
обърна към един от свещениците от „Сейнт Стивънс“, който
идваше да обсъди играта с тях и да поздрави отец Джо за
победата.
— Имаш голям талант, синко. – Джо Конърс наистина беше
добър питчър. Обстановката се разведри и когато същата вечер
свещениците си тръгнаха, отец Джо отиде да се сбогува с
Габриела. Тя стоеше със сестра Тими и сестра Агата, смееха се и
115
се шегуваха една с друга. Доброто настроение все още владееше
всички.
— Благодаря за чудесната игра, сестри – поздрави ги той
развеселен, а после хвърли последен поглед на Габи, който
другите се направиха, че не забелязват, – и изобщо за всичко –
додаде и тя разбра какво имаше предвид. Мислеше си за това, че
бе споделил историята за Джими с нея.
— Бог да ви благослови, отец Джо – отвърна девойката мило,
мислейки за същото. И двамата се нуждаеха от благословия в
живота си, от опрощение и изцеление и това бе най-пламенното
му желание. Според Габриела той го заслужаваше дори повече от
нея.
— Благодаря, сестро. Ще те видя на изповедта. Лека нощ,
сестри – извика той и помаха, после побърза да се присъедини
към останалите, за да съберат заедно багажа си, преди да се
упътят към „Сейнт Стивънс“. Това бе страхотен ден, страхотен
четвърти юли. Когато Габриела влезе бавно вътре с другите
послушници, с изненада установи, че едно от нещата, които
помнеше най-ясно от деня, беше мигът, в който се бе протегнала
и бе докоснала пръстите му.
— Не е ли така, сестра Бернадет? – Една от сестрите я питаше
нещо, но тя се бе отнесла. Мислите й бяха ангажирани с отец Джо
и брат му Джими.
— Съжалявам, сестро… не те чух. – Всички знаеха, че понякога
Габриела не чува добре, ала проявяваха търпение към нея и
на никой не би могло да му мине през ума, че тя всъщност се бе
замислила за младия свещеник и изгубения му брат.
— Казвах, че лимоновите сладки на сестра Мери Марта бяха
фантастични. Искам да взема рецептата за догодина.
— Разкошни бяха – съгласи се Габриела, качваше се по
стълбите, изоставаше малко от тях, а мислите й се рееха на
милиони мили далеч, представяше си двете малки момчета,
едното хванато в капана на водовъртежа, другото ридаещо на
речния бряг. Цялото й сърце бе отдадено на него и единственото,
което искаше, бе да върне времето назад и да прегърне
ридаещото момче. През нощта продължаваше да вижда в
тъмното погледа на отец Джо и отчаянието, което се четеше в
него. Очите й се пълнеха със сълзи. Единственото, което й
оставаше, бе да се моли, да се моли той най-сетне да си прости.
Молеше се за мъжа, когото бе опознала и обикнала като приятел,
и за душата на брат му Джими.

116
 ≈ 11 ≈

Габриела не бе срещала отец Джо няколко дни след пикника на

четвърти юли. Всички все още говореха за него, а бейзболната
игра бе вписана в историята на манастира. Нямаха търпение да я
организират отново следващата година. Ала в светлината на това
събитие и като се има предвид доброто настроение в „Сейнт
Матюс“, Габриела бе много изненадана, че когато се видяха, отец
Джо не се държеше приятелски с нея. Стори й се резервиран и
думата, която й дойде наум, като го заговори, бе „начумерен“. Не
знаеше дали не й е сърдит за нещо, или просто е в лошо
настроение, дали не е обезпокоен по някакъв повод. Ала той
изобщо не беше мил с нея и се държеше някак сдържано. Мина й
мисълта, че може би е притеснен или съжалява, че й е разказал
за Джими.
Искаше да го попита дали е добре, но не смееше. Наоколо
имаше други хора, а в края на краищата той беше свещеник и бе
десет години по-голям от нея. Никога не бе поставял на първо
място положението си в отношенията помежду им, ала тя
наистина не знаеше как да постъпи, след като неговото
поведение се бе променило така внезапно след пикника на
четвърти юли.
Същия ден изслуша изповедта й и бе толкова лаконичен и
разсеян в изповедалнята, че Габриела се запита дали я чува и
дали изобщо я е изслушал. Каза й да се покае с две молитви
„Слава на теб, Мария“ и десет „Отче наш“, което също не бе
характерно за него. После размисли и й наложи пет пъти да
извърши акт на разкаяние. Накрая, точно преди да излезе от
изповедалнята, тя не издържа. Поколеба се и прошепна в
тъмното:
— Добре ли си?
— Добре съм. – Но отговорът му прозвуча така грубо, че Габи
реши да не пита повече. Нещо не беше наред с него. Като че ли
чувството му за хумор се бе стопило, стори й се някак далечен.
Може би имаше неприятности с някой от другите свещеници или
игуменът го бе мъмрил. В религиозните ордени не липсваха също
събития от политически характер и тя го знаеше, след като дълги
години бе живяла в манастир.
Излезе от изповедалнята, каза молитвите, които й бяха
определени за покаяние, а после отиде да изпълни поръчката на
сестра Еманюел. Габриела й бе обещала, че ще потърси няколко
счетоводни книги, които бяха изчезнали. Бяха ги видели за
последно в един кабинет, който никой не ползваше, намираше се
по коридора близо до параклиса, но Габриела беше сигурна, че ги
117
бе виждала още веднъж след това. Стоеше наведена над кашон с
книги, когато чу стъпки. Тя не се извърна да погледне. Не
правеше нищо грешно и бе изцяло погълната от задачата да
търси навсякъде счетоводните книги, които бе обещала да
намери.
Знаеше, че човекът, който мина край нея, не беше монахиня,
защото техните стъпки бяха по-безшумни, а тези отекваха силно
по каменния под. Не им обърна внимание, макар че ако се бе
замислила, щеше да се досети, че са мъжки.
Почувства, че някой стои до нея, тя прекъсна заниманието си,
обърна се и се огледа. С изненада забеляза на прага отец Джо.
Той я наблюдаваше с болезнено изражение на лицето.
— Здрасти – каза Габриела тихо, почти не се изненада, че го
вижда. Стаята, в която се намираше, му беше на път, излизайки
от параклиса. Минаваше често през централната градина, защото
там беше много спокойно и му бе по-напряко, но този път беше
заобиколил. – Нещо не е наред ли?
Той поклати глава, гледаше я безмълвно, дълбоките му сини
очи отразяваха нейните. Изглеждаше й силно разстроен.
— Струваш ми се притеснен.
Отначало отец Джо не й отговори, после бавно влезе в стаята,
не я изпускаше от поглед, и двамата знаеха, че наблизо няма
жива душа. Стаите в този коридор не се използваха от доста
време.
— Да, притеснен съм – отвърна той, без да обяснява повече.
Нямаше представа откъде да започне, нито как да й каже какво
си мисли.
— Да не би да се е случило нещо? – Тя му говореше, както би се
обърнала към малко дете, макар да нямаше кой знае какъв опит с
децата. Ала сега у него имаше нещо, което я караше да го
възприема като дете. Приличаше на момче, беше видимо
притеснен и в същото време й се струваше много млад. Искаше й
се да го попита дали някой не се е държал лошо с него в
училището през днешния ден, но виждаше, че не е в шеговито
настроение, което беше рядкост за Джо.
Той влезе бавно в стаята и вдигна една от книгите, които тя бе
захвърлила. Досега изгубените счетоводни документи не се бяха
появили.
— Какво правиш тук, Габи? – Не я нарече Габриела, нито сестра
Бърни, когато очите им се срещнаха отново, и за двамата беше
ясно, че сега те са добри приятели един за друг, а тя дори го
приемаше като брат.
— Сестра Еманюел търси някакви стари счетоводни книги,
които са изчезнали. Мислех, че някой може да ги е оставил тук. –
118
По одеждите й имаше прах, изглеждаше по-красива от всякога.
Беше горещо и бе леко поразчорлена. Преглеждането на старите
кашони беше мръсна работа. Той бе застанал много близо до нея,
взе книгите, които тя държеше, от ръцете й и ги остави
безмълвно на бюрото.
— Мислих за теб – поде той с натъжен глас. Габриела не
разбираше какво иска да й каже, но в поведението и в думите му
нямаше нищо застрашително. – Много – добави отец Джо, – след
онази вечер.
— Да не би да съжаляваш, задето ми разказа за Джими? –
попита го внимателно, гласът й прозвуча нежно в тихата стая,
почти като милувка. Той затвори очи и поклати глава. Мина
доста време, преди отново да я погледне. А Габриела
продължаваше да търси верните думи, за да го успокои.
— Разбира се, че не съжалявам, Габи. Ти си моя приятелка.
Мислех… за много неща… за теб… за мен… за живота, който ни е
довел тук, за хората, които са ни наранили… онези, които сме
обичали и загубили. – Той бе обичал и загубил повече от нея. Тя
не беше сигурна дали някога е обичала, не и преди да дойде в
манастира. – Животът ни тук означава много за нас, нали? – отец
Джо я попита, сякаш отчаяно търсеше отговор на въпрос, който
не можеше да събере кураж да й зададе.
— Разбира се, че е така. Ти го знаеш.
— Никога не бих сторил нищо, за да го подложа на риск, да го
заплаша… да разваля всичко… не това е, което искам. – Тя още
нямаше представа накъде бие. До този момент никога не бе
оставала насаме с мъж.
— Но ти не си направил нищо такова, Джо. Не сме извършили
нищо лошо. – Изрече го с такава спокойна увереност, че на него
му се стори, сякаш нож прободе сърцето му. Сега той признаваше
пред нея греховете си така, както тя бе правила много пъти пред
него.
— Направих го.
— Не, не си. – Всъщност Габриела не знаеше нищо.
— Обладан съм от опасни мисли. – С тези думи изразяваше
най-близо до истината онова, което вълнуваше сърцето и ума му.
— Какво имаш предвид? – попита тя, очите и душата й бяха
широко отворени. Пристъпи към него, без да си дава сметка, но
сякаш магнит ги притегляше един към друг и това бе по-силно от
всичко друго, което двамата бяха преживявали до този момент.
— Не знам как да ти кажа… какво да ти кажа… – В очите му
имаше сълзи, когато я погледна, а тя нежно докосна лицето му.
За пръв път го докосваше, за пръв път докосваше мъж. – Обичам
те, Габи. – Нямаше начин повече да се крие от нея, нито от себе
119
си. – Не знам какво да ти кажа, нито какво да направя… Не бих
си позволил да те нараня, нито да съсипя живота ти. Преди да
избягам надалеч оттук, да се откажа от работата си в „Сейнт
Стивънс“ и да се махна, искам да съм сигурен, че това е, което
желаеш. Ще помоля архиепископа да ме премести. – Бореше се с
тази мисъл цяла сутрин.
— Не можеш да направиш това. – Габриела изглеждаше
уплашена. Мисълта да го изгуби я ужасяваше много повече от
всичко останало. – Не можеш да си отидеш. – Той й беше
приятел и тя не искаше да го изгуби.
— Трябва. Не мога да остана тук, близо до теб. Това ме
влудява… О, Габи… – Думите му заглъхнаха и той я притегли към
себе си, а тя зарови лице в мощния му гръден кош, ръцете му я
притискаха. Това бе най-голямата сила, която бе изпитвала в
живота си, най-сигурното място, дори по-сигурно от манастира. –
Толкова те обичам… Искам непрекъснато да съм с теб… Да
разговарям с теб… да те държа… да се грижа за теб… да бъда с теб
завинаги… но как можем да го осъществим? През последните
четири дни усещах, че полудявам. Толкова те обичам. – Когато го
погледна учудено, й се стори изтормозен, единственото, което
искаше, бе да я държи в ръцете си. До този миг тя не бе изпуснала
ни дума, в очите й имаше сълзи, като вдигна поглед към него,
сълзи на мъка, болка и копнеж.
— И аз те обичам, Джо… Не бях сигурна какво чувствах…
Мисля, че знаех, че това е грешно… Смятах, че можем да бъдем
само приятели. – Изглеждаше едновременно щастлива и
сломена.
— Може би един ден ще можем да бъдем приятели, но не и
сега… не още… И двамата принадлежим на църквата. Не мога да
поискам от теб да напуснеш манастира. Аз самият не съм сигурен
какво трябва да направя. – Той бе така разстроен и съкрушен от
вината, която изпитваше, така измъчен, че изведнъж всичко й се
проясни и Габриела го прегърна с двете си ръце и го задържа в
обятията си с такава сила, на каквото иначе не би била способна,
искаше да му даде всичко, което му бе необходимо.
— Стой спокойно… трябва да се молим… шшт… всичко е наред,
Джо, обичам те. – Сега тя бе силната, а той бе онзи, който
отчаяно се нуждаеше от нея. Почувства цялата жизненост,
топлината и любовта, които тя излъчваше към него, без да
отрони повече и дума, Джо я притегли още по-близо и я целуна.
Това бе момент, който никой от двамата не би забравил, момент,
в който вселените се сблъскаха, двата живота се промениха
завинаги и дишането им сякаш се сля в едно.

120
 — О, Господи, Габи… Толкова те обичам. – Изведнъж го облада
необятно щастие, че й призна любовта си. След мъченията от
изминалата седмица той не съжаляваше за нищо. Никога в
живота си не бе се чувствал така прекрасно както в този момент.
— И аз те обичам, Джо. – В един миг тя се преобрази и започна
да се държи като съвсем зрял човек, смела и сигурна в себе си.
Това, което правеха, бе рисковано, а в бъдеще щяха да бъдат
замесени в още по-опасна игра. – Какво ще правим сега? –
попита го Габриела тихо, а той приседна до нея на ъгъла на
старото бюро.
— Не знам – отвърна честно. – И двамата се нуждаем от време
да размислим. – Но и двамата съзнаваха, че ако стигнат твърде
далече, ще бъде невъзможно да продължат да бъдат обвързани с
църквата. Все още не беше твърде късно, имаха възможност да се
върнат назад. Бяха Адам и Ева в Райската градина, ябълката бе
недокосната, все още я държаха в ръце и я оглеждаха. Ала
изкушението нарастваше много бързо и те не биваше да се
поддават на тази скорост, за да не разрушат взаимно живота си.
Отговорността бе огромна, гледаха се един друг, съзнавайки я, а
той я притегли към себе си и отново я целуна. – Можем ли да се
срещаме някъде? – попита Джо. – Само за да пием кафе или да се
разхождаме. Навън, в реалния свят, сред реалните хора.
Необходимо ни е да сме сами известно време, просто за да
поговорим за това.
— Не знам – отвърна тя, замислена. – Не виждам как бих
могла. По правило послушниците не напускат манастира.
— Известно ми е, но ти си нещо различно. Ти си като дъщерята
на дома, тук си живяла цял живот. Не можеш ли да ги накараш
да те изпратят да изпълниш някаква поръчка или да свършиш
нещо вместо някого? Ще се срещам с теб, където кажеш.
— Ще помисля върху това довечера. – Габи трепереше в
прегръдката му. Изведнъж само за половин час целият свят се
преобърна с главата надолу. Ала тя не възнамеряваше да се
съпротивлява. Даваше си сметка, че все още има възможността да
се върне назад, но нищо не беше в състояние да я накара да го
направи. Искаше да е до него така, както не бе желала нищо
друго в живота си. През всичките тези месеци не бе разбирала
нищо и сега внезапно я бе осенило прозрението и бе осъзнала, че
сестра Ан е била права. Тя го сподели с него.
— Може би тя е било по-умна от нас с тебе – мъдро заключи
той. – Заклевам се, че никога не ми е минавало през ум. – Ала
Джо не бе имал нито една връзка с жена през живота си, същото
важеше и за Габриела. Тя никога не бе ходила на срещи, не бе
флиртувала, не бе имала приятели в Колумбийския колеж, дори
121
не бе разговаряла с мъж. В сърцето си, в живота си, в поведението
си още от дете винаги се бе чувствала монахиня. А сега само за
миг всичко това се промени. Изведнъж от дете тя бе станала
жена, лудо влюбена в него. – Моето задължение тук бе да
отслужвам литургия и да изслушвам изповедите ви всеки ден. –
Той се сменяше с отец Питър, но възрастният свещеник не бе
добре и беше решил, че вече има твърде много задължения в
„Сейнт Стивънс“. А по всичко личеше, че отец Джо се оправя
добре с монахините, затова отец Питър го помоли да поеме и
неговата работа. – Утре сутринта ще ми кажеш какво си
измислила.
— Може да ми отнеме два дни – рече тя, а после палаво му се
усмихна и у него се породи диво желание да махне шапката от
главата й, която скриваше почти цялата й златна коса. Искаше да
види колко е дълга, колко е гъста. Копнееше да види от тялото й
повече, отколкото му бе позволено, да я докосва, да я целува до
изнемога. Знаеше обаче, че няма да може да я задържи завинаги
в тази изоставена стая и след минута трябваше да я пусне да се
върне при другите. Ала той не искаше да я оставя, дори само за
няколко часа, докато дойде времето и се появи възможност
отново да се видят.
— Може би трябва да започна да изслушвам изповеди два пъти
дневно – рече Джо с момчешка усмивка и изпълнени с една и
съща магнетична сила, която ги привличаше неудържимо един
към друг, те отново започнаха да се целуват с нарастваща страст.
— Обичам те – прошепна тя, искаше от него повече, отколкото
би посмяла.
— И аз те обичам, по-добре сега да те оставя да си тръгнеш. Ще
те видя утре сутринта – каза той и отново я целуна. – Не искам да
те оставя.
— По-добре тръгвай. Пак можем да се видим тук. И без това
никой не идва в тази стая, а знам къде сестра Еманюел държи
ключовете.
— Внимавай – предупреди я той, – не прави нищо неразумно.
Имам предвид това. – Стори й се много сериозен и тя се разсмя,
когато очите им отново се срещнаха.
— Я виж кой го казва. То и бездруго е достатъчно голяма
лудост. — Ала ако успееха да си уредят среща извън тези стени,
щяха да направят още по-голяма лудост.
— Сърдиш ли ми се, че ти казах, Габи? – Изведнъж той придоби
притеснен вид, беше се изправил в цял ръст и я гледаше право в
очите. Беше поел огромен риск с признанието си, а сега
подлагаше и двамата на опасност. Ала погледът й говореше, че тя
не съжалява. За нищо.
122
 — Как бих могла да ти се сърдя, Джо? Та аз те обичам. – После
добави със срамежлива усмивка: – Радвам се, че ми каза. – В
известен смисъл ситуацията бе по-благоприятна за нея, Габи бе
само послушница и още не бе дала обет. Дори не бе
новопосветена. Джо бе свещеник повече от шест години и
последиците от стореното щяха да бъдат доста по-драматични за
него. Целият му живот бе в опасност.
— Не съм сигурен какво трябва да направим сега, Габи. Дори не
знам как бих могъл да те издържам. – Той отново се разстрои.
— Ще видим какво ще стане. Винаги можем да вземем
решението по-късно. – В себе си тя усещаше непозната досега
сила и в известен смисъл бе по-твърда от него. – Твърде рано е да
мислим за всичко това. Знам само, че те обичам, Джо. Засега то
ми стига.
— Това е всичко, което исках да чуя. Мислех, че никога няма да
ми проговориш, ако ти кажа… толкова бях уплашен… – Тя
докосна устни с пръсти и той й целуна ръката. – Не забравяй
колко те обичам – прошепна й и се насили да я остави. Постоя
още известно време на прага, усмихна й се и после изчезна.
Дълго време след това Габриела чуваше стъпките му да отекват в
коридора. Тя остана в стаята, заслушана, мислеше за всичко,
което току-що й бе казал. Все още не можеше да повярва, не
разбираше как е възможно това да им се случи. В много
отношения приемаше любовта им като нечакана благословия, в
други – й приличаше на ламя, разтворила хищната си паст, за да
ги погълне. Питаше се колко време ще могат да запазят тайната.
Може би за дълго. Знаеше, че ще трябва да се крият, поне за
известно време, докато решат какво да правят с бъдещето си. За
нея беше очевидно, че въпреки деликатното й положение в
„Сейнт Матюс“ Джо е човекът, който трябваше да вземе голямото
решение.
Тя прегледа останалите прашни кашони и откри само едната от
счетоводните книги. Но това щеше да е достатъчно да задоволи
за днес сестра Еманюел, а Габриела щеше да има повод отново да
се върне тук. Можеха да се срещат тайно в изоставения кабинет,
поне още известно време. Тя излезе от стаята, затвори вратата
след себе си и се запъти да намери сестра Еманюел, имаше
чувството, че светът около нея се върти. Той я обичаше… той я бе
целунал… той искаше да е с нея… Невъзможно бе да асимилира
всичко случило се, нито дори да започне да го разбира. Ала
думите му все още отекваха в съзнанието й, когато тя се
присъедини към другите, а на устните й бе изписана усмивка,
която никой не забелязваше, с изключение на сестра Ан, впила в
нея изпитателен поглед.
123
 ≈ 12 ≈

На следващата сутрин Габриела се бе подредила на опашката за

изповядване. Другите все още бяха полузаспали, а тя бе съвсем
бодра, беше се събудила още в три през нощта. Щяха да минат
часове, преди да го види отново, започваше да се пита дали не си
е въобразила всичко това, дали той няма да съжалява, дали няма
да й каже, че е променил решението си и не иска повече да се
срещат. Всичко бе възможно, на лицето й бе изписан ужас, когато
най-сетне влезе в изповедалнята след една от най-старите
монахини и изрече познатите думи, с които започваше всяка
изповед. Ритуалът за облекчаване на душата вече беше само
параван.
Той позна гласа й веднага, очакваше я, безмълвно отвори
решетката помежду им и тя зърна очертанията на лицето му,
сякаш бе сън.
— Обичам те, Габи – прошепна й, толкова нежно, че едва го чу,
ала въздъхна с облекчение в момента, в който думите му я
облъхнаха.
— Страхувах се да не размислиш. – Отец Джо погледна
притеснено в тъмнината.
— И аз се страхувах, че ти ще размислиш. – Той я целуна през
малкото прозорче и настъпи кратка тишина, а после я попита
дали ще се срещнат извън манастира.
— Може би. Утре изнасят пощата, с това се занимава една от по-
възрастните сестри. Мога да й предложа да я заменя. Това е
важно задължение. Майка Грегория ми позволява понякога да я
замествам. Но до последния момент няма да знам дали ще мога.
— Обади ми се в „Сейнт Стивънс“. Кажи, че си секретарката на
зъболекаря и ми съобщаваш часа за посещение. Назови мястото
и времето. В кой пощенски клон ще отидеш? – Каза му и той
обеща да бъде там в часа, който тя определи.
— Ами ако си излязъл – притесни се Габриела.
— Няма. Напоследък имам доста работа с документи и приемам
енориаши. Ще бъда там, мога да тръгна веднага, ако се наложи.
Само направи каквото е възможно.
— Обичам те – прошепна тя.
— И аз те обичам. – Те бяха вече съзаклятници, решени да
бъдат заедно, макар и за кратко, независимо колко висока бе
цената. И двамата останаха будни почти цялата нощ след
срещата в изоставения кабинет и бяха убедени, че въпреки
124
опасността онова, което правеха, бе правилно. Никой от тях дори
не изпитваше съмнение. – Кажи колкото пъти искаш „Слава на
теб, Мария“. И се моли за мен, Габи. Наистина. И двамата се
нуждаем от това сега. Аз ще се моля за теб. Обади ми се, щом ти
бъде възможно.
— Ще те видя тук утре сутринта, ако не успея да ти звънна.
Тя излезе от изповедалнята с наведена глава, изглеждаше
много сериозна и се надяваше никой да не е забелязал
вълнението в очите й. Радваше се, че предишния ден майка
Грегория бе заета и не се спря при нея да поговорят на вечеря.
Сега щеше да й е трудно да я гледа в очите, Габи се страхуваше,
че игуменката я познава твърде добре и по погледа ще разкрие
тайната й.
Същия предобед тя го наблюдаваше как отслужва литургия и
установи, че вече гледа на него с други очи. Не й се виждаше
толкова далечен и загадъчен. Изведнъж бе станал за нея повече
мъж, отколкото нещо друго. Това малко я уплаши и когато се
замисли върху новите им отношения, усети страхът да
пропълзява по гърба й. Ала знаеше, че вече не може да се върне
назад. Не искаше. Желаеше непрекъснато да я целува и да
чувства прегръдката на силните му ръце.
Излезе от черквата заедно с останалите монахини, бе
благодарна за работата си в градината. Това я поддържаше
ангажирана и я пазеше от любопитни погледи. След закуска
спомена на майка Еманюел, че ако имат нужда от помощ за
пощата този ден, тя с радост ще се отзове. Работата й в градината
вървяла добре и би могла да им помогне.
— Колко мило от твоя страна, сестра Бернадет. Ще кажа на
другите. Не мисля, че днес имаме много работа навън. Може би
някой друг път.
Седмицата се оказа трудна за двамата влюбени. Просто нямаше
причина, нито основание Габриела да излезе от манастира. Още
два пъти се срещаха в изоставения кабинет. Рискуваха много и го
съзнаваха. Той стъпваше по-тихо, когато идваше при нея, а тя
намери и последната счетоводна книга, ала я остави скрита, за да
има повод да ходи там. Заключваха вратата, целуваха се, шепнеха
си и се прегръщаха силно, колкото им стигаше куражът. Седяха
на пода в топлия юлски следобед и разговаряха за съдбите си.
Никой от тях не бе осъзнал в пълна мяра случилото се.
Единственото, за което настояваше сега Джо, бе да прекарват
малко повече време заедно. Време, в което могат да се държат
като обикновени хора, да говорят открито, да се разхождат по
улицата или в парка, хванати за ръце. Ала дори да се срещнеха

125
навън, те знаеха, че трябва да внимават, а и тя не можеше да се
бави дълго, без да се обади на сестрите.
Засега възможността да излязат на разходка и да бъдат няколко
минути заедно беше всичко, за което мечтаеха, малко
удоволствие, което за другите двойки не бе нищо особено, а и при
тях бе нещо, за което трябваше да чакат, докато не се появи шанс.
Моментът най-сетне настъпи цяла седмица след любовното
признание. Дойде внезапно и неочаквано, когато сестра
Имакюлата връчи на Габриела ключовете от стар автомобил
комби, който използваха за различни покупки. Беше пристигнал
плат за техните одежди и монахините, които отговаряха за
ушиването им, бързаха да започнат работа. Нямаше кой да
прибере плата и тя трябваше да отиде в центъра на града да го
вземе. Складът се намираше на улица Деланси, а Габриела
знаеше как да стигне дотам. И преди много пъти бе ходила. Тъй
като и без това щеше да излиза, две други монахини й дадоха
своите поръчки. Ангажиментът изискваше повече време, но тя
знаеше, че ако побърза, може да открадне някоя и друга минута
да се види с Джо нейде по пътя.
С треперещи ръце пое списъците с поръчките, надяваше се
никой да не го е забелязал. Взе ключовете от колата, парите,
които й дадоха, сложени в плик, и побърза да напусне „Сейнт
Матюс“. Комбито бе паркирано отвън. Помаха на майка Грегория
на тръгване и игуменката я дари с усмивка, както винаги. Беше
щастлива, че напоследък вижда Габриела в отлично настроение.
В очите й забелязваше радостна светлина. Всички предполагаха,
че послушничеството й допада много. Работеше упорито в
градината, майка Грегория се надяваше, че Габи все още намира
време за писане, и си набеляза да я попита.
Габриела отдели колата от тротоара, натисна газта, колкото
смееше, и зави зад ъгъла. Мина две пресечки, спря до един
уличен телефон и с трепереща ръка набра номера на Джо.
Младият монах, който дежуреше на телефона, вдигна на третото
позвъняване и тя каза, както я бе посъветвал Джо, че се обажда
секретарката на зъболекаря на отец Конърс, че часът му е бил
анулиран и затова лекарят предлага, ако има време, да го посети
същия предобед.
— О, съжалявам – отвърна вежливо младият брат. – Не ми се
вярва. – При тези думи сърцето й слезе в петите. – Ще проверя,
но преди няколко минути го видях, че се готви да излиза и
сигурно ще отсъства известно време. – Настъпи дълга пауза и тя
ругаеше наум лошия си късмет, че го е изпуснала, и се ядосваше,
че не е подредила нещата да тръгне половин час по-рано. За
момент се питаше дали трябва да се чувства виновна, ако по този
126
начин Господ им показва, че поведението им е грешно. Бяха
разговаряли надълго и нашироко какво би означавало да
напуснат църквата заедно. Габриела разбираше, че от това би
трябвало да изпитва вина, ала все още не я усещаше. Чувството
бе твърде ново и вълнуващо и те с трепет бяха чакали момента,
когато ще могат да останат за малко заедно извън стените на
манастира. Може би накрая нямаше да излезе нищо и щяха да се
вразумят, преди да е станало твърде късно. Ала дори да се
получеше така, все пак щяха да имат няколко мига споделена
любов, няколко дни поне, и тя не искаше да се разделя с тази
възможност. А после можеше да се разкайва до края на живота си
за това и щеше да отдаде душата си на Господ, ако Той го
поискаше от нея.
Монахът се върна на телефона, останал без дъх, Габи трепетно
очакваше да чуе дали го е намерил и едва не извика от радост,
когато й съобщи, че го е хванал и ако бъде така добра да изчака,
отец Конърс ще се обади след минута.
Малко по-късно чу гласа на Джо, имаше чувството, че е тичал
до телефона. Така и беше. Монахът го бе настигнал почти на
външната врата.
— Къде си? – попита я ухилен до уши. Вече бяха изгубили
надежда, че този ден ще настъпи. Сякаш бе минала цяла вечност.
— На две преки от „Сейнт Матюс“. Отивам в центъра да взема
някои неща. Дадоха ми няколко поръчки, но не мисля, че ще
засичат времето, през което ме няма – обясни му тя.
— Мога ли да дойда с теб? Или е твърде опасно? Ще те чакам
някъде, ако искаш. Къде точно ще ходиш?
— На улица Деланси и в някои магазини в Лоуър Ийст Сайд,
където получаваме отстъпка.
— Какво ще кажеш за Уошингтън Скуеър парк? Не мисля, че
там някой ни познава. Или Брайънт парк зад библиотеката? –
Винаги му бе харесвало това място въпреки гълъбите и
пияниците. Беше спокойно и красиво.
Определиха си среща в Уошингтън Скуеър парк след час, през
който тя можеше да вземе плата, а ако побързаше – да свърши и
всичко останало.
— Ще те чакам в десет – обеща той. – А, Габи… благодаря ти, че
направи това, любима. Обичам те. – Никога преди не бе водила
подобен разговор, никой не й бе говорил така.
— Обичам те, Джо – прошепна тя, все още се страхуваше някой
да не ги чуе. Трябваше й известно време да свикне, че няма
никой наоколо.
— Отивай да изпълняваш поръчките. Ще се видим след час.

127
 В склада всичко стана много бързо. Помогнаха й да натовари
колата с големите топове плат. За всяка дреха бяха необходими
около пет метра, а в „Сейнт Матюс“ имаше двеста монахини.
Онова, което й дадоха този път, нямаше да стигне за всички, но
почти напълни задната част на колата. Приключи с останалите
поръчки за рекордно кратко време и в десет и пет подкара по
Шесто авеню, после зави към парка и след малко видя познатата
арка. Отдалеч паркът наподобяваше парижки пейзаж. Бе
виждала картини от Париж от албумите. Джо вече беше там,
чакаше я. Тя намери къде да паркира колата, заключи, после
размисли, пак я отключи, внимателно махна шапката си и я
остави на предната седалка. Дори не си направи труда да се
погледне в огледалото, прокара пръсти през косата си, отново
заключи автомобила и се запъти насреща му с надеждата, че
въпреки строгото черно облекло, изглежда като всички останали.
Беше благодарна, че все още носеше късата черна дреха на
послушниците. Ако бе дала обет или бе вече новопосветена,
нямаше да може да прикрие одеждата си.
Щом го зърна, изтича през площада, той сияеше целият, без да
й каже дума, притегли я към себе си и я целуна. Джо също бе
свалил расото си и го бе оставил в колата. Изглеждаше съвсем
обикновен мъж в черна риза с къси ръкави и подходящ панталон,
изобщо не привличаше вниманието.
— Толкова се радвам да те видя – бездиханно рече той, вървеше
бавно след нея и бе силно развълнуван, че е излязъл за пръв път с
любимата си навън. Светът бе пълен с багри, емоции и хора, дори
в този час от деня. Наоколо имаше деца с балони, двойки, които
седяха на пейките, разговаряха и се държаха за ръце, възрастни
мъже играеха шах, а навесът от клони над тях омекотяваше
лятната слънчева светлина. Купи й сладолед от крайпътна
количка и двамата се настаниха на една пейка. Джо й се
усмихваше, тя никога не бе го виждала толкова щастлив,
целуваха се и вкусваха заедно сладоледа. За тях това бе като сън,
красив сън, който лесно можеше да се превърне в кошмар, но
никой от тях не се и сещаше за лошото.
— Благодаря ти, че се срещна с мен тук, Габи. – Той я погледна
с искрена признателност, знаеше колко трудно й е било да
излезе. Дългото очакване на тези мигове ги караха да ги ценят
още повече. Те не загубиха нито минута, разговаряха за всичко,
размениха много мисли, доколкото можеха за това кратко време,
стараеха се да мислят повече за настоящето, отколкото за
бъдещето. Той искаше да разбере кога отново ще могат да се
срещнат, а тя нямаше представа какво да му отговори.
Излизането им се струваше толкова голямо чудо, че им беше
128
трудно да си представят как биха могли да го повторят, Габриела
обаче знаеше, че трябва да го сторят. Споделените моменти в
„Сейнт Матюс“ сега изглеждаха като трохи. Беше толкова хубаво
да са заедно в света навън, да се чувстват напълно свободни един
към друг.
— Ще направя каквото мога. Мисля, че сестра Еманюел отново
ще ми възложи да изпълня поръчки. Не мисля, че някой ще се
възпротиви, ако съм стриктна и не се бавя кой знае колко. –
Монахините винаги бяха готови да нарушат правилата, когато
ставаше дума за нея, а тя проявяваше изключително желание да
им помага. Нямаше причина следователно да я спират сега, тъй
като вършеше и всичко останало наред с другите послушници. В
продължение на седмица не бе написала нито дума, но все още
успяваше да работи с часове в градината.
— Бих искал някога да отида с теб в Сентръл парк или да се
разхождаме край реката. – Имаше толкова много неща, които
той желаеше да прави с нея, а разполагаха с толкова малко
време, в което да ги осъществят.
Изпрати я обратно до колата в единайсет и трийсет, броените
минути, които прекараха двамата, бяха използвани ползотворно
и те имаха чувството, че са били заедно дълги часове. Срещата
напълно отговаряше на въжделенията им и това ги караше да
очакват още по-нетърпеливо и трепетно следващата възможност.
Чудесно знаеха, че има сериозен риск, но бе твърде късно да се
върнат назад. Той я целуна за довиждане, а тя усещаше тялото му
толкова близко, че отначало се сепна, после се отпусна и сякаш се
разтопи в прегръдките му.
— Грижи се за себе си, Габи. Внимавай. Не казвай нищо на
никого. – Предупреждаваше я, без да има защо, и тя му се
усмихна.
— Дори и на сестра Ан? – пошегува се, а той се усмихна широко.
Искаше да я отведе със себе си, да бъде с нея, да й се обади
вечерта. Искаше всичко, което желаеха влюбените мъже, а той
никога преди не беше се влюбвал. Макар и на трийсет и една
години, не беше обичал жена, дори не си бе позволявал да мисли
за това. Не можеше да се похвали с увлечение, флирт, не бе
допускал в съзнанието си фантазиите, които го владееха в
момента. Ала сега у него сякаш се бе отприщил бент. Напорът на
чувствата му бе толкова мощен, че нищо не бе в състояние да ги
възпре.
Стоеше до колата и я наблюдаваше как си слага шапката.
Приличаше му на малко момиче, когато го обгърна с огромните
си сини очи. Само като я гледаше така, беше готов да избяга с нея

129
на момента. Никой от тях нямаше представа кога ще могат да се
срещнат пак навън.
— Ще те видя утре в изповедалнята – напомни му тя грижливо
и той й кимна, всъщност желаеше много повече. Измъчваше го
мисълта, че трябва да я остави да си тръгне.
— Все още ли държиш ключовете от затворената стая? – попита
я с надежда и Габи му се усмихна.
— Знам къде са.
Беше опасно, но по-сигурно, отколкото да си шептят в
изповедалнята. Джо вече искаше от нея повече, отколкото досега.
Целунаха се за последен път и тя потегли, махна му и се гмурна
в натоварения трафик. Върна се безпроблемно в „Сейнт Матюс“ и
една от послушниците излезе да й помогне да разтоварят колата.
Топовете плат бяха тежки, но Габриела имаше чувството, че
притежава сила за десет души след току-що прекараните минути
с Джо и нежните ласки, които си бяха разменили.
Обядва с другите монахини, после работи в градината, навреме
отиде да вечеря, след като каза всичките си молитви заедно с
останалите, а вечерта се прибра в стаята и запълни свободното си
време с писане. Майка Грегория намина да я види и я попита
дали не е сътворила някой нов разказ. Имаше чувството, че не са
разговаряли доста време. Игуменката обаче с радост установи, че
Габи изглежда добре, а и всички сведения, които получаваше
напоследък, показваха, че сестра Бернадет цъфти от щастие.
Нямаше търпение да дочака мига на обета. Не оставаше кой знае
колко време, тя вече беше поела пътя си. Но когато майка
Грегория излезе от стаята, за пръв път от началото на одисеята си
с Джо на десети юли, Габи усети да я гнети остро чувство на вина.
Оттогава бяха минали едва две седмици, ала за нея това бе цяла
вечност.
Не можеше да престане да се притеснява колко разочарована
ще е майка Грегория, щом узнае. А Габи вече бе сигурна, че
връщане назад няма. Единственото, което искаше от живота, бе
да го прекара с Джо Конърс.
На следващия ден го видя в изповедалнята, а по-късно
следобед се срещнаха в изоставения кабинет, но след времето,
прекарано в Уошингтън Скуеър парк, той им се струваше
потискащ. Габриела не съзираше надежда да излезе скоро отново
да изпълнява поръчки. Минаха цели две седмици, преди да може
да се измъкне пак, и очакването на въжделения момент направо
ги влудяваше.
Този път се срещнаха в Сентръл парк, както бе пожелал той.
Разходиха се край изкуственото езеро, наблюдаваха как деца и
възрастни играят с макетите на лодки и кораби, а после бавно
130
навлязоха в парка. Всичко наоколо бе избуяло и зелено, някъде
отдалече се чуваше оркестър от ударни инструменти и както
винаги, когато беше с него, й се струваше, че сънува, целият ден
се свеждаше до този един час. Разполагаха с толкова малко
време, а единственото, което искаха сега, бе много повече. Един
от друг и от живота. Всеки момент, прекаран заедно, бе
скъпоценност. Няколко дни по-късно те отново имаха
възможност да отидат в Сентръл парк. Този път бяха легнали на
тревата под едно дърво и той бе положил глава в скута й, а тя
галеше косата му и го слушаше внимателно какво говори. Имаха
да си кажат толкова много неща за толкова кратко време. Когато
тръгнаха обратно към колата, Джо пак й купи сладолед. Виждаха
се всеки ден, скрити в изповедалнята и в прашния кабинет, който
смятаха за техен, а навън бяха излизали само три пъти.
Все още имаше много неизказани думи, много несвършени
неща. Никой от тях нямаше представа откъде да започне. Това бе
трудно пътуване, макар да бяха сигурни в чувствата си. И други
го бяха изпитали в подобни обстоятелства. Свещениците
обикновено оставаха с монахините, той нямаше да бъде нито
първият, нито последният. Ала и двамата знаеха каква експлозия
би причинила новината, колко хора биха се почувствали
предадени. Имаше моменти, когато Джо се страхуваше за себе си.
Най-голямото му притеснение бе как ще напусне църквата и го бе
казвал много пъти и на Габи, макар да бе сигурен, че я обича.
— Нуждаем се от повече време – разсъждаваше разумно тя. –
Не можеш да направиш такова нещо, Джо, без да размислиш
надълго и нашироко. – И той я слушаше. Мислеше непрекъснато,
особено нощем, когато беше сам и копнееше да я види, разкъсван
от страстните спомени за откраднатите целувки в изповедалнята.
Преди да я срещне, не би му минало никога през ум, че може да
се чувства така.
Тя започна да пише дневник за тяхната любов и за мечтите си,
свързани с нея. Надяваше се един ден да може да му го даде.
Представляваше безкрайно любовно писмо до него и Габи го
държеше скрит при бельото си в единственото чекмедже, с което
разполагаше, сигурна, че никой няма да го открие там. Това бе
начин да бъде с Джо, дори когато бе лишена от физическото му
присъствие, и да разговаря с него в моменти, в които това не бе
възможно.
— Кога според теб ще успееш отново да се измъкнеш? – Попита
я той с натъжен вид един следобед, докато я изпращаше до
колата.
— Когато успея. Може би следващата седмица. – Всички по-
възрастни монахини заминаваха на езерото Джордж. Някой им
131
бе предоставил къща под наем там и майка Грегория щеше да ги
придружи за няколко дни да им помогне да се настанят. Може би
това щеше да означава повече свобода за Габриела, а може би –
не, човек никога не бе в състояние да каже предварително как ще
се развият събитията в манастира.
Ала в деня, в който отпътуваха, Габриела се озова с цял
свободен следобед. Другите послушници бяха отишли на
зъболекар и щяха да отсъстват няколко часа. Габриела бе ходила
два месеца преди това, затова я оставиха в манастира без
задължения и планове. Каза на дежурната монахиня, че има
проблем с някои от зеленчуците и й трябват препарати.
Възрастната жена от дни страдаше от главоболие и изобщо не й
зададе никакви въпроси, даде й ключовете от колата, без да
продума. Габриела неясно подхвърли, че ще се върне след
известно време. След миг зави зад ъгъла, както винаги, и се обади
на Джо, за щастие той не бе излязъл. Не беше очаквал да му
позвъни, но вече почти не напускаше „Сейнт Стивънс“, защото не
искаше да изтърве обаждането й и възможността да я види.
— С колко време разполагаш? – винаги я питаше той, ала този
път се учуди, когато чу, че е свободна за няколко часа. Отдавна бе
чакал този ден, но сега се вцепени при вестта, че е настъпил. Те се
срещаха по този начин повече от месец. – Нека се чакаме източно
от Петдесет и трета улица. – Джо й даде един адрес, тя нямаше
представа какво е това. Беше само на няколко пресечки от
мястото, където се намираше. Стигна там преди него и остана да
чака в колата.
Той паркира от другата страна и я прегърна, когато бавно
тръгнаха надолу по улицата. Струваше й се спокоен и замислен.
— Не искаш ли да отидем в парка? – попита го тя изненадана.
— Струва ми се, че е доста горещо. – После се обърна към нея и
я погледна. Беше угрижен, взе ръката й в своите. Знаеше, че тук
не може да ги види никой познат, и затова й бе предложил да
дойдат. Обясни какво е направил. Каза й, че един негов стар
приятел от „Сейнт Маркс“ се е преместил в Ню Йорк. Той се
занимавал с реклама и преуспявал, двамата разговаряли тези дни
надълго и нашироко. Джо споделил с него, че има сериозни
колебания относно бъдещия си живот, макар да не му разкрил
защо. Приятелят му предложил ключовете от апартамента си и
му казал да го използва всеки път, когато иска да избяга от
всичко, да смени обстановката и да размишлява. Джо знаеше, че
тази седмица приятелят му е извън града. Щеше да прекара
отпуска си с компания на Кейп Код.
— Искаш ли да отидем за малко в апартамента, да бъдем
заедно, необезпокоявани? Не знаех дали няма да се страхуваш,
132
или да предпочетеш да се разхождаме по улиците за времето, с
което разполагаме. – Не би си позволил да я притиска и нямаше
някакъв генерален план. Ала беше взел ключовете със себе си и
беше готов да правят каквото тя пожелае. – Ти решаваш – нежно
я подкани той и Габи му се усмихна.
— Според мен ще бъде чудесно – тихо отвърна тя и го последва
вътре. Джо не беше ходил там никога преди това и двамата бяха
поразени от видяното. Озоваха се в просторна дневна с големи
кожени кресла и дълъг диван, тапициран с кафява кожа.
Обзавеждането бе много модерно и в същото време мъжки тип.
Кухнята бе голяма, с широк и добре направен бар-плот. Отзад, с
изглед към малка градина, имаше две спални, едната очевидно
бе на стопанина, а другата се използваше за гости.
Джо включи климатичната инсталация и подсвирна възхитено
при вида на стереоуредбата. След консултация с нея подбра
музика, която харесваха и двамата, и си сипа чаша вино от бара.
Никога преди не бяха прекарвали така времето си, а Габи
направо бе замаяна, когато двамата се настаниха един до друг на
дивана. Беше много по-неспокойна, отколкото при предишните
им срещи, но не заради нещо друго, а защото всичко бе ново за
нея. Слушаха музика, тя отпи глътка вино и започна да се
отпуска. Беше с Джо, с мъжа, когото обичаше, независимо че
обстоятелствата бяха различни този път, в миг той я попита дали
не би потанцувала с него.
Габриела се усмихна на предложението. Досега не бе танцувала
никога, но двамата се движеха съвсем леко, той я притискаше все
повече. Джо си мислеше, че никога преди не е бил толкова
щастлив, а тя сякаш се топеше в ръцете му, докато се целуваха и
пристъпваха бавно в такт с музиката. Беше пуснал записи на
Били Джоел.
Изживяването бе много по-различно от всички досегашни, но и
двамата копнееха толкова отдавна за възможността да бъдат
насаме, да бъдат такива, каквито са, да правят каквото си поискат
заедно. Докато танцуваха, той я погледна и страстта й бавно
започна да се разпалва. Джо чувстваше, че сърцето й бие твърде
бързо, ала не можеше да спре да я целува. Когато танцът свърши,
и двамата бяха развълнувани и останали без дъх.
— Знам какво бих искал да направя – рече той тихо, отчаяно я
желаеше, но не беше сигурен дали тя е готова на такава голяма
крачка. Бяха минали пет седмици от любовното признание, но те
изпитваха необяснима за тях жажда един към друг. Джон никога
преди не бе имал жена, а Габи дори не бе докосвала мъж. Всичко
това им бе непознато, ала в същото време го намираха за

133
правилно и тя разбра какво имаше предвид Джо. Погледна го с
преливащи от любов очи.
— И аз бих искала същото – прошепна, а той почувства как
сърцето й биеше, когато я прегърна.
— Не се страхувай, Габи… Толкова те обичам… – Вдигна я леко
на ръце и бавно я внесе в спалнята за гости. Стаята им се стори
подканяща към любовни ласки, той я положи внимателно на
леглото. Габриела все още бе в дрехата на послушница и Джо
неумело започна да я съблича. Тя му помогна с копчетата,
гънките и фуркетите, като не преставаха да се целуват, изведнъж
той седна и я загледа – тялото й бе като крем, бюстът й също –
това бяха първите женски гърди, които виждаше, нозете й бяха
много по-дълги и грациозни, отколкото бе мечтал.
Габриела не се страхуваше от него, Джо започна да се съблича и
се пъхна между чаршафите, за да свали всичко от себе си, както и
тя. Дрехите им образуваха малка купчина на пода, той мълком я
изучаваше, от силното желание по нея болката в слабините
ставаше непоносима. Никой от тях не се бе чувствал така преди.
Това бе миг на открития, на доверие, не знаеха точно какво да
очакват, но и двамата бяха сигурни, че искат да са тук, имаха
нужда да са заедно. Предстоеше им рамо до рамо да изминат
дълъг път, за да стигнат ръка за ръка до новия си живот.
Той я целуваше навсякъде, а тя трепереше под ръцете му и
започна бавно да го оглежда. Откри, каквото търсеше, и очите й
се разшириха от изненада. Никой не я беше подготвил за това.
Нямаше представа какво да прави, но постепенно природата
надделя и той инстинктивно разбра как да постъпи. Беше
озадачен, когато навлезе в нея, стори го съвсем внимателно,
въпреки нарастващото желание у него, което с всеки изминал
миг му бе все по-трудно да контролира. Знаеше, че ще я боли, и
така беше в началото. Въздържаше се възможно най-дълго, но
накрая вече усети, че не е в състояние. Джо стигна върха, силна
тръпка разтърси тялото му и той извика името й, а тя го
притискаше с всичка сила към себе си и стенеше от странната
смесица от болка и удоволствие, която я доведе до екстаз. След
това той продължи да я гали, погледна я и видя, че очите й са
пълни със сълзи, но те бяха от радост заради новия им живот, за
загърбените мъки и за онова, което щеше да ги свързва до края
на дните им. Знаеше, че вече не трябва да го напуска, нито пък
той нея. Бяха стигнали твърде далеч, той целуваше устните й,
косата и очите й, после останаха задълго в леглото прегърнати. И
когато най-сетне мисълта да се отдели от нея стана по-поносима,
Джо я погледна, поразен от красотата й, скрита така внимателно
под грозните послушнически одежди.
134
 — Ти си толкова красива… – Онова, което бе открил у нея,
надхвърляше всичките му мечти и отново я желаеше, но се
страхуваше да не я нарани. Ала когато я целуна страстно още
веднъж, тя го пожела и този път Габи се почувства различно. Те
лежаха, потънали в екстаз, погълнати от взаимните си дарове,
което сякаш трая цяла вечност, а после той я отведе в банята да
вземат душ. Тя бе учудена колко непринудено се държаха
двамата въпреки липсата на опит и вродената им срамежливост.
Стоеше под душа с него, водата се стичаше по телата им и ги
измиваше, те се целунаха отново и тя се усмихна. И на двамата
им беше ясно какво трябва да направят сега, какво ще направят
след това. Жребият бе хвърлен. И те не изпитваха повече никакви
съмнения за бъдещето.
Заедно оправиха леглото и сложиха чаршафите и кърпите в
пералнята, а после отидоха пак в дневната, за да изчакат, докато
се изперат и изсъхнат, седнаха отново на дивана и започнаха да
обсъждат как ще постъпят оттук нататък.
— Не можем да продължаваме така повече, любима – рече той
разумно и двамата знаеха, че този следобед е променил живота
им завинаги. Тя дори не можеше да си представи какво щеше да
каже на майка Грегория. Сега не беше в състояние да мисли
върху това. Мислеше единствено за него и за онова, което бяха
направили този следобед. Знаеше, че вече е негова до края на
живота си, каквото и да им поднесеше бъдещето.
Щеше да бъде невъзможно да се задоволят с разходки в парка и
с бързи целувки в изповедалнята след всичко случило се тук.
— Известно време бихме могли да продължим да изпълняваме
задълженията си – каза Габриела, притеснена за него. На главата
му бяха толкова много неща.
— Можеш ли да живееш в окаяна бедност? – попита я той,
силно притеснен. Знаеше, че тя никога не е живяла бедно, и това
го плашеше. В манастира бе лишена от лукс, но всичките й нужди
бяха задоволени и имаше пълна сигурност. Джо смяташе, че
известно време, след като се оженят, може да се наложи да
гладуват.
— Аз ще работя. – Все пак бе завършила колеж, би могла да
преподава или да работи за някое списание. Щеше също да се
опита да пише и да продава разказите си. Нямаше представа
колко пари би спечелила, но майка Грегория и другите монахини
винаги са искали да пробва да ги публикува.
— Мога да си намеря работа като учител – нервно додаде той. В
„Сейнт Стивънс“ му плащаха заплата, ако напуснеше църквата
обаче, никое от уменията нямаше да му върши работа навън.

135
Никога преди не си бе задавал въпроса как може да печели за
хляба.
— Ти със сигурност можеш да правиш много неща – уверено
заяви тя, – ако това е твоето желание. Не искаше Джо да си
мисли, че е длъжен да се откаже от свещеническия сан. Ако
вземеше решението да напусне, то трябваше да бъде, защото така
иска, в противен случай можеше да я намрази завинаги, особено
ако животът им станеше труден. А тя бе сигурна, че известно
време ще бъде доста мъчително. Предстоеше им генерална
промяна и приспособяване.
— Ти знаеш, че искам да съм с теб повече от всичко на света –
рече той и я целуна отново, зашеметен от емоциите през
последните два часа. Радваше се, че бяха останали сами. Никога
не си бе представял колко вълнуващо ще е за него, че се е запазил
за нея. Онова, което им липсваше като опит, компенсираха с
буйна страст.
— По-добре да си тръгвам – каза Габи най-сетне със съжаление.
Беше й трудно да повярва, че трябва да се върне в манастира, но
Джо имаше да размишлява върху някои неща. Договориха се да
изчакат още малко, той да премисли, добре, ала кардиналното
решение бе факт и за двамата. Беше само въпрос на време.
Чудесно знаеха, че не могат да продължават играта до безкрай, а
за Габриела до известна степен бе и непочтено. Би следвало да си
признаят, да изповядат греховете си и да тръгнат с чисти души
към бъдещето. След като, така или иначе, щяха да бъдат заедно,
тя не искаше да лъже майка Грегория дълго.
Пак пооправи дрехата си, а той я прегърна за последен път,
преди да излязат от апартамента.
— Ужасно ще ми липсваш – изрече Джо с глас, все още дрезгав
от бушуващата в него страст. – Ще помня винаги този ден.
— И аз – прошепна тя, а любовта й към него се смесваше с
гнетящата я вина заради жените, които бе предала, отдавайки му
се. Ала в сърцето си вече се чувстваше омъжена за него.
Излязоха от апартамента и той я изпрати бавно до колата,
наблюдаваше я как слага шапката си. Отново се превърна в
послушница, монахиня в очите на света. Ала Джо виждаше друго
с вътрешния си взор. Когато се наведе и я целуна, у него изникна
споменът за всеки сантиметър от тялото й, цялата й
неподправена красота, страстта, която изпитваха един към друг.
— Пази се – нежно й поръча той. – Ще се видим утре сутринта.
– Отслужваше литургии и изслушваше изповеди вече всеки ден.
Не беше кой знае какво за него и Габриела, но бе все пак нещо
извън света на чуждия апартамент.

136
 — Обичам те – прошепна му тя и те се целунаха отново, а после
с натежало сърце потегли. Толкова не й се искаше да го остави.
Още по-потисната се чувстваше, когато се върна в манастира.
Отчаяно желаеше да е с него и като виждаше навсякъде край себе
си монахини, си спомняше за стореното и си даваше сметка
колко далеч назад бяха останали сестрите от „Сейнт Матюс“. Ала
тя все още трябваше да стои тук. Докато вземеха решение какво
да направят, нямаше къде да отиде, същото важеше и за Джо.
Предстоеше им да разрешат немалко практически проблеми,
преди да съобщят каквото и да било. Габриела държеше Джо да
бъде сигурен в решението си да напусне свещеничеството. Ала не
се съмняваше също, че ако той я изоставеше, това би я убило.
Тази нощ в продължение на часове остана будна в леглото, а
послушниците забелязаха, че почти не промълви дума на вечеря.
Изглеждаше потънала в мислите си и сестрата, която отговаряше
за послушниците тази седмица, се притесни, да не би да се е
разболяла. Още на следващата сутрин накара Габриела да иде на
лекар. Тя изглеждаше уморена и бледа, но настояваше, че е
добре, и както винаги не пропусна нито литургията, нито
изповедта.
Джо я чакаше в изповедалнята, отвори веднага решетката и я
целуна.
— Добре ли си? – попита я той, звучеше притеснен. Цяла нощ
бе мислил за нея, в същото време жадуваше за тялото й. Тя бе
събудила у него неутолим апетит и когато отиде в апартамента да
изчисти, жилището му се стори ужасно празно без нея. – Не
съжаляваш ли? – Джо затаи дъх в очакване на отговора й.
— Разбира се, че не. Толкова тъжно ми бе, като се завърнах тук
вчера. Чувствах се много самотна без теб.
— И аз. – Той копнееше отново да се върне с нея в апартамента,
ала тя нямаше представа кога може да стане това.
По обяд обаче се срещнаха в празния кабинет и двамата се
чувстваха много нервни. Досега тук бях изживели толкова
щастливи мигове, но Габриела започваше да се притеснява, че
някой може да ги види.
Тя работи в градината целия следобед, мислеше за него,
жадуваше за него. Дори успя да му се обади от кабинета на майка
Грегория. Поговориха набързо, внимаваха да не разкрият
имената или тайната си. И двамата знаеха, че рискът е твърде
висок, а залогът става все по-голям. Скоро трябваше да разкрият
своите намерения, но Джо още не беше решил кога да го
направят.
Габриела успя да се срещне с него в апартамента още веднъж,
преди игуменката да се върне, но този път не можеше да отсъства
137
толкова задълго и когато си тръгна, двамата изпитваха глад един
за друг. Времето, прекарано в леглото, в пламенни прегръдки, им
изглеждаше твърде кратко и безкрайно ценно.
А щом майка Грегория се върна от езерото Джордж, тя се
разтревожи от видяното. Габриела й изглеждаше прекалено
притихнала, в очите на младата послушница имаше нещо, което
я притесни. Познаваше я от дълго време и усещаше
инстинктивно, че девойката бе дълбоко разтревожена. Опита се
да разговаря с нея същата вечер, но Габриела отклони
загрижеността й с твърдението, че няма нищо. Оживи се малко
на следващия следобед, след като бе писала за Джо в дневника
си, ала непрекъснато усещаше остро липсата му и чувстваше, че
вече не принадлежи на манастира.
На сутринта прескочи до пощата и се срещна с него за разходка
в парка. Знаеше, че нямат време да отидат до апартамента, а и
беше много притеснена, че майка Грегория може да забележи
нещо.
— Струва ми се, че тя усеща, Джо – каза Габи намръщена от
притеснение, докато седяха и слушаха група пътуващи музиканти
и ближеха сладолед. – Майка Грегория знае много неща за
хората, нищо не й убягва, дори когато не ги познава съвсем
добре. – А после го погледна със сериозна угриженост, изпълнена
с ужас. – Мислиш ли, че някой ни е видял? – Бяха се разхождали
доста и се бяха срещали по-често, отколкото тя би посмяла, бяха
ходили в апартамента. Възможно бе някой да ги е зърнал на
Петдесет и трета улица.
— Съмнявам се – успокои я Джо. Той се притесняваше много
по-малко от нея. Разполагаше със значително по-голяма свобода.
Никой не наблюдаваше свещениците така внимателно, както
монахините, Джо имаше право да ходи на места, за които
Габриела дори не бе мечтала. Никой не подлагаше на съмнение
необходимостта да излиза от манастира. Той бе съзнателен,
отговорен и се ползваше с високо доверие. – Мисля, че тя просто
следи малките си пиленца.
— Надявам се да е така. – Вече бе август и лятото като че ли си
отиваше много бързо. Скоро сестрите, които преподаваха, щяха
да се върнат за училище, а по-възрастните монахини щяха да се
прибират от молитвеното си уединение на езерото Джордж и в
Катскилс. Кухненският персонал подготвяше пикник за Деня на
труда, но всичко това не изглеждаше важно за Габи сега, когато
планираше бъдещето си с Джо.
После дойде Денят на труда и тя се появи на празника болна от
грип, а майка Грегория започна да се тревожи сериозно за нея.

138
Проблемът не бе само с тялото на Габриела, очевидно сериозно
бе пострадал духът й и игуменката го знаеше със сигурност.
Джо дойде за пикника заедно с другите свещеници, както
винаги, но този път сякаш избягваше Габи. Бяха обсъждали
поведението си предишната сутрин и се договориха, че е по-
разумно да стоят далеч един от друг, да не би някой да забележи
колко непринудено разговарят. В общуването им се усещаше
нещо лично и интимно. Посред празника Габриела се прибра в
стаята си. Чувстваше се твърде зле, за да се храни или дори само
за да общува с другите. Майка Грегория и сестра Еманюел го
забелязаха и обсъдиха състоянието й тихо една с друга.
— Според теб какво й е? – попита с искрена загриженост
наставницата на послушниците. Никога не бе виждала Габриела
такава.
— Не съм сигурна – отвърна с нещастно изражение на лицето
майка Грегория. Тя вече твърдо бе решила да разговаря с нея и
същия следобед отиде в стаята й, където завари Габи енергично
да пише в дневника си.
— Нещо ново? – попита я любезно и седна на единствения стол,
поставен в ъгъла на почти голото помещение, за да се ползва от
редките посетители. – Има ли нещо, което мога да прочета?
— Не още – отговори едва-едва Габриела и пъхна тънката
тетрадка под възглавницата си. – Напоследък нямах много
време. – После погледна игуменката с извинение заради всичко,
което тя не знаеше. – Съжалявам, че не можах да остана на
пикника. – Отвън бе ужасно горещо, а Габриела направо бе
позеленяла, когато се оттегли от празненството.
— Мъчно ми е за теб – откровено й каза майка Грегория и Габи
я погледна нервно.
— Няма нищо. Това е просто грип. Всички го изкараха, докато
ви нямаше. – Ала игуменката знаеше, че не е вярно. Само една
много възрастна монахиня бе боледувала, и то се дължеше на
жлъчката й. Напоследък никой друг не беше се разболявал в
„Сейнт Матюс“.
— Да не би да изпитваш съмнение, дете мое? Това се случва с
всички нас от време на време. Животът ни не е лесен, не е лесен и
изборът, който правим, дори за човек като теб, който сякаш,
откакто се помни, е живял тук. В един момент на всички ни се е
налагало да се преборим и да стигнем до крайното решение. След
като го направиш, дълго ще бъдеш в мир със себе си, може би
завинаги. – И казвайки го, си мислеше, че би искала Габриела да
се е възползвала по-добре от годините в колежа. Може би сега
съжаляваше, че се отказва от свят, който не е познавала никога и

139
който, поне през детството й, бе й причинил много мъка. – Не се
страхувай да ми се довериш.
— Не, майко, добре съм. – За пръв път я лъжеше и се мразеше
заради това. Ситуацията ставаше непоносима за нея. Искаше й се
да сподели, че е влюбена в Джо и че трябва да си тръгне. Колкото
и да бе ужасно, го предпочиташе.
— Може би трябва за последно да хвърлиш поглед на света
отвън, докато си все още свободна. Би могла да започнеш работа
някъде и да живееш тук, Габриела. Знаеш, че ще ти позволим да
постъпиш така. – Това бе точно удобният случай, от който се
нуждаеше, и все пак тя разбираше, че дори с тази свобода ще
бъде злоупотребено, ако се среща с Джо в апартаменти под наем.
Тръгнеше ли си, щеше да го направи честно и с чисто сърце.
— Не искам да правя това – твърдо отказа Габриела. –
Предпочитам да съм тук със сестрите си. – И до голяма степен бе
вярно, но сега обичаше повече Джо, там бе проблемът. А той все
още не бе взел крайното решение за свещеничеството. И двамата
трябваше да са сигурни. За себе си тя бе убедена, а и той казваше,
че иска да напусне църквата, ала досега не бе предложил ясен
план как ще го направи. Явно не бе готов, независимо колко я
обичаше по неговите думи, и тя го разбираше. Бяха минали само
два месеца от началото на връзката им.
Ала следващите седмици бързо се превърнаха в кошмар за нея.
Когато можеше, изпълняваше поръчки, но майка Грегория бе
толкова загрижена за състоянието й, че в повечето случаи не
позволяваше на Габи да ги поема. Двамата с Джо продължаваха
да се срещат в свободната стая и в изповедалнята, но през
повечето време, в което бяха заедно, обсъждаха плановете си и
вината, която той изпитваше, задето трябваше да се раздели с
църквата. Тя продължаваше да го уверява, че има време и следва
добре да обмисли решението си. Не искаше след това да
съжалява, че го е направил. Успяха да се срещнат още два пъти в
апартамента на приятеля му. Той се бе върнал вече в града, но
Джо все още можеше да използва жилището, докато приятелят
му бе на работа.
Нещата се влошиха още повече в средата на септември, когато
Габриела се чувстваше зле почти непрекъснато. Опита се да го
скрие от другите, но всички забелязаха колко е бледа, колко
малко яде, а след като един ден припадна в черквата, настъпи
истинска паника. Джо беше там и отслужваше литургия, вдигна
поглед веднага щом усети раздвижване на реда на послушниците
и направо загуби почва под краката си, когато зърна да я изнасят
от черквата. Трябваше да изчака почти цял ден, докато я види в
изповедалнята и я попита какво се е случило.
140
 — Не знам, просто вчера бе много горещо в черквата. – Сякаш
вълната от летни горещини нямаше край, но както й обърна
внимание той с мъка в очите, никоя от другите монахини не бе
припаднала, дори от най-възрастните. Джо бе безкрайно
притеснен за нея.
Тя почака още две седмици, за да се увери. Накрая вече не се
съмняваше, макар да нямаше начин да го потвърди научно. Все
пак бе сигурна. Имаше всички признаци и колкото и да беше
неука в тази област, познанията й стигаха да се досети, че е
бременна. Най-сетне успя да излезе от манастира и да се обади на
Джо да се видят в апартамента. Срещнаха се същия следобед и
щом я погледна, той разбра, че е станало нещо лошо. Когато му
каза, се ужаси, прегърна я и плака дълго. Чувстваше се много зле.
За него не това бе начинът да започнат брака си. Със сигурност
сега щяха да бъдат принудени твърде скоро да разкрият
намеренията си. По всичките й изчисления би трябвало да е
забременяла още първия път и сега плодът бе на около два
месеца. Не можеше да чака кой знае колко, за да вземе решение.
Както и да постъпеше той сега, тя трябваше да напусне
манастира. Не би направила нищо, което да заплаши бебето им,
и Джо също не го очакваше. Дори би сторил всичко, за да я спре,
ако се наложи. И двамата бяха с дълбоко религиозни разбирания
по въпроса.
— Всичко е наред, Джо – тихо рече тя, чувствайки объркването
му, и огромния натиск, който той оказваше върху вече и без това
назрялата ситуация. – Може би е трябвало да стане така. Може
би именно това ми е било нужно, за да взема решението си.
— О, Габи, съжалявам… вината е моя… не съм си и помислил… а
би трябвало. – Ала как бе възможно на един свещеник да му
мине през ум да купува презервативи? А и при обстоятелствата, в
които бяха изпаднали, тя също не можеше да разполага с
противозачатъчни средства. Нямаше нито избор, нито
възможности. Те бяха принудени да използват шанса си такъв,
какъвто им го поднасяше животът. Тъй като бяха много наивни,
не им бе хрумнало, че това може да се случи толкова бързо.
Сега той трябваше да мисли вече за двама души, за съпруга и
дете, а нямаше как да ги издържа, поне на този етап. Бъдещето,
пред което бе изправен, му се струваше катастрофално, а
натискът върху плещите му – почти непоносим.
— До месец ще напусна „Сейнт Матюс“ – рече Габи. Вече бе
взела решението си, след като разбра, че е бременна. – Ще
съобщя на майка Грегория през октомври. – Така му даваше още
месец да размисли. При тези обстоятелства това бе най-дългият
срок, който можеше да му отпусне. Разбира се, би могла да му
141
даде и повече време, ала трябваше тя самата да направи
стъпката, преди другите в манастира да са разбрали и да се е
разразил скандал.
Той я държа известно време в прегръдките си този следобед,
сега се боеше да я докосва, да не навреди на нея или на бебето и в
един момент пак се разплака.
— Толкова се страхувам да не проваля живота ти, Габи… ами
ако се окажа неспособен да се справям? – В момента това бе най-
големият му страх.
— Джо, ако силно желаеш да бъдем заедно, ти ще успееш. И
двамата ще успеем. Знаеш го. – Тя изглеждаше забележително
уверена, като се има предвид ситуацията.
— Единственото, което знам, е, че безумно те обичам –
уверяваше я той, съзнаваше, че сега трябва да мисли не само за
нея, но и за бебето им. Искаше да остави църквата и да се грижи
за тях, но все още не беше сигурен дали ще може. – Ти си толкова
силна, Габи, ти не разбираш. Никога не съм бил способен на
друго, освен да съм свещеник. – А тя не познаваше нищо друго,
освен „Сейнт Матюс“ и детството, изпълнено с тормоз. И защо
всички си въобразяваха, че е много силна? Баща й беше й го
казал вечерта, преди да си отиде. Това предизвика спомени у нея
и дълбок, тих ужас. Ами ако и Джо си тръгне? Ами ако изостави
нея и детето? Само при мисълта за това изпадна в паника, ала не
му каза дума, докато я прегръщаше. Просто се притисна към него
безмълвно, опитваше се да не го плаши повече.
Той я целуна, преди да се разделят, и тя подкара обратно към
манастира, потънала в мисли. Дори не видя как майка Грегория я
наблюдава, когато влезе, нито че сестра Ан оставя плик пред
кабинета на игуменката. Нямаше как да разбере също, че по-
късно майка Грегория се обади в „Сейнт Стивънс“. Същата вечер
се срещна с монсеньора на „Сейнт Стивънс“ и се върна в „Сейнт
Матюс“ със свито сърце. Никой не знаеше нищо със сигурност, но
бродеха слухове, някаква млада жена се обаждала в мъжкия
манастир по различно време и под различни имена. Напоследък
отец Конърс излизал често, а майка Грегория си даде сметка, че
точно толкова често е посещавал „Сейнт Матюс“. Същата вечер
игуменката и монсеньорът стигнаха до споразумение. Известно
време отец Конърс нямаше да изповядва и да отслужва литургии
в женския манастир.
Габриела не би могла да знае това и щом се вмъкна на
следващата сутрин в изповедалнята, рече:
— Здравей, обичам те. – Насреща си обаче чу съвсем непознат
глас. Настъпи продължителна тишина и после тя продължи да се
изповядва, все едно нищо не беше се случило. Сърцето й щеше да
142
изхвръкне, когато излезе оттам, и дори не можеше да си спомни
дали е чула наложеното й покаяние. Питаше се дали нещо не се е
случило на Джо, дали не е болен, или им е заявил, че напуска,
или още по-лошо – разкрили са го. Тя знаеше, че той не би им
казал каквото и да било по своя инициатива, без да се е
консултирал първо с нея, ала може би след онова, което му бе
съобщила предния следобед, е решил да действа бързо.
Направо полудяваше от неизвестността, когато по-късно
предобед майка Грегория я повика в кабинета си. Първоначално
тя мълчеше, после погледна тъжно девойката.
— Мисля, че трябва да ми кажеш нещо, моето момиче, права ли
съм?
— За какво? – Лицето на Габи бе бяло като платно, бавно
погледна жената, която в продължение на дванайсет години бе
наричала „майко“ и бе обичала, сякаш я бе родила.
— Знаеш за какво говоря. Става дума за отец Конърс. Обаждала
ли си му се, Габриела? Искам да бъдеш честна към мен. Един от
свещениците в „Сейнт Стивънс“ смята, че те е видял с него в
Сентръл парк през август. Не знам със сигурност дали си била ти,
никой не е уверен, но всички в „Сейнт Стивънс“ го подозират. Все
още не е късно да се избегне скандалът, ако ми кажеш сега
истината.
— Аз… – не искаше да я лъже този път, но нямаше как да й
разкрие истината. Поне засега. Не и преди да е разговаряла с
Джо и да е разбрала как той е реагирал. Беше сигурна, че вече са
го питали. – Не знам какво да ти кажа, майко.
— Най-добре за теб би било да ми довериш истината – мрачно
отбеляза майка Грегория, изпитваше болка при вида на младата
жена, която обичаше като дъщеря.
— Аз… обадих му се, да… срещнахме се веднъж в парка. – Това
бе единственото, което можеше да сподели с нея. Останалото им
принадлежеше на тях с Джо и бе твърде лично.
— Мога ли да знам защо, Габриела? Или това е глупав въпрос
за съвсем очевиден отговор? Той е хубав млад мъж, а ти си
красива млада жена. Ала, макар да не си дала обет, ти ми каза, че
си сигурна в призванието си, и аз ти повярвах. Вече не съм така
убедена. А той е свещеник от много години. Никой от вас не е
свободен, та да се държи по този начин и да нарушава
ангажиментите си.
— Разбирам това. – Очите й се наляха със сълзи, но тя нямаше
намерение нито да плаче, нито да моли за милост.
— Има ли нещо още по-лошо в тази грозна история, Габриела?
Ако има, бих искала да го чуя. – Историята не бе грозна и при
тези думи сърцето на Габриела се сви от болка. Тя само поклати
143
глава. Отказваше да я лъже повече. – Предполагам, не си
изненадана да разбереш, че в „Сейнт Стивънс“ ще има
разследване. Днес ще се обадят на архиепископа. А отец Конърс
няма да идва тук известно време. – Игуменката направи пауза,
пое си дъх и погледна право в очите младата жена, за да открие в
тях отговорите, които Габриела не би й позволила да научи. –
Предлагам ти да прекараш известно време в сериозен размисъл
върху съвестта и призванието си в нашата къща за монахини в
Оклахома. – За Габи това прозвуча като смъртна присъда и тя
едва не изкрещя, когато го чу.
— Оклахома? – От гърлото й излезе само един грачещ звук,
несвойствен за нея. Ала това бе единственото, което успя да каже,
после допълни: – Няма да замина оттук. – За пръв път след спора
им за отиването й в колежа Габриела се възпротивяваше на
игуменката. Ала сега майка Грегория бе много твърда. Под
благия й външен вид бушуваше силен яд. Към послушницата и
свещеника, който я бе изкушил и едва не бе съсипал душата й. За
майка Грегория това бе непростим грях и Габриела трябваше да
се моли много. Джо Конърс нямаше право да й причинява това.
Ползваше се с изключително доверие в манастира. А тя бе младо,
невинно момиче и като опитен свещеник той би трябвало да
внимава.
— Този път нямаш избор, Габриела. Заминаваш утре. Докато
отпътуваш, ще бъдеш подложена на наблюдение, така че не се
опитвай да се свържеш с него. Ако решиш да останеш с нас, а ти
все още имаш право на избор, трябва внимателно да премислиш
стореното и да прецениш дали искаш да живееш тук. Предлагах
ти много пъти да се върнеш в света отвъд тези стени за известно
време, да бъдеш част от него, ако това е твоето желание, но ти
отказваше. Когато обаче съм ти предлагала това, никога не съм
си представяла, че ще се срещаш тайно със свещеник.
— Не е вярно. – Габриела имаше изтерзан вид и се мразеше за
лъжите, които изричаше, ала чувстваше, че трябва, дори само ако
това можеше да запази него.
— Много бих искала да мога да ти вярвам. – Игуменката се
изправи и показа, че срещата им е свършила. – Сега се върни в
стаята си. До края на деня няма да разговаряш с другите
послушници, както и докато заминеш. Една от сестрите от
кухнята ще ти донесе храната на табла в стаята, но нямаш право
да говориш и с нея. – Само за двайсет и четири часа тя се бе
превърнала в прокажена. Без да каже дума, Габриела излезе от
кабинета и се прибра горе, изгаряше от желание да му се обади,
но нямаше как да го направи. Сигурна бе, че не ще замине за
Оклахома. Не можеше да го изостави.
144
 Целия ден прекара в леглото, мислеше за него и привечер вече
бе възвърнала духа си. През цялото време му бе писала в
дневника си, а в кратките паузи, когато не пишеше или не
лежеше, тя се разхождаше из стаята, искаше й се поне да може да
излезе навън в градината, ала знаеше, че не е възможно. Повече
не биваше да нарушава заповедите на майка Грегория.
Непрекъснато се питаше какво му причиняват и какво е казал
той на архиепископа. Никой от тях не беше се заблуждавал и за
миг, че ще е лесно. И двамата го знаеха от самото начало. Сега
единственото, което бяха длъжни да сторят, бе да преодолеят
болката и унижението, докато стане възможно да са заедно.
Тя изобщо не докосна храната, която й донесоха този ден, а
след като часът за вечеря мина, усети странна болка ниско в
корема си. В първия миг бе толкова остра, че дъхът й секна, после
изчезна, след време се появи отново. Габриела нямаше представа
какво означава това, но толкова се тревожеше за Джо, че почти
не обърна внимание на болката. Когато двете послушници се
прибраха в стаята, тя бе в леглото, болеше я ужасно, но не им
каза нищо. Знаеше, че каквото и да е, то беше от преживения
ужас.
Другите изобщо не й говореха, бяха предупредени, че Габриела
е силно разстроена и те не бива да общуват с нея. Нямаха
представа какво е направила, нито какво наказание й бе
наложено, но си шепнеха непрекъснато за това, след като сестра
Еманюел напусна стаята, опитваха се да отгатнат какво се е
случило. Само сестра Ан бе необичайно мълчалива.
Габриела не мигна през нощта, мислеше за него, тревожеше се
какво ли е казал или какво му внушаваха. Тя си представяше, че в
„Сейнт Стивънс“ са организирали нещо подобно на испанската
Инквизиция, към два часа през нощта вече я болеше непосилно,
понечи да събуди другите две послушници, но не посмя. Какво
можеше да им каже? Едва ли бе редно да сподели опасенията си,
че сигурно губи бебето. Едва се добра, превита одве, до банята,
където видя първите доказателства, че има сериозен проблем.
Нямаше към кого да се обърне за помощ, не можеше да каже на
майка Грегория, камо ли на останалите. Нямаше също как да се
обади на Джо. Не й оставаше друго, освен да стои и да чака
просто новини от него. Беше сигурна, че той ще дойде да я вземе
и че всичко ще се разрази на сутринта. Ако им е заявил, че се
отказва да бъде повече свещеник заради нея, когато се е
изправил пред тях, беше само въпрос на време да пристигне и да
я намери в „Сейнт Матюс“. После, обеща си тя, щеше да каже на
майка Грегория какво се е случило или поне толкова, колкото
трябваше да научи. Ала в никакъв случай не би си тръгнала
145
оттук, изговаряйки куп лъжи, които да дрънчат след нея като
консервни кутии.
Но на сутринта болката направо я ослепяваше и Габриела бе
обладана от ужас. Нямаше представа по кое време ще дойдат да
се опитат да я изпратят в Оклахома. Ала бе твърдо решена да се
възпротиви. Щеше да откаже да замине оттук и едва ли щяха
силом да я изнесат навън по нощница.
Чу как другите стават тихо и почака, докато излязат от стаята,
след което най-сетне се измъкна от леглото и видя, че по
чаршафите има кръв, но нямаше представа какво да предприеме.
Отново легна и заплака тихичко, остана да лежи неподвижно. На
развиделяване, след като бе чула сестрите да пеят в параклиса,
вратата се отвори и сестра Еманюел я погледна с безмерна тъга в
очите. Стори й се, че възрастната монахиня дори плаче.
— Майка Грегория иска да те види, Габи – тъжно изрече тя.
Това бе тежък ден за всички тях, най-мъчителен за Габриела,
която така подло ги бе предала.
— Няма да замина за Оклахома – дрезгаво се възпротиви
младата жена, дори не беше съвсем сигурна, че може да стане.
Болките се усилваха.
— Трябва да слезеш долу и да поговориш с нея по този въпрос.
– Габриела се притесняваше да признае какво й е и почака,
докато сестра Еманюел излезе от стаята, а после с огромна мъка
се опита да се облече. Това й напомни за дните, когато я биеха и
тя бе съсипана от болката, но беше длъжна да изпълнява
заръките на майка си. За свое удивление установи, че сега й е по-
трудно.
След като се облече, пробожданията станаха нетърпими. Едва
слезе по стълбите и се примъкна с огромно усилие на волята до
кабинета на майка Грегория. Събра всичките си сили и прекрачи
прага изправена, но болката я заслепи и тя едва не припадна.
Видя, че до майка Грегория стоят двама свещеници. Бяха там
повече от час, обсъждаха какво точно да кажат на Габриела.
Игуменката я погледна и си помисли, че никога не бе
изглеждала толкова зле. Тя направо бе в Ада и майка Грегория с
огромно усилие се застави да не пристъпи към любимката си и да
я утеши.
— Отец О’Браян и отец Димеола са Дошли да разговарят с теб,
сестро Бернадет – обърна се към нея игуменката, като използва
приемното й име от послушничеството, което щеше да се стори
не така лично на свещениците и може би те нямаше да я наранят
толкова с онова, което щеше да чуе. Ала майка Грегория не успя
да надмогне себе си и цялото й сърце и душа безмълвно бяха
отдадени на детето, което бе познавала и обичала с името Габи.
146
 — Майка Грегория ще реши съдбата ти по-късно днес – започна
отец О’Браян с тъжен поглед, но не поради състоянието на
Габриела. Тя сякаш с мъка поемаше въздух, стаята я притискаше,
с всяка изминала минута ставаше все по-бледа. По тяхно мнение
обаче, колкото и да страдаше сега, заслужаваше си го. – Ние
дойдохме да разговаряме с теб за отец Конърс. – Значи им е
казал, помисли си Габи с облекчение, докато ги гледаше с
невиждащ поглед. Толкова я болеше, че почти не ги чуваше. –
Оставил е писмо за теб – тъжно съобщи отец Димеола, – в което
обяснява какво е отношението му към ситуацията, в която си го
подмамила.
— Той ли ви каза това? – Габриела го погледна шокирана. Джо
никога не би се изразил така за нея. Явно това бе тяхното
тълкуване и те бяха решили да обвинят нея. Тя чуваше сякаш
отдалече тиктакането на часовника на стената, искаше да
свършат час по-скоро, за да си тръгне.
— Отец Конърс не каза точно това, но то е очевидният извод,
който си направихме от думите му.
— Мога ли да видя писмото? – Габи протегна треперещата си
ръка с изненадващо достойнство и ако можеха да го признаят
пред нея или пред себе си, те й се възхищаваха.
— След малко – отвърна отец О’Браян. – Първо се налага да ти
кажем нещо. Нещо, което трябва да приемеш и да разбереш ясно
ролята си в него. Ти, сестра Бернадет, си осъдила един мъж на
вечни мъки в Ада. Завинаги. Няма да има изкупление за душата
му. Не може да има след стореното от него… след това, което си
му причинила. Твоята преизподня ще бъде съзнанието, че ти си
причината за това. – Повдигаше й се от гадните им думи, от
жестокостта и липсата на каквото и да било опрощение и за
двамата. Независимо какво бяха направили, не заслужаваха
всичко това, а сега единствената й мисъл бе колко ли е страдал
Джо в ръцете им и тя ги ненавиждаше за всичко, което му бяха
причинили. Пламенно желаеше да го увери колко много го обича
и да го утеши. Те нямаха право да го измъчват, както и да го
осъждат.
— Искам да го видя – заяви тя с твърд глас, който изненада
дори нея. Нямаше да им позволи да го карат да страда. Не
можеха да я държат далеч от него. Вече нямаха право на това.
— Ти няма да го видиш никога повече – с ужасяващ глас й
съобщи отец О’Браян и Габриела буквално потръпна.
— Вие нямате право да вземате подобно решение. Това
решение може да вземе единствено отец Конърс. Ако е негово, аз
ще го уважа. – Докато изричаше тези думи, отново изглеждаше
красива, бе изпълнена с достойнство и пак въпреки себе си майка
147
Грегория изпита дълбока обич към нея. Поради това, че вече
беше пребледняла силно, приличаше на ангел.
— Ти няма да го видиш повече – напевно произнесе отец
О’Браян, този път Габриела стоеше, без да помръдне, и го
гледаше право в очите. После й нанесе последния удар, който тя
нямаше как да очаква, и изсипа върху нея толкова жестокост, че
едва не опустоши вярата й завинаги. – Призори той се е
самоубил. Оставил ти е това писмо. – Отец Димеола го размаха
заплашително пред лицето й, а всичко около нея се завъртя
шеметно бързо.
— Той… аз… – Тя чу думите, но не ги разбра напълно. Не още.
Щеше да стане по-късно. Погледна ги умолително, молеше им се
с очи да й кажат, че са я излъгали. Но не бяха.
— Той не можеше да живее с мисълта за стореното от него…
Нямаше сили да напусне църквата… да направи стъпката, която
ти очакваше от него. Предпочете да отнеме живота си, отколкото
да стори онова, което ти искаше. Миналата нощ се е обесил в
стаята си в „Сейнт Стивънс“, грях, за който ще гори вечно в
пъкъла. Предпочел е да умре, отколкото да изостави Господ,
когото е обичал повече от теб, сестро Бернадет… и това ще тежи
вечно на съвестта ти. – Тогава Габриела го погледна право в
очите и се изправи със сила, която не предполагаше, че
притежава. Стоеше, без да помръдне, огледа двамата свещеници
с невярващи очи, отказваше да приеме казаното от тях, а после
издаде тих звук, с който сякаш целият живот си отиде от нея и тя
припадна, при загубата на съзнание единствената й мисъл бе, че
Джо я е изоставил, че си е отишъл. Беше я оставил сама, като
всички останали.
Ала преди да успее да отрони и дума, тя положи глава в скута
на милостивата тъмнина. Те се вторачиха в нея, докато падаше, и
за пръв път забелязаха локвата кръв, която бързо се разрастваше.

≈ 13 ≈

Габриела чуваше смътно пронизителен плач някъде отдалеч.

Това бе безспирен звук, рев на сирени, наподобяваше
предсмъртните викове на собствената й душа. Тя се опитваше да
говори, ала установи, че не е в състояние. Искаше да отвори очи,
но и това се оказа невъзможно. Всичко бе мъгляво и сиво, от
време на време се потапяше в безмълвна тъмнина. Нямаше
представа къде е, не разбра, че оглушителният звук е от сирената
на линейката, с която я откарваха към болницата.
148
 Сякаш минаха години, преди отново да чуе гласове, които й
говореха, но Габриела не можеше да схване какво й казват.
Някой непрекъснато зовеше името й, издърпваха я с мъка
отнякъде и насила я връщаха към живота, който тя вече не
искаше. Единственото й желание бе да отплува надалеч към
тъмнината и тишината, ала неясните гласове, които долавяше от
време на време, не й позволяваха.
— Габриела!… Габриела!… Хайде! Отвори очи… Габриела! –
Викаха й, теглеха я, а някой изтръгваше с нож сърцето й.
Започваше вече да усеща болката. Все едно дракон се опитваше
да се изтръгне от нея и усилието му да излезе от тялото й я
разкъсваше от горе до долу. Не искаше да се събужда, не можеше
да понесе онова, което чувстваше, и отвъд болката смътно
усещаше, че се е случило нещо ужасно. Най-сетне отвори очи, но
силни лампи я заслепяваха, пронизваха я безмилостно подобно
на болката. Хората край нея й правеха нещо, ала тя нямаше
представа какво, знаеше само, че болката е непоносима. Сякаш
дори не дишаше. После внезапно, когато болката стана толкова
силна, че все едно я разпаряше, спомни си защо е тук… майка й я
беше набила… беше счупила куклата й… уби Мередит, едва не
уби и нея самата… знаеше, че баща й трябва да е някъде наоколо
и наблюдава.
— Габриела!… – отново някой викаше името й, имаше
чувството, че е заобиколена от сърдити хора. Единственото, което
виждаше, бе ту светло, ту тъмно и независимо колко упорито се
опитваше, когато демоните на болката я опустошаваха, не
можеше да види лицата им. Докато правеше усилия да ги
погледне и слушаше какво говорят, силна ужасяваща болка
отново разцепи тялото й, а тя отчаяно се бореше да се освободи
от нея. Но сякаш някой я стискаше в юмрук. После изведнъж
видя съвсем ясно не баща си, а Джо, който й се усмихваше.
Протягаше ръка и я викаше, говореше й нещо, което Габриела не
чуваше… другите гласове сякаш заглушаваха думите му. А когато
отново го погледна и се помъчи да го попита къде е, той започна
да се смее.
— Не те чувам, Джо… – повтаряше му тя. После той започна да
се отдалечава, а Габриела му викаше с всичка сила да я чака, но
колкото и да се опитваше да помръдне, краката й бяха като
приковани. Усещаше цялото си тяло натежало. Джо стоеше в
далечината и я чакаше, после поклати глава и изчезна, тогава
внезапно тя се освободи и хукна към него. Ала той се движеше
твърде бързо и Габи не можеше да го стигне, а гласовете на
хората зад нея звучаха все по-гневно. Продължаваха да викат
името й и този път, когато ги погледна, видя защо не можеше да
149
последва Джо. Бяха я вързали, а краката й бяха вдигнати високо
във въздуха, тялото и ръцете й бяха приковани с ремъци и вече
всичко около нея беше ярко и светло. – Не… трябва да вървя… –
викаше тя слабо срещу тях… – Той ме чака… той има нужда от
мен… – Джо се обърна и помаха, изглеждаше толкова щастлив,
че това я уплаши. Ала в стаята, в която лежеше, хората бяха
много, много ядосани и тя разбираше, че правят нещо ужасно с
нея. Изтръгваха вътрешностите й, разкъсваха душата й и я
разделяха от него. – Не! – Продължи да вика. – Не! – Но те
сякаш изобщо не я чуваха.
— Всичко е наред, Габриела… всичко е наред. – Имаше и мъже,
и жени и като че ли всички държаха ножове, които забиваха в
утробата й, а когато Габриела ги погледна, установи, че те са
безлики.
— Кръвното й налягане отново пада – чу се глас, тя нямаше
представа за кого говорят, а и за нея това нямаше значение.
— За Бога – обади се друг глас, – не можете ли да го спрете? –
Подобно на другите и той, изглежда, й се сърдеше. Очевидно бе
направила нещо ужасно и всички те знаеха какво е то, а тя
нямаше представа. Затвори отново очи, този път виеше от болка,
а в далечината дочу същия звук като преди и вече знаеше, че това
са сирени. Имаше катастрофа, някой бе ранен и в тъмнината,
която отново я обгърна, чу жена да вика. После дойдоха още
хора, бяха навсякъде, наобиколиха я, ала Габриела не можеше да
им помогне. Всяка частица от тялото й тежеше, освен онази,
където безнаказано върлуваха демоните на болката. Опита се да
раздвижи ръце, да ги отстрани, но китките й бяха все още
вързани и тя за момент не се усъмни, че искат да я убият.
— По дяволите… – изруга някой в тъмнината, – дай ми още две
единици. Преливаха й кръв без никаква полза и за всички бе
ясно, че не ще да я върнат към живота. Нямаше начин да я
спасят. Кръвното й налягане почти не се усещаше, а после се
появи аритмия и те знаеха, че са я изгубили.
Габриела от дълго време не бе чувала гласовете и лежеше
притихнала, най-сетне почиваше в мир. Демоните в нея се бяха
укротили. Тогава Джо се върна, бавно се отдели от сенките, но
вече не изглеждаше щастлив. Каза й нещо и този път тя го чу.
Ръцете й отново бяха свободни и Габриела му подаде длан, ала
Джо не пожела да я поеме.
— Не искам да идваш с мен – чу го тя съвсем ясно, той вече не й
се струваше ядосан, нито бе тъжен. Просто беше много спокоен.
— Трябва, Джо. Нуждая се от теб. – Габи тръгна успоредно с
него, но той спря и отказа да продължи.
— Ти си силна, Габриела – каза й и тя се опита да го опровергае.
150
 — Не съм… не мога… няма да се върна без теб. – Ала той само
поклати глава и се отнесе надалеч, а тя усети непосилната тежест
от връщането в тялото и последвалата пронизваща болка, която я
откъсна от него като силно насрещно течение. Внезапно усети, че
се дави, точно както Джими. Бореше се за глътка въздух,
водовъртежът я всмука заедно с него, но когато се опита да го
открие, разбра, че няма да може. Беше я оставил точно както
Джо, Габриела бе сама в бурната ревяща вода и изведнъж
някаква свръхестествена сила, каквато преди никога не бе
усещала, я изтласка на повърхността. Тя се показа отгоре, бореше
се за въздух, говореше бързо и неразбрано, плачеше и викаше.
— Добре, измъкнахме я… – чу отново гласове, сякаш от всички
страни я дърпаха нечии ръце. Когато си поемаше въздух,
усещаше всяко от счупените си ребра, очите й преливаха от
болка, ръцете й пак бяха завързани, а там, където преди се бяха
струпали демоните, все едно я изгаряше нажежено до бяло
желязо.
— Не! Не! Спрете! – опитваше се да им извика, ала не беше в
състояние и разбираше само, че откъсват нещо от нея. На това
място преди беше сърцето й и тя знаеше, че те се мъчат да
разделят Джо от нея, но не могат. Преди никога не беше
подлагана на такива мъчения, мислеше единствено за майка си,
питаше се дали тя й е причинила това.
— Габриела!… Габриела! – говореха й вече по-спокойно, а тя
плачеше. Нямаше как да избегне болката, която й причиняваха.
Продължаваха да викат името й, почувства, че някой я гали по
косата. Ръката бе нежна, но Габи не можеше да види лицето.
Погледът й все още бе замъглен, светлините над главата й я
заслепяваха, ала някой беше започнал да вади демона от нея.
— Господи, този път бяхме на ръба – тихо промълви някъде в
стаята мъжки глас. – Мислех, че я губим. – Това се случи на
няколко пъти. Ала тя бе още жива, въпреки усилията, които
положи, за да ги напусне. Беше останала заради Джо. Той бе
този, който отказа да я вземе със себе си. Когато отново отвори
очи, знаеше, че Джо няма да се върне никога повече. Никой не се
бе върнал. Всички си тръгваха и я оставяха.
— Габриела, как се чувстваш сега? – Видя очите на жената,
която й говореше, но все още не различаваше лицата. Всички
носеха маски, ала гласовете им бяха по-внимателни. А когато
Габриела се опита да отговори, разбра, че не е в състояние.
Оттам, откъдето излизаха виковете, не се чу и звук. Всяка част от
тялото и душата й се струваше празна.
— Тя не ме чува – възнегодува гласът, все едно ги бе провалила
за пореден път, и Габриела се запита дали сега няма да я набият.
151
За нея все едно това нямаше значение, те можеха да правят
каквото си искат, тъй като демоните с опашки като кинжали не се
върнаха повече да пробождат душата й.
После я оставиха за малко сама, тя се унесе и когато се събуди,
усети маска на лицето си. От нея миришеше ужасно и клепачите
й натежаваха. След това, без да й кажат нищо, те я отведоха с
количката и тя виждаше край себе си хора в коридорите и врати,
които се залюляват зад нея, а някой й обясни, че я откарват в
стаята й. Чудеше се дали не е в затвора, дали най-накрая няма да
я накажат за ужасните неща, които бе причинила на мнозина.
Всички знаеха, че тя е виновна. Но никой не й каза нищо, когато
я вкараха в стаята и я оставиха там да лежи на количката.
Най-сетне дойдоха две жени в бяло, носеха колосани шапки и
бяха с изопнати лица, без да продумат я вдигнаха внимателно,
пренесоха я на леглото, нагласиха системата за кръвопреливане,
тъй като имаше нужда от още кръв. Казаха й само няколко думи
и я оставиха да спи до края на деня. Габриела все още не
разбираше защо е тук, макар да помнеше, че бе чула жена да
крещи. Това бе вик на агония, виене от болка и тъга. По-късно,
когато лекарят дойде да разговаря с нея, тя пак плака и този път
разбра какво се е случило. Бе загубила бебето на Джо.
— Много съжалявам – сериозно каза лекарят. Нямаше
представа, че пациентката му е послушница, но се сети, че е
самотна майка, защото живееше в манастир, където бе оставена
от родителите си. – Един ден ще имате други деца –
оптимистично се опитваше да я успокои той. Ала Габриела
знаеше, че беше свършено. Никога не бе искала деца, защото
твърде много се страхуваше, че ще се превърне в същото
чудовище като майка си. Никога не би рискувала. Ала с Джо до
себе си тя мислеше, че ще е различно. Това бе шанс за друг живот
с човека, когото обичаше, и с дете, родено от тяхната любов. Това
бе мечта, която бе хранила твърде кратко и която не
заслужаваше, а сега без него блянът се бе превърнал в кошмар.
— Известно време ще трябва да се пазите много – предупреди я
лекарят. – Изгубили сте доста кръв – добави той, – почти ви
бяхме изпуснали. Ако бяхте дошли тук двайсет минути по-късно,
изходът щеше да е фатален. – Сърцето й спираше да бие на два
пъти в родилната зала, това бе най-страшният спонтанен аборт,
който бе виждал. Беше изгубила толкова кръв, че според
медицинските показания би трябвало да е умряла.
— Ще ви задържим тук няколко дни, за да ви наблюдаваме и да
продължим преливанията. След това можете да се приберете
вкъщи, при положение, че ми обещаете да почивате и да не се
натоварвате. Никакво обикаляне нагоре-надолу, никакви забави,
152
гостувания или танци. – Той й се усмихна, представяше си
живота й доста по-различен, отколкото бе всъщност, но тя бе
млада и красива и лекарят предполагаше, че няма да има
търпение да започне отново да излиза и да се вижда с приятелите
си, вероятно и с мъжа, от когото бе забременяла. После я попита
иска ли да се обади на някого от нейно име, а Габриела го
погледна, изпълнена с тъга и ужас.
— Съпругът ми умря вчера – каза му тя дрезгаво, давайки
посмъртно на Джо ролята, която би желала да изпълнява в
живота й, а лекарят я погледна сериозно и със съчувствие.
— Съжалявам. – Това бе двоен удар за нея и едва сега той си
обясни някои неща. По време на операцията той имаше
странното чувство, че младата жена сякаш се бори с тях и не иска
да оживее, и след чутото бе съвсем сигурен в това. Копнеела е да
умре и да бъде с мъжа, когото нарече свой съпруг, макар той да се
съмняваше, че са били женени. Ако беше така, тя не би дошла
при тях от „Сейнт Матюс“. – Опитайте се сега да се успокоите. –
Това бе единственото, което можеше да я посъветва, и след като я
наблюдава още няколко минути, лекарят я остави. Тя бе красиво
момиче, млада, пред нея имаше още дълъг живот. Щом бе
оцеляла след подобен кръвоизлив, щеше да преживее и други
неща. Един ден всичко щеше да е мъгляв спомен, той бе сигурен,
ала засега изглеждаше и се чувстваше, сякаш бе дошъл
свършекът на света.
В очите на Габриела бе точно така. Тя бе напълно убедена, че не
й е останало нищо, заради което да живее. Невъзможно й бе дори
да съществува без Джо. Лежеше и непрекъснато мислеше за него
и за дневника, който му бе посветила – за прекараното заедно
време, за разговорите, доверието, смеха, разходките в Сентръл
парк, откраднатите моменти и кратките мигове на страст в
апартамента на приятеля му. Сега дори не можеше да си спомни
къде се намира, докато лежеше и мислеше за него, се опитваше
да си спомни всяка дума, интонация, жест. Но неизменно в
съзнанието й изплуваше една и съща картина – двамата
свещеници при майка Грегория, които й съобщават, че той се е
самоубил и това завинаги трябва да тежи на съвестта й. Бе
убедена, че вината е нейна. Помнеше, че го видя тази сутрин в
сънищата си, докато медицинският екип се мъчеше да я спаси, и
си даде сметка, че почти бе успяла да го последва, но за жалост я
бяха изтръгнали от него и това я гнетеше. Бе готова на всичко, за
да бъде със своя любим. Опита се да го върне при себе си сега,
когато се бе унесла, ала той не идваше. Не можеше да го извика в
съзнанието си, нито да си го представи реален. Беше я изоставил,
както правеха всички в живота й. Мислеше си какво ли е
153
чувствал, преди да умре, на какво мъчение е бил подложен, за да
стигне до подобно решение, тъгата и болката, която трябва да е
изпитвал. Това й напомни за майка му. Тя бе взела същото
решение преди седемнайсет години и бе оставила сина си сирак.
Ала този път Джо не остави никой, освен нея, само нея. Тя не бе
успяла да опази бебето им. Не й бе останало нищо. Освен тъгата.
Същата вечер майка Грегория дойде да я види. Този следобед
бе разговаряла два пъти с лекаря и бе разбрала колко близо до
смъртта е била Габриела. Той й съобщи каквото му бе казала
неговата пациентка – че бащата на детето е умрял предния ден, и
допълни, че много съжалява за случилото се. Макар и да не го
изрече, игуменката почувства същото, когато я видя. Габриела бе
смъртно бледа, бузите й белееха като чаршафите, на които
лежеше, а устните й бяха посинели и почти прозрачни. Не беше
трудно да се убеди, че едва я бяха спасили. Бяха й преливали още
веднъж кръв, но почти без да постигнат подобрение в
състоянието й. Кръвоизливът бе толкова силен, че, по думите на
лекаря пред майка Грегория, щяха да минат месеци, преди тя да
се възстанови напълно. За игуменката това представляваше
сериозен проблем.
Тя седна за малко на леглото до Габи, гледаше я безмълвно.
Младата жена бе твърде слаба, за да говори, и каквото й да се
опиташе да каже, я избиваше на плач и й струваше неимоверно
големи усилия.
— Не говори, дете мое – рече накрая майка Грегория. Тя просто
седеше, държеше я за ръката и бе благодарна, когато Габриела се
унесе и заспа. Игуменката потръпна, като забеляза, че в съня си
тя прилича на смъртница.
На сутринта новината за кончината на отец Конърс се бе
разпространила в манастира. Всички шепнеха помежду си
развълнувано, а на обяда в трапезарията майка Грегория направи
официално съобщение. Тя каза само, че младият свещеник е
починал внезапно, че няма да има заупокойна литургия за него и
че останките му ще бъдат кремирани и изпратени в Охайо, за да
бъдат погребани при семейството му. Такова бе решението на
архиепископа.
Майката на Джо, която се бе самоубила, не бе погребана в
католическо гробище и решението на архиепископ Флаърти беше
съвсем хуманно. Проблемът трябваше да се уреди някак си.
Повече обяснения не бяха дадени, но монахините знаеха, че
самият факт на кремирането вече буди подозрение. Когато майка
Грегория прикани към кратка безмълвна молитва за душата му,
очите на сестрите от „Сейнт Матюс“ бяха пълни с въпроси. По-

154
късно, след като огледа трапезарията, забеляза, че сестра Ан
плаче.
Няколко часа по-късно тя се появи на вратата на кабинета на
игуменката, изглеждаше обзета от паника. Възрастната жена й
даде знак да влезе и я попита:
— Нещо не е наред ли?
Отначало младата монахиня не каза нищо, после пристъпи
напред и седна по покана на майка Грегория, изведнъж избухна в
сълзи:
— Вината е моя – плачеше безутешно тя. Знаеше, че вероятно
се е случило нещо ужасно, и се разкайваше горчиво.
— Сигурна съм, че ти нямаш нищо общо с това – спокойно
отвърна игуменката. – Смъртта на отец Конърс е шок за всички
нас, но не можем да направим нищо, сестра Ан. Обстоятелствата
са доста комплицирани, а той очевидно е имал здравословен
проблем, за който никой от нас не е знаел.
— Едно от момчетата в черквата е казало на бакалина, че се е
обесил – ридаеше сестра Ан, която бе чула историята от трета
ръка – от пощальона, който спрял в магазина да си купи сода,
преди да докара пощата в „Сейнт Матюс“. Майка Грегория не бе
никак доволна да чуе, че се разпространяват слухове.
— Мога да те уверя, сестро, това са глупости.
— А къде е Габриела? Сестра Юджиния каза, че я отвели с
линейка и никой не знае защо. Къде е тя?
— Габриела е много добре. Миналата нощ е получила криза от
апандисит и тази сутрин дойде да ми каже. – Ала сестра Ан бе
видяла свещениците от „Сейнт Стивънс“ да излизат с изопнати
лица от кабинета на майка Грегория. Манастирът бе твърде
малък, затворен свят и макар и Божия обител, не бе защитен от
клюки и слухове. А тази сутрин те се ширеха свободно и
игуменката с раздразнение разбираше за това. Оставаше й
единствено да успокои младата послушница, която се чувстваше
виновна.
— Аз ви написах анонимното писмо – призна тя неуверено,
ридаеше, докато изговаряше думите – за тях, защото мислех, че
тя флиртува с него… О, майко… завиждах й… не исках да има
онова, което бях изгубила, преди да дойда тук…
— Това не е било правилно, дете мое – спокойно рече майка
Грегория, спомняше си твърде ясно написаното и загрижеността,
която изразяваше. – Но писмото не е нанесло вреда никому.
Тогава не му обърнах внимание, защото страховете ти бяха
безпочвени. Те бяха просто добри приятели и се възхищаваха
един на друг в живота си, посветен на Христос. Не е необходимо
никой от нас тук да се намесва в проблемите на света. Ние сме
155
освободени от тях. А сега ти трябва да забравиш това и да се
върнеш при сестрите си. – Тя поуспокои момичето и го проводи
при сестра Еманюел с кратка бележка, в която я приканваше да
дойде в кабинета й, щом послушниците си легнат. Изпрати
същото послание и на сестра Имакюлата, а на останалите лично
заръча да се явят на срещата, след като изпълнят задълженията
си.
В десет часа вечерта дванайсет лица я гледаха с очакване и тя
накара всяка от сестрите да направи необходимото, за да разсее
слуховете, които се разпространяваха. Това бе изключително
труден момент за всички тях, особено за свещениците в „Сейнт
Стивънс“, но майка Грегория смяташе, че е тяхно задължение да
опазят останалите членове на манастирската общност от
клюките. Тя не целеше да набави повече информация за
подробностите, нито да разпали потенциален скандал.
Обратното, монахините трябваше да заглушат нашепванията на
дявола. Игуменката бе твърда и непоколебима, думите й
прозвучаха много силно, а когато те я попитаха за Габриела, тя
им каза същото, което бе съобщила и на сестра Ан. Имала криза
от апандисит и ще се върне след няколко дни, след като се
оправи.
— Но тогава слуховете верни ли са, майко? Вярно ли е онова,
което се говори? – Сестра Мери Маргарет бе най-възрастната
монахиня в манастира и не се поколеба да запита игуменката,
която бе далеч по-млада. – Казват, че двамата с отец Конърс са
били влюбени един в друг. – О не, майка Грегория благодари на
Бога, задето не ги бе наказал много заради бременността й. –
Възможно ли е? Той самоубил ли се е? Цяла сутрин
послушниците жужат неспокойно.
— Ние обаче няма да се държим така, сестро Мери Маргарет –
твърдо отвърна игуменката. – Около смъртта на отец Конърс има
обстоятелства, които не са ми известни, нито желая да ги науча,
не бих искала също и вие да разисквате повече за това. Той е в
ръцете на Бога, където един ден ще бъдем всички ние. Трябва да
се молим за душата му и да не разкриваме подробностите как се е
озовал там. Сигурна съм, че каквото и да се е случило между него
и сестра Бернадет, е било изцяло без умисъл. И двамата са млади,
интелигентни и невинни. Ако по някакъв начин са били
привлечени един към друг, убедена съм, те не са го съзнавали. И
повече не желая да чувам за това. Ясно ли е, сестри? На всички
ли е ясно? Бродят слухове. И за да съм сигурна, че моите желания
и решенията на отците от „Сейнт Стивънс“ по случая се
изпълняват, в манастира ще се пази мълчание през следващите
седем дни. Няма да има разговорни, никой не ще може да
156
размени дума с когото и да било, както е при сутрешното ни
ставане. А щом отново започнем да говорим, то нека бъде на
свети теми.
— Да, майко – изрекоха те в един глас, укротени от силата на
думите й. Това бе нещо повече от обикновено указание на
игуменката. Тя не можеше да понася коментарите им по адрес на
Габриела. Обичаше я твърде много, за да чува името й, свързано
със скандал, накарал един млад свещеник да посегне на живота
си. Беше благодарна, че никой не бе разбрал за бременността й.
За щастие свещениците, които присъстваха на нейния припадък,
точно толкова държаха да запазят тайната. Но преди да си
тръгнат от майка Грегория онази сутрин, те се споразумяха също
и по неизбежното официално изявление. Спешното откарване на
Габриела с линейката бе направило впечатление на всички и по
чудо никой извън кабинета на игуменката не видя какво се е
случило. Изглежда за момента историята с апандиситната криза
бе напълно приемливо обяснение на ситуацията.
Майка Грегория освободи едновременно всички монахини и
остана за кратко в кабинета си, след като те си тръгнаха, а после
отиде в черквата, падна на колене и започна да се моли на Света
Дева Мария да й помогне. Постепенно взеха да я разтърсват
ридания, които с мъка сдържаше от сутринта. Не можеше да
понесе случилото се, не можеше да понесе да изгуби Габриела, не
можеше да понесе онова, което би я сполетяло в жестокия свят,
който така я бе съсипал преди и за който тя изобщо не бе
подготвена. Само ако се бяха вслушали в разума и в душите си,
ако бяха се спрели, преди да е станало твърде късно… но и
двамата бяха много млади и невинни… изобщо не бяха
помислили за рисковете, които поемат. Игуменката
продължаваше да се моли коленичила, мислеше за детето
Габриела, което доведоха при нея. Молеше се за душата на Джо
Конърс, разбираше колко трябва да е бил изтормозен в нощта,
когато бе посегнал на живота си, и колко самотна трябва да се е
чувствала Габриела. Докато се молеше и за двамата, бе сигурна,
че за тях не може да има по-голям ад от този.

≈ 14 ≈

Майка Грегория повече не навести Габриела в болницата, но се

обаждаше често да се осведоми как е и се окуражаваше от
сведенията, които й даваха медицинските сестри. Най-сетне бяха
престанали да й преливат кръв. Бяха направили всичко
157
възможно, без да рискуват отрицателна реакция на организма,
сега оставаше с течение на времето тялото й да се възстанови
само. Ала майка Грегория знаеше със сигурност, че тленното ще
оздравее по-бързо от душата.
Беше също благодарна, че линейката я бе отвела в градската
болница, не в „Милосърдие“. Ако бяха я закарали там, щеше да е
невъзможно да разсее слуховете. Предната вечер историята с
операцията от апандисит се разпространи бързо, а сега, след като
бе наложила пълно мълчание, нямаше как монахините да
обсъждат повече. Ала майка Грегория знаеше, че й предстои да се
справи с Габриела. Отново се бе срещнала със свещениците от
„Сейнт Стивънс“, а на следващата сутрин при нея дойде
архиепископът. Бяха стигнали до трудно решение, но игуменката
съзнаваше, че няма друг път, за да преодолеят случилото се. Да я
приемат отново в манастира, би означавало да посадят в
свещената си градина семе с фатален недостатък. Така се
изразиха високопоставените духовници.
Отначало тя спореше с тях, молеше за милост, но сама знаеше,
че ако ставаше дума за друго момиче, а не за детето, което
обичаше, би стигнала до същия извод. Очевидно Габриела не бе в
подходящо състояние на духа, за да стане част от ордена, и може
би никога нямаше да бъде. Навярно един ден на друго място, в
друго време, казваха те… но сега… Архиепископ Флаърти бе
непоколебим относно решението, което бяха взели. Сега
оставаше майка Грегория да я уведоми.
На сутринта, когато я изписаха, тя изпрати в болницата една от
сестрите да я прибере и й напомни още веднъж за обета за
мълчание. Освен това поръча, щом дойдат, Габриела да отиде в
кабинета й. Не се съмняваше, че сестрата, която изпрати, ще
изпълни заповедите й.
Ала се оказа, че майка Грегория изобщо не бе подготвена за
онова, което видя. Габриела бе смъртно бледа, изглеждаше
уплашена, приличаше на призрак. Седна на една страна на
твърдия стол, където преди няколко дни бе чула, че Джо Конърс
се е обесил в стаята си в „Сейнт Стивънс“. Онази сутрин тя едва не
бе умряла и все още й се искаше това да се бе случило. Очите й
срещнаха погледа на майка Грегория и в тях игуменката съзря
нещо счупено и празно.
— Как си, дете мое? – ала тя не се нуждаеше от отговор на
въпроса си. Не беше трудно да види как е.
Беше мъртва отвътре, толкова мъртва, колкото бяха Джо
Конърс и тяхното бебе.
— Добре съм, майко. Съжалявам за неприятностите, които ви
причиних. – Гласът й бе слаб, изглеждаше съвсем крехка, а
158
заради черната шапка на главата и послушническата дреха
имаше вид на безплътна. Ала „неприятности“ бе слаба дума, за да
изрази двата загубени живота, и онзи, който бе останал, но бе
напълно съсипан.
— Сигурна съм, че е така. – Игуменката наистина си го
мислеше, знаеше, че Габриела се измъчва, но никой не можеше
да й помогне. Тя сама трябваше да намери мир и накрая
опрощение. А майка Грегория знаеше, че утехата и душевното
спокойствие няма да дойдат лесно при нея, ако изобщо някога ги
постигнеше.
— Аз съм изцяло отговорна за смъртта на отец Конърс, майко.
Разбирам го – изрече младата жена и устните и брадичката й
затрепериха. Завърши с мъка изречението си. – Наказанието ще
тегне над мен до края на живота ми.
За момент игуменката отстъпи настрани и Габриела я
погледна.
— Дете мое, ти трябва да помниш едно нещо. Когато е бил
малък, майка му е направила същото. Това е грях, не само в очите
на Господ, но и пред хората, които остават. Каквато и да е твоята
роля, у него е имало нещо много по-силно от него самия и
именно то го е тласнало към тази постъпка. – Това бе за нея
начинът да й даде прошка, да й напомни, че сигурно фатален
негов недостатък го е накарал да извърши отчаяния акт. А в
очите на майка Грегория това бе ужасен знак за слабост. – Ти си
много силна – насърчи я тя, като се стараеше да запази
самообладание – и каквото ти е отредил животът, каквото и да е
то, искам да помниш, че си го заслужила. Господ никога не ти
изпраща изпитание, което да не би могла да понесеш. И точно
когато си мислиш, че не можеш да понесеш повече, не бива да
забравяш, че ще оцелееш. Трябва да го знаеш. – Това бе
послание, което излизаше направо от сърцето й, но Габриела не
беше в състояние да слуша повече. Все й повтаряха, че е много
силна. И всеки път това бе знак, че трябва да очаква да я наранят.
— Не съм силна – едва прошепна младата жена. – Не съм. Защо
всички казват така?… Не знаят ли, че не съм силна? – Очите й
плуваха в сълзи.
— Ти си по-силна, отколкото предполагаш, и много по-смела.
Но ще го разбереш след време. Хората, които са те наранили,
Габриела, са слаби. Те са онези, които не са в състояние да
понесат нищо. – Като Джо, баща й и майка й. – Ала ти можеш.
Габриела не искаше дори да чува това, нямаше желание да
разбере какво се готви да й каже майка Грегория – игуменката
също би предпочела да не й се бе налагало да го изрича.

159
 — Опасявам се, че имам лоши новини за теб. – Щеше да бъде
като смъртоносен удар – бърз, силен и безпощаден, но майка
Грегория нямаше избор, не подлагаше на съмнение мъдростта на
решението, макар в душата си да не одобряваше липсата на
милосърдие. Ала тя водеше живот на пълно подчинение и не
можеше да наруши обета си, дори да ставаше дума за Габриела. –
Архиепископът реши, че трябва да ни напуснеш. Каквото и да се е
случило между теб и… отец Конърс… – Възрастната жена имаше
чувството, че не й достига въздух, ала си даваше сметка, че
връщане назад няма, макар да забеляза ужаса в очите на
Габриела. – Каквото и да се е случило или да не е било, в стените,
които издигнахме около теб, има пукнатина. Те никога повече
няма да са същите и никога повече няма да бъдат здрави.
Единствено пукнатината ще се разширява. А може би онова,
което си направила, което сте направили с него, е знак, че ти не
принадлежиш на това място. Възможно е ние да сме те тласнали
към това, не е чудно да си останала тук само от страх, дете мое…
— Не, майко, не! – Габриела побърза да я прекъсне. – Тук ми
харесва, винаги ми е харесвало. Искам да остана! – Тя тревожно
повиши тон, бореше се за живота си. Ала майка Грегория се
насили да запази спокойствие и да продължи да говори. Длъжни
бяха да стигнат до края на пътя и тя искаше това да стане много
бързо.
— Не можеш да останеш тук, дете мое. Вратите на „Сейнт
Матюс“ са затворени за теб завинаги. Не става дума за сърцата
ни, нито за душите ни. Ще се моля за теб до последния си час.
Ала сега трябва да си тръгнеш. След като излезеш оттук, ще
отидеш в гардеробната да се преоблечеш. Ще ти дадат две рокли
и обувките, които носиш. Архиепископът разреши да вземеш сто
долара. – Гласът й издайнически трепереше, когато го каза, но тя
се мобилизира и продължи, спомни си деня, в който Габриела бе
прекрачила техния праг с изпълнени със страх очи. Сега майка
Грегория виждаше същия поглед, но вече не можеше да й
помогне, оставаше й единствено да я обича. – Давам ти
четиристотин долара от мен. Трябва да намериш къде да живееш,
да си потърсиш работа. Има много неща, които можеш да
правиш. Господ те е дарил с интелигентност и добро сърце и Той
ще те пази. Имаш огромна дарба – да пишеш. Трябва да я
използваш и може би един ден ще донесеш голямо удоволствие
на другите. Ала сега трябва да се погрижиш за себе си. Вземай
разумни решения, пази се да не тръгнеш по лош път и знай, че
където и да отидеш, дете мое, ние винаги ще се молим за теб.
Онова, което направи, Габриела, е грешно, много грешно, но ти
плати висока цена. Сега трябва да си простиш. – Игуменката вече
160
почти шептеше, протегна ръка и докосна момичето, на което за
последен път даваше цялата си любов. – Трябва да си простиш,
дете мое… както аз…
Габриела отпусна глава на бюрото и се разрида, стискаше
ръката на възрастната монахиня, неспособна да повярва, че
трябва да я напусне. Това бе единственият истински дом, който
бе познавала, единствената истинска майка, която бе имала,
единственото място, където бе намерила сигурност. Ала ги бе
предала, бе изгубила напълно доверието им и сега ябълката бе
изядена, змията бе победила и тя трябваше да си тръгне от
райската градина.
— Не мога да ви оставя – ридаеше Габриела и молеше за
милост.
— Трябва. Вече нямаме избор. Така е честно спрямо останалите.
Ти не можеш да живееш сред тях след всичко случило се.
— Кълна се, никога няма да им кажа.
— Но те знаят. Със сърцата си разбират, че е станало нещо
ужасно, независимо колко старателно се опитваме да ги
предпазим. Ако останеш, никога няма да се чувстваш по същия
начин, винаги ще те измъчва усещането, че си ги предала, а един
ден ти ще намразиш тях и себе си заради това.
— Аз вече се мразя. – Младата жена се задушаваше от
риданията си. Беше убила единствения мъж, когото бе обичала, и
бе изгубила детето му. А сега губеше и всичко останало. Майка
Грегория я караше да си тръгне и осъзнаването на факта, че губи
всичко, я изпълваше с неподлежащ на контрол ужас, който тя
страстно желаеше да я убие. Ала най-много се страхуваше, че
това няма да стане.
— Габриела – тихо рече майка Грегория и се изправи на крака,
както при първата им среща. И за двете денят бе много труден, тя
гледаше своята любимка и видимо трепереше. – Трябва да
тръгваш. – Габи се вцепени и замлъкна, а игуменката й връчи
плика с парите, които й бе обещала, повечето бяха от малката й
банкова сметка, натрупана от дребните подаръци, изпратени от
нейните братя и сестри. Заедно с плика й предаде и тънкия й
дневник, който тя бе водила заради Джо. Бяха го открили под
възглавницата й, но младата монахиня, която го намери, се
досети какво е и не го отвори. Габриела веднага позна тетрадката
и ръката й потрепна, когато я пое.
Двете жени стояха и се гледаха, а Габи отново се разрида
безутешно, протягайки ръце, и майка Грегория я прегърна, точно
както в деня, когато майка й я бе оставила тук.
— Винаги ще те обичам – каза тя на Габриела, все още и дете, и
жена, която трябваше да прехвърли планината на живота,
161
изпречила се пред нея. Майка Грегория не се съмняваше, че ще
стигне безопасно от другата страна, но знаеше, че й предстои
дълго пътуване, а пътят няма да е лесен.
— Толкова много ви обичам… не мога да ви оставя… – Габриела
пак й заприлича на дете, притискаше се към нея, усещаше
острата вълна на одеждата с бузата си, осъзнаваше, че тя самата
трябва да съблече тази дреха.
— Ти винаги ще си в сърцето ми, ще се моля за теб. – После, без
да каже дума повече, изпрати Габриела до вратата и я отвори,
даде знак на монахинята, която стоеше отвън, да я заведе в
гардеробната, където да съблече одеждата си и да получи две
грозни и не по мярка рокли, оставени кой знае от кого, и олющен
куфар. Останалото, от което имаше нужда, каквото и да беше то,
трябваше да купи с парите, които й дадоха.
Когато Габриела излезе в коридора, краката й трепереха,
обърна се и погледна за последен път майка Грегория, а по
бузите й се стичаха сълзи.
— Обичам ви – прошепна тя.
— Бог да те закриля – промълви възрастната жена, после се
обърна и бавно тръгна към кабинета си, без да погледне назад, и
затвори тихо вратата. Габриела стоеше и гледаше с невярващи
очи. Все едно за нея се затвори вратата на нечие сърце, а в този
миг в кабинета игуменката зарови лице в дланите си и тихо
заплака. Ала Габриела никога нямаше да научи това.
Последва монахинята до гардеробната и двете не пророниха и
дума, стъписани от тишината, наложена от майка Грегория.
Младата монахиня посочи двете рокли, които бяха оставени за
Габриела, едната от грозна изкуствена материя с щампирани
тъмносини цветя, два номера по-голяма от нейния, особено след
последната седмица, а другата бе още по-неугледна, лъскава
черна, имаше петна отпред, които не се изчистиха въпреки
положеното старание от страна на сестрите в манастира. Поне й
беше почти по мярка, а траурният цвят съответстваше на
душевното състояние и на положението й. Тя бе дълбоко
опечалена заради смъртта на Джо и сменяше една черна дреха с
друга, бавно откачи шапката, припомни си колко пъти го бе
правила заради него и я бе оставяла в колата, когато излизаха на
разходки в парка или отиваха в апартамента на приятеля му. Сега
плащаше за преживените щастливи мигове. Завинаги бе
изгубила монашеската шапка, всичко, което бе тя за нея, и
хората, свързани с нея.
Стоеше пред монахинята, която трябваше да й помогне да се
подготви за заминаването си, погледите им се срещнаха и се
задържаха, без да издадат звук, те се прегърнаха и по бузите им
162
започнаха да се стичат сълзи. Този ден бе печален и за двете –
онази, която оставаше, знаеше, че никога няма да може да
сподели с никого какво е видяла, нито да разкаже за тъгата, така
ясно изписана на лицето на Габриела, когато си тръгваше. Това
бе урок за всички тях. Бе изхвърлена сама навън, нямаше кой да
й помогне.
Габи внимателно прибра парите, дневника и роклята със
сините цветя в картонения куфар, после напусна гардеробната,
следвайки жената, която в продължение на дванайсет години
беше нейна сестра и скоро щеше да бъде отнесена надалеч от
силите, завладели Габриела.
Стори й се, че твърде бързо стигна до изхода. Остана там за
миг, а възрастната монахиня, която посрещаше посетителите,
отвори много бавно вратата и трите застанаха известно време на
прага, без да помръдват. После монахинята кимна, посочи на
Габриела отворените двери и с една стъпка с треперещи крака
момичето прекрачи навън. Но този път не се чувстваше както
при излизанията си за срещи с Джо, когато се преструваше, че
отива да върши работа. Сякаш направи стъпка напред в бездна.
Стоеше под ярката слънчева светлина пред манастира, обърна се
и погледна монахините, очите им се срещнаха, възрастната жена
затвори вратата и тя завинаги ги загуби.

≈ 15 ≈

Габриела стоеше пред манастира, втренчена в стените му сякаш

цяла вечност, нямаше представа къде да иде, нито какво да
прави. Единственото, за което бе способна да мисли, бяха
жестоките загуби през последните четири дни – мъжа, живота и
бебето. Това й се струваше толкова чудовищно, че усети
главозамайване.
А после тя взе куфара си в ръка и бавно се отдалечи от „Сейнт
Матюс“. Разбираше, че трябва да отиде някъде, да си намери стая
и работа, но нямаше представа накъде да тръгне и как да
постъпи. Стоеше загледана в минаващите автобуси и изведнъж
си спомни за момичетата, с които учеше в Колумбийския колеж.
Някои от тях живееха в пансиони и малки хотели. Опита се да се
сети къде се намираха. Повечето бяха в Горен Уест Сайд, ала тя
никога не бе обръщала кой знае какво внимание.
Качи се на автобуса и се насочи към жилищните квартали на
града, без да има точна представа къде отива. В един момент на
несвяст си помисли дали да не се опита да открие баща си в
163
Бостън. Когато слезе от автобуса на ъгъла на Осемдесет и шеста
улица и Трето авеню, се отправи към една телефонна будка и
позвъни на информационната служба в Бостън. Не откриха
никъде да е записан Джон Харисън, тя нямаше представа къде
работи, нито дали е жив, да не говорим дали изобщо иска да я
срещне. Бяха минали тринайсет години, откакто го бе видяла за
последен път. Макар да бе на двайсет и две, Габриела започваше
живота си, сякаш беше бебе. Когато излезе от телефонната будка
пред някакво кафене, й се зави свят и тя се сети, че не е яла от
сутринта. Ала истината бе, че не изпитваше глад.
Край нея сновяха забързани минувачи, майки возеха децата си
в колички. Всички имаха вид на хора с някакви планове,
Габриела бе единствената, на която липсваха посока и цел.
Чувстваше се като речна скала, покрай която водата
преминаваше и носеше всичко, което събираше по пътя си.
Накрая влезе в кафенето да се подкрепи с чай, седна и се втренчи
в чашата си, цялото й съзнание бе обзето от мисълта за казаното
от майка Грегория на изпроводяк. Не можеше да разбере защо
всички й повтаряха, че е силна. За нея тези думи вече се бяха
превърнали в предзнаменование, че хората, които я обичат,
възнамеряват да я напуснат. Подготвяха я да е силна, защото
трябваше да е такава без тяхната подкрепа.
След като изпи чая си, взе да прегледа един изхвърлен вестник.
Трябваше да намери къде да отседне, откри списък на малки
хотели и пансиони и отбеляза един недалеч от мястото, където се
намираше, в източната част на Осемдесет и осма улица до Ийст
Ривър. Габриела не познаваше района, но това бе някакво
начало. Ала тъй като нямаше работа, не беше сигурна, че може да
си го позволи.
Плати чая и бавно излезе от кафенето. Навън грееше ярко
слънце. Но тя се чувстваше мъртва отвътре, чаят я бе затоплил
съвсем слабо. Дни наред вече имаше усещането, че е
леденостудена, беше загубила много кръв и дори горещата
напитка не й помогна кой знае колко. Все още бе смъртно бледа,
цялото тяло я болеше, докато вървеше на изток към Ийст Ривър
и се питаше колко ли би й струвало да наеме стая. Знаеше, че не
може да преживее дълго с петстотин долара или поне си мислеше
така. Никога не й се бе налагало да се грижи за себе си. Не
знаеше кое колко струва – нито храната, нито ресторантите, нито
стаите, нито дрехите. Нямаше представа какво би могла да прави,
нито как да разпредели парите си, но бе благодарна за онова,
което й бе дала майка Грегория. Съзнаваше, че без нейните пари
положението й би било още по-лошо.

164
 Първия път подмина адреса, не забеляза дребния надпис. Беше
безлична постройка с олющена фасада от червеникавокафяв
камък, а на замъгления от прах прозорец имаше табела „СТАИ
ПОД НАЕМ“. Мястото изобщо не изглеждаше приветливо.
Когато влезе във фоайето на първия етаж, й се видя чисто, но
бедно и миришеше на готвено. Беше пълната противоположност
на безукорното съвършенство и реда в манастира „Сейнт Матюс“.
— Кажете. – Жена със силен акцент подаде глава в тъмното
фоайе при шума от стъпките на Габриела. Тя я бе видяла през
прозореца да влиза и се чудеше за какво ли идва момичето. –
Какво искаш?
— Аз… аа… има ли стаи под наем? Видях надписа… и
обявлението във вестника.
— Може и да има. – По говора Габриела позна, че жената е
чехкиня или полякиня. Помнеше още акцента на някои гости на
приемите, които даваха родителите й, макар че тази жена бе
много различна. Тя оглеждаше бледото създание. Не искаше
наркомани и проститутки, а Габриела изглеждаше по-млада,
отколкото бе в действителност. Жената не желаеше да се
занимава с бегълци, нито да има разправии с полицията.
Пансионът й бе почтен и поради това предпочиташе възрастни
хора. Те имаха чекове от социалното осигуряване и плащаха
наема си, не вдигаха шум, не създаваха неприятности, освен при
болест или смърт. Тя не би желала, освен това наемателите да
готвят в стаите си, а младите хора винаги правеха каквото не
трябва. Пушеха, хранеха се, пиеха и готвеха в стаите, водеха гости
по всяко време и вдигаха твърде много шум. Никога не спазваха
правилата, нямаха прилична работа. Стопанката не искаше да си
навлича главоболия.
— Имаш ли работа? – попита собственичката на пансиона с
недоверие в гласа. Без работа Габриела не би могла да плаща
наема и би създавала проблеми.
— Не… не още… – отвърна момичето, сякаш се извиняваше. –
Търся си. – Не искаше да я лъже и да се преструва, че работи.
— Добре, ела, когато си намериш работа. – Това очевидно не бе
богато момиче с пари под попечителство, нито пък имаше
родители на Парк авеню, които да плащат наема й. Но, от друга
страна, ако бе осигурена, не би дошла тук. – Откъде си? –
Габриела виждаше, че хазяйката изпитва недоверие към нея, ала
не я винеше за това.
Поколеба се за миг, чудеше се как да обясни факта, че няма
нито работа, нито квартира. Дори на нея подобно обяснение й
звучеше, все едно излиза от затвора, и много добре съзнаваше, че
не прави добро впечатление на жената. Грозната черна рокля с
165
петната отпред не допринасяха за репутацията й. – От Бостън съм
– изтърси тя, след като се сети за баща си, когото не успя да
открие. – Току-що пристигам в Ню Йорк. – Жената кимна. Тази
история вдъхваше доверие.
— Какво можеш да работиш?
— Каквото и да е – отвърна тя честно. – Още утре ще започна да
търся.
— На Второ авеню има много ресторанти, а на Осемдесет и
шеста улица всичките са германски. Може би ще намериш нещо
там. – Без да знае защо, изпита съжаление към момичето.
Габриела явно беше уморена и на хазяйката й се стори, че не е
съвсем здрава. Нямаше обаче вид на наркоманка. Изглеждаше
много чиста и почтена. Накрая госпожа Бослицки омекна.
— Имам малка стая на най-горния етаж, ако искаш, я погледни.
Не е кой знае какво. Банята е една за три стаи.
— Колко струва? – Габриела се притесни при мисълта за
незначителния си бюджет.
— Триста на месец, без храна. Освен това не е разрешено да се
готви вътре. Никакви топли блюда, никакви котлони, никакви
тенджери. Излизаш да се храниш навън, тук можеш да внесеш
само сандвич или пица.
Това като че ли не представляваше проблем. Габриела имаше
вид на човек, който никога не се храни. Беше много слаба,
направо безплътна, очите й изглеждаха огромни на изпитото й
лице и това наведе стопанката на мисълта, че момичето гладува.
— Искаш ли да я видиш?
— Да, благодаря. – Тя бе изключително вежлива и изискана,
което се хареса на госпожа Бослицки. Предпочиташе сред
наемателите й да няма самоуверени млади хора. Предлагаше
стаи от двайсет години, откакто съпругът й почина, и никога не
бе приемала хипита.
Габриела я последва по стълбите нагоре, а госпожа Бослицки я
попита обича ли котките. Имала девет, това обясняваше
миризмата във фоайето, Габриела я увери, че ги обича. Понякога
в градината на „Сейнт Матюс“ край нея се навърташе една котка.
Докато се качат на най-горния етаж, леко пълната госпожа
Бослицки бе останала без дъх, но в интерес на истината Габриела
изглеждаше по-зле от нея въпреки разликата във възрастта и
килограмите. Стаята бе на четвъртия етаж, а Габи още нямаше
сили. Лекарят специално я бе предупредил да избягва изкачване
по стълби и прекалени физически усилия, както и да носи тежко,
защото отново може да започне да кърви, а тя не биваше да губи
повече и капка кръв след всичко преживяно.

166
 — Добре ли си? – Госпожа Бослицки забеляза, че Габриела е
още по-бледа, кожата й бе станала прозрачно зеленикава и се
движеше съвсем бавно.
— Бях болна – обясни вяло момичето и възрастната жена с
пеньоар на цветя кимна разбиращо. Носеше пантофи, косата й бе
прибрана акуратно на малък кок. У нея имаше нещо успокояващо
и топло, приличаше на добра и сърдечна баба.
— Трябва да се пазиш от гриповете, които върлуват. Обръщат
на пневмония, преди да си разбрала. Кашляш ли? – Боеше се
също от наематели с туберкулоза.
— Не, добре съм – увери я Габриела и госпожа Бослицки отвори
вратата на стаята, която искаше да покаже. Беше тясна и мрачна,
едва бе побрала легло, стол и тоалетка с покривчица, изплетена
на една кука. Дълги години тук бе живяла възрастна жена от
Варшава, починала миналото лято, и оттогава хазяйката все не
успяваше да намери наемател за нея. Дори тя си даваше сметка,
че триста долара е твърде висока цена за момичето. Щорите бяха
износени, пердетата — стари и малко парцаливи, а килимът бе
съвсем изтъркан. Тя видя изражението на Габриела, която бе
свикнала със спартанското обзавеждане на килиите в „Сейнт
Матюс“, но те не й действаха така тягостно. За пръв път госпожа
Бослицки леко се притесни.
— Ще ти я дам за двеста и петдесет долара – предложи тя, горда
с щедростта си. Искаше най-сетне да има наемател за стаята,
нуждаеше се от тези пари.
— Ще я взема – отвърна Габриела, без да се колебае.
Квартирата може и да беше потискаща, ала нямаше къде другаде
да отиде, и се страхуваше да не загуби и тази възможност.
Толкова се беше изтощила от изкачването по стълбите, че
трябваше да полегне веднага. Имаше нужда от място, където да
прекара нощта, но мисълта, че това ще е новият й дом, я докара
почти до сълзи, когато подаваше на жената половината от парите
на майка Грегория.
— Ще ти дам спално бельо и комплект кърпи. За прането ще се
грижиш сама. Надолу по улицата има пералня и много
ресторанти. Повечето наематели предпочитат кафенето на ъгъла.
– Габриела си спомни, че бе минала край него, и се надяваше да
не е прекалено скъпо. Останали й бяха едва двеста и петдесет
долара, но поне си бе осигурила покрив над главата за месец
напред.
После излязоха в коридора и госпожа Бослицки й показа
малката баня. В нея имаше вана и душ, отделени с розова
найлонова завеса. Забеляза мивка и огледало, окачено на

167
гвоздей. Не беше хубаво, но това бе всичко, което й бе
необходимо.
— Почиствай банята, след като се къпеш, аз самата я чистя
веднъж седмично, през останалото време се грижите сами. Долу е
дневната. Можеш да седиш там по всяко време, има телевизор – а
в миг се усмихна малко важно – и пиано. Свириш ли?
— Не, съжалявам – извини се Габриела. Спомни си, че майка й
свиреше, но родителите й никога не бяха прахосвали време и
пари да й осигуряват уроци, а в манастира правеше други неща,
например работеше в градината. Никога не бе имала музикален
талант и някои от монахините се шегуваха с нейното пеене. Тя
много обичаше да пее, но го правеше твърде високо и малко
фалшиво.
— Намери си работа, за да можеш да останеш тук. Ти си добро
момиче и ми харесваш – топло рече госпожа Бослицки. В крайна
сметка бе стигнала до извода, че Габриела не е лоша. Имаше
добри маниери и бе много вежлива, не й приличаше на човек,
който да й създава неприятности. – Трябва обаче да се погрижиш
за себе си. Изглеждаш ми болна. Храни се добре, за да
оздравееш. – После тръгна надолу по стълбите и обеща да се
върне да й донесе кърпи, а Габриела предложи тя да ги вземе, за
да й спести изкачването и безпокойството. Госпожа Бослицки
само махна с ръка и изчезна, стиснала парите в ръка.
Габи пак влезе в малката стая и се огледа. Седна на неудобния
стол и се запита има ли начин малко да разведри обстановката.
Когато спечелеше пари, щеше да купи някои неща, ала не и в
момента. Нова покривка за легло, някои рисунки за стената и
малко свежи цветя щяха да направят чудеса.
Габриела въздъхна леко, прибра куфара в стенния гардероб и
окачи другата рокля. В багажа й имаше още нещо – дневника за
Джо, но тя го остави в куфара, без да го погледне. Фактът, че той
така и не го видя, я натъжи повече от всякога. Ала, неспособна да
устои, най-сетне извади тетрадката, седна на леглото и я отвори.
Беше пълна с бележките за техните срещи и с любовта й към
него. От написаното бликаше цялото въодушевление на първата
любов и страхът от тайните им срещи… а после идваше страстта,
която откри в прегръдките му в апартамента. Там бе всичко, от
началото до края, мечтите за бъдещия им съвместен живот,
надеждите й за тяхното бебе. Когато дочете и последната
страница, до нея на леглото падна писмо, което никога не бе
виждала. На плика пишеше „Сестра Бернадет“ с непознат почерк,
в миг разбра, че е от Джо, и се разтрепери, докато го отваряше.
След минута се досети – това беше предсмъртното писмо. Бе й го
написал, преди да умре от собствената си ръка. Отец О’Браян го
168
бе оставил на майка Грегория и тя го бе пъхнала в дневника,
преди да го предаде на Габи. Ала не я беше предупредила, че е
там, очите й се напълниха със сълзи. Беше толкова странно, че е
докосвал тази хартия само преди няколко дни, че я е държал в
ръцете си и това бе единственото, което й бе останало от него.
Само тези думи, изписани грижливо на два листа бяла хартия.
„Габи“, започваше той, надписът „Сестра Бернадет“ на плика бе
сложен само за да е сигурен, че ще й го предадат, и за да не
извади на показ всичките им тайни. Така беше възможно те
никога да не узнаят и тя можеше да остане безпрепятствено в
„Сейнт Матюс“. Ала нещата не се бяха развили благоприятно и
сега не й оставаше нищо друго, освен да живее с реалността.
Връщане назад нямаше.
„Не знам как да ти обясня, нито откъде да започна. Ти си много
по-добра, много по-прекрасна и силна от мен. През целия си
живот съм знаел колко съм слаб, какви недостатъци имам, колко
хора съм разочаровал… най-напред родителите си, когато Джими
умря, защото не можах да го спася.“ Независимо че брат му бе две
години по-голям от него и много по-силен, Джо се укоряваше, че
не е бил способен на героична постъпка, а може би родителите му
безмълвно са го обвинявали и ако е било така, тя ги мразеше от
дъното на сърцето си. „Разочаровал съм всички, хората, които ме
познаваха и обичаха, които разчитаха на мен. Ето защо реших да
стана свещеник. За да не ги разочаровам докрай.“ Той отново
говореше за родителите си и Габриела го разбираше, защото го
познаваше твърде добре. Докато четеше писмото му, имаше
чувството, че го вижда, и сърцето й се разкъсваше. Искаше да му
каже колко не е прав, да го убеди да остане… Само ако беше до
него през онази нощ… ако той й бе казал какво е намислил,
когато го видя за последен път…
„Може би, ако не бях ги разочаровал толкова силно –
продължаваше Джо, – или ако имах значение за тях, майка ми не
би се самоубила след смъртта на баща ми. Щеше да е сигурна, че
аз ще й помагам. Ала тя не е мислила така. Предпочела е да умре,
вместо да живее без него.
Когато отидох в „Сейнт Маркс“, там ми дадоха онова, което
винаги ми бе липсвало, цялата любов, разбиране и възможности,
от които се нуждаех. Вярваха ми силно и ми простиха всичко,
знам колко много ме обичаха, колкото аз обичам теб и ти мен. Те
ми даваха сигурността в живота, благословията, която ме
съпътства, дори сега, в най-черния за мене час.
Станах свещеник заради тях, заради братята от „Сейнт Маркс“,
защото знам, че това бе най-голямата радост, която бях способен
да им доставя. Единственото, което те искаха от мен, и аз им
169
дарих цялото си сърце и своя живот. Смятах, че ако го сторя, ако
в замяна направя нещо правилно, ще компенсирам смъртта на
майка ми и Джими и може би Господ ще ми прости.
Дълго време това бе единственото правилно решение за мен.
Бях щастлив тук, Габи. Чувствах се добре, задето постъпвам както
трябва. Харесваше ми мисълта, че съм изтъргувал живота си
срещу техните… докато не те срещнах и не разбрах колко силно
искам обратно своя живот за себе си. Никога не бях познал
истинското щастие, истинската любов, докато не те срещнах, не
знаех какво е да живееш истински. Единственото, за което
мислех от първия момент, в който те видях, беше, че трябва да ти
бъда съпруг и любовник. Единственото, което исках, бе да съм с
теб и да ти дам всичко, което имам, себе си, своя живот душата
си. Ала душата и животът вече не ми принадлежаха, за да мога да
ти ги принеса в дар.
Опитах всички начини, за които се досетих, за да бъда с теб, да
живея с теб, да се оженя за теб, да бъда такъв, какъвто ти ме
заслужаваш. Но знам, че ако бях постъпил така, непременно щях
да те разочаровам. Не знам как да ти дам всичко, което
заслужаваш, не мога да престъпя също обещанието си. Не съм в
състояние да взема обратно живота си от Бог, защото съм
намерил някого, когото обичам по-силно или с когото искам да
бъда повече, отколкото да Му служа. Не мога да причиня това на
братята от „Сейнт Маркс“, нито на свещениците от „Сейнт
Стивънс“. Изтъргувах собствения си живот като изкупление за
Джими и мама, за това, че ги провалих, а сега, ако си го взема
обратно, само ще проваля и теб, и себе си, и хората, на които съм
дал душата си. Сърцето ми винаги ще ти принадлежи, винаги ще
те обичам, винаги ще бъда с теб. Не мога да понеса нито
перспективата да живея без теб, нито мисълта отново да
разочаровам всички тях. Не мога да ги изоставя сега и да им
докажа колко съм нищожен. Ако постъпя така, ние с теб никога
няма да живеем спокойно. Сега знам, че каквото и да ми струва,
трябва да остана тук. Сделката бе направена преди много време и
онова, което ти бях обещал, всъщност не е мое, за да ти го дам.
Ала сега с всяка частица от сърцето и душата си усещам, че не
мога да живея без теб. Не съм в състояние да прекарам и ден още
тук и да знам, че ти си наблизо, а аз не мога да съм с теб. Габи, не
мога да живея без теб.
Сега отивам при Джими и мама. Време ми е. Направих каквото
можах на този свят. Откакто съм свещеник, съм сторил добро на
немалко хора. Но как мога да се изправя отново пред тях, когато
знам колко малко ме интересуват и колко много те обичам? Не
мога да бъда никъде другаде, освен с теб. Не мога да изпълня
170
дадените обещания нито към теб, нито към тях. Не мога да
напусна „Сейнт Стивънс“, не мога да напусна и теб. Разкъсвам се,
а след като съм толкова лош, как бих могъл да бъда добър баща
за нашето дете?
Габи, ти си много силна, – отново тези най-омразни й думи, тя
се намръщи през сълзи, докато четеше, – далеч по-силна от мен.
Ти ще бъдеш чудесна майка на нашето дете. И аз ще съм много
по-щастлив да ви гледам от небето, ако изобщо отида там. Един
ден кажи на детето колко много съм обичал него или нея и теб, че
съм бил нелош човек, че съм се опитал… и, о, Боже, Габи, кажи
му колко съм те обичал. Моля те, винаги го помни, моля те,
прости ми за това, което съм сторил, и за онова, което ще сторя.
Нека Бог ви пази двамата… моли се за мен, Габи… обичам те…
може би Бог ще ми прости…“ Тук вече думите се губеха, следваше
обикновен подпис: „Джо“. Тя седна и остана задълго загледана в
трите букви, ридаеше безмълвно. Вече подбудите му й се
изясниха, всичко си идваше на мястото. Според него той
проваляше близките си, а нея смяташе за много силна, но само
защото се страхуваше да направи каквото искаше. Беше много
по-уплашен от нея. А бебето, за което говореше, вече го нямаше.
Само ако имаше куража да напусне „Сейнт Стивънс“, само ако
бяха успели да заживеят заедно, тя щеше да му покаже колко
греши и да го убеди, че не е провалил никого до този момент…
когато провали всички тях и я изостави, като в същото време я
уверяваше, че е силна, защото той самият не беше. В много
отношения приличаше на баща й и беше я изоставил съвсем
сама, единственото й упование бе писмото, което държеше в
ръцете си. Докато го четеше, й се щеше да крещи, но само плака
безутешно. Остана седнала на леглото дълго време, препрочете
предсмъртното послание няколко пъти. В него се съдържаше
всичко – мъките, страховете, вината му за нещата, за които не бе
отговорен, като смъртта на брат му и самоубийството на майка
му.
А сега кой поемаше отговорността? Чия бе вината? Според
Габриела вината бе нейна, защото го бе отвела на място, на което
той не можеше да живее, беше го повела към поредния провал.
Беше му причинила това с любовта си. Беше го насочила към
ръба на скала, от която Джо не знаеше обратния път, затова бе
скочил в пропастта и бе повлякъл нея със себе си. Ала тя бе
оцеляла, а той бе мъртъв. Положението, в което се намираше
сега, бе присъдата му – стая в пансион, далеч от всичко, което би
й донесло утеха и спокойствие. Беше я изоставил съвсем сама,
само със спомените и писмото, в което й обясняваше колко е
силна и колко храбра трябва да е, понеже той бе избрал
171
слабостта. А когато го прочете за десети път, тя изведнъж му се
ядоса, защото не бе проявил смелост, не бе направил опит, не бе
пожелал достатъчно силно да живее. Беше избягал при майка си
и Джими. Беше постъпил по същия начин като майка си. Бе
предпочел да умре, отколкото да се бори и да използва шанса, да
победи, дори да заживеят щастливо заедно. Не бе й оставил
никакъв избор, никаква възможност. Бе поел по единствения
път, който бе сметнал за верен, изоставайки Габи сама, без
помощ и закрила. Искаше й се да закрещи, да го разтърси с две
ръце, за да го накара да дойде на себе си… само ако бе узнала
какво му е минало през главата. Би могла да му говори, да го
убеждава, дори да го остави, ако това би спасило живота му. Ала
той не бе споделил и дума с нея. Просто си бе тръгнал и бе
стигнал до въжето в тъмния килер.
Това бе изход за страхливеца и част от нея го намрази, но с
другата си част Габи винаги щеше да го обича. А по тъмно,
загледана навън през прозореца, тя си припомни думите на
игуменката, че майка му е сторила същото, че той е бил
подвластен на същия порок и Габриела не е била в състояние да
промени нищо. Ала дори съзнавайки го, се чувстваше
непоносимо виновна. В душата си усещаше, че отговорността за
случилото се е нейна, така, както смяташе Джо за смъртта на брат
си. Легна си в тъмното и дълго мисли за него, разбираше, че
колкото и да го е обичала, и той – нея, тя го бе убила. Бе платила
прескъпо за това, но в едно бе абсолютно сигурна, че каквото и да
се случи оттук насетне, Господ никога нямаше да й прости.

≈ 16 ≈

Цяла седмица, след като нае стаята при госпожа Бослицки,

Габриела не спираше да обикаля улиците. Търсеше работа
навсякъде, където й хрумнеше. Опита в универсални и други
магазини, в кафенета, ресторанти, дори в малката мърлява
кръчма срещу пансиона, в който живееше. Но никой не я
наемаше въпреки завършеното образование в Колумбийския
колеж, градинарския опит, добрите й маниери и таланта й да
пише. В ресторантите й отказваха под предлог, че няма практика
като сервитьорка. А в магазините я отхвърляха с аргумента, че й
липсва опит в търговията.
Ходеше дълго пеш и много надалеч в търсене на работа,
молеше се само да не започне да кърви отново, защото не би
посмяла да харчи пари за лекар. Беше изгубила вече надежда, а
172
средствата й тревожно се топяха, когато един ден късно следобед
се отби в малка сладкарница на Осемдесет и шеста улица да
хапне паста и да пийне кафе. От сутринта не бе яла нищо и не
можеше да устои на изкушението, но се притесняваше, че пръска
много пари.
Взе си еклер и чаша кафе с шлаг – вкусен лек сметанов крем,
който плуваше отгоре. Забеляза, че възрастният германец,
собственик на сладкарницата, сложи на прозореца надпис:
ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК. Знаеше вече, че е направо
безнадеждно, ала въпреки всичко реши да го попита, когато
плащаше пастата и кафето. Честно му заяви, че няма опит, но се
нуждае от работата и е сигурна, че може да обслужва масите.
После в отчаянието си му призна, че е живяла в манастир, където
е сервирала храната. Той бе първият човек, комуто доверяваше
това, защото не искаше да й се налага да отговаря на други
въпроси, а се нуждаеше от работата и бе готова да каже всичко,
само и само да я получи. Собственикът очевидно бе заинтригуван
от думите й.
— Монахиня ли си? – Огледа я с интерес. Имаше гъсти
побелели мустаци, а кожата на плешивата му глава лъщеше и й
заприлича на Джепето, бащата на Пинокио.
— Не, бях послушница – отвърна тя и очите й се изпълниха с
толкова голяма тъга, че му се прииска да се протегне и да я
докосне. Момичето имаше вид на човек, който се нуждае от добра
храна и приятелска ръка. Беше безплътно слаба и прекалено
бледа, той изпита дълбоко съчувствие.
— Кога можеш да започнеш? – попита я, без да откъсне очи от
нея. Тя се държеше добре, имаше елегантна стойка и беше
красива. Собственикът усети, че девойката е нещо повече от
онова, което се долавяше на пръв поглед, и се изненада, че е
облечена в толкова грозна черна рокля. Все още носеше онази
лъскава рокля с неотстранимите петна, която й бяха дали в
манастира, не дръзваше да пилее пари за дрехи. Чудното е,
помисли си той, че има много аристократичен вид и сякаш е от
богато семейство, но по облеклото й личеше, че преживява
трудни времена.
— Веднага – отвърна незабавно Габриела. – Живея наблизо. И
в момента съм свободна.
— Сигурно. – Мъжът се усмихна. Облеклото й издаваше, че се
нуждае от пари. – Добре. Започваш утре. Шест дни седмично. От
обяд до полунощ. В понеделник почиваме. – Това означаваше
дванайсетчасов работен ден и тя знаеше, че ще й е много трудно,
но бе толкова благодарна, че би направила, каквото поиска той,
дори би чистила пода. Това обаче щеше да се разбере по-късно.
173
 Научи, че името му е господин Баум и че е от Мюнхен. В
сладкарницата работеха още четири жени, всички бяха на средна
възраст, три от тях бяха германки. Това бе семейна фирма,
чудесно чисто местенце, сервираха обилни германски блюда, а
следобед и вечер предлагаха пасти. Госпожа Баум правеше
пастите и готвеше.
Когато влезе в пансиона на Осемдесет и осма улица, на лицето
на Габриела бе изписана широка усмивка и госпожа Бослицки
забеляза това.
— А, значи си срещнала принца или си намерила работа? –
съдържателката се притесняваше за нея. Нямаше я по цял ден,
обикаляше неуморно, а когато се стъмнеше, се прибираше в
стаята си и оставаше сама. За момиче на нейната възраст това бе
нерадостен живот, не бе нормално.
— Намерих работа – отвърна тя сияеща. Щеше да получава два
долара на час и вече бе сигурна, че ще може да плаща наема си.
Парите на майка Грегория се стопяваха всекидневно. – Наеха ме
в една сладкарница на Осемдесет и шеста улица. – Беше на
четири пресечки от пансиона и въпреки дългия работен ден й
изглеждаше чудесно. Молеше се само през следващите няколко
седмици, понеже щеше да бъде на крака по цял ден, да не
направи кръвоизлив. Не бяха минали и две седмици от аборта…
от смъртта на Джо… нямаше седмица, откакто бе принудена да
напусне манастира… сполетяха я толкова много ужасни неща, но
най-сетне й се бе случило нещо хубаво.
— Поздравления! – усмихнато я приветства госпожа Бослицки.
– Може би сега най-сетне ще излезеш от стаята си, ще погледаш
телевизия или ще слушаш музика. Всички наематели мислят, че
новият обитател е пътуващ търговец.
— През повечето време ще отсъствам, госпожо Бослицки –
обясни Габриела. – Ще работя от обед до полунощ. Но тази вечер
ще сляза долу. Обещавам.
— Само след като хапнеш. Я се погледни, като върлина си. Ако
малко не понапълнееш, никога няма да си намериш съпруг.
Момчетата не обичат върлините. – Тя размаха заплашително
пръст пред погледа й, а Габриела се разсмя. Госпожа Бослицки й
напомняше на някои от възрастните монахини в манастира,
макар никоя от тях да не я бе подтиквала да си търси съпруг.
Тъкмо обратното.
Габи реши да се вслуша в съвета й и същата вечер отиде в
евтината и не особено чиста кръчма отсреща, където си поръча
ястие от кълцано месо. Беше съвсем обикновено, но питателно, и
й напомни донякъде храната в „Сейнт Матюс“, което пък събуди
носталгията й по манастира. Бе готова на всичко, само и само
174
отново да види майка Грегория, просто да я зърне как върви
забързана по коридора с кръстосани ръце, скрити в широките
ръкави, а тежките мъниста на молитвената й броеница току се
подмятат. Би се радвала да види и която и да е от другите сестри.
Сестра Агата или сестра Тимоти, сестра Еманюел… или сестра
Имакюлата. На връщане към пансиона съзнанието й бе
погълнато от мисли за тях, а когато се прибра, се сети за
обещанието към госпожа Бослицки да се отбие в дневната. Не
беше в настроение, но си помисли, че ако не го стори, ще
изглежда невъзпитана. Затова се насили да влезе, макар и за
няколко минути. Като прекрачи прага, се изненада колко много
хора седяха там. Бяха шест-седем души, разговаряха и играеха
карти. Телевизорът бе включен, а един възрастен господин с бяла
коса, който приличаше на Айнщайн, дрънкаше на пианото. Той
смяташе, че инструментът се нуждае от акордьор, а госпожа
Бослицки спореше с него и го убеждаваше, че никога не е чувала
пианото да звучи по-добре.
Всички я погледнаха с изненада, когато влезе в стаята, и
внезапно Габриела се притесни. Не бе очаквала да срещне
толкова много хора. Повечето около шейсетте, като се изключи
господинът на пианото, който изглеждаше по-възрастен. Жените
бяха белокоси, някои от тях използваха бледосиня боя,
усмихнаха се, щом забелязаха Габриела. С идването й сякаш в
стаята се разнесе повеят на младостта, а тя бе шокиращо красива.
Бе облечена в роклята на сините цветя и със стари износени
обувки на краката, но правата й блестящо руса коса обрамчваше
лицето и създаваше усещането за ореол. Големите й сини очи
излъчваха невинност, а никой от присъстващите не бе достатъчно
проницателен, за да долови тъгата в тях. Изглеждаше далеч по-
млада, за да е видяла кой знае колко от живота или да е страдала
някога. Самото й присъствие ги ощастливяваше.
Госпожа Бослицки я представи. Повечето от обитателите на
пансиона бяха европейци, а една от жените, госпожа Розенщайн,
гордо й съобщи, че е оцеляла от концентрационния лагер
Аушвиц. Живееше при госпожа Бослицки от двайсет години.
Мъжът на пианото й бе представен като професор Томас.
Габриела не беше сигурна дали това бе собственото име, или
фамилията му, но той й се поклони леко и премахна неяснотата с
думите, че се казва Теодор Томас, освен това бил пенсиониран
професор. С интерес научи, че бил професор по литература в
Харвард. Специализирал в областта на английската романистика
от XVIII век.

175
 — А вие къде сте учили? – попита той със закачлива усмивка,
вече се бе отказал от опитите си да съживи пианото. Не можеше
да допусне, че девойка като нея не е посещавала колеж.
— В Колумбийския колеж – отвърна тихо тя.
— Чудесна школа – усмихна се професорът. Бяха чули за нея от
госпожа Бослицки, макар никой да не я бе зърнал нито веднъж,
откакто бе дошла.
— А с какво се занимавате сега, млада госпожице? – попита той,
правеше впечатление на малко немарлив и небрежен с
разчорлената си коса и изсулени панталони. Всъщност
приличаше точно на ексцентричен стар професор. Очевидно бе
по-възрастен от останалите в дневната и Габриела правилно
прецени, че е към осемдесетгодишен, но умът му все още бе
остър, погледът – проницателен, а, изглежда, имаше и добро
чувство за хумор.
— Намерих си работа в един ресторант на Осемдесет и шеста
улица – гордо отвърна тя. Това бе истинска победа за нея,
постижение, от което имаше огромна нужда. – Утре започвам.
— Предполагам, че става дума за едно от онези уютни местенца,
където предлагат пасти. Двамата с госпожа Розенщайн ще
наминем да ви видим, като тръгнем да се разхождаме в тази
посока. – Професор Томас бе очарован от онова, което бе узнал за
миналото й, а той самият бе живял в пансиона почти толкова
години, на колкото бе тя. Съпругата му бе починала преди
осемнайсет години и професорът се беше преместил в пансиона,
след като се бе отказал от апартамента си. Сега живееше от
подаяния, нямаше никакви роднини, единствената му компания
бяха госпожа Бослицки и нейните наематели. А най-новото
попълнение в групата намираше за очарователно и прекрасно.
След като тя си тръгнеше, той щеше да обяснява разпалено на
останалите, че момичето има лице на ангел и че притежава
вродена елегантност и стил.
Взе да я разпитва какво е учила в Колумбийския колеж и
поведе с нея дълъг, интригуващ разговор за романите, които бе
прочела по време на обучението си. С интерес разбра, че тя пише.
Ала Габриела бе много скромна и му каза, че няма нищо, което да
си струва да бъде прочетено. Беше сигурна обаче, макар да го
премълча, че единствено монахините биха харесали разказите й.
Джо бе прочел някои от тях, разбира се, беше му ги дала един
следобед, когато се срещнаха в парка, и ги бе намерил за
възхитителни. Ала подобно на монахините той я познаваше и
обичаше.

176
 — Бих искал един ден да видя някои от работите ви – настоя
професорът, придавайки на разказите й значение, което според
нея не заслужаваха, и тя се усмихна срамежливо.
— Не нося нищо с мен.
— Откъде сте? – поинтересува се той, очарован от новата
обитателка. Отдавна не бе имал възможност да разговаря с
момиче на нейната възраст и го намираше за невероятно
ободрително. Напомняше му за времето в Харвард. У младите
хора и ентусиазираните им умове откриваше нещо, което го
стимулираше, и той с удоволствие би разговарял с нея с часове.
— От Бостън е – отговори вместо Габриела госпожа Бослицки и
девойката изведнъж стана неспокойна. След като бе преподавал в
Харвард, очевидно познаваше града добре, а тя нямаше
представа от него.
— Майка ми живее в Калифорния – обясни Габи, с цел да
отвлече вниманието му. – Баща ми живее в Бостън. – А тя
нямаше местоживеене. Единственият й дом бе пансионът.
— Къде в Калифорния? – поинтересува се една от жените. Тя
имаше дъщеря във Фресно.
— В Сан Франсиско – отговори Габриела, сякаш бе виждала или
най-малкото бе говорила с майка си едва ли не предния ден, а не
преди цели дванайсет години.
— Това са два чудесни града – отбеляза професор Томас,
гледаше я в очите. У нея прозираше нещо, което го разчувства,
нещо много тъжно и мъчително самотно. Госпожа Бослицки го
отдаваше на носталгия по дома, но това чувство бе далеч по-
дълбоко и сурово и той усети, че в съдбата й има нещо трагично.
Нежността й докосна сърцето му, тя поговори и с останалите и
накрая се качи горе с комплект чисти кърпи, за които учтиво
поблагодари.
— Прекрасно момиче – изкоментира госпожа Розенщайн, а
една от другите жени каза, че Габриела приличала на внучката й
в Калифорния. – Много възпитана. Трябва да е имала прекрасни
родители.
— Не е задължително – проницателно натърти професор
Томас. – Някои от най-силните и най-скромните ми студенти
произхождаха от семейства, където не са се държали добре с тях.
А най-умните имаха невероятно глупави родители. Никой не
може да обясни загадките на гените.
Габриела би чула с облекчение думите му. Откакто бе разумен
човек, тя с тревога и страх очакваше да съзре издайнически
признаци, че недостатъците на майка й се проявяват у нея, ала
засега, за нейно успокоение, това не се бе случило. Ето защо,
когато срещна Джо, му казваше, че не иска да има деца.
177
 — Но тя е много приятна личност. Надявам се да се задържи
при нас поне известно време – додаде професорът с топлота в
гласа.
— Не мисля, че сега, след като си намери работа, ще отиде
някъде другаде – увери ги госпожа Бослицки. Беше приятно в
пансиона да има девойка като нея, макар да бе прекалено тиха. –
Изглежда, няма никакви приятели тук. А родителите й не са се
обаждали цяла седмица. Мислех, че ще позвънят, но тя никога не
пита дали има съобщения за нея. Като че ли не очаква някой да я
потърси. – В пансиона на госпожа Бослицки всеки знаеше всичко
за другите, нямаха друго занимание, тъй като бяха овдовели или
пенсионирани. Ако сред тях се появяваше млад човек, оставаше
само докато спести малко пари и веднага се преместваше. Освен
Габриела другият по-млад обитател на пансиона бе
четирийсетгодишен дистрибутор, току-що разведен. Бе силно
заинтригуван от Габриела и поразителната й външност не остана
незабелязана от него, когато му я представиха. Той се връщаше
от кино и се отби в дневната на път за стаята си. Ала тя сякаш не
го виждаше. Много по-интересно й бе да разговаря с професор
Томас.
— Бих искал да отделя малко време да поприказвам с нея –
каза професор Томас и госпожа Розенщайн му се усмихна.
— Ако беше петдесет години по-млад, думите ти биха ме
притеснили, но сега не ми правят впечатление. – Тя от години бе
увлечена по него, но връзката им бе напълно платонична.
— Не съм сигурен, че трябва да се чувствам поласкан. – Той я
погледна над очилата си. – Чудя се защо момиче, завършило
Колумбийския колеж и толкова умно, ще работи като
сервитьорка.
— В наши дни не е лесно да се намери работа – отбеляза с
типичния за нея практицизъм госпожа Бослицки, но професорът
усещаше нещо повече и имаше странното чувство, че около нея
витае някаква загадка.
На следващия ден я срещна, когато излизаше, и се спря да
побъбрят. Габриела тръгваше за работа и бе облечена със същата
рокля на сини цветя като предния ден. Дрехата изглеждаше
много зле и се виждаше, че е съвсем неподходяща за нея, от което
само се засилваше контрастът с прекрасната й външност. При
нейната хубост, дори облечена в чувал и покрита със сажди тя
пак би била невероятно красива.
— Накъде сте се запътили? – не пропусна да попита като
загрижен дядо. Габи все още изглеждаше бледа и уморена, а той
се питаше дали момичето спи добре.

178
 — В ресторант „Баумс“ – усмихнато му отговори тя. Косата му
беше по-чорлава от когато и да било.
— Добре. По-късно ще се разходя натам. Ще седна на една от
масите, които обслужвате вие.
— Благодаря ви. – Бе трогната от нескрития интерес към нея, а
когато излезе от сградата, госпожа Бослицки й помаха от
прозореца на дневната. Поливаше цветята, една от
многобройните й котки обикаляше край нея. Пансионът бе
странно място, пълно с мили възрастни хора, но за своя изненада
Габриела откри, че много ги харесва. След живота в задружната
среда на манастира тя се чувстваше удобно тук. А дори да
можеше да си позволи апартамент, в което се съмняваше, там би
била самотна.
Пристигна в „Баумс“ десет минути по-рано, сложи си чиста
престилка върху дрехите, докато госпожа Баум й обясняваше
какво ще прави, а господин Баум преглеждаше сметките и с
удоволствие отбеляза колко красиво е момичето. Роклята й бе
грозна, ала чиста, обувките й бяха лъснати до блясък, косата й бе
безупречна, прибрана назад с купена неотдавна панделка.
Трябваше да я пусне по-дълга, след като я бяха подстригали в
манастира, но беше чиста и добре сресана.
Що се отнася до семейство Баум, те я смятаха за съвършена. А
следобед задоволството им нарасна. Габриела се държеше
вежливо с всичките им клиенти, внимателно вземаше поръчките
им и не направи нито една грешка. Освен това беше чевръста и с
лекота обслужваше няколко маси. В известен смисъл работата й
напомняше за моментите, когато поднасяше храната на
монахините в манастира. Човек трябваше да е бърз и
организиран, за да сервира на толкова много хора, а тя
несъмнено притежаваше тези качества. Когато професор Томас и
госпожа Розенщайн дойдоха в ресторанта, Габриела вече се
чувстваше като у дома си.
Те си поръчаха щрудел и пай със сливи, кафе с разбита сметана
и накрая й оставиха голям бакшиш, с което я притесниха, но тя
им благодари искрено и продължително. Забеляза, че на
тръгване спряха да поговорят с господин Баум, и ги чу да хвалят
щрудела, а той обеща да предаде добрите думи на жена си.
Професорът и госпожа Розенщайн все още разговаряха със
собственика, когато тя влезе в кухнята да изпълни новите
поръчки. Като излезе отново, те тъкмо си тръгваха. Казаха й, че
ще я видят при госпожа Бослицки, а тя им помаха и се върна да
разнася поръчките.
Оттогава започнаха да идват всеки ден, по едно и също време.
Посещението се превърна в ритуал, но след първия път Габриела
179
неизменно отказваше да взима бакшиш от тях. Твърдеше, че
тяхното покровителство и присъствието им е достатъчна отплата.
Единствено трябваше да плащат поръчката си на господин Баум.
В понеделник, когато бе почивният й ден, на излизане от
обществената пералня срещна госпожа Розенщайн, която се
връщаше от зъболекар. Тя покани Габриела да се присъедини
вечерта към тях в дневната, а по-късно каза на госпожа
Бослицки, че според нея момичето изглежда по-добре. Стори й се
по-силна и здрава, вече не бе толкова бледа. Когато я видя
вечерта в дневната, професор Томас си помисли, че вече не я
владее необятна тъга. Седяха един до друг, бъбреха приятелски,
другите играеха карти, а когато се обърна към нея и заговори
тихо, така че никой друг да не го чуе, Габриела го погледна с
изумление.
— Господин Баум ми каза, че си била монахиня – прошепна
той. Никога не би й хрумнало, че собственикът на ресторанта ще
разпространява този факт. Беше му го съобщила, защото
единственият опит в обслужването на маси, който би го убедил да
я вземе на работа, бе добит в манастира. Професорът обаче си
зададе въпроса дали тъгата й не се дължи на това, или в живота й
има някаква далеч по-мъчителна история. По-скоро подозираше
последното.
— Не съвсем – обясни тя, загледана тъжно на другата страна, а
после пак се извърна към него. – Бях послушница. Това не е
точно същото.
— Ами, същото е – усмихна се той. – Попова лъжичка, а не
жаба. – На лицето му се разля широка усмивка и Габи се засмя
гласно на сравнението.
— Не съм сигурна, че сестрите биха харесали думите ви.
— В курсовете, на които преподавах в Харвард, винаги е имало
по един-двама свещеници. Обикновено йезуити. Никога не са ме
разочаровали – добре образовани, интелигентни и с
изненадващо либерално мислене. – А после, без дори да си поеме
дъх, той върна темата към Габриела. – Колко време живя в
манастира?
Тя се поколеба, преди да му отговори, трябваше да обяснява
твърде много неща, а нямаше желание. Дори само мисълта за
всичко, което бе изгубила напоследък, бе твърде болезнена и той
съзря тъгата в очите й.
— От дванайсет години – тихо отвърна. – Израснах там.
— Сираче ли си? – попита професорът внимателно и имаше
чувството, че й задава въпроса единствено защото е загрижен за
нея, не защото възнамерява да разкаже на другите. Бе

180
чувствителен и мил човек и Габи с изненада установи, че го
харесва много.
— Там ме оставиха родителите ми. Това наистина е
единственият дом, който познавам. – Ала тя го бе напуснала, а
той бе достатъчно досетлив, за да не разпитва за причината.
Усещаше, че не би искала да му каже.
— Сигурно животът на монахинята е много труден. Мога да си
представя. Допреди време безбрачието изобщо не ме
привличаше – отбеляза и й намигна. После погледна госпожа
Розенщайн, която съсредоточено играеше бридж в другия край
на стаята, и двамата се разсмяха. Беше останал верен на жена си в
продължение на четирийсет години и макар да имаше добри
приятелки тук, никога не бе му хрумвало да определя срещи или
да се ожени наново. – Водил съм доста интересни разговори по
този въпрос с йезуитите и дори те не успяха да ме убедят в
смисъла на тази теория. – Ала онова, което говореше,
непрекъснато й напомняше за Джо, той забеляза как тя се
затваря в себе си, изпълнена с мъка, и това го накара да
съжалява, че е подел темата. – Да не би да казах нещо, което да те
разстрои? – взря се в нея разтревожен.
— Не… разбира се, че не… аз просто… много ми липсва –
пророни тя, обърна тъжни очи към него и той видя в тях сълзи. –
Трудно ми бе да ги напусна. – Нещо в тона й му подсказа, че е
била принудена, и професорът реши, че е време да заговори за
друго.
— Разкажи ми какво пишеш – топло я подкани той.
— Няма какво да ви кажа. – Усмихна му се благодарно. –
Понякога пиша просто глупави разкази. Нищо, за което да си
струва да се говори и със сигурност не е от класата на Харвард,
към която сте привикнали.
— Най-добрите писатели винаги говорят така. Лошите се
перчат колко хубави са произведенията им. Пази се от писател,
който те уверява, че ще харесаш много романа му. Гарантирам
ти, че ще задремеш преди края на първата глава и дори ще
захъркаш! – Размаха заплашително пръст пред лицето й, за да
подчертае думите си, и Габриела се разсмя. – И така, след като
изговорих всичко това, кога мога да видя работите ви, госпожице
Харисън? – Бе внимателен, но настойчив, придаваше й значение,
което според нея тя не заслужаваше.
— Нито един от разказите не е у мен.
— Тогава напиши нови – махна той с ръка като вълшебник. –
Трябват ти само писалка и хартия и малко вдъхновение. – А също
време и упорство, душа, която да вложи в тях, все още се
чувстваше, сякаш нейната бе умряла заедно с Джо. – Предлагам
181
ти утре да си купиш тетрадка. – После отново я удари по болното
място, без да иска, и когато го усети, си даде сметка, че да
разговаря с нея е като да минава на пръсти през минно поле. –
Имала ли си някога дневник? – Попита я съвсем невинно и се
притесни, забелязвайки безмерната тъга в очите й.
— Аз… да… имам… но вече не пиша. – Не я попита защо е
престанала. Разбра, че темата е болезнена за нея. Беше твърде
млада, за да таи толкова дълбоки белези, а много от тях,
изглежда, бяха съвсем пресни.
— Какво ти харесва повече? Поезията или разказите? – Сякаш я
измъкваше отнякъде. Приятно му бе да седи до нея, беше толкова
млада и красива. Напомняше му за Шарлот, като че ли бяха
минали хиляди години, откакто двамата заедно учеха във
Вашингтонския университет и бяха почти деца. Ожени се за нея
седмица, след като се дипломираха, и животът им бе помрачен
единствено от липсата на деца. Ала в продължение на четирийсет
години деца му бяха студентите. Съпругата му преподаваше
музика, теория и композиция. Понякога пишеше за него песни с
превъзходни стихове и той разказа всичко това на Габриела, а тя
го слушаше и му се усмихваше.
— Изглежда, е била чудесна.
— Така е – замислен отвърна професорът. – Някой ден ще ти
покажа снимката й. На младини бе много красива. Всички
младежи, които я познаваха, ми завиждаха. Сгодихме се, когато
бе двайсетгодишна. – Тогава попита Габриела на колко години е
и тя му отговори, че е на двайсет и две. Спомените го накараха да
се усмихне и той потупа ръката й с грубата си длан.
— Нямаш представа колко си щастлива, скъпа. Не се отдавай на
тъгата по местата и хората, които си загубила. Животът е пред
теб, очакват те много хубави неща и чудесни хора. Трябва да
побързаш да ги срещнеш. – Ала напоследък тя правеше тъкмо
обратното. Едва-едва пълзеше и си даваше сметка за това. Но
думите му я трогнаха от сърце.
— Понякога е трудно да не гледаш назад – замислено рече
Габриела, а нейното минало бе твърде богато и не всичко в него
бе красиво.
— Всички ние правим така понякога. Секретът е да не гледаш
назад твърде често. Вземи със себе си само приятните спомени и
остави лошите. – Ала лошите бяха твърде много, а хубавите бяха
сладки, но кратки и толкова малко, като се изключат спокойните
години в манастира. А сега дори споменът за тях бе болезнен,
защото бе изгубила безметежния живот. Професорът будеше
обаче възхищението й. Той бе в заника на живота си и все пак
продължаваше да гледа напред с ентусиазъм, вълнение и
182
интерес. Обичаше да разговаря с нея, да не изостава от младите и
не бе изгубил енергичността, нито чувството си за хумор. Това й
правеше изключително впечатление и с поведението си той
даваше неоценим пример на другите. Останалите в стаята се
оплакваха от здравословните си проблеми, от болежките си, от
пенсиите, скърбяха за починали неотдавна приятели,
недоволстваха от състоянието на тротоарите в Ню Йорк и от
кучешките изпражнения по улиците. Томас не се тревожеше от
нищо. Най-голям интерес у него будеше Габриела и животът,
който й предстоеше. Професорът й предлагаше пътна карта към
щастието и свободата.
Тази вечер тя остана до късно с него. Той никога не играеше
бридж с госпожа Розенщайн и приятелите й, казваше, че не
обича, но понякога се състезаваше на домино с Габриела и на нея
това й доставяше истинско удоволствие. Винаги я побеждаваше,
ала тя научи много от него, а когато накрая се качи в своята стая,
призна пред себе си, че е прекарала изключително приятна
вечер. Това бяха малките удоволствия, които споделяха, но
внезапно бе обзета от чувството, че животът й е пълен с нови
приключения. Бе прекарала вечерта в разговори с един
осемдесетгодишен мъж, ала за нея той бе по-интересен от който и
да било на половината на неговата възраст или на нейните
години. С удоволствие предвкусваше бъдещите разговори с него
и дори му обеща, че на сутринта на път за работа ще се отбие да
си купи тетрадка и ще започне да пише.
На следващия ден той дойде в „Баумс“ без госпожа Розенщайн,
защото тя бе отишла на уролог, и първото, което я попита бе,
какво е направила.
— Е, свърши ли го? – заплашително се поинтересува
професорът, а Габи не разбра в първия момент какво има
предвид. После записа традиционната поръчка за кафе и щрудел.
— Какво да съм свършила? – Цял следобед бе доста заета и бе
малко разсеяна.
— Купи ли си тетрадка?
— О, това ли било. – Тя се усмихна победоносно, изумена от
настойчивостта му. – Купих си.
— Гордея се с теб. А сега, щом се върнеш от работа, трябва да
започнеш да я запълваш.
— Вечер, съм много уморена – оплака се Габриела, все още бе
изтощена от загубата на кръв вследствие спонтанния аборт, но не
искаше никой да разбира. Лекарят й бе казал, че ще минат
месеци, преди да се възстанови, и тя започваше да му вярва.
Професор Томас обаче не приемаше извинения.

183
 — Тогава пиши сутрин преди работа. Искам да започнеш да
пишеш всеки ден. Добре е за сърцето, душата и ума, за здравето и
тялото. Ако ти си писателка, Габриела, това е животоподдържаща
система, без която не можеш и не би трябвало да живееш. Пиши
всеки ден – натърти той, после се престори, че я гледа свирепо. –
А сега, веднага ми донеси щрудела.
— Да, сър. – Бе поел доброволно ролята на неин дядо, какъвто
тя никога не бе имала, и не знаеше какво е, за да мечтае за това,
винаги бе принудена да съсредоточава вниманието си само върху
своите родители, върху онова, което те представляваха. Ала
присъствието на професор Томас в живота й беше дар Божи и
Габи истински му се радваше.
Той продължи да я навестява редовно в ресторанта, а в
свободния й ден я водеше на вечеря. Разказваше й за времето,
когато бе преподавал, за съпругата си, за своя живот във
Вашингтон като момче, където бе расъл през деветдесетте години
на XIX век. Тя трудно можеше да си представи това време,
защото той бе съвсем в крак с настоящето, напълно съвременен
човек. Габриела обичаше да разговаря с него, а още по-приятно й
бе да го слуша. Повече от всичко друго те говореха за писането.
Напоследък бе написала един разказ, който му направи
изключително впечатление, той нанесе съвсем малко поправки и
й обясни как по-успешно да разгръща интригата, накрая й каза,
че притежава истински талант. Тя се опита да отхвърли
комплиментите му и да си внуши, че просто е мил с нея, а той се
ядоса и този път наистина гневно размаха пръст пред лицето й.
За неговите студенти този жест винаги беше знак за опасност, но
Габи съвсем не бе изплашена от професор Томас. Тя все повече
започваше да го обича.
— След като казвам, че имаш талант, млада госпожице, значи е
така. В Харвард не съм бил нает да отглеждам банани. Трябва да
работиш упорито, да изгладиш писането си, но ти имаш инстинкт
за верния тон и ритъм… всичко е въпрос на време, на чувство
кога и как да го кажеш, а ти притежаваш тези качества. Не
разбираш ли? Или просто си една страхливка? Така ли е? Страх
ли те е да пишеш, Габриела? Боиш ли се да бъдеш добра
писателка? Е, ти си писателка, застани лице в лице с истината,
научи се да живееш с тази мисъл. Това е дарба и малцина я
притежават. Не я погубвай! – и двамата знаеха, че не е страхлива,
а после Габриела му се усмихна тъжно, припомняйки си думите,
които най-много мразеше.
— Обикновено, когато някой ми каже, че съм силна – сподели
тя с него една от тайните си, – после ме напуска.

184
 Той кимна мъдро и я изчака да изрече още нещо, но тя спря
дотук.
— Може би тогава този някой е страхливец. Обикновено
слабите хора поздравяват другите за силата им, защото те самите
не могат да бъдат силни, или го използват като извинение, задето
са те наранили… това е начин да се каже: „Аз не съм в състояние
да издържа, ти го поеми.“ От силните на този свят се очаква
много, Габи. Това е тежко бреме. – Той виждаше съвсем ясно, че е
така. – Ти наистина си силна. И един ден ще намериш някой
силен като теб. Заслужаваш го.
— Мисля, че вече съм го срещнала. – Тя му се усмихна и го
погали по грубата ръка.
— Просто имаш късмет, че не съм петдесет-шейсет години по-
млад, за да ти покажа какво е животът. Сега ти ще трябва да ме
научиш или поне да ми припомниш. – И двамата се разсмяха.
Професорът я извеждаше всяка седмица, водеше я в уютни
малки ресторантчета в Уест Сайд или близо до пансиона, също
във Вилидж, понякога вземаха метрото, за да стигнат, където се
бяха запътили. Но винаги я канеше на вечеря, въпреки че той
самият разполагаше с твърде малко пари, а тя на свой ред много
внимаваше какво избира. Томас недоволстваше, че Габриела не
се храни достатъчно, не забравяше думите на госпожа
Розенщайн, че е твърде слаба, а понякога я принуждаваше да си
поръча повече неща въпреки протестите й. От време на време я
гълчеше, че изобщо не се среща с млади хора, но всъщност му бе
приятно да я има само за себе си, и се радваше, че предпочита
неговата компания.
— Ти трябва да играеш с деца на твоята възраст – мъмреше я
той и тя му се усмихваше.
— Те играят много грубо. Освен това не познавам никого. Пък и
обичам да разговарям с вас.
— Тогава докажи ми го, като напишеш нещо. – Винаги я
насърчаваше, стимулираше я и преди Деня на благодарността,
два месеца, след като се бяха запознали, тя вече бе изпълнила три
тетрадки с разкази. Някои от тях бяха превъзходни и Томас често
й казваше, че благодарение на усърдието й стилът й е започнал
да се усъвършенства. Неведнъж я убеждаваше да изпрати свой
разказ в някое списание, както я бе подтиквала и майка
Грегория, но тя така и не го послуша. Габриела ценеше много по-
малко от професора написаното от нея.
— Не съм готова.
— Говориш като Пикасо. Какво означава „готова“? Да не би
Стайнбек да е бил готов? Ами Хемингуей? Шекспир? Дикенс?
Джейн Остин? Те просто са направили творбите си публично
185
достояние, нали? Ние не се стремим към съвършенство, ние
общуваме един с друг. Все забравям да те попитам, скъпа, ще си
ходиш ли вкъщи за Деня на благодарността? – Бяха в малък
италиански ресторант в Ийст Вилидж, тя се изненада от въпроса
му.
— Аз… не… – Не искаше да му каже, че няма дом, където да
отиде. Той знаеше вече, че е израсла в манастира, но никога не бе
му обяснявала, че изобщо няма контакт със семейството си, че
вече не е „добре дошла“ в „Сейнт Матюс“. Сега единственото й
семейство бе той. – Не мисля.
— Радвам се да го чуя. – Искрено реагира Томас на чутото.
Всяка година госпожа Бослицки им приготвяше пуйка и той
желаеше Габриела да бъде с тях. Неколцина от обитателите на
пансиона имаха роднини, а младият разведен дистрибутор вече
се бе преместил в друг град. – Надявах се да съм с теб на
празника.
— И аз. – Тя се усмихна и продължи да му говори за най-новия
си разказ. Беше стигнала до задънена улица във фабулата и се
чудеше как да се измъкне – с трагедия или неочаквана
романтична развръзка.
— Избрала си съвсем противоположни възможности, скъпа –
замисли се той, – макар че понякога са свързани. Трагедия и
любовна история. – Думите му отново й напомниха за Джо и
очите й се замъглиха, ала Томас се престори, че не забелязва.
Питаше се дали ще сподели с него какви трагични събития е
преживяла. За момента все още гадаеше, но беше достатъчно
умен и тактичен да не се поинтересува директно. – Всъщност
любовта е трагедия – продължи той.
— Понякога е толкова болезнена, така опустошителна. Няма
нищо по-лошо от нея. Нито нещо по-добро. Знам, че спадовете и
възходите са еднакво непоносими, но точно толкова кошмарна е
и липсата им. – От устата на мъж на неговата възраст това
звучеше сладко и романтично, тя почти си го представяше като
млад, влюбен в булката си, жив герой. – А ти, Габриела,
предполагам, че също намираш любовта за болезнена. Виждам го
в очите ти всеки път, щом засегнем тази тема. – Изрече го с
нежността на млад влюбен, докосна ласкаво ръката й и рече: –
Когато един ден съумееш да пишеш за това, ще видиш, че не е
толкова болезнено. То е един вид пречистване, но процесът може
да е мъчителен. Не го прави, докато не се почувстваш готова.
— Аз… – понечи да му каже нещо, ала после размисли. Искаше,
но се страхуваше, все още я болеше твърде много, за да го
разкаже. – И аз веднъж обичах силно един човек – призна му,
сякаш разбулваше ужасна тайна, а в техния случай с Джо бе
186
точно така. Ала той веднага заподозря, че вероятно тя има много
повече да излее.
— На твоята възраст, Габриела, „веднъж“ е съвсем точно казано.
Предполагам, че ще ти се случи още поне няколко пъти. – Томас
не бе обичал никой друг, освен Шарлот, но то било рядкост и
двамата били много щастливи заедно. Това не се отнасяло за
повечето хора. – Предполагам, че не е потръгнало. – На него му
се струваше, че връзката е приключена, а тя кимна и пое дълбоко
дъх, преди да продължи.
— Той умря през септември – едва успя да прошепне Габриела.
Нямаше намерение да му разказва повече, а и професорът не я
разпитва. Само кимна утвърдително. – Мислех, че ще умра от
мъка, и едва не стана така. – Тя си спомни спонтанния аборт или
по-точно онова, което й бе известно, споменът бе твърде жив, пък
и Габи още не се беше оправила напълно, макар да се чувстваше
много по-добре.
— Съжалявам. – Вече се беше досетил, че в живота й има
някаква трагедия, може би не една. Подушваше го. – Любовта
невинаги завършва по този начин и не би трябвало. Така всичко
изглежда незавършено. Дори след четирийсет години съвместен
живот все още имам какво да кажа на Шарлот.
Габриела кимна с разбиране какво имаше предвид, но тя не бе
в състояние да продължи да говори, и затова известно време той
се впусна да бъбри за жена си и за писането на Габи. Питаше се
как ли е починал приятелят й, предполагаше, че е станало при
катастрофа, но не би посмял да се поинтересува. Човекът си бе
отишъл, а тя бе с разбито сърце и единствено това имаше
значение. Ала той не можеше дори да си представи трагедията,
нито данъкът, който бе платен. Габриела бе сигурна, че дори
професор Томас не би бил в състояние да опише тази история,
беше твърде грозна за нежното му въображение.
Тази вечер взеха такси обратно до пансиона. Беше студено и
той бе в настроение да разточителства, тъкмо бе получил чека с
пенсията, разбираше колко много й е струвало да сподели за
мъжа, умрял преди два месеца. Искаше да направи нещо
специално за нея, а тя му бе благодарна, когато пристигнаха пред
олющената сграда на пансиона на госпожа Бослицки. И двамата
погледнаха небето в един и същи момент. Валеше сняг. Първият
сняг за тази зима, изведнъж Габриела си припомни колко красив
й се бе виждал в манастирската градина. Като дете обичаше да
играе там, а монахините я оставяха да се забавлява на воля. След
като влязоха вътре, тя каза нещо по този повод и се усмихна при
спомена, а той бе щастлив, задето тя се чувстваше добре. Имаше
нужда да се хване за нещо, което би я ободрило. Като всеки човек.
187
 — Прекарах чудесно – рече тя нежно, когато спряха пред стаята
му. – Благодаря ви, професор Томас.
— Няма защо, удоволствието е мое, скъпа — той се поклони
леко и се усмихна. Габи не можеше да си представи как Томас
очаква тези вечери. Беше му станала като дъщеря… любима
внучка, особено след като бе споделила донякъде тайната си с
него. Това бе знак на доверие, който той дълбоко ценеше. –
Очаквам Деня на благодарността – също така с нежност в гласа й
отвърна професорът.
— И аз – каза тя искрено и му се усмихна. Преди не много
време с ужас очакваше празника, а сега не й се струваше толкова
неприятно. Беше изгубила много, но беше намерила нещо, което
блестеше като диамант в снега. И докато се изкачваше бавно
нагоре по стълбите с мисъл за него, Габриела си даде сметка
колко тъжно би било, ако не бе го срещнала.

≈ 17 ≈

Денят на благодарността бе прекрасен за всички тях. Навън

имаше тънко снежно покривало, целият град сякаш бе застинал.
Хората караха ски в Сентръл парк, а по улиците играеха деца,
правеха снежни човеци и се замеряха с топки. Госпожа Бослицки
приготви пуйка, която никой не би могъл да забрави. Бе толкова
голяма, че едва успя да я вкара във фурната. Както всяка година,
разряза я професор Томас. Като че ли всеки пазеше по една
забавна история за Деня на благодарността – за ужасни,
потресаващи роднини или за глупави постъпки от детството.
След това всички излязоха на разходка и нямаше човек, който
да не се оплаче, че ще експлодира от преяждане. Този ден
ресторант „Баумс“ бе затворен и Габриела бе щастлива да е
вкъщи заедно с останалите. Беше като любимата им дъщеря,
племенница или внучка. През двата месеца, откакто живееше
тук, всички я заобичаха.
До края на почивните дни се водиха разговори за коледното
пазаруване, в един момент навсякъде в града се появиха украси.
Госпожа Бослицки и госпожа Розенщайн отидоха да пазаруват в
центъра в „Мейсис“ и след това с изумление разказваха за
множеството по улиците. По време на цялата почивка Габриела
остана в стаята си и работи върху един разказ, а в неделя вечерта
пусна тетрадката в скута на професора с доволно изражение.
— Ето! Престанете да ме корите!
188
 — Добре… добре… нека видим какво си свършила. – Ала този
път дори той се изненада. Разказът й бе превъзходен. Беше
коледна история, изпълнена с печал, от която очите му се
насълзяваха от време на време, но бе чудесно разказана,
елегантно написана, а неочакваният обрат в края беше блестящ.
Томас изпусна спонтанен възглас на възхищение, когато свърши
да чете. Тя го наблюдаваше със скръстени ръце от удобния стар
масивен стол в ъгъла.
— Одобрявате ли го? – попита нервно, макар да виждаше, че е
така. Бе изпаднал в екстаз от него и щеше да настоява да
публикува творбата. Този път нямаше да допусне да му се опъва.
— Дали го одобрявам? Та той е чудесен!
— Трябва да поработя още малко върху него – каза тя с
безпокойство, когато той заговори за публикуване.
— Защо не ми позволиш първо да го редактирам малко? –
предложи Томас и предвидливо прибра тетрадката й в джоба си,
преди тя да успее да започне да спори с него, а после й предложи
да поиграят домино, с цел да я разсее. Ала Габриела бе много
доволна, че той го хареса, и бе готова да изпълни всяко негово
желание, особено тази вечер. Беше работила усилено и
резултатът напълно я задоволяваше. Макар и неохотно, бе
принудена да признае, че това е най-добрият й разказ. Дори го
победи на домино и имаше чувство за пълна победа, когато си
легна, изпитваше облекчение, че е завършила разказа. От три
часа посред нощ бе станала, за да работи върху него. За пръв път
се чувстваше сигурна в писателското си призвание и усещането
бе опияняващо и завладяващо.
А на следващия ден, все още в приповдигнато настроение, тя
отиде на работа. След като не бе работил в събота и неделя,
господин Баум бе решил да отвори в понеделник, макар да бе
почивният му ден. Професор Томас не пропускаше да я навестява
редовно, понякога с някой от другите обитатели на пансиона,
нерядко сам, а когато си тръгна този следобед, Габриела го
предупреди да внимава. От мокрия сняг и студа се бе образувала
поледица. Но професорът бе твърде вироглав и не търпеше
съвети.
Този ден всички клиенти идваха с добро настроение и говореха
за подготовката за Коледа. Дори семейство Баум бяха по-
енергични от обикновено, след като бяха прекарали Деня на
благодарността с трите си дъщери, и посрещаха гостите си по-
любезно. Попитаха и нея как е прекарала празниците, което бе
необичайно внимание, защото по правило я възприемаха като
работник и не проявяваха интерес към личността й.

189
 А когато вечерта Габриела се върна в пансиона, госпожа
Бослицки подаде глава в коридора при звука от стъпките й.
Кимна на Габи да се приближи и за миг тя се притесни да не се е
случило нещо на професора, но съдържателката изглеждаше в
твърде добро настроение, за да е вестител на лоши новини.
— Имаме нов наемател – победоносно съобщи тя. От седмици
се опитваше да намери човек на мястото на пътуващия търговец,
който бе напуснал.
— Чудесно – поздрави я Габриела, доволна, че новината няма
нищо общо с професора. Той ставаше все по-важна личност в
живота й. За кратко време се бе превърнал в единствения й
роднина, а понякога тя толкова се тревожеше за него, че
сънуваше кошмари. Все така продължаваше да спи в долната
част на леглото, дори сега, след като бе напуснала манастира.
— Много е красив – додаде госпожа Бослицки.
— Прекрасно – машинално отвърна Габриела, не разбираше
какво общо има това с нея. А госпожа Бослицки изглеждаше
доволна и девойката се усмихна, чудеше се дали хазяйката й не се
е увлякла по новия обитател.
— Той е двайсет и седем годишен и е страшно умен. Завършил е
колеж. – Габриела й се усмихна, бе леко учудена. Изобщо не
проявяваше интерес към никой мъж, независимо на каква
възраст и колко привлекателен беше. Единственият човек, който
имаше значение в живота й, бе професорът.
— Лека нощ, госпожо Бослицки – твърдо каза Габриела. За нея
денят се бе проточил, но и бакшишите, които получи, бяха добри.
Напоследък си позволяваше да си купува нови дрехи и
предполагаше, че и семейство Баум бяха доволни. Те
подхвърлиха на няколко пъти забележки за старите й рокли от
манастира. Сега тя повечето време ходеше с поли и пуловери.
Дори си купи огърлица от изкуствени перли, а веднъж, когато се
погледна в огледалото, се уплаши, че заприличва на майка си, но
професорът я хареса как изглежда и не се поколеба да й го каже.
Той винаги твърдеше, че му напомня Грейс Кели.
Габриела се качи горе, с облекчение си помисли, че свободната
стая беше на втория етаж и нямаше да й се наложи да ползва
една баня с младежа. Банята на третия етаж се ползваше само от
жени. Освен това се надяваше да мине известно време, преди да
го види.
Ала се натъкна на него още на следващия ден, когато тръгваше
за работа, навлечена заради студа в тежкото сиво палто, една от
новите й придобивки, и с бели предпазители за ушите. Той
стоеше на вратата и помагаше на госпожа Бослицки, натоварена с

190
торба покупки, щом зърна Габриела, веднага й се усмихна
любезно.
— Здрасти, казвам се Стив Портър – представи се младежът. –
Аз съм новият.
— Приятно ми е да се запознаем – студено отвърна девойката,
несъзнателно изпита облекчение, че не го намира за красив.
Имаше гъста черна коса, тъмни очи, беше висок и слаб, но с
широки рамене. Изглеждаше добре, ала у него имаше нещо,
което не й хареса и докато крачеше към ресторанта, реши, че това
е самонадеяността му. Беше твърде самоуверен и се държеше
прекалено фамилиарно. Нямаше нищо общо с Джо, който се бе
превърнал в мерило за съвършенство за нея поради факта, че бе
единственият мъж, когото бе познавала в библейски и всякакъв
друг смисъл. Веднага реши, че новият наемател не й допада. И
категорично го съобщи на професора следващия път, когато
седнаха да играят домино.
— О, Габи, не мърмори – сгълча я Томас с дрезгав глас. – Той е
добро момче. Хубав е и вероятно го съзнава. И какво? Това не го
прави престъпник.
— Не ми харесва – твърдо рече тя.
— Ти се страхуваш да не бъдеш отново наранена. Знаеш ли, не
всички ще умират, не всички ще те напускат, не всички ще те
нараняват – с нежност я убеждаваше той, а Габриела поклати
глава, не желаеше да продължава разговора. Престори се, че
съзнанието й е заето от мисълта как да го победи на домино, но и
двамата знаеха, че не е така. Нещо в поведението й говореше на
възрастния професор, че е уплашена.
Присъствието на Стив Портър в къщата всъщност беше заплаха
за нея. Но това не бе изненадващо, като се има предвид, че от
дете бе живяла в манастир.
— Не се страхувай от него – успокояваше я професорът, – той
вероятно изобщо не се интересува от теб. – Забеляза, че думите
му я отпуснаха, макар да се надяваше, че греши и Стив ще се
заинтересува от нея. Изглеждаше му приятно момче, а
професорът смяташе, че за Габи ще е добре да се среща с някой
на нейната възраст. Тя, изглежда, нямаше желание да се вижда с
друг, освен с него, което го ласкаеше, но не бе добре за нея.
Затова смяташе, че ако я остави сама, в крайна сметка двамата
млади ще тръгнат един към друг.
Ала през следващите седмици Габриела правеше всичко
възможно да избягва Стив Портър. Държеше се грубо с него,
което бе необичайно за нея. Тя винаги бе много вежлива към
всички. Но не и към Стив. Той обаче сякаш не забелязваше.

191
Неизменно бе в добро настроение и беше крайно учтив с
възрастните хора.
Купи голямо коледно дърво и го постави в дневната.
Сам осигури и играчки за елхата, защото госпожа Бослицки
никога не си правеше труда, а и се притесняваше да не обиди
обитателите евреи. Ала, изглежда, на никой не му направи лошо
впечатление, всички бяха единодушни, че той е чудесен млад
мъж. Неотдавна бе пристигнал от Демойн и търсеше работа,
свързана с компютрите. Всеки ден предобед и следобед отиваше
на интервю, винаги беше добре облечен, със спортно палто или с
костюм. Всички в къщата, с изключение на Габи, го одобряваха.
И мислеха, че ще бъде – страхотно, ако двамата млади се
залюбят. А Стив се държеше мило с нея, но тя му даде да разбере,
че няма никакви намерения в тази насока.
Всъщност дори му се ядоса един ден на път за работа. Той бе
купил малки коледни венци за всеки от обитателите и бе закачил
един и на нейната врата, дори без да я попита. Тя не искаше да му
е длъжница под каквато и да било форма и малко се подразни от
постъпката му. Ала прецени, че ще е невъзпитано, ако му го
върне, и се почувства длъжна да задържи венеца. Мърмори си
под носа по целия път до ресторанта на Осемдесет и шеста улица.
— Днес ми се струваш щастлива – пошегува се господин Баум,
когато тя влезе в ресторанта. Рядко бе виждал Габи в лошо
настроение, но днес бе много намусена и той дори не посмя да я
попита какво се е случило.
До Коледа оставаше само една седмица и макар да имаше и
бедстващи хора, повечето бяха в приповдигнато настроение.
Изглежда, почивката стимулираше всеки да покаже най-лошите
и най-добрите си страни. Господин Баум несъмнено обичаше
Коледа, а госпожа Баум подготвяше седмици по-рано красиви
пищни къщички с позлата и ги продаваше за радост на децата. Тя
правеше това всяка година и нейните къщички винаги бяха най-
красивите на Осемдесет и шеста улица. Щом ги изложеше на
витрината, клиентите прииждаха и днес не бе по-различно. Пет-
шест души чакаха на щанда и на касата, децата стояха край тях и
посочваха коя къщичка искат. Играчките бяха обсипани с дребни
сладки, шоколадова и захарна глазура. Виждаха се дори малки
северни елени от шоколад. Габриела обичаше да ги разглежда,
мислеше си колко хубаво би било да е имала нещо толкова
вълшебно в детството си. Ала в нейното детство нямаше нищо
вълшебно, никакви прекрасни къщички, нито посещения при
Дядо Коледа. Празникът бе време, когато майка й ставаше
изключително нервна и злобна, винаги беше на ръба на
истерията и никога не пропускаше да я набие.
192
 Опитваше се да не мисли за това и докато обслужваше
клиентите, видя в ресторанта да влиза жена с момиченце, което
възбудено сочеше една от къщичките, направени от госпожа
Баум.
— Тази! Тази! – беше около петгодишно и толкова
развълнувано, че едва се сдържаше, а майка му го водеше за
ръчичката и му говореше нещо, убеждаваше го, че ей сега ще
купят.
Стояха на опашката и като дойде редът им, детето започна да
подскача, пляскаше с ръчички, както си беше с малките червени
ръкавици. На главата имаше шапка със звънче и когато
подскачаше наоколо, издаваше леко звънтене, което според
Габриела бе изпълнено с коледното вълшебство. Ала изведнъж,
както скачаше, детето се спъна и падна, майка му, без да се
колебае, се протегна и го изправи на крака с една ръка,
момиченцето се разплака, не се пускаше от нея, а тя му крещеше.
— Казах ти да престанеш, сега си получи каквото заслужаваше.
Ако отново направиш това, Алисън, кълна се, ще те напляскам. –
Габриела прекъсна заниманието си, стана и се вторачи в тях,
забрави клиентите, чиито поръчки току-що бе взела.
Наблюдаваше като хипнотизирана случилото се, чуваше познати
думи, виждаше изражение на лицето, което не можеше да
забрави цял живот. У него имаше нещо много зловещо, а детето,
което стоеше до жената, продължаваше да плаче. Майката го бе
дръпнала така рязко за ръката, че, изглежда, я бе разместила, и
то заплака още по-силно, когато тя го хвана. Веднъж същото се бе
случило на Габриела, Елоиз я бе дръпнала силно за ръката и бе
извадила лакътя й от ставата и сега в миг си спомни съвсем ясно
какво бе изпитвала. Накрая баща й бе успял да я намести с рязко
завъртане, което й причини нечовешка, но кратка болка. По-
късно родителите й се караха по този повод, след това майка й се
зае сериозно с възпитанието й. А сега тази жена продължаваше
да се държи истерично, докато детето плачеше безутешно, и
Габриела се приближи да й каже, че ръката или по-точно лакътят
му е изваден от ставата.
— Я не ставайте смешна – сопна се жената, а семейство Баум ги
наблюдаваха с растящо притеснение – просто хленчи. Нищо й
няма. – Ала Алисън изобщо не изглеждаше добре, а майка й
продължаваше да я стиска за лакътя. – Искаш ли къщичка, или
не? – изкрещя тя на момиченцето, пак го дръпна за ръката и
всички, които я гледаха, потръпнаха заедно с детето. Беше съвсем
очевидно, че наистина му бе причинила травма. – Алисън, ако не
спреш да плачеш, ще те напляскам по дупето пред всички тези
хора.
193
 — Не, няма да го направите – тихо се възпротиви Габриела,
чувстваше се толкова силна, колкото никога през живота си,
усети приток на адреналин в кръвта. Но това нямаше да се случи
отново и тя нямаше да стои там и да наблюдава безучастно как
жената тормози детето си. – Не ще направите нищо подобно.
— Какво право имате да се намесвате във възпитанието на
дъщеря ми? – жената изглеждаше много ядосана. Беше облечена
в палто от визон и се връщаше от разходка по Медисън авеню
към апартамента си на Парк авеню. Сцената беше съвсем позната
на Габи. Думата възпитание отекна тревожно в сърцето й като
погребален звън.
— Вие не я възпитавате – отвърна й Габриела с глас, който й
звучеше непознато на самата нея, – вие я унижавате и я
изтезавате пред всички тези хора. Защо не й се извините? Защо
не наместите ръката й? Ако свалите палтото й, ще видите, че е
измъкната от ставата.
Жената се обърна към Габриела с аристократично сподавен
гняв.
— Кое е това момиче? Как смее да ми говори по този начин? –
Детето продължаваше да плаче, а майката го дръпна още по-
силно за ръката и то нададе вик, който направо прониза здравото
тъпанче на Габриела. Без да мисли повече, тя нежно освободи
детето от ръката на майка му и започна да сваля червеното му
палтенце. Съблече го лесно и видя веднага, че подозренията й се
оправдават. Ръката висеше неестествено, а момиченцето изкрещя
в мига, в който Габриела го докосна.
— Махнете ръцете си от моето дете! – кресна жената. – Някой
да повика полиция! – Но Габриела се обърна и й заговори с глас,
който приличаше на сатанински.
— Да, нека повикаме полиция, за да обясним какво сте й
причинили. А ако издадете още един звук, ще ви зашлевя
направо пред всички тези хора. – Госпожата остана втрещена с
отворена уста, Габриела се обърна към детето и бързо направи
онова, което бе запомнила от баща си, като се молеше да е
достатъчно умела.
Когато пое ръката на детето и рязко я извърна, се чу ужасно
прещракване и смразяващ звук, но в следващия миг детският
плач секна и момиченцето се усмихна. Ръката бе наместена. В
този миг майката излезе от вцепенението, грабна от нея
палтенцето, трепереща загърна детето и го помъкна към вратата,
като крещеше на Габриела.
— Ако отново докоснете дъщеря ми, ще извикам полиция и ще
накарам да ви арестуват.

194
 — А аз, ако видя отново да постъпвате така с нея, ще
свидетелствам срещу вас в съда и ще видим тогава кого ще
арестуват. – Изобщо не й благодари за стореното, но Габриела
знаеше твърде много за подобни ситуации, за да очаква
благодарност. Просто бе доволна, че помогна на момиченцето и
попречи да бъде травмирано повече. А то плачеше за обещаната
къщичка, която не му бяха купили.
— Но, мамо, ти ми обеща, че ще имам къщичка!
— Не и сега, Алисън. Не и след онова, което направи, отиваме
си право вкъщи и аз ще кажа на баща ти колко си била лоша, а
той ще те напляска! Изложи майка си пред всичките тези хора. –
Бе се съсредоточила върху детето и изобщо не забеляза
отвратените лица на посетителите. Наистина бе звяр, ала това не
бе нищо ново за Габриела.
— Но ти нарани ръката ми! – възпротиви се с умолителен тон
детето, хвърляше през рамо поглед към Габриела, искаше да
остане, да потърси защита от единствената мила дама, която
някога бе срещало. Тази ситуация напомни на Габриела за
Мариан Маркс, жената, която й бе позволила да пробва
диадемата й, и как бе желала да е нейна дъщеря. Винаги
пътищата на малтретираните деца се пресичаха с такива хора, но
те никога не разбираха какъв копнеж пораждаха у тези уплашени
невинни същества.
Габриела наблюдаваше как Алисън прелетя над прага, теглена
безмилостно от майка си. За нея нямаше коледна къщичка. Тя
нямаше нищо. На всичкото отгоре, когато си тръгваше, й казаха
колко ужасна е била, че е виновна за всичко и че майка й никога
не би я ударила, ако не беше толкова непослушна. Това
причиняваше на Габриела физическа болка, тя се обърна към
семейство Баум с помръкнал поглед. Ала онова, което видя, я
изуми още повече от случилото се с детето на име Алисън. Те й
бяха много ядосани. Никога не бяха се замесвали в подобна сцена
и бяха вбесени, че ги постави в такава неловка ситуация, че се
държа непочтително с клиент, независимо колко неправа бе
госпожата, но това им бе струвало продажбата на една от
къщичките. Докато наблюдаваше Габриела, господин Баум бе
стигнал до извода, че е луда. И тя наистина бе полудяла за миг.
При допълнителна странична провокация с радост би зашлевила
жената във визоновото палто, така че да й даде да разбере.
Съвсем ясно помнеше шамарите на майка си. Все още не бе
забравила пронизителния звук, когато Елоиз я удари толкова
силно, че спука тъпанчето й.
— Свали престилката – спокойно й нареди господин Баум, а
клиентите и другите служители ги наблюдаваха с интерес. –
195
Уволнена си! – Той протегна ръка да поеме бялата престилка и
съпругата му кимна одобрително.
— Съжалявам, господин Баум – тихо рече Габриела, не
претендираше да остане на работа, единственото й желание бе да
спаси детето, което нямаше ничия друга защита. – Трябваше да
го направя.
— Нямаш право да се намесваш. Момичето е нейно и тя може
да прави с него каквото поиска. – Все едно чуваше ек от гласовете
на всички онези, които смятаха, че родителите й имат правото да
правят с нея каквото поискат, независимо колко жестоко, опасно,
нечовешко или незаконно беше. Ами ако нямаше кой да ги спре?
Тогава какво? Кой щеше да защити тези деца? Само силните и
смелите. Не и страхливците като семейство Баум, като баща й,
който допускаше да й се случва всичко това. Никой никога не се
застъпи за нея.
— Ами ако тя я убие? Тогава какво ще стане? Ако я убие тук, във
вашия ресторант? Ами ако го направи сега, като се прибере
вкъщи, господин Баум? Тогава какво? Какво ще кажете, когато
утре прочетете във вестника? Че съжалявате, че бихте искали да
можете да помогнете… че не сте знаели? Но вие знаете. Всички
знаем. Виждаме го, хората отминават, защото не желаят да знаят,
защото това ги плаши, неудобно им е, защото е толкова
болезнено. Ами детето, господин Баум? Него също го боли.
Неговата ръка висеше като отсечена, а не ръката на майка му.
— Напусни ресторанта ми, Габриела – кратко изрече той, – и не
се връщай тук никога повече. Ти си опасна, ти си луда. – После се
обърна и отиде да обслужва клиентите, които въпреки видяното
и чутото просто искаха да забравят случилото се.
— Ще се радвам, ако съм опасна за подобни хора – отвърна тя
спокойно и остави престилката на щанда. – Надявам се винаги да
бъде така. Такива като вас, които извръщат поглед, са истински
опасните – обърна се Габриела към присъстващите, които бяха
твърде притеснени, за да я погледнат. После взе палтото си от
закачалката до вратата и в миг забеляза, че професор Томас я
наблюдава. Той бе влязъл, когато детето се разплака, и бе станал
свидетел на случката. С истинско удивление проследи развоя на
събитията. Без да каже дума, помогна на Габриела да се облече и
я прегърна на излизане от ресторанта, усети как трепери, но
въпреки това напусна изправена и горда. Когато най-сетне го
погледна, разбра, че тя плаче.
— Видяхте ли какво се случи? – прошепна му. Сега, когато
всичко бе свършило, буквално не бе в състояние да говори и
въпреки че бе облечена топло, не можеше да спре да трепери. Той
я отведе от ресторанта, мислеше си, че през целия си живот не се
196
бе възхищавал толкова много на никого, и искаше да й го каже,
но беше твърде развълнуван, за да го стори.
— Ти си забележителна жена, Габриела. И аз се гордея, че те
познавам. Онова, което направи, е чудесно. Повечето хора просто
не го разбраха.
— Те са твърде уплашени – тъжно отбеляза тя, вървяха бавно,
ръката му все още обгръщаше раменете й. Повече от всичко
искаше да я защити както от миналото, така и от бъдещето. –
Много по-лесно е да се преструваш, че не виждаш. Баща ми
постъпваше винаги така. Просто я оставяше да прави каквото
пожелае. – За пръв път говореше пред него за детството си, а той
разбираше, че спомените са далеч по-болезнени, много по-
болезнени и имаше чувството, че ще му разкаже всичко, когато
бъде готова.
— И при теб ли беше така? – попита професорът тъжно. Никога
не бе имал деца, но не можеше да си представи някой да се
отнася към тях по този начин. Това бе абсолютно несъвместимо с
разбиранията му.
— Беше много по-зле – откровено призна Габриела. – Майка
ми ме биеше до безсъзнание, а баща ми я напусна. Спасих се само
защото тя ме изостави. Сега съм почти глуха с едното ухо,
повечето ми ребра са чупени, имам белези, шевове и контузии.
Майка ми оставяше кръвта ми да изтича на пода, а после ме
биеше още по-жестоко, задето съм изцапала килима. Не спря,
докато не ме изостави.
— О, Боже. – Очите му се напълниха със сълзи, изведнъж се
почувства много стар. Не можеше да си представи нейния
кошмар от детството, но й вярваше. Вече си обясняваше много
неща – защо беше толкова внимателна към хората, толкова
срамежлива, защо предпочиташе да остане в манастира. Казваха
й, че е силна именно заради онова, което той виждаше у нея сега.
Тя не беше просто силна. Тя имаше душевна мощ, която
побеждаваше дявола, бе оцеляла от кошмари, които мнозина
дори не бяха сънували. При всичките белези и ужасите, които
описваше, бе останала невредима. Беше нормален и
изключително силен човек. Въпреки всичките усилия да я
съсипе, майка й никога не бе успяла да убие духа й. И професорът
й каза всичко това, докато вървяха към пансиона на госпожа
Бослицки.
— Ето защо ме е мразила толкова много – отбеляза Габриела,
вървейки неотстъпно до него. Гордееше се с постъпката си в
ресторанта на семейство Баум. Това й бе струвало работата, но за
нея тя не означаваше нищо. – Винаги съм знаела, че иска да ме
убие.
197
 — Не е хубаво да говориш така за майка си, но ти вярвам. –
После добави намръщен от притеснение: – А къде е тя сега?
— Нямам представа. Предполагам, че е в Сан Франсиско. След
като ме изостави, не съм имала никаква връзка с нея.
— Това е добре. Не бива никога повече да общуваш с тази жена.
Тя ти е причинила болка, която ти стига за цял живот. – Все по-
малко разбираше бащата, който не бе възпрял майката. За
професор Томас те бяха животни, дори нещо по-лошо.
Влязоха заедно в пансиона, ръка за ръка, а госпожа Розенщайн
ги забеляза веднага. Знаеше, че е твърде рано Габриела да се
прибира, и затова веднага я обзе притеснение. Реши, че нещо се е
случило на професора и Габи го е придружила до вкъщи, но беше
тъкмо обратно.
— Добре ли сте? – обърна се тя разтревожено към двамата и те
кимнаха утвърдително в отговор.
— Току-що ме уволниха – спокойно й обясни Габриела. Тя бе
престанала да трепери. Беше странно спокойна, а Томас се
прибра в стаята си, за да сипе за двете бренди.
— И как се случи? – поинтересува се госпожа Розенщайн,
професорът й донесе чашка, но тя я отказа, и той се жертва да я
изпие вместо нея. – Мислех, че всичко там върви по мед и масло.
— Така беше – усмихна се Габриела и внезапно почувствала се
много свободна и силна, отпи от питието. То изгори езика,
овлажни очите и носа й, след това попари гърлото й, ала въпреки
това тя реши, че й харесва. – Всичко вървеше добре, докато днес
не отворих уста и не заплаших да зашлевя един клиент. –
Габриела се засмя изведнъж, защото този път ситуацията й се
стори много смешна, макар двамата с професора да знаеха, че не
беше така.
— Да не би някой да се е пошегувал с теб? – Тя си мислеше, че
става дума за мъж, и се ядоса, че някой може да причини това на
Габриела.
— Ще ти обясня по-късно – отвърна професорът и отпи втори
път от чашата, а във фоайето се появи госпожа Бослицки, която
бе чула глъч.
— Какво става? Май сте организирали забава и сте забравили
да ме поканите!
— Празнуваме – отвърна през смях Габриела. Започваше да
чувства слабо влиянието на алкохола, но това не я тревожеше.
Вечерта бе трудна за нея, изпълнена с болезнени спомени, но тя
се справи и излезе от ситуацията още по-силна.
— Какво празнувате? – попита развълнувана госпожа
Бослицки, нямаше търпение да сподели радостта.

198
 — Току-що загубих работата си – отвърна Габриела и се
изкикоти.
— Пияна ли е? – попита хазяйката и погледна обвинително
професора.
— Повярвай ми, тя го заслужава – обърна се към нея той, в миг
си припомни, че имат истинска причина да празнуват. Нали
затова бе отишъл при Габриела в ресторанта. Погледна я, извади
от джоба си плик и й го подаде. Цялата работа му отне две
седмици. Той си мислеше, че ще трябва доста повече време. – Ако
не си много пияна – подкани я с нежност, – прочети го.
Тя отвори плика, внимателно разгърна писмото с подчертано
плавните движения на човек, пийнал повечко. Никога преди не
бе опитвала бренди, но то наистина я успокои и затопли. Докато
четеше писмото, очите й се разширяваха все повече и изведнъж
тя стана много сериозна.
— О, Боже… мили Боже! Не ми се вярва. Как го направихте? –
обърна се към него с изненада, а после, с писмото в ръка, започна
да подскача като дете.
— Какво е това? – попита госпожа Бослицки. Тази вечер всички
бяха полудели. Може би бяха пили дълго във фоайето. – Да не е
спечелила на лотария?
— Нещо много повече – отвърна Габриела, прегърна нея,
госпожа Розенщайн, а накрая и професора.
Той бе изпратил най-новия й разказ на „Нюйоркър“, без да й
каже, и те се бяха съгласили да го публикуват в мартенския си
брой. Съобщаваха й, че ще й пуснат чек и искаха да знаят има ли
литературен агент. Щяха да й платят хиляда долара. В един миг,
благодарение на професора, бе станала истинска писателка. Бе си
позволил своеволие с разказа й, но и той, както и Габриела
знаеха, че тя самата никога не би го предложила за печат.
— Какво мога да сторя, за да ви благодаря? – попита го Габи.
Това бе доказателството за всичко, в което я бе уверявал, а преди
него – майка Грегория. Бяха прави. Тя беше добра и можеше. Чак
не й се вярваше.
— Единствената благодарност, която искам, е да продължиш да
пишеш. Аз ще бъда твоят агент. Разбира се, докато не си
намериш истински. – Но тя все още нямаше нужда, макар че
според него един ден щеше да й потрябва. Имаше дарбата на
голяма писателка и той го бе прозрял още когато прочете първия
й разказ.
— Можете да бъдете каквото поискате. Това е най-хубавият
коледен подарък, който съм получавала. – В един миг Габриела
забрави, че е изгубила работата си. Вече бе писателка, а като
сервитьорка винаги можеше да си намери друго място.
199
 Тази нощ седяха в дневната до късно, след като всички си
легнаха, разговаряха за случилото се в ресторанта, какво
означава то за нея, обсъждаха детството й, писането, надеждите й
за бъдещето. Професор Томас смяташе, че може да продължи
като писателка, ако го иска, а тя гореше от желание да работи в
тази насока. И когато заяви това пред него, той й повярва. Но
което бе по-важно, с писмото от „Нюйоркър“ в ръка, Габи бе
изпълнена с вяра.
Благодари му отново горещо и искрено и после се качи да си
легне, застана в малката си стая, мислеше за успеха, за Джо и
колко би се гордял с нея. Ако нещата не се бяха развили по такъв
начин, сега те щяха вече да бъдат женени, да гладуват в някой
тесен апартамент, но да са щастливи като две деца. Щяха да
празнуват първата си Коледа, а тя щеше да е бременна от пет
месеца. Ала животът бе предопределил други съдби за тях. Джо
не бе готов да се бори. Беше твърде уплашен, за да премине по
моста към другия живот, където щеше да е с нея. Изведнъж
Габриела разбра какво е имал предвид, когато й казваше, че е
силна. Те двамата бяха много различни – тя искаше да премине
по моста, да се бори за всеки, за всичко. Беше готова да бъде с
него, но независимо колко го обичаше или той нея, Джо просто
не се справи. Представи си отново сцената в ресторанта и се
запита дали той би се възпротивил като нея, даде си сметка, че
надали би постъпил така. Беше много нежен, Габриела знаеше,
че няма да обича никой друг както него. Но какъвто и да бе,
колкото и да я бе обичал, не беше достатъчно, за да се бори за
нея. В последния момент се бе отклонил, беше се отказал и те
бяха загубили всичко. А сега малко по малко тя трябваше да
започне наново. Не го мразеше за стореното, но все още беше
много тъжна и съзнаваше, че винаги, щом помисли за него в
бъдеще, ще се чувства така.
Когато същата нощ погледна през прозореца, видя съвсем ясно
лицето му, имаше усещането, че е възможно да го докосне.
Широката усмивка, сините очи, как я прегръща… как я целува.
Това й причини непоносима душевна болка. Но при цялата си
любов към него разбра нещо друго за себе си. Умееше да оцелява.
Той я бе изоставил, ала тя не умря. И за пръв път бе развълнувана
от бъдещето, което й готвеше животът, и не се страхуваше.

≈ 18 ≈

200
 Два дни преди Коледа, по-малко от седмица, след като бе
уволнена, Габриела се отби в книжарница да купи подарък за
професор Томас. Искаше да му избере нещо прекрасно, нещо,
което наистина да му достави удоволствие и което липсваше на
претъпканите лавици в стаята му.
Беше решила да си потърси друга работа след Коледа. Имаше
достатъчно спестени пари, за да плати наема за януари. А чекът
от „Нюйоркър“ беше неочакван приход. Искаше от тези пари да
избере нещо наистина хубаво за професора. Вече беше осигурила
подаръци за всички от пансиона – дребни, но оригинални.
Изключение правеше само Стив Портър. Реши, че не го познава
достатъчно добре, за да му купува подарък.
Беше намислила да вземе нещо и на майка Грегория, но
знаеше, че като се имат предвид обстоятелствата, игуменката не
можеше да го приеме. Затова тя реши да й изпрати екземпляр от
„Нюйоркър“ с публикувания разказ в него. Даваше си сметка
колко доволна, колко горда ще е майка Грегория. За нея щеше да
е достатъчно само да разбере, че й е помогнала, а дори да не
получеше отговор, Габриела щеше да знае със сърцето си, че
игуменката все още я обича. Тази Коледа бе първата от години
насам, която щеше да прекара без нея. Но не беше възможно да
се направи нищо.
Габи влезе в една голяма книжарница на Трето авеню и се
огледа. Имаха нови книги и секция със стари, подвързани с кожа
томове, дори някои редки отдавнашни издания. Когато започна
да ги разглежда, беше шокирана от цената им. Откри една-две за
по няколко хиляди долара. Най-сетне избра нещо, което според
нея наистина щеше да зарадва професор Томас. Беше комплект
стари книги от автор, който той често й бе давал за пример. Бяха
с кожени корици, очевидно много четени, но попадали в
грижливи ръце. Когато плащаше, бавно и внимателно отброи
парите за трите тома, които бе подбрала. Никога през живота си
не бе купувала нещо толкова скъпо, но си струваше.
— Направихте добър избор – похвали я младият англичанин на
касата, докато проверяваше сумата. – Миналата година ги
намерих в Лондон и се изненадах, че не бяха се изчерпали
веднага. Това издание е рядкост. – Поговориха няколко минути
за книгите, после той я погледна с любопитство и я попита дали
не е писателка.
— Да – отвърна тя предпазливо, – тоест сега правя първите си
стъпки. Току-що успях да продам един свой разказ на
„Нюйоркър“ благодарение на човека, за когото купих тези книги.
— Вашият агент? – поинтересува се той.
— Не, приятел.
201
 — Разбирам. – Младежът й обясни, че също пише и че
последните години изцяло се е посветил на първия си роман.
— Аз все още творя само къси разкази. – Усмихна се тя. – Не
съм сигурна, че някога ще събера куража да напиша роман.
— Ще го съберете – уверено заяви той, – макар да не съм убеден
дали трябва да ви го пожелая. Аз самият започнах с разкази и
поезия. Ала е ужасно трудно да преживяваш от литература. —
Той беше сигурен, че тя вече го е разбрала.
— Знам – Габриела пак му се усмихна. – Работих като
сервитьорка.
— И аз – засмя се младият човек на свой ред. – Бях барман в
Ийст Вилидж, после сервитьор в „Елейн“, а сега работя тук.
Всъщност съм управител, а ме оставят да се оправям и с някои
покупки. Собствениците живеят на Бермудските острови. Те са
пенсионери, купили са книжарницата, защото много обичат
книгите. И двамата са писатели. – Той спомена две имена, които
веднага й направиха впечатление, после управителят я погледна
с любопитство. – Предполагам няма да се откажете от писането в
името на сервитьорството. – Знаеше, че бакшишите са добри, но
се работеше дълги часове и условията бяха изнурителни.
— Всъщност то се отказа от мен – засмя се тя. – Тази седмица
ме уволниха. По случай Коледа.
— Жената, която работеше с мен, има бебе и следващия петък
напуска. Може би ще ви заинтересува, какво ще кажете?
Заплатата е доста добра, освен това ще можете да четете каквото
поискате, когато няма толкова посетители. – После той й се
усмихна срамежливо. – Пък и твърдят, че не е толкова неприятно
да се работи с мен. Между другото, казвам се Иън Джоунс. – Той
протегна ръка, а тя я пое и на свой ред се представи,
развълнувана от предложението, което й направи. Каза й каква е
заплатата, беше повече, отколкото припечелваше при семейство
Баум, заедно с бакшишите, дори при ангажираност по дванайсет
часа дневно. Това бе работата, която й допадаше. Предложи му да
осигури препоръки, но той каза, че не е необходимо, бе я харесал
на външен вид, като поведение и маниери. Беше изискана и
интелигентна, освен това бе писателка. Според него тя бе
идеалният кандидат. А Габриела се съгласи да започне веднага
след новогодишните празници.
Той опакова подаръка за професор Томас, тя го взе под
мишница, качи се на автобуса за вкъщи с широка усмивка на
лицето и когато влезе в пансиона, буквално изригна от радост.
— Да не би да си продала още един разказ? – попита я
развълнувана госпожа Бослицки, която се втурна във фоайето да
я посрещне.
202
 — Не, случи се нещо по-хубаво. Намерих си страхотна работа в
книжарница! Започвам веднага след Нова година. – По-късно
следобед разказа за случилото се на професор Томас, а той се
зарадва много заради нея и бе доволен, че я вижда толкова
щастлива. Цял ден се бе чувствал зле. Разболяваше се от грип и
бронхитът му се изостряше. Ала бе щастлив, седяха в стаята му и
разговаряха, бе облечен в стария си халат, който му бе удобен и
му топлеше. Габриела нямаше търпение да му даде коледния
подарък, но бе решена да изчака до сутринта на Рождество.
На път към стаята си се натъкна на Стив Портър. Изглеждаше
малко мрачен, ала не можа да се въздържи да не отбележи, че е
щастлива. Тя му обясни, че си е намерила работа, а Стив я
поздрави и й пожела късмет. Той самият бе в Ню Йорк от месец,
всеки ден ходеше на събеседване, но досега не бе успял никъде, и
сподели с нея, че спестяванията му привършват.
— Чувам, че си продала разказ на „Нюйоркър“ – с възхищение
отбеляза той. – Май си извадила голям късмет. Радвам се за теб.
— Не знаеше, че лошият късмет я бе сполетял още в най-ранно
детство и й стигаше за цял живот. Ала на нея й домъчня, че е
потиснат. Струваше й се несправедливо тя да е в такова добро
настроение, когато той преживява трудни времена. Изведнъж се
почувства виновна за всичко, което бе изрекла по негов адрес.
— Благодаря ти за венеца. – За пръв път тя се държеше
вежливо с него. Той, изглежда, се стремеше да зарадва всекиго, а
тя бе прекалено критична, за което сега съжаляваше. – Ще ти
стискам палци, Стив.
— Благодаря, имам нужда. – После той се отдалечи, но след
малко се обърна и Габриела усети погледа му. – Исках да те
попитам нещо, ала не знам дали няма да ти се стори странно.
Чудех се, би ли дошла с мен на литургия в полунощ на Рождество
Христово? – Тя се трогна от поканата му. Даваше си сметка, че
празникът щеше да е труден за нея след смъртта на Джо и
раздялата със „Сейнт Матюс“. Но откак бе напуснала манастира,
не бе ходила на литургия.
— Не съм сигурна дали искам да отида – призна Габи честно, –
но ако все пак реша, ще отида с теб. Благодаря ти за
предложението.
— Моля. Винаги съм на твое разположение. – Той се усмихна и
се запъти надолу, за да провери няма ли телефонни съобщения за
него. Естествено, след като търсеше работа, се обаждаше често по
телефона. А Габриела изведнъж разбра колко несправедлива е
била спрямо Стив. Професор Томас бе прав. Той бе чудесно
момче. Същото се отнасяше и за Йън Джоунс, новия й шеф.
Помисли си колко ли ще е приятно да работи с него. Беше
203
споменал, че живее с някого и очевидно интересът му към
Габриела бе професионален и интелектуален, а не продиктуван
от романтични подбуди, и това напълно я задоволяваше. Не
искаше да се обвързва с никого, да ходи на любовни срещи. Все
още Джо й липсваше и тя се питаше дали някога през живота си
ще бъде в състояние да прояви интерес към друг. Не можеше да
си представи, че би намерила някой, който макар и малко да
прилича на него. Но все пак предложението на Стив бе толкова
мило. Би било прекрасно да бъдат приятели. Напоследък беше в
много добро настроение и нямаше нищо против да завърже
приятелство с него. Вечерта, след като занесе на професор Томас
вечеря от отсрещния ресторант и седнаха да се хранят в стаята
му, тя сподели новото си отношение към Стив.
— Май бяхте прав за него – призна Габриела. – В края на
краищата той изглежда добро момче. Казва, че не може да си
намери работа.
— Трудно е за вярване, когато става дума за такъв умен млад
човек. Разговарял съм с него няколко пъти. Има много
достойнства. Учил е в Йейл, дипломирал се е отлично. Има
магистърска степен по бизнес администрация от Станфордския
университет. Доста впечатляващо. – Това бе една от причините,
поради които професорът искаше да види Стив и Габриела
свързани. Младежът бе умен, добре образован и щом намереше
работа, Томас бе сигурен, че много ще напредне. Само трябваше
да има търпение. Като го слушаше, Габриела си даде сметка
колко щастлива е била да намери работа, която й е присърце,
само дни, след като изгуби предишната. Все още не бе забравила
сцената с малкото момиче в ресторанта и знаеше, че винаги би се
радвала, ако може да помогне на дете в беда. Може би така един
ден Алисън ще знае, че някъде на света има хора, които могат да
се погрижат за нея.
Двамата с професора поговориха още, но й се стори, че
кашлицата му се влошава, затова го остави да почива и се прибра
в стаята си да пише. С изненада намери бележка от Стив. Беше
вежлива и написана с красив почерк.
„Скъпа Габи, благодаря за насърчението. Точно това ми е
потребно сега. Имам много проблеми със семейството си, майка
ми боледува през последната година, миналата зима изгубих
баща си. Всички се нуждаем от малко ободряване, в този момент
не мога да се върна в Демойн, затова, ако дойдеш с мен на служба
в коледната нощ, това би означавало много за мен. Но ако не
можеш, ще го направим друг път. Може би някога ще вечеряме
заедно. (Ако госпожа Бослицки ми позволи да използвам кухнята
й, ще видиш, че съм страхотен готвач! Стекове, спагети, пици!
204
Каквото поискаш!) Пази се, надявам се коледните празници да
завършат за теб така добре, както започнаха. Ти наистина го
заслужаваш. С най-добри пожелания, Стив.“
Тя я прочете внимателно и бе трогната от думите му за
семейството. Очевидно преживяваше тежки времена и Габи си
обеща отсега нататък да е мила с него. Не можеше да си обясни
защо бе проявила толкова мнителност към него. Струваше й се
много сервилен, прекалено старателен и фамилиарен. Но човек
не бе в състояние да устои на някой, който се държеше учтиво.
Засрами се за подозренията си и си помисли, че може би ще
отиде с него на рождественската служба дори само за да му
достави удоволствие. А може би го дължеше на майка Грегория и
на Джо, да се помоли за тях. Тази година бе трудна за нея, но тя
оцеля.
Остави бележката от Стив на тоалетката, извади тетрадката си
и забрави за него. Не го видя до Бъдни вечер, когато следобеда
му каза, че с радост вечерта ще го придружи на литургията, а той
се развълнува много и дълго й благодари за любезността. От това
тя се почувства още по-зле заради нещата, които бе говорила по
негов адрес, и сподели угризенията си с професор Томас, когато
му занесе вечеря.
— Трябва да изпитваш вина – сгълча я той. – Стив е чудесно
момче, преживява труден период. – Всеки ден му се обаждаха от
различни места, но все не намираше работа. Професорът се
чудеше дали той не гледа твърде нависоко и не очаква да бъде
назначен за управител на „Дженеръл мотърс“. Ала въпреки
първоначалното мнение на Габи младежът не му изглеждаше
арогантен, преценяваше го като умен и непринуден.
Срещнаха се във фоайето в единайсет и половина, Стив
задържа вратата, докато тя премине, и двамата излязоха в
мразовитата нощ. Беше заледено, от устата им излизаше пара,
щом понечеха да кажат нещо. През повечето време мълчаха,
защото бе толкова студено, че при всяко вдишване като че ли
огън изгаряше дробовете им, а когато стигнаха в „Сейнт Андрюс“,
Габриела не усещаше бузите си. Черквата бе малка и сякаш
всички енориаши бяха дошли и бяха довели и приятелите си.
Нямаше къде да хвърлиш игла. Когато Габи седна на скамейката
до него, я завладяха познати усещания. Разнасяше се силен
аромат, всички свещи бяха запалени, от олтара миришеше на
борови клони. Сякаш си бе дошла вкъщи, бе обзета от тъга и
носталгия. Дълго стоя на колене и когато по едно време Стив я
погледна, забеляза, че плаче. Не искаше да я притеснява, само
положи нежно ръката си на рамото й, за да й покаже, че е до нея,
а после я махна, за да не й се натрапва.
205
 Тази нощ песнопенията бяха вълшебни и тя ги знаеше
всичките. Цялото паство изпя „Тиха нощ, свята нощ“ и те
заплакаха, когато хорът поде „Слава на теб, Мария“. И двамата
имаха тъжни спомени. Стив бе загубил баща си, майка му бе
болна, а той не можеше да е до нея.
След това Габриела отиде до един от страничните олтари и
запали три свещи пред фигурата на Дева Мария – една за майка
Грегория, една за Джо и третата – за бебето им. Моли се за
душите им, когато излязоха от „Сейнт Андрюс, бе притихнала.
Стив почака известно време, преди да я заговори, после сподели
колко трудно е да си далеч от дома и да изгубиш обичните си
хора. Габи пое дълбоко дъх, не каза нищо, само кимна.
— Изглежда, тази година е била трудна и за теб – отбеляза той.
Невъзможно бе да не обърне внимание, че тя плака, макар да не
й спомена нищо по този повод.
— Така е – призна Габриела. Вървяха към пансиона, рамо до
рамо.
Стив внимаваше да не я докосва, макар че в черквата бе усетила
нежния допир на ръката му върху рамото си, докато плачеше.
— Тази година изгубих двама души, които много обичах… а има
и един трети, когото повече няма да видя. Когато се преместих
при госпожа Бослицки, бях в много трудно положение. –
Опитваше се да му каже, че разбира какво преживява той.
— Тя беше много мила с мен – с благодарност рече Стив. –
Бедната, прекарва половината си ден да отговаря на телефонните
позвънявания около моята работа.
— Сигурна съм, че не й пречи – предположи Габи. Бяха на една
пресечка от пансиона, а после, сякаш току-що му бе хрумнало,
той я покани да пият кафе. Беше един след полунощ, но кафенето
на ъгъла още работеше. – Да, защо не? – непринудено се съгласи
тя. Знаеше, че ако сега се прибере, ще мисли за Джо и ще плаче.
Беше Рождество и не бе възможно да не почувства самотата.
Може би и двамата се нуждаеха от компания. Той също имаше
своята мъка и болка.
Разказа й как е израсъл в Демойн, а после отишъл да учи в
Йейл, след това в Станфорд, обичал много Калифорния, но
решил, че Ню Йорк е по-подходящо място за него. Смяташе, че
тук ще си намери по-хубава работа, и се притесняваше да не е
направил грешния избор.
— Остави времето да покаже – отвърна тя тихо, после той я
попита за живота й в манастира, защото беше чул нещо, и Габи
кимна утвърдително. – Прекарах дванайсет години в „Сейнт
Матюс“. Бях послушница. Напуснах при много сложни
обстоятелства.
206
 — Повечето обстоятелства в живота са сложни, не е ли така?
Това е неприятно. На моменти ти се струва, че нищо никога няма
да върви гладко.
— Понякога е по-лесно, отколкото го правим ние. Мисля, че
сами усложняваме нещата. Или поне на мен започва да ми се
вижда така.
— Бих искал и аз да мисля като теб – въздъхна той, а
сервитьорката им сипа по трета чаша кафе. Бяха минали на
безкофеинова напитка. После Стив й разказа, че е бил сгоден за
момиче, с което се е запознал в Йейл и с което възнамерявали да
се оженят миналото лято, на четвърти юли. Две седмици преди
венчавката тя загинала при катастрофа, на път за среща с него.
Това променило живота му завинаги. После реши да сподели
докрай тайната си с Габриела и очите му се напълниха със сълзи,
когато й довери, че момичето било бременно. Те нямало да се
оженят заради това, а защото се обичали, и бременността просто
ускорила сватбата, той наистина с нетърпение очаквал детето.
Докато го слушаше, Габриела го гледаше с изумление. Все едно
Джо се бе върнал при нея. Тя бе загубила Джо и бебето им.
Искаше да му разкаже, ала не смееше. Любовната история между
послушница и свещеник все още бе твърде шокираща за повечето
хора. Не бе признала това дори на професор Томас.
— Аз се чувствах по същия начин, когато Джо умря – отрони тя.
– Ние искахме да се оженим, но трябваше да уредим много неща.
– А после вдигна към него тъжните си големи очи и реши да
разтовари поне едно бреме от себе си. – Той се самоуби през
септември.
— О, Боже… О, Габи… колко ужасно. – Без да мисли повече,
Стив се протегна и докосна ръката й, а тя не му попречи.
— Сега, когато погледна назад – бяха минали едва три месеца, –
се чудя как съм оживяла. Всички смятаха, че вината е моя, така
мислех и аз. И до ден-днешен живея с това чувство – тъжно каза
тя. То само задълбочаваше общото усещане за вина, но този грях
бе за нея най-големият.
— Не бива да се обвиняваш. Когато хората постъпват така, имат
много причини. Обикновено са подложени на нечовешки натиск.
Престават да виждат нещата реално.
— Да, в по-голяма или по-малка степен се случва тъкмо това.
Майка му се е самоубила, когато е бил четиринайсетгодишен, и
ми се струва, че той обвиняваше себе си за това. А по-големият му
брат умрял едва деветгодишен, тогава Джо бил на седем.
Чувстваше се отговорен и за неговата смърт. Но не мога напълно
да оправдая себе си. Той го направи главно заради мен. Смяташе,
че не може да отвърне на очакванията ми.
207
 — Това е доста голям товар за крехки плещи като твоите. –
Смяташе, че не е честно Габриела да обвинява себе си, но не
искаше да й го каже. Бе преживяла трудни моменти. И двамата
бяха минали през изпитания. Когато тръгнаха към пансиона, той
нежно я прегърна през раменете, а тя не се възпротиви. Беше
Коледа и те бяха споделили един с друг тайните си. Странно бе
колко много неща ги свързваха.
Изпрати я до стълбите към нейната стая, не искаше да й се
натрапва и й помаха за довиждане. Тази нощ тя мисли известно
време за него. Беше чудесен човек и бе преживял същите мъки
като нея. После, както правеше често напоследък, седна в леглото
и заплака, докато препрочиташе писмото на Джо. Ако само
можеше да поговори с него, ако можеше да е до него, всичко
щеше да е различно. Нямаше да е сама тази нощ, да споделя
тайните си с някакъв непознат, да му разказва колко много са се
обичали с Джо. Струваше й се нечестно и неправилно, че той бе
постъпил така. Повече не му се гневеше, само изпитваше тъга. А
когато заспа, сънува Джо, как я чака в градината на манастира.

≈ 19 ≈

На Коледа госпожа Бослицки им приготви пуйка и този път

Стив също се присъедини към тях. Той разказа доста любопитни
истории, които предизвикаха смеха им, и всички си размениха
малки подаръци. Предния ден Габриела излезе и купи на Стив
одеколон, защото се притесни, че не е предвидила подарък за
него, а той се зарадва и каза, че много му харесва. Тъкмо бил
свършил предишното шишенце, пък нямал пари за ново.
Професор Томас направо ахна, когато видя книгите, които
Габриела му подари. Не му се вярваше, че е успяла да ги открие,
тя му съобщи също, че така е намерила новата работа. Всичко
изглеждаше предопределено, това се отнасяше и за срещата й със
Стив. Тази вечер двамата разговаряха дълго, а професорът
забеляза близостта им и бе много доволен, макар че Габриела
общува и с него доста време и както винаги той я победи на
домино. След първата игра Томас покани и Стив да се забавлява
заедно с тях.
Габриела се притесняваше, че професорът не изглежда добре,
все още страдаше от грипа, кашлицата му продължаваше вече
няколко седмици. Госпожа Бослицки му приготви чай с лимон, а
той добави глътка бренди и предложи на Стив чаша, която
младежът прие със задоволство. После се разнежи и каза, че ако
208
не били те, това щяла да бъде най-лошата му Коледа, но
благодарение на тях се чувствал добре. Докато говореше за това,
Стив се огледа наоколо и извърна очи към Габриела.
Тази вечер той я изпрати до стаята й и се задържа на прага.
Беше й подарил хубава тетрадка, подвързана с кожа, и Габи
разбираше, че е по-скъпа, отколкото би трябвало да може да си
позволи. Всъщност бе подарил на всички хубави неща,
професорът получи от него топъл шал.
— Започвам да ги приемам като свое семейство – сподели той и
Габриела го разбра съвсем точно. Тя изпитваше същите чувства
към възрастните хора. Разговаряха за новата работа, за писането
й и не се занимаваха с проблемите от миналото. И без това имаха
да решават достатъчно други задачи. Ала на коледната вечеря
Габи бе усетила липсата на обкръжението от манастира. Искаше
й се да има снимка на Джо и да може да я погледне. Никога не
беше имала, сега й бяха останали само спомените и тя винаги се
ужасяваше, че може да забрави живия израз на лицето му, очите,
интересната му усмивка. Откри, че се е замислила за бейзболната
игра, която той бе организирал на четвърти юли, и се засмя при
спомена за негова шега. Мисълта за Джо все още я преследваше и
Стив го усещаше. Той не искаше да проявява нетърпение,
приятно му бе да бъде с нея и същата вечер, преди да се разделят,
нежно докосна с ръка лицето й. После, когато се сети за тази
интимност, тя се притесни. Все още беше твърде рано да се
обвързва с някой друг. Не знаеше дали някога ще може, а Стив
беше съвсем различен. Той бе част от реалния свят, беше
бизнесмен, не притежаваше невинността и наивитета на Джо, не
излъчваше същото вълшебство. Ала бе добър мъж, беше жив и
беше тук, до нея, а Джо го нямаше. Джо я беше изоставил. Беше
избрал лесния изход, защото не бе достатъчно смел да се бори за
нея. Нямаше съмнение, че беше така.
В деня след Коледа Стив се качи горе и почука на вратата. Беше
излизал на разходка и й бе донесъл чаша горещо какао. Винаги й
правеше силно впечатление със сериозността си, а той се смути,
когато видя, че е заета с писане.
— Мога ли да прочета какво пишеш? – попита, сякаш
благоговееше пред дарбата й. Тя му даде два свои разказа.
Забеляза, че му харесаха, и изпита огромно удоволствие. Те
седяха и дълго разговаряха, после тръгнаха да се поразходят.
Отново беше студено и като че ли щеше да завали сняг. На
сутринта, когато се събудиха, градът наистина бе завит с дебело
снежно покривало и двамата със Стив излязоха и се замеряха със
снежни топки като деца. Той каза, че това му напомняло
детството, а тя се въздържа от коментари за своето. Все още не се
209
чувстваше готова да сподели това. Ала истината бе, че прекарваха
чудесно, после, когато се прибраха, той й призна колко се
тревожи за парите. Изпращаше известна сума вкъщи, за да
подпомага майка си, и ако не намереше работа скоро, вероятно
щеше да му се наложи да се върне или най-малкото да се откаже
от стаята и да потърси по-евтина, може би някъде в по-бедните
квартали на Уест Сайд. Това й прозвуча ужасно, не искаше да го
притеснява и нямаше представа как да подеме темата, но
благодарение на парите от „Нюйоркър“ тя щеше да има заделена
настрана малка сума. Нямаше проблем да му даде на заем, докато
нещата при него не се подобрят. След няколко мъчителни опита
накрая му каза за идеята си и Стив със сълзи на очи й благодари.
Габриела предложи да плати януарския му наем. Стаята му беше
почти на същата цена като нейната, той можеше да приеме
услугата като заем и да й върне парите, когато му бъде възможно.
Тя имаше работа, беше в добра форма и бе много предпазлива
при изразходването на оскъдните си средства.
На следващия ден Габи плати наема на Стив на госпожа
Бослицки и собственичката вдигна с учудване вежди:
— Така значи? Ти ли ще го издържаш сега? Как едно бедно
момче бе ощастливено? – Тя не искаше никой да се възползва от
Габриела, дори приятен младеж като Стив Портър. В края на
краищата, каза следобед на госпожа Розенщайн, никой не знае
нищо за него. Единственото, което им бе известно, беше, че
много го търсят по телефона. Габи обаче я успокои, че това е
просто заем, и то еднократен.
— Надявам се – рече госпожа Бослицки и отиде да прибере
парите. Тя обичаше да получава навреме наема си, но
предпочиташе да й го дават хората, които го дължаха.
На следващия ден Габи разговаря за него с Томас, каза му
какво е направила и професорът като че ли одобри постъпката й.
Според него Габи можеше да му вярва и той бе щастлив, че
двамата със Стив се сближаваха.
А в новогодишната нощ Стив я покани на кино. Това бе първата
й Нова година извън манастира и тя се чувстваше малко
несигурна, но той, изглежда, искаше да бъде с нея. Отидоха да
видят новия филм за Джеймс Бонд, намериха го за забавен. След
това ядоха сандвичи и се прибраха в пансиона навреме, за да
гледат по телевизията празненството на Таймс Скуеър, и в
полунощ Габриела изпита облекчение, когато той не понечи да я
целуне. Вместо това й заговори за годеницата си, а тя мислеше за
Джо, Стив я изпрати до стаята й, създаваше впечатлението, че е
щастлив само от това да е до нея. После, докато стояха на прага,
той я погледна и без да каже дума, бавно я притегли към себе си.
210
Би могла да го възпре и й се искаше, но намираше нещо толкова
привлекателно в начина, по който я гледаше, че тя не му попречи
и Стив я целуна. Насили се да си припомни за Джо, ала с
притеснение установи колко разпалено е отвърнала на страстта
на Стив. Той се възбуждаше само от прегръдката, те се целунаха
отново и Габи имаше чувството, че пропада, когато я въведе в
стаята и затвори вратата след себе си. Бе невероятно
очарователен и тя усети как ръката му опипва блузата й,
откопчава я и докосва кожата й и с огромна неохота го възпря.
— Мисля, че не бива да правим това – прошепна дрезгаво.
— И аз – отвърна той, – но ми се струва, че не мога да се
удържа. – Беше толкова лъчезарен и красив, много по-страстен,
отколкото тя очакваше. После той отново я целуна и изведнъж
Габи разбра, че го желае, а той откопча с една ръка ризата си,
докато с другата освободи сутиена й, започна да гали гърдите й,
след това се приведе и зацелува зърната й. Искаше да му каже да
престане, но установи, че не би могла. А когато най-сетне се
отдръпна и забеляза, че и двамата са полусъблечени и изгарящи
от желание, Габриела погледна притеснено и изненадано.
— Стив, не искам да правим нещо, за което после да
съжаляваме – промълви тя накрая, знаеше, че ако не го спре сега,
няма да може никога да го стори. И двамата бяха големи хора,
нямаха пред кого да отговарят, и двамата бяха загубили
любимите си същества, а чувствата им все още бяха незрели,
нервите – оголени.
— Не мисля, че ще съжалявам за каквото и да било, което съм
направил с теб – прошепна й. – Габи, обичам те.
Тя не можеше да му отвърне със същото. Все още обичаше Джо,
но ръцете на Стив като че ли вършеха хиляди чудеса. Искаше той
да се върне в стаята си, ала не беше в състояние да го изпъди.
Пламенно желаеше да е с него, да лежи до него, да не бъде сама
поне тази нощ. Беше Нова година и тя не искаше да мисли за
друго, освен за настоящето.
— Габи, нека остана с теб. Не искам да се връщам в стаята си,
там е толкова самотно… обещавам, няма да правя нищо, което ти
не желаеш. Просто искам да съм тук.
Тя се поколеба, когато го погледна, и се почувства по същия
начин. Не искаше да остава сама със спомените си, те можеха да
бъдат заедно и да не правят нищо, за което да съжаляват. И
двамата бяха достатъчно силни.
Накрая Габриела кимна утвърдително и легна при него с
блузата и чорапите. Той не бе свалил ризата си, лежаха
прегърнати един до друг под завивките. С него имаше друго
усещане. Стив не бе така атлетичен като Джо и тя не го обичаше,
211
но бе мил човек и се запита дали след време няма да се влюби в
него. Сигурно щеше да стане, помисли си Габи, той галеше косата
й и й шепнеше, почувства се сигурна с него, а това означаваше
много за нея. И двамата бяха толкова самотни.
Те шепнаха дълго в тъмното, накрая тя започна да задрямва в
прегръдката му. Толкова успокояващо бе да усеща близостта му.
— Честита Нова година – отрони сънено и след малко почти бе
заспала, ала изведнъж го почувства. Той продължаваше все така
да лежи до нея, но бе изгубил някъде бельото и ризата си и Габи
усети, че внимателно сваля пликчетата й. Чорапите й вече не
бяха на нея, тя обаче не беше сигурна дали иска да се
съпротивлява. Стив я докосна нежно и тя, без да иска, простена
слабо в тъмнината. Той бе чувствен и опитен и събуди у нея
страст, каквато Джо не бе разпалвал поради невинността и
невежеството си. С Джо изживяваха страстта на сърцата, на
душите си, бяха отдадени един на друг без задръжки. А онова,
което изживяваше със Стив, бе много различно, беше страст от
сексуално естество от най-висша класа и силите, които той
освободи у нея, биха я уплашили, ако не бе така вещ. Целуваше я,
докосваше я, галеше я, бавно я поведе към любовния екстаз и тя
не би го спряла вече за нищо на света. Дори би го молила да не
спира. Дрехите им лежаха на купчина на пода и той си играеше с
тялото й, сякаш свиреше на арфа, Габи изви гърба си на дъга,
изгаряше от желание да го поеме в себе си, докато най-сетне
мъчително бавно той й даде всичко, което искаше от него. Тя бе
завладяна от Стив, полудяла от страст, а той я докара няколко
пъти до върха, накрая започна да му се моли да спре, защото не
издържаше повече. След това отидоха да вземат душ и той отново
я люби прав, после я положи на мокрия под в банята и я облада
със сила и възродена чувственост, която я изненада и я остави без
сила и без дъх. С Джо не бе преживявала подобно нещо и
подозираше, че това повече нямаше да й се случи, но тя никога
нямаше да забрави тази нощ, после те се върнаха в стаята й,
легнаха и той най-сетне я прегърна, притисна я към себе си,
телата им бяха преситени и изтощени и тя заспа дълбоко като
бебе.

≈ 20 ≈

Любовната връзка между Стив и Габриела, която започна в

новогодишната нощ, бе консумирана отново на следващата
сутрин, преди да станат от леглото, и няколко пъти същия
212
следобед, дни след началото й те като че ли правеха само това.
Държаха се вежливо един към друг и бяха много предпазливи,
когато слизаха долу при другите наематели на госпожа Бослицки,
а щом можеха да се отскубнат, препускаха поединично нагоре по
стълбите и се срещаха в стаята й, където се любеха до изнемога.
Правеха любов всякак и на всички възможни места, той я научи
на неща, които тя дори не бе си представяла, че могат да
съществуват. Това нямаше нищо общо с чистата, сладка любов с
Джо Конърс. Ала изживяването със Стив бе далеч по-силно и
невероятно завладяващо. С мъка се разделяше с него сутрин, за
да отиде на работа.
Започна на новото място по план, веднага след Нова година, и
й беше много приятно. Книжарницата бе върхът на мечтите й.
Следваха нощите със Стив, в които той я омагьосваше с различни
удоволствия. А когато не бяха в леглото, те разговаряха и се
смееха, шегуваха се, повечето пъти дори не се хранеха. Бяха
погълнати един от друг и живееха на чипс и бисквити.
— И без това не мога да те изхранвам – пошегува се той, но
когато успееха да станат от леглото, тя винаги го насилваше да
хапне нещо. Знаеше, че в един момент нещата ще се обърнат и
ще може да й върне парите, които бе дала на госпожа Бослицки
за януарския му наем. Ала за момента той нямаше никакви
средства. Говореше, че на първи февруари ще се изнесе, а
Габриела не можеше да понесе мисълта той да я напусне. Затова
плати и наема му за февруари, този път даде парите на него, за да
не разбере никой, че пак тя го прави. Професор Томас с
удоволствие отбелязваше, че Габи харесва Стив, той все още
имаше високо мнение за младежа, не спираше да повтаря колко е
образован, но знаеше, че някои от другите наематели започваха
да подозират любовната връзка с Габриела и не можеше да се
каже, че я одобряваха. Стив не работеше вече четири месеца и
хората коментираха.
Все така всекидневно му се обаждаха по няколко пъти по
телефона, но не постигаше успех въпреки хубавата външност,
блестящия ум и скъпия си гардероб. Просто не се търсеха
специалисти с неговата квалификация или поне така казваше на
Габриела и тя му вярваше. Той смяташе, че хората се
притеснявали от него, защото бил прекалено квалифициран, а
някои просто му завиждали и тя му вярваше. Беше перфектен
във всяко отношение.
Напоследък тя пишеше все по-рядко и професорът я сгълча, а
когато разказът й бе публикуван в мартенския брой на
„Нюйоркър“, той й напомни, че е време да напише друг.
Повтаряше й, че желязото се кове, докато е горещо. Ала
213
единствената топлина, която й бе потребна, бе топлината от
тялото на Стив. С него тя откриваше свят, много по-вълнуващ и
опияняващ от всичко, което си бе представяла. Единственото,
което я тревожеше, бе, че от Коледа насам професорът не се
чувстваше добре. Госпожа Розенщайн го караше да се изследва,
но той винаги казваше, че мрази лекарите, и твърдеше, че тя
вдига шум за нищо, а Габриела бе склонна да му повярва. Без
съмнение не изглеждаше добре и продължаваше да кашля.
Кашлицата бе дълбока и разтърсваща и дори тя да нямаше
връзка със Стив, професорът все едно не бе в състояние да я
изведе на вечеря. Радваше се, че е заета, освен това Габи
изглеждаше много по-добре от преди. Видимо процъфтяваше
под вниманието на Стив.
Понякога Стив я навестяваше в книжарницата и разменяше по
някоя дума с Йън. Двамата мъже, изглежда, си допадаха, което
носеше удоволствие на Габи и нерядко те излизаха заедно на
вечеря с Йън и приятелката му. Както винаги Габриела даваше
пари на заем на Стив. Той никога нямаше. Банковата му сметка
бе празна от три месеца и разполагаше единствено с парите,
които Габи му предоставяше. Всъщност тя го издържаше със
заплатата от книжарницата. Това означаваше лишения за нея, но
жертвата й се струваше незначителна, след като щеше да му
помогне. Пък и той винаги бе благодарен и й се отплащаше с
внимание, беше мил с нея, переше, докато тя ходеше на работа, а
най-често я любеше по няколко часа, щом я видеше да се появява
на прага. Имаше случаи, когато я чакаше в леглото, чисто гол. А
тя не искаше да го разочарова с оплакване, че е уморена след
дългия ден или че просто в момента не го желае. Той обичаше да
й доставя удоволствие, това бе единственият подарък, който
можеше да й поднесе, и беше повече от щедър с тялото си.
През май Габриела си даде сметка, че Стив повече не споменава
за интервюта, нито за компании, в които да се обажда. Изглежда,
вече изобщо не търсеше работа и никак не се притесняваше
направо да й иска пари. За заем не ставаше и дума. Единственото,
което я тревожеше, бе, че във връзката им настъпи невидима
промяна, която той очевидно намираше за нормална. На няколко
пъти го сварваше да рови в дамската й чанта и да си взема
колкото иска пари оттам. След това си даде сметка, че започва да
крие парите си от него. Не му казваше в кой ден получава
заплата. На първи юни тя се замисли, че плаща наема му от шест
месеца, и го попита дали не иска да се откаже от стаята си.
Нейната бе по-хубава, макар неговата да бе по-евтината. Но той
не се възхити от предложението й.

214
 — Не, това ще ме притесни – гордо отказа Стив. – Всички ще
разберат, че ти ме издържаш. Освен това не е хубаво за
репутацията ти. – Ала да плаща всеки месец стаята му беше
катастрофално за бюджета й. Заплатата би била достатъчна за
нея, макар и да не бе твърде голяма, но парите се стопяваха, след
като платеше наема му, такситата за събеседванията и срещите,
храната за деня. Искаше да му предложи да започне работа като
сервитьор, както тя бе постъпила преди време. Ала когато се
опита да повдигне въпроса, след като отново бе платила наема му
и не можеше да прибере дрехите си от химическо чистене, той се
ядоса.
— Да не би да ме наричаш жиголо? – Нахвърли се разгорещено
върху нея в стаята й, а Габриела се почувства омерзена от думите
му.
— Не съм казала това. Просто трябва да разбереш, че не мога да
си позволя да те издържам. – Никога преди не бе разисквала
подобен въпрос с когото и да било, тази територия й бе непозната
и не й харесваше. Караше я да се чувства като чудовище, а
изглежда, смяташе, че тя му дължи нещо и лесно се обиждаше.
— Това ли смяташ, че правиш? – развика се, засегнат до мозъка
на костите си. – Издържала ме! Как смееш! – Ала тя бе дръзнала,
независимо как щеше да го нарече той. – Единственото, което
правиш, Габриела, е да ми даваш пари на заем.
— Знам, Стив… съжалявам. Просто… невинаги се справям.
Заплатата ми не е достатъчно голяма. Мисля, че трябва да
започнеш каквато и да било работа.
— Не съм посещавал Йейл и Станфорд, за да уча как се сервира.
— Нито пък аз в Колумбийския колеж. Това също е добро
учебно заведение, ала когато напуснах манастира, трябваше да си
осигуря храната. – Това важеше и за него, но тя бе започнала да
плаща сметките му. Той я караше да се чувства виновна всеки
път, когато се засягаше тази тема, затова накрая Габи престана да
му задава въпроси и реши да се опита да пише разкази. Този път
обаче не приеха нито един за публикуване. В деня, в който
пристигна отказът, тя пак свари Стив да рови в чантата й. Когато
излезе от банята, видя, че той държи в ръце по-голямата част от
заплатата й.
— Какво ще правиш с тези пари? – попита тя, направо се бе
паникьосала. – Още не съм платила наемите.
— Тя ще чака. Вярва ни. А аз дължа пари на един човек.
— За какво? На кого? – поинтересува се Габриела, бе готова да
се разплаче. Стив създаваше ситуация, която излизаше извън
контрола й, тя нямаше други средства, на които да разчита.
Отношенията им с шеметна бързина се превръщаха в кошмар и
215
когато се опитваше да обсъди проблема с него, той настръхваше –
вероятно защото се чувства притеснен, заблуждаваше се тя. А
отговорите му ставаха все по-неясни, този път отвърна:
— На едни хора.
— Какви хора? – настоя Габи. Та нали не познаваше никого в
Ню Йорк. Ала за човек, който нямаше познати, твърде често го
търсеха по телефона. От месеци госпожа Бослицки се оплакваше,
че се чувствала като в телефонна централа. Габриела си даде
сметка, че не са й известни много неща за него, а той не изгаряше
от желание да споделя тайните си.
— Повдига ми се и съм уморен от въпросите ти – беснееше
Стив, когато тя го притискаше, взе да затръшва вратата на стаята
й и да изчезва. Понякога не се вестяваше с часове и Габи нямаше
представа къде ходи, но той неизменно успяваше да й внуши, че
вината е нейна. Биваше го в това отношение, а тя цял живот бе
играла тази роля. Винаги бе готова да обвини себе си и да приеме
другите за невинни. Разбираше, че е притиснат от
обстоятелствата. В Ню Йорк беше от осем месеца и се чувстваше
унизен, че не работи, поне така й казваше.
Когато разговаряше с Томас на тази тема, тя се чувстваше
предателка спрямо Стив, а професорът винаги я съветваше да
бъде търпелива. Той можеше да остане без работа дълго време.
— Ако дойде за работа при мен, бих го взел веднага. Повярвай
ми, в един момент някой ще го хареса. – Габриела не искаше да
го занимава с проблемите си, от миналата зима здравето му се
влошаваше. Грохна и съвсем отслабна. Тази пролет откриха рак
на госпожа Розенщайн. Всички имаха къде-къде по-големи
проблеми. Тревогите на Габриела бяха нищо в сравнение с
техните. Знаеше, че неприятностите й със Стив ще секнат в
момента, в който той си намери работа.
През юли тя разбра, че краде от чековете й и фалшифицира
името й върху тях. Беше осребрил някои, банковият чиновник,
който водеше сметката й, беше подлудял. Стив бе осребрявал
чекове из целия град и до края на месеца не им бе останал нито
цент. Беше минала седмица, откакто на госпожа Бослицки на три
пъти се бяха обаждали от отдела за условно освобождаване в
Кентъки. Тъй като не знаеше как да постъпи, тя отиде при
професора. Ала той вярваше, че това има разумно обяснение и й
препоръча да не се паникьосва.
След поредица странни съвпадения Томас отвори някои от
писмата до Стив и откри, че той е използвал и други имена,
осребрявайки чекове, и е бил пуснат условно в Кентъки и
Калифорния, където имаше присъди като фалшификатор. Тогава
професор Томас лично се обади на няколко места и онова, което
216
научи, не бе никак приятно. Стив Портър не бе това, за което се
представяше. Не бе учил нито в Йейл, нито в Станфордския, дори
името му не бе Стив Портър. Подвизаваше се като Стив Джонсън,
Джон Стивънс или Майкъл Хюстън. Имаше много имена и
прикрития, досието му в полицията бе безкрайно дълго като
лъжите му. В Ню Йорк бе дошъл след условното си
освобождаване не от Демойн, а от Тексас, и бе под наблюдение.
Професорът се чувстваше ужасно, че е бил подведен и е
насърчавал Габриела да се среща с този мошеник. Стив Портър
бе чудовище.
Томас не знаеше какво да й каже, но след дълго мислене и
терзания реши да се изправи сам срещу Стив и да му предложи
веднага да напусне града, в противен случай щеше да го предаде
на полицията. Планът бе прост, срещу съгласието на Стив да
замине незабавно професорът щеше да запази тайната от
Габриела. Не искаше девойката да разбере, че е била използвана
безсрамно и че мъжът, който тя смяташе, че я обича, се оказва
измамник и лъжец. След всичките й несполуки в живота случаят
със Стив щеше да прелее чашата.
Той го причака в дневната и когато го чу да влиза, стана, за да
го пресрещне. Професорът бе облякъл чиста риза, най-хубавия си
костюм, кашляше ужасно, но искаше това да е разговор между
зрели хора и да постигне джентълменско споразумение, за да
защити Габриела. Не се и съмняваше, че Стив ще го приеме.
Ала в момента, в който зърна младежа, разбра, че ще има
неприятности. Стори му се, че е в мрачно настроение, и правилно
се досети, че е пил. Беше направил малка сделка в Лоуър Ийст
Сайд с марихуана, която искаше да препродаде, но всичко се бе
провалило. Търговецът го бе измамил и той бе изхарчил и
последните пари на Габриела.
— Стив, бих искал да поговоря с теб за момент, ако може –
вежливо се обърна към него професорът, а Стив почти изръмжа,
подминавайки го. Маниерите му вече не бяха така впечатляващи.
— Не сега, професоре. Трябва да се погрижа за някои неща. –
Искаше внимателно да претърси стаята й, понякога тя криеше
пари от него и той знаеше всичките й тайници. Бързаше да ги
провери преди нея.
— Важно е, Стив – упорстваше професорът, изглеждаше
непреклонен. С това изражение той плашеше студентите си, но те
не можеха да стъпят и на малкия пръст на Стив Портър, същото
важеше и за професора.
— За какво става дума? – Стив се обърна към възрастния човек,
който му подаде куп писма. Това бяха изобличителни документи,
които Томас бе използвал, за да започне разследването си. И бе
217
свършил доста работа. Беше се обадил в Станфорд и Йейл, в
изправителните отдели на четири щата. Професорът беше
напълно наясно относно Стив Портър и когато хвърли поглед
върху писмата, Стив разбра всичко. И това не му хареса. – Откъде
ги взехте? – Той леко пристъпи напред към възрастния човек, но
професорът изобщо не се уплаши.
— Пристигнаха при мен по погрешка, отворих ги, без да знам за
какво става дума. Струва ми се обаче, че и двамата предпочитаме
Габриела да не узнае.
— Не ви разбирам – ясно отвърна Стив. — Да не би да
възнамерявате да ме изнудвате, професоре.
— Не, аз ви моля да напуснете и тайната ще бъде запазена. –
Къщата бе празна. Дори госпожа Бослицки бе отишла на лекар.
Двамата мъже бяха сами и Стив го знаеше.
— Ами ако не напусна? – Той погледна възрастния мъж с
присвити очи. Томас разбра, че сега трябва да изиграе
печелившата карта.
— Ще ви разоблича. Много просто.
— Така ли? – рече Стив и лекичко побутна професора, който се
залюля назад, но бързо се окопити. – Ще ме разобличите ли? Не
мисля така. Няма да кажете нищо на Габриела, моята приятелка,
защото в противен случай следващия път, когато излезете на
улицата, ще ви сполети сериозен инцидент, а не мисля, че това
ще я зарадва. Нали знаете, онези малки случки, които завършват
със счупен крак, размазан череп, удар и бягство след това. Имам
много способни приятели.
— Ти си отвратително копеле – вбесен заяви професорът. Стив
бе порочен до мозъка на костите си и напълно се бе възползвал
от милата натура и наивитет на Габриела. На Томас буквално му
се повдигаше при тази мисъл. – Тя не заслужава това. Беше добра
към теб. А ти взе, каквото можа от нея. Защо сега не я оставиш на
мира?
— И защо? – злобно се озъби насреща му Стив. – Тя ме обича.
— Тя дори не те познава, господин Джонсън, господин
Стивънс… господин Хюстън. Кой, по дяволите, си ти – дребен
второкласен спекулант или порочен низък измамник, който
преследва жени? Не, ти си просто едно нищо.
— Това ми върши работа, деденце. Нали не ме виждаш да се
бъхтя от девет до пет? Моята работа е много по-страхотна.
— Ти си противно малко лайно – професорът започна да
настъпва към него, все едно се беше изправил лице в лице с
кобра. Стив бе далеч по-опасен, но възрастният мъж още не го
знаеше. Продължаваше да си въобразява, че може да го принуди
да напусне, а това бе фатална грешка. Без да каже дума повече,
218
Стив пристъпи напред и бутна силно стария човек, той изгуби
равновесие, залюля се назад и падна, като удари главата си в
масата. На слепоочието му се появи кръв, цялата стая се завъртя
пред погледа му, а Стив се наведе над него и го вдигна за яката на
ризата.
— Никога повече не ме заплашвай, изкуфял старец такъв, или
ще те убия, чуваш ли ме? – Ала професорът бе под афект и
започна да кашля силно, не му достигаше въздух, а младежът
още го държеше за яката, задушаваше го с нея. Томас отчаяно се
опитваше да си поеме дъх, но не можеше, в следващия миг, все
още в ръцете на измамника, лицето на възрастния мъж се
изкриви в агония. Стив искаше точно това, неслучайно го бе
стиснал за яката. Сърдечният пристъп щеше да послужи идеално
за целите му. Ала вместо това се случваше нещо много по-лошо,
професорът се задушаваше, въздухът в дробовете му свистеше.
Той загуби съзнание в ръцете на Стив и младият мъж го пусна на
пода, където Томас остана да лежи безжизнен. След това Стив
оправи масата, обиколи стаята, за да се увери, че всичко е в ред,
после бавно набра някакъв телефонен номер. Когато отсреща му
отговориха, престорено тревожно обясни, че един възрастен мъж
от пансиона, в който той живее, лежи в безсъзнание на пода и от
„Бърза помощ“ му обещаха линейка до пет минути.
Стив прибра изобличаващите го писма от пода и ги пъхна в
джоба си, след това посрещна линейката и каза на санитарите, че
е открил професора на пода и, изглежда, възрастният мъж е
ударил главата си в масата. Те веднага забелязаха, че не само това
е проблемът. По-скоро онова, което видяха, бе причина за
падането, отколкото обратното. Светнаха с фенерче в очите му,
провериха основните жизнени функции и го положиха на
носилката, без да губят повече време в разговор със Стив за
уточняване на подробностите.
— Ще се оправи ли? – викаше младежът след тях. – Какво е
станало?
— Изглежда, е получил удар – отвърнаха му те, след две минути
отпътуваха с пусната сирена, а той се прибра вътре с полуусмивка
и затвори вратата зад себе си.

≈ 21 ≈

Габриела подреждаше нови книги, когато телефонът в

книжарницата иззвъня. Йън бе излязъл навън да купи обяд и тя
бързо слезе от стълбата, за да вдигне слушалката. Все още
219
мислеше за книгите, когато чу гласа на Стив, и внезапно
почувства, че се е случило нещо лошо. Стори й се обезумял, едва
ли не ридаеше.
— Какво е станало? – Никога не бе го чувала да говори така.
Напоследък отношенията им бяха малко обтегнати. Бяха
потиснати, че той не си намира работа, а тя не искаше да мисли,
че го притиска, но постоянно се притесняваше, че трябва с
малкия си доход да издържа и двамата. – Какво има?
— О… о, Боже, Габи, трудно ми е да ти кажа… – Стив знаеше
колко много обича тя професора и като слушаше гласа му, сякаш
нож я прободе в сърцето. Дори нямаше представа какво се опитва
да й каже. – Става дума за професора.
— О, Боже, Стив… нещо лошо ли е…
— Прибрах се вкъщи и го намерих на пода в дневната…
изглежда, бе ударил главата си… по слепоочието му имаше кръв,
лежеше до масата. Нямам представа дали не му се е завил свят,
дали не се е спънал, не знам какво се е случило.
— В съзнание ли беше? – попита Габриела, останала без дъх от
притеснение… да не би да се бе случило най-лошото? Дори не
смееше да си го помисли.
— Не съвсем. Беше безпомощен, когато го намерих, а после
изгуби съзнание. Веднага се обадих да дойде линейка. От „Бърза
помощ“ смятат, че е имал сърдечен пристъп или е получил удар.
Все още не бяха наясно. Той просто лежеше там. Линейката
потегли преди броени минути. Заведоха го в централната градска
болница. – В голямото държавно здравно заведение Габи не бе
сигурна, че професорът ще получи най-добрите грижи. От месеци
го молеше да се изследва, както бяха направили госпожа
Бослицки и госпожа Розенщайн. От зимата насам здравето му
непрекъснато се влошаваше. Той вече не я извеждаше, почти не
можеше да напуска пансиона, отказа се дори от кратките
разходки. А кашлицата, разкъсваща гърдите му, все не спираше.
— Обещаха да се обадят веднага щом установят какво му е.
Няма да се отделям от телефона – героично заяви Стив, а
Габриела се изпълни с умиление, че й бе позвънил.
— Благодаря ти, че си бил с него, че си го намерил. Ще изляза,
щом Йън се върне. Той отиде да купи нещо за обяд. – Искаше й
се да грабне чантата си и да хукне към пансиона, но не желаеше
да затваря книжарницата, докато Йън беше в деликатесния
магазин и без да му е казала какво се е случило.
— По-добре изчакай да ни се обадят – предложи Стив, ала
Габриела не искаше и да чуе. Не можеше да бъде далеч от
професора в такъв момент. Той бе семейството, което тя имаше, и
държеше да е до него.
220
 — Не мога да чакам телефонът да позвъни – неспокойно
отвърна Габриела. – Ще тръгна, щом Йън се появи – категорично
му заяви и в този миг видя колегата си на вратата. Даде му знак
да побърза. – Ще ти се обадя от болницата – с тия думи
приключи разговора, бе убедена, че подобно на нея Стив също
очакваше с нетърпение новините, така щяха да се чувстват и
останалите, след като научеха за случилото се.
Габриела съобщи на Йън новината и се извини, че го оставя
сам, когато най-много се нуждае от помощта й, но той я
разбираше напълно и й пожела късмет, а тя изхвърча навън,
стиснала в ръце дамската си чанта. Веднага хвана такси и поръча
на шофьора да кара към болницата, а като отвори портфейла си
да му плати, с изненада видя колко малко пари са останали. Беше
сигурна, че предния ден имаше повече, после нервно потръпна,
мислейки си, че Стив пак се е самообслужил. Притесняваше се
непрекъснато да й иска и очевидно просто бе „заел“ някаква сума,
без да я уведоми, но понякога я оставяше неподготвена, и то
когато най-много й трябваха пари. Едва успя да плати таксито.
Завтече се към спешното отделение, забрави за инцидента с
парите и трескаво питаше минаващите край нея хора накъде да
върви. Каза на служителката името на професора, но се наложи
да чака доста, докато й дадат сведения. Изтече близо час, преди
да я уведомят какво става, но поне разбра, че е още жив. Когато
най-сетне го видя, бе поразена от състоянието му. Лицето беше
посивяло, очите – затворени, беше заобиколен от монитори, цял
медицински екип се бореше за оцеляването му. За да я пуснат
при него, трябваше да ги излъже, че му е дъщеря.
Като че ли никой не й обърна внимание, когато влезе в стаята,
лекарите и сестрите си размениха откъслечни фрази. Подаваха
му кислород, беше включена система за венозно преливане,
правеха електрокардиограма, докато Габриела седеше безмълвно
в ъгъла. Мина доста време, преди да я забележат. Нямаха
представа кога е дошла. По бузите й се стичаха сълзи, стоеше
вкаменена от мисълта, че може да не го спасят.
— Как е? – попита сестрата, която се приближи към нея.
— Дядо ли ви е? – вместо отговор не особено любезно рече
жената, но й съчувстваше.
— Баща. – Габриела реши, че е по-добре да се придържа към
една и съща версия, а и знаеше, че професорът ще бъде поласкан.
Той на няколко пъти й бе казвал, че двамата с Шарлот биха били
щастливи да имат дъщеря като нея.
— Получил е удар – обясни й сестрата. Парализиран е отдясно.
Не може да говори, не може да движи дясната си страна, но е в
съзнание и, мисля, че ни чува. – Габриела бе шокирана. Как бе
221
възможно точно на него да се случи нещо толкова лошо? И да
стане така бързо?
— Ще се оправи ли? – едва прошепна тя и горещо се надяваше
да получи някакво уверение.
— Малко рано е да се каже, електрокардиограмата не е
благоприятна, а и ударът от падането утежнява положението.
— Мога ли да разговарям с него? – Габриела се бореше да не се
поддаде на паниката.
— След няколко минути – рече сестрата, после се върна при
екипа.
Минутите станаха часове, лекарите продължаваха да правят
изследвания и да добавят още апарати, а когато го отведоха в
реанимацията, Габриела изпадна в паника. Тя наблюдаваше
всяка тяхно действие и стигна до извода, че срещат затруднение с
нормализирането на дишането. Чак тук най-сетне й позволиха да
го види.
— Не му говорете много и не очаквайте той да ви отговори.
Бъдете кратка – даде й указания дежурната сестра, а Габриела се
приближи към неговото легло. Косата му бе по-разрошена от
друг път, очите – затворени, но ги отвори в мига, в който чу гласа
й.
— Здравейте – продължи тя, – аз съм… Габи… – Сякаш искаше
да й се усмихне, незабавно я разпозна, но не можеше да
помръдне и не беше в състояние да й каже каквото и да било.
Габриела нежно взе лявата му ръка в своята и я вдигна към
устните си, самотна сълза се търколи по бузата му и попи във
възглавницата.
— Всичко ще се оправи – опитваше се да му вдъхне кураж,
искаше той да живее. – Така казват лекарите – излъга тя, но
професорът сякаш не й вярваше. А после се намръщи, все едно
изпитваше болка и я погледна навъсено. Габриела имаше
чувството, че иска да й каже нещо, но нямаше сили. Беше хванат
в капан зад каменна стена и единственото, на което бе способен,
бе да стиска пръстите й. Той изхрипа на няколко пъти,
изглеждаше развълнуван, сестрата, която го наблюдаваше,
веднага разбра и каза на Габриела, че е време да тръгва.
— Не мога ли да остана? – примоли се девойката с отчаян
поглед, а Томас стисна още по-здраво пръстите й.
— Можете да дойдете след няколко часа. Трябва да поспи. –
Сестрата бе непреклонна. Присъствието на външни хора в
реанимацията бе опасно и вредно.
— Ще се върна – прошепна Габриела, погали бузата му нежно с
ръка, а той затвори очи за миг, отново ги отвори и изпусна
дълбока гърлена въздишка. Очевидно искаше да й каже нещо. –
222
Не се опитвайте да говорите. Само почивайте. – Целуна го по
бузата, а после му рече: – Обичам ви. – Професорът несъмнено го
знаеше, но тя го повтори искрено, от цялото си сърце желаеше да
се оправи.
След като се качи в метрото, Габриела плака по целия път до
вкъщи. Не можеше да плати за такси и си каза, че трябва да
попита Стив за парите в портмонето й, когато се върне. Ала щом
влезе в пансиона, я посрещнаха разстроените наематели и тя
забрави. Стив я очакваше, там бяха също госпожа Бослицки,
госпожа Розенщайн и още неколцина наематели. От часове
седяха в пансиона, чакаха новини, а Стив отново и отново
обясняваше какво е заварил, къде е лежал професорът и какво си
е помислил, когато го е открил.
— Как е той? – попитаха почти в един глас в момента, в който я
видяха.
— Не знам – отвърна тя съвсем честно, – получил е удар и е
ударил главата си, когато е паднал. Не може да говори, дясната
му страна е парализирана, но ме позна. Опитва се да разговаря,
но не може и ми се струва много разстроен. – Не й се щеше да
обяснява колко зле изглеждаше, но то бе изписано на лицето й, а
госпожа Розенщайн се разплака и я прегърна, искаше да я
успокои, но никой от тях не можеше да е сигурен какво ще стане с
професора.
— Как е възможно подобно нещо да се случи така внезапно? –
възнегодува Стив срещу съдбата и всички започнаха да
коментират какъв късмет е имал господин Томас, че младежът се
е прибрал и го е намерил, преди да е станало твърде късно. В
противен случай професорът щеше вече да е мъртъв. По този
въпрос не можеше да има съмнение. – Ето че безработицата би
могла да има добри страни – цинично отбеляза Стив, а Габриела
го погледна със съчувствие. Знаеше колко се притеснява той от
този факт, но не му вървеше и тя го разбираше. Съжали, че
напоследък често го обвиняваше и притесняваше. Като видя
състоянието на професора, се почувства виновна за отношението
си към Стив. Това я накара да се размисли колко бързо се
променя животът и колко лесно човек може да изгуби някого,
когото обича. Вече го разбра. Това правеше проблемите между
тях несъществени.
Стив се приближи към нея и я прегърна.
— Съжалявам, Габи. – Знаеше колко много означава за нея
Томас или поне така си мислеше, но всъщност нямаше представа.
Професорът беше за Габриела върховният символ на
семейството, което никога не бе имала, човек, към когото тя
можеше да се обърне и да разчита, като се изключи Стив. Той бе
223
за нея бащата, когото никога не бе имала, доверен човек, обичан
наставник. Беше я оценил, обнадеждил и я беше дарил с
безрезервна обич, за която беше мечтала от малка. За нея той бе
същото, каквото бе и майка Грегория, макар да го познаваше от
много по-кратко време. А след като в миналото бе изгубила
толкова хора и толкова неща, раздялата с него би я съсипала и тя
го знаеше. Той не биваше да умре. Габриела нямаше да му
позволи.
Габриела се обажда в болницата на няколко пъти, а госпожа
Бослицки и госпожа Розенщайн безуспешно се опитваха да я
накарат да хапне. Тя едва се докосна до храната, а Стив се качи
горе да свърши някои неща. Габриела взе няколко хапки
задушено и две от прочутите сладки на госпожа Бослицки, само
за да не ги обиди. Щом привърши, скочи от масата.
— Връщам се в болницата – съобщи тя, потърси чантата си,
после си спомни, че няма пари. Изтича до стаята си. В
чекмеджето беше сложила плик с малко банкноти, криеше го под
чорапите си, бързо го извади, но бе шокирана, когато откри, че е
празен. Вчера сутринта на скришното място имаше двеста долара
и за нея не беше загадка къде са отишли парите. Не искаше в
този момент да се кара със Стив, но и не искаше вечер да се вози в
метрото.
Бързо отиде до стаята му и го завари седнал да чете някакви
писма, които беше писал.
— Трябват ми пари за такси – заяви му тя, без да се притеснява.
— Нямам, скъпа. Наистина съжалявам. Трябваше да поръчам
малко канцеларски материали, а ксерокопирането на резюметата
ми също струва пари. – Стори й се, че той искрено съжалява, но в
момента не беше в настроение.
— Хайде, Стив, ти си взел онези двеста долара от плика и почти
всичко, което имах в портмонето си. – И двамата знаеха, че
нямаше кой друг да го е направил.
— Честно, скъпа, не съм. Снощи взех само четирийсет долара за
ксерокопиране. Съжалявам, че забравих да ти кажа. Щях да ти
обясня тази вечер, но след всичко случило се не успях. Останали
са ми само два долара. – Той отвори портфейла си и й показа, а
тя бе още по-разстроена, че Стив я лъже. Знаеше, че се
притеснява, когато взема пари от нея, и че понякога я лъже. Но
измамите му нямаше да платят таксито й.
— Стив, моля те, нуждая се от тях. Трябват ми пари, за да се
добера до болницата, а заплата ще получа чак в петък. Престани
да постъпваш така. – Напоследък всеки път, щом отвореше
портмонето си, откриваше, че е празно. Но сега не беше време за
заблуди.
224
 — Не съм сторил нищо – настояваше той, придаваше си обиден
и ядосан вид. – Винаги ме обвиняваш за нещо. Не виждаш ли
колко ми е трудно? Според теб приятно ли ми е?
— Не мога да говоря сега за това – отново я обземаше паника.
Габриела искаше просто да се върне при професора.
— Не ме обвинявай за всичко. Не е честно.
— Съжалявам. – Тя неизменно се опитваше да е честна с него,
но неравенството им ги правеше много чувствителни. – Надали
го е сторила госпожа Розенщайн – продължи Габриела, мъчеше
се да запази спокойствие. – Но някой все пак взема всичките ми
пари. Не желая обаче да бъда груба.
— Няма нищо – каза той и се приближи да я целуне. – Искаш
ли да дойда с теб? – Изглеждаше успокоен, след като тя се
извини, макар все още видимо да бе засегнат, а Габриела винаги
се чувстваше ужасно, обвинявайки го по някакъв повод. Може би
наистина не беше той. Тя често оставяше вратата си отворена, би
могъл да бъде някой от другите наематели и когато погледнеше
лицето на Стив, започваше да му вярва.
— Няма нужда. Ако нещо се случи, ще ти се обадя. – Тя изтича
надолу по стълбите, след като го целуна отново, и с огромно
притеснение попита госпожа Бослицки дали не може да й заеме
пари за такси. Без колебание хазяйката й даде десет долара,
които извади от личното си портмоне. За пръв път през живота
си Габриела молеше някого и госпожа Бослицки не се изненада,
тъй като знаеше, че тя издържа безработен. Стив отегчаваше вече
всички с грандоманските си истории за Станфорд и Йейл и с
постоянните си извинения защо не може да си намери работа. Те
не разбираха защо, след като всички други рано или късно си
намираха. Може би той си въобразяваше, че е прекалено добър за
местата, които му предлагаха. Често го търсеха по телефона, но
не беше за нещо съществено. Госпожа Бослицки вече
съжаляваше, че по Коледа насърчи Стив да се сближи с Габриела.
Тогава си мислеше, че постъпва добре.
— Обади се да ни кажеш как е професорът – поръча й
хазяйката, а Габриела изхвърча през вратата и тичешком се
запъти надолу по улицата да хване такси.
Щом пристигна в болницата и го видя, разбра, че нещата не
вървят на добре. Томас изглеждаше неспокоен, като че ли
изпитваше болка, и всеки път, когато погледнеше Габриела, го
обземаше невероятно вълнение и я гледаше така
многозначително, че тя се плашеше. Накрая сестрите пак я
накараха да си тръгне, но Габриела реши въпреки това да остане
и да спи на канапето в коридора на реанимацията, да не би нещо
да се случи.
225
 На зазоряване стана и влезе при него. Дежурната сестра каза,
че се е събудил и е малко по-спокоен.
— Здравейте – прошепна Габи, настанявайки се до професора.
– Всички от къщата ви поздравяват. – Беше забравила да му го
каже вечерта, но бе сигурна, че той го знае. – А госпожа
Розенщайн поръча да си вземате лекарствата и да не упорствате.
– Тя наистина й го бе казала, докато триеше очите си с носна
кърпичка. – Ние всички ви обичаме – додаде Габриела и това
означаваше много повече, отколкото можеше да си позволи да му
каже.
Цяла нощ размишлява как ще си вземе отпуск и ще се грижи за
него, когато се прибере вкъщи. Беше сигурна, че Йън ще разбере,
поне за няколко седмици. Все едно имаше право на отпуск, а тя
не искаше нищо повече, освен да е до него. Започна да му говори
за разказа, върху който работеше от предната седмица, и
допълни, че Стив го харесва. При тези думи професорът отново се
намръщи и вдигна лявата си ръка, бавно размаха заканително
пръст. Беше много слаб и едва успяваше да помръдне, а Габриела
се усмихна при вида на „прочутия пръст“, както го наричаше
госпожа Розенщайн. Той винаги размахваше пръст на
събеседника си, когато искаше да подчертае или да предупреди
за нещо. Тя си помисли, че я гълчеше, тъй като напоследък не
пише често.
— Ще пиша – обеща, въобразяваше си, че го разбира, но не
беше вярно. – Бях много заета в книжарницата и се опитвах да
помогна на Стив, трудно му е, че не може да си намери работа –
нежно го уверяваше тя, а погледът на професора стана толкова
тъжен, сякаш щеше да заплаче. – Не се опитвайте да говорите –
предупреди го Габриела. – Ако се развълнувате, веднага ще ме
подканят да си тръгна. Когато се приберете вкъщи, ще поработим
върху някои от разказите заедно.
След първия публикуван разказ тя не бе продала друг, но
знаеше, че не заляга достатъчно. Животът й се бе объркал. А сега
и болестта на професора… Не можеше да си представи, че ще
напише дума, докато се притеснява за него. Единственото й
желание бе да му вдъхне живот и да му помогне да оздравее. Това
сега имаше значение за нея.
Той отново затвори очи и за малко задряма, но току се
раздвижваше неспокойно и всеки път, щом отвореше очи и
видеше Габи до себе си, вперваше многозначителен поглед в нея,
сякаш искаше тя да прочете мислите му. Дежурната сестра бе
достатъчно мила да й позволи да остане, другите от
реанимацията твърдо спазваха правилника и редовно я
подканяха да излезе от стаята. Тази сестра й разреши да седи в
226
ъгъла. Габриела го наблюдаваше и се молеше за него. Не се бе
молила така усърдно, откакто бе напуснала манастира. Мислеше
за сестрите и за майка Грегория, припомняше си колко задружни
бяха, колко силни и убедени, че техният Господ винаги ще ги
обича и защитава. Мечтаеше, копнееше да черпи от вярата, която
я бе превела през всичко дотук, желаеше професор Томас да
почувства онова, което усещаше тя.
Той все още бе в унес, когато следобед Габриела най-сетне го
остави, за да се прибере вкъщи. Искаше да вземе душ, да се
преоблече и да съобщи на останалите за състоянието му. Стори й
се, че се е стабилизирал и е добре поне засега. Целуна нежно
бузата му, преди да си тръгне, но този път Томас не помръдна.
Най-сетне бе заспал дълбоко, обърна се и му се усмихна от прага.
Щеше да се оправи, беше силен, бореше се да оживее, тя го
усещаше. Опита се да го внуши и на останалите. Госпожа
Розенщайн възнамеряваше да го посети следобед, а госпожа
Бослицки разказваше каква храна ще му приготвя, когато той се
прибере вкъщи. Тя не завари Стив в пансиона, бе й оставил
бележка. Отишъл беше да играе бейзбол в парка с един приятел,
който имал предвид някаква работа за него, обещаваше й да се
видят по-късно.
Габриела стоя дълго под душа, остави топлата вода
безпрепятствено да я облива, мислеше за човека, който се бореше
за живота си и колко много означава той за нея. Професорът
беше повече от приятел, беше част от душата й и тя си даваше
сметка, че не бива да го изгуби. Готова бе на всичко, за да го
запази, би му дала собствения си живот, ако потрябва. Бог й бе
дарил този човек и сега Габриела нямаше да го пусне да си отиде.
Бе твърдо решена да не позволи на Господ да й го отнеме.
Нямаше право. Вече й бе взел твърде много. Собственото й
чувство за справедливост й подсказваше, че няма да загуби и
този човек.
Когато следобед се върна в болницата, срещна госпожа
Бослицки и госпожа Розенщайн, които си тръгваха. Двете жени
плачеха и й казаха, че професорът се е влошил. Парализата на
дясната страна се задълбочавала, дишането му се затруднявало.
Накрая му направили трахеотомия и поставили респиратор, а
когато Габриела го видя в силно осветена стая, той й се стори
изтощен.
— Разбирам, че днес сте били непослушен – рече му тя, като
приседна до него. – Съобщиха ми, че пощипвате сестрите. –
Очите му й се усмихнаха едва-едва, после отново я загледа
многозначително. Този път не помаха с пръст, не издаде и звук.
Не можеше заради респиратора. Изглеждаше й по-изтощен, но
227
цветът на лицето му бе малко по-свеж. Тя разговаря с него,
знаеше, че чува какво му казва, чертаеше планове какво ще
правят двамата, когато той се прибере вкъщи. Престори се на
недоволна, че от дълго време не я е водил на вечеря. — Това, че
Стив стана част от живота ми, не означава ние да не излизаме.
Той не ревнува от вас, нали знаете, макар че би трябвало. – Тя го
целуна отново по бузата и затворените очи. Томас я погледна,
сякаш водеше тежка битка. Габи му разказа, че Стив е отишъл
следобед да играе бейзбол с някой, който щял да му намери
работа. Възрастният мъж отново отвори енергично очи и я
погледна, но стаята остана изпълнена с тишина. Единственият
звук, който пронизваше ушите им, бе от машините за
поддържане на жизнените му функции и за наблюдение.
Целия следобед Габи остана при него, мислеше тази вечер да се
прибере вкъщи, но накрая се обади в пансиона, поговори със
Стив и му каза, че е решила да остане. Той я уведоми, че ще
вечеря с момчетата, с които играл бейзбол следобед. Денят бил
страхотен и неговият отбор победил. Били добри момчета,
работели в различни фирми на Уолстрийт. Това била страхотна
връзка за него, а Габи с облекчение разбра, че той е зает и не се
сърди, задето тя ще остане в болницата. Чувстваше се виновна, че
не е с него, и след като остави слушалката, се запита как Стив
щеше да плати вечерята си. Все още разсъждаваше над този
въпрос, когато влезе обратно в реанимацията и приседна до
професора.
През по-голямата част от нощта той бе спокоен, изглежда това
се дължеше на респиратора. Сега не бе необходимо да се бори за
всяка глътка въздух. Посред нощ се протегна и взе ръката на Габи
в своята.
— Обичам ви – прошепна му тя, понякога се питаше дали той
не си представя, че до него е Шарлот. Винаги, щом отвореше очи,
я гледаше нежно. През повечето време ги държеше затворени, но
понякога, когато тя го поглеждаше, забелязваше, че е вперил очи
в нея. Имаше странното чувство, че тази нощ е щастлив. Може би
разбираше, че ще се оправи, въобразяваше си Габриела. Сигурно
тя му даваше от силата си и той затова искаше тя да е там, с него.
Останаха така още известно време, хванати за ръце, тя се
унасяше и отпускаше глава, потънала в различни мисли. Тази
нощ сънува странни сънища, с Джо, с баща си, със Стив и
професора. Събуди се с мисълта за болния до нея. Небето
изсветляваше, на хоризонта се появяваха розови петна.
Започваше новият ден, борбата продължаваше. Тя вече не се
съмняваше, че той ще се оправи, а когато се обърна и го
погледна, видя, че очите му са затворени, брадичката му бе
228
отпусната, изглеждаше напълно спокоен. Респираторът
ритмично поддържаше дишането и докато Габриела се бе
загледала в него, един от мониторите пронизително започна да
пищи, а от другия се чуваше свирене на къси интервали. Тя
нямаше време да се попита какво означава това, тъй като в
помещението тичешком нахлуха две сестри. Синята светлина
обля стаята, пристигнаха и двама санитари, които я изтласкаха
настрана, за да му направят кардиопулмонарна реанимация,
силно натискаха гръдния му кош, за да активизират сърдечния
мускул. Изведнъж стаята се напълни с хора, Габи наблюдаваше
ужасена, защото чуваше какво си говорят и разбра какво се бе
случило. Респирато-рът дишаше вместо него, но сърцето бе
спряло. Известно време работиха на високи обороти, после един
от мъжете поклати глава и някаква сестра заговори внимателно
на Габи:
— Той почина… много съжалявам… – Тя стоеше и ги гледаше с
невярващи очи, знаеше, че я лъжат. Сигурно бе. Той не можеше
да направи това. Ами нали беше тук, до нея… гледаше я… тя
държеше ръката му и с всяка своя фибра пламенно желаеше да се
оправи. Той не можеше да умре. Не можеше. Тя нямаше да му
позволи. Ала професорът не бе между живите. Тихо бе напуснал
живота и беше отишъл при обичната си Шарлот.
Изключиха респиратора и излязоха от стаята, Габриела остана
там безмълвна, гледаше го, отказваше да повярва, че се е
случило. Пак седна до него и взе ръката му в своята, говореше му,
сякаш я чуваше.
— Не можете да ми причините това – прошепна през сълзи тя.
– Имам нужда от вас… не ме оставяйте сама… не си отивайте,
моля ви… върнете се… – Знаеше, че това няма да стане. Той
почиваше в мир. Имал бе пълноценен живот. Осемдесет и една
години. Професор Томас вече не й принадлежеше. И никога не бе
й принадлежал. Бе й даден в заем за кратко време, за
недостатъчно дълъг период. Принадлежеше на Бог и на Шарлот.
И точно както всички останали бе я напуснал. Без злоба, без гняв,
без обвинения или упреци. Не бе направила нищо, с което да го
нарани или пропъди. Той не я обвиняваше за нищо. Между тях се
бяха случили само хубави неща. И въпреки това си бе отишъл,
според собствените си планове бе прескочил в друго време, на
друго място, там, където тя не можеше да бъде с него.
Сестрата влезе и я попита дали се нуждае от нещо, но Габриела
само поклати глава. Искаше да бъде с него колкото е възможно
по-дълго. После се поинтересуваха как ще се уреди погребението.
— Не знам. Трябва да проверя каква е била волята му. – Дори
не се сещаше кого да попита. Може би госпожа Розенщайн. Той
229
нямаше семейство, деца, роднини, единствените му близки бяха
наемателите от пансиона, с които живееше близо двайсет години,
и Габи. Краят му бе тъжен за пълноценния му живот, кончината
му бе голяма загуба за тях. Той й беше дал толкова много —
любов, мъдрост, сила за писане. Тя не можеше да си представи
как ще живее без него.
Най-сетне се изправи, целуна го за последен път, вече усещаше,
че той си отива. Духа го нямаше, бе останало само тленното,
уморено, съсипано, незначително. Най-добрата част от него си бе
отишла. Нежно положи ръката му на леглото и прошепна:
— Поздравете Джо от мен… – Не се съмняваше, че ще бъдат
заедно.
Бавно излезе от реанимацията, взе асансьора и след миг се
озова на улицата под яркото юлско слънце. Денят бе хубав,
небето — безоблачно. Хора влизаха и излизаха от болницата,
струваше й се странно, че разговарят и се смеят. Необяснимо й бе
как е възможно животът да продължава, как може светът да не
замре, дори само за кратко, за да отбележи кончината му.
Тежестта в гърдите й я върна към деня, когато бе напуснала
манастира. Сякаш отново чу тежката врата да се затръшва зад
гърба й, спомни си как пое бавно към пансиона, където живееше
в момента. Сега не можеше да вземе нито такси, нито метро, но й
беше все едно. В портмонето нямаше пукнат цент, искаше да е на
въздух и да има време да мисли за него, да е сама и докато
вървеше бавно към къщи под парещото слънце, чувстваше, че
той я съпровожда. Професор Томас не я бе напуснал съвсем.
Беше й оставил толкова много неща, думи, чувства, разкази. И
макар да бе умрял, както се бе случило и с други хора, тя знаеше,
че този път е различно.

≈ 22 ≈

За всеобща изненада професор Томас бе оставил всичките си

дела в изключителен ред. Той винаги им се бе струвал малко
разсеян, а Габриела очакваше да намери пълна бъркотия, но
вместо това завари подреден архив, подпечатано завещание и
грижливо изготвени инструкции. Искаше кратък помен, за
предпочитане под открито небе, желаеше да бъде прочетен откъс
от творба на Тенисън и друго малко стихотворение от Робърт
Браунинг, което винаги му бе напомняло за Шарлот. В една
банка в центъра на града разполагаше със сейф и притежаваше
голяма картотека за кореспонденцията си.
230
 Госпожа Розенщайн беше съсипана и се държеше като
скърбяща вдовица. А госпожа Бослицки и Стив помагаха и
уреждаха формалностите. Отидоха до близкото погребално бюро
и избраха тъмен ковчег. Щеше да бъде погребан на Лонг Айланд
при Шарлот. Направиха всичко в съответствие с желанието му.
Неколцина от тях отидоха на Лонг Айланд за погребението с
лимузина под наем, а Габи дълго остана сама на гроба и положи
върху ковчега само една червена роза. Единственото нещо по
погребалната церемония, което не бе поръчал, бе стихотворение,
написано от Габи за него и прочетено от нея с треперещ от
вълнение глас. Стив държеше ръката й, тя се опитваше да не
мисли за Джо, докато го четеше. Беше благодарна на Стив за
присъствието му в живота й и за силата, която й вдъхваше. Той се
държеше чудесно с всички тях и си тръгна заедно с госпожа
Бослицки.
Професор Томас бе погребан в единствения си тъмен костюм,
останалите му дрехи предадоха на благотворителни организации.
В „Ню Йорк таймс“ се появи малко съобщение за смъртта му,
оказа се, че преподавателската му кариера е била изпълнена с
отличия и награди, за които никой от тях не знаеше. Последва
официално отваряне на завещанието в дневната на пансиона,
организирано от един от наемателите, пенсиониран адвокат,
който им каза какво точно да направят. Завещанието бе
разпечатано пред всички. Беше написано с хубавия четлив
почерк на професора и бе повече формалност, отколкото
сериозно събитие, защото всички бяха убедени, че той няма
много средства.
Онова, което прочете адвокатът, ги порази. Докато изреждаше
разпределението на наследството, очите му се ококориха, а и
останалите бяха не по-малко удивени. Томас бе трупал и бе
вложил на сметка доста пари. Бе живял в пансиона не поради
нужда, а защото му бе харесвало.
На Марта Розенщайн и Ема Бослицки оставяше по петдесет
хиляди долара с обич и благодарност за милото им отношение
през дългите години на приятелство. На госпожа Розенщайн
завещаваше и златен часовник, единственото му бижу, защото
знаеше, че тази вещ означава много за нея. Тя плака, докато
адвокатът прочете този пасаж. От останалото имущество
единственото, което означаваше нещо за него, беше
библиотеката, която завещаваше на младата си приятелка и
протеже Габриела Харисън, както и сумите по банковата сметка и
инвестициите си, което към момента на смъртта възлизаше
малко над шестстотин хиляди долара. В стаята се чу възглас на
огромна изненада, а адвокатът затаи дъх и се вгледа в Габриела.
231
 Очевидно всички сертификати за акциите бяха в неговия сейф
в банката и документите бяха напълно в ред. А Габриела не
можеше да повярва на чутото. Това е невъзможно, беше шега.
Защо й оставяше всичко? В писмото си той обясняваше, че тя ще
използва парите мъдро и няма да ги пропилее, а те ще й
помогнат да се отдаде на сериозна литературна кариера, без да
трябва да се грижи за препитанието си, което иначе би
попречило на напредъка й. Томас смяташе, че е достатъчно
млада и парите наистина могат да имат огромно значение за нея
и да й дадат онази сигурност, която й е липсвала през последните
години, а може би и през целия й живот. Пишеше също, че за
него Габриела е като дъщерята, която никога не е имал, и й
завещава всичко упоменато с обич, от сърце, с огромно
възхищение към нея като писателка и личност. Отново
благодареше на всички и пожелаваше да им се случват само
хубави неща. Завещанието бе подписано с пълното му име –
професор Теодор Росън Томас. Документът имаше дата и подпис
и адвокатът ги увери, че юридически е напълно изправен.
В първия момент в стаята настъпи тишина, защото всички бяха
шокирани, после изведнъж се чуха гласове, възклицания и най-
накрая – поздравления за Габи. Радваха се искрено за нея, не й
завиждаха ни най-малко за голямото състояние. Тя се почувства
като наследница, погледна Стив, а той й се усмихна. Очевидно бе,
че е много доволен заради нея и Габриела с облекчение установи,
че не е нито ядосан, нито й завижда. Всички бяха искрени и
смятаха, че тя заслужава богатството на професора.
— Предполагам, че сега ще ни напуснеш – тъжно отбеляза
госпожа Бослицки. – Ти можеш да си купиш собствена голяма
къща – усмихна й се тя през сълзи, а Габи я прегърна.
— Не мислете така, няма да отида никъде. – Все още не можеше
да повярва, като всички бе изумена от огромното богатство,
натрупано постепенно от професора. Никой не бе подозирал, че
той има нещо повече от пенсията си, но в същото време това
обясняваше щедростта му често да извежда Габриела.
Завещанието даваше отговор на много въпроси, главно какво е
изпитвал към нея и тя съжаляваше само, че не може да му
отвърне със същото. Единствената благодарност, която би желал
той от Габриела, бе да гради писателската си кариера и тя имаше
сериозно намерение да го стори – както в негова памет, така и за
собствено удоволствие и удовлетворение.
— Е, принцесо, и какво сега? Лимузина или ваканция в
Хонолулу? – пошегува се Стив и я прегърна през рамо. Дори сама
пред себе си трябваше да признае, че наследството в значителна
степен разрешаваше проблемите й. То променяше много неща, а
232
тя само съжаляваше, че не може да сподели щастието си с майка
Грегория и със сестрите от „Сейнт Матюс“. Може би във всичко
имаше Божи пръст. Ако не бяха затворили вратата на манастира
за нея, това никога не би се случило. Годината бе изключителна
за Габриела и беше трудно да се повярва, че са минали едва десет
месеца, откак е напуснала светата обител. Професорът бе написал
завещанието си през юни, все едно е предчувствал, че наближава
последният му час. След като госпожа Розенщайн се бе разболяла
през пролетта и неговото здраве се влоши, той искаше да огласи
волята си и се бе оказало, че е трябвало да постъпи точно така.
Тази вечер всички заедно излязоха на вечеря, а Габриела ги
покани официално, макар да се наложи госпожа Бослицки да й
заеме пари. Когато се върнаха, Габи тихо отиде в стаята на
професора и погледът й се спря на библиотеката, която бе
наследила. Имаше някои хубави книги, включително онези,
които му бе подарила за Коледа. След това седна на бюрото и
разгледа картотеката, после отвори едно от чекмеджетата, за да
провери дали няма други документи там, и откри пачка писма с
надпис „Стив Портър“. Тя се изненада, като ги видя, и ги извади.
Това бяха копия от цялата му кореспонденция, която бе показал
на Стив преди седмица. Писмата до Станфорд и Йейл,
отговорите, писмата до съответните изправителни отдели и
когато тя ги разгледа и изчете внимателно, едно по едно, остана
ужасена. В тях откри мъж, когото не бе познала, в някои видя
дори „чудовище“, както професорът му бе казал. Прочете списъка
на измислените му имена, престъпленията, присъдите, времето,
което бе прекарал в различни изправителни заведения и затвори,
в повечето случаи за измами и изнудване. Бе отмъкнал пари от
жени в няколко щата, беше известен с ролите, които играеше,
имаше любовни връзки, после жертвите си използваше по
всевъзможни начини, докато изхарчеше всичките им пари. От
време на време Стив продаваше малки количества наркотици.
Правеше всичко, на което бе способен, за да измъква пари от
всеки срещнат. А от едно писмо, което съдържаше информация
за разговор със социален работник в затвора, разбра, че той не е
завършил дори гимназия. Да не говорим за Станфорд и Йейл.
Другите разкрития за Габриела бяха много по-ужасни, отколкото
липсата на диплома. Изведнъж тя разбра какво се случва с нея
през последните седем месеца и какво прави той. Стив я бе
използвал безмилостно, жестоко, не даваше и пет пари за нея,
изобщо не го интересуваше коя е. Въобще не е имало катастрофа,
годеница, родителите му бяха починали, когато е бил дете, бе
израсъл във възпитателни домове и в специални щатски
заведения за младежи. Не е имал болна майка в Демойн, баща му
233
не е умрял предишната година. Всяко нещо, което й бе казал, за
да пробуди съчувствие и да се сближи с нея, беше лъжа. Дори
името не бе истинското. Стив Портър, когото тя познаваше и
мислеше, че обича, беше пълна измислица.
Това бе по-лошо от всичко друго, което й се бе случило досега,
по-страшно, отколкото загубата на Джо. Тогава сърцето й се
разкъсваше от болка, но всичко бе реално и тя бе сигурна, че той
я обича. Този човек сега бе измамник и престъпник. Бе я лъгал,
използвал, бе я окрал и се бе възползвал от нея по всички
възможни начини. Изведнъж й се повдигна и тя се почувства
омърсена. Усещаше се зле само като си помислеше за него и като
се сетеше как бе постъпвал с нея, за интимния им живот.
Чувстваше се като проститутка, а всъщност той се държеше като
жиголо. Бе дори по-лош.
Остана дълго време с писмата в ръка, после ги върна в
чекмеджето и го заключи. Не знаеше какво да му каже, как да го
отбягва. А след това с чувство на страх се запита дали професорът
не се е изправил лице в лице с него, дали Стив бе разбрал какво е
открил възрастният човек и дали не го е наранил. Мисълта я
накара да се разтрепери. Изтръпна при това предположение, но
все пак вече се досещаше, че нещо ужасно се е случило.
Излезе тихо от стаята и се прибра в своята. Седна на леглото и
се опита да подреди обърканите си мисли, когато Стив влезе.
— Добре ли си? – тя му изглеждаше странно, но бе имала
страхотен ден. Това бе награда, която не бе очаквал. Беше си
мислил, че старият глупак няма и цент и че ще трябва да
продължава да живее от заплатата на Габриела и от оскъдните й
спестявания. Истински удар му нанесе завещанието и за минута
дори не се съмняваше, че тя му е в кърпа вързана.
— Много ме боли глава – отвърна Габриела изтощено. Направо
се бе вцепенила от откритията в бюрото на професора, обърна се
и погледна Стив, все едно бе непознат. Нищо от това, което
познаваше у него, не бе истина.
— Е, скъпа – поде той, настроен да бъбри. Беше в
приповдигнато настроение. – Като си представя колко аспирин
можеш да купиш с шестстотин хиляди долара. Какво ще кажеш
да излезем на вечеря и да отпразнуваме случая? А после бихме
могли да заминем някъде… Париж… Рим… Атлантик сити… –
Пред тях се разкриваха безкрайни възможности. Той трябваше
доста да поработи върху Габриела и Европа щеше да му даде
чудесни възможности за това.
— Сега не мога да мисля за подобно нещо, Стив. А и не върви да
изоставя Йън. Професорът иска да използвам парите му, за да
пиша. Не желая така просто да ги пилея, няма да е честно към
234
него. – Дори не знаеше защо си губи времето да разговаря, но все
едно трябваше да каже нещо. Искаше да печели време, докато
реши какво да прави. Изпитваше болка само от погледа му,
особено ако той имаше нещо общо със „злополуката“ на
професора или със смъртта му, както подозираше в момента.
— Нека ти кажа нещо – започна Стив, изумен от угризенията на
съвестта, – професорът никога няма да разбере какво си
направила с парите. Сега те са твои. – Габриела кимна,
неспособна да измисли какво да му отговори. Дори сега
показваше истинското си лице.
Както обикновено и тази нощ спаха в стаята й. Стив
използваше своята като кабинет и гардеробна. Тя отново му каза,
че не й е добре. Знаеше, че ако се опита да я докосне, ще го удари.
Постъпката му бе повече от отвратителна, вече всичко й беше
ясно. Действията му не бяха по-добри от държането на майка й
към нея, той не я бе малтретирал физически, но го бе правил по
свой собствен начин, и то много грозен.
На сутринта тя се престори, че отива на работа само за да се
отдалечи от него. Обади се на Йън по телефона от улицата и му
каза, че е болна. После се отправи към парка, седна на една пейка
и се замисли какво да предприеме.
Знаеше, че този ден Стив ще излезе, имаше среща с приятели
за обяд, а сутринта пак я бе увещавал да заминат за Европа, но тя
се престори на много заета с обличането, за да не му отговори.
Той нямаше причина да подозира каквото и да било.
Госпожа Бослицки също щеше да излиза, бе споменала, че
отива да купува ново легло, един от матраците бе прогорен от
някой наемател. Госпожа Розенщайн имаше час при лекаря си.
Всички останали работеха. Габриела знаеше, че ако изчака до
обед, може да остане сама в къщата и пак да отиде в стаята на
професора. Искаше да провери дали там няма други документи,
уличаващи Стив, а после възнамеряваше да разговаря с адвокат,
да се посъветва какво да направи. В едно бе сигурна – Стив
трябваше да напусне живота й възможно най-скоро. В никакъв
случай не желаеше да прекара още една нощ с него, да я докосва
повече. Искаше й се да помоли госпожа Бослицки да го изгони.
Не беше плащал наема си от месеци и съдържателката знаеше, че
ако Габриела не го стори заради него, той няма да може. Но това
все едно щеше да отнеме време, най-малкото няколко седмици.
Междувременно трябваше някак да се справи със ситуацията. А
нямаше с кого да сподели.
Върна се в пансиона по обед, сигурна, че е изчакала достатъчно
дълго. Къщата бе тиха и тя спокойно влезе. Всички бяха навън,
бързо се качи нагоре по стълбите към стаята на професора,
235
остави вратата широко отворена. Нямаше кой да я види какво
прави. Отключи бюрото, извади пак пачката с писмата и когато
този път започна да ги чете, й се сториха още по-ужасяващи.
Спираше се на всяка подробност, на фалшивите имена, на
престъпленията, на списъка на жени от цялата страна, които бе
използвал. Като отчиташе възрастта му, реши, че трябва да е бил
много зает. Тя толкова бе увлечена в четенето, че едва не
подскочи, като чу шум зад себе си. Обърна се и съзря Стив да й се
усмихва от прага.
— Толкова скоро ли започна да броиш парите, Габи? Или се
надяваш да намериш повече? Е, не бъди алчна, скъпа. – На
лицето му бе изписана странна усмивка, щом го видя, тя
енергично се изправи на крака. Лицето й пребледня, не му се
усмихна както винаги. Просто не беше в състояние.
— Исках да прегледам някои от документите му. Йън ми даде
дълга обедна почивка. – Стив не каза нищо, само бавно
настъпваше към нея. Габриела не можеше да разбере дали е
отменил срещата си, или това също е била поредната лъжа, а
нищо чудно да бе капан, защото той знаеше какво чете тя. Може
би е знаел през цялото време. Габриела просто се чудеше какво
да мисли.
— Интересно четиво, а? – Стив посочи малката купчина писма
и от погледа му разбра, че ги е виждал и преди това. Вече не го
интересуваше какво знае тя. Беше се добрал до парите.
— Не разбирам какво имаш предвид – рече Габриела, искаше
думите й да прозвучат спокойно, обърна едно от писмата, за да
скрие другите.
— Разбираш. Успя ли да ти каже, преди да умре? Или току-що
ги намираш? – Той се бе върнал в къщата да потърси дали няма
някакви копия от писмата. Старото копеле беше човек, който би
се застраховал.
— Според теб какво съм намерила? – И двамата знаеха, че в
момента си играят на котка и мишка.
— Моята малка история. Професорът бе направил твърде
подробно разследване. Разбира се, има още много факти, но
мисля, че се е добрал до най-важното. – Видимо Стив Портър бе
горд с постъпките си и изглеждаше толкова самоуверен, че на нея
й се повдигаше само като го наблюдаваше. Кой беше този мъж?
Той не представляваше нищо за нея. Напълно непознат. –
Разговаряхме с него за това в деня, когато той… хм… падна. –
Стив натърти на последните си думи, а нейните очи блестяха от
гняв, когато се изправи лице в лице срещу него.
— Ти си го направил, нали? Копеле такова. – Никога не бе
наричала друг човек така, но той го заслужаваше. – Ти си го
236
ударил, нали? Или просто си го бутнал? Какво му направи, Стив?
– Искаше да разбере какво е станало.
— Абсолютно нищо. Той просто ме улесни. Старият глупак се
доведе сам до това състояние. Аз му помогнах съвсем малко.
Много се тревожеше за теб. Сега разбирам защо. Не допусках, че
ти си неговата наследница. Това бе голям късмет, нали? И за
двама ни. Или ти си знаела и разигра изненадата само пред
другите?
— Разбира се, че не знаех. Откъде бих могла?
— Може би е споделил.
— Ще кажа на другите какво си направил – смело го заплаши
тя, убедена както винаги, че справедливостта ще възтържествува.
Според нея човек трябваше да отстоява позицията си, да се
стреми да знае и да защитава истината и тогава дяволът ще
избяга. Но не и в този случай. Нито пък, ако ставаше дума за
майка й. – А след като им кажа, ще извикаме полиция. По-добре
изчезни от града възможно най-бързо или ще съжаляваш. – Тя
трепереше от ярост, изправена пред него. Знаеше, че по един или
друг начин, макар и косвено, той бе убил професора.
— Не мисля така, Габи. – Стив я погледна спокойно. – Не
мисля, че ние ще кажем каквото и да било на някой друг. Или
поне ти няма да го направиш. Аз бих могъл. Мога да кажа на
полицията, че си знаела какво ще ти остави, че си говорила с мен
за това много пъти и си настоявала да го убия. Разбира се, аз съм
отказал и съм уговарял и теб да не го правиш. Ти дори си ми
предложила пари, ако го сторя. Половината наследство. Триста
хиляди долара. Твърде впечатляващо. А аз само съм говорил с
него и той е получил удар. Човек не може да влезе в затвора за
това, но ще ти лепнат присъда, защото си замисляла убийство на
някой, от когото ще наследиш много. Всъщност, ако
свидетелствам в полза на щата и те обвиня, ще ми предложат
защита, а ти ще получиш десет-петнайсет години затвор. Как ти
звучи? – Струваше й се чудовищно, не можеше да повярва на
ушите си. Моментално се вцепени и млъкна. – Разбира се, ще го
направя, ако веднага не се съгласиш да ми дадеш петстотин
хиляди долара. Сега е великият момент, Габи. Това е малка цена,
с която ще платиш свободата си. Помисли си. От десет до
петнайсет години. А затворът е твърде отвратително място за
хлапе като теб. Знам го. Бил съм там.
— Как можа да ми причиниш това? – невярващо промълви тя,
очите й плуваха в сълзи. – Как можа? – Беше й казвал, че я
обича. Беше се преструвал безброй пъти, а сега я изнудваше,
заплашваше да съсипе живота й заради половин милион долара.

237
 — Не беше трудно, скъпа. Затова се върти светът. Заради
парите. Те са голямо нещо, когато ги имаш. А все пак аз ти
оставям сто хилядарки. Не можеш да се оплачеш. На теб не ти
трябва много. По-добре решавай бързо. Ако си отвориш устата,
ще те съсипя. Мисля, че сега е моментът да се обадим в банката и
на адвоката.
— Как ще обясниш, че ти давам всичко? Не се ли страхуваш, че
няма да изглежда нормално?
— Ще го измислим. Жените правят много луди неща от любов,
Габи. Сигурен съм, че го знаеш. – В края на краищата тя се бе
влюбила в свещеник и бе забременяла от него. Това бе
достатъчно голяма лудост.
— Не мога да повярвам, че постъпваш така.
— Ще повярваш, Габи. Петстотин хиляди долара или
шестстотин хиляди, ако не побързаш, и аз си отивам завинаги от
живота ти. Големият лош вълк ще изчезне и ти ще плачеш за
мен, и до края на живота си ще лежиш, свита на топка в долния
край на леглото, ще сънуваш кошмари и ще хленчиш за Джо и за
майка си. – Използваше всичките тайни, които беше споделяла с
него, срещу нея.
— Копеле! – за втори път го обиди и инстинктивно посегна да
го удари. Той бе убил професора, а сега съсипваше нейния живот,
разкъсваше го на парчета и действаше съвсем безпардонно. Беше
убил човек – човек, когото тя обичаше и уважаваше дълбоко,
добър човек, който бе единственото й спасение през последната
година, а сега заплашваше да я вкара в затвора, като я обвини, че
тя е искала да му отнеме живота.
Обземаше я непреодолим ужас, но в същото време разбра, че не
може да му се подчини за нищо на света.
— Убий ме, ако искаш, кажи на полицията каквото си решил,
но аз няма да ти дам и цент, Стив Портър, или който, по
дяволите, си. През последните седем месеца ти ми взе всичко,
което имах. Измами ме и ме накара да ти вярвам, че ме обичаш,
използва ме, излъга ме… от мен няма да получиш повече нищо.
Никога! – По очите й разбра, че бе твърдо решена да изпълни
заканата си, но знаеше със сигурност, че е много по-силен от нея.
Без да каже повече дума, той се приближи, сграбчи я за косата и
отметна главата й назад.
— Никога повече не ми говори по този начин, Габи. Не ми
казвай какво ще направиш или няма да направиш. Ще правиш
точно каквото ти казвам аз или ще те убия. – Очите й се
разшириха, чуваше гласа му като ехо. – Искам парите. Сега.
Разбра ли? Или си още по-тъпа, отколкото те мислех? Няма да ме

238
заблудиш. Обади се веднага на адвоката. – Посочи й телефона и я
изчака да дойде на себе си.
— Няма да се обадя на никого – спокойно се възпротиви
Габриела, макар коленете й да трепереха. – Играта свърши.
— Не, не е. – Той я пусна и се запита колко ли ще трябва да я
„обработва“, докато го разбере какво има предвид. Вероятно не
много дълго. Тя се плашеше от собствената си сянка. – Играта
започна сега. Любовта свърши. Глупости. Лъжата. Вече дори не е
необходимо да ти казвам, че те обичам, за да получа каквото
искам. Единственото, което трябва да направя, е да ти разкрия
какво ще ти се случи, ако не го получа. Ясно ли ти е? – тя не му
отговори, но стоеше и го гледаше от един-два метра, бореше се
със собствените си притихнали демони. – Обади се в банката,
Габи, за да не се обадя аз в полицията. – Човекът е мъртъв, ти
притежаваш парите му. Имаш всичко, което си могла да вземеш
от него. Те ще ми повярват. – Тя искаше да го убие със
собствените си ръце и неконтролируемата ярост, която той
разпали у нея, я завладяваше. Грабна телефона на бюрото и
набра някакъв номер, което не му убягна. – Какво правиш? – За
миг Стив се разтревожи.
— Обаждам се на полицията за теб. Нека приключваме. – Той
изтръгна телефона от ръцете й и затвори слушалката, а после с
едно движение изскубна шнура от стената и й го даде.
— Нека бъдем разумни или искаш да обсъждаме въпроса цял
следобед? Защо просто не отидем до банката да вземем парите?
Това е разумното и просто решение. После хващам самолет за
Европа и всичко свършва. За теб. За мен ще е само началото.
— Как мога да бъда сигурна, че ти все едно няма да кажеш на
полицията, че аз съм ти платила да го убиеш? – Тя виждаше, че
той не би се спрял пред нищо.
— Няма да бъдеш сигурна и всъщност това не е лоша идея. Но
ще ти се наложи да ми повярваш. Нямаш избор. Ако не ми дадеш
парите, мога да те убия. Може би си струва заради всичките
неприятности. – Отново: вината бе нейна… тя бе виновната… той
трябваше да го направи, защото тя бе лошо момиче… вината не
бе негова… той не искаше да постъпва така… тя го бе накарала…
— Убий ме – отсече Габриела. Вече нямаше значение. Винаги се
намираше някой, който се опитваше да я нарани, който я
обвиняваше за всичко. Вината винаги бе нейна и винаги някой
щеше да я наранява, да я изоставя, да я лъже, да я заплашва да
убие тялото и духа й. По свой собствен начин вече я бяха убили и
тя го знаеше.
— Ти си глупачка – той заплашително се приближаваше. Не
възнамеряваше да допусне тази жена да го победи, тази глупачка,
239
с която живееше, за да й харчи жалката заплата, да му се налага
да краде петдоларови банкноти, скрити в пликове под матрака.
Доста дълго бе живял от трохи. Сега искаше целия хляб. – Не се
шегувай с мен, Габи. – По погледа й познаваше, че няма да
стигне доникъде с нея, а нямаше време за губене. Другите щяха
да се върнат скоро, той искаше парите. Неговите пари. Сега те
бяха негови. Беше си ги спечелил.
Без да каже дума повече, Стив я сграбчи с две ръце за врата и
започна да я разтърсва, а тя не помръдваше. Не се
съпротивляваше… както винаги… просто стоеше. Открай време
си беше добро малко момиченце.
— Ще те убия, шибана кучко – изкрещя й той. – Разбра ли? —
Ала у нея имаше сила, с която не можеше да се справи, бездънна
яма, в която затъваше и от която излизане нямаше. Щеше да се
добере до парите само през трупа й. Той искаше парите повече от
всичко друго в живота си и нямаше да й позволи да го спре.
— Мразя те – тихо рече тя, говореше не само на него, но и на
всички останали, чиито гласове чуваше в себе си… – Мразя те,
Стив Портър. – Той я зашлеви силно през лицето и Габриела
изпита болезнено познато чувство. Звукът не беше нов за нея,
усещането също, силата бе различна, защото изгуби равновесие и
удари гърба си в ъгъла на бюрото. Като я видя да пада, той
сграбчи ръката й и я дръпна към себе си, започна да я удря с
юмруци. Нанесе съкрушителен удар отстрани на главата й и тя чу
звук от падащи торби на паважа, пълни с пясък, но нямаше
тъпанче и насилникът й нямаше какво да спука, не можеше да й
стори нищо, което вече да не бе преживяла. Първите десет
години от живота си бе прекарала в подобен кошмар. Стив й
нанасяше удар след удар, размазваше лицето и тялото й. После
взе да удря енергично главата й в пода, а тя го чуваше едва-едва
някак отдалеко, че й говори нещо за парите. Напълно бе изгубил
контрол над себе си, Габриела бе животно, което той трябваше да
унищожи, звяр, който му пречеше да получи всичко, което
заслужаваше, и за което бе мечтал.
Отново я вдигна на крака, а после я захвърли към стената, тя
разбра, че ръката й се счупи. Ала вече й беше все едно, нищо не я
тревожеше. Той нямаше да получи нищо от нея, а животът, който
искаше да й отнеме, не означаваше нищо за нея. Бе преживяла
толкова много лъжи, толкова сърдечни провали, толкова много
болка и загуби, че той не бе нищо друго, освен поредната заблуда.
Най-сетне тя видя бяла светлина край себе си, както лежеше на
пода, а той я риташе, крещеше й да се обади в банката, да му даде
каквото иска, говореше й колко е неприятна, гадна и как той
никога не я е обичал. Думите му се сипеха върху нея със същата
240
злоба както юмруците му, а тя го погледна и видя Джо, после
професора, накрая майка си, тримата вкупом й говореха нещо…
Джо й казваше, че я обича, но не може да е с нея… Професорът я
молеше да не допуска Стив да прави това, а майка й казваше, че
всичко е по нейна вина, че тя е лоша и си заслужава побоя. Като
слушаше, знаеше каква е истината. Тя не бе виновна, а те… тяхна
бе вината, не нейна… Стив бе престъпникът… Стив бе убил
професора, а сега й нея… после със сила, която не допускаше, че
ще събере, тя се изправи на крака и застана срещу него. Кървеше
цялата, а лицето й бе размазано. Изобщо не беше възможно вече
да я заведе в банката, нямаше как да се обади на полицията,
нямаше друг изход, освен да бяга, и то без парите. В последен
изблик на ярост той се нахвърли върху нея и се опита да я лиши
от последния й дъх. Не престана да я разтърсва, докато стаята не
се завъртя пред очите й, ала Габриела още се държеше, вкопчена
в него, дереше лицето му и се бореше. Нямаше да му позволи да й
направи това, никой повече нямаше да й го причинява. Тя реши
да не се разделя с живота, макар той да я душеше, накрая я
захвърли на пода, ритна я за последно и я остави.
Нямаше представа победила ли е, или е загубила. Това вече бе
без значение. Всички се мъчеха да я убият по свой начин… Джо…
майка й… Стив… баща й…, направиха опит и не успяха. Бяха
стигнали дълбоко вътре в нея, докъдето можаха, опитаха се да
унищожат духа й, опитаха се да го стъпчат като малко пламъче,
но той винаги им се изплъзваше, и по тази причина те я
намразваха още повече. Габриела отправи към тавана очи, пълни
с кръв и болка, видя Джо да стои там, гледаше я, казваше й, че
съжалява. Този път, когато й протегна ръка и я подкани да тръгне
с него, тя му обърна гръб и се запъти сама към тъмнината.

≈ 23 ≈

Госпожа Розенщайн забеляза Габриела да лежи в стаята на

професора, когато мина оттам късно следобед. Навсякъде се
виждаха кървави петна, мебелите бяха обърнати и отначало тя
дори не я съзря. Габриела приличаше на разкъсана парцалена
кукла. Лицето й бе неузнаваемо, косата й бе сплъстена от
засъхналата кръв, по шията й имаше синини и лежеше в такава
поза, та госпожа Розенщайн изобщо не се усъмни, че е мъртва.
Момичето сякаш не дишаше. Когато чуха вика на възрастната
жена, в стаята на професора се стекоха всички обитатели на
пансиона.
241
 Един от тях реши да се обади на „Бърза помощ“ и забеляза, че
телефонът е изскубнат от стената. Професорът бе от малцината
със собствен телефон.
Всички от къщата се бяха скупчили и плачеха в очакване на
линейка. Един от новите наематели напипа пулса й и ги успокои,
че все още е жива, макар да бе накрая на силите си. Беше
невъзможно да се разбере какво й бе причинено, някой шепнеше,
че вероятно има мозъчна травма, която ще я остави инвалид
завинаги… толкова млада… и красива… Колко ужасно…
коментираха те, а госпожа Бослицки ридаеше, питаха се един
друг кой може да го е направил. За миг госпожа Бослицки си
помисли дали не е дело на Стив, който след това е избягал, но
когато някой надникна в стаята му, оказа се, че всичките му вещи
са по местата си. Не можеха да си представят как ще му съобщят
какво се е случило.
Наемателите се бяха подредили край нея като оплаквачи на
бдение, когато санитарите от линейката тичешком влязоха в
къщата. Огледаха бездиханното тяло за миг и го пренесоха в
линейката, включиха сирената и светлината и след по-малко от
две минути отпътуваха. Този път, докато я откарваха в болницата,
Габриела не чуваше нищо. Нямаше видения. Не долавяше
гласове. Беше изпаднала в кома малко след като Стив я остави.
Вече бе на далечно място, където нямаше болка.
Пълният екип на травматологията се труди цял следобед,
ръката й бе наместена, зашиха раните й, синините бяха
шокиращи, но лекарите се притесниха най-много от травмите по
главата. Направиха няколко енцефалограми, но истинското
изпитание щеше да е мозъкът й да оцелее при подобен оток.
Накрая дойде пластичният хирург, който трябваше да оправи
лицето й. На брадичката зееше продълговата рана, лявата й
вежда бе разцепена. Ала когато той свърши, бе много доволен от
възстановителната си работа. Не можеше да не забележи
синините на шията й и поклати загрижено глава, отдалечавайки
се. Спря се да поговори с шефа на екипа от травматологията,
млад лекар, с когото бе работил и преди, началника на
отделението Питър Мейсън.
— Добре са я обработили – отбеляза пластичният хирург и
добави своите бележки върху болничната й карта. Тази вечер тя
бе претърпяла две операции. Веднъж под неговия скалпел и
втори път от ортопеда, който сложи пирон в лакътя й. –
Изглежда, направо е вбесила побойника. – Цяло чудо бе, че не
бяха я убили.
— Може би готви зле – рече Питър, без да се усмихва. Хуморът
ги поддържаше в изтощителната работа. Пред погледа им бе
242
минало какво ли не – автомобилни катастрофи, скочили от
високо хора и оцелели въпреки усилията им да се простят с
живота, почти смъртоносни побои. Сърцето на Питър се свиваше
най-болезнено, когато жертвите бяха деца. – Травматологията е
място, което не ти оставя много илюзии.
— Ченгетата видяха ли я? – поинтересува се пластичният
хирург, докато му връщаше болничната карта.
— Направиха много снимки, след като наместихме ръката й.
Гледката не бе добра. – И продължаваше да не е. Никой от тях
нямаше ни най-малка представа как е изглеждала тя преди
побоя.
— Според теб ще оцелее ли?
Питър Мейсън подсвирна, преди да отговори. Дрехите му все
още бяха изцапани от кръвта й, списъкът с травмите изглеждаше
безкрайно дълъг, рентгеновите снимки показваха наличието и на
стари травми, може би от автомобилна злополука, трудно бе да се
каже. Ала това, което й бяха причинили този път, бе почти
фатално. Черният дроб и бъбреците й бяха зле пострадали от
ритниците, като че ли нямаше здраво място по нея.
— Бих искал да оцелее – оптимистично рече Питър Мейсън, но
той самият не хранеше кой знае какви надежди. Нараняванията в
главата усложняваха състоянието й още повече. Дори само
останалото бе достатъчно, за да я убие. Едното й око бе засегнато.
— Надявам се да хванат онзи кучи син, който го е направил –
съчувствено отбеляза пластичният хирург и си тръгна за вкъщи.
— Вероятно е съпругът й – промърмори Питър. И преди се бе
сблъсквал с такива случаи. Съпрузи или приятели, които бяха
завладени от ревност, бяха подпийнали или се прибираха
ядосани поради някаква незначителна причина, която обаче
имаше смисъл за тях, и смятаха, че това ги оправдава да отнемат
нечий живот, за да задоволят собственото си его. През
последните десет годни бе станал свидетел на много подобни
трагедии. Беше на трийсет и пет години, разведен, и се
страхуваше, че сърцето му започва да се втвърдява. Жена му го бе
оставила, защото не можела да издържа повече. Никога не си
беше вкъщи, непрекъснато бе на разположение и дори когато
беше до нея, духом отсъстваше. Мислеше за пациентите си или
тичешком напускаше своя дом, за да спаси жертвите от някоя
автомобилна катастрофа. Тя живя с него пет години и го остави
заради един пластичен хирург, който оправяше само бръчки. Не
може да се каже, че Питър я обвиняваше.
Лично нагледа Габриела на няколко пъти тази нощ,
състоянието й му изглеждаше стабилно. Лежеше в реанимацията
на травматологията заедно с една жена, която бе скочила от
243
третия етаж и при приземяването си бе паднала върху две деца,
умрели на място. На леглото до нея беше наркоман със
свръхдоза, който бе паднал на релсите в метрото и надали щеше
да оцелее. Но и Габи все още бе под въпрос. Ако се бореше
достатъчно силно и ако искаше, тя щеше да оцелее, преди това
обаче трябваше да излезе от комата.
Сестрите му казаха, че за нея са звънели да се интересуват
няколко души от пансиона, където живеела, но нямала нито
роднина, нито съпруг. Единствено приятел, а той не бил се
обаждал. Питър се запита дали това не е дело на приятеля и
прецени, че е напълно възможно. Крадецът не би вложил
толкова енергия. Този тип очевидно бе озверял по някаква
причина. Единственото, което не бе направил, бе да я подпали.
— Някаква промяна? – попита той сестрата в реанимацията и
тя поклати глава.
— Никаква.
— Да се надяваме, че няма да се влоши. – Вече бе полунощ и
Питър реши малко да подремне, докато е по-спокойно. Човек
никога не знаеше какво се задава. Той работеше на двайсет и
четири часови смени в реанимацията на травматологията и сега
тъкмо застъпваше. – Ако нещо се случи, повикайте ме. – Те си
размениха усмивки, наистина й беше приятно да работи с него.
Бе чудесен мъж, изглеждаше много по-добре, отколкото го бе
представила на съпруга си. Имаше небрежен външен вид, рошава
кестенява коса и тъмнокафяви като шоколад очи. Понякога беше
строг, с него невинаги се работеше лесно, ала бе превъзходен
лекар.
Питър се пъхна в стаята, която използваше, когато искаше да
подремне. Това бе складово помещение с химикали и свободни
колички, но вършеше работа.
През останалата част от нощта сестрите наблюдаваха Габриела.
Младата жена не помръдваше, изобщо не се раздвижи, едва
дишаше, мониторите обаче показваха, че жизнените й функции
са постоянни. На сутринта й направиха още една енцефалограма
и тя бе нормална, но пациентката все така не излизаше от
комата.
В пансиона настроението бе мрачно. Госпожа Бослицки даваше
сведения на всички, когато тръгваха за работа, и бе обещала да
им се обажда, ако научи нещо ново. Това бе най-лошото, което се
бе случвало в пансиона, като се изключи смъртта на професора.
Тази нощ Стив не се беше прибрал, нито се бе обадил. Сутринта
госпожа Бослицки докладва за изчезването му на полицията.
Предишната вечер полицаите бяха разпитвали всички и бяха
задавали много въпроси за Стив. Наемателите с интерес
244
разбраха, че знаят твърде малко за него. Беше им известно, че е
учил в Станфорд и Йейл, че живее от осем месеца в пансиона и не
си е намерил работа, че е приятел на Габриела. И това беше. Ала
полицаите бяха взели бележките с телефонните съобщения за
Стивън, които госпожа Бослицки пазеше за него в кухнята.
Когато обаче тази сутрин се обади в участъка, и там не знаеха
нищо за него.
Следобед сведенията от болницата бяха потискащи. В
състоянието на Габриела нямаше промяна, госпожа Розенщайн
разговаря с доктор Мейсън, но не й се стори настроен
оптимистично. Каза й, че прогнозата за пациентката му била
„предпазлива“, каквото и да означаваше това. Все още бе в
критично състояние и в кома. Нямаше какво повече да се каже и
той обеща да се обади, ако се случи нещо.
Този следобед лекарят, който трябваше да смени Питър, се
обади, че жена му постъпила да ражда и щял да остане при нея да
помогне първото им дете да дойде на бял свят. Затова доктор
Мейсън се съгласи да поеме дежурството му, което означаваше,
че ще бъде в болницата още двайсет и четири часа. Беше свикнал,
пък и нямаше кой знае какво да прави тези дни, но точно това му
бе струвало брака.
— Нещо ново? – попита Питър на регистратурата, когато се
върна от ресторанта на болницата. Съобщиха му, че има два нови
случая, десетгодишно момче, пострадало от силен пожар в
Харлем, бе закарано в отделението за кожни изгаряния, и
осемдесет и шест годишна жена, паднала по мраморно стълбище.
С други думи, нищо вълнуващо.
По-скоро от рутина, отколкото защото се бе случило нещо
специално, реши да се отбие в стаята на Габриела. Наблюдава
една-две минути мониторите, после внимателно я прегледа.
Както бе надвесен над нея, забеляза по лицето й да пробягва
изражение на болка и той се вгледа по-внимателно. Пак я
докосна и отново се случи същото, трудно бе да се каже дали тя
идва на себе си, или е просто рефлекс. Погледна болничната
карта и прочете името й, после се приближи към нея.
— Габриела?… Габриела… отвори очи, ако ме чуваш. – Не
последва нищо. Той сложи пръст в дланта й и сключи нейните
пръсти около него, после отново й заговори. – Габриела, стисни
пръста ми, ако ме чуваш. – Почака миг и тъкмо се готвеше да
измъкне пръста си, когато усети леко движение на ръката й. Това
бяха победите, за които Питър живееше, заради които бе
провалил брака си и голяма част от живота си. Не беше много, но
бе смисълът на съществуването му. Опита отново и този път тя го
стисна по-силно. – Можеш ли да отвориш очи? – попита той
245
спокойно. – Поне намигни леко. Стисни очи или ги отвори…
Искам да те видя. – Дълго време не последва нищо, после
клепките й бавно помръднаха, но тя не отвори очи. Това
означаваше, че го чува и отокът на мозъка постепенно спада.
Означаваше също, че работата им тепърва започва. Той даде знак
на една от сестрите от мястото си и когато тя се приближи, каза й
какво се е случило.
— Правим първи стъпки. Защо не й поговориш известно време
и да видим каква ще е реакцията? Ще се върна след малко.
Отиде да прегледа жената, която бе паднала по мраморното
стълбище, и я намери в забележително добро състояние. Беше
ядосана, че е тук, бе счупила таза и бедрената си кост и
настояваше незабавно да бъде върната у дома. Каза, че на
следващата сутрин имала час при фризьора си. Когато излезе от
стаята, Питър все още се усмихваше. Беше невероятно
ексцентрична и аристократична дама и той съвсем ясно си
представяше как потупва гърба му с бастуна си, ако го имаше
подръка. Обеща да я изпрати вкъщи възможно най-скоро, щом
започне да се справя с проходилката. Ала на сутринта трябваше
да оперират бедрото й.
След като оправи някои документи, към полунощ се върна при
Габриела.
— Какво ново при Спящата красавица? – попита той
непринудено сестрата и тя вдигна рамене. Цяла вечер Габриела
не бе реагирала на нейните опити за общуване. Може би при
доктор Мейсън бе проявила само рефлекс, а възможно бе да е
толкова съсипана, че да не иска повече да живее на този свят.
Беше се оттеглила на място, където никой не можеше да я
досегне. Понякога това се случваше.
Той седна на стол до нея, а сестрата излезе, пак пъхна пръста си
в ръката й, но нищо не се случи. Сега тя повече от всякога
изглеждаше като човек в дълбока кома. Тъкмо мислеше да я
остави, когато забеляза да помръдва ръката си и да протяга два
пръста. Очите й бяха затворени, но той знаеше, че го чува.
— Искаш да ми кажеш нещо? – попита я внимателно. – Кажи
ми нещо. – Трябваше да разберат дали Габриела може да говори
и дали е в състояние да мисли нормално. Само дума, поглед, звук
щеше да е достатъчен за него. – Какво ще кажеш, изпей ми някоя
песен. – Питър общуваше с пациентите с чувство за хумор и при
най-лошите обстоятелства, заради което го обичаха и болните, и
медицинският персонал. Забележителното умение да връща
хората към живота му бе спечелило уважението на колегите му. –
Хайде, Габриела, коя ще подхванеш? Може би химна? Или някоя
детска песничка? – Той запя тихо, много фалшиво и сестрата,
246
която минаваше покрай леглото, му се ухили. Беше малко луд, но
го обичаха.
— А какво ще кажеш за песента за азбуката? Тя е със същата
мелодия. Аз ще пея тази, а ти – другата, искаш ли? – Докато
бърбореше, изведнъж чу слабо простенване, звук, който в
никакъв случай не бе човешки.
— Коя беше тази? – попита той, предчувствайки победата, и с
желанието да я постигне много бързо. – Това песента за азбуката
ли беше, или другата? Познах мелодията, но не разбрах думите. –
Тя пак простена, този път по-силно и Питър вече знаеше с
абсолютна сигурност, че се завръща сред хората. Това не беше
рефлекс. Сега клепките й потрепнаха и той разбра, че се опитва
да ги отвори, но очите й още бяха подути. Много нежно се
протегна и се опита да й помогне. Само като я докосна, тя отвори
бавно очи. Всичко пред погледа й бе размазано, ала различи
очертанията на някой, надвесен над нея. Не можеше да види
сълзите в очите му. Искаше му се да извика: „Успяхме!“ Ако не с
друго, то поне с голямо желание я бяха измъкнали от алчните
костеливи ръце на смъртта. И може би сега щеше да се оправи,
макар още да не бе сигурно.
— Здравей, Габриела. Добре дошла, липсваше ни. – Тя пак
простена. Устните й все още бяха подути и не можеше да говори
ясно, но той забеляза, че се опитва. Имаше много въпроси, които
искаха да й зададат за случилото се, за извършителя, но все още
бе твърде рано. – Как се чувстваш, или това е наистина глупав
въпрос? – този път тя кимна, после затвори очи. Движенията на
главата й причиняваха непоносима болка. Пак изстена и миг по-
късно отвори очи. – Обзалагам се, че ще успееш. – Можеше да й
даде успокоително заради болката, но Габриела току-що бе
излязла от кома и той не искаше веднага да я натоварва с
лекарства. И без това щеше да й се наложи дълго да ги пие.
— Мислиш ли, че можеш да ми кажеш нещо?… Имам предвид
друго, не песен. – Тя се опита да му се усмихне, но отново
направи гримаса от болка.
— Боли – това бе единствената дума, която изрече. Беше нещо
средно между стенание и шепот.
— Не се съмнявам, че е така. – Не бе сигурен къде точно я боли,
не знаеше коя от многото възможности да избере. – Главата ли?
— Да… – едва-едва отговори тя, но гласът й звучеше по-
човешки. — Ръката… лицето… Почти нямаше място от тялото й,
което да не бе засегнато. Ала Габриела бе достатъчно контактна,
за да може той да й зададе други въпроси. Полицаите трябваше
да се появят на сутринта. Те следяха състоянието й отблизо. Това

247
бе най-тежкият побой, който бяха виждали от години, и искаха да
хванат извършителя.
— Кой ти причини това? – попита я Питър внимателно, а тя не
отговори. Затвори очи, но беше в съзнание. – Искам да ми
кажеш. Нали не желаеш да стори същото на някой друг? Бих
искал да помислиш по въпроса. – Той седеше спокойно, а тя
отвори очи и го погледна, изглежда размишляваше върху
казаното. Винаги ги бе защитавала, всички тях, ала дори сега, на
границата между живота и смъртта, си даваше сметка, че този
път е по-различно. – Знаеш ли кой беше? – ако бе крадец,
можеше и да не го познава. Но Питър подозираше, че не е така.
Тя не отговаряше на въпроса му. – Можем да поговорим за това
по-късно. – Габриела мигна в знак на съгласие, после се опита
отново да говори.
— Името…
— Името на човека, който те би, така ли? – той бе объркан, но
тя се намръщи и погледна ядосано, защото не беше я разбрал.
После посочи с пръст него, едва повдигна ръка от завивките.
Искаше да знае кой е той.
— Питър… Питър Мейсън. Аз съм лекар. Ти си в болница.
Първо ще те оправим, а после ще те изпратим вкъщи, но бихме
желали там да си в безопасност. Ето защо настояваме да знаем
кой го е направил. – Тя отново простена и затвори очи, изтощена
от усилието да се движи и говори. Унесе се в дрямка, той я
наблюдава още миг, после я остави. Пациентката разсъждаваше
съвсем нормално. Отговори на всичките му въпроси и бе
поискала да узнае кой е той. Това бе голямо начало и Питър се
чувстваше окуражен.
Спа малко през нощта и на сутринта отиде да я види.
Изглеждаше по-добре от предишната вечер и говореше по-ясно,
шепнейки, беше запомнила, че името му е Питър.
Енцефалограмата бе добра, както и показанията на мониторите.
Поне по неговите стандарти тя се оправяше доста бързо. Все още
бе при нея, когато полицаите дойдоха да я разпитват. Със
задоволство разбраха, че вече не е в кома, веднага поискаха да
съберат повече информация.
Питър ги предупреди да не я насилват да говори много. Бе
дошла в съзнание едва предната вечер. Зададоха й същите
въпроси като неговите, макар и не със същото внимание. Увериха
я, че искат да направят всичко възможно да я защитят и да й
помогнат, но не можеха да го сторят, ако тя не разкрие
самоличността на нападателя, а докато й говореха всичко това,
Габриела ги гледаше замислено. Изглежда, наново претегляше
случилото се, размишляваше върху него, сякаш вслушана в нещо.
248
 — Не би могла да допуснеш това да ти се случи отново – тихо
рече Питър, застанал до леглото й, гледаше я със съчувствие. –
Следващия път може да не извадиш такъв късмет. Който и да е
бил, е искал да те нарани, Габриела. Сторил е всичко възможно
да ти нанесе тежки травми, които да те убият. – Беше я ритал,
чупил бе костите й, направил й бе синини, мъчил се бе да я
удуши. Това не бе злополука, нито престъпление от страст. А
зловещ опит да бъде съсипана, този престъпник бе твърде близо
до успеха и тя го знаеше. – Той е искал да ти причини това. Сега
ти трябва да ни помогнеш да го заловим, за да не се случи отново.
Няма да бъдеш в безопасност, докато не го натикаме в затвора,
където му е мястото. Помисли добре. – Очевидно тя това и
правеше, оглеждайки бавно мъжете край леглото й. Целият неин
живот бе подчинен на идеята да закриля други хора, да крие
престъпленията им, да ги извинява, да се убеждава, че е
заслужила тормоза, но сега, неизвестно защо, вече не вярваше в
това. Тя не го заслужаваше. Той трябваше да е на нейното място.
Отвори уста да заговори, после се отказа, несигурна в себе си.
Очакването ги убиваше. Накрая Питър се увери, че тя няма да им
каже дума, защото го погледна право в очите и кимна. Нещо от
онова, което бе изрекъл, бе стигнало до сърцето й и бе отворило
пред нея врата, той го разбра.
— Хайде, Габриела… кажи ни… трябва да ни кажеш. Ти не
заслужаваш това. – Така беше и тя мислеше същото. Още когато
я биеше, знаеше, че той няма право да постъпва така, да й
причинява същото като майка й, дори повече. Точно това бе
казала на Стив. Че всичко бе свършило. Никога повече нямаше
да позволи това да се случи отново. Никой повече нямаше право
да я докосва по този начин, нито да я наранява. Решила бе да не
го допусне.
— Стив – прошепна тя първоначално почти без звук. – Стив
Портър. – Ала се досещаше, че трябва да обясни и други неща, а
едва й стигаха силите, но те седяха съвсем до нея и улавяха всяка
нейна дума, един от инспекторите пишеше. Знаеха, че Портър е
приятелят й и живее в пансиона, както ги бяха уведомили
другите наематели. – Останалите имена… писмата в бюрото на
професора… различни имена… бил е в затвора. – Двамата
инспектори се спогледаха. Това щеше да е лесно. Бинго.
— Помните ли другите му фалшиви имена, госпожице
Харисън?
— Стив Джонсън… Джон Стивънс… Майкъл Хюстън. – Спомни
си всичките изведнъж, и то без да полага усилие. Трябваше да го
направи. Дължеше го на себе си след всичките тези години и тя
го знаеше. Никой нямаше да я нарани отново. Нито да я съсипе.
249
А Стив заслужаваше всичко, което му се случваше. – Бил е в
затвор в Кентъки… Тексас… Калифорния…
— Знаете ли къде е сега? – поинтересуваха се те, а тя каза, че не
знае. – Не е идвал тук, нали? – Погледнаха лекаря и той поклати
глава. Изглежда, не беше толкова луд. – Знаете ли защо ви
причини това? Ядосан ли ви беше? От ревност? Да не би да сте се
опитвали да скъсате с него, или сте се срещали с друг мъж? –
Това бяха рутинните въпроси.
— Искаше от мен пари… от месеци го издържах – прошепна тя,
освен това Стив си вземаше колкото си поиска, но Габриела
нямаше сили да разказва сега и това. – Мой приятел ми остави
пари в наследство… Той искаше да ги вземе всичките, или по-
голямата част… иначе щял да каже, че аз съм убила професора…
Именно той ми остави парите. Стив ги искаше всичките…
възнамеряваше да замине за Европа… заяви, че ще ме убие, ако
не му ги дам. – И почти бе изпълнил обещанието си. А после тя
нанесе и финалния удар по репутацията му. – Струва ми се, че
той е убил професора… опитал се е… наранил го е… след това
професорът е получил удар… той ми остави парите. –
Информацията й бе накъсана, но те решиха, че останалото ще
разберат от хазяйката й и другите наематели от пансиона, освен
това имаше достатъчно време да зададат още въпроси на
Габриела по-късно, когато състоянието й се стабилизира.
— Използва ли оръжие срещу вас? — попитаха я те и тя бе
изненадана от въпроса.
— Не, само ме удряше.
— Чудесно момче. – Затвориха бележниците си и й
благодариха, казаха й, че пак ще дойдат, като се почувства по-
добре. Изразиха надежда, че скоро ще имат добри новини за нея,
и тя с изненада установи, че изобщо не съжалява за казаното.
Беше постъпила правилно и го знаеше. Беше време да възпре
хората, които бяха я наранили. Някои от тях нямаха вина, като
Джо и майка Грегория… но майка й… може би дори баща й… не
биваше да го правят… и Стив… сега й оставаше единствено да
спре него. За другите бе твърде късно.
Отвори отново очи, след като полицаите си тръгнаха, и с
изненада установи, че Питър е още там, наблюдаваше я.
Опитваше се да разгадае мислите й, дали наистина бе обичала
този тип, дали беше съсипана от случилото се. Не му се стори да е
притеснена. Напротив, изглеждаше щастлива, сякаш изпитваше
облекчение. Доктор Мейсън вече забелязваше, че под раните,
синините и превръзките се крие красива жена. Сигурно щеше да
му хареса, даде си сметка той. От нея се излъчваше невероятна
сила. Беше преминала през Ада, но му се усмихваше.
250
 — Добра работа – рече Питър.
— Лош човек… ужасен… уби приятеля ми.
— Той почти е убил теб — което бе по-важно за Питър. Тя бе
негова пациентка. – Надявам се да го хванат.
— И аз.
Желанията им бяха изпълнени по-бързо, отколкото очакваха.
Полицаите дойдоха отново в шест часа вечерта, преди Питър да
си тръгне от дежурството.
Бяха открили Стив към четири следобед да играе на комар в
Атлантик Сити. Във ФБР той имаше пълно досие, много им
помогнаха от Тексас и Калифорния. Питър отричаше всичко,
разбира се, казваше им, че са луди, а Габриела била психично
болна и го заплашвала. Но при нейното състояние, никой не би
повярвал на лъжите му. За него всичко бе свършило. Беше
освободен условното в три щата и дори с пръст да не я бе
докоснал, имаше да излежава присъди из цялата страна. Само по
чудо не го бяха пипнали по-рано. Ако бяха го арестували, нямаше
да я нарани. Ала след онова, което й бе сторил, щеше да бъде в
затвора за дълго. Прочетоха му правата и го арестуваха на място.
Обвиняваха го в опит за убийство, щяха да проверят дали не
могат да го уличат за предумишлено убийство заради смъртта на
професора. Стив бе стигнал края. Габриела ги слушаше слисана
от новината.
— Ще влезе ли в затвора? – попита, все още шепнеше. Нямаше
сила, твърде много я болеше, за да говори нормално. Всеки път,
щом понечеше да каже нещо, я пронизваше в ребрата.
— За дълго – увериха я и Габриела кимна. Съжаляваше, че това
се е случило. Беше толкова грозно и ужасно, а тя още
преживяваше смъртта на професора. Предпочиташе той да е жив,
вместо да е наследница на парите му. Преди полицаите да си
тръгнат, й казаха, че в пансиона всички са били развълнувани и й
пращат много поздрави. Ала засега не беше позволено да я
посещават. Щяха да дойдат веднага щом лекарите им позволят.
— Това е заради мен. Аз съм лошият. Ти трябва да си почиваш –
рече й Питър, след като полицаите излязоха. – Как се чувстваш?
– поинтересува се той, изглеждаше угрижен. От сутринта й се
бяха струпали много емоции. Сигурно не й беше лесно да издаде
побойника, както и да чуе какво го чака. Трудно бе да узнаеш, че
си изпратил някого в затвора, дори да го е заслужавал. А за нея
сигурно беше още по-сложно, тъй като според Питър тя го беше
обичала. Действително бе така, в известен смисъл, но той по-
скоро й бе носил неприятности и отношенията им бяха просто
навик. Габриела не знаеше как да излезе от положението, как да
спре да му дава пари, особено след като Стив започна да я
251
притиска. Беше измамник и я бе манипулирал, а тя се бе оказала
лесна негова плячка. Ала сега си даваше сметка, че никога не бе
го обичала.
— Добре ли си? – попита я отново Питър и Габриела кимна.
— Така ми се струва. — Тя все още не бе сигурна какво чувства,
усещанията й бяха така объркващи.
— Сигурно ти е трудно, като си помисля, че ти е бил приятел. —
Той само можеше да си представи, че вината за предателството,
която изпитва, трябва да е огромна.
— Изглежда, изобщо не съм го познавала. Не съм знаела кой е
– тихо отговори тя и Питър зърна в очите й нещо, което го
развълнува. Габриела го погледна въпросително. — Колко ще
остана тук? — Изведнъж тя му напомни за старата дама, която бе
паднала по мраморното стълбище предната вечер и искаше на
сутринта да иде на фризьор.
— Да не би да имаш час при фризьора? – попита я и се усмихна.
— Не точно. – Косата й на места бе прибрана под превръзките.
Той не можеше да разбере какъв цвят е, а и не бе забелязал. –
Просто се питах кога ще изляза оттук. — Говореше много тихо.
— След няколко седмици. Достатъчно дълго, за да можеш
отново да танцуваш степ или да започнеш да работиш нормално.
С какво се занимаваш? — От болничната карта бе разбрал, че е на
двайсет и три години, неомъжена, очевидно без семейство,
живееше в пансион и работеше в книжарница, повече нищо не
знаеше.
— Опитвам се да бъда писателка – срамежливо отвърна тя.
— Някога публикувала ли си нещо? – попита я с интерес.
— Веднъж. В „Нюйоркър“ през март. – Това бе престижно
списание и му направи силно впечатление.
— Сигурно си много добра.
— Не още – скромно отбеляза Габриела. – Работя упорито
върху стила си.
— Е, за това още недей да пишеш. Нека оздравееш първо, преди
да се върнеш към работата си. Между другото, къде срещна този
тип? На сборище на бивши затворници ли?
Тя му се усмихна. Харесваше го. Държеше се добре с нея и
Габриела забеляза, че е загрижен какво ще й се случи. Тук всички
бяха мили. Дори сестрите.
— Живееше в моя пансион.
— Може би трябва да помислиш и да се изнесеш в апартамент.
Като стана дума за това, вече съм на път да се срасна с работното
си място. Опитай се да не се замесваш в неприятности. Няма да
ме има два дни. — Той нежно потупа крака й под завивките. –
Пази се, Габриела.
252
 — Габи — поправи го тя. Имаше намерение да му каже по-рано,
но все забравяше. Габриела звучеше твърде официално, след
като се има предвид през какво бяха минали заедно.
Съжаляваше, че си отива, той бе единственият й приятел тук.
Питър й помаха на излизане от стаята.
А когато дойде отново на работа два дни по-късно, тя бе
първият пациент, при когото се отби преди визитация и
напредъкът й му направи силно впечатление. Габриела говореше
вече с почти нормален глас, но все още я болеше, като се смееше,
и затова избягваше да се опитва дори. Два пъти дневно я
изправяха да седне в леглото и тя вече издържаше, без да
припадне, както бе станало първия път. Обещаха й в края на
седмицата да се изправи съвсем, което за Габи бе непосилна
задача. Госпожа Розенщайн и госпожа Бослицки я бяха посетили,
а другите й бяха изпратили картички и малки подаръци, двете
дами й донесоха рози.
Всички все още бяха разстроени заради Стив, във вестника
имаше голяма статия за него и за престъпленията, в които бе
обвинен.
— Представи си, той живееше с нас! – възкликна с ужас
госпожа Розенщайн. Бяха потресени от предположението, че
вероятно Стив Портър е наранил професора. Беше им трудно да
го допуснат.
Габриела не знаеше нищо за Стив и се надяваше да не научава
никога повече. От мисълта как е спала с него, как е живяла с него,
как го бе издържала, й се повдигаше. Един ден трябваше да се
изправи лице в лице срещу Портър в съда и това щеше да й е
трудно, бе сигурна, че той ще говори лъжи за нея, но дотогава тя
ще е силна и ще може по-добре да му се противопостави.
Йън Джоунс й се обади от книжарницата и каза, че би могла да
вземе колкото иска отпуск. Габриела щеше да запази работата си,
въпреки парите, които наследи. Обичаше да работи в
книжарницата и така имаше много време за писане. Изобщо не
възнамеряваше да напусне пансиона на госпожа Бослицки. Сега,
след като Стив го нямаше, тя се чувстваше сигурна там.
— Какво прави, докато ме нямаше? – попита я Питър, след като
я прегледа. — Вечери? Танци? Обичайното?
— Съвсем обичайното. Някой дойде и изми косата ми, защото
още не ме пускат в банята. — Тя се засмя. Постигаше дребни
победи, но се радваше, че го вижда отново.
— Може би ще успеем да променим това положение. – Питър
написа нещо на болничната карта и погледна ръката й, която
също се възстановяваше от пластичната операция. Подобряваше
се бързо. После я попита за онова, което го бе учудило, когато я
253
гледаха на рентген. — Да си ставала жертва на автомобилна
злополука, Габи? Струва ми се, че имаш няколко счупени ребра
отпреди. Ребрата ти изглеждат сякаш си преживяла сериозна
травма. – Не му убягнаха и белезите по кожата на главата, видя
ги, докато оглеждаше отока.
— В една или друга степен – неясно отвърна тя със странен
израз в очите. Той забеляза, че веднага се затвори в себе си. Беше
жена, която криеше много тайни.
— Интересен отговор. Не е зле да поговорим някой път. –
Питър трябваше да посети и други пациенти.
Върна се по-късно същата вечер с ободрителна напитка за нея и
чаша кафе за себе си.
— Помислих си, че съм отговорен за теб. Тъкмо вечерях. В
болничния ресторант имат стомашна помпа, в случай, че отровят
някого. Всяка вечер я използваме поне четири пъти. – Той седна
на стола и тя му се усмихна. Забеляза, че тази вечер изглежда
уморен, виждаше колко много работи.
Питър започна да я разпитва за писането и къде е учила. Той
беше от Югозапада и в известен смисъл й приличаше на каубой.
Прекосяваше коридорите с широка крачка, забеляза, че ходи в
каубойски ботуши дори на работа. На него му направиха
впечатление сините й очи и тъй като отокът на лицето й спадаше,
той видя, че наистина е красива, както предполагаше. И толкова
млада. В същото време бе доста състарена. Тя бе жена на
контрастите. В очите й се четеше много мъдрост и тъга, която го
очароваше, но сигурно й е било доста трудно да живее с мъж,
който я бе пребил почти до смърт. Той я поразпита за него, ала
Габриела избягваше да разговаря на тази тема. Една от сестрите
му бе показала статията във вестника, но Питър не спомена нищо
пред Габи.
— Къде си израсла? – попита я той непринудено, любопитен бе
за живота й, отпи от кафето си. Беше приятно да се разговаря с
нея.
— Тук. В Ню Йорк. – Ала не спомена нищо за манастира. И
двамата бяха единствени деца, той бе учил в Колумбийския
медицински колеж, което го бе довело първоначално в Ню Йорк
и което също ги свързваше. Ала в много отношения те бяха
различни. Той бе значително по-непринуден и открит и бе видял
много жестокост през живота си, никога обаче като неин обект. У
нея имаше нещо, което го караше да предполага, че е преживяла
далеч повече от хората на нейната възраст и от мнозина по-
възрастни. Знаеше, че има врати, които са затворени за него, но
не знаеше къде да намери ключа да ги отвори. Тя изглеждаше
доста задълбочена.
254
 После, съвсем случайно, Питър спомена, че един от приятелите
му в училище е станал свещеник, ала те са останали близки. Той,
изглежда, много го обичаше и Габриела се усмихна, докато го
слушаше. Питър мислеше, че му се подиграва, и се опита да я
убеди, че и свещениците са хора. Тя не можеше да се въздържи да
не му каже, че е била послушница и е живяла в манастир. Ала не
му говори нищо за Джо, нито за случилото се година по-рано.
Той бе очарован от историята и от факта, че почти е станала
монахиня, а накрая я попита все пак защо се е отказала.
— Това е дълга история – въздъхна Габи и не отговори на
въпроса му.
Доктор Мейсън трябваше да се върне към работата си, обеща й
да намине пак на другия ден. Ала дойде още същата вечер,
сигурен бе, че по това време тя вече спи, минаваше полунощ и
той с изненада установи, че е будна. Лежеше безмълвно с
отворени очи. У нея имаше нещо много спокойно и сдържано.
— Мога ли да вляза? – Бе мислил за нея цялата вечер и сякаш
нещо го притегли към стаята й, когато мина оттам, след като бе
свършил с другите пациенти.
— Разбира се. – Габриела се усмихна и се надигна, облягайки се
на здравия си лакът. От ъгъла на стаята мъждукаше светлина, но,
общо взето, цареше полумрак, който създаваше уют. Тя не спеше
и мислеше за родителите си. Напоследък често се сещаше за тях,
особено за баща си.
— Изглеждаш ми много сериозна. Добре ли си?
Габи кимна утвърдително. Всъщност размишляваше за всичко
случило се. Стив бе изчезнал от живота й като сън. Сякаш никога
не бе съществувал. В един или друг смисъл всички, които някога
бе обичала, бяха изчезнали, но напоследък не се притесняваше
толкова от това.
— Мислех за родителите си – призна тя и той й съчувстваше.
Болничната й карта показваше, че няма роднини, и Питър
предположи, че бяха починали, затова я попита какво се е
случило. Тя се поколеба, преди да отговори. – Не, не са
починали. Мисля, че баща ми е в Бостън, а майка ми живее в
Калифорния. Не съм го виждала от четиринайсет години, майка
си – от тринайсет. – Той я погледна изумен.
— Да не би да си била лошо момиче? Да не си избягала с
пътуващия цирк? – попита Питър и тя се разсмя от шегата му.
— Не, избягах в манастира. — Той вече го знаеше. – Това е
дълга история, баща ми ме заряза като дете, а после майка ми ме
захвърли в манастира и никога не се върна. – Историята звучеше
съвсем обикновена, ала той подозираше, че не е така.

255
 — Малко е необичайно. Защо не можеха да те задържат? Беше
ли направила нещо сериозно, което да ги ядоса?
— Те мислеха така. Много-много не обичаха деца.
— Няма що, чудесни хора – отбеляза Питър, не откъсваше
поглед от нея, искаше му се да е по-близо, но беше на дежурство,
а тя бе негова пациентка. И без това прекарваше твърде много
време с нея, не искаше да дава повод за клюки.
— Не бяха никак чудесни хора – спокойно отвърна Габриела,
после реши, че няма защо да крие от него. Усещаше се странно
сигурна, когато разговаряше с доктор Мейсън. Тайната по-скоро
бе на майка й и баща й, отколкото нейна. Винаги много се
срамуваше, но сега вече бе преодоляла това чувство. – Те бяха
автомобилната злополука, за която ме питате. Или по-точно – тя.
Той беше просто случаен наблюдател.
— Не съм сигурен, че разбирам. – Изглеждаше притеснен. Не
искаше да разбере, не можеше да си представи онова, което тя
казваше.
— Счупените ребра. Беше коледен подарък от майка ми,
няколко години поред. Това всъщност бе любимият й подарък.
Поднасяше ми го често. – Опита се да представи нещата малко
по-ведро, но тази тема трудно се поддаваше на шеги.
— Тя те е биела? – Той направо се вцепени от изненада. – Това
ли съм видял на рентгена?
— Вероятно. Иначе никога не съм си чупила нищо. В
продължение на десет години, преди да ме изостави, ме биеше
непрекъснато. – Очите й бяха големи и тъжни, а Питър се
протегна и я докосна. Взе ръката й в своята и сърцето му вече й
принадлежеше. Не можеше да си представи какво е преживяла
тя.
— Габи… колко ужасно… никой ли не ти помогна, никой ли не я
спря? – Това бе още по-невероятно за него – била е дете без
приятели.
— Не, баща ми обикновено наблюдаваше, но не казваше нищо.
Според мен той се страхуваше от нея. А накрая, след като повече
не можеше да издържа, я напусна.
— Защо не те взе със себе си? – Това беше въпрос, който самата
тя никога не дръзваше да си зададе, и когато погледна Питър,
вдигна рамене.
— Не знам. Има много въпроси, свързани с родителите ми, на
които нямам отговор. Мисля за това, откакто се е случило. Знам
защо Стив го направи. То беше истинска битка. Аз го ядосах. Той
искаше пари и аз не му ги дадох. Поне това бе пряко
противопоставяне. Но никога не съм знаела защо родителите ми
ме мразят, какво ги караше да ме ненавиждат толкова много,
256
никога не разбрах. Винаги повтаряха, че съм лоша… ужасна… че
ако не съм била толкова лоша, нямало да се налага да го правят.
Но колко лошо може да е едно дете? – Този въпрос я
преследваше напоследък.
— Не може да е толкова лошо, че заради това да трябва да му
чупят костите. Не го разбирам. Някога питала ли си ги?
— Никога повече не съм ги виждала. Веднъж, преди година се
опитах да се свържа с баща си. Ала не успях да го открия на
информацията в Бостън.
— А майка ти? Тя, изглежда, е човек, от когото трябва да се стои
по-далеч.
— Да, такава беше – честно му отговори Габриела, спомените
все още я вълнуваха дълбоко. Постъпката на Стив бе събудила
старите чувства и сега бе трудно да стихнат изведнъж. – Много
ми е интересно дали е друга сега, дали се е променила, дали би
могла да ми даде обяснение, дали съжалява, след като са минали
толкова години. С поведението си бе на път да съсипе живота ми,
би трябвало да е съсипала и своя. – Очите й срещнаха неговите
така открито, че дъхът му секна, тя бе откровена и честна,
смайващо безстрашна. – Не преставах да се стремя да разбера
защо ме мразеше толкова много. Кое у мен я караше да ме мрази
така? – за нея бе важно да разбере това.
— Сигурно е била душевноболна – замислен рече той. — Едва
ли вината е била твоя, Габи. – В травматологията бе виждал деца
– жертви на малтретиране, и винаги сърцето му се бе свивало
болезнено от страха в очите им и смазаните им малки тела, от
думите им, че никой не бил виновен, никой не го бил направил,
те просто пазеха родителите си. Бяха безпомощни жертви на зли,
душевноболни хора. Преди два месеца не бе успял да спаси едно
дете, пребито от майката, докарано с мозъчен кръвоизлив.
Доктор Мейсън никога нямаше да може да приеме това, а в
нощта, когато детето почина, единственото му желание бе да
изтича навън и да убие майката. Сега тя бе в затвора, чакаше
процеса, а адвокатите искаха да бъде освободена условно.
— Трудно ми е да си представя как си оцеляла – нежно й каза
той. — Никой ли не ти помагаше?
— Никой. Докато не отидох в манастира.
— Добре ли се държаха с теб? – Той се надяваше да е така, не
можеше да понесе мисълта за живота й преди това. Макар да я
познаваше едва от няколко дни, бе изпълнен с желание да я
защитава. Засега можеше само да слуша.
— В манастира бяха много добри с мен. Там ми харесваше, бях
толкова щастлива.

257
 — Защо тогава напусна? – Предстоеше му да научи още неща за
нея, искаше да знае всичко.
— Трябваше да си тръгна. Направих ужасно нещо и не можеха
да си позволят да ме оставят. – През последната година бе
започнала да приема случилото се, макар да знаеше, че никога
няма да си прости напълно.
— Колко ужасно трябва да е било? – попита я той непринудено.
– Какво си направила? Да не си откраднала одеждата на друга
монахиня?
— Един човек умря заради мен. Плати с живота си. До края на
дните си ще нося тази вина. До последния си дъх.
Питър не знаеше какво да каже.
— Злополука ли? – сигурно бе така. Тя не бе способна да убие
човек. Макар да я познаваше съвсем слабо, не вярваше да може
да го направи. А Габриела остана загледана за дълго право в него,
чудеше се какво я кара да му се доверява. По неизвестна причина
обаче му вярваше напълно. Усещаше какъв човек е, виждаше го
по погледа му.
— Той се самоуби заради мен. Беше свещеник, ние бяхме
влюбени. Носех под сърцето си бебето му. – Питър я погледна с
безмълвна изненада. Тя бе отишла до пъкъла и се бе върнала и
после пак отново.
— Кога стана това? – поинтересува се той, макар да не бе
сигурен, че има значение.
— Преди година. Всъщност преди единайсет месеца. Не знам
как се случи. Никога преди не бях поглеждала мъж. Дори мисля,
че никой от нас не разбра какво правим, докато не стана твърде
късно. Продължи три месеца. Трябваше заедно да напуснем
църквата. Ала той не можа. Не му достигна сила. Това бе
единственият живот, който познаваше, а в съзнанието му го
измъчваха демони от минали години. Затова се самоуби и ми
остави писмо, в което се извиняваше.
— А бебето? — попита Питър, държеше ръката й здраво и
пламенно желаеше да я прегърне и да я притисне към гърдите си.
— Загубих го. – Всичко вече бе смътно и неясно,
сюрреалистична трагедия, споменът за която й създаваше
чувството, че някой стиска сърцето й и не му позволява да бие. –
През септември миналата година.
— А сега и този побой. Годината не е била добра за теб, Габи,
нали? – изобщо животът й не беше добър, родителите, които я
биеха, после я бяха изоставили в манастир, мъж, който се бе
самоубил, вместо да остане при нея и бебето й. Преживяла бе
прекалено много. Чудно как бе оцеляла.

258
 — Сега беше различно. – Габи имаше предвид случая със Стив.
– Странно, ала беше просто и ясно. Почувствах се използвана и
предадена, отначало, когато разбрах, ме заболя ужасно, но не
мисля, че някога съм го обичала. Просто бях въвлечена в
неподходяща връзка. Като погледна назад, давам си сметка, че
той ме е манипулирал от самото начало.
— Ти си била лесна плячка за него – проницателно отбеляза
Питър, погледна я, преценяваше коя е и какво е преживяла. –
Надявам се да бъде осъден на дълги години затвор. – Той разбра
с облекчение, че полицията е на същото мнение. – Какво ще
правиш сега? – попита я, цялото му съзнание бе обсебено от нея.
— Не знам… ще пиша… ще работя… ще започна отново… ще
бъда по-умна… Когато излязох от манастира, имах много да уча.
Никога не бях живяла навън, вътре животът е толкова нереален,
толкова сигурен и защитен. Мисля, че точно това е уплашило
Джо. Не знаеше как ще оцелее. – Ала според Питър
самоубийството не беше изход. Джо я бе оставил да се оправя
сама и да бъде обвинена за смъртта му. Това бе решението на
слабия, егоистичен човек и Питър не му се възхищаваше никак,
макар да не каза нищо на Габи.
— Трябва ти време да се излекуваш – тихо отбеляза той, – не
само от физическите травми. От всичко. Ти сякаш си живяла
десет пъти. – И животът й все не бе щастлив.
— Писането ме лекува. То ми влияе чудесно. Професорът, за
когото ви разказвах, наистина ми помогна, той ми отвори врати,
които изобщо не знаех, че съществуват, към сърцето и ума ми,
към места, от които исках да говоря, помогна ми особено за
писането.
— Не мисля, че някой друг може да го направи вместо теб.
Струва ми се, че е в теб, Габи, и навярно винаги е било. Може би
той просто ти е показал къде е ключът.
— Може би – съгласи се тя, след няколко минути влезе една от
сестрите. Четиригодишно дете бе пострадало при катастрофа,
защото не било обезопасено с колан.
— О, Боже. Мразя това – въздъхна доктор Мейсън, погледна я с
копнеж. Би искал разговорът им да продължи вечно. Неохотно я
остави и й обеща да се видят на сутринта.
След като лекарят си тръгна, тя продължи да мисли за него,
изненадана бе, че сподели с Питър толкова много неща. Сега той
знаеше всичко. С него бе толкова лесно да се разговаря.
Питър дойде по-късно вечерта и надникна в стаята й, видя, че е
заспала дълбоко. Дълго стоя и я гледа, а после се върна в
складовото помещение и легна на една от количките. Ала
житейските истории, които му бе разказала, не му даваха мира и
259
той не можеше да заспи. Питаше се колко ли са човешките
същества, които могат да издържат на такава болка и
разочарование, и защо е било необходимо. Този въпрос често си
задаваше и тя, но и двамата с Питър нямаха отговор.

≈ 24 ≈

Периодът на възстановяването трая седмици и се стори много

дълъг и на двамата, но Габи и Питър се наслаждаваха на всяка
минута, в която можеха да разговарят. Тя имаше нужда от
оздравителна терапия за ръката, необходимо бе време ребрата,
както и раните на главата да зараснат, но в края на четирите
седмици той не можеше да намери повече извинения да я
задържи. Бе почти напълно здрава. Питър дойде да я види, преди
да я изпишат, донесе й цветя и каза колко много ще му липсва.
Всъщност искаше да сподели с нея още нещо, но му трябваше
доста време, за да набере кураж. Никога преди не беше правил
нещо подобно, беше му удобно, докато тя все още се
възстановяваше, защото бе една от пациентките му. Ала сега,
след като си тръгваше, той нямаше защо да се притеснява от
желанието си да я вижда.
— Чудех се – започна Питър с неудобство, изведнъж се
почувства като младеж, имаше усещането, че е оглупял, – какво
ще кажеш да… ако ти… да вечеряме някой път… или на обяд…
може би кафе… – Апартаментът му се намираше недалеч от Ийст
Ейтис.
— С удоволствие – вежливо отвърна Габи, тя също бе мислила
доста и бе решила, че първо ще направи нещо друго заради себе
си. А когато забеляза, че той се притесни от неувереността й,
побърза да му обясни: – Ще замина да открия родителите си.
— Защо? – След като му бе разказала всичко за детството си,
смяташе, че не е необходимо тя да ги вижда, и изпитваше
непреодолимо желание да я защити от тях. Бе по-красива,
отколкото си бе представил, когато я видя за пръв път, много по-
изящна и дори му се струваше крехка. У нея имаше сила, която я
поддържаше, но в същото време бе толкова уязвима, че понякога
той се плашеше за нея. – Сигурна ли си, че идеята е добра? –
попита с тревога в гласа.
— Може и да не е. – Тя му се усмихна, изпълнена със смелост и
решителност, според него в по-голяма доза, отколкото бе
необходимо. Ала точно това бе едно от нещата у нея, които той
обичаше. Тя бе готова да отстоява, да бъде зачитана, да защитава
260
всичко, на което държеше. Досега това й бе струвало много удари,
които едва не бяха я убили. А Питър знаеше по-добре от всеки
друг, че Габриела има нужда от някой, който да я закриля. Той
беше сигурен, че разбира тази потребност по-ясно от нея. Беше
дванайсет години по-възрастен, с доста по-голям житейски опит
и искаше да направи всичко възможно да й го предаде. Бе
допуснал грешки в собствения си живот, е провалил брака си, но
беше научил много неща от него и искаше да е по-добър към
Габи, отколкото бе бил преди. – Сигурна съм, че трябва да
постъпя така, Питър – обясни му тя. – В противен случай никога
няма да получа от тях отговорите, които ми дължат, и ще имам
чувството, че някаква част от мен липсва.
— Може би не е така, Габи. Възможно е отговорите да са част от
теб. Може би вече са у теб и няма защо да ги търсиш от тях. – Той
не беше сигурен, но не искаше да я наранява. Всичко лошо беше
зад гърба й и имаше за какво да живее в бъдещето. Тя също го
знаеше. Питър означаваше твърде много за нея. Габриела го
желаеше, но точно заради това искаше да е пълноценна личност,
не можеше да допусне част от нея да живее с миналото, да си
задава въпроси защо не са я обичали.
— Трябва да го сторя. – Вече бе решила да се обади на майка
Грегория и да провери каква информация може да получи от нея.
Габи разбираше, че от това пак щеше да изпита силна болка. Ако
монахинята откажеше да разговаря с нея, тя дълго щеше да се
терзае колко много е изгубила, напускайки манастира. Не бяха
разговаряли от деня, в който вратата се захлопна зад нея, и
Габриела си даваше сметка, че никой не очакваше да се обади
там. Ала сега чувстваше, че трябва, и си мислеше, че майка
Грегория ще го разбере.
През следващите два дни Питър щеше да е дежурен, но
всичките му мисли бяха заети с нея. Обеща да й позвъни вечерта.
Щом чу гласа му, тя се почувства щастлива. Призна му, че е
уморена и изкачването по стълбите все още я затруднява, а
когато видя стаята си отново, разбра, че всичко й напомня за
Стив и не може да остане. През последния месец някои неща се
бяха променили. Стаята на професора бе дадена под наем и
книгите, които бе завещал на Габи, бяха в кашони в мазето.
Стаята на Стив също имаше нов наемател.
Обясни на Питър, че госпожа Бослицки е била много добра и й
е донесла вечеря. Той ненавиждаше дори само мисълта, че тя е
там сама, и внезапно бе обзет от непреодолимо желание да бъде с
нея. След като бе свикнал да я вижда всеки ден в болницата, сега
му се струваше странно да са така далеч един от друг. А Габи още

261
се опитваше да спазва дистанция. Искаше да изясни миналото си
и затова още не бе готова за бъдещето.
През нощта спа неспокойно, мислеше къде трябва да се обади,
какви отговори ще получи. Щом се събуди на следващия ден,
позвъни на майка Грегория, попита за нея и обясни кой я търси,
после бе обзета от страх, че тя може да откаже да разговаря с
някогашната послушница. Чака дълго, гласът, който отговори на
позвъняването й, бе непознат. Накрая монахинята й съобщи, че я
свързва. Последва кратък сигнал и изведнъж Габриела чу майка
Грегория. Очите й се насълзиха заради жената, която обичаше и
която й бе липсвала толкова много месеци.
— Добре ли си, Габи? – игуменката бе прочела статията във
вестника и трябваше да впрегне всичките си сили, за да се
подчини на обета, който бе дала, и да не й се обади. Ала звънеше
редовно в болницата, докато не се увери, че Габи е излязла от
кома.
— Добре съм, майко. Малко изтормозена и насинена, но не е
по-лошо от това, с което съм свикнала — спокойно отвърна тя,
макар и двете да знаеха, че е било много по-кошмарно. После
Габриела й обясни защо се обажда. Искаше майка Грегория да й
каже адресите на родителите й. Игуменката дълго се колеба,
знаеше, че не бива, това бе молбата на майка й. Ала Елоиз не бе
се обаждала от пет години и в интерес на истината майка
Грегория не виждаше нищо лошо в това дъщерята да узнае къде
живее майка й. Ако не друго, за Габи щеше да е полезно да се
свърже с нея. Тя разбираше съвсем добре защо Габи иска да я
намери. И й даде последния адрес в Сан Франсиско отпреди пет
години и адреса на баща й в Ийст Севънтис.
— В Ню Йорк? – Габи се изненада. – Тук ли е? Не съм знаела.
— Бил е в Бостън само няколко месеца, Габи. Винаги е живял в
нашия град.
— Тогава защо не е дошъл да ме види?
— Нямам отговор на този въпрос – отвърна възрастната
монахиня, макар да имаше собствени подозрения.
— Той обаждал ли ви се е някога?
— Не. Майка ти ми даде адреса му в случай, че имам нужда, ако
нещо се случи с нея. Но не се наложи да го търсим.
— Вероятно не е знаел къде съм. – Като си помислеше за
миналите години, поведението му й се струваше чудовищно. Бил
е на няколко пресечки от нея, а тя винаги се бе заблуждавала, че
е в Бостън.
— Вече можеш да му го кажеш лично. – Майка Грегория й даде
служебния и домашния адрес и телефонните номера, макар да
бяха отпреди повече от десет години. Ала това бе някакво начало,
262
тя щеше да му се обади колкото е възможно по-скоро и се
надяваше, че някой ще й отговори на тези номера и ще й каже
нещо за него.
— Благодаря ви, майко – с обич рече Габи, после добави
предпазливо: – Много ми липсвате. – През главата й бяха
минали доста събития.
— Ние често се молим за теб – в миг гордо се усмихна: –
Прочетох разказа ти в „Нюйоркър“. Беше чудесен. – Тогава Габи
й разказа за професора, за парите, които й бе завещал, колко мил
е бил с нея, а игуменката затвори очи блажено заслушана в гласа,
който толкова обичаше, гласа на детето, което обожаваше, и беше
благодарна, че поне един човек е бил добър към Габриела, след
като ги бе напуснала. Забраната името й да бъде споменавано в
манастира все още не бе снета.
— Мога ли да ви пиша, за да ви информирам какво е станало с
родителите ми? – предпазливо попита Габи, след което настъпи
дълга пауза.
— Не, детето ми. Никой от нас не бива да го прави. Бог да те
благослови, Габи.
— Обичам ви, майко… винаги ще ви обичам… – задуши я
ридание.
— Пази се – прошепна майка Грегория, неспособна да говори
повече, тъй като сълзите се стичаха по бузите й. За една година тя
се бе състарила. Загубата й бе струвала скъпо.
Габи искаше да й каже за Питър, но не посмя. А и нямаше кой
знае какво за разказване. Той сигурно щеше да я забрави, след
като тя напусна болницата, или да размисли, възможно беше да е
разговарял с нея само защото му е била подръка. Вече беше
разбрала, че не трябва да вярва на никой мъж, те или я
нараняваха или я напускаха.
— Бог да те благослови, дете мое – рече майка Грегория и
затваряйки телефона, и двете плачеха. Габи нямаше представа
дали някога отново ще разговаря с нея. Непоносима й беше
мисълта, че никога до края на живота си няма да чуе гласа на
игуменката, но знаеше, че сигурно ще стане така.
Изминаха няколко минути, докато се успокои, след това набра
служебния номер, който майка Грегория й даде. Не искаше да
чака той да се прибере вкъщи, за да го търси чак вечерта. Знаеше,
че номерът е стар. Беше отпреди тринайсет-четиринайсет
години, вероятно баща й не работеше вече там, но когато тя
попита за Джон Харисън, изобщо не се учудиха и той се обади
много скоро.
— Габриела? – задъхано изрече името й, звучеше силно
изненадан. Гласът му беше какъвто тя го помнеше, запита се
263
дали още прилича на принца от приказките, както го виждаше в
детството си.
— Татко? – сякаш отново бе на девет години или много, много
по-малка.
— Къде си? – стори й се притеснен.
— Тук, в Ню Йорк. За пръв път от толкова години намерих
номера ти. Мислех, че си в Бостън.
— Върнах се преди тринайсет години – отвърна с делови тон
той, а тя дори не можеше да си представи какво си мисли баща й.
Вероятно същите неща. За нея бе невъзможно да бъде другояче.
— Мама ме остави в един манастир – рече Габи, все още се
чувстваше дете и искаше да му обясни къде е била, докато го е
нямало.
— Знам – стори й се много спокоен. – Тя ме уведоми. Писа ми
от Сан Франсиско.
— Кога? – Габриела съвсем се обърка. Той е знаел? Защо не я е
потърсил, защо не е дошъл да я види? Какво му е пречело да се
обади?
— Тя ми писа веднага, след като бе пристигнала там. Оттогава
нямам вест от нея. Искаше да знам къде те е оставила. Смятам, че
се е омъжила повторно – със същото спокойствие й обясни баща
й.
— И ти в продължение на тринайсет години си знаел къде съм?
– Габриела бе съвсем озадачена, думите му не й даваха така
желания отговор.
— Животът тече, Габриела. Всичко се променя. Хората се
променят. На мен ми беше трудно – оправдаваше се той и,
изглежда, очакваше от нея да го разбере. Ала за дъщеря му
времената бяха още по-трудни. По-трудни, отколкото Джон си
мислеше или бе склонен да си представи.
— Кога мога да те видя? – попита тя направо.
— Ами… — не очакваше Габриела да поиска това и се зачуди
дали няма да иска пари. Кариерата му в инвестиционното
банково дело не беше блестяща, но все пак бе успешна в рамките
на нормалното. – Сигурна ли си, че идеята е добра? — Гласът му
издаваше, че той не е сигурен.
— Много бих искала. – Чувстваше се доста нервна. Баща й
изобщо не беше развълнуван, както се надяваше. Не я беше
виждал твърде дълго – четиринайсет години, не беше
предупредила за обаждането, Габриела си мислеше дори дали да
не влезе в офиса му и да го изненада. – Мога ли да намина днес?
– Детското у нея все още надделяваше и като чу гласа на баща си,
се почувства на същата възраст, на която беше, когато го бе

264
видяла за последен път. Трудно й бе изведнъж да се държи като
възрастна.
Той отново се поколеба и ако бяха лице в лице, тя би съзряла,
че на лицето му е изписана болка. Нямаше представа какво да й
каже. Накрая Габи постигна своето.
— Защо не дойдеш следобед да се видим в офиса? – Джон
искаше час по скоро да приключи. Срещата щеше да е болезнена
и за двамата. Нямаше смисъл да я отлага. – Какво ще кажеш за
три часа?
— Ще бъда там. – Когато остави телефонната слушалка,
Габриела сияеше.
Цял следобед бе като опъната струна, мислеше за него, питаше
се как ли изглежда, какво ще каже, как ще обясни случилото се.
Тя трябваше да го попита. Знаеше, че вината бе на майка й, но
искаше да чуе от него защо го бе позволявал.
Облече най-хубавия си тъмносин ленен костюм, който
понякога носеше на работа, и взе такси до ъгъла на Парк авеню и
Петдесет и трета улица, където бе офисът му. Видя модерна
административна сграда и когато се качи горе, се озова във
впечатляващо обзаведен офис. Джон работеше за малка фирма с
отлична репутация.
Секретарката му каза, че той я очаква, и точно в три часа и една
минута тя поведе широко усмихнатата Габриела по дълъг
коридор към неговия кабинет в дъното. Беше толкова щастлива
от предстоящата среща, че нямаше търпение, и макар да бе
нервна, знаеше, че цялото й притеснение ще се разсее в мига, в
който го види.
Секретарката разтвори широко вратата, Габриела прекрачи
прага, оглеждайки стаята, и в следващия момент там, зад бюрото,
тя го видя. Отначало й се стори, че не се е променил, беше хубав,
както винаги, но когато го погледна по-внимателно, забеляза, че
времето е оставило следите си по лицето, а косата му е
посребрена. С лекота пресметна, че току-що е навършил петдесет
години.
— Здравей, Габриела – поздрави я баща й, не откъсваше поглед
от нея, поразен от красотата и изяществото й. Ала тя не
приличаше на майка си, повечето й черти бяха наследени от
него. Руса коса като неговата, същия цвят на очите като неговите.
Той обаче не пожела да се приближи към нея. – Седни –
неубедително я покани, посочи й стол от другата страна на
бюрото. Тя силно желаеше да заобиколи и да го прегърне, да го
целуне, да го докосне, но изведнъж обстановката стана
непредразполагаща. Габриела се настани на стола, допусна, че

265
по-късно ще пристъпи да я целуне, след като се поотпуснат и я
опознае малко по-добре.
Забеляза на бюрото му снимките на деца – четири, всичките в
сребърни рамки, две момичета горе-долу на нейната възраст или
може би по-големи, и две момчета – доста по-малки. Снимките й
се сториха скорошни. Имаше и голяма фотография на жена в
червена рокля, изглеждаше строга и не дотам щастлива.
Габриела веднага обърна внимание, че край него нямаше нито
една снимка от детството й, но това бе разбираемо, тъй като,
доколкото си спомняше, никога не бяха я снимали.
— Как се оправяш? – формално се поинтересува той, бе леко
смутен и тя си въобрази, че може би изпитва вина. В крайна
сметка ги беше зарязал. Сигурно му е било трудно, или поне така
си мислеше, но не можеше да се въздържи да не попита:
— Това твоите деца ли са, татко? – в отговор той кимна.
— Двете момичета са на Барбара, момчетата са нашите синове.
Джефри и Уинстън, на дванайсет и на девет години. – После я
погледна, нямаше търпение да стигне до целта на посещението й.
– Защо дойде да ме видиш?
— Исках да те намеря. Никога не съм знаела, че си в Ню Йорк.
Бил е толкова близо, със семейство, водил е живот сякаш тя не е
съществувала. Нямаше нужда от повече обяснения, защото
ставаше още по-болезнено.
— Барбара не хареса Бостън – отвърна Джон, сякаш това
обясняваше всичко. Всъщност за Габриела то не означаваше
нищо.
— След като си знаел, че съм тук, защо не дойде да ме видиш в
манастира? – когато му зададе този въпрос, тя срещна познатия
от детството й поглед – на безпомощен човек, притиснат от
обстоятелствата, с който искаше да каже, че не е бил в състояние
да промени нищо. Със същия поглед той гледаше от прага как
майка й я пребива.
— Какъв смисъл би имало да те видя? – попита, причинявайки
й още по-голяма болка. — Всички таяхме толкова лоши спомени
от брака ми с майка ти. Сигурен съм, че това важи и за теб.
Мислех, че ще е по-добре, ако захлопнем вратата и се опитаме да
забравим. – Ала как би могъл да забрави дъщеря си?
— Тя беше много болна. – А следващите му думи буквално я
вцепениха: – Винаги съм мислил, че ще те убие – изрече той със
сподавен глас и преди да успее да се възпре, Габриела му зададе
още един въпрос, за чийто отговор бе чакала цял живот.
— Защо не я спря? – тя затаи дъх да чуе какво ще й каже. Беше
важно да узнае.
— Не можех да я спра. Как бих могъл?
266
 — Със сила, със заплахи, с отстраняване, с развод, с полиция,
възможности колкото щеш.
— Какво можех да направя? Ако си позволях да я упрекна за
поведението й спрямо теб, ставаше по-зле и за двама ни, особено
за теб. Оставаше ми единствено да си тръгна и да започна живота
си наново. Това бе единствената възможност за мен. – А за мен,
искаше да му изкрещи тя. Какъв бе моят нов живот? – Смятах, че
ще си по-добре при сестрите. А майка ти никога нямаше да
позволи да те взема.
— А ти някога питал ли си я, след като тя ме остави там? –
държеше да разбере всичко докрай. Тези отговори искаше да
получи от него. Те бяха ключът към живота й.
— Не, не съм – честно призна Джон. – Барбара би се
възпротивила. Ти беше част от друг живот, Габриела. Не беше
част от нас. – После нанесе последния удар. – Това важи и за
настоящето. Животът ни тръгна в различни посоки преди
години, твърде късно е да го върнем сега. Ако Барбара знаеше, че
днес се срещам с теб, би се ядосала. Би го възприела като
предателство към нашите деца.
Габриела бе ужасена от чутото. Той не я искаше, никога не бе я
искал, просто си бе тръгнал и я бе оставил да се оправя, както
може.
— А дъщерите й? Нали живееха с теб?
— Разбира се, но това беше друго.
— Кое беше различното?
— Те бяха нейни деца. За мен ти бе символ единствено на лош
спомен, част от кошмар, от който исках да се спася. Не можех да
те взема с мен. Не мога и сега. Габриела, ние сме разделени от
години. Повече не принадлежим един на друг. – Той имаше
двама синове, две заварени дъщери и съпруга. Тя нямаше никого.
— Как е възможно да кажеш подобно нещо? – очите й плувнаха
в сълзи, но Габи не допусна да я победят.
— Защото е вярно. И за двама ни. Всеки път, когато ме видеше,
ти щеше да си спомняш болката, която сме ти причинили,
случаите, в които не съм могъл да ти помогна. С течение на
времето щеше да ме намразиш. – Тя вече бе започнала да го
намразва. Той нямаше нищо общо с човека, за когото бе мечтала.
Продължаваше да бъде безпомощен, както някога. Нямаше
куража да бъде неин баща.
— Как можа да не ми се обадиш толкова години? – попита го
Габриела отново и едва се сдържаше да не се разплаче. Вече не се
интересуваше какво ще си помисли той за нея. Беше жесток и
безразличен и напълно бе пренебрегнал родителския си дълг. У
него нямаше капчица обич не само за нея, но вероятно за никой
267
друг. Беше си останал егоист, слаб и точно както преди го
управляваше майка й, сега над него властваше жена на име
Барбара.
— Какво можех да ти кажа, Габриела? – погледна я с
раздразнение. Беше ясно, че не желае повече да е с нея. – Не
исках да те виждам. – Колко просто било. Нямаше нищо в
сърцето си за нея, вероятно за никой, дори и за красивите деца на
снимките. Тя ги съжаляваше и най-вече него заради всичко
онова, което той не беше. Та баща й не беше дори личност. Нищо
повече от картонена фигурка.
— Някога обичали ли сте ме? Който и да било от двама ви? –
попита го, задушаваше я порив за ридание, а той смяташе
демонстрирането на чувствата й за отвратително. Изглежда, се
измъчваше от тях и Габриела разбра, че би искал тя да изчезне.
Ала не му обърна внимание. Беше се решила на тази среща
заради себе си, не заради него. Това бе всичко, което
възнамеряваше да отнесе в бъдещето. Той не й отговори, а тя го
погледна с очи, които го приковаха.
— Зададох ти въпрос.
— Не знам какво съм чувствал тогава. Разбира се, би трябвало
да съм те обичал. Ти беше дете.
— Но не достатъчно, за да продължиш да живееш с мен, като ме
вземеш със себе си. От теб имам само девет години бащинство.
Защо?
— Защото то бе пълен провал. Нещо повече, катастрофа. И ти
символизираше катастрофата.
— Аз бях нейна жертва.
— За нещастие – тъжно отбеляза той, съгласявайки се
безпрекословно. – Всички бяхме.
— Но ти никога не си попадал в болница. Аз – да. – Бе станала
вече безмилостна в преследването на истината и макар срещата
да й причиняваше болка, Габриела се радваше, че бе дошла.
— Знам, че ще ни мразиш за постъпките ни към теб. Казвах й
го. Ала тя не бе в състояние да се контролира.
— Защо тя ме ненавиждаше толкова много? – и защо ти ме
обичаше толкова малко, бе въпросът, който не му зададе. Знаеше,
че той не е способен и може би никога не е бил.
Джон Харисън въздъхна и се отпусна назад в коженото си
кресло, изглеждаше изтощен.
— Тя ревнуваше от теб. От самото начало. От мига на
раждането ти. Мисля, че не бе способна да бъде майка. Когато се
ожених за нея, нямах представа за това. А би трябвало да се
досетя. – Той не можеше да бъде баща, независимо колко снимки
имаше на бюрото си. После я погледна, бързаше да приключи
268
срещата. – Това ли беше, Габриела? Получи ли отговори на
въпросите си?
— На повечето – тъжно рече тя, макар сега да си даваше сметка,
че някои щяха да останат без отговори. Той просто нямаше
качествата на баща. Беше много по-незначителен, отколкото си
бе представяла. Може би някъде тайничко в себе си винаги го е
знаела, но не е искала да го признае. Може би, както Питър
казваше, отговорите бяха вътре в нея.
Баща й стана и я погледна. Не заобиколи бюрото, както тя
мислеше. Не протегна ръце, не я прегърна, не се опита дори да я
докосне. Стоеше възможно най-далече от нея и макар Габриела
вече да знаеше що за нищожество е той, все пак я болеше.
— Благодаря ти, че се обади – с тези думи баща й показа, че
срещата е свършила. Натисна копчето на бюрото си, секретарката
се появи и отвори вратата на Габриела.
— Благодаря ти – отвърна тя. Повече не го нарече „татко“, нито
понечи да го целуне. Нямаше смисъл. Човекът, когото помнеше,
бе лош, този, когото видя сега, се оказа отвратителен. Какъвто и
да беше, какъвто и да бе за нея в миналото, той вече не й беше
баща. Бе се отказал от задълженията си преди четиринайсет
години, беше се оттеглил без борба. Това бе съвсем ясно. Бащата,
когото тя познаваше, бе умрял в деня, когато ги остави.
Габриела застана на прага, погледна го, искаше да го запомни,
после се обърна и си тръгна, без да се сбогува. Нямаше какво да
му каже. Всичко бе свършило.
Щом секретарката затвори вратата, Джон заобиколи бюрото,
направо бе съсипан. Все едно бе погледнал през прозорец в
миналото си, откъдето изплува цялата мъка и тъга. Тя беше
красиво момиче, но той не изпитваше нищо към нея. Беше
затворил тази врата твърде отдавна и не желаеше повече да я
открехва.
Винаги го бе знаел. Опитваше се да не мисли за нея и за
погледа й, който го изгаряше като нажежени въглени. Отвори
шкафа с напитките, сипа си силно мартини и го изпи, загледан с
невиждащ поглед през прозореца навън.

≈ 25 ≈

След като този следобед Габриела остави баща си, тя се отправи

директно към пътническото бюро на Пето авеню и си купи билет
за Сан Франсиско. Продължаваше да мисли за срещата с него,
която не бе преминала според очакванията й. От една страна, я
269
натъжи, от друга – донесе й удовлетворение. Даде си сметка, че
всичко, което се е случвало, не е било заради нея и заради
ужасното й поведение, а защото родителите й не струваха пет
пари. Разривът не бе станал, защото тя бе лоша, а защото те бяха
егоисти. Едва сега започваше да проумява истината.
Баща й бе празен, студен, уплашен, неспособен да се справи с
реалността човек, лишен от истински чувства. Габи отново
потръпна, като си помисли, че докато бе при него в кабинета му,
той не бе понечил да я докосне и сигурно би побягнал, ако тя се
бе опитала. Не я искаше в живота си, от години нямаше нужда от
нея. В съзнанието си очевидно я свързваше с майка й. Но поне
сега бе разбрала нещо за него. Не беше вярно, че навремето не бе
имал възможността да й даде обичта си, той никога не бе
изпитвал подобни чувства, за да ги дари на нея или на майка й.
Джон бе прав в едно. Вече бе твърде късно. След като бе копняла
и мечтала за него толкова години и се бе заблуждавала, че би
дошъл, само да знаеше къде е, сега бе разбрала, че на него му е
било известно местонахождението й, но изобщо не е имал
желанието да я види. Нито я бе обичал, нито я бе искал, нямаше
защо повече да се крие от фактите. Болеше я, но в същото време
се чувстваше свободна. Сякаш баща й бе умрял преди
четиринайсет години, а сега й се предоставяше възможността да
остави тялото да почива в мир. Все едно през цялото това време
бе безследно изчезнал и сега тленните останки се бяха намерили
и трябваше да ги погребе. Не можеше да забрави погледа му,
когато си тръгна от офиса.
След като се прибра в пансиона, научи, че Питър я е търсил от
болницата. Тя се обади, повикаха го и Габи му разказа за
срещата.
— По-добре ли се чувстваш сега? – попита той, тревожеше се за
нея.
— Нещо такова – честно му отвърна Габриела. Все още я
болеше, че баща й дори не беше пожелал да я прегърне, камо ли
да я целуне. Но той винаги си бе такъв. Никога не я беше галил,
сега тя ясно си спомни. Срещата с него бе събудила много
спомени, но нито един обаче не бе приятен. Единственият път,
когато се бе държал мило с нея или поне донякъде, бе в нощта,
преди да ги напусне. Вероятно е било от чувство за вина. – Ти
беше прав за едно – призна тя на Питър. – Изглежда, част от
отговорите са у мен. Просто не съм знаела. – Той изпита
облекчение при думите й. Това нейно пътешествие в миналото го
изнервяше. Подозираше, че за нея то щеше да е болезнено и
нямаше да е завръщане у дома, както Габи си представяше.

270
 — А сега какво ще правиш? – поинтересува се Питър. Викаха го,
което означаваше, че няма да може да разговаря още дълго.
— Утре летя за Сан Франсиско. – Нямаше представа защо, но
чувстваше, че трябва да замине с нея. Ала си даваше сметка, че тя
никога няма да се съгласи. Беше решена да убие драконите сама,
независимо колко ужасно или болезнено беше. А той й се
възхищаваше за това.
— Ще се оправиш ли там сама?
— Надявам се – честно отвърна тя. Все още мисълта за срещата
с майка й я плашеше. Ала знаеше, че трябва да я види. Тя беше
човекът, който носеше в себе си истинските отговори. И особено
на основния въпрос, който възнамеряваше да й зададе: Защо
никога не си ме обичала? Чувстваше се като дете от приказка,
което търси отговори на поляната под гъбите. „Алиса в Страната
на чудесата“ или Дороти от „Магьосникът от Оз“ – точно така
обясни на Питър състоянието си.
— Ако почакаш няколко дни, ще дойда с теб. В края на тази
седмица имам почивни дни, може би моето присъствие ще ти
помогне.
— Трябва да замина веднага – обясни тя и обеща да му се обади
от Сан Франсиско.
— Пази се, Габи. – После неочаквано допълни: – Ще ми
липсваш.
— И ти на мен – нежно рече тя. Това бе началото на нещо
хубаво, което започваше между тях, но Габриела не би могла да
пристъпи към него, преди да си изясни въпросите от миналото,
които я вълнуваха. Сигурна бе, че иначе няма да има какво да му
предложи и той никога не ще да стигне до нея. Болката от
детството, съзнанието, че не е била обичана, винаги щяха да
стоят между тях. Тя никога нямаше да му вярва. Непрекъснато
щеше да я тормози мисълта, че накрая той ще я изостави, както
бяха сторили родителите й. А междувременно ужасът от
очакването това да се случи, щеше да ги съсипе, най-малкото нея.
— Обади ми се, щом пристигнеш там – загрижено й поръча
Питър, а после разговорът приключи, защото трябваше да се
върне при пациентите си.
Тя бе много тъжна, когато се качи горе да приготви куфара си,
и както предишната вечер стаята й се стори потискаща. Сякаш в
нея витаеше духът на Стив, пълна бе с лоши спомени и
отвратителни кошмари. През нощта не можа да спи, мислеше за
пътуването до Сан Франсиско, но й се стори твърде далече да
слиза четири етажа, за да се обади на Питър, затова остана в
леглото в очакване да се разсъмне.

271
 Когато тръгна, всички в къщата спяха, Габриела остави
бележка на госпожа Бослицки, в която й обясняваше къде отива.
„Заминавам за Сан Франсиско да се срещна с майка ми.“ Ако
майка й бе като всички останали, посещението й би било приятна
изненада.
Полетът до Сан Франсиско премина гладко, тя взе автобус до
града, носеше малък куфар с багаж само за един ден. Изненада
се, че е доста студено, макар да бе август. Духаше вятър, денят бе
мъглив, което според всички било типично за лятото в Сан
Франсиско.
Отби се пътьом да хапне, а после позвъни на номера, който й
бяха дали, сетне изведнъж си даде сметка колко глупаво постъпи,
че първо не се обади от Ню Йорк. Ами ако бяха заминали на
почивка? Ала насреща чу запис, че този телефон не работи. Не
знаеше какво да предприеме. Взе такси и отиде на адреса, ала
когато позвъни на вратата, й казаха, че хора с такива имена не
живеят там. Беше готова да се разплаче, но шофьорът на таксито
й предложи да спрат до някоя телефонна будка и да се обади на
информация. Знаеше само, че майка й се бе омъжила преди
години за човек на име Франк Уотърфорд. Тя си го спомняше
смътно като хубав мъж, който никога не разговаряше с нея. Сега
обаче щеше да му се наложи. Габриела прие предложението на
шофьора и то се оказа уместно. Франк Уотърфорд живееше на
Двайсет и осмо авеню, в район, който шофьорът назова Сийклиф.
Габи набра номера, който бе получила от информацията. Обади
се някаква жена, но гласът не беше на майка й. Тя попита за
госпожа Уотърфорд и й беше обяснено, че семейството е излязло
и ще се прибере в четири и половина. Трябваше да се помотае
около час и се чудеше дали пак да се обади, или направо да отиде,
накрая реши да се яви лично на адреса. Точно в четири и
половина пристигна пред къщата, където в алеята бе паркирана
сребриста лимузина „Бентли“.
Габриела държеше в едната ръка багажа си, с другата позвъни
на вратата. Носеше същия очукан картонен куфар, с който бе
напуснала манастира. Вярно, че през последната година
гардеробът й се бе обновил, но пътната чанта бе в окаян вид.
— Моля? – портата отвори жена в жълт кашмирен пуловер.
Носеше перлена огърлица, беше с руса коса, поддържана с боя,
изглеждаше около петдесет и пет годишна. Гледаше Габриела
сърдечно. — Мога ли да ви помогна? – Габи приличаше на
избягало от родителите си момиче с разрошената от вятъра руса
коса, сините очи и куфара и човек не би й дал двайсет и три
години. Жената, която отвори, нямаше представа коя е тя, а
Габриела вежливо попита за госпожа Уотърфорд и се вцепени,
272
когато дамата я увери, че това е самата тя. Изглежда, се бе
озовала на погрешен адрес, където живееха други госпожа и
господин Уотърфорд. – Съжалявам – учтиво рече жената, а
Габриела тъкмо обясняваше, че търси майка си, когато на вратата
се появи висок добре сложен мъж с прошарена коса. Тя позна
Франк Уотърфорд, беше го видяла за последен път преди
тринайсет години.
— Какво става? – загрижено попита той, после зърна момичето
с куфара, което стоеше на прага. Изглеждаше объркана, но
безопасна.
— Тази млада дама търси майка си – обясни вежливо съпругата
му, — само че е попаднала на грешен адрес. Опитвах се да й
помогна.
— Габриела? – възкликна той, намръщен притеснено. Беше чул
Елоиз да изговаря името й и все още го помнеше, макар почти да
не я беше виждал, а и тя изглеждаше доста различно. Беше
пораснала.
— Да – кимна Габи. – Господин Уотърфорд? – Той й се усмихна,
доста се изненада, че я вижда. — Търся майка си. – Двамата
съпрузи се спогледаха, сега вече жената я бе разбрала. –
Доколкото схващам, тя не живее тук.
— Така е — вежливо отвърна той. — Защо не влезеш за миг? —
Изглеждаше много по-щастлив от баща й, че я вижда и й се
струваше доста по-мил. Поканиха я да остави багажа си и тя
влезе с тях в дневната. Той й предложи питие, а Габриела го
увери, че би желала само чаша вода, и дамата с русата коса отиде
да й донесе.
— Разведохте ли се с майка ми? — поинтересува се тя, бе малко
нервна, той се поколеба, но нямаше как да скрие истината от нея,
а и нямаше защо.
— Не, Габриела, не се разведохме. Майка ти почина преди
четири години. Съжалявам много. — За миг Габриела застина
безмълвна. Беше си отишла от този свят и бе отнесла всички
тайни със себе си. Габи веднага осъзна, че никога повече няма да
бъде свободна.
— Мислех, че си научила от баща си. – Той имаше южняшко
произношение и тя си спомни как майка й бе казвала някога, че
бъдещият й мъж е родом от Тексас. – Изпратих му един некролог,
просто за да знае, и допусках, че ще ти съобщи. – Цялата
ситуация бе много озадачаваща за него, докато Габриела не му
обясни.
— Вчера видях баща си за пръв път от четиринайсет години.
Той не ми каза нищо. Но в интерес на истината нямаше
представа, че възнамерявам да дойда тук.
273
 — Та ти не живееше ли с него? — попита я Франк Уотърфорд
объркан. – Майка ти ме увери, че му е преотстъпила
родителските права, за да се омъжи за мен, а той не й давал да те
вижда. Изобщо не сложи твои снимки в къщата, защото за нея
щяло да бъде твърде болезнено, след като не можела да те вижда.
— Родителите й бяха интересни хора. Онова, което й бяха
причинили, не беше по случайност, то изискваше целенасочени
усилия.
Тя въздъхна, когато му отговори, изумена бе от лъжите, които
майка й и баща й бяха разказали на новите си партньори, само и
само за да я изоставят.
— Аз нямах снимки, господин Уотърфорд, никога не са ме
фотографирали. Преди да отпътува за Рино, тя ме изпрати в
манастира „Сейнт Матюс“. Никога повече не се появи. Нямах
никаква вест от нея, просто изпращаше всеки месец чек, с което
плащаше за престоя ми там, но парите секнаха, щом навърших
осемнайсет години. Това бе краят.
— Тя умря година по-късно – обясни й той, най-сетне
отделните парчета от историята се свързаха в едно цяло. –
Винаги ми е казвала, че прави благотворителни дарения, защото
някога монахините били проявили доброта към нея. Нямах
представа, че ти си живяла там. – Изведнъж той се почувства,
сякаш трябваше да й се извинява, като че ли е бил част от
вероломните лъжи на Елоиз, но Габриела отлично разбираше, че
Франк няма нищо общо с това. То бе работа единствено на майка
й, съвсем в нейния стил.
— От какво почина?
— От рак на гърдата. – Той погледна Габриела. В очите й имаше
такава безмерна тъга, че му се прииска да я прегърне. – Тя не
беше никак щастлива – дипломатично додаде Франк, не желаеше
да обижда дъщеря й, да разбива илюзиите й за нея. – Навярно си
й липсвала. Сигурен съм, че е било така.
— Затова дойдох тук – промълви Габриела и остави чашата. –
Има някои въпроси, които исках да й задам.
— Може би ще ти помогна – предложи той услугите си, а
съпругата му слушаше със състрадание и интерес.
— Не мисля. Исках да я попитам защо ме е изоставила, по каква
причина. – Габи едва се сдържаше да не се разплаче пред тези
хора, които й бяха напълно непознати, и тя се притесняваше, но
те бяха много мили към нея в този труден момент. – Исках да я
попитам защо е постъпвала така с мен, преди да ме изостави. –
Франк забеляза, че въпросите й бяха мъчителни, и започна да
подозира, че тази история е далеч по-неприятна, отколкото си
представяше, затова реши да е напълно откровен с нея.
274
Чувстваше, че Габриела заслужава поне това от негова страна. То
бе единственото, което можеше да й даде.
— Габриела, ще бъда откровен с теб. Възможно е да не харесаш
онова, което ще чуеш, но може би ще ти помогне. Деветте години
брак с майка ти бяха най-лошият период в живота ми. Точно
когато тя се разболя, вече бяхме разговаряли за развод, реших
обаче, че при тези обстоятелства нямам право. Смятах, че трябва
да остана с нея, и така й сторих. Ала тя бе студена, неприветлива,
гневна, злобна, отмъстителна жена и според мен у нея нямаше
нищо добро. Не знам каква майка е била, но мога да предположа,
че и към теб не се е отнасяла мило, както и към мен, и може би
най-хубавата й постъпка е била, че те е изоставила в „Сейнт
Матюс“. Беше отвратителна жена. – Той изговори всичко това
съвсем спокойно, а жена му го галеше по ръката. – Съжалявам, че
те е оставила – продължи Франк, – ала не мога да си представя,
че би била щастлива с нея, дори аз да бях наоколо. Когато в Ню
Йорк започнах връзката си с Елоиз, тя ми забраняваше да
разговарям с теб и аз изобщо не разбирах защо. Ти бе най-
прекрасното малко същество, което бях виждал, а аз обичам
децата. Имам пет деца в Тексас, но те не дойдоха нито веднъж
при мен, докато бях женен за нея. Тя ги мразеше и те й
отвръщаха със същото до деня на смъртта й и в интерес на
истината не съм сигурен, че трябва да ги обвинявам. Когато
почина, аз вече не я обичах толкова. Тя бе жена, напълно лишена
от добродетели. Некрологът й бе най-краткият, който съм
виждал през живота си, защото никой не би могъл да каже нищо
хубаво за нея. – После си спомни за още нещо от миналото, което
беше забравил. – Знаеш ли, сещам се пак за началото в Ню Йорк,
тогава се опитваше да ми внуши, че ти си причината за провала
на брака й с баща ти. Винаги съм имал чувството, че ревнуваше
от теб и затова е прехвърлила родителските права на баща ти. Тя
не те искаше край себе си, скъпа. Ала и за миг не съм си
представял, че е възможно да те изостави. Ако го знаех, никога не
бих се оженил за нея. Жена, която е способна на подобно нещо…
е, това говори каква е… Ала след като я опознах, сега напълно ти
вярвам. Чудно е, че в продължение на години не съм знаел нищо.
Въобразявах си, че за нея е болезнено да говори за теб, затова
никога не те споменавахме.
Това наистина бе изумителна история. Всички я бяха
забравили, погребали я бяха в миналото и майка й, и баща й. Тя
наистина бе изоставена от тях.
После Габриела разказа на семейство Уотърфорд истината,
какво й е причинявала майка й, как баща й я оставял да вилнее
безнаказано, за побоите, болничните престои, синините,
275
омразата, обвиненията. Историята й бе дълга и й трябваше доста
време, за да я разкаже, когато завърши, и тримата плачеха,
Франк Уотърфорд държеше ръката й, а съпругата му, Джейн, я бе
прегърнала през раменете. Това бяха най-милите хора, които бе
срещала, и Габи бе сигурна, че майка й не бе го заслужавала ни
най-малко. Тя просто бе извадила късмет, а той бе платил висока
цена за удоволствието да има компанията й. Когато говореше за
нея, все още настроението му падаше, така беше и с Габи.
— Много исках да я попитам – започна тя през сълзи – защо
никога не ме е обичала. – Това бе за нея ключът към всичко.
Окончателният отговор. Но сега никога вече нямаше да разбере.
Какво имаше у нея, та не можеха да я обичат? У нея ли бе
причината, или в тях? Сякаш бе очаквала майка й да й се извини,
да я моли за прошка, да й каже, че я е обичала, но не е знаела как
да го покаже. Всичко друго би било по-добре от дивата омраза,
пред която се изправяше като дете и която бе виждала в очите й в
продължение на десет години, преди да я изостави. Ала сега
нямаше кого да попита.
— Отговорът е много прост, Габи – отвърна Франк, като
изтриваше очите си от сълзите. – Тя не е била способна да обича
никого. Нямало е какво да даде. Съжалявам, че говоря лошо за
мъртъв човек, но Елоиз бе лоша до мозъка на костите си и зла
като змия. У нея имаше нещо не наред. Никое човешко същество
не би могло да е толкова противно. Винаги съм смятал, че вината
е моя. През първите пет години от брака ни се заблуждавах, че
отговорността нося аз, че с нещо съм я разочаровал, не съм бил
достатъчно добър или съм я провалил. А после си дадох сметка,
че това няма нищо общо с мен. Вината изцяло бе нейна. И ми
стана много по-лесно. Просто я съжалявах, но с нея бе трудно да
се живее. Онова, което ти е причинила, е непростимо, а ти ще
носиш белезите от поведението й до края на живота си. Ще
трябва да решиш дали си способна да й простиш, или просто й
обърни гръб, както тя на теб, и я забрави. Ала какъвто и да е
изборът ти, трябва да знаеш, че поведението й няма нищо общо с
теб. Всяко друго човешко същество, освен двамата ти родители
би те обичало. Просто си имала лош късмет. Попаднала си на
лоши родители. Може би този отговор ти се вижда твърде
елементарен, но мисля, че това е истината. Тя бе ужасна личност.
Бе лишена от нещо много важно. Дори сега да беше тук, нямаше
да може да ти отговори. От първия ден, в който съм я срещнал,
никога не е изпитвала обич към никого. Беше много красива и в
началото – дори твърде забавна, но за кратко. Злобата й излезе
наяве веднага щом се оженихме. И не стихна. Това няма нищо

276
общо с теб, Габи. Попаднала си на неподходящо място, в
неподходящо време и на погрешната опашка за родители.
Това ли било, запита се тя. Нима е толкова просто? Ала докато
го слушаше, разбра, че е самата истина, онова, което я бе
сполетяло, нямаше нищо общо с нея и никога не бе имало.
Габриела получи отговора, който търсеше. Всичко се свеждаше
до житейска злополука, каприз на природата, сблъсък на две
планети, които никога не е трябвало да съществуват заедно една
до друга, а тя бе хваната в капана на експлозията им. Не можеше
да има отговор на въпроса защо майка й не бе я обичала. Елоиз
Харисън Уотърфорд не бе обичала никого през целия си живот. В
сърцето й нямаше обич, която да може да дари дори на
собствената си дъщеря. Сега, докато слушаше Франк, Габи се
чувстваше странно спокойна. Знаеше, че най-сетне е стигнала до
края на пътя и може да се върне у дома. Пътуването бе
продължило цели двайсет и три години и вече трябваше да
приключи. При други хора това отнемаше повече време. Но тя бе
достатъчно смела, за да се изправи лице в лице с мъчителните
въпроси. Защото искаше да узнае отговорите. Имаше куража да
премине през сурови изпитания, за да стигне края. Трудностите я
съпровождаха по целия път и бяха от най-различен характер.
Габриела обаче бе силна. И вече бе сигурна в това. Вече не
можеха да я наранят. Бе превъзмогнала омразата и
безразличието на родителите си.
Семейство Уотърфорд я поканиха да остане на вечеря у тях и
Габи се съгласи, защото й бе изключително приятно. Мисълта, че
Франк й е бил доведен баща в продължение на тринайсет години,
а тя не го е познавала, я развълнува. Пък и Джейн бе прекрасна
жена. Беше вдовица, бяха женени от три години и очевидно се
обичаха. Каза й, че когато се запознала с Франк, той бил съвсем
объркан и благодарение на Елоиз бил започнал да мрази жените,
но тя го проумяла. Съпругът й се разсмя на нейната версия на
историята им.
— Не вярвай на нито една нейна дума, Габи. Тя бе самотна
вдовица и аз я измъкнах под носа на един богат стар глупак от
Палм Бийч. Ожених се за нея, преди той да се усети. — И Франк
се усмихна широко.
Покани я да нощува при тях, но Габриела не искаше да се
натрапва. Отказа с аргумента, че ще си вземе стая в хотела на
летището, за да й е по-удобно на сутринта да отпътува за вкъщи.
Ала те изключително много настояваха да остане. Франк каза, че
й дължи поне това, след като всичките тези години не е била
край него. Тя не преставаше да мисли колко различен би бил
животът й, ако бе живяла с доведения си баща. Ала майка й би го
277
развалила във всички случаи и Габи реши, че той вероятно има
право. Най-хубавото, което Елоиз бе направила за нея, бе, че я
изостави. В крайна сметка това я бе спасило, иначе нямаше да
може да преживее следващия побой.
Семейство Уотърфорд й предостави чудесна стая за гости с
изглед към залива и към моста „Голдън Гейт“, а на сутринта
прислужницата й сервира закуска в леглото. Габи се почувства
като принцеса. Реши, преди да тръгне за летището, да се обади на
Питър. Той не бе дежурен и се развълнува много, когато я чу.
Тя му разказа за семейство Уотърфорд и Питър се зарадва, че се
е оправила успешно и че майка й не е била там. Подобно на
Франк Уотърфорд той бе сигурен, че нищо нямаше да се промени
и злата майка пак би намерила начин да нарани Габи. Не беше
изненадан от думите на Франк и изпита облекчение, че
проучванията й бяха приключили. Тя му се стори съвършено
спокойна. Каза му, че вечерта се прибира в Ню Йорк, но докато я
слушаше, у него се роди по-добра идея. Той имаше четири
свободни дни и се оказа, че харесва много Сан Франсиско.
— Защо не останеш там? – предложи Питър. – Аз ще дойда. –
Тя се поколеба известно време, не знаеше какво да му каже. Това
бе началото за тях. Ала тя вече усещаше, че най-сетне е оставила
призраците зад себе си. Най-накрая се бе помирила с тях. С Джо,
със Стив, дори с родителите си. Сега разбираше по-добре какво й
се е случило. Франк имаше право. Не е имала късмет при
разпределението на родителите. Все едно е била поразена от
светкавица. През всичките тези години тя бе вярвала, че вината е
нейна. Побоите, жестокостта, изоставянето й, фактът, че не я
обичаха. Бе готова да поеме вината за всичко. Сега си даде
сметка, че дори онова, което се бе случило с Джо, не бе съвсем по
нейна вина. В края на краищата той сам бе направил избора си. –
Какво ще кажеш? – попита я Питър отново за идеята си, а на
лицето й постепенно засия усмивка, когато впери очи в гледката
от прозореца на гостната на семейство Уотърфорд.
— Приемам – отвърна тя, изпълнена с готовност да го срещне и
да го допусне до себе си. Не знаеше какво ще се случи помежду
им, но ако бе хубаво, смяташе, че го заслужава. Вече не се
чувстваше прокълната, нито обречена на наказания. Ето защо бе
дошла тук, за да се освободи от бремето, с което родителите й я
бяха осъдили да живее, и най-сетне бе успяла да се отърси.
Доживотната й присъда бе отменена.
— Ще отпътувам следобед. Можем да се чакаме някъде. Ще
наема хотелска стая – ентусиазира се Питър, но когато Габи каза
на семейство Уотърфорд, че той идва и тя се премества в хотел, те
настояха двамата да отседнат у тях. Бяха най-милите и
278
гостоприемни хора, които познаваше, и изглежда искрено
желаеха да остане в дома им.
— Искам да видя що за човек е този мой бъдещ зет, преди да си
сгрешила – пошегува се Франк с Габриела. Тя им бе разказала
откъде се познават с Питър и какво се бе случило със Стив
Портър или както там се казваше. Те бяха ужасени от историята,
която чуха, и с нетърпение очакваха да се запознаят с Питър.
След като Габриела взе такси до летището, Франк сподели с
жена си колко съжалява за нея, за това, че в детството животът й
е бил ад. Обвиняваше се, че не е сторил нищо, осъждаше Елоиз,
задето се бе държала чудовищно. Поради това сега искаше да
направи всичко възможно Габи да се чувства добре. С радост
отбеляза, че е много разумно момиче. Според него беше
забележително, че е оцеляла след всички премеждия.
— Тя е чудесно момиче – обобщи той пред Джейн и съпругата
му се съгласи с него, а по времето, когато излязоха в градината да
се полюбуват на изгледа, който им носеше голяма наслада,
самолетът на Питър се приземяваше на летището.

≈ 26 ≈

Колелата докоснаха пистата пред погледа на Габриела.

Очакваше Питър с вълнение, но беше и малко нервна. В
болницата бяха разговаряли много, ала всъщност не бе го
виждала в друга обстановка. Струваше й се трудно да повярва, че
допреди три дни е била в болницата. Оттогава се бяха случили
доста неща, призраците почиваха вече спокойно. Беше
изпълнена с радост, че той идва. Двамата щяха да останат у
семейство Уотърфорд за почивните дни, после Питър трябваше
да се върне на работа, а тя – към задълженията си в
книжарницата.
Стоеше леко встрани, когато той слезе от самолета и едва не я
подмина. Имаше целеустремен вид, на лицето му мигом се появи
широка усмивка, щом тя пристъпи към него и го изненада.
Загледа се в сините очи и русата й коса и се преизпълни с
непреодолимо желание да я целуне. Вместо това я прегърна през
раменете и двамата тръгнаха бавно към изхода. Габи бъбреше
непринудено за случилото се тук, за разкритията, които бе
направила, а в очите й се четеше щастие, каквото никога не бе
съзирал в тях. Бяха все тъй дълбоки и това бе първото, което го бе
привлякло, но тя вече не изглеждаше така измъчена. След малко,

279
заслушан в думите й, той спря, погледна я и се усмихна, защото
бе невероятно щастлив, че я вижда.
— Липсваше ми. Травматологията не е същата без теб. – Нищо
не беше същото без нея. Питър умираше от притеснение, откакто
бе заминала за Калифорния.
— И ти ми липсваше, Питър. – Тя му се усмихна с очите на
жена. Проницателни очи, със сила и смелост в погледа, очи,
които вече не се страхуваха да го видят. – Благодаря ти, че дойде.
— Аз ти благодаря, че дойде в травматологията. – И задето бе
оцеляла, задето бе оживяла след всички грозни премеждия в
живота си, за да попадне в неговото отделение. Той я бе чакал, от
години не знаеше какво е щастие. През цялото това време не бе
имало човек, когото да обича, никой, който да му допада, който
да има смелостта да бъде до него, а тя олицетворяваше всичко
това. Габи не се боеше от нищо, или ако изпитваше страх, щеше
да е до нея и да й помага да преодолява препятствията. Точно
както би постъпила и тя. И двамата бяха хора, достатъчно смели,
за да отговарят за постъпките си, да преследват целите си, да се
подкрепят. И двамата бяха стигнали дотук по изтощителни
пътища. Пътуването не бе леко за тях, особено за Габи. Всъщност
тя бе истинският герой в пиесата, беше отишла до пъкъла и се бе
върнала, бе оцеляла, а сега му се усмихваше с куража, който бе
насъбрала за целия си живот. Сенките си бяха отишли.
Той взе ръцете й в своите и ги хвана здраво, после бавно
продължиха към изхода. Неговият багаж бе пътната му чанта,
преметната през рамо, тя притежаваше свободата си. Нямаха
никакви специални ангажименти, нямаше за къде да бързат.
Разполагаха с време, с един цял живот, нямаше да ги преследват
никакви призраци. Сега се нуждаха единствено един от друг и от
време, за да се наслаждават. Габриела не търсеше отговори. Вече
бе свободна.
Когато излязоха под августовското слънце ръка за ръка, той я
погледна, а тя се засмя. Всичко изглеждаше безкрайно лесно.
Пътят, по който Габи бе стигнала дотук, беше мъчителен и
понякога й изглеждаше безкраен. Ала сега, в подножието на
планината пред тях, не й се стори толкова трънлив. Бе преживяла
достатъчно трудности. Достатъчно дълго време. Ала вече
независимо къде се намираше, тя знаеше, че е у дома.

280
Danielle Steel – The Long Road Home (1998)
Даниел Стийл – Дългият път към дома
Американска
Превод: Боряна Семкова-Вулова
Корица: Тотко Кьосемарлиев
Издател: „Хемус“ (2001)
ISBN 954-428-178-9
Обработка: MiroD54

281