НЕПОКОРНАТА

КРАЛИЦА

КНИГА ВТОРА

МЕГЪН МАРЧ



ЕДНО
Маунт

Преди тридесет години
Мрачно смразяващо усещане, сякаш току–що бях минал неволно
по нечий гроб, се плъзна по гърба ми, докато момичето се качваше
по разбитите стъпала към верандата, придружавано от социалната
работничка.
Слабото русо момиче притискаше към гърдите си мръсна черна
торба с боклуци. Минаха през вратата с мрежа против комари. Не е
нужно да си гений, та да се досетиш, че всичко, което тя
притежаваше, бе в мръсната торба.
През последните десет години аз и моята торба с боклуци бяхме
се местили четиринадесет пъти. Не можех дори да си спомня колко
точно пъти бяха ме подавали от ръка на ръка. По същия начин.
Първите ми спомени са ярки – стомахът ми се самоизяждаше.
Помолих за още малко храна за вечеря и моят приемен татко ме
удари с все сила през лицето с обратното на ръката. Бях на четири,
или поне така ми казваха. Трудно е да следиш на колко години
ставаш, когато не виждаш свещички на тортата за рождения си ден,
защото никога не си имал торта.
Можех да се обзаложа, че ако госпожа Холидей бе още жива,
всяка година щях да имам торта. Но тя се разбля, беше много зле и
само след шест месеца ме преместиха другаде, щом стана ясно, че
тя няма да издържи дълго и няма да може да се грижи за нас. За
първи път усетих, че някой ме иска. За първи път някой ми позволи
да си избера дрехи от магазин. За първи път някой ме попита какво
искам за вечеря. За първи път изпитах чувството, че имам истинска
майка.
И затова бе толкова трудно, когато вече я нямаше.
 Тъкмо това ме научи да не се привързвам към никого в този живот
– защото нищо добро не следва.
Всички къщи преди и след госпожа Холидей бяха разновидност на
едни и същи лайна. Ти не си едно от техните деца. Ти си чек, който
държавата им плаща за нещо, което не правят. Почти не ме хранеха.
Ако ти дадат някоя тяхна стара четка за зъби, значи си извадил
голям късмет. А дрехите? Каквото им дарят от църквата, или неща,
които по-големите им деца са износили. Нищо повече, това бе
дяволски сигурно.
Тениската, която носех сега, бе цялата на лекета и от
първоначалното бяло не бе останало нищо. А когато миналата
седмица я закачих на телта на оградата и без да искам ѝ направих
дупка, Джери ме избута встрани до къщата, извади колана и
заплющя по мен, както правеше няколко пъти седмично, та „да ме
научи“.
Особено ако бе изпил шест бири и изпушил няколко джойнта.
Гадните пияници не бяха новост, не. Сега ги надушвах от двеста
метра. Ако Джери не ме риташе с крака и не ме притискаше с
деветдесетте си килограма, щях да отвърна на удара още първия
път, като извади колана. Но също знаех, че ако ме изритат от
къщата, няма да има кой да защитава Дестини.
Тя беше само на шест, ала виждах как Джери я гледа. Нещо не
беше наред, затова правех всичко по силите си да съм край нея.
Повечето вечери се измъквах от леглото и спях на пода пред вратата
ѝ, за да съм сигурен, че няма да ѝ направи нищо лошо. Нямах
доверие на това лайно, а с тоя дебел шибаняк доверието бе нещо,
което не се простираше много далеч.
- Толкова сме развълнувани, че най-сетне успяхме да съберем
Дестини и сестра ѝ Хоуп*. Хайде, нека всички поздравим Хоуп за
добре дошла – каза социалната работничка с толкова надежда,
колкото имаше и в името на момичето.
* Надежда (англ.). – Бел. прев.
Жената просто не разбираше, че в тази къща няма никаква
надежда дори когато в нея влезе момиче с такова име. Нямаше
надежда в цялата шибана система.
Дестини заприпка през стаята с късите си, кльощави крачета и се
метна на кръста на новото момиче, а Джери, жена му Дикси и синът
им Джуниър гледаха от няколко метра. Джуниър не се доближаваше
много до мен. Може би защото Джери и Дикси ми позволяваха да се
къпя само един път седмично. Казваха, че трябва да спестяват от
сметката за вода.
Когато новото момиче пусна торбата с боклуците на земята, за да
прегърне малката си сестра, Джери прокара език по зъбите си, като
че гледаше голяма пържола, която си е купил от месаря, за да
приготви само за себе си.
Сякаш някой изсипа олово в червата ми, когато си дадох сметка,
че новата е по-голяма, отколкото си мислех, макар да бе дребничка.
Може би беше по-голяма от мен. Гърдите ѝ бяха напъпили и не
носеше сутиен. Джери не откъсваше очи от тях и дори не се
опитваше да го скрие.
Ако имаше нещо нередно в начина, по който гледаше Дестини,
начинът, по който оглеждаше Хоуп, бе направо извратен и гнусен.
Бях намерил порносписанията му, набутани в една кутия в
дървената барака – явно е мислил, че никой никога няма да ги
открие. Харесваше млади и руси.
Исках да изкрещя на социалната да вземе двете момичета и да ги
махне веднага от къщата, колкото е възможно по-далеч, но знаех
какво ще се случи, ако си отворех устата – щяха да ме изхвърлят и
нямаше да има кой да ги брани от Джери.
- Толкова ми липсваше – прошепна Хоуп на Дестини и падна на
колене върху мръсния линолеум.
Прегръщаха се дълго и силно и после Хоуп вдигна очи да ни
огледа. Разбира се, Джери пръв излезе напред.
- Аз съм новият ти татко, Хоуп. Добре дошла у дома.
Очите на Хоуп се разшириха и тя погледна зад него, някак да
избегне очите му. И тогава ме видя. Мигом ме разпозна и разбра, че
не съм от истинските им деца. Поклатих глава съвсем леко, за да се
опитам да я предупредя. Трябваше да ѝ призная едно – бързо
улавяше и разбираше сигналите, а това беше лошо, много лошо,
защото означаваше, че е минала през достатъчно лайна, че е
видяла неща, от които аз бих превъртял и бих пожелал да изпотрепя
всички.
Тя притисна Дестини по-плътно към себе си и се опита да
поздрави Джери някак по-формално, ала той беше наглец – стисна
двете момичета в прегръдката си.
- Сега вече сме едно голямо завършено семейство – каза доволно
той.
Дикси само ѝ кимна. По принцип не говореше много, защото
прекарваше по-голямата част от деня да пие от двулитрова бутилка
от спрайт. Само дето в бутилката не се виждаха онези типични за
газираните напитки мехурчета и първия път, когато се строполи
пияна на дивана, развъртях капачката и отпих. Водка.
Дали беше редно да знам подобни неща на тринадесет? Може би
не, но никога никой не бе ми предоставил лукса да знам какво е
детство. Пък и Дикси главно се стараеше да прикрива синините и
раните си на сутринта след някоя от честите вечери, когато Джери
пускаше много високо музиката на касетофона в стаята им.
Може би грешах, но тъй като вече бях напълно убеден, че ще ида
в ада (предишната ми приемна майка ми казваше на галено
„дяволско изчадие), наистина се радвах на такива нощи – тогава бе
по-малко вероятно Джери да се доближи до Дестини.
Но Хоуп? Мамка му, Хоуп беше проблем.
Джери ги пусна след необичайно дългата прегръдка, а социалната
все още се усмихваше до уши, доволна от поредното си добро дело
и от великото си постижение да събере двете сестри.
- Е, ще ви оставя да се опознаете. – Погледна Дикси. – Знаете
правилата, нищо ново.
Джери се засмя и ризата му се вдигна нагоре. Провисналият му
корем се показа над ниско свлечените панталони.
- Искаш да кажеш нищо ново, освен значително по-голямата сума в
чека, който получаваме всеки месец.
Усмивката на социалната помръкна с няколко вата, но кимна.
- Да, разбира се. – Тя погледна двете момичета, но вниманието ѝ бе
насочено предимно към новата. – Имаш телефонния ми номер. Ако
искаш да говориш с мен за каквото и да е, обади ми се. Надявам се
да ти хареса в новия ти дом. Толкова съм щастлива, че с Дестини
сте най-сетне заедно.
- О, ще ѝ хареса, много ще ѝ хареса – каза Джери.
В мига, в който социалната тръгна с колата, той обхвана с
дебелите си като наденици пръсти тънката ръка на Хоуп.
- Ще ти покажа новата ти стая. Ще бъдеш точно до мен и Дикси.
- Може да спя в една стая с Дестини. Няма проблем. Не ми трябва
собствена стая.
Джери пак прокара език по зъбите си.
- Прекадено си голяма, за да нямаш своя стая. Имаме много
свободни. Ела и не спори.
И когато я повлече нагоре по стълбите, онова хлъзгаво, мрачно
усещане стана по-силно и настоятелно. Вероятно я водеше към
стаята, освободена от друго дете, което бе заминало няколко дни,
преди с Дестини да се появим тук. Двамата пристигнахме в една и
съща седмица. Според Джери Джуниър онова дете също е било
момиче. Била само на седем, но той не можеше да ми каже защо е
била преместена, а и аз май не исках да знам.
Сините очи на Хоуп, същите като на Дестини, се сключиха с моите,
мръсната чанта с личните ѝ вещи се удряше глухо във всяко
стъпало, докато Джери я влачеше нагоре.
И в очите ѝ видях страха. Знаеше, че току–що е влязла в буре с
барут и вече чакаше искрата да пламне и всичко да избухне в лицето
ѝ. Не откъснахме очи един от друг, докато завиха по стълбите
нагоре, но в този момент се заклех, че ако този шибаняк я докосне...
не можех да съм сигурен за нищо.
През първата седмица Хоуп спа в стаята на Дестини, а не в тази,
която бяха ѝ определили, защото Дестини плачеше всеки път, когато
Хоуп изчезнеше от погледа ѝ. И на Джери му писна да чака.
Тази вечер бе пиян и ядосан. Удари с юмрук по масата. Толкова
силно, че евтините чинии подскочиха и потракаха.
- Престани да ревеш като бебе. Хоуп няма да изчезне и тази вечер
ще си спи в стаята, независимо дали ти харесва или не.
Почти цяла седмица не бях спал, понеже му нямах доверие. От
липсата на сън бях като пиян и нещата в училището, на което така
или иначе не отделях особено внимание, бяха по-зле от всякога.
Откакто тръгнах в това училище, бях прекарал повече време в
кабинета на директора, отколкото в класната стая. Но тъкмо това се
очакваше от мен, от нас, от всички деца като мен, попаднали в
системата. Сякаш от първия ден вече знаеха, че сме обречени на
провал, така че защо бе нужно да полагам усилия? Ние бяхме
утайката, отпадъците на обществото. Това бяхме за тях. И за мен си
беше вярно.
 Според това, което бяха ми казали, майка ми ме оставила на
стълбите на една църква в Квартала и една монахиня ме намерила.
Бил съм в лайна до шията. Доста добро начало и съвсем подходящ
начин да опиша как бе минал животът ми досега. Петното от това
кой съм и какъв съм ме преследваше, където и да отидех.
Понякога се питах дали майка ми си е дала труда да ми даде име,
преди да ме остави, но нямаше значение. Единственото ми име бе
това, което ми е дала монахинята, която ме е намерила.
Майкъл. Точно толкова библейско като на останалите захвърлени
деца.
- Не! Искам си сестричката! – изплака Дестини.
Джери я грабна за тънката ръка и я дръпна с бясна сила към себе
си, а с другата ръка се пресегна към токата на колана си.
- Искаш да ревеш? Ще ти дам поне повод.
Хоуп коленичи пред сестра си. Очите ѝ бяха на нивото на
междукрачието му.
- Всичко е наред, Деси. Ще съм само през две стаи. Когато се
събудиш сутринта, ще бъда тук. Никога няма да им позволя да ни
разделят отново. Кълна се.
Това обещание ми подсказа, че явно не бяха подхвърляли Хоуп из
системата твърде дълго, както предположих в началото. Ако бе
прекарала повече време като мен, щеше да знае, че нищо не бива
да обещава. Все някога всички биваха разделяни и пречупвани.
Джери продължаваше да стиска ръката на Дестини, другата бе на
колана, ала вниманието му вече бе върху Хоуп. Или по-скоро върху
тениската ѝ. Някой трябваше да купи сутиен на това момиче, но
можех да се обзаложа, че нямаше да е Джери.
- Виждаш ли, сестра ти знае как да се държи като добро момиче. –
Пак прокара език по зъбите си. – Истински добро момиче.
И вече знаех, че и тази нощ няма да спя.
Джери изчака Дестини да заспи, а Дикси да припадне от пиене на
дивана в хола и атакува. Имах чувството, че върху клепачите си
имам един тон тухли и тежестта им ги дърпаше надолу. Ала в мига, в
който старият дървен под изскърца, знаех, че се е раздвижил.
Кръвта ми пулсираше във вените силно и бързо. Измъкнах се
безшумно от стаята, като отбягвах скърцащите дъски, които бях
запомнил още в първия ден на пристигането си. Има големи
предимства в умението да се движиш безшумно.
Пантите на вратата, които вероятно от години се нуждаеха от
смазване, изскърцаха, когато Джери отвори вратата на стаята на
Хоуп. Тръгна право към леглото ѝ и от мястото, на което бях
застанал зад него, видях как тя скочи в леглото и притисна завивката
към гърдите си. По същия начин, по който бе стискала торбата си.
Джери се метна към нея и на мига запуши устата ѝ с ръка.
- Да не си посмяла да гъкнеш или ще те накарам да плащаш
задълженията си с лихва.
Хоуп се бореше, опитваше се да го отблъсне, но той разкъса
тениската ѝ и малките ѝ гърди изскочиха голи и незащитени. Той се
пресегна към едната и я стисна. Другата му ръка изчезна някъде.
- Приготви се да платиш наема си, момиче. И този на сестра ти.
Освен ако не искаш да събера дължимото от нея. Обзалагам се, че
тя ще вика и ще плаче така красиво като теб.
Гневът раздра празния ми стомах. Едва се сдържах да не повърна
от думите му. Не, този изрод не заслужаваше да живее. Сложих на
рамо бейзболната бухалка „Луисвил", която Джери бе купил за сина
си за детската лига, напомпах мускулите си, стиснах я здраво. Без
да се замисля, по всяко време бих отнел живота на злодей, за да
спася една невинна душа.
Джери дръпна завивката надолу и тогава влязох в стаята.
- Да не си посмял да я докоснеш.
Той отметна глава към мен, а ужасът от скимтенето на Хоуп
пълнеше ушите ми. Съзря бухалката на рамото ми.
- Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш с това, момче?
Искаш да ти я забия в задника? Да не мислиш, че си някакво
кралско лайно?
Оказа се, че Джери може да се движи доста по-бързо, отколкото
ми се струваше. Скочи от леглото и ми се нахвърли като бик.
Пенисът му висеше и се клатеше от ципа на мръсните му панталони
като спаружен кренвирш в стар хотдог.
Тоя шибаняк! Кучи син!
Не мислех. Замахнах, но той се наведе в последния момент и
бухалката го халоса отстрани по врата. Той се запрепъва назад,
удари се в стената. Държеше се за врата. Плъзна се по стената и се
строполи на пода.
 Хоуп тихо плачеше в леглото, трепереше от страх и стискаше
завивката да се прикрие. Джери се бореше за въздух. Отвращението
ми към него растеше, докато си представях какво щеше да ѝ
причини, ако не бях се появил.
Ако не беше се навел, щях да размажа главата му като пъпеш, но
сега се радвах, че не стана така. Не заслужаваше да умре така
бързо и лесно. Голям мъж, който се опитва да изнасили
четиринадесетгодишно момиче, заслужава да умре бавно и колкото
е възможно по-мъчително.
Притиснах края на бухалката към ръцете му върху мястото, където
бях го ударил, и започнах бавно да засилвам натиска.
- Никога повече няма да докоснеш друго момиче в тая шибана къща.
С всяка изминала секунда очите му изскачаха все повече напред и
най-сетне, за първи път, откакто кракът ми стъпи в тая адска дупка,
съзрях боязън в тях. И точно това подхрани яростта ми. Не се
поколебах да натисна бухалката още по-силно. Джери се опита да
измъкне ръцете си, но не можеше. Скоро щеше да се озове в
отвъдното, а аз исках целят този страх да го дави и души, преди да
се случи. Подозирах, че това е нищо в сравнение с всичко, което бе
причинил на тези беззащитни деца.
- Никога повече, Джери, чуваш ли ме?
Събрах цялата си сила и забих бухалката в ръцете му. Чух остро
пукане и после гледах как животът изтича от очите му. Ударих го яко
още веднъж, за да съм сигурен, че наистина е умрял.
Когато тялото му се свлече настрани, Хоуп се разрида. Наведох се
да проверя пулса му. Нищо. Нито един удар на черното му сърце.
Просто направих една услуга на света.
Когато се надигнах и я погледнах в очите, страхът бе още там.
Само дето не знаех от кого я е страх повече, но вероятно щях да
отгатна от първия път – сега се страхуваше от мен.
Или пък не? Може би грешах.
Хоуп скочи от леглото с увит около тялото ѝ чаршаф и се втурна
към мен. Обгърна кръста ми с ръце.
- Благодаря ти. – Почти не разбирах какво казва през плача и
хлипанията. Сълзите ѝ попиваха в мръсната ми тениска.
- Направих това, което трябваше. Сега се облечи и събери нещата
си. Аз ще взема Дестини. И двете ще се махнете от тая проклета
 къща. Ще ви заведа до приюта на църквата на няколко пресечки
оттук. Кажи им да се обадят на социалната. Обясни ѝ какво се е
опитал да ти направи Джери.
Тя извърна глава към тялото му.
- Какво да кажа за... това?
- Истината.
Вдигна насълзените си сини очи към моите. И пак видях страха в
тях.
- Но те ще те търсят.
- И няма да ме намерят. Никога. – Хоуп прехапа устна и ме пусна. –
Побързай. Трябва да тръгваме.
В момента, в който за последен път излязох от къщата с двете
сгушени зад гърба ми момичета, разбрах, че предишната ми
приемна майка не беше права за мен.
Аз не бях изчадие на дявола. Аз бях самият дявол.


ДВЕ
Маунт

Сега
Кийра ме предизвиква, ломи контрола ми, а това е нещо, което не
съм позволявал никому досега.
Мамка му, та аз затръшнах вратата! А никога не реагирам с гняв.
Вече не. Всичките ми действия са резултат от внимателно и
детайлно изчисление.
Казвах си, че няма да е проблем. Можех да я имам, да я
контролирам, да я задържа и никога да не ѝ позволя да се превърне
в нещо повече от притежание. Обещах си, че ще бъда дистанциран и
безразличен, защото другото не води до нищо добро. Научих го още
като дете. Отнасяй се към всичко и всички, сякаш са нещо временно.
И това е фундаментална истина. Никой не излиза от този живот жив,
така че защо да си правя труда да се преструвам, че не е така.
Другата истина, в която винаги съм вярвал, е, че имам пълен
контрол върху себе си и действията си.
Грешка. Кийра Килгор се превърна в нещо, което изобщо не
очаквах, нито пък предвиждах, но в моя свят аз създавам правилата,
тъй че нищо не може да ме спре да ги променя. Най-хубавото в това
да си крал. Мога да правя каквото си искам.
Може и да е грешка да я задържа, но нямам намерение да я пусна.
Особено сега, когато съм я стиснал още по-здраво, след като платих
задълженията ѝ към банката и ги добавих към сметката ѝ.
Никога не съм си позволявал да искам нещо по този начин.
Управлявам империята си, но останах на върха само защото не съм
показвал слабост. Тя обаче може да се превърне в слабост, ако ѝ
позволя. И на това се слага точка още сега.
Ще ми се да се върна в стаите ѝ и да ѝ разкажа подробно как убих
Лойд Бънт, което ще я отблъсне от мен завинаги. И точно това
трябва да направя.
Но какъв е смисълът да си начело на империя, ако не можеш да
си позволиш да имаш всичко, което пожелаеш, дори когато не бива
да го имаш?
Докато мисълта се процежда бавно в съзнанието ми, осъзнавам,
че съм на предела да си създам слабост, от която някой може да се
възползва. А тъкмо с това съм се борил през всичките тези години.
Та аз съм Лаклан Маунт, мамка му! Измъкнах се от клоаката на
този град, който никому не прощава, смених идентичността си,
научих се да правя необходимото не само за да оцелея, но и да
просперирам. Превърнах се в плевел, който расте между напуканите
плочки на улицата и отказва да умре. Изкатерих се по стълбата на
организацията и взех трона със сила.
За света навън аз управлявам чрез страх и категоричното ми
намерение и желание да изпълня всяка закана, която отправя.
Притежавам всяка вещ, която човек би поискал. В момента крача по
персийски килими в бяло и златисто, между стени, изработени от
италиански майстори на стенописи, под осветлението на лампи и
кристални полилеи с четиринадесеткаратово златно покритие на
баснословна цена. Обграждам се с най-хубавото от най-хубавото и
не се преструвам, че не е така, защото все още се опитвам да
забравя какво е да живееш в собствените си нечистотии.
Докато стигна до скритата дръжка, с която се отваря един от
дузината тайни входове към лабиринта от коридори, свързващ
отделните сгради, които притежавам, успявам да възвърна
нормалното си дишане.
Всяка поредна среща с Кийра ми влияе повече от предишната. И
сега не е изключение. Не мога да позволя това да продължи.
Ще върна контрола си над нея, ще властвам над нея. Това е
клетвата, която си давам, когато картината от пода до тавана се
плъзва настрани и влизам в лабиринта. Освен мен само още трима
души знаят всеки сантиметър от него: V, когото Кийра нарича
Белязания, Джей – вторият ми помощник, и Джи – шивачът ми. И
тримата многократно са доказали лоялността си към мен, но бих бил
безкрайно наивен да се доверя напълно на когото и да е от тях.
Наивен е единственото нещо, което никога не съм бил.
Правя няколко завоя, почти не поглеждам към камерите, пръснати
по коридорите, които показват какво се случва отвъд стените. Не е
възможно да ги забележиш, ако не знаеш къде са и къде да търсиш.
Други мъже с моето положение биха сложили охрана с автомати
около къщата си, но аз не искам.
Първо, мога да се справя много добре и сам. И второ, защо да
допускам нови слаби звена в организацията си? Много е лесно да
купиш охранител без особени умения. Правил съм го твърде често и
знам, че трябва да разчитам на себе си. Хората, на които разчитам,
не могат да бъдат купени, защото по една или друга причина дължат
живота си на мен. А и камерите са по-ефективни и никой хакер не
може да пробие в системата, нито пък да ги доближи.
След поредицата завои и качване по стълбища, най-сетне съм в
това, което Джей нарича мое леговище, а за мен е моята обител. На
този етап очаквам бушуващите чувства да се уталожат още с
влизането.
Нищо подобно. В мига, в който камината се завърта и съм в
библиотеката, знам, че съм допуснал огромна грешка – бях си
въобразил, че точно това място ще ми помогне да сложа чувствата
си в ред.
Грешка, защото виждам само нея. Първата нощ, когато застана
между тези стени и свали отвратителното си палто и ми показа
извивките си, които са само за чукане, и онази татуировка с къна. И
този образ прогори съзнанието ми.
Държи се като кралица. Като жена, която може да се справи със
силата на крал, за какъвто съм се обявил.
 Никакви слабости, напомням си.
Свивам пръсти в юмруци и се изкушавам да забия единия в
стената. За първи път, откакто се помня, започват да ме глождят
съмнения.
Запазвам контрол. Това правя. Така правя винаги. И не мога да
позволя на Кийра да го промени. Обръщам се към масата, на която
са подредени гарафите с алкохол, посягам към едно от любимите си
питиета, но ръката ми замръзва във въздуха.
„Севън Синърс“.
Взех го чрез мой сътрудник в един от складовете им, защото още
не се продава в магазините и заведенията. Предлага се само в
малки количества в ресторанта на върха на сградата, а аз не съм
човек, който би търпял да му откажат нещо, което желае.
Отмествам ръка от „Духа на Ню Орлиънс“ и посягам към бутилката
със скоч. В крайна сметка името ми е шотландско. Лаклан Маунт
звучи като име на мъж, който отстоява властта си и я брани. Бях на
петнадесет, когато избрах това име.
През двете години, след като утрепах мизерното копеле Джери,
живеех на улицата и нямах име. На никого не му пукаше за още един
избягал. В малкото нощи, когато спях в приютите, използвах
различни имена. Всеки път различни.
Лъжех. Мамех. Крадях.
И още го правя това, нещо повече – правя го безкомпромисно, с
отмъстителност. Не съм добър човек. Душата ми е черна. Сърцето
ми е камък. Репутацията ми не е мит, а просто натрупани реални
факти. Ако имаше везна, дето да претегля чистотата на една душа,
със сигурност моята щеше да счупи везната и едната половина
щеше да се разбие в земята от тежестта на греховете ми. А аз щях
да си седя и да се смея, гледайки отстрани.
Отивам в ада. Знам го със стопроцентова сигурност, но в списъка
ми има много хора, които ще пратя там преди това.
Кийра Килгор е точно обратното. Тя е чиста. Наивна. По дяволите,
колко е наивна. Все още си мисли, че всички играят по правилата и
че добрата преценка полага асфалта на пътя към успеха. Греши, но
ако аз ѝ го кажа, никога няма да ми повярва. Не трябваше да я водя
в своя свят, но съм твърде голям егоист, за да не ми пука. Твърде
голям егоист, за да я държа тук.
 Не искам това. Не съм молила за това и никога няма да се
подчиня доброволно. Кълна се във всичко свято.
Каза тези думи, докато стоеше гола пред мен и тялото ѝ я
издаваше. И нея превърнах в лъжкиня, защото всеки път, щом я
погледнех, желанието ѝ да се подчини ставаше все по-силно.
Искаше го толкова много, колкото и аз. Мога да се закълна, че
усещам аромата ѝ въпреки миризмата на кожа, книги и дим от пура.
И искам да се върна, да изкъртя вратата и пак да я накарам да
лъже.
Да не си посмял да ме докоснеш сега. И никога повече.
Трябва да знае как се отправят закани към мъж като мен. Аз
винаги побеждавам.
Стисвам зъби и тръгвам към библиотеката, сякаш има шанс да
прочета някоя от дебелите книги. Може би в ада. Леко свистящ шум
сигнализира, че входът през камината се завърта. Почти очаквам
червенокосата богиня да влезе и да ме ангажира с някоя нова за-
дача. Което в моето мръсно съзнание завършва така – навеждам я
над облегалката на стола и я чукам, заковал ръцете ѝ на гърба.
Но не е тя, а Джей, моят втори помощник.
- Имаме проблем. Деликатен. Бих се справил сам, но предполагам,
ще искаш да дадеш своя принос.
- Какъв? – питам и се радвам, че има за какво друго да мисля.
- Лейтенантът на един от шефовете на картела вече бе предупреден
за държането си към момичето, което е избрал за вечерта в
казиното, но тъпото копеле не ще да разбере.
Познатият хлад връща равновесието ми, съсредоточавам се и
виждам целта. Ето, затова съм крал, затова съм толкова добър. Това
е нещо, което лесно мога да контролирам. Джей има право.
Ситуацията не изисква участието ми, но искам да дам приноса си. А
тази вечер... мога да се справя и сам.
- Да вървим.
Тръгвам след Джей и оставям библиотеката зад гърба си заедно с
всички мисли и спомени за Кийра. Вървим през лабиринта от
коридори към казиното.
Има си предимства да притежаваш цяла пресечка от Френския
квартал. Махаш вътрешните стени и превръщаш централната част
от сградите в нелегално казино, което за една нощ носи толкова
печалба, колкото повечето хора правят за цяла година. Членство се
дава само на специални и внимателно подбрани личности и по
принцип се дава много рядко. Допускат се само богаташи на много
силни позиции или с много добри връзки. Разбира се, над главите им
виси заканата: Ако проговориш, умираш; ако ме погледнеш на
криво, умираш.
И когато казах, че управлявам със страх и закани и че заканите ми
винаги са подкрепени с действия, не беше преувеличение.
Стигаме до задния вход на казиното, който винаги използвам.
Нужни са ми само няколко секунди да зърна лейтенанта със
смъртната присъда, който яко залага на масата на блекджек.
Момичетата, които работят тук, са под моя закрила и всяка обида
спрямо тях е обида към мен. Не ми пука дали дрехите им едва
покриват голите им гърди и задници, или гримът им е по-гъст от
боята на любимата ми кола. Няма значение, че изкарват парите си с
най-старата професия на света. В моето казино обаче никой не ги
обижда и не се отнася лошо с тях. Това е част от правилата, ала
понякога, когато се натряскат, мъжете забравят. И като се случи
нещо подобно, персоналът ми няма никаква грижа да им напомни за
последиците.
Момичето, русо и слабо, с чернеещи се корени под русата боя, се
опитва да се отскубне от прегръдката му, без да прави сцена или
скандал. Тъпото копеле, както го нарече Джей, не пуска. И не само,
че не я пуска, ами я хваща за косата и я блъсва надолу с такава
сила, че тя се свлича на колене.
Телефонът в джоба ми вибрира, но не му обръщам внимание.
Топлина се излива във вените ми. Тези, дето се бъзикат с русите
момичета, винаги извикват най-лошото у мен. Лейтенантът, който е
поне тридесет сантиметра по-нисък от мен и със значително по-
малко тегло, я принуждава да обърне лице към скута му.
- Смучи, кучко.
- Мъртъв е – казвам тихо, но Джей не ме моли да повторя. Това се е
случвало и преди и заключението ми се очаква почти като правило.
- Ще се заема, шефе.
Поклащам глава, събирам целия си бяс и го превръщам в студена
лава.
- Не. Лично ще се заема.
- Сигурен ли си? Мога да... – Когато се извръщам със суров поглед,
Джей поема рязко дъх и бързо добавя: – Разбира се, че си сигурен.
И наистина е по-добре да дойде от теб.
Джей предполага, че го правя, за да изпратя лично съобщение на
шефа на лейтенанта, но това е само част от играта. Тази вечер имам
нужда от нещо, върху което да излея целия си бяс, а наглото копеле
е избрало грешния ден и грешното място да създава проблеми.
Няма да повтори грешката.
Влизам с широки крачки и веднага след като вратата решително се
затваря зад гърба ми, привличам вниманието на трима от играчите и
на единия дилър. Дилърът никога няма да проговори за това, което
вижда в казиното ми, защото ми дължи живота си. Когато беше на
шестнадесет, спасих задника му да не го екзекутира дилър на крек
край един ъгъл на улицата. Пък и знае, че ако издиша дори дума за
случващото се тук, за мен означава предателство и ще го последва
съдбата, от която го отървах. Плюс това изкарва добри пари,
приятелката му е бременна и другия месец ще се женят. Не би по-
смял да изложи нито нея, нито бебето си на опасност.
Другите посетители са един мръсник от кметството, един свещеник
на мега висок пост и един петролен магнат, който най-безскрупулно
изгони сума народ от къщите им, за да разшири територията си. С
цялата мръсотия, която имам за всеки от тях, няма да посмеят и
дума да обелят.
Прекосявам стаята. Не говоря. В действията има много повече
сила, отколкото в думите, а аз познавам силата. Спирам на половин
метър зад лейтенанта и го сграбчвам за сплетената на опашка коса
на тила му. Увивам ръка около нея и рязко дръпвам главата му на-
долу – шията му е изпъната до краен предел. Адамовата му ябълка
подскача нагоре-надолу.
Когато най-сетне пуска косата на момичето, го изхвърлям от стола
и го завличам зад него. Използвам опашката му като въже – вдигам
го от пода и гледам как краката му висят и шават из въздуха, а
наглото му изражение преминава в пълно изумление.
Може да съм над четиридесет, но всеки ден спортувам почти до
предела на силите си. Още от твърде малък знам, че понякога само
бруталната сила стои между теб и най-лошия ти кошмар.
Кожата на скалпа му се разтяга и коса от опашата му се отскубва
ведно с парче кожа. Стъпалата му удрят пода, но краката му
поддават и той се свлича на колене пред мен. Точно където е
мястото му. Следва поток неразбираеми думи на испански, но няма
никакво значение какво казва.
Никой не прекрачва границата тук. Без изключение.
Опира длани в пода, готов да отскочи. Но преди да успее да
направи каквото и да е, забивам пета в ръката, с която бе пипал
момичето, и чупя костите с ръчно изработените ми италиански
обувки. Жалните му викове няма да се чуят навън, защото
помещението е звукоизолирано. Врата, стени, всичко.
Оглеждам момичето и виждам червените петна по шията ѝ, където
явно я е стискал. Мятам с отвращение опашката на пода пред него.
Вярвам в уличното правосъдие. Не само око за око. Отмъщението
идва с тройна сила.
Когато го сграбчвам втори път, го стисвам за гърлото и го влача
към стената, вдигам го и гръбнакът му се размазва в нея. Той се
опитва да говори, но не може, понеже здраво съм притиснал
гръкляна му. Очите му изскачат и най-сетне там виждам страха.
И се връщам отново в онази нощ. Нощта, която в крайна сметка
ме направи мъжа, който съм днес. Проститутката изведнъж се
превръща в Хоуп, а това лайно тук – в оня болен шибаняк, който се
опита да я изнасили.
Отпускам леко хватката си, пренебрегвайки упоритото звънене на
телефона в левия си джоб, и пъхам ръка в десния за предмет, без
който никога не ходя. Той започва да диша почти нормално, ръката
му е извита пред тялото и умолява отново на испански. Не е нужно
да хаби сили. Добре е да запази дъха си, защото тази вечер няма да
излезе жив оттук. И всички наоколо го знаят.
Когато изваждам ръката си от джоба, пръстите ми са пъхнати в
двадесет и четири каратовия ми месингов бокс. Отдръпвам се назад
и го уцелвам един–единствен път в гърлото, размазвайки гръкляна
му и чупейки врата му. Гравираните букви върху бокса оставят следа
– Маунт. Тялото му се плъзва по стената, свлича се на пода. Пъхам
бокса в джоба си и изпъвам ръка.
- Накарай някой да изхвърли боклука – казвам на Джеѝ, преди да
стигна до вратата и да хвана дръжката.
Обръщам се и виждам ужаса в очите на присъстващите. Не се
съмнявам, че всеки от тях усеща бруталността, която излъчвам.
Това не е проблем. Ако не друго, поне легендата за мен ще расте
заедно със страха им.
Затварям доволно вратата и най-сетне изваждам неспиращия да
звъни в джоба ми телефон.
Имам осем съобщения от V и шест пропуснати повиквания от
контролния център.



ТРИ
Маунт

- Мамка му! Къде е?
- В апартамента си. Излязла е и някак сме я изпуснали... защото...
гледахме какво се случва в залата за блекджек. Но започнахме да
ти звъним веднага щом разбрахме – обяснява ми по телефона Ел,
един от хората ми в контролната зала. – V вече тръгна. Не искаше
да чака повече.
Ще увелича заплатата му.
- Какво става? Как стана, мамка ви? Как така не сте видели?
Ел не се и опитва да прикрива положението или да говори със
заобикалки. Знае, че не приемам извинения.
- Ние сме виновни, шефе. Ние прецакахме работата. Не оставихме
тракера ѝ на екрана, понеже не беше се опитвала да бяга. Не
очаквахме и да опита.
- После ще се разправям с вас – казвам през зъби и затварям.
Нищо друго няма значене. Само Кийра. Не чета съобщенията на V,
но съм сигурен, че между тях са и пропуснатите обаждания от
контролната зала. И щях да знам много по-рано, че я няма, ако не
търсех отдушник на гнева си, за който поначало бе виновна само тя
и който не включваше дейности като например да я чукам, докато ми
се подчини.
Тръгвам към гаража, където са някои от колите ми, и грабвам
ключовете за „Порше 918 Спайдър“. Нямам намерение да се
бъзикам с никого. В момента поршето е най-бързата ми кола.
Натискам копчето на волана и моторът реве. Веднага получавам
контакт до камера и записа от последните часове. Само аз имам
достъп до нея. Когато екранът на таблото се включва, прехвърлям
записите и намирам Кийра в спалнята на апартамента ѝ. Изчаквам
няколко минути и гледам как намира кутията, мята я към стената и
ме псува. И като вижда какво има вътре, пак ме псува и проклина.
Знаех, че все някога ще дойде време, когато ще се опита да избяга
или ще я върна в апартамента ѝ. Стотици пъти исках да ѝ кажа, че
аз бях мъжът онази нощ на маскарада, но не го сторих, защото едва
ли щеше да ме мрази по-малко.
Тогава защо оставих доказателството? Защото част от мен винаги
е искала Кийра да знае истината. Фактът, че не е чакала мен, а онзи
боклук Брет, все още пари.
Моторът реве оглушително и гумите на спайдъра едва не се
подпалват, когато изскачам на празната улица. Знам най-бързия път
до апартамента ѝ, понеже през последните няколко месеца съм го
минавал повече пъти, отколкото бих си признал.
Може да съм безмилостен, но знам, че търпението винаги се
отплаща. Да получа Кийра, се оказа най-тежкото изпитание и урок по
търпение.
Подминавам случайни минувачи, профучавам на червено, въртя
жестоко кормилото на завоите и псувам, когато колата занася.
С едно око на пътя карам като обсебен, като откачил, без да
спирам да следя екрана. Когато Кийра излиза от спалнята, натискам
копчето и минавам на камерата в дневната ѝ, увеличавам образа.
Натискам газта до пода и моторът пищи из улиците, когато виждам
Брет Хайд.
Това безполезно сухо лайно се е върнало от света на мъртвите.
Едно знам с абсолютна сигурност – прераждането му няма да е
задълго.


ЧЕТИРИ
Кийра

Вратата на апартамента ми се отваря със замах за втори път тази
вечер. Завъртам се на пети, когото слабата светлина от коридора
прониква в стаята, в която крача напред-назад като обезумяла с
кухненския нож в едната ръка и с чук в другата.
Брет имаше пистолет. Аз нямах. Познай кой печели в тази
ситуация. Но той не ме застреля. Не му трябвам мъртва. Трябвам му
жива.
Очите ми помътняват от сълзи, защото знам какво ще направя, но
сълзите не спират злокобния ми вик, с който се нахвърлям срещу
нежеланото му повторно появяване. Мятам се към него с нож над
главата и въртя чука в ръка.
Ножът моментално бива изхвърлен от ръката ми и издрънчава на
пода, ала успявам да го халосам с чука. Той издава болезнен стон и
миг след това изтръгва чука от ръката ми. Той пада с глух звук,
тялото ми е завъртяно с лице към стената и китките ми са приковани
до тялото. Един твърд гръден кош се залепва за гърба ми и лицето
ми се размазва върху лющещата се боя на стената. Опитвам се да
се измъкна, да се обърна, но той сякаш ме е сложил в усмирителна
риза от мускули.
- Пусни ме, шибаняк! Вече казах, че ще го направя. Ако нараниш
родителите ми или сестрите ми, ще те убия с голи ръце.
Вместо противния мазен глас на Брет, ушите ми долавят само
сумтене. Вдъхвам миризмата на човека, който ме държи притисната
към стената. Не е онази миризма, която ме преследва и в спомените
ми, и в настоящето. Сумтенето обаче ми е познато.
- Пусни ме! – опитвам се да му заповядам.
Той разхлабва китките ми. Мигам бързо, скривам сълзите,
извъртам врат. Почти изпитвам ужас от това, което знам, че ще видя.
Ала на оскъдната светлина виждам ясно профила на Белязания.
Предполагам, би следвало да изпитам облекчение при вида на
човека, който съдействаше да бъда държана в плен. И тъкмо това
усещане за известно успокоение обзема тялото ми и спирам да се
съпротивлявам.
- Пусни ме. Няма да бягам. Нито ще те убия... може би. Вероятно. –
В момента не знам на какво съм способна.
Определено на много повече, отколкото изобщо съм
предполагала. Белязания изчаква няколко мига и пуска китките ми.
Оттласквам се от него, разтривам китките си, където ме стискаше, и
правя няколко крачки назад, без да откъсвам очи от лицето му.
Когато петите ми се удрят в дивана, се свличам. Тялото ми
трепери, конвулсии ме разтърсват. Обгръщам се с ръце, сякаш да се
задържа цяла, да не се разпадна.
- Не си е направил труда да дойде лично? – Гласът ми трепери,
както и цялото ми същество. И съм бясна, че мъжът, когото едва не
убих, не е Маунт. – Защо ли не се изненадвам. Не съм толкова
важна за него, та да се вдигне и да напусне крепостта си заради
мен.
Белязания не отговаря. Бръква в джоба си и вади телефона. Пише
нещо и след секунди пръстите му спират. От масата на другия край
на стаята телефонът ми започва да вибрира с ново съобщение и
поглеждам Белязания в очите. Той вдига брадичка и сочи към теле-
фона ми.
Изправям се. Коленете ми още треперят. Прекосявам стаята и
отварям съобщението.
Непознат номер: Шефът идва.
Вдигам поглед към Белязания. Информацията му не ме успокоява.
Напротив – подпалва огнените чувства, породили се у мен в мига, в
който видях моята бележка и собственото си бельо, с което бях на
бала на „Марди гра“. През цялото време това гадно копеле Маунт е
очаквал да узная истината. Може би не толкова бързо, но е бил
сигурен, че рано или късно ще дойда тук и ще разбера.
- През цялото време ли си знаел за плана му?
Спомням си всичко, което ми каза Брет, преди да си тръгне, и
гневът ми се разпалва като огън – гибелно и бързо. Лицето на
Белязания става непроницаемо и този път не посяга към телефона
си да ми напише отговор. Просто включва осветлението, което бях
изгасила, щом моят не толкова мъртъв съпруг си тръгна, защото се
притеснявах, че може да се върне. И ако имах възможност да се
съпротивлявам срещу него, тъмнината бе едно от малкото ми
предимства.
- Мразя и двама ви – казвам на Белязания. Всяка дума е изречена
със стоманена убеденост.
През следващите няколко минути седя и мълча, защото няма
смисъл да задавам въпроси, които ще останат без отговор. С всяка
изминала секунда раменете ми се стягат от напрежение, гърбът ми
се изправя, готвя се за сблъсъка. Маунт ще дойде. Може би всеки
миг.
 Чувам тежки, кънтящи стъпки по коридора. Сякаш някой тича. И за
пореден път тази вечер вратата на апартамента ми направо излита.
Черните му очи горят, гърдите му се повдигат тежко. Застанал на
прага, Маунт изглежда така, сякаш е готов да убие човек.
Действам, без да мисля. Втурвам се от дивана към него, телата ни
се блъсват. Обгръща ме с ръце, но не, не искам да ме успокоява. Не
и този тип. Свивам длани в юмруци и започвам да блъскам по
твърдите му гърди. Сълзите, които се опитвах да сдържа цяла
вечер, вече рукват като река по лицето ми.
- Как можа да ми причиниш това, копеле! Това е моят живот, това не
е игра. Колко ли трябва да мразиш някого, за да направиш подобно
нещо? – Блъскам гърдите му толкова силно, че със сигурност ще
му оставя синини, но той не ме спира. Ръцете ми горят от ударите,
които, за жалост, стават все по-слаби, а гласът ми глъхне до
дрезгав шепот.
- Защо мен? Защо не някоя друга? Която и да е? – Отпускам чело на
гърдите на Маунт. Не ми пука, че цялата му риза подгизва от пороя
сълзи. Не се срамувам. Този мъж е носел цялата отговорност за
пълното разсипване на живота ми още преди дори да подозирам,
че съществува.
Прихваща ме за кръста с едната си ръка, с другата леко притиска
врата ми и опира лицето ми в гърдите си.
- Шшшт.
- Не се опитвай да ме успокояваш. – Гласът ми е слаб и трепери, но
все пак отговорът ми го жегва.
- Моят малък ирландски дявол. Ще се бие до последен дъх.
- Ти също.
Нещо опира в темето ми. Май е брадичката му.
- Най-сетне започваш да разбираш. – Тонът му е тих и стабилен, но
думите му отново ме взривяват.
Блъсвам с две ръце гърдите му и той най-сетне ме пуска. Не си
правя илюзии, вече не – нищо в живота ми не се случва без негово
позволение. Е, почти нищо.
- Явно нищо не разбирам, защото, ако разбирах, когато тази вечер
мъртвият ми съпруг се появи на вратата, би било логично да съм
видяла дух.
Лицето на Маунт, в което за миг бях съзряла мекота и дори нещо
човешко, се вкаменява.
- Трябваше да си остане мъртъв.

Правя още крачка назад към спалнята и скръствам ръце пред

гърдите си.
- Каза, че си му платил. Заемът, който използва като залог срещу
мен... Казал си му, че ще му дадеш парите, ако изчезне. Така
твърдѝ. Каза още, че си инсценирал смъртта му. Вярно ли е?
- Да. – Маунт прави крачка към мен. На лицето му няма и следа от
разкаяние. С всяка негова стъпка към мен започвам отново да
треперя. Преглъщам. Не съм сигурна, че искам да задам
следващия въпрос, защото вече зная отговора. Но глупавата част
от мен иска да чуе истината.
- Онзи нощ, на маскарада, когато написах бележката на Брет да
дойде... Това беше ти, нали?
Той прави още една крачка към мен.
- Да.
Свивам длани в юмруци.
- Защо? Как си могъл да го направиш, знаейки, че съм мислила, че е
той?
Лицето му вече е сурово и твърдо като гранит. Мускулът на
челюстта му потреперва.
- Мислех, че знаеш, че съм аз.
- Това е невъзможно! – Отговорът ми е като дихание от изумление.
Присвива тъмните си очи и клати глава.
- Аз получих бележката ти. Не Брет. Предположих, че си била
инструктирана да я напишеш. Помислих, че е част от играта и че те
е оставил на мен. Като подарък.
Политам назад, смаяна от думите му.
- Подарък? Сякаш сте някакви племенни вождове, които доставят
жени за подкупване на врага?
Маунт не отговаря, а се обръща към Белязания и сочи с брадичка
към вратата.
- Чакай навън. Увери се, че сме в пълна безопасност. Справи се с
всяка възможна заплаха.
- Какво...
Дори нямам време да формулирам въпроса си, защото Маунт вече
върви като хищник към мен, аз отстъпвам назад и вече сме в
спалнята. Затваря вратата зад себе си с ритник. Заклещена съм в
собствената си спалня с мъж, който си мисли, че съм му дадена като
награда.
И на всичко отгоре моят мъртъв съпруг не е мъртъв. Не разбирам
абсолютно нищо, а най-вече не проумявам защо се страхувам
повече от мъжа, за когото се омъжих, отколкото от бруталния
непознат, изправен като кула над мен.


ПЕТ
Маунт

- Кажи ми всичко – думите ми са остри като бръснач.
Включвам осветлението. И когато я виждам в тая мизерна дупка,
трепереща и уплашена, гневът ми към мъжа, който никога не
биваше да я доближава, пламва с нова и още по-голяма сила.
Преди няколко часа носеше красиви дизайнерски дрехи,
предизвикваше ме като кралица, а сега косата ѝ е заплетена и
рошава, а очите ѝ – почервенели от плач. И всичко това заради него.
Ако я е докоснал...
Кийра се смее, грубо и саркастично. Смехът не отскача от стените,
а потъва в напуканата, олющена, суха боя. Вентилаторът на тавана
щрака с всяко завъртане, а аз чакам отговора ѝ.
Тя увива ръце около корема си и се питам дали ще се огъне под
тежестта на онова, дето ѝ се случва.
- Нима не знаеш всичко? – излайва срещу мен. Изваждам рязко
телефона от джоба си и държа екрана пред очите ѝ. Уебсайтът, до
който имам достъп само аз, записът на всичко, което става в
апартамента ѝ, както и в стаите ѝ в моя дом, се появява на екрана,
точно както го гледах в спайдъра на живо, докато нарушавах
законите в града, за да стигна тук възможно най-бързо.
Кийра отмята глава назад.
- Какво е това?
- Видео. Мога да гледам останалото или пък ти ще ми разкажеш. По
единия или по другия начин – все едно, ще знам всяка подробност.
Сега ми кажи... докоснал ли те е оня шибаняк?
Очите ѝ горят от гняв.
- Как смееш да навлизаш в личното ми пространство? Къде са
 камерите?
- Докоснал ли те е? – Въпросът ми прозвучава като рев, но в този
квартал хората няма да посмеят да се намесят.
Чакам отговора ѝ, готов съм да повторя въпроса си. Трябва да
знам. Трябва да го чуя от нея. Мускулът на челюстта ѝ потреперва и
най-сетне отговаря:
- Не, не ме е докоснал. Той не ме иска. Никога не ме е искал. Никой
не ме иска.
- Ето къде грешиш.
Грубият ѝ, подигравателен смях стърже по нервите ми, но после
продължава:
- За теб съм само играчка.
Думите ѝ още повече подклаждат отдавна лумналия огън в мен.
- Нямаш представа какво си за мен. Нищо не знаеш.
- Глупости. – Думата е предизвикателство, зелените ѝ очи блестят
като смарагди. – Обзалагам се, че сега искаш да ме биеш, докато
ти кажа всичко, което ти е потребно да знаеш.
Тръгвам към нея, бавно и отмерено, стъпка по стъпка. Тя опира
гръб на стената точно срещу вратата на малката ѝ спалня.
- Грешиш. Искам да напляскам задника ти, задето си се изложила на
опасност, и после да те чукам, докато загубиш съзнание, та да не
останат никакви съмнения в главата ти дали те искам, или не. Може
би тогава ще разбереш на кого принадлежиш.
Ноздрите ѝ се разширяват.
- Никому не принадлежа. Не съм ти някакво шибано куче.
- Не, но въпреки това си моя.
Вдига ръка и след секунда дланта ѝ изплющява по бузата ми.


ШЕСТ
Кийра

Мили Боже! Ударих го! Наистина го ударих!
Преди да дръпна ръката си назад, Маунт хваща китката ми.
- Само ти би се осмелила. – Гласът му ръмжи още по-дълбок.
Опитвам се да мина покрай него, но той улавя и другата ми ръка и
приковава китките ми за стената над главата ми. – Проклет дявол.
 Думите, които каза преди минута, минават през съзнанието ми
като движещ се с бясна скорост товарен влак.
Искам да напляскам задника ти, задето си се изложила на
опасност, и после да те чукам, докато изгубиш съзнание, та да не
останат никакви съмнения в главата ти дали те искам, или не.
Може би тогава ще разбереш на кого принадлежиш.
Може би трябва да изпитвам ужас, когато този жесток мъж ме
заковава на стената, но съвсем различно, сурово чувство забива
нокти в слабините ми. Не, не е страх, определено не е страх. А
очакване. И мисълта как изпълнява заканата си. Маунт ме превръща
в човек, когото не познавам. Това не съм аз.
- Пусни ме – казвам и се опитвам да звуча твърдо и изискващо, но
зад думите ми няма сила. Той свежда лице към моето и прошепва
една-единствена дума:
- Никога.
Устата му се удря в моята, забива острите си зъби в долната ми
устна, дърпа и хапе. Езикът ми се плъзва навън да успокои болката
от ухапването, но той пъхва своя в устата ми и накланя глава за
повече достъп.
Целувката е истински хаос. Дива, гневна буря, ураган. Изтръгва
всичките ми съмнения и задръжки и оголва безразсъдство, каквото
досега не съм забелязвала, че нося в себе си. Китките ми са
заклещени на стената, гърдите му са притиснати в моите и той
непоколебимо завладява устата ми отново и отново, но без да
покаже обиграност в целувката – умение, което явно не е развивал
през годините. За него това е нещо ново, неопитано, спонтанно и
различно.
Бях се зарекла, че никога няма да го целуна. Какво, по дяволите,
правя? Той ме кара да нарушавам всичките си правила. Открадва
всяко парченце от контрола, който мислех, че имам над тялото и
чувствата си. Как го прави?
Не мога да се преструвам, че не искам това... че не искам него.
Преди да разбера какво се случва, Маунт ме дръпва от стената и
ме мята по гръб на леглото, където и двамата се стоварваме.
Тежкото му тяло е върху моето, а то пищи от удоволствие, кръвта ми
пулсира в очакване. Опитвам се да издърпам ръцете си, но не да го
отблъсна, а да го докосна. Искам да забия нокти в раменете му и не
ми пука, че мозъкът ми е изгубил способността си да разсъждава
рационално и се е предал на животинските ми желание и глад.
Той откъсва уста от моята. Изглежда обезумял, както се чувствам
и аз.
- Кажи ми, че го искаш толкова силно, колкото и аз.
Навлажнявам долната си устна. Обожавам паренето от ухапването
и се правя, че опитвам да се съвзема и да мисля разумно. Ала през
примитивната потребност една мисъл си прокарва път. Изтеглям се
много леко назад, за да го погледна в очите.
- Преди това трябва да ми обещаеш нещо.
Той не отговаря. Тъмните му очи изпиват чертите ми. Пулсът му
вибрира на шията, гърдите му се надигат тежко. Ароматът, който
помня... о, колко добре го помня... ме залива. И накрая забива
поглед в очите ми.
- Обещай ми, че нищо лошо няма да се случи на семейството ми. Че
няма да позволиш на Брет или на някого другиго да ги нарани.
Никога.
Мускулът на челюстта му потреперва леко, но му трябва секунда,
за да ми отговори.
- Имаш го.
Впива устни в моите, отново опитвам да издърпам ръцете си,
хващам го за раменете, повдигам бедра и ги опирам в ерекцията му,
която едва се побира в панталона. Пиърсингът изпраща стрели на
шеметна наслада като токов удар по цялото ми тяло.
- Мамка му, побъркваш ме – издишва признанието и хваща едната
ми гърда през блузата, дразни болезнено втвърденото зърно и го
пощипва с палец и показалец.
Удоволствието се втурва по вените и наводнява центъра ми.
Притискам се по-силно в него. И стена, защото... Мили Боже, по-
хубаво е от всеки друг път.
Маунт пуска зърното ми и се повдига само колкото да издърпа
полата ми нагоре и да разкъса прашките ми със свободната си ръка.
Цялата съм напрегната в очакване на следващата му атака, но той
застива.
- Кажи го.
Изпразненото ми от каквато и да е мисъл съзнание не долавя
въпроса.
- Какво? – питам и гледам напрегнатото му лице.
- Кажи ми, че го искаш. Сега, тук.
Повдигам се отново, търся допира, притискам се, но той ме
задържа с ръката си, обгърнала ханша ми.
- Моля те... – не довършвам, защото не искам да го моля.
- „Моля“ какво?
- Чукай ме!
И точно като онази вечер, когато изпотроши съдовете и събори
всичко от масата, командата ми освобождава първичния му
инстинкт.
- Благодаря ти, Господи!
Намира с пръсти центъра ми, вече съм мокра, и заравя един в
мен. Не, един пръст не ми стига. Искам още, повече. Искам да
докосва клитора ми, имам нужда от онова страхотно чувство, което
идва от пиърсинга ми. А после искам твърдият му пенис да ме
изпълни.
- Още.
Тъмните му очи горят от чувство за притежание.
- Ще ти дам, по дяволите, ще ти дам всичко, което искаш.
Плъзва палец по бижуто над клитора ми, докато ме чука с пръсти
почти до оргазъм, но спира точно преди да излетя над ръба.
- Не! – Маунт буквално разкъсва колана си, следва ципът. Пенисът
му изскача между нас. Той го обхваща с едрата си длан и силно го
стисва. – Не ми казвай „не“! – предупреждава.
- Да ти го начукам!
Той клати глава и на устните му се появява зловеща дяволска
усмивка. Прокарва длан по пениса си и наглася главичката пред
отвора ми.
- Не, Кийра, аз съм този, който ти го начуква. Само аз.
Повдигам ханша си нагоре, опитвам се да спечеля контрола в
битката на сили, искам да го накарам да влезе в мен, но ръката му
ме спира и не ми позволява да получа повече от главичката.
- Кажи ми, че искаш пениса ми. Само моя – изръмжава през зъби,
сякаш губи контрол над разума си, както и аз.
- Да. Дай ми го.
И се заравя в мен с животински рев. Пуска едната ми китка, но
другата остава закована над главата ми. Тласка в мен, устата му
отново намира моята и взема повече, отколкото съм предполагала,
че съм в състояние да му дам. В замяна ме дарява с нещо, от което
не съм и подозирала, че се нуждая. Надмощието му не подлежи на
съмнение. Тласка със сила, подчинява ме, всяко влизане ми дава
точно онова, което ми е нужно, за да свърша, съчетано с триенето по
пиърсинга ми.
- Не още – заповядва.
- Не мога да чакам.
- Да. Ще. Чакаш. – Всяка дума е съпроводена с тласък и не мога да
спра.
Оргазмът идва с писък точно когато неговият се изтръгва от тялото
му. Още ме държи за ханша, а сърцето му бие толкова силно, че
усещам ударите в цялото си тяло.
Едра капка пот се стича от челото му, кацва на брадичката ми и се
търкулва по шията ми. Не знам какво се случи в тази стая, но през
цялото време единственият човек в моя свят бе Маунт. Всичко друго
изчезна.
Най-сетне пуска китките ми. Издърпвам ръка пред гърдите си и
разтърквам там, където ме е стискал.
- Боли ли те?
- Не – прошепвам и клатя глава.
Челото му се накланя към моето и дробовете ми се изпълват с
невероятната миризма, към която започвам да се пристрастявам.
- Честно, мислех, че знаеш, че на маскения бал бях аз.
Смяната на темата ме изтръгва от временното ми убежище и ме
мята рязко в реалността.
- Как е възможно да си мислил, че съм те искала...
Преди да довърша изречението, лицето му се затваря, изпразва се
от чувства и той се надига от тялото ми. Исках да добавя:... при
положение че изобщо не знаех, че съществуваш, но той вече е
изчезнал зад вратата на банята, която се затръшва зад гърба му.
Чувам казанчето на тоалетната и после течащата вода. След
няколко минути той отново изпълва рамката на вратата.
Панталоните са обути, закопчани, ризата – прибрана. Чертите му са
сурови, както винаги. Ако не бях под него преди минути, ако устните
ми не бяха още подути от неговите, нямаше да повярвам, че това е
същият мъж, който току-що ме накара да пищя от екстаз. Отново е
сложил ужасната гранитна маска. Затворил се е напълно.
- Почисти се. Тръгваме, все още имаш да ми разказваш.


СЕДЕМ
Маунт

Пътуваме обратно в напрегнато мълчание. За малко да накарам V
да я заведе, но още не съм готов да я изпусна от очи. Пък и съм
твърдо решен да получа отговорите, които искам, и то тази нощ.
Кийра отваря уста поне три пъти, сякаш иска да каже нещо, но
преди да изрече и дума, тутакси я затваря. И двамата не желаем да
покажем и издадем каквото и да е, не се огъваме на сантиметър. Ако
отстъпя на сантиметър, тя ще завладее километър. Ако тя отстъпи
на сантиметър, аз ще завладея хиляда.
Правя последния завой и V пуска фаровете да ми даде сигнал, че
влиза в гаража, където са паркирани някои от другите ми коли.
- Наистина ли ще ми позволиш да видя къде живееш? – пита с
изненада тя.
- Не че е кой знае каква тайна, след като веднъж успя да избягаш –
отвръщам и зървам с периферното си зрение как свива устни.
- Вярно е. – И после добавя тихо. – Но някак ми се иска да не бях го
правила.
Признанието ѝ ме изумява, ала не се издавам с нищо –
съсредоточавам се върху паркирането на колата. Искам да изляза
възможно най-бързо от шибаната кола, преди миризмата на секс,
която тялото ѝ излъчва, да ме е побъркала още повече, защото явно
вече съм достатъчно луднал.
Паркирам спайдъра до макларъна и ферарито и изключвам
двигателя. Когато вратата на гаража се затваря зад нас, край с
чакането.
- Искам да чуя всяка проклета дума, която онзи ти каза.
Вместо да протестира, както очаквах да постъпи червенокосият
дявол – нещо, с което започвам да свиквам, тя въздъхва.
- За целта ще ми трябва питие.
Отварям вратата и лампата в колата се включва, и огрява лицето ѝ
по-добре от осветлението в гаража. Изражението ѝ е трудно за
разгадаване. Задоволена, победена и въпреки това
предизвикателна. Всеки път, като си помисля, че съм разбрал как
мисли, установявам, че когато става дума за Кийра Килгор,
барометрите ми не работят. Тя е изключение от всичко, дето си
мислех, че знам.
- Да вървим.
Излизам от колата, а тя още търси дръжката на нейната. Минавам
от другата страна, отварям ѝ, хващам я за ръката и я издърпвам.
- Глупави скъпи коли.
- Казва момичето, чиято кола едва се движи.
Раменете ѝ се сковават от обида.
- Съжалявам, но нямам милиарди мръсни пари, за да си позволя
колекция от суперколи.
- Ти правиш пари от алкохол, подхранваш вредните навици на
хората. Как точно твоят бизнес се отличава от моя? И двамата сме
в греховния бизнес, но по различен начин.
- Та аз дори не зная какъв, по дяволите, е бизнесът ти. И не ме карай
да изглеждам като дилър на наркотици. Бизнесът ми е напълно
законен. – Отново е вирнала брадичка и ми говори отвисоко, сякаш
аз съм боклукът.
Не отвръщам на коментара ѝ за естеството на бизнеса ми, защото
съм решил никога да не ѝ кажа. Хващам се за единственото, което
не може да отрече.
- Кажи ми, че алкохолизмът не съсипва човека със същия успех,
както и наркотиците.
- Различно е.
- Продължавай да си го повтаряш и да си вярваш. Понякога обаче
слизай от високия си морален пиедестал, за да видиш, че това,
което вършиш, не е самата невинност.
Тя затваря уста и предполагам, че просто за първи път няма какво
да отговори. Скоро разбирам, че греша.
- Заведи ме при алкохола. И се надявам да имаш от качествения.
Спомням си уискито, от което за малко да си сипя, но не го
направих, за да не подхранвам пристрастеността си към Кийра. Е,
след случилото се преди малко намерението ми е напълно съсипано
и дълбоко погребано.
- Имам най-доброто от всичко, включително алкохол.
 Хващам я за ръка и я повеждам към тайна врата в гаража, която
води към лабиринта от коридори. Не минавам през входа, който
обикновено ползвам. Тя се опитва да издърпа ръката си, но хватката
ми е силна. Накрая престава да се бори, но пък започва да задава
въпроси.
- Колко ти струваше да построиш всичко това? Или беше вече тук?
Всички тези шпионки? Мили Боже, имаш ли в стаята ми? – Тя
внезапно спира и ме принуждава и аз да спра.
Обръщам се наполовина само за да видя ужасеното ѝ лице.
- Защо са ми шпионки за стаята ти, при положение че вече имам
камери във всеки ъгъл?
Отваря широко уста и поема гневно дъх.
- Не мога да повярвам, че позволяваш на хората да ме гледат! Да
гледат нас! – Тя вдига ръка, сякаш се кани да ме шамароса втори
път, но я хващам на секундата. Умение, което се оказва доста
полезно, имайки предвид огнения ѝ нрав.
- Тази вечер си получи единствения безплатен плесник. Следващия
път, когато се опиташ да ме удариш, ще си го изкарам на задника
ти. Десеторно. Всяко действие има противодействие. Особено като
гледат и други очи. – Не съм сигурен кое от всичко, дето казах,
стига до нея, но накрая отпуска ръката си. – Ти наистина ли
мислиш, че ще допусна някой да види циците ти, задника ти, пичето
ти? Ти си моя и аз не те деля! С никого. Никой няма достъп до тях.
Никой освен мен. В контролната зала следят само тракера ти на
GPS и когато ми съобщиха, извадих записите от камерата.
Главата ѝ пак отскача назад.
- Тракер? Имам тракер? Нося го на себе си? – Гласът ѝ се покачва с
няколко октави, започва да потупва дрехите си, доставени само от
мои хора. Когато докосва огърлицата, ченето ѝ увисва. – Не е само
ключалка, нали? Сложил си ми чип като на шибано куче.
- Престани да се сравняваш с куче. Понякога се държиш като кучка,
но е дяволски сигурно, че не си послушна кучка. Мамка му, бъди
благодарна, че го носеше тази вечер. Какво ли още щеше да се
случи, ако с V не бяхме стигнали навреме?
Тя започва да дърпа синджира, кожата ѝ се разранява, но аз на
мига слагам ръка върху нейната.
- Остави го. Остава тук.
Изгаря ме с очи. Виждам думите, които иска да изрече, но съм ѝ
забранил. Виждам как ми казва, че ме мрази. Е, поне започва да се
учи.
Стигаме до скрития вход към библиотеката и аз я притискам до
гърдите си.
- Пусни ме – бори се тя, но я стисвам по-яко.
- Млъкни, Кийра.
Платформата се завърта и веднага я пускам. Тя хуква из
библиотеката, сякаш няма търпение да избяга колкото е възможно
по-далеч от мен.
Продължавай да опитваш, червенокос дяволе. Номерът ти няма
да мине.
Тя спира пред масата с кристални гарафи, не чака някой да ѝ сипе.
Вдига капачката от единия и помирисва. Сбръчква нос. После
подушва течността в друга гарафа. Вдишва пак няколко пъти и после
се завърта да ме погледне. И вече знам точно на кое уиски е попад-
нала.
- Как си се сдобил с „Духа на Ню Орлиънс“? Продава се само в
нашия ресторант и съм дяволски сигурна, че не съм ти пращала от
промоционалните ни бутилки.
Хвърлям ѝ поглед, който би трябвало да се преведе като:
Наистина ли ми задаваш такъв въпрос?
Кийра върти очи.
- Когато разбера кой ти го е дал, ще се наложи да го уволня. Знаеш
това, нали?
Смехът ми гръмва и кънти из стаята, изненадва и двама ни.
- Наистина ли мислиш, че ми е нужен някой отвътре? Смятам обаче,
че трябва да поработиш над охраната на складовете си.
Изумление се разлива по лицето ѝ.
- Откраднал си цял варел от уискито ми? Как смееш...
Прекосявам бързо стаята и спирам на половин метър пред нея.
- Смея. Получавам всичко, което поискам. Някой ден ще разбереш.
Тя изръмжава недоволно, обръща се, сипва си и поглъща уискито.
- Ти си... – Затварям пространството между нас, облягайки длани на
масата от двете ѝ страни, и я заключвам в капана на тялото си. Тя
изпъва гръб сковано, когато опирам гърди в нея.
- Какъв съм аз, Кийра? – Устните ми почти докосват ухото ѝ.
Тя отново ръмжи гневно и искам да я погълна цялата.
- Невъзможен. Ти си невъзможен.
С усмивка на устните плъзвам нос по извивката между рамото и
врата ѝ и вдишвам.
- А ти миришеш на мен и на мръсен, невероятен секс. Сега, сипи ми
едно и ми разкажи какво, по дяволите, се случи.
Не мога да не ѝ призная и друго – ръката ѝ не потреперва, когато
налива точно три пръста в двете чаши. Правя крачка назад и чакам
да се обърне. Когато го прави, от смайването ѝ няма и следа.
Впечатляващо.
Вземам чашата, която ми подава, и тутакси обръща своята. Докато
го прави, затваря очи, за да се наслади на вкуса. Налагам си да
погледна встрани, за да не се надървя само докато я гледам как пие.
После отдръпва чашата от устните си и почва да говори, все едно
предишните няколко минути не са съществували. Наистина съм
впечатлен колко добре се владее и звучи, сякаш думите ми не са ѝ
повлияли.
- Винаги забравям колко е хубаво. Кълна се, мога да изпия цяла
бутилка сама. – Присвивам очи, а тя завърта своите. – Нали ти е
ясно, че съм отгледана с уиски? Не съм лека категория.
- Няма да изпиеш цяла бутилка тази вечер. – Облягам се на един от
столовете, оставям чашата недокосната и скръствам ръце. – Ще ми
кажеш какво каза онова лайно.
На устните ѝ се появява малка тъжна усмивка, заглежда се в
уискито си.
- Странно. Има нещо, с което и двамата сме съгласни. Брет Хайд е
лайно. – Вдига поглед от чашата си, в очите ѝ бушува буря. –
Заплаши родителите ми. Каза, че ако не следвам инструкциите му,
ще убие майка ми, баща ми и сестрите ми.
Спомням си снимката, която направих на родителите ѝ,
напомняйки ѝ всеки ден какво ще загуби, за да я принудя да приеме
сделката ми.
- И вярваш ли, че може да се справи с такова нещо?
- Може би не. Но трябваше да се предам, за да защитя семейството
си. Какво те кара да мислиш, че не бих взела думите му сериозно?
Посягам към чашата и най-сетне отпивам глътка.
- Какви инструкции ти даде?
- Утре рано сутринта трябва да отида в банката и да изтегля
 възможно най-голямата сума в брой, но без да искам одобрението
на баща ми.
Стисвам кристала толкова силно, че всеки миг чашата ще се
пръсне в ръцете ми. Тоя нагъл шибаняк!
- Как е разбрал, че имаш сметка за теглене в брой?
- Аз самата не знаех – свива рамене. – Докато ми показа
приложението на телефона си с онлайн банкирането ни. Не си
направих труда да го махна, понеже знаех, че е мъртъв. –
Последните думи мята като обвинение към мен и присвива очи. –
Недей да смяташ, че не съм бясна, задето ме накара да затъна в
още по-голям дълг към теб. Това са глупости. Не съм искала парите
ти. Нищо не съм искала.
Пощипвам носа си с палец и показалец.
- Дадох ти тези пари назаем, за да можеш да платиш следващите
заплати на персонала си. Чекът от „Вуду Кингс“ няма да дойде,
преди да ти потрябват пари. Или си искала да дадеш на хората
чекове без покритие?
Цветът се отцежда от лицето ѝ.
- Как разбра?
- Когато става дума за теб и за бизнеса ти, знам всичко.
- Очевидно, освен че мъртвият ми мъж няма да си остане мъртъв. –
Тя ми обръща гръб и започва да крачи. Вече съм разбрал, че ѝ е
нещо като навик. – Как изобщо да ми дойде на ума да блокирам
достъпа му до банковите сметки? Беше мъртъв, така че не виждах
вероятност да се опита да открадне от дестилерията. – Тя стига до
края на стаята, завърта се и ме пронизва с бесния си поглед. – Но
той не е бил мъртъв. И ми се иска някой да беше ми казал, за да не
допусна да получава известие, когато наистина има някакви
свободни пари. Защото не знаех, че и това може да прави.
Измамникът си е измамник. Всъщност съм изненадан, че Брет е
размърдал малкото си мозък и се е сетил да направи подобно нещо.
Той обаче подписа смъртната си присъда, когато отново цъфна пред
нея. И този път ще бъде още по-болезнено. Не само заради това, на
което я подложи днес, а още от деня, в който се ожени за нея.
- Защо не ти е казал да ги преведеш на офшорна компания? Той е
тъпак, но не и съвсем безмозъчен. Едно теглене в брой може да
постави доста въпросителни и много неща може да се объркат.
Тя се обръща и отново започва да крачи гневно, излива уискито в
гърлото си.
- Нямам пълномощно за такова прехвърляне. Нито пък той. Само
татко има право, но няма как да му обясня защо искам да
прехвърля пари в офшорна компания. Осъзнаваш ли до какви
въпроси ще доведе това? И най-малкият ще е откъде са се взели
тези пари. – Когато отново се обръща към мен, силата и гневът ѝ,
както и гласът ѝ се прекършват и тя започва да се разпада пред
очите ми. – Но той каза, че ще избие всички, ако сутринта не съм в
банката, така че нямам избор. Затова утре с Божията помощ всичко
ще се свърши.
Оставям чашата на масата и заставам насред пътеката, по която
крачи, за да я накарам да спре и да ме погледне. Слагам ръце на
раменете ѝ.
- Дадеш ли му тези пари, ще дойде за още. Така работи системата.
- Тогава какво, по дяволите, да правя? Не мога да допусна
семейството ми да страда заради лошите ми решения. – Стисвам
по-здраво раменете ѝ, за да я уверя, че я слушам с цялото си
внимание. Когато ме поглежда в очите, ѝ давам същата клетва,
която и дадох по-рано:
- Никой няма да ги докосне.
- Закълни се.
- Вече го направих.
- Имам нужда да го чуя пак.
Отново стисвам раменете ѝ.
- Никога не повтарям.
Тя прехапва устна, а аз бих продал и ада, за да узная какво мисли.
- Добре. Но ако не го направиш, не знам какво ще последва.
- Не си ти тази, която взема това решение, но ще ти обещая и още
нещо: Брет Хайд може да се е върнал от света на мъртвите, но
съвсем скоро отново ще бъдеш вдовица.


ОСЕМ
Kийpa

Маунт взима чашата ми и ме извежда от кабинета си. Още не мога
да повярвам, че е успял да открадне цял варел от уискито ми от
складовете на „Севън Синърс“. Няма как да си позволя сериозни
подобрения в охранителната система, не и на този етап.
Прекалено съм заета да размишлявам над проблема, за да
забележа, че коридорите, по които минахме преди малко, не са
същите. Когато Маунт бутва масивната черна двойна врата, правя
крачка вътре и спирам.
- Това не е моята стая. Искам да кажа, килията ми.
Ако декорът в моите стаи бе изцяло женствен, това, което виждам
тук, е пълната му противоположност – макар цветовете да са
същите, мъжественият отпечатък на Маунт е навсякъде, във всеки
детайл. От лъскавите високи черни тавани, поне три пъти колкото
ръста ми, до черните корнизи. В средата на дневната е разположен
огромен черен кожен диван, точно срещу масивен телевизор с
плосък екран, който е вграден в специална ниша в стената.
Масичката за кафе също е лакирана в черно със златисти
орнаменти. Следва златисто-черен шкаф за алкохол с повече
бутилки, отколкото имаше в библиотеката. Това е мястото, където се
скрива от всички, но също така е и неговият дом. Тук живее, тук
никой не го вижда.
Ароматът му е навсякъде в помещението, става все по-силен,
докато вървя към следващата двойна врата. Надничам вътре и
установявам, че е спалня. Това е най-голямото легло, което съм
виждала. Може да побере половината отбор „Вуду Кингс“ и част от
клакьорките. Завивката е от черно кадифе със златни кантове по
края, черни чаршафи и черни калъфки на възглавниците.
- Харесваш ли други цветове освен черно, златно и бяло?
Маунт изучава лицето ми, докато оглеждам бърлогата му.
- Не.
Правя крачка назад. Болката между краката ми подсказва, че не
бива да се доближавам много до леглото, иначе не се знае какво
може да последва. Маунт ме превръща в зависима жена, отнема
контрола над тялото ми и ме кара да го оставя напълно доброволно
в ръцете му. Парадокс, над който не желая да мисля повече тази
вечер.
Оттеглям се от спалнята. Значение сега има само едно – как ще
направя номера в банката и как ще се оправя с искането на Брет, как
да му дам парите и да остана невредима.
- Добре, значи ще ми трябват няколко неща: мантото ми, тъмни
 слънчеви очила и сак. Желателно е да е с един от онези пакети,
които се взривяват и пръскат боя в очите на този, който го вземе, за
да не може да похарчи и цент от откраднатото. – Крача из стаята на
Маунт, нещо, което напоследък се улавям, че правя доста често. –
И пистолет. Задължително пистолет. Била съм на стрелбището
няколко пъти и съм убедена, че няма да е проблем да насоча
дулото в лицето на Брет, ако пак развее пистолета си в моето.
До този момент Маунт най-спокойно ме остави да дърдоря, но
това бе последното ми изречение. Когато го чува, се спуска към мен
и ме хваща за лакътя.
- Насочил е пистолет към теб? – Кимам. – И защо реши, че това няма
някакво шибано значение за мен? Че не ми пука?
Прехапвам устна, понеже тонът му е странен. Всъщност за първи
път тази вечер говори по този начин. Мускулите на челюстта му са
напрегнати, чака да кажа нещо, но аз мълча.
- Насочил е пистолет към теб и е заплашил, че ще избие
семейството ти?
- Да – прошепвам.
- И те принуди да се съгласиш с плана му?
Кимам рязко и успявам да намеря гласа си.
- Ако Белязания ти се оплаче, че съм го нападнала с чук и месарски
нож, кажи му, моля те, че е съм го помислила за Брет.
Маунт се облещва, но леко отпуска лакътя ми и потърква с
огромния си палец мястото, където ме е стискал.
- Брет Хайд никога повече няма да извърши нито едно от тези неща.
Спомням си думите на Маунт, че ще ме направи вдовица за втори
път. Сега обаче, след като не съм под пряка заплаха, не съм чак
толкова коравосърдечна да подпиша екзекуцията на Брет. Само
изричам нещо, което ще ми позволи да спя малко по-добре тази
нощ.
- Прав си, защото ще му дам каквото иска. И после няма да го видя
повече.
Маунт пуска ръката ми.
- Не мога да повярвам, че ще му дадеш и цент.
Протягам ръце с обърнати нагоре като везни длани.
- Пари или семейство? – Отпускам едната, която е семейството, и
вдигам другата, в която са парите. – Семейството тежи повече от
 всеки долар, който някога ще спечеля. Какъв е смисълът от всичко,
ако ги няма?
Лицето му отново става непроницаемо.
- Та ти дори не говориш често със сестрите си.
Не искам да питам как е разбрал това, защото съм сигурна, че ще
започна пак да крача като откачена.
- Това не ги прави по-маловажни за мен. Те са моя кръв. Не би ли
пожертвал всичко, за да запазиш семейство си?
Лицето му се вкаменява отново, бърка в джоба си, вади телефона
и плъзва палец по екрана. После го връща обратно и казва:
- Трябва да вървя.
- Добре.
Следвам го към вратата, за да изляза с него, но той се обръща и
ме спира.
- Къде мислиш, че отиваш?
- Обратно в златната ми клетка.
Той клати глава.
- Това е новият ти дом. Свиквай с него. V ще бъде пред вратата, така
че не си прави труда да бягаш.
- Но...
Той тръшва вратата под носа ми насред протеста ми и ме затваря
в поредния златен затвор.
Веднага щом излиза, отварям вратата, защото се научих да
проверявам всичко. И да, както Маунт ми обеща, Белязания е
отпред. Само дето името му май е V. Лично аз предпочитам да го
наричам Белязания.
- Моят шофьор сега ми е и детегледачка. Как извади такъв късмет? –
Сарказъм струи от всяка моя дума.
Блъсвам вратата и хуквам към телефона си, който вибрира с ново
съобщение от същия непознат номер. Вече зная, че е на Белязания.
Запазвам го в телефона си.
Белязания: Искаш ли вечеря? Готвачът ще ти приготви нещо.
Кийра: Обмислям гладна стачка.
Белязания: На шефа няма да му хареса.
Кийра: Дреме ми на оная работа дали ще му хареса, или не.
Белязания: Тогава ще ядеш каквото аз ти избера. Надявам се
да обичаш дроб.
Кийра: Отвратително. Мислиш ли, че ще му хареса да
замърсяваш въздуха тук с такава противна миризма?
Белязания: Тогава избери нещо.
Замислям се за момент и правя най-безумната поръчка, за която
мога да се сетя.
Кийра: Супа от костенурки, опашка от омар от Нова Зеландия,
аржентинско филе, но животното да е хранено само с трева,
трюфели от картофено пюре (без никакви корички или люспи),
органичен зелен боб, шоколадово суфле и компот от малини.
Изчаквам отговора с победоносна усмивка. Естествено, не
получавам никакво съобщение, но това не помрачава настроението
ми – сега поне не може да ме обвини, че не се храня. Просто
следвах указанията.
Обикалям из стаята. Не искам да любопитствам, но не мога да се
спра и отново отивам в спалнята. Прекосявам плюшения златисто-
черен килим и стигам до огромна баня. Кремаво-белият камък е
прорязан със златисти и черни жилки. Не мога да не се учудя за по-
реден път защо е толкова обсебен от тези три цвята.
Потискам любопитството си, защото няма да ми помогне да изляза
от положението, в което се намирам. Стиснала телефона си, се
сещам за единствения човек, който може да ми даде съвет.
Намирам последното съобщение от Магнолия и изстрелвам бързо
съобщение:
Кийра: Трябва да говорим. Възможно най-скоро. Пълна лудост.
Изчаквам няколко дълги минути, разглеждам златните кранчета на
ваната с размерите на малък плувен басейн и после се отправям
към помещението за кърпи и козметика, по-обширно от банята в
жилището ми. Мамка му, има дори биде. Признавам, че съм лю-
бопитна как работи, защото никога не съм ползвала такова нещо.
Телефонът ми вибрира и вниманието ми мигом се насочва към
съобщението.
Магнолия: Имам бизнес среща тази вечер. Колко сериозна е
пълната лудост ?
Кийра: Всичко е толкова побъркано, че не знам дали съм на себе
си.
 Магнолия: Ще отменя срещата за по-късно. Ще ти се обадя
след десет минути.
Излизам от банята, изритвам обувките си, когато стигам до
килима, и стъпалата ми потъват в плътната мекота. Имотите във
Френския квартал имат безобразни, направо абсурдни цени на
каратен метър. Едно от нещата, които никога няма да мога да си поз-
воля. А Маунт притежава кой знае колко стотици квадратни метра.
Любопитството, което се опитах да потисна преди малко, пак
започва да ме гложди и решавам да изскубна от Магнолия колкото е
възможно повече информация за въпросния Лаклан Маунт. Дължа
му над два милиона долара. Реалността ме зашлевява през лицето.
Как, мамка му, как ще му върна тези пари? Дори всеки месец да
имам по едно събитие като това с „Вуду Кингс“, дори през
следващите две години продажбите ми да станат четворно повече,
парите пак няма да ми стигнат да изплатя дълга си. Даже не
включвам необходимите разходи за подобрения в предприятието, та
да финансирам такова производство. Но пък Маунт не ми е поискал
и един цент, а само сексуални услуги.
Телефонът ми звъни и когато виждам лицето на Магнолия на
екрана, осъзнавам, че съм загубила представа за времето. Вдигам
моментално.
- Здрасти.
- Какво става, по дяволите?
- Откъде да започна?
- Отначало, предполагам. Давай цялата информация, която не знам,
КиКи.
Това и правя, като започвам с новината, че Брет се е върнал от
мъртвите.
- Не. Е. Възможно. Шегуваш ли се? Но аз бях там, под онзи плътен
черен воал, когато погреба останките му!
Бях ѝ казала, да не носи воала, но тя настоя, защото, както ми
обясни, не искала да предизвиква драми с майка ми на
погребението.
- Е, да, но явно не са били неговите останки, а някой е подкупил
патолога да каже, че са неговите.
- Не трябва да си гений, за да се сетиш кой.
И не греши.
- И все пак това не обяснява чие обгоряло тяло е било намерено в
колата.
- Нямам представа. И съм напълно сигурна, че не искам да знам.
Обзалагам се, че на Брет му се иска да не беше се връщал.
- Може би не си права, защото сега ще си тръгне с още повече пари.
- Не можеш да му дадеш тези пари! – Магнолия явно е ядосана.
- Нямам избор.
Говорим още малко за Брет и после тя сменя темата, защото
разбира, че няма да ме откаже от решението и плана ми, включващ
манто, слънчеви очила и сак с цветна бомба. На мен този план ми
изглежда доста добър.
- И какво се случи, когато Маунт дойде да те спасява?
- Първо, не ме е спасявал. Появи се, след като Брет бе си заминал.
Охранителят му пристигна пръв.
- Незначителни подробности, КиКи. Давай напред към приятната
част. – Магнолия обича да раздава заповеди, затова събирам сили
за следващото признание.
- Разбрах, че онази нощ на маскения бал не е бил Брет, а Маунт.
- Какво. По. Дяволите? – Усещам, че съм я шашнала. – Как?
Клатя глава, макар че не може да ме види.
- Не знам, но това наистина ме плаши. Беше в нощта, когато
разбрах, че Брет е мъжът на живота ми. Толкова бях сигурна, че
реших да избягам и да се оженя за него тайно. И вярвах, че това е
най-великата ми идея, защото той бе всичко, което исках от един
мъж. Колко много съм грешала. Та той дори не е бил там.
- Божичко, КиКи. Само ти можеш да се омъжиш заради едно яко
чукане. Кълна се. И дори не си се омъжила за пениса, който те е
изчукал като за световно.
Отмятам глава назад и гледам блестящия таван.
- Не съм виновна! Няма никаква логика, нищо не се връзва.
- И какво стана после? Трябва да има още за разказване.
- После се карахме... – Млъквам и преглъщам признанието, което не
съм готова да направя дори пред себе си. Странно, но то е дори по-
трудно за казване, отколкото случката с маскарада.
–И?
Единственият начин да го изрека е смело и на един дъх, и точно
това правя.
- Той ме целуна. Обеща ми, че никога няма да позволи семейството
 ми да пострада. И после... е, после знаеш...
- Чакай, чакай, върни малко назад. – Мога да си представя жеста,
който прави, докато се опитва да смели онова, дето не исках да
призная. – Целунал те е? – В момента Магнолия е още по-изумена,
отколкото като чу за моя не съвсем мъртъв съпруг.
Решавам да мина право напред и да не говорим повече за това.
- Да, и после?
- Млъкни малко. Трябва да го обсъдим, защото явно не говорим за
Маунт. Той никога не целува момичетата. Нито едно. Мамка му, та
преди да му пратя някое, трябва да се погрижа да обясня, че за
него това е закон – единственото нещо, което не прави.
Едва сега осъзнавам какво ми казва. Истината се стоварва отгоре
ми като ударна вълна.
- Чакай. Какво ми казваш? Че ти му пращаш любовниците? Бъзикаш
ли ме?
- КиКи, много добре знаеш с какво се занимавам. – Прозвучава някак
извинително, но това не продължава дълго.
- Но...
- Той иска момичета от други континенти. Нито едно местно. Аз ги
намирам, разучавам всичко за тях, преглеждам ги, обучавам ги по
начина, по който ги иска, уверявам се, че разбират правилата му, и
чак тогава му ги пращам. И след това повече не ги виждам.
Сърцето ми блъска в ребрата.
- Но ти не ми го каза преди?
- Защото не говорим за работата ми. Когато сме заедно, се
преструваме, че професията ми не съществува. Пък и вече ти казах
всичко, дето знам. Е, поне най-важното.
- И фактът, че му доставяш курвите, не е важен? – Вече ѝ крещя,
нещо, което не съм правила от години.
Последният път, когато ѝ се разкрещях, беше, като я изритаха от
училище и изгуби стипендията си. И в същото време изпитвам
ужасно чувство за вина. Права е – никога не говорим за работата ѝ.
Никога. Слонът е в стаята, виждаш го, но не обелваш и дума да
признаеш съществуването му.
Браво, Кийра, много мила постъпка към истинска приятелка.
- Те не са курви. Момичетата ми са много по-висока класа, така че
внимавай с критиките и с тона си.
 Поредната вълна чувство за вина ме залива, поемам дълбоко
няколко глътки въздух и продължавам.
- Съжалявам, не исках да прозвучи така. Но моля те... трябва да ми
кажеш всичко, което знаеш, защото седя насред спалнята му и със
сигурност не знам нищо за него освен някакви подхвърлени късчета
информация, които сподели с мен.
- Чакай. Ти си в стаята му? – Магнолия натъртва на последните две
думи, сякаш не съм се изказала правилно или не е разбрала.
- Да, в стаята му.
- Какво, за бога? Той винаги е държал момичета си в отделна къща,
някъде, където може да стигне бързо и лесно, но никога не се е
срещал с тях другаде. Никога не ги е извеждал, не ги е показвал
пред други хора. И със сигурност никога не ги е водил в някоя от
стаите си. В спалнята му? Това е нещо голямо, КиКи. Трябва да се
проучи.
Отмествам телефона от ухото си и гледам екрана, сякаш
Магнолия ще изскочи оттам.
- Какво стана с опасенията ти, че може да подслушва телефоните?
Когато отново допирам слушалката до ухото си, тя вече обяснява
логично и систематизирано:
- Кой мъж не очаква да разгледаш стаята му, оставяйки те там сама
за първи път? Това си е стандартна процедура, така че се залавяй.
Раздвижи задника си. Да започнем от банята.
Сядам на кожения диван.
- Ще ми трябва още алкохол, за да събера смелост да се ровя в
нещата му из шкафовете в банята.
- Тогава вземи проклетата бутилка и почвай. Нямаш цялата нощ на
разположение. – В слушалката чувам подрънкването на ледени
бучки в чаша. – И аз си правя питие и ще го направим заедно. Стая
по стая, питие по питие.
Отпускам глава на коленете си.
- Това може би е най-лошата ти идея. Е, естествено, след като те
изключиха от училище.
- КиКи, имам всичко, което искам, всичко, от което се нуждая. И
всичко започна с онази свирка в килера на чистачката в училището.
Не искам да ме съжаляваш. Използвах ситуацията само в своя
полза, а можех да свърша много по-зле.
Може би е права, но все пак не ми е приятно да мисля затова.
Леле... още повече вина.
- Вземи бутилката и чашата. И не ми казвай, че този мъж няма
алкохол в стаята си.
Отново да напомня – Магнолия винаги е права.
- Добре, чакай. – Отивам до шкафа, в който са наредени бутилките, и
ги вдигам една по една. – Няма „Севън Синърс“.
- Което е добре, защото с твоето уиски няма да се напиеш толкова,
та да намериш топките си и да свършиш работа. Вземи шибаното
питие, КиКи. И побързай.
- Хубаво!
Грабвам бутилката водка от горния рафт – направо ужасно, но не
понасям скоч и текила, а това е изборът, с който разполагам. Не мога
да направя повече по въпроса. Не си правя труда да сипвам в чаша,
просто вдигам бутилката и отпивам от нея.
- Отвратително – казвам, след като се давя с водката и едва
преглъщам. – Как го пият хората?
Прочитам ѝ какво пише на етикета и тя мълчи доста време.
- Повечето хора никога няма да имат възможност да пият
„отвратителното“ нещо, понеже една бутилка е хиляда долара.
И изведнъж мисълта да изпия цялата бутилка, докато ровя из
нещата на Маунт, не ми се струва чак толкова противна.
- Добре, тръгвам към банята.
Час по-късно сме преровили банята, спалнята, дневната,
включително всеки шкаф и чекмедже. Опитвам се и, естествено, се
провалям, да отворя единствената заключена врата. Понеже
опитвам с фиба.
- Няма да стане. Трябваше да гледам повече видеоклипове в ютюб.
- Направи го и ми се обади по-късно.
Цопвам се на най-удобното легло, до което тялото ми се е
докосвало.
- Не мога. Всичко се върти, Магс.
- Мамка му. Толкова лесно се напиваш, като не си на уиски. Няма
логика.
- Кога спира световъртежът?
- След като повърнеш или припаднеш.
- Гадост! Не искам да повръщам.
Добре, защото не си новобранец и престани да се държиш така,
сякаш никога не си пила алкохол. Легнала ли си?
- Да.
- Провеси крака си от едната страна, така че да опре в пода. Ще
помогне за световъртежа.
- Добре.
- Остави всичко, както си беше, нали?
- Хм. Десет–четири, Магпай.
- Мамка му, настина си фиркана.
- Сериозно ти говоря, по истински случай. – Прозявам се. – Трябва
да затварям. Става по-зле, всичко се върти. Ще опитам номера с
крака. Уморена съм.
- Да. И както заваляш думите, знам, че на сутринта ще се мразиш.
- Това е сигурно, ’щото трябва да дам парите на онова лайно. Всички
пари, дето Маунт е сложил в сметката ми, за да не фалирам.
Шибаняк. – В момента не знам за кого се отнася последното.
- Не знам дали Маунт ще допусне това да се случи, КиКи.
- Не може да ме спре.
- Добре, миличко, както кажеш. Нагласи алармата и поспи.
- Вече го направих. Лека, Магс. Обичам те.
- И аз те обичам. И преди да изгубиш съзнание, трябва да набиеш в
главата си, че нищо в поведението на Маунт към теб не е
нормално. Ако трябва да предположа, бих казала, че го караш да
нарушава всичките си правила.
- Маунт създава правилата. И нито едно не важи за него.
Затварям телефона. Или поне се опитвам, защото той пада на
лицето ми и ме удря по носа.
– Проклети руснаци. Кой харесва тая помия повече от уиски?
Това е последната мисъл, която помня, преди да заспя.


ДЕВЕТ
Маунт

Стоя на дека и гледам шибания идиот със завързани ръце и крака
в долната част на моторницата на Ранзъм. Саксън е до него и всички
чакаме лайното да дойде в съзнание, за да има няколко минути да
осъзнае колко лошо се е прецакал, нарушавайки своята част от
сделката, като се е върнал официално към живот.
 Саксън забива върха на калния си ботуш в ребрата на Брет Хайд,
главата му се отмята назад и той опитва да отвори очи. И когато ги
отваря, мигом ги затваря, понеже фенерът на Саксън е насочен
право в тях.
- Обзалагам се, че ти се иска да беше останал мъртъв, Брет – казва
Ранзъм със силен южняшки акцент и с почти приятелски тон.
- Какво, по дяволите, става? – Думите на Брет са неясни и завалени,
защото не пожалих сили, като го измлатих с пистолета в главата.
Ранзъм го подбутва.
- Дава ти се възможност да изпратиш последна молитва на
Всемогъщия, преди да те изведем на една последна среднощна
разходка.
Ранзъм е южняшки плъх, обича да говори сладко и мило. Беше
започнал да внася нелегално разни неща още по времето, когато ме
осиновиха в империята, която сега владея. Няма кътче от тези
блата, дето да не познава, и за мой късмет не му пука какво превоз-
ва, стига парите да са добри. Нямам приятели, но ако имах, можеше
и да мине за другарче. През последните двадесет години сме
правили много бизнес заедно. От двамата долу той е говорителят.
Предполагам, помага, щом си в транспортния бизнес.
Саксън предпочита да бъде в сянка и да говори колкото може по-
малко. Никога обаче не съм срещал по-добър от него с пистолета,
ножа и дори с някакъв шибан молив, ако трябва да пречука някого.
Той е истински професионалист във всеки смисъл на думата и му
имам доверие за най-деликатните операции. Не бих позволил даже
на личните си служители да припарят до задача, която съм му
поверил. Не съм срещал човек, чиито чувства са толкова здраво
овладени. Саксън е просто феномен. Умно копеле.
Вместо да каже молитвата си, Брет решава да отвори уста и да
ораторства.
– Майната ви! Да ви го начукам на всичките! И на оная курва да и
го начукам. Малка разглезена принцеса. Добре ли го поема в
задника, само и само да не вземеш скъпоценната ѝ дестилерия и да
ѝ помагаш да си я спаси? Толкова ли е добра, та ѝ плащаш толкова
скъпо? Може би трябваше да прекарвам повечко време във вагината
ѝ.
От устата му измежду липсващите зъби излизат кървави
мехурчета. Не изпитвам никаква милост, когато Саксън го изритва
още веднъж в лицето и избива още няколко зъба.
- Затваряй шибаната си уста, мазно лайно.
Брет изплюва счупените зъби.
- Ти си лайното, Маунт. Чувал съм как са те намерили, потънал до
шия в собствените си лайна.
Тогава си давам сметка, че хич не ми пука дали и как ще ме
обижда, така или иначе има още няколко минути живот. Но на обиди
срещу Кийра ще отвърна с много повече болка.
- Ти си този, който е насочил пистолет в лицето на жена си и си
заплашил да избиеш цялото ѝ семейство. Така че ти печелиш
наградата за най-голямо лайно – заявява Ранзъм.
Брет го гледа лошо, заканително дори.
- Не съм се оженил заради пичката ѝ. Исках парите ѝ. Мислех си, че
е кравата, която ще дава млякото, кокошката, която ще снася
златните яйца, билетът ми към лесен живот. Но шибаната ѝ
дестилерия бе затънала в дългове, когато се захвана да я
ръководи. Можех да гепя само по някой долар тук-там, защото
почти никога нямаше нищо останало. – Кашля и плюе още кръв. – И
семейството ѝ, и на тях да им го нахлузя.
Саксън го рита отново в ребрата, а Ранзъм продължава:
- Не знаеш ли, че не е почтително да говориш така за жена си? По
дяволите, наред ли си? Нали сте се клели в църквата? Врекли сте
се.
Хайд плюе кръвта на пода на лодката.
- Да бе, това беше само игра. Никога не е било истина. Ожених се за
една кучка в Рино, когато бях на двадесет и пет и така и не ми се
занимаваше да се развеждам. Кийра никога не ми е била истинска
жена. Пълна нула. И за чукане не става.
Скачам от дека, приземявам се на двата си крака, разлюлявайки
лодката.
- Вече си бил женен ? Бъзикаш ли се с мен, или какво?
Той кима.
- Какво ти пука? Ако си мислил, че ще намериш златна мина,
прецакал си се, защото онези и долар няма да направят. Никога.
Нахендри се с тая сделка, Маунт.
Клякам и говоря тихо, така че само той да ме чуе.
- Ето къде грешиш, лайно миризливо. Получих всичко, което исках от
 сделката. Никога не е било заради парите. А само заради нея.
И тук вече очите му се облещват под фенера, започва да разбира.
- Няма никакъв... на...
Не довършва, защото забивам ритник в лицето му. Ще ми се аз да
довърша работата, но няма да го сторя. Предпочитам да съм на
друго място. Поглеждам Саксън.
- Бъди изобретателен. Не бързай. Не трябва да умре бързо.
- Хей – започва да протестира Брет, но Саксън го рита в главата и с
това затваря устата му.
Саксън ме поглежда и кимва. Фактът, че тоя нещастник никога не е
бил наистина женен за Кийра, не променя нищо, но със сигурност
това ще има значение за нея. Но пък тогава ще разбере и колко
сериозно е била прецакана. Много по-сериозно, отколкото си е
мислила.
Може и да не ѝ кажа. И бездруго след няколко минути няма да има
значение. Излизам от лодката и хвърлям поглед на Саксън.
- Ясно е, нали?
Той е почти обиден от въпроса ми.
- Естествено.
Извръщам очи към Ранзъм.
- И направи така, че тялото никога да не бъде намерено.
Той се смее.
- След всички тези години, наистина ли мислиш, че се нуждая от
напътствия? Пък и имам няколко гладни алигатора, очакващи да
хапнат нещо.
Вадя телефона си и отварям приложението с парола, която знам
само аз. С няколко натискания моята част от работата е приключена.
- Парите са в сметките ви. Искам да знам, когато работата е
свършена.
- Да, сър – отвръща Ранзъм, а Саксън само кимва.
Саксън запушва устата на Брет, а Ранзъм пали мотора на лодката.
Завъртам се и тръгвам към черния мерцедес. Не привлича
внимание. Избрах го, щом получих съобщение от Саксън, че е
прибрал пратката и Ранзъм е готов да се освободи от нея.
Преди да включа двигателя, лодката се плъзва по водата, завива и
изчезва от очите ми.
 Когато се прибирам в Квартала, се замислям колко шибан бе
денят. На всяко ниво. Във всяко отношение.
Първо Брет.
После Кийра откача от паника.
Напада ме и по необясним начин задейства импулс, какъвто не
съм усещал в живота си.
Целунах я.
Никога не бях целувал жена, както и не бях чукал жена без
презерватив. Никога.
Кийра Килгор е изключение. Побеснявам, като се сетя, че Брет
Хайд изобщо не е бил пречка, както си мислех. И въпреки това си
позволи да застане на пътя ми. Вече е бил женен.
Защо, по дяволите, моите хора не намериха брачното
свидетелство в досието му? Частният ми детектив доста неща ще
обяснява.
Клатя глава и не проумявам какво тъпо шибано копеле е Берт
Хайд. Ако беше малко по-умен, щеше да сключи законен брак с нея
и така да си осигури част от предприятието ѝ.
А най-важното? Кийра е била напълно свободна през цялото
време. Можех да се намеся и да я взема много по-рано. Но, от друга
страна, тя трябваше сама да се убеди какъв невероятен идиот е
мъжът ѝ.
Когато дочух, че си е намерила жилище и се е срещнала с адвокат
по бракоразводни дела, знаех, че е време за настъпление. Най-
сетне.
Още съм бесен за времето, дето изгубих. Сега обаче поне за нея
нещата са чисти и законни. Нищо на този свят не може да ме спре
да я задържа за неопределено време.
Дяволът, който винаги седи на рамото ми, тутакси се намесва със
свое мнение: Или вече да се отървеш от нея, защото те прави
слаб.
Иска ми се да кажа, че на другото ми рамо има ангел, който да
предложи точно обратното, но никога не е имало, а и няма да има.
Едва след часове стигам до стаите си. Заради тоя тъп глас на
рамото ми се принуждавам да направя обичайната си обиколка из
казиното, за да ме видят, да им напомня за присъствието си и да
проверя как са нещата. Няма да се отклонявам от обичайното само
защото гласът на рамото ми може да се окаже прав.
Доволен от обиколката, тръгвам към лабиринта от коридори и
отварям вратата към личното си обиталище. Първото, което ми
прави силно впечатление, е странната миризма от подноса с
храната. Вдигам сребърните капаци и виждам супа, омар, стек и бог
знае какво още. Недокоснато.
Нощната лампа до леглото свети и Кийра е заспала с дрехите
върху завивките, стиснала бутилка от най-скъпата водка на света. И
за да бъда по-точен – празна бутилка. Телефонът е до главата ѝ.
Пресягам се да го взема, като очаквам това да я събуди.
Не, не я буди. Когато устата ѝ се отваря и от нея излиза нежно
похъркване, разбирам, че няма да се събуди поне до обед, което
напълно ме удовлетворява.
Много внимателно издърпвам празната бутилка и обръщам Кийра
настрана, за да сваля ципа на полата ѝ. Събличам полата и блузата.
Бельото ѝ е дяволски секси, но не то, а извивките и на мига
втвърдяват пениса ми и усещам как опира в коприната на
боксерките.
Не, не тази вечер, казвам си. Карам тялото си да се успокои. Тя е
моя, което означава, че утре ще получа това, което искам.
Махам сутиена ѝ, защото не мога да си представя, че е удобно да
се спи в такова нещо. Не мога да не спра за миг и да не се възхитя
на бледата ѝ кожа и розовите ѝ зърна, които настръхват от хладния
въздух в стаята.
Не, не тази вечер, напомням си и я покривам, както е гола, със
завивката, сякаш това ще притъпи изкушението. Като Ева в оная
шибана градина. Адам никога не е имал шанс да се съпротивлява.
Мощна вълна на доволство изпълва тялото ми, когато виждам
червената ѝ коса, разпиляна върху черната калъфка на
възглавницата. Като огън. Никога не съм допускал жена в тази стая,
в това легло, но ще излъжа, ако кажа, че не съм си представял този
момент повече пъти, отколкото искам да си призная.
Знаех, че искам Кийра в леглото си, ала не бях предвидил колко
много ще ме предизвиква извън него. И колко много ще се
пристрастя, за да спечеля подчинението ѝ.
Отдръпвам се от леглото и бавно влизам в гардеробната, за да
съблека костюма. Не бива да забравям утре да се свържа с Джи и да
уредя нов гардероб за Кийра.
Досега го карах да доставя само специални тоалети по мое
желание, но сега нещата са различни.
Мушвам се под завивките до нея. Тя изстенва лекичко, извива
тялото си към мен и леко потрепва. Ако беше будна, никога не би го
направила, така че се възползвам от възможността и я притеглям
към себе си. Топлината от тялото ми потъва в кожата ѝ, обгръщам с
ръка кръста ѝ. Тя издава тих звук, сякаш съзнанието ѝ се бори да
изплува.
- Спи – прошепвам и след няколко мига тя отново започва да
похърква тихичко. И фактът, че си мисля колко „сладко“ е това, ми
подсказва, че съм напълно прецакан.
На Хайд казах самата истина – никога не е било заради парите. А
само заради нея. Той беше прекалено сляп да види съкровището,
което държи в ръцете си, но аз не съм слепец. В Кийра Килгор
виждам точно това, в което се превръща – единствената достатъчно
силна жена, която може да застане до мен и да управлява
империята ми редом с мен.
Ако ѝ го кажа сега, ще ме гледа с ужас. Затова първо се нуждае от
дисциплина. И това е само в мой плюс. Не съм срещал толкова
упорита и твърдоглава жена с такава силна подсъзнателна
склонност към подчинение. Очаквам с нетърпение мига, в който ще я
опитомя, без да гася огъня в нея, а само да го направлявам в опре-
делена посока. Време е да ѝ обясня как ще се развият нещата. Утре.
Тя се сгушва в мен, а аз се питам какво ли би ми струвало да я
накарам да го направи, ако беше будна.
Без алкохол и наркотици, разбира се.
Затварям очи. О, знам, че няма да мигна. Съзнанието ми препуска
с милиарди километри в час. Ала за моя изненада, усещам как
започвам да се унасям с притиснатото в мен тяло на Кийра.


ДЕСЕТ
Кийра

Непознат звук от телефона ми ме буди от кошмара. Ръцете ми са
вързани на гърба, на колене съм и моля мъж без лице да ме убие.
Настръхнала от ужас, сядам в леглото, студените тръпки от съня
постепенно изчезват, когато отварям очи в тъмна стая. Пресягам се
за телефона, който отново започва да дрънчи. Опитвам се да осветя
стаята с екрана. Главата ми пулсира.
Стаята на Маунт.
Снощи.
Водката.
- О, мамка му! – Скачам от леглото, спомняйки си какво трябва да
направя днес.
Срещата ми в банката в десет. Трябва да отида, да взема парите,
да ги сложа в сака, да изляза, да завия край ъгъла и да пусна сака
през отворения прозорец на черен събърбан, паркиран до тротоара.
Толкова пъти разигравах плана в ума си, че съм готова на мига да
се впусна в играта. Хладен полъх минава през стаята и зърната ми
се втвърдяват. Покривам ги с ръка и съм направо изумена, когато се
докосвам.
Какво, по дяволите? Не си легнах гола. Това означава...
Оглеждам стаята да видя мъжа, който вероятно ме е съблякъл
снощи, но не се чуват никакво движение или шум. Светя си с
телефона до вратата и намирам ключа за осветлението. Определено
съм почти гола. Гадно копеле!
Погледът ми се спуска към алармата за напомняне за среща и съм
почти убедена, че още съм пияна, когато съзирам, че напомнянето
ми е за... обяд... след петнадесет минути?
Примигам няколко пъти, защото по никакъв начин... не, не е
възможно да виждам правилно часа. Нагласих две аларми, за да не
изпусна рандевуто с моя не чак толкова мъртъв съпруг. Не е
възможно да не съм се събудила, докато и двете аларми са звънели.
Натискам на предишното съобщение и виждам пълния текст.
Всичко по предишната ти среща е уредено. Кредиторът ти
иска да се явиш в личния му кабинет на обяд, защото имаш да
плащаш дългове, а вече си много закъсняла с крайните срокове.
Отвори нощното шкафче. Сложи това, което е вътре. Донеси ми
кожената кутия през вратата, която се опита да отвориш
снощи. Не говори, преди да ти се проговори.
 От последното изречение ме засърбява ръката да му шибна още
един плесник, но вниманието ми е привлечено от останалата част от
закодираното съобщение.
Какво, по дяволите, означава, че „всичко по предишната ми сеща е
уредено ? Дали иска да ми каже, че е платил на Брет? Или...
Дори не ми се мисли за другото, защото сега значение има само
безопасността на семейството ми. Натискам иконата на телефона и
намирам номера на мама. След третото позвъняване вече крача из
стаята и чакам да вдигне.
Не вдига.
И бодрият усмихнат глас, който ме приветства да оставя
съобщение, не е никаква утеха.
Съжалявам, че не мога вдигна, но най-вероятно съм на
игрището за голф. Остави ми съобщение и ще ти се обадя
веднага щом минем през всичките осемнадесет дупки.
Следва мобилният на баща ми. Звъни два пъти и той вдига
веднага. Въздъхвам облекчено.
- Ох, слава Богу.
- Какво има? Да не би да се е случило нещо в дестилерията?
В този момент грубоватият глас на баща ми е най-сладкият звук,
който съм чувала напоследък. Дори не ми пука, че пенсионирането
не го е променило и дестилерията е на първо място.
- Не, няма проблем. Исках само да се обадя да се уверя, че с мама
сте добре. Наред ли е всичко?
- Да не би да си имала лошо предчувствие? – пита баща ми, както
винаги, отдаден на суеверията си.
Преглъщам страха, надигнал се в гърлото ми, когато телефонът на
мама ме прехвърли на гласова поща.
- Нещо такова. Когато мама не ми вдига, започвам да се
притеснявам.
- Добре сме. Излезе с Джури да си правят маникюр. Незнайно защо
снощи Джури реши да се появи на вратата. Не носеше нищо освен
раница. Кълна се в Бога, това момиче никога няма да порасне.
Вече не е толкова млада, та да се държи като тийнейджър.
- Джури е там? Каза ли защо?
Всъщност съм доволна да го чуя, защото поне няма да се тревожа
и за нея и да се питам дали още диша, след като не изпълних плана
и моята част от сделката с Брет. Малко по малко скованият ми от
напрежение гръб започва да се отпуска.
- Каза, че си търси нова работа. Имала нужда да отиде някъде
известно време и решила да мине да ни види. Та с един куршум,
два заека. Честно ти казвам, ако започне да танцува по баровете,
няма да го преживея. Как ще се появя в клуба, не знам.
Затварям очи и съм щастлива, че слушам баща си. Недоволен и
заядлив спрямо малката ми сестра, но всичко друго би било кошмар.
- Убедена съм, че няма да го направи, татко. Чували ли сте се скоро
с Имотен?
- Прекалено е заета за когото и да е от нас – ръмжи недоволно той. –
Получих съобщение от нея тази сутрин, че кандидатствала за
някаква програма за докторанти със сложно име. Трябват ѝ
препоръчителни писма от хора извън семейството. Не иска аз да ѝ
набавя тези писма, а само пита за съвет към кого да се обърне.
Това е точно в стила на другата ми сестра – категорично решена
да свърши всичко сама, дори да се окаже десетократно по-трудно.
Сякаш се страхува, че ако помоли за помощ, това ще омаловажи
постиженията ѝ и ще трябва да дели славата с някого, който ѝ е
помогнал.
Да ти звучи познато? – пита вътрешен глас. Казвам му да
млъкне.
- Значи всичко е наред? Голфът ти напредва ли?
- Да, да. Толкова ми е скучно, че откачам. Президент съм на
Асоциацията на собствениците на недвижими имоти, но мисля да
приема две предложения за консултантска дейност, та да се
занимавам с нещо. Не може да играеш проклетия голф по
дванадесет часа дневно. Майка ти ме влачи навън всеки Божи ден,
мамка му.
- Татко!
- И да не си посмяла да ѝ кажеш. Вече се скарахме по въпроса. Но
не ми е добре да съм пенсиониран и да не правя нищо. Не съм аз.
Това е най-тъпото нещо, което съм правил.
- А защо просто не опиташ да се отпуснеш и да си почиваш?
- О, да. А ти правиш ли го? Почиваш ли си?
Дори и да исках, нямаше да знам откъде да започна да разказвам
в какво се е превърнал животът ми напоследък, така че го оставям
да спечели тази точка.
- Предавам се!
- Работих много, но и се забавлявах много, момичето ми. Не чакай да
станеш на моите години, за да се забавляваш. Няма да е лошо да
вземеш да си намериш истински мъж, преди да станеш на години.
- Татко!
- Какво? И двамата знаем, че съм прав. Онова копеле не те
заслужаваше. Прекалено мазен и хлъзгав ми се струваше. Не
позволявай на другия да те прави на глупачка. Направи така, че да
разбереш номерата му от самото начало.
Усмихвам се обезсърчено, макар че не може да ме види.
- Естествено, татко. Но ще мине много, много време, преди това да
се случи.
- Никога не се знае. Ние сме ирландци – вярваме в съдбата.
Истинският мъж ще те намери и няма да те пусне да си идеш,
когато си даде сметка какво държи в ръцете си.
Убедена съм, че това е най-големият комплимент, който татко ми е
правил. Разбира се, ако не смятаме, че ми даде дестилерията и
допусна пенсията му да зависи от моето управление. Сълзи плуват в
ъгълчетата на очите ми.
- Благодаря ти, татко. Обичам те.
- И аз те обичам, Кийра. Обади ми се, ако искаш да ме наемеш като
консултант. Знам някои неща за уискито.
- Първи си в списъка ми, ако имам нужда от консултант.
Затваряме. Ала топлината, която пълни сърцато ми след
разговора с татко, се изпарява, когато на екрана се появява
поредното напомняне.
Имаш десет минути да изпълниш инструкциите, иначе ще си
понесеш последиците.
– Мамка му!
Не искам да знам какво е намислил Маунт за днес, но имам нужда
от отговори. Знам го със сигурност. Какво означава това, което бе
писал в първото напомняне? Трябва да знам.
Мятам телефона на леглото, гледам го с гняв и се питам как е
влязъл в опцията на календара ми, за да настрои напомнянията. Но
сега това не е най-важното, върху което да се съсредоточа.
Оглеждам нощното шкафче и правя две бавни, отмерени крачки
към него. Отварям горното чекмедже. В него има кутия от магазин за
безбожно скъпо бельо, каквото не си и представям, че някога ще си
купя. Отварям капака, отмествам черното покривало и виждам
бюстие, колан с жартиери и дълги, много фини чорапи. Сигурно са
копринени. Търся останалата част от бельото, като предполагам, че
е някъде на дъното, но не откривам и следа от прашки или бикини.
Поглеждам пак в чекмеджето, но единствената друга вещ е черна
кожена кутия. Съдържанието на тези черни кутии никога не води до
нищо добро, но вътрешният ми глас решава да се обади точно сега,
и то под формата на предателство: Освен в случаите, когато
водят до оргазми.
Искам ли да я отворя? Обмислям въпроса половин секунда, след
което отварям кутията.
Какво. По. Дяволите?
В плюшените гнезда намирам сгушени топка за запушване на уста
и сребърен анален разширител, по-широк от предишния. Ако очаква
да...
Телефонът ми пищи от леглото с поредното напомняне.
Предупреждение: пет минути. Обувките ти те чакат пред
вратата.
Арогантен задник. Няма да чакам пет минути. Има доста да ми
обяснява. Грабвам кожената кутия и правя крачка към вратата, чиято
ключалка се опитвах да отворя с фиба, и то на пияна глава. Преди
да направя втора крачка, замръзвам на място.
Дали да облека бельото и да се подчиня? Поглеждам голото си
тяло и поемам рязко и гневно дъх. Няма начин да изляза така.
Посягам към жартиерите, но веднага спирам, защото усещам
миризмата на алкохол, която се носи от порите ми. Отвратително!
Дори аз не бих опропастила красивото бельо, като го облека
неизкъпана.
Освен това... ако се появя сладка и изпълнителна, ще получа
отговорите по-бързо, а това няма да стане, ако му покажа среден
пръст и не изпълня заповедта.
Часовникът на телефона ми показва, че съм изгубила още една
минута в колебание, което означава, че имам точно четири минути
да се приведа във вид и да се облека.
Майната му. Хуквам към банята, грабвам четката и пастата за
зъби, скачам в масивната душ кабина и пускам водата. Вряла.
Измивам зъбите си. Много важно, че е четката на Маунт. После
отмивам предишната нощ от тялото си. Търкам ожесточено. Зная, че
секундите летят, водата пари тялото ми.
Изскачам изпод душа, спирам кранчетата, увивам бързо пухкавата
кърпа около тялото си, мятам чуждите четка и паста на плота,
изсушавам се по възможно най-бързия начин и едва тогава се
намъквам в бюстието и завързвам копринената панделка. Слагам
чорапите с изключително внимание и прецизност, плъзгам ги
внимателно един по един по краката си.
Поредно напомняне. Иска ми се да хвана телефона и да го
запратя в стената. Но не го правя, а чета:
Закъсняваш. За всяка минута закъснение, ще си го изкарам на
задника ти.
Тялото ми потръпва, зърната ми се втвърдяват колкото ѝ да си
повтарям, че това не е на добре, че не би могло да означава нищо
хубаво. Видях аналния разширител. Какво тогава означава, че ще си
го изкара на задника ми?
Хуквам през вратата и почти се препъвам в чифт обувки като
небостъргачи, които не могат да бъдат наречени по друг начин освен
курвенски. Защото са точно такива. Само дето са много скъпи
курвенски обувки. Без да мисля, пъхам ходилата си в тях. Докосвам
дръжката на вратата, но си спомням, че съм забравила последното.
Тичам обратно към леглото и грабвам черната кожена кутия.
На телефона ми пише 12:05 – Наистина съм закъсняла. Не, това
няма да се развие добре. По дяволите! Бързам пак към вратата,
поемам дъх да се съвзема и завъртам топката. Стаята, която се
опитах да отворя снощи, не е като онази, известна на всички,
Червена стая с играчки, както си представях, а кабинет. Не знам
защо и вероятно причината е някаква лудост, която не проумявам, но
съм разочарована. Бях сигурна, че Маунт има стая за извратен секс,
но явно няма чак толкова сериозни сексуални отклонения, както си
въобразявах. Или просто не съм имала честта да бъда въведена в
такава стая.
Седи зад бюрото си, както седеше в другия си кабинет, и забива
тъмните си очи в тялото ми още в мига, в който влизам и затварям
вратата зад себе си. От телефона му се носят гласове, понеже е
оставен на говорител, и разбирам, че води някакъв конферентен
разговор.
Изпружва пръст към мен, свива го като кукичка и ме подканва да
се приближа, докато говори:
- Сега, след като всички вече присъстват, можем да започнем.
Якамора, моля вземи първи думата.
Якамора, име, което не съм чувала, започва да говори за
колебанията на пазара и начините за управление на риска. Не мога
да разбера дали Маунт изобщо слуша какво му се обяснява, защото
не откъсва поглед от мен, докато крача към него на високите, остри
обувки, с кожената кутия в ръка.
- Разбирам нежеланието ти да поемаш рискове, но никой от нас
нямаше да е на позицията, на която е сега, ако не поемахме
рискове – казва Маунт. – Касо, искаш ли да споделиш становището
си?
Плътен дълбок глас с италиански акцент изпълва стаята, но не
обръщам внимание на думите му, защото съм на половин метър от
Маунт. Погледът му тръгва от пръстите на краката в обувките тип
„изчукай ме“ и бавно и протяжно го плъзва нагоре по черните
чорапи, спира за малко на пиърсинга ми и продължава към жартиера
и бюстието.
- Само защото тези методи са вършели работа за старата гвардия,
не означава, че ще дават резултат и сега. Ако искаме да държим
контрола върху случващото се сега, трябва да сме единни и да
подхождаме в съгласие – казва Маунт, когато погледът му най-
сетне стига до лицето ми.
Мъжът с италиански акцент започва да спори, а Маунт протяга
ръка към мен с дланта нагоре. Какво иска? Недоумението ми трае
само няколко секунди, защото бързо проумявам, че иска кутията,
която стискам здраво. Давам му я.
От една страна, съм ужасена, от друга – развълнувана, че може да
реши да използва едното или другото, или и двата предмета в нея.
Какво ми става? Не съм наред. Не би следвало да го искам. Обаче
го искам. Сега, след като разбирам, че има конферентен разговор,
топката за запушване на уста има съвсем логично обяснение, но не
е по-малко страшна.
Маунт оставя кутията на бюрото, разговорът продължава,
разменят мнения и от малкото, което чувам, съм сигурна, че изобщо
не искам да знам за какво иде реч. Маунт посяга към топката и
тъмните му очи почти пламват. Пресяга се и натиска копчето за
изключване на звука.
- Ползвала ли си такова нещо?
Поклащам глава и някак несъзнателно следвам заповедта му да
не говоря, но, честно казано, нямам и какво да кажа. Усмивката му
става хищническа – започвам да я разпознавам и да свиквам с нея.
Тази усмивка означава, че е доволен и възбуден.
- Много добре.
Пуска отново говорителя, става и притиска топката към устните
ми, сякаш ме предизвиква да се обадя. По време на многобройните
ни кавги и битки, почти никога не се подчинявам, но май не искам да
разбера какво ще бъде наказанието ми, ако точно сега прекъсна
разговора му с протестите си.
Когато топката е вече в устата ми, той завързва връзката на тила
ми. И сега, понеже съм лишена от способността да говоря,
останалите ми сетива са изострени до краен предел. Зърната ми се
втвърдяват под тънката материя на бюстието. Маунт протяга ръка и
прокарва палец по едното, и мигом стисвам бедра. Новото ми бижу
ме прави по-мокра, отколкото очаквах.
Маунт ми казва нещо само с устни. Трябва ми секунда, за да
разбера какво е.
Лошо момиче.
Стисва ме за ханша и ме завърта с гръб към себе си, слага длан
на кръста ми и ме притиска надолу, докато горната част на тялото ми
опира точно в средата на бюрото.
После сяда пак на стола и отговаря на зададен въпрос, но аз съм
прекалено изгубена в мисли как ли изглеждам отзад – задникът и
пичето ми право в лицето му. На пълен показ.
Стисвам отново бедра. Искам да спра да се подмокрям, но
каквото и да прави този мъж с мен, тялото ми винаги става негова
плячка. Сгърчвам лице, когато посяга към мен, но незабавно се
успокоявам, щом започва да гали задника ми. Палецът му гали и
дразни точно под извивките му.
После сменя посоката, плъзва пръст като кънка на лед по задника
ми и нервните ми окончания са нащрек. Ръката му изчезва, обръщам
глава и виждам, че отново спира звука на телефона. Преди да издам
какъвто и да е звук, ме плясва. И този път нямам време да свикна с
топлината, защото следва плясък след плясък и не спира, докато
задникът ми пламва от петте удара. По един за всяка минута
закъснение.
Примижавам, а той пуска отново звука и се включва в разговора,
галейки лениво пламналата ми кожа. Не пропуска нито една
подробност от разискванията.
И не знам как, не знам защо, ала наказанието ме подмокря още
повече. Опитвам се да накарам съзнанието си да не мисли за
невероятното усещане, което блъска в тялото ми, да се съсредоточа
над разговора, но усилието не дава плод.
Затварям очи и потъвам в състояние на изключително изострена
чувствителност, а съзнанието ми е изцяло насочено към допира на
Маунт. И е почти успокоително – галенето, гласът му по телефона,
авторитетен и овладян. Или поне това трае, докато плъзва палец
между краката ми и го потапя във влагата. Топката в устата ми
заглушава стона ми, но човекът, които говори в момента, спира.
- Някой да има нещо против?
Маунт бърза да отговори.
- Само секретарката ми. Тази сутрин не върши добре работата си. Не
може да следва елементарни указания.
Мъжете, участващи в разговора, се хилят. Вероятно до един са
арогантни задници, досущ като този, който в момента ме възбужда,
прокарвайки пръст по влагата между краката ми.
- Наведи я на бюрото и ѝ покажи кой е шефът. Така правех аз в
добрите стари времена. – Коментарът е на италианеца и ми се ще
да му забия един в мутрата, но съм прекалено заета да сподавя
пореден стон.
Изтезанието да ме дразни и възбужда продължава толкова дълго,
че напълно загубвам представа за времето. Разговорът върви,
когато той вкарва два пръста в мен и тялото ми се извива към
бюрото. В този миг съм благодарна за топката в устата ми, защото
искам да го моля за още. Хващам се за другия край на бюрото,
опитвам се да бъда тиха и да потисна реакцията на тялото си. Маунт
обаче е доста обигран в методите си за изтезание и когато плъзва
пръст от влагата ми към най-тясната ми дупка, усещам, че
наближавам края и се отказвам да овладявам каквото и да било.
 Още не съм свикнала. Май няма и да свикна, но нервните ми
окончания пламват и изпращат към мозъка ми сигнали за
удоволствие, и инстинктивно се притискам назад към пръста му.
Маунт се пресяга към копчето за изключване на звука, преди да ме
натисне по-силно.
- Чуках пичето ти с пръсти. Сега е време за задника ти. Мислиш ли,
че можеш да бъдеш тиха?
Не отговарям. Явно не мога да говоря с топката в устата, но искам
да го псувам и проклинам, че отнема целия ми контрол върху
собственото ми тяло. Докато мисълта ми е насочена към това да
остана неподвижна, Маунт отваря чекмеджето и вади нещо, което не
виждам. Когато хладната течност се плъзва в цепнатината ми,
разбирам, че е лубрикант. Той го събира с пръст и започва да дразни
тесния отвор.
- Натисни назад. Помогни ми да го плъзна вътре. Покажи ми, че го
искаш.
Той натиска с пръст и тазът ми по инстинкт отскача назад.
Помагам му да вкара пръста си през стегнатия мускул и от
запушената ми уста се изтръгва пореден стон. Добре че звукът на
телефона е спрян.
- Ще чукам задника ти с пръст, докато говоря с някои от най-
влиятелните мъже в света, а после ще те чукам с разширителя и
ще дразня клитора ти с пиърсинга. Ще умираш от желание да
свършиш. Но няма да го направиш. И знаеш ли защо? – Клатя
глава, ще ми се да го проклинам и да псувам. – Защото е крайно
време да започнеш да изплащаш по малко дълга си и затова аз ще
свърша пръв.
Арогантните му думи не ме вбесяват, напротив – сега съм още по-
твърдо решена да открадна колкото може повече удоволствие за
себе си, независимо какво възнамерява да прави с мен. Защо той да
е единственият, който ще се наслаждава на това? А и не мога да от-
река, че съм възбудена до непознати за мен граници – с лице към
бюрото, докато той се възползва от всяка частица на тялото ми.
Колко нощи седях в офиса си да работя до късно, мечтаейки да се
появи властният мъж от мечтите ми, да избута всички листове на
пода, да ме наведе над бюрото и да прави с мен каквото си иска?
Повече, отколкото бих признала. Може това да е неговата игра, но е
и моята осъществена фантазия.
 Когато отново опитва да пробие с пръст, изненадвам и двама ни,
като натискам назад и вкарвам пръста му през стегнатия мускул.
Когато изважда пръста си, започвам да търкам пиърсинга си на ръба
на бюрото, грабя удоволствие, откъдето сваря.
- Да не си посмяла да свършиш – заканва се Маунт, преди да вкара
отново пръста си. Чука ме бавно и после пак включва звука на
телефона.
Не свършвай? Ето точно тази заповед няма да изпълня.
Толкова съм близо до края, клиторът ми е болезнено
чувствителен, пръстът му чука задника ми и точно тогава се
отдръпва назад. Извръщам глава да го погледна.
- Мисля, че трябва да направим преоценка на активите си и да
решим какво можем да си позволим да пренасочим като средства и
работа, за да направим анализ на техните ресурси – казва Маунт и
се пресяга за разширителя. – Не можем да ги завладеем, ако не
знаем предварително с какво разполагат.
Макар думите да са към мъжете в разговора, съзнанието ми някак
ги запомня и те отекват в главата ми.
Не можем да ги завладеем, ако не знаем предварително с какво
разполагат.
И в този момент си давам клетва, която, убедена съм, никога няма
да наруша: Маунт никога няма да разбере каква сила има над мен. В
противен случай несъмнено ще я използва докрай, без да се
колебае, така както в момента притиска разширителя към тесния
отвор.
При допира на хладния метал се надигам от бюрото, поемам рязко
дъх, но Маунт прикрива звука, шумолейки с някакви листове.
- Съгласни ли сте по този въпрос, господа? – Всички се съгласяват, а
той пъха разширителя докрай и основата му опира в отвора. –
Добре, защото мисля, че сме почти готови да минем към
следващата точка. Касо, ти повдигна темата за обсъждане, затова
ще те помоля да споделиш информацията с всички ни.
Маунт се надига от стола, взема от чекмеджето антибактериални
кърпички и избърсва пръста, който досега бе в задника ми. Металът
в мен започва да се затопля до стайна температура, но е корав и
нищо не може да го огъне – досущ като мъжа, който го намести там.
Щом приключва, той се включва в разговора и обсъжданията
продължават. Засега нямам представа за какво става дума. Дори да
са разисквали как се клонират еднорози, пак нямаше да знам.
Маунт отново натиска бутона за изключване на звука, хваща ме за
ханша и ме обръща по гръб.
- Преди разговорът да е свършил, ще чукам или устата ти, или
задника ти. Днес съм благосклонен, затова ще ти позволя ти да
решиш, макар че закъсня.
Задник или уста? Докато размишлявам над възможностите, той се
навежда и започва да прави кръгчета с език около клитора ми. Не е
пуснал звука на телефона, затова се притискам към него и се
опитвам да чукам лицето му до оргазъм. Той вдига глава и ме плясва
между краката, на милиметри от пиърсинга.
- Моята палава секретарка се опитва да чука лицето ми, преди да
получа своето. – Присвива очи към мен. – Това е единственото
нещо, което няма да ти се размине днес. Вземам си едно сладко
парче от това, дето ми принадлежи.
Продължава да ме чука с език и в това време някой отправя
въпрос към него.
- Приемливо е. Можем да направим така, че да свърши работа.
Става ми ясно, че разговорът е към края си, следователно
времето ми свършва и трябва да избера. Бях се заклела, че няма да
го целуна, но той разруши тази бариера. Казах му, че няма да падна
на колене пред него, но като помисля за другата възможност и че
пенисът му е много по-голям от разширителя, вече знам какъв ще е
изборът ми.
Маунт съсипва правилата ми едно по едно и погазвайки заради
него всяко правило, губя по малко от жената, която съм, и се
сдобивам с късче от жената, която не предполагах, че мога да бъда.
Едва сега най-сетне разбирам какво означава терминът „размяна на
сили, но при Маунт и мен по-точният термин би бил „битка на сили“.
Той взема – аз се боря. Той заплашва – аз тръгвам на бунт. Той ме
тормози – аз споря.
Един безкраен цикъл. И в момента, когато езикът му е върху
клитора ми, се колебая дали искам да продължа в порочния кръг.
Може би не и днес.
Заравям пръсти в косата му и се притискам нагоре, но тогава
реалността ме връхлита – Маунт е много по-силен от мен. Той вдига
глава, на лицето му е изписана злокобна усмивка. Два пръста се
заравят в мен.
- Съгласен съм – казва японецът.
- Съгласен – казва италианецът.
- Съгласен – казва Маунт, но нямам представа с какво се съгласява.
– Ако няма друго, налага се да се погрижа за нещо важно и ще
изпратя по имейл всичките си допълнителни виждания и
становища.
Разменят си пожелания за приятен ден и Маунт най-сетне затваря.
Измъква пръстите си от мен и ги облизва.
- Е, кое ще бъде? Задник или уста? – Вдигам брадичка да му
напомня, че не мога да отговоря. – Можеш да ми посочиш. Ако ще
чукам задника ти, няма нужда да освободя устата ти.
В крайчетата на устните му се появява далечно подобие на
усмивка. Нагъл задник. Не е истина какво удоволствие му доставя
да ме изтезава. Маунт очаква да се съпротивлявам, дори се
подготвя за бунта ми, чака го с нетърпение. Започвам да
разпознавам признаците, малките неща, с които се издава, все пак е
нещо.
Вдигам ръка, вирвам средния си пръст и соча топката в устата си.
Очите му пламват.
- Мамка му, най-сетне.
Телефонът му звъни и той поглежда слушалката.
- И съвсем навреме за следващия ми разговор. – Забива поглед в
очите ми. – Застани на колене.
Отново се включвам в битката на силите, но този път решавам да
го извадя от релси – Маунт си въобразява, че знае какво точно да
очаква от мен. Но не и днес. Днес ще му покажа какво е да вземат
металната броня на силата ти, с която държиш контрола над тялото
си. Надявам се да не следи внимателно следващия разговор,
защото, кълна се, после няма да си спомня и една проклета дума от
него.


ЕДИНАДЕСЕТ
Маунт

Червената ѝ коса е нищо в сравнение с огнения ѝ нрав. Кийра
Килгор има свирепия дух на боец. Никога не съм виждал такова
качество у друга жена. Вирнатият ѝ среден пръст ще ѝ спечели друго
наказание – това, което мрази най-много, както вече съм разбрал –
никакви оргазми. После ще ме псува и отново ще си спечели
наказание – ще я сложа на коляното си и ще пляскам малкия ѝ объл
задник, все още с разширителя, който е по-малък от пениса ми, но я
разтяга и подготвя. Скоро.
Преди това обаче ще направя нещо, за което чакам от първата ни
нощ. Сядам и кимам към мястото между разтворените си крака.
Пламналите ѝ от отмъстителност очи ми подсказват, че има планове
за мен. Точно това е тестът, от който се нуждая, за да си докажа, че
Кийра няма силата да ме разсее от бизнеса ми. Каквото и да се
случи, каквото и да прави, не може да е по-силна от концентрацията
ми.
Тя не е слабост. Заклевам се, когато коленете ѝ опират в пода.
Вече усещам победата във вените си, докато развързвам връзката
на врата ѝ и махам топката от устата ѝ. Тя разтяга челюст на една
страна, после на другата. Несъмнено е скована, защото слага такова
нещо за първи път в живота си, но, кълна се, няма да е за последен.
Не е нужно Кийра да ми казва какво мисли за мен. Мога да
прочета всичко по лицето ѝ. Тя няма маска, няма броня. Всичко на
лицето ѝ е прозрачно. В момента например си мисли, че може да
съсипе концентрацията ми.
Никога няма да стане, червен дяволе.
Но определено ме изненадва, защото не се опитва да говори.
Може би заради гласа с испански акцент, който звучи от телефона и
на който отговарям кратко, по обичайния начин, понеже съм го
правил милион пъти. Или може би защото е толкова съсредоточена
над задачата и плана си за действие.
Каквото и да е, топките ми се свиват в мига, в който разкопчава
копчето на панталоните ми, спуска надолу ципа и пенисът ми
изскача свободно навън. Червената ѝ коса се изсипва напред и
скрива пениса ми и устата ѝ. Майната му. Ще гледам, докато поема
всеки сантиметър в гърлото си, дори ако трябва да стана и да я
напътствам, да я уча на триковете, та да превъзмогне усещането за
гадене и да го тренира.
Заравям пръсти в косата ѝ и я дръпвам назад, помагам ѝ и
направлявам движенията ѝ. Тя прокарва език по главичката и
неопитността ѝ отново ме изпълва с победоносното чувство, обзело
ме, когато ми призна, че никога не е правила анален секс.
Какво ли изпитваш сега, Кийра, когато завоевателят съм аз, а
не ти?
Не задавам въпроса на глас, но я питам с очи. Тя не забелязва
опита ми да подразня достойнството ѝ, защото е твърде
съсредоточена в пениса ми. Тъй че не мога да се оплача от
развитието на нещата. Липсата на обиграност компенсира с
ентусиазъм и опитите си да ме поеме целия. Обаче е много, много
далеч от крайния резултат.
Плъзва език по дължаната ми и движи ръка по нея. Мамка му,
пълната ѝ липса на опит ме възбужда повече и от най-отраканата
любовница, която съм имал. Вниманието ми вече леко се отклонява
от разговора, докато тя се старае да поеме повече и се дави с всеки
следващ сантиметър.
Мамка му!
Майната му на телефонното обаждане! Един от мъжете от другата
страна на линията ми задава въпрос, но аз удрям телефона с длан и
прекъсвам разговора. Мексиканците страшно ще се ядосат, но хич
не ми пука. В момента ме интересува само как да вкарам дебелия си
корав пенис в дяволското ѝ ирландско гърло.
Тя вдига рязко глава, устата ѝ е отворена и празна, но аз клатя
глава.
- Не си и на километри от края на задачата. Не и преди да го поемеш
целия.
Ченето ѝ увисва, готова е да протестира, но аз се възползвам да
обгърна с ръка лицето ѝ и да закача палец на устната ѝ, за да
задържа устата ѝ отворена.
- Преди да излезеш от тази стая, всеки шибан сантиметър от това
пред теб ще влезе в гърлото ти. Разбра ли ме? – Очите ѝ
проблясват предизвикателно, което ме възбужда още повече.
Слагам и другата си ръка на бузата ѝ и хващам челюстта ѝ с две
ръце. – Ще чукам лицето ти и ти ще го поемеш като истинско
палаво момиче. А и двамата знаем, че винаги си готова за такива
игри. Ако кажеш и дума да ми възразиш, ще те обърна по корем на
бюрото и ще свърша в тесния ти малък задник.
 Вместо да покаже страх, нещо, което бих разбрал и приел като
съвсем нормална реакция, зениците ѝ се разширяват, стисва бедра,
маха ръката си от коляното ми и се пресяга да се докосне между
краката.
- Ако го направиш, ще стисна клитора ти до пиърсинга и няма да ти
позволя да свършиш. Оргазмите ще идват, но няма да ти позволя
да ги изживееш. – Направо застива от заплахата. – Сложи ръката
си на коляното ми. – Очите ѝ са гневни, но се подчинява. Послуша-
нието ѝ се забива като шпора в тялото ми. – Някога чукали ли са те
в устата? Истински. – Тя преглъща и клати глава. Закачам палците
си в двата края на устата ѝ и я карам да я отвори. – Добре. Защото
имам намерение да те науча и после със сигурност ще последва
тест. – Когато отварям устата ѝ, тя облизва сухите си устни. – Точно
така, навлажни тези устни, създадени да смучат моя пенис, защото
урокът започва.
Надигам се, все още държа устата ѝ отворена и заставам под
нужния ъгъл, за да вляза в топлия рай на устата ѝ. Кийра стене и
вибрациите отиват право в топките ми.
Когато телефонът ми звънва, просто отскубвам кабела. Никакво
прекъсване повече. Майната му на целия свят. Защото сега ще вляза
в гърлото на Кийра. От месеци се измъчвам при мисълта, че може
да я докосне друг, но знаех, че в крайна сметка ще бъде моя, на
моята милост.
Ето че настъпи време и се радвам, задето е неопетнена.
Следователно онзи задник Брет Хайд изобщо не се е грижил за нея
и тъкмо затова всяко съприкосновение с нея е като взрив.
Кийра има нужда от истински мъж, който да ѝ покаже какво е
пропуснала. Мъж, който може да се справи с работата... и с нея.


ДВАНАДЕСЕТ
Кийра

О, мамка му! Когато Маунт става и плъзва пениса си в устата ми,
знам че не е по силите ми и е много над възможностите ми.
Движенията му са бавни, плавни, всеки път навлиза по-дълбоко.
Гали с палци лицето и челюстта ми.
- Бавно и леко. Дишай през носа. Можеш да го поемеш. Ще ме
 поемеш целия, мамка му!
Командите му не подклаждат гняв, защото се радвам на победата
си, след като го накарах да прекъсне телефонния разговор и да
насочи цялото си внимание към мен. Маунт обърква живота ми, но и
аз обърквам неговия.
После отскубна кабела на телефона. О, безценно! Главичката удря
почти в гърлото ми, но не съм готова и пак се давя. Той клати глава.
- Следващия път, като усетиш, че ти се гади, ме погълни.
Той се изтегля назад и пак влиза бавно. Следвам указанията, ала
не мога. Давя се и кашлям и се дръпвам назад. Той ме гледа отгоре
и пита:
- Колко често се проваляш?
- През цялото време – прошепвам.
- И това спира ли те да опитваш отново?
Стисвам устни и след доста време отговарям:
- Не.
- Ще се откажеш ли? Наистина ли ще се откажеш? И ще се
предадеш?
Да позволя на Маунт да спечели и да ми докаже, че не съм
способна да контролирам тялото му, както той моето?
- Не – отвръщам категорично.
- Добре. Защото си почти до края.
Отново обгръща лицето ми с длани. Мекотата и нежността, с която
ме държи, ме изумяват повече от факта, че целта, която се опитвам
да постигна, е да го вкарам в гърлото си. Когато обаче става дума за
Маунт, или доказвай нещо, или изобщо не се залавяй. Независимо
от обстоятелствата.
Когато отново притиска пениса си в устата ми, дишам през носа,
преглъщам, докато върхът на носа ми опира в твърдия му корем.
Очите му грейват победоносно, но сега е по-различно. След още
едно поемане до края разбирам, че това не е самодоволство от
победата, а съвсем друго. Гордост.
Продължава да ме чука в устата – два плитки тласъка, един
дълбок, сменя и прилага различен натиск с ръцете си, като така ме
подготвя за това, което трябва да очаквам. Когато коленичих пред
него, а бях се заклела никога да не го правя, единствената ми цел бе
да отнема силата му. Да го лиша от контрола му. Но знам, че сега се
случва друго. Нещо, за което не намирам думата.
- Ще погълнеш всяка капка, червени дяволе.
Предизвиквам го с очи, само да посмее да не спази своята част от
сделката. Това обаче хич не го притеснява. Започва да се движи по-
бързо, тласъците му са плитки, не влиза повече в гърлото ми. Не
сваля ръце от лицето ми дори когато отмята рязко глава назад, на-
дава вик и излива оргазма си в гърлото ми. А аз изпълнявам своята
част от сделката и поглъщам всяка капка. Тогава той ме пуска и се
хваща за ръба на бюрото, за да запази равновесие.
И в този момент осъзнавам, че играта, която Маунт играе с мен, е
по-опасна, отколкото самият той разбира, защото току-що спечелих
предимство. Почти накарах да падне на колене най-силния мъж,
мъжа, от когото всеки тук се страхува. И нямам търпение да го
направя пак.

ТРИНАДЕСЕТ
Маунт

Телефонът ми звъни и пак звъни. Сигурен съм, че са
мексиканците, на които преди малко затворих, за да отделя време
да науча Кийра как да засмуква, но не мога дори да си наложа да ми
пука за тях.
Не си спомням кога за последен път свърших толкова мощно, ако
не смятам онзи път, когато свърших в Кийра без презерватив. Никога
не съм се доверявал на жена, която ми казва, че е на хапчета, но
незнайно защо на нея ѝ вярвам. Би ми струвало едно телефонно
обаждане да се уверя, но дори не изпитвам потребност да го правя.
Вероятно защото в някаква напълно объркана, дори побъркана
друга вселена, ако Кийра забременее от мен, завинаги ще си
осигуря пълния контрол над нея.
От ранна детска възраст се заклех да не създам дете. Не искам да
принуждавам едно ново създание да стъпи в тоя свят.
Последствията? Дори не ми се мисли за тях. Това би било не само
слабост. Това би бил най-големият ми грях, най-злото нещо, което
човек може да стори, много по-лошо от всичко, дето съм правил
досега.
 А и какво, по дяволите, знам за отглеждане на деца? Или пък как
да обичам дете? Или да обичам изобщо някого? Целият ми живот се
е въртял около контрола или липсата му и как да държа нещата чрез
силата, за която се борих толкова години.
Знам, че отсега нататък трябва да слагам презерватив, но само
при мисълта да има нещо между мен и нея, особено някаква шибана
гума, скърцам със зъби. Не искам да има нищо между нас. Ала не
мога да се накарам да се отдръпна. И което е по-важно – не искам.
Когато Кийра се изправя пред мен, гърдите ѝ се повдигат и
изпъват бюстието ѝ, опитва се да възвърне нормалното си дишане, а
аз пак хващам лицето ѝ.
- Не е зле като за начинаеща.
Тя вдига ръка, вирва средния си рът, целува го и пак ми го развява.
Питам се какво ли би било винаги да я имам така изпълнителна и
отзивчива, каквато е по време на секс. Празни мечти, без съмнение.
Хващам я за китката и със сила свалям ръката ѝ между краката ѝ.
Без да откъсвам поглед от предизвикателните ѝ очи, прокарвам
пръстите ѝ по влагата ѝ.
- Усещаш ли това? Влагата тече. Заради мен. Можеш да отричаш
колкото си щеш, но и двамата знаем истината. – Хващам пръста ѝ и
с него леко потупвам пиърсинга ѝ. Знам, че това ще я изстреля
почти до края, но не и отвъд. – Мислиш, че е твой ред да свършиш?
- Да. Направих това, което ти искаше. – Отговорът е напрегнат от
желание. Вкарвам пръста ѝ във влагалището ѝ.
- И смяташ, че това ти дава право на оргазъм?
Тя кима бързо и аз продължавам да я изтезавам с моя пръст.
Задъханите ѝ стенания ме възбуждат отново. Точно преди да
свърши, дръпвам ръката ѝ настрани, събирам я с другата и вдигам и
двете над главата ѝ, докато тя се бори да се освободи.
- Не! Днес не ти се полага да свършиш. Това е наказанието ти,
задето закъсня.
- Бяха пет минути!
- Пет минути или пет часа, няма значение. Закъсня.
- За...
- Опитай се да ме попиташ още веднъж защо и тогава единственото
„за...“, за което ще говорим, ще е задникът ти, който в момента е
добре изпълнен. Всъщност мисля, че си почти готова. Още един
размер и най-накрая ще мога да вкарам пениса си там.


ЧЕТИРИНАДЕСЕТ
Кийра

Как е възможно зърната ми да са твърди, да тека между краката и
в същото време да искам да грабна лампата от бюрото му и да го
пребия до смърт? Този мъж ме побърква. Напълно. Ако не се махна
веднага от него, ще направя нещо нечувано.
Например да легнеш на бюрото и да го молиш да те чука в
замяна на това да прави с теб каквото си иска и колкото си иска,
само и само да свършиш?
Потискам вътрешния си глас и се опитвам да отскубна китките си
от хватката на Маунт. За моя изненада, той ме пуска. Отдалечавам
се от бюрото му бавно и внимателно и се опитвам да разчета
изражението му. Не, оказва се невъзможно.
- Предполагам, че ще искаш да отидеш на работа днес? – пита.
Работа! Как, по дяволите, забравих, че съм на работа? – Да,
разбира се. Винаги има много работа.
- Разбирам.
Странно е, като си помислиш, че си приличаме по едно – и
двамата имаме собствен бизнес и го управляваме сами. Той,
разбира се, управлява цяла империя. Но нима това не е и моята
цел? Нима и аз не мечтая „Севън Синърс“ да владее световния
пазар на уиски? Плановете на татко никога не са били чак толкова
грандиозни, нито пък на баща му и дядо му, но аз мисля по-
мащабно. Виждам какво бихме могли да бъдем и да постигнем, ако
имахме нужните връзки и пари. Ето защо Брет ме засмука така
лесно. Накара ме да повярвам, че споделя моето виждане, нарисува
ми картина на бъдещето, което така силно желаех. Ето защо се
влюбих в него.
Брет. При мисълта за него стомашният ми сок се надига до
гърлото и искам да повърна, защото си спомням първото напомняне,
което изскочи на екрана ми, когато се събудих.
Всичко по първата ти среща е уредено.
Правя няколко крачки назад и едва тогава изричам въпроса, с
който нахлух тук, преди всичко това да започне.
- Как... Какво... – Търся думите и не ги намирам. – Какво се случи с
Брет?
Непроницаемото лице на Маунт се превръща в гранитната маска,
която вече добре познавам.
- Няма да ти се налага да се тревожиш повече за него.
- Но какво означава това? – Повишавам глас, защото няма да оставя
това просто така. Искам да ми бъде обяснено.
Бе ужасно да видя на вратата мъжа, когото бях погребала. Никога
не съм припадала, но снощи се строполих на земята като чувал с
картофи. Когато се свестих, Брет стоеше над мен, пристъпваше от
крак на крак и ту скръстваше ръце, ту ги отпускаше. Барабанът на
пистолета не спираше да се движи, защото той непрестанно
търкаше носа си, подсмъркваше като дете с хрема, носът му течеше.
Така и не забелязах признаците, че е наркоман, преди Магнолия
да ми каже. И снощи разбрах, че е друсан. Кокаин, предположих.
Слава богу, нямам опит да различавам дали е било това, или нещо
друго.
Лицето му, което добре познавах, сега бе по-слабо. Бузите му бяха
хлътнали, под очите му се виеха огромни черни кръгове. Като моите
на събуждане сутрин, когато не съм измила очната линия от вечерта.
Не му трябваше много време да ми каже какво точно иска. Пари.
И наказанието, ако не му ги дам. Да избие цялото ми семейство.
Успя ли да ме вледени от страх? Да.
Дали ме вбеси фактът, че всеки, който минеше и заминеше през
живота ми, отправяше същата закана спрямо хората, които обичам?
Да. Без съмнение.
Той ми изложи намеренията си и аз обещах да изпълня всичко,
защото... по дяволите, та аз вече бях продала тялото си заради тях.
Какво е да дадеш пари, които дори не знаех, че имам, в сравнение
другото?
Когато Брет си тръгна, преди да затвори вратата, се изсмя с
противен, нездрав смях, от който ми се доповръща.
- Много кофти за теб, че не те бива да управляваш един дребен
бизнес. Щях да се позадържа още малко, ако предприятието ти не
заминаваше право на боклука. Но, от друга страна, беше
отвратителна в леглото. Не съм сигурен, че щях да се накарам да
напъхам още веднъж оная си работа във фригидната ти пичка.
 Исках да пищя. От бяс. Исках да му кажа, че единствената
причина да направя глупостта да избягам и да се омъжа тайно за
него, е, че се съм се заблуждавала. Бях се лъгала, че той е всичко,
което съм искала от един мъж, защото в нощта на маскения бал ми
даде онова, от което се нуждаех, само дето доскоро не знаех, че не
е бил той.
Не казах обаче нищо. Вече бе твърде нестабилен, а не исках да
влошавам повече нещата. Исках само да се махне.
А сега искам да знам дали се е махнал завинаги.
- Уби ли го? – поставям директно въпроса.
Маунт се обляга на стола, бавно преплита пръсти и ги слага на
бюрото.
- Още ли не си ли разбрала, че никога няма да отговарям на
въпроси, независимо колко пъти питаш и за кого се отнасят
въпросите ти?
При този отговор, с който всъщност не ми казва нищо, гърбът ми
се сковава и прекосявам стаята. Само бюрото е между нас.
- Смяташ ли, че заслужавам да знам дали този път наистина съм
вдовица?
Той свежда поглед, а аз следя всяко негово движение. Потупва три
пъти с палци по бюрото и едва тогава вдига очи и ме поглежда.
- Мога да те заведа при който и да е съдия в града и ще си моя
съпруга до десет минути.
Олюлявам се на високите до небесата токове, вие ми се свят от
този отговор и изричам:
- Защото вероятно имаш по някоя мръсотия за всички, с която да ги
изнудваш, и биха направили каквото им кажеш. Не е ли това
начинът, по който стават нещата в света на недотам популярния с
добрите си дела Лаклан Маунт?
Той разплита пръсти, слага длани на бюрото и се надига толкова,
че лицето му да е наравно с моето.
- Тук си напълно права. – Гласът му е дълбок и груб, сякаш ме
предизвиква да се осмеля да го провокирам отново. Понечвам да
му отвърна, както аз си знам, но той продължава:
- Не поставяй под съмнение думите ми, като ти казвам, че ако се
оженя за теб днес, ще бъдеш моя напълно законно.
Намекът, че е убил съпруга ми или е накарал някого да го убие,
опредено е стряскащ, но не от това почвам да се препъвам назад.
Не, не мисълта за мъртвия Брет, а представата как Маунт ме
завлича при най-близкия свещеник или съдия и ме заставя да се
омъжа за него. Това ме вцепенява от ужас. Успявам да запазя
равновесие, да намеря гръбнака и топките си и изпъвам рамене.
- Добре, че и двамата знаем, че това никога няма да стане.
Познатата самодоволна усмивка леко разтегля устните му.
- Никога не казвай никога, Кийра.
Откъсвам очи от него, завъртам се в желанието си да изляза
възможно най-бързо, доколкото ми позволяват коловете вместо
обувки на краката ми. Когато стигам до вратата, той добавя:
- Дрехите ти за работа са в моята гардеробна. Не махай
разширителя още час. И не оставай на работа до късно. Имам
планове за теб тази вечер.


ПЕТНАДЕСЕТ
Маунт

Кийра тряска вратата и широката усмивка, която упорито и дълго
се опитвах да прикрия, най-сетне се разлива по лицето ми. Моят
ирландски дявол не умее да затваря вратите тихо.
Посягам към телефона и натискам на пропуснатото повикване,
влизам и в секретната си поща, но не мога да се съсредоточа върху
нито една дума. Свеждам очи към мястото, където бе коленичила
пред мен. После поглеждам бюрото, където я бях навел. Ароматът ѝ
още се носи из въздуха и концентрацията ми се изпарява.
Избутвам стола си назад с недоволно ръмжене, прекосявам стаята
и заключвам вратата, през която тя излезе. Още ми е смешно, че се
опита да я отключи с фиба, като бе се нафиркала.
После се обръщам наляво и отварям тайния изход. Щом излизам в
коридора, напрежението ми спада с няколко степени. Налагам си да
тръгна към другия кабинет, понеже за библиотеката и дума не може
да става. Заради нея. Почти стигам до входа, когато забелязвам, че
Джей върви в същата посока.
- Наред ли е всичко, шефе? Не отговаряш на съобщенията ми.
- Какво искаш?
- Ами неколцина гневни мексиканци настояват незабавно да им се
 обадиш.
Ситуацията от снощи се е превърнала в проблем. Опирам пръст
на скенера, за да отключа вратата, и двамата влизаме вътре.
- Няма да им обяснявам абсолютно нищо. Не са те тези, които ще
изискват. Това е моят град.
Джей сяда на стола пред бюрото.
- Колко дълго смяташ да ги държиш под контрол? Картелите няма да
ти го позволят за вечни времена.
- Да ми позволят да държа контрола? Това ли мислиш, че се случва
тук?
- Те стават все по-силни. Никой не ги е държал под строй, както ти
умееш да го правиш. Но какво ще стане, ако балансът се промени?
Свивам длани в юмруци и удрям по бюрото.
- Балансът няма да се промени. Държа ги под строй, защото никой
друг освен мен не може. И фактът, че не правят и едно движение,
без да съм казал, че е позволено, трябва да ти говори, че това не е
никакво шибано съвпадение. И ти го знаеш.
Джей е в екипа ми достатъчно дълго, за да знае повече от всеки
друг, освен може би V, за тайните, които пазя, и за възможностите за
изнудване.
- Просто казвам, че трябва да сме умни. Би било добре да не им се
затваря телефонът, след като сме ги пощурили и сме ликвидирали
един от лейтенантите им.
- И смяташ, че ако вземем да им се надупваме, ще свърши повече
работа, отколкото, ако им покажа, че не ми дреме на оная работа
каква сила си мислят, че имат? Това е моят град. Аз създавам
правилата.
Джей се обляга на стола.
- Не го приемай погрешно, шефе...
- Ти най-добре знаеш, че бих убил всеки, който започне изречение по
този начин.
- Е, да, но няма да бъда лоялен приятел, ако не ти кажа, че
напоследък си малко разсеян.
Липсата ми на концентрация се дължи на Кийра и се вбесявам, че
Джей се осмелява да повдигне въпроса.
- Внимавай къде стъпваш.
Той вдига ръце и се опитва да ме успокои.
- Не казвам, че е лошо, просто тя... ти влияе. Притеснявам се, че
мъти главата ти. Другите... сякаш не съществуваха, след като
минеха по предназначението си. Но тази май е различна. След като
аз го виждам, кой друг може да го види? Ти остана на върха не само
защото хората се страхуват от теб и те уважават, но и защото
нямаше слабости, нищо видимо, от което да се възползват.
Присвивам очи към втория си помощник.
- И все още нямам слабост, от която някой да се възползва. Темата е
приключена.
Джей кима с уважение.
- Да, сър. Когато намериш малко свободно време, няколко проблема
чакат решението ти. Кажи ми, щом искаш да поработим по тях.
Намекът, че пренебрегвам работата си заради Кийра, ме вбесява.
- Веднага. Да отхвърлим всичко сега. Никой от двама ни няма да
излезе от тук, преди да обсъдим всяко важно решение. Мислиш, че
съм разсеян? Не е истина колко грешиш. Нищо не се е променило.
- Дори когато произнасям думите, знам, че лъжа.
Всичко се е променило.


ШЕСТНАДЕСЕТ
Кийра

Все още мога да избера само един тоалет. Но единствената
разлика този път е, че виси в гардероба на Маунт. Може пък да
облека някоя от специално ушитите му ризи и да използвам
вратовръзка за колан, просто за да изразя становище за модата.
Мисълта минава през съзнанието ми за около две секунди, преди
да грабна черно-бялата раирана рокля от закачалката. Обличам я.
Отново е дизайнерска, дяволски скъпа и точно с моя размер –
същинска мечта. О, бельото към нея включва прашка и дантелен
сутиен, което си е плюс.
Когато отварям вратата, V вече ме чака и ме закарва на работа в
пълна тишина и без качулка. Оставям разширителя за предписаното
време, а после се пъхам в банята и го вадя. Заравям се в работа,
свършвам всички задачи и почти забравям за сутринта.
Почти.
 Аз съм вдовица. Това не би трябвало да ме стряска, след като
месеци наред живея с мисълта, че съм погребала мъжа си, но знам,
че едва сега наистина е станало, и, естествено, ситуацията е съвсем
различна.
Би следвало да изпитвам тъга, да изпитвам нещо, особено сега,
когато знам, че Маунт се е „погрижил“ за Брет в часовете между
излизането му снощи и сутринта, когато се събудих. Но всъщност
изпитвам само облекчение.
Не ставам ли ужасен човек? Колко зла ме прави това? Не мога
дори да се оправдая с влиянието на Маунт, защото си спомням, че
още преди да го видя за първи път в офиса си, си мислех, че ако
Брет е жив, ще го удушила със собствените си ръце, задето ме
постави в това положение. А вечерта, когато ми обясняваше как ще
убие семейството ми, бях готова да изтръгна пистолета от ръцете му
и да го изпразня до куршум в гърдите му. С изключение на
последния, който исках да забия между очите му.
Облягам лакти на бюрото и отпускам длани. Коя съм аз? Поемам
рязко дъх почти на границата на лудостта и забивам поглед в
тавана. Не мога да се позная. Седя в офиса, в който от дете мечтаех
да работя, нося специално подбрани за мен дрехи от мъж, който уби
съпруга ми или е накарал някого да го убие, и вместо да ида в
полицията и да им кажа какво се е случило, си мисля колко много
исках да ме чука сутринта, наведена над бюрото му.
Какво ми става?
Това е въпрос, на който няма отговор, и затова се връщам към
работата си, преструвайки се, че не съм разкъсвана от угризения.
Със сигурност ще се стоваря право в ада, защото не мога да изцедя
и капка съжаление или тъга, да не говорим за милост към Брет.
Изгубвам представа за времето, може би защото последният ми
конферентен разговор продължи с час повече. Трябваше да уточня
основните положения в договора за доставка, преди да го предам в
правния отдел за изработване на окончателния вариант.
- Значи след два дни ще се видим в Дъблин на Световната
конференция да отпразнуваме сключването на сделката, нали? –
пита Рой.
Той е един от най-силните ни доставчици на органично зърно, от
когото се нуждая като втори вариант, за да не оставам само с един
доставчик. Световната конференция на производителите на уиски е
събитие, на което копнея да отида още от времето, когато баща ми и
дядо ми ходиха там – бях на двадесет. После баща ми каза, че това
е разход, който компанията не може да оправдае, и откакто аз поех
управлението, е все същото, нищо не се е променило по отношение
на разходите, които можем или по-скоро не можем да си позволим.
- Надявах се да си намеря билет в последния момент, но имам
събитие, което променя плановете ми за идване. – Отговорът ми е
пълна глупост. Дори не направих опит да се регистрирам, защото
би било върхът на безотговорността да вдигна задника си на
някаква мечтана конференция, при положение че нямам пари да
платя на служителите си. Или поне не можех, преди Маунт да се
намеси. Въпреки това нямам намерение да призная пред
потенциалния си доставчик, че компанията ми има финансови
проблеми.
- Не мога да скрия разочарованието си. Ще присъстват някои от най-
мощните компании и много се вълнуваме от предстоящото си
участие, защото тази година сме удвоили продажбите на продукта и
интересът към него продължава да расте.
Умея да чета между редовете.
- Надявам се, не се опитваш да ми кажеш, че ще срещна трудности
от твоя страна при преговорите. Помни, че имаме сделка, Рой –
казвам с усмивка, но яростно стисвам химикалката и я забивам
няколко пъти в бележника на бюрото.
- 0, разбра се, че не. Познаваш ме. Аз съм мъж, който държи на
думата си.
- Добре е да знам, че все още има мъже, на които може безусловно
да се разчита. Това е толкова рядко качество в наши дни. Да се
надяваме, че ще се видим на конференцията следващата година.
Обещаваме си, че правните ни отдели ще се захванат с
изработването на договора. Заглеждам се в оградените цифри по
условията, които съм записала в бележника си. Сделката е добра,
стига адвокатите ми да не прецакат нещо, докато изготвят крайния
вариант. Кълна се, тези хора обичат да правят така, че простите
неща да изглеждат много сложно.
Съзнанието ми разиграва последните минути от разговора за
конференцията и си позволявам малко да помечтая. Намирам
регистрационния формуляр на уебсайта и прочитам отново
подробностите. Ако можех да отида, щях да създам нови контакти,
които да са ми от полза за цял живот, и да успея да тласна „Севън
Синърс“ напред, за да процъфти, а не едва да свързва двата края на
ръба на съществуването. Баща ми би ми казал че съм идиот, щом си
позволявам дори да мисля за подобно нещо, но той е от друго
поколение: Работи здраво. Забавлявай се здраво. Продължавай
напред.
Не искам да продължавам семейната традиция по този начин.
Искам да изградя империя от уиски.
Господи, чуй ме само, говоря като Маунт.
Избутвам стола назад и ставам. Раменете, гърбът и вратът ме
болят от дългото седене на проклетото бюро и стомахът ми ръмжи.
Добре че имам собствен ресторант.
Излизам от офиса и виждам Темперанс, която крачи право към
мен.
- О, супер! Реших, че си забравила.
Съзнанието ми препуска като лудо да намери липсващото парче
информация. За какво, по дяволите, говори?
- Кое да съм забравила?
- Мамка му, наистина си забравила. Няма проблем, всичко е наред.
Не си закъсняла много. Точно идвах да те взема, за да не
закъснееш.
Повежда ме към асансьора, а аз още нямам представа за какво
иде реч.
- Какво не разбирам ? Какво съм пропуснала да запомня?
Врата на асансьора се отваря, влизаме и Темперанс натиска
копчето за последния етаж.
- Срещата ти с директора на Туристическия борд на директорите.
- 0, мамка му! – Права е. Съвсем бях забравила.
- Това е доста важна среща, Кийра. Надявах се да си развълнувана,
а не да я зачеркнеш напълно от списъка с важни събития.
Понечвам да ѝ кажа, че животът ми е пълна бъркотия, откакто
Лаклан Маунт реши, че съм достатъчно високо заплащане за
неизплатения му дълг. А после уби съпруга ми, от което явно не съм
разстроена. И всичко това допълнително ме разсейва.
Стисвам силно зъби, понеже няма начин да ѝ кажа абсолютно
нищо от онова, дето се случва край мен. Никому не мога да кажа.
Освен може би на Магнолия. Тя живее в света, в който в момента
съм насадена, и би разбрала по-добре от всеки друг.
- Не съм я отписала. Просто имах няколко доста напрегнати дни.
- Няма проблем. Всичко се връзва с нещата, които ти казвах, че
трябва да направим – обяснява тя
- Какви неща? – Питам пак и си признавам, че днес изобщо не съм
изпълнителен директор, но знам, че имам основателна причина и
си прощавам.
- Туристическите обиколки и сувенирният магазин. Трябва да
доведем повече хора. Да ги накараме лично да се ангажират и
заинтересуват от „Севън Синърс“. Ако видят как го правим, ако се
запознаят с повече хора, които са заети в производството на най-
доброто уиски, светът ще разбере за него. А ако веднага след това
го опитат, има много голяма вероятност да останат наши клиенти за
цял живот. За тях ще е преживяване, което никога няма да
забравят. И ще пускат постове за нас в социалните мрежи с
хаштагове. Нуждаем се от това, Кийра.
Тя ми подава отпечатан лист и гледам основните точки.
- О, това ли? – Вдишвам през носа и бавно издишвам през устата,
защото знам, че има логика в това, което казва.
И е сто процента права. Баща ми обаче едва не откачи, буквално
полудя, когато разбра, че съм започнала да правя ресторанта в
мига, в който ми предаде компанията. Ако се заема да водя групи
туристи и да им показвам как точно се произвежда уискито, ума си
ще загуби, ще излезе от пенсия и ще се върне толкова бързо, та
няма да имам време свят да ми се завие дори.
Производственият процес не е кой знае колко по-различен, защото
всяко уиски се прави по един и същи начин. Но ние имаме някои
специални процедури, които са производствена тайна, и ако
започнем да ги показваме, ще разкрием подробности от рецептата
ни.
- Знаеш, че съм права – казва Темперанс, когато вратата на
асансьора се отваря на етажа на ресторанта и задържа пръст върху
копчето, докато изляза.
- Знам, но баща ми...
- Баща ти не отговаря вече за това производство. Колко пъти
седмично го казваш на хората? – Тя приема мълчанието ми за
отговор и продължава: – Ти се захвана с грандиозен строителен
 проект без одобрението му, защото вярваше. А това дори не е кой
знае колко мащабно. Не е голяма работа.
- Но интелектуалната ни собственост...
- Ще е в пълна безопасност. Можем да структурираме обиколката
така, че да не излагаме на опасност производствената тайна.
- А правната страна? Адвокатите ще се побъркат.
Темперанс върти очи.
- Престани да си търсиш оправдания. Иди, напои и нахрани
директора на Туристическия борд и му обясни всички аргументи
защо това допълнение към обиколката на Ню Орлиънс ще бъде
най-новата, най-вълнуващата и най-незабравимата атракция.
- А си мислех, че аз съм главният изпълнителен директор – усмихвам
ѝ се широко, тя пуска копчето и преди вратата да се затвори,
добавя:
- 0, и понеже вече знам, че си забравила, името на новия президент
на Туристическия борд е Джеф Дун. Каза, че се познавате.
Гласът ѝ заглъхва, когато изчезва надолу с асансьора. Така и не
вижда увисналото ми почти до пода чене.
Джеф Дун бе гаджето ми в гимназията. Момчето, на което отдадох
девствеността си на абитуриентския бал. Изживяването бе
абсолютно клише и толкова разочароващо, както всеки нормален
човек с опит би предположил. Не съм го виждала от години, но
изпрати картичка и цветя за погребението на Брет, в която ми
казваше, че винаги е на ръка разстояние, ако имам нужда от него.
Едва съм направила две крачки в ресторанта и го съзирам. Той ме
вижда в същия момент и буквално излита от стола и протяга ръце
към мен.
О, мили Боже! Не искам дори да си помисля какво ще направи
Маунт, когато разбере. Ще се наложи да лъжа. Нямам друг вариант.
В противен случай Маунт може да се „погрижи“ и за Джеф до утре
сутринта.


СЕДЕМНАДЕСЕТ
Маунт

Маунт: Къде си, по дяволите?
 V: Още чакам доставката.
Маунт: Къде, по дяволите, е тя?
V: Вътре.
Отварям приложението в телефона си, за да се уверя, че
тракерът, който съм монтирал в огърлицата ѝ, е още в сградата. За
моя изненада, не го е махнала с клещи. Може би е осъзнала, че ѝ е
бил от полза, когато успяхме да я намерим в апартамента ѝ.
Или просто не се е сетила за клещи.
Да, не ѝ е хрумнало да го скъса. Предполагам, това е обяснението.
Имам потвърждение, че е още в сградата, но не е в офиса си.
Нагласям приложението, за да ми даде по-добра видимост към
сградата. Технологиите са същинска магия, защото сега вече знам,
че е в ресторанта. Поглеждам часовника. Почти седем и половина.
Грабвам другия си мобилен, който използвам само за Кийра, и й
пращам скоростно съобщение.
Маунт: Трябва да си излязла до две минути или V ще влезе да те
прибере.
Чакам да видя индикатора, че е прочела съобщението, но не, не го
е видяла. Майната им на двете минути. Не чакам повече – доколкото
ми е известно, Кийра трябваше да си е у дома преди часове.
Сменям телефоните и давам нова заповед на V.
Маунт: Качи се в ресторанта. Разбери какво я задържа. Няма да
чакам.
V: Да, шефе.
Маунт: Пиши ми веднага щом я прибереш и сте на път за насам.
След разговора с Джей и предположението, че Кийра се е
превърнала в моя слабост, която и другите може да забележат, съм
още повече нащрек. Колата, в която V я кара на работа и обратно, е
с бронирани стъкла и непробиваем корпус. Ужасно е тежка и затова
не я карам. Ценя високата скорост, силата, естетиката и имам доста
прилична колекция от суперколи и американски мускули. Не
пренебрегвам никоя фирма, просто събирам всичките.
Всеки, който иска да се захване с мен, определено има склонност
към самоубийство. Знам, че хората от картела не са особено
доволни, но имам информация, която ще ги съсипе отвътре навън, и
ще са им нужни години да се изправят на крака и да изградят
организацията си от нула. Не съм глупак. Не правя нищо, преди да
преценя последиците. Или поне така беше преди – нея.
Джей има право за едно – тя е различна. Противопоставя ми се за
всяко нещо, подчинението ѝ винаги е под въпрос, но когато го
направи, е още по-сладко. Тялото ѝ гори като пламъка в очите ѝ.
Адски огън, към който съм пристрастен.
Мамка му. Истина е. Трябва да се стегна и да измисля начин как
да разделя нещата, както винаги съм правил. Кийра може да е
завзела личния ми живот, но бизнесът ми изисква пълното ми
внимание. Трябва много внимателно да разгледам файловете на
хората си, за да се уверя, че никой не се е възползвал от
временната ми разсеяност. Всеки в организацията ми трябва да
бъде проверен да не би да е развил слабости и да стане уязвим, да
се превърне в лесна мишена за тези, които биха се обърнали срещу
мен. И това трябва да стане сега.
Пускам бързо съобщение на Джей с въпросното нареждане и
веднага получавам отговор.
Джей: Много правилно мислене, шефе. Кого искаш да ползваш?
Имаме двама разузнавачи, които по-скоро биха се нанизали на
ножовете си, отколкото да изпуснат информация. Лоялността им е
доказана. Третият, който изпусна информацията за брачното
свидетелство на Брет Хайд, бе пенсиониран по собствено
нежелание.
Маунт: Използвай и двамата. Независимо един от друг. Нека
всеки знае, че задачата е дадена само на него. Всеки файл с
необходимото обновяване да бъде прехвърлен към мен. Лично ще
ги прегледам.
Джей: Да, сър. Задействам нещата.
В мига, в който се извръщам от бюрото, телефонът ми вибрира, но
не този, който използвам само за Кийра.
V: Има среща с някакъв мъж. Да я взема или не?
Мамка му! Удрям копчето на бюрото си, за да извадя скритите в
специални отделения монитори, и намирам камерата в ресторанта
на „Севън Синърс“ . Увеличавам образа към масата, където виждам
огнената коса на Кийра и мъжа, седнал срещу нея. Той се пресяга
през масата, сякаш иска да хване ръката ѝ, но тя мигом я отдръпва и
я слага в скута си.
 Отговарям на V:
Маунт: Кой е тоя, по дяволите?
V: Не знам.
Повече от сигурен съм, че V няма да попита никого, понеже не е
говорил повече от десет години. Правя скрийншот на мъжа и го
препращам на Джей.
Маунт: Искам име и информация. Сега.
Джей: Действам веднага, шефе.
Уменията на Джей да борави с технологиите не могат да бъдат
отнесени към никоя категория. Граничат с гениалност. След като
дадох сума пари за обучение по информационни технологии, така и
трябва да бъде. Не са минали и три минути и получавам отговор.
Джей: Провери имейла си.
Отварям приложението и всяка прочетена дума разпалва още
повече гнева ми. Телефонът ми отново вибрира:
V: Да я взема ли?
Маунт: Не, лично ще се заема.


ОСЕМНАДЕСЕТ
Кийра

Опитвам се да приключа с вечерята, колкото е възможно по-бързо,
но имам чувството, че с всяка изминала секунда си спечелвам
пореден ответен удар. Или нещо по-лошо – удар срещу Джеф.
Белязания със сигурност чака навън. Маунт е вече в течение. Не
съм чак толкова наивна, та да не се досетя, че вече знае и
майчиното му мляко: име, адрес, номер на осигуровката и пълна
биография. Или ако не знае, това ще стане, докато Белязания ме
закара обратно в кафеза. Вероятно Маунт ще е информиран дори
каква марка презерватив е ползвал Джеф, когато ме е чукал. Ужасно
и много непохватно, ще добавя, на задната седалка на кадилака на
баща му, когато бях на седемнадесет.
- Ще разгледам още веднъж презентацията, която асистентката ти
ми изпрати, и ще чакам да се обадиш, щом си готова да започнем.
Мисля, че това може да се окаже наистина страхотно, Кийра. Една
нова атракция извън улица „Бурбон“ за хора, които се интересуват
 от нещо различно, а не само от безкрайни купони. Ще има и
образователна цел, гостите ще могат да опитват истинско уиски,
направено в сърцето на града. – Той вдига чашата си към мен, а аз
използвам и последната капка сила да задържа усмивката на
лицето си. Чукваме се и се моля за милост над живота му, докато
поглъщам съдържанието на чашата си.
- Много ми е неприятно да сложим край на вечерята и на чудесния
ни разговор, но имам среща и трябва да стигна навреме. Много ти
благодаря, Джеф. Темперанс ще се свърже с теб, щом сме готови с
всички подробности.
Ставам, приглаждам роклята си, той също става и се приближава
да ме прегърне.
- Беше хубаво да те видя отново, Кийра. Мина толкова време.
Надявам се следващия път да имаме повече време да си
поприказваме за самите нас, а не само по бизнес.
Кимам, защото това е единственият отговор, който мога да дам,
надявайки се с това да не подписвам смъртната му присъда.
- Да, определено ще поддържаме връзка. Остани и пийни още едно.
Аз черпя.
- Може би ще успееш да отложиш срещата за друг път и да останеш
с мен?
- За жалост, не мога.
Усмивката на Джеф посърва, но моята е там, широка и
убедителна, когато му кимвам за довиждане. Обръщам се, минавам
през ресторанта и разсеяно се усмихвам на седналите да вечерят
гости, без да спирам да разговарям с никого. Качвам се в асансьора.
Имам чувството, че минава цяла вечност, преди да стигна до
сутерена. Потупвам нервно с крака, обути в много високи, но не чак
толкова предизвикателни обувки като онези сутринта. Маунт бе ги
оставил заедно с роклята.
Когато асансьорът най-сетне се отваря, хуквам по коридора и
отварям вратата на офиса, мърморейки:
- Просто трябва да си взема чантата, да извадя телефона и да му
обясня...
- Какво по-точно да ми обясниш? – Познатият дълбок глас се носи от
мрака. Сърцето ми блъска в гърдите като чук и аз слагам ръка
върху него, сякаш да го успокоя.
- Боже, изплаши ме.
- Така и трябва да бъде. Защото имаш точно тридесет секунди да ми
обясниш защо вечеряш със сексуалното си другарче от гимназията,
а не се прибра, както ти наредих.
- Не беше така...
Маунт включва лампата на бюрото ми и си спомням първата
вечер, когато го заварих тук. Обзелият ме ужас, какъвто не бях
изпитвала дотогава, бе вцепенил цялото ми същество. Не бях
предполагала, че е възможно да изпитам такъв панически,
парализиращ страх.
И тази вечер се страхувам, но не за себе си.
- Ела тук.
Прекосявам напукания под и всяко почукване на токовете ми
отеква в иначе тихото помещение.
- Той не е...
- Промених решението си. Не ми трябва шибаното ти обяснение.
Искам задника ти пред мен.
Столът изскърцва върху бетона, когато той се оттласква назад и се
изправя. Млъквам на секундата, не искам да го ядосвам повече. Но
трябва да му обясня. Не искам Джеф да страда от последиците, за
които няма никаква представа.
Краката ми се местят по негова заповед, но все пак започвам да
обяснявам.
- Беше само по работа. Кълна се в Бог. Невинен е. Остави го на
мира.
Дори не осъзнавам колко близо съм до него, той хваща китката ми
и ме дръпва до гърдите си.
- Невинен? Наистина ли мислиш, че е мислил като светец, докато те
гледаше? Не вярвам.
- Беше само бизнес – повтарям отново. – Моля те, не му причинявай
нищо лошо. Не е направил нищо, за да го заслужи. – Маунт хваща
брадичката ми. Впил е остър поглед в очите ми и сякаш мозъка ми
пробива, за да открие истината. – Честно, казвам истината.
Оглежда лицето ми и явно намира нещо, което го успокоява,
защото ме пуска.
- Вярвам ти. – Вълни от изумление разтрисат тялото ми.
- Наистина ли?
- Никак не умееш да лъжеш. Видях записа. Може и да иска да те
 чука, но не те е заплашил. В безопасност е.
Издишвам с облекчение.
- Благодаря... – Преди да успея да довърша, Маунт ме завърта,
хваща ме за врата и навежда тялото ми надолу, докато гърдите ми
опитат в бюрото.
- Но това не означава, че не съм в настроение да ти напомня, че аз
съм единственият мъж, който те докосва. – Навежда се към ухото
ми и изръмжава: – Ти. Си. Моя.
Въздишам тежко, но това няма нищо общо със страха. Всъщност
трябва да се срамувам, задето тялото ми толкова бързо реагира и
шеметно сменя скоростите. В самото си ядро, в най-тъмните и
закътани дълбини – това, което винаги съм искала. Винаги. Мъж,
който да ме желае с толкова мощна свирепост и да направи така, че
да съм само негова.
Защо обаче трябва да е този мъж? Въпрос, на който още нямам
отговор. Но не мога да не му отговоря в мой си стил. Знам, че Маунт
не очаква нищо по-малко от мен, освен опит за съпротива.
- Не ме притежаваш.
Той дръпва роклята ми нагоре и рязко смъква бикините ми.
- Ето, точно тук грешиш. Много.
И ме плясва по задника. Ударът е достатъчно силен, за да
предизвика парене, но не и болка. По тялото ми се разнася топлина
и вътрешните ми мускули се свиват в очакване на невероятно
чувство, за което напоследък копнея. Маунт стоварва още един удар
и още един, и още един. После започва да успокоява кожата,
масажирайки мястото на греховното парене, което е предизвикал.
Опитвам се да потисна стона си, но той се изплъзва от устата ми
против волята ми. Той пъхва ръка между краката ми и когато ме
намира толкова мокра, ръмжи като озверяло животно.
- Можеш да отричаш колкото си щеш, но и двамата знаем, че обичаш
да правя това с теб. За разлика от умната ти уста, тялото ти винаги
казва истината.
Нищо не мога да кажа, понеже е прав. Наистина ми харесва. Не
само ми харесва, а обожавам това, което прави с мен. Когато си
дава сметка, че за момент ме е хванал на тясно, аз се надигам, но
той тутакси ме хваща за раменете.
- Кой е казал, че имаш право да мърдаш? Много се заблуждаваш,
 ако си мислиш, че това е само началото.
Кожата ми потръпва, настръхва, зърната ми се втвърдяват, когато
отново ме бута надолу. Ето така ме държеше мъжът вечерта на
маскения бал. Онзи, който ме чука до стената, без да ми позволи да
се обърна. Мъжът, дал ми всичко, от което се нуждаех. И тъкмо
заради онази нощ избягах и се омъжих за него.
Сега вече знам колко съм сгрешила. Не съм била права за нищо...
Освен за това. Това искам. От това се нуждая.
Съскането на ципа на Маунт нарушава тишината, в която усещам
само чудовищните удари на сърцето си и очаквам докосването му.
Той плъзва големия си пръст в мен, прави кръгче около пиърсинга
ми, а аз се гърча от удоволствие върху бюрото. После изтегля
пръста си до най-тясната ми дупка.
- Къде е разширителят?
- Извадих го, както ми каза.
- Къде е?
Облизвам устни и обмислям как да му отговоря. И докато
размишлявам, той стисва все още парещото място на задника ми.
- В най-долното ляво шкафче. С лубриканта. Почистих го, преди да
го прибера, и го скрих.
- Добро момиче. Защото сега ще разбереш какво е да те чукат, когато
и двете ти дупки са пълни.
Поредна струйка влага се стича между краката ми. Той ме пуска и
отваря шкафа, който му посочих. След няколко секунди отворът ми е
намазан с лубриканта и той пъха разширителя, дразнейки в същото
време клитора ми. Нужен ми е пълен самоконтрол, за да не започна
да се гърча на бюрото и да го умолявам.
Маунт хваща косата ми и я дръпва така, че да извърна лице към
него и да ме огледа. Поклаща глава. Погледът му е черен, усмивката
– арогантна.
- Ти си направена за мен, мамка му.
И с това заявление наглася пениса си пред входа ми и тласва леко
в мен.
- Мили Боже! – Гласът ми звучи като напрегнат шепот при мощното
усещане за пълнота, ала неговият стон е по-силен от думите ми,
когато го вкарва още сантиметър.
- Едва влизам в тясното ти пиче заради разширителя отзад. Боже
 Господи. Мамка му. Мамка му.
Загубвам ума си. Удоволствието дави всяка логика и разум, докато
Маунт ме завладява бавно и после ме чука докрай, наведена над
бюрото. Ставам на каша, която може само да стене и моли.
Оргазмът ми се разбива в мен мигове преди неговия.
И единственият шум в офиса след това е от слетите ни тежки
дихания.


ДЕВЕТНАДЕСЕТ
Кийра

Очаквах да се насладя на най-силния оргазъм в живота си повече
от две минути, но не, нещата не стават така. През цялото време на
път към имението на Маунт съм бясна, имам чувството, че от ушите
ми излиза пара.
След лудостта, която преживяхме в офиса ми, той дойде с мен до
колата, настани ме на задната седалка и затвори вратата, изричайки
само:
- Плановете се промениха. Имам работа.
Плановете са се променили, понеже вече ме чука не му трябвам
повече тази вечер? Искам да удрям, да чупя, но седалката на
Белязания няма да ми помогне
- Ще ми се да можеш да говориш, по дяволите, защото вероятно
щеше да ми помогнеш да разбера как работи съзнанието му. Ако си
мисли, че е страхотен жест да ме метне на задната седалка на
колата, много греши. – Мразя треперенето на гласа си. Казвам си,
че е от гняв, а не от напиращите в очите ми сълзи.
Как е възможно да го искам толкова много? Как е възможно да
вярвам, че той е този, който може да ми даде всичко в секса, което
съм искала от един мъж? Е, знам, че липсва огромно парче от
шибания му пъзел, защото няма представа как да го е грижа за друго
човешко същество и как да изпита каквото и да е чувство.
Когато Белязания ме завежда до стаите на Маунт, влизам като
ураган и тръгвам към банята, за да измия аромата, който не мога да
махна от съзнанието си. Ала някакъв шум от гардеробната привлича
вниманието ми и се обръщам. Обувките ми изскърцват по пода.
-
 Кой, по дяволите, си ти? – питам грубо.
Мъж с посивели коса и мустаци и с раиран костюм стои в
гардеробната и държи нещо като машинка за гладене на дрехи.
- О, извинете. Казаха ми, че няма да сте тук тази вечер и ще имам
време да подредя.
Едва сега разбирам какво се е променило в гардеробната.
Сутринта бе пълна с ризи и костюми на Маунт, сложени на равно
разстояние. Сега всичко е пренаредено. Една трета от гардероба е
пълна с женски дрехи. Рокли, поли, блузи, какво ли не. Изненадата
ми трябва да е била видима, защото той закача машинката на
мястото ѝ. Само една разкошна черна рокля остава неизгладена.
- Аз съм Джи, шивачът на господин Маунт. Ако бяхме в Англия, може
би щях да съм нещо като вале. Грижа се за гардероба му, както и за
вашия.
Примигвам няколко пъти, гледам прелестните дрехи в гардероба
на Маунт. Мъжът... Джи продължава да говори, но аз мълча.
- Приемете извиненията ми, ако съм ви изплашил. Няма да преча
повече и ще си вървя.
Той опакова съоръженията си с бързина и вещина, сякаш го е
правил милион пъти, и се отправя към вратата, до която съм
застанала. Имам усещането, че не използва нормалния вход, а
някой таен, но това, естествено, се случва, като ме няма. Още не
съм разбрала къде е.
Не намирам думи да му отговоря, но се отмествам да му направя
път. Вместо обаче да излезе, той някак се поколебава и спира до
вратата на гардеробната.
- Госпожице, наред ли сте?
Кимам, но загриженият му поглед ми подсказва, че не съм го
убедила. Имам чувството, че иска пак да ме попита, но после се
навежда, взема нещата си и излиза. Не помръдвам, преди да чуя как
външната врата се затваря.
Когато съм сигурна, че съм съвсем сама, влизам в гардеробната,
прокарвам ръка по скъпите, прекрасни материи. Всички са красиви,
но това няма значение. До момента ми бе давана по една дреха на
ден. Или по една за конкретен повод. Факт, който ми напомняше, че
цялата тази лудост е временна, че това положение няма да трае до
безкрай.
 Но това тук? Съвсем различно е. Цялата се треса. Облягам се на
централния плот и бавно се свличам, докато задникът ми опира в
пода. Обгръщам с ръце тялото си, опитвайки да спра треперенето,
но е невъзможно. Всички чувства от вечерта гръмват и ме заливат
като цунами, с което не съм готова да се справя.
Какво се случи с живота ми ? Тази уговорка трябваше да свърши,
всичко трябваше да се върне към нормалното, както си беше, преди
да знам, че Маунт съществува. В началото, когато исках краен срок
за сделката, той така и не определи дата.
Хапя устни и сълзи парят очите ми.
Ами ако никога не ме пусне? Избърсвам очи. Зная како означава
това. Пълна загуба на независимостта ми. Никога няма да бъда
откровена със семейството си. Това е краят на всичките ми мечти.
След колко ли време ще изгубя и последното късче от това, което
бях? Мислех, че мога да се справя с него, мислех, че съм
достатъчно силна да остана цяла, да задържа нещата под контрол.
Ала никога не съм грешала повече в преценката си. Никога в целия
си живот.
И погрешната преценка ще е за сметка на живота ми. Ако бях
добро човешко същество, щях да оплаквам смъртта на съпруга си. А
аз просто оплаквам загубата на собственото си съществуване.

ДВАДЕСЕТ
Маунт

Като казах на Кийра, пращайки я у дома с V, че плановете за
вечерта се променят и имам работа, бе само отчасти лъжа. Когато е
объркана, лицето ѝ помръква, но това е без значение. Трябва да се
махна от нея. Думите на Джей още отекват в главата ми и знам, че
случилото се тази вечер промени нещата още повече, и то не в
посоката, в която трябваше да се развиват.
Разграничаване на приоритетите? Майната му! Отиде по дяволите.
Ще съм късметлия, ако като погледна бюро, не се надървям,
защото знам, че винаги ще си представям как съм навел Кийра над
него и я чукам.
Въпреки лъжата за плановете ми, тази вечер в офиса ѝ бе
изречена твърде много истина. Тя обича това, което и давам, и е на
предела да го признае, макар че изобщо не се налага. Виждам го по
реакциите ѝ. Тялото ѝ отвръща на моето, нещо, което не съм виждал
у никоя друга жена. Тя е създадена за мен – разбрах го още онази
нощ на маскарада. Затова трябваше да я имам отново, но мина
толкова време, преди да се добера до нея.
Работа. От това имам нужда.
В казиното има малко хора, но въпреки това обикалям и гледам
как крупиетата обръщат картите на зелената маса. Гледам
въртящата се рулетка, топката, която подскача по червените,
черните и зелените числа. На масата за хвърляне на зарове една от
проститутките духа в ръката на мъж, преди да метне заровете. И се
ядосва, когато той губи всичко. Здрависвам се с неколцина от
присъстващите, виждам как устните им се движат, но не чувам и
дума. Твърде разсеян съм. Преди звуците и светлините на казиното
ме забавляваха, но дори те не спират мислите ми за нея.
След по-малко от десет минути мога да съм в спалнята си, за
предпочитане с Кийра под мен, с червената ѝ коса, разпиляна по
възглавницата ми. Само дето зелените ѝ очи ще ме гледат гневно,
докато влизам в нея. И после ще се смекчат, ще заискрят от
желание, ще ме умоляват да ѝ дам това, което иска.
Пенисът ми подскача и моментално пропъждам мисълта за нея.
Защото тъкмо това няма да направя тази вечер. Няма да ида при
нея. Махам се оттук.
Отивам в контролната зала, напомням да държат под око някои от
проблемните гости и излизам през плъзгащия се панел в стената.
Поемам по дългия обиколен път към гаража в северното крило на
комплекса. Тази вечер искам да карам и да прочистя съзнанието си.
Нищо не може да свърши работата по-добре от моя шевролет
„Шевел“.
Докато вървя из лабиринта от коридори, забелязвам дребния мъж,
който върви към стаите си.
- Джи?
Мъжът вдига глава и спира.
- Сър? Имате ли нужда от услугите ми тази вечер?
- Не. Как мина?
- Успях да изгладя повечето дрехи, но госпожица Килгор се върна по-
рано, отколкото очаквах, така че ще се наложи да довърша утре.
 Утре всичко ще е готово. – Той млъква и после добавя: –
Изглеждаше доста изненадана, като видя гардероба си. Дори
повече. Бих казал... ядосана, разстроена.
Джи е от малкото хора, на които спокойно мога да задавам
въпроси.
- Колко разстроена?
- Ами много. Може би щеше да е по-разумно, ако бе предупредена.
Повечето жени, поне съдейки от собствения си опит, биха
изпаднали в екстаз да получат гардероб с дизайнерски дрехи,
каквито накарах Джи да ѝ достави. Но не бива ни най-малко да се
изненадвам, че реакцията ѝ е била напълно противоположна.
- Аз ще се заема с нея. – Джи кима и свива устни, които изчезват под
плътния мустак. – Какво? Май искаш още нещо да кажеш.
Той не бърза да ми отговори, знам, че подбира думите много
внимателно.
- Изглежда различна от другите, сър. Всичко е някак различно.
Абсолютно същото, което Джей ми изрецитира по-рано. Понечвам
да отвърна, че нищо не е по-различно, само обстоятелствата са по-
необичайни. Дългът. Единствената причина, за да го правя. Но той е
и от малкото хора, които разбират кога лъжа, така че решавам да
карам напред с истината.
- Да, така е. Тя е различна и всичко е различно. И не знам какво, по
дяволите, правя.
Не признавам слабост. Никога. Винаги излъчвам пълен контрол.
Иначе не бих могъл да задържа силата и позицията си – нещо, което
правя успешно. Ала Джи е различен. Лоялността му наистина е
безспорна.
- В такъв случай, мога ли да предложа нещо, сър?
- Давай.
- Тя като че е от ония жени, към които мъжът трябва да се отнася с
особена грижа.
- Не съм я наранил – отвръщам остро. Той поклаща глава.
- Не, не, никога не бих намекнал подобно нещо. Това, което искам да
кажа... ами вие знаете, че е различна, следователно трябва да се
отнасяте с нея по различен начин.
Заравям бясно пръсти в косата си.
- Това и правя и точно там е целият шибан проблем.
- С цялото ми уважение, но смятам, че не схващате това, което се
опитвам да обясня.
- Тогава просто го кажи, старче. Кажи ми направо, защото явно не
разбирам от тънки намеци. В този случай.
- Налагало ли се е изобщо да ухажвате жена?
Поглеждам го, сякаш току-що ми е поискал пликче с трева.
- Да ухажвам?
- Да, да омайвате, да съблазнявате. Но не сексуално, а
емоционално. Ухажвайте я. Покажете ѝ, че е различна, като ѝ
дадете нещо различно – това, което иска, и това, от което се
нуждае. – Замислям се над думите му, а той продължава: – Като се
замисли човек, преходът от външния свят във вашия сигурно е
доста труден за нея. Особено при тези обстоятелства. Позицията и
статутът ви са нещо, с което не всеки може да се справи, свързано
е с много отговорности и риск. Може би трябва да ѝ покажете
предимствата на вашето положение, че не всичко е така, както си го
представя. Уверете я, че преходът, който прави, ще бъде
възнаграден.
Знам какво ми обяснява Джи. Или поне си мисля, че знам.
Съсипах контрола ѝ и тя се бори срещу мен през цялото време.
Огънят ѝ ме привлече към нея, но ако не спра да упражнявам
натиск, има опасност да го потуша. А по никакъв начин не желая
това да се случи.
И какво, по дяволите, искам? Джи няма да може да ми отговори на
въпроса, така че няма смисъл да го задържам в коридора.
- Благодаря. Оценявам откровеността ти и съвета, който ми даде.
- Винаги, сър. На ваше разположение по всяко време – казва той и
продължава по коридора.
Думите му ме карат да мисля в същата посока след разговора с
Джей, но съветът му ме тласка в обратната. Тръгвам към гаража,
още по-уверен да се махна оттук, за да подредя мислите си, да ида
на място, което не ми напомня за Кийра Килгор.



ДВАДЕСЕТ И ЕДНО
Маунт

 Моторът на шевролетът реве, точно това ми трябва. Но вместо да
карам безцелно, колата ме отвежда до място, където не съм бил от
доста време, и явно се налага да променя това.
През по-голямата част от живота си съм обитавал сенките. Хората
шептят името ми, сякаш се страхуват, че ако го изрекат по-високо,
може да се цъфна на вратата им. Понякога така и става. Ала за мой
късмет, има места, които са на границата между сенките и живота
зад тях, където мога да отида, без никой да ме притеснява, и да
създам връзки, с чиято помощ да разширя империята си.
Едно от тях е „Джаксън Клъб“. Вървят клюки, че е създаден от
самия Андрю Джаксън през 1800 година, но хич не ми пука за
историята на мястото. Интересува ме само, че членството е за
отбрана клиентела и важи всеизвестно правило, че територията е
неутрална. Ако някой иска да застреля някого тук, ако жертвата му е
в клуба и направи и едно движение, наказанието му е смърт.
Всеки член на клуба може да се възползва от правилото. Само
така е възможно да се спазва ред и да има спокойствие, така че
някои от най-мощните мъже в света да се чувстват спокойни зад
вратите му. Чувал съм, че хората, които се надяват да получат
достъп, чакат с години, но има неща, които те изтеглят бързо напред
в опашката – страшно много пари, синя кръв или статут на
знаменитост. За моя радост, притежавам този град. Никога не биха
ми отказали достъп. Пък и собственикът ми е познат.
Куейд Бък управлява клуба си ефективно. Колкото и пъти да съм
се опитвал да го примамя да се заеме с казиното ми, той отказва. Не
го виня. И аз не бих работил за себе си. Само една грешка и животът
ти заминава.
Куейд ме посреща зад бара в мига, в който влизам в помещението
с тъмни панели. Клубът се ремонтира всяка година и това съответно
се отразява на членския ни внос. Заведението е убежище за мъже,
които искат да се скрият от външния свят. Преобладават мебели от
тежко дърво и във въздуха се усеща мирис на пура, който
вентилационната система не е изсмукала.
Виждам много познати лица, но решавам да отида първо на бара
при Куейд. Едно питие е не само в реда на нещата, но и е
наложително.
- Кога ще спреш да работиш зад тоя бар? Ако работеше при мен,
 нямаше да сипеш и едно питие до края на живота си.
Получавам обичайния отговор – груб, дрезгав, сърдечен смях.
- Нямам нищо против да сипвам питиета. Не ме е срам да работя.
Пък и така държа ръка върху пулса на клуба, гледам кой какво
прави. Ще пиеш ли тази вечер?
- Абсолютно.
Когато Куейд се обръща да вземе любимия ми скоч, една бутилка
на рафта улавя погледа ми.
„Севън Синърс“. Мамка му, преследва ме дори тук. Куейд
проследява погледа ми в огледалото. Както винаги, не пропуска
нищо.
- На друго ли си тази вечер? – Хваща гърлото на бутилката „Севън
Синърс“ и ме гледа въпросително, извил вежди. На върха на езика
ми е да кажа, че вече съм получил най-доброто, което „Севън
Синърс“ предлага, но се въздържам.
- Не. Искам това, дето винаги пия.
Куейд ме оглежда с интерес, взема бутилката със скоч и сипва
точно три пръста. Плъзва чашата по бара към мен и се обляга на
якото старо дърво.
- Какво те води тук тази вечер? Не си идвал от месеци.
- Имах проблеми.
Той се отдръпва от бара и скръства ръце.
- Проблеми? Мислех, че мъже с твоето положение нямат проблеми.
От гърлото ми се изтръгва нещо като смях, примесен със
саркастично негодувание.
- Щеше да е хубаво, ако беше истина. Но всичко е под контрол. Няма
друг вариант.
- Палиш всичко след себе си, а? С това си известен.
- Невинаги върши работа.
Куейд хвърля кърпата в мивката, оглежда ме и казва:
- В клуба се говори, че V прекарва доста време между бърлогата ти и
една дестилерия в града. – Кима към „Севън Синърс“, сякаш
трябва да поясни за коя дестилерия иде реч.
Предупреждението на Джей се оказа вярно. Хората забелязват и
започват да говорят. А това не е добре.
- На кого, по дяволите, му влиза в работата къде ходи V?
Куейд пак скръства ръце.
- Явно на мнозина. Всички знаят, че не набелязваш местни жени.
- Какво казват? – Питам и трябва да знам, защото може и да се
наложи да подпаля земята под нечии крака, та да потуля клюките.
- Всичко – от изнудване до отвличане и поробване – казва и отново
ме оглежда внимателно.
Облекчение се излизва в кръвта ми, защото явно моята
пристрастеност още не е известна на никого и не е станала предмет
на разговори. Понеже не отговарям, той пита:
- Ще ми кажеш ли какво всъщност става, Маунт?
Вдигам чашата със скоч и отпивам. На мига съжалявам, че не взех
от нейното уиски. Какво, по дяволите, прави тази жена с мен?
- Има ли значение?
- Наречи го любопитство – свива рамене. – Никой не можеше да
повярва колко лесно Брет Хайд си проби път към семейството. Не
са един или двама в клуба, които се радват, че тя отново е на
пазара.
Превъзмогвам мигновеното желание да му кажа, че Кийра не е на
никакъв пазар и скоро няма да бъде. Преди да измисля как да
отговоря, мъж с широки рамене сяда през един стол от мен.
- Чаках те да излезеш от крепостта си, та да поговоря с теб. Искам
да ми продадеш част от земята си в Квартала. Не се здрависвам с
хора на тайни места, не искам да ползвам кодови думи, за да се
видя с теб, но и чакането не е моето форте.
Обръщам се и виждам Лукас Титан, който избутва празната си
чаша към Куейд.
- Ще пия още едно, Бък. – Обръща се към мен. – Е, имаш ли
желание да се позабавляваш и да чуеш някои оферти?
Нямам представа за каква част от собствеността ми говори, но е
без значение.
- Много добре знаеш, че рядко продавам нещо, с което съм се
сдобил.
- Това, дето си е мое, си е само за мен, а? Разбирам. И аз съм така.
Но става дума за жена ми, тъй че ще е сделка, от която може само
да спечелиш. Струва си да изслушаш предложението ми.
- За коя част става дума?
Титан поема чашата си от Куейд и отпива.
- Не се тревожи, не от комплекса, а на няколко пресечки по-далеч.
- За какво, по дяволите, ѝ е на жена ти? – не е жизнено важно да
знам, но в моето положение повече информация е по-добре от по-
малко.
Куейд изчезва в другия край на бара и чак тогава Титан отговаря:
- Тя още не знае, че го иска. Но ще разбере. Магазинът ѝ направо
смазва конкуренцията. Ще се нуждае от разширение и когато го
осъзнае, искам всичко да е готово. Ще ѝ направя дяволски
изненадващ подарък, защото знам, че никога не би поискала
подобно нещо от мен.
Струва ми се, че жената на Титан има доста сходни черти с една
друга жена, която познавам от доста близо. Започвам да ровя в
спомените си да се сетя какви клюки се носеха около двамата,
когато се запознаха.
- Същата жена, на която спретна смайваща сватба, та да не може да
ти откаже? – питам.
Историята за предложението му се разправяше с месеци къде ли
не, тъй като Титан е единственият човек, чието състояние възлиза
почти на цифрите на моето, макар и много, много по-малко.
Той пак отпива, но усмивката не слиза от лицето му.
- Направих каквото трябваше, за да закова тази жена. Твърдоглава е
като магаре, но не съжалявам за нищо.
- Явно е свършило работа – кимам към халката му. – Май решението
ти не е съвсем лошо.
- Мислил ли си да опиташ? – пита и ме оглежда с интерес.
- На този етап ще ме заколи, докато спя.
- Лаклан Маунт има проблем с жена. – Обляга се на високия стол и
изглежда доволно арогантен. – Смятах, че няма да доживея деня
да го видя.
- Да ти го начукам.
Вместо да спре да дрънка по въпроса, той се хили.
- Нека ти дам един доброволен и вероятно нежелан съвет. Остави
егото си пред вратата. То няма да ти помогне да спечелиш битката.
- Прав си. Определено нежелан съвет. – Отпивам и вземам
мигновено решение. Майната му. Титан няма да проговори. Ако ме
ядоса, има какво да загуби. – Да речем, че имам проблем и оставя
егото си пред вратата. Тогава какво?
Титан свива рамене, сякаш това е най-елементарният въпрос.
- Разбери какво иска и ѝ го дай.
- Сякаш е толкова лесно – отвръщам с груб смях.
- Лесно е, ако решиш да слушаш. Тя ще ти каже. Може би не
направо, но не си стигнал дотук, ако не умееш да четеш между
редовете.
Замислям се над думите му. Изглежда толкова лесно. Разбери
какво иска. Дай ѝ го. Но нищо с Кийра не може да е толкова лесно.
Или? Какво, по дяволите, иска най-много?
Вътрешният ми глас тутакси стрелва няколко отговора и ме
вбесява.
Иска свободата си. Да не е вързана към никакви дългове.
Е, това е много кофти за нея, защото нямам намерение да и дам
нито едното от двете, така че трябва да е нещо друго.
- Е, ще ми продадеш ли тази сграда, или не?
Преди да изляза от клуба, вече съм обсъдил условията на
сделката с Титан, а съзнанието ми работи по въпроса за милион
долара – какво, по дяволите, иска Кийра.
Как да разбера? Каквото и да е, мога да ѝ го дам. Тя не познава
предимството да разполагаш с неограничени средства, нито какво
може да сервират на масата ти. Време е да променя това.


ДВАДЕСЕТ И ДВЕ
Кийра

Когато на другата сутрин се събуждам, си изнасям дълга реч, която
ще сложи край на всички подготвителни речи досега.
Няма да му позволя да ме контролира. Мисли си, че ме
притежава, но това никога няма да се случи.
Повтарям си го толкова много пъти, че се превръща в мантра.
Възглавницата до мен е вдлъбната, някой е спал там снощи, но не
си спомням. Ако е спал тук, не си е направил труда да ме буди.
Може би така е по-добре, защото в нощното шкафче имам ножичка,
която мога без угризения да използвам, за да го наръгам, ако ме
докосне.
Когато отивам в банята и се поглеждам в огледалото, спирам като
вкаменена. Гледам се, същата съм, но кога взех да приличам на
кръвожаден звяр? Убедена съм, че е под влияние на Маунт, защото
никога не ми е хрумвало подобно нещо.
Може би.
Веднъж, когато бях в десети клас, Джури провали срещата ми е
капитана на футболния отбор. Не можах да ида на купон е него,
защото колата му се повреди насред пътя и трябваше да викаме
съседите да ни помогнат. Не знаех, че Джури е сипала захар в
резервоара. Разбрах на следващия ден, когато се оплаках, че най-
вероятно никога повече няма да ме изведе на среща, защото съм
била на лош късмет за любимия му мустанг. Когато Джури ме
погледна в огледалото и направо ми каза, че тя го е направила,
грабнах най-острото нещо, до което успях да се докопам – дръжката
на четката ми за грим, и замахнах към нея.
- Защо? Как можа да го направиш?
- Защото каза на всичките си приятели, че ще те нафирка и ще те
изчука. А следващия уикенд щял да направи същото с Имоген и
накрая с мен. Казват му „Трио Килгор“ – явно нещо като
предизвикателство сред футболистите. Но няма да се случи, докато
държа нещата под око.
Така че... да, само Маунт и Джури събуждат у мен желанието да
ръгам с остри предмети. И понякога Имоген, която иначе е като
света Богородица.
Мисълта за сестрите ми малко укротява духа ми, но в същото
време ме потиска, понеже не сме близки и не си говорим. И с тази
безрадостни разсъждения се пъхам под душа и оставам там цяла
вечност. Най-сетне се осмелявам да вляза в гардеробната, която
едва не ме прекърши снощи. Разбира се, че не, защото това би оз-
начавало да призная силата на Маунт.
Избирам си тоалет съвсем бавно, после се обличам, сякаш слагам
ризница и броня. Когато приключвам, влизам в спалнята и намирам
Маунт, облегнат на вратата към кабинета, обикновено заключена.
Облечен е съвършено с тъмен костюм с жилетка, който прави очите
му по-светли. И държи черна кутия.
Проклетите черни кутии!
- Ако това е поредният анален разширител, мога да ти кажа в чий
задник няма да влезе тази сутрин.
Крайчетата на устата му помръдват, но не се усмихва... освен... с
очи. Това е новост и е в пълен контраст със страховития мрак.
- Не ме изкушавай да взема другата кутия – казва. – Защото не се
шегувах, когато споменах, че има още един размер.
Добре, значи не е сексиграчка.
- Какво е?
Подава ми кутията.
- Подарък.
- Не ми трябва нищо, което да се добави към дълга ми, много
благодаря. – Изпъвам рамене и се държа като отвратителна кучка,
но не мога инак, защото това е единствената ми защита срещу него.
Усмивката в очите му изчезва, но той не започва да ми заповядва,
както очаквах.
- Не добавям нищо към дълга ти. Оттук и думата „подарък . – Тръгва
към мен, набутва кутията в ръцете ми, завърта се и изчезва от
стаята, преди да успея да отговоря.
Гледам кутията, сякаш в нея са отговорите на всички тайни на
вселената, защото, честно казано, друго не ми идва наум. Вдигам
внимателно капака и поглеждам вътре.
Това е договор. Между компания, чието име не съм чувала, и
„Севън Синърс“ за купуването на шест хиляди кашона годишно от
най-скъпото ми уиски.
Какво, по дяволите? Шест хиляди? Бързо пресмятам. Това ще ми
даде няколко месеца да поема малко въздух и няма да се налага да
пипам парите, които Маунт внесе в банковата ми сметка.
Но каква е уловката? При Маунт винаги има уловка. Преглеждам
договора. Чиста проба договор за дистрибуция с обичайните клаузи,
които очаквам да видя във всеки нормален документ. Когато
обръщам последната страница, нещо привлича погледа ми. Моето
име. Лицето, което сключва договора, съм аз. Аз съм тази, която се
съгласява с условията на договора, който ще се подновява всяка
година за срока на дистрибуторските договорености и предвижда
увеличаване на количествата, ако някоя от страните не предупреди
другата за намеренията си да го прекрати. Подписът отдолу е ня-
каква ужасна драсканица, която не разчитам.
Тръгвам към спалнята, но Маунт вече го няма.
- Майната ти! Имам въпроси! – крещя, но той явно не ме чува.
Хващам дръжката на вратата, естествено, очаквам да е
заключена, но когато се отваря, почти се стоварвам по задник от
силата, с която я дръпнах. Маунт е вече почти до края на коридора.
- Хей, разговорът не е свършил!
Широките му рамене се стягат, после се обръща към мен. Сигурно
е поне на петнадесет метра от мен, но виждам израза на лицето му.
От усмивката в очите му, когато ми подаде кутията, няма и следа.
Широките му крачки стопяват разстоянието между нас по-бързо,
отколкото очаквах.
О, мамка му! Преглъщам буцата в гърлото си и се опитвам да си
придам увереност, макар да се чувствам като матадор новобранец,
който за първи път застава пред бика. Може би няма да е зле да
мисля, преди да крещя на най-страшния мъж в града.


ДВАДЕСЕТ И ТРИ
Маунт

Стисвам я здраво за рамото, за да привлека вниманието ѝ, но без
да я наранявам, и буквално изкъртвам вратата на спалнята,
вкарвайки я вътре. Не помня някой да ми е крещял така напоследък.
И да ми казва, че не сме приключили разговора или каквото и да е
там. Само тя би се осмелила. На върха на езика ми е да ѝ го кажа,
но си спомням съвета на Титан.
Остави егото си пред вратата.
Когато я пускам, тя отстъпва назад с изпънат гръб, е онази своя
предизвикателност, която непрестанно се опитвам да опитомя. Сега
обаче виждам на лицето ѝ и друго. Виждам ужас. Мразя да виждам
страх в очите ѝ. Не искам да се бои от мен като всички останали.
Вече не ми доставя удоволствие да го съзирам в чертите ѝ.
Затварям вратата, облягам се и скръствам ръце пред гърдите си.
Тя внимателно следи всяко мое движение, сякаш очаква да ѝ се
нахвърля и дори да я ударя за обидата. И когато осъзнавам това,
пламъците на гнева ми полека угасват.
- Да го продължим тогава.
Страхът ѝ на часа се превръща в объркване, което напълно ме
удовлетворява. Не искам страха ѝ, но хич не ми пука, че я вадя от
равновесие, което си мисли, че контролира. Следователно мога да
наклоня везните в моя полза.
Тя взема договора.
- Какво е това?
- Сигурен съм, че можеш да четеш.
Веждите ѝ си се сключват ядно.
- Знаеш какво питам. Защо би ми дал подобно нещо?
Кълна се, едва ли има по-трудна жена на този свят, жена, която
никой не може да удовлетвори, защото просто не е ясно какво иска.
Гласът ми е спокоен, дори на границата на досадата.
- Предпочиташ да не продаваш по още шест хиляди кашона на
година? Ако е така, убеден съм че купувачът ще намери друга
възможност...
- Разбира се, че искам да продавам – прекъсва ме тя – Но кой ги
купува? И как успя да го уредиш?
Стисвам челюсти, мобилизирам целия си самоконтрол, за да не
сложа веднага точка на разпита ѝ. Никой не си позволява да ми
задава въпроси. Не и така. И не знам защо, по дяволите, ѝ
позволявам. Гласът в съзнанието ми крещи: Глупости, много добре
знаеш защо.
- Дистрибуторът снабдява ексклузивни магазини за алкохол в цялата
страна.
- Не съм чувала името на компанията, а познавам всички големи.
- Очевидно не всички.
- Ти ли притежаваш компанията?
Замислям се дали да я излъжа, но какъв е смисълът.
- Да.
Гримаса залива лицето ѝ. Толкова е лесно да четеш по него. И
явно не е свършила с въпросите си.
- Но защо го правиш? Няма логика. Със сигурност има уловка. Знам
го със сигурност. Защото, когато става дума за теб, нищо не е
даром.
И не греши. В моя свят нищо не се дава ей така, всяко нещо си
има цена. Но за нея правилото не важи.
- За срока на договора ще работиш непосредствено с мен. Не
асистентката ти, не търговският ти отдел. Ти.
- Значи не е подарък. Защото, ако беше подарък, нямаше да има
уловка. Като договора между нас. Това е още един начин да ме
 контролираш.
Гласът и е тих и думите ѝ ме удрят, сякаш някой ме е сритал в
корема.
Права е. При първия си опит да ѝ дам нещо, което иска,
естествено, го прецаквам. Грабвам договора от ръката ѝ, изваждам
химикалка от предния джоб на сакото и го занасям на масата.
Задрасквам клаузата, подписвам се под поправката и ѝ го връщам.
- Ето – подавам ѝ договора.
Линията между веждите ѝ става по-дълбока, гледа ту мен, ту в
договора.
- Не разбирам.
Стискам хартията все по-ожесточено, мачкам я. Челюстта ми е
стегната, но повтарям окончателното си предложение.
- Никакви уловки. Чисто поле за печалба.
С този договор ѝ давам всички предимства, без да получа нищо в
замяна. Чувството е съвсем непознато.
Леко прехапва устна, когато взема договора. Във всяко движение
пищи колебание.
Защото не ти вярва, напомням си.
- Трябва да има нещо друго. Ти не правиш нищо, без да пресметнеш
какво ще има за теб. И със сигурност не си се залетял да ми
правиш услуги.
Искам да изтъкна факта, че в сметката ѝ има петстотин хиляди и
дълговете ѝ са платени, но преглъщам отговора.
- Толкова ли е трудно да повярваш, че го правя, защото сделката е
добра за „Севън Синърс“, което е добре и за теб?
- Значи го правиш от съжаление и от позицията на човек, който има
пари за раздаване? – Вдига брадичка още сантиметър.
Броя до десет, гневът ми отново се надига. Кълна се, тази жена
диша, за да подлага на изпитание границите на самообладанието
ми. Опитвам се да направя нещо, с което да и помогна, тя го мята в
лицето ми... но само защото преди това вързах за него златни
белезници. Изпускам дъха си, гневът ми леко се уталожва.
- Не, не е това.
Кийра кима кратко с глава и стисва договора толкова силно, че
също мачка страниците. Брадичката ѝ е все така вдигната.
- Тогава ще те уведомя, ако имам нещо да добавя, преди да
 подпиша.
Тази жена... Трябва да се научи, че може да ме притиска само до
определени граници, защото пак ще ѝ метна правилата, дето важат
за всички останали.
- Това няма да отиде при адвоката ти. Не подлежи на спор.
В очите ѝ отново пламва недоверие. Иска да спори, но успява да
задържи устата си затворена. Най-накрая кимва.
- Добре. Но ще съм ужасен главен изпълнителен директор, ако не
прегледам подробностите, преди да подпиша, това е начинът, по
който управлявам бизнеса си.
Думите ѝ докосват нещо в мен, дават ми нова перспектива,
различна гледна точка към жената пред мен. Кийра Килгор, главният
изпълнителен директор, а не Кийра Килгор, жената, която
възнамерявам да притежавам. Спомням си още нещо от съвета на
Титан: Слушай, разбери какво иска и ѝ го дай.
Признавам, когато някой друг се окаже прав. А той го каза
абсолютно точно. Договорът е началото, ала имам много път пред
себе си.


ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Кийра

Имам усещането, че денят ми минава за минути. Когато тръгвам,
Темперанс е още на телефона и уточнява последни подробности за
събитието с „Вуду Кингс“. Махвам ѝ, тя се усмихва и ми сочи вратата.
Както винаги, Белязания ме чака, паркирал до тротоара, и аз се
настанявам на задната седалка. Номера с качулката е вече минало
след опита ми да избягам, затова, когато тръгва в обратната посока,
започвам да го разпитвам, макар да знам, че няма да ми отговори.
- Къде отиваме? – Следва само сумтене.
След тридесет минути завиваме към летище „Лейкфронт“ и вече
съм напълно объркана.
- Какво става?
Белязания кара право към частно депо и спира пред стъклените
врати. Излиза от колата, отваря ми вратата и ме води вътре. Почти
не обръщам внимание на суперлуксозната напълно различна
чакалня – няма пластмасови столове, които виждаш на всяко друго
летище. А когато отваря следващата стъклена врата, стъпваме на
червен килим, който ни отвежда право до стълбите към лъскав
частен самолет.
Оглеждам черно-златистия самолет и макар да не разбирам нищо
от тази техника, знам, че е ужасно скъп. Готова съм да се обзаложа,
че струва цяло състояние. Няма име или лого, но не е нужно да
правя повече от едно предположение, за да отгатна на кого е.
Белязания ми кимва към стълбите. Колебая се. Дали да се кача на
частен самолет? Или не? Не предполагах, че ще се наложи да взема
такова решение, когато си тръгнах от „Севън Синърс“.
Трябва да призная, че винаги съм се чудила какво ли е да полетиш
с такова чудо... Ала само при мисълта за мъжа, който или е вътре,
или е на път за насам, залепвам за червения килим.
Какво е най-лошото, което може да се случи? Отвличал ме е и
преди. Знам, пълна лудост е, че логиката ми е такава, но това е
резултатът от влиянието на Маунт върху живота ми. Последното,
което поражда колебание у мен, е договорът от сутринта. Все още
не разбирам този жест, но така и не открих заложени мини в
клаузите.
Белязания изръмжава зад гърба ми и вземам решението.
Майната му. Прекосявам червения килим с отмерени крачки и
стигам до самолета. Стъпвам с високата си обувка на първото
стъпало, хващам се за парапета и се качвам. Както очаквах,
интериорът е в бяло, черно и златисто. Маунт се е настанил на една
от черните плюшени седалки с отворен пред него лаптоп. Когато
влизам, вдига поглед.
- Какво става? – питам.
Той затваря лаптопа и става.
- Излизаме.
- Като на среща? – Недоверие се процежда от всяка моя дума.
Маунт ми сочи с брадичка кожената седалка срещу него.
- Седни. Ще кажа на капитана, че сме готви за излитане.
Сядам полека на седалката и се чудя каква е играта му този път.
Първо договорът сутринта, а сега и това. Какво е намислил? Маунт
се връща почти веднага и когато затваря вратата към пилотската
кабина, помещението ми се вижда по-тясно. И сме сами. Или може
би присъствието му играе номера на съзнанието ми.
- Къде отиваме? – Питам и отчаяно се опитвам да не мисля, че
самолетът вече се движи.
Стисвам ръкохватките на седалката и кокалчета ми побеляват.
Умът ми възпроизвежда статистиката дали и доколко е по-голям
рискът да оживееш в частен самолет, отколкото при полет с
авиокомпания.
Придвижваме се до края на пистата, завиваме и после самолетът
започва да набира скорост. Мамка му! Какво ще си помислят
родителите ми, ако умра така? С него? Мисълта е нелепа, но в този
момент логиката ме е напуснала. Почти се задъхвам от ужас, докато
самолетът се носи по пистата с ужасяваща скорост.
- Кийра, погледни ме. – Дълбокият глас на Маунт ме изважда от
паниката и го поглеждам в очите.
- Какво?
Разкопчава предпазния си колан и ми се ще да му се развикам
веднага да го сложи. Той обаче сяда до мен, преди да успея да
съставя изречение.
- Страх ли те е да летиш? – пита, а аз съм така обезумяла от ужас,
че не мога да оценя загрижеността в гласа му. Клатя бързо глава.
Никога няма да призная слабост. Особено пред него.
- Тогава защо ми се струва, че всеки миг ще повърнеш?
Отмествам очи от неговите и поглеждам през прозореца.
0, мили Боже! Почти сме излетели. Лоша идея, много лоша.
Маунт слага длани на лицето ми и ме кара да го погледна.
- Чуй ме. Всичко е наред.
- Няма как да си сигурен.
- Напротив, сигурен съм. Защото няма да допусна да ти се случи
нещо лошо.
Преглъщам признанието му и стомахът ми се обръща. Не съм
сигурна дали е от латентния ми страх от летене, който лази в тялото
ми, или от пронизващия му поглед. Може би от двете. Налагам си да
се отпусна, мускул по мускул, и гърбът ми заема очертанията на
облегалката.
- Забравих. За теб е важно да остана жива, защото иначе няма кой
да плати дълга ми.
Той гали с палец бузата ми и отново се изумявам от крайно
нетипичния за него жест.
- Рано или късно ще осъзнаеш, че става дума за много повече от
един обикновен дълг. – Гласът му е тих, но страхът и паниката от
думите му се изстрелват нагоре в мен ведно със самолета.
- Какво искаш да кажеш?
Най-сетне пуска лицето ми, връща се на седалката си, кръстосва
крака, отправя поглед в небето и казва:
- Ти си умна. Все някога ще проумееш.


ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
Маунт

Нямам достатъчно пръсти на ръцете и краката, за да преброя
колко пъти Кийра ме попита къде отиваме. И всеки път отказвам да
ѝ кажа, в резултат на което гневът ѝ нараства все повече. След
четири часа от излитането нравът ѝ вече е почти неконтролируем.
- Само гледай утре да съм навреме на работа.
- Боя се, че това няма да стане, но асистентката ти е уведомена, че
ще отсъстваш, и ще поеме задълженията ти.
- Казал си ѝ? Тя не бива да знае. – Паниката в гласа ѝ е нечувана. Не
се изненадвам, задето не иска никой да знае, че е свързана с мен
по някакъв начин, и все пак това ме дразни.
- Не. Тя получи съобщение от теб, в което ѝ обясняваш.
- Как? – пита с ококорени очи. – Само да си посмял да хакнеш
шибаната ми електронна поща. Това е просто...
- Лесно? – Предлагам ѝ правилното прилагателно.
- Нямаш право да го правиш! Кажи на пилота да обърне веднага!
- Все още си въобразяваш, че можеш да ми даваш заповеди, и това
не спира да ме учудва.
Гневът ѝ нараства, в очите и пламтят огньове.
- Ако смяташ, че като ме заведеш на някой частен остров, ще ме
контролираш по-лесно, дълбоко се лъжеш.
Ако не бях разговарял с Лукас Титан, можеше да ми хрумне нещо
подобно, но думите му ми повлияха много сериозно.
- Остров е.
- Ти... – Преди Кийра да почне да сипе обиди и псувни, изваждам
папка с документи изпод лаптопа си и я мятам в скута ѝ. Тя я
 отваря, гледа, а после вдига ококорените си очи към мен.
- Господи – прошепва. – Отиваме в Дъблин? На Световната
конференция на производителите на уиски? Моля те, кажи ми, че
не е шега, защото, ако е шега, няма да ми е никак смешно.
Вирвам вежда. Не съм човек, който се шегува. Очите ѝ всеки
момент ще изскочат от лицето.
- Майчице! – Тя пуска папката, в която е брошурата, дето откраднах
от бюрото ѝ още първата вечер, докато я чаках в офиса ѝ. Покрива
лицето си с длани и после ги събира като за молитва пред носа си.
- Не знам... Не знам... какво да кажа. Това е... не го очаквах. –
Затваря папката и продължава: – Откакто се научих да чета и знаех
какво е Световната конференция, мечтаех да отида.
Свивам рамене и едва сдържам доволната си усмивка.
- Е, сега отиваш.
Поглеждам я в очите и виждам нещо, което не бях забелязвал,
поне не и отправено към мен. Възхищение, благодарност и... радост.
Така поне мисля.
- Не се налага да казваш нищо.
Тя клати глава.
- Не, трябва. – Тя млъква, свива устни и казва: – Благодаря ти. Не
знам защо правиш това за мен, но... ти благодаря.


ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
Кийра

Събуждам се в ръцете на Маунт, който ме слага на задната
седалка на колата.
– Къде сме?
– В Дъблин. Изпусна остатъка от пътуването. Освен това хъркаш.
Зяпвам от почуда и възмущение.
– Не е вярно, не хъркам.
– О, да! Когато летиш със самолет и като си фиркана – казва и
крайчетата на устните му помръдват нагоре.
Шофьорът затваря вратата и мятам на Маунт убийствен поглед.
Не мога обаче да се сърдя дълго, защото колата излиза от летището
и тръгваме по улиците на Дъблин. Радост и нетърпение изпълват
душата ми. През целия си съзнателен живот съм копняла да дойда
тук. Това е градът, страната, от която произхожда семейството ми.
Оттук е тръгнало уискито ни. Това е моята земя, моето семейно и
историческо наследство. Корените ми. Все още не мога да
повярвам, че мъжът до мен осъществи мечтата ми.
- Наистина съм тук – прошепвам, докато се взирам през прозореца и
поглъщам с очи прекрасната гледка, приближавайки града. Рано
сутрин е и той се пробужда.
- От кой град в Ирландия е семейството ти? – пита Маунт.
- Оттук, от Дъблин.
- Е, разбирам защо си искала да дойдеш.
Кимам, но в гърлото ми засяда буца.
- Първата дестилерия е фалирала по време на сухия режим, когато
пазарът на алкохол се сринал. Тогава прадядо ми завел
семейството си в Америка. Останали да живеят в Ню Орлиънс и
той започнал да прави уиски нелегално, защото никой не искал да
го вземе на каквато и да е работа.
- Сигурно е хубаво да знаеш корените си и откъде си тръгнал.
Откъсвам очи от прозореца и се обръщам към него, но той вече е
извърнал глава на другата страна. Спомням си историите, които бях
чувала за него, че е бил изоставен като бебе пред една църква.
Винаги съм се питала дали е вярно, но сега думите му ме убеждават,
че това е самата истина.
- Проверих те в Гугъл. – Изобщо нямах намерение да му призная, но
някак се изплъзна от устата ми. Той се размърдва и ме поглежда.
- И?
- Нямаше нищо. Абсолютно нищо. Как е възможно?
- Пари. Власт. Страхът на хората.
- Опитвал ли си да използваш тези пари, за да разбереш кои са
корените ти?
Лицето му е мрачно.
- Не, и никога няма да го сторя.
- Защо не? – Знам, че не бива да питам и трябва да зарежа темата,
но не мога да не задам въпроса.
- Защото, която и да ме е родила, няма нищо общо с човека, който
съм сега, нито с това, което правя.
Спирам да дълбая по въпроса и се заглеждам навън, попивам
гледката по малките улички, преди да прекосим река Лифи. Ала
вълнението и ентусиазмът ми са удавени от отговора на Маунт. Не
мога да си представя какво е да си изоставен, да знаеш, че
родителите ти на са те искали. Баща ми винаги ме е искал. Има три
дъщери и беше доста кофти да разбера, че не сме изпълнили най-
съкровеното му желание. Моето детство обаче е същинска мечта в
сравнение с онова, което е преживял Маунт. Взирам се в профила
му и за първи път не виждам дявола с костюм, а мъж, който е тряб-
вало да превъзмогне нечовешки трудности, за да стигне там, където
е днес. Нямам представа как е изградил империята си, но се
съмнявам, че ако попитам, ще го приеме добре.
Кой да помисли, че едно презокеанско пътуване и разходка с кола
в града, който съм мечтала да видя, ще ме доведе до прозрението,
че Маунт не е мит. А просто човек. Определено опасен, но все пак
човек.
Това не променя нищо, казвам си, ала не съм сигурна, че си
вярвам.
Стигаме до висок хотел от Викторианската епоха и на часа ни
отвеждат до огромен апартамент.
- Багажът ви ще бъде доставен веднага, сър – казва пиколото, докато
Маунт му подава тлъст бакшиш.
Той има евро? Като се започне от самолета, та чак до
обслужването в хотела, започвам да разбирам, че животът му е
напълно различен от моя независимо от страната или града, в който
се намира.
И после се сещам.
- Имам багаж? – Вече успя да ме смае, че имам паспорт.
- Разбира се. Джи подбра дрехи от гардероба ти и ги докара до
самолета, преди да дойдеш. Каза ми, че имаш всичко, от което ще
се нуждаеш, но ако ти трябва нещо друго, ще го купя тук. – Позата
му е скована, сякаш очаква да се впусна в спор. Този път обаче го
изненадвам.
- Шегуваш ли се? Та аз съм в Дъблин, град който от дете копня да
видя, и на конференция, на която мога да създам контакти, които
да тласнат „Севън Синърс“ нагоре. Няма да губя време и да
капризнича за дрехи, при положение че има толкова много неща да
видя и правя тук. Стига да е сложил бельо, нямам никакви
претенции.
 Маунт ме поглежда така, сякаш ми е пораснала още една глава.
- Не приличаш на никоя друга жена, която съм срещал. – Лицето му е
непроницаемо и не знам как да отговоря. За щастие, почукването
на вратата слага край на разговора.
След като донася багажа ни и го оставя в спалнята, пиколото се
обръща към нас:
- Мога ли да направя още нещо за вас, сър. На вашите услуги сме.
- Какво ти се яде? – пита ме Маунт. – Сигурно вече умираш от глад.
Тук е все още сутрин, но за мен е полунощ.
- Нямам представа какво е редно да се яде по това време.
- Няма значение. Просто ми кажи какво искаш.
Понечвам да му кажа, че няма значение и ще ям каквото яде и той.
Но се възпирам. Всъщност той ми дава право да избирам. От самото
начало имах право на избор за съвсем малко неща и сега
предложението му е истинско облекчение за мен.
- Белгийска гофрета с масло и сироп, и бекон отстрани.
Пиколото кимва и Маунт дава поръчката си:
- Стек и яйца. И ни изпратете по една бутилка от всяко ирландско
уиски в бара на хотела.
Трябва да призная, че пиколото е изключителен професионалист,
понеже искането на Маунт никак не го учудва, поне не видимо.
Маунт отново пъха в ръката му едра банкнота и той излиза.
- Защо пък е това с уискито?
Маунт ми стрелва кос поглед.
- Нали затова сме тук? Да научиш и да се запознаеш с хора и
продукти.
Явно ме е слушал, когато му говорех.
- Да, така е.
- Помислих, че по една бутилка от всяко уиски ще ти помогне да
подготвиш въпросите си към главните изпълнителни директори на
конкурентните фирми.
- Да бе, като че някой ще говори с мен – засмивам се. – Когато казах,
че ми се иска да създам връзки, имах предвид доставчици и
купувачи. Дребни. На моето ниво. Не съм главен изпълнителен
директор на мултинационална компания. Все още управлявам
дребен и недотам печеливш бизнес.
Маунт бързо стопява разстоянието между нас и ме гледа отвисоко
почти ядосан.
- Никога и за секунда не се поставяй под нивото на някой друг. Отиди
на конференцията като равна с тях, защото си. Дейността ти може
и да е малка, но както ти ми каза, не си некадърен изпълнителен
директор. Пък и едва сега започваш. Искаш да управляваш света
на уискито? Тогава се дръж така, сякаш вече е твой.
Думите му отекват в мен и ми вдъхват увереност и самочувствие,
които – чак сега разбирам, колко са ми липсвали.
- Мислех, че не си от хората, дето държат насърчаващи речи.
Той стисва устни и после казва:
- Не, не съм.
Отговорът му съвсем ме шашва, защото се оказва, че малката му
реч се отнася само за мен. Топлина се надига в гърдите ми.
- Благодаря ти за всичко. Това означава много за мен. – Надигам се и
притискам устни към челюстта му, потъмняла от наболата брада.
Когато стъпвам отново на токовете си, Маунт ме прегръща през
кръста и ме притиска към себе си.
- Значи това било. Едно пътуване до Ирландия. Отбелязвам си.
Нямам време да осмисля думите му, защото впива устни в моите,
езикът му се плъзва в устата ми и я завладява. Повдига ме леко и
краката ми инстинктивно обвиват кръста му. Занася ме до леглото,
тръшваме се на него и отскачаме нагоре. Тежестта му ме притиска,
заравям пръсти в косата му. Казвам си, че действията ми са плод на
благодарността ми и повече не се задълбочавам. Той разкъсва
блузата ми и копчетата литват навсякъде. Полата ми вече е до
кръста, когато на вратата се чука.
- Мамка му, храната – казвам задъхано.
- Майната ѝ на храната.
- Чудесно.
Все така не обръщаме внимание на настоятелното чукане и на
звъненето на телефона в стаята, за сметка на по-важното – да се
поглъщаме един друг. За първи път сблъсъкът на силите е
безпрецедентен. Нещо съвсем ново. Нещо по-... трудно за
разбиране, силно и смущаващо.
Пропъждам мисълта, когато той вади пениса си и избутва
бикините ми надолу. И, естествено, ме намира мокра. Не откъсва
поглед от очите ми, докато бавно влиза в мен, сантиметър по
сантиметър. Когато влиза докрай, ръмжи в ухото ми една-единствена
дума.
– Моя.
И това е най-страшното, което съм чувала да изрича, защото
започвам да му вярвам.


ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ
Маунт

Кийра пропуска регистрацията, защото заспиваме, после я
събуждам с уста между краката ѝ, дразнейки пиърсинга и клитора ѝ с
език. Поисквам от персонала да вземе нужната информация за
регистрацията и да свърши работата вместо нас, а това ни спечелва
още няколко часа, през които не я пускам от леглото. Не и докато и
двамата решаваме, че храната е вече задължителна.
Когато Кира отива на коктейла вечерта, вървя на половин крачка
зад нея. Ръстът ми дава предимството да оглеждам за опасност,
лицето ми е безизразно. Моят малък ирландски дявол е приел
думите ми присърце и не показва ни най-малко колебание или
несигурност, държи се като кралица на място, където преобладава
мъжката сила. Глави се извръщат след нея, докато бавно крачи сред
тълпата, и то не заради скъпата дизайнерска рокля, която носи. Тя е
магнетична. Вибрира от енергия.
- Всички се чудят коя си – казвам ѝ, когато си поръчваме питиета на
бара.
Вземаме си по едно чисто уиски от марката на компанията, която
има най-голям дял на пазара в момента.
- Според мен се питат ти кой си – прошепва.
- Искаш ли да се обзаложим?
- Не и срещу теб – върти очи. – Имам чувството, че винаги печелиш.
- Най-сетне започваш да разбираш.
Обръщаме се и оглеждаме залата, отпивайки от уискито. Не мога
да прозра какво става в ума ѝ, но предполагам, че търси познати
лица и мисли как да атакува. Готов съм пари да заложа, че е точно
така. Устните ми потрепват и почти се усмихвам, защото и аз правя
същото.
 Сава богу, не виждам нито едно познато лице. Все още не. Много
ясно, че възможностите и бизнесът ми далеч надхвърлят Ню
Орлиънс. Притежавам доста голям дял в разпространението на
алкохол, но официалното лице на тази част от бизнеса ми е
главният ми изпълнителен директор. Управлявам само доколкото е
необходимо, и то зад кулисите. Той е тук някъде, но ако държи на
позицията си, ще има предвид предупреждението, което му изпратих
– да не ме доближава.
Тази седмица е изключение. Не се налага да бъда Лаклан Маунт,
чиято бруталност буди страх и уважение. Мога да бъда каквото и
когото, по дяволите, си искам. Има нещо много изкусително в
анонимността и аз я прегръщам с две ръце.
Докато Кийра разговаря с доставчици, дистрибутори и конкуренти,
оставам крачка назад, а тя поема централната роля на сцената.
Пред очите ми тази предизвикателна, инатлива жена, която съм
категорично решен да подчиня на волята си, се превръща в изуми-
телно умна, хитра дори и много интелигентна бизнес дама. Не, това
изобщо не ме изненадва. Наблюдавам я от доста време, за да мисля
за нея по друг начин. Ала никога досега не съм я виждал отблизо в
действие.
Докато се движи сред хората и разговаря, всеки, с когото общува,
е очарован от нея, а аз съм на втори план, много зад нея. Но това,
което ме изумява, е, че се чувствам напълно освободен и лек.
Когато се връщаме в хотела, Кийра сипва уиски в две чаши и ми
подава едната.
- Slainte – казва, вдига своята и я чуква в ръба на моята.
Повтарям тоста и тя поглъща питието наведнъж.
- Няма ли първо да го опиташ на небцето? – питам.
- Не – клати глава. – Не е така добро като „Севън Синърс“. Малко са
марките хубаво уиски.
От всеки друг това би прозвучало като самохвалство, но от устата
на Кийра е безспорен факт. Тя вярва в продукта си до мозъка на
костите. Може би повече, отколкото аз съм вярвал в нещо.
Отваря друга бутилка и сипва съвсем малко в друга чаша.
- Не разбирам как така с твоя ръст и тегло пиеш толкова много уиски,
без да те събори.
Кийра вдига чашата до носа си и помирисва.
- Майчино мляко, предполагам. В кръвта ми е. Пия уиски, откакто се
помня. Боже, ако социалните знаеха, че опитвах уиски на осем,
родителите ми щяха да са из всички вестници.
Думите и насочват мислите ми към безбройните ми срещи със
социалните и към времето, през което се криех от тях.
- Убеден съм, че са имали по-спешни случаи от твоя – казвам, но тя
само кимва, напълно разсеяна от уискито, което опитва, и не
забелязва режещия мрак в думите ми. Усмихва ми се открито,
истински и това прогонва демоните ми по-добре и от половин
бутилка уиски.
- Благодаря ти. Особено за тази вечер... Аз... аз честно... не знаех
какво да очаквам. – Искрена признателност звъни във всяка нейна
дума.
- Не съм направил нищо.
Тя клати глава.
- Тъкмо това имах предвид. Мислех, че ще влезем там и ти ще
поемеш нещата в свои ръце. Че аз само ще мълча, а ти ще
насочваш вниманието им и ще ги завладяваш.
- Не сме тук за това. – Притеснявам се, задето смята, че искам да ѝ
отнема думата и да пренебрегна натрупания опит, но какво друго
доказателство съм ѝ дал, та да очаква нещо различно?
Кийра не се поколебава и се хваща за последната ми дума.
- Знам, но ти просто си такъв. Не подозирах, че си способен да
отстъпиш сцената другиму и да не властваш при всяка възможност.
– Тя млъква и прехапва устна. – Преценката ми е погрешна,
прибързах със заключенията и не съм особено горда да го призная.
Посягам към друга бутилка, без значение каква е марката, и
наливам на око в чашата си.
- Не ми благодари за качества, които не притежавам.
Първото ѝ впечатление за мен е много по-близо до истината.
Обръщам уискито наведнъж, както тя го прави. Може би няма да е
зле тая вечер да се отрежа. Идеята си я бива.
- Престани. Моля те. Това е важно за мен и ще го кажа, независимо
дали искаш да чуеш, или не. – Оставям чашата на плота, кимвам и
скръствам ръце. – Ти беше различен. Това... ами каквото и да е... бе
различно. Аз... – Колебае се за миг. – Мразя да говоря за него,
особено сега.
 Кийра свежда поглед. И като казва „него“, мощен вътрешен рев на
притежание минава през тялото ми. Изричам името му, за да не го
прави тя.
- Искаш да кажеш Хайд? – Кимва. – Какво за него? – С всяка дума,
свързана с този мъж, тонът ми се изостря. Напрегнат съм, скован
дори и се питам какво ли сравнение ще направи между двама ни,
но знам, че няма да е в моя полза. Не вярвам да е добре за мен.
- Той винаги искаше да бъде в центъра на вниманието, да говори
повече от мен във всеки разговор. Аз израснах в дестилерията като
във втори дом, а той – пет минути, след като влезе – егото му така
се разду, че едва успяваше да го напъха през вратата. Аз бях
главният изпълнителен директор, но той ме избутваше встрани при
всяка възможност и ограничаваше действията ми.
А трябваше да бъдем екип. Обеща ми. Но не разбираше нищо от
работа в екип.
Пръстите ми се свиват в юмрук. Ще ми се да бях убил оня шибаняк
със собствените си ръце, защото очевидно я е наранил много
повече, отколкото предполагах.
- Хайд бе третокачествен мошеник. От началото до края. А ти не си
била подготвена да го забележиш.
- Може би, но бях доста тъпа да се хвана – казва и примигва, за да
скрие сълзите си.
С надеждата, че Саксън е накарал копелето да страда достатъчно
дълго, протягам ръка да я спра.
- Нямало е как да го предотвратиш и като казвам това, не те
обиждам, просто отбелязвам, че наистина не е имало начин да го
спреш.
Кийра се извръща настрани и вдига ръце към лицето си,
предполагам, бърше сълзите си. Сълзи, които онзи кретен
предизвиква дори от гроба си. На това се слага точка. Сега.
Хващам я за ръка ѝ и я обръщам към себе си.
- Стига. Той не заслужава и секунда повече от времето ти, да не
говорим за сълзи.
- Чувствам се такава глупачка. Едва се отървавам от него и идваш
ти, защото вероятно си разбрал, че наистина съм глупава и... лесна
плячка. Не е имало шанс да се преборя и с теб, нали?
Отпускам ръце. Съзнанието ми кара пръстите ми също да се
отпуснат от юмрука, в който неволно са се свили. Гласът ми е тих и
много дълбок, но думите излизат кристално ясни.
- Не смей да ме сравняваш с това лайно. Аз не съм Брет Хайд.
Още една сълза се стича от миглата ѝ и не мога да се спра –
протягам ръка към бузата ѝ. Когато я докосвам, тя сгърчва неволно
лице. Мразя, че реагира така заради мен. Плъзвам палец под окото
ѝ и хващам следващата капеща сълза.
- Не искам да те засенчвам в бизнеса ти и в това, от което разбираш.
Това е твоят свят. Очаквам от теб да излезеш и да го завладееш.
Кийра подсмърква и избърсва последните следи от сълзи. С тях и
ръката ми от лицето си. Тя не осъзнава, че никога не предлагам
утеха, и когато я отхвърля, ме уцелва в едно ново сурово и първично
място, за чието съществуване не знаех до ден днешен.
Правя крачка назад, хващам се за плота с две ръце и чакам пак да
ме погледне. И когато го прави, ѝ казвам абсолютната истина:
- И не, нямаше никакъв начин да се пребориш с мен. Аз винаги
получавам това, което искам.


ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ
Кийра

Не знам дали с последните си думи Маунт иска да ме вбеси, но
точно това постига. Предложих му честност и откровеност, а той
отговаря с надмощие. Както винаги.
Затова ще му дам това, което очаква от мен – голяма заядлива
уста.
- И какво искаш в момента, Маунт? – Поставям ударението върху
името му, защото за секунда ми се стори, че е човекът, с когото
мога да споделя, а сега е арогантното копеле, пред което заставам
от първия ден, в който го видях.
- Това, което искам от самото начало. Теб. – Ръката му се стрелва
със скоростта на светлината, грабва китката ми и ме притиска до
себе си. Завърта ме в кръг и няма как да не усетя подутината,
опъваща тънкия плат на панталоните му.
- Значи цялото представление тази вечер е било само за да ме
вкараш в леглото? – Вдигам поглед и гледам как лицето му
потъмнява, а очите му се присвиват.
- Няма нужда да играя представления. Ти вече доброволно се
съгласи с моите условия – когато поискам, когато пожелая.
При напомнянето за сделката стисвам челюсти.
- Има ли специални уроци за подобно грубиянство? Или ти е по
рождение?
Мекотата, която изпитах към него преди часове, се е стопила като
сняг и сме пак на нулата. Само дето сега сме в Дъблин. И той ме
доведе тук.
Да се изправиш срещу този мъж, е все едно да оцелееш в тайфун
пета степен. Обземат ме десетки напълно противоположни чувства.
Смехът му е груб.
- Мислиш, че сега съм грубиян? Много си далеч от истината. За твое
сведение фактът, че тази вечер те оставих да управляваш нещата в
твоя свят и бизнес, не означава, че имаш право да определяш
правилата където и да било другаде.
- Непоносим си – изсъсквам думите, ала тялото ми вече отговаря на
неговото и трябва да мобилизирам целия си самоконтрол, за да не
започна да се търкам в него като възбудено от жегата животно. А
заради пиърсинга всяко притискане засилва още повече усеща-
нията.
- Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак – казва той.
- Начукай си го в гърнето.
- Искам да си го начукам в теб.
Изгаря кожата ми с поглед, ноздрите му се разширяват, сякаш
всеки миг оттам ще блъвне огън. Прокарва другата си ръка по
задната част на бедрото ми, бавно я спуска надолу, после я плъзва
под роклята ми чак до задника.
- И ти като мен го желаеш много.
- Не и тази вечер.
Навежда се до ухото ми и прошепва:
- Лъжкиня.
Имам две възможности – да го убия в този изумително красив
хотел и после да се крия до края на живота си или да се поддам на
безумието и да го налазя, както тялото ми пищи и ме умолява.
- Все още те мразя.
Захапва меката част на ухото ми.
- Не, не ме мразиш. Просто мразиш факта, че ме искаш толкова
 силно, колкото и аз теб. – Подръпва ухото ми със зъби и зърната ми
стават като камъчета. – Признай си и ще ти дам това, което искаш.
- Тази игра не е нова. И двамата знаем, че можеш да ме накараш да
те искам, но това не означава нищо, освен че умееш да играеш
играта по-добре от мен.
Той веднага ме пуска. Изненадана от рязкото му отдръпване, се
препъвам на токовете и се хващам за бар плота. Той прави крачка
назад, сваля сакото, сгъва го и го оставя на дивана в дневната. Още
крачка назад и разхлабва вратовръзката си, мята я на стола. Отново
крачка – двете горни копчета на ризата се откопчават и разкриват
мускулестия му врат с приятен загар. Още една стъпка и всички
копчета са откопчани. Стои пред мен насред апартамента с
красивите плочки на корема си и с твърдите си гърди. Пъха ръце в
джобовете и ме гледа в очите.
- Искам да го чуя сега. Преди да те докарам до предела. Защото
тогава, за да ти позволя да свършиш, ще искаш да кажеш много
повече, отколкото ще съм склонен да чуя.
Облизвам устни. Мускулите на влагалището ми вече се свиват,
прашките ми се навлажняват, тялото ми е в очакване.
Убийство или удоволствие. Какво се случи с живота ми? Кога тези
две възможности станаха еднакво удовлетворителни за един и същи
проблем?
Маунт. Това се случи.
- Добре, ще призная. Ти печелиш.
Маунт бавно клати глава.
- Тук не става дума за победа, а за следното: да разбереш съвсем
ясно, че копнееш за онова, което ти давам. Не само искаш аз да
държа контрола, но и имаш потребност от това.
Прав е и няма начин да отрека. И двамата знаем, че не умея да
лъжа.
- Тогава поеми го – казвам, ала нелепо красивото му лице отново
бавно и категорично се поклаща встрани.
- Не, тази вечер ще ми го дадеш по своя воля.
- Какво искаш да кажеш?
Той кима към високите прозорци зад пищните завеси.
- Дръпни завесите настрани.
Съзнанието ми се върти като пумпал. Накъде бие?
- Защо?
- Задай още един въпрос и, кълна се, няма да свършиш тази вечер.
Прехапвам устна, защото инстинктът ми подсказва да поставям
под съмнение и да питам за всяка негова заповед. Не мога дори да
започна да обмислям възможността да ме лиши от оргазми, след
като безспорно е способен да ми даде много.
Тъмните му очи пламват, когато приближавам до прозорците и
дръпвам завесите. Осветлението в стаята е слабо, но съвсем
достатъчно, ако някой реши да погледне вътре.
- Ръцете от двете страни. Не мърдай.
Гледам отражението му в прозореца – как маха ризата, пуска я на
пода и тръгва бавно към мен. Кожата ми настръхва от идващия от
прозорците хлад, а топлината на Маунт зад гърба ми изпраща
предупредителни сигнали, съвсем естествени при всяко
съприкосновение с него.
Ципът на роклята ми изсъсква и Маунт я оставя да се спусне по
тялото ми. Сваля презрамките от раменете ми, но аз ги подхващам с
лакти и задържам роклята пред гърдите си.
- Някой може да ни види.
Гласът му е тих, но непоколебим.
- Може да гледа, който си ще, но никой няма право да докосва това,
което е мое.
Ръцете ми по някаква своя логика се отпускат надолу, роклята се
плъзва по тях и се разлива като локвичка в нозете ми.
- Прекрачи я. – Прокарва зъби по рамото ми и после по шията. Едва
се сдържам да не заскимтя. Не ме карай да повтарям! – реве в
ухото ми и го захапва.
Битката на силните. Онази, за която копнея. И когато той каза, че
желая точно това, бе напълно прав.
- Добре – казвам и се подчинявам. Маунт изритва скъпата рокля
встрани, хваща китките ми, вдига ги над главата ми и ги опира на
прозореца.
Потръпвам. Зърната ми пак са като камъчета и напират през
дантелата на сутиена без презрамки, а той ръмжи в ухото ми:
- Дръж ръцете на прозореца, иначе наказанието ти ще дойде съвсем
скоро. И обещавам, че няма да е никак приятно за разлика от това,
което правим сега.
 Кимам и Маунт ме пуска. Оставам неподвижна, докато прокарва
длани по ръцете ми, нагоре по раменете и през ребрата, а накрая
обгръща гръдния ми кош. Започва да прави кръгчета с палци по
зърната ми през сутиена.
- Не отделям достатъчно време на тия разкошни гърди.
Разкопчава сутиена и го мята на пода. Гърдите ми се изливат в
ръцете му. Играе си със зърната ми. По тялото ми се стрелват искри
на наслада и се забиват право в центъра ми. Устните ми изпускат
сподавен стон и това го насърчава още повече.
- Наведи се напред. Опри ги в прозореца. Нека да са студени. Искам
ги още по-твърди.
Въпреки инстинкта ми за съпротива срещу откаченото му искане,
сляпо следвам командата, опирам чувствителната кожа в стъклото и
поемам дъх.
- Добро момиче – казва и на мига ме плясва по задника. Изправям
се, но той ме хваща за ханша, връща ме в изходна позиция и търка
ерекцията си в мен. – Притесняваш се, че може да те видят, така
ли?
- Не знам – прошепвам.
Плъзва ръка по корема ми, после надолу, заиграва се с ръба на
прашките ми. Секунда след това ги разкъсва и ги мята на пода.
Дланта му е между краката ми, зъбите му – леко впити в кожата на
рамото ми. Ръмжи от удоволствие.
- В такъв случай няма да е зле да покажа на всички долу кой
притежава това пиче, за да не остават с погрешно впечатление.
Вълнението да те гледат, докато правиш секс, добавя още възбуда
към обърканите ми чувства. Маунт плъзва пръст между долните ми
устни и ме намира направо подгизнала. Когато го прокарва около
пиърсинга, бедрата ми започват конвулсивно да се движат, тялото
ми отчаяно иска повече контакт с него.
- Искаш да ми кажеш, че не притежавам съвършеното ти пиче? –
Дрезгавия му глас и мръсните думи ме побъркват още повече.
- Не! – И този път думата излиза като надгробно хриптене, защото
той забива два пръста в мен.
- И аз така си мислех.
Той тласка дълбоко, чука ме с пръсти, дланите ми се свиват в
юмруци, но успявам да ги задържа на прозореца, не ги отделям от
стъклото дори когато Маунт вади пениса си и разтваря задника ми.
- Някой ден, съвсем скоро, няма да има съмнение кой притежава и
тоя задник, защото, когато потъна в него, ще пищиш името ми.
Мръсните му думи пораждат стонове и когато вкарва главичката
съвсем леко, колкото да ме дразни, отварям уста да се моля. Ала
този път той не ме кара да чакам. Заравя се в мен докрай с един-
единствен тласък. Слага длани върху ръцете ми и безмилостно
тласка в мен с пълно надмощие.
Обожавам всяка секунда от всичко, което прави с мен. А когато
свършвам, така пищя, че сигурно цял Дъблин ме чува.
Но обхваната от ръцете на Маунт като с обръч, забравям да се
тревожа за това.


ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Маунт

След два дни разисквания и презентации знам за уискито и
алкохола повече, отколкото ми се щеше, но трябва да кажа, че ми е
интересно. Много от нещата, които чух, може да са от полза за
собствения ми бизнес.
С Кийра се разделихме, за да присъстваме на повече
презентации, тъй като не можеше да бъде на всяка, а искаше да чуе
всичко.
Дали ми харесва да я пусна сред тълпа мъже, които я гледат, както
освирепели вълци гледат вечерята си? Никак, но разбрах и нещо
също толкова важно, което до известна степен потиска желанието
ми да ги избия до един – Кийра просто не ги забелязва, не ги вижда.
Не и като мъже. Гледа на тях като на източник на знания, на
конкуренция, на потенциални купувачи или доставчици.
През деня тя е сто процента бизнес, но в мига, в който вечер се
върнем в апартамента си, нещата се променят. Битката между
силите не спира, но с всеки изминал ден тя се огъва все повече.
Понякога едва издържам да не я извлека от някое парти на
производител, да я набутам в асансьора и да я чукам. Само едно ме
спира – няма да поема риска да съсипя репутацията ѝ и
впечатлението за доверен и надежден партньор, което гради сред
хората. Би било непростим грях спрямо нея.
 Когато бяхме облегнати на прозореца, беше друго. Не ѝ казах, че
отвън не се вижда. Казах ѝ после и бесният ѝ поглед си струваше
виковете, с които свърши, след като се карахме и за това.
Като наркоман съм – всеки път след секс с нея гоня и търся
следващата си доза, която да ме издигне в небесата. Разликата
между Кийра и дрогата? Че с Кийра става все по-хубаво.
Днес е единственият свободен ден на конференцията. Утре се
връщаме към семинари и презентации, а после сме на галавечерята
и официалната церемония. Бих предпочел да остана в хотела,
заровен в нея, но вече съм направил програмата за деня.
И, естествено, започвам се проклинам за шибаната програма,
когато я виждам да облича джинси, пуловер по тялото и кожено яке.
Мамка му, дяволски е секси. Гола. Облечена. Няма значение.
Първата крачка на пристрастения – да си признаеш, че имаш
проблем. Майната им на тия глупости. Справям се прекрасно.


ТРИДЕСЕТ
Кийра

Докато частният автомобил ни носи из улиците на Дъблин,
вълнението ми расте с всяка минута. Откакто дойдохме тук, почти не
съм излизала от хотела, но днес най-сетне имам възможност да
видя града, из който съм се разхождала толкова пъти в мечтите си.
- Къде отиваме? – питам мълчаливия мъж до мен.
- Ще видиш.
Въртя очи, но знам, че няма да постигна нищо, ако непрестанно го
притискам да отговаря на въпросите ми. По-вероятно е да не ми
каже нищо повече. И още по-голямата вероятност е да напляска
задника ми и после да се мразя, задето ми харесва и се налага да си
го призная.
Мълча и се потапям в атмосферата на града. Сградите са
разположени гъсто една до друга – напомнят ми за Ню Орлиънс, но
са построени в съвсем различен архитектурен стил – в
Джорджиански или Викториански, дори не съм сигурна какви са
другите стилове.
Небето е сиво, но това не спира хората – тротоарите са пълни с
народ, туристи слизат и други се качват на червено-зелените
автобуси на два етажа, които предлагат обиколка из града.
Представям си какво би казал Маунт, ако се опитам да го кача на
някой от тях. Тих кикот се изплъзва от устните ми, когато ми хрумва
смехотворната идея.
- Какво? – пита Маунт и аз извръщам поглед към него. Цялото му
внимание е върху мен.
- Опитвах се да си представя как се качваш на някой от тези
туристически автобуси.
- И това ти е смешно?
- Всъщност смятам, че дори е нелепо да си го представя.
Отново се заглеждам навън. Шофьорът маневрира по тесните
улици. Пред нас се извисява висока църква и веднага се сещам.
- Това е катедралата „Свети Патрик“, нали?
- Мисля, че си права. Педриг?
Педриг, нашият шофьор за деня, отговаря на мига:
- Да, госпожице. Катедралата е на повече от осемстотин години.
Самият свети Патрик е кръщавал хората тук. Строежът на храма
започва през 1220 година.
Високите остри кули на катедралата се издигат до небесата.
Мисълта, че на тази земя е стоял свети Патрик, на когото е кръстен
баща ми, ме изпълва с чувство за историческа непреходност.
Завиваме край ъгъла и вдясно виждаме простиращи се по цялата
улица червеникаво-кафяви тухлени къщи. Предполагам, че в тях
живеят хора, но вратата на всяка е с различен цвят – червен, бял,
жълт, син, лилав, тюркоазен. Като дъга, в която цветовете са раз-
местени.
- Защо вратите са такива?
Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане и
обяснява:
- В онези времена къщите е трябвало да изглеждат еднакво. Хората
обаче започнали да боядисват вратите с различни цветове, за да не
ги объркват. Така че, ако съседът ти пийне повечко бири в някой
пъб, няма да се опита да влезе в дома ти.
Засмивам се, защото в обяснението му има логика. Правим завой,
после още един, а аз гледам и се опитвам да запомня всичко.
Накрая спираме пред голяма сграда, чието име и лого са ми добре
познати. От години следя развитието на семейството. Историята му
е доста сходна с историята на моето семейство и беше моето
вдъхновение, когато започнаха грандиозния строителен проект. Ако
успея да издигна „Севън Синърс“ до тяхното ниво, ще съм
постигнала доста от поставените си цели.
Извръщам поглед от голямото златно лого с форма на феникс и
поглеждам Маунт.
- Как разбра, че искам да дойда тук?
- Независимо какво мислиш, аз слушам и обръщам внимание.
Посветих поне половината от времето си на конференцията,
опитвайки да говоря със собственика на тази дестилерия, но така и
не намерих начин да се добера до него. Примигвам, смаяна от
факта, че Маунт е забелязал.
Шофьорът паркира, излиза и веднага ми отваря вратата. Маунт ме
следва. Острият ирландски вятър ме пронизва и съм благодарна за
коженото яке и пуловера, които Джи е сложил в багажа ми. Макар че,
ако собственикът е тук, бих предпочела да нося сако или друго, по-
официално облекло. Но едва ли ще се видя с него. Със сигурност
има срещи през целия ден като всички останали, въпреки че днес е
„свободният“ ни ден.
Положих много усилия да си определя срещи с изпълнителните
директори на компании, чиито имена са познати във всяко
домакинство по света, и почти всички ми отказаха. Надявах се, че
Маунт няма да забележи, но, обзалагам се, явно нищо не е
пропуснал.
- Насладете се на обиколката. Ще чакам да ме повикате, когато сте
готови – казва шофьорът и затваря вратата на колата.
Думите му ми напомнят, че дестилерията прави точно това, което
Темперанс и Джеф Дун искат да въведат в „Севън Синърс“ – да
отворят вратите за туристически обиколки.
Интериорът ми напомня на този в „Севън Синърс“ след ремонта.
Докато Маунт казва имената ни на жената на рецепцията, гледам и
се старая да запомня всичко.
- Разбира се. Ще кажа на екскурзовода ви, че сте пристигнали.
Желаете ли да взема връхните ви дрехи? Вътре е доста топло.
Подаваме ѝ якетата си. Днес Маунт носи тъмносини джинси и яке,
но едва сега забелязвам какво е облякъл под него – сива износена
тениска с логото на „Севън Синърс“. Тениските бяха правени преди
години. Баща ми още бе начело на компанията, а аз бавно се
катерех по стълбата. Тениските, както и другите продукти с логото на
компанията, представляваха интерес за татко около година, а после
той реши, че това е пълен провал.
- Откъде я имаш?
Маунт ми хвърля кос поглед.
- Има ли значение?
- Да.
Той свива рамене.
- Знам за „Севън Синърс“ от доста време, много преди да знам за
теб.
Мозъкът ми започва бясно да работи, опитвайки да разбере какво
означава това, но в същия момент екскурзоводът ни посреща на
входа. И не е кой да е, а самият изпълнителен директор.
- Госпожице Килгор, за мен е огромно удоволствие да се запознаем.
Чувам, че към нас се задава доста сериозна конкуренция от Ню
Орлиънс благодарение на вас и „Севън Синърс“.
Той се здрависва почтително с мен, а аз си спомням какво ме
посъветва Маунт: Никога, нито за секунда не се поставяй по-ниско
от който и да е тук. Решавам, че тъкмо сега трябва да приложа
тази тактика – преструвай се, докато постигнеш целта.
- Господин Съливан, за мен е чест. Това е... – Обръщам се да
представя Маунт, но главният изпълнителен директор на
дестилерия „Съливан“ ме изпреварва.
- Мъж, който няма нужда от представяне – казва Дийгън Съливан и
се здрависва с Маунт. – Доста време мина, Маунт. Предполагам,
получил си кашона с уиски в знак на благодарност?
Маунт кимва, а аз въртя глава ту към единия, ту към другия, сякаш
играят тенис на маса. Маунт познава Съливан? Но защо ли се
учудвам?
- Получих го.
Дийгън оглежда тениската му.
- Но май вкусовете ти са се променили. Не съм сигурен дали ще те
впечатля с това, което предлагаме в деня за дегустация.
Маунт вдига длани нагоре и устните му се извиват в усмивка:
- Роден и израснал в Ню Орлиънс. Не е трудно човек да се досети
 кой отбор поддържам. Но както и да е, посещението не е заради
мен. Госпожица Килгор е готова за обиколката, надявам се и ти да
си готов, Дийгън.
- Разбира се. Кийра, нали? Настоявам да оставим официалните
обръщения и формалности.
- Да, Кийра. И да, напълно съм съгласна. Трябва да призная, че
следя развитието на компанията ти от няколко години.
- И аз следя вашето. Да правиш уиски по ирландска традиция в Ню
Орлиънс, със сигурност прави впечатление на хората.
- На някои, предполагам.
- Искаш ли да разгледаш дестилерията? Нямаме друга туристическа
обиколка през следващите няколко часа, така че ще мога спокойно
да те разведа.
- 0, разбира се – отвръщам, а вълнението жужи в мен.
- Тъй като вече си експерт, ще ти спестя лекцията и ще минем
направо към интересните неща.
Когато Дийгън отваря една голяма врата, топлината от
дестилерията на мига ме удря в лицето и ми напомня за „Севън
Синърс“. Качваме се по стълбите и само от едно помещение,
направено като платформа, пред нас се открива гледка към целия
производствен процес. При нас старата сграда не позволява да орга-
низираме подобно нещо.
- Получаваме няколко доставки седмично с малцово зърно и
немалцов ечемик и със специални контейнери ги транспортираме
до мелницата.
- Това не е ли по-скоро характерно за приготвянето на питието,
отколкото за самата дестилация? – Питам, защото и аз от известно
време обмислям такава идея. Но когато миналата година повдигнах
въпроса пред баща ми, той веднага я отхвърли.
- Тук наблягаме най-вече на ефективността на процеса и според нас
това е много полезно за нашите цели.
Заставам до парапета на платформата и оглеждам внимателно
производственото помещение.
- И аз се стремя към същото, но баща ми... – Не довършвам
изречението и поглеждам Дийгън, който кимва с разбиране.
- Понякога, като поемеш управлението, трябва да спреш да слушаш
какво казва предишното поколение – казва той. – Често
единственият им отговор е, че такава е традицията, но по мое
 мнение технологията дава по-разумни отговори и решения.
Вече няколко пъти се изправях пред баща си при вземане на
важни решения. Първият път беше, когато взех големия заем от
банката, за да направя ресторанта и ремонта. Като изключим факта,
че минахме на органично зърно, никога не бях се замисляла за
промяна в същността на производството. И явно трябва да го
направя.
Дийгън продължава към следващия етап от процеса.
- Сигурен съм, че ще разпознаеш кашата, когато я видиш и
помиришеш.
Вдишвам познатия аромат и питам за температурата и времето.
Дийгън е учудващо отворен и честен.
- Не е нужно да ти обяснявам, че течността се сепарира и ширата се
изпраща във ферментаторите, а използваното зърно отива за храна
на животните.
Усмихвам се.
- Да, имам основни познания.
- Много повече от основни.
Продължаваме обиколката, говорим за ферментиране, за
предимствата да се използват и стоманени, и дървени бурета. Маунт
ме следва на половин крачка и през цялото време мълчи. Или му е
ужасно скучно... или ми позволява да поема контрола в сферата на
собствения ми бизнес, както направи по време на конференцията.
За първи път решавам да не подлагам на съмнение мотивите му и
приемам, че е второто. Топлината, която ме облива, няма нищо
общо с температурата на прекрасните медни варели, дължи се
изцяло на мъжа, който върви след мен.


ТРИДЕСЕТ И ЕДНО
Маунт

Не знаех, че човек може да завижда заради един варел, но
копнежът, с който Кийра гледа масивните италиански варели, ме
навежда на мисълта, че такава завист определено съществува.
- „Севън Синърс“ също използва тройна дестилация, нали? – пита
Съливан и тя кимва.
- Това е единственият процес, който семейството ми е използвало.
Мотото ни е: „Прави малко, но най-доброто“.
- И най-силното – добавя Съливан през смях. – Разбираме това тук.
Двамата не спират да обсъждат, да си разменят въпроси и
отговори. Сигурен съм, че Кийра е изстискала цялата нужна
информация и в мига, в който се върне, ще преобърне целия
производствен процес в „Севън Синърс“. Разискванията за обема на
варелите, за узряването, ферментацията и бутилирането са нещо,
което може и да задържи вниманието ми, и то за кратко, но живият,
изострен интерес на Кийра прави разговора крайно интересен дори
за мен.
В края на обиколката, почти три часа по-късно, Съливан ни
показва шоурума, където на бара може да се дегустира, а към него
има и сувенирен магазин. Кийра оглежда всичко, всяка подробност и
от нея се излъчва завист.
- Ако асистентката ми Темперанс беше тук, щеше да ми го навре в
лицето и доволно да заяви: „Нали ти казах!“. – Двамата със
Съливан я поглеждаме учудено и тя обяснява: – От месеци върви
по петите ми да направим същото. „Доведи хората вътре, покажи
им какво правим, как го правим, за да се заинтересуват, да усетят
отношението и връзката си с нас, с марката ни. Нека да опитат и ще
я обикнат, а после, преди да си тръгнат, им продай всичко!“ Имаш
ли нещо против да направя няколко снимки?
- Естествено. И ти току-що удари право в десетката. Точно това
правим тук – казва Съливан. – Ние не сме „Джак Даниълс“ или
„Джеймисън“ , бутилка, която хората ще вземат от рафта, защото са
чували името. Но след като някой е бил тук, при нас, и сме му
показали всичко, ще запомни „Съливан“ за цял живот. И се на-
дяваме да купува нашата марка цял живот. Именно в личния
контакт с хората се крие тайната. Ето защо, когато строихме
предприятието, имахме предвид, че ще организираме обиколки за
гостите ни.
Кийра въздъхва.
- Скоро направихме основен ремонт, за да вкараме „Севън Синърс“ в
двадесет и първи век. Последна, както винаги. Отворихме
ресторант и направихме пластична операция на цялата сграда, но
да започна отначало и да построя помещение, което да даде
възможност за туристически обиколки... боя се, че е невъзможно.
 Да не говорим, че се нуждаем от нови съоръжения.
- Може би сега не е времето, а и ти си начело на компанията отскоро,
нали? Имаш толкова много години да постигнеш това, което искаш.
- С неограничени фондове... може би. Ще трябва да направя малките
промени, които мога да си позволя сега, и да запазя качеството.
Имаме помещение за сувенирен магазин. Имаме и ресторанта. Но
ми се струва, че адвокатите ми ще подскочат, ако им спомена за
туристически обиколки.
Съливан се усмихва.
- Майната им на адвокатите. Единственото, което правят, е да
пречат. Намери начин да го направиш. Тук, в Дъблин, мислим
еднакво. Естествено, винаги можеш да отидеш на туристическа
обиколка в „Джеймисън“, но уискито не се прави там и в крайна
сметка има само един музей. Това задоволява хора, които вече
познават марката. Но ако искаш името ти да излезе напред, да
остане в съзнанието на потребителя, се нуждаеш от много повече.
Докато седим на една от масите и обръщаме шот след шот,
съзнанието на Кийра е само наполовина заето с това, което говори
Съливан. В ума си вече обработва цялата получена информация.
Както и аз.

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ
Кийра

Когато излизаме от дестилерията на Съливан, мозъкът ми работи
с милион километри в час. Маунт трябва да е пуснал съобщение на
шофьора, защото той вече ни чака пред входа на сградата. Поема от
Маунт кашона с уиски, който Дийгън настоя да вземем, и го слага в
багажника.
Изваждам телефона си и вписвам дузина теми, които трябва да
обсъдя с Темперанс и Луис веднага щом се върна. Имам планове.
Имам всички планове на света.
- Бихте ли желали да се върнете в хотела, сър? – пита шофьорът.
- Зависи – отвръща Маунт, а аз вдигам очи от телефона и срещам
погледа му. – Какво още искаш да видиш задължително този път и
без което не искаш да се прибереш?
Този път? Май ще идвам отново тук. И в този миг решавам, че
Маунт е прав. Ще се върна. Но засега... знам точно къде искам да
отида и какво да видя.
- Не обичам много бира, но винаги съм искала да видя портата
„Сейнт Джеймс“ и да изпия една бира в „Гравити Бар“ на най-горния
етаж на сградата на „Гинес“ .
- Да карам ли нататък, сър? – пита Педриг. – Не е далеч и може да се
разходите сами. Туристите обожават това място.
Искам да кажа „да“, но не мога да си представя Маунт да върви из
тълпи туристи с камери и фотоапарати. Ала снимките на „Гравити
Бар“, които видях, ме вдъхновиха да построя ресторанта на
последния етаж на „Севън Синърс“. А да съм толкова близо и да не
отида, би било голямо разочарование.
- Каквото пожелае дамата – казва Маунт и направо ме нокаутира от
изненада. – Да отидем. Ако ще сме туристи за един ден, поне да го
направим както трябва.
Десет минути по-късно излизаме от колата на една павирана
улица пред масивна сграда от камък и тухли. Тръгвам към вратата,
над която има надпис: „Добре дошли в дома на Гинес“.
Вътре е пълна лудница. Шумът от стотици туристи отеква над
просторното централно помещение. Маунт ме държи през кръста,
докато чакаме на опашката да си купим билети и се разхождаме и
разглеждаме сувенирния магазин. После поемаме към асансьора, за
да започнем обиколката си.
- Артър Гинес е бил мъдър човек – казва той и сочи с глава към един
надпис, гравиран върху нещо, подобно на варел за ферментация.
Там пише: Не във всичко в черно и бяло има логика.
Фактът, че Маунт забелязва надписа, ми напомня за почти
задушаващите цветове в обиталището му, а и в живота му – черно,
бяло и златисто. Тази комбинация е навсякъде, където съм била
допускана. И в трапезарията. И в коридорите.
- Гинес ли те вдъхнови, когато декорираше дома си?
Когато се обръщам, той е на стъпало под мен и лицата ни са на
едно ниво. Смехът му гръмва, отеква из цялото помещение и, кълна
се, хората замлъкват.
- Не, не, не от него.
- Тогава защо?
Веселостта на лицето му изчезва и вече знам, че няма да ми
отговори, но той пак ме изненадва:
- Просто напомняне.
- За какво?
- Че има пълни противоположности. Добро и зло. Правилно и
грешно.
Това символизират черното и бялото.
- А златистото?
- Златното правило – този, който притежава най-много злато,
създава правилата... и определя къде е границата между правилно
и грешно.
Имам усещането, че Маунт току-що ми даде възможност да
надникна в ума му, но не знам какво да правя с тази информация.
Безспорно той притежава най-много злато, следователно той
създава правилата. Но добро и зло, правилно и грешно...? Смятах,
че Маунт не е човек, който би се замислил над подобни неща. По-
скоро бих предположила, че живее в сенките на сивото.
Маунт вдига брадичка и поглежда нагоре.
- Изпускаш хубавите неща.
Вдигам очи, където ми сочи. На надписа от стъкло пише:
Това е пивоварната, в която почти век се е осъществявал
вълшебният процес на ферментацията. Строежът започва през
юли 1902. Четири години по-късно започва ферментацията и
продължава до 1988 година.
Интересът ми към черното, бялото и златистото отстъпва на заден
план в мига, в който ме залива историческото значение на мястото,
където се намирам. Може да няма нищо общо с производството на
уиски – моята страст, ала усещам с пълна сила корените си и
връзката си с този град и неговата история.
С Маунт разглеждаме всеки етаж, четем плакатите и
информацията за историята на „Гинес“. Това, което впечатлява
Маунт най-много, е, че Артър Гинес е имал такова виждане за
бъдещето и такава увереност в начинанието си, че е подписал
договор за наем за девет хиляди години за земята, върху която е
създал фабриката си.
- За такова нещо са нужни яки топки. Този човек трябва да бъде
уважаван, ако не за друго, то поне за смелостта му.
- Било е направо откачено. Вероятно всички са го мислили за луд –
 казвам.
- По-скоро, брилянтно – поправя ме той и клати глава.
След като научаваме как се прави качествена бира и дегустираме,
най-сетне се качваме в „Гравити“. През прозорците на известния бар
с 360-градусова гледка над Дъблин виждам проснат целия град.
Всичко е толкова сюрреалистично.
Маунт застава зад мен, обгръща ме с ръце до масата, където
стоят недопитите ни бири, и ме пази от блъскащата се край нас
тълпа.
- Не мога да повярвам, че съм тук. – Обръщам се към него и го
поглеждам в очите. – Знам, че ако трябваше ти да избираш, едва
ли щяхме да прекараме деня така, но това означава много за мен.
Той не отговаря, ала тъмните му очи ме пронизват и отново
проглеждам в съзнанието му. Маунт е загадка. Плъзва отново ръка
по гърба ми и казва:
- Допий бирата си. Още не сме приключили с Дъблин.


ТРИДЕСЕТ И ТРИ
Маунт

Искам да я целуна, точно тук в бара, искам да се обърне и да ме
целуне по своя воля. Но не го прави. Преглъщам разочарованието
си и я повеждам надолу по стълбите и извън сградата.
Казвам си, че щом помисли за „Гинес“, ще си спомня за
пътуването. И за мен. Когато минаваме покрай прочутата порта
„Сейнт Джеймс“, тя хваща ръката ми. – Ето тук е!
Покрита с черен лак врата със златна арка и името на „Гинес“ под
нея. Виждали сме я в много реклами, но на Кийра не ѝ пука.
Подскача на място като развълнувано дете, което вижда нещо
красиво за първи път в живота си и го изживява за себе си.
Вълнението ѝ е заразно.
Бил съм в Дъблин и преди. Поводът не бе приятен, беше по
работа, която трябваше да свърша. За града не можех нищо да
кажа, освен че беше сиво, валеше и реката бе мътнозеленикава.
Сега обаче виждам всичко през нейните очи, от съвсем различен
ъгъл. Тя успя да промени мнението ми за града само защото бях до
нея, докато изживяваше всичко. Затова, когато моли шофьора да
спре до някой истински ирландски пъб в Темпъл Бар, не възразявам.
Позволявам ѝ да ме издърпа от колата, когато спираме пред
отговарящо на изискванията ѝ заведение, и ме повежда вътре.
Храната е мазна и засища, а може би точно от това се нуждаем,
защото тя иска да види колкото може повече пъбове в Темпъл Бар.
Ако трябва да го сравня с Ню Орлиънс, много напомня на Френския
квартал и вероятно затова и двамата се чувстваме тук като у дома
си. Сградите са свързани и ние обикаляме по тесните каменисти
улички без посока, водени единствено от нейното въображение и
желание.
Докато ходим от бар в бар, тя ме завлича в един ярко осветен
магазин и купува какви ли не неща. Любимото ми? Една скъпа
огърлица, изработена с много вкус.
- Отива ми, как мислиш?
Малко е подпийнала. Все пак цял ден пие – уиски, бира, сайдер –
и комбинацията от напитките я освобождава от обичайната ѝ
скованост, която не я напуска, когато е край мен. Предлагам ѝ евро
за огърлицата и я вземам от ръката ѝ. Орнаментът представлява
ръка с вирнат среден пръст, а на кокалчетата на ръката пише: Work
Hard*. Устните ми потрепват в желание за усмивка, докато я закачам
на врата ѝ.
- Определено ти отива.
* Работи здраво (англ.). – Бел. прев.
- Не и тази вечер. Тази вечер е само за забавления. Нищо друго.
И сякаш да подчертае значението на леко завалените си думи,
дръпва връзката, с която бе завързана косата ѝ през целия ден, и
развява червената си грива.
- Ще си позволя да пусна косата си!* Сега е твой ред.
* Идиоматичен израз, който означава да се отпуснеш и
забавляваш. – Бел. прев.
Собственикът на магазина май е почти благодарен, когато най-
сетне излизаме от магазина, тъй като се канеше да затвори, когато
влязохме. Слънцето е залязло и от всеки бар на улицата се носи
ирландска музика.
Кийра се обляга на мен.
- Е?
 Не знам точно колко е фиркана, но явно ѝ липсва доста голямо
парче от пъзела.
- Не мога да пусна косата си. – Прокарвам пръсти през нея. – Не е
достатъчно дълга.
- Тогава трябва да направиш друго.
- Какво? – Устните ми пак се извиват нагоре.
- Ето това – сочи усмивката ми. – Усмихни се. Почти никога не се
усмихваш. Винаги изглеждаш строг и сериозен.
Когато се опитва да имитира суровото ми лице, от гърлото ми
бликва смях.
- Да! – Лицето ѝ грейва доволно.
- Това ли е всичко, което искаш от мен?
Тя клати глава и ме повежда към входа на следващия пъб.
- Не. Нека тази вечер се престорим, че ти не си Маунт, а аз не съм
плащането по един голям дълг. Нека бъдем просто Лаклан и Кийра.
Можем ли да го направим?
На върха на езика ми е да ѝ кажа, че тя е много повече от това, но
се въздържам. Просто ѝ казвам какво аз искам от нея.
- При едно условие.
Влизаме в заведението. Претъпкано е и музикантът на сцената е
приковал вниманието на всички.
- Какво? – Тя крещи, за да надвика шума около нас.
Обгръщам кръста ѝ с ръце, вдигам я леко, за да доближа устни до
ухото ѝ.
- Кажи името ми още веднъж.
- Хайде, момичета и момчета. Да танцуваме – вика мъжът от сцената
и приканва хората към дансинга.
Тя прехапва устна и копнежът ми да я целуна ме сритва с
нечовешка сила. Слага ръце на раменете ми, надига се и дъхът ми
спира за миг в очакване устните ѝ да докоснат моите, но те минават
край устата ми и опират в ухото ми.
- Танцувай с мен, Лаклан. Танцувай с мен в Дъблин.


ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Маунт

 Кийра заспива в ръцете ми в мига, в който вратата на колата се
затваря и Падриг ни откарва до хотела. Рискувал съм и съм печелил
състояния не веднъж и дваж, а стотици пъти, натрупал съм толкова
много пари, че в един момент те нямат никакво значение, освен да
ми осигурят надмощие над другите. Изградил съм цялата проклета
империя. Ала нито едно от тези неща не може да ми даде онова,
което искам сега.
Танцувай с мен, Лаклан, танцувай с мен в Дъблин. Желанието ѝ е,
меко казано, странно, глупаво. Аз не танцувам. Но в онази кръчма с
ирландеца, който свири на китара и насърчава всички да се
присъединят, изпълних желанието ѝ.
За една нощ имах възможност да бъда друг. Всеки друг освен себе
си. И този друг мъж успя да омагьоса тази жена, да я вдигне във
въздуха, в буквален и в преносен смисъл.
Кийра въздъхва и се сгушва до мен. Колко жалко, че утре няма да
помни нищо.
Или може би така е по-добре.
За разлика от мен тя няма да прекара живота си в копнеж за още
една такава нощ.


ТРИДЕСЕТ И ПЕТ
Кийра

Когато се събуждам, главата ми пулсира, сякаш ирландски
танцьори на степ я използват вместо сцена. Обръщам се в леглото
гола, само с чаршафа и завивката – не помня нито как съм се до-
брала дотук, нито как съм се съблякла.
Поглеждам часовника. Почти един следобед е. Мамка му,
изпуснала съм всички сутрешни презентации! Не са толкова важни
като предишните, вероятно защото доста хора си тръгват преди
последния ден. Но това е първата конференция, на която
присъствам, и възнамерявах да се възползвам максимално от нея.
Сядам в леглото и отмятам завивката. Една бележка литва към
пода, сякаш е била оставена върху нея. Навеждам се да я взема и
всичко, дето съм погълнала предния ден, едва не се излива от
устата ми.
 Официално обявявам, че съм твърде стара за... каквото и да се е
случило снощи. Никога не съм се натрясквала така, та да не помня
нищо, защото нося на алкохол много повече от всеки друг, и въпреки
това спомените ми от вечерта са, меко казано, откъслечни.
Помня дестилерията. „Гинес“. Вечеря. Няколко пъба в Темпъл Бар.
И оттук нататък всичко е в мъгла.
Когато стомахът ми се успокоява, се пресягам за бележката.
В хола има кафе. Хапчета за главоболие – на нощното ти шкафче.
Изкъпи се и се обади да си поръчаш храна. Стилистите идват в пет.
Няма подпис, но разпознавам дръзкия почерк. Последното
изречение ме обърква.
Стилисти? И тогава си спомням, че днес е галавечерята и
церемонията по връчване на наградата на спечелилите в
състезанието за дегустация на уиски, което се провежда от седмица.
Не бях се замисляла много за това, понеже „Севън Синърс“ не
участва и нямах намерение да ходя. От начина, по който се
чувствам, не съм сигурна дали до вечерта ще бъда отново на себе
си, но се надигам и опитвам да запазя равновесие. Чувам как
внушителният му глас ми нарежда само с една бележка и макар че
желанието ми винаги да се бунтувам се е превърнало във втора
природа, този път не го правя, нямам и намерение.
Ала стомахът ми има други намерения и се втурвам към банята да
повърна.
По дяволите!
Повръщам и червата си, измивам зъбите си и пия малко вода, за
да взема ибупрофена, който ми е оставил. Кафето ще ми дойде
малко повече. Когато стомахът ми престава да се обръща, се
отправям към душа.
Храната може да почака, защото в момента ми се струва ужасно
да ям.
След цяла вечност под врялата вода си налагам да я спра и
излизам от банята.
- Ето.
Стряскам се, когато Лаклан ми подава меката кърпа за баня.
Лаклан? Кога, по дяволите, стана Лаклан? Грабвам кърпата и я
увивам около тялото си, но се чувствам по-гола от всякога, макар
вече да е виждал всичко, което имам да му предложа.
- Поръча ли храна?
- Още не.
- Добре, защото се обадих да донесат.
Все още не мога да разбера каква е тази невероятна промяна в
съзнанието ми и изобщо не питам какво е поръчал.
- Какво стана снощи?
Очаквам да видя арогантната му усмивка или лицето му да
потъмнее, ала то остава непроницаемо.
- Пи малко повече, отколкото и двамата предполагахме.
Загръщам се по-плътно с кърпата и го поглеждам в очите.
- Знаеш, че не питах за това.
- Има ли значение, щом не помниш?
Свивам устни, искам да питам за подробности, но знам, че няма
да ми каже нищо повече.
- Мисля, че си по-твърдоглав и от мен.
Кратка усмивка изпъва устните му – единствената реакция, която
изцеждам от него.
- Разликата между нас е почти незабележима.
- И нищо няма да ми кажеш?
На вратата се чука и той се обръща, пренебрегвайки въпроса ми.
- Аз ще отворя, а ти се храни.


ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Маунт

През последните два часа съм изгонен от стаята, докато
стилистите, които съм наел за Кийра, вършат чудеса с косата и
грима ѝ. Погрижих се да се нахрани, да поспи малко и да прилича
що-годе на човек, когато дойдат.
Сега съм в бара на хотела. И телефонът ми звъни. На линията,
която не може да се подслушва, е Джей.
- Имаме проблем.
- Моля? – Вадя портфейла си, мятам някакви банкноти и тръгвам
към свободните телефонни кабини, където мога да говоря
спокойно.
- Картелът пита за изчезналия лейтенант.
- Бъзикаш се. – Намирам свободна телефонна кабина близо до
вратата зад мен.
- Не, и вече стават много настоятелни. Припомням си онази нощ и
неколцината свидетели, които бяха в казиното. Извратеният
консултант от градската управа, лицемерният свещеник, който кра-
де от даренията на хората, и петролният магнат с его, по-голямо от
моето. Имам информация за всеки от тях, а те се надяват картелът
да ме смаже, защото с мен ще умрат и мръсните им тайни.
- Знаят за последиците, ако проговорят. Имаш пълната свобода да
им изпратиш по едно напомняне. Искам да им пратиш и екип за
силово напомняне. На всеки. Да не забравят.
- Мисля, че свещеникът е слабото звено. Той е страхливец – казва
Джей.
- Той е последната ни грижа. Няма да се откаже от любовницата си,
както и от парите, дето краде. Най-малко вярвам на онзи с петрола.
Наблюдавай го. Ако картелът иска да го разпитва, направи така, че
временно да не е на разположение.
- Колко временно?
- Нека да знае, че ще е най-добре да заведе семейството си на
дълга почивка във вилата им в Италия.
- А ако откаже?
- Просто го направи, Джей. По дяволите! Искаш да докажеш, че
можеш да се справиш с повече задачи? Ето, оправи се с тия лайна.
Джей омеква на мига.
- Всичко е под контрол. Наслади се на остатъка от почивката си.
- Ако имаш проблеми, обади ми се. Без изненади.
- Разбрано, шефе.
Затварям, раздразнен, че малката ми ваканция е прекъсната от
тая гадост с картела. И двамата с Джей знаем, че картелът никога
няма да намери тялото, а без тяло няма как да докажат, че съм аз. А
без доказателство няма да посмеят и крачка да направят. Но
свидетелите? Може да се окажат проблем. Но няма да бъдат.
Минавал съм и през по-големи лайна и съм излизал чист. Очаквам и
сега да не е по-различно.
Отварям вратата на телефонната кабина и проверявам часовника
на телефона си. Галавечерята вече започва, а няма начин да
допусна Кийра да изтърве наградата. Тя няма да разбере, но
направих така, че „Севън Синърс“ да участва в няколко категории.
Организирах го в последната минута. Не мога да влияя на прецен-
ката на журито и на хората, но продуктът говори сам за себе си. Не ѝ
казах, защото, ако не спечели, ще е по-добре да знае, че изобщо не
е участвала. В момента изпитвам необходимост да я браня не само
физически, но и от всичко, което може да сломи духа ѝ и да я раз-
очарова.
Тази седмица промени много неща.
Стигам до стаята ни, затварям вратата и се ослушвам да разбера
дали стилистите са още тук. Но е тихо.
- Кийра?
- Секунда! – вика от спалнята. – Почти съм готова.
Звучи много по-добре в сравнение с онова, което беше преди
няколко часа. Чакам в дневната и се замислям дали да си сипя едно,
докато още мисля за разговора с Джей, но решавам да не пия.
Заставам до прозореца и гледам навън. Това е мястото, където
чуках Кийра преди броени дни. Още нещо, което ми се ще да се
повтори. Мамка му, искам цялата проклета седмица да се повтори.
Тази вечер обаче трябва да се върнем към реалността. Самолетът
ще ни чака веднага след галавечерята.
- Е, какво ще кажеш?
Обръщам се по посока на гласа ѝ точно когато излиза от спалнята.
И замръзвам. Роклята ѝ е в брилянтнозелено, като цвета на очите ѝ,
достатъчно тясна да очертае извивките ѝ и в същото време не чак
толкова впита, така че тялото ѝ изрича само една дума – класа.
Косата ѝ е прибрана в сложна прическа, но няколко кичура се
спускат около лицето ѝ.
- Боже!
- Това „Боже“ как да го разбера? „Боже, ужасно е“ или „Боже, хубаво
е“ – пита, докато влиза в дневната. Цепката на роклята ѝ разкрива
красивите ѝ крака и високите обувки тип „чукай ме“.
- Означава „Боже, надявам се да нямаш вече махмурлук, защото не
знам дали искам да те пусна да излезеш оттук тази вечер“.
Устните ѝ се извиват в усмивка.
- Всъщност сега съм добре. Сигурно се дължи на ирландската ми
жилка. – Тя ме оглежда и спира поглед върху подутината в
панталоните ми. – Винаги изглеждаш добре с костюм, но тази вечер
 май имаш малък проблем.
- Никога не използвай думата „малък , когато говориш за пениса ми.
Тя прихва и това ми напомня колко освободена бе снощи. Мамка
му! Трябва да спра да мисля за това.
Прекосява стаята и с всяка крачка разголва част от крака си, а
очите ѝ палаво искрят.


ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Кийра

Късчета спомени се завръщаха в съзнанието ми, докато Бриджит и
Бриана правеха косата, грима и ноктите ми. Бъбреха неспирно с
този страхотен и толкова приятен за ухото ми акцент и питаха какво
съм видяла от Дъблин и какво сме правили. Трябваше да положа
наистина огромни усилия, за да си спомня дори това, което си
въобразявах, че помня.
- Убедена съм, че танцувахме в един от пъбовете? – Излезе
наистина като въпрос, защото ми бе много трудно да си представя
Маунт, когото явно по някое време съм почнала да наричам Лаклан,
да танцува в кръчма.
Но късчетата спомени бяха там. Цяла колекция. Дали е способен
да направи такова нещо?
- Звучи като доста як крейк – рече едната. Не знам коя, защото взех
да обърквам имената им още като влязоха.
- Крек? Не, не вземам такова нещо. Крекът е пълна лудост.
Момичетата се изкикотиха.
- Не, не крек, а крейк. Крейк означава купон. Веселба. Трябва да
поработиш над ирландския си. Определено си американка, макар
че с този външен вид приличаш на местна.
Докато ме учиха ирландски думи, съзнанието ми литна в съвсем
друга посока. Към снощи. Сякаш се опитвах да наредя пъзел от
хиляда парчета, но ми липсваше кутията, която да ме упъти какво
всъщност трябва да получа накрая.
Сега вървя към Лаклан и знам, че нещо се е променило. Усещам
го в костите си. И ме ужасява. И поемам дъх да си спомня какво му
казах снощи.
 „Танцувай с мен, Лаклан. Танцувай с мен в Дъблин“.
И той го направи. Спомням си тялото му, притиснато до моето,
когато танцувахме на бавните парчета, и после как ме подхвърляше,
здраво стиснал ме за кръста, сякаш съм без тегло. Мъжът, когото
мислех за чудовище, ми подари най-прекрасната седмица в живота
ми и от това, дето помня – най-красивата вечер, а не знам как да
смеля информацията. Нямам представа.
Трябваше да бъде само секс. Изплащане на дълга ми. Ала всичко
се е завъртяло и изскочило от спиралата, и сега съм ужасена, че се
превръща в нещо съвсем различно.
А това е невъзможно.
Знам, че трябва на часа да изместя фокуса и всичко да бъде,
както си беше. Секс. Трябва да изтрия откъслечните си спомени от
снощи, защото са твърде красиви, за да са истински. Мъжът,
танцувал с мен снощи в бара в града, който цял живот копнеех да
видя, никога няма да ми даде моето „и заживели щастливо завина-
ги“, онова „завинаги“, което си мислех, че получавам с Брет.
И не защото е измамник като бившия ми мъж, а защото е Маунт.
Трябва да си напомням, че за него аз не съм нищо повече от вещ,
нещо, което притежава. И толкова. Никога не можем да бъдем
повече от това.
Спирам на крачка от Лаклан.
Не, от Маунт, напомних си. Пресягам се смело и пълня дланта си
с пениса му. Той поема рязко дъх, макар че се опитва да прикрие
изненадата си от стореното.
Виждаш ли? Мога да го направя. Каквото и да е станало снощи,
ще бъде забравено и ще се върнем там, където е мястото ни.
- Не, определено не е малък. – Облизвам устни.
Казах на Бриджит и Бриана да не ми слагат червило, защото не
бях сигурна дали преди това ще ядем, и реших да си сложа после.
- Това няма да реши проблема. – Гласът му е груб и суров, сякаш му
е нужна цялата енергия да запази контрола си.
- Така ли ще слезеш долу? – Вдигам очи към неговите и веднага ги
свеждам. Не, погледът му е твърде мощен, за да го понеса. – Ако
се появиш така в балната зала, съпругите със сигурност няма да
откъснат очи от теб.
Той повдига брадичката ми, внимателно, но и достатъчно
настоятелно, за да го погледна в очите.
- Това притеснява ли те?
Силна вълна на чувство за притежание се блъсва в тялото ми,
сякаш съм изправена пред лумнал огън.
- Може би – свивам рамене.
- Тогава задължително трябва да се погрижиш проблемът да бъде
решен.
Думите му звучат като предизвикателство и си мисли, че няма да
приема. Но след снощи вече нямам представа какво искам, освен да
унищожа една от приказките, които си позволих да съчиня и в която
да повярвам, макар и за миг.
Отмятам роклята си встрани, коленича пред него и му хвърлям
предупредителен поглед.
- Да не си посмял да развалиш прическата ми.
Свива пръсти, сякаш умира да го направи въпреки молбата ми, но
после се хваща за плота зад него. Разкопчавам копчето, свалям
ципа и най-сетне го вадя. Хващам топлия му, дебел пенис. И този
път се чувствам силна.
- А гримът ти? – пита глухо.
- Стига да не свършиш на лицето ми, всичко ще е наред.
Не получавам отговор и доближавам устни, за да извадя езика си
и да обера капчицата от върха на пениса му. Той стене и аз се
отдръпвам.
- Разбрахме ли се.
- Да. Боже! Опитваш се да ме накараш да се моля ли?
- Би било приятна промяна.
- Давай. Опитай се! – изревава.


ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ
Кийра

МАМКА МУ!
Когато отмята глава назад и псува, докато обхващам топките му и
поемам пениса му по-дълбоко, изпитвам наслада, която вероятно не
е от най-чистите и здравословни чувства, но не ми пука.
В мига, в който ме предизвиква, аз имам мисия. Разбирам, че
борбата за надмощие е в действие, но този път предимството е мое.
Навеждам се, засмуквам едната му топка, после другата, а викът
му изпълва целия апартамент. Очаквам всеки момент да наруши
условието и да развали прическата ми, поради което вечерта няма
да мръднем от стаята, но не го прави. Уважава желанието ми и
изпълнилото ме усещане за сила нараства.
Действам с ръка, с устни, сменям едното с другото, но не пускам
топките му. Поглеждам за секунда нагоре, за да поема дъх, и виждам
почернелия му поглед. Пронизва ме. Заради суровата потребност и
желанието в очите му ми иде да метна предимството си през
прозореца. Нуждата да го чуя да моли избледнява пред копнежа да
ме вдигне, да ме завърти и да зарови пениса си в мен.
И какво говори това за мен? В момента нито искам да знам, нито
ми пука.
- Ще глътнеш ли, когато свърша в устата ти? – пита и аз клатя глава.
Свъсва вежди объркан и аз дръпвам главата си назад. – Каква игра
играеш, по дяволите?
Бавно се надигам на крака.
- Няма игра. Не и този път.
Погледът на Маунт омеква като разтопен метал.
- Искаш да те чукам, нали? – Кимам. – Слава богу!
Той не следва сценария, който бях начертала в съзнанието си. Но
пък кога ли го е правил? Повлича ме към дивана, отмята роклята ми
встрани и нагоре и ме навежда на облегалката. И дъхът му спира,
като вижда, че не нося бикини.
- Палаво, лошо момиче. Когато отидем на галавечерята, още ще
усещаш как тласкам в теб. Това ли искаш ?
- Да – прошепвам.
- По-високо.
- Да, по дяволите!
- Тогава се дръж здраво, защото нямам намерение да се сдържам
повече.
Маунт държи на думата си.
След час, след като оправям грима си и нагласям няколкото
изпадали кичура, все още го усещам – болката от него пулсира
между краката ми. Когато влизаме в залата, съм доста нестабилна.
По дяволите, и след едно питие не мога да се съвзема.
 Ефектът Маунт. Това е.
Двадесет минути по-късно всички насочват вниманието си към
водещия церемонията, който започва да обявява победителите в
състезанията. Докато се усмихвам и ръкопляскам, все повече ми се
иска да знаех по-рано, че ще идваме, защото „Севън Синърс“ е точ-
но толкова добро, ако не и по-добро от марките уиски, които грабват
наградите тази вечер.
Понечвам да кажа на Маунт, че искам още едно питие, но спирам,
защото водещият обявява, че предстои да обяви наградата на
дегустаторите за уиски, произведено в Америка. Ето, тази награда
със сигурност можехме да спечелим. Млъквам и слушам.
- И наградата се присъжда на... – Той отваря артистично плика,
създава нужното напрежение и след няколко мига продължава: –
Дестилерия „Севън Синърс“, „Духа на Ню Орлиънс“.
Оглеждам се в двете посоки, чудя се дали и останалите са чули
това, което чух аз, или имам халюцинации след снощи. Как е
възможно?
Маунт отмества ръка от гърба ми и ме притегля към себе си.
Поглеждам го, смаяна и объркана.
- Ти ли го направи? Нагласил си победата?
Той клати глава.
- Единственото, което направих, бе да вкарам марката в
състезанието в последния момент. „Севън Синърс“ спечели
наградата без външна намеса.
- Господи!
Такова усещане за полет. Красиво и зашеметяващо издигане
нагоре. Той сочи подиума с брадичка.
- Мисля, че е време да получиш наградата си.
Слага ръка на кръста ми и си пробиваме път между хората, но на
подиума се качвам сама и поемам статуетката от ръката на
водещия.
- Благодаря, сър.
Оглеждам присъстващите в залата и търся само едно лице. И това
не е лицето на някой конкурент. Търся неговото. И когато го
откривам, ме залива поредната вълна екстаз. Той се усмихва с онази
усмивка, която съм виждала само на едно място – в обърканите си,
откъслечни спомени от снощи. И е толкова блестяща, както си
представях.
Водещият ми кимва.
- За нас е удоволствие, госпожо Килгор.
Потискам чувствата, които са на прага да избликнат от гърдите ми,
и поемам към стълбите.
Маунт ме чака в задната част на залата със странен израз на
лицето.
Гордост.
- Поздравления, мадам Президент.


ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Маунт

Колкото и да ми се ще да прекарам пътуването към къщи,
включвайки Кийра в Клуба на любителите на секса на стотици
километри над земята, се налага да се занимавам с бизнес. Тя също
е заета с работа. Работим в тишина почти през целия път, като
спираме само за да хапнем. В моята организация очаквам от хората
си да работят здраво, но дори когато го правят, рядко срещам някой,
който да има същата работна етика като моята.
През цялата седмица обаче имах възможност да открия тези мои
качества в Кийра (когато става дума за работа, разбира се).
Бях глупак, когато си въобразих, че мога да я взема, да я изчукам и
да я задържа в малка кутийка или на рафта като играчка. Но какво,
по дяволите, ще правя с нея сега? Снощи бе... огромно изключение.
Когато се приберем в Ню Орлиънс, нещата ще бъдат каквито си
бяха. Няма други варианти.
Шегуваш ли се?
Това е онзи нагъл глас в ума ми. Ти си Лаклан Маунт. Ти
притежаваш златото. Ти създаваш правилата. Следователно можеш
да имаш всичко, което пожелаеш. А повече от всичко искам да чувам
как Кийра изрича името ми.


ЧЕТИРИДЕСЕТ
Кийра

 Няма да го погледна.
Няма да го погледна.
Няма. Да. Го. Погледна.
Провалям се и го поглеждам за стотен път по време на
безкрайното пътуване. Попивам с очи мъжа пред мен. Май съм
казвала „никога“ твърде често, когато става дума за Маунт, та вече
не искам да броя, защото всеки път нарушавам клетвите си.
Защо трябва да е такъв... какъвто е? Това е конфликтът, който не
мога да преодолея, нито да заобиколя. Докато траеше пътуването,
някак успях да се убедя, че ако беше различен, ако не беше какъвто
е, щеше да е различно и най-сетне щях да съм намерила мъжа, кой-
то да ми даде онова, което искам и от което се нуждая. Партньор.
Ала с всеки изминал час в самолета усещам как мракът около него
се сгъстява като буреносен облак и изсмуква онези отпуснатост и
лекота от тялото му, което ставаше все по-спокойно с всеки Божи
ден в Дъблин.
Искам да го преживея отново. Искам да се потопя в разликите,
които не оцених, докато бяхме там.
Но и това няма да имам.
Когато колесникът на самолета докосне пистата на „Лейкфронт“,
отново ще се превърна в това, което бях – Кийра Килгор, която има
да плаща дълг на Лаклан Маунт. Дълг до ушите. Тялото ми ще е
негово, ще го ползва, както си пожелае, в замяна на парите, дето му
дължа. Нищо няма да се е променило, но в същото време имам
усещането, че вече всичко е различно.
Заравям се в работа, изваждам всички записки, които направих
след обиколката в дестилерията, и пиша имейл на Дийгън Съливан,
като лично му благодаря и го каня да дойде в „Севън Синърс“, когато
пожелае, в случай че има повод да посети Ню Орлиънс. После
почвам да кроя планове за въвеждане на мерки за сигурност
възможно най-икономично, за да обсъдим наистина идеята за
туристически обиколки в дестилерията.
За първи път дори не се замислям какво би казал баща ми, като
чуе за това. Наградата с огромна кристална бутилка е
доказателство, че това, което правя с дестилерията, е правилно, има
голямо значение и е моя работа да изведа компанията на
следващото ниво по всеки възможен начин.
 Казвам си, че няма да докосна парите в банката, ако не е крайно
належащо, защото искам да си изплатя дълга. Но ако го направя?
Какво ще ме свързва с мъжа, седнал срещу мен? Нищо.
Само преди седмица при тази мисъл бих празнувала. Не, нещо не
е наред с главата ми. Не е възможно да се чувствам така странно.
Когато колесникът докосва пистата и скоро след това самолетът
спира пред хангара, съм се примирила с нещо по-ужасяващо от
всичко, преживяно досега.
Аз не мразя Лаклан Маунт.
Маунт тръгва пръв по стълбите и ми подава ръка, когато стига
долу. Преди да тръгнем, съблякох официалната рокля и си сложих
бяла блуза и джинси. Маунт не си направи труда да смени костюма
си. Смятам дори, че това е обичайната му униформа. Очаквам да
видя Белязания да ни чака, но Маунт крачи към отворената врата на
хангара.
- Закъснял ли е? Той никога не закъснява.
- V няма да дойде. Аз ще карам.
Влизаме в огромния метален хангар и съзирам бяла спортна кола.
- Леле! Това пък откъде се взе?
Маунт ми хвърля поглед през рамо, застава до един панел и
натиска кода до металната кутия.
- От колекцията ми.
Когато вратата се отваря, той вади ключа и пак я затваря. После
отваря багажника и аз правя крачка назад.
- Какво? Страхуваш се, че вътре може да има труп?
- Това шега ли беше? Правилно ли чух, че се пошегува? Нима е
възможно?
Преди Маунт да отговори, един от служителите на летището се
втурва и слага куфарите ни в багажника.
- Аз не се шегувам.
- Глупости – отвръщам просто защото не мога да държа устата си
затворена.
Присвива очи към мен и отваря вратата.
- Правилата са различни сега...
- Сега, след като се върнахме? Получавам това. – Настанявам се на
седалката и се изсмивам саркастично. – Не съм очаквала друго от
теб. Все пак трябва да поддържаш репутацията си, а никога не
 знаеш чии очи ни гледат тук.
Лицето му помръква. Извръщам поглед и се вглеждам в наградата
в скута си. Късче реалност, което ще запазя като доказателство, че
пътуването бе истинско.
Маунт затръшва вратата ми и обикаля колата. Когато сяда и
вкарва гневно ключа в таблото, осъзнавам, че съм казала истината –
дори и да искаше да бъде мъжът, когото видях в Ирландия, тук няма
да е възможно.
Моторът изревава в пълен синхрон с нрава на мъжа зад волана.
Оставя го да загрее няколко минути. Седим в напрегнато мълчание.
И после дава заден и изхвърчаме от хангара с бясна скорост.
Отправям взор през прозореца, но вместо да попивам с очи
гледката навън, както правех в Дъблин, не виждам нищо, докато
летим по познатите улици. Сто на сто Маунт нарушава
ограниченията за скоростта, но кое ченге ще го спре за превишена
скорост? Вероятно всички са на заплата при него.
Завиваме към Френския квартал, но вместо да тръгне по някоя от
задните улици, по които V обикновено ме кара, Маунт минава точно
през центъра на квартала към дома ни.
Дома ни? Не мога да повярвам, че използвах тази дума. Това не е
дом. И аз съм идиот да си мисля, че е нещо друго освен луксозен
затвор, какъвто си беше.
И не танцуваме в Дъблин. Маунт намалява пред знак СТОП, за да
минат неколцина пешеходци, отново натиска газта и рязко завърта
волана надясно.
- Мамка му! Какво, по дяволите?
Извива тялото си като арка над мен и настъпва пълна бъркотия.
Хората казват, че когато се случват лоши неща, времето тече
мудно, за да видиш как светът бавно се отваря и се разкрива пред
теб. Като на забавен каданс.
Но с мен не става така. Прозорецът от страната на Маунт се
пръсва на парченца. Разбирам само едно... болка. Той отново рязко
върти волана и главата ми се удря в прозореца. Колата се забива в
една улична лампа, огъва я и я срутва. Спираме.
Пук.
Пук.
 Пук.
Върху напуканото като мрежа на паяк предно стъкло се появяват
дупки. Опитвам се да поема дъх, но не мога.
- Кийра! – Ревът на Маунт бледнее и чезне, отнесен от потъващия
свят.
Примигвам два пъти, но клепачите ми натежават още повече.
Главата ми клюмва и пак опитвам да примигна.
Кога блузата ми е станала червена?
- Погледни ме! Кийра!
Опитвам да вдигна глава и да го погледна, но е прекалено тежка.
Той се мъчи да разкопчае колана, но в крайна сметка го изкъртва и
се навежда към мен. Когато вдига ръка към лицето ми... още
червено. Капе от ръката му.
Това... кръв ли е?
Мислите ми започват да потъват в мъгла.
- Остани с мен, Кийра. Моля те. Мамка му. Остани. С. Мен.
Чувам заповедта му, но думите му все повече заглъхват. Очите ми
бавно се затварят.
- Не! – Викът му е като лъвски шепот в пустинята.
Някой вдига главата ми и карам клепачите си да се вдигнат за
последен път, за един последен път. За секунда. Но е достатъчна, за
да зърна болката, яростта и пълния разгром в тъмния му поглед.
- Лаклан?
- Остани с мен. Няма да те загубя точно сега, мамка му, няма да
те загубя!
- Не мога да дишам.
Очите ми се затварят. В далечината вият сирени.
Лаклан Маунт крещи името ми и после... пълна тишина.