КНИГА ПЪРВА

Превод от английски език

Гергана Дечева
.
.
Оригинално заглавие Richer Than Sin
Превод Гергана Дечева
Редактор Петя Дочева
Коректор Ина Тодорова
Дизайн и илюстрация на корицата Златина Зарева
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2019
ISBN 978-954-27-2192-5
 ПРОЛОГ
***
ЛИНКЪЛН

– Аз съм против!
Всички обърнаха глави към двойната врата, през която влетях.
Зрението ми бе замъглено, което, без съмнение, се дължеше на
двете бутилки скоч, с които бях опитал да удавя факта, че тя се
омъжва за друг.
Защото един Гейбъл и един Рискоф не могат да бъдат заедно.
Ала това не означаваше, че щях да гледам как Уитни Гейбъл се
омъжва за някой си… друг… и да мълча като пън.
– Негодник! Как си позволяваш!
Уитни бе облечена в бяло, идеалната булка, ако не смятаме,
агресивното изражение на лицето ѝ. Вече крачеше с гневни
крачки обратно по пътеката към мен.
Дали в пиянския си делириум не бях преценил нещата
погрешно?
– Не можеш да се омъжиш за него. – Бях напълно сигурен, че
завалям думите, но не ми пукаше.
– Аз пък не разбирам как така си си помислил, че имаш право
на мнение. Разкарай се оттук.
– Мога да го купя и да го продам – продължих да бълвам думи.
Очите на Уитни горяха гневно.
– Не. Ме. Интересува. Защото не можеш да купиш мен.
Два чифта ръце ме сграбчиха иззад гърба и ме повлякоха назад
към изхода.
– Не прави това… – Думите ми увиснаха недовършени, защото
бях избутан надолу по стълбите на църквата.
– Ако още един път си позволиш да погледнеш към сестра ми,
ще те убия. Не ми пука колко пари има шибаното ти семейство.
Аса Гейбъл бе се надвесил над мен и крещеше в лицето ми, а аз
не изпитах и капка съмнение, че е напълно способен да го
направи, особено сега, когато бе облякъл военната си униформа.
А до него бе младоженецът. Мъжът, успял да продаде на Уитни
най-голямата лъжа на света, а тя се хвана на измислиците му.
Казвах си, че няма да го направи, че брат ѝ няма да ѝ позволи.
И бях сгрешил. Той би ѝ разрешил да се омъжи за всеки, който
не носи фамилията Рискоф. Младоженецът се изхили, но не каза
нищо.
Ако не бях фиркан като мотика, щях да се върна и пак да
опитам да я спра.
Днес той щеше да се ожени за нея, но аз не бях приключил с
Уитни Гейбъл.
Никога нямаше да мога да приключа с нея.
 ЛИНКЪЛН
***
Десет години по-късно

– Време е или да се напънеш, или да станеш от гърнето, момче.

Не може да се размотаваш цяла вечност. Не ставам по-млад, а ти
трябва да създадеш семейство и да имаш деца. Кръвната линия
Рискоф трябва да продължи, а на мен ми писна да те чакам.
Дядо ми предлага съветите си, сякаш някой му ги е искал, а
телефонът ми вибрира на масата между нас. Получил съм
съобщение. Провеждаме редовната си работна среща на верандата
с изглед към реката и пропастта над нея.
– Това няма нищо общо с разговора ни – плъзвам телефона си по
масата, пъхвам го в джоба и напълно пренебрегвам съобщението
от жената, с която се виждам от няколко месеца, и то доста
спорадично. Отварям папката с документи, които Комодора трябва
да подпише. Бизнесът е на първо място. И на последно. Винаги.
Така е в семейство Рискоф.
Всяка жена, която прекарва някакво време край мен, го знае,
както знае, че сутрешните срещи с дядо ми са задължителни.
Може и да съм наследникът на империя на стойност доста
милиарди долари, но Комодора все още държи юздите и всяко мое
решение трябва да бъде подписано от него. Дали това ме
побърква? Да. Имам ли избор? Не, защото такава е традицията в
семейството ми. Ние съхраняваме и продължаваме семейното име
и бизнес. На всяка цена. Това е част от задължението ми като
наследник на Рискоф.
– Но това, което има значение в момента, е да подпишеш тези
документи, за да оформим договора, да сключим сделката и да
изкараме още няколко стотин милиона преди края на годината.
Плъзвам папката с документите към него, притискам листовете
надолу, а вятърът ги повдига и те плющят по ръката ми. Всичко
това бе много по-лесно, когато дядо ми живееше в семейното
имение, но и на това се сложи край, когато обвини майка ми, че се
опитва да го отрови. Беше преди две години и тогава той се
премести в тази къща с изглед към реката. Сега трябва да влача
задника си километри нагоре по извитите тесни планински
пътища, та да стигна до място, на което дори няма нормално
покритие на телефона ми.
Често се питам дали Комодора купи това място само защото
Магнъс Гейбъл, смъртният му враг, купи разпадащата се къща в
съседство и дядо ми иска да го държи под око.
Дръж враговете си близо. Комодора има в себе си достатъчно
макиавелизъм, тъй че не е изключено и това да е мотивът му.
Все още не знам какво да мисля по въпроса за обвинението му,
че майка ми се е опитала да го отрови. Дали би направила такова
нещо, за да се отърве по-бързо от него и да сложи ръка върху
компаниите на холдинга? Би трябвало да мога да отговоря с
категорично „не“, а фактът, че не мога да го сторя, говори много
за семейството ми, за съжаление това обаче не е нищо добро.
Когато иде реч за милиарди долари, ничий мотив не бива да се
пренебрегва с лека ръка независимо дали хората имат една и съща
кръв, или име, или и двете.
Дясната ръка на Комодора, все още силна и загоряла от
слънцето, потреперва едва забележимо, когато прокарва пръст по
листовете и изчита всяка дума. Другата му ръка е отпусната върху
моторизирания му стол и разсеяно гали тъмната глава на кучето
му – порода чесапийк бей ретривър. Казва се Гус1. Подобно на
пушката, кучето е другото нещо, което винаги е до него, освен ако
Комодора извика:
1 Goose (англ.) – гъска. – Бел. прев.
– Гъсок, бягай! Патка, патка!
Тогава кучето се хвърля надолу по стълбите към реката и
изважда патката или това, което Комодора е застрелял.
Сега пушката е сложена встрани до стола му, най-вероятно да
заплашва Магнъс Гейбъл, когато двамата старци са се насъскали
отново един срещу друг.
Комодора минава на другата страница, прочита я и се пресяга
за писалката си „Монблан“. След като слага подписа си под
договора, вдига поглед към мен. Кафявите му очи са точно толкова
сурови, погледът – остър и проницателен, както в първия ми
спомен за него. Бях на четири, когато ме погледна така и ми каза,
че единствената ми цел и задача в този живот е да пазя името и
наследството на семейството.
– Добре си се справил с тази сделка. Гордея се с теб, момче.
После набутва договора в папката и хваща речния камък, който
използва вместо преспапие, та да не литнат документите за
сделка за стотици милиони.
– Благодаря, сър – пресягам се за документите.
– Още не сме свършили.
– Има ли нещо друго, което трябва да обсъждаме, преди да
занеса това в офиса и да направя един тон пари?
– Имаме да говорим. – Комодора се обляга на стола и скръства
ръце пред гърдите си, обли и големи като варел. Бялата му като
сняг коса и гъстата брада почти не помръдват, макар вятърът да
се засилва. – Тя се връща.
Ръката ми замръзва във въздуха, виси над документите, а
старецът изучава всяко мое движение, всяка моя реакция.
Макиавели до мозъка на костите.
– Моля? – питам много внимателно, макар че го чух кристално
ясно.
– Чу ме. Тя се връща и трябва да знам дали този път можеш да
контролираш разума си.
Слагам си маска на безразличие. Още един урок, научен от
стареца.
– Кой? – питам и наблъсквам в тона си колкото е възможно
повече незаитересованост. Печеля време, за да обмисля
получената информация. И няма никакво съмнение коя е тази
„тя“. За мен винаги е имало само една „тя“.
Комодора отпуска ръце, подпира лакти на масата и сплита
пръсти.
– Не ми играй тия кирливи номера, момче. Дяволски добре
знаеш за кого говоря. Чукай я, ако се налага, за да я извадиш от
кръвтта си, и после се захващай да работиш за новото поколение.
Няма да живея вечно и искам да знам, че тази компания няма да
отиде в ръцете на Харисън.
Въпреки всички милиарди долари зад гърба си Комодор Рискоф
още говори така, сякаш току-що е слязъл от военноморски кораб и
иска да се увери, че всички са го разбрали правилно. Съзнанието
ми препуска с милион километра в час и се опитва да разбере
какво, по дяволите, става. Ала от всичко, което дядо ми каза, само
едно има значение.
Тя се връща.
Уитни Гейбъл… Единственото момиче, което исках да видя как
върви в бяло към олтара. И тя наистина го направи. Но вървеше
към друг.
Преди десет години тя прецака живота ми по всички възможни
начини от мига, в който влезе в онзи бар…
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

Извикаха ме да се прибера у дома като някакво псе. И като един

от онези изпълнителни ретривъри, които Комодора използва да му
носят застреляните птици, аз пристигнах. Това обаче не
означаваше, че трябва да ми харесва. Кой двадесет и пет годишен
мъж, заработил солта си2, ще вдигне тутакси задника си и ще
затърчи към дома, щом дядо му щракне с пръсти?
2 В римски времена на войниците са им плащали в сол, понеже е била рядкост. – Бел.
прев.
Точно така, позна. Аз. Така правеха добрите наследници на
семейното богатство.
Ала не го правех само заради парите. Правех го, защото
Комодора бе заковал с чук и пирон в мозъка ми мотото на
семейството: Пази и брани наследството.
Така правеха Рискоф. Ние пълнехме ковчежетата с още повече
пари, много повече, отколкото заварихме, когато поехме
управлението, и после ги предавахме на следващото поколение.
Баща ми не вършеше никаква работа, поне доколкото разбирах
от отчетите, които получавах в Ню Йорк. Явно той прекарваше
много повече време с любовницата си, отколкото в офиса. От
последните съобщения ставаше ясно, че на Комодора му е
писнало. Според него бе крайно време да се върна в Гейбъл и да
оправя бизнеса.
Направих го, но… не бе нужно да ми харесва. Бях изпълнителен
и послушен наследник, ала това не предполагаше, че нямах право
да съм бесен. Което обяснява защо седях в един забутан бар извън
града и гледах недоволно текилата пред себе си.
Можех да се справя с каквато и задача да бе ми поставил
Комодора, но не бях готов да се върна в Гейбъл. Нямаше шанс. Ню
Йорк бе в кръвта ми, напредвах в компания, в която никой с моето
име не седеше в ъглов офис. Доказвах себе си и качествата си.
Гейбъл може и да бе родният ми дом, ала никога не бях се
чувствал добре тук. Беше изолирано място, обградено с най-
красивите планини, които съм виждал.
Градът обаче бе разделен.
Враждата между фамилиите Рискоф и Гейбъл бе легендарна. И
нямаше да свърши скоро. Всеки бе избрал страна, особено след
последния инцидент отпреди месец, когато Комодора купи
фермата на семейство Гейбъл на търг. Загубиха земята и къщата,
защото не си бяха плащали данъците навреме. Комодора нито
искаше, нито се нуждаеше от тази собственост. Просто му
харесваше да вземе нещо тяхно.
Един ден след търга къщата и цялата ферма изгоряха до основи.
Ченгетата не знаеха дали Комодора я е изгорил напук, или Гейбъл
са подпалили всичко, защото не могат да понесат факта, че
Рискоф притежават нещо тяхно.
Не знаех шибаната истина, а и не исках да я знам.
Единственото, което имаше значение за мен, бе, че не можех да
отида никъде в проклетия град, без хората да ме гледат. Всеки
знаеше кой съм и половината от тях ме мразеха. Анонимността, на
която се наслаждавах в Ню Йорк, бе свлечена от тялото ми в
секундата, в която излязох от частния самолет на компанията ни.
Пресегнах се към бутилката „Патрон“ и си налях още един шот.
Шумът в заведението се усили с още един децибел. Трябваха ми
три дни да намеря място, в което да седна, без някой да ме
погледне най-малко два пъти. С оръфаната бейзболна шапка на
„Ню Йорк Метс“, обикновената бяла тениска и съдраните джинси
на никого в кръчмата „При Мо“ не му пукаше кой съм. По принцип
бе кръчма, в която идваха мотористи, тръгнали към отсрещната
част на планината. Беше на склона от другата страна на шосето,
което водеше към имението, откъдето исках да си тръгна в мига, в
който прекрачих прага му.
Имението не беше нищо друго освен напомняне за
отговорността ми към семейството, която диктуваше посоката на
целия ми живот.
Бях самостоятелен мъж, но при положение че дядо ми
разпореждаше какво да се прави и какво не, бях страшно бесен.
 „При Мо“ бе идеалното място да се скрия, а тази вечер исках да
се насвяткам на спокойствие, та някак да започна да привиквам с
мисълта, че се налага да приема съдбата си. А за това щяха да са
нужни огромни количества текила.
Точно се канех да метна шота в гърлото си, когато вратата се
отвори и нахлулият вятър привлече вниманието на всички. В това
число и моето.
Ми. Ли. Бо. Же.
Косата ѝ бе черна като нощ. Устни – червени като греха. Тяло,
създадено да бъде докосвано от мъжки длани.
Боже!
Не бях пиян, но целят свят като че мина на ниски обороти и
всичко около нея забави движението си. Косата ѝ летеше около
раменете, когато влезе с решителна крачка. Сякаш някой
снимаше реклама с фотомодел и от нея се искаше да заеме
нужната поза. С тази разлика, че тя нямаше никаква представа
какъв ефект пръска около себе си.
Шумът от дърдоренето в кръчмата се стопи, понеже ченето на
всеки един мъж бе паднало до пода от мига, в който тя влезе. И
сякаш всички чакахме с нетърпение да вдигне глава.
И тогава тя набута нещо в чантата си и погледна нагоре.
Сериозно?
Наситени сини очи, които сякаш ме изритаха в корема.
Последва втори удар, когато тя присви устни, докато оглеждаше
бара, сякаш го притежаваше. Изправени рамене, изпъчени гърди,
вдигната брадичка. Тръгна към бара. Изражението на пълна
незаинтересованост бе заковано на лицето ѝ, с което успя да
изрита в топките всеки мъж в кръчмата. Жена с мисия.
Мамка му, кажи ми, че е не възбуждащо.
Увереността и силата ѝ се изливаха на мощни вълни, които се
разбиха в мен, когато седна през два стола, удари една
двайсетачка на бара и рече:
– Текила. Догоре. Веднага.
Прав бях, като казах, че жената има мисия. Горкият загубеняк,
който я бе вбесил. А огънят, едва прикрит и сдържан под
повърхността на безупречната ѝ кожа, бе най-съблазнителното
нещо, което бях преживявал от векове.
 Облегнах се на бара.
Никога не съм бил от мъжете, които биха позволили такава
възможност да мине и замине покрай тях. Плъзнах бутилката си
по бара към нея.
– Ето.
Когато обърна поглед към мен, сините ѝ очи ме стиснаха за
топките.
– Няма да спя с теб, ако си решил да ми купуваш пиене.
Да, стилът ѝ ми харесваше. През лицето ми мина сянка от
усмивка. За първи път, откакто дядо ми ми се обади да ми каже, че
е крайно време да заприпкам към дома.
– Не, причината няма да е точно тази. – Завъртях се на стола и
подадох ръка по навик. – Аз съм…
– Спести усилията си, градско момченце. Не е нужно да знам
името ти, за да пия от текилата ти. Така или иначе никога няма да
те видя повече. – С което всъщност ми спести любезността да се
представя.
А с тези думи поведението ѝ ми се стори още по-секси и исках
да ѝ докажа колко много греши. Имах истински талант в тая
област.
– Защо мислиш, че съм градско момче?
Тя погледна китката ми.
– Хубав часовник. – Сведе очи към обувките ми. – И това не са
кубинки за каране на мотор. Не си от този край.
Грешеше, но в същото време не бе и далеч от истината. Бях от
Гейбъл, но не може да се каже, че израснах точно в града. До
дванадесетгодишна възраст родителите ми ми наемаха частни
учители и после бях изпратен в пансион. Същото беше
положението за брат ми, но не и за сестра ми. Родителите ми
смятаха, че няма нужда от пансион, тъй като можеше да си хване
мъж в университета. За щастие, сестра ми вече трябваше да е
трета година в Йейл и мислеше повече за учение и бизнес, та не
се заглеждаше по богаташки копелета.
В мой интерес бе да запазя анонимността си и затова реших да
се съглася с нея. Кимнах, наклоних глава и огледах износените ѝ
ботуши, които бе обула в съчетание с къса пола от деним.
– А твоите ботуши са знак, че си от тези места, така ли?
 Вместо да отговори на въпроса ми, тя се изправи, опря крака в
долния метален кръг на високия стол на бара, пресегна се и
забърса една чаша за шот. Материята се изпъна на задника ѝ и
знаех, че не бива да гледам, но нямаше смисъл да водя битка,
която така или иначе вече бях загубил.
Боже, тази жена има всичко!
Седна и на мига наля текила направо от бутилката до ръба на
чашата.
– Родена съм и съм израснала тук и единственото, което искам,
е да се махна от тоя град. Стига вече. Писна ми.
Гледах как обърна текилата с отметната назад глава като
същински експерт и после удари чашата в олющения дървен бар.
Вниманието ми се закова върху отпечатъка от червилото ѝ по
чашата и вече знаех къде искам да видя този отпечатък в
комплект с червените ѝ устни. Пенисът ми отново се размърда, а
аз блокирах посоката, в която бяха тръгнали мислите ми. Нямах
никакво намерение да седя в бар за мотористи с ерекция като
тринадесетгодишен хлапак.
Отправих поглед към лицето ѝ, което хич не бе трудно. Всеки
път, щом я погледнех, виждах нещо различно. Този път забелязах
малката бенка над червените устни.
Мамка му, тази жена е великолепна.
Тя вирна вежда и осъзнах, че я гледам по-дълго, отколкото е
редно. Успях да се отскубна от магията ѝ и се опитах да си спомня
за какво говорехме.
О, да, точно така. Иска да се махне от Гейбъл.
И ето как станахме двама желаещи, а аз бях пристигнал едва
преди няколко дни.
– Къде би отишла?
– Няма значение. Никъде не мога да ида, все още. Вързана
съм. – Тя понечи да каже още нещо, но после поклати глава и
млъкна.
Не знам защо, но исках да кажа на това момиче, че бих я завел,
където поиска. Ала не го сторих.
– Не могат да те вържат истински никъде. Човек има избор. Ти
имаш.
Сините ѝ очи пак се приземиха в моите и, кълна се, някой
изсмука въздуха от стаята. Никога през живота си не бях
преживявал толкова силна химия.
– Може би ти имаш избор. Тази вечер обаче всичките ми
планове отидоха по дяволите. Единственото хубаво в това? Току-
що се отървах от осемдесет и пет килограма боклук.
И другото ми предположение се оказа правилно. Някой задник
се е опитал да се подиграва с това момиче.
Той губи. Аз печеля.
Тя хвана гърлото на бутилката и си сипа още една пълна чаша.
И този път, вдигайки чашата до устните си, прикова очи в моите и
не ги отмести, докато изливаше течността в гърлото си. През
следващите десет секунди изгубих способността да формулирам
цяло изречение тъкмо когато някакво лайно се настани на бара до
нея.
– Най-сетне си разбрала, че оня задник чука всичко, дето се
движи. Заряза ни като кофти навик в мига, в който му се отвори
възможност да пробие. Не бива да се изненадвам, че е зарязал и
теб, при положение че всяко момиче в Лос Анджелис иска да
седне на пениса му.
Жената погледна задника през рамо, тялото ѝ се скова.
– Начукай си го, Дейв.
– Предпочитам да го начукам на теб, бейби. От години чакам да
ми се отвори възможност да барабаня по сладкото ти дупе.
– Не става. Няма шанс!
Явно тия двамата имаха някаква история и реших да не се
намесвам, но когато ръката му се стрелна към нея и обви лакътя ѝ,
скочих от стола.
– Не те е молила да я пипаш, тъй че ръцете далеч от нея!
Вниманието на Дейв временно се отклони към мен, Блу скочи от
стола и взе да го блъска в гърдите с юмруци.
– Никога повече да не си ме докоснал, кучи… – започна да
крещи, но млъкна, когато той я бутна назад и тя полетя върху
стола.
О, не, няма да стане така, мамка му!
– Никога не слагай шибаните си ръце върху жена, ако не ти е
позволила, лайно такова. – Протегнах ръка, помогнах ѝ да се
надигне и застанах между него и нея. – Стой зад мен. – Нещо
пробяга в погледа ѝ и тя понечи да говори, но я прекъснах. –
Безопасно е – казах ѝ.
Чу се шум от натрошено стъкло, завъртях се и видях как Дейв
хваща една счупена бирена бутилка. Може и да бях израснал с
много пари, но това не означаваше, че не се е налагало да се бия в
пансиона, за да оцелея, и да се браня, ако исках някой да ме
уважава. Още в началото на пубертета се бях научил как да
понасям удари, както и да ги раздавам.
Дейв размаха счупеното шише пред лицето ми, спрях го с ръка
и после го фраснах в корема. Бутилката се разби на пода на ситни
стъкла, а Дейв се стовари на колене като пън. Краката на десетки
столове изстъргаха по циментовия под, защото останалите
мотористи бяха забелязали и скочили.
И знаеш ли какво друго бях научил? Кога да отстъпя.
Обърнах се към момичето.
– Махаме се оттук.
Тя кимна бързо с глава, сините ѝ очи отскочиха някъде зад
рамото ми, а после плъзна ръка в моята.
–Да вървим.
Преплетох пръсти с нейните и бързо се отправихме към задния
изход. Тя вървеше плътно зад мен, когато бутнах вратата и
излязохме в прохладната пролетна нощ.
– Нямам кола.
– Джипът ми е точно тук.
Бях взел ключовете от една от колите, които използваха в
имението и обикновено прибираха в гаража. Вратата на бара се
затръшна в стената и някой изскочи след нас. Обърнах се и на
мига застанах като щит пред нея, но бях прекалено бавен да
предпазя лицето си и юмрукът му се стоварва върху скулата ми.
Пуснах ръката ѝ, за да го фрасна в челюстта. Кръвта бучеше във
вените ми. Гледах го как се олюлява назад.
– Това не е приятна гледка. Никак не е приятна.
Дрезгавият ѝ глас някак проби през мъглата от помпащия в
системата ми адреналин.
– Но беше секси.
Мъжът пак тръгна към мен и аз реших да го довърша с ъперкът.
Той изстена силно и се свлече на колене. Направих крачка към
него, готов да продължа да го бия, но една ръка се уви около
моята. Погледът ѝ ме умоляваше.
– Да вървим. Този тук не си заслужава. Никой от тях не си
заслужава.
Да си тръгна и да го оставя там, бе най-лесното решение, което
бях взимал. След две минути бяхме в камиона и излизахме от
паркинга с бясна скорост и много шум, а гумите хвърляха чакъл
навсякъде около нас.
– Ужасно съжалявам. Всичко е по моя вина.
Погледнах лицето ѝ, но то бе скрито в мрака. По тия пътища
нямаше улично осветление, което да разпръсне мрака пред нас.
Само предните фарове на джипа пробиваха черния път към града.
– Не му беше позволила да те пипа, та бих казал, че вината е на
Дейв, който и да е той. Искаш ли да ми кажеш за какво става
дума?
– Не, не искам да мисля за това. Не и тази вечер. Всъщност
изобщо не искам да мисля за това. Просто искам да забравя
цялата тая каша.
– Къде искаш да те оставя? – Беше ми крайно неприятно да ѝ
задам този въпрос, защото не исках да я оставя никъде. Все още
не. Особено ако трябваше да я оставя в апартамента на приятеля
ѝ, понеже едва ли бе имала време да се изнесе.
– Никой никога не се е застъпвал за мен. Никога.
– Това не беше кой знае какво.
Тя се извърна към мен.
– За теб може да е нищо, но не и за мен. За мен беше всичко.
Чух как коланът на седалката изщрака и погледнах към нея.
– Какво правиш?
Тя се премести бързо до средата на седалката.
– Казвам благодаря. – И притисна устни към бузата ми.
Ако я оставех тази вечер, знаех, че никога повече няма да я
видя, и при тази мисъл нещо в стомаха ми се сви.
Имаше само едно място, на което исках да я заведа – с мен. И не
в имението. Никога в проклетото имение – онова място
изсмукваше живота от всяко човешко същество още в мига, в
който прекрачеше прага.
Забелязах отбивка малко по-напред и паркирах. Пуснах
осветлението в купето. Гърдите ѝ се повдигаха тежко, сините ѝ
очи бяха вперени в моите.
Кръвта ми, вече кипяща от боя в бара, се сгорещи с още близо
сто градуса. Видях същата похот и в нейните очи. Искаше ме.
Имах достатъчно опит да разбера кога една жена ме желае.
И тя казва, че иска да забрави? Не мога да се сетя за по-добър
начин да изпълня желанието ѝ.
Обърнах се към нея.
– Ако искаш да ми благодариш, ме целуни наистина.
Очите ѝ се разшириха, пое рязко дъх. За миг си помислих, че
може би съм я притиснал твърде много, ала вместо да се плъзне
назад към мястото си, тя се притисна към мен.
– Обикновено не го правя и вероятно изглеждам лесна… но...
– Това не те прави нищо друго освен идеална.
Едва разпознах дрезгавия си, почти ръмжащ глас, стиснах я за
бедрата и я метнах в скута си. Устата ѝ се залепи за моята по-
скоро с въодушевление, отколкото с обиграност, а това ме разпали
още повече. Зарових пръсти в косата ѝ, с другата си длан обгърнах
тила ѝ и наклоних главата ѝ, та да я целуна по-дълбоко. Да взема
повече, да вкуся повече.
Тя бе огън, жега, аромат на диви билки с дъх на задаваща се
беда.
И аз я исках. Цялата. Исках всичко от нея.
Тя бутна шапката от главата ми и се хвана за тила ми, целуваше
ме с глад, какъвто не бях чувствал от години.
– Желая те. – С огромно усилие се отделих от нея при думите,
които тя прошепна като дъх.
Дори не заех името на момичето. Но не можех да я чукам в
кола. Погледът ѝ стана остър и суров.
– Не се отказвай точно сега, градско момче.
– Не тук. И двамата заслужаваме повече.
Наложи се да положа огромни усилия да я вдигна от себе си, но
не ѝ позволих да се отдалечава на повече от милиметри от мен.
Прегърнах я, сгуших я към себе си и наведох глава да усетя отново
вкуса на устните ѝ.
Мамка му! Като наркотик е! Трябва да я имам.
– Знам къде можем да отидем.
 Не пътувахме много до ловната къща и имахме дяволски късмет,
че успях да запазя управлението на колата и да не допусна да се
обърнем в някоя канавка, защото бях толкова разсеян и мислех
само за момичето до себе си.
Тя бе тиха, но не отдръпна ръка от бедрото ми. Връхчетата на
пръстите ѝ вероятно биха могли да прогорят дупки в джинсите
само от топлината на докосването им. Когато спрях пред малката
къща, тя ме погледна и в изражението ѝ разчетох колебание.
– Преди да влезем, искам да знаеш нещо за мен и искам аз да
знам нещо за теб.
Мисълта, че може да промени решението си, ме убиваше, но
кимнах и се подготвих за варианта да пожелае да я закарам у тях.
– Никога не правя такива неща. Знам, че момичетата, които си
лягат с непознати, винаги казват така, но искам, нужно ми е, да
знаеш, че аз казвам самата истина. – Трескавият ѝ тон ми
подсказваше колко е важно за нея да ми изясни тези неща. – Не
съм курва, не съм лесна, не съм вятърничава.
– Спри – рекох. – Просто спри. – Червените ѝ устни се затвориха
и тя преглътна. – Желая те. Желая те от мига, в който влезе през
онази врата. Защо, по дяволите, да мисля лошо за теб, след като аз
самият правя същото? Не е нужно да се обвиняваме и съдим, става
ли? Вярвам ти.
Тя изучаваше лицето ми, сякаш се опитваше да разбере дали я
заблуждавам само за да я чукам, но истината бе, че всяка моя
дума бе искрена. Двойният стандарт си е на лице, пък и се
прилага много успешно към всичко друго в живота. Баща ми беше
истинско доказателство за този безспорен факт, но моето виждане
по въпроса бе малко по-различно.
– Добре – каза и кимна.
– Сега, какво искаш да знаеш за мен. – Тя мълчеше. – Питай
каквото искаш.
– Не си сериен убиец, нали? – Сключи вежди и изведнъж
разбрах, че въпросът е напълно сериозен.
– Не – поклатих глава и смехът ми отекна в купето на камиона.
– Защото, ако си и ако ме убиеш, ще се върна и ще те
преследвам като дух и няма мира да ти дам. Може да съм малка,
но ще бъда бясна и зла.
 – Напълно ти вярвам – рекох и за първи път усетих как
усмивката разпъва ъгълчетата на устните ми. – Кълна се, че не
съм сериен убиец. Застрелвал съм няколко сърни като по-малък,
но това е всичко. Нямаш причина да ми вярваш, но си в
безопасност. Тази вечер няма да се случи нищо, което не желаеш
или за което не ме помолиш.
Колебанието ѝ ми казваше много повече от каквито и да било
думи, които можеха да ми разкажат. Това бе нещо напълно
нетипично за нея. Тя не си тръгваше със случайни мъже от
баровете и предполагах, че ако не бе скъсала с приятеля си,
нямаше дори да е в бара.
– Добре, защото аз съм царицата на лошите решения и не искам
това да е едно от тях.
– Всичко е наред. Давам ти думата си на… – Бих казал Рискоф,
но се спрях в последната секунда. Веждите ѝ отскочиха нагоре.
– Думата си на какъв?
– Думата си на мъж, който би се подложил на риск да го
пребият, задето някой се е отнесъл непочтително с жена.
Това бе първото, дето ми хрумна, и бе самата истина. Комодора
би ме убил, а майка ми би ме заровила жив в земята –
единственото нещо, за което бяха на едно мнение.
Тя погледна през предното стъкло на джипа.
– Това място твое ли е?
Кимнах и загасих двигателя. И за да продължа да пазя
самоличността си далеч от разговора, не ѝ казах, че това е ловна
къща, която принадлежеше на семейството от десетилетия. Беше
нормална къща, нищо кой знае колко екстравагантно, тук се
чувствах много по-добре, отколкото в имението.
Не усетих колебание в гласа ѝ, но все пак исках да съм сигурен,
че наистина го иска. Извадих ключа от таблото.
– Сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си?
Тя поклати глава с усмивка и тялото ми завибрира, сякаш бях
шмъркал кока или си бях инжектирал нещо много силно.
Слава Богу!
Но не го казах на глас. Вместо да изрека облекчението си, я
уверих:
– Ти си нещо напълно различно, Блу. – Не знаех защо реших да
ѝ дам това име, но се търкулваше от езика ми така лесно.
– Аз съм никоя – рече и погледна встрани. – Но тази вечер искам
да забравя и за това.
Пресегнах се и погалих бузата ѝ с палец.
– Не си никоя. Не ми е нужно да знам името ти, за да вярвам в
това. Но ако искаш, тази вечер ще те накарам да забравиш това,
което те изпрати в оня бар.
Тя вдигна очи към мен.
– Точно това искам. И ако може веднага.
Обърна се към мен, преметна крака си през скута ми и ме
възседна. Тялото ѝ буквално трепереше от потребност. Никога
досега, нито една жена не бе ме искала така силно, без да знае
кой съм. Гащите им обикновено се въргаляха по пода, като
разберяха фамилното ми име, но това момиче просто гореше за
мен.
Само заради самия мен.
И осъзнавайки това, имах чувството, че и цяла бутилка не би
могла да ме напие така. Устните ни се сблъскаха, целувката ѝ бе
гладна и отчаяна. Отговорих ѝ със същото. Каквото и да
изпитваше в момента, аз се хранех от него, поглъщах чувствата ѝ,
усещанията ми бяха още по-силни и ярки.
След доста време откъснах устни от нейните.
– Трябва да влезем вътре. Първия път, когато те чукам, няма да
е в камион. Просто няма да стане.
Тя понечи да спори, но ръката ми бе вече на дръжката на
вратата. Измъкнах и двама ни от колата и я понесох към входа.
– Може и да си градско момче, но не се държиш като тях. –
Стискаше раменете ми.
Усмивката отново притегли устните ми нагоре, докато я плъзвах
по тялото си пред вратата и я слагах да стъпи на краката си.
Нямаше начин да не усети огромната подутина между бедрата ми,
която си беше там от мига, в който ме възседна в колата.
– Радвам се, че одобряваш.
Обърнах се към вратата и осъзнах, че шибаният ключ не е в
мен. Но пък знаех къде е резервният.
– Изчакай секунда – минах встрани и вдигнах един покрит с мъх
камък под средния прозорец.
 – Изгубил си ключа?
– Някъде из джобовете ми е, а не искам да губя време да ровя. –
И това не беше съвсем лъжа. Много добре знаех къде е ключът ми,
но нямаше начин да ида чак до имението да го взема.
– Прав си.
Когато отключих вратата, я вдигнах на ръце, минах с нея през
прага и затворих вратата с ритник. Вместо да се занимавам да
включвам осветлението в хола, я занесох направо в спалнята и
внимателно я пуснах да стъпи.
Тя застана пред мен.
– Променила си решението си?
Тя поклати глава и притисна длани към гърдите ми.
– Не очаквах да си толкова твърд!
– Идея си нямаш. – Направих крачка напред, плъзнах коляно
между леко разтворените ѝ крака, сложих длан на талията ѝ и я
притиснах към себе си, за да усети колко точно.
Очите ѝ пламнаха, но все още виждах колебанието ѝ.
– Нищо няма да се случи, ако не го поискаш.
– А ако искам всичко?
– Ами тогава ще получиш всичко.
Обхванах задника ѝ и я обърнах с гръб към леглото. Повдигнах я
и я сложих да легне, последвах я на леглото и облегнах част от
тежестта си върху нея. Тялото ѝ ме обгърна като в люлка и не
можех да спра да мисля как искам повече.
Повече контакт, повече гола кожа. Повече жега в сините,
изучаващи ме очи.
Тя вдигна ръка и я плъзна по скулата ми.
– Лошо те удариха.
– Усещам само теб. – Пенисът ми се вдърви, докато се
притискаше към центъра ѝ.
– Не се шегувах, когато казах, че никога преди не съм правила
такова нещо – рече изневиделица и аз отметнах глава назад.
– Девствена ли си? – Тялото ми застина.
– Не, не. Исках да кажа, че никога не съм преспивала с някого
за една вечер. – Извърна глава встрани, сякаш не смееше да ме
погледне. – Господи, звучи като отвратително клише.
Сложих два пръста под брадичката ѝ, за да я накарам да ме
погледне.
– Помниш ли какво ти казах? Никой няма да съди никого. И
наистина го мисля. Не помня някога да съм искал друга жена
така, както искам теб.
Топлина подпали синьото в очите ѝ.
– Тогава може би няма да е зле да спрем с приказките.
Това момиче, което и да беше, бе огън и невинност в едно,
смесени по възможно най-опасния начин. Инстинктът ми да я
пазя воюваше с желанието ми да я съблека на мига и да заровя
пениса си в нея.
Всяко чувство, което сякаш изтегляше от душата ми, бе ново и
така различно. Не знаех какво, по дяволите, става тази вечер, но
вярвах, че неслучайно аз и тя се оказахме в един и същи бар.
Имало е причина да се случи. И каквато и да е била причината, тя
ни доведе тук. Нямаше да пропилея шанса си.
Обхванах главата ѝ с длани и погълнах отново устните ѝ. Бяха
меки и гладки и се целуваше, сякаш се опитваше с все сили да
укроти и прикрие глада си.
Нямах търпение да подклаждам този глад, докато няма да има
друг избор, освен да гръмне в ръцете ми. Това щеше да е най-
красивата вечер в живота ѝ.
Може би щеше да забрави какво бе я отвело до бара, но никога
нямаше да забрави мен.
И ако съчетанието между двама ни се окажеше експлозивно,
както се надявах, това нямаше да е само за една нощ. Щях да
имам поне една причина да се усмихвам при мисълта, че съм се
върнал в града.
Дърпаше тениската ми и после я измъкна през главата ми.
– Красив си – рече, гласът и бе насечен, докато гледаше гърдите
ми.
– Не красивата си ти.
Сините ѝ очи ме пронизаха. Всичко, което бе ми тежало –
очакванията, напрежението, гневът, всичко изчезна, сякаш
никога не е било.
Остана само тя. Тя с мен. В тази нощ.
Дърпахме дрехите си като полудели. Тениската ѝ се плъзна по
тялото и видях разкошните ѝ гърди и перфектни зърна. Пенисът
ми едва се побираше в джинсите, искаше само едно – да е в нея.
Колкото и да ми се искаше да я изчукам на секундата бързо и
здраво, в същото време исках да съм внимателен с нея. Някакъв
вече я бе прецакал и не исках да се отнасям зле с нея.
Дръпнах надолу полата ѝ и вдишах аромата ѝ.
– Мокра си, нали, Блу?
– Ти си виновен. Ти го направи. Аз…
– Ти какво?
– Аз никога… не и така.. Толкова бързо. Толкова… всичко.
Накъсаните ѝ думи ме поразиха – изпитвах победоносно
задоволство и същевременно непосилно чувство за притежание.
Каквато и идея и цел да бях имал, когато я доведох тук, сега
всичко се промени. Исках да я пристрастя към себе си. Исках да
умира за мен. Исках да съм единственият човек, който може да я
накара да се чувства така.
И дори не знаех името ѝ. Това бе толкова възбуждащо усещане,
едва ли някой би го разбрал, но за мен бе абсолютният
афродизиак. Не ми беше нужно да знам името ѝ, та да съм
сигурен, че я искам повече, отколкото някога бях искал нещо в
живота си.
Може би беше адреналинът.
А може би и потребността ми да заявя, че притежавам поне
едно-единствено нещо в този град. Но на каквото и да се дължеше,
нямаше значение.
Плъзнах се по тялото ѝ и свалих бикините ѝ. Тя се изви към мен
и вдишах аромата ѝ.
Не бе излъгала. Беше мокра и от начина, по който повдигаше
бедрата си към мен, знаех, че умира да ме усети, както едва
издържах и аз.
Колко време е минало, откакто някой се е погрижил за
потребностите на това момиче? Тутакси възпрях въпроса, преди
съзнанието ми да започне да търси отговори.
Колкото и време да бе минало, нямаше да помни никого преди
мен.
Впи нокти в раменете ми, докато палецът ми се плъзгаше по
най-сладкото пиче, дето бях виждал. Тялото ѝ трепереше.
–Така бързо реагираш на мен. Толкова мокра. Мамка му,
толкова секси.
Тя понечи да отговори, но това, което излезе, бе нещо средно
между скимтене и стон. Най-накрая наведох глава и плъзнах език
по горещата влага между краката ѝ.
– О, Господи! Направи го пак!
Тайно подозирах, че макар и да не беше девственица и че бе
дошла с мен тази вечер, без да ме познава, тя не бе ме излъгала,
когато каза, че не прави такива неща. И това ме задължаваше да
направя вечерта незабравима.
Тялото ѝ откликваше така леко, мускулите ѝ се стягаха, главата
ѝ – отпусната назад, а аз я поглъщах, сякаш това бе последното ми
ядене в живота. Тя се гънеше пред устата ми, стенеше, докато
виковете ѝ изпълниха малката къща и влагата ѝ изригна на езика
ми.
Мамка му, напълно невероятно!
Прoкарах пръст по влажните ѝ извивки. Обожавах начина, по
който тялото ѝ потреперваше, когато я докосвах.
– Искам те. Веднага.
Закова поглед в моя и леко разтвори крака.
– Какво чакаш?
Невинността ѝ, примесена със смелите ѝ думи, бе най-
опияняващото нещо на света. Нямах никакъв, никакъв шанс да ѝ
устоя дори да исках.
Оттласнах се от леглото и разкопчах джинсите си. Когато
пенисът ми изскочи свободен, очите ѝ се ококориха.
– Мили Боже! – Приглушеният ѝ глас звучеше като молитва, а
аз се почувствах като най-големия късметлия на света.
Хванах пениса си и дръпнах силно. Сините ѝ очи се заковаха на
връхчето и колкото и силно да желаех да усетя устните ѝ там, по-
силно бе желанието ми да съм в нея. Извадих портфейла си и
намерих презерватив. Разкъсах опаковката със зъби и после
поблагодарих на Бог, че кондомът остана здрав – бях дръпнал
твърде настървено.
Тя следеше всяко мое движение, докато го слагах, и ми се щеше
да ѝ кажа, че може да помогне, ако има желание, но вместо това
се разтопих в топлината на очите ѝ. Същата топлина, която
излъчваше и тялото ѝ.
 – Готова ли си?
– Побързай – кимна тя.
Приведох се над нея. Обожавах мекотата на прелестните ѝ
извивки. Не приличаше на онези дървени пръчки из клубовете на
Ню Йорк – само кокали, облечени в черно.
Тя ме хвана за раменете и тазът ѝ се повдигна към пениса ми,
опита да си го вкара. Стиснах зъби. Имах чувството, че целият ми
контрол и самообладание ще се счупят всеки миг.
Нагласих се пред отвора ѝ.
– Няма връщане назад, Блу.
– Не искам никъде да се връщам. Искам това.
В мига, в който последната сричка излезе от устата ѝ, тласнах
напред.
И съзнанието ми се изпразни. Напълно. Усещането на тясната
топлина около пениса ми ме накара да забравя за всеки друг път,
в който бях правил секс. И после всичко бе заменено с усещането
за нея.
Тялото ѝ се впи в мен, после отпусна мускулите си и ми позволи
да вляза. Не беше девствена, но бе толкова тясна, че я усещах
почти като девственица. От гърлото ми излезе неочакван за самия
мен стон на границата на ръмжене, с който бе разбудено
чувството ми на притежание.
Ноктите ѝ се забиха в раменете ми.
– Не знаех, че е възможно да е толкова хубаво – рече.
Аз пък не знаех какво лайно бе я чукало досега, но до сутринта
нямаше да си спомня за него. И двамата нямаше да помним какво
е да си с друг човек, ако успеех да я чукам, както бях намислил.
Изтеглих се назад и тласнах пак. Бедрата ѝ се движеха нагоре
да ме посрещнат. И пак, и пак, тласках и помпах в нея, докато тя
започна да се мята и пищи. Отне ми цялата останала воля да не
спра. Да не губя ритъма си.
Продължих да я чукам, докато свърши толкова силно, та за
малко да свърша с нея.
– О, Господи! – прошепна и тялото ѝ взе да се отпуска, когато
най-сетне си позволих да свърша.
Оргазмът ме разкъсваше право през топките и дълго след това,
докато пенисът ми още пулсираше в нея, я гледах с изумление.
 Какво, по дяволите, се случи току-що? В каква магия ме
оплете това момиче? И по-важният въпрос – коя е тя?
Трябваше да разбера. Защото, ако някой бе ми казал, че е била
пусната в оня бар да вземе ума ми и да ме накара да направя
каквото е нужно само, за да я вкуся отново, щях да му повярвам.
Бях правил доста секс, доста добър секс. Великолепен секс.
Но… Боже… нищо не можеше да се сравни с това.
Тялото ѝ бе отпуснато, сякаш ръцете и краката ѝ отказваха да
се движат, когато се изтеглих от нея. Не можех да не се усмихна.
Един мъж винаги се чувства страхотно, когато оргазмът, който е
дал на момичето, го разтърсва до безсъзнание.
Тялото ми, изтощено и изсмукано от енергията, която бях
изразходил през последните няколко дни да се разправям с хора,
дето умеят само да нападат и критикуват, искаше само едно – да
спи, преди да я вкуся отново.
Погрижих се за презерватива, пъхнах я под завивките и я
обгърнах с тялото си. Нямаше да ѝ позволя на сутринта да си
тръгне, преди да узная името ѝ и кога мога да я видя отново.
Може би започвах да откачам, но всичко това приличаше на
някаква вселенска намеса, на дългата ръка на съдбата.
Посегнах към нея два пъти през нощта с очакването сексът да
не е така добър, както първия път, но и тук грешах. Беше по-добър.
Тялото ѝ бе в унисон с моето, в пълнен синхрон. Яздеше ме, докато
свърших, и това бе най-красивото нещо, което бях виждал и
преживявал. Третия път я чуках отзад, заровил ръка в косата ѝ.
Станеше ли дума за това момиче, инстинктът ми за притежание
излизаше от контрол. Не бе нужно да знам името ѝ, та да съм
сигурен, че е предопределена за мен.
Потопих се в съня със заровени в косата ѝ пръсти.
Когато след няколко часа отворих очи, леглото бе празно.
Скочих и се огледах. Нямаше я. Не, нощта ни не бе сън. Не бях си
въобразявал, мамка му, истина беше.
После чук стъпки по скърцащите дъски във всекидневната.
Мамка му, измъква се.
Не само че нямаше начин да я пусна да си иде, преди да
разбера коя е, но и нямаше как да се прибере у дома без кола.
Хукнах. Изобщо не си дадох труд да си нахлузя джинсите.
 – Здрасти…
Тя рязко извърна глава към мен. Бе напълно облечена,
застанала до вратата, но не гледаше към вратата, а към снимка
под един ловен трофей и антикварна пушка. На снимката бяхме
аз, баща ми и дядо ми. Ала вместо спокойната усмивка на
доволство, на която се наслаждавах за последен път снощи, съзрях
ужас на лицето ѝ.
– Добре ли си?
Тя започна да отстъпва назад, спъна се в ботушите си и хавана
дръжката на вратата.
– Ти… ти си… Линкълн Рискоф. Нали?
Изражението ѝ почти кънтеше като ехо в ужаса, който се
долавяше в гласа ѝ. Никоя друга жена не ме беше гледала така.
Обикновено, когато научеха името ми, скачаха отгоре ми толкова
бързо, че едва успявах да реагирам, та да ги разпъдя.
Вирнах брадичка.
– Да. И?
– Мамка му.
Тя се наведе, грабна ботушите си и едва не изкърти вратата от
бързане да побегне. Беше насред пътечката към къщата, когато
смогнах да изляза на верандата.
– Чакай!
Тя ме погледна през рамо, спъна се, изпусна единия си ботуш,
но не се наведе дори да го вземе. Просто побягна.
Мамка му.
 УИТНИ
***
СЕГА

Десет години. Точно токова бяха минали, откакто за последен

път видях табелката „Добре дошли в Гейбъл“, когато я подминах,
изпълнена с разкаяние, в сватбената си лимузина.
Не мога да кажа точно колко пъти бях мислила да се върна.
Сто? Хиляда? Някъде по средата може би. Представях си как го
правя в спортна кола с коса, прибрана под копринен шал като
Грейс Кели, или може би в джип с шофьор.
Никога обаче не бях си представяла, че когато това стане, ще
съм в междуградски автобус. Жената до мен хърка толкова шумно,
та чак се събужда от собствените си ужасяващи звуци. Главата ѝ
се люшка във всички посоки и бърше лигата от крайчеца на
устните си.
– Какво пропуснах? – пита и се навежда през мен да погледне
през прозореца към автогарата пред нас.
– Нищо – отвръщам. Нахлупвам ниско бейзболната си шапка и
нагласям слънчевите очила, надявайки се да прикрия насиненото
си око, защото гримът със сигурност вече се е изтрил.
Слава Богу, не ме е разпознала. Вярвам, че колкото и скапан да
е късметът ми, все ще ме опази, докато сляза от автобуса, и
жената изобщо няма да разбере до кого е седяла през безкрайно
дългото пътуване от Лос Анджелис.
Когато слязох от задната седалка на черната лимузина преди
десет години, само един от двама ни бе известен – Рики Ранго,
изгряваща рок звезда, когото всички смятаха за бъдещия нов бог
на рока.
Сега той е два метра под земята, а известната съм аз –
прословутата Черна вдовица, която го уби.
Или поне така казват.
Знам истината, ала никой не се интересува от тривиални неща
като истината. Падането от съпруга на рок божество до най-
мразената жена в Америка бе доста тежко, понатъртих се, когато
ме метнаха на каменистото дъно, и, честно казано, имам късмет,
че успях да изляза жива от Лос Анджелис.
Гумите на автобуса пищят, когато намалява скоростта и спира,
а това променя посоката на мислите ми. Време е да спра да мисля
за това, от което бягам, да го загърбя, ако изобщо е възможно.
Готова съм да мисля за това, към което бягам. Просто никога не
бях си представяла, че един ден отново ще бягам към Гейбъл –
там, където прекарах толкова много години и откъдето отчаяно
копнеех да се махна.
Сега обаче всичко се е променило. Искам само едно –
обикновен, тих живот. Нещо нормално. Далеч от папараците и
обвиненията. Далеч от вината и страха. Надявам се Гейбъл да е
моят рай, моите спокойствие и сигурност, но не си правя кой знае
какви илюзии.
Поглеждам през прозореца, очаквайки да видя старото дървено
депо, но сме от другата страна на града. Пред погледа ми се
издига стъклена сграда – твърде нова, та да се впише в
историческия чар на града, но съмнение няма – встрани от
терминала стои огромна табелка – Автобусен терминал „Рискоф“.
Рискоф.
Това е една от основните причини да се съмнявам, че изобщо ще
намеря спокойствие тук.
В мига, в който наближихме града, сърцето ми взе да подскача в
откачен ритъм, сякаш играеше някаква своя аеробика, а кожата
ми се оказа твърде тясна за тялото ми. Сякаш всяка частичка от
съществото ми знаеше, че съм близо до него.
С огромни усилия на волята регулирам дишането си и се
опитвам да погледна името на табелата, без да изпитвам каквото и
да е.
Провалям се.
Затова решавам да гледам буквите, сякаш името ще ми помогне
да намеря вътрешна сила, някакъв незнаен за мен резерв, който
не съм използвала в битките срещу пресата и гневните фенове.
Естествено, че автобусният терминал ще носи името на
семейството им. Така е в тон с всичко останало в този град,
белязано с дълбоко гравирани букви върху почти всичко тук.
Болницата, която е само на около миля по-нататък.
Съдебната зала, заемаща половината от централния площад.
После „Банка Рискоф“ – на две пресечки, съвсем близо до
„Галерия Рискоф“.
И, разбира се, най-старото предприятие, основата на всичко –
„Рискоф Тимбър“3.
3 Timber (англ.) – дървесина. – Бел. прев.
Единствено градът не носи името им. Убедена съм, че предците
ми още се усмихват от гроба, задето са запазили честта да дадат
името си на града точно преди Рискоф да ударят със златото по
масата и да започнат да грабят всичко, нещо, което доведе до
враждата, продължаваща вече сто и седемдесет години.
През тези десетилетия и двете семейства успяха да докажат
пред всички способностите си да поддържат омразата жива, да
подхранват и засилват горчивината и злобата. И аз участвах в
това. Не се гордея.
Търпеливо изчаквам жената до мен да се размърда, та да
измъкна задника си от автобуса. Шофьорът изкопава куфарите ми
от багажното и ги оставя на тротоара до гарата, цялата в стъкло.
Автобусът изръмжава отново и гледам как бавно се отдалечава.
Оставам сама, заобиколена от всичко, дето е останало от
предишния ми живот и е събрано в нелепо скъпите куфари „Луи
Вютон“. Чакам братовчедка си, страдаща по рождение от
хронично закъснение, да дойде да ме вземе.
Ако Крикет не бе ме умолявала да се върна в Гейбъл, вероятно
бих останала в автобуса чак до Канада. Чувала съм, че хората там
са дружелюбни… стига да не са фенове на Рики Ранго. В Гейбъл
поне не са се поболели от любов по местното момче, което успя да
се издигне толкова високо. Той успешно изгори завинаги този
мост, когато по време на един концерт се подигра и обиди
съгражданите си, наричайки ги с най-обидни имена.
– О, бейби! Я виж това секси момиче. Чакаш някой да те закара?
Искаш ли да се повозиш с мен, сладурче?
Ако почти мръснишкото подвикване бе дошло от мъж, щях да се
скова и да се подготвя за бягство. Или за нападение. Но не, това е
глас, който бих познала дори да бяха минали осемдесет, а не десет
години, откакто не съм се връщала у дома.
За първи път от месеци истинска сърдечна усмивка изпъва
устните ми.
– Знаеш, че не се качвам във вановете на непознати, освен ако
преди това не ме подмамят със сладко.
– Е, качвай се, малката ми. Имам нещо сладко за теб.
Крикет паркира вана, изскача навън и хуква към мен,
заобикаляйки гигантския „Еконолайн“.
– Боже, изглеждаш като същинска знаменитост, забравила да
каже на шофьора си да дойде да я вземе.
Спускам се към нея, телата ни се сблъскват, прегръщаме се.
– Мислех, че ти си моят шофьор. При това си навреме. Бях
готова да чакам един час по скалата за закъснение на Крикет.
Братовчедка ми мирише точно така, както при последната ни
среща преди десет години – на марихуана, кокос и слънце.
– Господи, колко ми липсваше, момиче! – казва.
Отдръпвам се и я поглеждам. Тъмнокафявата ѝ коса е сплетена
на главата ѝ като на момиченце, което хвърля цветята пред
булката.
Права е. Сърцето ми се свива, докато гледам усмихнатото ѝ
лице. И тя ми липсваше. Не биваше да оставам далеч толкова
дълго време.
– Знам. Съжалявам. Много съжалявам…
Крикет върти очи.
– Млъкни. Сега вече си тук. Само това има значение. Ще ми
станеш ли кума?
Стомахът ми се свива и съм сигурна, че лицето ми изглежда
така, сякаш съм стъпила върху оголена жица.
– К-к-какво?
Крикет ме удря закачливо по рамото.
– Знаеше, че исках да си дойдеш за сватбата ми. Какво те кара
да мислиш, че няма да искам да си главната кучка в шоуто?
– Това, че имаш сестра близначка.
Крикет завърта очи още по-драматично.
– Тя не е главната и най-добрата ми кучка. Тя е само кучка.
Не съм виждала Карма от десет години. Никога не дойде да ме
види в Лос Анджелис, не дойде на нито един от концертите на
Рики, когато пътувах с него. Предполагах, че ми се сърди, задето
не дойдох за раждането на двете ѝ дъщери, но Карма по принцип
си е гневна и сърдита, тъй че е трудно да се каже дали има
причина, или не.
– Още не мога да повярвам, че се омъжваш. – Оглеждам
братовчедка си, която е точно една година по-малка от мен, но е
все така свободен и неопитомен дух, каквато винаги е била.
Размъкнатата ѝ блуза е най-вероятно от коноп, а изрязаните ѝ
къси гащи може би са същите, дето открадна от мен, когато беше
на шестнадесет. – Та ти се кълнеше, че ще обичаш само Бог,
семейството си и природата.
– Това беше до момента, в който видях красивия и здраво
работещ пенис. И понеже ми хареса, ще се наложи да му сложа
пръстен, за да съм сигурна, че съм заковала пениса на място и
само за мен за цял живот.
Усмивката ми е толкова широка, че бузите ме болят и от
устните ми кънти искрен смях.
– Господи, Крикет, толкова много ми липсваше.
– Е, много ясно. Нито една от изкуствените кучки в Лос
Анджелис не може да стъпи на малкия пръст на най-добрата ти
кучка. Ние сме семейство, имаме една и съща кръв. Какво повече?
Тя пак ме прегръща, а аз я стискам, сякаш може да се изплъзне
и да ме остави, та да изгубя единственото хубаво нещо, което ми
се е случвало от години.
Когато най-сетне се пускаме, свалям очилата си да избърша
събралите се по клепачите сълзи. Крикет килва глава.
– Моля те, кажи ми, че някой те е нападнал на улицата.
Защото… какво, по дяволите, Уитни? Какво става?
Сгърчвам болезнено лице, когато докосвам охлузената кожа на
лицето си, и бързо слагам гигантските очила.
– Ядосан фен. Мина някак през охраната и малко откачи.
Всяка следа от радост и спокойствие се изпарява от лицето на
Крикет.
– Ще го убия, ще го затрия заедно с куцата му пишка. И после и
фена, който ти е причинил това.
Без съмнение, куцата пишка е Рики.
– Няма да е много лесно. – Опитвам се да запазя хумора в тона
си, но не става и думите ми излизат плоски. – Като се има предвид,
че вече е мъртъв.
– Шибанякът заслужава да го съживят, та няколко пъти камион
да го гази заради всичко, дето ти причини.
Не ми се мисли за поста, който Рики сложи на стената за
феновете си, няколко часа преди фаталната доза да влезе в кръвта
му. Няма да му позволя да провали срещата с братовчедка ми след
толкова години. Или да съсипе каквото и да било в живота ми.
Никога повече.
– Може ли да се махнем оттук? – Поглеждам стъклената сграда
с огромното име, издигнало се заканително над мен. – Колкото и
да ми харесва да вися по автогарите…
– Именно. Пък и имаме толкова много да си разказваме, а
разговорите не са за автогара. Имам адски готини истории… най-
вече за яката пишка.
Усмивката отново е на лицето ми, макар че спомените от Гейбъл
и Лос Анджелис ме преследват като зли духове.
С Крикет натоварваме във вана всичко, което притежавам на
този свят. Но първо сгъва разпънатото там легло и прибира
тубичка с лубрикант. Крикет забелязва как я гледам с ококорени
очи, смее се и се качва на седалките с дамаска в бургундско
червено, които, почти съм сигурна, се въртят във всички посоки от
многократна употреба и не само за шофиране.
– Какво? Ако хората не са искали да се чукаме в тия неща,
нямаше да сложат легло отзад. Пък и Хънтър работи непрекъснато
и не искам да изпусна възможността да поработи върху мен.
Обичам множествените оргазми и той може да ми ги даде както и
когато си поиска. Знам, че не си го виждала от години, но нека ти
кажа…
Вдигам ръка.
– Чакай. Хънтър кой?
Крикет, тази лукава кучка, нарочно не ми казваше името на
годеника си, за да ми го изтресе, като се видим. И сега се усмихва
широко.
– Хънтър Хавалин. Той е късметлията, който ме открадна.
Ченето ми увисва и усещам, че очите ми ще изскочат. Хънтър
Хавалин е единственият син на една от другите известни фамилии
в Гейбъл. Семейство Хавалин не са богати колкото Рискоф, но
въпреки това са фрашкани с кинти.
Опитвам се да си представя Крикет, този свободен независим
дух, госпожица Аз-Съм-в-Единство-с-Вселената-и-Ненавиждам-
Парите-и-Привилегиите, да се омъжи за човек, който вероятно
познава всеки сантиметър от кънтри клуба. Братовчедка ми е
всичко, което може да се използва като антоним на Хънтър
Хавалин. Бяхме заедно в гимназията, макар че той беше последна
година, и всички момичета бяха влюбени в него. Той обаче
излизаше на срещи само с момичета от частните училища в
съседния град.
– Сериозно? – успявам най-сетне да примигна.
Единствено огромната ѝ усмивка ме спира да не я попитам дали
е халюцинирала, или пък предозирала с нещо и не ми е казала. И
ето че блясъкът на лицето ѝ угасва.
– Видя ли, затова не ти казах. Знаех си, че ще откачиш, като
разбереш, че се омъжвам за най-добрия приятел на Линкълн
Рискоф.
Залепвам се за седалката, сякаш някой ме е ударил с гюлле в
корема. Първо, защото тя изрече името, което никога не бива да
се изрича на глас, и второ, защото не знаех, че са приятели.
– Моля? – Думата излиза като нещо средно между задавена
кашлица и квичене.
– Уит, моля те, не откачай. Линкълн не е кум. Никога не бих те
поставила в такова положение. Твърде зает е, така или иначе.
Не знам какво да ѝ кажа. Линкълн Рискоф е единственият мъж,
когото възнамерявам да отбягвам през остатъка от живота си на
планетата Земя и определено, докато съм в Гейбъл, което, ако
зависи от семейство Рискоф, няма да е задълго.
– Е, къде искаш да отидем първо? – пита Крикет, за да замаже
ефекта от бомбата, която току-що пусна. У дома или в „Коко Тако“
за специалната оферта за вторник? Предупреждавам те, че мама
няма да е свършила работа, а Карма си е у дома, понеже ако не
прави нещо с момичетата, не се отдалечава от шибания си
компютър и риалити предавания.
Кръвта вода не става, знам, но щом Крикет – най-всеотдайното и
обичливо същество, жената, която може да прости всичко на
всеки – не може да се справи и приеме отношението на сестра си
към цялата вселена, аз също не бързам да се видя с другата си
братовчедка.
– Вторник в „Тако“ тогава.
Крикет кимва и пали двигателя.
– Това е моето момиче.
Не съм сигурна дали последното се отнася за мен, или за вана,
но няма значение, защото тя тъкмо излиза от паркинга, когато
едва не се удряме в малко червено и много скъпо ауди. Русата в
аудито натиска с все сила клаксона и размахва среден пръст през
прозореца, след което отпрашва с бясна скорост и дори да се
молим на вана, няма как да го накараме да я настигне.
– Курва – мърмори Крикет под нос.
– Коя е тая?
Задницата на аудито изчезва зад ъгъла, а гумите му едва не
откъртват парчета от тротоара. На този етап не съм сигурна кой е
по-лошият шофьор – русата или братовчедка ми.
Крикет ме стрелва косо с очи.
– Не ти трябва да знаеш.
Стомахът ми, който вече е на топка възли от очакване, се стяга
още по-силно.
– Защо?
Братовчедка ми извръща поглед към шосето.
– Това е Марен Хигинс. Тя е… е, да кажем, че не искаш да
говориш за това. Нито пък аз. Защото и двете имаме основателни
причини да я прегазим съвсем умишлено. Обичам да я наричам
Кънткейк Макхорсън4, защото така се чувствам по-добре, имам
вяра в себе си и в света изобщо.
4 Вулгарно от cunt (англ.) и whore (англ.) – женски полов орган и проститутка. – Бел.
прев.
– Какво ти е сторила? – Не искам дори да започна да мисля защо
аз бих имала причина да я прегазя. – Защото много добре знаеш,
че все още мога да оскубя някоя кучка.
Усмивката се връща на лицето на Крикет.
– Знам. Ето защо съм щастлива, че си у дома. Марен е… Е, да
речем, че в ада има специално място за жени, които си мислят, че
заслужават да имат мъж, дето вече принадлежи на друга. Тя е
една от тези жени.
 – Опитала се е да ти вземе Хънтър?
– Излязоха на две среши преди две години – кимва. – И после тя
се прицели… – Крикет млъква, преди да каже името. Цялата се
сковавам, защото има само един човек, чието име не се
споменава. – Е, прицели се в по-голяма мишена и лигите ѝ текат
по него от години. Но понеже е Кънткейк Макхорсън, щом с
Хънтър обявихме публично за нас и за годежа, тя хукна отново
към Хънтър, понеже си мислеше, че ѝ е вързан в кърпа, и се
страхуваше да не загуби и него. Мислеше, че може да има Хънтър
само с щракване на пръсти, за разлика от другата ѝ възможност,
който пък никога не ѝ показа, че изобщо има намерение да се
обвърже, независимо колко го притиска семейството му да се
ожени и да се захване да прави следващото поколение
мултимилиардерчета.
– И… ти какво направи?
– Казах ѝ, че познавам една вуду магьосница, която ще я
прокълне да се ожени за мъж без пари и зъби. Остави ни на мира,
но не ѝ вярвам. И всеки път, като я видя, продължавам да не ѝ
вярвам. Явно има и златна пичка, защото е завъртяла на пръста си
половината мъже в града.
Вече я мразя. Видях само средния ѝ пръст през прозореца на
колата ѝ, но имайки предвид, че се е опитала да открадне
годеника на братовчедка ми… само поради тази причина… съм
готова да я закопая жива, без дори да ми се каже. Бих го
направила заради Крикет, кълна се.
Казвам си, че пет пари не давам кого е омаяла, кой иска
златната ѝ пичка, за да я ползва за раждане на наследници. Аз
съм на тридесет и една, разорена, вдовица и в живота ми няма
място за мъж. Дойдох си в Гейбъл, за да бъда с Крикет и леля
Джаки, и толкова. Искам да си намеря работа, да имам спокоен,
тих нормален живот и да стоя настрани от медиите. Не ми е
потребно хора като Кънткейк Макхорсън да изскачат от нищото и
да ми създават проблеми, защото така наречените ми приятели в
Лос Анджелис ми създадоха достатъчно главоболия и
разочарования. Продадоха ме на таблоидите и им разказваха
какви ли не подробности за грозните ни брачни отношения с Рики.
Сега целите ми са простички. Да бъда щастлива. Да държа до
себе си хората, които обичам. Да стоя настрани от пресата. Няма
време и място за нито една мисъл за човек, чието име никога няма
да се спомене. Нито една.
Дори да нямам повече късмет до края на живота си, това ще е
изкупление за греховете ми за разрухата, която оставих по пътя
си.
Само дето… нищо не е така лесно, както звучи.
– Ето един от джиповете на Хънтър! – Крикет влиза в
насрещното, почти цялата се подава през прозореца и започва да
маха към новия красив тъмнозелен джип, паркиран от другата
страна на „Бридж Стрийт“.
– За бога, Крикет! – Грабвам волана и се опитвам да прибера
вана в нашето платно, за да не се ударим челно в черния седан,
чийто клаксон свири като луд. Очилата ми политат към таблото и
виждам Хънтър Хавалин на тротоара до колата му.
А до него, понеже съм прокълната, е Линкълн Рискоф.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Миенето на прозорци винаги е било едно от най-омразните

неща в домакинската работа. По-скоро бих мила тоалетни до края
на живота си от зори до мрак, ако това означаваше, че никога
повече няма да мия прозорци.
Ръцете ме боляха от протягане да достигна всеки ъгъл на
високите от пода до тавана прозорци на бутика, очите ме боляха
да гледам дали е останало някое петънце. Да не говорим за
другите части на тялото ми, които ме боляха от снощи.
Всемогъщи Боже! Какво съм си мислила? Как така отидох в
дома на напълно непознат мъж, когото срещнах за първи път в
бара?
Трябваше да знам, че няма да е на добре. Не биваше и да
позволявам на гнева си срещу Рики, този измамен задник, да ме
тласне към извършване на нещо необмислено и глупаво. Макар
това да бе най-страхотната нощ в живота ми.
Не, проблемът не беше в това. Проблемът бе, че бях допуснала
някакъв мечтател с китара в ръка да ми продаде чувал с лъжи,
които трябваше да надуша от хиляди километри. Ала бях твърде
наивна и доверчива.
Чакай ме, Уитни. Ще те взема при мен веднага щом пробия.
Да бе, да. Гласът на Рики бе по всяко радио в страната, аз още
бях в Гейбъл и явно пенисът на Рики бе заровен във всяка жена в
Лос Анджелис, способна да ходи.
Тийнейджърската ми мечта, че най-добрият приятел на брат ми
ме отнася на ръце към залеза, бе разбита на парчета.
Рики Ранго, желая ти късмет със славата ти и с курвите ти.
Това, което никога няма да имаш, е Уитни Гейбъл.
След като му казах това по телефона и му заявих, че
приключвам с него, отидох до гардероба, измъкнах първите дрехи,
с които нямаше да бия на очи като момиче, чието бивше гадже
спи с цялото женско население на Лос Анджелис, и се запътих
към бара.
Не знаех дори дали търся отмъщение, или нещо, което да ми
помогне да се оттласна от дъното. Само исках да се почувствам
желана. И понеже винаги съм имала този късмет, отскочих,
върнах си го и просто прекарах една нощ с най-изумителния секс в
живота ми.
Просто се случи така, че този сексуален трамплин се оказа
шибаният Линкълн Рискоф.
Защо трябваше да е точно той?
– Има едно петно, Уит – каза леля Джаки зад гърба ми, докато
бършеше праха по рафтовете. – Горния десен ъгъл. Знаеш, че
Рейчъл е кучка и ще направи проблем за всяко петънце по
прозорците ѝ, а аз няма да позволя на стиснатия ѝ задник да
отреже от парите ми.
Докато се пресягах да почистя петното, за което леля Джаки ми
каза, чифт лешникови очи се забиха в моите през прозореца,
който миех.
Не. Не. Не. Това не се случва!
Стомахът ми се обърна няколко пъти и гласът на леля Джаки се
превърна в празен шум като статично електричество и после
напълно изчезна. Едно-единствено стъкло с извити сребърни
букви ме делеше от Линкълн Рискоф.
Спря точно пред мен, веждите му отскочиха нагоре почти до
тъмнокафявата му коса.
Дали ме позна? Не изглеждах като снощи. Сега дългата ми
черната коса бе прибрана под червена бандана, носех гащеризон,
стари маратонки и тениска с Боб Марли.
Когато обаче тръгна към вратата на бутика, стомахът ми се
срина. Натисна дръжката, но вратата не се отвори.
Слава богу, че е заключено!
– Отвори – рече.
Стъклото не беше много дебело, та чувах приглушените му
думи. Обърнах се назад, но леля Джаки бе изчезнала някъде.
Вероятно да изхвърли боклука в контейнера навън, понеже бяхме
почти готови. И слава Богу. Беше неделя, а това означаваше, че
доста бързо изчерпвах последните остатъци от милостта на
Всевишния, тъй като не бях ходила на църква от много, много
време.
Поклатих глава и посочих ушите си, казах първото, дето ми
хрумна.
– No hablo Español5.
5 Не говоря испански (исп.) – Бел. прев.
Тъмните му вежди се сключиха и между тях се образува едно
дълбоко V. Едва тогава разбрах какво съм казала.
Какво по дяволите ти става, Уитни?
Устните му потръпнаха и на лицето му се появи усмивка.
– Отвори вратата. Не съм приключил с теб.
– Не те чувам.
Той доближи лице до прозореца и ясно произнесе три отчетливи
срички:
– Лъж. Ки. Ня.
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца, но тялото ми бе като
парализирано. Езикът ми се плъзна по сухите ми като пепел устни
и едва тогава проговорих:
– Не мога.
Линкълн погледна надписа над вратата, сякаш да ми покаже
нещо с вдигнатата си брадичка, после се обърна и се отдалечи.
Тялото ми се отпусна с облекчение, завъртях се и се плъзнах по
витрината, докато задникът ми опря в пода.
– Уит, трябва да се обадя по телефона. Спешно е. Връщам се до
десет минути. Заключвам те вътре – извика някъде отзад леля
Джаки. След секунда вратата отвън се затръшна и резето се
плъзна.
Благодаря ти, Джаки.
Склоних глава в ръцете си и се замислих за целия хаос, за
цялата каша, която успях някак да предотвратя току-що.
Линкълн. Рискоф. Какво бях си мислила?
О, точно така. Не мислех с главата си. Само с пренебрегваните
си женски органи, които доста се поувлякоха в мига, в който един
мъж се застъпи за мен в бар. Вдигнах глава и я опрях в стъклото,
вперила поглед в тавана като малоумна.
 Мамка му, пак трябва да измия това петно.
Точно водех спор със себе си дали имам сили да се надигна, или
не, когато някакво дрънчене на ключове прекъсна мислите ми,
насочени предимно към случилото се снощи и последствията от
цялата ситуация.
Извърнах глава към вратата. Той се бе върнал.
С ключове.
Това е някаква шега!
Явно Бог бе отвърнал поглед от мен.
Вратата се отвори, хладният въздух ме блъсна ведно с
прозрението, че съм абсолютно беззащитна срещу Линкълн
Рискоф. Той бе вътре. Устата ми се движеше, но думи не излизаха.
– Семейството ми притежава тази сграда. Собственикът ѝ живее
над магазина на ъгъла. Тичах дотам и обратно.
Погледът ми попадна върху загорялата му от слънцето шия над
бялата яка на ризата, опъната на широките му гърди, и тъпият ми
мозък не спираше да се пита защо не е потен, след като е тичал.
Сутринта се потях като свиня и псувах като тираджия, докато
стигна до главното шосе, където успях да спра на стоп Джинджър
Баскин, която отиваше на църква. Казах ѝ, че колата ми се е
повредила. Тя ме огледа многозначително, а недоверието ѝ бе
повече от очевидно, но все пак ме закара до нас и ми каза, че се
нуждая от Бог.
Напълно съм съгласна, Джинджър, напълно съм съгласна.
Линкълн ми подаде ръка да стана.
–Трябва да поговорим.
Гледах в умелите му пръсти с изрядно изрязани и оформени
нокти, сякаш за първи път в живота си виждах човешка ръка. Да
не говорим, че тази ръка бе правила с мен неща, които друг мъж
никога не бе и не би направил с мен. Неща, които ми харесваха.
Твърде много.
На всичко отгоре, това беше ръката на врага.
– Сега дори няма да ме докоснеш ли?
Преглътнах отново, погледнах за секунда към лицето му и пак
към пода, който бях измила преди час.
– Аз съм… мръсна. А ти си…
– Рискоф. Причината, поради която избяга тази сутрин. – В
гласа му имаше далечен спомен от нещо сурово, което тутакси ми
напомни за нещата, които го бях чула да изрича предната нощ.
Защото съм идиотка.
– Не биваше да си тръгвам от бара с теб.
– Но ти тръгна и нямаше проблем с решението си, докато не
разбра кой съм. Тъй че, имаш ли намерение да споделиш с мен
какво, по дяволиите, те накара да побегнеш все едно си разбрала,
че в стените си имам зазидани трупове.
Погледът ми отскочи към неговия.
– Имаш ли?
– Как се казваш, Блу?
Този прякор! Направо ме убиваше. Искаше ми се да не го бе
изричал, защото сега имах желанието да му кажа всичко, което го
интересуваше.
И… може би това най-бързия начин да го накарам да ме остави
на мира.
Погледнах го право в очите, опитвайки се да не се изгубя в
зеленикаво-златистите дълбини, и казах:
– Уитни Гейбъл.
Очаквах стъписване, присмех дори, но той не реагира по
никакъв начин. Може би да криеш чувствата си зад каменна
фасада е нещо, което наследниците на Рискоф научаваха преди на
навършат десетгодишна възраст. Не бих се изненадала, понеже
всички до един идваха от семето на самия дявол – Комодор
Рискоф. Мъжът, който изгори до основи фермата на семейството
ми.
Вместо да отстъпи назад, както очаквах, той протегна ръка към
мен, а това, заедно с продължилото мълчание, ми вдъхна кураж.
– Не ме ли чу? Аз съм Гейбъл. Ти си задължен да ме мразиш,
докато умреш. Тъй че и за двама ни ще бъде най-добре да вдигнеш
привилегирования си задник, да излезеш през вратата и да ме
оставиш на мира, преди леля ми да се е върнала и да те е видяла
тук.
Вместо да стори това, което исках, Линкълн се наведе, докато
лицето му не се озава на сантиметри от моето.
– Аз съм Рискоф, което означава, че мога да правя каквото, по
дяволите, си искам, в това число и да не мразя когото и да било от
семейство Гейбъл.
През порите ми се изсипа истински шок.
– Сега поне разбирам защо избяга тази сутрин. Трябва да кажа,
че за първи път ми се случва жена да бяга от мен – продължи той.
Пресегна се към мен, хвана ме с две ръце и ме придърпа към
гърдите си.
Топлината му се просмука през моята изтъняла от годините
пране тениска. Зърната ми се втвърдиха и изпъкнаха през едва
държащия се сутиен. Адамовата му ябълка подскочи и знаех, че ги
е усетил.
– Исках да те видя отново – дъхът му погаделичка ухото ми.
Исках да се отдръпна назад, да поставя разстояние помежду ни,
но не можех да намеря сили да разваля магията.
– Не ме ли чу какво казах? Аз съм Гейбъл. Каквото и да си
мислиш, че става, трябва да разбереш, че нищо не се е и няма да
се случи. Трябва да забравиш, че си ме виждал. Не мога да…
– Тогава ми кажи, че не искаш повече, Уитни Гейбъл. Кажи ми,
че миналата нощ не беше така хубава за теб, както бе за мен.
Пръстите му се забиха в бедрото ми и исках да се отъркам в
него като котка. Нощта бе невероятна и преди да видя снимката
на Комодор Рискоф, Рузвелт Рискоф и него, преди да разбера кой
всъщност е, бях решила да я повтарям до безкрай.
Положих усилие да се измъкна от ръцете му.
– Това няма значение. Семейството ти открадна фермата ни и я
изгори до основи. Може и да не си бил тук, когато се случи, но ние
изгубихме всичко заради Рискоф.
Закрачих напред, но той ме хвана за ръката и ме завъртя към
себе си.
– И ще се откажеш, заради някаква шибана вражда, която е
трябвало да бъде погребана преди сто години? Това ли ми казваш?
Сериозно?
– Да! Може би е лесно да пренебрегнеш фактите от високата
кула, в която живееш, но – посочих кофата с вода, която използвах
за прозорците – там, където съм аз, здраво стъпила на земята,
забелязваме, когато някой вземе нещо от нас. И най-вече
забелязваме, когато ни взимат всичко.
Устата му се изкриви и аз реших, че съм дала да се разбере
какво мисля. Трябваше да съм доволна, когато пусна ръката ми, но
някакво остро чувство прободе гърдите ми като кама.
– Майната му – дълбокият му глас стана груб, изражението му –
категорично и сурово. – Не ми пука. Това между теб и мен не е
приключило.
Направи крачка към мен и ме притегли към себе си. Тялото ми
отговори на секундата. Топлината се разрастваше, превръщаше се
в огън между краката ми, но съзнанието ми биеше като откачена
камбана.
Аз обаче не исках да я чуя.
Устните му се блъснаха в моите, целуваше ме като умиращ
човек, за когото единственото спасение бях аз. Опитах се да не го
докосвам, но, естествено, се провалих и обхванах с длан врата му,
притеглих го към себе си.
Да целуваш Линкълн, бе все едно да намериш спасение тъкмо
когато си си мислил, че всичко е загубено. Нямах чувството, че
целувам врага си.
– Какво, по дяволите, става тук? – Гласът на леля Джаки се
вряза в тайфуна от чувства, отдръпнах се назад в мига, в който
Линкълн ме пусна.
По рязко поетия дъх, разбрах точно кога леля осъзна кой е.
– До дяволите, Уитни! Моля те, кажи ми, че не е този, за когото
си мисля.
– Госпожо, аз съм…
Прекъснах го, преди да е казал каквото и да е.
– Той си тръгва. Веднага.
Буквално чувах как мозъкът му работи. Понечи да спори с мен,
но, слава богу, послуша молбата ми. Направи крачка назад и
следващото нещо, което чух, бе подрънкването на камбанките над
входа на магазина, когато отвори и затвори вратата зад себе си.
Побеснелият поглед на леля Джаки ме прониза като стрела.
– Имаш да обясняваш много неща и предлагам да започнеш
веднага.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

Клатя глава и прикривам усмивката си, когато Крикет Гейбъл

прави обратен завой на „Бридж Стрийт“ и едва не изпогазва къде
що пешеходци и коли има. Но това е до мига, в който забелязвам
кой седи до нея.
Мамка му.
Сините ѝ очи са незабравими.
Десет години. Десет хиляди години. Няма значение колко време
е минало – никога няма да забравя сините очи на Уитни Гейбъл.
През последните десет години съм се самозаблуждавал с мисли,
че е възможно.
Всяко усещане се връща като отмъстително торнадо, върти се в
тялото ми, помита кръвта ми, докато, кълна се, тази жена е отново
под кожата ми.
И кого, по дяволите, заблуждавам? Та тя винаги е била там.
Прекарах едно десетилетие в опити да я забрая и лъжех сам себе
си, като си казвах, че имам напредък.
Уитни Гейбъл не е жена, която можеш да забравиш. Тя е жена,
за която убиваш, само и само да запазиш.
И аз се провалих в това.
Оттогава не съм се провалял в нищо друго, освен да се оженя и
да създам наследниците, за които настоява Комодора. Все още не
знам как старецът е разбрал, че тя си идва, но през целия ден си
повтарях, че няма значение.
Още самозаблуди.
Тя винаги ще има значение.
Никога не забравяш момичето, която е смазало сърцето ти и те
е оставило съвършено различен от това, което си бил, преди да я
срещнеш. Никога не забравяш как си сложил броня върху дупките
в тялото и душата ти, които е оставила, след като си се унизил
пред целия свят заради нея.
И бих го направил отново, ако имаше и най-малка вероятност
това да я спре от грешката да се омъжи за Рики Ранго.
Сега обаче той е мъртъв и Уитни е свободна. С годините е
станала още по-красива. Вместо хубавото момиче отпреди десет
години, се е превърнала в опустошителна жена...
Присвивам очи, за да я огледам по-добре, защото забелязвам
тъмно петно от едната страна на лицето ѝ.
Това синина ли е?
Леден гняв потича във вените ми, когато виждам нараненото ѝ
око, въпреки че тя бърза да сложи гигантските тъмни очила, с
които е на всяка снимка в таблоидите. А тях дори и аз не мога да
избегна.
Кой мръсник я е докосвал? Ако Рики Ранго бе още жив, щях
лично да го закопая. Но той е мъртъв от доста време и едва ли е
човекът, насинил окото ѝ.
Гледам я през предния прозорец. Черната вдовица на Ранго.
Възможно ли е човек да се промени чак токова?
Част от мен иска да кажа – да, тя е достатъчно жестока, за да
убие човек, защото почти погуби мен преди десет години, когато
си тръгна с друг. Но тава е огорчената част от мен. Мъжът, когото
отхвърли публично.
Останалата част от мен… Не, не мисля, че е възможно.
– Хей, бебчо! – крещи Крикет и вместо да излезе от вратата,
просто се измъква през прозореца.
Хънтър тръгва към смачкания стар ван, за да говори с
годеницата си, и ме оставя сам на тротоара да се взирам в Уитни
Гейбъл през стъкло.
И също като преди толкова много години, устата ми не слуша
разума.
– Отвори го.
Уитни гледа право напред и се прави, че не ме чува.
И двамата знаем, че се преструва, защото виждам как преглъща
нервно. Тя ме накара да повярвам, че не иска нищо от мен. Накара
ме да повярвам, че за нея съм нищо. Но от пулсиращата вена на
шията ѝ знам, че това са били шибани лъжи.
Пристъпвам още по-близо.
 – Отвори прозореца, Уитни.
Името ѝ не е излизало от устата ми от десет години, но, мамка
му, усещането е прекрасно.
– Знаеш, че рано или късно ще се наложи да се изправиш лице в
лице с мен.
Изпъва устни и все така ме игнорира.
Разговорът между Крикет и Хънтър все едно се провежда на
друга планета, понеже тук съществуваме само аз и жената, която
се прави, че ме няма.
– Чуй ме, Блу. Ти отново си в моя град. В моя свят. Можеш да ме
видиш. Можеш да ме чуеш. Можеш да се преструваш колкото си
щеш, че ме няма, но истината е, че ме има. – Облягам лакът на
прозореца и се навеждам съвсем близо. – Има и още нещо, което
трябва да знаеш. Ти и аз не сме приключили.
Раменете ѝ се сковават, рязко вирва брадичка към мен. Най-
сетне някаква реакция. Ще ми се да махне черните очила от
лицето си, но… ще се задоволя с толкова. Засега.
– Ще се видим скоро, Блу. Много скоро.
Долната ѝ устна се отпуска и потреперва и сега повече от
всичко искам да забия зъбите си в нея и да ѝ напомня колко много
обичаше да я целувам.
Тялото ми помни. Оживява. Сърцето ми помпа по-бързо,
пръстите ме болят да я докосна.
Крикет се качва в колата и вратата се затваря. Правя крачка
назад.
– Това не е краят, Уитни Гейбъл. Не е.
С пресметлива усмивка пъхвам ръце в джобовете си и се
обръщам с гръб към вана на Крикет, чиито гуми свистят, докато
двете се отдалечават от нас.
Хънтър и аз гледаме след тях и аз се опитвам да се държа
нормално, макар нахлуването на Уитни Гейбъл отново в живота ми
да е всичко друго, но не и нормално.
– Трябва да дадеш някой друг урок по шофиране на момичето
си, Хънтър – казвам, загледан в отдалечаващия се ван.
Смехът му прокънтява до мен.
– Не, харесвам я точно каквото е. Мамка му, не е ли шантава!
Но може да ѝ взема по-безопасна кола, обаче.
 Пронизвам го с поглед.
– Танк?
– Идеята не е лоша – усмихва се той. Извръща очи към фаровете
на вана и после ме поглежда. – Дали ти и братовчедката на Крикет
ще изкарате до края на сватбата, без да се убиете един друг?
В крайчетата на устните ми заиграва усмивка.
– Последното нещо, което искам да правя с нея, е да я убия.
 УИТНИ
***

– Още ли си гладна? Защото изглеждаш така, сякаш всеки

момент ще повърнеш – казва Крикет и отвлича вниманието ми от
стикерите по таблото – предимно на листа марихуана и еднорози.
Да повърна? Може би.
Да побягна с викове от Гейбъл, защото Линкълн Рискоф ме
плаши до смърт? Определено.
Но това е нещо, което не искам да споделя на глас пред
братовчедка си.
– Хм – измрънквам, защото наистина не знам какво да ѝ кажа.
Мразя факта, че толкова бързо се добра до мен. Мразя факта, че
все още ми въздейства толкова силно. Мразя и факта, че чух всяка
дума, която изрече, и че копелето е наясно с това.
– Защото, ако няма да повръщаш, малко гуакамоле и чили
вършат чудеса. – Тя оглежда лицето ми и вижда отговора, който
търси. – Явно още си за „Коко Тако“. А и трябва само да дадеш
знак и обещавам, че ще пребия Линкълн Рискоф, ако го видя на
отново на тротоара, вместо да го оставя да се опитва да говори с
теб.
Извръщам глава към нея.
– Ти се държа така, сякаш изобщо не забеляза, че е там!
Дяволитата ѝ усмивка и грейналите ѝ очи я издават.
– Направи го нарочно? Кучка такава! Ти си ми братовчедка! И
най-добра приятелка! Как можа да ми го причиниш?
Тя прехапва устни и вдига рамене, докато паркира пред „Коко
Тако“, точно под знака с гигантския петел от черен, син и жълт
метал, преплетени в някаква форма на улично изкуство.
– Крикет…
Тя се обръща към мен и неизречената ми заканата увисва във
въздуха.
 – Все някога щеше да се видиш с него. Когато ги видях на
тротоара, реших, че ще е по-добре да махнем лепенката бързо.
Сега всичко приключи и не се налага да губиш време и да се
притесняваш, че все някога ще се наложи да го видиш.
Очакването влияеше зле на позитивната ти енергия. Когато се
качи в колата усещах как тревогата се излива от теб. Опитвам се
да ти помогна да намериш малко дзен, Уит.
Захлупвам лицето си с длани и отпускам глава върху
облегалката на седалката.
– Знам какво се опитваш да направиш, но бях напълно щастлива
с плана си да го избягвам до края на живота си. И планът бе
идеален. Изумителен, бих казала.
– Да, отвратителен план.
– И защо да е отвратителен? – Надничам през пръсти и виждам
как братовчедка ми ме гледа така, сякаш съм пълен идиот.
– Ами сватбата? Има доста активности и събирания и той ще
бъде там. Пък и… майката на Хънтър настоя да бъде в хотел
„Гейбълс“.
Затварям пръсти върху лицето си с мълниеносна скорост,
защото не искам братовчедка ми да види колко съм ужасена.
В хотел „Гейбълс“. Страхотно. Един от най-красивите курорти в
планината, който сега е собственост на Рискоф.
– Сигурна ли се, че не искаш Карма да ти е кума? – питам,
загледана в предното стъкло.
Крикет слага длан на ръката ми.
– Не, Уит. Искам теб. Ако наистина ако ти е толкова трудно, ще
те разбера, но винаги ще ти го напомням.
– Курва – мърморя.
– Не, това е Карма. Аз нямам деца, а тя има две и нито един
татко наоколо.
Поема дълбоко дъх, а аз се опитвам да намеря сили да кажа на
братовчетка си, че няма проблем. Мога да го направя. Няма да я
предам. Няма да избягам, както правех през последните десет
години.
– Сама ще си избера роклята и ще организирам такова
моминско парти, каквото аз реша.
Писъците ѝ разтърсват вана.
 – Да, мамка му, да! – Тя се хвърля към мен и ме прегръща
силно. – Благодаря ти, Уит. Ти си страхотна и те обичам толкова
много. Ще бъде много хубаво, обещавам. Дори няма да забележиш,
че той съществува.
И точно тук Крикет напълно греши. Да се преструваш, че
Линкълн Рискоф не съществува, е невъзможно.
Опитах веднъж…
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

– Имам нещо, което може би искаш. - Гласът му. Вдигнах рязко

глава и се огледах, почти сигурна, че халюцинирам, но не.
Линкълн Рискоф стоеше на вратата на банята на семейство
Хавалин и държеше изоставения ми ботуш, а аз бях на колене и
търках пода.
Великолепно. Като сцена от „Пепеляшка“? Принцът разнася
обувката, която ще стане на крака на слугинята.
Откъснах очи от любимия си ботуш и се върнах към работата си.
Няма да призная, че този човек съществува, няма да му
доставя това удоволствие.
Също така няма да мисля как устните ми потреперват, докато
си спомням вкуса на целувката му.
– Уитни…
– Върви си. – Изплюх думите, а унижението изгаряше кожата
ми.
Не се срамувах от работата си. Изкарвах си хляба честно, а и
имах нужда от всяка една стотинка, която можех да спестя, ако
исках да се махна от този град. Ала мразех да го гледам така,
застанал над мен, сякаш е с нещо по-добър.
– Дай ми един шибан шанс, Блу. Та ти го направи, когато не
знаеше името ми.
– Остави ме на мира. На работа съм. – Започнах да търкам по-
упорито, забивах с все сила четката за зъби между скъпите
плочки.
– Просто ме погледни. Ще стоя тук цял ден, ако трябва, но няма
да се откажа.
Стиснах гневно устни и скочих на крака с една ръка на кръста, а
с другата взех да го мушкам в гърдите.
– Може да си стоиш, където си искаш. Това правят Рискоф,
нали? Каквото си поискат. Само че, знаеш ли? Не всеки има тази
привилегия. Някои трябва да работим, а ти ми пречиш.
Нещо мина през лешниковите му очи и погледът му омекна.
– Не мога да спра да мисля за теб – груби думи, изречени
напълно откровено.
Толкова просто нещо, но с такъв силен ефект. Кога за последен
път някой бе мислил за мен? Винаги съм била на второ място.
Затворих очи. Би било толкова лесно да падна под магията на
Линкълн, особено като се има предвид, че не спирах да мисля за
него и за начина, по който ме караше да се чувствам.
Докато разбрах името му.
– Защо не можеш да бъдеш някой друг? – прошепнах и веднага
ми се прииска да върна думите си назад.
Когато ме хвана за ръката, четката падна на земята, а ботушът
я последва.
– Защо не можеш да погледнеш на мен, както гледаше, преди да
знаеш кой съм?
Извърнах поглед към ъгъла на банята.
– Не е токова лесно. Не би ме разбрал. Вие победихте. Ние
загубихме.
Изви пръсти под брадичката ми и ме принуди да го погледна.
– Не бих казал, че в момента печеля. Стоя и гледам
единственото нещо, което съм пожелавал в този живот, а ти ми
казваш, че е невъзможно заради фамилните ни имена. Не мога да
приема това. Никога няма да го приема. Просто ми дай шанс. Това
е всичко, което искам от теб.
– Уитни? Свърши ли горе?
Гласът на леля ми се вряза помежду ни по-остро от току-що
наточена брадва.
Тя беше на долния етаж и чистеше с мама и братовчедка ми.
След като Джаки ни видя заедно предишния път, ми спести
лекцията, но острият ѝ поглед казваше повече от нужното. Общо
взето, нещо от сорта: Какво, по дяволите, си въобразяваш? А ако
майка ми се качеше…
– Трябват ми още десет минути – извиках.
– А на мен още десет години – рече Линкълн. Гласът му бе
станал дрезгав, по-отчаян. – Може би това ще е достатъчно да те
забравя, но се съмнявам, че изобщо е възможно.
Думите му яко ме уцелиха, кръвта ми пламна. Желаех го, както
не бях желала друг.
– Не можем да го направим… Ако семейството ми разбере, ще
се откаже от мен.
– Не е нужно никой да разбира, докато не решим сами да им
кажем.
– Не трябва никога да разберат.
Победоносно пламъче грейна в погледа му и ми се прииска да
не бях казвала това, понеже звучеше така, сякаш бях взела
решение.
Бях ли?
В мига, в който кокалчетата на пръстите му минаха по горната
част на голата ми ръка, тялото ми затрепери, казвайки ми, че съм
взела решение.
Щях да тръгна срещу всичко, на което ме бяха учили през целия
ми живот – че Рискоф са зли, алчни, нечестни измамници – и щях
да започна връзка с наследника на империята.
– Чакай ме тази вечер в къщата. В единадесет.
Той ме притисна до себе си и когато устните му докоснаха
моите, знаех, че това е единственият ми възможен избор. Не
можех да си тръгна от това. Още не. Имах нужда от всичко, което
ми даваше, от начина, по който ме караше да се чувствам. Сякаш
съм значима.
Бе опияняващо.
Просто не разбирах, че пристрастяването е първата ми крачка
към падението.
– Там ще бъда.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

Гледам към реката под мен, препускаща из клисурата, буйна от

разтопилите се снегове. Огромни дървета препречват гледката и
не виждам нищо друго. Точно тези дървета са в основата на
семейното ни богатство, след като семейство Гейбъл слагат ръка
на златната ни мина през 1851 година.
Това не им донася нищо добро, защото мината пресъхва много
преди да се научат как да я управляват и да печелят от нея.
Предците ми зарязват глупавите мечти за злато и се насочват към
горите, построявайки най-голямата дъскорезница в страната и по
този начин си саздават име на господари на дърветата. Или, както
някои ги наричат, след като построяват и железниците –
господари на крадците.
„Рискоф Холдингс“ още държи челно място сред най-
печелившите компании в страната. Това обаче не е просто
компания, това е династия. Градът може и да носи името на
Гейбъл, но ние притежаваме всеки сантиметър от него. Нищо не
се случва тук без наше участие.
Чудя се дали това включва и завръщането на Уитни Гейбъл,
особено като се има предвид, че Комодора знаеше, че тя си идва.
Сега трябва да реша как ще се справя с това положение. Видях
я. Искам я.
Ако беше някоя друга, довечера щеше да е в леглото ми.
Жените чуват Рискоф и вместо мъж виждат знака за долар. Уитни
Гейбъл е единствената, която реагира точно по обратния начин. И
това е само малка част от всичко, което я отличава от останалите
жени.
Нуждата да я видя ме тласка напред точно толкова силно,
колкото ме дърпа назад фактът, че трябва да стоя далеч от нея.
Вече се унижих публично заради нея и това е преживяване, което
не горя от желание да повторя.
Може би не трябваше да се намесвам по време на сватбата ѝ. Но
тя не обичаше Рики Ранго. Не е възможно да го е обичала. Не го
вярвах тогава, не го вярвам и сега. Не и след тези месеци, които
прекара с мен.
Дали можех да се справя по-добре тогава? Абсолютно. Не
трябваше да изпивам двете бутилки уиски, преди да се появя в
църквата. И макар че бях се натряскал, не забравих думите ѝ.
Не можеш да ме купиш.
Прекарах десет години в чакане на втори шанс. И сега, когато
го имам, няма да прецакам нещата. Ако беше бизнес сделка, щях
да намеря слабите места на противника, да ги използвам и да
победя. Същото би трябвало да сторя и с Уитни.
Би трябвало.
Ала по някаква неразбираема причина искам да дойде при мен
по собствена воля – напълно и изцяло.
Този път няма да се задоволя с огризки. Не искам откраднати
нощи и потайни срещи. Искам я открито. Пред Бог и пред целия
свят.
Но това никога няма да се случи с Уитни.
Глупости. Не искам да повярвам.
Работех като куче през тези десет години, всяка секунда се
обвинявах за глупостта и пристрастеността си към нея, наказвах
себе си, докато трупах милион след милион към сметките на
Рискоф.
Заслужавам някаква шибана награда. И тази награда е Уитни.
А ако не мога да я имам при моите условия? Тогава какво?
Вече не става въпрос дали можем да купим, или продадем
семейството ѝ. Ние израствахме, те падаха.
Ние ги притежаваме.
Ние притежаваме почти всеки. Осемдесет процента от хората в
града работят за Рискоф – в дъскорезницата, железници, банката,
мелницата или някой от другите компании. Ние строим болници,
училища, паркове, автобусни терминали, общински център,
регионалното летище. Даваме назаем пари на местни бизнесмени,
за да поддържаме местната икономика, спонсорираме изложби и
културни събития в града. Този град може и да не носи името ни,
но е наш, както и да го погледнеш.
Но думите на Уитни Гейбъл още са като прогорени дупки в
съзнанието ми.
Не можеш да ме купиш.
Надявам се не разбера, че ме лъже. Ще ми се да вярвам, че все
още е различна от останали.
 УИТНИ
***
СЕГА

Следобедът бе истинско връщане назад към миналото и успях да

мина през всяка дупка по него. Исках да се промъкна
незабелязано в Гейбъл, да прегърна братовчедка си и леля си, да
се свия и да ближа раните си на спокойствие. Явно не ми е било
писано.
След като се натъпкахме в „Коко Тако“, се чувствам с една идея
по-добре относно решението ми да се върна. Малко превъзходна
мексиканска храна може да сътвори чудеса.
Крикет кара вана по пътищата, дето познавам до болка, но и те
изглеждат различно от колкото преди десет години. Стари къщи,
които бяха порутени и непоправими тогава, сега са заменени с
нови постройки. Гимназията е чисто нова, а надписът „Гимназия
Рискоф Мемориъм“ ми напомня за мъжа, когото видях току-що.
До днес ми бе лесно да не мисля за нещата, които са се
променяли тук, докато ме е нямало. Включително и за това, че за
изминалото време Линкълн е станал по-добър и от италианското
вино, което Рики се опита да колекционира, но изпи за няколко
месеца… Точно преди да влезне за пръв път в клиника за лечение
на зависимости.
Крикет завива наляво по улицата на леля Джаки и погледът ми
попада на високите планински върхове, издигащи се над боровите
дървета. Поне някои неща не се променят.
– Трябва да те предупредя, че от два месеца Карма е във
възможно най-лайняното си настроение и нямам никаква
представа защо. Мисля, че пак е бременна, но се боя да я попитам.
Бог ми е свидетел, че последния път, когато я попитах, едва не ме
преби.
– Отново? – Крикет кимва. – Вижда ли се още с бащата на
близнаците?
 – Един бог знае. Нищо не казва. Имам чувството, че колкото
повече остарява, токова по-голяма кучка става, което означава, че
спиралата надолу няма край.
Когато бяхме малки, имах Аса и той винаги приемаше ролята си
на голям брат много сериозно, като плашеше всяко момче, което
погледнеше към мен. Пък и беше много добър брат. Никога не съм
копняла да имам сестра именно заради Карма.
Събирам сили за срещата с нея, докато Крикет паркира колата.
Докато вадим багажите ми и ги носим към стълбището на къщата,
входната врата се отваря със замах.
– Знаех си, че все някога ще долазиш обратно, и ето те.
Гласът на Карма би трябвало да звучи точно като този на
Крикет, ала годините горчивина и непрестанно лошо настроение,
което започна още като беше дете и искаше пони, а леля Джаки
не можеше да си го позволи, са направили гласа ѝ суров и зъл.
Обляга се на вратата и не помръдва, макар да е ясно, че сме
тръгнали да влизаме.
Спирам пред стълбите и пускам дръжката на единия куфар.
– Здравей, Карма. Радвам се да те видя.
Устните ѝ се свиват.
– Изглеждаш така, сякаш Лос Анджелис те е сдъвкал и изплюл
на паважа. – Хвърля поглед към куфарите ми. – Но виждам, че си
успяла да се измъкнеш с красивите си куфари.
– Сериозно? Така ли ще кажеш „здравей“ след десет шибани
години? Ти си курва. – Крикет не мери думите си, когато иде реч
за близначката ѝ.
Карма бавно извърта светлокафявите си очи към сестра си и я
поглежда ядно.
– Присмял се хърбел на... Мислиш, че си много велика, защото
си успяла да заковеш пениса на Хънтър Хавалин. Може би
трябваше да го изчукам, когато имах тази възможност.
Правя крачка назад, сякаш за да се предпазя от отровата, дето
пръска край себе си. Би следвало да е напълно невъзможно двама
души, които изглеждат съвсем еднакво, да са толкова различни по
характер.
– Не съм сигурна на коя планета живееш, но никога не си имала
шанс с Хънтър. Той разбра, че си курва, от първата секунда. Сега
защо не вземаш да преглътнеш злобата си и да се махнеш, та да
вкараме нещата на Уитни?
– И къде по-точно мислиш да я сложиш да спи? Ако не си
забравила, ти спиш на дивана в хола, когато си си у дома, защото
нямаме повече свободно място.
– Може би, ако бе държала краката си затворени, нямаше да
имаме този проблем – стреля обратно Крикет.
– Кучка.
– Курва.
Намесвам се, защото след малко може и да има кръвопролитие.
Имало е в миналото, та не е изключено.
– Добре, стига толкова сестринска любов. Ще спя на пода във
всекидневната. Не е кой знае какъв проблем. Имам нужда само да
остана някъде, докато реша какво да правя. Ако леля Джаки не е
съгласна, ще си взема евтин хотел някъде.
Нямам пари да си го позволя, но в момента хич не ми се ще да
съм под един покрив с Карма и цялата грозота, която идва с нея.
– Има една барака отзад, която мама ползваше за артистичните
си проекти. Там би трябвало да има достатъчно място за теб и
боклуците ти. – Карма ритва леко един от куфарите ми и го
събаря.
Не казвам нищо, защото каква е ползата да се вбесявам. Все пак
е само багаж. Дори не съм искала тези неща, но Рики бе напълно
обсебен от идеята, че жена му трябва да изглежда съвършено и да
носи скъпи дрехи, и никога нямаше да ми позволи да се появя
някъде с обикновен куфар на колелца, та да го излагам.
– Добре, ще се настаня в бараката. Поне времето се затопля.
Карма скръства ръце пред гърдите си.
– Не е ли време да вземеш момичетата? – пита Крикет.
– Не ми казвай как да гледам децата си – крясва Карма и гледа
сестра си на нож.
– Както и да е. Просто се махни от вратата, ако няма да
помагаш.
– Нямаш проблем. – Карма се обръща и трясва вратата в лицата
ни.
– Боже, смятах, че няма накъде да става по-зле, но това е…
Леле!
 Крикет поклаща глава.
– Казах ти, напоследък е ад. Кълна се, има нужда от един
джойнт и едно здраво чукане. С презерватив, за да не забременее
пак. Може би щеше да е в по-добро настроение, ако бащата на Ади
и Мади, който и да е той, проявяваше някакъв интерес към децата
си.
– Предполагам, това би накарало всеки да се почувства по-
добре.
Силно съчувствие към децата на Карма ме удари в гърдите.
Спомних си моето детство, което съвсем не бе идеално. Вместо да
ми е ядосана през цялото време, майка ми просто отсъстваше, а
баща ми – вечно сърдит и неспиращ да я търси. Не се колебаеше
да си го изкара на мен с опакото на ръката, когато станах твърде
голяма за колана му.
– С мама се опитваме някак да компенсираме нещата. Има дни,
в които не става от леглото, тъй че нямаме избор.
Спомням си думите на Крикет за това, от което Карма се
нуждае.
– Май има нужда от медикаменти и основно пренастройване на
отношението ѝ към хората.
– Каквото и да е. Просто е непоносима. Опитвам се да я
избягвам, колкото е възможно. Спя на дивана или оставам при
Хънтър. По дяволите, та някои вечери спя във вана, защото не
мога да понеса да съм край нея. – Крикет се замисля и
продължава: – Честно казано, барачката хич не е зле. Мама я
ремонтира по време на периода „направи-си-сам“. Да идем да
видим как е там и дали ще стане.
С по една чанта във всяка ръка вървим през къщата, която е
ремонтирана, след като заминах. Разлепените тапети ги няма –
стените са боядисани в яркожълто. Диванът сега е с червена кожа
на мястото на бежовата дамаска, която помня. Шкафовете в
кухнята са боядисани в бяло и минати с шкурка в краищата, за да
изглеждат винтидж. Плотовете са нови.
Минаваме към задния двор. Тревата е добре окосена и около
оградата цъфтят люляци. Леля Джаки се е справила добре, а това
е още едно нещо, което ме прави щастлива в днешния ден.
В далечния ъгъл, близо до задната врата, има дървена беседка,
скътана зад покрита с лози дървена преграда.
– Не съм идвала тук от векове – казва Крикет, докато
прекосяваме поляната. – Мисля, че и мама не я е ползвала от
известно време. Отказа се от рисуването и се посвети на
градинарство с момичетата.
Отварям вратата и надниквам. За моя огромна изненада,
помещението не е натъпкано със стари ненужни вещи, а е много
сладко и в него наистина може да се живее. Има и разтегателен
диван. Включвам осветлението и се усмихвам при вида на
винтидж интериора. Масата, двата стола, диванът, малката
масичка за кафе и килимчетата са безспорно от гаражни
разпродажби, но не са загубили чара си. Пердетата са от дантела
и предполагам, че леля сама си ги е ушила.
Това е място за жена.
Купчината стари списания и няколко рафта със стари прашни
книги, както и стативът за рисуване, са доказателство, че това
място е раят, в който леля Джаки се скрива от света. Част от мен
се чувства виновна, че навлизам в пространството ѝ, но ако в
къщата няма място за мен, едва ли ще има против, особено като се
има предвид, че не го е ползвала отдавна, съдейки по праха по
мебелите.
Като малка прекарвах много повече време с леля Джаки и
Крикет, отколкото със собственото си семейство. Живееха в къща
край реката на четвърт миля от къщата на родителите ми във
фермата. После фермата замина на търг и Комодор Рискоф я купи,
след което я изгори до основи. Когато шерифът ни изхвърли,
всички побързахме да си намерим място, където да живеем и
Джаки се озова тук с момичетата си. Баща ми нае малка къща от
лошата страна на пътя, която едва събираше трима души.
– Идеално е – казвам на Крикет, докато оставя багажа ми вътре.
– Всъщност е по-хубаво, отколкото го помня. Трябваше отдавна
да се преместя тук. Не знам защо не се сетих по-рано. Съвсем бях
забравила, че мама сложи и тръбите съвсем сама, тъй че има баня.
Тутакси започвам да се чувствам неудобно.
– Искаш ли го? Мога да намеря къде да се настаня за известно
време.
– Не, след сватбата отивам да живея при Хънтър и нямам нищо
против да спя на дивана дотогава.
– Не че ми влиза в работата, но… защо вече не си се преместила
при него?
Крикет свива рамене и се мята на дивана. Сядам до нея.
– Майка му даде ясно да се разбере, че ще е истински скандал,
ако се нанеса преди сватбата. – Тонът ѝ ме предупреждава, че там
има проблеми.
– Не се ли разбирате добре с госпожа Хавалин?
– Честно ли?
– Естествено!
– Тя не искаше Хънтър да се жени за една Гейбъл.
Лицето ми се сгърчва от болка, защото съм убедена, че моята
репутация също не е помогнала много.
– И ти го каза?
Крикет мести глава ту на едната, ту на другата страна.
– Не с толкова много думи, но даде ясно да се разбере, че друго
семейство не би я оставило да плаща всички разходи за сватбата.
– Не бива да го казвам, но вече не харесвам бъдещата ти
свекърва.
– Винаги може да е и по-зле, нали?
Питам се дали мисли за госпожа Рискоф, защото майката на
Линкълн щеше бъде свекърва направо от ада. И защо изобщо
мисля за него, да не говорим за майка му! Пропъждам от
съзнанието си спомена за сгърченото от неодобрение лице на
госпожа Рискоф.
– Хънтър какво казва по въпроса?
Искрящата усмивка на лицето ѝ е толкова чиста, че ми се иска
да я снимам, без да разбере. Обича го. Наистина го обича.
– Не му пука. Всъщност мислехме да избягаме и да се оженим
тайно, но баща му взе, че дръпна много дълга реч как синът му ще
се ожени в Гейбъл, заобиколен от семейство и приятели. –
Усмивката ѝ повяхва. – И аз му казах, че трябва да постъпим,
както те искат, щом това означава толкова много за тях.
– Сигурна ли си, че наистина това искаш? – Хич не ми харесва
мисълта за моята дива и свободолюбива братовчетка, която се
чувства като гост на собствената си сватба.
– Хънтър би им казал да си го начукат, стига само да му кажа,
че не искам такава сватба. Но знам, че на баща му не му остават
много години живот, и всъщност харесвам старчето, тъй че ще се
примиря.
Тя прокара пръст по праха върху купчината списания,
натрупани върху масичката за кафе.
– При положение обаче, че сватбата ще се състои в хотел
„Гейбълс“, госпожа Хавалин вероятно ще е във вихъра си и ще
иска да покани всяко живо същество във вселената, за да покаже
пред всички колко са близки със семейство Рискоф. Но поне…
това ми спестява напрежението, нали? Пък и кой ще си даде труда
да погледне булката, когато пред тях ще стои наследникът на
мултимилионна компания.
Прибирам косата на Крикет от лицето ѝ, за да видя очите ѝ.
– Хей, престани. Това е твоят голям ден. Начукай ѝ го. И на
Линкълн Рискоф също.
Устните ѝ се извиват в усмивка.
– Съжалявам, Уит, но ти вече мина оттам, а аз не обичам да съм
на второ място.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Тялото ми жужеше от напрежение.

Не трябваше да съм тук. Знаех го така добре, както знаех, че
не бива да си играя с кибрит и газ в плевня със слама, но не можех
да се спра.
Посегнах да почукам, но кокалчетата ми така и не докоснаха
вратата. Линкълн я отвори със замах, преди да почукам. Гърдите
му се повдигаха тежко.
– Не вярвах, че ще дойдеш. Мислех, че ще се наложи отново да
те гоня.
Господи! Този мъж беше твърде красив, за да е истински.
Лешниковите му очи се плъзнаха по тялото ми, докато гледах
пулсиращата вена на врата му. Опитвах да спра желанието си да
го оближа целия, за да си спомня вкуса му.
По дяволите, Уитни, какво става с теб?
Линкълн Рискоф. Това ми ставаше. Не спирах да мисля за него
след нощта, която прекарахме заедно. Все едно бях счупена и
само една вечер с него можеше да ме поправи.
– Нямаше да дойда. Поне сто пъти си казвах да не тръгвам.
Ноздрите му се разшириха.
Това не би следвало да е секси.
– И какво те накара да промениш решението си?
– Истината ли искаш? – Гласът ми бе дрезгав и изобщо не
звучеше като моя.
Той кимна.
Преглътнах и реших, че ако имах намерение да правя това…
трябва да го направя, както трябва.
– Това – метнах се към него и не ми пукаше, че вероятно
изглеждам точно като момичето, което отричах да съм. Той явно
нямаше нищо против.
 Хвана ме и ме прегърна. Обхвана с длани задника ми в
изрязаните къси гащи и ме притегли към себе си. Не се облякох
хубаво за тази вечер. Не като когато отидох в бара. Дойдох такава,
каквато съм винаги – къси гащи, тениска, ниски сандали. Косата
ми – като полудял облак около лицето ми.
– Мамка му! Най-сетне! – изръмжа той, когато устните ни се
сблъскаха.
Обвих пръсти около врата му и поех контрола над целувката,
плъзнах език между устните му. Осъзнавах, че е лудост, но
нуждата, която изпитвах не можеше да бъде пренебрегната. Нещо
в този мъж ме караше да забравя добрата си преценка, просто
защото се нуждаех от него.
– Щях да дойда да те търся – изрича в устните ми.
Исках да кажа нещо, но бързо забравих, защото бях твърде
заета да се потопя във вкуса му.
Плъзнах пръсти от тила към тениската му, хванах я в юмрук и
взех да я дърпам нагоре. Исках да го видя отново, да го
почувствам отново.
Той ме отнесе в спалнята и ме сложи на леглото. Не пусках
тениската му, докато се опитвах да се надигна, и накрая я
издърпах през главата му.
Гърдите, раменете, ръцете – сякаш бе изскочил от корицата на
списание. А онези знаменитости, по които ми течаха лигите?
Изобщо не можеха да му стъпят на пръста. Дори не исках да
говоря за коремните му мускули. Не знаех, че има такова нещо.
Като онези стари дъски, които са ползвали за пране. Трябваше ми
доста време да върна вниманието си на лицето му, защото бе
заковано върху подутината в джинсите му.
Лешниковите му очи горяха от желание.
– Мамка му, убиваш ме, Блу. Убиваш ме, по дяволите!
– Искам те. – Това беше истината – ясна и проста.
– Не и така силно, както те искам аз.
– Не съм сигурна – казах и отново приковах поглед в пениса му.
Предишния път, когато бяхме тук, Линкълн ме накара да свърша с
уста между краката ми. Исках да върна жеста. Може би се
надявах, че така ще го накарам да изгуби контрол, както го
изгубих аз.
 Пресегнах се към копчетата на джинсите му, но той сложи ръка
върху моята.
– Не се налага да…
– Млъкни. Освен ако не искаш да се уплаша.
Покри с длан моята.
– Уитни…
Погледнах лицето му, чертите му се бяха смекчили.
– Блу, наричай ме Блу.
Той сви устни и кимна. Свалих ципа и плъзнах ръка в джинсите
му. Когато хванах пениса му, дъхът изсвистя между зъбите му.
– Боже мой! Как е възможно усещането от ръката ти да е така
хубаво?
– Не знам, но гарантирам, че устата ми ще е много по-добре.
Нагласих се на леглото и го насочих към мен, тъй че да застане
между коленете ми. Наведох се напред и увих език около
главичката на пениса му. И когато отново пое рязко и шумно дъх
през стиснати зъби, разбрах, че му харесва. Станах по-смела и
поех главичката в устата си. Зарови ръце в косата ми.
– По дяволите, момиче, ще ме убиеш.
Изтеглих се назад и го погледнах през миглите си. Усещането
за контрол върху него бе така опияняващо.
– Опитай се да не умреш, преди да си изпълнил обещанието си.
Той понечи да говори, но аз затворих устни около главичката и
засмуках силно. Никога не бях изпитвала такова силно желание да
накарам един мъж да падне на колене пред мен. Образно казано,
разбира се. Но с този мъж всичко бе различно.
Може би защото аз бях Гейбъл, а той Рискоф? Или защото бях в
забраненото царство? Каквато и да бе мотивиращата сила,
установих, че умения, които не знаех, че притежавам, намериха
поле за изява и го обработих така добре, та бях сигурна в едно:
никога нямаше да ме забрави.
Преди да го довърша докрай, той нежно хвана главата ми,
изтегли се назад и се изплъзна от устата ми. Вдигнах поглед към
лицето му. Гърдите му се повдигаха бързо, тежко.
– Защо…
– Няма да свърша в устата ти. Не и когато знам колко е сладко
пичето ти.
 Господи!
Не знаех дали заради силата в погледа му, или заради
мръснишките му думи, но усетих как нова вълна топлина се
излива между краката ми.
– Какво чакаш тогава?
Облегнах се назад на лакти. Засмука със зъби долната си устна,
дръпна я силно навътре и от това, което виждах, имах чувството,
че иска жива да ме изяде.
– Мамка му, не знам какво правиш с мен, Блу, но трябва да те
имам. Сега! – Пресегна се, издърпа късите ми гащи надолу и ги
метна на пода. – Няма да е нежно. Кажи ми предварително, ако…
Знаех какво има предвид. Знаех как се чувства. Погледнах го в
очите и желанието в тях бе силно като моето.
– Без задръжки – рекох.
Той изрита джинсите си на пода, после се пресегна да търси
презерватив. В мига, в който го изпъна на пениса си, сложи длани
от двете страни на бедрата ми и ме закова като в капан.
– Съжалявам за бикините ти.
Понечих да попитам какво иска да каже, но преди да изрека
каквото и да е, плъзна пръст между бедрата ми и дръпна силно
дантелата. Ластичната материя се скъса.
Това бе адски възбуждащо!
Когато Линкълн застана между краката ми, знаех, че никога
преди не съм била така възбудена. Мислех си, че съм си
въобразила предишната нощ, но не бях.
Не беше текилата, или желанието ми да се оттласна от дъното.
Беше той.
– Боже, дори по-хубаво отпреди. Как е възможно?
Не исках да го изрека, но знаех, че това се дължи на
простичкия факт, че като смесиш Линкълн Рискоф и мен, се
получава взривоопасна комбинация.
И въпреки че знаех, че ще избухне в лицата ни, не можех да се
спра.
Отпуснах глава назад и спрях да се тревожа за последиците,
изгубих се в сладостния груб ритъм. Забих пръсти в завивката,
докато тласкаше в мен и ме избутваше нагоре, нагоре към ръба. А
когато свърших, крещях името на врага си.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

– Чух, че старата ти курва е отново в града. Може би този път

ще предпочете да се поклати с по-младия Рискоф – казва Харисън,
когато влиза със закъснение за срещата.
Вдигам поглед от листовете пред мен.
Свирепото желание да убия брат си се разбужда с нечовешка
сила и ръмжи гладно в мен, с една идея по-тихо от желанието ми
да го уволня.
Ако не беше забраната на Комодора да уволнявам брат си без
основателна причина, досега задникът му да е изхвърчал от
компанията, без дори да се замислям. Между мен и Харисън няма
особено силни братски чувства. Не и след като изчука жената, за
която почти се ожених, само за да докаже, че може. Определено
ме спаси от скъп развод, та в известен смисъл може би трябва да
му благодаря.
Но няма да го направя.
Оставам спокоен и овладявам гнева си. Знам какво иска – да ме
накара да му забия юмрук в лицето и да отиде да реве на
Комодора, че не ставам за наследник на империята на Рискоф.
Няма никакъв, ама никакъв начин да му доставя това удоволствие.
Поглеждам часовника на бюрото.
– Закъсня. И докладът ти също.
Свива гневно устни и мята на бюрото ми купчина документи.
– Не съм закъснял кой знае колко, за да има някакво значение.
Ако бях се родил втори и не аз, а брат ми бе наследил всичко
поради глупавата стара семейна традиция, също бих мразил по-
големия си брат. Но след като цял живот се занимавам с какви ли
не лайна в тая компания, няма доброволно да му я отстъпя и да го
оставя да я ръководи.
Той се настанява небрежно на стола срещу бюрото ми.
 – Е, големи братко, видя ли я вече? Или са я чукали прекалено
яко и са я подмокряли редовно, за да хване окото ти пак?
Отново свивам юмруци. Най-голямото ми желание е да го хвана
за гърлото и да го провеся през прозореца, докато започне да
пищи като страхлива кучка. Използвам обаче нещо, което в
момента мога да определя като свръхчовешки контрол, и отварям
папката. Започвам да разглеждам оценката за трите компании,
които възнамеряваме да купим.
За щастие, докато чета, той държи устата си затворена.
Погледът ми е привлечен от заключението му, че трябва да
участваме в търга за „Тордън Индъстрис“. Цифрите там са най-
добри и компанията ще ни даде доста голямо предимство, както и
най-добра платформа, за да засилим позициите си в сферата на
услугите. Разнообразието е изключително важно на този етап от
развитието на компанията. Трябва да се развиваме, да растем
извън съществуващите сега холдинги, ако искаме да останем сила
в съвременната икономика. Но само защото Харисън все още не е
прецакал цялата операция, не означава, че не е заровил нещо в
доклада си, което може да гръмне като торпедо и да потопи
сделката по придобиването. Което означава, че трябва да прочета
всяка буква, всеки ред, за да се уверя, че не съм пропуснал нещо.
Да имаш вицепрезидент с подмолни мотиви е изключително
изтощително, защото трябва да вършиш както своята, така и
неговата работа, за да не му позволиш да прецака компанията,
било то тенденциозно или не.
Той е единственият човек, който би посмял да ме предизвика
като изпълнителен директор, но след като ръцете ми са вързани от
Комодора, който е председател на управителния съвет, трябва да
бъда изключително внимателен. Не мога спокойно да му обърна
гръб.
– Е, видя ли я вече?
Разбира се Харисън няма да пусне.
– Може ли да се върнем към бизнес разговора?
Брат ми се обляга назад на стола, опирайки го на двата му
задни крака. Леко попутване. Това е нужно, зa да го премажа.
Удържам се. Едва.
– Тя е бизнес разговор, доколкото ми е известно. Преди години
изгуби шибания си разсъдък по нея. Като вицепрезидент трябва да
знам дали да се притеснявам, ако случайно решиш да повториш
това театрално фиаско.
Поглеждам брат си по начин, който би накарал всеки друг да се
гърчи и да започне да се извинява на секундата, но Харисън само
се усмихва лукаво.
– Няма да водя този разговор с теб.
Той не обръща внимание на предупредителния ми тон и
продължава да натиска.
– Питам се дали майка ни ще приеме добре завръщането на
Уитни Гейбъл.
Стисвам челюсти и броя до десет.
– Явно нямаш достатъчно работа, след като имаш време да се
занимаваш с клюки. – Бъркам в шкафа на бюрото си и вадя дебела
папка. – Имаме едно съдебно дело, за което ни е нужен съвет от
адвокат, и искам да съдействаш за решаването му. Става дума за
спорна собственост, с която се разправяме от десет години.
Убеден съм, че ти ще можеш – казвам и пускам папката, която
пада тежко на бюрото между нас.
Той присвива очи.
– Не искам да се занимавам с тия лайна.
– Е, добрата новина е, че аз взимам решенията тук. Свободен си
да си вървиш. Ако намеря грешки и недоглеждания в доклада ти,
ще ти кажа.
Брат ми взима папката.
– Мислиш се за всемогъщ, големи братко? Нали знаеш какво
казват хората – колкото са по-могъщи… – подсмихва се и после
прихва. – Ще си купя пуканки и ще гледам от първия ред взрива,
когато майка ни разбере, че Уитни Гейбъл не е останала далеч,
далеч оттук. Надявам се завръщането на курвата ти да не ѝ докара
сърдечен удар.
 УИТНИ
***

Гласът на леля Джаки гърми на двора.

– Милостиви Боже! Не вървам на собствените си очи. Моята
Уитни си е у дома! Ела тук, момиче, и ме прегърни. Мамка му,
колко време мина, откакто видях красивото ти лице!
Сълзи парят очите ми, когато виждам протегнатите ѝ ръце. За
разлика от Карма, леля Джаки е повече от щастлива да ме види.
Правя крачка към нея и вратата на бараката се затваря зад мен.
И когато ръцете ѝ ме обгръщат, ме залива онова чувство, че
принадлежа към нещо, към някого, че имам корен. Тя ме
залюлява.
– Сладкото ми момиче, толкова ми липсваше. Дяволски много
време мина, откакто кракът ти е стъпвал в този град. Не беше
същото, когато дойдох да те видя в Лос Анджелис. Там не беше на
себе си.
– Знам и съжалявам. Трябваше да…
– Тихо, тихо, не бива да ти се карам, задето напусна и реши да
живееш друг живот. Не мога да те виня за това. Просто съм
щастлива, че най-сетне намери пътя си към дома. Добре дошла.
Сега ми се иска да се бях върнала по-рано. И не само, защото
нямам къде другаде да отида.
– Мислех, че си на работа до шест? Няма ли да загазиш, че си си
тръгнала по-рано? – пита Крикет, когато Джаки ме пуска, а аз
бързам да избърша една измъкнала се между клепачите ми сълза.
Джаки поклаща глава.
– Разбира се, че няма да загазя! Аз съм си шеф и никой няма да
направи проблем, стига работата ми да е свършена както трябва.
– Шеф? – питам с ококорени очи.
– Началник на камериерките в хотел „Гейбълс“.
Примигвам няколко пъти.
 – Не мога да повярвам, че са позволили на някого от семейство
Гейбъл да работи там, какво остава на отговорна позиция.
– Госпожица Рискоф не страда от същите предразсъдъци като
останалите от семейството – усмихва се гордо Джаки. – И понеже
тя е изпълнителен директор на курорта, работата там е страхотна.
Не допусках, че очите ми могат да се разширят повече, но ето
че и тук грешах.
– Малката Макинли Рискоф е изпълнителен директор на
курорта „Гейбълс“? – Не можех да си представя малката и
болезнено срамежлива сестра на Линкълн да е изпълнителен
директор на каквото да е, какво остава за цял курорт. Онзи
задник, по-малкият му брат Харисън? Да! Но Макинли бе твърдо
решена да остане някъде на заден план.
– Тя е справедлив шеф и се справя стегнато и много
организирано. Няма да ме чуеш да кажа и дума срещу нея. –
Джаки млъква за миг. – Тя не е като останалите от онова
семейство. Добър човек е.
Ще се наложи да повярвам на думите на Джаки, тъй като нямам
намерение сама да тръгна да се убеждавам.
– Ела, хайде, разкажи ми всичко. Как си? Добре ли си?
Таблоидите те разпънаха на кръст, но знаеш, че не вярваме и на
дума от това, дето пишат.
Свеждам поглед към земята. Много е трудно да лъжеш Джаки,
когато те гледа право в очите.
– Добре съм. Ще бъда добре.
Леля ми плъзва загрубелия си пръст под брадичката ми и вдига
главата ми. Оглежда лицето ми и леко докосва охлузеното и
посиняло място с другия си палец.
– Май не си успяла да се наведеш достатъчно бързо. Какво се е
случило?
Въпросът ме кара почти да се усмихна.
– Ядосан фен. Имаше доста такива напоследък. Надявам се да
не ме последват дотук.
Леля ми изправя рамене.
– Не се тревожи за това. Тук първо стреляме и после задаваме
въпроси. Ако не разпозная някого, значи влиза в чужда
територия, а аз не попускам.
 Обгръща ме нова вълна топлина.
– Благодаря. Никак не исках да докарам тази каша до прага ви,
но…
Тя пак ме прегръща силно и когато ме пуска, поглежда към
Крикет, а после пак към мен.
– Благодаря ти, че се върна. Крикет никога не би ти казала, но
тая работа със сватбата я подлудява. Мисля си, че госпожа
Хавалин ще мине като валяк върху момичето ми.
– Мамо… – започва да протестира Крикет.
– Това е истината и ти го знаеш. – Тонът на Джаки изключва
спорове. – Имаш нужда от подкрепление, защото няма и дума да
кажеш пред онази жена, а Уитни ще ти помогне да се стегнеш.
Вината, че не се прибрах по-рано, пак ме залива.
– Ужасно съжалявам. Ще ми се да бях разбрала по-рано. Ще
направя всичко по силите си.
Крикет гледа майка си ядно.
– Не съм изтривалка за крака. Някои неща просто стават по-
лесно, ако не се опитвам да преобърна лодката. – После погледът
ѝ отскача към мен. – Пък и Уитни трябваше да води собствените си
битки.
Усещам как и двете гледат моравото ми око, но тогава Джаки
застава между нас и ни стисва в прегръдка.
– Сладките ми момичета. Просто искам най-доброто за двете ви.
Винаги съм искала само това. Сега всички сме тук, а Гейбъл са
силни заедно.
Гейбъл са силни заедно. Не съм сигурна дали някога съм
мислила за себе си като за силен човек, но ако Крикет иска да
бъда силна заради нея, ще го сторя. Което означава и да стоя
настрани от Линкълн Рискоф.
Изпълнена съм с решителност. Най-сетне имам цел, различна от
тази да се крия от пресата и да се дегизирам, та да не ме
разпознае някой. И тази цел ми помага да изправя рамене.
Прегръщам леля Джаки с една ръка и се усмихвам на Крикет.
– Майка ти е права. Ще държим госпожа Хавалин под око.
Имала съм си работа с много като нея, които се мислят за богини
с навирени носове, и, повярвай ми, всички бяха в пъти по-зле от
нея. Дори няма да разбере, че някой дърпа юздите ѝ.
 – Това е моето момиче! – Джаки ме целува по челото, а Крикет
се смее.
Когато леля ни пуска, се заглеждаме в барачката.
– Мислиш да завземеш моята пещера?
– Трябваше да попитам, преди да оставя нещата си там –
смръщвам вежди.
– Сега си си у дома. Което е наше, е и твое. Пък и със сигурност
ще се наспиваш по-добре тук, отколкото в къщата. Момичетата на
Карма са… диви. Не че имам право да го казвам… – Поклаща
глава. – Кълна се, има дни, когато едва се сдържам да не изхвърля
задника ѝ на улицата, но това означава да не видя повече
сладките си момиченца. Тъй че я търпя.
Бръчиците от напрежение и тревоги са като паяжина около
устата на леля Джаки и ми подсказват, че Карма е поставила
майка си в много трудно положение. Вероятно се надценявам и
очаквам твърде много от себе си, като си мисля, че мога да оправя
нещо, но решавам поне да се опитам да говоря с братовчедка си,
когато ми се предостави възможност. И да се моля да не отхапе
главата ми, преди да успея да избягам.
– Не беше развълнувана да ме види.
Бръчките около устата ѝ стават още по-дълбоки, сякаш я
повалят за пореден път и вече се предава.
– Карма си мисли, че светът ѝ дължи нещо. Не знам откъде си е
втълпила това, но всички знаем, че не става само да си пожелаеш
нещо. Трябва да работиш, за да постигнеш желанията си.
– Това не я извинява, когато се вдига и си тръгва, като ни остава
да се справяме със ситуацията и да се грижим за децата, докато се
претрепваме от работа. – казва с горчивина Крикет.
– Къде ходи?
– Нямам представа – свива рамене леля Джаки. – Пази тайните
си, както ги пазеше майка ти. – В мига, в който го казва, лицето ѝ
посърва. – Не биваше да го казвам. Съжалявам, Уит. Знаеш, че не
исках да…
Стомахът ми се свива на възел, защото знаем как свърши
всичко.
– Няма проблем. Да се надяваме, че историята на Карма ще има
по-щастлив край.
 Крикет свежда поглед към земята, Джаки гледа настрани и
избягва да ме погледне. Настава неловко мълчание. Тогава се
покашлям и питам:
– Някой търси ли хора за работа? Наистина трябва да намеря
нещо. Навита съм да мия прозорци, ако се намира такава работа.
Джаки се пресяга и стисва ръката ми.
– Не си чистила, откакто замина. Наистина ли си мислеше, че
ще се прибереш у дома, за да миеш тоалетни?
Издърпвам ръката си от нейната.
– Искам просто нещо нормално. Някъде, където да не ме виждат
и да не преча на никого.
Тя слага ръка на кръста си.
– Искаш да кажеш, че искаш да се скриеш от света и да ближеш
раните си?
Леля ми винаги ме е познавала по-добре от майка ми, тъй че
защо да не ѝ кажа истината.
– Именно.
– Няма да е лесно, освен ако не си съгласна да работиш за
Рискоф.
Споменът от срещата ни по-рано днес ме връхлита с бясна сила.
Да работя за тях? Да работя за него?
– Трябва да има и друг вариант.
– Не и такъв, който ти докарва прилични пари. Помисли си. Ще
говоря с госпожица Рискоф, ако искаш.
– Ще си помисля – отвръщам, но вътрешно се кълна, че няма
начин, никакъв начин да тръгна надолу по този път.
Преди Джаки да е успяла да ме притисне още повече по
въпроса, се чуват писъци:
– Лала!
Гласовете идват от задната врата на къщата и две малки
русокоси момиченца, които приличат на клонинги на Карма или
на Крикет, изскачат и хукват през поляната. Джаки хваща по едно
дете под мишниците си и ги завърта в кръг.
– Бебчетата ми са си у дома! Разкажете ми всичко!
Залива ме поредна вълна носталгия. Кога бяхме малки, леля
Джаки посрещаше Карма, Крикет и мен от училище по същия
начин. Собствената ми майка никога не ми зададе нито един
въпрос. Беше прекалено заета да изчезва и да пази тайни, както
каза леля, но сега всичко това е в миналото. Време е да продължа
напред.
Преглъщам буцата в гърлото си и слагам усмивка на лицето.
Време е да се срещна с малките си племенички.
 ЛИНКЪЛН
***

Звукът от стрелба с пушка бе последното нещо, което исках да

чуя, когато отворих вратата на къщата на Комодора.
– Миризливо лайно! Това беше моята пъстърва! От една година
чакам да я хвана!
Гласът на Магнъс Гейбъл е отчетлив и висок колкото и звукът
от пушката му.
– Не съм виновен аз, че си скапан рибар.
Още един изстрел.
Мамка му!
– Хей, свали…
Бум! Бум!
Блъскам вратата и нахлувам в къщата. Намирам Комодора,
готов за нов откос от моторизирания си стол. Кръв се стича по
лицето му.
– Не ме уцели, копеле!
– Сър, кървите!
Гус скача от мястото си до стола на дядо ми и се понася към
мен. Проклетото куче е много по-малко притеснено от стрелбата
от мен.
Комодора поклаща глава, опръсквайки с кръв кожата на стола
си.
– Шрапнел. Само драскотина. Калпавата му стрелба успя да
откърти парче от проклетата къща. Сега мисля да потроша
прозорците му.
– Престанете със стрелбата или викам полиция и за двама ви! –
изкрещявам толкова силно, че няма шанс и Магнъс да не ме е чул,
въпреки че е наполовина глух.
– Отгледал си страхливец, Рискоф! – крещи Магнъс. – Моята
рода ще вземе оръжие и ще се присъедини към мен!
 Вадя телефона си. Не съм в настроение да бъда прострелян тази
сутрин.
– Последен шанс, преди да извикам шерифа.
Комодора ме поглежда изкосо.
– Остави шибания телефон. Излагаш ме.
Кръвта се стича по лицето му, бялата му брада почервенява.
– Ето каква е сделката – прекратявате стрелбата и след като ти
окажат първа помощ и се погрижим за бизнеса и след като си
тръгна, може да продължите да се стреляте, колкото си щете.
От погледа на Комодора всеки нормален човек би се напикал от
страх, но на мен ми писна от глупостите му. И няма да допусна
Магнъс Гейбъл да го застреля, при положение че още разработвам
стратегията си как да хвана племенницата му.
Дядо ми избърсва кръвта от лицето си и поглежда ръката си.
– Има лепило и тиско в шкафа в кухнята. Не ми трябва първа
помощ. И си мери приказките, когато говориш с мен. Не ти
управляваш мен, синко. Аз управлявам теб. Не го забравяй.
Стисвам зъби при това напомняне.
– Може би е най-добре да ви оставя да се изпотрепете, така ще
имам много по-малко проблеми на главата си.
Комодора се изплюва, докато отивам в кухнята.
Уважавам човека и жертвите, които е направил, за да доведе
семейството до позицията, на която е днес, но той живее в
миналото и никой няма да процъфти, оставайки залостен там.
Цяла нощ изучавах информацията за предстоящата ни покупка не
само защото исках да не мисля за Уитни, но защото трябва да
разнообразяваме бизнеса. Отново. В противен случай вместо да се
развиваме, ще загинем.
Това няма да се хареса на Комодора. Вече го знам, но ми трябва
подписа му, за да участваме търга и да сложим ръка върху една от
най-силните технологични компании с висок интелектуален
капацитет, който ни трябва, за да революционизираме транспорта
до нови нива.
Грабвам десетина хартиени кърпи и отварям шкафа на стареца
да търся лепило и тиксо. Трябва му човек, който да се грижи за
тая къща. В последното чекмедже намирам купища листове и
какво ли още не. Лепилото е най-отпред. Грабвам го и вдигам
някакви документи, за да открия тиксото.
Замръзвам, когато забелязвам писмо, подаващо се от пощенски
плик. Имито на баща ми е на него.
Какво, по дяволите?
Забравям за двамата старци, дето се стрелят на воля отвън.
Петте думи се набиват като шипове.
Искане за тест за бащинство
КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Оглеждам останалата част от документа. Пратен е преди три
месеца. В горната част на писмото са написани адресът и името на
адвокатска кантора в Ню Йорк. Искат ДНК проба от починалия ми
баща.
Майната му на лепилото и тиксото. Комодора може да кърви
докато не ми каже за какво, по дяволите, е всичко това и защо
никой не ми е казал досега. Грабвам писмото, крача обратно към
верандата и заставам с гръб към къщата на Магнъс Гейбъл.
– Какво, по дяволите, е това? – Вдигам писмото пред него. – И
кой иска тест за бащинство?
Комодора слага пушката в скута си и извръща лице към мен.
– Остави го на мястото му.
– Няма да стане. Трябва да ми кажеш какво, по дяволите, става.
Ако има някой, който се опитва да вземе късче от семейната
собственост и си е помислил, че да се забогатее покрай нас е най-
лесното нещо на света, адвокатите ни трябва тутакси да му
затворят устата.
Изражението на лицето на Комодора е сурово.
– Това е единствено и само моя работа.
Оглеждам лицето на стареца, който винаги е бил безмилостен
по отношение на конфликти в бизнеса, да не говорим за глупавата
му война с Гейбъл. Нещо не е както трябва.
– Би трябвало вече да си смазал този човек. А не да го криеш.
Или мислиш, че може и да е истина?
Погледът му отскача към терасата. Стиска пушката още по-
силно в ръцете си и завърта стола си към мен.
– Можем да говорим за това вътре. Няма нужда Гейбъл да слуша
за кирливите ни ризи.
Махам се от пътя му и той влиза. Следвам го и затварям
вратата.
– Значи наистина мислиш, че е истина?
Той извръща лице към мен, но изражението му е непроницаемо.
Поема дъх и бавно издишва, прокарвайки пръст по дървената
дръжка на пушката. С всеки изминал момент, в който не
получавам отговор, съзнанието ми препуска с още по-голяма
скорост.
– Не може да се каже, че Рузвелт бе светец. Никой не би се
изненадал, ако е направил някое и друго копеле.
Ако Комодора бе ме простреля в червата, резултатът щеше да е
същият. Рузвелт е баща ми. Или по-скоро беше.
– Сериозно ли говориш?
Никога не съм мислил за баща си като за светец. Напротив. Ала
мисълта, че някъде може да има и други негови деца, досега не
беше ми минавала през ума.
Какво. По. Дяволите!
– Възможно е – отвръща Комодора.
– И какво правиш по въпроса? Трябва да знаем. Трябва да
вземем решения. Да действаме. Да изработим стратегия.
Мислите ми летят с милион километра в час. Никога никой не е
поставял под съмнение наследствеността в семейството. От мига,
в който съм се родил, аз съм наследникът на Рискоф. През
последните сто и седемдесет години компанията и наследството
се предават в ръцете на първородния син, всеки следващ
получава... нищо.
– Заел съм се. Без да се вдига шум. Няма нужда името ни да се
срива пак в калта. – Заковава очи в мен. – Не и отново.
– Но ти си им казал, че не могат да получат ДНК пробата, нали?
Комодора кимва бавно и изведнъж сякаш се състарява с
двадесет години.
– Искат да ексхумират тялото. Последното писмо ми дава
тридесетдневен срок да се съглася, преди да внесат искане в съда.
Главата ми се върти.
Искат да отворят ковчега на баща ми? Да извадят тялото
му? И всичко това, за да видят дали има друг наследник на
Рискоф, който да дойде и да поиска собствеността си.
Това няма да стане.
 – Мамка му! – Гласът ми излиза груб и суров. Клатя глава.
Поглеждам стареца в очите. – Какво отговориха, когато им каза да
вървят по дяволите?
Той вирва брадичка.
– Не съм отговорил. Още обмислям отговора.
Примигвам два пъти, гледам го и не разбирам езика, на който
говори.
– Ти бъзикаш ли се с мен?
Дядо ми стисва облегалките на стола.
– Я не ми дръж такъв тон, момче. Аз вземам решенията тук. Не
трябва да стигаме до съд. Какво ще се случи с репутацията ни? А
майка ти? Ще откачи.
Положението, в което сме, ме блъска челно. Ако изкопаят
тялото на баща ми, майка ми ще поучи сърдечен удар. Може би не
буквално, но, убеден съм, че ще е доста близо до инфаркт. Никога
няма да успее да се справи с подобно нещо. Защо обаче Комодор
Рискоф, мъжът който отказва да му се налагат, позволява това да
се случи?
– Искали са споразумение и ти си отказал, нали?
Той кимва рязко.
–Да. И тогава излязоха с искането за ексхумация.
– Мамка му. Сигурно смятат, че този човек наистина е син на
баща ми и е по-голям от мен. Само така мога да си обясня
финансовия мотив, който явно се преследва тук. – Поглеждам
стареца в очите. – Искаш да дадеш всичко, което притежаваме, на
напълно непознат човек? Някой, който не е работил като куче
през последните десет години да пази и защитава името и
наследството на семейството?
Погледът му става като гранит.
– Не ми харесва, никак не ми харесва. И не съм гушнал букета
още. Мога да променя завещанието си, когато си пожелая. Аз съм
този, който решава кой какво ще получи. Никаква семейна
традиция не ме задължава с нищо, ако променя решението си.
Отпускам глава назад, гледам в дъските на тавана и отчаяно се
опитвам да овладея хаоса, който току-що бе пуснат като ураган
върху целия ми живот. Когато успявам да се съвзема, поглеждам в
кафявите очи на стареца.
 – Какво искаш да направя? Защото можем да се справим заедно.
За ексхумацията им трябва разрешение от съда.
Той стисва челюсти.
– Още не съм решил какво да направя, но щях да се чувствам
дяволски по-добре, ако знаех, че семейната линия продължава.
Гледам го. Не знам защо, но съм изненадан от думите му.
– Така ли възнамеряваш да изиграеш картите си? Искаш да
направя бебе на някоя и да се надяваш, че ще е момче, та да си
сигурен, че семейната линия продължава?
Той изпъва устни.
– Ожени се за тази жена, преди да ѝ направиш бебе.
– Играя по свирката ти от години. – Правя крачка към него и
свивам длани в юмруци – Правя всичко, което поискаш от мен, но
не и това.
Тежка тишина се спуска помежду ни, докато Комодора се
обляга на стола.
– Не искаш да се погрижиш за новото поколение Рискоф? Е, в
такъв случай нямам причина да не реша да открия кой е този нов
наследник на семейството ми.
Има голяма вероятност зъбите ми да се счупят от стискане.
Когато успявам да овладея беса си, който едва не разкъса вените
ми, най-сетне казвам:
– Значи така ще играеш?
Комодора се усмихва и сякаш пред себе си виждам самия
Николо Макиавели.
– Ще паднеш в капана. Винаги така става. Само внимавай да не
е онова момиче Гейбъл.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

– Кога мога да те видя пак? – попитах.

Уитни Гейбъл лежеше свита в ръцете ми в спалнята на ловната
хижа, а аз не исках да я пусна. Тялото ѝ се скова. Вече се
отдръпваше и това никак не ми харесваше.
– Не можем да продължаваме с това. Ако някой разбере…
– Никой няма да разбере.
Сините ѝ очи се присвиха и изражението ѝ стана упорито.
Толкова беше сладка. Пенисът ми, който трябваше вече да е в
кома след толкова упорит труд, се разбуди отново.
– Като ме гледаш така, хич не убиваш желанието ми да те видя
отново.
– Не можеш да твърдиш, че никой няма да разбере. Леля ми
вече те видя. Знае, че става нещо.
– А тя ще каже ли на някого?
– Леля Джаки не би го сторила, но не в това е въпроса. Мисълта
ми е, че вече ни хванаха. И няма начин да не се случи отново. Този
град е твърде малък.
Обърнах я по гръб и се наместих между краката ѝ.
– Значи ми казваш, че не искаш повече? – Нагласих пениса си
пред отвора ѝ, тя вече бе мокра за мен.
Тялото ѝ се изви, предизвиквайки ме да проникна вътре. Миг
преди това да се случи, Уитни ме блъсна в раменете.
– Презерватив! Трябва ни презерватив.
Изръмжах, понеже усещането беше невероятно. Но беше права.
Трябваше ни презерватив. Само един път да се случеше… и щяхме
да се изправим пред нещо, което нито тя, нито аз можехме да
крием. Което всъщност щеше да е почти облекчение.
Изтърколих се настрани и взех последния. Никога не бях
ползвал толкова много презервативи за една нощ, но с Уитни все
не ми стигаше. Тя бе най-пристрастяващият наркотик, влизал
някога с системата ми. Мисълта за нея бе постоянен повик за още
и още.
Надянах презерватива и пак се настаних между краката ѝ. И
така бе много хубаво, ала знаех дяволски добре, че нищо няма да
може да се сравни с усещането да я почувствам без него.
Нещо, което никога, с никоя не си бях позволявал.
Комодора и баща ми бяха жигосали в съзнанието ми, че жените
непрекъснато ще се опитват да забременеят от мен и да носят
евентуалния наследник на Рискоф. Имах достатъчно
доказателства, за да им вярвам поне за това. Ала фактът, че Уитни
винаги ме караше да ползвам презерватив, бе още едно
доказателство, че тя не е като другите.
Не искаше нищо от мен, освен може би пениса ми и оргазмите,
които ѝ доставях, но и това беше в опасност.
– Знаеш, че ще се справим, ако се случи нещо. Ще се погрижа
за теб.
Сините ѝ очи се ококориха.
– Не говори такива неща. Знаеш ли какво би станало, ако…
нещо… се случи? Семейството ми ще се откаже от мен. А твоето
семейство? Дори не искам да си помисля за това. Ще ме изгонят
от града с първия си влак. Да замърсявам кръвта на Рискоф с
кръвта на Гейбъл? Майка ти ще ме насече на парчета, след като
ме прегази с камион няколко десетки пъти и ме застреля.
Уитни бе права. Майка ми щеше да откачи, ако разбереше.
Направо щеше да превърти. Никога нямаше да спре да ми мели.
Никога.
Усмивка разтегли устните ми.
Изобщо не ми пукаше.
– Ще те пазя от нея. Няма да позволя на никого от тях да те
докосне.
Уитни сложи пръст на устните ми, за да ме накара да млъкна.
– Няма да говорим за това. Не споменавай такива неща.
Вселената слуша. Ако го споменеш, пак ще откажа да се виждам с
теб.
– Добре – целунах пръста ѝ и тласнах в нея.
И двамата изстенахме.
 – Как така винаги е толкова хубаво? – рече, издаде стон и изви
гръбнак.
Преместих се на колене, без да прекъсвам контакта с нея.
– Защото сме идеални един за друг.
Тя впи сините си очи в моите и после ги завъртя с досада.
– Така казваш на всички момичета.
– Никога не е било толкова хубаво. Никога – казах и поклатих
глава. – Не лъжа. Не се занасям.
Недоверието ѝ се изпари, когато започнах да се движа в нея, и
вече усещах как мускулите ѝ се стягат около мен. Бях прекарал
само две нощи с нея, но вече изцяло бях проучил тялото ѝ, сякаш
някой щеше да ме изпитва. Знаех какво обича, какво може да я
накара да гръмне като фойерверк на 4-ти юли. Тя бе най-любимият
ми предмет от всички, които бях изучавал през живота си.
Когато успях да я докарам до два оргазма, свърших и аз, махнах
презерватива, почистихме се и след няколко минути тя заспа.
Увих се около голото ѝ тяло и не можех да спра да мисля как да я
задържа. Да я направя моя. Да пратя враждата между семействата
ни по дяволите. Нейното семейство. Моето семейство.
Тя е различна.
Тя ме искаше въпреки името ми. Това означаваше нещо за мен,
нещо, което не исках да изгубя.
И точно тогава осъзнах, какво трябва да направя, за да не си
тръгне.
Ще я накарам да се влюби в мен.
 УИТНИ
***
СЕГА

През първата ми нощ в бараката Крикет остана да спи при мен,

което напълно ме устройваше. Поне до сутринта, когато трябваше
да стане много преди зората да пукне, за да води група планинари
по хълмовете, а аз не можах да мигна повече.
Усещането да съм си у дома бе тревожно.
С веселото бърборене на Крикет наоколо бе лесно да игнорирам
мислите за Линкълн. Ала в мига, в който ме обгърна тишината,
всичко около него и нашата история нахлу с бясна скорост.
Десет години си казвах, че спомнените ми само преувеличават
нещата. Че не е било така хубаво, както го помня. Налагаше се да
си го повтарям, за да преживея още един ден, когато трябваше да
се справям с участта си да бъда съпруга на Рики Ранго.
Не биваше да се омъжвам за него.
Но по онова време нямах друг избор. Съгласих се да го направя,
ако спази обещанието си да не ми изневерява. И колкото и да е
невероятно, той изпълни дадената дума.
Поне докато отидох на лекар в началото на тази година и той ми
каза, че имам венерическо заболяване. Антибиотиците щяха да ме
излекуват физически, но абсолютно нищо не можеше да промени
факта, че с бракът ми бе свършено.
Когато се изправих пред Рики, той обвини мен. Заяви, че съм
пипнала болестта, докато съм му изневерявала. Това ме хвана
съвсем неподготвена и осъзнах, че е в следствие на чувството му
за вина. Моногамията бе единственото, което обеща в замяна на
всичко, дето направих за него. Единственото, което се искаше
от него.
Трябваше да знам още от самото начало, че няма да изпълни
обещанието си.
Светът ми се въртеше около кариерата му. Ходех, където ни
отведеше поредното турне. Правех така, че никога да не
разочарова феновете си. Пазех го далеч от дрогата и от лоша
репутация в медиите.
Той внимаваше с тези неща – поне това трябва да му се признае.
Папараците не го бяха хващали. Но това не променяше нищо.
Отказвах да бъда тази жена. Нямаше да му дам и ден повече от
живота си, при положение че ми отказваше основно човешко
право – да се отнася с мен поне с елементарно уважение. А и кой
знае колко дълго бе ме лъгал.
Никога няма да забравя лицето му, когато му казах, че слагам
край и подавам молба за развод.
Беше, меко казано, смаян, напълно изумен.
И после дойде гневът. Крясъците му как никога няма да ми
позволи да го унижа по този начин.
Останах непоколебима.
Тогава той стана жесток.
Още чувам думите му:
– Не знам защо едва сега започва да ти пука. От десет години
чукам каквото ми попадне. Никога не съм те обичал. Имах нужда
от теб. Това е съвсем различно.
И тогава изиграх последния си коз – казах му, че или ще се
разведем тихо и кротко, или ще кажа истината и всички ще узнаят
какъв измамник е бил през цялото време.
Гневът му гръмна и се нахвърли върху мен. Побягнах и се
заключих в стаята си. Той блъска един час, заплашваше, че ще ме
убие, ако кажа на някого.
Когато се отказа да блъска, разруши всичко по пътя си –
мебели, огледала, произведения на изкуството, стени, врати.
Обадих се на Крикет разплакана. Тя искаше да извика
полицията. Аз отказах. Стоях заключена в стаята, докато видях
хората да пускат в социалните мрежи негови снимки в хотел,
където бе вдигнал щур купон.
Опаковах вещите си по най-бързия начин и се махнах от къщата,
преди да се е прибрал. Окопах се в един хотел в Сан Диего, но на
следващия ден ми се обадиха от полицията. Искаха да отида да
идентифицирам трупа му.
Извъртам се настрани на диванчето и си спомням ордите
побеснели фенове, крещящи като обезумели пред портала на
къщата ни в мига, в който новината гръмна. Плакатите, които
носеха. Посланията, които ми отправяха.
Защото всички твърдяха, че съм убила една легенда.
На никого не му пукаше, никой не се замисляше, че Рики е
държал със собствената си ръка спринцовката с фаталната доза
хероин и фентанил.
На никого не му хрумваше, че аз дори не съм била там, когато
се е случило.
Никой не мислеше за нищо друго освен за Рики Ранго и
историята, която бе им измислил, преди да умре. А тя с две думи
беше, че аз съм отвратителна зла курва, която спи с всеки, че съм
напът да съсипя както него, така и музиката му.
Раменете ми се разтреперват при спомнена, който едва не ме
прекършва за пореден път.
Не, няма да е днес. Не и отново.
Отмятам завивката настрани и скачам от леглото. През
последните десет години му дадох всичко и нямам намерение да
му дам и секунда повече от времето си, докато съм на тази
земя.
Имам нов живот, който трябва да подредя, и нищо в него няма
да е свързано по какъвто и да е начин с Рики Ранго освен парите в
брой в чантата ми. Това беше всичко, което взех, когато тръгнах,
като изключим дрехите. За щастие бях успяла да спестя малко
пари за черни дни. Финансовият мениджър на Рики се срещна с
мен преди погребението, за да ми съобщи, че няма нищо останало,
заради навика на Рики да харчи като лунатик.
Пресягам се към чантата си и броя банкнотите.
Четири хиляди петстотин и деветнадесет долара. Няма да
издържа дълго, макар че в Гейбъл е доста по-евтино, отколкото в
Лос Анджелис.
Трябва да намеря начин да се издържам сама и да си плащам
всичко. На тридесет и една съм, вдовица с позорна репутация и
нямам никакви умения в сфера, подходяща за град като Гейбъл,
освен да чистя къщи, което правех с известен успех преди десет
години.
Отпускам се тежко в леглото, стисвам очи и мисля какво и кой
най-вече може да ме наеме и за какви пари.
Да работя за Рискоф… това е просто изключено. Гордостта ми
няма да ми позволи… освен ако се стигне дотам, че да гладувам.
Да водя групи из планината с Крикет? Ще се изгубя в гората на
петата минута.
Нямам представа какво прави Карма, но няма начин да работя с
нея.
Остават кафенета, барове и други места, на които феновете на
Рики могат лесно да се докопат до мен.
Докосвам бузата си, където синината още е подута и става
изумително мораво-зеленикава.
Не, не мога да си позволя да се превърна в лесна мишена.
Докато мисля какво, по дяволите, ще правя с живота си, някой
чука на вратата. Скачам, прибирам парите под възглавницата, в
случай че е Карма.
– Будна ли си, Уит? – Леля Джаки е.
– Да. Секунда.
Хуквам към вратата и я отварям.
– Извинявай, успах се малко. С Крикет говорихме до среднощ.
Искрящата усмивка на Джаки е напълно достатъчна да
повдигне настроението ми в кошмарното тежко утро.
– Оставила е бележка на плота, че завръщането ти у дома е най-
добрият сватбен подарък, за който би могла да си мечтае.
Обгръщам тялото си с ръце.
– Радвам се, че присъствието ми тук прави поне двама души
щастливи.
– Имаш две сигурни опори в лагера си и съм убедена, че не сме
само ние двете. – Тя присвива очи и протяга ръка към лицето ми, а
аз сбърчвам лице. – Хей, успокой се. Искам просто да видя окото
ти. Мислех си, че не си успяла да го скриеш добре, но май няма и
начин да го покриеш. Синината е доста голяма. Кого трябва да
убия?
– Арестуваха го и повдигнах обвинение, но ако се наложи да
ходя до Лос Анджелис да давам показания, може и да ги оттегля.
Леля Джаки свива устни в корава тънка черта.
– О, не, няма начин. Ще отидем заедно и ще му дадем един урок,
та да ни запомни. Копеле!
 – Надявам се да не се стига дотам, но оценявам жеста. –
Ожесточението, с което ме брани, като че облекчава болката в
окото ми.
– Нарича се семейство. Така правим в нашето. И като стана
дума за семейство… ще ходиш ли към дома на родителите си?
Клатя глава.
– Не. Не мога. Все още не.
Джаки въздъхва, но не може да каже нищо повече. Не може да
ме накара да се изправя пред неща, с които не съм готова да се
справям сега.
– Добре. Е, дойдох да те видя и да те питам дали искаш да се
промъкнеш с мен в курорта и да използваш някои от кредитите,
които получавам като бонуси. Мисля, че се нуждаеш от малко
време да се отпуснеш и да вдигнеш самочувствието си. Може би
ще успеят да прикрият синината или да използват някой модерен
препарат, за да се разнесе по-бързо. Аз не си правя почистване на
лицето, но се говори, че момичетата там са истински магьосници.
В предишния ми живот грижата за лицето ми бе задължителна,
но не мисля, че ще продължава и за напред.
– Не ми трябват такива неща сега. Добре съм. Можеш да си ги
използваш. Или да ги спестиш за Крикет за сватбата.
– Имам тонове бонуси. Ако исках да ги ползвам за себе си,
отдавна да съм го направила. И съм запазила една камара за
сватбата. – Тя ме оглежда преценяващо. – Не ми казвай, че нямаш
нужда от няколко часа да се отпуснеш. Може би един масаж ще ти
помогне да се освободиш от натрупаното напрежение, което те
сковава цялата.
Не греши. Но…
– Това е курортът на Рискоф.
Джаки килва глава.
– Разкарай тая мисъл от главата си и се облечи. Няма да приема
отказ. Така или иначе, убедена съм, че ще ти е по-добре да
прекараш деня в хотела на Рискоф, отколкото да слушаш как
Карма затръшва вратите и пуска музика до оглушаване, когато
момичетата не са тук. Според съседите може да се захване с това
професионално вместо работата онлайн, с която се занимава.
Е, това до някаква степен отговаря на въпроса с какво се
занимава Карма. Не, не искам да съм край нея, освен ако е
напълно наложително. Поне докато настроението ѝ се подобри.
– Добре, печелиш. Ще съм готова след десет минути.
 УИТНИ
***

Пътуваме с колата около двадесет минути. Курортът с хотела е

кацнал на едната страна на хълма с изглед към реката, която
разсича скалите на две и минава в дъното на високи урви. Веднъж
Рики имаше концерт в имението „Билтмор“ в Северна Каролина и
се питах дали Рискоф са се почувствали малко изостанали, та са
се спретнали да построят нещо още по-грамадно. Поне шестдесет
хиляди квадратни метра и дори не искам да се замисля колко е
струвало да се завърши.
Пък и е само на няколко километра под имението на Рискоф. Аз
обаче няма да доближавам онова място за нищо на света.
Все още не мога да повярвам, че събрах сили да припаря до
курорта „Гейбълс“.
Леля Джаки минава с колата през портала и завива по алеята,
която води встрани от постройката. Оглеждам с изумление
сградата, докато минаваме край нея. Ще ми се да кажа, че е
чудовищна, но не мога – всъщност прилича на нещо, изскочило от
приказките, на френско шато, в което със сигурност трябва да има
принц и принцеса. Но не, тук управляват Рискоф.
Опитвам се да забравя за този факт, но няма смисъл. Никога
няма да забравя.
Леля Джаки спира пред един черен портал в задната част на
сградата и размахва картата си за достъп. Вратата бавно се отваря
встрани.
– Ще ти покажа къде е спато и после се залавям за работа.
Винаги оставят няколко свободни часове за ВИП гости. Ако
свършиш преди мен, можеш да вземеш колата и да се прибереш, а
после да дойдеш да ме вземеш в шест.
ВИП? Е, такава бях преди, но вече определено не.
– Сигурна ли си, че идеята е добра? Не искам да ти навличам
неприятности.
– Тихо. Госпожица Рискоф иска служителите ѝ да са щастливи, а
аз съм щастлива да те доведа тук. Няма да имам неприятности,
стига да съм зад бюрото си след седемнадесет минути.
Докато Джаки паркира, обръщам поглед към пространството
зад сградата. Високите храсти обграждат градината с лабиринта.
Лабиринтът, който никога няма да забравя заради Линкълн.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

– Къде отиваме?
– Не отваряй очи.
Беше цяло чудо, че се съгласих да ми сложи превръзка, а
вероятно беше и знак, да поставя по съмнение здравия си разум.
Но Линкълн имаше изненада и ме убеди да се съглася, държейки
ме на ръба на оргазма. О, колко нечестно можеше да играе в
леглото само...
От крайчеца на превръзката виждах, че наоколо всичко тъне в
мрак и бях ужасена, че някой може да ни види заедно, въпреки че
ми бе дал дума, че няма да допусне това да се случи. Не
разбираше каква катастрофа щеше да бъде, ако ни хванат. Не
можех да си представя как ще се справя с последиците. Може би
неговото отношение бе различно, защото беше свикнал да има
власт и сила, а аз бях свикнала да нямам нищо. Какъвто и да бе
случаят, не можех да рискувам.
– Добре, сега можеш да погледнеш.
Дръпнах превръзката от очите си и видях, че сме заобиколени
със стени от зеленина.
– Къде сме?
– В лабиринта.
Погледнах го така, сякаш бе откачил.
– Какъв лабиринт? Къде?
– В курорта „Гейбълс“. Тук обичах да играя като дете.
– Довел си ме в курорта? – Покрих уста да заглуша писъка си. И
после с доста по-спокоен тон попитах: – Защо?
Ентусиазмът му се стопи.
– Защото не ми позволяваш да те изведа на нормална среща и
макар че обожавам да лежа в леглото с теб и да те чукам по цял
ден и нощ, заслужаваш повече.
 Простичките му думи ме удариха точно в мястото, което мислех,
че съм предпазила от него.
– Не можеш да ми казваш такива неща – прошепнах и отместих
поглед встрани.
Пръстите на Линкълн повдигнаха брадичката ми.
– Мога и ще ги казвам. И двамата заслужаваме повече, и
двамата го знаем добре.
– Не мога…
– Знам. И тъкмо затова сме тук. Освен във вечерите, когато има
градинско парти, тук обикновено е празно. Няма проблем. В
безопасност сме.
Исках да му вярвам, но тревогата ми не искаше да си иде. Ала
когато Линкълн ме погледнеше така, сякаш заслужавам много
повече, отколкото мога да мечтая да получа, ме караше да
чувствам неща, каквито не биваше да чувствам. И ме караше да се
предам пред волята му.
– Добре – съгласих се, наклоних се към него и притиснах устни в
неговите. – Печелиш.
Усмивката на Линкълн като че огря целия свят.
– Ако е нужна градина на стойност милион долара, за да те
накарам да ме целунеш на открито, отвъд заключени врати на
хижата, ще те водя тук всеки ден.
Вместо да мисля за сладостта в думите му, която не спираше да
изсипва върху мен, се закачих за другата част от изречението.
– Милион? Сериозно ли говориш?
– Може би – сви рамене. – Прабаба ми доста се е изхвърлила,
залавяйки се да разшири градината.
Не можех дори да проумея какво представляват един милион
долара. Нито да разбера лекотата, с която той говореше за такива
пари. Това бе още едно от нещата, които винаги щяха да ни
разделят като непробиваема стена.
Той беше по-богат от самия грях.
Аз нямах нищо.
– Хайде, не те доведох тук само да стоим и да си приказваме. Ще
играем игра. – Усмивката му стана палава и знаех, че няма да мога
да му откажа.
Защо съм толкова слаба, когато нещата опрат до него?
Реших, че точно сега това не ме интересува. Просто исках да
запазя изражението на лицето му.
– Каква игра?
– Ще ти дам начална преднина да намериш центъра, а ти ще ми
оставяш следи в коя посока си тръгнала.
– Следи?
– Да, под формата на дрехи.
Отскочих назад.
– О, не, по дяволите, не. Няма да стане.
– Винаги казваш така, но... в крайна сметка променяш
решението си.
Той хвана ръката ми, но аз я издърпах и започнах да го мушкам
с пръст в гърдите.
– Не и този път, богаташче. Ако искаш да играем тази игра, ти
ще се събличаш.
Усмивката му стана още по-широка.
– Добре, но когато ме намериш гол, не отговарям за
последствията.
И някак, противно на каквато и да е логика, възбудата взе да се
трупа в мен, макар обективно погледнато да знаех, че идеята е
ужасна.
Обзе ме колебание и Линкълн, който вече ме познаваше твърде
добре, вероятно го забеляза.
– Добре, дай ми две минути и да не си посмяла да ме оставиш
там сам, Блу. – Притегли ме към себе си и ме целуна силно.
Преглътнах, все още уверена, че постъпваме неправилно, но
успях само да повторя думите му:
– Две минути преднина.
Усмивката му бе толкова лъчезарна.
– Само исках да ти кажа, че ти си човекът, с когото съм се
забавлявал най-много.
Преди да успея да отговоря или дори да проумея напълно
думите му, той изчезна в лабиринта.
И в мига, в който останах сама, съмненията отново наводниха
съзнанието ми.
Това бе най-добрият и в същото време най-лошият план. Щяха
да ни хванат. И Линкълн щеше да е гол.
 И въпреки това преброих до сто и двадесет и се втурнах в
посоката, в която той бе тръгнал. След петдесет метра попаднах
на разклонение.
Мамка му! Накъде да тръгна? Погледнах към едната алея,
после към другата и забелязах обувката, която бе пуснал, за да го
намеря. Усмихнах се и си представих как се събува.
Може би щеше да се окаже адски забавно.
Хукнах към обувката, грабнах я и продължих по коридорите
между храстите, развълнувана от вероятността да намеря нещо
друго. И когато попаднах на следващото разклонение, открих
другата обувка. След това и чорап, и още един.
После ризата му.
Е, сега вече ставаше интересно.
Моят мъж обича да ходи без бельо, тъй че явно е наблизо.
Замръзнах.
Моят мъж?
Какво, по дяволите?
Не! Той не е мой мъж. Той е само флирт. Това е. Това е всичко.
Той е просто средство да забравя огорченията си.
Дори когато си казвах всичко това, знаех, че лъжа себе си.
Линкълн Рискоф бе ме превърнал в наркоман със сериозна
зависимост и бях в застрашаваща живота и разума близост до
чувства и неща, които не биваше да изпитвам. Вероятно бе ме
омагьосал... Иначе щях ли да съм насред лабиринта курорта?
Преди да потъна още повече в мислите си, чух шепот.
– Блу, взе да ми става студено.
Извъртях глава надясно и светът изчезна. Остана само мисълта,
че Линкълн е гол и не съвсем далеч от мен.
Не губих повече време и тръгнах към късите гащи, пуснати на
земята, но преди да ги вдигна, ръката му ме обгърна иззад гърба.
Засмях се силно, докато дрехите, които бях събрала, паднаха на
тревата.
– Нямаше търпение да ме намериш, а?
– Гол си, нали?
Сега дъхът му бе до ухото ми.
– Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми? Срамота.
Знаеш, че съм повече от едно тяло.
 О, да, знаех и точно там бе проблемът. Преглътнах и се завъртях
в ръцете му.
– Със сигурност не искам парите и името ти.
И отново успях да погазя веселото настроение на хубавия ни
миг. Да изсмуча цялата жизненост от него. Чертите му посърнаха,
но не от гняв.
– Това е едно от любимите ми неща в теб.
Устата му се залепи за моята, погълна ме. Не знам колко дълга
бе целувката. Не знам и колко време стояхме насред лабиринта,
изгубени един в друг. Ръцете ми бяха навсякъде по тялото му,
плъзгаха се по твърдите му мускули, стискаха раменете му.
– Искам те – прошепнах.
– Кой е там? – чу се мъжки глас.
И двамата застинахме в мълчание. Опитах се да се отскубна от
ръцете му, но той ме стискаше силно.
– Линкълн Рискоф. Кой пита? – Имаше нещо в увереността, с
която произнесе името си, което даваше да се разбере, че не бива
да бъде предизвикван.
Дръпнах се от ръцете му, когато най-сетне ме пусна, и това се
случи в мига, в който някой се появи иззад ъгъла. Скрих се зад
гърба му.
– Извинете ме, сър. Не очаквах да ви видя тук… Вече ще си
вървя.
Разпознах гласа. Това бе мъжът, с когото леля Джаки излизаше
от време на време. Беше пазач тук.
Мамка му!
– И няма да споменаваш на никого за това, нали?
– Не, сър, разбира се, че не.
Представях си как се опитва да надникне зад рамото на
Линкълн, за да види коя съм, та не рискувах да погледна.
Чухме го как се отдалечава, но останах скрита зад него, докато
Линкълн не се обърна с лице към мен. Тутакси се наведох, грабнах
купчината с дрехи и ги метнах към него.
–Трябва да тръгваме. Веднага. На секундата. Не можем…
Линкълн облече късите си гащи гневно, стисна ме за китката и
ме дръпна в ръцете си.
– Престани да изпадаш в паника. Няма и дума да каже. Ако го
стори, знае, че ще загуби работата си.
– Но…
– Уитни, престани. – Обикновено Линкълн не се обръщаше към
мен по име и това успя да привлече вниманието ми по-добре от
всичко друго в момента. – Няма да позволя на никого да разбере
за нас. Нищо лошо няма да ти се случи, защото сме заедно. Кълна
се.
Погледът му бе откровен, но не бях готова да му се довера за
това.
– Не можеш да ми обещаеш такова нещо. И двамата знаем, че
това няма да свърши добре. Не е възможно.
Лицето му помръкна.
– Ние решаваме как ще свърши. Само ние. И освен ако ми
кажеш сега, в този момент, че не означавам нищо за теб, нямам
намерение да те пусна.
Понечих да изрека думите, които щяха да ме освободят от тази
лудост и да ме предпазят от самоунищожение, но нищо не излезе
от устата ми. При мисълта да не го видя повече, стомахът ми се
обърна.
– Не можеш да го кажеш. Знам, че не можеш, дори да ти се
иска. Виждам те, Уитни. Виждам те съвсем ясно и не искам никога
да поглеждам друга. Никога повече. Разбира ли какво ти казвам?
Подпрях чело върху голите му гърди, притиснах лице към
кожата му, вдишах аромата му на бор и цитрус.
– Страхувам се.
Обгърна ме с ръце, долепи ме към силното си тяло така, че
наистина повярвах, че може да ме брани срещу света.
– Няма защо да се страхуваш, Блу. Имаш мен.
 УИТНИ
***
СЕГА

Не съм се чувствала така отпусната и спокойна от месеци. След

масажа и почистването на лицето, от които бях като нова, ме
водят към салона за гримиране, в който ще се опитат някак да
покрият огромната синина.
Когато влизам, се стъписвам при вида на една жена, която
познавам много добре.
– Габи?
– Уитни? Божичко, минаха милион години! – Габи се втурва към
мен да ме прегърне.
През последните два дни получих повече прегръдки, отколкото
през всичките изминали десет години, и ми е толкова добре! Не
бях осъзнала колко много ми е липсвало да бъда сред хора, които
не гледат на мен само като на съпругата на Рики Ранго.
– Дори повече. Не знаех, че си се върнала.
Габи бе една от най-добрите ми приятелки в гимназията, но
после изгубихме контакт, защото тя замина да учи в университет,
а аз останах да чакам Рики да направи пробива си в Лос
Анджелис.
– Преди около две години. Разведох се и не исках да отглеждам
децата си в каквато и да е близост до оня задник, тъй че… ето ме
тук. На тридесет и две и живея при майка си и баща си. Голямата
печалба от лотарията на живота, знаеш.
Усмихвам се.
– Аз се прибрах при леля си. Мисля, че лудият късмет е
премазал и двете ни.
Лицето ѝ помръква, когато включва лампата на стола за
гримиране и вижда моравото ми лице.
– И като стана дума, кого трябва аз да премажа заради това?
Топлина залива гърдите ми. Толкова време мина, откакто някой
бе готов да ми помогне да заровя труп, без да задава излишни
въпроси.
– Дълга и отегчителна история, опитвам се да я загърбя. Точно
сега ми се иска да се престоря, че нищо не се е случило.
– Напълно те разбирам. Бившият ми ме удари веднъж и това бе
последната капка. Получих пълно попечителство над децата
благодарение на снимките, които направих, след като ме удари.
Струваше си, защото никога няма да има право да вижда децата
без присъствието на социален работник.
Пресягам се и стисвам ръката ѝ.
– Ужасно съжалявам, че е трябвало да преживееш това.
– Такъв е животът. Получаваме лайната ведно с хубавото. От нас
обаче зависи колко дълго ще приемаме и лайната. Май чух, че се
развеждаш, преди… съпругът ти да почине.
В думите ѝ усещам въпрос и кимвам. Знам, че където и да ида,
тази история ще ме следва до края на живота ми, та няма да е зле
да започна да свиквам с факта, че ще ме питат и ще трябва да
отговарям.
– Предполагам, чула си и че съм го убила.
Бързо свежда поглед и после се взира в очите ми.
– Да, но не вярвам.
– Това те прави една от малкото. Дори не знам кога се е
случило, но феновете му никога няма да забравят. Настояват, че
аз съм злодеят в тая история.
– Много съжалявам, задето те изправиха пред всичко това.
Човек би помислил, че е страхотно да си съпруга на рок звезда… –
Пак оглежда окото ми. – Но явно всяко нещо си има недостатъци.
– Пресата и феновете още беснеят, но се надявам да не ме
преследват чак тук. Поне известно време.
– От мен никой няма да чуе, че си у дома. Кълна се. – Тя прави
кръст над сърцето си, точно както когато бяхме малки.
– Оценявам жеста ти.
– Стига вече с това, да се захващаме за работа. – Габи повдига
брадичката ми с два пръста и оглежда лицето ми. – Да покрием
това, да те направим толкова секси, че Линкълн Рискоф да не
разбере какво му се е случило.
Застивам при споменаването на името му.
 – Ти… знаеш за това?
– Май няма човек в града, който да не знае как се опита да спре
сватбата ти. Това си е местна легенда вече. – Тя млъква и поема
дъх. – Убедена съм, че всички ще са повече от щастливи да видят
как го отмъкваш от оная змия, дето се е усукала около него и си
мисли, че ѝ е в кърпа вързан. Всички знаят, че е с него заради
парите му, но по някаква неясна причина госпожа Рискоф я
одобрява. Бях сигурна, че майката на Линкълн ще изперка, ако
той бе решил да се сгоди за друга жена, която не отговаря на
стандартите ѝ.
Друга жена?
– Бил ли е сгоден?
Нямам представа защо се вкопчвам точно в това парченце
информация, явно започвам да страдам от тежки ментални
отклонения.
Пък и как така не съм разбрала, че Линкълн е бил сгоден? О, да,
спомням си – защото за цели десет години бях твърде заета да се
преструвам, че Линкълн Рискоф, както и целият град Гейбъл,
изобщо не съществуват, докато правя всичко възможно да се
грижа да кариерата на Рики.
– Почти се сгоди, но после я хванаха в леглото с брат му, тъй че
не се сдоби с пръстен.
– Какво? – възклицанието ми отскача от стените на салона.
– Беше голям скандал. Госпожа Рискоф дори влезе в болница с
болки в гърдите, но ако питаш мен, старата вещица никога няма
да умре. Решила е да види следващото поколение Рискоф, преди
да ритне камбаната.
Нямам отговор на това, защото… По дяволите, доста съм
изпуснала. Преглъщам смущението си.
– Ела да седнеш на стола и ще ти разправям, докато работя.
Ще ми се да кажа, че изобщо не ми пука и не искам да знам. Но
кого заблуждавам? Разбира се, че искам да чуя всичко, което се е
случило, докато ме е нямало. Включително с Линкълн. Няма как
да не искам да чуя.
Когато Габи размазва маската по лицето ми, я питам:
– Май новата се казва Марен някоя си? – Питам, сякаш не съм
запомнила точно името ѝ. Крикет ми разказа за нея, когато щеше
да я прегази с вана на излизане от автогарата.
– Марен Хигинс. И тази си я бива. Вече се мисли за
господарката на голямата къща, макар да не е, защото Линкълн не
живее в имението от доста време. Слава Богу, госпожица Рискоф ѝ
каза, че няма право да идва и да ни нарежда какво да правим,
освен ако не си е платила, тъй че вече не се вясва толкова често.
Тя е от големия град. Май семейството ѝ е от голямо добрутро или
нещо такова, но пък имат нужда от кинти. Господ е свидетел, че
когато изтърва Хънтър Хавалин, мина най-отпред на хранителната
верига, защото Рискоф имат много пари в брой. Не знам защо не
тръгна на мига след него, но пък трябва да се признае, че много
по-лукави жени се опитаха да го примамят и не успяха. И все пак
така и не разбрах защо искаше да се ожени за Моника. Не знам
дали има някой, който да е разбрал.
Габи ми подава толкова много информация, та е почти
невъзможно да я смеля в момента... докато се препъвам в
камъните на ревността си, която също отказвам да приема.
Той не е мой. Никога няма да бъде. Не ми пука. Това са само
забавни клюки. Това е.
И не спирам да се самозалъгвам.
– Значи Моника е бившата, която е преспала с Харисън. Преди
колко време е било това? – питам, сякаш просто да подържам
разговора, но вътрешно умирам от любопитство.
– Не бях тук, когато се е случило, но имайки предвид какво се
говори, е било само няколко години, след като ти замина. Между
другото, тя имаше черна коса, сини очи и тяло като на модел на
„Виктория Сикрет“.
Застивам. Габи продължава да работи по лицето ми.
Черна коса, сини очи. Никакво съвпадение. Никакво…
– А Марен? – Тутакси се опитвам да сменя темата. – Как
изглежда?
– Като една от ония жени, дето просто обожаваш да
ненавиждаш. Руса. Тънко кръстче. Крака, по които можеш да се
катериш с дни. Неизменен тен. Прелестна е и го знае.
– Звучи… хубаво – последната дума произнасям със сарказъм.
– О, Уит, просто трябва да я видиш. Тя е като Регина Джордж от
„Лоши момичета“. И се държи гадно с хората само когато
Линкълн не е наблизо. Веднъж, когато ѝ правех грима, направо
мислех да сложа нещо, от което да получи алергия за няколко
месеца. Толкова беше противна. Бих го направил на секундата, ако
не ме бе страх, че ще ме уволнят.
– Ужас!
– Да, начело в класацията за гнусни кучки. Добре че поне той не
допусна нещата да станат сериозни. Напоследък даже не знаем
дали имат нещо общо. Ако питаш мен, я използва само да има
какво да чука, когато е на кеф за секс. Горката жена си е
въобразила, че само с разтворени крака може да закове един
наследник на Рискоф. Според мен напълно е откачила. Този мъж
няма да купи нещо, дето може да си вземе и без пари, а той може
да си вземе без пари всичко.
Думите ѝ се забиват право в гърдите ми. Мен ме получи така…
но въпреки това искаше повече.
– Как искаш да направя очите ти? Естествени или
съблазнителни? – пита Габи и взима палитра с гримове. В този
момент едно от момичетата от спа салона влиза, придружавайки
жена по халат и пантофи. Нагласят стола в другия ъгъл на салона.
– По-добре естествени. Не ми трябва нищо прекалено
екстравагантно. Не че се каня да ходя някъде.
– Не, но… никога не знаеш кого можеш да срещнеш…
И двете много добре знаем за кого говори, а аз дори не искам да
мисля какво може да се случи следващия път, когато видя
Линкълн. Дори със стъкло помежду ни и колкото и да се правех,
че не съществува, ми беше безкрайно трудно да се справя с
положението.
Ще ми се да си повярвам, че след като го видях веднъж, съм си
доказала, че не ми пука за него, но единственото нещо, което се
случи е, че осъзнах колко се самозалъгвам. Тялото ми оживя,
сякаш десет години бе спало летаргичен сън.
Опитах се да пропъдя тези мисли и да се съсредоточа над
предстоящата задача.
– Стига да прикрива прекрасното ми синьо око, ще съм напълно
доволна.
Веселото настроение на Габи повяхва, когато осъзнава
основната причина да дойда за грим. Реалността на положението,
в което се намирам, сякаш я удря през лицето.
– Ще ми кажеш ли къде зарови трупа му? На този, дето те удари
така?
– Повдигнах обвинение. Надявам се никога повече да не го видя.
– Добро момиче. Някой ден ще излезем, ще пием по някое и
друго питие и ще ми разкажеш всичко. Май и двете имаме нужда
от това. – Тя се замисля за миг. – И искам да ти кажа, че никой в
този град не обичаше Рики. Със сигурност никой не те обвинява за
случилото се.
Събирам цялата си воля, за да наложа на усмивката ми да
остане на лицето и да спра напиращите сълзи.
– Благодаря ти. Това означава много за мен.
– Няма за какво да ми благодариш, Уит. Сега си сред приятели.
Подава ми салфетка и аз внимателно попивам очите си.
– Мина много време, откакто съм говорила с някого, който няма
скрит мотив. Мислех, че съм си създала добри приятелства в Лос
Анжелис, но бях изумена, когато тези хора разказаха на
клюкарските списания всичко, което наивно бях споделяла.
Четката застива в ръката на Габи.
– Тия мръсни курви! Дано изгният онези им работи между
краката – казва заканително тя.
Усмивка разтегля устните ми.
– Нали? Дотогава никой не знаеше, че е бил в клиника за
зависими, но веднага след това изсипаха и тази информация на
пресата.
– И дори тогава си останала с него? Боже, не знаех!
– Успяхме да го запазим в тайна от медиите, защото го
прикривах през цялото време. Знаеха, че сме на втори меден
месец на Фиджи.
– О, четох за това. Значи дори не си отишла там?
– Не. Стоях в къщата шест седмици, защото не можех да си
позволя някой да ме види навън и да проваля стъкмената лъжа.
– Май доста жертви си направила за този мъж.
– Нима бракът не е това? Да се жертваш? – Свивам рамене.
– Аз приключих с това – казва Габи. – Сега живея за себе си и за
бебетата.
– Амин!
 – Знаеш ли, с изключение на някоя и друга спънка тук или там,
се опитвам да поддържам напълно дискретна връзка. – Тя се
замисля и продължава: – Не познаваш ли някого в Холивуд, който
би се заинтересувал от малък флирт, ей така, за разнообразие?
Много си падам по връзките от разстояние. – Смея се, а тя махва с
ръка. – Няма значение, забрави, не мога да се занимавам и с
техните драми.
– Повярвай ми, не ти и трябва. Всички са фалшиви.
– И като говорим за фалшиво – казва и взима палитрата, – ще те
направим естествена и толкова красива, че Линкълн да забрави за
Марен в секундата, в която види прелестното ти лице.
– Какво прави тази тук? – Един глас, който ми се ще да забравя,
разсича въздуха в салона.
Вдигам глава и на вратата виждам госпожа Рискоф.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

– Коя беше тя? – Майка ми затръшна вратата зад гърба си,

когато влезе в кабинета на баща ми, и прекъсна съвещанието ни.
– Моля? – попита баща ми.
– Курвата, дето е видял с теб.
Замръзвам на място. Онова лайно пазачът…
– За кого, по дяволите, говориш? – попита баща ми.
Вместо майка ми да му каже какво съм направил, тя мина
покрай мен, крачейки към бюрото, върху което стовари дланите си
с трясък.
– Брат ми каза, че снощи те е видял с жена. Излязъл си от
курорта през задната врата.
Залива ме облекчение, като разбирам, че не говори на мен.
Макар да бях казал на Уитни, че никой няма да я докосне, че
нищо няма да ѝ се случи и ще мога да се справя с всичко, мисълта
майка ми да разбере за нас, не породи най-топлите и мили
чувства.
– В такъв случай брат ти е трябвало да види, че карам една от
служителките към дома ѝ. Детето ѝ беше болно и ѝ предложих да
я откарам.
– В десет вечерта? И мислиш, че ти вярвам? Проверих вече,
имал си запазена стая снощи.
– Винаги имам запазена стая. За да мога да работя през цялото
шибано време и да правя пари за компанията. Ти обичаш парите,
нали Силвия? Все пак затова се омъжи за мен.
– Почти никога не се прибираш у дома.
– И защо да го правя, след като единственото, с което се
занимаваш, е да ме обвиняваш, че те мамя?
Станах и се запътих към вратата. Последното нещо, което исках,
бе да седя в стаята, докато родителите ми се карат. Не се обичаха.
Никога не се бяха обичали. Все още недоумявах как са успели да
направят три деца, защото, откакто се помня, живееха в различни
крила на къщата.
Изнизах се през вратата и я затворих зад гърба си, гласовете им
останаха зад мен, заглушени от стените.
Комодора излезе от кабинета си, явно заинтригуван от
виковете. Хвърли поглед към вратата, а после към мен.
– Бягаш ли?
Погледнах го.
– Не искаш да влезеш там!
– Баща ти е голям мъж и не трябва да се обяснява пред нея. Ти
обаче трябва да си извлечеш поука от това. Никога не се жени за
жена, която ти няма доверие и на която ти самият не вярваш.
Всичко ще се превърне в купчина лайна още докато си казваш
„да“.
Първата жена, която изникна в съзнанието ми, бе Уитни. Тя не
ми вярваше.
Не, не е така. Тя не искаше да ми повярва, но започвах да я
разубеждавам. А аз ѝ имах пълно доверие. Наложи се да направя
така, че лоялността ѝ към семейството ѝ да мине на втори план
спрямо чувствата, които изпитва към мен. Това бе единственият
начин нещата между нас да потръгнат.
Което означаваше, че ме чака дълъг път.
Комодора, хитрият му старец, забеляза мълчанието ми и присви
очи.
– Вече си намерил някоя?
Поклатих глава
– Още не, сър.
Мразех лъжата, но все още не беше време да му казвам. Макар
че, ако зависеше от Уитни, никога нямаше да мога да му кажа.
Е, стъпка по стъпка. Така трябваше да подходя.
Майка ми затръшна вратата на кабинета на баща ми и застана
пред Комодора.
– Ако синът ти не се научи как да държи панталоните си
закопчани, семейството ти ще е свидетел на първия развод.
Погледът на Комодора стана твърд и той като че ли се извиси
над нея.
 – Никога не би си тръгнала доброволно от такова богатство. Но
ако го сториш, ще ти напиша чек. За един долар.
Майка ми пое рязко дъх от обидата на Комодора. Беше толкова
груб, та дори мен успя да слиса.
– Сър…
Той вдигна ръка да ми даде знак да замълча.
– Имаш ли какво да добавиш към този разговор, Силвия?
Майка ми го изгледа и закрачи напред.
Когато изчезна в асансьора, той ми обърна гръб.
– Понякога трябва да си суров с хора, за които ти е известно, че
ще те прегазят. Знам, че ти е майка, но никога не съм харесвал
тази жена.
Вратата на кабинета се отвори. Баща ми излезе с ръце в
джобовете и попита:
– На някой друг да му се пие?
 УИТНИ
***
СЕГА

– Какво правиш тук? – Въпросът на Силвия Рискоф кънти от

погнуса и изумление.
– Госпожо Рискоф… – започва Габи, но майката на Линкълн
размахва ръка като камшик, за да я накара да млъкне.
– Искам обяснение за присъствието ти тук, и то веднага. –
Омраза капе от всяка нейна дума. Изненадвам се, че от
крайчетата на устните ѝ не потича киселина. Ненавижда ме. И
ако човек може да убива с поглед, сега да съм мъртва.
– Оправям си грима – съобщавам факта, какъвто е. – Много
хубаво място.
Ноздрите ѝ се разширяват.
– Място, на което кракът ти никога повече няма да стъпи.
Махай се. Никой не иска парите ти тук.
– Всъщност тя е тук с бонусите на служител – казва Габи, която
неволно току-що метна леля ми на кладата.
– Кой е служителят?
– Леля ми – казвам и преглъщам.
– Ще загуби работата си за това. Ти си боклук, всички вие от
Гейбъл сте боклуци. Винаги сте били и винаги ще бъдете. Не ми
пука колко пари имаш сега. Това не променя нито каква си, нито
коя си.
Примигвам два пъти срещу нея. Тя си мисли, че още имам
пари? Но няма да я поправя. Грешката ѝ е само в моя полза.
– Опасявам се, че вече съм одобрила това, майко. Всеки е добре
дошъл в „Гейбълс“.
Дребна брюнетка с красиво ушита пола влиза в помещението.
Това трябва да е Макинли Рискоф, макар по нищо да не прилича
на срамежливото момиче, което помня.
– И ако обичаш, опитвай се да не повишаваш глас в спа-то.
Хората се наслаждават на спокойствието си.
– Ти си одобрила това?
Госпожа Рискоф май всеки миг ще получи нервен срив. Бузите ѝ
са червени и се боя, че ще се строполи мъртва точно в спа салона,
а после ще се окаже, че не само съм Черната вдовица, но и
Майцеубийца.
– Почти приключих, госпожо Рискоф. И съм сигурна, че няма да
има причина да дойда отново.
– О, не, напротив – казва Макинли. – Тук сте добре дошли винаги
щом пожелаете. Всъщност дойдох лично да ви поздравя. Не всеки
ден ни посещава някой толкова…
– С лоша репутация. Това е тя. Ако не друго, присъствието ѝ
няма да се отрази добре на доброто ни име, след като докара мъжа
си до самоубийство. – Тя изрича обвинението, което не е по-лошо
от останалите, дето съм чувала вече, но от нейната уста пари
повече. Обръща се към Макинли: – Ако така мислиш да
управляваш това място, убедена съм, че дядо ти ще си го вземе и
ще го даде на Харисън, който по принцип беше определен за тази
позиция.
Макинли се усмихва сладко, но усещам, че момичето си има
добре изработен вътрешен щит срещу майка си за случаите, в
които трябва да се разправя с нея.
– Съжалявам за поведението на майка ми. Винаги сте добре
дошли. Нужно е само да се обадите, и със сигурност ще намерим
място за вас в графика си. – Обръща се към госпожа Рискоф: –
Майко, ако нямаш нищо против, сега трябва да обсъдим нещо
друго.
Тя я отвежда и двете с Габи въздъхваме с облекчение.
– Мили Боже! Тя е дракон. Добре че не стана така, та да ти
стане свекърва. Можеш ли да си представиш?
Потръпвам при мисълта. Това е нещо, което госпожа Рискоф
никога нямаше да допусне да се случи.
И тогава мислите ми са прекъснати от вика на Макинли:
– Някой да се обади на 911!
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

– Чакай ме в коридора на третия етаж след двадесет минути.

Знаех си, че не трябва да съм в тази къща. През цялото време
поглеждах през рамо и се озъртах като престъпник, макар да имах
идеалната причина да съм тук.
Икономката на имението бе повикала още персонал, та да го
оближе от тавана до градините заради голямо парти, което
трябваше да се състои на следващата вечер. По някаква луда
случайност леля Джаки получи предложение да дойдем, и тя прие
на мига, защото заплащането беше добро.
Линкълн бе ме видял да мия прозорците (от пода до тавана) в
приемната, час след като пристигнахме, и ми прошепна тези думи
до ухото, докато една от прислужниците в имението чистеше
сваления от тавана полилей на половин стая разстояние от мен.
Думи, които трябваше да пренебрегна, ако знаех какво е добро
за мен.
Бяха минали два месеца в потайни срещи и неизменно си
казвах, че е за последен път.
Огромна, дебела лъжа.
Не можех да му кажа „не“. Исках. Нуждаех се от това. Но не
можех.
Огледах се и забелязах, че момичето с черна униформа и бяла
престилка, каквато аз, слава Богу, не се налагаше да нося, се бе
заело да лъска всяко парченце от полилея.
Можех да се измъкна. Можех да се срещна с него. Ала не
биваше. Всяка мисъл, свързана с Линкълн Рискоф, включваше
думата не трябва, но засега това така и не ме спря.
Пуснах уреда за чистене на прозорци в кофата и се обърнах към
жената.
– Има ли тоалетна, която мога да използвам някъде?
 Тя вдигна поглед от полилея.
– Тоалетните за персонала са непосредствено до кухнята, в
мазето или в гаража. Дори не си помисляй да ползваш някоя от
другите, защото госпожа Рискоф ще те изхвърли като мръсен
парцал на улицата.
А ако знаеше какви ги върша със сина ѝ, щеше да направи
много повече, убедена съм.
Не можех да повярвам, че бе допуснала Гейбъл в дома си. Но
пък когато се замислех, все ми се струваше, че Джаки може и да
не е споменала фамилното ни име пред икономката, която ни нае.
– Разбрах. Връщам се след десет минути.
– Гледай да не се изгубиш. През първия месец се губех из
къщата, обикалях като идиот и едва не ме уволниха.
Кимнах с вежлива усмивка, разбира се, изкуствена, и излязох от
стаята.
Сърцето ми биеше, дланите ми се потяха, докато кецовете ми
проскърцваха по мраморния под. Не знам защо, но си спомних
онази сцена от „Гордост и предразсъдъци“, когато Елизабет върви
из Пембърли. Дали така се е чувствала? Дали е знаела, че не
трябва да е там? Много е вероятно Елизабет да си е мислила: О, на
всичко това можех да съм господарка. Ала нейната представа на
господарка корено се различаваше от моята.
Нямаше начин някога да съм начело на на това имение.
Погледнах към пропастта, която се виждаше от прозореца, покрай
който минах.
Не, това не беше за мен. Мъжете в това семейство вероятно
пазеха метресите си, скрити далеч от жените си.
Господи! Защо изобщо мислех за това? Никога нямаше да бъда
нечия държанка. Никога! Ако Линкълн и аз никога нямаше да
бъдем заедно открито пред всички, защо вървях на пръсти към
грамадното стълбище да се видя с него?
Защото съм като омагьосана от пениса му. Това бе всичко.
Добър секс. Страхотен секс. Бях пристрастена към това, което
правеше с мен в леглото. Кимнах, сякаш се съгласявах със себе си,
докато кристално ясно разбирах, че всичко е една огромна лъжа.
Започвах да нагазвам твърде дълбоко. Изпитвах неща, които не
биваше да изпитвам.
 Качвах се като престъпник по стълбището, оглеждах се след
всяка стъпка, чаках някой да ме попита какво, по дяволите, правя
тук и да ме изхвърли на улицата.
Съжалявам, изгубих се. Това бе най-доброто обяснение, което
можех да дам. Номерът минаваше за редовния персонал, нали?
В мига, в който стигнах до второто стъпало, чух нечий глас да
отеква по коридора вляво.
По дяволите! Хукнах нагоре и когато стигнах до площадката на
етажа, сърцето ми блъскаше като чук. Едва бях успяла да си поема
дъх, когато някой ме хвана за китката.
С другата ръка заглуших писъка си.
– Не вярвах, че ще дойдеш.
Гледах съвършеното му лице и поставях под въпрос всяко
решение, дето бях взела през последния месец. Той бе
наследникът на огромното имение. Аз бях чистачката му. Поне за
днес. И да се бяхме постарали, не можеше да направим по-кофти
клише.
– Не може да продължава така. Аз не мога.
– Престани – погледът му бе изпълнен със сила.
Вдигнах ръка да го накарам да млъкне, когато чухме
изскърцване по стълбите.
– Някой идва – прошепнах.
Линкълн преплете пръсти с моите и ме поведе по коридора
вдясно. Имаше толкова много врати, но той знаеше точно къде
отива. Отвори петата вляво и я затвори зад нас.
– Чу ли ме какво казах? Не мога да го направя. Не и тук. Та ние
сме в дома на родителите ти.
Плъзна устни по извивката на шията ми.
– Всъщност това е къщата на дядо ми
– Нищожна подробност. Пък и съм на работа.
Той притисна устни към пулсиращата вена на врата ми.
– Не, в почивка си, защото не съм те виждал цяла седмица и,
мамка му, колко ми липсваше. Какво прави, че беше толкова
заета?
Липсвала съм му. Мразех начина, по който тези думи ми
въздействаха, но не можех да отрека как затопляха тялото ми.
– Работих. Спестявам пари. Това правят нормалните хора.
 – В теб няма нищо нормално. – Преди да изрека някоя остра
забележка, той продължи: – Ти си изключителна. Невероятна.
Най-изумителната жена, която съм срещал.
– Просто ти се чука – завъртях очи, но се давех в думите му,
поглъщах ги.
Линкълн се отдръпна назад, погледът му бе остър, почти суров.
– Не става въпрос за това.
Килнах глава и попитах:
– Нима? Значи, ако ти кажа, че повече няма да правим секс, ще
се съгласиш и ще ти е все тая?
– Не, но не става дума само за секс. Става дума за мен, за теб и
за това, че времето с теб е най-хубавата част от деня, седмицата,
месеца, цялата шибана година. Ти ме караш да се усмихвам, да се
смея, да се радвам на живота. Не исках да се връщам в Гейбъл. Не
исках да градя живот тук. Но ти промени това.
Понякога мразех, когато говореше тези сладки неща, защото
всяка моя защитна бариера се превръщаше в руина, преди да
успея да изградя допълнителни укрепления. Какъвто и аргумент
да имах срещу всичко това, той лесно изчезваше, докато
прокарвах пръсти през тъмната му коса и притеглях лицето му
към себе си.
– Просто ме целуни. И ти ми липсваше.
Чул признанието ми, очите му грейнаха щастливо. За първи път
казвах нещо подобно.
– Мамка му, най-сетне!
Устните му се блъснаха в моите, изгубих се в целувката. Метнах
крак около кръста му и се притиснах в него. Зърната напираха
твърди и набъбнали в сутиена ми.
Исках го. Колкото и да си повтарях, че мразя забранените ни
срещи, в тях безспорно имаше нещо адски възбуждащо. Мисълта
да ни хванат ме ужасяваше, но в същото време подклаждаше
потребността на хилядна степен.
Той плъзна ръка по бедрото и под късите гащи.
– Мамка му! Днес си без бикини?
Бузите ми пламнаха от неудобство, защото сега трябваше да му
призная, че копнеех да ме докосне така в дома на родителите си,
че през цялото време, подсъзнателно или не, исках това да се
случи. Че това, което ставаше сега, се вписваше повече от идеално
в мръсните ми фантазии. По-добре, отколкото бях го замислила.
Когато пръстите му минаха по мокрите ми устни, той изстена.
– Мамка му, а аз се канех да те възбудя, да те подпаля и
довечера да те видя. Готова. Но няма начин да те оставя да
излезеш от стаята, преди да съм заровил пениса си в теб.
На езика ми бе да кажа, че не бива, че не можем, но думите не
искаха да излязат.
– Трябва да бързаме – рекох, вместо да възразя.
Линкълн ме вдигна на ръце и ме понесе през стаята. Бях
прекалено заета да целувам линията на челюстта му, за да обърна
внимание на семплия, типично мъжки интериор.
– Искам те в леглото си още от първата вечер. Никога не съм
бил тук с друга.
Вдигнах очи към лицето му.
– Никога?
– Никога. Само ти. И е толкова естествено.
Той ме притисна към леглото и макар да знаех, че идеята е
ужасна, не можех да не се съглася – беше съвсем естествено,
нямах чувството, че вършим нещо нередно.
– Побързай. Трябва да бързаме. Искам те.
Линкълн направи реверанс, когато му казах това, бързо се
съблече и надяна презерватива. Избута коленете ми настрани и
плъзна главичката по влагата между краката ми.
– И въпреки това довечера трябва да се видим. Искам бавно. Не
искам да те чукам набързо. Заслужваш много повече.
В този момент бих казала всичко, което Линкълн искаше да чуе,
и не ми бе трудно да му обещая, че ще се видим отново по-късно.
– Да.
Той тласна и мускулите ми се обтегнаха, за да поема размера
му. С всеки следващ път очаквах да не е толкова хубаво, но някак
това никога не се случваше. Сякаш Линкълн имаше мисия – да ме
пристрасти към себе си. И успяваше.
Плъзна палец по клитора ми и трябваше да захапя рамото му, та
да заглуша инстинктивния си вик. Но това не попречи на
възбудата му, точно обратното. Направо полудя и взе да блъска в
мен като обсебен. Оргазмът се разби в мен, цялото ми тяло се
стегна, всеки мускул се впи в него, а когато той свърши, дори не
приглуши вика, с който изпълни стаята. Застинах под него
По дяволите!
– Линкълн! – прошепнах. – Някой със сигурност ни е чул.
– Мамка му! – измърмори той и склони чело върху моето. –
Омръзна ми да се крия Блу. Омръзна ми да се промъквам като
престъпник. Иска ми се… просто…
Целунах го, за да го накарам да млъкне.
– Нямаме избор.
Той вдигна глава.
– Винаги имаме избор. Понякога ми се ще да ни хванат, та да
отнемат бремето на решението от ръцете ни.
– Да не си посмял да кажеш…
– Линкълн? Добре ли си? – чу се женски глас и чукане по
вратата. – Чух те да крещиш.
– Моля те кажи ми, че си заключил… – Но преди да довърша,
вратата се отвори със замах и тя влезе.
Очите ѝ се забиха в мен. След няма и секунди вече бе ме
познала и истината сякаш я удари през лицето. Ударът върху мен
последва миг след това.
Госпожа Рискоф.
– Линкълн Бейтс Рузвелт Рискоф, какво… тази… не, не мога.
Линкълн грабна завивката и я метна върху нас.
– Майко, излез. Веднага.
– Това е дъщерята на курвата на Гейбъл? Не е възможно ти…
– Майко, предлагам ти да спреш дотук и да не казваш и дума
повече. Уитни е моята…
Лицето на госпожа Рискоф пребледня и тя издаде задавен звук.
Запрепъва се назад, вдигна ръка и после стисна гърдите си.
– Помощ – каза тихо, преди да политне към стената, а после да
се строполи на пода.
– Мамка му, мамка му, мамка му. – Линкълн се опря на мен да
се изправи, обу набързо панталоните си и се втурна към майка
си. – Майко. Майко. Дръж се. – Обърна се към мен. – Обади се на
911.
 УИТНИ
***
СЕГА

Милостиви Боже! Пак ли? Палитрата с гримовете на Габи пада

на земята и всичко се пръсва и надробява. Скачам от стола и
хуквам към коридора. Робата ми се вее разтворена. Загръщам я
бързо, краката ми се плъзват по плочките и спирам до Макинли
Рискоф, която е на колене пред майка си.
– Обади се на 911! – казва отново на една от минаващите
служителки, тя вади мобилния си и набира. – Майко, моля те
остани с мен.
– О, Боже, това е лошо – прошепва Габи зад гърба ми и е
напълно права.
Трябва да се махна оттук. Предишния път бях сигурна, че
госпожа Рискоф разиграва театър, но се оказа, че греша.
– Махни я оттук. – От дрезгавия ѝ глас гърбът ми изтръпва.
Колкото и да не харесвам тази жена, не бих пожелала ничия
смърт. Единственото, което мога да сторя, е да изпълня желанието
ѝ да изчезна.
Тръгвам към шкафчето, в което съм оставила нещата си, за да се
облека и да намеря леля Джаки. Бях сигурна, че е ужасно да се
появя тук. Казах ѝ го.
Леля ми ме намира при шкафчетата. Не искам да остана в
собствеността на Рискоф нито секунда повече.
– Какво става? Съобщиха ни, че идва линейка, видях те да тичаш
насам.
– Госпожа Рискоф. Видя ме. Припадна.
Лицето на леля ми става непроницаемо и знам точно какво
мисли, преди да проговори.
– Мили Боже, пак ли?
Онзи злочест ден, когато ме хванаха с Линкълн, леля Джаки,
двете ѝ помощнички и, разбира се, аз бяхме ескортирани до
изхода, изритани от собствеността им, при това без да ни платят.
Не мина много време и всички в града разбраха какво се е
случило. Бизнесът на Джаки с почистването се стопи, удари почти
нулата, след като мълвата за стореното от мен се разнесе из града.
Бизнесът ѝ рязко намаля.
Изведнъж бе затрупана с искания от мъже за почистване на
домове, когато съпругите им не са си у дома. Защото всички си
мислеха, че племенницата ѝ не подбира и няма проблем да спи с
клиентите си.
– Силвия почти никога не идва тук. Госпожица Рискоф ми каза
така и въпреки всичко ме нае. Никога не съм предполагала…
Нахлузвам късите си гащи и тениската с треперещи ръце.
– Не трябваше да идвам. Още една катастрофа, предизвикана от
мен.
– Поне не те хвана в леглото със сина си. Ако види такова нещо
още веднъж, може и да умре.
Пъхвам крака в сандалите, тялото ми се свива от ужас.
– Моля те, не ми напомняй. Трябва да се махна оттук. Аз… не
мога да остана да гледам какво ще стане.
Джаки кимва, бръква в джоба си и ми дава ключовете от колата
си.
– Върви, аз ще помоля някой да ме закара. Не се налага да се
връщаш да ме взимаш.
Мога да чета между редовете. Джаки не иска да се връщам тук,
докато е отговорна за мен. И не я виня. Не искам никога да се
връщам.
И после си спомням сватбата на Крикет.
– Какво ще кажа на Крикет? Не мога…
Джаки поклаща глава.
– Няма да се притесняваме сега за това. Просто върви. Ще го
измислим после.
Взимам ключовете от ръката ѝ и хуквам навън с надеждата да
не видя някого, който да ме разпознае, докато излизам.
Сякаш изобщо съм имала такъв късмет.
 ЛИНКЪЛН
***

Докато тичам към частния изход на офиса си, думите на сестра

ми се нижат като развалена грамофонна плоча в съзнанието ми:
Линейката идва. Мама отново получи сърдечна криза. Случи
се, след като видя Уитни Гейбъл в спа салона.
Сякаш миналото се повтаря и донякъде се питам дали това е
истина, или майка ми драматизира. Един добър син никога не би
си задал такъв въпрос, но след като години наред съм наблюдавал
как умело може да манипулира, съм готов да не ѝ вярвам.
Сърдечната криза, която получи преди десет години, бе
провокирана от това, че ни видя заедно с Уитни Гейбъл, и според
семейния ни лекар бе съвсем истинска. Ами тази? Мамка му, кой
знае…
Омразата ѝ към Гейбъл никога няма да спре. Стигам до гаража,
скачам в рейндж роувъра и потеглям с бясна скорост. Гумите
свистят. Едва дочаквам да вдигнат бариерата догоре. След две
минути стигам до пътя към хотела и поемам към задния вход.
Сензорът в джипа ми отваря втория портал. Вкарвам колата рязко
напред, набивам спирачка, изскачам навън и се втурвам към входа
за персонала.
Вратата се отваря рязко, една жена с тъмна коса хуква навън,
без да гледа къде стъпва, и се удря в гърдите ми.
– Ужасно съжалявам – казва и вдига глава.
Следва пореден удар в слънчевия сплит.
– Уитни.
Кръвта се оттича от лицето ѝ.
– Кълна се, нищо не съм направила. Не съм…
Инстинктът ми се задейства на секундата и я стисвам в ръцете
си.
– Тихо, спокойно, Блу. Не си направила нищо лошо. Знам, че не
си виновна ти.
Цялата трепери в ръцете ми.
– Толкова ме мрази. Изобщо не биваше да се връщам у дома.
Стисвам я по-силно и сега, когато отново я държа… всичко е
съвсем наред, по-точно на мястото си.
– Всичко ще се оправи. Не си виновна ти.
Тя вдига сините си очи към мен и като виждам как се пълнят
със сълзи, сякаш отново някой ме изритва в корема.
– Няма значение къде съм, защото където ѝ да отида, съсипвам
всичко.
Не знам защо го правя, но обгръщам с длани лицето ѝ както
преди.
– Ти съсипа мен, но за мен няма никакво значение.
Свеждам лице към нейното и в мига, в който устните ни се
докосват, сякаш някой ме мята десет години назад. Сякаш не е
имало и миг в живота ми, в който да не е била моя. Потребността
ми да я имам е все така силна. Никога няма да излезе от
системата ми.
Уитни ме бутва по гърдите и се измъква от ръцете ми.
– Недей. Не мога.
Хуква към паркинга и чак тогава си спомням, че майка ми чака
линейка.
Аз съм лош син.
Защото независимо какво се случва с майка ми, докато гледам
как Уитни се отдалечава от мен за пореден път, се кълна, че това
няма да се случи отново.
Нищо не е приключило.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Не исках да се виждам повече с Линкълн и почти не излизах

навън. Ако се покажех някъде, хората ме гледаха с ококорени очи.
Госпожа Рискоф явно не е мислила за последиците, когато ме е
ругаела и проклинала пред всеки, който е имал желание да я
слуша, докато са я качвали на носилката, защото целият град вече
знаеше, че с Линкълн са ни пипнали заедно.
Никой не смееше да говори за това пред него, сигурна бях.
Предполагам, всички са се страхували, че ще реагира лошо, и са
си траели. Никой обаче не се страхуваше от моята реакция.
Влязох във „Фридъм Бийн“ да взема едно лате за леля Джаки и
видях братовчедка си Карма с група момичета.
Тя поне е от семейството и не бива да се страхувам, че ще
говори противни неща.
Или поне така си мислех, докато чаках в другия край на бара да
ми дадат латето. Тогава чух кикотене. Погледнах през рамо и
всички веднага извърнаха очи от мен.
– Защо би я докоснал изобщо, след като може да има всяка?
Знам, че ти е братовчедка, но… сериозно, погледни я.
Карма ме погледна в очите и дори не се опита да бъде тиха:
– Може би защото е знаел, че веднага ще му пусне. Същата е
като майка си.
Ченето ми увисна, предателството ѝ ме съсече на две. Моля?
Същата като майка си?
Криех се, избягвах да се виждам с родителите си, но явно
ставаше нещо, за което никой не бе ми казал.
Не исках да го правя, но Карма не ми даде избор.
Скръстих ръце и закрачих към масата им.
– За какво, по дяволите, говориш?
Една от приятелките ѝ, Джолин, се изкикоти.
 – Не си чула? Майка ти е била засечена да излиза от мотел
„Набързо“ предната вечер.
Така наричаха мотел „Уайлд Бейсин“ в края на града.
Опитах да контролирам реакциите си, докато Джолин
продължаваше да говори, но усещах как унижението обагря
страните и гърдите ми.
– Всички знаят с кого е била. И това със сигурност не е баща ти.
Той не е ли на третата си работа?
Всяка молекула кислород, от която отчаяно се нуждаех, бе
изсмукана от заведението. Задавих се.
– Какво? – попита Карма и скръсти ръце. – Мислех, че майка ти
ти е казала. Като всяка майка. Но май има много неща, дето не ти
е казала. Като например с кого има връзка.
С огромни усилия си поех дъх.
– Ти си една подла лъжкиня, Карма. И да сипеш клюки за
семейството си! Това е просто долно.
– Не са клюки, ако са истина – рече Джолин и пак се изкиска. –
Като това между теб и Линкълн. Е, как е в кревата? Защото си
мисля да го пояздя малко и аз.
Линкълн ми звънеше поне по пет пъти на ден, но не вдигах. Бях
докарала майка му до сърдечен удар. Вече бях повече от сигурна,
че това е всичко, което можеше да вземем от тази връзка.
– Има по-добър вкус, за да легне с теб.
Всички момичета избухнаха в луд смях, включително подлата
ми братовчедка.
– И ти си мерило за добър вкус?
Бяха ме довели до състояние да се чувствам като точица, но
стоях с изпънати рамене и гръб.
– Опитай и ще видиш как реагира, като му замирише на курва. –
Погледът ми отскочи към Карма. – А ти си кучка.
– По-добре кучка, отколкото курва – побърза да стреля обратно.
– Лате за Джаки – извика момчето зад щанда.
– Сега няма да е зле да хукнеш при майка ми и да си поплачеш
на рамото ѝ – рече Карма.
Врътнах се на гуменките си, взех кафето и се махнах от
проклетото кафене.
Следваща стъпка бе да се махна от шибания град.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

Стоя в спешното на болница „Рискоф Мемориал“, в която сме

докарали майка ми. Знам, че това е последното място, където
трябва да мисля за Уитни, но не мога да се спра.
Мамка му! Каква каша!
Чакаме резултатите, но не мога да си наложа да повярвам, че
кризата не е инсценирана. Удобните кризи на майка ми в точно
определени моменти вече са легендарни. Последният път беше,
когато Комодора даде хотела и курорта „Гейбълс“ на Макинли.
Преди това – когато споменах, че ще се омъжа за Моника.
Сега се случва, като вижда Уитни, и отново се оказваме в
спешното.
Подозрително? Абсолютно!
– Може би трябваше да се отървеш от нея в мига, в който кракът
ѝ стъпи в града – Харисън прави отпит да се намеси с мъдри
съвети.
– Това е и неин дом.
– Ние притежаваме този град. Тук Гейбъл нямат право над
нищо.
– Млъквай, Харисън – намесва се гневно Макинли. – Тук става
дума за майка ни и за никого другиго. Поне малко се преструвай,
че ти пука.
– Аз съм любимецът ѝ, разбира се, че ми пука.
И е прав. Ако зависеше от майка ни, Харисън би наследил
всичко. Макинли и аз не изпълняваме покорно заповедите ѝ и не
вървим по свирката ѝ, както го прави той.
Доктор Грийн, семейният ни лекар от двадесет години, влиза в
чакалнята и всички ставаме.
– Ще се оправи ли? – пита сестра ми.
– Сърдечен удар ли беше? – обажда се Харисън.
 – Ще се оправи. Паническа криза. Напоследък майка ви е под
голям стрес и той вече си казва думата.
– И какво можем да направим, за да ѝ помогнем, докторе? – пита
Харисън и ме поглежда многозначително.
– Опитайте се да я предпазвате от стресиращи фактори. Нуждае
се от тишина и спокойствие. Много мина през главата ѝ през
последните години.
– Тя не работи – изсумтявам. – Не е работила и ден в живота си.
Има помощници за всичко, има право и средства да прави каквото
си иска, по което време ѝ скимне. Колко стресиращо може да е
това? – Може би ви се виждам безсърдечен, но повече не желая да
се хващам на игрите на майка ми, която диктува всичко в
семейството чрез манипулации със здравето си.
Доктор Грийн извръща поглед към мен.
– Мисля, че сте напълно наясно каква е причината за
паническата атака, господин Рискоф.
Стисвам челюсти и вече знам, че трябва да изискам второ
мнение за състоянието на майка ми. Очевидно е завъртяла
докторчето на пръста си. Ще ни каже каквото тя го накара.
– Може ли да я видим сега? – пита Макинли.
– Да. И ще е в състояние да си тръгне скоро. Бих предложил да я
накарате да прекара известно време извън града. Да замине на
почивка. Така ще се отпусне и ще се освободи от стреса.
– Пожелавам ви успех – казва Харисън, покашляйки се. – Тя
ненавижда да пътува по това време на годината.
– Предлагам да се опиташ да я убедиш. Мисля да я посетя утре
у дома и на място да преценя как е.
– Благодаря, доктор Грийн. Ще ме заведете ли при нея – пита
Макинли и двамата с лекаря излизат от чакалнята.
Харисън се обръща към мен.
– Ако се опитваш да я убиеш, вършиш страхотна работа.
– Майната ти. – Ставам и се запътвам към вратата.
– Научи ли, че някой се опитва да ексхумира тялото на баща ни,
това ще я довърши.
Спирам на прага.
– Откъде знаеш?
Харисън се подсмихва.
 – Всичко знам. Сега... любопитно ще е да видя дали ще
разбереш какво е да нямаш нищо, от това, което си мислил, че
заслужаваш, братко.
 УИТНИ
***

Не знам къде да отида. Не искам да пренасям разрухата, която

сея по пътя си, в дома на леля Джаки. Все още не.
Боже, ами ако госпожа Рискоф умре? Леля Джаки със
сигурност ще загуби работата си.
Не че това означава да загубиш живота си, но ако я уволнят от
хотела, най-вероятно ще се наложи да се премести.
Както самата тя ми каза, Рискоф притежават града, държат и
повечето работни места и позиции.
Не биваше да се прибирам тук.
И защо му позволих да ме целуне?
Последното, което ми трябва, за да съсипя и бездруго напълно
объркания си живот, е да добавя и Линкълн Рискоф в картинката.
Тук съм едва от два дни и вече всичко се разпада.
Не искам да преживея отново всичко това. Хората да си шепнат
зад гърба ми. Където и да ида да говорят за мен. Напуснах Гейбъл,
за да ги накарам да млъкнат. И по същата причина напуснах Лос
Анджелис. Където и да ида, всичко ме смазва. Прокълната съм.
Подкарвам колата в единствената посока, която ми се струва
логична и възможна в този момент. Има само един човек, който
ще ме позлати, ако Силвия Рискоф умре само защото ме е видяла.
Братът на дядо ми – чичо Магнъс.
Къщата прилича по-скоро на барака, кацнала на ръба на
пропастта над реката. Нямам представа как се справя със
стръмните, назъбени стъпала, спускащи се чак до водата, при
положение че няма хидравличен стол, който да се движи към
пригодените релси, каквито използва човекът в съседство. Но
рибарската въдица на верандата ми подсказва, че скоро е слизал
долу.
Чукам на напуканата дървена врата и тутакси ме посреща
прещракване – зареждане на пушка.
– Кой е? – Магнъс винаги е бил нервен, раздразнителен старец и
явно това не се е променило.
– Уитни, внучката на брат ти.
След кратко топуркане той отваря вратата.
– Знам коя си. Крайно време беше да дойдеш да покажеш малко
уважение към старите хора в семейството си.
– Възможно е да съм убила Силвия Рискоф.
Воднистите му, мътни сини очи се ококорват.
– И за това бе крайно време. Някой трябваше да го направи. –
Отмята плешивата си глава към къщата. – Влизай, имам малко
домашен алкохол. Ще върви добре с разказа ти.
Влизам и гледам къде стъпвам по неравните дъски. За мъж, по-
стар от земята под нозете му, Магнъс се движи много по-
енергично, отколкото очаквах. Всъщност е точно толкова жизнен,
колкото и преди десет години.
Той грабва един буркан и минава през плъзгащата се врата на
верандата.
– Чувам, че снаха ти едва не е ритнала камбаната днес,
Комодоре!
Господи! Комодора живее отсреща?
Не знам кога е станало това, но е най-лошото за тия двамата,
което мога да си представя. Когато напуснах Гейбъл, Комодора
още живееше в имението на Рискоф, но нито той, нито Магнъс
пропускаха възможността да дерат нервите си, та да поддържат
враждата жива.
Точно преди да напусна града, Магнъс бе напъхал напоен с
бензин парцал в резервоара на чисто новия мерцедес на
Комодора. Колата бе гръмнала като във филм, поне така твърдяха
всички, дето са присъствали. Разбира се, никой не бе видял
Магнъс да пъха парцала там, или поне никой не бе посмял да
каже. Въпреки това, за мен лично нямаше съмнение, че е работа
на чичо ми.
– Какво, по дяволите, говориш, Гейбъл?
Излизам на верандата зад чичо си и тутакси ме обзема страх за
живота ми. Парапетите едва се крепят и нищо не може да ме
предпази, ако се подхлъзна – ще полетя направо по урвата към
побеснялата река.
Заставам в средата и се обръщам наляво. Един белобрад мъж
седи на верандата си на модерен стол, стиснал насочена срещу
мен пушка.
– О, Господи! – На мига се скривам се зад Магнъс, който махва с
ръка.
– Не стреляй по племенницата ми, че наистина ще те убия.
Надничам зад рамото на Магнъс и виждам как Комодора сваля
пушката в скута си.
– Най-сетне успя да убиеш Силвия, а, момиче?
Поклащам глава, но се сещам, че вероятно зрението му не е
добро и едва ли ме вижда.
– Закараха я в болницата. Болки в гърдите. Не знам какво стана,
наистина.
Гърдите на стареца се тресат от гръмогласен сърцат смях.
– Винаги болки в гърдите. Помни ми думата, тази ще живее
повече от мен и ще умре от злоба.
Не знам точно на колко години е Комодора, но може би е малко
по-възрастен от Магнъс, а той вече е доста стар.
– Май трябва да се обадя да ми кажат какво е положението. –
Пронизва ме с поглед и решавам, че може и да греша за зрението
му. – Стой настрани от внука ми. Чуваш ли? Той ще даде
наследник на семейството, а в кръвта на новороденото момче няма
да има и капка от кръвта на Гейбъл.
Магнъс псува гръмовито, а Комодора завърта стола и се
прибира вътре. Едно куче го следва, сякаш е залепено за
количката.
Обръщам се да вляза, но Магнъс сяда на верандата.
– Внимавай, не казвай нищо, което не искаш старият шибаняк
да чуе. Още е като ястреб.
– Не е ли по-добре да влезем вътре?
Магнъс поклаща глава.
– Не, не. Не знам колко години ми остават и искам да прекарам
навън колкото може повече и да се наслаждавам на гледката.
Оглеждам дупките по лющещата се боя.
– Това от изстрели ли е?
Магнъс кимва с изражение, което за малцина би минало за
усмивка.
– Тук обичаме да ни е интересно. Иначе може така да ни
доскучае, та да нямаме причина да живеем повече.
Оглеждам го за рани и забелязвам няколко драскотини по
ръцете му.
– Не се целите един в друг, нали?
Той свива рамене и пренебрегва въпроса ми.
– Разкажи ми за тая нова дандания, дето си сътворила. – Отпива
от питието си и ми подава буркана. – Защото това май се оказва
твоята специалност напоследък.
Бях почти готова да не вкуся домашния му алкохол, но денят бе
тежък. Взимам буркана с две ръце и отпивам възможно най-
малката глътка. На мига съжалявам за решението си, защото
устата и гърлото ми пламват, а огънят плъзва чак до стомаха ми.
– Боже – кашлям, а Магнъс грабва буркана от ръцете ми, преди
да съм разляла от него.
– Не ми казвай, че си станала по-придирчива в онзи голям град.
Продължавам да кашлям, докато почти изплювам дроба си, и
когато пожарът в устата ми започва да затихва, усещам вкус на
петрол.
– Как изобщо пиеш това нещо?
Магнъс пак свива рамене, отпива количество, от което бих
загубила съзнание, и накрая примлясва с устни, сякаш е вкусно.
Може би наистина е побъркан?
– Не говорим за мен, дете. Искам всяка подробност.
Предполагам, дошла си да намериш някого, който да ти съчувства
и разбере, а аз съм готов да чуя всяка мръсна подробност.
Килвам глава и пощипвам носа си.
– Нищо не съм направила. Трябва само да ме има и това е
достатъчно, за да я докара до сърдечен удар.
– Е, според моя старчески мозък, май проблемът си е неин, а не
твой. – Магнъс отпива пак.
– Може да се окаже проблем за Джаки, ако я уволнят заради
това.
Раменете му ту се повдигат, ту се отпускат, което винаги е било
част от начина му на общуване.
– Джаки ще стъпи на краката си. Винаги го е правила. Тя е
умна. Тя е Гейбъл – казва.
– Това е без всякакво значение в този град, сега повече от
всякога.
– Може би за Силвия Рискоф, тоя стар прилеп мрази всичко и
всеки. Защо ти пука какво мисли за теб? Та ти ѝ поднесе най-
великото „Начукай си го!“ за всички времена, когато отхвърли
сина ѝ пред очите на Бог и на целия град. Един от най-щастливите
дни в живота ми, бих добавил.
Защо ми пука какво мисли тя за мен? О, да, точно така, вина.
– Но – Магнъс вдига ръка да ме спре, преди да съм отговорила. –
Знам какво ще кажеш, но нищо от случилото се преди десет
години не е по твоя вина. Ти нямаш нищо общо с тая каша, тъй че
защо още настояваш да поемаш отговорност заради нея?
Старецът задава толкова много въпроси, а аз не съм в състояние
да отговоря на нито един.
– Не знам. – Изпускам въздуха от дробовете си. – Толкова дълго
се държах за тази вина, че не знам как да се пусна от нея.
– Не, бягаш твърде дълго и сега не знаеш как да спреш. Може
би няма да е зле да опиташ и да видиш какво е усещането просто
да бъдеш.
Отпива още една глътка и се питам колко ли алкохол е изпил
днес и дали е редно да послушам съвета му. Но пък може би
Магнъс вече има имунитет към това чудо.
Заглеждам се към пропастта. Господи, колко ми е липсвала тази
гледка! Но сега това няма значение.
– Силвия няма да ми позволи „просто да бъда“, не и в Гейбъл.
Ще ме прогони от града, ще ме накара да напусна дори това да е
последното, което ще направи.
Магнъс поглежда към къщата на около тридесет метра от нас.
– Хубавото е, че в онова семейство мнението на Силвия няма
никакво значение.
– Все едно Комодора някога ще застане на страната на Гейбъл!
Та вие двамата се стреляте един друг.
– Всеки ден. Така обаче поддържаме форма. Освен това той
държи Силвия на каишка. Или да кажем, че чантата с парите е на
неговото рамо.
Не разбирам какво иска да каже.
 – Не разбирам какво по-точно ми предлагаш да направя.
– Стегни се, не отстъпвай, отстоявай своето и не позволявай на
Силвия Рискоф да взима решения за бъдещето ти. – Той килва
глава. Очите му са остри, пронизващи. – Никога не знаеш какво
може да се случи.
 ЛИНКЪЛН
***

Думите на брат ми ме преследват и извън болницата, докато

гледам сестра ми да дава напътствия на шофьора на джипа как да
качи майка ми и да я закара у дома.
Сега... любопитно ще е да видя дали ще разбереш какво е да
нямаш нищо, от това, което си мислил, че заслужаваш, братко.
Думите му ме съпровождат и в колата, докато карам към офиса
си. Телефонът ми звъни. Комодора е.
– Разбирам от шибания Магнъс Гейбъл, че Силвия пак е
направила една от ония кризи?
– Как е научил Магнъс?
– А ти как мислиш? Чернокосата Гейбъл сега е в бараката му и
вероятно кроят планове да съсипят Рискоф, като те стисне за
топките и те поразкара насам-натам, както си ще.
–Уитни е там? С него? – Хващам се за прозореца. – Та бараката
дори не е обезопасена. Ако това нещо се катурне по урвата с нея…
– Момче, ти чу ли ме какво ти казах за нея? Това момиче носи
само неприятности. Макар че, ако без да иска, бе убила майка ти,
няма да я държа отговорна.
Майка ми и дядо ми никога не са се обичали. Тя бе неговият
избор за съпруга на баща ми заради връзките на семейството ѝ, но
явно бе крила истинския си нрав до сватбата. После всичко се е
променило. Поне такава е историята според Комодора. Имам
чувството, че е малко по-объркано. Баща ми никога не бе крил
факта, че е нещастен в този брак, но определено криеше всичко
друго. Или поне се опитваше.
– Ще съм ви благодарен, ако не говорите така за майка ми, сър.
– Знам какво представлява майка ти. С нея сме съгласни само
по един-единствен въпрос: най-добрите Гейбъл са
несъществуващите Гейбъл.
Не обръщам внимание на коментара му.
 – Ти ли каза на Харисън за искането за доказване на бащинство
и вероятната ексхумация? Защото той знае.
Настава тежко мълчание. Най-сетне отговаря:
– Казал съм само на двама души – на теб и на адвоката си. От
доста време се чудя дали това момче има доносници. Май вече
имаме отговор на въпроса.
Мамка му! Адвокатът на Комодора е един от доносниците на
Харисън?
– Какво ще направим по въпроса? Майка ми не бива да научи,
защото това може наистина да я убие.
– Страхотна причина да го направим публично достояние.
– Комодоре! – Тонът ми е груб.
– Добре, не искам това да става публично достояние, както и ти
не искаш. Ще трябва да дам някакъв отговор, който да ги накара
да изчакат или да ги поизбута някак, но няма да спрат. И сега
трябва да водя битка и с адвоката си.
– Предложи им споразумение.
– Никога.
– Защо?
– Защото така ще поканим всяко копеле, което баща ти е
оставил тук-там да си поиска своето. Ако се захванеш да правиш
следващото поколение, няма да има за какво да се притесняваме.
– И ако не го направя, ако наследникът е по-голям от мен,
наистина ли ще му дадеш цялата компания? На някого, който не
знае какво да прави с нея?
– Ще направя това, което смятам за правилно.
– А къде остана онова Пази и брани семейното наследство!
Той не ми отговаря и тутакси сменя темата.
– Това момиче май ще си отиде. Не че трябва да ти казвам.
Надявам се да не е изпила много от онова, дето лочи Магнус.
Иначе няма да стигне жива до полите на планината.
Мамка му!
Затварям телефона, без да му дам възможност да каже и дума
повече.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

Появата на майка ми докато чукам Уитни бе възможно най-

големият ми кошмар и въпреки всичко пак бих поел този риск.
Беше преценен, но погрешен. Оттогава Уитни отказваше да ме
види. Опитвах се да ѝ се обадя постоянно. Можех да сторя само
едно – да я намеря, защото, доколкото разбрах, вече рядко излиза
навън.
Заради мен. Защото съм задник. Трябваше да оправя нещата. В
противен случай нямаше да мога да живея със себе си.
А това означаваше да ида до дома ѝ. Уитни не ми даваше друга
възможност, а повече не можех да чакам, търпението ми се
изчерпа. Нямаше да позволя това да е краят.
На кого му пука дали майка ми одобрява? Кога съм ѝ
позволявал да влияе върху решенията ми? Аз съм голям мъж. По
дяволите, аз съм Рискоф! Ние не следваме заповеди, ние ги
раздаваме.
Качих се на пикапа и тръгнах към моста, който отвеждаше до
дома на родителите ѝ, а не по този, който водеше към града.
Когато стигнах до железопътната линия, завих наляво и
потеглих по тесните улички към малката къща, която баща ѝ бе
купил, след като шерифът ги изгони от фермата. Фермата, която
Комодора купи на търг и която изгоря до основи още на
следващия ден. Съмнявах се, че изобщо ще разберем истината за
случилото се тогава.
Когато завих по алеята пред къщата, нямах представа дали
Уитни си е у дома. Тя нямаше кола, но понякога взимаше назаем
колата на майка си или на леля си. През повечето време вървеше
пеша или се придвижваше с колело.
Единствения път, когато споменах да ѝ взема кола, едва не
пропилях шанса си да я видя отново. Още нещо, което не прецених
правилно. Гордостта бе едно от нещата, които моето момиче
имаше в изобилие.
Макар че, предвид поведението ѝ, май вече не искаше да бъде
мое момиче.
Следователно днес или щяхме да приключим завинаги, или да
оправим нещата. Самата мисъл бе като удар в корема. Почти ме
повали. А ако тя не изпитва към мен същото, което изпитвам
аз? Има ли смисъл да правя каквото и да е?
Паркирах пред вратата, която рязко се отвори в мига, в който се
подадох от пикапа. Бащата на Уитни излезе на циментовата
площадка.
– Обръщай колата и отивай там, откъдето си дошъл, Рискоф. Не
си добре дошъл тук.
– Господин Гейбъл…
Той измъкна пушката иззад вратата.
– Не ме карай да те застрелям, момче. Защото няма да е
никакъв проблем да се отърва от трупа ти. Особено щом си
Рискоф.
Влязох бавно в пикапа. Исках да кажа още нещо, да го помоля
да ми каже къде е Уитни, да ѝ предаде, че съм идвал. Ала нямаше
начин да ми каже каквото и да било. По-скоро би ме убил.
Кимнах и дадох на заден. Преди да изляза на шосето, погледнах
в огледалото за обратно виждане и набих спирачки. Уитни стоеше
на пътя зад мен по потник, къси гащи и кецове. Черната ѝ коса се
развяваше на вятъра, а сините ѝ очи бяха пълни със сълзи.
Сълзите ѝ ме убиваха.
Набих спирачки, изключих двигателя и скочих от колата. Едва
не изкъртих вратата.
– Блу, моля те.
– Вкарвай задника си вътре, момиче. – Баща ѝ освободи
предпазителя на пушката и се прицели. Уитни стисна очи и
сълзите закапаха по бузите ѝ.
– Ела с мен. Моля те – умолявах. Изглеждаше така измъчена, че
това ме съсипваше. – Можем да оправим нещата. Обещавам.
Устните ѝ се изпънаха
– Докарай задника си тука, момиче. Не ме карай да ти крещя
пак.
 Уитни изви глава към баща си, който крачеше към нас с
насочена пушка. Беше едва на петнадесетина метра и бързо ги
стопяваше. Нямах представа какво ще ѝ причини, ако си тръгна.
Тази мисъл и възможните отговори на въпроса взеха решението
вместо мен.
– Няма да те оставя тук с него. Няма да стане. По никакъв
начин. – Протегнах ръка към нея. – Единственото, което трябва да
направиш, е да сложиш ръка в моята.
– Да не си посмяла! Ще те пребия…
– Не и докато съм тук. – Застанах между господин Гейбъл и
Уитни. – Първо ще се наложи да ме застреляш.
Той вдигна пушката. Уитни плъзна пръсти по моите.
– Бързо! – подкани ме.
Стиснах ръката ѝ и скочихме в пикапа, преди баща ѝ да започне
да стреля.
 УИТНИ
***
СЕГА

Единственото, което искам, е да се преструвам, че този ден

изобщо не е съществувал. Да се върна в началото, да поправя
всичко, което сторих.
Но в живота не става така.
Ако можех да го направя, бих живяла като във филма
„Омагьосан ден“, защото животът ми е една кошмарна бъркотия от
лоши решения. И повечето водят към Линкълн Рискоф.
Защо не можем да стоим далеч един от друг, след като и
двамата знаем, че винаги свършва зле? А този път дори не се
наложи да съм до него, за да предизвикам ужасния хаос.
Колкото и да е отвратителна майка му, надявам се да е добре.
Надявам се нейната „криза“ да е била само начин да манипулира
Линкълн и че наистина не съм я докарала до сърдечен удар.
Паркирам колата на Джаки пред къщата и се отправям към
бараката. Не мога да приема мисълта да се изправя пред Карма
точно сега. Стига ми, че трябва да мисля за закодираните думи на
Магнъс. Той смята, че трябва да остана. Не знам как да стане,
защото искам само едно – да побягна. Къде другаде бих могла да
ида? Къде другаде бих пожелала да отида?
Може би Магнъс е прав – време е да започна да взимам
решения въз основа на това, което искам да правя, а не заради
това, което съм принудена да правя.
Прокрадвам се тихичко през двора и вървя към беседката,
когато чувам гласа на Карма.
– Гледай ти какво е довлякла котката – тонът ѝ е лукав и мазен
като думите ѝ.
Обръщам се рязко и я виждам, излегната на шезлонга, а
момичетата играят край нея.
– Спести си го, моля.
 – Няма и седмица, откакто си се прибрала, и вече целият град
говори за теб. Отново. Впечатляващо, бих добавила. Дори за теб.
Извръщам поглед, когато тя се надига да седне.
– Какво? Разстроена си, че не успя да убиеш старата вещица ли?
– Как така си се докопала до тази информация толкова бързо? –
Въпросът изригва от устата ми.
– Каза ми една приятелка, която работи в болницата. Малък
град. Новините пътуват бързо.
– Не е ли незаконно да се изнася информация за пациентите в
болницата?
– Сериозно? – Върти очи. – На това ли си се надявала да спре
клюката? Просто трябваше да идеш някъде другаде. Защо, по
дяволите, се върна?
– Знаеш ли, така и не разбрах защо ме мразиш толкова.
Тя скръства ръце пред гърдите си.
– Има ли значение?
– Предполагам, не – поклащам глава. – Просто… остави ме на
мира. Моля.
– Тогава вземи задника си, който подаваш на всеки, дето го
поиска, без дори пари да му взимаш, и го занеси другаде. Ако
уволнят мама заради теб, вече ще сме напълно прецакани. И
всичко е по твоя вина. Точно както като я уволниха отвсякъде,
където чистеше. Защо според теб не работи вече за себе си,
Уитни? Мислиш ли, че искаше да работи за Рискоф? Не. Направи
го, защото едва не загуби къщата, а това бе последното ѝ
спасение.
Вината се излива в тялото ми и ме дави като отрова, осакатява
ме.
– Аз… аз…
– А после ти просто избяга да живееш живота на съпруга на рок
звезда – Гласът ѝ ме съсича злобно. – Изобщо не ти пукаше какво
остави след себе си. Не изпрати и пукната пара, за да ѝ помогнеш.
Голяма лоялност към семейството, няма що, братовчедке.
Злобата, капеща от устата ѝ, е много повече, отколкото мога да
поема.
– Ще си тръгна. Никога повече няма да ме видиш. До утре няма
да ме има.
 – Та да разбиеш сърцето на Крикет? Дали ще извадим такъв
късмет? – Надига се от шезлонга и махва на децата. – Хайде, деца,
време е да влизаме.
 ЛИНКЪЛН
***

– Благодаря ти, човече. Много съм ти задължен – казвам на

Хънтър, който ми вдига на мига. След като се уверих, че майка ми
е отново в имението, знаех, че е време да намеря Уитни.
– Със сигурност ще си ми много задължен, ако тя пак избяга и
годеницата ми остане без кума.
– Няма да позволя да се случи.
– Както са тръгнали нещата за Уитни, трябва да действаш така,
все едно държиш динамит в ръцете си. Мамка му, трябва да си
много внимателен. Момичето е минало през ада. Според Крикет е
искала да се махне от Лос Анджелис, за да живее тих и спокоен
живот. Далеч от очите на обществото, незабелязвана от никого.
Животът ѝ се е превърнал в истински кошмар след смъртта на
Ранго, а както по всичко личи, не е бил по-различен и докато е бил
жив.
– Какво ѝ е сторил? Какво ти каза Крикет? – Така и не прочетох
никаква информация за Рики Ранго, а вероятно е трябвало да
следя какво става там.
– Крикет не споделя много лични неща за нея, но последното
съобщение на Ранго до феновете му е било, че съпругата му го е
предала и се е опитвала да съсипе кариерата му. Казал е, че тя е
прекършила съзидателността му и не е знаел дали ще може да
продължи да пише музика. После предозирал с наркотици и
всички твърдели, че тя го е подтикнала към това. Всички се
обърнали срещу нея. Направо изперкали от злоба и омраза.
Спомням си насиненото ѝ око и сега вече всичко започва да ми
се изяснява.
– Боже! Какъв тъп шибаняк! – Всичко съвпада с мнението ми за
Рики Ранго отпреди години. – Егоистично копеле.
– Напълно съм съгласен. И доколкото разбирам, не е видяла
нищо друго от него. Може би няма да е лошо да го имаш предвид,
когато я видиш.
– Хънт, опитваш се да ми дадеш съвет за връзката ни?
Той се покашля.
– На този етап е само съвет, понеже вие нямате връзка.
– Още не. Но работя по въпроса. Няма да ѝ позволя да избяга.
Не и когато всички хора, от които се нуждае, са тук, в Гейбъл.
– Тогава може би не е зле да започнеш, като ѝ покажеш, че на
някого наистина му пука за нея и за това, което тя иска. Чувал
съм, че дамите обичат такива неща. – Спомням си как Хънтър и
Крикет, две пълни противоположности, се оказаха заедно.
– Знам, че искаш да ми кажеш още нещо, тъй че давай, Хънт.
– Това е единственият случай в живота ти, когато да си Линкълн
Рискоф може да опропасти шансовете ти да имаш това, което
искаш.
– Мислиш ли, че не го знам? Та тя ми го каза още преди десет
години.
– Мисля, че трябва да помислиш как да го превърнеш в свое
предимство. Покажи ѝ какво е усещането някой да мисли за нея,
да има значение за някого. Покажи ѝ, че можеш да я поставиш на
първо място пред всичко друго. Ето това Ранго никога не е правил
за нея. Трябва да е видяла нещо в теб преди. Не си чак такъв
задник. И каквото и да е видяла, трябва още да е там. Покажи ѝ го
пак, покажи ѝ, че го има.
Спомням си онзи нощ в бара и колко бе смаяна, че някой стана
да я защити. Каза, че никой никога не я е бранил, не се е борил за
нея. Хънтър е напълно прав. Не става дума за мен и за откаченото
ми семейство.
– Благодаря ти, човече.
– Късмет.
Затварям и потеглям към къщата на леля ѝ. Някак ми е по-
спокойно, задето няма да се наложи да чукам на вратата.
Благодарение на Хънтър знам, че живее в бараката зад къщата.
Заслужава палат. Не барака.
В думите на Хънтър имаше много истина, но най-същественото
е, че Уитни никога не е видяла нормално, добро и мило отношение
от мъжете в живота си. Включително от мен. Време е това да се
промени. И този път няма да прецакам нещата.
Сега съм по-зрял. Спорно по-мъдър. Сега вече си давам сметка
за качествата на една жена по начин, по който не можех преди.
Разбирам също, че съм бил прав да смятам, че Уитни е била
специална тогава. Не е като никоя друга жена, която съм срещал
някога в живота си.
Паркирам рейндж роувъра зад къщата и зървам черния покрив
на беседката в задния двор.
С надеждата Хънтър да се окаже прав, отварям портала и го
затварям след себе си. Има само един прозорец на задната част на
барачката и стъклото е замръзнало.
Или запотено?
През тънките стени на малката постройка чувам шума на
течаща вода. Нямам намерение да я шпионирам, докато е в
банята, но в този момент нещо се притиска до стъклото. Длан.
Свива се в юмрук. После и другата длан, която също се свива в
юмрук.
Представям си само как Уитни е увесила глава, как водата тече
по косата ѝ, докато плаче под душа, и това, което виждам в
съзнанието си, ме пронизва в стомаха точно както ме пронизаха
сълзите ѝ преди десет години.
Само че тогава тя плака в ръцете ми.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

– Едва не убих майка ти. – Гласът ѝ се прекърши, когато я

притеглих и сгуших брадичката ѝ под главата си. Бяхме се
окопали в пикапа ми дълбоко в гората, там, където никой нямаше
да ни намери.
– Не си направила нищо такова. Вината е моя. Не трябваше да
те притискам.
– Но аз се съгласих.
Избърсах сълзите, които се лееха през клепачите ѝ.
– Моля те, Блу. Не плачи. Не мога да го понеса.
– Не мога да не плача. Трябва да се махна оттук. От този град…
Не мога да остана.
Макар да не го казах, и двамата знаехме, че няма как да тръгна.
Не и ако исках да застана начело на империята Рискоф. Гейбъл бе
мястото, в което семейството ми бе живяло и градило сто и
петдесет години и където винаги щяхме да управляваме.
– Ще измислим нещо.
Тя поклати глава:
– Нищо не можем да измислим. Невъзможно е. Опитахме.
Провалихме се.
Притисках я към себе си, защото не исках да я пусна. Нямаше
да се откажа.
– Обичаш ли ме? – Нямах намерение да задам въпроса, не исках,
защото се страхувах от отговора, но времето изтичаше. Трябваше
да знам.
Уитни не ме погледна, обърна лице към прозореца, сърцето ми
се сви, сякаш се подготвяше да бъде разкъсано на парчета.
– Погледни ме, Блу. Погледни ме и ми кажи, че не ме обичаш.
Сълзите капеха по лицето ѝ, извърна очи към мен.
Мамка му! Може би греша. Може би…
 И най-накрая проговори:
– Не бива да те обичам. Щеше да е толкова по-лесно, ако не те
обичах.
Притиснах я към себе си и опрях устни в челото ѝ.
– Благодаря на Бога – прошепнах. – Защото те обичам повече,
отколкото съм предполагал, че мога да обичам. Ще измислим
нещо. Ще направим така, че нещата да проработят в наша полза.
Изричайки думите с красивото момиче в ръцете си, се питах
дали последното изречение е лъжа.
 УИТНИ
***
СЕГА

Някой чука на вратата. Под душа съм и преглъщам сълзите си.

Проклетата Карма! Не може ли просто да ме остави на
мира!
– Вече знам, че искаш да се махна. Няма нужда да ми го казваш
втори път.
Вратата се отваря и започвам да псувам, защото никой не се е
сетил да сложи резе или ключ. Спирам крана и се пресягам за
кърпата си… която забравих на дивана. Подавам глава иззад
завесата на душа, очаквайки да видя доволната мутра на
братовчедка си. Но… О, колко много греша.
– Не съм имал предвид това. Никога не съм казвал подобно
нещо.
Линкълн!
Изненадата да го видя, застанал там, ме разтърсва като гръм.
Препъвам се назад, стъпалата ми се хлъзват и се хващам за
завесата, за да не падна, но тя се изплъзва от кукичките. Ала
преди да се стоваря на пода, две силни ръце ме обгръщат.
– Хванах те, Блу.
Минава време преди да заставя тялото си да се изтръгне от
него. Достатъчно бе да чуя прякора, който само той използва, за
да се върнат спомените и чувствата ми. Повече чувства, отколкото
съм в състояние да поема в момента. Бях забравила какво е да съм
в ръцете му. Целувката по-рано не стигаше.
Целувката, след като докарах майка му до удар.
Измъквам се от ръцете му, препъвайки се, завесата е увита
около мен.
– Какво правиш тук? – Думите ми прозвучават като заповед.
– Къде другаде да съм?
– При семейството си. При майка си. Тя… – Подготвям се за
отговора, очаквам най-лошото. – Тя… добре ли е?
– Добре е. Паническа атака.
Изпускам потрепващия въздух, който бях задържала в
дробовете си от притеснение.
– Слава Богу – казвам.
– В момента се тревожа повече за теб.
Поглеждам го в очите и се опитвам да реша дали това е някаква
игра и какво цели с нея.
– Аз съм добре. Няма защо да се тревожиш.
Той кимва, а аз си припомням нещата, които години наред съм
чакала да му кажа. Опитвам се да си спомня сценариите, дето си
представях за момента, в който ще го видя отново. Само дето си
въобразявах, че ще се върна тук като богата жена от класа и ще
натрия носовете на всички, дето бяха се отнасяли с мен и със
семейството ми като с боклук. Ала съзнанието ми е празно, защото
единственото, за което мога да мисля, е колко е хубаво да има
някой по-силен, който да ме хване, когато падам.
Колко съм жалка.
Сълзите парят очите ми. Битката вече е загубена. Не мога да ги
спра, не мога да ги накарам да не капят.
Навеждам брадичка към гърдите си и ги оставям да правят
каквото си щат. Естествено, той забелязва тихите ми сълзи.
– Не мога да понеса болката, когато те виждам да плачеш.
– Тогава си върви – подсмърчам, докато му нареждам.
– Няма да стане. Не и този път.
 ЛИНКЪЛН
***

Правя крачка към нея и когато виждам, че не побягва

изплашена, избърсвам сълзите ѝ както преди, но сега всичко е
различно. И, мамка му, кълна се, ще бъде различно.
Когато плъзвам палец по бузата ѝ, тя сбърчва лице в болезнена
гримаса. Прибирам косата ѝ зад ушите и оглеждам бузата.
Нажежен гняв разсича тялото ми, защото зеленикаво-моравото
петно е нещо, дето не можеш да объркаш – това е синина от удар.
– Кой, по дяволите, ти причини това?
Уитни отмята глава назад, косата ѝ пада и покрива бузата ѝ.
– Няма значение.
– За мен всичко, свързано с теб, има значение. Май не го
разбираш.
Уитни поглежда нагоре, очите ѝ още блестят от сълзите.
– Това ли е новата ти игра? Да ме накараш да се почувствам
така, сякаш имам значение за теб? – пита и извръща поглед. Не
ми харесва, че си мисли, че всичко е игра.
– Винаги си означавала много за мен, Уитни. – Казвам името ѝ,
защото знам, че така ще привлека вниманието ѝ. – Сега ми кажи
кой те удари.
Издава брадичка напред и виждам онeзи упоритост, която
помня така добре.
– Вече са взети мерки.
– Ако не е два метра под земята, значи не са взети никакви
мерки. Никой мъж не посяга на жена. Дай ми име.
– Погрижила съм се. Вече съм голямо момиче. Сама се грижа за
нещата си. Нямам нужда нито от теб, нито от парите ти. Все още
не можеш да ме купиш, Линкълн.
Спомням си последния път, когато ми каза тези думи, и те пак
ме връхлитат с все сила.
 – Права си. Защото още тогава беше безценна, а когато го
осъзнах, бе прекалено късно.
Уитни извръща поглед и се надявам да го прави, защото не иска
да видя колко силно я докосва истината.
– Няма да водя този разговор. Нито сега, нито никога. Не можем
да се върнем назад. Не можем да променим миналото. Време е да
продължиш напред.
Тя се засилва към дивана, но завесата на душ кабината е под
крака ми. И остава затисната там. Розовата материя се съдира и
устните ѝ се разтварят. Тя се обгръща с ръце и хуква към кърпата,
но не успява да се загърне, преди да видя всяка извивка на тялото
ѝ.
Господи!
След десет години Уитни Гейбъл е още по-изумителна,
съсипващо красива. Заоблени бедра. Наедрели гърди. Всеки
сантиметър от тялото ѝ е самото съвършенство.
Най-тъпото нещо, което направих, бе да ѝ дам повод да избяга
от мен и да се омъжи за Рики Ранго.
Да, вероятно не мога да променя миналото, но проклет да съм,
ако позволя да се повтори в лошата му част.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

– Не мога да повярвам, че ме убеди да го направим. Всички ни

гледат – прошепвам, но съм убедена, че Линкълн едва чува думите
ми, защото всички край нас ахкат, охкат и си шептят.
– Не им обръщай внимание. Дръж се, все едно не съществуват.
На него му беше лесно да го каже. Може би никога в живота си
Линкълн не бе се чувствал не на мястото си. Той влезе в „Тейбъл“,
все едно притежава мястото.
О, чакай малко, та той настина го притежава. Или поне
семейството му. Това беше най-хубавият ресторант в града и бе
ситуиран на територията на курорта „Гейбълс“.
Трябва да съм била луда да се съглася.
Подръпнах най-хубавата си рокля да прикрия бедрата си. Не бях
си дала сметка, че е малко по-къса в сравнение с последния път,
когато я носих – на абитуриентския си бал. Рики бе се прибрал в
града и остана два часа. После си тръгна.
Още не бях казала на Линкълн, но Рики не спираше да ми звъни
и да ми праща съобщения. Дори ми изпрати написано на ръка
писмо с текста на любовна песен, която е написал. Рики не го
биваше да пише текстове на песни и не се сдържах да поправя
припева и два от трите куплета, преди да му го върна.
Вероятно щеше да го запише и да спечели много пари. Както
стана със сингъла, който сега непрекъснато пускаха по радиото.
Сингълът, за който никой не знаеше, че аз съм написала текста.
Сервитьор с черен костюм и бяла риза дойде до масата ни.
– Какво мога да ви предложа тази вечер?
Линкълн назова някаква вино, за което изобщо не бях чувала.
Не беше изненадващо, тъй като пиех вино от бутилки с
пластмасови капачки и то имаше вкус на плодов пунш.
Мъжът кимна и се отдалечи.
 – Стекът е страхотен, рибата е прясна, няма да сбъркаш,
каквото и да си избереш.
Цялото ми тяло се тресеше от потребността да избягам.
– Не ми е тук мястото. Трябваше да идем в „Коко Тако“ или „Съб
Шак“.
Ръката ми трепереше, когато се пресегнах за чашата си с вода,
но Линкълн стисна дланите ми в своите, преди да я докосна.
– Ти заслужаваш много повече.
И ето къде грешеше. Не заслужавах повече, защото тези
заведения не бяха лоши. Бяха чудесни. Просто не бяха скъпи и
бяха част от света, в който се чувствах удобно.
Но не можех да му го кажа. Особено тук и сега. С крайчеца на
окото си забелязах жена с огърлица, отрупана с толкова диаманти,
колкото не бях виждала в живота си. Лицето ѝ бе изкривено в
гримаса, сякаш ѝ миришеше на гнило.
Преди да измисля как да отговоря на Линкълн, сервитьорът се
върна с бутилката и двамата разиграха явно обичайна дегустация,
придружена с разклащане на чаша и помирисване. Стори ми се
направо нелепо.
Когато сервитьорът наля малко в чашата ми, я изгледах, все
едно бе непознато тяло от друга галактика.
– Убедена съм, че е хубаво. Благодаря.
Той кимна мълчаливо и ни остави.
– Не разбирам нищо от вина – изръсих откровено.
– А мислиш ли, че за мен това има значение?
– Само ще те изложа. – Погледнах сребърните прибори пред
себе си. – Дори не знам за какво са всички тия неща. Свикнала
съм да ям с вилица, нож и лъжица. Не мога…
Преди да довърша, към нас се приближи друг мъж и затворих
устата си толкова бързо, та чак зъбите ми изтракаха.
– Господин Рискоф, за нас е удоволствие да вечеряте при нас,
сър. В кухнята са информирани за пристигането ви и са
приготвили любимите ви предястия и основни ястия, в случай че
пожелаете някое от тях. – После погледна към мен. – Добре дошли,
госпожице… – Изгледа ме.
– Гейбъл. Уитни Гейбъл.
Когато Линкълн му каза името ми, целят ресторант сякаш
замръзна. Името ми отекна от стените на гигантското помещение.
Ако до момента не всеки в заведението ни гледаше, сега вече
нямаше око, което да не е впито в нас.
Веждите на мъжа отскочиха до косата му. Покашля се и каза:
– Добре дошли, госпожице Гейбъл. Надявам се кухнята на
ресторант „Тейбъл“ да е по вкуса ви.
– Убедена съм, че ще е като в сън – рекох и се пресегнах за
чашата си с вино.
Със сигурност лош сън, защото тутакси бутнах чашата. В мига, в
който червеното вино покри чисто бялата покривка, скочих от
мястото си, ужасена.
– О, Господи, много съжалявам. – Започнах да попивам виното с
кърпата си. Лицето ми бе сгърчено от притеснение.
– Блу, стига, всичко е наред. Ще ни донесат нова. Седни –
усмивката му бе искрена, но бузите ми пламтяха от неудобство.
Това бе пълна катастрофа.
– Трябва да отида до тоалетната. Извини ме.
Хукнах през заведението, без дори да търся къде са тоалетните,
бързах право към входа.
– Не мога да го направя. Не мога да го направя – не спирах да си
повтарям, докато вървях, невиждаща, към хотела с единствената
цел да се скрия.
Забелязах една стена с ниши, направени за хора, които искат да
водят лични разговори по телефоните си, пъхнах се в една.
Обгърнах се ръце, опитвах се да не плача, клатех се напред-назад
да се успокоя, поемах дълбоко дъх, люлеех тялото си върху
евтините си обувки с ток. Дори не можех да погледна лицето на
Линкълн, преди да изляза. Бях убедена, че вече съжалява, задето
ме доведе тук тази вечер.
Защо бе избрал от всички възможни места да ме доведе точно
тук за първата ни публична поява? Защо не започнахме с нещо по-
малко?
Но пък най-вероятно бе решил да ме заведе на най-хубавото
място в града. Може би бе искал да ме впечатли. Бих била много
по-щастлива с един пикник в лабиринта, където никой нямаше да
ни безпокои и нямаше да се притесняваме от любопитните
погледи на хората.
 – Къде си мислиш, че отиваш? – Острият тон на мъжки глас
прекъсна мислите ми и реших, че говорят на мен.
Огледах се зад ъгъла и видях как мъжът стиска ръката на една
жена. За мой ужас това не бяха кои да е мъж или жена.
Бяха Рузвелт и Силвия Рискоф, родителите на Линкълн.
Госпожа Рискоф се опита да се отскубне от хватката на мъжа
си.
– Да сложа край на тази лудост! Нашият син е в „Тейбъл“ с
онази курва Гейбъл. Няма да допусна!
– И как мислиш да не го допуснеш? Като направиш скандал на
обществено място? Ела с мен.
Той я дръпна в нишата до мен, свих се и пуснах косата си над
лицето. Нима бе възможно тази нощ да свърши по-зле?
И в мига, в който въпросът изникна в съзнанието ми, вече знаех,
че отговорът със сигурност е положителен.
– Няма да му позволя да ни унижава по този начин.
– Ако смяташ, че като му се опълчиш заради нея, ще го вкараш
в посоката, в която ти искаш, и няма само да го отблъснеш, си
напълно луда, Силвия.
– Но…
–Той е млад. Ядосан е на баща ми, задето го извика обратно,
след като успя да излезе сред света и да чука всичко, дето се
движи. Сега е заклещен в Гейбъл до края на живота си. Не си ли
даваш сметка, че това е начинът му да се бунтува? Той може да е
мъж, но е и Рискоф. Не обича да му се заповядва. Престани да се
отнасяш с него като с дете и го остави да си изживее авантюрата.
– А ако има сериозни намерения с това момиче? Ако е повече от
авантюра?
Рузвелт едва не се задави от смях.
– Не ставай смешна. Момчето не е глупак. Тя е забраненият
плод. Трофей. Увлечението ще пламне, ще мине и замине, преди
да се усетиш. Освен ако продължаваш да правиш сцени. Тогава ще
го накараш да се държи по-силно за нея. Засега остави момчето да
се наслаждава на малката си курва. Ще я извади от системата, ще
уталожи гнева си и ще е готов да се задоми.
– Ако тя забременее от него…
– Ще се погрижа за това. Комодора никога няма да позволи това
да се случи. Ще говоря утре с него. Ако Линкълн не спре да се
противопоставя на решението му, баща ми ще го накара да
разбере, че статутът му на пряк и единствен наследник ще се
промени. Ще влезе в правия път. Ако го оставиш на мира.
Буквално чувах омразата, която капеше в следващите думи на
госпожа Рискоф.
– И дотогава искаш просто да го оставя да ни унижава? Да
метне името на семейството ни в калта, като чука и се размотава с
това момиче Гейбъл?
Гласът на Рузвелт стана сух, с някаква едва прикрита веселост в
него.
– Не се притеснявай. С годините ще се научи да се прикрива по-
добре.
Госпожа Рискоф рязко пое дъх, последва звук като от шамар и
токчетата ѝ затракаха в обратната посока по-бързо, отколкото на
идване.
Опитвах се да не повърна в малката ниша и се питах къде е най-
близкият изход, когато стъпките на бащата на Линкълн закънтяха
по мраморния под и спряха точно пред мен.
– Всичко ли чу, момиче?
Вдигнах поглед и замръзнах на място. Рузвелт гледаше право в
мен с усмивка, но в нея нямаше и следа от топлотата в усмивката
на Линкълн. Какъвто и отговор да исках да дам, бе заседнал в
буцата в гърлото ми.
– Не си мисли, че можеш да надскочиш това, което си. Никога
не е вършило работа за никоя от жените в семейството ти. Няма
да проработи и за теб. – Килна глава. – Но поне синът ми има
добър вкус. – Погледът му бавно се плъзна по тялото ми, чак до
босите ми крака.
Почувствах се мръсна.
– Входът за персонала е отзад. Кажи на някой от шофьорите, че
съм казал да те закарат у вас. Ако се върнеш в ресторанта, ще те
накарам да съжаляваш.
После се отдалечи със самодоволна усмивка, а аз останах
сгърчена и смазана.
Едно знаех със сигурност – никога нямаше да се върна в онзи
ресторант.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

– Ти просто ме остави там. Сам. Да те чакам да се върнеш.

Половин шибан час. Ако преди се притесняваше, че хората ни
одумват, избра точния момент да ги накараш да говорят още
повече.
Устните ми не помръднаха, докато слушах Линкълн да ми
изнася лекцията, крачейки напред-назад из ловната хижа. Дори
нямах представа защо дойдох тук.
Бях намислила да му кажа всичко за заканата на баща му и за
това, което чух, но нещо ме спря. Може би Линкълн бе с мен само
защото това бе начинът му да се бунтува срещу семейството си.
Ако знаеше, че родителите му му „позволяват да ме извади от
системата си“, щеше да се заинати още повече и да иска още по-
силно да остане с мен. А това не беше реално. Не исках да се
забърквам във войната за надмощие в семейството на Рискоф,
изобщо нямах работа там.
– Не биваше да ме водиш там. Не знам какво се опитваше да
докажеш, но нищо не излезе.
– Опитвах се да докажа, че ми пука за теб, че ме е грижа и не
ми дреме кой какво си мисли.
Кимнах и преглътнах сълзите си.
– Сигурен ли си? Защото изглеждаше така, сякаш се опитваш да
докажеш на близките си, че не ти пука какво мислят те.
– И така да е – обърна се към мен той. – Не искаш ли да го
направя? Да избера теб пред тях?
– Не! Не искам да участвам в битките в семейството ти. Не
искам да се питам дали си с мен само защото аз съм момичето, с
което не ти е позволено да бъдеш.
Завъртях се и тръгнах към вратата, но той ме хвана, преди да
докосна дръжката.
 – Исках те от самото начало. От първата секунда, в която те
видях. Не знаех името ти, не ми пукаше и сега не ми пука. Това се
опитвам да ти докажа. – Дъхът му опари ухото ми. – Нека ти
докажа, Блу.
Цялото ми тяло пламна. Гласът му бе така нежен и мек.
Разтапях се, притисната до гърдите му.
– Не знам как да се справя с това. Твърде много е – прошепнах.
Той ме завъртя в ръцете си и зарови ръка в косата ми.
– Тогава прати всичко друго по дяволите и бъди с мен тази
вечер. Нуждая се от теб.
Притисна ерекцията си към тялото ми и знаех, че няма смисъл
да се преструвам, че не изпитвам същата потребност.
Един последен път.
– Аз се нуждая от теб повече.
 УИТНИ
***
СЕГА

Погледът на Линкълн оставя парещи следи по гърба ми.

Грабвам кърпата. Знам, че изглеждам различно в сравнение с
преди десет години, когато бях на двадесет и една, но сега това е
последното ми притеснение.
Най-голямата ми тревога? Колко лесно тялото ми реагира на
присъствието му. Факт е, че зърната ми са твърди няма нищо общо
с хладния въздух в стаята, но има много общо с това, че той е най-
добрият любовник, който съм имала.
Увивам грубата кърпа около тялото си и се обръщам да го
погледна. Но… той не е там, където го оставих. Той е точно пред
мен, на сантиметри. Придвижил се е така тихо, дори не бях
подготвена за такава близост.
И пламтящият огън в тези лешникови очи… Едно от нещата,
които ме преследваха през всичките тези години.
– Мамка му, колко си красива.
Преглъщам и стягам кърпата около тялото си.
– Трябва да си вървиш.
– Не и преди ние да…
Нямам представа какво се кани да каже, защото гласът на
Карма го прекъсва.
– Леле! Нямах представа, че си дошла да доизчукаш нещо, дето
някога си чукала, братовчедке.
– Карма…
– Какво? След като не ти пука да бъдеш курвата на Рискоф,
значи трябва да си готова да слушаш и приказките на хората. Ще
е адски забавно.
– Наречи я курва още веднъж, и ще те накарам да съжаляваш! –
Заканата на Линкълн изплющява като камшик във въздуха и
Карма стисва устни.
 – Всички вие, от семейство Рискоф, си мислите, че сте
недостижими…
– Върви си, Карма. Каквото и да искаш, ще говорим после.
Тя хвърля цялата си злоба и отрова отново срещу мен.
– Майка ми си е у дома. Исках само да ти кажа, че е безработна.
Браво, страхотна работа, Уит. Прибра се и съсипа всичко
Тя самодоволно излиза от бараката, а двамата с Линкълн
гледаме как светлокафявата ѝ коса се мята на гърба ѝ.
Леля Джаки е загубила работата си? Господи! Трябва някак да
оправя това.
– Братовчедка ти е кучка – казва Линкълн след като вратата зад
нея се трясва.
Поклащам глава и сядам отчаяно на дивана, съсипана от това,
което причиних.
– Не смятах, че сестра ти щя я уволни за случилото се. – Пак
поклащам глава и се опитвам да разбера какво се случи днес. – Не
биваше да идвам тук. Беше огромна грешка. Трябва да си тръгна,
преди да съсипя всичко останало.
Линкълн кляка пред мен.
– Не говори така. Ще приказвам с Макинли. Трябва да има нещо
друго. Беше с майка ми. Сестра ми не е имала време да уволни
когото и да било. А и не е злобна и отмъстителна. Става нещо
друго. Може и да не ти се вярва, но сред Рискоф има и добри хора.
Сестра ми е една от тях.
– Леля Джаки се нуждае от тази работа. Трябва да оправя
нещата.
– Нека аз се притеснявам за това. Мога да ги оправя.
Единственото, което ти трябва да направиш, е да ми обещаеш, че
няма да избягаш от града, преди да поговорим.
И точно като преди десет години инстинктите ми се надигат.
Лешниковите му очи ме молят да кажа да, но знам, че трябва да
стоя колкото е възможно по-надалеч от Линкълн Рискоф.
– Мисля, че идеята не е добра. Няма за какво да говорим.
Чертите му са меки, но погледът му е силен и пронизващ.
– Ето къде грешиш, Блу. Има дяволски много неща за казване.
Начинът, по който всичко приключи…
– Приключи по единствения възможен начин. Може би така и
трябва да остане. Мина много време, а и нищо добро не е излизало
от връзка между Рискоф и Гейбъл.
Може би? Защо вече се съмнявам в решението си? Защото си
имам работа с Линкълн и да му откажа нещо е просто
невъзможно.
– Не знам за теб, но аз помня доста хубави неща, когато Рискоф
и Гейбъл бяха заедно.
Гласът му е дрезгав и кожата ми изтръпва в очакване, сякаш
иска да бъде докосната.
Какво ми става? Откачих ли? Не, не съм аз, той е. Нужно е
само да е край мен, за да ме превърне във водовъртеж от емоции.
Преди десет години пристрастеността ми към Линкълн бе
пагубна и така и не успях да се възстановя. Сега? Сега би било
още по-голяма лудост. Той е наследник на цяла империя, а аз съм
жена с лоша слава. Залогът е огромен. И двамата имаме какво да
губим. Той никога няма да може да ми даде това, което искам –
тих и простичък живот, далеч от светлината на прожекторите.
– Почти чувам как мозъкът ти измисля причина след причина
да не се съгласиш с това, което казвам, но това не означава, че ще
спра да опитвам, Блу. Има грешки, които един мъж прави само
веднъж в живота си, а да те загубя, бе една от тях.
Стисвам очи, защото не искам да видя откровението в неговите.
Ако не внимавам, той ще направи това, което винаги е правил – ще
ме убеди въпреки всичко.
Поемам дълбоко дъх и намирам сила да посрещна силата на
погледа му.
– Бях млада и глупава, взех твърде много погрешни, ужасни
решения, за които платих стократно. Опитвам се да започна
отначало и не мога да рискувам да направя същите грешки.
Каквото и да си въобразяваш, че искаш от мен, не го искаш
наистина. Не съм вече малко момиче. По-голяма съм и, надявам
се, много по-мъдра. Мисля че е най-добре за двама ни, ако просто
си идеш.
Ужасно се гордея със себе си, защото гласът ми не потреперва
нито веднъж, докато изнасям тази реч. Линкълн се изправя.
– Ще си ида, но си права за едно – направихме ужасна грешка,
че позволихме на други хора да се намесят между нас. Не си
същото момиче като преди, но и аз не съм същият неразумен
хлапак, който иска да доказва нещо на някого. Аз също се научих.
Знам цената на това, което съм загубил. Не знаеш какво искам от
теб, Блу. Но ще разбереш, когато си готова.
На ръба съм да му кажа, че никога няма да бъда готова, но той
върви назад към вратата и вече е сложил ръка върху дръжката.
– Ще се уверя, че леля ти има работа и ще се върна. Не сме
приключили. Няма да приключим, преди да ми кажеш в очите, че
не означавам абсолютно нищо за теб. И да го мислиш.
Линкълн бутва вратата и се измъква, преди да успея да го
излъжа.
Отпускам се на диванчето и мятам едно одеяло на главата си.
Той наистина беше сериозен. Ще се върне, а преди това, трябва да
се науча да лъжа убедително.
 ЛИНКЪЛН
***

Излизам от бараката. Джаки Гейбъл върви с широки,

решителни крачки към мен от задната веранда на къщата. Лицето
ѝ е сурово.
– Знам какво си мислиш. Мислиш си, че ако издействаш да ме
върнат на работа, ще можеш пак да се прицелиш в племенницата
ми. Планът ти няма да успее, защото аз напуснах. – Гласът ѝ е тих
и плътен и е невъзможно да не усетя предизвикателството в него.
Вироглавите жени от семейство Гейбъл! Всъщност нищо
чудно да ме убият без време.
– Защо, по дяволите, си решила да напуснеш? Уитни каза, че
имаш нужда от работата.
– Смяташ ли, че искам да имам нещо общо със семейството ти
след всичко, което майка ти каза на племенницата ми?
– Доста скъпо струва гордостта ти.
Тя скръства ръце пред гърдите си и вирва брадичка.
– Точно така. И ще браня гордостта си.
– Както сестра ми бранеше правото ти да работиш, когато ти
предложи работата? Въпреки бесните възражения на майка ми,
която настояваше моментално да те уволни? Помня, че ти беше в
доста сериозно положение по онова време.
Устните ѝ се свиват.
– Не ти влиза в работата в какво положение съм била тогава,
нито в какво съм сега.
– Влиза ми, когато поставяш сестра ми в такава ситуация, след
като тя жертва толкова много за теб. Мислех, че я уважаваш
малко повече.
Нещо минава през лицето на Джаки и разбирам, че съм нацелил
слабото ѝ място.
– Сестра ти е единствената свястна от всички ви. Тя разбира
защо трябва да го направя. Сега се махай от двора ми и никога не
се връщай тук. Не са ни нужни повече неприятности от страна на
семейството ти. Стигат ни нашите.
Инстинктът ми подсказва да дам пари, някак да накарам Джаки
да не ме мрази за нещо, дето нито съм казал, нито направил. Или
пък ме мрази, задето не защитих Уитни от майка ми?
Убеден съм, че имам огромен списък с причини, от които да
избирам на воля, но решавам да си вървя. Понякога най-добрата
тактика е да се оттеглиш, да прегрупираш сили, да изработиш
нова стратегия, преди да си казал думи, които после не можеш да
вземеш обратно.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

Телефонът на Уитни звънеше без да спира, докато тя беше в

банята.
Казах си, че няма да поглеждам.
Не ми влиза в работата кой ѝ се обажда.
Когато телефонът иззвъня четвърти път, погледнах към банята,
но водата продължаваше да тече. Ако бяха родителите ѝ или бе се
случило нещо лошо, тя щеше да иска да знае.
– Телефонът ти звъни – казах ѝ през вратата.
Не ми отговори и взех решение – тръгнах към масата и грабнах
телефона. На екрана бе изписано името Рики.
Какво, по дяволите? Този лъжлив задник още ли я
притеснява?
Когато пуснеха негова песен по радиото, сменях станцията – за
мен той беше пълен тъпак, а и все още можех да го купя и продам.
Телефонът замлъкна и веднага след това започна пак да звъни.
В гърдите ми се трупаше гняв, като си представих, че има
вероятност да продължава да я тормози. На това трябваше да се
сложи край. Знаех, че не бива да го правя, но все пак вдигнах.
– Ще се наложи да спреш да звъниш, задник.
– Кой си ти бе, смотаняк?
Недоумението тона му не ме изненада.
– Приятелят на Уитни.
– Друг път! Тя няма приятел.
– А ти какво си мислеше, че ще направи, като разбере, че
непрекъснато ѝ изневеряваш, лайно такова? Че ще продължи да
ти позволява да се отнасяш така с нея? Не. Тя те забрави и си
намери истински мъж.
– Кой, по дяволите, е на телефона?
– Линкълн Рискоф.
 Той млъкна за секунди:
– Бъзикаш се, нали? Тя не би докоснала никой с тази фамилия.
Никога. Опитай пак, чеп сплескан. Или по-добре, я ми дай
приятелката ми да ѝ кажа, че съм получил писмото ѝ.
Получил писмото ѝ?
– За какво, по дяволите, говориш? – Този път аз бях изуменият.
Рики се смееше, сякаш аз бях простият задник.
– Моето момиче още ме обича, Рискоф. И току-що получих
доказателството за това. Ако е с теб, не е за друго, а просто прави
жалък опит да си отмъсти. Но не се притеснявай, ще ѝ простя. На
нас с Уитни ни е предопределено да бъдем заедно и това листче
хартия го доказва.
– Слушай, лайно…
Рики обаче затвори, преди да успея да кажа каквото и да е
повече.
– Кой беше? – Уитни излезе с кърпа в ръката и взе да подсушава
мократа си коса.
Не ми пукаше, че стои гола на метър и половина от мен. Чувах
само гласа на Рики Ранго, кънтеше и повтаряше в главата ми.
„Моето момиче още ме обича, Рискоф. И току-що получих
доказателството за това.“
Подадох ѝ телефона.
– Пропусна обаждане от приятеля си.
Объркване изкриви чертите ѝ.
– Моля?
– Рики Ранго се обади да ти каже, че е получил писмото ти, и
искаше да ти предам, че е съгласен с това, което си написала – че
ви е предопределено да бъдете заедно. – Думите ми излязоха
плоски и кухи, въреки че това, което чувстваха разкъсваше
сърцето ми.
– Моля? – повтори тя, но сега вече държеше кърпата пред себе
си.
– Писмото ти, Уитни. Получил го е и ти прощава, задето си ме
изчукала, за да му отмъстиш.
Веждите ѝ отскочиха до косата, устата ѝ зейна.
– Но…
– Изпращала ли си му писмо?
 – Да, но…
Изпратила му е писмо. Обича го. А аз не съм нищо друго освен
средство за отмъщение.
Не можех да повярвам, но тя не го отричаше.
– Рискувах всичко, за да бъда с теб. Всичко. А ти вече си
уреждаш работите, та приятелят ти да ти прости, след като си
чукала друг? – Поклатих глава. Всяка моя дума бе натежала от
погнуса. – Имаш тридесет секунди да събереш нещата си и да се
махнеш от погледа ми.
– Линкълн! – Лицето ѝ бе като ударено от гръм.
Може би защото играта ѝ бе разкрита? Нямаше да се хвана на
сълзите в сините ѝ очи. Мразех се, че ми пука толкова много.
Мразех се, задето ѝ дадох силата да изтръгне сърцето ми.
Наложих си да стана като леден камък. Изпънах рамене и я
погледнах с мъртви очи. Аз съм Рискоф! Никой не притежава
силата да ме нарани. Особено Уитни Гейбъл.
В мига, в който си го помислих, знаех, че е лъжа. Но явно бях
станал много добър в изкуството да лъжа себе си.
– Не искам да чуя и дума повече от теб, каквото и да си
намислила да кажеш. Махай се от собствеността ми, по дяволите!
Не трябваше да се доверявам на Гейбъл, никога. Знаех си.
 УИТНИ
***

Думите на Линкълн режеха кожата ми като парчета стъкло –

жестоко – и ме оставиха да кървя. Без капчица мекота или
колебание в гласа му. Каквито и лъжи да бе му казал Рики,
Линкълн бе му повярвал, без дори да ми даде възможност да
обясня.
Примигнах да скрия сълзите, не исках да види как се чувствам,
докато ме изхвърля като боклук. Изтичах до леглото, взех роклята
си от пода и светкавично я облякох.
Когато се обърнах да го погледна, все едно гледах непознат
човек. Погледът му бе пълен с омраза и погнуса. Знаех, че вече
няма смисъл да споря с него. И защо да се защитавам пред някого,
който е решил, че съм виновна?
– Не знам какво ти е казал, но не знаеш абсолютно нищо за
каквото и да е. Ти ми каза, че ме обичаш. – Истеричен смях се
надигна в гърлото ми. – Но нямаш никаква представа какво е
любов.
Устата му се изкриви от жестока омраза.
– Спести си го, сладурче. Не вярвам и на дума, която излиза от
лъжливата ти уста. Ставаше за едно нещо и това със сигурност не
беше да казваш истината.
Поех рязко дъх. Ако се опитваше да ме нарани и да ме отблъсне,
се справяше успешно. Сълзите горяха очите ми, но аз ги
преглъщах.
– Начукай си го. Надявам се да се задавиш със собствения си
пенис.
Хукнах към вратата, грабнах обувките си, но не си дадох труда
да ги обуя. Нямаше да остана в тази стая и секунда повече,
отколкото бе нужно. Когато изскочих от къщата в проливния
дъжд, разбрах, че няма шанс Линкълн да се опита да ме настигне,
както бе сторил първия път, когато побягнах от хижата.
Лошо решение, последвано от много други по-лоши. Трябваше
да си взема поука.
Чакълът се забиваше в мокрите ми стъпала, докато тичах към
пътя, но не ми пукаше. Предпочитах да вървя боса, разкървавена и
подгизнала от дъжда, отколкото да помоля Линкълн Рискоф за
нещо.
Никога повече.
Край с мъжете. С всички тях.
Бях почти стигнала до пътя, когато фаровете на един джип се
врязаха пред мен и едва успях да избегна челния удар. Препънах
се в едно дърво и се претърколих към гората. Остра болка прониза
китката ми, дакото се опитвах да запазя равновесие.
– Кой, по дяволите, е там? И какво правиш в територията ми?
Бях на колене и стисках китката си, когато някой затръшна
вратата на джипа и мина от моята страна, за да гледа как се боря
и мъча да се изправя в калта.
Тази нощ отиваше все по на зле.
Комодор Рискоф.
 УИТНИ
***
СЕГА

– Моля те, обещай ми, че ще останеш. Не можеш да си идеш,

Уит. Та ти току-що се върна. – Молбата на Крикет ме удря с
тежките палки на вината.
– Майка ти напусна работата си заради мен. Не мислиш ли, че
вече съм причинила достатъчно вреда на всички?
– Престани да бъдеш толкова мелодраматична. Майка ми е
голяма жена. Тя е знаела какво прави. Убедена съм, че е
обмислила последствията, преди да подаде молбата си.
– Да не си друсана? Защото и двете знаем, че майка ти пламва
като факла, когато някой ни засегне. – Крикет подминава знака
СТОП, без да спре. – Сериозно, надрусана ли си?
Тя поклаща глава.
– Не. Преди време този знак не беше СТОП, а знак за
предимство и винаги забравям, че го смениха. Запазих си тревата
за после.
– Крикет… – Не знам какво повече да ѝ кажа.
Тя спира на един светофар и се обръща към мен.
– Махаме се от Гейбъл за няколко часа, става ли? Да, дойде си
за около… секунда и станаха кофти неща, но аз почти не съм те
видяла, а ти вече мислиш как да избягаш. Не мога да те загубя
толкова бързо. Отново.
Усещам как вината пак ме поваля, когато тя обръща по
магистралата към Хай Пайнс, най-близкия град до Гейбъл и два
пъти по-голям. Крикет не ми каза къде отиваме, когато се качихме
във вана, а и, честно казано, не ми пукаше особено. Където и да е
е по-добре от тук.
– Просто ми дай възможност тази вечер да се опитам да
променя решението ти или поне да приема някак мисълта, че пак
си отиваш.
 – Добре, предавам се.
Слънчевата усмивка на Крикет ме кара да се чувствам в пъти
по-зле от факта, че вече мислено си стягам багажа и се опитвам да
реша накъде да тръгна.
– Добре. И двете имаме нужда от време за любимата
братовчедка. А когато се върнем в Гейбъл, ще се напием, защото…
общо взето, това е начинът, който знам, за да се справя с мисълта,
че ме оставяш отново. И че Карма ще бъда кума на сватбата ми.
И стрелката, дето измерва нивото на вината ми, се покачва…
– Хънтър има толкова много приятели, които ще дойдат на
сватбата му. На практика може да има десет кума. А аз ще съм там
със сестра си, която е отвратителна през деветдесет процента от
времето, и с братовчедка си, която няма търпение да напусне
града.
– Знаеш, че ми се иска да има начин да остана…
– Просто остани. Защото знаеш ли коя е другата ми
възможност? Марджъри от работата ми. Тя обича да купонясва. И
под купон имам предвид, че обича да строи укрепления в гората и
се опитва да разбере колко време ще издържи далеч от
цивилизацията. Космите под мишниците ѝ са до лактите и мисля,
че водата от душа не ѝ е познато явление. Останалите ми колеги
са мъже и съм напълно убедена, че Хънт няма да допусне да
застанат до мен с рокли. – Тя ми хвърля умоляващ поглед, като че
още е нужно на този етап. – Просто ми дай една нощ и ако се
забавляваш, ще ми обещаеш, че ще останеш още една седмица.
Наречи го изпитателен срок. Ще оправим нещата с мама, сватбата
е скоро и после можеш да започнеш обратното броене да бягаш и
да се криеш, където си искаш.
– Добре. Ще остана. – Какво друго да ѝ кажа?
Крикет пищи и се пресяга да ме прегърне, ванът лети настрани,
аз се пресягам за волана, но тя успява да го хване, преди да се
натресем в канавката.
– Толкова съм щастлива, че успя да видиш нещата от моя гледна
точка, защото сега те водя да купим рокля и вече няма да можеш
да се измъкнеш.
Ченето ми увисва, гледам я и не вярвам на ушите си, защото
братовчедка ми е единственият човек на света, който не може да
пази тайна, както и не умее да действа пресметливо.
– Измами ме!
– Налагаше се. Щом имаш рокля, ще трябва да останеш за
сватбата. А аз се нуждая от теб. Както мама каза, ти си
единственото нещо, което стои между мен и онзи военен танк
госпожа Хавалин.
– Печелиш, но само при едно условие! Искам аз да си избера
нещо, което да изглежда приказно на мен, но да стои
отвратително на Карма.
– Да! – крещи тя и размахва победоносно юмруци.
– За бога, Крикет, хвани волана! Крикет! – пищя, когато ванът
влиза в насрещното и пред нас е целият летящ в обратна посока
трафик. Всички надуват клаксони, но тя хваща волана точно
навреме. – Следващия път ще карам аз.
– Спокойно де! Изяж бонбоните в жабката. На теб ти трябват
повече, отколкото на мен.
 ЛИНКЪЛН
***

– Обеща ми да внимаваш с Уитни, брат! И сега бъдещата ми

тъща е безработна. Какво става, мамка му? – Гласът на приятеля
ми по телефона е бесен.
– Не знаех, че леля ѝ ще напусне работа, научих след като се е
случило. Не знам какво става, но имам намерение веднага да
разбера.
Хънтър въздъхва дълбоко.
– Женя се един път в живота си и искам Крикет да е щастлива,
когато тръгне към олтара. Ако братовчедка ѝ не е до нея, няма да
е щастлива.
– Наясно съм. Работя по въпроса.
– Няма да е зле да побързаш, защото, ако последната
възможност, която Крикет ще използва, за да задържи Уитни в
града, се провали, ще се наложи да наритам задника ти. А не
искам да го правя.
Хващам се за част от думите му – тази, която засяга Уитни.
– Каква е последната възможност?
– Ще я води да ѝ купи роклята за сватбата. И после вероятно ще
се натряскат като мотики, та да не може да промени решението
си. След малко ще ида да видя какво става, но без да се меся.
Просто не искам да се вкарат в беля.
– Идвам с теб.
– Не го приемай лично, но вече направи достатъчно. Ще се чуем
утре.
Хънтър не чака да отговоря и затваря, а аз се чувствам като
отвратителен приятел. Прецаках нещата с Уитни, обърках
работата на леля ѝ и най-добрият ми приятел ми е бесен, защото
почти съсипвам щастливия ден на момичето му.
Но ще оправя всичко това. Хънтър пропуска една подробност –
аз съм изпълнителен директор на мултимилиардна компания. И
това правя – оправям проблеми.
Първо ще се справя с най-лесния проблем – работата на Джаки.
Засилвам джипа към имението. Време е да говоря с майка си.
Време е да бъде принудена да се извини.
– Няма да се извиня! Онова момиче е боклук! И е боклук от
деня, в който се е родила. Ще умре като боклук.
Макинли ме гледа лошо.
– Доктор Грийн каза да я пазим от стресови ситуации, а ти
какво правиш?
Майка ми вдига брадичка.
– Не му пука дали ще умра. Сигурна съм, че ще е щастлив, ако
се случи.
Лъжите, които винаги са минавали за истина в тази къща, са
една от причините отдавна да се изнеса оттук.
– Майко, знаеш, че това не е вярно. Обичам те и те уважавам, и
знам, че разбираш сериозността на проблема, пред който изправи
Макинли днес.
– Всъщност тя изобщо не трябва да управлява този хотел. – И с
думите си, майка ми направи точно това, което очаквах. Знаех, че
няма да съумее да се контролира и ще взриви сестра ми.
– Много благодаря, майко – въздъхва Макинли. – Страхотно е да
получа цялата тази увереност и подкрепа от теб. За кой ли път.
Майка ми насочва брадичка към сестра ми.
– Ти трябваше да си намериш мъж. Провали се и в това. Не ме
обвинявай, задето искам по-добър живот за теб, а не да гниеш зад
някакво си бюро.
– Харесва ми да гния зад бюрото си. И съм успешен
изпълнителен директор. Обичам работата си. Щастлива съм. А
това означава, че се справям много добре. – Макинли ме поглежда
и продължава: – Линкълн е прав. Искам си икономката обратно. Тя
е една от служителките ми, на които мога да разчитам винаги и за
всичко.
– Няма да ѝ се извиня. Не можете да ме накарате. – Майка ми
изглежда и говори като глезено дете, със скръстените пред
гърдите си ръце.
– Може би синът ти и дъщеря ти не могат, но аз мога, Силвия. –
Комодора вкарва количката си в стаята, кучето го следва по
петите. Нямам представа колко време е слушал разговора ни.
Нито пък как е дошъл. – Исках да видя с очите си, че си оживяла и
днес. И след като правиш сцени, значи си съвсем добре.
Комодора и майка ми никога не са се разбирали, но само той
може да я контролира, защото все още държи ключа към
царството си и стиска семейното ковчеже с парите. Не е трудно да
се предположи, че до голяма степен омразата на майка ми се
дължи на факта, че е очаквала Комодора да умре много по-рано,
да остави всичко на сина си, та после да може спокойно да пръска
парите, за които се бе омъжила. Очакванията ѝ бяха я лишили от
щастие, защото животът не бе се стекъл, както бе го замислила.
Все пак, вместо да му се нахвърли като на всички останали,
майка ми замлъква, очите ѝ горят от бяс и се опитва да
контролира нещо, което, без съмнение, може да се определи като
впечатляваща по количество смъртоносна киселина.
– Сега някой да ми каже какво, по дяволите, става. Кой е
напуснал? Това ще се отрази ли зле на бизнеса? – пита Комодора,
без да задава въпроса конкретно на някого.
Макинли проговаря:
– Джаки Гейбъл. Мой главен иконом, отговорна за всичко, що се
отнася до комфорта и чистотата на хотела. И да, тя е една от най-
добрите ми служителки. И да, искам си я обратно.
Комодора се обръща към мен:
– И защо по-точно е напуснала?
– Майка ми е казала някои неща за племенницата ѝ, с които
Джаки не е била съгласна, така че е напуснала.
Старецът извръща очи към майка ми.
– Силвия, предстои ти да се извиниш. Може да е в писмен вид,
ако смяташ, че не си в състояние да държиш езика си, когато си
край някого от семейство Гейбъл.
Майка ми зяпва от изненада, а и аз едва прикривам
изумлението си.
– Само през трупа ми! – изревава тя.
Комодора се усмихва, но в тази усмивка няма нищо весело.
– След като днес се провали в опита си да умреш, мисля, че това
е малко вероятно. – Погледът му е остър и режещ. – В мига, в
който започнеш да се бъркаш в бизнеса, вече си имаш работа с
мен. И двамата знаем как ще завърши тази битка, нали?
Старецът е жесток с нея и макар че уважавам майка си, все
някой трябва да държи юздите ѝ. Това е единствената ми
възможност да оправя нещата, както обещах, и да се справя с
положението.
Комодора завърта стола си към мен.
– Ако майка ти иска издръжката си за следващия месец, ще
трябва да се извини устно или в писмен вид в твое присъствие. Ако
го направи лично, нека да не е публично. Разбрано ли е?
Майка ми бълва пяна, но мълчи.
– Нещо друго, сър? – Въпросът ми е по-скоро формалност, но той
приближава стола си към мен.
–Да, всъщност, да. – Спира точно пред мен и казва тихо, тъй че
само аз да го чуя. – Знаеш какви са очакванията ми. Помисли
много внимателно как ще продължиш с това момиче.
Не чака отговор. Завърта стола си и излиза от стаята. Гледаме
след него и съм сигурен, че всеки един от нас го проклина по свои
причини.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Комодор Рискоф ме изплаши до смърт. И не само защото стоеше

надвесен над мен в тъмното. Никога не бях го виждала толкова
отблизо и не исках повече да го виждам.
Лицето му бе набраздено от бръчки, оглеждаше ме. Водата се
стичаше по дъждобрана му.
– Не искам да знам какво правите тук, нали така, госпожице
Гейбъл?
Защо ли не се учудвах, че знае коя съм. Комодор Рискоф бе като
Великия и Всемогъщ Оз на този град. Той знаеше всичко и никой
не поставяше под въпрос това.
Отговорих му възможно най-честно. В крайна сметка какво
повече имах да губя? Те вече бяха взели фермата ни. А гордостта
ми остана разбита на парчета на пода на хижата, когато Линкълн,
общо взето, ме нарече курва.
– Не, сър. Но предполагам, че така или иначе ще разберете.
Спря поглед на босите ми крака. Бях изпуснала обувките си
гората, докато падах, но нямах намерение точно сега да ги търся.
Можеха да послужат като надгробен камък за всичко, което е
имало между мен и Линкълн.
– Искаш ли да те закарам у вас?
Въпросът му ме изненада и макар че исках да откажа, отвърнах
пак с истината:
– Да, сър. Бих била много благодарна. Доста път е в дъжда.
Хвърли поглед към къщата, в която светеше, а после към дългия
път надолу. Стисна устни, погледна ме отново и ми подаде ръка.
– Хайде, ела.
Подадох му здравата си ръка, защото китката на другата ме
болеше, и той ми помогна да стана. Шокът от факта, че главата на
семейство Рискоф ми помага да се кача в колата притъпи болката,
която изпитвах. Вероятно адът бе замръзнал. Той затвори вратата
ми, а аз не спирах да треперя на седалката, макар да беше топла
лятна нощ.
Комодора седна зад волана и ме погледна.
– Баща ти купи място от другата страна на железопътната
линия, правилно ли съм разбрал?
– Да, сър.
Той даде заден и се отправи по посока на дома на родителите
ми. През първите две минути мълчахме, най-накрая той заговори:
– Знаете ли, госпожице Гейбъл…
Прекъснах го, защото не вярвах, че ще понеса да чуя това, дето
се канеше да ми каже.
– Наистина ще ви бъда благодарна, ако ми спестите лекцията
как не съм достатъчно добра за внука ви, как му е предопределено
по-добро бъдеще с жена, която не носи моето фамилно име. Беше
ужасна вечер и той вече категорично ми го разясни. Нямам
никакви намерения да се доближавам до внука ви. В пълна
безопасност е поне по отношение на мен.
Старецът ме погледна и после отново се съсредоточи над пътя
пред нас.
Не знам защо, но исках да знае, че не съм някоя, която си е
поставила за цел да се омъжи за пари и слава.
– Казах му, че е голяма грешка още когато разбрах фамилното
му име. Той беше този, който ме притисна да променя решението
си и ме накара да му дам шанс.
– Момчето може да омагьоса и кобра, ако си е наумило –
отбеляза той и аз кимнах, защото това бе самата истина. – Но
освен това е и много бунтарски настроен.
Завъртях очи.
– Така чух и аз. Чух също, че чрез мене искал да си го върне на
вас, задето сте го накарали да се прибере тук по-рано, отколкото е
възнамерявал. Между другото беше страхотно да го чуя.
– И от кого го чу?
– От сина ви и снаха ви. – Погледнах го. – Не ми се ще да го
кажа, но и двамата са задници.
Вместо да набие спирачка и да ме изхвърли от колата, той
избухна в смях. Идваше сякаш от самото му същество. Огледах
профила му. Въпреки бялата му коса и гъстата брада можех да
видя откъде Линкълн е наследил красивите си черти.
Предположих, че след шестдесет години би изглеждал точно така.
– Ти си смело момиче. Уважавам смелите хора. Освен това си
права. Синът ми не последва моя пример по начина, по който
очаквах.
Имах чувството, че при нормални обстоятелства вероятно не би
споделил това, но тази вечер така или иначе бе напълно откачена
и нищо не ме изненадваше.
– Какво имате предвид?
– Мъжете в семейството ни винаги са били верни. Винаги сме се
женили не само за пари, но и затова, че жените ни са ни правили
по-добри хора. Съпругата ми беше добра жена. Вярна до гроб,
много красива и също толкова умна. Тя би била от жените, с които
трябва да се съобразяваш днес на масата за преговори. Най-вече
защото бе голям инат. Винаги ме държеше нащрек. Караше ме да
чакам с нетърпение следващия ден. Това исках за сина си, но
Силвия се оказа съвсем различна.
– Изглежда, майката на Линкълн не се интересува от онова,
което вие сте направили. Струва ми се, че я интересува само
едно – да го ожени за пари и престиж.
Комодора намали на един знак СТОП, погледна ме
многозначително с тъмнокафявите си очи.
– Идеята е всички тези качества да се намерят в един човек, а
не да се търсят в няколко жени, за да имаш това, което искаш.
Точно там сбърка синът ми и нямам намерение да допусна внукът
ми да направи същата грешка.
Не се налагаше да ми обяснява, че аз щях да бъда такава
грешка.
– Убедена съм, че ще можете да направите Линкълн точно по
ваш образ и подобие сега, когато си взе поука от грешките си.
Вместо да продължи през кръстовището, той ми зададе друг
въпрос:
– Това ли ще направиш, Уитни Гейбъл? Ще се поучиш от
грешката си?
Извърнах очи към прозореца и се загледах навън, за да не види
сълзите ми.
 – Дяволски сигурна съм, че ще опитам.
Най-сена натисна газта и потеглихме.
– Предстоеше ти ужасна и трудна битка, изправена в
подножието на хълма, и всички щяха да са над теб, срещу теб.
Неговото семейство. Твоето семейство.
– Нима това не е самият живот? Нима не живеем за това? Да се
борим в битки, колкото и да са отчаяни, за да пазим нещата, които
си струват? И какво си струва повече от една битка за човека,
който те кара да се радваш на всеки нов ден?
– Ти си мъдро момиче, макар да взе някои съмнителни решения.
– Нима всички не сме взимали такива решения?
– Така е, наистина е така, госпожице Гейбъл.
През останалата част от пътуването мълчахме просто защото
нямаше какво повече да се каже. Когато Комодора спря пред
къщата на родителите ми, в нея цареше пълен мрак и бях
благодарна за това. Това означаваше, че баща ми нямаше да
излезе с пушката и да се опита да застреля стария човек. Един Бог
знае какво би си помислил, ако видеше Комодора да ме кара до
нас. Със сигурност щеше да си направи възможно най-лошото
заключение.
Хванах дръжката на вратата, но спрях. Исках дядото на
Линкълн да знае още нещо.
– Никога не съм искала да бъда с Линкълн заради парите или
името му. Всичко между нас се случи въпреки тези две неща.
Не изчаках отговора му, излязох от джипа и тръгнах към
къщата на родителите си. От тялото ми капеше вода, а аз стисках
парещата си от болка китка и последните парчета от надробената
си гордост.
 УИТНИ
***
СЕГА

– И какъв е този цвят? – Крикет обръща етикета на роклята,

която държа. – Меркурий? Това е отрова. Няма да го облечеш на
сватбата ми.
Вирвам вежди.
– Мислех, че аз имам правото да си избера каквото пожелая.
– Не и тази отрова. Трябва ти нещо нежно като върба, като
ливада, като детелина – казва тя и пъхва ръка между другите
рокли.
– Или си имала предвид, че мога да си избера всичко, стига да е
зелено?
– Знаеш, че зеленото ти отива – устните ѝ се извиват нагоре. –
Пък и аз съм малко луда по горите и тревите. – Кафявата ѝ коса
литва около раменете, когато се завърта.
– Какво ще кажеш ти да избереш цвета, в който ме искаш, а аз
да избера модела?
Усмивката на братовчедка ми става толкова широка, та се боя
да не си разтегне някой мускул.
– Наистина ли ще ми позволиш да избера?
– Разбира се! Това е твоята сватба.
А на себе си казвам, че не роклята е проблемът. Най-трудното е
да остана до сватбата, за да имам възможността да я облека.
Песента в магазина за булчински рокли се сменя и цялото ми
същество се сгърчва при първите акорди на следващата, която
знам наизуст.
Гласът на Рики ще ме преследва винаги. Всеки път, когато чуя
песен, която аз съм написала, проклинам глупостта си. Упоритата
ми работа се събра в четири албума и кой знае колко още песни,
които бе продал на кого ли не.
Всеки път, когато настоявах трудът ми да се признае, той ме
разубеждаваше, като ми казваше как кариерата му ще иде по
дяволите, ако хората разберат, че е позьор, който не може да
напише сам една песен, а трябва други да му ги пишат.
Което бе самата истина.
Когато поставих ултиматум преди шест месеца, малко преди да
започне работа върху петия си албум, той измести крайната дата
за записването и престана да търси помощта ми. Това си беше
неговата игра – да чака, докато крайният срок наближи и не може
да удължава повече, и после да ме убеди, че ще съсипя живота и
на двама ни, ако не изпълня моята част от сделката, както съм
обещала.
Ала така и не се стигна дотам. И успя да изхарчи всичко до
последния цент.
Преструвам се, че разглеждам роклите, но това, което всъщност
правя, е да се опитам да блокирам музиката. Имам чувството, че
не мога да дишам, докато песента най-накрая не свършва
Започва друга, която има ужасен припев и кошмарни преходи и
докато я слушам мисля за пълните тетрадки с песни, които съм
написала и които не са продадени или записани. Знам, че това ми
се отдава. Славата на Рики като златното момче на американския
рок е доказателство за качествата ми. Тези песни обаче не струват
нищо там, където са, а и нямам вече рок звезди, на които да ги
продам. Другата ми възможност е да запиша сама песните… но
няма да го направя. Гласът ми става за пеене само под душа. А и
Рики беше този със страхотни умения като китарист. Аз просто
знам как да пиша песни, които хората харесват.
– Какво ще кажеш за тази? – Крикет прекъсва мислите ми,
вдигнала яркооранжева рокля, която в съчетание с черната ми
коса ще накара хората да асоциират сватбата с Хелоуин. – Цветът
е персимон.
Когато ѝ отговарям само с мълчание, тя избухва в смях:
– Просто те изпитвах. Знаех, че ще я намразиш на мига, а и
знам как изглежда лицето ти, когато искаш да кажеш: Само през
трупа ми.
Усмивка разтегля устните ми. Братовчедка ми ме познава много
добре.
– Страхотна си!
 – По-добре да носиш цвят на гъба. – Сочи една колекция с
кафяви рокли. – Цвят трюфел.
– Какво ще кажеш да прескочим цветовете, кръстени на храни?
Крикет се обръща към щанда със закачените роли и казва:
– Значи никакви праскови, кайсии, череша, ябълка, круша или…
Мили Боже, каква е тази мания по плодовете?
Пресягам се към една светлосиня рокля.
– О, какво е това?
Крикет обръща етикета.
– Цветът се казва „Небе“. Харесва ми. Ще изглежда страхотно
на теб и сравнително зле върху кожата на Карма.
Единият модел е по врата и имам чувството, че ще ме души през
цялото време… но после забелязвам другия, който е само с едно
рамо и изглежда доста красиво. Вдигам я пред себе си.
– Какво ще кажеш за тази?
Крикет плясва с ръце.
– Да, пробвай я!
Продавачката, която се опитваше да кръжи наоколо и
непрекъснато надаваше ухо, се втурва към нас след възклицанието
на Крикет:
– Тази е малко голяма за вас, но само за седмица можем да
доставим вашия размер.
– Добре, защото до сватбата остават само три седмици.
Когато Крикет споменава срока точно когато се каня да вляза в
пробната, съм поразена от осъзнатия факт колко лоша приятелка
и братовчедка съм, понеже така и не я попитах кога е датата.
Оказва се, че е на същата дата, на която се омъжих за Рики.
Денят, в който Линкълн прекъсна сватбата ми.
И по-лошото е, че утре е десетата годишнина от нещо, което
толкова дълго се опитвам да забравя, но не успявам.
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Когато влязох, къщата бе празна и за първи път бях благодарна,

че баща ми най-вероятно е навън да се натряска, а майка ми… Е,
според Карма – някъде с мъж, който не е баща ми.
Тутакси разкарах мисълта от главата си. Карма със сигурност
грешеше. Най-вероятно бе поредната клюка. Няколко пъти взимах
колата на майка ми, когато излизах да се видя с Линкълн, тъй че
най-вероятно са видели мен и са побързали да разпространят
клюката.
Но в мотела „Набързо“ никога не бях ходила.
След втория за вечерта душ обух дебел клин и раздърпана
тениска и се хвърлих в леглото с една торба замразен грах около
китката.
Макар че бях чиста и суха, се чувствах разбита, мръсна и стара
като Баунсър, нашия котарак. Той се покатери на края на леглото
и взе да ме удря с опашка по лицето. Едното му ухо липсваше след
битка с друга котка от квартала, но той винаги се връщаше дори
когато вече мислех, че е избягал завинаги.
Както исках да избягам аз.
Всичко, което се случи с Линкълн, всички обвинения за Рики
нахлуха отново в съзнанието ми.
Бях изпратила писмо, не можех да отрека, но Линкълн дори не
ми даде възможност да му обясня, че не е било любовно писмо или
нещо такова. Беше единственият начин, по който исках да кажа на
Рики, че не става за нищо като композитор на песните си, че не
може да измисли един сносен текст и че причината да успее, бях
аз. Рики обаче явно не виждаше нещата така. Вероятно е бил
пиян, когато го е чел, и със сигурност в скута му е седяла някоя
повлекана.
На знаех какво още бе наговорил на Линкълн, но вече нямаше и
значение.
Линкълн си мислеше, че съм лъжлива курва. Като майка ми.
Сълзи отново пареха очите ми, но се опитах да ги преглътна. Не
исках вече да плача заради него. Но както във всяко свое
решение, се провалих и в това. Свих колене до гърдите си и ги
обгърнах с ръце. Поклащах се напред-назад, сълзите капеха от
очите ми.
Когато телефонът в чантата ми звънна, не се помръднах. Никога
повече нямаше да пипна това нещо. Нямаше човек, с когото да
искам да говоря.
И после звънна пак. И пак. И пак.
Най-накрая го извадих и се загледах в екрана.
Рики.
Пръстът ми се поколеба върху червеното копче, за да му
затворя директно, но поради някаква безкрайно тъпа и неизвестна
за мен причина вдигнах.
– Какво му каза?
– Какво, по дяволите, правиш там, Уит? Рискоф? Наистина ли?
Та те мразят семейството ти.
– Отдавна нямаш право да ми задаваш каквито и да е въпроси.
– Но, миличко, аз съм…
– Не искам и да чувам. – Затворих телефона и го изключих. Край
за тази вечер. Приключвах с всички и всеки.
Легнах и заспах в леглото си. Но някой започна да блъска по
вратата.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

– Какво правиш тук, човече? – Хънтър сваля прозореца на

колата си, когато паркирам до него пред „При Мо“. Не съм
особено горд, че проследих приятеля си дотук и се справих
страхотно, та да не забележи, че карам зад него. Просто не знаех,
че ще го следвам точно дотук. Където започна всичко. Може би
има нещо поетично в това съвпадение, но със сигурност сега не
съм на лирична вълна.
– Какво мислиш, че правя? Тук съм да оправя нещата.
– Виж, разбирам те. Искаш още един шанс с момичето, което
тогава ти избяга. По дяволите, дори уважавам упоритостта и
решителността ти, но засега трябва да направиш крачка назад.
– Лелята на Уитни има работа и при това по-добра от
предишната. Ако я приеме.
– Сериозно? – пита той и веждите му отскачат до косата.
– Освен това има писмено извинение от майка ми. Ако Джаки
приеме извинението, Макинли ще я повиши.
– Мили Боже! Не си губил много време да направиш тая магия,
а? – Хънтър се обляга на седалката и се усмихва блажено. –
Трябваше да се сетя, че задължително ще обърнеш нещата в своя
полза. В крайна сметка в това си най-добър.
– Значи всичко между нас е наред?
– Перфектно дори.
Излизаме от колите си и аз тръгвам след него. Радвам се, че
вече не иска да нарита задника ми. И то не само защото нямам
много приятели, на които да разчитам така, както разчитам на
него.
Главата на това високо копеле почти докосва горната рамка на
вратата, когато влизаме в бара. Има тяло на истински работяга,
макар майка му да не спира да си дава вид, че никой от
семейството ѝ няма и един ден физически труд в живота си. По-
висок е от мен поне с няколко сантиметра и поне петнадесет
килограма по-тежък, а аз никак не съм нисък – метър и деветдесет
съм.
– Много време мина, откакто дойдох тук за последен път –
казвам, а обувките ми трошат пръснати по циментовия под
фъстъци.
– Това е любимото място на Крикет. Защо – никога няма да
разбера.
Барът не се е променил много, откакто бях тук за пръв и
последен път. Странно как понякога правиш нещо извън
обичайното и как след това целият ти живот се променя. Мога
само да се надявам, че тази вечер всичко ще се промени към по-
добро.
Очите ми свикват със слабата светлина. Нужни са ми точно три
секунди да забележа Уитни. Тъмната ѝ коса се спуска пред рамото
ѝ. В този миг Крикет забелязва Хънтър и надава писък от щастие,
хуква през масите, бута хората настрани, за да се докопа до него.
Сините очи на Уитни попадат върху мен. Всички в заведението
се изпаряват като дим, защото за мен остава само тя. Гледа ме
дълго, без да мига, а аз бих направил всичко, за да разбера какво
мисли.
Дали си спомня нощта, в която се запознахме? Бих дал всичко,
което имам, ако можехме да завършим тази нощ така, както
предишната.
Оглеждам внимателно лицето ѝ, тя също ме оглежда.
Изражението ѝ не е ядно. Не понечва да побегне.
Може би… може би имам шанс да оправя нещата.
Крикет се втурва към Хънтър, за да го прегърне, минава покрай
мен като вятър, а аз пристъпвам към Уитни бавно, сякаш е
животно, което не искам да подплаша. Тя не бяга.
Дори не откъсва очи от мен. Когато спирам пред нея, първото
нещо, което излиза от устата ми, е извинението.
– Съжалявам.
– И аз съжалявам.
Отговорът ѝ ме изумява.
– За какво?
 – Защото утре…
Тя млъква и болка пронизва гърдите ми – знам точно какво ще
каже. Не мога да повярвам, че съм успял да забравя тази дата.
Уитни понечва да продължи, но една червенокоса мотористка
спира до нея.
– Знам коя си. Мислех, че сънувам. Но не, ти си кучката, която
уби Рики Ранго. – Махва към някакъв мъж с черна фланелка. –
Бруно. Това е тя! Уитни Ранго!
Мамка му!
Жената се навира в лицето на Уитни, а аз тутакси заставам
между тях и дръпвам Уитни зад гърба си, без дори да докосна
червенокосата.
– Ще се наложи да ви помоля да я оставите на мира.
Предупреждавам само веднъж.
Бруно се втурва към мен.
– Не смей да я докоснеш! Това е сестра ми, копелдак мръсен.
Да вървят по дяволите.
Последното нещо, което искам, е да се забърквам в побой в бар,
пълен с рокери, но явно побоищата в „При Мо“ са единствената
причина да идвам тук. И за да видя Уитни Гейбъл.
Жената започва да ме мушка с пръст в гърдите:
– Пет пари не давам за теб, задник мръсен. Разправията ми е с
нея. Тя уби една легенда. Трябва да е в затвора за това, което
направи с него. Махни се от пътя ми, защото имам намерение да
сритам задника ѝ.
Уитни се отдръпва още по-назад, а аз правя крачка встрани от
жената и казвам:
– Тръгваме.
Бруно избутва сестра си зад себе си.
– Аз се заемам.
Юмрукът му полетява към лицето ми, но аз блокирам удара.
Усещам притиснатото до мен тяло на Уитни.
Жената се втурва отстрани, явно с намерение да се докопа до
Уитни, но Крикет хваща ръката ѝ и я извива към себе си.
– Не днес, кучко. Не си познала! Това е братовчедка ми.
Един поглед към Крикет и губя концентрация, за което си
плащам. Кокалчета се забиват в брадичката ми и главата ми
отскача встрани. Инстинктът ми се пробужда с прилива на
адреналин в кръвта ми. Отвръщам с комбиниран удар. Главата на
моториста се отмята назад и той полита към една от масите. Двете
жени, които седят там, започват да пищят, питиетата им политат
и се разливат.
Хънтър вдига на ръце Крикет, за да я махне далеч от жената,
която забърка лайната, но Крикет се обляга на него и я изритва
свирепо в гърдите. Сестрата на Бруно полита назад и пада сред
група мотористи, а Хънтър понася момичето си през входната
врата.
Всички мотористи скачат, но не знаят след кого да тръгнат по-
напред – след мен или след Хънтър. Време е да вървим.
Премятам ръка около раменете на Уитни и я извеждам бързо
навън. Точно както предишния път.
 УИТНИ
***

Препъвам се в стъпало на задния изход на „При Мо“, но

Линкълн ме вдига на ръце и хуква към рейндж роувъра, паркиран
отстрани. Изключва алармата и ме носи до предната седалка.
– Качвай се – казва и аз бързо се покатервам, а той минава от
другата страна.
Обръщам се и виждам, че Хънтър носи Крикет на рамо и бърза
към пикапа си. Крикет го удря по задника на всяка негова крачка.
Дори тази комична гледка не е в състояние да убие смазващата
реалност.
Това, което се случи, никога няма да бъде забравено. Никога.
Винаги ще бъда жената, убила Рики Ранго, макар да не съм го
сторила.
Исках само развод.
Мотористите се изсипват през вратата, когато Линкълн дава
рязко заден.
– Колкото и да ми харесва да защитавам честта ти, няма да се
върнем повече в „При Мо“. Това място е…
– Прокълнато? Като мен? – Смея се, но в смеха ми няма и капка
хумор.
– Не си прокълната.
Една бирена бутилка удря задното стъкло на джипа и аз
подскачам, обръщам се пак напред и гледам как Линкълн натиска
газта до ламарината. Хънтър прави същото и въртящите се гуми на
пикапа му пръскат чакъл в лицата на мотористите. Докато те
гледат как да се предпазят от летящите камъни, ние успяваме да
излезем с бясна скорост от паркинга.
– Ужасно съжалявам. Бих предложила да платя ремонта, но не
мога да си го позволя.
С думите ми идва и смазващото чувство за срам. Животът ми е
една грозна шега. Никога няма да успея да избягам от миналото.
Съдбата ми е да го преживявам отново и отново до безкрай.
– Не се тревожи за това.
Линкълн гледа в страничното огледало, за да провери дали
някой е тръгнал да ни преследва. Надявам се да не е така. Не
виждам светлини от мотори, тъй че може би няма да ни проследят.
Когато се отдалечаваме на безопасно разстояние, той ме
поглежда.
– Добре ли си?
Преглъщам и кимвам. Физически, да. В емоционално отношение
съм в блато.
Където и да отида, каквото и да направя, всичко, което
докосна, се превръща в купчина пепел. Не мога да направя нищо,
без да подходя по напълно погрешен начин.
Гласовете в съзнанието ми никога няма да ми позволят да
забравя какъв провал съм във всяко отношение. Лоша дъщеря.
Сестра, която не става за нищо. Ужасна братовчедка. Още по-
ужасна племенница. Не ставах и за съпруга. Никога няма да
избягам от това.
– Никога няма да спре – прошепвам. – Ще ми се да се затворя
някъде, където никой на знае името ми и да се превърна в
отшелник.
– Няма да стане. Няма да избягаш пак. Тук е домът ти.
Отстоявай своето.
Задавям се в собствения си безрадостен смях.
– Понеже е толкова просто!
Линкълн подкарва джипа по шосе, което не води към Гейбъл.
Това поне знам със сигурност.
– Къде отиваме?
– У нас.
Раменете ми се отпускат пораженски.
– Не мога да преживея още един епизод от миналото тази вечер.
По-добре да ме закараш при леля Джаки.
Линкълн ме гледа дълго и напрегнато.
– Наистина ли искаш тази вечер да спиш в барака, разкъсвана
от вина за всичко, което се случи в бара?
Има право. Освен това мразя факта, че ме познава достатъчно
добре, та да се сети какво точно възнамерявам да направя.
– Не – прошепвам. – Просто искам да забравя.
– Тогава остави всичко зад себе си за няколко часа.
Предложението му е изкусително.
– И какво очакваш в замяна? – питам, защото в моя свят всяко
нещо си има цена.
Линкълн намалява и паркира колата встрани от пътя.
– Наистина ли ми задаваш този въпрос?
Преглъщам тежко. Ако се съди по трепкащия мускул на лицето
му, съм успяла да го взривя.
– Знаеш какво имам предвид. Искаш от мен неща, които не съм
сигурна, че мога да ти дам.
– Имаш думата ми, че нито тази вечер, нито никога, между нас
няма да се случи нищо, ако не го желаеш така силно, както го и
аз. Познаваш ме достатъчно добре, за да си наясно с отговора.
Не ми се нрави също и че го познавам добре, а в същото време
имам чувството, че изобщо не го познавам.
Той стисва волана и се обръща към мен.
– Трябва да ти кажа и друго важно нещо, но не защото искам да
те разколебая.
Цялата изтръпвам от очакване.
– Какво?
– Леля ти получи извинение от майка ми и повишение от сестра
ми, ако приеме.
Гледам го със зяпнала уста.
– Сериозно?
– Да.
Поглеждам през предното стъкло към мрака на нощта.
– Не знам какво да кажа.
– Не е и нужно. Исках да знаеш и повтарям… това с нищо не те
задължава. Само да ми кажеш, ще обърна колата и ще те закарам
при леля ти, но предложението ми е още в сила. Това, което се
случва между мен и теб, няма нищо общо.
– И все пак избра удобен момент да ми кажеш за леля ми.
Удобен за теб – не мога да прикрия недоверието в гласа си.
Той свъсва вежди.
– Да, така е. Не исках да прекараш нощта в терзания, че заради
теб леля ти е без работа и че си прецакала живота ѝ, връщайки се
в родния си град.
– О! – отговорът ми е много тих.
– Можеш да си мислиш колкото си искаш, че съм лош човек,
Блу. Понякога съм. Има много неща, които не бих се поколебал да
използвам в своя полза, за да стигна до теб, но никога не бих те
манипулирал чрез семейството ти. Не съм толкова низък.
Не знам защо, но явно има причина да му вярвам. Може би
защото е честен относно намеренията си.
– В такъв случай, май трябва да ти благодаря. – Странно е да
поизнеса думите, но наистина съм му благодарна.
– Няма защо да ми благодариш. Поначало вината бе на майка
ми. Не е трябвало да ти наприказва тези неща.
– Винаги ще ме мрази. – Поглеждам през прозореца и срамът от
всичко, случило се преди десет години, се излива отгоре ми.
Макар вината да не е моя, още нося бремето в душата си. – Ти
също трябва да ме мразиш.
Линкълн чака да обърна глава към него преди да проговори.
– Не те мразя. Никога не съм те мразил. Не бих могъл да те
мразя. Не си го направила ти. Нито пък аз. Аз просто продължих
напред и мисля, че и ти трябва да сториш същото.
 ЛИНКЪЛН
***
МИНАЛОТО

В секундата, в която успях да извадя главата си от задника,

осъзнах какво съм направил. Хукнах навън. Уитни бе изчезнала.
Бягах бос по чакъла, но нямше и следа от нея.
Мамка му!
Първия път избяга боса и успя да намери кой да я закара, но
тогава беше ден. Сега валеше, беше тъмно като в рог и всеки
можеше да я завлече някъде.
– Мамка му! – изревах към черното, бурно небе.
Проклинах се заради гадния начин, по който реагирах, и че
позволих на Рики Ранго да ме накара да повярвам. Уитни наистина
бе му писала писмо и не го отрече, но не биваше да я прогонвам.
Съжалих за постъпката си още в мига, в който излезе през
вратата.
Но явно твърде късно.
Хукнах нагоре по алеята към къщата. Чакълът се впиваше в
босите ми стъпала, дъждът бе толкова силен, че бях мокър до
кости.
Що за лайно ще изхвърли жена посред нощ и в проливния
дъжд? Аз.
Трябваше да се уверя, че се е прибрала у дома. Нямаше да мога
да живея със себе си, ако нещо ѝ се бе случило. Грабнах телефона
и набрах номера ѝ, но веднага се включи гласовата поща, без дори
да звъни.
Грабнах ключовете от колата, изскочих от къщата. Вратата се
затръшна зад мен.
Трябва да стигна до нея.
Обърнах колата толкова рязко, че едва не изгубих контрол, но
бързо я изправих и натиснах газта до дупка в посоката, в която
трябваше да карам.
 Клоните се люлееха заканително, вятърът ставаше по-силен, а
аз взимах всеки завой по виещия се планински път на две гуми.
Не застигнах кола, не видях стопове, оглеждах пътя от двете
страни за сама жена, вървяща в дъжда. Нищо не открих.
Обаждах се пак и пак, и всеки път се включваше гласовата
поща.
Отне ми почти тридесет минути да стига до къщата на
родителите ѝ, но вътре не светеше.
Тогава фаровете на друга кола ме заслепиха. Колата фучеше
към къщата с бясна скорост и се закова на алеята. Лелята на
Уитни изскочи навън и хукна към вратата, подгизнала от дъжда.
Взе да блъска като полудяла.
Мамка му!
В стомаха ми се отвори огромната яма и вече знаех, че нещо не
е наред. Излязох от колата и затръшнах вратата.
– Махай се оттук, хлапе.
– Не, трябва да видя Уитни! Трябва да знам, че е добре.
Гласът Джаки бе насечен.
– Никога вече няма да е добре. И ти не бива да си тук. – Обърна
се и продължи да блъска по вратата, раменете ѝ трепереха.
Ужасно усещане обзе цялото ми същество, ямата в стомаха ми
се пълнеше с тревога.
Телефонът ми взе да вибрира.
Майка ми.
– Какво, по дяволите, става?
Джаки погледна през рамо към екрана на телефона ми.
– Не е зле да вдигнеш.
 УИТНИ
***
СЕГА

Минаваме покрай курорта и после край имението. Още

километър нагоре и Линкълн приближава към друг портал, който
не бях виждала. Не е от ковано желязо със златни орнаменти като
портала на имението, много по-скромен е, но също така
задължаващ минувача да стои настрана.
Не е нужно да съм гений, та да се сетя, че Линкълн живее тук, и
решението ми да тръгна с него ми се струва погрешно.
– Трябваше да те помоля да ме закараш у дома – прошепвам,
докато вратата се отваря.
– Искам да си тук – отвръща, докато минаваме през портала. –
Но ако настояваш да те закарам у леля ти, ще го сторя.
Минаваме по дългата алея, гората е от двете страни,
осветлението е пръснато като светли точки сред дърветата.
Някъде в края се вижда по-ярка светлина и когато излизаме от
последния завой, най-сетне виждам къщата.
Не е грандиозно имение, не е някакво гранитно чудовище. Не,
разбира се.
Защото това е Линкълн. И затова е просто съвършена. Не знам
защо, но това още повече ме ядосва и избухвам:
– Добре тогава, заведи ме у дома.
Линкълн се обръща към мен.
– Защо? Какъв е проблемът?
– Не мога да го направя. Не и тук, не на това съвършено място.
Не разбираш!
– Какво не разбирам, Уитни?
Завъртам се рязко към него.
– Не разбираш какво е да не можеш никога, ама никога да
направиш както трябва едно-единствено нещо в живота си.
Каквото и да оправиш, в същото време аз съсипвам нови и нови
неща. Дойдох си, защото Крикет ме умоляваше, а нямаше къде
другаде да ида. И вместо да сбъдна всичките ѝ мечти за сватбата,
за най-страхотния ден в живота ѝ, аз направих всичко още по-зле.
Сбъркана съм. Просто съм една кофти шега. Посмешище.
Проклетата черна вдовица, която уби мъжа си само защото
искаше да се разведе. – Сълзи капят от очите ми и не ми пука
колко истерично звуча. – Точно сега не мога да бъда разумна, не
мога да мисля рационално. И не мога да понасям да ми се навира
в лицето идеалния ти начин на живот, та да ми напомня колко
прецакан е моят.
Вместо да даде заден, Линкълн спира двигателя, маха колана и
отваря вратата.
– Заведи ме у дома – казвам и гласът ми е почти като пронизващ
мозъка писък.
Не иска и да чуе. Минава пред колата, отваря вратата ми и
разкопчава колана. Удрям го през ръцете.
– Искам да ме заведеш у дома! Каза, че ще ме заведеш у дома.
Той обаче не спира. Вдига ме на ръце и ме понася към шибаната
съвършена къща, а аз го удрям с все сила по раменете. Пред
входната врата ме пуска да стъпя на крака.
– Млъкни и чуй какво ще ти кажа. – Сочи големия прозорец,
през който виждам безкраен мрак, чак до прозореца в задната
част на къщата. – Виждаш ли това?
– Какво искаш да видя? Това е една шибана, идеална къща,
която отива на шибания ти, идеален живот! – продължавам
истерично.
– Грешка! Това е само една къща. Без значение каква е
истинската стойност зад стените, прозорците и вратите. Няма
смях. Няма семейство. Няма любов. Само дърво, стъкло и камъни,
които не означават абсолютно нищо в цялата схема на живота. –
Примигвам два пъти, опитвайки да разбера какво иска да каже. –
Ти си мислиш, че животът ти е прецакан, че си нещастна и
ощетена. Опитай как се живее, като имаш всичко, дето пожелаеш,
но да не си и за секунда щастлива. Да нямаш до себе си човек,
комуто да се довериш, на никого да не вярваш, за да го обикнеш,
да споделиш. Мислиш, че шибаният ми живот е някакво
съвършенство? Е, не е, Уитни. Съвършенството си замина от
живота ми в деня, в който ти се омъжи за друг.
Стоим един срещу друг, гърдите ни се повдигат тежко, сълзите
ми капят по-бързо.
– Значи съм съсипала и твоя живот? – сподавям стона си и съм
на косъм да закрещя с цяло гърло.
 ЛИНКЪЛН
***

Кълна се в Бог, каквото и да кажа на тази жена, съм

предварително обречен да прецакам всичко.
– Не, не по дяволите! – Пресягам се бързо към нея и я
притискам до себе си. Сълзите ѝ попиват в тениската ми. – Сам си
го причиних.
– Тогава… – Тя подсмърква и я притискам по-силно.
– Исках само да кажа, че ако нещо изглежда съвършено отвън,
не значи, че и отвътре е съвършено, а онова, което определяме
като катастрофално, понякога се оказва по-добро, отколкото сме
си представяли.
Дръпвам се назад и тя вдига брадичка да ме погледне. Сините ѝ
очи блестят от сълзите и както винаги, като я гледам да плаче, се
чувствам смазан.
– Винаги сме оцелявали в самия център на хаоса. Насред
раздиращите и разпъващи от всички страни противоречия. В това
ни бива най-много. Трябва само да ми дадеш още един шанс и
можем да направим така, че обстоятелствата да бъдат в наша
полза. Кълна се, че можем.
– Как изобщо ти хрумва, че всичко няма да свърши ужасно?
Двамата ще бягаме в различни посоки, а светът около нас ще се
руши.
Обгръщам брадичката ѝ с длан.
– Защото този път нямада се откажа. Защото, когато сме заедно,
ти и аз срещу света, няма как да загубим битката.
Когато докосвам с устни нейните, всичко друго изчезва и онази
Уитни, която помня, оживява в ръцете ми.
Бързо хващам дръжката на вратата и съм благодарен, че се
отваря с отпечатъка от палеца ми. Вкарвам я вътре и я заковавам
на стената.
 Уитни забива нокти в раменете ми, но дори тогава казва в
устните ми:
– Не бива да го правим. Идеята е лоша. Аз съм прокълната.
Кълна се, прокълната съм.
– Млъкни, Блу. В момента мисля само как ме целуваш и хич не
ми пука дали ще ме прокълнеш.
Вдигам я в ръцете си и я отнасям до леглото си. Леглото, в
което никога не съм бил с друга жена. Леглото, в което винаги съм
искал само тази жена.
Години наред чаках за още един шанс. Няма да объркам
нещата.
Не и този път.
 УИТНИ
***

Знам, че идеята е лоша. Знам, че трябваше да отстоявам своето

и да го принудя да ме закара у дома, но понякога, когато животът
те зарива в лайна, ти се ще да ти се случи поне едно хубаво нещо.
Линкълн винаги е бил рай и ад в красива опаковка, на която не
мога да устоя. Тази вечер искам за последен път да опитам вкуса и
аромата на рая. Останалият свят може да почака до утре.
Тази вечер е наша.
Докато ме носи към спалнята си, не си правя труда да оглеждам
интериора, картините и всичко останало. Те нямат значение. Той е
прав. Това са само стени, прозорци и врати. Не означават нищо.
Знам какво е да живееш живот, който отвън изглежда идеален, но
отвътре е празен и кух.
Сега значение имаме само ние двамата, както и да успея да
заглуша гласовете в съзнанието си, които ми казват какъв ужасен
неудачник съм.
Оставя ме върху меките, пригладени завивки и гласовете
млъкват. В съзнанието ми остава само Линкълн.
– Десет години чакам този миг. Не искам да бързам.
Цялото ми тяло се сковава от напрежение, когато измъква
тениската си през главата. Коремът му е все така стегнат.
Мускулестите му рамене и гърди изглеждат дори по-широки от
това, което си спомням, но очите му са същите. Лешниковото е
нажежено, докато оглежда лицето ми и бавно се спуска над
леглото. Не е свалил джинсите си. Кляка пред мен и ме целува
така, сякаш би умрял, ако трябва да почака още минута, преди да
усти вкуса на устните ми. Както винаги ме е целувал.
Тялото ми пламва, когато целувките му правят пътечка по
брадичката и после надолу по шията ми.
– Моля те… – Дори не знам какво искам, но вече го умолявам да
ми даде всичко, което може.
– Шшшт! Бъди търпелива.
Презрамката на фланелката ми се плъзва по рамото и той
покрива всеки сантиметър от голата ми кожа с устните си, дразни,
подпалва, поставя на изпитание контрола ми.
Изгубвам се в него, в усещането за близостта на кожата му, в
нов, но в същото време така познат аромат.
Той плъзва фланелката надолу и втвърдените ми зърна едва не
пробиват дантелата на сутиена ми. Тръгнах си от Лос Анджелис с
малко багаж, но поне взех хубавото си бельо. И за първи път съм
благодарна на вселената за възможността да имам такова бельо.
Линкълн си поема дъх през зъби.
– Мамка му, колко си красива. Колко красива! – Плъзва палец по
зърното ми и цялата се извивам към него. – Искаш ли устните ми
там?
– Да.
Той маха палеца си и засмуква твърдото зърно. Горещо желание
изпълва вените ми, когато го захапва и прокарва зъби по него.
Повдигам инстинктивно бедра. Линкълн знае какво искам и
тутакси пъхва другата си ръка между краката ми. Притискам се в
нея, иска ми се да нямах дрехи.
– Още.
Той вдига глава от гърдата ми.
– Алчно момиче.
Ала Линкълн не осъзнава, че съм така само когато съм с него.
Никога не е било същото с друг. Може би някой ден ще му го
кажа, но тази вечер искам да се отдам на онова, което само той
може да ме накара да изпитам.
Премества ръката си върху колана на късите ми гащи, надига се
и ги издърпва по краката ми, а аз се размърдвам, за да го улесня.
Застава пред мен и няма как да пропусна огромната подутина,
едва побираща се в джинсите му, докато ме гледа, сякаш
запаметява всичко, което вижда.
И тогава ме обзема несигурност… дали тялото ми се е
променило много през годините? Той бързо отпъжда съмненията
ми.
– Не знам как е възможно, но си по-красива отпреди. Тогава
беше момиче. Сега си богиня. И имам намерение да те боготворя.
Кляка пред мен, устата му е между бедрата ми. Горещият му
дъх ме дразни и възбужда през бикините, хващам се с все сила за
косата му. Плъзва пръст между устните ми и влагата попива в
плата между нас. И най-сетне ги избутва встрани. Езикът му
минава по хлъзгавата топлина, искам да изкрещя всяка моя
потребност.
Ала той вече знае какво искам. Затваря устни около клитора ми
и засмуква, плъзва пръста си в мен.
И ето как за секунди… съм напълно пометена.
Притискам се в устата му, крещя името му и свършвам по-силно
от всеки друг път след последния, когато ме докосна. Но веднъж
не стига. Устните и езикът му едва не ме довършват, гърлото ми е
пресъхнало и болезнено от стонове и накъсано дишане. Едва
тогава се надига и премества тялото ми, оставяйки следи от
целувки навсякъде по кожата ми.
– Толкова сладка – прошепва.
Пръстите ми трескаво търсят копчетата на джинсите му и
бързам да ги избутам надолу. Пенисът му изскача освободен и
увивам ръка около него.
– Мамка му, Блу! Мамка му!
– Моля те, Линкълн. Моля те… Искам те.
Винаги съм го искала. Винаги ще го искам. Това е онази част от
мен, която никога няма да изчезне.
Той се претъркулва, сваля джинсите и взима презерватив от
нощното шкафче. Чудя се колко ли жени са били на това легло, но
не го питам.
– Само ти. Никоя друга жена не е била в леглото ми.
Слага презерватива и когато застава между краката ми, всичко
е идеално.
Може би Линкълн е прав. Може би ще успеем да се справим.
Може би имаме още такива нощи. Може би завинаги.
И когато тласва в мен, забравям за всичко останало, освен за
начина, по който ме кара да се чувствам.
 ЛИНКЪЛН
***

Да бъда отново в Уитни, е все едно да си вляза пак у дома. Тя е

самото съвършенство в бодлива опакавка, но наградата е толкова
невероятна, че си струва да се набодеш.
Знам, че няма да издържа дълго в тясната топлината на тялото
ѝ, но мамка му, няма да свърша, преди тя да получи поне още един
оргазъм. Не бързам, наслаждавам се на всеки тласък в нея,
представям си, че това може да е последният път с нея, но в
същото време си казвам, че не е възможно.
Мускулите ѝ се стягат около пениса ми, казва ми, че е готова.
Забързаните ѝ, тихи дихания се превръщат в стонове и знам, че
няма да издържа много.
Когато се впива в мен и започва да пищи, отприщвам най-
силния оргазъм, който съм преживявал, откакто бях с нея. Никоя
друга не може да се сравни с Уитни. Нито преди, нито сега.
Никога. И този път е моя завинаги.
Почистваме се, увивам ръце около нея и я прегръщам часове
наред, преди да заспим. Всеки миг с нея е безценен, когато знаеш
какво е да загубиш човека, който има най-голямо значение за теб.
Не знам защо, но веки път, когато сме заедно, времето сякаш
лети. И винаги свършва.
Опитвам се да се преборя със съня, не искам да затворя очи, но
накрая му се отдавам.
 УИТНИ
***

Калъфката на възглавницата му е като коприна до кожата ми.

Бях свикнала с това преди, но вече не и никога няма да свикна
отново. Отварям очи и се оглеждам. Едната стена е цялата от
стъкло и гледката навън спира дъха ми.
Борови дървета и кедър покриват сивите скали. Долу, в
бездната, реката бърза като полудяла над камъните. Толкова е
красиво, че почти чувам рева ѝ.
Къде, по дяволите, съм?
Поглеждам се и установявам, че съм гола. Болката между
бедрата ми ми припомня какво точно стана снощи.
Един поглед към възглавницата до мен ми стига да се уверя, че
не съм си въобразявала, не е било сън, че съм заспала в ръцете на
Линкълн.
Истина е! Случи се.
За миг се питам дали ме е оставил тук, но знам, че не е. Винаги
усещам присъствието му, дори да е на сто метра от мен. Това е
нещо първично, с което не успях да се справя.
Той е в кръвта ми от онази първа нощ и така и не успях да го
преодолея.
Виждам фланелката и късите си гащи на пода и ги грабвам.
Обличам се и заставам пред прозореца, дълго гледам навън.
Това е най-великолепната и вдъхновяваща гледка, която съм
виждала. Дори гледката от курорта и от хотела „Гейбълс“ не е по-
красива. Това е самият Линкълн.
Бушуваща надолу река също ми напомня кой ден е днес.
Нима минаха десет години?
 УИТНИ
***
МИНАЛОТО

Блъскането по вратата не спираше и дори възглавницата върху

главата ми не можеше да го заглуши. Скочих от леглото и хукнах
по стълбите, очаквайки да видя баща си пред вратата.
Когато обаче отворих, се оказа, че съм грешала. Лицето на
Джаки бе изтерзано. Цялата бе прогизнала. Линкълн стоеше зад
нея с телефон на ухото.
На кого звъни? На мен? Не затвори веднага, значи не звънеше
на мен.
– Какво, по дяволите, става? – попитах. Леля ми ме прегърна
през кръста и ме притегли към себе си.
– Трябва да дойдеш с мен, Уит. Веднага. Трябва да отидем до
болницата.
Стомахът ми се усука в болезнен възел, докато ме дърпаше
навън. Вятърът плющеше и развяваше косата ми във всички
посоки, а дъждът се процеждаше през тънката ми тениска.
Извърнах поглед към Линкълн. Изражението му ме порази –
изведнъж лицето му се изкриви от ужас.
– Какво се е случило? Някой да ми каже! Веднага.
Джаки сведе глава и пое накъсано дъх. Линкълн свали телефона
от ухото си. Лицето му беше бяло като платно.
– Боже! – прошепна и сърцето ми взе да блъска като чук,
задвижван от страха.
– Моля те, кажи ми!
Леля ми ме притегли към гърдите си и ме прегърна.
– Ужасно съжалявам, Уит. Стана много тежка злополука. Трябва
веднага да тръгнем към болницата.
Свирепо треперене разтърси тялото ми. Тя се отдръпна леко от
мен.
– Какво се е случило? – Гласът ми бе накъсан, суров, но Джаки
извърна очи към Линкълн.
– Казаха ли ти?
Той кимна и вдигна ръка към лицето си.
– Да. – Гласът му бе насечен като моя. – Ще карам след вас до
болницата.
Лешниковите му очи бавно се отместиха към мен, разбитото му
от мъка лице ме смаза.
– Какво се е случило? – изпищях.
Линкълн преглътна.
– Съжалявам, Уитни. Ужасно съжалявам.
 ЛИНКЪЛН
***
СЕГА

– Красива гледка, нали? – казвам.

Стоя, опрян на рамката на вратата с чаша кафе, и я наблюдавам
как гледа през прозореца. Тя се обръща към мен, лицето ѝ е
изпълнено с болка и тъга.
– Толкова съжалявам, Линкълн.
Вече знам защо съжалява, но не бива. Отправям се към нея да
оставя на нощното шкафче кафето, което ѝ нося.
– Никой от двама ни не можеше да спре това, което се случи
онази нощ. Минаха десет години. Време е да се пуснем от
миналото. Да продължим напред. Да започнем отначало. –
Обгръщам я с ръце и тя се свива до гърдите ми. – Мисля, че днес е
идеалният ден за ново начало. Ти как мислиш?
Тя ме поглежда с големите си сини очи и кимва.
– Мисля, че си прав. Време е да започнем отначало. Да
загърбим миналото.
Слава Богу! Най-сетне!
Свеждам глава и я целувам по челото. Днес е труден ден и за
двама ни, но с Уитни в ръцете ми няма да е толкова тежко.
Чувствам обаче, че това, което казах снощи, е истина.
Аз и Уитни заедно срещу целия свят, няма как да загубим.
Телефонът на Уитни звъни някъде в хола и тя се измъква от
прегръдката ми.
– Сигурно леля ми се чуди какво, по дяволите, се е случило
снощи. Казах, че ще се прибера късно.
Тръгвам след нея към кухнята и виждам, че телефонът ми
вибрира на плота.
Четири пропуснати обаждания и три съобщения. През
последните пет минути? Какво, по дяволите?
Почти по инстинкт сърцето ми започва да препуска, когато
отварям първото съобщение от сестра ми:
МАКИНЛИ: Трябва да си вдигнеш телефона. Лайното падна
върху вентилатора.
Съобщение от адвоката ми:
ДЖОНСЪН: Имаме сериозен проблем.
От брат ми:
ХАРИСЪН: Надявам се да не си я изчукал още, защото тя току-
що яко те прецака.
– Какво по дяволите? – прошепвам и отварям линка, който
Харисън ми е пратил.
Статия от вестник и заглавието едва не ме събаря.
СЕМЕЙСТВОТО НА РИКИ РАНГО ИЗЛИЗА
С ИЗЯВЛЕНИЕ, ЧЕ ТОЙ Е ИСТИНСКИЯТ
НАСЛЕДНИК НА РИСКОФ.
КАКВО. ПО. ДЯВОЛИТЕ!
Обръщам се към Уитни.
– Какво си направила?