Annotation

Безгрижните години на Хари Енгстръм-Заека са отминали.

Импулсивният бивш спортист се е превърнал в зрял мъж. Но неговото
търсене не е приключило, а бягството отдавна е невъзможно. Сега Хари е
оставил света шеметно да се върти около него, докато той се опитва да
остане здраво стъпил на земята. Завладян от усещането, че няма какво
повече да загуби, той открива свободата, за която е копнял преди години. Тя
го плаши и го изкушава, заставя го да направи своя избор и да поеме
последиците.

Джон Ъпдайк
I.
II.
ІІІ.
IV.
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
Джон Ъпдайк
Заека се завръща
I.
Мама/Татко/Луната
Мъжете, излизащи от малката печатница точно в четири, за момент
приличат на призраци, примигвайки, докато дневната светлина разсее
сянката на изкуствената светлина, която сякаш е полепнала по тях. През
зимата по това време на деня по „Пайн стрийт“ вече е сумрачно, тъмнината
се спуска рано от планината, която се надвесва над замрелия град Брюър,
но сега, през лятото, гранитните тротоари, изпъстрени със слюда, и
редицата къщи, отличаващи се с облицовката си от фалшив едър пясък,
както и излъчващите надежда малки веранди с назъбените си подпори и
сиви кашони за бутилки за мляко, прашните дървета и пържещите се на
слънцето коли, паркирани до тротоарите, потрепват под блясъка,
наподобяващ замръзнала експлозия. Хората в градчето се бяха опитали да
съживят замиращия център и бяха срутили няколко жилищни блока, за да
направят на тяхно място паркинги за коли, и сега едно пусто пространство,
обрасло и покрито с натрошени камъни, се простира насред някогашните
оживени улици, разкривайки фасадите на църквите, които не се виждат в
далечината, и откриват нови гледки към задните входове и алеи, от което
силната светлина изглежда още по-жестока. Небето е безоблачно и
безцветно, като носеща се избеляла влажна маса, също като през онези лета
в Пенсилвания, когато не се случваше нищо, освен че всичко зелено
избуяваше. Мъжете дори не можеха да почернеят; покрити с пот, те направо
придобиваха жълтеникав вид.
Ърл и Хари — баща и син — са сред мъжете, които излизат от работа.
Бащата наближава пенсионна възраст, слаб, без никаква живинка, с лице,
което неволите бяха направили безизразно, и с хлътнали бузи над
издадените напред развалени изкуствени зъби. Синът е по-пълен и с
десетина сантиметра по-висок; изглежда нежен в младостта си, някак блед
и раздразнителен. Малкият нос и леко повдигнатата горна устна, която
навремето беше станала причина за прякора му „Заека“, сега сякаш
издаваха някаква слабост, заедно с едрата талия и лекото прегърбване,
насадено му от десетилетията в печатарската фабрика, слабост, която го
правеше да изглежда почти анонимен. Въпреки че височината, едрото му
тяло и следите от някаква бдителност в начина, по който движи главата си,
продължават да го отличават от останалите по улицата, от години никой не
му е викал Заека.
— Хари, какво ще кажеш за по едно бързо? — пита баща му. На ъгъла,
където тясната странична уличка се пресича с „Уайзър стрийт“ има
автобусна спирка и бар — „Феникс“ — с неонова табела на голо момиче с
каубойски ботуши отвън и изрисувани по стените кактуси вътре.
Автобусите, на които се качват, тръгват в различни посоки; възрастният
мъж взима номер 16А, който заобикаля планината за град Маунт Джъдж,
където е прекарал целия си живот, а Хари взима номер 12А в обратната
посока към „Пен Вилас“, нов квартал на запад от града, където дворовете
на фермерските къщи и малките морави бяха разкопани от булдозери и
засадени с кленови дръвчета, заровени в земята, като че ли всеки момент
щяха да отлетят. Хари се беше преместил там с Дженис и Нелсън преди три
години. Баща му все още чувства преместването му от Маунт Джъдж като
някакво отхвърляне и затова повечето следобеди двамата пият по едно
питие, за да смекчат раздялата. Десетгодишната им работа заедно беше
прераснала в любов, на която биха се радвали, ако майка му не беше
заставала така властно между тях.
— За мене една бира „Шлиц“ — казва Ърл на бармана.
— Дайкири — казва Хари. Климатикът е пуснат толкова силно, че той
смъква ръкавите си и ги закопчава, за да се стопли. Той винаги носи бяла
риза до работата и обратно, сякаш за да се раздели с мастилото. По навик
пита баща си как е майка му.
Баща му обаче отказва да отговори по навик. Обикновено отговаря:
„Добре, доколкото е възможно“. Днес той се примъква заговорнически с
още няколко сантиметра по-близо до бара и казва:
— Не толкова добре, колкото би могла, Хари.
От години тя страда от паркинсон. Хари се отърсва от спомена си за
нея, за това в какво се бе превърнала, силно треперещите й загрубели ръце,
глупавата тътреща походка, очите, които го изучаваха с празно учудване,
въпреки че лекарят твърдеше, че е с напълно ясно съзнание, устата й, която
висеше отворена и не се затваряше, докато не й потечеше слюнка.
— Имаш предвид нощно време ли? — самият му въпрос сякаш
предлага тя да бъде скрита в тъмнината.
Възрастният мъж отново отказва на желанието на Хари да се измъкне:
— Не, нощите са по-добре сега. Изписаха й някакво ново лекарство и
тя казва, че сега спи по-добре. По-скоро проблемът е с акъла й.
— Какво става, татко?
— Не си говорим за това, Хари, не е в природата й, двамата никога не
сме си говорили за такива неща. Ние с майка ти просто винаги сме
оставяли някои неща неизказани, така сме възпитани. Може би щеше да е
по-добре, ако не беше така, не знам. Имам предвид някои неща, които те са
й насадили в съзнанието.
— Кои те? — Хари въздиша над пяната от дайкирито и си мисли. Той
също си отива, и двамата си отиват. И двамата не са много с всичкия си.
Баща му се премества по-близо до него, за да му обясни, и изведнъж се
превръща в един от стотиците кльощави, хленчещи чудаци из града, мъже,
които са сукали от една и съща каменна гърда цели шейсет години и са се
съсухрили заедно с нея.
— Ами, тия дето идват да я виждат, нали сега по цял ден лежи в
леглото. Например Мами Келог, Джулия Арндт. Ужасно съжалявам, че се
налага да те притеснявам с това, Хари, но тя почва да говори разни
дивотии, а сега, когато Мим е на Западния бряг, само ти можеш да ми
помогнеш да си изясня нещата. Мразя да те притеснявам, но тя така се е
побъркала, че дори говори, че ще се обади на Дженис.
— На моята Дженис?
— Виж, Хари, не се ядосвай. Не си го изкарвай на донеслия лошите
новини. Опитвам се да ти кажа какво се говори, а не на какво вярвам аз
самия.
— Просто съм изненадан, че някой изобщо има за какво да говори. Аз
почти не я виждам, нали непрекъснато седи във фирмата на Спрингър.
— Ами, ето това е. Може там да ти е грешката, Хари. Приемаш
Дженис за даденост още откакто… от онзи случай.
Оттогава, когато я изостави. Когато бебето умря. Когато я прие
обратно.
— Отпреди десет години — ненужно добавя баща му. Хари започва да
чувства, че светът около него се завърта в този студен бар с кактуси в
пластмасови саксии по рафтовете под огледалата, заедно с малкия шейкър
за „Шлиц“, който безспирно се върти. В него се надига някаква надеждна
студенина, която сграбчва китките под ръкавите му. Още не може да
възприеме тази информация, някаква нова комбинация може да му я
разкрие, това застояло спокойствие.
— Хари, според мен хорската злоба надминава човешкото разбиране, а
бедната душица не може да се защити от нея, тя просто си лежи и е
принудена да ги слуша. Не мислиш ли, че преди десет години щеше да им
даде да се разберат? Щеше да ги съсече с острия си език? Казали са й, че
Дженис лудува наоколо. С определен мъж, Хари. Никой не твърди, че си
разиграва коня.
Студенината се разлива по ръцете на Заека до раменете му и надолу по
разклоняващата се мрежа от вени към стомаха му.
— Казали ли са кой е този мъж?
— Поне аз не знам, Хари. А и как биха могли, като по всяка вероятност
той не съществува.
— Ами, щом могат да измислят подобна история, могат да измислят и
името му.
Телевизорът в бара работи с изключен звук. Ракетата излита за
двайсети път този ден, числата се въртят отзад — напред с десетки от
секундата по-бързо от окото, докато стигнат нулата и тогава бялата кипяща
маса под високия чайник я издига толкова бавно, че е почти сигурно, че тя
ще се прекатурне преди бързо да изчезне, превърнала се в отдалечаваща се
песъчинка, в трепкаща звезда. Скупчените покрай бара мъже си шушукат.
Те не излетяха, бяха оставени тук. Бащата на Хари промърморва с
любопитство:
— Напоследък струва ли ти се по-различна, Хари? Слушай, знам, че
по всяка вероятност всичко това ще се окаже купчина лайна, но напоследък
струва ли ти се, нали се сещащ, по-различна?
На Хари му е обидно, че баща му псува; той повдига глава
претенциозно, сякаш за да погледне телевизора, по който показват някаква
програма, в която хората се опитват да отгатнат каква награда е скрита зад
една завеса, и подскачат, пищят и се целуват, когато се оказва, че там е
скрит двуметров фризер. Възможно е и да греши, но може да се закълне, че
за секунда вижда как младата домакиня отваря уста като за целувка и пъхва
езика си в устата на водещия. Както и да е, тя не спира да го целува. Очите
му се извъртат за помощ към камерата и те ги прекъсват с някаква реклама.
Безмълвно преминават спагети и образът на някаква оперна певица:
— Не знам — казва Заека. — Понякога доста се напива, но пък и аз го
правя.
— Не и ти — казва му възрастният мъж. — Ти не си пияч, Хари.
Виждал съм пиячи през целия си живот, като Буни в отдела за инкрустации,
ето това се казва пияница, той направо се убива с пиене и го знае. Няма да
спре дори да му кажат, че утре ще умре. Ти може да пийваш по едно-две
уискита вечер, вече не си първа младост, но не си пияч.
Той скрива отпуснатата си устна зад бирата и Хари почуква по бара за
още едно дайкири. Старият се намества по-близо:
— Виж, Хари, прости ми, че те питам, ако не искаш да говориш за
това, но как сте в леглото? Там всичко е наред, нали?
— Не — отговаря той бавно, с пренебрежение към тази проява на
любопитство. — Не бих казал, че всичко е наред. Кажи ми за мама. Скоро
получавала ли е от онези пристъпи на задух?
— Не и толкова тежки, че да ме събуди. С тези нови зелени хапчета
спи като бебе. Това ново лекарство е цяло чудо, трябва да призная, че след
още десет години единственият начин да ни уморят, ще е да ни обгазяват до
смърт. Хитлер е имал добра идея. Знаеш, вече няма луди: просто им даваш
да си пийнат по едно хапче сутрин и вечер и стават умни като Айнщайн.
Значи, не би казал, че всичко е наред, това ли да разбирам?
— Ами, честно казано, никога не сме били страхотни, татко. Понякога
пада ли? Мама?
— Може и да пада понякога през деня и да не ми казва. Повтарям й,
непрекъснато й повтарям да лежи в леглото и да зяпа телевизора. Но тя си
има някаква теория, че колкото по-дълго време може да се оправя сама,
толкова по-дълго ще може да стои извън леглото. Смятам, че трябва да се
погрижи за себе си, да се подложи на дълбоко замразяване, а след година-
две сигурно ще измислят някакво лекарство, с което да я оправят, все едно
като че ли е била болна от обикновен грип. Това вече е възможно с онези
кортизони, но докторите ни казват, че не се знае дали страничните ефекти
няма да се окажат по-лоши. Нали се сещаш — лудост. Според мен трябва
да рискува, и без това вече почти лекуват рак, а и с тези трансплантации
много скоро ще могат да ни подменят всички вътрешности.
Старият решава, че говори прекалено много и се отпуска назад,
втренчен в празната си чаша, в която пяната спада, но не пропуска да
допълни, сякаш за да обобщи:
— Ужасно е.
Когато Хари не отговаря, той казва:
— Господи, как мрази, че няма сили.
Ромът започва да действа. На Заека вече не му е студено, на сърцето му
започва да става леко. Въздухът вътре изглежда по-тънък, очите му се
приспособяват към тъмнината. Пита:
— Как е с акъла? Нали не искаш да кажеш, че трябва да й дават
хапчета за лудост?
— Честно, няма да те лъжа, Хари, съзнанието й е ясно като сълза,
когато успява да намери правилните думи. Но както казвам, напоследък е
потисната от тази история с Дженис. Много би й помогнало, Господи,
наистина мразя да те занимавам, но това е самата истина, много би й
помогнало, ако двамата с Дженис намерите време да наминете довечера.
Като не ви вижда често, и фантазията й се развинтва. Знам, че обещахте за
неделя за рождения й ден, но ако погледнеш на нещата по този начин:
представи си я прикована към леглото в компанията на идиотската
телевизия и куп злобни женски, една седмица ще ти се стори като цяла
година. Ако можете да дойдете някоя вечер до края на седмицата, да
доведеш и Дженис, за да я види Мери…
— Бих искал, татко. Знаеш това.
— Знам, Господи, знам. Знам повече, отколкото си мислиш. Ти си
точно във възрастта, за да разбираш, че твоят старец не е глупакът, за който
винаги си го смятал.
— Проблемът е, че Дженис работи в офиса до десет-единайсет почти
всяка вечер и не искам да оставям хлапето само вкъщи. Всъщност, най-
добре да се връщам да не би нещо да е станало.
Да не би къщата да е изгоряла. Да не би някой луд да се е нанесъл. Във
вестниците непрекъснато пишат за такива неща. Забелязва по лицето на
баща си едно подозрително потрепване на ъгълчетата на устните, измитите
му очи се присвиват и помръкват, подозренията на стареца се
потвърждават. На Заека му причернява. Любопитен дърт пръч. Дженис: на
кого му е притрябвала тая кранта? Влюбена в собствения си баща, залепена
за него. Откакто започна да замества във фирмата, беше доволна като
ученичка, и през повечето вечери това лято се връща чак след вечеря. Хари
вечеря пред телевизора, завива Нелсън сам и я чака да влети цъфтяща и
разговорлива, никога не я е виждал толкова енергична, по начин, който
стопляше сърцето му. Дразни се, че баща му се опитва да му насади
подозрения за Дженис, и му го връща по най-гадния начин — Мама:
— Този ваш лекар, споменавал ли е за старчески дом?
Съзнанието на възрастния мъж бавно превключва обратно към
собствената му жена. На Хари му минава една мисъл, една искрица, както
когато колелата на влака минават през спойката на релсите — дали майка
му някога е причинила това на баща му? Дали го е мамила? Всичкото това
ровичкане в сексуалния му живот намеква за някакъв опит. Трудно може да
си го представи, не само с кого, но и кога, та тя винаги си беше вкъщи и
откакто се помни никой не им идваше на гости, освен метача и свидетелите
на Йехова. Въпреки това мисълта го възбужда така, както от клюката на
баща му го побиват тръпки; разкрива нови възможности. Баща му казва:
— … в началото. Искаме да го отложим поне, докато не бъде
прикована към леглото. Ако се стигне дотам, че да не може да се грижи за
себе си, преди да се пенсионирам, и да трябва да съм с нея по цял ден,
може да ни се наложи и да го направим. Ще ми бъде мъчно обаче. Господи,
много ще ми е мъчно.
— Хей, татко…?
— Ето ти четирийсет цента. И още десет за бакшиша.
 Начинът, по който старецът стиска монетите, докато ги предлага,
показва, че той още ги смята за истинско сребро, а не просто за някакви
сечени медни монети, които издрънчават кухо върху барплота. Стари
ценности. Депресията, когато парите бяха пари. Никога вече те няма да
бъдат свещени, дори монетите от десет цента вече не бяха сребърни. Ликът
на Кенеди уби петдесетте цента, извади ги от обръщение и те повече не се
върнаха. Металът беше изпратен на Луната. Досадното плащане на
сметката им отлага въпроса за мама, докато не излизат навън, и тогава той
осъзнава, че не може да го зададе, че не познава баща си толкова добре.
Тук, на ярката светлина баща му губи плахата си интимност и изглежда
просто стар — с тъмните кръгове под очите, спуканите капиляри по носа,
избелялата му като картон коса.
— Какво щеше да ме питаш?
— Забравих — казва Хари и киха. Излизането на тази жега от хладния
бар предизвиква експлозия между очите му, от която хората по улицата се
обръщат, а носът му потича. — А, сещам се. Старческият дом. Как ще си го
позволим? По петдесет долара на ден, или нещо такова. Ще ни изпие
мозъка.
Баща му се засмива с рязко изщракване, за да прихване плъзгащите се
зъби, и прави няколко тътрещи се танцувални стъпки на самия горещ
тротоар, под червено-бялата табела СПИРКА, която хората са надраскали
така, че сега там пишеше ПИЧКА.
— Хари, Господ не е бил толкова лош към нас с майка ти. Ако щеш
вярвай, но да живееш толкова дълго в това време си има и своите
предимства. В неделя тя става на шейсет и пет и влиза в програмата на
здравеопазването. Плащам осигуровки от 66-та, така че този товар се вдига
от раменете ми. Никакви медицински разноски не могат да ни уплашат
сега. По адрес на Л. Б. Дж.1 се говореха какви ли не гадости, но повярвай,
той направи много добрини за обикновения човек. Когато сгрешеше,
голямото му сърце го издаваше. Тези хубавци горе в небето, но демократите
ги изпратиха там. Никсън ще обере лаврите. Историята се повтаря, откакто
се помня, още от времето на Уилсън — републиканците не са направили
нищо за обикновените хора.
— Добре — казва Хари безучастно. Автобусът му идва. — Кажи й, че
ще дойдем в неделя.
Той си проправя път до задната част на автобуса, откъдето баща му,
облегнат на стената на бара, му изглежда като един от „обикновените хора“.
Баща му стои смален под великия американски блясък, примигвайки пред
манната от благословии, която правителството сипе, пристъпвайки от крак
на крак, възбуден и щастлив, че работният му ден е приключил, че бирата
се разлива в стомаха му, че Армстронг лети над него, че САЩ са върхът и
чудото на човешката история. Като песъчинка в корпуса на излетялата
ракета, той е дал своя принос. И все пак той е този, който няма проблеми
със здравето, кой би си помислил, че мама ще се предаде първа?
Докато автобусът сменя предавките, подскача и потръпва, в съзнанието
на Заека изниква образът за нея, който пази като ужасяваща реликва:
черната й коса е посивяла, неженствените й устни изглеждат прекалено
мъдри за живота, който е водила, топчестите й ноздри, които като дете му
се струваха възпалени, очите, чийто цвят така и не беше посмял да
определи, с притворени и подпухнали от болестта клепачи, издълженото й
лице, леко лъскаво, като че ли от пот, легнала безчувствена на
възглавницата. Причината за редките му гостувания е, че самият той не
може да я гледа така, а не Дженис. Източникът на живота му гледа
втренчено, докато търси думите, с които да го поздрави. И онази лека
жълтеникава болнична миризма, която не остава само в стаята й, а се носи
надолу по стълбите да ги посрещне в преддверието сред чадърите и ги
следва в кухнята, където баща му претопля вечерята. Миризма на газ, която
толкова я притесняваше, когато двамата с Мим бяха малки. Той свежда
глава и се моли на пресекулки: „Прости ми, прости ни, нека да не страда.
Амин“. Моли се само в автобуса. Сега и автобусът е пропит с тази миризма.

В автобуса има прекалено много негри. Заека все по-често ги

забелязва. Винаги са били тук; спомня си как като малък притаяваше дъх,
докато минаваше по някои улици в Брюър, въпреки че те никога не го
нараниха, а просто гледаха, но сега бяха много по-шумни. Вместо да са
плешиви, те имаха коси като храсти. Това нямаше значение, беше просто
Природа, нали се опитвахме да избягаме от нея. Двама от мъжете в
работата му бяха негри — Фарнсуърт и Бучанан, и след време човек
преставаше да им обръща внимание — те поне се сещаха да се усмихват.
Тъжна работа е да си негър, винаги си по-ниско платен, очите им не бяха
като нашите, винаги кървясали, кафяви, влагата в тях, като че ли всеки
момент щеше да потече. Някъде беше чел, че някакъв антрополог смята, че
те не са по-примитивни, а просто са последните раси, които еволюират,
най-новите хора. В някои неща бяха по-корави, в други по-нежни.
Определено бяха по-тъпи, но пък и интелигентността не е довела до кой
знае какво — атомната бомба и алуминиевите кутийки за бира. А и човек
не може да каже, че Бил Косби е глупак.
 Но някакъв страх се процежда зад тези толерантни научни мисли; не
разбира защо трябва да са толкова шумни. Четиримата негри пред него
непрекъснато се ръгат и звуците излизат от тях като огромни сребристи
обръчи; те много добре знаят, че тормозят дебелите холандски домакини,
като им влачат чантите до вкъщи. Е, така е при всички деца, независимо от
цвета им, но пък е странно. Те са странна раса. Не само кожата им,
телосложението им — с хлабави стави като лъвове, с причудливи форми на
главите, като че ли мислите им са с други форми и някак преиначени, дори
когато не те заплашват. Сякаш всички тези негърски коси храсти, златни
обеци и шумотевица в автобусите превземаха градината подобно на
семената на някакво тропическо растение, откраднато от птиците. Неговата
градина. Заека знае, че това е неговата градина, защото е сложил малко
знаме на задния прозорец на фалкона2, въпреки че Дженис казва, че е
сантиментално и фашистко. По вестниците пишат за къщи в Кънектикът,
които тия хлапета разбиват, докато родителите им са на почивка на
Бахамите, ей така, за развлечение. Тая страна все повече става такава.
Сякаш просто беше поникнала тук, а всъщност хиляди хора бяха дали
живота си, за да я създадат.
Автобусът си проправя път по „Уайзър стрийт“ и пресича реката
Бягащия кон, хората започват да слизат от него, вместо да се качват. Градът
се предаваше (когато беше дете му се струваше като страната на чудесата,
щандовете му стигаха до носа и всички книги миришеха на Коледа).
Предаваха се уморените монети от по пет и десет цента; универсалният
магазин „Кролс“ (където навремето работеше и чупеше щайги зад магазина
за мебели); засаденото с цветя улично колело, което тролеите обикаляха с
метален звън; празните прашни прозорци на опустошените магазини, чиято
стока се предлагаше по кварталните сергии и тъжните тесни магазинчета,
които непрекъснато фалираха, и които хората наричаха бутици;
погребалните бюра с фасади от имитация на гранит; отдушниците и
излъсканите фоайета, където продаваха топли печени фъстъци и
африкански вестници, отпечатани във Филаделфия със заглавия МБОЯ —
МЪЧЕНИК3; магазинът за цветя, където продаваха семена и препарати
против плевели и насекоми; магазинът за закачалки за дрехи до един
долнопробен бар на ъгъла, наречен „Приятелска среща при Джимбо“, и
цигарените угарки, натикани до моста. Градът се предаваше след пороя от
вода, която в детството му беше затлачена от наноси от каменни въглища
(веднъж един мъж се беше опитал да се самоубие от този мост, но беше
заседнал до кръста и полицията го извади), но която сега се беше оттекла и
поддържаше няколко акостирали лодки за разходка до Западен Брюър,
празна имитация на града. Същите тънки като плочки на домино къщурки с
червени тухли, разредени тук-там от извивките на паркингите за коли,
помпите и табелите на бензиностанциите, от дълбоките като езерца
паркинги на супермаркетите, претъпкани с лъскави американски коли. С
подскоци и пуфтене олекналият автобус, след като негрите бяха изчезнали,
се придвижва към мечтаното открито пространство, покрай жилищни
крепости с пръснати от четирите им страни морави и подрязани хортензии
над новоиздигнати укрепващи стени, покрай музея, чиито цветя винаги
бяха цъфнали, и където лебедите ядяха трохите, подхвърлени им от
учениците, покрай облените от слънчевите лъчи прозорци, които ги
отразяваха в тиквено оранжево, и високото ново крило на градската
болница за луди. Преди това е химическото чистене на Западен Брюър,
магазинът за играчки, наречен „Царството на хобитата“, киното с ниския си
плакат: 2001 — КОСМИЧЕСКА ОДИСЕЯ. „Уайзър стрийт“ се извива,
преминава в магистрала, спуска се към зелените предградия, където през
двайсетте години дребните смели индустриалци строяха къщички —
мечта — от каменист хоросан и гледжосани кирпичени тухли, чиято
гипсова мазилка се лющеше като кората на пай — къщички на вещици от
захар и твърдо курабийно тесто с двойни гаражи и виещи се алеи. В Брюър
няма къде да се изкачиш по-нависоко, освен в няколкото баровски имения,
обградени от железни огради и морави, широки цели мили: най-
преуспелите зъболекари можеха да си уредят да си ги купят, както и най-
напористите застрахователни агенти, и най-ловките офталмолози. Тази част
на града дори има друго име, което я разграничава от Западен Брюър —
„Пен Парк“. „Пен Вилас“ звучи обнадеждаващо сходно, въпреки че не е
част от този квартал, а се намира на границата на община „Фърнис“, с
изглед към него. Там, където навремето са били пещите за каменни
въглища и са топели желязо за мускетите за революцията, сега почти
изцяло са земеделски земи. Няколкото снегорини и единственият шериф
едва се оправят в това фермерско село с кални ливади, осеян с дупки
асфалт и с канализация, която предприемачите изненадващо му бяха
прокарали.
Заека слиза на спирката в „Пен Парк“ и тръгва по една улица с
псевдотюдорски къщи, с име Емберли авеню, до мястото, където пътят
променя наклона си. „Пен Вилас“ вече се казва „Емберли Драйв“. Той
живее на „Виста Кресент“, третата къща от края. Някога оттук може би се е
разкривала гледка към нежно спускаща се долина от червени хамбари и
ферми от пясъчник, но сега се издигаха други къщи и гледката, която се
разкриваше от всички прозорци, беше като счупено огледало, изпъстрено с
къщи като неговата, а телефонните кабели и телевизионните антени
показваха местата, където огледалото се беше пукнало. Фасадата на къщата
му е от ябълково зелени алуминиеви плоскости и е номер 26. Заека стъпва
на настланата с плочи верандичка и отваря вратата си, която е с три малки
прозорчета, подредени стъпаловидно. Звънчето над вратата издава три
звука.
— Хей, тате — синът му се провиква от всекидневната вдясно, с
размерите на едновремешните салони и с камина, която никога не
използват. — Излезли са извън орбита! Вече са на четирийсет и три хиляди
мили.
— Щастливци — казва той. — Майка ти тук ли е?
— Не. В училището ни заведоха всички в салона, за да гледаме
изстрелването.
— Обаждала ли се е?
— Не и откакто съм тук. Прибрах се преди малко.
На дванайсет години Нелсън е по-нисък за възрастта си, със смугла
кожа като на майка си и нещо фино и предпазливо в лицето, което може би
е наследил от Енгстръмови. Извитите му мигли не са от никого, а дългата
до раменете му коса е негова собствена идея. Заека има чувството, че
дългата коса щеше да му отива повече, ако беше малко по-висок. Но сега
приликата с момиче беше плашеща.
— Какво прави днес?
Телевизионната програма, в която хората отгатваха и получаваха
награди, пищяха и целуваха водещия, още продължаваше.
— Нищо особено.
— Ходи ли на игрището?
— За малко.
— А после къде?
— Ами, ходих до Западен Брюър да се помотаем из апартамента на
Били. Хей, татко?
— Да?
— Неговият баща му е купил мотоциклет за рождения му ден.
Страхотен е. От онези с дългата рамка, дето трябва да се навеждаш напред,
за да стигнеш дръжките.
— Ти кара ли го?
— Той ми даде да направя само едно кръгче. Много е лъскав, няма и
петънце от боя, само метал, с бяла седалка като банан.
— Той е по-голям от теб, нали?
 — Само с четири месеца. Толкова. Само четири месеца, татко. След
три месеца ще стана на тринайсет.
— Къде го кара? Нали по улиците не е разрешено.
— Зад техния блок има голям паркинг и той го кара там по цял ден.
Никой не му казва нищо. Струва само сто и осемдесет долара, татко.
— Говори ми, ще си взема една бира.
Къщата е толкова малка, че бащата чува момчето от кухнята, гласът му
се смесва с радостните алчни изблици от телевизора и засмукващия звук на
вратата на хладилника, когато се отваря и затваря.
— Татко, нещо не ми е ясно.
— Казвай.
— Мислех, че Фознахтови са разведени.
— Разделени са.
— Ами, как тогава баща му непрекъснато му купува такива готини
неща? Трябва да видиш каква уредба има, само негова, за неговата стая, а
не обща. С четири колони, татко, и със слушалки. Слушалките са
фантастични. Все едно си в „Тайни Тим“.
— Това е мястото — казва Заека, влизайки в стаята — Искаш ли да си
пийнеш?
Момчето си пийва от кутийката — върху горната му устна остава пяна
с формата на ключалка — и прави кисела гримаса.
Хари му обяснява:
— Когато хората се развеждат, бащата продължава да обича децата си,
просто не може да живее с тях повече. Може би Фознахт непрекъснато
купува на Били такива скъпи боклуци, защото се чувства гузен, че ги е
напуснал.
— Знаеш ли защо са се разделили, татко?
— Нямам представа. По-чудното е защо изобщо са се оженили.
Заека познаваше Пеги Фознахт още от времето, когато беше Пеги
Гринг, късогледо дебелогъзо момиче на средната редица, която постоянно
вдигаше ръка, защото си мислеше, че знае всички отговори. Не познаваше
Фознахт толкова добре — кльощав дребен мъж, който непрекъснато
свиваше рамене. Навремето свиреше със саксофона си по абитуриентските
балове, а сега имаше музикален магазин в горния край на „Уайзър стрийт“,
който преди се казваше „Акорди и Плочи“, а сега „Фиделити Аудио“.
Фознахт е купил уредбата на Били с такава отстъпка, сякаш я е взел
направо без пари. Като тези награди, които раздават на тия млади
пискливци. Жената, която пусна език на водещия, си е тръгнала и сега
цветнокожа двойка познава наградата. Тенът им е блед, но определено са
цветнокожи. Няма нищо, нека да познаят, да спечелят и да почнат да пищят
наред с останалите. По-добре това, отколкото да стрелят от покривите. И
все пак, той се чуди как ли би било с тази тъмнокожа булка. Големи устни,
направо да те изсмуче, мъжете са ужасно бавни, дълги са им като камшици,
трябва да дадеш всичко от себе си, за да ги вдигнат, стоят в теб с часове,
затова белите жени толкова ги искат; белите мъже са бързи, трябва да се
връщат на работа, да строят великата Америка. Заека обожава онова
предаване „Усмивки“, по което Тереза прави стриптийз, изписаните с бяло
думи върху кожата й. Когато го гледат, Дженис и Нелсън винаги го питат
какво пише. Откакто стана печатар може да чете думите за секунди,
отзад — напред и в огледални образи. Винаги е имал силни очи. Навремето
Тотеро го хвалеше като му казваше, че може да види топката с дупките на
ушите си. Голям, потаен, лукав подмазвач беше тоя Тотеро. Сега беше
мъртъв. Играта беше различна сега, всички вкарваха със скок, тези
огромни, подскачащи, гладни негри, които се повдигаха и задържаха
секунда по-дълго, докато розовите им длани, дълги колкото цялата ти ръка,
изстрелваха топката. Пита Нелсън:
— Защо вече не ходиш на игрището? Когато бях на твоята възраст по
цял ден играех на двайсет и едно.
— Да, но ти си бил добър. Бил си висок.
Нелсън беше луд на тема спорт. Малката Лига, в града. Но не и
напоследък. Заекът смята, че е заради един албум с изрезки, който майка му
пазеше от баскетболните му дни в края на четирийсетте, когато беше
поставил няколко градски рекорда. Миналата зима всеки път, когато
отиваха на гости в Маунт Джъдж, Нелсън я помолваше да му го даде и
лягаше на пода с него. Разглеждаше старите, сухи, жълти статии, залепени
с изсъхнало лепило, от което страниците пукаха, когато ги разгръщаше.
МАУНТ ДЖЪДЖ ПОБЕЖДАВА ОРИОЛ, ЕНГСТРЪМ УДРЯ 37 —
момчето преживяваше случилото се преди двайсет години, онази звездна
светлина.
— Аз станах висок… — казва му Заека. — На твоята възраст не бях
много по-висок от теб.
Това беше лъжа, но не истинска. Само с няколко инча4. В един свят,
където всеки сантиметър имаше значение. При голфа. При чукането. В
орбитата. Придаваше вид. Чувстваше се зле от височината на Нелсън.
Собственият му ръст така и не му свърши работа, ако можеше да си отреже
петнайсетина сантиметра и да ги даде на Нелсън, щеше да го направи. Ако
не болеше.
— И без това спортуването вече не е на мода, татко. Никой не
спортува.
— А какво е на мода? Освен друсането и измамите. И това да си
пуснеш косата да ти влиза в очите. Къде, по дяволите, е майка ти? Ще й се
обадя. Намали тъпия телевизор поне веднъж в живота си.
Дейвид Фрост се е появил след играта „Познай“ и Нелсън изключва
телевизора. Хари съжалява за уплашения поглед, който пробяга по лицето
на момчето — като погледа на баща му, когато кихна на улицата. Господи,
беше ги страх дори да го оставят да кихне. Синът му и баща му изглеждат
еднакво крехки и тъжни. Това е проблемът, когато се грижиш за някой,
започваш да ставаш прекалено внимателен. След това се чувстваш обсебен.
Телефонът е на най-долното стъклено рафтче на една секция, която на
теория разделя всекидневната от нещо като ниша, на която викат
трапезария. По рафтовете има няколко готварски книги, но доколкото знае,
Дженис никога не ги е отваряла, просто продължава да им приготвя същото
пържено пиле и безвкусни пържоли, грах и картофки, които винаги е
готвела. Хари избира познатия номер и един познат глас му отговаря:
„“Спрингър Мотърс". Г-н Ставрос на телефона".
— Чарли, здравей. Хей, Дженис наоколо ли е?
— Естествено, Хари. Как я караш?
Ставрос е търговец и се чувства длъжен да каже нещо.
— Карам я — отговаря Заека.
— Изчакай, приятел. Добрата ти жена е ей тук — закривайки
слушалката той казва — Вдигни. Твоят старец е.
Вдига се друга слушалка. През кратката тишина Заека си представя
офиса: изложените в автосалона лъскави коли, затворената врата от
матирано стъкло на стария Спрингър, облицования в зелено плот с трите
метални бюра зад него — Ставрос зад едното, Дженис зад другото и
Милдред Круст, счетоводителката, която Спрингър държи вече трийсет
години, на средното. Само дето тя обикновено е болна от някаква женска
болест, която е придобила на стари години, така че бюрото й е празно и
голо, с изключение на телените кошнички, шпиндела и попивателната
хартия. Заека си представя и миналогодишния календар с кученца на
стената и картонената реклама на тойота комби върху старата каса с цвят на
кафе зад елхата. Последния път, когато беше в „Спрингър Моторс“, беше на
коледното им парти. Спрингър беше толкова доволен, след като години
наред продаваше коли втора употреба, че беше казал на Хари, че се чувства
като „дете по Коледа през цялата година“. Преди десет години се беше
опитал да превърне Хари в търговец на коли, но в крайна сметка Хари беше
решил да последва честната работа на баща си.
 — Хари, мили — казва Дженис и той наистина чува нещо ново в гласа
й, някакъв задъхан, забързан ритъм, като че ли я е прекъснал да пее. — Ще
ми се караш, нали?
— Не, просто с детето се чудехме дали и кога, по дяволите, ще
вечеряме нещо готвено?
— О, да — изпява тя. — И на мен ми е неудобно, обаче Милдред
отсъства толкова често и ние трябва да преглеждаме книгите, а системата й
е кръгла нула. — Кръгла нула — той долавя нечий чужд глас в нейния.
— Наистина — продължава да напява тя, — ако се окаже, че е крала от
татко, никой няма да се изненада.
— Да. Виж, Дженис. На мен ми се струва, че май доста се забавляваш
там…
— Забавлявам се? Аз работя, скъпи.
— Да, бе. Какво по дяволите става в действителност?
— Какво искаш да кажеш с това „става“? Нищо не става, освен че
жена ти се опитва да изкара малко хляб.
Хляб?
— „Какво става?“ — Може би си мислиш, че твоите седем или колкото
са там долара на час, които изкарваш като седиш в тъмното и си пилееш
времето пред онази машина, са страхотни пари, Хари, но фактът е, че със
сто долара вече не може да се купи нищо, те просто отлитат.
— Господи, защо ми изнасяш тази лекция за инфлацията? Искам само
да знам защо жена ми не си е вкъщи да сготви проклетата вечеря за мен и
проклетото дете.
— Хари, някой да не те е настройвал срещу мене?
— Да ме е настройвал? Как могат да го направят? Дженис. Просто ми
кажи, да приготвям ли някакви полуфабрикати, или не?
Следва пауза, през която пред очите му изплува видение: той вижда
как крилата й се огъват, песента й замира и си представя, че самият той се
носи изкоренен, свободен. Някакво неясно старо предчувствие. Дженис
говори с премерени думи и той се чувства както когато като дете гледаше
как майка му сипва равни лъжици захар в купата с тесто.
— Ще го направиш ли, скъпи? Само тази вечер? Честно казано в
голямо затруднение сме. Много е сложно за обяснение, но трябва да
изясним някои сметки, защото иначе няма да можем да изплатим заплатите
утре.
— Кои сте тия „ние“? Баща ти там ли е?
— Да, разбира се.
— Може ли да говоря с него за малко?
 — Защо? Той е навън на паркинга.
— Искам да го питам дали е взел билетите за мача на „Бласт“. Хлапето
умира да отиде.
— Ами, всъщност не го виждам, сигурно е отишъл да вечеря.
— Значи сте само двамата с Чарли.
— Непрекъснато влизат и излизат и други хора. Отчаяно се мъчим да
разплетем бъркотията, която Милдред е направила. Тази вечер е за
последно, Хари, обещавам ти. Ще се прибера между осем и девет и хайде
утре вечер да отидем на кино заедно. Сутринта на път за работа видях, че в
Западен Брюър още дават онзи космически филм.
Изведнъж Заека се почувства уморен, уморен от този разговор, от
всичко. Обгръща го някаква объркваща енергия. Човек може да загуби
апетит, но света — никога.
— Добре, прибери се, когато можеш. Но трябва да си поговорим.
— С удоволствие ще си поговорим, Хари. — По тона й личи, че е
решила, че „говорим“ означава „да се чукаме“, а той наистина имаше
предвид да си говорят. Тя затваря телефона с доволен нетърпелив звук.
Отваря си още една бира. Тенекиената скоба на кутийката се счупва и
той търси стария, ръждясал тирбушон изпод джунджуриите в чекмеджето с
ножовете. Претопля две полуготови пържоли марка „Салисбъри“ и прочита
написаното на опаковката съдържание, докато изчаква фурната да загрее до
400°С: вода, телешко, грах, дехидратирани картофи, сухар, гъби, брашно,
масло, маргарин, сол, малтодекстрин, доматено пюре, царевично нишесте,
сос, хидролизирани зеленчукови протеини, моносодиев глутамид,
обезмаслено сухо мляко, лук на прах, подсладители, захар, оцветители,
подправки, аминокиселини, тиамин хидрохлорид и арабска гума. От
картинката на опаковката не става ясно къде са се побрали всички тези
неща. Винаги си беше мислил, че арабската гума е нещо, с което се трие.
На трийсет и шест години е, а знае по-малко от всякога. С тая разлика, че
сега знае колко малко ще знае винаги. Никога няма да проговори китайски
и никога няма да разбере какво е да чука африканска принцеса. По
новините в шест часа говорят само за Космоса, за празнотата: някакъв
плешив мъж си играе с малки играчки, за да покаже нагледно маневрите
при скачването и разкачването, и после експерт говори за значението на
това събитие за следващите петстотин години. Непрекъснато споменават
Колумб, но що се отнася до Заека, нещата стоят точно обратното — Колумб
случайно беше открил нещо, докато тези хора се целеха в нещо, което беше
едно голямо кръгло нищо. Пържолата „Салисбъри“ има вкус на презерватив
и Нелсън хапва само няколко залъка. Заека се опитва да го прилъже да яде
още:
— Не може да гледаме телевизия без полуготова вечеря.
Превключват каналите с надеждата да намерят нещо интересно, но не
намират нищо; времето минава, докато след девет не попадат на шоуто на
Каръл Бърнет — двамата с Гоумър Пайл представят забавна пародия на
„Самотния Рейнджър“. Заека се сеща за времето, когато слушаше радио на
„Джексън Роуд“, седнал във фотьойла, чиито облегалки бяха потъмнели от
мазни петна от сандвичите с фъстъчено масло, които ядеше, докато
слушаше. Майка му направо побесняваше. Всеки понеделник, сряда и
петък вечер в седем и половина започваше „Самотния Рейнджър“ и през
лятото той се връщаше от игрището, всички задни дворове в квартала
притихваха, а после в осем вратите се затръшваха и игрите отново се
подновяваха. Онези щедри летни дни, през които се стъмваше точно когато
идваше време за сън, а войната се водеше през океана, за да може той да
живее дните си щастливо и да расте мирно.
В тази пародия Самотния Рейнджър си има жена. Тя се разхожда из
една стая и непрекъснато повтаря колко мрази домакинската работа и
самотния си живот. „Ти никога не си си вкъщи“, казва тя — непрекъснато
изчезваш сред облак прах и сърдечното ти „Хей-хо, Силвър“. Невидимата
публика се смее, Заека също се смее. Нелсън не разбира какво смешно има.
Заека му казва:
— Навремето програмата винаги започваше така.
Хлапето сърдито отговаря:
— Знам, татко.
За момент Заека изгубва нишката, казали са нещо смешно, което не
успява да чуе, смехът вече затихва.
Сега жената на Самотния Рейнджър се оплаква, че Даниъл Бун носи на
жена си красиви кожени палта, но „Какво получавам аз от теб? Сребърен
куршум“. Тя отваря една врата и кофа със сребърни куршуми се изсипва с
трясък на земята и покрива пода. До края на пародията Каръл Бърнет,
Гоумър Пайл и мъжът, който играе ролята на Тонто (не Сами Дейвис —
младши, а някакъв друг негър), непрекъснато уж случайно се подхлъзват и
спъват в куршумите. Заека се замисля за милионите хора, които гледат, за
милионите долари, който спонсорите плащат, и как никой не се е сетил, че
това ще се случи — тази бъркотия от сребърни куршуми по пода.
Тонто казва на Самотния Рейнджър:
— По-добре следващия път първо сложи куршум в пистолета.
Жената започва да се оплаква от Тонто:
— Защо непрекъснато трябва да го каним на вечеря? Той никога не ни
кани.
Тонто й казва, че ако отиде в индианската му колиба със сигурност ще
бъде отвлечена от седем-осем воина. Вместо да се изплаши, на нея й става
интересно. Тя извърта онези свои огромни очи и казва: „Да тръгваме, que
mas sabe“.
Нелсън пита:
— Татко, какво значи „que mas sabe“?
Заека се изненадва, че му се налага да каже:
— Не знам, предполагам, че е нещо като „Добри приятелю“ или
„Шефе“.
Всъщност като се замисли, не знае нищо за Тонто. Самотният
Рейнджър е бял мъж, така че редът и законът в ранчото са на негова страна,
но Тонто? Той е Юда за неговата раса, незаинтересован, самотен и
героичен, олицетворение на добродетелта. Кога са му се отплатили? Защо е
верен на този маскиран непознат? Човек не си задава такива въпроси по
време на война. Тонто просто беше „на страната на справедливостта“.
Тогава тази мечта изглеждаше реална — червенокожи и бели заедно,
любовта на червенокожите към белите беше естествена като цветовете на
знамето. Къде отиде „страната на справедливостта“? Докато се опитва да
отговори на Нелсън, пропуска няколко шеги. Пародията наближава своя
край. Жената казва на Самотния Рейнджър: „Трябва да избереш между мен
и него“. Тя стои разярена, със скръстени ръце.
Самотния Рейнджър не се колебае много, преди да вземе решение:
— Оседлай, Тонто — казва той. Слага в грамофона плоча с
„Увертюрата“ на Уилям Тел и двамата мъже си тръгват. Жената отива на
пръсти до грамофона, настъпва един куршум и сменя плочата с
„Индиански любовен вик“. Тонто се появява от другата страна на екрана.
Двамата с нея се целуват и прегръщат:
— Винаги съм се интересувала — признава Каръл Бърнет на зрителите
с лице, снимано в едър план — от индианските дела.
На това място невидимата публика се засмива, и дори Заека, седнал
вкъщи във фотьойла си, се засмива, но зад този смях последната шега
всъщност изглежда плоска, навярно защото все още всички смятат Тонто за
неподкупен, над всичко, подобно на Иисус и Армстронг.
— Време за лягане, а? — казва Заека. Той изключва телевизора, докато
буквите текат. На екрана една звезда неочаквано лумва и след това угасва.
Нелсън казва:
— Децата в училище говорят, че г-н Фознахт е имал връзка и затова са
се развели.
 — Може пък да му е писнало да се чуди с кое око го гледа жена му.
— Татко, какво точно означава връзка?
— Ами, когато двама души излизат заедно, докато са женени за друг.
— Това случвало ли ви се е на вас с мама?
— Не бих казал. Веднъж си взех отпуска, но тя не продължи особено
дълго. Сигурно не помниш.
— Да, ама помня. Помня, че мама плака много и всички те гонеха на
погребението на бебето. Помня също как бяхме на онова място на „Уилбър
стрийт“, когато бяхме само двамата в стаята, гледахме града през прозореца
и знаехме, че мама е в болницата.
— Да. Бяха тъжни дни. В събота, ако дядо ти Спрингър вземе
билетите, както каза, ще отидем на мача на „Бластс“.
— Знам — казва момчето без ентусиазъм и се понася към стълбите.
Хари се притеснява, че понякога с ъгълчето на окото си, веднъж или два
пъти дневно, той сякаш вижда някаква друга жена в къщата, жена, която не
е Дженис. Това всъщност е дългокосият му син.
Още една бира. Той изхвърля недоядената вечеря на Нелсън в канала,
от който понякога се разнася сладникава миризма, защото канализацията на
„Пен Вилас“ е бавна и немарливо изработена. Обикаля из долния етаж и
събира чашите за миялната. Дженис има навика да оставя мръсни чаши и
чинийки, които е използвала като пепелници, и чаши от вино, с полепнал
по тях вермут, на всякакви места — върху телевизора, върху перваза на
прозореца. Какво ли може да помогне тя, за да разплетат бъркотията на
Милдред? Може пък извън къщата да е като истинска вихрушка. Като
„Хей-хо, Силвър“, Индиански дела. Бедният татко и неговата клюка.
Бедната мама, легнала там, жертва на отровните езици и кошмарите. И
двамата с изсъхнали като слама мозъци, през които се промъкват плъхове.
Мислите му политат. Поглежда през прозореца и в сумрака вижда черните
очертания на една телевизионна антена, един алуминиев простор,
баскетболен кош, закован за далечен гараж. Как може да предизвика
интереса на хлапето към спорта? Ако е прекалено нисък за баскетбола,
тогава да играе бейзбол. Каквото и да е, просто да го заинтригува, да му
донесе някаква радост, с която да живее по-късно. Ако сега се чувства
празен, никога няма да издържи, защото с годините ставаме все по-празни.
Заека се извръща от прозореца и навсякъде из къщата си вижда някаква
хлъзгава лъскавина. Тя проблясва към него от синтетичната тъкан на
дивана и на стола във всекидневната, от изкуствената претенциозност на
лампата, която Дженис беше купила, с плетеница от дърворезба в основата
й, от неестествения вид на рафтовете от естествено дърво, върху които
имаше само няколко лъскави сувенира пепелници; проблясва от
емайлираната мивка, от кухненския балатум с налудничавите си
завъртулки; като олио във вода нещата не се смесват. Прозорецът над
мивката е черен и непроницаем като оранжевото отражение по прозорците
на лудницата. Вижда мокрите си ръце като в огледало. Под водата. Смачква
алуминиевата кутийка от бирата, която несъзнателно е изпил. Течността
има вкус на метал в корема му: ръждясал, калоричен метал. Нещата не се
смесват. Сигурно не успява да задържи мисълта си, защото е преуморен.
Заека се качва по стълбите, съблича се с бавни движения като под вода,
измива си зъбите и се отпуска в леглото, без да гаси лампите долу и в
банята. От жалния приглушен шум на радиото разбира, че Нелсън е още
буден. Мисли си, че е редно да стане и да каже на детето „Лека нощ“, да го
благослови, но някаква тежест го притиска, докато светлината продължава
да струи в спалнята му, заедно с лекото потропване, когато момчето отваря
и затваря вратите, в търсене на нещо за правене. Още от бебе Заека спи
най-добре, когато останалите са будни, изправени като пирони, заковали
света, подобно на стълбовете на лампите, на уличните табели, като стъбла
на глухарчета, паяжини…
Нещо едро се вмъква в леглото — Дженис. Флуоресциращият
циферблат на часовника върху тоалетката показва единайсет без пет, двете
му ръце са се слели в един пръст. Тя е топла под нощницата си. Кожата й е
по-топла от памука. Сънуваше някаква извита крива, върху която се
опитваше да се извърти, макар че това, което се опитваше да завърти, му се
противопоставяше като счупена шейна.
— Оправихте ли кашата? — пита я той.
— Почти. Съжалявам, Хари. Татко се върна и просто не ни пусна да си
ходим.
— Добре, добре.
— Вие с Нелсън как прекарахте?
— Никак не прекарахме вечерта.
— Някой да се е обаждал?
— Никой.
Той усеща, че въпреки късния час тя е жизнена, въодушевена, иска да
си говорят, да се извини, да се сдобрят. Присъствието й в леглото променя
същността му. От спасителен пояс, на който той иска да се задържи, то се
превръща в кривящ се път към едно гнездо, смачкана кухина, самата тя
извита. Ръката й го опипва и той я отблъсква със стария инстинкт на
спортист да предпази това място. Тогава тя се обръща с гръб към него. Той
се притиска в нея. Кръстът й, там, където няма кости, е хлътнал като
стрелкаща се надолу птица. Когато се ожени за нея, той се притесняваше,
че ще стане дебела като майка си, но с възрастта тя ставаше все по-
кльощава и генът на жилавия й, нахакан баща, все повече се проявяваше у
нея. Той отмества ръката си от хлътнатината и я прокарва по корема й, леко
отпуснат от раждането на две деца. Като вратлето на кученце. Трябваше ли
да я остави да роди още едно, което да замени онова, което умря? Може би
това беше грешката. Тогава всичко му се струваше като бездна, утробата й,
гробът, сексът и смъртта, отбягваше влагалището й като уста на тигър.
Пръстите му опипват по-надолу, докосват нежната кожа, плъзват се още по-
надолу, откриват влага. Мисли си, че трябва да настрои линотипа за
утрешната работа, и вече отлита там.

„Верити Прес“ се издържа от поръчки на бланки, билети за

благотворителни танци, политически плакати през есента, дневници за
завършване на учебната година през пролетта, рекламни брошури за
супермаркетите, пощенски обяви за разпродажби. На въртящата се преса
фирмата издава седмичника „Брюър Ват“, специализирал се в градските
скандали, тъй като двата ежедневника поемат всички местни и синдикални
новини. Навремето печатницата издаваше и едно списание на немски
език — „Дер Шокелщул“, основано през 1830 г. Откакто Заека работеше
тук, го бяха занемарили и списанието се продаваше на няколко хиляди
фермери в различни краища на околността и съседните общини. Заека си го
спомня, защото то бележеше напускането на стария Курт Шрак, един от
онези мрачни начумерени германци, с бакенбарди, които сякаш бяха
татуирани върху кожата му, а не растяха върху нея, така че да могат да се
обръснат. Косата му беше като метална четка, но челюстта му беше като от
желязо, докато седеше начумерен в ъгъла, който си беше само негов.
Плащаха му само за да редактира холандското издание на „Пенсилвания“ и
да настройва ръчно тъмните букви на заглавията, които на никой друг не
беше разрешено да докосва. Полетата и големите букви с орнаменти,
използвани за вътрешните страници, бяха издялани от дърво, почерняло от
век пипане с изпоцапани с мастило ръце. Шрак толкова се вглъбяваше в
работата си, че вдигаше глава едва по обяд и говореше на немски с полския
надзирател Паяшек, с един от двамата негри в печатницата, или с някой от
Енгстръмови. Работниците харесваха Шрак, защото добросъвестно беше
направил нещо, което останалите изобщо не можеха да направят. И тогава
един понеделник той беше освободен от работа и неговият ъгъл скоро беше
заграден за инкрустаторите.
 „Дер Шокелщул“ си отиде, а от редакцията на „Ват“ заплашваха, че ще
дават поръчките си на една от големите печатарски фабрики във
Филаделфия. Просто можеха да съберат вестника, наред с рекламите,
снимките и текста, и да го изпратят там. Над „Верити Прес“ тегне бъдеще,
което принадлежи на технологичните процеси, на фото печата, на фото
композициите, на компютризираната телевизия, която произвежда хиляди
букви в секунда върху лента, която няма нужда от целувката на метала, а се
управлява от компютри, програмирани дори за пренасяне и за вътрешните
тирета; но една печатарска преса струва над трийсет хиляди долара, а
плоската преса продължава да бъде най-лесният начин за печатане на
билети и плакати. А „Ват“ можеше да бъде закрит всеки момент.
Определено беше ненужен.
ЧАСТИ ОТ ОБОРУДВАНЕ НА БРЮЪРСКА ФАБРИКА ПЪТУВАТ
КЪМ ЛУНАТА е заглавието на първа страница тази седмица. Заека наглася
буквите в две колони, белите му пръсти ги подреждат, износените матрици
падат в каналчетата си над главата му като дъжд върху тенекия.

Когато жителите на Брюър погледнат към Луната тази

неделя, тя сигурно ще им се стори малко по-различна. Защо?
Защото там ще има малка частица от Брю

Не. Пренасяне. Опитва се да го върне, но редът е прекалено тесен, за

да вмести текста, така че решава да пренесе думата.

ър.
Електронни продукти „Зигзаг“, ООД, улица Седма и Акация,
Сити.
Опа.
„Седма“ и „Акация Сити“ разкриха пред репортери на „Ват“
тази седмица, че важна част от електронното превключвателно
устройство на бордовото управление и навигационния компютър
е било на бордовото управление и навигационният компютър е
бил произведен от тях тук, в обикновената тухлена сграда, където
навремето се е посмещавала компанията „ГосамерХосиери“,
покрай която хиляди жители на Брюър минават всеки ден, без да
съзнават това.
Ако електрическата верига на тези превключватели — която
по размери е по-малка от пощенска марка и по-лека от
слънчогледова семка — престане да функционира, астронавтите
 Армстронг, Олдрин и Колин ще минат покрай Луната и ще
загинат в безкрайния вакуум на т.нар. „дълбок космос“.
Такава опасност обаче няма. Изпълнителният директор на
„Зигзаг Електроникс“ — Лерой „Въртящия“ Ленгел —

Прекъсване след двайсет реда. Текстът преминава в една колона.

увери репортера на „Ват“ от модерния си бледозелен

кабинет.
„За нас това беше просто още една поръчка — каза той, —
изпълняваме стотици подобни всяка седмица.“
„Естествено всички ние в «Зигзаг» сме изключително горди,
добави Ленгел, «Плавамевнепознводи», добави, «Плаваме в
непознати води».“

Машината се извисява над него топла, мъркаща; една разделена на

хиляди частици темпераментна прашинка, оцеляла от златната ера на
техниката. Плотът за разпределяне е от дясната му страна, а дискът с
отливките, заедно с подноса с линотипните редове — отляво, на равнището
на очите му свети зеленикава крушка. Над това слънце машината тъне в
сянка като буреносен облак; лост на матрицата й бавно се върти, цялата
тази шумоляща, въздишаща, сложно сглобена многотонна маса очаква
експертното му докосване. Разтопеното олово чака зад диска с отливките,
понякога, когато се задръсти, вряло изтича; Заека се е горил. Но машината е
като бебе, изискванията й, въпреки че са непреклонни, са малко, и щом
бъдат изпълнени тя послушно се подчинява. Проблемът за верността не
съществува. Давай й и тя ще ти даде. И Хари обича светлината тук. Тя е
като балсам за очите му, тази равна синкава светлина, която не хвърля
сянка, толкова спокойна, че човек можеше да чете лъскавите букви отзад —
напред само с един поглед. Тя контрастира със светлината в дома му,
където върху чиниите пада сянка, подобна на кал, когато стои до
кухненската мивка, а когато седи във всекидневната трябва да примигва на
светлината на настолната лампа, на която Дженис чете списанията си. А и
крушките на стълбищната площадка постоянно изгарят и детето се оплаква
от отражението в телевизора, освен когато е съвсем тъмно. В голямата зала
на „Верити Прес“ с флуоресцентни тръби по тавана, мъжете се движат като
призраци без сянка.
През почивката за кафе в десет и половина баща му идва при него и го
пита:
 — Мислиш ли, че ще можете да дойдете довечера?
— Не знам. Дженис спомена, че ще води детето на кино. Как е мама?
— Добре, доколкото може да се очаква.
— Споменавала ли е нещо за Дженис?
— Не и снощи. Поне не повече от просто споменаване.
Възрастният мъж се намества по-близо, стискайки картонената си
чаша с кафе, като че ли в нея има скъпоценни бижута:
— Ти каза ли нещо на Дженис? — пита. — Разпита ли я малко?
— Да я разпитам? Да не би да е подсъдима? Почти не я видях. Остана
във фирмата до късно. — Заека примигва под перфектната светлина, като
вижда как баща му стиска устни и очите му се присвиват лукаво. Хари
обяснява:
— Старият Спрингър я държа до единайсет, за да разплетат някаква
каша в счетоводните документи. Откакто започна да продава японски коли
е като истински робовладелец.
Зениците на баща му се разширяват с милиметър; веждите му едва
доловимо се повдигат.
— Мислех, че двамата с госпожата са в Поконос.
— Спрингърови ли? Кой ти каза това?
— Сигурно майка ти, забравих кой й го е казал, вероятно Джулия
Арндт. Май беше миналата седмица. Казват, че госпожа Спрингър не
понасяла жегата заради краката й, подували се. Не знам какво да ти кажа за
остаряването, Хари, не е това, което би трябвало да бъде.
— Поконос.
— Казаха, че са заминали миналата седмица. Майка ти ще се
разочарова, ако не можете да дойдете довечера. Какво да й кажа?
Звънецът бие, отбелязвайки края на почивката; Бучанан отпуснато
минава покрай тях, бършейки сутрешната си доза уиски от устните си и им
намига:
— Татенцето знае най-добре. — Провиква се той закачливо. Слаб
черен тюлен.
Хари казва:
— Кажи й, че ще се опитаме да дойдем след вечеря, но че сме обещали
на детето да го заведем на кино и сигурно няма да успеем. Най-вероятно ще
дойдем в петък.
Разочарованото и смирено изражение по лицето на баща му го ядосва
и той избухва:
— По дяволите, татко, трябва да се грижа за собственото си семейство.
Не мога да върша всичко.
 С благодарност се връща към машината си. Тя му пасва, мърка около
него, докато се опитва да отпъди една дума от съзнанието си („Поконос“),
издава висок шум като от дъжд, когато докосва клавишите й; доволен е, че
се е върнал.

Дженис си е вкъщи, когато се прибира от работа, фалконът е в гаража.

Малката къща е замъглена от цигарения й дим, полупразна чаша с вермут
стои върху телевизора, друга — на един от рафтовете между всекидневната
и нишата, която служи за трапезария. Заека се провиква: „Дженис!“.
Въпреки че къщата е малка и викът му отеква, както и всяко щракване на
копчето на телевизора, изваждане тапите на бутилките, скръцване на
пружината на Нелсън, сега отникъде не идва отговор. Чува шуртене на вода
и се качва горе. Банята на горния етаж е изпълнена с пара. Чудно как
жените могат да издържат на гореща вода.
— Вкара студен въздух, Хари.
Тя си бръсне краката във ваната и няколко малки порязвания ярко
кървят. При все че Дженис никога не е била страхотна мацка, с навъсеното
си, недоразвито изопнато лице, и при все че беше нисичка, във време,
когато Холивуд налагаше модата на едрите жени с големи гърди, тя винаги
беше имала красиви крака и все още ги имаше. Стегнати, наперени крака с
кокалести колена, които Заека винаги беше харесвал; той обича да гледа
костите на хората. Жена му е вдигнала насапунисания си крак като за показ
и той вижда през парата как сивата сапунена вода се плиска около
влагалището, корема и дупето й, докато се протяга да се обръсне около
глезена. Той стои на върха на стълбата от безбройните вани, които е чул и
виждал да си взима през тринайсетте години на брака им. Лесно може да
пресметне годините, защото бракът им е седем месеца по-стар от сина им.
Той пита:
— Къде е Нелсън?
— Отиде с Били Фознахт в Брюър да гледат някакви мотори.
— Не искам да разглежда мотори. Ще се пребие.
Другото дете дъщеря му беше убита. Светът е като плаващи пясъци.
Намери правилния път и се придържай към него.
— Хайде, Хари, нищо няма да му стане от гледане. Били има мотор,
който непрекъснато кара.
— Не мога да си го позволя.
— Обеща да спечели половината пари сам. Ще му дам другата
половина от моите пари, щом си толкова стиснат.
 Нейните пари. Баща й й беше дал купища преди години. А сега също
печелеше. Имаше ли нужда от него изобщо? Тя пита:
— Сигурен ли си, че си затворил вратата? Става голямо течение. В тая
къща май няма много място за усамотяване.
— Господи, колко място за усамотяване смяташ, че ти дължа?
— Ами, просто не е нужно да стоиш и да ме зяпаш. Виждал си ме във
ваната и преди.
— Да, но не съм те виждал без дрехи от… и аз не знам откога.
Изглеждаш добре.
— Аз съм просто една путка, Хари. Сега има хиляди като мен.
Преди няколко години тя никога не би използвала думата „путка“. Това
го възбужда като дъх върху пениса му. Глезенът, който се опитва да си
обръсне, изведнъж започва да кърви, ярко, шокиращо:
— Господи — казва й той, — наистина си непохватна.
— Изнервям се като седиш там и ме зяпаш.
— А и защо си взимаш вана точно сега?
— Ще излизаме за вечеря, не си ли спомняш? Ако искаме да гледаме
филма в осем, трябва да тръгнем оттук в шест. Трябва да се измиеш от
мастилото. Искаш ли да използваш моята вода?
— Пълна е с кръв и косъмчета.
— Хари, с възрастта наистина ставаш стиснат.
Отново тази дума „стиснат“. Това не беше нейният глас, беше друг
глас, друг глас в нейния. Дженис продължава:
— Бойлерът не е загрял достатъчно за нова вана.
— Добре, ще ползвам твоята.
Жена му излиза от ваната, разплисквайки вода по рогозката пред
ваната, краката и дупето й са зачервени от горещината. Гърдите й
симпатично се повдигат, докато отмята косата от тила си.
— Искаш ли да ми избършеш гърба?
Не може да си спомни кога за последен път го беше молила да го
направи. Докато я бърше крехкостта й се смесва с абсолютната сила, която
голите жени притежават. Извивката, която се надига под кръста й и
завършва с едрия й задник. Заека прикляква, за да избърше дупето й,
настръхнало и зачервено. Задната част на бедрата й, разрошените черни
косъмчета, влагата по мъха между тях.
— Благодаря — казва тя и се отдръпва. Той се изправя, за да подсуши
извивката под издутината на тила й: Природата е изпълнена с извивки и
вдлъбнатини. Тя пита:
— Къде искаш да вечеряме?
 — О, няма значение. Хлапето харесва „Бъргър Блис“ в западния край
на „Уайзър“.
— Чудех се, от другата страна на моста има нов гръцки ресторант,
който бих искала да пробваме. Чарли Ставрос говореше за него онзи ден.
— Да. Като говорим за онзи ден…
— Той казва, че имат страхотни неща с лозови листа и шиш кебап,
който Нелсън сигурно ще хареса. Ако не го накараме да опита нещо ново,
ще продължи да яде в „Бъргър Блис“ до края на живота си.
— Филмът започва в седем и половина, нали знаеш.
— Знам — казва тя. — Нали затова си взех вана сега.
Една нова Дженис, все още с гръб към него, намества дупето си пред
чатала му, повдига се на пръсти и извива гръб, оставяйки две нежни мокри
петна, които се разливат от допира й. Той омеква, пенисът му се втвърдява.
— Освен това — продължава Дженис, отърквайки се на пръсти нагоре-
надолу като дете, което нежно припява… — Филмът не е само за Нелсън, а
и за мен, за това, че работих толкова много цяла седмица.
Искаше да я пита нещо, но милувката й беше изтрила въпроса му. Тя
се изправя и казва:
— Побързай, Хари. Водата ще изстине.
Отпред на панталона му остават две влажни петна. Задушният въздух
в банята го опиянява; когато тя отваря вратата към спалнята им, студеният
въздух го обгръща и той киха. Въпреки това оставя вратата отворена,
докато се съблича, за да я гледа как се облича. Тя е ловка, бърза като змия,
която пълзи по пясъка, докато изпъва чорапогащника по краката си.
Навежда се към гардероба за полата си, към тоалетката за блузата, онази
ефирна сребриста блуза, която смяташе, че пази само за специални случаи.
Опитвайки водата с крак (прекалено гореща), той си спомня какво щеше да
я пита.
— Хей, Дженис. Днес някой ми каза, че родителите ти са в Поконос. А
снощи ти каза, че баща ти е във фирмата.
Тя се спира по средата на спалнята им, втренчила поглед в банята.
Тъмните й очи потъмняват още повече: тя гледа едрото му бяло тяло,
отпуснатия му стегнат корем, обрязания му член, който виси вяло като
гребен на петел от русите си корени. Вижда как летящият й в облаците
атлет пада на земята, вече рогоносец. Вижда един едър бял мъж, който
може да бъде нарязан с нож като сланина. Ангелски студената сила, когато
я напусна, фиаското, когато се върна, и остана: в тази комбинация има
нещо, което тя не може да прости, нещо, което я оправдава. Очите й
сигурно го изгарят, защото той й обръща гръб и влиза във водата: задникът
му се слива с този на любовника й, тя си помисля, че там всички мъже
изглеждат невинни и уязвими, като бебетата, които някога са били. Тя казва
твърдо:
— Бяха в Поконос, но се върнаха по-рано. Мама смята, че по тези
курорти не се държат любезно с нея.
Без да чака отговор на лъжата си, тя изтичва долу.
Докато се кисне във водата, обагрена от кръвта й и с плуващи
косъмчета. Заека чува, че Нелсън се връща. Приглушени гласове се надигат
през тавана.
— Какъв скапан мотор — заявява хлапето. — Вече е изпотрошен.
Дженис казва:
— Не си ли доволен, че не е твой?
— Да, но има един по-скъп, много готин, „Джоконда“, който дядо
може да вземе с намаление, така че няма да ни струва повече от евтиния.
— Двамата с баща ти смятаме, че двеста долара е прекалено скъпо за
една играчка.
— Това не е играчка, мамо, а нещо, от което наистина мога да науча за
двигателите. И ти можеш да си изкараш книжка, а татко може да го кара до
работата, вместо непрекъснато да ходи с автобуса.
— Татко ти обича да ходи с автобуса.
— Мразя го! — изкрещява Заека. — Смърди на негри.
Никой не показва, че го е чул.

***

През цялата вечер има чувството, че никой не го слуша, че духът му е

заглушен зад някаква пихтиеста изолация и затова говори още по-високо и
настоятелно. Докато кара колата обратно по Ембърли към „Уайзър стрийт“,
покрай киното и през моста (дори със знаменцето, което е закрепил отзад,
флаконът му се струва повече собственост на Дженис, отколкото негова),
той казва:
— По дяволите, не мога да разбера защо трябва да се връщаме в
Брюър, за да ядем. По цял ден стоя в тоя шибан Брюър.
— Двамата с Нелсън смятаме — казва Дженис, — че ще бъде
интересно преживяване. Обещах му, че ще има много неща, които не са
лепкави като китайската храна.
— Ще закъснеем за филма, сигурен съм.
— Пеги Фознахт казва… — започва Дженис.
 — Онази глупачка — казва Заека.
— Пеги Фознахт казва, че началото е най-скучната част. Много звезди
и някаква симфония. Както и да е, сигурно ще има преглед или най-малкото
реклами, които да те накарат да отидеш във фоайето и да си купиш още
бонбони.
Нелсън казва:
— Чух, че началото било страхотно. Имало пещерни хора, които ядели
истинско сурово месо; едно момче от училището каза, че едва не
повърнало. После показали как убили някакъв с кокал и като хвърлили
кокала нагоре той се превърнал в космически кораб.
— Благодаря ти, г-н Провали-всичко — казва Дженис. — Сега имам
чувството, че съм го гледала. Най-добре вие двамата да отидете да го
гледате, а аз да се върна вкъщи и да си легна.
— Как ли пък не — казва Заека. — Ще стоиш с нас и ще страдаш, за
разнообразие.
Дженис казва, примирявайки се:
— Жените не правят науката.
Хари харесва това усещане, харесва му да я стряска, да предлага
директно да се изправи срещу това безлико непознато присъствие, което
сега чувства в живота им, сред тях, като четвърти член на семейството.
Дали не беше бебето, което умря? И въпреки че първоначално скръбта на
Дженис беше ужасяваща, въпреки че се огъваше под нея като тръстика,
която той се страхуваше, че всеки момент ще се пречупи, през дългите
години след това той се беше превърнал в единствения наследник на тази
скръб. След като беше отказал да й направи ново бебе, убийството и вината
бяха станали изцяло негови. Отначало се беше опитал да обясни как се
чувства, че сексът с нея беше станал прекалено мрачен, прекалено
сериозен, прекалено свързан със смъртта, за да вярва на нещо, което
можеше да се появи като следствие от него. После престана да й обяснява и
тя сякаш забрави — като котка, която души ъглите и мяука за удавените си
котенца ден-два и после отново започва да лочи мляко и да дреме в коша за
пране. Жените и Природата забравят. Само мисълта за бебето, споменът как
му бяха съобщили за смъртта му по телефона в един магазин за алкохол,
карат сърцето му болезнено да потръпва, тръпка, която той все още смътно
свързва с Бог.
Напътстван от Дженис, той завива надясно след моста, покрай
заведението „При Джимбо“ и след няколко пресечки паркира на „Куинс
стрийт“. Заключва колата след тях.
— Това е бедняшки квартал — оплаква се той на Дженис. —
Напоследък тук стават доста изнасилвания.
— „Ват“ пише само за изнасилвания. Знаеш ли какво представлява
едно изнасилване? Просто, че жената си е променила мнението след секса.
— Внимавай какво говориш пред детето.
— Той вече знае повече, отколкото ти някога ще узнаеш. Нищо лично,
Хари, просто това е факт. Хората вече са по-умни откакто ти си бил малко
момче.
— Ами когато ти си била малко момиче?
— Бях доста глупава и невинна, признавам.
— Но?
— Но нищо.
— Мислех, че ще ни кажеш колко си умна сега.
— Не съм умна, но поне се опитвам да нямам предразсъдъци.
Нелсън, който върви няколко стъпки пред тях, но въпреки това чува
прекалено много, им сочи часовника с форма на слънчогледова пита на
площад „Уайзър“, който се показва между покритите с плочи покриви и
една сграда от натрошен камък на път да се превърне в още един паркинг.
— Часът е шест и двайсет — казва Заека и добавя, за да се увери, че е
бил разбран правилно — в „Бъргър Блис“ сервират веднага, чисто е, държат
бургерите затоплени в една голяма фурна, която грее в пурпурно. За теб
няма „Бъргър Блис“, скъпи — казва Хари. — Опитай пица „Парадайз“.
— Не се дръж като глупак — казва Дженис — пиците са италиански.
На Нелсън тя казва:
— Имаме достатъчно време, толкова рано няма да има никакви хора.
— Къде е това място? — пита той.
— Ето тук — казва тя, завела ги е, без да се обърка.
Сградата е част от редица къщи, чиито тухли са боядисани в овнешки
червено месо по брюърски модел. Малка несветеща табела с надпис
„Таверната“ виси отпред. Те се изкачват по стълбите до входната врата и
грижовна мустаката жена ги посреща и въвежда в помещение, което
навремето е било преддверие и което сега е свързано със стаята зад него, а
вратите на кухнята се люлеят в дъното. Няколко маси в средата, сепарета
покрай двете стени. Белите стени са голи, с изключение на няколко снимки
на жена с жълтеникаво овално лице и бебе с мъждукаща свещ пред него.
Дженис се плъзва от едната страна на сепарето, Нелсън от другата, и Хари,
принуден да избира, сяда до Нелсън, за да му помага с менюто да намерят в
него нещо, което да наподобява хамбургер. Покривката на масата е на
червени карета и маргаритките в синята ваза са истински, нежни, забелязва
Хари, когато ги докосва. Дженис беше права. Мястото наистина е хубаво.
Единствената музика се носи от радиото в кухнята, единствените други
клиенти са една двойка, толкова погълнати в разговор, че от време на време
докосват ръцете си, потопени в някакъв свят, в който могат да се доверят
само на очите си; мъжът, със зачервено лице, като че ли се е задавил,
жената — мъртвешки бледа. Приличат на жителите на „Пен Парк“,
изтупани в дрехите си, бежово и графитно сиво, подходящи дрехи,
доколкото дрехите могат да бъдат подходящи в това кално речно корито по
средата на юли. Лицата им имат онзи мрачен паралийски вид, челата им —
онази яснота, които тромавите, мърляви бедняци никога не могат да
докарат. Въпреки че вече не може да бъде един от тях, на Хари му харесва
да е тук, в този ресторант, който е толкова почтен, че чак изглежда шик.
Може пък Брюър да не е толкова замрял, колкото изглежда.
Менютата са написани с шестоъгълни букви. Лицето на Нелсън се
смръщва, докато го изучава.
— Нямат сандвичи — казва той.
— Нелсън — казва Дженис, — ако го правиш на проблем, повече няма
да те водя никъде. Дръж се като голямо момче.
— Написано е с някакви йероглифи.
Тя му обяснява:
— Почти всичко е агнешко. Кебап е, когато е на шиш. Мусака е, когато
е смесено с жълтък.
— Мразя жълтък.
Заека я пита:
— Откъде знаеш всичко това?
— Всеки го знае. Хари, държиш се като провинциалист. И двамата,
седнали един до друг, решени да се правите на нещастни. Грозни
американци.
— И ти самата не приличаш много на китайка — казва Хари — дори и
с тази блузка марка „Лорд Фаунтлерой“.
Той поглежда към пръстите си и вижда едно размазано петно с цвят на
охра, останало от поливането на маргаритките.
Нелсън пита:
— Какво е калмари?
— Не знам — казва Дженис.
— Искам от него.
— Не знаеш какво искаш. Поръчай си сувлаки, то е най-простото.
Парчета месо на шиш, добре изпечени с чушки и лук между тях.
— Мразя чушки.
Заека му казва:
 — Не е това, от което кихаш, а онези зелените зеленчуци, като кухи
домати.
— Знам — казва Нелсън. — Мразя ги. Знам какво е чушка, татко.
Господи.
— Не богохулствай. И кога си ял чушки?
— В „Пепърбъргър“.
— Май е по-добре да го заведеш в „Бъргър Блис“ и да ме оставите тук.
Заека казва:
— А ти какво, по дяволите, ще си поръчаш като си толкова умна?
— Татко псува.
— Шшш — казва Дженис — млъкнете и двамата. Тук имат хубав
пилешки пай, но забравих как се казва.
— Била си тук и преди.
— Аз искам милопита5 — казва Нелсън.
Заека вижда, че късият пръст на детето (майка му винаги натякваше, че
има малките ръце на Спрингърови) сочи менюто и му казва:
— Това е десерт, глупчо.
Шумни възгласи откъм входната врата оповестяват пристигането на
голямо семейство, сред черни коси и усмивки; сервитьорът ги приветства
като син и изблъсква една маса към сепарето, за да им направи място.
Бръщолевят на езика си, смеят се, гукат, изпълнени с радостта от
пристигането. Столовете им стържат, децата им гледат срамежливо с
огромните си очи изпод шума на възрастните, който ги обгръща като чадър.
Заека се чувства оголен сред собственото си износено малко семейство.
Семейството от „Пен Парк“, много бавно, като че ли се движат под вода, се
обръща при това вълнение и след това се връща към заниманието си. Сега
тя се изчервява, а той е пребледнял — правят контакт, докосват ръце върху
покривката, търсят се сред стъблата на чашите за вино. Гръцката компания
се настанява като кокошки в кокошарник, но един мъж остава прав, който
сигурно е влязъл с тях, но се колебае на вратата. Заека го познава. Дженис
отказва да обърне глава, тя е приковала невиждащи очи в менюто. Заека й
промърморва:
— Чарли Ставрос е тук.
— Така ли? — казва тя и въпреки това не обръща глава.
Нелсън обаче се извърта и високо се провиква:
— Здрасти, Чарли!
През лятото хлапето прекарва доста време във фирмата.
Ставрос, който има толкова чувствителни очи, че очилата му са
оцветени в лилаво, се опитва да ги фокусира. По лицето му се изписва
усмивката, която навярно използва, когато продава на някого кола, лукаво
повдигане на ъгълчето на устната, от което на бузата му се образува
трапчинка. Набит мъж е Ставрос, с няколко сантиметра по-нисък от Хари,
няколко години по-млад, но с някаква природна сдържаност и важност,
които му придават вида и стойката на по-възрастен човек. Косата му
оредява. Веждите му са абсолютно прави. Движи се бавно, като че ли носи
нещо чупливо. С гръцките си карирани панталони, правоъгълни рогови
рамки и гъсти бакенбарди той се движи през света, като че ли сам той го е
избрал. Това, че не е женен, въпреки че е минал трийсетте, му придава
допълнителна предпазливост. Всеки път, когато го види, Заека го харесва
повече, отколкото му се иска. Напомня му за мъжете, набити, мудни,
необезпокоени от нищо, каквито бяха играчите в отбора. След кратък
размисъл Ставрос преодолява временната си нерешителност и се
приближава към сепарето им. Хари е този, който казва: „Седни при нас“,
въпреки че Дженис, свела лице, вече му е направила място.
Чарли й казва:
— Цялото семейство. Чудесно.
Тя му отговаря:
— Тези двамата се държат ужасно.
Заека казва:
— Не можем да прочетем менюто.
Нелсън се намесва:
— Чарли, какво е калмари? Искам от него.
— Не, не искаш. Това са малки неща като октопод, приготвени в
собствен сос.
— Ъъгх — казва Нелсън.
— Нелсън! — рязко се обажда Дженис.
Заека казва:
— Настанявай се, Чарли.
— Не искам да се натрапвам.
— Глупости, правиш ни услуга.
— Татко е раздразнен — доверява Нелсън.
Дженис нетърпеливо потупва мястото до нея, Чарли сяда и пита:
— А какво харесва хлапето?
— Хамбургери — театрално въздиша Дженис. Неочаквано се е
превърнала в актриса. Всеки неин жест и интонация са заредени така, че да
загатват някаква цел.
Чарли съсредоточено е забол квадратната си глава в менюто.
— Да му поръчаме кефтедес6. Какво ще кажеш, Нелсън? Кюфтета?
 — Но без доматен сос.
— Никакъв сос, само месо. С малко мента. Нали в „Лайф Сейвърс“
ядат мента, а?
— Добре.
— Ще ти харесат.
Заека обаче има чувството, че са пробутали на Нелсън скапана кола.
Има чувството, като гледа широките рамене на Ставрос до тези на Дженис,
ръцете му със златни пръстени на всеки пръст, че масата е поела по някакъв
път, който Заека не е избрал. И двамата с Нелсън са на задната седалка.
Дженис казва на Ставрос:
— Чарли, защо не поръчаш на всички. Не знаем какво изобщо правим.
Заека казва:
— Аз знам какво правя. Ще си поръчам сам. Искам от… — избира си
нещо случайно от менюто — Пайдакя.
— Пайдакя — казва Ставрос. — Няма да стане. Това е мариновано
агнешко, трябва да го поръчаш един ден по-рано, и то поне за шест човека.
Нелсън казва:
— Татко, филмът започва след четирийсет минути.
Дженис обяснява:
— Ще се опитаме да отидем на онзи глупав космически филм.
Ставрос кима, като че ли вече знае. Ушите на Заека долавят странно
ехо. Думите, които Дженис и Ставрос си разменят, звучат мъртви,
повторени. Но нали работят заедно по цял ден. Ставрос им казва:
— Ужасен е.
— Защо да е ужасен? — пита Нелсън разтревожено. Лицето му
придобива онзи израз, с начупени устни и леко хлътнали в ябълките очи,
който не се е променил от бебешката му възраст, когато млякото в шишето
му свършваше.
Ставрос се смилява:
— На теб Нели ще ти хареса. Само някакви играчки. За мен просто не
беше достатъчно секси. Явно не намирам технологията за толкова секси.
— Всичко ли трябва да е секси? — пита Дженис.
— Не че трябва, просто натам отиват нещата — казва й Ставрос, а на
Заека казва: — Поръчай си сувлаки. Ще ти харесат и стават бързо.
Той прави великолепен авторитетен жест, излъчващ сила, с обърната
нагоре длан, като че ли пръстите му са били отрязани, без да повдига
лакътя си от масата; и грижовната жена се втурва към тях.
— Ясу7.
 — Калиспера8 — отговаря тя.
Докато Ставрос поръчва на гръцки, Хари изучава Дженис, странното й
изчервяване. Времето е било милостиво към нея. Като че ли я съжаляваше.
Онази злоба и напрегнатост около устата й, които имаше още от малка, се
беше смекчила от появата на малки бръчки по лицето й, и рядката й коса,
която навремето го ядосваше, защото му напомняше за беднотията им, сега
се спуска като нежни криле покрай ушите й разделена на прав път. Тя не
носи червило и при определена светлина лицето й излъчва някаква
циганска строгост и онова достойнство като на снимките на политици по
вестниците. Циганският вид е наследила от майка си, достойнството от
шейсетте години, които я освободиха от необходимостта да изглежда
пухкава. Обикновеното е достатъчно красиво. Сега цъфти от щастие, върти
се на закръгления си задник, ръцете й танцуват пресилено и проблясват на
светлината на свещта. Тя казва на Ставрос:
— Ако не се беше появил, щяхме да умрем от глад.
— Нямаше — казва той като уверен практичен мъж. — Те щяха да се
погрижат за вас. Те са приятни хора.
— Тези двамата — казва тя — тези американци са направо безполезни.
— Да — казва Ставрос на Заека — видях знаменцето, което си закачил
на фалкона.
— Казах на Чарли — казва Дженис на Заека. — Не съм аз тази, която
го сложи там.
— Какво толкова има? — пита той и двамата. — Нали това е нашето
знаме?
— Нечие знаме — казва Ставрос. Не харесва накъде отива разговора,
леко разтрива с пръсти под очилата късогледите си очи.
— Но не и твоето, нали?
— Хари е фанатик на тая тема — предупреждава Дженис.
— Не съм фанатик, просто ми става мъчно, когато някои хора
пристигат тук, за да изкарат по някоя тлъста…
— Аз съм се родил тук — бързо казва Ставрос. — Както и баща ми.
— … и после се отнасят към шибаното знаме — продължава Заека —
сякаш е тоалетна хартия.
— Знамето си е знаме. Просто парче плат — казва Дженис.
— За мен е повече от парче плат.
— Какво е за тебе?
— Ами…
— Могъщата Мисисипи.
— Представлява например това, хората да не ми довършват
изреченията вместо мен през цялото време.
— Само през половината време.
— По-добре, отколкото през цялото време като в Китай.
— Вижте. Мисисипи е много широка, скалистите планини са много
високи. Просто не ми е никак приятно, че полицаите налагат хипитата по
главите, а ония от Пентагона се правят на каубои и индианци из целия свят.
Ето това значи малкото ви знаме за мен. Означава да прецакаме негрите и
да пратим ЦРУ в Гърция.
— Ако не изпратим някой от другата страна, точно така и ще се
получи. Гърците явно не могат да ръководят шоуто сами.
— Хари, не ставай глупав, та те са създали цивилизацията — казва
Дженис и се обръща към Ставрос:
— Виж как злобно присвива устни, когато мисли за политика.
— Не мисля за политика — отвръща Заека. — И точно това е едно от
проклетите ми американски права — да не мисля за политика. Просто не
виждам защо трябва да ходим по улиците със завързани отзад ръце и да се
оставяме да бъдем шантажирани от всеки главорез, който твърди, че прави
революция. И наистина се вбесявам като слушам разни отчаяни търговци
на скапани коли, които преливат от жизненост върху тлъстите си задници,
да плюят срещу държавата, която им поднася блага на тепсия, откакто са се
родили.
Чарли се надига:
— По-добре да тръгвам. Става напечено.
— Не си тръгвай — умолява го Дженис. — Той не знае какво говори.
Луд е на тая тема.
— Да, не си тръгвай, Чарли. Остани да забавляваш лудия.
Чарли присяда пак и казва внимателно:
— Опитвам се да разбера логиката ти. Кажи ми например какви блага
сме поднесли на Виетнам?
— Господи, именно. Ще стане точно както в Япония, ако ни оставят.
Точно това искаме да направим — да превърнем страната им в богата,
просперираща държава с магистрали и бензиностанции. Ами Л. Б. Дж.9,
Господи, със сълзи на очите по телевизията, сигурно сте го видели, едва не
предложи да направим Северен Виетнам петдесет и първия щат на
шибаните Щати, само и само да спрат бомбите. Молим им се да си
организират някакви избори, каквито и да са, а те предпочитат да хвърлят
бомби. Какво повече можем да направим? Опитваме се да се раздаваме,
това е цялата ни външна политика — да се раздаваме, за да направим ония
дребни жълти хорица щастливи, а такива като тебе седят по ресторантите и
се жалват. Господи, колко сме скапани.
— Мислех, че ние сме тези, които хвърлят бомбите.
— Вече спряхме. Спряхме, нали затова марширувахте всички вие
либералите и докъде ни докара това? — той се навежда напред, за да
произнесе отговора по-ясно. — До никъде.
Двойката, която си шепне в другия край на стаята, учудено поглежда
към тях; роднините през две сепарета са притихнали и ги слушат. Нелсън
отчаяно се изчервява, очите му болезнено горят в ябълките му.
— До никъде — повтаря Хари по-тихо. Навежда се над покривката до
потреперващите маргаритки. — Сега предполагам, че ще кажеш „напалм“.
Тази шибана вълшебна думичка. Те погребват селските вождове живи и
хвърлят мини в болниците вече двайсет години и заради напалма са
кандидати за наградата за мир „Албърт Ф. Швайцер“. Ф, Ъ, Ш — кии.
Отново е повишил глас, обезумял от мисълта за предателството и
неблагодарността, които оскверняват знамето, оскверняват самия него.
— Хари, ще ни изгонят заради тебе — казва Дженис, но той забелязва,
че тя е весела, превъзбудена, доволна.
— Започвам да схващам мисълта му — казва й Ставрос. — Ако те
разбирам правилно — казва той на Заека — ние сме като майка, която кара
детето си да пие лекарството, което е полезно за него.
— Точно така. Правилно си разбрал. Такива сме. И повечето от тях
искат да изпият лекарството, умират за него, а шепа луди в черни пижами
предпочитат да ги заровят живи. Каква е теорията ти? Че сме там заради
ориза? Теорията на Чичо Бен? — Заека се изсмива и прибавя: — Лошият
Чичо Бен.
— Не — казва Ставрос, протягайки ръце върху карираната покривка,
втренчил предпазлив равен поглед в гърлото на Хари. Хари забелязва това.
Защо? — Теорията ми е, че това е грешна борба за власт. Не че искаме
ориза, просто не искаме той да е техен. Нито пък магнезият. Или пък
крайбрежната ивица. Толкова дълго време играем шах с руснаците, че не
сме забелязали, че сме изпаднали зад борда. Белите вече не работят в
жълтите страни. Съветниците на Кенеди, които смятаха, че могат да
управляват света от кабинета на президента, натиснаха копчето и не стана
нищо. След това Осуалд победи Джонсън на изборите, който беше
достатъчно тъп да реши, че е нужно само по-твърда ръка върху копчето.
Така че двигателят прегря, получихме инфлация и разпадане на пазара, от
една страна, и университетски бунтове, от друга. А сред всичко това,
четирийсет хиляди синове на американски майки бяха убити от скапаните
жълти. На хората вече не им се нрави синовете ни да измират из джунглата.
Може би никога не им се е нравело, но са го смятали за необходимо.
— А не е ли?
Ставрос примигва:
— Разбирам. Значи смяташ, че войната е необходима.
— Да, и по-добре да е там, отколкото тук. По-добре малки войни,
отколкото големи.
Ставрос казва с ръце на ръба на масата, готов да удари:
— Но на теб това ти харесва — ръцете му се стоварват отгоре. —
Според теб, приятелю, избиването на жълти бебета е правилно.
Думата „приятелю“ не звучи правдоподобно.
Заека го пита:
— Ти къде си служил?
Ставрос вдига рамене и се изпъчва.
— Бях в 4-Т. Телеграфист. Чух, че по времето на Корея си бил в
Тексас.
— Бях там, където ми казаха да отида. И пак бих го направил.
— Браво на теб. Ти си това, което прави Америка велика. Истински
боец.
— Той е от тихото мнозинство, но непрекъснато вдига шум — казва
Дженис и поглежда към Ставрос с надежда да получи отговор на
саркастичната си забележка. Господи, колко е тъпа, независимо че задникът
й се е пооформил с възрастта.
— Той е нормален продукт — казва Ставрос. — Той е типичният
добродушен империалистически расист.
Заека осъзнава, от внимателния равен тон, с който казва това и от
онази усмивчица, като че ли току-що е продал на някой кола, че Чарли
флиртува с него; има смътното чувство, че го молят за съюзничество.
Но Заека се осланя на интуицията си, че да опишеш действията на
Америка като борба за власт, означава да не разбираш същината на нещата.
Америка е отвъд властта, тя действа като в сън, като пред лицето на Господ.
Там, където е Америка, цари свобода, там, където не е Америка, лудостта
управлява с вериги и тъмнината задушава милиони. Раят не е възможен
отвъд обсега на нейните бомбардировачи. Той отвръща на удара:
— Не разбирам забележката ти за расизма. Вече не можеш да включиш
телевизора, без някой негър да не плюе насреща ти. Всички от Никсън
насам не спят по цели нощи, само и само да измислят как да станат богати,
без да ги карат да работят. — Думите му са безразсъдни, но той защитава
нещо безкрайно нежно — ниския пламък на лоялността, запален с неговото
раждане. — Говорят за геноцид, когато самите те го планират, точно те —
негрите и богаташите, които искат да развалят всичко. Не че не могат да
хукнат при някой адвокат всеки път, когато някой беден полицай им смигне
накриво. Моето мнение е, че войната във Виетнам… някой иска ли да чуе
мнението ми?
— Хари — казва Дженис — караш Нелсън да се чувства нещастен.
— Моето мнение е, че трябва да водим война сега и после да покажем,
че имаме желание, а къде се води тя, не е от голямо значение. Проблемът не
е в тази война, проблемът е в тази държава. Не бихме се били в Корея сега,
Господи, сега не бихме се били и с Хитлер. Тази държава толкова се е
побъркала от собствените си наркотици, затънала е толкова дълбоко в
собствената си лой и мързел, че ще трябва да пуснат атомни бомби във
всеки град от Детройт до Атланта, за да ни събудят и дори и тогава сигурно
ще си помислим, че ни целуват.
— Хари — пита Дженис — искаш ли Нелсън да умре във Виетнам?
Хайде, кажи му, че искаш.
Хари се обръща към детето и казва:
— Хлапе, не искам да умираш никъде. Майка ти е тази, която е спец по
убиването.
Дори той осъзнава колко е жесток. Благодарен й е, че не припада, а
вместо това се ядосва:
— О — казва тя — о, кажи му защо няма братя и сестри, Хари. Кажи
му кой отказва да има друго дете.
— Вече прекалявате — намесва се Ставрос.
— Радвам се, че го разбираш — казва Дженис, очите й са дълбоко
хлътнали. Нелсън е наследил това от нея.
Слава богу яденето им пристига. Нелсън се сепва, като вижда, че
кюфтетата му са потънали в сос. Поглежда към чистото агнешко шишче на
Заека и казва:
— Аз исках това.
— Тогава дай да си ги разменим. Мълчи и яж — казва Заека. Той
поглежда насреща и вижда, че Дженис и Ставрос са си поръчали едно и
също нещо, някакъв бял пай. Печатарският му нюх подсказва, че седят
прекалено близо един до друг, оставяйки странно пространство от двете си
страни. За да ги накара да се отпуснат, той казва:
— Мисля, че това е една прекрасна страна.
Дженис се хваща, Ставрос дъвче мълчаливо:
— Хари, ти никога не си бил в друга страна.
Той се обръща към Ставрос:
— Никога не съм имал желание. Нали ги гледам другите страни по
телевизията, всички се мъчат като луди да заприличат на нас и ни взривяват
посолствата, защото не могат да го направят достатъчно бързо. А ти в какви
други държави си бил?
Ставрос неохотно прекъсва яденето си, за да промълви:
— Ямайка.
— Брей — възкликва Заека. — Ти си бил истински изследовател. Три
часа път със самолет до фоайето на някой хотел „Хилтън“.
— Там ни мразят.
— Искаш да кажеш, че мразят теб. Никога не са виждали мене, защото
не съм ходил. И защо ни мразят?
— По същите причини като навсякъде. Експлоатация. Крадем им
боксита10.
— Ами, тогава да го разменят с руснаците за картофи. Картофи и
площадки за бойни ракети.
— Имаме площадки за ракети в Турция — казва Ставрос, вече без да
влага чувства в спора.
Дженис се опитва да помогне:
— Пуснали сме две атомни бомби, а руснаците нито една.
— Тогава нямаха бомби, иначе и те щяха да пуснат. Японците тука
бяха готови да си направят харакири и ние ги спасихме, а сега я ги виж —
щастливи и самодоволни, прецакват ни наляво и надясно. Ние им водим
войните, докато вие миролюбците им продавате тенекиените коли.
Ставрос потупва устата си със сгънатата на квадрат салфетка и
възобновява спора:
— Тя иска да каже, че нямаше да сме в тази бъркотия, ако ставаше
въпрос за бяла държава. Нямаше да се намесваме. Мислехме, че трябва
само да извикаме „Бум“ и да пуснем няколко страхотни противопехотни
мини. Мислехме си, че е като бунтовете на чероките. Проблемът е, че сега
черокитата са много повече от нас.
— О, горките шибани индианци — казва Хари. — И какво трябваше да
направим, да ги оставим да превземат целия континент, за да си направят
лагерен огън? Извинявай, Тонто.
— Ако го бяхме направили, сега щяхме да сме по-добре.
— И нямаше да сме никъде. Те ни пречеха.
— Добре — казва Ставрос. — Сега ти пречиш. — И добавя —
Бледолики.
— Нека да дойдат — казва Заека и в този момент наистина е като
бастион на предизвикателството. Нежният син пламък в очите му се е
превърнал в студен огън. Той ги предизвиква с поглед. Втренчва се в
Дженис, мургава и напрегната, като индианска жена. Ще му се да я заколи.
Тогава синът му задавено казва през напиращите сълзи:
— Татко, ще закъснеем за филма!
Заека поглежда часовника си и вижда, че имат четири минути, за да
стигнат до киното. Хлапето е право.
Ставрос се опитва да помогне, бащински загрижен като мъжете, които
нямат деца и смятат, че те могат да бъдат измамени за основни неща.
— Началото е най-тъпата част, Нели, няма да пропуснеш космическите
сцени. Трябва да опиташ малко баклава за десерт.
— Ще изпусна пещерните хора — изхлипва Нелсън задавено, сълзите
му почти са потекли.
— Май трябва да тръгваме — казва Заека на другите двама възрастни.
— Много е грубо спрямо Чарли — отбелязва Дженис. — Наистина
грубо. И без това няма да успея да остана будна до края на този безкраен
филм, ако не пийна кафе. — А на Нелсън казва:
— Баклавата е наистина вкусна. Мед и кори от тънко тесто, точно от
онези сухи неща, които обичаш. Опитай се да проявиш разбиране, Нелсън,
родителите ти толкова рядко ходят на ресторант.
Разкъсан, Заека предлага:
— Или пък можеш да опиташ онова нещо, което искаше да ядеш за
основно ястие — сочен пай или каквото там беше.
Сълзите потичат, напрегнатото лице на детето се сгърчва:
— Вие ми обещахте — той плаче неконтролируемо и крие лицето си
към бялата гола стена.
— Нелсън, разочарована съм от теб — казва му Дженис.
Ставрос казва на Заека, отново пъхайки онзи молив зад ухото си:
— Ако искаш ти тръгвай, а аз ще я докарам до киното след десет
минути, като си изпие кафето.
— Това е възможен вариант — казва Дженис бавно, лицето й
предпазливо се прояснява като увехнало цвете.
Заека казва на Ставрос:
— Добре, благодаря. Много мило от твоя страна, много мило, че ни
изтърпя, и извинявай, ако съм казал нещо прекалено агресивно. Просто не
мога да слушам някой да говори срещу Щатите. Сигурно е на психическа
основа. Дженис, имаш ли пари? Чарли, кажи й колко дължим.
Ставрос отново прави онзи властен малък жест с отворена нагоре
длан:
— Нищо не дължите. За моя сметка е.
Няма място за възражение. Изправяйки се, самият той нетърпелив да
види пещерните хора (сурово месо, кокал, който се превръща в космически
кораб), Заека изпитва чувството за истинско семейно щастие, сред всички в
този ресторант, където двойката от „Пен Парк“ си плаща сметката, като че
ли слага някое бебе да спи. Това го кара да каже на Дженис, за да развесели
малко Нелсън:
— Утре ме подсети да се обадя на баща ти за билетите за бейзболния
мач.
Преди Дженис да отговори, Ставрос казва, вече готов да угоди:
— Той е в Поконос.

Когато Чарли нарече Хари „Бледолики“, Дженис реши, че това е краят.

От начина, по който Хари погледна към нея, а очите му бяха заплашително
ледено сини, и после, когато Чарли се изпусна, че баща й не е тук, вече
беше сигурна, че това наистина е краят, но някак не беше. Може би филмът
ги вцепенява. Толкова е дълъг, и след онази психарска сцена, в която героят
каца на планетата и се превръща в съсухрено старче с бяла перука, главата
я заболява, но тя кара към къщи, решена да говори открито, да си признае и
да го предизвика да реагира по някакъв начин. Единственото, което може
да направи, е да избяга и това може да й дойде като облекчение. Изпива
чаша вермут в кухнята, за да се подготви, но Нелсън затваря вратата към
стаята си на горния етаж, а Хари влиза в банята, и когато самата тя излиза
оттам с вкус на паста за зъби и вермут в устата, Хари вече лежи под
завивките и само главата му се показва. Дженис ляга до него и се заслушва.
Дишането му е равномерно като прилива и отлива. Тя лежи будна като
луната.
През десетте минути за кафе, които се превърнаха в двайсет, тя беше
казала на Чарли какво безразсъдство беше проявил като дойде в
ресторанта, при положение че знаеше, че тя ще ги доведе. Той й беше
отговорил как е решил, че това е искала и затова му е казала, че ще ги
накара да отидат. Тогава тя мълчаливо си беше помислила, че той не
разбира влюбените жени, че самото отиване в неговия ресторант и яденето
на неговата храна е достатъчен жест на любов от нейна страна. Не беше
нужно да предизвиква проблеми, като се появява. Това дори беше
загрубило чувството й. Защото, когато той се появи, цялата й
предпазливост се изпари, и ако вместо да пие кафе с нея той я беше
поканил да отиде с него в апартамента му, тя щеше да се съгласи и дори
наум преговаряше как щеше да каже на Хари, че изведнъж й е прилошало.
За щастие, той не й беше предложил, изпи си кафето, плати сметката и я
остави пред купола на киното, както беше обещал. В това отношение
мъжете бяха стриктни, искаха да спазят обещанията си един към друг,
жените бяха над това, така бяха устроени. Когато се любеха, Чарли я
продаваше на самата нея, промърморваше имената на частите от тялото й,
наричайки ги с думи, които Хари използваше само когато беше ядосан.
Отначало тя се беше съпротивлявала, но после се отпусна, когато разбра, че
за Чарли те бяха част от любовния му речник, неговият начин да поддържа
ерекцията си, продавайки й собствената й путка. Тя не се стряскаше, както
при Хари, когато знаеше, че не може да издържи дълго. Чарли се сдържаше
до безкрай, дебела сладка играчка, с която можеше да прави каквото си
поиска; плюшеното й мече. Отначало се беше стъписала от допира до мъха
по гърба му, беше й се сторило необичайно, но не беше, много мъже все
още бяха такива. Пещерни хора. Пещерни мечки. Дженис се усмихва в
тъмното.
В тъмнината в колата, докато караше през моста по „Уайзър“, той я
беше попитал дали Хари е заподозрял нещо. Беше му отговорила, че
надали е така, въпреки че през последните няколко дена нещо го
тормозеше, най-вероятно това, че оставаше в офиса до късно.
— Май трябва малко да поохладим страстите.
— О, нека да си вдига пара. Винаги ми е натяквал, че съм безполезна,
и в началото се радваше, че съм си намерила работа. Сега смята, че
пренебрегвам Нелсън. Казвам му: „Остави момчето да диша, скоро ще
стане на тринайсет, а ти му трепериш повече от майка ти“. Дори не иска да
му купи мотор, защото уж било много опасно.
Чарли беше казал:
— Определено се държеше враждебно с мен.
— Всъщност той се държи така с всички, когато става дума за
Виетнам. Наистина мисли тези неща.
— Как може да си мисли тези глупости? Ние — те, Америка на първо
място. Това е минало.
Беше се опитала да си го представи. Една от хубавите страни на това
да имаш любовник беше, че те кара да преосмислиш всичко наново.
Останалата част от живота ти се превръща в нещо като филм, плосък и леко
забавен. Най-накрая му беше отговорила:
— За него това е напълно реално, не знам защо.
Трудно й беше да продължи, защото някаква неяснота, някакво
колебание възпираше езика й, замайваше главата й всеки път, когато се
опитваше да мисли, а едно от многото прекрасни неща в Чарли Ставрос
беше, че той я оставяше да говори въпреки това. Беше й върнал не само
тялото, но и гласа й.
— Може би се върна при мен, при нас двамата с Нелсън по
старомодни причини и иска да живее старомодно, но вече никой не живее
така и той го осъзнава. Подчинил е живота си на закони, които усеща, че
вече се разпадат. Искам да кажа, знам, че се чувства сякаш пропуска нещо,
защото постоянно чете вестник или гледа новините.
Чарли се беше засмял. Сините светлини от моста пробягваха по ръцете
му върху волана:
— Разбирам. Ти си неговият презокеански ангажимент.
Тя също се беше засмяла, но й се стори грубо от негова страна да
говори така, да се шегува с брака, който в крайна сметка беше част от
самата нея. Понякога Чарли не слушаше внимателно. Баща й беше същият:
кръвта им течеше забързано, вятърът вееше в ушите им. Бързайки напред
човек пропускаше това, което бавните виждаха.
Ставрос беше почувствал, че я е засегнал, и се беше опитал да поправи
нещата, потупвайки я по бедрото, докато спираха пред киното.
— Космическа одисея — беше казал. — Моята представа за
космическа одисея е да се мушна в леглото с тебе и да се чукам цяла
седмица.
И точно там, под светлината на киното, която падаше косо в колата, а
последните изнервени зрители си купуваха билети, той прокара лапите си
по гърдите й и пъхна палец под полата й. Разгорещена и превъзбудена от
допира му, закъсняла и гузна тя забърза към киното с дебелия му килим,
неестествената му студенина, витрините със сладкиши и намери Нелсън и
Хари най-отпред, където трябваше да седнат, защото бяха закъснели заради
нея, за да може тя да яде храната на любовника си. Огромният екран
избухваше пред тях, косите им сякаш бяха подпалени, а червените им уши
изглеждаха прозрачни. Тиловете им така невинно си приличаха, че някакво
чувство на жал я подтикна да се промъкне през щръкналите колене на
непознатите зрители до мястото, което съпругът и синът й бяха запазили.
Отвън някаква кола минава по виещата се улица. Сенките се мятат като
парцали по тавана. Хладилникът на долния етаж боботи и капе собствения
си лед в легенчето си. Тялото й е изпънато като струна, жадува да бъде
докосвана. Пипа се сама: почти не го беше правила като момиче, а след
като се ожени за Хари определено й се струваше грешно, та нали бракът го
правеше излишно, просто трябваше да се обърне към партньора си и той
щеше да оправи всичко. Колко тъжно беше сега с Хари, бяха се превърнали
в заключени стаи един за друг, чуваха плача си, но не можеха да влязат. Не
беше само бебето, въпреки че това беше ужасно, най-ужасното, но дори то
беше избледняло, беше се изтъркало до такава степен, че сякаш не тя беше
в тази стая, а някакъв неин образ, и тя не беше сама, с нея имаше един мъж,
това не беше Чарли, но съдържаше Чарли, всичко, което правеше, ставаше
пред този мъж и колко хубаво беше той да се превърне в плът и кръв. Тя си
го представя вътре в нея, като нещо, което е погълнала. Само че голямо,
голямо. И бавно, бавно, както бавно се топи захарта. Само дето сега, когато
е била с него толкова пъти, вече може да свършва бързо, понякога дори го
моли да се отдръпне и сама се изненадва като свършва; играчка в
собствените си ръце, колко странно беше, че трябва да се научи да си играе.
Навремето всички й казваха — учителката по физическо, енорийският
свещеник, и дори майка й при един ужасно засрамващ случай, да не
превръща тялото си в играчка, защото то е такова, каквото е. Тя се чуди
какво ли би си помислил Нелсън, какво ли си мисли, докато пружините на
леглото й проскърцваха; по пениса му още не бяха поникнали косми;
бедното дете, такъв самотен живот, седи сам пред телевизора, когато тя се
прибира; моторът му. Тръпката отшумява. Въпреки че се гали по-бързо,
възбудата преминава. Колко глупаво. Колко глупаво е всичко. Раждаме се и
те се опитват да ни хранят и да ни сменят пелените; и ни обичат, гърдите ни
порастват и първият ни мензис идва; и започваме да се побъркваме по
момчетата; и накрая един или двама идват и ни докосват, а ние нямаме
търпение да се оженим и да раждаме бебета; и после спираме да раждаме и
този път се побъркваме по мъжете без дори да го осъзнаваме, докато не
затънем прекалено дълбоко. Плътта ни старее и тази фаза трябва да
приключи; и ние се возим в коли до Тоскана с шапки на цветя и гледаме как
листата пожълтяват в Ню Хампшир, и ходим на гости на внуците си; и
после си лягаме като бедната г-жа Енгстръм — Хари непрекъснато я кара
да отидат да я видят, макар че тя не вижда причина, никога не казала и една
добра дума за нея, когато беше здрава, а сега търси думи, докато от устата й
хвърчи слюнка и очите й сякаш ще изхвръкнат от главата й, като се опитва
да каже нещо злобно — след това идва ред на старческия дом или на
болницата, бедните хорица, когато ходеха на свиждане на по-голямата
сестра на баща й, а звукът от телевизора се носеше по коридора и
игличките от гирляндите падаха върху балатума — и после умираме и
нямаше да има никакво значение, ако изобщо не се бяхме мъчили да се
раждаме. И през цялото време някъде се водеха войни и се вдигаха бунтове
и историята се правеше, но това не беше толкова важно, колкото пишеха по
вестниците, освен ако не бъдеш въвлечен в тях. Смята, че Хари е прав по
този въпрос, никой не се интересуваше за Виетнам и Корея, и Филипините,
но въпреки това за тях трябваше да се умира, просто такъв беше животът,
за тях трябваше да умират млади момчета, които още не се бяха бръснали, а
от другата страна се биеха момчета на възрастта на Нелсън. Колко странно,
че Чарли го беше грижа толкова, като че ли беше от малцинството,
всъщност така си и беше, баща й разказваше за гангстерски войни, когато е
бил в училище, ние срещу тях. Спрингър беше английско име, татко беше
много горд от това, но тогава защо, питаше се тя като ученичка, защо беше
с такава тъмна, маслинено тъмна кожа, никога не изгаряше от слънцето и
косата й винаги се къдреше и не стоеше на кичури, доскоро не се беше
сетила да си я пусне дълга отпред и да я вдига отзад, Чарли богохулствено
й викаше „шибаната ми мадона“, въпреки че в спалнята му имаше една
икона; в училище не беше имала достатъчно развито тяло, но сега тя може
да прости на онези дни, сега съзнава, че през всичкото това време се е
оформяла за Чарли. Неговата путка. Неговата богата путка, при все че не
бяха богати, просто с прилично състояние, баща й й приписа няколко
имота, когато Хари се държеше толкова безотговорно, чековете от
дивидентите пристигат в пликове с прозорчета, не иска Хари да ги вижда,
за да не чувства, че работата му е маловажна. На Дженис й се доплаква,
като се сети колко упорито работеше Хари през всичките тези години.
Майка му казваше колко усърдно е тренирал баскетбол, как се е
упражнявал да дриблира, да се цели в коша, докато за Нелсън злобно беше
заявила, че няма дарба. Това е глупаво. Тези мисли не водят доникъде, а
трябва да посрещне утрешния ден, да се конфронтира с Хари; когато пита
Чарли какво да стори, той просто свива рамене; по обяд, ако баща й не се е
върнал от Поконос, могат да отидат в апартамента му, отначало светлината
я смущаваше, но сега предпочита деня, човек вижда всичко — дупетата на
мъжете са толкова невинни, дори малката дупка, като плътно закопчано
портмоне, с пухкав тъмен мъх, всичкото това седене, което им е отредено,
светът вече не е така естествен: това е глупаво. Решена да свърши, Дженис
отново се докосва и отваря очи, за да погледне спящия Хари, сгушен на
една страна; колко глупаво от негова страна да държи сексуалността й
заключена през всичките тези години, той беше виновен, беше виновен за
всичко, тя винаги е била сексуална, той беше длъжен да го открие, тя
правеше всичко за Чарли, защото той я молеше, чувстваше се като светица,
не я е грижа, трябва да се живее, дошли сме на този свят, за да живеем,
създадени сме за едно нещо; днешните жени се опитваха да отрекат това,
което изгаряше сутиените им, но човек е създаден за едно-единствено
нещо, нещо като падане, разпадане, едно дълбоко отворено око, втренчено
в същността ти; Хари не разбира тези неща, никога не се е осмелявал да се
замисли за тях, вечно бърза, прекалено придирчив е, всъщност мрази секса,
докато тя е била там през цялото време, ето идва, о, още не. Тя знае, че той
знае, отваря очите си, вижда го да лежи на края на леглото, на ръба на
пропастта, те са там заедно, всеки момент ще пропаднат, тя затваря очи,
пада, ето. „О, о-о“, леглото протестира.
Дженис се отпуска назад. Казват, някъде го беше чела, че лекари били
измерили кръвното налягане, докато го правиш, въпреки че как може човек
да се концентрира с налепени за главата електроди, казват, че е най-добре,
когато си го правиш сам. Хари почти се беше разбудил от разтърсването на
леглото, обръща се тежко и провира ръка през кръста й, висок, бял,
наедряващ мъж. Тя гали китката му с пръстите, с които го беше направила.
Той е виновен. Той е като призрак, бял, мек. Беше се опитал да я сложи в
ковчег както сложиха Ребека, когато горкото бебенце умря. Как притискаше
телцето й към гърдите си, вече мъртва, чувстваше го й пищеше, огромен
червен писък, като че ли, за да направи дупка, през която животът да се
върне. Филмът отново връхлита в съзнанието й, огромното колело се върти
на фона на черното кадифе заедно с величествената симфония, която
наистина я разтърси, въпреки объркването, когато влезе в киното. Сега се
носеше като балерина сред пръснатите планети в живота си, татко, Хари,
Нелсън, Чарли — чувства оргазма си без него като предателство спрямо
любовника си и плахо приближава пръстите с онзи приятен мирис на блато
към устните си, мислейки, Ти.

***

На следващия ден, петък, вестниците и телевизията обсъждат само

бунтовете на цветнокожите в Йорк, снайперистите, които ранили невинни
фермери и обикновени хора по улиците; в какво се превръща този свят.
Астронавтите приближават гравитацията на Луната. В късния следобед над
Брюър се развихря гръмотевична буря, дъждът пердаши купувачите и
работниците на път за вкъщи, принуждавайки ги да се крият под козирките
на магазините, и измокря бялата риза на Хари преди двамата с баща му да
успеят да се сгушат в бар „Феникс“.
— Липсвахте ни снощи — казва Ърл Енгстръм.
— Татко, нали ти казах, че няма да успеем, водихме детето на
ресторант и после на кино.
— Добре, де, не ме изяждай с парцалите. Мислех, че не е сигурно, но
няма значение, не ме убивай, само защото съм попитал.
— Казах само, че може да минем. Разочарована ли беше?
 — Не го показа. Знаеш, че по природа майка ти е сдържана. Разбира,
че си имате проблеми.
— Какви проблеми?
— Как беше филмът, Хари?
— На детето му хареса, аз не знам, не можах да го схвана много, но
пък и не се чувствах много добре от нещо, което ядох. Заспах като заклан,
веднага щом се прибрахме.
— А на Дженис хареса ли й? Забавляваше ли се?
— Откъде да знам. На нейната възраст редно ли е да се забавляваш?
— Надявам се, че онзи ден не съм си врял носа, където не ми е работа.
— Мама още ли беснее на тази тема?
— Малко. Успокой се, мамо, казвам й, хайде успокой се. Хари е голямо
момче, той е отговорен гражданин.
— Да — признава Хари — може това да ми е проблемът. — И
потръпва. Ризата му се е намокрила и той усеща жестокия студ в бара.
Поръчва си още едно дайкири. Звукът на телевизора е намален и по него
показват откъси за полицаи в Йорк, които обикалят улиците по трима-
четирима, след това кадри от патрули във Виетнам, момчета с изписани по
лицата умора и страх, и Хари се чувства зле, че не е там с тях. След това на
екрана се появява лудият по славата норвежец, който се отказал да прекоси
Атлантика с хартиена лодка. Дори звукът на телевизора да беше усилен,
думите му щяха да бъдат заглушени от шума в бара: въодушевлението от
бурята и факта, че беше петък вечер.
— Мислиш ли, че ще можете да наминете довечера? — пита баща
му. — Не е нужно да стоите дълго, само около петнайсет минути. За нея ще
означава много, особено сега, когато Мим никаква я няма, дори не ни
праща картички.
— Ще говоря с нея — казва Хари, имайки предвид Дженис, въпреки че
си мисли за Мим, която се продава по Източния бряг, същата Мим, която
водеше да се пързалят по „Джексън Роуд“, а снежинките падаха по
качулката й. Представя си я на някое парти, с лице от восък или излегнала
се край някой басейн, току-що намазана с плажно масло, докато под чадъра
до нея някой мазен гангстер с пура, бодната по средата на лицето като
втори пенис, докато я вади от устата си. — Но не й давай много надежди —
добавя той, имайки предвид майка си. — Със сигурност ще дойдем в
неделя. Трябва да бягам.
Бурята е отминала. Слънцето се процежда през разкъсаните облаци,
изсушавайки асфалта. Петната приличат на карта: една разкисната
хартиена носна кърпичка задържа малко островче вода около себе си.
Дебели носачи и кльощави негри безделници се появяват усмихнато от
навеса на един затворен магазин за обувки. Надрасканата табела на
спирката, хартиените опаковки, разпилени около кофата с надпис ПАЗЕТЕ
БРЮЪР ЧИСТ и капак, приличащ на летяща чиния, надупченият и
изпъстрен с коловози асфалт греят в целия си блясък след отминалия
потоп. Разпръснатите кърпички и разпокъсани мастиленосини буреносни
облаци се понасят на изток през хребета на Маунт Джъдж и небето отново
придобива пустия и неясен влажен оттенък на Пенсилвания. У Заека
отново се надигна някаква тревожност, която търси изход в гнева.
Когато се прибира, Дженис не си е вкъщи. Нелсън също го няма.
Крачейки по пътечката, той забелязва, че моравата им, освежена от дъжда и
обрасла с киселица и щръкнали стръкчета живовляк, изглежда мазна.
Хлапето уж получаваше по долар и петдесет джобни пари отчасти и за да
коси тревата, но не я е поглеждал от юни. Ползваха малката електрическа
косачка на Спрингърови, докато не си купиха от онези, на които можеше да
се сяда, и която стои в гаража, с кутия „3 в 1“ до едното й колело. Той я
смазва и й налива бензин, който в кутията изглежда кехлибарен на цвят, а
във фунията — прозрачен и запалва моторчето при четвъртото дръпване на
ръчката. От отвора изхвърчат лепкави стръкчета мокра трева, докато той я
движи напред-назад по двете квадратни ивици на моравата им. Зад къщата
има по-голяма морава, където стърчи просторът и където двамата с Нелсън
понякога играеха с една разръфана топка за софт бол. Тя също има нужда
от косене, но Заека иска Дженис да го види отпред, да я стресне и накара да
се почувства гузна, за да могат да се скарат.
Но когато тя се прибира, носейки се по „Виста“, а изпод гумите й
хвърчи чакъл, и паркира фалкона в гаража, по онзи влудяващ го начин,
недостатъчно навътре, така че вратата не можеше да се затвори от бронята,
издължените сенки на стръкчетата трева вече се смесват с отрязаните им
връхчета и Заека стои до единственото дърво, източения клен, привързан
към земята с тел. Дланта го боли от подрязването на плета покрай
пътечката с градинарските ножици.
— Хари! — казва тя — ти си навън! Колко странно.
Така е. „Парк Вилас“, с превъзнасяните си площадки и
задължителните камини за барбекю, не изкушава обитателите си да стоят
навън, дори децата през лятото рядко излизат. В уютния квартал, където
беше прекарал детството си, хлапетата вечно висяха навън, криеха се под
увисналите клони на храстите, боричкаха се из чакълените алеи, с чувство
на сигурност от близостта на прозорците, откъдето някой възрастен винаги
ги наблюдаваше. Тук има някаква прерийна тъга, пусто небе, прорязано от
тънки антени. Небе, отровено от радиовълни. Мирис на канализация изпод
земята.
— Къде, по дяволите, беше?
— На работа, очевидно. Татко вечно повтаряше никога да не косим
тревата след дъжд, защото се сплесква.
— „На работа, очевидно“. Какво му е толкова очевидно?
— Хари, държиш се странно. Татко се върна от Поконос днес и ме
накара да остана след шест, заради тая каша на Милдред.
— Мислех, че се е върнал от Поконос преди няколко дни. Значи си ме
излъгала. Защо?
Дженис пресича ивицата окосена трева и те застават един до друг; той,
тя и дървото, хилавия клен, който не може да израсне, като че ли объркан от
обилната сурова светлина.
Миризма на керосин от петъчното барбекю на някой съсед се носи към
тях. Съседите им в „Пен Вилас“ са им непознати — наематели,
счетоводители, търговци, надзорници, нагаждачи — хора, чийто живот
представлява за тях само минаващи коли и викове на деца, които не виждат.
Дженис се изчервява. Тялото й предизвикателно се изпъва.
— Забравих, беше глупава лъжа, просто ти беше толкова ядосан по
телефона, че най-лесно ми беше да кажа, че татко е там. Нали знаеш каква
съм. Знаеш, как се обърквам.
— За какво още си ме лъгала?
— За нищо. Поне доколкото си спомням сега. Може би за някакви
дреболии, например за цената на разни неща, нали знаеш, нещата, за които
жените лъжат. Жените обичат да лъжат, Хари, така нещата изглеждат по-
забавни.
И тя прокарва език по горната си устна и го задържа там като
въженцето на капан, нещо необичайно за нея.
Приближава се към младото дръвче и докосва мястото, където е
привързано, за да не се впива телта в кората му. Той я пита:
— Къде е Нелсън?
— Уговорих се с Пеги да прекара нощта с Били, нали утре не е на
училище.
— Пак ли с тия глупаци. Пълнят му главата с разни идеи.
— На неговата възраст и без това му идват разни идеи.
— Почти обещах на татко да отидем да видим мама довечера.
— Не виждам защо да ходим при нея. Никога не ме е харесвала. Само
се опитва да отрови брака ни.
— Още един въпрос.
 — Да?
— Чукаш ли Чарли Ставрос?
— Мислех, че само мъжете чукат жените.
Дженис се обръща, задъхано изкачва трите стъпала и влиза в къщата с
ябълково зелени щори. Заека прибира косачката обратно в гаража и влиза в
кухнята от страничната врата. Тя е там, потраква с тенджерите, докато
приготвя вечерята. Той я пита:
— „Хайде да излезем да вечеряме навън, за разнообразие. Знам един
готин гръцки ресторант на «Куинс стрийт»?“
— Просто е съвпадение, че той се появи. Признавам, че Чарли ми го
препоръча, но какво лошо има в това? А ти определено се държа грубо с
него. Беше направо невероятен.
— Не съм се държал грубо, просто проведохме един политически
спор. Харесвам Чарли. Не е зле за един приказлив ляв парцал.
— Напоследък наистина се държиш странно, Хари. Мисля, че
болестта на майка ти те тормози.
— В ресторанта добре се ориентираше в менюто. Сигурна ли си, че не
те води там на обяд? Или през вечерите, когато работите до късно?
Напоследък доста работиш до късно, а май не свършвате много работа.
— Ти изобщо не разбираш какво трябва да се върши.
— Знам само, че твоят старец и Милдред си вършеха работата сами, и
то без да остават в извънработно време.
— Франчайзингът с „Тойота“ е съвсем нов проект. Непрекъснато
получаваме сметки за товарителници, вносни такси, митнически
декларации.
На Дженис й идват още думи, с които да му отклони вниманието,
точно както когато беше малка и правеше бентове от сняг във водосточния
улей.
— Както и да е, Чарли има много момичета, може да има момичета по
всяко време, неженени момичета, по-млади от мен. Сега всички направо си
лягат, дори без да ги молят, всички пият Хапчето, така че всичко им е
позволено.
Говори прекалено много.
— Откъде знаеш?
— Той ми казва.
— А, значи сте си приятелчета?
— Не съвсем. Само от време на време, когато е потиснат или има
нужда от майчина подкрепа.
— Аха. Може пък да го е страх от тези млади кучки, може да харесва
по-зрели жени, майчински тип, и така нататък. Тези хитри
средиземноморски типове имат нужда от майчински грижи.
Тя е запленена от начина, по който я притиска, стеснява кръга. Тя
потиска надигащото се в нея съпружеско желание да му сътрудничи, да му
помогне да открие истината, която лумти в съзнанието й, та едва избира
думите, с които да я заобиколи.
— А и тези момичета не са дъщерята на шефа — продължава той.
Да, това би си помислил. И тя си беше помислила същото през онези
първи срещи, по времето на първите потупвания, докато седеше объркана
пред цифрите, които не разбираше, през онези първи обеди със сандвичи,
които си организираха, когато баща й не беше във фирмата, през първите
следобедни срещи на уиски в бар „Атлас“, надолу по улицата, първите
целувки в колата, винаги с различна кола, която взимаха от гаража, а
мирисът на ново я обгръщаше като защитен слой, през който целувките им
я прегаряха. И тя си мислеше така, докато той не я убеди, че е заради нея,
непохватната стара Дженис, Дженис Енгстръм, по баща Спрингър, нейната
кожа беше облизвана като сладолед, нейното време откраднато в моменти,
сгъстени като твърди диаманти, нейните сетива, замесени в размяна на
удоволствие, което се колебаеше между тях във все по-тесни бързи кръгове,
докато не заприличаше на безумен сън, хипноза, толкова напрегната, че
после не можеше да заспи в собственото си легло, като че ли беше
подремнала следобед. Бяха открили, че апартаментът му е само на
дванайсет минути разстояние, по черния път покрай стария фермерски
пазар, който сега представляваше редица празни бараки с ламаринени
покриви.
— И какво като съм дъщерята на шефа?
— Сигурно му създава усещането, че прави кариера. Всички тези
гърци и поляци обичат да правят кариера.
— Никога не съм знаела, Хари, колко расистки предразсъдъци имаш.
— Да или не, за Ставрос?
— Не.
Но докато лъжеше, тя изпита същото чувство, както като дете, докато
гледаше снежните бентове да се топят. Тя знаеше, че истината ще си пробие
път, беше прекалено голяма, прекалено вярна. Макар че беше ужасена и й
се искаше да се разпищи, това беше нещо, което трябваше да излезе от нея,
признанието й беше като бебе, което трябваше да се роди. Чувстваше се
толкова горда.
— Тъпа кучка — казва той. Удря я, не по лицето, а по рамото, като
човек, който се мъчи да отвори заяла врата.
 Тя отвръща на удара му, непохватно го уцелва по врата, колкото високо
може да достигне. Хари усеща искра на удоволствие, като светлина в тунел.
Той я удря три, четири, пет пъти, без да може да спре, проправяйки си път
към тази светлина не с всичката си сила, но достатъчно силно, и тя започва
да скимти. Свива се, така че последните му удари падат като чукове върху
врата и гърба й, и той не може да я види много добре от този ъгъл, вижда
само белия като тебешир прорез, белия й като свещ тил, презрамката на
сутиена й, който прозира през блузата й. Долавя приглушените й хлипания
и изненадан от красотата на унижението й, от лицето, което надзърта през
подчинението й в тази малодушна поза, той спира. Дженис усеща, че няма
да я удари повече. Поизправя се, просва се на една страна и изпищява —
един висок стряскащ звук, процеждащ се между пристъпи на задъхано
свистене. Лицето й е зачервено, сбръчкано като на новородено; в
любопитството си той пада на колене да я разгледа. Черните й очи
проблясват и тя се изплюва в лицето му, но не го уцелва и част от слюнката
й пада върху собственото й лице. Той е засегнат съвсем леко. Изпръскана
със собствената си слюнка, Дженис изкрещява:
— Наистина, наистина се чукам с Чарли!
— О, боже, разбира се, че се чукаш — казва Заека нежно и заравя глава
в гърдите й, за да се предпази от нейното драскане, докато се опитва да я
обгърне, да я прегърне и да я вдигне.
— Обичам го. По дяволите, Хари, ние се любим непрекъснато.
— Добре — той простенва, съжалявайки, че онази светлина
избледнява, избледнява екстазът от ударите му, от това, че я е разчупил.
Сега тя отново ще се превърне в сакатата жена, за която трябва да се
грижи. — Радвам се за теб.
— Правим го от месеци — настоява тя, извивайки се в опитите си да
го заплюе отново, бясна от реакцията му. Той притиска драскащите й ръце
отстрани на тялото й и я стисва силно. Тя се втренчва в него. Лицето й е
диво, неподвижно, замръзнало. Търси думите, които ще го наранят най-
много.
— Правя неща за него — казва — неща, които никога не съм правила с
теб.
— Сигурен съм — промърморва той, с желанието ръката му да беше
свободна, за да погали челото й, да я притисне. Той вижда блясъка по
челото й, блясъка по кухненския балатум. Косата й се разсипва по
разпръснатите извивки на мотивите по балатума, протрит пред мивката,
където стои. От затлачения канал се носи лек мирис на гнило. Дженис се
отдава на плача и облекчено се отпуска. Без усилия той я вдига и я пренася
на дивана във всекидневната. Изпитва исполинска сила, прасците му
треперят, сърповидната рана на дланта му от градинарските ножици го
боли.
Тя потъва в мекия диван.
Той я подтиква да продължи с изповедта си като лекар, който лекува
цирей:
— Той се люби по-добре от мен.
Тя прехапва език, опитвайки се да мисли, оценявайки падението си,
опитвайки се да се спаси. Нечисти желания — да предпази кожата си, да
бъде мила, точна — опетняват първоначалните й страх и ярост.
— Просто е различен — казва тя. — За него съм много по-вълнуваща,
отколкото за теб. Сигурна съм, че това е най-вече защото не сме женени.
— И къде го правите?
Думите се завихрят покрай нея и помрачават погледа й — седалки на
коли, одеяла, корони на дървета, видени през стъклата на колите, бежово-
сивия мокет в тясното пространство между трите зелени метални бюра и
сейфа, и плаката на „Тойота“, мотелски стаи с картонени стени и
изпокъсани чаршафи, строгия му ергенски апартамент, претъпкан с
масивни мебели и снимки на колоритните му роднини в сребърни рамки.
— На различни места.
— Искаш ли да се ожениш за него?
— Не. Не — защо казва това? Тази възможност разтваря пред нея цяла
бездна. Тя не би искала това. Една врата, която винаги е предполагала, че
води към градина; водеща към празнотата. Тя се опитва да привлече Хари
надолу към себе си, лежи на дивана с една събута обувка, синините й
започват да смъдят, докато той коленичи на мокета, след като я е пренесъл
там. Остава неподвижен, когато тя го придърпва, като мъртъв, тя го е убила.
Пита:
— Толкова лош ли бях с теб?
— О, скъпи, не. Ти беше добър с мен. Върна се. Работиш в онова
мръсно място. Не знам какво ми стана, Хари, честно, просто не знам.
— Каквото и да е — отговаря й той — сигурно още го усещаш.
Когато казва това, той прилича на Нелсън, едно нацупено, недоволно
изражение, опитващо се да изкопчи нещо, да извади нещо на показ.
Разбира, че ще трябва да се люби с него. Завладяват я противоречиви
чувства — желание към този блед и лишен от косми непознат, отвращение
от това желание, възхита от нюансите на предателството.
Той се отдръпва, изплашен да не я разочарова, оттласква се от дивана,
сяда на пода и предлага да си говорят, за да възобновят баланса:
 — Спомняш ли си Рут?
— Курвата, с която живя, когато избяга?
— Не беше точно курва.
— Както и да е, та какво за нея?
— Видях я пак преди няколко години.
— Спа ли с нея?
— О, боже, не, беше станала много порядъчна. Точно там е въпросът.
Срещнахме се на „Уайзър стрийт“, тя пазаруваше. Толкова беше напълняла,
че не я познах, мисля, че тя първа ме позна, нещо в погледа на тази жена ме
привлече и тогава си спомних. Рут. Още си беше с онази огромна гъста
коса. През това време тя вече ме беше отминала, известно време я следвах,
но тя се мушна в „Кролс“. Реших да си изпробвам късмета, изчаках пред
страничния вход, като си мислех, че ако излезе оттам ще я поздравя, а ако
излезе от другите изходи, значи така е било писано. Чаках около пет
минути. Не бях толкова заинтригуван. — Но докато казва това, сърцето му
бие учестено, както тогава. — Точно когато си тръгвах, тя излезе нарамила
две чанти, погледна ме и първото нещо, което каза, беше: „Остави ме на
мира“.
— Тя те обичаше — обяснява Дженис.
— Обичаше ме и не ме обичаше — казва той и съчувствието й се
стопява от тази негова проява на самодоволство.
— Предложих й да пием по едно питие, но тя ми позволи само да
повървя с нея до паркинга, където навремето беше магазин „Акме“. Каза
ми, че живее някъде към „Галили“. Мъжът й имал ферма за пилета и карал
училищния автобус, останах с впечатлението, че е по-възрастен от нея и че
е бил женен и преди. Каза ми, че имат три деца, момиче и две момчета.
Даже ми показа техни снимки в портмонето си. Попитах я колко често идва
в града, а тя ми отговори: „Що се отнася до теб — никога“.
— Бедният Хари — казва Дженис. — Звучи ми ужасно.
— Така е, но все пак. Както ти казах, беше надебеляла, сякаш беше
изгубена в тази друга жена, сливаща се с останалите купувачи, които
можеш да срещнеш в града, но в същото време, все пак, това беше тя.
— Значи така. Ти все още я обичаш — казва Дженис.
— Не, не съм я обичал, не я обичам. Още не си чула най-лошото.
— Не мога да повярвам, че не си се опитал да се свържеш с нея, след
като се върна при мен. Поне за да разбереш какво е направила с…
бременността си.
— Чувствах, че не трябва. — Но сега той осъзнава, прочита по
тъмните, преценяващи очи на жена си, че нещата са много по-сложни, че
съществуват правила, според които е трябвало да я потърси. Под
повърхността съществуваха други правила, правила, които имаха значение.
Трябваше да му обясни това, когато го прие обратно.
Тя го пита:
— Кое беше най-лошото?
— Не знам дали е редно да ти кажа.
— Кажи ми. Хайде да си кажем всичко и после ще си свалим дрехите.
Звучи уморено. Явно шокът от признанието я отпускаше. Продължава
да говори, за да я разсее, така както се шегуваме със загубилия на покер.
— Ти вече го каза. За бебето. Помислих си за това и я попитах на колко
години е момичето, най-голямото й дете, но тя не искаше да ми каже.
Помолих я пак да ми покаже снимката от портфейла й, нали знаеш, за да
видя дали има някаква прилика, но тя не пожела. Каза нещо много странно.
— Какво?
— Не си спомням какво точно. Огледа ме и каза, че съм надебелял.
Представяш ли си, тя ми го каза. И тогава ми каза: „Бягай, Зайко, времето
ти в зеленчуковата леха свърши“. Или нещо такова. Никой не ми вика Заек,
ето това ме впечатли. Това беше преди две години, май през есента.
Оттогава не съм я виждал.
— Кажи ми истината, сега. През тези десет години, не си ли имал
други жени?
Той се връща назад в мислите си, припомня си няколко сумрачни
места, стая в Полско-американския клуб, където отборът на „Верити“
организираше годишния си купон, едно кльощаво плоско момиче с хрема,
даже не си беше съблякла сутиена и пуловера; и след това един странен
епизод на плажа в Джърси, докато Дженис и Нелсън бяха в увеселителния
парк, а той се беше върнал от плажа по бански, спомня си почукването на
вратата на кабинката и едно тъмнокожо момиче, придружавано от две
хилави момчета, които я предлагаха за пет или седем долара, в зависимост
от услугата, която желае. Беше му трудно да разбере диалекта й и я беше
накарал да повтори — със сведен поглед, докато момчетата с нея се
подсмиваха — „чукане“, „свирка“. Уплашен, той бързо беше затворил
паянтовата врата пред тях, заключил я беше, като че ли бяха заплашили да
го наранят, и беше свършил с лице към стената. Стената миришеше на
влага и сол. Казва на Дженис:
— Знаеш, че откакто се случи онова с Беки не си падам толкова по
секса. Приисква ми се, но после нещо ме потиска.
— Помогни ми да стана.
Дженис стои пред телевизора, екранът му прилича на угаснала пепел,
мъртъв огън. Сваля дрехите си бързо. Гърдите й с тъмни зърна увисват като
тръбички и се полюшват, докато си сваля чорапогащника. Тенът й рязко
свършва под шията й. Предишни лета понякога в неделя ходеха на басейна
в Западен Брюър, но хлапето стана прекалено голямо, за да идва с тях, и
сега вече никой не ходеше. Не са ходили на плаж, откакто Спрингърови
откриха Поконос. Пълни с дървеници мътни езера, притиснати сред
сенчести зелени дървета: Заека мрази това място и никога не ходи там, не
ходи никъде, прекарва отпуските си из къщата. Навремето си мечтаеше да
отиде на юг, във Флорида или Алабама, за да види нивите с памук и
алигаторите, но това беше момчешка мечта, която умря заедно с бебето.
Беше ходил в Тексас веднъж и това явно беше достатъчно. Гола, със
стиснат между устните език, Дженис непохватно разкопчава ризата му. Той
безчувствено й помага, доразкопчава се сам. Панталонът и най-накрая
обувките. Чорапите. Въздухът го познава, дневният въздух още се застоява,
летният въздух пламти по кожата, която никога не вижда светлина. Двамата
с Дженис не са правили любов на светло от години. В това време Дженис го
пита:
— Не ти ли харесва да гледаш? Навремето толкова ме беше срам.
Те вечерят в сумрака, все още голи, сандвичи със салам, които тя
приготвя, и пият уиски. Къщата им остава тъмна, въпреки че другите около
нея, досущ като тяхната, се осветяват. Тези съседни светлини и колите,
които минават по „Виста Кресент“, хвърлят полегати свидетели в стаята
им, отворените рафтове приличат на сенки на остри мечове, лампата хвърля
сянка с формата на носорог, Нелсън се усмихва от училищната снимка в
картонена рамка върху полицата, изпод запазващите спомена светлосенки
на цветовете. За да разберат кога се е стъмнило напълно, Дженис включва
телевизора и те отново се любят на фона на синкавите проблясъци на
макетите на ракетата, имитиращи изстрелването, на стачкуващите пред
разбитите магазини, на гребната лодка, акостирала във Флорида, след като е
прекосила Атлантика, на комедиите и мелодрамите, на великите сиви лица,
изплъзващи се като живак. Тялото й прилича на тясна ивица пясък, устата
й — огромна черна пропаст, очите — дупки с искри в тях, а собственото му
тяло — голо пространство, осветено от бомбардировките, безмълвно
избухващи образи, по-груби от опитните игриви докосванията на Дженис,
които пробягват по него, без да го наранят. Тя се извива и излива върху него
месеците на нови познания, апетитът й го плаши, знаейки, че не може да го
задоволи, както не може да задоволи апетита на Земята за смърт. Вината й
се превръща в любов, любовта й — в ярост. Първият път беше прекалено
бързо, но вторият беше сладък, със старание и пот, третият — напрегнато
сладък, творение почти изцяло на духа, а четвъртият път — понеже
четвърти път нямаше — беше тъжен. Обяздвайки бедрата му, с осветени от
блещукането на телевизора разтворени срамни устни, тя свежда глава,
косата й гъделичка корема му, и изплаква студени сълзи, като звезден прах,
над отпуснатата кожа, която я е предала.
— Господи! — казва той. — Забравих, че трябваше да отидем у майка
ми.

***

Сънува, че двамата с Чарли Ставрос карат на север една малка

аленочервена тойота. Скоростният й лост е тънък като молив и той се
притеснява, че ще го счупи, докато превключва скоростите. Освен това е с
обувки за голф и му е трудно да натиска педалите. Ставрос седи до
шофьорското място и обсъжда проблема с типичното си бавно мрънкане, а
квадратните му, окичени с пръстени ръце, властно жестикулират. Линдън
Джонсън го е помолил да стане вицепрезидент. Имали нужда от грък. Би
искал да приеме, но не иска да напуска Брюър. Затова сега водят преговори
да преместят поне лятната резиденция на Белия дом в Брюър. Има много
свободни парцели, където да го построят, обяснява Чарли. Заека си мисли,
че може би това е шансът му да се измъкне от печатницата и да си намери
работа зад бюро. Бъдещето е в услугите и софтуера. Изпълнен с надежда,
той казва на Ставрос: „Мога да ближа марки“. И му показва езика си.
Пътуват по голяма магистрала на север към изоставените въглищни мини и
оттам към пустошта на Пенсилвания. Но тук, в този регион с гори и езера,
един чудат бял град изниква до магистралата — възвишение след
възвишение от високи, подредени в редица къщи, бели като чаршафи,
скупчени на хоризонта, един огромен град. Странно, че няма име. Те
отбиват в покрайнините покрай някаква аптека и Ставрос му подава карта.
На Заека му е трудно да разбере къде точно се намират. Столицата,
отбелязана с око на бик, се казва просто Възход.
Възход, Възход… сънят е толкова неприятен, че той се събужда с
главоболие и ерекция. Усеща члена си изтънял като стъкло и болезнен от
многото секс с Дженис. Леглото до него е празно. Спомня си, че си легнаха
след два, когато екранът на телевизора издаваше само бръмчащ звук. Чува
звука от прахосмукачката от долния етаж. Станала е.
Облича домашните си дрехи, закърпени памучни панталони и блуза с
поло яка с цвят на праскова, и слиза долу. Дженис е във всекидневната и
чисти, бута сребърната тръба на прахосмукачката напред-назад. Поглежда
към него, изглежда стара. Сексът състарява. Свещениците са като момчета,
старите моми побеляват чак след петдесетте. А ние, останалите, дяволът ни
разяжда отвътре. Тя му казва:
— Има портокалов сок и едно яйце в тигана. Само да довърша тази
стая.
Той оглежда къщата от масата в трапезарията. Вижда кухнята от
едната страна и всекидневната, от другата. На сутрешната светлина
мебелите, които определят живота му, изглеждат като паднали от Марс:
фотьойл, покрит с изкуствена материя, оживена от сребърна нишка, диван с
възглавнички на баклавички, ниска масичка, имитация на античен
дърводелски тезгях, парче дърворезба, което всъщност е настолна лампа;
нищо не е създадено, за да служи пряко на целите си; приспособления,
направени да устоят на времето; нищо не идва пряко изпод човешка ръка.
Мебели, сред които Заека е живял, но така и не е опознал; изработени от
материали, чиито имена не знае, износени като на витрина на универсален
магазин, остарели без нито веднъж да се подчинят на тялото му.
Портокаловият сок е кисел, дори не е натурален замразен, а някаква химия
с вкус на портокал.
Чуква яйцето си в тигана, намалява огъня и виновно се сеща за майка
си. Дженис изключва прахосмукачката, приближава се, сипва си кафе и
сяда срещу него да му прави компания. От недоспиването под очите й има
тъмносини кръгове. Той я пита:
— Ще му кажеш ли?
— Предполагам, че ще трябва.
— Защо? Не искаш ли да го задържиш?
— Какво говориш, Хари?
— Задръж го, ако това те прави щастлива. Аз явно не успявам, така че
давай, докато се наситиш.
— Ами ако никога не се наситя?
— Тогава ще трябва да се ожениш за него.
— Чарли никога не би се оженил.
— Кой го казва?
— Той сам го каза веднъж. Попитах го защо и той не ми отговори.
Може би има нещо общо с онзи шум на сърцето. Но това беше
единственият път, когато говорихме по този въпрос.
— За какво изобщо си говорите двамата? Освен в каква поза да го
направите следващия път.
Можеше да подскочи при тази подигравка, но тя не го прави. Спокойна
е, открита и суха тази сутрин и това го радва. Една по-сурова жена, която не
познава, се разкрива пред него. Имаме струни, които някой друг трябва да
дръпне.
— Не си говорим много. Обсъждаме разни дребни неща, това, което
виждаме през прозореца, нещата, които сме правили като деца. Той
обожава да ме слуша. Като малък е живял в най-бедната част на Брюър,
градче като Маунт Джъдж му се е струвало прекрасно. Вика ми богата
кучка.
— Дъщерята на шефа.
— Недей, Хари. Говорихме за това снощи. Ти не можеш да разбереш.
Нещата, които обсъждаме, ще ти се сторят глупави. Чарли наистина има
дарбата да превръща всичко във вълнуващо преживяване — вкусът на
храната, небето, клиентите, които влизат в автосалона. Ако успееш да
преминеш през защитната му стена и тази маска на суров тип, ще видиш,
че е много схватлив и любвеобилен. Снощи, когато ти си тръгна, той се
почувства ужасно, че те предизвика да кажеш повече, отколкото искаше.
Мрази да спори. Обича живота, наистина, Хари. Той обича живота.
— Всички го обичаме.
— Всъщност не е точно така. Мисля, че начинът, по който нашето
поколение е възпитано ни пречи да обичаме живота. А Чарли го обича.
Това е като дневната светлина. Искаш ли да ти кажа нещо?
— Естествено — съгласява се той, съзнавайки, че ще го заболи.
— Любенето през деня е най-приятно.
— Добре. Успокой се, казах ти да задържиш копелето.
— Не ти вярвам.
— Само при едно условие. Опитай се детето да не разбере. Майка ми
вече знае, хората, които й ходят на гости, са й казали. Целият град знае.
Ясно е като бял ден.
— Престани — казва Дженис и се изправя. — По дяволите майка ти,
Хари. Единственото нещо, което е направила за нас, е да трови брака ни, а
сега се дави в отровата на живота си. Радвам се, че умира.
— Господи, не говори така.
— И защо не? И тя би говорила така, ако бях на нейно място. За коя
искаше да се ожениш? Кажи ми, коя щеше да е достатъчно добра за теб?
Коя?
— Сестра ми — предлага той.
— И нека ти кажа още нещо. Отначало с Чарли, всеки път, когато се
чувствах гузна и не можех да се отпусна, се сещах за майка ти и за това как
се отнася не само с мен, но и с Нелсън, собственият й внук, и тогава си
казвах: „Е добре, мой човек, пъхни ми го“, и веднага свършвах.
— Добре, добре, спести ми подробностите.
— Писна ми, толкова ми писна да ти спестявам разни работи. Има дни,
в които — от това признание тя се натъжава и сякаш някаква мрежа се
спуска върху лицето й, което се загрозява от опъна — има дни, в които
съжалявам, че тогава се върна. Ти беше красив безмозъчен мъж, а аз
трябваше да гледам как този мъж умира с всеки ден.
— Снощи не беше толкова зле, нали?
— Не. Беше толкова хубаво, че чак се ядосвам. Страшно съм объркана.
— Ти си объркана още от раждането си, малката — и добавя. — И ако
изобщо съм умирал, ти си ми помагала през цялото време.
Докато казва това, той изпитва желание отново да я чука, да види дали
може пак да се разтвори за него. Снощи за няколко минути се беше
превърнала в един огромен език, устата му сякаш беше залепена за нейната
като ембрион, в който клетките още не са започнали да се делят.
Телефонът иззвънява. Дженис вдига слушалката от стойката на
кухненската стена и казва:
— Здравей, татко. Как беше в Поконос? Добре. Знаех си, че така ще се
почувства. Тя просто имаше нужда да бъде оценена. Разбира се, че е тук.
Давам ти го — и тя подава слушалката на Хари. — За теб е.
Гласът на стария Спрингър е тънък, умилкващ, почтителен.
— Как е, Хари?
— Не е зле.
— Още ли си навит за баскетболния мач? Дженис спомена, че си питал
за билетите за мача на „Бластс“ утре. Държа ги в ръката си, три билета
точно под първа база. Управителят ми е клиент от двайсет години.
— Добре, страхотно. Детето спа у Фознахтови тази нощ, но ще отида
да го взема. На стадиона ли ще се срещнем?
— Най-добре да дойда да ви взема, Хари. С удоволствие ще дойда да
ви взема с колата. Така твоята ще остане за Дженис.
В гласа му има някаква нотка, която преди не съществуваше, нежна,
ласкателна, като че ли придумва инвалид. И той знае. Целият свят знае. Ще
го напишат във „Ват“ следващата седмица. ЖЕНА НА ПЕЧАТАР ЧУКА
МЕСТЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Грък заема силни
антивиетнамски позиции.
— Хари, как е майка ти със здравето? — продължава да се подмазва
Спрингър. — Двамата с Ребека сме много загрижени. Много загрижени.
— Баща ми казва, че няма промяна. Процесът е бавен, нали знаеш. А с
днешните лекарства могат да го забавят още повече. Тази седмица ми се
щеше да отидем в Маунт Джъдж да я видим, но не успяхме.
— Когато отидете, Хари, предай й нашите поздрави. Предай й
поздрави.
Повтаря всичко по два пъти. Сигурно е получил франчайзингът с
„Тойота“, защото японците са го разбрали при повтарянето.
— Непременно. Искаш ли пак да се чуеш с Дженис?
— Не, Хари, твоя е — шегичка. — Ще дойда към дванайсет и двайсет,
дванайсет и половина.
Затваря. Дженис е излязла от кухнята. Намира я във всекидневната да
плаче. Отива до нея, коленичи и я прегръща, но действията му са като
сценични указания, които изпълнява вдървено. Едно копче на блузата й се е
разкопчало и бледата извивка на гърдата й в сутиена се смесва с горещия й
дъх в ухото му. Тя казва:
— Ти не можеш да разбереш колко беше добър. Не секси или забавен,
или нещо подобно, просто добър.
— Естествено, че разбирам. Познавам някои добри хора. Карат те да се
чувстваш добре.
— Карат те да чувстваш, че всичко, което правиш и си, е добро. Той не
ми повтаря като теб час по час колко съм тъпа, въпреки че е много по-умен,
отколкото можеш да си представиш. Щеше да отиде в колеж, ако не беше
грък.
— О, да не би да не пускат гърци? Негрите са прекалено много ли?
— Говориш противни неща, Хари.
— Това е защото на мен никой не ми казва колко съм добър — казва
той и се изправя. Под него тилът й изглежда уязвим. Един добър карате
удар ще го съсече.
Чакълът по алеята отвън изпращява, прекалено рано е за Спрингър.
Хари отива до прозореца. Светлосин фюри. Вратата до шофьора се отваря
и оттам излиза Нелсън. От другата страна излиза Пеги Гринг със слънчеви
очила и мини пола, изпод която едрите й бедра проблясват като пръстите на
крупие. Нещастието от това, че е изоставена, я прави припряна,
експедитивна. Тя бегло поздравява Хари, очилата й скриват очите й, които
Хари знае от ученическите години, че сочат на североизток и на
северозапад. Двете жени отиват в кухнята. От подсмърчането на Дженис
Хари подразбира, че текат излияния. Той излиза навън, за да довърши
работата в градината, която започна снощи. Навсякъде около него, в
задните дворове на „Виста Кресент“ чак до хоризонта на „Пен Вилас“ с
комините на барбекюта и алуминиевите простори, други мъже също са
излезли, звукът на косачката ехти от къща на къща, движенията му,
навеждането и изправянето се понасят навън като отразени в късчета
огледало, изсипани от горещото пусто небе. Съседите им пристигат с
камиони с мебели и си тръгват със същите тези камиони. Срещат се само за
да подписват безплодни петиции за по-добра канализация и по-бърза
противопожарна защита. Нелсън излиза и го пита:
— Какво става с мама?
Той изключва косачката:
— Какво прави?
— Седи на масата с г-жа Фознахт и си изплаква очите.
— Още ли? Не знам, хлапе, нещо е разстроена. Едно нещо трябва да
научиш за жените, тяхната химия е различна от нашата.
— Но мама почти никога не плаче.
— Значи това може да й се отрази добре. Наспа ли се снощи?
— Горе-долу. Гледахме един стар филм за кораби с торпеда.
— Ходи ли ти се на мача на „Бластс“?
— Естествено.
— Но май не много, а?
— Не обичам спорта толкова много, татко. В него има прекалено
много надпревара.
— Такъв е животът. Кучетата се изяждат.
— Мислиш ли? Защо хората не могат да са добри? Да споделят
всичко?
— Така ли мислиш? Защо тогава не споделиш тази косачка с мен?
Побутай я малко.
— Дължиш ми издръжката — докато Заека му подава един долар и две
монети от по двайсет и пет цента, момчето казва:
— Пестя за мотор.
— Успех.
— А и татко…
— Да?
— Мисля, че трябва да ми даваш по долар и двайсет и пет на час. И
пак ще ми плащаш под минималната държавна надница.
— Виждаш ли? — казва му Заека. — Кучетата се изяждат.
Докато се мие вътре, измъквайки стръкчета трева от ръкавите си, и си
слага лепенка в основата на палеца (това беше нежно място; в училище се
говореше, че можеш да разбереш колко чувствено е едно момиче по това
колко дебела е тази част от ръката й), Дженис влиза в банята, затваря
вратата и казва:
— Реших да му кажа. Ще му кажа, докато сте на мача.
 Лицето й е изопнато и изпито. Влажни петна блестят отстрани на носа
й. Подсмърчанията й отекват в облепените с плочки стени. Колата на Пеги
Гринг изръмжава, докато си тръгва.
— Ще кажеш какво на кого?
— Ще кажа на Чарли. Че всичко свърши. Че ти знаеш.
— Казах ти да го задържиш. Не прави нищо поне днес. Успокой се.
Пийни нещо. Гледай някой филм. Гледай пак онзи космически филм, ти
проспа най-хубавите моменти.
— Това е страхливо. Не. Двамата с него винаги сме били честни един
към друг и трябва да му кажа истината.
— Мисля, че просто си търсиш извинение да го видиш, докато съм
заклещен на стадиона.
— Естествено, че ще си помислиш така.
— Ами, ако поиска да спиш с него?
— Няма.
— Да предположим, че поиска, като подарък за раздяла.
Тя се втренчва в него предизвикателно: тъмен поглед, кален в пещта на
предателството. Мисълта го поразява: израстването е предателство. Друг
път няма. Не можеш да стигнеш някъде, без да си тръгнеш от другаде.
— Тогава ще го направя — казва.
— И къде ще го намериш?
— Във фирмата. През лятото в събота остава там докъм шест.
— И какъв аргумент ще му дадеш? За това, че искаш да скъсате?
— Ами, това, че си разбрал.
— Ами, ако те попита защо си ми казала?
— Ясно е защо съм ти казала, казала съм ти, защото съм ти жена.
Изпод клепачите й се търкулват сълзи и напрежението в лицето й се
отпуска като при Нелсън, когато споделя някаква тревога — двойка в
училище или дребна кражба, или пък главоболие. Хари се противопоставя
на желанието си да я прегърне, не иска пак да се почувства вдървен. Тя
залита, опитвайки се да се задържи права, докато хлипа, сяда на ръба на
ваната, найлоновата завеса се опира в рамото й.
— Няма ли да ме спреш? — казва накрая.
— За какво да те спра?
— Да се видя с него!
Сега, когато този богат дар на скръбта й му се предлага, той може да
си позволи да бъде жесток. Хладно казва:
— Не, виж се с него, щом искаш. Стига аз да не трябва да се виждам с
копелето.
 Избягвайки лицето й, той се поглежда в огледалото на шкафчето —
едър, порозовял блед мъж, чиято брадичка вече се обезформя, тънките му
устни са присвити в нещо като усмивка.
Чакълът в алеята отново изхрущява. От прозореца на банята той вижда
квадратния сиво-кафяв капак на новата тойота комби на Спрингър и казва
на Нелсън:
— Дядо е. Хайде да тръгваме.
А на Дженис казва:
— Спокойно, малката. Не предприемай нищо.
Сядайки до тъста си, закопчавайки тънките като спагети предпазни
колани, той изпява:
— Купи ми малко фъстъци и захаросани пуканки.
Стадионът е в северната част на града, до която се стига през едно
кръстовище детелина, покрай тухлените сгради на две стари трикотажни
фабрики, по трилентова магистрала, покрай която през последните няколко
години редица крайпътни ресторанти започнаха да се провъзгласяват за
пенсилванско-холандски, с огромни реклами на холандци и шестоъгълни
неонови табели ИСТИНСКА ХОЛАНДСКА КУХНЯ „ПЕНСИЛВАНИЯ“.
ХОЛАНДСКА БИРА. Опитваха се да продават това, което едно време не
можеха. Превръщаха мазната пържена храна и тестените изделия, от които
дори на прасетата биха им излезли пъпки, в туристическа атракция.
Минават покрай мястото на панаира, където всеки септември се събираха
едни и същи раздърпани мошеници, и фермерите водят смърдящия си
добитък, а Серафина — египетската изкусителка събличаше дрехите си за
всеки селяндур, който й дадеше по някой долар отгоре. Първата гола жена,
която беше виждал, беше Серафина, или майка й. Оставаше по обувки с
високи токчета и черна маска и се навеждаше назад, разтваряше краката си
и тръпнеше под ритъма на танца, движейки се в полукръг така, че всички
изпънати глави (за късмет той беше висок още тогава) можеха да видят част
от цепката й, вълнуващата гънка, от която им се повдигаше, непохватно
прикрита със сноп коса, която на него му изглеждаше като залепена.
Залепена прежда? Не беше сигурен. Не можеше да си го представи.
Спрингър клати глава за стачките в Йорк:
— Снайперистки обстрел четири поредни нощи, Хари. Накъде е
тръгнал този свят? Толкова сме беззащитни, това ме поразява, толкова сме
беззащитни срещу неколцина насилници. Всичките ни институции се
основават на доверие.
Нелсън се намесва:
— Това е единственият начин да получат справедливост, дядо.
Законите ни защитават собствеността, вместо хората.
— Провалят собствените си цели, Нели. Много бели мъже с добри
намерения, като самия мен, се обръщат срещу чернокожите. Бавно, но
сигурно се настройват срещу тях. Не само, защото Виетнам победи, а
заради реда и закона по улиците. За това гласува обикновеният човек. Прав
ли съм, или не съм, Хари? Станал съм толкова старомоден, че вече не
вярвам на собствените си преценки.
Хари си спомня, че някакъв дядка, отстрани на малката сцена, се беше
протегнал изотзад и беше сложил ръка между краката й, провиквайки се
„Аха!“. Тя беше спряла да танцува и гледаше втренчено през маската си.
Всички притихнаха, дядката изненадващо събра в себе си достатъчно кръв,
за да се изчерви. „Аха!“ Хари никога не забрави този триумфален вик, като
че ли мъжът беше хванал в капан безценно животинче. „Аха!“ Той се
привежда напред и отговаря на Спрингър:
— Нещата се развалят. Храната се разваля, хората се развалят, като че
ли цялата държава се разваля. Сега черните имат повече от всякога, но
може би им се струва все по-малко. Всички сме възпитани да искаме разни
неща, но светът, като че ли не е достатъчно голям за всичките тези
желания. Не знам. Не знам нищо.
Старият Спрингър се засмива; изсумтява, изръмжава, а малкият му сив
мустак се слива със стърчащите от ноздрите му косъмчета:
— Чу ли за Теди Кенеди тази сутрин?
— Не, какво за него?
— Нели, запуши си ушите. Забравих, че си в колата, иначе изобщо
нямаше да го споменавам.
— Какво, дядо? Какво е направил? Да не би някой да го е застрелял?
— Очевидно, Хари… — Спрингър говори с ъгълчето на устата си, все
едно да предпази Нелсън, но все пак достатъчно силно, че детето да може
да го чуе. — Май е изхвърлил някакво момиче от Пенсилвания в една от
реките в Масачузетс. На мене ми изглежда като хладнокръвно убийство.
Погледнато отстрани лицето на Спрингър изглежда като издялано от
розов камък, с румени петна на мястото, където скулите му изпъкваха, и
топка червенина там, където започваше носът му. Едно нетърпеливо
изострено лице, набръчкано от постоянната усмивка на търговеца. Поне
едно нещо е сигурно при определянето на типа, задниците, които трябва да
целунеш, са точно определен брой.
— Хванали ли са го? В затвора ли е, дядо?
— О, Нели, никога няма да вкарат някой Кенеди в затвора. Сега ще
заличат отпечатъците, ще заличат уликите. Това е истински позор.
 Заека пита:
— Как така е хвърлил някакво момиче?
— Намерили са я в колата му, която била обърната във водата до
някакъв мост, забравих как се казваше, близо до един от онези острови.
Станало е снощи и той не отишъл в полицията, докато те не дошли и почти
не го арестували. И на това му викат демокрация, Хари, ето това е
иронията.
— А ти какво му викаш?
— Викам му полицейска държава, управлявана от семейство Кенеди,
ето какво му викам. Това семейство иска да купи държавата, още откакто
онези Брахмини в Бостън отрязаха стария Джо. И след това се съюзи с
Хитлер, докато беше човек на Ф. Д. Р.11 в Лондон. А сега принудиха
младата вдовица да се ожени за онзи богат грък, да не би да им свършат
американските парички. Не че тя е самата невинност, както я описват във
вестниците, двамата са си лика-прилика. Ти какво мислиш, Хари? Глупости
ли говоря? Вече съм толкова изкуфял, че не се чувам какво говоря?
Аха.
— Мисля — казва Хари — че си прав. Трябва да се присъединиш към
младежта и да си купиш бомба.
Спрингър отмества поглед от пътя (жълтите извивки на рекламата на
„Макдоналдс“ проблясват покрай тях, лъскавите колонки на една
бензиностанция отразяват обедното слънце на хиляди парчета), за да види
дали е прекалил. Господи, колко внимателни трябва да са хората един с
друг. Ърл Енгстръм беше прав поне за това — по-добре да правиш бизнес с
предмети, Спрингър казва, угоднически усмихнат, разкривайки
порцеланови зъби изпод сивия мустак:
— За Кенеди ще кажа обаче, че не ме вбесяват толкова, колкото Ф. Д. Р.
Ето това е луд мъж, Хари, толкова луд, че умря от червеи в мозъка. На
семейство Кенеди им прави чест, че не се опитаха да обърнат икономиката
с краката нагоре в полза на бедните, а си караха със старата система, така
както я бяха наследили.
Нелсън се обажда:
— Били Фознахт казва, че когато пораснем, ще отхвърлим Системата.
Спрингър не го чува, потънал във виденията си за лудост и корупция
по върховете.
— Опита се да обърне всичко в полза на негрите и белите боклуци и
когато това не стана за цели осем години, подмами дребните японци да
нападнат Пърл Харбър, за да предизвика война, която да го извади от
Депресията. Затова водим тези войни, вярваш или не, за да измъкнат
демократите от лудата им икономика. Виж, Л. Б. Дж. щом получи
четиригодишния си мандат веднага отиде във Виетнам, където никой не ни
искаше, само и само да вкара цветнокожите в/Икономиката. Л. Б. Дж. беше
човек на Ф. Д. Р. Труман направи същото в Корея. Историята е това, което
ме крепи, наречи ме стар глупак, ако искаш. Какво е твоето мнение,
Нелсън?
— Снощи по телевизията гледахме един стар филм за войната с
японците в Тихия океан. Една малка лодка потъна и капитанът или какъвто
там беше проплува километри със счупен гръбнак, влачейки един друг.
— Това е работа на Кенеди — казва Спрингър. — Чиста пропаганда.
Направили са този филм, защото стария Джо притежаваше повечето от
филмовите студиа. Вложи парите си в киното, докато всички честни
бизнесмени, които създадоха тази държава, останаха само с по една риза на
гърба си. Чувал съм, че се бил съюзил с онези еврейски комунисти.
Заека казва на Нелсън:
— Там е леля ти Мим, сега, с онези комунисти.
— Красива е — казва Нелсън. — Виждаш ли си леля Мим?
— Не толкова често, колкото би ми се искало, Нели. Тя обаче наистина
е впечатляваща, виж за това си прав. Имаш право да се гордееш с нея.
Хари, притесняваш ме с твоето мълчание. Може пък аз да не съм прав,
може да греша. Кажи ми какво мислиш за състоянието на държавата ни. С
тези размирици навсякъде, и това полско момиче, тя е някъде от
Уилямспорт, изнасилена и удавена, докато бъдещият президент си гледа
кефа. Няма да се изненадам, ако се окаже и бременна. Нели, не е редно да
слушаш тези неща.
Хари се протяга схванат и недоспал. Наближават стадиона и едно
чернокожо момче им показва къде да паркират.
— Мисля — казва той, — че Америка все още е единственото място за
живеене.

Нещо се е объркало. Мачът е скучен. Космическият танц на мъжете в

бяло не го омагьосва, не успява да разгадае скрития зад насечените далечни
движения смисъл. Въпреки че баскетболът е неговият спорт, Заека си
спомня величието на онази ширнала се трева, опасното вълнуващо чувство,
когато към теб лети висока топка, приближаването на увеличаващата се
точка, изплющяването на кожата при хващането, традиционното безгрижие
на наведените глави, докато играчите припкат към пейката, ритуалните
побутвания и присвивания на рамене и нервната любезност на батсмана.
Тук имаше повече красота от фучащата красота на баскетбола, красота,
пречистена от селските ливади, игра на уединението, на изчакването
питчърът да извърти погледа си към първа база и да стреля бързо като
светкавица, игра, чийто вкус на слюнка и прах, и трева, и пот и слънце
олицетворяваше самата Америка. Седнал зад първа база между сина си и
тъста си, докато слънцето почива върху бедрата му, с навита на фуния
програма в ръка, Заека чака тази красота да се надигне към него през
аплодисментите и ритмичните замени, чака тази традиционна национална
магия, напомняща му за младините. Нещо обаче се е объркало. Публиката
се е разпръснала; зад маркираната част на игрището стои една групичка, на
зелените полегати седалки са се излегнали няколко момчета. Разпръснати,
шумни и закоравели. Само пияниците, тези, които правеха залозите,
сакатите, старците и престъпниците идваха на стадиона в събота следобед.
Подвикванията им са груби и вулгарни. „Натикай му го в гърлото,
Спийди!“, „Убий черното копеле!“. Заека копнее да предпази играта от
тълпата, поезията на пространството и бездействието е прекалено
изтънчена, развива се прекалено бавно. А самите играчи — равнодушни
професионалисти, всеки решен да изпълни личната си мечта да успее, да
пробие в голямата лига и при големите пари, пари, с които може да си купи
собствена алея за боулинг — изглеждат като всички професионалисти, не
като мъже, които играят игра, защото всички мъже са момчета, които
времето се опитва да надхитри. Изоставили са галантните преструвки.
Само експлозиите в оранжево върху екипите им, под написа „Бластс“,
напомнят за стария свят на хералдическа местна лоялност. Брюър срещу
Хейзълтън и на кой му пука? Във всеки случай не и на Спрингър — докато
гледа, устните му разсеяно се движат, като че ли пресмята наум стари
сметки. Не и на Нелсън — екранът на действителността е прекалено голям
за детето, липсва му постоянния коментар по телевизията, дръзките
реклами. Вежливо неизказаното му разочарование дразни Хари, пречи на
играта да се надигне и да изпълни онази страховита пропаст, която зейна в
него след признанието на Дженис. Лигите с осем отбора от детството му са
се изпарили заедно със знамето с четирийсет и осем звезди. Играчите от
трета база вече не дъвчат тютюн. Играта се проточва с досадна суматоха
при организирането на стратегията, смяна на играчите и умишленото
разхождане по терена, забавяйки края. Хейзълтън печели със 7 на 3.
Старият Спрингър въздиша, като че ли току-що се е събудил след дрямка в
неудобно положение. Той избърсва капка бира от мустака си:
— Май нашите не можаха да спечелят за тебе, Нели — казва той.
— Няма нищо, дядо. Играта беше добра.
 Той се обръща към Хари в желанието си да каже нещо:
— Обаче онзи младият Текстлър е новодошъл.
Хари е раздразнен и замаян от двете бири на слънце. Не кани
Спрингър вътре, а просто му благодари за всичко. Къщата е тиха като
космоса. На кухненската маса лежи запечатан плик, адресиран просто
„Хари“. В писмото вътре, написано с неуверения почерк на Дженис, с леко
наклонени, скъпернически сбити букви, пише:

Хари, скъпи…
Трябва да замина за няколко дни, за да размисля. Моля те, не
се опитвай да ме намериш или да ме проследиш, моля те. Сега е
много важно всички да се уважаваме като хора и да си имаме
доверие. Шокирана съм от идеята ти да задържа любовника си,
защото смятам, че няма да е честно, но това ме накара да се
зачудя дали изобщо означавам нещо за теб. Кажи на Нелсън, че
съм заминала в Поконос с баба му. Не забравяй да му даваш пари
за обяд на игрището.

С обич, Джен

„Джен“ — името й от времето, когато работеше в „Кролс“ като

продавачка на солени ядки и на джобчето на униформата й беше
избродирано името Джен. В онези дни през някои следобеди те отиваха в
апартамента на Линда Хамашер на „Осма“. Хоризонтални розови лъчи на
слънцето, докато залязваше зад огромната сива цистерна за газ. Чудото,
когато тя му позволяваше да свали всичките й дрехи. Тогава имаше повече
бельо: жартиери за разкопчаване, ластикът на чорапите й оставяше белези
по кожата й. Джен. Това име за нея съдържаше всичките тези петнадесет
години; досега бележките, които му беше оставяла из къщата, бяха
подписани просто с „Дж.“
— Къде е мама? — пита Нелсън.
— Отишла е в Поконос — казва Заека, притискайки писмото към
гърдите си, в случай че момчето се опита да го прочете. — Тръгнала е с
маминка, краката й още повече са я заболели в тази жега. Знам, че ти звучи
странно, но понякога така се случва. Двамата с теб можем да хапнем в
„Бургер Блис“ довечера.
Лицето на момчето, изпъстрено с лунички и обрамчено от косата,
която покрива ушите му, със стиснати пухкави устни и очи, хлътнали от
страх да не направи грешка, изглежда погълнато, сякаш го слуша, както
когато беше двегодишен, и бягството и смъртта шумоляха над него.
Вероятно тогавашните му преживявания оформят това, което казва сега.
Той уверено отговаря на баща си:
— Тя ще се върне.

***

Съботното утро е влажно и топло. По новините в осем часа казват, че

през нощта отново са се чували откъслечни изстрели в Йорк и западната
част на щата. Полицейският началник на Едгартаун, Доминик Дж. Арена,
се очаква формално да предяви обвинения към сенатор Кенеди за
напускане на мястото на злополуката. „Аполо-11“ е в орбита около Луната
и „Игъл“ се подготвя за историческото си кацане. Заека не спа добре,
изключва телевизора и тръгва да се разхожда по моравата, за да прогони
главоболието от черепа си. Къщите в „Пен Вилас“ са притихнали, само от
време на време по някоя кола изръмжава на път за католическата литургия.
Нелсън слиза долу около девет, и след като му приготвя закуска, Хари пак
си ляга с чаша кафе и неделния брой на „Брюърския Стандарт“. На първата
страница на този нелеп вестник кучето Снупи лежи замечтано пред
къщичката си и скоро Заека заспива. Хлапето изглеждаше уплашено.
Момчето извиква и един беззвучен балон излиза от устата му. Когато се
събужда, електронният часовник показва единайсет без пет. Малката
стрелка се върти и върти, цяло чудо е, че винтчетата не се износват и
превръщат в прах. Заека се облича — чиста бяла риза, от уважение към
неделния ден — и слиза долу за втори път, все още с боси крака, усеща
трохите под краката си, ергенско чувство. Къщата му изглежда огромна,
изцяло негова. Взима телефонния указател и търси.

Ставрос, Чаз 1204 „Айзенхауер Блвд“

Не набира номера, просто гледа името и цифрите, като че ли очаква да

види жена си, по-малка от точица, да изпълзява измежду буквите. Набира
един номер, който знае наизуст.
Баща му отговаря:
— Да?
Отегчен глас на човек, готов да затвори на някой луд или продавач.
— Татко, здравей. Хей, надявам се, че не сте ни чакали онази вечер. Не
можахме да дойдем и дори не успях да се добера до някой телефон.
 Кратка пауза, не много продължителна, но достатъчна, за да му
подскаже, че наистина са ги чакали.
— Не, решихме, че нещо се е случило, и си легнахме, както
обикновено. Знаеш, че майка ти не се хаби да се оплаква.
— Да. Ами, виж, за днес.
Гласът на баща му става дрезгав, когато прошепва:
— Хари, днес просто трябва да дойдете. Ще й разбиете сърцето, ако не
го направите.
— Ще дойда, ще дойда, но…
Старият мъж е обвил ръката си като фуния около слушалката и
дрезгаво го приканя:
— Може да й е за последно, знаеш. Последният й рожден ден.
— Ще дойдем, татко, поне част от нас. На Дженис й се наложи да
замине.
— Как така й се наложи?
— Доста е сложно, нещо свързано с краката на майка й в Поконос,
снощи реши, че трябва да замине, и аз не знам. Няма нищо притеснително.
Всички сме добре, просто тя не е тук. Хлапето е тук, обаче — и за да
докаже това, той се провиква — Нелсън!
Никой не му отговаря.
— Сигурно е излязъл с колелото, татко. Цяла сутрин се мотаеше
наоколо. Кога искаш да дойдем?
— Когато ти е удобно, Хари. В късния следобед. Елате, колкото можете
по-рано. Ще ядем печено телешко. Майка ти искаше да направи и торта, но
лекарят каза, че ще й дойде много. Купих една готова от „Хафалоуф“. С
маслена глазура, нали тази ти беше любимата?
— Тя има рожден ден, а не аз. Какъв подарък да й взема?
— Просто елате, Хари, това ще бъде най-големият й подарък.
— Добре, ще измисля нещо. Обясни й, че Дженис няма да дойде.
— Както казваше баща ми, Бог да го прости: „Можем само да
съжаляваме“.
Веднъж започнал да официалничи, баща му не може да се спре. Заека
затваря. Колелото на хлапето — ръждясало старо колело, марка „Швин“,
отдавна се кани да му купи ново, и двата му калника се търкат в гумите —
не е в гаража. Нито пък фалконът. Там са само тубите с бензин, тубата с газ,
косачката, оплетеният градински маркуч (явно Дженис го е ползвала
последна), едно гребло с изпочупени зъбци и зимните гуми на фалкона.
Заека обикаля замаяно около къщата повече от час, без да знае на кого да се
обади, останал без кола не иска да влезе вътре при телевизора. Започва да
скубе плевели от крайните лехи, където през онова първо вълнуващо лято в
собствена къща Дженис беше посадила луковици на цветя и храстчета.
Оттогава насетне не бяха правили нищо, просто гледаха как азалиите
умират, радваха се на нарцисите и ириса и оставяха флокса и плевелите да
се борят, докато летата се нижеха едно след друго; Природата се губеше в
Природата. Той продължава да плеви, докато не започва сам да си се
представя като плевел, а ръката си с големи грозни луни на ноктите — като
ръката на Господ, която избира и убива. Влиза вътре, отваря хладилника и
изяжда един суров морков. Отново взима телефонния указател и търси
Фознахтови, има две семейства с тази фамилия и две Оливърови. Отнема
му известно време, докато разбере, че това с буквата „м“ му е познато, „м“
като Маргарет, просто са сложили инициала, за да отблъскват
неприличните обаждания, въпреки че ако беше на тази вълна скоро щеше
да разбере, че инициалите означават необвързани жени.
— Пеги, здрасти. Хари Енгстръм се обажда. — Произнася името си с
леко гордо натъртване, бяха в едно училище и тя го познава от годините,
когато беше някой. — Чудех се дали Нелсън не си играе при вас с Били?
Преди малко излезе с колелото и не разбрах къде отиде.
— Не е тук, Хари, съжалявам — гласът й е натежал от ледена
студенина от това, което знае, нали Дженис й изпя всичко вчера. След
малко тя пита по-топло:
— Как вървят нещата?
Той усеща равнопоставеното им положение: — Оли ме напусна,
Дженис те напусна — здрасти.
Казва бързо:
— Чудесно. Виж, ако Нелсън намине, кажи му, че го чакам. Трябва да
ходим при баба му.
Когато му казва довиждане, гласът й отново изстива, като огромното
втренчено, ледено лице на всички, които знаят. Нелсън като че ли е
единственият човек в страната, който не знае, и това го прави още по-
ценен. Но когато момчето се връща със зачервено лице и потна коса от
натискане на педалите, казва на баща си:
— Бях при Фознахтови.
Заекът примигва и кимва:
— Добре. От тук нататък трябва да си казваме всичко. За момента съм
ти и баща и майка.
Двамата обядват. Студено месо по ливански с гарнитура от ръж.
Тръгват пеша по „Ембърли“ до „Уайзър стрийт“ и хващат автобус №12 към
Източен Брюър. Тъй като е неделя, налага им се да чакат двайсет минути
под безоблачното безцветно небе. На спирката на болницата се качва тълпа
посетители, изпълнили дълга си, замаяни, с увехнали цветя и прочетени
книги в ръце. В черната река под моста бръмчат лодки и оставят
набръчкани следи от бяла пяна по водата. Едно чернокожо хлапе не си
помества крака от пътечката между седалките, когато Заека се опитва да
слезе, и го настъпва.
— Големи крака — казва момчето на приятелчето си.
— Дебели устни — отговаря Нелсън на чернокожото момче, следвайки
го. Двамата с Хари се опитват да открият някой отворен магазин. Винаги
му е било трудно да купува подаръци за майка си. Другите деца подаряваха
на майките си разни весели дрънкулки: евтини бижута, шишенца с
тоалетна вода, кутии бонбони, шалчета. За майка му тези неща бяха
прекалени или пък недостатъчни. Мим винаги й подаряваше нещо, което
сама беше направила: плетени ръкохватки, ръчно нарисуван календар. На
Заека не му се отдаваше да твори и затова й даваше себе си, трофеите си,
заглавията във вестниците. Майка му изглеждаше доволна, съдбите я
интересуваха повече от предметите. Но сега какво? Какво може да иска
един умиращ? Образи на гротескни протези — ръце, крака, сърца на
батерии — преминават през главата на Заека, докато двамата с Нелсън
вървят из ослепително осветения, притихнал в неделния ден център на
Брюър. Нагоре, близо до „Девета“ и „Уайзър“ намират отворена аптека.
Термоси, слънчеви очила, пяна за бръснене, филмчета Кодак, найлонови
бебешки гащички, но нищо за майка му. Иска да й вземе нещо голямо,
нещо ярко, нещо, с което да я впечатли. Течен грим „Риългърл“, супер
„Пленамини“, лакочистител, който не се размазва, депилатоар за крака. Цял
рафт с шампоани оцветители, с различна усмихната мацка на кутията:
снежно русо, датска пшеница, есенно кафяво-червено, парижка подправка,
испанско черно вино. Нелсън го дърпа за ръкава на бялата му риза и го
повежда към един рафт, на който един до друг се мъдрят лъскаво
пакетирани машинка за подстригване „Санбийм“ и електрическа машинка
за лъскане на обувки „Рото-шайн“.
— Тя вече не носи обувки, само чехли — казва той. — И доколкото си
спомням, никога не се е подстригвала. Косата й се спускаше чак до кръста.
Вниманието му е привлечено от един овлажнител на въздуха за 12,95
долара. На картинката на кутията той прилича на дебела летяща чиния.
Колкото и да се обездвижи, той ще бъде до нея. Но в Брюър през лятото е
ужасно влажно. Може би през зимата радиаторите изсушават въздуха,
тапетите се белят, кожата се напуква, може да й свърши работа. Ще бъде до
нея ден и нощ, докато него го няма. Отива до една термобутилка
„Кантлийк“ и една два и половина инча дебела лупа за четене, но се
отказва, защото му се струват прекалено болезнени. Започва да му се
повдига. Болката на света е като кратер, който всички сиропи и хапове не
могат да запълнят. Стига до електрически масажор с гребен за скалпа
„Куикийз“. На кутията му са изрисувани силуети на голи жени, които
грациозно докосват раменете си. Лесбийки. Галят задната част на врата си
и какво още, кутията оставя на въображението, с нещо, което прилича на
четка за коса с кабел. 11,59 долара. Против ранички от залежаване. Може да
й помогне. Може да я разсмее, погъделичка, да й бръмчи, това е животът.
Животът е един масаж. Освен това струва с един долар по-малко от
овлажнителя. Времето напредва. Нелсън го дърпа за ръкава. Иска сладолед
с вкус на клен. Докато хлапето го яде, Заека купува картичка за подаръка.
На нея един петел кукурига на фона на алено изгряващо слънце и от
външната страна с крещящи зелени букви пише: „Чудесно е да стана
РАНО… а от вътрешната страна…, за да ти пожелая Честит рожден ден,
МАМО!“.
Рано. Мамо. Господи какви простодушни глупости има по света. Той
все пак купува картичката, защото петелът е ярко оранжев и достатъчно
весел, за да я впечатли. Погледът й невинаги е неясен, но може така да
изглежда, защото непрекъснато търси думи. Играй на сигурно.
Навън светът е ярък и пуст. Двамата, баща и син, се чувстват напълно
сами. Заека е стиснал обемистия пакет. Къде са се дянали всички? Има ли
живот на Земята? Три пресечки по-надолу, по опустелите улици с
размекнат асфалт, часовникът, който всъщност представлява една огромна
слънчогледова пита в центъра на рекламната табела на бира „Сънфлауър“,
показва, че наближава четири. Чакат на същия ъгъл срещу бар „Феникс“,
където обикновено чака бащата на Хари, и се качват на автобус №16А до
Маунт Джъдж. Те са единствените пътници, шофьорът им казва
тайнствено:
— Всички слязоха.
Изкачват се нагоре покрай „Сити Парк“, покрай цистерната от Втората
световна война, откритата естрада и тенис корта, и заобикалят хребета на
планината. От едната им страна се простират бензиностанции и зелени
канари, от другата — пропаст и, в далечината, виадукт. Докато хлапето зяпа
през прозореца към планината, Заека го пита:
— Къде беше тази сутрин? Кажи ми истината?
Накрая момчето отговаря:
— На Айзенхауер авеню.
— За да видиш дали колата на мама е там ли?
 — Май да.
— И беше ли?
— Да.
— Влезе ли?
— Не. Просто погледах през прозорците известно време.
— Знаеше ли на кой номер да гледаш?
— 1204.
— Точно така.
Слизат на „Централна“ до гранитната Баптистка църква и тръгват
нагоре по „Джексън“ към дома на родителите му. Улиците не са се
променили през целия му живот. Къщите бяха построени прекалено близо
една до друга, за да остане място за празни парцели, и бяха прекалено
солидни, за да бъдат съборени, от червеникави тухли с лилава нишка,
материал, който като дете Заека си мислеше, че е напукан като устните му
през зимата. Кленове и кестени засенчват изпъстрените с пънове морави,
обрамчени от малки заградени с тел лехи чемшир и барбери. Всичките
къщи са близнаци, стабилно построени, с полегати покриви, верандите им
са с тухлени стени и над всяка дъбова врата с полегати стъкла намигва
полукръгло прозорче с мрачни църковни цветове. Като малък Заека си
мислеше, че това прозорче е дете на прозорците над олтара в Лютеранската
църква и следователно божие дете, един златно — лилав всевиждащ пазач,
поставен на място, покрай което той, баща му, майка му и Мим минаваха
по десетки пъти на ден. Сега, когато влиза със сина си, самият той техен
син, не чука; къщата на родителите му му се струва задушаваща.
Часовникът на секцията във всекидневната показва едва 4:20 ч., но
тъмнината вече се е настанила: тъмни мокети, плътни дръпнати завеси,
мъртви тапети, цветя в саксии, пълзящи по стъклата на прозорците.
Навремето майка му все се оплакваше, че живеят във вътрешната част на
ъглова къща, но когато Болтерови, старите им съседи, починаха и тяхната
част от къщата беше обявена за продан, никой дори не се поинтересува
колко струва и една млада двойка от Скрантън я купи. Жената беше
бременна и ходеше боса, а мъжът работеше нещо в новата фабрика за
електронни компоненти на шосе 422. Семейство Енгстръм още живеят в
тъмната половина. Предпочитат я. Слънчевата светлина изгаря. Бяха
изпратили него, Хари, да блесне пред света, но самите те прегръщаха
собствените си сенки тук. Пред къщата на съседите им от другата страна,
през две циментови пътечки, разделени с ивица трева, където живееше
старият методист, с когото майка му се караше кой да окоси ивицата трева,
вече цяла година стои табела с надпис ПРОДАВА СЕ. Сега хората искат
повече въздух и пространство, отколкото тези сгушени квартали по хълма
могат да им предложат. Къщата му мирише на презерватив — на миризми,
прикриващи други миризми, пластове време, восък и аерозолен спрей и
смърт, миришеше на сигурност.
Някаква фигура, една сянка, се приближава откъм кухнята. Очаква да е
баща му, но това е майка му, тътри се, облечена в халат за баня, но все пак
изправена, движеща се. Тя се навежда напред, без да се усмихва, за да
приеме целувката му. Сбръчканата й буза е топла, ръката, която се подпира
на китката му, е кокалеста и студена.
— Честит рожден ден, мамо. — Той притиска масажора към гърдите
си, прекалено рано е да й го подари. Тя се втренчва в пакета, като че ли той
държи щит между тях.
— На шейсет и пет съм — казва тя, търсейки думите, от което
изреченията й сякаш свършват по средата. — Когато бях на двайсет. Казах
на приятеля си, че искам да ме застрелят. Когато бях на трийсет. —
Странното потръпване на устните й, докато се опитват да оформят мислите
й, втренченият й поглед, немигащият, неразбиращ взор в нищото, от който
очите й сякаш гледат над всичко, плашат Заека с усещането за пълна
слепота, с образа на черна дъска, от която всички те ще бъдат изтрити.
— Казала си на татко това?
— Не на баща ти. На друг. Срещнах баща ти по-късно. Този другият,
радвам се. Че не е тук да ме види така.
— На мене ми изглеждаш доста добре — казва й Заека. — Дори не
мислех, че ще си станала.
— Нелсън. Как ти изглеждам. На теб? — Това е начинът й да покаже,
че е забелязала момчето. Винаги го е изпробвала, поставяла го е в
отбранителна позиция. Никога не му прости, че не се превърна в копие на
Хари, че толкова много прилича на Дженис. Тези малки Спрингърови ръце.
Сега нейните ръце, които почиват върху колана на халата й, непрекъснато
се мърдат в паралитично подръпване.
— Добре — казва Нелсън. Предпазлив е. Разбрал е, че смелостта и
бързият отговор са най-добрата защита.
За да отклони вниманието от детето, Заека пита:
— А трябва ли да си станала?
Тя се засмива, смехът й е учудващо беззвучен, главата й се накланя
назад, върхът и ноздрите на големия й нос проблясват, ръката й спира да
потръпва.
— Знам какво говори Ърл. Иска да си лежа в леглото и човек би си
помислил. Че вече съм се запътила. Лекарят. Иска да се разхождам.
Трябваше да направя сладкиш. Ърл искаше. Да купи от онези безвкусни
кексове от „Хафалоуф“. Къде е Дженис?
— А, за това. Ужасно съжалява, че не можа да дойде. Наложи й се да
отиде с майка си в Поконос, стана много изненадващо.
— Понякога нещата наистина. Са изненадващи.
От горния етаж долита тънкият нетърпелив глас на Ерл Енгстръм, с
нотка на преувеличено въодушевление.
— Приземили са се. Игъл е кацнал на Луната, момчета и момичета.
Чичо Сам е на Луната!
— Точно там. Му е мястото — казва майка му и с едно грубо движение
прокарва безформената си ръка покрай ухото, за да прибере кичур коса,
изплъзнал се от кока, който още си прави. Странно, когато косата посивява
става по-твърда. Казват, че продължава да расте, дори в гроба. Отваряш
ковчега на някоя жена и вътре всичко е обрасло като вътрешностите на
дюшек. И срамните косми ли? Странно, че там няма нужда от
подстригване. Когато докосва ръката на майка си, за да й помогне да се
качи по стълбите да видят предаването за Луната, кожата над лакътя й го
разстройва — отпусната около кокала като месото на добре сварено пиле.
Телевизорът е в спалнята на майка му в предната част на къщата. В нея
мирише като в мазето им, когато имаха две котки. Опитва се да си спомни
имената им. Панси. И Уили. Уили, мъжката, толкова често се сбиваше с
други котки, че коремът му се разрани и трябваше да го закарат в приют. По
телевизията не дават снимки от Луната, чуват се само пукащи гласове,
докато някакви картонени изрезки симулират какво точно се случва, а с
електронни букви отдолу пише кой от пукащите гласове на кой човек е.
„… буквално хиляди малки, високи около метър, кратери в този
район. — Казва мъж с гласа, който се опитваше да им продава настърган
«Ралстън» между сериите на Том Микс. — Виждаме някакви заострени
предмети на няколко стъпки от нас, които вероятно са високи около метър и
имат ръбести краища. Също и някакъв хълм по пътя пред нас. Трудно е да
се изчисли, но може би се намира на около един-два километра.“
Глас, идентифициран като Хюстън, казва: „Роджър, Транкуилити.
Чуваме ви. Край“. В гласа прозира онази тексаска авторитетност.
Произнасят думите с такава любов, като че ли самите те са ги измислили.
Когато Заека беше разпределен във Форт Ларсън през 53-та, Тексас му се
струваше като Луната, кафявата пръст стигаше до коленете му и го
пронизваше като нож, набръчкан пурпурен хоризонт, небе по-голямо и
пусто, отколкото можеше да си представи. За пръв път беше далеч от
влажните зелени хълмове на Пенсилвания, и за последен. Всички имаха
толкова хубави и решителни и любвеобилни гласове, дори момичетата в
публичните домове. „Скъпи-и. Не си платил само за един път.“
Глас, наречен Колумбия, казва: „Звучи много по-добре от вчера.
Слънцето грее под толкова нисък ъгъл, че теренът изглеждаше твърд като
буца“. Като какво? Електронните букви уточняват: МАЙК КОЛИНС
ГОВОРИ ОТ КОМАНДНАТА КАБИНА, КРЪЖАЩА ОКОЛО ЛУНАТА.
Транкуилити казва: „Набелязаното място за кацане наистина беше
твърдо, Майк. Беше изключително неравно, изпъстрено с кратери и
множество скали, някои от които бяха около три метра високи“.
В стаята на майка му има пожълтели от времето дантелени пердета,
закачени от двете страни с изкуствени маргаритки, които в детските му очи
бяха вълшебни; тапетите на розички и тръни се белят от стената при
вентила на радиатора до един плюшен фотьойл, който събира прах. Когато
беше малък, този фотьойл стоеше на долния етаж и той го удряше силно, за
да види хвърчащите на талази прашинки, които танцуваха на лъчите на
следобедното слънце. Тези завихрени прашинки му се струваха като
отделни светове, всяка от тях една малка земя, а той стоеше на една от тях,
немислимо малък, непоносимо малък. Късно следобед между кленовете в
къщата се провираше малко слънчева светлина. Сега същите тези кленове
се бяха разклонили и правеха светлината плътна, стаята беше сумрачна като
мазе. Върху нощното шкафче са наредени изправени шишенца с лекарства
и Библията. Върху стените висят избледнели снимки на двамата с Мим от
гимназията. Спомня си, че бяха направени от един нахален дребен, дундест
мошеник с посинели челюсти, който наричаше себе си „Студио“ и се
промъкваше в салона на училището, решеше косата им с мокър гребен и
принуждаваше родителите им две седмици по-късно да дадат парите за
бледите им снимки с размер 8 на 10 см и за по едно календарче с мрачни
цветове. Сега времето беше превърнало този мошеник в донор на спомени,
които иначе завинаги щяха да бъдат изгубени. Слабичката розова глава на
Заека прозира изпод русия му перчем, ушите му стърчат с един-два
сантиметра повече от нормалното, очите му са неестествено сини като
мрамор, дори долните му клепачи са по младежки подпухнали, а лицето на
Мириам е пухкаво между лъскавите от шампоана, дълги до раменете
кичури коса, извити навътре като на Рита Хейуърт, аленото й червило стои
като значка върху снежнобялото й лице. И двете деца се усмихват в
нищото, през зацапаните лещи на мошеника, от изпълнения с миризма на
пот гимнастическия салон, от който долита смях, към майка си, която някои
ден ще е на легло.
Колумбия се шегува: „Когато се съмняваш, кацай дълго“.
 Транкуилити отговаря: „Това и направихме“.
Хюстън се намесва: „Транкуилити, говори Хюстън. Имаме Пи двайсет
и две за вас, ако сте готови да приемате. Край“.
Колумбия отново се шегува: „На вашите услуги, сър“.
Хюстън — град от компютри, работещ, без да спи, не схваща шегата и
отговаря: „Добре, Майк. Пи едно, едно, нула, четири, трийсет и две,
осемнайсет; Пи две, едно, нула, четири, тридесет и седем, двайсет и осем
на пет километра на север. Намира се на обозначеното място за кацане.
Край“.
Колумбия повтаря цифрите.
Транкуилити казва: „Таймерът на мисията ни подготвя девет, нула,
четири, трийсет и четири, четирийсет и седем и постоянен“.
„Роджър, слушам. Таймерът на мисията ви сега е постоянен —
повтори отново часа“.
„Девет, нула, четири, трийсет и четири, четирийсет и седем.“
„Роджър, приемам, Транкуилити. Приравняването към гравитацията
изглежда добро. Виждаме ви да се въртите.“
„Всъщност, не. Опитвах се да наглася време шестнайсет, шейсет и пет,
но някак то мина към шест, двайсет и две, преди да успея да въведа
данните, тридесет и две. Искам да въведа време тук, и след това бих искал
да знам дали искате да продължа да усуквам ъглите или да се върна и да
вляза отново преди усукването. Край.“
„Родж, Бъз. Изчакайте.“
Нелсън и дядо му съсредоточено слушат тези маневри. Мери Енгстръм
нетърпеливо се обръща, или пък от затруднените й движения всичките й
жестове изглеждат нетърпеливи, и с тътрене тръгва към площадката на
стълбището и надолу по стъпалата. Заека, с тупкащо в гърдите сърце,
тръгва след нея. Няма нужда да й помага надолу по стълбите. В ярко
осветената кухня тя пита:
— Къде каза. Че е отишла Дженис?
— В Поконос с майка си.
— И защо трябва да ти вярвам?
— А защо да не ми вярваш?
Тя се навежда несигурно, за да отвори фурната и да погледне вътре,
сплъстената й твърда коса оформя паяжина от светлина. Изсумтява, изправя
се и заявява:
— Дженис. Ме отбягва. Тези дни.
В изплашеното си състояние на хипноза Заека изглежда може само да
задава въпроси:
 — И защо й е да го прави?
Майка му само гледа втренчено и единствено движението на езика й
между разтворените й устни издава, че се опитва да говори.
— Знам прекалено много — успява да каже накрая — за нея.
Заека казва:
— Знаеш само това, което шепа жалки стари клюкарки ти казват. И
престани да тормозиш татко по този въпрос, после идва на работа и
тормози мене. — И тъй като тя не му отговаря, той е принуден да
продължи. — Мислех, че след като Мим вилнее из Лас Вегас, имаш по-
големи грижи от личния живот на бедната Дженис.
Майка му изтърсва:
— Винаги е била разглезена.
— Да, и предполагам, че и Нелсън е разглезен. А аз какъв съм? Тъкмо
вчера гледах мача на „Бластс“ и си мислех колко тромав бях, когато играех
бейзбол. Приеми го. Като човек съм средна работа, а като съпруг пълна
нула. Когато „Верити“ фалира, фалирам и аз и ще трябва да живея на
социални помощи. Страхотен живот. Благодаря, мамо.
— Тихо — казва тя безизразно. — Кексът ще спадне — и се опитва да
се наведе над фурната. Прилича на ръждясало джобно ножче.
— Извинявай, мамо. Но напоследък наистина съм уморен.
— Ще се почувстваш по-добре. Когато станеш на моята възраст.
Гостуването се оказва успешно. Сядат на четирите стола около
кухненската маса със захабен от всичките тези години плот. Като едно
време, само дето майка му е с халат, а Нелсън седи на мястото на Мим.
Баща му разрязва печеното телешко и след това нарязва порцията на майка
му на малки парчета. Тя може да държи вилица с дясната ръка, но не може
да си служи с нож. Изкуственото му чене се плъзга надолу, докато вдига
тост с вино от щата Ню Йорк „за моята Мери, която беше ангел в добро и
зло“. Заека се чуди какво ли е било злото. Може би това сега. Тя се
разсмива на масажора, когато разопакова малкото си подаръци.
— Това. За да ме кара да подскачам ли е? — пита тя, кара мъжа си да
го включи и го оставя да вибрира върху главата на Нелсън. На него и без
това му трябва малко развеселяване. Хари усеща как липсата на Дженис го
разяжда. Когато нарязват кекса, детето изяжда само половин парче и Заека
се чувства длъжен да изяде две, за да не обиди майка си. Смрачава се, в
Западен Брюър прозорците на санаториума горят в оранжево, а от тази
страна на планината сенките се промъкват като крадци в тясното бетонно
пространство между тяхната къща и непродадената до тях. През
облепените с тапети стени, от къщата на младата босонога двойка се носи
монотонния басов ритъм на рок музика, от който празните тенекиените
кутии за бисквити, захар, брашно и кафе върху рафта на майка му
подрънкват. Във всекидневната стъклената витрина на махагоновата секция
потреперва. Очите на Нелсън се притварят, начупената като на амурче
извивка на устата му се усмихва извинително, докато се навежда и подпира
глава върху студената повърхност на масата. Възрастните си говорят за
минали времена в квартала, за хора от трийсетте и четирийсетте, които
навремето са били толкова жизнени и ги виждаха всеки ден, че никой не се
беше сетил да ги снима. Старият методист, който отказваше да коси своята
половина от ивицата трева между къщите. И семейство Зим преди него с
хубавата си дъщеря, на която майката се караше всяка сутрин и вечер.
Мъжът надолу по улицата, който работеше нощна смяна в сладкарската
фабрика и който се застреля една сутрин, без никой да го чуе, освен конете
от каруцата за мляко. Навремето имаше каруци за мляко. Някои улици още
не бяха асфалтирани. Нелсън се бори със съня. Заека го пита:
— Искаш ли да си тръгваме?
— Съвсем не, татко — и той сънено се ухилва на собственото си
остроумие.
Заека подхваща шегата:
— Двайсет и един часа е. Най-добре е да се срещнем с космическия ни
кораб.
Но космическият кораб е празен: продълговата празна кутия в
тъмнината на „Пен Вилас“, която бавно се върти в нищото, с недоплевените
лехи около нея. Хлапето се страхува да се прибере. Заека също. Седят на
леглото на майка му и гледат телевизия в тъмното. Съобщават, че мъжете в
големия метален паяк, кацнал на Луната, не могат да спят и затова лунната
разходка е преместена с няколко часа. Мъжете в студиото, изнервени и
уморени от убиване на времето, демонстрират с макети в естествени
размери какво точно ще се случи; по някои от телевизионните канали мъже,
в космически костюми, се разхождат и поставят подноси от алуминиево
фолио, като че ли ще готвят. Най-накрая то става. Истинското събитие. Това
ли е? Една телевизионна камера, прикачена за крака на модула, се включва
и на екрана се появява абстрактна картина. Говорителят обяснява, че
чернотата в горната част на екрана в действителност е лунната нощ,
чернотата в долния ляв край е сянката на космическия кораб със стълбата, а
белотата е повърхността на Луната. Нелсън спи с глава върху крака на баща
си; чудно как главите на децата се изпотяват, докато спят. Краката на майка
му са под одеялото; тя е подпряна върху възглавници зад него. Баща му спи
в стола си, дишането му е като далечно тъжно море, докосва брега и се
отдръпва, докосва брега и се отдръпва, стара помпа, която продължава да
работи; светлината на лампата се просмуква през един процеп на щорите и
докосва върха на главата му, провисналите кичури на рядката му коса са
разбъркани. Нещо става на светлия екран. Една тънка сянка се промъква от
горния ляв ъгъл — крак на мъж. Появява се и другият крак и засенчва
яркото петно, което представлява лунната повърхност. Един непохватен
мъжки силует се е вмъкнал сред тези абстрактни сенки и проблясвания.
Армстронг, но не Джак. Казва нещо за „стъпки“, но Заека не успява да чуе
какво от пращенето. Движещите се електронни букви обявяват: ЧОВЕК
СТЪПИ НА ЛУНАТА. С пращене гласът казва на Хюстън, че повърхността
е мека и песъчлива, може да я повдигне с пръстите на краката си, залепва
се за ботушите му като въглен на прах, че потъва в нея само няколко
сантиметра и че се придвижва по-лесно, отколкото по време на
симулациите на Земята. Зад него майката на Заека с усилие протяга ръка,
докосва задната част на главата му и непохватно се опитва да разтрие
черепа му, да облекчи проблемите, които знае, че го тормозят.
— Не знам, мамо — внезапно признава той. — Знам, че се е случило,
но още не мога да почувствам нищо.
II.
Джил
Тук е различно, но е много красиво.

Нийл Армстронг, 20 юли, 1969 г.

Дните, бледи отрязъци между нощите, се сливат, без да са абсолютно

еднакви прозрачности, толкова бледо оцветени, че само когато се натрупат
всички заедно цветът им добива плътността на фатална сянка. Една
августовска събота Бучанан се приближава към Заека по време на
почивката за кафе. Те са част от онази половина на екипа, която работи в
тази смяна, оттам се поражда и близостта им. Негърът изтрива от устните
си влагата от сутрешното уиски, изпито с наслада на припек върху
платформата за товарене, и пита: „Как се отнасят с теб, Хари?“.
— Кои те? — Хари познава от години този мъж, по физиономия и по
име, но въпреки това не е съвсем лесно да разговаряш с чернокож; все му
се струва, че става въпрос за някакъв виц, който той не схваща напълно.
— Светът, човече.
— Не зле.
Бучанан стои, премигва, изучава го, повдига се на пръсти и после пак
се отпуска на пети. Трудно е да се каже на колко години е. Може да е на
тридесет и пет, може да е на шейсет. Върху горната си устна е пуснал
възможно най-миниатюрните мустачки, по-малки дори от печатарска
четчица. Тенът му е пепеляв, без никакъв блясък, докато другият негър във
фабриката, Фарнсуърт, изглежда като лъснат с вакса и проблясва сред
печатарските машинарии под равномерната светлина, която не хвърля
сенки.
— Но не и добре, а?
— Не спя особено добре — все пак признава Заека. Напоследък
изпитва желание да споделя, да говори, толкова самотен се чувства.
— Жена ти още ли мърсува из града?
Всички знаят. Негри, работници, скитници, слабоумни. Драскачи на
вестници, автобусни кондуктори, козметички, целият тухлен Брюър.
СЛУЖИТЕЛ НА „ВЕРИТИ“ ИЗБРАН ЗА РОГОНОСЕЦ НА СЕДМИЦАТА.
Енгстръм приема официалните рога от кмета.
 — Живея сам — признава Хари и добавя — с детето.
— Гледай ти! — казва Бучанан, като леко се полюшва.
Заека смънква:
— Докато се оправят нещата.
— Намираш ли си женски?
Хари явно е зяпнал, защото Бучанан побързва да обясни:
— На мъжа му трябва женска. Къде е баща ти напоследък? —
Въпросът следва незабавно след твърдението, въпреки че няма явна връзка.
Заека е объркан и обиден, но понеже Бучанан е негър и не знае как да
заобиколи въпросите му, казва:
— Взе си две седмици, за да може да кара майка ми до болницата и
обратно за някакви прегледи.
— Даа — проточва замислено Бучанан, двете изпъкнали възглавнички
на устните му сякаш общуват една с друга чрез някакво тананикане; след
това между тях се стрелва нова мисъл, която кара мустака му да
потрепне. — Твоят баща ти е истински приятел, това е чудесно нещо. Това
наистина е чудесно нещо. Аз никога не съм имал такъв баща, знаех кой е,
мотаеше се из града, но никога не ми е бил баща, както твоят баща ти е
баща. Никога не ми е бил приятел по този начин.
Хари нерешително провесва глава, без да знае дали да прояви
съчувствие или да се засмее:
— Е — решава той да признае, — хем е приятел, хем е таралеж в
гащите.
Коментарът се харесва на Бучанан, макар че първоначално уж
раздразнено отрича. — О, недей да говориш така. Бъди благодарен, че
имаш баща, на който му пука. Човече, не знаеш какъв късмет имаш. Само
защото за задника на жена ти се грижат другаде не значи, че целият свят е
пред катастрофа. Просто трябва да си намериш женска, тʼва е. Ти си голям
човек.
Отвращение и възбуда се смесват в Хари; чувства се висок и блед
редом до Бучанан, и женствен, тръпнеща мишена за присмех и нежност, и
алчност едновременно. Когато разговоря с негри усеща сърбеж високо горе
зад очните ябълки, може би защото техните изглеждат толкова воднисти и
бялото им е жълтеникаво и възпалено. Цялото им същество изглежда като
лъснато от болка:
— Ще се оправя — казва той с неохота, мислейки си за Пеги Фознахт.
Звънецът за края на почивката бие. Бучанан прегърбва рамене и пак се
изправя, сякаш произнася присъда.
— Какво ще кажеш, Хари, да поизлезеш с някои от момчетата
довечера? — казва той. — Ела в „При Джимбо“ към девет-десет да видиш
какво може да излезе. Може нищо. Може нещичко. Така, както го даваш
сега, просто се състаряваш. Стар, дебел и капризен, а това не подхожда на
един хубав, едър мъж. — Той усеща, че Заека инстинктивно ще откаже;
пъргаво вдига длан с цвят на сребърно лустро и казва: — Помисли си.
Харесваме те, човече. Ако дойдеш, дойдеш. Няма проблеми.

Поканата бучи в ушите му през целия съботен ден. Имаше нещо в

това, което каза Бучанан. Не му се живееше, от години не му се живееше,
самото му тяло му го подсказваше. Следобедите буквите се размазват пред
очите му, няма никакво желание да тича, извървява бавно дори онази
примамлива отсечка виещ се тротоар по пътя към къщи, бори се със
сънливостта преди вечеря, а след това не може да заспи, не може да го
вдигне, дори колкото да удари една чекия, за да се успокои. Буди се всяка
сутрин на зазоряване, независимо какъв ден е, просто нов ден, който жули
очите му. Без да е ходил кой знае къде през живота си, някак си е видял
всичко, и то го е виждал твърде често. Дърветата, времето, декоративната
гипсова отливка, която се разсъхва и рони около входната врата, както
забелязва всеки ден на излизане, къщата, построена от зелено дърво.
Никаква вяра в живот след смъртта, никаква надежда за такъв живот,
просто още твърде много от същото. И без това му се струва, че е живял два
пъти. Когато се върна при Дженис, тогава започна вторият път за него;
бедното дете сега изживява своя първи път. Бог да я благослови тази
глупачка. Поне притежаваше достатъчно енергия да избяга. Жените с огън
в чатала, който не угасва, отначало отказват мръсните предложения, а
накрая полудяват в търсене на такъв, който още може да го вдига.
Миналата седмица се бе обадил в гаража, за да види дали тя и Ставрос
се появяват на работа или само се чукат през цялото време. Милдред Круст
беше вдигнала и го свърза с Дженис, която прошепна:
— Хари, татко не знае за нас, никога не ми се обаждай тук, ще ти се
обадя по-късно. — И му се беше обадила късно същия следобед вкъщи,
докато Нелсън бе в другата стая и гледаше „Островът на Гилигън“, и му
беше заявила, студена като лед, така че едва разпозна гласа й. — Хари,
съжалявам за всичката болка, която ти причинява това, но в този момент от
живота ни е много важно да не позволим на чувствата на вина да ни
мотивират. Опитвам се откровено да надникна в себе си, за да видя коя съм,
и накъде би следвало да вървя. Искам ние двамата, Хари, да стигнем до
решение, с което да можем да живеем. Вече е 1969 г. и няма причина двама
зрели възрастни да се задушават един друг до смърт от чиста инертност. —
След още няколко изречения от този „сорт“, тя затвори. Речникът й се бе
обогатил, вероятно гледаше цял куп телевизионни шоупрограми на
психиатрична тематика. Грешниците ще бъдат оправдани. Майната й. Мили
Боже, майната й. Това си мисли той в автобуса.
Мисли си „Майната й“, докато вкъщи изпива една бира, взима вана,
облича си хубавия летен костюм от светлосива плътна коприна и изважда
пижамата на Нелсън от сушилнята и четката му за зъби от банята. Хлапето
и Били са се уговорили то да остане у тях за през нощта, Хари се обажда на
Пеги, за да потвърди.
— О, разбира се — казва тя. — Аз няма да ходя никъде, защо не
останеш за вечеря?
— Май няма да мога.
— Защо не? Нещо друго ли ще правиш?
— Нещо такова. — Той и хлапето отиват към шест, автобусът е празен.
В този час в края на седмицата движението по „Уайзер“ вече е припряно.
Колите бързат към къщи, за да излязат отново; един много дебел мъж с
оранжева коса стои под сенник и се наслаждава на пурата си, сякаш всеки
момент ще се спуснат ангели, затворените врати на магазините проблясват
очаквателно, момичета потропват по улиците с глави като розови храсти,
ролки, увити в кърпа. Събота вечер. Пеги го посреща на вратата с
предложението да пийне нещо. Тя и Били живеят в апартамент в една от
новите осеметажни сгради в Западен Брюър, които гледат към реката, там,
където навремето имаше писта за състезания с двуколки. От всекидневната
й има панорамен изглед към Брюър, към бетонния орел върху небостъргача
на съда, разперил криле над знака на „Оул Претцелс“. Зад червения като
глинена саксия град, Маунт Джъдж е надвиснал опушено зелен, едната му
страна е прорязана от кариера за чакъл, като печено месо, което са
захванали да нарязват. Реката е черна като въглен.
— Може би едно. Трябва да ходя на едно място.
— Каза ми. Какво ще пиеш?
Облечена е в мека прилепнала бледолилава пола на индийски мотиви,
която разкрива голяма част от пълните й крака. Нещо, което Дженис винаги
е имала, е хубави крака. Зад коленете, тези на Пеги имат бледия,
безпомощен вид на бяло месо.
— Имаш ли готово дайкири?
— Не знам, Оли държеше такива неща, но когато се преместихме май
всичко остана при него. — Навремето тя и Оли Фознахт живееха в
облицована с азбест полусамостоятелна къща на няколко пресечки оттук,
недалеч от окръжната болница за психично болни. Сега Оли живее в града,
близо до музикалния си магазин, а тя и детето имат този апартамент, с
гледка към Оли, ако успеят да се ориентират къде точно се намира. Тя
тършува из един нисък бюфет под няколко празни лавици за книги. — Не
виждам да има, продават го в едни хартиени опаковки, какво ще кажеш за
джин с нещо?
— Имаш ли битер лимон?
Ново тършуване:
— Не, само малко тоник.
— Става. Искаш ли аз да го приготвя?
— Ако предпочиташ.
Тя се изправя с облекчение на тромавите си крака, леко изпотена.
Знаейки, че той ще дойде, Пеги е решила да не слага слънчевите очила,
това, че ги е махнала е знак на доверие. Кривогледите й очи са голи пред
него, лицето й е придобило онова безпомощно изражение, цялото
извърнато към него, а двете й очи сякаш са омагьосани от нещо в ъглите на
тавана. Той знае, че само едното око е кривогледо, но никога не успява да
запази достатъчно самообладание, за да се вгледа. Около очите й има
плътна мрежа от бели бръчици, които слънчевите очила обикновено
прикриват. Той я пита:
— За теб какво?
— О, каквото и да е. Същото. Всичко пия.
Докато той разчупва леда от съдинката в малкия кухненски бокс, двете
момчета се измъкват от спалнята на Били. Заека се зачудва дали не са
разглеждали мръсни снимки. От онези снимки, за които навремето
хлапетата трябваше да плащат на един стар инвалид на улица „Плъм“ по
долар парчето, а сега човек може да си купи цяло списание с такива за
седемдесет и пет цента в самия център на града. Върховният съд, старчоци,
които позволяват небето да се срути. Били е една глава по-висок от Нелсън,
загорял от слънцето, докато Нелсън е наследил тъмния си тен от майка си,
и двамата са с коса, която покрива ушите, тази на момчето на Фознахтови е
по-руса и по-къдрава.
— Мамо, искаме да слезем долу и да покараме мотора на паркинга.
— Върнете се след час — казва им Пеги. — Ще ви приготвя вечеря.
— Нелсън хапна сандвич с фъстъчено масло, преди да тръгнем —
обяснява Заека.
— Типично мъжко готвене — казва Пеги. — Къде всъщност ще ходиш
довечера, изтупан в тоя костюм?
— Никъде специално. Казах на един познат, че може да се видя с
него. — Не казва, че става въпрос за негър. Внезапно го връхлита
стряскащата мисъл, че би трябвало да изведе нея. Тя е облечена като за
излизане; но не е така наконтена, че да изглежда, че не смята да си остане
вкъщи за вечерта. Подава й нейния джин с тоник. Най-добрата защита е
нападението. — Сигурно нямаш мента или зелени лимони, или нещо
такова?
Оскубаните й вежди се повдигат:
— Не, в хладилника има само обикновени лимони. Мога да изтичам до
бакалията, ако искаш. — Не е само ирония, използва мърморенето му, за да
плете уют.
Заека се разсмива, за да си вземе думите назад:
— Забрави, просто съм свикнал с баровете, където има всичко. Вкъщи
пия само бира.
Тя се засмива в отговор. Напрегната е като учителка, изправена пред
първия си клас. За да накара и двамата да се отпуснат, той сяда в един
фотьойл от мека кожа, който издава съскащ звук:
— Хей, това е красиво — обявява той, като има предвид гледката, но го
казва твърде рано, тъй като от този нисък фотьойл гледката изхвръква извън
полезрението му и се превръща единствено в небе; разредена ярка боя, с
ивици като сланина в бекон.
— Трябва да чуеш Оли как се оплаква от наема.
Пеги сяда не в друг фотьойл, а върху плоската решетка, през която
радиаторът под прозореца диша. Разположена е така срещу него и малко
над равнището му, че той вижда голяма част от краката й. — Лъскава кожа,
натъпкана с плът до безформеност. Все пак тя му показва каквото има, чак
до триъгълника на бикините си, което е още едно от предимствата да
живееш през 1969 година. Миниполите и онези списания: какво пък, по
дяволите, винаги сме знаели, че жените имат чатал, защо да не го
узаконим? Един тип във фабриката беше донесъл списание, което, честна
дума; беше само путки, размазани некачествени снимки в четири цвята, но
все пак путки, снимани обърнати обратно или изотзад, а момичетата,
прикачени към тях, са изплезили език и разперили ръце върху коремите си,
опитвайки се всячески да прикрият колко глупаво се чувстват. Доста
приятни неща, всъщност са това путките. Без Върховния съд това може би
никога нямаше да стане ясно.
— Хей, как е старият Оли?
Пеги вдига рамене:
— Обажда се. Обикновено, за да отмени неделята си с Били. Знаеш, че
никога не е бил семеен тип като теб.
 Заека се учудва, че го определя така. Явно започва да става твърде
питомен. Пита я:
— Как си прекарва времето?
— О — казва Пеги и тромаво извръща тялото си, така че Заека вижда,
уловени в светлината от прозореца, мехурчетата на тоника в питието й,
което, изненадващо, е почти изпито. — Дрънчи из Брюър с една сюрия
мошеници. Предимно музиканти. Често ходят във Филаделфия и в Ню
Йорк. Миналата седмица ходи на ски в Аспен и ми разказа всички
подробности, включително и за момичетата. Върна се толкова почернял в
лицето, че плаках дни наред. Навремето никога не можех да го накарам да
излезе навън, когато имахме онази къща на „Франклин стрийт“. А ти как си
прекарваш времето?
— Работя. Мотая се из къщата без настроение, заедно с детето. Зяпаме
телевизия и играем на топка в задния двор.
— Заради нея ли си без настроение, Хари? — С непохватно движение
на ханша жената се измества от радиатора с втренчени от двете му страни
кривогледи очи, така че решава, че той е целта й, и се свива. Но тя тежко се
понася покрай него, и потраквайки отново напълва чашата си. — Искаш ли
още едно?
— Не, благодаря. Още се мъча с това. Трябва да тръгвам след минутка.
— Толкова скоро — напява тя скрито, сякаш си припомня началото на
някаква песен в миниатюрната си кухня. Отдалече под прозорците им се
надига свирещият, кашлящ звук на момчетата върху мотора. Звукът пикира
и се вие като хищен ястреб. Отвъд него е мърморенето на брюърското
пътно движение, постоянно като морето; отделен автомобилен клаксон,
проблясък фосфоресцираща светлина. От кухничката, сякаш е приготвяла
тази мисъл във фурната, Пеги се провиква: — Тя не го заслужава. — След
това тялото й е зад гърба му, гласът й е над главата му. — Не знаех — казва
тя, — че я обичаш толкова много. Мисля, че и Дженис също не го знае.
— Е, човек свиква с другия. Освен това, обидно е. С някакво
имигрантче. Трябва да го чуеш как плюе американското правителство.
— Хари, ти знаеш какво мисля. Сигурна съм, че знаеш какво мисля.
Не знае. Няма никаква представа. Тя явно смята, че той чете мислите,
отпечатани върху бикините й.
— Мисля, че тя се отнесе ужасно с теб. Последният път, когато
обядвахме заедно, й го казах. Казах: „Дженис, опитите ти да се оправдаеш
не могат да ме впечатлят. Изостави мъж, който се върна при теб, когато
имаше нужда от него, и изостави сина си в момент от развитието му, в
който е изключително важно да бъде в стабилна домашна обстановка“.
Казах й го право в лицето.
— Всъщност, хлапето ходи в гаража доста често и се вижда с нея там.
Тя и Ставрос го извеждат на обяд по заведения. В известен смисъл все едно
си е спечелил чичо.
— Толкова лесно прощаваш, Хари. Оли би ме удушил, той все още е
изключително ревнив. Все ме разпитва кои са любовниците ми.
Той се съмнява, че има такива, и отпива от питието си. Въпреки че в
тази страна на жените с големи задници обикновено не им се налага да
просят. Холандците обичат обема. Той казва:
— Е, не съм убеден, че аз самият бях особено добър с Дженис. И тя
трябва да си поживее.
— Е, Хари, ако така разсъждаващ, всички ние трябва да си поживеем.
Както е застанала там пред него, ако изправи гръб, както е седнал,
путката й ще се падне точно върху носа му. Космите гъделичкат, може да
кихне. Той отпива отново от напитката си и усеща как безвкусната течност
разширява пространството вътре в него. Може да се изправи всеки миг, ако
тя не внимава. Ако се съди по косата й, вероятно има гъсто, твърдо
окосмяване, макар че не можеш винаги да си сигурен, някои от путките в
списанията имат само няколко тънки кичура в долната част на корема, по-
малко, отколкото под мишниците. Кукли. Тя се отмества и казва:
— Кой ще сплотява семействата, ако всеки трябва да си поживее?
Живеенето е компромис между това да правиш каквото ти искаш, и това,
което другите искат.
— Ами това, което иска бедният стар Бог?
Неочаквано изреченото съществително собствено я стряска от
изкусителната поза, която е заела с лице към прозореца и задник, обърнат
към него. Кучешката поза. Накланяш я върху един стол и я оставяш да си
играе с пръстите, докато достигне оргазъм, а той я оправя изотзад. Дженис
предпочиташе тази поза, по-животинска, не се разсейваше от изражението
на лицето му, никога не си е падала по мокрите целувки. Когато в началото
започнаха да излизат заедно тя се оплакваше, че не може да диша, беше я
питал дали няма аденоиди. Честна дума. Няма две еднакви. По света има
милиарди путки, като снежинките. Докоснеш ли ги, както трябва, и се
разтапят. Това, което пазим най-много, е мястото, където искаме да бъдем
покорени.
Пеги оставя чашата си на перваза като някаква продълговата
скъпоценност, и се обръща към него, разкривайки деформираното си лице.
След като думата е захвърлена по нея, тя пита:
— Не мислиш ли, че Бог, това са хората?
 — Не, мисля, че Бог е всичко, което хората не са. Май така мисля. —
Той се изправя раздразнено. През прозореца, като голяма гореща сянка с
бледолилави ръбове, отразяваща гаснещите светлини на червения град, се
вижда далечната планина. Пеги възкликва:
— О, ти мислиш с… — и, за да подпомогне тромавата си мисъл, тя
рисува очертанията му с две ръце във въздуха, които е освободила заради
този си жест — мислиш с цялото си същество.
Изглежда толкова безпомощна и неясна, че на Хари сякаш не му
остава друго, освен да пристъпи в собствения си контур, очертан от нея, и
да я целуне. Лицето, скрито, му се струва голямо и хладно. Устните й се
сблъскват с неговите, порест восък като на бонбони с пълнеж, но все пак
упойващ, не съвсем лишен от вкус. Като малък Заека обожаваше безвкусни
бонбони от типа на „Дотс“: докато седеше в киносалона той изяждаше по
три никелови кутийки с такива бонбони, играеше си с тях с език и зъби,
преди да си достави екстаза да ги сдъвче. Тя се притиска в него, вдигнала
се на пръсти заради високия му ръст, опира се във всеки сантиметър от
него. Странното място в нея, където няма нищо, е малко по-високо, където
има разни неща. Бедрата й се напрягат от усилието да стои на пръсти. Тя се
притиска, притиска: той е путка, в която тази едноока жена студено се
притиска. Чувства как съзнанието й угасва като свещ, увила е и двамата в
голямо, тромаво кълбо тъмнина.
Нещо драска по това кълбо. Ключ в ключалката. Чукане по вратата.
Хари и Пеги се разделят, тя прибира косата си назад около кривогледите си
очи, тежко изтичва до вратата и пуска момчетата. Лицата им са зачервени,
ядосани са.
— Мамо, шибаното нещо пак се развали — казва Били на майка си.
Нелсън поглежда към Хари. Момчето е на ръба на сълзите. Откакто Дженис
си тръгна, е станал мълчалив и чувствителен; крехка черупка, пълна със
сълзи.
— Не бях аз — провиква се дрезгаво, неправдата е заседнала като сито
в гърлото му. — Татко, той казва, че аз съм виновен.
— Ама че си бебе, не казах точно това.
— Така каза. Така каза, татко, а не е така.
— Казах само, че се завърташ твърде бързо. Всеки път се завърташе
твърде бързо. Обърна се върху едно камъче, сега предният фар е огънат
надолу и двигателят не ще да запали.
— Ако не беше толкова евтин, нямаше да се разваля непрекъснато.
— Не е евтин, почти най-хубавият е, който има, а и освен това ти дори
и такъв нямаш…
 — Не бих приел такъв дори да ми го даваше…
— Така, че кой си ти, че да ми говориш така.
— Хей, кротко, кротко — казва Хари — ще го дадем на поправка. Аз
ще платя.
— Недей да плащаш, татко. Никой не беше виновен. Просто той е
толкова разглезен.
— Ах ти, дребосък такъв! — казва Били и го удря, почти както преди
три седмици Хари бе ударил Дженис, силно, но търсейки място, което да
може да понесе удара. Хари ги разтървава, стисвайки ръката на Били, така
че хлапето млъква. Това хлапе ще бъде здраво един ден. Ръката му вече е
жилава.
Пеги тъкмо успява да фокусира нещата, вътрешностите й се наместват
след целувката.
— Били, тези неща ще продължават да се случват, ако упорстваш с
тези опасни игри. — На Хари казва: — Дявол да вземе Оли, задето му го
купи. Мисля, че го направи, за да ме вбеси. Знае, че мразя всякакви
машини.
Хари решава, че Били е този, с когото трябва да се говори.
— Хей, Били, да се върне ли Нелсън обратно вкъщи или все пак искаш
да остане да пренощува?
Сега и двете момчета надават вой Нелсън да остане за през нощта.
— Татко, не е нужно даже да идваш да ме взимаш. Ще се прибера с
колелото рано сутринта, вчера го оставих тук.
Така че Заека пуска ръката на Били, целува Нелсън някъде около ухото
и се опитва да открие здравото око на Пеги, за да погледне в него.
— Дообре. Ще тръгвам.
Тя казва:
— Трябва ли наистина? Остани. Не може ли да ти предложа вечеря?
Още едно питие? Още е рано.
— Оня тип ме чака — излъгва Заека и заобикаля мебелите й, за да
стигне до вратата.
Тялото й го преследва. Обърканите й очи блестят в орбитите си, които
сякаш са от хартия, а устните й са придобили онзи отпуснат вид, типичен
за целуваните устни; той устоява на лакомия импулс да си купи още една
кутийка „Дотс“.
— Хари — започва тя и се накланя към него, все едно се е препънала,
но не го докосва.
— Да?
— Аз обикновено съм си тук. Ако… нали знаеш.
 — Зная. Благодаря за джина. Гледката ти е страхотна. — След това
протяга ръка и потупва не точно задника й, а хълбока. Твърде широк,
твърде корав, но достатъчно жив под дланта му, кара го да се чуди, когато
вратата й се затваря, защо слиза надолу с асансьора и излиза навън.
Твърде е рано, за да се види с Бучанан. Тръгва пеша обратно по
улиците на Западен Брюър към „Уайзер“, през избледняващата лятна
светлина и звуците от далечни игри, от подрънкването на чинии в
кухненските мивки, от телевизори, от които долита приглушен говор,
механично примесен със смях и аплодисменти, от коли, шофирани от
тийнейджъри, които пилят гуми и форсират на ниски предавки. Деца и
възрастни мъже седят на стълбите на верандите си до оловносиви щайги с
бутилки мляко. Някои участъци от тротоара са от наредени тухли, тези
квартали, най-старите в Западен Брюър, близо до реката, са претъпкани,
тихи, бедни. Между дърветата, неподвижно стърчащи водни помпи,
водомери и пътни знаци, някои от тях истински билбордове в бяло на зелен
фон, насочват шофьорите към магистралите, чийто номер е изписан върху
федералния щит или знака на група обединени щати. От тези скрити
пресечки, тротоари и асфалтови улички на Западен Брюър, удобно
омачкани като стари дрехи, човек може да намери пътя към Филаделфия,
Балтимор, Вашингтон, столицата на страната Ню Йорк, центърът на
търговията и модата. Или пък в другата посока да открие Питсбърг и
Чикаго. Но под тези внушителни метални указатели за пространство и
движение се мотаят дебели мъже по долни ризи, възрастни дами
преминават от една клюка на друга, с провинциалната поклащаща се
походка на събирачки на яйца, кучета спят свити до изстиващия бордюр, а
деца с хокейни стикове и бухалки с омотани в скоч дръжки неуверено удрят
свистящи топки и кожени елипси, ваейки себе си в следващото поколение
атлети и астронавти. Очите на Заека смъдят в здрача, в този дим на
неговата същност, в тези безобидни замрели квартали. Толкова много
любов, твърде много любов, тя ни разлага, кара ни да се пръсваме като
пухчетата на глухарче. Той спира в една квартална бакалия, за да си купи
шоколад „ОʼХенри“, след това в „Бъргър Блис“ на улица „Уайзер“ —
ослепителен сред паркинга, като насред езеро, за един специален лунен
двоен чийзбургер с американското знаме, забито в хлебчето, и ванилов
шейк, който към дъното има вкус на химически отпадъци.
Вътре в „Бъргър Блис“ е толкова светло, че ноктите на ръцете му, с
техните големи синкави полумесеци, проблясват, а монетите, с които
плаща, изглеждат като метално иманярско съкровище. Отвъд езерото от
светлина се стеле враждебна тъмнина. Той излиза навън, покрай тъмна
банка, обслужваща само шофьори, и прекосява моста. Високи, стройни,
разклонени лампи върху гигантски стъбла като на цветя пращат надолу
лунна светлина, на която бързащите коли до една изглеждат лилави. На
моста няма други лица, освен неговото. От средата му Брюър прилича на
мрежа, към която са залепнали светещи капчици. Маунт Джъдж се е слял с
нощта. Светлото петно, което е хотел „Пинакъл“, виси като звезда.
Комари, размножили се край водата, леко докосват лицето на Заека;
напускането на Дженис го разяжда отвътре като язва в стомаха. Трябва да
намали бирата и кафето. Сам е, трябва да се грижи за себе си. Тъй като спи
сам, изпитва ужас от леглото, гледа късните телевизионни шоупрограми,
Карсън, Грифин, наперени типове, които нямат какво да продават, освен
собственото си безочие. Правят милиони от чиста наглост. Американската
мечта: когато за първи път чу фразата като дете, си представи Господ,
легнал да спи, а шарената като юрган на кръпки карта на Съединените
американски щати излиза от главата му като облак. Прегръдката на Пеги
натежава на крайниците му. Чувства костюма си лепкав. Заведението „При
Джимбо“ е точно вдясно от брюърския край на моста, на половин пресечка
по-надолу от „Плъм стрийт“. В заведението всички са чернокожи.
Чернокож за него е просто политическа дума, но тези хора наистина са
такива, лицата им, когато се обръщат при влизането му — едър, отпуснат
бял мъж в лепкав сив костюм — светят от чернота. Страхът плъпва нагоре-
надолу по кожата му, но музиката от големия, светещ в зелено и лилаво
джубокс, наречен „Мунмуд“, продължава да се лее, а потокът от смях и
развеселен шепот отново потича; влизането му е само кратко прекъсване.
Заека увисва като балон, който очаква стрела; след това някой го разклаща
за лакътя и Бучанан се озовава до него.
— Хей, човече, ти успя. — Негърът се е материализирал от дима.
Твърде късо подстриганите му мустаци тук изглеждат кокетни.
— Не мислеше ли, че ще дойда?
— Съмнявах се — казва Бучанан — дълбоко се съмнявах.
— Идеята беше твоя.
— Точно така, Хари, прав си. Аз не споря. Ликувам. Хайде да те
уредим. Трябва ти питие, нали?
— Не знам, стомахът ми нещо е станал много чувствителен.
— Трябват ти две питиета. Кажи ми каква е твоята отрова.
— Може би дайкири?
— Никога. Това е дамско питие за обяд със салати. Руф, стари
мошенико.
— Яз-за — Идва отговорът от бара.
 — Забъркай едно Жило за човека.
— Яз-за.
Руф има плешива глава като на каменните брадвички в брюърския
музей, само дето е излъскана по-добре. Той се покланя в синьо-зелената
светлина на бара и Бучанан повежда Заека до едно сепаре в задната част.
Заведението е по-обширно и с повече чупки, отколкото изглежда отвън.
Сепаретата се губят и спотайват: форми от тъмно дърво. Минават покрай
една стена — Руф и слабо осветения бар; зад и над него се полюшват и
проблясват не само обичайните евтини дрънкулки от „Пабст и Бъд“ и
„Милър“, но и две малки препарирани глави на сърни, които гледат
втренчено със светнали кафяви очи, които никога няма да мигнат. Газели,
възможно ли е да са били газели? На известно разстояние, близо до една от
стените, но оставяйки достатъчно пространство за ред сепарета отзад, има
малък роял, боядисан в сребристо с онези спрейове в метални кутийки. В
една зала, странично от главната, има маса за билярд; цветнокожи момчета,
само ръце и крака, се дебнат около идилично зеления плюш. Наличието на
каквато и да е игра успокоява Заека. Където се играе някаква игра,
съществува преграда срещу яростта.
— Ела да те запозная с едни хора — казва Бучанан.
Двете сенки в сепарето са мъж и жена. Мъжът има кръгли сребърни
очила и рехава козя брадичка, и е млад. Жената е стара и сбръчкана и пуши
жълта цигара, която изисква много всмукване и задържане, затваряне на
очите и въздишане. Кафявите й клепачи са сивкави и гримирани в синьо.
Пот блести под основата на шията й, върху костта, която би се спускала
между гърдите й, ако имаше гърди, въпреки че роклята й, с кървав цвят на
петльов гребен, е дълбоко изрязана, сякаш има. Преди да бъдат
представени, тя казва „Здрасти“ на Хари, но очите й са присвити, за да го
приковат бързо в изплъзващото се съновидение.
— Този човек — обявява Бучанан — е мой колега, той работи точно до
татко си във „Ве-ри-ти Прес“, експерт линотипер. Придава на сричките
странна дразнеща равномерност. Превземка или някакъв вид знак? — Но
не само това. Той е прославен спортист без конкуренти. Оргазмът на Брюър
по неговото време.
— Много красиво — казва другият тъмнокож. Кръглите очила се
накланят, проблясват. Сянката на лицето, към което са прикрепени,
изглежда призрачна в тъмнината. Гласът се издига съвсем реален и сух.
— Преди много години — казва Заека, като извинение за пълнотата си,
подпухналата си бледност, мъртвата си слава. Той сяда в сепарето, за да се
скрие.
 — Има подходящи ръце — заявява жената. Тя е в транс. Казва: —
Подай на старата Бейб една от тези ръце, бяло момче.
Настръхнал от напрежение, изпитващ желание да кихне заради
сладникавия дим, Заека вдига дясната си ръка от скута и я полага върху
хлъзгавата маса. Невинна плът. Разкривена лапа. Напомня му за онова шоу
по телевизията със синхронизиран говор и музика, с разярени шимпанзета,
сякаш току-що са пропуснали печелившата комбинация.
Жената го докосва. Допирът й е студен като на влечуго. Очите й се
отварят, мрачни. Над блестящата кост шията й е отрупана с камъни, като
шал от кристали, или може би истински диаманти; кадилаци, обувки от
кожа на алигатор, в крайна сметка те не могат да влагат парите си в
недвижимо имущество като белите; икономичните тойоти на Спрингър
нямат място тук. Мислите му препускат със скоростта на пулса. До едното
си око има залепена сребърна пайета. Подчертай грозното, докато стане
красиво. Миглите й са огромни фалшиви полумесеци. Това, че е положила
толкова грижи за себе си, го кара да предполага, че няма да го нарани.
Пулсът му се забавя. Докосването й се плъзга гладко като змия. „Я вижте
този палец — съветва тя. Погалва извивката на палеца му, тънката кожа,
покрита с венички, на възглавничката му, безцветната луна на нокътя. —
Този палец означава красота, доброта и интелект. Той е знак за удоволствия
у Стрелеца и Лъва.“ Нежно пощипва едното кокалче.
Негърът, не Бучанан (Бучанан си е пробил път до бара, за да провери
как върви коктейла „Жилото“), казва: „Не е като обичайните малки
отрязани чуканчета, с които ти се слагат тези дяволи, нали?“.
Бейб отговаря, без да излиза от транса си:
— Не, господине. Този палец тук е изключително приемлив. При
подходяща зодия той абсолютно ще функционира! Сега, тези тука
кокалчета, те не са толкова хубави, не долавям много музика в тези
кокалчета. — И тя натиска една жила върху тях, с пръсти, които са
изненадващо твърди и уверени. — Но този палец — тя отново започва да го
гали — е истински разбивач на сърца.
— Всички тези момчета са разбивачи на сърца, нали? Само защото не
знаят как да разклатят дебелите си задници не означава, че не успяват да си
вкарват оная работа, вкарват я съвсем изкусно, нали? Причината да са
толкова изкусни, е, че са толкова религиозни, нали? Онзи голям бял Бог им
казва: „Изчукай онова черно маце“, и те наистина се уреждат, защото Бог е
до тях и ги пляска по дебелите задници. Бял човек означава ебач, написано
отзад — напред, нали?
Заека се чуди дали младият негър наистина говори по този начин, чуди
се дали има истински начин. Той не помръдва, дори не дръпва ръката си от
инспекцията на жената и от студеното й като зъби докосване. Попаднал е
сред пантери.
Бучанан, този стар мошеник, се втурва обратно и слага пред Заека
висока бледа чаша с отрова, набутва се в сепарето така, че Заека е принуден
също да се сбута към другия мъж. Очите на Бучанан оглеждат лицата им и
се досеща, че атмосферата е натежала. Безгрижно казва:
— Жената на този мъж, знаете ли какво? Тази жена никога не съм имал
удоволствието да се запозная с нея, без да броя онези пикници на „Верити“,
на които Фарнсуърт, нали всички познавате Фарнсуърт?
— Като баща си — казва младият мъж и добавя — нали?
— … така безпаметно ме отрязва с онази наливна бира, че не мога да
си спомня никого нито по физиономия, нито по име, докъде бях стигнал?
Да, та тази жена, тя просто се вдигнала и го напуснала миналата седмица,
напуснала го окончателно, за да препуска насам-натам с някакъв друг
господин, някакъв и-тали-анец, нали така каза, Хари?
— Грък.
Бейб цъква с език.
— Съкровище, какво толкова има той, което ти нямаш? Явно е имал
палец, дълъг колкото езика на този хлебоустник. — Тя побутва събеседника
си, който изважда от устните общата цигара, която е станала толкова къса,
че сигурно пари, и изплезва език. Белотата му стряска Заека; уста, пълна
със светла плът. Въпреки че е дебел и блед, не изглежда да е много дълъг.
Този мъж, забелязва Заека, всъщност е момче. Козята брадичка е
единственото, което може да си пусне. Хари не го харесва. Харесва Бейб,
така му се струва, въпреки че е изсъхнала и вкоравена като изсушена
стафида на дъното на кутията. Тук вътре, те всички са на дъното на
кутията. Тази напитка и ръката му са най-бялото нещо в помещението. Без
да броим езика на другия. Той отпива. Твърде сладко, коварно.
Главоболието веднага плъзва нагоре.
Бучанан настоява:
— На мене не ми се струва редно голям здрав мъж да живее сам и да
няма кой да го утеши.
Козята брадичка се поклаща:
— Изобщо не ме притеснява. Дава на човека време да си помисли,
нали? Отървава се от мисълта за путка, нали? Вероятно си има някакво
хоби, нали се сещаш, като дърводелство или нещо такова. — Той обяснява
на Бейб. — Знаеш ли, много от тия кълвачи си имат по нещо умно, което да
правят в мазетата си, като например да колекционират марки, нали? И по
този начин го поддържат голям. Умнотията, нали? — Той потупва черепа
си, чиито ръбове са покрити с няколко сантиметра гъста черна вълна.
Материята напомня на Заека за бродериите на майка му, само че ако беше
използвала тънка метална нишка. Синкавите й изкривени ръце сега са
безпомощни. Дори тук семейната мъка го смущава, ровейки из болезнените
кухини.
— Навремето колекционирах бейзболни картички — казва той.
Надява се да предизвика достатъчно грубост от тяхна страна, че да
може да си тръгне. Спомня си миризмата на дъвка, която излъчваха
картичките, повърхността им, копринена от захарния прах. Отпива от
жилото.
Бейб вижда, че прави гримаса.
— Не е нужно да пиеш тази пикня. — Тя отново побутва съседа си. —
Хайде да дръпнем още една.
— Жено, ти явно мислиш, че съм направен от слама.
— Знам, че си доста вълшебен, това едно. Хайде, престани да се
стягаш, младежът тук се нуждае от повдигане на настроението, а и аз далеч
не съм достатъчно друсана, че да си изпълня номера.
— Последно дръпване — казва той и й подава малкия мокър фас.
Тя го смачква в пепелника с рекламен надпис на бира „Сънфлауър“.
— Този фас по този начин загива. — И вдига тънката си ръка с дланта
надолу, за да бъде ударена.
Бучанан се подхилва:
— Мамче скъпа, давай по-леко — казва той на Бейб.
Другият негър пали нова цигара; хартията е усукана в края и пламва,
после утихва. Той й я подава, казвайки: — Прахосничеството е грях, нали?
— Трай сега. Този сладур има нужда да се поотпусне, мразя да гледам
тъжни хора, винаги съм мразела. Те не са като нас, нямат такава душа, че да
побират тъга. По това приличат на малки бебета, прехвърлят я на някой
друг. — Тя предлага цигарата на Заека, с влажния край обърнат към него.
Той казва:
— Не, благодаря, отказах пушенето преди десет години.
Бучанан се подхилва и заостря мустака си с палец и показалец.
Момчето казва:
— Те ще живеят вечно, нали?
Бейб казва:
— Това не е от онези никотинови лайна. Тази трева е самата благост.
Докато Бейб го убеждава, Бучанан и момчето, седнали по диагонал,
обсъждат неговото безсмъртие.
 — Навремето вкъщи баща ми казваше: „Никога няма да видиш мъртъв
бял човек, както и мъртво муле“.
— Бог е на тяхна страна, нали? Бог е бял, нали? Не иска нови бели
войничета там горе, че да дели с тях сцената, много си му е добре точно
както си е, той и всички онези черни ангели на памука.
— Устата ти ще ти навлече беля, момче. Тоя човек владее положението
тук.
— Чий черен задник пласираш, нейния или твоя?
— Просто си дръж езика зад зъбите.
Бейб казва:
— Дърпаш колкото пуска, и го задържаш в себе си, колкото можеш да
издържиш. Трябва да се смеси с теб самия.
Заека се опитва да изпълни инструкциите, но всяко дръпване се
проваля от кашлица. Освен това се страхува от пристрастяване, да не му
забият внезапно някоя игла, да не започне да халюцинира от нещо, сложено
в жилото му. ПОРЪЧАНА АУТОПСИЯ ПРИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ В
ЗАВЕДЕНИЕТО „ПРИ ДЖИМБО“. Съдебният лекар отбелязва нетипичен
цвят на кожата.
Гледайки го как кашля, момчето казва:
— Наистина е красив. Не знаех, че все още ги доставят с всичките тези
ръбове. Съвсем пресен, от кутията с бисквити, нали?
Това ядосва Заека дотолкова, че да задържи поетия дим. Той изгаря
гърлото му и дразни стомаха му. Издишва го със същото облекчение като
при повръщане и чака нещо да се случи. Нищо. Отпива от жилото, но сега
напитката има вкус на химикал, като онзи млечен шейк. Чуди се как би
могъл да се измъкне. Дали предложението на Пеги все още е в сила? Би
било добре дошло просто да усети задушната целувка на лятната нощ
върху улиците на Брюър. Нищо не е по-ужасно от това да гледаш как
другите се забавляват.
Бейб пита Бучанан:
— Какво имаш предвид, Буч? — Сега тя работи върху фаса и димът
обгръща очите й.
Дебелият мъж вдига рамене, с което разклаща Заека.
— Нямам големи планове — промърморва Бучанан — ще видим какво
ще стане. Жено, както си тръгнала, няма да можеш да различиш черните
клавиши от белите.
Тя пуска струйка дим в лицето му.
— Кой кого притежава?
Момчето се намесва.
 — Господинът не схваща, че е кенеф, нали?
Бучанан, спокойствието му е нарушено, отбелязва:
— Пак тази уста.
Заека пита високо:
— За какво друго да говорим? — и завърта пръсти към Бейб, за да му
подаде фаса.
Вдишването все още го изгаря, но някакъв механизъм зацепва. Чувства
ръста си, извисен над останалите, като нещо добро, величествено.
Бучанан подпитва другите двама:
— Джил вкъщи ли си е тази вечер?
Бейб казва:
— Оставих я там.
Момчето пита:
— Хероинче, нали?
— Ти стой настрана, чуваш ли, тя е чиста. Никакво хероинче, просто е
объркана от борбата срещу звездите си.
— Чиста — казва момчето — какво значи чиста? Бялото е чисто, нали?
Путката е чиста, нали? Лайната са чисти, нали? Няма нищо, което да не е
чисто, и законът да не размахва пръст срещу него, нали?
— Не — казва Бейб. — Омразата не е чиста. Момче като теб, с омраза
в сърцето, трябва да се измие.
— Да се измие бяха казали на Иисус, нали?
— Коя е Джил? — пита Заека.
— Пилат беше казал, че може да се измие, нали? Недей да ми говориш
за чистота, Бейб, това е само един капан за негри, в който твърде дълго ни
държаха.
Бучанан продължава деликатно да разпитва Бейб.
— Ще идва ли тук?
Другият го прекъсва.
— Ще дойде, не може да си държи путката далече оттук; ако сложиш
катинари на вратите, ще се процеди през отвора на пощенската кутия.
Бейб се обръща към него леко изненадана:
— Ти обичаш малката Джил.
— Човек може да обича и това, което не харесва, нали?
Бейб провесва глава.
— Това бедно дете — казва тя на масата — ще се нарани само, а и
всеки друг, който се намира наоколо.
Бучанан проговаря бавно, опипвайки почвата:
— Помислих си, човекът може да иска да се запознае с Джил.
 Момчето се изправя. Електрическата светлина, отразена от бара и от
уличното осветление, се завърта в рамките на очилата му.
— Ще ги сватосваш — казва той. — Ще се набъркваш в чукане между
бели. Ти си по-голям дявол от тези дяволи, нали? Та ти си бил по-голям
негър от Моузес на хълма.
Явно бе един неизменен дразнител, който другите търпяха. Бучанан
продължава да разпитва Бейб през масата.
— Просто си мислех — вдига рамене — с един куршум, два заека.
Една сълза се отронва от сбръчканото й лице и пада върху масата.
Косата й е вързана стегнато назад като на ученичка, с червена панделка,
падаща по гърба. Сигурно боли, с тази къдрава коса.
— Ще се остави да падне до самото дъно, то й е в звездите, не можеш
да избягаш от звездите си.
— Кого баламосваш с тия вуду — глупости? — пита момчето. —
Белият тук е пълен с толкова много наука, че даже не му трябва да играе на
тото, нали?
Заека пита:
— Джил бяла ли е?
Момчето се тросва на другите двама:
— Стига сте опявали, ще дойде, Иисусе, няма къде другаде да иде,
нали? Ние сме кръвта, с която мие греховете си, нали? Чистота. Мамка му,
това ме убива. Няма мръсотия, която тая путка да не може да преглътне. С
усмивка на лице, нали? Защото е чиста. — Зад гнева му сякаш има не само
история, но и религия.
Заека разбира поне, че другите двама са се съюзили да го уреждат с
този буреносен облак, с тази Джил, която ще бъде бледа като жилото, и
отровна.
Той обявява:
— Мисля да си тръгвам.
Бучанан бързо стисва лакътя му.
— Защо бе, Заек, братче? Не си постигнал целта си, приятелю.
— Единствената ми цел беше да съм учтив. Тя ще се процеди през
отвора на пощенската кутия.
Преследван от този образ и от дима в тялото си, той чувства, че може
да се изправи от сепарето, да се изниже покрай раменете на Бучанан като
шал и да излезе през вратата. Нищо не може да го задържи. Нито мама,
нито Дженис. И от полицейска шайка, тръгнала по дирите му, можеше да се
измъкне, ласкаеше го навремето Тотеро.
— Ще си тръгнеш без нищо да си разбрал — предупреждава го
Бучанан.
— Не си чул Бейб да свири — казва другият мъж.
Той спира насред самото изправяне.
— Бейб свири?
Тя е развълнувана, втренчва се в слабите си, неукрасени с пръстени
ръце, върти ги, мънка.
— Остави го да си ходи. Остави го да бяга. Не искам да ме слуша.
Момчето я дразни:
— Хайде, Бейб, що за черни номера се опитваш да въртиш? Той иска
да чуе как правиш твоето. Черното, нали? Направи изнервящия номер с
гледането на ръка, а сега можеш да направиш номера с банджото, а може би
после ще направиш и номера „Секси-мамче“, но в момента не изглежда
особено вероятно, нали?
— По-леко, негре — казва тя, с все още сведено лице. — Някой ден ще
натиснеш твърде силно.
Заека я пита смутено:
— На пиано ли свириш?
— Усещам лоши вибрации в него — признава Бейб на двамата
чернокожи. — Тези негови кокалчета не са особено хубави. Има тъмни
сенки там.
Бучанан изненадва Хари, като се пресяга и покрива тънките й голи
ръце с една от своите широки, големи ръце на работник на преса. На един
от пръстите си носи пръстен с млечносин нефрит, на друг — някакъв
очукан, ярък, меден пръстен. Другата му ръка тежко обгръща раменете на
Хари.
— Представи си, че си на негово място — казва той на Бейб. — Как би
се почувствала от това?
— Зле — отвръща тя — толкова зле, колкото и без това се чувствам.
— Посвири ми, Бейб — казва Заека, изпълнен с любов заради тревата,
и тя вдига очи към неговите, и позволява на устните си да се разтеглят над
дълги жълти зъби и венци с цвета на стъбло от ревен.
— Мъже — весело провлачва Бейб. — Определено умеят да
убеждават.
Тя се измъква от сепарето, накуцвайки в петльово червената си рокля,
и прекосява, сред импровизирани аплодисменти, пространството до
пианото, боядисано сякаш от деца на сребристи спирали. Прави знак към
бара, така че Руф да включи синия прожектор, и се покланя вдървено само
веднъж, неохотно дарявайки тъмнината около себе си с усмивка, и, след
една-две рулади, колкото да стопи нервното напрежение, започва да свири.
 Какво свири Бейб? Всички хубави стари парчета. Всички известни
мелодии. „Нагоре по ленивата река“, „Ти си върхът“, „Страхотен си“,
„Лятно време“, знаете ги. Има стотици, хиляди такива. Мъже от щата
Индиана са ги писали в Манхатън. Преливат една в друга без ръбове, леят
се под черни мостове от акорди, удряни по шест, седем пъти, сякаш Бейб
помага на пианото да си припомни дума, която то не иска да изрече. Или
наказва тишината. Или казва: „Тук съм, открий ме, открий ме“. Ръцете й,
само кафяви кости, са увиснали върху клавишите, кротнали са се като
ръкавици върху маса; тя вдига втренчен поглед през синия прах, за да се
концентрира, оставя ръцете си да се влеят в друга мелодия: „Моя смешна
Валентинка“, „Дим в очите“, „Не мога да започна“, тананика, докато свири,
думи, родени в някаква далечна мъгла отпреди десетилетия, когато
американците са следвали американската мечта, надсмивали са й се,
гладували са заради нея, но са я изживявали, тананикали са я, повсеместен
национален химн. Всезнайковци и селяндури, контрабандиста и пропили се
работници, новобогаташи, разбити сърца, небостъргачи в небето, бараки
край железопътните линии, успехи и падения, богати и бедни, тролеи и
най-пресните новини по радиото. Заека се бе появил точно в края на този
период, когато светът бе започнал да се сбръчква като гниеща ябълка, и
Америка вече не беше най-мъдрият град от селяци на едно морско
пътешествие от Европа, а Бродуей бе забравил мелодията; но ето че всичко
си беше тук, в музиката, която Бейб свиреше, ситните стъпала, по които се
катереше, и по които слизаше, ритмично потропвайки с крака, искряща, в
черно, и всъщност няма друга музика, въпреки че Бейб вмъква някои песни
на Бийтълс: „Вчера“ и „Хей, Джуд“, изпълнява ги дрънкащо, в нейния си
стил, като ледени кубчета, подрънкващи в чаша. Докато свири, Бейб се
полюшва и се накланя назад; когато ръцете й се опъват, ритъмът се връща
към корените на джаза. Заека вижда циркови шатри и фойерверки,
фермерски фургони и плитка песъчлива река, която тече толкова бавно, че
единственото движение е това на рибите, които спят под златистата ципа.
Момчето се навежда и прошепва на Заека:
— Искаш женска, нали? Можеш да я имаш. За петдесет я получаваш за
цяла нощ, по всякакъв начин, който ти хрумне. Тя знае много.
Потънал в музиката й, Заека не схваща. Той поклаща глава и казва:
— Тя е твърде добра.
— Хубаво, човече, но и тя трябва да живее, нали? Тук не й плащат
нищо.
Бейб се е превърнала в железопътна линия, главата й, прилична на
сушена слива, подскача, шалът й от камъни проблясва в синьо, музиката се
лее през странни места — тунели от дисонанс и открити пространства от
същата тенекиена пронизителна нотка, която излива кръвта си в небето,
цялата тъжна сила и щастие, протъркано до дупки като подметки на стари
обувки. От тъмните сепарета наоколо нестройно подвикват гласове: „Давай,
Бейб“ и „Точно така, точно така“. Паякообразните момчета от съседната
стая са замръзнали около зеления плюш. Тя започва да пее в микрофона,
който е сложен там, не по-голям от близалка, да пее с глас, който въобще не
е женски, нито мъжки, просто човешки; думите от еклесиасти. Време да се
родиш, време да умреш. Време да събираш камъни, време да хвърляш
камъни. Да. Последното слово на Бог. Всъщност няма друго слово. Пеенето
й се разгръща, става огромно, плаши Заека с огромната си черна паст от
истина и същевременно го изпълва с радост, че е тук; той прелива от
радост, че е тук с тези други черни, иска му се гръмогласно да оповести
любовта си през тъмнината от издаваните от Бейб звуци, тук, до мрачния
брат с брадичката и очилата. Прелива от това желание, но не се издава.
Защото Бейб спира. Сякаш внезапно уморена или обидена, Бейб прекъсва
песента, вдига рамене и спира.
Ето как свири Бейб.
Тя се връща при масата приведена, трепереща, нервна, стара.
— Беше прекрасно, Бейб — казва й Заека.
— Така беше — казва друг глас. Дребно бяло момиче в обикновена
бяла рокля, мръсна като дим, стои строго изправено.
— Хей, Джил — казва Бучанан.
— Здрасти Буч. Скийтър, здрасти.
Значи Скийтър е името му. Той се мръщи и гледа цигарата, от която не
е останало нищо, дори съвсем малка угарка, която да бъде наречена фас.
— Джил, любима — казва Бучанан, като се изправя, докато бедрата му
опират в ръба на масата — позволи ми да те запозная. Хари, Заека,
Енгстръм, той работи в същата печатница като мен, заедно с татко си.
— Има си татко? — пита Джил, като продължава да гледа Скийтър,
който отказва да я погледне.
— Джили, ти ела да седнеш на моето място — казва Бучанан — аз ще
ида да взема един стол от Руф.
— Спокойно, мила — казва Скийтър — аз потеглям.
Никой не се опитва да спори с него. Вероятно всички са толкова
доволни, колкото и Заека, че си тръгва.
Бучанан се усмихва, потрива ръце. Очите му поддържат контакт с
всички, въпреки че Бейб, като че ли дреме. Той казва на Джил:
— Какво ще кажеш за нещо за пиене? Севънъп? Руф може даже
лимонада да ти направи.
— Нищо — казва Джил. Обноски като на чаено гости. Ръце в скута.
Слаби ръце. Лунички. Заека надушва в нея мириса на класа. Тя го
възбужда.
— Може пък да иска истинско питие. — Сега, когато тук има бяла
жена, той се чувства по-отговорен. Негрите, не че са виновни, но не са
имали неговите предимства. Кораби с роби, колиби, разпродажба по
течението на реката, Ку-клукс-клан; Джеймс Ърл Грей: канал 44
непрекъснато пуска документални филми за всичките тия неща.
— Непълнолетна съм — отговаря му учтиво Джил.
Заека казва:
— На кого му пука?
Тя отговаря:
— На полицията.
— В горния квартал може и да не им пука чак толкова — обяснява
Бучанан — ако момичето се прави на пълнолетно, но тук долу са леко
капризни.
— Полицията е капризна — сънено продумва Бейб. — Полицаите са
нашите капризни приятели. Полицейските копелета капризничат.
— Недей, Бейб — моли я Джил — не се преструвай.
— Я остави старата си черна майка да си направи кефа — казва
Бейб. — Не се ли грижа добре за теб в повечето случаи?
— Откъде биха разбрали полицаите, ако това хлапе пийне нещо? —
пита Заека; ще му се да се изкара възмутен.
Бучанан издава пискливото си кратко хриптене.
— Приятелю Хари, нужно е само да си обърнат главите.
— Тук има полицаи?
— Приятелю — и по начина, по който се притиска по-плътно, Хари
усеща, че си е намерил още един баща — ако не бяха полицейските
шпиони, жалкото заведение не би могло да продава и по две бири на вечер.
Полицейските шпиони са абсолютният гръбнак на живота на местната
низша класа. Пуснали са толкова много подставени лица, че за това не
смеят да стрелят при безредиците, от страх да не убият някого от своите.
— Като в Йорк.
Джил пита Заека:
— Хей, в Брюър ли живееш? — Вижда, че не й се нрави това, че има
бял тук вътре, и се усмихва, без да отговори. Майната ти, малката.
Бучанан отговаря вместо него:
— Мадам, дали живее в Брюър? Ако живееше в Брюър повече,
отколкото сега, щеше да бъде ходеща реклама. Щеше да бъде совата от
рекламата на „Аул Претцелс“. Мисля, че този приятел никога не е ходил
отвъд Двайсета улица, така ли е, Хари?
— Няколко пъти. Всъщност карах казармата в Тексас.
— Стигна ли до битка? — пита Джил. Тук нещо драска, но може би тя
е като коте, може би това е начинът й да осъществява контакт.
— Бях се стегнал да ходя в Корея — казва той, — но така и не ме
пратиха.
Въпреки че тогава беше благодарен, от тогава насам това непрекъснато
го яде, бе се превърнало в срама на живота му. Никога не е бил склонен да
се бие, но сега в него има достатъчно смърт, така че в известен смисъл
изпитва желание да убива.
— Ето Скийтър — тъкмо казва Бучанан — току-що се е върнал от
Виетнам.
— Затова е толкова груб — предполага Бейб.
— Не бих могъл да преценя дали беше груб или не — признава Заека.
— Това е хубаво — казва Бучанан.
— Груб беше — казва Бейб.
Лимонадата на Джил пристига. Момичешкото в нея е достатъчно
силно, че да добие доволен вид, когато я слагат пред нея: сладкиши за
чаеното гости. Лицето й светва. На ръба на чашата е закачен изрязан като
полумесец лимон; тя го сваля и го засмуква, прави кисела физиономия.
Детската закръгленост е била изцедена от нея преди костите на жената да
успеят да се развият и втвърдят. Тя е руса от онзи червеникав тип, косата й
пада без блясък, без огън, почти с цвета на плът, или по-скоро с цвета на
някои меки дървета, тис или кедър. Хари изпитва плахо закрилническо
чувство. С напрегнатите си дребни кости тя му напомня за Нелсън. Той я
пита:
— С какво се занимаваш, Джил?
— С нищо особено — отговаря тя. — Мотая се.
Тъпо бе от негова страна да пита, нахално. Черните се приближават
около него като сенки.
— Джил е нещастна душа — решава да поясни Бейб, размърдвайки се
от вцепенението си. — Тя е тръгнала по лоши пътища — и потупва ръката
на Заека, сякаш да каже: „Да не вземеш и ти да тръгнеш по такива пътища“.
— Малката Джил — пояснява Бучанан — е избягала от дома си на
север в Кънектикът.
Заека я пита:
— Защо си го направила?
 — Защо не? Да живее свободата.
— Може ли да попитам на колко години си?
— Може да попиташ.
— Ето, питам.
Бейб все още не е пуснала ръката на Заека; с нокътя на показалеца си
тя си играе с космите от външната страна на юмрука му. Зъбите му
изтръпват от този жест.
— Не е толкова голяма, че да не можеш да й бъдеш татко — казва
Бейб.
Той усеща накъде вървят нещата. Ето, представят му този проблем.
Той е долнопробният консултант. И момичето, колкото и да не проявява
желание, се поддава на разпита. Тя го пита, като само частично отклонява
отговора:
— А ти на колко години си?
— На тридесет и шест.
— Раздели го на две.
— На осемнадесет, а? От колко време бягаш? От родителите си?
— Баща й е умрял — тихо вметва Бучанан.
— Достатъчно дълго, благодаря. — Лицето й пребледнява, луничките
й рязко изпъкват: пръски кръв, изсъхнали до кафяво. Сухите й малки устни
се свиват; брадичката й се вирва в негова посока. Придава си важност. Той
е от „Пен Вилас“, а тя от „Пен Парк“. Всички бели идват от богаташките
хлапета.
— Достатъчно дълго, че да направя някои налудничави работи.
— Луда ли си?
— Излекувах се.
Бучанан я прекъсва:
— Бейб й помогна.
— Бейб е прекрасен човек — казва Джил. — Яко бях загазила, когато
Бейб ме прибра.
— Джили е моето сладурче — казва Бейб така внезапно, както
прескачаше от мелодия на мелодия, докато свиреше. — Джили е моето
обично дете, а аз съм нейната обична мама — и издърпва кафявите си ръце
от Хари, за да обгърне талията на момичето и да я притисне към червената
си като петльов гребен рокля; и двете са жени, въпреки че едната е
изсушена стафида, а другата — млечка. Джил издава устни напред от
удоволствие. Устата й е прекрасна, когато се движи, мисли си Заека,
долната устна е неравна и суха като напукана от студ, въпреки че не е зима,
а най-влажната гореща част на лятото.
 Бучанан обяснява:
— Положението е, че това момиче си няма място, където да отиде.
Преди няколко седмици влиза тук, без, предполагам, да знае, че мястото е
най-вече за наши хора. Ако хубаво момиченце като нея се забърка с някои
от братлетата, ще я разкъсат на парчета — тук той не успява да сдържи
подхилването си — така че Бейб веднага я пое под крилото си.
Единственият проблем е, че — дебелият мъж се приближава по-близо, като
още повече ограничава пространството в сепарето — бърлогата на Бейб не
е кой знае колко голяма, и освен това…
Детето избухва:
— И освен това, не съм желана.
Очите и се разширяват: Заека не е забелязал цвета им до този момент,
дотогава са били в сянка, бавноподвижни, сякаш розовите им клепачи са
изранени, или сякаш в стремежа си да отхвърли правилата и да изобрети
собствен начин да преминава през света, тя е изгубила всякаква представа
какво би следвало да търси. Очите й са зелени. Изсъхналото, уморено
зелено, и въпреки това един от любимите му цветове на августовска трева.
— Джили, любима — казва Бейб, прегръщайки я — ти си най-
желаното малко бяло бебе, което може да съществува.
Бучанан говори само на Заека, все по-тихо и по-тихо.
— Нали знаеш, тези неща дето се случват там в Йорк, могат и тук да се
случат, и тогава как бихме могли да опазим — почти незабележимия жест
на ръката му към момичето остава изречението грациозно недовършено;
това напомня на Хари за жестовете на Ставрос. Бучанан завършва
подхилвайки се: — Ще бъдем твърде заети да пазим собствените си кожи
от дупки. В зависимост от това къде ще те сгащят, да си черен си е губещо
билетче, както и да го погледнеш.
Джил се тросва:
— Ще се оправя. Престанете и двамата. Престанете да се опитвате да
ме продадете на този нещастник. Не го искам. И той не ме иска. Никой не
ме иска. Но всичко е наред. И аз не искам никого.
— Всеки иска някого — казва Бейб. — Нямам нищо против да се
мотаеш у нас, просто някои други господа имат нещо против.
Заека казва:
— Бучанан има против — и това прозрение ги смайва; двамата черни
избухват в смях, първоначално пронизителен, а после звънлив, и на масата,
между ръцете му, се появява още едно жило, бледо като лимонада.
— Скъпа, става въпрос за набиването на очи — добавя след това
Бейб — караш ни ужасно да се набиваме на очи.
 Настъпва тишина, като онази, която настъпва, когато група възрастни
чакат дете да прояви учтивост. Намусена, Джил пита Заека:
— А ти с какво се занимаваш?
— Работя в печатница — отговаря й Заека. — Гледам телевизия.
Гледам си детето.
— Хари тук — пояснява Бучанан — получил неприятен шок оня ден.
Жена му съвсем безпричинно се вдигнала и го зарязала.
— Съвсем без причина? — пита Джил. Устата й се издава напред,
раздразнена и агресивна, но все пак има искрица интерес, която угасва,
преди да си поеме дъх след въпроса.
Заека се замисля:
— Май я отегчавах. Освен това, имахме политически различия.
— За какво?
— За войната във Виетнам. Аз съм изцяло „за“.
Джил рязко поема въздух. Бейб казва:
— Знаех си, че тези кокалчета не са на хубаво.
Бучанан се опитва да изглади нещата.
— Всички в печатницата са „за“. Смятаме, че ако не ги притиснем там,
онези типове в черни пижами ще плъзнат по улиците тук.
Джил казва сериозно на Заека:
— Трябва да поговориш със Скийтър за войната. Казва, че било
фантастично преживяване. Страшно му харесало.
— Не бих могъл да знам. Не казвам, че е приятно да се биеш или да те
пленят. Просто не ми харесват децата, дето критикуват. Хората казват, че е
пълна бъркотия, и затова трябва да се измитаме. Ако човек се измъква от
всяка бъркотия, никога с нищо няма да се захване.
— Амин! — казва Бейб — Животът като цяло е лайнян.
Заека продължава, усещайки как побеснява.
— Предполагам, че не вярвам особено в студентите или във Виетконг.
Не смятам, че разполагат с някакви отговори. Мисля, че са малцинство,
опитващо се да събори всичко, което функционира поне наполовина.
Наполовина не значи „както трябва“, но поне е по-добре от нищо.
Бучанан продължава паникьосано да замазва. Върху горната му устна,
под тънкия мустак, са избили капки пот.
— Съгласен съм на деветдесет и девет процента, просветен личен
интерес, ето тази фраза ми харесва. Според мен, просветеният личен
интерес е най-добрата сделка, която бихме могли да постигнем там долу.
Не се хващам на празни надежди, който и да ги продава. Онези младоци,
като Скийтър, те казват всичката власт за народа, ама като се огледаш за
народа се оказва, че единствените хора наоколо са те самите.
— Заради мъжкари като теб — казва Джил.
Бучанан премигва. Гласът му става по-плътен, обиден.
— Не съм никакъв мъжкар, момиче. Такива приказки на никого не
помагат. Такива приказки просто показват колко си млада. Аз какво съм —
един човек, който се опитва да стигне от точка „А“ до точка „Б“, от люлката
до гроба, като гледа да нарани, колкото се може по-малко хора. Точно като
Хари тук, ако го попиташ. Точно като покойния ти татко, мир на праха му.
Бейб казва, прегръщайки упорито отпуснатото момиче:
— А на мен ми харесва куража на Джил, тя се страхува по-малко за
това какво ще прави с живота си, отколкото твоята дебела, стара, вмирисана
особа, дето си седнал тук и се облизваш, сякаш си стар фас от пура. — Но
докато говори, тя се е втренчила в очите на Бучанан, сякаш й се ще да се
съгласи. Майки и бащи никнат навсякъде.
Бучанан обяснява на Джил с приятен равен тон:
— Така че това е проблемът. Младият Хари тук живее в една хубава
голяма къща в най-хубавата част на Западен Брюър, сам-самичък, и така и
не си намира женска.
Хари протестира:
— Не съм чак толкова самотен. Имам дете при себе си.
— На мъжа му трябва женска — продължава Бучанан.
— Свири, Бейб — някакъв тъмен глас се провиква от едно тъмно
сепаре. Руф кима с глава и включва синия прожектор. Бучанан въздиша и
предлага на Джил остатъка от цигарата на Скийтър. Джил поклаща глава и
излиза от сепарето, за да може Бейб да се измъкне. Заека решава, че
момичето си тръгва, и открива, че е доволен, когато тя отново сяда срещу
него. Той отпива от жилото си, а тя дъвче леда от лимонадата си, докато
Бейб отново свири. Този път момчетата в билярдната продължават тихичко
с играта си. Потракването и алкохолът, и музикалната смесица разширяват
пространството в него, правят го достатъчно голямо, за да побере синята
светлина и черните лица, и „Сладката Роуз“, и застоялия дим, с дъх, по-
сладък от люцерна, и привидението срещу него, чиито китки и ръце са
почти прозрачни, сякаш принадлежат на друг вид създание; тя още не е
пораснала. Женствеността й е прикрепена към нея, плава около нея като
малък цепелин, който той едва успява да зърне. И вътрешното му
пространство се разширява, така че включва не само салона на Джимбо, а и
целия свят, с неговите бушуващи войни и пъстри раси, континентите му, с
формата на петна по тавана, със своите нишки на гравитационно
привличане, които го свързват с всяка звезда, сиянието му в космоса, като
че ли е син мрамор със спирали от облаци; всичко е топло, влажно,
предстои да се роди, освен него и неговия дом, който си остава едно
странно сухо място, сухо и студено и празно се върти около оста си в
бездната на „Пен Вилас“ като загубена космическа капсула. Не иска да се
връща там, но трябва. Трябва.
— Трябва да вървя — казва той, надигайки се.
— Хей, хей — протестира Бучанан. — Нощта даже не е започнала
още.
— Трябва да съм си вкъщи, в случай че се окаже, че хлапето ми не
може да понася детето, при което ще остане да нощува. Обещах утре да ида
на гости на родителите си, ако не задържат майка ми в болницата за още
прегледи.
— Бейб ще се натъжи, че така се измъкваш. Пада си по теб.
— Може би онзи, другият тип, по който си пада, ще се върне. Струва
ми се, че Бейб лесно си пада по хората.
— Я недей да ставаш гаден.
— Не, Иисусе, страшно ми хареса. Кажи й. Свири като магьосница.
Това беше невероятна промяна на ритъма за мен. — Той се опитва да стане,
но успява само да приклекне от ръба на масата. Сепарето се накланя и той
леко се олюлява, сякаш вече се е озовал в бавно въртящата се студена къща,
към която се е запътил. Джил се изправя заедно с него, послушна като
огледално отражение.
— Някой път — продължава Бучанан под тях — може би ще опознаеш
Бейб по-добре. Тя е здраво яйце.
— Не се и съмнявам. — Той казва на Джил: — Седни.
— Няма ли да ме вземеш със себе си? Те така искат.
— Божичко. Нямах такова намерение.
Тя сяда.
— Приятелю, Хари, ти нарани чувствата на момиченцето. Явно
второто ти име е Гадняр.
Джил казва:
— Що се отнася до нещастници като него, нямам чувства. И без това
реших, че е обратен.
— Възможно е — казва Бучанан. — Това би обяснило положението с
жената.
— Хайде, пуснете ме да изляза от сепарето. Иска ми се да я взема…
— Ми тогава давай, приятелче, аз черпя.
Бейб свири „Отново и отново“. Казвам си, че съм.
Хари губи решителност. Ръбът на масата се врязва в бедрото му.
 — Добре, хлапе. Идвай с мен.
— И през ум не ми минава.
— Ще ти бъде скучно — откровеността го задължава да добави: —
Изиграли са те.
— Джили, сега, бъди възпитана с господина. — Бучанан пъргаво се
измъква от сепарето, да не би комбинацията да се разпадне, оставя Хари да
се плъзне навън и се накланя поверително към него. Старчок. Неприятният
му дъх се надига изпод напомадените мустачки. — Проблемът е —
обяснява той, последното му обяснение за тази вечер, — че отстрани не
изглежда кой знае колко добре това дето тя е тук, непълнолетна и така
нататък. Ченгетата, не че са абсолютно неприятелски настроени, но ни
държат доста изкъсо при това положение с общественото мнение. Така че
не е особено здравословно за никого. Тя е едно нещастно дете, което се
нуждае от татко, това е простата истина.
Заека я пита:
— От какво е умрял?
Джил казва:
— Сърце. Строполил се мъртъв във фоайето на едно кино в Ню Йорк.
Той и майка ми отишли да гледат „Коса“.
— Окей. Давай да движим. — На Бучанан Заека казва: — Колко за
пиенето? Уха, точно започва да ме хваща.
— За наша сметка — идва отговорът, придружен с жест на дланта с
цвят на сребърно лустро. — За сметка на черната общност. — Той не
успява да се сдържи и изхриптява, подсмихвайки се. Борейки се да запази
сериозно изражение, казва: — Това е голям жест от твоя страна, човече. Ти
си голям човек.
— Ще се видим на работа в понеделник. Джили, любов моя, бъди
добро момиче. Ще поддържаме връзка.
— Сигурна съм.
Странно е, като се замислиш, че Бучанан работи. Ние всички работим.
Дневната ни същност и нощната ни същност. Гладът на стомаха, гладът на
душата. Устата дъвчи, путката поглъща. Чудовищно. Душа. Като дете се
опитваше да си я представи. Паразит, като глист в тялото. Клонка зеленика,
провесена от костите, която се храни с въздух. Медуза, която се полюшва
между белите ни дробове и черния. У черните има повече, по-голяма.
Пениси като змиорки. Хранят се с нощта. Трогателната им миризма на
неизмито по автобусите, ужасът им от онези чисти сухи места, на които
Хари чувства потребност да бъде. Той се чуди дали да не се опита да
повърне. Отровата в тези коктейли „Жило“, като капак на бъргърите.
 Бейб сменя ритъма, удря шест акорда, сякаш шест черни оловни
реглети тупват в някакво корито, и засвирва „Има един малък хотел“. С
благопожелание.

И така Заека излиза на улицата с тази Джил. От дясната му страна,

откъм планината, „Уайзер“ се е изтегнала бледа под сините улични лампи.
Хотел „Пинакъл“ представлява дрипаво петно, задната част на часовника
на „Сънфлауър Биър“ показва своите жълти неонови цветчета. С
изключение на това, широката улица е полутъмна. Той си спомня времето,
когато „Уайзер“, със своите пет кино шатри и пъстрата бъркотия от
неонови реклами изглеждаше безвкусна като карнавал посред бял ден.
Хората се разхождаха с децата си. Сега центърът изглежда безлюден,
пресушен от големите универсални магазини в крайните квартали, и
обитаван от изнасилвачи. МЕСТНИ ХУЛИГАНИ НАПАДАТ ВЪЗРАСТНИ
ГРАЖДАНИ, имаше такова заглавие в едно издание на „Ват“ от миналата
седмица. В оригиналната версия на заглавието вместо „местни“ пишеше
„черни“.
Те завиват наляво, към моста „Рънинг Хорс“. Влагата от реката
разхлажда челото му. Решава да не повръща. Никога, дори като дете, не е
можел да понася да повръща. На някои момчета, като на Рони Харисън
например, им харесваше да повърнат след няколко бири или преди голям
мач, разправяха историйки за зърна царевица между зъбите им, но Заека
чувстваше потребност да се сдържи, дори с цената на болки в стомаха. От
престоя си в Джимбо все още изпитва чувството, че светът е вътре в него;
ще си го задържи. Нощният въздух на града. Стипчивият вкус на катран и
бетон, напичани от слънцето през целия ден, пътното движение от
камиони, вдигнато като капак на тенджера. От време на време фаровете на
някоя кола галят това момиче, улавят белите й крака и тънката рокля,
докато тя стои нерешително до бордюра.
Тя пита:
— Къде ти е колата?
— Нямам такава.
— Не е възможно.
— Жена ми я взе, когато ме напусна.
— Нямахте ли две?
— Не. — Това наистина е богаташко хлапе.
— Аз имам кола — казва тя.
— Къде е?
 — Не знам.
— Как така не знаеш?
— Преди я оставях на улицата близо до къщата на Бейб, близо до
„Плъм стрийт“, не знаех, че е вход на нечий гараж и една сутрин я бяха
откарали.
— И ти не я ли потърси?
— Нямах пари за глобата. А и ме е страх от полицията, може да ме
проверят. В щатската сигурно има бюлетин за мен.
— Не би ли било най-просто да се върнеш в Кънектикът?
— О, моля те — казва тя.
— Какво не ти харесваше там?
— Всичко беше само его. Болно его.
— Има нещо егоистично и в това да избягаш. Какво ли си причинила
на майка ти?
Момичето не отговаря, а пресича улицата от „Джимбо“ до началото на
моста. Заека е принуден да я последва.
— Каква беше колата?
— Бяло порше.
— Леле!
— Баща ми ми я подари за шестнадесетия рожден ден.
— Тъст ми притежава представителство на „Тойота“ тук.
Непрекъснато достигат до една точка, където някаква симетрия
прекъсва репликите им. След като пресичат моста, стъпват върху малко
езерце от тротоарни плочи, по които в тази епоха на коли малко хора крачат.
Мостът е излят през трийсетте — тротоар, широки балюстради и плинтове
на лампите — от груб червеникав бетон; над тях оригинален образец на
лампа с железни жлебове и цветни мотиви в горната част е надвиснал
величествено, но незапален, над входа на моста, който отскоро е осветен от
виолетови тръби върху високи алуминиеви стълбове, вкопани в средата на
тротоара. Бялата й рокля изглежда неземна на тази светлина. В бронзовата
плочка нечетливо е гравирано името на някого. Джил пита нетърпеливо:
— Е, какво ще правим?
Той предполага, че говори за транспорт. Все още е твърде разтреперан,
твърде изпълнен с дим и жило, за да мисли отвъд това. Пътят към центъра
на Брюър, където дебнат и дремят такситата, като че ли е блокиран. В
мрака, отвъд неоновия ореол на „Джимбо“, кафяви сенки — местните
хулигани — се кикотят по входовете, наблюдават. Заека казва:
— Хайде да пресечем моста и да се надяваме за автобус. Последният
минава около единадесет, може би в събота, по-късно. Така или иначе, ако
въобще не мине автобус, не е толкова далеч да стигнем пеша до нас.
Хлапето ми постоянно го прави.
— Обичам да ходя пеша — казва тя и трогателно добавя: — Силна
съм. Не е нужно да ме глезиш.
Парапетът е излят в кръстовидни елементи по подобие на
железопътните огради; тези кръстчета не минават покрай краката му
достатъчно бързо. Зърнестата структура, която постоянно докосва, докато
върви, се точи приятно топла. Някакви зрънца, сякаш каменна сол, са
смесени в нея. Вече не се прави по този начин, нито в този цвят —
червеникав с топлината на плът, като косата й с цвят на отсечен кедър,
която се подвига, докато бърза, за да върви в крак.
— Защо бързаме?
— Шшш. Не ги ли чуваш?
Пред тях преминават коли — търкалящи се кълба от светлина. На
главозамайващо разстояние надолу, върху черната повърхност на реката се
стелят бели назъбени късове, силуети на лодки. Зад тях чуват трополене на
крака, напрежението от преследване. Заека събира смелост да спре и да
погледне назад. Две кафяви фигури ги преследват. Сенките им се скъсяват
и умножават, и удължават, и отново се смаляват, докато прелитат под всеки
лилав ъгъл, и прекосяват ивиците светлина; единият човек заплашително
размахва нещо бяло в ръка. То проблясва. Сърцето на Хари спира; приисква
му се да уринира. Краят на моста откъм Западен Брюър е на цяла вечност
разстояние. МЕСТЕН МЪЖ НАРЪГАН, ЗАЩИТАВАЙКИ МОМИЧЕ ОТ
ДРУГ ЩАТ. Тялото изхвърлено от историческия мост. Той я стисва
подмишницата и се опитва да я накара да се затича. Кожата й е гладка и
тънка и все пак топла като перилата. Тя се тросва:
— Престани — и издърпва ръката си.
Той се обръща и неочаквано открива нещо, за чието съществуване бе
забравил: смелост; тялото му е изпълнено с твърдоглавото неумолимо
безразсъдство при посрещането на заплаха, само очите му са уязвими
точки, той самият е достатъчна преграда. Убивай.
Негрите спират под ниската лилава луна и отстъпват крачка назад,
уплашени. Млади са, телата им са грациозни. Той е по-едър от тях. Белият
проблясък в ръката на единия не е от нож, а от дамска чантичка, обсипана с
перлички. Носещият я провлачва стъпка напред и я протяга. На светлината
бялото на очите му и перличките по чантата придобиват цвета на
лавандула.
— Това ваше ли е, госпожо?
— О! Да.
 — Бейб ни изпрати да ви догоним.
— О! Благодаря ви. Благодарете и на нея.
— Да не уплашихме някого?
— Мен не. Него.
— Вярно.
— И нас ни уплаши контето.
— Съжалявам за което — отзовава се Заека. — Зловещ мост.
— Окей.
— Окей — Моравите им очни ябълки се завъртат; лилавите им ръце се
размахват, докато краката им, в украсената с шевове втора кожа на дънките
„Ливайс“, търсят ритъма на сбогуването. Хилят се едновременно, а в същия
момент два огромни тежкотоварни камиона минават по моста, отправени в
противоположни посоки: правоъгълните им сенки гръмливо се
препокриват, и, след като тласват силно въздуха между себе си, профучават
всеки по своя път, разрушителни и трополящи. Мостът потръпва. Негрите
са изчезнали. Заека поема нататък с Джил.
Тревата, брендито и страхът в него удължават пътя, който така добре
познава. Няма автобус. Роклята й се развява в периферното му зрение,
докато се опитва да води разговор, усещайки кожата си разтеглена, а
сетивата объркани и въртящи се като облак комари.
— Домът ти е бил в Кънектикът.
— В едно градче, наречено Стоунингтън.
— Близо до Ню Йорк?
— Достатъчно близо. Баща ми ходеше дотам в понеделниците и се
връщаше в петък. Обожаваше да кара лодка. Казваше за Стоунингтън, че е
единственият град в щата, който е обърнат към откритото море, всички
останали са на Проливите.
— И той е умрял, както каза. Моята майка — тя има паркинсонова
болест.
— Виж, много ли обичаш да говориш? Защо просто не вървим?
Никога не съм била в Западен Брюър преди. Хубаво е.
— Какво му е хубавото?
— Всичко. Няма минало като града. Така че не е толкова разочарован.
Виж това заведение „Бъргър Блис“. Не е ли прекрасно, цялото златно и
пластмасово, с тази лилава светлина вътре?
— Там ядох тази вечер.
— Как беше храната?
— Отвратителна. Може би вкусът ми към всичко е прекалено
изострен, трябва пак да започна да пуша. Хлапето ми обожава това
заведение.
— На колко години каза, че е?
— На дванайсет. Ще стане на тринайсет през октомври. Дребен е за
възрастта си.
— Не бива да му го казваш.
— Така е. Опитвам се да не го тормозя за това.
— А за какво го тормозиш?
— Ооо. Отегчава се от неща, които аз навремето обожавах. Май не се
забавлява особено. Никога не излиза навън.
— Хей, как се казваш?
— Хари.
— Хей, големия Хари. Имаш ли нещо против да ме нахраниш?
— Естествено, искам да кажа естествено, че нямам. Вкъщи ли? Не
знам какво има в кутията. В хладилника.
— Имам предвид там отсреща, в бъргърите.
— О, разбира се, чудесно. Съжалявам, мислех, че си яла.
— Може и да съм яла, обикновено забравям подобни материални
подробности. Но май не съм. Единственото, което усещам в стомаха си, е
лимонада.
Тя си избира „Кашубъргър“ за осемдесет и пет цента и ягодов шейк.
Лакомо поглъща бъргъра под безмилостната светлина и той й поръчва още
един. Тя се усмихва извинително. Има ситни, леко изкривени навътре зъби,
кръгли и с мънички пролуки между тях, колкото печатарско камшиче.
Хубави са.
— Обикновено се опитвам да се издигна над яденето.
— Защо?
— Толкова е грозно. Не мислиш ли, че е едно от най-грозните неща,
които правим?
— Трябва да се прави.
— Такава е философията ти, така ли? — Дори в това ослепително
осветено заведение, в лицето й има нещо сенчесто и неясно, нещо, което е
прескочило някакъв стадий. Когато приключва, тя изтрива пръстите си
един по един в книжната салфетка и решително казва: — Благодаря ти
много.
Той плаща. Тя стиска чантичката си, но какво ли има в нея? Кредитни
карти? Планове за революцията?
Пил е кафе, за да остане буден. Да остане буден цяла нощ и да чука
това бедно дете. Да защити честта на консервативните чичковци на средна
възраст. Различни раси. В казармата в Китай му бяха казали, че жените си
слагали бръснарски ножчета в путките, в случай че японците опитат да ги
изнасилят. Топките на Заека се свиват при тази мисъл. Я по-добре да се
наслаждава на разходката. Те крачат по улица „Уайзер“, витрините на
магазините са тъмни, с изключение на лампите, оставени срещу крадците,
паркингът на Акме е празен, като се изключат отделни натискащи се
двойки, надписът върху шатрата на киното се е сменил от „2001“ на
„Истинска дързост“. Достатъчно кратичък, че да го съберат целия. Те
пресичат улицата на мигащ в жълто светофар към Ембърли авеню, който
след това преминава в „Ембърли Драйв“, който пък се превръща във „Виста
Кресънт“. Кварталът е тъмен.
— Ето това вече е зловещо — казва тя.
— Според мен е заради равното — казва той. — В града, в който
отраснах, нямаше две къщи на едно равнище.
— Мирише сякаш на канализация.
— Всъщност, канализацията действително не е особено добра.
Това мъгляво създание до него сякаш е намалило теглото му
наполовина. Той се носи нагоре по стълбите до малката веранда, а коленете
му вибрират. Профилът й до рамото му е изящен и хладен като лицето
върху старата монета от десет цента. Ключът за вратата с трите
стъпаловидни прозорчета за малко да излети от ръката му, всичко му се
струва толкова вълшебно. Не е наясно какво очаква, когато запалва лампата
в коридора, но не и същите стари мебели, масичка, имитираща обущарска
пейка, дивана и сребристия фотьойл, обърнати един към друг като двама
едри пияници, твърде уморени, за да се качат на горния етаж. Празният
екран на телевизора в металната му кутия, боядисана с трайна боя с цвят на
дърво, прозрачните рафтове, върху които няма нищо.
— Леле — казва Джил — това наистина е безвкусно.
Заека се извинява:
— Така и не си избрахме сами мебелите, просто ги събрахме в този
вид. Дженис вечно се канеше да сложи нови пердета.
Джил пита:
— Добра съпруга ли беше?
Отговорът му е напрегнат; въпросът връща Дженис обратно в къщата,
тя сякаш мълчи в кухнята, привежда се в горната част на стълбите,
подслушва.
— Не беше много зле. Малко й куцаха организаторските способности,
но докато не се забърка с онзи тип, поне се опитваше. Навремето пиеше
много, но успя да го овладее. Преди около десет години преживяхме
трагедия, която я отрезви, предполагам. Мен също ме отрезви. Бебето ни
умря.
— Как?
— В злополука, която ние предизвикахме.
— Това е тъжно. Къде ще спим?
— Защо не вземеш стаята на хлапето, предполагам, че няма да се
върне. Момчето, при което остана да спи, той е едно наистина разглезено
кретенче, та казах на Нелсън, ако му стане твърде неприятно, просто да се
върне вкъщи. Колко е часът? Какво ще кажеш за една бира?
Както е без пари, тя носи малък ръчен часовник, който сигурно струва
поне двеста долара.
— Дванадесет и десет — казва: — Не искаш ли да спиш с мен?
— А? Това май не е представата ти за щастие? Да спиш с нещастник?
— Ти си нещастник, но току-що ме нахрани.
— Забрави. За сметка на бялата общност. Ха!
— А и имаш една мила, смешна семейна черта. Вечно се притесняваш,
че някой би могъл да има нужда от теб.
— Да, ама понякога е трудно да разбереш. Вероятно никой няма нужда
от мен, ако успея да преглътна тази идея. В отговор на въпроса ти, „да“,
разбира се, бих искал да спя с теб, стига да не ме приберат за изнасилване.
— Теб наистина те е страх от закона, нали?
— Просто гледам да стоя далече от него.
— Ще ти се закълна върху Библията. Имаш ли Библия?
— Някъде имаше една, която Нелсън получи задето ходеше на неделно
училище, от време на време. Някак ги занемарихме тези работи. Просто ми
дай честна дума.
— Честна дума, на осемнадесет съм. Според закона съм жена. Не съм
стръв за някоя черна банда. Няма да те пребият или изнудват. Можеш да ме
чукаш.
— Някак почти ме караш да се разплача.
— Ужасно те е страх от мен. Хайде да се изкъпем заедно и след това да
видим в какво настроение сме.
Той се засмива:
— Дотогава предполагам, че ще съм съвсем навит.
Тя остава сериозна, сериозно животинче с дребно личице, което души
новата си бърлога.
— Къде е банята?
— Съблечи се тук.
Заповедта я стряска; брадичката й клюмва, а очите й се разширяват от
уплаха. Няма причина той да е единственият уплашен човек в къщата.
Богата кучка, която нарича дома му безвкусен. Стъпила на килимчето,
върху което той и Дженис се любиха за последно, Джил се измъква от
дрехите си. Изритва сандалите си и съблича роклята през главата. Не носи
сутиен. Циците й се устремяват нагоре, после падат обратно и се втренчват
в него, очи без глава. Носи изрязани бикини, черна дантела с шарка, която е
твърде ситна, за да я различи. Без да изчаква, за да й се наслади, тя смъква
ластика надолу с два палеца, извива тяло и прекрачва бикините. Там,
където Дженис има гъвкав триъгълник, плъзващ и по вътрешната страна на
бедрата, ако не се е обръснала, Джил има едва доловима сянка, кехлибарен
мъх, който потъмнява в центъра и се превръща в изправена изящна грива.
Роговидните кости на пелвиса й са като изгладнели скули. Коремът й е като
на дете, бездетен. Гърдите й, на определена светлина, като се обръща,
почти липсват. Това, че е гола някак издължава врата й; има истинска
зрялост там, в спокойната извивка от основата на черепа до кръста, и в
краката, които са свързани с ханша с възли от плът, и запазват
закръглеността си чак до долу. Глезените й не са толкова стройни, колкото
на Дженис. Но хей, тя е гола в тази стая, неговата стая. Едно наистина
странно създание, твърде доверчиво. Тя се навежда, за да събере дрехите
си. Стъпва леко по килима му, сякаш е нащрек за кабарчета. Застава на една
ръка разстояние от него, устата й превзето издута, на долната й устна има
люспичка суха кожа.
— А ти?
— Горе.
Той се съблича в стаята си, където винаги го прави; в банята, от
другата страна на вътрешната стена, водата започва да вие, да пее, да
плиска. Поглежда надолу — няма ерекция. В банята я заварва наведена да
проверява температурата на водата от кранчето. Между полукълбата на
задника й има туфа косми. Отзад прилича на слаб момчешки гръб, вклинен
в обърната картичка на сатенен женски задник. Копнее да я докосне, да
докосне сатенената симетричност, и го прави. Опарва пръстите си, сякаш са
срещнали неочаквана стъклена преграда. Джил не благоволява да трепне,
нито да се обърне от докосването му, пробва водата, колкото си иска.
Пенисът му си остава малък, но поне е спрял да се притеснява.
Банята им е кротка, тиха, течна и чиста. И двамата са изпълнени с
нежност: той сапунисва и изплаква гърдите й, сякаш абсолютната им
чистота го предизвиква да ги направи още по-чисти, тя застава на колене и
разтрива гърба му, сякаш в него се е загнездила умората от цяла година
работа. Закрива очите му с мократа кърпа; преброява сивите косми (шест)
сред тези на гърдите му. Въпреки това, дори когато се изправят, за да се
изсушат един друг, и той се извисява над нея като викинг, не може да се
отърси от приятното безсилие в усещането, че са се озовали в края на сноп
лъчи, насочени към облаците, че ролята им е да обикалят тази къща като
две безцветни същества в телевизионен екран, които забавляват празна
стая.
Тя поглежда към слабините му.
— Май не те възбуждам особено, а?
— Възбуждаш ме, възбуждаш ме. Твърде много. Все още ми е твърде
странно. Дори не ти знам фамилията.
— Пендълтън. — Тя пада на колене върху килимчето в банята и поема
пениса му в уста. Той се дръпва като ухапан.
— Чакай.
Джил сърдито поглежда нагоре към него, поглежда отвъд
възвишението на отпуснатия му корем, раздразнително, като учудено дете,
което не знае нито един от отговорите в последния за деня учебен час, а
устата му хлъзгава от забранено лакомство. Той я подвига, както би
повдигнал дете, но тялото й е по-дълго от това дете, и мишниците й са
дълбоки и драскат; целува я по устата. Тук няма бонбони с пълнеж, устните
й се втвърдяват и тя извърта слабото си лице, казвайки в рамото си:
— Никого не възбуждам особено. Нямам цици. Майка ми има страшни
цици, може би това ми е проблемът.
— Разкажи ми за проблема ти — казва той и я повежда за ръката към
спалнята.
— О, боже, един от онези дефектните. Като те гледам, ти си в по-лоша
форма и от мен, дори не можеш да реагираш, когато някой си свали
дрехите.
— Първите няколко пъти са трудни, трябва поне малко да възприемеш
другия.
Той затъмнява стаята и те лягат върху леглото. Тя се опитва да го
прегърне отново, твърди устни и остри колене, които желаят да приключат
по-бързо с нещата, но той я обръща по гръб и масажира гърдите й, потупва
ги, гали ги с кръгообразни движения.
— Те не са ти проблема — шепне гальовно. — Прекрасни са.
Там, долу, усеща как с лекота се втвърдява, съсирва се: сметана в
хладилника. ОТКРИТА Е КЛИНИКА ЗА БЕГЪЛКИ. Бащи дават дежурства
в свободните си вечери. Отпускайки се, Джил става жилава; сухожилия и
негодувания излизат на повърхността.
— Би трябвало да изчукаш майка ми, наистина я бива с мъжете, смята,
че те са началото и краят на всичко. Знам, че хойкаше още преди татко да
умре.
— Затова ли избяга?
— Няма да повярваш, ако наистина ти кажа.
— Кажи ми.
— Един тип, с когото излизах, се опита да ме зариби с твърди
наркотици.
— Това не е толкова невероятно.
— Да, ама причините му бяха налудничави. Виж, едва ли ти е до
подобни глупости. Вече си твърд, защо просто не ми го дадеш?
— Кажи ми причините му.
— Ами, виждаш ли, когато се надрусвах, виждах, как да кажа, Бог. А
той никога не успяваше. Виждаше само отрязъци от нещо като стари
филми, които не си пасват.
— Какво ти е давал? Трева?
— О, не, тревата е все едно да пиеш кока-кола или нещо такова —
ЛСД, когато успееше да намери. Странни хапчета. Обираше колите на
лекари, за да им вземе мострите на лекарствата, и след това ги смесваше, за
да види какво ще се получи. Имат си имена за тези хапчета. „Лилави
сърца“, „Кукли“, не ги знам всичките. След това, след като открадна една
спринцовка, започна да си инжектира разни неща, половината пъти дори не
знаеше какво е, беше безумно. Така и не му позволих да ми пробие кожата.
Мислех си, че всичко, което ми влезе през устата, бих могла да повърна, но
от нещо, влязло през вените ми, няма как да се отърва, би могло да ме убие.
Той казваше, че това било част от удоволствието. Беше наистина откачен,
но имаше някаква, как да кажа, власт над мен. Така че избягах.
— Опитвал ли се е да те проследи? — Луд, който се качва по стълбите.
Зелени зъби, отровни игли. Пенисът на Заека се е спаружил, заслушан.
— Не, той не е такъв. Към края май вече всъщност не можеше да ме
различи от Адам, единственото, за което мислеше, беше за следващата
доза. Наркоманите са такива. Превръщат се в досадници. Мислиш си, че ти
говорят или че правите любов, или каквото и да е, и изведнъж осъзнаваш,
че се озъртат през рамото ти за следващата доза. Осъзнаваш, че си нищо.
Нямаше нужда от мен, за да открие Бог за себе си, ако бе срещнал Бог
направо на улицата, щеше да опита да му задигне пари, колкото за две дози.
— Как изглеждаше?
— Ами, около метър и седемдесет, кафява коса до раменете, леко
чуплива, когато я срешеше, строен. Дори когато дрогата бе изпила цялата
кръв от него, си остана с чудесно тяло. Гърбът му беше наистина
прекрасен, с издължени полегати рамене и всичките онези вълнисти малки
подутини над ребрата отзад, нали знаеш, ето тук. — Тя го докосва, но
вижда другия. — Бил е бегач в гимназията.
— Имах предвид Бог.
— А, Бог. Той се променяше. Всеки път беше различен. Но винаги
знаеш, че е Той. Веднъж, спомням си, нещо като вътрешността на огромна
лилия, само че увеличена хиляда пъти, нещо като лъскава, блестяща фуния,
която се виеше надолу и надолу. Не мога да говоря за това.
Тя се претъркулва и трескаво започва да го целува по устата. Той
реагира бавно, сякаш я възбужда; тя се изправя и прикляква, и, като миеща
мечка, която пие вода, целува брадичката му, гърдите му, пъпа му, отива
още по-надолу и остава там. Устата й, която лекичко го хапе, е толкова
неочаквана, че трябва да се бори с желанието си да се разсмее; пръстите й
върху космите по бедрото му го гъделичкат като лед, доближен до кожата.
Косата й образува палатка върху корема му, той я побутва, но тя упорства,
така че защо да не се отпусне: Таванът. Лампата на гаража, която блести
нагоре, разкрива едно жълтеникаво петно, от едно наводнение през комина,
при което се бе просмукал дъжд. Трябва да изгаси лампата в гаража.
Въпреки че може би е добра предпазна мярка срещу крадци. Тези
наркомани наоколо крадат всичко. Чуди се как ли се е справил Нелсън.
Когато спи, момчето лежи по гръб, с отворена уста, донякъде е стряскащо;
кожата му сякаш се изпъва върху костите като в онези снимки от
Бухенвалд. Все се изкушава да го събуди, да се убеди, че е добре. Тази
вечер изпусна новините в единадесет часа. Броят на убитите във Виетнам,
вероятно расови размирици някъде. Странен човек е този Бучанан. Без да
има точен план, просто опипваше почвата, в началото искаше да му
продаде Бейб, може би така трябва да се живее. В леглото Дженис се
разгорещяваше като нещо, което се готви във фурната, но това хлапе си
оставаше хладно, ученичка от началното училище, която прилага каквото
знае. Това му действа.
— Така е чудесно — казва тя, галейки издължения му пенис, лъскав от
слюнката й.
— Ти си чудесна — казва й, — задето не се отчая.
— Харесва ми — казва му — да те карам да ставаш голям и силен.
— За какво ти е да се занимаваш? — пита той. — Аз съм нещастник.
— Искаш ли да влезеш в мен? — пита момичето. Но когато ляга по
гръб и разтваря крака, отсъствието на каквато и да било стеснителност у
нея отново го натъжава и отблъсква, както и начинът, по който трепва,
когато се опитва да влезе; така че той отново спада. Неясното й лице
разширява всичките си отвори и тя заявява с извисяваща се интонация: —
Ти не ме харесваш.
Докато непохватно търси отговор, тя заспива. Това е отговорът на
въпрос, който не му бе хрумвало да зададе: Уморена ли е? Разбира се, че е
уморена, точно както беше и гладна. Виновна тъга разширява мускулите на
гърдите му и оказва натиск зад очите му. Той става, покрива я с чаршаф.
Нощите започват да стават хладни, август прикрива оттеглянето на
слънцето. Хладната луна. Ожулените тапети. Грубият каменен под, голата
крушка. Отпечатъците от крака се запазват в камъка с милиарди години,
ветровете не издухват нито една прашинка. Линолеумът в кухнята студенее
под краката му. Той изгася лампата в гаража, намазва фъстъчено масло
върху шест бисквити и прави три сандвича. Откакто Дженис си тръгна, той
и Нелсън пазаруват каквото си искат и са се запасили със сол и
въглехидрати. Яде бисквитите седнал във всекидневната, не във фотьойла
със сребристата тапицерия, а в стария кафяв, мъхнат фотьойл, онзи, дето го
имат откакто са женени. Дъвчи и гледа втренчено в пустия аквариум на
телевизионния екран. Би трябвало да го строши, той е отрова. Някъде бе
чел, че причината днешните деца да са толкова луди е, че са отгледани с
телевизия, две минути от едно, две минути от друго. Бисквитени трохи
полепват по космите на гърдите му. Шест сиви косъма. Трябва да са повече.
Какво ли прави Дженис на Ставрос, което не е правила на него? Не че има
какво толкова да се прави. Три дупки, две ръце. Дали е щастлива? Надява
се да е така. Бедното глупаче, той някак бе смазал потенциала й. Да
оставим нещата да цъфтят. Вътрешността на огромна лилия. Чуди се дали
Иисус ще чака Мама; мъж по нощница в края на яркия тунел. Надява се да
е така. Сеща се, че утре трябва да ходи на работа, след това се сеща, че не
трябва, неделя е. Неделята, този кучи ден. Някога Рут се подиграваше и на
него, и на църквата. В онези дни му ставаше от нищо. Рут и нейната ферма
за пилета, чуди се дали изтърпява. Надява се да е така. Изправя се с усилие
от мекия фотьойл. Изтърсва трохите от космите на гърдите си. Някои падат
и се задържат по-долу. Чудно защо космите там са измислени толкова
къдрави и пружиниращи, биха могли да пълнят дюшеци с тях, ако на хората
им хрумне да се бръснат, както монахините. Тялото в леглото му му тежи
на сърцето като кюлче сребро. Беше забравил, че е виснала на ръцете му.
Лоши кокалчета. Бедното дете, тя се размърдва и отново се опитва да прави
любов с него, хрипливо го целува по устата и отново заспива по средата.
Ден труд за ден квартира. Пуританска етика. Той мастурбира, представяйки
си Пеги Фознахт. Какво ли ще си помисли Нелсън?
 Джил спи до късно. В десет без петнайсет Заека плакне купичката си
от закуската и чашата от кафето, а Нелсън се появява откъм задната врата
на кухнята, с лице, почервеняло от натискането на педалите.
— Хей, татко!
— Шшш.
— Защо?
— От виковете ти ме заболява главата.
— Напи ли се снощи?
— Що за приказки са това? Никога не се напивам.
— Госпожа Фознахт се разплака, след като си тръгна.
— Сигурно защото ти и Били сте такива зверчета.
— Каза, че си щял да се срещаш с някого в Брюър.
Не би трябвало да разправя на децата такива неща. Тези разведени
жени превръщат синовете си в умалени съпрузи: плачат, серат и сменят
тампони току пред тях.
— С един приятел, с когото работя в печатницата. Слушахме някаква
цветнокожа жена да свири на пиано, и после се прибрах вкъщи.
— Ние стояхме до след дванайсет часа и гледахме адски готин филм за
някакви типове, които спират на едно място с лодки, които се отварят
отпред, някакво място като Норвегия…
— Нормандия.
— Точно така. Бил ли си там?
— Не, бил съм на твоята възраст, когато това се е случило.
— Виждаше се как куршумите от картечницата карат водата да се
изправя като гребен, велико беше.
— Хей, я пробвай да говориш по-тихо.
— Защо, татко? Мама ли се е върнала? Върнала ли се е?
— Не. Закусвал ли си?
— Да, тя ни даде бекон и пържени филийки. Научих се как се правят,
лесно е, просто счупваш няколко яйца и взимаш хляб и го пържиш, някой
път ще ти направя.
— Благодаря. И моята майка ми правеше навремето.
— Мразя как готви. Всичко е толкова мазно. Ти не си ли мразел как
готви, татко?
— Харесваше ми. Беше единственият начин на готвене, който
познавах.
— Били Фознахт казва, че тя умира, така ли е?
— Болна е. Но болестта се развива много бавно. Ти си виждал как е.
Може да се оправи. Непрекъснато измислят нови лекарства срещу това.
 — Надявам се наистина да умре, татко.
— Не е вярно. Не говори така.
— Госпожа Фознахт каза на Били, че трябва да казваш всичко, което
чувстваш.
— Сигурен съм, че му говори куп глупости.
— Защо да са глупости? Мисля, че е приятна, щом й свикнеш с очите.
Не я ли харесваш, татко? Тя мисли, че не я харесваш.
— Пеги е окей. Какви са ти плановете? Кога за последен път си ходил
на неделно училище?
Момчето заобикаля, за да застане в полезрението на баща си.
— Имам си причина да бързам толкова за вкъщи. Господин Фознахт
ще води Били на риба с лодката на един негов познат и Били помоли и аз да
отида с тях, и аз казах, че трябва да те питам. Става ли, татко? Така или
иначе трябваше да си дойда вкъщи, за да си взема бански и чисти
панталони, целия се омазах от онзи шибан мотор.
Навсякъде около себе си Заека чува как езикът се разпада. Той казва
безсилно:
— Не знаех, че в реката има риба.
— Оли каза, че са я почистили. Поне над Брюър. Той казва, че я
зарибяват с пъстърва горе, около остров Айферт.
Оли, значи?
— Това е на часове оттук. Никога не си ходил за риба. Спомни си
колко ти беше скучно на мача, на който те водихме.
— Онова беше скучна игра, тате. Играеха я други хора. А това е нещо,
което правиш самия ти. А, тате? Може ли? Трябва да си взема банския и
казах, че ще се върна с колелото до десет и половина.
Хлапето е в подножието на стълбите. Спри го.
Заека се провиква.
— Какво ще правя аз целия ден, ако ти заминеш?
— Можеш да идеш да видиш Маминка. И без това предпочита да
вижда само теб. — Момчето приема, че си е осигурило разрешението и
задумква нагоре по стълбите. Писъкът му от площадката смразява стомаха
на баща му. Заека се придвижва към подножието на стълбите, за да поеме
Нелсън в ръцете си. Но момчето, невредимо, стои вцепенено и изпълнено с
ужас на предпоследното стъпало.
— Татко, нещо помръдна в леглото ти.
— В моето легло?
— Надникнах вътре и го видях!
Заека изказва предположение:
 — Може би вентилаторът повдига чаршафите.
— Татко! — Бледността на детето започва да намалява при
зараждащото се съмнение, че има нещо непълно в ужаса на ситуацията. —
Има дълга коса и видях една ръка. Няма ли да повикаш полицията?
— Не, нека оставим бедната стара полиция да почива, неделя е.
Всичко е наред, Нелсън, знам кой е.
— Знаеш ли?
Очите на момчето се свеждат отбранително, докато мозъкът му
прехвърля информацията, с която разполага относно дългокоси създания в
леглото. Той се опитва да свърже тази плетеница от полуфакти с
надвисналата фигура на баща си, огромна гатанка по долна риза пред него.
Заека казва:
— Едно момиче, което е избягало от къщи, и аз някак се забърках с нея
снощи.
— Тук ли ще живее?
— Не и ако не искаш — провиква се спокойно гласът на Джил откъм
стълбите. Тя се появява увита в чаршаф, сънят й е придал повече плътност,
сега очите й са като свежа мокра трева. Тя казва на момчето: — Аз съм
Джил. Ти си Нелсън. Баща ти ми разказа всичко за теб.
Тя се приближава към него, загърната в чаршафа като малък римски
сенатор. Косата й е подпъхната под него отзад, челото й лъщи. Нелсън не
отстъпва назад. Заека е смаян, когато забелязва, че са почти на един ръст.
— Здрасти — казва момчето. — Наистина ли ти е разказвал?
— О, да — продължава Джил, демонстрирайки класата си, несъмнено
превръщайки се в собствената си майка, жена, която излива любезни слова
в непозната къща, хвали вазите, завесите. — Ти изключително много
ангажираш вниманието му. Имаш голям късмет, че имаш такъв грижовен
баща.
Хлапето поглежда към него с полуотворена уста. Сутринта на Коледа.
Той не знае какво има в кутията, но му се иска да го хареса, още преди да
свали опаковката.
Придърпвайки чаршафа по-плътно около себе си, Джил ги увлича към
кухнята, теглейки Нелсън след себе си с нишката на гласа си.
— Имаш късмет, че ще се повозиш на лодка. Обожавам лодки. Вкъщи
имахме двадесет и два футов12 платноход.
— Какво е платноход?
— Платноходка с една мачта.
— Другите повече ли имат?
— Разбира се. Шхуните и рибарските лодки. При шхуната голямата
мачта е отзад, а при рибарската лодка с отпред. Навремето имахме рибарска
лодка, но изискваше твърде много работа, всъщност си трябваше още един
мъж.
— Плавала ли си?
— По цяло лято, до октомври. Не само това. През лятото всички
трябваше да я стържем, да запушваме дупките с кълчища и да я
боядисваме. Това ми беше почти най-любимото и всички се хващахме
заедно на работа, родителите ми и аз, и братята ми.
— Колко братя имаше?
— Трима. Средният беше горе-долу на твоята възраст. Тринадесет?
Той кимва.
— Почти.
— Той ми беше любимият. Той ми е любимият.
Отвън някаква птичка дрезгаво загълчава с внезапна възбуда. Котка?
Хладилникът мърка. Нелсън внезапно заявява:
— Аз имах сестра. Но тя умря.
— Как се казваше?
Налага се баща му да отговори вместо него:
— Ребека.
Въпреки това Джил не поглежда към него, а се съсредоточава върху
момчето.
— Може ли да закуся, Нелсън?
— Разбира се.
— Не бих искала да ти изям последната порция от любимата зърнена
закуска или нещо такова.
— Няма. Ще ти покажа къде ги държим. Не яж от оризовите
„Криспис“, те са на хиляда години и имат вкус на брашно. Стафидените
трици и азбучните парченца стават, купихме ги тази седмица от „Акме“.
— Кой пазарува, ти или баща ти?
— О, заедно. Понякога го пресрещам на „Пайн стрийт“ след работа.
— Кога се виждаш с майка ти?
— Често. Понякога през уикенда оставам в апартамента на Чарли
Ставрос. Той има истински пистолет върху бюрото. Всичко е наред, де, има
разрешително. Този уикенд не мога да им ида на гости, защото заминаха за
Брега.
— Къде е Брега?
Удоволствието, че е толкова тъпа, предизвиква чупка в ъгълчетата на
Нелсъновата уста.
— В Ню Джърси. Всички го наричат просто Брега. Преди понякога
ходехме до Уайлдуд, но татко много се дразнеше от пътното движение.
— Ето това е нещо, което ми липсва — казва Джил — миризмата на
морето. Там, където отраснах, градът се намираше на полуостров, от трите
страни море.
— Хей, искаш ли да ти направя пържени филийки? Току-що се научих.
Нещо, вероятно ревност, кара Заека да изгуби търпение от тази сцена:
синът му, въпреки дребния си ръст, костелив, доминиращ и бдителен, Джил
в нейния чаршаф като някоя от онези фигури от комиксите
„Справедливостта“ или „Свободата“ или „Скръбния Мир“. Той излиза
навън, за да донесе неделния брой на „Триумф“, сяда на припек на
стъпалата на верандата да прочете комиксите, докато буболечките не стават
твърде нахални, и после се връща във всекидневната, и чете напосоки за
египтяните, филаделфийците, семейство Онасис. От кухнята се носи
цвъртене и кикотене, и шушукане. Чете раздела за градинарство (Не
презирайте скромния златник, лапад и вратига, които растат в безгрижно
изобилие в полетата и край шосетата в тези августовски дни; внимателно
изсушени и подредени, те могат да се превърнат в привлекателни букети,
които ще освежат задаващите се зимни месеци), когато детето влиза с
ивица мляко върху горната устна и ококорени очи, и настойчиво, с някаква
нова живост, пита:
— Хей, татко, може ли и тя да дойде на лодката? Обадих се на Били и
той каза, че баща му няма да има нищо против, само трябва да побързаме.
Можеш и ти да дойдеш.
— Може пък аз да имам нещо против.
— Татко! Недей! — и Хари разбира, че изопнатото изражение върху
лицето на сина му означава: Тя може да чуе. Тя е сама. Трябва да сме мили
с нея, трябва да сме добри с бедните, слабите, черните. Любовта ще
възтържествува.

В понеделник Заека набира първата страница на „Ват“. ШЕЙСЕТ И

СЕДЕМ ГОДИШНА ВДОВИЦА, ИЗНАСИЛЕНА И ОБРАНА. Задържани
са трима чернокожи младежи.

Полицейските власти разкриха в събота, че са задържали за

разпит двама чернокожи непълнолетни и Уепдел Филипс, 19, от
„Плъм стрийт“ 42Б във връзка с бруталното нападение над
възрастна бяла жена, късно през нощта в четвъртък.
Безскрупулното престъпление, последното от поредица подобни
 случаи в трети район, е подтикнало живущите в квартала да
организират протестен комитет, който присъства на петъчното
заседание на градския съвет.
Никой не е в безопасност.
„Вече никой не е в безопасност по улиците — заяви
говорителят на комитета Бернард Фогел пред репортерите на
«Ват». — Никой не е в безопасност дори в собствения си дом.“

Сред шума от тракането Хари усеща потупване по рамото и се

оглежда. Паяшек, с притеснено изражение.
— Енгстръм, на телефона.
— Кой по дяволите? — Чувства се длъжен да го каже като извинение,
че го търсят на работното място, в работно време, плащано от „Верити“.
— Жена — казва Паяшек, без да е умиротворен.
Коя ли? Джил (снощи косата й, все още влажна от излета с лодка,
гъделичкаше корема му, докато най-накрая успя да го накара да свърши) е в
беда. Отвлекли са я — полицията, черните. Или пък Пеги Фознахт се
обажда, за да го покани още веднъж на вечеря. Или състоянието на майка
му се е влошило и с последните удари на сърцето си е набрала този номер.
Не се изненадва, че е решила да говори с него, а не с баща му, никога не се
е съмнявал, че обича него най-много. Телефонът е върху бюрото в малкия
кабинет на Паяшек, три стени от матово стъкло, заедно с каталозите за
части (тези стари мергенталери13 постоянно се развалят) и един печатарски
валяк.
— Ало?
— Здравей, миличък, познай кой е.
— Дженис. Как беше на Брега?
— Претъпкано и задушно. Как беше тук?
— Доста добре.
— Така и чувам. Чувам, че си се возил на лодка.
— Да, идеята беше на хлапето, издейства ми покана от Оли. Ходихме
нагоре по реката чак до остров Айферт. Не уловихме кой знае какво,
властите са пуснали малко пъстърва, но предполагам, че реката все още е
твърде замърсена с въглищен прах. Носът ми така е изгорял, че не мога да
го пипна.
— Чувам, че имало много хора на лодката.
— Около девет. Оли се мотае с някаква компания музиканти.
Направихме си пикник горе на старото сборно място на лагера, близо до
каменоломната на Стоуги, нали се сещаш, където онази вещица живя
толкова години. Приятелите на Оли наизвадиха китари и свириха. Приятно
беше.
— Чух, че ти също си довел гост.
— От кого го чу това?
— Пеги ми каза. Били й казал. Бил страшно развълнуван, казал, че
Нелсън си довел гадже.
— По-вълнуващо от мотор, а?
— Хари, не го намирам за забавно. Откъде го намери това момиче?
— Ами тя е стриптийзьорка тук във фабриката. За през обедната
почивка. Синдикатът го изисква.
— От къде е, Хари?
Уморената й пренебрежителна настойчивост го радва.
Самоувереността й е нараснала като на дете, тръгнало на училище. Той
признава:
— Ами всъщност я забърсах в един бар.
— Аха. Ето това се казва откровеност. Колко време ще остане?
— Не съм я питал. Тези деца не си правят планове, както ние
навремето, не се страхуват толкова, че ще умрат от глад. Хей, трябва да се
връщам при машината. Между другото, на Паяшек не му се нрави да ни се
обаждат тук.
— Нямам намерение да ми става навик. Обадих ти се в работата,
защото не исках Нелсън да чуе разговора. Хари, сега, слушаш ли ме?
— Естествено, кого другиго?
— Искам това момиче да се разкара от дома ми. Не искам Нелсън да
бъде излаган на подобни неща.
— На какви неща? Имаш предвид на такива като теб и Ставрос ли?
— Чарли е зрял човек. Той има много племеннички и племенници,
така че знае как да се държи с Нелсън. Това момиче ми звучи като някакво
малко зверче, което си е загубило ума от наркотици.
— Така ли я е описал Били?
— След като говорила с Били, Пеги се обадила на Оли да й я опише.
— И това ли е неговото описание? Божичко. По време на разходката
чудесно се разбираха. Изглежда по-добре от онези две стари свраки, които
Оли беше взел, казвам ти.
— Хари, отвратителен си. Намирам това за твърде отрицателно
развитие на нещата. Предполагам, че нямам право да коментирам как
удовлетворяваш сексуалните си потребности, но няма да приема синът ми
да бъде покваряван.
— Съвсем не го покварява, хванала го е да помага с миенето на
чиниите, което е повече от всичко, което ние сме успявали да постигнем. Тя
му е като сестра.
— А на теб каква ти е, Хари? — И когато той се забавя с отговора, тя
повтаря с подигравателен глас, неприятен като на майка й. — Хари, на теб
каква ти е тя? Малка женичка?
Той се замисля и казва:
— Върни се вкъщи и съм сигурен, че тя ще си тръгне.
Сега Дженис се замисля. Най-накрая заявява:
— Ако се върна, то ще е, за да отведа Нелсън.
— Опитай само — казва той и затваря.
Сяда за минутка на стола на Паяшек, за да изчака телефонът да звънне.
Той зазвънява. Хари вдига:
— Да?
Дженис казва, почти разплакана:
— Хари, не ми е приятно да ти го казвам, но ако се беше държал както
трябва, никога нямаше да те напусна. Ти ме предизвика. Не знаех какво
изпускам, но сега, когато го имам, вече зная. Отказвам да приема цялата
вина, наистина отказвам.
— Окей. Няма да разпределяме вината. Нека поддържаме връзка.
— Искам онова момиче да стои далече от сина ми.
— Чудесно се разбират, спокойно.
— Ще те съдя. Ще заведа дело.
— Хубаво. След всички номера дето ги въртиш, поне ще разсмееш
съдията.
— Това по закон е моята къща. Поне половината от нея.
— Кажи ми коя е моята половина и ще се опитам да държа Джил в нея.
Дженис затваря. Може би това, че бе използвал името на Джил, я бе
обидило. Този път не чака ново позвъняване и напуска кутийката от матово
стъкло. Треперенето на ръцете му, които усеща уплашени и подути, се
смесва с тракането на машините; потта от тялото му се смесва с миризмата
на масло и мастило. Той се настанява отново пред своя мергенталер и
обърква три реда, преди да изкара обаждането й от главата си. Предполага,
че Ставрос може да й осигури консултация с адвокат. Но, вместо да чувства
Ставрос като един от вражеския лагер, той разчита на него да държи под
контрол тази луда жена, неговата съпруга. Чрез нейното тяло, те са станали
братя.

През следващите нощи Джил успява да напасне тялото на Заека към

своето. Той не може да превъзмогне страха, който изпитва, когато използва
тялото й като на жена — путката й щипе, тя е част от страха му; никога не
влиза в нея, без да се сети за онези бръсначи — но тя, от онази нощ на
влажни коси след разходката с лодка, усъвършенства начините, с пръсти и
уста, чрез които го кара да свършва. Тогава малки пресечени локвички от
спермата му се появяват върху кожата й, и въпреки че лесно се изтриват,
във въображението му те оставят белези, като от изгорено с киселина върху
раменете й, гърлото й, кръста й; представя си как в крайна сметка цялото й
стройно, бяло, гъвкаво тяло ще бъде покрито с тези невидими изгаряния,
като на изгорено с напалм дете от снимките във вестниците. А когато той,
от своя страна, се опитва с ръце или уста да върне услугата, тя учтиво го
разубеждава, избутва го, уверява го, че вече е свършила, докато го е
обслужвала, или само поисква безмълвното притискане на бедрото му
между нейните две, и едва след няколко минути, през които той не успява
да долови никакъв спазъм на облекчение, му благодари. Августовските
нощи са лепкави и задушни, когато лежат по гръб таванът от натежал
въздух сякаш е на две педи от лицата им. Някаква кола преминава, тракайки
шумно по мекия асфалт и ронлив чакъл. На около миля, от другата страна
на реката, вие полицейска сирена, нов звук, по-френетичен от някогашния
надигащ се и замиращ вой. Нелсън запалва лампа, пикае, пуска водата,
щраква лампата съвсем близо до ушите им. Дали е слушал? Възможно ли е
дори да е гледал? Дъхът на Джил стърже в гърлото й. Заспала е.
Когато се връща от работа, я заварва да седи и чете, да седи и шие, да
седи и играе „Монополи“ с Нелсън. Книгите й са страховити: йога,
психиатрия, дзен, свалени от рафтовете в „Акме“. Освен на пазар, тя
неохотно пристъпва навън, дори вечер. Не толкова, защото полицията на
няколко щата я търси — те търсят също така и хиляди други като нея,
колкото, защото светлината на обикновения ден и гледките, и улиците,
които са представлявали храната в живота на Заека, сякаш я отвращават.
Рядко гледат телевизия, тъй като тя излиза от стаята, щом включат
телевизора, въпреки че когато тя е в кухнята, той понякога си открадва по
някоя доза вечерни новини. Вместо това вечер тя и Нелсън разговарят за
Бог, красотата, смисъла.
— Всичко, което правят хората — казва тя — това, което са изпитвали,
докато са го правели, си остава там. Ако е било направено, за да носи пари,
ще мирише на пари. Ето защо тези къщи са толкова грозни, всички измами,
които са направени, за да печелят, все още са в тях. Ето защо катедралите са
толкова красиви; благородници и дами в кадифе и хермелин са влачили
камъните по рампите. Представи си един художник. Той стои пред платното
с боя върху четката си. Това, което чувства, когато нанася цвета —
независимо дали е уморен или отегчен, или щастлив, или горд — ще остане
там. Същия цвят, но ние ще усещаме. Като отпечатъците от пръсти. Като
почерка. Човекът е средство за превръщане на вещите в дух и
превръщането на духа във вещи.
— Какъв е смисълът? — пита Нелсън.
— Смисълът е екстаз — казва тя. — Енергия. Всичко, което е добро, е
в екстаз. Светът е това, което Бог е създал, и той не смърди на пари, никога
не е уморен, не е твърде много или твърде малко, винаги е точно колкото
трябва. Секунда след земетресение, камъните се успокояват. Навсякъде има
игра, дори при буря или лавина. Когато излизах с лодката на бащи ми,
гледах нагоре към звездите и сякаш между тях имаше невидими струни,
настроени абсолютно правилно, и свиреха хиляди ноти, които почти
долавях.
— Защо не можем да ги чуем? — пита Нелсън.
— Защото собственото ни его ни прави глухи. Всеки път, когато
мислим за себе си, все едно слагаме прашинка в окото си.
— Има такова нещо в Библията.
— Това е имал предвид Той. Без егото ни Вселената би била
съвършено чиста, всички животни и скали, и паяци, и лунните камъни, и
звездите, и песъчинките безусловно ще следват предназначението си,
абсолютно несъзнателно. Единственото съзнание ще е това на Бог.
Представи си го, Нелсън, ето така: материята е огледалото на духа. Но то е
триизмерно като огромна стая, салон. А вътре в него са онези други малки
огледала, наклонени натук-натам, които отразяват светлината погрешно.
Защото за голямото лице, когато поглежда навътре, тези малки огледала са
просто тъмни петна, в които Той не може да види себе си.
Заека е като омагьосан, като я слуша да говори така. Гласът й,
обикновено лаконичен и сух, лее изреченията като на запаметена
рецитация, с нисък тон, подземен шепот. Тя и Нелсън седят на пода с
дъската от „Монополи“ между тях, къщи и хотели и пари, играта
продължава вече дни наред. Никой не издава, че знае, че той е влязъл в
стаята и се е надвесил над тях. Заека пита:
— Защо Той просто не разкара петната в такъв случай? Доколкото
разбирам, петната сме ние.
Джил вдига поглед, лицето й в този момент е празно като огледало.
Спомняйки си предната нощ, той очаква да изглежда обгорена около
устата; беше като да пълниш хлъзгава кана с тясно гърло през
неконтролируемо кранче. Тя отговаря:
 — Не съм сигурна дали Той все още ни е забелязал. Космосът е
толкова голям, а нашата част от него — толкова малка. Толкова малка и
толкова нова.
— Може би ние сами ще се изличим — казва услужливо Заека. Той
иска да услужи, да не се предава. Никога не е късно да се образова. С
Дженис и стария Спрингър никога не би могъл да води подобен разговор.
— Има и такова смъртно желание — съгласява се Джил.
Нелсън говори само на нея.
— Вярваш ли в живота на други планети? Аз не.
— Защо Нелсън? Колко стиснато от твоя страна. Защо не?
— Не знам, струва ми се глупаво…
— Кажи.
— Мислех си, ако имаше живот на други планети, те щяха да убият
нашите на Луната, още когато излязоха от космическия кораб. Но не го
направиха, значи няма.
— Не бъди глупав — казва Заека. — Луната си е тук в нашия квартал.
Говорим за живот в системи, които са на милиони светлинни години
разстояние.
— Не, аз мисля, че Луната беше един добър тест — казва Джил. —
След като на никой не му се занимаваше да я защитава, това доказва с колко
малко се задоволява Бог. Безброй мили сив прах.
Нелсън казва:
— Едно момче от училище, дето познавам, казва, че има хора на
Луната, но са по-малки от атоми, така че дори да стрият скалите на прах,
пак няма да ги намерят. Той казва, че си имат цели градове и всичко
останало. Ние ги вдишваме през ноздрите и те ни карат да мислим, че
виждаме летящи чинии. Така разправя едно момче.
— Аз самият — казва Заека, продължавайки да се намесва, като се
позовава на една стара тематична статия във „Ват“, която е набирал —
имам някакви надежди за вътрешността на Юпитер: Тя е от газ, нали
знаете, повърхността, която ние виждаме. Две-три хиляди мили надолу под
кората може би има смес от химикали, които биха могли да поддържат
някаква форма на живот, нещо като риби.
— Това ти желание е предизвикано от пуританския ти страх да не се
прахосва нищо — казва му Джил. — Смяташ, че другите планети трябва да
се използват за нещо, трябва да се култивират. Защо? Може би планетите са
били сложени там само за да научат хората да броят до седем.
— Защо просто не ни дадат по седем пръста на всеки крак?
— Едно дете в училище — намесва се Нелсън — се е родило с още
един пръст. Лекарят го отрязал, но все още си личи къде е бил.
— Освен това — казва Джил — астрономията. Без планетите нощното
небе нямаше да се променя и никога нямаше да ни хрумне за третото
измерение.
— Колко грижливо от страна на Бог — казва Заека — ако сме само
петънца в Неговото огледало.
Джил нехайно пренебрегва аргумента му.
— Той върши всичко — казва тя — мимоходом. А не защото трябва да
го свърши.
Тя е в състояние да нехае. След като веднъж й бе казал, че трябва
повече да излиза навън, беше излязла и се бе пекла само по долнище на
банския върху едно одеяло до барбекюто, пред дванайсетина други къщи.
Когато един съсед се бе отбил да се оплаче, Джил се бе оправдала:
— Циците ми са толкова малки, че реших, че ще ме помислят за
момче.
А пък когато Хари започна да й дава по трийсет долара седмично, за да
пазарува, тя отиде и откупи поршето си от полицията. С таксите за паркинг
първоначалната глоба беше станала четири пъти по-голяма. За свой адрес
бе дала „Виста Кресънт“ и бе казала, че ще прекара лятото при чичо си.
— Голяма досада е — каза на Заека — но Нелсън трябва да има кола
около себе си, на неговата възраст е твърде унизително да нямаш. Всеки в
Америка има кола, освен теб.
И така, поршето дойде да живее до техния бордюр. Белотата му е
напрашена, предната решетка от страната на шофьора е ожулена, а една от
пантите на падащия покрив е счупена. Нелсън го обича толкова много, че
почти се разплаква, когато го открива там всяка сутрин. Той го мие, чете
упътването и върти гумите. През онази ясна седмица, преди да започне
училището, Джил го извежда на разходки извън града, в полетата и в
планините на област Брюър; учи го да шофира.
Понякога се връщат цял час, след като Заека се е прибрал от работа.
— Тате, беше страхотно. Карахме много нагоре в една планина, която е
убежище на соколи, и Джил ми позволи да поема волана по завоите надолу,
по целия път до магистралата. Чувал ли си някога за сваляне на
предавките?
— Правя го постоянно.
— Това е, когато сваляш на по-ниска предавка, вместо да натиснеш
спирачка. Усещането е страшно. Поршето на Джил има пет скорости и
наистина можеш да летиш по завоите, защото центърът на тежестта е
толкова ниско.
 Заекът пита Джил:
— Сигурна ли си, че успяваш да контролираш нещата? Хлапето може
да убие някого. Не искам да ме съдят.
— Той е много умел. И отговорен. Сигурно на теб се е метнал. Преди
оставах на шофьорското място и му давах само да върти волана, но това е
по-опасно, отколкото да го оставя изцяло да управлява. Планината беше
напълно пуста, всъщност.
— С изключение на соколите, тате. Седят си по боровете и чакат
хората да изнесат цели трупове на крави и други неща. Наистина е гадно.
— Е — казва Заека — и соколите трябва да живеят.
— И аз това все му обяснявам — казва Джил. — Бог е и в тигъра, и в
агнето.
— Да-а. Бог наистина си пада по това да яде сам себе си.
— Знаеш ли какво си ти? — пита Джил. Очите й зелени като ливада,
косата — фино изтъкана бъркотия с цвят на кедър, който се разтваря в
светлината от прозореца; в главата й трепти уловена идея. — Ти си циник.
— Просто съм човек на средна възраст. Ако някой дойде при мен и ми
каже: „Аз съм Бог“, ще му отговоря: „Покажи ми значката си“.
Джил се приближава към него с танцувална стъпка, пламнала от
някаква веселост и палавост, която денят е оставил в нея, и го прегръща с
прегръдка, която също танцува, пеперудена прегръдка.
— Мисля, че си прекрасен. И двамата с Нелсън мислим така. Често
говорим за това.
— Така ли? Това ли е единственото нещо, което ви хрумва да правите,
да говорите за мен? — опитва се да е забавен, да задържи настроението й,
но изражението й замира, колебае се за секунда, а това на Нелсън му
издава, че се е натъкнал на нещо. Какво ли правят? В онази малка кола. Е,
не им трябва много пространство, много контакт: млади тела.
Набождащите мустаци на детето, черните му косми, нейната кедрова грива.
Тела, които все още не са омекнали като неговото. На тази чувствителна
възраст и най-малкото докосване стига. Тяхната стеснителност е като
между брат и сестра, когато докоснат ръце под проблясъка на мокра чаша
над мивката. Щом бе предложила да чука него, космат, стар и дебел, още на
първата нощ, какво ли не би направила, за да доведе момчето до края; все
някой трябва да го направи. Защо не? Основният въпрос, който виси в тези
бурни времена. Защо не?
Въпреки че не задълбава в това чувство на вина, което е изкопчил от
нея чрез силата на изненадата, същата нощ той все пак я принуждава да го
поеме пряко, вкарва го в нея, въпреки че тя предлага устата си, и путката й
е толкова тясна, че пари. Тя се уплашва, когато той не загубва ерекция; кара
я да седне върху него и придърпва надолу сатенените й бедра, мършавите
кости на пелвиса, и от болезненото учудване тя рязко поема и издиша
въздух, който излиза с радостни възклицания:
— Стигаш до утробата ми.
Той се опитва да си я представи. Розово-черно дъно някъде в нея,
никога не знае къде попада, между бъбреци, черва, черен дроб. Неговата
дете булка, с коса с цвят на плът и мъгляви вътрешности, се носи върху
него, пари го, засмуква го нагоре като облак, пада, прощава му. Любовта му
към нея го покрива с неприязън и объркване, така че той бързо заспива;
само първите му сънища са разтърсени от ставането й от леглото, за да се
измие, да нагледа Нелсън, да говори с Бог, да вземе хапче или каквото там
чувства потребност да направи, за да излекува раната, там, където я бе
наранил изгорелият му пенис. Колко тъжно, колко странно. Създаваме си
спътници от въздух и ги нараняваме, за да може те да въстанат срещу нас,
завършвайки творението.

Бащата на Хари се промъква до него по време на обедната почивка.

— Как са нещата, Хари?
— Не е зле.
— Дяволски мразя да те тормозя така. Ти си голям мъж със собствени
проблеми, знам това, но ще ти бъда дяволски благодарен, ако дойдеш
вкъщи някоя вечер и поговориш с майка си. Тя слуша всякакви злобни
клюки за теб и Дженис в момента, и ако можеш да й обясниш, това
наистина ще й помогне да се успокои. Ние не сме моралисти, Хари, знаеш
това; майка ти и аз се опитвахме да живеем по собствени правила и да
отгледаме двете деца, с които Бог бе достатъчно добър да ни дари, но знам
дяволски добре, че светът е различен днес, така че не сме моралисти, аз и
Мери.
— Как е здравето й като цяло?
— Ами, това е другият проблем, Хари. Те решиха да я лекуват с едно
ново чудотворно лекарство, измислили са му някакво име, дето все не мога
да го запомня. Л-допа, точно така, л-допа, доколкото разбирам все още е в
експериментален стадий, но няма съмнение, че върши чудеса. Проблемът е,
че има странични ефекти, с които те не са много наясно, депресия, както е
при майка ти, гадене и липса на апетит; и кошмари, Хари, кошмари, които я
будят, и тя буди мен, за да чуя как бие сърцето й, бие като тъпан. Никога по-
рано не съм чувал такова нещо, Хари, сърцето на друг човек, толкова ясно в
стаята, като стъпки. Ето така й действат тези л-допа сънища. Но няма
съмнение, говори по-ясно и ръцете й не треперят чак толкова. Трудно е да
знае човек какво е правилно, Хари. Понякога си мислиш, да оставим
Природата да върши своето, но после започваш да се чудиш, какво е
Природа и какво не е? Друг един страничен ефект — той се приближава по-
близо, оглежда се, след това поглежда надолу, където кафето му се
разплисква от хартиената чашка и изгаря пръстите му — не би трябвало да
го споменавам, ама ме шашка, майка ти казва, че това ново нещо, дето го
пие, както там се казваше, я кара да се чувства, как да кажа — той отново
се оглежда, след това се доверява на сина си — любвеобилна. Представяш
ли си я, тъкмо навършила шейсет и пет, лежи си в леглото половината ден и
получава тези желания толкова силно, че едвам издържала, казва, че не
иска да гледа телевизия, защото от рекламите става по-зле. Казва, че сама
си се смее. Е, сега, не е ли дяволски странна тая работа? Добра, скромна
жена като нея. Съжалявам, че ти прогорих ушите с приказки, но явно
твърде много го преживявам сам, а Мим, като е на другия край на
страната… Бог знае, че не е като да си нямаш и ти проблеми.
— Нямам никакви проблеми — казва му Заека. — Точно сега просто
съм затаил дъх до момента, в който хлапето ще се върне на училище.
Психически доста се е стабилизирал, бих казал. Да знаеш, че една от
причините да не идвам до Маунт Джъдж толкова често, колкото би
трябвало, е, че Мама беше доста груба с Нелсън, когато беше малък, и
хлапето все още се бои от нея. От друга страна, не ми се ще да го оставям
сам в къщата, с всичките тия обири и нападения из цялата страна, появяват
се в крайните квартали и крадат всичко, което успеят да докопат. Тъкмо
набирах един текст за някаква жена в община „Пърли“, откраднали й
прахосмукачката и стотина метра градински маркуч, докато била в
тоалетната на горния етаж.
— Това са тези проклети черни, ето какво — Ърл Енгстръм снижава
гласа си толкова, че става дрезгав, въпреки че Буч и Фарнсуърт винаги
прекарват почивката за кафе вън на алеята, с Буни и останалите пиячи. —
Винаги съм ги наричал черни и те самите се наричат черни сега, и мен това
ме устройва. Не могат да вършат работата на бял човек, освен само част от
тях. Да вземем даже Буч, така и не стигна до шеф на отдела за връзване на
коли, макар че е бил тук най-отдавна. Затова им се налага да обират и
убиват, особено онези, дето не могат да бъдат сводници или професионални
боксьори. Не могат да постигнат нещо в живота и никога не са могли. Тази
страна трябваше да приеме съвета на който там беше, Джордж Вашингтон,
ако си спомням правилно, един от бащите основатели, и да ги бяхме
откарали обратно в Африка, когато имахме тази възможност. Сега Африка
не ще да ги вземе. Пиенето и кадилаците, и белите путки, да ме прощаваш,
че говоря така, са ги развалили. Те са изметът на света, Хари.
Американските негри са утайката на дъното. Крадат и след това имат
наглостта да твърдят, че страната им го дължи.
— Добре, добре — на Заека не му харесва да вижда баща си разпален
на каквато и да било тема. Той преминава към най-отрезвяващата тема
между тях: — Споменава ли ме често? Мама?
Възрастният човек облизва мехурче слюнка от устните си, въздиша,
отпуска рамене доверително, поглеждайки надолу към изстиналото,
хванало пенеста ципа кафе в ръцете си.
— Непрекъснато, Хари, всяка минута от всеки ден. Разправят й разни
неща за теб и тя беснее срещу Спрингърови, о, как нарежда срещу това
семейство, особено срещу жените в него. Явно госпожата разправя, че си се
хванал с някаква хипи тийнейджърка, че всъщност това е прогонило
Дженис от къщата.
— Не, Дженис първа си тръгна. Непрекъснато я каня да се върне.
— Е, каквито и да са подробностите по случая, знам, че се опитваш да
направиш правилното. Аз не съм моралист, Хари, знам, че вие младите
днес си имате повече напрежение и психически натиск, отколкото може да
понесе човек на моята възраст. Ако аз трябваше да се притеснявам за
атомната бомба и за тези богаташки революционерчета, без съмнение щях
просто да си опра една пушка в главата и да оставя светът да се върти без
мен.
— Ще се опитам да дойда. Трябва да поговоря с нея — казва Заека.
Той поглежда над рамото на баща си към жълтото лице на часовника
на стената, чиято стрелка отскача до една минута преди 11:10, краят на
почивката. Той знае, че в целия този въртящ се свят, майка му е
единственият човек, който го познава. Спомня си как в нощта, в която
докоснахме Луната, вълнението я спаси от смъртта, но не иска да се
разкрие пред нея, преди да разбере достатъчно ясно какво се случва с него,
така че да го предпази. С нея се случва нещо, смърт и л-допа, и с него също
се случва нещо, Джил. Момичето живее с тях вече три седмици и се учи да
поддържа къщата, и да му отправя мрачни мълчаливи погледи, които сякаш
казват „Знам те аз теб“, когато се опитва да спори за комунизъм или за
днешните деца, или за някоя от другите болезнени теми, в които усеща, че
започва разваленото, че лудостта на черните се промъква. Краткият мрачен
зелен поглед, който се бе появил през нощта, когато я бе наранил отвътре и
се бе докоснал до утробата й.
 Баща му явно го разбира по-добре, отколкото предполага, защото
възрастният човек се приближава още повече и казва:
— Едно нещо, дето си мислех да ти кажа, Хари, прости ми, че само
скачам от тема на тема, ама се надявам да взимаш всички предпазни мерки,
вкараш ли някое от тези малолетни в беда законът има много песимистичен
поглед. Освен това, разправят, че са мръсни като порове и разнасят
навсякъде трипер.
Колкото и да е абсурдно, когато часовникът отброява последната
минута и звънецът за края на почивката дрезгаво прозвучава, възрастният
мъж започва да пляска14 с ръце.

В чистата си, свежа риза, която е облякъл след работа, той отваря
входната врата на ябълково зелената къща и чува отвътре музика от китара.
Някой бавно удря акордите и два високи, слаби гласа се извиват в някаква
мелодия. Чувства се притеглен към втория етаж. В стаята на Нелсън
двамата седят на леглото, Джил в горната му част, до възглавниците, в
някаква йогистка поза, която разкрива дъното на черните й дантелени
бикини. През бедрата й е легнала китара. Заека никога не е вижда тази
китара; изглежда нова. Бледото дърво блести като женско тяло, намазано с
масло след баня. Нелсън седи до Джил по боксерки и тениска, проточил
врат, за да чете от листа с ноти върху покривката до глезените й. Краката на
момчето, полюшващи се към пода, внезапно изглеждат жилави, дълги,
започнали са да потъмняват с тъмното окосмяване на Джил, и Заека
забелязва, че старите плакати на Брук Робинсън15, Орландо Сепида16 и
Стийв Маккуин17 върху мотор, са свалени от стените на момчето. Боята се
е излющила, където е бил залепен скочът. Те пеят: „… трябва да извърви
човек“; деликатната нишка прекъсва, когато той влиза в стаята, въпреки че
със сигурност са чули стъпките му по стълбите като предупреждение. Това,
че хлапето е по бельо не е нередно: вместо да е мръсна като пор, Джил е
убедила Нелсън да се къпе всеки ден, преди завръщането на баща му,
сигурно защото нейният баща се е връщал вкъщи само в петък и е
заслужавал тази церемония.
— Хей, татко — казва Нелсън. — Готино е. Пеем в един глас.
— Откъде взехте китарата?
— Просихме.
Джил побутва момчето с бос крак, но недостатъчно бързо, за да спре
думите му.
 Заекът го пита:
— Как просихте?
— Стояхме по кръстовищата в Брюър, най-вече на „Уайзер“ и Седма,
но след това се преместихме към „Камерън“, защото една кола с ченгета
намали, за да ни огледа. Ужасно забавно беше, татко. Джил спираше разни
хора и им разправяше, че аз съм й брат, че майка ни умира от рак, а баща ни
е починал и че имаме малко братче вкъщи. Понякога казваше малка
сестричка. Някои от хората ни казваха, че трябва да кандидатстваме за
социални помощи, но достатъчно хора ни дадоха по около долар, така че
накрая събрахме двайсетте долара, за които Оли обеща да ни даде китара от
четиридесет и четири. А нотите ни даде безплатно, след като Джил си
поговори с него в задната стаичка.
— Колко мило от страна на Оли.
— Хари, наистина беше мило, не гледай така.
Той казва на Нелсън:
— Чудя се, какво ли са си говорили?
— Татко, нямаше нищо срамно в това, тези хора, дето ги спирахме, са
се почувствали по-добре след това, задето сме им паднали от съвестта. Така
или иначе, татко, в общества, в които властта принадлежи изцяло на хората,
парите и без това няма да съществуват, просто ще получаваш това, от което
имаш нужда.
— Е, по дяволите, твоят живот си е такъв и сега.
— Да, ама трябва да моля за всичко, нали? И така и не получих мотор.
— Нелсън, я облечи някакви дрехи и си стой в стаята, искам да
поговоря с Джил за секунда.
— Ако я удариш, ще те убия.
— Ако не млъкнеш, ще те накарам да живееш с майка си и с Чарли
Ставрос.
В тяхната спалня Заека внимателно затваря вратата и с тих,
разтреперан глас казва на Джил:
— Превръщаш детето ми в просяк и курва точно като теб самата. — И,
след като изчаква секунда, за да може тя да вмъкне някакво опровержение,
зашлевява слабото й, изпълнено с презрение лице, със свитите й превзети
устни и зелените очи, толкова потъмнели от бунта в тях, че оттенъкът им е
като храсталак, в който се е скрила цяла тълпа микроскопична гора, която
иска да бомбардира. След шамара има чувството, че е ударил пластмаса; тя
опарва пръстите му, няма никакъв ефект. Той я удря отново, събира
изсъхналата плът на косата й с ръка, за да държи лицето й неподвижно,
изпълва се със студена ярост, когато тя се свива и се опитва да се изплъзне,
но след един юмрук, попаднал странично във врата й, я оставя да падне
върху леглото.
Все още скривайки лице, Джил съска към него, издава странен съскащ
звук през леко раздалечените си, изкривени навътре зъби, докато не излязат
първите думи. Те са спокойни и изпълнени с превъзходство:
— Знаеш ли защо направи това? Просто искаше да ме нараниш, ето
защо. Искаше да си доставиш това удоволствие. Не ти пука и грам за това,
че аз и Нелсън сме просили. Какво ти пука кой проси и кой не, кой краде и
кой не?
Една празнота в него отговаря на въпроса й; но тя продължава:
— Какво са направили изобщо за теб законите на ченгетата, освен че
са те погребали с угодническа работа, и са те превърнали в такъв страхлив
нещастник, че дори не можеш да задържиш видиотената си жена?
Той я хваща за китката. Тя е крехка. Като тебешир. Иска му се да я
счупи, да усети как се пречупва; иска му се да я държи укротена в
прегръдките си през месеците, докато заздравява.
— Слушай. Изкарвам парите си шибан по шибан долар, а ти живееш
от тях, и ако искаш да се върнеш към просенето от приятелчетата ти
негрите, заминавай. Махай се. Остави ме на мира с хлапето ми.
— Ти нещастник такъв — казва тя. — Нещастник. Убиец на бебета.
— Я смени плочата — казва той. — Болна кучка такава. Вие богатите
хлапета, дето си играете на живот, ме отвращавате, отвращава ме как
хвърляте камъни по бедните глупави ченгета, дето пазят плячката на татко.
Просто си играете, скъпа. Мислиш, че играеш страшната игра на
щастливата путка, но нека ти кажа нещо. Моята бедна тъпа жена
дребосъчка се чука по-добре обърната с гръб, отколкото ти можеш обърната
с лице.
— Точно така, с гръб, защото не може да понася да те гледа в лицето.
Той стисва тебеширената й китка по-силно и й казва:
— В теб няма сок, скъпа. Цялата си изсмукана, а си само на
осемнайсет. Опитала си всичко и не се страхуваш от нищо, и се чудиш
защо всичко е толкова мъртво. Всичко ти е било дадено наготово, сладурче,
затова е толкова мъртво. Мамка ти, мислиш си, че ще прекроиш света, а си
нямаш никаква шибана представа какво кара хората да действат. Страхът.
Ето това ни кара нас, бедните кучи синове, да действаме. Ти не знаеш какво
е страх, нали, бедничкото ми? Затова си толкова мъртва. — Той стиска
китката й, докато в главата му не нахлува представата как свързаните,
извити кости в нея призрачно се огъват като на рентгенова снимка; очите й
леко се разширяват, мимолетна паника, която забелязва само защото той я е
предизвикал.
Тя издърпва китката си и я разтърква, без да свежда поглед от неговия.
— Хората са действали от страх достатъчно дълго — казва Джил. —
Хайде за разнообразие да пробваме с любов.
— Тогава трябва да си намериш друга Вселена. Луната е студена,
скъпа. Студена и грозна. Ако не я искаш, комунистите ще я вземат. Те не са
толкова шибано горди.
— Какъв е този звук?
Нелсън плаче пред вратата им, страхувайки се да влезе. Така се
получаваше и преди с Дженис при техните скандали: тъкмо стигаха дотам,
че да извлекат нещо от тях, и хлапето ги молеше да спрат. Може би си
представяше, че Беки е умряла при такова скарване и че това ще убие него.
Заека го пуска и обяснява:
— Говорехме за политика.
Нелсън успява да смотолеви през хлипанията си:
— Татко, защо спориш с всички?
— Защото обичам страната си и не мога да понасям да я хулят.
— Ако я обичаше, щеше да искаш да е по-добра — казва Джил.
— Ако тя беше по-добра, щеше и аз да трябва да съм по-добър — казва
той сериозно, и всички се разсмиват, той последен.
И така, чрез този невесел смях — тя все още търка китките си, а
ръката, с която я удари, започва да го боли — те се опитват да изградят
отново семейството си. За вечеря тя приготвя филе от морски език с лимон,
леко варено, с потънала в слънчева светлина люспесто кафява кожа; Нелсън
получава хамбургер, поръсен с пшеничени трици, да му напомня за Бъргър,
с ядки. Трици, тиквички, кестени, целина, овесени ядки — това са част от
екзотичните неща, които пазаруването на Джил внася в къщата. Храната,
сготвена от нея, за него има вкус на неща, които никога не е имал: свещи,
солена вода, мания за здраве, богатство, класа. Семейството на Джил бе
имало прислужница и на нея й трябват няколко вечери, за да осъзнае, че
мръсните чинии не се раздигат и измиват сами чрез някаква магия, а трябва
да бъдат изнесени и измити. Все още Заека е този, който в събота сутрин
чисти стаите с прахосмукачка, приготвя вързопа със своите ризи и
чаршафите за обществената пералня, сортира чорапите и бельото на
Нелсън за тяхната малка пералня в мазето. Той е в състояние да види това,
което тези деца не могат да забележат, как се трупа прахът, как напредва
разрухата, просмуква се хаосът, как времето надвива. Но заради готвенето
й, той е склонен да й бъде прислужник на половин работен ден. Нейното
готвене е съживило вкуса му към живот. Сега вече пият вино с вечерята,
калифорнийско бяло в кана от половин галон. И винаги салата. Салатата в
кухнята на област „Даймънд“ обикновено е посестрима на киселото зеле, с
тлъста сметанова заливка, но ръцете на Джил поднасят маруля с тънък слой
олио, невидим като здравето. Докато Дженис предлагаше за десерт някакъв
готов тестен сладкиш от „Халф-ъ-Лоуф“, Джил съчинява сложни форми от
плодове. А кафето й е черен нектар, в сравнение с воднистия катран, който
сервираше Дженис. Доволството прави Хари неподвижен; той наблюдава
как чиниите се омитат от масата и се настанява отново нашироко във
всекидневната. Когато миялната машина е захранена и доволно запухтява,
Джил идва във всекидневната, сяда на опърпания килим и свири на
китарата. Какво свири? „Сбогом, Анджелина, небето е в огън“ и някои
други, чиито мелодии съумява да изкара. Владее може би шест акорда.
Пръстите й върху прагчетата често захващат някой кичур от разпилялата се
коса; сигурно боли. Гласът й е тъничък инструмент, който бързо секва.
„Всички мои изпитания, о, Боже, скоро ще приключат“, изпява тя на
финала и вдига поглед за аплодисменти.
Нелсън ръкопляска. Малки ръце.
— Чудесно — казва й Заека и размекнат от виното продължава, сякаш
се извинява за живота си. — Без майтап, веднъж предприех онова пътуване
към вътрешната светлина и единственото, което направих, беше, че си
насиних външната страна. Революциите и другите подобни са просто друг
начин да се каже, че бъркотията е забавна. Да, наистина е забавна за
известно време, стига някой друг да е заредил с припаси. Бъркотията е
лукс, това искам да кажа.
През това време Джил удря струните между изреченията му, отчасти,
за да му помага, отчасти за майтап. Той се обръща към нея:
— Сега ти ни разкажи нещо. Разкажи ни историята на живота си.
— Нямала съм живот дотук — казва тя и удря струните — ничия
дъщеря и ничия съпруга.
— Разкажи ни историята — моли Нелсън.
От начина, по който се смее, разкривайки кръглите си зъби и
позволявайки на трапчинките да се покажат върху слабите й бузи, те
усещат, че ще отстъпи.
— Това е историята за Джил и любовника й, който болен бил —
обявява тя и удря един акорд. Като че ли, мисли си Заека, изучавайки
женствената форма на китарата, нотите вече са там и само чакат да излетят
от подобната на гълъбарник кръгла дупка.
— Тази Джил — продължава Джил — била девойка обикновена,
отгледана в скута на класата средна. И майка й, и татко й си имали кола, а
върху капака на едната поставена била на Мерцедес звездата. Не знам колко
още мога да продължа с римуването — удря въпросително струните.
— Недей да се мъчиш — съветва я Заека.
— Възпитанието й — с ударението върху „ието“ — било достатъчно
ортодоксално — ветроходство, и танци, и френски, и всичко друго банално.
— Продължавай с римите, Джил — моли я Нелсън.
— Менструацията й дошла на четиринайсет, но дори когато махнала
шината, Джил не станала красавица ненадмината. Познанията й за
момчетата се ограничавали до тези, с които играела тенис, и чиито нейните
родители посещавали. Ситуацията според нея била идеална, защото,
наблюдавайки как родителите й пият и бъбрят, и печелят, и харчат, съвсем
не бързала да стане стара, дебела и вулгарна. Ооо, това беше дългичко.
— Недей да римуваш заради мен — казва Заека — отивам да си взема
бира, някой друг иска ли?
Нелсън се провиква:
— Аз ще пия от твоята, татко.
— Ще си пиеш от твоя. Аз ще ти донеса.
Джил удря струните, за да привлече отново вниманието им.
— Е, нека съкратим скучната история, едно лято — тя търси рима,
след това добавя — след смъртта на нейния родител…
— О-о! — казва Заека, връщайки се на пръсти с две бири. — Тя
срещнала едно момче, което се превърнало в неин психо-физиологически
будител.
Заека дръпва металното пръстенче на своята кутийка бира и се опитва
да заглуши шиптенето.
— Фреди се наричал…
Вижда, че няма какво друго да направи, освен да го дръпне рязко,
което прави толкова бързо, че бирата се разпенва през отвора.
— А най-хубавата му черта, че тя вече готова била. — Дрън. — Имал
красиви загорели рамене на атлет, защото бил спасител на плажа, а
банският му издавал значителен пакет, понякога твърд, понякога мек. Идвал
отдалеко, от романтичния Роуд Айлънд, отвъд Нарагансет Бей.
— Хей! — въодушевява се Заека.
— Единственото лошо било, че отвътре красивият загорял спасител
вече бил мъртъв. Отвътре бил гнил стар човек с потребност голяма от
спийд, ЛСД, хашиш и марихуана. — Сега вече дрънкането й добива нов
ритъм, прекъсва в средата на такта.
— Бил неудачник по рождение, въпреки кожата си бяла, и чукал
малката девствена Джил през една пясъчна нощ цяла. Тя си паднала по
него — дрън — и възприела жадно идеята за дрога, която проповядвал:
побърквала се всеки път, когато копелето се обаждало. Преминала от
хапчета на ЛСД, докато в един момент — тя спира и се накланя напред,
така упорито втренчена в Нелсън, че момчето тихичко проплаква:
— Да?
— Той мило предложил хероин — като нов елемент.
Нелсън има вид, сякаш ще заплаче: очите му някак хлътват навътре, а
върху брадичката му се появява още една трапчинка. Прилича, мисли си
Заека, на намусено момиче. Не вижда кой знае колко от себе си в момчето,
като се изключи малкия прав нос.
Музиката продължава.
— Бедната Джил се уплашила. Съучениците й казвали, че не си
заслужава така глупаво да се самоунищожава. Майка й, все още в траур,
била ангажирана здраво с един адвокат от Уестърли по данъчно право.
Лошият Фреди й обещавал Рая в небесата, а Джил искала само любов на
Земята; искала да усеща кура му, а не иглата; но Фреди я молел и галел, и
нежно говорел, и увличал в играта.
И Заека започва да се чуди дали не го е правила и преди, тези рими са
толкова гладки. Какво ли не е правило това хлапе?
— Тя се страхувала от смъртта — дрън, дрън, бледооранжевата й коса
се развява — той я попитал: И какво от това? Казвал, че светът е полудял и
прогнил; тя отговорила, че на нея зло не е причинил. Той казвал, виж,
навсякъде около теб — расови войни, а тя, че преди него друг бял мъж не е
опитвал да я нарани. Той казал, че първата инжекция ще е плитко под
кожата, и тя казала, добре, любими, вкарвай отровата. — Дрън, дрън, дрън.
С лице, повдигнато към тях, тя е дух без тяло, напълно лишена от плът.
Проронва следващата строфа: — Беше ад.
Д-р-р-р-ъ-н.
— Държал лицето й в длани и я убеждавал с галене, казвал: Спокойно!
Бил съм на курсове по животоспасяване. Питал я: Нима не ти показах на
Бог същността? Тя казала: Да, благодаря ти, но щях да мина и без това.
Разбрала, че нейният любим със светла усмивка и мургава кожа е на
смъртта лицето; бояла се от него и го обичала с всеки уплашен удар на
сърцето. И какво решила Джил да направи?
В паузата настъпва тежко мълчание.
Нелсън припряно избъбря:
— Какво?
Джил се усмихва:
— Да изтича до спестовната банка в Стоунингтън и всички пари оттам
да извади. Скочила в своето порше и потеглила, и ето как днес се оказва в
един дом с двама мошеници.
И бащата и синът ръкопляскат. Джил отпива жадно от бирата като
награда. В спалнята им тя все още е в същото настроение — артистично
въодушевление, и заслужава да бъде възнаградена. Заека й казва:
— Страхотна песен. Но знаеш ли какво не ми хареса в нея?
— Какво?
— Носталгията. Липсва ти. Да се друсаш с Фреди.
— Поне — казва тя — не си играех на — как го нарече — щастлива
путка?
— Съжалявам, че избухнах.
— Все още ли искаш да си ходя?
Заека, предусетил, че ще се стигне до това, закачва панталоните и
ризата си и слага бельото си в коша. Роклята, която е хвърлила на пода, той
окачва на една кука в нейната половина на гардероба, мръсните й бикини
слага в коша.
— Не, остани.
— Помоли се.
Той се обръща, едър уморен мъж с отпуснати мускули, който след осем
часа трябва да стане и да обработва текстове за печат.
— Моля те да останеш.
— Вземи си обратно онези шамари.
— Как?
— Целуни краката ми.
Той застава на колене, за да изпълни заповедта. Раздразнена от тази
готовност, която говори, че му е приятно, тя стяга стъпала и го ритва, така
че ноктите на единия й крак одраскват бузата му в опасна близост до очите.
Той приклещва глезените й, за да продължи с целувките. Леко пълни
глезени, като на жена на средна възраст. Зеленикави венички в извивката на
ходилото. Приятен вкус на съблекалня от спомените му. Ванилия, която
започва да гранясва.
— Пъхни си езика между пръстите ми — казва тя; гласът й плахо
пресеква, когато издава заповедта. Щом той отново изпълнява, тя се
намества напред върху леглото и разтваря крака. — Сега тук. — Тя знае, че
това му е приятно, но въпреки това заповядва, за да види дали ще успее да
проумее този чужд мъж. Да проумее главата му с неговата упорита,
старомодна, къса подстрижка — униформа на врага, спортиста и войника;
костта над ушите му се вижда, мръсно русата коприна е изтъняла отгоре.
Той й се струва огромен като скала между бедрата й. Угасващата възбуда от
изпятата песен се слива с настойчивата топлина на лочещия му език.
Някаква искра пламва в безплодното пространство, между краката й се
издължава зелено клонче.
— Малко по-високо — казва Джил, след това гласът й съвсем омекнал
и пресекнал — по-бързо, прекрасно. Прекрасно.

Един ден след работа, докато двамата с баща му вървят по „Пайн

стрийт“ към бар „Финикс“, където ще пийнат по едно, преди да хванат
автобуса, един спретнат, набит мъж с бакенбарди и очила с рогови рамки ги
пресреща.
— Хей, Енгстръм. — И бащата и синът спират, премигват. В тунела от
слънчева светлина, след работния ден, обикновено се чувстват невидими.
Хари разпознава Ставрос. Облечен е с костюм на ситни бежови
квадратчета върху фон от зеленикави нишки. Изглежда с една идея по-слаб,
по-крехък, хладнокръвието му сякаш му коства малко повече усилия. Може
би просто е напрегнат от тази среща. Хари казва:
— Татко, бих искал да те запозная с един мой приятел. Чарли Ставрос,
Ърл Енгстръм.
— Приятно ми е да се запознаем, Ърл.
Възрастният мъж пренебрегва протегнатата четвъртита длан и се
обръща към Хари:
— Същият, дето прелъсти снаха ми?
Ставрос опитва бързо да замаже нещата:
— Прелъстил. Това е доста силничко. По-скоро бих казал, че й
угаждам. — След като опитът му да се пошегува е пренебрегнат, Ставрос
се обръща към Хари: — Може ли да поговорим за минутка? Може би да
пийнем по нещо долу на ъгъла. Съжалявам, че се натрапвам така, господин
Енгстръм.
— Хари, как предпочиташ? Искаш ли да останеш насаме с този боклук
или да го отпъдим?
— Хайде, татко, какъв е смисълът.
— Вие младите може би си имате собствени начини да решавате
проблемите, но аз съм твърде стар, за да се променям. Качвам се на
следващия автобус. Не се оставяй да те придумат за нещо. Този кучи син
ми се струва твърде хлъзгав.
— Предай поздрави на Мама. Ще се опитам да се отбия този уикенд.
— Ако можеш, можеш. Непрекъснато ви сънува с Мим.
— Да, някой път би ли ми дал адреса на Мим?
 — Тя няма адрес, само контакт с някакъв агент в Лос Анджелис, така
ги правят нещата вече. Мислеше да й пишеш ли?
— Може би да й пратя картичка. Ще се видим утре.
— Ужасни сънища — казва възрастният мъж и се спуска към бордюра,
за да чака автобус №16А, чувствайки се изигран без обичайната си бира;
слабият му разочарован врат напомня на Хари за Нелсън.
Във „Финикс“ е тъмно и студено; Заека чувства как зад ушите му се
заражда кихавица. Ставрос го повежда към едно сепаре и сгъва ръце върху
плота на масата. Космати ръце, които са обгръщали гърдите й. Хари пита:
— Как е тя?
— Тя? О, по дяволите, в чудесна форма.
Заека се чуди дали това означава това, което му се струва. Връхчето на
езика му замръзва върху небцето, чувства се неспособен да измисли
деликатен начин да го подпита. Казва:
— Следобед няма сервитьорка. Ще си взема дайкири, за теб какво?
— Само сода. С много лед.
— Без пиячка?
— Не я докосвам. — Ставрос прочиства гърлото си, приглажда назад
косата над бакенбардите си с разперени пръсти, които въпреки всичко, леко
треперят. Обяснява:
— Лекарите ми забраниха.
Връщайки се с питиетата им, Заека пита:
— Болен ли си?
Ставрос казва:
— Нищо ново, все същият стар проблем. Дженис сигурно ти е казвала,
шум на сърцето, още от дете.
Какво си мисли този тип, че той и Дженис седят и го обсъждат сякаш е
любимото им дете? Действително си спомня, че Дженис проплакваше, че
не можел да се жени, и очакваше той, Хари, нейният съпруг, да прояви
съчувствие. Странното бе, че наистина го бе изпитал.
— Спомена нещо.
— Ревматична треска. Слава богу, че са ги надвили тези неща вече,
когато бях дете пипвах всеки вирус, който се появеше. — Ставрос вдига
рамене. — Казват ми, че мога да доживея до сто, ако се грижа за тялото.
Нали ги знаеш — казва той — тези лекари. Все още има много, които не
знаят.
— Знам. В момента прекарват майка ми през пресата.
— Боже, трябва да чуеш какви ги реди Дженис за майка ти.
— Не е особено ентусиазирана, а?
 — Никак не е. Трябва й нещо, за което да мърмори обаче, за да
оправдава самата себе си. Ужасно се разкъсва за детето.
— Остави го при мен и там ще си остане.
— В съда ще го загубиш, нали знаеш?
— Ще видим.
Ставрос прави леко разсичащо движение около чашата си, пълна с
балончета сода (бедната Пеги Фознахт, Заека трябва да й се обади), за да
даде знак за нов обрат в разговора им.
— По дяволите — казва той — не мога да го взема вкъщи. Нямам
място. Както са нещата в момента, налага се да изпращам Дженис на кино
или при нейните, когато семейството ми идва на гости. Знаеш, че нямам
просто майка, имам баба. Тя е на деветдесет и три, ето на това се вика да
живееш вечно.
Заека се опитва да си представи стаята на Ставрос, която Дженис бе
описала като пълна с цветни снимки, и вместо това си представя Дженис
фотографирана, гола, цветна, зайче на месеца, позираща върху мъхест
гръцки диван, маслиненозелен на цвят, с извити облегалки, тялото й извито
в ханша, точно колкото да прикрие разкошния й голям черен храст.
Прегъвката на средната страница я разрязва при пъпа, а едната й ръка
развява роза. Видението кара Заека за първи път да се чувства враждебно
настроен. Той пита Ставрос:
— Как ги виждаш да се развият нещата?
— Ето това исках да те попитам.
Заека пита:
— Да не би да й писваш?
— Не, Иисусе, напротив, чука ме до побъркване.
Заека отпиващ преглъща казаното, опипва за друго чувствително
място:
— Липсва ли й хлапето?
— Нелсън, той идва във фирмата понякога, а и го вижда през
уикендите, не знам дали преди това го е виждала повече. И без това не съм
убеден, че майчинското чувство е от най-силните черти на Дженис. Това,
което никак не й харесва, е идеята, че нейното бебе, току-що излязло от
пелените, съжителства незаконно с тази хипарка.
— Тя не е точно хипарка, освен ако всеки на тази възраст е. А и аз съм
този, който съжителства незаконно.
— Бива ли я?
— Чука ме до побъркване — му отговаря Заека.
Започва да усеща слабостите на Ставрос. Първоначално, когато го
среща на улицата толкова внезапно, го почувства като приятел, с когото се е
запознал чрез тялото на Дженис. После, в началото, когато влязоха във
финикса, го бе почувствал като болен човек, човек, който се държи въпреки
лошия си късмет. Сега го вижда като съперник, един от онези умни,
съобразителни, дребни играчи, които обичат напрегнатата игра. Добре.
Значи Заека отново играе. Това, което следва да направи, е да изчака
спокойно и да остави Ставрос да предприеме своя ход.
Ставрос прегърбва почти недоловимо квадратните си рамене, отпива
от содата си и пита:
— Какво смяташ да правиш с тази хипарка?
— Има си име. Джил.
— Какви са плановете на Джил, знаеш ли?
— Не. Има майка, която не обича особено; баща й е умрял;
предполагам, че ще се върне в Кънектикът, когато късметът съвсем й
изневери.
— Не си ли, така да се каже, ти нейният късмет?
— В момента съм част от плановете й, да.
— И тя от твоите. Знаеш ли, това, че живееш с това момиче дава на
Дженис идеални основания за развод.
— Някак не успяваш да ме уплашиш.
— Правилно ли разбирам, че си уверил Дженис, че трябва само да се
върне, и момичето ще си тръгне?
Заека започва да усеща къде точно Ставрос опипва за слабо място.
Гъделичкането над носа му отново започва.
— Не — казва той, молейки се да не кихне — не си разбрал
правилно. — Той киха. Шест лица на бара се обръщат, малкият негодник
сякаш се колебае. По телевизията раздават хладилници и ски уикенди в
Чили.
— Вече не си ли искаш Дженис обратно?
— Не знам.
— Предпочиташ развод, за да продължиш да си живееш живота, а?
Или може би дори би се оженил за момичето? Джил. Ще ти скъса топките,
приятелче.
— Мислиш твърде напред. Просто живея ден за ден и се опитвам да
забравя тъгата си. Аз съм изоставен от жена си, не забравяй. Някакъв
къдрав миротворец, продавач на японски коли с мазен език я съблазни, не
си спомням името на кучия син.
— Нещата не бяха точно така. Тя дойде да ми тропа на вратата.
— Ти я пусна.
 Ставрос изглежда учуден.
— Какво друго да направя? Беше се поставила в крайно неизгодно
положение. Къде можеше да отиде? Това, че я прибрах, създаде минимални
проблеми за всички.
— А сега вече проблем ли е?
Ставрос върти пръсти, сякаш държи карти; ако загуби тази ръка, ще
успее ли да вземе останалите?
— Това, че живее с мен й дава очаквания, които не мога да изпълня.
Бракът не е за мен, съжалявам. С когото и да било.
— Не се мъчи да си любезен. Сега вече си я изпробвал във всички
пози и искаш да си я върнеш обратно. Бедната стара Дженис. Толкова е
глупава.
— Не я намирам за глупава. Намирам я за несигурна в себе си. Тя иска
същото, което иска всяко нормално момиче. Да бъде Троянската Елена.
Имало е моменти, когато отчасти съм й давал това. Не мога да продължа да
й го давам. Това не може да трае дълго. — Той се разгневява; четвъртитото
му чело потъмнява. — Ти какво искаш? Седиш тук и ми мърдаш с мустаци,
така че какво ще кажеш? Ако я изритам, ще си я прибереш ли?
— Изритай я и ще видим. Винаги може да отиде да живее при
родителите си.
— Майка й я побърква.
— Майките са за това. — Заека си представя своята. Усеща в пикочния
си мехур частичка от онази виновна сладост, която усещаше, когато като
дете тичаше закъснял за училище край покритата с тиня вода в канавката,
която се стичаше от фабриката за лед. Той се опитва да обясни: — Слушай,
Ставрос. Ти си този, който върши нередности. Ти си този, който чука чужда
жена. Ако искаш да се измъкнеш, измъквай се. Не се опитвай да ме
въвлечеш в някое от шибаните си коалиционни правителства.
— Пак там се връщаме — казва Ставрос.
— Точно така. Ти бе този, който се намеси, не аз.
— Не съм се намесвал, извърших спасителна акция.
— Така казвате всички вие хищни птици. — Той е готов да спори за
Виетнам, но Ставрос се придържа към по-безстрастната тема.
— Тя беше отчаяна, приятел. Иисусе, от десет години ли не беше си
лягал с нея?
— Това го ненавиждам.
— Давай. Ненавиждай го.
— Не беше в по-лошо положение от един милион съпруги. Милиард
путки, колко ли съпруги? Петстотин милиона? Имахме връзка. На мен поне
не ми се струваше толкова лоша.
— Казвам само, че не аз поръчах ястието, доставиха ми го топло-
топло. Нямаше нужда да я убеждавам в каквото и да било, тя беше тази,
която напираше, от началото до края. Бях първата й възможност. И едноок
млекар да бях, пак щях да свърша работа.
— Твърде си скромен.
Ставрос поклаща глава.
— Тя е истинска тигрица.
— Престани, караш ме да се надървям.
Ставрос го изучава.
— Ти си странен тип.
— Кажи ми какво не ти харесва у нея сега.
Тонът му, в който има само любопитство, кара раменете на Ставрос да
се отпуснат с един инч. Мъжът очертава тясна клетка пред реверите на
сакото си.
— Просто е твърде… ограничаващо. Това е тежест, от която нямам
нужда. Трябва да карам по-леко, по-спокойно. Трябва да избягвам стрес.
Между нас казано, няма да живея вечно.
— Току-що каза, че е възможно.
— Шансовете са против мен.
— Знаеш ли, ти си точно като мен, както бях по-рано. Сега всички са
както аз бях по-рано.
— Направи си кефа за лятото, пусни я да си се прибере. Кажи на
хипито да движи и без това хлапета като нея точно това искат да чуят.
Заека отпива от утайката на второто си дайкири. Прекрасно е
усещането да оставиш това мълчание да се удължава, да нараства. Няма да
обещае да приеме Дженис обратно. Играта му е в кърпа вързана. Най-
накрая, тъй като по-продължително мълчание би било непоносимо грубо,
той казва:
— Просто не знам, съжалявам, че съм толкова уклончив.
Ставрос бързо връща:
— Тя взима ли нещо?
— Кой?
— Тази твоя нимфоманка.
— Да взима нещо ли?
— Нали знаеш. Хапчета. ЛСД. Едва ли е на хероин, иначе нямаше да
са ти останали мебели.
— Джил? Не, тя ги е отказала тия неща.
— Въобще не й вярвай. Никога не ги отказват. За тези деца на цветята
дрогата е майчиното мляко.
— Хванала се е и се е отказала. Не че това е твоя работа.
На Заека не му харесва как играта започва да се изплъзва; има някаква
пробойна, която се опитва да запуши, но не успява.
Ставрос едва забележимо вдига рамене.
— А Нелсън? По-различно ли се държи?
— Расте — отговорът звучи неубедително.
Ставрос не му обръща внимание.
— Сънлив? Нервен? Не дреме ли в необичайно време? Какво правят
по цял ден, докато ти си играеш на ловеца, който набавя храната на масата?
Все нещо трябва да правят, приятел.
— Учи го да бъде възпитан с боклука. Приятел. Нека платя водата ти.
— И все пак, какво научих?
— Надявам се нищо.
Но Ставрос подло е отбелязал точка и играта върви на продължение.
Заека бърза да се прибере вкъщи, да види Нелсън и Джил, да подуши дъха
им, да провери зениците им, каквото и да е. Оставил е своето агънце с
усойницата. Но пред „Финикс“, в мътната слънчева светлина, падаща под
своя септемврийски ъгъл, пътното движение се е заплело и автобусите са
впримчени наред с всичко останало. Снима се филм. Заека се сеща, че във
„Ват“ бе споменато (ОЛИЦЕТВОРЯВА ЛИ БРЮЪР СРЕДНА АМЕРИКА?
Така смятат продуцентите от Готам), че Брюър е избран за терен от някакъв
нов независим екип; нито едно от имената на звездите не му говореше
нищо, бе забравил подробностите. Ето ги. Дъга от коли и камиони,
натоварени с лампи, се е проточила до средата на „Уайзер стрийт“, а
тълпата от местни, с навити ръкави, и бабички, помъкнали торби, и
чернокожи престъпници нестройно се влачи в останалата част от улицата,
за да погледне по-отблизо, ограничавайки движението до една пъплеща
лента. Ченгетата, които би трябвало да разплитат възела, са обградили
шоуто, за да пазят кинаджиите. Със своя висок ръст, Заека успява да
надзърне от бордюра. Един от закованите с дъски магазини близо до стария
Багдад, който по-рано пускаше филми на „Метро Голдуин Майер“, а сега е
преминал на порнографски (щуротии в червеникавокафяво, меден месец в
страната на размените), е префасониран във фасада на ресторант; висок
червендалест мъж с карамелена коса и дребно маце с бронзова фризура се
появяват хванати под ръка от този фалшив ресторант; след това има
някакъв инцидент, в който участва минувач; друг гримиран актьор, който се
появява от тълпата, прашни истински хора, които ги наблюдават, някаква
случайна среща, последвана от смях от страна на първия мъж и жената, и
бавен, продължителен поглед, който вероятно ще даде знак, когато филмът
се монтира и прожектира, че скоро ще се чукат. Повтарят това няколко
пъти. Между сцените всички чакат, разменят остроумия, нагласят
осветление и кабели. Момичето, от разстоянието, от което я гледа Заека, е
невъзможно нагласена: очите й проблясват, косата й мята отблясъци като
шлем. Дори роклята й искри. Когато някой продуцент или електротехник
застане до нея, изглежда безцветен. И това кара Заека също да се чувства
безцветен, безцветен и виновен, като гледа как прожекторите творят от
слънчевата светлина един още по-ярък ден, зловещ пастелен остров от
преувеличена реалност, около която останалите ние — техници, полицаи,
влачещите се омагьосани зрители, включително и той самият, са окаяни
призраци, пренебрегнати просители.

Местни разкопки разкриват антични предмети

Възраждайки се, Брюър открива повече за себе си.

Мащабните събаряния и реконструкции, които се провеждат в
момента в централната част на града, продължават да разкриват
многобройни предмети от „старите времена“, които водят до
интересни прозрения относно миналото на нашия град.
Подземно питейно заведение от времето на сухия режим,
заедно със стенописите, излезе на бял свят по време на
изграждането на паркинга на кръстовището на „Мюриел“ и
„Грийли“.
Старите жители си спомнят тайното заведение като
свърталището на Наугел „Ръкавиците“ и други бележити фигури
от времето на сухия режим, както и като място за репетиции за
музиканти като Венрих Червения, чиято слава на тромбонист
тъкмо нараствала, и който по-късно се превръща в изтъкната
личност от национален мащаб.
Често се откриват и указателни табели. Находчиво оформени
като крави, пчелни кошери, ботуши, хавани, рала. Те рекламират
„насипни стоки и полезни дреболии“, кожени изделия, церове и
лекарства, продукция с огромно разнообразие. Запазени под
земята, повечето от тях са напълно четливи, и датират от XIX век.
Под стари камъни в полето на бял свят излизат метални
сечива и воденични камъни.
Не са рядкост и върхове на стрели.
 Д-р Клайст Шьорнен, вицепрезидент на Брюърското
историческо дружество прекара

По време на почивката за кафе Бучанан наперено пристъпва към Заека.

— Как ти се струва малката Джили?
— Държи се.
— Май се оказа добро решение за теб, а?
— Тя е добро момиче. Объркана като всички деца в днешно време. Но
свикнахме с нея. Момчето ми и аз.
Бучанан се усмихва, спретнатите му къси мустаци се разтварят под
формата на буква „М“, и се полюшва с половин стъпка напред.
— Малката Джил още ли ти прави компания?
Заека вдига рамене, чувствайки се кисел и нервен. Непрекъснато
среща заложници на съдбата.
— Няма къде другаде да отиде.
— Да, човече, явно наистина се е оказала добро решение за теб. — Той
все още не си тръгва, не отива до платформата, за да си вземе уискито.
Продължава да стои, все още усмихнат, но оставяйки една замислена,
загрижена сянка бавно да помрачи лицето му. Казва:
— Знаеш ли, приятелю Хари, с този Ден на труда18, дето се задава, и
децата, като се връщат на училище, и тази инфлация навсякъде, нещата
стават малко напечени. По отношение на финансите.
— Колко деца имаш? — пита Заека учтиво. Въпреки че е работил с
него толкова години, никога не му е хрумвало, че Бучанан е женен.
Пухкавият пепелявосив мъж се полюшва напред-назад върху петите
си.
— О…, да речем пет, официалната бройка. Търсят помощ от баща си, а
Денят на труда го заварва в леко притеснено положение. Напоследък
старият Лестър не улучва добри карти.
— Съжалявам — казва Заека — може би просто не бива да играеш
покер.
— Направо съм страшно доволен, че малката Джили отговаря на
нуждите ти — казва Бучанан. — Мислех си, една двадесетачка със
сигурност би ми помогнала до Деня на труда.
— Двадесет долара?
— Само толкова. Цяло чудо е, Хари, колко много съм се научил да
изкарвам от малкото. Двадесет доларчета от приятел на приятел със
сигурност ще ми направят почивката много по-лесна. Както казвам, като
гледам как малката Джил така ти е паснала, сигурно се чувстваш доста
добре. Доста щедър. Влюбеният мъж, както казват, е приятел всекиму.
Но Заека вече е измъкнал портфейла си и открил две десетачки.
— Това е само заем — казва той, уплашен, осъзнавайки, че лъже,
притеснен отново от онова потъване, от сладникавата болка в пикочния
мехур, както когато тича закъснял за училище. Вратите ще са затворени,
директорът господин Клайст винаги стои до входната врата, с нейните
дрънчащи вериги и хоризонталния прът, изтрит до пиринчено жълто, за да
хване закъснелите в капана и да ги тикне в задушния си кабинет, където
държат досиетата.
— Децата ми те благославят — казва Бучанан, като сгъва и прибира
банкнотите. — С това ще купим цяло изобилие от моливи.
— Хей, какво става с Бейб? — пита Заека. Открива, че с неговите пари
в джоба на Бучанан чувства ново спокойствие; закупил си е правото да
получи сведения. Бучанан е сварен неподготвен.
— Все още се мотае наоколо. Все още си върти нейното, както казват
младите.
— Чудех се, нали знаеш, дали не си прекъснал връзката си.
Защото е притеснен с парите. Бучанан изучава лицето на Заека, за да
се увери, че е наясно какво намеква. Сводник. Вижда, че знае, и мустакът
му се разтваря.
— Искаш да влезеш в тази мила Бейб, така ли? Писнало ти е бялото
месо, искаш бутче? Хари, какво би казал татко ти?
— Просто питам как е. Хареса ми как свири.
— Тя определено те хареса, знам аз. Мини някой път към „Джимбо“,
ще уредим нещо.
— Тя каза, че кокалчетата ми са лоши. — Звънецът започва да стърже.
Заека се опитва да прецени колко скоро ще дойде следващото изкрънкване,
доколко дълбоко в него е влязъл този човек; Бучанан забелязва това и
игриво, тържествуващо плясва дланта на ръката, която Заека е протегнал
напред, замислен за кокалчетата си. От плясването го засърбява. Кожа.
Бучанан казва:
— Харесвам те, човече — и си тръгва.
Една тлъста гънка с цвят на сливов пудинг се тресе в задната част на
врата му. Лоша диета, въглехидрати. Карантия, овесена каша.

един увлекателен час с репортера на „Ват“, бъбрейки

неофициално за най-ранните дни на Брюър като пункт за
търговия с индианските племена по реката Рънинг Хорс.
Той ни показа гравюра на дървени колиби, правена по
 времето, когато примитивната колония е носела името Гринуич,
като Гринуич в Англия, приютяващ прочутата обсерватория.
В колекцията на д-р Клайст има също множество смайващи
снимки на „Уайзер“, когато се е състояла от няколко груби
магазина и странноприемници. Най-известната от тези
странноприемници била „Гъската и Перата“, в която отседнали за
една нощ Джордж Вашингтон и неговата свита при пътуването
им на запад, за да потушат Уиски бунта през 1726 година.
Първата желязна мина в околността била добре известната
„Пещ Ориол“, на седем мили южно от града. Д-р Клайст
притежава колекция от късове някогашна шлака и ентусиазирано
говори за методите, посредством които тези ранни производители
на желязо са предизвиквали достатъчно мощна тяга в

Паяшек идва зад него:

— Енгстръм. На телефона.
Паяшек е дребен, уморен, плешив мъж, чиито щръкнали вежди
засилват усещането за тежест около главата му, сякаш челото му е
притиснато над очите, образувайки дълги хоризонтални гънки. — Би могъл
да използваш случая и след разговора да уведомиш лицето, че имаш
домашен телефон.
— Съжалявам, Ед. Най-вероятно е откачената ми жена.
— Можеш ли да я накараш да откача в извънработно време?
Прекосяването от машината до относителната тишина между матовите
стъклени стени е като издигане през подкрепяща го вода до внезапния
вакуум на въздуха. Незабавно започва да се бори.
— Дженис, за бога, казах ти да не ми звъниш тук. Обади ми се вкъщи.
— Не искам да говоря с малката ти телефонна секретарка. Само
мисълта за гласа й ме кара да изстивам цялата.
— Обикновено Нелсън вдига телефона. Тя никога не вдига.
— Не искам да я чувам, нито да я виждам, нито да слушам за нея. Не
мога да ти опиша, Хари, какво отвращение изпитвам само при мисълта за
тази личност.
— Пак ли си общувала с бутилката? Звучиш ми пияна.
— Трезва съм и съм напълно с акъла си. И задоволена, благодаря.
Исках само да разбера какво възнамеряваш да правиш относно дрехите на
Нелсън за училище. Нали осъзнаваш, че е пораснал с три инча през лятото
и всичко ще му е умаляло.
— Така ли, това е чудесно. Може би в крайна сметка няма да остане
такъв дребосък.
— Ще бъде висок като баща ми, а баща ми не е дребосък.
— Извинявай, винаги съм мислил, че е.
— Искаш да ти затворя веднага ли? Това ли искаш?
— Не, просто искам да ми се обаждаш някъде другаде, а не в работата.
Тя затваря. Той изчаква в дървения въртящ се стол на Паяшек, зяпа в
календара, който още не е сменен, въпреки че е септември, и в момичето на
месец август, което държи две фунийки сладолед, така че топките покриват
точно мястото, където би следвало да са зърната й, едната с ягодов, другата
с шоколадов, със заглавието „Двойна порция“, докато звънне телефонът.
— За какво говорехме? — пита той.
— Трябва да заведа Нелсън на пазар за дрехи за училище.
— Добре, ела и го вземи, когато искаш. Кажи някакъв ден.
— Няма да стъпя близо до тази къща, Хари, докато онова момиче е в
нея. Даже и до „Пен Вилас“ отказвам да отида. Съжалявам, това е
неконтролируемо физическо отвращение.
— Може би си бременна, щом така ти се гади. Взимате ли някакви
мерки с Час?
— Хари, вече не те познавам. Казвах на Чарли, че не мога да повярвам,
че съм живяла тринадесет години с този мъж, все едно никога не се е
случвало.
— Което ми напомня, какво ще вземем на Нелсън за рождения му ден?
Следващия месец става на тринадесет.
Тя започва да плаче.
— Никога не ми го прости, нали? Това, че забременях.
— Простих ти, простих ти. Спокойно. Чудесно се получи. Ще изпратя
Нелсън да дойде до любовното ви гнезденце, за да ходите на пазар. Кажи
кой ден.
— Изпрати го във фирмата в събота сутринта. Не ми е приятно да идва
в апартамента, твърде ужасно се чувствам, когато си тръгва.
— Трябва ли да е точно в събота? Говорехме с Джил да ни закара
двамата до Вали Фордж; хлапето и аз никога не сме ходили.
— Ти подиграваш ли ми се? Защо си мислиш, че цялата тази работа е
толкова забавна, Хари? Това е реалността.
— Не се подигравам. Така смятахме. Сериозно.
— Е, кажи й, че не можеш. Вие двамата да ми изпратите Нелсън. Само
че го изпрати с някакви пари, не виждам защо аз трябва да плащам за
дрехите му.
— Купи всичко от „Кролс“ и го запиши на сметката.
 — „Кролс“ ужасно е западнал, както знаеш. Сега има един хубав
малък нов магазин горе близо до „Пърли“, покрай онова заведение
подводница, дето беше китайски ресторант.
— Открий нова сметка. Кажи му, че си от „Спрингър Моторс“ и
предложи една тойота като гаранция.
— Хари, не е нужно да си толкова враждебен. Ти сам ме отпрати. Каза
ми, онази нощ, никога няма да го забравя, това беше най-големият шок в
живота ми: — Виж се с него ако искаш, стига да не трябва аз да се виждам
с копелето. — Точно това ти бяха думите.
— Хей, това ме подсеща, все пак се видях с него оня ден.
— С кого?
— С Час. Твоят тъмен мургав любовник.
— Как така?
— Беше ми устроил засада след работа. Причакваше ме в уличката с
кама. Оох, казах аз, сгащи ме, комунистически плъх такъв.
— Какво искаше?
— О, да говори за теб.
— Какво за мен? Хари, лъжеш ли ме, вече не мога да разбера. Какво за
мен?
— Дали си щастлива, или не.
Тя не прави никакъв коментар, така че той продължава:
— Заключихме, че си.
— Точно така — казва тя и затваря.

в дните преди пещта в Бесамер.

Стари избледнели снимки на „Уайзер стрийт“
показват заможно изглеждащ булевард с
изискани, ниски тухлени сгради,
с теглени от коне тролейбуси, които
с теглени от коне тролейбуси, които
с еглени оттоне троленна витанто
ья вантоьяап жгесивнгзпърйдеиант
тседвпатвнтавпатовптогзхпхьсдекш

***

Той я пита:
— Какво правихте с хлапето днес?
 — О, нищо особено. Мотахме се из къщата сутринта, следобеда се
разходихме с колата.
— До къде?
— До Маунт Джъдж.
— Града?
— Планината. Пихме по една кока-кола в хотел „Пинакъл“ и
погледахме някакъв мач в парка за малко.
— Кажи ми истината. Давала ли си на детето да пуши трева?
— Откъде ти хрумна подобно нещо?
— Той е абсолютно запленен от теб и според мен е или трева или секс.
— Или колата. Или фактът, че се държа с него като с човешко
същество, а не като с провалил се малък атлет, само защото не е метър и
деветдесет и пет. Нелсън е много интелигентно, чувствително дете, което е
много разстроено, че майка му е напуснала дома.
— Знам, че е интелигентен, благодаря, познавам детето от години.
— Хари, да си тръгна ли искаш, за това ли става въпрос? Ще го
направя, ако искаш. Бих могла да се върна при Бейб, само дето в момента
си има проблеми.
— Какви проблеми?
— Прибрали са я за притежание. Ченгетата влезли в „При Джимбо“
онази вечер и отвели десетина души, включително нея и Скийтър. Тя казва,
че поискали по-голям подкуп и собственикът се заинатил. Собственикът е
бял, между другото.
— Значи все още поддържаш връзка с тази банда.
— Не искаш ли да поддържам?
— Както искаш. Това си е твоят живот, дето го съсипваш.
— Някой те е насъсквал, права ли съм?
— Няколко души.
— Прави, каквото искаш с мен, Хари. Нищо не мога да бъда в
истинския ти живот.
Тя е застанала пред него във всекидневната, в срязаните си джинси и
бялата блуза без яка, ръцете й от двете страни на тялото са леко повдигнати
и разперени като прислужница, която чака поднос. Пръстите й са червени
от миенето на чинии. Трогнат до смелост, той признава:
— Имам нужда от сладката ти уста и перления ти задник.
— Струва ми се, че започват да те отегчават.
Той схваща това обратно: той я отегчава. Винаги я е отегчавал. Напада:
— Добре, и все пак, по въпроса за секса? Между теб и хлапето?
Тя отклонява поглед. Има дълъг нос и дълга брадичка, и суха уста,
като нощна пеперуда, която му се струва, когато е отпусната, когато не го
гледа, разсеяно надменна, сякаш е над него и иска да изпърха още по-
високо. Лятото е положило само няколко лунички върху лицето й и те са
предимно върху челото, което е леко изпъкнало като кана с мляко. Косата й
е усукана от това, че толкова често е била вплетена на онези ситни
плитчици, които си правят хипитата.
— Той ме харесва — отговаря тя, само дето това не е отговор.
Той й казва:
— Няма да можем да идем до Вали Фордж утре. Дженис иска Нелсън
да иде на пазар с нея да му купят дрехи за училище, а аз трябва да ида да
видя майка си. Можеш да ме закараш, ако искаш, или мога да си хвана
автобуса.
Мисли си, че се държи любезно, но тя го поглежда с надменния си
поглед на богаташко момиче и казва:
— Понякога ми напомняш на майка ми. И тя си мислеше, че ме
притежава.
Събота сутринта тя е изчезнала. Но дрехите й все още висят като
дрипи в дрешника. Върху кухненската маса на долния етаж има бележка,
написана със зелен фосфоресциращ маркер: „Ще съм навън цял ден. Ще
закарам Нелсън във фирмата“. Така че той сменя два автобуса и прекосява
целия Брюър. Полянките пред къщите в Маунт Джъдж, зелени кръпки
между циментовите алеи, са изгорели; из короните на кленовете вече има
пръснати тук-таме листа, превърнали се в злато. Във въздуха се усеща онзи
мирис на завръщане в училище, на ново начало и потвърждаване на
съществуващия ред. Иска му се да се чувства добре, преди винаги се
чувстваше добре при всяка смяна на сезоните, при всяка ваканция или край
на ваканция, при всеки нов лист от календара: но в живота му на възрастен
се оказва, че няма сезони, само промяна във времето и колкото повече
остарява, толкова по-малко то го интересува.
Къщата до неговата стара къща все още си стои със знака ПРОДАВА
СЕ. Пробва предната врата, но тя е заключена; позвънява и след
продължително влачене на крака и трополене отвътре татко се появява на
вратата. Заека пита:
— Каква е тая работа със заключената врата?
— Извинявай, Хари, но напоследък имаше толкова много обири в
града. Нямахме представа, че ще идваш.
— Нали обещах?
— И преди си обещавал. Не че майка ти и аз те обвиняваме, знаем, че
напоследък ти е труден животът.
 — Не е толкова труден. В някои отношения е по-лесен. Тя горе ли е?
Татко кима.
— Вече рядко слиза долу.
— Мислех, че това ново лекарство действа.
— В известен смисъл й действа, но е толкова депресирана, че й липсва
желание. Девет десети от живота е желание, така казваше баща ми, и
колкото повече живея, толкова повече виждам колко е бил прав.
В къщата се разнася потискащата миризма на дезинфектанти, но Хари
изкачва стъпалата през едно; изчезването на Джил е вляло в него гневна
енергичност. Той се втурва в стаята на болната с думите:
— Мамо, разкажи ми сънищата си.
Тя е отслабнала. Костите й са отхвърлили всичко, освен минималното
количество съединителна тъкан; лицето й е опънато върху тях с изражение
на виждаща надалеч, изпълнена с очакване приветливост. Гласът й излиза
от това видение по-силен отпреди, с по-малко запъване между думите.
— Жестоко се измъчвам нощно време, Хари. Каза ли ти Ърл?
— Спомена за лоши сънища.
— Да, лоши, но не толкова лоши, колкото да не мога въобще да спя.
Вече познавам тази стая така добре, всеки предмет. Нощем дори онова
невинно старо бюро и онзи беден безформен фотьойл — те.
— Те какво? — той сяда на леглото, за да я хване за ръката, и се
опасява, че хлътването от тежестта му ще раздруса и счупи костите й.
Тя казва:
— Те искат. Да ме задушат.
— Тези неща?
— Всички неща — искат. Те настъпват по най-странния начин, тези
обикновени домашни предмети, с които. Съм живяла цял живот. Татко ти
спи в съседната стая, чувам го как хърка. Не минават никакви коли. Само аз
и уличната лампа сме. Сякаш съм — под вода. Броя секундите, за които
имам дъх. Смятам, че мога да стигна до тридесет, четиридесет, след това
пада до десет.
— Не знаех, че дишането се влияе от това.
— Не се влияе. Всичко е в главата ми. Какви неща имам в главата,
Хари, напомня ми за когато чистят канализационните тръби. Всички тези
косми и утайка, сплъстени около гумено гребенче, дето някой го е изпуснал
преди години. В моя случай, преди шейсет години.
— Нали не мислиш така за своя живот? Мисля, че добре си се
справила.
— Добре съм се справила с какво? Смешното е, че човек дори не знае
какво се опитва да направи.
— Посмей се — предлага той. — Вдетини се.
Това предложение я подсеща.
— Постоянно сънувам теб и Мим. Винаги заедно. След като не сте
били заедно, откакто завършихте училище.
— Какво правим аз и Мим в тези сънища?
— Гледате ме. Понякога искате да ви нахраня, а аз не мога да намеря
храна. Веднъж си спомням, че погледнах в хладилника и. В него имаше
един мъж, замръзнал. Някакъв мъж, когото никога не съм познавала, просто
един. От онези сънища с абсолютно непознати, дето ги сънувам. Или пък
печката не ще да включи. Или не мога да намеря къде Ърл е сложил
храната, когато се върна от пазар, знам. Че я е сложил някъде. Глупости. Но
стават толкова важни. Будя се от това как крещя на Ърл.
— Мим и аз казваме ли нещо?
— Не, просто гледате към мен, както правят децата. Леко уплашени, но
убедени, че аз ще се справя. Със ситуацията. Така гледате. Дори когато
виждам, че сте мъртви.
— Мъртви?
— Да. Целите напудрени и нагласени в ковчези. Само че изправени,
все още чакащи да получите нещо от мен. Умрели сте, защото не съм могла
да сложа храна на масата. Странна работа са тези сънища, сега като се
замисля. Въпреки че гледате към мен от височината на дете. Изглеждате
така, както сте сега. Мим цялата с червило, с една от онези лъскави
миниполи и ботуши с цип до коляното.
— Тя така ли изглежда сега?
— Да, изпрати ни рекламна снимка.
— Реклама за какво?
— О, нали знаеш. За нея самата. Нали знаеш как ги правят сега
нещата. И аз самата не разбрах. Върху бюрото е.
Снимката, двайсет на двайсет и пет сантиметра, много лъскава, с
диагонална гънка, където пощальонът я е прегънал, показва Мим в блуза
без ръкави, с гривни и шалвари, главата й отметната назад, едно издължено
босо стъпало — имаше големи стъпала още като дете, Мама трябваше да
кара продавачите да ровят дълбоко в склада — вдигнато върху възглавница.
Очите й, така както са ги ретуширали, въобще не приличат на нейните.
Само нещо в носа я прави Мим. Онази подутина на върха и ноздрите,
начинът, по който, когато беше бебе се свиваха навътре щом започваше да
плаче, е същият като този, по който се свиват сега, когато й кажат да си
придаде секси изражение. В тази снимка усеща по-малко от Мим,
отколкото са искали мъжете, които са я снимали. Отдолу в няколко реда тя
бе написала с блед химикал: „Липсвате ми всички, надявам се скоро да
дойда на изток, Обич, Мим“. Наклонен сбит почерк, който беше изкарал
само до гимназията. Бележката на Джил бе написана с претенциозен
изправен полупечатен почерк от частно училище, уверен като на плакат.
Мим никога не бе притежавала това.
Заека пита:
— На колко години е Мим сега?
Мама казва:
— Не искаш да слушаш за сънищата ми.
— Разбира се, че искам. — Той пресмята: тя се роди, когато той беше
на шест, значи сега Мим трябва да е на трийсет. Нямаше кой знае колко път
пред нея, дори и облечена в харемно облекло. Това, което не си направил
преди тридесет, е малко вероятно тепърва да направиш; Това, което си
правил, ще правиш още повече. Той казва на майка си: — Разкажи ми най-
ужасния.
— Съседната къща беше продадена. На някакви хора, които искат да
дигнат блок. Двамата Скрантън са решили да правят бизнес с тях, и тогава.
Вдигат две стени, така че в къщата не влиза никаква светлина и аз се
оказвам в дупка и гледам нагоре. И върху мен започват да падат боклуци,
кутийки от кока-кола и опаковки от овесени ядки, и тогава. Се събуждам и
осъзнавам, че не мога да дишам.
Той й казва:
— Маунт Джъдж не става за високо строителство.
Тя не се разсмива. Сега очите й са широко отворени, втренчени в онази
друга половина от живота й, нощната половина, кошмарната половина,
която сега се надига като вода в наводнено мазе и ще я погълне,
доказвайки, че през цялото време е била реалната половина, че дневната
светлина е била илюзия, измама. — Не — казва тя — този не е най-лошият.
Най-лошият е, че Ърл и аз отиваме в болницата на преглед. Навсякъде
около нас има маси с размера на нашата в кухнята. Само че вместо да са
наредени като за хранене, върху всяка има нещо като купчинка мокра
пръст, червена пръст, оплетена с омачкани чаршафи така, че са оформени
като. Детски пясъчен замък. И са свързани с някакви маркучи към машини
с нещо като телевизионно устройство върху тях. И след това загрявам, че
всяка от тях е човек. И Ърл само повтаря, толкова горд и доволен, че чак си
е загубил акъла:
— Правителството плаща. — И ми показва документа, който ти и Мим
сте подписали да ме направят като — нали се сещаш — тях. Като тези
купчинки.
— Това не е сън — казва синът й — точно така е.
Тя се изправя върху възглавниците, строга, намръщена. Устата й
придобива онова коравосърдечно изражение с увиснали надолу ъгълчета,
от което някога се страхуваше повече от всичко друго — повече, отколкото
от вампири и детски паралич, повече от гръмотевична буря или от Бог, или
че ще закъснее за училище.
— Срамувам се от теб — казва тя. — Никога не съм си представяла, че
ще чуя такива горчиви думи от своя син.
— Пошегувах се, мамо.
— Който има толкова много, за което да е благодарен — продължава тя
неумолимо.
— За какво? За какво точно?
— За това, че Дженис те напусна, например. Тя винаги е била. Мръсен
парцал.
— Ами Нелсън, а? Какво ще стане с него сега? — Това е нейна
слабост, това че забравя, времето променя нещата, все още вижда света с
неговите някогашни четири опорни точки, тя и татко, и той, и Мим седнали
около кухненската маса. Тираничната й любов можеше да замрази света.
Мама казва:
— Нелсън не е мое дете, ти си мое дете.
— Е, той все пак съществува, и аз трябва да се грижа за него. Не
можеш просто да се правиш, че Дженис не съществува.
— Тя така направи с теб.
— Не съвсем. Непрекъснато ми се обажда в работата. Ставрос иска тя
да се върне.
— Не й позволявай. Тя ще. Те задуши, Хари.
— Какво друго мога да направя?
— Бягай. Махни се от Брюър. Така и не разбрах защо се върна. Тук
вече няма нищо. Всички го знаят. Още откакто фабриките за трикотаж се
преместиха на юг. Направи като Мим.
— Не притежавам това, което Мим има за продан. Освен това разбива
сърцето на татко, като проституира наляво-надясно.
— На него така му харесва, баща ти винаги си е търсел. Причина да се
муси. Е; сега вече има мен, а аз съм достатъчна причина. Не казвай „не“ на
живота, Хари. Остави мъртвите да погребват мъртвите. Горчивината никога
не носи полза. Предпочитам да получавам картичка от теб щастлив,
отколкото. Да те гледам как седиш тук като тромава буца.
Вечно тези невъзможни изисквания и очаквания от нейна страна. Тези
жестоки мечти.
— Хари, молиш ли се въобще?
— Предимно по автобусите.
— Моли се за нов живот. Моли се за собствения си живот.
Бузите му пламват; той свежда глава. Има чувството, че го кара да убие
Дженис, да убие Нелсън. Свободата означава убийство. Новият живот
означава смърт. Тромава буца, той мълчаливо се противопоставя и тя
поглежда встрани, а ъгълчето на устата й се изкривява още повече надолу.
Тя все още се опитва да го извика с утробата си, нима не вижда, че е
възрастен мъж? Стара буца, чиято единствена полза е да си стои на
мястото, за да не позволи на другите буци, облегнати на него, да паднат.
Татко идва горе и настройва телевизора за мача на филаделфийците.
— Много по-разумен отбор са без онзи Алън — казва той. — Той беше
развалено яйце, Хари, казвам го без предразсъдъци, развалените яйца могат
да са всякакъв цвят.
След няколко ининга, Заека си тръгва.
— Не можеш ли да останеш поне до края на мача, Хари? Мисля, че все
още има една бира в хладилника, и без това щях да слизам до кухнята да
направя малко чай на Мама.
— Остави го да си ходи, Ърл.
За да се опазят електрическите жици, много от кленовете по „Джексън
Роуд“ са обезобразени, централната част на короните им е изрязана. Заека
не бе забелязал това по-рано, нито пък новите плочи на тротоара, където са
махнали малките повърхностни канавки, които навремето го препъваха,
когато караше ролкови кънки. Беше излязъл да кара кънки, когато Бени
Легет, едно по-голямо момче, което живееше от другата страна на улицата и
което по-късно пробягваше една миля за пет минути, чудото на околията,
но това беше по-късно, в този ден той беше просто едно по-голямо момче,
което същата зима удари Заека със заледена снежна топка — можеше да му
извади окото, ако беше уцелил по-високо — в този ден той само се
провикна през „Джексън Роуд“:
— Хари, чу ли по радиото? Президентът е мъртъв. — Той каза
„президентът“, не „Рузвелт“; за тях нямаше друг президент. Следващият
път, когато това се случи, президентът щеше да има име: докато седеше
пред оглушителната висока машина един петък следобед, баща му се бе
промъкнал зад него и бе споделил: „Хари, току-що казаха по радиото, в
отдел «Гравиране» го бяха пуснали. Застреляли са Кенеди. Мислят, че в
главата“. И двамата чаровници мъртви от силно главоболие. Усмивките им
угасват в звезден полет. Ние продължаваме пипнешком под водачеството на
хулигани и счетоводители. В автобуса Заека се моли, както му казала майка
му: Накарай л-допа да действа, дай й по-приятни сънища, запази Нелсън
що-годе чист, не позволявай Ставрос да стане твърде студен към Дженис,
помогни на Дженис да намери пътя към къщи. Пази татко здрав. И мен.
Амин.
След една спирка на склона на планината, до бензиностанцията със
светещата табела, мъж в розова риза шумно се отпуска до него с преиграна
въздишка. Лицето му, обърнато в анфас, се залепва към периферното зрение
на Заека; след известно време предизвикателно решава и той да го зяпне.
Бузите на другия мъж са розови като ризата му, гладки като на момче, при
все че косата му е сива, а дългите му загрижени вежди са повдигнати от
усилието да го разпознае.
— Много се извинявам — казва той, натъртените думи се завъртат в
гърлото му като мъркане — но вие не сте ли Хари…?
— Хей, а вие сте Екълс, преподобният Екълс?
— Енгстръм, нали? Хари Енгстръм. Колко чудесно. Наистина.
И Екълс улавя ръката му с онова пухкаво, влажно ръкостискане, което
сякаш няма край. В очите на свещеника има нещо ново, нещо твърдо и
същевременно стреснато, разголено като бледата основа на шията му,
лишена от свещеническата яка. А ризата, както забелязва Заека, е луксозна
с фино бяло райе, от проветрива полупрозрачна лятна материя; спомня си,
че навремето мъжът носеше не черно, а елегантно, ненатрапчиво
тъмносиньо. Екълс все още държи ръката му. Заека я издърпва.
— Разкажи ми — казва Екълс, отново със същото надуто натъртване,
което Заека не си спомня отпреди десет години — как вървят нещата с теб.
Все още ли си с…?
— Дженис.
— Тя не изглеждаше съвсем на твоето равнище, сега вече мога да кажа
откровено.
— Е, или обратното. Така и нямахме друго дете. — Такъв съвет беше
дал Екълс в онези първи месеци на сдобряване, когато той и Дженис
започваха отново, и дори ходеха заедно в Епископалната църква. След това
Екълс бе повикан в някаква църква по-близо до Филаделфия. Една-две
години по-късно бяха чули, чрез майката на Дженис, че си имал проблеми в
новата епархия; след това нищо. И ето го отново, посивял, но не по-стар;
даже изглежда по-млад, поотслабнал в корема, в самодоволно добра форма,
стегнат, загорял, така както малцина в Брюър си правеха труда да се
поддържат, и с този млад, стреснат поглед в очите. Косата му е дълга и се
къдри върху яката на ризата му отзад. Заека го пита:
 — А как вървят нещата при вас? — Той се чуди къде може да е ходил
Екълс, че да се качи на автобуса от тази страна на планината. Там няма
нищо, освен бензиностанцията, някакво заведение, изглед към виадукта и
няколко богаташки къщи, сгушени сред смърчовете, зад железни огради.
— Cava. Бива. Бях погребан; и все пак живея. Разделих се с
духовенството. — И челюстта му си остава отворена, сякаш готова да
произведе някакъв кикот, въпреки че оттам не излиза звук, а онези странно
пречистени очи си остават нащрек.
— Защо сте го направили? — пита Заека.
Подсмихването на Екълс, в което винаги бе имало нещо любопитно и
въпросително, е станало безочливо, подигравателно, дори съвсем
неустрашимо.
— По редица причини. От една страна, бях леко подканен да го
направя. От друга — исках да го направя.
— Вече не вярвате ли в свещеническата служба?
— По мой си начин. Не съм сигурен, че и тогава вярвах.
— Така ли? — Заека е шокиран.
— Вярвах — казва му Екълс и гласът му възприема една прекомерна
модулация, самогальовен тембър — в определени видове човешки
взаимоотношения. Все още вярвам в това. Ако хората искат да наричат
това, което се случва в определени отношения с името на Христос, аз не
възразявам. Но това вече не е думата, която аз избирам да използвам.
— Какво би казал баща ти за това? Той не беше ли епископ?
— Баща ми — мир на праха му и така нататък — беше мъртъв, когато
взех това решение.
— А жена ви? Тя беше хубава, не си спомням името й.
— Люси. Милата Люси. Тя ме напусна, всъщност. Да, сменил съм
много кожи. — И край устата на този дългокос мъж остава да виси
вероятността от кикот, но мълчаливо, нащрек.
— Заряза те, а?
— Избяга от моята недискретност. Омъжи се повторно и живее в
Уилмингтън. Съпругът й е болезнено обикновен човечец, някакъв химик.
Никаква недискретност. Моите момичета го обожават. Нали помниш моите
две момичета?
— Сладки бяха. Особено по-голямото. Така и така сме на въпроса, и
мен Дженис също ме напусна.
Подвижните бледи вежди на Екълс се повдигат още по-високо.
— Така ли? Наскоро ли?
— В деня, преди да изстрелят ракетата към Луната.
 — Изглеждаше по-скоро да е от изоставяния тип, отколкото от
изоставящия. Виж, Хари, трябва да се съберем на по-неподвижно място и
да проведем истински разговор. — Както се е навел по-близо, за да
подчертае думите си, при полюшването на автобуса ръката му докосва тази
на Заека. Винаги бе имал определена неочаквана стегнатост, но Екълс е
станал по-як, някак повече себе си. Бухналата му глава изглежда огромна.
Заека го пита:
— А с какво се занимаваш сега?
Отново въздишката, разтворената челюст, онази бдителност.
— Живея във Филаделфия, предимно. Известно време работех с
младежи от Християнската асоциация на младите мъже. Три лета бях
лагерен надзирател във Върмонт. Някои зими предпочетох просто да чета,
да медитирам. Смятам, че в западното съзнание се случва нещо много
вълнуващо, и, смей се, ако искаш, си водя бележки за книга на тази тема.
Мисля си, че по същество, най-после излизаме от „Пещерата на Платон“.
Как ти звучи „Извън пещерата на Платон“ като заглавие?
— Малко зловещо, но не ми обръщай внимание. Какво те води обратно
към този мръсен стар град, значи?
— Ами, малко е странно, Хари. Нали нямаш нищо против да те
наричам Хари. Всичко това започва да ми се струва, сякаш е било вчера.
Какви странни хора бяхме тогава! Какви духове позволявахме да ни
обсебват! Както и да е, нали знаеш онова малко градче, наречено Ориол, на
шест мили южно от Брюър?
— Ходил съм там. — С баскетболния отбор на гимназията, преди
дванайсетина години. В началния курс. Беше имал една от великите си
вечери там.
— Е, та там има един летен театър, наречен „Ориол Плейърс“.
— Знам го. Печатаме им рекламите.
— Точно така — ти си печатар. Чувал съм.
— Работя на линотип, всъщност.
— Браво на теб. Е, един мой приятел, той е абсурден човек, много
егоистичен, но въпреки това прекрасен човек, работи при тях като
заместник-директор, и ме убеди да им помагам с пиара. Връзки с
обществеността. Всъщност, набирам средства. Тъкмо сега бях в Маунт
Джъдж, за да се видя с един невъзможен стар Малън Янгърмен, той,
естествено, е от Сънфлауър Биър, да говоря за дарение. Каза, че ще си
помисли. Това е знак, че няма да си помисли.
— Звучи отчасти като това, което правеше и преди.
Екълс поглежда към него по-остро, отбранителна сънливост
замаскирва лицето му.
— Перлите преди свинете, това ли имаш предвид? Правя спънки на
неверниците. Да, донякъде, но го правя само по осем часа на ден.
Останалите шестнадесет мога да бъда свободен мъж.
На Хари не му допада начина, по който изговаря думата „мъж“. Сякаш
има и друг смисъл. Те се клатушкат и подрусват по „Уайзер“; Екълс
поглежда покрай Хари през прозореца и премигва.
— Трябва да сляза тук. Дали мога да те помоля да слезеш с мен и да
ми позволиш да ти купя нещо за пиене? Има един бар тук на ъгъла, който
не е твърде потискащ.
— Не, Иисусе, благодаря. Трябва да продължа с автобуса. Трябва да се
прибирам вкъщи. Там имам дете, което е само.
— Нелсън.
— Точно така! Каква памет! Така че, благодаря много. Изглеждаш
чудесно.
— Чудесно беше да те видя отново, Хари. Хайде наистина да се
съберем на по-удобно място някой път. Къде живееш?
— Оттатък, в „Пен Вилас“, построиха го докато ви нямаше. Нещата са
малко объркани точно в момента…
— Разбирам — казва Екълс бързо, защото автобусът спира с пуфтене и
виене. И все пак намира време да сложи ръка върху раменете на Хари,
високо горе, до шията. Гласът му променя тона си, настоятелно моли,
отново се превръща в гласа на проповедник: — Мисля, че това е прекрасно
време, в което да живее човек, и много бих се радвал да споделя добрите си
вести с теб, когато ти е удобно.
За да увеличи разстоянието между тях, Заека се вози в автобус 16А
още шест пресечки, до мястото, където завива нагоре по „Грийли“, слиза
там и тръгва пеша обратно към павилиона за печени фъстъци на „Уайзер“,
за да хване автобуса към „Пей Вилас“. ЖЕСТОКОСТИ НА ЧЕНГЕТАТА
РАЗТЪРСВАТ КАМДЕН, гласи заглавието от стойка за вестници на
радикален вестник на черните, който излиза във „Фили“. Хари се чувства
нервен, озърта се на север по „Уайзер“ за преследваща го розова риза.
Мястото върху голия му врат, където Екълс го бе докоснал, го гъделичка;
невероятно как този тип иска да се прилепи след всичките тези години,
след като живота и на двамата се е преобърнал наопаки. Автобус №12
пристига и го прехвърля от другата страна на моста. Денят скимти; отвъд
прозорците напира ярка септемврийска светлина, лишена от бъдеще;
моравите пред къщите са изгладени, черната река е безизразна и воняща.
МОДЕН РАЙ. БУЧ КАСИДИ И ХЛАПЕТО. Той тръгва надолу по
„Ембърли“ към „Виста Кресънт“ сред пръскачките, които се въртят в
синхрон, под телевизионните антени, които в четири часа загребват едни и
същи боклуци от небето.
Мръсното малко порше е в алеята, паркирано наполовина във фирмата,
както го оставяше Дженис, дразнещо. Джил е в кафявия фотьойл, по
комбинезон. От прегърбената поза, в която седи, му става ясно, че е без
бикини. Отговаря на въпросите му уморено, с някакво забавяне, сякаш
достигат до нея през пласт мръсен памук, наслоен от неясните спомени,
натрупани през деня.
— Къде ходи толкова рано сутринта?
— Навън. Далече от нещастници като теб.
— Закара ли хлапето?
— Естествено.
— Кога се прибра?
— Току-що.
— Къде прекара целия ден?
— Може би все пак съм ходила до „Вали Фордж“.
— Може би не си.
— Ходих.
— Как беше?
— Красиво. Забавно, всъщност. Джордж е бил невероятен пич.
— Опиши една стая.
— Влизаш през една врата и има легло с четири колони, и малка
възглавница с пискюли, и върху нея пише: „Джордж Вашингтон спа тук“.
Върху нощните масички можеш все още да видиш хапчетата, които е пил,
за да се приспи, когато червените шинели19 са го притиснали. По стените
има някаква материя като чаршаф, а на всички фотьойли има опънато въже
през облегалките, така че да не можеш да седнеш върху тях. Ето защо седя
на този. Защото на него нямаше. Стига ли?
Той се колебае между многото алтернативи, които тя сякаш му
предоставя. Смях, гняв, битка, отстъпление.
— Стига. Звучи интересно. Съжалявам, че не можахме да отидем
всички.
— Ти къде ходи?
— Ходих да видя майка си, след като поразчистих тук.
— Как е тя?
— Говори по-добре, но изглежда по-отпаднала.
— Съжалявам. Съжалявам, че има тая болест. Предполагам, че никога
няма да се запозная с нея, нали?
 — Искаш ли? Можеш да видиш баща ми, когато си поискаш, просто
бъди в бар Финикс в 4:15 ч. Ще ти хареса, интересува се от политика.
Смята, че Системата е лайняна, точно както и ти.
— И никога няма да се запозная с жена ти?
— Защо искаш? Какво става?
— Не знам, интересно ми е. Може би хлътвам по теб.
— Господи, недей.
— Нямаш особено високо мнение за себе си, нали?
— Откакто приключих баскетбола, предполагам, че не. Майка ми
между другото ми каза, че трябва да оставя Дженис да го духа и да напусна
града.
— Какво отговори на това?
— Казах й, че не мога.
— Ти си нещастник.
Липсата на бикини и подозрението, че днес вече е била използвана, и
усещането, че това лято е уникално, това лято на Луната, което се
изплъзваше завинаги, го кара да попита, изчервявайки се за втори път този
следобед.
— Не би ли искала да правим любов?
— Чукане или духане?
— Каквото и да е. Чукане. — Защото е започнал да чувства, че му
предоставя онзи неин край със зъбите в него като начин да запази другия за
някой мъж, който все още не се е появил, някой мъж, който е по-истински
за нея, отколкото той.
— А Нелсън? — пита тя.
— Той е с Дженис, тя може да го задържи за вечеря. Той не е страшен.
Но може би си твърде уморена. От този Джордж Вашингтон.
Джил се изправя и издърпва комбинезона си до раменете, и го задържа
там, смачкана торба, която съдържа тялото й, младото й тяло цялото там
отдолу, бледо като свещ, гърдите й втвърдени висулки.
— Чукай ме — казва тя хладно, хвърляйки комбинезона по посока на
кухнята, и когато е под него, устремена, продължава: — Хари, искам да ме
чукаш и да изкараш всичките лайна от мен, всички лайна и ужаси от този
лайняно — ужасен свят, нека ме заболи, пречисти ме, искам само ти да си
вътре в мен, скъпи, чак до гърлото, да, о, да, по-голям, още, изхвърли
всичко от мен. Скъпи, о, скъпи нещастнико. — Очите й се разширяват от
изненада. Зеленото им е просто обръч около зениците, чието чисто черно е
замърсено от сянката му. — Спаднал си.
Вярно е: всичките й приказки, дивото й желание са го свили от страх.
Тя е твърде влажна; нещо я е разширило. И восъчната твърдост на младото
й тяло, полукълбата на ханша й, които са прекалено съвършени, му се
струват чужди: той посяга към нея през пространство, замъглено от сухите
топли кости на Мама и тъмните извивки на Дженис, ребрата на Дженис,
извити като полумесец над мястото, където хлътва талията. Той усеща как
през нервните окончания на Джил се вият вихри, усеща, че е развълнувана
от нещо извън него, на което той е само сянка, бяла сянка, гръдният му
кош — светъл щит, който я притиска. Тя се измъква и коленичи, за да
оближе корема му. Играят един с друг в някаква мъгла. Мебелите са неясни
контури около тях. Те са върху грапавия килим, телевизионният екран е
като майка над тях. Космите й са в устата му. Задникът й е две гърбици под
равнището на очите му. Тя се опитва да свърши в лицето му, но езикът му
не е толкова силен. Търка клитора си в брадичката му, обърната наопаки,
докато не започва да го боли. По-надолу, тя лекичко то хапе. Чувства се
като изкормен, глупав, мек. Най-накрая я моли да влачи гърдите си,
твърдите малки връхчета върху гениталиите му, които са полегнали
сгушени там, където се събират краката му. Така се възбужда и се опитва да
я задоволи, и успява, въпреки че когато тя най-сетне започва да трепери и
свършва, и двамата плачат, заради някакви тайни, дълбоко в съзнанието им,
обърнати наопаки; лунно дете и земен човек.
— Обичам те — казва той, и фактът, че това не е така, го прави истина.
Тя седи върху него, все още се движи като сърдит механик, който, след като
трудно е напаснал два елемента, продължава да ги изпитва.
В тихия, хлъзгав звук, който издават, той чува смесените им секрети,
представя си пространството в корема й. Някаква сребърна машина с
формата на паяк, изтъкана от нишките на техните секрети, която
внимателно се върти. Тя ги свързва. Той казва, предавайки се:
— О, плачи. Плачи. — Придърпва я до себе си, допира бузите им една
до друга, така че сълзите им се смесват.
Джил го пита:
— Защо плачеш?
— А ти?
— Защото светът е толкова лайнян и аз съм част от него.
— Мислиш ли, че има по-добър?
— Трябва да има.
— Е — замисля се той, — защо, по дяволите, не?
Когато Нелсън се прибира, и двамата са се изкъпали, облекли са се,
запалили са лампите. Заека гледа новините в шест (обобщаващите заглавия
за летните бунтове, броят на убитите във Виетнам за седмицата, прогнозите
за пътните катастрофи през идващия празничен уикенд на Деня на труда), а
Джил прави супа от леща в кухнята. Нелсън разхвърля по пода и диваните
неразопакованата плячка от деня си с Дженис; елегантни нови боксерки,
потници, еластични чорапи, два чифта панталони, четири спортни ризи,
кадифено сако, широки вратовръзки, дори копчета за ръкавели за
лавандуловата официална риза, да не говорим за новите мокасини и
гуменките за баскетбол. Джил се възхищава:
— Страхотно, още по-страхотно, супер страхотно. Нелсън, просто
съжалявам момичетата от осми клас, ще са изцяло под твоя власт.
Той я поглежда тревожно:
— Знаеш, че е тъпо. Аз не исках, мама ме накара. Магазините бяха
отвратителни, пълни с материализъм.
— В какви магазини влизахте? — пита Заека. — Как по дяволите е
платила всичките тия боклуци?
— Отваряше разплащателни сметки навсякъде, татко. Купи дрехи и за
себе си, едно много готино нещо, дето прилича на пижама, само дето може
да го носиш и по купони, ако си жена, и такива неща. И ми купи костюм,
един сиво-зелен на квадратчета, много готин, можем да го вземем след
седмица, когато направят корекциите. Не е ли странно усещането, когато ти
взимат мерките?
— Спомняш ли си чие име пишеше на сметките? Моето или на
Спрингър?
Джил за майтап е облякла една от неговите нови ризи и е вързала
косата си на опашка, с една от широките му нови вратовръзки. Завърта се,
за да се покаже. Нелсън, омагьосан, не е в състояние да продума. Изцяло
във властта й е.
— Името от шофьорската й книжка, татко. Не е ли то правилното?
— И тукашния адрес? Всички тези сметки тук ли ще дойдат?
— Това, което е на шофьорската книжка. Тате, не ми се сърди на мене,
аз й казах, че искам само сини джинси и тениска с Че Гевара, само че в
Брюър няма такива.
Джил се разсмива.
— Нелсън, ще бъдеш най-добре облеченият радикал в гимназията на
Западен Брюър. Хари, тези вратовръзки са копринени!
— Значи сме във война с тази кучка.
— Татко, недей! Не съм виновен.
— Знам. Забрави. Дрехите ти трябваха, растеш.
— А и мама изглеждаше наистина готино в някои от роклите.
Той отива до прозореца, за да спре да се сърди на хлапето. Вижда
собствената си кола, верния фалкон, който бавно потегля. За секунда вижда
силуета на главата на Дженис, как седи прегърбена зад волана, човек би
помислил, че ще е по-уверена с колите, след като е отраснала сред тях.
Чакала е, за какво? Той да излезе? Или просто е гледала къщата, може би, за
да зърне Джил? Или й е мъчно за дома. От напрегнатото придърпване в
едната му буза той осъзнава, че се усмихва, когато вижда, че ваденката със
знамето все още стои на задното стъкло, не е позволила на Ставрос да я
изстърже.
ІІІ.
Скийтър
Изнасилиха ни, изнасилиха ни!

Глас зад кадър на борда на „Съюз-5“

Един септемврийски ден Заека се прибира след работа и открива друг

мъж в къщата. Мъжът е негър.
— Какво, по дяволите…?
— По дяволите, човече, имаме си революция, нали? — казва младият
негър, без да става от мъхнатия фотьойл. Очилата му проблясват като два
сребърни кръга, козята му брадичка е като размазано петно в сянката.
Оставил е косата си да порасне толкова много и тя се е превърнала в такава
голяма топка, че първоначално Заека не го познава.
Бърза като дим, Джил се изправя от стола с дамаска на сребърни
нишки:
— Помниш ли Скийтър?
— Как мога да го забравя? — той пристъпва напред, протегнал ръка да
се здрависа, дланта му потръпва от страх; но тъй като Скийтър не се
помръдва, той я отпуска встрани до тялото си, неопетнена.
Скийтър оглежда отпуснатата бяла ръка, издишвайки дим от цигарата.
Истинска цигара, тютюн.
— Харесва ми — казва той. — Враждебността ти ми харесва, приятел.
Както казвахме в Нам, гот е.
— Със Скийтър просто си говорехме — казва Джил. Гласът й е
променен, изплашен, като на възрастен. — Нямам ли право?
Заекът се обръща към Скийтър:
— Мислех, че си в затвора.
— Пуснаха го под гаранция — казва Джил, прекалено бързо.
— Остави го да говори сам.
Скийтър уморено я поправя:
— За да бъдем точни, далеч не съм под гаранция. Прескочих това
благословено нещо. Аз съм, както се казва, търсен от местните ченгета.
Превърнал съм се в търсена стока, а?
— Щяха да му лепнат две години — казва Джил. — Две години за
нищо, нито е наранил някого, нито е откраднал нещо, за нищо, Хари.
— И Бейб ли прескочи гаранцията?
— Бейб е лейди — продължава Скийтър с уморена режеща точност. —
Тя лесно се сприятелява, нали? А аз нямам приятели. Познат съм надлъж и
нашир с липсата си на съчувствие. — Гласът му се променя във фалцет,
раболепно. — Аз съм един лоош негър.
Той има много гласове, спомня си Заека, и нито един от тях не е точно
неговият. Казва му:
— Рано или късно ще те хванат. Това, че си избягал, е още по-лошо.
Можеше да се отървеш с условна присъда.
— Вече имам една. На властите им е писнало да ги раздават, нали?
— Ами това, че си ветеран от Виетнам?
— Е, и? Освен това съм черен, безработен и нахален, нали? Искам да
нанеса вреда на щата, той разбира това.
Заека съзерцава сенките в стария фотьойл, опипвайки почвата. Имат
фотьойла, откакто се ожениха, взеха го от тавана на Спрингърови. Този
кошмар трябва да свърши. Казва:
— Говориш смело, но мисля, че си се паникьосал, момче.
— Не ми викай момче.
Заека се стряска, беше го казал без умисъл, като един човек извън
закона на друг. Опитва се да компенсира:
— Само си вредиш. Иди да се предадеш, кажи, че не си искал да
бягаш.
Скийтър блажено се протяга във фотьойла, прозява се, вдишва и след
това издишва:
— Сега ми просветва — казва той, — че имаш представите на бял
джентълмен за полицията и техните образцови методи. Нищо, повтарям ти,
нищо не им доставя по-голямо удоволствие от това да подрязват крилцата
на бедни глупави чернокожи мъже. Първо ноктите и после крилцата. Те
наистина са родени точно с тази свещена цел. Да ме махнат от гърба ти и да
ме пъхнат под миризливите ти крака, нали?
— Това не е Югът — казва Заека.
— Ха-ха! Приятелю, някога замислял ли си се да се кандидатираш за
политически пост. Няма друг държавен служител, който още да вярва в
хубавите неща, в които вярваш ти. Новината е, че Югът е навсякъде.
Намираме се на петдесет мили от границата Мейсън-Диксън, но горе в
Детройт ловят негрите като риби в аквариум. Новината е, че памукът
цъфти. Сезонът на линча настъпи. В тези тънещи в мрак щати всички са
станала бели бедняци. — Една кафява ръка деликатно жестикулира от
сенките и след това се отпуска. — Прости ми, приятелю, прекалено просто
е, за да ти го обяснявам. Чети вестници.
— Това и правя. Ти си луд.
Джил се намесва:
— Системата е гнила, Хари. Законите са написани, за да защитават
шепа аристократи.
— Като онези, които имат яхти в Стоунингтън — казва той.
— Точка за теб — провиква се Скийтър. — Нали?
Джил избухва:
— И какво от това, аз избягах от всичко това, отхвърлих го, пикая на
него, Хари, а ти още го обичаш, понасяш го, пиеш пикнята ми. Тази на
баща ми. На всички. Не виждаш ли как те използват?
— И сега ти искаш да ме използваш. Заради него.
Тя замръзва, пребледняла. Устните й са толкова тънки, че почти не се
виждат:
— Да.
— Ти си луда. И аз рискувам затвор.
— Само няколко дена, Хари, докато не събере пари. Има семейство в
Мемфис, ще отиде там. Нали, Скийтър?
— Да, захарче, о, да.
— Не става въпрос само за ареста за притежание на марихуана, куките
мислят, че е наркодилър, твърдят, че продава, ще го разпънат на кръст,
Хари. Наистина.
Скийтър нежно припява началото на „Този стар грапав кръст“.
— Е, и продава ли?
Скийтър се ухилва изпод огромната си топка коса:
— Какво мога да ти предложа, приятел? Глупави топчета20, смешни
хапчета, червени дяволи, лилави сърчица. Във Филаделфия има толкова
много марихуана от Панама, че вече я дават за храна на кравите. Или искаш
да шмръкнеш малко кокаин за истинско удоволствие? — От сумрачната
сянка на стола той протяга бледите си длани, събрани, като че ли държи
купчинка лъскава отрова.
Значи е зъл. В детството, същото любопитство, което го караше да
мушка пръст в пъпа си и после да го помирисва, го караше да повдига
металния капак на канализационната шахта в задния двор зад ъгъла на
гаража с баскетболния кош. Сега този чернокож мъж се разтваря пред него
по същия начин: една воняща яма, на която не може да види дъното.
Хари се обръща и пита Джил:
— Защо ми причиняваш това?
 Тя извръща глава, показвайки профила си с издължена брадичка, като
на обратната страна на петцентова монета:
— Била съм глупава — казва — да си помисля, че можеш да ми имаш
доверие. Не трябваше да ми казваш, че ме обичаш.
Скийтър си тананика „Истинска любов“ — старата песен на Кросби и
Грейс Кели.
Заека отново пита:
— Защо?
Скийтър се надига от стола:
— Господи, опази ме да не повърна върху тези бледолики любовници.
Прави го, защото цял следобед я чукам, нали? Тръгна ли си, тя тръгва с
мен, нали, Джил, скъпа, нали?
Тя отговаря, отново присвивайки устни:
— Да.
Скийтър й казва:
— Не бих те взел за нищо на света, тъпа доволна кучко. Скийтър си
тръгва сам. — А на Заека казва: Адиос, приятел. Тъпанари, беше ми
приятно да ви гледам как се гърчите.
Изправен, Скийтър изглежда крехък, опърпан в сините си дънки
„Ливайс“ и безцветното военно яке с разшити отличителни знаци. Под
топчестата му коса лицето му изглежда сгърчено.
— Адиос — съгласява се Заека, с облекчение, и се обръща.
Скийтър отказва просто да си тръгне. Той се приближава, мирише
пикантно. Казва:
— Изхвърли ме, искам да ме докоснеш.
— Не искам.
— Направи го.
— Не искам да се бия с теб.
— Чуках кучката ти.
— Това си е нейно решение.
— И има малка тясна путка. Все едно да завреш кура си в менгеме.
— Чуваш ли го, Джил?
— Хей, Заека. Нали така ти викаха? Майка ти е курва, нали? Кляка
пред стари чернокожи пияници зад жп гарата за петдесет цента, нали? И
ако нямат петдесет цента, им го прави без пари, защото й харесва, нали?
Далечната Мама. Гузната миризма в стаята й, лекарствата, топлината
на леглото й. От всичките тези години, когато беше добре, си спомня само
едрите й кости, когато се навеждаше над кухненската маса с четирите
протрити петна; никога не сяда, вече се е нахранила, сервира му вечеря,
дошъл си е късно от тренировка, вече се е стъмнило, прозорците са като
полирани отвътре.
— Баща ти е луд, нали? И ти трябва да си луд, за да понасяш всичко
това. Жена ти не можа да понесе да живее с луд, все едно че я чука мишка,
нали? Там долу си като мишка, нали така, дай да пипна — той се протяга и
Заека удря ръката му. Скийтър се завърта, доволен. — Там няма нищо,
нали? Хей, Заека, Джил казва, че вярваш в Бог. Имам новини за теб. Твоят
Господ е педераст. Белият ти Господ е по-луд и от Дама пика. Прави свирки
на Светия Дух и кара сина си да гледа. Хей, приятел, и още нещо. Иисус не
съществува. Той е бил мошеник педераст, нали? Подкупили са римляните
да изкопаят трупа му от гробницата, щото е смърдял ужасно, нали?
— Само ми доказваш — казва Заека — колко си луд.
Но някаква пълзяща сладост, някаква ярост го изпълва. Образи от
неделното училище — един мъртвец, по-бял от лилии, скалата с лавандула,
където е бил предаден от една целувка — оживяват пред него.
Скийтър продължава да пристъпва, обут в големи намачкани военни
ботуши. Удря рамото на Хари, подръпва ръкава на ризата му.
— Хей, искаш ли да знаеш откъде знам? Искаш ли? Хей, аз съм
истинският Иисус. Аз съм черният Иисус, нали? Няма друг, няма. Когато
пърдя, блясват светкавици. Ангелите ги събират с лопати като
двайсеткаратово злато. Нали? Падай на колене, приятел. Боготвори ме. Аз
съм Иисус. Целуни ми топките — те са Слънцето и Луната, а курът ми е
комета, чиято глава е нагорещеното сърце на славата, която никога не
залязва! — и с глава, която се върти като на куче, Скийтър разкопчава ципа
си и се приготвя да покаже това чудо.
Часът на Заека е настъпил. Той е така изпълнен с гняв и страх, че
сякаш вижда през порите си. С наслада тръгва срещу момчето и усеща как
юмруците му потъват, единият в областта на корема, другият — под
гърлото. Страхува се да го удари по главата, защото очилата му може да се
счупят и да го порежат. Скийтър се превива и пада на земята, съсухрен като
скорпион, и когато Заека поглежда към него в него няма отвор, само
ръбести ъгли, които се тресат като машина за гласпапир. Ръцете на Заека
почват да го болят. Иска да разтвори това същество, защото у него има едно
нежно място, където то може да бъде разцепено и убито, извитият гръб е
много твърд, въпреки че когато го удря с кокалчетата на пръстите си по
вдлъбнатината зад ухото му, от него излиза слаб хленч.
Джил пищи и дърпа края на ризата му с всички сили. Когато сладостта
се отдръпва, Заека вижда, че ръцете и раменете му някак си са били
изподрани. Врагът му се е свил на пода върху мокета, който им струваше по
единайсет долара на квадрат, и би трябвало да издържи по-дълго от онзи с
меката нишка за петнайсет долара, който Дженис искаше (непрекъснато
повтаряше, че й напомня за материала, който използват по голф игрищата),
свит вещо, с подвити под брадичката колене и ръце над свряната му под
дивана глава. Дънките му са се набрали нагоре и Заека се шокира като
вижда колко кльощави са прасците и глезените му, като вретена с цветовете
на дъгата. Хора, направени от нов материал. Издържат по-дълго, износват
се по-равномерно. Джил подсмърча.
— Хари, стига вече, стига вече — входният звънец повтаря трите си
тона отново и отново, без да може да премине в по-висока гама.
Вратата се открехва. Нелсън седи там, в новите си официални дрехи за
училище — спортна риза на рибена кост и яркожълти панталони. Зад него
стои Били Фознахт, с една глава по-висок.
— Хей — казва Скийтър от пода — това е малкото приятелче, нали?
— Тоя крадец ли е, татко?
— Чухме, че се трошат мебели — казва Били. — Не знаехме какво да
направим.
Нелсън допълва:
Решихме, че ако звъним непрекъснато, ще престанете.
Джил казва:
— Баща ти изгуби контрол.
— Защо вечно аз трябва да се контролирам? — пита Заека.
Изправяйки се, като че ли от кофа с прах, внимателно повдигайки
всеки крайник, Скийтър казва:
— Това беше за запознанство, приятел. Следващия път ще си нося
пистолет.
Заека му се подиграва:
— Мислех, че поне ще видя някои каратистки удари от обща култура.
— Страхувах се да ги използвам, да не те счупя на две, нали?
— Татко, кой е тоя?
— Един приятел на Джил, казва се Скийтър. Ще остане тук няколко
дни.
— Наистина ли? — пита гласът на Джил.
Заекът се оглежда за причина. Малките драскотини по кокалчетата му
смъдят. Превъзбудата оставя в устата му гаден привкус, той забелязва през
мъглата, която все още нежно се върти около него, че масата е разместена и
че лампата, чиято основа е от дърворезба, е паднала на мокета накриво, но
не е счупена. Търпеливата вярност на тези предмети го обърква.
— Естествено. Защо не? — казва той.
 Скийтър го изучава от дивана, където е седнал приведен, притискайки
ударения си корем.
— Гузен си, а, приятел? Малко символика, за да отмиеш греховете,
нали?
— Скийтър, той проявява щедрост — сгълчава го Джил.
— Едно нещо да ти е ясно, приятел. Благодарността не съществува.
Каквото и да правиш, прави го от егоизъм.
— Добре. Много ми беше приятно да те разхвърлям.
В действителност той се ужасява, че е прибрал този човек. Ще трябва
да спи с него в къщата. С падането на нощта Скийтър ще се промъкне до
него с проблясващ на лунната светлина нож. Ще си вземе пистолета, както
обеща. БЕГЛЕЦ ОТ ПРАВОСЪДИЕТО ДЪРЖИ ПОД ПРИЦЕЛ
СЕМЕЙСТВО. Кметът е категоричен. Никакви споразумения. Защо
предизвиква тази опасност? За да може Дженис да го спаси? Тези мисли се
стрелкат за части от секундата. Нелсън прави крачка към негъра. Очите му
са сериозни, потънали в орбитите си. Чакай, чакай. Той е отрова, убийство,
той е черен.
— Здрасти — казва Нелсън и протяга ръка.
Скийтър поставя кльощавите си пръсти, като четири сиви молива,
еднакво дебели по цялата дължина, в ръката на момчето и казва:
— Здрасти, малък приятел. — Той кима над рамото на Нелсън към
Били Фознахт. — Кой е страховитият ти приятел?
Всички, абсолютно всички се разсмиват, дори Били, а Скийтър издава
някакъв крякащ звук на това неочаквано просветление, че Били наистина е
ужасен, наследил е кльощавия врат и големите уши на баща си и нещо от
малоумните очи на майка си, а бузите и брадичката му бяха изпъстрени със
синкави пубертетски гнойни пъпки. Смехът им се надига още веднъж като
вълна, за да го уверят, че не се смеят на него, а от облекчение, от дара на
истината, наслаждават се на братството, на това, че споделят този момент,
хилят се и крякат, къщата е като едно разчупващо се яйце, защото те всички
се излюпват заедно.
Но после в леглото си в притъмнялата къща, след като Били си е
тръгнал, а Скийтър диша тежко на дивана долу, Заека отново пита Джил:
— Защо ми причини това?
Джил подсмърча, обръща се. Тя е толкова по-лека от него, че без да
иска се изтърколва към него. Често сутрин се събужда почти изтикан от
леглото от това несъответствие в теглото, острите й малки лакти се забиват
в плътта му.
— Беше толкова жалък — обяснява му тя. — Той просто си говори
грубо, но всъщност си няма нищо, наистина иска да стане Черния Иисус.
— И затова ли му даде да те чука следобед? Или не си?
— Не, точно.
— Значи е излъгал?
Мълчание. Тя се плъзга с още няколко сантиметра към неговата страна
на леглото.
— Не мислех, че се смята, когато просто се оставиш някой да ти го
прави, без ти да правиш нищо.
— Така ли?
— Да, то просто се случва на повърхността, на милиони километри от
мен.
— Ами с мен? Така ли е и с мен, толкова си отдалечена, че не
чувстваш нищо. Значи ти направо си девствена, така ли?
— Шшт. Шепни. Не, с теб усещам нещо.
— Какво?
Тя се притиска по-близо и обгръща дебелия му кръст с ръка:
— Чувствам, че все едно си голям смешен плюшен мечок, който татко
ми е подарил. Навремето ми носеше от онези екстравагантни играчки
марка „Стайф“, от ФАО „Шварц“ в Ню Йорк — двуметрови жирафи, които
струваха по петстотин долара, и с които не можеше да се играе. Просто
стояха и заемаха място. Мама ги мразеше.
— Много ти благодаря — той мързеливо се обръща с лице към нея.
— Друг път, когато си над мен, имам чувството, че си ангел. Че ме
пронизваш с меч. Очаквам да обявиш нещо, края на света, но ти не казваш
нищо, просто ме пронизваш. Красиво е.
— Обичаш ли ме?
— Моля те, Хари. След тази работа с Господ, не мога да се фокусирам
по този начин върху никого.
— Скийтър също ли не е на фокус при теб?
— Той е ужасен. Наистина. Кожата му е грапава, толкова е корав.
— Тогава защо по дяволите…?
Тя го целува, за да спре гласа му.
— Шшт. Ще ни чуе. — Звуците необезпокоявани се носят надолу по
стълбите в тази къща с тънки стени. Стаите са като камери на едно
ръждясало сърце. — Защото трябва, Хари. Защото трябва да давам на
мъжете онова, което искат от мен. Нямам интерес да задържам нищо за
себе си. И без това всичко се слива, разбираш ли?
— Не, не разбирам.
— Мисля, че разбираш. Защо иначе му позволи да остане? Нали го
наби? Едва не го уби.
— Да, беше приятно. Мислех, че съм изгубил форма.
— Знам, че е тук. — Тя допира тялото си до неговото, изглежда му
прозрачно. Сякаш вижда през нея синия прозорец отзад, осветен от луната,
и покрива на гаража, покрит с дъсчици, наредени под странен ъгъл, за да
създават илюзията за дебелина. С едва доловим шепот, все едно че е дочул
някоя мисъл:
— Той ме плаши.
— И мен.
— Част от мен искаше да го изриташ. По-голямата част.
— Ами — и той се усмихва недоловимо. — Ако е следващият Иисус,
трябва да стоим до Него.
Тялото й се разширява, като че ли се смее. Осъзнава, че предателствата
и вълненията от деня сега трябва да бъдат уталожени с правенето на любов.
Той обгръща черепа й с ръце, милвайки острите кости зад извивката на
ушите й, която прилича на мида, обгръща широката извивка, тази чаша,
затворила духа й. Чувствайки, че любовта й приижда, той вижда много
ясно, като в онзи гравиран миг, преди да завали сняг. Той се поправя:
— Освен това Дженис прави някои нередни неща, така че и аз трябва
да направя нещо нередно.
— За да й го върнеш.
— За да съм в крак с нея.

Статията е тясна колона:

Осъдени за притежание на наркотици

Осем местни мъже и една жена бяха осъдени в четвъртък на

шест месеца затвор за притежание на марихуана.
Обвиняемите, явили се пред съдия Милтън Ф. Шофер, са
били задържани при полицейска хайка в заведението „При
Джимбо“ на „Уайзър стрийт“, рано сутринта на 29-и август.
Жената, г-ца Беатриче Грийн, добре позната местна
проститутка, известна с псевдонима „Бейб“, отърва присъдата и
получи една година изпитателен срок, заедно с четирима от
мъжете. Двама непълнолетни бяха изправени в съда за малолетни
престъпници.
 Десетият обвиняем, Хюберт Х. Фърнсуърт, не се яви в съда и
беше лишен от право да бъде освободен под гаранция. Издадена е
заповед за арестуването му.
Собственикът на „При Джимбо“, г-н Тимоти Картни от Пен

Ушите на Заека долавят, че Паяшек се приближава зад него да му каже,

че го търсят по телефона. Има нещо уморено и злобно в походката му,
дъхът му също има саркастична милувка.
— Енгстръм, май трябва да ти преместим линотипа в моя офис. Или
пък да ти инсталираме телефон тук.
— Ще я разкарам, Ед. Това е последният път.
— Не искам личният ти живот да пречи на работата.
— Аз също. Обещавам ти, че ще й кажа.
— Направи го, Хари. Направи това за добрата стара „Верити“. Ние тук
сме един екип, играем доста оспорвана игра. Да не се предаваме, какво ще
кажеш?
Зад запотените стени той казва в слушалката:
— Дженис това е за последно. Повече няма да говоря с теб по
телефона.
— Повече няма да ти се обаждам, Хари. След този разговор ще си
комуникираме само чрез адвокати.
— И защо?
— Защо? Защо?
— Да, защо? Хайде, казвай. Трябва да се връщам при машината.
— Ами, една от причините е, че ме оставяш да седя тук без изобщо да
ми се обаждаш, а другата е, че си прибрал някакъв негър в къщата, заедно с
онази хипарка. Ти си просто невероятен, Хари, майка ми винаги ми е
казвала: „Не е лош, само има по-малко морал и от мошеник“. И беше права.
— Ще остане само няколко дни, случи се нещо смешно.
— Сигурно наистина ти е смешно. Направо забавно. Майка ти знае ли?
Кажи ми, защото съм решила да й се обадя и да й кажа.
— А на тебе кой ти каза, между другото? Той никога не излиза от
къщата.
Надява се разумният му тон да я успокои и тя наистина леко се
поотпуска.
— Пеги Фознахт. Каза, че Били се е прибрал вкъщи с оцъклени очи.
Казал й, че мъжът бил на пода във всекидневната и първото нещо, което
направил, било да обиди Били.
— Не искаше да го обиди, искаше просто да бъде любезен.
 — Е, ще ми се и аз да можех да бъда любезна. Много ми се ще. Видях
се с един адвокат и в момента пускаме призовка за незабавно
попечителство над Нелсън. Разводът ще последва. Като виновна страна
няма да можеш да се ожениш пак още две години. Наистина, Хари.
Съжалявам. Смятах, че сме по-зрели, ужасно ми беше неприятно при
адвоката, цялата работа е прекалено грозна.
— Е, да, такъв е законът. Служи на управляващия елит. Нужна е
повече власт на народа.
— Мисля, че си се побъркал. Наистина.
— Хей, какво искаше да кажеш, че съм те оставил да си седиш там?
Нали това искаше? Ставрос вече не седи ли с тебе?
— Можеше поне малко да се бориш за мен — проплаква тя и се мъчи
да си поеме въздух между риданията. — Но ти си толкова слабохарактерен,
толкова си мекушав — успява да каже тя, но после звукът се превръща в
животински, нещо като хъхрене или хриптене, като че ли целият й въздух
изтича от нея, и затова той казва:
— Ще говорим по-късно, обади ми се вкъщи — и затваря, за да
запуши теча.

Парк изрази своя шок и силно неодобрение относно

употребата на наркотици на запитването на „Ват“ по телефона.
Картни не е бил в сградата по време на арестите. Напоследък
се носят слухове за продажбата на това добре известно нощно
заведение и място за срещи на „негърския капиталистически“
синдикат.

Бучанан се приближава към Заека по време на почивката за кафе. Заека

докосва портфейла си, чудейки се дали допирът ще се разнесе нагоре.
Издигане. Чужди помощи. Благополучие. Ще ги откаже, ако стане така. Ако
поиска повече от двайсет, нека си вдигат бунтове по улиците. Но Бучанан
изважда две десетдоларови банкноти, нееднакво износени, но все пак
добри.
— Приятелю Хари, — казва — никога не позволявай да ти говорят, че
негрите не си плащат дълговете. Длъжник съм ти хиляди пъти, тези две
протрити банкноти обърнаха картите. Ще повярваш ли, че ми дойдоха два
фула подред? Аз сам не можех да повярвам, никой не вярваше, онези
глупаци останаха още, като че ли утрешният ден не съществува.
Той пъха парите в дланта на Заека, която се свива бавно.
— Благодаря ти, Лестър. Не очаквах…
 — Да си ги получиш ли?
— Не толкова скоро.
— Е, понякога един човек е в нужда, следващия път — друг.
Разпространи мълвата, нали така ни учат великите люде?
— Така мисля. Наскоро не съм си говорил с много велики хора.
Буканан любезно се изхилва и се поклаща на пети, преценявайки,
докато върти клечка за зъби между устните си под мустака, който е не по-
дебел от клечката.
— Чувам да се говори, че у вас така сте закъсали, че сте взели
наематели.
— А, това ли? Само временно, идеята не беше моя.
— Вярвам ти.
— Ъъ… не ми се ще да се разбира.
— На мене също.
Трябваше някак да смени темата:
— Как е Бейб сега? Върна ли се в бизнеса?
— В какъв бизнес си мислиш, че е тя?
— Ами, нали знаеш, пее. Исках да кажа след ареста и присъдата. Току-
що заложих текста с новините.
— Знам какво искаш да кажеш. Много добре знам. Ела в „При
Джимбо“, която и да е нощ през седмицата, да се опознаете по-добре.
Мнението на Бейб за теб много се покачи, казвам ти. Не че не те харесваше
преди.
— Да, добре, чудесно. Може и да намина някой път. Ако мога да си
намеря детегледачка.
Идеята отново да отиде в „При Джимбо“ го плаши, както и идеята да
остави Нелсън, Джил и Скийтър сами в къщата. Потъва в един подземен
свят, който навремето виждаше само от автобуса. Бучанан стиска ръката му.
— Ще измислим нещо — обещава негърът. — О, да-а.
Ръката го стиска по-силно, като че ли дава отпечатъци през материята
на синята работническа престилка на Хари.
— Джером ме помоли да ти предам искрени благодарности.
Джером?
Часовникът с жълт циферблат тиктака, звънецът, оповестяващ края на
почивката, стърже. Фарнсуърт се връща при машината си последен и
минава между две ярко осветени маси за заготовки, толкова е черен, че чак
блещука. Поклаща бръснатата си глава, обърсва уискито от мустака си и
хвърля на Хари ослепителна усмивка. Братя по бащинство.
 Той слиза от автобуса по-рано, от другата страна на моста, и тръгва
пеш през стария тухлен квартал, натежал от огромните зелени табели на
магистралата. Ехото от звънеца на Пеги Фознахт се връща и когато слиза от
асансьора, тя стои на вратата облечена в безформен халат за баня.
— А, ти ли си? — казва. — Мислех, че Били пак си е загубил ключа.
— Сама ли си?
— Да, Хари, но той ще се върне от училище след минутка.
— На мен ми трябва само минутка. — Тя го повежда напред,
загръщайки халата по-плътно около тялото си. Той се опитва да обгърне
задачата си с малко любезност. — Как си?
— Оправям се, а ти как си?
— И аз се оправям. Едва.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Толкова рано?
— Аз съм си сипала.
— Не, Пеги, благодаря ти. Мога да остана само една минута. Трябва да
видя какво са ми сготвили вкъщи.
— Доста работи, както чувам.
— Точно затова исках да си поговорим.
— Моля те, седни, схванат ми е вратът. — Пеги взима една искряща
чаша с газирана течност от перваза на прозореца с изглед към Брюър, който
прилича на блато от тухли, потънало в подножието на обагрена от слънцето
планина. Тя отпива, очите й се плъзгат от двете страни на главата му.
— Май ти е неприятно, че пия. Току-що излязох от ваната. Често
прекарвам следобедите така, след като съм прекарала сутрините си по
адвокати или съм обикаляла улиците да си търся работа. Всички искат по-
млади секретарки. Сигурно се чудят защо не си свалям слънчевите очила.
После се връщам, събличам си всички дрехи, влизам във ваната и бавно
оставям питието да се разлее в мен, докато гледам как кубчетата лед се
разтопяват.
— Звучи чудесно. Исках да ти кажа…
Тя стои до прозореца, издала едното си бедро напред; коланът на
халата й се е разхлабил и въпреки че е само една сянка на фона на яркото
безцветно небе, той усеща, като че ли с език, вдлъбнатината между гърдите
й, която сигурно е още влажна от банята.
Тя го подсеща:
— Искаше да кажеш…
— Исках да те помоля за една услуга. Можеш ли да си мълчиш за
негъра вкъщи, който Били видя? Дженис ми се обади днес, разбрах, че вече
си й казала, няма значение, но ако можеш да спреш дотук, не искам всички
да разберат. Искам да кажа, да не казваш на Оли, ако вече не си му казала.
По правни причини, иначе нямаше да се занимавам с това. — Той вдига
безпомощно ръце. Сега, след като го е казал, вече му се струва, че не е било
нужно.
Пеги се приближава към него, полюшвайки се, вероятно от алкохола
или от желание бедрото й да изпъква прелъстително, или просто така си
вижда, двойно, и му казва:
— Сигурно е много добра в леглото, след като те е накарала да
направиш това за нея.
— Момичето ли? Не, всъщност ние двамата обикновено не сме на една
и съща вълна.
Тя отмята назад косата си с едно неточно движение, от което реверите
на халата й се повдигат и разкриват едната й гърда. Пияна е.
— Опитай с други честоти.
— Да, бих искал, но точно сега, всъщност съм доста уплашен, за да
опитвам нещо ново, а и Били всеки момент ще се върне.
— Понякога се мотае в „Бъргър Блис“ с часове. Оли смята, че ще
придобие лоши навици.
— А, да, а как е старият Оли? Вие двамата виждате ли се изобщо?
Тя отпуска ръка, реверът отново покрива гърдата й.
— Понякога идва и ме чука, но това не ни сближава особено.
— Сигурно ви сближава, но той просто не го изразява. Явно прекалено
го е срам, че така те нарани.
— Така би се чувствал ти, но Оли не е такъв. Никога не би му дошло
наум да се чувства гузен. Това е от артистичната му натура, нали знаеш,
може да свири на почти всеки инструмент, който хване. Но иначе е студено
малко копеле.
— Да, аз също съм студен. — Той изплашено се е изправил, защото тя
е направила още една нестабилна крачка.
Казва му:
— Подай ръце. — Очите й се впиват в него, около него. Без да променя
изражението си, тя вдига ръцете му и ги поставя върху гърдите си. — Те са
топли.
Той си мисли. Студено сърце. Тя пъха лявата му ръка под халата и я
притиска върху гърдата си.
Той си представя разпилени вътрешности, черва на крава, които
изпадат; тя ловко обгръща пръстите му, зърното й е като съсирено, като
парче дъвка залепнало за дланта му. Очите й са притворени — вените по
клепачите й прозират, в ъгълчетата се виждат бръчките пачи крак — и тя
напява:
— Ти не си студен, ти си топъл, ти си топъл мъж, Хари, добър мъж.
Наранили са те и аз искам да се излекуваш, прави с мен каквото пожелаеш.
Тя говори сякаш на себе си, бързо, нежно, но го е придърпала толкова
близо, че той чува всичко, дъхът й тупти срещу гърлото му. Пулсът й е
залепнал за дланта му. Кожата по челото й е набръчкана и онази част от
тялото й, разкрита от халата, е грапава и странна; сляпа като овен, но
отпусната от алкохола, тя потъва в онова състояние, в което тялото на
другия ти се струва като твоето собствено, тялото на тайната любов към
самите нас, която само огледалото, в което се оглеждаме, и леглото, което
топлим, могат да ни върнат. Обгърнат от това нейно тяло на любовта, той
нежно се втвърдява, въпреки желанията и разума, и едноокото надигане под
кръста му започва.
Протестира:
— Не съм добър. — Но също потъва, отпуска ръката, която е
обхванала гърдата й, за да може да усети полюшването й.
Тя настоява:
— Добър си, страхотен си — и почва да се бори с ципа му. Той
разтваря ревера на халата със свободната си ръка така, че другата й гърда се
освобождава и коланът пада неразвързан.
В коридора вратата на асансьора се тряска. Стъпки се носят към
тяхната врата. Те се раздалечават, Пеги отново се загръща в халата.
Зениците му още виждат образа на един мъхест триъгълник, по-широк от
дланта му, под корем, по-бял от кристал, със сребристи стрий. Стъпките
отминават. Бъдещите любовници въздишат с облекчение, но магията си е
отишла. Пеги се обръща с гръб, завързва колана си.
— Поддържаш ли връзка с Дженис? — пита тя.
— Всъщност не.
— Откъде разбра, че съм й казала за черния?
Странно как всички останали с лекота произнасят думата „черен“. И
мразят войната. Сигурно Заека е дефектен. Лоботомия. Една дупка се
отваря там, където вината го разяжда, в края на мехура му. Трябва да бърза
към къщи.
— Тя ми се обади да ми каже, че с адвоката й са предприели процедура
за развод.
— Това притеснява ли те?
— Май да. Малко. Естествено.
 — Сигурно съм тъпа, но така и не разбрах защо търпиш Дженис.
Никога не е била достойна за теб, никога. Обичам Дженис, но тя е най-
незрялата, най-нечувствителната жена, която познавам.
— Звучиш като майка ми.
— Това лошо ли е? — тя се завърта, косата й се разпилява. Той никога
не е виждал Пеги толкова нежна, изведнъж толкова женствена и открита.
Може да понесе дори очите й. Игриво предизвиквайки факта, че Били всеки
момент можеше да влезе, той отърква обратната страна на ръката си о
зърната й. Писец и точка.
— Може би си права. Трябва да си настроим честотите.
Пеги се изчервява, отдръпва се, вцепенява се, като че ли неочаквано е
видяла грубото си отражение в някакво огледало. Загръща синята хавлия
толкова плътно около себе си, че раменете й се привеждат.
— Ако искаш да ме изведеш някоя вечер — казва — свободна съм. —
И раздразнено добавя. — Но не си брой пилците.

***

Бързай, бързай. Автобус №12 сякаш се бави вечно, пътят по „Ембърли“

му се струва безкраен. Но къщата му на „Виста Кресент“, третата от края,
ниска и нова, боядисана в мътно ябълково зелено, кацнала върху малката
обрасла в бурени морава, е непокътната, а необитаваните подобни къщи
около нея не разсейват напрежението на повторяемостта. Фактът, че
черното петно в къщата му не се отразява никъде, му дава лъжливата
надежда, че не е там. Но след като се изкачва по трите стъпала на верандата
и минава през вратата с трите стъпаловидни прозорчета, Заека вижда във
всекидневната отдясно, в гръб — диванът е преместен — една рунтава
черна топка между конусовидната ягодово — руса глава на Джил и
подстриганата на каре, тъмна като на Дженис, коса на Нелсън. Гледат
телевизия. Явно Скийтър е поправил телевизора. Говорителят, призрачно
блед, тъй като цветовете са настроени прекалено ярко, произнася думите
бързо като вампир, защото трябва да съобщи прекалено много новини
между прекалено много реклами „… след петгодишно изгнание, прекарано
в комунистическа Куба, различни африкански държави и комунистически
Китай, кацна в Детройт днес и бе незабавно арестуван от чакащите го
служители на ФБР. На расисткия фронт, американската комисия по защита
на гражданските права остро обвини администрацията на Никсън за,
цитирам, «огромното отстъпление, по отношение на интеграцията в
училищата в южните щати». Във Фейет, Мисисипи, трима членове на Ку-
клукс-клан бяха арестувани при опит да сложат бомба в магазин,
собственост на новоизбрания чернокож кмет на Фейет, Чарлз Евърс, брат
на убития ръководител на движението за граждански права. В Ню Йорк
говорители на Епископалната църква отказаха да потвърдят
противоречивото си решение да отпуснат две хиляди долара съгласно с
искането на ръководителя на църквата на чернокожите за събиране на
петстотин милиона долара като, цитирам, «компенсации от християнските
църкви в Америка» за, цитирам, «три века унижение и експлоатация». В
Хартфърт, щата Кънектикът и Камдън, Ню Джърси беше наложен
несигурен мир след безредиците през изминалата седмица сред
чернокожите комуни в градовете. И сега важно съобщение“.
— Здрасти, здрасти — казва Заека, без никой да му обръща внимание.
Нелсън се извръща и казва:
— Хей, татко, Робърт Уилямс се е върнал в страната.
— Кой по дяволите е Робърт Уилямс?
Скийтър казва:
— Малки приятелю, тоя човек ще ти изпържи задника.
— Още един чернокож Иисус. Колко сте на брой?
— Ще разбереш за пристигането ми — казва му Скийтър. — Чрез
много фалшиви пророци, нали? Така пише в Добрата Книга, нали?
— Освен това пише, че е дошъл и си е тръгнал.
— Пак идва, приятел. Ще ти изпържи задника. Твоя и на Никсън,
нали?
— Горкият Никсън, дори собствените му комисии го предадоха. Какво,
по дяволите, може да направи? Не може да обикаля гетата и сам да поправя
канализацията. Не може да раздава на всеки наркоман, пуснат на свобода,
по един милион долара и диплома за висше образование. Никсън, кой е
Никсън? Той е типичният решителен тип от Търговската камара, който се е
добрал до топлото местенце, и понеже е прекалено тъп, си мисли, че това е
голям късмет. Оставете нещастното копеле на мира, просто се опитва да ни
отегчи до смърт, за да не се самоубиваме.
— Никсън, по дяволите. Този бял боклук беше избран от бедняците в
Джорджия, нали? Държи се като нацист и това му харесва. Той е Ирод,
човече, и ние черните деца е най-добре да повярваме на това.
— Черни деца, черни ръководители, Господи, писна ми от тази дума
„черен“. Ако аз използвах думата „бял“ и една осма по-рядко, отколкото ти
използваш думата „черен“, ще посинееш от яд. За бога, забрави за цвета на
кожата си.
 — Ще го забравя, когато ти забравиш цвета на твоята.
— Господи, умирам от желание да забравя не само цвета на кожата ти,
но и всичко, което е вътре в нея. Мислех, че преди три дена каза, че ще се
разкараш след три дена.
— Татко, недей — лицето на хлапето е напрегнато. Мама беше права,
прекалено деликатно, прекалено нервно. Мисли, че светът ще го нарани, и
така и ще стане. Вечният инстинкт да убиваме по-слабите.
Джил се изправя да защити останалите двама. Трима срещу един,
Заека е развеселен. Хитрувайки и извъртайки, той казва, преди тя да
проговори:
— Кажи на по-тъмния от гаджетата ти, че мислех, че обеща да се
изнесе, когато намери пари. Мога да му дам двайсет долара. Което ме
подсеща…
Скийтър го прекъсва, говорейки на въздуха:
— Обожавам го, когато стане такъв. Той е Мъжът.
Джил си казва мисълта:
— Двамата с Нелсън отказваме да понасяме тези разправии. След
вечеря искаме да проведем организирана дискусия. В този дом има
крещяща нужда от образование.
— Дом — казва Заека. — По-скоро ми прилича на бежански лагер. —
Той настоява да каже това, за което се е сетил. — Хей, Скийтър. Имаш ли
си фамилия?
— „Х“ — отговаря Скийтър — „42 х“.
— Сигурен ли си, че не е Фарнсуърт?
Черупката на Скийтър се пропуква, той остава изигран една секунда,
преди да събере сили:
— Този мъжкар — казва той категорично — няма нищо общо с мен.
— Във „Ват“ пише, че фамилията ти е Фарнсуърт.
— „Ват“ — произнася Скийтър префърцунено — е фашистки боклук.
След като си отбелязал удар, свеждаш глава и тичаш назад по
игрището, но с онова вътрешно чувство, че си оставил отпечатък, който не
може да бъде изтрит.
— Просто се чудех — усмихва се Заека и протяга ръце, които сякаш
стигат от единия до другия край на стаята. — Кой освен мен иска бира?
След вечеря Нелсън мие чиниите, а Скийтър ги подсушава. Джил
разчиства всекидневната за разговора им, Заека й помага да преместят
дивана на мястото му. Върху рафтовете между всекидневната и
трапезарията, които двамата с Дженис не ползваха, Заека забелязва купчина
уморени книги с меки корици и протрити и измачкани от разлистване
страници. Избрани творби на У. Е. Б. Дю Боа21, „Окаяни на земята“22,
„Душа върху лед“23, „Животът и епохата на Фредерик Дъглас“24 и други:
история, Маркс, икономика, неща, от които на Заека му се повдига, както
когато се сети за това, което правят хирурзите или за всички
канализационни и газопроводни тръби под земята.
— Книгите на Скийтър — обяснява Джил. — Днес ходих в „При
Джимбо“ да ги взема, заедно с дрехите му. Бейб му ги пазеше.
— Хей, приятел — провиква се Скийтър от мивката, през
рафтовете. — Знаеш ли откъде имам тези книги? От Виетнам, от
книжарницата в базата „Лонгбин“. Караха ни да четем, тази твоя луда
американска армия. Учеха ни да четем, да стреляме, да копаем марихуана,
да шмъркаме кока, най-добрият приятел на чернокожия, точно както
казваха! — и той изплющява с кърпата — пляс!
Заека не му обръща внимание и пита Джил:
— Ходила си там? Пълно е с полиция, можеха лесно да те проследят.
Скийтър крещи от кухнята:
— Не се притеснявай, приятел, ония свине имат по-едри черни риби да
гонят. Знаеш какво стана горе в Йорк, нали? След това, което ще стане в
Брюър, то ще заприлича на дамски благотворителен бал! Пляс!
Нелсън, който мие до него, пита:
— Всички бели ли ще застрелят?
— Най-вече големите грозни старчоци. Стой далеч от онзи ужасен
Били и плътно до мене, малко приятелче, и всичко ще бъде наред.
Заека изважда една книга и чете:

Правителството е създадено за удобство на народа, а не за

удобство на аристокрацията. Предмет на индустрията е
благоденствието на работниците, а не богатството на
собствениците. Предметът на цивилизацията е културният
прогрес на работническата маса, а не само на интелектуалния
елит.

Това го плаши, както навремето музеите, когато от училище ги водеха

там да гледат как мумиите гният в златните си ковчези, а бивните на слона
са превърнати в стотици статуетки на дръпнати китайци. Немислимо
далечни животи, бездна от съществуване, по-лоша от това, което сляпо
пълзи по океанското дъно. Книгата е пълна с подчертаванията на Скийтър.
Той продължава да чете:
 Събуди се, събуди се, събери сили, о, Зион! Отхвърли
слабостта на мисионери, които не учат нито на братство, нито на
любов, а основно на добродетелите на частната печалба от
капитала, откраднат от твоята земя и труд. Събуди се, Африка!
Облечи си красивите одежди на панафриканския социализъм.

Заека оставя книгата, чувствайки се по-добре. Такива одежди няма.

Всичко това са глупости.
— За какво ще си говорим? — пита той, докато се настаняват около
дървената маса.
Джил казва нервно, изчервявайки се:
— Ние със Скийтър и Нелсън си говорехме днес след училище и
смятаме, че след като имаме такъв болезнен проблем с комуникацията…
— За това ли става въпрос? — пита Заека. — Може пък да си
комуникираме прекалено добре.
— … една организирана дискусия може да се окаже полезна и
образователна.
— И аз съм този, който има нужда да бъде образован — казва Заека.
— Не точно. — Вниманието, с което Джил подбира думите си, кара
Заека да я съжалява; идваме й прекалено много, мисли си той. — Ти си по-
възрастен от нас и ние уважаваме опита ти. Мисля, че всички сме съгласни,
че проблемът ти идва от това, че никога не си имал възможност да
формулираш възгледите си. Заради конкурентната американска среда е
трябвало да превръщаш всичко в действие прекалено бързо. Животът ти
няма мисловно съдържание, всичко е инстинкт, а когато инстинктите ти те
предадат, нямаш на какво да се опреш. Това те прави циничен. Цинизмът,
някъде съм го чела, е уморен прагматизъм. Прагматизмът изигра
определена роля, разточителна и безмилостна, но я изигра.
— Благодаря ти — казва Заека — от името на Даниъл Бун.
— Грешно е — внимателно продължава Джил, — когато казваш, че
американците са експлоататори, да забравяш, че първото нещо, което те
експлоатират, са самите себе си. Ти — казва тя, повдигайки лице, очите,
луничките и ноздрите й са цяло съзвездие — ти никога не си си дал
възможност да помислиш, освен за техника, баскетбол и печатането, които
са послужили за експлоататорска цел. Носиш в себе си един остарял Бог и
един стар гневен патриотизъм. А сега и една стара съпруга. — Той си
поема въздух да й възрази, но ръката й го моли да я остави да довърши. —
Приемаш тези неща за свещени, не от любов или вяра, а от страх, мисълта
ти е замръзнала, защото всеки път, когато инстинктите ти те подведат,
прибързано стигаш до заключението, че всичко е нищо, че нищото е
отговорът. Така мислим и всички американци — печелиш или губиш,
всичко или нищо, убий или умри, защото никога не сме отделили време да
се замислим. Но сега, разбираш ли, сега трябва да го направим, защото
действията вече не са достатъчни, действия без мисъл означават насилие.
Както виждаме във Виетнам.
Най-накрая може да каже нещо:
— Във Виетнам е имало насилие още преди да чуем за това шибано
място. Можеш да разбереш, че в общи линии съм пацифист само по това,
че седя тука и слушам тези глупости. — Той посочва Скийтър. — Той е
шибаният насилник.
— Но разбираш ли — казва Джил, гласът й е успокоителен, гълчащ, с
онази лека закачлива нотка, която се появява, когато е в леглото. —
Причината Скийтър да те дразни и плаши, е, че не знаеш нищо за неговата
история и нямам предвид личната му история, а историята на неговата раса,
как е стигнал дотук. За теб нещата, които те плашат, като бунтове и
благополучие, са се появили във вестниците отникъде. Затова тази вечер
решихме да си поговорим малко, да проведем нещо като семинар за
афроамериканската история.
— Моля те, татко — казва Нелсън.
— Господи! Добре. Обвинявайте ме. Държали сме се жестоко с робите,
но защо тогава толкова малко американски негри искат да се откажат от
кадилаците си и, извинете ме за израза, цветната телевизия, и да се върнат
обратно в Африка?
— Татко, недей.
Скийтър подема:
— Дай да забравим за робството, приятел. Било е толкова отдавна,
всички са го правели, било е нещо като държавна политика, нали? Въпреки
че трябва да кажа колкото повече почва да мирише на лайна, толкова повече
вие бедните бели се търкаляте в тях, нали?
— Имахме повече земя.
— Спокойно, отпусни се. Без спорове, нали? Вие имахте памук през
цялото време, нали? Но само негрите измираха на памуковите поля блата,
нали? Както и да е, вие започнахте тази война. Ваши бяха тези луди горе на
север като Гарисън и Браун, които създаваха размирици и надолу на юг,
шепа супер бедняци като Лиси и Рет, които си мислеха, че могат да намажат
като духнат. Най-смешното е — той се засмива тихо, изхриптява, Заека си
го представя с бръсната глава и пред очите му изниква образът на
Фарнсуърт, — че не са успели, Конфедерацията ги е натъпкала на един
кораб и е назначила само сигурни хора. Същото е и на север, с педерасти
като Съмнър. Що се отнася до гласуването, хората се страхуват от
кандидати, които мислят, нали? А знаеш ли, че, да предположим, че не
знаеш, един пич на име Руфин, умен колкото си искаш, е измислил
съвременното земеделие или нещо подобно, та той толкова много е мразел
янките, че е заредил първата пушка в Съмтър и се е застрелял в главата,
когато Северът спечелил. Диви мъже. Красиво, нали? Но както и да е,
Линкълн е започнал тази война, нали, и я е водил само по грешни
причини — какво му е свещеното на Съюза, само един договор за власт,
нали? — и по още една грешна причина е освободил робите, и това е.
Господ да благослови Америка, нали? Ето защо се вбесявам.
— Вбесявай се, Скийтър — казва Заека. — Кой иска бира?
— Аз, татко.
— Само половин.
Джил казва:
— Ще си я разделим.
Скийтър казва:
— Тоя боклук разваля душата. Нещо против да запаля един джойнт?
— Незаконно е.
— Да, но всички го правят. Всички ония педерасти в „Пен Парк“, да не
мислиш, че пият мартини, когато се приберат вкъщи? Това беше вчера. Сега
пушат трева. Честно казано, по-готино е от дъвченето. Във Виетнам
войниците я дъвчеха като бонбончета.
— Добре, запали си. Явно съм стигнал дотук.
— Още път има да извървиш — казва Скийтър, докато си свива цигара
от една гумена кесийка, която изважда изпод дивана, където спи, заедно с
тънка жълтеникава хартия; облизва я бързо с дебелия си белезникав език и
извива краищата й. Когато я запалва, извитият край пламва. Той жадно
всмуква, задържа дъха си, като че ли ще се гмурка надълбоко, и след това
бълва сладкия дим. Предлага влажния край на Заека:
— Искаш ли да опиташ?
Заека поклаща глава, наблюдавайки Нелсън. Очите на момчето са
ококорени, гледат Скийтър. Може би Дженис е права, позволява на хлапето
да вижда прекалено много. В крайна сметка, не той я беше напуснал. А и
животът си е живот, Господ го е измислил, не той. Но той гледа Нелсън,
опасявайки се, че присъствието му в стаята ще бъде изтълкувано като
благословия. Казва на Скийтър:
— Продължавай да дуднеш. Линкълн спечелил войната по грешни
причини.
 — И после е бил застрелян, нали? — Скийтър подава фаса на Джил.
Докато го поема, очите й питат Заека: „Това ли искаш?“. Държи го като
познавач, не като цигара с тютюн, от онези, с които Фред Астер25
жестикулира, а благоговейно като храна, с почти всичките си пръсти,
поднасяйки влажния край към устата си като зърно на гърда. Тънкото й
лице се отпуска, заобля се мечтателно. Скийтър говори. — И тогава се
появили тези четири милиона освободени роби без собственост и работа в
тази умряла икономика, мислейки си, че раят е настъпил. Зелени ливади,
нали? Четирийсет акра и по едно муле, нали? Тъпи глупаци, приятел, това
беше най-жалкото, това, че тези бедни негри налапаха стръвта. Научиха се
да четат, изгърбиха се от работа, изпратиха най-добрите си хора в шибания
Ъмерикънски сенат, наложиха законодателство, което разреши първите
частни училища в Дикси; какво ще кажеш за това, а, ето ти нещо за твоето
убразование, нали? Джил, скъпа, върни ми фаса, ще се пратиш на Луната,
това е чиста трева. И това ставаше, приятелю мой, докато белите бедняци
тука се пенеха и викаха на чернокожите герои маймуни. Не можеха да
сторят нищо друго, докато северната армия се мотаеше наоколо, нали?
Маймуни, павиани, горили. Тези добри, изпълнени с надежда чернокожи,
се мъчеха да станат истински мъже, смятаха, че най-накрая са били
призвани да станат мъже в тези мрачни Ъмерикънски щати.
Лицето на Скийтър разпуква черупката си от презрение и се гърчи,
като че ли ще заплаче. Свалил си е очилата. Протяга се към Джил за
цигарата с марихуана, без да отмества очи от лицето на Заека. Заека е
замръзнал, мислите му препускат. Нелсън. Трябва да го сложи да си легне.
Докато слуша Скийтър, усеща как собственото му лице се отпуска,
обезформя, изплъзва му се. Бирата има лош вкус, на малц. Скийтър иска да
заплаче, да се разкрещи. Седи на края на дивана, жестикулирайки толкова
разпалено, че ръцете му сякаш ще се скършат. Той е луд.
— И какво направи Северът? Викаха ни маймуни, линчуваха ни и ни
биеха с камшици, и измъкнаха и последното пени от чернокожите, докато
благодаряха на белия си Бог, че не трябва да ни хранят вече. А какво
направи Юга? Измъкна се. Даде заден. Беше събрал сили за войната и сега
гази в най-голямата мръсотия от алчност и корупция, и експлоатация, и
замърсяване, и бедняшки квартали, и избиване на индианци, които някога
са се случвали на бедната ни курвенска планета, нали? Недей да заспиваш,
приятел, най-интересното тепърва предстои. Задниците от Севера се
събрали със задниците от Юга и си казали: „Добре, хайде да сключим
сделка. Какви са тия работи за демокрация, я да направим тука
доларокрация. Какво ни е грижа, свободни срещу роби? Капитали срещу
труд, какво толкова, нали? Тази проклета курвенска държава е най-
голямото богатство, което сме срещали, така че, хайде да я изцоцаме,
приятел. Вие преебавате черния си труд, а ние ще преебем белите
имигранти и труда на монголските идиоти, и всички останали!“. Алилуя,
нали? Така че Бюрото на Фрийдмън е изхвърлено и военните губернатори
били изгонени от бели боклуци на коне, които с удоволствие изнасилвали и
забременявали чернокожи момичета, а Тилдън бил измамен за
президентския пост по време на единствените скалъпени избори, които са
описани в белите учебници по история. Можеш да го провериш, нали? Това
е била революцията от 1876 г. Що се отнася до негрите, тях ги е заболяло
точно от тази през 76-а, онази отпреди хиляда години просто е
представлявала шепа английски джентълмени, които искали данъци.
Скийтър пак си е сложил очилата, стъклените кръгове проблясват зад
синкавия дим. В гласа му отново се промъква ирония.
— Затова, хайде всички да пеем за Красивата Америка, нали? Север и
Запад, крадливи барони и бедняци. Надолу на юг, едно голямо негърско
барбекю Хитлер, Господ да благослови душата му, поне се е опитал да
скрие пещите си. Надолу на юг, на всяка магнолия виси въже. Човече,
издавали са закони, ако негър кихне на три мили от някой бял задник,
пускат кучетата да му изядат топките. Ако някой негър не е скачал от
тротоара да изближе изплютия тютюн всеки път, когато градските боклуци
са плюели, веднага са го оковавали и са го изпращали при зетя на шерифа,
по-бързо от светкавица. И ако е настоявал да гласува, както Петата
поправка ясно му е позволила, не са можели да измислят достатъчно гаден
начин да му смъкнат кожата, не са могли да измислят достатъчно жестоки
закони да изразят неодобрението си. По-добре горките негри да си завират
главите в задника на великата леля Лили, отколкото в избирателните урни.
Нали? Приятел, трябваше да ти го кажа, въпреки че винаги си го знаел.
Северът получил робството обратно на половин цена, получил е контрол
върху Конгреса, като е броил черните гласове, които не са били дадени, а
Югът е получил парите от памука, които са му трябвали за капитал, и така
всички са били доволни, че са изиграли черните достойно. Вярваш ли на
нещо от това?
— Вярвам на всичко — казва Заека.
— А вярваш ли, вярваш ли, че съм толкова луд, че ако сега имах един
нож, щях да го ръгна в гърлото ти и да гледам как се гърчиш и това ще ми
достави удоволствие, о, наистина. — Скийтър плаче. Сълзите се смесват с
дима по кожата на лицето му.
— Добре, добре — казва Заека.
 — Скийтър, не плачи — казва Нелсън.
— Скийтър, беше много силна, направо се отрязах — казва Джил и се
изправя. — Вие ми се свят.
Но Скийтър иска да говори само на Хари:
— Това, което искам да ти кажа — казва той — това, което искам да
изясня, приятел, е, че ти си имал шанс. Могъл си да тръгнеш по по-добър
път, нали? Но ти си бил алчен, нали? Продал си ни, нали? Продал си и себе
си. Както каза Линкълн, платил си с кръв, меч за камшик и така нататък, и
не си ни помогнал, ние сме протягали ръце, човече, били сме като верни
кучета, чакайки онзи кокал, но ти си ни изритал, стъпкал си ни, стъпкал си
ни.
— Скийтър, моля те, никога повече не ми давай от това, каквото там
беше, никога повече — казва Джил, отнасяйки се.
Скийтър се бори със сълзите, повдига лицето си, по което се стичат
вадички като от мокра пепел.
— И не сме само ние, вие също сте се продали, нали? Вие наистина
имахте, имахте всичко и поехте по алчния мръсен път, превърнахте се в
задниците на планетата. Нали? За да поддържате капиталистическата
машина вие позволихте на тези долни бели боклуци да получат своето и
сега вие, задници, на юг и на север, накъдето и да погледнеш има бели
задници, вие излизахте отровата и сега вече ви личи, приятел, ти говориш
за Америка и още чуваш рогове и звезди, но като говориш на всеки черен
или жълт получаваш омраза, нали? Човече, светът наистина те мрази, ти си
голямата свиня, която стъпква всички. — Той ръга вяло във въздуха с
кльощавата си ръка и главата му увисва.
От горния етаж тихо, както когато котка лови мишка, се долавя
приглушеният надигащ се шум от повръщането на Джил.
Нелсън пита:
— Татко, не трябва ли да извикаме лекар?
— Ще се оправи. Лягай си. Утре си на училище.
Скийтър поглежда към Заека, очите му са огнени и влажни:
— Казах го, нали?
— Проблемът ти е — казва Заека, — че го удряш на самосъжаление.
Истинският въпрос е, от тук на къде. Всички сме стигнали дотук с
продънена лодка. Говориш така, като че ли единствената цел на тази
държава, още откакто е била създадена, е да потиска негрите. По дяволите,
та вие сте само десет процента. В действителност повечето хора не ги е
грижа какво изобщо правите. Това е най-свободната страна наоколо, ако
можеш — успей, ако не можеш — умри елегантно. Но, за бога, престани да
просиш за безплатно возене.
— Приятел, толкова грешиш. Бял си, но си в грешка. Ние те
боготворим, бели човече. Ние сме в съня ти. Ние сме кошмарът на
технологията. Ние сме доброто задоволено нещо, което преглъщате, когато
поехте по този мръсен път на алчността. Ние сме онова, което остана от
индустриалната революция, така че ние сме следващата революция, не го
ли знаеш? Знаеш го. Защо иначе те е толкова страх от мен, Заек?
— Защото си откачалник и ти хлопа дъската. Лягам си.
Скийтър небрежно върти главата си, опипва я несигурно. На
светлината от страничната лампа кръглата му коса изглежда нереална,
скалпът му е тесен като дръжка на нож от кокал. Той бръсва челото си, като
че ли там има мушици. Казва:
— Приятни сънища. Прекалено съм надрусан, за да заспя. Трябва да
остана буден да си лекувам нещастието. Нещо против да си слушам
тихичко радио?
— Не.
На горния етаж Джил, изведнъж оказала се топла в ръцете му, го моли
със забързано дишане:
— Изгони го оттук, Хари, не му разрешавай да остане, не е добре за
мен, не е добре за никого от нас.
— Ти го доведе. — Приема приказките й като преувеличените неща,
които децата говорят, за да прогонят страховете си като ги изкажат, и
наистина след пет минути тя е заспала неподвижно. Електронният
часовник гори зад главата й като скелета на малка луна. На долния етаж
намаленото радио едва доловимо пука. Скоро Заека също заспива. Спи
необичайно здраво, със Скийтър в къщата си.

— Хари, какво ще кажеш за едно бързо? — и както винаги, баща му

поръчва на бармана: — Нека да е „Шлиц“.
— Уиски чисто — казва той. Лятото си е отишло, климатикът в бар
„Феникс“ е изключен. Пита: — Как я кара мама?
— Доколкото може, добре, Хари. — Той заговорнически се
приближава с няколко сантиметра по-близо. — Тези нови лекарства май
вършат работа, вече е на крак по няколко часа на ден. Сигурен съм, обаче,
че онази работа с шейсет и четирите хиляди долара ще има най-
дълготрайният ефект. И лекарят е напълно откровен с нас. Когато ходим до
болницата, винаги й казва: „Как е любимото ми морско свинче?“
— И какъв е отговорът? — рязко пита Заека.
 Баща му се стряска:
— Нейният отговор ли?
— На който и да е.
Вече схванал въпроса, баща му свива тесните си рамене в избелялата
си синя риза.
— Сляпа вяра — предполага той. И след това шепнешком добавя: —
Още едно копеле под земята.
По телевизора над бара мъже се редят около един ковчег, но звукът е
намален и Заека не може да разбере дали дават погребението на Еверет
Дирксен във Вашингтон или церемониите за Хо Ши Мин в Ханой.
Сановниците си приличат, винаги се обличат като за погребение. Баща му
се прокашля, нарушавайки тишината.
— Снощи Дженис се обади на майка ти.
— Господи, май съвсем се е побъркала, говори по телефона през
цялото време. Ставрос явно си е изгубил силата.
— Беше много разстроена, каза, че си довел някакъв цветнокож вкъщи.
— Не съм го точно довел, просто той се появи. И предполагах, че
никой не знае за това. Мисля, че е син на Фарнсуърт.
— Не може да бъде. Доколкото знам, Джери никога не се е женил.
— Те обикновено не се женят, нали? Не им е било разрешено като
роби.
При тази историческа информация, Ърл Енгстръм се смръщва. Опитва
се да заеме, според него, строга позиция спрямо сина си.
— Трябва да кажа, Хари, че аз също не съм много доволен от това.
Погребението (знамето върху ковчега е на ивици и звезди, така че е на
Диксън) изчезва и на негово място на екрана проблясват изстрели от
оръдия, камиони се придвижват през пустинята, самолети безшумно
преминават през небето, войници махат. Не може да се разбере дали са
израелски или египетски. Пита:
— А мама какво мисли по въпроса?
— Трябва да кажа, че беше доста рязка с Дженис по телефона.
Предложи й, ако иска да ръководи домакинството ти, да се върне обратно.
Каза й, че няма право да се оплаква. И не знам какво още. Не можах да
издържа да ги слушам. Като чуя жени да се карат и хващам гората.
— Дженис спомена ли нещо за адвокати?
— Майка ти не ми каза нищо, дори да е споменала. Между нас казано,
Хари, тя толкова се разстрои, че чак се уплаших. Сигурно не е спала повече
от три-четири часа. Изпи двойна доза секонал и пак не можа да заспи.
Притеснена е, и извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа, но аз
също съм притеснен.
— За какво си притеснен?
— Притеснявам се от това ново развитие. Не че мразя негрите, с
удоволствие работя с тях вече двайсет години и ако ми се наложи ще живея
до тях, въпреки че още не са наводнили Маунт Джъдж, но да ги допускаш
по-близо от това, е все едно да си играеш с огъня. Поне според опита ми.
— Какъв опит?
— Ще те предадат — казва баща му. — Те нямат чувство за дълг. Не
виня никой, но това е самата истина, ще те предадат и след това ще ти се
смеят. Не са етични като белите и няма смисъл да твърдим обратното.
Питаш ме какъв опит, не искам да навлизам в подробности, макар че мога
да ти разкажа доста неща. Само си спомни, че съм израснал в Трети
квартал, когато там живееха повече бели, отколкото черни, и ние се
смесвахме във всяко отношение. Познавам хората в тази страна. Те са
добри хора. Обичат да ядат и пият и да имат улица с червени фенери,
където да трупат бройки. От време на време още избират измет на
политически постове, но не обичат да гледат как оскверняват жените им.
— Кой е осквернен?
— Самата менажерия, която си заформил, е оскверняване. Чул ли си
какво мислят съседите ти за това?
— Аз дори не познавам съседите си.
— Ако този негър си покаже физиономията навън, ще ги опознаеш
много добре. Ще ги опознаеш толкова сигурно, колкото сега седя тук и се
опитвам да ти бъда приятел, а не баща. Отдавна отминаха дните, когато
можех да ти налея малко акъл в главата, Хари, а и без това ти си ни
създавал много по-малко ядове от Мим. Майка ти винаги е казвала, че
позволяваш на хората да те командорят, и аз винаги съм й отговарял: „Хари
може да се оправи, той е здраво стъпил на крака“, но май започвам да
вярвам, че е била права. Майка ти може да е инвалид, но все още трудно
можеш да я излъжеш, попитай човека, който се е опитвал.
— Кога си се опитвал?
Но тази тайна — изневерил ли е татко на мама? — остава заприщена
зад разклатените фалшиви зъби, които непрекъснато се мъчи да нагласи,
замислено засмуквайки устни.
— Направи ни една услуга, Хари. Господи колко мразя да те моля, но
направи ни една услуга и ела довечера да си поговорим. Майка ти отряза
Дженис, но аз разбирам кога е разтревожена.
— Тази вечер не мога. Може би след няколко дни нещата ще се
оправят.
 — И защо не, Хари? Обещаваме да не те печем на бавен огън или
нещо подобно. За бога, не те моля заради себе си, а заради състоянието на
майка ти. Знаеш ли — и той се доближава толкова близо, че ръкавите на
ризите им се докосват и Заека долавя киселия дъх на баща си — сега тя
изживява това, което всички ние ще трябва да изживеем.
— Престани да ме молиш, татко, не мога сега.
— Хванали са те в лапите си, а?
Той се изправя, решава, че едно чисто уиски му е достатъчно, и
отговаря:
— Да.

Тази нощ след вечеря те обсъждат робството. Джил и Скийтър са

измили чиниите заедно, Заека е помогнал на Нелсън с домашното. Тази
година хлапето учи алгебра, но не може да схване как един многочлен се
разбива на две хубави равенства на х, един със знака плюс и един със знака
минус. Заека беше добър по математика, тя беше игра с граници, с
подредени ходове и обещание за завършек. Комбинацията винаги се
разбиваше. Нелсън се притеснява, страхува се да се отпусне и да се
развихри, умно хлапе е, но е притеснителен, сигурно се притеснява от
онова, което се случи с малката му сестричка, страхува се, че може да се
върне за него. Разполагат с половин час до предаването „Смях“, което
всички искат да гледат. Тази вечер Скийтър сяда на големия кафяв стол, а
Заека на онзи със сребърните нишки, Джил и Нелсън сядат на пухкавия
диван. Скийтър държи някакви книги, които изглеждат по детски ярки под
тънките му кафяви ръце. Училищни дни. Улица „Сезам“.
Скийтър казва на Заека:
— Приятел, мислех си, снощи не бях много прав, когато казах, че
робството е държавна политика. След като размислих, ми се струва, че
твоят тип робство е уникално и особено лошо, най-лошото, което тази
бедна накисната в кръв земя е виждала. — Докато говори, гласът на
Скийтър упражнява постоянен натиск, като вятър, който клати мъртво
дърво. Очите му не се отклоняват към Джил и Нелсън.
Заека, като добър ученик (в училище получаваше само петици), пита:
— И какво му е толкова лошо?
— Нека отгатна какво си мислиш. Мислиш си, че на плантациите не е
било чак толкова зле, нали? С онези банджита и всичките остатъци, които
можеш да ядеш, и господарят в голямата къща вместо Министерството по
благоустройството, нали? Тези негри и без това са били диваци с дебели
глави и ако не им се е нравело, то тогава да си мрат в оковите като
благородните червенокожи, нали?
— Ами да, защо не са го направили?
— Обожавам този въпрос. Защото имам отговора. Причината е, че
старият Тонто е бил толкова примитивен, че не е разбирал нищо от
земеделие, бил е като паднал от Луната, нали? И просто е изчезнал. Но виж
чернокожите, те са от Западна Африка, където земеделието е било развито.
Имали са социална организация. Как мислиш тези роби са дошли до брега
от хиляда мили разстояние? Организирали са го чернокожите, не са искали
да замесват белите, пазели са баницата за себе си. Организирани мъже,
нали?
— Интересно.
— Радвам се, че го казваш. Радвам се, че си заинтересован.
— Той наистина го мисли — намесва се Джил.
— Затваряй си човката — казва Скийтър, без да я поглежда.
— Ти си затваряй човката — намесва се Нелсън.
Заека би се гордял от момчето, но усеща, че Нелсън защитава Джил
автоматично, както Скийтър го напада: части от мозайка, която тримата са
почнали да сглобяват, докато той ходи на работа.
— Книгите — подсеща го Джил.
Скийтър обяснява:
— Днес двамата с малката Джили си говорехме и тя предложи, за да
направим вечерите си заедно по-уютни и организирани, нали? Ще четем на
глас някои неща и иначе съм готов да върша всичкото говорене, докато пак
не решиш да ме тръшнеш на пода.
— Тогава чакай да си взема една бира.
— Ще пуснеш корем, човече. Аз ще си запаля една хубава тихуанска
трева и ще ви я подавам, стар спортист като теб не трябва да отпуска
бирено коремче, нали?
Заека нито се съгласява, нито помръдва. Поглежда към Нелсън: очите
на хлапето са хлътнали и светещи, изплашени, но не и изпълнени с паника.
Учи се, вярва им. Намръщва се към баща си, за да го накара да спре да го
гледа. Около тях мебелите — камината, в която никога не гори огън,
дърворезбата на лампата, килната като подпрян на една ръка труп — се
ослушват. Тих дъжд ръми по прозорците, запечатвайки ги вътре. Скийтър е
стиснал устни, за да задържи в себе си първите глътки сладък дим, след
това издишва, въздиша и се обляга в стола. Потънал между кафявите
облегалки, от него се виждат само стъклените сребърни кръгчета на
очилата му. Казва:
 — Той е бил собственост, нали? От Вирджиния насам всичко е печалба
и капитал. Кралят на Англия се е интересувал само от парите от тютюна,
нали? За него чернокожите са били само цифри в счетоводните му
документи. Виж кралят на Испания е познавал негрите от доста време;
онези мароканци са управлявали страната му и някои от тях са били доста
умни. Така че на юг от границата робите са били собственост, но и нещо
друго. Кралят на Испания е казал: той е мой поданик, има законни права.
Църквата е казала: „Това е вечна безсмъртна душа, покръстете го“. Научете
го да различава доброто от злото. Брачните му клетви са свещени, нали?
Ако събере достатъчно хляб да се откупи, трябва да го продадеш. Всичкото
това е описано в законите там. А тук законът казва само едно: никакви
права. Това не е човек, това е парче топло животинско месо, което струва
хиляда ъмерикънски студенокръвни подлеци. Не може да го оставим да се
жени, защото после, когато пазарът е подходящ, няма да може да го
продадем. Не може да го оставим да свидетелства в съда, защото може да
накърни правата за собственост на белите. Няма такова нещо, вярвай ми,
няма такова нещо, като баща на дете роб. Това е бил законен факт. Как
изобщо законът е бил написан така? Защото наистина са вярвали, че
негрите са пълни лайна? А тях ги е било страх от собствените им лайна.
Човече, тези бели бедняци са били извратени и напълно са го съзнавали.
Всичките тези години, когато говореха на щастливия Растъс, са се
напикавали от страх от въстания, въстания, приятел, при положение че е
имало само две-три през всичките тези сто години и те са стрували кофа
лайна. Умирали са от страх, нали? Страхували са се, че черните ще се
научат да четат, страхували са се, че черните ще се научат на занаят,
страхували са се от черните на пазара на труда, освободените не е имало
къде да отидат, след като са били освободени, всичките приказки за
безплатна земя са пълни глупости. Първото нещо, което пише в
Конвенцията за безплатната земя в Канзас, е било: не искаме чернилки тук,
дръжте ги далече от погледа ни. Факт е, че тези мрачни щати не са място
като всички останали, където подобни неща се случват, защото те се
случват и някои хора имат повече късмет от други, така че дай да побутнем
малко тук и да дадем малко там, не сър, това място никога не е било такова,
било е сън, състояние на духа още от времето на ония бедни глупави
поклонници, нали? Някои бели като видят негър, сякаш не виждат човек, а
символ, нали? Всички хора наоколо се разхождат в собствените си
представи, дори не разбират, че ако ритнат някой, ще го заболи. Иисус дори
не им го казва, защото този Иисус, който са си довели на лодките, е бил
най-злобният страхлив Иисус, който добрият Господ някога е оставял да
плаши хората. Страх, страх. Мене ме е страх от тебе, тебе те е страх от
мене, Нелсън го е страх и от двама ни, а горката Джили толкова я е страх от
всичко, че ще изтича и ще се скрие в дрогата, ако ние не се правим на
бащи.
Той им предлага димящия облизан фас. Заека поклаща глава в отказ.
— Скийтър — казва Джил — откъсите. — Педантична редовна
посетителка на клуб, която иска да въведе ред на събранието. — До „Смях“
остават тринайсет минути.
Нелсън казва:
— Не искам да изпусна началото, много е гот, когато се представят.
— Дообре — казва Скийтър, опипвайки челото си, онова жужене,
което понякога се чува оттам. — От тази книга тук. — Книгата се казва
„Робство“, буквите на заглавието са в бяло, синьо и червено и тя изглежда
като малък шарен панаир под слабата ръка на Скийтър. — Просто за
удоволствие, за да ни предложи нещо по-сериозно от невежите ми
глупости. Нещо като събитие. Приятел, това май доста те дразни, нали?
— Не, харесва ми. Обичам да уча нови неща. Не съм предубеден.
— Направо ме възбужда, толкова е естествен — казва Скийтър,
подавайки книгата на Джил. — Ти започни, скъпа. От тука, където ти соча с
пръст, тази част с дребния шрифт. — Той обявява: — Това са
едновремешни речи, схващаш ли?
Джил се поизправя на дивана и започва да чете с по-висок от
обикновения й глас, ясно като ученичка, завършила училище, където се
преподава езда, с големи стаи с бели завеси, с територия, по-висока от
скалата в „Пен Парк“.
Помислете — чете тя — за делото на нацията, което непрекъснато
се извършва отново и отново. Бог ще чуе гласа на кръвта на братята ви,
които дълго плачат под земята. Той ви пита още сега: „Америка, къде е
твоят брат?“. И ето отговорът, който Америка трябва да даде: „Той е
ей там в оризовите поля на Юга, в изобилстващите с памук и сладка
захарна тръстика поля. Той беше слаб и аз го подкрепих, беше гол и аз го
облякох; беше невеж, беден и дивак и аз станах негов господар. Положих
на крехките му рамене най-тежкия ярем. Оковах го с верига и го бичувах с
камшика си. Други тирани имаха власт над него, но моят пръст стоеше
върху човешката му кожа. Храня се от труда му, дебелея и се забавлявам
за сметка на неговите сълзи, пот и кръв. Откраднах баща му, откраднах и
синовете му и ги заставих да работят, жената и дъщерите му са ми
играчки за развлечение. Погледни също и децата на твоите слуги и
неговите слуги — синове, по-мургави от техните бащи. Питаш ме за
африканеца? Направих от него звяр. Виж, имаш това, което е твое“. —
Тя връща книгата, изчервявайки се. Погледът й казва на Заека: „Понасяй
това с мен. Не те ли обичах?“.
Скийтър кряка:
— Ей, глупаци, това ме възбужда. Играчка за развлечение, нали? А
схванахте ли онази красива част за синовете, които са по-мургави от
бащите си? Тези стари янкита са били наистина глупави, едно хубаво
чукане е щяло да замрази аболиционното движение. Но те не са си
получавали каквото искат в обора и затова са си го връщали на белите
бедняци в навеса за негрите. Черното месо е духовна храна, нали? Казал го
е Теодор Паркър26, има и още един, най-злата уста в тълпата, старият
Уилям Лойд27. Нели, опитай ти сега. Където съм отбелязал. Просто чети
думите бавно, не се старай.
С ярката книга в ръце, момчето поглежда към баща си за спасение:
— Чувствам се глупаво.
Заека казва:
— Чети, Нелсън. Искам да го чуя.
Хлапето се обръща за помощ към друг:
— Скийтър, ти ми обеща, че няма да ме караш.
— Казах, че ще видим как ще потръгне. Хайде, на баща ти му харесва,
нали не е предубеден.
— Ти просто се подиграваш на всички.
— Остави го — казва Заека — изгубих интерес.
Джил се намесва:
— Хайде, Нелсън, ще бъде забавно. Няма да пуснем „Смях“, докато не
почетеш малко.
Момчето се престрашава, заеквайки, бръчка челото си толкова много,
че баща му се чуди дали няма нужда от очила. Няма значение — чете
той, — че всяка партия ще бъде разкъсвана от нес…
Джил поглежда над рамото му:
— Несъгласие.
— Всяка сект…
— Секта.
— Всяка секта е разбита на парчета, националната цялост е
разтрогната…
Джил казва:
— Браво!
— Остави го да продължи — казва Скийтър със затворени очи,
кимайки.
Гласът на Нелсън придобива увереност: … земята ще се изпълни с
ужасите на гражданската и робската война — въпреки това робството
трябва да бъде погребано в гроба на пехотата…
— Подлостта — поправя го Джил.
— Под-лост-та извън възможностите за въз, възкрес…
— Възкресение.
— Ако държавата не може да издържи на антиробската агитация,
то тогава нека тя да погине. Ако Църквата трябва да бъде отхвърлена
от борбите на Човечеството, тогава нека Църквата падне, а съставните
й елементи да се разпръснат в четирите посоки на света и никога повече
да не бъдат проклятие на Земята. Ако Американският съюз не може да
бъде поддържан, освен с жертвоприношения — какво означава това?
— Жертване — отговаря Джил.
Заека казва:
— Мислех, че означава да се „пържиш“.
Нелсън вдига поглед, несигурен дали да продължи.
Дъждът продължава да барабани по прозорците, нежно, нежно ги
притиска вътре, все по-плътно един към друг.
Очите на Скийтър още са затворени:
— Довърши. Прочети последното изречение, приятелче.
— Ако Републиката трябва да бъде заличена от списъка на нациите
чрез провъзгласяването на свободата на поробените, то нека Републиката
да потъне под вълните на забвението и викът на радостта, по-силен от
гласа на водите, да изпълни Вселената при нейното угасване. Не разбирам
и една дума от това.
Скийтър казва:
— Означава: Повече власт на народа, смърт на фашистките свине.
Заека се намесва:
— За мен означава: Изхвърлете бебето от ваната заедно с водата.
Той си спомня една вана със застояла вода, с нещо като прах по
мъртвата й повърхност. Отново изживява шока от издърпването на
запушалката. Прескача обратно в стаята, където седят сега, запечатани от
дъжда.
Джил обяснява на Нелсън:
— Той казва това, което и Скийтър казва. Ако Системата, дори да
работи за повечето хора, трябва да потиска част от тях, тогава цялата
Система трябва да бъде премахната.
— Това ли казвам? Не. — Скийтър се навежда напред от мъхестите
кафяви облегалки, протягайки тънката си трепереща ръка към младежите,
всякаква следа от подигравка е изчезнала от гласа му. Това ще се случи така
или иначе. Това голямо раздвижване. Бомбите ги поставят не бедните
негри, а изчадията на богатите бели. Нетърпението чука на вратата, а не
несправедливостта. Сложи достатъчно плъхове в една клетка и дебелите ще
се озлобят повече от мършавите, защото се чувстват по-притиснати. Не.
Трябва да гледаме над тези неща, над насилието, към следващия етап. Това,
че ще се случи, можем само да предполагаме. Това не е интересно.
Интересно е това, което предстои. Великото спокойствие е неизбежно.
— И ти си Черния Иисус, който ще ни го докара — подиграва се
Заека. — От Преди Христа до След С. След Скийтър. Трябва да го доживея.
О, възхвала, нека Скийтър е твоето име.
Той се кани да попее, но Скийтър се е съсредоточил над останалите
двама ученици:
— Хората през цялото време говорят за революция, но революцията не
е интересна, нали? Революцията е тълпа, която изземва властта от друга
тълпа, а това са пълни глупости, това е просто власт, а властта е само
оръжия и гангстери, и това са тъпи глупости, нали. Хората ми казват:
Освобождавам те, а аз им отговарям: майната ти, той е просто Агню28 в
черна кожа. Светът забравя такива гангстери, още преди да са умрели. Не.
Истинският проблем е, след като гангстерите са се избили един друг и са
повлекли половината от останалите с тях, как да използваш всичкото това
пространство. След края на Гражданската война имаше пространство, но те
го оставиха да се запълни със същите алчни мръсници, дори още по-гадни,
нали? Те превърнаха максимата „око за око“ в божествен закон.
— Точно от това имаме нужда, Скийтър — казва Заека — от нови
божествени закони. Защо не се качиш на връх Маунт Джъдж и не ги
накараш да ти ги дадат на тепсия?
Скийтър бавно извръща изсеченото си като дръжка на нож лице и
бавно казва:
— Аз не съм заплаха за теб, приятел. Ти си даденост. Единственото
нещо, което мога да ти направя, е да те убия, но това е по-маловажно,
отколкото си мислиш, нали?
Джил внимателно се опитва да наложи мир:
— Не отбелязахме ли нещо, което Хари да прочете?
— Майната му — казва Скийтър. — Вече няма смисъл. Излъчва
грозни импулси. Не е готов. Много е незрял.
Заека се обижда, само се беше пошегувал:
— Стига, де, готов съм. Дайте ми да си прочета текста.
 Скийтър пита Нелсън:
— Какво ще кажеш, приятелче? Мислиш ли, че е готов?
Нелсън казва:
— Трябва да го прочетеш хубаво, татко. Без да се подиграваш.
— Аз ли? Че на кого съм се подигравал?
— На Мама. Непрекъснато й се подиграваш. Нищо чудно, че те
напусна.
Скийтър подава на Хари отворената книга:
— Само малко. Прочети това, което съм отбелязал.
Мек червен молив. Като от онези кутийки „Крайола“, които му
напомняха за белина; всеки молив с различен цвят. Странен спомен.
— Аз вярвам, приятели и граждани мои — тържествено чете Заека, —
че не сме готови за това избирателно право. Но можем да се научим.
Дайте на хората сечива и те ще започнат да ги използват, и след време
ще научат занаят. Така стоят нещата и с гласуването. Може да не го
разбираме в началото, но след време ще се научим да изпълняваме дълга
си.
Дъждът нежно му ръкопляска.
Скийтър накланя тясната си глава и се усмихва на двете деца на
дивана:
— От него ще стане доста добър негър, а?
Нелсън казва:
— Недей, Скийтър, той не се подиграва, така че и ти не трябва да го
правиш.
— Не съм казал нищо лошо. Точно от това има нужда светът, от добри
негри, нали?
За да покаже на Нелсън колко е смел, Заека пита Скийтър:
— Това са сълзливи истории. Все едно да ме боли корема, че шведите
са разпердушинили финландците през Еди-коя си година.
Нелсън извиква:
— Изпускаме „Смях“!
Включват телевизора. Малката студена звезда се уголемява, пороят от
ивици се превръща в картина, Сами Дейвис Дж. е в ролята на малкото
мръсно старче, което почуква зад една пейка в парка, тананикайки си онази
безцелна тъжна мелодийка. Когато вижда, че някой седи на пейката, той
вирва глава. Не е Рут Бази, а Арт Джонсън, белият, истинското мръсно
старче. Двамата сядат един до друг и се гледат втренчено. Изглеждат като
един човек, който се гледа в криво огледало. Нелсън се засмива. Всички се
засмиват: Нелсън, Джил, Заека, Скийтър. Дъждът мило ги пристяга, като
шивач, който крои и шие из цялата къща, намествайки огромния си широк
халат.

Нощите със Скийтър се сливат една с друга. Скийтър го пита:

— Искаш ли да разбереш как се чувства един негър?
— Не особено.
— Татко, недей — казва Нелсън.
Джил, притихнала, отнесена, подава на Заека джойнта. Той си дръпва
внимателно. Не е държал цигара почти от десет години, страх го е да вдиша
дима. Едва не беше повърнал онзи път в „При Джимбо“. Вдишваш и
задържаш. Задържаш.
— Представете си — казва Скийтър, — че сте в стъклена кутия и
всеки път, когато тръгнете към нещо, си удряте главата. Представете си, че
сте в някой автобус и всички се отдръпват от вас, защото тялото ви е
покрито с гнусни заразни струпеи.
Заека издишва, изпуска дима:
— Не е така. Негърските момчета по автобусите са нахални като мухи.

— Толкова много си печатал, че смяташ, че светът е оловен, нали? И

не мразиш никого, нали?
— Никого. — Искрен е. Пространството е прозрачно.
— А какво мислиш за тия от „Пен Парк“?
— Кои?
— Всичките. Тези, които живеят в огромните, подобни на пайове,
псевдотюдорски къщи с техните кадилаци, паркирани отпред до храстите с
хортензии. Ами онези стари глупаци в клуб „Мифин“ с металните му
врати, които притежаваха текстилните фабрики, а сега нямат нищо, освен
купчина документи, които пазят по кутиите с пури и приятелките си? Какво
ще кажеш за тях? Ще ги оставиш да се нанесат, преди да ми отговориш?
Заека си представя „Пен Парк“, дървените триъгълни покриви,
гипсовата мазилка, оплевените морави, пухкави като възглавнички.
Намираше се на хълма. Навремето си представяше, че е на върха на хълма,
хълм, който никога нямаше да изкачи, защото не беше истински хълм като
Маунт Джъдж. И те с майка му, баща му и Мим живееха в основата на този
хълм, в тъмното, до Болтерови; а баща му се прибираше от работа ден след
ден прекалено уморен, за да играе на топка в задния двор. Майка му никога
нямаше бижута като другите жени; и си купуваха стар хляб, защото беше с
едно пени по-евтин; баща му не си оправяше зъбите, за да пести парите за
зъболекар, а сега болестта на майка му беше като игра за лекарите с
кадилаци, които живееха в „Пен Парк“.
— Мразя ги — казва той на Скийтър.
Лицето на чернокожия мъж просветва, засиява:
— Още по-дълбоко.
Заека се страхува, че чувството ще бъде крехко и ако се вгледа в него
ще изчезне, но то не изчезва, а се разпростира. Триъгълни дървени
покриви, алеи, покрити с камъчета, и голф клубове изпълват небето с
отломки. Спомня си един лекар. Беше го срещнал случайно в началото на
лятото. Отиваше да види майка си и тъкмо вървеше към верандата. Лекарят
бързаше, минаваше под прозорчето с форма на полукръг, през което се
виждаше всичко, облечен в шикозен кремав шлифер, въпреки че току-що
беше започнало да ръми. Беше от онези типове, които веднага изваждаха
шлифери отнякъде, спретнати, нагласени, животът ги обожаваше, с
панталони от туид, с остри като бръснач ръбове над излъсканите обувки,
забързан за следващото си посещение, нетърпелив да се махне от тази
влажна наклонена улица. На вратата баща му притеснено си намества
ченето като стара баба, докато ги запознава:
— Синът ни, Хари — жалка гордост. Раздразнението на лекаря от това,
че е задържан със секунда, си проличава от потръпването на горната му
устна под подрязания му мустак с цвят на желязо. Ръкостискането му също
е желязно, арогантно, прищипва неподготвената ръка на Хари и сякаш
казва: „Аз съм силен, пречупвам телата според желанието си, аз съм
животът и смъртта“.
— Мразя тези шибани копелета от „Пен Парк“ — подсилва омразата
си Хари, в желанието си да угоди на Скийтър. — Само да можех да натисна
червеното копче и да ги изпратя в Царството Небесно — той натиска
някакво въображаемо копче. — Как само бих го направил. — И той натиска
копчето толкова силно, че почти го вижда.
— Бум, нали? — хили се Скийтър, размахвайки тънките си като
пръчки ръце.

— Така е — казва Заека. — Всички знаят, че черните мацки са

красиви. Вече са по плакатите.
Скийтър пита:
— Как мислиш, че са започнали всичките тези майчински преструвки?
Кой мислиш, че е вкарал в Харлем тези дебели като свине религиозни
фанатички, които на трийсет години вече приличат на бабички?
— Не съм аз.
— Ти си. Точно ти си, човече. Откакто измислихте ония кабинки за
разплод, вие накарахте негърските момичета да смятат, че сексът е мръсен,
и те бързаха да се скрият зад маската на майката, нали?
— Ами, кажи им, че не е мръсен.
— Не ми вярват, приятел. Виждат, че моето мнение не се брои. Нямам
власт, нали? Не мога да защитавам негърските жени, нали? Защото ти не ми
даваш да съм мъж.
— Давай, бъди мъж.
Скийтър се надига от фотьойла със сребърните нишки, предпазливо
заобикаля масичката, имитираща дърводелски тезгях, навежда се и бързо
целува седналата на дивана Джил. Ръцете й стреснато трепват, после се
сключват и застиват в скута й. Главата й нито се отдръпва назад, нито се
навежда напред. Заека не може да види очите й от елипсовидната
африканска прическа на Скийтър. Вижда очите на Нелсън. Те са като топли
влажни дупки, толкова тъмни, толкова изненадани, че Заека има желание да
ги прободе с игли, да научи детето, че има и по-лошо. Скийтър се изправя
след целувката и избърсва слюнката на Джил от устата си.
— Играчка за забавление, а приятелю, как ти се струва това?
— Нямам нищо против, ако тя няма.
Джил е притворила очи, устата й е отворена и от нея се подава малко
балонче слюнка.
— Има нещо против — противи се Нелсън. — Татко, не му
позволявай.
Заека казва на Нелсън:
— Не е ли време за лягане?

Физически Скийтър очарова Заека; сияйна бледност на езика и

дланите, и ходилата на краката, които слънцето не е докоснало. Или пък
има различен вид кожа? Дланите на белите хора също не почерняват.
Особеният горящ блясък на кожата му. Онова толкова прецизно изваяно и
завършено нещо около лицето му, което отразява светлината в хиляди
лъскави точки, в сравнение с това белите лица изглеждат просто като петна,
като още незасъхнал маджун. Странната, сякаш смазана грация на
движенията му, бързи и внимателни като на гущер, необременени от
сланината на бозайниците. В къщата му Скийтър прилича на прецизно
сглобена електрическа играчка; Хари иска да го докосне, но се страхува да
не го удари ток.

— Добре ли си?
— Не особено. — Гласът на Джил сякаш не идва от мястото в леглото
до него, а отнякъде по-далеч.
— Защо?
— Страх ме е.
— От какво? От мен ли?
— От теб и от него заедно.
— Ние не сме заедно. Мразим се в червата.
Тя го пита:
— Кога ще го изриташ?
— Ще го вкарат в затвора.
— Чудесно.
Дъждът над тях пада тежко, плющи навсякъде, процежда се през
процепа на комина, откъдето винаги капе. Той си представя едно голямо
кафяво петно на тавана на спалнята. Пита:
— Какво става между тебе и него?
Тя не отговаря. Гладкият й профил се озарява от една светкавица.
Няколко секунди минават преди гръмотевицата да изтрещи.
Пита я срамежливо:
— Натиска ли ти се?
— Вече не по този начин. Казва, че не му е интересно. Сега ме иска по
друг начин.
— И какъв друг начин? — горкото момиче, прекалено е мнително.
— Иска да му разкажа за Бог. Казва, че ще ми донесе малко меска29.
Гръмотевицата се чува почти веднага след следващата светкавица.
— Това е лудост. — Но и възбуждащо, тя може и да го направи. Може
да изтръгне от нея музика, както Бейб от пианото си.
— Той е луд — казва Джил. — Вече никога няма да му се доверя.
— Какво мога да направя? — Заека се чувства парализиран,
парализиран от дъжда, от гръмотевиците, от любопитството си, от
надеждата, че ще успее да разбие тази комбинация, да предизвика
катастрофа и след това избавление.
Момичето проплаква, но точно тогава пада още една гръмотевица и
той я моли да повтори какво е казала:
— Интересуваш се само от жена ти — крещи тя нагоре към
объркването в небето.
 Паяшек се приближава зад него, мърморейки за телефона. Заека с
усилие се изправя. По-зле е от махмурлук. Трябва да спре да го прави всяка
нощ. Трябва да се стегне. Да се стегне. Да се ядоса.
— За бога, Дженис…
— Не е Дженис, Хари. Аз съм. Пеги.
— О, здравей, как си? Как е Оли?
— Забрави Оли, не споменавай името му. Не е идвал да види Били от
седмици и изобщо не ми помага с издръжката, а когато най-накрая се
появи, знаеш ли какво донесе? Той е истински гений, никога няма да се
сетиш.
— Още един мотор.
— Кученце. Донесе ни златист ретривър. И сега какво, по дяволите, да
правим с това кученце, когато Били е по цял ден на училище, а аз съм на
работа от осем до пет всеки ден?
— Намерила си си работа? Поздравления. Какво работиш?
— Печатам данни за „Брюър Филти“ в Янгуист, вкарват всичките си
данни в компютри и не само, че умирам от скука, но и дори не мога да
разбера кога съм сбъркала, просто се получават дупки в лентата, с всичките
тези цифри.
— Звучи ми добре. Пеги, като си говорим за работа, не им е много
приятно да ми звънят тук.
Гласът й сякаш отстъпва, изпълва се с достойнство:
— Извинявай. Исках да си поговорим, докато Нелсън не е наоколо.
Оли обеща на Били да го заведе на риба следващата неделя, не тази неделя,
а следващата, и се чудех, след като няма изгледи ти да ме поканиш, реших
аз да те поканя да вечеряме в събота като го доведеш.
Разтворената й хавлия, снопчето срамни косми, сребристите стрии, не
си брой пилците. Тоест — брой си пилците.
— Би било чудесно — казва.
— Би било.
— Трябва да видя. Тези дни съм малко зает…
— Онзи мъж още ли не си е отишъл? Изритай го, Хари. Той се
възползва от теб. Извикай полиция, ако не иска да си тръгне. Наистина,
Хари, прекалено си пасивен.
— Да, има нещо такова… — Едва след като затваря вратата на офиса
зад гърба си и тръгва към постоянната светлина около машината си, той
усеща как снощната марихуана го сграбчва, дърпа го за коленете като
отлив. Никога повече. Нека Иисус му покаже друг път.

— Разкажи ни за Виетнам, Скийтър.

Тревата се смесва с кръвта във вените му и той се чувства много близо,
много близо до всички тях: до лампата с дърворезба, до гъстата, тревожно
разбъркана коса на Нелсън, до босите крака на Джил, леко безформени
около глезените. Обича ги. Всички. Гласът му се движи напред-назад около
очите им. Зачервените очи на Скийтър се извъртат към тавана. Оттам
вдъхновението се излива върху него.
— Защо искаш да знаеш?
— Защото не съм бил там?
— Мислиш, че е трябвало да отидеш, нали?
— Да.
— И защо?
— Не знам. Дълг. Вина.
— Не, сър. Иска ти се да си бил там, защото нещата се случваха там,
нали?
— Добре.
— Това беше най-доброто място — казва Скийтър, но не като въпрос.
— Нещо такова.
Скийтър продължава, настоявайки внимателно:
— Там нямаше да се чувстваш така кастриран, нали?
— Не знам. Ако не искаш да говориш за това, недей. Дайте да пуснем
телевизора.
— Започва „Взвод Мод“ — казва Нелсън.
Скийтър обяснява:
— Ако не можеш да се чукаш, мръсните снимки няма да ти свършат
работа, нали? А и да можеш, пак няма да ти свършат работа.
— Добре, не ни казвай нищо. И внимавай как говориш пред Нелсън.

Нощем, когато Джил се обръща към него в леглото, той осъзнава, че

неузрялата й твърдост го отвращава. Димът в него отделя желанията му от
чатала му, изпълнен е с пърхащи желания, които му пречат да откликне на
женския й повик, повик, който сам помогна да се развие в момичешкото й
тяло. Но в съзнанието си той вижда устата й, осквернена от целувката на
Скийтър, и усеща как тя гние, разяждана от бляскавата му отрова. Не може
да й прости и това, че е била богата. И все пак, чрез тези нощни откази,
това мълчаливо унижение, той чувства нещо неестествено да покълва в
него, нещо, което може би е обич. Самата тя, сякаш все повече се вкопчва в
него, изминали са дълъг път от онази нощ, когато тя се наведе над него като
малко момиче, подскачащо да си откъсне ябълки.

***

Тази есен Нелсън е открил футбола; в гимназията има отбор по футбол

и ниският му ръст не е недостатък. Когато се прибира един следобед, Хари
намира момчето да рита съшитата от черно-бели шестоъгълници топка
отново и отново срещу вратата на гаража под неизползвания баскетболен
кош. Топката подскача зад Нелсън, Хари я взема, опипва странните й
шевове. Опитва се да уцели коша. Не успява:
— Тръпката я няма. Странно чувство — казва той на сина си. Когато
остаряваш, мозъкът ти изпраща команди, а тялото ти сякаш гледа на
другата страна.
Нелсън продължава да рита топката яростно, със страничната част на
крака си, към една точка във вратата, от която боята вече се е олющила.
Момчето е усвоило номера да спира топката с коленете си.
— Къде са другите двама?
— Вътре. Държат се странно.
— Как така?
— Нали знаеш. Надрусано. Скийтър спи на дивана. Татко?
— Какво?
Нелсън рита топката, веднъж, два пъти, с всички сили, докато не я
изпуска, и вече събрал кураж, казва:
— Мразя децата наоколо.
— Какви деца? Никога не съм виждал деца. Когато бях малък, всички
играехме по улиците.
— Те гледат телевизия и ходят в Малката лига и такива неща.
— И защо ги мразиш?
Нелсън е хванал топката и я премята от крак на крак, краката му са
ловки като ръцете му.
— Томи Франкхаузер каза, че у нас живее негър и че баща му казал, че
това разваля репутацията на квартала и че по-добре да внимаваме.
— Ти какво му отговори?
— Казах му той да внимава.
— Сбихте ли се?
 — Аз исках, но той е с една глава по-висок от мен, въпреки че сме в
един клас, и той просто се изсмя.
— Не се притеснявай за това. Ще се източиш. Всички Енгстръмови са
високи.
— Мразя ги, татко, мразя ги! — и той рита топката толкова силно, че
тя отскача зад ръба на дъсчения покрив на гаража.
— Не трябва да мразиш никого — казва Хари и влиза вътре.
Джил е в кухнята и плаче над тигана с късчета агнешко месо.
— Пламъкът непрекъснато се усилва — казва. — Толкова е намалила
газта, че малките сини пламъчета пращят. Той увеличава котлона и Джил
изпищява, хвърля се върху него, притискайки лице към гърдите му, гледа го
с очи, които смехът е оцветил в тъмнозелено. — Миришеш на мастило —
казва. — Целият си в мастило, толкова си чист. Като вестник. Всеки ден на
вратата има нов вестник.
Той я притиска по-близо, сълзите й го прогарят през ризата.
— Скийтър да не ти е давал нещо?
— Не, тате. Искам да кажа, любовнико. Седяхме си вкъщи цял ден и
гледахме телевизионни игри. Скийтър се дразни, че вече показват само
негърски двойки. Казва, че било символизъм.
Той усеща дъха й, и както му е обещала там не долавя нищо, нито
алкохол, нито трева, само дъх на невинност, слаб мирис на захар. Зърва
една врата да се люлее и някакъв украсен с мъниста питчер.
— Чай — казва той.
— Какъв елегантен малък нос. — Казва тя за неговия и го пощипва. —
Точно така. Следобед двамата със Скийтър пихме студен чай. — Тя
продължава да го милва, да се отърква в него, да го натъжава. — Ти целия
си елегантен — казва. — Като огромен снежен човек си, блещукаш, само
дето нямаш морков вместо нос, морковът ти е ето тук.
— Хей — казва той, отскачайки.
Джил бързо му казва:
— Харесваш ми повече от Скийтър там, мисля, че обрязването
загрозява мъжете.
— Ще можеш ли да приготвиш вечерята? Май е по-добре да се качиш
горе и да си полегнеш.
— Мразя, когато си толкова изнервен — отговаря му тя, но без омраза,
с глас, който се полюшва, както някое прибиращо се вкъщи дете полюшва
чантата си. — Мога да приготвя вечерята, мога да направя всичко, мога да
летя, мога да доставям удоволствие на мъжете, мога да броя на френски до
колкото си искам, виж! — и тя си вдига роклята над кръста — аз съм
коледна елха!
Но вечерята, която сервира на масата, е лошо приготвена. Агнешкото
месо е гумено и синкаво около кокала, грахът хрупа недоварен в устите им.
Скийтър блъсва чинията си:
— Не мога да ям този боклук. Да не съм примитивен, нали?
Нелсън казва:
— Много е хубаво, Джил.
Но Джил знае и свежда слабото си лице. Сълзите падат в чинията й.
Странни сълзи, не като израз на мъка, а някакъв химически разтвор, сълзи,
които тя показва, както люлякът показва цветчетата си. Скийтър
продължава да я тормози:
— Погледни ме, жено. Хей, путко, погледни ме в очите. Какво
виждаш?
— Виждам тебе. Целият си поръсен със захар.
— Виждаш Него, нали?
— Не.
— Погледни към тези драперии, скъпа. Тези грозни домашно изтъкани
драперии, които сякаш се сливат с тапетите.
— Скийтър, той не е там.
— Погледни ме. Виж.
Всички поглеждат. Откакто дойде да живее при тях, Скийтър е
остарял. Козята му брадичка е заприличала на храст, кожата му е
придобила опънатата лъскавина на роб. Тази вечер не си е сложил очилата.
— Скийтър, Той не е там.
— Продължавай да ме гледаш, путко. Какво виждаш?
— Виждам какавида от кал. Виждам черен рак. Току-що си помислих,
че ангелите са като насекоми, имат по шест крака. Не е ли така? Нали това
искаш да ти кажа?

Скийтър им разказва за Виетнам. Накланя главата си назад, като че ли

таванът е киноекран. Иска да му отдаде дължимото, но се страхува да
отприщи спомените си.
— Това е мястото, където всичко свършва — започва той бавно. —
Нямахме навеси, под които да се скрием, стояхме на дъжда като животни,
спяхме в дупки в земята, корените ни боцкаха и знаете ли, някак си
успявахме. Не умирахме от това. Беше странно. По време на една
разузнавателна мисия някакъв дребен дръпнат старец, с онези смешни
шапки, идваше и се опитваше да ни продава пилета. Имаше и малки
момиченца, сладки като куклички, които ни продаваха хероин по пътя в
онези малки консерви, които фотографите от пресата изхвърляха, нали?
Беше сложно, нямаше никаква организация — той повдига ръката си, —
която да контролира дрогата.
Цветни фрагменти се изсипват върху него от дупката в тавана. Зелени
машини, грозно зелени, поглъщат грозните зелени храсталаци. Следите от
Амтрака30, оставени в червената тинеста кал. Смарагдово зеленият цвят на
оризовите арпи, всяко растение отразено във водата ясно като монограм.
Цветът на човешки уши, които един войник от друга рота сушеше под
колана си като сбръчкани кайсии, жълти. Черният цвят на традиционните
виетнамски носии, които малките нежни проститутки носеха. Бяха крехки
като статуетки и той не вярваше, че ще може да ги докосне, въпреки че онзи
мазен тип в бял костюм непрекъснато го подтикваше, казваше му: „Черен
войник номер едно, най-големите пушки, виетнамските момичета обичат
духат“. Червеното, не цвета на кръвта, а на асото каро, което момчето от
неговата рота носеше под каската си за късмет. Всички онези амулети:
знакът на мира от разтопено желязо, мънистата за любов, извезаните с
мъниста думи ЛЮБОВ, ИИСУС, МАЙКА, ПОГРЕБЕТЕ МЕ ЖИВ,
сандалите Хо Ши Мин, изрязани от гуми за тези малки крачета, Тао
кръстовете, християнските кръстове, кръстовидните бомби, които
фантомите пускаха като диря отгоре, отпечатъците под формата на „X“,
които връзките на обувките оставяха след време, лъскавите зелени чували
за труповете, завързани като продълговати сакове с писма, слънцето над
червения прах, над синия дим, слънце, процеждащо се през растителността
в джунглата, където виетнамците с руски пушки се спотайваха по-тихи от
орхидеи, всичко това го връхлита, чувства се смазан от товара. Чувства, че
няма да успее да накара тези трима бели скапаняци да разберат, че зад
облепените с тапети стени наистина съществуват други светове.
— Само си представи звуците — казва Скийтър, — когато някоя от
вражеските гранати се разбие близо до твоя окоп. Имаш чувството, че там е
имало голяма и солидна стена, дебела двайсет стъпки и изолираща звука, а
ти си само една екзалтирана буболечка. Веднага след това те стъпкват
хиляди крака, за тях няма значение, нали? Наистина ти се взривява
мозъкът. А умрелите, умрелите са толкова странни, толкова мъртви. Като
вдървена мишка, която котката ти влачи по моравата. Искам да кажа, те
изглеждат така отвъд всичко, толкова спокойни, че не мога да го опиша.
Онзи същият пехотинец, който миналата вечер ти е разказвал толкова
подробно за момичето си в Ошкош, толкова ярко, че ти се е приискало да си
биеш една чекия, а после виетнамците пускат една мина и краката му
отхвръкват на една страна, а тялото му на друга. Беше ужасно. Там казваха:
„Свят, изтъкан от болка“. И точно така беше.
Нелсън пита:
— Какво значи пехотинец?
— Пехотинецът е крака. Последна дупка на кавала, нали? Обикновен
войник, който носи пушка и сече джунглата. Зелената машина е много
умна. Карат обикновените пехотинци да се крият в храсталаците, за да ги
взривяват, а записалите се като доброволци си седят в Лонгбин и докладват
на репортерите броя на загиналите. Закараха ротата „Чарли“ на едни гадни
хълмове, но не ме записаха отново като доброволец. Щях да получа
куршум, нали?
— Мислех, че аз съм от ротата „Чарли“ — казва Заека.
— Аз пък си мислех, че Виетконг са „Чарли“ — казва Нелсън.
— И ти си бил, те също са, както и аз, всички сме „Чарли“. Бях рота „Ч“
като Чарли, Втори батальон, 28-и пехотен полк. Първа дивизия. Биехме се
навсякъде по протежение на река Донгнай. — Скийтър поглежда към
празния таван и си мисли: „Не му отдавам дължимото, не му отдавам
дължимото, разказвам го прекалено накратко. Свещената сърцевина е най-
трудна за описване“.
— Проблемът с „Чарли“ е — казва той, — че е навсякъде. Във Виетнам
всички бяхме „Чарли“, нали? Всички дръпнати са „Чарли“, така че вече не
ти пука, когато застреляш някоя старица или пък някое дете, защото точно
те може да са заложили пунджи пръчките31 през нощта, може и да не са, но
това просто няма значение. Много неща нямаха значение. Виетнам сигурно
е единственото място в страната на Чичо Сам, където разделението
черни — бели няма значение. Наистина. Имаше бели момчета, които
умираха за мен. Армията се държи с чернокожите наистина добре, черните
тела могат да спират куршумите, както всички останали; изправиха ни там,
и не си мислете, че не сме благодарни, наистина сме благодарни, блъскахме
се да спираме куршумите, толкова бяхме щастливи да умираме редом до
белите. — Белият таван все още е бял, но вече започва да жужи, да се
навежда към пространството в стаята, трябва да се остави духът да го
извисява. — Спомням си едно момче, как мразя, че ме карате да си
спомням, бих дал единия си ташак, за да го забравя, беше ранено, в
тъмнината, минохвъргачките ни засипваха с мини още от залез-слънце,
изобщо не трябваше да сме в тази долина, лежеше там, а червата му се бяха
изсипали. Не го видях, давах заден извън обсега на минохвъргачките и
стъпих във вътрешностите му, имах чувството, че стъпвам върху желе,
беше още по-лошо, той изпищя и умря, бил е жив. Един друг път четирима
от нас бяхме на разузнавателна мисия и няколко от техните АК-47
изгърмяха, издават напълно различен звук от М-16, по-скоро като пукане,
разбирате ли? Не толкова тежко. Притиснаха ни до земята. Едно от
момчетата, бяло момче от Тенеси, още не се беше бръснал, невеж като
Мойсей, се промъкна в храстите и ги изпозастреля. Когато отидохме да го
вземем, куршумите го бяха разделили на две, направо беше невъзможно
човек да продължава да стреля в такова състояние. Беше ужасно. Не съм
вярвал, че човек може да види такива неща и още да има очи. Онези
нещастни врагове виждаха напалма точно пред тях, сребърните кутии
падаха непрекъснато, а те ни нападаха иззад храстите, горяха, но
продължаваха да стрелят, плюеха куршуми и горяха като факли на парад,
някои се мятаха право в окопите при нас, явно смятаха, че единственият
начин да се отърват от напалма е да стоят в нашия периметър. Застрелвахме
ги, за да не им слушаме агонията. Малки момчета с лица като на момчето,
което ни лъскаше обувките в базата. Убиването вече не ни се струваше
толкова лошо, никога не ни се стори правилно, просто необходимо, като да
се изпикаеш, нали?
— Май не искам да слушам повече — казва Нелсън. — Направо ми се
доповръща, а и ще изпуснем Саманта.
Джил му казва:
— Трябва да оставиш Скийтър да ни го разкаже, ако иска. Ще му
олекне, като ни го разкаже.
— Това се е случило, Нелсън — казва Заека, — ако не се беше
случило, нямаше да искам да се занимаваш с това. Но то се е случило и ние
трябва да го приемем. Всички трябва да се справим с това по някакъв
начин.

— Шлитц.
— Не знам, чувствам се ужасно. Една светла бира.
— Хари, ти не си на себе си. Какво става? Чувал ли си се с Дженис?
— Слава богу, не. Как е мама?
Възрастният мъж се намества по-близо, като че ли ще сподели нещо
цинично:
— Честно казано, тя е по-добре, отколкото се надявахме преди месец.

Сега Скийтър наистина вижда нещо на тавана, нещо бяло в белотата,

но белият цвят е различен и единият изтича от дупка в другия.
 — Знаете ли — пита той, — че има две теории за произхода на
Вселената? Едната твърди, че е имало Голям Взрив, както в Библията, и ние
още вярваме в това, че всичко е произлязло от нищото, просто ей така,
както ни учи Добрата Книга, нали? И най-странното е, че всички
доказателства подкрепят тази теза. Другата теория, която лично аз
предпочитам, настоява, че нещата само изглеждат така. Тя твърди, че
съществува едно постоянно състояние, и въпреки че всичко се разширява
навън, то не изтънява и не изчезва поради това, че през разни странни
дупки в това нищо, сякаш отникъде, се появява нещо ново. Ето това ми
звучи правдоподобно.
Заека пита:
— Какво общо има това с Виетнам?
— То е местната дупка. Мястото, където светът се пресъздава. Това е
опашката ни, която си изяждаме. Това е задникът, който трябва да имаме.
То е като кладенец, в който поглеждаш и се стряскаш от собственото си
отражение в тъмната вода. То е, както казват, номер Едно и номер Десет. То
е краят. И началото. Красиво е, мъжете правят красиви неща в тази кал.
Това е мястото, където Бог се провира, Той идва, приятелю, малък
приятелю и приятелко, пуснете го. Наведете се, стреляй, за да убиваш.
Слънцето те изгаря. Луната става червена. Луната е като яркочервена
бебешка главичка, която се провира между краката на майка си.
Нелсън изпищява и си запушва ушите:
— Мразя това, Скийтър. Плашиш ме. Не искам Бог да идва, искам да
си остане там, където е. Искам да порасна като него, баща ми Хари, най-
едрият мъж в стаята — обикновен, средностатистически мъж. Мразя
приказките ти за войната и изобщо не ми звучи красиво, звучи ужасно.
Скийтър отмества взора си от тавана и се опитва да го фокусира върху
момчето.
— Добре — казва. — Ти все още искаш да живееш, но те още те
държат. Ти си роб. Остави се. Остави се, момче. Не бъди роб. Дори той,
разбираш ли, дори баща ти се учи. Учи се как да умре. Учи се бавно, но все
пак напредва от ден на ден, нали?
Обзема го някаква лудост. Той я оставя да го води. Изправя се и кляка
пред детето, което седи на дивана до Джил. Коленичил, Скийтър казва:
— Не дръж добрия Бог извън себе си, Нели. Едно добро момче като
тебе си сложи пръста в бента. Извади го. Остави го да дойде. Сложи си
ръката върху главата ми и обещай, че няма да оставиш добрия Бог отвън.
Направи това за стария Скийтър, той е страдал толкова дълго.
Нелсън слага ръка върху кълбото коса на Скийтър. Очите му се
разширяват от учудване колко дълбоко потъва ръката му.
Казва:
— Не искам да те нараня, Скийтър. Не искам никой да наранява някой.
— Бог да те благослови, момче. — В тъмнината си Скийтър чувства
благословията да протича през ръката, която трепери в косата му като
слънце, греещо през облак. Не трябва да се подиграва на това дете. Нежно,
потайно, сякаш разделя филизи от лудост, сърцето му достига до
убеждението.
Гласът на Заека прогърмява:
— По дяволите, това е само една мръсна малка война, която трябва да
бъде водена. Не може да я изкараш религиозна, защото по случайност си се
оказал там.
Скийтър се изправя и се опитва да разбере този мъж.
— Проблемът при теб е — осъзнава той, — че още си обременен с
разум. Разумът е пълна глупост, човече. Наистина ти помага да преживяваш
дните си, но те оставя сам нощем. Не ти позволява да разбереш. Ти просто
не разбираш, приятел. Ти дори не разбираш, че настоящето е всичкото
време, което имаш. Това, което се случва с теб, е единственото, което има
значение, нали? Ти си То. Ти си То. Аз слязох — той посочва тавана,
пръстът му е като кафяв пастел, — за да ти кажа, че по някое време през
тези две хиляди години ти си изчезнал някъде и отново си забравил, нали?
Заека казва:
— Говори смислено. Грешка ли е, че сме във Виетнам?
— Грешка? Човече, как може да е грешка, като нещата просто стоят
така? Тези бедни мрачни щати просто са си такива, нали? Никой наоколо не
е толкова голям. Чичо Сам се събужда една сутрин, поглежда си корема и
вижда, че всъщност е една голяма хлебарка, и какво може да направи? Да
си продължи да бъде хлебарка, това е. Докато някой не го настъпи. Но
засега такава обувка няма, нали? И той продължава да си върши
хлебарските работи. Аз не съм от онези бели ли-бе-рали, като онзи бял
бедняк Фулдъл или Чарли Маккарти, който преди време надърви всички
колежани, че да си мисля, че Виетнам е някаква грешка и че можем да я
поправим, като изкараме ония пещерняци от офисите. Не е грешка, нали,
всеки нов президент се влюбва в него, това си е чист, готин ли-бе-рализъм.
Тези бели бедняци вече толкова време лижат задника на майка си, че са
забравили как изглежда отпред. И какво значи либерализъм? Да носиш
радост на света, нали? Да поръсиш със захар правилото „око за око“, че да е
по-вкусно, нали? Е, добре, какво може да е по-вкусно от Виетнам? Държим
онзи бряг отворен. Човече, нали там е цялата работа, да държим всичко
отворено? Как иначе парите и властта ще постигнат своето, ако не държим
няколко такива путки отворени? Виетнам е акт на любов, нали? В
сравнение с Виетнам, победата над Япония си е направо грозна работа.
Тогава бяхме грозни ебльовци, а сега сме цивилизовани!
Таванът се разклаща, той усеща даровете на хиляди езици да се
спускат към него.
— Ние сме центърът. Само шепа стари глупаци като мъртвия Хо може
още да не са го разбрали, но ние сме това, за което светът се моли. Голямата
победа, плесницата, черни пениси, коли с големи задници и билбордове,
ние сме всичко това. Иисус слезе на земята и дойде тук. Всички останали
страни са просто тъпи места, нали? Ние имаме маймунските лайна, нали?
Да слезе Царството Небесно, ще залеем света с люти истински
американски синьо-зелени лайна, нали?
— Точно така — отговаря Заека.
Окуражен, Скийтър прозира истината:
— Виетнам — казва. — Виетнам е мястото, където нашата небесна
същност се изприщва с пъпки. Ако някой не обича Виетнам, значи не обича
Америка.
— Точно така — казва Заека. — Точно така.
Останалите две бледи луничави лица, обрамчени с прекалено много
коса, са изплашени от това споразумение. Джил се примолва:
— Спри. Всичко това е болезнено.
Скийтър разбира. Кожата й сякаш е обелена, горкото момиче се е
разтворило за звездите. Този следобед я беше накарал да пуши малко меска,
щом взима меска, значи ще шмърка и кока. Щом може да шмърка, значи ще
може и да стреля. Хванал я е.
Нелсън моли:
— Хайде да гледаме телевизия.
Заека пита Скийтър:
— Как изкара цяла година там, без да те ранят?
Тези бели лица, тези дупки, пробити в съвършенството на неговата
ярост; Господ се излива през белите дупки в лицата им, и той не може да
спре кръвоизлива. Очите го заболяват. Бяха постъпили гадно, когато беше
дете, да му втълпяват, че Бог е бял.
— Бях ранен.

Притчи за Скийтър
 (Написани с уверения, заоблен почерк на Джил, сякаш оформен в
частно училище, със зелена химикалка, една нощ, като на шега, върху лист
от тетрадката на Нелсън.)

Властта е едно голямо лайно.

Любовта е едно голямо лайно.
Разумът е едно голямо лайно.
Объркването е самото лице на Бог.
Нищо не е интересно, освен вечната еднаквост.
Няма избавление, освен чрез Мен.

От същата нощ са останали и няколко нейни рисунки с пастели, които

Нелсън й е дал. Стилът й е добър, точен, останал на равнище
второкурсничка, но въпреки това приликите са очевидни. Естествено
Скийтър е пиката; Нелсън, с тъмни кичури и прекалено много коса около
лицето, е спатия; самата тя е кацнала върху тънко като стъбълце вратле,
бледата й коса е оцветена в същото пастелно розово като лицето й с остра
брадичка — тя е купа. За Заека остава карото. В центъра на карото стои
малък розов нос. Малки сънени сини очи с тревожно повдигнати вежди.
Почти невидима уста, леко отворена, като че всеки момент ще гризне нещо.
Около всичко това — зелени драсканици, които е определила с нежна
насочена стрела, и един балон: „Недовършено“.

Един следобед, когато Нелсън се прибрал от тренировка, а Хари от

работа, те се наблъскват в поршето на Джил и карат извън града. Заека
може да се побере само на предната седалка, Нелсън и Скийтър се
промъкват на тесните задни седалки; Скийтър притичва примигвайки от
къщата до тротоара и влиза в колата с думите:
— Човече, толкова отдавна не съм излизал на чист въздух, че
дробовете ме болят.
Джил кара бързо, настойчиво, с арогантността на младите. Заека
непрекъснато удря крак в пода на колата, но там няма спирачки, хладният
профил на Джил се усмихва. Малкото й краче, обуто в гуменки, натиска
газта при излизане от завоите, набира скорост, за да задмине някакъв
огромен тир — колата е като яростно бълваща къща на колела — точно,
преди един завой към прав участък между долини от червена пръст и бледо
житно стърнище да ги запрати в забвение. Местността е красива. Есента е
отнесла онази тежка Пенсилванска зеленина, небето е прочистено от
провисналото млечно лято, хълмовете граничат с кехлибарените и огнено
оранжеви сенки, които след месец ще се превърнат в люспи с цвят на
скакалец, които пукат под краката в ловния сезон. Лека омара се носи над
долината като мъгла по кожата на река. Джил спира колата пред боядисана
в бяло ограда, до която стърчи ябълково дръвче. Слизат сред облак от
мириса на презрели изпопадали ябълки. Плодовете гният в краката им във
високата влажна трева, която огражда процеждаща се вадичка, тревата още
е тъмнозелена. Ливадата зад оградата е окосена толкова ниско, че изглежда
кафява, но храстите, където репеят е бил подхранван от кравешки тор, се
извисяват нагоре до човешки бой. Нелсън вдига една ябълка и си отхапва от
страната, където няма дупки от червеи. Скийтър протестира:
— Хлапе, не яж този боклук!
Не е ли виждал някой да яде на природа досега?
Джил повдига роклята си и прескача вадичката, докосва една груба,
топла, бяла дъска от оградата и поглежда през процепа в далечината,
където в тъмната сянка на дърветата една построена от пясъчник ферма
блещука като бучка захар, накисната в чай, а широкото, мрачно колело на
стара фермерска каруца стои застинало и чака до ръждива пръчка, която
прилича на помпа. Спомня си ръждясалите клинове, очакващи редицата
лодки на доковете на „Айлънд Роуд“, ръждясалия, занемарен и избелял от
солта вид на всичко построено там, където морето се плиска, лятното
слънце над сивата като чайка гора, доковете, заслоните, проскърцващото
при движението на водата желязо, толкова отдалечено от тази зрялост на
сушата. Казва:
— Да тръгваме.
И те отново се натъпкват в малката кола и отново задминават камиони
и бензиностанции и „холандските“ ресторанти с шестоъгълни неонови
табели, докато вятърът и скоростта на колата поглъщат всички миризми и
звуци, и мисли за евентуален друг свят. Ширналата се песъчлива природа
на юг от Брюър, фермите, отпечатани върху подкастрените спретнати поля
като върху корица на списание, се превръщат в грозните хълмове и тъмните
долини на север от града, където примитивната желязна индустрия някога е
била развита, и където хората са строели тухлени къщи с тесни фасади и
триъгълни покриви с капандури като рамене на ястреб, накацали по
неравните морави зад островърхи огради. Меката, червена като саксия
почва на Брюър, тук, на десет мили на север става по-твърда и тъмна като
овча кръв. Въпреки че още не са навлезли във въглищните райони,
дърветата изглеждат потъмнели от въглищен прах. Заека си спомня статии,
които бяха публикували във „Ват“, за странни убийства, кланета, изгаряния
и удушвания, извършени в тези тесни долини с тесните им главни улици с
кървавочервени църкви и тротоари и зали на „Одфелоу“, улици, които
завършват като извити вратове, с остри завои при изоставените
железопътни релси в мрачни клисури, където тече поточе с цвят на
потъмняло сребро, и след това са пресечени от влажен покрит мост, който
трака, докато те поглъща.
Заека и Нелсън, Скийтър и Джил, натъпкани един до друг в малката
кола, се смеят много по време на това пътуване, смеят се на нищо — на
глупавото изражение на лицето на някакъв селянин със смешни дрехи,
покрай когото минават, на прасетата в кочините, на имената по пощите
(Хинершиц, Фокт, Штупнагел), на трактористите, които са толкова дебели,
че нищо друго, освен седалката на трактора не може да ги побере. Смеят се,
дори когато малката им кола, макар че стрелката за горивото показва, че
резервоарът е пълен до половината, подскача, задавя се, намалява и спира,
като че ли някой е натиснал спирачки. Джил едва успява да я отклони
встрани от пътя да не пречи на движението. Заека слиза, за да погледне
двигателя, който е отзад, под полегатия капак — стегната машина, чиито
чаркове не са открити, видни и ясни като на линотипа, а объркани, мазни и
скрити. Стартерът чегърта, но двигателят не иска да запали. Веригата
експлозии, работеща с помощта на съдбата, се е задръстила. Оставя капака
отворен, за да сигнализира за спешен случай. Скийтър, заклещен отзад, се
провиква:
— Приятел, знаеш ли какво правиш с този капак, викаш
неприятностите!
Заека му казва:
— По-добре излез. Ако ни ударят отзад, с тебе е свършено. Ти също,
Нелсън. Излез.
Намират се на най-опасната магистрала, трилентова. Движението
откъм Брюър тътне покрай тях като лавина от прах, шум и изгорели газове.
Нито един добър самарянин не спира. Поршето е замряло в аварийната
лента, покрита с онази сипкава фина настилка, която държавата ползва, за
да задържа рохката почва. В далечината лястовици се плъзгат над
скосените поля. Заека и Нелсън се облягат на бронята и гледат слънцето,
което след час ще достигне хоризонта, да изпълва полето със сенките на
стърнището, възвишения, неуловими като тези на рипсено кадифе. Джил се
отдалечава и набира малко букетче от тънки, подобни на маргаритки
димитровчета, които избуяват през есента върху толкова тънки стъбълца, че
приличат на мустачета, щръкнали на няколко сантиметра над земята. Тя
подава букетчето на Скийтър, за да го примами да излезе. Той се пресяга и
го бута от ръката й, цветята се разпиляват и падат по чакъла на пътя. Гласът
му долита приглушен от вътрешността на поршето:
— Бяла кучка, това е само начин да ме предадете, нали, на колата й
няма нищо, нали?
— Не иска да запали — казва тя, едно цветче е паднало на върха на
гуменката й. Лицето й е безизразно.
Гласът на Скийтър вие и ръмжи от металната му обвивка:
— Знаех си, че не трябва да излизам от къщата. Джил, скъпа, знам
защо е всичко това. Не можеш да се откажеш от тревата, нали? Нямаш воля,
нали? По-лесно е, отколкото да покажеш някаква воля, така че предай
стария Скийтър на закона, нали?
Заека я пита:
— Какво казва?
— Казва, че го е страх.
Скийтър крещи:
— Разкарайте тези тъпи бели боклуци оттук. Ще бягам. Колко има до
другата страна на оградата?
Заека му отговаря:
— Умен ход, наистина ще се отличаваш в пущинака. Точно като негър
върху камара дърва за горене.
— Не ми говори за негри, бял боклук такъв. Едно нещо ще ти кажа —
само да ме предадете и ще ви избия всички, ако ще да трябва да изпращам
някой от Филаделфия да го направи. Не съм само аз, ние сме навсякъде,
чуваш ли? А сега, шибаняци такива, накарайте тая кола да тръгне, чувате
ли ме? Накарайте я да тръгне.
Скийтър произнася всичко това, докато седи сврян между кожените
облегалки на задните седалки и задния прозорец. Паниката му е
отвратителна и може да се окаже заразна. Заека изпитва желание да го
измъкне от черупката му, но се страхува да го хване, може да го ужили.
Тряска вратата на поршето, за да не чува този стържещ, режещ глас, и след
това затваря задния капак на колата.
— Вие двамата останете тук. Успокойте го и не му давайте да излиза
от колата. Ще отида до някоя бензиностанция, нагоре по пътя не може да
няма.
Известно време тича, собствената му жлъчка го изгаря от отровния
страх на Скийтър. След всичките тези вечери заедно, предателството е
първата мисъл на негъра. Може да е естествено, цели триста години е било
така. Заека тича, тича, за да задържи това черно тяло приклещено в колата,
за да не се уплаши и да избяга. Както когато закъсняваше за училище.
Скийтър се е превърнал в негов дълг. Закъснява, закъснява. И тогава вижда
един стар червен знак с формата на летящ кон, увиснал над обагрените от
залеза поля. Старомоден гараж: неразгадаемо работно място, почерняло от
грес, с натежали от френски ключове стени, колани, чукове, автомобилни
части. Стар автомат за Кока-кола, от онези с бутилките, мърка до
хидравличния кран. Механикът, обрасъл младеж с провлечен говор и
почернели ръце, го закарва с друсащата аварийна кола обратно до
магистралата. Страничният прозорец на колата е счупен, вятърът свисти
през него, лакомо се излива вътре.

— Блокирала е — гласи присъдата на механика. Пита Джил:

— Кога за последно си сипвала масло?
— Масло ли? Не сипват ли, когато зареждам с гориво?
— Не и ако не ги помолиш.
— Тъпа крава — казва й Заека.
Устата й превзето се присвива и тя казва предизвикателно:
— Скийтър също кара колата.
Докато механикът ръчка нещо по двигателя и натиска педала на газта,
Скийтър се изправя на задните седалки и излиза на въздух. На последните
слънчеви лъчи очилата му приличат на оранжеви дискове. Заека го пита:
— Докъде си ходил с тази щайга?
— О — отговаря чернокожият придирчиво, защото механикът може да
го чуе. — Насам-натам. Но никога не съм карал безразсъдно. Не знаех,
че — продължава да мърмори — автомобилът е твоя собственост.
— Става дума — казва той неубедително — за прахосничеството. За
безгрижието.
Джил пита механика:
— Можете ли да я поправите за един час? Малкият ми брат трябва да
си пише домашното.
Механикът говори само на Заека:
— Двигателят е съсипан. Буталата са се разтопили върху цилиндрите.
Най-близкото място, където могат да оправят такава кола май е Потстаун.
— Можем ли да я оставим при теб, докато уредим някой да дойде да я
откара?
— Ще трябва да ви взимам по долар на ден за паркинг.
— Добре. Давай.
— И още двайсет за тегленето.
 Той плаща. Механикът изтегля поршето до гаража. Те се возят с него,
Джил и Хари в неговата кола („Внимателно, казва механикът на Джил
докато се качва, не искам да си нацапаш с грес хубавата бяла рокля“),
Скийтър и Нелсън в малката. В гаража механикът вика такси да ги закара
до Западен Брюър. Скийтър изчезва зад една зацапана врата и непрекъснато
пуска водата на тоалетната чиния. Нелсън се настанява да гледа как
механикът откача колата и го слуша да говори за „твигатели“. Джил и Хари
излизат навън. Щурци църкат в тъмните поля. Четвъртитата Луна, с едно
болно око, се плъзга над табелата с летящия кон. Външните лампи на
гаража са изгасени. Той забелязва нещо бяло върху гуменката й. Падналото
цветче се е залепило там. Навежда се и й го подава. Тя го целува, за да му
благодари, и после мълчаливо го оставя върху един варел с боклуци, пълен
с мазни хартиени кърпички и пробити кутийки.
— Да не си изцапаш роклята с грес.
Чува се шум на автомобилни гуми, един стар буик от петдесетте, с
онези спойлери на задницата по модел на В-19, се приближава към тях.
Таксиметровият шофьор е дебел и дъвчи дъвка. По пътя до Брюър главата
му се уголемява като пирамида от фаровете на насрещните коли,
неподвижна, освен ритмичното дъвчене. Скийтър седи до него.
— Прекрасен ден — провиква се Заека към него.
Джил се засмива. Нелсън е заспал в скута й. Тя си играе с косата му,
извивайки я между нежните си пръсти.
— Става, за това време от годината — идва бавният отговор.
— Природата тук е красива. Почти не излизаме на север от града.
Бяхме тръгнали да разглеждаме забележителностите.
— Тука няма кой знае какви забележителности.
— Двигателят ни блокира, сигурно колата е напълно скапана.
— Сигурно.
— Дъщеря ми е забравила да сипе масло; в днешно време децата са
такива, развалят една кола и минават на следващата. Материалните неща
вече не означават нищо за тях.
— За някои, сигурно.
Скийтър му казва отстрани:
— Сигурно често срещаш разни готини типове с такива злополуки,
много хора закъсват тука, а?
— Ами, да — казва шофьорът и това е всичко, което казва, докато не
се обръща към Заека, след като е спрял на „Виста Кресент“.
— Осемнайсет.
— Долара? За десет мили?
 — Дванайсет. И трябва да се върна обратно.
Заека отива до шофьорската страна да плати, докато останалите
изтичват към къщата. Мъжът се навежда от прозореца и го пита:
— Знаеш ли какво правиш?
— Не точно.
— Ще ти забиват нож в гърба всеки път.
— Кой?
Шофьорът се навежда още повече. На светлината на уличната лампа
Заека вижда едно широко лице, тъжно и бледо, с уста без устни, като на
кит, закрепена върху меланхоличното му изражение, и един белег под
формата на подкова на месестата част на носа му. Отговорът му е неясен:
— Наркоманите.
Засрамен заради него, Заека отвръща поглед и вижда — Нелсън е
прав — тълпа деца. Те стоят от другата страна на улицата, някои на колела,
и гледат кой излиза от странната кола. Тази тълпа на фона на пустия терен
на „Пен Вилас“ го притеснява, както, ако растенията по повърхността на
Луната почнат да гният.

След тази случка Скийтър придобива смелост. Кожата му отново

предизвиква слънцето. Заека се връща от работа и заварва двамата с Нелсън
да стрелят в коша на алеята. Нелсън подхвърля топката към баща си и
ударът с една ръка на Заека от два метра разстояние изсвистява. Красиво.
— Хей — кукурига Скийтър така, че да го чуят от всички къщи в „Пен
Вилас“. — Откъде изнамери този старовремски стил в баскетбола?
Опитваше се да бъдеш смешен, нали?
— Ама вкара, нали? — лоялно се застъпва Нелсън.
— По дяволите, момче, и едноръко джудже можеше да го блокира. За
да вкараш такъв удар ти трябва стена, колкото двама мъжаги, нали? Трябва
да подскочиш и да стреляш, да подскочиш и да стреляш.
Той им го демонстрира, не уцелва, но изстрелът му изглежда правилен,
топката се задържа високо горе, издига се с извивка във въздуха, нежно
подхвърляне, което би се извило над всеки защитник. Заека го опитва, но
тялото му се оказва прекалено тежко, усилието от вдигането му пречи.
Топката лети лошо. Скийтър казва:
— Имаш решителността на бял играч, но обожавам тези ръце.
Те се сборичкват. Скийтър е бърз и ловък, плъзга се покрай тях и
подава на Нелсън отново и отново. Заека не може да го спре, дъхът му
започва да прогаря гърдите му, но има моменти, когато усеща топката и
мускулите, и въздуха над него и телата, които се състезават с неговото,
стегнати като едно цяло, отричащо гравитацията. Тогава октомврийският
мраз почва да го хапе през потта и той се прибира в къщата. Джил спи горе.
Напоследък спи все повече и повече, един изумителен сън, който той
намира за обиден. Когато слиза долу, в същата досадна бяла рокля,
отмятайки лепкави кичури коса от бузите си, той грубо я пита:
— Направи ли нещо за колата?
— Скъпи, какво мога да направя?
— Можеш да се обадиш на майка си.
— Не мога. Тя и вторият ми татко ще направят само едно нещо. Ще
дойдат да ме вземат.
— Може да е добра идея.
— Вторият ми баща е гадняр. — Тя минава покрай него нефокусирано
и влиза в кухнята. Поглежда в хладилника:
— Не си напазарувал.
— Това е твоя работа.
— Без кола?
— За бога, за пет минути си до „Акме“.
— Хората ще видят Скийтър.
— Те и без това го виждат. Излязъл е навън и подскача с Нелсън. А и
ти явно си му давала да ти кара колата из цяла Пенсилвания. — Яростта му
набира нови сили, решителност. — По дяволите, как можеш да оставиш
една толкова скъпа кола да се развали и просто да си седиш? По света има
хора, които могат да живеят десет години от тази кола.
— Хари, недей. Лошо ми е.
— Добре. Извинявай. — Той я придърпва в прегръдката си. Тя тъжно
се поклаща, притиска се в него, отърквайки нос в ризата му. Но когато е
така отнесена, той усеща някакво отсъствие в тялото й, някаква
несвързаност, и кожата му не харесва това. Ужасно му се киха.
Джил промърморва:
— Липсва ти жена ти.
— Тази кучка. Никога.
— Тя е като всички останали заклещени в това общество. Иска да
живее, докато е жива.
— А ти не искаш ли?
— Понякога. Но знам, че това не е достатъчно. Точно така те хващат.
Пусни ме. Усещам, че не искаш да ме прегръщаш. Току-що си спомних, че
зад сладоледа в камерата има малко замразени пилешки дробчета. Обаче им
трябва цяла вечност да се размразят.
 Новините в шест часа. Бледото лице на екрана, без да осъзнава, че
главата му, поради някакъв недостатък в предаването на „Виста Кресент“
26, изглежда сплескана, а брадичката му, гумена и издължена, тържествено
обявява: „Чикаго. Две хиляди и петстотин полицаи от Илинойс останаха на
поста си днес при настъпването на ден, изпълнен с бунтове, манипулирани
от членовете на екстремистката фракция на движението «Студенти за
демократично общество». Войнствено настроените младежи чупеха
прозорци, преобръщаха коли и обиждаха полицаи, а техният лозунг е…“ —
тъжна, тържествена пауза; избелялото лице се повдига към камерата,
брадичката се протяга, главата му се сплесква като наковалня: „Докарайте
войната вкъщи“. Показват кадри на полицаи с бели каски, които удрят
сплетени като гнезда ръце и крака и влачат дългокоси момичета; изведнъж
се появяват брадясали лица, размахващи юмруци, които сякаш ще изскочат
от екрана, и после пак кадри на полицаи с бухалки. На Заека това му
изглежда като балетен танц и му действа някак успокоително. На Скийтър
също му харесва:
— Точно така! — крещи той. — Удари пак белия боклук!
По време на рекламната пауза той се обръща и обяснява на Нелсън:
— Красиво е, нали?
Нелсън пита:
— Защо? Те не протестират ли срещу войната?
— Да, бе, колкото кокошките имат топки. Това, срещу което тези бели
бедняци протестират, е, че ще трябва да чакат двайсет години да вземат
татковия дял от баницата. А те го искат сега.
— И какво ще правят с него?
— Да правят ли, момче? Ще го изядат, ето какво ще направят.
Рекламата — близък кадър към устата на една жена — свършва.
„Междувременно в съда делото на «Чикагските осем» продължава бурния
си ход. Съдията Юлиус Дж. Хофман, който няма никаква връзка с
обвиняемия Аби Хофман, на няколко пъти порица обвиняемия Боби Сийл,
чиито гневни изблици включваха епитети като…“ — отново този поглед
нагоре, сплесканата глава, разочарованото подчертаване — „свиня, фашист
и расист“. Показват скицата на лицето на Сийл, направена в съда.
Нелсън пита:
— Скийтър, а него, харесваш ли го?
— Не си падам много — отговаря Скийтър — по правителствени
негри.
 Заека не се сдържа и се разсмива:
— Това е нелепо. Той е изпълнен с омраза като теб.
Скийтър изключва телевизора. Тонът му е като на проповедник,
женствен.
— Изобщо не съм изпълнен с омраза. Изпълнен съм с любов, която е
динамична сила. Омразата е парализираща сила. Омразата замразява.
Любовта те връхлита и те освобождава. Нали? Иисус е освободил
търговците от храма. Новият Иисус ще освободи новите търговци. Старият
Иисус си е донесъл меч, нали? Новият Иисус също ще си донесе меч. Той
ще бъде живият пламък на любовта. Хаосът е тялото на Господ. Редът е
оковите на Дявола. Що се отнася до Робърт Сийл, всеки чернокож с лошия
дъх на Джон Кенел и птичия мозък на Леонард, които дават
благотворителни коктейлни партита, са едни и същи, според мен. Дошъл е
на власт, станал е известен, принизил е душата си и следователно е, както
казват, неуместен. Ние чернокожите дойдохме тук без имена, ние сме
бъдещите органични семена, семена без имена, нали?
— Да — отговаря Заека, придобил този навик.
Пилешките дробчета на Джил са изгорели по краищата и имат лед в
средата.

Новините в единайсет часа. Младеж с рехава брада и лице, толкова

близо до камерата, че фокусът се губи, крещи: „Махайте се, свине! Цялата
власт на народа!“.
Невидимият говорител го пита с меден глас: „Как бихте описали
целите на организацията си?“.
„Унищожаване на съществуващите репресивни структури. Социален
контрол върху средствата за производство.“
„Бихте ли обяснили на зрителите ни какво имате предвид под
«средства за производство?»“
Камерата е изблъскана; притъмнялата всекидневна проблясва:
Фабрики „Уолстрийт“. „Технологията. Всичко това. Една малка клика
капиталисти ни насилва; замърсяването в гърлата, свръхзвуковия
транспорт, и геноцидът във Виетнам и по гетата. Всичко това“.
„Разбирам. Вашата цел тогава, чрез разбиване на прозорци, е да
обуздаете действащата технология и да създадете основа за нов вид
хуманизъм.“
Момчето поглежда извън екрана със замъглен поглед, камерата се
опитва да го фокусира отново. „На остроумен ли ми се правиш? Ти пръв ще
бъдеш изправен до стената, ти…“ Едно пиукане показва, че интервюто е
приключило.
Заека казва:
— Кажи ми за технологията.
— Технологията — обяснява Скийтър с невероятно търпение, върхът
на джойнта му проблясва в червено, докато всмуква — е пълни лайна.
Допуши я, Джили.
Но Джил е заспала на дивана. Бедрата й горят, роклята й се е навила
нагоре и разкрива тъжния мрачен триъгълник на бельото й.
Скийтър продължава:
— Всички сме се захванали с важната задача да забравим всичко,
което знаем. Зашиваме ябълката обратно на дървото. Виж, римляните са
имали технология, нали? И варварите са ги избавили от нея. Варварите са
били техни спасители. Но след като ние не можем да убедим ескимосите да
ни нападнат, сами сме си отгледали едно поколение варвари, пардон, вие
сте го отгледали, белите са го отгледали, бялата американска средна класа и
нейните имитатори по света са открили в себе си божествената сила да
произведат милиони нечовешки идиоти, които в по-малко мрачни векове
само потомствените аристократи са могли да произведат. И кои са били
тези крале идиоти?
— Какво? — пита Заека.
— Меровингите32, нали? Беше ми изскочило от ума. Били са влачени
насам-натам в раздрънкани каруци и сега ние сме благословени с
моторизирани каруци. Наистина е написано, ние ще си взривим мозъците и
ще посветим останалото на президента Мао. Нали?
Заека спори:
— Това не е справедливо. Тези хлапета имат и добри страни. Войната
настрани, какво ще кажеш за замърсяването?
— Вече взе да ми втръсва — казва Скийтър — да си говоря с бели. Ти
защитаваш своето. Тези бесни деца, точно като Агню Дей, искат да
задържат сегашното положение на нещата срещу божествения план и
божествения гняв. Те са Антихрист. Възприемат лицето на Бог във Виетнам
и плюят върху него. Фалшиви пророци: изобилието им показва, че времето
наближава. Общественото безсрамие, оригиналното въоръжаване,
възхвалата на идиотизма, всички закони са подигравани, освен законите на
подкупите и покровителството: ние сме Рим. И аз съм Христос на новото
Средновековие. А ако не съм аз, то е някой точно като мен, за когото
следващите поколения ще смятат, че съм бил аз. Вярваш ли го?
— Вярвам го. — Заека си дърпа от джойнта и усеща как светът му се
разширява, за да приеме новите истини, както жените си разтварят краката,
както цветята разцъфват, както звездите бягат една от друга. — Наистина го
вярвам.

Скийтър обича Заека да му чете от „Живота и битието на Фредерик

Дъглас“.
— Ти си направо страхотен, нали? Тази вечер ще бъдеш големия ни
негър. Като бял, приятелю, много не те бива, но като негър си направо
супер.
Отбелязал е откъси от книгата с кламери и молив.
Заека чете: Читателят сигурно е забелязал, че сред имената на
робите се споменава и това на Естер. Това беше името на млада жена,
която притежаваше онова, което винаги е било проклятие за робините, а
именно: лична красота. Тя беше висока, със светла кожа, добре оформена
и с чудесни маниери. Естер беше ухажвана от „Нед Робъртс“, сина на
любимия роб на полковник Лойд, който беше толкова красив като мъж,
колкото Естер като жена. Някои робовладелци с удоволствие биха
поощрили брака между тези младежи, но по някаква причина капитан
Антъни не одобряваше връзката им. Той строго й заповяда да се откаже
от компанията на младия Робъртс, и й каза, че ще я накаже сурово, ако
отново я завари в негова близост. Но нищо не бе в състояние да държи
тези хора далече един от друг. Те искаха да се срещат и се срещаха. Тука
пропускаме. Подчертаното с червен молив продължава в края на
страницата. Заека долавя как в гласа му се промъква драматизъм, подобно
на сутрешна мъгла, като детски страх: Беше рано една сутрин, когато
всичко беше притихнало, преди някой от семейството в къщата или в
кухнята да се беше събудил. Всъщност аз самият бях събуден от
сърцераздирателните писъци и жалостиви викове на бедната Естер.
Мястото ми за спане беше на мръсния под в малкия килер, който имаше
врата към кухнята…
Скийтър го прекъсва:
— Можеш да помиришеш този килер, нали? Мирише на мръсотия,
нали, и на стари картофи, а стръкчетата трева пожълтяват, преди да са
пораснали и няколко сантиметра, нали? Помириши това, той е спал там.
— Тихо — казва Джил.
— … и през процепите на суровите дъски можех ясно да видя и чуя
какво става, без да ме видят. Китките на Естер бяха здраво завързани, а
извитото въже беше закачено на дебела метална кука, закрепена на
тежките дървени греди на тавана, близо до камината. Тя стоеше там на
една пейка, с ръце опънати над главата. Гърбът и раменете й бяха голи.
Зад нея старият господар с камшик в ръка изпълняваше варварското си
дело, придружено от всякакви сурови, груби и мъчителни епитети. Беше
жестоко бавен и удължаваше мъчението като човек, който се радва на
агонията на жертвата си. Той отново и отново поставяше омразния бич
в ръката си, нагласяйки го така, че да нанесе възможно най-болезнения
удар, който силата и уменията му позволяваха. Бедната Естер никога
преди не беше бичувана сериозно. Раменете й бяха пухкави и нежни. Всеки
енергично нанесен удар изтръгваше от нея писъци и кръв. „Имайте
милост! О, милост!“ Плачеше тя. „Няма да постъпвам повече така.“ Но
пронизителните й викове изглежда само увеличаваха яростта му.
Подчертаното с червено прекъсва, но Заека продължава до края на главата:
Цялата тази сцена, с всички придружаващи я обстоятелства, беше
отблъскваща и шокираща до крайна степен, а когато мотивите за това
жестоко наказание станат известни, езикът няма да има думи да опише
точното чувство на този криминален акт. След като й нанесе, не смея да
кажа колко удара, старият господар развърза бедната си жертва.
Когато я пусна, тя едва стоеше на краката си. Съжалявах я от все сърце
и тъй като бях още дете и не бях свикнал на подобни сцени, шокът ми
беше огромен. Бях ужасен, притихнал, зашеметен и объркан. Току-що
описаната случка често се повтаряше, тъй като Едуард и Естер
продължиха да се срещат, въпреки всички усилия срещите им да бъдат
предотвратени.
Скийтър се обръща към Джил и рязко я удря, като дете, по гърдите.
— И не ми викай тихо, путко такава.
— Исках да чуя пасажа.
— Как ти се стори, путко?
— Хареса ми как Хари го прочете. С чувство.
— Майната им на белите ви чувства.
— Хей, спокойно — казва Заека безпомощно, усещайки, че насилието
е неизбежно.
Скийтър е подивял. С една ръка на рамото й, като че ли за да я
прегърне, той се пресяга с другата ръка към гърлото й и разкъсва яката на
бялата й рокля. Платът е здрав; главата на Джил се отмята преди звукът от
разкъсването да се чуе. Тя отскача назад върху дивана, очите й са
безизразни; малките й гърди с твърди зърна се подрусват през скъсания V-
образен процеп.
Инстинктът на Заека не е да я спаси, а да защити Нелсън. Той пуска
книгата на масата и застава между момчето и дивана.
— Качвай се горе.
Зашеметен и объркан, Нелсън се изправя и простенва:
— Той ще я убие, татко. — Бузите му горят, очите му са хлътнали.
— Няма. Просто е надрусан. Тя е добре.
— О, по дяволите, по дяволите — повтаря детето отчаяно, лицето му
се сгърчва от плач.
— Хей, малко приятелче — провиква се Скийтър — искаш да ме
бичуваш, нали? — И той подскача и замаяно почва да танцува, съблича
ризата си толкова яростно, че едно от копчетата на ръкава му се откъсва и
се удря в абажура на лампата. Голите му мършави гърди са странно
релефни, ясно се вижда как всеки мускул е закрепен към костите му. Заека
никога не е виждал подобни гърди, освен на разпятието.
— Какво следва? — крещи Скийтър. — Искаш да ми бичуваш задника,
нали? Ето ти го! — Ръцете му са разкопчали копчето на панталона му и
хващат колана му, но Нелсън изтичва от стаята. Отслабващите му хлипания
долитат долу.
— Добре. Достатъчно — казва Заека.
— Почети ми още мъничко — моли се Скийтър.
— Прекаляваш.
— Проклетото ти хлапе си мисли, че притежава тази путка.
— Престани да й викаш „путка“.
— Човече, нали това й е дал Иисус — кудкудяка Скийтър.
— Отвратителен си — казва му Джил, прибирайки разкъсаната си
дреха.
Той отмята единия ревер настрани:
— Муу.
— Хари, помогни ми.
— Чети книгата, приятел. Ще бъда добър. Прочети ми отбелязаното с
кламера.
Над тях стъпките на Нелсън прекосяват стаята. Ако продължава да
чете, момчето ще е в безопасност:
— Уви, оттук ли?
— Точно така. Малка Джили, обичаш ме, нали?
— Уви, това огромно богатство, този позлатен разкош, този лукс,
това усилие и труд, този лесен живот, това море от изобилие не бяха
перлените врати, които изглеждаха…
— Ти си моите перлени врати, малката.
— Бедният роб, легнал върху твърдите борови дъски, оскъдно завит с
тънкото одеяло, спеше по-добре от трескавия сластолюбец, който си
почиваше върху пухени възглавници. За мързеливите храната е отрова.
Спотаени зад богатите и изкусителни храни се виждаха духовете на
злото, които изпълваха самозабравилите се лакомници с болести и
болежки, с неконтролируеми страсти, жесток нрав, разстройство,
ревматизъм, лумбаго, подагра, а семейство Лойд страдаха от тях в
изобилие.
Зад ръба на страницата Скийтър и Джил се боричкат; бельото й
проблясва в сиво, гърдите й са открити. Заекът вижда още едно блясване,
усмивката й. Ситните й редки зъби са оголени в беззвучен смях. Харесва й
това нападение. Забелязала, че я наблюдава, Джил се стряска, сърдито се
измъква изпод Скийтър, загръща разкъсаната си рокля и изтичва от стаята.
Краката й тупкат по стълбите. Скийтър примигва при бягството й, после
отново намества огромната си пухкава глава, въздишайки.
— Прекрасно — въздъхва той. — Още малко, приятел. Прочети ми
онази част, където той се защитава.
Издяланите му гърди се сливат с бежовия диван; дамаската му е
покрита с плетеница от зелено, жълто-кафяво и червено, които са се
изтъркали и избледнели в един-единствен нюанс.
— Знаеш ли, трябва да ставам рано, за да ходя на работа.
— Притесняваш се за малката си кукличка? Не се притеснявай за нея.
Работата при путките, човече, е, че са точно като хартиени кърпички,
използваш ги и ги изхвърляш. — Чувайки тишината, той казва: — Само се
шегувам, нали? Само за да те дразня, нали? Хайде да го забравим, чети
следващото отбелязано. Проблемът ти, човече, е, че през цялото време си
женен. Жените не харесват мъже, които са женени, искат някой, който
постоянно да ги кара да са нащрек, нали? Когато жената престане да бъде
нащрек, тя е мъртва.
Заека сяда да чете на стола със сребърните нишки: Откъде се появи
храбрият дух, нужен да се пребориш с мъж, който преди четирийсет и
осем часа можеше да ме накара да треперя като лист по време на буря
само с една дума, не знам, но във всеки случай бях решен да се бия, а което
беше още по-странно, всъщност бях добър. Лудостта беше взела връх над
мен и аз открих, че силните ми пръсти са здраво стегнати около гърлото
на тиранина, без да се интересувам от последствията, в този момент,
като че ли бяхме равни пред закона. Дори цветът на кожата му беше
забравен. Чувствах се ловък като котка и бях готов да поема ударите му.
Всеки удар беше отблъснат, въпреки че самият аз не му нанасях удари.
Само се отбранявах, предпазвах се да не ме нарани, но самият аз не се
опитвах да го нараня. Няколко пъти го тръшнах на земята, когато той се
опитваше да ме повали. Държах го за гърлото толкова силно, че усещах
кръвта му да тече между ноктите ми. Той ме държеше и аз го държах.
— О, обожавам това, така ме сграбчва, направо ме убива — казва
Скийтър и се изправя на лакът, така че тялото му застава пред това на
другия мъж. — Прочети ми още малко, само още малко.
— Трябва да се качвам горе.
— Прескочи няколко страници. Чети това, което съм отбелязал с
двойна линия.
— Що не си го прочетеш сам?
— Не е същото. Да си го правиш сам не е същото. Всеки ученик знае,
че не е същото. Хайде, приятел. Държах се доста добре, нали? Не съм
създавал проблеми. Бях вярно куче, дай на кученцето малко кокалче,
почети ми, както ти казвам. Ще си сваля всички дрехи, искам да го усетя с
порите си. Изпей го, бе човек. Хайде. Започни от там, където пише: Човек
без воля. — И той отново го подканя. — Човек без воля.
— Човек без воля — съсредоточено чете Заека — е като без
основното достойнство на човечеството. Човешката природа е такава,
че не може да уважава безпомощните, макар че може да ги съжалява, но
дори това не може да прави задълго, ако не вижда признаци, че волята им
се надига.
— Да — казва Скийтър, неясните му очертания се боричкат и плъзгат
и едно бяло петно проблясва от дивана над белотата на страницата.
— Той може само да разбере — чете Заека, думите му се струват
огромни, всяка от тях е като празен варел, в който гласът му отеква —
ефекта на тази битка върху духа ми, който е причинил нещо, или пък е
рискувал нещо чрез отхвърлянето на несправедливата и жестока агресия
на тираните. Ковей беше тиран и при това страхлив тиран. Когато му се
противопоставих, се почувствах, както никога досега.
— Да — долита гласът на Скийтър от бездната на невидимото зад
правоъгълния остров на страницата.
— Това беше като възкръсване от тъмния и заразен гроб на
робството, към рая на относителната свобода. Вече не бях раболепен
страхливец, треперещ пред гнева на брата червей от прахта; дълго
сплашваният ми дух се беше издигнал до независимост. Бях достигнал до
точката, когато вече не се страхувах да умра. — Подчертаване.
— О, да. Да.
— Този дух ме направи свободен човек в действителност, въпреки че
все още се водех роб. Когато един роб вече не може да бъде бичуван, той е
почти свободен.
— Амин.
— Той трябва да защитава владение, голямо колкото мъжественото
си сърце, и той наистина е „сила на Земята“.
— Кажи го. Кажи го.
— От този момент до бягството ми от робството никога не бях
бичуван истински. Бяха направени няколко опита, но те винаги бяха
неуспешни. Нанасяха ми удари, но случаят, който описах, беше краят на
бруталността, на която робството ме беше подчинило.
— О, ти наистина си един страхотен негър — пропява Скийтър.
Вдигайки очи от страницата, Заека вижда, че на дивана вече няма бяло
петно, сега то е тъмночерно и се движи шепнешком в ритъм, който сякаш
ще го засмуче. Очите му не се осмеляват да проследят надолу ръката,
отблясъкът на светлината, който се забелязва по дължината на ритмично
движещата се ръка на Скийтър. Дълга като змиорка, която се храни. Заека
се изправя и излиза от стаята, пускайки книгата, като че ли пари, въпреки
че горящите очи на изпъстрения с точици негър на корицата бързо го
проследяват през твърдия мокет, нагоре по лакираните стълби, в бялото
царство, където над главата му гори заскрежената лампа на стълбищната
площадка. Сърцето му бие лудо.

***

Светлината от лампата с дърворезба във всекидневната осветява

малкото кленово дърво отдолу, листата му греят в червено като пръсти,
когато ги поставиш върху фенерче. Поклащащата се корона изпълва
половината прозорец. В леглото Джил се обръща към него, бледа и студена
като лед.
— Прегърни ме — казва. — Прегърни ме, прегърни ме, прегърни
ме. — Повтаря го толкова често, че той се изплашва. Жените са луди,
притежават някаква древна лудост, все едно държи вятър в ръцете си.
Усеща, че въпреки това тя иска да я чука, не за удоволствие, а за да се
задържи на земята. Би искал да направи това за нея, но не може да пробие
чувството на страх и отвращение между тях. Тя е като русалка, махаща
изпод кожата на водата. Той се носи сковано, за да не потъне в този ужас.
Книгата, от която чете на глас, го измъчва с образи на бездънна мръсотия,
на мъртви поколения, на погребани мъчения и изгубени причини. Вече
няма причина да става и да ходи на работа, няма причина за нищо, няма
причина и да не го прави, няма какво да диша, освен кисела газ, бутилирана
в празни църкви, нищо, заради което да се събужда; живее в тесен
кладенец, чиито влажни стени го притискат и парализират. Не, това е Джил,
която се притиска в него, за да се стопли, при все че нощта е мека. Пита я:
— Можеш ли да заспиш?
— Не. Всичко се разпада.
— Опитай се. Късно е. Да ти донеса ли още едно одеяло?
— Не ме оставяй, дори за секунда. Ще пропадна.
— Ще се обърна с гръб, а ти ме прегърни.
На долния етаж Скийтър гаси лампата. Отвън малкият клен изчезва
като угаснал пламък. Останал сам, Заека извършва движенията си в
тъмното, в ритмичното кафяво на дивана; После ужасът се връща и го стяга
като здраво стиснат клепач.

Когато отговаря, гласът й звучи уморен и отегчен.

— Брюър Филти, г-жа Фознахт. С какво мога да ви помогна?
— Пеги? Здравей, аз съм Хари Енгстръм.
— Не думай — нова саркастична нотка. — Не мога да повярвам. —
Прекалено изразително. Прекалено много мъже.
— Хей, спомняш ли си, че ми спомена, че Нелсън и Били може да
ходят на риба тази неделя и ме покани на вечеря в събота.
— Да, Хари, спомням си.
— Късно ли е вече? Да приема поканата?
— Съвсем не. Какво те накара да се решиш?
— Нищо особено. Просто реших, че може да е приятно.
— Ще бъде приятно. Ще се видим в събота.
— Утре — поправя я той. Щеше да продължи да говори, в обедна
почивка е, но тя прекъсва разговора. Притисната е от работа. Не си брой
пилците.

След работа, докато крачи към автобусната спирка на „Уайзър“, двама

мъже го заговарят на ъгъла, където Емберли авеню става „Емберли Драйв“,
до една пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо.
— Господин Енгстръм?
— Да?
— Може ли да поговорим за минута? Ние сме ваши съседи.
Говорещият е между четирийсет и петдесет, пълен, облечен в сив
костюм, който се е разтегнал, за да го побере, с онези тесни ревери, които
бяха на мода преди пет години. Лицето му е меко, но огорчено. Малкият му
гърбав нос не съответства на подпухналите торбички под очите му.
Брадичката му представлява две влажни копчета, разположени едно до
друго, а между тях има трапчинка, където косъмчетата се крият от
самобръсначката му. Има онзи жълтеникав брюърски тен и ловкия и хитър
израз на преуспял човек. Счетоводител, учител.
— Казвам се Малон Шоуалтер. Живея от другата страна на „Виста
Кресент“, в онази къща, сигурно сте я забелязали, с пристройката отзад,
миналото лято я направихме.
— А, да. — Той си спомня далечното чукане, но не беше я забелязал;
оглежда „Пен Вилас“ само за да се увери, че не е Маунт Джъдж, т.е. че не е
никъде.
— Занимавам се с компютри, хардуерната част — казва Шоуалтер. —
Ето ви визитката ми. — Докато Заека чете името на компанията, Шоуалтер
казва: — Ние ще направим революция в бизнеса в този град, запомнете
това име; Това тук е Еди Брумбах, живее от другия край на „Виста“,
Мариголд, нагоре от вашата къща.
Еди не му дава визитка. Той е чернокос, по-нисък и по-млад от Хари.
Стои изправен като момчетата от армията, закопчан догоре, с изпънати
назад рамене, като че ли между лопатките го сърби да се бие. Отчасти
заради подстрижката му главата му изглежда сплескана като главите на
говорителите на телевизора на Заека. Ръкостискането му му напомня за
някой друг. Кой ли? От едната страна на лицето на Брумбах има
вдлъбнатина и L-образен белег. Явно са му махали част от костта. Очите му
са сиви като зацапаните върхове на някакъв инструмент. Казва кратко и
злокобно:
— Да, сър.
Шоуалтер казва:
— Еди работи в работилницата на „Феслер Стийл“.
— Явно днес сте си тръгнали рано от работа — казва Заека.
Еди отговаря:
— Този месец съм нощна смяна.
Шоуалтер се накланя, като че ли от далечината дочува някаква
танцувална музика, и се опитва да застане между Заека и Еди. Казва:
— Решихме да поговорим с вас, оценяваме търпението ви. Това тук е
колата ми, бихте ли искали да седнем в нея? Не е много удобно да стоим
отвън така.
Колата е тойота, Хари се сеща за тъста си и това предизвиква доста
неловки чувства.
— Предпочитам да остана прав — казва, — ако няма да ни отнеме
много време. — И той се обляга на пощенската кутия, за да не се извисява
толкова над тези мъже.
— Няма да ни отнеме много време — обещава Еди Брумбах и
свеждайки рамене пристъпва крачка напред.
Шоуалтер отново навира рамото си, като че ли да се намеси, очите му
изглеждат по-тъжни, избърсва меката си устна:
— Всъщност, не е нужно. Не искаме да бъдем нелюбезни, просто
искаме да ви зададем няколко въпроса.
— Любезни въпроси — уточнява Заека, нетърпелив да помогне на този
човек, чийто внимателен бавен глас е чисто брюърски, и който изглежда
точно като самия град, учтив и толерантен, и мил, и в момента депресиран.
— Ами, ние — продължава Шоуалтер — обсъждахме, нали знаете,
квартала. Децата ни разказваха, нали знаете, истории за това, което виждат
през прозорците ви.
— Гледали сте през прозорците ми? — синята пощенска кутия е топла.
Той вече не се обляга на нея. Въпреки че е октомври, тротоарът има свиреп
вид, някаква прозрачна раздразнителност се е наслоила по асфалтираните
покриви, по източените млади дръвчета, по наредените като парчета от
пъзел ниски къщи от дърво, цимент, тухли и фалшиви каменни облицовки.
Опитва се да погледне през тези къщи към своята собствена и да я
предпази.
Брумбах се наежва, натрапва се на вниманието на Заека.
— Изобщо не е било нужно да гледат през прозорците, това, което се
случва, им се поднася на тепсия. И въобще не мирише приятно.
Шоуалтер се намесва, гласът му е ласкав като на жена, мазен.
— Не, не, това е прекалено. Но е вярно. Предполагам, че не сте го
пазили в особена тайна. През цялото време ходят насам-натам с малкото
порше, а сега забелязвам, че той вече играе баскетбол с момчето пред
самата къща.
— Той?
— Черният тип, който живее с вас — казва Шоуалтер, усмихвайки се,
като че ли е отстранил пречката в разговора им, и си бъбрят на
спокойствие.
— И бялото момиче — добавя Брумбах. — Малкият ми син се прибра
вкъщи онзи ден и каза, че са се чукали направо на черджето пред къщата.
— Ами — казва Заека, изправяйки се. Чувства се абсурдно по-висок от
тези двама мъже, сякаш ще отлети, докато се опитва да си представи
подробностите от това, което момчето е видяло, като малък правоъгълник,
който виси в съзнанието му подобно на картина, закачена прекалено високо
на стената. — Такива неща се виждат, когато гледаш през прозорците на
други хора.
Брумбах застава точно пред Шоуалтер и Заека си спомня на кой му
напомняше ръкостискането му — на лекаря, който даваше на майка му
новите лекарства. Пречупвам телата според волята си. Аз съм животът, аз
съм смъртта.
— Чуй ме, братко. Опитваме се да отглеждаме деца в този квартал.
— Аз също.
— Това е друг въпрос. Какъв перверзник ще възпиташ там? Направо
ми е жал за момчето, наистина ми е жал. Но какво ще кажеш за нас, които
се опитваме да направим най-доброто? Това е почтен бял квартал — казва
той, леко натъртвайки на думата „почтен“, но след това събира сила и
продължава: — Точно затова живеем тук, вместо от другата страна на
реката в Брюър, където са ги оставили да правят каквото си искат.
— Кой кого оставя да правят каквото си искат?
— Много добре знаеш кой, по дяволите, чети вестници. Ония старици
дори не могат да излязат навън посред бял ден с портмоне в ръка.
Притеснен, Шоуалтер ловко се придвижва с едното рамо напред и се
намесва:
— Не става въпрос само за това, че е бял квартал, всяко уважавано
чернокожо семейство е добре дошло, ходил съм на училище с негри и бих
работил рамо до рамо с тях всеки ден от седмицата, всъщност в компанията
ми има програма за набиране на негри. Проблемът е, че собствените им
водачи им казват да не се захващат, втълпяват им, че е предателство да се
научат как да си изкарват хляба с честен труд. — Казал е повече, отколкото
възнамеряваше, и сега се опитва да върне думите си. — Ако се държеше
като мъж и аз бих се отнасял с него като с мъж, нали не говоря нелепи
неща, Еди?
Брумбах изпухтява и джобът на ризата му се опъва върху пакета с
цигарите му, горната част на ръцете му се опъва отстрани на тялото му, като
че ли под напора на вените.
— Бил съм се редом с негри във Виетнам — казва. — Няма проблеми.
— Хей, странно, че ти също си ветеран от Виетнам. Човекът, за когото
говорим, също…
— Нямаше проблеми — продължава Брумбах. — Защото всички
знаехме правилата.
Ръцете на Шоуалтер потръпват, докосват тесните ревери и се плъзгат
надолу в нещо като милувка.
— Става въпрос за момичето и черния заедно — бързо казва той, да
зачекне темата и да я приключи.
Брумбах казва:
— Господи, тези типове обожават бели задници. Трябваше да видиш
какво ставаше в базите.
Заека подмята:
— Това са били жълти задници, не е ли така? Виетнамски задници?
Шоуалтер го подръпва за ръката и го отвежда встрани, на няколко
стъпки от пощенската кутия. Хари се чуди дали някой изобщо пуска писма
в нея, минава оттам всеки ден и тя му се струва тайнствена като пожарен
кран, очакващ часа си, който може никога да не настъпи. Никога не я чува
да подрънква. В Маунт Джъдж хората непрекъснато пращаха картички.
Останал на разстояние от тях, Брумбах се втренчва в пространството, на
равнището на телевизионните антени, с пълното съзнание, че го обсъждат.
Шоуалтер казва:
— Не му се подигравай.
Заека се провиква към Брумбах:
— Не ти се подигравам, нали?
Шоуалтер го подръпва по-силно, така че Хари трябва да наведе ухото
си до малката човка на мъжа, към меката му тъжна уста.
— Той не е много стабилен. Чувства се доста заплашен. Не беше моя
идеята да говорим с теб, казах му: „Човекът има право на лична свобода“.
Заека се опитва да играе по правилата, прошепва:
— Колко от хората в квартала се чувстват като него?
— Повече, отколкото си мислиш. Аз самия се изненадах. Хората са
сравнително добри, но си имат своите предразсъдъци. Смятам, че ако
нямаха деца, ако кварталът не беше пълен с деца, никой нямаше да го е чак
толкова грижа.
Заека се притеснява, че се държат грубо с Брумбах. Провиква се към
него:
— Хей, Еди. Чуй какво ще ти кажа.
Брумбах не остава доволен, че отново е въвлечен. Искаше Шоуалтер да
разреши проблема. Заека прозира плана им: единият води преговорите,
другият е мускулът. Брумбах излайва:
— Какво?
— Ще кажа на хлапето си да не гледа през твоите прозорци, а ти дръж
твоето далече от моите.
— Такива като теб там си имаха специално име — умници. Понякога
ги гръмваха погрешка.
— Ще ти кажа още нещо — казва Заека. — Като награда, ще се опитам
да се сещам да си дърпам пердетата.
— По-добре направи доста повече от това да си дърпаш пердетата, по
дяволите — отговаря му Брумбах. — Най-добре направо се барикадирай.
Изведнъж отнякъде се появява пощенски камион, боядисан в червено,
синьо и бяло, с наклонени като витрина прозорци, изскърцва със
спирачките до тротоара. Забързано, без да поглежда към тях, някакъв
дребен, облечен в сиво човек, отключва пощенската кутия и загребва цяла
купчина писма, сигурно са стотици, пъха ги в една сива торба, заключва
кутията и си тръгва.
Заека се приближава до Брумбах:
— Кажи ми какво искаш, искаш да се изнеса от квартала ли?
— Просто изнеси негъра.
— Нали не харесваше, че са двамата с момичето? Ами, ако момичето
си тръгне, а той остане?
— Негърът да се изнася.
— Ще се изнесе, когато вече не е мой гост. Приятна вечер.
— Предупредихме те.
Заека пита Шоуалтер:
— Чу ли тази заплаха?
Шоуалтер се усмихва, обърсва челото си, вече не е толкова притеснен.
Направил е каквото може.
— Казах ти — отговаря — да не му се подиграваш. Дойде да говори с
теб приятелски. Повтарям ти, става въпрос за конкретния случай, а не за
цвета на кожата на някого. До мене има една празна къща и аз казах на
агента по недвижимите имоти, казах му откровено като на тебе: „Всяко
цветнокожо семейство с баща, който може да си позволи да купи къщата на
пазарната й цена, е добре дошло. Е добре дошло“.
— Хубаво е човек да срещне някой либерал — казва Заека и стиска
ръката му. — Жена ми непрекъснато ми повтаря, че съм консервативен.
И понеже го харесва, понеже харесва всички, които са се били във
Виетнам, където самият той трябваше да се бие, ако не беше прекалено
стар, прекалено дебел и прекалено страхлив, той се протяга да стисне и
ръката на Брумбах.
Самонадеяният дребен мъж сковано притиска ръце до тялото си и
вместо да поеме протегната ръка обръща глава, така че да покаже
обезобразената си буза. Заека вижда, че белегът не е само червено петно
под формата на буквата „Е“, а прилича на знака с объркани бледи линии,
където кожата е била зашита, и покрива вдлъбнатината, която винаги ще
остане, която винаги ще отвращава погледите. Заека се принуждава да я
погледне. Гласът на Брумбах не е толкова ядосан, звучи почти разкаяно:
— Заслужил съм си това лице — казва. — Получих го там, за да водя
сносен живот тук. Не моля за съчувствие, много от другарите ми не се
отърваха толкова леко. Просто те предупреждавам, след това, което съм
видял и направил, никой умник няма да ме притиска в собствения ми
квартал.

Къщата е необичайно притихнала. Телевизорът не работи. Нелсън си

пише домашното на масата в кухнята. Всъщност чете една от книгите на
Скийтър. Не е прочел много. Заека го пита:
— Къде са?
— Спят. Горе.
— Заедно ли?
— Мисля, че Джил е в твоето легло, а Скийтър — в моето. Каза, че
диванът вони. Беше буден, когато се върнах от училище.
— Как ти се стори?
Въпреки че въпросът докосва нова струна, Нелсън бързо отговаря.
Независимо от всички сенки между тях, напоследък баща и син доста са се
сближили.
— Нервен — отговаря той, като че ли на книгата. — Каза, че
напоследък получавал лоши вибрации и не бил спал снощи. Мисля, че
беше пил някакви хапчета, или нещо такова. Изглеждаше сякаш не ме
вижда, все едно гледаше над главата ми и непрекъснато ми викаше
„приятел“, вместо „малък приятел“.
— А как е Джил?
— Спи като заклана. Погледнах в стаята и я извиках, но тя не се
помръдна. Татко…
— Казвай.
— Той й дава разни неща… — Мисълта се е загнездила в него
прекалено дълбоко, за да я извади на показ лесно; след като го казва, очите
му хлътват в орбитите. Баща му усеща как тършува из съзнанието си,
засрамен, изплашен, не може да намери правилните думи, не иска да обиди
баща си.
Хари го подтиква:
— Неща?
Момчето бързо продължава:
 — Тя вече не се смее, нито се интересува от нещо, просто седи или
спи. Виждал ли си кожата й, татко? Станала е толкова бледа.
— Тя си е бяла по природа.
— Да, знам, но не е само това, изглежда болна. Почти нищо не яде и
понякога повръща. Татко, не му позволявай да й причинява това, каквото и
да е. Спри го.
— Как мога да го спра?
— Можеш да го изгониш.
— Джил каза, че ще си тръгне с него.
— Няма. Тя също го мрази.
— Ти не харесваш ли Скийтър?
— Всъщност не. Знам, че трябва. Знам, че ти го харесваш.
— Така ли? — Изненадан, той обещава на Нелсън. — Ще поговоря с
него. Но, нали знаеш, хората не са собственост, не мога да контролирам
това, което искат да правят заедно. Не можем да живеем живота на Джил
вместо нея.
— Можехме, ако искаше. Ако те беше грижа. — Това е най-откритото
неподчинение, което Нелсън някога си е позволявал. Заека инстинктивно
иска да бъде нежен с този млад филиз, да го игнорира.
Той просто отбелязва:
— Прекалено е голяма, за да я осиновя. А ти си прекалено млад, за да
се ожениш за нея.
Момчето мълчаливо се намръщва над книгата.
— А сега ми кажи нещо.
— Добре. — Лицето на Нелсън се напряга, сякаш всеки момент ще се
затвори; очаква да бъде питан за Джил и секса и себе си. Заека се радва, че
ще го разочарова, че му предлага малко пространство за дишане.
— Двама мъже ме спряха на път за вкъщи и ми казаха, че някакви
хлапета гледали през прозорците ни. Чувал ли си нещо по въпроса?
— Естествено.
— Какво естествено?
— Естествено, че гледат.
— Кой?
— Всички. Франкхаузер и онзи лигльо Джими Брумбах, Евелин Морис
и нейните приятели от „Пен Парк“. Марк Шоуалтер, а сигурно и сестра му
Мерилин, въпреки че е съвсем малка…
— Кога, по дяволите го правят?
— По различно време. Когато се връщат от училище, докато съм на
тренировка по футбол, преди да се прибереш от работа се мотаят наоколо.
Предполагам, че понякога идват и като се стъмни.
— Виждат ли нещо?
— Понякога, предполагам.
— Говорят ли с теб за това. Подиграват ли ти се?
— Предполагам. Понякога.
— Горкото дете. Ти какво им казваш?
— Казвам им да си ебат майката.
— Хей, внимавай какво говориш.
— Това им казвам, нали ме попита.
— Налага ли ти се да се биеш?
— Не много. Само понякога, когато ми викат едно нещо.
— Какво?
— Едно нещо. Не се притеснявай, татко.
— Кажи ми какво ти викат.
— Негъра Нели.
— Ха. Готини хлапета.
— Те са просто деца, татко. Не искат да ми направят нищо лошо. Джил
каза да не им обръщам внимание и че са глупави.
— А подиграват ли ти се за Джил?
Момчето извръща лице. Косата му покрива врата му, но въпреки това,
дори отзад той не може да бъде сбъркан с момиче: ъгловатите му рамене,
несресаната му коса, задавеният глас са мъжки:
— Не искам повече да говорим за това, татко.
— Добре. Благодаря. Хей, съжалявам. Съжалявам, че трябва да
живееш в тази каша, която сме направили.
Задавеният глас възкликва:
— Как ми се ще мама да се върне! Знам, че това не може да стане, но
много ми се ще. — Нелсън удря облегалката на кухненския стол и след това
полага главата си на мястото, където се е стоварил юмрукът му. Заека
безпомощно разрошва косата му на път към хладилника, за да си вземе
една бира.

***

Нощите настъпват все по-рано. След новините в шест часа, навън вече
е тъмно. Заека казва на Скийтър:
— Днес срещнах един ветеран от Виетнам.
— По дяволите, светът се пълни с ветерани от Нам толкова бързо, че
скоро няма да останат други хора, нали? Няма да забравя, веднъж отидох в
един публичен дом в Ти Хоа, всичките му стени бяха боядисани в бяло,
всички са били там по някое време и са се подписали. Е, това, което
направо ме разтърси, беше някакъв тип, Чарли, та някой от онази другата
страна беше изрисувал цяла стена със самия Чичо Хо, Чичо Хо занимаващ
се със содомизъм, Чичо Хо сере върху черепи, Чичо Хо прави това и онова,
беше направо отвратително, нали? И си викам, бедните жълти и тях ги ебат
като нас, всички сме в ръцете на ония луди старчоци, които си мислят, че
още могат да правят история. Историята вече няма да се прави, приятел.
— А какво ще правим? — пита Нелсън.
— Една голяма каша — отговаря Скийтър — и после, по всяка
вероятност, ще дойда Аз.
Очите на Нелсън търсят тези на баща му, както правят напоследък,
когато лудостта на Скийтър се проявява.
— Татко, не трябва ли да събудим Джил?
Хари пие втора бира и пуши първия си джойнт, обутите му в чорапи
крака са подпрени върху дървената масичка:
— Защо? Нека да си спи. Не бъди толкова нервен.
— Не, сър — казва Скийтър — идеята на момчето е добра, къде по
дяволите е малката Джил? Много съм възбуден.
Нелсън пита:
— Какво значи възбуден?
— Възбуден значи как се чувствам — отговаря Скийтър. — Малко
приятелче, отиди и довлечи онази тъпа путка. Кажи й, че мъжете искат да
ядат.
— Татко…
— Хайде, Нели, престани да мрънкаш. Прави каквото ти казва. Нямаш
ли си домашно? Иди да си го пишеш горе, тази вечер е за възрастни.
Когато Нелсън излиза, Заека усеща, че вече може да диша спокойно.
— Едно нещо не разбирам, Скийтър, какво ти е мнението за Конг?
Искам да кажа, прави ли са, или не?
— Всеки човек поотделно, или май трябва да кажа всеки жълт
поотделно, е много красив, наистина. Толкова са смели, а повечето от тях
не са по-големи от Нели, нали? Като цяло обаче, така и не можах да схвана
какво точно искат, освен че ние бяхме бели или черни, според случая, а те
са жълти и са отишли там първи, нали? Иначе не мога да кажа, че имаше
много смисъл, тъй като хората, които най-често кастрираха и бесеха, и
погребваха живи в окопите, и разни такива работи бяха жълти като тях,
нали? Така, че ги смятам за още едно проявление на голямото объркване на
фалшивите пророци, от което можеш да разбереш, че моето време
настъпва. Обаче. Обаче, признавам, че политиката, като част от онази
скучна работа за властта изобщо не ме блазни, нали? И тебе също, нали,
приятел? Ето я.
Джил се е довлякла. Кожата й изглежда опъната върху лицето.
Заека я пита:
— Гладна ли си? Направи си сандвич с фъстъчено масло. Всички
ядохме това.
— Не съм гладна.
Опитвайки се да подражава на Скийтър, Заека я мушва:
— Господи, а би трябвало. Кльощава си като клечка. Какъв, по
дяволите, е този твой задник, вече не ти е останало никакво месо. За какво
си мислиш, че те държим тука?
Тя не му обръща внимание и казва на Скийтър.
— Имам нужда.
— По дяволите, момиче, всички имаме нужда, нали? Целият свят е в
нужда, нали точно за това постигнахме съгласие, а, приятел? Целият
мрачен свят има нужда от Мен. А Аз, аз имам нужда от нещо друго.
Домъкни си путката тука, бялата.
Сега вече тя поглежда към Заека. Той не може да й помогне. Винаги е
била над неговата класа. Сяда на дивана до Скийтър и нежно го пита:
— Какво? Ако го направя, ще го направиш ли?
— Може. Ще ти кажа какво, Джил, скъпа. Дай да го направим за
човека.
— Какъв човек?
— Човекът. Този човек. Виктор Чарли ето там. Той го иска. Хей.
Приятелю Хари?
— Слушам те.
— Обичаш да бъдеш негър, нали?
— Да.
— Искаш да бъдеш добър негър, нали?
— Точно така.
Тъжното шумолене по тавана от движенията на Нелсън в стаята му му
се струва далечно. Не слизай долу. Стой си там горе. Димът се смесва с
кръвта във вените му, а дробовете му са като разклонено дърво.
— Добре — казва Скийтър. — Така, ето как ще го направим. Ти си
голям чернокож мъж и седиш ето там. Окован си за този стол. А Аз, аз съм
бял като сняг. Гледай. — Скийтър, с типичните си наелектризирани бързи и
внезапни движения се изправя и съблича ризата си. В сумрака на стаята
горната част на тялото му сякаш изчезва. Той започва да се бори с колана си
и долната част на тялото му също изчезва. Остават само сребърните
кръгове на очилата му. Безплътният му глас сякаш е самата тъмнина.
Главата му, подобна на кръгъл облак, бавно изрича срещу синкавата
светлина на уличната лампа на края на Кресент:
— А това малко момиче тук е черно като катран. Абаносова девица,
откъсната от долината на река Нигер, нали? Изправи се, мила, покажи ни
зъбите си. Завърти се. — Черните сенки на ръцете му се плъзгат по бялото
петно, в което се е превърнала Джил, и го насочват нагоре, както грънчар
насочва буцата глина върху бръмчащото колело и я оформя във ваза. Тя се
издига като дим от вазата. Роклята й се повдига над главата й. — Обърни
се, скъпа, покажи ни задника си — меко пошляпване позлатява тъмнината,
белотата се върти. Очите на Заека, уголемени, различават сенките на
светлината и тъмнината, очертават телата на няколко метра от него зад
дървената масичка. Вижда тъмната цепка между хълбоците на Джил,
леката хлътнатина, която мускулите й оформят, сенчестата грива между
слабите й бедра. Коремът й изглежда издължен. Черни паяци се бият на
мястото на гърдите й — той различава ръцете на Скийтър. Скийтър й
шепне, мърмори, докато ръцете му трептят като прилепи срещу Луната.
Чува я да казва с глас, долитащ през косата й, някакво изречение,
съдържащо думата „доволен“.
Скийтър кудкудяка: като разклонена светкавица.
— Сега — пропява той, а гласът му е станал като златни обръчи, които
се въртят напред. Прилича на участник в търг, който жонглира — ще
направим една демонстрация на подчинение с участието на тази малка
черна като катран девойка, която ни беше доведена от професионални
търговци, работещи извън Нешвил, Тенеси, и за която те гарантират, че
няма да създава абсолютно никакви проблеми нито в кухнята, нито в хола,
конюшнята или спалнята!
Още едно леко пошляпване и бялата глина се смалява. Джил коленичи,
а Скийтър остава прав. Един нежен плъзгащ се сребрист звук нарушава
тишината; Заека не вижда ясно. Трябва да види. Настолната лампа е зад
него. Без да обръща главата си, той пипнешком светва.
Красота.
Това, което вижда, в първия момент му напомня на печатарския
процес — мастилена плочка, долепена на няколко места към бялата хартия.
Но когато очите му привикват, той вижда, че Скийтър не е черен, а нежно
кафяв. Те са като наказани деца с нежна кожа, едното е накарано да стои
право, а другото да коленичи. Скийтър се навежда и протяга дългата си
ръка — ноктите му са като розови листенца — за да засенчи профила на
Джил от блясъка на светлината. Клепачите й остават затворени, устата й —
отворена, гърдите й не хвърлят никаква сянка, толкова са кухи. Нейната
женственост проличава най-вече в извивката на гърба, така, както се е
изтегнала подпряна на пети, и в бялата й като лилия ръка, която се носи до
топките му, като че ли ще получи от въздуха някакъв жезъл. Само няколко
сантиметра от дългия член на Скийтър не са обхванати от устата й, няколко
пурпурни сантиметра, избледнели до лилаво под гъстата му металносива
окосменост, с формата и вида на козята му брадичка. Продължавайки да
стои наведен и да я предпазва, Скийтър свенливо обръща лице към
светлината, очилата му блестят ослепително, а горната му устна се повдига,
имитирайки болка.
— Хей, човече, какво ти става? Загаси тази лампа.
— Красиви сте — казва Заека.
— Добре. Събличай се и идвай, тя има много дупки, нали?
— Страх ме е — признава Заека.
Вярно е, изглеждат красиво, но в същото време приличат на стегната
машина, която може да го разглоби.
Въпреки че рязката светлина я вцепенява, признанието му прониква
през транса на Джил, тя обръща глава, пениса на Скийтър изпада от устата
й, една светла нишка слюнка се скъсва. Тя поглежда към Хари, покрай него,
когато той милостиво се протяга да изгаси лампата, тя изпищява. С ъгъла
на окото си той също го беше видял: едно лице. На прозореца. Очи като две
горящи цигари. Лампата е загасена, лицето изчезва. Прозорецът е като
бледосин правоъгълник насред черната стая. Заека тръгва към входната
врата и я отваря. Нощният въздух хапе. Октомври. Моравата изглежда
изкуствена, безжизнена, безцветна, суха. Като моментална снимка на трева.
„Виста Кресент“ се простира празна, освен паркираните по нея коли.
Кленът е прекалено тънък, за да скрие някого. Някое дете би могло да мине
пред къщата, покрай лехите с цветя и вече да е в гаража.
Вратата на гаража е отворена. И, ако детето е Нелсън, вратата на
гаража води към кухнята. Заека решава да не поглежда, да не го гони, има
чувството, че за него няма място, където да стъпи, че гледката пред него е
плоска, неподвижна като стара снимка. Единственото нещо, което се
помръдва, е дъхът му. Затваря вратата. Не чува никакво движение в
кухнята. Казва към всекидневната:
— Няма никой.
— Лошо — отговаря Скийтър. Членът му е спаднал и виси като
камшик между краката му, докато клечи. Джил плаче на пода, с лице
надолу, увила голото си тяло на възел. Задникът й прилича на горната част
на сърце, само че бяло, косата й с цвят на плът се е разперила като ветрило
по тъмнозеления мокет. Заека и Скийтър заедно приклякват, за да я вдигнат.
Тя се бори с тях, с усилие се извърта отпуснато, косата й се пръсва по
лицето, покрива устата й, залепва се като паяжина по брадичката и гърлото
й. По брадичката й има тънка нишка слюнка, като от млечка. Заека
избърсва устата й с кърпичката си, която седмици наред след това, когато
всичко вече е изгубено, ще вади и ще заравя нос в нея, в едва доловимия
мирис на далечен океан.

Устните на Джил помръдват:

— Ти ми обеща, обеща ми.
Говори на Скийтър. Въпреки че Заека е навел едрото си лице над
нейното, очите й виждат само тясното черно лице до неговото. В очите й
няма зелено, черните зеници са покрили ирисите й.
— Какъв проклет Ад — казва тя с тънък хленч, като че ли да се
подиграе на собственото си оплакване, като домакиня от Кънектикът, която
знае, че преувеличава. — О, Господи — добавя тя с по-възрастен глас и
затваря очи.
Заека я докосва, потна е. При допира му тя потреперва. Иска да я
завие, да я завие с тялото си, ако няма с какво друго, но тя иска да говори
само със Скийтър. Заека не е там за нея, само си мисли, че е тук.
Скийтър я пита:
— Кой е твоят Господ Иисус, Джил, скъпа?
— Ти си.
— Аз съм, нали?
— Да.
— Обичаш ли ме повече, отколкото обичаш себе си?
— Много повече.
— Какво виждаш, когато ме погледнеш, Джил, скъпа?
— Не знам.
— Виждаш една огромна лилия, нали?
— Да. Ти ми обеща.
— Обичаш ли члена ми?
— Да.
— Обичаш ли спермата ми, сладка Джил? Обичаш ли я в тебе?
— Да. Моля те. Дай ми. Обеща ми.
— Аз съм твоят Спасител, нали? Нали?
 — Ти ми обеща. Трябва, Скийтър.
— Добре. Кажи ми, че съм твоят Спасител.
— Ти си моят Спасител. По-бързо. Наистина ми обеща.
— Добре. — Скийтър бързо обяснява. — Ще я оправя. Ти се качвай
горе, приятел. Не искам да гледаш това.
— Искам да видя.
— Не и това. Това е лошо, човече. Лошо, лошо, лошо. Стой чист и без
това достатъчно загази заради мене, без да ставаш част и от това, нали?
Махай се. Моля те, човече.
Заека разбира. Те са в страната. Взели са заложник. Навън е пълно с
врагове. Той проверява предната врата, снишавайки се пред трите
прозореца, където отекват трите тона на звънеца. Промъква се в кухнята.
Там няма никой. Пуска резето на вратата, която се отваря откъм гаража.
Движейки се с едното рамо напред, за да бъде сянката му тънка, той се
качва горе. До вратата на Нелсън се ослушва за спокойно дишане. Чува
дъха на момчето да стърже, докосвайки дъното на дробовете му. В
собствената му спалня уличната лампа отпечатва пръски като негативи от
листата на клена по тапетите му. Ляга си с бельото, в случай че се наложи
да стане и да бяга. Като дете през лятото понякога спеше с бельо, когато
дрехите на простора не бяха изсъхнали. Заека се ослушва за шумовете
долу — подрънкване, тракане, кухненски шумове като от тиган, сложен
върху печката, звън на стъкло, стъпки по балатума, звуците, които винаги
са го приспивали, шумоленето на будната му майка, на някой, който се
грижи за света. Мислите му започват да се разтварят, въпреки че сърцето
му продължава да бие силно, като вълни, които се разбиват в бялото сърце,
оформено от дупето на Джил, отпечатало се в ретините му като слънцето.
Офсет срещу ръчна преса, офсетът никога не беше имал силата на ръчната
преса, отпечатъкът изглежда мазен, вълната на бъдещето. Тя се мушва в
леглото до него, хладното й сърцевидно дупе се сгушва в извивката на
корема му и копринено нежния му отпуснат член. Беше заспал. Пита я:
— Късно ли е?
Джил отговаря много бавно:
— Доста късно.
— Как си?
— По-добре. Засега.
— Трябва да те заведем на лекар.
— Няма смисъл.
Сеща се нещо толкова очевидно, че не може да си представи защо не
се е сетил по-рано.
 — Трябва да те върнем при баща ти.
— Забрави. Той е мъртъв.
— Тогава при майка ти.
— Колата е развалена.
— Ще я оправим.
— Прекалено късно е — казва му Джил. — Прекалено късно е да се
опитваш да ме обичаш.
Иска да й отговори, но в думите й има една загадъчна тежка истина,
която го повлича надолу, ръката му милва хлътнатината от вътрешната
страна на талията й, като топла птица, която се спуска към гнездото си.

Слънчева светлина, старият клоун. Почти всички листа на клена са

окапали и утринната светлина смело струи вътре. Главата му е разяждана
от главоболие, сънят му (двамата с Паяшек са в някакво кану и гребат
нагоре срещу течението, покрай тъмнозелените брегове, крайната им цел
изглежда раираната и сгъната като покривка за маса далечна планина.
„Кога ще ми дадеш сребърния куршум? — беше го попитал Заека. — Ти ми
обеща.“ „Глупак — беше отговорил Паяшек. — Тъпанар.“ „Ти знаеш много
повече.“ — нелепо беше отговорил Заека и сърцето му се беше разтворило
в поток от светлина) се смесва с изминалата нощ, и двете нереални. Джил
спи до него като в основата на гърлото й по продължение на косата й се е
събрала проблясваща капчица пот. Внимателно, за да не я събуди, той
повдига китката й и я обръща, за да огледа вътрешната страна на
обсипаната й с лунички ръка. Може да са ужилвания от пчела. Не са чак
толкова много. Може да поговори с Дженис. След това си спомня, че
Дженис не е тук и че само Нелсън е тяхно дете. Измъква се от леглото и с
учудване вижда, че е по бельо, както когато майка му оставяше пижамата
му да се суши на простора.
След закуска, докато Джил и Скийтър спят, двамата с Нелсън окосяват
и изравняват моравата, приготвяйки я за зимата. Надява се това да е
последното косене, въпреки че тревата, изсъхнала на някои места, е
тъмнозелена там, където влагата се задържа, и в ивицата от кухнята към
улицата. Възможно е канализацията да е спукана и да тече и затова земята в
„Пен Вилас“ има такъв сладникав мирис. А листата — той се провиква към
Нелсън, който изключва стържещата косачка, за да го чуе:
— Как, по дяволите, това кльощаво дръвче е изкарало толкова много
листа?
— Не всички са негови. Вятърът ги навява от други дървета.
 И той се оглежда и забелязва, че съседите му също имат дървета,
фиданки като неговото, но някои вече са се източили до покривите. Някой
ден Нелсън може да се върне тук, в квартала от детството си, и да го открие
странно притъмнял, погребан в сянка, с буйни морави и почтени къщи.
Заека чува детски викове в съседните дворове и вижда през няколко огради
и алеи как децата се боричкат в съботния ден, а едно гласче си тананика:
„Свободен съм, свободен съм“. И топката покорно лети. Кварталът не е
лош, мисли си, може да се превърне в доста хубаво място, ако му се даде
шанс. Около другите къщи мъже с гребла и косачки повтарят движенията
му.
— Няма ли да ходиш при майка си днес?
— Утре. Днес двамата с Чарли ще ходят в Поконос да косят. Отидоха с
един от братята на Чарли и жена му.
— Господи, тя направо се нанася. — Истинска Спрингър.
Усмихва се, чувствайки някаква перверзна гордост. Правните въпроси
сигурно са задвижени. И тогава ще се присъедини към армията на
необвързаните, на Брюърските старци. Човешки отрепки, казваше баща му.
Най-добре да се наслаждава на „Виста Кресент“, докато още може.
Продължава да работи с греблото и се ослушва за стържещите звуци на
косачката. Вместо това чува и потракването на мотора, което се повтаря, и
Нелсън се провиква:
— Хей, татко, май бензинът свърши.
Съботният ден е изпълнен с малки, огрени от слънцето задачи, грижи
и пазаруване. Двамата с Нелсън се разхождат с празната двайсетлитрова
туба до „Уайзър стрийт“ и я напълват на бензиностанцията „Гети“.
Връщайки се, срещат Джил и Скийтър да излизат от къщата, облечени
убийствено. Скийтър е обут в тесни панталони, обувки от кожа на алигатор,
червеникавокафяво поло и жилетка с цвят на праскова. Изглежда като нова-
новеничка реклама на дрехи за голф. Джил си е облякла зашитата бяла
рокля и един кафяв пуловер на Хари, прилича на мажоретка, на път за
обедна тренировка преди мач. Лицето й, въпреки че е слабо, а кожата му е
тънка и прозрачна като желатин, е поруменяло, тя изглежда развълнувана,
нежна:
— В хладилника има малко салам и маруля да си направите сандвичи,
ако искате. Двамата със Скийтър отиваме в Брюър да видим какво можем
да направим с нещастната кола. Може да наминем при Бейб. Ще се върнем
след това. Може би трябва да отидеш при майка ти следобед, чувствам се
гузна, че никога не ходиш при нея.
— Добре, може. Ти добре ли си? — и обръщайки се към Скийтър,
пита: — Имате ли пари за билети?
С тези дрехи Скийтър се чувства длъжен да говори като конте, издава
напред козята си брадичка и казва през стиснати зъби:
— Джили е фрашкана. А ако не ни стигнат, името ти има голямо
влияние, нали?
Заека се опитва да си спомни голия мъж от предишната нощ,
провесения пенис, стърчащите му пети, докато клечи като пред огън в
джунглата, но не успява, било е в друго време.
Сериозно, като отговорен човек, той ги сгълчава:
— Най-добре да се приберете преди двамата с Нелсън да излезем към
шест. Не искам да оставям къщата празна. — Той снишава глас, за да не го
чуе Нелсън. — След снощи се чувствам малко призрачно.
— Какво е станало снощи? — пита Скийтър. — Не си спомням да е
станало нещо призрачно, ние сме просто едни смешни хорица, които си
живеем живота в тези мрачни щати. — Облякъл си е бронята, нищо не
може да го нарани.
Заека я изпробва:
— Ти си един лоош негър.
Скийтър се усмихва на слънчевата светлина, разкривайки равните си
ангелски зъби; очилата му мятат сияние, по-високо от антените на
телевизорите.
— Вече запя мойта песен — казва.
Заека пита Джил:
— Добре ли си с тоя луд мъж?
Тя весело му отговаря:
— Той ми е сладкото татенце. — Тя промушва ръката си през неговата
и свързани така се отдалечават надолу по „Виста Кресент“, и изчезват сред
безбройните прозорци.
Заека и Нелсън довършват моравата. Обядват и си подхвърлят топката
известно време, след това момчето го пита дали може да отиде да си играе с
децата, чиито викове дочуват, познава някои от тях, същите деца, които
гледат през прозорците, но това няма значение, татко; и наистина той
чувства, че всичко може да бъде простено, всичко ще потъне в този съботен
американски ден като дъжд в земята, като дните във времето. Заека влиза
вътре и известно време гледа първия мач от Световните серии33 —
„Балтимор“ дисквалифицира „Мети“, а след това превключва на „Пен
Стейт“, които дисквалифицират отбора на Западна Вирджиния, но не може
да седи на едно място с надигащото се у него предчувствие и отива до
телефона да се обади вкъщи.
 — Здрасти, татко. Хей, мислех си да намина днес следобед, но хлапето
отиде да си играе, а довечера трябва да ходим у Фознахтови, така че ще
може ли да почака до утре? Майка. Освен това трябва да се заема със
зимните прозорци34, снощи ми се стори доста хладно.
— Ще почака, Хари. Напоследък майка ти доста чака.
— Да, добре. — Иска да каже, че вината не е негова, не той е измислил
остаряването. — Кога си идва Мим?
— Може да пристигне всеки момент, не знаем точната дата. Просто ще
пристигне, както си и тръгна. Старата й стая е готова.
— Как е мама със спането напоследък? Още ли сънува?
— Странно, че ме питаш, Хари. Винаги съм казвал, че двамата с майка
ти сте направо като екстрасенси. Сънищата й стават все по-зле. Снощи
сънува, че сме я заровили жива. Ние с тебе и Мим. Каза, че само Нелсън се
е опитал да ни спре.
— Брей, явно най-накрая е заобичала Нелсън.
— И Дженис ни се обади тази сутрин.
— За какво? Добре че няма аз да плащам сметката за телефона на
Ставрос.
— Трудно ми е да ти кажа за какво. Не каза нищо конкретно, или поне
ние не разбрахме, просто сякаш искаше да поддържа връзка с нас. Мисля,
че има ужасни угризения, Хари. Каза, че все повече се притеснява за тебе.
— Бас ловя.
— Двамата с майка ти доста време обсъждахме обаждането й; нали я
знаеш нашата Мери, никога не си признава, когато е притеснена…
— Татко, някой ми звъни на вратата. Кажи на мама, че утре ще дойда,
твърдо.
На вратата няма никой. Изведнъж беше почувствал, че не може да
продължава да говори с баща си, всяка дума на възрастния човек беше
натежала от упреци. Но сега това, че го излъга го плаши; „някой“ се беше
превърнал в зло присъствие на вратата. Придвижвайки се крадешком из
стаите, той претърсва къщата, за да открие с какво Скийтър оправя Джил.
Представя си го от предаванията по телевизията: спринцовката и
турникета, и дългата лъжица, в която разтопява прахчето. Изпод
възглавничките на дивана се появяват една монета от един долар,
смачканата книга с меки корици „Душа върху лед“ и една перла от обеца,
или портмоне. Чекмеджетата на тоалетката на Джил на горния етаж не
разкриват нищо под бельото й, освен кутийка тампони „Тампакс“, пакетче
фиби, полупразен блистер хапчета „Еновид“ и малка тубичка с мехлем
против акне. Последното място, където се сеща да погледне, е гардеробът
на долния етаж, вместен в зле оформения ъгъл до неизползваната камина;
покрай облицованата с лакирана борова ламперия стена, на която виси
морския пейзаж, който Дженис беше купила от „Кролс“ заедно с рамката.
Поне едната картина беше с рамка, едно-единствено платно от пластмаса,
което Заека си спомня, че закова с пирон. В този гардероб, под найлоновите
торбички със зимните дрехи и яката от норка, която старият Спрингър
подари на Дженис за двайсет и първия й рожден ден, се мъдри тумбесто
куфарче, все още с мирис на ново, със заключалка и шифър. Приготвено
така, че Скийтър да може да го грабне и да избяга от къщата за трийсет
секунди. Заека се бори с ключалката, опитвайки случайни комбинации,
доверявайки се на Бог да извърши едно съвсем малко чудо, но когато това
не се случва, решава да следва определена схема, започвайки със 111, 112,
113, 114, и след това 211, 212, 213, но не уцелва и изведнъж безкрайността
на цифрите главозамайващо се разкрива пред него. Започва да киха от
прахта в гардероба. Излиза навън с шише „Уиндекс“ за зимните прозорци.
Тази работа го успокоява. Плъзгаш алуминиевия екран, поставяйки
летния зад себе си, и пръскаш вътрешната страна на прозореца със синия
спрей, след това го забърсваш, за да го разнесеш на тънък слой, и триеш по-
силно, за да отстраниш слоя и мръсотията; прозорецът писука като
пиленце. После спускаш зимния прозорец надолу през процепа, където
чака още от април, влизаш в стаята и повтаряш процедурата два пъти.
Накрая четири безупречни прозрачни стъкла позволяват на външния свят
да нахлуе вътре, на другите къщи да влязат в твоята.
Към пет часа Скийтър и Джил се прибират с такси. Направо ликуват.
Чрез Бейб са намерили някакъв човек, който им дал шестстотин долара за
поршето. Откарал ги докъдето го бяха оставили, огледал колата и Джил му
прехвърлила собствеността.
— Какъв цвят беше кожата му? — пита Заека.
— Зелена — отговаря Скийтър, показвайки разперените като ветрило
банкноти от по десет долара в ръката си.
Заека пита Джил:
— Защо си ги разделила с него?
Скийтър отговаря:
— Изровил съм томахавката. Искаш своя дял, нали?
Устните му се издуват, очилата му блестят.
Джил се опитва да ги развесели, засмивайки се:
— Скийтър ми е другар в престъплението — казва.
— Искаш ли да ти дам един съвет какво да правиш с парите? — пита
Заека. — Купи си билет за влака до Стоунингтън.
 — Влаковете вече не работят. Както и да е, реших да си купя няколко
нови рокли. Не ти ли писна тази досадна бяла рокля? Трябваше да й сложа
една безопасна игла отпред и да ти облека пуловера.
— Отива ти — казва той.
Тя приема предизвикателството в гласа му:
— Нещо тормози ли те?
— Само твоята отпуснатост. Пропиляваш си шибания живот.
— Искаш ли да си тръгна? Мога да го направя още сега.
Ръцете му изтръпват, като че ли са били инжектирани: натежават, а
дланите му сякаш горят и се подуват. Повдигнатата й устна, ябълковата й
свежест, бризът в косата й с цвят на кедър и разпиляна по възглавницата им
на утринната светлина, бялото й сърцевидно дупе, облечено в атлазено
бельо.
— Не — моли се той. — Не си тръгвай още.
— И защо?
— Влязла си ми под кожата.
Изречението излиза неестествено от устните му, подухва ги като
случаен сух ветрец, сигурно го е казал на Скийтър, защото той кудкудяка
признателно.
— Приятел, вече се учиш как да губиш. Обожавам това. Нашият
Господар обожава това. Губещите ще получат земята, нали?
Нелсън се връща от футболния мач с подута устна, усмивката му е
изкривена и щастлива.
— Дразниха ли те? — пита го Заека.
— Не, беше забавно. Скийтър, трябва да играеш следващата събота,
питаха ме кой си и аз им казах, че си куотърбек от Брюърската хай.
— Куотърбек, по дяволите, бях фул бек, бях толкова дребен, че не
можеха да ме намерят.
— Нямам нищо против да съм малък, това те прави по-бърз.
— Добре — казва баща му. — Я да видим тогава колко бързо можеш да
се изкъпеш. И поне веднъж в живота си среши косата.
Джил и Скийтър тържествено ги изпращат при Фознахтови. Джил
оправя вратовръзката на Заека, Скийтър изтупва някакви прашинки от
раменете му като портиер от „Пулман“.
— Само си помисли, скъпа — казва той — малкото ни момче вече е
пораснало, отива на първата си среща.
— Това е само една вечеря — протестира Заека. — Ще се върна за
новините в единайсет часа.
— Ами онази едра бяла жена с кривогледите очи, може да е планирала
нещо за десерт.
— Остани до колкото искаш — казва му Джил. — Ще оставим лампата
на верандата запалена и няма да те чакаме.
— А какво ще правите вие двамата довечера?
— Просто ще си четем и плетем и ще си седим удобно пред
камината — отговаря му Скийтър.
— Телефонът й е в указателя, ако искате да се свържете с мене. На
буквата „М“.
— Няма да те притесняваме — казва му Джил.
Нелсън неочаквано казва:
— Скийтър, заключи вратите и не излизай навън, освен ако не ти се
наложи.
Негърът потупва сресаната коса на момчето.
— Не бих и сънувал, момче. Старият черен приятел само ще си седи
тука под шипковия храст.
Изведнъж Нелсън казва, паникьосан:
— Татко, май не трябва да ходим.
— Не бъди глупав.
И те тръгват. Оранжевата светлина набраздява с издължени сенки
участъците подравнени морави между ниските къщи. Слънцето се измества
зад тях с извивките на „Виста Кресент“ и Заека се чуди на продълговатите
им сенки една до друга, на това колко много походката на Нелсън
наподобява неговата: същите отпуснати крачки с долната част на тялото,
същата леко напрегната неподвижност на главата и раменете, докато крачи
по тротоара с широки крачки. Сянката на момчето изглежда дълга като
неговата. Заека се обръща да му каже нещо. Прекалено дългата тъмна коса
на момчето подскача в такт с широките му крачки, докато се опитва да
върви редом с него, стиснало пижамата и четката си за зъби, резервния
чифт бельо и пуловер в хартиен плик за пазар за утрешната разходка с
лодка, която беше като подранил подарък за рождения му ден. Заека
открива, че няма какво да каже, само тиха любов, която струи надолу,
любов към това негово продължение напред във времето, когато той ще е в
гроба, любов, хладна като пламъка на слънчевата светлина, която струи
между тънките като пръчки кленове и нападали листа, самите те като
извиващи се пламъци.
От прозорците на Пеги Брюър гори и чезне като пепел в огромно
огнище. Реката блести в синьо, дълго след като бреговете й почерняват.
Сега в апартамента й има кученце — териер с едри лапи и неопределен
цвят, което подръпва ръката на Заека и го гризва с влажната си уста. Когато
го докосва, той се изненадва от меката му като папрат козина. Пеги се е
сетила, че обича дайкири, този път тя пие коктейл и електрическият
шейкър дрънчи докато разбива леда, преди да му поднесе чашата с питието,
наполовина пълна с пяна. Остаряла е с един месец: трупнала е няколко кила
около талията, два-три бели косъма се виждат в разделената й на път коса.
Събрала я е на кок, вместо да я остави да пада в безпорядък около лицето й,
като че ли е още в гимназията. Лицето й изглежда издадено напред,
изтъркано, лъскаво. Тя уморено му казва:
— Двамата с Оли може и да се съберем отново.
Облечена е със синя рокля. Отива й повече от онази вълнена рокля,
която непрекъснато се вдигаше по бледите й бедра.
— Това е добре, нали?
— Добре е за Били. — Щом Нелсън пристигна, момчетата отново се
качиха в асансьора, за да се опитат да поправят мотора в мазето. —
Всъщност това е основната причина. Оли се притеснява за Били. Сега,
когато работя и се прибирам вкъщи чак по тъмно, той се мотае с онази
лоша компания от другата страна на моста. Знаеш, вече не е както когато
бяхме млади, сега са изложени на непрекъснато изкушение. Не става
въпрос само за цигари и трева. На тринайсет вече са готови да поемат своя
път.
Хари обърсва пяната от устните си. Ще му се Пеги да се отдръпне от
прозореца, за да вижда цялото небе.
— Сигурно смятат, че ще са умрели, докато станат на осемнайсет.
— Дженис казва, че харесваш войната.
— Не я харесвам, просто я оправдавам. Не съм мислил за това, сега
има много начини да умреш, които не съществуваха по наше време. Както и
да е, това за вас с Оли е хубаво, ако се получи. Но е и малко тъжно.
— Защо пък тъжно?
— Искам да кажа, че е тъжно за мен. Май си пропилях шанса да…
— Какво да…?
— Да се възползвам от тебе.
Грешна фраза, прекалено сурова, въпреки че искаше да прозвучи като
извинение. Живял е със Скийтър прекалено дълго. Но празнотата й,
празнотата на силуета й, докато стои в обичайната си поза срещу
прозореца, предполагаше това. Празен чек. Жените са празни, докато не ги
изчукаш. Всичко е празно, докато не го изчукаш. Ние и Виетнам, чукаме и
ни чукат, кръвта е мъдрост. Сигурно има някакъв по-добър начин, но той не
е в природата ни. Мълчанието му е натежало от съжаление. Тя остава
празна няколко секунди, не казва нищо. След това се придвижва в
пространството около него, запалва лампи, поставя някаква възглавничка
на мястото й, потупва я, навежда се и след това се изправя, поема
светлината, заобля се и се оформя. Една едра, пълна жена, но не дебела,
непохватна, но не груба, натъжена от вечерта, от Оли, или от липсата на
Оли, от дългото си минало и все по-късото си бъдеще. Три класа след него,
Пеги Гринг беше ходила в гимназията със Заека и го беше виждала, когато
беше добър, беше седяла в онези горещи седалки и крещяла, когато беше
герой: гол и бърз, и слаб. Беше видяла да се превръща в едно нищо. Тя се
тръшва в стола до него и казва:
— Напоследък доста се възползват от мен.
— Искаш да кажеш Оли ли?
— Други. Мъже, които срещам в работата. Оли се дразни. Може затова
да иска да се върне.
— Щом Оли се дразни, ти сигурно му казваш, а щом му казваш, значи
също искаш да се върне.
Тя поглежда дъното на чашата си, там няма нищо, освен лед.
— А вие с Дженис?
— Коя Дженис? Дай да ти налея още едно питие.
— Брей. Станал си джентълмен.
— Почти.
Докато й подава джина с тоник, той казва:
— Разкажи ми за онези други мъже.
— Те са приятни. Не се гордея с тях. Просто са хора. Аз също съм
човек.
— Правиш го, без да се влюбваш?
— Явно. Това ужасно ли е?
— Не — казва той. — Мисля, че е хубаво.
— Напоследък смяташ, че доста неща са хубави.
— Да. Вече не съм толкова нервен. Сестро Пеги, видях светлината.
Момчетата се връщат. Оплакват се, че новият фар, който са купили, не
става на мотора. Пеги им сервира яденето — пилешки бутчета и гърдички.
Горките разчленени същества са сготвени. Заека се чуди колко ли животни
са умрели, за да поддържат живота му и колко още ще умрат. Цял
краварник, цяла ферма пълна с туптящи сърца, виждащи очи, тичащи
крака, натъпкани, крякащи до него като в черен чувал. Няма как да го
избегне: животът наистина иска жертви. Да си жив означава да убиваш.
След вечеря те се тъпчат с телевизия: „Джаки Глийсън“, „Моите три
песни“, „Героите на Хогат“, „Петикоут Джанкшън“, „Маникс“. Цяла оргия.
Нелсън е заспал на пода, радиоактивната светлина бие по затворените му
клепачи и отворената му уста. Заека го пренася в стаята на Били, докато
Пеги завива собствения си син.
— Мамо, не ми се спи.
— Късно е.
— Събота вечер е.
— Утре те чака дълъг ден.
— А той кога ще си тръгва? — сигурно си мисли, че Хари е глух.
— Когато иска.
— Какво ще правите?
— Не е твоя работа.
— Мамо.
— Да те изчакам ли да си кажеш молитвата?
— Ако той не слуша.
— Тогава тази вечер си я кажи сам.
Хари и Пеги се връщат във всекидневната и гледат седмичния подбор
на новините. Говорителят, който води новините през почивните дни, е с по-
светла коса и не изглежда толкова строг, колкото този през седмицата.
Казва, че тази седмица има няколко добри новини. Смъртните случаи на
американци във Виетнам са по-малко от три години насам, а за двайсет и
четири часа не е имало убити американци по време на битка. Съветският
съюз е по заглавията на вестниците тази седмица, тъй като е постигнал
съгласие със САЩ да забрани атомните оръжия на дъното на световния
океан и е приел предложението на комунистически Китай да проведе
преговори по повод кървавите им спорове за границите и изстрелването на
„Съюз-6“ — съвместен грандиозен план от три стъпки. Във Вашингтон
Хюбърт Хъмфри подкрепил Ричард Никсън във воденето на войната във
Виетнам, а главният лейтенант Люис Б. Хершей — свадливият и
противоречив ръководител на селективната обслужваща система вече от
двайсет и осем години, бил освободен от поста си и повишен в генерал с
четири звезди. В Чикаго, бунтове извън съдебната зала и неуважително
поведение вътре в нея продължават да характеризират делото на така
наречената „Чикагска осмица“. В Белфаст имало сблъсък между
протестантски и британски войници. В Прага чешкото ревизионно
правителство предприело сурови мерки за забрана на гражданите си да
пътуват в чужбина. Подготовката за утрешните паради по случай Деня на
Колумб е в разгара си, въпреки заплахите от протести от страна на
скандинавски групировки, които твърдят, че Лейф Ериксън, а не Колумб е
откривателят на Америка. По повод Деня на мораториума се готвят
общонационални мирни протести.
 — Пълни глупости — казва Заека.
Следват спортът и времето. Пеги несръчно се надига от стола си да
изключи телевизора. Заека също сковано става.
— Страхотна вечеря — казва й. — Май трябва да се връщам вкъщи.
Сега, когато телевизорът е изключен, те стоят озарени от наета
светлина — вратата на банята в края на коридора е оставена открехната
заради момчетата, светлината от външния коридор се процежда през
процепа на входната врата, фосфоресциращите светлини на Брюър струят
от прозореца, частите на тялото на Пеги, разделено на ивици и обрамчено
от тези далечни огньове, не си пасват, ръката й трепва нагоре в тъмнината и
равнодушно бръсва косата й, но не уцелва. Тя повдига рамене или пък
потръпва, и сенките се изплъзват от нея.
— Не би ли искал — пита тя с глас, който не прилича на нейния, а
сякаш произлиза от неясното заредено пространство между тях, по-лек и
въздушен. — Да се възползваш от мен?
Да, оказва се, че би искал и те се блъскат и боричкат, и разкопчават, и
тя изглежда като един голям бонбон, и въпреки това величествена като
статуя, планетарна в ширината си, като карта на някаква заснежена земя,
където никога не е стъпвал. След Рут не е имал толкова едра жена. Гола, тя
го съблича, дори коленичи да му развърже обувките и след това застава в
позата, която Джил беше заела пред Скийтър, и той сякаш се е плъзнал през
някаква бездна и сега стои на мястото, към което миналата нощ гледаше.
Той нежно я отдръпва от себе си, притегля я към пода и вкусва соленото
блато между краката й. Бедрата й се разтварят лесно, тя с готовност се
овлажнява, тъжно сръчна в това, наистина е била с много мъже. От ловкия
начин, по който хваща члена му, той усеща присъствието им, чувства, че се
съревновава с тях и това го отвращава, членът му омеква. Тя го оставя,
надига се и притиска сладкия си език между устните му. Проснати на пода
те непрекъснато удрят главите и глезените си в мебелите. Дочуло
движенията им кученцето решава, че искат да си играят и бута студеното си
носле, драска лапички в чувствителната им плът, меката му като папрат
козина припряно ги гъделичка и наранява. Това трето животно между тях
отново възбужда Заека. Забелязвайки това, Пеги го повежда по коридора,
тъмната цепнатина между бузите на дупето й се поклаща в ритъм с
походката й. Притиснала смачканата си рокля пред гърдите като папка, тя
се спира пред вратата на момчетата, ослушва се и кима. Косата й се е
разпиляла. Известно време кученцето скимти пред вратата им и дращи по
нея, като че ли да изкопае дупка, после звукът му е засенчен от
възпламенените им сетива и притихва под бученето на кръвта им. Хари се
притеснява, че няма да уцели точния момент с тази непозната жена, но тя
му казва:
— Чакай малко.
Докато той е в нея, тя прави нещо едва забележимо, отпуска и свива
мускулите на влагалището си и задъхано обявява:
— Сега. — Свършва една секунда преди него с едно хладно, твърдо
движение, което му позволява да свърши без притеснение, че ще я нарани:
чукане по-невинно от лудостта. Той се оставя на притеснението на момента
след акта — завръщането на разграничаването, изникването на другия от
бъркотията, осъзнаването кое е нейно и кое твое. Скрива лицето си в
топлата пещера на врата й.
— Благодаря ти.
— Аз ти благодаря — казва Пеги Фознахт и прави нещо, което не му
харесва особено — сграбчва дупето му, за да получи още един дълбок
тласък преди той да омекне. Дженис и Джил са прекалено женствени, за да
направят това. И все пак, той се чувства като у дома си.
Докато тя не му казва:
— Имаш ли нещо против да се обърнеш? Изкарваш ми дъха.
— Много ли ти тежа?
— Вече да.
— Всъщност, по-добре да си тръгвам.
— Защо? Едва полунощ е.
— Притеснявам се какво правят вкъщи.
— Нелсън е тук. Какво ти пука за другите?
— Не знам, пука ми.
— Е, на тях не им пука за тебе, а ти си в леглото с някой, на когото му
пука.
Той я обвинява:
— Нали ще приемеш Оли обратно.
— Имаш ли по-добра идея? Той е баща на детето ми.
— Е, аз не съм виновен.
— Не, не си виновен за нищо — и тя се мята над него и те отново
правят тъжно опитна любов, говорят си и той подремва малко. Телефонът
иззвънява. Звъни пронизително точно до ухото му.
Ръката на някаква жена, едра и мека, и топла се протяга през лицето
му, за да отговори. Ръката на Пеги Гринг. Тя се заслушва и му подава
слушалката с израз, който не може да разгадае. До телефона има часовник,
светещите му стрелки показват един и двайсет.
— Хей, приятел. Най-добре веднага да си довлечеш задника тук. Лошо
е. Много лошо.
— Скийтър? — Гърлото го боли само като говори. Гадната Пеги го е
изстискала.
Гласът от другия край замлъква.
Заека изритва завивките и тършува в тъмното за дрехите си. Тогава си
спомня. Всекидневната. Вратата на момчетата се отваря, докато тича гол по
коридора. Учуденото лице на Нелсън поглъща голотата на баща му. Пита:
— Мама ли беше?
— Мама?
— На телефона?
— Скийтър. Нещо е станало вкъщи.
— Да дойда ли?
Те са във всекидневната. Заека се навежда да събере разпилените по
пода дрехи, подскача, за да си обуе слиповете и панталона. Разбудено,
кученцето танцува и го погризва.
— По-добре остани тук.
— Какво може да е станало, татко?
— Нямам представа. Сигурно са полицаите. Може би на Джил й е
прилошало.
— Защо не ти каза?
— Звучеше странно, не съм сигурен, че се обаждаше от нашия
телефон.
— Идвам с тебе.
— Казах ти да останеш тук.
— Трябва да дойда, татко.
Заека го поглежда и се съгласява:
— Добре. Сигурно си прав.
Пеги, облечена в синя роба, е в хола, светнала е още лампи. Били е
станал. Пижамата му при чатала има жълто петно, той е пъпчив и висок.
Пеги пита:
— Да се облечем ли?
— Не, така изглеждаш страхотно.
Заека се затруднява с вратовръзката си — от задната страна на
якичката на ризата му има едно копче, което трябва да разкопчае, за да
пъхне вратовръзката отдолу. Облича си палтото и пъха вратовръзката в
джоба. Започнал е да се поти — кожата му смъди, а пенисът му го
наболява. Забравил е да си върже връзките на обувките и когато се навежда
да ги върже, стомахът му се втурва към гърлото му.
— Как ще стигнете дотам? — пита Пеги.
 — Ще тичаме — отговаря й Заека.
— Не ставай смешен. Има повече от три километра. Ще се облека и ще
ви закарам.
Трябва да й каже, че не му е жена:
— Не искам да идваш. Каквото и да е станало, не искам двамата с
Били да се замесвате.
— Мамо — противи се Били от вратата. Но той е още с изцапана
пижама, а Нелсън вече се е облякъл. Остават му само обувките. Държи
гуменките си в ръка.
Пеги се предава:
— Ще ти дам ключовете от колата. Синьото фюри, на четвъртото
място в редицата до стената. Нелсън знае. Не, Били. Ние двамата оставаме
тук. — Гласът й е строг, секретарски.
Заека поема ключовете, които падат в ръката му студени, като че ли са
били в хладилника.
— Благодаря ти много. Или това май вече го казах? Съжалявам за това.
Страхотна вечеря, Пеги.
— Радвам се, че ти хареса.
— Ще ти кажем какво е станало. Най-вероятно нищо особено, кучият
му син сигурно се е дрогирал и се е побъркал.
Нелсън си е обул чорапите и гуменките:
— Хайде да тръгваме, татко. Много ви благодаря, госпожо Фознахт.
— И двамата сте добре дошли.
— Благодарете на господин Фознахт, ако не мога да дойда на лодката
утре.
Били още се опитва:
— Мамо, пусни ме.
— Не.
— Мамо, ти си кучка.
Пеги зашлевява сина си: червенината плъзва по бузите му на ивици
като пръсти и лицето на детето се изкривява неконтролируемо.
— Мамо, ти си курва. Точно това разправят децата от моста. Би си
легнала с всеки.
Заека казва:
— Вие двамата се успокойте — и се обръща.
Те побягват, баща и син, надолу по коридора, по стълбите, без да чакат
асансьора, към подземния гараж с паркирани коли, който прилича на
многоцветно езеро сред ниска осветена пещера. Заека примигва, докато
осъзнае, че дори докато двамата с Пеги се топлеха в обгърналата ги
тъмнина, един студен флуоресцентен свят ги е заобикалял по коридорите и
стълбищата и сред неспящите колони, които поддържаха огромните си
сгради. Вселената не спи, мравките и звездите също, да умреш би
означавало да си вечно буден. Нелсън открива синята кола. При
запалването лампичките по таблото светват в зелено. Двигателят се
събужда почти безмълвно, изкарва ги назад, провира ги покрай зацапаните
стени на пещерата. В един ъгъл до тухленото стълбище хромираният мотор
чака да бъде поправен. Асфалтираният изход се превръща в паркинг, след
това в улица, обточена от тесни къщи и огромни зелени табели с номера,
крайпътни знаци, ограждения, имена на недостижими градове. Те стигат до
„Уайзър“, движението е слабо, злокобно. Светофарите вече не работят, а
само мигат. „Бъргър Блис“ е затворен, въпреки че пурпурната му пещ още
грее отвътре заедно с бледите отблясъци от тръбовидните лампи по тавана
против крадци. Някаква полицейска кола ги задминава с вой. В този час от
паркинга на „Акме“ не се вижда хоризонтът. Дали малкото паркирани там
коли не са изоставени? Или са любовници? Или призраци в един свят,
толкова пренаселен с коли, че сенките им падат навсякъде като листата?
Проблясваща светлина, която го заслепява с яркостта си, се появява в
огледалото за обратно виждане на Заека и с приближаването си се
превръща във всепоглъщащата скръб на сирената. Червеното туловище на
противопожарна кола профучава покрай тях, всмуквайки фюрито към
средата на пътя, където навремето бяха релсите на трамвая. Нелсън
изкрещява:
— Татко!
— Какво татко?
— Нищо, помислих, че си загубил управление.
— Никога, не и твоят баща.
Ниският неосветен купол на киното гласи ОБРАТНО, ПРИ
ПОИСКВАНЕ — 2001. Магазините по „Уайзър“ са със запалени лампи
против крадци, а някои — нов вид защита — имат решетки на прозорците.
— Татко, небето гори.
— Къде?
— Надясно.
Той казва:
— Не може да сме ние. „Пен Вилас“ е по-напред.
Но Ембърли авеню завива надясно по-рязко, отколкото си мислеше, и
виещите се улички на „Пен Вилас“ наистина ги отвеждат до купол от
оцветен в розово въздух. Хора, черни фигури подтичват с тихи стъпки, а
колите са спрели диагонално на тротоара. По-надолу, където „Ембърли“ се
пресича с „Виста Кресент“, стои някакъв полицай, тялото му ритмично е
осветявано от мигащата светлина на пожарната кола. Хари паркира и се
затичва по „Вита“ след Нелсън. Противопожарни маркучи лежат по
асфалта, някои спаднали като крачолите на брезентов панталон, а други,
тлъсти като кобри, изригват със съскащ звук. Канавката свисти от въртяща
се черна вода и сплъстени листа, водата се събира около запушения канал.
Две къщи преди тяхната долавят миризма, близка до тази на изгорели
листа, но по-остра и горчива, съдържаща боя и смола, и химикали; при
съседната къща тълпата от хора ги спира. Нелсън потъва в тълпата и
изчезва. Заека се промъква след него, извинявайки се:
— Прощавайте, това е моята къща, извинете, къщата ми.
Казва това, но все още не вярва в него. Къщата му е закрита от погледа
му от глави, светлини на фенерчета и издигащи се нагоре водопади, от дъги
и викове, от нещо величествено и изключително около това събитие, което
го прави трудно за гледане като слънцето. Хора, съседи се отдръпват да го
пропуснат. Той вижда. Гаражът е изчезнал, овъглените пирони още стърчат,
но покривът се е срутил и дъските му тлеят със синьо-зелени пламъци сред
наводнените останки по циментовия под. Дръжката на електрическата
косачка стърчи непокътната. Стаите в близост до гаража — спалнята и
кухнята над нея, спалнята, която беше негова и на Дженис и после негова и
на Джил, горят срещу пороите вода. Пламъкът утихва и после отново се
надига като езици през прозорците и покрива. Ябълково зелените
алуминиеви щори не горят, но сякаш предпазват огъня от водата. През
пролуките в движещата се материя от виещи се елементи се показваха
части от тапетите на горния етаж и рафтовете в кухнята, после тези
пролуки се затваряха при полъха на вятъра. Погледът му обхожда
прозорците на горния етаж за лицето на Джил, но зърва само опушения
таван. Покривът над него, половината покрив, е поле от пушек, пушек,
който бълбукаше нагоре и излизаше през дъските на талази, които
изглеждаха като сресани вълни. Пушек бълва и от прозореца на стаята на
Нелсън, но тази част от къщата все още не гори и може да бъде спасена.
Всъщност къщата гори със злоба, плюе, мирише, изкуствените и
синтетични материи неохотно се поддават на огъня. Веднъж като дете Заека
беше видял една плевня да гори в долината на изток от Маунт Джъдж; беше
като фенер — експлозия от слама, закриваща звездите с пепел. Тук няма
такова великолепие.
Около него има празно пространство. Зяпачите, съседите, в чест на
ролята му, са се отдръпнали. Месеци преди това Заека беше видял този
ярък остров от кинаджии, а сега стоеше в центъра му, но въпреки това се
чувстваше в периферията, отстранен, носталгичен, вцепенен. Оглежда
осветените от огъня лица, но не вижда Шоуалтер и Брумбах. Не вижда нито
едно познато лице.
Тълпата се раздвижва. Ооо. Очаква да види Джил на прозореца, готова
да скочи, с прозрачна бяла рокля около тялото. Но прозорците позволяват
само на дима да избяга. Драмата е на земята. Един полицай се боричка със
слаба, гъвкава фигура; Хари с надежда си мисли: Скийтър, но боричкането
престава и той вижда бялото лице на Нелсън. Някакъв пожарникар помага
на полицая да закопчае ръцете на Нелсън. Те го отвеждат далече от къщата,
при баща му. Виждайки баща си, Нелсън затваря очи и устните му се
отдръпват назад в озъбена гримаса, той толкова силно се опитва да се
освободи, че двамата мъже, които държат ръцете му, изглеждат сякаш
отчаяно се мъчат да дръпнат ръчките на някаква помпа.
— Тя е вътре, татко!
Полицаят, дишайки тежко, обяснява:
— Момчето се опита да влезе в къщата. Казва, че там има някакво
момиче.
— Не знам, трябва да е излязла. Ние току-що дойдохме.
Очите на Нелсън са обезумели, той крещи:
— Скийтър каза ли, че е с него?
— Не — думите едва излизат от устата на Хари. — Каза само, че
положението е лошо.
Докато слушат, полицаят и пожарникарят отпускат хватката си, Нелсън
се отскубва и отново изтичва до входната врата. Горещината явно го удря,
защото той се спира на стъпалата на верандичката и отново е хванат от
мъже, прилични на бръмбари в дъждобраните си. Този път, когато го
връщат при Хари, той изкрещява в лицето му:
— Ти гадно копеле, ти я остави да умре. Ще те убия, ще те убия. — И
въпреки че това е синът му, Хари се привежда и вдига ръце, готов да се бие.
Но момчето не може да се откъсне от хватката на мъжете, и им казва с
не толкова пронизителен глас, умолявайки да го пуснат:
— Знам, че е там. Пуснете ме, моля ви. Моля ви, пуснете ме. Само ме
оставете да я изведа. Знам, че мога. Знам, че мога. Сигурно спи горе. Лесно
ще я вдигна. Татко, съжалявам. Съжалявам, че те напсувах. Не исках. Кажи
им да ме пуснат. Кажи им за Джил. Кажи им да я изведат оттам.
Заека пита пожарникаря:
— Нямаше ли да се покаже на прозореца?
Пожарникарят, приличен на гризач мъж, с гъсти вежди и дълги жълти
зъби, се замисля, преди да отговори:
 — Ако момичето е заспало, димът ще я замае, преди да се събуди
напълно. Хората не съзнават каква смъртоносна отрова е димът. Хората
умират от дима, не от огъня — той пита Нелсън. — Добре ли си, да те
пуснем ли, синко? Хайде дръж се като голям вече, ще изпратим хора със
стълба.
Един пожарникар с гръб като бръмбар съсича предната врата.
Стъклото от трите прозорчета се разбива и издрънчава на плочките. Друг се
появява от другата страна на покрива и разбива дупка над коридора на
горния етаж с брадвата си, над мястото, където би трябвало да е вратата на
стаята на Нелсън. Нещо невидимо го кара да се отдръпне назад. Буен огън
се стрелва нагоре. Водната канонада го запраща обратно над ръба на
покрива.
— Не го правят както трябва, татко — хленчи Нелсън. — Не я
извеждат. Знам къде е, а те не я извеждат, татко! — и гласът на момчето
замира в потрепващ вой. Когато Заека го докосва, той се дръпва и закрива
лицето си. Под косата му тилът му е мек като презрял плод.
Заека го уверява:
— Скийтър сигурно я е извел.
— Не я е извел, татко! Не му пука. Интересуваше се само от себе си. А
ти се интересуваше само от него! Никой не се интересуваше от Джил — и
той се гърчи в хватката на баща си.
До тях се появява някакъв полицай.
— Вие ли сте Енгстръм? — той е от новия тип полицаи, прилича на
колежанче: остър нос, гладка брадичка, бакенбарди, подстригани толкова
ниско, че на Заека му се струват антисоциални.
— Да.
Полицаят взима един тефтер.
— Колко души живееха тук?
— Четирима. Аз и детето…
— Име?
— Нелсън.
— Първата буква на бащиното?
— „Ф“ като Фредерик — полицаят пише бавно и говори толкова тихо,
че думите му едва се долавят от шума на тълпата, пращенето на огъня и
съскането на мятащата се вода. Хари го пита:
— Какво?
Полицаят повтаря:
— Име на майката?
— Дженис. Тя не живее тук. Живее от другата страна в Брюър.
 — Адрес?
Хари си спомня адреса на Ставрос, но вместо това казва:
— В дома на Фредерик Спрингър, „Джоузеф стрийт“, 89, Маунт
Джъдж.
— И кое е момичето, за което момчето спомена?
— Джил Пендълтън от Стоунингтън, Кънектикът. Не знам точния й
адрес.
— Възраст?
— Осемнайсет или деветнайсет.
— Роднински връзки?
— Не.
На полицая му отнема дълго време да напише тази дума. Нещо се
случва в ъгъла на покрива, шумът от тълпата се надига и една стълба се
смъква през пресичащите се светлини на фенерчетата.
Заека подсказва:
— Четвъртият човек беше негър, който наричахме Скийтър. С-к-и-й-т-
ъ-р.
— Чернокож мъж?
— Да.
— Фамилия?
— Не знам. Може да е Фарнсуърт.
— Кажете я буква по буква, моля.
Заека я произнася и се опитва да обясни:
— Беше отседнал тук само временно.
Полицаят поглежда към горящата къща и след това към собственика й.
— Какво сте правили тука, комуна ли?
— Господи, не. Вижте. Не съм по тия неща. Гласувах за Хюбърт
Хъмфри.
Полицаят оглежда къщата:
— Някакъв шанс негъра да е там сега?
— Не мисля. Той ми се обади, звучеше ми като от телефонна кабинка.
— Каза ли, че той е запалил пожара?
— Не. Той дори не каза, че има пожар. Просто каза, че положението е
лошо. Повтори думата „лошо“ два пъти.
„Положението е лошо“ пише полицаят и затваря тефтера си.
— По-късно ще трябва да ви разпитаме по-подробно.
Светлините на огъня се отразяват в значката на фуражката му и
проблясват в прасковено оранжево. Ъгълът на къщата над спалнята се
срутва; телевизионната антена, която нагласяха два пъти и удължаваха, за
да няма смущение от телевизорите на съседите им, се накланя сред
пламъците и бавно се плъзга надолу като скелет на дърво, което все още се
крепи за корените си с някакви въжета или скоби. Водата се втурва в това,
което беше спалнята. Един тлъст облак жълт пушек се излива навън,
златисто сив, разкошен като глазура, изстискана от опитните ръце на някой
сладкар.
Полицаят небрежно подхвърля:
— Който и да е бил там, се е изпекъл преди половин час.
Застанал на половин метър разстояние, Нелсън се навежда, а от устата
му се излива повръщано. Заека отива при него и момчето му позволява да
го докосне. Той го държи за раменете; има чувството, че се опитва да
държи над водата мятаща се риба, която иска да скочи обратно, която
трябва да се гмурне във водата, или да умре. Баща му отдръпва косата от
бузите му, за да не се изцапа и оформя с юмрука си женски кок на тила на
топлия мек череп на момчето.
— Нели, сигурен съм, че е успяла да излезе. Тя е някъде далече.
Далече и в безопасност.
Момчето поклаща глава „Не“ и пак повръща; Хари го държи, с едната
ръка стиска косата му, с другата обгръща гърдите му. Държи го, като че ли
ще потъне в земята. Ако Хари го пусне, той също ще потъне. Чувства се
несигурен и по-тежък върху костите си, земята го притегля като Юпитер.
Полицаите и хората от тълпата го гледат как се бори с Нелсън, но не се
намесват. Най-накрая един полицай, не този, който го разпитваше, се
приближава и пита със спокоен холандски акцент:
— Да закараме ли момчето някъде с някоя от нашите коли? Има ли
баби и дядовци в района?
— Четирима — казва Заека. — Май трябва да отиде при майка си.
— Не! — изкрещява Нелсън, отскубва се и застава срещу тях. — Не
можеш да ме накараш да си тръгна, докато не разберем къде е Джил. —
Лицето му блести от сълзи, но изглежда разумно. Изчаква следващия час до
баща си.
Пламъците бавно са потушени, страната на къщата откъм
всекидневната е спасена. Вътрешната част на кухнята прилича на градина,
където напълват различни нюанси на дим; изкуствените материи, винил,
пластмаса, линолеум горят по различен начин, предават нагънатите си
съставки обратно на земята и въздуха. Пожарникари наводняват останките
и тършуват зад порутените стени. Ту прозорците на горния етаж гледат
втренчено със светлината на фенерите им, ту тези на долния етаж. Като
череп, пълен със светулки. Въпреки това тълпата изчаква, задържана от
общото усещане за миризма; смъртта гори. По полицейските радиостанции
непрекъснато се чуват пукащи разговори, някой е извикал линейка. Тя
пристига с колеблива въздишка на сирената. Алените светлини танцуват
неритмично върху покрива й. Внасят в къщата някакъв странен чувал,
зелен гумен чувал, подобен на чаршаф, и след малко трима мрачни мъже в
дъждобрани го изнасят. Линейката приема безформения пакет, вратите й се
затварят с онзи сух звук, който само вратите на най-скъпите автомобили
издават и — отново колебливата въздишка на сирената — потегля. Тълпата
оредява след това. Нощта се изпълва с шума на запалвани двигатели и
ръмжене на мотори.
Нелсън казва:
— Татко?
— Да.
— Това беше тя, нали?
— Не знам. Може би.
— Беше някой.
— Предполагам.
Нелсън разтърква очите си, по лицето му остават следи от пепел като
индианска окраска. Детето изглежда странно състарено.
— Трябва да си легна — казва.
— Искаш ли да се върнеш при Фозиахтови?
— Не — и като че ли извинително обяснява. — Мразя Били. — И
добавя: — Освен ако ти не искаш да се върнеш и да чукаш госпожа
Фознахт пак.
Заека го пита:
— Искаш ли да видиш майка си?
— Не мога, татко. Тя е в Поконос.
— Сигурно вече се е върнала.
— Не искам да я виждам сега. Заведи ме на „Джексън Роуд“.
В тялото на Заека сякаш има някакъв двигател, който мърмори: „Върни
назад, върни назад“ и който иска да ги върне обратно в този следобед,
започвайки от момента, в който напуснаха къщата, за да не направят това,
което направиха, да не тръгват и всичко това да не се беше случвало, Джил
и Скийтър още да са си там, къщата също. Отвъд шума на този двигател,
вътрешното признаване, че всичко това се е случило, е приглушено, той
вижда Нелсън през марля от шок и се осмелява да го полита:
— Обвиняваш мен, а?
— Нещо такова.
— Не мислиш ли, че беше просто лош късмет? — и въпреки че
момчето едва-едва свива рамене Хари разбира отговора му: късметът и Бог
са някъде горе, а той не е бил възпитан да вярва в нещо по-високо от
главата на баща си. За него вината свършва в човешкия свят, няма къде
другаде да отиде.
Пожарникарите от едната пожарна навиват маркучите си. Един
полицай, този, който питаше за Нелсън, се приближава:
— Енгстръм? Шефът иска да говори с теб, така че момчето да не
слуша.
— Татко, питай го дали това беше Джил.
Полицаят е уморен, бездушен, пълен, същият на вид като — как се
казваше — Шоуалтер. Любезни, търпеливи брюърчани. Той издава
информацията:
— Беше труп.
— Черен или бял? — пита Заека.
— Не може да се каже.
Нелсън пита:
— Мъж или жена?
— Жена, синко.
Нелсън отново заплаква, дави се, като че ли в гърлото му е заседнала
храна, и Заека пита дали предложението на полицая още важи, дали някоя
патрулка може да закара момчето в къщата на баба му в Маунт Джъдж.
Отвеждат момчето. Той не се възпротивява. Заека мислеше, че може да се
дърпа, може да настоява да остане с баща си до края. Но момчето, с
провиснала коса и неприкрито капещи сълзи, изглежда облекчено, че най-
накрая се намира в ръцете на реда, на законите и границите. Той дори не
маха от прозореца на сребристосинята патрулка от Западен Брюър, докато
шофьорът прави обратен завой на „Виста Кресент“ и се отдалечава от
бъркотията от маркучи и локви, и червени отблясъци. Въздухът има вкус на
сяра. Заека забелязва, че малкото кленово дърво стърчи опърлено до
страната на къщата; клонките му изпускат дим като цигари.
Докато пожарникарите навиват маркучите си, двамата с полицейския
началник седят на предните седалки на една кола без отличителни знаци.
Коленете на Хари се оплитат в кабелите на радиостанцията на седалката до
шофьора. Полицейският началник е нисък мъж, но седнал не изглежда
толкова дребен с едрите си пресечени от черния предпазен колан гърди,
побелялата късо подстригана коса и нос, който някога е бил счупен и през
годините оттогава се е сдобил със спукани капиляри. Той казва:
— Сега вече имаме и смъртен случай. Това съвсем променя нещата.
— Някакви теории как е започнал пожара?
 — Аз ще задавам въпросите. Но да. Пожарът е започнал в гаража.
Забелязах една електрическа косачка там. Имаше ли туба с бензин за нея?
— Да. Напълнихме я този следобед.
— Кажете ми къде бяхте тази вечер.
Той му казва. Началникът говори по радиостанцията с управлението в
Западен Брюър. Те му се обаждат отново след по-малко от пет минути. Но в
пълната, неоправдана тишина, поддържана от него, докато минутите текат,
една голяма буца расте в Заека, любов към закона. Думите цвърчат от
радиостанцията като пържен бекон.
— Госпожа Фознахт потвърждава версията на заподозрения. Освен
това в жилището има още един свидетел — малко момче.
— Прието — отговаря началникът и изключва станцията.
— Защо ми е да си паля собствената къща? — пита Заека.
— Най-често подпалвачи са собствениците — отговаря началникът.
Той замислено оглежда Заека, очите му са почти кръгли; като че ли някой е
зашил ъгълчетата на всеки клепач. — Може момичето да е било бременно
от вас.
— Тя пиеше хапчета.
— Разкажете ми за нея.
Той се опитва, въпреки че му е трудно да го представи толкова
естествено, колкото го чувстваше. Защо беше позволил на Скийтър да се
нанесе при него? Е, въпросът по-скоро беше, защо не? Опитва се:
— Ами, когато съпругата ми ме напусна, аз някак изгубих почва под
краката си. Това нямаше значение, а и без това, той щеше да вземе Джил
със себе си, ако го бях изритал. Свикнах да не му обръщам внимание.
— Тормозеше ли ви?
Опитва се да отговори на тези въпроси правилно. От уважение към
закона.
— Не, той ни образоваше. — Заека започва да се ядосва. — Има ли
някакъв закон, за който да не знам, срещу това да пуснеш някой да живее
при теб?
— Има закон срещу укриването — казва му началникът, без да запише
това в тефтера си. — Брюърската полиция издирва някакъв си Хюбърт
Джонсън за неявяване по обвинение за притежание на наркотици.
Мълчанието на Заека не е това, което иска. Той ясно показва какво
точно иска.
— Не сте ли знаели за съществуването на този обвинителен акт и
незачитането на съда? — и той доизяснява: — Да приемам ли мълчанието
ви като потвърждение на вашето незнание?
 — Да — това е единственият възможен отговор. — Да, не знам нищо
за Скийтър, не знам дори фамилията му.
— Имате ли някаква представа къде може да се намира в момента?
— Никаква. Стори ми се, че се обади от телефонна кабинка, но не мога
да бъда сто процента сигурен.
Полицаят слага широката си ръка върху тефтера, като че ли върху
слушалката на телефон.
— Извън протокола. Наблюдавахме това място. Той беше дребна риба,
пънкар. Надявахме се да ни заведе до нещо по-едро.
— Какво по-едро? Дрога ли?
— Граждански безредици. Чернокожите в Брюър поддържат връзка с
тези от Филаделфия, Камдън, Нюарк. Знаем, че имат оръжие. Не искаме и
тук да се повтори това в Йорк, нали? — Отново мълчанието на Заека не е
това, което очаква. Повтаря: — Нали?
— Не, разбира се, че не. Просто си мислех. Той говореше, като че ли
не се интересува от революция, по-скоро беше луд на тема религия,
отколкото оръжие.
— Някакви предположения защо е запалил пожара?
— Не мисля, че той го е запалил. Не е в стила му.
Моливът отново е върху тефтера:
— Забрави за стила му — казва началникът. — Искам факти.
— Не знам други факти, освен това, което ви казах. Някои хора от
квартала бяха разстроени, защото Скийтър живееше с нас. Двама мъже ме
спряха на улицата вчера и ми се оплакваха, мога да ви кажа имената им, ако
искате.
Моливът се колебае.
— Оплаквали са се? Някакви конкретни заплахи за палеж?
Умниците ги взривяват. Най-добре да барикадираш цялата шибана
къща.
— Нищо конкретно.
Началникът си отбелязва нещо, прилично на знак, и обръща
страницата на тефтера.
— Чернокожият имаше ли сексуални отношения с момичето?
— Вижте, аз работя по цял ден. Връщах се вкъщи, приготвяхме си
вечеря, помагахме на момчето с домашните и после си седяхме и си
приказвахме. Беше все едно да имаш още две деца в къщата. Не знам какво
са правили през цялото време. Ще ме арестувате ли, или какво?
Самият той бащински тип, началникът се усмихва и отговаря след
известно време. Заека вижда, че носът му не е счупен случайно, някъде по
пътищата на времето той си го беше заслужил. Меката му като сняг коса е
подстригана равно като кълбо дим, а над ушите му има розови дупки, там,
където полицейската шапка се врязва в кожата му. Усмивката му е широка и
набраздява бузата му.
— Откровено казано — казва той. — Това не е по моята част. Действам
от името на многоуважавания ми колега, шерифът на Фърнис, Таунсшип,
който просто се обърна и продължи да си спи. Извън протокола бих казал,
че достатъчно добре си вършим работата по затворите, без да вкарваме и
почтени граждани като тебе там. Ще ви зададем още въпроси по-късно.
Той затваря тефтерчето си и включва радиостанцията, за да проведе
разговор.
— До всички полицейски коли в Брюър! Оглеждайте се за чернокож
мъж, висок около метър и седемдесет, около осемдесет килограма, със
средно тъмна кожа, африканска прическа, отговаря на името Скийтър.
Сали, Катрин, Истър… — Не обръща глава, когато Заека отваря вратата и
си тръгва.

За пореден път в живота си се е изплъзнал от мрежата на закона.

Съзнава, че е престъпник, но въпреки това никога не го хващат.
Отвращението полепва по тялото му като сажди. Пожарникарите поливат
димящите останки, обзавеждането им, като съсирено петно по „Виста
Кресент“, се разнася и изтича. Опозорената къща остава сама, оградена от
жълти мигащи светлини, поставени върху дървени подпори, които да
спират хората. Заека се разхожда по моравата, която доскоро приличаше на
претъпкана сцена, пропита с вода и надупчена от стъпки, и оглежда щетите.
Пожарът е бил по-буен от задната страна: арматурата на прозорците на
банята откъм спалнята висят сякаш от стъблата на изкривените тръби.
Стената, на която се опираше таблата на леглото, я няма. Кръпки синьо
нощно небе се показват през покрива. Той поглежда през прозорците на
долния етаж и вижда, като в дяволска къща, на примигващата жълта
светлина посипаните с мазилка диван и два стола, подредени един срещу
друг от двете страни на дървената масичка. Лампата с дърворезба още стои
изправена. Книгите на Скийтър са скупчени по рафтовете към
трапезарията, подгизнали и слепнали. На мястото на кухнята Хари вижда
навън към гаража N-образните овъглени греди на стената. Небето
просветляла. Птичките — птички в „Пен Вилас“? Къде? Тук няма
достатъчно стари дървета, на които да кацнат — колебливо цвърчат. Вече е
студено, по-студено, отколкото в сърцето на нощта, когато пожарът гореше.
На изток към Брюър небето избледнява. Маунт Джъдж придобива
очертания в емулсията на сивото утро. Облак мигриращи птици пресича
квартала на юг. Саждите полепват по костите на Хари. Чувства клепачите
си като люспи. Халюцинира от умора; в секундите, преди да заспим,
образите ни се струват като живи организми. Свежото небе над Маунт
Джъдж е Беки, детето, което умря, а намусеното небе на запад, с цвят на
буреносен облак, изпъстрен със звезди, е Нелсън, детето, което живее. А
той, той е мъжът по средата.
Приближава се към разбитата си входна врата, отстранява парченцата
стъкло и сяда на настланата с плочки веранда. Тя е топла като пещ.
Въпреки че нито един от съседите му не се беше приближил да поговори с
него, да се изяви на осветената сцена на нещастието му, кварталът се
разкрива пред погледа му незащитен, оголен на засилващата се светлина,
бледите дъски по покривите са влажни и на петна, които отразяват
полегатите греди на покривите, басейните в задните дворове и люлките,
побелели от росата ведно с тревата. Кривогледа Луна си почива на
избелялото небе като забравена на пода играчка. Един старец в шумолящ
зелен дъждобран, оставен да пази къщата, се приближава и го заговаря:
— Това твоята къща ли е?
— Моята е.
— Имаш ли къде да отидеш?
— Предполагам.
— Мъртвата твоя любима ли беше?
— Не точно.
— Това е добре. Успокой се, млади приятелю. Застраховката ще
покрие по-голямата част.
— Имам ли застраховка?
— Имаше ли ипотека?
Заека кима, спомняйки си малката, гладка банкова книжка,
представяйки си как гори.
— Значи имаш и застраховка. Колкото и да проклинаме банките, те си
се грижат за тяхното, човек не може да изненада проклетите евреи.
Присъствието на този мъж започва да му се струва странно. От месеци
нищо не му се е струвало толкова странно, колкото присъствието на този
мъж. Заека го пита:
— Колко време ще останеш тук?
— Смяната ми свършва в осем.
— Защо си тук?
— Противопожарни процедури. Предотвратяваме плячкосването. —
Двамата замислено поглеждат към заспалите къщи и студени морави на
„Пен Вилас“. Докато гледат, далечна аларма се включва и някаква бледа
лампа надлежно светва. Въпреки това, тези дни навсякъде се краде.
Старецът го пита: — Имаш ли нещо ценно, което искаш да си вземеш? —
Заека не се помръдва. — Най-добре иди да се наспиш, млади човече.
— Ами ти? — пита Заека.
— Човек на моята възраст няма нужда от много спане. Съвсем скоро
ще спя достатъчно дълго. И без това още от малък обичам спокойствието
на тези часове. Баща ми винаги беше на крак, беше голям пияница и си
лягаше късно, спукваше ме от бой, ако се размърдам рано сутрин. Така
свикнах да се измъквам рано, още преди птиците. И без това ми плащат
двойна надница за работа на открито на тази смяна. И невинаги я отчитат,
ако надвишиш определена граница, няма да получиш социална осигуровка.
Убиват те нежно, това е новата политика.
Заека става, тялото го боли; болката се надига от прасците му през
чатала и корема, до гърдите му и извън тялото му. Демонът го напуска. Дим
и мъгла се надигат. Приближава се към входната врата. Подгизнала от вода,
насечена, тя не поддава. Старецът му казва:
— Мое задължение е да не допускам до това място никакви хора. Сам
си носиш отговорност за всякакви вреди, които си причиниш.
— Нали току-що ми каза да си взема ценните вещи.
— Само ти казвам, че ти си поемаш отговорността. Аз си обръщам
гърба. Не викай за помощ, ако пропаднеш или те удари ток. Що се отнася
до мен, ти изобщо не си тук. Ни чул, ни видял, така правя аз.
— И аз така правя. — Вратата се отваря под натиска му. Натрошените
стъкла от вътрешната страна оформят бели дъги по пода на коридора.
Очите му се насълзяват от дима и миризмата. Къщата е топла, сякаш говори
на себе си; тихо шумолене и пукане се надига като рояк от лявата му
страна, стихващи шумове капят от овъглените греди и се надигат от
подгизналите черни отломки на мястото, където е бил подът. Металната
рамка на леглото е пропаднала в кухнята. От дясната му страна
всекидневната е мрачна, но не е разрушена. Сребърните нишки на стола
проблясват през киселинната мъгла на дима; зеленият екран на телевизора
очаква да бъде включен. Замисля се дали да не го вземе, той е единственият
предмет, който може да се продаде тук, но се отказва, прекалено тежък е за
носене. Може да пропадне през пода, а подобни телевизори се продават
навсякъде. Веднъж Дженис беше казала, че трябва да пускат телевизори в
джунглата вместо бомби, ефектът ще е същият. Тогава си беше помислил,
че идеята е прекалено умна за нея, дори по това време Ставрос говореше
чрез нея.
Винаги беше харесвала тази глупава масичка. Спомня си как в
началото на брака им тя приклякваше пред нея, и я мажеше с масло от
ленено семе с къси, изпълнени с желание движения, и той се възбуждаше
само като я гледаше. Хваща масата под ръка и като открива колко е лека,
изскубва лампата от контакта и взима и нея. Крадците и застрахователните
агенти могат да вземат останалото. Миризмата на дим никога не може да се
измирише. Като миризмата на проваления живот. Спомня си зимните
прозорци, как ги мажеше с препарат от четирите страни и не може да
повярва, че животът му се е въртял около такива дребни неща. Къщата му
се изплъзва. Свободен е. Дългите оранжеви лъчи на слънцето, което сега
грее от срещуположната страна на тази, когато двамата с Нелсън дойдоха
тук преди една дълга нощ, се провират между ниските непознати къщи,
докато крачи по „Виста Кресент“ с масата и лампата под ръка. Фюрито на
Пеги е единствената кола, паркирана до тротоара, като лодка с цвят на сива
патица, която отливът е изхвърлил. Той отваря вратата, дърпа седалката
напред, за да сложи масичката отзад, и вижда някой там. Негър. Заспал.
— Какво, по дяволите? — пита Заека.
Скийтър се събужда, не може да фокусира и опипва пода за очилата си.
— Приятелю — казва, поглеждайки през стъклените кръгове.
Африканската му прическа е сплескана от едната страна като скапан
плод. — Сам си, нали?
— Да. — От малката кола го лъхва силната миризма, която сутрин
изпълваше всекидневната, придаваше й животински мирис, силната
сладникава миризма на съня.
— Кога се съмна?
— Току-що. Около шест часа е. Откога си тук?
— Откакто ви видях да пристигате с малкия приятел. Обадих ти се от
една кабинка на „Уайзър“ и после изчаках да видя кога ще дойдеш. Колата
не беше твоята, но те познах по главата, нали? Промъкнах се през задните
дворове и влязох вътре, след като паркира. Старата теория за шипковия
храст, нали? По дяволите, заспал съм. Хей, влизай в колата, човече, нахлува
студен въздух.
Заека влиза и сяда на шофьорската седалка, слуша, без да обръща
глава, като се опитва да не движи устните си, докато говори. „Пен Вилас“
се събужда, една кола минава покрай тях.
— Да знаеш, че те търсят — казва. — Мислят, че ти си запалил
пожара.
— Разчитай на ченгетата да преебат работата. И защо ми е да си
запалвам бърлогата?
— За да заличиш уликите. Възможно е Джил, как му викате, да е
умряла от свръхдоза.
— Не и от хероина, който аз й давах, той беше толкова чист, че водата
е по-мръсна от него. Виж, приятел, това с къщата ти е дело на някой бял
боклук. Вярваш ли ми или да си спестя дъха за пандиза?
— Да те чуя.
Гласът на Скийтър, отделен от лицето му, е по-плътен, отколкото Хари
си спомня, с някакво хипнотично напяване, което му напомня за радиото,
когато беше дете.
— Джил заспа рано и аз трябваше да се задоволя с дивана, нали?
Откакто пак почна да се друса, не даваше нищо от себе си, а и аз бях доста
дрогиран и уморен, бяхме обиколили квартала два пъти, за да оправим
скапаната кола. Нали? По едно време се събуждам. Чувам някакво
трополене. Стори ми се, че идва от кухнята, нали? Реших, че е Джил, която
ще ме моли да й бия доза, но долових някакви странни звуци, които ми
напомняха на провирането на войници в храсталаците край пътя, само дето
не беше край пътя, и си викам: „Войната е дошла тук“. След това чух
някаква врата да се затръшва, по звука ми заприлича на вратата на гаража;
и аз се мятам на прозореца и виждам двама бели мъже да се прокрадват по
моравата, през улицата и между онези къщи там, и да изчезват, нали? Не
видях да имат кола. След това ми замириса на дим.
— Откъде знаеш, че са били бели?
— По дяволите, нали знаеш как тичат белите, като че ли имат пръчки в
задниците, нали?
— Можеш ли да ги разпознаеш, ако ги видиш пак?
— Изобщо няма да разпознавам никакви бели. Аз съм изпечен в тая
държава, нали?
— Да — казва Заека. — Трябва да знаеш още нещо. Джил е мъртва.
Тишината от задната седалка не трае дълго.
— Горката кучка, съмнявам се, че е разбрала нещо.
— Защо не я измъкна?
— По дяволите, човече, беше горещо, нали? Реших, че е дошло
времето за линч, откъде да знам, че отвън не ме чакат хиляда и двеста бели
мъже, не бях в състояние да се грижа за някаква си бяла женичка. Белите да
си се грижат сами за себе си.
— Но никой не те е спрял.
— Основно обучение, нали? Както казват, успях да избегна
преследвачите.
 — Никой не е искал да те нарани. Ставаше въпрос за мене, опитваха се
да ми кажат нещо. Хората наоколо не линчуват никой, не се побърквай.
— Да се побърквам ли, май си гледал грешен канал по телевизията.
Ами онези в Детройт?
— Ами онези мъртви полицаи в Калифорния? Ами всичките онези
приказки срещу полицията, които ни пробутвате? Трябва да те предам.
Брюърските полицаи много ще ти се зарадват, обожават да образоват луди
чернилки.
Още две коли изсвистяват покрай тях, шофьорът на една цистерна с
мляко поглежда надолу към тях с любопитство.
— Карай — казва Скийтър.
— И какво печеля аз?
— Нищо особено, нали?
Колата запалва веднага. Двигателят е по-тих от свистенето на гумите
по локвите на „Виста Кресент“, покрай ябълково зелената развалина и
мъжът в зеления дъждобран, който дреме на стълбите. Заека се носи по
виещите се улици до мястото, където свършват и се превръщат в коловози
между калните основи на къщите. Намира един затънтен селски път с
високи редици тополи. Изоставено надупчено пространство. Скийтър се
изправя. Заека очаква допира на метал до тила си. Пистолет, нож, игла, те
винаги имат по нещо. Отровно жило. Но не усеща нищо, нищо, освен
топлия дъх на Скийтър, който на пресекулки лъха в тила му.
— Как можа да я оставиш да умре? — пита.
— Човече, ако искаш да си говорим за вина, трябва да се върнем
стотици години назад.
— Тогава не съм бил там. Но ти си бил там снощи.
— Бях в лоша позиция.
Главата на Хари е олекнала от липсата на сън; съзнава, че не трябва да
взима решения.
— Виж какво ще ти кажа. Ще те закарам на десет мили на юг, и ти
продължаваш оттам.
— Това не е достатъчно, човече, но приемам. Има обаче една пречка.
Ние братята й викаме хляб.
— Току-що получи шестстотин долара от колата.
— Портфейлът ми остана до дивана, всичко беше в него, нали?
— Ами черният куфар в дрешника?
— Значи си тършувал, а?
— Може би имам около трийсет долара — казва Заека. — Ще ти ги
дам. Няма да споменавам на ченгетата, че съм те закарал и тогава ще сме
квит. Както каза, писнало ти е от тази държава.
— Ще се върна — обещава Скийтър. — Облян в слава.
— Когато се върнеш, не ме намесвай.
Милите летят. Минават покрай един хълм, няколко скупчени
кирпичени къщички, фабрика за цимент, табела, сочеща към естествена
пещера, друга с огромна снимка на брадат мъж. Скийтър казва с един от
другите си гласове, този, който най-много прилича на гласа на бял човек и
следователно звучи в ушите на Заека най-човешки:
— Малкият приятел как прие смъртта на Джил?
— Както би предположил.
— Сърцето му е разбито, нали?
— Точно така.
— Кажи му, че светът е пълен с путки.
— Ще го оставя сам да го разбере.
Стигат до един завой, където два тесни пътя се срещат на слънчевата
светлина. В далечината, на едно окосено и изгорено поле, кирпичена къща,
боядисана в бяло, изпуска дим. Дървена стрелка на пресечката сочи
„Галилий“. Иначе можеха да са навсякъде. Димът на самолет зацапва
небето. Пенсилвания мълчаливо се простира на юг, в зеленикавокафяви
краски. Суха каменна тръба минава под пътя, пътният знак представлява
ръждясал варел с изтрити букви. Заека изпразва портфейла си в розовата
длан на Скийтър и преглъща желанието си да се извини, че няма повече.
Чуди се какво е редно да направи. Целувката на Юда? Почти не са се
докосвали от онази нощ, когато се сборичкаха и Хари победи. Протяга
ръка, за да се сбогува. Скийтър я изучава, като че ли ще му каже бъдещето
като Бейб, взима я с двете си гладки тесни ръце, обръща я с месестите
розови гънки нагоре, замисля се и тържествено се изплюва в средата.
Слюнката му е топла като кожата, Хари разбира какво е станало, понеже
вижда изпълнената с балончета, подобни на малки слънца, слюнка. Решава
да приеме този жест като благословия и избърсва длан в панталоните си.
Скийтър му казва:
— Така и не можах да разбера гледната ти точка.
— Вероятно няма такава — идва отговорът.
— Просто чакаш словото, нали? — кудкудяка Скийтър.
Когато се смее, нещо в горната му устна е различно от устните на
белите мъже, в средата й се надига подутина като мек шев, който напомня
на Заека за тънката кожичка, придържаща главичката на пениса му към
ствола. Докато Хари дава назад с фюрито на Пеги в тясната пресечка,
младият негър изчаква до насипа, покрит с кафяви стъбла на плевели. В
огледалото за задно виждане Скийтър изглежда странно на това място,
слива се е околността, въпреки очилата и козята брадичка; с увиснали
празни ръце сред полята и стърнищата, където враните се настаняват, ровят
и кълват класовете.

Полковник Едуин Е. Олдрин — Младши:

Сега ви чувам. Насам към мен. Право надолу, малко на ваше ляво. Има
достатъчно място. Добре сте се подредили. Малко към мен. Надолу.
Добре. Сега ви виждам ясно. Прихващате първия ъгъл. Кой ъгъл? Добре,
движете се. Обърнете се наляво. Добре, сега ви виждам ясно. Изравнили
сте се с платформата. Сложете левия си крак малко надясно. Добре,
така е добре. По-наляво. Добре.

Нийл Армстронг:
Добре, Хюстън, на верандата съм.
IV.
Мим
Заека е при машината. Пръстите му потрепват, матриците силно
тракат, разтопеното олово успокоително вдига пара до него.

Подозрение за умишлен палеж в „Пен Вилас“

Престъпник изчезва

Полицията в Западен Брюър продължава да събира

показанията на съседи във връзка с мистериозния пожар, който
унищожи красивата къща на г-н и г-жа Харолд Енгстръм.
Гостенката в дома, мил Джис
Гостенката в дома мис Джил Пендълтън, 18, от Стонингтън,
Кънектикът, починала от задушаване и изгаряния. Опитите за
спасяването й от страна на храбрите пожарникари се оказали
безуспешни.
Мис Пендълтън е обявена за мъртва при пристигането й в
Хомеопатичната Сестра на милосърдието.
В хомеопатичната болница „Сестра на милосърдието“ в
Брюър.
Полицията издирва мъж на име Хюбърт Джонсън, с
последно местонахождение „Плъм стрийт“, който е видян в
околността. Г-н Джонсън също е известен с прякора Скийтър и
понякога се представя и като Фарнсуърт.
Началникът на пожарната в община „Фърнис“ Реймънд Бъди
Феслър каза пред репортери на „Ват“: „Абсолютно съм сигурен,
че пожарът е бил запален умишлено, но нямаме доказателства за
коктейл Молотов или нещо подобно. Това не е бомба в
обикновения смисъл на думата“.
Съседите са разстроени от случката и не докладват за нищо
необичайно около къщата, освен тайнственото присъствие на
чернокож мъж, смятан
 Паяшек го потупва по рамото.
— Ако е жена ми — казва Заека — кажи й да се разкара. Кажи й, че
съм умрял.
— Никой не те търси по телефона, Хари. Трябва да си поговоря с теб
насаме. Ако може.
Това „ако може“ смразява сърцето на Хари. Паяшек имитира някой по-
висшестоящ. Той затваря вратата с матирано стъкло, за да заглуши
тракането на машината, отпуска се тежко на бюрото му и бавно разтваря
пръсти върху купчината изпоцапани с мастило документи.
— Още лоши новини, Хари — казва. — Ще можеш ли да ги понесеш?
— Пробвай ме.
— Ужасно мразя, че трябва да ти сервирам това на фона на
нещастието, което се случи с къщата ти, но няма смисъл да го усуквам.
Нищо не е постоянно. От управата решиха да направят „Верити“ офсетова
печатница. Ще запазим старата платформа за ръчната работа, но от „Ват“
казаха или да минаваме на офсет, или ще отидат да печатат във
Филаделфия. Очакваше се от години. По този начин ще бъдем подготвени
да поемаме и други периодични издания; в Брюър стартират няколко нови
вестника, които, според мен, са пълни боклуци, но хората ги купуват, а
законът не ги забранява, така че това е положението.
Въздишката му показва, че смята, че е бил достатъчно ясен. Челото му,
погледнато отгоре, изглежда кръгло, тревожните бръчки се оттеглят към
хоризонта на черепа му, където започва бледата му като мед коса със
сресани назад кичури.
Заека се опитва да му помогне:
— Значи няма да има линотипери, а?
Паяшек стреснато го поглежда; веждите му се извиват и свъсват и за
момент изглеждат закръглени и гладки на ясната, хвърляща издължени
сенки светлина от флуоресцентните тръби над тях.
— Мислех, че това ти е станало ясно. Това е част от техническата
картина, оттук идва икономията. При офсета всичко се работи на филм,
горещият метал изцяло се изключва. Преминаваме на катоден лъч, Господи,
той произвежда по две хиляди реда в минута, това значи, че целият „Ват“
ще е готов за седем минути. Можем да задържим няколко души, да ги
обучим да работят на компютърна лента, споразумяхме се с профсъюза, но
това е голяма жертва, Хари, от страна на ръководството. За съжаление ти си
доста надолу в списъка. Това няма нищо общо с личния ти живот, разбери
ме правилно, просто става дума за старшинство. Баща ти е сигурен, и
Бучанан, естествено. Господи, ако го съкратим всички самаряни в града ще
ни хванат за гушите. Аз лично не бих постъпил така. Ако бяха дошли да ме
питат, щях да им кажа, че тоя тип е полупиян от единайсет часа сутринта,
всички са така, по-скоро бих предпочел някой сакат кретен, стига да е
бял…
— Добре — казва Заека. — Кога да се махам?
— Хари, ужасно съжалявам. Научи занаята, а сега те изхвърлят. Може
някой от Брюърските ежедневници да те вземе или някой във Филаделфия,
или Алънтаун, въпреки че както всички вестници фалират или свиват
персонала си из целия щат, май в момента пазарът е преситен.
— Ще се оправя. Какво стана с Кърт Шрак?
— Кой е тоя?
— Нали се сещащ. Оня тип от „Шокелштухъл“.
— А, той ли? Това беше преди сто години. Доколкото си спомням той
си купи ферма на север и гледа пилета. Ако не е умрял.
— А-ха. Предполагам, че най-удобно ще е да умра. От гледна точка на
управлението.
— Не говори така, Хари, това страшно ме натъжава. Повярвай ми,
ужасно съжалявам. Ти си млад мъж, за бога, най-добрите години тепърва ти
предстоят. Искаш ли един бащински съвет? Изчезвай от страната. Остави
тая бъркотия зад гърба си. Забрави тая глупачка, за която се ожени. Без да
се обиждаш.
— Не се обиждам. Що се отнася до Дженис, не мога да я виня, и аз не
бях кой знае колко умен. Но никъде не мога да отида, имам дете.
— Дете, коте. Не можеш да живееш така. Трябва да започнеш от номер
едно. Ти си номер едно, не детето.
— Не е точно така — почва Заека и тогава осъзнава, от внезапно
започналата да проблясва кръгла глава на Паяшек, приведена, сякаш
разглежда размазаните листа по бюрото му, че човекът всъщност не иска да
си говорят, иска Хари да си тръгне. Заека пита:
— Кога си тръгвам?
Паяшек казва:
— Ще получиш две заплати плюс бонусите, които си събрал, но новата
преса пристига тази седмица, по-скоро, отколкото очаквахме. В днешни дни
всичко се движи по-бързо.
— Освен мене — казва Заека и си тръгва.
В осветената част на работилницата баща му се извърта от машината
си и въпросително му прави знак. Заека кима, показва знака с палци надолу.
Докато крачат по „Пайн стрийт“ след работа, като призраци на суровия
въздух, след като цял ден са били потопени във флуоресцентната светлина
вътре, баща му казва:
— Отдавна го очаквам, началниците на „Верити“ имат съвсем нова
концепция, един от синовете на партньорите се е върнал от някакво бизнес
училище и главата му е пълна с разни тъпи идеи. Викам на Паяшек: „Защо
ме държите, остава ми по-малко от година до пенсия?“, а той ми вика:
„Точно по тая причина“. Викам му: „Защо не ме съкратите и не сложите
Хари на мое място?“, а той вика: „По същата причина“. Той самият умира
от страх, естествено. Цялата икономика умира от страх. Никсън се готви да
стане новият Хувър, онези пиленца от мораториума ще се молят Л. Б. Дж.
да се върне преди Хитрия Дик да е приключил с изстискването на
банковите им сметки.
Напоследък баща му говори повече от всякога, като че ли за да
разсейва Хари; вкопчил се е в него като в здрав разум. Последните три дни
бяха ужасни. През цялата неделя, без изобщо да мигне, той караше напред-
назад с фюрито на Пеги през Брюър между Маунт Джъдж и „Пен Вилас“,
през блъсканицата на парада по случай Деня на Колумб. Едноцветната
идилия на ранното утро, Скийтър, който се смалява и заприличва на кафява
точка сред кафявите полета, се превърна в четирицветен кошмар от
маршова музика, пулсираща умора, босоноги момичета, въртящи се
светкавици; многоцветни барабанчета, които сякаш жигосваха празния
обтегнат стомах на Хари, коли, спрени в страничните улички, пускане на
кораба „Рицарите на Колумб“, маршируващи ветерани, американски
знамена. Когато не се блъскаше сред това чудовищно празненство, той се
ровеше в топлата пепел и пренасяше безполезните изпоцапани и пропити с
вода мебели, заедно с овъглената китара до гаража от задната страна на
къщата на „Джексън Роуд“. Не откри никакъв портфейл до дивана, нито
пък черната чанта в дрешника. Тоалетката на Джил беше стояла покрай
стената, от която бяха останали само овъглени греди, но въпреки това той
разрови пепелта за остатъци от шестстотинте долара. Когато се върна, на
„Джексън Роуд“ го чакаха застрахователните агенти и шерифът на община
„Фърнис“, дребен стар човек с бузи като ябълки, тиранти и мека филцова
шапка, който най-вече искаше да се увери, че невъзможността му да
присъства на пожара по никакъв начин не може да бъде използвана срещу
него. Беше доста глух и всеки път, когато някой в стаята проговореше, той
се обръщаше и оживено грачеше.
— Да запишем и това! Искам нищо да не остане скрито, всичко да
бъде записано.
Най-неприятното беше, че Хари трябваше да говори по телефона с
майката на Джил.
 Полицията й беше съобщила за случилото се и тонът й се колебаеше
между любезно любопитство за това как Джил е отишла да живее в къщата
му и тъжна ярост, която търсеше тавана, като птица, затворена в клетката на
недоумението.
— Тя живееше при мен, да, още отпреди Деня на труда — каза й Заека
по телефона на долния етаж, в мрачната всекидневна, която миришеше на
мебелочистител и лекарствата на майка му. — Преди това се мотаеше из
Брюър с някаква тълпа негри, които се събираха в един ресторант, който го
затвориха. Реших, че ще е по-добре при мен, отколкото с тях.
— Но полицията каза, че наистина е имало някакъв негър.
— Да. Беше неин приятел. Той идваше и си отиваше. — Всеки път,
когато му се налагаше да разказва историята, той омаловажаваше ролята на
Скийтър. Отначало започна като скри, че го е закарал на север онази сутрин
и накрая младият негър се превърна в спомените му в нещо малко по-
съществено от сянка на стол. — Полицаите твърдят, че вероятно той е
запалил пожара, но аз съм сигурен, че не е той.
— Откъде сте сигурен?
— Просто съм сигурен. Вижте, госпожо…
— Олдридж — и точно това, споменаването на името на втория й
съпруг я кара да заплаче.
Той говори през сълзите й:
— Вижте, трудно ми е да разговарям точно сега, ужасно съм уморен,
детето ми е в съседната стая, може би бих могъл да ви обясня, ако си
поговорим лично…
Тя яростно избухва:
— Да ми обясните? Можете ли да ми обясните как да я съживя?
— Не, предполагам, че не.
Любезността се връща:
— Двамата с мъжа ми летим за Филаделфия утре сутрин и ще наемем
кола. Може би трябва да се срещнем.
— Да, ще трябва да изляза от работа, освен през обедната почивка.
— Ще се срещнем в полицейското управление на Западен Брюър —
каза далечният глас с изненадваща твърдост, с внезапен авторитет. — По
обяд.

Заека никога не беше ходил там. Общината на Западен Брюър беше

тухлена сграда с бял корниз, построена диагонално върху затревена площ с
цветни лехи в съседство с високата сграда на лудницата, която беше
пристроена към основната й сграда — гранитна къща, построена преди
около век от един от брюърските железни барони. Цялата земя беше част от
неговото имение. Зад общината се простираше дълъг циментов блок с
надиплен покрив, няколко врати бяха отворени и Заека видя камиони,
валяк, паякоподобната машина, която асфалтира пътищата, гигантската
ръка, която повдига мъжа в кошница, за да подрязва клоните да не се
оплитат в електрическите кабели. Тези уреди за поддръжка на града му се
сториха част от някакъв изгубен свят на невинни занимания. Никога
нямаше да му позволят да пропълзи обратно в този свят. Във вътрешността
на общината има гишета, където хората могат да си плащат сметките,
дървени врати с олющени позлатени табелки, граждани, данъчни експерти,
служители. Позлатени стрелки сочат към долния етаж, към полицейския
отдел. Заека видя прекалено късно, че е могъл да влезе в този полуетаж от
страничния вход и да си спести любопитните погледи на десетина градски
служители. Полицаят зад зеления плот му се стори познат, но му трябваше
почти минута да си спомни бакенбардите му. Колежанинът. Хари беше
поведен по коридора покрай мистериозни стаи; едната пълна с
радиоапаратура, другата с картотеки, третата водеше към циментово
стълбище, отвеждащо още по-навътре в сградата. Пандиза. Затвора. Заека
искаше да изтича в тази дупка и да се скрие, но беше заведен в четвърта
стая с мъртвешки зелена маса и метални сгъваеми столове. Там бяха
началникът със счупения нос и една жена, която си личеше, че е от
Кънектикът, въпреки че изглеждаше изпита от преумора и говорът й беше
забавен от успокоителни. Маниерите й бяха по-резки, по-освободени от
тези на пенсилванските жени. Косата й беше по-скоро боядисана в сиво,
отколкото посивяла, костюмът й беше черен. Джил сигурно беше наследила
слабото си замислено лице от баща си, тъй като лицето на майка й беше по-
различно — заоблено енергично лице с издадени устни, които сигурно
изглеждаха алчни, когато беше щастлива. Заека се отърси от впечатлението
за енергично малко кученце: раздалечени кафяви очи, силни челюсти,
наниз перли на шията. Страхотни цици, беше казала Джил, но заоблените
пристегнати гърди на майка й в този момент изглеждаха на Заека безполови
и тъжни като част от подплатата на униформата на някой военен.
Съжаляваше, че не беше оценил достатъчно Джил в тази част —
момчешките й гърди с плитките бледи сенки, от които тя се срамуваше,
защото бяха мършави, и все пак достатъчно меки в устата и ръцете му,
достатъчно меки и изобилни, като благодата, който не измерваме, а просто
приемаме като присъствие, като изобилие. През мъглата на мислите си той
дочу как началникът изръмжава имената им: господин и госпожа Олдридж.
Заека си спомни напевните думи на Джил за данъчния адвокат от Уестърли,
но мъжът си оставаше празен за него. Той имаше очи само за жената, за
това сбъркано превъплъщение на Джил. Тя притежаваше самообладанието
на Джил, но не толкова крехко; имаше дори отчаяния й навик да стои с
тежко отпуснати покрай тялото ръце, сякаш недоумяваше. Заека се зачуди
дали е дошла направо от разпознаването на трупа. Какво ли беше останало,
освен овъглени кости? Зъби. И гривна. Кичур коса с цвят на плът.
— Привет — каза той. — Ужасно съжалявам за това.
— Да — светлите й очи се плъзнаха над главата му. — По телефона се
държах толкова глупаво. Вие споменахте нещо за обяснение.
Така ли? Какво ли беше искал да й обясни? Че вината не беше негова.
Нелсън обаче смяташе, че той е виновен. За това, че я беше приютил? Но тя
беше без покрив над главата. За това, че я беше чукал? Но нали това е
животът — секс, огън, дишане, всичко беше в комбинация с кислород, през
цялото време блещукаме на ръба на пожара, както се вижда от прозорците
на лудницата. Заека се опитваше да си спомни.
— Питахте ме защо съм сигурен, че Скийтър не е запалил пожара.
— Да. Защо сте сигурен?
— Той я обичаше. Всички я обичахме.
— Всички сте я използвали.
— В известен смисъл.
— А във вашия случай — странна точност като на председателка на
заседание, която се опитва да държи нещата под контрол, гласните са
загрубели от цигари и уиски, изхабени от ежедневните вечерни коктейли —
като конкубина?
Той отгатна значението на думата.
— Никога не съм я насилвал — отговори. — Аз имах къща и храна. Тя
имаше само себе си. Дадохме си това, което имахме.
— Ти си чудовище. — Всяка дума е прекалено отчетлива, изречението
е стояло в мислите й и сега беше някак изкривено и не пасваше.
— Добре, сигурно — отстъпва той, отказвайки да я пусне да излети, да
позволи на затворената й ярост да отлети от лицето й и да се разпищи.
Вторият баща се прокашля и премества тежестта си, приготвяйки се да
се засрами. Хари усеща вътрешностите си увиснали и прозрачни, като
преди мач. Той си подхожда с тази лъскава жена, както никога не си беше
подхождал с Джил. Джил беше прекалено стара за него, прекалено мъдра,
защото беше родена много по-късно. Това малко кученце, като оставим
настрани парите и стържещия й глас на председателка, беше от неговото
поколение и той можеше да разбере какво иска. Искаше да стои далече и от
неприятностите. Искаше да се забавлява и да не бъде обвинявана. И накрая
не искаше да се извинява пред небесната комисия. Точно в този момент
искаше да укроти хищното чудо, което беше отчуждило дъщеря й и я беше
погубило. Госпожа Олдридж беше докоснала бузите си с младежки жест и
после тежко отпусна ръце край бедрата си.
— Съжалявам — каза. — Винаги има… определени обстоятелства.
Исках да ви попитам дали са останали някакви… спомени.
— Спомени? — Отново си представи почернели кости, части от зъби,
разтопени гривни. Спомни си за гривните, които носеха момичетата в
гимназията, верижки с малки табелки с имената им — Дорийн, Маргарет,
Мери Ан.
— Братята й ме питаха за… някакъв спомен…
Братя? Беше му споменала. Трима. Единият на възрастта на Нелсън.
Госпожа Олдридж пристъпи напред, объркана, с надеждата да бъде
полезна:
— Имаше една кола.
— Те продадоха колата — каза Заека, прекалено високо. — Караше я
без масло и двигателят блокира и тя я продаде на безценица.
Високият му глас я стресна. Той още се възмущаваше за тази кола. Тя
отстъпи крачка назад, протестирайки:
— Тя обичаше тази кола.
Не обичаше колата, не обичаше нищо, което ние бихме обичали,
искаше да каже Заека на госпожа Олдридж, но може би тя знаеше повече от
него, била е там, когато Джил беше видяла колата за първи път, нова и бяла,
подарък от баща й. Най-накрая Заека се сети за един „спомен“.
— Намерих нещо — каза той на госпожа Олдридж — китарата й.
Доста е обгоряла, но…
— Китарата й — повтори жената, свеждайки поглед, а кръглото й лице
се изчерви, вероятно от това, че беше забравила, че дъщеря й свири на
китара. Мъжът се приближи да я успокои, безсъдържателен като мъжете по
рекламите, с безупречно палто със сгъната червено-кафява кърпичка в
предния джоб. — Нямам нищо — изскимтя тя. — Тя дори не ми остави
бележка, когато си тръгна.
Гласът й се бе отърсил от привлекателната си грубост, станал беше
висок и безпомощен, превърнал се бе в гласа на Джил, който го умолява:
„Прегърни ме, помогни ми, аз съм едно нищо, всичко се разпада“.
Хари се извърна, за да не я гледа. Началникът му каза, докато го
извеждаше от стаята:
— Богата кучка, ако беше предложила на момичето поне една причина
да си остане вкъщи, сега щеше да е живо. Виждам такива неща всяка
седмица. Всичките ни грешни ходове се връщат. Внимавай, Енгстръм, и се
пази.
Грижовно потупване по ръката, като че ли началникът му беше
треньор, и Заека беше изпратен обратно в света.

— Татко, какво ще кажеш за едно бързо?

— Не днес, Хари, не днес. Вкъщи имаме изненада за теб. Мим си идва.
— Сигурен ли си?
Чакат Мим от месеци, тя непрекъснато им праща пощенски картички,
винаги с някой нов хотел.
— М-да. Тази сутрин се е обадила на майка ти от Ню Йорк, говорих с
нея на обяд. Трябваше да ти кажа, но ти имаш толкова много грижи, че си
казах, я по-добре да ти го спестя. Всичко се случва накуп, това е
мистериозната истина. Вцепеняваме се и Господ ни оставя да приемем
нещата, ето как работи милосърдието му. Губиш жена си, губиш къщата си,
губиш работата си. Мим се прибира в деня, в който майка ти не можа да
мигне от кошмари, бас ловя, че цял ден е чистила долу, въпреки че това
може да я убие. Чудя се какво ли още ни очаква.
Току-що го беше казал. Очаква ги смъртта на майка му. Автобус №16А
се клатушка, полюшва, мирише на изгорели газове. По пътя към Маунт
Джъдж в тази посока има по-малко негри, отколкото към Западен Брюър.
Заека сяда до пътечката. Баща му, седнал до прозореца, изведнъж се
изхрачва и се изплюва. Размазаната му слюнка се стича по мръсното
стъкло.
— По дяволите, но това ме изгаря — обяснява той и Заека вижда, че
минават покрай църквата, голямата Презвитерианска църква на ъгъла на
„Уайзър“ и „Парк“. На стълбите са се скупчили няколко жени, облечени в
палта, двама млади мъже с якички, монахини и ученици, които носят
табели и незапалени свещи и протестират срещу войната. Днес е Денят на
Мораториума. — Никога не съм харесвал Хитрия Дик — обяснява баща
му, — но нещастният хитрец наистина се опитва да направи нещо тук, да
ни измъкне преди покривът да се е срутил, а тези свещеници са толкова
късогледи, че не могат да видят зад олтара и организират подобни паради,
които само ни убеждават, че малките жълти комунисти там ни побеждават.
Ако бях на мястото на Никсън, щях да наложа на църквите такива данъци,
че свят да им се извие, и така щях да облекча бремето на обикновения
човечец. Тая църква в Бостън сигурно струва сто милиона.
 — Татко, те само искат убийствата да спрат.
— И тебе са те хванали, нали? Убиването не е най-лошото нещо. По-
добре да стиснеш ръката на убиец, отколкото на предател.
Толкова много страст сега, когато той не чувства нищо, удивлява Хари,
кара го да се чувства предпазен, уютно. Завръщането вкъщи се беше
превърнало в негово избавление. Онази позната миризма на мухъл от
мокета, същата прегръдка на топъл въздух, когато отвореше вратата на
килера, същите тесни стълби, разсъхнали се от отлива на времето, водещи
от всекидневната с разклатения парапет, който непрекъснато трябваше да
бъде заковаван, същата покрита с бяла покривка маса с четирите протрити
места, където сядаха да ядат. Отново си беше възвърнал апетита към
храните от детството си: бананови резенчета с овесени ядки, захаросани
понички, които сега вече се продаваха в кутии с целофанови прозорчета,
вместо в хартиени пликове, и сурови моркови, и какао вечер. Спи до късно
и се налага да го будят за работа; в „Пен Вилас“, в къщата, където Дженис
така и не довърши пердетата, слънчевите лъчи винаги го събуждаха пръв.
Тук в Маунт Джъдж познатият мрак го обгръщаше. Деформираното лице и
говор на майка му, които го разстройваха, когато идваше да я види, бързо
му станаха привични. Беше оцеляла през всичките тези години, през които
той отсъстваше, заедно със същата половина на небето, която го
запечатваше като сянката на килера отзад, две тежки половинки. Като дете
той се промъкваше под циментовите стълби и слушаше дъжда.
Барабаненето сякаш нежно дълбаеше дупки в съзнанието му и смесваше
звука с рязкото тракане и провлечените крачки на майка му, която работеше
в кухнята. Учудващо, но тя все още успяваше да работи в кухнята.
Твърдеше, че завръщането на Хари вкъщи й действа по-добре от сто
таблетки успокоително.
Единственият смущаващ елемент, нов и отказващ да бъде асимилиран,
е Нелсън. Намусен, тъжен, странно едър и недодялан, изтегнат на дивана от
ракита, с лице обляно от светлината на телевизора и спомените. Никой не
знае как точно да се държи с него. Той не е Хари, той е по-тъжен, отколкото
Хари някога е бил, и въпреки това очаква привилегиите и задоволяването
на нуждите си точно като Хари. В избелелите сенки на слабо осветената
половина на къщата на „Джексън Роуд“ Енгстръмови непрекъснато се
стряскат от неблагодарното присъствие на Нелсън и непрекъснато го губят.
„Къде е Нели?“, „Къде се дяна това дете?“, „Детето горе ли е или е тук?“ са
въпроси, които останалите трима често си задават. Нелсън седи във
временната си стая — старата стая на Мим — и с часове слуша намалена
до шепот поп-рок-фолк музика. Пропуска храненията, без да дава
обяснение и без да се извинява, и си прави албум с изрезки от брюърските
вестници, в които пише за пожара. Заека откри албума му вчера, докато
тършуваше из стаята на момчето. Около изрезките то беше нарисувало с
цветни флумастери знаци на мира, Тао — кръстове, музикални ноти и
откачени дъги — онези спираловидни драсканици, които хората свързваха с
лудост, преди да станат модерни. Там имаше и две полароидни снимки на
развалините; Били ги беше направил в понеделник с фотоапарата, който
баща му му беше подарил. Снимките, пожълтели и с извити краища,
показват полуизгорялата им къща, изгорялата половина, тъмна като сянка,
но със запазени очертания, изяжда неизгорялата половина, гвоздеите на
гаража са извити като кибритени клечки в пепелник. Докато гледа
снимките, Заека долавя миризмата на пепел. Миризмата е истинска, а не
спомен. В килера на Нелсън той открива овъглената китара. Ето защо не
можа да я намери в гаража, когато я търсеше, за да я даде на майката на
Джил. Тя вече се беше върнала в Кънектикът, нека бедното дете си я пази.
Баща му не може да го достигне и живее с него в къщата на родителите си
като негов отчужден, прекалено голям брат.

Докато крачат по „Джексън Роуд“, двамата с баща му виждат една

непозната кола, паркирана пред номер 303 — бяло торнадо с оранжево-
сини регистрационни номера от Ню Йорк. Баща му забързва крачка.
— Това е Мим — и наистина това е тя. Тя е на горния етаж и стои на
площадката на стълбището, докато минават под полукръглото прозорче с
матирано стъкло; после слиза и застава до тях в мрачното преддверие. Това
е Мим. И все пак не е тя. Заека не я е виждал от години.
— Здрасти — казва Мим и сухо целува баща си по бузата. Никога не са
били по нежностите, дори когато децата бяха малки. Кани се да целуне брат
си по същия начин, разсеяно, но той я прегръща, иска да усети стотиците
мъже, които са я прегръщали преди него, тази негова сестра, чиито пелени
беше сменял, и която го държеше за палеца, когато през неделните дни се
разхождаха до каменната кариера, и която веднъж беше възкликнала: „О,
обичам те“, докато се пързаляше с него, а кънките й свистяха по тъмния
гладък лед, а улиците бяха като восъчни от все още падащия сняг. Объркана
от прегръдката му, Мим го целува отново, още една малка целувка по
същата буза и след това решително отблъсква ръцете му. Компетентна е в
това. Изглежда слаба, нито грам в повече, цялата женственост; сигурно е от
плуването в хотелските басейни. Късното лягане изяжда тлъстините, а
плуването доизглажда останалото. Изглежда сякаш няма никакъв грим и
червило, освен по очите, които са нечовешки, египетски, потопени в
паунско синьо и лилаво, не само очертани, а пресъздадени отново, с
натежали мигли, които той очаква да залепнат, когато мига. Тези
невероятно добре замаскирани очи предават всичкото изражение на
устните й; всяка лека усмивка, сардонична извивка, внимателно цупене и
внезапна широка усмивка следват предишното изражение толкова бързо, че
Хари си представя как някаква закодирана лента, която се вкарва в главата
й, произвежда бързо като електронни образи, тази гама от изражения.
Навремето имаше криви зъби, но сега си ги е оправила. Носът й,
единственият й недостатък, който й попречи да отиде на екрана и който
вероятно й попречи да стане известна, все още е дълъг, с изсечения хрущял
на върха, точно като носа на майка му, но сега, когато Мим е на трийсет, и
никога няма да е красавица от екрана, това сякаш вече не изглежда като
недостатък. Всъщност я прави различна от останалите и й придава, между
паунските очи и начупената като на актриса устна, някаква снизходителна
непретенциозност. А това, решава Заека, допълнително кара мъжете да я
харесват, въпреки че сега сигурно излиза с разни лигльовци от баровете, а
не със сърцеразбивачи, които си търсят ледени красавици за показ. Дрехите
й, по модата на шейсетте, са като на клоун: разкроени панталони на
хоризонтални райета, които изглеждат като ушити от три вида лен, блуза на
тънки ивици, която щеше да прилича на мъжка, ако не бяха бухналите
ръкави, обувки, които по форма и цвят му напомнят за човката на Доналд
Дък, и халки на ушите с диаметър седем сантиметра. Дори в гимназията
Мим харесваше големи обеци, тогава с тях приличаше на циганка или на
арабка, а сега с този тен, приличаше на италианка или еврейка от Маями.
Разкошната й коса е боядисана в медно русо, но това не го отблъсква, не е
била с естествения си цвят още от гимназията, онзи мек кафяв цвят, за
който веднъж беше казала, докато той се облягаше на рамката на вратата й
и я гледаше как се оглежда в огледалото: „Като протестантски плъх“.
Баща й не знае какво да прави с ръцете си и я докосва, закача палтото
си, повежда я към мрачната всекидневна.
— Кога пристигна? Направо от Западния Бряг ли? Направо от Айдъл
уайлд ли долетя, сега летят без почивка, нали?
— Татко, вече не се казва Айдъл уайлд. Кацнах преди няколко дни,
трябваше да свърша някои неща в Ню Йорк, преди да дойда. Джърси
направо ти спира дъха, щом отминеш петролните танкери. Всичко е още
толкова зелено.
— Откъде взе колата, Мим? От „Херц“ ли я нае? — измитите очи на
стария мъж искрят пред предизвикателството й, пред смелостта й пред
живота.
Мим въздъхва:
— Един мъж ми я даде назаем.
Тя сяда на ракитения люлеещ се стол и вдига крака на онази
възглавничка, която като дете Заека веднъж си беше представил, че е пълна
с долари, които ще решат всичките им проблеми. Видението му се беше
сторило толкова реално, че беше проверил; зашитото място, където я беше
срязал, още си личеше. Пълнежът беше някаква тъкан, по-мъртва и от
слама.
Мим си пали цигара. Държи я точно в средата на устата си, издиша две
пера от дим, смръщва се от вдишания пушек от кибритената клечка.
Баща му е запленен от този навик, стои като вцепенен. Заека я пита:
— Как ти се струва мама?
— Добре. За умиращ човек.
— С всичкия си ли ти се стори?
— Доста. Човекът, който не ми се струва с всичкия си, си ти. Тя ми
каза какви ги вършиш. Напоследък.
— Хари имаше доста тежък период напоследък — намесва се баща му,
кимайки, като че ли да се хване за това въртящо се колело, за ослепителната
си дъщеря. — Днес във „Вериги“, представяш ли си, го съкратиха.
Оставиха мен и съкратиха човек в разцвета на силите си. Отдавна го
очаквах, но не исках аз да съм този, който ще му каже, това си е тяхна
работа, нека те да си му кажат, копелета, човекът им дава живота си, а те му
отговарят с ритник в задника.
Мим затваря очи, позволява някакво отегчение да премине през лицето
й и казва:
— Татко, чудесно е да се видим. Но не искаш ли да отидеш да
погледнеш мама за минутка? Може да иска да я заведеш до тоалетната, аз я
питах дали й се ходи, но тя още се срамува от мен.
Баща му послушно се надига, но все пак остава очаквателно приведен,
в желанието си да омаловажи нейната рязкост:
— Вие двамата си имате свой собствен език. Двамата с Мери направо
ви се чудехме, казвах й: „Не съм виждал брат и сестра, които да са по-
близки от Хари и Мириам“. Родителите, които познавахме, ни казваха,
сещате се, как се биели децата им, а ние не разбирахме за какво ни говорят,
никога не ви бяхме виждали да се биете. Кълна се в Господ, никога не сме
ви чували да си крещите. Много момчета на шестгодишна възраст, на
колкото беше ти, когато Мим се роди, щяха да ревнуват, нали знаете,
свикнали са да получават всичко дотогава, но не и Хари. Още от самото
начало, от първото лято, можехме да те оставяме сама с него, оставяхме ви
сами вкъщи и двамата с Мери ходехме на кино. По онова време
единственият начин да се отърсиш от проблемите беше да отидеш на
кино. — Той примигва, тършува в спомените си за правилната нишка. —
Кълна се в Бога, имахме късмет — и после разваля нещата като казва, —
когато виждаш какви неща се случват на хората. — И се качва горе; сълзите
му проблясват, щом се обръща с лице към крушката на площадката на
стълбището, преди внимателно да продължи.
Имали ли са някога собствен език? Заека не може да си спомни, просто
си спомня, че двамата са били тук заедно, в тази къща, сезон след сезон,
учебна година след учебна година, тръгвайки от „Джексън Роуд“ в
атмосферата на празник след празник, Хелоуин, Денят на благодарността,
Коледа, Свети Валентин, Великден, в миризмите и усещането на един друг
спортен сезон, футбол, баскетбол, бягане; след това той се изнася, а Мим се
превръща в малка думичка в писмата на майка му; после той се връща от
армията и открива, че тя е пораснала, стои пред огледалото готова за
момчетата, може би дори е имала няколко, боядисала е косата си и носи
халки на ушите; след това Дженис го отмъкна; после и двамата си тръгнаха
и къщата се изпразни от младия живот; а сега и двамата отново са тук.
Димът от цигарата изглежда е това, от което стаята има нужда, имала е
нужда от дълго време, за да пропъди миризмата на стари мебели и болест.
Той седи на табуретката, накланя се напред и се протяга към нея:
— Дай да си дръпна.
— Не ги ли беше отказал?
— Преди години. Не гълтам. Освен ако не е трева.
— Трева, вече! Ударил си го на живот. — Тя рови из чантата си, голяма
ярка чанта на кръпки, която подхожда на панталоните й, и му подхвърля
една цигара. Ментолова, със засукан филтър. Смъртта лесно може да се
излъже. Ако църквите не успеят, то филтърът ще свърши работата.
Той казва:
— Не знам какво правя.
— И аз така мисля. Мама ми говори цял час. А откакто е болна, това е
доста говорене.
— Тя беше страхотна жена. Но нямаше къде да се изяви.
— И там, където се изявяваш ти, по-добре ли е?
— Свързано е с по-малко фантазии.
— Не знам, струваш ми се доста фантастичен.
— Благодаря.
— Какво ти каза? Мама?
 — Нищо, което да не знаеш, освен че Дженис й се обажда често.
— Знам. Обаждала й се е няколко пъти от неделя, не мога да понасям
да си говоря с нея.
— И защо?
— Прекалено е дива. Не говори смислено. Казва, че ще поиска развод,
но така и не го прави, твърди, че ще ме съди, че съм изгорил къщата й, а аз
й казвам, че съм изгорил само мойта половина. После казва, че ще дойде да
си вземе Нелсън, но не идва, а така ми се ще да го направи.
— Как се чувстваш от това, че е толкова дива?
— Мисля, че почва да полудява. Сигурно пие като смок.
Мим се обръща в профил, за да изгаси цигарата си в чинийката, която
служи за пепелник.
— Това означава, че иска да се върне. — Мим ги разбира нещата,
осъзнава Заека с гордост. Когато и да тръгнеш в някаква посока, Мим вече е
била там. Посоката, в която не е била, е тази, в която е тръгнал Нелсън и
приятното топло шляпване на реглетата35 до лявата ти ръка. Но това са
стари посоки, хората вече не тръгват натам. Мим повтаря. — Иска отново
да бъде с тебе.
— Хората непрекъснато ми го повтарят — казва Заека, — но аз не
виждам много доказателства за това. Може да ме намери, ако иска.
Мим кръстосва обутите си в панталони крака, подрежда райетата и си
пали нова цигара:
— Тя е хваната в капан. Любовта й към този мъж е най-голямото нещо,
което притежава, това е първата стъпка навън, която е предприемала,
откакто удави бебето. Приеми го, Хари. Вие тук в пущинака още вярвате в
призраци. Преди да изчукаш някой, си правиш сметката с Джак Фрост36,
или както там му викате. За да се реши да избяга, значи е голяма работа. И
така. Помниш ли онези буркани с бонбони в „Спотси“, в които бъркахме
като бяхме деца, за да си вземем бонбони и след това не можехме да си
извадим ръката? Дженис трябва да пусне бонбоните, за да си извади ръката.
Тя иска да си я извади, но иска и бонбоните, не, всъщност не е точно така,
тя иска идеята за това, което представляват бонбоните в собственото й
съзнание. И така. Някой трябва да счупи буркана вместо нея.
— Не искам да ми се връща все още влюбена в онзи мазник.
— Ще ти се наложи да я приемеш така.
— Този кучи син, дори има наглостта да носи онези шикозни костюми,
сигурно изкарва три пъти повече от мене само като лъже хората — има
наглостта да ми се прави на невинен. Една вечер бяхме в един гръцки
ресторант с него и докато аз спорех за Виетнам, те двамата си пипали
задниците. На теб би ти харесал, всъщност той е твой тип. Гангстер.
Мим търпеливо го изучава, още един потенциален клиент на бара:
— От кога си станал такъв защитник на войната? — пита. —
Доколкото си спомням, беше много доволен да се измъкнеш от онази
корейска каша.
— Не обичам просто войната — протестира той. — Обичам тази
война. Защото никой друг не я обича. Никой друг не я разбира.
— Обясни ми я, Хари.
— Тя е като… като игра на мозъка. Да накараш другия да загуби
равновесие. Така както е подреден светът, трябва да правиш такива неща от
време на време, за да си осигуриш малко пространство около себе си. —
Той жестикулира, за да й опише основната идея за пространството. —
Иначе той започва да чете всичките ти ходове и си мъртъв.
Мим пита:
— Сигурен ли си, че този другият съществува?
— Естествено, че съм сигурен. Другият е лекарят, който се ръкува
толкова силно, че ръката те заболява. Аз знам най-добре. Лудостта започва
оттук.
— А не мислиш ли, че може просто да има много малки мъже, които
се опитват да си осигурят малко повече пространство от това, което
управляващата система им позволява?
— Естествено, че ги има, те са милиарди — милиарди, милиони,
прекалено много от всичко. — Но освен това съществува и този голям мъж,
който се опитва да ги сложи всичките в една голяма черна торба. Той е луд,
така че и ние сме луди. Малко.
Тя кима, самата тя като някакъв лекар.
— Това пасва — казва. — Бъди луд, за да си свободен. Животът, който
водиш напоследък, ми се струва достатъчно луд, за да изкараш известно
време.
— Какво съм сгрешил? Бях Добрия самарянин. Прибрах тези сирачета.
Черни, бели, казах им скачайте на борда. Независимо от вярата и цвета,
скачайте на борда. Безплатна храна. Бях като шибаната Статуя на
свободата.
— И получи изгоряла къща.
— Добре. Това са другите хора. Това е техен проблем, не мой.
Направих, каквото смятах за правилно. — Иска да й каже всичко, иска
езикът му да работи в ритъм с любовта, която чувства към тази негова
сестра, иска да я харесва, въпреки че усеща някаква отблъскваща гъста
плътност в нея, от прекалено многото заключения, до които е достигнала,
когато той не е бил с нея. Казва й: — Научих никои неща.
— Нещо полезно?
— Научих, че е по-добре да те чукат, отколкото да ти духат.
Мим маха някаква трохичка от долната си устна като от тютюн,
въпреки че цигарата е с филтър:
— Звучи ми здравословно — казва. — Малко антиамериканско обаче.
— И си четяхме книги, на глас.
— Какви книги?
— Не знам. За роби. Нещо като исторически.
Мим се засмива в раирания си клоунски костюм:
— Върнал си се в училище. Колко мило!
Навремето получаваше по-добри оценки от него, дори когато почна да
се занимава с момчета: шестици и петици, а той — петици и четворки.
Майка му казваше, че момичетата трябва да са по-трудолюбиви, за да могат
да бъдат равни с момчетата. Мим пита:
— И какво научи от тези книги?
— Научих — той се втренчва в един ъгъл от стаята, иска това да
прозвучи правилно. Вижда една паяжина над секцията, която се ветрее от
някакъв полъх на вятъра под тавана, който той не усеща, — научих, че тази
държава не е идеална. — Още докато казва това, той осъзнава, че не го
вярва, както не вярва наистина, че ще умре. Уморил се е да се обяснява. —
Като си говорим за мили неща, как е твоят живот?
— Ca va. Това е на френски. Бива. Va bene.
— Някой издържа ли те, или е различен всяка нощ?
Тя го поглежда и се замисля. Сянка на ярост минава през маскираните
й очи. Тя издишва и се отпуска, явно решена — все пак той й е брат.
— Нито едно от двете. Аз съм работещо момиче, Хари. Извършвам
услуга. Не мога да ти опиша как стоят нещата там. Те не са лоши хора.
Имат си правила. Не са интересни, нищо от сорта на „Сложи ръката си в
огъня и иди в Рая“, а по-скоро нещо като „Карай колело на следващата
сутрин“. Мъжете вярват в плоските кореми и потенето. Не искат да носят
прекалено много течности. Човек би могъл да ги нарече пуритани.
Гангстерите са пуритани. Те са тесногръди и сурови, защото не могат да
оцелеят извън очертания път. Друг закон, в който вярват, е: „Плащай си за
всичко, защото изпод безплатните неща излизат гърмящи змии“. Това са
правила за оцеляване. Правила за живот в пустинята. Очаквай това, Хари.
Идва на изток.
— Вече е дошло. Трябва да видиш центъра на Брюър — само
паркинги.
— Но вие може да ядете нещата, които растат тук, и слънцето все още
ви е нещо като приятел. Там обаче, го мразим. Живеем под земята. Всички
хотели са под земята с няколко прозореца, боядисани в синьо. Най-много
обичаме нощите, около три часа сутринта, когато големите пари идват на
хазартната маса. Красиви лица, Хари. Твърди и празни като чипове. Хиляди
като тях минават и отминават без никакво изражение. Знаеш ли какво ме
поразява тука, като гледам лицата на хората? Колко са нежни. Господи,
нежни са. Ти също ми изглеждаш нежен, Хари. Ти си неясен и все още
стоиш изправен, татко също е нежен, докато пълзи долу. Ако не върнем
Дженис да те държи изправен, ти също ще почнеш да пълзиш. Като се
замисля за това, Дженис не е нежна, корава е като ядка. Никога не съм
харесвала това у нея. Но бас ловя, че сега ще ми хареса. Трябва да отида да
я видя.
— Разбира се. Отивай. Тъкмо ще размените клюки. Може да й
намериш работа на Западния бряг. Малко е старичка, но прави чудеса с
езика си.
— Май те е яд.
— Както току-що казах, никой не е идеален. Ами ти? Имаш ли нещо
специално, или просто приемаш каквото дойде?
Тя се поизправя:
— Наистина те е наранила, нали? — и отново се обляга. Втренчва се в
Хари с любопитство. Сигурно не е очаквала от него такъв изблик на
злопаметна енергия. Всекидневната е притъмняла, въпреки че шумовете,
които достигат до тях отвън, показват, че децата още си играят на
слънцето. — Всички сте нежни — казва тя успокоително — като голи
охлюви под нападалите листа. На онова място, Хари, няма листа. Хората се
сдобиват с черупки от слънчев тен. И аз си имам една. Виж. — Тя вдига
раираната си блуза и показва почернелия си корем. Той се опитва да си
представи останалото и се чуди дали космите й там долу са боядисани в
медно русо в тон с косата й. — Никога не можеш да ги видиш на слънце, но
всички са с тен и плоски кореми. Единственият им недостатък е, че все още
са нежни отвътре. Приличат на онези бонбони, които мразехме,
шоколадови с пълнеж от крем. Спомняш ли си как ровехме в коледната
кутия, която ни даваха в киното, и търсехме само квадратните бонбони и
онези карамелените в целофанената обвивка? Мразехме другите, онези
тъмнокафяви кръгли бонбони, които вътре бяха меки. Такива са и хората.
Всички се срамуват, но те имат нужда да бъдат доени. Мъжете имат нужда
да бъдат изстисквани. Като циреи. Както и жените. Питаш ме какъв ми е
специалитетът. Това е — доя хората. Оставям ги да си излеят
вътрешностите върху мен. Може да се окаже мръсна работа, но обикновено
не е. Отидох там с желанието да стана актриса и в определен смисъл така и
стана, само дето приемам зрителите си един по един. В други отношения е
по-голямо предизвикателство. И така. Разкажи ми още нещо за живота си.
— Ами, бях болногледачка на тази машина, но сега пенсионираха
машината. Бях болногледачка на Дженис, но тя се оправи и напусна.
— Ами, върни си я.
— Няма смисъл. После бях болногледачка на Нелсън, а сега той ме
мрази, защото оставих Джил да умре.
— Тя сама се остави да умре. Като говорим за това, ето кое харесвам у
тези деца — опитват се да я убият. Дори самите те да се убият по този
начин.
— Какво да убият?
— Нежността. Сексът, любовта, аз-а, мене. Вярвай ми, нямам приятели
под трийсет години. Потискат я с дрога. Ще се прочистят изцяло. Като, ох,
хлебарки. Само така можеш да оцелееш в пустинята. Да се превърнеш в
хлебарка. Прекалено късно е за теб, вече е късно и за мен, но когато тези
хлапета намерят начина, нищо няма да може да ги убие. Ще живеят от
отрова.
Мим се изправя, той също. Въпреки че винаги е била високо момиче и
сега женствеността и гримът са я направили още по-висока, челото й стига
до брадичката му. Той я целува по челото. Тя повдига лице за още една
целувка, клепачите й с цвят на тиня са затворени. Отпуснатата уста на татко
под изсечения нос на мама. Казва й:
— Ти си щастлива мацка — и млясва сухата й буза. Парфюмирана
козметика. Усмивката в бузите й побутва устните му. Тя е той, само
комбинацията е разместена.
Тя го прегръща странично, потупвайки сланинките около кръста му.
— Още ставам — признава Мим. — Не съм фукла като Хари
Енгстръм, но още ставам, по свой начин — и тя го прегръща по-силно.
Свързани така те отиват до основата на стълбите, за да се качат горе и да
утешат родителите си.

На следващия ден, четвъртък, когато Хари и баща му се връщат вкъщи,

Мим е събрала мама и Нелсън около кухненската маса и тримата пият чай и
се смеят.
— Татко — казва Нелсън. За първи път от неделя сутринта той казва
нещо без баща му да го е заговорил. — Знаеш ли, че леля Мим е работила в
Дисниленд? Имитирай Ейбрахам Линкълн, моля те, направи го пак.
Мим става. Днес е облечена в къса сива плетена рокля, в черните
чорапи краката й изглеждат кльощави и с щръкнали колене, точно както
когато беше момиче. Тя се поклаща като пред катедра, изважда въображаем
лист хартия уж от джоба на сакото си, задържа го с трепереща ръка малко
под равнището, от което би чела, ако очите й виждаха. Гласът й излиза от
гърлото като записан на стържеща лента:
— Преди няколко години…
Нелсън се залива от смях, но зорките му очи се стрелват към баща му
за част от секундата, за да види какво мисли той. Заека се засмива, а баща
му издава одобрително ръмжене. Дори мама разбира — озадаченият й
глупав поглед придобива изцъклен, забавен вид. Смехът й напомня на Заека
за смеха на дете, което се смее не на шегата, а само за да е в тон с
останалите, да бъде равен сред тях. За да поддържа смеха, Мим поднася
още две чаши и чинийки с потрепващи насечени движения на кукла с
естествени размери, олюлява се, кима, слага едната чашка не в чинийката, а
на главата на Нелсън и дори сипва малко топла вода на масата, за да ги
развесели още повече. Горещата вода потича към лакътя на майка му.
— Престани, ще я опариш — казва Заека и сграбчва Мим.
Той се стряска от допира с кожата й, която сякаш за номера е станала
като пластмасова, нечовешка, кожа, която би застанала във всяка форма,
която й придадеш. Изплашен, той я разтърсва леко и тя отново се превръща
в човек, в оправната му сестра, започва да бърше, размахвайки полата си от
масата до печката, грижи се за тях.
— Каква работа вършеше за Дисни, Мим?
— Бях облечена в колониални дрехи и водех посетителите пред едно
копие на Маунт Вернън. — Тя се покланя и с преигран хармоничен жест на
двете си ръце посочва старата газова печка със зацапани котлони и модерно
прозорче на вратичката на фурната.
— Самият бааща нашата страна — обяснява тя със сладък, звънлив,
идиотски глас — никога не е бил бааща.
— Мим, виждала ли си Дисни лично? — пита баща му.
Мим продължава театъра.
— Браачното му ложе, което виждаме пред нас, е сто шейсет и пет
сантиметра на широчина и два и двайсет от табла до табла — огромно
легло за онези дни, когато повечето джентълмени не са били по-високи от
тигани. Ето — и тя грабва една мухобойка от изпоцапаната стена —
виждате един тиган.
 — Ако ме питате мене — казва баща му на себе си, след като не е
получил отговор на въпроса си — точно Дисни спаси страната да не се
предаде на червените по време на Депресията, а не Франклин Рузвелт.
— Малките дупчици — обяснява Мим с мухобойка в ръка — са
направени, за да позволяват на топлината да излиза, така че на баащата на
нацията да не му става студено, когато си ляга с възлюбената си Марта.
Това… — Мим посочва с две ръце календара на „Верити Прес“ на стената,
който е разгърнат на месец октомври и оттам се хили тиква за Хелоуин — е
Марта.
Нелсън още се смее, но вече е време да прекратят театъра, и Мим
спира. Тя целува баща си по челото и го пита:
— Как е принцът на пиките днес? Спомняш ли си това, татко? Когато
си мислех, че Пика е онова място, където е наклонената кула.
— Някъде на север от Брюър — казва й Нелсън. — Забравил съм къде
точно се намира, но има една сграда, която се казва Наклонената кула на
Пиза. — Момчето изчаква да види дали това е смешно, и въпреки че
възрастните около масата услужливо се засмиват, той решава, че не е бил
забавен и млъква. Очите му отново стават предпазливи. — Ще ме извините
ли?
Заека рязко пита:
— Къде отиваш?
— В стаята ми.
— Това е стаята на Мим. Кога ще й я освободиш?
— Когато иска.
— Защо не поизлезеш? Поритай малко топка, направи нещо приятно,
за бога. Изкарай самосъжаленията от тялото си.
— Остави го на мира — произнася Мама.
Мим се намесва:
— Нелсън, кога ще ми покажеш този твой мотор?
— Не е много добър, непрекъснато се разваля — той изучава
евентуалната си приятелка. — Не можеш да се возиш с тези дрехи.
— На запад — казва тя — всички карат мотори с модни дрехи.
— Карала ли си мотор?
— Карам през цялото време, Нелсън. Бях ръководителка на група бой
скаути. Ще отидем да видим мотора ти след вечеря.
— Тоя мотор не е негов, а на друг човек — казва й Заека.
— След вечеря ще се стъмни — казва Нелсън.
— Обожавам тъмнината — отговаря му тя.
Окуражен, той тежко се изкачва по стълбите, пренебрегвайки баща си.
Заека ревнува. Мим е научила, през годините след училището, това, което
той не е — как да се държи с хората.
Разтреперана, мама вдига чашата си, отпива, оставя я. Опасно и смело
действие. Тя е горда от нещо — вижда го по стойката й — стои изправена с
опънати жили на врата. Косата й е сресана плътно към скалпа. Пристегната
и почти лъскава.
— Мим — казва тя — днес беше на гости.
— На кого? — пита Заека.
Мим отговаря:
— На Дженис. В „Спрингър Моторс“.
— Добре — Заека се отблъсква от масата, краката на стола му стържат
по пода. — И какво каза малката глупачка в свое извинение?
— Нищо. Не беше там.
— И къде беше?
— Той каза, че е отишла да се види с адвокат.
— Старият Спрингър ти каза това? — страхът се плъзга в корема му,
почва да го гризе. Законът. Продълговатият бял плик. И въпреки това
представата за Мим, застанала пред изрезката на тойота, облечена в един от
нейните костюми, му допада. Тя е като крещящ нож в сърцето на
Спрингъровата империя. Мим — тайното им оръжие.
— Не, не стария Спрингър. Ставрос.
— Видяла си Чарли там? Ха. Как изглежда? Като утрепан?
— Заведе ме на обяд.
— Къде?
— Не знам, някакъв гръцки ресторант в крайните квартали.
Заека се изсмива. Хората умират около него, но той просто трябва да
се изсмее:
— Чакай само като й каже.
Мим отговаря:
— Съмнявам се, че ще й каже.
Баща му схваща бавно:
— За кого говорим, Мим? За онзи мазник, който завъртя главата на
Дженис ли?
Лицето на мама се изпъва, очите й се оцъклят, като че ли се задушава,
докато устата й се бори да формулира някаква забавна мисъл. Те замлъкват
в очакване.
— Любовникът й — произнася тя.
Гадно чувство пронизва Заека.
Баща му казва:
 — Е, аз си държах плювалника затворен по време на цялата тази
бъркотия, не си мислете, че не се изкушавах да се меся, но се опитвах да
съм спокоен. Според мен любовник е някой, който обича другия в добро и
зло, а от това, което чувам, на този мазник просто му харесва задника й.
Задникът й и името Спрингър. Извинете ме за израза.
— Аз мисля — казва мама, запъвайки се, въпреки че лицето й още
блести, — че е хубаво. Че Дженис си има.
— Задник — допълва Мим вместо нея.
На Заека му се струва гадно, че тези двамата, баща му и Мим,
покваряват майка му на ръба на гроба. Той пита Мим студено:
— За какво си говорихте с Час?
— О! — отговаря му Мим — за това-онова.
Тя отмества плетеното си бедро от кухненската маса, където беше
кацнала като на бар стол:
— Знаеш ли, че има болно сърце? Може да ритне топа всеки момент.
— Къде ти такъв късмет — казва Заека.
— Тия хитреци — казва баща му, намествайки ченето си. — Живеят
по сто години, докато не погребат всички почтени истински американци.
Не ме питайте защо е така, Господ сигурно си има причина.
Мим казва:
— Мисля, че е сладък. И доста интелигентен. И говореше за вас много
по-хубави неща, отколкото вие за него. Той е много загрижен за Дженис,
сигурно е първият човек от трийсет години насам, който й обръща
внимание като на личност. Той вижда много хубави черти в нея.
— Сигурно ползва микроскоп — казва Заека.
— А ти — обръща се Мим — той смята, че ти си най-големият
тъпанар, който някога е срещал. Не може да разбере защо, ако искаш да си
върнеш Дженис, не отидеш и не го направиш.
Заека свива рамене:
— Прекалено съм горд или пък мързелив. Не вярвам в насилието. Не
харесвам контактните спортове.
— Казах му какъв нежен брат ми беше.
— И муха не би убил, ако можеше, чак се притеснявах — казва баща
му. — Все едно имахме момиче, без да знаем. Нали беше така, мамо?
Мама изломотва:
— Никога. Целият беше момче.
— Чарли каза, че в такъв случай… — продължава Мим.
Заека я прекъсва:
— Вече стана Чарли, а?
 — „В такъв случай“, каза той, „защо е за войната?“
— Майната му — отговаря Заека. Явно е по-уморен и нетърпелив,
отколкото му се струваше. — Всеки, който има малко акъл в главата, е за
войната. Те искат да се бием и ние трябва да се бием. Каква алтернатива
имаме? Каква?
Мим се опитва да успокои надигащата се ярост на брат си:
— Неговата теория е — казва тя, — че харесваш всички нещастия,
които биха могли да те освободят. Хареса ти, когато Дженис те напусна,
хареса ти и когато къщата ти изгоря.
— И ще ми хареса още повече — отговаря й Заека, — когато
престанеш да се срещаш с това мазно влечуго.
Мим го поглежда с погледа, който е поставял хиляди мъже на мястото
им:
— Както каза, той е мой тип.
— Гангстер, нали? Нищо чудно, че се чукаш до смърт. Знаеш ли къде
свършват мацки като тебе? В докладите на следователите, когато изпиеш
прекалено много приспивателни, когато телефонът ти спре да звъни, когато
гангстерът си намери приятелка в по-добро състояние. Яко си загазила,
сестро, и всички Ставровци по света няма да ти помогнат. Те са те докарали
дотук.
— Маамо — изплаква Мим по стар навик, умолявайки крехкия
инвалид, който кима на кухненската маса. — Кажи на Хари да престане.
Заека си спомня, че е само мит, че не са се карали. Те често се караха.

Когато двамата с баща му се връщат от работа на следващия ден,

последният работен ден на Хари, торнадото с нюйоркски номера не е пред
къщата. Мим се връща след час и Заека вече е сложил вечерята във
фурната. Когато я пита къде е била, тя оставя голямата си раирана чанта на
кушетката и му отговаря:
— Ами, насам-натам. Припомнях си местата от детството. Центърът
на града е много тъжен, нали? Само черни паркинги и черни негри. И
магазини. Направих нещо хубаво, обаче. Спрях пред онзи магазин в
долната част на „Уайзър“, където продават левите вестници, и си купих
малко фъстъци с черупки. Още са топли. — Тя му подхвърля торбичката.
Неточен удар. Той я сграбчва с лявата ръка и докато вървят към
всекидневната бели фъстъци. Хвърля черупките в една саксия.
— Значи — пита той — пак си се срещала със Ставрос?
— Нали ми каза да не го правя?
 — Много важно какво съм ти казал. Как беше? Още ли се държеше за
сърцето?
— Той е трогателен. Начинът, по който се държи.
— Направо ще се разплача. Пак ли ме обсъждахте?
— Не. Държахме се като егоисти. Той ме разбира много добре. Бяхме
по средата на първото питие и той ме огледа през онези цветни стъкла на
очилата и ми каза: „Работиш на улицата, нали?“. Дай ми един фъстък.
Той й подхвърля цяла шепа, фъстъците я удрят по гърдите. Облечена е
с набръчкана къса рокля, имитираща гущерова кожа, с копчета отпред.
Когато си вдига краката на табуретката, той вижда дъното на
чорапогащника й. Движенията й са мързеливи и бавни, погледът й се е
смекчил, въпреки че гримът й блести, като че ли е току-що поставен.
— Само това ли правехте? Обядвахте?
— Саамо това.
— Какво се опитваш да докажеш. Смятах, че си дошла тук да
помогнеш на мама!
— Да й помогна да ти помогне. Как да й помогна на нея, да не съм
лекар.
— Е, наистина ценя помощта ти, да изчукаш гаджето на жена ми.
Мим се засмива на тавана, показвайки извитата си като подкова долна
челюст, лъскавата дъга на шията си. Смехът й спира като пресечен с нож.
Тя изучава брат си сериозно, нахално:
— Ако имаше избор, кой би предпочел да си легне с него, тя или аз?
— Тя. Аз винаги мога да спя с Дженис, искам да кажа — възможно е,
но с тебе — никога.
— Знам — весело се съгласява Мим. — От всички мъже на света вие
сте единствените забранени. Ти и татко.
— И как ти изглеждам от това?
Тя се взира в него, за да измисли точната дума:
— Нелепо.
— Така си и мислех. Хей, Господи, наистина ли изчука Ставрос днес?
Или само ме дразниш? Къде бихте могли да отидете? Няма ли Дженис да
забележи, че го няма в офиса?
— О, той винаги може да й каже, че е отишъл на някаква сделка или
нещо такова — предполага Мим, вече отегчена. — Или пък може да й каже
да си гледа работата. Така правят европейците. — Тя се изправя, докосва
копчетата на гущеровата си рокля, за да провери дали всички са
закопчани. — Хайде да отидем при мама. — И добавя. — Не се терзай.
Преди години си поставих правилото никога да не спя с един мъж повече
от три пъти. Освен ако няма някаква вероятност да се влюбя.

Същата вечер Мим ги кара да се облекат официално и ги завежда на

вечеря, в холандската кръчма на север към стадиона. Въпреки че главата на
майка им се клати и трудно успява да разреже коричката на ябълковия пай,
тя се справя доста добре и изглежда щастлива. Как двамата с баща му не се
бяха сетили да я изведат от къщата? Той се ядосва на собствената си
недосетливост и докато двамата с Мим вървят по коридора на път към
стаите си — Мим отново спи в старата си стая, а Нелсън с него в другата,
той й казва:
— Ти наистина си малката госпожица Оправи-всичко, нали?
— Да — сопва му се тя. — А ти си големият господин Оплескай-
работата — и започва да си разкопчава копчетата пред него и затваря
вратата, едва след като той се обръща.
В събота сутринта тя закарва Нелсън с торнадото си до Фознахтови:
Дженис се е уговорила с майка му, че двете с Пеги ще прекарат цял ден с
момчетата. Въпреки че пътят от Маунт Джъдж до Западен Брюър отнема
само двайсет минути, Мим я няма цяла сутрин и се връща чак след два.
Заека я пита:
— Как беше?
— Кое?
— Не, сериозно. Наистина ли е толкова добър по оная част или е
средна работа на база на опита ти? Известно време смятах, че нещо не му е
наред, иначе защо ще се занимава с Дженис, когато може да има всяко
младо пиленце?
— Може пък Дженис да има чудесни качества.
— Дай да си говорим за него. От гледна точка на опита ти. — Той си
представя, че за нея всички мъже са се слели в едно, лица и гласове, и
гърди, и ръце са една мърмореща розова стена, както веднъж му се беше
случило на един баскетболен мач — цялата публика се беше превърнала в
един-единствен ревящ свидетел на играта му, който олицетворяваше
света. — От гледна точка на големия ти опит — допълва той.
— Защо не си копаеш собствената градина вместо непрекъснато да
прескачаш и да ровичкаш в чуждите? — пита го Мим.
Когато се обръща в този клоунски костюм, долната част на тялото й се
превръща в портичка на хоризонтални дънкови райета.
— Нямам градина — отговаря й.
— Защото изобщо не се грижиш за нея. Всички имат живот, който се
опитват да предпазят чрез някакви правила. А ти правиш това, което ти се
ще, и когато нещата се прецакат просто си седиш и се цупиш.
— Господи — казва той. — Ходих на работа, ден след ден, повече от
десет години.
Мим отхвърля аргумента му:
— Правил си го, защото си искал да го правиш. Така ти е било най-
лесно.
— Знаеш ли, започваш да ми приличаш на Дженис.
Тя отново се обръща, портичката се отваря:
— Чарли ми каза, че Дженис е фантастична. Истинска дива жена.
В неделя Мим си стои вкъщи цял ден. После отиват да се повозят в
старото чеви на баща му, нагоре към каменоломната, където навремето се
разхождаха. Полетата, които някога побеляваха от маргаритки, и след това
ставаха жълти от енчец, сега са голи открити пространства; от
каменоломната е останала само огромната сива дупка в земята. Кулата като
от „Магьосникът от Оз“, където се бъркаше циментът, е изчезнала и
отворът на пещерата, където децата се криеха и плашеха, е затрупан с
докарана с булдозер пръст и нагънати ръждясали ламарини.
— Още по-добре — изрича майка му. — Ужасни неща. Се случваха
тук. Мъже и момчета.
Вечерят в кръчмата на „Уорън стрийт“ с изглед към виадукта, но тази
вечеря навън не е толкова успешна, колкото предишната. Мама отказва да
се храни:
— Нямам апетит — казва, но Заека и Мим смятат, че не яде, защото
сепаретата са прекалено близо едно до друго и мястото е осветено, и тя не
иска хората да видят колко е непохватна. Отиват на кино. Страницата с
програмата на кината във „Ват“ гласеше: „Умирам от любопитство“,
„Среднощен каубой“, две серии от „Извратен“ и „Циркът“ (досега
момичетата не са играли такива игри), някакъв шведски еротичен филм със
заглавие „Да!“ и „Забавното момиче“. „Забавното момиче“ звучи по същия
начин, но в него играе Барбара Стрейзънд, така че ще има музика.
Закъсняват за прожекцията в 6:30 ч. Майка му заспива, а баща му става и се
разхожда в задната част на киносалона и говори на разпоредителя с
пронизителен носов хленч, докато един от малкото пръснати из салона
зрители не се провиква.
— Шшшт!
На излизане лампите са светнати и трима хулигани така оглеждат
Мим, че Заека им показва среден пръст. Примигвайки на улицата, мама
казва:
 — Беше хубав. Но Фани наистина беше. Много грозна. Но стилна. И
този гангстер. Тя винаги е знаела, че Ник Арнстайн е гангстер. Всички. Го
знаеха.
— Браво на нея — казва Мим.
— Не я провалят гангстерите тази държава — казва баща му. — Ако
питате мене, провалят я индустриалците. С огромните капитали. Мелонови
и Дюпон, тях трябва да вкараме в затвора.
Заека му казва:
— Не ставай радикален, татко.
— Изобщо не съм радикален — уверява го старият мъж. — За да си
радикален, трябва да си богат.
Облачният понеделник е първият ден, в който Хари не е на работа.
Събужда се в седем, но баща му отива на работа сам. Нелсън тръгва с него:
още ходи на училище в Западен Брюър и сменя автобуса на „Уайзър“. Мим
излиза около единайсет часа, без да казва къде отива. Заека преглежда
обявите за работа в брюърския „Стандарт“. Счетоводител.
Административен работник. Чирак бояджия. Механик. Барман. Светът е
пълен с работа, въпреки Депресията на Никсън. Той прехвърля обявите за
застрахователни агенти, програмисти и търговци, и прелиства на
хумористичния раздел. По дяволите този Апартамент 3-Г: има чувството,
че живее с тези момичета от години, кога най-накрая ще ги види без дрехи?
Художникът продължава да го дразни с разголени рамене в банята, боси
крака на преден план, чатала им се пада точно на ръба на страницата, едва
може да зърне разкопчаните презрамки на сутиените им. Започва да
пресмята: след двумесечната заплата от „Верити“ той има право на трийсет
и седем седмици социални помощи и после може да живее от пенсията на
баща си. Сега вече все едно умираш безкрайно — не ти позволяват да
умреш напълно, поддържат те чрез кръвопреливане, иначе ще се
превърнеш в срам за тях. Той прехвърля бракоразводния раздел, но не
вижда името си и се качва горе при майка си.
Тя е седнала изправена в леглото, ръцете й са притихнали върху
покривката, наследство от собствената й майка. Телевизорът също е
притихнал. Мама втренчено гледа кленовете през прозореца. Листата им са
окапали и светлината в стаята е ярка. Тъжната миризма е по-доловима:
застоял въздух, примесен с ментовия аромат на лекарства. За да й спестят
ходенето до тоалетната в другия край на коридора, те са й оставили нощно
гърне до радиатора. Той тежко се тръшва в леглото й, за да върне малко
тръпка в живота й. Бледите й замъглени очи се разширяват, устните й се
раздвижват, но произвеждат само слюнка.
 — Какво става? — високо я пита Хари. — Как я караш?
— Кошмари — изтърсва тя. — Лекарството ми прави нещо. На
системата.
— Както и паркинсоновата болест — това не предизвиква никаква
реакция. Опитва пак: — Чувала ли си се с Джулия Арндт? И онази, как й
беше името, Мами Келог? Не идват ли да те виждат?
— Надживях. Любопитството им.
— Не ти ли липсват клюките им?
— Мисля, че. Се изплашиха. Когато всичко се оказа вярно.
Опитва с нещо друго:
— Разкажи ми някой сън.
— Чоплех си струпеите. По цялото тяло. Разчоплих един и под. Него
имаше червеи, както. Когато обърнеш някой камък.
— Брей. Напълно достатъчно да те държи будна. Харесва ли ти, че
Мим си е тук?
— Да.
— Пълна е с енергия, нали?
— Опитва се да бъде. Весела.
— По-скоро бих казал, че е корава като камък.
— Сантиметър по сантиметър — казва майка му.
— Какво?
— Това беше по. Една детска програма. Ърл ми пуска телевизора и ме
кара да го гледам. Сантиметър по сантиметър.
— И какво? Продължавай.
— Животът е като хомот. Метър по метър. Животът е тежък.
Той се засмива с разбиране, подрусвайки леглото:
— Къде мислиш, че сгреших?
— Кой казва, че. Си сгрешил?
— Мамо. Нямам къща, нямам жена, нямам работа. Детето ми ме
мрази. Сестра ми казва, че съм абсурден.
— Ти просто. Порастваш.
— Мим казва, че не съм научил никакви правила.
— Не ти се е налагало.
— Ха. Ако светът беше почтен, нямаше да има нужда от тези правила.
Тя няма готов отговор на това. Той поглежда през прозореца й. Едно
време — годината, след като напусна, дори пет години след това — тази
обикновена улица, със старомодната си висока част, плочките по тротоара,
разкъртени от корените на кленовете, крепежните стени от пясъчник и
парапетите от боядисано желязо и двуфамилните къщи с тухлени фасади,
чиито облицовки имитираха сив камък, въодушевяваха Заека с магията на
самото си съществуване. Тези прости повърхности бяха станали свидетели
на живота му, тази чаша беше съдържала кръвта му; тук беше центърът на
Вселената, всяко кленово семенце беше по-важно от галактиките. Но вече
не. „Джексън Роуд“ му изглежда като обикновена улица. Милиони подобни
американски улици съдържат милиони животи, позволяват им да се
процеждат и нито забелязват това, нито тъгуват, просто се оставят на
разрухата и дори не страдат за собствената си преходност, а вместо това
гримасничат на разрушения стадион със същите неприветливи фасади,
надживели всички техни свидетели. Колкото и неизменно да си общува
майка му с тези кленове — мъглявите змиевидни клони са се сраснали с
прозорците й като самите им рамки — те няма да задържат съдбата й нито
за миг, нито пък, ако през утрешния ден най-накрая ги отсекат, за да
разширят „Джексън Роуд“, нейният взор, който ги беше запечатал в
съзнанието й, щеше да възпре изчезването им. Приливът на свежата
светлина ще изтрие дори спомена й за тях. Времето е природната ни сила, а
не сгрешил нашественик. Колко глупаво, бяха му нужни трийсет и шест
години, за да почне да вярва в това. Заека отвръща поглед от прозореца и
казва, за да каже нещо:
— Присъствието на Мим вкъщи определено радва татко. — Но по
време на мълчанието му, майка му е заспала, главата й се е търкулнала
върху възглавницата, а кървавочервените й ноздри контрастират с
калъфката.
Той слиза долу и си прави сандвич с фъстъчено масло. Сипва си чаша
мляко. Усеща цялата къща така балансирана, че сякаш стъпките му могат да
разтърсят майка му и да я катурнат в трапа. Отива в мазето и намира
старата си баскетболна топка, и, което е още по-голямо чудо, помпа с
иглата, все още завинтена в дюзата. Нещата остават верни в своята
неустойчивост. Кошът все още виси на стената на гаража, но обръчът е
ръждясал от годините и болтовете са се разхлабили, така че първите удари
накланят ръба му настрани. Въпреки това той продължава да подскача
наоколо и усещанията му се връщат. Нагоре и леко, нагоре и леко.
Представи си, че топката просто пада зад ръба, забрави, че това е кръг.
Денят е сив и светлината е подходящо равна. Представя си, че го дават по
телевизията; странно как човек може да предвиди само по извивката на
телата на професионалните играчи по телевизията дали ще уцелят коша.
Мим излиза от къщата и се запътва към него по задните стъпала и
циментовата пътечка. Облечена е в обикновено черно сако с широки
четвъртити ревери и черна пола до коленете. Един грък би харесал дрехите
й. Класическа вдовица. Пита я:
— Ново ли ти е?
— Купих си го от „Кролс“. Доста са изостанали с модата на
крайбрежието, но официалните им дрехи са на половин цена.
— С приятелчето Час ли беше?
Мим оставя чантата си на земята, сваля белите си ръкавици и му прави
знак за топката. Когато бяха в гимназията я биеше на двайсет и едно с по
десет точки. Като момиче имаше кокалести колене и беше доста бърза по
атлетика. Можеше да постигне нещо, ако той вече не беше пожънал цялата
слава.
— И с приятелката Дженис, също — казва тя и хвърля топката. Не
уцелва, но за малко.
Той й я подхвърля пак:
— По-голяма извивка — казва й. — Къде се видя с Джен?
— Тя ни проследи до ресторанта.
— Скарахте ли се?
— Всъщност не. Всички пихме мартинита и рицина37 и бая се
понапихме. Вече проявява голяма самоирония, което е нещо ново — тежко
гримираните й очи примигват към коша. — Каза, че иска да си наеме
апартамент отделно от Чарли, за да може да си вземе Нелсън. — Този удар
уцелва сглобката, разтърсва болтовете и ги разхлабва още повече.
— Ще се боря с нея за това.
— Не се нервирай. Няма да се стигне до това.
— А, така ли? Ти да не си госпожица Знам-всичко?
— Поне се опитвам.
Още един удар. Когато подхвърля мръсната топка във въздуха гърдите
й повдигат черните ревери. Започнало е да ръми. Ако имаше мрежа,
топката щеше да я разлюлее.
— Как тогава си чукала Ставрос, след като Дженис е била там?
— Изпратихме я да си ходи при татко.
Искаше въпросът му да прозвучи грубо, а не да получи отговор.
— Горката Дженис — казва. — Как ли се чувства, че е изместена?
— Казах й да не се притеснява. Утре отлитам. Чарли знае това, тя
също.
— Мим. Не можеш. Толкова скоро. Ами те? — и той посочва къщата.
От задната страна тя изглежда висока като жилищен блок, разнебитената
унила задна част от дъски не си пасва със стабилната й улична фасада. —
Ще им разбиеш сърцата.
— Те разбират. Моят живот не е тук, а там.
 — Там не те чака нищо друго, освен шепа възбудени хулигани и
голяма вероятност да пипнеш някоя венерическа болест.
— О, ние сме чисти. Не съм ли ти казвала? Всички са маниаци на тема
чистота.
— Да бе. Мим. Кажи ми нещо друго. Не ти ли писва да се чукаш?
Искам да кажа… — и за да покаже, че я пита сериозно, а не за да я нагруби,
добавя — предполагам, че ти омръзва.
Тя разбира и е по сестрински откровена:
— Всъщност не. Не ми омръзва. Като момиче си мислех, че в един
момент на човек му писва, но сега като жена виждам, че не е така. Просто
това правим. Това правят хората. Това е вид връзка. Разбира се, случвало ми
се е, но дори тогава има нещо мило. Хората искат да са мили, не си ли
забелязал? Поне не искат да са гадни, но човек трябва да намери начин да
ги избави от това. Трябва да им помогне.
Очите й, уловени в примката на грима, навън на открито изглеждат по-
млади, отколкото имат право да бъдат.
— Ами, добре — тихо казва той.
Иска да хване ръката й, да получи помощ. Веднъж, когато бяха малки,
се беше изплашил, че Мим ще падне в каменоломната, ако пусне ръката й.
Беше я пуснал и тя беше паднала, а сега му казва, че всичко е наред, че
всичко трябва да пада. Тя се засмива и продължава:
— Разбира се, аз никога не съм била гнуслива като тебе. Помниш ли
как мразеше да ти се смесва яденето? Когато граховият сос ти се допреше
до месото или нещо такова? А помниш ли онзи път, когато ти казах, че
храната трябва да бъде смачкана като повръщано, преди да можеш да я
преглътнеш, и ти почти не яде цяла седмица?
— Не си спомням. Ставрос наистина е страхотен, а?
Мим вдига белите си ръкавици от тревата:
— Той е мил — тя плясва дланта си с ръкавиците, изучавайки брат
си. — Освен това…
— Какво? — той се подготвя за най-лошото, ударът, който ще изтрие
всичко.
— Купих на Нелсън мотор. Никой в това забравено от бога семейство
явно не се сеща, че детето утре има рожден ден. Става на тринайсет
години, за бога. Тийнейджър.
— Не можеш да постъпваш така, Мим. Ще се пребие. Тук по улиците
не е разрешено.
— Поръчала съм да го закарат до сградата на Фознахтови. Могат да го
карат заедно на паркинга, но ще си бъде на Нелсън. Горкото дете заслужава
нещо, след всичко, на което си го подложил.
— Ти си супер леля.
— А ти си толкова тъп, че дори не забелязваш, че вали — и тя се
затичва под усилващия се дъжд, все още бърза и с кокалести колене, нагоре
по пътечката през тясната им задна градина и по продълговатата веранда.
Хари прегръща топката и я следва.

В дома на родителите си Заека не само отново започва да яде сандвичи

с фъстъчено масло и какао и да се излежава в леглото дълго, след като
шумът от тръгването на баща му и Нелсън е стихнал; той открива, че е
започнал предано да мастурбира. Самата стая изисква това: малка дълга
стая, която навремето си представяше, че е железопътен вагон, влачен през
нощта. Единственият прозорец гледа към мрачната пътечка между къщите.
Като дете той гледаше спуснатите щори на стаята на малката Каролин Зим
на два метра разстояние от неговата. Семейство Зим бяха нощни птици.
Понякога, въпреки че беше три класа по-голям от нея, Каролин си лягаше
по-късно от него и той се напъваше да види голата й фигура, която
мъждукаше през цепнатините на щорите. Когато притиснеше лице в
студеното стъкло до възглавницата си и застанеше под определен ъгъл,
можеше да надзърне в стаята на господин и госпожа Зим и една нощ
долови някакво розово движение, което може да е било сношение. Но
почти всяка сутрин чуваха как Зимови се карат на закуска и майка му се
чудеше колко ли дълго ще издържат заедно. Хора, които се карат така,
определено не се сношават. В онези дни тази стая беше пълна с плакати на
спортисти, най-вече бейзболисти — Мюзиал, Ди Маг, Люк Аплинг и Руди
Йорк. Известно време събираше и марки, странно, че си спомня големия
син албум с твърди корици и намазани с восък страници, и пликовете от
восъчна хартия, пълни с купища марки от Монтенегро и Сиера Леоне.
Тогава си представяше, че ще посети всяка държава на света и ще праща на
майка си картички с такива марки на пликовете. Беше обсебен от идеята да
пътува, да тича; от географията, сафаритата и игрите, при които просто
търкаляш зара и правиш ход; усещането за железопътен вагон беше толкова
живо, че той почти виждаше как бледата лампа с форма на лале над главата
му се поклаща и потръпва от движението. Пътуването обаче се превърна в
обида за играта, в която той стана добър.
Плакатите бяха махнати от стените, докато беше в армията. Петната от
лепилото бяха намазани с боя. Лалето от матирано стъкло беше заменено с
флуоресцентен кръг, който жужеше и примигваше. Майка му превърна
стаята му в нещо като килер: стара крачна шевна машина „Сингер“,
купчина списания „Рийдърс Дайджест“ и „Фемили Съркълс“, настолна
лампа, на която крушката й висеше скършена като главата на пиле,
захваната за една-единствена жичка, депресиращи картини на английски
гори и италиански дворци, които никога не е посещавал, сгъваемото легло
от „Сиърс“, на което Нелсън спеше в стаята на баща си, докато Мим беше
тук. Когато Мим си тръгна във вторник, хлапето, опиянено от късмета си да
притежава мотор в Западен Брюър, се премести обратно в стаята й и остави
Заека на спомените и фантазиите му. Винаги трябва да си представя някой,
докато мастурбира. С възрастта истинските хора вече не го възбуждат
толкова. Опита се да си представи Пеги Фознахт, защото беше спал с нея
наскоро и тя беше добра, миришеше на бонбони, но споменът за това му
напомня, че не беше направил нищо за нея, не й се беше обаждал от пожара
насам, нямаше желание. Беше паркирал фюрито й в гаража и беше накарал
Нелсън да й даде ключовете, страх го беше да я види, обвиняваше я, тя го
беше прелъстила, малкото синьо пламъче, което я караше да иска да се
чука, се беше разпростряло и превърнало в огън. Мислите му се дръпват
като опарени при всяка мисъл за пожара. Не може да извика и спомена за
Дженис; освен птицеподобната хлътнатина на кръста й под ръката му в
леглото, тя е само една измамна смътна тъмнина, в която той не смееше да
се вмъкне. Опитва се да си представи една едра груба негърка, дебела, но
не отпусната, мускулеста и яка, с малко мустачки и счупен преден зъб.
Обикновено си я представя как го е яхнала като усмихнат Буда, бавно
отърквайки задника си в бедрата му, понякога се навежда напред така, че
огромните й гърди с цвят на какао се полюшват над лицето му като боксови
ръкавици с чувствителни върхове. Във въображението му двамата с тази
едра курва току-що са си разказали някакъв смешен виц, тя се смее и
доброто й настроение кара гърдите му да потръпват. Стаята, в която се
намират, не е обикновена стая, а нещо като високо таванско помещение,
може би плевня с далечни кръгли прозорци, процеждащи прашна светлина,
и покривни греди, от които висят въжета, подобни на бесилки. Въпреки че
обикновено е над него и той понякога започва легнал по гръб, представяйки
си, че пръстите му са нейните устни, малко преди да свърши, той винаги се
обръща и се изпразва върху леглото в мисионерската поза. Никога не е
успявал да се изпразни легнал по гръб; прекалено е експлозивно, прекалено
разтърсващо, като богохулство. Бог е от тази му страна, разперил оперените
си криле като над люлка. По-добре да се обръща и да го излива върху Ада.
Хубава дебела путка с лилави устни. И златен зъб.
Когато тази весела негърска богиня отказва да се изявява във
фантазиите му достатъчно живо, той се опитва да си представи Бейб. По
време на краткия си престой Мим небрежно му беше подхвърлила, в края
на разказа му, че е трябвало да преспи с Бейб. Всичко е било нагласено, а и
той подсъзнателно е искал точно това. Но във въображението му Бейб има
студени като слонова кост кокалести пръсти и той не може да намери мека
вдлъбнатина в тялото й — корава е като черупка. Бръчките по лицето й са
се спекли от мъдрост, която го кара да губи силата си. Има по-голям късмет,
когато си представя цял филм, в който той самият не участва, извиквайки
във въображението си други двама герои — Ставрос и Мим. Как ли са го
правели? Представя си как бялото й торнадо пердаши нагоре по
„Айзенхауер“ и спира пред номер 1204. Двамата излизат, белите врати
безшумно се затварят, те влизат вътре, качват се, Мим е първа. Тя дори не
се обръща за една встъпителна целувка, а направо бързо се съблича.
Застава насред обедната светлина, гъвкава и небрежна, краката й се
допират в коленете, гърдите й с хлътнали зърна и грапави ареоли (тайно
беше виждал гърдите й) са по момичешки недоразвити. Не е кърмила дете.
Ставрос се съблича по-бавно, по-вяло, пази сърцето си, внимателно сгъва
панталоните си, за да не развали ръба им за после, когато ще се върне във
фирмата. Гърбът му е космат, с тъмни къдрави косъмчета по раменете.
Пенисът му е дебел и обсипан с вени, тромав, но безотказно се надига под
опитното дразнене на Мим. Той чува как мъдрите им гласове стихват,
представя си как следобедните облаци хвърлят сянка върху лицата на
гръцката фамилия от снимките върху украсените с дантелени покривчици
масички; представя си как възлестият пенис на мъжа, с колоната от
мускули от долната страна, е погълнат от влагалището на Мим, обрамчено
от косми с цвят на плъх (отдолу не е медно руса); вижда как алчните й
пръсти без пръстени притискат топките му още по-навътре, в ненаситната й
разчекната путка; и самият той свършва. В пубертета Заека изживяваше
свършването като космически полет, чувстваше се изстискан и в
безтегловност, но сега то е просто едно обикновено освобождаване на
яростта, няколко приглушени викове в безопасния чаршаф, като камъни,
хвърлени към закован прозорец. В последвалата тишина Заека долавя
някакво трептене, дълбоки музикални вибрации, които бавно разпознава
като касетофона на босоногата двойка в съседство, в другата половина от
къщата.
Една нощ, докато пречистеното му тяло се носи ослушвайки се, Джил
влиза, навежда се над него и го погалва. Той обръща глава да целуне
бедрото й, и тя изчезва. Но тя го беше събудила, събудило го беше
присъствието й и през тази пролука в смъртта й са се изгубили хиляди
подробности; къдрици коса, погледи и изражения, слабият й разтреперан
глас, който се извисяваше, докато дрънкаше на китарата. Малките
подробности в характера й, които леко го отблъскваха, разстоянието между
зъбите й, бледите й крака и най-вече изсъхналата й, сипкава уста, непраната
бяла рокля, която непрекъснато носеше, сега се връщат и се превръщат в
част от спомените му. Връщат се и моментите, когато тя се сливаше с
лунната светлина върху леглото, младото й тяло се учеше да чувства,
нервните й окончания още бяха свити като връхчетата на папрат през
пролетта, зелена, с твърдост, която го отблъскваше, но тя нямаше вина,
нейният дар беше прекалено млад да бъде отдаден. Тъжното й лице се
връща, за да го нарани. Дъщерна загриженост, която я беше помолил да
крие. Защо? Беше се оттеглил в протеста си и не искаше тя да го вика. Не
беше готов, беше оскърбен. Нека Черния Иисус я вземе; той беше приел
вярата на коравосърдечието; милиарди путки и само една е негова. Опитва
се да си представи нещо, което навремето беше толкова красиво, Джил и
Скийтър, както веднъж наистина ги бе видял на суровата светлина на
лампата, но сега във въображението си. Заека става да се присъедини към
тях, да бъде техен баща и любовник, и те се разтичат като мастило върху
хартията, извъртайки се да се докоснат за секунда върху пресата. ДЖИЛ
ОТНОВО СВЪРШВА. Енгстръм долавя присъствието. Тя пак диша над
него, докато лежи в детското си легло, но този път той не прави грешката да
обърне лице, а внимателно повдига ръка, за да докосне краищата на косата
й, там, където сигурно се поклащат. Щом се събужда и открива ръката си да
виси във въздуха, той заплаква; тъгата се надига в него от изгорелия му
стомах, пресъхналото гърло, опърлените очи; той е заслепен от слепия й
дъщерен млад взор към него, търсещ нещо повече от подслон, и оставя
петна по чаршафите, които няма нужда да се бършат, защото на сутринта
няма да се виждат. И въпреки това, тя беше тук, усеща самото й
присъствие, самия й дъх. Трябва да каже на Нелсън на сутринта. И той се
отпуска след това сънено решение, и в унеса си оставя стаята да бъде
свързана към локомотива и повлечена на запад към пустинята, където е
Мим сега.

— Тази кучка — казва Дженис. — Колко пъти я чука?

— Три пъти — казва Чарли — с това приключихме. Това е едно от
правилата й.
Този кратък разговор преследва Дженис като призрак в нощта и тя не
може да заспи. Тази вещица, сестрата на Хари, си бе тръгнала обратно да
мърсува, но влиянието й е останало у Чарли като зараза. Толкова
съвършени бяха нещата между тях. Божичко, никога не й бяха казвали
колко съвършено може да бъде, нито майка й, нито баща й, нито учителките
в училище, само филмите се бяха опитали да й подскажат, но пък не
можеха да й го покажат, поне доскоро. Понякога свършва само като си
мисли за него, а друг път издържат цяла вечност, невероятно е колко бавно
може да действа той, като през цялото време й шепне, обяснява й колко е
прекрасна. Наричат го чукане отзад; преди Чарли тя не знаеше защо, но
някак не беше толкова добре, вбесяваше се на Хари, че не може да накара
костите им да прилепнат плътно и да й осигури триенето, което й бе нужно.
Хари после обвиняваше нея, че не се съсредоточава достатъчно. Сега беше
по-дълбоко, там, където стават бебетата, там, където става всичко; сега си
спомня дали беше с Нелсън или с бедната малка Веки, как й казваха
„напъвай“, а тя се смущаваше, сякаш се напъва при запек, но след това
болката я бе заляла с такава паника, че вече й беше все едно какво ще
излезе, и в крайна сметка излезе малко бебе, със сърдито червено личице,
сякаш са го прекъснали, докато е правело нещо по-важно вътре в нея. „Да
ти го начукам в задника“, мразеше да чува други хора да го казват, това,
което мъжете правеха един с друг в затвора или във войската, където
единствените жени са онези жълтокожи същества край шосетата с пищящи
бебета в ръце, които клякат да пикаят навсякъде, отвратително. С Чарли тя
просто се отдава отзад, той я претворява отзад напред, сега чувства цялата
си основа като нова, това са основите на живота. И все пак после, когато се
опита да го изкаже, да му каже как я претворява, той просто вдига рамене
по неговия мил начин и се преструва, че това е нещо, което всеки би могъл
да направи, фокус като онзи с кибритените кутийки, с който забавлява
племенниците си, като ги кара да вдигат винаги последната. Тъжната
истина е, че никой друг в целия необятен свят (Хари вечно се притесняваше
колко необятен е светът и се интересуваше от неща от сорта на колко
далече са звездите, полета до Луната, и това, че комунистите искаха да
сложат всички в голяма черна торба, така че да не могат да дишат), никой,
освен Чарли не можеше да го направи, тя е била създадена за него още от
самото начало, без преувеличение. Когато се опитва да му обясни колко
уникални и колко святи са те, той премерва отрязък тишина с прекрасните
си пръсти, само вида на палците му я оставя без дъх и се изплъзва от
въпроса, сякаш сваля палто от раменете си.
Тя го попита:
— Как можа да ми причиниш това?
Той вдигна рамене:
 — Не съм го причинил на теб. Причиних го на нея. Нея чуках.
— Защо? Защо?
— Защо не? Спокойно. Не беше нищо особено. По време на обяда
беше доста готина, но щом легнахме в леглото термостатът й се изключи.
Сякаш имах бяла гума в ръцете.
— О, Чарли. Говори ми, Чарли. Кажи ми защо.
— Не ме тормози, тигърче.
Беше го накарала да прави любов с нея. Беше направила всичко за
него. Беше го обожавала, бе изпитала желание да изплаче тъгата си, че не
може да направи повече, че телата им са толкова ограничени. Въпреки че бе
извлякла спермата на любовника си от него, тя не бе успяла да извлече
доказателство, че неговото разбиране за любовта им е точно толкова
категорично, колкото и нейното. Ужасяващо — оплаквайки се,
кокетничейки — тя бе казала:
— Знаеш, че се отказах от целия свят заради теб.
Той бе въздъхнал:
— Можеш да си го получиш обратно.
— Унищожих съпруга си. Лепнали са го по всичките вестници.
— Той може да го понесе. Той е палячо.
— Опозорих родителите си.
Той бе извърнал гърба си. С Хари обикновено тя беше тази, която
обръщаше гръб. Чарли не е удобен да се сгушиш в него, твърде широк е;
все едно да се опитваш да се задържиш на хлъзгава от водорасли скала.
Беше се извинил:
— Тигърче, скапан съм. Цял ден се чувствам отвратително.
— В какъв смисъл отвратително?
— Отвратително дълбоко вътре. Разтреперано и отвратително.
А усещането, че й се изплъзва в съня, така я беше вбесило, че бе
изскочила гола от леглото, беше му крещяла думи, които той я бе учил,
докато се бяха любили, бе съборила снимката на някаква пралеля от
бюрото, бе обявила, че всеки свестен мъж поне би предложил да се ожени
за нея сега, когато знае, че никога не би приела, бе направила такива неща в
тишината на апартамента, че сега продължаваха да вибрират в безсънието
й, така че тъмнината потръпва между пулсациите на автомобилните
фарове, които неуморно преминават по Айзенхауер авеню под тях. Гледката
от задната част на апартамента на Чарли е неочаквана — един изрязан като
от плат завой на реката Рънинг Хорс, слонско сивите бензинови резервоари
в мочурливата местност до бунището и малко гробище с железни кръстове
вместо надгробни камъни около църквата с двата еднакви сини купола, за
която не знаеше, че се намира там. Движението на автомобилите отпред
никога не спира. Дженис бе живяла близо до Брюър целия си живот, но
никога в самия него, и смяташе, че всички квартали заспиват в десет, и сега
бе смаяна, че този град непрекъснато тътне от автомобили като собственото
й сърце, което дори насън продължаваше да излива любовта си.
Събужда се. Завесите на прозореца са сребърни. Луната е студен
камък, виснал над Маунт Джъдж. Леглото не е неговото, след това се сеща,
че това е нейното легло от… Откога? Юли, като че беше? Поради някаква
причина тя спи с Чарли от лявата си страна; Хари винаги й спеше отдясно.
Светещите стрелки на електронния будилник от неговата страна на леглото
сочат, че минава два. Чарли спи с лице, обърнато нагоре към лунната
светлина. Тя докосва бузата му — студена е. Той е мъртъв. Решава, че явно
сънува.
След това клепачите му премигват, като че ли от докосването й.
Очните му ябълки на бледата студена светлина сякаш са невиждащи, без
зеници. Лунната светлина проблясва в капчица вода в далечния ъгъл на
отдалеченото му око. Той пропъшква и Дженис осъзнава, че това го е
събудило. Звук, който не издава по собствена воля, а който се откъсва от
някакъв тежък притискащ го механизъм дълбоко в гърдите му. Виждайки,
че се е изправила на лакът и го гледа, той казва:
— Здравей, тигърче. Иисусе как боли.
— Какво те боли, любов моя? Къде? — Дъхът й се втурва през гърлото
толкова бързо, че го прогаря. Цялото пространство в стаята, от ъглите към
центъра, й се струва като от кристал, едно нейно погрешно движение и ще
се пръсне.
— Тук. — Той, като че ли иска да й покаже, но не може да помръдне
ръце. След това тялото му се раздвижва, извива се нагоре, сякаш дърпано
от нещо невидимо извън него. Тя оглежда стаята за безмълвното
присъствие на това, което го измъчва, и отново вижда дантелените завеси
на щампи от преплетени медальони на фона на синята светлина от
уличната лампа, откроени от отразеното синьо на бюрото, в което се
оглеждат квадратните празни силуети на лели, чичовци и племенници в
рамки. Отново пъшкане и болезнено извиване на тялото: риба, пронизана в
сърцето с харпун.
— Чарли. Има ли някакво хапче?
Той изтласква думите през зъби:
— Малки, бели. Горният рафт. Шкафът в банята.
Претъпканата стая се надига и приижда заедно с паниката й. Подът се
люлее под босите й крака; нощницата, която бе облякла след срамната
сцена, която бе разиграла, сърдито жули парещата й кожа. Вратата в банята
заяжда. Едната страна на рамката я удря по рамото, силно. Не може да
намери шнурчето на лампата, ръката й замахва в тъмнината; след това го
уцелва и отскача от допира, докато чака то да завърши маха си в тъмнината,
Чарли изпъшква отново, най-ужасното пъшкане до този момент, най-
тежкото. Шнурчето намира пръстите й и тя го дръпва; светлината се хвърля
върху очите й, усеща как се присвиват толкова бързо, че я заболява, но
въпреки това не губи време да примигва, взирайки се за малките бели
хапчета. В шкафчето се натъква на богатството на един болен човек.
Всичките хапчета са бели. Не, едните са аспирин; други са жълти и
прозрачни, от онези капсули, дето съдържат стотина малки бомби,
експлодиращи, за да се борят със сенната хрема. Ето тези трябва да са;
въпреки че малкото шишенце няма етикет, особената пластмасова
запушалка изглежда някак значима. Върху всяко хапче има ситни червени
букви, но тя няма време да ги разчете, ръцете й треперят твърде силно, тези
трябва да са; накланя шишенцето в дланта си и пет хапчета се търкулват
навън, не, шест, и тя се чуди защо губи време да ги брои и се опитва да
плъзне няколко обратно през миниатюрното кръгло гърло, но цялото й тяло
пулсира толкова силно, че ставите й са се схванали, за да го задържат в
едно цяло. Търси чаша и не вижда никаква, така че взима някаква
квадратна капачка и много глупаво оставя водата от кранчето да тече, за да
се изстуди. Намокря дланта си, когато го затваря, и хапчетата в нея се
навлажняват и омекват, и цапат сбръчканата кожа, която ги обгръща. Трябва
да държи всичко, хапчетата и капачката на шишето в една ръка, за да
затвори вратата на банята с другата, да затвори светлината далече от Чарли.
Той болезнено повдига едрата си глава на няколко сантиметра от
възглавницата, разглежда размекващите се в ръката й хапчета и успява да
промълви:
— Не тези. Малки бели.
Прави гримаса, сякаш ще се разсмее. Главата му потъва обратно.
Мускулите на врата му се стягат. Звукът, който издава, сега е с една октава
по-висок, като на жена. Дженис вижда, че няма време да се връща и да
търси отново, звукът е прекалено висок. Вижда, че вече са отвъд помощта
на лекарствата; сега са само дух, трябва да извърши чудо. Усеща тялото си
натежало като олово върху костите си, сеща се как Хари й бе казвал, че има
смъртоносно докосване. Но някакъв натиск отзад, като яка зад главата й, я
навежда напред с пронизителен вик, висок като неговия, и тя се притиска в
тялото му, което толкова често се бе притискало в нейното, той се е
превърнал в бездна, толкова огромна, че тя може да я запълни с дивата си
любов. Опитва със силата на волята си да накара сърцето си да премине
през стената от кости и да отдаде ритъма си на неговото. Той скърца със
зъби:
— Иисусе — и се напряга нагоре срещу тежестта й, сякаш в оргазъм, а
тя се притиска надолу с огромно спокойствие; тялото й е достатъчно,
топлината и влажността, и пулсът му са толкова мощни, че би трябвало да
са достатъчни, за да се заличи раната, в която се е превърнал този мъж,
обичната дължина и широчина на тялото му, обичния му равен глас и
обичните му умни ръце и оплетената му обична коса и обичните му
полирани нокти и обичната тъмна настръхнала торбичка на
мъжествеността му и обичната ранимост, заключена в него като заплаха и
ключ срещу нея. Тя е извор на любов, която блика от някаква по-висша
област; усеща как се разтваря къс по къс като малък кален язовир в бент.
Усеща как сърцето му приритва като впримчена жертва и продължава да го
притиска. Въпреки че се е превърнал в дявол, разширява се в бездна, по-
широка от каменоломна, а след това се свива смазан от болката и се мята
нагоре, студен като висулка; тя не се предава: тя самата се разширява, за да
прибере навътре ръбовете му, омеква, за да поеме остротата на болката му.
Няма да му позволи да я напусне. В стаята има трети човек, този човек я е
познавал през целия й живот и я е подценявал до този момент; през този
друг чифт очи тя вижда себе си как плаче, чува се как се моли; давай, давай
на Дявола, който буйства вътре в този неин мъж.
— Давай! — изрича тя на глас.
Тялото на Чарли променя цвета си. Той е мъртъв. Не, свела ухо до
устните му тя долавя свистенето на дъха му. Внезапно избила пот оросява
челото му, раменете му, гърдите му, нейните гърди, бузата й, притисната в
неговата. Краката му се отпускат. Той измърморва:
— Добре съм. — Тя събира смелост да се смъкне от него, и отново
подпъхва завивките, които бе свлякла, за да оголи гърдите му, чак до
брадичката му.
— Да ида ли сега да взема истинските хапчета?
— След минутка. Нитроглицерин. Това, което ми донесе, е корисидин.
Хапчета против настинка.
Тя вижда, че гримасата му действително е означавала смях, защото
сега вече се усмихва. Хари е прав. Глупава е.
За да успокои обиденото изражение на лицето й, Ставрос й казва:
— Отвратително усещане. Все едно те е стиснал юмрук. Не можеш да
дишаш, ако мръднеш става по-зле, чувстваш собственото си сърце като
животно, което подскача в теб. Откачена работа.
 — Страх ме беше да те оставя.
— Чудесно направи. Спаси ме.
Знае, че е вярно. Клеймото върху нея като носител на смърт е изтрито.
Както при чукането бе станала прозрачна, а после се изпълни догоре с
тишина. Както след чукане, тя прави палав инвентар на тялото, усеща
живата пот по широката му кожа, проследява с пръст линията на носа му.
Той повтаря:
— Откачена работа — и сяда в леглото да се охлади, диша тежко,
достигнал безопасния бряг. Тя се сгушва в рамото му и оставя сълзите й да
потекат като на дете. Разсеяно, все още предпазливо движейки ръка, той
непохватно гали краищата на косите й, които потръпват върху рамото му.
Тя пита:
— Заради мен ли стана? Задето направих тази ужасна сцена за
сестрата на Хари? Можех да те убия.
— В никакъв случай — след това добавя. — Трябва да гледам нещата
да са подредени и под контрол, иначе ще ме съсипят.
— Моето присъствие тук е неподредено — казва тя.
— Няма нищо, тигърче — казва той, без напълно да го отрича, и
дръпва косата й, така че главата й се отмята.
Дженис става и донася нужните хапчета. През цялото време са си били
там; върху горния рафт; тя е гледала средния рафт. Той взима едно и й
показва как го слага под езика си да се разтвори. Докато то се разтваря, той
прави онази гримаса с уста, която тя обожава, с издадени напред устни,
сякаш крие бонбон. Когато изгасва лампата и ляга в леглото до него, той се
обръща настрани, за да я целуне. Тя не отговаря, прекалено е изпълнена с
тишина и чувства. Скоро от неговата половина на леглото започва да се
надига тихият ритъм на несъзнателното му дишане. В своята половина тя
не може да заспи. Будна с всеки свой нерв, тя разплита живота си.
Движението долу намалява. Тя и Чарли се носят неподвижни над Брюър;
той спи върху вятъра, сърцето му е кухо. Следващият път може да не успее
да го върне. Отпускат ни се чудеса, но не трябва да разчитаме на тях.
Любовта, която премина през нея като вихър, е чудо, едничкото достойно
нещо, което й е останало, е да си тръгне. Духът е ненаситен, но телата се
засищат. Тя се е заситила, той се е заситил; ако остане може да се окаже
прекалено. Може да започне да носи смърт. Нарича я тигърче. Към шест
часа въздухът става по-светъл. Тя вижда широкото му квадратно чело,
гъстата коса с нейните спретнати вълни, носът така добре оформен, че
сякаш загатва за някаква женска суета, дори насън устата му е леко
издадена, ивица слюнка, лъскава като следа от охлюв, се е спуснала от
едното й ъгълче. Ангел, ястреб, който се носи, Дженис вижда, че в
необятността на любовта си тя е отхвърлила едничкото възможно
несъвършенство — нейният обект. Собствената й любов я поглъща;
повалена, тя бързо потъва надолу през нейната чистота, само пух.

***

Мама държи телефона до леглото си; на долния етаж Заека го чува да

звъни, след това чува, че спира, но минава известно време, преди тя да
успее да го накара да разбере, че позвъняването е за него. Вече не може да
повиши глас и издава нещо като скимтене, но има бастун — стряскащ
възлест клон, който баща му донесе един ден от магазина на Армията на
Спасението в Брюър. Тя чука по пода, докато не привлече нечие внимание,
нагоре по стълбите. Доста е смешна, когато го върти и почуква.
— Цял живот — казва. — Съм искала точно това. Бастун.
Той чува как телефонът звънва два пъти, а после почукването на
бастуна бавно достига съзнанието му; чисти с прахосмукачка килима във
всекидневната, опитвайки се да изсмуче част от застоялостта. В стаята на
Мама миризмата е по-силна, извратената жизненост на разлагането. Някъде
е чел, че това, което усещаме като миризма, са всъщност миниатюрни
частици от самото нещо, които гъделичкат някаква част в носа, като фин
дим. Всичко си има собствен облак, този на цветето е по-голям от този на
камъка, този на умиращ човек е по-голям от нашия.
Мама казва:
— За теб.
Възглавниците, на които е подпряна, са се плъзнали надолу и тя се е
наклонила. Той я изправя, и тъй като думата „Дженис“ започва със звук,
който е труден за мускулите на гърлото й, със закъснение разбира кой е.
Замръзва, както е посегнал към телефона.
— Не искам да говоря с нея.
— Защо. Не.
— Добре, добре. — Смущава се, че трябва да говори оттук, гласът на
Дженис изпълва ухото му, докато Мама и нейното омачкано легло изпълват
периферното му зрение. Пръстите й с посинели кокалчета се сгъват и
разгъват; очите й, отворени твърде широко, са се втренчили в него с
безпомощно изражение, сините ириси, обрамчени с тънко бяло кръгче като
изсмукан ментов бонбон „Лайфсейвър“. — Сега пък какво? — казва той на
Дженис.
 — Можеш поне да не бъдеш груб от самото начало — казва тя.
— Добре, ще стана груб по-нататък. Нека позная. Обаждаш се да ми
кажеш, че най-после си намерила адвокат.
Дженис се разсмива. Отдавна не е чувал смеха й, стеснителен звук,
който се опитва да се спре по средата, като рязко дръпнато йо-йо.
— Още не съм. Това ли чакаш? — Сега е по-трудно да я тормози.
— Не знам какво чакам.
— Майка ти там ли е? Или си долу?
— Да. Горе.
— Така звучиш, Хари — Хари там ли си?
— Естествено. Къде другаде?
— Искаш ли да се срещнем някъде? — Тя бърза да постави разговора
на делова основа. — Онези от застрахователното дружество непрекъснато
ми се обаждат в работата, казват, че не си попълнил нито един от
формулярите. Казват, че е време да вземем някои решения. За къщата имам
предвид. Татко вече се опитва да я продаде вместо нас.
— Типично.
— А и за Нелсън.
— Нямаш място за него. Ти и твоят мазник.
Майка му извръща поглед, шокирана; изучава ръцете си и с усилие на
волята спира безпомощното им треперене. Дженис рязко е поела дъх. Днес
не може да я изкара от равновесие.
— Хари, това е другото. Изнесох се. Всичко е решено, всичко е наред.
Искам да кажа, по този въпрос. Между мен и Чарли. Обаждам се от улица
„Джоузеф“. Прекарах последните две нощи тук. Хари?
— Слушам те. Тук съм. Какво си помисли — че ще избягам?
— И преди си го правил. Говорих с Пеги по телефона вчера. Тя и Оли
са се събрали отново и той бил чул, че си заминал за някакъв друг щат,
някакъв вестник в Балтимор те бил назначил.
— Къде такъв късмет.
— И Пеги каза, че въобще не те е чувала. Май е обидена.
— Защо пък ще бъде обидена?
— Тя ми каза защо.
— Е да. Точно в неин стил. Хей. Много приятно си бъбрим, ама имаш
ли нещо конкретно, което искаш да ми кажеш? Искаш Нелсън да дойде да
живее у Спрингърови, това ли е? Предполагам, че така ще е по-добре,
той… — За малко да признае, че момчето е нещастно, но майка му слуша и
това би я наранило. Като се има предвид състоянието й, този път наистина
се бе постарала по отношение на Нелсън.
 Дженис пита:
— Искаш ли да ме видиш? Тоест, ще ти дойде ли твърде много да ме
гледаш?
И той се разсмива, собственият му смях звучи чуждо в ушите му.
— Може и да ми дойде — казва той, имайки предвид, че може и да не
му дойде.
— Добре, хайде тогава — казва тя. — Искаш ли да дойдеш тук? Или аз
да дойда там? — Разбира мълчанието му правилно и додава: — По-добре
на трето място. Може да е глупаво, но какво ще кажеш за къщата в „Пен
Вилас“? Не можем да влезем, но трябва да я огледаме и да решим какво ще
правим; искам да кажа, някой предлага да я купи, от банката говориха с
татко оня ден.
— Добре. Сега трябва да приготвя обяда на Мама. Какво ще кажеш за
два?
— А и искам да ти дам нещо — продължава Дженис, докато мама
прави знак, че иска да й помогне за тоалетната; посинелите й ръце
побледняват от стискането на възлестата дръжка на бастуна.
— Не й позволявай да извърти — гласи съветът й, когато той
затваря — нещата. За твоя сметка. — Седнала на ръба на леглото, майка му
удря по пода с бастуна, за да подсили думите си, описва дъга с върха му, за
да ги илюстрира.
След като слага чиниите от обяда върху дъската за сушене, Хари се
приготвя за излизане. Изборът му се спира на бежовите панталони, с които
е обут, и които е носил в продължение на две седмици, чиста бяла риза,
както когато ходеше на работа, и едно старо яке, което намери в една ракла
на тавана: спортното му яке от гимназията. На гърба му, върху щит с цвят
на слонова кост, са изписани буквите „MJ“ в убито зелено, а зелените
ръкави излизат от раменете на триъгълни ивици. Отпред е с цип. Когато е
закопчано, якето плътно обхваща гърдите и корема му, но все пак той
тръгва закопчан така пеша под студените кленове на улица „Джексън“.
Когато автобус №12 го оставя на „Ембърли“, по-топлият въздух в тази по-
ниска местност му позволява да се разкопчае и той тръгва развявайки
наперено краищата на якето си по извитата улица, където на миниатюрните
веранди на малките къщи има тикви, а по вратите им виси индианска
царевица.
Неговата собствена къща се набива на очи още от началото на „Виста
Кресънт“: черен въглен в редица бонбони. Колата му е паркирана там.
Лепенката с американското знаме все още стои на задния прозорец.
Изглежда агресивна, избеляла.
 Дженис излиза от шофьорското място и застава до колата, изглежда
тромава и упорита в жълтеникавото си вълнено палто, което си спомня от
предишни зими. Беше забравил колко е ниска, че тъмната й коса е
пооредяла отпред на тясното й чело с онзи мазен блясък, от който й излизат
пъпчици покрай косата. Отказала се е от прическата на мадона, разделила
си е косата на една страна, не й отива. Но устата й не изглежда толкова
стисната; устните й са загубили онова присвиване в ъгълчетата и изглеждат
много по-готови да се разсмеят, сякаш има по-малко за губене отпреди.
Инстинктивно, налудничаво, той изпитва желание да протегне ръка и да я
погали — да направи нещо, например да я погъделичка зад ухото, като
куче, но не прави нищо. Не се целуват. Не се здрависват.
— Откъде го изрови това смешно старо яке? Бях забравила колко
отвратителни бяха училищните цветове. Като онези изкуствени сладоледи.
— Намерих го в един стар куфар на тавана на нашите. Запазили са
всичките ми неща. Още става.
— На кого става?
— Голяма част от дрехите ми изгоряха. — Извинява се, защото
осъзнава, че е права, света, в който някога бе оставил следа, наистина е
сладоледен. Тя също е облечена с нещо твърде младежко за нея, с прическа,
която я връща към младостта, разделена на път, като онези мацки от
южните щати през четиридесетте години. Ча-ча-ча.
Тя тромаво рови в един страничен джоб на вълненото палто.
— Нали ти казах, че имам подарък за теб. Ето. — Това, което му
подава, проблясва и подрънква. Ключовете от колата.
— Не ти ли трябва?
— Всъщност не. Мога да карам някоя от татковите. Не знам защо
въобще реших, че ще ми трябва, предполагам, в началото съм смятала, че
може да избягаме някъде. Калифорния. Канада. Не знам. Никога не сме го
обсъждали.
Той пита:
— При вашите ли ще живееш?
Дженис поглежда нагоре над якето, търсейки лицето му.
— Всъщност, не мога да издържам. Мама постоянно ми натяква. Личи
си, че е решила нищо да не ми казва, но непрекъснато се изпуска,
непрекъснато използва израза „обществено мнение“. Все едно е в някакво
изследване на „Галъп“. А и татко. За първи път ми изглежда жалък. Някой
отваря представителство на „Датсун“ в един от големите магазини и той се
чувства лично застрашен. Мислех си — казва Дженис, тъмните й очи плахо
са се спрели на лицето му, готови да побегнат, ако това, което види там не й
хареса — дали да не си взема апартамент някъде. Може би в блока на Пеги.
Така че Нелсън пак ще може да ходи пеша на училище в Западен Брюър.
Естествено ще взема Нелсън. — Очите й бягат настрани.
Заека казва:
— Значи колата е нещо като размяна.
— По-скоро помирителен дар.
Той прави знака за мир с пръсти, след това ги премества към главата си
като рога. Тя е твърде тъпа, за да схване. Той й казва:
— Хлапето е доста нещастно, може би наистина трябва да го вземеш.
Ако действително си приключила с Как-му-беше-името.
— Приключихме.
— Защо?
Езикът й бързо пробягва между устните, навик, който навремето му
правеше впечатление като фалшиво чувствен, но сега му се струва
безобиден като плюнчене на молив.
— Ами — казва Дженис — направихме всичко, което можехме да
направим заедно. Той започваше да се изнервя. А и сладката ти сестричка
не помогна особено.
— Да. Май му изиграхме номер. — Множественото число — той, тя,
Мим, Мама; кръвните връзки, създадени от времето, и чувството за вина,
семейните връзки. Той не я пита за повече подробности. Никога не е
разбирал напълно жените, защо трябва да имат менструация например или
защо понякога им е горещо, а в други случаи не, и колко близо до утробата
им стига върхът на пениса му, или дали утробата е кухо място без бебе в
нея, и инстинктът го кара да заключи Ставрос в същата тази обширна
област на женска загадъчност. Не иска да пробужда никакъв любовен
блясък в очите й, умни и бързи, и студени, обърнати към него, плячката.
Може би е била готова да му разкаже повече, колко огромна е била
любовта й и колко чиста ще остане, защото се смръщва, сякаш възпряна от
мълчанието му. Казва:
— Трябва да ми помогнеш с Нелсън. Говори ми само за онзи ужасен
мотор, дето сестра ти му го купи.
Той сочи към изгорялата зелена черупка.
— Моите дрехи не бяха единственото, което изгоря там.
— Момичето. Бяха ли близки с Нелсън?
— Беше му като сестра. Непрекъснато губи сестри.
— Бедното момченце.
Дженис се обръща и двамата гледат това, в което са живели. Някаква
агенция или банката, или полицията, или застрахователната компания е
вдигнала рехава ограда от колове и тел около къщата, но децата свободно са
влизали, оглозгали са вътрешността, разбили са прозорците и
допълнителните външни прозорци, и всичко в онази половина, която още
стои. Някой си е направил труда да донесе спрей с жълта боя и е написал с
едри букви НЕГЪР на фасадата. Също и думата УБИЙ. Двете думи не стоят
заедно, така че е трудно да се разбере на коя страна е бил спреят. Може би е
имало два отделни спрея, които са настоявали за еднакво време. Върху
широката ивица алуминиеви плоскости под прозорците, където напролет
излизат нарцисите, а през лятото избуява флоксът, полупечатни жълти
букви гласят ВЛАСТТА НА ЧЕНГЕТАТА = ЧИСТА ВЛАСТ. Има го също и
знакът на мира, и една свастика, като че ли от един и същ спрей. И други
хора, които са вземали назаем овъглени пръчки от съборетината, са идвали
и са се опитвали да редактират и да добавят към тези лозунги и символи,
преправили са „ченгетата“ в „черните“, а „Чиста“ в „Конг“. В крайна сметка
цялото многообразие е толкова ужасно, колкото и поредиците реклами,
вмъкнати в промеждутъците между програмите по телевизията. Някакъв
клоун е надраскал с червен спрей между двата прозореца ШЕГА ИЛИ
ЛАКОМСТВО.
Дженис пита:
— Къде спеше тя?
— Горе. Където спяхме ние.
— Обичаше ли я? — При този въпрос очите й изоставят лицето му и
захващат да разглеждат изпомачканата морава. Той си спомня, че това
камилско палто имаше качулка за през зимата, която се прикачваше
допълнително.
Признава й:
— Не така, както би трябвало. Тя беше някак извън моята класа. —
Тези думи го карат да се чувства виновен, представя си колко би се обидила
Джил, ако можеше да го чуе; така че, за да оправдае себе си, той обвинява
Дженис: — Ако беше останала тук, тя все още щеше да е жива някъде.
Погледът й бързо се вдига.
— А, не. Не се опитвай да ми лепнеш и тази история, Хари Енгстръм.
Каквото се е случило тук вътре си е твое дело.
Нейните дела удавят бебета, неговите — изгарят момичета. Направо са
създадени един за друг. Тя опитва да изведе истината в неутрална
територия. — Пеги казва, че негърът й е давал наркотици, били твърди, че
така му е казал Нелсън.
— Тя сама искала, каза той. Негърът.
— Странно как се е измъкнал.
 — Нелегалната мрежа.
— Ти помогна ли му? Видя ли го след пожара?
— Малко. Кой казва, че съм му помогнал?
— Нелсън.
— Как е разбрал?
— Сетил се е.
— Закарах го на юг извън града и го оставих в една царевична нива.
— Надявам се никога да не се върне. Ще извикам полицията, т.е. бих,
ако… — Дженис остава мисълта да замре преждевременно.
Заека се чувства въодушевен и смразен от тази гигантска проява на
нетактичност, двамата сякаш бавно се въртят, страхувайки се да не стреснат
другия.
— Обеща, че няма. — Само славата му.
Дженис облекчено сочи към полуизгорялата къща:
— Струва много пари — казва тя. — Застрахователната компания иска
да компенсира с единайсет хиляди. Някакъв човек говорил с татко и
предложил деветнайсет и петстотин, както си е. Предполагам, че само
земята струва осем или девет, този район става доста модерен.
— Мислех, че Брюър умира.
— Само в средата.
— Знаеш ли какво? Хайде да продадем съборетината.
— Хайде.
Те си стисват ръце. Той поклаща ключовете от колата пред лицето й.
— Дай да те закарам до вашите.
— Трябва ли да ходим там?
— Можеш да дойдеш у нас на гости на мама. Ще се зарадва да те види.
Вече почти не може да говори.
— Хайде да си го спестим — казва Дженис — не може ли просто да се
повозим нанякъде?
— Да се повозим? Не съм убеден, че още мога да карам.
— Пеги казва, че си карал нейния крайслер.
— Божичко. Човек няма много тайни в този град.
Докато карат на изток по „Уайзер“ към града, тя пита:
— Майка ти може ли да изкара следобеда сама?
— Разбира се. Доста следобеди е изкарала.
— Започвам да харесвам майка ти, доста мила е с мен по телефона,
когато успея да разбера какво ми говори.
— Омеква. Предполагам, че така става, когато умираш. — Те
прекосяват моста и карат нагоре по „Уайзър“ в сърцето на Брюър, покрай
бутика за тапети, павилиона за печени фъстъци, разрасналия се погребален
дом, големите магазини с фасади, върху които бледата сянка на неоновия
знак на последния собственик стои под изпълнената с надежда ярка табела,
сложена от новите собственици, новите кофи за боклук с капаци като
летящи чинии, празните шатри на киносалоните. Минават покрай „Пайн“ и
бар „Финикс“. Той обявява: — Би трябвало да преглеждам обявите за
работа, може би дори да се преместя в друг град. Балтимор може би е добра
идея.
Дженис казва:
— Изглеждаш по-добре, откакто спря работа. Тенът ти е по-здрав.
Няма ли да си по-щастлив, ако работиш на открито?
— Не плащат добре. Само идиотите работят на открито в днешно
време.
— Аз ще продължа да работя при татко. Мисля, че така трябва.
— Това какво общо има с мен? Нали ще си взимаш апартамент, не
помниш ли?
Тя отново не отговаря. „Уайзър“ се катери твърде близо до планината,
до Маунт Джъдж и до старите им домове. Той завива наляво по „Съмър
стрийт“. Тухлени триетажни сгради с ветрилообразни прозорци над
вратите; табели на очни лекари и масажисти. Църква от пясъчник с кръгло
прозорче. Той обявява:
— Можем да си купим ферма.
Тя прави връзката:
— Защото Рут така направи.
— Точно така, бях забравил — излъгва той. — Това беше нейната
улица. — Веднъж беше тичал към края на тази улица и така и не бе стигнал
до него. — Помниш ли преподобния Екълс? — пита той Дженис. — Видях
го през лятото. Шестдесетте са му изиграли номер и на него.
Дженис казва:
— А като говорим за Рут, как ти се стори Пеги?
— Да, какво ще кажеш за това? Тя се е превърнала в доста търсено
момиче.
— Но ти не се върна при нея.
— Честно казано, не можах да го приема. Не нея, тя беше страхотна.
Но всичкото това чукане, всички се чукат, не знам, просто ме натъжава.
Точно заради това е толкова трудно да вършиш нещата.
— Не мислиш ли, че именно заради това се вършат нещата? Хорските
неща.
— Трябва да има и нещо друго.
 Тя не отговаря.
— Не мислиш ли? Нещо друго?
Вместо да отговори, тя казва:
— Оли се е върнал при нея, но тя не изглежда особено щастлива.
В колата е по-лесно; пътните знаци и бакалиите на кръстовищата
преминават бързо покрай тях, тухли и пясъчник се сливат в пробягващи
кадри. Мисли си, че в края на „Съмър стрийт“ трябва да има поточе, а след
това неасфалтиран път и открити поляни, но вместо това асфалтираната
улица се разширява в магистрала с редици закусвални и драйв-ин магазини,
миниатюрно голф игрище с големи пластмасови динозаври и хранителни
магазини с купони, мотели и бензиностанции, които сменят имената си от
„Хъмбъл“ на „Гети“, от „Атлантик“ на „Арко“. Бил е тук и преди.
Дженис пита:
— Искаш ли да спрем?
— Аз съм обядвал. Ти не си ли?
— Да спрем в мотел — казва тя.
— Аз и ти?
— Не е нужно да правиш каквото и да било, просто хабим бензин по
този начин.
— По-евтино е да хабим бензин, отколкото да плащаме за мотели, за
бога. Освен това, не трябва ли да имаме някакъв багаж?
— На никой не му пука. Освен това май сложих един куфар отзад за
всеки случай.
Той се обръща и наистина отзад лежи старият смачкан кафяв куфар,
все още с етикет от хотела от онзи път, когато ходиха на Брега, хижа „Дива
гора“. Същият куфар, в който сигурно си е сложила багажа, за да избяга със
Ставрос.
— Я кажи — казва той. — Сега сигурно си пълна с разни сексуални
номера, а?
— Спри, Хари. Закарай ме вкъщи. Бях те забравила.
— Тези хора, дето държат хотелите, не смятат ли, че има нещо
нередно, ако се регистрираш преди вечеря? Колко е часът, два и половина?
— Нередно? Какво е нередното, Хари? Всеки знае, че хората се чукат.
Нали така сме се появили всички. Кога ще пораснеш, поне малко?
— Все пак да влезем като на парад, докато слънцето още пече…
— Кажи му, че съм ти жена. Кажи му, че сме преуморени. Всъщност
това си е самата истина. Не съм спала повече от два часа нощес.
— Не предпочиташ ли да идем у нашите? Нелсън ще се върне след
час.
 — Именно. Кой е по-важен за теб, аз или Нелсън?
— Нелсън.
— Нелсън или майка ти?
— Майка ми.
— Ти си болен.
— Ето едно място. Харесва ли ти?
Табелата гласи: „Мотел — сигурно убежище“, а лентите, опънати под
нея, твърдят:

ДВОЙНИ ЛЕГЛА
САМО ЦВЕТНИ ТЕЛЕВИЗОРИ
ДУШ И ВАНА
ТЕЛЕФОНИ
МАСАЖОР „МАДЖИК ФИНГЪРС“

Неонов знак, ПРАЗНИ СТАИ жужи в убито червено. Рецепцията е

малък тухлен затвор; има празен басейн със зелена дъска за скачане над
него. Покрай дългата тухлена фасада, мрачно разчупена от входовете, вече
паркират няколко коли, сякаш се хранят, метални говеда край яслите.
Дженис казва:
— Изглежда ми претъпкан.
— Точно това ми харесва — казва Заека. — Може да ни вземат.
Но докато го казва, вече са подминали. Дженис пита:
— Сериозно, никога ли не си го правил преди?
Той й отговаря:
— Явно съм живял кротичко.
— Е, късно е вече — казва тя — за мотела.
— Мога да обърна.
— Тогава ще се падне от другата страна на магистралата.
— Страх ли те е?
— От какво?
— От мен. — С бясна скорост Заека завива в паркинга на някакъв
магазин за градинско оборудване, хвърляйки чакъл набива спирачки в
последния момент, преди да се вреже в насрещното движение, пресича
двойната линия и се отправя обратно в посоката, от която дойдоха. Дженис
казва:
— Ако искаш да се убиеш, давай, но не убивай и мен, тъкмо започна
да ми харесва да живея.
— Твърде късно е — казва й той. — След още някоя година ще си
баба.
— Не и с теб зад волана.
Отново пресичат двойната линия и безопасно паркират. Табелата
ПРАЗНИ СТАИ продължава да жужи. Изключва двигателя. Включва лоста
на позиция „Паркиране“. Слънцето блести върху застиналия асфалт.
— Не може просто да си седиш тук — съска Дженис.
Той излиза от колата. Въздух. Балончета етър, чисто притеснение, се
хлъзгат по краката му. В малката кабинка има някакъв мъж заедно с
автомата за вафли и стойката за ключовете с черни етикетчета. Има влажна
вчесана сребърна коса, тънка като връв вратовръзка със закопчалка във
формата на подкова, и хрема. Слагайки регистрационната бланка пред
Хари, той потупва напуканите си ноздри със синя кърпа.
— Име и адрес, и номер на колата — казва той. Говори с носов
западняшки акцент.
— Жена ми и аз сме направо смазани — казва Заека, без да са го
питали.
Ушите му горят, червенината плъзва надолу, чувства потника си мокър,
сърцето му подръпва ръката му, когато се опитва да напише г-н и г-жа
Харолд Енгстръм. Адрес? Естествено, трябва да излъже. Той пише с
трепереща ръка, „Виста Кресънт“ 26, „Пен Вилас“. Непрекъснато му
препращат рекламни боклуци и сметки от този адрес. Чудесна служба,
пощата. Сложиш ли нещо в една от онези кутии следва сортиране от чувал
в чувал и най-накрая, пльос, пада през правилния процеп сред милиони
такива процепи. Цяло чудо, че действа. Онези млади пънкари
революционерчета, тях трябва да ги сложат да оправят пощата, в дъжд и
поледица, и в тъмнината на нощта. Мъжът с тясната вратовръзка се обляга
върху бюрото си от формика, докато мислите на Заека препускат, а ръката
му трепери.
— Номерът на колата, това е важното — миролюбиво провлачва
той. — Покажете ми куфар или платете предварително.
— Без майтап, тя ми е жена.
— Явно заминавате на сватбено пътешествие направо от гимназията.
— А, това ли. — Заека поглежда надолу към спортното си млечно
зелено на цвят яке на отбора на Маунт Джъдж и се бори срещу пълзящото
повторно изчервяване. — Не съм го носил от не знам колко години.
— Изглежда почти по мярка — казва мъжът, почуквайки по празното
място за регистрационния номер на колата. — Аз не бързам, щом вие не
бързате — казва.
Хари отива до големия прозорец на малката къщурка, поглежда номера
на колата и прави знак на Дженис да покаже куфара. Той повдига нагоре-
надолу въображаем куфар за дръжката, но тя не разбира. Дженис седи в
техния фалкон, размазана и неясна от отраженията на стъклото. Той
разиграва разопаковане; рисува правоъгълник във въздуха; възкликва:
— Божичко, колко е тъпа! — Най-накрая тя разбира, пресяга се отзад и
вдига чантата, така че да се види през пластовете стъкло между тях. Мъжът
кима; Хари записва номера на колата (U20-692) върху картончето и
получава ключ с номер (17).
— Там отзад — казва мъжът — по-тихо е, далече от шосето.
— Не ми пука дали е тихо или не, просто ще спим — казва Заека; с
ключа в ръка той избухва в разговорливост. — Откъде си, Тексас? Бях
разпределен там от казармата веднъж, Форт Ларсън, близо до Лъбок.
Мъжът слага картончето в стойката, поглежда през долната половина
на бифокалните си очила и цъква с език.
— Ходил ли си някога до Санта Фе?
— Тц. Никога. Съжалявам, че не съм.
— Ето това е моята идея за гооотино място — казва му мъжът.
— Бих искал да отида някой ден. Наистина бих искал. Вероятно никога
няма да стане, обаче.
— Не говорете така, млад мъжага като вас, и сладката ви малка дама.
— Не съм толкова млад.
— Млааад си — разсеяно настоява мъжът и това е толкова мило от
негова страна, това и фактът, че му подава ключа, хората като цяло са
толкова мили, че когато Хари се прибира обратно в колата, Дженис го пита
за какво се хили.
— И защо се забави толкова?
— Говорехме си за Санта Фе. Посъветва ни да отидем.
Вратата с номер 17 се отваря към учудващо дълга стая, тясна, но дълга.
Килимът е лилав, на квадрати, които нарушават усещането за плътност,
като във фоайето на киносалон. Нереален свят. Банята е в отдалечения
край, стените й са от розови циментови блокчета, изкуствени океански
вълнички се опитват да ги разкрасят. Две двойни легла гледат към
телевизора в другия край на тясната стая. Заека сваля обувките си, включва
телевизора и сяда върху едно легло. На екрана се появява ивица светлина,
увеличава се, изскача от диагонално потрепващите ленти и се превръща в
„Среща с непознат“. Едно цветнокожо момиче от Филаделфия се опитва да
реши кой от трима мъже да я изведе на среща; единият мъж е черен,
другият е бял, третият е жълт. Цветовете са такива, че китаецът изглежда
оранжев, а цветнокожото момиче синкаво. Образът е двоен, така че когато
тя се засмива се виждат страшно много зъби. Дженис го изключва. Като
него, и тя е по чорапи. Те са крадци. Той протестира:
— Хей. Това беше интересно. Тя не можеше да ги види зад оня
параван, така че ще трябва да познае по гласовете им какъв цвят са. Ако
въобще й пука.
— Ти вече си си уредил среща — казва му Дженис.
— Трябва да си вземем цветен телевизор, професионалният футбол е
много по-готин.
— Кои сме тези ние?
— О! — аз и татко и Нелсън и мама. И Мим.
— Защо не се преместиш на онова легло?
— Ти си имаш легло. Ето там.
Стои права, здраво стъпила върху мокета, без чорапогащник, с
хубавите си глезени. Тъмната й вълнена пола е точно толкова къса, че да
разкрива коленете й. Кокалести са. Хубави. Тя пита:
— Какво е това, отказ ли?
— Че кой съм аз да ти отказвам? Най-готиното маце на Айзенхауер
авеню.
— Не съм убедена, че те харесвам вече.
— Не знаех, че губя чак толкова.
— Хайде. Мърдай.
Тя хвърля старото си жълто-кафяво плато от груб вълнен плат върху
пластмасовия стол под списъка с правилата на мотела и разрешителното от
пожарната. Объркването е потъмнило очите й, обърнати към него. Тя
смъква пуловера и когато се навежда, за да разкопчае полата, костите на
раменете й бързо проблясват в издължени бразди, като бутната купчинка
монети. Колебае се, останала само по комбинезон.
— Ще влезеш ли под завивките?
— Бихме могли — казва Заека, но чувства тялото си като в онзи
момент, когато смъква температура, и нервите потъват навътре като
вадички вода в пясък. Не може да започне да извършва енергичните
движения, които се изискват: да свали дрехите си, да извърви дългия път до
банята. Добре ще е да се измие, в случай че реши да му направи свирка.
Ами ако свърши твърде бързо, тогава ще се върнат обратно там, където
винаги са били. Много по-безопасно е да си лежи тук и да й се наслаждава,
както е по комбинезон; имал е късмет да си избере дребна жена, те се
запазват по-дълго от едрите. Изглеждаше по-възрастна от двайсет, когато
беше на двайсет, но сега не изглежда много по-възрастна оттогава, поне,
както е ядосана в момента, черното на очите й е оживяло.
 — Можеш да дойдеш, но не очаквай нищо. Все още съм твърде
смачкан. — Напоследък е загубил способността да мастурбира; нищо не го
възбужда, нито дори образът на негърка със зърна като връхчета на шпилка
и тиква — фенер вместо глава.
— Вярвам ти — казва Дженис. — От мен също не очаквай нищо.
Просто не искам да се провиквам между леглата.
С героично усилие Заека се измъква от леглото и извървява дължината
на килима до банята. Връщайки се гол, той държи дрехите си пред себе си,
и се вмъква в леглото като в окоп, все едно че го преследват. Чувства се
сякаш го бомбардират. Дженис му се струва слаба, чужда, хладна като змия,
как веднага потръпва плътно до него; от шока върху кожата му му се
докихва. Тя се извинява:
— Тези места не ги отопляват много добре.
— Ноември наближава.
— Няма ли термостат?
— А, да. Виждам го. Чак там в ъгъла. Можеш да го включиш, ако
искаш.
— Благодаря. Мъжът е длъжен да направи това.
Никой не се помръдва. Хари казва:
— Хей. Това не ти ли напомня на леглото на Линда Хамашер? — Тя
беше момичето, което, когато всички те работеха в „Кролс“, имаше
апартамент в Брюър и позволяваше на Хари и Дженис да го ползват.
— Не особено. От онова имаше гледка.
Опитват се да разговарят, но разговорът е накъсан от сънливостта и
отчуждеността им.
— Е — казва Дженис, след кратко мълчание, в което нищо не се
случва. — Кой си мислиш, че си?
— Никой — отговаря той. Примъква се надолу сякаш да целуне
гърдите й, но не го прави; присъствието им близо до устните му го упоява.
Всякакви крилати същества се издигат във въздуха над завивките им.
Отново настъпва мълчание, което се вие като балерина, облечена в
червено, танцуваща под клепачите му. Той внезапно заявява.
— Хлапето наистина ме мрази сега.
Дженис казва:
— Не е вярно. — И незабавно си противоречи, като добавя: — Ще му
мине. — Женска логика: да задуши и надживее това, което не може да
накара да изчезне. Може би това е единственият начин. Той я докосва долу
и там има мъх, не го възбужда, но му действа утешаващо, че е там, място, в
което може да се скрие.
 Тялото й раздразнено се размърдва; след като не целуна гърдите й,
нито нещо друго, тя слага студените ходила на краката си върху неговите.
Той киха. Леглото се разклаща. Тя се разсмива. За да й го върне, той
невинно пита:
— Всеки път ли свършваше със Ставрос?
— Не всеки път.
— Липсва ли ти сега?
— Не.
— Защо „не“?
— Ти си тук.
— Не ти ли се струвам някак жалък?
— Караш ме да си плащам, по малко. Това е в реда на нещата.
Той протестира:
— Объркан съм — иска да каже, че е искрен, което вероятно не е
смислен отговор на казаното от нея. Усеща, че все още се ориентират в
пространството, явно се въртят в някакво наситено червено багрило, което
се процежда през клепачите му. В една от паузите, не може да прецени
колко дълга, усеща как се понасят заедно, успоредно един на друг, по-
дълбоко в брачната си връзка, толкова дълбоко, че той внезапно казва:
— Трябва да поканим Пеги и Оли някой път.
— Как ли пък не — казва тя, с леко побутване, неочаквано разклащане
в пространството. — Ти да стоиш далече от нея, нали се пробва вече.
След известно време я пита, осъзнал, че тя знае всичко:
— Мислиш ли, че Виетнам ще свърши скоро?
— Чарли смята, че „да“, в момента, в който онези с големите
индустриални интереси осъзнаят, че е неизгодно.
— Господи, колко са тъпи тези чужденци — промърморва Заека.
— Чарли ли имаш предвид?
— Всичките вие. — Тромаво усеща, че трябва да поясни. — Скийтър
смяташе, че войната е портата към пълния хаос. Трябва да има период на
пълен хаос, а след това ще дойде прекрасен период на съвършено
спокойствие, през който ще управлява той, или някой точно като него.
— Ти повярва ли му?
— Иска ми се да повярвам, но разсъждавам твърде рационално.
Хаосът е просто ограничен поглед върху нормалното функциониране на
нещата. Звучи ли ти смислено?
— Не съм убедена.
— Мислиш ли, че Мама някога е имала любовници?
— Питай я.
 — Не смея.
След известно време Дженис обявява:
— Ако не смяташ да правиш любов с мен, най-добре да се обърна с
гръб да поспя малко. Бях будна почти цяла нощ от притеснения по това…
събиране.
— Как смяташ, че върви?
— Бива.
Шумоленето на завивките, когато извърта тялото си, звучи като
сребърна музика, пластове блед звук, които се извисяват навън,
неограничавани от пространството. Имаше една поза, в която спяха
навремето, дясната му ръка обхванала черепа й през косата, а лявата върху
гърдите й, събирайки ги заедно, така че зърната са на сантиметри
разстояние. Позата все още си е там. Задникът и краката й се разтварят. Той
я пита:
— Как ще излезем оттук?
— Обличаме си дрехите и излизаме през вратата. Но нека дремнем
първо. Вече говориш несвързано.
— Ще бъде толкова притеснително. Оня тип на рецепцията ще си
помисли, че не сме се занимавали с нищо хубаво.
— На него не му пука.
— Пука му, наистина му пука. Можем да останем цялата нощ, за
негово успокоение, но никой не знае къде сме. Ще се притесняват.
— Престани, Хари. Ще тръгнем след час. Просто млъкни.
— Чувствам се толкова виновен.
— За какво?
— За всичко.
— Успокой се. Не за всичко си виновен ти.
— Това не мога да го приема.
Той пуска гърдите й, оставя ги да се изплъзнат, блестящи късове.
Пространството, в което се намират, мотелската стая, дълга и скришна като
окоп, се превръща във вътрешно пространство. Той се плъзва надолу по
хладния чаршаф и намества своята омекнала микрокосмическа същност в
извитата празнина между великодушно предложените удобни полукълба на
задника й; в състояние е да се втвърди, но ръката му, пуснала гърдите й,
попада върху познатата вдлъбнатина на талията й, от ребрата към костите
на ханша, там няма кости, мека е като птичка, извивката й е отпусната;
неговите бебета от нейния корем. Той открива тази извивка, притиска се в
нея и заспива. Той. Тя. Спят. Може, нали?
notes
1
Линдън Бейнс Джонсън — трийсет и шести президент на САЩ (1963–
1969), встъпил в длъжност след убийството на президента Кенеди. — Б.пр.
2
Модел американски коли. — Б.пр.
3
Томас Джоузеф Мбоя — (1930–1969) — кенийски профсъюзник и
държавник, член на втората по големина етническа група в Кения — Б.пр.
4
1 инч = 2,54 см. — Б.пр.
5
Гръцко тестено изделие, приготвено от кори и настъргани ябълки. —
Б.пр.
6
От гръцки — кюфтета. — Б.пр.
7
На гръцки — „Здравей“. — Б.пр.
8
На гръцки — „Добър вечер“. — Б.пр.
9
Линдън Бейнс Джонсън — 36-ти президент на САЩ, встъпил в
длъжност след убийството на Кенеди. — Б.пр.
10
Минерална маса, от която се получава алуминий. — Б.р.
11
Ф. Д. Р. — Франклин Делано Рузвелт — 1882–1945 г. — трийсет и
втори президент на САЩ (1933–1945). — Б.пр.
12
1 фут = 0,305 м. — Б.р.
13
Марка машини за композиране на линотипи. — Б.р.
14
На английски clap означава както трипер, така и пляскам с ръце. — Б.р.
15
Английски бейзболен мач. — Б.р.
16
Американски бейзболен играч, звезда на Националната лига в
началото на шейсетте години. — Б.р.
17
Американски актьор, известен най-вече с ролята си в първия филм с
автомобилни каскади „Булит“. — Б.р.
18
Първият понеделник на месец септември, който обикновено се
отбелязва с паради и улични шествия. — Б.р.
19
Нарицателно за английски войник. — Б.пр.
20
Барбитурати или транквилайзери под формата на таблетки, използвани
като упойващо вещество. — Б.пр.
21
Уилям Едуард Бъргард Дю Боа (1868–1963) — ръководител на
движението за граждански права, редактор на списания като „Криза“ и
автор на книги — „Цвят и демокрация“ — 1945 г., занимаващи се с
проблемите на чернокожите американци и африканци. — Б.пр.
22
Франц Фанън. „Окаяни на земята“ (1925–1961) — Мартиникански
психиатър, философ и политически активист, написал също „Черна кожа“ и
„Бели маски“ — Б.пр.
23
Робърт Макнамара. „Душа върху лед“ — 1916 г. — министър на
отбраната в правителството на Кенеди и Джонсън (1961–1968). — Б.пр.
24
Фредерик Дъглас (1817–1895) — аболиционист и журналист, избягал
от робство (1838 г.) и станал влиятелен лектор на север, основал
аболиционисткия вестник „Северна звезда“. — Б.пр.
25
Фред Астер (1899–1987) — американски танцьор и актьор, известен с
елегантния си стил. — Б.пр.
26
Теодор Паркър (1810–1860) — американски свещеник, известен с
дейността си в полза на аболиционисткото движение. — Б.пр.
27
Уилям Лойд (1805–1879) — ръководител на аболиционисткото
движение, основател и издател на вестник „Освободител“. — Б.пр.
28
Спиро Теодор Агню (1918–1996) — вицепрезидент на САЩ (1969–
1973) в правителството на Никсън. — Б.пр.
29
Алкалоиден наркотик от цветовете на едноименно растение,
предизвикващ халюцинации. — Б.пр.
30
Амфибийна десантна кола. — Б.пр.
31
Остра бамбукова пръчка, забивана под ъгъл и скрита в тревата или
калта, често пъти намазвана с екскременти, за да инфектира краката на
американските войници. — Б.пр.
32
Франкска управляваща династия, основана от Меровек и достигнала
апогея си по времето на Кловис. — Б.пр.
33
Серия бейзболни игри, които се провеждат всяка есен между
печелившите отбори на Американската лига и Националната лига. — Б.пр.
34
Втори прозорци, използвани през зимата. — Б.пр.
35
Реглета (печ.) — сляп материал, който се използва за попълване на
разстоянието между заглавие и текст. — Б.р.
36
Персонификация на студа и мраза. — Б.пр.
37
Вид гръцко вино. — Б.пр.