1

КАТРИН СТОУН
ЧАСЪТ НА ПЕПЕЛЯШКА
Часът на нуждата
Преди шестнайсет години Сноу Ашли Гейбъл бяга от Чикаго.
Бяга от болката на любовта и от предателството. Сега, на
трийсет и една, Сноу се връща у дома с пожъналото си успех
радиопредаване „Часът на Пепеляшка“. Само че не всички желаят
завръщането й.
Часът на доверието
За Сноу завръщането крие опасности и страхове. Бащата,
когото не познава. Майката,, разиграваща една след друга опасни
фантазии. Съученичката от гимназията, разкрила най-
съкровените й тайни. И Люк Килканън, непокорното момче,
което е обичала.
Часът, който няма да забравят
Люк никога не е забравял Сноу и тайната им любов, нито
детето, което са създали. Той иска да разбере защо е загърбила
любовта и общото им бъдеще. Но собствената му тайна може да
се окаже по-опустошителна, отколкото някой би допуснал...

ПРОЛОГ

Куейл Ридж, Илинойс.

Двайсет и пети декември.
Двайсет и три години по-рано.

Тя бе на осем и нова в квартала.

Той бе на единайсет и бе прекарал в този очарователен град целия
си проклет живот.
Тя - Сноу Ашли Гейбъл - го откри в онзи снежен коледен следобед в
гористата клисура зад новия си, дом. Чу го, преди да го види; до

2
слуха й стигнаха ритмичните удари, бързи и тежки, и ниското,
мъчително стенание.
„Ранено животно - помисли си тя. - Й продължават да го
измъчват.―
Сноу се затича по посока на звука, без да е наясно какво ще открие,
но твърдо решена да избави изпитващото болка създание от по-
нататъшни мъки.
Съществото бе момче, чието име тя знаеше, без да го бе срещала, и
от когото я бяха посъветвали да стои далеч.
Предупреждението дойде от майка й Лий след гостуването на
Биатрис Евънс. Госпожа Евънс бе самопровъзгласил се отговорник
по посрещане на новодошлите. Беше пристигнала с усмивка,
кошница с коледни лакомства и уверението, че „Пайнуд― е най-
приветливата част на Куейл Ридж.
Кварталът се гордееше и с имоти с най-обширните парцели, без да
се броят онези горе на хълма. Затова, през смразяващия до мозъка
на костите декемврийски следобед, при все че бе в доста добра
форма за своите четирийсет и три години, госпожа Евънс бе
изминала разстоянието от дома, който държеше под наем на „Медоу
Вю Драйв―, до къщата, наета от Лий на „Догуд― с кола. Сноу на часа
хареса госпожа Евънс. И тутакси се притесни от грубото държане на
майка си. Но когато Лий покани госпожа Евънс вътре и й предложи
чай, Сноу си припомни, че майка й се е променила.
Преобразяването й започна през май. Пременена с току-що купен
бял като сметана костюм и шапка в тон с него, Лий се отправи с
такси към Лейк Форест, за да присъства на сватбено тържество в
страноприемницата „Сърнена пътека―. Върна се кипяща от енергия,
а не изтощена, за разлика от случаите, когато пристигаше от срещи
с мъже, облечена в рокли, с които приличаше на наденица,
натъпкана в черво. През онези вечери, докато чакаше да звънне
телефона, обхождаше с очи светските страници в търсене на други
празненства, на които да отиде.
Телефоните често звъняха в жалките апартаментчета, в които
живееха. Въплъщенията на Лий - Скарлет, Тара и Мелани -
отговаряха на позвъняванията денонощно. Кратките разговори
означаваха, че жената, която я търсеше, е уредила среща на Лий.
По-дългите показваха, че някой е пожелал разговор и майка й се е
съгласила. След като посредничката й съобщеше името на мъжа и
коя трябва да бъде, Лий разговаряше с него, превъплътила се в
желаната роля.
Понякога Лий провеждаше разговорите в дрешника или в банята,
когато това бяха единствените помещения с врати, с които
разполагаха. Лий не бе сигурна дали дъщеря й няма да изтърси: „Не
3
си възбудена.―, когато майка и дъщеря лежаха сгушени, увити в
одеяла, или да реагира с уплаха или кикот на смешните звуци,
които издаваше Лий.
Когато Сноу стана достатъчно голяма, за да разбира, че
разговорите бяха на ужким и можеше да се разчита па мълчанието
й, обикновено оставаха в една и съща стая. Сноу четеше или си
пишеше домашните, а Лий си лакираше ноктите за предстоящата
среща или вареше макарони за вечеря, или се мръщеше над
купчината неплатени сметки, или, хванала с ръка слушалката,
пушеше цигара от цигара и пиеше бира.
Открай време на Сноу й бе позволено да вдига телефона. Мъжете,
които се отдаваха на фантазиите си със Скарлет, Тара и Мелани,
никога не говореха направо. Сноу отговаряше и на новите
обаждания на мъжете от сватбените тържества. На тях им беше
позволено да се обаждат направо и търсеха майка й с новото й име
Лий Ашли Гейбъл, вдовица от Атланта с дъщеря на име Сноу.
— Можеш да забравиш Тара Бътлър, Сноу. Вече не съществува. И
Скарлет Уилкс е мъртва като камък - увереността на Лий
прерастваше в действие. Допираше ножици до кредитните карти на
Тара и Мелани, докато обмисляше по-добре дали да унищожи
предишните си самоличности. - Кой знае? Може пък да ни бъдат от
полза някой ден. И не защото, имай предвид, няма да ни провърви.
Напротив. Но Лий може да поиска да има банкови сметки на
различни имена. Огромни банкови сметки. Ще притежаваме
толкова много пари.
— Така ли? - щеше да е прекрасно да не студуват от октомври до
април. И да намерят апартамент, където Сноу да се чувства на
сигурно място, когато майка й я няма. Сноу малко я бе грижа за
парите. Най-важна бе Лий. Ако многото пари, тези ужасно много
пари, щяха да я направят щастлива...
— Наистина, Сноу. Ще видиш. Обаче ще ми трябва помощта ти.
Става ли?
— Става!
— Добре. Ето какво трябва да казваш на всекиго, който пита. Татко
ти е починал , преди да се родиш...
— Да, знам. Умрял е, преди да се родя. Бил е смел полицай,
загинал, за да спаси живота на друго малко момиченце.
— Правилно. Ще се наложи да говорим еднакво и за останалото и е
много важно да го разбираш. Мога ли да разчитам на теб, Сноу?
— Да!
— Чудесно. Слушай внимателно. През целия си живот си живяла в
Атланта, не в Чикаго. Татко ти и аз сме се срещнали, влюбили сме се
и там сме се оженили. Работя в булчински магазин в Атланта,
4
откакто той не е между нас. Решила съм да се преместя в Чикаго,
понеже съквартирантката ми от колежа, която също е и моята най-
добра приятелка, иска да й помогна да основе фирма за
организиране на сватби. Дотук ясно ли е?
Сноу кимна. Не й бе трудно до запомни историята и да я повтори
по даден знак.
— Фамилното ни име е Гейбъл. Ако имаме късмет, това ще е
последната фамилия, която ще използваме. Другите ти имена могат
да бъдат каквито си по искаш. Не е задължително да бъдат от
„Отнесени от вихъра―.
Също като майка си Сноу знаеше филма наизуст. За разлика от
Лий, бе чела и книгата. Търсеше причина да хареса романа и
неговата героиня. Не можа да я открие. Мразеше робството и
въпреки че разбираше защо Гражданската война е била неизбежна,
ненавиждаше и нея.
Сноу не обсъждаше въпросите, които я безпокояха с Лий.
Допускаше, че и майка й щеше да се разтревожи. А и се чудеше как
може Лий да се възхищава на такава несимпатична героиня като
госпожица О’Хара.
Сноу си казваше, че навярно любимите реплики на Скарлет
привличат Лий. „Утрото е по-мъдро от вечерта.― и „Никога повече
няма да гладувам.― често излизаха и от нейните уста.
Към името си Сноу подходи много сериозно. Приемаше всичко
сериозно. Лий й бе намекнала, че дори се чуди дали да не промени
името, което дъщеря й носеше по рождение. Сноу причиняваше
само неприятности. Всички се мръщеха, когато го чуеха, учителите
и съучениците й също.
Можеше да избере нещо в стил „Отнесени от вихъра―. Но не
можеше да захвърли името си. Натъжаваше я, макар и мъничко, че
Лий е готова да го стори. Беше ли забравила причината, поради
която я бяха нарекли с това име?
Сноу избра за второ име Ашли, както бе сторила и Лий. Ашли
Уилкс, за разлика от Скарлет О’Хара, й допадаше.
Лий имаше друго ново име. Майка. Вместо Скарлет, Тара, Мелани -
майка. Въпреки че бе по-официално, отколкото съучениците й
наричаха майките си, Сноу се развълнува. Навремето я наричаше с
името, което Лий използваше, за да плаща или да не плаща
сметките си.
Колкото повече я търсеха по телефона за сватбени тържества,
толкова по-неохотно приемаше обажданията, свързани с другите й
роли. До края на лятото със старите й превъплъщения и с
непристойните им тоалети бе приключено.

5
 С помощта на осемгодишната си дъщеря Лий се отърва и от набора
си от мръсни думи. Сноу записваше изразите, от които Лий искаше
да изчисти речника си. По звученето им Сноу предполагаше как се
пишат. Колкото до смисъла им, научи го от речниците в училище.
Дори и тогава представата й за значението им остана мъглява.
Сноу бе изненадана от някой думи в списъка на Лий. Бе ги чувала
толкова често, та не й идваше наум, че южняшките красавици, в
каквито тя и майка й се готвеха да се превърнат, биха ги счели за
лоши. Но в списъка присъстваше „копеле―. Както „кучи син― и
„мамка му―. Дори изстреляното „по дяволите― от Ред при раздялата
му със Скарлет бе там.
Сноу също се изненада от отсъствието на една дума. Секс очевидно
не бе неприлична независимо от забранените думи, които Лий
използваше редом с нея, въпреки че повечето бяха свързани със
секса... каквото и да значеше това.
На Сноу й бе възложено да обръща внимание на Лий винаги,
когато ругае. Справяше се със задължението си безпогрешно. Но чак
след като Лий си наложи глоба по един долар за всяка изречена
мръсна дума, който отиваше като награда за Сноу, речникът й се
подобри.
Загубата на такава сума щеше вбеси Тара Бътлър и Скарлет Уилкс.
Но „Ругаеш!― се превърна в игра, която забавляваше и майката, и
дъщерята. А и бе единствената игра, която някога бяха играли. Лий
се смееше, когато се изръсваше заради глобите и уверяваше Сноу, че
й е благодарна, задето е така бдителна.
Сноу не искаше играта да свършва, но бе хубаво, когато краят й
дойде. Възторгът на Лий от новия й живот и нетърпението й да
приложи новия си речник, изчистен от ругатни, я караха да изпитва
щастие, когато говори. И то непознато досега.
За Сноу, Лий имаше нова философия по отношение на парите.
Трябваше да похарчиш, за да спечелиш. Не беше ли истински
късмет, че бе кътала оскъдните си припечелени средства всички
тези години?
Откритието изуми Сноу. Ако Лий притежаваше пари в банков сейф
- а явно имаше - защо напускаха апартамент след апартамент под
заплаха от изгонване заради неплатен наем?
„Ако новият й бизнес успееше, говореше й Лий, скоро нямаше да се
местят.―
Сноу знаеше, че майка й не възнамерява да организира сватби с
приятелка от колежа. Лий не бе посещавала такъв. Нямаше и
приятелки.
Сноу не бе сигурна какво щеше да бъде новото й занятие, нито
какво беше предишното. Двете обаче бяха свързани. Мъжете от
6
сватбените тържества играеха някаква роля. Този път подхождаше,
както трябва, обясняваше Лий, отстраняваше посредника, сама
определяше правилата, превръщаше се в новоизлюпен
предприемач.
Само й се искаше да се бе сетила още отдавна. Мислеше за
всичките пари, които можеше да спечели и спести. Пропилените
суми за бира и цигари щяха сами по себе си да се превърнат в
богатство.
— Голяма работа - изричаше тя със смях, докато изливаше
недокоснат стек от шест бири в умивалника. - По-добре късно,
отколкото никога.
Сноу се радваше да види как с алкохола и цигарите е свършено.
Когато се напиеше Лий, изпадаше в мрачни настроения. А когато
изпушваше повече от пакет на ден и най-нищожната дреболия я
дразнеше.
С цигари или не, никога не беше трудно да ядосаш Лий. Не
можеше да понася любопитството на съседите и бе груба, когато се
появяха на вратата, за да споделят новини.
За жалост, вестите често бяха мрачни, разкази за някого си,
излежаващ присъда за наркотици, кражба, нападение, или
продължение на писъците, изстрелите или сирените, които я бяха
събудили предишната нощ.
Именно Сноу, а не Лий се будеше от насилията, дори и в нощите,
когато Лий си бе вкъщи. Веднага щом срещите и телефонните й
разговори приключеха, Лий се напиваше, за да заспи.
Сноу винаги се будеше от шумовете на нощта. Питаше се след
първата си нощ, когато спа непробудно в „Пайнуд―, дали изобщо е
заспивала в страшните места, където преди живееха с Лий.
Изумена бе от разказите на очевидци по телевизията. Как може
човек да обърка гърмеж на ауспух с пистолетен изстрел? За Сноу
разликата бе като от земята до небето. Та-та-та й звучеше като
смърт- смърт-смърт.
Неприязънта на Лий към съседи, които все си врат носа, бе
причината Сноу да се притесни от безцеремонното отношение на
майка й към госпожа Евънс.
Но Лий остана вярна на ролята си на темпераментна джорджийка,
която бе започнала да играе, и прие чаровно и с изненада възхитата
на госпожа Евънс от гласа й, като че никой досега не й бе правил
подобен комплимент.
Че Лий Ашли Гейбъл бе красива, се подразбираше от само себе си.
Ето защо, отдавна бе заключила Сноу, вместо за хубостта й правеха
комплименти на майка й за тембъра й. Той бе омаен и необикновен.
Мек и нисък и все пак силен... или нежен, когато искаше да е такъв.
7
 С плътния си глас, с вплетени в него изтънчени изрази Лий
сподели с госпожа Евънс историята им. След като фалшивата
картина бе завършена, подкани госпожа Евънс да им разкаже за
квартала, в който с такава радост се бяха нанесли. Да, призна Лий,
преди госпожа Евънс да започне, Чикаго е по-студен от Атланта и
пристигането през зимата им е подействало като шок. Но
приятелката й вече има доста поръчки за организиране на сватби
през пролетта и лятото.
Освен това, добави Лий, е чувала че училищата в Куейл Ридж били
чудесни и гори от нетърпение да запише в някое от тях „невероятно
умната― си дъщеря.
Последно попадна право в сърцето на Сноу и то заби по-силно.
Дъщеря, а не хлапе. Думата бе като прегръдка, топла и любяща, а
Сноу се мъчеше да си спомни какво още бе казала Лий. Наистина ли
я бе грижа за училищата в Куейл Ридж? Действително ли знаеше за
колко будна я смятат учителите й?
Училищата определено били прекрасни, потвърди госпожа Евънс.
И те, и „Пайнуд―, и целият град!
Куейл Ридж бе дом на няколко от най-състоятелните чикагски
семейства. Тук живееха и по-малко заможните. И, завърши госпожа
Евънс, също и онези, които не бяха богати. Ето още едно
възхитително качество на градската община. Имащите не се
разграничавали от нямащите или поне състоятелните от онези,
които не притежаваха колкото тях.
— Всички са убедени, че никой не е по-значим от останалите.
Парите на едни са просто повечко.
Образованието било от първостепенно значение, продължи
госпожа Евънс. Основателят на града, Едуин Ларкен, е искал така.
Всеки квартал в града има „отлично― основно училище и
прогимназия. А през последните три години за подготовка за
колежа всяко дете в Куейл Ридж посещава прочутата гимназия
„Ларкен―.
Госпожа Евънс добре познаваше учебната система. През
изминалите петнайсет години бе работила като сестра
едновременно в основните училища „Пайнуд― и „Хилтоп―.
— Децата в града са толкова здрави, родителите им ги гледат така
добре, че не се налагаше да оставам за цял ден на нито едно от двете
места.
„Хилтоп―, добави тя, бе мястото, където учи новото поколение на
Куейл Ридж. Комплексът с паркова атмосфера, който включвал и
прогимназията „Хилтоп―, бе разположен в жилищната част върху
планинския хребет , дал името на града.

8
 Гимназията „Ларкен―, за разлика от него, била построена в
ниското, на по-централно и по-удобно място за всички свои
възпитаници. Сноу щеше да се запознае с тях. Всъщност, стига да не
грешеше, Сноу и Миранда, или Мира, Ларкен щяха да постъпят в
гимназията по едно и също време. Съобщили ли са вече на
директора на „Пайнуд―, попита госпожа Евънс, че новата ученичка
от Атланта ще бъде в трети клас?
Сноу кимна утвърдително. Сноу и Мира щяха да станат приятелки.
— Мира Ларкен ли казахте? - промърмори Лий.
— Да. Бащата на Мира е Едуин Ларкен Трети, или Трей, както го
наричат от деня, в който се роди. Трей означава „трети― - поясни тя
на Сноу. - Не съм сигурна какъв прякор ще лепнат на сина му.
Куатро, предполагам или нещо подобно, та да подсказва, че е Едуин
Ларкен Четвърти. Но Трей има само дъщери, Вивиан и Мира.
— Каква е Вивиан? - след това попита Лий.
— Доста добре възпитана млада дама, каквато е редно да бъде. И
тя, и Мира категорично носят гените на Ларкен. Понеже Мира е
едра за възрастта си, а Вивиан е дребничка, понякога по грешка ги
взимат за близначки. Но говорим ли за характера... е, двете не биха
могли да бъдат по-различни. Вивиан е в шести клас, три години
пред Мира и Сноу. Ще е завършила, когато Сноу постъпи в
гимназията „Ларкен―. Но Мира ще бъде там - повтори госпожа
Евънс, с което разпали нетърпението на Сноу да се запознае с Мира
Ларкен.
Тя също реши, че макар и ужасно милата госпожа Евънс да не го бе
казала изрично, предпочиташе Сноу да се запознае именно с Мира.
— Трей им е баща - подхвана Лий. - А коя е майка им?
Сноу се запита дали госпожа Евънс долавя внезапната острота в
гласа на Лий, острота, която разкриваше, че е готова да даде воля на
раздразнителността си.
Лий искаше да научи за господин и госпожа Трей Ларкен веднага.
Сноу знаеше, без да й е ясно защо, че Лий бе избрала Куейл Ридж за
техен, нов дом и място за новия си бизнес заради богатите
семейства, живеещи тук.
Госпожа Евънс добродушно се подчини на желанието й. Бракът на
Едуин Ларкен Трети и Мариел Дюмонд е приятна тема. Двамата
идеално си подхождали, родословието на Мариел не отстъпвало на
неговото и се обичали „отгоре на всичко― до такава степен, че
работели заедно всеки ден.
На съпрузите Ларкен не им се налагаше да се трудят. И Ларкен, и
Дюмонд имаха пари с лопата да ги ринеш. Но Трей и Мариел
произхождаха от стари и богати родове със собствени фамилни
фирми с традиции и трябваше да управляват „Ларкен и син―.
9
Аукционната къща, основана от Едуин Ларкен, бе достоен съперник
на „Бонамс и Бътърфийлд― в Сан Франсиско и на „Кристис―
и„Сотбис― в Ню Йорк. Навярно мнозина приемаха Чикаго като
„град с второстепенно значение―, но за посветените той бе първи по
ранг.
Едуин, самият той първороден син, издал нареждане след смъртта
на първата си - при това мъжка - рожба: „Ларкен и син― ще
съществува само ако има син, който да я наследи. Вероятно
комарджията у Едуин го е подтикнал към такова решение. Или е
било типично мъжко предизвикателство към бъдещите бащи от
фамилията. Аз дадох живот на син - а вие можеше ли?
Госпожа Евънс не криеше неодобрението си. Като медицинска
сестра била запозната със зачеването на потомство и знаела със
сигурност, че полът на детето няма нищо общо с потентността на
бащата.
„Зачеване на потомство― и „потентност― бяха неясни понятия за
Сноу. Трябваше да провери значението им. Но бе очевидно за колко
глупаво считаше решението му госпожа Евънс, особено след като
Вивиан бе толкова умна, че би могла да ръководи аукционната къща
не по-зле от който и да е мъж.
— Нищо чудно и по-добре! Но се съмнявам, че ще го отмени. Както
и да го погледнеш, надали Трей ще наруши традицията и ще повери
поводите на „Ларкен и син― на дъщеря си. Може и да е за добро.
Вивиан може да стане каквато си поиска. Но самата идея, че е
дъщеря, а не... За бога! - възкликна госпожа Евънс, когато погледът
й се спря на едно момче отвън на улицата. То вървеше срещу вятъра,
изложено на мраза, без да му мигне окото, дългата му, черна коса
брулеше лицето му. - Какви ги върши тук Лукас Килканън? И
накъде се е запътил?
Отговорът на втория й въпрос беше очевиден. Вървеше към
гористата клисура.
— Това място не е безопасно - продължи тя. - Може да се загуби
или нарани и никога да не го намерят. И защо, за бога, ще ходи там?
Причината остана загадка. Но не и въпросната личност. Походката
му бе красноречива - предупреждаваше всички да стоят настрани от
него. Предупреждението бе така недвусмислено, че госпожа Евънс,
която явно изпита желание да се втурне към вратата и да го покани
на сладки и чай, остана неподвижна. _
Също и Сноу, която почувства същия порив. Само попита:
— Кой е той?
— Мой съсед, живее на отсрещната страна на улицата - отвърна
госпожа Евънс. - Не че истински съм се запознавала с него или баща
му.
10
 Изражението й подсказваше, че има още какво да добави.
Смръщеното й лице говореше, че се двоуми дали изобщо да разкрие
нещо и какво точно.
— Не ходи ли във вашето училище?
— Твоето училище, Сноу. Люк е в шести клас в „Пайнуд―.
— Какво работи баща му? - попита Сноу.
Беше отчаян въпрос, опит да разбере каквото и да е, преди Лий да
върне разговора в старите му релси. Знаеше, че майка й, доволна от
откровенията на госпожа Лий за живота и интимните отношения на
най-богатите обитатели на Куейл Ридж, е подразнена от
отклонението, предизвикано от момчето отвън. Но отговорът на
госпожа Евънс успокои Лий, понеже името на Ларкен бе споменато
отново.
Когато гимназиалният отбор по плуване в „Ларкен― имал нужда от
нов треньор, Трей Ларкен, който по онова време бил председател на
училищното настоятелство - той самият участвал в тима като
гимназист - се сетил за друг плувец, с когото се бил състезавал.
Джаред Килканън бил звездата на училището, дори кандидат за
олимпийското злато, докато мотоциклетна злополука не разкъсала
до неузнаваемост раменния мускул на едната му ръка. Напоследък
името на Джаред отново се чуло. Тренирал възпитаниците на едно
по-малко училище в южната част на щата. Трей вдигнал телефона и
както се казва, додаде госпожа Евънс, останалото било ясно. Под
ръководството на Джаред „Пумите― от гимназията „Ларкен― от
последни станали първи.
— Люк плува ли? - попита Сноу.
— Не съм убедена дали продължава, преди тренираше. Дочух
мълва... Но - е, знаеш какво казват за полуистините, нали, Сноу?
Полуистината си е чиста лъжа,
Сноу не го бе чувала преди и не искаше да се задълбочава. Лий бе
изградила своя свят, техния свят върху полуистини, и то в най-
добрия случай.
— Какво общо има с това дали Люк плува?
— Слуховете са наполовина истина, не мислиш ли? Понякога дори
не и толкова. Чух да се говори за плуването на Люк, по-точно, че
вече не плува, но нямам представа кои от мълвите са верни, ако има
изобщо такива. Ще си позволя да кажа, че плуването не е любимото
му занимание.
— Джаред и семейство Ларкен близки ли са? - поиска да знае Лий.
— Не знам. Но няма и откъде. Обкръжението на Ларкен е съвсем
различно от моето - съвсем отделен кръг. Със сигурност зная, че
Джаред стана един от най-популярните жители на града. Плуването
е на почит в Куейл Ридж, Нямаме футболен отбор, така че този
11
спорт е на ниво. Също ми е известно, че през изминалите няколко
лета, наред с другото, Джаред дава частни уроци по плуване в
кънтри клуба в „Хилтоп―.
— С другото ли?
— Чувам, че е и отличен играч на голф. И като цяло надарен атлет.
Преподава уроци по голф и играе с членове на клуба, когато не им
достига четвърти за игра по двойки.
— Освен с мъже, играе ли с жени?
— Това не зная. Но съм убедена, че биха се радвали, ако е така.
Много е красив и чаровен.
— Ако богатите дами от кънтри клуба в „Хилтоп― точат лиги подире
му, съпругата му едва ли е много щастлива.
— О! Забравих да спомена. Джаред е самотен родител, Лий. Като
теб. За разлика от доблестния ти съпруг полицай обаче, съпругата
на Джаред, майката на Люк, не е починала. Тя просто си тръгна.
— Напусна ли го?
— Беше ужасно. Една заран, преди шест години тя и Джаред
натовариха багажа в колата й и тя замина, Разигра се пред очите ми,
макар че на времето не съзнавах па какво ставам свидетел. „Отива
на екскурзия - казах си. - Може би заминават двамата с Люк―. И той
помагаше в товаренето. Помня го как стоеше на алеята, държеше
някаква кутия и чакаше да му кажат къде да я сложи. Бе огромна за
него. Той беше само на пет. Кутията изглеждаше и тежка, но не я
пускаше от ръце, докато родителите му разговаряха. Сюзън най-
сетне я взе, остави я в колата и потегли - госпожа Евънс си пое дъх
на пресекулки. - Люк й помаха за сбогом. Тя - не. Даже не погледна
назад.
— Защо?
— Защо Сюзън Килканън си отиде ли? Нямам представа, Сноу.
Джаред винаги говори за нея като истински джентълмен. Бракът им
не вървял. Желаел й доброто. Имала си собствени грижи. Така
казва. Все твърди, че той е късметлията. Нали синът им е при него.
Вълнението на госпожа Евънс прерасна в страдание. Вместо да се
направи, че не забелязва нищо, както би постъпила старата Лий,
майката на Сноу се наведе напред и постави ръце върху дланите на
госпожа Евънс. Жестът напомни на Сноу как Скарлет се преструва,
че утешава най-голямата си съперница Мелани.
Госпожа Евънс сякаш се успокои, както Мелани.
— Какво има, Биа? - попита Лий, за първи път обръщайки се към
нея с малкото й име. - Какво се е случило?
— Свързано е повече с мен, отколкото с Джаред или Люк.
— Бихме желали да чуем - отвърна Лий така убедително, че Сноу си
помисли, че е откровена, - Ако искаш да го споделиш.
12
 — Просто не мога да си представя, че една майка е в състояние да
изостави детето си. С бившия ми съпруг толкова силно искахме да
имаме бебе. Забременявах само за да пометна няколко седмици по-
късно. Спонтанните аборти през първите три месеца са нещо
обичайно, естествено. Зная го от сестринското училище. Резултат на
отклонения в развитието на плода. Чрез тях Майката природа
проявява милосърдие, а не жестокост.
— Но на теб ти се струва жестоко - прошепна Лий.
— Да. Още по-мъчително за мен беше, че по-късно изобщо не
можах да зачена. Така всичките ми надежди за дете умряха.
Съпругът ми желаеше деца не по-малко от мен. Сега с новата си
съпруга имат три - тя въздъхна. - Бракът ни се разпадаше по
времето, когато Сюзън напусна Джаред и Люк. Тормозя се, че ако
бях по-добра съседка, по-съпричастна и внимателна към Сюзан и не
така вглъбена в собствените си проблеми, Люк нямаше да израсне
като сирак.
— Не можеш да виниш себе си.
— Навярно не - госпожа Евънс се поизправи и издърпа ръцете си. -
Стига самосъжаление! Няма за какво да се оплаквам. Имам късмет,
че работя там, където искам, и се радвам на всички тези чужди деца.
Но така ми се иска да можех повече да помогна на Люк.
— Какво му е? - попита Сноу.
— Нищо, скъпа. Нищо му няма. Само дето е самотник.
След като госпожа Евънс си тръгна, Лий отново се върна на
въпроса за Люк, но първо сподели мнението си за Биа. Прекалено
благовъзпитана е, беше коментарът й, от онези, които, щом не могат
да кажат нещо хубаво за някого, не казват нищо. Лий би се
зарадвала да чуе нещо не така благопристойно, някоя мръсна
клюка, каквато бе сигурна, че Биатрис знае.
Все пак следобедът не бе пълен провал.
— Обзалагам се, че Джаред Килканън силно ощастливява дамите
от клуба. Питам се, колко ли взима за услугите си.
Сноу предположи, че бащата на Люк взима добра заплата в кънтри
клуба на „Хилтоп―. Защо иначе би прекарвал лятото далеч от сина
си? А и нали работата му бе да кара членовете на клуба да се
чувстват щастливи?
Но усмивката на Лий подсказваше нещо повече, някаква тайна,
която Сноу бе твърде малка, за да разбере. Следващите й думи бяха
още по-лишени от смисъл.
— Радвам се, че Килканън живеят на четири преки от нас.
Пътищата ни никога няма да се пресекат.
Сноу вече искаше пътят й да се пресече с този на Люк.
— Защо?
13
 — Създават неприятности, Сноу. Баща и син. Една майка няма да
изостави детето си без основателни причини. Убедена съм, че Люк е
също като баща си, дързък като Джаред и не по-малко долен от
него.
— Дързък и долен ли? Откъде знаеш?
— За Джаред ли? Чаровниците винаги са такива. А и жена му го е
напуснала, помниш ли? Без дори да се обърне. Помни ми думите,
Сноу. Джаред Килканън не е добър човек. Можеш да се хванеш на
бас, че и синът му не пада по-долу. Слушай какво ти казвам. Стане
ли дума за мъже, истински познавач съм.
Сноу не бе виждала Люк от онзи ден преди седмица, когато мина
покрай тях. Не го забеляза да излиза от гората по-късно през онзи
следобед. Нима е останал, докато падне нощта?
Не, отговори си сама. Щяха да го търсят. Госпожа Евънс и господин
Джаред щяха да вдигнат тревога.
Сноу избра коледния следобед да проучи клисурата. Люк сигурно
празнуваше Рождество някъде с баща си, а Лий стоеше в спалнята
си и разговаряше по телефона с някого, когото бе срещнала на един
прием.
Сноу не слушаше думите на майка си, но усети тона й. Някога
долавяше нещо безсрамно в разговорите й с мъжете, търсещи
Скарлет, Мелани и Тара. Лий никога не говореше неприлично на
мъжете от Куейл Ридж.
Сноу грабна шепа от курабиите на госпожа Евънс, преди да се
спусне навън сред падащия сняг.
Съседските деца лудуваха в далечината. Сноу можеше да се
присъедини към веселбата.
Но й се удаваше възможност да изследва клисурата.
Разбираше защо Люк е дошъл тук, каза си тя, докато се плъзгаше
по каменистия склон. И защо е останал след мръкнало. Гората
изглеждаше безопасна и гостоприемнна, бе топла - уютен пашкул,
ухаещ на бор, въпреки мразовития ден.
Имаше сякаш и някакво сияние, снежните кристалчета блещукаха
като диаманти, озарени от някакъв вътрешен огън, за който бе
чувала да говори Лий.
А може би гората бе вълшебна. Идеята й хареса. Сноу вярваше в
омагьосани замъци и че е възможно и тя да открие такъв. Бе чела за
обикновени момичета, преживели необикновени приключения.
Скарлет 0’Хара беше любимата героиня на Лий.
Уенди Дарлинг бе любимата на Сноу. Обичаше приказката за
момичето, пришило обратно липсващата сянка на Питър Пан и
после отлетяло с него за Небивала земя.

14
 Тук бе нейната Небивала земя. Царството на Люк. Снежинките
бяха самодиви, не диаманти, безброй феи Бамка-Камбанка.
В тази Небивала земя не съществуваше капитан Хук, за да всява
страх. Нямаше тиктакащи крокодили. Тук Сноу не усещаше
опасност, преди да я изплаши ужасяващият звук.
Бе така неприсъщ за това място и за където и да било другаде.
Никое живо същество не биваше да бъде подлагано на такава болка,
а и какво чудовище би я причинило?
Сноу се затича по посока на стенанието с единствено желание да
сложи край на мъчението. Гората се превърна във враг, а не в
приятел. Момичето се препъна в паднали клони и загуби опора под
краката си.
Можеше да потърси помощ. Достатъчно бе да се върне по
собствените си стъпки. Но като пътечката от трохи на Хензел и
Гретел, следите й бяха изчезнали, затрупани от падащия сняг.
„Може да се загубиш в клисурата - предупреждаваше госпожа
Евънс. - И никога да не те намерят.―
Споменът я споходи прекалено късно. Вече се бе загубила, отдадена
на мисията си и... точно пред нея, на една поляна сред гората,
стоеше Люк.
Люк, който едновременно бе и жертва, и мъчител.
А ритмичният звук? Снежни топки, удрящи се в дърво. Нямаше
радост, докато Люк загребваше снега, оформяше топката и я
запращаше с все сила. Не си представяше бъдещи световноизвестни
състезания, в които звездата да е той.
Наказание, а не удоволствие, личеше от всяко ожесточено
хвърляне. Наказание към себе си, снега и дървото.
И все пак, независимо от страданието, Сноу долови някакво
изящество. Беше й познато. От балет, който вероятно бе гледала по
телевизията. Не, не беше вярно. Бе нещо друго, нещо ужасно -
потискащ филм за роби.
Действието се развиваше в древен Египет, не по време на
Гражданската война. Робите строяха гробница за фараона, а
камшици отново и отново шибаха отрудените им тела, докато
влачеха камък подир камък нагоре по стените на пирамидата.
— Престани!
Той се извърна и да не би да има някакво съмнение, че преценката
на Лий за сина на Килканън е абсолютно правилна, на лицето му се
изписа високомерие. Горите му принадлежаха. Натрапниците бяха
нежелани.
Люк Килканън бе и зъл. Поне такъв бе гласът му.
— Коя, по дяволите, си ти?

15
 — Ругаеш! - думата, останала от играта между майка и дъщеря, се
изплъзна импулсивно и тя на часа съжали, преди устните на Люк да
се свият в презрителна усмивка. Сноу се бе приучила да свири фал,
винаги щом чуеше „по дяволите―, а сега Люк я взимаше за глупачка.
Той не бе Питър Пан, а тя не бе неговата Уенди. Той не я покани да
се присъедини към него във вълшебния му свят. Но тя се дразнеше,
че я мислеше за глупаво хлапе. Сноу се изкушаваше да пусне в ход
най-цветистия репертоар на Лий. Бе запомнила забранените думи,
за да ги запише, в същия ред, в който се появяваха в главата на Лий.
Но кой знае какво значение щяха да добият не-разбираемите слова,
свързани в изречение? Нещо в зелените му очи показваше, че Люк
би разбрал всяка мръсна дума. Вероятно знаеше всичко и за секса.
Сноу стоеше като вкаменена и се взираше в презрителното му
изражение.
— А ти, по дяволите, кой си?
Лека усмивка пробягна по дръзкото му лице.
— Люк.
— Радвам се да се запознаем. Казвам се Сноу.
— Сноу ли? - Люк смачка една снежна топка в юмрука си,
унищожавайки кристалите й, от което огънят им угасна. - Що за име
е това?
— Романтично.
— Така ли?
— Да. Искаш ли да знаеш защо?
Убедена бе, че няма да пожелае. Видя как устните му се раздвижват
и се готвят да изрекат „не― също така автоматично, като нейното
„ругаеш―. В последния момент той изненада и двама им.
— Защо не?
— Добре тогава. Валял е сняг, когато родителите ми... са ме прави
ли. Татко ми е починал, преди да се родя. Бил е храбър полицай.
Обичал е снега - така я бе уверила Лий. Беше всичко, което й бе
разказала. Сноу добави нещо, в което винаги бе вярвала. - Бил е
влюбен в майка ми и мен е щял да обича и наистина името ми е
щяло да му хареса.
— На колко години си, Сноу?
Тя не отговори. Начинът, по който този път произнесе името й,
сякаш разбираше колко е красиво и значимо, я лиши от дъх.
Не можеше да отговори, но можеше да се движи. Намираше се в
края на поляната, заслонена от уханните борови клони от падащия
сняг. Люк стоеше в средата. Тя искаше застане, където е той. В
центъра на кълбото от сняг.
Спря на една ръка разстояние от него. Колкото нейната ръка, не
неговата.
16
 — Ще стана на девет на Свети Валентин.
— Поздравления. Честит рожден ден. Махай се.
Тя почувства как снежинките се топят по лицето й.
— Защо удряше дървото?
Видя снегът да се стапя и по неговото лице.
— Не съм.
— Мъчеше снега, тогава. - „Измъчваше себе си.―
— Никого не мъча, Сноу.
— Е, хубаво. Радвам се. Нито пък аз. Искаш ли сладкиш?
— На теб не ти ли се яде? - попита той, гладът му бе очевиден.
— Не. Изядох цяла шепа. Вземи ги всичките. Донесох ги в случай,
че се загубя и ми е нужна храна, докато намеря обратния път.
— Или те спасят.
Тя повдигна слабичките си рамене и снежинките се попиляха по
земята.
— Струва ми се, че е време да потърся обратния път - пъхна ръка в
джоба на шубата си и му подаде пълна шепа курабии. - Можеш да
ми го покажеш.

През онзи първи ден Сноу го примами с лакомства. Момичето със

сладкишите и гледното момче. Това, което по-късно го привлече,
което завладя сърцето му, бе самата тя. Жадуваше за нейното
приятелство, за вълшебните й приказки, за нея.
Дружбата им бе тайна.
Сноу едва спираше мимолетен поглед върху него по коридорите на
основното училище „Пайнуд―. „Така трябва да бъде―, заявил бе Люк,
без да й каже защо.
Сноу не искаше обяснения. Потайността бе удобна и за нея. Лий не
одобряваше Люк. Само щеше да си навлече неприятности, ако се
опита да промени отношението на майка си.
Освен това така приятелството й с Люк бе по-интересно и много
трудно. В училище Сноу дочу разговори за Люк, изказани гласно
мнения от ученици, повтарящи думите на родителите си. Джаред
Килканън е чудесен човек, единодушни бяха възрастните. Не бе ли
трагично, че има такъв ужасен син? Нищо чудно, че Сюзън
Килканън ги напусна. Сигурно е осъзнала, че лъжите и кражбите са
върха на айсберга от прегрешенията на Люк. Навярно бе открила, че
измъчва малки животинки или предизвиква пожари. Нищо чудно
бъдещият сериен убиец да е нападнал и нея.
На масата за вечеря жителите на Куейл Ридж бяха съгласни в едно
- Джаред щеше по-добре да се справи с Люк сам, а заради
безопасността си Сюзън е трябвало да ги напусне.

17
 Джаред се опитвал да възпитава непокорния си син. Дори му
построил плувен басейн в задния си двор. Също като баща си Люк
бе талантлив атлет и плувец. Но няколко дни преди Коледа, както,
изглежда, всички бяха научили, Люк завинаги отказал да плува.
Според това, което Джаред бе споделил с друг треньор в гимназията
„Ларкен―, последвала кавга между баща и син, след която Джаред
пресушил басейна, разтрошил с бормашина стъкленото му
покритие и пробил дупки в дъното му, за да може дъждът да се
просмуква в земята.
Никой не бе виждал осакатения басейн. Разположен зад
двуетажната им къща на „Медоу Вю Драйв―, той бе ограден от висок
два метра и половина зид. Но сигурно е стоял като пълен със стъкло
ковчег под прозореца на Люк като символ, че стига да пожелае,
Джаред би сторил същото и със своеволния си син.
Съучениците на Сноу повтаряха като папагали подслушаните
презрителните изказвания по адрес на Люк. Но момичетата от
шести клас бяха на различно мнение. Люк бе неустоимо
привлекателен. От все сърце се надяваха да дойде на съботните
купони, на които го канеха, където родителите им нямаше да
присъстват. Искаха да ги докосва, да ги целува.
Сноу ненавиждаше неоснователните обвинения срещу приятеля
си. Безпокоеше я също, че го намират за „секси―.
Интуитивно знаеше, че Люк не би сторил зло на никое живо
същество. Нито би извършил палеж. Нито би излъгал. А колкото до
това дали бе крадец, тя бе убедена от собствените си наблюдения, че
не е.
Колкото и пари да му трябваха, той не крадеше. Събираше
изтървани монети по паркингите на Куейл Ридж или предаваше
консерви и бутилки за вторични суровини.
Люк пазеше спестяванията си в буркан, скрит в едно повалено
дърво. Сноу се помъчи да му даде банкнотите си от по един долар,
спечелени от майка й в играта „Ругаеш!―. Люк не ги прие.
Наместо тях Сноу му носеше храна. В деня, в който престана да
плува, Джаред спря да му дава ядене. Люк никога не спомена какво
би му причинил баща му, ако изядеше нещо, което Джаред е купил
за себе си, само че ако искаше да яде, трябваше сам да си набавя
храна.
През дните, когато бе на училище, беше лесно. Единственото му
ядене за деня - обядът - бе безплатен. През почивните дни и
празниците, като коледната ваканция, когато се срещнаха,
тършуваше из кофите за смет зад закусвалните и бакалниците.
Налагаше се да внимава, когато рови из отпадъците; Джаред щеше
да го накаже, ако разбере.
18
 Люк устояваше да не посяга към спестяванията си в буркана, за да
си купува ядене. Но когато организмът му имаше нужда от повече
храна, отколкото успяваше да намери, си купуваше фъстъчено
масло. Това му носеше и Сноу. Фъстъчено масло. Буркан след
буркан.
С нейна помощ и Люк, и спестяванията му растяха.
— Наумил си си да избягаш - каза му тя в средата на април, докато
го гледаше как скътва спечеленото следобеда имане от осем монети
по цент и едно петаче в буркана.
— Възнамерявам да замина.
„Моля те, не заминавай!―
— Кога?
— Когато стана достатъчно голям, за да живея сам, без хората да се
питат защо.
— Толкова ли ти е омразно тук?
— Отчасти... всъщност много - Люк вдигна очи към единственото
същество в живота си, което не мразеше.
— Но ненавиждаш баща си.
— Да.
Сноу също не понасяше Джаред Килканън. Задето караше сина си
да гладува. Защото заради него приятелят й така отчаяно искаше да
се махне. Не гладът го подтикваше да напусне града. Той бе отскоро,
а Люк пестеше от години.
— Защо, Люк?
— Така искам, Сноу. Няма да ти кажа нищо повече.
— Заради баща ти ли никой не бива да узнава за нас?
— Точно така.
— Разбирам, че никой не трябва да научи. Ала понякога, когато те
няма на училище дни наред и си пропуснал всички онези обеди, ми
се иска да дойда до вас и да проверя как си.
— Не бива и да припарваш до къщата ми, Сноу. Сериозно ти
говоря. Не може да идваш, нито да се обаждаш по телефона. Трябва
да ми обещаеш.
— Но когато не съм те виждала с дни...
— Нищо ми няма. Не трябва да се безпокоиш. Искам да ми
обещаеш, че никога няма да идваш у нас. Разбра ли?
— Обещавам.
Това, което криеше от нея, я плашеше. Още по-страшно бе, когато
се затваряше в себе си, зададеше ли му тя въпроси, на които не
искаше да отговори.
Имаше неща, за които не смееше и да пита. Защо изчезваше от
училище с дни? И защо през всичкото това време не се срещаше с

19
нея в гората? Ако е ровел из отпадъците, щеше да й покаже какво е
намерил.
Ходеше ли на съботните купони? Докосваше ли момичетата,
копнеещи за него?
Сноу не разбираше напълно желанието за допир, за който мечтаеха
по-големите момичета. Но и тя искаше да има някаква физическа
връзка с Люк. Бе чела за кръвни братя и сестри и предложи на Люк
да станат кръвни другари.
Превърна предложението си в предизвикателство.
— Боиш ли се да се порежеш? - попита тя, а Люк се намръщи.
Да го е страх? Да, страхуваше се. Но не и да разреже китката си.
Много пъти бе обмислял да среже вените си до кокал, и то напълно
спокойно. Тревожеше се да не би да навреди на Сноу, заразявайки я
дори и с капка от отровата на Джаред, от собствената си отрова.
— Сигурна ли си, че искаш твоята кръв да се смеси с моята?
— Категорично!
Злото в Джаред навярно бе наследствено, но надали бе заразно. Не
бе изложена на опасност, реши Люк.
Изгубилото надежда момче стана кръвен другарна приказното
момиче. Сноу му разказа за въображаемите светове, за които
повечето деца бяха чували, но за него бяха чужди, включително и за
любимия си, на Питър Пан.
Сноу би била една истинска Уенди Дарлинг, да пришива сенки, да
приготвя дом за изгубените момчета. Люк можеше да бъде нейният
Питър. Той бе момче само привидно, нямаше търпение да порасне.
Изскачащи от часовници крокодили и пирати с куки вместо ръце
бяха добре дошла опасност - обикновени заплахи, коренно
различни от садистичния му баща.
Сноу разказа също на Люк истината за живота й с Лий.
„Откровеността ми го разтревожи―, каза си тя, при все че не си го
признаваше. Не му хареса как Сноу описа работата на Лий и поиска
да знае къде са живели или пътували родителите й през годината,
когато се бе родила. Щом отвърна, че никога не са напускали
Чикаго, той я изгледа, като че отговорът й криеше значение, което
бе длъжна сама да разбере.
Люк бе любопитен какъв е бил животът на Лий, преди да срещне
бащата на Сноу. Не по-малко заинтригувана, Сноу я попита. Лий й
отговори с три изречения. Родена е в Южен Илинойс, на шестнайсет
се преместила в Чикаго. Родителите й, а по-късно майка й и вторият
й баща, имали твърде много деца и недостатъчно пари. Навярно са
почувствали облекчение, добави тя, когато са открили, че е
заминала.

20
 Сноу се натъжи, че семейството на Лий се е зарадвало, че има да
храни едно гърло по-малко. Но това обясняваше, защо Лий се бе
зарекла никога да не гладува отново.
Люк искаше да узнае и дали Лий е взимала наркотици.
— Преди пиеше бира и пушеше цигари. Но се отказа и от двете.
Защо?
— Няма причина - отвърна той, но Сноу остана с впечатлението, че
знае нещо тревожно, което й убягва... и няма намерение да й го
разкрие.
Не настоя, опасяваше се да не се затвори отново в себе си. Страхът
й бе нищо в сравнение с онова, което чувстваше всеки път, щом Люк
изчезнеше от училище. Този ли бе денят, който беше избрал да си
отиде? Чак когато изтичваше в клисурата и намираше пълния с
монети буркан, страхът й - поне за деня - стихваше.
Сноу не призна на Люк, че не иска той да напусне Куейл Ридж.
Нито го помоли да отложи заминаването си, докато тя стане
достатъчно голяма, за да тръгне с него. Но го накара да й обещае, че
ще й се обади, преди да замине.
Бащата, отказал да храни сина си, не разрешаваше на Люк и да
печели пари, за да се храни сам. Люк не можеше да разнася
вестници, да плеви съседските градини или да коси моравите им.
Откакто не плуваше, имаше достатъчно време за домакинска
работа.
Нямаше опасност, реши Сноу, ако помогне на Люк с летните
задачи, възложени му от баща му. Джаред щеше да бъде в кънтри
клуба от зори до здрач.
Беше сигурна, че госпожа Евънс няма да съобщи на Джаред, че тя е
там, стига да я помолеха. Може би ще им пече курабийки, а те в
замяна щяха да оплевят и нейната градина.
Отговорът на Люк бе бърз. Сноу никога не бива да се доближава до
къщата на „Медоу Вю Драйв―.
Независимо от задълженията на Люк лятото им бе истинско
блаженство. Тръгваха от противоположните краища на паркингите,
оглеждаха асфалта в търсене на монети, като си хвърляха един към
друг тайни погледи, щом някой от двамата намереше нещо. По
същия начин събираха консерви и шишета. И в едно ярко, синьо
утро влязоха в банката в Куейл Ридж и размениха натежалия буркан
с монети срещу опияняващ брой банкноти.
Най-хубавото време прекарваха в гората. Прекрасно, но не и
безметежно. Люк се набираше, хванал се за някой клон, по същия
начин, както бе хвърлял снежни топки в коледния ден - нагоре и
надолу, отново и отново, с някаква самоунищожителна

21
настойчивост. Сноу не броеше колко пъти се повтаряше това, не
искаше. Но му нареждаше:
— Спри! Моля те.
Той й се подчиняваше със смях. Приятно бе да си силен. Но никога
нямаше да бъде достатъчно силен. После започваше да се набира с
една ръка или увисваше на коленете си и се премяташе.
Лятото свърши, оставяйки вкус подобен на онзи, когато Люк щеше
да напусне града. Независимо от честите си отсъствия от основното
училище „Пайнуд―, успя да премине в седми клас и се премести в
прогимназията „Нейтън Хейл―, отдалечена на три километра.
Нямаше я дори надеждата да зърне Люк по коридора. Сноу искаше
да учи в „Хейл―. Щеше да стане - по-късно. Ако вземеше две години
за една, щеше да мине в седми клас, когато Люк е в девети. Щяха да
се засекат за година и в гимназията „Ларкен―.
Учителите на Сноу я поощриха. И без това бе изпреварила
съучениците си. Лий без възражения подписа ускорената програма,
даже не се запита закъде се е забързала дъщеря й.
Сноу не сподели с Люк, че заедно ще посещават прогимназията. Не
можеше да понесе отговора му: че ще бъде далеч от Куейл Ридж,
дълго преди тя да започне седми клас.
Люк все повече се отдалечаваше. По-рядко се срещаха в гората и бе
унесен в мисли, когато си даваше труд да се появи.
На първи ноември изговори ужасяващите думи:
— Заминавам.
„Не!―
— Кога?
— Утре сутринта.
— Защо?
„Защото баща ми знае за теб.― През лятото бяха станали
невнимателни. Бдителността на Люк се бе притъпила. И предната
вечер с небрежност, за която Люк знаеше, че е престорена, баща му
заяви:
— Чух, че имаш приятелка на име Сноу. - „Не се опитвай да
отричаш - говореше тонът му. - Не ми разправяй, че е някакво
хлапе, което се влачи след теб в топлите, летни дни.―
Люк нямаше престава какво знае баща му за Сноу и Лий. Но
Джаред без усилие щеше да разбере всичко. Подобно на захапал
кокал хищник, щеше да впие зъби до костния мозък и да погълне
всичко хранително.
Джаред щеше да се наслаждава на болката, която щеше да
причини на Люк, без да го е грижа, че и други ще пострадат. Люк
трябваше да напусне Куейл Ридж снощи, но предишната нощ бе

22
обещал на Сноу, че ще се сбогува с нея. И утре нямаше да бъде
късно.
Нужно му бе да се подготви за останалата част от живота си без
нея.
— Къде отиваш? - попита тя.
— Не зная. Далеч.
— Но някой ден ще се върнеш.
— Не, няма, Сноу. Никога.
— Идвам с теб!
— Не можеш.
— Мога.
-Не те искам.
— Нали сме приятели!
— Ще си намериш нови и ще забравиш за мен.
— Никога няма да те забравя! Не искам.
— Забрави ме, както аз вече те забравям.
— Защо си толкова зъл? - Сноу съжали за въпроса на часа, в който
го зададе. Обвинението щеше да нарани чувствата му... поне така бе
преди. - Съжалявам!
— Няма за какво да се извиняваш. Запомни го.
Какви ги говореше? Сноу знаеше, че няма да й обясни, а имаше
далеч по-неотложни въпроси.
— Ще ми пишеш, нали?
— Не.
— Но как ще зная дали си добре?
— Ще съм добре.
— Какво сгреших? Люк? Моля те, кажи ми!
— Нищо, Сноу. Абсолютно нищо. Просто дойде време да се
сбогуваме.
„Не мога да се сбогувам с теб, Люк. Не искам.―
Мълчеше безсилно. Щеше да замине с или без нейното сбогом.
Тя не искаше той да тръгва. Но без да знае защо, разбираше, че се
налага. А най-много от всичко искаше пътуването му да бъде
безопасно. Едва бе прекосил наполовина поляната и тя осъзна, че
може и да не бъде. Трябваше да си мълчи за парите, да го накара да
се върне в Куейл Ридж при нея... при бащата, когото мразеше.
— Люк! Забрави буркана!
Люк извърна лице към нея, но не се доближи до падналия дънер.
— Парите са твои, Сноу.
— Какво?
— За теб са, в случай че ти потрябват.
— Защо ще са ми нужни?
Люк не отговори и след миг от него нямаше и следа.
23
 Късно същата нощ Сноу научи отговора на въпроса, който никога
не зададе на глас.
Басейнът под спалнята на Люк бе пълен с пирони и стъкла. Още
стъкла паднаха в него, когато момчето скочи през прозореца си, за
да избяга от пламъците.

1.
Ветеринарна клиника в „Пайнуд"
„Медоу Вю Драйв "
Куейл Ридж, Илинойс
Събота, 29 октомври, 5:45 следобед
В наши дни

— Гледай ти! - възкликна Биа Евънс, която седеше на канапето във

всекидневната и разглеждаше програмата на телевизията за
вечерта, и скочи на крака. - Изглеждаш възхитително.
Мира Ларкен, доктор по ветеринарна медицина, се съгласи със
самокритична усмивка.
— Изглеждам различно, Биа.
— Наистина великолепно - пенсионираната училищна сестра й
направи знак да се завърти. Когато облечената в дълга люлякова
рокля Мира се завъртя грациозно, добави: - Откъдето и да те
погледна.
— Ами, благодаря. Е, знаеш къде ще бъда.
— В бална зала „Звездна светлина― на хотел „Камбанките―. Ето го
номера.
— Взимам си и пейджъра.
— Защо? Няма да го чуеш от шума на празненството.
— Включих го на вибрация.
— Къде е?
Мира посочи към сатенения колан на роклята. Пейджърът бе
тънък, подутината едва се забелязваше.
Но на Биа такива не минаваха.
— Дай го тук, доктор Ларкен. Ако ми потрябваш, ще те намеря.
Освен това нашето момиче оздравява.
„Момичето― бе шарена котка на име Агата. Трийсет и шест часа
след операция на жлъчката тя се възстановяваше така бързо, че
Мира се надяваше утре по обяд да я изпише.

24
 За момента Агата наистина бе „тяхна―. Биа бе най-добрата
ветеринарна помощничка, която Мира бе имала, и... прекрасна
майка.
Родната майка на Мира, Мариел, цъфтеше в Палм Бийч. Тя би
одобрила, както и самата Биа, балната рокля на Мира, но по съвсем
различна причина: от облекчение, че неподатливата й към модата
дъщеря се е облякла подобаващо за благотворителния бал.
За Мариел Дюмонд Ларкен външният вид бе всичко.
Биатрис Евънс не даваше и пет пари за тоалета. Възторгът й бе
изцяло от Мира. Биа искрено се надяваше вечерта в града да се
окаже приятна за нея.
Мира не бе почувствала липсата на майчина близост, докато
сестрата, която бе виждала за последно в дните си като ученичка в
основното училище „Хилтоп―, не се появи на „Медоу Вю Драйв―, за
да приветства Мира в „Пайнуд― и да я поздрави за ветеринарната й
клиника, която бе устроила в дома си.
Това се случи преди три месеца. Оттогава тя стана майка за нея и за
живинките, поверени на техните грижи. Биа бе права. Агата
оздравяваше. Освен това и един мустак на котката да помръднеше,
Биа бе насреща.
Мира остави пейджъра си в протегнатата й ръка.
— Не съм сигурна кога ще се прибера.
— Когато Вивиан реши да си тръгне. И нито миг по-рано или по-
късно.
Нямаше и капка упрек в забележката на Биа или в отговора на
Мира. Фактите си бяха факти.
— Добре казано. Освен, разбира се, ако Блейн не пожелае да
останем до края. Нищо чудно, нали е празненство на болницата, а
дните му на главен лекар са преброени. В такъв случай Вивиан ще се
съгласи. Тя винаги с радост прави каквото Блейн пожелае, стига да
са заедно.
— Вярваш ли, че някога ще ти благодари, че си я запознала с мъжа
на мечтите й?
— Не, и това е чудесно. Беше по-скоро бе отпращане, а не
представяне. И нека си го кажем, Биа, и през ум не ми е минавало да
сватосвам когото и да било, когато Блейн ме запита дали Вивиан е
подходяща за юридически съветник, какъвто търсеше. Вече му бе
известно, че тя специализира семейно право и можеше и сам да се
обърне към нея. Не съм и допускала, че ще се влюбят, и то за по-
малко от секунда, след като очите им се срещнат.
Мира не познаваше кой знае колко добре никоя от влюбените
птички: нито разведения петдесет и две годишен психиатър, нито

25
своята два пъти сгодявана, без да стигне до женитба, трийсет и
четири годишна сестра.
Но бе развълнувана от лудо влюбената, но без да губи здравия си
разсъдък, Вивиан и не по-малко влюбения доктор по медицина
Блейн Прескот.
— Не се тревожи - окуражи я Биа. - Върни се, когато искаш. Ако ми
се приспи, ще дремна в спалнята за гости. Какво искаш да направя,
ако се обади знаеш кой? С удоволствие ще му кажа какво мисля за
него.
— Зная, Биа. Според мен може би е по-добре да оставим гласовата
поща да приема всички повиквания. Може да остави съобщение,
което полицията да използва, ако се наложи. Ако имаме късмет,
няма да е необходимо.
Изражението на Биа бе съчувствено, но непреклонно. Онзи бе
заявил, че ще се обади отново.
— Готвиш се да го обсъдиш с Блейн и Вивиан.
— Да, мамо, точно така.

Неизменното внимание на сестра й и зет й не бе причина Мира да

се съгласи, когато Вивиан предложи заедно да слязат към града.
Първоначално тя отклони поканата, понеже бе сигурна, че Вивиан
знае, че така ще постъпи.
Беше едно от онези обречени предложения, като да поканиш гости
на вечеря, когато знаеш, че имат други планове. Трупаш актив, без
да се излагаш на никакъв риск, че поканените може наистина да се
отзоват.
Официалното облекло, а не благотворителният характер на бала
„Жътвена луна―, очевидно бе причината за отказа на Мира. Да се
преоблече за сестрата на Вивиан означаваше да смени анцуга с
джинси.
От години с молба да остава анонимна Мира правеше щедри
дарения в полза на болницата „Грейс Мемориал―. Тази година без
нейно знание, поне докато програмата за търга с тайно наддаване не
пристигна по пощата, Блейн добави името на Мира за платното на
Шагал , което той и Вивиан даряваха.
Картината, купена в Южна Франция по време на първия меден
месец на Блейн, нямаше място в брачното му гнездо с Вивиан.
Мира се позасегна, когато установи, че името й е включено без
нейно съгласие, но реши да не го прави на въпрос. Блейн бе
възхитително находчив. Несъмнено беше решил, че като свърже
нейното и името на Вивиан, ще извърши първата стъпка към
действителното помирение, което се надяваше да последва.

26
 Или това, разсъждаваше Мира, или психиатърът напомняше за
убеждението си, че душевното здраве на жените е предизвикало
научния му интерес към отклонения в отношенията между сестри.
Каквито и да бяха мотивите му, алтруистични или академични,
Блейн го очакваше разочарование.
Тук нямаше непозната болест, която да извади на бял свят,
отклонение, така дълбоко, че да бъде прибавено към списъка с
психичните разстройства. Житейските пътеки на сестрите Ларкен
почти не се пресичаха, рядко общуваха и в най-лошия случай си
разменяха погледи, без да си навредят по какъвто и да е начин.
Поради тази причина бъдещето не им предлагаше емоционално
сближаване. Трудно бе да се отчуждиш от някого, който не ти е
близък.
Ако като бебе Мира е протягала ръка към тригодишната си сестра
само за да бъде отблъсната, не си спомняше събитието - паметта й
не пазеше каквито и да е картини за копнеж към сестрата, която
вечно бе далеч.
Далечна сестра. Заминала майка. Недостижим баща. Това бе
семейството на Мира. Най-прочутото в Куейл Ридж. Ларкен се
събираха, за да се снимат за годишния коледен портрет при честото
удостояване на Мариел за майка на годината, както и по случай
нередките академични награди на Вивиан.
Преструвките за идеално семейство не тревожеха Мира. Нито ги
възприемаше като такива. Такова бе семейството й и като дете тя бе
щастлива. Освен това намери нови приятели в лицето на кучетата от
квартала. Всеотдайните животни я обградиха с безусловната си
обич, която не вирееше в имението на Ларкен. Мира им отвърна със
същото. И при все че не таеше дълбоки, мрачни тайни,
четирикраките й другари я даряваха с неизменно внимание, каквото
и да решеше да сподели с тях. Пред размахалите опашки свои
приятели Мира за първи път разкри оптимистичните планове за
живота си. Щеше да го прекара сред животни, като се грижи за тях и
ги обича.
Мира не бе почувствала липсата на майка, докато не срещна Биа.
Не бе усетила, че няма и сестра... нали? Затова и не знаеше, че е
така. Нито пък Вивиан.
Както Блейн щеше да установи.
Междувременно щеше да му се наложи да разбере, че именно като
добави името й към дареното платно на Шагал, убеди Мира да
присъства на бала „Жътвена луна―. Не беше нужно Блейн да знае,
дори Биа не бе наясно, че и друго откритие в брошурата на търга бе
повлияло на решението на Мира.
Сноу Ашли Гейбъл се връщаше в Чикаго.
27
Сноу Ашли Гейбъл. Жената, разбила сърцето на Люк Килканън.

2.
Външният вид значеше много за по-голямата дъщеря на Мариел
Ларкен. Облекчението, което обзе Вивиан, когато видя вечерната
рокля на Мира, породи необичайно спокойна атмосфера в „Лексус―-
а на Блейн, така че по-малката сестра реши да отложи, поне докато
трае пътуването, темата за нецензурните телефонни обаждания,
които получаваше.
Ако не повдигнеше въпроса, нямаше да го обсъждат. Единствено
Биа знаеше за тях. Мира не бе казала и на Люк. Канеше се да му
съобщи, готова да посрещне мигновения му отговор: „Махни се от
онази къща!― - когато пристигна програмата за търга. Заедно с това
се появи по-плашещата перспектива да го уведоми, че Сноу се
връща у дома.
Тогава Мира щеше да влезе в ролята на съветник. Приятелството е
двупосочна улица, щеше да му напомни тя, когато той мълчаливо
посрещне внушенията й за Сноу. „Щом можеш да ми даваш съвети
за моя живот, Люк, мога да ти отвърна със същото.― Познаваше
Люк, щеше да се засмее на думите й. С многозначителна, но
одобрителна усмивка - благодарност за загрижеността й, без
значение дали ще послуша съвета й, или не.
Мира наистина познаваше Люк. Нещо повече, бе й доверил, че е
единствената, на която е позволил да го опознае, без да се смята
Сноу. И Люк я познаваше. „По-добре, беше го уверила тя, от всяко
друго двукрако същество.―
Запознаха се преди пет години, когато Люк цъфна на прага на
ветеринарната клиника в „Хилтоп― с един шоколадовокафяв
лабрадор, който бе спасил от яма, пълна с вода. Изчака, за да чуе
заключението на Мира - калното кученце щеше да се оправи, а до
това време признателните му стопани бяха пристигнали и
клиниката затвори за през нощта.
Люк покани Мира да пийнат по нещо. И двамата си поръчаха кафе,
после второ и се заприказваха. Разговорът продължи. Пет години
по-късно не спираха да разговарят, споделяха си всичко, най-вече
по телефона в късните нощни часове, когато дългият им работен
ден бе приключил, но бяха прекалено напрегнати, за да заспят.
От известно време разговорите с Люк бяха поспрели. Като всеки
друг огнеборец, покриващ район от три щата, водеше битка срещу
наводненията в Югозападен Илинойс.
Освен това Мира имаше собствен подход по въпроса за връщането
на Сноу. Ако Люк узнаеше за плановете й, щеше да я убие, е, не
28
наистина. Без значение какво мислеха жителите на Куейл Ридж,
включително и сестра й, Лукас Килканън не бе убиец.
— Мрачна мисъл те гложди, Мира - Блейн я погледна в огледалото
за обратно виждане. - Искаш ли да я споделиш?
Ненадейно тя взе решение.
— Като стана дума, Блейн, искам. Миналата седмица получих две
нецензурни обаждания по телефона.
— Направо страхотно - бе коментарът на Вивиан.
— Но честно казано, Мира, какво очакваше, след като се премести
там?
— Очаквах каквото и намерих. Прекрасен имот, дружелюбни
съседи и идеално място за кабинета ми.
— Прекрасен имот - повтори Вивиан с глас, много напомнящ на
тона на Люк, когато Мира му съобщи, че ще купи мястото, където
той бе живял до нощта на пожара.
Мира умишлено бе използвала думата „имот―. Къщата на
Килканън бе изгоряла до основи. В усилията си да заличи всякакви
следи от сградата, строителят бе разрушил останките, бе излял нови
основи и изградил ниска, разлата постройка на значително
разстояние от предишната двуетажна къща.
А след като изгребаха потресаващото му съдържание, басейнът бе
запълнен с пръст и отгоре му засадиха рози.
Три семейства бяха живели в къщата на „Медоу Вю Драйв―. Три
семейства, без нито един нещастен случай, без дори и дребна
злополука. И все пак те бяха предпочели да се изнесат, като че
самата земя бе гробище на обречени призраци.
Не можеха да се изкарат пари от земята, на която Джаред
Килканън бе умрял. Взимаха я на безценица и я продаваха за още
по-малко.
Люк не искаше Мира да купува имота. Бе я уверил, без да навлиза в
подробности, че не е добра идея. Вивиан беше не по-малко
непреклонна в мнението си относно покупката и решителна в
аргументите си. Да напусне ветеринарната болница в „Хилтоп― и да
започне самостоятелна практика бе едно, израз на независимия дух,
който Мира открай време имаше.
Но да се пресели от „Хилтоп― в „Пайнуд―, и то в онази къща, бе
едновременно глупаво и неуместно.
Не бе изненада, че реакцията на Вивиан във връзка с нецензурните
телефонни обаждания беше: „Нали ти казах!―
— Не разбирам как логичното последствие от решението на Мира
да се премести в „Пайнуд― е да й се обаждат разни маниаци.
„Благодаря ти, Блейн―, помисли си Мира, а Ви-виан отговори:
— Кварталът е неприятен. Открай време.
29
 — Не е вярно, Вивиан. „Пайнуд― е прекрасно място.
Вивиан пренебрежително поклати модно фризираната си глава.
— Дори и когато някакъв хулиган ти говори гадости по телефона?
— Прави си шеги - промърмори Мира. Някой юноша. Не бе се
замислила за тази възможност. Ограниченият отвратителен
порнографски език, самообладанието независимо от цветистите
реплики, които обаждащият се използваше, я караше да заключи,
че става дума за зрял мъж... който е напълно сериозен. - Де да беше
така. Но не съм убедена.
— Да чуем нещо повече за обажданията - обади се Блейн. - Някакви
предположения за натрапника?
— Колкото щеш, Блейн, нито едно от тях особено ласкаво.
Блейн се усмихна.
— Говоря за предположения относно профила му - възраст,
образование, акцент, такива работи.
— Всъщност, не. Гласът му изглежда е кодиран по електронен път.
Допуснах, че използването на устройство, което променя гласа,
може да представлява някаква следа, докато не установих от
Интернет колко достъпни са такива уреди. Може да е на моя
възраст, предполагам, но въз основа на съдържанието на...
забележките му, нищо чудно да е по-възрастен. Ако говорим за
образованието му, граматиката му е правилна, а речникът му е
много точен. И да има акцент, електрониката го прикрива.
— Все казваш „той―.
— Ами да. Да. Една жена не би изпаднала в такива анатомични
подробности.
— Освен ако причините да звъни не са сексуални.
— А какви?
— За да те тормози, че излизаш с бившето й гадже или съпруг.
— Не ходя на срещи с никого, освен това съм убедена, че е
възрастен мъж.
— Като че е най-вероятно, а и щом интуицията ти го подсказва,
сигурно е така.
— Може ли да се намеся? - попита Вивиан.
Мира забеляза обожанието в изражението на Блейн, когато той се
обърна към съпругата си.
— Естествено - отвърна той.
В продължение на мига взаимно обожание на Мира й хрумна
забавната мисъл, че понеже сестра й е адвокат, е възможно
забележката й да има юридически характер. След като се
дипломира с отличие, Вивиан не се устреми към прокурорска
кариера. Наказателното право и особено престъпниците не

30
представляваха за нея интерес. Но несъмнено знаеше как да
подходи към проблема на сестра си.
— Май се заслушваш какво ти говори.
Дотук със съветите от блестящия юрист Вивиан.
— Да.
— За бога, защо? Ако бях на твое място, щях да затворя и да се
обадя на полицията.
— Заплашва ме какво ще стане, ако сторя някое от двете.
— С какво точно?
— Твърди, че ще започне да звъни и на мои познати.
— Назовава ли имената им? - попита Блейн. - Спомена ли нас?
— Не и двамата.
— Каза ли нещо, което да сочи, че знае коя си и къде живееш?
— Не. Това е добре, нали?
— Може би. Нещо друго?
— Какво например?
— Някой наблюдава ли те? Следят ли те?
„Да я дебнат?―
— Не. - „Не, че чак да забележа.―
Не беше много успокоително. Както на повечето жени, дори и
когато пазаруваше в бакалницата, умът на Мира бе зает със
следващата й задача или по-следващата, и то в случай, че не бе
другаде по време на набезите й в магазина, банката, библиотеката
или пощата. Понякога оставаше в клиниката, заета с мисли за
поверените на грижите й животни.
Би ли забелязала доктор Мира Ларкен, ако някой я наблюдаваше?
Едва ли.
— Да разбирам ли, че не си уведомила полицията?
— Не, не съм.
— Налага се - отбеляза Блейн. - Може да се окаже, че не е шега,
Мира. Трябва да го приемеш сериозно. Както знаеш, обажда се и на
други в Куейл Ридж. С колкото повече данни разполага полицията,
толкова по-вероятно е да го хванат.
— Добре. Прав си. Ще ги уведомя.
— Може ли да сменим темата? - попита Вивиан.
— Ей сега - обеща Блейн. - Спомни си колкото се може повече от
думите му, Мира, и как ги е казал. Запиши всичко, преди да го
покажеш на полицията.
— Страхотно.
Последното бе изречено едновременно и от двете сестри.
— Налага се - възпротиви се Блейн. - Езикът му е като пръстов
отпечатък.
— После какво? - попита Мира и думата увисна във въздуха.
31
 — Изразите, с които си служи - заговори Блейн, - дават представа
за самозаблудите, от които навярно страда.
— Илюзии, свързани с мен ли?
— Вероятно да.
— С други думи, доколко е опасен.
— Точно така.
— Полицията ще може ли да разбере?
— Мътните да го вземат, длъжни са. Не зная кой е криминален
психолог в управлението в Куейл Ридж. Ти знаеш ли, Вивиан?
— Нямам представа.
— Ако имаш някакви колебания, с радост ще прегледам, каквото си
записала. Може би, при всички случаи трябва да му хвърля един
поглед, Мира. Ако някоя написана от теб дума ми подскаже за
наличието на определена психоза, ще покажа записките ти на най-
добрия профайлър , когото познавам.
— Много си мил, Блейн.
— Но нетактичен?
— Малко. Зная, че постъпвам глупаво. Ти си професионалист. Това
ти е работата. Но... това, което ми говори, е прекалено нецензурно.
— Според мен можем да се справим, Мира. От теб зависи. Утре през
целия ден ще работя вкъщи. Ако размислиш, прати ми на имейла
каквото си написала и ще ти изпратя отговора си. Съгласна ли си?
— Добре. Благодаря...
Въздишката на Вивиан заглуши изреченото от Мира „ти―. Тя
проследи погледа на Вивиан към една ярко осветена реклама.
„WCHM приветства завърналата се в Чикаго радио-звезда Сноу
Ашли Гейбъл и с гордост обявява понеделник, 31 октомври за
дебют на наградената й с отличия програма „Часът на
Пепеляшка“, Настройте апаратите си на 777 метра къси вълни
от десет сутринта до един през нощта и открийте какво
вълнува цяло Чикаго. (Едновременно онлайн в реално време на
www.WCHM777.com/CinderellaHour.htpm )“
— Не мога да повярвам - задъхано просъска Вивиан. - Как смее?
— За кого става дума? - Блейн не бе видял билборда. Натовареното
движение в събота вечер по магистралата към Идънс го караше да
не откъсва очи от пътя.
— Името й е Сноу и очевидно са й дали програмно време по радио
WCHM.
— Която не е било редно да смее да приеме?
— Каква дързост, да покаже лицето си в Чикаго. При все че, като си
помисля, рекламата не показваше лицето й.
— Казваш, че работи в радиото.

32
 — Къде другаде да си изкарва прехраната с тромавата си фигура, но
прелъстителен глас?
Блейн погледна Мира в огледалото за обратно виждане.
— Нищо чудно, че си станала ветеринар, Мира. Не знаех, че сестра
ти може да съска като котка. Споделяш ли чувствата на Вив към
тази Сноу?
Отношението на Мира, досущ като на Вивиан, далеч не бе
положително. Люк беше обичал Сноу и тя дълбоко го бе наранила.
Мира имаше предостатъчно причини да изпитва неприязън към
жената, проявила такова коравосърдечие към приятеля й. Но
реакцията на Вивиан я стъписа: че Вивиан въобще има някакво
отношение към Сноу.
— Така и не я опознах - отвърна Мира.
— Нито пък аз - добави Вивиан. - Изобщо. Беше втори курс, когато
аз завършвах. Засякохме се в гимназията само за половин година.
Но бе достатъчно дълго. Сноу бе позор за Куейл Ридж. И за
гимназията „Ларкен―. Почувствах облекчение, когато се махна... а
сега отново се е върнала. Не мога да повярвам.
— Чикаго е голям град, скъпа. Уверен съм, че можеш да я
избягваш, ако се постараеш.
— Не е смешно, Блейн.
— Напротив. Странно е и очарователно. Виждам те в съвсем нова
светлина.
С дясната си ръка той докосна лицето на Вивиан. Бе силна длан.
Блейн беше красив и мъжествен... а на малкия си пръст носеше
златен пръстен.
Мира, която първа се запозна с него, не бе забелязала пръстена. Но
приятелката на Вивиан и партньорка в кантората Лейси Флин не бе
сляпа. Дори вдигна тост за него на моминското парти. „Кой би
помислил, попита тя с високо вдигната чаша шампанско, че мъж с
пръстен на кутрето ще накара Вивиан да се влюби? За пръстените на
кутретата, обяви Лейси, и за мъжкарите, които ги носят!―
Вивиан бе приела тоста с чувство за хумор. Омъжваше се за мъжа,
когото обичаше. По-късно той обясни, че пръстенът принадлежи на
сестра му, починала преди повече от трийсет години на двайсет и
три.
— Не бой се - успокои я Блейн. - Обичам такава агресия, Виви.
Обичам теб.
Вивиан постави лявата си ръка със седемкаратов диамантен
пръстен върху неговата, омаяна за миг от любовта им. Но само за
момент.
— Кога пишеше на рекламата, че е дебютното й предаване „Часът
на Пепеляшка―? В понеделник вечерта ли? Нали познаваш
33
служителите от WCHM, Блейн? Би могъл да им намекнеш каква
огромна грешка правят. Да допуснат Сноу в ефира си е под нивото
на програмите, които излъчват - продължи ядовито тя. - А нейното...
какво е, да му се не знае? Радиоверсия на „Джо Милионера ―?
Призив на Пепеляшка към мъжете да се съревновават кой да
получи прозвището вълшебен принц? Докъде още могат да паднат?
— Не мисля, че е такава програма. Всъщност, ако не греша, се
съгласих да бъда гост на „Часът на Пепеляшка― във вторник вечерта.
— Моля?
— Помолиха ме вчера следобед. Луиз получи подробно съобщение
и им телефонира за отговора ми. Домакинята на предаването
гостува от Атланта, но продуцентът искаше да уреди кратко интервю
на тема следродова депресия веднага, щом е възможно. Водещата -
Сноу - владеела до съвършенство слушателите и по план трябвало
да пристигне в града още преди седмица. Забавила се заради
следродова депресия у някаква нейна позната. От желание да
покажат вежливост и, предполагам, да й устроят възторжено
посрещане в Чикаго, хората от WCHM отредиха първата седмица за
нея и за изтъкнати, добронамерени гости. Тя ги хвана в примката
си, като пожела да включи сериозна и не дотам популярна тема като
следродовата депресия. Честно казано, мисля, че не й липсва кураж.
— Нима „Часът на Пепеляшка― е токшоу?
— Опасявам се, че да. И още по-лошо, радващо се на голямо
уважение - той се усмихна. - Форматът е същият като на
безбройните предавания сутрин и вечер, когато хората шофират
колите си към работа или къщи, чиито теми варират от спорт до
психически проблеми, в зависимост какво реши продуцентът, или в
нашия случай, водещата. Както вече споменах, приятелката ти е
обрала точките на всички.
— Не ми е приятелка.
— Вече ми стана съвсем ясно. Само не разбирам защо.
— Обясних ти.
— Не съвсем. Не ми каза нищо смислено.
— Не ми се говори за това, Блейн. Бих искала да не участваш в
програмата й.
— Колкото и да те обичам. Вивиан, не мога да откажа без
основателна причина. Само твоето желание не е достатъчно. А с
радост ще се възползвам от възможността да просветя слушателите
как да избегнат психически срив. Известно ти е, Виви. Убеден съм,
че пет минути могат да спасят живота на някоя майка, на детето й,
на цялото семейство.
— Зная, Блейн. Разбирам. И за мен е важно. Само се вбесявам, че те
използва, за да повиши рейтинга си.
34
 — Възползва се от темата, може би. Не от мен. И трябва да се
съгласиш, че следродовата депресия е рискова тема за
едноседмичното й пребиваване в ефир. Но тя настоява да я
коментира. Организаторите на WCHM ще се изпопребият да уредят
всичко, както трябва. Убедени са, че знае какво прави и говори по
въпроси, които цяло Чикаго иска да чуе. Измести следобедното си
предаване в Атланта в най-слушаното време и пожъна такъв успех,
че продуцентът споделил с Луиз, че привлякла дори и
телевизионните зрители. Обзалагам се, че същото ще стане и тук.
Вивиан?
— Какво?
— Нито веднъж през осемте месеца, през които те познавам, не съм
те виждал да слушаш вечер радио. Така ли е?
— Вярно е. И може би никой друг в Чикаго няма да го стори и тя ще
отново ще изчезне.
— Или ще се превърне в знаменитост в Града на ветровете. И така
да е, какво от това? Няма нищо общо с теб, нито с нас, нали?
— Не. Освен дето ще прекараш известно време в нейната компания.
— Няма причина това да те тревожи. Дори едно радиостудио да бе
най-романтичното кътче на планетата, което не е истина, не
възнамерявам да се оставя да бъда омагьосан от Сноу... или която и
да е друга. Въпреки че - призна Блейн - категорично възбуди
интереса ми към нея.
— Недей. Моля те, Блейн. Стой далеч от нея. Моля те, обещай ми.
Молбата бе така необичайна за Вивиан, така спонтанна, че и
последните останки от закачливия той на Блейн изчезнаха.
— Ще направя интервюто по телефона. Обещавам. Но, Вивиан,
налага се ти да ми обещаеш нещо в замяна. Тази история е по-
дълбока. И двамата - и тримата - го знаем. Нужно е да изясним защо
Сноу така те тревожи и да сложим точка. С радост ще ти помогна.
Сигурен съм, че и Мира също. Нали така?
— Разбира се.
Отговорът на Мира бе механичен, но каза истината. Би помогнала
на Вивиан винаги и всячески. Ала сестра й не би се обърнала към
нея дори и с незначителен проблем, да не говорим за нещо, което я
правеше по-уязвима, отколкото Мира бе допускала за възможно.
Мира би могла да премисли собствените си планове по отношение
на Сноу. Можеше... но не го стори. Рискуваше да си навлече гнева на
Вивиан, както и на Люк.
Плановете й нямаше да се променят, особено след като Блейн не се
готвеше да отмени появата си в „Часът на Пепеляшка―.
Доктор Блейн Прескот се бе отдал на психиатричната просвета на
Чикаго.
35
 Целта на Мира бе малко по-ограничена. Да осведоми самата Сноу.
За Люк.
— Вивиан? - обади се Блейн, когато единствено Мира се съгласи с
предложението му сестра й да изглади нерешените си проблеми,
свързани със Сноу.
— Обещавам - отговори тя. - Глупаво бе от моя страна да допусна
това да ме разтревожи и си заслужава да разбера защо. Някой
прекрасен съботен следобед на ровене из душата, докато ти и Мира
разменяте имейли за някакъв побъркан, от когото действително има
защо да се безпокоите. Освен ако...
— Освен ако какво?
— Може да е преправила гласа си като на телефонния терорист на
Мира.
— Допускаш, че Сноу стои зад обажданията?
— Казвам, че може да е тя. Не е тайна, че бе луда по Люк Килканън
и бе готова на всичко, за да го впримчи. Нищо чудно да предполага,
че той живее в построения наново дом от детството му, а Мира,
женският глас който отговаря на телефона, е съпругата му. Или...
или е възможно да отправя неприлични телефонни обаждания към
самия адрес и миналото.
— Без да звучи обидно, Виви, но сигурно страда от сериозна
самозаблуда, за да тормози някакъв адрес, още повече
принадлежащ на миналото. Такъв вид психическо отклонение е
несъвместим с успеха, който очевидно е постигнала. Дори подобен
стъписващ случай да обогати психиатричната литература, опасявам
се, че ще бъде отхвърлено като чиста измислица. Нещо повече,
славата й, всъщност, се дължи на способността й да долови какво
слушателите й искат да чуят. Убеден съм, че ако искаше да разбере
къде живее Люк Килканън, щеше да влезе в Интернет и да прочете.
— Може и той да е обект на неприлични телефонни обаждания.
— Възможно е. В такъв случай, полицията ще разреши случая.
Междувременно, Вив, нужно е да изясниш чувствата си към Сноу.
— Непременно.
— Това е, момичето ми. Кой знае, нищо чудно Сноу да реши, че
слушателите й искат да чуят за новостите в семейното право и да те
покани за неин гост.
— Не - гласът на Вивиан прозвуча остро. Направи явен опит да го
омекоти. - Думата ми е, нека не се вманиачаваме, докторе. Мога да
те уверя по най- здравомислещия начин, че никога повече няма да
се срещна със Сноу Ашли Гейбъл. Категорично не желая... и няма да
го сторя.
— Сноу Ашли Гейбъл?
— Името е малко странно, не ти ли се струва?
36
 — А не е ли?
— Не. Виж, майка й все играеше разни роли, така да се каже.
Навярно го е съчинила в някакъв момент. Но това име носеше Сноу,
когато замина. Предполагам, че е решила да не го променя, преди
да се върне.
Мира като че поизключи от разговора, докато се опитваше да
осмисли казаното от Вивиан. Омразата на сестра й към Сноу бе
очебийна, но и стъписваща. Освен това бе изненадващо и
несправедливо твърдението на Вивиан, че Сноу е обсебена от Люк.
Но най-смайващ бе фактът, че Вивиан нямаше какво да каже против
Сноу. Или Люк.
Люк бе в последния клас в гимназията „Ларкен―, когато, както и
Вивиан, Сноу бе втора година. Но до тази вечер Мира не помнеше
сестра й дори да е произнасяла името му.
Люк, разбира се, бе споменал, че познава сестра й от гимназията.
Забележката бе изречена безцеремонно и можеше да се очаква.
Всички в „Ларкен― познаваха Вивиан. А Харисън Райт, гаджето на
Вивиан от последния клас - първият от двамата й годеника - беше
капитан на отбора по плуване.
Мира щеше да е доволна да размишлява на задната седалка. Но
когато изявлението на Вивиан, че не иска повече да вижда Сноу,
достигна до съзнанието й, се почувства длъжна да заговори.
— Не съм сигурна, че никога повече няма да се срещнеш със Сноу,
Вивиан.
— Аз съм.
— Може довечера да присъства. На бала „Жътвена луна―.
— Какво те кара да го кажеш?
— Защото едно от наддаванията на търга е за възможността да си
гост в нашумяло ново радиопредаване.
— Нейната програма ли?
— Да. „Часът на Пепеляшка―. Спомням си, че се питах що за име е?
Мира си задаваше друг въпрос, който не би й дошъл наум, ако не бе
видяла как бронята от самоувереност на Вивиан се пропуква.
Нима сестра й дори не бе хвърлила поглед върху програмата?
Сигурно за нея бе прекалено болезнено, напомняне за
единственото, което някога е искала, но са й отказали?
От съвсем ранна възраст казваха на Вивиан, че никога няма да
оглави „Ларкен и син―. Тя не бе първородният син на Трей. Точка по
въпроса. Династията, притежавала аукционната къща, щеше да
умре с баща й.
Но както излиза, Вивиан не бе чула добре. Специализира история
на изкуството в „Станфорд―, после взе диплома и по икономика.
Работеше в „Ларкен и син―, доказа, че е способна да поеме юздите.
37
Даде ясно да се разбере какви са намеренията й; не по-малко
категорично Трей заяви, че това няма да се случи. Седмица след
дипломирането й той обяви, че оттеглянето му от дейност и
закриването на „Ларкен и син― предстоят в края на годината.
Аукционната къща се радваше на вихрено оживление през
оставащите месеци. Всички, които възнамеряваха да предоставят на
търг своите шедьоври на изкуството, бижута и ценни предмети,
осъзнаха, че трябва да го сторят сега или никога.
Дали Вивиан посвети тези месеци на работа в аукционната къща с
надежда Трей да промени решението си?
Мира не знаеше. Докато „Ларкен и син― пееше лебедовата си песен,
тя бе в колежа, В редките случаи, когато се срещаше с Вивиан през
онази година, лустрото на по-голямата сестра оставаше
непокътнато, сякаш затварянето на вратите на аукционната къща не
бе шамар в лицето й.
Но като че Вивиан го чувстваше точно по този начин. Навярно
затова отклони предложението за работа от „Сотбис― и постъпи във
факултета по право.
И може би затова не бе погледнала брошурата за търга на
„Жътвена луна―.
— Блейн - прошепна Вивиан. - Не мога да се срещна с нея.
Не бе нужно да си психиатър, за да доловиш нещастието на
Вивиан.
— Добре - успокои я съпругът й. - Съгласен съм. Не си длъжна. Но е
за благото на медицинския център, наистина трябва да отида.
— Зная. Съзнавам го. Но, моля те, разбери, не ми е по силите.
— Ясно. Ала ме безпокои причината. Няма да присъстваш, Виви, но
с Мира ще поднесем извиненията ти. Ще кажем, че те е съборил
внезапен грип. Щом пристигнем в хотела, ще уредя лимузина да те
закара до вкъщи.
— Благодаря ти.
— Може тази вечер да се срещна с нея - тихо добави Блейн. - Ако тя
е там и някой от радиото ме забележи, логично е да ни представят
един на друг. Дори може да ни се отдаде възможност да обсъдим
участието ми във вторник вечерта. Нали така?
Отговорът на Вивиан, безропотно кимване, съвпадна с
пристигането им в хотела. Мира остана при сестра си в колата,
докато Блейн уреждаше връщането на съпругата си до Куейл Ридж.
След повече от три десетилетия отдалечаване съдбите на сестрите
Ларкен се събраха там, където се пресичаха пътищата на Люк и
Сноу. Сблъсъкът не бе незначителен. Вивиан бе съкрушена. Ако бе
някоя наскърбена непозната, Мира щеше да предложи помощта си
в секундата, когато Блейн излезе от колата. Но трийсетте години,
38
през които познаваше сестра си само като уверено в себе си „златно―
момиче, накараха Мира да остане сдържана, както и Вивиан.
Цялото й същество като че крещеше: „Остави ме на мира!―
Сестра й се двоумеше дали да се подчини на предупреждението,
или да последва съвършено различния си подтик: „Тя ти е сестра,
има нужда от теб―, когато Вивиан заговори:
— Питам се дали Люк...
— Какво за него, Вивиан?
— Нищо.
— Не е нищо.
Вивиан въздъхна.
— Чудя се дали има представа, че жената, разбила сърцето му, се е
върнала в Чикаго.
— Откъде знаеш?
— Кое да зная?
— Че Сноу е разбила сърцето на Люк.
— На всички е ясно. Не остана скрито покрито. След като Сноу
изчезна, Люк едва не полудя. Стана, преди някой изобщо да допусне
ужасните сцени, като онези в „Колумбайн ―. Не скитаха юноши с
готови за нападение пушки. Преди всичко хората се разтревожиха
заради пожара. Изплашиха се и се бояха от Люк. Представяха си как
залива училището или целия град с бензин и им драсва клечката.
— А ти?
— Дали мисля, че Люк е способен на убийство? Не - гласът на
Вивиан стихна. - Люк никога не би погубил никого.

3.
— Килканън - Люк почувства изтощението си, отговаряйки на
мобилния си телефон. Включил го бе на режим да говори, без да
използва ръцете си. Винаги така постъпваше, когато бе зад волана.
Тази вечер Люк се нуждаеше и от двете си ръце. Ураганът,
причинил жестоки опустошения в Югоизточен Илинойс, се носеше
към Чикаго. Той едва успяваше да удържи колата си под поривите
на вятъра.
Може да се каже, че Люк имаше нужда от нещо повече от двете си
ръце. Би било чудесно да можеше да даде почивка и на мозъка си.
Няколко шева също нямаше да навредят. Няколко бода тук и там, за
да свържат липсващите части.
Но се надбягваше с бурята към Чикаго. Бе напълно луд да се среща
със Сноу в такава нощ. Но коя би била по-подходяща? Освен това
имаше и някаква симетрия. Последният път, когато видя Сноу беше,
когато я заведе на бал.
39
 — Дон Милс е, Люк. Къде си?
— На трийсет мили западно от Чикаго.
— Скочи от хеликоптера и се метна в колата си.
— Мислех, че сме приключили.
— Така е. Край. Само си казах, че може да предпочетеш един горещ
душ, солидно хапване и здрав сън през нощта, преди да потеглиш.
— Към същото съм се запътил, Дон, към къщи.
Тази вечер храната не фигурираше в плановете му, душът, който си
бе наумил да вземе, щеше да е студен. Измореният му мозък
трябваше да остане буден, а изтощеното му тяло нащрек.
Беше се преоблякъл, преди да се отправи към хотел „Камбанките―.
Бърт от „Смокинги под наем― в Куейл Ридж го бе уверил, че когато
пристигне, официалната дреха ще го чака на покритата му веранда.
Люк нямаше причини да не вярва на обещанието му. Бе наел
първия си смокинг от него, онзи който беше облякъл на бала
„Стъклената пантофка― на гимназията „Ларкен―, а през
последвалите шестнайсет години неведнъж се обръщаше към
неговите услуги.
— Не мога да кажа, че те виня. „У дома― звучи доста примамливо.
До утре всички ще си бъдем вкъщи. Исках да ти съобщя последни
новини за момиченцето.
През изминалата седмица Люк участва в безброй спасителни
операции, но знаеше за чие избавление говори Дон.
„Не ми казвай, че е мъртва―, помоли се наум Люк, после изведнъж
разбра, че вече знае, че не е. Оптимистичният тон на Дан
подсказваше по-щастлива развръзка.
Понятието „по-щастлив― събуди една мисъл, която Люк никога не
би си позволил, ако не бе толкова изтощен. „Може би по-добре да
беше умряла.―
Същото на времето вярваше и за себе си. Бе натрапчива убеденост,
която не го напускаше, допреди един снежен коледен следобед.
Откакто срещна момичето на име Сноу, колкото и злини да го
сполетяваха, се бе заклел никога повече да не пожелава собствената
си смърт.
Тя му бе показала един различен свят.
Той искаше да стане част от него или поне да го наблюдава отвън.
Люк не бе убеден, че за момичето, което бе спасил днес, щеше да е
по-добре, ако е мъртво. Но се боеше, че ще дойде време, когато сама
ще си го помисли. Бе прекалено голяма, за да преживее травмата.
Люк таеше кристалноясни спомени за всички страдания в живота
си на същата възраст - четири години.
Уенди Харт щеше да запомни този ден.

40
 Уенди. Умореното му сърце се сви. Струва ми се, че е момиче, бе го
уверила Сноу преди цяла вечност. Нашата дъщеричка. Мисля, че е
Уенди.
С усилие Люк се откъсна от спомена за мъртвото бебе и насочи
мислите си към момичето, което днес бе спасил. От Уенди Килканън
към Уенди Харт.
Беше чувал за нея, преди да я срещне. Баща й Даниъл бе местен
доброволец. Фермата му за тикви бе на високото, над наводнените
терени и реколтата му бе обрана и откарана, за да дари радост за
Вси светии, преди пороя.
Даниъл и поминъкът му бяха в безопасност. Постъпи като
доброволец, за да помогне на съседите си, които до един го
уважаваха, при все че никой не го познаваше добре. Съпругата на
Даниъл, Ейлийн, бе по-общителната от двамата.
Преди четири години Даниъл и бременната в шестия месец
Ейлийн решиха да прекарат един уикенд в Чикаго. И тогава, както и
сега, тиквите им бяха заминали на пазара. Задаваше се празник.
Очакваха ги два романтични почивни дни и весело пазаруване на
бебешки дрешки.
Докато бавно се разхождаха по „Мичиган авеню―, една кола се
вряза в тротоара, пийналият шофьор бе леко ранен, но Ейлийн бе
прегазена на място.
Веднага я откараха в отделението за спешна помощ на болницата
„Грейс Мемориал― и я поставиха на животоподдържащи системи, за
да запазят утробата й жива, докато детето стане способно да оцелее
само, Даниъл овдовя в деня на раждането на дъщеря си. Живееше
скромно, грижеше се за Уенди, обработваше градините си и
помагаше при нужда на съседите си.
Работеше рамо до рамо с Люк, укрепваше с торби пясък
застрашените домове, управляваше моторници, за да избави
изпаднали в беда семейства, извеждаше добитъка към по-сухи
пасища. Уенди също помагаше в общинския гимнастически салон,
като предлагаше утеха на разтревожените евакуирани, докато
чакаха да спаднат водите от наводнението.
Люк стана далечен свидетел на злополуката с Даниъл. Бетонна
плоча, предназначена да отвежда водата далеч от къщите, падна от
един камион върху ръцете на Даниъл. Костите ще заздравеят,
уверяваха го лекарите. Щяха да му свалят гипса навреме, за да
подготви почвата за следващите фенери за Вси светии и пайове за
Деня на благодарността.
През следващите месеци и двете му ръце бяха гипсирани от
раменете до китките. Друг доброволец откара Даниъл и Уенди до
фермата, считана за безопасна.
41
 Но се оказа друго. Скорошните изкуствени земни настилки -
паркинг пред търговски център и разширението на двулентовото
шосе - пренасочиха прииждащите води от излезлите от коритата си
реки.
Никой не очакваше пороят да връхлети точно там и да се случи
така ненадейно.
За няколко мига къщата на Харт се превърна в едва държащ се над
вълните остров сред бушуващо море, което се надигаше. Даниъл
потърси помощ по мобилния си телефон, след това строши гипса
при лактите си, за да даде свобода на ставите си. Трябваше да
подготви пътуването им - всъщност само на Уенди - и да я изкачи
върху покрива им.
Даниъл спаси Уенди. Даниъл, не Люк.
Да, Люк настоя да го спуснат от хеликоптера, брулен от адските
пориви на вятъра. Но именно Даниъл стоеше на паянтовия покрив и
повдигна Уенди към него.
Когато Люк я притисна здраво в прегръдките си, протегна ръка към
Даниъл. Той трябваше да се вкопчи в него. Нямаше време да
издигнат Уенди до вертолета и отново да свалят Люк да спаси
Даниъл.
Имаше само един начин - Люк да размени мястото си с Даниъл.
Люк бе добър плувец. Знаеше какво е да те държат под водата,
докато почти се удавиш. Това бе любимото мъчение на Джаред,
причинявано безброй пъти преди четвъртия рожден ден на сина му,
оставило ярък спомен оттогава насетне.
Люк знаеше как без борба да запази и последната молекула
кислород. Можеше да оцелее в бушуващата река, на повърхността й
или под нея по-дълго, отколкото Даниъл. И благодарение на друго
от изтезанията на Джаред, Люк издържаше и на студ.
Баща му изпитваше наслада да кара сина си да плува до крайно
изтощение и отвъд него. Докато не му останат сили. Джаред не го
беше грижа, че тялото на момчето трепери и устните му посиняват
или че Люк го умолява да му разреши да спре. Бащата обещаваше,
че краят е близко. „Още две дължини―, казваше му той. После,
когато малкият плувец извършеше този невъзможен подвиг, му се
изсмиваше и му възлагаше нови две.
Ако някой можеше да надвие прииждащите води, това бе Люк.
Надвиквайки хеликоптера и воя на вятъра, изкрещя на Даниъл, да
се сменят, но той отказа, поклащайки глава.
Навярно Даниъл чувстваше че наскоро счупените му кости няма да
издържат сложната въздушна акробатика, при която може да
изтърве дъщеричката си. А може би щеше да откаже при всякакви
обстоятелства. Защо Люк да загива вместо него?
42
 Молбата на Даниъл бе ясна. „Спаси моята Уенди!―
Видя как желанието му се сбъдва, загледа как дъщеря му се издига,
докато той чакаше участта си.
Люк притисна лицето на детето до гърдите си. Спомените й щяха
да са достатъчно ужасяващи и без да става свидетел на смъртта на
баща си. Люк видя сериозното кимване на Даниъл в знак на
благодарност, когато водата го отнесе.
— Люк? Чуваш ли ме?
— Разбира се. Как е тя?
— Замръзнала. В шок. Но лекарите ме уверяват, че се възстановява.
Ще се оправи, Люк... както и котенцето.
— Какво котенце?
— Затвореното в раницата й. През джоба бяха пробити дупки.
Навярно ги е направил Даниъл, за да може животното да диша.
Даниъл бе докосвал Уенди, докато бе възможно, по раменете,
кръста, коленете, пръстите на краката. Когато я отделиха от ръцете
му, той извика последните си думи към Люк.
„Внимавай с раницата - бе извикал. - Вътре има писмо на кого да се
обадиш, за да се погрижи...― Вихърът отнесе останалото.
— В раницата има писмо - съобщи Люк.
— И него намериха. Адресирано е до законния настойник на Уенди,
някакъв лекар в Чикаго. Никой не е отварял плика, опитват се да го
открият.
— Тя няма ли близки в района?
— Изобщо няма роднини.
Люк отчаяно се надяваше, докторът от Чикаго да не иска друго от
живота, освен да бъде баща на осиротялото момиченце. Изпита
болка, каквато не бе чувствал от много отдавна при мисълта, че тя
може и да няма късмет.
— Благодаря, че ме държиш в течение, Дон.
— Как иначе. И аз ти благодаря, Люк, че помогна.

Люк продължи да страда, както не бе страдал от много дълго

време. Дотук с предположението, че чувствата към Сноу са мъртви и
погребани.
Огнеборците не носят факли, поне така твърдеше лепенката на
бронята.
Този пожарникар бе различен. Имаше невидима факла, с която
щеше да освети лицето й, когато тя му съобщи онова, което искаше
да узнае: защо го бе напуснала, защо го бе лъгала, защо си тръгна от
Куейл Ридж, без да погледне назад.
А когато чуеше отговорите й? Докосна с факлата всеки спомен за
Сноу и възпламени бушуващ пожар, докато не остана само пепел,
43
носена от вятъра, като вихрушката от снежинки в онзи коледен ден,
когато за първи път се срещнаха.
Шофираше през бурята, а спомените се надпреварваха един през
друг, за да се върнат, започвайки от онзи ноемврийски ден, когато
каза на Сноу, че заминава...
Люк с усилие насочи натежалите си крака навън от гората и си
припомни как баща му насила го караше да плува, докато мускулите
му се изпълваха с млечна киселина и той едва не се удавяше.
Още две стъпки. И още две. Към къщата, която беше негов затвор, а
не дом.
Люк се надяваше никога повече да не види Джаред, че тази ще
бъде една от нощите, когато баща му се връщаше след полунощ, а
Люк щеше да си е отишъл завинаги, преди Джаред да се събуди.
Но не би.
Баща му го чакаше, сякаш беше наясно какво е планирал. Джаред
започна с въпроси къде е прекарал предната нощ и злонамерени
намеци за Сноу и Лий.
Прикритите нападки се превърнаха в заплаха.
— Всички знаят каква е Лий Гейбъл и какво върши за пари.
Ченгетата няма и да я докоснат. Клиентите й са най-богатите мъже в
Куейл Ридж. Но едно обаждане в Службата за защита на децата
няма да отминат с лека ръка. Ще предизвика разследване. Личните
дела са едно. Общественият скандал е коренно различно нещо. Сноу
ще свърши в сиропиталище. Мисля си, че ще се проявим като добри
съседи, ако я вкараме вътре. Ще я поканим тук и тримата хубавичко
ще се позабавляваме.
Празният стомах на Люк се сви от ужас, заради извращенията,
които момчето добре познаваше. Дланите му също се свиха, но
понеже му бе ясно какво удоволствие изпитва баща му при вида на
готови за бой юмруци и че подигравките му са улучили целта си,
Люк си наложи да ги отпусне.
— Имам да пиша домашни.
Джаред напълни две чаши със скоч и избута едната към Люк.
— Време ти е да се научиш да пиеш.
— Не, благодаря.
— Пий! Само едно питие и после си отиваш горе.
Люк знаеше за алкохола достатъчно, за да разбира, че грамадната
чаша, която му бе напълнил баща му не е „едно питие―. Осъзна също
и че Джаред вече бе пил.
Когато пиеше, баща му ставаше още по-зъл. Да му се
противопостави бе най-сигурният начин злобата му да се изроди в
насилие.
— Само една - съгласи се Люк. - Наистина имам много уроци.
44
 — Пий. До капка. Веднага.
Люк се подчини. Нямаше избор. След миг скочът замъгли гладния
му мозък.
— Харесва ли ти?
Люк се бореше да проясни ума си. Бе уязвим пред Джаред. Колкото
и силен да ставаше, баща му бе по-силен. Джаред се подхранваше от
жестокост, каквато Люк се молеше никога да не изпита. Момчето
имаше едно-едничко преимущество пред баща си - способността да
отгатва настроенията на Джаред и да се опита да ги уталожи, а не да
ги изостря.
Уискито отне на Люк и това дребно предимство.
— Не зная.
— На мен ми допада. И знаеш ли защо? Изважда истината наяве. И
така, Люк, нека поговорим за малката ти приятелка. За Сноу.
Смяташ ли, че и тя ще ми се понрави?
— Извратено копеле.
Джаред се изсмя.
— Какво ти казах? Истината.
— Ще да те обадя на полицията.
— Тук е проблемът, момченце. Всички ме обичат. Аз съм герой,
забрави ли? Но ти, ти създаваш неприятности, Люк. Крайно си
неуравновесен. Патологичен лъжец. Целият град го знае. Погрижил
съм се за това. Всички ме съжаляват и ми се възхищават, че не съм
те разкарал оттук. Нали разбираш къде е мъчнотията? Каквото и да
кажеш, няма да ти повярват. Докато всяка казана от мен дума е
чисто злато.
Люк разбра, че няма да избегне насилието. Така искаше Джаред и
щеше да го получи.
Подтикваше го да направи първия ход. Люк никога не се хващаше
на въдицата. Съсредоточи се как да оцелее от това, което
предстоеше.
Но досега Джаред не го бе провокирал с най-скъпото му на този
свят - Сноу. И никога преди Люк не бе чувствал, че няма нищо
повече за губене.
Даже и да бе трезвен през онази последна нощ в Куейл Ридж, Люк
щеше налети на баща си и да види прекалено късно пояса.
Люк вярваше, че Джаред ще го убие. Но след няколко удара, от
които шурна кръв, ала не бяха опасно дълбоки, момчето започна да
разбира, че баща му играе нова игра, предвещаваща да направи
сблъсъка им неравностоен, както винаги досега.
Борбата ги увлече нагоре по стълбите към спалнята на Люк.
Тя не осигуряваше нито убежище, нито уединение за сина на
Джаред. Можеше да се заключва само отвън. А закованите прозорци
45
над пълния с изпочупени стъкла басейн не предлагаше път за
бягство.
Люк затръшна вратата, която не можеше да заключи, и зачака
баща му да нахълта в стаята и да нанесе смъртоносния удар, като го
приклещи вътре.
Джаред не стори нито едно от двете. Смеейки се, заслиза по
стълбите.
Ножът бе нещо ново. Алкохолът за Люк - също. Но гонитбата до
спалнята на Люк и оттеглянето на хилещия се Джаред - не.
Момчето можеше само да чака... и да крои как да убие баща си.
Често го бе обмислял, утеха и противоотрова в нощи като тази.
Можеше да го извърши, казваше си. Силата бе на негова страна.
Да не убие Джаред бе избор. Изборът, който Люк винаги правеше.
Но в нощта, преди да реши да напусне Куейл Ридж, когато Джаред
бе заплашил да унищожи единствения свят, който Сноу някога бе
познавала, другата възможност доби ясни очертания, макар Люк да
не бе сигурен дали Джаред би осъществил заплахите си, щом
веднъж момчето заминеше.
Щеше ли на Джаред да му липсва невинната жертва в игричките
му и да реши да се сприятели със Сноу? Ако е така, би могъл да го
стори. Бе така чаровен. Не я вини, че не го харесва, щеше да й каже.
Или че му няма доверие. Той го заслужава. Самият той се
ненавиждаше. Но обичаше Люк, наистина го обича и ако тя му
помогне да открие изчезналия си син, цял живот ще му доказва
колко съжалява.
Люк бе длъжен да убие Джаред. Само така Сноу щеше да бъде в
безопасност. Но нямаше да го погуби и да избяга. Щеше да си
признае престъплението, без да съжалява.
Аз го извърших, щеше да каже на ченгетата, които бяха приятели
на Джаред. Заключете ме в затвора и изхвърлете ключа.
Да затрие Джаред, щеше да си струва каквото и да е наказание. Ала
го плашеше самият акт на убийството. Цял живот се бе стремил да
не прилича на баща си.
Но такъв беше той. Синът на чудовището. Щеше да отърве света от
този изверг, но как?
Люк се помъчи да си представи.
Не се получаваше никаква картина.
Страхливец! Смъмри се, както Джаред би сторил, без никаква
полза. В главата си чу друг глас - гласа на Сноу - тя знаеше, че той не
е страхливец, но също бе убедена, че никога не би извършил
убийство.

46
 От звуците от външната страна на вратата му стана ясно, че баща
му се е върнал. Докато чакаше отварянето й, Люк се подготви за
нахълтването му.
Но Джаред не натисна дръжката, а спусна резето и някаква течност
започна да прониква в стаята.
Уиски?! Не, Люк осъзна, че долавя миризмата и видя пламъците.
Баща му изливаше бензин под вратата.
Стана локва.
Езеро.
Море от пламъци. Иззад заключената врата баща му се смееше.
После изпсува.
След това с вик, последван от трясък, Джаред Килканън притихна.
Но не и спалнята на Люк. Адът бе оглушителен. Пламъците
пращяха, докато го преследваха по посока на прозореца, който баща
му бе заковал.
Люк зърна отражението си - едно момче, гонено от огъня.
Силно момче, което може да лети. Като Питър Пан.
В този миг на полет Люк почувства свободата и благословената
свежест на ноемврийския въздух.
Усети и друго, преди да загуби съзнание. Гвоздеи,
забиващи се в плътта му. Чу злокобен звук, когато гръбнакът му се
изви и костите на краката му изхрущяха.
Гласовете на хората от „Бърза помощ― и застаналите наблизо
зяпачи го върнаха в съзнание.
— Джаред е мъртъв - чу някой да казва.
— Джаред? Не!
— Да. Вътре в къщата е. Мъртъв.
Насъбралата се, разнородна тълпа растеше. Съседите от „Пайнуд―.
Учителите от гимназията „Ларкен―. Мъжете от „Хилтоп―, с които
Джаред играеше голф и съпругите им, с които спеше.
Съдниците бяха приятели на Джаред, не на Люк, и докато момчето
лежеше, разпънато на кръст върху пирони и стъкла, го обявиха за
виновен за случилото се.
— Люк го е убил, точно както Джаред се опасяваше, че може да се
стане.
— И той ли е мъртъв?
— Не му остава много. Погледни всичката тая кръв.
— Добре. Хубаво.
Люк не разпозна безплътните гласове. Но знаеше кой не му
желаеше гибелта или поне му помагаше да оцелее. Притеклите се на
помощ медици мълвяха насърчителни слова, както и госпожа
Евънс, която също бе слязла в басейна.
И в този миг...
47
 — Люк!
— Сноу.
За първи път, откакто се върна в съзнание, Люк вдигна поглед от
осакатеното си тяло към кълбата дим, забулващи луната. Лицата,
желаещи смъртта му, кръжаха над него.
Освен едно.
— Грешите! - изкрещя тя към гражданите, които вече го бяха
осъдили. - Люк не е убил баща си. Люк никога не би убил никого!
„Ти грешиш - нещо го подтикна да й каже. - Готвех се да го погубя.
Исках.― Люк не произнесе тези думи или други, породени от
отчаянието му. „Прегърни ме, Сноу. Не си чувствам краката. Не ме
оставяй!―
Когато дори госпожа Евънс не можа да попречи на Сноу да се
спусне към него и момичето коленичи върху натрошените стъкла,
Люк й каза:
— Върви си, Сноу. Махай се.

4.
Небостъргач „Камбанките “
Чикаго, Илинойс
Събота, 29 октомври, 6:45 вечерта
В наши дни

Сноу нямаше нужда да гледа към часовника, за да разбере, че е

време да тръгва за бала „Жътвена луна― и да извърви краткото
разстояние между жилището си в небостъргача „Камбанките― до
хотела; носещ същото име.
Излишно бе и да се оглежда в огледалото, за да се увери, че на
лицето й е изписано притеснение. Усети, че се смръщва. Мускулите
на врата й бяха напрегнати. Докато разтриваше фон-дьо-тена върху
сенките под очите си, почувства как нервите й се бунтуват срещу
недостига на сън.
Впрочем, тя се насили да се усмихне, когато приключи с
нанасянето на грима и подреждането на прическата си. Не можа да
заблуди огледалото. Като говорещите му братя от вълшебните
приказки, които някога обичаше, дори й предложи съвет.
„Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.―
Завръщането й в Чикаго бе решение, не желание, и тя
последователно преследваше целта си. Имаше нужда да се върне
вкъщи. Да разреши неразрешените въпроси? Не съвсем. Нямаше
такива, освен ако не приемеше, че щом живееш някъде другаде, а не
в Чикаго, значи бягаш от миналото.
48
 Не я очакваха призраците на Града на ветровете. Да открие
спокойствие в Атланта бе едно. Нужно й беше да намери мир,
където се бе влюбила и бе загубила дъщеря си и където обичното й
дете спеше в тайния си гроб.
Да се помири с града? Да.
Но и да се помири с мъжа.
Трябваше да се срещне с Люк, да говори с него, да му каже сбогом в
лицето, както беше му обещала преди шестнайсет години. Ами ако е
забравил за обещанието или не го бе грижа, че не го е спазила? Би
било чудесно. Идеално.
Люк живееше в Куейл Ридж. В указателя бе намерила номера на
телефона, но не и адреса. Не си позволи повече от повърхностно
проучване. Целта й нямаше нищо общо с работата на Люк или къде
живееше, или за коя бе женен, съпругата, която бе намерил, и която
щеше да износи децата му.
Нищо чудно да се е оженил за Вивиан.
„Люк е влюбен в мен - й се бе похвалила Вивиан на сутринта след
бала „Стъклената пантофка―. - Открай време е бил. Харесвам го,
Сноу, но се безпокоя за бъдещето му. Без значение колко ме желае,
за нас няма бъдеще.―
Навярно Люк бе променил решението на Вивиан.
Сноу желаеше на Люк доброто, искаше щастие за момчето, което бе
обичала, и мъжа, в който се бе превърнал.
Ако се е оженил за Вивиан, добре. Кога Вивиан не е казвала
истината?
Бунтуващият й се стомах я накара да си спомни за бременността си
с детето на Люк. Прилошаваше й през онези радостни месеци, но бе
така обнадеждена, толкова влюбена.
„Вземи се в ръце - укори се тя. - Тук си, защото сама си избрала да
дойдеш.―
И понеже й се виждаше правилно. WCHM търсеше нещо ново и
различно за вечерните си слушатели. „Часът на Пепеляшка― щеше
да запълни тази ниша. Положението бе удобно й за Сноу, и за
радиостанцията - като да пъхнеш бос крак в загубен чехъл. Тя дори
си намери апартамент в „Камбанките―, на осем минути път от
студиото, където работеше.
Беше абсолютна случайност, че балът „Жътвена луна― щеше да се
състои през уикенда преди дебютното й предаване и че бе в помощ
на болницата, където бяха спасили Люк. Съвпадение беше, че
WCHM бе в процес на преговори с висши корпоративни служители,
за които се надяваше, че ще се съревновават за рекламно време в
нейното предаване.

49
 Сноу и преди бе присъствала на подобни събития. По външност и
поведение беше професионалистка. Обичаше да се запознава с нови
хора в Атланта. Щеше ли срещата с непознати в Чикаго да бъде
също така примамлива?
Сноу не приличаше на майка си. Но в някакъв момент от живота й
бе разцъфтяла една женствена Сноу, която предизвикваше
одобрителните усмивки на мъжете и едва доловимото смръщване на
жените. Неодобрителните физиономии ставаха още по-видими, а
възхищението - по-явно, когато Сноу заговореше. С узряването й, с
пробуждането на женствеността й, гласът й беше станал същия като
на Лий.
Сред непознатите на бала може би щяха да присъстват съпрузите,
познавали майка й, платили скъпо и прескъпо за удоволствията.
Нищо чудно там да бъдат и съпругите, които щяха да видят в Сноу,
както по-рано и в Лий, потенциална заплаха.
Призраци ли нямало? Цялата бална зала щеше да гъмжи от тях,
включително и бащата, с когото Лий предупреждаваше Сноу, че
никога не трябва да се среща.
Сноу не знаеше в нощта на пожара на „Медоу Вю Драйв―, че
собственият й баща е жив.
Разбра единствено, че бащата, който бе така жесток към Люк, е
мъртъв и че по-голямата част от Куейл Ридж вярва, че синът е
убиецът на Джаред.
Упорито държаха на мнението си, независимо от становището на
следователя по палежите Ноа Уилямс.
Той нямаше предубеждения нито към Джаред, нито към Люк и не
би допуснал те да повлияят върху заключенията му, дори и да бе
обратното.
Уликите, заяви той, са недвусмислени. Джаред е подпалил пожара
с намерение за убийство. Люк, заключен в спалнята си, е трябвало
да загине сред пламъците, или скачайки, да избегне смъртта.
Чудовищния процент на алкохол в кръвта на Люк вероятно бе
спасил живота му. Беше паднал, както се строполяват пияните, така
малко загрижени за последиците, че по чудо оцеляват.
В противовес, опиянението на Джаред се бе оказало смъртоносно.
Бе паднал надолу по стълбите, докато се опитвал да избяга от огъня.
Лека рана в главата го бе пратила в безсъзнание, дълго преди димът
да свърши останалото.
Меко казано, заключението на Ноа можеше да се окачестви като
непопулярно. Дори и онези, които го приеха, добавиха героичен
нюанс. Джаред бил решил да отърве града от заплахата в лицето на
Люк, веднъж и завинаги. Но като човек със съвест, не можел да

50
живее с извършеното. След като подпалил пожара, излял в гърлото
си малко скоч и зачакал собствената си смърт.
Беше убийство и самоубийство или поне можеше да бъде, ако Люк
бе умрял. Както излизаше, саможертвата на Джаред бе напразна.
Другите жители на града, особено членовете на кънтри клуба,
вярваха, че Ноа греши. Беше разбираемо. Наскоро бе загубил
съпругата си. Преценките му бяха замъглени от скръбта. Кметът не
биваше да го вика да се връща на служба и разследва пожара у
Килканън. Молбата беше отправена от състрадание: едно
разнообразие за Ноа, да се почувства полезен, вършейки това, което
е правил цял живот.
Кой да допусне, че ще доведе до такива плачевни резултати.
Не че казаното или премълчаното от Ноа Уилямс действително
имаше значение.
Люк Килканън не бродеше из улиците на Куейл Ридж в търсене на
коя къща да драсне клечката. Новините от болницата „Грейс
Мемориал― не бяха обнадеждаващи. Дори и младият подпалвач да
оцелееше, със скитническите му дни бе свършено. Беше
парализиран от кръста надолу.
Възмездие, на което приятелите на Джаред тайно се радваха.
Слухове се преплитаха с истината в Куейл Ридж. Повтаряха се,
разкрасявани от време на време и по коридорите на основното
училище „Пайнуд―. Клюки, че Люк, независимо че е парализиран,
не преставал да напада лекарите и сестрите в спешното отделение.
От краката му нямало полза, но ръцете му били силни.
Според същите тези мълви си бил признал, че е убил Джаред.
Хвалел се с деянието си. Не отричал, че е погубил и майка си.
Можели да намерят костите й под плувния басейн. Ето защо Люк
бил престанал да плува. Додеяло му да се носи над гроба й.
— Но госпожа Евънс е видяла майката на Люк да заминава с
колата! - настояваше Сноу. - Видяла я да взима някаква кутия от
ръцете му и дори не помахала за сбогом.
Съучениците й не я слушаха. Измислиците за Люк Килканън бяха
далеч по-пикантни от фактите.
Сноу се обгради с мълчание и се оттегли сред собствените си
безпокойства. Скри злочестината си от Лий, знаейки, че майка й ще
осъди причината. Но позволи на госпожа Евънс да разбере. И
докато Сноу стоеше разтревожена до нея, госпожа Евънс се
обаждаше по телефона от нейно име в болницата.
Момичето призна на госпожа Евънс, че не може да посети Люк в
спешното отделение. Дори и ако му бе роднина, беше прекалено
малка. Но медицинската сестра от болницата „Грейс Мемориал―
успокои колежката си от училището в Куейл Ридж, че Люк ще
51
оживее. И си доверили като сестра на сестра, че парализата му не е
окончателна. Пръстите на краката му леко помръдвали.
Сноу чу тази прекрасна новина дълго преди да я разберат в
училището.
Сега, когато оцеляването на Люк бе извън съмнение, всички
говореха само за това какво ще стане с него. Нямаше близки. Майка
му отдавна бе изчезнала. А баба и дядо Килканън, които никога не
бяха виждали, бяха умрели, Куейл Ридж можеше да му предложи
покрив над главата. Подобна проява на благородство беше достойна
за най-богатите жители на града. Но елитът на „Хилтоп―, начело с
Трей Ларкен, с пълна сила употреби влиянието си да обвини Лукас
Килканън.
Ако Ноа бъркаше - в което, с всичката почит към скърбящия
вдовец, Трей вярваше, - Люк бе хладнокръвен убиец. Ако Ноа бе
прав, Люк се превръщаше в син на убиец.
И в двата случая перспективата бе мрачна. Люк отиваше в
поправителен дом. И ако евентуално извършеше престъпление,
докато е въдворен там, щяха да го третират като възрастен и да го
затворят завинаги.
Домът за малолетни престъпници, избран за Люк, бе толкова далеч
от Куейл Ридж, колкото позволяваха границите на Илинойс. Като
използва собственото си име и домашния адрес на госпожа Евънс,
Сноу пишеше писмо след писмо до приятеля си, но всички се
връщаха неотворени с печат „Отказани от адресата―.
Сноу, която нямаше накъде повече да отслабва, стана като сянка.
Бе й непосилно нито да се храни, нито да спи. Умът й нямаше мира
по двайсет и четири часа в денонощието, в безкрайна надпревара
със сърцето й. Пребори се и с училището, успя по-рано да постъпи в
седми клас, като че Люк все още щеше да бъде в прогимназията
„Нейтън Хейл―, когато тя се запише там.
Сноу знаеше, че няма да го има. Както й бе ясно, докато бързаше
всеки ден към тяхната гора, че той няма да я чака и че е лудост да
продължава да пълни стъкления им буркан със спестени монети.
Люк бе изчезнал. „Забрави ме - бе й казал. - Върви си.―
Сънят се превърна в нужда след време, също и храната. Двете,
откри Сноу, вървят ръка за ръка. Тъпчеше се, за да заспи, както,
докато живееха в центъра на Чикаго, Лий поглъщаше бира след
бира, за да се унесе.
Храната бе хапчето за сън на Сноу. И като при наркотиците, й бяха
нужни все по-големи дози, за да постигне желания ефект. Бурканът
с фъстъчено масло на лягане се превърна в два, после в три.
Сноу бе най-малката седмокласничка в „Нейтън Хейл― и най-
дебелата. Повечето й съученици не й обръщаха никакво внимание.
52
Но неколцина я заглеждаха. Учителите - също. Нещо повече от
теглото й, мислеше си Сноу, ги караше да я зяпат. И не само тъгата
й. Като че знаеха някаква тайна за нея, която й бе непонятна...
тайна, която Люк разбра, но така и не й довери.
Сноу нямаше приятели. Кръвният й брат я бе изоставил, а тя се
отчужди от единствения си друг приятел, госпожа Евънс, след като
завърши основното училище „Пайнуд―. Можеше да ходи на гости на
възрастната жена в дома й. Беше повече от добре дошла. Но се
смущаваше, че госпожа Евънс ще се чувства извънредно неудобно
пред нея, както и сестрите от болницата „Грейс Мемориал― и
директорът на поправителния дом, след като Люк й обръщаше гръб
всеки път, когато го потърсеше.
Сноу намери утеха в уроците и когато приключеше с домашните си,
четеше купища книги, които взимаше от библиотеката.
Предпочиташе документалните четива. За нея с фантазиите бе
свършено. Колкото повече четеше за истинския свят, толкова
повече неща й се искаше да каже, без да има на кого. Подтикната от
стимул, граничещ с депресия, Сноу Ашли Гейбъл се включи в клуба
за дискусии в „Нейтън Хейл―.
Действителността не й бе спестявана, включително истината в
собствения й дом. С тъга, не с желание за конфликт, Сноу уведоми
Лий, че най-после разбира „професията― проститутка, която майка й
открай време упражняваше. Заключи въз основа на прочетеното, че
сигурно Лий като малка е била изнасилена.
— Ето защо си избягала на шестнайсет, захванала си се с телефонен
секс и си тръгнала по „срещи― с непознати мъже. Не е твоя вината.
Нямала си друг избор.
Лий се втренчи в пълното, честно лице на дъщеря си и се засмя,
— Имах, и още как! Причината, за която ти разказах, че съм
напуснала дома си, е вярна. Прекалено много деца, недостатъчно
пари. Не бях сексуално насилвана, Сноу. Не бях. Не потискам
никакъв скрит страх. Ясно си спомням кога ми хрумна, че мога да си
изкарвам прехраната, като плащат за любовта ми. Бях на
четиринайсет и привличах по-големите момчета. Водеха ме на
вечеря и кино, после правехме каквото всъщност искаха. Казвах им,
че ако ми плащат колкото им излиза срещата, можем да пропуснем
първата част. След зависимостта и безсилието, научих, че мога да
оцелея сама. Не съжалявам за избора, който направих.
— В Чикаго мразеше това, което вършеше.
— Защото друг се разпореждаше с мен. Не можех да избирам.
— Сега можеш ли?
— Категорично. Не съм жертва, Сноу. Нито някой друг. Нито
мъжете, които ми плащат, дори не и съпругите им. Повярвай ми, те
53
също правят добър избор. Аз съм нещо повече от любовница, по-
скоро куртизанка, отколкото проститутка. Нямам вземане-даване с
непознати мъже, дори не и с такива, които не харесвам.
— Но това е противозаконно!
— Не съвсем. Не и тук. Беше престъпление в Чикаго. Мъжете бяха
непознати. Но моите клиенти в Куейл Ридж са богати приятели,
които дават подаръци на вдовицата от Атланта, за да й помогнат,
особено след като фирмата й за организиране на сватби се провали.
Те искат да ми плащат, Сноу, и го правят добре. Получаваш това, за
което си даваш парите, вярват те. Колкото повече струва, толкова е
по- качествено.
— Те са женени!
— Те са обвързани. Парите са се свързали с пари. Тези хора го
знаят. Съпругите им - също. Те не страдат, Сноу. Жените, имам
предвид. Ще се изненадаш колко от тях имат собствени
задоволителни връзки. Джаред Килканън може да е умрял и
погребан, но клубът има нов, апетитен треньор по голф.
Джаред Килканън. Люк Килканън. Болката, така близо до
повърхността, отново я прободе. И понеже майка й безстрастно
говореше на теми, които трябваше да бъдат свещени, Сноу разбра,
че Люк през цялото време е знаел с какво се занимава Лий.
Каква е Лий.
Изборът на Лий е тревожел Люк. Безпокоял го е.
— Хората знаят.
— Сигурна съм - призна Лий. - Но не заради мен. Мъжете са големи
приказливци, особено четирима, живеещи в „Хилтоп―, близо до
имота на Ларкен. Трей Ларкен не спада към тях. Или е увлечен по
Мариел, както всички твърдят, или намира забавление другаде.
Приятелите на Трей обаче не престават да се съревновават за
всичко, включително и за мен. Предполагах, че ако узнаят, че ме
делят, няма да съм толкова желана, но излезе обратното. Егото на
мъжете е чудовищно, стигне ли се до секс. Ето нещо дребно, но
важно, един майчински съвет, който може да ти бъде от полза някой
ден. Щом съм на разположение, мъжете искат секс. Точка по
въпроса. Ако ти се прииска да прелъстиш някой мъж, можеш.
Лесно. Толкова е лесно, че не е за вярване. Имам четири
неприлично богати любовници, които се надпреварват за мен. Кой е
най-добрият? Кого предпочитам? С никого не се обвързвам. Играта
е за всички ни. Но аз съм тази - не, ние сме тези, Сноу, които
печелят. Повярвай ми, бъдещето ни е подсигурено.
— Не ми се струва редно.
— Кое е редно и кое не, нямат място тук. Това е положението. Тези
мъже щяха да си имат любовници и да не бях дошла да живея в
54
града. А по-добре да имат връзка с мен, отколкото с някоя
меркантилна изнудвачка, тръгнала на лов за венчален пръстен.
Помагам на браковете им да продължат да съществуват, не се мъча
да ги разруша. Не се каня да забременявам. Нито да се влюбвам.
— Отново.
— Отново?
— Нали все още обичаш баща ми?
Лий се усмихна.
— Точно така. Всички тези мъже са влюбени в съпругите си. И през
ум не им минава да застрашат социалното положение, на което се
радват, или общите си банкови сметки с някой развод. Аз не
развалям чужди семейства, Сноу, а благодарение на тези мъже
водим приличен живот. Нали?
Какво можеше да отвърне? Беше на топло, облечена, нахранена,
имаше покрив над главата си, бе в безопасност. Притежаваше и
луксозни вещи, стоящи неизползвани, за които другите момичета
на нейна възраст биха дали мило и драго: собствен телефон, лична
кредитна карта и пълно с пари в брой чекмедже, в случай че
джобните не й достигнат. И при все че от шестнайсетия й рожден
ден я деляха още две години, можеше да се сдобие с кола, стига да
поискаше. Лий не шофираше, предпочиташе удобствата на
такситата и блясъка на лимузините.
— Сноу?
— Да, истина е.
Сноу се приготви да се изправи, което майка й вече бе сторила, в
знак, че разговорът им бе приключил. Вдигна поглед, преди да
стане с мъка от канапето във всекидневната.
— Забелязвала ли си колко съм напълняла?
— Разбира се.
— Какво мислиш за това?
— За килограмите ти ли? Ще ги свалиш, когато се появи нещо по-
важно от яденето.

Едно упражнение, задължително за всеки член на клуба за

дискусии, бе да представи неопровержими доказателства в
подкрепа на две противоположни становища по един и същи
въпрос. Сноу планираше изказване във връзка с легализирането на
проституцията. Щеше да приведе доводи за и против. Но и в двата
случая, щеше да пробуди състрадание към онези, които бягаха от
сексуално насилие, за да се натъкнат на сексуална експлоатация.
В края на краищата оспори преимуществата и отрицателните
последствия от узаконяването на наркотиците. Не можеше да се
заеме с проституцията, не и с двете й страни, както би успял един
55
опитен полемист. Би й се удало, стига Лий да бе сексуално
насилвана бегълка. Но не бе така. И Сноу бе убедена, че това, което
майка й вършеше бе нередно и въобще не бе изискано, като
решенията, които героинята на Лий, Скарлет, често взимаше.
Сноу израсна в прогимназията като уважаван полемист. Стана
желан нов член на дискусионния клуб на гимназията „Ларкен―.
Инструкторът я научи на много по време на подготовката за
щатското състезание през пролетта на последната й година в „Хейл―.
Посъветва я също гласът й да стане неразличим от този на Лий.
Има сила в неговата неповторимост, увери я той, и чувственото му
богатство. Хората щяха да слушат Сноу. Носеше отговорността
внимателно да прецени какво ще им поднесе.
В гимназията Сноу с нетърпение чакаше разискванията. Щеше ли
да бъде най-малката ученичка в „Ларкен― и най-дебелата?
Навярно.
Но се зарече да поотслабне.
До края на лятото бе свалила осемнайсет от трийсетте килограма,
от които бе решила да се отърве. Изглеждаше по-приятно,
чувстваше се по-добре и за първи път, откакто Люк го нямаше, я
обзе оптимизъм към очакващото я бъдеще.
Домакин на проведената преди започване на учебните часове
ориентация на второкурсничките беше председателката на Клуба на
момичетата, Вивиан Ларкен. На подиума тя не бе сама. До нея
седяха другите четири ръководителки - всички които, призна
Вивиан, са й приятелки още от забавачката.
Представи ги. Когато приключи, касиерът Лейси Флин запозна
присъстващите със самата Вивиан.
— Нашата безстрашна председателка е прекрасен човек, взимайте
пример от нея! Шегувам се. Но Вивиан е най-добрата приятелка,
която човек може да желае. И най-умната. По една случайност
излиза с невероятно секси парче...
— С вечерен час до полунощ - прекъсна я Вивиан.
— Няма що!
Преди години госпожа Евънс бе предрекла, че Сноу и Мира Ларкен
ще се запознаят и ще станат приятелки в гимназията „Ларкен―. През
следващата година навярно това щеше да се случи. За момента
Вивиан смайваше Сноу и както изглежда, четеше мислите й.
— Малката ми сестра е в девети клас. Освен ако не успея да се
дипломирам догодина, няма да имам възможност да я напътствам
през годините й в гимназията.
— Отличничката Вив - намеси се Лейси - няма да се провали.
— Да се надяваме - отвърна Вивиан. - Така че, ако не възразявате,
ще предложа съвета си на по-голяма сестра, а защо не и малко
56
мъдрост? Питайте ме, питайте ни за всичко. Гимназията „Ларкен―
може да изпълни три от най-незабравимите години от живота ви.
Но то няма да стане ей така. Трябва да бъдете активни, да се
възползвате от всичко, предлагано от училището. Не говоря само за
отличните му преподаватели. Искам всички в тази аудитория да
дадат дума тук и сега да присъстват на бала „Стъклената пантофка―.
Някои от вас знаят за него. Вашите бащи, майки, дядовци и баби са
възпитаници на „Ларкен―. За онези, които не са наясно, „Стъклената
пантофка― е гимназиалният бал на второкурсничките. Това е една
от най-старите традиции на училището, датираща още преди
Втората световна война. Бабите ни, тогавашните гимназистки,
решили дамите да канят и всяка от тях да получи по един талисман
във форма на стъклена пантофка. Схващате ли колко е страхотно?
Колко съвременно?
Въпросът бе риторичен. Всяка изпаднала в захлас второкурсничка
знаеше, че отговорът предстои. Дори и онези, които можеха да
отвърнат, останаха безмълвни.
Обяснението щеше да бъде много по-вълнуващо, щом идваше от
усмихнатите устни на Вивиан.
— След като Пепеляшка изчезнала, трябвало да изчака
благоприятния момент, докато принцът се сети да изпробва
изгубената от нея пантофка на крака на всяко момиче в царството.
Но вашият талисман, вашата пантофка, принадлежи на вас. И тя
символизира факта, че никога няма да ви наложи да скачате на куц
крак и да чакате някой мъж да дойде и да ви спаси. Нямаме нищо
против мъжете. Ни най-малко! Но не ни е нужно да обсебват
всичките ни мечти. Нали?
Когато хипнотизираната й публика прошепна „не―, Вивиан вдигна
изящната си китка, за да я огледат. Четирите й приятелки веднага я
последваха. И петте носеха златни гривни с еднакъв талисман.
— Както виждате, пазим пантофката на Пепеляшка. И както онези
от вас на първите редове навярно съзират, талисманът не е
задължително да бъде стъклен. Нашите са златни, и то с високи
токчета. Всеки втори курс има право да избере модела на своите
пантофки. Но единственото условие да го получите е да отидете на
бала. Никакви изключения. Талисманът е привързан към пискюла
на програмата за танците. Искам всички от тази стая да присъстват.
Съгласни ли сте? Кавалерът ви не е нужно да бъде принц от
приказките. Можете да отидете и сами. В крайна сметка сте
съвременни Пепеляшки.
— Най-вече Вивиан - подкачи я Лейси. - Както вече спомена,
вечерният час важи за вълшебния й принц, не за нея.

57
 — Да, изумително е - отвърна Вивиан на Лейси достатъчно силно,
за да я чуят момичетата от предните редове, - че може да се
забавляваш и преди полунощ.
Обръщайки се към очарованата тълпа от по-малки посестрими, тя
обяви:
— Всяка, желаеща да се включи в комитета за организиране на
бала „Стъклената пантофка―, да се подпише тук. Главната ви задача
ще бъде да измислите модела на пантофките, съученичките ви да ги
одобрят и да ги поръчаме при бижутера. Ние, по-големите
момичета, ще бъдем приказните ви кръстници. Ще раздадем
програмите за танците, ще ви даваме знак, ако червилото ви се
размаже, ще сервираме безалкохолен пунш и ще отвличаме
вниманието на придружителките ви, ако искате да останете с
кавалера си насаме. О, няма да има бягащи пепеляшки. Ще
танцувате и след полунощ до един часа сутринта. Късната закуска на
кръстницата вълшебница, която ще ви поднесем на следващия ден,
ще бъде първият случай да сложите талисмана си. По традиция
остава вързан за пискюла, докато не се приберете у дома. Така че
отбележете в календарите си, малки сестрички, втората събота от
януари. Балната зала на кънтри клуба в „Хилтоп― е вече
резервирана. Искам ви всички там! Някакви въпроси? Ако не,
пожелавам ви чудесен уикенд и ще се видим в понеделник.
Сноу стопи килограм и нещо през двата дни преди първия учебен
ден от седмицата. Бе развълнувала, кипеше от нетърпение.
В неделя вечерта отиде на поляната в гората. Докосвайки белега на
китката си, изрече пожелание за себе си и далечния си приятел.
Всичко да бъде наред с нея, с Люк - също.
Приятелят на Сноу бе повече от добре.
Освен това бе съвсем наблизо.
Люк Килканън бе в предпоследния клас в гимназията „Ларкен―.
Също беше и забележителното привлекателно гадже на Вивиан.
Сноу първо забеляза Вивиан, дребната й фигурка и дългата,
кестенява коса. Вивиан се бе притиснала към любовника си, който
се бе облегнал на някаква стена. „Любовник― бе най-уместната дума.
Сега Сноу знаеше подобни слова. И въпреки че нямаше личен опит,
долови плътската близост между Вивиан...
— Люк?
Гласът й раздели влюбените, като че принадлежеше на най-
благопристойната придружителка.
Когато Люк я погледна, по-право се втренчи в нея, тя видя какъв е
станал - по-висок, по-силен, мъж във всяко отношение.
Един гневен мъж. Едно пораснало копие на момчето, което бе
изненадала в гората в онзи далечен коледен ден, излъчващо гняв.
58
 Коя си ти, по дяволите, бе поискал да узнае тогава.
Въпросът му тогава бе изречен с настойчивост.
— Какво търсиш тук?
— Във втори курс съм. Прескочих един клас. Ти си... тук. В Куейл
Ридж. „Достатъчно дълго, за да се влюбиш. Предостатъчно, за да ме
потърсиш. Но не дойде.―
Забрави ме, Сноу, бе й казал. Както те забравям аз.
— Вие двамата се познавате - обади се Вивиан.
— От един друг живот - отговори Люк.
— Виж ти - изражението на лицето на Вивиан разкриваше, че се
досеща за кой живот споменава той, онзи, чиято грозота искаше да
остане погребана в миналото. Тя се загледа в символа на тази
грозота. - Познавате се от „Пайнуд―.
— Да - Сноу отстъпваше назад, искаше й се да побегне, но си
наложи да върви спокойно. - От един различен живот.
— Сноу...
. В гласа му имаше мекота, нежност, с която всякога произнасяше
името й, сякаш тя бе нещо ценно, незабравимо, а не приятелката, за
която не си спомня и не си дава труд да потърси.
— По-добре да си тръгвам - промълви тя. - Не искам да закъснея за
първия час!

5.
Люк нито си тръгна, нито побягна от Куейл Ридж. Отнесоха
изпотрошеното му тяло.
А сега бе доплувал обратно.
Плуването не бе негов избор. Съпротивлението на водата бе
идеалната среда да възстанови мускулите си и навярно
единственият начин да проходи отново.
Момчето, което хвърляше една след друга снежните топки и се
набираше на мускули, уловил се за някой клон, отдавна загърби
времето, през което изтерзаните му крака крещяха от болка,
подложени на изтезание от плуването; длъжен бе да тренира,
принуждавайки ги да изтърпят далеч по-непосилни мъки,
отколкото тези, на които някога го подлагаше баща му.
На Люк не му оставаше друго, освен да се върне в Куейл Ридж. В
поправителния дом се бе превърнал в легенда. Отличният му успех
бе нещо непознато за останалите питомци. Но инстинктът на тялото
му, а не търсещото му съзнание го върна вкъщи.
В дома за малолетни престъпници нямаше треньор. Директорът
обаче бе достатъчно на ти с плуването, за да засича времето на Люк,

59
докато момчето се стрелкаше напред назад из прекалено
хлорираната вода на басейна.
Той се свърза с треньора на отбора по плуване в гимназията
„Ларкен―, който се обади на Трей Ларкен, за когото първото място
бе достатъчна причина да поиска Люк Килканън да се присъедини
към отбора. Особено, след като го увериха, че Ноа Уилямс навярно е
бил прав.
В Люк не личаха склонности към психоза. В интерес на истината,
момчето имаше потенциал на водач. Дори най-закоравелите
обитатели на поправителния дом го гледаха с уважение. Не че Люк
искаше да бъде лидер. Той учеше. Плуваше. А останалите часове,
когато бе буден, прекарваше в самота в пренаселения дом.
Градът не бе в опасност, ако Люк се завърнеше. Но къде щеше да
живее?
Съществуваше трудно постижима възможност, стига Ноа да се
съгласеше. Пенсионираният детектив бе заложил репутацията си за
невинността на Люк. Готов ли бе да изложи на риск и живота си?
Ноа не се притесняваше, че Люк ще драсне клечката на къщата му.
А и да го стори, какво от това? Дните му бяха дълги и празни, а
нощем бе още по-зле.
Разбира се, че хлапето може да се нанесе при него. А след като
вечерният час в полунощ бе условие за пускането на Люк от дома за
малолетни престъпници, щеше да се постарае да се погрижи
момчето да го спазва.
Имаше и други разпоредби за условно освободените, някои от
които целият град имаше задължение да налага.
Освободеният под гаранция не биваше да пуши, нито да пие,
трябваше да поддържа успеха си в училище и да тренира така
сериозно както в поправителното училище.
Не се допитаха до Люк. Той нямаше думата. Беше под опеката на
щата. Освен това бе немислимо да откаже да приеме каквото му
предлагаха, или че няма да го възприеме като отменяне на
наказанието.
Никому не дойде наум, че на Люк може да му е неприятно да се
показва гол пред тълпата, събираща се да го гледа как плува, с
покрито с белези тяло, спомен от нощта, започнала с разсичащ
плътта нож и завършила с рани от стъкло и пирони и изпотрошени
кости.
На Люк му се налагаше да показва белезите си и в дома за
малолетни престъпници. Уединението не бе допустимо.
За директора, пазачите и обитателите те бяха изненада, приеха
белезите като повод за уважение, а той мразеше всяка секунда на

60
унижение и броеше минутите до времето, когато щеше да може да
живее сам, да прикрие голотата си и никога да не плува отново.
Никой не предупреди Люк за закъснялото му освобождение. На
петнайсети юни, след като му дадоха един час, за да опакова вещите
си, го превозиха с фургон до дома на Ноа в Куейл Ридж. Същата
вечер го уведомиха за правата му. На следващия ден той участва в
първото от летните състезания, които щяха да се проведат в наскоро
завършения басейн с олимпийски размери в кънтри клуба на
„Хилтоп―.
Без Люк състезанието нямаше да привлече публика - предимно
млади момичета. Участието му увеличи интереса, както и белезите
му, сякаш глазура на вече опасния сладкиш, в който се бе превърнал
Люк.
Наследничките от „Хилтоп― до една бяха особено заинтригувани.
Когато Вивиан показа предпочитанията си, те се отдръпнаха от пътя
й. Освен дето бяха свикнали да отстъпват пред нея, налагаше се да
приемат, че тя бе в най-изгодно положение да се отдаде на лятната
си връзка с Люк. Трей и Мариел разглеждаха старинна Европа.
Мира яздеше коне в Джаксън Хол. С изключение на появяващата се
от време на време икономка, имението бе на разположение на
Вивиан цели две седмици до започване на учебната година.
На теория Люк имаше някакъв избор дали да остане в Куейл Ридж.
Можеше да наруши гаранцията. Това щеше да причини редица
неприятности, и то явни. Куейл Ридж обичаше плувеца. С течение
на седмиците треньорът предрече, че с Люк в отбора „Пумите― на
гимназията „Ларкен― щяха да възкресят славните години, когато -
каква ирония! - Джаред им бе треньор.
Ако допускаше, че Сноу ще научи за завръщането му, Люк щеше да
направи всичко по силите си да бъде изпратен на далеч. Но домът
на Ноа беше на километри от „Пайнуд―, както и „Ларкен― от
„Нейтън Хейл―. И при все че навярно щеше да постигне рекорди в
четиристотинте метра бътерфлай и да стане незаменим член на
отбора, славата му щеше да се разнесе сред синовете на
привилегированите, с които плуваше.
Сноу не би разбрала, че се е върнал и докато дойде време да се
запише в гимназията „Ларкен―, той щеше да е завършил и заминал.
Бе устоял на порива си да я види отдалеч и да се увери, че е
щастливото момиче, каквото,заслужава да бъде.
Но не бе така. В тревожните мигове, когато я зърна в коридора, бе
видял колко е нещастна.
Намери я след училище в тяхната гора.
Седеше върху дънера, стъкленият буркан бе от едната й страна,
спретнатите купчинки монети - от другата, подредени върху
61
повърхността на дървото, на което Люк на времето бе обелил
кората. Дадените й от банката хартиени опаковки лежаха на земята
в краката й.
— Сноу?
Тя продължи да реди колоните от монети от два, пет и десет цента.
— Отдавна не съм заменяла монетите за банкноти. Много време
мина. Доста пари има тук, между другото. Не съм преставала да
търся из отпадъците. Инфлацията ми бе от помощ. В наши дни
хората изхвърлят дребни монети, дори съм намирала и по двайсет и
пет цента.
— Сноу?
— Мина ми през ум, че и ти ровиш из сметта. Ако можеш. Щяхме
да го вършим заедно, дори и разделени. Страшно тъпо, нали?
Напразни очаквания.
— Не е глупаво - отвърна тихо той. - Не са безсмислени надежди.
Не бе имал възможността да търси захвърлени монети в Южен
Илинойс. На обитателите на поправителния дом не разрешаваха да
излизат свободно. Но чекмеджето на бюрото му в дома, който Ноа
любезно му бе предоставил, бе пълно с монети, събирани през
изминалите три месеца.
Сноу не бързаше да вдигне очи. Люк коленичи пред нея и се взря в
лицето й.
— Прекрасна си, Сноу.
Сълзи потекоха по пълните бузи заради нещастието през всичките
години, когато той й липсраше.
— Не плачи - прошепна Люк. - Не плачи. - Не бива да си тъжна.
Притегли я към себе си и я целуна по косата, докато говореше...
ласка, предназначена да я утеши, въпреки че му се искаше толкова
повече. Тя вече не бе малко момиченце. А и той не бе хлапак.
Но тя бе невинна, а той - покварен. Бе белязан, преди още да се
срещнат, голяма част от душата му вече бе мъртва. Друга част бе
умъртвена в нощта, когато Джаред умря.
Сноу откликна на целувките му, като че не знаеше колко е
опустошен.
Люк я възпря.
— Не е редно така.
— Зная! Съжалявам. Влюбен си във Вивиан.
— Влюбен във Вивиан ли? Не. Не. Ние... - на върха на езика му бе
шестбуквена вулгарна дума, означаваща секс. Всеки от двамата
извличаше наслада в леглото. Не ги беше грижа дали дават нещо на
другия.
Люк използваше Вивиан и тя - него.

62
 Връзката им вървеше добре, досега. За Люк тя приключи в мига,
когато видя Сноу. Бе решил да съобщи на Вивиан след училище. Тя
го изпревари в разговор, който започна, щом й съобщи, че ще
пропусне тренировката по плуване.
— Първа е за годината!
— Не съм отсъствал от тренировки цяло лято.
— Днес ще избират капитан на отбора. Трябва да си ти. Най-
добрият си.
— Не ме интересува дали ще стана капитан, Вивиан. Не искам да
бъда.
Беше възможност да стане център на вниманието и възможност да
кандидатства в колеж, за която заелият второ място би дал мило и
драго. - Вече съобщих на треньора, че ще гласувам за Харисън.
— Това е лудост - заяви Вивиан. - Както е лудост да пропускаш
тренировки. Ще те изритат от отбора, Люк, и ще те върнат в
поправителния дом.
— Ако това стане, значи така ми било писано.
— Ако не отидеш на днешната тренировка, дори и да те оставят в
гимназията „Ларкен―, между нас е свършено.
— Добре.
— Готов ли си да рискуваш да скъсаш с мен?
Раздялата предполагаше по-дълбока връзка от тази, която имаха.
Но на Люк не му бе до игри на думи.
— Току-що го сторихме.
Бе оставил смаяната Вивиан - как смее той! - и затърси Сноу.
И ето я, въобразяваща си, че той и Вивиан ще заживеят щастливо
отсега нататък.
— Ти и твоите вълшебни приказки.
— Не съм толкова невинна, за колкото ме взимаш! Само защото
съм тлъста...
— Не си дебела, Сноу. Прекрасна си. - „И тъжна. О, Сноу, не
тъгувай!― - И невинна.
— Не съм невинна, Люк.
— На петнайсет си,
— Почти на шестнайсет.
— След пет месеца.
Сноу изпитваше необходимост той да я докосва, да я целува, дори
нещо повече. Повече. Нуждата не бе случайна, нито бе каприз. Ако
Люк не я докоснеше отново, поне да почувства допира му, щеше да
разбие сърцето й, без надежда да събере отломките.
Сякаш се бореше за собственото си оцеляване.
И с какви оръжия разполагаше да поведе тази непонятна война? С
изречения от майка й съвет. „Егото на мъжете е чудовищно, бе
63
споделила Лий, стигне ли се до секс. Ето нещо дребно, но важно,
един майчински съвет, който може да ти бъде от полза някой ден.
Щом съм на разположение, мъжете искат секс. Точка по въпроса.
Ако ти се прииска да прелъстиш някой мъж, можеш. Лесно. Толкова
е лесно, че не е за вярване.―
Подражавайки на знойния глас на Лий, Сноу подхвана:
— На петнайсетия си рожден ден - заговори тя, - за първи път
познах любовта. Той бе на седемнайсет и бе опитен. Бе далеч по-
добър от следващите ми двама любовници, но не бе нищо в
сравнение със сегашното ми гадже, което учи в колеж. На
деветнайсет е и смята, че пълнотата ми е прелъстителна. Ще
продължи да ме харесва, да ме желае сега, когато отслабна, както
съм решила. Бива ме в леглото, Люк. Истинска дъщеря на майка си
съм до мозъка на костите си. Сигурно си ме имал за глупачка, която
не разбира какво върши тя.
— Беше малка.
— Но вече не съм. Майка ми обича секса, аз също. Но и през ум не
ми минава да го правя за пари. Прекалено много му се
наслаждавам. При все че майка ми твърди, че парите увеличавали
удоволствието както за нея, така и за мъжа.
— Лъжеш.
— Ни най-малко.
— Девствена си, Сноу. Нямаш приятел колежанин.
— Вярваш, че си нямам гадже? Само защото ти не ме намираш за
привлекателна, не значи, че и с другите момчета е същото! Мнозина
други момчета, Люк. Много, много.
— Престани! - заповедта на Люк бе същата като онази, която тя му
отправи в коледния ден, когато го завари ожесточено да хвърля
снежни топки.
Думите й сега бяха като наказание и за двама им. Тя видя яростта
му, а може би ревността му, към въображаемите й любовници.
— Накарай ме да спра, Люк. Докажи ми, че греша. Или съм права?
— Върви по дяволите, Сноу.
— Целуни ме, Люк. Моля те, целуни ме.
Той отново изруга и я притегли към себе си.
Радостта й бе безмерна.
Люк също бе замаян от щастие. И ненавист. Не мразеше нея,
никога не би могъл. Но ненавиждаше увереността й, несъмнената й
страст в този момент.
Ако не бе толкова безумна, сцената би била романтична. Топлото
слънце, меката трева, песента на птиците, довята от есенния бриз.
Влюбените дори можеха да се съблекат и да свият гнездо от
ненужните си дрехи.
64
 Люк я облада на мига, чу я как ахна, почувства уплахата й.
Разбра, че другите й приятели бяха пълни измислици, както и
първоначално подозираше.
Но опитните й движения? Прекалено късно Люк почувства
истината, когато пръстите й се плъзнаха по белезите му. Не
докосваше както Вивиан или другите, сякаш искаха плътта му да ги
увери колко е опасен.
Сноу прокарваше пръсти по следите от раните му нежно,
чувствителна към болката му.
Инстинктът, а не обиграността, караше тялото й да се движи в
хармония с неговото.
— Излъга.
— Вече не е лъжа. Не си отивай, Люк, моля те.
— Причиних ти болка.
— Не, не си. Никак. Следващия път ще бъде по- хубаво. По-лесно.
— Няма да има следващ път.
— Толкова ли бе ужасно?
— Не, Сноу. Ни най-малко не бе ужасно. Но не можем да го
направим отново.
— Сърдит си ми.
— Ядосвам се на себе си.
— Че си изневерил на Вивиан.
— Ще забравиш ли Вивиан? Измених на теб, Сноу. Възползвах се от
невинността ти.
— Аз исках така!
— Не биваше да ти вярвам - гласът му сякаш накара птиците да
замлъкнат и вятърът да стихне.
— Съжалявам.
— Ти не си виновна. Грешката е моя. Не трябваше да допускам това
да се случи. Не може да се повтори. Никога.
— Но...
— Какво?
— Можем ли да останем приятели?
Дружбата им бе скрепена с кръв, а сега и любовта им. Бе й
причинил болка. Накара я да кърви. Сексът не я интересуваше. И
защо да я е грижа? Едва ли е почувствала някакво удоволствие. Но
тя го обичаше все още и искаше да бъде негова приятелка.
Или си въобразяваше, че иска.
Време бе да й каже истината.
— Трябва да ти призная нещо за онази нощ.
Сноу дори не мигна.
— Добре.

65
 — Ами ако ти кажа, че Ноа греши? Че съм убил баща си и съм го
направил да изглежда, като че той се е опитал да ме убие? Как ще
реагираш?
— Баща ти бе зъл към теб. Жесток. Караше те да гладуваш. И... те
удряше, нали? Биеше те.
— Понякога. - „Когато имаше късмет, само това изтърпяваше от
Джаред.―
— Ето защо някои дни не идваше на училище. Не е ли вярно?
Защото те е карал да търпиш болка, наранявал те е.
— Да. Но по света има колкото щеш жестоки бащи. Не причиняват
смъртта им. Синовете им не ги убиват.
— Както ти не си погубил своя - уверено заяви Сноу. - Въпреки че...
— ...го е заслужавал? Не можеш да го изречеш, нали?
— Не. Май не ми е по силите, нито пък на теб да го извършиш.
— Онази нощ бях решил да го убия. Обмислях как да го сторя,
когато той изля бензина под вратата ми.
— Сигурно е нямало да стигнеш докрай.
— Нима?
— Не. Не би наранил живо същество, помниш ли?
„Никого, помисли Люк. Само теб.― Но тя изглеждаше непокътната,
не я болеше...
— Откъде знаеш, че не съм го убил?
— Като изключим явния факт, че не би го извършил никога?
„Колко просто бе за нея.―
— Да. Като изключим това.
— Ако го бе сторил, щеше да се самоубиеш. Без значение какво ти е
причинил, нямаше да можеш да живееш с мисълта, че си отнел
живота му.
„Беше ли истина? - запита се Люк. - Навярно.― Споменът как
обмисляше смъртта на Джаред бе достатъчно мъчителен.
И друго го караше да страда: опасенията, че ако не бяха
убийствените действия на баща му, щеше да последва собствения си
порив.
Навярно милостта щеше да вземе превес над злото.
Милост.
Сноу.
Любовта му, неговата приятелка.
Бяха приятели пред целия свят. В очите на околните приятелството
им бе странно. Отритнатият красив любовник на Вивиан и дебелата
зубрачка с прелъстителен глас.
Надали имаше нещо плътско във връзката им. По-скоро
напомняше на извратени отношения между брат и сестра.
Действително Люк не се срещаше с никоя, след като Вивиан го
66
заряза заради капитана на отбора по плуване Харисън Райт. Дори
обръщаше гръб на безсрамните действия на другите момичета.
Вниманието на Люк бе другаде. Гонеше оценки, цепеше секундата,
виждаше се със Сноу.
Примамливото „парче― от горния курс и дебеланата от втори не
бяха отхвърлени от останалите. Да победят бе от първостепенно
значение за съучениците им от гимназията „Ларкен―. Стига
дебатите на Сноу да носеха победи на клуба и Люк да плуваше по-
бързо от всяко друго момче в щата, двамата можеха да си позволят
каквато искат връзка.
Сноу реши да се освободи от излишното си тегло. Щеше да бъде
лесно. Топящите се след вдъхновяващите и наелектризиращи думи
на Вивиан по време на ориентацията килограми бяха нищо в
сравнение с изчезващите в резултат на неподправената радост, че е
с Люк, и гаденето, което започна да чувства през третата седмица от
срока.
Когато причината за пристъпите бе установена чрез тест за
бременност, Сноу си наложи да се храни. Пълнотата й бе
необходима, за да прикрие тайната, която само тя знаеше... и щеше
да остане само нейна, докато дойде сгоден момент да съобщи на
Люк.
Още не бе дошъл моментът. Имаше много грижи на главата си.
Изведнъж говорът на Ноа, обявил го за невинен, когато никой не
щеше и да чуе, бе станал неразбираем и не можеше да движи
дясната си ръка.
След като Люк го откара в „Бърза помощ―, поставиха на Ноа
диагноза краткотраен исхемичен пристъп. Парезата бе едно
предупреждение, обясни неврологът, за опасност от бъдещ мозъчен
удар.
Симптомите на Ноа стихнаха, взимаше аспирин, както му бе
предписано, и си възвърна предишната енергия, която чувстваше,
откакто в самотното му съществувание бе нахълтал „младежът―.
Ноа не разчиташе само на Люк. Съживи старите приятелства и
завърза нови. Но независимо от това Люк се безпокоеше за него.
Беше решил да успее, а и останалите го подтикваха. Със една
спортна стипендия можеше да се запише в който колеж пожелае.
Треньорът го насочваше към „Станфорд―, директорът - към „Йейл―,
а съотборниците му, с надежда да го последват, го подтикваха да
избере Калифорнийския университет в Лос Анджелис, „Нотр Дам―
или „Пърдю―.
Каквото и решение да вземеше, щеше да го отведе далеч от Куейл
Ридж... и от Сноу. Понякога му се струваше, че вече го няма. Но друг

67
път, в някой миг на блаженство, я гледаше, като че иска завинаги да
остане с нея.
Сноу взе решение. Щеше да съобщи на Люк за детето, чак когато
той изгради плановете си за бъдещето си.
— Кого ще заведеш на бала „Стъклената пантофка―? - един ден я
попита той.
Беше началото на януари. Вълнението от наближаващото събитие
се носеше навсякъде. Печатаха статии във вестника. Разпродаваха се
билети по време на обяд, А на витрина близо до помещенията на
Клуба на момичетата се мъдреха талисмани, взети назаем от
възпитаниците на гимназията през последните петдесет и пет
години.
Тазгодишният модел също бе сред тях. Съученичките на Сноу бяха
избрали традиционната обувка с висок ток, изработена от злато,
инкрустирана със сапфири.
— Няма да ходя.
— Разбира се, че ще отидеш, Сноу. С мен. Но трябва да ме поканиш.
Люк се бе отчуждил от коледната ваканция насам. Тя се боеше, че
никога няма отново да се сближат. Но сега вниманието му бе
насочено изцяло към нея.
— Ще се съгласиш ли, ако го сторя? - промълви тя,
— Разбира се.
— Добре. Би ли желал да дойдеш на бала „Стъклената пантофка― с
мен? Обаче не е възможно! С Ноа ще бъдете на състезанието по
плуване в Калифорнийския университет.
— Ще летим за Лос Анджелис рано сутринта в неделя и ще
пристигнем навреме за първия ми старт. Проверихме с треньора. Не
попитах за вечерния ми час, но и това ще стане. Сигурен съм, че Ноа
няма да се възпротиви, но треньорът трябва да се съгласи.
Сноу нямаше нищо против да танцува до един. Мечтата й бе да
отиде на бала с Люк. Нямаше да побегне от своя принц, щом
наближи полунощ.
Щяха да си тръгнат заедно, навреме да я изпрати до вкъщи, после и
той да се прибере.
Щяха спокойно да излязат, без да бягат.
— Няма защо да го питаш, Люк. Спокойно можем да си тръгнем
преди полунощ.

68
6.
Кънтри клуб в „Хилтоп “
Бал „Стъклената пантофка“
Събота, 14 януари
Преди шестнайсет години

— Сноу! Ти просто сияеш! - възкликна Вивиан, в ролята на

кръстница вълшебница. - Розовото ти стои великолепно.
— Благодаря, Вивиан.
— А Люк... толкова е елегантен със смокинг.
— Здравей, Вивиан.
С изящен жест Вивиан й подаде седефено-бялата програма със
златен пискюл за танците, на който бе завързан личният талисман
на Сноу.
— Пантофката ти е връчена - обяви Вивиан,
— Благодаря - повтори Сноу, смаяна от вниманието на Вивиан.
Но такава си бе Вивиан. Караше всеки да се чувства празнично.
Сноу бе обзета от радост и вълнение от мига, в който посрещна на
вратата Люк. Докато вечерта напредваше, заради него в ушите й
звънтеше зашеметяващо кресчендо.
Танцуваха само бавни танци, наблюдавайки как останалите се
завъртат, щом оркестърът ускореше ритъма. С всеки танц се
приближаваха все повече един до друг до мига, когато ръцете на
Люк се готвеха да се сключат около талията й, а нейните да обгърнат
врата му и той я поведе извън дансинга.
— Люк!
Той стисна ръката й, но не проговори, докато не преминаха през
обрамчените със завеси френски прозорци и не излязоха на
терасата с изглед към игрището за голф, където Джаред бе играл и
печелил толкова много партии.
Въздухът бе прохладен, но не и студен, а обсипаното със звезди
небе говореше, че се задава голяма снежна буря, но да се разрази в
Чикаго през следващата нощ изглеждаше малко вероятно.
— Какво има, Люк? Какво не е наред?
— Искам да споделя нещо с теб. Не възнамерявах да го сторя тази
вечер. Не исках да ти разваля бала. Но реших, че моментът е
подходящ. Изслушай, каквото ще ти кажа и можеш да го обмислиш,
докато съм в Калифорния. Трябва да мислиш за това, Сноу. Да
прочетеш за него. След това искам да ми обещаеш да бъдеш искрена
и да ми кажеш какво наученото те кара да чувстваш към мен.
„Обичам те. Нищо не може да го промени.―
— Обещавам. Побързай да ми кажеш, Люк. Плашиш ме.
69
 — Добре. Помниш ли какво си чела за избягали от дома си
момичета?
— Да. Убедена бях, че в миналото някой е насилил майка ми и това
я е накарало да избяга... Защо ме питаш?
— Защото, когато ми го каза, и аз почетох. И то доста. Заемах книги
от библиотеката в Куейл Ридж и поръчвах от архивите и на други
библиотеки. Намирах почти едно и също. Всичко, което ти е нужно
да узнаеш, можеш да го намериш в тукашната библиотека.
— Зная, Люк. И аз го установих. Не разбирам. Откри ли нещо в
прочетеното, което аз съм пропуснала? И как то може да ме накара
да почувствам... нещо различно към теб? Майка ми не е била
сексуално насилвана.
— Не. Не е била.
— Тогава какво има?
— Майка ти не е била сексуално насилвана, Сноу. Но аз бях.
— Какво? О, Люк. Люк. Нима баща ти?
— Точно той.
— Мразя го.
— Аз също - смехът на Люк бе горчив и той не се усмихваше. -
Осъзнах какво е вършил с мен в нощта, когато умря. Струва ми се,
че винаги съм смятал, че не е вярно. Това, което прочетох, го
потвърди. Не е изненадващо. Страхът от това, което ми причини,
заплахата, че може отново да се случи, бе част от живота ми, откакто
навърших три.
— Три?
— Може да е започнало и преди това, но оттогава е първият ми
спомен. Бяхме в Дисниленд. На семейно пътешествие, за да
отпразнуваме третия ми рожден ден.
— Не зная какво да кажа. Освен че съм доволна, че е мъртъв.
— Не казвай нищо. Дори не и това. Само слушай и мисли за това,..
за мен,
— То няма нищо общо с теб!
— Напротив. То е част от мен, Сноу. Какъв съм могъл да стана.
Книгите категорично разкриват какви може да станат мъжете,
сексуално малтретирани като деца.
Насилници, нанасящи точно същата болка, каквато са изтърпели
напълно невинни, на другите, невинни като тях навремето.
Люк не можеше да си представи да накара когото и да било да
изпита страдание по начина, по който му бе причинено, никога. Бе
чувствал стремеж към насилие у себе си като момче, гневът към
това, което Джаред правеше, и отчаянието заради безсилието си да
го спре. Когато яростта му търсеше отдушник, запращаше снежни
топки и се набираше на мускули. Гневът му не умря заедно с
70
Джаред. Той плуваше заедно с Люк, ден след ден, дължина след
дължина и го върна при Сноу, която трябваше да прочете за
момчета като него и сама да реши в какъв мъж ще се превърне Люк.
Заради нея момчето, невидяло детство, се осмеляваше да мечтае.
Лелееше блянове, за себе си и за нея, стига тя да му вярва, след като
научи истината.
— Тази е причината майка ми да ме изостави. Веднъж влезе в
спалнята ми и видя какво правеше той, какво вършехме и двамата, и
край.
— Но тя ви е напуснала, когато си бил на пет. Надали е допускала,
че искаш да те изнасилва. Едва ли е виняла тебе.
— Нямам представа какво си е мислила. Само зная, че ме остави с
Джаред, като знаеше какво прави с мен. Може да е решила, че това е
единственият начин да се освободи от него. Сигурен съм, че е искала
да се махне завинаги. Знаеше, че се среща с други жени. Изсмиваше
й се, когато тя настояваше да престане. Ако ме бе взела със себе си,
навярно той щеше да ни преследва. Но, ако ме оставеше...
— Ако те пожертва, искаш да кажеш.
— Понякога така го чувствам - Люк вдъхна студения нощен въздух.
- Работата е, че вината е някъде в мен.
— Не!
— Чуй ме, Сноу. Моля те. Тя никога не е искала деца, преди да се
родя аз. Нито след това. Не е имало други жертви. Като изключим
мен, той се интересуваше от зрели жени.
— Откъде знаеш?
— Казваше ми го. Нееднократно. Влечението му към мен го
подлудяваше. Ненавиждаше тази си слабост, мразеше и мен, а най-
много се вбесяваше, че не може да спре.
— Ето защо е искал да те убие.
— Нищо чудно. А може би е било защото пораствах. Като растях, не
ме насилваше по-малко. Но все по-рядко ме преследваше заради...
секса. Момчето, което го привличаше, изчезваше. Според мен ставах
все по-безинтересен. И потенциално опасен. В нощта, когато умря,
го заплаших, че ще го обадя на полицията. Той се изсмя. Целият
град знаел, че съм лъжец. Беше се погрижил да го разгласи. И все
пак реши да се отърве от единствения свидетел на извращенията,
които ненавиждаше, но на които се отдаваше.
— Радвам се, че е мъртъв. А по отношение на чувствата ми към
теб...
— Обмисли чутото, Сноу. Прочети за него. Научи какво може да
означава.
— Не ми е нужно!
— Налага се. Части от мен липсват. Важни части.
71
 Чувствам откъде са изтръгнати, къде е празнината, която съм
запълнил с гняв. Не зная какви са тези парчета, къде да ги намеря,
нито дали изобщо съществуват.
— Не мислиш ли, че трябва да се обърнеш към някого?
„Обърнал съм се към някого, Сноу. Разговарям с теб.―
— Струва ми се, че доста добре съм овладял ситуацията.
— Зная. Но... ох! - тя докосна долната част на корема си. - Ох!
— Какво ти е?
— Люк - прошепна тя. -Пипни тук.
Той изпълни молбата й, но не почувства нищо и в същото време
всичко му стана ясно, усети заоблеността под дланта си и това, което
бе в нея, като че заемаше празнините в душата му.
Те бяха запълнени, дори преди тя да изохка. Боеше се да признае,
че са го насилвали, боеше се, че ще гледа на него не като на онзи
Люк, когото познава, а като на момчето, с което Джаред бе
злоупотребявал. Когато тези изкривени образи нахлуят в
съзнанието й, щеше ли да го погледне със същите очи?
Да, бе го уверила тя, дори и след като й призна.
Страхът му извираше от липсващата част в него, която бе намерил.
Доверието.
Тя му вярваше и той - на нея. За всичко. Включително...
— Бременна ли си?
— Да. Исках да ти кажа. Просто... толкова ти се бе струпало на
главата.
Доста, помисли си Люк. Животът му. Нейният.
— Извинявай.
— Няма нищо. Имам чувството, че тя искаше да изчакам и да ти го
съобщя тази вечер. Ето защо само преди няколко секунди мръдна за
първи път. Имам чувството, че плува, Люк, оттласква се с крака
също като теб. Ох, ето пак. Усети ли?
— Не. Не мога да я почувствам, а искам. Още ли рита?
— Не. Престана. Носи се по течението, предполагам.
— Струва ти се, че е момиче?
— Не зная. Но чувствам, че е момиче. Струва ми се, усещам, че е
Уенди.
— Уенди - прошепна Люк. - Нашата Уенди.
Друг глас се понесе над терасата, изненадващ и стряскащ, но без да
нарушава усамотението им. Гласът бе безплътен и силен, солистът
на оркестъра обявяваше последната песен, преди почивката в
единайсет часа.
— Трябва да си тръгваме.
— Ей сега - отговори Люк. - Ще се омъжиш ли за мен?

72
 — Да се омъжа за теб? - блестящите й очи казваха „да―. Но... - Не е
задължително да го правиш. Аз мога да се погрижа за нея.
— Тя е и мое дете. Моята Уенди. Искам да се грижа за нея и за теб.
Това бе мечтата му, онази, която се надяваше да преследва, стига
Сноу да повярваше в него, след като научи истината за Джаред.
Стига и тя да мечтаеше за същото, той щеше да постъпи в някой от
многото колежи наоколо. Вече бе кандидатствал за академична, не
за спортна стипендия, без знанието на когото и да било в
гимназията „Ларкен―. Щеше да плува до края на тази учебна
година. Длъжен бе, като условие за гаранцията му. А заради
треньора и съотборниците си, щеше да постигне най-доброто време,
на което е способен.
След това никога нямаше да плува отново, със Сноу щяха да
излизат заедно, докато завърши гимназията, после щеше да я
последва в който и елитен колеж пожелаеше да учи. И един ден
щеше да се ожени за нея.
Сега мечтата щеше да се сбъдне.
Сноу не се безпокоеше в какъв мъж се бе превърнал. Но, всъщност,
се тревожеше, забеляза Люк. За него. За неговото бъдеще, което бе
още по-хубаво, отколкото се осмеляваше да се надява. Щяха да се
оженят сега. Той и Ноа щяха да гледат Уенди, докато тя е на
училище. Той щеше да се хване на работа. На няколко места. Щеше
да издържа семейство си - неговото семейство - и да спечели
достатъчно за образование в колеж за прекрасната си съпруга и
тяхната дъщеричка.
— Ще го измислим - каза той. - Ще решим всичко заедно. Тримата,
Сноу. Ти, аз и Уенди.
Когато той отстъпи, тя се приближи към него.
В следващия миг Люк бе паднал на коляно и протягаше ръка към
нея.
— Сноу Ашли Гейбъл, ще се омъжиш ли за мен?
— Да, Лукас Килканън. Да. Да.
— На празника на свети Валентин?
— Да, Люк. О, да.
Тя придърпа ръката му. Но Люк Килканън, бъдещият младоженец,
не стана.
На Люк Килканън, бащата, му оставаше да направи още само едно.
С нежност, с любов, той целуна корема на Сноу, където спеше
Уенди.

Сноу се пробуди с чувство на страх на заранта, която трябваше да

бъде най-щастливата в живота й.
Люк искаше да се ожени за нея. Бебето плуваше в утробата й.
73
 Бе седем сутринта, осем часа след като бе почувствала първото му
движение. Секунди по-късно то бе престанало.
Уенди още спеше. Сънуваше. А ако бе будна, крачетата й така
лекичко риткаха, че не можеше да ги долови.
Всичко беше наред.
Нямаше от какво да се плаши, чакаше я само радост.
Няма никаква причина да се страхува.
Но Сноу не можеше да се отърси от страха си. Дори се чудеше дали
да не събуди Лий. „Имам нужда да поговоря с теб. За първи път в
живота си, както и в твоя, ми е нужна майка.―
Лий не се вписваше особено в ролята на майка, облечена в
елегантната си рокля. Освен това бе излязла в единайсет и
половина, когато Люк бе върнал Сноу, за да се прибере навреме за
вечерния си час. В два майка й все още я нямаше, когато Сноу най-
сетне се отпусна в леглото си.
Заплава в съня. Само преди часове.
А сега я обземаше страх.
Когато телефонът й звънна в десет, с няма молитва Сноу изтича да
го вдигне.
Люк е добре. Моля те. Той и Ноа не са претърпели катастрофа на
път за летище ,,0’Хеър―. Самолетът им успешно ще се приземи в Лос
Анджелис. Люк ще се обади оттам, чувствайки, че имам нужда от
него, при все че, за да спестим пари за съвместния си живот, се
споразумяхме да не си звъним до вторник вечерта.
— Ало?
— Сноу? На телефона е Вивиан.
— Да, Вивиан.
— Ще идваш ли на закуската, давана от кръстницата вълшебница?
Сноу съвсем бе забравила за сутринта след празничната вечер на
бала „Стъклената пантофка― - първия случай, в който
новопокръстените пепеляшки щяха да се закичат с талисманите си.
Къде бе нейният? Стресна се при мисълта, после я заля облекчение.
Бе дала програмата за танците ведно с пискюла на Люк, за да я пази
във вътрешния джоб на взетия под наем смокинг. Бърт знаеше, че
шампионът на гимназията „Ларкен― ще отпътува за Лос Анджелис
рано сутринта. Люк можеше да задържи смокинга, бе го уверил, без
да му взима допълнително пари до завръщането му.
— Сноу?
— О, аз... не, няма. - „Защото ще се обади Люк. Ще почувства колко
ми е необходим, колко Уенди и аз имаме нужда от него. Ще си
спомни също какво не каза предната нощ, какво никой от нас не
каза. Думите „обичам те― тогава ни се сториха ненужни.―

74
 Мислите на Сноу приеха внезапен обрат, обрат, изпълнен със страх.
Ако Люк не се обади, ако не по-чувства нуждата ни, ще означава, че
не ни обича.
— Налага се да поговорим.
— Извинявай, Вивиан. Очаквам друг разговор.
— С Люк ли?
— Откъде знаеш?
— Точно за Люк трябва да поговорим.
— Случило ли се е нещо с него?
— Ти ми кажи, Сноу.
— Моля?
— Ще бъда пред вас до двайсет минути.

Мястото, което Вивиан избра за разговора им, бе недалеч - там,

където на „Медоу Вю Драйв― двуетажният дом на Килканън изгоря
до основи. Новата, по-малка къща, от четиринайсет месеца стоеше
непродадена. През изминалата седмица знамето с надпис „Продава
се―, сложено от фирмата, търгуваща с недвижими имоти, се бе
килнало на една страна.
Вивиан удари спирачката на сребристото си БМВ и подаде на Сноу
един дебел плик.
— Какво е това?
— Повече пари, отколкото са ти нужни, за да постъпиш, както е
редно.
— Не разбирам.
— Естествено, че разбираш.
— Нищо подобно. И какво общо имат те с Люк?
— Всичко - въздишката на Вивиан разкри неудоволствието, че й се
налага да изрече очевидното. - Зная за детето, Сноу.
— Как?
— Повярвай ми, няма да искаш да чуеш. Просто вземи парите и
постъпи както е редно.
— Искам да чуя, Вивиан. Трябва. Моля те.
— О, за бога! Добре. Предполагам, че мога да закъснея с няколко
минути за закуската. След като снощи Люк те отведе у дома, се
върна на бала да се срещне с мен.
— Трябваше да отиде у Ноа. Когато си тръгна от нас, му оставаха
само трийсет минути, за да спази вечерния си час.
— Тази дреболия? Нали не вярваш, че ще го изритат от отбора за
нещо така маловажно? Освен това бе получил разрешение от
треньора. Всеки знае, че балът „Стъклената партофка― не свършва
преди един. Треньорът направи изключение заради теб, без

75
 да знае, че Люк няма намерение да бъде с теб след полунощ, не и
когато се надява, че може да бъде с мен. Уверявам те, Сноу,
представа нямах какво е намислил Люк. Допускам, че би трябвало.
Трябваше да заподозра, че ще се възползва от вечерта, когато
приятелят ми отсъства от града. Заедно с целия отбор по плуване, с
изключение на Люк, Харисън хвана самолета за Лос Анджелис, а аз
останах да играя ролята на кръстница вълшебница. Люк отново
искаше да бъде приказният ми принц. Разбира се, това бе лудост.
Люк знае, че ходя с Харисън. Повтаряла съм му го хиляда пъти,
откакто скъсах с него миналата есен. Но надеждата живее вечно,
нали? Защото всеки един от хилядата пъти, когато заявявах на Люк,
че между нас всичко е свършено, той ми отговаряше, че ме обича.
Същото ми каза и снощи. Също така ми сподели и ужасната новина.
Говоря за детето.
„Ужасна новина? Уенди?―
— Люк иска бебето.
— Не, не го желае. Не бях виждала друг по-отчаян от Люк, когато
ми го съобщи. Ужасяваше се да ми каже. Както се ненавиждаше, че
ми е изневерил с теб. Все повтаряше, че му се иска аз да бях
бременна. Аз, Сноу, не ти. Съжалявам. Говоря, сякаш съм
безчувствена, нали? Но знаеш ли защо? Яд ме е, за това което му
причини, че го впримчи така.
— Не е нарочно!
— О, я стига. В наши дни никоя не забременява случайно и ти най-
добре от всички би трябвало да знаеш как да се пазиш.
— Аз?
— Разбираш за какво говоря. Ако обичаш, Сноу, не ми се прави на
света вода ненапита. Знаеш с какво се занимава майка ти. Каква е.
местната проститутка. Люк открай време са срамува заради нея
вместо теб. Мъчно му е за теб. Съжалява те. А ти да му погодиш
такъв мръсен номер. Каквато майката, такава и дъщерята. Поне
майка ти има достойнството да не забременява. Не мога да
повярвам, че използвах думите достойнство и Лий Гейбъл в едно
изречение - Вивиан отвратено поклати глава. - Помня колко
обидена се чувствах, когато някоя съпруга се примиряваше с
любовниците на съпруга си. Но когато скъсах с Люк, ти ми бе
необходима по същата причина, заради която съпругите в Куейл
Ридж имат нужда от майка ти - да играе роля на сексуален
заместител, която самите те не могат или не искат да поемат.
— Трябвала ли съм ти? За какво?
— Да. Знаех, че през последната си година ще тръгна с Харисън.
Той искаше да кажа на Люк, преди да започне учебната година. Но
реших, че за Люк ще бъде от полза, ще се издигне в очите на
76
съучениците ни, ако около седмица ни виждат заедно в училище.
Щеше да потвърди колко желано гадже може да бъде. Харесвам
Люк, Сноу, и го уважавам за това, което е преживял. Също няма да
забравя колко секси и романтично лято изкарахме. Бях абсолютно
сигурна, че той няма да иска да излиза с никоя от приятелките ми.
Твърде болезнено щеше да бъде за него, ако е толкова близо до мен.
Но имаше колкото щеш други момичета, които с радост щяха да
разсеят Люк след нашата раздяла, особено след като разберат колко
на мен ми е било приятно с него. Благодарение на теб успях да
скъсам с него в първия учебен ден. Стоеше сама, омаяна от него.
Стана идеално. Обожаваше го, когато му бе нужно някой да го
обожава, и също като майка си, му предложи плътски отдушник,
когато бе лишен от страхотния секс с мен. Аз го подтикнах да тръгне
с теб. Предполагах, че е безопасно. Нямах представа, че си
дотолкова обсебена от него, че нарочно ще забременееш.
— Не е вярно!
— Разбира се, че е. Виня себе си за случилото се, затова, че съсипа
живота му. Ясно ти е, че е така. Не говоря само, че ще става баща,
когато това е последното, което би желал, и то на твоето дете.
Допускаш ли, че някой поне малко уважаващ себе си колеж ще му
отпусне стипендия, ако научат, че е направил бебе на
петнайсетгодишно момиче?
— Аз...
— Освен това го грози и затвор.
— Затвор ли?
— Нарича се блудство с малолетна, Сноу. Не се прави, че не си
чувала. Колкото и да не е честно, има хора в този град, които са
убедени, че Люк е убил баща си. Това ще им даде - ти ще им дадеш -
златна възможност да поставят Люк там, където винаги са искали.
Дори познавам една измамена съпруга, която дотолкова е бясна на
майка ти, че може да й е приятно да уязви нея и теб, като навреди на
Люк. Ще направя каквото е по силите ми, за да попреча на майката
на Лейси или на самата нея да извика полицията. Но не гарантирам,
че ще успея. Майка ти разруши брака на госпожа Флин и
семейството на Лейси.
Сноу се бореше да не застене от болка, стягаща болка там, където
час преди полунощ потрепваше радостта.
Пое дълбоко въздух и почувства как болката стихна.
— Можеш да върнеш на Люк живота, който му открадна, Сноу.
Затова съм тук. Умолявам те. Не съм влюбена в него. Откакто с
Харисън сме заедно, осъзнах, че никога не съм била. Но ме е грижа
за бъдещето на Люк. Искам да бъде щастлив, доколкото е възможно
без мен. Повярвай ми, Сноу, да се откаже от всичко, за да изживее
77
живота си с теб и с нежеланото си дете, не е начинът да бъде
щастлив.
— Как мога да върна на Люк живота?
— Като вземеш тези пари и постъпиш, както е редно.
Както е редно. Стягащата болка се върна с нова сила.
— Да направя аборт? - „Да убие Уенди?― - Това ли намекваш?
Вярваш, че това ще направи Люк щастлив? Той ли ти каза, че така
иска да постъпя?
Вивиан се поколеба.
— Не, не ми го е казвал. Готов е да поеме пълна отговорност за
грешката, която е извършил. Просто иска да не бе забременявала...
да не си бременна. Наистина му бе трудно да го признае дори на
мен, а пред теб даже не би го споменал. Не подозира, че реших да
говоря с теб и ще побеснее, ако разбере. Възнамерява да постъпи
почтено спрямо теб и детето. Харесва те. Жал му е за теб. И без
значение какво си му причинила, не иска да нарани чувствата ти.
Но разсъди как би се чувствала след двайсет години, ако установиш,
че през всичкото време е негодувал срещу теб, съжалявал те е. Това
е между нас, Сноу. И двете ни е грижа за Люк. И двете му желаем
доброто. Нали?
Беше се задъхала. Болката отново стихна.
— Да, но...
— Вземи парите. Постъпи правилно. В плика има достатъчно да
напуснеш Куейл Ридж, да намериш дом за самотни майки и да
оставиш детето за осиновяване, след като се роди. Умна си, Сноу.
Върни живота на Люк и не проваляй собственото си бъдеще.
Сноу си спомни ритането на малките крачета, представи си как
Уенди плува като Люк.
Но не можеше да го почувства.
— Трябва да си вървя.
— Вземи парите, Сноу. Моля те.
— Не са ми нужни - промълви тя и отвори вратата. „С Уенди ще се
справим.―

Сноу се загледа след бързо отдалечаващата се Вивиан. Много

минути по-късно погледна към къщата на отсрещната страна на
улицата. Дори и госпожа Евънс да си бе у дома тази неделя вечерта,
не гледаше през прозореца си.
Сноу можеше да се отбие и да обясни колко й е неудобно, че Люк е
отказвал да получи писмата й, след всичко, което госпожа Евънс бе
сторила, за да й помогне да ги изпрати, че й е било неловко да я
посещава, когато завърши основното училище „Пайнуд― и постъпи в
прогимназията. Сега се бе върнал и отново погрешно бе
78
изтълкувала чувствата на Люк към нея. Този път изпитаха
мимолетна взаимност, колкото да забременее от него. Спомни си
тъгата на госпожа Евънс, когато разказваше за децата, които е
изгубила, и се запита дали би пожелала да осинови нежеланото от
Люк бебе.
По-голямата част от Сноу вярваше на всяка изречена от Вивиан
дума. Те обясняваха страха й и защо предната нощ Люк не бе казал
„обичам те―, както и не бе почувствал колко Уенди и тя се нуждаеха
от него днес.
Но мъничка частица от нея се бе вкопчила в спомена за усмивката
на Люк, когато тя му отговори, че ще се омъжи за него. Вместо да
похлопа на вратата на госпожа Евънс, Сноу извървя пътя, който
Люк бе изминавал толкова много пъти, от „Медоу Вю Драйв― до
гората, където се бяха сприятелили и скрепили дружбата си с кръв и
където в един есенен следобед бяха създали един нов живот.
Вивиан я бе уверила, че Люк няма и понятие, че тя възнамерява да
говори със Сноу, че планът, както и парите в плика са нейни.
Не беше вярно. Парите на Люк, събирани за да замине, ги нямаше.
Стъкленият буркан бе изпразнен до петаче. Когато Люк е целувал
корема й, целувал е Уенди, той се е сбогувал. Прощавай, малка
Уенди. Щях да те обичам, да те искам, ако бе дъщеря на Вивиан, не
на Сноу.
Сигурно, когато е взимал парите, е възнамерявал да помоли
Вивиан да напусне Куейл Ридж заедно с него. Когато е отказала, са
измислили плана, който Вивиан изпълни днес. Престори се, че
действа на своя глава, В такъв случай, ако Сноу не се съгласи да
„постъпи правилно― и по този начин да принуди Люк да изпълни
обещанието си да се ожени за нея и да се грижи за детето си, тя
нямаше да разбере, че е искал да му върне живота, както знаеше
Вивиан.
Люк я бе уверил, че парите от стъкления буркан са нейни. В случай,
че някога й потрябват.
Сноу не го бе потърсила днес. Извади буркана от скривалището му,
както винаги правеше, когато й се приискваше да се почувства по-
близо до Люк, а него го нямаше.
Но той бе идвал. Снощи. Бурканът го потвърждаваше. Олекнал без
монетите и банкнотите, стоеше празен. Вътре лежеше програмата й
за танците на
бала „Стъклената пантофка―, а талисманът й проблясваше като
светулка...
Вълшебната приказка бе изопачена. Принцът бе избягал от
Пепеляшка. И за да сложи край на всякакви илюзии, които е имал,

79
че ще изживее живота си в търсене на стъпало, но което би станала
загубената от нея стъклена пантофка, я бе изоставил.
Сноу потрепери, докато изваждаше талисмана от буркана. Беше й
толкова студено.
На Уенди също бе студено. И изстиваше все повече.
Сноу се затича, препъвайки се, както се бе препъвала в онзи
толкова далечен коледен ден. Тогава бе тичала към нараненото
същество. Към Люк. Към любовта.
Сега тя бе ранена и бягаше далеч от клисурата. Но къде?

7.
Неделя, 15 януари
Преди шестнайсет години 2:00 следобед

Първото чувство на Сноу при влизането й във всекидневната в

дома й на „Догуд Лейн― бе въодушевление.
Майка й бе организирала предсватбено тържество заради нея. Това
обясняваше струпаните кутии с красиво опаковани подаръци.
Кутиите бяха еднакви. Всяка имаше форма и размер на тухла.
Ето закъде тичаше, към изненадващото тържество, което Лий -
нали организираше сватби - й бе устроила. Вивиан също сигурно
участваше в изненадата: да примами Сноу вън от къщата, докато
пристигнат гостите.
Велики небеса! Сноу почти чуваше как една от гостенките, Лейси
Флин, говори с приповдигнат тон. Какво ти каза Вивиан? Каквото и
да е било, е подействало. Изглеждаш истински шокирана.
Лейси не спираше да отхвърля твърдението на Вивиан, че
предстоящият развод на семейство Флин е заради изневярата на
баща й с Лий. Шегуваш ли се? Майките ни са неразделни. Мама е
възхитена, че твоята майка е склонна да ви подари секс играчки,
които тя по-скоро ще умре, но няма да донесе.
Повишеното настроение на Сноу, фантазията й, живяха кратко.
Дрехите на Лий надали щяха да са нахвърляни по мебелите, ако
предсватбеното тържество бе в разгара си. Нито планината от багаж
с все още висящи етикети, щеше да се показва до телевизора. Върху
килима нямаше да има и други куфари, очакващи да ги напълнят.
Очевидно Лий се бе заела да събира багажа - защо ли?, - когато
телефонът й позвъни. Щом Сноу пристъпи по-навътре във
всекидневната, видя майка си в трапезарията отвъд нея. Седеше на
масата с гръб към Сноу, когато отговори на повикването.
Лий говореше и от време на време поглеждаше към някакъв лист
хартия, четеше написаното, както актриса рецитира ролята си.
80
 Цигарен дим се виеше на талази над главата на майка й и докато
Сноу гледаше, посегна към последната от шестте бири.
На Сноу не й бе нужно да чуе подготвения диалог, за да разбере, че
е дошъл краят на живота на Лий в Куейл Ридж, както и този на
Сноу. Нима Лейси Флин или майката на Лейси вече бяха провели
разговора, който Вивиан се надяваше да предотврати? Нима щяха
да обвинят Люк Килканън в изнасилване на малолетна?
Ако бе така, реакцията на Лий бе великодушна като на истинска
майка. Вместо да допусне Люк да отиде в затвора, а Сноу да се
обгради с години угризения на съвестта, майка й се готвеше да
отведе единственото доказателство, с което разполагаше полицията
- непълнолетната й дъщеря - далеч от Куейл Ридж.
Заминаваха. Но докато слушаше думите на Лий, Сноу дочу и друга,
шокираща причина за бягството им.
— Бил е в кома през всичките тези години. Сега е в Калифорния, в
дома на родителите си, за него се полагат денонощни медицински
грижи, платени от заможното семейство на момичето, което е
спасил. За кратко бе с нас в Атланта, но родителите му и аз
решихме, че за Сноу е по-добре да вярва, че е мъртъв. Сега, след
всичките тези години, се събужда. Нямам представа какво ще излезе
от всичко това. Никой не знае. Лекарите не могат да прогнозират до
каква степен е възвърнал съзнанието си, нито колко ще си спомня,
когато това стане. Но Сноу и аз сме длъжни да бъдем до него.
Искаме да бъдем. И каквото и развитие да предстои, няма да се
връщаме. Заминаваме довечера, потегляме, преди да започне
бурята. До гуша съм затънала в приготовления, но държах да ти се
обадя и да те уведомя. Прекарахме чудесно време заедно. Знаеш, че
е така. Да... благодаря ти... сбогом.
Без да осъзнава, че Сноу си е вкъщи, Лий започна да набира нов
номер.
— Той жив ли е?
Лий затвори слушалката и дръпна дълбоко от цигарата си.
— Баща ти ли? О, да. Кучият му син е жив и още как.
Тя се завъртя на стола и показа лицето си. Тъмни синини
загрозяваха челюстта й. Натъртванията бяха симетрични, като че е
била притисната в менгеме и смазващата му сила е спряла натиска
си чак преди костите да се пропукат. Изражението на Лий
потвърждаваше, че е била подложена на някакво мъчение.
— За нещастие, не е в кома в Калифорния или където и да било
другаде. Де да беше. Какво става с теб? Изглеждаш така ужасно,
както аз се чувствам.
Сноу ясно осъзна факта, че дори в този момент Лей забеляза
болката на дъщеря си.
81
 — Къде е той?
— Прекалено близо, за да сме спокойни - Лий докосна челюстта си.
- Както виждаш.
— Той ли направи това?
— Да - Лий трепна, когато леко притисна синината. - Точно той.
Опита се недвусмислено да ми покаже какви са му плановете за мен.
Копеле.
— Кой е той?
— Не ти трябва да се запознаваш с него, нито той да узнава, че си
му дъщеря. Ето защо провеждам тези разговори, за да опазя жива
измислицата, че си дъщеря на ченге от Атланта, за когото съм била
омъжена.
— Той полицай ли е?
— Не.
— Ще ми разкажеш ли за него?
Лий плъзна поглед от Сноу към зеещите куфари и разхвърляните
наоколо дрехи. Перспективата да ги опакова изцеждаше силите й.
Не бе спала. Болеше я. Не й оставаше никакъв избор. Още няколко
цигари можеха да й влеят сили. Никотинов стимул. Още една-две
бири нямаше да й навредят.
— Защо не - запали нова цигара от фаса на предишната и посегна
към неотворения стек с шест бири в краката си. - Защо не?
Срещнахме се три месеца, след като пристигнах в Чикаго. Работех
като стриптизьорка по ергенски партита. Беше чудесна работа.
Лесни пари. Пияни мъже се възхищаваха на тялото ми и хвърляха
пари в краката ми. Онзи първи юнски петък публиката ми беше
пияни богаташи. Булката бе от Хайланд Парк. Младоженецът и
приятелчетата му - от Бостън. Всичките имаха апартаменти в
„Дрейк―. Партито се провеждаше у жениха. Доколкото знаех, бе
нещо обикновено, а се плащаше повече от предишните ми
ангажименти. Единственото необичайно беше, че един от гостите
отказа да се включи във веселбата. Изглежда, се отегчаваше през
цялото време. Дори не пиеше. Прекара вечерта облегнат на стената,
впил поглед в мен. Когато си тръгнах, ме последва в коридора и ме
попита дали се интересувам от изпълнение насаме. Бе
привлекателен, богат и трезвен. Нямах против да правим секс, стига
да си плати.
— Плати ли си?
— О, да. Внушителна сума от моя гледна точка. За него - нещо
дребно. Също ме почерпи с кокаин, струващ едно малко състояние -
Лий поспря, като че чакаше коментар от страна на Сноу. Когато
такъв не последва, тя продължи: - Най-качествения кокаин, който

82
може да се купи с пари. Никога не бях взимала преди кокаин, нито
след това.
— Не ти ли хареса?
— Отначало, вероятно да. Може би през цялото време. Не си
спомням. Ето защо никога не опитах отново. Не ми е приятно да не
си спомням какво съм правила. Дори не съм сигурна как точно
действа. Питам се дали нямаше примесени и други наркотици.
— Нещо лошо ли се случи? Освен дето забременя с мен?
— Преди последната нощ бих казала не, при всече действията ми
по онова време сочеха обратното. Само дни след ергенското парти
зарязах стриптизьорството, напуснах пансиона и приех първата ми
самоличност от „Отнесени от вихъра―. Сигурно съм долавяла
агресията му и на какво насилие е способен. Тогава нямах синини,
но някак чувствах какво може да ми причини, особено когато не
ставаше неговото.
Лий повдигна блузата си и извади на показ смазаните си ребра.
— Запознай се с баща си, Сноу. Няма да се приближиш до него
повече от това. Заминаваме. Поръчах достатъчно куфари и за двете
ни. Една лимузина ще ни вземе в шест. Ще решим въпроса тази
вечер, на кой полет да се качим и накъде да тръгнем, когато стигнем
до летището. Само да не е Чикаго.
— Значи сега той живее в Чикаго. Не в Бостън.
— Така е. Не знаех, но за кратко е живял тук. Нямало е как да
разбера, дори и да исках. До снощи не знаех името му. Но се
оказахме на едно и също парти.
— Побеснял е, като те е видял с друг мъж.
— Не ме е сварвал с никакъв мъж. Бях сама. Грег Флин искаше да
присъствам, въпреки че бе със съпругата си. Нямаше да има
значение, ако бях с някой друг, дори и да бях женена. Баща ти -
защо не го наречем Откачалника - щеше да се държи, като че ме
притежава - Лий забучи цигарата в пепелника, забравяйки да
запали нова. - Месец след прекараната с него нощ замина за Бостън
да ме търси. Стриптизьорката, която познаваше като Кенди - сиреч
аз - беше, разбира се, вече изчезнала. Когато ми го съобщи снощи,
беше бесен. Като че нямах право да избирам дали да бъда с него,
или не.
— А сега те откри.
— Още няма номера ми, защото не фигурира в указателя, нито
адреса ни. Но ще ги разбере. Не мога да се захващам отново с него.
Ето защо трябва да заминем.
— Затова ти трябва да заминеш.
— Струва ми се, че е нужно и на двете ни.
— Спомена, че не знае, че съм му дъщеря.
83
 — Така е. Казах му, че съм се преселила в Атланта седмица след
ергенското парти, запознала съм се с едно ченге, омъжила съм се за
него и година по-късно съм родила дете.
— Приличам ли на него?
— Никак. Не приличаш на никого от нас.
— Значи: мога да остана.
— Можеш и вероятно всичко ще бъде наред. Но има и друго, Сноу.
Не зная какво ме накара преди петнайсет години да направя всичко
възможно да не ме намери. Когато снощи го видях, почувствах
същия импулс да побягна от него. Да се скрия. За жалост, вече ме бе
видял - Лий поклати глава. - Нямам понятие какво се е случило
онази нощ, когато взехме кокаин. Чудя се дали не ми е казал нещо.
Сигурно е така. Когато отново чух гласа му... ме побиха тръпки.
Наистина. Замръзнах на мястото си. Дори и да намеря начин да си
спомня какво ми е казал, не бих искала. Зная, че е опасен. Това ми
стига. Трябва да си стегнем багажа.
— Сигурно си била отчаяна, като си разбрала, че си бременна с мен.
— Какво?
— Това ли почувства?
Лека усмивка разтегна насинените устни на Лий.
— Отчаяна до немай-къде. Що за идиотка съм била да правя секс
без презерватив
— Мислила ли си да направиш аборт?
-— Не.
— Да ме дадеш за осиновяване?
— Откъде ти хрумват такива въпроси? Не.
— Защо не?
— Просто никога не ми е хрумвало.
— Надали си искала да имаш дете. Произхождаш от семейство с
прекалено много деца и недостатъчно храна.
— Права си. Никога не съм го искала. Но ето на. Забременях - Лий
се опита да свие рамене, но натъртените й ребра я предупредиха да
не го прави. - Случи се и това е.
— Трябва да остана в Куейл Ридж - заяви Сноу.
Лий не отговори веднага. Не бе планирала да оставя Сноу в Куейл
Ридж, нито й се искаше. Но...
— Почти навърши възрастта, на която започнах да живея
самостоятелно. Предполагам, че ако искаш да останеш, би могла.
Но запомни, че аз притежавах отлична интуиция по отношение на
мъжете. Особено към лошите. Научих се да се крия от баща ти.
Решително бях против Джаред Килканън и ако не греша, пазя се и
от Люк.
— Не. Люк не е като баща си.
84
 — Тогава защо изглеждаш, сякаш си изгубила единствения си
приятел? Ако ще оставаш в Куейл Ридж заради Люк, Сноу, недей.
Съветът бе добър. Вивиан щеше да се въодушеви. А Люк? Щеше ли
и той да се зарадва? Да. Най-много от всички. Всичко й го
подсказваше - от страха пред разкритията на Вивиан до
изпразнения стъклен буркан. Но Сноу нямаше да си замине, преди
да чуе истината от устата на Люк... когато се обади, както обеща, във
вторник вечерта.
— Не мога да замина.
— Но на мен ми се налага - отвърна Лий. – Вече оставих съобщение
на агентката по наемане на жилища, така че трябва дай се обадиш,
че оставаш. Наемът е платен до края на месеца, а в плика, който
оставих на кухненския плот, има повече пари, отколкото са ти
нужни да покриеш сметките. Казах на агентката да задържи парите,
които дойдат в повече, както и да си вземе каквото иска от вещите,
които оставим, преди да ги предостави за благотворителност.
Можеш да й кажеш да вземе дрехите ми, ако не ги искаш.
— Добре.
— Като говорим за пари, няма нужда да се събличаш по ергенски
партита, за да свързваш двата края. Виждаш ли тези кутии? Във
всяка има по двайсет хиляди долара в банкноти по сто. Сухото от
сватбите си го бива, не мислиш ли? - тя ги посочи с настоятелен
жест. - Заповядай.
— Може да взема малко пари от една от кутиите. Никога няма да
ми потрябват двайсет хиляди.
— Никога не казвай никога, Сноу. Знаеш ли какво? Мисля да ти
оставя всичките кутии без една. Ще искам малко пари в брой, за да
стигна, накъдето съм тръгнала. Щом пристигна, ще имам достъп до
парите, които съм депозирала в различни банки из цялата страна.
— Не мога да приема и една от тях, нужни са ми много по-малко...
— Разбира се, че можеш! Дори и преди да ми станеш съдружник в
начинанието ми в Куейл Ридж, откъдето идват всичките пари,
заради теб останах жива.
— Заради мен ли?
— Категорично. Срещата ми с Откачалника действително ме
изкара от релсите. Навремето си мислех, че е от наркотиците. Сега
съм убедена, че е това, което мога да си спомня. Наистина обмислях
да се самоубия - не се шегувам, - докато не разбрах, че съм
бременна. Именно ти ми даде стимул да живея. И тъй като тялото
ми нямаше да ми носи средства по време на бременността ми,
открих възможностите за приходи от секс по телефона. И когато
реших да започна собствен бизнес в Куейл Ридж, ти ми помогна да
усъвършенствам изискания си южняшки говор и маниери.
85
 — Но...
— По дяволите, Сноу, ти бе най-стабилната ми опора. Заради теб
измислицата ми, че съм вдовица от Атланта, стана съвсем
правдоподобна. В нея, между другото, още всички вярват. Мъжете,
които ми дадоха тези стотачки, са убедени, че съм била принудена
да се обърна към тях, защото фирмата ми за организиране на сватби
се е провалила. Парите са твои. Ако още не вярваш, че си ги
спечелила, спечели ги, като ми помогнеш да си събера багажа...

Лий не каза на Сноу къде заминава. Не знаеше. И когато се

установеше някъде, нямаше да й се обади. Не можеше да рискува,
обясни тя, Сноу да насочи мъжа, от когото толкова се страхуваше,
към нея.
Лий щеше да му се обади от летището. Щеше да му разкаже същата
история за чудотворното идване в съзнание след кома, която
разказваше на платежоспособните си клиенти. И щеше да го увери,
както бе заявила и на тях, че няма да се връща.
— Няма да му казвам, че си с мен - обърна се към нея Лий, докато
чакаше лимузината й да пристигне. - Колкото по-малко споменавам
за теб, толкова по-добре. Всякога е по-добре да се избягват
ненужните лъжи. Той ще предположи, че пътуваме заедно. Още
утре телефонната компания ще изключи апарата ни. Ако звъни
нощес, не вдигай. Ако искам да се свържа с теб, ще се обадя на
мобилния ти. Съмнявам се, че ще се обажда тук, още по-малко да
дойде. Но ако дойде да ме търси, изобщо който и да ме търси, без
значение кой, кажи му, че не знаеш накъде съм се отправила и не
очакваш да ме чуеш отново. Това е истината. Поне трябва да бъде,
Нали?
— Добре.
— И в бъдеще, ако се налага да назовеш рождената си дата, кажи,
че е юни вместо февруари.

Първата снежинка падна час след като Лий потегли.

До десет летището бе затворено.
Сноу бе сигурна, че майка й, подобно на Скарлет 0’Хара, е успяла.
Лий умееше да оцелява, а и утрото бе по-мъдро от вечерта.
Докато навън вилнееше виелицата, Сноу се обърна лице с лице с
бурята, бушуваща в душата й.
Бе зачената, по думите на Лий, по време на вихрушка от кокаин,
наричан на жаргон „сняг―.
Бе ли избрала името на дъщеря си от жестокост? Или като
предупреждение да внимава? Сноу никога нямаше да научи. Така че
сама направи своя избор. Щеше да повярва, че Лий е измислила
86
вълшебна приказка: как се люби със своя съпруг полицай в
снежната буря за да подхожда на, както винаги казваше, красивото
име, в случай че дойде ден, в който Лий да измисля щастлив
завършек.
Каквато майката, такава дъщерята.
От самото начало Люк е знаел, че романизираната версия на името
й не може да е вярна. Бе я запитал къде са пътували родителите й,
преди да се роди и дали майка й някога е взимала наркотици.
Осемгодишната Сноу не знаеше, че изминават девет месеца, за да се
направи едно бебе и да се роди. Но Люк бе наясно. Роденото на
Свети Валентин дете нямаше как да е заченато по време на снежна
виелица в Чикаго, освен ако не се касае за „сняг―, с който майка й се
е надрусала онази петъчна нощ през юни.
И така е започнало. Съжалението на Люк към нея.
Доверил ли е тайната на името й на Вивиан?
Не. Вивиан нямаше да се поколебае да използва наученото за
целите си. Как ще обясниш на детето си, щеше да попита тя, че
твоята майка проститутка ти е дала име на наркотик?
Още една причина, щеше да настои, да постъпиш, както трябва.

Двайсет и четири часа след като Сноу почувства Уенди да помръдва

за първи път, я усети да рита за последен.
Движеше се като обезумяла сред ужасно много кръв. Сноу бе
толкова далеч от радостта, че се запита дали предната нощ наистина
бе усетила бебето й да рита.
Бе ли се раздвижила Уенди с радост?
И кога, о, кога бе умряла?
Навярно смъртта бе настъпила, когато Люк я целуна за сбогом.
Или когато е избягал, за да отиде при Вивиан в полунощ на бала.
Или е признал на Вивиан, че му се иска детето да е нейно.
Или й е дал парите от буркана и я е помолил да настоява Сноу да
направи считаното от всички за най-уместно освен от нежеланата
му дъщеря.
Мина време преди Сноу да открие бебето си в океана от кръв и
острови плацента на пода в банята. Тя бе такъв мъничък плувец. И
не бе веселата русалка, която Сноу си представяше, че играе сред
вълните на морето от околоплодни води, плувайки дължина след
дължина досущ като татко си, който не я желаеше.
Тя бе прекалено малка, твърде неразвита, за да пляска с ръце и се
оттласква с крака.
Но бе момиченце. Бе Уенди.
И как бе умряла Уенди? Защо?

87
 Може животът й да е приключил, когато Сноу почувства, че умира
с разбито сърце.

Сноу държеше момиченцето си, целуваше го, шепнеше му

обещания, които бе твърде късно да изпълни.
Ще те пазя. Винаги ще те пазя.
Някакво далечно кътче от съзнанието на Сноу разбираше, че тя е в
беда. Не разсъждаваше ясно. Трудно й бе да мисли. Крайниците й,
подобно на мозъка й се движеха като в забавен каданс.
И закъде имаше да бърза?
Можеше да прегръща Уенди вечно, да я люлее вечно.
Ами ако Уенди не иска да бъде прегръщана от майка, която не
съумя да я опази? Ами ако ужасът, който бе почувствала Сноу, бе
ужасът на Уенди, понеже е открила, че утробата, която е трябвало да
я защити, е увредена навярно в резултат на вихъра от кокаин, сред
който самата Сноу е била зачената?
След като мисълта, че не е могла да осигури убежище на Уенди,
проникна в обърканото съзнание на Сноу, я обзе натрапчивата идея
да намери безопасно място, където детето й да спи във вечен покой.
Това място щеше да е гробището. Сноу подложи на проверка
отново и отново тази мисъл часове наред, преди да провери списъка
на гробищата в телефонния указател на Куейл Ридж. Имаше
няколко. Дали Уенди би имала предпочитания към името на
гробището? И какви гледки предлагаше всяко едно?
Какъв изглед би желала Уенди?
И какво решение да вземе Сноу?
Ами ако сгрешеше?
Длъжна бе да види всички гробища и всички места за вечен покой,
преди да реши. Тя и Уенди щяха да ги разгледат. Щеше първо да се
обади, за да уговори час за посещението им.
Нямаше сигнал, когато вдигна слушалката. Нито след като я остави
обратно и я вдигна отново. И отново.
След това се сети, че използва телефона на Лий. Изключили са го.
Но телефонът на Сноу също не работеше.
Заради бурята.
Щеше да позвъни в гробищата по-късно. Или не. Там може и да не
приемат Уенди. Бе прекалено малка. Сноу се зачуди къде госпожа
Евънс бе положила недоизносените си деца. Пак посегна към
телефона си, преди да си припомни, че линията е прекъсната.
Не можеше да се обади на госпожа Евънс. Можеше обаче да
извърви четирите дълги пресечки под падащия сняг. Щеше да
гушне Уенди до себе си, за да я пази топла.

88
 Накрая се отказа от ходене на гости сред виелицата. Госпожа Евънс
надали е ровила сред късовете плът и локви кръв, когато е губила
бебетата си. Вероятно са я приемали в болницата, когато е помята-
ла, или у дома, като й е било непосилно да погледне, е пускала
водата и я е отмивала.
Само че като майка на Уенди, Сноу бе длъжна да й осигури нейно
неприкосновено място.
Това място, разбира се, вече бе намерено.
Уенди щеше да спи в гората, където бе зачената.
— Като мишки нека бъдем тихи и къщичка за Уенди нека
построим.
Стихчето се превърна в мантра, докато Сноу търсеше къщичката
ковчег, където Уенди щеше да лежи.
Можеше да използва една от опакованите като за сватба кутии на
Лий. Сноу можеше да извади парите и да намери някаква красива
хартия или някой мек шал. Кутията щеше да е огромна за Уенди,
дворец, а не къщурка.
И все пак щеше да е прекалено малка. Трябваше да има място за
първата и последна бебешка завивка на дъщеря й - роклята, която
Сноу носеше на бала „Стъклената пантофка―. Тя уверено взе
решение. Уенди щеше да е щастлива в облака от розови талази.
Неувереността на Сноу се завърна, когато започна да увива Уенди.
Сгъваше балната рокля и я разгъваше, сгъваше я и я разгъваше,
отново и отново. Искаше Уенди да бъде на красиво, сигурно място
сред коприната, да й бъде удобно сред мекотата й.
Споменът за бала я подсети друго. Сапфиреният талисман на
Пепеляшка бе редно да се сложи сред нагънатата коприна.Малкото
й момиченце може един ден да поиска да танцува. А какво бе
казала Вивиан за талисмана и бляновете? Сноу не можеше да си
припомни. Но за да танцува и навярно да мечтае, Уенди щеше да
получи амулета, който бе стоял в джоба на смокинга на Люк, досами
сърцето му.
Сноу пак започна да сгъва и разгъва коприната.
И когато й хрумна, че едно от куфарчетата за козметика, доставено
от фирмата, ще стане великолепна малка къщичка за роклята,
талисмана и Уенди, започна отново.
Куфарчето наистина бе точно за целта, след като скъпоценното му
съдържание бе положено вътре.
Обзеха я нови безпокойства.
Да заключи ли куфарчето? Искаше Уенди да се чувства в
безопасност. Ами ако един ден Уенди пожелае да излезе?
С тази мисъл едно далечно кътче на съзнанието на Сноу изпрати
свое послание, което си проби път. Тя бе загубила представа за
89
времето, не се бе хранила, не бе спала и разсъждаваше като
умопобъркана.
Тя затвори очи за проблясъка в съзнанието си.
Куфарчето имаше два ключа. Сноу постави единия вътре при
Уенди, за да го използва, ако поиска. А за да я предпази от всеки,
който би нарушил съня й, заключи куфарчето от външната страна.
Вече бе време да отнесе Уенди в гората.
След като взе една малка лопата от гаража, Сноу извървя познатия
път. Бурята за кратко бе стихнала, при все че продължаваше да се
сипе сняг. Преспите стигаха до бедрата й.
Но на Уенди щеше да й бъде топло на поляната, където се бяха
любили с Люк, Топло, нищо че земята бе замръзнала.
Сноу копа часове наред, докато гробът на Уенди
стана какъвто трябваше да бъде. После тя постави куфарчето с
детето й вътре на мястото за вечен покой.
— Обичам те, моя Уенди. Завинаги. Моля се да си щастлива.
Танцувай, сладко момиченце. И мечтай.
Запълни дупката с ръце, загребвайки шепа след шепа пръст, както
на коледния ден Люк бе загребвал шепа след шепа сняг.
Движенията й бяха ритмични. Методични,
Нагреба сняг, за да покрие запълнения със земя гроб. И като
майка, която подпъхва завивките на детето си, когато го слага да
спи, тя подравни буците, за да стане пухкавото юрганче уютно и
гладко.

— Обажда се Сноу. Моля те, съобщи на Люк, че направих спонтанен

аборт, с майка ми напуснахме Куейл Ридж и няма да се връщаме.
Благодаря ти.
Петнайсет минути след като остави съобщението на секретаря на
Вивиан, телефонът на Сноу позвъни.
— Ало?
— Най-после - преливащият от облекчение глас за-мълча за миг.
Зачака. - Сноу? Обажда се Люк.
— Да. Зная.
— Звъня ти от три дни.
— Три дни.
— И нощи.
— От осем часа твое време неделя вечерта.
— Бях си тук.
— Но телефоните не работеха. Не и в Куейл Ридж. И повечето в
Чикаго, ако става въпрос. Добре ли си?
— Да. Чу ли за бебето?
— За какво говориш?
90
 — Чу ли какво се случи с Уенди?
— Не. Как бих могъл да чуя каквото и да било? Сноу, какво е
станало? Звучиш ми...
— Тя умря.
— Умря?
— Да. Уенди умря.
— Не разбирам. Сноу, обясни ми. Моля те. Какво става?
— Направих спонтанен аборт. Не можах да я опазя.
— Ти не си виновна.
— Сега животът изцяло ти принадлежи.
— Какво?
— Няма нужда да се грижиш за Уенди и мен.
— Но аз искам.
— Сега трябва да тръгвам.
— Да тръгваш? Къде?
— Не съм сигурна. Не, почакай. В Калифорния.
— За да бъдеш с мен.
— Отивам при майка си. Баща ми е жив.
— Така ли?
— Да. Жив... и опасен. Знаеше го, нали?
— Че баща ти е жив ли?
— И опасен.
— Говориш за моя баща, Сноу. А той е мъртъв. Помниш ли?
— Естествено, че помня. Но нямам предвид него.
— Добре. Кажи ми за баща си.
— Няма значение. Но знаеше за името ми, нали? Че съм кръстена
на кокаина.
— Не бях сигурна.
— Е, бил си прав. Трябва да вървя.
— Къде?
— Не зная. Но се налага...
— Почакай, Сноу. Моля те. Изслушай ме. Толкова си тъжна. Чувам
го. И на мен също ми е мъчно. Нека скърбим заедно. Може ли?
— Можеш да скърбиш с...
— С кого?
— С някоя друга.
— Искам да тъгувам заедно с теб. Позволи ми. Ще си дойда веднага
щом мога.
— Трябва да плуваш.
— Длъжен съм да бъда с теб. Ще бъда. Сигурно ще отворят
,,О’Хеър― сутринта. Ще хвана първия полет. Ще бъда при теб утре
следобед. Чуваш ли?
— Няма значение.
91
 — Има. Обещай ми, Сноу, обещай ми, че ще ме чакаш. Обещай ми,
че няма да заминаваш никъде, преди да имаме възможност да
поговорим.
— Можеш да останеш до края на квалификациите.
— Ще бъдеш ли там, когато се върна?
— Да.
— Обещаваш ли? Сноу?
— Да.
— Къде е майка ти?
— Вече замина.
— Дали да не се обадя на госпожа Евънс?
— Защо?
— Да остане при теб, докато се върна.
— Вече позвъних на Вивиан.
— На Вивиан ли?
— Да.
— И тя се съгласи да стои при теб?
— Оставих й съобщение. Може би в момента се опитва да ми се
обади. Трябва да затварям.
— Почакай. Сноу! Плашиш ме.
— Плаша ли те?
— Звучиш... различно.
— Уморена съм.
— И тъжна.
— Тъжна - като ехо повтори Сноу, като че бе дума, чието значение й
беше непонятно.
— Скоро ще бъда при теб. Заедно ще се преборим с мъката.
Обещавам ти.
Бе обещание, заради което Люк Килканън щеше планини да
преобърне, за да спази. И наистина се качи на първия полет от
„ЛАКС― до ,,0’Хеър―.
Но бе и обещание, което Люк не можеше да спази сам.
Сноу също трябваше да удържи на думата си.
Тя не го стори.
Час след разговора с него тя напусна Куейл Ридж.

92
8.
Бал „Жътвена луна“
Хотел „Камбанките"
Събота, 29 октомври 7:00 вечерта

При завръщането си в Куейл Ридж, след колежа и ветеринарния

факултет, Мира откри нещо, за което никога не бе предполагала и
което бе сигурна, че ще вбеси Вивиан до краен предел. Открай време
се бе заблуждавала за сестра си.
Мира бе със седемнайсет сантиметра по-висока от Вивиан.
Стройна, без да бъде дребна. И поне според размерите, които тя
виждаше, не бе издължено и удебелено копие на сестра си - една
свръхуголемена Вивиан.
Наистина, косите им бяха горе-долу еднакви по дължина и двете
имаха навик да ги опъват назад или нагоре. Но на Мира бе
махагонова, не тъмнокестенява, а очите й бяха в друг оттенък на
зеленото.
От далеч като че всичко това нямаше особено значение, не повече
от факта, че джинсите съставляваха основна част от гардероба на
Мира, а Вивиан да я убиеш не би облякла дреха без дизайнерски
етикет, представата за грим на Мира бе да си мацне малко червило,
малко туш за мигли, докато Вивиан изглеждаше винаги безупречно,
като излязла от козметичен салон.
Най-вече се набиваха на очи характерните за Ларкен кости -
основа, върху която сложната конфигурация на ДНК и животът бяха
изваяли различните лица.
Но отдалеч всички забелязваха единствено аристократичната
конструкция.
Мира не знаеше дали Вивиан бе чувала вика „Мира!― от другия
край на някой паркинг, последван от щастливата новина, че Минди,
Дукеса или Труфел се възстановяват успешно след навременното
ветеринарно лечение.
И да се е случило, било е рядко. От двете Вивиан бе по-известната.
Така че именно Мира постоянно уверяваше смутените си приятели,
че колкото и странно да изглеждаше, постоянно я взимат за сестра
й.
Докато тя и Блейн приближаваха балната зала „Звездна светлина―,
Мира му разказа за неловките припознавания, които неизбежно
ставаха.
— Предстои да се случва по-често от обичайното - каза тя, - като
съм облечена така и се движа до теб в общество, където е мястото на
Вивиан.
93
 — Често ли ви бъркат?
— Безброй пъти. Ще видиш.
Така и стана, и то веднага. „Беше му забавно―, по-мисли си Мира.
Не бе раздразнен, нито изненадан.
Все пак след третото: „Вивиан! О, извинете!― в рамките на три
минути, тя заяви:
— Отлитам сама.
— Значи губя и другата си партньорка в танците?
— Вивиан ще ме убие, ако танцувам с теб.
— Виж ти?
— Великолепна танцьорка е, както знаеш. А аз... не съм. Всеки от
приятелите й, който ни погледне отдалеч, ще си каже, че тя плете
крака пияна. Ще се взират право в нас и няма да осъзнаят грешката
си. Не мога да го причиня на Вивиан. Нито на теб.
Имаше и нещо друго. На Мира й бе неудобно да танцува със зет си.
Както и дословно да му цитира неприличните телефонни
обаждания, които получаваше. Не чак ужасно неприлични, реши тя.
Нямаше дълбоко залегнал психологически проблем, който да
изследва. А причина, още една причина да се откопчи от Блейн.
— Когато си готов да си тръгнеш, ще ме намериш, като питаш
някого, когото и да било, къде за последно е забелязал съпругата ти.
Мира помаха с пръсти за сбогом, докато Блейн учтиво
поздравяваше с усмивка свой колега.
След това тя последва надписите към салона в съседство с балната
зала, където течеше търгът.
Предлаганата цена за всеки предмет се изписваше върху
електронно табло.. За да наддадеш над обявената стойност бе
достатъчно да се обърнеш към някого от петимата ръководители на
търга, те работеха в службата за набиране на средства за болницата
„Грейс Мемориал―. Настоящата цена за деветдесет минути в ефир
със Сноу Гейбъл бе двайсет и пет хиляди долара. Звездичка
показваше, че цената се подава в писмен вид, възможност, която
самата Мира обмисляше. Тя надали щеше да наддаде над двайсетте
и пет хиляди, обаче й хрумна нов план. И то за предпочитане, бе си
казвала тя, докато не научи за антипатията на Вивиан към Сноу. Бе
взаимна. Сноу навярно щеше да откаже да се срещне с някого, който
носи фамилията Ларкен.
— Здравейте - заговори тя усмихнатия аукционер.
— Бих искала да наддам.
— Прекрасно - отвърна жената. - Ще са ми нужни името ви, адреса
и телефонния ви номер.
— Миранда Ларкен.
— Ларкен?
94
 Сноу можеше и да има проблеми с името. Събиращата средства за
болницата агентка нямаше.
— Да. Аз съм ветеринар в Куейл Ридж - Мира й подаде визитната си
картичка, която бе направила с помощта на Интернет и съвместните
усилия на нея и Биа. Текстът в сивозелено обрамчваше стилизирано
изрисувани две кученца, сгушени до едно котенце.
— Сладки са.
— Благодаря.
— От кой предмет се интересувате?
— Всъщност, исках да предложа нов. Бих искала да даря петнайсет
хиляди долара за неофициална среща със Сноу Гейбъл. Двете
никога не сме се запознавали, въпреки че и двете сме от Куейл
Ридж. Надявам се, че ще се съгласи да я черпя един обяд. Не съм
някоя луда, уверявам ви. Нито преследвам знаменитости.
— Сигурна съм!
— Благодаря. Все пак навярно ще се чувства по-удобно на място,
което тя ще избере. Ще работи в „Камбанките―. Можем да се
срещнем там. Или тук, в ресторанта на хотела.
— Възможно е да й допаднат пленителните кафенета в Куейл Ридж.
— И това би било добра идея. - „Стига да не се появят Люк или
Вивиан. Или някой от многобройните приятели на сестра й.―
Обърквайки Мира с Вивиан, ще се скупчат около масата и понеже
знаеха за Вивиан повече отколкото по-малката й сестра, ще видят,
че обядва с най-заклетия си враг, Сноу. Обяд в Куейл Ридж не бе
примамлива възможност. Но като не искаше да създава пречки пред
организаторката на търга, Мира добави: - Ще бъде чудесно да се
срещнем, където тя би желала. А колкото до времето, ще съобразя
ангажиментите си в клиниката с нейните.
— Много великодушно от ваша страна, доктор Ларкен, особено
след като съм убедена, че ще бъде очарована да се срещне с вас.
— Всички сме тук, за да подпомогнем с пари болницата.
— Да, така е. И доколкото разбрах, госпожа Гейбъл на драго сърце
помага на усилията ни да съберем средства. Може би към средата на
седмицата ще ви потърся с отговор. Тя трябваше да пристигне в
Чикаго преди десет дни, на деветнайсети. Но я забавиха независещи
от нея причини. Вероятно е дошла късно снощи или рано сутринта.
Може и да е на бала. Възнамеряваше да го посети. Най-добре да го
обсъдя с нея, след като заеме мястото си в WCHM.

— Ето те и теб!
Сноу се усмихна на възторжения поздрав. Беше Хелън Уонг,
продуцента на радиостанцията, на която бяха възложили да се
заеме с „Часът на Пепеляшка―. Срещнаха се, когато Сноу долетя, за
95
да поговори с бъдещите си колеги и да си намери жилище, бяха си
разменили имейли и бяха разговаряли по телефона.
Сноу с нетърпение очакваше да работи с Хелън.
И бе прекрасно да я посрещнат така топло секунди, след като
кракът й с обувка на висок ток стъпи в празничната зала.
— Съжалявам, че закъснях.
— Не сте. Невероятно е, че изобщо се отзовахте на поканата.
Сигурно сте изтощена. Кога най-после пристигнахте?
— Около пет тази сутрин. Нищо ми няма. Но едва ли ще остана
след полунощ.
— Не се безпокойте. Току-що се натъкнах на доктор Блейн Прескот,
психиатъра, към когото се обърнах във връзка със следродовата
депресия. Споменах ви, че сме работили заедно преди и се надявам,
че ще можем и този път да разчитаме на него. Освен че прави
медицинската информация разбираема за широката публика, е
национално признат авторитет по въпросите на женското душевно
здраве.
— Женското ли?
— Има широки познания във всички области на психиатрията. Но
основният му интерес е насочен към психическото здраве на
жените. Счита го за отделна специалност. Взаимодействието на
хормоните ни и ензимите, въздействащи на нервната ни система
като серотонина е уникално, твърди той, и е редно да се разглежда
по пози начин. Щастлив е да участва в „Часът на Пепеляшка― и е на
разположение от десет до единайсет и трийсет на първи.
— Ноември?
— Да. Този вторник.
— Можем да го запишем тогава - предложи Сноу.
— Точно така. След като ми се обадихте вчера, говорих с госта,
който бяхме поканили преди това. Няма против да промени
програмата си.
— Благодаря, че сте се погрижили.
— Удоволствието е мое! Да не говорим, че това ми е работата.
Блейн гори от нетърпение да се запознае с вас. И ако искате, можете
да обсъдите участието му в програмата.
— Тази вечер ли имате предвид?
— Не би имал нищо против. Съпругата му няма да присъства. Той е
тук, преди всичко защото е изявен член на управата на „Грейс
Мемориал―. Ще се радва на възможността да намери едно тихо
кътче и да разговаря с вас - с нас. С радост ще се включа, ако не
възразявате.
— Естествено, че нямам нищо против! И аз бих искала да обсъдя
предаването с него. Бедата е, че не съм проучила следродовата
96
депресия така, както бих желала, преди да разговарям със
специалист.
— Искате да кажете, че не сте прочели всяка статия по въпроса в
мрежата?
— Не съм чела нищо.
— Не сте имали възможност. Била сте въвлечена в истинските
житейски проблеми. Познавам Блейн Прескот, Сноу. Няма да се
обиди, че не сте на нивото на публикациите, както ще бъдете, когато
ще излъчим програмата в ефир. А сега имате златна възможност да
поговорите с него.
— Така е, наистина.
— Почакайте тук, тогава. Ще го доведа и можем да започваме.

9.
Мисията на Мира за тази вечер бе завършена и с удоволствие би се
отправила към дома. Надяваше се Блейн рано да приключи със
задълженията си.
Междувременно тя се чувстваше неангажирана с нищо и изложена
на показ. Комбинацията не бе приятна. Фактически, разсъждаваше
тя, две от най-нелюбимите й състояния. Но и срещу двете имаше
лек. Щеше да си намери уединено местенце, най-добре до
прозорците, откъдето щеше да наблюдава драмата на
приближаващата се буря, докато преброди спомените си и открие
липсващите глави в романа между Вивиан и Люк.
Не очакваше усилията й да се увенчаят със значителен резултат. Но
бе максималното, което можеше да постигне. Люк отсъстваше до
завръщането си от наводнените райони, а Вивиан никога нямаше да
бъде докрай откровена по отношение на Люк и Сноу. Най-малкото с
Мира.
Нямаше да е лесно да се усамоти. Прозорци колкото щеш. Както и
празни столове, които можеха да се разположат до тях.
Но мнозина от гостите, изглежда, познаваха Вивиан. Нямаше да
успее да прекоси от фоайето до прозореца, без да обяснява:
„Всъщност аз съм Мира, сестра й.―
Добре. Не е чак толкова страшно.
Щеше да изтърпи критичните им погледи, стига да открие място,
където да се усамоти.
Ето го. Без прекалено много хора, гостите, настанени на маси за
четирима, пиеха шампанско и спокойно разговаряха. Сервираха и
капучино.
Идеално. Няма значение колко пъти ще повтори извинението: „Не
е ли странно? Вивиан и аз всъщност не си приличаме.―
97
 Не знаеше колко обяснения й предстояха, преди да се запромъква
между масите. Бе по-лошо от очакваното. Всички лица й бяха
непознати. Не можеше предварително да отгатне кои ще я объркат
със сестра й.
Но в салона, където искаше да отиде, се намираше един недотам
непознат човек, познаващ Вивиан добре, и който... Мира осъзна, че
желае да я види и да й се усмихне на нея самата.
Откъде накъде? Беше се срещнала с доктор Томас Вейл само
веднъж, и то за кратко.
— Това е Мира - бе я представила Лейси Флин преди шест месеца,
когато приемаха поздравления на сватбата на Вивиан. - Сестрата на
Вивиан. Тя е ветеринар. Мира, запознай се с Томас Вейл.
Мира бе чувала за него и преди това. В типичния си маниер Лейси
бе споделила, че това е лекарят, с когото бе започнала да се среща
горе-долу по същото време, когато Блейн и Вивиан се влюбиха.
— Очаква го горчив развод - отговори Лейси по време на
предсватбеното празненство на въпроса за интимния му живот. -
Въпреки че не е женен... още.
Лейси бе експерт по въпроса на разводите. Бе станала пряк
свидетел на грозната раздяла на родителите си и заради случилото
се бе станала бракоразводен адвокат.
Лейси имаше особено гледище. Неизменно неверният съпруг
трябваше да си плати. Също бе чудесно, признаваше Лейси, че
Вивиан се бе присъединила към юридическата й практика.
Налагаше се някой да се погрижи за децата и бащите след развода.
Вивиан бе привърженица на споразуменията за двойно
попечителство, които не бяха по силите на Лейси, но които,
признаваше тя, често не бяха в полза на децата.
— Съпругата на Томас, която, между другото, няма да съм аз, ще
пледира отчуждаване и липса на обич. В твърдението няма да има и
капка истина. Той никога няма да я дари с каквито и да е топли
чувства, та да изстинат. Никакви сантименти - продължи Лейси, -
но достатъчно усилия да я убеди, че е най-желаната жена на
планетата.
Томас работеше в интензивното отделение в болницата „Грейс
Мемориал―. Бе специалист по спешни случаи. Отначало бил хирург
травматолог, но установил, че спешното отделение предлага повече
предизвикателства.
— В какъв смисъл? - бе запитала Мира,
— Не зная. Така и не го попитах. Предполагам, че е въпрос на
живот и смърт, а не просто хирургия. Всичко зависи от теб, да се
грижиш за цяло отделение критични случаи и да взимаш решение
след решение трийсет и шест часа без прекъсване. Такава схема
98
прилагат той и колегите му, трийсет и шест часа дежурство,
седемдесет и два - почивка, после трийсет и шест отново на работа.
Томас ми обясни, че за пациентите е добре състоянието им да се
следи от един лекар по-продължителен период от време.
Другите присъстващи на предсватбеното тържество бяха изразили
скептицизма си. Не съществуваше ли тенденция в цялата страна
смените на медиците да не надхвърлят двайсет и четири часа?
Мира не се включи в спора. Но собственият й опит с пациентите,
макар и космати, я караше да вярва, че Томас говори истината.
Качествените промени, външният вид на пациента, често
изпреварваха количествените, като лабораторните данни. Ако
наблюдаваш даден пациент и обръщаш внимание на видяното,
можеш да доловиш подобрението или влошаването му, преди
резултатите да го покажат.
По тази причина искаше новата й клиника да е в дома й. Можеше
да държи под око лекуваните и през нощта нейни гости.
Установи, че й допада Томас Вейл, лекарят.
А Томас Вейл, мъжът?
Според Лейси бил несравним любовник. И като се има предвид
изказванията й относно потенциалните тъжители в бъдещите
разводи, тя би трябвало да знае. Опитът му бе значителен. Щом
твърдеше, че Томас е най-добрият, значи бе вярно.
— Но трябва да си луда, че да се влюбиш в него. Никога няма да
отвърне на чувствата ти. Един ден някоя нещастница жестоко ще се
опари. Да се надяваме, че ще й просветне, преди да се ожени за
него... или не дай боже, да му роди деца. Определено не го виждам
като баща.
Мира не умува дълго, преди да се запознае с любовника на Лейси
на сватбата на Вивиан. Ако поискаха да изкаже предварителното си
мнение за него, щеше да отбележи, че се радва за пациентите му, за
ради грижите, които полага за тях, и би смаяла не така схватливите
като Лейси жени с твърдението, че няма да ги обгради със същото
внимание.
Но когато набързо ги запознаха, тя почувства неподправения
интерес в наситено-сините му очи...
Чувството не приличаше на никое досега. Продължи много след
трите секунди на представянето, всъщност не я напусна. Най-после с
раздразнение, каквото подобно чувство заслужаваше, тя се отърси
от него.
А Томас изчезна мигове, след като се срещнаха.
Надали бе редно да го повикат, простена Лейси. Това бе
предполагаемата положителна страна на схемата. Когато работеше,
работеше. Когато почиваше, можеше да изключва пейджъра си.
99
Проява на високомерие е, бе мнението на Лейси, да се преструваш,
че те викат по спешност. Колегите му не биха работили в спешното
отделение в „Грейс Мемориал―, ако не бяха също така опитни като
великия Томас Вейл.
Но Томас продължи. От време на време, включително на сватбения
ден на Вивиан, някой колега го взимаше без предупреждение. Томас
си тръгна от празненството, но остави у Мира такова впечатление,
че шест месеца по-късно тя се хвана, че й се иска да отместеше
поглед от трите красавици, настанили се на масата му, да я
забележи как стои до вратата и с усмивка да й покаже, че я познава,
не като Вивиан, а като нея самата.
Не съм луда, Мира бе уверила организаторката по набиране на
средства. Ха!
Готвеше се да обърне гръб, възмутена от себе си, когато един
сервитьор се доближи до масата.
Една от жените очевидно бе по средата на някакъв анекдот и
флиртуваше с Томас. Сигурно бе забелязала сервитьора. Той стоеше
до Томас. Чакаше.
Без да помръдва, да не би да ги прекъсне.
Мира винаги млъкваше, когато сервитьор или сервитьорка се
доближеше до масата. Люк правеше същото. Както и Биа. Мира
никога не бе го обсъждала с тях, но предполагаше, че причините им
са същите като нейните. Келнерите имаха работа за вършене. Защо
да чакат, докато свърши каквото е започнала да казва?
Но както и жената, флиртуваща с Томас, не всички
преустановяваха разговора си. Родителите на Мира, преди всичко
майка й, продължаваше да говори. Също и Блейн. А Вивиан?
Не, припомни си Мира. Сестра й преставаше.
А Томас... Томас вдигна ръка, пресичайки думите на жената.
Когато вдигна очи към сервитьора, забеляза Мира, застанала до
вратата на салона.
Тя видя закъснялата му реакция. Смръщването му.
Усмивката му.
Мира също се усмихна. И се оттегли.

10.
Блейн, Хелън и Сноу намериха маса в салона, където бе
разположен бюфетът. Помещението не бе пълно с гости все още.
Нощта едва започваше.
— Много съм ви благодарна, доктор Прескот, че сте склонен да
участвате в предаването ми.

100
 — Наричайте ме Блейн, Сноу, освен това е редно аз да ви
благодаря. Ценя всяка възможност да споделя с хората знанията си.
По една случайност съм съгласен с мнението на все по-голям брой
акушери, че следродовата депресия е едно от най-честите, бих казал,
водещото усложнение в резултат на бременността. Както и най-
слабо изследваното. Радвам се, че ми се открива възможността да я
обсъдя с, както излиза, съвсем нова аудитория. Когато Хелън ме
потърси, ми съобщи, че нямате търпение да ме интервюирате
възможно най-скоро заради криза, засегнала ваша позната в
Атланта.
— Да. Точно така.
— Защо не ни разкажете за нея?
— Добре. Името й е Кристин. Тя е детски лекар и чест гост в „Часът
на Пепеляшка― през последните седем години. Вечерта, преди
според първоначалната програма да замина от Атланта, проведохме
последна среща в студиото. Събрахме се малка група - участниците
и няколко от известните ни гости, чиито списък оглавяваше
Кристин. Бе чудесна като човек и гост на предаването, винаги готова
да обсъди въпросите, които слушателите задават за децата си.
Говореше открито и за собствения си живот. След четири години
опити, най-после забременя. Бе така развълнувана. И тя, и съпругът
- пилот на самолет.
Нито Блейн, нито Хелън промълвиха и дума, когато Сноу замълча,
за да си поеме дъх.
— Детето, прекрасно момченце на име Рори, се роди преди два
месеца. Изпратих подарък на бебето и в отговор получих сърдечна
благодарствена бележка, Но не бях виждала и разговаряла с
Кристин три месеца преди раждането. Тя си уреди шест месеца
отпуска, изостави всичко заради бебето. А бе посветила
професионалния си живот на чуждите деца. Нямаше търпение да се
порадва на своето. На събирането онази вечер донесе и Рори.
— Позволете да ви прекъсна за момент - обади се Блейн. - Кажете
ми какво бе различно у Кристин. Промяната, която ви е поразила в
първия момент.
— Всъщност, не много. Вече се бе отървала от всичките килограми,
натрупани през бременността. Като изключим това, бе както винаги
жизнерадостна и общителна. Беше облечена в ярки дрехи, които
носеше заради пациентите си, изглеждаше безупречно. Както и
Рори. Беше го увила в одеялото, което й бях подарила, и го бе
облякла с дрешките, които й бяха изпратили останалите на
празненството. Питаше участниците в програмата за собствените им
деца, като че продължаваше разговор, прекъснат преди ден, не
преди месеци.
101
 — Как държеше Рори?
— Не бе в ръцете й. Беше в чанта, която тя постави върху масата в
залата за съвещания.
— А ако някой поискаше да го вземе?
— Кристин обясняваше как да го вдигат и да пазят главичката и
вратлето му.
— Обясняваше или показваше?
— Обясняваше.
— Имаше ли Кристин нещо против другите да го прегръщат?
— Ни най-малко. Изглеждаше спокойна, когато го държаха на
ръце.
— Добре. Разкажете ни какво се случи.
— Е, след около двайсет минути ни каза, че веднага ще се върне и
посочи към тоалетната. Не зная защо, но я последвах.
— Били сте разтревожена.
— Предполагам, при все че, честно да си кажа, не зная защо. Както
и да е, истинската й цел бе кухнята. Вместо да предложа да й
помогна да намери каквото търси, просто я наблюдавах. Отново не
мога да кажа защо. Тя отвори всички чекмеджета и извади всички
ножове, включително и пластмасовите. След като ги събра, се качи
върху плота. Между шкафовете и тавана оставаше малко
пространство. Тя се надигна на пръсти и изтика ножовете толкова
навътре, колкото можа да стигне. После слезе и ме видя.
— И? — попита Хелън.
— Не се притесни, че съм там, а когато я попитах защо крие
ножовете, отговорът й бе съвсем прозаичен. Не искала да наранят
Рори.
— Виж ти. Да не би да е чувала гласове, които й говорят да убие
сина си?
— Не. Лекарите твърдят, че е била в депресия, не че страда от
психоза.
— Но...
Блейн обясни:
— Безпокойството, че може да нарани детето било нарочно или
случайно, може да бъде ясен признак за следродова депресия. За
младата майка може да се превърне във фикс идея, преследваща я
навсякъде. Ами ако изпусне бебето? Ако го сложи неправилно в
креватчето му? Ами ако, независимо от постоянното търкане, на
което е подложена, къщата не е достатъчно чиста и детето се зарази
от нещо и умре?
— Значи Кристин не би намушкала бебето си?
— Не - отговори той. - По-скоро би се самоубила, както често
постъпват майките в следродова депресия. Какво й казахте, Сноу?
102
 — Посъветвах я, че има нужда от помощ и че ще й помогнем да я
намери. За щастие, тя се съгласи.
— Голям късмет е, че сте тръгнали след нея. Може да се каже, че сте
спасили живота й и този на Рори.
— Казахте, че Кристин е нямало да го нарани - намеси се Хелън.
— Не би го извършила заради маниакалния си страх. Но може да
отнесе Рори със себе си, когато се самоубие. В това състояние нищо
чудно да й се стори единственият начин да го опази. Напълно е
възможно да реши да посегне на живота си. Може да е убедена, че
не я бива за майка. Че нищо не я свързва с малкото й момченце и я
преследват пориви да го нарани. Че е извършила ужасна грешка да
го роди в такъв безнадежден свят. Единственият начин да поправи
грешката си е да го отведе на някое по-добро място. Величието на
майчинският инстинкт е помрачено от мъглата на депресията.
— Плашещо е - обади се Хелън. - Казвате, че по нищо не се е
различавала от Кристин, която винаги сте познавали?
— Наистина.
— Няма нищо странно - заяви Блейн. - Ето защо следродовата
депресия може да се окаже смъртоносна, а твърде често не се
разпознава, докато не се случи трагедия. Младата майка често е
най-върлият си враг. Не отдава чувствата си на депресия. И защо да
е потисната? Би трябвало да изживява най-щастливите дни в
живота си. Единственото обяснение, което й идва наум е, че нещо
съществено не е наред и й пречи да бъде добра майка, каквато се е
надявала да бъде. Изпитва вина и срам. Прикрива чувствата си под
параван от привидна веселост, както е правила Кристин, а през
цялото време е затъвала все по-дълбоко в отчаянието си.
— Забележително е, Сноу, че сте доловили, че нещо не е наред.
— Не съм сигурна дали съм го усетила, Хелън. Но Кристин
определено криеше симптомите си. Дори приятелите й лекари бяха
изумени да открият, че страда от депресия.
— Трудно е да разпознаеш душевна болест у приятел или любим -
отбеляза Блейн, - дори и без да се прикриват симптомите. Самото
им долавяне може да бъде проблематично. Както слабеенето у
човек, когото виждате всеки ден - промяната може да е така
незабележима, толкова коварна, че не я осъзнавате така, както ако
бяхте страничен наблюдател. Никой не иска любимият му човек да
изпадне в депресия или добър приятел да страда от мании, нито
дете на твои близки да е склонно към самоубийство. Не е срамно да
искате да останат такива, каквито ги познавате. Става дума за същия
защитен инстинкт, който ви кара да не забелязвате слабата памет у
някой възрастен роднина или да отричате обезпокоителните
симптоми у себе си.
103
 — Плашещо е - повтори Хелън.
— И - продължи Блейн - браво на Сноу, че е взела нещата в свои
ръце. Да се намесиш се изисква кураж.
— В постъпката ми няма нищо смело. Изборът бе ясен. Всъщност,
нямах избор. Питам се дали Кристин не дойде в студиото с надежда
да се намесим.
— Ако е така, инстинктът за оцеляване се е оказал по-силен от
майчинския.
— Как е тя сега? - попита Хелън.
— Лекуват я в болница и е на антидепресанти. Според лекарите й
ще се оправи. Старата Кристин, здрава и читава. Нали така?
— Именно - потвърди Блейн - Няма да мине много време и
Кристин ще бъде щастливата майка, която заслужава да бъде.
— Стига родителите на съпруга й да не й попречат. Вече кроят
планове да не й дадат отново да види внука им.
— Гледали са филми на ужасите по телевизията, от онези, в които
полудялата от депресия майка чува гласове от бог или сатаната,
които й заповядват да убие децата си.
— Лекарите правят всичко по силите си да обяснят, че не от това
страда Кристин. Съпругът й разбира. Но родителите му не искат и
да чуят.
— Психозата не е ли лечима? - попита Хелън.
— Лекуват я. Макар да не е лесно. За разлика от следродовата
депресия, тя често е симптом на по-дълбоко психично разстройство.
Също, за разлика от следродовата депресия, психозата се среща
рядко.
— А следродовата депресия често ли се наблюдава?
— Доста. При около между десет-двайсет процента от родилките -
Блейн погледна Сноу. - Осведомете ме, ако лекарите на Кристин не
успеят да убедят родителите на съпруга й, че тя не представлява
опасност за детето. Съпругата ми с радост ще й намери най-добрия
адвокат по семейно право в Атланта. Предполагам, че познавате
жена ми, Сноу.
— Нима?
— Вивиан Ларкен.
Вивиан. Той се е оженил за Вивиан - не Люк!
— Да, разбира се. Познавам я от години. Как е тя?
— Чувства се ужасно, общо взето. Опасявам се, че тази вечер е у
дома, с грип. Краткотраен, да се надяваме.
— И аз се надявам. Моля, поздравете я от мен.
— Непременно - Блейн хвърли поглед наоколо. - Изглежда гладът
на гостите се обажда. Преди да ни прекъснат, мислили ли сте как да
организирате програмата?
104
 — Готова съм да приема предложенията ви.
Блейн се усмихна.
— Както очевидно се досещате, имам едно. Според мен трябва да
започнем със собствения ви опит със следродовата депресия - какво
сте наблюдавали у Кристин. Не е нужно да разкривате личността й,
естествено, и трябва да промените обстоятелствата, за да запазите
анонимността й. Но историята й наистина е поучителна. Щом тази
болест може да сполети Кристин, може да сполети и всяка друга. Не
по-малко интересно според мен е силното ви желание да
предупредите слушателките си да знаят колко е важен този въпрос.
Каква е лично вашата причина да изберете темата?
„Моята причина - замисли се Сноу. - Кристин? Или...―
— Сноу?
— Само се питах - започна тя. - Може ли следродовата депресия да
се появи след спонтанен аборт?
— Възможно е - отговори Блейн, - и то често. След прекратяване на
бременността по желание също. И в двата случая депресията може
да е точно толкова тежка и животозастрашаваща, както и онази,
последвала термина на бременността. Също е възможно да бъде
пренебрегната от самата жена. Тъгата й е оправдана. Изгубила е
детето си. Отчаянието й може да се обясни. Може също да е сурова
към себе си, че не се справя със загубата си толкова бързо, колкото
се очаква от нея.
— Ето още нещо, което да споделите със слушателките ни -
отбеляза Хелън. - Има много да се каже по въпроса, нали?
— Ако е покана да участвам в повече от едно предаване, приемам.
— Колко любезно от ваша страна, Блейн. Благодаря.
— Пак ще кажа, Сноу. Аз ви благодаря.
Докато говореше, Блейн се изправи. Приближаваше се негов
колега.
Доктор Прескот трябваше да обърне внимание и на гостите.
Хелън бе длъжна да се погрижи за съпруга си.
А за Сноу бе крайно време да се изправи лице в лице с един
призрак.
В апартамента си, не тук, В апартамента си... по- късно.
Още не бе поздравила висшите ръководители на радиостанцията, а
те още не бяха представили корпоративните си клиенти.
Призракът бе чакал шестнайсет години. Можеше да почака още
малко.
Сноу реши да се поразходи из балната зала. Един опит да открие
някого от WCHM,
После можеше да изчезне.

105
 Първо забеляза другиго, един лекар от спешното отделение, чиято
входна врата на апартамента в „Камбанките― бе точно срещу
нейната. Беше се запознала с него преди шест седмици, когато бе
долетяла от Чикаго, за да разговаря с екипа на радиото и да си
намери жилище. Апартаментът се оказа идеален. А съседът й
изглеждаше мил.
Срещна се с Томас Вейл за втори път в пет тази сутрин. Връщаше се
от болницата и й помогна да разтовари багажа от колата си.
Мъжът, който бе пред Сноу, нямаше нищо общо с онзи, на когото
се бе натъкнала преди. Той като че ли също бе видял дух...
Или разговаряше с такъв.
— Ще си тръгна до час - го дочу да казва на някого, преди да
прекъсне връзката.
Тя се втренчи в мобилния телефон в дланта му, сякаш поразена, че
такава чудесна - или съсипваща? - новина може да пристигне по
такъв почти без-тегловен предмет.
— Томас.
— Сноу.
— Кажете ми какво да направя, че да ви помогна.
Той поклати глава.
— Обади се шерифът на малко градче на другия край на щата. Един
мой познат, на име Даниъл, се е удавил днес.
— Толкова съжалявам.
— Не са открили тялото му. Пожарникарят, спасил Уенди, видял
как наводнението повлича Даниъл.
„Уенди. Спасили са Уенди.―
— Уенди ли?
— Четиригодишната дъщеричка на Даниъл - тихо отвърна Томас. -
А сега моя. Даниъл ме е посочил за неин попечител.
— Понеже познавате Уенди, а и тя ви знае.
— Не. Като изключим снимките, които Даниъл изпращаше по
Коледа, не съм виждал детето, откакто го изписаха от „Грейс
Мемориал―. Оттогава не съм виждал и Даниъл, нито съм говорил с
него.
— Но ви е посочил за попечител на Уенди.
— Да.
— Без да ви уведоми?
— Взел е решение днес, когато е осъзнал, че може да не оцелее.
— Предсмъртно желание.
— Предсмъртно желание.
— Как възнамерявате да постъпите?
— Ще изпълня желанието му. Ще я доведа у дома. Ще й осигуря
най-доброто.
106
 — Точно от другата страна на коридора съм, Томас. Искам да
помогна с каквото мога.
Точно от другата страна на коридора, помисли си Сноу, гледайки го
как се отдалечава с нейния призрак и призрака на нейната Уенди -
призраци, които не искаха да чакат, докато се прибере в
апартамента си.
Сега Сноу разбра защо е забелязала у Кристин това, което е
останало скрито за останалите. Знаеше и какво е видяла. Себе си.
Момичето, което след помятането бе измъчвано от фикс идеи - кое е
било най-добро за Уенди, кое е било правилно за Уенди, какво
Уенди би искала от нея да направи. Момичето, което проверяваше и
обмисляше всяко взето решение и което, искайки да създаде уют за
Уенди, бе сгъвало и разгъвало розовата копринена бална рокля.
Бе загубила представа за времето.
Нито се бе хранила, нито спала.
Само за едно обърканият й мозък разсъждаваше кристално ясно.
Беше една безполезна майка. Не успя да опази детето си. Уенди си
го знаеше, бе почувствала колко негодна беше тя. Не искаше да
прекара живота си със Сноу, както и Люк.
Сноу не бе мислила да се самоубие. Не бе необходимо. Навярно би
било, ако Уенди оживееше. Но Уенди не можеше да бъде наранена.
Наказанието на Сноу, че е така безполезна, бе да живее с болката си.
— Сноу.
Страдаше от следродова депресия. Сега го разбираше. Също й бе
ясно, че подобно на Кристин, страдаше от депресия, но не и от
психоза. Не чуваше не съществуващи гласове.
Не и тогава.
Но сега, шестнайсет години по-късно, до слуха й долиташе
въображаем глас. Звуковата халюцинация идеше от дълбините на
съзнанието й. Бе странно променен. Гласът бе на Люк, но бе станал
по-възрастен, както вероятно и притежателят му.
Гласът звучеше по-зряло. По-дълбоко. По-мрачно.
— Погледни ме - нареди й той.
Нужно бе само да вдигне глава. Гласът, вече не безплътен, бе пред
нея.
Беше той. По-възрастен. По-красив.
И все още обичан.
„Съжалявам, Люк! Толкова съжалявам, че загубих нашата Уенди.―
Бе половината от извинението, заради което Сноу се беше върнала
в Чикаго. Половината истина. Останалото, което се готвеше да му
каже, бе да се извини, че не спази обещанието си да остане в Куейл
Ридж до завръщането му от Лос Анджелис в онази нощ, не бе
истина.
107
 Сноу не съжаляваше, че избяга. Люк щеше да забележи депресията
й, ако бе останала, за да се сбогуват очи в очи. Без значение колко
щеше да се старае да прикрие отчаянието си, Люк нямаше да се
заблуди или да отрече истината.
Щеше да настоява да потърси помощ за нея, както тя настоя да
намерят помощ за Кристин. Щеше да я заведе в „Грейс Мемориал―,
където бяха спасили живота му. Навярно при доктор Блейн
Прескот.
Щяха да я обградят с отлични грижи, Блейн или някой друг. Люк
щеше да се погрижи за това. Тя щеше да стане отново Сноу. Не
старата Сноу, разбира се, момичето, преди да загуби бебето си. Но
щеше да се превърне в една нова Сноу - майката, чиято загуба живее
в едно сърце, намерило начин да продължи да тупти далеч по-бързо
в сравнение с двете години, през които нелекуваната й депресия
сама отшумя.
Тази нова Сноу, дори на петнайсет, можеше да оцелее и без Люк,
както и беше оцеляла без него през изминалите шестнайсет години.
Но чувствайки се отговорен за психичното й състояние, както и за
бременността й, щеше да настоява да се омъжи за него, да я убеди,
че иска. И понеже го обичаше толкова силно, тя щеше да си позволи
да му повярва.
Сноу погледна мъжа, който щеше да сключи брак с нея от чувство
за отговорност и съжаление. Очите, вторачени в нейните, не
разкриваха нищо за него, а изискваха цялата истина.
А когато истината се превърна от извинение в признателност, че е
напуснала Куейл Ридж тогава, Сноу почувства... спокойствие.
— Люк. Здравей.
— Как си, по дяволите?
„Ругаеш!―
— Добре съм, Люк. А ти как си, по дяволите?
— Не бих могъл да бъда по-добре.
— Чудесно - спокойствието й започна да се пропуква. Този мъж
можеше да й бъде съпруг. Сигурно щеше да й бъде верен, сигурно
щеше да спази брачната клетва. Но нямаше да иска, да има нужда
от секс. Бяха се любили често. Бе ли намерил щастие в любовта им,
близост в чувствата, извън елементарната нужда за наслада и
облекчение? - Щастлива съм.
— Тогава защо изглеждаш толкова тъжна?
— Така ли? Изморена съм, предполагам. Карах цяла нощ и цял ден
разопаковах. Ти също имаш уморен вид - забележката й бе твърде
лична. Пълна със загриженост. Предизвика отчужденото
изражение, което познаваше прекалено добре. - Можеш да ми

108
казваш, че изглеждам тъжна, но на мен не ми е позволено
да,отбележа, че видът ти е уморен?
Едва забележима усмивка смекчи изсечените черти на по-зрялото,
по-привлекателно лице.
— Точно така,
— Е, много лошо. Изглеждаш повече от уморен, Лукас Килканън.
Изглеждаш изтощен.
Сноу не посегна да докосне тъмните кръгове под очите му. Но той
спусна поглед към ръцете й, като че очакваше и като че ли за миг се
надяваше да го сторят.
Мигът отлетя.
Чертите му станаха по-твърди, докато гледаше преценяващо
пръстите, стиснали в смъртоносна хватка вечерната й чантичка.
Тя не носеше брачна халка.
„Има красиви ръце - помисли той. - Винаги са били. Издължени, с
вени с цвят на лавандула. Ноктите й бяха все още къси, нокти, които
не биха оставили драскотини, без значение колко огнена е
страстта... такива, които не бяха издълбали резки в онзи есенен ден
на тяхната поляна, ръце, които милваха, а не забиваха нокти в
белезите му.
— Да бе видяла колко изтощен изглеждах в седмиците след
завръщането ми в Куейл Ридж след състезанието в Лос Анджелис.
Изтощен и разярен, каза си Сноу, като съзря изражението на
студена ярост, което придружаваше думите му.
— Трябваше да замина, Люк. Така бе най-добре.
— Така ли?
— Да.
— Би ли желала да ми обясниш?
— Няма нищо за обясняване.
— Грешиш. Има и още как.
— Загубих детето - отговори тя. - Всичко друго бе без значение.
Нямаше какво повече да си кажем.
— За мен имаше значение, Сноу. Ти ми обеща.
— Тук не е мястото, нито времето да говорим за това.
— Добре.
— Кажи ми тогава кога и къде.
— Защо?
— Защо искам да ми обясниш причината да не удържиш на
обещанието си? Не зная. Приеми го като празно любопитство. А
може да ми е интересно да узная какъв съпруг и баща си прочела, че
ще бъде синът на Джаред Килканън.
— Нищо не съм чела, Люк. А и да бях, заминаването ми надали
щеше да има общо с прочетеното. Едва ли допускаш, че е имало.
109
 Вероятно Люк е предполагал, че това е причината тя да си тръгне.
Сигурно е било по-лесно да вярва, по-безболезнено да реши, че е
избягала от него заради миналото, върху което не е имал власт, а не
заради бъдещето, което не е желаела. Но няма как да не е знаел, че
не е истина.
— Права си. Не го вярвам. Значи, връщаме се към любопитството
ми. Назови време и място, които ще бъдат удобни за теб.
Поклащането на главата й бе леко, но красноречиво. Нямаше да
има подходящо време.
Защото, осъзна Люк, Сноу се боеше.
Той омекна. Искаше отговори. Но повече от всичко желаеше
щастието й. Щастие, а не страх.
Пусни я. Забрави.
Само че това, което искаше да забрави бе страхът от него.
Не би могъл да го понесе.
— Защо да не избера аз време и място? Можем да се видим след
участието ми в твоята програма. Вечеря. Напитки. Както
предпочиташ.
— Твоето... участие в моята програма?
— Предстои тази седмица. Брошурата на търга го гарантира.
Изпратих по пощата своята сума за участие. Не бях уверен, че ще
успея да пристигна тази вечер. Допреди двайсет минути моята
цифра все още бе най-висока. Ако някой я превиши, ще вдигна
залога. Темата си я бива според мен, а и за слушателите ти ще е
интересна сега, когато настъпва зимата.
— Каква тема?
— Противопожарна безопасност.
— Противопожарна ли? Значи си...
— Пожарникар.
Преди години Люк отново започна да плува, при все че мразеше
всеки замах. Нямаше избор. Ако искаше да върви, налагаше се да
плува. Но да реши да изживее живота си, възкресявайки спомени от
нощта, в която едва не умря...
— Защо, Люк? Искам да кажа, харесва ли ти?
Страхът й бе забравен. Страхът й за себе си. Безпокойството й сега
бе насочено към него.
— Допада ми, Сноу Заради Ноа.
— Ноа - прошепна тя. - Ноа.
— Почина преди две години. В съня си.
— И ти бе до него?
Люк не потвърди, че е стоял до леглото му, нито даде израз на
топлите чувства, които изпитваше към човека, защитил го от
враждебния град.
110
 — Живеех у Ноа, когато ти си отиде. Оттогава живея в дома, който
ми предложи и после ми остави.
Люк бе решил да обяви война на пламъците заради човека, когото
бе обичал, а не заради бащата, когото мразеше.
— Обзалагам се, че Ноа много се е радвал, че си продължил делото
му.
— Научи ме на много неща,
— И с разследване на пожари ли се занимаваш?
— Въртя се около по-опитните следователи, когато ми се удаде
възможност. Това ще върша, когато вече няма да мога да гася
пожари.
Сноу не можеше да си представи Люк грохнал. Но с неочаквана
яснота и пробождаща болка видя един жизнен посребрен старец,
играещ на гоненица с изпадналия си в захлас внук; как подтичва из
облян от слънце двор с възторжената си внучка на раменете си.
— Какво има, Сноу?
— Трябва да тръгвам.
— Добре - той също се отдалечи. Вътре в себе си умираше, искаше
да я докосне, да я утеши. А гневът му към нея? Беше жив. Защо,
защо тя обърна гръб на любовта им? - Сноу?
— Да?
— Няма да те насилвам да ми обясняваш.
— Благодаря ти.
— Но - добави тихо той, - няма да престана да искам да узная.

11.
Мира се чувстваше особено раздразнителна, докато Блейн стане
готов да си тръгва. Не защото бяха осуетени опитите й да намери
усамотено място, където да се отдаде на мислите си. Ни най-малко.
Само че не успя да възстанови каквито и да е юношески спомени от
подочути от Вивиан думи или от приятелите й във връзка с Люк или
Сноу. Бе възможно, естествено, Сноу и Люк да са били постоянна
тема на разговор през третата година на Вивиан в гимназията
„Ларкен―. Спомените все още оставаха скрити. Животът на сестрите
Ларкен бе протекъл отделно. И дори да е била достатъчно близо, за
да чуе какво говори Вивиан или антуражът й, Мира имаше обичай
да остава глуха за сплетните им.
Тя се ядосваше на себе си, че в миналото е била толкова
ненаблюдателна. Но това бледнееше в сравнение с раздразнението
от собственото й поведение тази вечер.
Бе слисана от начина, по който реагира на усмивката на Томас. За
миг се запита дали да се върне.
111
 Замисли план, доказателство, че е пораснала, каквато се очакваше
да бъде.
При завръщането си в залата да се понесе право към масата, където
седяха Томас и обожателките му. Присъствието й да накара Томас да
преустанови разговора, както учтиво го бе прекратил заради
сервитьора, когато се представи.
— Казвам се Мира. Сестрата на Вивиан. Срещнахме се за кратко на
сватбата й. Но ми се стори, че преди малко ме объркахте с нея. Бях
аз, а не тя. Хората постоянно се припознават. Не искам да сметнете,
че ви е видяла и изчезнала.
Планът на Мира предвиждаше и да се присъедини към четворката,
ако я поканят. За да поприказват...
За жалост, бе чакала прекалено дълго, преди да се върне. Томас си
бе тръгнал, при все че жените още седяха там.
Той така и не се появи.
До времето, когато Блейн я намери, за да я закара у дома, ядът на
Мира към самата себе си, че пропусна възможността да поговори с
Томас, прерасна в раздразнение към Люк, че не й е разкрил
липсващите глави в сагата около него, Сноу и Вивиан при
положение, че ги е знаел.
— Срещнах Сноу - заговори Блейн, след като се качиха в колата му
и се отправиха на север.
Приближаваше буря. Изливащият се дъжд принуждаваше
претовареният трафик в събота вечер да пълзи.
— Нима?
— Забележителна е, Мира. Което ме кара още повече да се безпокоя
за Вивиан.
— Не виждам какво има толкова да се тревожиш. Да, поразстрои се.
Но ще й мине. Каквото и да се е случило, е било преди много време.
— Още една причина за безпокойство. Споменах пред Сноу името
на Вивиан.
— И?
— Или е най-добрата актриса на света, или няма и най-малката
причина да допусне, че Вивиан таи нещо против нея. В работата си
се срещам с жени, които се преструват, че са нещо, което не са.
Наричам ги актриси за цял живот. Но не и Сноу Гейбъл. Тя нищо не
крие.
— Навярно несъзнателно е причинила нещо на Вивиан.
— Предполагам, че е възможно. Да се надяваме, че е така.
— Това пък какво значи?
— Опасявам се, че представата на Вивиан, че Сноу някак си й е
навредила, е само представа.
— Искаш да кажеш, че не е истина?
112
 — Може би не.
— Твърдиш, че Вивиан се самозаблуждава?
— Казвам, че се безпокоя.
— Е, аз пък не.
— Дано да си права - Блейн пусна чистачките на предното стъкло. -
Наистина бих искал да разбера какво участие има Люк в цялата
история.
„И аз също.― Тя и Блейн бяха от един отбор. И двамата търсеха
липсващи страници. Но Мира бе в настроение да получи
информация, не да дава.
— Люк ли?
— Може би ще се наложи да се срещна с него тези дни.
— Защото си слушал твърде много за него?
— Да.
— Какво например?
— За пожара, разбира се. В пълни подробности. От момента, в
който спомена, че се чудиш дали да купиш стария имот на
Килканън, Вивиан стори всичко по силите си да ме накара да те
разубедя. Навремето смятах възраженията й за породени от
съзнанието за положението ви в обществото, че иска да се
установиш в по-елитен квартал от „Пайнуд―. Но е било заради
самата къща, мястото, в което е живял Люк Килканън и където едва
не умря. Не ти е идвала никога на гости, нали?
— Не. Не че е имала навик да ме навестява, където и да съм
живяла. Какво още ти каза за Люк?
— Виж, използва грижливо подбрани думи, когато той отклони
поканата да дойде на сватбата ни.
— Вивиан е поканила Люк! И независимо от многото ни разговори
за сватбата, включително предложението ми да ме придружи като
мой гост, Люк е пропуснал да ми каже, че е получил лична покана?
— Да. Както може би си спомняш, Вивиан покани почти целия
град. Но реакцията й бе необяснима, когато отвори отговора на
Люк.
— Какво направи?
— Взря се в него. Изгледа го сърдито. После го накъса на парченца
- Блейн поклати глава. - Едно е да поканиш старо гадже на сватбата
си. Да побеснееш, когато той реши да не присъства, е коренно
различно.
„Старо гадже?―
— Обясни ли ти защо толкова се е разстроила?
— Не желаеше, но аз настоях. Имах право да зная дали не изпитва
несподелени чувства към друг мъж. Изсмя се на предположението
ми, после се впусна в остри критики колко неблагодарен бил Люк.
113
 — За какво?
— Според нея му е оказала голямо благоволение, като го е
поканила на най-голямото обществено събитие на годината. Не
можела да повярва, че е имал наглостта да отхвърли поканата.
Самата Мира изпитваше леко недоверие. Ясно, че Люк знаеше
какво съдържат липсващите страници. Минало и настояще. Само
дето бе предпочел да не ги разкрива пред нея.
— Известно време Вивиан не продума за Люк - заговори Блейн. -
Преди тази вечер веднъж го спомена, когато видя името му във
вестника във връзка със спасителна операция, в която никой
огнеборец наред с главата, не би се впуснал. Нямаше как да не се
съглася с нея, че явно си търси смъртта. Още една причина да искам
да се срещна с него - от професионален интерес.
Ако има някой да мрази да го излагат на показ, разсъждаваше
Мира, това бе Люк. Но едва ли щеше да се скрие от критичния
поглед на Блейн. В зависимост от настроението си, можеше да се
хване на играта. Най-малкото Люк, когото познаваше, би постъпил
така. Но навярно този Люк не съществуваше, понеже той би й казал,
че преди години е бил гадже на Вивиан и за сватбената покана,
която бе получил.
За миг Мира изостави разсъжденията си за Люк. Блейн бе извор на
нови сведения, който тя искаше да използва.
— Ами Сноу? - попита тя. - Споменавала ли е някога Вивиан нещо
за нея?
— Никога. До тази вечер. Помниш ли какво отбеляза за
неприличните телефонни обаждания, които получаваш, че може
зад тях да стои Сноу?
— Разбира се.
— Не Сноу се обажда по телефона, Мира.
Тя чу думите му. Мина секунда, преди да осъзнае какво, всъщност,
й казваше.
— Допускаш, че е Вивиан?
Блейн въздъхна.
— Мисля, че е възможно. Това е истинският ми мотив да искам
дословно да ми повториш какво си чула.
— Няма начин Вивиан да използва речника на онзи.
— Не познаваш сестра си много добре, нали?
— Според мен ти не я познаваш.
— Познавам я, Мира. И я обичам от цялото си сърце. Затова бих
искал да разбера какво става. Това е единственият начин да й
помогна да се почувства по-добре.
— Вивиан не страда от самоизмами! И не тя е автор на
неприличните обаждания по телефона. Освен че е абсурдно, няма
114
никакъв смисъл. Вивиан няма причини да тормози когото и да
било, най-малко мен. Тя е красива, умна, жъне успехи...
— Липсва й самоуважение.
— Какво? Вивиан е най-самоувереният човек, когото познавам, и то
съвсем основателно. Ще повторя. Хубава е, интелигентна е, в
живота й провървя. Не разбирам защо говориш така, Блейн. Не ми
харесва,
— На мен също. Но това, което ти казвам, е истина. Разликата
между самоуважение и самоувереност е оттук до луната. Вивиан
действително е самоуверена. Дай й задача и тя отлично ще се
справи. Колеж. Юридически факултет. Практика като адвокат по
семейно право. Ако я попиташ дали е успяла, ще ти отговори „да―.
Вивиан вярва в способностите си. Но не вярва в това, което е.
— Тя ли ти го каза?
— Не. И не съм обсъждал въпроса с нея. Но зная какво говоря,
Мира. Често привидно най-преуспелите жени имат най-ниско
самоуважение. Измерват стойността си с постигнатото от тях, а не
според това какви са.
Мира беше длъжна да признае, че за всичко Вивиан използваше
все този аршин.
— Ти, за разлика от нея, нямаш проблеми със самоуважението.
— Нямам ли?
— Не - отговори Блейн. - Доволна си да бъдеш каквато си.
Постигаш каквото искаш. Взимаш решения заради това, което
смяташ, че е най-добро за теб, а не което околните очакват или
искат от теб. Вивиан би приела като катастрофален провал, ако не е
отличничката на класа. Теб не би те разтревожило. Но си била,
нали?
— Отличничка на класа? Във ветеринарното училище - да, но ме
изкарваш голяма егоистка.
— Защото взимаш решения съобразно кое е най-удачно за теб? Не е
егоизъм, стига решенията ти да не са за сметка на някого другиго.
Нали не са?
— Надявам се, че не.
— Убеден съм. Ти си олицетворение на искрящо душевно здраве.
— А Вивиан не.
— Не. Не е - Блейн се поколеба. - Има причини да ти говори
мръсотии по телефона, Мира. Израснала си в същото семейство, но
имаш съзнание за собствено достойнство и стойност, които й
липсват.
— Да не намекваш, че ми завижда?
— Да. Опасенията ми са, че е на подсъзнателно ниво. Действа, без
дори да знае защо или още по-лошо, дори не съзнава какво прави.
115
 — Това е лудост, Блейн. Разговорът ни, е за сестра ми. Само защото
Вивиан се е разстроила, че някаква позната от гимназията се е
завърнала в града...
— Става дума за нещо по-сериозно. За много неща. Случилото се
тази вечер ме убеди, че нито всичката ми любов, нито цялата ми
подкрепа са достатъчни. Вивиан се нуждае от лечение, но трябва да
я лекува някой друг, не аз. Ще й намеря лекар, ала преди това
трябва да съм напълно наясно за всичко, което я тревожи. - Той
хвърли поглед към Мира, после го впери отново към лъсналия от
дъжда път. - Напрежението да успее е очевидно. Дължи го на Едуин
Ларкен. Вивиан е прекарала живота си в опит да надвие
разочарованието, че не е първороден син. Това го съзнава. Както
спомена, тя е умна. Решението й да изостави бизнеса, щом вратите
на „Ларкен и син― се затворят, говори за голяма сила. Тя иска да е
щастлива. Да взима решенията, които са най-добри за нея. Но ще й
е необходима помощ. Може да разчита на моята. Надявам се, че ще
получи и твоята.
— Естествено, че искам Вивиан да е щастлива!
— Тогава ми помогни.
— Как?
— Нека заедно преповторим неприличните телефонни обаждания.
Дума по дума. Имам предвид не само съдържанието. Искам да ми
опишеш говора на обаждащия се. Зная, че гласът е бил променен и
изпитваш известно неудобство от съдържанието.
Мира чувстваше повече от неудобство. Перспективата за, както се
очертаваше, тайна среща с Блейн, за да разтълкува телефонните
обаждания, за които той вярваше, че може да идват от Вивиан, и се
виждаше нередна. Искаше да помисли.
— Какво друго?
— Ще се опитам да убедя Вивиан да сподели с мен какъв е
конфликтът й със Сноу. Не съм сигурен, че ще успея. А се съмнявам
Сноу да хвърли светлина върху въпроса. Искрено вярвам, че не знае.
— Но навярно Люк е наясно.
— Това се питам и аз.
— Познавам го, Блейн. Ще поговоря с него. - „И, каза си тя, ако
науча нещо и не изглежда все едно шпионирам Вивиан, ще ти го
кажа.― - Според мен се налага да поговоря и с Вивиан.
— Боя се, че ще й се види доста необичайно. Има и друго, Мира.
Нещо, което не ми се искаше да спомена. На моменти Вивиан е
убедена, че с теб сме имали интимна връзка, преди да се запознаем с
нея и че продължаваме да имаме.
— И си й казал...
— Че това са глупости? Разбира се. Не един път.
116
 — Ето защо подметна, че зад неприличните телефонни обаждания
може да стои жена, с чийто съпруг се срещам.
— Исках да видя как ще реагира Вивиан.
— Не реагира никак.
— Да. Никак. Но и тя е от онези актриси, Мира. Крие чувствата си,
когато реши.
„Искам да говоря със сестра си. И не можеш да ме спреш.―
Натрапчивостта на мисълта я смая. Не по-малко я изненада
враждебността към Блейн, за която тя говореше. Ненавист,
насочена не към когото трябва. Можеше да изостави мислите си за
Люк, но чувствата й бушуваха. Усещаше и малко гняв - всъщност,
доста гняв - към така наречения си приятел, който криеше толкова
много.
— Съжалявам, Блейн.
— За какво?
— Че те разпитвах.
— Исках да ме питаш. Много ми се ще да греша за Вивиан. Мира,
наистина ще ти бъда благодарен, ако останеш до нея съвсем скоро,
без предварително да й казваш. Ще ти откаже, ако го сториш.
Тъжна мисъл, но Мира знаеше, че е истина.
— Кога?
— Вторник вечерта, докато съм в ефир със Сноу. Няма да бъда в
студиото. Но графикът ми във вторник в клиниката ще ми попречи
да си дойда до вкъщи, преди да започне интервюто. Ще го проведа
от кабинета си. Ако Вивиан не реши да дойде при мен, което имам
намерение да настоя да не прави, ще остане сама вкъщи.
— Няма да бъде сама, Блейн. Ще бъда с нея.

12.
Когато сестрата, която се грижеше за Уенди Харт, научи от шерифа,
че законен настойник на осиротялото момиченце е лекар от „Грейс
Мемориал―, телефонира на своя съученичка от сестринското
училище, назначена в тамошната педиатрия. Съученичката й
знаеше всеизвестните факти за трийсет и осем годишния Томас
Вейл. Красив. Неженен, Превъзходен медик. Но неподходящ за
баща.
Колежката й не се готвеше да оспорва предсмъртното желание на
Даниъл Харт. Дори бе склонна да твърди, че в случая за Уенди би
било по-лесно да замени един самотен баща с друг самотен баща,
отколкото да живее в семейство с майка, татко и други деца.
Сестрата наистина се съгласи да направи всичко по силите си
промяната да бъде колкото се може по-безболезнена. Докато Томас
117
прекосяваше с колата си щата, тя надзираваше събирането на вещи
от първа необходимост и утешаваше Уенди. Би направила същото за
всеки от пациентите си. Но желанието на хората да помогнат показа
до каква степен смъртта на Даниъл е потресла града.
Не бе длъжен да участва като доброволец по време на
наводнението. Можеше да остане във фермата си и да наблюдава от
разположения си нависоко имот надигащите се води.
Но Даниъл отиде доброволец и това му струва живота. Ако ръцете
му не бяха така тежко изпочупени, можеше да се хване за Люк,
който спаси Уенди. Щяха да оцелеят и бащата, и дъщерята.
Когато намереха тялото на Даниъл, щяха да го погребат като герой.
Междувременно онези, чиито живот и собственост бяха пощадени,
защото Даниъл предпочете да се включи в битката с пороя, правеха
каквото могат за дъщеря му.
Имаше и такива, установи сестрата, които чувстваха толкова
признателност към Уенди, колкото и към Даниъл. Докато баща й бе
на предната линия, Уенди проявяваше благородния си дух в
общинския център в гимнастическия салон.
Тя първа прегръщаше и успокояваше новодошлите във временния
подслон, без оглед на възрастта им. Имаше изненадващото умение
да прецени от какво има нужда всеки - храна, прегръдка, уединение
или компания и го повеждаше към съответния ъгъл на салона.
Най-нуждаещите се от утеха, децата, Уенди завеждаше да погушкат
една дружелюбна пухкава топчица на име Ейлийн.
Името на котенцето предизвикваше изречени шепнешком
коментари сред възрастните в центъра. Ейлийн бе името на майката
на Уенди, която тя не беше познала. Не бе ли странно? Дори
ужасяващо? Какво си въобразяваше Даниъл? Що за баща бе?
Държанието на Уенди даваше отговори на въпроса, преди да
заговори. Сигурно е добър баща, дори прекрасен, след като е
отгледал такава удивителна дъщеря. Тя бе щастливо дете, чийто
живот не бе помрачен от скръбта на Даниъл.
Какъвто и скептицизъм да имаше относно обстановката, в която
растеше Уенди, той бе заличен от обяснението на детето за името на
котенцето.
След като разбрала, че татко й има друго име освен „татко― - „Казва
се Даниъл!― - го попитала за другото име и на мама. Нямало как да
запита самата нея. Била на небето, обичала я и й се усмихвала от
звездите.
Другото име на мама било Ейлийн. Чудесно име, решила Уенди, за
нейното котенце. Била сигурна, че ще накара мама да се усмихва
още по-широко, при все че отначало татко като че не бил съгласен.

118
Но си променил решението, когато видял как греят звездите над
полето с тикви същата нощ.
Котенцето Ейлийн щеше да дойде с Уенди в новия й дом.
Съграждани, които пълнеха кашони с дрехи, кукли и завивки за
Уенди, приготвяха играчки, храна и котешки постелки за Ейлийн.
Томас бе благодарен за даровете. И за котенцето, заради самата
Уенди. Както призна пред жените, които го посрещнаха при
пристигането му в четири сутринта, бе щастлив да чуе каква е била
Уенди преди трагедията. Също се радваше да разбере къде малкото
момиченце вярва, че се намира майка му.
Когато отиваше да вземе Уенди, Томас си зададе въпроса какъв ли
човек е щял да стане, ако му кажеха, че родителите му са на небето,
а обичта им го огрява от звездите. Наместо това му бяха съобщили
грозната истина. Обичаните от него близки бяха избити, жертви на
гражданска война, и хвърлени в масов гроб.
***
Лампите в болничния коридор осветяваха личицето на спящата
Уенди.
Докато Томас я наблюдаваше, челцето й се смръщи, после се
отпусна, сякаш каквото и да бе пробягало в подсъзнанието й, бе
заменено от по-щастливи картини.
Той се ужасяваше да не би да я събуди някакъв кошмар, който тя
надали разбира.
Клепачите й трепнаха и се отвориха, пробудени от изкуствените
лунни дъги, огрели лицето й и застаналия наблизо мъж.
Тя примигна на светлината.
— Татко?
„Не, миличка. Съжалявам. Но ще направя всичко по силите си,
обещавам.―
— Татко?
Томас долови ужаса й, почувства и собствения си страх. Ами ако
това не е достатъчно?
Взе я в прегръдките си, както си бе със завивките, и я залюля до
гърдите си. Тя не го отблъсна. Да я люлеят силни мъжки ръце бе
нещо познато за нея. Той се молеше гласът му, приглушен от
одеялата, да я успокои.
— Няма нищо, детенце. Всичко е наред.
— Наред - промърмори тя.
— Точно така, Уенди. Всичко е наред. Спинка ти се, нали? Да.
Заспивай пак. Върни се в сънищата. Като се събудиш, ще си бъдем
вкъщи.

119
 Сноу имаше най-доброто намерение да прекара неделната сутрин,
правейки това, което се очакваше от водещата на „Часът на
Пепеляшка―: да изчете вестника дума по дума.
Това бе една от техниките, чрез които бе постигнала успеха си в
Атланта. Да напипа пулса на събитията, които вълнуваха
слушателите, глобалните и лични теми и да говори за тях в ефир.
Наред със следродовата депресия, избираше и по-рядко обсъждани
теми, по които чувстваше, че слушателите й имат нужда да бъдат
осведомени.
За щастие, разписанието на първата й седмица в ефир бе готово.
Способността й да се съсредоточи върху прочетеното в неделния
вестник бе равно на нула. Можеше отново да влезе в Интернет, да
прочете още стотина статии за следродовата депресия и да установи
колко обезпокоително се отнасят към нея, но бе все едно да прелива
от пусто в празно. Още горящи въглени в сърцето й.
Какво ще стане, ако се обади на гасящия пожари? И да му признае
голата истина? „Обичам те, Лукас Килканън. Все още. Завинаги.
Само теб.―
— Не мога.
Сноу произнесе думите на глас. Често го правеше. Признак за
самота, казваше си тя, не на лудост.
Така упражняваше и гласните си струни. Три часа в ефир пет нощи
седмично изискваха практика. Ако не си говореше сама, особено
през почивните дни, гласът й щеше да ръждяса.
Не е лудост.
Просто самота.
Сноу тъкмо оставяше настрани непрочетения вестник, когато
телефонът иззвъня.
— Ало?
— Здравейте Сноу. Обажда се Хелън. Надявам се да не звъня
прекалено рано.
— Здравейте, Хелън. Не е никак рано - Сноу хвърли поглед към
часовника. Беше обяд. Струваше й се, че е девет. Често й се
случваше за кратко да губи представа за времето - петнайсет минути
тук, четирийсет и пет минути там, - докато подготвяше програмата
си. Но три часа... Убеди себе си, че не е на ръба да започнат да й се
губят дни, седмици, месеци, които да потъват в забвение, породено
от депресията й преди шестнайсет години. - Никак не е рано, Хелън.
Нито е късно.
— Чудесно. Исках да обсъдим другия ви гост във вторник вечерта,
онзи след Блейн. Пазя втората част за спечелилия тайното
наддаване.
— Люк.
120
 — О! Вече знаете?
— Познаваме се от Куейл Ридж. Срещнах го снощи. Спомена ми, че
смята, че е спечелил търга.
— Бих казала, че добре се е погрижил, как ви звучат двайсет и пет
хиляди долара? Съобщи ли ви какво иска да обсъдите?
— Противопожарната безопасност.
— Да, това и беше написал на бележката, придружаваща сумата.
— Притеснява ли ви темата, Хелън?
— Не. Само означава, че ще зачекнем два много сериозни въпроса
за една и съща вечер. Но, разбира се, ще бъде странно, ако от
следродовата депресия, преминем към нещо леко и вятърничаво.
— Съгласна съм.
— Добре. Ще проверя дали му е удобно от единайсет и трийсет до
един във вторник през нощта. Ако не, ще променя графика.
От единайсет и трийсет до един. Безценното време, замисли се
Сноу, което Люк бе предпочел да прекара с Вивиан, вместо с нея, в
нощта на бала „Стъклената пантофка―.
Никога не бе оставала с Люк в часа на Пепеляшка. Дори не и в
пъклената нощ на „Медоу Вю Драйв―.
Наближаваше дванайсет, когато тя се провря през тълпата и се
спусна в басейна. Но Люк я отпрати, като че знаеше, че в полунощ
тя ще се превърне в същество, което той не иска до себе си.
— Струва ми се подходящо, Хелън. - „От единайсет и трийсет до
един. Във вторник на първи ноември. Годишнината на пожара. Тя и
Люк щяха да бъдат заедно в полунощ. Дали?― - Интервюто в
студиото ли ще се проведе?
— Ще го организирам, където искате. Можем да го направим по
телефона, както с Блейн, или да помолим Люк, ако му е удобно, да
дойде в студиото. Имате ли някакви предпочитания?
— В студиото - Люк щеше да предположи, че при една среща очи в
очи тя ще му каже, каквото той искаше да узнае. Тя бе готова да го
стори. Шестнайсет - годишната истина в комплект с дълго укривал
се призрак. Ами откровенията за настоящето, истината, която той не
желаеше да чуе? Освен ако не се превърнат в съвсем различни хора,
когато часовникът удари дванайсет, признанието й, че го обича,
щеше да остане неизказано.
— Става. Ще се опитам да се свържа с него днес, колкото и трудно
да е.
— Трудно ли?
— Телефонът му звъни, та ще се пръсне, а е възможно и да го е
изключил. Предполагам, че не сте прегледали днешния вестник.
Има невероятно драматична снимка на огнебореца Лукас

121
Килканън, как виси от хеликоптер, докато спасява четиригодишно
момиченце.
Сноу погледна към непрочетения вестник, без да посяга към него.
— Съобщават ли името на момиченцето?
— Почакайте. Вестникът е точно пред мен. Лесно ще намеря
снимката. Тя е точно срещу рекламата, заемаща цяла страница, на
„Часът на Пепеляшка―. Само секунда. Ето. Намерих я. Казва се
Уенди Харт. Баща й не е имал същия късмет. Загинал е, преди да
успеят да го спасят. Каква трагедия.
— Да. - „Трагедия за всички замесени, включително и Люк. Бе
спасил момиченцето на име Уенди. Но не е успял да спаси баща й.―
Щеше да се измъчва. Измъчваше се. Беше видяла тревожния поглед
в уморените му зелени очи.
— Както и да е, когато успея да се свържа с Люк, ще го помоля да
дойде в радиостанцията във вторник вечерта. Между другото, искам
да ви уведомя за нещо, върху което работя. Както знаете, шоуто ще
се предава в реално време по Интернет, ще бъде съхранено в
мрежата и на аудиолента. Но мисля, че интервюто ви с Блейн
трябва да се прослуша. С ваше разрешение, ще помоля сутрешните
и следобедните водещи да го излъчат в ефир в техните програми.
Сигурна съм, че ще се съгласят.
— Би било чудесно, Хелън.
— Снаха ми е бременна. С първото си дете. Тя и брат ми са на
седмото небе. От нея ще излезе прекрасна майка, а той ще бъде
чудесен татко. Но я мъчи тежък предменструален синдром, та брат
ми се шегува, че му се налага да крие острите предмети. От това,
което прочетох тази сутрин, разбирам, че е рисков фактор за
следродова депресия. Логично е - повишената чувствителност към
хормоналните колебания. След малко ще им се обадя, да им кажа да
слушат и свалят от мрежата предаването във вторник. И да го
обсъдят с нейния лекар още тази седмица. Искам тази
профилактична информация да бъде на разположение на всяка
бременна.
— Аз също.
— Зная. Е, това е засега. Освен... смятате ли да гледате мача на
„Мечките ― днес следобед? Ако е така, повече от добре дошли сте да
го изгледаме заедно. Съпругът ми и приятелите му с радост ще
споделят колоритния си коментар с вас.
— Това е най-деликатното напомняне, отправяно ми от някой
продуцент! Не се безпокойте. Решила съм непременно да гледам
мача. Зная, че утре вечер ми предстои интервю с треньора им. Но
предпочитам да остана тук и да довърша разопаковането на багажа
си по време на рекламите. Все пак ви благодаря.
122
 — За нищо. О, и последно, само за сведение. Когато проверявах кой
печели наддаването за участие в програмата, една от
отговорничките по събиране на средства ми спомена още едно
предложение. Миранда Ларкен, ветеринарят от Куейл Ридж, желае
да дари петнайсет хиляди долара за удоволствието да обядвате
заедно и да разговаря с вас. Отговорничката ще ви се обади за
подробностите по-късно тази седмица.
— Миранда Ларкен.
— Познавате ли я?
— Не.
— Отговорничката твърди, че изглеждала много симпатична.
„Сигурна съм―, каза си Сноу и си припомни времето, когато
безкрайно милата госпожа Евънс чакаше с нетърпение деня, в който
тя и Мира ще се срещнат.

13.
Мира нямаше намерение цяла неделя да записва дума по дума
каквото си спомня от неприличните телефонни обаждания, които
получаваше. Никога, реши тя, няма да приготви за Блейн подобен
запис. Нито след време за полицията.
Ако онзи се обади отново, което не бе сторил предната нощ, когато
Биа отбраняваше крепостта, щеше да намери начин да се увери, че
не е Вивиан, преди да уведоми ченгетата. Ами ако нямаше как да
бъде сигурна, че не сестра й стои зад телефонния тероризъм?
Няма нужда полицията да разбира за тях. Щеше да каже на Блейн -
и, да, дори на Биа, - че подозренията на Вивиан, че извършителят е
някой буен тинейджър, са несъмнено правилни... и че, слава богу,
му е омръзнало да я безпокои и е пренасочил интереса си другаде.
Мира планира нещо различно за деня - да подготви шарената
котка Агата за среща със стопаните си.
Срещата мина съвършено, доказателство, че Агата се чувства добре.
Светлозелените й очи се взираха с върховно равнодушие в
подмилкващите й се стопани. Кого го беше грижа, че им е липсвала?
И са посветили сутринта да й подготвят божествено меко гнездо на
собственото си легло?
След като отнесоха Агата, Мира вдигна телефона и позвъни на
единствената истинска майка, която някога бе познавала. Биа беше
забелязала тревогата на Мира в мига, когато Блейн я докара след
бала.
— Нещо не е наред ли? - попита тя.
Мира отговори, отричайки неубедително, с комбинация от тежка
въздишка, вяло поклащане на главата и нетърпеливо изхъмкване.
123
 Биа весело й пожела лека нощ, а посланието бе ясно: „Кажи ми,
когато искаш да поговорим.―
Така че единственото, което Мира каза, когато Биа вдигна
телефона, беше:
— Сега.
— У вас или у нас?
— Ще те навестя, ако е удобно.
— Слагам чая.
Когато Мира пристигна, чайникът свиреше.
Започна да говори, преди да напълнят чашите.
— Истинската причина да реша да отида на бала бе така
нареченият ми приятел Люк.
— Не е „така наречен―.
— Слушай сега, Биа...
— Люк е твой приятел, Мира. Както и ти на него. Продължавай.
— Някой, когото Люк някога дълбоко е обичал, се е върнал в
Чикаго.
Биа кимна.
— Сноу.
Мира вдигна ръце във въздуха.
— Отказвам се! Ето колко ми е доверявал личните си тайни!
— Зная за Сноу и Люк, не защото той го е споделил с мен или с
когото и да е другиго. Наблюдавах ги години наред.
— Разкажи ми, моля те.
— В нощта на пожара бях в басейна заедно с медицинския екип.
Никой не искаше и да се доближи до Люк. После отнякъде изникна
Сноу. Не знаех, че с Люк са приятели. И двамата ходеха в основното
училище „Пайнуд―, но не ги бях виждала заедно до онази нощ. Сноу
бе деветгодишна, Мира. Но любовта, която видях, любовта й към
Люк бе така зряла, както само една любов може да бъде. Ако
можеше да си разменят местата, щеше да го стори. Само и само да
облекчи болката му. Останах с впечатлението, че Люк чувства
същото към нея. Как само я отхвърли онази нощ! И продължава да
страни от нея.
— Писмата, които върнал неотворени от поправителния дом -
намеси се Мира. Тихият й глас олицетворяваше спокойствието на
Люк, когато й бе разказал за тях. Понякога ги задържал за по ден-
два, без да ги отваря - така и не си го позволил, независимо колко
му се е искало.
— Има нещо, за което се обзалагам, че Люк не е казал на никого.
— Но ти знаеш.
— Защото обратният адрес, който използваше Сноу, бе моят. Сноу
беше упорито човече. И бе обезумяла от тревога по Люк. Ще оцелее
124
ли? Ще може ли отново да ходи? Самотен ли е? Пак ще кажа,
тревожеше се за неговото щастие, не за своето. Люк я отхвърляше
всеки път. Исках да помогна. Но не можех да се приближа повече до
Сноу, отколкото Люк позволяваше на нея да го доближи. Видях я
няколко пъти, докато учеше в прогимназията. Сигурна съм, че така
и не разбра. Чух, че е станала член на клуба за дискусии и е
участвала в няколко сбирки. Продължи да живее живота си,
доколкото можеше. Нямах представа, че с Люк отново са се събрали,
когато той се върна в Куейл Ридж за третата си година в гимназията
„Ларкен―. От казаното от теб допускам какво се е случило.
— Да. Люк действително я е обичал, Биа. Това, на което си станала
свидетелка, е истина. Вярвал е, че и Сноу го обича. Бил е покрусен,
когато е заминала от града, без да обясни защо.
— О, боже.
— Какво?
— Обзема ме тревожно предчувствие за случилото се снощи. Само
не ми казвай, че си се спречкала със Сноу.
— Не съм.
— Слава богу.
— Просто подготвих почвата.
Мира обясни плана си за струващия петнайсет хиляди долара обяд,
на който да се увери, че Сноу е наясно колко дълбоко е наранила
Люк.
— Имаш голямо сърце - зарадва се Биа. - Но винаги сме го знаели.
— Но дъската ми хлопа, нали? Какво, по дяволите, съм си
въобразявала?
— Нищо. Добрата новина е, че е поправимо.
— Всичко ще си дойде на мястото в минутата, когато службата за
набиране на средства за болницата отвори утре. Ще им съобщя, че
изпращам дарението по пощата и няма нужда да си правят труда да
звънят на Сноу за обяда.
— Това е един вариант.
— Мислиш ли, че него трябва да избера?
— Обядвай със Сноу. Но не се карайте. Бих желала да ме поканиш,
между другото. Много ми се иска да я видя отново. Всъщност,
можеш честно да й кажеш, че идеята за съвместния ни обяд е моя.
— А как да обясня на Люк, ако той се срещне със Сноу и тя вземе да
му спомене?
— Ще му признаеш истината. И то не само, ако случайно научи,
— Той ще побеснее.
— Ще се ядоса, но не за дълго. Няма да мине много време, преди да
осъзнае, че подтикът ти е безкористен. Нали видя снимката му в
днешния вестник?
125
 — Да. Но не постъпвам така, защото Люк е герой, Биа. Знаем, че е
повече от щастлив да рискува живота си за другите.
— Какво мислиш ще предприеме Люк, ако някой мъж, който
дълбоко те е наранил, се върне в града? Не ти ли хрумва, че ще реши
да си поговори по мъжки с виновника?
Мира се усмихна.
— Хрумва ми.
— Ами ето. Ще се развълнува, че защитаваш чувствата му, както
той би защитил твоите.
Усмивката на Мира помръкна.
— Ако беше снощи, щях да се съглася с теб. Но явно не познавам
Люк така добре, както си мислех. Той не ми позволи да го опозная,
Биа. Предпочете да не споделя с мен факти, които трябваше да ми
довери.
— Като например?
— Като за начало, кое е другото му гадже от гимназия „Ларкен―...

14.
Имението на Ларкен
Куейл Ридж Събота,
30 октомври
2:00 следобед

— Добър ден - Блейн се изправи от бюрото в кабинета си, за да

поздрави съпругата си. Вивиан чак сега се появяваше. - Добре си
поспа.
— Взех хапче. Хубаво де, две. Изпих ги с чаша вино.
Вивиан рядко пиеше. Преди години бе установила, че обича
бягството от действителността прекалено силно и не толкова много
себе си, задето се поддава на слабостта си. Когато бе нужно,
взимаше хапчета, предписвани от Блейн. Приспивателното, взето в
нощ, в която иначе щеше да лежи будна и да се тревожи преди
изслушване на дело за попечителство, вършеше чудеса.
Но две хапчета, погълнати с чаша вино...
— Това обяснява защо не се събуди, когато се върнах.
— Извинявай. Имах намерение да те изчакам, но тъй като реших,
че ще бъда ужасна компания...
— В никакъв случай.
— Виж, да поспя ми се видя разумен избор. Как мина балът?
— Много добре. А, да - сети се той. - Сноу Ашли Гейбъл беше там.
— Запозна ли се с нея?
Блейн кимна.
126
 — Поговорихме за предаването. Освен това й съобщих, че съм
женен за теб.
— И?
— Поръча да те поздравя. Стори ми се искрена. В очите й не
блестяха кинжали, Вивиан.
Вивиан въздъхна.
— Допаднала ти е.
— От това, което видях - да.
— Мира хареса ли я?
— Така и не се запознаха. Предположих, че ще бъде забавно и
здравословно да я поканим на обяд този уикенд.
— Здравословно ли?
— Струваш ми се спокойна по отношение на Сноу на светлината на
деня, така че навярно каквото и да е имало, вече е приключило. В
такъв случай, ще бъде любезен повод да приветстваме завръщането
й.
— Искаш да поканиш Сноу на вечеря?
— Да - отговори Блейн. - Особено, след като виждам, че пак се
развълнува. Тя не изпитва нищо спрямо теб, Вивиан. Каквито и
отрицателни чувства да храниш към нея, те не са взаимни. Най-
подходящият начин да се убедиш, че не е злодейката, за каквато я
имаш, е да прекарате една приятна вечер заедно.
— Категорично не искам.
— А аз категорично настоявам.
Полази я страх. Тя и Блейн не се караха, дори не спореха. Понеже -
Вивиан изведнъж осъзна - тя винаги отстъпваше пред желанията
му. Иначе не би могъл да се наложи.
— Също бих желал да поканя и Люк Килканън.
— Какво? Не! Защо?
— Толкова много чувам за него. Искам да се запознаем. Може и на
Сноу да й е приятно отново да се срещнат. Каза, че преди години
била луда по него. От друга страна, разбира се, Люк и Мира са
приятели.
— Люк и Мира са приятели?
— Тя твърди така. Но не останах с впечатление да са любовници.
Поне засега, но може и да греша. Ще разберем. Можем да кажем на
Мира, че Люк ще идва, но ако желае тя може да си доведе кавалер.
— Защо го правиш?
— Казах ти. За развлечение. Да се надяваме и с терапевтична цел.
От любезност, може да ми помогне с диагнозата.
— Имаш предвид, че вероятно Сноу тормози по телефона Мира -
предположи Вивиан. - И като събереш Люк и Мира на едно място е
възможно да разбереш.
127
 — Не съм убеден, че ще има повече неприлични обаждания,
Вивиан. Нищо чудно Мира да си ги измисля.
— Мира не си съчинява истории. - „От сестрите Ларкен аз съм тази,
която фантазира.―
— Откъде знаеш?
— Тя ми е сестра.
— Която, си ми повтаряла безброй пъти, едва познаваш.
— Да. Но я познавам достатъчно, за да знам, че е невъзможно.
Освен това, каква причина би могла да има, че да си измисли
подобно нещо?
— Защото е неуверена. Отчаяно търси внимание.
„Неуверена? Отчаяна? Мира?―
— В думите ти няма никакъв смисъл, Блейн. Все чакам да ми
кажеш, че е първи април, или по-точно, да поискаш почерпка или
ще ми погодиш номер . Днес е навечерието на Вси светии, нали?
Моля те, успокои ме, че се шегуваш... като започнем с вечерята,
която искаш да дадеш.
— Не е шега, Вивиан. До голяма степен е много сериозно.
— От безпокойство заради Мира.
— Точно така.
— Какво премълчаваш?
— Много ти завижда.
— Нищо подобно! - „Как би могла? Толкова е доволна от себе си, че
когато не получи нещо, което й е по сърце, благородно се отказва от
него, без да таи лоши чувства.― - Мира не ми завижда.
— Иска това, което имаш ти.
„Да се чувства длъжна да постигне всичко, като мен? Да не си
давам почивка, колкото и да съм уморена?―
— Какво например?
— Помисли.
Вивиан нямаше нужда да мисли. Достатъчно бе да срещне погледа
му:
— Теб?
— Нищо не се е имало между нас, Вивиан. Подразбира се от само
себе си. И този път съм убеден, че дадох на Мира ясно да се разбере,
че няма и да се случи.
— Този път ли?
— Казах ти, че беше отчаяна. И преди съм бил откровен с нея, без
полза. Но снощи... мисля, надявам се, че ме разбра. Тя е главната
причина да предложа вечерята и да поискам да дойде с нас на бала.
Колкото повече ни вижда заедно, толкова по-добре.
„За това ли си така внимателен към мен, така нежен и грижовен,
когато Мира е наоколо?―
128
 — Не върви ние да сме заедно, а тя - сама. Ето защо помислих, че да
нагостим Мира и Люк или който и друг любовник реши да доведе в
дома си, е добра идея.
— Май трябва да се върна в леглото - промърмори Вивиан - и
отново да опитам да се събудя.
— Може ли да дойда с теб, Виви?
— Да. Разбира се - тя обаче се намръщи.
Но Блейн се усмихна.
— Може да се оставя да ме убедиш да отложа малката ни вечеря със
седмица-две.

15.
Небостъргач „Камбанките "
Неделя, 30 октомври
5:00 сутринта

Томас бе във всекидневната на апартамента си, когато Сноу почука

на вратата му.
— Здрасти - прошепна тя. - Не искам да ти се натрапвам, но исках
да предложа да ти помогна.
— Благодаря. Заповядай. Тя спи.
— Как е?
— Объркана. Изтощена. Неспособна да разбере какво я е
сполетяло.
— Как би могла да осмисли немислимото?
— Допускам, че не й е възможно. Затова не се и опитвам дай
обяснявам. Надеждата ми е, доколкото е по силите ми, да я накарам
да се чувства всяка минутка в безопасност.
— Само толкова можеш да направиш - съгласи се Сноу. - И това е
сериозна задача.
— Но засега не е ужасно трудна. Миговете, когато е будна, са малко
и редки. А докато е будна, е замаяна. Постепенно замаяността й ще
намалее и тя ще се запита какво става по света.
— Ще открие, че се е променил, но не е съвсем чужд. Ще разполага
с всички спокойни часове, които си й осигурил.
— Ще видим.
— Ти как си, Томас?
— Опитвам се да осмисля немислимото.
Сноу кимна.
— Познавам огнебореца, който спаси Уенди.
— Люк Килканън?
— Да. Ти познаваш ли го?
129
 — Не. Името му го има в доклада за спасителната операция.
Безкрайно съм му задължен. Надявам се да му го кажа някой ден.
Даниъл също би му бил признателен.
— Татко!
Томас изтича към това, което преди бе негов кабинет, а сега -
спалня на Уенди.
Сноу го следваше, докато не спря на едно място.
Уенди нямаше нужда да се обърква още повече, от още непознати.
В обозримото бъдеще, всичките й мигове на сигурност и обич
трябваше да са свързани с Томас.
„Като мишки нека бъдем тихи и къщичка за Уенди нека построим.―
Това правеше Томас... и трябваше да го довърши сам.
Тиха като мишка, Сноу излезе от дома му.
Уенди седеше изправена като свещ в леглото си, очите й диво се
озъртаха. Щорите на спалнята бяха спуснати и скриваха от погледа
поройния дъжд, който опустоши живота й, преди да се премести на
изток. Лампите в коридора й позволяваха да види мъжа, втурнал се
към леглото й, да коленичи пред нея.
— Къде е татко?
Не за първи път тя задаваше този въпрос. Докато прекосяваха
щата, когато се събудеше и питаше, Томас спираше колата, сядаше
до нея на задната седалка и започваше да й говори:
— Здравей, Уенди - казваше той. - Името ми е Томас. Приятел съм
на татко ти. Той ме помоли да се грижа за теб. Искам да се грижа за
теб, Уенди. Освен това искам да бъда твой приятел.
Томас не завършваше с въпроса: „Съгласна ли си?― Обърканото
малко момиченце разполагаше с по-малко отговори и от него и
нямаше нужда да го притеснява.
— Твой приятел - повтаряше той. - И на Ейлийн.
Той преместваше котенцето от кафеза му за пътуване. То намираше
убежище в топлите прегръдки на детето. Уенди отпускаше русата си
главица до сивата муцунка на котенцето в неподвижна поза, която
Томас предлагаше като утеха отново и отново.
— Твой приятел, Уенди, и на Ейлийн.
„Поне това да чуеше - мислеше си той. - И да повярва.―
Но отговорността за това не бе на Уенди. Беше негова. Длъжен бе
да намери начин да й помогне да повярва. За това щяха да са нужни
денонощни усилия и грижи, за които бе напълно неподготвен, но
щеше да й ги осигури.
Увереността му го бе изненадала. Как можеше именно той измежду
всички останали да чувства подобна убеденост?
Защото тя си нямаше никого другиго. Физическото й оцеляване
лежеше в ръцете му.
130
 Би могъл да избяга от отговорност. Дори биологични родители
постоянно изоставяха децата си. Но Томас прегърна отговорността,
както Уенди прегръщаше котенцето си.
— Твой приятел, Уенди. Твой баща. Твой и на Ейлийн.
Успокоена, от тембъра на гласа му и обещанието в думите му,
надяваше се той, тя отново заспиваше в колата, унесена в сладки
сънища.
Сега отново бе будна и ужасена.
— Аз съм, Уенди, Томас. Твоят приятел. И на Ейлийн.
Котенцето също се бе изправило стреснато, пробудено от вика на
Уенди. То се изплаши, когато Томас се приближи и телцето му се
притисна към Уенди.
Момиченцето взе Ейлийн, когато Томас произнесе името на
животното.
— Къде е татко?
Дотук със създаването на здрава основа от моменти на безопасност,
така че в мига, когато действително се разбуди, да има нещо
мъничко близко в непознатия нов свят.
— При мама е, скъпа.
— На небето.
— Точно така. На небето е при мама и знаеш ли какво? Усмихва ти
се, както и тя.
— И ме обича.
— Да - прошепна Томас. - Обича те, Уенди, също като мама. Винаги
ще те обича.
Уенди се загледа в главата на Ейлийн. Сивата козина потрепна,
когато котето измърка.
Уенди се готвеше да каже нещо стъписващо. Томас видя ужаса,
обзел детето, и се закле да стори всичко възможно да го отпъди,
каквото и да му струва това.
Погледна изящните й ръчички, отчаяно приласкали котенцето, и
си припомни масивните длани на фермера, с когото се бе запознал
преди четири години.
Колко нежно ръцете на Даниъл бяха докосвали умиращата
Ейлийн. И когато загуби битката със смъртта, с каква любов
приласка своята мъничка, бореща се за живот Уенди.
И с каква обич и нежност същите ръце бяха му писали за неговата
Уенди на коледната картичка, която му бе изпратил.
И как с осакатените си ръце бе надписвал плика, който бе пъхнал
заедно с котенцето в раницата на Уенди.

„Посочвам за законен настойник на Уенди доктор Томас Вейл от

болница „Грейс Мемориал“, Чикаго.“
131
 Прекършените пръсти са знаели, че умират. Принудили са
немощните кости да увековечат тези знаменателни думи, както и
онези в писмото до него.

„Обичай я, Томас. Обичай малкото ми момиченце.

Ако не можеш, намери друг, който може.“

Ще я обичам, закле се Томас, докато чакаше Уенди да заговори.

Вече я обичам.
— Татко се удави.
Кой й е казал? Кой е могъл да бъде толкова жесток?
Никой, предположи той. Най-вероятно от небрежност, а не от
жестокост някой се е изпуснал пред детето как е загинал Даниъл. Тя
навярно е дочула думи, непредназначени за нейните уши, разговор
между възрастни, които са решили, че е прекалено травмирана, че
всъщност не слуша или при всички положения, е прекалено малка,
за да разбере.
Може би наистина бе твърде малка. Нищо чудно да нямаше и
представа какво значи да се удавиш.
— Вярно е, удави се - заговори внимателно Томас. - Все едно да се
понесеш в съня, Уенди. Да полетиш на някой облак в царството на
сънищата. И знаеш ли къде ще бъде, когато се събуди?
— На небето.
— Точно така.
— При мама.
Тя вдигна очи към него... очакваше нещо от него. Обич. Томас се
усмихна на търсещите сини очи.
— Познавах майка ти и татко ти - добави той с тих глас.
— Така ли?
— Да. Преди да се родиш. Те така се вълнуваха, че ще бъдеш
малкото им момиченце. Бяха толкова щастливи да споделят
възторга си с мен. И знаеш ли още какво? Бях до тях в деня, когато
ти се роди.
— Вярно ли?
— Вярно е. Не бих поискал да бъда някъде другаде. Ти бе съвсем
мъничка. Много по-дребничка от Ейлийн. Така малка, че трябваше
да те поставят в специална мъничка стая, наречена кувьоз, където
щеше да ти бъде топло и уютно, докато растеш. Знаеш ли какво
ставаше винаги, когато идвах да те посетя?
— Какво?

132
 — Пъхах този пръст - Томас вдигна десния си показалец - вътре в
кувьоза. А знаеш ли ти какво правеше? Сграбчваше го и го
стискаше.
— Болеше ли те?
— Да ми стискаш пръста ли? Не, миличка, чувствах се прекрасно.
По този начин ми казваше „здравей―.
Пръстът му остана на мястото си, във въздуха между тях, без тя да
може да го достигне. Но бе готов, при най-незабележимия знак, че
тя иска да му каже здравей, да посрещне търсещата й ръка.
Тя обмисляше чутото. Може би, започваше да разбира, че пръстът,
а и самият Томас, винаги щяха да бъдат там.
А може би изражението й говореше друго.
Бе замислено, но не и разтревожено.
— Мама и татко ангели ли са?
Томас се усмихна.
— О, да, Уенди. Мама и татко със сигурност са ангели.

В този момент в противоположния край на щата, на много

километри от къщата, където Даниъл бе отнесен от прииждащите
води, един хеликоптер кръжеше над нещо, което приличаше на
паднал ангел. Искрящобелите му крила лежаха на повърхността на
придошлата река, широко разперени като при полет. Но ангелът се
бе закачил на стърчащ от водата клон. Бе напълно неподвижен.
Лицето му бе обърнато встрани.
Беше мъртъв.
Удавен независимо от крилете.

16.
Сградата на пожарната в Куейл Ридж
Вторник, първи ноември
1:00 следобед

— Хей, Люк! Облечен ли си? Една красавица се качва горе да те

види.
„Сноу.― Люк припряно стана от кревата, на който лежеше,
мислейки за нея, и прекоси краткото разстояние до затворената
врата на стаята за дежурства.
Отвори вратата и пред него се изпречи друго лице от миналото.
— Вивиан.
— Здравей. Може ли да вляза?
Леглото бе оправено, стаята не носеше ничий отпечатък. За
разлика от другарите си пожарникари, Люк не бе оставил собствени
133
следи. Бюрото, столовете, компютърът и телевизорът бяха
стандартни модели. Помещението не бе голямо, но в него можеха да
съжителстват двама възрастни, без да си пречат един на друг. Без да
помръдне, той попита:
— Защо?
— Трябва да поговоря с теб. Насаме.
— За какво?
— За момиченцето, което спаси в събота следобед.
— Заповядай,
— Благодаря.
Вивиан Ларкен, упълномощен адвокат, елегантно пристъпи на
високите си токчета към бюрото. Постави дипломатическото си
куфарче върху писалището и седна на стола. Сложи ръката си с
безупречно направен маникюр върху капака, но не го отвори.
Погледна Люк, който бе затворил вратата и се бе наклонил към
нея.
— Свързах се с доктор Томас Вейл - започна Вивиан, - човека,
когото Даниъл Харт е посочил като настойник на Уенди в писмото,
написано преди смъртта му. За нея няма свидетели, а писмото не е
нотариално заверено. Както изглежда, е последното желание на
Даниъл.
— Но не е законно?
— Предсмъртното желание може да има толкова законна сила,
колкото свидетелските показания в състояние на стрес или дадените
от втора ръка могат да заобиколят правилата на криминалното
право.
— Може да се приеме за законно - повтори Люк. - А може и да се
отхвърли?
— Или оспори.
— Дошла си, защото Томас Вейл оспорва предсмъртното желание
на Даниъл? - „Ако е така, помисли си Люк, ако той не желае да гледа
Уенди, аз искам. Сноу и аз ще...―
— Точно обратното, Люк. Томас ме помоли да направя
настойничеството му желязно пред закона. Първата стъпка е да
удостоверя, че наистина такова е било предсмъртното желание на
Даниъл, като се сдобия с доброволно писмено показание под клетва
от последното лице, видяло го жив. Доколкото знам, това си ти.
— Така е.
— Според доклада на шерифа, който доктор Вейл ми изпрати по
факса, Даниъл ти е казал за писмото, в раницата на Уенди,
адресирано до Томас.

134
 — Да. Извика ми, че е там. Ако искаш от мен да потвърдя, че съм
убеден, че Даниъл е знаел какво иска за Уенди, готов съм да го
сторя.
— Точно това ми е необходимо. Ще подготвя документ в този
смисъл. След като ти го подпишеш, ще го заверя нотариално и ще го
регистрирам в съда при условие, че дотогава тялото на Даниъл не
бъде намерено. Ако не, ще ми е нужно друго писмено показание под
клетва от теб. При липса на труп трябва да минат седем години,
преди някой да бъде законно обявен за починал. В такъв случай, ще
пледирам съдът да издаде по-скоро смъртния акт. В доклада на
шерифа се споменава, че си станал свидетел на смъртта на Даниъл.
— Видях да го отнасят придошлите води. Дори и да беше отличен
плувец, се съмнявам да е оцелял. А с гипсираните си ръце... Не съм
видял смъртта му, Вивиан, но съм сигурен, че станах свидетел на
последните мигове от живота му. Последните мигове от любовта му
и мечтите му за Уенди.
— Добре. Ще подготвя и това показание. Благодаря ти, Люк.
— Няма за какво. Познаваш ли го, Вивиан?
— Томас ли? Лекар е в „Грейс Мемориал―. Той и Лейси се срещаха
известно време. Блейн и аз обядвахме няколко пъти с тях.
— Харесваш ли го?
Вивиан не би трябвало да има високо мнение за Томас Вейл. Щом
Лейси скъсаше с някой мъж, както стана с Томас в деня на сватбата
на Вивиан, тя незабавно го забравяше, каквито и положителни
качества да е притежавал. Като най-добра приятелка на Лейси от
Вивиан също се очакваше да не си спомня за тях.
С Томас това не би било лесно. Вивиан нямаше непосредствени
впечатления за единственото преимущество, което Лейси
изтъкваше, че е полов атлет.
Лейси би се ужасила, че Вивиан не отговаря веднага на въпроса на
Люк. Да върви по дяволите доверието между адвокат и клиент!
Преди всичко Лейси би се изумила, че Вивиан се е съгласила да го
представлява. Вивиан знаеше мнението на Лейси за Томас и
бащинските му инстинкти. Като защитник на детските права
Вивиан Ларкен бе редно да оспори настойничеството на Томас над
Уенди Харт, не да го подкрепя.
Блейн също не би го одобрил. При все че никога не го бе споменал
изрично, Томас не бе сред любимите му колеги. И, бе заключила
Вивиан, чувството бе взаимно. Навярно заради въпроси, свързани с
болницата. Някакъв спор за място или парични средства между
специалиста от спешното отделение и главния лекар.
Отговорът на Вивиан на въпроса на Люк щеше да разгневи и
съпруга й, и приятелката й. Както и фактът, че се бе почувствала
135
поласкана и безпричинно признателна, когато Томас я бе потърсил
с молба да му помогне.
— Определено ми харесва - отговори тя. - Той е... мил.
— Добре.
— Благодаря, че поиска мнението ми, Люк. И ме накара да
почувствам, че за теб има значение.
— Защо да няма?
Въпросът на Люк бе неочакван. Не изискваше отговор.
Даваше повод на Вивиан да заговори по другия въпрос, заради
който бе дошла, от който се ужасяваше, но нямаше как да премълчи.
— Заради нещо друго, което трябва да ти съобщя.
— За Томас ли?
— Не. За Сноу.
— Каквото и да е, Вивиан, не искам да го чуя.
— Налага се.
— Не - Люк посегна към дръжката на вратата.
— Онази нощ ви видях двамата. На терасата на клуба. Забелязах, че
докосна корема й. Не чух думите ти. Не се и опитах, нямаше нужда.
Очевидно бе бременна.
— Това засягаше само мен и нея, Вивиан. Откъде накъде си си
въобразила, че имаш право да ни шпионираш?
— Сгреших. Зная. Съжалявам.
— Прекрасно. Значи - точка по въпроса.
— Не, Люк. Има и друго.
— Стара история. Да не се връщаме към нея.
— Налага се. Зная, че ще се видиш с нея довечера, след интервюто с
Блейн. Преди да отидеш, съм длъжна да ти призная какво й казах,
какви лъжи й наговорих на сутринта след бала „Сребърната
пантофка―.
— Лъжи ли?
— За теб. За нас.
— За нас ли, Вивиан? Никога не сме били свързани.
***
— Стига толкова чай - Биа избута чашата си по средата на
кухненската маса на Мира. - Преядох.
Голямата чиния с лакомства с фъстъчено масло и шоколад
дължаха съществуванието си на Биа. От десетилетия децата от
„Пайнуд― на бегом пристигаха пред прага й на Вси Светии,
устремени към знаменитите й сладкиши.
Очакваният брой деца се бе появил и предната вечер.
Съпроводената от дъжд буря дойде и си отиде, оставяйки след себе
си ясно небе и кръгла като тиква луна. Майките им, които се
появиха тичешком при Биа, също като децата пристигнаха в
136
очаквания брой. Но, както винаги, Биа имаше предостатъчно
сладки за раздаване.
Ако се замразят, пак са хубави, уведоми тя Мира. Това обясняваше
тенекиените кутии във фризера на младата жена. С неизядените,
надяваше се тя, щяха да се почерпят посетителите на клиниката
през деня.
Графикът на Мира предвещаваше денят да бъде лек. Един
контролен преглед на кученце и още един на котенце, плюс преглед
на рана, едно сваляне на конци и рутинен преглед на ухо. Искаше да
е свободна за очаквания прилив от болни животни, които са били
прехранени или са докопали сладкишите за Вси Светии.
Прилив, който така и не дойде.
— Край на чая - съгласи се Мира. - И повече никакви сладки, тази е
последната. Признай си, че беше весело. Лапахме до насита и бяхме
волни като птички, както бяхме решили.
— Ще ми дойде нанагорно заради сладкишите. Вече го усещам. Но
се радвам, че бюлетинът, който разпрати до стопаните на домашни
любимци в „Пайнуд― има такъв резултат. Нито една болна душица.
Мира кимна.
— И аз съм доволна.
— Така, ами - изражението на Биа довърши недоизказаното. Бе
проявила нечувана сдържаност в продължение на четирийсет и
осем часа, без да зададе нито един въпрос нито за „знаеш какво―,
нито за „знаеш кого― в продължение на цели две денонощия.
Но всичко си имаше край.
— Така, ами - отвърна Мира. - Няма и нецензурни телефонни
обаждания. С тази вечер става седмица, откакто онзи не е звънял.
Омръзнало му е, Биа. Избрал си е друга жертва. Или пък е пораснал.
— Надявам се. И?
— Не съм говорила с Люк.
— Но си наумила да го сториш днес.
— Само ако ми се обади.
— Снощи не слуша „Часът на Пепеляшка―, нали?
— Не. В десет вече спях. Не се ли канеше и ти да лягаш? Сбогува се
с последните малчугани в девет и петнайсет.
— Да. Но слушах програмата тази сутрин. По мрежата.
— Виж ти. И как беше?
— Страхотна. Както и тя. Едно пораснало копие на малката умница,
която познавах. Интервюто й с треньора на „Мечките― бе отлично.
Убедена съм, че за него е било облекчение да разговаря с нея, след
като цял ден са го въртели на шиш заради загубата им от
„Викингите ―.
— Не разговаря ли с него за мача?
137
 — Напротив. Личеше си, че го е гледала. Дори го попита за
оспорваното му решение да спечелят поле, вместо да се стремят да
отбележат тъчдаун. Но от устата на Сноу не бе като въртене на шиш.
Както и да е, към края на предаването спомена кои са гостите тази
вечер. Блейн, разбира се, а след него - Люк.
— Гледай ти.
— Спечелил е тайното наддаване за участие в нейното предаване.
Но не го каза Сноу. Бе отбелязано в страницата й в мрежата. Като
говорим за наддаване...
— Не съм се чувала с отговорничката по събиране на средства.
— Но може би Сноу е говорила с нея. Нищо чудно да й е
подметнала за Люк.
Мира бе наясно, че ако тя не поеме инициативата, надали ще
разговаря с Люк, преди той да се срещне със Сноу. Не беше чувала
Люк, откакто се бе завърнал от наводнените зони. Но не бе
изненадана. Той не обичаше да звъни по телефона от работата си. А
несъмнено е бил на служба и живееше в пожарната от момента, в
който се е почувствал достатъчно отпочинал, за да е от полза на
отряда. Като отплата към момчетата, които поеха работата му,
докато той действаше като доброволец от другата страна на щата.
Не бе задължително да им се отплаща. Люк не си бе взел
непредвидена отпуска. И като говорим за отплата, колегите
огнеборци на Люк никога нямаше да могат да му се реваншират за
всичките празници, през които бе работил, така че те да могат да
останат при семействата си, и за всички почивки, от които не се бе
възползвал, при все че те бяха взели своите.
А къде бе похарчил Люк парите от извънредните часове работа и
спестените разходи от неосъществените луксозни почивки? С
двайсет и пет хиляди долара от тях си бе купил деветдесет минути
ефирно време със Сноу и по-важното, мислеше си Мира, още
минути насаме, на които Люк се надяваше. През това време Сноу би
могла - защо пък не? - да спомене предложената от Мира цена за
времето й извън ефир. Люк щеше да бъде неподготвен за нощта,
когато искаше вниманието му да бъде съсредоточено върху Сноу, а
не върху изненади.
— Така значи - този път Биа се изправи. - Май аз ще шетам из
клиниката, докато ти говориш с Люк. Ще ти изпратя съобщение, ако
някой приплаче за теб.

138
17.
— Ейлийн се дави.
Викът на Уенди не бе като онзи, който обичайно съпътстваше
събуждането й.
Томас се стараеше да бъде около нея, когато тя отвореше очи, та
незабавно да я утеши, откакто в неделя следобед бе задала въпроса
„Къде е татко?―.
Не можеше да познае кога да очаква да се събуди от честите си
дремки. Просто стоеше до нея всеки път, когато се унесеше, а
нощем, щом заспеше, той лягаше на пода.
От неделя насам изтичваше при нея, преди да извика, в миговете,
когато все още се мъчеше да осъзнае къде се намира.
— Здравей, Уенди - прошепна той. - На сигурно място си, миличка.
Всичко е наред. Аз съм Томас. Помниш ли? Тук съм и Ейлийн е тук.
А мама и татко са на небето, усмихват ти се и те обичат.
Тя кимна и зачака да чуе и другите думи, които изграждаха
темелите на новия й свят: приятелството между Томас, мама и
татко; колко са се развълнували, че имат момиченце; как Томас бил
там, когато се е родила... и я е наглеждал, когато е била толкова
мъничка, че ръчичката й едва обхващала пръста му.
Чувстваше се по-добре. Важеше и за двамата. Този вторник
следобед седнаха във всекидневната, тя оцветяваше картинки, той
се възхищаваше от старанието й, когато тя остави боичката си и
излезе, без да каже и дума.
Така безмълвно да напусне стаята не бе нещо ново. Последния път
бе отишла в спалнята си, за да вземе книжката за оцветяване. По-
предишния - за да си подремне.
Друг път излезе, за да смени нощницата и халата си с фланелка и
джинси.
Томас изчака да изчезне от погледа му, преди да излезе в
коридора, за да чака завръщането й или ако продължителното й
отсъствие подскажеше, че е пропълзяла в леглото, да заеме позиция
край него веднага щом тя заспи.
Този път не се забави.
Когато се появи, целта й стана ясна.
Да го намери.
— Ейлийн се дави.
Не бе дори и вик. Бе изявление на дете, за което удавянето и
смъртта са синоними и означаваха, че някой, когото обичаше,
отплаваше към небесата.
— Дави ли се, Уенди?
Тя кимна.
139
И посегна към показалеца на дясната му ръка.
Стискайки с все сила, го поведе.

— Трябва да разбереш, Люк. Направих го заради теб!

Всичко стана ясно. Всяка подробност. Всяка дума. Вивиан
грижливо бе замислила срещата си със Сноу. Дори и изборът на
„Медоу Вю Драйв―, където Люк някога бе избегнал ужасната си
съдба, бе предварително планиран.
Люк остана безмълвен, докато тя разкриваше срамното си
поведение през онази януарска утрин. Вивиан, приковала поглед в
дипломатическото си куфарче, не долови някакво движение.
Тя свърши, разказвайки му как бе приключила срещата. Как Сноу
отказала парите, а тя подкарала към къщи, но не беше свършила с
оправданията.
— Ти бе стигнал така далеч - умолително обясняваше. - Чакаше те
блестящо бъдеще. Не можех да понеса мисълта, че ще го захвърлиш.
Толкова много се безпокоях за теб. Ако Сноу те обичаше, щеше да
почувства същото като мен. Щеше да иска най-доброто за теб и да
знае, че перспективата да станеш баща и съпруг е най-
неподходящата.
— Излез.
Вивиан се надяваше, че той ще се приближи до нея, докато тя му се
изповядваше. Че ще разбере и ще й прости. Не гласът му прозвуча,
като че се е отдалечил на светлинни години.
Люк не бе помръднал.
Ала бе безкрайно далеч.
— Моля те, Люк. Моля те, прости ми. Когато видях колко страдаш,
се опитах да я намеря заради теб. Наех най-способните частни
детективи, които можеха да се купят с пари. Те търсиха Сноу и Лий в
продължение на цели две години. Не можаха да открият нито една
от двете. Не искаха да бъдат намерени, така ми съобщиха. В един
момент Сноу излезе от скривалището си. Стана ми ясно, че е
трябвало да продължа да я издирвам. Но и ти можеше да я
потърсиш. Можеше да я намериш преди години, когато бе готова да
бъде открита.
— Какво те кара да мислиш, че не съм я намерил?
— Щеше вече да си научил какво съм направила.
— И да хукна при теб, само и само за да ти кажа, колко съм бесен?
Не се ласкай, Вивиан. Не бих пропилял и секунда от живота си или
от живота на Сноу да те търся. Не го заслужаваш.
— Не говори така!
— Казала си на Сноу, че не искам собственото си дете.

140
 — Само... го намекнах. Никога не съм я убеждавала, че искаш да
направи аборт.
— Но точно това си желала.
— Не. Предложих й да го даде за осиновяване, само толкова.
— Нали постигна каквото желаеше? Каквото поиска Вивиан, го
получава. След като се е наслушала на лъжите ти, Сноу е загубила
бебето.
— Не съм искала да пометне, Люк! Трябва да ми повярваш.
— Никога няма да го повярвам. Била е разстроена от това, което си
й наговорила. Сломена. Оставила си я насред студа, обезумяла от
мъка. Знаела си какво ще последва - каквото си се надявала да
последва. Ти си виновна за спонтанния аборт на Сноу.
— Не, моля те. Не съм очаквала това да се случи. Никога и през ум
не ми е минавало нещо толкова жестоко. Исках само Сноу да замине
заедно с детето. Толкова се тревожех за теб.
— Не се самозаблуждавай.
— Как можа да кажеш, че никога не сме били едно? Онова лято...
— Правихме секс.
— Беше нещо повече!
— Не и за мен.
— Изслушай ме, Люк. Мъчно ти беше, че се чувствах толкова
нещастна, когато ме притискаха да бъда безупречна.
— Единственото поне малко интересно, което ми съобщаваше, бе
кога искаш да се срещнем, за да се любим. Сега се махай оттук.
— Ти не разбираш!
— Не, Вивиан. Ти не разбираш. Не искаш да си в тази стая заедно с
мен.
— Обичам те! Все още...
— Не смей да го казваш. Ако не си тръгнеш, отивам си аз.
Изразът на лицето му я предупреди да не го последва. Ако Люк
Килканън погледнеше отново Вивиан Ларкен Прескот, то нямаше
да е скоро.

Биа е права, мислеше си Мира, докато паркираше успоредно на

страничната улица близо до пожарната. Трябваше да каже на Люк
още днес и въпреки че щеше да се вбеси, приятелството им щеше да
остане непокътнато.
Тя и Люк бяха приятели. Биа и тук имаше право. Затова не си даде
труд да спомене един-два важни въпроса. И какво от това? Кое е
важно зависи как гледаш на проблема. Само защото тя считаше
предишната му връзка с Вивиан за важна, това не я правеше такава.
Приятелят на Мира стоеше отвън и по всичко личеше, че се радва
на топлината на есенното слънце и ободрителната свежест на бриза.
141
 Люк бе застанал на самия край на землището на пожарната,
откъдето незабавно можеше да стигне до колата. Взираше се към
невидимия хоризонт.
Мира почувства копнеж, безпокойство, че я ограничават. Люк бе на
служба, вършеше работата, която обичаше, и все пак в този
ноемврийски ден й се стори, че би дал всичко да е някъде другаде.
— Здравей, страннико.
Гласът й сепна мъжа, който не се стряскаше лесно. Когато се
обърна, всякакво предположение, че се радва на великолепния
есенен ден, загуби смисъл.
— Какво не е наред?
— Няма да искаш да узнаеш. - „И никога няма да ти кажа.―
Мира искаше да бъде близка със сестра си повече отколкото бе
склонна да признае или дори да осъзнае. Негодна за нищо сестра...
но все пак сестра.
— Напротив. Като начало какво мислеше, когато ти казах здравей.
Това можеше да й каже.
— Готвех се да лъжесвидетелствам в съда. Фасулска работа. Трябва
само да заявя, че в последните мигове от живота си Даниъл Харт е
променил решението си да остави дъщеря си на Томас Вейл.
„Томас? Дъщеря?―
— Какви ги говориш?
— Има едно малко момиченце. Казва се Уенди. Загуби баща си в
наводнението в събота следобед.
— Видях снимката във вестника. Томас ли е законният й
настойник?
— Не е законен. Не и още. Свидетелските ми показания може да
попречат това да се случи.
— И защо би го направил?
— Защото може би Томас не е най-подходящият избор за баща на
Уенди.
— Познаваш ли го?
— Не. Но горещо го препоръчва една личност, чието мнение нито
ценя, нито й имам доверие.
— И за това е виновен Томас? Или Уенди? Люк, какво става?
— Нищо, Мира. Забрави. Не му е времето да го обсъждаме.
— Не съм съгласна. Затова сме приятели. На теб ти е нужно да
говориш. А аз искам да слушам.
— Нямам нужда да говоря, Мира. Не и сега. Разбираш ли?
Колкото и да бе разстроен, молбата бе изречена учтиво. При
всякакви други обстоятелства тя щеше незабавно да я уважи.
— Естествено, че разбирам, Люк. Работата е, че имам нещо да ти
съобщя. Няма да отнеме дълго време. Обещавам. Но съм длъжна да
142
го кажа. Зная, че утре ще се видиш със Сноу. Надявам се да мине
добре.
— Благодаря ти. Аз също.
— Сигурно са я уведомили от комитета за събиране на помощи за
болницата, че предложих дарение за лична среща с нея.
— Защо?
— Наумила съм си да се уверя, че разбира колко дълбоко наранява
един много скъп мой приятел.
— Нямаш право да постъпваш така.
— Няма да споря с теб, Люк. Въпреки че приятелството изисква
някои...
— Това не е приятелство, Мира. Предателство е.
— Никога не бих те предала!
— Струва ми се, че вече точно това е станало.
— Не. Сноу няма и понятие какво съм замислила първоначално.
Когато се обади, ще й кажа, че Биа, която, както си спомняш, я
познава от години, би желала да я заведе на обяд. Няма да
споменавам теб.
— Не искам да се срещаш с нея.
— Моля?
— Не искам да се срещаш със Сноу.
— Защото съм толкова ужасна? Защото ще я омърся със
присъствието си? Не мога да повярвам...
— Не се намесвай в живота й, Мира. Сериозно ти говоря. В живота
на Сноу. И в моя.

18.
— Надали е толкова зле, колкото издава изражението ти.
— Колкото и ужасно да е изражението ми Биа, работата е още по-
лоша.
— Не изглеждаш ужасно, Мира. Само тъжна.
— Искам нещо неосъществимо. Ето как се чувствам.
— Съжалявам. И все пак съм сигурна, че всичко ще бъде наред.
Люк просто е неспокоен, заради срещата си със Сноу. След като тя
отмине...
Мира поклати глава.
— Не съм убедена. Въпросът е личен. Между Люк и мен. Наистина
неправилно съм преценила отношенията ни. В най-добрия случай
сме познати, а не приятели. Това е. Да сменим темата. Някакви
обаждания?

143
 — Нито едно. Защо не приключим за днес? Почти три е. Ще
включа телефонния секретар и можеш да прекараш останалата част
от следобеда, киснейки във вана, пълна с пяна.
— Няма да стане. Може да пробягам петнайсет километра, за
предпочитане обикаляйки пожарната, като крещя обиди на Люк.
— Хубаво. Но нека следва ваната с мехурчета.
— Нямам нужда от утеха. Готова съм да се върна към спокойния си,
предвидим живот. Онзи, в който поне привидно държа юздите в
свои ръце. Като започнем с неприличните телефонни обаждания, се
случиха поредица нежелани произшествия, с никое от които не се
справих, както трябва. Само да бях разлистила брошурата на търга и
да бях споменала на Люк, че Сноу се връща у дома. Но неее -
проточи тя. - Впуснах се в необмислени действия, които ме отведоха
на бала „Жътвена луна― и предизвикаха неочаквани ситуации, на
които реагирах неуместно.
— Долавям една от тях, за която още не си ми казала.
— Томас.
— Томас ли? Блестящият гостенин на сватбата?
— Заблудата от сватбата. Да, онзи Томас. Видях го отдалече на
бала.
— И?
— Какво ли? Държах се като глупачка. Той ми се усмихна,
обърквайки ме несъмнено с Вивиан..И аз му се усмихнах и избягах.
— И?
— Направих кръг и се върнах. Но той си бе отишъл. Край на
историята, докато Люк днес не го спомена. Томас е настойник на
малкото момиченце, което Люк е спасил в събота следобед. Сигурно
съм го видяла минути, преди да му го съобщят. Колкото и да е
странно, решението ми да побягна така става още по-абсурдно.
Можеше да му помогна - Мира въздъхна. - Знаеш ли от какво се
нуждая, Биа? Права беше, дълго да покисна в пълна с пяна вана, а
после хубаво да се наспя през нощта. Не спя добре. До утре сутринта
Люк ще се е срещнал със Сноу и... О, боже.
— Какво си спомни? За изненадващото гостуване довечера у
Вивиан под предлог „Мислех, че ще бъде забавно да слушаме
интервюто на Блейн заедно.―
— Толкова ще ми се зарадва, колкото и Люк, като му се натресох
неканена.
— Но обеща на Блейн да отидеш.
— Така е. И ще изпълня обещанието си.
— Сигурно е Люк - предположи Биа, когато телефонът иззвъня.
— Не, Биа. Надали - Мира вдигна слушалката. - Ветеринарна
клиника „Пайнуд―. Какво обичате?
144
 — Мира?
— Да?
— На телефона е Томас Вейл. Не съм убеден, че ме помните.
Срещнахме се на сватбата на Вивиан.
— Разбира се, че ви помня, Томас - Мира хвърли изненадан
многозначителен поглед към Биа.
— Благодаря ви. Нуждая се от помощта ви. Една чудесна моя малка
приятелка е отседнала при мен. Нарича се Уенди. А нейното
приятелче, очарователно котенце на име Ейлийн, е болно.
— И двете ви чудесни приятелки до вас ли са? - попита Мира. - И
слушат всяка ваша дума?
— Да.
— Какво му е на котенцето?
— Трябва да го прегледате. Опасявам се, че има пневмония. Питам
се дали можем да дойдем с колата, за да го видите?
— Естествено. Намирам се в „Пайнуд―, в Куейл Ридж на „Медоу Вю
Драйв―.
— Имам ви адреса от телефонния указател. Тръгваме, щом успея да
кача всички в колата.
— Трудно ли ще ви бъде, Томас? Известно ми е, че Уенди, както и
Ейлийн, са преживели тежко изпитание.
— Да, и Ейлийн също. Не зная дали ще се затрудня. Навярно. Може
и да попаднем в задръстване, докато пътуваме на север. Но ще
дойдем.
— Къде живеете?
— Небостъргач „Камбанките―. Мисля, че за котенцето е по-добре да
изберем по-дългия път. Ветеринари има и в града. Но вас ви
познавам. Освен ако не решите да препоръчате друг,,.
— В никакъв случай. Предпочитам аз да дойда при вас. Свърших за
деня и ще ми бъде лесно да поема на юг. Ще стигна до вас по-бързо,
отколкото вие при мен и няма нужда допълнително да
притесняваме нито Уенди, нито Ейлийн.
— Би било чудесно, Мира.
— Приготвям каквото ще ми трябва и тръгвам.

Шофирането на юг мина леко и портиерът на небостъргача я

очакваше. След като я придружи до асансьора, уведоми Томас, че тя
скоро ще пристигне.
Томас я чакаше пред апартамента си в коридора.
— Здравейте - Мира срещна наситено-сините му очи. Бяха
тревожни, очи на баща. Но когато й се усмихнаха, всички
налудничави чувства от сватбеното тържество оживяха.

145
 Още по-налудничаво бе усещането й, че и Томас е не по-малко
развълнуван. Стоеше като вкаменен, както на приема след
сватбата... като че ли чувстваше същото.
Колкото и необикновено да бе то.
— Здравейте - отговори най-сетне той. Посочи с жест отворената
врата на апартамента. - В спалнята на Уенди са.
На път към пациента доктор Ларкен и доктор Вейл обсъдиха
симптомите на котенцето.
— Тази сутрин нищо му нямаше. Бе гладно и игриво. Не ми дойде
наум да се тревожа, когато не се събуди заедно с Уенди от
следобедната им дрямка. Но явно Уенди се е обезпокоила. Когато се
върна, за да види как е, намери котето в състоянието, в което е сега.
Промяната е драстична. Защо не забелязах признаците?
— Не зная, Томас. От жизнерадостни котенцата могат за минути да
станат унили, без нищо да го подсказва. Казахте, че предполагате,
че е пневмония?
— Най-много ми прилича на това. Когато го преслушах, ми се
стори, че долавям хрипове. Не съм сигурен дали не ми се е дочуло
шумоленето на козината. Като го опипах с пръсти, не предизвиках
никаква болка, но е толкова апатично, че може би не реагира. Очите
му са оцъклени и отскоро са помътнели.
— Третият клепач. Спуска се, когато са болни.
Щом стигнаха до спалнята на Уенди, Томас поспря, за да пропусне
Мира да влезе първа.
Уенди седеше на леглото и шепнеше утешителни слова на
котенцето в скута си. Погледна към Томас, когато с Мира се
приближиха.
— Това е Мира, Уенди. Котешката лекарка, за която ти разказах.
— Здравей, Уенди.
Отговорът на Уенди бе безсловесен, с повече примирено, отколкото
обнадеждено изражение - едно малко момиченце, познало вече
неочакваните тъжни мигове в живота.
Мира седна до Уенди. Беше оставила бялата си престилка в Куейл
Ридж, но носеше черната си чанта и торбата с принадлежности.
— Здравей, Ейлийн - докато говореше, Мира прецени с поглед
състоянието на котенцето. Учестеното му дишане потвърди
диагнозата на Томас. - Може ли да го докосна, Уенди?
Чак когато Уенди кимна, Мира започна прегледа. Заговори
колкото на котето, толкова и на детето.
— Я да видим ушичките на Ейлийн. Добре. Добре. И устата. Няма
нищо, миличко, само да погледна. Готово. И тя е добре. Нали
коремчето на Ейлийн е много мекичко? Да. Точно както искаме да
бъде. Крачетата и лапичките също не я болят.
146
 Мира замълча и се заслуша в сърцето и гърдите на Ейлийн. После
взе котенцето, премери теглото му и усети, че има треска.
— Има възпаление на белите дробове - обясни Мира на Уенди. -
Пневмония точно както Томас ми каза по телефона. Можем да го
излекуваме. Нося лекарството.
Мира извади малко стъклено флаконче от торбата.
— Венозно ли ще го поставите? - попита Томас.
— Не, мускулно. Искам да й дам течности. Обезводнено е. Като
всички болни бебета и котенцата бързо се обезводняват. Ще й влея
течности чрез подкожна система. Може ли с Уенди да изчакате в
другата стая?
Уенди, която напрегнато слушаше, незабавно реагира. Едната й
ръчичка покри Ейлийн. Другата се протегна към Томас.
— Ще се наложи Мира да използва игли, Уенди, за да даде на
Ейлийн лекарството, от което се нуждае.
— Иглите няма да й навредят - обясни Мира. - Няма да й причиня
зло. Но често е по-тежко да гледаш как правят инжекция на
приятел, отколкото на самия теб.
— Ейлийн иска да остана.
Мира хвърли поглед към Томас, който кимна.
Безброй пъти бе правила мускулни инжекции. Антибиотикът, от
който Ейлийн имаше нужда, нямаше да увреди мускула й, а иглата
щеше да й причини само незначителна болка. Това което каза на
Уенди бе истина. Нямаше да й навреди. Не би трябвало. Но
животното можеше да се изплаши и да се замята неистово.
Мира му постави първо антибиотика. Ейлийн не помръдна дори с
мустак.
— Какво добро момиче си ми ти. От това значително ще ти олекне.
От течностите, също. Вливането се прави между плешките -
обясняваше Мира, докато прикрепваше пластмасова тръбичка към
стерилната игла с капаче, после го свърза с банката. - Има много
подкожно пространство и малко нервни окончания.
— Колко продължава вливането? - попита Томас.
— При Ейлийн, заради течността, която трябва да поеме, пет
минути, може и по-малко. Мъничка е. Малко течност ще измине
дълъг път. Ще ми е нужна висока поставка за банката - тя погледна
към Томас. - Идеален сте за целта,
Томас задържа пластмасовия контейнер на равнището на раменете
си, а Мира отдели кожата на тила на Ейлийн. Ръката на Уенди
неподвижно лежеше върху гръбчето на Ейлийн, както когато Мира
й постави антибиотика. При всяко друго четиригодишно дете, Мира
отдавна да бе настояла ръчичката да я няма.

147
 Но вярваше, че Уенди разбира необходимостта от действията й. И
точно успокояващата ръка на Уенди помогна на Ейлийн да понесе
иглите без никакъв страх.
Когато течността потече, доктор Ларкен изпита еуфория и прилив
на адреналин, типични за пациентите, изтърпели някоя
манипулация.
— Можеш да ми бъдеш помощник в клиниката, когато поискаш -
каза тя на Уенди. А към синеоката поставка на банката, добави: -
Вие също.
Няколко минути по-късно тя извади иглата и притисна мястото,
където бе забодена.
— Засега й е нужно само толкова. Да я оставим да поспи, докато
лекарството подейства.
Уенди пусна ръката на Томас. После, след като легна на кревата,
притегли Ейлийн до гърдите си. Томас зави с одеяло момиченцето и
котенцето, които скоро щяха да заспят.
— Ще бъдем във всекидневната, миличка. Съвсем наблизо, ако с
Ейлийн имате нужда от нас.

19.
Недалеч и все пак достатъчно наблизо, за да чуят стреснатия вик
на детето. Уенди надали щеше да се събуди скоро, мислеше си
Томас. Тревогата й за Ейлийн я беше изтощила.
— Предполагам, че е безопасно да се гушкат? - попита Мира. - Не
съществува риск от зараза.
— Мисля, че няма страшно. Не мога да бъда категоричен, но... да.
— Каква е прогнозата ви?
— Според мен е оптимистична. Следващите няколко часа ще
покажат. Ако я вземете в клиниката, бих настоял да остане при вас
за през нощта. Непременно ще й е нужна още една доза антибиотик,
вероятно и още течности. Можете да й дадете и двете. Както да я
наблюдавате и да ме уведомявате.
— Ако е по-удобно за вас да я вземете, добре. Ще обясня на Уенди
все някак.
— Налага се да отида у Вивиан до десет часа. Но докато стане време
да си тръгна, с удоволствие ще наблюдавам Ейлийн и тук. Ако през
следващите няколко часа е стабилна, няма да я взимам със себе си.
— Нека ви предложа нещо за хапване, кафе, каквото желаете.
— Нищо не искам, Томас. Няма нужда да ме храните, нито да ми
правите компания - тя огледа всекидневната. - Мога да прегледам
списанията в мрежата. Да си поиграя с куклите. Да си завърша
картинката за оцветяване. Сигурно си имате работа.
148
 — Никаква. От неделя сутринта животът ми е съсредоточен върху
Уенди. А когато спи, единственото ми задължение е да стоя наблизо.
— Изглежда, че се възстановява.
— Подремваме от време на време. Седнете, Мира. Поговорете с
мен. - „Докажете ми, помисли той, че тези чувства са истински. Да
си го докажем един на друг. А ако не успеем? Невъзможно.― -
Съгласна ли сте?
— Ако и вие поговорите с мен.
— С удоволствие.
Томас й разказа за живота си от неделя сутринта насам, живот,
посветен на едно травмирано малко момиченце. Единствената
скръб, за която Мира чу, бе за Уенди, за огромната загуба, заради
която страдаше. Разказа й за работата, от която бе взел безсрочен
отпуск, и края на безграничната лична свобода, на която винаги се
бе радвал.
Не ги чувствал, както изглежда, изобщо като загуба.
— С Даниъл сигурно сте били много близки.
— Често се виждахме преди четири години. Съпругата му прекара
последните шест седмици от живота си в спешното отделение.
— Какво се случи с нея?
— Блъсна я един пиян шофьор. Знаехме, че няма да оцелее, но се
надявахме да даде шанс на нероденото си бебе.
— Значи поддържахте живота й, за да може Уенди да се роди.
— Направихме всичко по силите си, особено Ейлийн. Да, това бе
името й. Така и не дойде в съзнание. Но усещахме, че се бори.
Издържа до втората седмица на седмия месец. Терминът й бе далеч.
Детето не бе достатъчно голямо, но и то не се даваше също като
майка си. И като баща си. Даниъл никога нямаше да се откъсне от
леглото на Ейлийн, нито от кувьоза на Уенди в спешното отделение
за новородени, ако не бяхме настояли.
— Но Ейлийн не е била сама. Вие сте били с нея и с Уенди, когато
Даниъл го е нямало.
Не беше дори въпрос Тя знаеше.
— Да. Винаги, когато ми бе възможно.
— Затова Даниъл е искал Уенди да е с вас. Убеден е бил, че ще се
грижите за нея така, както сте се грижили някога за Ейлийн. Тя има
късмет, че има вас, Томас.
— Надявам се, Мира. Надявам се. Чувствам се щастлив, че е при
мен. И ужасен.
— Ето защо има такъв късмет.
— Е - поклати глава Томас. - Да поговорим за вас. Видях ви на бала
„Жътвена луна―. Усмихнах ви се и ми се стори, че ми отвърнахте.
— Сигурна бях, че ме взимате за Вивиан.
149
 — Защо ще си го помисля?
— Защото от разстояние хората често ни бъркат.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Постоянно се случва.
— Не би трябвало. Не и за човек, който се вглежда внимателно.
Той определено се вглеждаше в нея. В това бе силата му, бе й
казала Лейси, на работа и извън нея. Бе предрекла, че един ден
някоя по-лековерна ще падне в мрежите на Томас Вейл. Финалът
щеше да е смъртоносен. Дори и закоравялото сърце може да не
оцелее.
Но свободното падане щеше да е възхитително.
— За какво мислите?
„Че няма да ме оставиш да се сгромолясам на земята. Няма да
позволим да се случи с никого от нас.―
— Не мога да обясня.
— Достатъчно сте откровена. Склонна ли сте да ми кажете за какво
си мислехте, когато Вивиан и Блейн разменяха брачни клетви?
Нима Томас я е наблюдавал и тогава? Опитвал се е да прочете
мислите й? Очевидно. Разбира се, вероятно изражението й е било
доста различно от онова, което бе редно за една шаферка, та всеки
освен Вивиан би го забелязал.
— Не съм сигурна за какво съм мислела.
— Беше очарователно - спомни си Томас. - Каквото и да е било.
Имаше тревога, но и нежност. Стори ми се, че подлагате на въпрос
решението на Вивиан да се омъжи за Блейн.
— Категорично не. Тревога, но и нежност? Нека се помъча да си
спомня - о, сетих се. Мислех за един мой пациент - кокершпаньол.
Джинджър. Предния ден бях отстранила бучка от врата му. На
пипане ми приличаше на тумор. Докато оперирах, ми заприлича на
някакви възли. Нямаше да получа изследванията до понеделник, -
Мира се усмихна. - Резултатите бяха обнадеждаващи. Джинджър бе
добре.
Томас се усмихна, заради здравото куче и успокоения му
ветеринар. После, без да се усмихва, попита:
— Значи не сте мислели, че Блейн е трябвало да се ожени за вас, а
не за сестра ви?
— Аз ли? Не! Защо?
— Защото първоначално вие излизахте с него.
— Не. Никога не сме били близки. Наистина се запознах с него
преди Вивиан, но отношенията ни бяха професионални, а не
интимни. Между ветеринар и главен лекар на болница, не между
психиатър и пациент.
— Проектът за кучетата - досети се Томас. - Ваш ли беше?
150
 — Аз бях посредникът. Основният инициатор бе една жена, която
доведе златните си ретривъри в клиниката, където работех. Били в
отлично здраве, обясни ми тя, но изглеждали отегчени. Прочела, че
тази порода обичат да имат някакво занимание и да бъдат полезни
и понеже от тях стават прекрасни другари, ще запълнят една празна
ниша, като посещават болници и хосписи. Идеята да заведе
животните в някоя болница, преди всичко в „Грейс Мемориал―, й
допаднала. Майка й лежала преди в неврологията и се радвала на
прекрасни грижи. Но болничният престой щял да бъде по-поносим
и по-приятен, ако кучетата, които майка й обичала, можели да я
посетят. Помоли ме аз да поискам разрешение. Смяташе, че към
мен като към ветеринарен лекар ще проявят повече доверие,
отколкото към нея. Когато се обадих, ме насочиха към Блейн, който
тъкмо бе поел поста главен лекар. Предложението му хареса,
срещнахме се няколко пъти и толкова - тя замълча. - Какво ви кара
да мислите, че сме излизали заедно?
— Добих такова впечатление от една негова фраза. Бих казал
погрешно, стига да не се сърдите.
— Блейн сякаш искаше да ме покани да излезем. Поне така ми се
струва. Предложи ми да вечеряме толкова непосредствено, че се
чувствах неудобно и не знаех как да отговарям оттогава нататък.
Сигурно съм изглеждала самонадеяна. Но не сме били близки,
както казах. Всъщност, като че все запълвах някаква пролука.
— Толкова ли бе зле?
— За връзките ми ли става дума? Не че мъжете, с които излизах
бяха лоши. Или разделите бяха тягостни. Когато скъсвахме, винаги
си оставахме добри приятели. Но... защо ви разказвам, че имам
цяла поредица провалили се връзки?
— Защото не са се проваляли. Току-що ми казахте, че сте се
разделяли като приятели.
— А при вас не е ли същото?
— Да запазя приятелски отношения с жените, след като скъсаме?
Никога.
— Страст.
— Моля?
— Приятелките ви навярно са изпитвали по-силна страст към вас,
отколкото мъжете, с които съм се срещала, към мен - тя се намръщи
и поклати глава.
— Такова признание е по-лошо от поредица неуспешни връзки.
— Питам се дали причината не е защото вие не сте изпитвали
страст към тях?
Беше истина. Но нямаше и следа от колебание във втренчения му
поглед по отношение на страстта, която тя може да изпита.
151
 Нямаше съмнение. И за двамата.
— Прав сте - отговори тя. - Не съм.
— Силните ви чувства са насочени в друга посока.
— Да. От момента, когато пораснах достатъчно, за да си го
позволявам, прекарвах всяка свободна минута като доброволец във
ветеринарни клиники и приюти за животни. Чак през
предпоследната си година в колежа започнах да излизам с момчета.
Изведнъж осъзнах, че повечето от съученичките ми се сгодяват.
Бяха умни жени, преследваха кариерата си. Бяха убедени, че по-
малко ще се разсейват, ако са омъжени. Никога не съм се влияела от
околните, но и мен ме зарази манията, че ако не се омъжиш, преди
да се дипломираш, оставаш стара мома.
— Гледали сте не брака като на нещо желано.
— Приемах го като нещо, от което не мога да се откажа само защото
съм карала, както аз си знам, цели двайсет години. Канеха ме на
срещи, но почти винаги отказвах.
— Но започнахте да приемате през предпоследната си година в
колежа.
— От всеки, който пожелаеше да ме изведе. Трябваше да открия
мъжа на мечтите си сред онези, които още не бяха заети. Имаше,
разбира се, колкото щеш прекрасни, необвързани мъже. Убеждавах
себе си, че всеки следващ е моят герой. Че съм влюбена. Сега, като
се връщам назад, виждам, че не е имало нищо такова. Нито пък
някое от момчетата, с които се срещах, бе влюбено в мен. Те също са
долавяли колко съм безнадеждна - Мира сви рамене. - Сега ми се
струва толкова глупаво. Но същевременно бе и много болезнено. За
щастие, чаках с нетърпение да постъпя във ветеринарния факултет.
— Който сте обичали.
— Дори повече, отколкото си бях представяла.
— Срещате ли се с мъже, след като го завършихте?
— Естествено. Понякога - тя се усмихна. - Рядко.
— Ясно, че не запълвате никаква празнина. Само така си казвате,
когато ви покани някой по-непривлекателен и предпочетете да
прекарате вечерта сама или с животните си, или с някой друг, но не
и с него.
„Взимаш правилните за теб решения, бе й казал Блейн. Не онези,
които останалите очакват от теб.―
— Предполагам, че сте прав.
— Блейн е бил един от въпросните мъже - добави Томас. - На
четвърто място - като примамлива перспектива, да останете сама, с
пациентите си или с някой друг,

152
 ― Подобна класация не би му допаднала - усмихна се Мира. - Всяко
зло за добро. Когато Блейн и Вивиан се срещнаха и за двамата бе
любов от пръв поглед.
— Любов от пръв поглед - като ехо повтори Томас.
— Вярвате ли в нея?
— Така ми се струва. - „Вече започвам.― - А вие?
— Установявам, че вярвам в неща, за които не съм и допускал.
— Като например, че сте чудесен баща?
— Сякаш винаги съм го носил в себе си, а не съм се осмелявал да
опитам.
— И защо не? Посветили сте живота си да се грижите за другите.
Сега е ваш ред, Томас. Разкажете ми за себе си.

20.
WCHM
Небостъргач „Камбанките“
Вторник, първи ноември
2:00 следобед

— Хелън? На телефона е Блейн. Не се притеснявай, не се обаждам

да отменя интервюто.
— Слава богу.
— Знаете ли дали Сноу е успяла да хвърли един поглед на
изложението, което изпратих?
— Да, видя го. И двете го прочетохме. Много полезно резюме на
основните проблеми, на които да наблегнем. Използва го, докато
подготвяше въпросите, които да ви зададе довечера.
— Радвам се, че е било от помощ. Всъщност, причината да ви
безпокоя, е да проверя можем ли да изтеглим проверката на звука
малко по-рано, отколкото бяхме планирали. Завършвам групова
терапия на приходящи пациенти в девет и четирийсет и пет.
Възможно е една от пациентките да се отбие в кабинета ми, преди
да си тръгне. Ако сме свършили с пробата, мога да държа телефона в
готовност, за да разговарям с нея.
— Ще се отбия, когато ви е удобно.
— Да се уговорим за девет и четирийсет и пет. Ще сме приключили,
докато пациентката дойде тук, при положение, че изобщо реши да
ме посети. Ако това стане, ще се наложи да я отпратя, преди Сноу да
започне интервюто. Бихте ли ми дали най-ранния възможен час?
— Новините и рекламите ще текат до 10:05. След уводните думи
Сноу веднага ще започне със случая на Кристин - името, разбира се,

153
е променено. Предполагам, че ще отнеме шест до седем минути.
Значи... 10:11, 10:12 най-рано. Така добре ли е?
— Идеално, Хелън. Чакам с нетърпение да ми се обадите в девет и
четирийсет и пет. А ако преди това вие или Сноу имате някакви
последни въпроси, моля, позвънете ми.

Във вените на Томас Вейл на Лейси течеше бостънска синя кръв -

така поне предполагаше наследницата от „Хилтоп―. Учените му
предци говореха за това, а речта, облеклото и маниерите му
показваха, че е възпитаник на престижен университет.
А Томас на Мира? Истинският Томас?
— Роден съм в Източна Европа. Никога не съм знаел точно къде.
Имам мъгляви спомени за скалисти хълмове с пръснати овце по тях.
Баща ми, предполагам, е бил пастир. Не го помня дори смътно, нито
майка си, нито тримата си братя. По-добре. Застреляха и петимата.
— О, Томас.
— Но и това не помня. Съобщиха ми го в сиропиталището, където
живях, докато станах на дванайсет... и където трябваше да
наглеждам другите деца.
— Били сте пастир, като баща си.
— Може да се каже. Стадото ми не бе от най-здравите. Всеки
страдаше от някакво заболяване. А някои от децата бяха сериозно
болни. Струваше ми се, че им помагам, като съобщавах на
възрастните за болестите им.
— А не беше ли така?
— Не. Отвеждаха ги и те никога не се завръщаха.
— Нима допускате, че са...
— Са се освобождавали от тях? Не знаех, а исках да разбера. Казах
на ръководството, че страдам от същите симптоми. Много скоро се
озовах в отделение, където зад някаква затворена врата лежаха
умиращите деца. Дадоха ми одеяла. До мен оставиха храна и вода.
— Заключена ли бе вратата?
— Не. Можех да стана и да изляза. За разлика от истински болните
деца.
— Ужасно е!
— Не го правеха от жестокост. Просто нямаше как да помогнат на
болните деца. Нямаше никакви лекарства. И да е имало наблизо
болница, а не зная дали е било така, ограничените й възможности
щяха да се насочат към по-ценни жители на селото, а не за някакво
дете, прекалено немощно, за да работи. В тази част на света през
този исторически епизод, болните деца бяха обречени на смърт.
Като ги държаха под карантина, работещите в сиропиталището се
надяваха болестта им да не се разпространи.
154
 — Но що за хора са ти възлагали да разпознаваш болестта у
приятелите си, у другарчетата в игрите...
— В сиропиталището никой не играеше, Мира. Нито се
сприятеляваше. Борбата против студа, глада и болестите ни
изцеждаше силите.
— Оцелявали са най-жизнеспособните.
— Това беше идеята. В някакъв момент са решили, че щом се
разболяваш, значи си негоден. Не съм сигурен защо се възпротивих
на тази представа. Години минаха, преди да науча, че развиваш
имунитет към заразата, след като преболедуваш.
— Знаел си, че не можеш да оставиш друго дете да умира само в
онази стая. Какво направи?
— Наблюдавах отблизо признаците и симптомите. Когато
разпознаех болестта, можех самият аз да изолирам детето или да
събера заразените деца, та заразата да не се разпространява. Ако
хранех болните деца, държах ги на топло и им давах достатъчно
вода, някои оцеляваха.
„Твое собствено спешно отделение - помисли си Мира. - Където под
грижите ти, деца, които иначе сигурно щяха да умрат, са оживявали.
Поне някои.―
— Но не всички - промълви тя.
— Дори не и болшинството, Мира. Винаги, когато настъпеше
смъртта, изчаквах другите да заспят, преди да отнеса умрялото дете
на ръководителите. Никога не ме питаха защо съм пропуснал
ранните симптоми. Нямаха медицинско образование, не бяха и
любопитни. Управляваха пренаселено заведение за деца, които
никой не иска. Повечето от възрастните също бяха гладни и им бе
студено.
— Звучи толкова безнадеждно.
— Знаех само толкова. Докато не дойдоха американските войници.
Когато си спомня онзи ден, виждам как сред вечно сивия свят
грейват цветове. Говоря буквално. Преди онзи ден, честно казано,
не си спомням небето да е било синьо, слънцето - златно, а залезът
да има цвят на лавандула.
— Какво се случи, когато пристигнаха войниците?
— Получихме медицински грижи. Светът разбра за сираците от
Източна Европа, които имат нужда от дом.
— Кой ви осинови?
— Никой. Семействата осиновители искаха по-малки деца или
братя и сестри на различна възраст. Останах последен и ми казаха,
че съм достатъчно голям, за да бъда самостоятелен.
— Били сте на дванайсет.

155
 — Дванайсет там не е като дванайсет тук. Възнамерявах да се
запиша в новосъздадената армия на както се оказваше
новосъздадената държава. В последния момент двама американски
лекари ме поканиха в дома си и ми предложиха да ми дадат
фамилното си име. Децата им бяха пораснали. Имаха
предостатъчно място. Не допускам, че са очаквали от мен да им
стана дете, нито внук. Надявам се. Ужасява ме мисълта, че ги
разочаровах. Бяха и още са прекрасна двойка. И знаят колко съм им
благодарен. Но между нас винаги имаше разстояние, заради
истинската ми самоличност.
— Заради произхода ви, Томас. И онова, което са ви карали да
правите. Ръководителите на сиропиталището са знаели, че могат да
разчитат на вас да забележите най-слабите симптоми у другите деца
и да им съобщите, вярвайки, че това е правилно и е за добро. Как
бихте могли да се доверите на когото и да било след преживяното?
Мира очакваше той да отвърне на яростта й, насочена към
миналото му с приветлива усмивка... радост, че е оцелял, дори нещо
повече.
Томас не се усмихна. Но други чувства озариха красивото му лице,
чувства, които навярно бе загубил, когато бе открил какво се случва
с децата, които се е мъчил да спаси. Чувства, които Лейси бе
определила като липсващи. Ето защо му бе предрекла грозен
развод; мъж, когото любовта не може да напусне, защото преди
всичко никога не е съществувала.
— Да се доверя? Оказа се - тихо продължи той, - че мога.
Думите му бяха ясни както емоциите, които нито му липсваха, нито
бяха изгубени. Томас Вейл, който нямаше доверие на никого, се
доверяваше на нея.
Тъмносините му очи говореха дори повече. Бе започнал да се
осланя на несъществуващи чувства... бе започнал да се предава на
чудото.

156
21.
„Организирам сватби“
Пийчтри Роуд
Атланта, Джорджия
Вторник първи ноември
7:20 вечерта

Клиентката за седем часа на Елън О’Нийл закъсняваше с двайсет

минути.
Закъснялата майка на булката се обади най-сетне, обзета от
паника, предвещаваща сватбена истерия, която тя трябваше да
пресече още в зародиш.
Елън управляваше фирмата си умело и ефикасно. Известна бе с
това, че разкарва досадните клиенти или от самото начало отказва
да работи за тях. Можеше да си позволи този лукс. Цяла Атланта я
търсеше за сватбен агент. Ако бе заета на определена дата,
преместваха сватбата, когато бе свободна, дори и да означаваше
женитбата да се извърши на Вси светии.
Предната вечер Елън бе свършила приготовленията за сватба на
трийсет и първи октомври в Савана. Всеки миг бе изпипан до
съвършенство, включително и прощалния обяд днес преди
сватбеното пътешествие.
Самолетът й кацна в Хартсфилд в пет. В шест от компютъра в
бутика си отвори страницата на „Часът на Пепеляшка― и прочете
темите за тази вечер и кои са гостите.
Побиха я тръпки, когато видя името на единия от тях. Чувството й
бе познато. Завладяваше я всеки път, когато споменът за него
изплуваше от сенките. Това се случваше често през двете седмици,
откакто Сноу Гейбъл обяви в ефир, че тя и „Часът на Пепеляшка― се
преместват в Чикаго.
Преместването е планирано, обясняваше Сноу, когато се обаждаха
слушатели, за да изкажат съжалението си. Не искаше да го
превръща в голям проблем, нито някой друг да го приема за такъв.
WCHM щеше да излъчва „Часът на Пепеляшка― в реално време по
мрежата, безплатният телефон щеше да бъде открит и в Атланта и
тя се надяваше слушателите й от този град да поддържат връзка с
нея.
Елън пътуваше с такси към дома от репетиция в едно имение на
„Тюксидо Роуд―, когато Сноу съобщи на слушателите си, че
заминава. Шофьорът се бе опитал да завърже разговор и да я накара
да му съчувства, че нощните му смени няма да бъдат така забавни и

157
поучителни без Сноу. Но Елън се бе умълчала заради собственото си
нещастие и страхове.
Цяла нощ се убеждаваше, че страхът й е неоснователен. Да, имаше
мъже в Чикаго, които биха разпознали тембъра на Лий Гейбъл в
гласа на Сноу и биха се свързали с нея надеждата да намерят Лий.
Сноу щеше да им каже истината. Шестнайсет години нито бе
виждала, нито бе чувала майка си.
И понеже знаеше, че всеки от онези мъже можеше да бъде
опасният, от когото Лий бе избягала, щеше да избягва контакти с
всички тях.
Освен това Сноу бе спазила обещанието, което бе дала на Лий.
Роденото на Свети Валентин бебе стана рожба на Деня на
националния флаг. Рожденият й ден на 14 юни стана обществено
достояние. Незначителна подробност за почитателите й
В Чикаго Сноу щеше да бъде в безопасност. Беше видяла синините
на майка си. Знаеше, че се налага да бъде предпазлива.
Елън искаше да узнае повече. Имаше известен напредък, но
споменът за случилото се в нощта, когато зачена Сноу, отказваше да
излезе от скривалището си, а и тя изпитваше неохота да го потърси.
Елън не знаеше как да постъпи със спомена, ако някога го
възкреси. Най-вероятно щеше да увековечи насилието, на което бе
станала жертва, и както отдавна бе признала пред Сноу, нищо не
можеше да промени.
Споменът се върна като думи, не като образи - елементи от
историята, която онзи й разказа. Първите три елемента бяха
окуражителни. Майка, невеста и... яйца. На Елън не й бе трудно да
си представи безобидни сценарии, в които участваха и трите.
Ако не бе страхът, навярно щеше да прекрати търсенето си. Но тя
упорстваше и тази сутрин в Савана, четвъртият елемент изскочи от
сенките.
Отрова.
А тази вечер в Чикаго... Камбанките на входа възвестиха
пристигането на Лусинда Бюканън и бъдещата булка, дъщеря й
Луси.
Елън щеше да ги удостои с кратък вариант на иначе тричасовата й
реч, представяне на възможностите, така необятни, че никога не й
се налагаше да се съобразява с даденото в последната минута
предложение от някой братовчед на младоженеца, заради нещо,
което бил прочел във „Вог―.
Елън можеше да напусне бутика в десет и двайсет и да разчита да
стигне у дома навреме. Но да разчита не бе достатъчно.
До единайсет - десет часа в Чикаго - трябваше , да се намира пред
компютъра си и да слуша всяка дума. Гласът, създал спомена, щеше
158
да говори. Може би, когато го чуе, цялата история щеше да излезе
наяве.
И тогава щеше да разбере как да постъпи.

Мира и Томас разговаряха за обикновени неща и все пак всичко им

се струваше вълнуващо, докато не стана време да нагледат спящите
мъничета.
Коленичила на пода, Мира постави ръка върху Ейлийн. Ръчичката
на Уенди вече бе там. Котенцето леко се размърда под пръстите на
Мира. Добър знак. Отпуснатостта му не се задълбочаваше. И
честотата на дишането му не бе променена.
Бе твърде рано да търси подобрение. Но Ейлийн се държеше.
Мира се готвеше да стане, когато Уенди отвори очи. Дали нещо я бе
разтревожило?
Не. Приближилият се Томас също не долови паника или страх.
Уенди се намръщи, докато се опомни, взирайки се в Мира. Намери
отговор в усмивката на младата жена.
— Мира.
— Здравей, Уенди. Тъкмо проверявам Ейлийн. Добре е.
— Трябват ли й още течности?
— Да. Но след няколко часа. Засега са й достатъчно.
— Отдавна Уенди не е яла - обади се Томас.
Дотогава момиченцето не го бе погледнало. Но явно знаеше, че е
там.
— Не съм гладна, Томас.
— Знаеш ли какво? - намеси се Мира. - Наистина бих искала да
поостана при Ейлийн. Няма да й правя повече инжекции, Уенди. Не
и без твоята помощ. Само искам да я наглеждам, стига да ми
позволиш. Ще легна на твоето място и ще й правя компания, докато
с Томас хапнете нещо...

След много сънища дойде ред на Мира да се събуди и да се

намръщи, питайки се къде е. Две детски очи я наблюдаваха над
надигащата се и спадаща заспала топка от козина.
— Уенди.
— Ти спеше.
— Така изглежда. Колко е часът?
— Осем и четирийсет и пет - отговори Томас. - Спомена, че до десет
трябва да си при Вивиан.
— Така е - Мира се надигна на лакът и погали Ейлийн. След като я
попипа с пръсти, продължи: - Все още се възстановява. Ще я оставя
тук. Трябва да й влеете течности в единайсет и да сложите още една
доза антибиотик в два и трийсет.
159
 — Добре. Двамата с Уенди ще й ги дадем.
— Е - Мира седна. - Време е да тръгвам.
— Защо?
Не бе жаловит детски въпрос. Но любопитството на Уенди към
неизбежното заминаване на Мира бе по-обещаващо, отколкото ако
бе грабнала черната й чанта и я бе изхвърлила през вратата.
— Ами, със сестра ми Вивиан довечера ще слушаме една
радиопрограма. - „Вивиан ще ти хареса, Уенди. И ти ще й допаднеш.
И Биа, която няма щастието да има собствени деца, ще бъде най-
чудесната баба на света.―
Мислите на Мира бяха поразителни. Самонадеяни. Наполовина в
царството на сънищата. Но когато срещна красноречивия поглед на
Томас, почувства, че и той си представяше бъдещето.
— Защо? - отново попита Уенди.
„Защото се влюбваме, влюбихме се... летим в облаците, а кацането
е меко, както очаквах. Той никога няма да допусне да се нараня.―
— Защото в програмата ще интервюират съпруга на Вивиан, името
му е Блейн. Двете с нея искаме да чуем какво ще каже.
Уенди кимна. Това обяснение й стигаше. Пропълзя обратно на
леглото, когато Мира стана.
Младата жена даде допълнителна информация на Томас, преди да
си тръгне. Всички начини, по които да се свърже с нея по телефона,
ако е необходимо.
Очите му говореха, че се нуждае от нея... дори докато я изпращаше
до вратата.
— Нали ще карате внимателно?
— Непременно. Обещавам.
— И ще ми се обадите, щом стигнете у Вивиан?
— Непременно ще сторя и това.
— Мира...
Мира също не можеше да допусне Томас да бъде наранен.
— Тя е малко момиченце, Томас. Аз съм зряла жена.
Томас докосна поруменялата от съня й буза.
— Така е.
— Мога да чакам. - „Теб. Нас.― - Ще чакам.
— Благодаря ти.
Тя се усмихна.
— Няма за какво.

160
22.
Управлението на „Ларкен и син― беше отказано на първородната
дъщеря на Трей Ларкен. На сватбения си ден тя получи обаче
семейния дом, построен от Едуин Ларкен.
Мира очакваше Вивиан да е в имението, където като момичета
всяка от тях живееше собствения си живот. Не бе там.
Вероятно е с Блейн, предположи Мира. При все че я бе посъветвал
да не идва, сигурно е пристигнала в кабинета му. Свила се е на
канапето му, сплела е пръсти с неговите, а изпълненият й с
обожание поглед компенсира нищожното й според него
самоуважение.
А можеше и да е с, Лейси, най-близката й приятелка, която
несъмнено бе посветена в историята около Люк, Сноу и Вивиан от
самото начало и с радост би се присъединила към Вивиан, за да
правят иронични забележки за Сноу по време на интервюто.
Също бе възможно Вивиан да е в града в офиса си и да работи по
някакъв случай, напълно забравила за интервюто, защото в
изпълнения й със самоувереност живот нямаше място за Сноу, нито
за Люк или за каквото и да е, случило се в миналото.
Този бе най-правдоподобният сценарий. Колкото и да бе умен
доктор Блейн Прескот, бе сгрешил за Вивиан. Лекари не бива да
лекуват своите любими. Неразумно беше да се очаква да са
обективни. Близко до ума бе дори най-лекото безпокойство на
Блейн по отношение на Вивиан да добие чудовищни размери от
силата на любовта му.
Мира нямаше представа къде е сестра й, но знаеше къде не е - свита
от страх в имението си в очакване на интервюто на Блейн със Сноу.
Мира бе наясно и каква не е Вивиан - жена, нуждаеща се от
сестринска подкрепа.
След като паркира на криволичещата алея за коли, Мира провери
съобщенията на домашния си телефон. Механичен глас я осведоми,
че има две.
Както винаги, гласът не подсказваше самоличността на обадилия
се, нито естеството на съобщенията, дали са нецензурни, или от
приятел.
Първото съобщение, оставено в 4:30, бе от Биа.
— Затворих клиниката и включих алармата. Уведоми ме, ако ще
носиш вкъщи болно котенце. Ще дойда, докато си при Вивиан. За
твое сведение, сега разбирам импулса ти да се противопоставиш на
Сноу, защото е наранила Люк. Едвам се удържам да не подкарам
към пожарната и да не прочета едно конско на Люк, че е причинил
мъка и на теб. Съвсем сериозно, как смее? Досега устоях на
161
желанието си. Идва ми наум и друга причина, без да е извинение за
поведението му. Днес е първи ноември, годишнина от нощта, в
която Джаред се опита да го убие. Чувствата в такъв момент могат
да те сварят неподготвен. Спомените нахлуват в сърцето ти, преди
умът ти да се опомни. Усещаш неочаквана мъка - или в случая с Люк
гняв, - без да разбираш защо. Кара ме да мисля, че тази не е най-
подходящата вечер за Люк да се срещне със Сноу. Но кой знае?
Възможно е и двамата да си припомнят какво са чувствали тогава
един към друг. Е, за момента оставяме Люк на мира. Но, ако не
получим извинение от него до утре по обед, само гледай какво ще
стане!
— Благодаря, мамо - с усмивка промълви Мира, докато чакаше
следващото съобщение. Бе получено в 6:15 от непознат за нея
чикагски номер.
— Здравейте, Мира. Обажда се Сноу Гейбъл. Много ви благодаря за
поканата за обед. Ще ми бъде приятно да се срещнем по всяко
време. От години очаквам с нетърпение да се запозная с вас.
Помните ли госпожа Евънс, училищната медицинска сестра в
„Хилтоп―, когато учехте там? Работеше и в „Пайнуд― и беше наша
съседка. Бе толкова мила. Разказа ми за вас и дори предрече, че ще
станем приятелки в гимназията „Ларкен―. Както и да е, моля ви,
позвънете ми. Все едно кога. Телефонните ми номера са...
Мира запази съобщението на Сноу и набра Биа.
— Къде си?
— Паркирала съм пред входната врата на Вивиан. Ако не се появи
през следващите пет минути, си отивам у дома.
— Без котенцето ли си?
— Без него. Томас се грижи за него.
— Виж ти.
— Какво да видя?
— С каква интонация произнасяш името му. Още фойерверки?
— И при двама ни, струва ми се.
— Само ти се струва?
— Направо съм сигурна. Но засега, колкото и време да отнеме
Уенди да се увери, че тя е най-важният човек в живота му, трябва да
следваме ритъма на отношенията между Томас и Уенди - от дрямка
на дрямка. Когато тя спи, имам чувството, че с него ще разговаряме.
— Влюбена си?
— Да.
— А той е влюбен в теб.
— Не го е казал, Биа. А може и да преувеличавам случилото се.
Струваше ми се истина, докато бях там, но на връщане започвах да
се питам дали не си въобразявам. Не ми се вярва, но...
162
 — Повтарям - обади се Биа: - виж ти! И ура.
— Благодаря. Ще видим - а, чакай малко, приближават някакви
фарове. Май с Вивиан... не, микробус за доставки. Изглежда малко
странно по това време на нощта.
— На сигурно място ли си?
— Да. И микробусът не е опасен, Биа. От „Смокинги под наем на
Бърт―.
— Той ли кара?
— Не забелязах, пък и вече отмина.
— Вероятно е бил той, работи от зори до мръкнало и шофира по
нощите, сякаш шейсет и осем годишните му очи са каквито са били
на осемнайсет.
Мира знаеше от Биа, че ориентирите, които улесняват карането на
дневна светлина, се превръщат в сенки, щом падне нощта. Биа
можеше да кара по тъмно, но, както повечето си приятели,
предпочиташе да не го прави.
Приятел ли й беше Бърт Уелс? Биа не го бе споменавала преди. Но
сега едно-единствено нейно изречение разкри дългогодишна
загриженост, привързаност и внимание.
— Познаваш Бърт от осемнайсетгодишен?
— Познавах го, когато беше на осемнайсет. От време на време се
натъкваме един на друг.
— Преди година съпругата му го напусна - каза Мира.
За клюки администраторката на ветеринарната болница в
„Хилтоп― душа даваше. Разтрогването на четирийсет и пет
годишния брак на Бърт бе събитие от първостепенно значение и
категорично поставяше привлекателния, преуспяващ възрастен
мъж в списъка на „незаетите ергени―.
Когато забележката на Мира предизвика необичайно мълчание от
другата страна на линията, младата жена си позволи да сподели още
една клюка, която нямаше как да не бе дочула:
— Отдалечила се с валсова стъпка с инструктора по танци.
— Не с инструктора. С един вдовец от Лейк Форест, който също
ходел на уроци. И двамата опреснявали танцовите си умения, преди
да тръгнат на морско пътешествие.
— Нямаше ли и Бърт да тръгне с тях?
— Предполагам, че да. Но на него не му трябват уроци по танци.
— Биа.
— Е, добре! Бърт винаги е бил възхитителен танцьор. Зная, защото
ми бе кавалер на бала „Стъклената пантофка―. Не бяхме гаджета.
Беше се заплеснал по едно момиче от най-горните класове. Но той и
не-колцина от приятелите му доброволно предложиха услугите си
да кавалерстват на момичетата от втори курс. Беше много мила
163
постъпка и доколкото зная, давайки себе си под наем, навярно му е
хрумнала идеята за бизнеса със смокинги под наем. Всъщност, за
него наем нямаше. Направо си беше дарение.
— Приятно ли изкара?
— Той е добър човек.
— Той е разведен.
— Зная!
— Какво лошо има да му занесеш няколко кутии от сладките, които
прибра в моя фризер?
— Някакви следи от Вивиан?
Мира се усмихна.
— Никакви. Време е да се прибирам вкъщи, бих казала, и да се
обадя на Томас. Или да се отбия да слушам „Часът на Пепеляшка―
заедно с теб? Ако обещая, че няма да отварям дума за сладките...
или Бърт?
— Ще чуя интервюто с Люк на сутринта. Нямам намерение да
слушам онова с Блейн. Зная, че е редно, нали съм сестра, но не мога.
— Заради несполучливите ти бременности.
— Да.
— Защото си била депресирана ли?
— Наистина бях. Не бе следродова депресия. Как би могло? Така и
не стигнах до раждане. Бе редовната стара депресия, от която не
можех да се отърся. - Обичайното, познато състояние, което я е
мъчило дълго след всяко помятане. Точно по време на депресия
след последния й спонтанен аборт - погребалните камбани за брака
й - Бърт Уелс я бе намерил да се лута безцелно по главната улица. Бе
я хванал за ръка в зимния следобед и те бяха вървели и разговаряли
часове наред.
— Звучиш добре - заяви Хелън на Блейн в девет и четирийсет и
шест. - Високо и ясно.
— Вие също. Значи и двамата оставяме тази линия свободна до
около 10:11?
— Да. Тогава ще ви се обадя.
***
В девет и четирийсет и девет Люк направи обратен завой на
„Ларкен Авеню―. Имаше време да се отбие при Мира и да успее да
стигна до единайсет в WCHM.
Това, което искаше да й каже, нямаше да отнеме дълго време. Но
трябваше да й го каже лично.
Нямаше право да й се нахвърля. А тя категорично имаше право да
постъпи, както бе постъпила. Той би направил същото с всеки мъж,
който би я наранил.

164
 В този момент Люк беше този мъж. През останалото време от
смяната му и четирийсет и деветте минути след края й не спря да се
обвинява за това и за други неща.

Ейлийн бе по-добре, реши в девет и петдесет и пет Томас.

Не само му се искаше да е така. В нея настъпваше едва забележима
положителна промяна, каквато той бе наблюдавал при своите
пациенти.
И Уенди мислеше същото. И тя, както лекаря, забелязваше
подобрението.
„Моята дъщеря.― Тази изпълнена с обич мисъл навярно
принадлежеше на Томас, лекар в спешно отделение. Но не бе така.
„Моя обична Уенди. Нашата обична Уенди― - Миранда,ветеринар.
Когато телефонът иззвъня, Томас предположи, че е тя, да провери
как е пациентката й, преди интервюто да започне.
Не бе Мира.
Новината бе необичайна.

23.
Когато Блейн я бе запитал дали я следят, Мира си даде сметка
колко уязвима е всъщност. Но без да предприема каквито и да е
стъпки да намали уязвимостта си, набра наум номера на Томас,
докато отключваше входната си врата. Чуваше гласа му, когато
измина няколкото крачки, за да изключи активиралата се аларма.
При все че подсъзнателно регистрира миризмата на бензин,
съзнанието й не реагира на предупреждението. И докато набираше
четирицифрения код, за да спре алармата, не усети чуждото
присъствие зад гърба си.
Инстинктът за оцеляване се включи, когато напоен с бензин
парцал покри устата й и една силна ръка я прикова.
Мира бе силна и разгневена. Нападателят й бе по-силен и бесен.
Съпротивата й само разпали яростта му, той я удари няколко пъти
в гръдния кош и омаза с бензин цялото й лице. Залютя й на очите и
погледът й се замъгли. Когато изохка от болка, насълзените й очи
зърнаха нещо златисто, докато парцалът се плъзгаше по
разтворените й устни.
Преди години на тази дата и на същото място Лукас Килканън бе
чул хрущенето на собствените си кости, преди да загуби съзнание.
Мира чу как черепът й се удари в каменната камина. Но това бе
всичко. Нито чу, нито усети ритниците по тялото си, защото лежеше
в безсъзнание на пода.

165
 Никой не риташе Лукас Килканън, когато падна. Поне не и в
онази, отдавна отминала нощ. Имаше и друга разлика.
Люк скочи, за да избяга от пламъците, полетя далеч от огъня,
преди да се нарани.
Но Мира загуби съзнание и всякаква надежда да се спаси, преди
нападателят й да драсне клечката кибрит.

— Аз съм Сноу Гейбъл, добре дошли в „Часът на Пепеляшка―.

Темите тази вечер ще бъдат сериозни. И, надявам се да се съгласите
с мен, важни. И двете ще бъдат обсъждани от експерти в
съответните области.
Един от споменатите експерти увеличи звука на радиото в колата
си. Искаше, докато кара, да го чува около себе си, вътре в себе си.
— Първият ми гост ще бъде психиатърът от „Грейс Мемориал―
доктор Блейн Прескот. Вторият, който ще бъде с мен в ефир от
единайсет и трийсет до един е огнеборецът от Куейл Ридж Лукас
Килканън.
Люк се заслуша в нюансите в гласа й, когато произнесе името му,
опитваше се да долови признаци на ненавистта, която сигурно
чувстваше. Вместо това дочу познатата мекота, с която винаги бе
звучал за него, освен в нощта, когато тя напусна Куейл Ридж. Дори и
тогава в гласа й нямаше омраза. Имаше само тъга, независимо от
това, което й бе казала Вивиан.
Вивиан. Безпокойството му прерасна в ярост, както след като му
призна лъжите си. Замисли се дали да не повика някого да довърши
смяната му и да намери Сноу, за да поговори с нея преди
предаването.
Ще бъде по-добре, реши той, да изчака след програмата, когато
нямаше да ги ограничават срокове и когато щяха да могат да
говорят цяла нощ... ако тя се съгласи.
„И ти можеше да я потърсиш - предизвикала го бе Вивиан. -
Можеше да я намериш, когато бе готова да бъде открита.―
Ужасното бе, че той наистина я издирваше с помощта на Ноа.
Пенсионираният детектив имаше много приятели в полицията.
Търсеха местонахождението на Сноу и Лий Гейбъл със същата
настойчивост като високоплатените детективи на Вивиан и с
еднакъв резултат.
Сноу и Лий не желаеха да бъдат намерени. Люк предположи, че
отново са сменили имената си и Сноу Ашли Гейбъл бе престанала да
съществува. Това не му попречи да се самоизмъчва. Продължи
издирването и даже попита в гимназията „Ларкен― дали е изискала
препис от свидетелствата си. И от време на време изписваше името
й в търсачката в мрежата.
166
 Нищо, допреди шест години, когато търсачката откри
многобройни резултати за Сноу Ашли Гейбъл. Цяла Атланта
говореше за „Часът на Пепеляшка― през първата й година в ефир.
Бе отишъл там, пет нощи поред кръстосваше улиците с взета под
наем кола, радиото гърмеше, а той слушаше, както слушаше сега, за
нюанси в гласа й. Чутото му говореше, че й върви в живота. Бе
намерила своето призвание. Щастието, което той открай време
вярваше, че тя заслужава.
Възнамеряваше да се срещне с нея. Да се изправи лице в лице с
нея. Върна се от Атланта, без да осъществи нито едно от двете. Какво
като бе нарушила обещанието си, дадено преди толкова години?
Беше избор, който имаше пълно право да направи.
Люк напусна Атланта, без да проведе с нея разговора, който
вероятно би разкрил, че лъжи, а не собствен избор, я бяха
подтикнали да избяга далеч от него.
Лъжи, които сигурно я бяха накарали да го презира.
Но не презрение долавяше в гласа й, нито го видя в очите й на бала
„Жътвена луна―.
Сноу имаше пълно основание да го мрази.
Но не изпитваше такова чувство. Или поне не по-вече, отколкото
той я мразеше, когато тя го нарани.
— Признатедна съм им за отделеното време - говореше Сноу, -
както и на всички вас, които избрахте тази вечер нашата честота.
Телефонните ни линии са отворени, ще четем имейлите ви, когато
пристигнат. Ще зададем вашите въпроси и ще получим колкото се
може повече отговори. Ще ви представя първата ни тема с една
лична история...
Люк щеше да пропусне разказа на Сноу, ако Мира си беше у дома.
Скоро щеше да разбере. Навлизаше в „Пайнуд―, на една пресечка
от левия завой, водещ към „Медоу Вю Драйв―. Докато погледът му се
рееше в небето над крайната му цел, той видя, че луната е забулена с
воал, както я бе видял преди години.
Мъглата тогава бе причинена от кълба дим. Тази вечер сигурно
бяха облаци - само дето небето бе ясно... и пожарната аларма на
Мира, инсталирана по негова препоръка, звънеше.
Досега бе реагирала само една жена. Люк я видя как се втурва през
улицата по халат и чехли.
Подкара пред нея, включи автоматика на „паркиране― и изскочи от
колата.
— Стой тук, Биа - изкрещя той, бягайки към пламъците.
Прецени ситуацията, докато тичаше. Бензинът означаваше палеж.
Но пожарът бе ограничен, установи той с известно облекчение.
Разпространяваше се отвън навътре.
167
 Цялата постройка бе обхваната от огъня, от всички стени хвърчаха
искри. Още не се бяха срутили, нито пламтящият покрив, се бе
сринал. При повече късмет, огненият ад може би още не бе стигнал
до вътрешната част.
Острови от огън лумваха в антрето, където беше разлят бензинът.
Люк последва морето от пламъци и стигна до Мира.
Бензинът проблясваше върху лицето й, изпарени-ята му сякаш
привличаха огъня. На дясното й слепоочие забеляза вадички кръв,
примесени, както са се стичали,с бензин.
Люк разбра, че раната на главата е сериозна: ударът, нанесен с
такава сила, навярно бе причинил и тежка травма на шиините
прешлени.
Огнеборецът съзнаваше, че няма време да шинира врата на Мира.
Една-единствена искра към лицето й би се оказала фатална. Понесе
я вън от къщата към струпалата се тълпа.
Бяха пристигнали полицията, хората от „Бърза помощ― и
пожарната.
А сирените и обажданията по телефона бяха събрали зяпачи от
всички краища на града.
Последния път, когато целият град се бе скупчил тук, бе загинал
един местен герой. Убит, по мнението на мнозина, от ръката на Люк
Килканън.
Този път ръцете на Люк лепнеха от кръвта на правнучката на
Едуин Ларкен.
И този път, както последния, в центъра на събитията бяха Люк,
лекарите и Биа. Заобиколили бяха една носилка на алеята за коли, а
към тях се бяха присъединили началникът на пожарната команда,
назначен след отказа на Люк, и един детектив от полицията в Куейл
Ридж.
Докато лекарите даваха първа помощ на пациентката си, Люк
запита Биа:
— Има ли вътре още някого?
Началникът отговори първи:
— Няма да влизаш отново, Килканън.
Люк не обърна внимание на разпореждането на командира си,
както бе готов и да пренебрегва всякакви заповеди, без значение
дали бе на служба, или не.
-Имали, Биа?!
— Не. Мира сигурно е била сама.
— А животни?
— Не. За ден след Вси светии бе необичайно спокойно.

168
 В гласа на Биа долови отчаяние, неверие, онзи отказ да повярват,
който близките на жертвата често проявяваха. „Това не може да е
истина.―
— Всичко ли ми казваш, Биа?
— Да, Люк.
— Какво правехте тук? - колкото и обвинително да звучеше гласът
на инспектор Роб Лански, в тона му нямаше подозрение. Люк бе
колега, принадлежеше съм братството, обрекло се да спасява живот,
не да го отнема. Охотата, с която Люк рискуваше собствения си
живот, за да изпълнява задълженията си, бяха уважавани от всички
в службата.
— Бях на път да посетя Мира. Видях дима и чух алармата. Няма
съмнение, че е палеж. Не съм оглеждал много, но допускам, че го е
изненадала, преди да подпали пожара.
— Преди петнайсет минути тя беше у Вивиан - обади се Биа.
Петнайсет минути... друг живот. - Вивиан не била в дома си, така че
Мира реши да се прибере - секунда по-късно Биа добави: - Получи
няколко заплашителни обаждания по телефона.
— Така ли? - запита Люк. - Кога?
— По време на наводнението. Но никой не се е обаждал от повече
от седмица. Мислеше, че си е намерил друг обект. Как е кръвното й
налягане?
— Осемдесет - промърмори лекарят. - Възможно е да има вътрешни
наранявания. Има спукани ребра. Навярно е пострадал далакът й.
— Люк? - повика го вторият медик, който стоеше до главата на
Мира. - Би ли дошъл за минута?
Когато огнеборецът се приближи, той отвори клепачите на
невиждащите й очи.
Люк видя това, от което се бои всеки обучен спасител. Анизокория:
зеници с различен диаметър. При травма на главата асиметрията на
зениците говореше за бързо натрупване на течност, най-често кръв,
в черепа.
Беше предупреждение за надвиснала беда. Ако увеличеното
налягане не се понижеше, а кръвта не се дренираше спешно, Мира
щеше да умре.
— Това е ново - тихо каза Люк. - По-добре да вървим.
— Веднага тръгваме. В неврохирургията в „Грейс Мемориал― ни
очакват.
Когато Люк помагаше да вдигнат носилката в линейката, докосна
чело в окървавеното слепоочие на Мира и прошепна:
— Прости ми, Мира. И се бори. Моля те, бори се.
— Чакайте!

169
 Нареждането, властно както винаги, дойде от жената, която Люк се
надяваше никога повече да не види.
И която беше сестра на Мира.
— Не спирайте - заповяда Люк на медицинския екип и препречи
пътя между Вивиан и колата на „Бърза помощ―.
— Мира е ранена, Вивиан. Трябва да я откараме незабавно в
болницата.
— Искам да я видя.
— Няма време.
— Тогава тръгвам с нея. Вероятно има законен...
При спешни случаи, ако нямаше наблизо кръвен роднина,
лекарите даваха първа помощ и без съгласието на близките. Но
няколкото безценни минути, пропилени в търсене на някого от
семейството, особено когато то е така прочуто като Ларкен, можеше
да им струва скъпо.
С кимване Люк даде знак и на Вивиан, и на медицинския екип.
Вивиан можеше да пътува с Мира. Люк я посъветва, докато я
пускаше да мине:
— Съгласи се с решението на хирурзите, каквото и да е то. Не
задавай въпроси. Не се безпокой за ситния шрифт.
— Ела с мен, Люк. С нас. Моля те.
— С Биа ще те намерим там.

Люк остана до входната врата на Мира, докато Биа се преоблече.

Въздухът бе горещ, земята пареше. Така щеше да остане още
известно време. А вихрушката от сгурия и пепел щеше да се стеле
още дълго.
Когато водата потуши пламъците, пред очите им изпъкнаха
разтопените тенекии от бензин. Подпалвачът не се бе постарал да
прикрие престъплението си. Но намерението му, реши Люк, бе да
унищожи дома на Мира и клиниката й - не да навреди на самата
нея.
Дори и да е била вътре, когато е избухнал пожарът, сигурно би
могла да избяга.
Беше станала случайна жертва.
Защото бе изненадала престъпника? Осуетила е плана му?
Вероятно. Но Люк, самият той жертва на насилие от най-личен
характер, виждаше отпечатъка на злото. Нападателят на Мира я е
познавал... искал е да я накаже.
— Готова съм.
Гласът на Биа изтръгна Люк от мислите му. Когато се обърна към
нея, тя му подаде една мокра хавлиена кърпа.
— Имаш... - Биа посочи, вместо да обяснява.
170
 Кръвта на Мира се бе размазала по лицето му.
Люк взе кърпата и я избърса.
Докато вървяха към колата му, Люк чу радиото. Възхитителният
звук - успокояващият глас на Сноу - се носеше от него. Преди шумът
от хаоса го заглушаваше.
Сега Люк го чуваше ясно. Тя не бе сама. Първият експерт за
вечерта, доктор Блейн Прескот, се бе включил.
Разговорът им се лееше от радиото в сгорещения от огъня въздух.
Друг приемник в набързо паркираната кола на Вивиан излъчваше
същата програма.

24.
— Днес се държах ужасно с нея - призна Люк на Биа, докато
пътуваха към „Грейс Мемориал―.
— Ако не беше така, нямаше да се отбиеш тук тази вечер.
— Ти щеше да я измъкнеш, Биа.
— Надали щях да посмея. И, Лукас Килканън, и двамата очакваме
да се извиниш за ужасното си поведение, както подобава. Една
вечеря от седем ястия в „Ше Маргьорит― може да свърши работа -
Биа на пресекулки си пое дъх. - О, Люк. Това не може да се случи. Не
и на Мира.
— Ще се оправи.
Биа бе твърде умна, за да оспорва твърдението му. И двамата
знаеха, че е пожелание, а не нещо сигурно.
— Влюбена е, Люк. Нашето момиче е влюбено. И това може да я
спаси.
Вивиан ги чакаше в приемната на спешното отделение.
Никой не бе подал на Вивиан Ларкен Прескот кърпа, за да
избърше кръвта на сестра си от устните и бузата си. Навярно никой
не смееше. Или може би Вивиан бе отказала.
— Къде е тя, Вивиан - попита Люк.
— В операционната.
— Добре. Нещо ново?
— Казаха да отидем в чакалнята. Показаха ми къде е. Там ще ни
държат в течение.
— Добре, Вивиан, какво ни спестяваш?
— Пожарът е умишлено подпален.
— Точно така.
— Жестоко е пребита.
— Да.
— Кой би извършил подобно деяние?
— Не съм аз, Вивиан.
171
 — Люк! Зная. Известно ти е, че зная! - когато изражението му не й
показа, че той иска да й вдъхне увереност, че й прощава, Вивиан се
обърна към Биа.
— Кой може да го е сторил, Биа?
— Нямам представа. Мира няма нито един враг в целия свят.
— Неприличните телефонни обаждания, които получаваше, бяха
истински - промълви Вивиан. - Нали?
-Естествено, че бяха-отвърна Биа. - Защо, в името на бога, мислиш,
че не са били?
Вивиан поклати глава.
— Не намирам смисъл в нищо. Нищо не се връзва.
Биа обгърна с ръце раменете на Вивиан и срещна объркания й
поглед.
— Ще потърся кърпа, Вивиан. За лицето ти. После ще чакаме,
където лекарите искат.
— Люк го няма - съобщи Хелън на Блейн и Сноу, докато вървеше
последната реклама от интервюто на Блейн. - Нито ще дойде.
— Така ли? - гласът на Сноу бе спокоен. Но не и сърцето й. - Обади
ли се?
— Да, но е говорил само с апаратната. Приели са съобщението, без
да го свързват с нас. Може би така е искал, само да остави
съобщение.
— Какво гласи то?
— Че отменя разговора и ще ти се обади по-късно.
— С радост ще остана още - намеси се доктор Прескот.
— Би било чудесно, Блейн. Благодаря ви.
Нямаше никаква трудност да запълнят останалите деветдесет
минути. Темата съвсем не бе скучна. А Сноу бе прочела само малък
брой от имейлите, които бяха получили, и бе приела само няколко
телефонни обаждания.
Засега изборът й бе сполучлив. Независимо от настойчивостта на
Блейн да не отделя от ефирното време на пациенти, искащи да
изразят благодарността си към него, че е спасил семействата им,
техните съпруги и майки, Сноу предпочете да чуе какво имат да
кажат тези признателни хора. Решението се оказа отлично, проява
на интуицията, осигурила на предаването й такъв успех.
Пациентите на Блейн споделиха нещо повече от благодарността си.
Впуснаха се в подробности относно депресията си и борбата с нея,
след като бе поставена диагнозата.
Сноу набързо маркира с „да― и „не― слушателските имейли. Тази
вечер имаше един, който прочете многократно.

172
 СНОУ,
НАКАРАЙ БЛЕЙН ДА ТИ ОТГОВОРИ ЗАЩО СЕ Е ПОСВЕТИЛ НА
ДУШЕВНОТО ЗДРАВЕ НА ЖЕНИТЕ.
ЕЛЪН О’НИЙЛ АТЛАНТА

Предложението бе уместно и логично. Преди започването на

предаването самата Сноу си бе набелязала да зададе този въпрос,
ако интервюто забоксува.
Именно стилът на имейла на Елън О’Нийл привлече вниманието й,
в него имаше нещо странно познато.
Интервюто вървеше като по вода. Но сега Блейн щеше да остане
още и за слушателите й щеше да е интересно имало ли е някакво
събитие, което е вдъхновило кариерата му, или не...
— Искам да ви прочета един от имейлите, Блейн. Но не и без ваше
съгласие. Ще ви задам въпроса по-късно - каза Сноу.
— Бих искал да го прочетете, Сноу - обади се доктор Прескот, -
давайте.
— Въпросът е личен, Блейн, отнася се за вас.
— Вече се заинтригувах. Прочетете го, Сноу. В ефир, давам ви
разрешение.
— Добре. - След това обясни на слушателите си, че гостът й от
единайсет и тридесет е отменил интервюто и доктор Прескот
любезно се е съгласил да остане до края на предаването, Сноу
перифразира имейла. - Елън О’Нийл от Атланта пита дали има
причина да предпочетете да посветите кариерата си на душевното
здраве на жените.
— Да, Сноу, Елън, има. И тя е много лична.
— Моля, не се чувствайте длъжен да...
— Искам да обясня. Поне това мога. Толкова много обадили се днес
с готовност споделиха историите си, за да помогнат на другите. Бих
искал да споделя моята драма и на сестра ми Джули със същата
надежда.
Когато Блейн заговори отново, в гласа му се чувстваше нежност
към сестрата, която бе загубил.
— Джули бе на двайсет и три, когато почина. Само на двайсет и три.
Беше даровита художничка. Четиричленното ни семейство бе много
сплотено. Но между Джули и татко съществуваше особена връзка.
Той бе кардиолог в болница в Масачузетс. След напрегнатите
работни дни отпочиваше, разхождайки се късно нощем близо до
дома ни в „Бийкън Хил―. Понякога Джули го придружаваше. Или
аз. Или майка ни. Най-често излизаше сам. Кварталът беше
безопасен... до нощта, в която не се върна. Някакъв го бе прегазил с

173
колата си и го бе оставил да умре. До ден днешен не са намерили
избягалия шофьор.
Смъртта му бе голям удар за всички нас. Но емоционалната травма
отприщи в Джули, както впоследствие осъзнах, тлеещото
маниакално-депресивно разстройство, Майка ни и аз посрещнахме
новооткритата й енергия с облекчение. Преди бе така потисната.
Когато говореше безсмислици или ни разказваше надълго и
нашироко за грандиозните си планове, го приписвахме на
артистичния й темперамент и си затваряхме очите пред
възможността нещо да не е наред.
Гордеехме се с Джули и намирахме извинение за необичайното й
поведение. Тя се сгоди и щеше да се омъжи. Годеникът й, млад
полицай, я обожаваше. Еуфорията й бе съвсем естествена, решихме
ние, нали скоро щеше да бъде булка. Сватбата бе насрочена за
първата събота от юни. Джули искаше да приготви нещо по-особено
за последния Ден на майката, който щяхме да отпразнуваме само
тримата, преди да мине под венчило. Аз бях първа година в
медицинския факултет и сесията ми наближаваше. Но за Джули бе
важно да прекараме целия ден заедно - тя, мама и аз и да завърши с
разточителната вечеря, която бе планирала. Искаше да
наблюдаваме как готви „кулинарната фантазия― по нейните думи и
да си припомним заедно татко и живота ни като семейство.
Така и направихме. Отдадохме се на спомените си през сълзи и
смях, докато пред очите ни Джули подготви истинско пиршество.
Ястията бяха възхитителни. Подканяни от нея, ядохме до пръсване.
Също по нейно настояване приех пръстена, който родителите ни й
бяха подарили за шестнайсетия й рожден ден. Скоро щеше да носи
сватбена халка. Искаше да нося пръстена й на малкия си пръст на
дясната ръка. Оттогава не съм го свалял.
Блейн си пое дъх, после издиша, като че да се освободи от
напиращите чувства, които заплашваха да съкратят разказа му.
— По-късно същата нощ, след като се върнах в общежитието,
където живеех, силно ми прилоша. Сигурен бях, че не е от нещо,
което бях ял през деня. Но не можеше да се дължи и на храната в
общежитието, погълната предната вечер. Не исках да обидя Джули.
Реших по-късно да се обадя у дома и да проверя да не би тя и мама
също да са зле. На сутринта, когато симптомите ми се влошиха,
почувствах, че трябва да им позвъня. Когато никой не отговори,
един от съквартирантите ми ме откара до вкъщи. И майка ми, и
Джули бяха мъртви.
Заключението на патоанатома бе хранително отравяне по
небрежност. Тогава сметнах, че диагнозата е правилна. През
следващите години започнах да се убеждавам, че не е имало нищо
174
случайно. Докато добавяше чаша след чаша от предварително
премерените съставки на ястията, които приготвяше, говореше за
татковото нетърпение да отидем при него на небето. Уверяваше ни,
че знае, че и бог иска същото.
Моята умна, талантлива сестра бе душевноболна. Истината бе пред
очите ни. Но нито майка ни, нито аз искахме да я видим. Отричахме
я. Не искахме да я приемем. Можехме да запитаме Джули защо е
толкова уверена какво иска господ. Щеше да ни отговори истината,
както я усещаше в състоянието си на самозаблуда. Щеше да ни
каже, че бог й говори. Гласът му постоянно звучал в главата й. Но
ние не я по-питахме, В някакъв момент сигурно сме се страхували от
отговора. Нежеланието ни да приемем душевната болест на Джули
струва нейния живот и живота на майка ни. Заклех се в нейна памет
да направя всичко по силите си, за да предотвратя други такива
трагедии.

— Изтеглихме кръвта - неврохирургът даде първото си сведение на

Вивиан. От четиримата в чакалнята сестрата на Мира бе
единствената, която познаваше отпреди. - Така намалихме
налягането в черепа.
— Това е обнадеждаващо, нали?
— Като начало е добре.
— Какво следва, докторе? - попита Биа.
— Предстоят още няколко часа да завършим операцията. Трябва да
съединим разкъсаните кръвоносни съдове и да се уверим, че всички
счупени костички са отстранени. Хирурзите, специалисти по гръден
кош, започнаха изследване на гръдната кухина и травматолозите
преценяват как най-правилно да подходят към спукания далак.
— Значи ниското й кръвно налягане се е дължало на увредения й
далак? - запита Люк.
— Да. Кръвозагубата е значителна, въпреки че наранената област е
относително малка. Затова обсъждат оптималното решение. Ако е
възможно, ще изрежат само разкъсаната част от органа.
— За да запазят имунната й система - поясни Биа.
— Явно сте вещи в медицината - неврохирургът не се усмихна.
Знаеше, че съдбоносният въпрос предстои.
Зададе го четвъртият от чакащите, полицаят от Куейл Ридж, който
вече бе окачествил случая като предумишлено убийство.
— Каква е прогнозата? - попита инспектор Лански.
— Прогнозата - отвърна лекарят, - е неблагоприятна.

175
25.
— Опасявам се, че току-що получихме тревожна новина - Хелън
отправи съобщението си към Блейн и Сноу по време на паузата за
новините в полунощ. - Дойде от слушателка от квартала „Пайнуд― в
Куейл Ридж. Не иска да я излъчваме в ефир, само моли да предам
съобщението на двама ви. Включила се е на честотата ни в десет,
горе-долу по същото време, когато чула сирените. Не им обърнала
особено внимание, за разлика от съпруга си. Той тръгнал след
колите за спешна помощ и се върнал от мястото на произшествието
преди около трийсет минути. Толкова й е отнело и да се свърже с
нас.
— Какво произшествие, Хелън?
— Избухнал е пожар на „Медоу Вю Драйв―. На адреса, където едно
време е живеел Люк.
— И където сега живее Мира. Слава богу, че не си е била у тях.
— Боя се, че си е била.
— Не, Мира и Вивиан щяха да слушат предаването в дома ни в
„Хилтоп―.
— Слушателката твърди, че са откарали Мира. Така й е съобщил
съпругът й.
— Греши.
— Надявам се. Която и да е била, жената е тежко ранена и е приета
в „Грейс Мемориал―. Блейн? Извинявай, но съм сигурна, че е била
Мира. Това обяснява защо Вивиан се е качила с нея в линейката.
— Вивиан е била там?
— Да, както и Люк. Така поне заяви жената. Не ми звучеше
убедително, но...
— Налага се да си тръгна. Длъжен съм да стигна до дъното на тази
история. Веднага.
За пет минути Блейн стигна от кабинета си до чакалнята на
неврохирургията. Щеше да му трябва двойно повече време, ако бе
чакал асансьорите и бе вървял, вместо да тича.
— Вивиан!
— Блейн!
— Току-що чух. Една слушателка от „Пайнуд― се е обадила в
радиостанцията. Защо не ми позвъни? И не дойде да ме вземеш?
Бях на горния етаж в кабинета си през цялото време.
-Аз... - „Не ми бе нужен. Не се сетих за теб. Люк бе тук.― - Всичко
стана толкова неочаквано... Помислих, че си на път към къщи,
възнамерявах да ти оставя съобщение там.
— Пожар ли е имало в къщата на Мира?

176
 — Било е палеж - намеси се Люк. Той протегна ръка към Блейн. -
Казвам се Люк Килканън. Не се познаваме.
— Приятно ми е, Люк - Блейн стисна ръката му, а после се ръкува с
инспектор Лански. - Палеж ли?
Детективът отговори:
— Люк смята, че Мира се е върнала вкъщи точно когато
подпалвачът се е готвел да предизвика пожара.
— Нападнал я е, Блейн - в гласа на Вивиан се четеше неверие. -
Ранил я е жестоко.
— Как е тя?
— Бори се за живота си - отвърна Биа.
— Не разбирам, Вивиан, защо ти и Мира не сте били у нас да
слушате интервюто.
— И защо да бъдем?
— Защото така се разбрахме.
— Какво сме се разбирали?
— Ти, аз и Мира. Не помниш ли?
— Не, Блейн, аз...
— Мира не дойде ли в десет у дома?
— Не зная. Не си бях вкъщи. Не допусках...
— Къде беше?
— Разхождах се с колата. Мислех - Вивиан хвърли плах поглед към
Люк. - Имах да обмислям много неща.
— Сигурно сте били близо до „Пайнуд―, когато е избухнал пожарът
- предположи инспектор Лански.
— Пристигнахте навреме, за да се качите заедно с нея в линейката.
— Карах към къщата на Мира, когато пожарната ме задмина.
— Към Мира ли си отивала, Вивиан? - попита Блейн. - Защо?
— За да поговоря с нея, Блейн. Да разговарям със сестра си.
— Необичайно ли ви изглежда, доктор Прескот? — поиска да знае
Роб Лански. - Виждате ми се малко изненадан. Като че госпожа
Прескот няма навик да се отбива у сестра си късно вечерта, за да си
по-бъбрят.
— Изобщо няма нищо странно - Блейн покровителствено прегърна
жена си през рамото. - Вивиан и Мира са много близки.
— Да не допускате, че имам нещо общо със случилото се! Никога не
бих навредила на Мира - Вивиан направи грешката да потърси
подкрепа и потвърждение от мъжа, който най-малко би й ги
предложил.
— Надали мислите, че съм способна на това... Люк?
— Хирурзите очакват, че операцията ще продължи още няколко
часа - Люк се присегна за якето си.
— След като сте тук, Блейн, аз ще поизляза.
177
 — Ще тръгна с теб, Люк. Предполагам, че отиваш към
„Камбанките―?
— Да, Биа. Но ти защо искаш да отидеш там?
— Защото там живее Томас Вейл.
— Какво общо има Томас с Мира?
— Много. Мира е влюбена в Томас. И - добави решително Биа -
Томас е влюбен в нея.
— Вивиан и Мира не са близки - изтъкна очевидното Биа, когато с
Люк останаха насаме.
— Не. Не са.
— Но не допускаш възможността Вивиан да го е извършила. Нали?
- без да дочака отговора му, Биа добави: - За пожара - разбирам.
— Какво те кара да говориш така?
— Понеже има нещо между Вивиан и това място, нещо повече от
пожара, за който твърде добре знаеш. Тя никога не ходеше там,
Люк. Доколкото зная, а съм сигурна, че е така, до снощи не бе
стъпвала в къщата, откакто Мира се нанесе. Мира искаше да й
покаже клиниката, но Вивиан все намираше някакво извинение да
откаже. А когато нямаше такова, както миналата събота, изчака в
колата, а Блейн дойде до вратата. Не мога да си обясня защо Вивиан
ще изпитва такива отрицателни чувства - при тези думи тя се
намръщи. - Сигурно е била на дванайсет в нощта, когато Джаред се
опита да те убие. Сред тълпата зяпачи определено имаше и жители
на „Хилтоп―. Родители, не деца. Щях да помня, ако Вивиан беше
дошла. А оттогава насам семействата, които живееха в къщата бяха
напълно непознати на Вивиан. За мен е мистерия защо ще изпитва
ненавист към това място. Но искрено вярвам, че го мрази до такава
степен, че да иска да го унищожи.
До днес, каквито и чувства да е имала към дома на Люк от
детството му, както и към самия него, със сигурност бяха неизвестни
и на Люк. Но при изповедта си в пожарната, Вивиан бе посочила, че
именно на „Медоу Вю Драйв― бе завела Сноу, за да я накара да
повярва в лъжите й.
Скромната къща, която един ден щеше да принадлежи на Мира, бе
сцената на последвалия разговор и нея сигурно е виждала Вивиан в
огледалото за обратно виждане, когато е оставила бременната Сноу
на студа, бременната Сноу, която по-късно щеше да загуби детето,
както Вивиан искаше.
„Не съм искала да пометне, уверяваше го Вивиан. Трябва да ми
повярваш!―
Бе ли й повярвал? Люк и за миг не би се замислил над отговора.
Ами ако й беше повярвал и й беше простил, както го молеше?
Щеше ли пожарът тази нощ да бъде предотвратен, понеже на
178
Вивиан повече нямаше да й бъде нужно да унищожава къщата,
станала символ на жестокостта й към Сноу?
Не Мира трябваше да стане жертва на пламъците. Само домът й.
Но нямаше случайно да попадне в капана на пожара.
Бяха я нападнали и оставили да умре.
— Какво мислиш, Люк? - попита Биа.
Лукас Килканън не харесваше Вивиан Ларкен, Дори и най-
мъничката част от него. Но...
— Истината ли? Самата Вивиан я каза. Никога не би навредила на
Мира.
— Ако е наела някого да предизвика пожара и Мира го е сварила на
местопрестъплението, защо клатиш глава?
— Не питай защо съм толкова сигурен, Биа. Нямам отговор. Ако
Вивиан искаше да изгори къщата, щеше да го извърши сама. И
понеже е Вивиан, щеше да успее, след като изпрати Мира на
километри далеч. А пациентите й щяха да бъдат отнесени на
сигурно място - вече бе уверил Биа, че вярваше, че това е истината.
Както и другото, което предстоеше да й каже. - Не е виновна
Вивиан. Но онзи който го е извършил, познава Мира. И я мрази.

Когато Блейн Прескот завърши изповедта си за смъртта на сестра

си и майка си и решението си да се посвети на предотвратяването на
подобни трагедии, Сноу отговори от името на слушателите си и от
свое име.
— Постигнали сте го, доктор Прескот. Наистина.
В спалнята си в Атланта Елън О’Нийл откликна по друг начин на
казаното от Блейн.
— Лъжец - прошепна тя. - Лъжец.
Споменът се върна, историята доби завършен вид. Лъжите му,
гласът му го измъкнаха от скривалището му.
През следващите четирийсет минути изготви на компютъра си
документ за това какво й бе казал Блейн през онази отдавна
отминала нощ. Възкръсналият спомен нямаше да изчезне. Веднъж
запаметен, никога нямаше да бъде забравен.
Компютърният файл не й бе необходим, докато бе жива.
Тя го съхрани, копира го и го разпечата.
После набра дадения й от „Телефонни услуги― номер на
полицейското управление в „Бийкън Хил―, Бостън.
— Искам да съобщя за двойно убийство - информира мъжа, който
вдигна телефона.
— Един момент, госпожо. Ще ви свържа с 911.
— Не. Почакайте. Случи се преди трийсет и две го-дини.
— Трийсет и две години?
179
 — Точно така.
— Ще извикам полицай да приеме съобщението ви. Ще изчакате
ли на телефона?
— Да. Чакам.
Елън предполагаше, че ще разкаже на полицая всичко. Но когато
му даде датите на убийствата, имената на жертвите и самоличността
на убиеца, отново я помолиха да почака.
— Трябва да говорите с лейтенант Коул - уведоми я полицаят,
когато се върна. - Той иска да ви изслуша. Има особен интерес към
случая.
— Добре. Свържете ме с него.
— Не е тук. Трябва да го потърся. На кой телефон да ви намерим?
Елън съобщи номера си и ги посъветва:
— Ако лейтенант Коул иска да говори с мен, нека го стори през
следващите два часа. Чака ме ранен полет, който не искам да
пропусна.

26.
Портиерът на небостъргач „Камбанките― разреши на Люк и Биа
достъп до административните етажи, Люк фигурираше в списъка на
гостите на WCHM.
Портиерът нямаше право да ги пуска до жилищната част. С радост
щял да позвъни на доктор Вейл и да провери дали желае да приеме
Биа Евънс. Но, колкото и мила да му се струва, не може ей така да й
позволи да щръкне пред вратата му - пред чиято и да е врата.
— Нека го отложим с петнайсет минути - помоли я Люк. - Искам да
съм с теб, когато говориш с Томас. Но точно сега не желая да
пропусна възможността да се видя със Сноу, преди да си тръгне.
— И аз не искам да пропуснеш този шанс.
Веднага щом влязоха в WCHM, ги обгърна гласът на Сноу.
Администраторът ги поведе към студиото на „Часът на Пепеляшка―
и към контролната кабина, откъдето можеха да я гледат и да слушат
заключителните минути на предаването.
— Често ме питат - казваше Сноу, докато криволичеха по коридора,
- има ли името „Часът на Пепеляшка― някакво скрито значение,
освен буквалното - че се излъчва в полунощ. Отговорът е да. Когато
настъпва полунощ, Пепеляшка побягва. Не вярва достатъчно в себе
си, за да позволи на приказния принц да я види такава, каквато е в
действителност. На слушателите ми мъже може да се стори малко
странно. Малко ли? Зная, че дори доста. Но вярвам, че говоря от
името на много жени, като казвам, че е предизвикателство да
приемем себе си, с дрипите и всичко останало.
180
 — Тази вечер искам да споделя с вас какво открих за себе си и с
което започвам да свиквам. Стана наскоро, при все че бе
изключително важна част от мен в продължение на шестнайсет
години. Както обясни доктор Прескот, следродовата депресия може
да се появи и след спонтанен аборт. Искам да ви разкажа за
случилото се с една жена и за чувствата, които изпитваше.
Думите й придружаваха Люк и Биа, запътили се към контролната
кабина. Озовали се там, през звуконепроницаемото стъкло можеха
да наблюдават Сноу.
Тя седеше на маса за двама, столът на госта й бе празен,
единственият микрофон напомняше на восъчна свещ. Бе свалила
слушалките си. Тихият й монолог щеше да бъде финалът на
програмата й. В съсредоточението си бе наклонила глава, вторачила
невиждащ поглед в ръцете си.
— Бях тинейджърка, когато забременях. Вълнувах се за детето си.
Чувствах присъствието й в мен, още преди да си помисля, че я
усещам да се движи. Казвам „да помисля―, понеже сгреших. Реших,
че долавям нейното трепване, че пърха от щастие. В действителност
съм започвала да помятам. По-късно научих, че бременността ми не
е била достатъчно напреднала, та да чувствам движенията й.
Тя поспря и я чуха да си поема дъх.
— Няколко часа, след като усетих трепването - започна отново тя, -
изпитах чувство на ужас. Така започна депресията ми. Както чухте
тази вечер, следродовата депресия може да се яви много бързо. В
мига, когато бебето се роди или го загубиш, хормоните, присъщи на
бременността, изчезват... и започва промяна. Моето момиченце
умря малко преди полунощ, малко преди часа на Пепеляшка.
Изминаха почти двайсет и четири часа, преди да разбера, че съм
направила спонтанен аборт.
Тогава, сега съзнавам, депресията ми се е била задълбочила.
Загубих усет за време. И при все че решенията, които взимах, ми се
струваха смислени, те не бяха. Не съзнавах, че съм в беда. Но надали
щеше и да ме грижа. Не успях да опазя детето си. Това, което се
случваше с мен, бе без значение. Наблизо можех да потърся помощ.
Една чудесна жена, медицинска сестра, живееше на няколко
пресечки от мен. И тя бе преживяла спонтанни аборти. Щеше да
разбере. Можех да отида при нея. Бащата на бебето също можеше да
ми помогне. Не ме обичаше, но би...
— Обичаше те.
— Люк.
Той седна срещу нея, очите му блестяха от неприкрити сълзи.
— Обичам те.
— Не си длъжен да го казваш.
181
 — Но го чувствам, Сноу. Това е истината. - „Една истина, на която
искаше тя да повярва. Но не вярваше, все още не можеше. Цяла нощ
ще те убеждавам, Сноу, стига да ми позволиш. Цяла нощ, щом
останем сами.― - Продължавай да говориш. Много твои слушатели, а
и аз, искаме да те чуем.
— Аз... докъде стигнах?
— Знаела си, че наблизо има помощ, но не си я потърсила, нито си
я изчакала.
— Не мислех, че ми е нужна. Дори и някаква трезво мислеща част
от съзнанието ми да ме подтикнеше да я поискам, щях да й се
противопоставя. Не я заслужавах. Предадох детето си. И баща му.
— Не е така - меко отвърна той. - Какво направи? Къде отиде?
— Извиках такси. Намерението ми бе да стигна до ,,О’Хеър― и да
хвана полет за Калифорния... или Атланта. Не можех да реша за
къде. Бях само на три километра от Куейл Ридж, когато мисълта, че
трябва да направя избор, ми се стори невъзможна. Помолих
шофьорът на таксито да спре до първия мотел, където имаше
свободни стаи. Останах там няколко седмици.
— Няколко седмици? На три километра от Куейл Ридж? Не ме ли
чу да викам името ти?
— Бях на светлинни години от Куейл Ридж. И от теб.
— И какво прави през онези седмици?
— Лежах свита на леглото. Не вдигах щорите. Имаше автомат със
закуски. Когато организмът ми искаше храна, си взимах нещо.
Нужни ми бяха няколко седмици, за да избера Калифорния или
Атланта. Предпочетох второто. Означаваше много за майка ми и
мен. Преместих се в друг мотел. После в трети. Трябваха ми десет
месеца, за да се добера до Атланта. После мина година, преди да се
върна в училище.
Депресията, връхлетяла ме мигновено, не бързаше да си отиде.
— Толкова съжалявам.
— Ти не си виновен.
— Нито ти.
— Не. Но...
— Но какво?
— Никога, дори за секунда, не съм възприемала следродовата
депресия на приятелката си като нейна вина. Нито имат вина
жените, които споделиха съдбите си тази вечер. Зная, че нямат.
Вината им не е по-голяма, отколкото ако ги поразеше гръм от ясно
небе. Но когато говорим за моята следродова депресия, чувствам
срам. Сякаш съм й се поддала заради някаква грешка в самата мен.
— Нищо не си сгрешила.

182
 — Боя се от позора на душевната болест, нали? Сякаш е коренно
различно да се разболееш от пневмония и да страдаш от депресия.
— Боиш се от себе си. Не от другите. Затова избра темата на
предаването тази вечер.
Предаването тази вечер. Което отдавна трябваше да е свършило.
Но чак когато Сноу хвърли поглед към червената лампичка,
сигнализираща, че са в ефир, тя започна да мига.
— Хелън? - Сноу погледна към контролната кабина.
Тя бе празна. Двете жени, които преди бяха вътре, идваха към нея и
Люк.
— Просто не можех да те прекъсна - заговори Хелън. В
действителност тя бе така увлечена от случващото се - историята на
Сноу, любовта на Люк, че загуби усещане за време. Не бе
единственият, поддал се на магията н слушател, установи тя, когато
първите имейли и телефонни обаждания, които щяха да продължат
няколко дни, изпълниха екрана на компютъра й. „Люк я обича
толкова силно! - щяха да гласят съобщенията. - А тя обича ли го?―
Ако не, безброй неомъжени жени бяха готови да заемат мястото на
водещата на „Часът на Пепеляшка―.
— Не бих я оставила да те прекъсне - добави Биа.
— Госпожо Евънс?
— Биа. Е, да, мило момиче, аз съм. По-стара... и след изминалите
няколко минути, далеч по-мъдра. И аз я преживях, Сноу.
Следродовата депресия. До тази вечер не го съзнавах. Срамувах се,
че губя децата си, които така силно желая, но не успявам да
задържа. Срам ме бе също и колко дълго време минаваше, преди да
преодолея загубата.
Биа посегна да я прегърна. Сноу откликна с желание. Лицата им се
докоснаха, една мокра буза допря друга мокра буза.
— Мира - прошепна Сноу, като се опомни. - Как е тя?
— Беше тежко ранена - отговори Люк. - Все още е в операционната.
— По-рано тази вечер оставих съобщение на телефонния й
секретар. Покани ме да обядваме заедно. Обадих й се да й кажа, че
приемам. Бе много любезно от нейна страна.
— Да - съгласи се тихо Люк. - Много мил човек е.
Плувналите очи на Биа се напълниха с още сълзи.
— Ще я харесаш, Сноу.
— Сигурна съм, Биа. Винаги си го твърдяла.
— Като говорим за Мира - въздъхна Люк, - трябва да съобщим на
Томас какво се случи. Мира е влюбена в един мъж, който живее в
тази сграда - обясни той на Сноу. - Портиерът трябва да получи
разрешение, преди да ни пусне до апартамента му.
— Томас чий?
183
— Вейл.
— Томас и Уенди живеят точно срещу мен. Ще ви заведа.

27.
Полицейският служител, на когото първоначално Елън предостави
информацията, бе млад. Младостта му се долавяше в гласа му и
явното вълнение, с което приемаше казаното.
Гласът, който достигна до нея след двайсет и две минути, бе на
зрял мъж, и то на опитен защитник на закона. Но Елън, познаваща
мъжете, бе убедена, че чува овладян възторг - предварителната
радост на ловец, хванал на мушката жертвата си.
Лейтенант Патрик Коул мина директно на въпроса.
— Какво ви кара да смятате, че Блейн Прескот е убил сестра си и
майка си?
— Сам ми го каза.
— Кога?
— Три седмици след извършване на престъплението.
— И чакахте да минат трийсет и две години, за да ни съобщите.
— До снощи споменът ми за признанието му не бе ясен. Но тази
вечер... Лейтенанте? Защо просто не ви разкажа, каквото си
спомням?
— Давайте.
— Запознахме се в петък, на първи юни. Той бе дошъл в Чикаго
заради някаква сватба. Срещнахме се в стаята му в хотел „Дрейк―.
Имаше наркотици. Знаех само прякора му, Док. И той не знаеше
истинското ми име. Шестнайсет години по-късно се сблъскахме на
някакъв прием. Като го видях, не си спомних какво ми е казал. Но се
запитах, дали изобщо ми бе доверил нещо. През последните
седмици се опитвам да си спомня какво е то. Имах известен
напредък. Когато го чух снощи да говори, да лъже, всичко си дойде
на мястото.
— Къде го чухте?
— Участваше в радиопредаване в Чикаго. „Часът на Пепеляшка―,
предава се в реално време по мрежата. По причини, които не мога
да обясня, но които се оказаха основателни, си казах, че ако чуя
обяснението му защо е решил да посвети кариерата си на душевното
здраве на жените ще успея да си спомня всичко. Изпратих имейл с
предложение да му зададат този въпрос.
— Предполагам, че са го попитали.
— Да.

184
 — И Блейн разказа как побърканата му сестра обилно поръсила с
отрова „кулинарната си фантазия―, докато говорела за единение с
бога?
— Допускам, че е съобщил на полицията същата измислица.
— На мен - потвърди Патрик, - на широката общественост, радиото
и на кого ли още не.
— Това е лъжа.
— Слушам ви.
— Той е бил готвачът този ден, обяд по случай Деня на майката, а
не вечеря. Всичко е било негова идея, подготвил е всяка подробност,
включително да остави едно счупено яйце в картонената опаковка в
хладилника. Искал е да остави впечатлението, че развалените
сурови яйца в храната са причинили смъртта им. Дори изял
няколко, е надежда да му прилошее. Не станало. Наложило се да се
преструва, че не е добре.
— Не са ги отровили суровите яйца.
— Да.
— Известно ли ви е какво?
— Антифриз, Каза ми, че бил сладък. Като захар. Напоил
сладкишите, които опекъл почти с чиста отрова, но с приятен вкус.
Сестра му и майка му превъзнасяли десерта и го приканвали и той
да си вземе. Но той не ял. Празникът бил техен, възразил той - било
приятно да ги нагости.
Погълнал ли е някаква част от сиропа
— Не и през онзи ден. Пробвал го на вкус седмица преди това.
Знаел, че ще се наложи да моли патоанатома да не прави аутопсия .
Като студент първа година бил наблюдавал процедурата и не можел
ди понесе мисълта, че близките му ще бъдат подложени на същото.
Освен това като единствен оцелял от това, което ги е погубило,
можели да извършат върху него всякакви необходими изследвания.
— Какво станало с отровната храна?
— Съжалявам. Прибързвам. Всичко съм написала. Ще ви го
изпратя, ако желаете.
— Искам да го прочета. А сега трябва да ми разкажете всичко, което
помните.
— Добре. Но е наистина потресаващо. Той изпитваше удоволствие
да описва най-зловещите подробности. На сестра му и майка му им
прилошало час, след като били отровени. Знаел, че така що стане.
Дал им смъртоносна доза. И на това се радвал. Изпитвали силна
болка и недоумявали какво им става и защо той не предприема
нищо, за да им помогне.
— Бил е там, когато са умирали.

185
 — О, да. Приготвял вечерята, за която после твърдял, че е дело на
сестра му. Така бил предложил да прекарат Деня на майката, да си
припомнят предишния си живот, докато наблюдават как сестра му
готви. Тя вече била купила продуктите за вечерята. Блейн я сготвил,
изхвърлил колкото се предполагало, че ще изядат тримата, а
останалото прибрал в хладилника, за да го изследва оперативният
екип. Заличил, естествено, всички следи от обяда.
— Кога си е тръгнал от жилището им?
— Не зная точното време, но се оплакваше, че се наложило да стои
в една къща с труповете, че който го види да си тръгва, да реши, че
се връща в общежитието след разточителна вечеря. Докато чакал,
почистил и къщата, и тях. Искал да изглежда, че смъртта им била
безболезнена. После взел пръстена на сестра си. Като спомен, каза
ми той. Като напомняне.

Почти бяха стигнали апартамента на Томас, когато Сноу се обърна

към Люк:
— Знаеш ли, че Уенди е при Томас?
— Да. Но няма да ме познае. Бе обърната към Даниъл, докато той
ми я подаваше, а когато не биваше да гледа повече, притиснах
лицето й към гърдите си. Щом ни прибра хеликоптерът, я пое
медицинският екип. По време на полета до града, седях до пилота.
Качиха я в линейката, преди който и да е от нас да разкопчае
обезопасителния си колан.
— Можел си... да седнеш до нея, докато сте летели
— Сноу погледна бащата, загубил своето момиченце,
— Не - прошепна тя, - не би могъл.
— Не и ако нямаше нужда от мен. А тя нямаше.
— Направил си това, от което най-много се е нуждаела. Спасил си
живота на дъщерята на Даниъл, въпреки че не можа да спасиш своя.
Нашия.
— Нито ти - промълви той.
— Нито аз, какво?
— Не би могла да я запазиш, Сноу. Никой не би могъл.
Твърдението на Люк бе посрещнато с мимолетна усмивка от Сноу и
Биа, която дори не се преструваше, че не подслушва. Кимна,
изпитвайки нежност към двамата, все едно времето се бе върнало.
От години бе свидетел на любовта им. Тя отново бе пред очите й.
— Мисля, че е редно да съобщим на Томас, че сме тук - каза Биа.
Сноу кимна, приближи се до вратата и леко почука.
Том бе във всекидневната. Крачеше напред-назад.
Очакваше до полунощ да се обади Мира и да му съобщи, че още е у
Вивиан и ще му позвъни по-късно.
186
 Не телефонира. А той бе устоял да не й се обажда.
Сигурно е добре, казваше си той. Въпреки че подремна с Ейлийн, се
нуждаеше от сън. Изглеждаше уморена и бе признала, че не почива
достатъчно. Може би си е легнала с намерение да му позвъни по-
късно и е заспала.
А може би е предпочела да го посети, без да му телефонира
предварително, макар че бе късна нощ. Сигурно е знаела, че той ще
се възпротиви - трябва да се наспи, преди да шофира, колкото и да
му се иска да каже да.
Сега бе дошла и Томас побърза да отвори вратата. Заедно с
облекчението, обзе го радост, че ще я види.
И двете бяха краткотрайни.
— Сноу.
— Здравей, Томас, това са Биа Евънс и Люк Килканън. - Не бяха
нужни други обяснения. Томас знаеше и двете имена. И без думи се
подразбираше, че среднощното им посещение не е само от учтивост.
- В дома на Мира е избухнал пожар - съобщи му тя.
— О, не. Не! Тя как е? - „Моля те, боже, нека е жива. И да не страда
прекалено много.― Това й пожелаваше Томас. Но лекарят, грижил се
за безброй обгорели жертви, знаеше, че болката е добър признак.
Означаваше, че изгарянията не са дълбоки.
— В операционната е - отговори Биа.
— Операционната?
— Нараняванията й не се дължат на пожара - обясни Люк. -
Подпалвачът я е нападнал.
Рояк нови тревоги нахлуха в съзнанието на травматолога и в
сърцето на Томас.
— Ако искате да отидете до болницата...
— Задължително.
— ... с радост ще остана при Уенди. Можем да й кажем, че съм
помощничката на Мира в клиниката и съм се отбила, за да видя как
е котенцето и да правя компания и на двете, докато си свършиш
работата.
— Благодаря, Биа. Уенди спи. Искам да ви запозная, преди да
тръгна.
Но ще тръгнеш, помисли си Биа, ако Уенди е спокойна, докато те
няма. Колкото и много Томас да искаше да бъде при Мира - а Биа го
виждаше – нямаше да излезе, ако малкото момиченце не искаше.
— Добре - отвърна възрастната жена. - С Уенди ще се справим. Ще
видите.
— Мира иска да поставя втората доза от антибиотика на Ейлийн в
два и трийсет.
— Ще го получи на секундата.
187
 Томас погледна Люк и Сноу.
— И вие ли се готвите да останете?
— Не - отговори Люк. - Бих искал да се върна в Куейл Ридж.
— В дома на Мира.
— Да. Надявам се, че Сноу ще ме придружи - Люк забеляза, че тя се
изненада от поканата му. И защо не? Може и да е чула думите му
„Обичам те.― Но да не е повярвала. Той знаеше истината. Тя - не.
Той все още бе мъжът, когото никога не бе мразила, но от когото бе
избягала. - Ще дойдеш ли, Сноу?
— Да, разбира се. Ако ме искаш.
— Естествено.
Томас нямаше търпение да отиде при Мира, но заговори:
— Преди да тръгна, Люк, за това, което извърши за Уенди и
Даниъл... е, думите са безсилни.
— Не съм направил нищо, което не би сторил всеки друг.
— Но все пак го извърши ти.
— Не помогнах на Даниъл.
— Напротив. Помогна му, спасявайки Уенди, дори и да бе загинал.
Щеше да умре спокоен.
— Дори и да...
— Обадиха ми се по-рано тази вечер. Даниъл е жив. Карат са го в
спешното отделение на „Грейс Мемориал―. Трябва да пристигне до
един час. В тежко състояние е. Лекарите в общинската болница,
където е лежал през последните два дни и половина, не са хранели
надежда, че ще оживее първите няколко часа.Но той се бори за
живота си, Люк. Бори се отново да бъде при дъщеричката си, която
ти спаси.

28.
— За какво да му напомня пръстенът й? - попита лейтенант Коул.
— За гениалността му. И колко глупаво и фатално е било за сестра
му да се противопостави на желанията му.
— Какво е направила?
— Да предизвика собственото си убийство? Имала е дързостта -
тихо отвърна Елън - да иска през юни да бъде булка.
— Блейн е бил против сватбата и. Защо?
— Нищо толкова перверзно, както намеква тонът ви. Не е бил
влюбен в сестра си. Неспособен е да обича. Дори не е възразявал
против самата сватба. Проблемът е бил във времето. Искал да бъде в
Чикаго първата неделя на юни, за да присъства на друго
бракосъчетание, вместо да предаде сестра си на съпруга й в Бостън.
— И затова я е убил?
188
 — И майка си. Каза ми, че не си струвало главоболието да я
утешава в скръбта й след смъртта на дъщеря й. Имал по-важни
дела. Освен това му било омръзнало да живее в общежитието и не
бил намерил друго място, което така да му допада, както семейният
им дом. Когато и двете умрат, щял сам да се разпорежда с имението
на „Бийкън Хил―. Зъл е. Олицетворение на злото.
— Да - съгласи се тихо Патрик. - Така е.
— Той е социопат, останал неразкрит от колегите си психиатри.
— Което си е право, умните социопати дълго остават незабелязани.
— И са чаровни.
— Способни са да допринесат в областта си, независимо от
собствената си патология. Да дадат значителен принос, Елън, както
е случаят с Блейн.
— Нали не го защитавате.
— Убиецът? Никога. Само ви обяснявам, че както при мнозина
социопати, професионалният живот на Блейн е съвсем отделен от
личния. По всички критерии той е отличен психиатър. Повярвайте
ми, проверих. Привлякъл е общественото внимание върху важни
въпроси, свързани с женското здраве, като следродовата депресия,
която преди до голяма степен се пренебрегваше.
— Това бе темата и тази нощ. Телефоните загряха от благодарни
пациентки. Радвам се, че са имали полза от познанията на Блейн в
медицината. Дори се надявам, положителното, което е постигнал, да
не бъде омаловажено, когато бъде разкрит като хладнокръвен
убиец, считащ жените за недостойни. Проявява търпение към тях,
към нас, стига той да дърпа конците. Но в минутата, в която
посмеем да се отклоним от плановете му, като да сключим брак в
ден, когато би предпочел да е на друго място или му съобщим, че не
желаем да подновим връзката cи с него, излиза от релси.
— Това ли се случи преди шестнайсет години?
— Да. Не му стана приятно, когато му заявих, че нямам желание да
се виждам с него, като че нямам право на избор, нямам право да
кажа не. „Не му беше приятно― е меко казано. Беше бесен.
— Но ви остави на мира? - попита Патрик.
— Само защото сама си създадох програма за защита на
свидетелите.
— До снощи.
— Той не ме познава като Елън О’Нийл. Но съм свидетел, нали?
Свидетел срещу него за убийството на семейството му.
— Не просто свидетел, Елън. Най-важният... но не е склонен да
даде показания?
— Защо говорите така?
— Стори ми се, че чух тежка въздишка.
189
 — Прав сте, но не защото не желая да разкрия историята си.
Повярвайте ми, нищо не искам по-силно, освен да зная, че Блейн
Прескот ще бъде зад решетките до края на живота си. Но кажете,
кой от двама ни ще спечели в съда. Ще бъде моята дума срещу
неговата.
— Може да има доказателства.
— Нима?
— Патоанатомът е отстъпил пред молбата на Блейн да не извършва
пълна аутопсия. Но без знанието му и спазвайки буквата на закона,
съдебният лекар е извършил биопсия на важни органи. Доколкото
зная, не е търсил етилен гликол, основна съставка на антифриза.
Напоследък с него са извършвани убийства, но преди три
десетилетия на антифриза се гледаше като на основна причина за
смърт при домашни любимци.
— Блейн се хвалеше, че е избрал отрова, която „идиотите ченгета―
по неговите думи не биха заподозрели. Да се надяваме, че
патоанатомът не е забутал пробите.
— Не е.
— Проверили сте.
— Да.
— Подозирали сте, че Блейн е виновен, нали? Първият полицай, с
когото говорих, ме увери, че имате особен интерес към случая.
— Вярвам във вината на Блейн от трийсет и две години, от
понеделник сутринта, когато ми съобщи, че Джули е мъртва.
Гласът на Патрик секна, което бе красноречиво. Както и любовта
му.
— Вие сте били младият полицай - прошепна Елън. - Джули е била
годеницата ви.
— Да - тихо отговори той.
— Съжалявам.
— И аз. За Джули. Заслужаваше дълъг и щастлив живот.
— Щеше да го изживее с вас.
— Щяхме да го изживеем заедно... ако не бях работил всички
почивни дни през май, за да съм свободен онзи юнски уикенд.
Нямах представа, че Блейн има други планове. Съмнявам се дори да
е споменал на Джули.
В настъпилата тишина Елън се запита дали тя и Патрик не мислят
едно и също. Когато Джули неволно е попречила на плановете на
Блейн, той не й бе дал възможност да постъпи, както той иска.
Просто я бе убил.
— Ще го спипаме, Патрик. Ще спипаме кучия му син, още утре.
— По-спокойно.
— Моля?
190
 — Малко нанагорно ми идват думите „ние― и „утре―.
— Добре. Аз ще го спипам. Утре.
Елън си представи една далечна усмивка, но образът се разпадна,
когато той отвърна:
— Дори и патоанатомът да открие етилен гликол...
— Ще го открие.
— ... може да нямаме основание за обвинение. От времето, когато
Блейн ви е разказал за убийствата, и срещата ви шестнайсет години
по-късно, съобщихте ли на някого какво ви е признал?
— Не. Сега вие въздишате. Защо?
— Защото чак дванайсет години, след като Джули и Маргарет бяха
отровени, Блейн започна да разгласява историята, която е разказал
и снощи. Това ще го улесни да си измисли правдоподобна защита
срещу обвиненията ви.
— И каква е тя?
— Че сте объркала датите и фактите. Разбираемо, ще заключи той.
Паметта играе номера, особено щом е имало и наркотици. С
готовност ще признае за срещата ви преди трийсет и две години. Но
ще твърди, че подробностите му се губят заради изминалото време и
степента на опиянението му, но не се съмнява, че дълго сте
разговаряли за смъртта им. Само че надали е било три седмици,
след като близките му са починали. Сигурно е бил съсипан, потънал
в скръб, имал е нужда да сподели. После, ще заяви, когато случайно
ви срещнал след шестнайсет години ви е посветил в теорията си, че
Джули под влияние на психичното си разстройство е отровила
храната. Дори доброволно ви е споменал, че се е съмнявал дали не е
използвала етилен гликол. Припомнил си колко сладък бил
десертът, а дотогава антифризът като смъртоносно оръжие вече бил
излязъл на мода. Използвахте ли наркотици и втория път, когато се
срещнахте?
— Не и аз. Никакви наркотици. Нито алкохол.
— Така твърдите вие.
— На коя страна сте?
— На Джули.
— Аз също. - „На Джули и на Сноу.― - Значи сме от една и съща
страна на барикадата, Патрик.
— А законът е от неговата.
— Не можете да сте сигурен!
— Всъщност, мога. Дори и патоанатомът да е документирал
наличие на етилен гликол, свидетелските ви показания няма да са
достатъчни, за да надделеят над презумпцията за невинността на
Блейн. Прокуратурата няма да предяви обвинение, камо ли да го
осъди.
191
 — И защо сте толкова сигурен?
— Предявих достатъчно обвинения в убийство на територията на
Масачузетс.
— От юрист сте станал полицай.
— Отначало бях ченге. След като Джули умря, исках да избягам от
насилието и мъката, които виждах по улиците. Юридическият
факултет ми се стори добър избор. Осем години бях прокурор, преди
да се върна в полицията.
— Явно знаете какво говорите - въздъхна Елън. - Показанията ми
няма да го пратят в затвора.
— Опасявам се, че не. Но ми е интересно защо толкова държите да
го пъхнете зад решетките.
— Защото е убиец. Нужна ли ми е друга причина?
— Кажете ми какво общо имате със Сноу Гейбъл.
„Нямам нищо общо, само години на разкаяние.―
— Откъде ви хрумна този въпрос?
— Питах се защо слушате предаване на чикагска радиостанция.
— През последните седем години тя предаваше от Атланта.
— Значи сте й почитателка.
— Да.
— Видях снимката на Сноу Гейбъл от страницата в мрежата на
„Часът на Пепеляшка―. Много е красива - отбеляза Патрик.
— Да, съгласна съм.
— Прилича ли на вас?
— Ни най-малко.
— Но сте й майка.
— Чухте гласа й, нали?
— Не. Същият като вашия ли е?
— Почти.
— На баща си ли прилича?
— Не. Не прилича на никого.
— Но ми напомня на човек, когото познавам, Елън. Вашата
прелестна дъщеря, красивата дъщеря на Блейн, е одрала кожата на
Джули.

29.
— Трябва да си взема палтото - каза Сноу, когато Биа и Томас
влязоха в апартамента му, а Люк и тя останаха сами в коридора. -
Ще отнеме само миг.
— Не бързай. Разследването не е мое. Няма да съм първият на
местопрестъплението. Освен това имам усещането, че който и да е

192
предизвикал пожара, е оставил само следите, които е искал да
намерим.
— Защо мислиш така?
— Имам такова чувство. Може ли да вляза?
— Разбира се! - Сноу отвори вратата и го поведе към апартамента
си. - Извини ме, моля те, за бъркотията. Не успях да си подредя
нещата.
— Не се притеснявай - отвърна Люк. Но той се тревожеше.
Умираше от безпокойство. И не неразборията го караше да бъде
неспокоен. Причината бе у него. - Сноу?
Тя се провираше между кашоните със същата грация, както когато
криволичеше между падналите клони, тичайки към тяхната поляна
в клисурата... и си пробиваше път през враждебната тълпа към
пълния със стъкла басейн.
— Искаш ли чаша кафе?
— Не. Благодаря.
— Нещо друго? Не че разполагам с кой знае какво. Но мога да
поръчам от обслужването по стаите на хотела. Едно от удобствата да
живееш в небостъргач.
Жената, която лъкатушеше през всекидневната си на път за
кухнята, бе устремена също като момичето, което познаваше. Но
имаше разлика. Целта й бе да увеличи разстоянието между тях, а не
да стесни възможно най-бързо и най-малката пропаст между тях.
— Сноу.
Тя спря. Обърна се.
-Какво, Люк?
— Трябва да ти кажа къде отидох, след като си тръгнах от дома ти в
нощта на бала.
Тя отстъпи една крачка назад и потърси опора в стената.
— Не е необходимо. Беше много отдавна.
— Освен това си убедена, че знаеш.
— Наистина зная.
— Не - възрази тихо той. - Не знаеш. Всичко, което ти е наговорила
Вивиан е лъжа.
Разперените й ръце се опряха на гладката мазилка.
-— Лъжа ли?
— Всяка дума. Никога не съм бил влюбен във Вивиан.
— Защо ще ме лъже?
— Защото е жалка.
Когато Сноу видя презрението му, си припомни изражението на
Вивиан, докато й говореше за него през онази неделна сутрин.
— Тя беше влюбена в теб.

193
 — Въобразявала си е. Свикнала бе да става нейното. А може би
просто я е дразнело, че не я ухажвам както останалите. Нищо чудно
да е решила да ме накаже, да ме накара да страдам, като нарани теб.
— Не смятам, че подбудите й са били толкова жестоки.
— Защитаваш ли я?
— Не. Само си спомням. Тя наистина те обичаше, Люк. Искрено
вярваше, че си прекалено млад и имаш обещаващо бъдеще и не
бива да се нагърбваш със съпруга и дете.
— Тази тежест, Сноу, бе единственото бъдеще, което исках.
Тя стоеше далеч от него. Слушаше.
— Онази нощ, след като те изпратих, на половината път към дома
на Ноа почувствах, струва ми се, някаква... несигурност. Сякаш
светът може да изчезне.
— Същото усетих на сутринта. Ужас, че ще загубя всичко. Онази
нощ ли го почувства?
Люк кимна.
— Безпокоеше ме мисълта, че не ти казах, че те обичам. Не
изговорих думите. На времето не ми се струваше голям пропуск.
Беше очевидно. Нямаше нужда да ти казвам. Винаги съм те обичал.
И - продължи той, като я гледаше право в очите - бях напълно
сигурен, че и ти ме обичаш.
— Наистина те обичах. И на мен не ми липсваше признанието. -
„До следващия ден.― - И какво направи?
— Обърнах колата и подкарах към вас. Мислех, че ако ти кажа, че
те обичам и поставя ръка на корема ти, докато почувствам Уенди да
помръдне, страхът ми ще си отиде.
— Бях будна. Не те чух да идваш до вратата.
— Реших да не изпълня намерението си. Знаех, че ще доловиш
страха ми. Не исках да те тревожа. Моя работа бе да надвия
собствената си несигурност. Вярвах, че ще намеря начин. Вместо да
спра пред вас, отидох в клисурата и взех буркана.
— Защо?
— Да купя сватбени пръстени за нас, докато с Ноа сме в Лос
Анджелис.
— О, Люк.
— Реших, че ако има нещо материално, някакво доказателство, че
намеренията ни са осъществими... И ти отиде в клисурата след
срещата ви с Вивиан, нали? И като установи, че парите ги няма,
реши, че съм й ги дал, за да ги даде на теб.
— Не го вярвах отначало. Нямаше да повярвам на каквото и да е,
докато не го чуех от теб. Държах на това си решение, както държах
на Уенди. Когато започнах да кървя, разумът ми помътня. Когато я
загубих, изгубих и малкото надежда, която имах.
194
 — Не биваше да заминавам за Лос Анджелис - Люк сви юмруци. -
За малко да остана. До сутринта тревожното чувство бе прераснало в
ужас. Казах си, че е знак, че искам нещо повече от всичко, което бях
желал в живота си, и се боя да не го изгубя. Убеждавах се, че
единствената ми възможност да осъществя мечтата ни е като правя
онова, което се очаква от мен, дори повече. Онзи следобед
преплувах четиристотинте метра най-бързо в цялата си кариера на
спортист. Наградих себе си като наруших малкото ни правило, за
което се споразумяхме, и ти се обадих същата вечер, вместо да чакам
до вторник. Но бурята вече бе прекъснала линиите. Летището бе
затворено. Все си повтарях, че всичко ще бъде наред. Плувах все по-
бързо. Милион пъти набрах номера ти. Отдъхнах си, когато чух
гласа ти. Отдъхнах си - повтори той. - После ужасно ми бе мъчно за
Уенди... и,се побърквах от тревога за теб.
— Почувствал си депресията ми.
— Не зная какво чувствах. Единствено ми бе ясно, че трябва да
стигна до теб, колкото се може по-бързо. Не бях достатъчно бърз.
— Не можех да се срещна с теб, Люк. Трябваше да напусна Куейл
Ридж, преди да се върнеш.
— Защото дотогава си повярвала в лъжите на Вивиан.
— Дотогава вярвах в нещо повече. Предадох те, Люк. Теб и Уенди.
Знаех, депресията ми подсказваше, че ще си по-добре без мен.
— Имаш ли представа какво ми беше без теб?
— Не.
Но тя продължаваше да слуша. Съвсем леко се отдръпна от стената.
А очите й не се откъсваха от неговите.
— Едва останах жив - промълви той и пристъпи също така
незабележимо към нея. - Едва живея без теб, Сноу.
— Чувствах същото... дори и когато следродовата депресия отшумя.
— Постигнала си толкова много.
— Правех всичко, за да откъсна мисълта си от факта, че те няма.
Бях полужива. След пожара се зарових в уроците, после постъпих в
клуба за дискусии. За щастие този път, откриех ли нещо в книгите
или в новините, което исках да обсъдя, намирах трибуна, от която да
се изкажа. Първото ми предаване в полунощ бе от радиостанция на
Техническия университет в Джорджия.
— „Часът на Пепеляшка―?
— Нямаше име. Шоуто на Сноу от полунощ до два. „Часът на
Пепеляшка― се появи, когато осъзнах, че е време да преосмисля
живота си в Куейл Ридж. Бях избягала, също като Пепеляшка от
истината за себе си.
— Без да повярваш в истинското си аз.
— Да - съгласи се Сноу. - И това също.
195
 — Преди вярваше в себе си.
— Да. Някога, много отдавна.
— Докато следродовата депресия не те превърна в неуверената
Пепеляшка.
Сноу се поусмихна.
— Следродовата депресия, тази жестока доведена сестра.
— Освен това не се боеше да се покажеш на света.
— Не на света, Люк. На теб.
— Пепеляшка не вярва кой знае колко на своя принц, нали? Не му
се доверява да узнае истината за нея и че я обича както винаги.
— Предполагам, че не. Но е сгрешила. Това поне е научила. Така
свършва приказката.
— Краят е хубав.
Люк отново пристъпи напред.
И двамата направиха по една крачка.
Един към друг.
— Да.
— Обичам те, Сноу.
— О, Люк.
— Никога не съм преставал да те обичам.
— Никога не съм преставала да те обичам.
Любовта никога не бе изчезвала. Но влюбените се бяха разделили.
— Мога ли да те докосна? - попита той.
— Да. Моля те.
— А да те прегърна? И да те обичам, Сноу. Завинаги.
***
— О, не - прошепна Елън, когато Патрик откри, че Сноу, която
няма никаква физическа прилика с никого от родителите си,
изглежда точно като убитата сестра на Блейн.
— Да разбирам ли, че Сноу не знае, че Блейн й е баща?
— Не. Реших, че ще бъда в безопасност, ако не знае, че му е дъщеря.
Но ако прилича на Джули, значи му е ясно. Трябва да тръгвам -
рязко завърши Елън.
— Къде?
— В Чикаго.
— Какво ще правите там?
— Това не ви засяга.
— Какво стана с „Ще го хванем, Патрик. Още утре ще спипаме
кучия му син?―
— Ако си спомняте, множественото число и думата „утре― ви
дойдоха нанагорно. И на всичко отгоре току-що ми съобщихте, че
престъплението, с което Блейн се е хвалел преди трийсет и две
години, наистина се е случило. И на убиеца ще му се размине.
196
 — И отивате да въздадете правосъдие?
— Не зная какво точно ще предприема. Но няма да стоя със
скръстени ръце.
— Искате да кажете като мен?
В спокойния, овладян глас на Патрик се прокрадна заплашителна
нотка.
— Нямах предвид това - успокои го Елън.
— А какво?
— Щом вече повдигнахте въпроса, не сте ли се изкушавали някога,
ох, не зная, някак да осакатите Блейн, та да не може навреди на
никого?
— Като да прегазиш някого и да избягаш?
— Случват се такива злополуки, като с баща му... О, боже! - тя
млъкна и си пое дълбоко дъх. - Не е било нещастен случай, нали?
Блейн е убил и баща си.
— Той ли ви го каза?
— Не. Но е истина, нали?
— Убеден съм.
— Подозираше ли Джули?
— Не. Нито аз, докато тя и Маргарет не умряха, и не бях сигурен, че
той ги е убил. Горе-долу по това време започнах да обмислям да
поема събитията, да взема правосъдието в собствените си ръце.
— Значи все пак сте се изкушили.
— Не е минавал ден да не си го мисля.
— Но така и не предприехте нищо.
— Ако го бях сторил, нямаше да бъда онзи, когото Джули обичаше.
Пак въздишате. Разочарована ли сте?
„Че никога не съм познавала по-почтен човек?―
— Че сте порядъчен гражданин, който уважава закона?
— А вие не сте ли?
— Не.
— Тогава се опасявам, че няма да ви пусна сама в Чикаго.
— Значи пак станахме „ние―?
— Да. Няма да го убиете, Елън. Не сте такава. Но ме гложди
неприятното чувство, че се готвите да говорите с него.
— Ще се чувствате по-добре, ако ви донеса запис с признанията му.
— Да оставим предположенията, Блейн няма да си признае.
— Но преди си призна.
— Сега се владее много повече отпреди трийсет и две години.
— Но ако го хвана неподготвен...
— Няма да успеете - прекъсна я Патрик. - Ще ви очаква.
— Моля?

197
 — Майка сте на Сноу. Слушате предаването й, разговаряте с нея за
гостите й. Известно му е, че знаете, че той и Сноу са се срещнали.
— Сноу и аз не обсъждаме гостите й.
— Нима?
— Не сме говорили от шестнайсет години.
— Но... вие сте й майка. Следите програмата й.
— Не ме бива особено като майка.
— Само дето искате да убиете човека, който може да и причини зло
- Патрик замълча, чуваше се само тишината. - Блейн няма да
навреди на Сноу.
— Изглеждате прекалено сигурен.
— Така е. По същата причина, поради която не би наранил и мен.
Като всички социопати, той използва хората, манипулира ги за
собствено развлечение. Приятно му е да си играе с мен, очевидно и с
вас. Сноу е връзката. Докато е така, е в безопасност. Блейн ви
очаква, Елън, но не очаква мен. Когато ни види заедно, че разбере,
че сте си припомнили какво ви е казал. Така няма да го обвиним по-
лесно, но бих искал да видя реакцията му.
— Утре ще го навестим.
— Да. Ще пътуваме с полета в шест сутринта и ще се срещнем в
салона за получаване на багажа на „Юнайтед Еърлайнз― на О’Хеър.
Как да ви позная?
— Ще стоя до таблото за пристигащи самолети, за да проверя дали
полетът ви от Бостън пристига по график. Ако не...
— Ето как вие ще ме разпознаете. Ще изглеждам като ченге, което
се готви да ви арестува за възпрепятстване на правосъдието, ако
толкова държите, колкото си мисля, сама да се срещнете с Блейн.

30.
Преди да събуди Уенди, Томас проведе два разговора. На първия, с
операционната, му отговори една медицинска сестра, която го
познаваше добре. Освен това бе осведомена за състоянието на Мира.
Бе предоставила същата информация на Вивиан и Блейн.
Новината бе добра. Счупените ребра на Мира не бяха причинили
по-дълбоки наранявания на белите й дробове. Гръдните хирурзи все
още щяха да я държат на изкуствено дишане. Травматолозите също
даваха положителна прогноза за коремната й област. Чрез обилна
промивка изчистиха коремната й кухина от кръвоизлива и бе
възможно да отстранят част от далака й. За ден-два щеше да й бъде
поставен дренаж. Всички хирурзи внимателно следяха състоянието
й.

198
 Най-опасната рана на Мира бе на главата. Благодарение на
ранната и бърза диагноза, бе откарана в неврохирургията, така че
разширяващият се хематом надали бе причинил увреждания.
Нямаше да са сигурни, естествено, докато Мира не дойдеше в
съзнание.
Кога ще се случи това, не беше ясно. Но щеше да излезе от
операционната и щеше да бъде настанена в спешното отделение в
три часа.
Новината не бе просто добра. Бе великолепна.
С огромно облекчение Томас я съобщи на Биа.
Не сподели личните си тревоги, при все че се бе поуспокоил. Биа
беше олицетворение на надеждата. И като медицинска сестра
познаваше ретроградната амнезия - склонността на увредения
мозък завинаги да заличи спомените отпреди травмата.
Понякога изчезваха само най-непосредствените спомени, преди и
след самото нараняване. Но бе възможно да се изтрият часове, дни,
месеци, дори години.
Томас бе лекувал достатъчно пациенти с контузии в главата, за да
чувства основателната увереност, че благодарение на бързината с
която бяха отстранени съсиреците, амнезията на Мира ще бъде
сведена най-много до часове. Щеше да бъде незначително
прекъсване на потока на спомените й, в сравнение със загубата,
която можеше да претърпи.
Ще се наложи двамата отново да се влюбите, щеше да му каже Биа,
да го утеши, ако споделеше тревогата си, че Мира може да е
загубила спомените си за техния следобед. Така и ще стане, щеше да
настоява, въпреки че знаеше, че не винаги е вярно. Понякога след
травма сърцето също забравяше.
Ами, ако бе забравен от Мира, изгубен за нея?
Така да бъде. Мира беше жива и това бе важното. Той сам щеше да
понесе загубата. Тя щеше да намери друг, в когото да се влюби.
Вторият разговор на Томас бе с лекарката от спешното отделение,
която му бе съобщила, че Даниъл Харт не се е удавил и го местят в
„Грейс Мемориал―.
Чакаха го да пристигне. Повреда в болничния хеликоптер била
причина за забавянето. Очакваха го в отделението по същото време
както Мира.
В три сутринта.
Колежката му от спешното отделение знаеше, че Даниъл е
загиналият баща на момиченцето, заради което Томас беше
изоставил кариерата си. Ето защо доктор Сандра Дейвис го бе
уведомила преди няколко часа.

199
 След последния им разговор Сандра успя да прегледа
лабораторните данни, които й изпратиха по факса. Заключението й
не се промени. От гледна точка на осиротялата дъщеря на Даниъл и
нейния настойник Даниъл продължаваше да бъде мъртъв.
Организмът му бе преживял тежък шок. Лишени от кислород,
насочил се към по-важните тъкани, първи умрели мускулите му.
Тяхната смърт на свой ред блокирала бъбреците му. Черният му
дроб също престанал да функционира.
Общинската болница нямаше възможност да лекува пациент,
влачен от течението на трийсет мили от фермата си. „Грейс
Мемориал― имаше. И Томас, и Сандра имаха богат опит с подобни
прехвърляния.
Обикновено в бързината да се извърши прехвърлянето,
лекуващият лекар подценяваше тежкото състояние на болния. Да,
пациентът бе болен, но беше достатъчно стабилен да понесе
пътуването. Болните често бяха значително по-зле, отколкото
личеше на пръв поглед.
Лекарят на Даниъл не бе омаловажил тежкото му състояние. Поне
това даваше надежда. Трудно бе да си представи, че пациентът може
повече да се доближи до смъртта, без да попадне в лапите й.
Скоро Томас щеше да се увери с очите си. Когато затвори телефона,
бе два и петнайсет. Щеше да събуди Уенди и двете с Биа щяха да се
запознаят, а преди да тръгне - ако изобщо е възможно - щяха да
направят инжекцията на Ейлийн в два и трийсет.
Докато приближаваха отворената врата на спалнята на Уенди,
Томас прошепна:
— Може да се стресне, когато я събудя. Оставях я да спи, докато
сама отвори очи.
— Възползваш се от всяка дрямка - усмихна се Биа. - Мира така те
цитира.
Мира, повтори наум Томас, когато паметта й бе непокътната.
— Правилно постъпвате - добави Биа.
— Благода... - Томас се втренчи в леглото. Бе празно. Уенди и
Ейлийн ги нямаше. - Уенди? Уенди!
— Томас! - проехтя глас иззад пердето на прозореца.
Беше застанала зад пердето. Той коленичи до нея и се взря,
накъдето тя бе съсредоточила погледа си.
— Добре ли си?
Уенди сви рамене и погали котенцето, което стискаше под
брадичката си.
— Какво има, миличко? Случило ли се е нещо с Ейлийн?
Вторият му въпрос проникна до съзнанието й през пластовете
тревога и тя отговори:
200
 — Тя мърка.
— Това е прекрасно, Уенди! Така добре се грижиш за нея. Какъв
късмет има, че си до нея. - Уенди отново повдигна рамене, а Томас
попита: - Ще ми кажеш ли какво те тревожи?
— Безпокоя се за татко.
Подслушала ли бе разговорите му със Сандра? Май не бе по-добър
от другите, говорили за удавянето на Даниъл в нейно присъствие.
Но нали не бе споменал името на баща й.
— Защо, скъпа? Защо се тревожиш за татко?
— Не виждам звездите, така че как може той да види мен? Ами ако
не знае къде съм? Ако дори не може да открие мама?
— О, Уенди. Звездите са си там. До една. Само че светлините на
града са прекалено ярки и ни пречат да ги видим. Но знаеш ли
какво им е хубавото на тези светлини? Когато погледнеш надолу от
звездите, всичко се вижда като на длан.
— Значи татко ме вижда?
— Разбира се. - „Би могъл да те види и без да се напряга особено―,
помисли Томас. Над тях летеше хеликоптер. Ако Даниъл бе на борда
му и стига забрави токсините в кръвта си да не бе изпаднал в кома,
едно от белите му, гипсови криле навярно щеше да помаха на
уплашеното му, малко момиченце.
— Вярваш ли, че е намерил мама?
— Обзалагам се, че тя го е открила. Отдавна е на небето. Знае кое
къде е. Не си ли съгласна?
Уенди не отговори веднага. Черупката й от емоционален унес се бе
стопила. Бе наново будна и с ясна мисъл.
— Сигурно.
Но както и за звездите, на Томас му бе ясно, че щяха да се връщат и
на този въпрос безброй пъти.
— Уенди, искам да се запознаеш с един човек. Томас я поведе далеч
от прозореца. Биа се усмихваше и излъчваше надежда. Но Уенди
отново стана предпазлива. Не виждаше смисъл приятелката на
Мира да преглежда Ейлийн.
— Къде е Мира?
Томас изостави измислицата, която си бе наумил.
— Мира е в болницата. Няма страшно, миличка скоро ще се
оправи. Но понеже не може да дойде за следващата инжекция на
Ейлийн, пожела Биа да я замества.
— Поиска и да се запознаем, Уенди. Толкова бе впечатлена колко
си добра с Ейлийн. Виждам, че има право. Дори я чувам. Ейлийн
мърка, та пушек се вдига.
— Какво й е на Мира?

201
 — Ударила си е главата - отговори Томас. - Но ще й мине. Обаче
трябва да остане в болница за известно време. Ако нямаш нищо
против, мислех да отида при нея, докато Биа е при теб. Искам да
разкажа на Мира как се чувства Ейлийн и че двамата с теб се
надяваме бързо да оздравее. Какво ще кажеш?
— Ще дойда с теб.
— Не може, скъпа.
— Защо не?
— Там, където се намира, има правила. Не пускат посетители под
дванайсет години. Нито котенца.
Последното правило бе категорично. Никакви котки, нито кучета
не бяха позволени в спешното отделение. Но в много случаи доктор
Томас Вейл бе нарушавал разпореждането за възрастовата граница.
Ако посещението на дете или внук беше от полза за пациента, Томас
с радост го разрешаваше и изтърпяваше гнева на ръководството.
Ако Уенди дойдеше на свиждане, Мира щеше да се усмихне,
независимо дали я помни, или не. Но друга причина възпираше
Томас да не я заведе в спешното отделение. Не беше от полза за
Уенди да бъде където и да било в близост с живия труп, който бе
баща й. Да, персоналът щеше да предотврати немислимото. Уенди
нямаше да зърне как внасят татко й на количка, докато лекарите
отчаяно му правят сърдечен масаж, но можеше да усети
присъствието му. В крайна сметка, точно когато хеликоптерът
прелиташе над главите им, попита дали той я вижда.
— И преди съм била в болница.
— Зная, скъпа. Но не може да идваш с мен, Уенди. Не и тази нощ.
— Не отивай, Томас, моля те!
— Няма, щом не искаш.
— Няма ли?
— Не. Ще остана тук, при теб и Ейлийн. Биа може да посети Мира и
да ни каже дали оздравява. - „И как е татко ти.― - Съгласна ли си?
Енергичното кимане на Уенди събуди котенцето. После детето
неуверено погледна Биа.
— Може ли?
— Разбира се - усмихна се Биа. - Но ако не възразяваш, бих искала
да гледам как с Томас слагате инжекцията на Ейлийн. Зная, че
Мира ще иска да чуе как е минало.
— Нямам нищо против.
— Благодаря ти.
Ейлийн, чието състояние рязко се бе подобрило след предишната
инжекция, негодуваше срещу неудобната поза, в която я държаха.
Но като че ли изобщо не усети убождането. След като приключи,

202
възмутено се отдалечи, показвайки безпогрешен знак за котешкото
здраве - спешната нужда да се почисти.
— Мира ще остане много доволна - увери Биа момиченцето. -
Нямам търпение да й разкажа - обръщайки се към Томас, добави: -
Мисля, че ще ми трябва такси. Предполагам, че портиерът може да
ми повика.
— Можем да го извикаме оттук - Томас изрови един телефонен
указател от най-долното чекмедже на бюрото в спалнята на Уенди. -
Имаш ли предпочиталия?
— Дори не зная имената на фирмите. Изненадай ме.
Томас разлистваше указателя, когато почувства че някой нежно
натиска крака му, облягайки се на него. Той прегърна малкото рамо
с любяща ръка.
— Какво има, Уенди?
— Можеш ти да й кажеш - промълви момиченцето.
— Да кажа на Мира?
Кимането на Уенди не бе така ентусиазирано, както когато се
противеше той да не тръгва, но бе уверено.
— Искаш да кажеш да отида в болницата, докато с Биа се грижите
за Ейлийн? - Тя отново кимна. - Сигурна ли си?
— Ще знаем ли къде си?
— Всяка секунда. Болницата е на двайсет минути оттук. Ще ви дам
с Биа номера на мобилния ми телефон, ако искате да ми се обадите,
докато пътувам. Ще ви дам и друг номер, когато пристигна там. Ако
искаш да говориш с мен, Уенди, или пожелаеш да се върна вкъщи,
ще бъде много лесно...

31.
Щяха вечно да се обичат, както винаги е било. И скоро - днес, утре,
винаги - щяха да се любят.
Но в останалите часове от нощта, след като пожарът вече бе
погълнал къщата на „Медоу Вю Драйв―, Люк щеше да разбере
каквото можеше за престъплението. Но Сноу винаги щеше да бъде
до него в разследванията му.
Преди да потеглят към Куейл Ридж, разбраха, че прогнозата за
Мира е станала по-оптимистична. Докато шофираше, Люк разказа
на Сноу за нея.
— Тя наистина изпитва топли чувства към теб - каза Сноу, като чу
за първоначалната причина да я покани на обяд. - Харесвам я.
— Аз също.
— Личи си.

203
 — В живота си съм имал трима приятели. Ти, Ноа и Мира. Трима
приятели…, но само една любов.
— Мира не е ли влюбена в теб?
— Не е и никога не е била.
— За разлика от сестра си.
— Говориш, сякаш съжаляваш Вивиан.
— Струва ми се, че е така.
— Обясни ми, моля те. Как можеш да изпитваш нещо друго освен
омраза към някого, който ти е отнел толкова много?
— Какво ми е отнела?
— Детето ти, Сноу. Нашето дете. Нашата Уенди.
— Вивиан няма нищо общо с това, че загубих Уенди. Навярно не си
чул онази част от предаването ми тази нощ, когато обясних, че
движението, което усетих е било началото на спонтанен аборт.
— Чух.
— Тогава разбираш, че най-вероятно се е случило часове, преди
Вивиан да ми се обади.
— Най-вероятно.
— Повече от вероятно. Сигурно е. Говорих с няколко гинеколози,
Люк. Всички са съгласни. И началото на депресията ми го
потвърждава.
— Вивиан ти е наговорила куп лъжи и те е изоставила на студа.
— Слязох от колата по свое желание. И не тя е причина да пометна.
— Няма нужда да го знае - каза Люк. - Не заслужава да й казваме.
— Искаш да кажеш, че е убедена, че тя е причината?
— Така ми се струва. Дори се чувства много виновна.
— Люк.
— Какво?
— Не можеш да допуснеш Вивиан да изпитва вина за нещо, което
знаеш, че не е извършила.
— Разбира се, че мога. Не чувствам и капка съчувствие към нея.
Никаква. Не мога да повярвам, че я съжаляваш. Нека се поправя:
мога да повярвам. Ти си такава.
— И ти също.
— Не, Сноу. Не и аз.
Тя докосна стегнатите мускули на челюстта му.
— Ще й кажеш. Зная. Прекалено добър си, за да го премълчиш.
— По дяволите!
— Ругаеш - прошепна тя.
— Мътните да го вземат, права си - изръмжаването бе престорено,
насрещните фарове осветиха усмивката му. - Кое те кара да си
толкова добра?
— Ти.
204
 Люк взе ръката й и я притисна към устните си. Задържа я там,
докато мълчанието й го подтикна да заговори,
— За какво мислиш?
— За майка си. Не ме питай защо.
— Сноу - промълви тихо той. - Защо?
— Честно, не зная.
— Поддържате ли връзка?
— Не. От шестнайсет години всяка от нас следва собствения си път.
— Но мислиш за нея.
— Да. Понякога много мисля за нея и за живота ни заедно, видян
през нейните очи.
— Не беше най-добрата майка.
— Не бе родена за такава. Като онези, на които изпращат
поздравителни картички. Но ми беше майка. Моята майка. Никога
не го забравяше. Бях нейното малко дете. Хранеше ме, обличаше
ме, осигуряваше ми подслон. Дори и като й заявих, че мога да се
грижа за себе си, ми даде повече пари, отколкото някога щяха да ми
бъдат нужни.
— Не е чудно, че мислиш за нея сега, когато се връщаш в Куейл
Ридж.
— Съгласна съм, ала не вярвам, че причината е тази. Но сигурно е.
Каква друга може да бъде? Навярно си припомням възрастта й,
колко млада беше - на двайсет и седем, когато нае къщата на „Догуд
Лейн― и започна собствен бизнес. Бе такова рисковано начинание за
нея. Но не се страхуваше, поне никога не го показваше.
— Каквато майката, такава и дъщерята.
— Не. Тя беше безстрашна, Люк. Скарлет О’Хара от плът и кръв. И
така уверена в себе си. Въпреки че... - Сноу остави споменът да я
завладее, после го отпъди. - Не може да е вярно.
— Кажи ми.
— Част от него съм ти споменавала и преди. Може би не помниш.
„Да не би тя да си въобразява, че има нещо, което да е забравил -
каквото и да е - от това, което му е казала?―
— Искаше да я наричам „майко― през новия ни живот в Куейл
Ридж.
— Ти се вълнуваше - отвърна Люк, използвайки нейната дума
отпреди много години.
— Така беше. И ето един спомен, който ме измъчва: изглеждаше
облекчена от реакцията ми, като че не бе убедена, че ще ми е
приятно... сякаш ще мисля, че не заслужава.
— Не си ми споменавала преди.
— Не си го спомнях досега.

205
 — Навярно е мислела, че ще предпочета „мамо― пред „майко―.
Сигурно това си помнела.
— Надали това я е тревожело. Тя бе Скарлет, която наричаше
майка си, Елен ОХара, „майко―. Елен О’Хара - повтори Сноу. - Елън
О’Нийл. О, Люк.
— Какво има?
— Тя е майка ми. Елън О’Нийл от Атланта, е майка ми.
Преди отново да заговори, Люк спря колата си отстрани на пътя.
— Разкажи ми.
Сноу кимна.
— Тя... защо зъбите ми тракат?
— От адреналина - Люк погали ледените й бузи и се усмихна на
широко отворените й очи. - След малко ще премине.
— Добре - близо минута по-късно тя въздъхна дълбоко и започна: -
Елън О’Нийл от Атланта ми изпрати имейл тази вечер, докато
траеше предаването. Изпитах странно чувство, докато го четях.
Порази ме нещо в стила, още преди да прочета името. Бе сбит и
ясен, както бе редно да бъде, но непринуден. Сякаш се познавахме.
Нарече ме Сноу. Не „скъпа Сноу―. Получавала съм стотици имейли
за „Часът на Пепеляшка―. Винаги са използвали това обръщение
или пък Пепеляшка. Винаги, когато майка ми оставяше бележки,
пишеше „Сноу―. И посланията й все бяха лаконични и конкретни,
като снощния имейл. Всъщност, той бе указание точно в неин стил.
„Накарай Блейн да ти отговори защо се е посветил на душевното
здраве на жените.― Следваше името й.
Сноу отново си пое дъх.
— Сякаш, както всичките й имена от „Отнесени от вихъра― и Елън
О’Нийл е хибрид между измислена героиня и жив човек, който
играе една от ролите си. Актрисата, в ролята на Елен О’Хара, се
наричаше Барбара О’Нийл - само с едно „л―. Обаче името й бе
сгрешено, в надписите след филма фигурираше с две „л―. Майка ми
написа своето с едно, за да съм сигурна, че е тя.
— Но имейлът й е указание за Блейн.
— Да.
— Какъв бе отговорът му?
— Сестра му била психичноболна. Отровила яденето за Деня на
майката. Умряла, както и майка им. Блейн се разболял, но оцелял.
Обвинява себе си, че е пренебрегвал симптомите на душевната
болест на сестра си.
— Питам се откъде майка ти ще го знае.
— Съмнявам се да й е известно. Въпросът е логичен за човек, така
страстно отдаден на кариерата си както Блейн.
— Амбицията му пролича ли от интервюто?
206
 — Да - Сноу замълча и се намръщи.
Потрепери.
— По-добре ми кажи какво мислиш - обади се Люк.
— Все едно е изстрел в тъмнината, но би обяснило защо ми изпрати
имейла и защо написа „Накарай Блейн да ти отговори.― вместо
„Накарай доктор Прескот да ти отговори.―
— Не го наричаше Блейн по време на интервюто.
— Не. Представих го като доктор Блейн Прескот, но после всички
обадили се слушатели и аз се обръщахме към него с доктор Прескот.
— Значи майка ти го познава.
— И иска и аз да разбера кой може да бъде. Бедата е, че в Чикаго е
възможно да бъде само един.
— Кой?
Тя поклати глава.
— Баща ми.
— Баща ти - прошепна Люк. - Когато ти телефонирах от Лос
Анджелис, ми каза, че баща ти е жив и опасен. Мислех, че говори
скръбта ти, че бъркаш моя баща насилник с твоя, който е герой.
Наистина ли е жив?
— Наистина е жив - като ехо отговори Сноу. - И е много опасен.
Майка ми се натъкнала на него на някакво празненство в нощта,
преди да напусне Куейл Ридж. Той поискал да подновят връзката си.
Когато отказала, се разярил. Тя беше насинена, Люк. Освен това
отчаяно искаше да избяга.
— И да те остави да се оправяш с него?
— Не. Искаше да замина с нея. Отказах. Не знаех, че вече съм
загубила бебето и...
— Чакала си ме да говорим за лъжите на Вивиан.
— Да. Майка ми не се тревожеше особено, че мога да го срещна.
Казала му, че баща ми е полицай, с когото се запознала в Атланта.
Освен това ме увери, че изобщо не приличам на него.
— Снощи се запознах с Блейн - заговори Люк. - Никога не бих
допуснал, че сте роднини.
— Защото не сме. Той не може да е чудовището, което описваше
майка ми. - „Или може?― - Посветил е живота си на душевното
здраве на жените. И отдадеността му не е престорена. Действително
лекува пациентките си. Да беше чул обажданията, които получих -
ме тази вечер. Помогнал е на безброй жени, с които никога не се е
срещал. Когато правих проучването си в мрежата, навсякъде
изскачаше неговото име.
— Казваш, че няма как такъв човек да е склонен към насилие.
Понеже го познаваше така отблизо и го обичаше толкова силно,
Сноу долови в тихия глас на Люк това, което друг не би успял -
207
спомена му как целият град говореше същото и за него. Няма как,
настояваха жителите на Куейл Ридж, мъж като Джаред Килканън да
е изнасилвал сина си, да го е измъчвал, да се е опитал да го убие.
— Не твърдя това, Люк - тя се взря в любимото лице. - Не съм
сигурна какво да предприема.
— Какво да предприемем ние, искаш да кажеш. Като начало, защо
не изпратим отговор на Елън О’Нийл?
— Имейлите не са поверителни.
— Тогава да я намерим в мрежата и да й се обадим.
— Навярно ще установим, че Елън О’Нийл, която ми изпрати
имейла, не е майка ми и че никога преди тази нощ не е чувала за
Блейн Прескот и винаги пише пестеливи на думи имейли.
— Така ли предполагаш?
— Не.
„Освен това, помисли си Люк, не това искаш. Искаш да е била
майка ти независимо от съобщението.―
Мълчаливото признание на Сноу потвърди предположенията му.
— Имейлът бе от нея, Люк. Има само една причина да го изпрати.
Блейн е баща ми. Мъжът, който я бе пребил.
— Нищо не ни пречи да се уверим - отговори Люк, надявайки се да
е прав. Елън очевидно знаеше къде е Сноу и бе решила да не се
свързва с нея, докато не стане необходимо. Снощният имейл
вероятно бе единственият контакт, на който се беше решила. Това
щеше още повече да нарани жената, която той обичаше, но знаеше,
че Сноу бе склонна да поеме този риск,
— Да отидем ли у нас и да започнем търсенето?
— На сутринта, когато свършиш със задълженията си на мястото на
пожара. Сега нека отидем там.
— Скоро - отвърна Люк. - Първо ми кажи как си тръгна от къщата
на „Медоу Вю Драйв―. При условие, че искаш да ми кажеш.
— Хубаво условие. Нямам нищо против. Защо? Някой я беше
претършувал.
— Не!
— Да. Агентката по недвижими имоти и аз стигнахме там горе-
долу по същото време. Вратата зееше широко. - оставих я
отключена, реших, че съм длъжна да оставя ключовете. Не мислех
достатъчно ясно, за да се сетя, че агентката ще има собствени, за да
може да влезе. Допуснах, че вандалите няма да разбият вратата, ако
могат да влязат мирно и кротко. Май ги улесних.
— Не смятам, че са били вандали. Всъщност, мисля, че неканеният
гост може да е бил само един. Нищо не е откраднато, Сноу. Нито
телевизора, нито стереото, нито парите в кухнята. А твоята стая и
вещите ти бяха недокоснати.
208
 — А спалнята на майка ми и нейните неща? Сякаш бе минал
тайфун. Дрехите бяха на парцали огледалата - изпочупени, а
дюшеците - разрязани с нож. Нощното шкафче бе съборено на пода
достатъчно силно, за да стане на парчета. Мислиш, че е бил той.
Баща ми. Блейн.
— Вече да - Люк въздъхна. - Никога не съм допускал, че ще се чуя
да казвам, че се радвам, задето си напуснала Куейл Ридж. Не е
търсел теб, но кой знае какво е щял да ти причини, ако те бе
заварил.
Люк почувства как потреперва до дъното на душата си.
Подпалвачът е вярвал, че ще бъде сам в къщата на Мира. С ярост е
реагирал на неочакваното й завръщане и я е запратил към камината
със същата свирепост, с която обезумелият любовник на Лий Гейбъл
бе съборил нощното й шкафче.
Любовникът на Лий Гейбъл.
Бащата на Сноу Гейбъл.
Зетят на Мира Ларкен.
Изстрел в тъмнината, бе го нарекла Сноу, преди да го обсъдят с
Люк.
На пръв поглед „изстрел в тъмнината― бе много точно определение
на идеята, че Блейн е извършил нападението над Мира. Намираше
се на километри оттам, в очакване на интервюто със Сноу. Нали?
Люк посегна към телефона си.
— Малка предпазливост - обърна се към Сноу.
— Добре.
Разговорът с инспектор Лански бе съвсем навременен. Беше при
доктор Сандра Дейвис, която обясняваше мерките за безопасност,
които се прилагат при всички пациенти, лекуващи се в спешното
отделение на „Грейс Мемориал―.
Подобно на всеки друг травматологичен център, спешното
отделение често оказваше помощ на жертви на насилие, оцелели
очевидци, заради които престъпникът търси начин да си осигури
вечното им мълчание.
Спешното отделение се заключваше и охраняваше. Посетителите
влизаха само с разрешение. Проверяваха документите им за
самоличност. Полицията с готовност изпращаше свои служители
при пациенти, нуждаещи се от допълнителна защита. Но
управлението в Чикаго бе така уверено в сигурността на охраната на
отделението, че командироваше свои служители само в
изключителни случаи.
Според всички стандарти на полицията Мира не бе изложена на
кой знае какъв риск. Преди всичко, малко вероятно бе да е видяла

209
нападателя си, а дори да беше зърнала лицето му в мрака, раната в
главата щеше да е изтрила мимолетния спомен.
Детективът се готвеше да съобщи на доктор Дейвис, че ще уредят
полицейска защита чак като Мира бъде закарана в отделението,
когато Люк се обади да съобщи мнението си, че трябва да е под
неотлъчно наблюдение на въоръжено ченге - тя и посетителите й.
— Имаш ли предвид някого, Люк?
— Не искам да назовавам името му. Звучи невероятно, Роб. Може
да се окаже невярно, но няма нищо лошо да сгрешим в стремежа да
й осигурим безопасност.
— Съгласен съм. Добре. Ще я наблюдаваме денонощно. И ако
пожелаеш да споделиш подозренията си, имаш номера ми.
— И ти - моя.
Люк прекъсна връзката и погледна Сноу.
— Много си предпазлив - прошепна тя.
— Толкова предпазлив, Сноу, че никога няма да те изпускам от
поглед.

32.
Спешно отделение на болница „Грейс Мемориал “
Сряда, втори ноември
3:00 сутринта

Хора в бели престилки бяха заобиколили леглото на Мира. Сестра

й и зет й наблюдаваха отстрани.
Към тях се присъедини и Томас.
— Здравейте Вивиан, Блейн. Как е тя?
— Дотук ни допуснаха - отговори Вивиан. - В безсъзнание е, но се
мъчи да отхвърли дихателния апарат. Опитват се да решат какво да
предприемат. Неврохирурзите се опасяват, че съпротивата на
организма й може да увеличи мозъчното налягане.
— Освен това искат да дойде в съзнание - добави Томас.
— Да. Обмислят да й махнат респиратора.
Томас добре познаваше дилемата. Едната възможност бе да я
обездвижат посредством медикаменти и да обезсилят съпротивата
на дробовете й и да диша само чрез респиратора. Безпокояха се, че
махнат ли дихателния апарат, не се знаеше дали ще може да диша
сама. Ако не, ще се наложи спешна реинтубация - процес, сам по
себе си стресиращ за пострадалия й наскоро мозък.
— Може би трябва да влезете - предложи Вивиан.
Идването на доктор Томас Вейл щеше да бъде добре дошло.
Уважаваха го. Ценяха мнението му. Но Мира бе в отлични ръце.
210
 А ако мъжът Томас Вейл се доближеше до нея, битката между
мозъка и сърцето му щеше да се ожесточи.
Сърцето му щеше да спечели. Щеше да я вземе в прегръдките си, да
я освободи от всичко, което я задържа тук, и да я отнесе у дома. У
дома.
— Лекарите й знаят какво правят - отвърна той.
Мигове по-късно бе взето решение.
Поставената в трахеята й тръба бе отстранена.
Скоро след това лекарите на Мира се появиха иззад завесата.
Пациентката им дишаше спокойно.
— Можете да влезете - съобщи Сандра Дейвис на Вивиан и Блейн. -
Все още е под влияние на упойката. По-добре е да я оставим да се
събуди сама. Може да мине известно време.
— Благодаря ви - отговори Вивиан.
— За нищо. Томас? Радвам се, че сте тук. Другият ни пациент
пристигна преди двайсет минути. Всеки ваш съвет ще бъде ценен за
нас.

Кожата на Даниъл бе пожълтяла... освен на местата, където бе

морава. Не реагираше дори на болка и онези мускули, които все още
бяха вкопчени в живота, спорадично потрепваха.
— Къде е гипсът му?
От всичките злочестини на Даниъл счупването на ръцете часове,
преди фермата му да се наводни, беше най-незначителната. Да пита
защо костите му не са шинирани, на фона на общото му тежко
състояние, бе неуместно. Да обвинява, като пита защо разпадналите
се от водата гипсови превръзки не са заменени с нови, не бе
присъщо на лекаря от спешно отделение Томас Вейл.
Но въпросът бе негов.
Безпокоеше се за Даниъл, колкото и за Мира. Бе поискал да отнесе
Мира. Това, което искаше да стори с Даниъл беше също така лишено
от логика. С гипс или без него, Даниъл нямаше да живее достатъчно
дълго, за да заздравеят костите му.
Никога повече нямаше да дълбае тиква, да укрепва с торби пясък
домовете на съседите си, да прегръща малкото си момиченце.
Сега Уенди бе дъщеря на Томас.
Неговото малко момиченце.
Не бе емоционално заключение, а медицински факт, срещу който
Томас негодуваше.
Негодуваше ли? Защото да се грижи за Уенди, да я обича, не беше
ли неговото желание?
Разбира се, че не. Но...

211
 — Ортопедите трябва да стабилизират чупените кости. Няма да го
спасяваме от чернодробна и бъбречна недостатъчност само за да
оставим някой тлъст съсирек да запуши кръвоносен съд - Томас се
усмихна на смаяния си колега. - А непременно ще го спасим.
— С теб съм, Томас - отвърна Сандра. - Но имаш ли идея как?

— Хей, Люк - детективът по палежи, на когото бяха възложили

разследването на пожара, стана от задната броня на колата, където
пиеше чаша кафе.
Люк се ръкува с приемника на Ноа, когото старият полицай бе
обучавал.
— Кайл. Запознай се със Сноу Гейбъл.
— Хареса ми интервюто ви с треньора. Чаках с нетърпение онова с
Люк - тонът на Кайл даваше да се разбере сериозността на
събитието, попречило на интервюто с Люк. - Как е Мира?
— Добре е, Кайл. Държи се, и още как.
— Чудесна новина. Искаш ли да чуеш какво открихме?
— С нетърпение.
— До голяма степен момчетата повториха твоите заключения.
Намерението му е било да унищожи къщата отвътре навън. Не го е
било грижа, че ще разкрием плана му, но педантично се е погрижил
да не разкрием самоличността му.
— Използвал е най-обикновени тенекии с бензин.
— От онези, които се топят. Намерихме парчета. Но няма да
открием отпечатъци. Сигурно е носил ръкавици.
— Някакви предположения как е влязъл в имота?
— През гората. Оставил е следи от обувки в калта. Същите носят и в
полицията.
— Чудесно.
— Следите свършват на улицата.
— И няма следи от гуми?
— Ще огледаме отново на дневна светлина, но се съмнявам.
— И никой нищо не е видял?
— Не. Избрал е да паркира на място, което не се вижда от близките
къщи. Не е оставил много на случайността.
„Като изключим, помисли си Люк, завръщането на Мира вкъщи.―
— Чувствай се свободен да поогледаш, Люк. Може да откриеш
нещо, което съм пропуснал.

При второто си събуждане Мира отвори очи и видя объркваща

сцена. Преди това бе познала честните очи.
Лицето, което сега се взирате в нея, бе едновременно познато и
чуждо.
212
 Приличаше на Вивиан. Но гримът й бе съвсем съсипан, самата тя
изглеждаше съсипана, та Мира се смръщи за няколко минути,
докато я познае. Когато я разпозна, първият й подтик бе да
прегърне сестра си.
Мира не се противопостави на импулса си. Но нещо я спираше.
Ръцете й не можеха да помръднат. И не само заради слабостта,
която чувстваше.
Ръцете й бяха привързани към леглото с меки каиши.
— Мира?
— Здравей, Вивиан. Добре ли си?
— Аз ли? Да. Ами ти? Позна ме, нали?
— Естествено!
— Това е прекрасно, Мира. Толкова се радвам.
Радостта на Вивиан я промени. Измъченото й лице грейна. После
заблестя. Пред очите на Мира пръстите на Вивиан с безупречен
маникюр, с нещо засъхнало по тях, подобно на кръв, изтриха
сълзите й.
— Ами мен? Позна ли и мен?
— Блейн - отвърна Мира, когато той застана пред очите й.
— Здравей, Мира. Думи нямам да изразя колко се радвам, че
отново си сред нас. Помниш ли какво стана тази вечер?
Мира се опита да се съсредоточи върху въпроса на Блейн. Но се
разсейваше от това, което ставаше с ръцете, с дланите й. Болката
бе... много силна. И, както установи, сама си я причиняваше. Не
можеше да види раната. Каишите й пречеха. Но можеше да
определи причината. Предполагаше, че ноктите й са изрязани
толкова ниско, че да не могат да послужат като оръжия.
Грешеше. Бяха се превърнали в миниатюрни ками.
— Тази вечер? Аз... Не помня. Какво?
Поставяйки ръката си на рамото на Вивиан, онази с пръстена на
кутрето, съпругът й спря отговора й.
— Ще ти разкажем по-късно - отвърна Блейн. - Когато си
поотпочинеш. Сега, Мира, опитай се да поспиш.

— Аз съм Томас, Даниъл. Намираш се в спешното отделение на

„Грейс Мемориал―. Не зная дали ме чуваш. Ще ти говоря и няма да
преставам, докато не започнеш да ме чуваш. Може да мине време,
преди думите ми да проникнат до съзнанието ти. Дни, седмици,
навярно месеци. Готов съм за дълга борба и се надявам, че и ти
също. Мозъкът ти не е засегнат, Даниъл, както и сърцето ти, но
течностите в организма ти са сдали багажа. Ще излезеш от комата,
след като ги вкараме в норма. И ще успеем. Сега е четири сутринта и
най-добрите специалисти, които познавам, обсъждат епикризата ти.
213
Всичко може да се поправи, Даниъл. Само е нужно да полежиш тук.
Досега се справяш. Нека довършим започнатото.
Томас вдигна очи от потрепващите мускули на Даниъл към
невролога, който проверяваше лабораторните резултати, получени
след пристигането на пациента. Всяка стойност бе отбелязана със
знак, сочещ, че показателят се отклонява опасно от нормата.
Толкова много отметки не даваха оптимисткчна прогноза, ако
урологът не предпишеше веднага спешна хемодиализа.
Специалистът го знаеше. Докато Томас го наблюдаваше, остави
фиша с изследванията и започна да звъни по телефона.
Томас се върна към единственото, с което можеше да помогне да се
спаси животът на Даниъл.
— И двамата знаем защо си оживял досега. По същата причина
Ейлийн остана жива, докато за Уенди бе безопасно да се роди. Тук
си заради дъщеря си. Тя е здрава, Даниъл. Благодарение на теб, се
спаси от наводнението. Разбира се, се влюбих в нея. И тя се чувства
все по-спокойна с мен. Готов съм цял живот да бъда баща на
чудесното ти момиченце и всеки миг ще топли сърцето ми. Казвам
ти го, за да не пилееш силите си в мисли, че си постъпил
неправилно. Не си. Признавам, че щях да те посъветвам да
направиш обратното. Че ми се довери, бе дар за мен. Уенди е като
благословия. Но тя е твоя, Даниъл, и има нужда от теб.
Томас не очакваше отговор от Даниъл. Истинският татко на Уенди
не реагираше на обичта, както и на болката. Временният й баща
обаче бе изключително чувствителен и към двете. Томас имаше
нужда да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, преди да продължи.
— Не съм съобщил на Уенди, че си жив. Няма да й кажа, докато не
отвориш очи. Не бих причинил мъка и на двама ви. Тогава ще я
видиш. Обещавам, Даниъл. Отвориш ли очи, тя ще го разбере. И да
ти кажа истината, няма да бъде особено изненадана. Не е убедена,
че я гледаш от звездите. Но може и да е само отчаяно желание. Тя се
нуждае от теб, Даниъл, и се бори за теб. Не искаше да я оставям тази
нощ. Започва да разбира сполетялата я загуба. Бои се да не загуби
още. Но ще преодолее страха си.
С нова дълбока въздишка добави:
— Е, тук съм и те уверявам, че дъщеря ти се бори за теб... и те моли
и ти да не се предаваш.

33.
Люк отказа да оглежда сам. От присъстващите Кайл бе най-
способният - най-добрият му бе учител. Люк прие поканата му да
обходят местопрестъплението заедно с полицаите в девет сутринта.
214
 През петте часа дотогава Кайл възнамеряваше да поспи.
Навярно и Сноу спеше, след като бе намерила Елън О’Нийл или й
бе оставила съобщение. Люк знаеше, че тя мислеше за майка си и
как ще се свърже с нея.
Докато траеше разговора му с Кайл, я бе наблюдавал. Беше
уморена, за да се съсредоточи върху думите им, за миг бе успяла, но
неизменно мислите й отплуваха нанякъде. Видя радостната й
усмивка, когато й обеща, че никога няма да я изпуска от поглед;
забеляза тревогата й, когато разсъждаваше върху това, което
обсъждаха: Блейн, убийството, Лий и Мира; вниманието към
разговора с полицейското управление за сигурността на Мира,
преди да подновят пътуването си към „Пайнуд―.
***
Сноу отново щеше да започне да търси в компютъра на Люк в дома,
където бе живял Ноа, а сега Люк обитаваше сам. Но преди да
напуснат „Пайнуд―, той искаше да вземе нещо от клисурата.
— Къде точно? - попита Сноу.
— Знаеш къде.
Люк взе фенерче. Сноу си каза, че сигурно щеше да го остави в
колата, ако бе сам. Навремето можеше да тича из тяхната гора и по
мръкнало, понеже познаваше всеки завой и без да го вижда.
Но бяха изминали шестнайсет години и гората бе пораснала. Дори
посред бял ден щеше да мине време, преди да открие пътеката.
Люк познаваше пътя, сякаш го бе извървявал, когато паднеше
мрак всяка нощ, откакто бе заминала.
— Наскоро си идвал.
— Преди няколко седмици. Идвам, когато мога.
„Да нагледа Уенди? О, Люк, да посетиш малкото ни момиченце?―
— Защо?
— Заради теб. Заради нас. Да се усамотя.
— Събираш ли още монети?
— Не. А ти?
— Не. Кога престана?
— След като ти замина. - „Когато Сноу и Люк вече не бяха едно.― - А
ти?
— Щом излязох от депресията дотолкова, че да забелязвам
монетите на улицата. Дълго от спомена ме болеше. Сега, като видя
изпаднали монети, си пожелавам нещо. Онзи, който ги намери да
има нужда от тях като теб и да ги цени като теб.
Стигнаха поляната, където в падналия дънер криеха съкровището
си.
Дънерът си стоеше там, осветен от фенерчето на

215
 Люк и той тръгна към него, следвайки лъча, вместо към невидимия
гроб.
Не знаеше, че Уенди е там.
Разбира се, че няма да знае.
Люк извади стъкления буркан от скривалището и издърпа от него
малка синя кутийка.
— Купих го в деня, когато пристигнах в Лос Анджелис. В „Уестуд―
имаше бижутериен магазин. Имах свободно време преди
квалификациите. Бях решил да купя еднакви златни халки, но като
видях сватбения пръстен със сапфири с цвета на талисмана ти във
форма на пантофка, реших, че моят може да почака. Надявах се, че
като го видиш, ще се съгласиш.
С треперещи пръсти Люк повдигна капачето.
И с разтреперани пръсти Сноу докосна това, което спеше вътре от
шестнайсет години. Златото не бе изгубило и частица от блясъка си,
а малките сапфири, обградени от по-малки диамантчета,
проблясваха, като че бижутерът ги бе лъснал същия ден.
— Не е много внушителен - промълви Люк.
— Прекрасен е.
— Трябват му по-големи камъни.
— Не, Люк. Идеален е. Точно него можехме да си позволим, когато
ме помоли да се омъжа за теб. Да го купим с нашето съкровище.
Това е единственият сватбен пръстен, който някога съм искала -
треперещите й пръсти погалиха единия мъничък сапфир.
— Цветът е същият като на талисмана.
— Още ли е у теб?
— Не - в гласа й отекна отчаяние.
— Сноу, няма нищо. Изхвърлила си спомена от бала „Сребърната
пантофка―. И какво от това?
— При Уенди е.
— При Уенди?
— Исках тя да танцува, Люк. И да мечтае. Казах си, че ако у нея е
пантофката на Пепеляшка, навярно ще може.
— Обичам те, Сноу. Обичам и нашата Уенди.
— Говорил ли си с нея?
— Милиони пъти.
— Тук ли?
— Винаги тук.
— Тя е тук, Люк. В малка къщичка, увита в роклята, която носех на
бала, с талисмана, който си сложил в буркана, преди да заминеш за
Лос Анджелис. Дадох й го, когато умря.
— Къде е тя, Сноу?

216
 Сноу протегна длан и ръка за ръка се отправиха към бора, който
приютяваше гроба на дъщеря им.
Свели глави, коленичиха и зашепнаха сред стичащите се сълзи.

— Томас?
Той вдигна поглед от мъртвешкия скреж по клепачите на Даниъл
към жената на вратата.
— Вивиан.
— Не исках да се натрапвам, но сестрата ме увери, че може... че сте
й казали, че Биа може да се обади или някой от нас с Блейн може да
ви потърсим, за да ви съобщим за Мира - ненужното обяснение на
Вивиан завърши с усмивка. - Тя дойде в съзнание.
— Така ли?
— За по-малко от минута, но ни позна, Томас. И Блейн, и мен.
— Спомня ли си какво се случи снощи? Или вчера следобед?
— Не бих казала. Въпросът ми като че ли я смути. Но едва се бе
събудила и съвсем скоро отново заспа.
Реших, че искате да узнаете или може би сте били при нея?
— Много бих искал да я видя. Благодаря ви. Вивиан? Моля, влезте.
— Наистина ли?
— Да. Ако обичате.
— Добре.
Тя неспокойно се приближи. Колкото по-близо идваше, все по-
неуверена ставаше.
— Вивиан, искам да се запознаете с Даниъл Харт.
— Даниъл Харт? Бащата на Уенди?
— Точно така. Надявам се, че чува думите ни. Е, Вивиан, това е
Даниъл Харт. Даниъл, запознай се с Вивиан.
— Здравейте, Даниъл.
— Вивиан е семейният адвокат, който ще направи каквото трябва
съдът да приеме писмото, което остави, като законен документ.
Както виждате, Вивиан, вече не е необходимо. Даниъл е на път да
оздравее.
„Не, не е!―
— Толкова се радвам, Томас. И Даниъл. Люк знае ли? Говоря за
Лукас Килканън, Даниъл. Огнеборецът, който спаси Уенди от
покрива на фермата. Е, не е съвсем точно. Люк каза, че ти си я
опазил, ти си я спасил.
— Люк знае. И се вълнува точно колкото мен.
— Всички се вълнуваме - отговори Вивиан.
— И сестрата на Вивиан, Мира, е в спешното отделение - продължи
Томас, обръщайки се отново към Даниъл. - Ще се оправи, също като

217
теб. Ще спи през повечето време, а когато се събуди, ще има
посетители, с които ще иска да остане насаме дори и без сестра си.
Томас погледна Вивиан по начин, който й се видя очарователен. С
одобрение. С възхищение. Доверявайки й се да се приобщи към
усилията да върне Даниъл обратно към живота, както й имаше
доверие, че ще узакони настойничеството му над Уенди.
— Ще отскачам да си побъбрим, Даниъл, когато Мира спи или иска
да бъде сама с другите си посетители.
— Ще отговоря от твое име, Даниъл - обади се Томас. -
Посещенията ви ще бъдат приети с радост.
— Не съм сигурна за какво ще иска Даниъл да разговаряме.
— И на това мога да отговоря. Всичко, за което ви хрумне да
говорите, ще му бъде приятно. Преди четири години с Даниъл се
редувахме в спешното отделение да правим компания на съпругата
му. Отначало се страхувах, че думите ми може да се сторят скучни на
Ейлийн. Даниъл ме убеди, че не е така, че ще й е интересно да чуе за
времето, новините, за коледните светлини на „Мичиган Авеню― и
дори за мен. Уверен съм, че Даниъл ще се радва да слуша за теб,
Вивиан, за Мира, Люк и Куейл Ридж, за прилагането на семейния
закон. От време на време можеш да му напомняш, че е стигнал
толкова далеч напук на всичко и ще може, по дяволите, да извърви
и останалия път. Но като цяло, би предпочел да не слуша за себе си.
Безпокойството й се завърна. Но вече не от страх, че се намира така
близо до човек на крачка от смъртта. Вивиан се боеше да не би да го
разочарова.
— Вивиан?
— С радост ще поостана, ако искате да погледнете Мира. При нея е
Блейн и той ще ни търси, когато тя се събуди. Но може би, ако
почувства, че сте до леглото й... Томас е един от онези посетители,
Даниъл, с които сестра ми ще иска да остане насаме.
„Ако ме помни - помисли си Томас. - Ако ни помни.―
— С готовност ще приема, Вивиан. Благодаря ви.
— Няма за какво.
— Извинете ме, доктор Вейл? - заговори откъм вратата един
студент по медицина трети курс, гръдна хирургия. - Една от сестрите
ме помоли да ви уведомя, че имате повикване на пета линия. Някоя
си госпожа Евънс.
— Благодаря. Веднага идвам. Това е Биа Евънс, Даниъл. В момента
гледа Уенди. Прекрасен човек. Тя и Уенди току-що се запознаха.
Вероятно е време да се прибирам вкъщи, за да бъда при малкото ти
момиченце. Ще се върна, щом мога - Томас се наведе по-близо до
ухото на Даниъл, постави ръка на рамото на пострадалия, далеч от

218
счупените кости. - Продължавай да се бориш, Даниъл. Тя те обича
толкова силно.
Уенди Харт обичаше татко си.
Но той беше човекът, който се появи в живота й, когато Даниъл
изчезна и от когото сега се нуждаеше. Според Биа Уенди искаше да
се увери, че и той не е изчезнал.
Тази отчаяна нужда се бе появила без предупреждение.
Биа не си губеше време в предисловия.
— Можеш ли да се върнеш до дванайсет минути? - попита тя.
— Мога и ще го направя.
— Добре. Ще ти я дам, за да й кажеш. Уенди? Ето го.
— Томас?
Представи си как устните й треперят.
— Здравей, миличко. Струваш ми се разтревожена, Няма защо.
Тръгвам към къщи.
— Наистина ли?
— Да. И знаеш ли какво ще ти се услади, когато се върна? Чаша
горещ шоколад, както ти го обичаш. Можете ли с Биа да направите
и за мен? За всички нас. Уенди? Кимаш ли?
— Аха.
— Чудесно. Скоро ще се видим.

Аз съм голяма жена, уверила го бе Мира. А тя е малко момиченце.

Аз мога да чакам.
Томас си спомни обещанието, когато доближи стаята на Мира.
Нямаше да има време да влезе, дори да провери дали е будна.
Не беше. Спеше под одеяло, покриващо я от брадичката до петите.
Подобна завивка щеше да извади на показ хаоса от монитори за
сърдечната дейност и централни източници. Щяха да приспособят
необходимото, нямаше да нарушат спокойствието й, при все че ще я
обградят с оптимални грижи - всеки член от болничния персонал се
бе заклел да пази достойнството на онези, които поради независещи
от тях обстоятелства, зависеха от другите да го сторят вместо тях.
Мира лежеше завита. Стаята й тънеше в сенки. Докато спеше,
спокойствието се пазеше още по-строго. Щеше да остане сама.
Значеше ли, че полицаят пред вратата й щеше да напусне поста си?
Не. Томас не се боеше, че ще я обезпокои. Всъщност, установи, че е
признателен, че служителят на закона е там.
Но присъствието на Блейн край леглото на Мира го притесняваше,
когато подкара колата към къщи при Уенди.
Чувства лека ревност, реши той. Блейн седеше на мястото, където
искаше да бъде той. Той също бе минал през важната проверка.
Мира го бе разпознала, помнеше кой е.
219
 Ревнуваше. Пазеше си територията. Беше уязвим.
Добре де, каза си. Чувствата са си негови и той трябва да се справи
с тях. Мира може спокойно да спи.
Но щеше ли да успее, запита се Томас, ако знае, че Блейн я
наблюдава? Сънят бе нещо лично, дали да го споделиш с някого или
не също.

Вивиан направи избор вместо Мира. Падаше й се по право, докато

сестра й стане в състояние да избира сама.
Четирийсет минути след като Томас напусна спешното отделение,
Вивиан преразгледа решението си и прогони Блейн от стаята на
Мира.
Странното бе, че вече беше казала на Даниъл, че възнамерява да го
стори и защо.
— Блейн твърди, че Мира е увлечена по него. Не съм убедена, че му
вярвам. Което, предполагам, се сещате, е друг начин да кажа, че не
съм сигурна дали съпругът ми говори истината. Не е ли нещастно
стечение на обстоятелствата? Става още по-зле. Това е само един от
фактите, които ми съобщи за Мира, които ми се струват... лъжи.
Някакъв й се обаждал по телефона, за да й говори мръсотии. Или,
както Блейн ме уверява, тя твърди така.
Спря за момент и снижи гласа си.
— Идеята, че Мира би си измислила нещо подобно, е абсурдна.
Думите на Блейн ми звучат злостно. Злостно към Мира. Тя е
забележителна, Даниъл. Самоуверена, благородна... Ще видиш,
когато се запознаеш с нея, а това със сигурност ще стане. С Томас са
влюбени. Какъв късмет и за двамата, не мислиш ли? Томас открай
време ми допада. Винаги съм чувствала, че мога да му доверя най-
срамните си тайни и той няма да ме предаде или да ме осъди. Не
съм му казвала нищо от това, Даниъл. Както излиза, споделям го с
теб.
Тя поклати глава.
— Да вярвам, че съпругът ми ме лъже не е най-срамната тайна. Но е
единствената, която имам възможност да поправя. Трябва да
поговоря с него, нали? Психолозите винаги препоръчват открито,
откровено общуване, сякаш е достатъчно да изрека на глас
притесненията си и Блейн незабавно ще се извини... и ще обясни.
Няма да стане така. Ще ме накара да се чувствам глупава. Умее да се
държи малко - всъщност, много - снизходително. Доктор Прескот
знае най-добре. Предпочитам да осмисля лъжите на Блейн, като
говоря с теб и Мира. Това възнамерявам да направя тази вечер. Бях
на няколко пресечки, когато чух сирените. Мира ще се оправи,

220
Даниъл. Също и ти. Блейн сега е при нея. Оставих го там. Но знаеш
ли? Струва ми се нередно. Трябва да поправя нещата.
Тя се усмихна.
— Сигурно ще си отдъхнеш, като чуеш, че си тръгвам. Достатъчно
беснях заради побъркания, когото дори не познаваш! Може пък да е
за добро. Малко разсейване, може би? Един сапунен сериал, който
нямаш против да включиш отново? Иска ми се да знаех отговора.
Ще ми се пак да дойда. Така и ще сторя. Надявам се, не възразяваш.
Благодаря, че ме изслуша.

Мира бе заспала. Вивиан застана до полицая и повика с жест

Блейн. Не се запита правилно ли е решението й. Но се безпокоеше
как ще бъде прието.
Веднага щом се отдалечиха достатъчно, че полицаят да не ги чува,
тя изрече на един дъх:
— Не мисля, че трябва да оставаш насаме с Мира.
— Ти ме остави сам с нея.
— Зная. Според мен бе грешка.
— Защо?
— Защото... заради това, което ми каза в неделя следобед. Имайки
предвид чувствата на сестра ми към теб, не ти ли се струва, че ако те
завари до леглото си, когато се събуди, фантазиите й ще намерят
потвърждение?
Вивиан очакваше пренебрежителна усмивка. В усмивката на Блейн
имаше обожание.
— Абсолютно си права - отговори съпругът й. - Не е редно да
оставам сам с Мира. Трябваше сам да се сетя. За щастие, тя не се
събуди, докато те нямаше.
— Значи си съгласен?
— Повече от съгласен, Вивиан. Признателен съм ти, че го спомена.
— Но ми изглеждаш разтревожен.
— Имам въпроси относно нараняванията й.
— Какви въпроси?
— Няма да ти харесат.
— Какви въпроси, Блейн?
— Дали не си ги е причинила сама.
— Не мога да повярвам, че изобщо ти е дошло на ума! Да оставим
настрана, че Мира е най-здравомислещият човек, когото познавам,
та тя едва не умря.
Блейн прие обидата спрямо професионалната му прозорливост без
коментар.
— Така ли? Струва ми се, че раните й не са така сериозни, както
първоначално смятаха.
221
 — Имаме късмет, че я докараха толкова бързо в болницата. Беше в
безсъзнание. Ако Люк не бе пристигнал навреме, щеше ужасно да
обгори.
— А защо Люк пристигна точно тогава?
— Не зная, Блейн, но той не би й навредил, нито тя би се
самонаранила или измислила историята за циничните телефонни
обаждания, или... да изпитва маниакално увлечение към теб.
Наистина, не искам повече да слушам такива приказки.
— Ти не ги и слушаш.
— Не.
Той я изненада още веднъж.
— Добре. Няма. Съжалявам, Виви. Професионално изкривяване,
съчетано със самозалъгване.
— Самозалъгване ли?
— Ако Мира сама си е причинила това, знаела е, че ще бъде
спасена. Естествено, ще й е нужна терапия. Но никой не би искал да
й причини зло.
— Полицията ще го хване, Блейн.
— Надявам се.
— Ще успеят.

34.
Международно летище „О’Хеър “
Сряда, втори ноември
7:55 сутринта

Тя бе единствената жена, втренчила сърдит поглед в таблото за

кацащи самолети, най-вече пристигащите от Бостън, в салона за
получаване на багажа. Ничие друго лице или тяло не би
съответствало така добре на прелъстителния й глас. Но Патрик бе
на друго мнение.
— Не сте Елън, нали?
— Какво ви кара да говорите така скептично, лейтенанте?
— Май споменахте, че една привлекателна жена ще ме чака пред
таблото за пристигащи, но не до-пуснах, че сте вие, понеже сте
прекалено млада, за да имате дъщеря на трийсет и една години.
— И вие не отговаряте на представите ми. Можеше да споменете
колко сте красив...
— Не отговарям на представите ви за какво? - попита той.
— Можеше да ми кажете, че умеете да се усмихвате.
— Изваждам го от арсенала си, преди да се срещнем с Блейн.
— И кога ще стане това?
222
 — Вие ще определите, Елън. Резервирал съм стаи за нас в хотел
„Камбанките―. Можем първо да се регистрираме, ако желаете. Също
си помислих, че навярно първо ще поискате да се свържете със Сноу.
— И това ще стане. После.
— Сигурна ли сте?
— Не ми остава друг избор. Номерът й не фигурира в телефонния
указател, както и адреса й.
— Сноу има апартамент в същия небостъргач - уведоми я лейтенант
Патрик Коул. - Разполагам и с телефонния й номер.
В продължение на няколко секунди Елън разглежда пода.
— Като че предпочитам първо да се видя с Блейн, преди да се
срещна със Сноу - тя вдигна очи. - Наречете ме страхливка.
— Няма. Но ми обяснете защо.
— Да се срещна с Блейн ще ми бъде далеч по-лесно, отколкото да се
видя със Сноу.
— Не се ли страхувате да се срещнете с Блейн?
— С кого? С Блейн? Шегувате ли се? Ужасена съм. Но да се изправя
лице в лице с убиец ще бъде нищо в сравнение със срещата с
дъщерята, заслужаваща много повече от майка като мен.

Дъщерята на Елън не знаеше дали отново ще се види с майка си.

Но се надяваше. Най-сетне реши да остави съобщение на гласовата
поща на домашния телефон на Елън О’Нийл, а не в офиса й и ще го
стори, след като Елън тръгне за бутика си на „Пийчтри Роуд―.
Сноу написа съобщението ясно и сбито също като имейла на Елън.
Наученото от мрежата й подсказваше, че повторна среща бе
последното нещо в ума на майка й. Собственицата на „Организирам
сватби― би могла да се обади на водещата на „Часът на Пепеляшка―
по всяко време през изминалите седем години.
Бе предпочела да не го прави.
Чак когато контактът стана неизбежен, тя наруши мълчанието си.
Намерението на Сноу да говори сбито едва не се провали, когато чу
записа с гласа на майка си. Потискайки глупавия емоционален
импулс, изговори думите, които бе подготвила,
— Обажда се Сноу. Благодаря за имейла. Мисля, че разбирам какво
ми съобщаваш за Блейн, но искам да бъда сигурна. Би ли ми се
обадила, когато ти е удобно? Домашният ми номер е...
— Добро утро.

Вивиан и Биа в хор изрекоха поздрава. Никоя от двете не беше

спала. Откакто Биа се върна в спешното отделение, след като Блейн
се прибра у дома, се редуваха да бдят над спящата Мира и да
говорят на коматозния Даниъл.
223
 И двете бяха в стаята на Мира, когато тя се събуди в десет часа
сутринта. Даниъл бе поставен на хемодиализа - компания му
правеше една жизнерадостна лаборантка.
— Добро утро - отговори Мира, - И двете изглеждате изморени,
— Нашето момиче се завърна - топло отбеляза Биа.
— Малко дезориентирано - прошепна Мира. - От болницата. От
слънчевата светлина.
— Вярно - съгласи се Вивиан. - Днес е сряда, втори ноември.
— Добре. Дайте ми минутка. Значи вчера е било първи.
— Спомняш ли си?
— Да - отговори им Мира. - Денят бе наситен със събития.
— А за снощи?
— Нека да помисля. Разговаряхме с Биа. Бях застанала пред вашата
врата, Вивиан. Мина някакъв микробус. Беше Бърт - Мира намигна
на Биа. - За кратко поговорихме за него.
— Така беше. После какво стана?
— Сигурно съм подкарала към къщи, но не си го спомням,
— Помниш ли, че си била у вас?
— Горе-долу. Помня, че отворих външната врата. Странна работа.
Виждам се как го правя. Алармата се включва. Трябва да въведа
кода. Натискам копчетата. Готово. После... Боря се. Някой ме
притиска, души ме. Надушвам бензин. Усещам вкуса му. Мъча се да
се откопча... да си поема дъх, но той ми натъпква в устата парцал.
Виждам нещо ярко. Златисто. И... зелено. Падам. Не, блъсват ме.
После... Събуждала ли съм се досега? Когато навън бе тъмно? Казах
ли ти нещо, Вивиан, или на Блейн?
— Да. За около трийсет секунди, преди отново да заспиш. .
— На ръцете ми имаше нещо.
— Не искаха да си измъкнеш системите, докато си замаяна от
упойката. Много внимателно ти завързаха китките отстрани на
леглото. Преди няколко часа ти махнаха каишите.
Със сигурност ръцете й бяха свободни. А си спомняше, когато бяха
вързани. Но „нещото― нямаше общо с вързването. Изпитваше болка
в дланите, причинена от ноктите.
— Някой ме нападна.
— Да.
— Хванаха ли го?
— Още не. Мъж ли беше?
— Не зная. Той, или тя, бе по-висок от мен. И много силен - Мира
се усмихна на уморените им лица.
— Изтощени сте, и двете. Докато аз съм отпочинала и се чувствам
добре. Вървете си вкъщи, моля ви. Поспете.

224
 — Добре. Ще взема такси до къщата ти, Биа. Моята кола е на алеята
на Мира. Тъкмо идвах към вас - обясни Вивиан на сестра си, - когато
са те нападнали.
— Защо?
— Исках да обсъдя някои неща с теб,
— Аз пък исках да си поговорим по някои въпроси.
— Няма по-удобно време отсега - Биа се изправи. - Мисля да се
поразходя до другия край на отделението и да нагледам един
пациент, който е на диализа. Така и така се канех да ида.
— Тя действително искаше - обади се Вивиан, след като Биа излезе.
„Също и аз.― Чувстваше се странно спокойна и изключително
полезна, когато говореше на Даниъл. Сега усещаше явно
безпокойство. Но и решителност. - Спомена, че си се обадила на
Биа, когато си била пред нас. Защо си ходила там?
— Блейн ме помоли да бъда до теб, докато трае интервюто му със
Сноу. Допускаше, че може да се разстроиш.
— Каза ли ти дали ме е уведомил, че идваш към нас? Че и тримата
сме се споразумели да дойдеш?
— Точно обратното. Заяви ми, че ако знаеш предварително, ще ми
кажеш да не идвам. Защо?
— След като те нападнаха, се престори на изненадан, че не съм си
стояла вкъщи, както сме се уговорили. - „Престори се на изненадан,
помисли си Вивиан, и пред детектива, който разследваше случая.―
— Не мога да си обясня, защо го е казал - Мира се намръщи. - Но не
за първи път думите на Блейн ме шокират.
— Например какво?
— Не съм убедена, че е редно да ти казвам.
— Мира, налага се. Моля те.
— Докато се прибирахме от бала „Жътвена луна― ми говореше
колко е обезпокоен и твърдеше, че ти ми се обаждаш по телефона и
ми говориш мръсотии.
— Какво? Категорично не съм аз!
— В това го уверих и аз.
— Благодаря ти. Но как ще допусне подобна възможност... Даде ли
ти някакво обяснение?
— Да, но е абсурдно, колкото и самото предположение.
— Моля те, кажи ми.
— Заяви ми, че си вярвала, че с него сме имали връзка, преди
двамата да се влюбите един в друг и още ме подозираш.
— Не е вярно!
— Никога не имало нищо помежду ни. Нито ще има, дори и да бях
отчаяно влюбена в него.
— Той твърди, че си.
225
 — Лъжа е, Вивиан. Кога ти го каза?
— В неделя следобед.
— Не мога да разбера какви ги върши.
— Каза ли ти нещо друго?
— Да, и то е най-абсурдното от всичко. И най-неудобно за
повтаряне. Увери ме, че си имала ниско самочувствие. Отвърнах му,
че е глупост, че си най-уверената в себе си жена, която познавам. И с
основание, Вивиан. Ти си умна, жънеш успехи...
— Какво каза после Блейн?
— Че самочувствието и самоуважението не са синоними. Добави, че
измерваш значимостта си с постигнатото от теб, а не с това, което
си.
— Истина е.
— Какво?
— Самата истина. Тук Блейн е улучил право в десятката.
— О, Вивиан. Съжалявам.
— Има ли Блейн теория защо самоуважението ми е толкова ниско?
— Първородна дъщеря си на изтъкано от амбиции семейство. Това,
явно, често е достатъчно. Но към него се добавя напрежението, че не
си първороден син. Напълно излишно, понеже с нищо не можеш да
промениш факта.
— Опитах.
— Зная, Вивиан. Имали начин, моля те, кажи ми, да се почувстваш
добре заради това, което си?
— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. Няма с какво
толкова да се гордея.
— Гордей се заради самата себе си. Ти си мила и състрадателна, и...
— Не, не съм. Е, може би понякога. Бих искала да съм. За нещастие,
нещо, което извърших преди го-дини... Дори не мога дати го
призная, Мира. Не мога да се принудя. Но когато Люк ти разкаже,
ще се съгласиш с него и с мен, че и цял живот на милост и
състрадание не може да заличи стореното.
— Вивиан...
— Помоли Люк да ти разкаже. Искам да знаеш.
— С Люк не си говорим.
— Нищо подобно. Ще се сдобрите. Биа ме увери, че ужасно
съжалявал за това, което ти е наговорил вчера следобед. Трябваше
да ти го кажа в мига, в който се събуди. Извинявай.
— Вивиан. Няма нищо! - „И ти си човешко същество - каза си Мира.
- И то така наранено от живота и от съпруг, който твърди, че я
обича, а всъщност я лъже.― - Какво, по дяволите, е намислил Блейн?
— Понятие нямам.

226
 -Нито аз... Не, почакай!-възкликна Мира.- Май зная... Може би
точно това се мъчи да постигне Блейн.
— Какво, Мира?
— Да помогне на нас, Вивиан. На теб и мен. Сестрите Ларкен. Да
разговаряме. В желание да се защитим от лъжите му, да си
признаем истината.

35.
Психиатричен институт „Грейс Мемориал “
Сряда, втори ноември
11:30 сутринта

Секретарката на Блейн, Луиз, не забеляза кога Елън и Патрик

влязоха в кабинета. Лампичките на четири от петте телефонни
линии пред нея присветваха. По петата говореше самата тя.
— Говорите с кабинета на доктор Блейн Прескот - прочете тя от
напечатаната страница. - Заради снощното интервю в „Часът на
Пепеляшка― сме залети от молби за прегледи. Колкото и да иска,
доктор Прескот не може да удовлетвори своевременно молбите на
всички, което счита, че заслужава всяка страдаща от следродова
депресия. Но, както се надява, снощи даде ясно да се разбере, че
лечението е наложително. Ако личният ви лекар не желае да ви
предпише антидепресант, може да ви препрати при негов колега
психиатър. Важно е да се обърнете към специалист колкото се може
по-бързо и да му съобщите от какво страдате...
Луиз замълча за миг. Останала доволна от записаното съобщение,
тя постави слушалката на мястото й и включи друга, която чакаше
до момента.
Чак тогава осъзна, че не е сама.
— Не се безпокойте - заговори Патрик. - Няма да ви издадем.
— Говоренето по телефона губи времето на всички.
— Записът ще помогне.
— Надявам се - Луиз се намръщи към двойката, която, без да се
обади по телефона, нахълта направо в кабинета. - Наистина не мога
да ви запиша час. Разписанието на доктор Прескот е запълнено.
— Не идваме за записване - отговори Елън.
— Обаче - отбеляза Патрик, - трябва да се видим с Блейн. По личен
въпрос. Той тук ли е?
— В момента - не. Извинете, мога ли да попитам кои сте вие?
— Името ми е Елън О’Нийл. Запознахме се с Блейн три седмици,
след като сестра му почина. Както виждате, доста отдавна. Мога да
ви уверя, че Блейн ще иска да ме види.
227
 — В момента е на визитация. Ще се върне по обяд.
— Благодаря - отговори Патрик. - Ще го почакаме в кабинета му.
— Не зная дали е много редно.
Патрик се усмихна.
— Категорично. Блейн и аз също сме стари познайници. Вярвайте
ми, изненадата ще го очарова.

— Здравей, Томас.
Гласът по телефона му казваше всичко, което му бе нужно да знае.
Тя го помнеше. Помнеше тях.
— Мира - прошепна той. - Здравей.
— Здрасти. Щях да ти се обадя по-рано. Е, не много по-рано. Не се
събудих чак до десет. После, след като убедих Вивиан и Биа да се
приберат за малко, ме прегледаха сума лекари и полицията ме
разпита. Зная за Даниъл, Томас. Ти как си?
— Като вулкан от чувства.
— Уенди наблизо ли е?
— Точно до мен е, радва се, че се обаждаш и струва ми се, че иска да
ти каже за Ейлийн. Точно така. Предавам й телефона.
— Мира?
— Здравей, Уенди.
— По-добре ли си?
— Много по-добре, благодаря ти. Чувам, че и Ейлийн оздравява.
— Играе си с изкуствената си мишка.
— Изглежда, че е напълно здрава.
— Ще дойдеш ли да я видиш?
— Да. Както теб и Томас, ала няма да е днес. Но ще е скоро, веднага
щом мога.
— Добре. Хубаво. Чао.
— Чао, съкровище.
— Пак съм аз - обади се Томас. - Как се чувстваш?
— Боли! Особено - добави тя - като си поема дълбоко дъх, за да
кажа нещо по-високо или когато се смея. Всеки, който твърди, че
спуканите ребра са дребна работа, да има да взима.
— Как ти е главата?
— Не я бива. Но съм седнала, чувствам се толкова щастлива, като
си мисля за теб и Даниъл. Биа и Вивиан се редуваха да стоят при
него, откакто ти си тръгна.
— Зная. Много съм им благодарен. Признателен съм на Биа и че
гледа Уенди.
— Каза, че всичко било спокойно до един момент. Без
предупреждение я обзела паника.
— Мисля, че ще й се случва още известно време.
228
 — Значи ти е трудно да се отделиш от нея.
— Невъзможно.
— Невъзможно да стоиш при Даниъл, както двамата сте стояли при
Ейлийн - тихо пророни тя.
— И да бъда до теб.
— Аз съм добре. Наистина ли вярваш, че като говорим на Даниъл,
ще му помогнем?
— Вече му помага. Няма как да се определи, но сестрите са убедени.
Даниъл се чувства по-добре, когато някой му говори - особено
Вивиан. Ефектът продължава още малко, дори след като тя си
тръгне.
— Особено Вивиан. Казаха ли й го?
— Помолих ги да не го правят.
— Защо?
— Не е честно спрямо нея.
— Да се чувства нужна и полезна?
— На някого, когото не познава? И е тежко болен? И може да
остане в същото състояние още седмици, след което може и да не
оздравее?
— По същия начин си помогнал на Ейлийн. И каквото би сторил и
за Даниъл, ако Уенди нямаше нужда от теб. Ще кажа на Вивиан,
Томас. Тя ще иска да помогне.
— Точно това ми е мисълта, Мира. Зная, че ще иска. Но сестра ти си
има и собствен живот.
— Може би копнее да го промени. В момента Блейн огорчава и
двете ни.
— Защо?
— Не си ли имал някога впечатлението, че се има за бог в
психиатрията?
— Като че е над всичко - промърмори Томас.
— Значи не го харесваш. И Вивиан смяташе същото. Както и да е,
установихме, че ни е манипулирал, разправяйки ни лъжи една за
друга - предполагаме с надеждата да ни събере, за да разговаряме.
Но свърши работа. Говорихме, както не ни се бе случвало досега -
нещо, което и двете сме искали и ни е липсвало. Благодарни сме за
помощта на Блейн. Само не сме въодушевени от методите му - тя
звучно въздъхна. - Ще очаква да оценим интелекта му. Не съм в
състояние да му пея осанна. Да си кажа истината, настръхвам, като
го видя.
— Тогава недей.
— Нямам къде да отида.
— Ти решаваш кого ще пускаш в стаята си.

229
 — Един много отзивчив полицай от Куейл Ридж патрулира пред
вратата ми.
— Радвам се, че е там, но той подсигурява системата, която ще
попречи на Блейн да припари до теб. Не допускат никого в
спешното отделение, освен онези, които имат право да влизат.
Достатъчна е една твоя дума и Блейн няма да мине през охраната.
— Ще посинее от яд.
— Какво те е грижа, Мира?
Нямаше нужда да пита дали Уенди е наблизо. Тонът му говореше,
че за него има само двама души на този свят.
-— Да?
— След като те срещнах на сватбата на Вивиан, четири месеца
поред си повтарях, че това, което чувствам, е невъзможно.
— И аз.
— Когато нищо не излезе, си казах, че дори и чувствата ми да са
истински, нямам много да ти предложа.
— Тогава в живота ти се появи Уенди.
— Не, Мира. Дойде ти. Търсех те на бала „Жътвена луна―, опитвах
се да те открия, когато ми се обади шерифът.
— А аз се върнах, за да те намеря.
— Навярно съм знаел. Нещо ме караше да вярвам, че мога да
помогна и да дам дом на това чудесно малко момиченце. Имам
чувството, че това си ти, Мира.

— Брей, брей, брей. Елън О’Нийл, предполагам? Името не ти

подхожда. Нито Кенди едно време. Лий си бе съвсем на място.
Трябваше да го запазиш. Виждам, че и Патрик е тук. Интересно.
— Така ли, Блейн?
— Всъщност, не. Опитвам се да бъда любезен. Трудна задача,
откровено казано. Насреща ми стои мъж, който ме счита за убиец. И
жена, отказваща ми правото да се запозная с дъщеря си.
— И аз мисля, че си убиец.
— На какво основание?
— Ти как мислиш?
— Нямам представа.
— Ами изповедта ти три седмици, след като отрови Джули и майка
си?
— Записа ли я? Ако е така, бих искал да зная къде си скрила записа.
Доколкото помня, не носеше много по себе си, и то преди да се
разсъблечеш.
Патрик я беше предупредил, че Блейн ще започне да се държи
нападателно. Не й бяха необходими предупрежденията му. Също я

230
беше посъветвал да не си изпуска нервите, предупреди я, че ако
избухне, Блейн е победил.
Не й бе съобщил нищо, което да не знае. Но имаше неща, които по-
добре да беше казала на Патрик. Злостните изстрели, с които вече я
обсипваше Блейн не накараха и мускулче по лицето на Патрик да
трепне.
— Записващото устройство бе самият ми мозък. Притежавам
безупречна памет. Освен това го записах черно на бяло, подписах го
и го заверих нотариално.
— Няма значение. Каквото и да твърдиш, че помниш да съм
признавал за някакво убийство, е абсолютна лъжа.
— Съмнявам се ограниченият ми ум да съчини такива детайлни
подробности. Убедена съм, че ще се съгласиш. В крайна сметка съм
жена, а мнението ти за нас не е високо.
— Посветих живота си да помагам на жените.
— И да се опияняваш от ласкателствата им. Това е част от омразата
ти към жените, нали? Да ги караш да се прекланят пред теб?
Въпросите ми са реторични и не заради тях съм тук. Исках открито
да те предупредя, че нямам търпение да разкажа за стореното от
теб, за убийствата, които си извършил, на съда.
— Послушай съвета ми, Елън. Ненавистта ти към мен и към всички
мъже няма да се приеме добре в съда. Доколкото сочи опитът ми,
съдебните заседатели не се доверяват на свидетели с толкова
очевидни предубеждения. Имам богат опит, между другото. Давал
съм показания като експерт в много дела. На мъжете съдебни
заседатели може да се сториш привлекателна, независимо от
пренебрежителното си отношение, но жените никак няма да те
харесат. Не са благоразположени към уличниците. Не и към някоя,
която е натрупала състояние, като е съблазнявала чуждите съпрузи.
Известно ти е каква е главната ти свидетелка, нали, Патрик?
— Зная всичко за нея, Блейн. А двамата с нея знаем всичко за теб.
— Съдът ще ми повярва - обади се Елън. - Ще ги порази историята
за студент по медицина, замислил двете убийства до най-дребната
подробност и който яростно реагира, когато някой относително
незначителен детайл не става точно, както го е планирал. Говоря за
суровите яйца, които си изял. Разчитал си да се заразиш. Когато не е
станало, си побеснял. Като не стане твоето, го понасяш трудно,
нали?
— След трийсет и две години това ли е всичко, на което си
способен, Патрик? Нямам и понятие за какво говори тя.
— Яйцата, Блейн. Напомня ти за яйцата.
-Хубаво. Яйцата. Твърдиш, че съм ял сурови яйца?
— Така е.
231
 — И съм се разочаровал, когато не съм хванал... какво? Салмонела
ли?
— Не разочарован - намеси се Елън. - Бесен. И след три седмици
още беснееше.
— Опасявам се, че това ще ти донесе още един проблем с жените
съдебни заседатели - майките, които предупреждават децата си за
опасностите, криещи салмонелата и суровото тесто, и знаят какво се
случва, когато децата им не ги слушат. Сигурно си наясно, Елън, ако
изобщо си пекла сладки за нашата Сноу. Ако някога си била майка
на нашата Сноу.
— Тя не е нашата Сноу.
— Най-после да сме съгласни в нещо. Тя е моята Сноу. Или ще
стане, когато чуе истината.
— Че си убиец ли?
— Че никога не бих я изоставил. Особено в момент на най-силна
нужда. Не знаеш кога е било това, нали? Понеже не изслуша
снощното предаване докрай. Престана да слушаш, когато аз си
тръгнах. Аз също пропуснах края. Но за разлика от теб, си дадох
труд да го прослушам тази сутрин. Естествено, вече си го
представях.
— Какво си представял?
— Толкова е трогателно, Престорената ти загриженост за Сноу.
Имаше възможност да се проявиш като майка и ти я пропиля.
Известно ти е, на мен - също. И тя го знае. Съдебните заседатели ще
те презрат. Има да се смея на делото. Но се опасявам, че
несвързаните приказки за сурови яйца няма да убедят съдията да
предяви обвинения. Повтарям, Патрик, само на толкова ли си
способен?
— Само ти припомням - каза Елън - за подробностите, които
сподели с мен.
— Искаш да кажеш, че има и още? Съжалявам, че ще те
разочаровам, но не искам да ги чуя. Тъжната истина е, че сестра ми
имаше психическо разстройство. Успя да убие себе си и майка ми и
едва не затри и мен. Разказах ти за смъртта им преди трийсет и две
години. По онова време вярвах, че е злополука. Когато след много
години те срещнах, подхванах стария ни разговор и ти казах, че съм
убеден, че Джули ни е отровила. Спомних си колко сладки ми се
сториха десертите. Прекалено сладки за вкуса ми. Не ядох от тях
колкото майка ми и Джули. Ето защо оцелях. Ако не греша, ти
съобщих и използваната от нея отрова. Етилен гликол. Антифриз.
Образува кристалчета в тъканите. Ако патоанатомът бе взел проби,
щяхме да успеем да докажем, че ги е убил антифризът.

232
 Елън положи всички усилия да не поглежда към Патрик. Той
точно бе предрекъл какво ще каже Блейн и защо убийството на
близките му никога няма да стигне до съда.
— Бих искал на това да се сложи точка - продължи Блейн. - Веднъж
и завинаги. Заради мен и дъщеря ми. Нямах против Патрик да рови
из живота ми на всеки няколко години. Бившата ми съпруга
намираше обвиненията му за истински забавни. И тя е психиатър.
Йатрик спомена ли ти? Получихме подобаващ старомоден развод
заради наша си болезнена причина. Тя се влюби в друг. Изостави
ме, какво ще кажете? Все още се радва на цветущо здраве и щастие.
Станах удобна мишена за подозренията на Патрик. Така и не можа
да преглътне смъртта на Джули. Осъзнавам, че да преследва
въображаемия й убиец, му е помогнало да остане жив.
— Удобна мишена - промърмори Елън.
— Точно така. Но търпението ми се изчерпва. А съм длъжен да
мисля и за Сноу. Време е и Патрик да се примири с живота си. И
твоите бракове не сполучиха, нали? Препоръчвам ти да помислиш
за лечение, Патрик. Може да отнеме известно време, но какво имаш
да губиш? Ти също е хубаво да се подложиш на терапия, Елън.
Кенди. Лий.
— Как предлагаш да сложим точка? - попита Патрик.
— Като се обърнем към единствения съд, който би обърнал
внимание на подобни мръсни обвинения.
— Съдът на общественото мнение.
— Много добре, съветнико. Каза си репликата, Елън. А аз моята.
Зная, че не мога да ти попреча да ме наричаш убиец, но ще съм ти
признателен, ако пообуздаеш страстите. В замяна съм съгласен на
евфемизъм за занаята на Елън. „Курва―, макар и точно, е излишно
обидно. Можем да се спрем на куртизанка. Също бих желал да
избегнем подробното обсъждане на маниакалната депресия на
Джули. Във ваша полза, естествено. Но ще посоча, че Патрик е
убеден, че не е страдала от душевно разстройство, стига да
допуснете, че според професионалното ми мнение е обратното.
Дори няма да поддържам позицията си, при все че е очевидна, че
наследствената обремененост с шизофрения е рисков фактор за
следводова депресия и че Джули е леля на Сноу.
— Сноу ли? Какво...
— Да, Сноу - прекъсна я той. - Преживяла е тежка следродова
депресия, Елън. Като тълкувах думите й в ефир от снощи, бих казал,
че е показвала симптоми, преди да напуснеш Куейл Ридж.
— Лъжеш. Сноу не беше бременна.

233
 — Била е и е пометнала. Но нека позная защо за теб е новина. Била
си прекалено заета да печеш сладки, че да забележиш. Или времето
ти е било ангажирано с нещо друго?
— Ти...
— Внимавай, Елън. Същото се отнася и за теб, Патрик. Но
безполезността й като майка явно излиза на дневен ред. Може да
няма общо със спора ни. Ще оставя на теб, Елън, да решиш. Струва
ми се, че ще бъде нередно да искаме от съдника на нелепия ни спор
да определя правилата.
— Съдник? - попита Елън. - Какъв съдник?
— Чак сега ли започваш да схващаш какво предлагам? Опитай да
следиш мисълта ми.
— Искаш спорът ни да се проведе в „Часът на Пепеляшка―? -
попита мрачно Елън.
— Къде другаде? Но според мен не бива да искаме от Сноу да бъде
наш съдник. Нека бъдат нейните слушатели. Сноу ще играе роля на
посредник, да осигури равностоен достъп до микрофона. Нека се
споразумеем да не говорим един през друг. Няма да бъде
справедливо спрямо Сноу.
— Що за идея?
— Не искам да те обиждам, Елън, но ако не беше толкова лоша
майка, щеше да разбереш, че предлагам това заради Сноу. Разбира
се, ако тя се съгласи. Ако не друго, рейтингът й ще скочи до небето,
Решението на Сноу във връзка със спора ни ще определи и
бъдещите ми отношения с нея. Рискът за мен е огромен. И ако
случайно осъзнаваш, само аз съм изложен на опасност. Вие ме
обвинявате в убийство. Единственото ми обвинение към вас е, че
грешите. Рискувам да загубя брака, дъщеря си и кариерата си.
Блейн премести погледа си от Елън към неразгадаемия взор на
мъжа, който можеше да бъде негов зет.
— Патрик. Загадъчен както винаги. Но предложението ми ти
харесва? На защитника на закона в теб му допада идеята за
публичност. Така се излагам и на друг риск. Даже и практиката ми
да оцелее след евентуалната присъда, всеки път, когато състоянието
на моя пациентка се влоши или просто не е доволна от лечението
си, ще обвинява мен.
Блейн насочи вниманието си към Елън.
— Лейтенант Коул е повече от готов да предупреди добрите
граждани на Чикаго за опасността сред тях. Дяволският проблем е,
че представите му за чест са старомодни. Безпокои се за
репутацията ти. Навярно е и малко слисан, че не си му съобщила за
нелицеприятното си минало. Нали не си?
— Въпросът е за твоето тъмно минало.
234
 — Сега говорим за теб, Елън. Питам се дали си в безопасност пред
закона. Патрик си задава същия въпрос. Ако все още играеш
номера, негов дълг е да те арестува. Съмнявам се, че би приел
подкуп, но може да си струва да опиташ. Предлагам да го вкараш в
леглото си. Което ме подсеща да попитам: знае ли дъщеря ти как си
изкарваш хляба?
— Кога искаш да го направим?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не ми е необходимо време
да репетирам, преди да заявя истината. Патрик може би смята, че ти
трябва повече подготовка, за да изпипаш лъжите си.
— Мога да говоря открито - отговори Елън. - Щом си готов, ще бъда
и аз.
— Тогава нека бъде довечера, стига Сноу да е съгласна. Ще й се
наложи да отложи участието на гостите си тази вечер, но смятам, че
положението е извънредно и всеки ще прояви разбиране. Ти ли ще
го обсъдиш с нея, или аз?
— Да не си посмял.
Блейн се усмихна.
— Добре. Ако не ми съобщите друго, довечера в девет ще бъда в
радиостанцията. Тогава ще се споразумеем за правилата. Ще се
подчиня на желанията на Сноу. Предаването е нейно. Тя знае какво
прави. И не е само коментар на един горд баща. Това е наблюдение
на експерт, когото са интервюирали безброй пъти - усмивката на
Блейн стана подигравателна. - Сега, ако не възразявате, предстоят
ми прегледи на пациенти. Да спасявам човешки живот.

36.
— Мразя го, Патрик.
— Справи се добре.
— Не колкото теб. Какво ти наговори за Джули и психотерапията,
и...
— Единайсетте ми провалени брака?
— Единайсет?
Елън бе открила, че Патрик Коул умее да се усмихва. Сега разбра,
че може и да се смее.
— Шегувам се. Бях женен два пъти преди много време. Първият
път не сполучи заради Джули. Ожених се прекалено скоро след
смъртта й и причината бе погрешна. - Опитвах се да се примиря с
живота си и избързах, преди да съм готов. Бракът ми устоя по-малко
от година. Хубавото е, че бившата ми съпруга после се влюби в
подходящ човек.
— Радваш се.
235
 — Разбира се. Не заслужаваше каквото я накарах да преживее.
— А вторият ти брак?
— Беше втори и за двама ни. Бяхме добри приятели, когато се
оженихме, и си останахме такива, когато го прекратихме. Тя също
намери любовта на живота си, след като се разведе е мен.
— Но ти... не. Не и след случилото се с Джули
— Не - съгласи се Патрик, - но не заради нея.. Можех да се влюбя
отново. Искаше ми се. Просто не се случи.А ти?
-Аз?
— Влюбвала ли си се?
„Аз?―
— Никога - Елън зарея поглед към небосклона на Чикаго. Пътуваха
към петзвездния лукс на апартамента, който Патрик бе резервирал
за тях в хотел „Камбанките―. Беше далеч от бордеите, в които бяха
живели със Сноу, ала близо до хотел „Дрейк―, където една надрусана
с кокаин стриптизьорка бе заченала малкото си момиченце, -
Всичко, което спомена Блейн за нелицеприятното ми минало, е
истина. Трябваше да ти кажа.
— Минало е, нали?
— Да. Сполетя го внезапна смърт година, след като напуснах Куейл
Ридж. Събудих се една сутрин и вече не желаех да го върша. Но
преди исках, Патрик. Не бях жертва. Сама взимах решения. Блейн е
прав. От мен ще излезе крайно несимпатична свидетелка.
— Не си длъжна да се подлагаш на това.
— Трябва и искам. Така наистина ще я предпазим, не мислиш ли?
След тази вечер, дори и обществеността да се изправи в негова
защита, обвиненията ще останат. Хората ще си задават въпроса.
Блейн бе прав и за това. Всеки, който го познава ще бъде защитен от
насилието, което може да се изкуши да извърши. Освен...
— Да го приеме като още едно предизвикателство?
Да извърши идеалното престъпление пред очите на всички?
— Да.
— Не смятам, че намира убийството за толкова удовлетворяващо.
Ако беше така, щеше да убие отново. Но не го е сторил. Повярвай
ми, проверил съм. Предпочита да тормози живите си жертви.
— Значи това иска довечера? Да изтезава нас двамата пред
публика... и пред Сноу. Да ни използва, социопатът му проклет, за
собствено развлечение.
— Допускам, че затова го предложи. Освен това предполагам, че
цели и друго. Готви се да убеди дъщеря ти да се обърне против теб.
— Как можа да го изречеш?
— Няма да му позволя. И - продължи Патрик - не мисля, че тя ще
го допусне.
236
 — Не можеш да си сигурен. Никога не съм й била истинска майка.
А това, което Блейн каза за следродовата й депресия, е истина,
изоставих я, когато най-силно се е нуждаела от мен - Елън повече
почувства реакцията на лейтенанта от полицията, отколкото ако я
беше чула. Когато го погледна, видя, че е смръщил вежди.
— За какво говориш?
— Вярно е. След спонтанен аборт преди шестнайсет години Сноу е
преживяла тежка следродова депресия. Снощи разказа за нея.
— Значи си изслушала и останалата част на предаването?
— Чух всяка дума. Записах го на диск и го прослушах, докато бях в
самолета.
— Значи е при теб.
— В хотела е.
— Искам да го чуя, преди да разговарям с нея.
Точно така, помисли си Патрик. Щеше да чуе думите, прочувствено
изречени от Сноу, които да му вдъхнат увереност, че дъщерята на
Елън ще устои на опитите на Блейн да я отчужди от майка й.
„Предпочетох Атланта, бе казала Сноу. Означаваше много за майка
ми и мен.―
— Ще поръчаме храна в апартамента - заяви той - и ще изслушаме
записа.
— Мислиш ли, че мога да ям?
— Мисля, че трябва да опиташ.

Блейн очакваше заключените врати да се отворят на часа, когато се

приближи. Не беше ли всеки наясно, включително и охраната на
спешното отделение, кой е той?
Завъртя се към охранителя, като съзнателно си наложи да прикрие
както раздразнението, така и еуфорията, която изпитваше. С
второто му бе по-трудно. След крайно удовлетворителната си среща
с Елън и Патрик му идеше да полети.
— Доктор Прескот идва на свиждане на Мира Ларкен.
Охранителят направи справка в компютъра.
— Съжалявам, господине. Не фигурирате в списъка с
упълномощените.
— Трябва да ме има. Проверете пак.
— Не, господине. Името ви е заличено.
— Може ли да ме осведомите от кого?
— Не разполагам с тази информация.
— Е, аз пък разполагам. Касае се за недоразумение, което ще се
разреши, веднага щом говоря със съпругата си. Тя е при Мира. Ако
обичате, бихте ли помолили някоя от сестрите да я извика, за да
решим проблема.
237
 — Разбира се.
За няколко секунди охранителят предаде молбата на Блейн по
телефона. След според Блейн недопустимо протакане, му съобщи
неприемливия отговор.
— Съпругата ви не е при сестра си, а пациентката спи.
Черна ярост обхвана Блейн.
— Трябва да поговоря с нея. - „Да й се разкрещя, да я намушкам, да
я удуша!― - Няма значение. - По-късно ще уредя този въпрос -
завърши той.
Проклет да бъде, ако допуснеше нещо да му развали настроението.
Най-малко Вивиан или Мира. Вече не му бяха интересни, откакто
стана ясно, че психодрамата на сестрите Ларкен няма да се развие,
както бе планирал. Вивиан нямаше да се самоубие. А Мира нямаше
да реши, макар и доста късно, че тя, а не Вивиан е трябвало да стане
негова съпруга. Отначало това го вбеси. Кой да предположи, че
Вивиан, чието самоуважение бе под нулата, ще реши да посети
Мира и да разговаря с нея, вместо да си стои вкъщи, както се
очакваше от съпругата му, и да слуша интервюто му със Сноу? Или
вместо да се нанесе у сестра си и зет си, където психологическите
игри наистина щяха да се развихрят, бездомната Мира да намери
подслон при Томас Вейл?
До седмица Блейн щеше да се разведе с Вивиан. Никой нямаше да
го вини. След тази вечер с „Часът на Пепеляшка― жителите на
Чикаго щяха да се разделят на два лагера. Повечето щяха да
застанат на негова страна. Но не и - поне той щеше да твърди така -
съпругата му. Разочарован бе, че ще се раздели с Вивиан чрез
развод, а не чрез самоубийството й. На драго сърце би наследил
имението й.
Каквото предстоеше с Лий - тя щеше да стане отново Лий, неговата
Лий - и Сноу бе повече от задоволително. Блейн не се бе чувствал
така въодушевен, така могъщ, откакто патоанатомът не бе дал
заключение, че смъртта на сестра му и майка му е всъщност
злощастна случайност.
Силата на еуфорията му го смая. Беше почувствал само леко
въодушевление след убийството на баща си. Разликата, реши той, е
в степента на трудност на съответните престъпления. Всеки може да
гръмне някого и да избяга. За да отровиш обаче, без да те разкрият,
беше нужен финес.
Щеше да отрови Сноу и да я насъска против Лий. Ами след като
Сноу емоционално станеше негова? Лий щеше да се принуди да го
моли за помощ да си върне обичта на дъщеря си. Щеше да изпълни
всичко, каквото поискаше от нея. Безусловно всичко.

238
 Блейн бе отменил прегледите си до края на деня. Не беше в
настроение да се преструва, че го е грижа за разни хленчещи жени.
Щеше да прекара следобеда в имението и да остави очакването
безпрепятствено да напълни с огън вените му.
Може пък и да измисли начин да наследи имота в края на
краищата.

Веднага щом Блейн излезе, охранителят наново проведе

телефонния разговор, за който го бе помолил Блейн. Това, което
болногледачката на Мира го бе уверила, а той предал на
психиатъра, бе истина.
Вивиан не бе при Мира, а пациентката спеше.
Вивиан беше в спешното отделение, но при Даниъл. Съобщиха й за
молбата на Блейн да говори с нея и по каква причина.
— Не е недоразумение - бе отговорила тя от стола си до леглото на
Даниъл. - Няма право да влиза. Май е по-добре да му го кажа.
— Стойте тук - спря я сестрата. - Ние ще се справим. - После, сякаш
забелязала безпокойството, изписано по изнуреното лице на
жената, чиито думи вършеха чудеса с пациента в най-тежко
състояние в отделението сестрата добави: - Ще ви уведомя, когато си
тръгне.

Това е дарба, каза си Елън, докато телефонът в апартамента на

Сноу звънеше, без никой да го вдигне. Трябваше да мине време -
може би цял живот - след като чу Сноу да разказва за следродовата
си депресия, за да се осмели да разговаря с нея.
Цял живот... а не секунди след като свърши записът и пое
подадения й от Патрик номер и посегна към телефона в хотелския
апартамент.
Телефонният секретар на Сноу се включи на четвъртото
позвъняване. Съобщението й беше от онези, които самотните жени
обикновено оставят, съобщавайки номера, но не и името си.
Затвори слушалката! Нареди й вътрешният глас на
самосъхранението. Веднага затвори.
— Здравей, Сноу. Аз съм. Ще ме познаеш по гласа. Нашия глас. Не
мога да се нарека твоя майка. Би било обида за всичко майки по
света, включително и за теб. Толкова се разкайвам, че не бях до теб,
когато си загубила детето си. Можех и трябваше да бъда. Знаех, че
нещо се случва с теб през онзи ден. Нещо ужасно. Мислех, че е
заради Люк. Ако не бях така обсебена от себе си, да бързам да се
махна, навярно щях да ти задам въпросите, които всяка истинска
майка би задала.

239
 Но гледах само себе си. Да не би да е нещо ново, ще попиташ. Кога
съм се интересувала от теб? Имам отговор. Може и да не ми
повярваш. И защо да ми вярваш? Но някога, много отдавна бях
майка, Сноу, твоята майка. Не преживях следродова депресия.
Точно обратното. За мен първата година от твоя живот бе най-
щастливата от моя. Струва ми се, че и за теб бе щастлива. Постоянно
се смеехме, докосвахме се, но... не продължи. Заради мен. Заради
това, което бях. Тогава не разбирах причината. Едва сега започвам
да я осъзнавам.
Ти бе по-добра от мен. Непокварена и чиста. Затова ти дадох името
Сноу. Исках да си по-добра. Беше твърде добра, за да бъдеш дъщеря
на курва.
Прекалено добра, за да бъдеш моя дъщеря.
Елън замълча, осъзнавайки за миг, че не е сама, но не обърна очи
към Патрик. Не посмя.
— Обаждам ти се заради нещо, с което се надявах никога да не се
сблъскаш, но се опасявам, че е неизбежно. Снощи ти изпратих
имейл. Елън О’Нийл от Атланта. Организирам сватби там. Помниш
ли правдоподобните лъжи? Не мога да преценя дали разбра, че съм
аз. Тонът, с който произнесе името ми, ме кара да се надявам, че е
така. Ако е истина, значи си се досетила, че Блейн е баща ти.
Работата е, че не изпратих имейла, за да предупредя теб. Знаех, че
вече си нащрек. Исках да го чуя да говори за миналото си. Убедена
бях, че може да ми помогне да си припомня какво ми разказа в
нощта, когато се срещнахме. Успях и истината е далеч по-страшна
от насилието, на което стана свидетел. Джули не е отровила
вечерята на Деня на майката, Сноу. Блейн го извърши. Уби
собствените си сестра и майка. Ти приличаш на Джули. Той знае коя
си.
Засега не те грози опасност от негова страна, независимо дали си с
Люк. Надявам се да си със него, Сноу, не за да си в безопасност, а от
любов. Това, което ти каза снощи, начинът, по който го изрече...
Обича те толкова силно. Ясно е, че винаги те е обичал. Както е
очевидно, че винаги съм грешала по отношение на него.
Предполагам, че силата ми е да разпознавам лошите мъже, а не
добрите. Както и да е, трябва да поговорим. Веднага, щом е
възможно. Съжалявам, но се налага. Тук съм, в Чикаго. Стая 12-222
в хотел „Камбанките―.

240
37
Спешно отделение на болница „Грейс Мемориал “
Сряда, втори ноември
2:00 следобед

— Биа.
— Мира.
— Мисля, че се разбрахме да се приберете и да поспите поне до
довечера. Поправи ме, ако греша, но постигнахме това
споразумение преди три часа.
— Решението беше твое. Не мое. Почакай да станеш на шейсет и
шест и някой на трийсет и една да ти каже, че си грохнала старица.
— Не си грохнала старица!
— Тук имаш право. Освен това съм напълно в състояние ден-два да
мина без сън. Искам да съм тук, Мира. Няма друго място, накъдето
да ме тегли, освен да гледам Уенди, та Томас да дойде при теб.
— Паниката й няма нищо общо с теб.
— Зная. Още й е много рано - Биа измъкна оцветен в люляково
плик от дамската си чанта. - Реших да те поразсея, като ти покажа
нещо и ти разкажа за него. Това е програмата ми за танците от моя
бал „Стъклената пантофка―.
— Колко романтично. Дай да видя.
Талисманът на второкурсничките от класа на Биа беше от злато.
Лентата на която висеше бе смарагдово-зелена.
Злато и смарагди. Смарагди в смарагди.
Като споменът, който все убягваше на Мира.
Сега пред очите й се изясни.
— О, не! Биа? Трябва да говоря с Вивиан.
— Ще отида да я извикам.
— Не. Ще отидем и двете. С всяка секунда, когато говори на
Даниъл, с един удар на сърцето го приближава до пълното му
възстановяване. Навярно не бива да й казвам... Не, налага се. Първо
на нея... след това на полицията.
— Полицията ли?
— Да - Мира заопипва пода с крака в търсене на болничните чехли.
- Честно, мога да говоря и в стаята на Даниъл, но мисля, че има
разпоредби.
— Като пациентите от спешното отделение да не се шляят сами?
Убедена съм.

— Сестрите вярват, че ти помага, като ме слушаш да говоря -

промълви Вивиан. - Дано е така, Даниъл. Реших, че всъщност не
241
чуваш думите ми, а реагираш на тона на гласа ми. Може би ти
напомням на съпругата ти? Сигурно е по-добре да ти чета на глас,
вместо да ти разказвам за себе си. Но истината е, че и на мен ми
помага, когато ти говоря. А щом и на теб ти е от полза, пък така и
така не чуваш какво ти казвам...
Тя замлъкна за миг със сведен поглед.
— Нямаше да ме харесаш, ако наистина ме чуваше. Не съм много
добър човек. Вече ти признах защо. Никога не съм искала Сноу да
загуби детето си. Попитах сърцето си и разбрах, че е истина. Но съм
виновна за смъртта на нероденото й бебе, също като ако я бях
нападнала, както сториха с Мира. Не съм по-добра от негодника,
който извърши покушението върху сестра ми.
Ето защо зная, че не чуваш думите ми. Сърцето ти щеше да кипне
от гняв, ако беше обратното. Вместо това, когато говоря, сърцето ти
започва да бие по-спокойно и по-уверено. Нямам смелост да
призная пред Мира какво причиних на Сноу. Но рано или късно
Люк ще й каже и тогава между нас двете ще бъде свършено.
Вивиан въздъхна.
— Не искам да става така. Тъкмо започнахме да се сближаваме,
беше толкова... обнадеждаващо, сякаш се превръщахме в сестрите,
които и двете копнеехме да бъдем. Трябва да съм благодарна на
Блейн, че ни накара да разговаряме, както никога досега.
Действително съм му признателна. Но мотивите му са
подозрителни. Дори не съм убедена дали изобщо е целил да ни
помогне. Предполагам какво си мислиш. Какъв друг резултат е
можело да очаква? Да повярваме на лъжите му и без да се
познаваме, да се намразим? Доста злокобно, нали?
Вивиан поклати глава.
— Но ако мотивите му са били благородни и от любов, защо никога
не е разговарял с мен за ниското ми самочувствие? Щеше да ми
помогне толкова много, ако поне веднъж ми бе казал, че ме обича
заради самата мен... Само ако любовта му ми бе вдъхнала
увереността да му призная каквото споделих с теб.
Чуй ударите на сърцето си, Даниъл. Силни и спокойни. На
моменти ми се иска да ме чуваше. Хубаво би било да зная, че не
мислиш, че е ужасно предателство да допусна, че съпругът ми не е
прекрасният човек, за какъвто го имат всички.
— Не е.
— Мира, какво правиш тук?
— Блейн ни най-малко не е прекрасен, Вивиан.
— Защо говориш така?
— Точно той се опита да ме убие.

242
 По изтощеното лице на Вивиан не се изписа никаква изненада, но
не защото умората бе притъпила чувствата й. За миг в очите й
проблесна надежда. Надежда, а не облекчение.
— Откъде знаеш?
— Помниш ли златистия отблясък, който видях? Чувството, че
виждам нещо зеленикаво? Бил е пръстенът на Блейн. Онзи на
сестра му.
— Нямаше никакви отпечатъци, Мира. Следователите заключиха,
че сигурно е носел ръкавици.
— Точно така, Вивиан. Блейн беше. Бяха от онези, които ти
купуваш, същите бях купила и аз от щанда за бояджийски
материали в железарията. Зелени и прозрачни.
Погледът на Вивиан се спусна върху сватбената халка на пръста й и
проблясващия му диамант. Преди шест месеца бе булка. Но преди
това бе съдебен служител. И все още е.
— Длъжни сме да повикаме полицията.

За втори път през изминалите два дни Бърт Уелс извършваше

доставка в „Хилтоп―. Както и предната вечер смокингите бяха
предназначени за момчета. Бащите в „Хилтоп― си имаха свои, но не
и растящите им синове.
Бърт се радваше, че днешната доставка е посред бял ден. Светът се
виждаше по-ясно. Рефлексите му бяха по-изострени. Дори ставите
му пееха, блясъкът на слънцето, ако не топлината му галеше
скованите му кости.
Бърт се нуждаеше от всеки слънчев лъч в ноемврийския следобед.
Беше отпаднал. Вирус, реши той, при все че някои от симптомите не
напомняха на нито един от познатите. Освен че му се виеше свят,
дясната му ръка бе изтръпнала, а зрението му... никакво го нямаше.
В момента световъртежът най-много го безпокоеше. Движеше се
към имението, закъдето бе доставката. Трябваше да стигне до
гребена на хълма. Пътят отстрани на имота на Ларкен бе идеален за
обратен завой.
Бърт предположи, че е сам, когато подкара на заден ход. Улиците
на „Хилтоп― бяха пусти по средата на деня. Разполагаше с всичкото
време на света, за да направи бавната, безопасна маневра със
замъгления си мозък и изтръпналата си ръка - а сега и крак.
После щеше да предаде смокингите и да тръгне към дома. Въпреки
че купа пилешка супа от „Кухнята на Ян― на Главната щеше да му се
услади. От-къде му хрумна за нея? Не бе се отбивал при Ян от деня,
когато налетя на Биа. Тя бе толкова тъжна. Но като че се поободри,
след като се разходиха ръка за ръка и хапнаха супа и кифлички при
Ян.
243
 На Бърт и днес му се прияде пилешката супа с фиде на Ян в
компанията на Биа. Прииска му се пак да се разходят, хванати за
ръка...

Блейн шофираше два пъти по-бързо от разрешеното. С осемдесет

километра при абсурдно определените за „Хилтоп― четирийсет.
Обикновено караше поне с шейсет и пет. Всеки от жителите, на
когото умът бе на мястото си и не спазваше буквата на закона като
Вивиан и не бе любител на животните като Мира, правеше същото.
При осемдесет владееше машината до съвършенство. А по негово
мнение щеше да се справи и с двойно по-висока скорост.
Но осемдесет бе прилична бързина за път със завои. Наслаждаваше
се на пътя, докато колата взимаше завоите, вкусваше всяка хапка от
този великолепен ден.
В мисълта си отдавна бе загърбил раздразнението, обхванало го в
спешното отделение. Искаше да я остави да препусне към „Часът на
Пепеляшка― довечера, но й дръпна юздите.
Имаше важни, макар и обикновени подробности, на които
трябваше да отдели внимание като имейла, който щеше да нареди
на Луиз да изпрати до пациентките, колегите му, женските
организации и съюзниците му в Конгреса. Чрез общото си
негодувание безбройните му поддръжници щяха да поддържат
жива в продължение на дълги седмици историята за нелепите
обвинения срещу него. Тази вечер предстоеше първият от
многобройните публични диалози с Патрик и Лий. С всяка
следваща среща обвинителите му ще бъдат все повече очернени. Но
издигайки се над конфликта и независимо от призивите на
последователите си за отмъщение, великодушно щеше да прости.
Нямаше как да се обади на Луиз, преди да стигне в имението.
Заради изненадващото завръщане у дома на Мира предната нощ се
наложи да се отърве и от двата си мобилни телефона:
нерегистрирания, към който бе пренасочил разговора от кабинета
си преди проверката на звука, предхождаща интервюто, и с
регистрирания номер, който щеше да предостави за проверка на
полицията.
Записите бяха безупречни. Но не и телефонът. За да се справи с
Мира, пропиля ценни секунди от разписанието си. В бързината да
съблече защитното си облекло, преди да влезе в колата и да
изключи нерегистрирания си телефон, преди Хелън да се зачуди
къде е, другият телефон падна от колана му на на-поената с бензин
земя. Той го хвърли в торбата с изцапаните дрехи. Четирийсет
минути по-късно, когато една от признателните му пациентки
споделяше историята за своята следродова депресия, той из-хвърли
244
торбата в един контейнер за смет в „Ивънстън―, която предстоеше да
изпразнят призори.
Телефона с нерегистрирания номер, избърсан от отпечатъци,
изхвърли в една болнична кофа за отпадъци, докато препускаше от
кабинета към операционната, когато новината за ранената Мира
най-сетне стигна до предаването. Телефонът му бе служил добре. От
него отправяше и нецензурните обаждания до ветеринарката от
„Медоу Вю Драйв―.
Блейн нямаше търпение да нареди на Луиз да се заеме с имейлите.
Пасивната й агресивност вече бе изострена. Превъзбудена повече от
обикновеното заради пороя от запитвания след появата му по
радиото, очевидно щеше да заключи, че след като той може да
почива през останалата част от деня, същото се отнася и за нея. Това
щеше да бъде наградата й за изпращането на имейла, реши той.
Последната. В понеделник Луиз щеше да бъде сменена с друга.
Блейн натисна педала за газта точно когато микробусът се изпречи
пред погледа му. Макар че скоростта му растеше, се движеше
достатъчно бавно, така че Блейн можеше да го заобиколи.
Клаксонът свиреше непрекъснато, притиснат не от нетърпелива
ръка, а от тежестта на шофьора, който се бе свлякъл върху волана.
Доктор Блейн Прескот постави незабавно диагноза - инфаркт - и
веднага взе решение. Все още можеше да го заобиколи. Микробусът
щеше да спре, стигнеше ли другия край на пътя. След време някой
щеше да мине покрай него и ако на човека му бе писано да оцелее,
щеше да остане жив.
Блейн нямаше нито време, нито желание да оказва помощ. Не му
трябваше да се прави на добрия самарянин. Достатъчно животи бе
спасил - попитайте всеки от поддръжниците му, които щяха да се
обаждат тази вечер в „Часът на Пепеляшка―.
Ами ако този, който намери шофьора, позвъни на портала на
имението? Ако му се приискаше, тогава Блейн щеше да се прави на
самарянин.
Но не и сега.
Както излезе, и диагнозата на лекаря, и решението му се оказаха
погрешни. И двете се оказаха последните за доктор Блейн Прескот.
Камионът за смет от другата страна на шосето не събираше боклука
от някоя закусвалня в „Ивънстън―, нито принадлежеше на същата
фирма. Превозното средство бе на общината в Куейл Ридж. Всяка
втора сряда събираше отпадъците в „Хилтоп―.
Камионът бе спрял. Беше празен. И шофьорът, и боклукчията бяха
тръгнали към микробуса на Бърт. Не чуха свистенето на гумите на
Блейн, когато направи завоя. Ревът на клаксона ги заглуши.

245
 Силата му не можеше да се сравни обаче с трясъка на метал,
врязващ се в метал, когато колата се блъсна в камиона.

38.
Хотел „Камбанките “
Апартамент 12-222
Сряда, втори ноември
10:00 вечерта

— Аз съм Сноу - представи се тя на мъжа, който отвори двойната

врата на хотелския апартамент.
— Името ми е Патрик - тихо отговори той. - Зная коя сте. Моля,
заповядайте.
— Сноу - прошепна Елън.
Сноу впери поглед в майка си, която не бе виждала от шестнайсет
години и чийто глас трепереше несигурно, когато оставяше
съобщението. Сноу и сега долови същата неувереност и я хвана яд.
Скарлет, която познаваше, никога не се страхуваше.
Но не Скарлет заговори. Нито Тара, нито Мелани, а Лий.
Чу гласа на майка си, която я бе прегръщала като малка, когато се
смееха, докосваха се и се обичаха... докато, поне така вярваше майка
й, животът не ги раздели.
Сноу също трепереше, като прекосяваше луксозния килим до
мястото, където бе застанала майка й. Трепереше - от увереност.
Когато се приближи достатъчно, за да я докосне, ако се пресегне, тя
се усмихна на майката, която искаше да бъде докосната, надяваше
се на усмивка и започваше да вярва, и каза:
— Здрасти, мамо.

Единайсет минути след като Сноу и Люк се върнаха в жилището й

и две минути след като изслуша за втори път съобщението на Елън,
телефонът на Люк иззвъня, което промени плановете им заедно да
отидат в апартамента на Елън.
Инспектор Лански можеше да дойде с колата си от Куейл Ридж до
„Грейс Мемориал― и сам да направи съобщението. При положение,
че бе негово задължение. Но същото се отнасяше до разследването
на катастрофата, а Люк бе по-близо като разстояние, както и бе по-
наясно с историята на съпругата на Блейн и неговата балдъза.
Люк щеше да посети болницата, докато Сноу отиде в хотела.
Няма против да отиде и сама, увери го тя. Какво е по-безопасно от
едно гостуване при майка й? Освен това заплахата, която накара

246
Люк да се закълне, че никога няма да я изпусне от поглед, вече не
съществуваше.
Люк не срещна трудност да влезе в спешното отделение. Името му
фигурираше в списъка за посетители на Мира от самото начало. А
доктор Сандра Дейвис през трийсет и третия час на трийсет и шест
часовата си смяна получи обаждане от полицейското управление в
Куейл Ридж. Люк Килканън ще пристигне с лична и много
деликатна новина за Вивиан и Мира Ларкен.
Биа Евънс също може да чуе вестта, реши доктор Дейвис.
Предположи, че никоя от сестрите няма да възрази. Биа и Мира
бяха в стаята на пациентката, когато се обадиха на доктор Дейвис.
Щом Люк пристигна, тя изтъкна пред Вивиан правдоподобна
причина от медицински характер, за да я откъсне от стаята на
Даниъл. Щеше да я извика от стаята на Мира, когато стане време да
се върне. Докато Вивиан я нямаше, самата доктор Дейвис щеше да
прави компания на Даниъл.
И така, Вивиан и Биа стояха до леглото на Мира, когато влезе Люк.
Изражението му недвусмислено говореше, че не е дошъл да си
побъбрят.
— Станала е катастрофа - започна той. - С Блейн. Колата му се е
блъснала в някакъв камион. Загинал е на място.
— Блейн е мъртъв?
— Да, Мира. Така е.
— Съобщих на полицията, че смятам, че именно Блейн ме е
нападнал - не казах „смятам―. Заявих, че съм сигурна.
— Не се самоупреквай, Мира. Не си сгрешила за Блейн. И смъртта
му няма нищо общо с обаждането ти в полицията. Роб Лански
обмисляше как най-безопасно да задържи Блейн като заподозрян,
когато му съобщиха за катастрофата.
— Значи не са преследвали Блейн?
— Не. И ако бе спрял, за да окаже медицинска помощ, вместо да
ускори, за да избяга, щеше да е жив и здрав. Вината за смъртта му е
само негова. Отговорността не е твоя, Мира. Нито на ченгетата, нито
на шофьора на камиона - въпреки че ще проверя, - познавайки го,
Бърт също няма вина.
— Бърт ли? - Биа изведнъж се разтревожи. - И той ли е бил там?
— Бил е в микробуса, който Блейн е заобиколил.
— Споменахте нещо за медицинска помощ. Ранен ли е Бърт?
— Не и в катастрофата. Получил е инсулт, също като Ноа, или
сърдечен удар. Линейката ще го докара тук. В неврологията може би
го преглеждат вече, докато си говорим. С радост ще те придружа,
ако искаш да го видиш.

247
 — Непременно. Благодаря ти. След като съобщиш на Мира и
Вивиан всичко, което искат да знаят.
— Нямам въпроси - обади се Мира. - Сигурно ще имам, но не и сега.
Люк се обърна към смълчаната вдовица на Блейн. Изглеждаше
съкрушена. Но за разлика от хората, видели смъртта в очите, които
бе срещал, вина, а не скръб помрачаваше лицето й. Вина, и това
беше обяснимо, понеже чувстваше облекчение.
— Той не бе добър човек, Вивиан.
Тя кимна.
— Имаш ли някакви въпроси?
Тя поклати глава.
— Не сега.
— Добре. Наблизо съм, а и Роб след малко ще пристигне. Мира?
— Люк?
— Вчера следобед ти наговорих...
— Не го помня! Това достатъчно ли е?
Люк кимна.
— Благодаря ти.
— Аз ти благодаря, Люк, че ме измъкна от горящата къща.
— Отново бих го сторил - отвърна той. - Но дано не се налага
повече.
— Съгласна съм.
— Сноу няма търпение да се запознае с теб.
— Аз също.
Биа стоеше права, горяща от желание да тръгне да търси Бърт. Люк
споделяше безпокойството й, но...
— Трябва за миг да остана насаме с Вивиан.
— С мен ли, Люк?
— Да. Забелязах малка приемна, докато идвах насам. Вивиан? Ела с
мен.

— Блейн беше лош човек - започна Люк.

— Зная, Каза ми. Самата аз започнах да стигам до този извод.
— Добре.
— Е, благодаря ти, Люк - заговори тя. - Май е по-добре да се
връщам при Мира. И Даниъл.
— Има и друго, Вивиан. Не ти си виновна за спонтанния аборт на
Сноу.
— Напротив, аз...
— Не. Не си. Бебето си е отишло часове, преди да говориш с нея.
Тогава не го е знаела, а и аз го научих чак снощи. Но е истина,
Вивиан. Зная, че си забравила какво ти казах вчера, също както и
Мира не помни думите ми.
248
 — Не си ме упрекнал в нищо, в което не съм се упреквала сама.
— Тогава прости на себе си, Вивиан.
— Не съм искала детето ти да умре.
— Зная. И Сноу го знае.
— И Сноу ли?
— Ясно й е било през цялото време. Никога не те е обвинявала.
Нито тогава нито сега. Убедена е, че подбудите ти са били чисти, че
си се безпокояла за бъдещето ми... и за мен.
— Така беше. Доколкото ме подтикваше любовта. Наистина те
обичах.
Люк кимна. Полека.
— Винаги съм бил влюбен в Сноу и само в нея.
Лека усмивка пробяга по устните й.
— Разбрах.
— Зная. Постарай се да разбереш и следното: способна си да
обичаш. Безгранично. Да обичаш, Вивиан и да бъдеш обичана...

39.
В четири часа следобед в събота, деветнайсети ноември Даниъл
Харт отвори очи. Вивиан първа разбра. Беше до него в този
прекрасен миг и се отдалечи от леглото му, преди търсещият му
поглед да попадне върху нея.
По това време Сноу бе в Куейл Ридж и купуваше златната халка,
която щеше да постави на пръста на Люк й сватбения им ден. И Люк
бе в Куейл Ридж, на дежурство в пожарната.
Докато Сноу разглеждаше произведенията на бижутера, две врати
по-долу в „Кухнята на Ян― Биа и Бърт похапваха изпускаща пара
пилешка супа с фиде.
Бяха се разхождали ръка за ръка целия следобед. Бърт куцаше все
по-слабо от ден на ден и се смееше така, както не се бе смял от
години, а в някоя вълшебна вечер в не така далечното бъдеще щяха
да отидат на танци. Десетки години Бърт получаваше покани за
бала „Стъклената пантофка―. Благодарение на него поколения
принцове омагьосваха своите пепеляшки със смокингите, които им
осигуряваше той.
Сега, стига идеята да допаднеше на Биа - а той вярваше, че ще
стане именно така - щеше да приеме поканата. На нея щеше да й
бъде толкова приятно, двамата така щяха да се забавляват, щеше да
покаже на второкурсничките талисмана, който получи точно на
този бал, придружавана от своя принц преди петдесет години.
В Атланта бе пет часа, когато Даниъл отвори очи. Елън си
вдъхваше увереност като майка на булката в предстоящата брачна
249
церемония. „Остави се да те носи течението, казваше си тя. На пороя
на чувствата, на мига.―
Елън бе залята от чувства. А дъщеря й, нейната дъщеря, го знаеше.
Тя и Сноу разговаряха или си пращаха имейли, или и двете, всеки
ден. В края на краищата, нали планираха сватба. Но имаше и твърде
много случаи, когато сватбата не се и споменаваше.
Дъщерята на Елън питаше дали майка й има вести от точно
определен полицейски лейтенант от Бостън и ако е така, а дори и да
не е, съгласна ли е Елън Сноу да покани Патрик на сватбата си. Сноу
харесваше мъжа, който в някакво далечно минало, щеше да се
ожени за жената, която й бе леля.
Елън се чуваше с Патрик. Не всеки ден, но често. Когато му
съобщи, че Сноу иска той да присъства на сватбата, обеща да дойде.
Една нощ Патрик я запита какво бе имала предвид в гласовото си
съобщение до Сноу, когато спомена правдоподобните лъжи.
Отговори му, че е станала организаторка на сватби, на каквато
някога се беше преструвала.
Това ли е всичко? - искаше да знае лейтенантът от отдел
„Убийства―. Единствената преструвка, която си е позволила?
Елън можеше да отговори с да. Да бъде организатор на сватби беше
единствената лъжа, превърнала се в истина.
Но призна на Патрик и другата си лъжа: че докато живеела в
Атланта, се влюбила в полицай герой.
По мълчанието от другата страна на линията долови, че Патрик се
усмихва.
В друга част на Атланта в пет следобед друга майка на име Кристин
отново прегърна момченцето си. Беше си пак старата Кристин и
психиатърът, който й предписваше антидепресанти, го
гарантираше. Съпругът й го знаеше, родителите му го вярваха, а
Рори караше щастливото й лице да сияе.
Психиатърът на Кристин не бе изненадан от оздравяването й и се
радваше за нея и семейството й. Бе чудесно да сподели добрата вест,
когато психиатричната общност в страната скърбеше заради
загубата на един от членовете си. И наистина, като възхваляваха
победата на Кристин над следродовата депресия, отдаваха почит и
на човека, посветил се на борба срещу тази болест.
Психиатърът бе сигурен, че доктор Блейн Прескот щеше да се
радва.
Тази вяра не биваше да се разклаща. Онези, които знаеха истината
за Блейн, решиха да не я разгласяват. Чудовището бе мъртво.
Постигнатото добро щеше да пребъде.
Томас и Уенди играеха дама, когато Даниъл отвори очи. Ейлийн им
подсказваше ходовете, а понякога и местеше пуловете с лапичката
250
си. Мира ги гледаше от канапето във всекидневната, превърнало се
в нейно гнездо. Силите й бавно се възвръщаха, както всички,
включително и Томас, я уверяваха.
Никой в апартамента не поглеждаше към часовника. По-късно
щяха да си спомнят, че беше точно четири, когато Уенди се
приближи до прозореца. И двамата бяха свикнали с внезапните й
мълчания. И двамата знаеха, че в повечето случаи тези настроения
отминаваха, след като постои край прозореца. Не знаеха, нито
някога щяха да разберат дали я викаха невидимите звезди на
небето, или зовът на сърцето на километри далеч.
Томас винаги коленичеше до нея.
Беше до нея, когато телефонът иззвъня.
Уенди не го последва, като той вдигна слушалката. Но бе с лице
към него и го гледаше, щом свърши разговорът.
— Трябва да ти съобщя нещо чудесно, миличка - прошепна той.
Вивиан бе тази, която се обади на Томас. Изчака в сестринската
стая, докато лекарите й кажат, че може да позвъни.
Той бе буден, в съзнание, губеха му се съвсем малко моменти,
ориентиран бе за хора, място и време. През изминалите седмици
показателите му и лабораторните резултати се бяха подобрили
дотолкова, че оцеляването му вече не бе под въпрос. Дори
бъбречната му недостатъчност отшумяваше. В крайна сметка,
нямаше да се наложи цял живот да бъде на диализа или да му бъде
извършена трансплантация.
Бе спасен и дъщеря му можеше да узнае, че е жив.
Вивиан бе виждала фотографии на неговата Уенди. Снимките,
които Даниъл бе пращал за Коледа на Томас, бяха наредени до
леглото му.
Докато напускаше спешното отделение, Вивиан зърна и самата
Уенди. Малкото момиченце се държеше за ръката на Томас. От
другата й страна вървеше Мира.
— Вивиан - Мира поздрави сестра си с нежна прегръдка. Тя се
възстановяваше от нараняванията си. Но Вивиан изглеждаше по-
немощна. - Тръгваш ли си?
Въпросът изненада Вивиан. „Разбира се, че си отивам. Даниъл се
събуди.―
— Ти сигурно си Уенди.
— Отивам да видя татко!
— Зная. Ще бъде щастлив да те види.
— Вивиан - повтори Мира.
— Върви. Той чака.

251
 Даниъл нямаше да умре, но приличаше на смъртник. Кожата му,
при все че вече не жълтееше, бе бледа и болнава. Лицето му бе
измършавяло.
Не бе ли твърде страховито за малката му дъщеричка?
Това го тревожеше в миговете преди пристигането й. Може би беше
по-добре да почакат, докато поне малко заприлича на здравия и
силен фермер, когото тя познаваше.
Гипсът, който щеше да му попречи да я притисне до
измършавелите си гърди, навярно щеше да бъде единственото,
което да познае. Бе чисто бял, както когато го видя за последен път
и няколко часа радостно рисуваше по него, докато водата не
започна да приижда.
Даниъл се мъчеше да убеди сам себе си, че трябва да отложат
срещата, когато тя цъфна на вратата, пусна се от Томас... и се затича.
Сигурно е подскочила - и ето я, свита на кравай между гипсираната
му ръка и приличния на скелет гръден кош, сякаш е в най-удобната
люлка на света.
— Татко.
— Уенди-Уенди - прошепна той. - Уенди-Уенди.
— Не си се удавил!
— Не.
— А ходи ли на небето? Видя ли мама?
— Наистина я видях. - „Така беше. В небесата? Навярно. Когато го
погребаха шеметно движещите се тонове вода.― - Знаеш ли какво?
Решихме, че е твърде рано да отида при нея. Тя искаше да бъда при
теб и аз желаех същото. И ето ме тук.
— Но тя ще продължава да ни гледа, нали?
— Ще ни гледа и ще ни обича. И ще ни се усмихва, Уенди-Уенди,
горе от звездите.

— Време е да си тръгваш - каза Мира, когато Вивиан вдигна

телефона в адвокатската си кантора.
Бе девет вечерта, три седмици след като Даниъл Харт се върна при
дъщеря си.
— Скоро се прибирам.
— Добре. Бих искала Даниъл да се срещне с тебе, когато си
отпочинала.
— Обсъдихме го, Мира. Няма да се срещам с Даниъл в какъвто и да
е вид.
-Иска дати благодари, Вивиан. Лично. Знае колко си му
помогнала...
— Само защото ти му каза.

252
 — Всички му го повтаряха. Не е било тайна. Не разбирам защо се
дърпаш.
— Просто не е необходимо.
— Е, Даниъл мисли, че е. Освен това по-късно ще се срещате. Какво
пречи да се видите сега?
— Ще се срещаме по-късно ли?
— Да. Решил е да продаде фермата и да живее тук. Земята му си
струва независимо от скорошните наводнения. Може никога да не
се повторят, но Даниъл не желае да излага Уенди дори и на
потенциална опасност. И - тихо добави Мира - сега Уенди има тук
близки.
— Томас - съгласи се Вивиан. - И ти.
— Ти също, Вивиан. Замислила съм редица семейни събирания и е
по-добре да идваш. Така че кога е по-подходящо от утре да
преодолееш неудобството си от личните благодарности на Даниъл?
Утре?
— Наистина не мога да дойда до болницата утре.
— Няма и да ти се наложи. Изписаха Даниъл днес следобед.
Сложиха му по-лек гипс на ръцете, за да може да се облича. Ще
минат месеци, преди мускулната му сила да се възвърне.
Възнамерява да прекарва времето си с Уенди, да си намери жилище
и да ти благодари. Утре, щом Томас отиде на работа, Уенди, Даниъл
и аз ще отидем в Куейл Ридж. Докато с Даниъл пиете кафе в
„Кухнята на Ян―, с Уенди ще похапнем курабии у Биа. Е, Вивиан,
кога да докарам Даниъл в „Кухнята―?
— О, Мира!
— Всичко ще бъде наред, Вивиан. Той е много мил човек.
Не приятният характер на Даниъл я тревожеше. Поне така си
мислеше. Посред нощ, когато не можеше да заспи, Вивиан установи
кое точно я безпокои. Ами ако частици от онова, което му бе
разказала, са се загнездили в подсъзнанието му? Щяха да бъдат като
отломки от граната, причиняващи най-големи поражения, като
например жестокостта й към Сноу.
Даниъл нямаше да си спомня думите й. Но гласът й щеше да
възкреси спомена...
Когато Мира настоя да определи кога ще измине разстоянието от
две пресечки до „Кухнята― за една бърза чаша кафе с Даниъл,
определи единайсет и половина. Това бе най-ранната пролука за
деня, а и без това й се струваше достатъчно рано.
Но когато облече палтото си за кратката зимна разходка, й се стори
прекалено късно. Беше изтощена, а бе само десет и четирийсет и
пет. Ще изпие чаша кафе преди идването му, реши тя.

253
 Мъжът, който стоеше в приемната й, бе висок. Имаше сини очи и
гъста кестенява коса.
Косата на Даниъл бе кестенява и гъста. Не бе по-раснала през трите
седмици, преди да дойде в съзнание, нито опада. А отворените очи,
от които бе избягала, бяха сини. Сиво-сини.
Не че това синьо бе изчистено от всякакви облаци само заради
нея... благодарение на нея.
— Вие ли сте Даниъл?
— Аз съм. Здравейте, Вивиан. Реших да ви придружа до „Кухнята
на Ян―.
— Благодаря. Подранили сте.
— Вие също - той се усмихна. - Както Мира ме увери.
Десет минути по-късно в едно сепаре с изглед към главната улица и
големи чаши димящо кафе пред всеки от тях, Даниъл изрази
благодарността, която изпитваше.
— Няма за какво. Още повече, че нищо не съм направила.
— Чух обратното.
— Слуховете са силно преувеличени.
— Съмнявам се. Бих искал да си спомня какво ми говорехте.
— Не можете ли?
— Нито дума. При все че са на сигурно място в главата ми.
— Едва ли.
— Питам се ще ми кажете ли някога.
— Какво ви говорех тогава? Ще се отегчите.
— И в това се съмнявам, и то много. Но долавям, че искате да
сменим темата.
— Няма да е зле - съгласи се Вивиан. - Мира ми съобщи, че няма да
се връщате у дома.
— Аз съм у дома, Вивиан.
Беше се тревожила за грозните отломки, забити в подсъзнанието
му. Ала сега нещо остро, но сладко прободе сърцето й... почувства,
че за Даниъл дом и Вивиан означават едно и също.
— Знаете ли къде ще живеете?
— Не и до днес. Докато съм в Куейл Ридж, ще по-търся жилище
някъде тук. По професия съм дърводелец. Когато силите ми се
възвърнат, ще си потърся работа.
— И ще намерите. Много се строи.
— Тогава нека бъде Куейл Ридж. Обзалагам се, че оттук никога не
можете да видите звездното небе - Даниъл поспря, изчаквайки я да
отговори.
— Предполагам. Доста отдавна не съм вдигала поглед към нощното
небе.
— Може да ви се прииска да наблюдавате звездите с Уенди... и мен?
254
 -С удоволствие.
— Аз също - умълчаха се, след минута тя трябваше да тръгва към
следващата среща от натоварения си ден. После още една и още
една.
На Вивиан не й се тръгваше. Както и не искаше да оставя силното,
ритмично биещо сърце в спешното отделение. Но предстоят
семейни събирания, беше я уверила Мира. И то много.
— Боя се, че се налага да тръгвам.
— Ще ви изпратя. Вивиан?
— Да?
— Не си спомням нищо от думите ви. Но зная какво чувствах,
когато бяхте там. Не ме питайте как. Просто го приемете. Когато
бяхте до мен, Вивиан, не се чувствах сам.
— Наистина ли?
Даниъл се усмихна.
— Наистина - усмивката му се стопи. - Извинете. Не исках да ви
карам да се чувствате неудобно.
— Не сте. Само че... когато ви говорех... аз също не се чувствах
самотна.

ЕПИЛОГ
Девет месеца след като с Люк се ожениха, Сноу роди тяхното второ
момиченце. За разлика от сестра си, която никога нямаше да
опознае, Джули Елън Килканън дойде на белия свят жива и здрава
и гръмогласна.
С щурм превзе родилното отделение, както щеше по-късно да се
втурне и в живота. Предизвика ли появяването й смут или хаос от
отчаяние за майка й?
Близките на Сноу бяха подготвени за депресията й, както и самата
тя. Знаеше, на всички им бе известно, че може да я връхлети отново.
Веднага щяха да вземат мерки. И за нула време радостта, която
чувстваше през цялата си бременност, щеше да се върне при нея.
Но с Джули тази радост така и не я напусна.
Сноу и Люк засипаха Джули с обичта, с която щяха да обградят
първата си дъщеричка.
Обичайки Джули, обичаха и своята Уенди.
И въпреки че нямаше да порасне, за да танцува и мечтае, както
щеше да стане с Джули, Уенди танцуваше някъде далеч и мечтаеше
с розова бална рокля и сапфирена пантофка.

255
Katherine Stone The Cinderella Hour
Катрин Стоун — Часът на Пепеляшка
Американска, първо издание
Превод : Лили Христова
Редактор : Мариела Янакиева
Оформление на корица : Петър Христов
ИК „БАРД― ООД
Сканирал : helyg
Редактирал : MiroD54

256
257
258