Исабел Алиенде

Безкрайният план
На моя съпруг, Уилям С. Гордън, и на другите хора, които ми довериха тайните
на живота си. Също и на майка ми, за безусловната ѝ обич и безпощадния червен
молив, с който ми помогна да редактирам тази история.
И. А.
 Благодаря на живота, че ми даде толкова неща, даде ми
усмивката и даде ми плача…
[1]
Виолета Пара , Чили
 Сам съм на върха на планината, зазорява се. Сред млечната мъгла
виждам телата на моите другари в краката ми, някои са пръснати по
склоновете като разпорени червени кукли, други са застинали като бледи
статуи, сварени от вечността на смъртта. Срещу мен пълзят потайни
сенки. Тихо е. Чакам. Приближават. Стрелям по тези тъмни силуети в черни
пижами, тези призраци без лице, чувствам отката на картечницата,
напрежението изгаря ръцете ми, ярките бразди на експлозиите раздират
въздуха, но не се чува нито звук. Нападателите са станали невидими,
куршумите минават през тях, без да ги спрат, продължават да напредват
безпощадно. Обкръжават ме… тихо е.
Събуждам се с вик и продължавам дълго да крещя.

Грегъри Рийвс
 Анотация
„Безкрайният план“ е амбициозен роман, извезан с богата словесност, който проследява
духовния напредък на един човек в течение на пет десетилетия, изпълнени с безкрайно
много история. Алиенде не се осланя на своята запазена марка магическия реализъм, а на
конкретни, често живописни подробности, с които характеризира чертите и съдбите на
героите си. Това е и първата ѝ книга, ситуирана в Съединените щати. Историята проследява
лъкатушния път на Грег Рийвс от детските години до неговата средна възраст, когато той най-
сетне ще намери дълго търсения душевен мир и щастие.

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот
посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в.
„Ел Насионал“ до 1984 г.
Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии,
хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата
латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия
Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните
ѝ книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в
сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“
(1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда
за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com
 Първа част
Кръстосваха пътищата на Далечния запад, без да бързат и без задължителна посока,
променяйки маршрута по прищявката на мимолетен порив, пред поличбата на ято птици,
пред изкушението на непознато име. Семейство Рийвс прекъсваха скиталчеството си, когато
ги налегнеше умора или когато срещнеха човек, готов да купи от безплътната им стока.
Продаваха надежда. Така пребродиха пустинята надлъж и нашир, прекосиха планините и
една сутрин посрещнаха деня на брега на Тихия океан. Четирийсет и няколко години по-
късно, по време на една дълга изповед, в която ми разказа живота си и направи равносметка
за своите сполуки и грешки, Грегъри Рийвс ми сподели най-стария си спомен — за едно дете
на четири години, самият той, което пишка върху хълма на свечеряване, хоризонтът е обагрен
в червено и кехлибарено от последните лъчи на слънцето, зад гърба му се издигат
възвишения, а отдолу се е ширнала просторна равнина, в която погледът му се губи. Топлата
течност се излива като нещо скъпоценно от тялото и душата му, всяка капка, попиваща в
земята, маркира територията с неговия отпечатък. Забавя удоволствието, играе си със
струята, чертае топазена окръжност в прахоляка, усеща безметежния покой на здрача,
широкият свят го вълнува и изпълва с чувство на еуфория, защото то е част от този чист и
пълен с чудеса пейзаж, от тази необятна земя, готова да бъде открита. Семейството го чака
недалеч. Всичко е наред, за първи път съзнава какво е щастие — никога няма да забрави този
момент. През живота си Грегъри Рийвс бе изпитал няколко пъти този възторг пред
вълшебствата на света, това усещане за принадлежност към едно прекрасно място, където
всичко е възможно и където всяко нещо, от най-възвишеното до най-ужасното, има причина
да съществува, където нищо не става случайно, нищо не е безполезно, както гръмогласно
проповядваше баща му, изгарящ от религиозен плам, със свита на кълбо змия в краката си. И
всеки път, когато го връхлиташе такова просветление, си спомняше за онзи залез на хълма. С
изключение на годините, когато пътуваше със своето семейство, детството му беше твърде
дълго продължил мрачен и объркан период. Баща му, Чарлс Рийвс, ръководеше малобройния
клан със строги, но ясни правила: всички заедно, всеки изпълнява личните си задължения,
награда — наказание, причина — резултат, дисциплина, основана на поредица от неизменни
ценности. Бащата бдеше като всевиждащо око. Странстването определяше съдбата на
семейство Рийвс, без да нарушава тяхната стабилност, защото ежедневието и правилата бяха
ясни. Това бе единственото време, в което Грегъри се чувстваше сигурен. Гневът се появи по-
късно, когато бащата изчезна и реалността започна безвъзвратно да се разпада.
Войникът тръгна на път рано сутринта, метнал мешката на гръб, но малко след пладне
вече съжаляваше, че не е взел автобуса. Отначало си свирукаше доволно, но след няколко
часа вече го болеше кръстът и тананикането му начесто се прекъсваше от ругатни. Това бе
първият му отпуск след цяла година служба в Тихия океан, връщаше се в родното си място с
белег на корема, още неизлекуван напълно от наскоро прекараната малария и точно толкова
беден, колкото беше и преди. Беше окачил ризата си върху клон, който държеше над главата
си, за да му прави сянка, потеше се и кожата му лъщеше като тъмно огледало. Смяташе да
използва всеки миг от тези няколко седмици свобода, да прекарва вечерите в игра на билярд
с приятели и танци с момичетата, които бяха отговорили на писмата му, да спи до късно, да
се събужда с аромата на прясно сварено кафе и палачинките на майка си, единствената
вкуснотия в нейната кухня, останалото миришеше на изгоряла гума, но кого го беше грижа за
кулинарните умения на най-красивата жена в радиус от сто мили, на живата легенда с фини
издължени крайници и жълти леопардови очи. От доста време не беше срещал никого из
тази пустош, когато зад гърба си долови хъркането на двигател и съзря в далечината смътния
силует на камион, който трептеше като разкривен мираж на слънчевата светлина. Изчака
камионът да го настигне, за да помоли да го вземат, но щом го зърна отблизо, се отказа от
това намерение, уплашен от необичайната гледка — таратайка, боядисана в крещящи
цветове, натоварена с планина от покъщнина и увенчана с кафез с пилета и куче, вързано на
връв, с мегафон и табелка на покрива, на която пишеше с големи букви Безкрайният план.
Отдръпна се да му направи път, видя го да спира няколко метра по-напред и от прозорчето
надзърна някаква жена с доматеночервена коса, която му направи знак да се качи. Не знаеше
дали да се радва и предпазливо приближи, преценявайки, че ще бъде невъзможно да влезе в
кабината, където се бяха натъпкали трима възрастни и две деца, и че се изисква акробатична
ловкост, за да се покатери отзад. Вратата се отвори и шофьорът скочи на пътя.
— Чарлс Рийвс — представи се той любезно, но с подчертано самочувствие.
— Бенедикт… господине… Кинг Бенедикт — отвърна младежът, като избърса потта от
челото си.
— Както виждате, ни е малко тесничко, но където са петима, там ще се намери място и
за шестима.
Останалите пътници също слязоха, жената с алените кичури се запъти към близките
храсти, следвана от момиченце на около шест години, което си сваляше гащичките в
движение, за да не губи време, докато по-малкото дете се плезеше на непознатия,
надничайки зад другата пътничка. Чарлс Рийвс развърза една въжена стълба от страничната
част на камиона, покатери се ловко върху товара и пусна кучето, което скочи безстрашно и
започна да снове наоколо, душейки из храсталаците.
— Децата обичат да се возят отзад, но е опасно, не бива да стоят сами. Вие с Олга ще ги
пазите. Ще сложим Оливър отпред, за да не ви досажда, той е още кутре, но вече се държи
като старо куче — отсъди Чарлс Рийвс и му направи знак да се качи.
Войникът метна раница върху камарата вещи и се покатери, после протегна ръце, за да
поеме по-малкото дете, което Рийвс беше вдигнал над главата си, хилаво момченце с
щръкнали уши и пленителна усмивка, която разкриваше всичките му зъби. Щом се върнаха,
жената и момичето също се качиха отзад, другите двама влязоха в кабината и малко след това
камионът потегли.
— Аз се казвам Олга, а това са Джуди и Грегъри — представи се жената с безумната
коса, приглаждайки полите си, докато раздаваше ябълки и бисквити. — Не сядайте върху оня
кашон, там пътува боата и не бива да ѝ запушваме дупките за въздух — добави тя.
Малкият Грегъри престана да се плези веднага, щом разбра, че пътникът се връща от
войната, страхопочитание замени присмехулните му гримаси и той започна да го разпитва за
бойните самолети, докато дрямката не го надви. Войникът направи опит да разговаря с
червенокосата, но тя отговаряше с едносрични думи и той не посмя да настоява. Започна да
си тананика песни от родното си място, поглеждайки недоверчиво към мистериозния кашон,
докато останалите не заспаха на камарата вързопи, след което вече можеше да ги огледа на
спокойствие. Децата имаха почти бяла коса и толкова светли очи, че в профил изглеждаха
слепи, докато жената имаше маслинената кожа, характерна за някои средиземноморски раси.
Горните копчета на блузата ѝ бяха разкопчани, капчици пот обсипваха деколтето ѝ и се
стичаха на тънка струйка между гърдите ѝ. Беше вдигнала ръка върху един сандък, за да
подпре глава, разкривайки тъмните косъмчета под мишницата си и мокрото петно върху
плата. Отмести очи, уплашен да не го изненадат и тя да изтълкува погрешно неговото
любопитство, до момента тези хора бяха любезни, твърде любезни, помисли си той, но
никога не можеше да бъдеш сигурен с белите. Предположи, че децата са на другата двойка,
макар че ако съдеше по видимата възраст на семейство Рийвс, можеха да им бъдат и внуци.
Разгледа товара и стигна до извода, че тези хора не се пренасят в друга къща, както беше
предположил отначало, а пътуват в постоянния си дом. Забеляза, че карат един бидон с
няколко галона вода и един с гориво, и се запита как ли си набавяха бензин, дефицитен
заради войната от вече доста време. Всичко беше разположено в грижлив ред, на куки и
халки висяха посуда и инструменти, за куфарите имаше специални отделения, нямаше нищо
разхвърляно, всеки вързоп беше обозначен и имаше няколко кашона с книги. Скоро жегата и
друсането от пътуването го надвиха и той задряма, облегнат на кафеза с пилета. Събуди се в
късния следобед, когато усети, че спират. Телцето на момчето в скута му почти не тежеше, но
от седенето мускулите му се бяха схванали, а гърлото му бе пресъхнало. Отначало не осъзна
къде се намира, пъхна ръка в джоба на панталона, търсейки манерката с уиски, и отпи дълга
глътка, за да проясни главата си. Жената и децата бяха целите в прах, потта чертаеше вадички
по бузите и вратовете им. Чарлс Рийвс се беше отклонил от пътя и в момента се намираха
под групичка дървета, единствената сянка в тази пустош, там щели да лагеруват, за да
изстине моторът, но на следващия ден можел да го закара до тях, обясни той на войника,
който вече беше по-спокоен. Това странно семейство започваше да му допада. Рийвс и Олга
свалиха няколко вързопа от камиона и опънаха две износени палатки, докато другата жена,
която се представи като Нора Рийвс, приготвяше храната на примитивен газов котлон с
помощта на дъщеря си Джуди, а момчето, неотменно следвано от кучето, търсеше съчки, за
да накладат огън.
— Ще ловим ли зайци, тате? — примоли се детето, дърпайки баща си за панталона.
— Днес няма време за това, Грег — отвърна Чарлс Рийвс, след което измъкна едно пиле
от кафеза и му изви врата с премерено движение.
— Трудно се намира месо. Пазим пилетата за специални случаи… — оправда се Нора,
сякаш молейки за извинение.
— Днес специален ден ли е, мамо? — попита Джуди.
— Да, дъще, господин Кинг Бенедикт ни е гост.
Привечер лагерът беше готов, птицата къкреше в една тенджера и всеки се занимаваше
със своите задачи на светлината на газовите лампи и топлината от огъня — Нора и децата
учеха уроци, Чарлс Рийвс разлистваше един омачкан брой на „Нешънъл Джеографик“, а Олга
нижеше гердани от цветни мъниста.
— Носят късмет — обясни тя на госта.
— И пазят от изчезване — добави малката.
— Какво?
— Ако започнете да изчезвате, слагате един от тези гердани и всеки може да ви види —
поясни Джуди.
— Не ѝ обръщайте внимание, детски измишльотини — засмя се Нора Рийвс.
— Истина е, мамо!
— Не спори с майка си — скастри я сухо Чарлс Рийвс.
Жените сложиха масата, голяма дъска, застлана с покривка, порцеланови чинии,
стъклени чаши и безукорни салфетки. Това разточителство се стори на войника малко
непрактично за лагер на открито, в собствения му дом се хранеха в месингова посуда, но се
въздържа от коментар. Извади от мешката консерва с месо и плахо я подаде на домакина, не
искаше да изглежда все едно си плаща вечерята, но и не можеше да се възползва от
гостоприемството, без да допринесе с нищо. Чарлс Рийвс я постави в средата на масата,
редом с боба, ориза и паницата с пилето. Сетне се хванаха за ръце и бащата благослови
земята, която им даваше подслон, и дара на храната. Никъде не се виждаха алкохолни
напитки и гостът не посмя да извади манерката с уиски, мислейки, че Рийвс са
въздържатели по религиозни причини. Направи му впечатление, че по време на кратката си
молитва бащата не беше споменал Бог. Забеляза, че се хранят изискано, държейки приборите
с върха на пръстите, но в обноските им нямаше нищо превзето. След вечеря оставиха
съдовете в корито с вода, за да ги измият на другия ден, покриха печката и дадоха остатъците
от чиниите на Оливър. Вече беше непрогледна нощ, гъстият мрак надвиваше светлината от
лампите и семейството се настани около огъня, който гореше в средата на лагера. Нора
Рийвс взе една книга и зачете на глас някаква заплетена история за египтяни, която децата
явно познаваха, защото Грегъри я прекъсна.
— Не искам Аида да умира, зазидана в гробницата, мамо.
— Това е само опера, синко.
— Не искам да умира!
— Този път няма да умре, Грег — намеси се Олга.
— Откъде знаеш?
— Видях го в моята топка.
— Сигурна ли си?
— Напълно сигурна.
Нора Рийвс загледа книгата с леко унило изражение, сякаш промяната на нейния финал
щеше да се окаже непосилно препятствие за нея.
— Каква е тази топка? — поинтересува се войникът.
— Кристалната топка, в която Олга вижда всичко, което другите не могат да видят —
обясни му Джуди с тона на човек, който говори на бавноразвиващ се.
— Не всичко, само някои неща — поясни Олга.
— Може ли да видите моето бъдеще? — примоли се Бенедикт с такова вълнение, че
даже Чарлс Рийвс вдигна поглед от списанието.
— Какво искате да знаете?
— Ще доживея ли края на войната? Ще се върна ли невредим?
Олга се запъти към камиона и малко след това се върна с някаква стъклена сфера и едно
избеляло парче бродирано кадифе, което разстла върху масата. Мъжът потрепери от суеверие
и се запита дали случайно не е попаднал в някаква проклета секта, като тези, в които
отвличаха пеленачета, за да им изтръгнат сърцето в сатанински ритуали, особено на
чернокожите деца, както твърдяха бабите акушерки в родното му място. Джуди и Грегъри се
приближиха с любопитство, но Чарлс Рийвс и Нора се върнаха към своите четива. Олга
посочи на войника да седне срещу нея, обгърна топката с пръстите си с олющен лак,
съзерцава дълго време сферата, после хвана ръцете на своя клиент и започна да разглежда
много внимателно светлите му длани, насечени от тъмни линии.
— Вие ще живеете два пъти — заключи накрая.
— Как така два пъти?
— Не знам. Мога само да ви кажа, че ще живеете или два пъти, или два живота.
— Сиреч няма да умра във войната.
— Ако умрете, със сигурност ще възкръснете — отсъди Джуди.
— Ще умра или няма да умра?
— Предполагам, че няма — отвърна Олга.
— Благодаря, госпожо, много благодаря… — и лицето му светна, сякаш му бяха връчили
неотменимо свидетелство за пребиваване на този свят.
— Добре, вече е време за сън, утре ще тръгнем много рано — намеси се Чарлс Рийвс.
Олга помогна на децата да си облекат пижамите и после тримата се оттеглиха в по-
малката палатка, следвани от Оливър. Не след дълго Нора Рийвс коленичи и надзърна на
прага, за да види за последен път децата си, преди да легне. Изтегнат близо до огъня, Кинг
Бенедикт ги чу да разговарят.
— Мамо, този човек ме плаши — прошепна Джуди.
— Защо, дъще?
— Защото е черен като лачена обувка.
— Не е първият, когото виждаш, Джуди, вече знаеш, че има хора с различни цветове, и
така трябва да бъде. Белите сме най-малко.
— Аз виждам повече бели, отколкото черни, мамо.
— Това е само частица от света, Джуди. В Африка има повече черни, отколкото бели. В
Китай имат жълта кожа. Ако ние живеехме на юг от границата, щяха да ни смятат за чудаци,
хората по улиците щяха да се дивят на бялата ти коса.
— И все пак ме е страх от този човек.
— Кожата няма никакво значение. Виж му очите. Изглежда добър човек.
— Очите му са досущ като на Оливър — отбеляза Грег, като се прозя.
Към края на Втората световна война животът беше тежък. Мъжете все още поемаха към
фронта с известен авантюристичен плам, но патриотичната пропаганда не правеше самотата
на жените по-търпима, за тях Европа бе далечен кошмар, беше им омръзнало да работят, за
да издържат къщата, да отглеждат сами децата и да търпят лишенията на купонната система.
Нямаше я масовата бедност от предишното десетилетие, но не се виждаше и благоденствие и
по пътищата продължаваха да скитат селяни в търсене на нови земи, „белите боклуци“, както
ги наричаха, за да ги разграничават от другите, не по-малко бедни от тях, но много по-
унижавани — негрите, индианците и мексиканските нелегални работници. Въпреки че
единствените им материални блага бяха камионът и неговото съдържание, семейство Рийвс
се радваха на по-добро положение, не изглеждаха толкова некултурни и обезверени, ръцете
им не бяха покрити с мазоли и кожата им, макар и загоряла от живота на открито, не
приличаше на подметка, както кожата на земеделските работници. Когато пресичаха
щатските граници, полицаите не се държаха с тях надменно, защото умееха да различават
фините признаци, издаващи нивото на бедност, а в тези странници не долавяха и следа от
недоимък. Не ги караха да разтоварват камиона и да отварят вързопите, както правеха със
селяните, прокудени от техните имоти от прашните бури, от сушата или от модерните
машини, нито пък ги предизвикваха с обиди, търсейки претекст да ги тормозят, както
постъпваха с латиносите, негрите и шепата индианци, оцелели от кланетата и алкохола —
задоволяваха се да ги питат само накъде пътуват. Чарлс Рийвс, мъж с аскетично лице и
изгарящ поглед, който вдъхваше уважение със самото си присъствие, отговаряше, че е
художник и че кара платната си към близкия град, за да ги продаде. Не споменаваше другата
си стока, за да не предизвиква суматоха и да не бъде принуден да дава дълги обяснения. Беше
роден в Австралия и след като бе обиколил половината свят с кораби на трафиканти и
контрабандисти, една нощ бе слязъл в Сан Франсиско. Не мърдам оттук, бе отсякъл той, но
странстващата му натура му пречеше да се застоява на едно място и веднага, щом изненадите
там се бяха изчерпали, бе тръгнал на път из страната. Баща му, крадец на коне, който
излежаваше присъда, депортиран в Сидни, бе възпитал в него страстта към жребците и към
откритите пространства, просторът се носи в кръвта, казваше той. Влюбен в необятните
пейзажи и героичната легенда за завладяването на Далечния запад, той рисуваше платна с
безкрайни земи, индианци и каубои. Семейството се препитаваше от неговото скромно
производство на картини и от предсказанията на Олга.
Чарлс Рийвс, Докторът по Божествени науки, както сам се представяше, бе открил
смисъла на живота по време на едно мистично откровение. Разказваше, че бил сам в
пустинята, като Исус от Назарет, когато един Учител му се явил в образа на змия и го ухапал
по глезена, ето белега. В продължение на два дни агонизирал и когато усетил, че
смъртоносният хлад пълзи от стомаха към сърцето му, получил внезапно просветление и
пред трескавите му очи се разкрила съвършената карта на света с неговите тайни и закони.
Когато се събудил, бил изцерен от отровата, а съзнанието му било достигнало по-високо
ниво, от което не смятал да слиза. По време на този ярък делириум Учителят му наредил да
разпространява Едничката истина за Безкрайния план и той се заел да го прави с усърдие и
отдаденост, въпреки големите неудобства, с които била свързана тази мисия, както винаги
казваше на своите слушатели. Толкова пъти бе повтарял тази история, че накрая сам повярва
в нея, и не помнеше, че е получил белега при падане с велосипед. Проповедите и книгите му
носеха много малко пари, които едва стигаха да наема помещение за сбирките и да отпечатва
творбите си в кратки, простички издания. Проповедникът не петнеше духовната си работа с
нечисти търговски намерения, както правеха безбройните шарлатани, които по това време
кръстосваха страната, заплашвайки хората с Божия гняв, за да измъкнат и последния им
грош. Не прибягваше и към долния метод да плаши своята публика, докато не я докара до
истерия, като подканва участниците да изгонят от себе си Лукавия с пяна на уста и въргаляне
по земята, най-вече защото отричаше съществуването на Сатаната и тези сцени го
отвращаваха. Вземаше по долар вход за своите беседи и по още два на излизане, понеже на
вратата дежуреха Нора и Олга с купчина от неговите книги и никой не смееше да мине
оттам, без да си вземе екземпляр. Три долара не бяха непосилна сума, имайки предвид
ползата, извлечена от слушателите, на които им ставаше леко на душата и си тръгваха с
убеждението, че бедите им са част от божествен проект, точно както душите им са частици
от вселенската енергия, че нито те са изоставени, нито космосът е мрачно пространство, в
което властва хаосът, че съществува един Велик обединяващ дух, който осмисля битието. За
да подготви своите проповеди, Рийвс използваше откъслечната информация, до която имаше
достъп, собствения си опит и силната си интуиция, както и четивата на жена си и личните
си дирения в Библията и „Рийдърс Дайджест“.
По време на Голямата депресия си бе изкарвал хляба, правейки стенописи за пощенски
станции, така бе опознал почти цялата страна, от горещите влажни земи, където още
отекваше плачът на робите, до ледените планини и високите гори, но винаги се връщаше на
запад. Бе обещал на жена си, че странстването им ще свърши в Сан Франсиско, където ще
пристигнат някой слънчев летен ден в едно хипотетично бъдеще, ще разтоварят камиона за
последен път и ще се установят завинаги. Макар работата със стенописите за пощата да бе
приключила отдавна, все още му възлагаха от време на време да изрисува по някоя търговска
табела за магазин или алегорична картина за църква, при което пътешествениците спираха
за известно време някъде и децата имаха възможност да си намерят приятели. Перчеха се
пред другите малчугани, оплитайки се в такива преувеличения и лъжи, че накрая самите те
се разтреперваха пред страшната картина на мечки и койоти, които ги нападат нощем,
индианци, които ги преследват, за да им вземат скалпа, и бандити, които баща им разгонва с
пушка. Под четките на Чарлс Рийвс с изумителна лекота излизаха разнообразни картини —
от пищна блондинка, сграбчила бутилка бира, до страховит Мойсей, стиснал свещените
скрижали, но подобни сериозни поръчки не бяха чести, обикновено успяваше да продаде
едва по някое малко платно, направено съвместно с Олга. Предпочиташе да рисува
природата, от която сам се възхищаваше, напукани червени катедрали, сухи пустинни
равнини и стръмни брегове, но никой не купуваше онова, което можеше да види със
собствените си очи и което му напомняше горчивата му участ. Защо да слага на стената
онова, което гледа от прозореца? Клиентът избираше от „Нешънъл Джеографик“ най-
близкия до фантазиите му пейзаж или пък някоя картина, чиито цветове да подхождат на
вехтите мебели в хола му. Още четири долара му даваха правото да получи каубой или
индианец и резултатът бе окичен с пера червенокож, кацнал върху някой леден връх в Тибет,
или пък двама каубои с широкополи шапки и високи ботуши, изправени на дуел сред
седефените пясъци на полинезийски плаж. На Олга не ѝ трябваше много време, за да
прерисува пейзажа от списанието, Рийвс правеше човешката фигура по памет за броени
минути, клиентите плащаха в брой и си тръгваха с още неизсъхналото платно.
Грегъри Рийвс можеше да се закълне, че Олга винаги е била с тях. Едва много по-късно
се реши да попита каква бе нейната роля в семейството, но никой не успя да му каже, защото
по онова време баща му вече бе умрял и по темата не се говореше. Нора и Олга се бяха
запознали на кораба с бежанци, който ги бе превозил от Одеса през Атлантическия океан до
Северна Америка, бяха изгубили дирите си за дълги години и случайността ги бе събрала,
когато Нора вече бе омъжена, а другата бе затвърдила призванието си на знахарка. Помежду
си говореха на руски. Бяха коренно различни, колкото интровертна и плаха бе първата,
толкова експанзивна бе втората. Нора, с източени кости и плавни движения, имаше котешко
лице, носеше дългите си безцветни коси прибрани на кок, не слагаше грим и бижута и
винаги изглеждаше чиста и спретната. По време на тези безкрайни пътувания по прашните
пътища, където липсваше вода за миене и бе невъзможно да изгладиш дреха, тя някак си
успяваше да изглежда безупречна като бялата колосана покривка на трапезата. Сдържаният ѝ
характер се задълбочи с годините и тя постепенно се откъсна от всичко земно, издигайки се
до измерение, в което никой не успя да я достигне. Олга, с няколко години по-млада, бе
енергична брюнетка, ниска на ръст, със закръглени форми, тънка талия и къси, но добре
оформени апетитни крака. На раменете ѝ падаше буйна къносана грива, като ексцентрична
перука в различни нюанси на пурпурното, носеше толкова накити, че приличаше на идол,
накичен с дрънкулки, външност, която ѝ помагаше в гадателските занимания, а стъклената
топка и картите таро бяха станали естествено продължение на отрупаните ѝ с пръстени
ръце. Нямаше никакви интелектуални интереси, четеше само криминалната хроника в
жълтата преса и по някой любовен роман, не развиваше и ясновидството си с някакво
системно обучение, защото го смяташе за вроден талант. Или го имаш, или го нямаш,
безсмислено е да се опитваш да го усвоиш от книгите, казваше тя. Не знаеше нищо за
магията, астрологията, кабалата и други теми, присъщи за нейния занаят, едва познаваше
имената на зодиакалните знаци, но когато трябваше да използва магическата си топка и
белязаните карти, беше истински феномен. Умението ѝ бе не окултна наука, а изкуство на
въображението, съставено в голямата си част от хитрост и интуиция. Наивно вярваше в
свръхестествените си способности, бе готова да си заложи главата, за да защити своите
предсказания, но ако случайно сбъркаше, винаги имаше готово разумно оправдание, като
най-често твърдеше, че думите ѝ са били погрешно изтълкувани. Вземаше по долар
предварително, за да познава пола на децата в корема на майката. Слагаше жената да легне
на пода с главата на север, поставяше монета на пъпа ѝ и провесваше над корема ѝ парче
олово, завързано на риболовна корда. Ако импровизираното махало се завъртеше по посока
на часовниковата стрелка, щеше да бъде момче, а в обратната посока — момиче. Същата
система прилагаше и при бременни крави и кобили, вземайки за отправна точка задницата
на животното. Произнасяше своята присъда, записваше я на хартия и я прибираше като
неоспоримо доказателство. Веднъж отидоха за втори път в едно селце, през което няколко
месеца по-рано вече бяха минавали, и при нея дойде жена, сподиряна от шествие от
войнствени зяпачи, за да си иска долара обратно.
— Кълняхте се, че ще имам момче, а вижте какво излезе, пак момиче. Вече имам три!
— Не може да бъде, сигурна ли сте, че ви предсказах мъжко?
— Естествено, как няма да знам какво ми казахте, нали за това ви платих!
— Разбрали сте ме зле — каза уверено Олга.
Качи се в камиона, дълго рови из сандъка си и накрая измъкна късче хартия, което
показа на присъстващите, с една-единствена написана дума — „момиче“. През тълпата
премина дълбока въздишка на възхищение, без да пропусне и майката, която объркано се
почеса по главата. В крайна сметка Олга не ѝ върна долара и дори затвърди репутацията си
на гадателка, не ѝ стигнаха следобедът и част от вечерта, за да приеме опашката от клиенти,
желаещи да надзърнат в бъдещето си. Сред амулетите и отварите, които предлагаше, най-
търсена бе нейната „магнетизирана вода“, чудодейна течност, налята в прости шишенца от
зелено стъкло. Обясняваше, че това било най-обикновена вода, която обаче притежавала
лечебни свойства, понеже била напоена с психически флуиди. Вършеше операцията по
пълнолуние и според видяното от Джуди и Грегъри, просто пълнеше шишенцата, слагаше им
тапа и им залепваше етикети, но тя твърдеше, че правейки това, зареждала водата с
позитивна сила и явно беше права, защото бутилките се харчеха като топъл хляб и клиентите
никога не се оплакаха от резултатите. В зависимост от това как се прилагала, оказвала
различен ефект — при пиене прочиствала бъбреците, при намазване облекчавала артритни
болки, при втриване в косата подобрявала умствената концентрация, но за сметка на това не
действала при любовни драми като ревност, изневяра или нежелана самота, в това
магьосницата бе категорична и не пропускаше да предупреди купувачите. Беше много
стриктна както в изготвянето на рецептите, така и във финансовите въпроси, твърдеше, че не
съществува добър безплатен лек, но въпреки това не взимаше пари, когато бабуваше, обичаше
да помага за идването на деца на белия свят, нищо не можеше да се сравни с мига, в който
главичката на новороденото се покажеше от кървящата утроба на майка си. Предлагаше
акушерските си услуги в отдалечени ферми и в най-бедните части на града, особено в
кварталите за чернокожи, където идеята за раждане в болница все още се приемаше за
новост. Докато чакаше до бъдещата майка, шиеше пелени и плетеше терлички за бебето и
само в тези редки случаи изражението на нацапотеното ѝ лице на врачка придобиваше
някаква особена мекота. Тонът на гласа ѝ се променяше, за да даде кураж на пациентката
през най-мъчителните часове и за да изпее първата приспивна песен на малкото създание,
което бе изродила. След няколко дни, когато майката и бебето научеха да се опознават
взаимно, се връщаше при Рийвс, които лагеруваха наблизо. На тръгване записваше в една
тетрадка името на детето, списъкът беше дълъг и всички наричаше свои кръщелници.
Ражданията носят късмет, бе сопнатото ѝ обяснение защо не вземаше пари за услугата.
Държеше се като сестра с Нора и като строга леля с Джуди и Грегъри, които смяташе за свои
племенници. С Чарлс Рийвс се отнасяше като с партньор, със смесица от дързост и хумор.
Никога не се докосваха, изглеждаше, сякаш че дори не се поглеждат, но действаха в екип не
само в бизнеса с картини, но и във всичко, което правеха заедно. Двамата се разпореждаха с
парите и средствата на семейството, разучаваха картите и определяха маршрутите, излизаха
на лов, изчезвайки за часове навътре в гората. Уважаваха се и се смееха на едни и същи неща,
тя бе не по-малко независима, безразсъдна и решителна от проповедника, бе замесена от
същото тесто и затова не я впечатляваха харизмата и артистичният талант на този човек.
Мъжествената твърдост на Чарлс Рийвс, която по-късно щеше да бележи и нрава на сина му
Грегъри, бе единственото, което понякога я усмиряваше.
Нора, жената на Чарлс Рийвс, бе едно от онези същества, обречени да пазят мълчание.
Родителите ѝ, руски евреи, ѝ бяха дали най-доброто образование, което бяха имали
възможност да си позволят, тя се бе дипломирала като учителка и макар да бе изоставила
професията, когато се омъжи, поддържаше форма, изучавайки история, география и
математика, за да преподава на своите деца, понеже при бохемския живот, който водеха,
нямаше как да ги прати на училище. По време на пътуванията четеше езотерични книги и
списания, но без стремеж да анализира тези четива, задоволяваше се само да предава
информацията на Доктора по Божествени науки, за да може той да я използва. Нямаше
никакви съмнения, че мъжът ѝ притежава свръхестествени способности да съзира скритото
и да намира истината там, където останалите хора виждаха само сенки. Бяха се срещнали,
когато и двамата не бяха първа младост, и още отначало връзката им бе възприела
благовъзпитан и зрял тон. Нора не умееше да се оправя с ежедневния живот, разумът ѝ се
пилееше в мечти по други светове, по-загрижена за възможностите на духа, отколкото за
прозаичните проблеми. Обичаше музиката и най-прекрасните мигове от баналното ѝ
съществуване бяха няколкото опери, на които бе присъствала в своята младост, пазеше като
съкровище всеки детайл от тези спектакли, можеше да затвори очи и да чуе школуваните
гласове, да се разчувства от трагичните страсти на персонажите, да се любува на багрите и
материалите, от които бяха направени декорът и костюмите. Четеше техните либрета,
представяйки си всяка сцена като част от собствения си живот, и първите разкази, които
децата ѝ чуха, бяха истории за безнадеждна любов и неизбежна гибел от световната лирика.
В тази измамна и романтична атмосфера намираше убежище, когато прозаичната реалност
започнеше да я потиска. От своя страна Чарлс Рийвс бе обиколил всички морета и си бе
изкарвал прехраната с най-различни занимания, можеше да се похвали с повече
приключения, отколкото смогваше да разкаже, с няколко провалени връзки зад гърба си и
неколцина пръснати тук и там деца, за които не знаеше нищо. Когато го видя как разпалено
говори пред група слисани енориаши, Нора се влюби в него. Вече се бе примирила със
съдбата си на стара мома, подобно на много други жени от нейното поколение, които
случаят не бе срещнал с подходящия годеник, а те не бяха имали кураж да го потърсят сами,
но това внезапно увлечение на зряла възраст ѝ бе вдъхнало смелост да надвие вродената си
плахост. Проповедникът бе наел зала близо до училището, в което тя преподаваше, и го видя
за първи път тъкмо когато раздаваше листовки за своята лекция. Благородното му лице и
решителното му държане я впечатлиха, тя се приближи да го послуша, предполагайки, че е
поредният измамник, минаващ оттам, който няма да остави друга диря, освен няколко
избелели афиша, разлепени по стените, но този път я очакваше изненада. Изправен пред
своята аудитория срещу портокал, висящ на връв от тавана, Рийвс обясняваше мястото на
човек във вселената и в Безкрайния план. Не заплашваше с наказания, нито обещаваше
вечно спасение, а само предлагаше практически решения за подобряване на съжителството,
побеждаване на тъгата и опазване на ресурсите на планетата. Всички създания могат и
трябва да живеят в хармония, твърдеше той, и за да го докаже, отваряше кашона с боата и я
увиваше около себе си като пожарникарски маркуч, за изумление на слушателите, които
никога не бяха виждали толкова дебела и дълга змия. Същата вечер Чарлс Рийвс облече в
думи обърканите чувства, които измъчваха Нора и които тя не можеше да изрази. Бе открила
[2]
учението на Бахаулла и бе приела бахайската религия. Тези източни идеи за любяща
търпимост, за единство между хората, за търсене на истината и отхвърляне на
предразсъдъците, противоречаха на строгото ѝ юдейско възпитание и ограничената
провинциална среда, но щом чу Рийвс, всичко ѝ се стори лесно, нямаше нужда да умува над
подобни фундаментални противоречия, защото този човек знаеше отговорите и можеше да ѝ
служи за водач. Заслепена от увлекателната му реч, тя не обърна внимание на мъглявото
съдържание. Почувства се така развълнувана, че успя да надвие своята плахост и да отиде
при него, щом видя, че е сам, с намерението да го пита дали е запознат с бахайската вяра, а в
случай че не е, да му предложи творбите на Шоги Ефенди. Докторът по Божествени науки
познаваше възпламеняващия ефект на своите проповеди върху някои жени и не се колебаеше
да се възползва от това предимство, но в този случай учителката го привлече по различен
начин, в нея имаше нещо чисто и светло, което не бе просто невинност, а истинска
нравственост, някаква бистра, хладна и неопетнена като лед черта. Прииска му се не само да
я гушне, защото такъв бе първият му импулс, виждайки необичайната триъгълна форма на
изпъстреното ѝ с лунички лице, но и да проникне в кристалната същност на тази непозната
и да разпали тлеещите въглени в душата ѝ. Предложи ѝ да тръгне с него и тя прие веднага, с
усещането, че от този миг нататък вече има кой да я води по пътя ѝ. В този миг, когато тя
реши да му се отдаде изцяло, започна постепенната апатия, която щеше да бележи съдбата ѝ.
Замина, без да се сбогува с никого, само с чанта книги за багаж. Няколко месеца по-късно,
когато разбра, че е бременна, двамата се ожениха. Ако зад безучастния ѝ вид наистина имаше
скрит пламък, то това бе известно само на мъжа ѝ. Грегъри живя, обзет от същото
любопитство, което бе привлякло Чарлс Рийвс в онази зала под наем в бедното градче в
Средния запад, прави безброй опити да срути стените, които ограждаха майка му, и да се
докосне до нейните чувства, но понеже не успя да го постигне, реши, че в нея няма нищо, че
тя е празна и неспособна да обича истински и че може само да показва някаква смътна
симпатия към човечеството като цяло.
Нора свикна да зависи от мъжа си, превръщайки се в пасивно създание, което живееше
по инерция, докато душата ѝ отбягваше всичко материално. Съпругът ѝ бе толкова силна
личност, че за да му направи достатъчно място, тя започна да чезне от света, превръщайки се
в сянка. Участваше в общите занимания, но не допринасяше особено за енергията на малката
група, намесваше се само в учението на децата и във въпроси, свързани с хигиената и
доброто здраве. Бе дошла в страната на кораб, пълен с емигранти, през първите години, в
които семейството ѝ все още не успяваше да пребори лошия късмет, бе се хранила малко и
зле и този период на недоимък, който бе загнездил завинаги в паметта ѝ спомена за глада, я
бе вманиачил по питателната храна и витамините на таблетки. Обясняваше на децата някои
страни от бахайската си вяра със същия тон, с който ги учеше да четат или изброяваше
звездите по име, без каквото и да било желание да ги убеждава, вълнуваше се само когато
заговореше за музика, единствените случаи, при които повишаваше глас и по бузите ѝ
плъзваше руменина. По-късно склони да възпитават децата в католическата вяра, както бе
прието в мексиканския квартал, където им се падна да заживеят, защото разбираше, че
Джуди и Грегъри трябваше да се впишат в средата. Налагаше се да търпят прекалено много
различия, свързани с тяхната раса и привички, за да ги мъчи и със своите непонятни
бахайски вярвания. От друга страна, смяташе, че в основата си всички религии са еднакви,
интересуваха я само нравствените ценности, Господ, така или иначе, стоеше над човешкото
познание и бе достатъчно да се знае, че адът и небето символизират единението на душата с
Бога, че близостта до Твореца води до благост и кротко удовлетворение, а отдалечаването от
него носи злина и страдание. В противоречие с религиозната си толерантност, тя не
отстъпваше и на йота от принципите за приличие и етикет, миеше устата на децата със
сапун, когато кажеха мръсна дума, и ги оставяше гладни, ако не държаха вилицата както
трябва, но останалите наказания бяха грижа на бащата, тя се ограничаваше само с това да
съобщи за провинението. Един ден хвана Грегъри да краде молив от някакъв магазин и каза
на мъжа си, който накара детето да го върне и да се извини, след което изгори дланта му със
запалена клечка кибрит пред равнодушния ѝ поглед. Грегъри ходи цяла седмица с отворена
рана, бързо забрави повода за наказанието и кой му го беше наложил, и единственото, което
запомни, бе ненавистта към майка си. Едва десетилетия по-късно, когато успя да я разбере и
приеме такава, каквато беше, той ѝ благодари мълчаливо за трите ценности, които му бе
завещала — любовта към музиката, толерантността и чувството за достойнство.
Нетърпима жега е, земята е изсъхнала, не е валяло от памтивека и всичко изглежда
покрито с фин червеникав талк. Безпощадна светлина размива контурите на нещата,
хоризонтът се губи в облака от прах. Поредното безименно градче, подобно на толкова други,
дълга улица, кафене, самотна бензинова колонка, полицейски патрул, все същите мизерни
магазини и дървени къщи, училище, над чийто покрив се рее избеляло от слънцето знаме.
Прах и пак прах. Нашите са отишли до магазина да купят провизии за седмицата, Олга е
останала да наглежда мен и Джуди. Улиците са пусти, кепенците са спуснати, хората чакат
да захладнее, за да се върнат към живота. Сестра ми и Олга дремят на една пейка пред
магазина, унесени от топлината, мухите ги нападат, но те са спрели да се отбраняват и им
позволяват да ги лазят по лицето. Във въздуха се носи изненадващ аромат на препечена
захар. Едри синьо-зелени гущерчета се препичат неподвижно на слънце, но когато се опитам
да ги уловя, хукват да се скрият под къщите. Бос съм, усещам горещата земя под стъпалата си.
Играя си с Оливър, хвърлям му протрита парцалена топка, той ми я носи, аз я хвърлям
отново и така се отдалечавам от мястото, завивам зад един ъгъл и се озовавам в тясна уличка,
наполовина потънала в сянка от стрехите на къщите. Виждам двама мъже, единият е пълен и
червендалест, другият има жълта коса, облечени са в работни гащеризони, потят се, ризите
им са подгизнали, косите им са мокри. Дебелият е хванал здраво едно чернокожо момиченце
— трябва да е на не повече от десет или дванайсет години, с едната ръка ѝ затиска устата, а с
другата я е вдигнал във въздуха и здраво я е стиснал да не мърда, в началото тя рита и се
съпротивлява, но после притихва, очите ѝ са кървясали от усилието да диша през ръката,
която я души. Другият ми обръща гръб и започва да се бори с панталона си. И двамата са
много сериозни, съсредоточени, напрегнати, задъхани. В тишината чувам само това чуждо
пъхтене и ударите на собственото си сърце. Оливър е изчезнал, къщите също, останали са
само те, застинали сред прахоляка, движейки се като на забавен кадър, и аз, парализиран.
Този с жълтата коса плюе два пъти в шепа и се приближава, разтваря краката на момичето,
две тънки тъмни клечици, увиснали безпомощно, сега не мога да я виждам, едрите тела на
насилниците я затискат. Трябва да избягам, ужасен съм, но искам и да гледам, знам, че става
нещо важно и забранено, замесен съм в жестока тайна. Дъхът ми спира, опитвам се да викна
баща си, отварям уста, но не излиза нито звук, преглъщам с мъка, в гърдите ми напира вопъл
и ме задушава. Трябва да направя нещо, всичко е в моите ръце, точното решение ще спаси и
двама ни, черното момиченце и мен, защото аз умирам, но не измислям нищо, а не мога и да
мръдна, внезапно съм се вцепенил. В този миг чувам в далечината своето име, Грег, Грег, и
на улицата се показва Олга. Настава дълга пауза, една безкрайна минута, в която не се случва
нищо, всичко е тихо. Тогава въздухът започва да трепти от ужасния протяжен, дрезгав вик на
Олга, после от лая на Оливър и от гласа на сестра ми, тъничък като цвъркане на мишка, и
най-накрая успявам да си поема дъх и също да закрещя отчаяно. Изненадани, мъжете
изпускат момичето, което веднага щом докосва земята с крака, хуква като подплашен заек.
Наблюдават ни, този с жълтата коса държи нещо мораво в ръката, нещо, което като че не е
част от неговото тяло, и се опитва да го напъха в панталона си, накрая ни обръщат гръб и се
отдалечават без никакво смущение, смеят се и правят неприлични жестове, не искаш ли
малко и ти, шантава курво, подвикват те на Олга, ела да те оправим. На улицата остават
гащичките на момичето. Олга ни хваща с Джуди за ръка, вика кучето и тръгваме бързо, не,
тичаме към камиона. Градът се е разбудил и хората ни гледат.
Докторът по Божествени науки бе свикнал да пропагандира своите идеи пред неуки
селяни и бедни работници, които невинаги бяха способни да следват нишката на сложния му
изказ, но въпреки това не му липсваха последователи. Малцина присъстваха на неговите
проповеди заради вяра, болшинството ходеха от чисто любопитство, по тези места
забавленията бяха малко и идването на Безкрайния план не оставаше незабелязано. След
като разположеха лагера, той излизаше да търси помещение. Често успяваше да го осигури
безплатно, ако имаше някой познат, на когото да разчита, в противен случай се налагаше да
наеме зала или да пригоди някой склад или хамбар. Понеже нямаше пари, даваше в залог
перлената огърлица с диамантена закопчалка на Нора, единствено наследство от майка ѝ, с
обещанието да плати в края на всяка беседа. Междувременно жена му колосваше нагръдника
и яката на ризата на съпруга си, гладеше черния му костюм, изтъркан от многото носене,
лъсваше му обувките, четкаше му цилиндъра и подготвяше книгите, докато Олга и децата
излизаха да разнасят по къщите отпечатани листовки, които канеха хората на „Курс, който ще
промени живота ви, Чарлс Рийвс, Доктор по Божествени науки, ще ви помогне да
постигнете щастието и да намерите благоденствието“.
Олга къпеше децата и ги обличаше с неделните им дрехи, а Нора си слагаше синия
костюм с дантелена яка, строг и старомоден, но все още приличен. Войната бе променила
външния вид на жените, носеха се тесни поли до коленете, сака с подплънки, обувки на
платформа, пищни кокове, шапки, украсени с пера и воали. С консервативния си тоалет Нора
приличаше на спретната бабка от началото на века. Олга също не следваше модата, но в
нейния случай никой не можеше да я обвини в престорено благоприличие — тя мязаше по-
скоро на папагал. Освен това из тези селца не бяха свикнали с подобна изисканост, животът
протичаше в труд от изгрев до залез, удоволствията се свеждаха до няколко чашки алкохол,
все още забранен в някои щати, родео, кино, от време на време танци и в слушане по радиото
на новини за бейзбола и войната, поради което всяка новост привличаше любопитството на
хората. Чарлс Рийвс трябваше да се конкурира с групите на Съживлението, които
възвестяваха новия възход на християнството и връщането към основните принципи на
дванайсетте апостоли и стриктното тълкуване на Библията, евангелисти, които кръстосваха
страната със своите шатри, оркестри, фойерверки, гигантски светещи кръстове, хорове от
братя и сестри, предрешени като ангели, и рупори, с които да разнасят надлъж и нашир
името на Назарянина, приканвайки грешниците към покаяние, защото Исус идвал с камшик
в ръка, за да бичува фарисеите от храма, и призовавайки към борба с доктрините на
Сатаната, като теорията за еволюцията, зловредното творение на Дарвин. Светотатство!
Човекът е създаден по образ и подобие на Господ, а не на маймуните! Купи си талон в името
Исусово! Алилуя, алилуя! — виеха високоговорителите. В шатрите се стичаха енориаши в
търсене на изкупление и зрелища, всички пееха, мнозина танцуваха и от време на време
[3]
някой се гърчеше в конвулсиите на екстаза, докато дискосите се препълваха с даренията на
онези, които си купуваха билет за Рая. Чарлс Рийвс не предлагаше толкова гръмки неща, но
харизмата му, силата му да убеждава и пламенното му слово бяха изключителни. Невъзможно
бе да остане незабелязан. От време на време някой приближаваше подиума с молба да го
избави от болката или от нетърпими угризения и тогава Рийвс, без никакви превземки на
самозван светец, простичко, но и много властно, сключваше ръце около главата на покаяния
и се съсредоточаваше да му помогне. Мнозина вярваха, че виждали под дланите му да
излизат искри, а преминалите лечението се кълняха, че мозъкът им бил разтърсен от
електрически ток. На повечето от публиката им стигаше да го чуят веднъж, за да се увлекат
по курса, да си вземат неговите книги и да станат негови последователи.
— Сътворението се ръководи от Безкрайния план. Няма нищо случайно. Ние, хората,
сме фундаментална част от този план, защото сме поставени между Учителите и останалите
твари в стълбицата на еволюцията, ние сме посредници. Трябва да познаваме мястото си в
космоса — започваше Чарлс Рийвс, смразявайки аудиторията с дълбокия си глас, облечен от
глава до пети в черните си одежди, величествен пред портокала, висящ от тавана, и с боата,
навита като дебело корабно въже в краката му. Влечугото беше напълно безучастно и освен
ако не го подразнеха открито, си стоеше неподвижно. — Трябва много да внимавате, за да
разберете принципите на Безкрайния план, но дори да не успеете, няма страшно,
достатъчно е просто да следвате моите повели. Цялата вселена принадлежи на Висшия
разум, който я е създал и който е толкова необятен и съвършен, че човекът никога няма да го
опознае. Под него стоят Логите, пратеници на светлината, отговорни да разнасят частици от
Висшия разум до всички галактики. Логите общуват с Редовите учители, чрез които предават
посланията и правилата на Безкрайния план до хората. Човешкото същество се състои от
Физическо тяло, Ментално тяло и Душа. Най-важна е Душата, която не принадлежи на
земната атмосфера, а действа от разстояние, и не се намира вътре в нас, но ръководи живота
ни.
На това място, когато слушателите, леко стъписани от неговата реч, започваха да се
споглеждат с насмешка или страх, Рийвс отново смразяваше присъстващите, посочвайки
портокала, за да обясни как изглежда Душата, рееща се в етера като мъглива ектоплазма,
която само някои експерти по окултното можели да видят. За да докаже това, канеше няколко
души от публиката да огледат добре портокала и да опишат външния му вид. Те неизменно го
определяха като жълто кълбо, тоест най-обикновен портокал, докато той виждаше в него
Душата. После представяше Логите, които се намирали в залата в газообразно, и
следователно невидимо състояние, и обясняваше, че те поддържали в движение прецизния
механизъм на вселената. Във всяка епоха и на всяко място Логите избирали Редови учители,
които да се свързват с хората и да разпространяват идеите на Висшия разум. Той, Чарлс
Рийвс, Докторът по Божествени науки, бил един от тях. Мисията му била да учи
простосмъртните на тези правила, а щом завършел тази фаза, щял да стане част от
привилегированата армия на Логите. Казваше, че всяко човешко действие и мисъл са важни,
защото имали значение за съвършения баланс във вселената, поради което всеки индивид бил
длъжен да спазва дословно повелите на Безкрайния план. После изброяваше правилата на
минималната мъдрост, чрез които се избягвали фатални грешки, способни да объркат
замисъла на Висшия разум. Тези, които не схванеха всичко това в една-единствена беседа,
можеха да посетят курса от шест сеанса, където да усвоят правилата на добрия живот,
включващи хранителен режим, упражнения за тялото и за ума, контролирани сънища и
различни техники за зареждане с енергия на Физическото и Менталното тяло, и така да си
осигурят достойна съдба и покой за Душата след смъртта си.
Чарлс Рийвс бе изпреварил своето време. Двайсет години по-късно много от идеите му
[4]
щяха да бъдат разпространявани от различни менталисти из цяла Калифорния, последната
граница, която достигат авантюристите, нещастните, бунтарите, бегълците от закона,
непризнатите гении, непоправимите грешници и неизлечимо лудите, и където още
съществуват всевъзможни начини за справяне с мировата скръб. Въпреки това Чарлс Рийвс
не можеше да бъде обвиняван, че се е захванал да проповядва тези чудати учения. На тази
територия има нещо, което буни духовете. Или може би онези, които преди време са дошли
да се заселят по тези земи, са били така устремени да търсят богатство или лесна забрава, че
душата им е останала приклещена и те все още я преследват. Безброй шарлатани са се
възползвали от това, предлагайки магически формули, за да запълнят тази болезнена
празнота, която оставя отсъстващият дух. По времето, когато Чарлс Рийвс изнасяше беседите
си, мнозина вече бяха открили там начин да забогатеят, търгувайки с безплътни еликсири за
телесно здраве и разтуха на душата, но той не беше от тях, държеше на своята строгост и
почтеност и така спечели уважението на своите последователи. За разлика от него Олга
съзря възможност да използват Логите и Редовите учители за нещо по-доходоносно, може би,
за да наемат зала и да си направят своя църква, но нито Чарлс Рийвс, нито Нора някога
споделиха тази користна идея, за тях разпространението на истината бе просто тежко и
неизбежно морално бреме, а не съмнителна търговска сделка.
Нора Рийвс можеше да посочи точния ден, в който загуби вяра в човешката добрина и
започнаха безмълвните ѝ терзания за смисъла на битието. Тя бе от хората, способни да
помнят маловажни дати, така че нямаше как в паметта ѝ да не се запечатат двете бомби с
катастрофални последици, които сложиха край на войната с Япония. През следващите
години се обличаше в траур за този юбилей точно когато останалата част от страната се
отдаваше на тържества. Изчерпа се дори интересът ѝ към най-близките ѝ същества,
майчинският инстинкт безспорно не бе сред най-силните ѝ черти, но от този момент
нататък сякаш се откъсна напълно от двете си деца. Отдръпна се и от съпруга си, без каквато
и да било драма, с такава дискретност, че той не можа да я упрекне в нищо. Уедини се в
някаква скрита вътрешна обител, където се постара да остане встрани от реалността до края
на дните си, а четирийсет и няколко години по-късно издъхна, преобразена в уралска
принцеса, без никога да е участвала в живота. Този ден честваха окончателната победа над
врага с жълта кожа и дръпнати очи точно както преди месеци бяха празнували разгрома над
германците. Беше краят на една дълга борба, японците бяха съкрушени от най-категоричното
оръжие в историята, което за броени минути бе отнело живота на сто и трийсет хиляди
човешки същества и бе обрекло още толкова на бавна агония. Целият свят бе онемял от ужас
пред новината за случилото се, но победителите бяха потулили картината на овъглени тела и
сринати със земята градове в суматоха от знамена, манифестации и оркестри още преди
завръщането на воюващите.
— Помниш ли онзи чернокож войник, когото качихме на пътя? Дали е още жив? Дали и
той ще се върне вкъщи? — бе попитал Грегъри майка си, преди да отидат да гледат зарята.
 Нора не отрони нито дума. Само минаваха през този град и докато семейството ѝ
танцуваше заедно с тълпата, тя бе останала в кабината на камиона. В последните месеци
новините, идващи от Европа, бяха разклатили нервната ѝ система, а атомното бедствие
окончателно я потопи в несигурност. По радиото не говореха за друго, вестниците и киното
показваха покъртителни кадри от концентрационните лагери. Тя следеше неотлъчно
изчерпателния репортаж за извършените зверства и натрупаните мъки, мислейки, че в
Европа влаковете не спират, пренасяйки неумолимо своя товар до кремационните пещи, и че
в Япония също гинат хиляди изпепелени, макар и в името на друга идеология. Не биваше да
раждам деца на този свят, шепнеше потресена тя. Когато Чарлс Рийвс въодушевен бе донесъл
новината за бомбата, на нея ѝ се бе сторило цинично да се радва на подобна касапница, явно
и мъжът ѝ си беше изгубил ума точно като другите.
— Вече нищо няма да е същото, Чарлс. Човечеството извърши голям грях, по-тежък и от
първородния. Това е краят на света — бе отбелязала разстроена тя, но без да изневерява на
добрите си обноски.
— Стига глупости. Трябва да приветстваме научния прогрес. Добре че бомбите не са във
вражески ръце, а в нашите. Сега никой няма да посмее да ни предизвика.
— Ще ги използват отново и ще унищожат живота на земята!
— Войната свърши и се избегнаха по-сериозни беди. Щеше да има много повече жертви,
ако не бяхме пуснали бомбите.
— Загинаха стотици хиляди, Чарлс.
— Те не се броят, нали всички са японци — се бе засмял мъжът ѝ.
За първи път Нора се бе усъмнила в извисената му душа и се бе запитала дали е
истински Учител, както твърдеше. Семейството ѝ се бе върнало много късно през нощта.
Грегъри спеше в прегръдките на баща си, а Джуди носеше балон, изрисуван с ленти и звезди.
— Войната най-после свърши. Вече ще имаме масло, месо и бензин — обяви засмяно
Олга, размахвайки останките от хартиено знаменце.
Макар между депресията на майка му и агонията на баща му да бе изминала почти
година, Грегъри щеше да запомни двете събития като едно, в паметта му двете случки щяха
да бъдат завинаги свързани, това бе началото на краха, който сложи точка на щастливото
време на неговото детство. Малко след това, когато Нора изглеждаше възстановена и вече не
говореше за концентрационни лагери и бомби, Чарлс Рийвс се разболя. Симптомите бяха
тревожни още от самото начало, но той разчиташе на здравата си физика и отказваше да
приеме, че тялото му може да го предаде. Чувстваше се млад, все още можеше да смени гума
на камиона за броени минути или да прекара няколко часа върху стълба, рисувайки
стенопис, без гърбът му да се схване. Когато устата му се напълни с кръв, реши, че сигурно
му е заседнала рибена костица в гърлото, а когато му се случи отново, не каза на никого,
купи шишенце магнезиево мляко и започна да пие от него, щом почувстваше изгаряща болка
в стомаха. Скоро престана да се храни и преживяваше на хляб, накиснат в мляко, воднисти
супи и бебешки каши, изгуби тегло, очите му помътняха, не можеше да вижда ясно пътя и се
наложи да остави Олга да седне зад волана. Жената отгатваше кога болният не може да
издържа повече на стреса от пътуването, тогава спираха и лагеруваха. Часовете ставаха
безкрайно дълги, а децата се развличаха, препускайки наоколо, защото майка им беше
прибрала тетрадките и вече не им даваше уроци. Нора не се беше замисляла, че Чарлс Рийвс
е смъртен, и не проумяваше защо неговата, а оттам и нейната енергия гасне. В продължение
на дълги години мъжът ѝ бе контролирал всичко в живота ѝ и в живота на децата ѝ, а
стриктните правила на Безкрайния план, които той прилагаше по свое усмотрение, им
даваха усещането за сигурност. Край него определено нямаха свобода, но пък не ги мъчеха
грижи и страхове. Няма причина за тревога, казваше си тя, Чарлс всъщност никога не е имал
много коса, а и тези дълбоки бръчки не са отсега, получил ги е от слънцето отдавна,
отслабнал е, наистина, но ще се оправи за няколко дни, когато започне да се храни както
преди, сигурно всичко е от лошо храносмилане, днес нали е много по-добре? — питаше тя,
без да отправя въпроса към определен човек. Олга наблюдаваше мълчаливо. Не се опита да
лекува Рийвс със своите отвари и компреси, а само му налагаше челото с влажни кърпи, за
да свали температурата. Щом болният започна да се влошава, страхът скова неумолимо
цялото семейство, за първи път се почувстваха изгубени и осъзнаха колко са бедни и
уязвими. Нора се сви като наранено животинче, неспособна да измисли решение, потърси
утеха в бахайската си вяра и остави Олга да се оправя с проблемите, в това число и с грижите
за мъжа ѝ. Не смееше да докосне този измъчен старец, беше ѝ чужд, не можеше да познае
човека, който я беше пленил със своята жизненост. Рухнаха възторгът и доброволната
покорност — основите на любовта ѝ, и понеже не успя да съгради нови, уважението ѝ се
превърна в погнуса. Веднага, щом намери сносно оправдание, се премести в палатката на
децата, а Олга отиде да спи при Чарлс Рийвс, за да го обслужва през нощта, както се изрази
самата тя. Джуди и Грегъри свикнаха да я виждат полугола в леглото на баща си, но Нора не
обърна внимание на ситуацията, готова да се преструва докрай, че нищо не се е променило.
Разпространението на Безкрайния план временно спря, защото Докторът по
Божествени науки не бе в настроение да дава надежда на други, започваше сам да губи
своята и тайно да се пита дали човешкият дух наистина живее вечно, или стигат едни
стомашни болки, за да го пречупят. Вече не можеше и да рисува. Продължиха да пътуват в
големи лишения и без определена цел, сякаш търсеха нещо, което винаги е другаде. Олга
съвсем естествено зае мястото на бащата, а останалите не се запитаха дали това е най-
доброто решение, тя бе тази, която избираше маршрута, управляваше камиона, нарамваше
най-тежките вързопи, поправяше двигателя, когато създаваше проблеми, ловуваше зайци и
птици и не по-малко властно командваше Нора или пошляпваше по дупетата децата, когато
се бунтуваха. Избягваше големите градове заради безмилостната конкуренция и
подозрителните полицаи, освен ако не можеше да лагерува в индустриални зони или близо
до кейовете, където винаги намираше клиенти. Настаняваше семейството по палатките,
грабваше гадателските си принадлежности и тръгваше да продава уменията си. По време на
пътуване носеше прост работен панталон, риза и шапка, но за да практикува ясновидския си
занаят, измъкваше от сандъка си ярка пола на цветя, блуза с деколте, дрънчащи гердани и
жълти ботуши. Гримираше се с едри мазки, без никакво старание — палячовски бузи, алени
устни, сини клепачи, ефектът от тази маска, тези дрехи и огнената ѝ коса бе страховит и
малцина дръзваха да ѝ откажат от опасение, че с един-единствен поглед ще ги превърне в
статуи от сол. Хората отваряха вратата, озоваваха се пред това гротескно видение със
стъклена топка в ръка и се вцепеняваха от изумление — миг на колебание, което тя
използваше, за да се шмугне у тях. Можеше да бъде много симпатична, ако пожелаеше, често
се връщаше в лагера с парче сладкиш или месо, подарък от клиенти, доволни не само от
обещаното им от магическите карти бъдеще, но и от искрицата добро настроение, която тя
внасяше във вечната скука, превзела живота им. В този период, изпълнен с толкова много
неизвестност, магьосницата усъвършенства своя талант — притисната от обстоятелствата,
разви неподозирани сили и израсна до онази изключителна жена, която щеше да окаже
такова влияние в младостта на Грегъри. Когато влезеше в нечия къща, ѝ стигаше само да
подуши въздуха за няколко секунди, за да попие атмосферата, да почувства невидимите
присъствия, да долови следите на нещастието, да разгадае мечтите, да чуе шепота на
мъртвите и да усети нуждите на живите. Скоро осъзна, че историите се повтарят с много
малки разлики и че хората страшно си приличат, всички изпитват любов, омраза, алчност,
мъка, щастие и страх по един и същи начин. Черни, бели, жълти, под кожата всички са
еднакви, както казваше Нора Рийвс, кристалната топка не различаваше раси, а само долари.
Всички искаха да чуят, че съдбата им ще е добра, не защото вярваха, че е възможно, а защото
мисълта за това им носеше утеха. Олга откри, че има и само два вида болести —
смъртоносни и такива, които се лекуваха сами, когато им дойдеше времето. Използваше
шишенцата си със захарни таблетки, боядисани в различни цветове, торбичката си с билки и
кутията си с амулети, за да продава здраве на онези, които можеха да се възстановят, убедена,
че ако пациентът настрои съзнанието си да оздравее, то това най-вероятно ще стане. Хората
вярваха повече на нея, отколкото на бездушните хирурзи в болниците. Единствените ѝ
значими интервенции бяха почти изцяло нелегални — аборти, вадене на зъби, зашиване на
рани, но имаше добро око и точна ръка, така че никога не се забърка в сериозна неприятност.
Стигаше ѝ само поглед, за да усети признаците на смъртта, и тогава не предписваше нищо,
донякъде от съвест, донякъде, за да не помрачи собствената си репутация на лечителка.
Опитът ѝ по здравните въпроси не ѝ послужи, когато трябваше да помогне на Чарлс Рийвс,
защото той ѝ беше прекалено близък, а и дори да бе видяла тревожни симптоми, не бе
пожелала да ги приеме.
От гордост или пък от страх проповедникът отказа да отиде на лекар, решен да надвие
страданието само с упорство, но един ден припадна и в този момент малкото власт, която му
беше останала, премина изцяло в ръцете на Олга. Намираха се източно от Лос Анджелис,
където бе съсредоточено испаноезичното население, и тя реши да го закара в болница. По
това време атмосферата в града вече бе придобила известен мексикански колорит, въпреки
типично американската мания за живот в перфектно здраве, красота и щастие. Стотици
хиляди емигранти разнообразяваха пейзажа със своето презрение към болката и смъртта, със
своята бедност, фатализъм и недоверие, с бурните си страсти, както и с музиката, пикантната
храна и ярките си цветове. Латиноамериканците бяха натикани в гето, но тяхното влияние се
усещаше навсякъде, те не бяха част от тази страна и привидно не желаеха да бъдат, но
тайничко жадуваха децата им да се интегрират. Учеха надве-натри английски и го
[5]
превръщаха в спенглиш с толкова дълбоки корени, че след време бе приет за официален
език на чиканосите. Вкопчени в католическата си традиция и култа към мъртвите, в един
поизветрял патриотизъм и мачизма, те не се асимилираха и в продължение на едно или две
поколения бяха принудени да вършат най-неблагодарните занимания. Американците ги
смятаха за зли, непредсказуеми, опасни хора и мнозина роптаеха как, по дяволите, не
можеха да ги хващат на границата, за какво е проклетата полиция, дявол да го вземе, но ги
ползваха за евтина работна ръка, макар и винаги под надзор. Емигрантите приемаха ролята
си на аутсайдери с известна доза надменност — превити, но не и пречупени, братко. Олга бе
посещавала този квартал няколко пъти и там се чувстваше в свои води, смело бърбореше на
развален испански и почти не си личеше, че половината от речника ѝ се състои от
измислени думи. Така реши, че там можеше да си изкарва хляба със своите умения.
Спряха камиона пред входа на болницата и докато Нора и Олга помагаха на болния да
слезе, уплашените деца събираха любопитните погледи на хората, излезли да огледат
странната кола, нашарена с пъстри езотерични символи по каросерията.
— Какво е това? — подхвърли някой.
— Безкрайният план, не виждате ли? — отвърна Джуди, сочейки надписа над
предното стъкло. Никой не зададе други въпроси.
Чарлс Рийвс остана в болница, където след няколко дни му отстраниха половината
стомах и закърпиха дупките, които имаше в другата половина. Нора и Олга се бяха настанили
временно с децата, боата и багажа в двора на Педро Моралес, отзивчив мексиканец, който
преди години бе преминал пълния учебен курс на Чарлс Рийвс и сега държеше на стената
вкъщи диплома, удостоверяваща възвишената му душа. Мъжът беше здрав като канара, с
типични черти на метис и горделиво изражение, което преминаваше в благост, когато бе в
добро разположение на духа. В усмивката му проблясваха няколко златни зъба, които си бе
сложил за елегантност, след като си бе извадил здравите. Не позволи семейството на учителя
му да остане безпризорно — не можело жените да стоят без закрила, по този край гъмжало
от злодеи, но в къщата му нямаше място за толкова гости, защото имаше шест деца, смахната
тъща и няколко роднини, които бе приютил под своя покрив. Помогна им да опънат
палатките и да сложат керосиновата печка в двора и се настрои да им помага, без да обижда
тяхното достойнство. Към Нора се обръщаше с голямо уважение с „доня“, но Олга, която
смяташе за по-близка до собствената си черга, наричаше само „госпожице“. Инмакулада
Моралес, жена му, не се впечатляваше от тамошните привички и за разлика от много свои
сънароднички на тази чужда земя, които ходеха гримирани, крепейки се на тънки токчета, и
с изгорени от студеното къдрене и кислородната вода коси, оставаше вярна на родните си
традиции. Беше дребна, жилава и слаба, с приветливо лице без бръчки, носеше косата си на
плитка, която падаше на гърба ѝ до под кръста, ходеше със скромни престилки и равни
обувки, освен по време на религиозни празници, когато слагаше черна рокля и златните си
обици. Инмакулада бе опората на дома и душата на семейство Моралес. Когато дворът се
напълни с гости, тя не се смути, а просто започна да готви повече, прилагайки великодушни
хитринки, ще слагам повече вода на боба, както казваше сама, и всеки следобед канеше
семейство Рийвс на вечеря, хайде, кумице, идвайте с децата да пробвате тези буритос, или
защо да хвърляме чилито, гледайте, че има много, слава на Бога, канеше ги плахо тя. И малко
засрамени, те сядаха на гостоприемната трапеза на семейство Моралес.
На Джуди и Грегъри им отне няколко месеца, за да схванат правилата на уседналия
живот. Внезапно се озоваха сред дружелюбна тайфа от мургави хлапета, които бърбореха на
развален английски и бързо ги научиха на своя език, започвайки с „шибано“, най-полезната и
звучна дума от техния речник, макар да не беше разумно да я споменават през Инмакулада. С
малките Моралес научиха да се оправят в лабиринта от улици, да се пазарят, да различават
само с поглед враждебните момчета, да се крият и да бягат. С тях ходеха на гробищата да си
играят и да наблюдават отдалеч проститутките и отблизо жертвите на смъртоносни
инциденти. Хуан Хосе, на възрастта на Грегъри, имаше безпогрешен нюх за бедите, винаги
знаеше къде е станала автомобилна катастрофа, къде са блъснали човек, къде е имало битка с
ножове и къде убийство. За нула време успя да провери точното място, на което някакъв
съпруг, чиято жена го бе изоставила, за да тръгне с амбулантен търговец, се бе самоубил,
заставайки пред влака, защото не могъл да понесе срама, че го наричат рогоносец. Някой го
видял да пуши преспокойно, застанал между двете релси, и му викнал да се махне, защото
машината приближавала, но той не помръднал. Мълвата бе стигнала до ушите на Хуан Хосе
още преди трагедията да се случи. Децата на Рийвс и Моралес бяха първите, които се
появиха на мястото на смъртта, и щом се съвзеха от първоначалния ужас, започнаха да
помагат със събирането на парчетата, докато полицията не ги изгони оттам. Хуан Хосе си взе
един пръст за спомен, но щом покойникът започна да му се привижда навсякъде, разбра, че
трябва да се отърве от трофея. Въпреки това вече беше късно да го връща на роднините,
защото останките от самоубиеца бяха погребани още преди дни.
Ужасено от незнаещата покой душа, момчето не успя да измисли какво да прави с
пръста, не вярваше, че ако го хвърли на боклука или го даде на боата на семейство Рийвс,
щеше да бъде най-почтеният начин да поправи стореното. Грегъри се допита тайно до Олга и
тя подсказа идеалното решение — да го положат скришом на църковния олтар, благословено
място, на което никоя душа, която е с всичкия си, нямало да се чувства обидена. И там го
завари Отче Ларагибел, наричан от всички просто „Отче“ заради трудната за произнасяне
фамилия, баски свещеник с неспокоен дух, но с голям практицизъм, който без излишни
коментари го хвърли в клозета. Достатъчно проблеми имаше с многобройните си енориаши,
за да си губи времето да разследва откъде ли се е появил някакъв отрязан пръст.
Малките Рийвс за първи път в живота си тръгнаха на училище. Бяха единствените с руса
коса и сини очи сред общността от латиноамерикански емигранти, където правилото за
оцеляване бе да говориш испански и да бягаш бързо. На учениците им бе забранено да
ползват майчиния си език, целта бе да научат английски, за да се интегрират бързо. Ако
някой изпуснеше дума на родния си език пред ушите на учителката, получаваше няколко
удара по задните части. Щом на Христос му е бил достатъчен английският да напише
Библията, значи няма нужда от друг език на света, такова бе обяснението за тази драстична
мярка. Напук на това децата говореха испански при всеки удобен случай и който не го
правеше, биваше наричан „гъзолизец“, най-лошото определение в училищния репертоар.
Джуди и Грегъри скоро усетиха расовата неприязън и се стреснаха, че при най-малкото
невнимание ще ги направят на кайма. В първия учебен ден Грегъри беше толкова уплашен,
че нямаше глас дори да си каже името.
— Имаме двама нови ученици — усмихна се учителката, доволна, че ще има и две бели
деца сред толкова мургави. — Искам да се държите с тях добре, да им помагате в учението и
в усвояването на правилата на тази институция. А сега кажете, милички, как се казвате?
Грегъри загуби ума и дума, вкопчен за полата на сестра си. Накрая Джуди го спаси от
конфузното положение.
— Аз съм Джуди Рийвс, а този глупчо е брат ми — отсече тя.
 Целият клас, включително учителката, прихна да се смее. Грегъри усети нещо топло и
лепкаво по панталона си.
— Добре, вървете да седнете — им беше наредено.
Две минути по-късно Джуди започна да се стиска за носа и да гледа брат си с не особено
мило изражение. Грегъри заби поглед в пода и се опита да си представи, че всъщност не е
там, че кръстосва пътищата с камиона, на открито, че баща му никога не се е разболявал и че
проклетото училище не съществува, а е само един кошмар. Скоро и другите деца доловиха
миризмата и настана страшна врява.
— Да видим… кой го направи? — попита учителката с онази фалшива усмивка, която
изглеждаше като залепена за зъбите ѝ. — Няма от какво да се срамувате, просто малко
произшествие, на всеки може да се случи… та, кой го направи?
— Не съм се изпускала в гащите, брат ми също не е, заклевам се! — извика Джуди
предизвикателно. Признанието ѝ бе посрещнато от кикот и подигравки.
Учителката отиде до Грегъри и му прошепна на ухо да излезе от час, но той впи ръцете
си в чина, заби глава в раменете си и стисна очи, целият почервенял от срам. Жената пробва
да го издърпа за ръката, първо полека, а после с всичка сила, но детето бе залепнало за стола
от отчаяние.
— Ходи се шибай! — кресна Джуди на учителката, на своя чисто нов испански. — Това
училище е едно говно! — добави после на английски.
Жената се вцепени от изненада, а класът онемя.
— Гадно, шибано, миризливо говно! Хайде, Грег — и братът и сестрата излязоха от
класната стая, хванати за ръка, тя с високо вдигната глава, а той с брадичка, забита в гърдите
си.
Джуди заведе Грег на една бензиностанция, скри го между някакви бидони с масло и се
помъчи да му изпере панталона с един маркуч, без никой да ги види. Върнаха се вкъщи в
пълно мълчание.
— Как мина? — попита Нора Рийвс, учудена, че ги вижда толкова рано.
— Учителката каза, че няма защо да се връщаме. Ние сме много по-умни от другите
ученици. Ония сополанковци даже не могат да говорят като хората, мамо. Те не знаят
английски!
— Какви са тези приказки? — намеси се Олга. — И защо дрехите на Грегъри са мокри?
Така че на следващия ден се наложи да се върнат на училище, помъкнати за ръка от
Олга, която ги изпрати до класната стая, накара ги да поискат извинение от учителката
заради изречените обиди и, между другото, посъветва останалите деца много да внимават
със закачките към малките Рийвс. Преди да си тръгне, застана срещу компактната маса от
мургави хлапета и направи жеста на проклятието — два свити юмрука, с щръкнали като рога
палец и показалец. Странният ѝ вид, руският акцент и този жест успяха да укротят малките
зверчета, поне за известно време.
Седмица след това Грегъри навърши седем години. Не го отпразнуваха, всъщност никой
не се сети, защото вниманието на цялото семейство бе насочено към бащата. Олга,
единствената, която всеки ден ходеше в болницата, донесе новината, че Чарлс Рийвс най-
сетне бил вън от опасност и бил преместен в обща стая, където можели да го посетят. Нора и
Инмакулада Моралес измиха децата до блясък, сложиха им най-хубавите дрехи, сресаха
момчетата с помада, а момичетата с панделки в косите. И шествието пое към болницата,
[6]
нарамило скромни букети с хризантеми от къщната градина и паница с пилешки такос и
пържен боб със сирене, приготвени от Инмакулада. Помещението беше огромно като хангар,
с еднакви легла от двете страни и безкрайна пътека по средата, по която минаха на пръсти до
мястото, където лежеше болният. Откриха го по името „Чарлс Рийвс“, изписано на картонче
в долния край на леглото, без него нямаше как да го познаят. Беше се променил до
неузнаваемост, бе остарял с хиляда години, кожата му имаше восъчен оттенък, очите му бяха
хлътнали в орбитите и миришеше на бадеми. Притиснати плътно едно в друго, децата стояха
неловко с цветята в ръце, без да знаят къде да ги оставят. Инмакулада Моралес се изчерви и
покри с шала си паницата с такос, а Нора Рийвс започна да трепери. Грегъри усети, че нещо
необратимо е настъпило в живота им.
— Вече е много по-добре, скоро ще може да се храни — обади се Олга, намествайки
иглата на системата във вената на болния.
Грегъри заотстъпва към коридора, взе стълбите презглава и после хукна към улицата. На
входа на болницата се сгуши с глава между коленете, прегърнал крака, свит на кълбо, и
започна да повтаря гадно, шибано като някаква мантра.
Щом пристигнеха, мексиканските емигранти отсядаха в домовете на приятели или
роднини, в които често се тъпчеха по няколко семейства наведнъж. Повелите на
гостоприемството бяха безусловни, в първите дни на никого не се отказваше храна и покрив
над главата, но после всеки трябваше да се оправя сам. Прииждаха от всяко селце на юг от
границата в търсене на работа, само с дрехите на гърба си, с един вързоп на рамо и с най-
почтени намерения да успеят в тази Обетована земя, където бяха чували, че парите растат по
дърветата и всеки с малко повечко акъл в главата си би могъл да се превърне в бизнесмен със
собствен кадилак и блондинка под ръка. Не им бяха казали обаче, че на всеки един
късметлия се падат около петдесетина, които остават някъде по пътя, а други петдесет се
връщат съкрушени, че не те щяха да бъдат преуспелите щастливци, че съдбата им бе да
проправят път за своите деца и внуци, родени на тази враждебна земя. Не подозираха за
лишенията в изгнание, за това, че господарите ще ги експлоатират, а властите ще ги
преследват, за усилията, които ще им коства да съберат семейството, да докарат децата и
старците, за болката да се сбогуват с приятелите си и да изоставят своите покойници. Не ги
бяха предупредили, че скоро ще изгубят своите традиции и че корозиралата им памет ще ги
остави без спомени, че ще бъдат най-унизените сред бедните. Но дори да го бяха узнали,
сигурно пак щяха да предприемат пътешествието на север. Инмакулада и Педро Моралес
наричаха себе си „бодливи гърбини“, комбинация от „бодлива тел“ и „мокра гърбина“, както
се казваше на нелегалните емигранти, и разправяха през смях колко пъти са пресичали
границата, ту с преплуване на Рио Гранде, ту прерязвайки телената мрежа. Неведнъж бяха
ходили на почивка до родината, влизайки и излизайки от страната с деца на всевъзможна
възраст, та дори и с бабата, която бяха довели от нейното село, когато овдовя и мозъкът ѝ се
разстрои. След няколко години бяха успели да узаконят пребиваването си и децата им да
станат американски граждани. На масата им винаги имаше място за новодошлите и малките
израснаха, слушайки истории за клетници, които пресичат границата, скупчени като чували
в двойното дъно на някой камион, скачат в движение от влакове или пълзят под земята през
стара канализация, под вечния ужас да бъдат изненадани от полицията, страховитите
имиграционни власти, и да бъдат пратени обратно в страната си с белезници, след като ги
регистрират като престъпници. Мнозина умирали, простреляни от патрулите, или пък от
глад и жажда, други се задушавали в тайниците на колите на каналджиите, чийто бизнес бе
да превозват нещастници от Мексико до някое село от другата страна. По времето, когато
Педро Моралес бе предприел първото си пътуване, сред латиносите още се ширеше
чувството, че си връщат територия, която винаги е била тяхна. Не смятаха пресичането на
границата за престъпление, а за оправдано приключение. Тогава Педро Моралес бил
двайсетгодишен, тъкмо бил изкарал военна служба, и понеже не искал да върви по стъпките
на баща си и дядо си, бедни селяни във ферма в Сакатекас, предпочел да поеме на север. Така
пристигнал в Тихуана, където се надявал да го наемат като общ работник на полето, защото
американските земеделци имали нужда от евтина работна ръка, но парите му свършили, не
успял да дочака да приключат формалностите или да подкупи чиновниците и полицията, а и
не му харесало това градче, където според него мъжете нямали достойнство, а жените —
морал. Бил уморен да обикаля насам-натам в търсене на работа и не искал да моли за помощ
или да приема милостиня. Накрая се решил да премине загражденията за добитък, които
разделяли границата, прерязвайки телената мрежа с клещи, и поел право напред, по посока
към слънцето, следвайки инструкциите на един приятел с повече опит. Така пристигнал в
Южна Калифорния. Първите месеци били тежки, не му било лесно да си изкарва
прехраната, както му били разказвали. Обикалял от ферма на ферма, берял плодове, фасул и
памук, спял по пътищата, по железопътни гари и гробища за стари коли, преживявайки на
хляб и бира и споделяйки лишения с хиляди хора в същото положение. Господарите плащали
по-малко от обещаното и при първото оплакване викали полицията, вечно нащрек за
нелегални. Педро дълго време не успял да се установи никъде, имиграционните му ходели по
петите, но накрая свалил сомбрерото и плетените обуща, нахлузил дънки и бейзболна шапка
и научил няколко фрази на развален английски. Щом си стъпил на краката в новата земя, се
върнал в родното си място, за да вземе годеницата си от детинство. Инмакулада го чакала с
колосана булчинска рокля.
— Всички гринговци са смахнати, слагат праскови на месото и мармалад на пържените
яйца, водят кучетата на фризьор, не вярват в Дева Мария, мъжете мият чиниите вкъщи, а
жените — колите на улицата, по сутиен и къси гащи, всичко им се вижда, но ако не ги
закачаме, може да живеем царски — информирал Педро своята любима.
Оженили се с обичайните церемонии и празненства, прекарали първата си брачна нощ в
леглото на родителите на момичето, приготвено специално за случая, и на другия ден
хванали автобуса за север. Педро носел малко пари и вече бил експерт по преминаване на
границата, положението му било по-добро от първия път, но все пак бил уплашен, не искал
да излага жена си на никаква опасност. Носели се страховити слухове за грабежи и убийства
на бандити, за корупция сред мексиканската полиция и произвол сред американската,
истории, способни да разколебаят и най-големия смелчага. За сметка на това Инмакулада
крачела щастливо зад мъжа си, крепейки вързопа с вещите си на главата, закриляна от лошия
късмет от муската на Девата от Гуадалупе, с молитва на уста и с широко отворени очи, за да
гледа света, който се разкривал пред нея като чудно ковчеже, пълно с изненади. Никога не
била излизала от своето село и не подозирала, че пътищата могат да бъдат безкрайни, но
нищо не могло да я обезсърчи, нито униженията, нито изтощението и капаните на
носталгията и когато най-сетне се озовала с мъжа си в мизерната стаичка под наем от
другата страна на границата, помислила, че е прекрачила дверите на рая. След година се
родило първото им дете, Педро намерил работа в една фабрика за гуми в Лос Анджелис и
изкарал вечерен курс за монтьор. За да помага на мъжа си, Инмакулада се хванала в някаква
шивашка фирма, после като домашна прислужница, докато накрая бременностите и децата
не я принудили да си остане вкъщи. Семейство Моралес бяха подредени и почтени хора,
пестяха парите и се научиха да използват предимствата на тази страна, където те винаги
щяха да останат чужденци, но за сметка на това децата им щяха да имат своето място.
Вратите на дома им бяха винаги отворени за новопристигащи бегълци и къщата им
заприлича на хан. Днес си ти, утре съм аз, понякога трябва да даваш, а друг път да
получаваш, това е естествен житейски закон, казваше Инмакулада. Увериха се, че щедростта
оказва благотворен ефект, не им липсваше нито късмет, нито работа, децата им излязоха
здрави, а приятелите признателни, и с времето преодоляха първоначалните лишения. Пет
години след като пристигна в града, Педро отвори собствен сервиз за коли. По времето,
когато Рийвс дойдоха да живеят в двора им, те бяха най-уважаваното семейство в квартала,
Инмакулада се бе превърнала във всеобща майка, а към Педро се обръщаха като към най-
почтения човек в местното общество. В тази среда, в която на никого не му хрумваше да се
обръща към полицията или правосъдието, за да решава своите конфликти, той действаше
като арбитър в недоразуменията и съдия в споровете.
Олга беше права, или поне отчасти. Месец след операцията Чарлс Рийвс излезе от
болницата без чужда помощ, но желанието му отново да тръгнат по пътищата беше абсурдно,
тъй като очевидно възстановяването му щеше да трае дълго. Докторът препоръча
спокойствие, диета и постоянно наблюдение и да забравят за номадския живот за доста
време, може би дори години. Спестяванията им бяха свършили отдавна и семейството
дължеше значителна сума на Моралес. Педро не желаеше изобщо да се коментира този
въпрос, защото имал към Учителя си духовен дълг, който не можел да се изплати с нищо
материално. Чарлс Рийвс не беше човек, способен да приема милостиня, пък макар и от
добър приятел и последовател, не можеха и повече да лагеруват в двора на чуждата къща и
въпреки молбите на децата, които виждаха как възможността да се отърват от училищното
тегло безвъзвратно изчезва, камионът бе продаден, след като свалиха от него табелката и
мегафона. Със събраните пари и още толкова, взети назаем, семейството успя да купи една
порутена барака в покрайнините на мексиканския квартал.
Моралес пък мобилизираха своите роднини, за да помогнат колибата да се стегне.
Грегъри Рийвс никога нямаше да забрави тези два дни, латиноамериканската музика и гозби
щяха да останат в паметта му завинаги свързани с идеята за приятелство. Събота призори на
мястото започна да се стича цял керван от всевъзможни превозни средства, от пикап,
управляван от здравеняк със заразителна усмивка, брат на Инмакулада, до колона от
велосипеди, на които пристигнаха братовчеди, племенници и приятели, всеки понесъл
инструменти и строителни материали. Жените наредиха маси на парцела и със запретнати
ръкави се заеха да готвят за цялата тълпа. Хвърчаха отрязани пилешки глави, трупаха се
телешко и свинско на камари, къкреха царевица, боб и картофи, печаха се питки, танцуващи
ножове късаха, кълцаха и кастреха продукти, чиниите с плодове лъщяха на слънцето, а
[7]
паниците с домати и лук, салса брава и гуакамоле чакаха на сянка. От тенджерите се
разнасяше ухание на вкусни гозби, от бутилките и гарафите се лееше бира и текила, а от
китарите струяха песни за щедрата земя от другата страна на границата. Момчетата
препускаха с кучетата между масите, момичетата помагаха в сервирането със сериозно
изражение; един бавноразвиващ се братовчед с кротко монголоидно лице миеше чиниите,
[8]
смахнатата баба, седнала под едно дърво, пригласяше на хора от ранчери със звънкия си
глас, а Олга раздаваше такос на мъжете и държеше под око хлапетата. Работиха с радост и
през двата почивни дни, до много късно вечерта, режейки, чукайки и заварявайки под
указанията на Чарлс Рийвс и Педро Моралес. След този гуляй с пот на чело и песен на уста,
в понеделник къщата осъмна с добре укрепени стени, с прозорци върху пантите, с листове
ламарина на покрива и с под от нови дъски. Мексиканците вдигнаха масите от гощавката,
прибраха инструментите, китарите и децата, качиха се по превозните си средства и
изчезнаха, откъдето бяха дошли — дискретно, за да не им благодарят.
Когато Рийвс влязоха в новия си дом, Грегъри, не особено убеден в здравината на
стените, се питаше кога ли ще се разпадне къщата. Няколкото скромни стаи се сториха на
децата като палат, никога преди не бяха имали масивен покрив над главата си, само
платнище на палатка или небето. Нора сглоби керосиновата си печка, постави старата
пишеща машина в своята стая, а на почетно място в хола — грамофона с манивела, на който
да слуша опера и класическа музика, и веднага се приготви да започне нов етап.
Без много обяснения, Олга реши да се отдели от тях. Отначало остана в двора на
Моралес, под претекст, че къщата на Рийвс била прекалено далеч и клиентелата ѝ нямало да
стига дотам, а малко след това намери стая под наем над някакъв гараж в другия край на
квартала, където окачи табелка, предлагайки услугите си на врачка, акушерка и знахарка.
Слухът за дарбата ѝ бързо се разпространи и тя успя да затвърди репутацията си, когато
премахна завинаги брадата и мустаците на собственичката на магазина. На това място,
където дори мъжете нямаха много косми по лицето, магазинерката се бе превърнала в
мишена на най-жестоки подигравки, докато не се намеси Олга, избавяйки я с една отвара
свое производство, същата, която предписваше за лечение на краста. Когато бузите на
брадатата най-сетне видяха бял свят, злите езици заключиха, че космите поне ѝ бяха
придавали интересен вид, докато без тях си била нищо и никаква госпожа с лице на пират.
Плъзна мълва, че освен да помага с врачуване и мехлеми, лечителката можела да прави и зло
със своите магии, и хората започнаха да я уважават. Джуди и Грегъри редовно я навестяваха,
тя също понякога се отбиваше в неделя на обяд у Рийвс, но посещенията ѝ постепенно се
разредиха, докато накрая не престанаха съвсем. Залисана от многото нови неща, Джуди не
чувстваше липсата ѝ, но Грегъри не изгуби връзка с нея.
Чарлс Рийвс отново започна да припечелва с рисуване. С помощта на снимка можеше да
направи доста точен портрет на мъжете и твърде разкрасен на жените — при тях
прикриваше следите на времето, смекчаваше индианските или африканските им корени,
изсветляваше им тена и косите и ги обличаше като за празник. Веднага щом усети, че има
достатъчно сили, се върна и към проповедите и писането на книги, които печаташе сам.
Въпреки финансовите трудности на начинанието, Безкрайният план продължи своя ход
колебливо, но упорито. Публиката се състоеше предимно от работници и техните семейства,
много от които едва разбираха английски, но проповедникът научи няколко ключови думи на
испански, а когато речниковият му запас му изневеряваше, прибягваше до една черна дъска,
на която изобразяваше своите идеи. Отначало присъстваха само приятели и роднини на
Моралес, тласкани по-скоро от любопитство да зърнат отблизо боата, отколкото да чуят
философските аспекти на лекцията, но скоро се разбра, че Докторът по Божествени науки е
много сладкодумен и че за нула време майстори „карикатури за чудо и приказ, да знаеш само
как ги прави, просто ей така, без дори да гледа“, така че не се наложи семейство Моралес да
насилва когото и да било, за да напълни залата. Научавайки за несигурното положение, в
което живееха неговите съседи, Рийвс прекара седмици в библиотеката в изучаване на
законите, така освен духовна подкрепа, успя да предложи на своите слушатели и съвети как
да плуват в непознатите води на системата. Благодарение на него емигрантите узнаха, че
макар и нелегални, имаха някои граждански права, можеха да посещават болницата, да
погребват покойниците си в градското гробище (макар че винаги предпочитаха да връщат
телата по родните им места), както и безброй други привилегии, които дотогава не
познаваха. В този квартал Безкрайният план се конкурираше с пищните католически
церемонии, шумната пропаганда на Армията на спасението, модерната полигамия на
мормоните и с ритуалите на седемте протестантски църкви в района, сред които тази на
баптистите, които се потапяха с дрехи в реката, адвентистите, които раздаваха лимонова
торта в неделя, и петдесетниците, които ходеха с протегнати нагоре ръце, за да посрещнат
Светия Дух. Тъй като не беше нужно човек да се отказва от собствената си религия, понеже в
курса на Чарлс Рийвс имаше място за всички доктрини, Отче Ларагибел от католическата
църква и пасторите от другите изповедания нямаше как да възразят — макар за първи път
всички да бяха единодушни и всеки един от своя амвон да обяви проповедника за празен
бърборко.
Още от първата среща, когато камионът на Рийвс стовари багажа си в двора на
семейство Моралес, Грегъри и Кармен, малката им дъщеря, станаха първи приятели. Стигна
им само един поглед, за да се установи помежду им доверие, което щеше да ги свързва цял
живот. Момичето бе с година по-малко, но много по-оправно в практическите сфери на
живота и щеше да разкрие на момчето тайните и номерата за оцеляване в квартала. Грегъри
беше висок, слаб, много рус, а тя — дребна, пълничка, с цвят на препечена захар. Момчето
беше придобило не дотам полезни знания, можеше да разказва оперни сюжети, да описва
пейзажи от „Нешънъл Джеографик“ и да рецитира стихове на Байрон; умееше да хване
патица, да изтърбуши риба и да изчисли само за миг колко път изминава даден камион за
четирийсет и пет минути, ако пътува с трийсет мили в час, все неща, които не му бяха от
особена полза в новото му положение. Можеше да напъха боа в чувал, но не знаеше как да
отиде до ъгъла за хляб, не беше живял с други деца, не беше влизал в класна стая, дори не
подозираше за детската злоба и страшните расови бариери, защото Нора му беше внушила, че
хората са добри — обратното било грешка на природата — и че всички са равни. Докато не
стъпи в училище, Грегъри вярваше в това. Цветът на кожата му и пълната липса на каквато и
да било злоба в него дразнеха останалите, които го налагаха, където свареха, но главно в
тоалетната, и го оставяха почти в несвяст от бой. Невинаги беше невинен, често сам
предизвикваше кавгите. С Хуан Хосе и Кармен Моралес измисляха мръсни номера, като
например да изтеглят със спринцовка ментовия пълнеж на шоколадови бонбони, да го
заместят с най-лютия сос от кухнята на Инмакулада и да почерпят с него бандата на
Мартинес, все едно да изпушат заедно лулата на мира, „за да си станем приятели, нали?“
После се наложи да се крият цяла седмица.
Всеки божи ден, щом удареше звънецът, известяващ края на часовете, Грегъри хукваше
като стрела към къщи, плътно следван от глутница момчета, готови да го ликвидират.
Краката му бяха толкова бързи, че обикновено спираше по средата на пътя, за да се подиграва
на враговете си. Докато семейството му лагеруваше в двора на Моралес, не го беше страх,
защото къщата беше наблизо, Хуан Хосе беше с него и никой не можеше да го бие на късо
разстояние, но когато се преместиха в новия имот, разстоянието беше десет пъти по-голямо
и шансовете да стигне до целта навреме застрашително намаляха. Сменяше маршрута,
свиваше по преки пътища и знаеше скривалища, в които се спотайваше, докато не им
омръзнеше да го търсят. Веднъж се шмугна в църквата, понеже в час по религия отецът беше
казал, че още от Средновековието имало традиция храмовете да се ползват за убежище, но
шайката на Мартинес го последва в сградата и след оглушителна гонитба с прескачане на
пейки, го сгащиха пред олтара и започнаха да го засипват с ритници пред равнодушния
поглед на статуите на светци, под ореола им от позлатен пиринч. На виковете му се отзова
свещеникът, който се зае да отърве Грегъри от враговете, хващайки ги за косите.
— Бог не ме спаси! — крещеше детето, по-скоро от яд, отколкото от болка, сочейки
окървавения Христос, заемащ централно място на олтара.
— Как да не е? Не дойдох ли аз да ти помогна, неблагодарнико? — изрева енорийският
свещеник.
— Твърде късно! Вижте как ме подредиха! — виеше момчето, сочейки синините по себе
си.
— Господ няма време за глупости. Ставай и си избърши носа — нареди му Отчето.
— Вие казахте, че тук човек е в безопасност…
— Естествено, стига врагът да знае, че става въпрос за свято място, но тия гамени дори
не подозират какво богохулство са извършили.
— Тъпата ви църква за нищо не става!
— Внимавай какво говориш, че ще ти избия зъбите, момченце нещастно! — заплаши го
Отчето с вдигната десница.
— Богохулство! Богохулство! — успя да му напомни малкият Рийвс и това се оказа
достатъчно, за да усмири кипналата баска кръв във вените на свещеника, който пое дълбоко
дъх, за да овладее гнева си, и се помъчи да намери по-уместен за светите си одежди тон.
— Чуй ме, синко, трябва да се научиш да се защитаваш. Помогни си сам, за да ти
помогне и Господ, както се казва в известната поговорка.
От този ден нататък благочестивият човек, който в младостта си бе заядлив селяк, се
затваряше с Грегъри в ризницата, за да му показва как да се боксира, без много да се
съобразява с правилата на джентълменството. Първият му урок се състоеше в три
категорични принципа: важна е единствено победата; който удари пръв, удря два пъти; и
право в топките, синко, и Господи помилуй. Във всеки случай момчето реши, че храмът е по-
малко безопасен от сигурния скут на Инмакулада Моралес, и докато вярата му в божието
провидение се разколебаваше, засили упованието си в своите юмруци. Оттогава, ако имаше
проблеми, тичаше към къщата на своите приятели, прескачаше дворната ограда и се мушваше
в кухнята, където чакаше да дойде Джуди и да го спаси. Със сестра си можеше да се движи в
безопасност, защото тя бе най-красивото момиче в училище, всички момчета бяха влюбени в
нея и никой не би допуснал глупостта да свие номер на Грегъри в нейно присъствие. Кармен
и Хуан Хосе Моралес се опитваха да служат за посредници между своя нов приятел и
останалите дечурлига, но невинаги успяваха, защото Грегъри изглеждаше странен не само
заради цвета си, а и защото беше горд, потаен и опърничав. Главата му беше пълна с
приказки за индианци, диви животни, оперни герои и теории за души под формата на реещи
се портокали, Логи, и Редови учители, за които нито Отчето, нито учителките му имаха
желание да слушат. Освен това губеше контрол при най-малката провокация, хвърляше се с
главата напред, със стиснати очи и свити юмруци, биеше се слепешката и почти винаги
губеше, нямаше друг, който да ядеше повече пердах в училище. Смееха се и на него, и на
кучето му — късокрак мелез с неугледна муцуна, а дори и на външния вид на майка му, която
се обличаше старомодно и раздаваше листовки за бахайската религия или Безкрайния план.
Но най-жестоки подигравки отнасяше заради прекалената си чувствителност. Другите
момчета бяха усвоили мачистките уроци от своята среда — мъжете трябва да са безсърдечни,
смели, властни, самотни, бързи с оръжието и превъзхождащи жените във всяко отношение.
Двете основни правила, предадени им още от люлката, бяха, че мъжете не вярват никога на
никого и че не плачат по никакъв повод. Но щом Грегъри чуеше учителката да разказва за
канадските тюлени, пребивани до смърт от ловците на кожи, или Отчето да разправя за
прокажените от Калкута, с насълзени очи решаваше мигом да тръгне на север, за да брани
горките животни, или към Далечния изток, за да стане мисионер. За сметка на това го
смазваха от бой, без той да пророни и сълза, от гордост предпочиташе да го смелят, но не и
да моли за милост. Само затова другите момчета не го смятаха за пълен женчо. И въпреки
всичко беше весело момче, способно да изтръгне музика от всеки инструмент, с безпогрешна
за вицове памет и любимец на момичетата в междучасието.
В замяна на уроците по бокс, Отчето му поиска помощ за неделните литургии. Когато
Грегъри сподели това в дома на Моралес, се наложи да изтърпи цяла канонада шеги от Хуан
Хосе и неговите братя, докато Инмакулада не ги скастри, за да обяви, че понеже много се
присмивал, синът ѝ Хуан Хосе също щял да стане клисарче, и то за чудо и приказ, слава на
Господа. Двамата приятели стояха неохотно по цели часове в църквата — кадяха тамян,
биеха звънчета и рецитираха на развален латински под зоркия поглед на свещеника, който
даже в сублимните моменти ги наблюдаваше с прочутото си трето око, онова, което хората
говореха, че имал на тила си, за да вижда чуждите грехове. Мъжът бе доволен, че едното му
помощниче е мургаво, а другото русо, смяташе, че тази расова интеграция определено се
нрави на Създателя. Децата подготвяха олтара преди литургия, после подреждаха ризницата,
а на тръгване получаваха анасонов хляб като подарък — но истинската награда бяха
няколкото скришно отливани глътки от ритуалното вино, отлежал ликьор, сладък и силен
като херес. Една сутрин така се увлякоха, че неусетно изпразниха цялата бутилка и не
оставиха вино за последната литургия. Грегъри го осени идеята да задигне няколко сентавос
от дискоса и хукна да купува кока-кола. Разклатиха я, за да се разнесат мехурчетата, и после
напълниха потира. По време на цялата служба се правиха на клоуни и дори смразяващите
погледи на свещеника не успяха да ги накарат да спрат с шушукането, кикота, залитането и
дрънченето без повод. Щом Отчето надигна бокала, за да освети кока-колата, момчетата
седнаха на стъпалата на олтара, защото не можеха да стоят на краката си от смях. Минути
по-късно свещеникът отпи почтително от течността, унесен в литургийните слова, и още от
първата глътка разбра, че дяволът е бъркал в Граала — освен ако този път освещението не бе
произвело видима промяна в молекулите на виното, идея, която здравият му практицизъм
отхвърли незабавно. Той имаше богат опит в посрещането на превратностите на живота и
продължи литургията невъзмутимо, без с нищо да издава, че е разбрал за станалото. Довърши
ритуала, без да бърза, излезе, сподирян от двамата си залитащи помощници, и щом се озова в
ризницата, свали един от коравите си сандали и хубавичко ги натупа.
Това бе първата от поредицата тежки за Грегъри Рийвс години, време на несигурност и
страхове, в което много неща се промениха, но и време на лудории, приятелства, открития и
изненади.

Веднага щом семейството ми свикна с новото си ежедневие и баща ми се почувства по-

укрепнал, започна ремонтът по колибата. След помощта на Моралес и техните приятели вече
не изглеждаше порутена, но още ѝ липсваха някои елементарни удобства. Баща ми сложи
примитивна електрическа инсталация, вдигна една барака за тоалетната и двамата с него
почистихме терена от камъни и плевели, за да може майка ми да има градината със
зеленчуци и цветя, за която винаги си бе мечтала. Построи и малко мазе в самия край на
дерето, където свършваше имотът, за да си държи инструментите и пътния комплект, не
губеше надежда да се върне някой ден към странстването с друг камион. После ми нареди да
изкопая дупка — твърдеше, че според един гръцки философ всеки човек, преди да умре,
трябвало да създаде дете, да напише книга, да вдигне къща и да посади дърво, а той вече бил
изпълнил първите три повели. Захванах се да ровя на посоченото място без никакъв
ентусиазъм — не исках да имам пръст в смъртта му, но не посмях да откажа или да зарежа
работата наполовина. „Веднъж едно мое астрално пътуване ме отведе до някаква огромна
стая, прилична на фабрика — обясняваше Чарлс Рийвс на своите слушатели. — Там видях
безброй любопитни машини, някои бяха недовършени, други направо абсурдни, принципите
на механиката бяха тотално объркани и те никога нямаше да работят както трябва. Попитах
един Логи на кого принадлежат. Това са недовършените ти дела, обясни ми той. Спомних си,
че в младостта си мечтаех да стана изобретател. Тези гротескни машини бяха продукт на
онова далечно време и оттогава стояха натрупани там, в очакване да се погрижа за тях.
Мислите приемат форма — колкото по-ясна е идеята, толкова по-конкретна е формата. Не
бива да се оставят недовършени идеи или проекти, те трябва да се разрушават, защото иначе
се хаби енергия, която би могла да бъде използвана по-успешно за друго. Трябва да се мисли
съзидателно, но внимателно.“ Тези приказки ги бях чувал неведнъж. Дразнеше ме тази мания
всичко да бъде напълно завършено и на всяко нещо — предмет или мисъл — да му се
отрежда точно място, защото, ако съдех по онова, което виждах наоколо, светът си беше
пълен хаос.
Баща ми излезе рано и се върна с Педро Моралес и пикапа, в който бяха натоварили
върба с внушителни размери. Двамата я свалиха с усилие и я посадиха в дупката. В
продължение на няколко дни наблюдавах ту дървото, ту баща си, очаквайки всеки момент
първото да изсъхне, а вторият да падне покосен, но понеже нищо такова не стана, заключих,
че древните философи са пълни дърдорковци. Страхът да не остана сирак ме спохождаше
често. Насън Чарлс Рийвс ми се привиждаше като скърцащ скелет в тъмни парцали и дебела
змия, навита в краката му, а наяве го помнех превърнат в развалина, такъв, какъвто го бях
видял в болницата. Мисълта за смъртта ме ужасяваше. Откакто се установихме в града, ме
преследваше някакво предчувствие за опасност, познатите правила изчезнаха, даже думите
изгубиха обичайното си значение и трябваше да уча нови правила, други жестове и един
странен език на звучни съгласни. Безкрайните пътища и просторните пейзажи бяха заменени
с лабиринт от шумни, мръсни, миризливи, но и вълнуващи улички, където на всяка крачка те
дебнеше приключение. Улицата неудържимо ме привличаше, там се случваше животът, тя бе
сцена на битки, любови и сделки. Бях очарован от латиноамериканската музика и от
тамошния обичай да се разказват истории. Хората говореха за живота си като за легенда.
Мисля, че научих испански само за да не изпусна дума от тези разкази. Любимото ми място
бе кухнята на Инмакулада Моралес, сред уханията на гозбите и суетнята на семейството. Не
се уморявах от тази непрестанна суматоха, но тайничко ми липсваше тишината на природата,
в която бях израсъл, търсех дървета, ходех с часове, за да се кача на един малък хълм, където
за няколко минути отново изпитвах удоволствието да съществувам в собствената си кожа.
През останалото време тялото само ми пречеше, трябваше да го пазя от постоянни заплахи
— светлата коса, цветът на кожата и очите ми, крехкият ми скелет ми тежаха като камък.
Инмакулада Моралес твърди, че съм бил весело дете, пълно с енергия и сила, с огромна
любов към живота, но аз не се помня така, в гетото усетих неудобството да съм различен, не
се интегрирах, исках да съм като другите, да се слея с тълпата, да стана невидим и така да си
ходя спокойно по улицата или да играя в двора на училището, далеч от бандите мургави
момчета, които изкарваха върху мен агресията, която те самите получаваха от белите, ако си
покажеха носа вън от квартала.
Когато баща ми излезе от болницата, отново започнахме да водим привидно нормален
живот, но равновесието в семейството бе нарушено. Във въздуха тегнеше и отсъствието на
Олга, липсваха ми сандъкът ѝ със съкровища, магьосническите ѝ пособия, крещящите ѝ
дрехи, дръзкият ѝ смях, приказките ѝ, неуморимото усърдие, без нея къщата приличаше на
маса, останала без крак. Родителите ми бяха забулили темата в мълчание и аз не посмях да
им искам обяснения. На моменти мама изглеждаше по-мълчалива и вглъбена, докато баща
ми, който преди винаги се беше владял, стана сприхав, непредсказуем, агресивен. „Заради
операцията е, химията във физическото му тяло е разстроена, затова аурата му е потъмняла,
но скоро ще се оправи“, оправдаваше го майка ми в стила на Безкрайния план, но тонът ѝ
не звучеше никак убедително. Така и не се почувствах комфортно в нейно присъствие, това
безцветно вежливо същество бе много различно от майките на другите деца. Решенията,
позволенията и наказанията идваха винаги от баща ми, утехата и смехът от Олга,
споделянето беше с Джуди. С майка ми ме свързваха само книгите и училищните тетрадки,
музиката и страстта към съзерцанието на небесните съзвездия. Никога не ме докосваше,
свикнах с физическата ѝ дистанция и сдържания ѝ характер.
 Един ден изгубих Джуди, тогава изпитах паниката от абсолютната самота, която успях
да превъзмогна чак няколко десетилетия по-късно, когато една неочаквана любов прогони
това своеобразно проклятие. Джуди бе дружелюбно и симпатично момиче, което ме пазеше,
изпращаше и прибираше, докато аз се държах за полите ѝ. Нощем се мушвах в леглото ѝ и тя
ми разказваше приказки или ми измисляше сънища, с подробни указания как да ги сънувам.
Телцето на спящата ми сестра, топлината и ритмичното ѝ дишане бяха част от ранното ми
детство, сгушен до нея, забравях за страха, в нейна близост нищо не можеше да ми навреди.
През една априлска нощ, когато Джуди щеше да навърши девет, а аз бях на седем, изчаках
всичко да утихне и изпълзях от спалния си чувал, за да се пъхна в нейния, както винаги бях
правил, но срещнах яростен отпор. Завита чак до брадичката, стиснала здраво чувала си с
ръце, тя просъска, че не ме обича, че никога вече нямало да ми позволи да спя до нея, че
било свършено с приказките, измислените сънища и всичко останало и че съм бил много
голям за тези глупости.
— Какво ти става, Джуди? — примолих ѝ се аз, стреснат не толкова от думите ѝ,
колкото от ненавистта в гласа ѝ.
— Върви на майната си и да не си ме докоснал повече през живота си! — след което
избухна в плач с извърнато към стената лице.
Седнах до нея на пода, без да знам какво да кажа, по-натъжен от плача ѝ, отколкото от
самия отказ. След малко станах на пръсти и отворих вратата на Оливър — от този ден
нататък спях, прегърнал кучето. В следващите месеци имах усещането, че вкъщи витае
някаква мистерия, в която единствено аз не бях посветен, тайна между татко и сестра ми или
може би между тях и майка ми, или пък между всички и Олга. Съобразих, че е по-добре да
не разбирам истината и изобщо не направих опит да я търся. Атмосферата бе така
напрегната, че гледах да не съм си вкъщи, колкото се може повече, ходех на гости у Олга или
у Моралес, правех дълги разходки из близките полета, отдалечавах се на няколко мили и се
връщах на смрачаване, криех се в тясното мазе, сред инструменти и вързопи, и плачех по
цели часове, без да знам защо. Така и никой за нищо не ме попита.
Представата, която имах за баща си, постепенно се разпадна и нейното място зае
образът на един непознат, несправедлив и избухлив човек, който, докато милваше Джуди,
биеше мен при най-малкия повод и ме отблъскваше далеч от себе си, марш да играеш навън,
момчетата трябва да стават силни на улицата, ръмжеше ми той. Нямаше никаква прилика
между изтънчения и харизматичен проповедник отпреди и този противен старец, който
прекарваше деня си в слушане на радио в едно кресло, полугол и брадясал. По това време
вече не рисуваше, а не можеше да практикува и Безкрайния план, положението вкъщи се
влоши забележимо и отново се появи Инмакулада Моралес, със своите пикантни манджи, с
великодушната си усмивка и набитото за чуждите нужди око. Олга ми даваше пари с
инструкции да ги оставям тайно в портмонето на майка си. Този необичаен вид приходи
продължи още дълги години, без майка ми да направи какъвто и да било коментар, сякаш не
забелязваше мистериозното множене на банкноти.
Олга притежаваше таланта да бележи обкръжението си с екстравагантния си отпечатък.
Бе като авантюристична прелетна птица, но където и да спреше, дори само за няколко часа,
успяваше да създаде усещането, сякаш е свила гнездо за постоянно. Вещите ѝ бяха малко, но
тя умееше да ги разполага по такъв начин, че ако мястото бе ограничено, ги побираше в
сандък, а ако беше по-голямо, те като че набъбваха, докато не заемеха цялото пространство.
В някоя палатка край пътя, в колиба или пък в затвора, където се озова по-късно, тя бе
кралица в своя замък. Когато си тръгна от Рийвс, взе стая под наем на скромна цена,
същинска кочина, с характерната за квартала меланхолична неугледност, но съумя да я
преобрази с типичните за нея цветове, превръщайки я за нула време в ориентир за всеки,
който търсеше даден адрес: „Три пресечки нагоре, после свивате надясно и щом видите една
изрисувана къща, свивате наляво и сте там“. Входните стълби и двата прозореца бяха
украсени в неин стил, висулки с миди и стъкълца приканваха минувачите със своя звън на
камбанки, разноцветни лампички създаваха впечатление за вечна Коледа, а името ѝ в курсив
увенчаваше тази чудата пагода. Собствениците на имота се умориха да я призовават за малко
дискретност и накрая се примириха с дрънкулките по сградата. Много скоро, в разстояние на
няколко мили, не остана човек, който да не знае къде живее Олга. Зад входната врата
жилището имаше не по-малко странен вид; с една завеса раздели стаята на две — в едната
част приемаше своите клиенти, а в другата постави леглото и дрехите си, окачени на гвоздеи
по стената. Използвайки артистичните си заложби и кутията с маслени бои, останала от
времето на похожденията с Чарлс Рийвс, тя изпъстри стените със знаците от зодиака и с
думи на кирилица, които правеха голямо впечатление на посетителите. Купи канапе на старо
и с малко въображение го превърна в ориенталски диван; на полици бяха наредени статуетки
на светци и магове, гърнета с нейните отвари, свещи и амулети, от тавана висяха връзки със
сушени билки и бе трудно човек да лавира между ниските масички, по които бе натрупала
кадилници с тамян със съмнително качество, купен от дюкяните на пакистанците.
Сладникавият му мирис водеше безкрайна борба за надмощие с миризмата на лековити
отвари и растения, еликсири за любов и свещи за изцеление. Покри лампите с шалове с
ресни, опъна върху пода една проядена от молци кожа от зебра, а близо до прозореца сложи
един огромен тантурест Буда от позлатен гипс. В тази дупка съумяваше и да готви, и да
живее, и да практикува своята професия — всичко това в едно миниатюрно пространство,
което по някакво чудо се нагаждаше към нейните прищевки и потребности. Щом приключи
с украсата вкъщи, пусна слуха, че има жени, способни да предотвратяват нещастията и да
проникват в най-тъмните кътчета на душата, и че тя е една от тях. После седна да чака, но не
се наложи да стои дълго, защото хората вече бяха научили за изцелението на брадатата
магазинерка и клиентите скоро започнаха да се тълпят, за да се възползват от нейните
услуги.
Грегъри ходеше при Олга при всеки удобен случай. В края на часовете хукваше да бяга,
преследван от бандата на Мартинес — малко по-голямо от него момче, което още беше във
втори клас, не можеше да чете и английският не му влизаше в главата, но вече имаше фигура
и поведение на бияч. Оливър го очакваше с лай до будката за вестници, в самоотвержен опит
да възпре враговете и да даде преднина на своя стопанин, след което се втурваше като стрела
към крайната им дестинация. За да заблуди Мартинес, детето често свиваше към къщата на
Олга. Посещенията му при гледачката бяха истински празник. Веднъж се пъхна под леглото,
без тя да забележи, и от скривалището си стана свидетел на една от странните ѝ
консултации. Съдържателят на кръчмата „Тримата другари“, суетен женкар, с мустак на
киноактьор и ластичен пояс, с който си придържаше шкембето, дойде смутен при
знахарката, търсейки спасение от тайнствена болежка. Олга го посрещна, загърната в туника
на астролог, в слабо осветената с червени крушки и ароматизирана с тамян стая. Мъжът
седна пред кръглата масичка, където тя приемаше клиентите, и обясни с колебливо увъртане,
молейки за максимална дискретност, че страдал от непрестанно парене в слабините.
— Добре, покажете ми го — нареди му Олга, след което дълго-дълго го разглежда с
джобно фенерче и лупа, докато Грегъри си хапеше ръцете, за да не избухне в смях под
леглото.
— Проведох лечението, което ми предписаха в болницата, но нищо. От четири месеца
умирам, госпожо.
— Има болести на тялото и болести на душата — отсъди магьосницата, сядайки обратно
в своя трон срещу масата. — Това е болест на душата, затова не се лекува с нормални
лекарства. Да би мирно седяло, не би чудо видяло.
— А?
— Използвали сте органа си зле. Понякога грешките се плащат с болест, а друг път с
морално изприщване — обясни Олга, която бе в течение на всички клюки в квартала,
познаваше лошата репутация на клиента и миналата седмица бе продала прахчета за вярност
на отчаяната съпруга на кръчмаря. — Мога да ви помогна, но ви предупреждавам, че всеки
преглед ще ви струва по пет долара и че няма да бъде много приятно. На око мога да кажа, че
ще ви трябват поне пет сеанса.
— Щом така ще се оправя…
— Трябва да ми платите петнайсет долара авансово. Така ще бъдем сигурни, че няма да
се откажете по средата — да знаете, че щом веднъж се започне, баенето трябва да се
довърши, иначе членът ви ще изсъхне и ще заприлича на стафида, ясно ли е?
— Разбира се, госпожо, както кажете — склони изтръпнал донжуанът.
— Съблечете се от кръста надолу, може да оставите ризата — нареди му тя, преди да
изчезне зад паравана, за да подготви нужните за лечението средства.
Накара мъжа да застане прав в средата на стаята, обгради го с кръг от запалени свещи,
поръси го с някакъв бял прах по главата, докато мърмореше заклинания на непознат език,
после натри болното място с нещо, което Грегъри не успя да види, но което несъмнено беше
много ефективно, защото след няколко секунди нещастникът започна да подскача като
маймуна и да врещи с цяло гърло.
— Само не излизайте от кръга — заръча му Олга, докато чакаше спокойно да премине
сърбежът.
— Майка му стара, мадам! Това е по-страшно и от сос от люти чушки! — простена
пациентът, щом успокои дишането си.
— Щом боли, значи лекува — отсъди тя, познавайки ползите от наказанието за
прогонване на вината, изчистване на съзнанието и облекчение на нервните болести. — Сега
[9]
ще ви сложа нещо да ви разхлади — и тя го намаза щедро с разтвор на метиленово синьо ,
после го овърза с панделка и му нареди да дойде пак следващата седмица, като не сваля
панделката по никакъв повод и си слага от разтвора всяка сутрин.
— Ама тогава как ще… нали разбирате, с тая фльонга тук…
— Просто трябва да спазвате приличие. Навлекли сте си тая беля на главата от много
хойкане, не ви ли стига вашата съпруга? Тази жена е истинска светица, вие не я заслужавате
— и с този последен съвет за добро поведение тя го отпрати.
Грегъри се обзаложи на долар с Хуан Хосе и Кармен Моралес, че атрибутът на
съдържателя на бара е син и е украсен с празнична кордела. Децата прекараха цяла сутрин,
покачени върху покрива на „Тримата другари“, шпионирайки през една дупка тоалетната,
докато не се увериха със собствените си очи във феномена. Малко след това целият квартал
знаеше клюката и от този ден нататък кръчмарят трябваше да понася прякора „Синята
чушка“, който щеше да го съпровожда до гроб.
Тъй като Олга невинаги му отваряше вратата, защото обикновено бе заета с клиенти,
Грегъри сядаше на стъпалата да разглежда новата украса по фасадата, удивен от таланта на
жената да се обновява всеки ден. Понякога тя надзърташе навън, наметната само с халат, с
коси, разпилени като гъсталак червени водорасли, и му подаваше бисквити или пък монета,
„днес не мога да те видя, Грег, имам работа, върни се утре“, казваше му тя и го целуваше
бързо по бузата. Детето си тръгваше оклюмало, но разбираше, че тя има неотложни
задължения. Клиентите бяха от разнообразно естество — отчаяни хора, търсещи как да
подобрят съдбата си, бременни жени, решени да използват всяко средство, за да победят
природата, болни, загубили вяра в традиционната медицина, огорчени любовници, жадни за
мъст, самотници, измъчвани от тишината, и обикновени хора, които просто искаха масаж,
амулет, гледане на ръка или чай от екзотични цветя, за да преборят главобола. За всеки от тях
Олга намираше доза вълшебство и надежда, без да я е грижа дали методите ѝ са разрешени,
понеже в този квартал никой не разбираше, а и пет пари не даваше за законите на
гринговците.
Гадателката нямаше собствени деца и затова обикна децата на Чарлс Рийвс и ги прие
като свои. Не се засегна от пренебрежението на Джуди, защото знаеше, че щом момичето
усети нужда, отново ще бъде до нея, и безмълвно благодари за верността на Грегъри, комуто
се отплащаше с подаръци и ласки. От него научаваше за живота на семейството. Малчуганът
често я питаше защо не им ходи на гости, но получаваше само недомлъвки. В един от тези
случаи, при които гледачката не успя да му обърне внимание, му се стори, че чува гласа на
баща си зад вратата, и сърцето му за малко да се пръсне — видя се на ръба на бездънна
пропаст, на път да отвори кутия, пълна с ужаси. Втурна се да бяга, без желание да провери
онова, от което се страхуваше, но любопитството надделя и по средата на пътя се върна, за да
се скрие в улицата и да чака клиентът на Олга да излезе. Свечери се, без вратата да
помръдне, и накрая се наложи да тръгне към къщи. Когато се прибра, намери Чарлс Рийвс да
чете вестник в плетеното си кресло.
Колко живя баща ми всъщност? Кога започна да умира? В последните месеци вече не
приличаше на себе си, тялото му така се беше променило, че трудно можеше да го познаеш, а
и душата му сякаш се беше изгубила. Някакъв зъл дух обладаваше този старец, който
продължаваше да се нарича Чарлс Рийвс, но не беше баща ми. Затова не пазя лоши спомени.
Джуди обаче е пълна с омраза. Говорили сме за това и се разминаваме както във фактите,
така и в персонажите, сякаш всеки от нас е бил герой в различен разказ. Живеехме заедно в
един и същи дом, по едно и също време, но въпреки това паметта ѝ не пазеше същите
спомени като моите. Сестра ми не разбира защо продължавам да съм вкопчен в образа на
онзи мъдър баща и онова щастливо време, в което нощувах на открито под високия купол на
обсипаното със звезди небе или дебнех патици на разсъмване, свит между тръстики. Кълне
се, че нещата никога не са били такива, че винаги е имало насилие в семейството, че Чарлс
Рийвс е бил празен дърдорко, продавач на илюзии, изверг, умрял от собствените си пороци,
който не ни е оставил нищо добро. Обвинява ме, че съм блокирал миналото, казва, че съм
предпочитал да не виждам неговите слабости, сигурно е истина, защото не знаех, че пие и е
пълен със злоба, както твърди тя. „Не помниш ли как те налагаше за всяка дреболия с
кожения колан?“ — повтаря ми Джуди. Да, но аз не му се сърдя, навремето всички момчета
ги биеха, това беше част от възпитанието. С Джуди се държеше по-добре, явно момичетата
не са ги удряли толкова често. Освен това бях палав и ужасно твърдоглав, майка ми така и не
успя да ме пречупи, затова нееднократно се опита да се отърве от мен. Малко преди да умре,
в една от онези редки срещи, при които успяхме да говорим, без да се нараняваме, ме увери,
че не го е правила от липса на любов, винаги ме е обичала безкрайно, но не можела да се
оправя с две деца и логично предпочела да остане със сестра ми, която била по-смирена,
докато мен не можела да контролира. Понякога сънувам двора на сиропиталището. Джуди
беше много по-добра от мен, това е несъмнено, едно кротко и симпатично хлапе, винаги
готово да слуша, с онова вродено кокетство на красивите момиченца. Такава бе до дванайсет
или тринайсетгодишна възраст, после се промени.
Първото бе дъхът на бадеми. Завърна се тайно, почти неуловимо отначало, фин полъх,
който отлиташе, без да остави следа, толкова ефирен, че бе невъзможно да определя дали
наистина го бях усетил, или бе просто спомен от онова посещение в болницата, когато
оперираха баща ми. После дойде шумът. Най-забележимата промяна бе този шум. Преди, по
време на пътуванията с камиона, тишината бе част от живота и за всеки звук имаше точно
място. По пътя ехтеше само двигателят на камиона и понякога гласът на майка, която четеше;
когато лагерувахме, дочувахме пукота на съчки в огъня, черпака в тенджерата, училищните
уроци, кратките диалози, смеха на сестра ми, играеща си с Оливър, лая на Оливър. Нощем
тишината бе толкова плътна, че писъкът на кукумявка или воят на койот изглеждаха
оглушителни. Според баща ми както всяко нещо има свое място, така и всеки звук има своя
момент. Възмущаваше се, когато някой се намесеше в разговора; по време на проповедите му
трябваше да си сдържаш дъха, защото дори неволната кашлица предизвикваше ледения му
поглед. Накрая всичко в главата на Чарлс Рийвс се обърка. В своите астрални странствания
трябва да се е натъквал не само на онзи хангар, претъпкан с провалени начинания и безумни
изобретения, но и на стаи, пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи, на други,
задръстени с глупави намерения, и на една, в която тътенът на неуспеха е кънтял като звън на
чудовищна желязна камбана. Не говоря за звуците от квартала — уличния трафик, хорските
викове, машините на работниците, строящи бензиностанцията, а за онази какофония, която
беляза последните му месеци. Радиото, което преди се включваше само за да слушаме
новините от фронта и класическа музика, сега гърмеше денонощно с всевъзможни
безсмислени послания, бейзболни мачове и просташки песни. На фона на това бумтене баща
ми си дереше гърлото за дреболии, раздаваше противоречиви заповеди, викаше ни час по
час, четеше на висок глас собствените си проповеди или пасажи от Библията, кашляше,
плюеше непрестанно и си секнеше носа неоправдано шумно, забиваше гвоздеи в стените и
си играеше с инструментите, сякаш оправяше повреда, но тези френетични занимания
всъщност нямаха определена цел. Дори докато спеше, беше шумен. Този мъж, който бе така
безупречен в своите обноски и привички, сега заспиваше внезапно върху масата, с уста,
пълна с храна, разтърсван от дълбоко хъркане, пръхтеше и мърмореше, изгубен в лабиринта
на някакъв похотлив делириум. „Стига, Чарлс“ — будеше го майка ми стресната, когато го
хващаше да си мачка слабините насън; „това е от треската, деца“ — добавяше, за да ни
успокои. Баща ми бълнуваше, няма съмнение, треската го връхлиташе по всяко време на деня,
но не му оставяше покой и нощем, събуждаше се, плувнал в пот. Майка ми переше
чаршафите всяка сутрин не само заради потенето от агонията, но и заради петната от гной и
кръв от циреите. На краката му излизаха гнойни абсцеси, които той налагаше с арника и
влажни горещи лапи. Откакто болестта му започна, майка ми не спеше в тяхното легло, а
прекарваше нощта в едно кресло, завита с шал.
Към края, когато баща ми вече не можеше да става, Джуди отказваше да влиза в неговата
стая, не искаше да го вижда и нито заплахи, нито награди можеха да я накарат да припари до
болния, тогава аз успях полека да се приближа, първо, изучавайки го от прага, а после,
сядайки на крайчеца на леглото. Беше измършавял, зеленикавата му кожа беше залепнала за
костите, очите му бяха хлътнали в орбитите, единствено астматичният шум от дишането му
показваше, че е още жив. Докосвах го по ръката, той отваряше клепачи и погледът му не ме
разпознаваше. Понякога температурата му спадаше и той сякаш възкръсваше от дълга смърт,
пийваше малко чай, казваше да пуснат радиото, ставаше и правеше няколко несигурни
стъпки. Една сутрин излезе полугол на двора, за да погледа върбата, и ми посочи нежните
клонки — „Расте и ще живее, за да ме оплаква“, рече.
Този ден, на връщане от училище, с Джуди видяхме отдалеч линейката на улицата пред
дома ни. Аз хукнах, но сестра ми седна на тротоара, прегърнала чантата с учебници. На
двора вече се бяха събрали неколцина зяпачи, Инмакулада Моралес стоеше в преддверието,
помагайки на двама санитари да вкарат носилка през твърде тясната врата. Влязох в къщата и
се вкопчих в полата на майка си, но тя ме отблъсна грубо, сякаш ѝ се гадеше. В този момент
ме лъхна силен дъх на бадеми и някакъв неузнаваем мършав старец се появи на прага, беше
само по риза и бос, малкото останала му коса беше разчорлена, очите му пламтяха от
безумието на треската, а от ъгълчето на устните му се стичаше струйка слюнка. С лявата
ръка се подпираше на стената, а с дясната мастурбираше.
— Стига, Чарлс, престани! — нареди му майка ми. — Стига, моля те, стига — изплака
тя, закривайки лице с длани.
Инмакулада Моралес прегърна майка ми, през това време санитарите хванаха баща ми,
изведоха го в преддверието и го сложиха на носилката, покрит с чаршаф и вързан с два
ремъка. Той сипеше проклятия и ужасни псувни, език, който никога дотогава не бях чувал от
него. Изпратих го до линейката, но майка ми не позволи да тръгна с тях и колата потегли с
вой, обвита в облак прах. Инмакулада Моралес затвори къщната врата, хвана ме за ръка,
повика Оливър с едно изсвирване и тръгна. По пътя намерихме Джуди, която продължаваше
да стои неподвижно на същото място, със замръзнала на устните странна усмивка.
— Хайде, деца, да ви купя захарен памук — каза Инмакулада Моралес, преглъщайки
сълзите си.
Това бе последният път, когато видях баща си жив, часове по-късно бе издъхнал в
болницата, довършен от масивните вътрешни кръвоизливи. Тази нощ с Джуди спахме в
къщата на мексиканските приятели. Педро Моралес го нямаше, уреждаше с майка ми
формалностите около смъртта. Преди да седнем на вечеря, Инмакулада ни дръпна настрана
със сестра ми и ни обясни, доколкото беше възможно, че вече не бивало да се притесняваме,
Физическото тяло на баща ни било престанало да страда, а Менталното му тяло се било
възвисило до астрално ниво, където със сигурност се е присъединило към Логите и Редовите
учители, към които принадлежало.
— Тоест, отишъл е на небето при ангелите — добави меко тя, далеч по-сигурна в
понятията на католическата си вяра, отколкото в тези на Безкрайния план.
Аз и Джуди останахме при малките Моралес, които спяха по двама-трима на легло,
всички в една и съща стая. Инмакулада пусна Оливър да влезе, лошо го бяхме научили и ако
останеше навън, щеше да ни проглуши със скимтенето си. Тъкмо започвах да клюмвам,
изтощен от противоречиви емоции, когато в тъмнината чух гласа на Кармен, която шепнеше
да ѝ направя място, и усетих топлото ѝ телце да се плъзва до мен. „Затвори очи и отвори
уста“, каза ми тя, и усетих, че слага пръст на устните ми, пръст, намазан с нещо лепкаво и
сладко, което засмуках като бонбон. Беше кондензирано мляко. Повдигнах се леко и на свой
ред бръкнах с пръст в буркана, за да дам и на нея, и се мазахме и облизвахме така, докато
сладкото не свърши. После заспах спокоен, преситен от многото захар, с лепнещо лице и
ръце, сгушен до нея, с Оливер в краката ни, сред топлината и дишането на другите деца и
похъркването на смахнатата баба, вързана на дълга връв за кръста на Инмакулада Моралес в
съседната стая.
Смъртта на бащата разстрои цялото семейство, много скоро то изгуби посока и се
наложи всеки да заплава сам. За Нора овдовяването бе предателство, тя се почувства
изоставена в една враждебна среда, с две деца и без средства, но същевременно изпита и
тайно облекчение, защото в последно време спътникът в живота ѝ се беше променил, не
беше човекът, когото бе обичала, и съжителството с него се бе превърнало в мъчение.
Въпреки това малко след погребението започна да забравя падението в края на живота му и с
умиление да си спомня за хубавото старо време, представяше си, че с него са свързани с
невидима нишка, като онази, на която висеше портокалът от Безкрайния план; тази
фантазия ѝ върна предишната сигурност, когато мъжът ѝ ръководеше съдбата на семейството
с непоколебимостта на Учител. Нора се предаде на апатичния си характер, летаргията,
отключена от ужасите на войната, се задълбочи, слабата ѝ воля тихомълком започна да чезне
и угасна съвсем, когато овдовя. Никога не споменаваше покойника в минало време, говореше
за отсъствието му завоалирано, сякаш бе тръгнал на дълго астрално пътуване, а по-късно,
когато започна да общува с него насън, коментираше въпроса с тона на човек, който
преразказва разговор по телефона. Засрамени, децата ѝ не искаха и да чуят за тези
безсмислици, опасявайки се, че това бръщолевене ще я докара до лудост. Бе останала сама.
Беше чужда на тази среда, едва говореше испански и твърде много се различаваше от
останалите жени. Приятелството ѝ с Олга бе приключило, с децата си почти не общуваше, не
се сближи с Инмакулада Моралес или с друг човек от квартала, беше вежлива, но хората я
отбягваха, защото изглеждаше странна, на никого не му се слушаха нейните брътвежи за
опери или за Безкрайния план. Навикът да бъде зависима бе така дълбоко вкоренен в нея,
че когато загуби Чарлс Рийвс, сякаш се парализира. Направи няколко опита да си изкарва
прехраната с машинопис и шиене, но нищо не излезе, не успя и да превежда от иврит или
руски, както възнамеряваше, защото никой не се нуждаеше от подобни услуги в квартала, а
перспективата да си търси късмета в центъра на града я ужасяваше. Не се разтревожи
особено, че трябва да издържа децата си сама, защото не ги възприемаше като изцяло свои,
поддържаше теорията, че малките принадлежат на човешкия вид въобще, а не на някого в
частност. Сядаше на къщната веранда да съзерцава върбата, не помръдваше в продължение на
часове, с отсъстващо и кротко изражение на изящното си славянско лице, което вече
започваше да избледнява. През следващите години луничките ѝ се изгубиха, чертите ѝ се
размиха и сякаш цялата започна полека да чезне. Когато остаря, стана толкова ефирна, че
едва си спомняха за нея, и понеже никой не се бе сетил да я снима, след смъртта ѝ Грегъри
взе да се съмнява, че майка му въобще е съществувала. Педро Моралес се опита да убеди
Нора да се занимава с нещо, изряза различни обяви за работа и я придружи на първите
интервюта, докато накрая не се увери в неспособността ѝ да се справя с реалните проблеми.
Три месеца по-късно, когато положението стана нетърпимо, я заведе в социалните служби,
за да ѝ уреди помощ за бедни, благодарен, че учителят му Чарлс Рийвс не е жив, за да
присъства на подобно унижение. Чекът със социалната помощ, който едва стигаше да покрие
насъщните разходи, бе единственият сигурен доход за семейството в продължение на дълги
години, останалото идваше от труда на децата, от банкнотите, които Олга поръчваше да
слагат в портмонето на Нора и от дискретната помощ на Моралес. Появи се купувач за боата
и животното се озова пред любопитните погледи на публиката в един театър със съмнителна
репутация, сред хористки във фриволно облекло, един безсрамен вентрилоквист и няколко
третокласни артистични номера, които забавляваха простоватите зрители. Там преживя
няколко години, поглъщайки живи мишки, катерици и остатъците от храна, които ѝ хвърляха
в клетката само за да я гледат как отваря своята паст на отегчена твар, наедря и напълня,
добивайки застрашителен вид, макар благостта в характера ѝ да остана същата.
Малките Рийвс се оправяха сами — всеки от тях по своя си начин. Джуди се хвана на
работа в една пекарна, където работеше по четири часа дневно след училище, а вечер
гледаше дечица или чистеше офиси. Беше много добра ученичка, научи се да имитира всеки
почерк и срещу разумна сума пишеше домашните на другите ученици. Въртеше този таен
бизнес, без да я хванат, продължавайки да се държи като момиче за пример, винаги
усмихнато и кротко, без да показва и за миг демоните в душата си, докато първите признаци
на пубертета не я преобразиха изцяло. Когато на гърдите ѝ напъпиха две твърди череши,
талията ѝ се оформи, а детските ѝ черти се изостриха, всичко за нея се промени. В този
квартал с мургави и по-скоро дребни на ръст хора златистите ѝ коси и фигурата на валкирия
така привличаха вниманието, че беше невъзможно да остане незабелязана. И преди бе
красива, но щом прекрачи прага на детството и мъжете от всяка възраст и положение
започнаха да я обсаждат, това мило момиче се превърна в истински звяр. Приемаше жадните
погледи като агресия, често се прибираше, бълвайки проклятия, тръшкайки врати, а понякога
и ридаейки от безсилие, защото на улицата ѝ подсвирнали или ѝ правели безсрамни жестове.
Започна да използва каруцарски език, с който да парира комплиментите, а ако някой се
опиташе да я докосне, се отбраняваше с дълга игла за шапки, която винаги държеше под ръка
като кинжал, готова без никакви угризения да я забие в най-уязвимото място на своя
обожател. В училище налиташе да се бие с момчетата заради дръзките им погледи, а с
момичетата заради расовата неприязън и ревността, която неизменно предизвикваше.
Грегъри неведнъж бе виждал сестра си в тези непонятни за него момичешки свади —
боричкания, драскане с нокти, скубане на коси, обиди, — толкова различни от схватките на
момчетата, обикновено кратки, мълчаливи и категорични. Жените се стремяха да унижат
своята съперница, докато мъжете изглеждаха готови да убият или да умрат. Джуди нямаше
нужда от помощ, за да се защитава, с практиката се превърна в истински боец. Докато други
девойки на нейната възраст изпробваха първите гримове, упражняваха френски целувки и
брояха времето, което им оставаше, за да обуят високи токове, тя се подстрига като
каторжник, нахлузи мъжки дрехи и започна да се тъпче с остатъците от тесто и сладкиши от
пекарната. Лицето ѝ се обсипа с пъпки и когато влезе в гимназията, бе напълняла толкова
много, че от фината порцеланова кукла, на която приличаше в детството, не беше останало
нищо, приличаше на тюлен, както тя самата се наричаше в стремеж да се очерни.
Когато стана на седем, Грегъри си потърси късмета на улицата. С майка му не го
свързваха чувства, а само някои споделени навици и традиционното разбиране за чест, взето
от поучителните приказки за предани синове, които биват възнаградени, и за
неблагодарници, които свършват в пещта на някоя вещица. Беше му мъчно за нея, бе убеден,
че без него и Джуди Нора ще умре от недохранване в плетеното си кресло, докато съзерцава
нищото. Нито едно от децата не считаше апатията на майка си за порок, а за болест на духа,
може би Менталното ѝ тяло бе тръгнало да търси баща им и се бе изгубило в лабиринта на
някое космическо измерение или пък бе останало в едно от онези обширни пространства,
претъпкани с чудати машини и объркани души. Близостта с Джуди бе изчезнала и когато
Грегъри се измори да търси пътища към нея, замени сестра си с Кармен Моралес, с която
споделяше грубата обич, кавгите и верността на добрите другари. Беше палав и буен, в
училище се държеше ужасно и половината му време отиваше в изтърпяване на различни
наказания, от стоенето с лице към ъгъла, с надянати магарешки уши, до шамарите по дупето,
които раздаваше директорката. Вкъщи беше като на хотел, прибираше се да спи възможно
най-късно, предпочиташе да стои при семейство Моралес или на гости при Олга. Останалата
част от живота му протичаше в кварталната джунгла, която опозна до последната тайна.
Наричаха го „Грингото“ и въпреки расовата неприязън, много хора го обичаха, защото беше
весел и услужлив. Имаше няколко приятели — готвачът от закусвалнята, който винаги
пазеше за него апетитна гозба, собственичката на магазина, където четеше комикси
безплатно, разпоредителят в киното, който от време на време го вкарваше през задния вход и
му даваше да гледа филми. Даже Синята чушка, който така и не заподозря участието му в
прякора, понякога го черпеше с безалкохолно в кръчмата „Тримата другари“. В опит да научи
испанския, развали значително английския си и накрая започна да говори зле и двата езика.
По някое време започна да заеква и директорката повика Нора Рийвс, за да ѝ препоръча да
премести сина си в училището за бавноразвиващи се на монахините в квартала, но се намеси
учителката му, госпожица Джун, която се зае да му помага с уроците. Учението не го
интересуваше особено, неговият свят бяха улиците, там научаваше много повече. Кварталът
беше като град в града, долно и мизерно гето, зародило се спонтанно край индустриалната
зона, където незаконните емигранти можеха да намерят работа, без някой да им задава
въпроси. Въздухът бе пропит от миризмата на фабриката за автомобилни гуми, в делнични
дни към нея се прибавяше пушекът от колите и капанчетата и се получаваше плътен облак,
който се стелеше над къщите като гъста пелена. Петък и събота беше опасно човек да излиза
по тъмно, когато гъмжеше от пияни и дрогирани, готови да се хвърлят в смъртоносна
схватка. Нощем се чуваха семейни скандали, женски писъци, детски плач, мъжки кавги,
понякога куршуми и полицейски сирени. Денем улиците кипяха от живот, а по ъглите се
мотаеха мъже без работа, шляеха се, пиеха, задяваха жените, играеха на зарове и чакаха да
минат часовете с фатализма на хора, преживели всичко. Магазините предлагаха същите
евтини стоки, които имаше във всяко мексиканско село, в ресторантите поднасяха типични
гозби, а в кръчмите бира и текила; в залата за танци се свиреше латино, а на празненствата
неизменно присъстваха групи мариачи, с техните огромни сомбрера и лъскави костюми,
възпяващи честта и отчаянието. Грегъри, който познаваше всички и не пропускаше веселба,
следваше музикантите по петите, като талисман на оркестъра, пригласяше им в пеенето и
надаваше дежурното „айайай“ на ранчерите като истински майстор, предизвиквайки възторг
сред публиката, която не беше виждала гринго с подобни умения. Поздравяваше половината
квартал по име и благодарение на ангелското си лице спечели доверието на много хора.
Чувстваше се по-добре от къщи в плетеницата от улички и проходи, из пустите места и
изоставените сгради, в които играеше с малките Моралес и още половин дузина деца на
тяхната възраст, винаги избягвайки срещата с по-големи банди. Точно както с черните,
жълтите или белите бедни момчета от други точки на града, за мексиканците кварталът бе
по-важен от семейството, бе тяхната свещена територия. Всяка банда имаше свой език от
знаци, свои цветове, свои графити по стените. Отдалеч изглеждаха еднакви, окъсани,
неспособни да съставят изречение момчета; отблизо бяха други, с характерните си ритуали и
сложния си символичен език от жестове. За Грегъри усвояването на тези кодове бе въпрос от
първа необходимост, можеше да познае членовете на различните банди по вида на якето или
шапката, по знаците с ръце, с които си разменяха послания или се предизвикваха на бой.
Достатъчно му бе да види цвета на някоя самотна буква на стената, за да разбере кой я е
надраскал и какво означава тя. Графитите указваха границите и всеки, който се озовеше на
чужда територия от незнание или дързост, плащаше скъпо. Затова се налагаше да прави
дълги обиколки при всяко свое излизане. Единствената детска банда от началното училище
бе тази на Мартинес, която се готвеше един ден да стане част от „Касапите“, най-страшната
групировка в квартала. Членовете ѝ се познаваха по лилавото и буквата „К“, напитката им
беше текила с гроздов сок заради цвета, а поздравът им — свита в шепа дясна ръка,
покриваща носа и устата. Бяха в непрестанна война с полицията и другите банди,
единствената цел на групата бе да създаде чувство за идентичност на младежите, повечето от
които бяха напуснали училище, нямаха работа и живееха на улицата или в общежития.
Хулиганите бяха регистрирани за многобройни влизания в затвора, за грабежи, пласиране на
марихуана, пиянства, нападения и кражби на коли. Неколцина ходеха въоръжени със
самоделни пищови, сглобени от парче тръба, дървена дръжка и детонатор, но повечето
ползваха ножове, вериги, бръсначи и бухалки — което не пречеше при всяка улична битка
линейката да откарва по двама-трима в тежко състояние. Бандите бяха най-голямата заплаха
за Грегъри, той никога не можеше да се присъедини към никоя от тях, това беше въпрос и на
раса, а да им се опълчи, щеше да бъде безумие. Въпросът не бе да търси слава на смелчага, а
да оцелее, но не можеше да мине и за страхливец, защото щяха да се настървят срещу него.
Няколко пердаха бяха достатъчни, за да го накарат да разбере, че самотните герои печелят
само във филмите, че трябваше да се научи да лавира с хитрост, да не привлича вниманието,
да опознае врага, за да извлече полза от неговите слабости, и да избягва сблъсъци, защото,
както казваше практичният Отче Ларагибел, Господ подкрепя добрите, когато са повече от
лошите.
Къщата на Моралес се превърна в истинския дом за Грегъри, където можеше да се
прибере като техен син, когато решеше. Бе поредното хлапе сред врявата от малчугани и
самата Инмакулада се питаше разсеяно откъде им се беше пръкнало русо дете. В това
семейство никой не се оплакваше от скука или от самота, всичко се споделяше, от
житейските неволи до единствената тоалетна, дреболиите се обсъждаха шумно, а важните
въпроси се държаха в строга семейна тайна, по силата на хилядолетен кодекс на честта.
Авторитетът на бащата бе неоспорим, тук мъжът съм аз, ревеше Педро Моралес всеки път,
когато някой оспорваше властта му, но всъщност Инмакулада бе истинският шеф на
семейството. Никой не се обръщаше директно към бащата, предпочитаха да минат през
майчината бюрокрация. Тя не противоречеше на мъжа си пред свидетели, но винаги
съумяваше да постигне своето. Първия път, когато най-големият им син се появи облечен
като гангстер, Педро Моралес го нашиба с колана и го изхвърли от къщи. На момчето му бе
дотегнало да работи двойно повече от всеки американец срещу заплащане наполовина и през
по-голямата част от деня се шляеше с приятели из долнопробни барове и кръчми, само със
спечеленото на бас в джоба и с парите, които майка му тайно му даваше. За да избегне
кавгите с жена си, Педро Моралес си затваряше очите, докато можа, но когато синът му
цъфна пред очите му издокаран като сводник и с татуирана сълза на бузата, го смаза от бой.
Тази нощ, когато другите вече бяха в леглото, часове наред се чуваше шепотът на Инмакулада,
която се мъчеше да успокои разгневения си съпруг. На следващия ден Педро излезе да търси
сина си, откри го на един ъгъл да задява минувачките, хвана го за врата и го замъкна в
гаража; свали на бърза ръка гангстерските му одежди, сложи му един омазнен панталон и в
продължение на няколко години го кара да работи от изгрев до залез, докато не го превърна в
най-добрия монтьор в района и не го уреди да стане самостоятелен с негов собствен сервиз.
Когато Педро Моралес навърши половин век, синът му, женен, с три деца и своя къща в
предградията, поръча да му махнат сълзата от бузата като подарък за рождения ден на баща
си — белегът бе единственият спомен, който бе останал от бунтарския му период.
Инмакулада прекарваше живота си, прислужвайки като робиня на мъжете в семейството,
като малка се бе наложило да го прави с баща си и братята си, а по-късно с мъжа си и
синовете си. Ставаше в зори, за да приготви обилна закуска на Педро, който трябваше да
отваря сервиза много рано, никога не поднасяше на масата престояли царевични питки, това
щеше да бъде под нейното достойнство. Остатъкът от деня ѝ минаваше в хиляди
неблагодарни задължения, сред които приготвянето на три пълни и различни яденета, твърдо
убедена, че мъжете имат нужда да се хранят с огромни количества винаги разнообразни
гозби. Никога не ѝ хрумна да поиска помощ от синовете си — четирима здрави юначаги, за
да изтъркат пода, да изтупат дюшеците или да изперат грубите дрехи от сервиза, вдървени от
машинното масло, които тя търкаше на ръка. За сметка на това от двете момичета изискваше
да прислужват на мъжете, защото го считаше за техен дълг. Господ е решил да се родим жени,
такъв ни бил късметът, обречени сме да работим и пак да работим, казваше тя с безстрастен
тон, без капка самосъжаление.
Още в онези години Кармен Моралес беше балсам за несгодите в живота на Грегъри
Рийвс и утеха в моментите му на слабост — както щеше да бъде и винаги в бъдеще.
Момичето приличаше на палава, неуморима и чевръста невестулка, със страхотно чувство за
практичност, което ѝ помагаше да се изплъзва от строгите семейни традиции, без да
възразява на баща си, който имаше твърде ясна позиция за мястото на жените — безгласни и
у дома, и не се колебаеше да напляска всеки разбунтувал се, в това число и двете си дъщери.
Кармен му беше любимка, но не предвиждаше за нея по-различна съдба от тази на
смирените девойки в селото му в Сакатекас. В замяна на това работеше без отдих, за да
образова четиримата си синове, на които бе заложил големи надежди и мечтаеше да ги види
далеч над своите скромни предци и себе си. С неизчерпаемо упорство, чрез напътствия,
наказания и личен пример успя да задържи семейството сплотено и да опази момчетата от
престъпленията и алкохола, накара ги да завършат гимназия и ги насочи към различни
професии. С изключение на Хуан Хосе, който загина във Виетнам, всички постигнаха
известен успех. В края на дните си Педро Моралес, обграден от внуци, които не говореха
дума испански, се чувстваше честит със своето потомство, горд, че е дал началото на тази
фамилия, макар да се шегуваше, че никой не бил станал милионер или известен. Кармен
беше на път да успее, но той така и не призна постиженията ѝ публично, това щеше да бъде
отстъпление от принципите му на мачо. Бе пратил двете момичета на училище, защото беше
задължително и не смяташе да ги оставя да тънат в невежество, но не очакваше да вземат
насериозно уроците, а да се научат на домашни задължения, да помагат на майка си и да
опазят девствеността си до деня на брака, едничка цел за всяка почтена девойка.
— Аз не мисля да се омъжвам, искам да работя в цирк с дресирани животни и много
висок трапец, да се люшкам надолу с главата и да си показвам гащите на хората — шушукаше
тайно Кармен на Грегъри.
— Моите дъщери ще станат добри майки и съпруги или ще отидат в манастир — биеше
се в гърдите Педро Моралес всеки път, когато някой споменеше за неомъжено момиче,
забременяло, преди да завърши гимназия.
— Дано да случат на добър съпруг, пресвети Антоний! — призоваваше Инмакулада
Моралес, увесвайки статуята на светеца надолу с главата, за да го накара да чуе скромните ѝ
молитви. За нея беше очевидно, че нито една от дъщерите ѝ няма призвание на монахиня, и
не искаше да си представя трагедията да ги види да се държат като онези заблудени
момичета, които правеха любов, без да са омъжени, и оставяха използвани презервативи из
гробището.
Но това бе много по-късно. В началното училище, когато Кармен и Грегъри се врекоха в
братски съюз, тези въпроси още не се коментираха и никой не изтъкна морала като аргумент,
за да им попречи да играят без надзор. Бяха толкова свикнали да ги виждат заедно, че
впоследствие, когато двамата приятели бяха в разгара на пубертета, семейство Моралес се
доверяваше повече на Грегъри, отколкото на собствените си синове, за да придружава
Кармен. Когато момичето искаше разрешение да отиде на някое празненство, първият
въпрос беше дали ще ходи и той, като тогава родителите се чувстваха сигурни. Приеха го
безрезервно от първия ден и през идните години се направиха, че не чуват неизбежните
приказки на съседките, сигурни — напук на всяка логика и опит — в чистотата на техните
чувства. Тринайсет години по-късно, когато Грегъри завинаги остави този град, единствената
носталгия, която никога не го напусна, бе по дома на семейство Моралес.

Във ваксаджийското сандъче на Грегъри имаше черна, кафява, жълта и тъмночервена

боя за обувки, но липсваше безцветен восък за сива или синя кожа, също на мода, и боя за
покриване на олющени места. Възнамеряваше да събере пари, за да попълни работните си
материали, но решимостта му секваше веднага, щом излезеше нов филм. Киното беше
тайната му страст, в тъмното се сливаше с тълпата от шумни хлапета, не пропускаше
прожекция в кварталния салон, където даваха мексикански филми, а в събота ходеше с Хуан
Хосе и Кармен в центъра на града, за да гледа американски сериали. Спектакълът свършваше
с това, как главният герой, с вързани ръце и крака, лежи в барака пълна с динамит, със
запален от злодея фитил — в кулминационния момент екранът ставаше черен и някакъв глас
подканваше да гледат продължението следващата събота. Понякога Грегъри се чувстваше
толкова нещастен, че му се искаше да умре, но отлагаше самоубийството за следващата
събота, невъзможно беше да напусне този свят, без да научи как, по дяволите, героят му ще се
измъкне от капана. И той все оцеляваше, направо не беше за вярване как успяваше да лази
между пламъците и да излезе невредим, с шапка на главата и чистички дрехи. Филмът
пренасяше Грегъри в друго измерение, за няколко часа се превръщаше в Зоро или в Самотния
рейнджър, всичките му мечти се сбъдваха, като с магическа пръчка добрият се окопитваше
от побоя и раните, отскубваше се от въжетата и примките, побеждаваше враговете със
собствени сили и печелеше момичето, после двамата се целуваха на преден план, на фона на
яркото слънце или лунна светлина, под звуците на струнен оркестър, който свиреше
лежерната си музика. Нямаше защо да се тревожи, киното не беше като неговия квартал, във
филмите имаше място само за приятни изненади, лошият бе винаги побеждаван от добрия и
плащаше за престъпленията си със смърт или затвор. Понякога злодеят се разкайваше и след
неизбежно унижение признаваше своите грешки, оттегляйки се под съпровода на укорителна
музика, най-често тромпети и тимпани. Грегъри чувстваше, че животът е хубав, че Америка
[10]
е „земя на свободните и дом на смелите“ , където някой като него би могъл да стане дори
президент, трябваше само да опази сърцето си чисто, да обича Бога и майка си, да остане
завинаги верен на една-едничка годеница, да почита законите, да брани беззащитните и да
презира парите, защото героите никога не очакват отплата. Всичките му колебания се
изпаряваха в тази фантастична черно-бяла вселена. Излизаше от киното помирен с живота,
преливащ от добри намерения, които продължаваха няколко минути, докато сблъсъкът с
улицата не му върнеше чувството за реалност. Олга реши да го осведоми, че филмите се
правят в Холивуд, недалеч от собствената му къща, и че всичко е една грандиозна лъжа,
истински били само танците и песните от музикалните комедии, а останалото било
операторски трикове, но малчуганът не позволи това разкритие да го смути.
Работеше далеч от къщи, в район с офиси, барове и малки магазинчета. Радиусът му на
действие бяха пет пресечки, които обхождаше в двете посоки, предлагайки скромните си
услуги, с поглед, забит в земята, вторачен в обувките на хората, износени и разкривени точно
като тези на техните мексикански съседи. Там също не носеха нови обувки, с изключение на
някои бандити и трафиканти с лачени мокасини, ботуши със сребърни капси или модели в
два цвята, много трудни за лъскане. Отгатваше лицата на хората по походката и обувките —
мексиканците носеха червени на ток, негрите и азиатците предпочитаха жълти и заострени,
китайците имаха малки стъпала, белите бяха с остър връх и износени подметки. Лъскането
беше лесно, мъчното беше да намери клиенти, готови да платят по десет цента и да загубят
пет минути за вида на своите обувки. „Лъснати чепици за крале и кралици!“, викаше той до
прегракване, но малко хора му обръщаха внимание. Ако имаше късмет, изкарваше петдесет
цента за един следобед, колкото цигара марихуана. Редките случаи, в които бе пушил трева,
го убедиха, че нямаше смисъл да лъска толкова време, за да инвестира в подобна гадост, от
която стомахът му се бунтуваше, а главата му бучеше като трактор, но външно се
преструваше, че го праща на седмото небе, както се кълняха другите, за да не го помислят за
глупак. За мексиканците, които я бяха виждали да расте като плевел из полята на своята
родина, марихуаната бе просто фураж, но за гринговците пушенето ѝ бе признак на
мъжество. От стремеж към подражание, а и за да впечатлят русите момичета, момчетата в
квартала я използваха масово. Предвид слабия си успех с тревата и за да изглежда важен,
Грегъри свикна да ходи с цигара в устата, имитирайки лошите от киното. Дотолкова се бе
усъвършенствал, че можеше да разговаря и да дъвче дъвка, без да изпуска цигарата. Когато
трябваше да се прави на мъж пред своите приятели, измъкваше една лула домашно
производство и я натъпкваше с измислена от него смес — остатъци от фасове, събирани от
улицата, малко дървени стърготини и стрит аспирин, който според широко разпространеното
вярване те пращаше в облаците както всеки друг познат наркотик. Събота работеше целия
ден и обикновено печелеше малко повече от долар, който даваше почти изцяло на майка си,
заделяйки само десет цента за седмичното кино — а понякога и още пет за кутията на
мисионерите в Китай. Щом събереше пет долара, Отчето щеше да му връчи свидетелство, че
е осиновил китайско момиче, но по-интересното бе да събере десет, което му даваше право
на момче. Бог да те благослови, казваше свещеникът, когато Грегъри се появеше със своите
пет цента за касичката с пожертвувания. Веднъж Бог не само го благослови, но и го
възнагради, оставяйки портфейл с петнайсет долара на гробищата, за да го намери точно той.
Това бе любимото място на тайните двойки по тъмно, там се криеха между гробовете, за да
се любят на спокойствие, шпионирани от кварталните хлапета, които не пропускаха шумния
спектакъл на тези любовни авантюри. Ау, че страшно, колко много мъка има тук, хлипаха
жените, вземайки сподавения кикот на зяпачите за шепот на души, но все пак разрешаваха да
им запретнат полите, за да се потъркалят сред кръстове и надгробни плочи. „Нашето
гробище е най-доброто в целия град, много по-хубаво от това на милионерите и актрисите от
Холивуд, което е гола поляна с дървета, мяза повече на голф игрище, не на погребален парк,
де се е чуло и видяло покойните да нямат ни една статуя за компания“, кълнеше се
Инмакулада Моралес, макар в действителност само богатите да можеха да си позволят
мавзолеи и каменни ангели, емигрантите едва успяваха да съберат за надгробна плоча и
простичък надпис. През ноември, за деня на мъртвите, мексиканците посещаваха
починалите си роднини, които не бяха успели да изпратят по родните им места, и им носеха
музика, изкуствени цветя и сладки. От ранни зори ехтяха ранчери, китари и наздравици, а
привечер всички бяха здравата почерпени, в това число и душите в чистилището, за които
разливаха текила по земята. Малките Рийвс ходеха на гробищата с Олга, която им купуваше
черепи и скелети от захар, за да ядат на гроба на баща си. Нора си стоеше вкъщи, казваше, че
не обича тези езически празници, чудесен претекст за гуляй и пороци, но Грегъри
подозираше, че истинският повод бе желанието ѝ да избегне среща с Олга — или може би не
приемаше, че мъжът ѝ е в гроба. За нея Чарлс Рийвс се намираше в друго измерение, заето от
Безкрайния план. Портфейлът с петнайсетте долара беше скрит под някакви храсти.
Грегъри бе тръгнал да търси паяци из дупките, по онова време все още го интересуваха
повече невероятните капани за лов на насекоми, плетени от тях, и пашкулите им със стотици
миниатюрни малки, отколкото тромавото боричкане и необяснимите стенания на двойките.
Събираше и някакви бели гумени балони, разпилени наоколо, които заприличваха на дълги
наденички, щом ги надуеше. Забеляза портфейла, надвесвайки се над една дупка, и усети как
сърцето му учестено заби и кръвта заблъска в слепоочията му, никога не беше намирал нищо
ценно и не знаеше дали е дар от небето, или изкушение от дявола. Озърна се наоколо, за да
се увери, че е сам, грабна го бързо и изтича да се скрие зад една гробница, за да разгледа
своето съкровище. Отвори го с треперещи ръце и извади три новички банкноти от по пет
долара, повече пари, отколкото бе виждал накуп през живота си. Помисли за Отче
Ларагибел, който щеше да му каже, че Господ ги е сложил там, за да го подложи на проверка
и да види дали ще запази трофея за себе си, или ще го остави в мисионерската кутия, за да
осинови цели две дечица наведнъж. Никой в училище не беше толкова богат, че да плати за
по едно китайче от всеки пол, това би го превърнало в знаменитост, но все пак реши, че един
велосипед е много по-практичен от две далечни азиатски хлапета, които, така или иначе,
никога нямаше да види. Бе хвърлил око на колелото още преди месеци, един съсед на Олга
му го бе предложил за двайсет долара, недостижима цена, но се надяваше, че сега
банкнотите ще го склонят. Превозното средство бе примитивно и в плачевно състояние, но
все още в движение. Принадлежеше на някакъв индианец, деградирал от въртенето на тъмни
сделки, от когото Грегъри се страхуваше, защото под различни предлози го водеше в един
гараж, където се опитваше да му бръкне в панталоните, така че помоли Олга да го придружи.
— Не показвай парите, не си отваряй устата и остави на мен да свърша работата —
заръча му тя. Толкова добре се пазари, че за дванайсет долара и един амулет против уроки се
сдоби с колелото. — Да дадеш останалите три на майка си, чу ли? — нареди му тя на
тръгване.
Той потегли въодушевено по средата на платното и не видя камиона с безалкохолно,
който летеше от срещуположната посока. Блъсна се в него челно. Ударът като по чудо не го
премаза, но от велосипеда останаха само купчина разкривено желязо и части от колелата.
Шофьорът на камиона слезе, сипейки проклятия, сграбчи го за ризата, изправи го на крака,
изтупа го като брашнен чувал и после го отпрати вкъщи с един долар за утеха.
— Бъди благодарен, че няма да те окошаря за това, че караш и блееш, хубостнико! —
изръмжа мъжът, по-уплашен и от своята жертва.
— Не съм виждала по-голям глупак от теб, трябваше да му вземеш два долара, вместо
един — нахока го Джуди, когато научи какво е станало.
— Така ти се пада, като не слушаш, сто пъти съм ти казвала да не ходиш на гробищата,
от нечестно изкарани пари не чакай добро — отсъди Нора Рийвс, докато промиваше с уиски
обелените му лакти и колене.
— Исусе Христе, добре че си жив — прегърна го Инмакулада Моралес.
Да изкарва пари стана фикс идея за Грегъри. Бе готов да върши всевъзможна работа,
даже да рони царевичните зърна за направата на питки, досадно занимание, което му
протриваше ръцете и от чиято миризма му се повдигаше в продължение на часове. После
реши да краде, но никога не му хрумна да краде пари, за него това бе просто приключение,
спорт, а не начин да преживява. Вечер се промушваше през една дупка в училищната ограда,
покатерваше се на покрива на будката с лакомства, повдигаше една ламарина и се шмугваше
вътре, за да отмъква сладолед, изяждаше два или три и вземаше един за Кармен. Тези
среднощни разходки будеха у него смесица от възторг и чувство за вина, строгите принципи
за почтеност, наложени от майка му, се блъскаха в главата му, чувстваше се покварен не
толкова за това, че ѝ противоречеше, а защото собственичката на будката бе добродушна
старица, която имаше към него по-специално отношение от другите деца и бе винаги готова
да му даде безплатно някое лакомство. Една вечер жената се върна за нещо, отвори вратата,
запали лампата, преди той да успее да избяга, и го свари с доказателството за
престъплението в ръка. Остана като вкаменен, докато тя хлипаше „как можа да ми го
причиниш, аз бях толкова добра към теб“. Грегъри се разплака, молейки за прошка и
кълнейки се, че ще плати за всичко, което е откраднал. „Какво? Значи не ти е за първи път?“
И той трябваше да си признае, че ѝ дължи повече от шест долара под формата на сладолед.
От този ден нататък се вясваше там само за да плаща дълга си, който успя да погаси лека-
полека. Макар че жената му прости, той никога повече не се почувства удобно в нейно
присъствие. Не извади обаче същия късмет в магазина за отпадъци от армията, където
крадеше бракувани стоки от войната, които не ставаха за нищо. Трупаше ценните си
придобивки в една торба в бараката с инструменти — манерки, копчета, кепета и даже чифт
огромни ботуши, които бе пренесъл скрити в училищната чанта, без да подозира, че
съдържателят на магазина го е държал под око. Един следобед отмъкна едно фенерче, мушна
го под ризата си и тъкмо се изнизваше през вратата, когато дойде полицейска кола. Нямаше
как да избяга, откараха го в ареста и го сложиха в килия, от която стана свидетел на
жестокия побой, който нанесоха на някакъв мургав младеж. Изчака уплашен своя ред, но с
него се държаха добре, само му записаха данните, четоха му конско и го накараха да върне
всичко, което беше скрил вкъщи. Потърсиха Нора Рийвс, въпреки че той ги молеше почти в
истерия да не го правят, защото щели да ѝ разбият сърцето. Тя се появи със синята си рокля с
дантелена яка, като видение, излязло от някой стар портрет, подписа се в книгата, изслуша
обвиненията мълчаливо и излезе по същия начин, следвана от сина си. „Грег, благодари се, че
си бял, ако беше с цвета на моите деца, щяха добре да те подредят“ — каза му Инмакулада
Моралес, когато научи. Нора беше толкова засрамена, че за няколко седмици онемя, а когато
проговори, му каза да се измие и да облече единственото си костюмче, това от погребението
на баща му, което му беше вече доста отесняло, понеже отивали да свършат нещо важно.
След което го отведе в сиропиталището на монахините, за да моли майката игуменка да го
вземе, защото не била в състояние да гледа дете с такъв проклет характер. Застанал прав зад
майка си, забил поглед в собствените си обувки, мълвейки „няма да плача, няма да плача“,
докато сълзите му се стичаха като река, Грегъри се зарече, че ако го оставят там, ще се
покатери на църковната камбанария и ще се хвърли надолу с главата. Не се наложи да го
прави, защото монахините не го приеха, налагало се да прибират прекалено много сираци, а
той имал семейство, живеел в собствена къща и получавал социални помощи, така че не
отговарял на изискванията на сиропиталището. Четири дни след това майка му събра
личните му вещи му в една торба и го отведе с автобус извън града, в дома на някакви
фермери, готови да го осиновят. Сбогува се с него с тъжна целувка по челото, обещавайки, че
ще му пише, и си тръгна, без да поглежда назад. Вечерта Грегъри седна на масата с новото си
семейство, без да обели и дума и без да вдигне очи, замислен, че няма кой да нахрани
Оливър, че никога вече няма да види Кармен Моралес и че си е оставил ножчето в бараката.
— Единственият ни син почина преди единайсет години — каза фермерът. — Ние сме
набожни, отрудени хора. Тук няма да имаш време да се забавляваш — училището, църквата и
да ми помагаш на полето, това е всичко. Но храната е добра и ако се държиш както подобава,
ще получиш добро отношение.
— Утре ще ти направя крем карамел — каза жената. — Трябва да си уморен, сигурно
искаш да си легнеш. Ще ти покажа твоята стая, беше на сина ни, не сме променяли нищо,
откакто той си отиде.
За първи път Грегъри разполагаше със собствена стая и легло, дотогава бе използвал
спален чувал. Стаята беше малка, с прозорец, гледащ към засети ниви, ширнали се чак до
хоризонта, обзаведена с най-необходимото. По стените висяха снимки на бивши бейзболни
играчи и стари бойни самолети, много различни от онези, които даваха по съвременните
документални филми в киното. Разгледа наоколо, без да смее да пипне нищо, спомняйки си
за баща си, за боата, за огърлиците против изчезване на Олга и кухнята на Инмакулада, за
Кармен Моралес и сладкия вкус на кондензираното мляко, докато в гърдите му бе заседнала
ужасна ледена буца. Седна на леглото, сложи торбата със скромните си принадлежности на
коленете и изчака къщата да заспи, а после тихичко излезе, затваряйки внимателно вратата.
Кучетата се разлаяха, но той не им обърна внимание. Пое към града, по същия път, по който
бе пристигнал с автобуса и който бе запаметил с най-малките подробности. Вървя цяла нощ
и рано сутринта стигна изтощен пред вратата на дома си. Оливър го посрещна с буйна
радост, а Нора Рийвс излезе на прага, взе вързопа с дрехи от сина си и протегна другата ръка,
за да го помилва, но жестът ѝ замръзна във въздуха.
— Постарай се да пораснеш бързо — бе всичко, което му каза.
Същия този следобед на Грегъри му хрумна да се състезава с влака.

Тичам нагоре по хълма, следван от Оливър, търся дърветата запъхтян, клоните дерат
краката ми, падам и си удрям коляното, мамка му, изохквам, мамка му, давам на кучето да ми
оближе кръвта, едва виждам къде стъпвам, но продължавам да тичам към моето зелено
убежище, където винаги се крия. Няма нужда да гледам знаците по дънерите, за да намеря
посоката, ходил съм толкова пъти, че мога да стигна със завързани очи, познавам всеки
евкалипт, всеки храсталак дива къпина, всяка скала. Повдигам клон и входът се показва,
тесен проход под трънлив шубрак, трябва да е бил лисича дупка, широк е точно колкото да се
провра — ако се придвижвам с лакти, пълзейки предпазливо и преценявайки добре наклона,
свил глава между раменете, мога да премина, без да се заклещя; вън Оливър изчаква да го
викна, знае какъв е редът. През седмицата е валяло и пръстта е мека, студено е, но цялото ми
тяло гори от часове, от тази сутрин в стаичката за метли в училище, огън, който няма да
изчезне никога, знам това. Нещо се впива в мен отзад и аз надавам писък, оказват се бодли от
клоните, заплетени в жилетката ми. Така ме хвана и Мартинес, в гръб, още усещам острието
на ножа, опряно в гърлото ми, но кръв така и не потича, ще те очистя, само да си мръднал,
шибан гринго, кучи сине, а аз не успях да окажа съпротива, единственото, което можех да
сторя, бе да плача и да проклинам, докато ми правеше това. Смей да си казал на госпожица
Джун и веднага ще накълцам лицето на сестра ти, а на теб вече знаеш какво ще ти направя,
каза ми той после, докато си оправяше панталона. Тръгна си ухилен. Ако другите научат, с
мен е свършено, ще ме наричат педал до края на живота ми. Никой не бива да разбира,
никога! Ами ако Мартинес проговори? Иде ми да го убия! Ръцете, дрехите, лицето ми са в
кал, майка ми ще се ядоса, трябва да измисля някакво оправдание — че ме е блъснала кола
или че бандата пак ме е спипала, но тогава се сещам, че няма да е нужно да съчинявам лъжи,
защото ще умра и когато открият трупа ми, мръсотията ще бъде без значение, така се
надявам, тя ще бъде съкрушена, няма да мисли колко съм лош, а само за добрите ми страни,
че мия чиниите, че ѝ давам почти всичко, което изкарвам от лъскането на обувки, и най-
после ще разбере, че съм бил добро дете, и ще съжалява, че не е била по-мила с мен, че е
искала да ме даде на монахините и фермерите и че нито веднъж не ми е правила яйца на
закуска, не че са нещо толкова сложно, доня Инмакулада ги приготвя със затворени очи, даже
бавноразвиващ се може да изпържи две яйца, тя ще се разкайва, но ще бъде прекалено късно,
защото вече ще съм мъртъв. В училище ще има траурна церемония, ще ми направят помен
като на Сарате, който се удави в морето, ще кажат, че съм бил прекрасен ученик и че съм
имал голямо бъдеще, ще подредят децата в редица и ще ги накарат да минат пред ковчега ми,
за да ме целунат по челото, най-малките ще се разплачат, а момичетата като нищо ще
припаднат, жените не понасят гледката на кръв, всички ще се разпищят, с изключение на
Кармен, която ще прегърне трупа ми, без да се гнуси. Дано госпожица Джун не реши да чете
на погребението писмото, което ѝ пратих, леле, защо го направих, вече никога няма да мога
да я погледна в очите, толкова е красива, прилича на фея или киноактриса, само ако знаеше
какви неща ми идват на ума в час, тя стои отпред, обяснява сметките върху дъската, а аз от
моя чин я зяпам като идиот, витая из облаците, кой ще ти мисли за числа пред нея!
Представям си например че ми казва: „Грег, ще ти помогна с уроците, защото оценките ти са
ужасни“, тогава оставам след часовете, другите си тръгват и с нея сме сами в сградата, и без
нищо да съм казал, тя сякаш полудява, изтяга се на пода и аз се изпишквам между краката ѝ.
Никога, докато съм жив, няма да призная на Отчето за тези свинщини, които ми минават
през главата, аз съм пълен изрод, гнусно животно. И как можах да ѝ напиша онова прощално
писмо! Явно съм голям загубеняк. Е, поне няма да се наложи да търпя срама да я видя
отново, ще съм безвъзвратно мъртъв, когато тя го прочете. А Кармен, бедната Кармен…
мъчно ми е, че ще умра само защото няма да я видя повече. Ако знаеше какво ми стори
Мартинес, щеше да дойде с мен, за да умрем заедно, но не мога да кажа на никого, още по-
малко на нея.
Това е най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало, най-голямата гадост, която
мерзавецът Мартинес ми причини, по-долно и от онова в деня на първото ми причастие,
когато ме накара да изям парче хляб преди самия ритуал, така че като глътна нафората, да ме
удари гръм и да се продъня в ада — но нищо такова не стана, не усетих нищо, защото грехът
не беше мой, а негов, и този, който ще се пържи в казаните на ада, ще бъде той, не аз, защото
ме въведе в изкушение, което било по-лошо даже от самия грях, както ни обясни Отче
Ларагибел, когато ни разказа за Адам и Ева. Тогава се наложи да напиша петстотин пъти
„няма да богохулствам“, защото заявих на свещеника, че всъщност Бог е съгрешил, щом е
подхвърлил ябълката в Райската градина, знаейки, че Адам при всички случаи ще я изяде, и
че ако това не е въвеждане в изкушение, то здраве му кажи. По-лошо и от онзи път, когато
Мартинес ме съблече гол в салона по физическо и ми скри дрехите, ако не беше дошла
чистачката да ми помогне, щях да нощувам под душовете и на следващия ден цялото училище
да ме види без гащи. По-лошо и откакто разтръби на двора, че ме бил видял в тоалетната да
играя на чичо доктор с Ернестина Переда. Мразя го, от дъното на душата си го мразя, искам
да пукне, но не от болест, а някой да го убие, но първо да му отреже пишката, така че гадният
Мартинес да ми плати за всичко, мразя го, мразя го.
Вече съм в бърлогата, свирвам на Оливър и го чувам как лази през тунела, прегръщам го
и той притихва до мен, дишайки тежко, с изплезен език, гледа ме с очите си с цвят на мед и
разбира, единствен той знае всичките ми тайни. Оливър е доста грозновато куче, Джуди
никак не го обича, мелез е от няколко породи, с дебела и дълга опашка, като бейзболна
бухалка. Освен това е умен, дъвче ни дрехите, търкаля се в акото на други кучета и после се
катери по леглата, обича боевете и понякога си идва целият нахапан, но е топъл и когато не
се е въргалял в боклуци, мирише хубаво. Заравям нос във врата му, отгоре козината му е
твърда и къса, но до кожата откривам нежен мъх, като памук, там обичам да го душа, няма
нищо по-хубаво от мириса на куче. Слънцето е залязло и гъмжи от сенки, студено е, една от
онези странни зимни вечери, и макар да горя, мога да усетя как ушите и ръцете ми замръзват,
осезаемо чувство. Решавам да не си прерязвам гърлото с джобното ножче, както бях
намислил, ще умра от студ, ще изстивам постепенно през нощта и утре ще съм вкочанен,
бавна, но много по-спокойна смърт от това да те премаже влакът. Това ми беше първата идея,
но винаги, когато тичам пред него, ме хваща страх, в последния момент отскачам и се
изплъзвам на косъм. Сам не зная колко пъти съм опитвал, но все не се решавам да умра по
този начин, сигурно много боли, а и гледката от разпилени черва ме отвращава, не искам да
ме събират с лопата или някой умник да ми вземе пръстите за спомен. Избутвам Оливър да
не ми пази топло, иначе никога няма да замръзна, разравям малко земята, за да се наместя, и
се изтягам по гръб. Лежа неподвижно, с онази болка там — проклет да си, Мартинес,
педераст нещастен, в главата ми блуждаят мисли, образи, думи, но минава време, сълзите ми
пресъхват и започвам да дишам нормално, и тогава усещам меката хладна земя, приютила ме
като скута на доня Инмакулада, потъвам, отпускам се и мисля за планетата, кръгла, рееща се
в безтегловност в черната бездна на космоса, въртяща се безспир, както и за звездите от
Млечния път, и какъв ли ще бъде краят на света, когато всичко избухне и частиците се
разхвърчат като фойерверки на четвърти юли, и чувствам, че съм част от земята, направен
съм от същия материал, когато умра, ще се разпадна, ще стана на дребни трохи като кекс и ще
се превърна в пръст, върху тялото ми ще растат дървета. Проумявам, че не съм само аз във
Вселената, че дори не съм нещо специално, трябва да съм само шепа кал, може би нямам
дори собствена душа, изведнъж съществува само една огромна душа за всички живи твари, в
това число и Оливър, и няма ад, небе или чистилище, това сигурно са врели-некипели на
Отчето, което от старост е с размътен разсъдък, и Логите и Учителите на татко също не
съществуват, и единствената, която е горе-долу близо до истината, е мама с нейната бахайска
вяра, макар че тя залита по глупости, които може би стават за Персия, но няма как да ги
приложим тук. Допада ми идеята да съм частица, да съм прашинка космическа пепел.
Госпожица Джун казва, че опашката на кометите е направена от звезден прах, хиляди
камъчета, които отразяват светлината. Завладява ме пълно спокойствие, забравям за
Мартинес, болката, страха и стаята с метлите, чувствам се смирен, издигам се, отлитам с
отворени очи към звездната пустош, отлитам надалеч с Оливър.

От малка Кармен Моралес притежаваше онази сръчност в ръцете, която щеше да я

отличава до края на дните ѝ, между пръстите ѝ всеки предмет губеше своята първоначална
форма и се преобразяваше. Можеше да майстори гердани от фиде за супа, войници от рула
тоалетна хартия, играчки от макари за конци и кибритени кутийки. Един ден, докато си
играеше с три ябълки, откри, че може да ги подхвърля във въздуха без никакъв проблем, не
след дълго започна да жонглира с пет яйца, а оттам съвсем закономерно премина към по-
екзотични предмети.
— Грег, лъскането на обувки е изморителна работа, а се изкарва малко. Научи някой
трик и ще работим заедно. Трябва ми съдружник — предложи тя на своя приятел.
След безброй потрошени яйца, непохватността на Грегъри стана очевидна. Не успя да
усвои нито един интересен номер, освен това да си мърда ушите и да яде живи мухи, но пък
имаше музикален слух и свиреше добре на хармоника. Оливър излезе по-талантлив, обучиха
го да ходи на два крака с шапка в муцуната и да вади хартийки от една кутия. Отначало ги
гълташе, но после се научи внимателно да ги подава на клиента. Кармен и Грегъри изпипаха
грижливо всяка подробност от спектакъла и се запътиха възможно най` надалеч, за да
избегнат погледите на приятелите и съседите, защото знаеха, че ако заниманията им
стигнеха до ушите на Педро или Инмакулада Моралес, никой нямаше да ги спаси от един
добър пердах, като този, който отнесоха, когато ги осени идеята да просят милостиня из
квартала. Момичето си спретна една пола от шарени кърпи и боне от кокоши пера, и успя да
вземе жълтите ботуши на Олга назаем. Грегъри отмъкна цилиндъра и връзката, които баща
му носеше по време на проповед и които Нора пазеше като реликви. Помолиха Олга за
помощ в измислянето на късметчетата, като я увериха, че ставало дума за игра за
тържеството в края на учебната година; тя им отправи един от най-проницателните си
погледи, но не поиска обяснения и започна да им диктува низ от пророчества в стила на
китайските сладки с късмети. Попълниха инвентара с яйца, свещи и пет кухненски ножа,
мушнати в една торба, защото не можеха да излязат с този товар от къщи, без да събудят
подозрение. Оливър изкъпаха с маркуча и му вързаха панделка на врата, с намерението да
смекчат донякъде свирепия му вид. Разположиха се на един ъгъл доста далеч от квартала,
нахлузиха одеждите на улични музиканти, след което започнаха спектакъла. Скоро около
двете деца и кучето се струпа малка тълпа. Кармен, със своето мъничко телце, чудатите си
одежди и невероятната си способност да хвърля запалени свещи и наточени ножове във
въздуха, представляваше неустоима атракция, докато Грегъри бледнееше с песните на своята
хармоника. В една от паузите на жонгльорката момчето прекъсна музиката и подкани
присъстващите да си опитат късмета. Срещу скромна сума кучето избираше прегъната
хартийка и я подаваше на клиента, малко олигавена, наистина, но съвсем четлива. За няколко
часа децата изкараха толкова пари, колкото един работник за цял ден, в която и да е от
фабриките наоколо. Щом започна да се стъмва, свалиха маскарадните костюми, прибраха
инструментите, разделиха си печалбата и се прибраха по къщите си, след като се заклеха, че
на никого думичка няма да обелят дори да ги заплашват с най-страшните мъчения. Кармен
закопа своята плячка в една кутия на двора, а Грегъри я остави на малки порции у дома, за да
избегне неудобни въпроси, запазвайки си част за киното.
— Ако тук печелим толкова, представи си колко можем да изкараме на площад
„Пършинг“. Ще станем милионери. Там ходят много хора, за да слушат лудите, а има и
богати, които влизат и излизат от хотела — каза Кармен.
Подобна дързост не беше минавала през ума на Грегъри, за него съществуваше невидима
бариера, която хора в тяхното положение не прекрачваха. Светът оттатък бе различен,
мъжете крачеха бързо, защото имаха работа и спешни дела, жените се разхождаха с
ръкавици, магазините бяха луксозни, а колите — лъскави. Бе ходил там няколко пъти заедно
с майка си, за да оправят документи, но не беше и помислял да рискува сам. Кармен веднага
му разясни възможностите на пазара — от три години лъскал обувки за десет цента сред
най-бедните между бедните, без да се сети, че само няколко пресечки по-натам можело да
взема тройно и да си намери по-голяма клиентела. Но той незабавно отхвърли идеята
уплашен.
— Ти си луда.
— Защо си такъв пъзльо, Грегъри? Хващам се на бас, че не си ходил в хотела.
— Хотела? Ти влизала ли си в хотела?
— Естествено. Прилича на дворец, с рисунки по тавана и вратите, със завеси с помпони
и лампи за чудо и приказ, като кораби, облени в светлина. Краката потъват в меките килими,
сякаш си на плажа, всички хора са облечени елегантно и сервират чай със сладки.
— Пила си чай в хотела?
— Е, не точно, но съм виждала подносите. Трябва да влезеш, без да гледаш никого, все
едно майка ти те чака на някоя маса, нали разбираш?
— Ами ако те хванат?
— Никога не бива да признаваш нищо поначало. Ако ти кажат нещо, трябва да се правиш
на богаташко дете, да си вирнеш носа и да отвърнеш нещо просташко. Някой ден ще те
заведа. При всички случаи там е най-доброто място за работа.
— Не можем да пътуваме с Оливър в трамвая — плахо възрази Грегъри.
— Ще вървим пеша — отсече тя.
От този ден нататък ходеха на площад „Пършинг“ всеки път, когато Кармен успяваше да
се измъкне от майчиния надзор. Привличаха повече публика, отколкото проповедниците,
качени върху техните сандъци, говорещи с ненужен плам за неща, които не интересуваха
никого. Без жонгльорските номера представлението не беше нищо особено, така че, ако
приятелката му не можеше да дойде с него, Грегъри се връщаше към познатото лъскане на
обувки — макар сега да го правеше по улиците на търговския район. Децата бяха свързани от
взаимната нужда и общата тайна, както и от много други споделени неща.
На шестнайсет години Грегъри учеше в гимназията с Хуан Хосе Моралес, Кармен беше в
долния клас, а Мартинес бе напуснал училище и бе станал част от бандата на „Касапите“.
Рийвс стоеше далеч от него и докато можеше да го избягва, се чувстваше в безопасност. По
това време бунтарството, което преди го държеше в непрестанно безпокойство, бе
поотслабнало, но го мъчеха други безгласни тревоги. В гимназията белите ученици бяха
мнозинство, вече не чувстваше, че го сочат с пръст, не се налагаше да хуква веднага, щом
удари звънецът, за да се изплъзне от своите неприятели. Средното образование не беше
много популярно сред бедните, още по-малко сред латиносите, които едва завършили
основно училище, трябваше да работят, за да си изкарват хляба. Бащата на Грегъри му бе
внушил амбицията да учи, нещо, което той самият никога не бе успял да стори, защото от
тринайсетгодишен бе започнал да кръстосва полята на Австралия, за да стриже овце. Майка
му също подхранваше у него идеята да се сдобие с професия, за да не си съсипва здравето с
неблагодарен труд, „направи си сметка, сине, една трета от живота ти ще мине в сън, една
трета в ходене от едно място на друго и в ежедневни дела, а най-интересната трета ще се
изниже в работа, затова е по-добре да правиш нещо, което харесваш“, казваше тя.
Единственият път, когато заговори да напусне училище, за да си търси работа, Олга му гледа
на карти и излезе картата на закона.
— Да не си посмял. Ще станеш разбойник или полицай, а и в двата случая е по-добре да
си с образование — отсече тя.
— Не искам да бъда нито едното, нито другото.
— Тази карта ясно сочи, че ще имаш вземане-даване със закона.
— Не сочи ли дали ще съм богат?
— Веднъж богат, а друг път беден.
— Но ще стигна далеч, нали?
— В живота не се стига доникъде, Грегъри. Просто се живее.
С Кармен Моралес усвоиха американските танци и станаха такива спецове в
завъртените стъпки, че хората се скупчваха в кръг, за да аплодират изпълненията им на суинг
и рокендрол. Тя летеше и се преобръщаше във въздуха и когато изглеждаше, че всеки момент
ще се разбие надолу с главата, той незнайно как я прехвърляше през рамо, промушваше я
между чатала си, плъзвайки я по земята, и с един замах я изправяше на крака невредима, и
всичко това, без да губи ритъма или пък някой зъб. Грегъри спестява в продължение на
месеци, за да си купи черно кожено яке, опита да си пусне и къдрица над очите, но тъй като
дори щедрите количества гел не успяваха да променят печалния клечкоподобен вид на косата
му, се спря на къса, зализана назад прическа, по-удобна, но по-малко подходяща за
бунтарския образ, който караше момичетата да изтръпват от страх и удоволствие. Кармен
също не приличаше на героините от тийнейджърските филми, руси, целомъдрени и малко
глуповати, по които въздишаха момчетата и на които напразно се опитваха да подражават
пълничките мургави мексикански момичета, които изсветляваха косите си с кислородна
вода. Тя беше истински динамит. Събота и неделя двамата другари се наконтваха с най-
хубавите си дрехи, той с неизменното си черно кожено яке дори навън да беше адска жега, а
тя с прилепнал панталон, който криеше в една торба и обуваше в обществената тоалетна,
понеже ако баща ѝ го видеше, щеше собственоръчно да ѝ го свали от задника, и поемаха към
салоните за танци, където вече ги познаваха и не плащаха вход, тъй като бяха най-голямата
атракция на вечерта. Танцуваха без отдих, без да изпият дори едно безалкохолно, защото
нямаха с какво да го платят. Кармен бе станала безстрашна девойка с черна грива и
симпатично лице със сочни устни и гъсти вежди; смееше се често, имаше стегнати форми и
прекалено едри за ръста и възрастта ѝ гърди, издутини, които тя ненавиждаше като недъг —
за разлика от Грегъри, който ги наблюдаваше как растат, преценявайки, че с всеки следващ
ден са все по-пищни. Докато танцуваха, той я мяташе насам-натам само за да види как този
бюст на куртизанка предизвиква законите на гравитацията и благоприличието, но щом
забележеше, че не е единственият, който му се възхищава, изпадаше в тиха ярост. Към
приятелката си не изпитваше конкретни желания; самата идея би го ужасила като
кръвосмесителен грях. Чувстваше я като своя сестра, също като Джуди, но въпреки това
добрите му намерения често се разколебаваха пред измяната на бушуващите хормони. Отче
Ларагибел се бе постарал да му напълни главата с апокалиптични прогнози относно
последствията от това да имаш нечестиви помисли за жени и да си опипваш тялото.
Заплашваше сластолюбивците с гръм и мълнии, твърдеше, че им пониквали косми върху
дланите, излизали им гнойни пъпки, пенисът гангренясвал и накрая грешникът издъхвал в
жестоки мъки, без да се брои, че отивал право в ада, в случай че се гътнел, без да се
изповяда. Момчето се съмняваше в поразяващия божествен гняв и в космите по дланите, но
беше убедено, че другите страдания са верни, беше ги видяло у баща си, помнеше как бе
станал целият в циреи и бе умрял, защото се пипаше. Не си и помисляше да търси утеха сред
момичетата от училище или квартала, за него те бяха отвъд границата на постижимото, камо
ли да прибегне до проститутки, които му се струваха почти толкова страшни, колкото
Мартинес. Скиташе, отчаян от любов, изгарян от безмилостен, неразбираем пламък,
уплашен от препускащото си сърце, от лепкавата течност по спалния чувал, от тревожните
сънища и изненадите, които му поднасяше тялото, костите му се източваха, оформяха се
мускули, излизаха му косми, а кръвта му кипеше в упорита треска. И най-дребният стимул бе
достатъчен, за да изригне във внезапно удоволствие, което го оставяше смутен и в полусвяст.
Допирът до някоя жена на улицата, гледката на женски крак, сцена от киното, фраза от
книга, даже тръскането на седалката в трамвая, всичко го възбуждаше. Освен да учи,
трябваше и да работи, но умората не прогонваше безкрайното желание да потъне в блатото,
да се изгуби в греха, да почувства отново тази смърт и тази наслада, прекалено кратки всеки
път. Спортът и танците му помагаха да изразходва енергия, но беше нужно нещо по-
драстично, за да уталожи разбушувалите се инстинкти. Така както в детството си се беше
влюбил безпаметно в госпожица Джун, в младежките си години изпитваше внезапни
изблици на страст по недостижими момичета, обикновено по-големи, които не смееше да
доближи, а се примиряваше да обожава отдалеч. Година по-късно дръпна рязко на височина и
достигна окончателния си ръст и тегло, но на шестнайсет бе още слабичък младеж, с твърде
големи уши, щръкнали колене и трогателен вид, макар да си личеше, че е от добро тесто.
— Ако все пак избягаш от съдбата и не станеш разбойник или полицай, ще бъдеш
киноактьор и жените ще те обожават — уверяваше го Олга, за да го утеши, като го видеше да
страда в капана на собствената си кожа.
Накрая именно тя бе тази, която го спаси от изгарящата треска на целомъдрието.
Откакто Мартинес го беше приклещил в стаята с метли в началното училище, го разяждаха
скрити съмнения по адрес на неговото мъжество. Повече не бе изследвал Ернестина Переда,
нито което и да било друго момиче под предлог, че си играят на чичо доктор, и познанията
му за тази тайнствена страна от живота бяха смътни и противоречиви. Оскъдната
информация, събрана крадешком в библиотеката, само допринасяше да се обърка още повече,
защото наученото от книгите се разминаваше с опита от улицата, с хвалбите на братята
Моралес и други приятели, с проповедите на Отчето, с разкритията, направени благодарение
на киното и страховете на собственото му въображение. Затвори се в себе си, отричайки с
упорита решимост сърдечните си трепети и вълненията на тялото, опитвайки се да
подражава на благонравните рицари на Кръглата маса или на героите от Далечния запад, но
бушуващата му природа го предаваше непрекъснато. Тази тъпа болка и това смущение без
име го измъчваха цяла вечност, докато накрая не можеше да понася изтезанието, и ако Олга
не му се беше притекла на помощ, щеше съвсем да полудее. Жената бе видяла раждането му,
бе присъствала на всички важни моменти от детството му, познаваше го като собствен син,
нищо, свързано с момчето, не убягваше от очите ѝ, и каквото не успяваше да догади със
здравия си разум, го разкриваше с таланта си на ясновидка, който в общи линии се свеждаше
до познаване на човешката душа, добра наблюдателност и наглостта да си измисля
препоръки и пророчества. В този случай не се изискваха гадателски способности, за да
забележи безпомощното състояние на Грегъри. По това време Олга вече бе прехвърлила
четирийсетте, приятно заоблените в младостта ѝ форми се бяха превърнали в тлъстини,
превратностите на чергарското призвание бяха съсухрили кожата ѝ, но бе запазила своя чар и
своя стил, гъсталака от рижи къдрици, шумоленето на полите си и звънкия си смях. Още
живееше на същото място, но вече не заемаше само една стая, бе купила имота, за да го
превърне в свое светилище, разполагайки с едно помещение за церовете, магнитната вода и
всевъзможните видове билки, с друго — за терапевтични масажи и аборти, и с едно салонче
с прилични размери за спиритически сеанси, магии и врачуване. Грегъри приемаше винаги в
стаята над гаража. Този ден ѝ се стори унил и тя отново се разнежи с онова грубовато
състрадание, което напоследък бе основното ѝ чувство към него.
— В коя си влюбен сега? — засмя се тя.
— Искам да се махна от това скапано място — отрони Грегъри, стиснал глава с ръце и
сразен от врага в слабините си.
— И къде ще отидеш?
— Където и да е, на майната си, все едно. Тук нищо не се случва, не може да се диша,
задушавам се.
— Вината не е в квартала, а в теб. Задушаваш се в собствената си кожа.
Гледачката измъкна от шкафа бутилка уиски, наля му солидна доза в чашата и още една
за себе си, почака го да я изпие и му сипа още. Момчето не беше свикнало с твърдия алкохол,
беше горещо, прозорците бяха затворени, аромат на тамян, лековити билки и пачули
насищаше въздуха. Вдъхна мириса на Олга и се разтрепери. В изблик на умиление едрата
жена го доближи отзад и го обгърна с ръце, повехналите ѝ гърди се разляха по гърба му,
обсипаните ѝ с дрънкулки пръсти разкопчаха пипнешком ризата му, докато той стоеше
вцепенен, парализиран от изненада и ужас, но тогава тя започна да го целува по врата, да
пъха език в ушите му, да му шепне думи на руски, да го изследва с опитните си ръце, да го
докосва там, където никой никога не го беше докосвал, докато той не се предаде с вопъл,
потъвайки в бездънна пропаст, разтърсван от ужас и предчувствие за радост, и без да знае
какво прави, нито защо го прави, се обърна към нея отчаян, разкъса дрехите ѝ припряно,
нахвърли се отгоре ѝ като разгонен звяр, затъркаля се с нея по земята, ритайки, за да си събуе
панталона, проправяйки си път сред фустите, прониквайки я с безутешен тласък и рухвайки
веднага с вик, докато се изливаше на талази, сякаш някаква артерия се бе разкъсала в недрата
му. Олга го остави за известно време да отдъхне на гърдите ѝ, чешейки го по гърба, както бе
правила много пъти, когато беше малък, и щом прецени, че го обземат угризения, стана и
отиде да дръпне пердетата. После спокойно започна да сваля скъсаната блуза и омачканата
пола.
— Сега ще ти покажа какво обичат жените — каза му тя с нова усмивка. — Главното е
да не бързаш, синко…
— Трябва да знам нещо, Олга, закълни се, че ще ми кажеш истината.
— Какво искаш да знаеш?
— Баща ми и ти… искам да кажа, вие…
— Това не те засяга, няма нищо общо с теб.
— Трябва да знам… били сте любовници, нали?
— Не, Грегъри. Ще ти го кажа само веднъж — не, не бяхме любовници. И не отваряй
отново темата, защото, ако го направиш, няма повече да те погледна, разбра ли ме?
Грегъри имаше такава нужда да ѝ вярва, че спря да разпитва. От този следобед нататък
светът му стана цветен, посещаваше Олга почти ежедневно и като прилежен ученик усвои
всичко, което тя намери за добре да му разкрие, проучи тайните ѝ местенца, осмели се да
прошепне всички възможни неприлични думи и смаян осъзна, че не е абсолютно сам във
вселената и че вече няма желание да умира. Душата му разцъфна, тялото му също се разви,
след броени седмици престана да прилича на хлапак и лицето му доби вид на доволен човек.
Когато осъзна, че от чиста благодарност започва да се влюбва в нея, Олга го раздруса
сърдито, застави го да я погледне гола и внимателно да отбележи пълнотата, бръчките и
белите коси, умората от толкова години борба със съдбата, след което тържествено го
заплаши, че ще го изгони от себе си, ако продължава с идиотските идеи. Накара го ясно да
проумее границите на тяхната връзка и добави, че трябвало да пали свещи, защото е извадил
страхотен късмет, нямало да намери друга жена, която да му предложи безплатен и сигурен
секс, да му глади ризите, да му оставя тайно пари по джобовете и да не иска нищо в замяна,
че още бил сополанко, а когато вече нямало да бъде, тя щяла да е станала старица, посъветва
го да заляга над уроците, пък дано излезел от дупката, в която бил израсъл, и станел човек, че
живеел в страната на неограничените възможности и ако не се възползвал от тях, значи бил
непоправим глупак.

Оправи си оценките, намери нови приятели, започна да сътрудничи в училищния

вестник и много скоро започна да пише пламенни статии и да предвожда училищни
протести по различни поводи, някои от тях бюрократични, като спортния график, а други
принципни, като дискриминацията към чернокожи и латиноамериканци. Наследил си го от
баща си, въздишаше Нора леко притеснена, защото не искаше той да става проповедник.
След като намери спокойствие благодарение на Олга, успя да обикне четенето, използваше
всеки свободен момент, за да ходи в общинската библиотека, където се сприятели със
Сайръс, стария асансьорен служител. Мъжът направляваше автомата с една ръка, а с другата
държеше книга, толкова задълбочен, че асансьорът работеше както му скимне, като някоя
побъркана машина. Вдигаше поглед само когато дойдеше Грегъри, тогава анемичният му
образ на пророк грейваше за няколко секунди, лека усмивка заменяше мрачната гримаса на
устата му, но той овладяваше изражението си незабавно, поздравявайки го със сумтене, за да
стане пределно ясно, че ги свързва само известна интелектуална близост. Момчето
обикновено се появяваше следобед, след училище, и стоеше само половин час, защото
трябваше да работи. Старецът го чакаше отрано и с наближаването на часа се улавяше да
поглежда към часовника, винаги готов да потисне излишните емоции, но ако пропуснеше да
дойде, все едно слънцето не беше изгряло. Станаха добри приятели. Рийвс обичаше да
прекарва съботите в неговата компания, посещаваше го в мизерната му стая в пансиона, в
който живееше, друг път излизаха на разходка или пък на кино, а привечер си вземаше
довиждане, за да поеме с Кармен към салоните за танци. След известно време Сайръс му
определи среща в един парк, под претекст да обсъдят някои философски въпроси и да
споделят следобедната си закуска. Чакаше го с кошница, от която се подаваше хляб и гърлото
на някаква бутилка, отведе го под ръка до едно закътано място, където никой да не може да
ги чуе, и там шепнешком му заяви, че е готов да му разкрие тайна на живот и смърт. След
като го накара да се закълне, че никога няма да го издаде, тържествено му призна своята
принадлежност към Комунистическата партия. Момчето не разбираше смисъла на това
признание, макар да се намираха в разгара на лова на вещици, подет срещу либералните
идеи, но предположи, че трябва да е нещо заразно и с толкова лоша репутация, колкото
венерическите болести. Направи някои проучвания, които само замъглиха още повече
пейзажа. Майка му му даде смътен отговор за Русия и клането на някакво царско семейство в
техния зимен дворец, всичко беше толкова далечно, че му се стори невъзможно да го свърже
със своето време и място. Когато отвори дума пред семейство Моралес, Инмакулада се
прекръсти ужасена, а Педро му забрани да говори мръсотии в дома му и го предупреди, че
било неуместно да се меси във въпроси, които не му влизали в работата. Политиката е порок,
почтените и работливи хора нямат нужда от нея, отсъди Отче Ларагибел, чийто вкус към
страховитото нарастваше с годините, обвини комунистите, че са самият Антихрист и кръвни
врагове на Америка, отсече, че да се говори за тях е автоматично предателство към
християнската култура и към родината, понеже всичко казано било незабавно препращано на
Москва за сатанински цели. „Внимавай, може да си имаш неприятности с властта и да
свършиш на електрическия стол, като в този случай би си получил заслуженото, защото си
глупак, червените са атеисти, болшевики и лоши хора, нямат работа в тази държава, да се
пръждосват в Русия, щом така им харесва“, заключи той, удряйки по масата, от което кафето
му с коняк подскочи. Грегъри разбра, че Сайръс му беше дал най-убедителното доказателство
за дружба, доверявайки му своята тайна, и в замяна на това се зарече да не го разочарова в
наскоро поетия интелектуален път. Мъжът възпита в него страстта към определени автори и
всеки път, когато Грегъри зададеше някой въпрос, го пращаше да търси информацията сам,
така се научи да използва енциклопедии, речници и други източници в библиотеката. „Ако
нищо друго не свърши работа, преглеждай старите вестници“, посъветва го той. Пред очите
му се разкриха широки хоризонти, за първи път му се стори възможно да се измъкне от
квартала, да не бъде осъден да стои погребан там до края на живота си, светът бе огромен, в
него се пробуди любопитство и желание да изживее приключенията, които преди му стигаше
да гледа на кино. Когато бе свободен от училище и работа, прекарваше часове със своя
наставник, пътувайки нагоре-надолу с асансьора, докато замайването не го надвиеше и не
излезеше, залитайки, за да подиша чист въздух.
Вечер се хранеше при семейство Моралес и между другото помагаше на Кармен с
домашните, защото беше кошмарна ученичка, после отиваше при Олга и се прибираше
вкъщи, когато Джуди и майка му вече спяха. Понякога събота и неделя търсеше компанията
на Нора, за да обсъдят неговите четива, но връзката им охладняваше с всеки изминал ден и
никога вече не изпитаха удоволствие от разговорите като в онези времена, когато камионът
беше все на път, когато тя му разказваше оперни сюжети и му разкриваше мистериите на
небосвода в звездните нощи. Със сестра му го свързваше твърде малко и трябваше да е доста
разсеян, за да не усети явната ѝ враждебност. В онези години къщурката отново бе започнала
да се руши, дъските скърцаха, покривът течеше, но пък парцелът бе поскъпнал с
разрастването на града в тази посока. Педро Моралес намекна да продадат имота и
семейството да се настани в малък апартамент, където разходите биха били по-малки, а
поддръжката по-лесна, ала Нора се опасяваше мъжът ѝ да не се изгуби при преместването.
— На мъртвите им трябва постоянен дом, не може да се местят от едно място на друго.
На къщите също им трябва по един мъртвец и едно новородено. Някой ден тук ще се родят
моите внуци — казваше тя.
Освен Олга, с която го свързваше пълното доверие на безрезервните любовници, Кармен
Моралес бе най-близкият човек на Грегъри. След като Олга укроти инстинкта му, можеше да
наблюдава формите на своята приятелка, без да изпитва неловко смущение. Искаше за нея
по-добра съдба от тази на жените в техния квартал, тормозени от мъжете си, огорчени от
децата си и без самочувствие. Вярваше, че с малко помощ би могла да завърши училище и да
учи някаква професия. Направи опит да я посвети в четенето, но тя се отегчаваше в
библиотеката, ненавиждаше уроците и не проявяваше ни най-малък интерес към новините
от вестниците.
— Ако чета повече от половин страница, ме заболява главата. По-добре ти чети и ще ми
разкажеш… — оправдаваше се тя, когато я поставяше между книгата и наковалнята.
— Това е от големите ѝ гърди. Колкото повече бюст, толкова по-малко мозък, това е
природен закон, затова и горките жени са такива — обясни Сайръс на Грегъри.
— Тоя старец е кретен! — избухна Кармен, когато научи за думите му, и от този ден
нататък започна да носи сутиени с подплънки от чиста провокация, при това с такъв
умопомрачителен ефект, че нямаше човек в квартала, който да не коментира колко добре се
развива малката дъщеря на Моралес.
Не само гърдите ѝ привличаха внимание, бе оставила далеч в миналото вида си на
пъргаво мишле и постепенно се превръщаше в огнена девойка, около която се тълпяха
ухажори, но без да смеят да пристъпят тънката граница на честта, защото от другата страна
стояха Педро Моралес и четиримата му сина, до един снажни, непоколебими и ревниви.
Привидно не се отличаваше от другите момичета на нейната възраст, обичаше веселбите,
записваше си романтични мисли и чужди стихове в личен дневник, влюбваше се в актьорите
от киното и флиртуваше с всяко момче наоколо, щом успееше да се изплъзне от надзора на
семейството и Грегъри, натоварен с ролята на странстващ рицар. И въпреки това, за разлика
от други девойки, притежаваше неспокоен дух и богато въображение, които по-късно щяха да
я спасят от прозаичен живот.
Един четвъртък, на излизане от училище Грегъри и Кармен се сблъскаха на улицата с
Мартинес и трима от неговата банда. Потокът от младежи, който излизаше от сградата, се
спря за миг и после кривна, за да ги избегне, да не би да го приемат като провокация, но
Мартинес беше зърнал момичето предната събота в един салон за танци и го чакаше с
високомерието на човек, който е уверен в своето надмощие. Тя замръзна на място, същото
сториха и учениците около нея, които доловиха заплахата, витаеща във въздуха, но не успяха
да реагират. Мартинес бе израснал много за своята възраст, бе станал арогантен великан с
мустачки на сваляч и няколко татуировки на показ, носеше се като гангстер, със зализан с
брилянтин перчем, разделен на път, панталони с набор на кръста, обувки с метални
пластини на върха, кожено яке и лилава риза.
— Хайде, сладурано, дай целувка… — той направи няколко крачки и хвана Кармен за
брадичката.
С едно движение на ръката тя го отблъсна и очите на младежа се свиха до размера на две
цепки, хвърлящи мълнии. Грегъри хвана приятелката си за ръка и опита да я измъкне от
подлата клопка, но бандата бе преградила пътя и нямаше към кого да се обърнат, около тях
улицата се беше изпразнила, другите деца се бяха отдръпнали на разумно разстояние в
обширен полукръг и в центъра стояха само те и нападателите.
— Теб те познавам, кучи сине — обади се подигравателно Мартинес, побутвайки леко
Грегъри, след което подхвърли на своите поддръжници: — Това е онова шибано бяло
педалче, за когото ви разправях.
Без да изпуска Кармен, Грегъри отново опита маневра за бягство, но Мартинес се
приближи заплашително и тогава разбра, че е дошъл моментът, от който толкова се бе
страхувал, вече не беше възможно да избягва заплахата, която винаги го бе преследвала. Пое
си дълбоко въздух, опитвайки да овладее ужаса, заставяйки се да мисли, и стигна до
заключението, че е сам, защото никой от другарите му нямаше да дойде да го защити, както и
че другите са четирима и със сигурност носят ножове или метални боксове. Старата омраза
го заля като топла вълна, плъзнала от дълбините на корема му към гърлото, спомените му го
връхлетяха в безпорядък и го заслепиха, за момент изгуби зрение и разсъдък и потъна в
някакво черно тресавище. Гласът на Кармен го върна обратно на улицата.
— Не ме докосвай, мръснико — тя се пазеше от лапите на Мартинес, а останалите се
смееха.
Грегъри избута Кармен настрана и застана лице в лице с врага си — двамата стояха на
броени сантиметри, стиснали юмруци, с пълни с гняв очи, задъхани.
— Какво желаеш, скапан гринго…? Искаш пак да те изпукам или предпочиташ да си
премерим силите в юмручен бой? — прошепна Мартинес бавно и меко, сякаш му говореше
за любов.
— Майната ти! С трима от твоите биячи срещу сам и невъоръжен човек е много лесно —
отговори Грегъри.
— Ха! Добре тогава, братлета. Това ще бъде само между двамата — нареди Мартинес на
своите.
— Не искам хлапашки бой. Искам битка на живот и смърт — процеди Грегъри през
зъби.
— Какви са тези глупости?
— Чу ме, нещастнико — и Грегъри повиши глас, за да го чуят и всички на улицата: —
След три дни, зад фабриката за автомобилни гуми, в седем вечерта.
Мартинес се огледа наоколо, без да разбира много добре за какво става въпрос, но
другите от бандата свиха рамене, все още с насмешка, докато кръгът от зяпачи полека-лека
се стесняваше, защото никой не искаше да изпусне и дума от това, което се случваше.
— Нож, бухалка, верига или пистолет? — попита невярващо Мартинес.
 — Влак — отвърна му Грегъри.
— Какво общо има шибаният влак?
— Ще видим кой има по-големи топки — и Грегъри хвана Кармен за ръка и се отдалечи
по улицата, обръщайки му гръб, с привидното презрение на бикоборец към звяра, който още
не е повалил, крачейки бързо, така че никой да не чуе как бумти сърцето му.
Вече няколко години се надбягвах с влака, първо с намерението да умра, а после просто
за да заобичам отново живота. Минаваше с рев четири пъти на ден, като лудо препускащ
дракон, смущавайки вятъра и тишината. Чаках го винаги на едно и също място — равен и
запустял терен, където в някои периоди се трупаха смет и старо желязо, а в други, когато го
изчистеха, ходеха децата да играят на топка. Първо чувах далечната свирка и гърма на
машините, после го виждах да се появява, огромна страшна змия от желязо и шум.
Предизвикателството бе да пресметна точния момент, за да премина линията пред
локомотива, да чакам до последния миг, да го усетя как почти връхлита отгоре ми, и тогава
да се втурна като луд и с един скок да стигна отсрещната страна. Животът ми зависеше от
най-малката грешка, от най-лекото колебание, от едно препъване в релсата, от пъргавината
на краката ми и от моето самообладание. Можех да позная различните влакове по грохота на
машините, знаех, че сутрешният е най-бавен, а този в седем и петнайсет най-бърз. Чувствах
се доста сигурен, но понеже не се бях упражнявал от известно време, ходих да тренирам с
всеки преминаващ през следващите дни, придружаван от Кармен и Хуан Хосе, за да засичат
резултатите. Първия път, когато ме видяха да го правя, изпуснаха хронометъра, а Кармен
започна да крещи като обезумяла, за щастие не я чух, докато не отмина машината, иначе като
нищо щях да се стресна и сега нямаше да ме има, за да разказвам. Намерихме най-доброто
място за надпреварата, където релсите се виждаха ясно, разчистихме камъните и
отбелязахме разстоянието с черта на земята, скъсявайки я с всеки следващ опит, докато не
стана невъзможно да се съкращава повече, влакът ми облизваше гърба. Вечер беше по-трудно,
защото по това време бе почти тъмно и светлините на локомотива заслепяваха. Предполагам,
че и Мартинес се беше упражнявал някъде, където никой да не го види, и прекомерната му
гордост е била спасена, пред своите другари не е могъл да покаже и най-малката тревога за
двубоя, трябвало е да демонстрира пълно презрение към опасността, като истински мъжкар.
Точно на това разчитах, за да спечеля предимство пред него, защото по време на годините в
кварталната джунгла се бях научил да приемам със смирение страха, това изгарящо чувство в
стомаха, което понякога ме измъчваше в продължение на дни.
В уречената неделя слухът вече се беше разнесъл в училище и в шест и половина имаше
цяла върволица от коли, мотори и велосипеди, паркирани на пустия парцел, и петдесетина
мои съученици, насядали по земята близо до железопътните линии, очакваха началото на
спектакъла. Фабриката за автомобилни гуми беше затворена, но във въздуха още се усещаше
противният мирис на горещ каучук. Обстановката беше празнична, едни си носеха храна за
пикник, неколцина пиеха уиски и джин, замаскирани в бутилки от безалкохолно, други бяха
взели фотоапарати. Кармен подмина шумната тълпа, застана встрани от другите, за да се
моли. Беше ме помолила да не го правя, „по-добре да минеш за страхливец, отколкото да
изгубиш за секунда живота си, в крайна сметка Мартинес не ми направи нищо, този двубой е
чиста лудост, грехота, Господ ще накаже всички ни“, умоляваше ме тя. Обясних ѝ, че това
няма нищо общо с инцидента на улицата, че тя не е причината, а само поводът, че става
въпрос за много стари сметки, невъзможни да бъдат разказани, мъжки работи. Окачи ми на
врата малко правоъгълно парче бродиран плат.
— Това е муска с Девата от Гуадалупе, която майка ми е носила, когато е дошла от
Сакатекас. Много е чудодейна…
Точно в седем се появиха четири раздрънкани автомобила, нашарени в лилавия цвят на
„Касапите“, които возеха цялата банда, дошла да подкрепи Мартинес. Минаха между нас,
вдигнали за поздрав свит юмрук пред лицата си и стиснали с другата ръка слабините си, с
провокативен жест. Предположих, че ако нещата не се получеха както трябва, щеше да
настане страшна бъркотия и моята група приятели, макар и по-многобройна, в никакъв
случай нямаше да бъде равностоен съперник на тези въоръжени момчета, свикнали да
създават неприятности. Трябваше внимателно да се загледам, за да различа Мартинес,
защото всички изглеждаха еднакво. Едни и същи зализани прически, якета, украшения и
предизвикателна полюшваща се походка. Не се беше отказал от костюма си на сводник, не
беше сменил дори обувките на ток, докато аз бях облечен удобно — по онова време можех да
си купя само дрехи втора ръка от църковната разпродажба — и носех гуменки.
Пресметнах своите предимства — бях по-бърз и по-лек, при едно надбягване рамо до
рамо нямаше никакъв шанс да ме бие, но това беше битка на живот и смърт и в крайна
сметка бе по-важна смелостта, а не пъргавината. В началното училище той бе добър
спортист, докато аз винаги съм бил посредствен в спорта, но се помъчих да не мисля за това.
— Точно в седем и петнайсет минава експресът. Тръгваме едновременно, на три
разкрача разстояние един от друг, за да не можеш да ме блъснеш, мръснико, аз откъм
страната към влака, пускам ти този аванс, ако искаш — провикнах се аз, за да ме чуят
всички.
— Не ми трябва преднина, скапано бяло педерастче.
— Тогава избирай — бягаш откъм влака или тръгваш по-късно.
— Тръгвам по-късно.
С една пръчка отбелязах две черти на земята, докато трима от бандата и няколко от
моите другари, предвождани от Хуан Хосе Моралес, пресичаха релсите, за да контролират
развитието на състезанието от другата страна.
— Толкова близо? Да не те е страх, педалче? — подметна презрително Мартинес.
Бях предвидил неговата реакция, изтрих чертите с крак и ги прокарах отново, по-назад.
Хуан Хосе Моралес и един от бандата премериха разделителните крачки и в този миг чухме
свирката на влака. Всички зрители излязоха напред, бандата отляво, в компактна маса, моите
съученици вдясно. Кармен ми отправи последен окуражителен поглед, но видях, че е
разстроена. Застанахме на линиите, аз скришом докоснах муската и после изолирах напълно
съзнанието си от всичко, което ме заобикаляше, концентрирайки се върху себе си и
връхлитащата грамада желязо, отброявайки секундите, с изопнато тяло, заслушан в
наближаващия грохот, аз, сам срещу влака, както бях правил многократно и преди. Три, две,
едно, старт! — и без да съзнавам какво правя, усетих диво ръмжане в стомаха, краката ми се
втурнаха сами напред, мощна електрическа вълна ме разтърси из основи, мускулите ми
избухнаха от усилието и ужасът спусна кървава пелена пред очите ми. Писъкът на влака и
собственият ми вик пронизаха плътта ми, завладяха ме изцяло, превърнах се в един-
единствен страшен рев. Зърнах огромните светлини, устремени към мен, кожата ми пламна
от топлината на двигателите и от въздуха, разсипан на две от тази гигантска стрела, искрите
изпод металните колелета, свистящи върху релсите, ме шибнаха през лицето. Настъпи миг,
който трая цяла вечност, отрязък от време, застинал във вечността, през който увиснах над
една безкрайна бездна, понесен пред локомотива като вкаменена птица в полет, изпънал
всяка частица от тялото си в последен скок напред, уверен в неминуемата смърт.
Не знам какво се случи после. Помня само, че дойдох на себе си, търкаляйки се от
другата страна на релсите, гадеше ми се, бях изтощен, вдишвах с пълни гърди мириса на
нагорещен метал, замаян от яростния трясък на огромния звяр, който препускаше край мен,
абсурдно дълъг, безкраен, а когато най-сетне отмина, усетих неестествена тишина,
абсолютна празнота, и тъмнината ме обгърна изцяло. Цяла вечност след това Кармен и Хуан
Хосе ме хванаха под мишници, за да ме изправят на крака.
— Ставай, Грегъри, да се махаме оттук, преди да е дошла полицията…
Тогава се опомних и успях да различа сред вечерния здрач как момчетата се изнасят на
бегом към шосето, как лилавите коли на бандата офейкват, как на мястото не остава жив
човек, освен Кармен, Хуан Хосе и мен, опръскан с кръв, и останките от Мартинес,
разпилени навсякъде.
 Втора част
Толкова пъти се повтори от уста на уста двубоят при влака, украсен до фантастични
подробности, че Грегъри Рийвс се превърна в герой сред своите съученици. Нещо коренно се
промени в неговия характер тогава, той порасна изведнъж и загуби онази ангелска наивност,
станала причина за толкова горчилки и пердах, доби увереност и за първи път от години се
почувства добре в собствената си кожа, вече не искаше да бъде мургав, като останалите от
квартала, започваше да оценява предимствата, че не е. В гимназията имаше близо четири
хиляди ученици, произлизащи от различни части на града, почти всички бели и от средната
класа. Момичетата носеха косите си на опашка, не говореха мръсни думи, не си лакираха
ноктите, ходеха на църква, а някои от тях вече имаха вид на достолепни матрони, досущ като
своите майки. Не пропускаха случай да се поцелуват с поредното гадже на последния ред в
киното или на задната седалка в колата, но не го коментираха. Мечтаеха за диамант на
безименния пръст, а междувременно момчетата използваха свободата си, докато могат, преди
поразяващата мълния на любовта да ги опитоми. Изживяваха последния си шанс за
забавления, за буйни игри и спорт, за опиянение с алкохол и високи скорости, беше период
на момчешки лудории, някои от тях безобидни, като това да откраднат бюста на Линкълн от
кабинета на директора, а други не толкова, като това да хванат някой негър, мексиканец или
хомосексуалист и да го наплескат с изпражнения от глава до пети. Присмиваха се на
романтиката, но я използваха, за да си намерят приятелка. Помежду си говореха постоянно
за секс, но малцина имаха възможност да го практикуват. От свенливост Грегъри Рийвс
никога не спомена за Олга пред своите приятели. В училище се чувстваше на място, вече не
го отбягваха заради цвета му, никой не знаеше къде живее, кое е неговото семейство, нямаха
представа, че майка му получава социални помощи. Той бе сред най-бедните, но винаги
имаше малко пари в джоба, защото работеше, можеше да покани момиче на кино, не му
липсваха средства да почерпи по бира или да се хване на бас, а през последната година
доходите му стигнаха за една доста поочукана кола, но за сметка на това с добър двигател.
Недоимъкът си личеше само по изтърканите панталони, овехтелите ризи и липсата на
свободно време. Изглеждаше по-голям, беше слаб, жилав и силен като баща си, смяташе се за
красавец и се държеше като такъв. През идните години се възползва от легендата, която се
разказваше за случката с Мартинес, и познанията си за двете култури, в които бе израсъл.
Интелектуалните чудатости на семейството му и приятелството му с асансьорния служител
от библиотеката развиха неговото любопитство — на място, където мъжете четяха само
спортната страница на вестниците, а жените предпочитаха клюките за холивудските
актьори, той бе изчел по азбучен ред най-видните мислители, от Аристотел до Ясперс.
Представата му за света бе ограничена, но при всички случаи бе по-богата от тази на другите
ученици и някои учители. Всяка нова идея го увличаше, решаваше, че е открил нещо
уникално, и се чувстваше длъжен да го разкрие на останалото човечество, но скоро си даде
сметка, че демонстрацията на знания не среща особено радушен прием сред неговите
другари. Пред тях се въздържаше, но с момичетата не устояваше на изкушението да блесне
като виртуоз на словото. Неуморните спорове със Сайръс го бяха научили да защитава идеите
си с плам, наставникът му пресичаше всеки негов опит да го впечатли чрез красноречие,
„повече смисъл и по-малко реторика, синко“, казваше му той, но Грегъри бе проверил, че
ораторските му номера действат добре при други хора. Умееше да застава винаги начело на
групата, другите свикнаха да му правят път, и тъй като скромността не бе сред неговите
добродетели, съвсем логично реши да преследва политическа кариера.
— Идеята не е лоша. Само след няколко години социализмът ще е покорил света и ти
може да станеш първият сенатор комунист в страната — насърчаваше го Сайръс, шушукайки
му тайно в мазето на библиотеката, където в продължение на години бе опитвал, без особен
резултат, да посее в съзнанието на своя ученик любов към учението на Маркс и Ленин. На
Рийвс тези теории му изглеждаха неоспорими от гледна точка на справедливостта и
логиката, но усещаше, че нямат ни най-малък шанс да триумфират, поне в тяхната половина
на света. От друга страна идеята да направи състояние му изглеждаше по-съблазнителна от
това да бъде беден наравно с другите, макар да не смееше да сподели подобни скверни
мисли.
— Не съм сигурен, че искам да бъда комунист — защитаваше се предпазливо той.
— А какъв ще бъдеш тогава, синко?
— Демократ, например…
— Няма никаква разлика между демократи и републиканци, колко пъти трябва да ти
обяснявам? Пък и ако искаш да стигнеш до Сената, трябва да започнеш още от сега. Рано
пиле, рано пее. Трябва да станеш председател на ученическия съвет.
— Ти си луд, Сайръс, аз съм най-бедният в класа и говоря развален английски. Кой би
гласувал за мен? Не съм нито гринго, нито латиноамериканец, не представлявам никого.
— Точно затова можеш да представляваш всички — и старецът му връчи „Владетелят“ и
други произведения на Николо Макиавели, за да научи нещо за човешката природа. След три
седмици не особено задълбочено четене Грегъри Рийвс се върна доста объркан.
— Това не ми върши никаква работа, Сайръс. Каква връзка има между италианците от
XV век и гамените от моето училище?
— Само това ли можеш да ми кажеш за Макиавели? Нищо не си разбрал, невежа такъв.
Не заслужаваш да бъдеш секретар в детска градина, камо ли председател на ученически
съвет в гимназията.
Момчето отново зарови нос в бумагите, този път с повече старание, и лека-полека
просветният лъч на флорентинския държавник преодоля пет века история, разстояние от
половин свят, културните бариери и мъглите на един неопитен мозък, за да му разкрие
изкуството на властта. Започна да си води бележки в една тетрадка, която скромно озаглави
„Аз, Председателят“ — название, което се оказа пророческо, защото благодарение на
стратегиите на Макиавели, съветите на своя наставник и машинациите, родени от
собственото му въображение, бе избран с категорично мнозинство. Това бе първата година
без расови проблеми в училище, защото ученици и учители работиха в унисон, убедени от
Рийвс, че се намират в една и съща лодка и че никой няма полза да гребе в
противоположната посока. Той организира и първия танц по чорапи, въпреки възмущението
на ръководството, което счете това за окончателната крачка към римска оргия, но нищо
непристойно не се случи, беше едно невинно тържество, в което участниците си свалиха
само обувките. Новият председател бе решен да остави незаличим спомен в аналите на
институцията и оттам да поеме към Белия дом, но задачата се оказа по-тежка от
предвиденото. Освен отговорностите на поста, помагаше и в кухнята на една закусвалня до
много късно вечерта, събота и неделя поправяше гуми в гаража на Педро Моралес, а през
лятото се хващаше като наемен работник да бере плодове на полето. Ежедневието му бе така
заето, че се спаси от алкохола, наркотиците, хазартните игри и гонките с коли, в които доста
негови приятели изгубиха голяма част от своята невинност, здравето и дори живота си.
Момичетата се превърнаха в негова фикс идея, която понякога се проявяваше като
блажено оглупяване, способно да го накара да забрави и собственото си име, но като цяло бе
просто изтезание от кипнала кръв във вените му и обичайните непристойни мисли в ума му.
Деликатно, защото много го обичаше, но с неумолима решителност, Олга го изпъди от своето
легло под претекст, че вече е време да потърси утеха другаде. Каза му, че се чувствала твърде
стара за тези игрички, но всъщност се беше влюбила в един шофьор на тир, десет години по-
млад от нея, който я посещаваше между курсовете. Тази матрона с непокорен дух стигна
дотам, че в продължение на няколко години кърпи чорапите и търпя прищевките на
намусения си любовник, докато при едно от своите пътувания мъжът не кривна от пътя, за
да последва друга любима, и никога повече не се завърна. От друга страна срещите между
Олга и Грегъри бяха изгубили обаянието на новото и чара на скритото, свеждайки се до
дискретна гимнастика между баба и нейния внук. Олга бе заместена от Ернестина Переда,
съученичка на Грегъри в началното училище, която сега работеше в един ресторант. Той си
внушаваше, че я обича, илюзия, която рухваше за броени минути, оставяйки у него чувство на
вина. Вероятно бе единственият любовник на Ернестина с подобни скрупули, но за да ги
превъзмогне, трябваше да измени на романтичната си природа и кавалерските принципи,
които бе научил от майка си и книгите; не искаше да се възползва от нея, както толкова
други, но не беше способен и да мами, че я обича. На хоризонта все още не се очертаваха
промените в нравите, които щяха да превърнат секса в здравословно упражнение, без риск от
бременност или угризения на съвестта. Ернестина Переда бе от онези същества,
предопределени да изследват бездната на чувствата, но се бе родила цели петнайсет години
по-рано, когато жените трябваше да избират между морала и удоволствието, а тя нямаше
смелост да се откаже нито от едното, нито от другото. Откакто се помнеше, живееше
заслепена от невероятните възможности на тялото си, на седем години бе превърнала
тоалетната в училище в първата си лаборатория, а съучениците си — в опитни зайчета, с
които проведе изследвания, прави експерименти и постигна изненадващи резултати. И
Грегъри не се спаси от научния ѝ интерес, двамата се промъкваха в мръсното убежище на
тоалетната, за да се натискат с най-добри чувства, игра, която щеше да продължи незнайно
докога, ако жестокостта на Мартинес и неговата банда внезапно не я бяха прекратили. Едно
междучасие се покатериха на някакъв шкаф, за да ги шпионират, завариха ги да играят на
чичо доктор и ги засипаха с такива подигравки, че Грегъри лежа цяла седмица болен от срам
и повече не повтори тези забавления, докато Олга не го избави от мъките. По това време
Ернестина Переда бе натрупала огромен опит, в квартала нямаше момче, което да не твърди,
че я познава, някои с основателна причина, но болшинството от чисто самохвалство. Грегъри
се стремеше да не мисли за тези безразборни връзки, в срещите им нямаше сантиментални
преструвки, но винаги бе имало елементарно уважение, макар да не говореха за чувства.
Любовта го връхлиташе по всяко време, под формата на мимолетна страст към някое момиче
край него, с което не можеше да практикува шеметните пируети от репертоара на Олга, нито
поривистите спирали на Ернестина Переда. Лесно си намираше жени, но никога не се
почувства достатъчно обичан, ласките, които получаваше, бяха просто бледо отражение на
безумната страст, която го изгаряше. Харесваше високи и слаби, но не оказваше особена
съпротива пред всяко изкушение от противоположния пол дори момичето да бе по-скоро
пълничко, какъвто бе случаят с мексиканките от квартала. Само Кармен не приемаше за
вдъхновение на еротичните си фантазии, нея смяташе за свой приятел и женските ѝ атрибути
с нищо не променяха отколешната им дружба. Въпреки това двамата имаха различен
темперамент и в духовно отношение помежду им постепенно бе зейнала пропаст. С нея
споделяше откровения, танци и кино, но се оказваше безсмислено да ѝ говори за своите
четива или за социалните и метафизични дилеми, посети в сърцето му от Сайръс. Когато се
отплеснеше в тази посока, приятелката му не се насилваше да го ласкае с престорен интерес,
а му отправяше смразяващ поглед и му нареждаше да престане с глупостите. Другите
момичета също не го приемаха по-добре, отначало ги привличаше със славата си на бунтар и
опитен танцьор, но скоро им дотягаше и го зарязваха, отсичайки, че е превзет всезнайко,
неспособен да държи ръцете си мирно, „внимавайте като приемате разходка насаме с
неговата таратайка, първо ти досажда с дрънкането си на политик, а после се опитва да ти
смъкне сутиена“ — но дори и така на Рийвс не му липсваха любовни авантюри. Хуан Хосе
Моралес смяташе, че няма смисъл да се опитваш да разбираш жените, те носели само
разврат и поквара, както се казвало в една мексиканска песен, а и както твърдеше самият
Отче Ларагибел, щом изпаднеше в религиозен плам. За мачовците от квартала имаше два
вида жени, едните като Ернестина Переда, а другите недосегаеми, обречени на
майчинството и семейството, но в никоя не трябваше да се влюбваш, това превръщало мъжа
в роб, а често и в рогоносец. Грегъри така и не се примири с тези заръки и в следващите
трийсет години преследва неуморно химерата на съвършената любов, препъвайки се
многократно, падайки и ставайки отново, в едно безкрайно бягане с препятствия, докато
накрая не се отказа да търси и не се научи да живее в самота. И тогава, по ирония на съдбата,
която често ни поднася изненади, намери любовта, когато вече мислеше, че никога няма да я
срещне. Но това е друга история.

Сенаторските амбиции на Грегъри Рийвс се изпариха в деня след дипломирането му в

гимназията, когато Джуди го попита какво възнамерява да прави оттук нататък, защото вече
било време да напусне къщата на майка им.
— Отдавна трябваше да живееш другаде, тук няма място за всички, притеснени сме.
— Добре, ще намеря къде да отида — отвърна Грегъри със смесица от тъга, заради
резкия начин, по който го пъдеха от семейството, и облекчение, понеже щеше да напусне
този дом, в който никога не се бе чувствал обичан.
— Трябва да оправим зъбите на мама, не може да отлагаме повече.
— Има ли някакви спестени пари?
— Не стигат. Трябват още триста долара. Освен това ѝ обещахме телевизор за Коледа.
Джуди бе имала нещастни младежки години и се бе превърнала в мрачна и сърдита
жена, съсипана от измъчващото я вътрешно недоволство. Лицето ѝ все още беше изумително
красиво, а косата ѝ, макар и непохватно окастрена, бе запазила цвета на бяло злато от
ранното ѝ детство. Противни пластове тлъстина обвиваха снагата ѝ, но не я обезобразяваха
напълно, защото беше още много млада — въпреки пълнотата, предишните форми на тялото
ѝ си личаха, а в редките случаи, в които преставаше да мрази себе си и се усмихнеше, си
възвръщаше познатия чар. Бе имала няколко любовни връзки с бели мъже, които срещаше на
работа или в други квартали, латиноамериканските ѝ съседи отдавна се бяха отказали да я
преследват, убедени, че не е лъжица за тяхната уста. Грижеше се да отблъсква настоятелните
кандидати с изблиците си на горделивост или с безкрайно мълчание.
— Това бедно момиче никога няма да се омъжи, вижда се, че не понася мъжете —
заключи Олга.
— Ако не отслабне, спукана ѝ е работата — отбеляза Грегъри.
— Теглото няма нищо общо, Грегъри. Няма да остане стара мома, защото е дебела, а
защото така ѝ се иска, от чиста злина.
За първи път прозорливостта изневери на Олга. Въпреки вида си, Джуди се омъжи три
пъти и покори безброй любовници, някои от които загубиха душевния си мир, преследвайки
една любов, която тя не успя или пък не пожела да им даде. Роди няколко деца от различни
мъже, осинови и други малчугани, които отгледа с обич. Тази вродена любвеобилност, която
бе белязала първите години от живота на Грегъри и която той многократно опита да възроди
по време на бурната си връзка със сестра си, остана да тлее в душата на Джуди, докато тя не
успя да я насочи към майчинските грижи. Собствените и чуждите деца ѝ помогнаха да
превъзмогне емоционалната скованост от младостта ѝ и смело да понесе трагичната тайна,
скрита в миналото ѝ. По това време беше напуснала училище и работеше в някакъв шивашки
цех, положението на семейството беше нестабилно, нейните доходи и тези на Грегъри не
стигаха. След година чистене на къщи в свободните си часове, с разранени ръце и твърдата
увереност, че този път няма да я отведе доникъде, тя реши да се хване на пълен работен ден
като работничка. Редом с други изпаднали и изтормозени жени шиеше в едно тъмно и
непроветриво помещение, в което се разхождаха тлъсти хлебарки. В този бранш законите се
нарушаваха безнаказано, а собствениците експлоатираха работничките безскрупулно.
Прибираше се вкъщи с пакети платове и прекарваше голяма част от нощта пред шевната
машина на майка си. Плащаха ѝ допълнителните часове на същата цена като нормалните, но
тя имаше нужда от парите, а и при най-малкото оплакване щяха да ѝ посочат вратата, без да
се церемонят — имаше и други отчаяни хора, които чакаха на опашка.
От своя страна Грегъри също бе свикнал да работи, бе започнал да помага на семейния
бюджет от седемгодишен. Със спестяванията си направи някои подобрения, смени стария
хладилник с нов, керосиновата печка с газова, а механичния грамофон с електрически, за да
може майка му да слуша любимата си музика. Не се страхуваше от мисълта, че трябва да
живее сам. Приятелят му Сайръс и Олга опитаха да го убедят, че вместо да се хваща на
работа, за да преживява, трябва да намери начин да си плати университета, но този избор не
стоеше пред момчетата от неговата среда, над главите им бе надвиснал невидим таван, който
не позволяваше да изправят глава. Завършвайки училище, Грегъри се оказа за пореден път
ограничен от тесния хоризонт на квартала. В продължение на единайсет години бе правил
всичко възможно, за да бъде приет като равен от околните, и въпреки цвета си почти го бе
постигнал. Макар че не успя да го изкаже с думи, може би истинската причина да стане
работник бе желанието му да се задържи в средата, в която бе израснал, идеята да се издигне
над останалите чрез учение му изглеждаше предателство. По време на щастливите години в
гимназията бе изпитал за кратко измамното чувство, че е избягал от съдбата си, но всъщност
бе приел положението си на аутсайдер и когато се наложи да посрещне бъдещето, върху него
се стовари цялата тежест на реалността. Взе си стаичка под наем и се разположи в нея с
малкото си вещи, струпани в кашони, взетите от Сайръс книги и с Оливър за едничък другар.
Кучето бе старо и почти сляпо, бе изгубило няколко зъба и голяма част от козината си, едва
крепеше тежкия си скелет на огромен мелез, но си оставаше същият ненатрапчив и верен
приятел. Няколкото седмици като общ работник стигнаха на Рийвс да разбере, че
американската мечта не е измислена за всеки. Когато вечер се прибираше в стаята си и се
просваше изнемощял върху леглото, с поглед, вперен в тавана, прехвърляше наум своите
тревоги, и се чувстваше като хванат в капан. Прекара лятото в една транспортна фирма,
където трябваше да носи тежки вързопи на гръб, направи мускули дори там, където не беше
предполагал, започна да придобива недодяланата физиономия на гладиатор, докато един
инцидент не го принуди да смени посоката. Качваше с един колега някакъв хладилник,
хванат с ремъци, които носеха през рамо, беше адска жега, стълбището беше тясно и на всяко
стъпало тежестта падаше изцяло върху едната страна на тялото. Внезапно усети пронизваща
болка в десния си крак, наложи се да призове на помощ цялата си воля, за да не изпусне
товара, който щеше да премаже неговия колега. От гърлото му се изтръгна рев, последван от
поток ругатни, и когато успя да пусне хладилника на пода и да се погледне, видя мораво
дърво с масивен ствол и разклонения — бяха му се пръснали вените и за няколко минути
кракът му отече. Така се озова в болницата, където, след като го прегледаха, му препоръчаха
пълна почивка и го предупредиха, че засегнатите вени ще се превърнат във варици и само
операция може да ги премахне. Работодателят му даде една седмица болнични и Рийвс
прекара възстановителния период в стаята си, потейки се под вентилатора, утешаван от
верността на Оливър, някои терапевтични масажи от страна на Олга и манджите, забъркани
от Инмакулада Моралес. Книгите на Сайръс, класическата музика и посещенията на
неколцина приятели бяха неговото развлечение. Кармен често наминаваше да го види и му
предаваше в детайли новостите от филмовия афиш, имаше талант да разказва и докато я
слушаше, му се струваше, че се намира пред големия екран. Хуан Хосе Моралес, който също
бе навършил осемнайсет години, се отби, за да се сбогува, преди да се запише в армията, и
му остави за спомен албума си със снимки на голи жени, който той предпочете да не гледа,
за да си спести още по-големи мъки — достатъчни му бяха жегата, бездействието и скуката.
Сайръс му ходеше на гости всеки ден и коментираше новините с гробовен тон, човечеството
било на ръба на катастрофа, Студената война излагала на риск планетата, имало твърде
много атомни бомби, готови да бъдат взривени, и твърде много надменни генерали, склонни
да го сторят, всеки миг някой можел да натисне фаталното копче, светът щял да бъде
безвъзвратно изпепелен и всичко щяло да отиде окончателно по дяволите.
— Вече няма морал, живеем в свят на низки страсти, на удоволствия без радост и на
действия без смисъл.
— Не думай, Сайръс! Нали ти ме предупреждаваше да внимавам с буржоазния
песимизъм? — отвръщаше с насмешка неговият ученик.
Майка му се появяваше внезапно, тиха и незабележима. Носеше бисквити за него и
кокал за Оливър, присядаше до вратата на крайчеца на стола и започваше разговор с
възможно най-сериозен вид по любимите си теми — история, спомени за бащата, музика. С
всеки следващ ден изглеждаше все по-неземна и блуждаеща. Всяка събота слушаха заедно
оперната програма по радиото и Нора, развълнувана до сълзи, отбелязваше, че тези гласове
били на свръхестествени създания, човеците не можели да достигнат такова съвършенство. С
обичайните добри обноски гледаше от разстояние купчината книги до леглото и любезно го
питаше какво чете.
— Философия, мамо.
— Не обичам философи, Грег, те са против Бога. Мъчат се да обясняват Сътворението, а
то е акт на любов и магия. За да разбереш живота, вярата е по-полезна от философията.
— Тези книги ще ти харесат, мамо.
— Да, предполагам, че да. Трябва много да се чете, Грег. С познание и мъдрост би било
възможно да надвием злото на земята.
— Тези книги казват с други думи същото, на което ме научи ти, че човечеството е само
едно, че никой не бива да властва над земята, защото тя принадлежи на всички, че някой ден
ще има равенство и справедливост между човеците.
— Това не са ли религиозни книги?
— Тъкмо обратното, не са книги за богове, а за хора. Говорят за икономика, за политика,
за история…
— Дано не са комунистически книги, синко.
На тръгване му оставяше брошура за бахайската вяра или за някой нов духовен водач от
многото, които никнеха по тези места, и си тръгваше, като му махваше едва-едва, без да го
докосне или помилва. Прекосяваше стаята толкова безшумно, че после Грегъри се чудеше
дали наистина е била там, или пък жената с коси с цвят на мъгла и старомодна рокля е била
просто игра на неговото въображение. Чувстваше към нея болезнена обич, възприемаше я
като ангелско създание, недокоснато от злото, фино и деликатно като виденията от
приказките. На моменти изпитваше гняв срещу нея, искаше да я раздруса и да я изтръгне от
неизменната ѝ дрямка, да ѝ извика най-сетне да отвори очите и да го погледне открито,
„погледни ме, майко, аз съм тук, не ме ли виждаш?“ Но най-често искаше просто да я
доближи, да я докосне, да се посмее с нея и да ѝ разкаже своите тайни.
Един следобед Педро Моралес затвори гаража рано, за да отиде да го види. След смъртта
на Чарлс Рийвс се бе заел мълчаливо със задачата да бди над семейството на своя наставник.
— Това е трудова злополука. Трябва да ти дадат обезщетение — обясни му той.
— Казаха ми, че нямам право на нищо, дон Педро.
— Нали шефът ти има застраховка?
— Шефът каза, че той не ни е шеф и че ние не сме му работници, а сме на свободна
практика. Плащат ни на ръка, гонят ни, когато им скимне, и не сме застраховани. Знаете как
стоят нещата.
— Това е незаконно. Някой адвокат може да ти помогне, синко.
Но Рийвс нямаше пари за адвокати и идеята да се влачи с години по тромави дела го
отказа. Веднага щом успя да се изправи на крака, намери по-малко изморителна, макар и не
по-приятна работа в една фабрика за мебели, където финият прах от дървените стърготини,
който се разнасяше наоколо, и изпаренията на лепило, лак и разтворител държаха
работниците постоянно замаяни. В продължение на няколко месеца прави крака за столове,
всички абсолютно еднакви. Злополуката го накара да бъде нащрек и толкова пъти се спречка
с бригадира, изисквайки права, записани в договорите, но пренебрегвани на практика, че
накрая го заклеймиха за непоправим размирник и го уволниха. Оттам започна да се лута през
различни работни места и от всяко излизаше с разправия след броени седмици.
— Защо недоволстваш толкова, Грег? Не си в гимназията, вече не си председател на
нищо. Ако ти плащат твоето, недей да роптаеш, мирувай — съветваше го Олга, без надежда
да бъде чута.
— Добре правиш, синко, трябва да има класова солидарност. Съединението прави
силата — палеше се Сайръс, сочейки невидимо червено знаме с треперещ показалец. —
Работата извисява човек, всеки вид работа е еднакво достойна и би трябвало да получава
едно и също заплащане, но не всички хора имат еднакви способности. Теб не те бива за това,
Грег, усилията ти са безсмислени и няма да те доведат доникъде, все едно преливаш от пусто
в празно.
— Защо по-добре не се захванеш с изкуство? Нали баща ти беше артист? — съветваше го
Кармен.
— Да, и умря в мизерия и ни остави на грижите на социалните служби. Не, благодаря,
омръзна ми да бъда беден. Бедността е гадна.
— Никой не е станал богат, работейки във фабрика. Пък и ти не умееш да изпълняваш
заповеди и бързо губиш интерес. Единственото, за което те бива, е да си бъдеш собствен шеф
— настояваше неговата приятелка, която прилагаше същите принципи върху себе си.
Девойката вече беше голяма, за да се занимава с улични жонгльорства, облечена в
шарени одежди, но не искаше да си изкарва хляба и с постоянна работа — мисълта да стои
по цял ден затворена в някоя канцелария или пък в цех пред шевната машина я ужасяваше,
печелеше по нещо, правейки ръчно изработени изделия, които продаваше в магазини за
подаръци и пътуващи панаири. Подобно на Джуди и много други момичета от квартала, тя
също не беше завършила гимназия, нямаше образование, но имаше въображение и тайничко
разчиташе на близостта с баща си, за да се спаси от мъките на ежедневната работа. Волята
на Педро Моралес се предаваше пред това екстравагантно момиче и той ѝ позволяваше
известни волности, които не допусна при други свои деца.

В консервната фабрика работата беше проста, но дори миг невнимание можеше да

струва на човек няколко пръста. Машината, поверена на Грегъри Рийвс, затваряше
безкрайната върволица от буркани, която се нижеше върху транспортна лента. Шумът бе
влудяващ — скърцане на лостове, дрънчене на ламарини, вой на запечатващи машини и
зъбчати колела, скриптене на лошо смазано желязо, блъскане на чукове, стържене на ножове,
тракане на валци. Грегъри, въпреки топчетата восък в ушите, едва понасяше бумтенето в
главата си, чувстваше се като натикан в камбанария, трещенето го изтощаваше, щом излезеше
навън, бе така зашеметен, че не усещаше глъчката от уличното движение и дълго време
имаше чувството, че около него е тихо като на морското дъно. Единственото важно нещо бе
производителността и всеки работник бе длъжен да стига до предела на силите си, а често и
да го прекрачи слепешката, ако искаше да си запази работата. Всеки понеделник мъжете
пристигаха замаяни от махмурлука след гуляите в края на седмицата и едва си държаха очите
отворени. Щом сирената следобед прозвучеше, шумът внезапно секваше и за няколко минути
Грегъри губеше почва под краката си и имаше чувството, че се носи в пространството.
Работниците се миеха на чешмите в двора, преобличаха се и поемаха на тумби към
кръчмите. В началото ходеше с тях, потъваше в пушека, пропит с мириса на евтина текила и
тъмна бира, смееше се на мръсните вицове и пригласяше на фалшивите ранчери по-скоро
отегчен, отколкото щастлив, за момент си представяше, че има приятели, но щом излезеше
на въздух и парите от кръчмата се поразсееха, съзнаваше, че се залъгва с илюзиите на отчаян
човек. Нямаше нищо общо с другите, мексиканците го гледаха с подозрение, така както
правеха с всички гринговци. Много скоро се отказа от тази фалшива дружба и от фабриката
се прибираше директно в стаята си, където се затваряше, за да чете и слуша музика. За да
спечели доверието на другите работници, заставаше начело на протестите, първи надигаше
глас, когато някой претърпеше инцидент или станеше жертва на произвол, но на практика се
оказа трудно да разпространява идеите на Сайръс за социалната справедливост, понеже не
разполагаше с подкрепата на евентуалните облагодетелствани.
— Искат сигурност, Сайръс. Страх ги е. Всеки гледа себе си, никой не дава пет пари за
другите.
— Страхът може да се превъзмогне, Грегъри. Трябва да ги научиш да жертват личния
интерес в името на общите цели.
— В реалния живот всеки гледа собствената си паница, живеем в много егоистично
общество.
— Трябва да им говориш, Грег. Човекът е единственото животно, което се ръководи от
определена етика и което може да надмогне инстинкта. Ако не беше така, още щяхме да сме
в каменната ера. Това е повратен момент в историята, ако отървем атомната катастрофа,
налице е всичко необходимо за раждането на Новия човек — обясняваше неуморно
асансьорният служител на изискания си език.
— Дано да си прав, но се опасявам, че Новият човек ще се роди другаде, Сайръс, не по
тези места. В този квартал никой не мисли за биологичен прогрес, а за оцеляване.
И така си беше, никой не искаше да привлича вниманието. Латиносите, повечето от тях
нелегално пребиваващи, бяха дошли на север, преодолявайки безброй препятствия, и нямаха
никакво намерение да си създават нови проблеми с политически машинации, които можеха
да доведат страховитите агенти на имиграционните власти. Бригадирът на фабриката,
плещест мъжага с червена брада, бе наблюдавал Рийвс в продължение на месеци. Не го бе
уволнил, тъй като бе един от тайните обожатели на Джуди, мечтаеше някой ден да я съблече,
за да обходи пищните ѝ телеса, и в един момент намисли да размекне сърцето ѝ, като
използва брат ѝ. Не пропускаше случай да пийне по чашка с Грегъри, с вечната надежда да
бъде поканен в тяхната къща. Не искам да го виждам тук, просъска Джуди, когато брат ѝ го
намекна, без да предполага, че рижият щеше да постигне целта си с упоритост и след време
щеше да стане първият ѝ съпруг. На няколко пъти свари Грегъри да раздава листовки,
написани на развален испански, и поиска да научи за какво, по дяволите, ставаше въпрос.
— Това са членове от Кодекса на труда — отвърна той предизвикателно.
— Какви са тези глупости?
— Условията в този цех са нездравословни и ни дължат много извънредни часове.
— Ела в офиса, Рийвс.
Щом останаха сами, той му предложи да седне и да пийне от бутилката джин, която
държеше в аптечката за първа помощ. Дълго време го наблюдава мълчаливо, търсейки начин
да му изложи своите аргументи. Не беше много словоохотлив и никога нямаше да си направи
този труд, ако не беше Джуди.
— Тук можеш да стигнеш далеч, момче. Така като гледам, може да станеш бригадир за
има-няма пет години. Имаш образование и можеш да командваш.
— И съм бял, нали така? — подхвърли Рийвс.
— Това също. Даже в това си късметлия.
— Явно никой от колегите ми няма да успее да се махне от конвейера…
— Тези въшливи индианци не са стока, Рийвс. Бият се, крадат, не може да им се вярва.
Освен това са глупави, нищо не разбират, не знаят английски, мързеливи са.
— Не знаеш какво говориш. По-способни са и с повече достойнство от мен и теб. Ти си
живял в този квартал цял живот, а не знаеш думичка испански, докато всеки от тях ще научи
английски за броени седмици. А и не са мързеливи, работят повече от всеки бял за
половината пари.
— Какво те е грижа за тая паплач? Ти нямаш нищо общо с тях, различен си. Вярвай ми,
ще станеш бригадир и кой знае дали някой ден няма да имаш собствена фабрика, имаш
потенциал, трябва да мислиш за своето бъдеще. Аз ще ти помогна, но не искам скандали, не
е в твой интерес. Пък и тези индианци не се оплакват от нищо, те са си доволни.
— Питай ги да видиш колко са доволни…
— Щом не им харесва, да се връщат в страната си, никой не ги е карал да идват тук.
Рийвс бе чувал тази фраза много пъти и си тръгна от офиса бесен. На двора, където се
миеха работниците, видя, че кофата за боклук е препълнена с неговите памфлети, събори я с
един ритник на земята и си тръгна, сипейки проклятия. За да му мине по-бързо, отиде на
кино, изгледа два филма на ужасите, после хапна един хамбургер на крак в една закусвалня и
към полунощ се върна пеша в стаята. Междувременно гневът му бе прераснал в мъчително
чувство на безсилие. Щом се прибра, намери съобщение на вратата — Сайръс беше в
болница.
Старецът агонизира в продължение на два дни, като до него бе само Грегъри Рийвс.
Нямаше роднини, а на приятелите си не пожела да каже, тъй като считаше смъртта за личен
въпрос. Ненавиждаше сантименталностите и предупреди Грегъри, че при първата проронена
сълза ще го изгони, понеже нямал намерение да прекара последните си мигове на този свят,
за да утешава някакъв си ревльо. Обясни му, че го е повикал, защото оставало да го научи на
още няколко неща и не искал да си иде с угризението за недовършена работа. През тези дни
сърцето му гаснеше бързо, той прекарваше дълги часове, вглъбен в изтощителния процес да
се прости с живота и да напусне своето тяло. От време на време събираше сили да говори и
умът му бе достатъчно бистър, за да напомни за пореден път на своя ученик за опасностите
от индивидуализма, както и да му продиктува списък със задължителни автори, заедно с
инструкции за четене в указания ред. После му връчи ключа от един сейф на гарата и с
много паузи, за да задържи дъха си, му даде последните си заръки.
— Вътре ще намериш осемстотин и десет долара в банкноти. Никой не знае, че ги имам,
болницата няма как да си ги иска, за да покрие разходите за мен. Погребението ми ще
поемат социалната служба или библиотеката, няма да ме изхвърлят на боклука, убеден съм.
Тези пари са за теб, за да се запишеш в университет. Човек може да започне отдолу, но е
много по-добре да тръгне отгоре, а без диплома ще ти коства доста да изпълзиш от тази
дупка. Колкото по-високо се намираш, толкова повече ще можеш да направиш, за да
промениш нещата в този проклет капитализъм, разбра ли ме?
— Сайръс…
— Не ме прекъсвай, силите ми ме напускат. Защо ти пълних главата с четене всичките
тези години? За да го използваш! Когато човек си изкарва прехраната с нещо, което не
харесва, се чувства като роб, когато го прави с нещо, което обича, се чувства като принц.
Взимай парите и отивай далеч от този град, чу ли ме? Имаше добри оценки в училище, ще те
приемат без проблеми във всеки университет. Закълни се, че ще го направиш.
— Но…
— Закълни се!
— Заклевам се, че ще опитам…
— Не ми стига. Закълни се, че ще го направиш.
— Добре, ще го направя — и Грегъри Рийвс трябваше да излезе в коридора, за да не види
приятелят му, че плаче. Изневиделица го бе обзел един забравен страх. След като бе видял
Мартинес разкъсан на железопътната линия, бе решил, че е преодолял натрапчивата си идея
за смъртта, и в действителност не бе мислил за нея в продължение на години, но щом усети в
стаята на Сайръс онзи лек аромат на горчиви бадеми, ужасът отново го завладя с познатата
сила от детството. Запита се защо от тази миризма му се повдига, но не успя да си спомни.
Тази нощ Сайръс си отиде тихо и достойно, точно както бе живял, в компанията на човека,
който смяташе за свой син. Малко преди края изнесоха умиращия от общата зала и го
преместиха в отделна стая. Известен от Кармен Моралес, Отче Ларагибел дойде да
предложи утехата на своята вяра, но болният вече беше в безсъзнание и Грегъри счете за
липса на уважение да тормозят Сайръс, заклет агностик, с ръсене със светена вода и
развален латински.
— Това няма да му навреди, може само да му помогне — разсъди свещеникът.
— Съжалявам, Отче, на Сайръс нямаше да му хареса, извинете.
— Това не го решаваш ти, момче — отвърна другият категорично и без повече да се
церемони, го изблъска с едно движение, измъкна от малката чанта епитрахила на своята
власт и светото миро за последно причастие и се зае да изпълнява своята обязаност,
възползвайки се от това, че болният не беше в състояние да се съпротивлява.
Смъртта настъпи спокойно и минаха няколко минути, преди Грегъри да осъзнае
станалото. Остана дълго време, седнал край тялото на своя приятел, говорейки му за
последен път, благодарейки за това, за което трябваше да му благодари, молейки го да не го
оставя и да бди над него от небето на невярващите, гледай колко съм глупав, Сайръс, да моля
за това точно теб, който не вярваше в бог, камо ли да вярваш в ангели пазители. На
следващата сутрин прибра скромното съкровище от сейфа и добави малко лични
спестявания, за да организира тържествено погребение с музика на орган и с изобилие от
гардении, на което покани персонала на библиотеката и други хора, които не знаеха за
съществуването на Сайръс, но дойдоха, понеже ги помоли — като неговата майка, Джуди и
цялата фамилия Моралес, в това число и смахнатата баба, която наближаваше сто години, но
още бе способна да се радва на чуждо погребение, доволна, че не тя лежи в сандъка. Денят
на церемонията осъмна с ярко слънце, беше горещо и Грегъри се потеше в тъмния си костюм
под наем. Пристъпвайки след ковчега по пътеката към гробищата, той се прощаваше
мълчаливо със своя стар наставник, с първия етап от живота си, с този град и със своите
приятели. Седмица по-късно се качи на влака за Бъркли. Заминаваше с деветдесет долара в
джоба и с твърде малко хубави спомени.

Скочих от влака с вълнението на човек, който отваря нова страница, животът ми

започваше отначало. Бях слушал толкова много за този светски, свободолюбив и прогресивен
град, в който чудати откачалки съжителстваха с Нобелови лауреати, че въздухът ми се стори
зареден с енергия, вятърът сякаш ме заразяваше с волния си порив и отвяваше от плещите ми
умората от двайсет години на потиснатост, умора и рутина. Не можех повече, Сайръс беше
прав, душата ми се разпадаше. Видях редицата от жълти светлини в лунната мъгла,
позапуснатия перон, мълчаливите сенки на пътници, мъкнещи куфари и чанти, чух лай на
куче. Усещаше се едва осезаема студена влага и някакъв странен мирис, смесица от метал и
дъх на кафе. Потискаща гара, както много други, но това не помрачи моя ентусиазъм, метнах
брезентовия сак на гръб и тръгнах, подскачайки като хлапе и крещейки с цяло гърло, че това
е първата нощ от всички предстоящи чудесни дни от моя страхотен живот. Никой не се
обърна да ме погледне, сякаш този изблик на внезапно умопомрачение си бе съвсем
нормален, и наистина беше така, както се уверих на следващата сутрин веднага, щом излязох
от младежкия хостел и стъпих на улицата, за да се впусна в приключението да се запиша в
университета, да си намеря работа и да открия място за живеене. Бях на друга планета. Като
човек, израснал в своеобразно гето, космополитният и анархистки дух на Бъркли ме порази.
Върху една стена беше написано с едри мазки зелена боя: „Толерира се всичко, освен липсата
[11]
на толерантност“ . Годините, които прекарах там, бяха емоционални и прекрасни и днес,
когато се отбивам, което правя често, все още имам чувството, че съм част от този град.
Когато пристигнах, в началото на седемдесетте, мястото нямаше нищо общо с неописуемия
цирк, в който се превърна по времето, в което се преместих от другата страна на залива, но
още тогава беше екстравагантно, люлка на радикални движения и дръзки форми на протест.
Станах свидетел на превръщането на пашкуленото червейче в насекомото с големи шарени
крила, което разбуни цяло поколение. От четирите посоки на света прииждаха младежи,
привлечени от нови идеи, които още нямаха име, но се усещаха във въздуха като вибрации на
далечен барабан. Това беше Меката на безбожните поклонници, другият край на континента,
където хората бягаха от стари разочарования или преследваха утопии, сърцето на
Калифорния, душата на тази просветна и безпаметна земя, стълпотворение от бели, азиатци,
негри, някои латиноси, деца, старци, младежи, особено младежи — „Не вярвай на никого
[12]
над трийсетте“ . Беше модерно да си беден, или поне да изглеждаш такъв, и това
продължи през идните десетилетия, когато цялата страна се отдаде на опиянението да
преследва амбиции и лелеян успех. Жителите му ми се сториха до един парцаливи, често
просякът на ъгъла имаше по-малко окаян вид от щедрия минувач, който му подаваше
милостиня. Аз попивах всичко с любопитството на провинциалист. В моя квартал в Лос
Анджелис нямаше дори едно хипи, мексиканските мачовци щяха да го разкъсат, и макар да
бях виждал няколко на плажа, в центъра или по телевизията, нищо не можеше да се сравни с
този спектакъл. Наследниците на битниците бяха превзели улиците край университета със
своите дълги коси, бради и бакенбарди, цветя, гердани, индийски туники, изрисувани
джинси и сандали. Ароматът на марихуана се смесваше с миризмата на улично движение,
тамян, кафе и дъха на подправки от азиатските ресторанти. В университета все още се
ходеше с къса коса и нормални дрехи, но мисля, че вече се усещаха промените, които няколко
години по-късно щяха да сложат край на това разумно еднообразие. На двора студентите си
сваляха обувките и ризите, за да се пекат на слънце, като предзнаменование за
наближаващото време, в което мъже и жени щяха да се събличат чисто голи, за да празнуват
революцията на свободната любов. Млади завинаги, гласеше надписът на една стена, и
[13]
всеки час безмилостният звън на Сейтър тауър ни напомняше за неумолимия ход на
времето.
Имах възможност да видя отблизо различните лица на расизма, аз съм един от малкото
бели, които са изпитали това на собствен гръб. Когато голямата дъщеря на семейство
Моралес се оплакала от индианските си скули и канелената си кожа, баща ѝ я хванал за
лакътя, замъкнал я пред едно огледало и ѝ наредил хубавичко да се огледа и да се благодари
на Пресветата Дева от Гуадалупе, че не е „мръсна чернилка“. Тогава помислих, че дон Педро
Моралес не е имал особена полза от дипломата за Безкрайния план, която бе окачил на
стената като доказателство за извисената си душа, в себе си таеше същите предразсъдъци
като други мексиканци, които презираха негрите и азиатците. По това време в университета
не влизаха латиноси, всички бяха бели, с изключение на неколцина потомци на китайски
емигранти. В учебните зали нямаше и чернокожи, само няколко в спортните отбори. Почти
не се мяркаха в офиси, магазини и ресторанти, в замяна на това препълваха затворите и
болниците. Вярно, че имаше дискриминация, но чернокожите не се намираха в графата
чужденци, така унизителна за моите латиноамерикански приятели, те поне стъпваха на
собствената си земя и мнозина започваха да го правят с широки уверени крачки.
Обиколих канцелариите в опит да се ориентирам в лабиринта на университетското
градче, пресмятайки колко пари ще са ми нужни, за да преживявам, и как да си намеря
работа. Препращаха ме от гише на гише с безкрайни процедури, от една опашка минавах на
друга, бюрокрацията ме смаза, никой нямаше представа за нищо, новодошлите бяхме
смятани за неизбежна досада, от която всеки се стараеше да се отърве. Не разбрах дали към
всички се отнасяха като с боклук, за да ни калят духа, или само аз се лутах така, дори
заподозрях, че ме дискриминират заради акцента. От време на време някой благосклонен
студент, оцелял след същите препятствия, ми подхвърляше някаква информация, за да ме
насочи в правилната посока, без тази помощ щях да прекарам цял месец, щурайки се като
гламав. В общежитията нямаше свободни места, а студентските братства не ме интересуваха,
бяха консерваторски и класови свърталища, където нямаше място за човек като мен. Едно
момче, с което се засякох на няколко пъти по време на досадните формалности тези дни, ми
каза, че е намерил стая под наем и е готов да я подели с мен. Казваше се Тимъти Дуейн и
както разбрах впоследствие, бе смятан от момичетата за най-готиния мъж в университета.
Когато Кармен се запозна с него, много години след това, каза, че приличал на гръцка статуя.
Гръцко в него нямаше, беше ирландец със светли очи и черна коса, както много други.
Разказа ми, че дядо му избягал от Дъблин в началото на века, преследван от английското
правосъдие, пристигнал в Ню Йорк само с дрехите на гърба си и след няколко години
занимания с нечисти дела натрупал богатство. На стари години станал меценат и вече никой
не си спомнял за малко тъмното му минало, след смъртта си оставил на потомците една
камара пари и добро име. Тимъти бе израснал в католически колежи за богаташки деца,
където бе усвоил някои спортове и бяха насадили у него потискащо чувство за вина, което
при всички случаи съм сигурен, че носеше от люлката. Дълбоко в себе си искаше да е актьор,
но баща му смяташе, че съществуват само две достойни професии, лекар или адвокат, всичко
друго било ала-бала за безделници, особено нещата, свързани с театъра, който в неговите очи
беше занимание за хомосексуалисти и перверзници. Спестяваше си половината данъци с
фондацията за изкуства, измислена от дядо Дуейн, но това не пробуди у него симпатия към
артистите. Остана непреклонен и в прекрасно здраве в продължение на близо век,
лишавайки човечеството от съвършения образ на сина си на големия екран или на някоя
сцена. Тим стана лекар, ненавиждащ своята професия, който твърдеше, че е избрал
патологията, защото на мъртвите поне нямало нужда да им слуша оплакванията и да ги
утешава. След като заряза актьорските си мечти и смени подиума с хладните зали за
аутопсия, той се превърна в самотник, измъчван от натрапчиви демони. Много жени го
преследваха, но всичките му връзки се разпадаха по средата, оставяйки у него тъга и
съмнения, докато накрая в живота му, когато вече бе изгубил смеха си, надеждата и голяма
част от своята осанка, се появи някой, който го спаси от самия него. Но тук избързвам, това
стана много по-късно. По времето, в което го срещнах, залъгваше баща си с обещанието да
учи право или медицина, докато скришом се занимаваше с театър, който беше истинската му
страст. Беше пристигнал в града същата седмица и все още се намираше в изследователска
фаза, но за разлика от мен разполагаше с опит в света на образованието за бели, имаше
подкрепата на състоятелен баща и държане, което му отваряше вратите. По самоувереност
приличаше на господар на университета. „Тук се учи малко, но се научава много, отваряй си
очите и си затваряй устата“ — посъветва ме той. Аз още ходех като отнесен. Стаята му се
оказа мансарда в една стара къща, просторно помещение с таван на катедрала и две
капандури, от които се виждаше върхът на Сейтър тауър. Тим ми показа, че можеха да се
видят и други неща, ако се покатерехме на стол, успявахме да зърнем банята на спално
помещение, в което всяка сутрин дефилираха тълпи момичета по бельо на път за душовете.
Веднага, щом откриха, че ги гледаме, някои от тях започнаха да се разхождат голи. В стаята
имаше съвсем малко мебели, само две легла, една голяма маса и една лавица за книгите.
Закрепихме една тръба между две греди, за да си слагаме дрехите, а другото отиде в
картонени кашони на пода. Останалата част от къщата се обитаваше от две очарователни
жени, Джоан и Сюзън, които с времето станаха мои много добри приятелки. Имаха
просторна кухня, в която приготвяха ястия по рецепти, които възнамеряваха да публикуват в
книга, ароматът на гозбите им пълнеше устата ми със слюнка, благодарение на тях се научих
да готвя. Малко по-късно щяха да станат известни не толкова заради кулинарния си талант
или заради книгата, която така и не излезе, а защото въведоха модата да се изгарят сутиени
на публични протести. Този жест, резултат от изблик на вдъхновение, след като им бяха
отказали достъп в някакъв бар само за мъже, и случайно уловен от фотоапарата на японски
турист, бе показан по новините, започнаха да го имитират други жени и много скоро се
превърна в паролата на всички феминистки по света. Къщата се оказа идеална, намираше се
на една крачка от университета и беше много удобна. Освен това ми харесваше
величественият ѝ вид — в сравнение с всички предишни места, на които бях живял,
приличаше на палат. След години щеше да приюти една от най-прочутите хипи общности в
града, двадесет и няколко души в дружелюбно съжителство под един покрив, а градината
щеше да се превърне в буренясала плантация за марихуана, но дотогава аз щях да съм се
преместил другаде.
Тим ме принуди да се разделя с моите ризи, каза, че съм приличал на екзотичен папагал
с тази мода от Южна Калифорния, никой в Бъркли не се обличал така, не можело да изляза
на демонстрация в този вид. Обясни ми, че ако не протестираме, значи сме никои и няма да
си намерим жени. Вече бях забелязал надписите и плакатите, оповестяващи каузите, за които
се бореха студентите — глад, диктатури и революции в точки от планетата, невъзможни за
откриване на картата, права на малцинствата, на жените, горите и застрашените видове, мир
и разбирателство. Не можеше да минеш и една пресечка, без да се подпишеш под някой
манифест, нито да изпиеш и едно кафе, без да пуснеш двайсет и пет цента в касичката на
някоя колкото алтруистична, толкова и мъглява идея. Времето за учене бе нищожно в
сравнение с отделеното за протести срещу чуждите страдания, за критики срещу
правителството, военните, външната политика, расовата дискриминация, екологичните
престъпления и вечните неправди. Тази маниакална загриженост за световните проблеми,
дори и най-абсурдните, бе истинско откритие за мен. Сайръс дълги години бе насаждал
въпроси в моето съзнание, но дотогава ги бях възприемал просто като материал от книгите и
интелектуални упражнения без практическа приложимост в ежедневното съществуване,
неща, които можех да обсъждам само с него, защото останалите смъртни оставаха
безучастни към тези теми. Сега споделях тези съмнения с приятелите си, чувствахме се част
от сложна мрежа, в която всяко действие оказваше неподозирани последствия върху бъдещата
съдба на човечеството. Според моите другари от кафенето в ход бе революция, която никой
не можеше да спре, нашите теории и навици скоро щяха да бъдат подети навсякъде, ние
носехме историческата отговорност да бъдем от страната на добрите, а добрите, естествено,
бяха екстремистите. Не биваше да остава нищо здраво, трябваше да изравним земята за
новото общество. За първи път бях чул думичката „политика“, прошепната в асансьора на
библиотеката, и знаех, че да бъдеш наречен „либерал“ или „радикал“, бе една идея по-леко
оскърбление от „комунист“. Сега се намирах в единствения град в Америка, в който беше
точно обратното, тук по-лошо от това да бъдеш „консерватор“, бе само да бъдеш неутрален
или пасивен. Седмица по-късно се бях настанил на тавана при моя приятел Дуейн, ходех
редовно на лекции и бях започнал работа на две места, за да се издържам. Учението не ми
тежеше, университетът все още не беше станал ужасната цедка за мозъци, в която се
превърна после, стори ми се като гимназията, само дето бе по-неподреден. Беше
задължително две години да ходиш на военен курс. Така се забавлявах на тренировките и
летните лагери и толкова харесвах униформата, че ходих цели четири там и взех офицерски
чин. При записването ме накараха да подпиша декларация, че не съм комунист. Докато
слагах подписа си под документа, усетих толкова ясно ироничния поглед на Сайръс на тила
си, че се обърнах, за да го поздравя.
Бригадирът на консервната фабрика всяка нощ сънуваше Джуди Рийвс, а и денем
образът ѝ непрестанно го преследваше. Не беше от мъжете, вманиачени по пълни жени,
дори не бе забелязал, че е закръглена. В очите му тя бе съвършена, нищо не ѝ липсваше, нищо
не ѝ беше в повече и ако някой му бе казал, че на практика тежи двойно повече от
нормалното за ръста си, щеше искрено да се изненада. Не виждаше размера на нейните
недостатъци, а качеството на нейните добродетели, обичаше облите ѝ гърди и едрия ѝ
задник и му харесваше, че са големи, така имаше какво да хване с две ръце. Пленяваше го
бебешката ѝ кожа, ръцете ѝ, загрубели от шиене и домакинска работа, но някак благородно
похабени, лъчезарната усмивка, която бе зърнал няколко пъти, и тънката ѝ, руса като
сребърни нишки, коса. Решимостта на девойката да го отблъсне само засилваше желанието
му. Търсеше възможност да се сближи с нея въпреки надменността, с която тя не спираше да
се прави, че не го забелязва. Току-що изкъпан, с чиста риза и напръскан с одеколон, за да
разсее киселия мирис на фабриката, заставаше всеки следобед на автобусната спирка, за да
чака своята възлюбена да се върне от работа, подаваше ѝ ръка, за да ѝ помогне да слезе от
колата, и не се притесняваше, когато тя предпочиташе да се спъне, но да не се хване за него.
Крачеше до нея, говорейки ѝ с непринуден тон, сякаш бяха близки приятели, без да се
отчайва от упоритото мълчание на Джуди, разказваше ѝ подробности от работния си ден,
новини за непознати за нея хора и резултати от бейзболните мачове. Изпращаше я до вратата
на дома ѝ, канеше я на вечеря — сигурен в безгласния ѝ отказ — и се сбогуваше с
обещанието на другия ден да я чака на същото място. Тази търпелива обсада продължи без
промяна цели два месеца.
— Кой е този мъж, който идва всеки ден? — попита най-накрая Нора Рийвс.
— Никой, мамо.
— Как се казва?
— Нито съм го питала, нито ме интересува.
На другия ден Нора застана да дебне през прозореца и преди Джуди да успее да хлопне
вратата под носа на рижия великан, излезе да го посрещне и го покани да пийне една бира
въпреки убийствения поглед на дъщеря си. Седнал в миниатюрната дневна на прекалено
крехък за огромното му туловище стол, кандидатът остана безмълвен, кършейки ръце и
пукайки кокалчетата, докато Нора открито го изучаваше от плетения стол. Джуди беше
изчезнала в спалнята и зад тънките стени се долавяше ядосаното ѝ сумтене.
— Позволете ми да изразя искрената си благодарност за любезното ви отношение към
дъщеря ми — каза Нора Рийвс.
— Ъхъ — отвърна мъжът, неспособен да измисли по-съдържателен отговор, понеже не
беше свикнал с такъв изтънчен език.
— Изглеждате добър човек.
— Ъхъ…
— Такъв ли сте?
— Какво?
— Дали действително сте добър човек.
— Не знам, госпожо.
— Как се казвате?
— Джим Морган.
— Аз се казвам Нора Рийвс, а мъжът ми е Чарлс Рийвс, Редови учител и Доктор по
божествени науки, сигурно сте чували за него, много е известен…
Джуди, която слушаше разговора от другата стая, не издържа повече и влетя като тайфун
в дневната, заставайки пред плахия си обожател с ръце на кръста.
— Какво, по дяволите, искаш от мен? Защо не ме оставиш на мира?
— Не мога… мисля, че съм влюбен, наистина съжалявам — смотолеви нещастният
ухажор, с пламнало досущ като косата му лице.
— Добре, щом като единственият начин да се отърва от този кошмар е да си легна с теб,
тогава да го направим!
Нора Рийвс изписка ужасено и скочи така поривисто, че креслото се строполи на пода,
дъщеря ѝ никога не беше използвала подобен речник в нейно присъствие. Морган също се
изправи, махна с ръка за сбогом на Нора, нахлупи шапката си и излезе.
— Виждам, че съм сбъркал с теб. Аз исках да се оженя за теб — каза ѝ той сухо от прага.
На другия ден, на слизане от автобуса, нямаше кой да подаде ръка на Джуди, за да ѝ
помогне. Тя въздъхна облекчено и закрачи с бавното си клатушкане на фрегата, загледана в
уличната врява, в забързаните хора, в котките, ровещи в кофите за боклук, и мургавите
хлапета, препускащи в игри на каубои и бандити. Пътят ѝ се стори прекалено дълъг и когато
стигна вкъщи, радостта ѝ се бе изпарила и на нейно място чувстваше тъпо неудовлетворение.
Тази нощ не можа да мигне, мяташе се отчаяно в чаршафите като кит, изхвърлен на брега при
отлив. Стана призори, изгълта два банана, една чаша горещ шоколад, три пържени яйца със
сланина и осем препечени филийки, намазани с масло и мармалад. Майка ѝ я завари на
верандата с мустачки от какао и жълтък и две вадички сълзи, стичащи се по страните ѝ.
— Баща ти пак идва снощи. Заръча да ти кажа да заровиш пилешки дробчета под
върбата.
— Не ми говори за него, мамо.
— Заради мравките. Казва, че така ще се махнат от къщи.
Този ден Джуди не отиде на работа, а се отби да види Олга. Врачката я изгледа от главата
до петите, забелязвайки ролките, отеклите крака, тежкото дишане, ужасната рокля, ушита
набързо от прост плат, чудовищната самота в ясните сини очи на момичето, и не се наложи
да използва кристалната си топка, за да измисли съвет.
— Какво най-много би искала да имаш, Джуди?
— Деца — отвърна тя без колебание.
— Тогава ти трябва мъж. И щом отворихме дума за това, най-добре да бъде съпруг.
Девойката се запъти право към сладкарницата на ъгъла и изгълта три парчета сладкиш и
две чаши ябълково вино, оттам пое към фризьорския салон, където не беше стъпвала никога,
и в следващите три часа една бъбрива и симпатична мексиканка ѝ направи студено къдрене,
лакира ѝ ноктите на ръцете и краката в яркорозово и я епилира с восък, докато тя
унищожаваше едно кило бонбони с търпелива методичност. После хвана автобуса за центъра
с намерението да си купи дрехи от единствения магазин за дебели жени, който имаше тогава
в Калифорния. Избра си светлосиня пола и блуза на цветя, които до известна степен
прикриваха пълнотата ѝ и подчертаваха детската свежест на кожата и очите ѝ. Нагласена
така, в пет следобед зачака със скръстени ръце и страховито изражение на портала на
фабриката, в която работеше нейният обожател. Сирената изсвири, видя как тълпата от
мексикански работници се изниза и двайсет минути по-късно се появи бригадирът,
небръснат, потен и с омазнена фланелка. Щом я видя, замръзна с отворена уста.
— Как каза, че ти е името? — сопна му се Джуди с не особено любезен тон, за да
прикрие срама си.
— Джим. Джим Морган… Много си хубава.
— Още ли искаш да се ожениш за мен?
— Разбира се!
Отче Ларагибел извърши церемонията в енорийската църква, въпреки че Джуди беше
бахайка като майка си, а Джим принадлежеше към Църквата на светите апостоли, защото
приятелите им бяха католици и единственият законен брак в квартала бе този по каноните
на Ватикана. Грегъри се прибра специално, за да отведе сестра си под ръка до олтара.
Разходите по тържеството плати Педро Моралес, а Инмакулада, дъщерите ѝ и нейните
приятелки прекараха два дни в готвене на мексикански гозби и правене на сватбени сладки.
Младоженецът пое алкохола и музиката, вдигнаха банкет насред улицата с най-добрата група
мариачи и над сто гости, които танцуваха цяла нощ латиноритми. Нора Рийвс уши на дъщеря
си красива булчинска рокля с толкова волани от органза, че отдалеч приличаше на пиратски
кораб, а отблизо на люлката на някой престолонаследник. Джим Морган имаше малко
спестявания и успя да настани жена си в малка, но удобна къща и да ѝ купи ново спално
обзавеждане, с легло по поръчка, пригодено да побере и двамата и да издържи тромавото
боричкане, с което се любиха с охота през първата седмица. На следващия петък съпругът не
спа вкъщи. Жена му го чака до неделя, когато цъфна толкова пиян, че не можеше да си
спомни нито къде е бил, нито с кого. Джуди хвана една бутилка мляко и му я разби в главата.
Този удар вероятно щеше да убие някой по-слаб, но на Джим Морган само му сцепи челото и
вместо да го смути, го докара до състояние на бясна превъзбуда. Той обърса с ръкав кръвта от
очите си, хвърли се върху Джуди и въпреки яростните ѝ ритници тази нощ заченаха първото
си дете, румено отроче, което тежеше пет килограма, когато се роди. Джуди Рийвс, озарена
от щастие, което дори не беше предполагала, че е възможно, го положи на гърдите си, решена
да даде на това същество любовта, която никога не беше получавала. Бе открила призванието
си на майка.
Кармен Моралес прие заминаването на Грегъри като лична обида. Дълбоко в сърцето си
винаги бе знаела, че мястото му не е в квартала и че рано или късно ще поеме в друга
посока, но мислеше, че когато дойде този момент, щяха да заминат заедно — например, за да
търсят приключения с някой пътуващ цирк, както толкова пъти бяха планирали. Не можеше
да си представи живота си без него. Откакто се помнеше, го виждаше почти всеки ден, не
пропускаше да сподели всичко със своя приятел, било то важно или незначително. Именно
той бе човекът, който ѝ бе отворил очите за тайнствата, вълнуващи всяко дете, той ѝ бе
разкрил, че дядо Коледа не съществува и че бебетата не растат в зелки, нито пък ги носи
щъркел; той бе първият, който научи новината, когато на единайсет години тя откри червено
петно на бельото си. Беше по-близка с него, отколкото със собствената си майка и с братята
си, бяха израснали заедно, разказваха си дори онези неща, които чувството на свян, в което
бе възпитана, не ѝ позволяваше да коментира. И тя като Грегъри непрекъснато се влюбваше с
изгаряща и краткотрайна страст, но за разлика от него бе ограничена от патриархалните
традиции на своето семейство и среда. Емоционалната ѝ натура се бунтуваше срещу двойния
морален кодекс, който превръщаше жените в затворнички, но за сметка на това разрешаваше
на мъжете да хойкат. Трябваше да пази своята репутация, защото и най-малката сянка на
съмнение можеше да разрази трагедия, баща ѝ и братята ѝ я пазеха ревниво, готови да бранят
честта на дома, докато междувременно опитваха да правят с други жени онова, което никога
не биха позволили на тези от своята кръв. Кармен носеше бунтарски дух, но по онова време
все още робуваше на това какво ще кажат хората. Беше я страх първо от баща ѝ, после от
избухливия Отче Ларагибел и от Господ, подредени в този ред, и накрая от злите езици,
които можеха да ѝ съсипят бъдещето. И тя както много други девойки от нейното поколение
бе възпитана в идеята да вярва, че бракът и майчинството са най-добрата съдба — „и те се
оженили, имали много деца и живели честито“, — но край нея нямаше нито един пример за
семейно щастие, даже и нейните родители, които още живееха заедно, защото не можеха да
си представят друга алтернатива, но бяха далеч от това да приличат на романтичните двойки
от киното. Никога не ги беше виждала да си разменят ласки и се шушукаше, че Педро
Моралес имал дете от друга жена. Не, не това искаше тя за себе си. Продължаваше да си
мечтае както в своето детство за различен и вълнуващ живот, но нямаше кураж да скъса със
средата си и да се махне оттам. Знаеше, че зад гърба ѝ се носеха много слухове, за каква се
мисли малката щерка на Моралес? Няма сериозна работа, ходи сама през нощта, прекалено
много грим си слага на очите, онова на глезена ѝ не е ли гривна? Все излиза с Грегъри Рийвс,
в крайна сметка не са роднини, Моралес трябва да обръщат повече внимание на дъщеря си,
вече е мома за женене, но няма да си намери лесно съпруг с това държане на разпасана
гринга. Въпреки това на Кармен не ѝ бяха липсвали напористи кандидати за брак. Първото
предложение за женитба получи едва навършила петнайсет, а до деветнайсетата си година
вече бе имала петима отчаяни претенденти за ръката ѝ, беше се влюбвала във всеки с
илюзорна страст, но след броени седмици ѝ бе омръзвало веднага, щом започнеше
неизбежната рутина. По времето, когато Рийвс замина, ходеше с първото си гадже
американец, Том Клейтън, всички предишни бяха мексиканци от квартала. Беше ироничен
нахакан журналист, който я плени с познанията си за света и с невероятните си теории за
свободната любов и за равенството между половете, теми, които тя никога нямаше да посмее
да повдигне вкъщи, но които обстойно бе разисквала с Грегъри.
— Празни приказки, иска само да си легне с теб и после да избяга — отсъди нейният
приятел.
 — Много си загубен, по-ограничен си дори от баща ми!
— Говорил ли ти е за женитба?
— Бракът убива любовта.
— А кое не я убива, Кармен, за бога!
— За мен не е важно да вляза в църквата, облечена в бяло, Грег. Аз съм различна.
— Признай си най-после, че вече си преспала с него…
— Не, още не — и след пауза, изпълнена с въздишки, продължи: — Какво е усещането?
Кажи ми, какво е усещането…
— Все едно че през теб минава ток, нищо повече. Честно казано, сексът е доста
надценяван, сума ти очаквания и накрая оставаш разочарован.
— Лъжльо. Ако беше така, нямаше да тичаш след всяка фуста.
— Точно там е уловката, Кармен. Човек винаги мисли, че със следващата ще е по-добре.
Грегъри замина през септември, а януари другата година Том Клейтън пое към
Вашингтон с намерението да се присъедини към пресслужбата на най-харизматичния
президент в света, чиято политика от бомбастични идеи го омагьосваше. Искал да се
докосне до властта и да участва в превратностите на историята, усещал, че на запад нямало
бъдеще за един амбициозен журналист, бил твърде далеч от сърцето на империята, както
обясни на Кармен. Остави я обляна в сълзи, защото беше влюбена за първи път, сравнено с
чувството, което я вълнуваше в момента, всичко останало бяха незначителни флиртове. По
телефона и в кратките бележки, осеяни с ужасни граматически грешки, тя разказа на
Грегъри ден по ден подробностите от романтичните си терзания, упреквайки го не само, че я
е оставил сама в подобен момент, но и че я е излъгал за токовия удар, понеже ако знаела по-
рано каква всъщност била работата, нямало да се забави толкова, за да я включи в живота си.
— Жалко, че си толкова далече, Грег. Няма с кого да споделя.
— Тук хората са по-модерни, всеки си ляга с всеки и после го обсъждат.
— Ако нашите научат, ще ме убият.
Семейство Моралес научиха за случилото се три месеца след това, когато дойде полиция
да ги разпитва. Том Клейтън не отговаряше на писмата на Кармен и не даваше признаци на
живот, докато няколко седмици по-късно тя успя да го хване на телефона по никое време
призори, за да му съобщи с треперещ глас, че е бременна. Мъжът бе любезен, но категоричен
— това не било негов проблем, той опитвал да се посвети на политическата журналистика и
трябвало да мисли за кариерата си, в момента не било уместно да се връща, а пък и никога
не бил споменавал думичката брак, бил привърженик на свободните връзки и предполагал,
че и тя споделяла неговите идеи, не го ли били коментирали много пъти? Във всеки случай
не искал да се измъква, поемал своята отговорност и на следващия ден щял да пусне по
пощата чек, който да разреши по обичайния начин това дребно неудобство. Кармен излезе от
телефонната централа и закрачи като сомнамбул към близкото кафене, където рухна на един
стол, напълно съкрушена. Остана така, с поглед, втренчен в чашата, докато не я
предупредиха, че затварят заведението. По-късно, просната в леглото си с глуха болка в
слепоочията, реши, че най-важно е да пази тайна, иначе безвъзвратно ще съсипе живота си.
През следващите дни на няколко пъти бе на косъм да набере телефона на Грегъри, но и на
него не искаше да доверява своето нещастие. Бе ударил часът на истината и искаше да се
справи сама, едно бе да предизвикваш света с неясни феминистки хвалби, а съвсем друго да
бъдеш самотна майка в тази среда. Реши, че техните повече няма да ѝ проговорят, че ще я
изгонят от къщи, от семейството и дори от квартала, че родителите и братята ѝ ще умрат от
срам, че ще трябва да се грижи без чужда помощ за малко бебе, да го издържа и отглежда, да
работи каквото ѝ падне, за да оцелее, че жените ще я отбягват, а мъжете ще се отнасят с нея
като с проститутка. Нямаше кураж за такава дълга битка, но нямаше и смелостта да вземе
решение. В тази несигурност се лута дълго време, прикривайки гаденето, което я мъчеше
сутрин, и сънливостта, която я поваляше следобед, отбягвайки семейството си и свеждайки
до минимум общуването с Грегъри, докато един ден не успя да си закопчае полата и осъзна,
че спешно трябва да действа. Отново потърси Том Клейтън, но ѝ съобщиха, че в момента бил
на път и не знаели кога ще се върне. Тогава отиде в католическата църква, молейки се
баският свещеник да не се появи, коленичи пред олтара, както толкова пъти бе правила през
живота си, и за първи път се обърна към Девата, за да ѝ се помоли по женски. От години
таеше скрити съмнения относно религията, възприемаше неделната служба само като
социален ритуал, но в този момент на страх усети нужда да преоткрие утехата на своята
вяра. Статуята на Богородица, с нейните копринени одежди и ореол от перли, не ѝ предложи
помощ, гипсовият образ бе вторачен в празното пространство с очите си от цветно стъкло.
Кармен ѝ обясни мотивите си да извърши греха, който планираше, помоли я за
благосклонност и благословия и оттам отиде право в къщата на Олга.
— Не трябваше да чакаш толкова — каза врачката, след като я опипа с опитните си ръце.
— В първите седмици няма проблем, но сега…
— И сега. Трябва да го направиш.
— Много е рисковано.
— Няма значение. Моля те, помогни ми… — и тя се разрида отчаяно в прегръдките на
гадателката.
Кармен бе израснала пред очите ѝ, Моралес ѝ бяха като семейство и бе живяла в този
квартал достатъчно, за да знае какво очаква момичето, след като коремът ѝ започне да личи.
Насрочи ѝ среща за другата вечер, подготви инструментите и лечебните си треви и лъсна
своя Буда, защото в този случай и двете щяха да имат нужда от много късмет. Кармен каза
вкъщи, че щяла да ходи с приятелка на плажа за няколко дни, и отиде при Олга. Нищо не
беше останало от веселата непринуденост на девойката, ужасът от предстоящата болка
заглушаваше всички други страхове, не можеше да мисли за рисковете или за възможните
последствия, единственото, което искаше, бе да заспи дълбоко и да се събуди спасена от този
кошмар. Но въпреки отварите на Олга и половината бутилка уиски, която изпи наведнъж, не
изгуби чувството за реалност и милостивият сън не ѝ помогна в това изпитание, наложи се
да търпи, завързана за китките и глезените към кухненската маса, с парцал, натъпкан в
устата, за да не се чуват писъците ѝ на улицата, докато накрая не издържа и даде да се
разбере, че предпочита всичко друго пред това мъчение, но знахарката ѝ отвърна, че вече
било късно да се разкайва, трябвало да стигнат до края на тази жестока задача. После
Кармен се сгуши като бебе, с торбичка лед на корема, ронеща обилни сълзи, докато накрая
умората не я пребори, успокоителните и алкохолът подействаха и тя заспа. Трийсет часа по-
късно, виждайки, че тя все така не се буди и не спира да бълнува, сякаш отнесена във
видения от други светове, докато една слаба, но упорита струйка кръв мокреше чаршафите,
Олга осъзна, че този път щастливата ѝ звезда ѝ бе изневерила. Опита да свали температурата
и да спре кръвоизлива с всички средства от богатия си репертоар, но момичето се влошаваше
с всяка изминала минута, беше очевидно, че животът я напуска. Олга се почувства в
безизходица, можеше да умре под нейния покрив и тогава щеше да е свършено с нея — от
друга страна не можеше да я остави на улицата, без да каже на семейството ѝ. Докато
придържаше главата ѝ, за да я накара да пие вода, ѝ се стори, че прошепва името на Грегъри,
и веднага разбра, че той е единственият, от когото може да поиска помощ. Когато му се
обади, той спеше. Ела веднага, му каза тя, по тона на гласа ѝ Грегъри усети, че случаят е
спешен, и не попита друго, хвана първия самолет сутринта и само след няколко часа носеше
приятелката си на ръце и я караше с такси към най-близката болница, проклинайки защо
през тези ужасни седмици не му се беше доверила, „защо ме изолира, трябваше да бъда с теб,
нали ти казах, Кармен, Том Клейтън е бездушен кучи син, но не всички са еднакви, не
всички преспиват с жената и бягат, както казва баща ти, кълна ти се, че има по-добри от
Клейтън, защо не ме остави да ти помогна по-рано, може би бебето щеше да оживее, не
биваше да правиш това сама, за какво сме приятели, за какво сме брат и сестра, ако не за да
си помагаме, какъв шибан живот, Кармен, само не умирай, моля те, не умирай“.
Докато хирурзите оперираха, полицията, уведомена от болницата за обстоятелствата,
при които бе дошла пациентката, опитваше да изкопчи информация от Грегъри Рийвс.
— Да сключим сделка — предложи сърдито инспекторът, след три часа безуспешни
разпити. — Кажи ми кой е направил аборта и веднага те пускам, даже няма да те
регистрирам. Без повече въпроси, без нищо, оставаш абсолютно свободен.
— Не знам кой го е направил, сто пъти ви казах. Дори не живея тук, взех сутрешния
самолет, вижте ми билета. Приятелката ми ми се обади и я докарах в болницата, друго не
знам.
— Ти ли си бащата на детето?
— Не. Не съм виждал Кармен Моралес повече от осем месеца.
— Откъде я взе?
— Чакаше ме на летището.
— Това е невъзможно, тя не може да ходи! Кажи ми откъде я взе и ще те пусна да си
ходиш. Иначе отиваш в затвора като съучастник и укривател на престъпление.
— Това трябва да го докажете.
И отново се повтаряше същият кръг от въпроси, отговори, заплахи и увъртания. Накрая
полицаите го пуснаха и отидоха в къщата на Моралес да разпитат семейството. Така Педро и
Инмакулада разбраха за станалото и макар да заподозряха Олга, не казаха нищо, от една
страна, защото се досетиха за доброто ѝ намерение да помогне на дъщеря им, а от друга,
защото в мексиканския квартал предателството бе немислимо престъпление.
— Господ я е наказал, така няма да трябва аз да я наказвам — каза Педро Моралес с
дрезгав глас, когато научи за тежкото състояние, в което се намираше дъщеря му. Грегъри
Рийвс остана до своята приятелка, докато опасността не премина. Три нощи спа, седнал на
един стол до нея, будейки се час по час, за да проверява дишането на болната. На четвъртия
ден призори Кармен осъмна без температура.
— Гладна съм — изрече.
— Слава богу! — грейна той и извади от една чанта консерва с кондензирано мляко.
Изпиха лепкавата течност на бавни глътки, хванати за ръка, както толкова пъти бяха правили
като малки.
Междувременно Олга си грабна багажа и замина за Пуерто Рико, най-далечното място,
на което можа, разгласявайки из квартала, че отива да играе в казината на Лас Вегас, понеже
духът на един индианец ѝ се бил явил, за да ѝ подшушне на ухо печеливша комбинация от
карти. Педро Моралес си сложи черна лента на гърдите, на улицата обяви, че е починал негов
роднина, вкъщи даде да се разбере, че дъщеря му никога не я е имало, и забрани да ѝ се
споменава името. Инмакулада обеща пред Девата да казва по една молитва дневно до края на
живота си, за да прости на Кармен за извършения грях, взе парите, които бе скътала под една
дъска на пода, и отиде да я види скришом от мъжа си. Завари я седнала на един стол,
загледана през прозореца в тухлената стена на сградата отсреща, облечена в грубата зелена
болнична туника. Изглеждаше толкова нещастна, че жената си спести упреците и сълзите и
просто я прегърна. Кармен скри лице в обятията на майка си и се остави да я люшка дълго
време, вдишвайки онзи мирис на чисти дрехи и готвено, който я бе съпровождал през цялото
ѝ детство.
— Ето ти спестяванията ми, дъще. Най-добре да заминеш за известно време, докато
започнеш да липсваш на баща си дотолкова, че да му омекне сърцето. Пиши ми, но не до
къщи, а на адреса на Нора Рийвс. Тя е най-дискретния човек, когото познавам. Много да се
пазиш и Бог да ти е на помощ.
— Бог е забравил, че съществувам, мамо.
— Не го изричай дори на шега — скастри я Инмакулада. — Каквото и да става, Бог те
обича, и аз също, дъще. Двамата винаги ще бъдем с теб, разбра ли?
— Да, мамо.
Грегъри Рийвс видя Саманта Ернст за първи път на един тенис корт, където тя играеше,
докато той подрязваше близките храсти в парка. Едно от работните му места бе в столовата
на едно женско общежитие пред неговата къща. Две готвачки приготвяха яденето, а Грегъри
ръководеше екип от петима студенти, които сервираха по масите и миеха чиниите, доста
желана позиция, защото му даваше свободен достъп до сградата и до студентките. В
свободните си часове работеше като градинар. Освен да коси тревата и да скубе плевели, не
разбираше нищо от растения, когато започна, но имаше добър учител, румънец на име
Балсеску, с варварски вид и нежно сърце, който си бръснеше главата и си лъскаше черепа с
парче филц, говореше невъобразима смесица от езици и обичаше растенията толкова,
колкото и себе си. В своята родина работил като граничар, но веднага, щом му се отворил
случай, избягал, възползвайки се от познанията си за терена, и след много дълго скитане
влязъл в Съединените щати пеша през Канада, без пари, без документи и само с две думи на
английски — пари и свобода. Убеден, че Америка олицетворява именно това, бе положил
малко усилия да обогати речника си и се оправяше с мимики. От него Грегъри научи да се
бори с червеи, бели мухи, охлюви, мравки и други гадини, врагове на растенията, да тори, да
прави калеми и присадки. Тези часове на открито бяха по-скоро забавно занимание,
отколкото задължение, главно защото трябваше да разгадава указанията на шефа си,
упражнявайки непрекъснато интуицията си. Този ден подрязваше живия плет, когато
забеляза една от тенисистките — гледа я дълго, не толкова заради външността на момичето,
което в покой не би привлякло неговото внимание, а заради прецизните ѝ удари. Имаше
стегнати мускули, бързи крака, удължено лице с благородни скули, къса коса и онзи леко
землист загар на хората, които цял живот са били на слънце. Грегъри се почувства привлечен
от ловкостта ѝ на здраво животно, изчака играта да свърши и застана на входа да я чака. Не
знаеше какво да ѝ каже, когато мина край него с ракетата на рамо и кожа, блестяща от пот,
отново не успя да измисли някоя запомняща се фраза и остана безмълвен. Тръгна на
известно разстояние след нея и я видя да влиза в лъскав спортен автомобил. Същата вечер
разказа това на Тимъти Дуейн, с отработен тон на безразличие.
— Нали не си толкова тъп, че да се влюбиш, Грег.
— Разбира се, че не. Харесвам я, нищо повече.
— Да не живее в общежитието?
— Никога не съм я виждал там.
— Язък. Все за нещо можеше да използваш ключа…
— Не прилича на студентка, има червен кабриолет.
— Сигурно е жена на някой магнат…
— Не мисля, че е омъжена.
— Тогава е проститутка.
— Къде си виждал проститутки да играят тенис, Тим? Те работят нощем и спят през
деня. Не знам как да заговоря подобно момиче… много е различна от жените от моята среда.
— Недей да ѝ говориш. Играй тенис с нея.
— Никога не съм хващал тенис ракета.
— Не мога да повярвам! Какво си правил цял живот?
— Работих.
— Какво, по дяволите, можеш да правиш, Грег?
— Да танцувам.
— Тогава я покани на танци.
— Не смея.
— Искаш ли аз да я заговоря?
— Да не си припарил до нея! — възкликна Грегъри, далеч от желанието да се състезава
със своя приятел пред очите на когото и да било, още по-малко пред тази жена.
На другия ден дълго я дебна, докато се правеше, че се занимава с храстите, и когато мина
покрай него, понечи да я спре, но стеснението отново го надви. Сцената продължи да се
повтаря, докато накрая Балсеску не забеляза, че растенията са орязани до корен, и реши да се
намеси преди същата участ да сполети и останалата част от парка. Румънецът нахлу на
корта, прекъсна мача с водопад от думи на своя трансилвански език и понеже ужасеното
момиче не реагира на настойчивите му жестове по посока на нейния обожател, който
гледаше сащисан от другата страна на мрежата, той я хвана за ръка и я повлече, ръмжейки
нещо за пари и свобода, за още по-голямо недоумение на девойката. Така Грегъри Рийвс се
озова лице в лице със Саманта Ернст, която, за да избяга от Балсеску, се вкопчи в него, и в
крайна сметка двамата отидоха да пият кафе с благословията на колоритния майстор
градинар. Седнаха на една от паянтовите маси на най-посещаваното кафене в града,
прогресивно разпадаща се дупка, претъпкана с хора, в която няколко поколения студенти
бяха писали хиляди поеми и бяха разнищвали всевъзможни теории, а други двойки като тях
бяха започнали плахия процес по взаимното си опознаване. Грегъри опита да я впечатли с
репертоара си от литературни теми, но пред разсеяната ѝ физиономия скоро заряза тази
тактика и реши да опипа почвата в търсене на обща територия. Девойката не се въодушеви
нито от гражданските права, нито от кубинската революция, изглеждаше сякаш няма мнение
за нищо, но Грегъри взе пасивното ѝ отношение за дълбочина на духа и реши да не изпуска
плячката.
Саманта Ернст не проявяваше особен интерес към нищо извън спортното игрище, но във
всеки случай имаше повече интереси от момичетата в гимназията или мексиканския
квартал. Мечтаеше да се занимава с археология, допадаше ѝ идеята да изследва екзотични
места в търсене на хилядолетни цивилизации, на открито и по къси панталонки, но щом
научи за изискванията на тази професия, се отказа от своите намерения. Не беше родена за
грижливата класификация на изгнили кости и отломки от безполезни съдове. Тогава за нея
започна период на нерешителност, който щеше да бележи различни страни от живота ѝ. Беше
израсла в красивата къща с два басейна на един холивудски продуцент, баща ѝ се беше женил
четири пъти и живееше заобиколен от невръстни нимфетки, на които обещаваше
мълниеносна кариера, в замяна на дребни лични услуги. Майка ѝ, аристократка от
Вирджиния, с надменност на кралица и с безупречни обноски на гувернантка, търпеше
стоически забежките на нейния баща, с утехата на цял арсенал от успокоителни и няколко
кредитни карти, докато един ден не се погледна в огледалото и не зърна собствения си образ,
опустошен от разрухата на самотата. Намериха я да се носи сред розова пяна в мраморната
вана, където си беше прерязала вените. Саманта, която тогава беше на шестнайсет, успя да
остане незабелязана сред тълпата от доведени братя и сестри, бивши съпруги, настоящи
приятелки, прислужници, приятели и породисти кучета в бащиния палат. Продължи да плува
и да играе тенис с обичайното усърдие, без излишна носталгия и без да обвинява майка си.
Не чувстваше липсата ѝ, между тях не бе имало никаква близост, и може би щеше да я
забрави напълно, ако не бяха честите кошмари сред розова пяна. Бе пристигнала в Бъркли,
привлечена, както много други, от славата му на град със свободни нрави, беше ѝ дотегнало
от безукорните буржоазни обноски, налагани от майка ѝ, и от купоните с младежи и девойки
на баща ѝ. Колата ѝ изпъкваше сред раздрънканите таратайки на другите студенти, а домът ѝ
бе бохемска бърлога, закътана между дървета и гигантски папрати, с великолепна гледка към
залива, чийто наем плащаше баща ѝ. Грегъри Рийвс бе запленен от изтънчената девойка, не
познаваше друг, способен да се храни с шест различни прибора и да различава
автентичността на жилетка от кашмир или персийски килим от пръв поглед, с изключение
на Тимъти Дуейн — но той се присмиваше на всичко, особено на кашмирени жилетки и
персийски килими. Първия път, когато я покани на танци, тя се появи ослепителна, в жълта
рокля с деколте и огърлица от перли. Почувства се смешен във взетия назаем от Дуейн
костюм и разбра, че трябва да я заведе на място, много по-скъпо от предвиденото. Саманта
танцуваше зле, следеше музиката внимателно и броеше стъпките, две, едно, две, едно,
скована като метла в ръцете на своя партньор, пиеше плодов сок, говореше малко и имаше
отнесено и хладно изражение, което на Грегъри му се струваше изпълнено с тайнственост.
Впрегна ината си в името на тази любов и започна да се убеждава, че общите интереси и
чувствата не са задължителни условия, за да създадеш семейство. Точно това бе неговото
намерение, макар все още да не смееше да го признае пред себе си, а още по-малко да го
изрази с думи. Цял живот си бе мечтал за истински дом, точно като този на Моралес, и бе
толкова влюбен в този семеен блян, че реши да го осъществи с първата жена, която срещна,
без да проучи дали и тя има същите планове.

Рийвс се дипломира с отличие по литература, добрият му приятел Сайръс сигурно го

беше отпразнувал на оня свят, и постъпи в Юридическия факултет на Сан Франсиско.
Първоначално му хрумна да стане адвокат само за да опровергае Тимъти Дуейн, който
смяташе, че между адвоката и разбойника съществена разлика няма, но после идеята много
му хареса. Веднага щом взе решение, се обади на Олга, за да ѝ каже, че е сгрешила в
предсказанията си за него, нямало да стане нито бандит, нито полицай, щял да се постарае
да го избегне. Врачката, която се бе върнала от Пуерто Рико преди доста време с нови
гадателски и целебни познания, му отвърна, че била познала приблизително, както винаги,
понеже щял да работи със закона, пък и адвокатите били просто крадци с разрешително.
Една от причините Рийвс да продължи с учението, бе, за да отложи военната служба, докато
може. Войната във Виетнам, която преди изглеждаше дребен и далечен конфликт, бе взела
тревожен обрат и вече не му се струваше забавно да носи униформата на офицер от запаса,
нито да участва във военни игри през почивните дни. Една отсрочка от три-четири години,
докато получеше дипломата си, можеше да го спаси от заминаване на фронта.
— Не мога да разбера яростната съпротива на тези азиатски дребосъци. Как още не са
проумели, че ние сме най-съкрушителната военна сила в историята? В момента печелим,
разбира се. Според официалната статистика жертвите им са толкова много, че на практика
не са останали живи неприятели, тези, които стрелят отсреща, са призраци — присмиваше
се Тимъти Дуейн.
Това, което за Дуейн бе сарказъм, за много други беше чиста истина, бяха убедени, че с
едно последно усилие тези далечни същества щяха да бъдат разгромени завинаги и заличени
от лицето на земята. Така твърдяха генералите по телевизията, докато зад гърба им камерите
показваха редиците чували с тела на американски войници, чакащи на самолетните писти.
Химни, флагове и паради в градовете на родината. Грохот, прах и бъркотия в Азиатския
югоизток. Таен регистър с имената на мъртвите, липса на списък с осакатените телом и
духом. На уличните протести млади пацифисти горяха знамена и повиквателни за армията.
„Предатели, червени педерасти, щом Америка не ви харесва, махайте си, не ви искаме“,
крещяха техните противници. Полицията потушаваше безредиците с бой, а понякога и с
куршуми. „Мир и любов, братко“, припяваха междувременно хипитата, протягайки цветя към
онези, които държаха пушки срещу тях, и танцувайки в кръг, хванати за ръце, с очи, зареяни в
марихуанен рай, вечно усмихнати с онова скандално щастие, което никой не можеше да им
прости. Грегъри се колебаеше. Приключението на битката го привличаше, но инстинктивно
изпитваше недоверие срещу военния ентусиазъм. „Луди, всички са луди“, въздишаше Тимъти
Дуейн, отървал военната служба с помощта на дузина медицински свидетелства, които
удостоверяваха детство, пълно със страдания.
След дълъг период на дружба, първоначалната страст на Грегъри към Саманта прерасна
в обич, нейното недоверие се разсея и връзката им влезе в руслото на рутината и ритуалите
на вечните гаджета. Заедно ходеха на кино и екскурзии сред природата, на концерти и театър,
заедно сядаха да учат под дърветата, друг път се срещаха след часовете в Сан Франсиско и се
разхождаха като туристи, хванати за ръка, из китайския квартал. Плановете на Рийвс бяха
толкова еснафски, че не смееше да ги сподели дори със Саманта, щяха да си построят къща с
розова градина и докато той осигурява прехраната им като адвокат, тя щеше да прави торти и
да гледа деца, всичко щеше да е образцово и почтено. Споменът за домашния уют, на който
се радваха, докато пътуваха с камиона и баща му беше здрав, оставаше в паметта му като
единственото щастливо време през живота му. Представяше си, че ако успее да си създаде
такова семейство, щеше отново да се почувства сигурен и спокоен, мечтаеше да седи начело
на дълга трапеза с деца и приятели, както толкова пъти бе виждал в дома на Моралес. Често
мислеше за тях, защото въпреки бедността и лишенията на средата, в която се налагаше да
живеят, те бяха най-добрият пример край него. В епохата на хипи комуни и бързо хранене
тази тайна патриархална мечта бе подозрителна и беше по-добре да не я споделя на висок
глас. Реалността се променяше с лудешки ритъм, с всеки изминал ден имаше все по-малко
място за семейни трапези, светът се въртеше стремглаво, нещата бяха нагоре с краката,
животът се бе превърнал в пълен хаос и дори киното, единственото сигурно убежище
отпреди, вече не предлагаше никаква утеха. Каубоите, индианците, целомъдрените влюбени
и смелите войници в техните безупречни униформи се появяваха само в старите филми по
телевизията, прекъсвани на всеки десет минути от реклами на дезодорант и бира, а в
светилището на киносалоните, където преди се приютяваше в търсене на мимолетно
спокойствие, сега имаше голяма вероятност да получи удар под кръста. Джон Уейн, суровият,
смел и самотен герой, на когото безуспешно се мъчеше да подражава, бе отстъпил пред
устрема на модерните филми. Седнал като на тръни в зрителското кресло, той бе принуден
да понася японски воини, правещи си харакири в едър план, развилнели се шведски
лесбийки и садистични извънземни, завладяващи планетата. Дори на мелодрамите не
можеше да се отпусне, защото вече не завършваха с целувки и цигулки, а с депресия или
самоубийство.
През ваканциите се разделяха за по няколко седмици, Саманта отиваше на гости при
баща си, а той разпределяше времето си между задължителните военни лагери и
политическата агитация, разпространявайки заедно с други студенти лозунги за
гражданските права. Не можеше да има други две толкова различни паралелни реалности —
грубите военни учения, където бели и черни бяха привидно равнопоставени пред заповедите
на сержанта, и рискованите мисии из южните щати, където на практика работеше скришом с
чернокожите общности, за да избегне бандите от бели биячи, готови да спрат всяка идея за
[14]
расова справедливост. По това време Черните пантери , с техните каскети, смразяващия
си език и бойните си походи, всяваха ужас и очарование. Негри с дръзко негърско
самосъзнание, негри, облечени в черно, с черни очила и предизвикателно държание, които
заемаха целия тротоар, когато минаваха, рамо до рамо с жените си, арогантни негърки,
крачещи с изпъчени, вирнати напред гърди, вече не отстъпваха място на белите, вече не
гледаха в земята и не снишаваха глас. Плахите и унижавани преди, сега се бунтуваха. В края
на лятото годениците се събираха отново — без нетърпение, но с искрена радост, като двама
стари другари. Рядко спореха, не обсъждаха конфликтни теми, но и не скучаеха, мълчанието
ги устройваше. Грегъри не молеше за мнение Саманта, нито ѝ разказваше за своите
занимания, защото тя изглеждаше сякаш не го слуша, усилието да изкаже мислите си я
напрягаше. Не я вълнуваше нищо, освен спорта и някои новости, донесени от Изтока, като
екзотичните дервишки танци и техниките за трансцендентална медитация. В този смисъл
имаше богат избор, понеже градът предлагаше безброй интензивни курсове за всеки, който
искаше да усвои недостижимата мъдрост на великите индийски мистици в рамките на един
свободен уикенд. Рийвс бе израснал сред Логи и Редови учители, бе видял как майка му се
откъсва от реалността и търси спасение в духовни пътеки, познаваше и вещерските
занимания на Олга и затова нямаше нищо странно в това, че гледаше на тези дисциплини с
известно пренебрежение. Саманта съжаляваше за слабия му интерес, но не се засягаше, нито
се опитваше да го променя, задачата щеше да бъде свръх силите ѝ. Не кипеше от енергия, а и
може би бе просто ленива, като котките си, но на това място и в тези времена не беше трудно
да объркаш апатичния ѝ характер с така модерното будистко спокойствие. Липсваше ѝ живец
дори в любовта, но Грегъри упорито наричаше студенината ѝ срамежливост и усърдно
ползваше въображението си в името на тази обречена връзка, измисляйки си добродетели
там, където нямаше такива. Научи се да държи тенис ракета, за да прави компания на своята
годеница в единствената ѝ страст, макар да мразеше тази игра, защото никога не успяваше да
спечели, а и понеже в нея противоборството беше само между двама съперници и нямаше
как да размие поражението сред другите членове на отбора. Тя от своя страна не направи
опит да научи нищо от нещата, които го интересуваха. Единственият път, когато отидоха на
опера, заспа на второто действие, а когато ходеха на танци, настроението им винаги се
разваляше, защото не можеше да се отпусне и да почувства музиката. Същото ставаше и
когато правеха любов, прегръщаха се с различно темпо и ги обземаше чувство на празнота,
но никой не видя в тези разминавания предупреждение за бъдещето, отдаваха го на страха от
забременяване. Тя отричаше всички предпазни средства, едни като неестетични или
неудобни, а други, защото не беше склонна да наруши деликатния баланс на хормоните си.
Полагаше маниакални грижи за тялото си, правеше гимнастика по цели часове, пиеше по два
литра вода на ден и вземаше слънчеви бани гола. Докато Грегъри се учеше да готви с
приятелките си Джоан и Сюзън и поглъщаше „Кама Сутра“ и всеки еротичен наръчник,
който му попаднеше в ръцете, тя дъвчеше сурови зеленчуци и практикуваше въздържание
като средство, осигуряващо хигиена за организма и дисциплина за душата.
Рийвс изгуби първоначалния си възторг по университета със същата бързина, с която
изгуби и чиканския си акцент. Когато се дипломира, проумя, както много други, че е получил
повече знания на улицата, отколкото в аулите. Университетското образование имаше за цел
да пригоди студентите към продуктивен и подчинен на нормите живот, замисъл, който
влизаше в конфликт с бунтовните настроения на младежите в последно време.
Преподавателите не забелязваха това противоречие, улисани в дребните си вражди и своята
бюрокрация, и не усещаха колко сериозно бе това, което ставаше. През този период Грегъри
нямаше наставник, достоен да бъде запомнен, някой като Сайръс, който да го накара да
преосмисли идеите си и да се впусне в интелектуално търсене, макар че мнозина от
преподавателите му бяха научни светила и видни хуманисти. Часовете му се нижеха в
ненужни анализи, в зазубряне на данни и писане на курсови работи, които никой не
проверяваше. Романтичните му представи за студентския живот бяха пометени от
безсмислено еднообразие. Не искаше да напуска този ексцентричен град, макар че от
практична гледна точка щеше да е по-добре да живее в Сан Франсиско. Народна република
Бъркли му беше влязла под кожата, обичаше да скита из тези улици, които гъмжаха от гурута
в памучни тоги, жени с вид на ренесансови привидения, мъдреци от друга планета,
революционери без революция, улични музиканти, проповедници, луди, продавачи на
лакомства, занаятчии, престъпници и полицаи. Индийският стил бе на почит сред
младежите, които искаха да се разграничат максимално от буржоазните си родители. По
улички и площади се търгуваше с всичко — наркотици, тениски, дискове, стари книги,
тенекиени дрънкулки. Трафикът бе хаос от автобуси, нашарени с графити, велосипеди, стари
лимоненожълти и цикламени кадилаци и раздрънканите коли на една таксиметрова фирма,
евтини за обикновените хора и безплатни за специалните такива, като скитници и
демонстранти от някой протест.
За да се издържа, Грегъри гледаше деца след лекциите, вземаше ги от училище и ги
забавляваше няколко часа, докато родителите им си дойдеха вкъщи. В началото имаше само
петима малчугани, но скоро броят им нарасна и той успя да напусне работата си на
сервитьор в женския стол и градинар при Балсеску, купи малък микробус и си взе няколко
помощници. Изкарваше повече пари от всичките си приятели и погледнато отстрани,
заниманието изглеждаше приятно, но на практика бе изтощително, децата бяха като
извадени от калъп, досущ еднакви отдалеч, неуловими, когато се опитваше да им постави
граници, и прилепчиви, когато искаше да ги откъсне от себе си, но накрая ги заобича и
започнаха да му липсват през почивните дни. Едно от децата имаше таланта да изчезва,
влагаше толкова усилия да остане незабелязано, че точно затова щеше да остане незабравимо
през идните години. Един следобед се изгуби. На тръгване Грегъри винаги броеше децата, но
този път бе закъснял и не го направи. Обичайният му маршрут го отведе пред дома на
хлапето, но щом пристигна, си даде сметка ужасен, че го няма в микробуса. Обърна колата и
подкара като луд обратно към парка, където стигна, когато вече се стъмваше. Започна да
тича, крещейки името му с цяло гърло, докато останалите вътре хленчеха от умора, и най-
накрая се изстреля към един телефон, за да повика помощ. Петнайсет минути след това на
мястото имаше цял отряд от полицаи с фенери и кучета, няколко доброволци, една линейка,
която чакаше за всеки случай, двама журналисти, един фотограф и петдесетина съседи и
зяпачи, които висяха зад огражденията.
— Трябва да уведомите родителите — заяви инспекторът.
— Боже мой! Как ще им кажа?
— Хайде, аз ще ви придружа. Случват се такива неща, виждал съм какво ли не. После
идват труповете, по-добре да не ги описвам, някои от тях насилени… измъчвани… Светът е
пълен с изроди. Аз бих пратил всички на електрическия стол.
На Рийвс му омекнаха коленете, гадеше му се. Когато пристигнаха, вратата се отвори и
на прага цъфна изгубеният сополанко, с лице, омазано във фъстъчено масло. Обясни, че му
било доскучало и решил да си отиде вкъщи, за да гледа телевизия. Майка му още не се беше
прибрала от работа и не подозираше, че мислеха сина ѝ за изчезнал. От този ден нататък
Грегъри завърза бягащия си клиент с въженце през кръста, както правеше Инмакулада
Моралес с лудата си майка — това предотврати бъдещи проблеми и попари всеки изблик на
независимост у другите деца. Чудесна идея, голяма работа, че после ще трябва да плащат на
психиатър, за да им лекува комплексите на джобни кученца, отбеляза Кармен, когато ѝ го
разказа по телефона.
Джоан и Сюзън се преместиха в старинна сграда, доста запусната, но с още здрави
основи, където отвориха ресторант с вегетарианска и органична кухня, който след години
щеше да стане най-добрият в града. На тяхно място в къщата се настани колония от хипита,
която започна да расте и да се множи с бързи темпове. Първо се заселиха само две двойки с
децата си, но много скоро кланът се увеличи, вратите бяха отворени за всеки, който искаше
да дойде в този оазис от дрога, скромни занаятчийства, йога, източна музика, свободна
любов и обща трапеза. Тимъти Дуейн не изтърпя хаоса, врявата и мръсотията и нае
апартамент в Сан Франсиско, където следваше медицина. Предложи да си го делят, но Рийвс
не се решаваше да остави мансардата, въпреки че също учеше в града и му бе дотегнало от
хипита. Дразнеше се да намира непознати в стаята си, мразеше монотонната музика от
тарамбуки, флейти и пищялки и се вбесяваше, когато му изчезваха лични вещи. „Мир и
любов, братко“, кротко му се усмихваха така наречените Деца на цветята, когато слизаше
освирепял да си иска ризите обратно. Почти винаги се връщаше с подвита опашка в стаята си
— последното спокойно кътче, без да си е върнал отнетото и с чувството, че е прогнил
капиталист. Бъркли се беше превърнал в център на дрога и бунт, всеки ден прииждаха все
нови и нови скитници в търсене на рая, пристигаха с шумни мотори, стари таратайки и
микробуси, пригодени за временни жилища, лагеруваха в градските паркове, сношаваха се
нежно по улиците, хранеха се с въздух, музика и трева. Ароматът на марихуана бе
елиминирал всички други миризми. Революциите в ход бяха две, тази на хипитата, които се
опитваха да променят законите на вселената с молитви на санскритски, цветя и целувки, и
тази на поборниците, които се стремяха да променят законите в страната с протести, викове
и камъни. Втората пасваше повече на характера на Грегъри, но той нямаше време за тези
занимания, а и ентусиазмът му по уличните размирици се изпари, когато проумя, че са се
превърнали в начин на живот, в някакво мазохистично хоби. Престана да чувства вина, когато
оставаше да учи, вместо да предизвиква гнева на полицията — смяташе за по-полезна
мълчаливата си работа из къщите на негрите на юг през лятото. Когато нямаше
демонстрации в подкрепа на гражданските права, имаше такива срещу войната във Виетнам,
рядко минаваше ден без публичен скандал. Полицията си служеше с тактика и бойни отряди,
за да поддържа някакво подобие на ред. Зароди се контраофанзива, целяща да съхрани
[15]
ценностите на Бащите на нацията сред хората, ужасени от разврата, анархията и
незачитането на частната собственост. Надигна се вълна от гласове в защита на свещения
американски начин на живот. „Те рушат устоите на западната християнска цивилизация!
Тази страна ще се превърне в един кошмарен комунистически Содом, това целят тези
нещастници! Негрите и хипитата ще пратят системата по дяволите“, присмиваше се Тимъти
Дуейн на баща си и други господа от неговия клуб. Те не бяха единствените, които слагаха
всички дисиденти в същия кюп, в това клише често изпадаше и пресата, макар че стигаше
един-единствен бегъл поглед, за да се видят огромните разлики. Гражданските права
укрепваха със същото темпо, с което хипитата се разединяваха. Революцията срещу расизма
напредваше категорично и неумолимо, но тази на цветята си оставаше просто мечта.
Хипитата, поели на чудно пътешествие с халюциногенни гъби, трева, секс и рокендрол, не
съзнаваха собствените си слабости и силата на враговете си, вярваха, че човечеството е
навлязло в по-висш етап и нищо няма да бъде както преди. „Не бива да подценяваме
човешката глупост, шепа безумци се целуват и си татуират гълъби на гърдите, но те уверявам,
че от тях няма да остане и следа, историята ще ги погълне“, казваше Дуейн. В безкрайните
нощни разговори между двамата приятели винаги той бе скептичният, убеден, че
посредствеността накрая ще надвие великите идеали, поради което нямало смисъл да се
превъзнасят нито по ерата на Водолея, нито по някоя друга. Твърдеше, че е загуба на време да
си прекарваш лятото в записване на чернокожи в изборните листи, защото те нямало да си
направят труда да гласуват, или пък щели да го сторят в полза на републиканците, но въпреки
това, всеки път, когато трябваше да се събират средства за кампаниите за граждански права,
съумяваше да измъкне чек с три нули от майка си. Защитаваше феминизма като прекрасно
откритие, защото го освобождаваше от задължението да плаща консумацията на дамата при
среща и можеше да я заведе безплатно в кревата, но в реалния живот не се възползваше от
предимствата, които той му даваше. Държеше се цинично, което шокираше и забавляваше
Грегъри.
„Свобода и пари, пари и свобода“ — пророкуваше загадъчно Балсеску, който по това
време бе натрупал малко по-богат речник на английски, носеше мандаринска плитка на
бръснатия си череп, обличаше се като руски феодален селянин и проповядваше в парка своя
собствена философия на група последователи. Дуейн отдаваше успеха на майстора градинар
на това, че никой нямаше представа за какъв дявол говори и на удивителната му способност
да отглежда марихуана във вана и магически гъби в саксии, затворени в шкафове. Румънецът
[16]
бе спретнал в гаража си малка фабрика за лизергинова киселина , процъфтяващ бизнес,
който за нула време го превърна в богат човек. Въпреки че Грегъри не работеше с него от
години, двамата бяха запазили старото си приятелство, основаващо се на любовта към розите
и удоволствието от храната. Балсеску притежаваше вроден инстинкт да измисля гозби с
чесън, които кръщаваше с непроизносими имена и ги представяше като традиционни за
страната си. Беше го научил да отглежда и рози в буренца на колела, за да може да ги вземе
със себе си, в случай че се премести в друга къща или емигрира.
— Не мисля да емигрирам! — смееше се Грегъри.
— Никога не знае. Няма свобода, няма пари, какво прави? Емигрира — въздишаше
другият с носталгично изражение.
Саманта Ернст учеше литература в свободното си време — след като приключеше с
гимнастиката и спорта. Никога не беше работила и никога нямаше да го прави. Същата
година баща ѝ се разори с един филм за милиони за Византийската империя, който бе
грандиозен провал и унищожи за кратко време собствената му империя. Подобно на всички
свои мащехи и доведени братя и сестри, които дотогава се бяха възползвали от щедростта на
кинопродуцента, Саманта трябваше да се оправя сама, но не се наложи да живее в лишения,
защото Грегъри Рийвс беше до нея. Бяха запланували да се оженят, след като той завърши и
си намери сигурна работа, но банкрутът на магната ускори нещата и трябваше да изтеглят
сватбата няколко години по-рано. Брачната церемония беше толкова скромна, че направо
изглеждаше тайна, с Тимъти Дуейн и инструктора по тенис за единствени свидетели, а
новината съобщиха на роднини и приятели по телефона. Нора и Джуди Рийвс виждаха
Грегъри веднъж годишно за Деня на благодарността, чувстваха се твърде далеч от него и не
бяха изненадани, че не са били поканени на церемонията, но семейство Моралес се обиди
дълбоко и престана да говори за известно време на своя „малък гринго“, както го наричаха,
докато раждането на Маргарет не разнежи сърцата им и те не му простиха. Грегъри се
премести у Саманта с всичките си вещи, в това число и буренцата с рози, решен да постигне
мечтата си за щастливо семейство. Семейният живот не се оказа толкова безоблачен, колкото
си беше представял, бракът на практика не реши нито един от проблемите на годежа, а само
прибави други, но той не се предаде и реши, че нещата ще се подобрят, когато се дипломира
като адвокат и има нормална работа и по-малко притеснения. С бизнеса си за гледане на
деца изкарваше достатъчно, за да предложи комфортен живот на жена си, но не успяваше да
се зарадва на това благоденствие. Ежедневието му се бе изродило в истинско бягане с
препятствия. Ставаше призори, за да подготви домашните си работи, отнемаше му час да
стигне до лекциите и още един да се върне, работеше следобед. Водеше децата по музеи,
паркове и спектакли и докато ги наглеждаше с едното око, с другото учеше. Веднъж
седмично се отбиваше до кварталната пералня и пазара, доста вечери припечелваше по някой
долар, помагайки на Джоан и Сюзън в ресторанта. В края на деня се прибираше капнал
вкъщи, приготвяше си парче месо на скара, хапваше сам и продължаваше да учи. На Саманта
ѝ се гадеше от гледката на сурово месо и от миризмата на печено и предпочиташе да я няма
на вечеря. Програмите им също не съвпадаха, тя спеше до обяд, започваше своите занимания
следобед и винаги имаше някакъв курс вечер — африкански барабани, йога, камбоджански
танци. Докато мъжът ѝ хвърчеше, справяйки се с безброй задължения, тя изглеждаше вечно
объркана, сякаш самият ѝ живот представляваше титанично усилие за пасивната ѝ природа.
Съжителството не увеличи интереса ѝ към любовната игра и в леглото продължи да бъде
точно толкова безчувствена, колкото и преди, с утежняващото обстоятелство, че сега имаха
повече възможности да бъдат заедно и по-малко оправдания за студенината. Грегъри опита
да приложи съветите от своите наръчници, макар да се чувстваше доста смешен в
изпълнението на еротични еквилибристики, които Саманта изобщо не оценяваше. Предвид
слабите резултати от своите усилия, реши, че жените не изпитват особен възторг от тази
работа, с изключение на Ернестина Переда, която явно бе щастливо изключение.
Пренебрегна безбройните публикации, доказващи обратното, и докато западният свят
откриваше стихийното женско либидо, той реши да замени страстта с търпение, макар да не
се бе отказал напълно от идеята да насочи Саманта малко по малко към греховните градини
на сладострастието, както Тимъти Дуейн наричаше, със затормозеното си католическо
съзнание, обикновения сексуален акт.
Когато Саманта разбра, че е бременна, изпадна в дълбока депресия. Почувства, че
загорялото ѝ тяло без грам мазнина се е превърнало в противна утроба, в която расте алчна
попова лъжичка, която нямаше как да приеме за своя. В първите седмици се изтощаваше,
правейки най-жестоките упражнения от своя репертоар, с тайната надежда да се спаси от
гибелното робство, но после умората я надви и тя остана да пази леглото, забила поглед в
тавана, отчаяна и сърдита на Грегъри, който изглеждаше очарован от мисълта за наследник и
отвръщаше на воплите ѝ със сантиментални утешения — възможно най-неподходящото при
тези обстоятелства, както много пъти му бе казвала. „Вината е твоя, само твоя — натякваше
му тя, — аз не искам деца, поне не още, ти си този, който през цялото време говореше за
правене на семейство, що за идеи ти хрумват, и от толкова говорене за тази глупост, накрая
взе, че се случи, дявол да те вземе“. Не можеше да проумее сполетелия я лош късмет,
мислеше, че е стерилна, защото за толкова години, без да взема предпазни мерки, не беше
имала изненади. „Щом не го искам, значи няма да стане“, упорстваше тя като разглезено
момиченце, което не може да понесе неприятно нареждане. Връхлитаха я пристъпи на
гадене, повече от отвращение към самата нея и отхвърляне на бебето, отколкото заради
положението ѝ. Грегъри ѝ купи книга за природосъобразно хранене и поиска помощ от
Джоан и Сюзън, за да ѝ приготвя здравословни гозби — безсмислено усилие, защото тя едва
успяваше да вкуси парченце целина или ябълка. Три месеца по-късно, когато забеляза
промени в талията и гърдите си, се остави на съдбата си с изненадващо настървение.
Неохотата ѝ се превърна в лакомия и напук на всички свои вегетариански принципи започна
да поглъща методично мазните свински пържоли и наденици, които Грегъри приготвяше
следобед, а тя преживяше студени през деня. Веднъж отидоха да хапнат с група приятели в
някакъв испански ресторант, където откри специалитета на деня, шкембе по мадридски,
миш-маш от карантия с консистенцията на пешкир, киснат в доматена салца. Толкова пъти
ходи час по час, за да поръчва все същото ястие, че готвачът я хареса и започна да ѝ подарява
пластмасови тарелки, преливащи от нездравословната му манджа. Напълня, кожата ѝ се
обсипа с пъпки и накрая съвсем се потисна, чувстваше се болна и виновна, отровена от
загнила храна и животински трупове, с които не можеше да спре да се тъпче, като някакво
наказание. Спеше прекалено много, а през останалото време гледаше телевизия, просната в
леглото със своите котки. Рийвс, алергичен към козината на тези животни, се премести в
друга стая, без да губи доброто си настроение и търпение, „скоро ще ѝ мине, това са
прищевки от бременността“, сияеше той. Саманта мразеше домакинската работа, но преди
поне поддържаше къщата в някакъв приличен вид — а през тези месеци относителната ѝ
домашна организация се превърна в хаос. Грегъри се мъчеше да сложи известен ред, но
колкото и да чистеше, миризмата на затворените котки и на шкембето по мадридски бе
просмукала въздуха.
През тази година започна модата на естествените раждания във водна среда, оригинална
комбинация от дихателни упражнения, балсами, източна медитация и най-обикновена вода.
Необходимо бе жената да тренира предварително, за да роди във вана, подкрепяна от бащата
на детето и в компанията на приятелите и всеки, който желаеше да участва, така че отрочето
да дойде на този свят, без да бъде травмирано, че напуска влажната, топла и тиха среда на
майчиния корем, и да се приземи внезапно сред ужаса на родилната зала, под безмилостни
прожектори и заобиколено от хирургически инструменти. Идеята не беше лоша, но на
практика се оказваше малко сложна. Саманта отказваше да засяга темата за раждането, вярна
на своята теория, че щом не иска нещо, значи никога няма да стане, но към седмия месец не
ѝ остана друго, освен да се изправи очи в очи с реалността, тъй като не след дълго бебето
щеше да се роди, а тя щеше да вземе неизбежно участие в събитието. Раждането във вана с
топла вода, на приглушена светлина, в присъствието на благи акушерки ѝ се стори по-малко
страшно от това върху болнична маса, в лапите на мъж с престилка и маскирано лице, за да
не го познае никой, но все пак не беше съгласна това да се превръща в общонародна сбирка,
въпреки уверенията на акушерките, че нямало да има грижа за нищо, цената на раждането
включвала напитките, марихуаната, музиката и снимките. „Щом се оженихме в тесен кръг,
значи не мисля да раждам пред публика, нито искам да ме изтипосват с разтворени крака“,
отсъди Саманта, слагайки край на тази дилема. Най-накрая стана от леглото и започна да
ходи с мъжа си на курсовете, където видя други жени в същото положение и откри, че
майчинството не значи непременно нещастие. С изненада забеляза, че останалите пъчат
корема си с гордост и дори изглеждат доволни. Това оказа терапевтичен ефект, тя си върна
отчасти уважението към своето тяло и реши да се грижи за себе си — не се отказа от
шкембето по мадридски, но добави плодове и зеленчуци към менюто си, започна да прави
дълги разходки и да масажира кожата си с бадемово масло и лосион от салвия и мента,
накупи дрешки за детето и след няколко седмици си върна предишния вид. Дългите
приготовления за раждането включваха монтирането на огромна дървена вана в хола, която
по принцип можеха да наемат, но ги убедиха в преимуществата да я купят. След раждането
можело да я използват за други цели, както им обясниха, понеже започвали да идват на мода
и общите бани между приятели, голи и киснещи се в топла вода. Съоръжението се оказа
безполезно, защото пет седмици преди указаната дата Саманта роди дъщеря, която кръстиха
Маргарет, на бабата по майчина линия, умряла сред розова пяна. Грегъри се прибра привечер
и завари жена си седнала в локва околоплодни води, толкова объркана, че не ѝ бе хрумнало
да вика помощ, камо ли да се сети за ритмичното дишане, усвоено в курсовете за водно
раждане. Натовари я на микробуса, който ползваше за работа, и даде газ към болницата,
където се наложи да направят цезарово сечение, за да спасят детето. Маргарет не дойде на
този свят в дървена вана, обгърната от приспивни напеви и облаци тамян, както бе
предвидено, а започна живота си в инкубатор, като окаяна самотна рибка в аквариум. Два
дни по-късно, когато майката правеше първите си колебливи стъпки из коридора на
болницата, бащата се сети да звънне на духовните акушерки, на роднините и на приятелите,
за да им каже новината. Съжали, че с него не е Кармен, единствения човек, с когото би
желал да сподели трудностите в тези моменти.
Вятърът на злочестието задуха за Маргарет Ернст още в деня, в който дойде на този свят,
когато аристократичната ѝ майка я остави на грижите на една медицинска сестра и я
забрави завинаги. За Саманта той се превърна в истински ураган, който след раждането на
дъщеря ѝ я извади извън реалността. Много по-късно тя щеше да признае чистосърдечно на
своя психоаналитик, че това миниатюрно същество, дишащо с мъка в стъклената кутия, ѝ
вдъхва само отвращение. Тайничко се благодари, че няма мляко, за да го кърми, и дори
пожела дълбоко в сърцето си то да изчезне, за да не се налага да го носи на ръце. Наученото
в курсовете не ѝ послужи с нищо, беше ѝ невъзможно да мисли за Маргарет като за едно от
хилядите момиченца, родени на планетата в един и същи ден и час, и никога не успя да я
приеме. Не се примири и с идеята, че с този пашкул я свързват неизбежни отговорности.
Погледна се в огледалото и видя дълъг шев, прерязващ корема ѝ, гладък и загорял преди,
отпуснат мех, нацепен от стрии сега, и заплака безутешно за изгубената красота. Мъжът ѝ се
опитваше да бъде близо до нея, за да ѝ помага, но всеки път тя го отблъскваше с безумна
ярост. „Скоро ще свикне, още е много рано, объркана е“, казваше си Грегъри, но три седмици
по-късно, когато изписаха момиченцето от болницата, а майката не преставаше да се изучава
в огледалото и да се оплаква, се наложи да помоли за помощ сестра си. Може би майка му
щеше да бъде по-подходящият човек в този момент, но Саманта не понасяше свекърва си,
така и не успя да оцени нито едно от нейните достойнства, смяташе я за смахната старица,
способна да подлуди всекиго. Помисли и за Олга, която толкова се радваше на ражданията и
бебетата, но осъзна, че щом жена му не понася Нора, още по-малко щеше да изтрае Олга.
 — Имам нужда от теб, Джуди, Саманта е болна и депресирана, а аз не разбирам нищо от
деца, моля те, ела — изплака Грегъри по телефона.
— В петък ще помоля да ме пуснат от работа и ще прекарам почивните дни с вас, повече
от това не мога да направя — отговори му тя.
След като ѝ бе дошло до гуша от гуляите на Джим Морган, рижия великан, на когото бе
родила две деца, Джуди се разведе и се върна да живее при майка си в старата барака. Нора
гледаше двете внучета, едно от които още носеше на ръце, а Джуди издържаше семейството.
Джим Морган обичаше жена си и щеше да я обича до края на дните си, въпреки че се бе
превърнала във вещица, която го преследваше из къщата с крясъци, заставаше на портала на
фабриката да го обижда пред работниците му и обикаляше из кръчмите да го търси, за да му
вдига скандали. Когато го изхвърли окончателно от къщи и подаде молба за развод, мъжът
почувства, че животът му свършва и се отдаде на безпаметно пиянство, от което се събуди зад
решетките. Не можеше да обясни как е станало нещастието, дори не помнеше мъжа, когото
бе убил. Няколко свидетели заявиха, че е било нещастен случай и че Морган никога не е имал
намерение да му отнема живота, нанесъл му безобиден удар и несретникът се преселил на
оня свят, но обстоятелствата не бяха в полза на обвиняемия. Жертвата била напълно трезва
— някакъв хилав човечец в категория перо, който в началото на кавгата се намирал на един
уличен ъгъл със звънче в ръка, събирайки милостиня за Армията на спасението. От килията
си Джим Морган не можеше да помага за разходите по децата и Джуди се радваше, че е така,
убедена, че колкото по-малко контакти имат малките с бащата престъпник, толкова по-добре
щеше да бъде за тях, но тъй като не изкарваше достатъчно, за да издържа къщата сама, се
прибра обратно при майка си.
Грегъри отиде да посрещне сестра си на летището и се уплаши, когато видя колко е
напълняла. Не успя да скрие разочарованието си и тя го забеляза.
— Не казвай нищо, знам какво си мислиш.
— Пази диета, Джуди!
— Много е лесно да се каже, истината е, че съм го правила безброй пъти. Вече трябва да
съм свалила към двеста кила.
Жената се покатери с усилие в микробуса на Грегъри и двамата потеглиха към болницата
за Маргарет. Подадоха им малко вързопче, покрито с шал, толкова леко, че го отгърнаха, за да
видят с очите си какво има вътре. Сред вълнения плат откриха миниатюрно създание,
потънало в блажен сън. Джуди доближи лице до своята племенница и започна да я целува и
души като кучка своето кученце, озарена от нежност, която Грегъри не беше виждал от
десетилетия, но още помнеше. През целия път ѝ говореше и я милваше, докато брат ѝ
тайничко я наблюдаваше, изумен да открие, че Джуди се променя, че обезобразяващите я
слоеве тлъстина изчезват, за да отстъпят място на вътрешната ѝ, дълбоко скрита, сияйна
красота. Когато пристигнаха вкъщи, завариха котките, изтегнати в люлката, а Саманта
застанала на глава в стаята си, търсейки утеха от емоционалната тревога с факирски стойки.
Грегъри се зае да изтупа котешките косми, за да положи бебето, докато Джуди, изморена от
пътуването и часовете на крак, извади с един замах снаха си от нирваната, връщайки я към
поза нагоре с главата и към баналните грижи в реалността.
— Ела да ти обясня как се прави шише с мляко и как се сменят пелени — нареди ѝ тя.
— Трябва да обясниш на Грег, мен не ме бива за тези неща — измънка Саманта,
отстъпвайки назад.
— Той по-добре да не припарва много-много до малката, да не започне с дивотиите на
баща ми — изръмжа Джуди мрачно.
— За какво говориш? — попита Грегъри с пеленачето на ръце.
— Много добре знаеш за какво говоря. Не съм слабоумна, да не мислиш, че не съм
разбрала, че си все заобиколен от деца?
— Това ми е работата!
— Разбира се, това ти е работата. От всички възможни професии трябваше да избереш
тази. Трябва да има причина. Обзалагам се, че гледаш и момиченца, нали? Всички мъже са
перверзници.
Грегъри положи Маргарет на леглото, сграбчи сестра си за ръката и я завлече в кухнята,
тръшвайки вратата зад гърба си.
— Сега ще ми обясниш, за какво, по дяволите, говориш!
— Имаш изумителната способност да се правиш на глупак, Грегъри. Не мога да
повярвам, че не знаеш…
— Не!
И тогава Джуди избълва отровата, която бе трупала мълчаливо от онази нощ, в която не
му позволи да спи до нея, преди повече от двайсет години, болезнената тайна, пазена
ревниво с подозрението, че всъщност не е никаква загадка и че всички знаят, скритият
отговор за нейните кошмари и озлобление, неназовимият срам, който сега се осмеляваше да
сподели само за да защити своята племенница, бедната душица, както я нарече, за да
попречи да се повтори онзи кръвосмесителен грях в семейството, защото тези неща се носят
в кръвта, това е генетична прокоба и едничко наследство от Чарлс Рийвс, „този развратник,
който не биваше да ни създава на този свят, това е мръсното зло на неговата похот и ако ти
трябват още подробности, мога да ти разкажа, защото нищо не съм забравила, всичко е
дълбоко запечатано в паметта ми, ако искаш, ще ти кажа как ме водеше в мазето с най-
различни оправдания и ме караше да го разкопчавам, и ми го слагаше в ръцете, и ми казваше,
че това е моята кукла, моето бонбонче, да му правя така и така, по-силно, докато не…“
— Стига! — изкрещя Грегъри, запушвайки ушите си с ръце.
Всеки понеделник сутрин Грегъри Рийвс се обаждаше по телефона на Кармен Моралес,
навик, който бе запазил и до днес. След аборта, който едва не ѝ струва живота, неговата
приятелка се сбогува с майка си и изчезна безследно. В дома на Моралес името ѝ вече
изобщо не се споменаваше, но никой не я забрави, особено баща ѝ, който я сънуваше
безмълвно, но никога не призна, че умира от мъка по дъщеря си. Девойката не се свърза
повече със семейството си, но два месеца по-късно Грегъри получи картичка от Мексико с
телефонен номер и малко нарисувано цвете — непогрешимият подпис на Кармен. Той бе
единственият, който получаваше вести от нея в този период, чрез него Инмакулада Моралес
научаваше за местонахождението на дъщеря си. В кратките разговори всеки понеделник
двамата приятели си разказваха за живота и плановете си. Гласовете им достигаха до тях
изкривени от смущенията и от вълнението, присъщо за връзки от далечно разстояние, с мъка
успяваха да се разпознаят в тези накъсани фрази и за всеки лицето на другия започваше да
избледнява, бяха като двама слепи, с ръце, протегнати в тъмното. Кармен се бе настанила в
долнопробна стая в покрайнините на мексиканската столица и работеше в златарско ателие.
Губеше толкова много часове да пътува с автобус от единия до другия край на този огромен
неприветлив град, че не ѝ оставаше време за други неща. Нямаше нито приятели, нито
любовници. Разочарованието, предизвикано от Том Клейтън, бе унищожило наивната ѝ
склонност да се влюбва от пръв поглед, а от друга страна в тази среда се оказваше много
трудно да си намери приятел, който да разбира и приема свободолюбивия ѝ характер.
Мачизмът на баща ѝ и братята ѝ бе нищожен в сравнение с този, който търпеше сега, и от
благоразумие прие самотата, като по-малкото зло. Злощастната интервенция на Олга и
последвалата операция я бяха лишили от способността да има деца, това я бе направило по-
свободна, но и по-тъжна. Обитаваше невидимата граница, където свършваше официалната
част на града и започваше позорният свят на лумпените. Сградата имаше тесен коридор с две
редици стаи отстрани, няколко чешми, перално помещение в средата и общи тоалетни в
дъното, винаги толкова мръсни, че предпочиташе да ги избягва. Това място бе по-жестоко от
гетото, в което бе израснала, хората трябваше да воюват за ограниченото си пространство,
имаше злоба в излишък и недостиг на надежда, намираше се в кошмарна страна, непозната
за туристите, ужасен лабиринт, опасващ красивия град, основан от ацтеките, огромен
конгломерат от мизерни жилища и улици без асфалт и осветление, целите потънали в
боклуци, който се простираше към безкраен хоризонт. Бродеше сред окаяни индианци и
бедстващи метиси, голи малчугани и гладни кучета, жени, превити на две от бремето на
децата и работата, бездействащи мъже, примирени с нерадостната си съдба, с ръце, стиснали
дръжките на ножовете, готови да бранят достойнството и мъжеството, грозени от вечна
заплаха. Вече не разчиташе на закрила от своето семейство и много скоро проумя, че в онези
условия една млада и самотна жена е като заек, обкръжен от ловджийски кучета. Не
излизаше вечер, спеше, здраво залостила вратата и прозореца и с касапски нож под
възглавницата. Когато ходеше да си пере дрехите, срещаше други жени, които я гледаха
подозрително, защото беше различна. Наричаха я „гринга“, макар че им бе обяснявала
хиляди пъти, че семейството ѝ е от Сакатекас. С мъжете не говореше. Понякога купуваше
бонбони и сядаше на улицата, за да чака да се приближат децата, това бяха малкото ѝ
радостни моменти. В златарското ателие работеха индианци с непроницаеми лица и
вълшебни ръце, които рядко обелваха дума, но ѝ разкриха тайните на своето изкуство.
Часовете си прекарваше неусетно, вглъбена в трудоемкия процес да моделира восъка, да
отлива металите, да оформя, полира, инкрустира камъните и да свързва всяко миниатюрно
парченце. Вечер измисляше обици, пръстени и гривни в своята стая, изработваше ги първо от
месинг и стъкълца, за да се упражнява, а после, когато спестеше нещичко — от сребро и
полускъпоценни камъни. В свободното си време ги продаваше от врата на врата, внимавайки
работодателите ѝ да не научат за тази скромна конкуренция.
Раждането на дъщеря ѝ потопи Саманта Ернст в тиха, но дълбока депресия, нямаше
резки промени в настроението, не изпадаше в невротични кризи, в държанието ѝ не се
забелязваха съществени видими промени, но вече не беше същата. Продължи да става по
пладне, да гледа телевизия и да се пече като гущерче на слънце, без да се съпротивлява на
реалността, но и без да участва в нея. Хранеше се много малко, постоянно беше сънена и се
оживяваше само на спортното игрище, докато Маргарет вегетираше в количка на сянка, така
самотна, че на осем месеца все още не можеше да сяда и почти не се усмихваше. Майка ѝ я
доближаваше само колкото да ѝ смени пелените и да ѝ пъхне шишето в устата. Вечер Грегъри
я къпеше и от време на време я люлееше за кратко, стараейки се да го прави винаги в
присъствието на Саманта. Много обичаше момиченцето и когато го вземаше в ръце, усещаше
болезнена нежност, неудържимо желание да го закриля, но не беше способен да го милва,
както му се искаше. Признанието на сестра му издигаше китайска стена между дъщеря му и
него. Неловко му бе и сред децата, които гледаше на работа, улавяше се да се изучава в
търсене на най-малкия детайл, който би издал някоя евентуална спотаена черта, наследена
от баща му. Сравнявайки Маргарет с други дечица на нейната възраст, я намираше за
изостанала в развитието си, нещо несъмнено не беше наред, но не пожела да сподели
съмненията с жена си, за да не я уплаши и отдалечи още повече от бебето. Подлагаше я на
проверки, за да види дали чува добре, може би беше глуха и затова изглеждаше толкова
кротка, но когато плясваше с ръце близо до люлката, момиченцето се стряскаше. Мислеше,
че Саманта не е забелязала, но един ден тя го попита как се разбира кога едно дете е
бавноразвиващо се и тогава за първи път можаха да поговорят открито за своите страхове.
След като прегледаха Маргарет отвън и отвътре, в болницата отсъдиха, че е здрава и че
просто ѝ трябва малко стимул, била като животинче в клетка, лишено от сетива. Родителите
ѝ преминаха курс по ранно детско развитие, където научиха да галят дъщеря си, да ѝ гукат, да
ѝ показват малко по малко околния свят, както и други елементарни умения, с които и най-
жалкият орангутан се ражда, но които те трябваше да усвояват по наръчник с указания.
Резултатите бяха очевидни след броени седмици, когато момиченцето започна да пълзи по
пода, а година по-късно произнесе първите си две думи, които бяха не „татко“ или „мама“, а
„котка“ и „тенис“.
Грегъри учеше за държавните изпити, надвесен часове, дни и месеци наред над книгите,
благодарен за отличната си памет, единственото, което функционираше добре, докато всичко
останало край него бързо и необратимо се разпадаше. Войната във Виетнам, вместо да
приключи, както бе предположил, вземаше катастрофални размери. Заедно с радостта, че
най-сетне се дипломира като адвокат, дойде и кошмарът от предстоящото неизбежно отиване
на фронта, защото имаше договор с армията и не можеше да продължава да отлага службата.
Семейството му беше основната причина за тревога, връзката му със Саманта куцаше и една
раздяла щеше да я ликвидира окончателно, освен това се страхуваше да остави Маргарет,
която растеше като дете с множество чудатости. Дъщеря му беше толкова тиха и потайна, че
понякога Саманта забравяше за съществуванието ѝ и когато Грегъри се прибереше вечер,
откриваше, че не е яла от закуска. Не играеше с други деца, занимаваше се с часове, гледайки
телевизионни сериали, никога нямаше апетит, миеше се вманиачено, „мръсна, мръсна“,
повтаряше час по час, мъкнейки една табуретка до умивалника, за да си сапунисва
продължително ръцете. Напикаваше се в леглото и отчаяно плачеше, когато се събудеше с
мокри чаршафи. Беше много красива и щеше да си остане такава, въпреки тормоза, на който
щеше да подложи тялото си — притежаваше благородната грация на баба си от Вирджиния и
екзотичното славянско лице на Нора Рийвс, такова, каквото се виждаше на една снимка,
правена на кораба с бежанци, който я бе довел от Одеса. Докато Маргарет живееше в сянката
на мебелите и спотаена из ъглите, нейните родители, прекалено заети със собствените си
ангажименти и подведени от вида ѝ на добро дете, не успяха да забележат демоните, които
се зараждаха в душата ѝ.
Бе настъпило време на големи обрати и непрестанни изненади. Модата на свободната
любов, след толкова векове държана в плен, се разпространи мълниеносно, и онова, което бе
започнало като поредната фантазия на хипитата, се превърна в любимата игра на буржоата.
Смаян, Грегъри видя как същите хора, които доскоро бяха защитавали най-строги
пуритански идеи, сега се отдаваха на разврат в малки оргии в домашна обстановка. Когато
беше ерген, бе почти невъзможно да намери момиче, готово да прави любов без обещание за
брак, удоволствието без чувство за вина и страх бе немислимо преди хапчетата антибебе.
Имаше чувството, че е посветил първите десет години от своята младост в търсене на жени,
цялото му усърдие и въображение отиваха в това уморително преследване, обикновено
нахалост. Изведнъж нещата се бяха обърнали и само за няколко години целомъдрието
престана да бъде добродетел, за да се превърне в недостатък, от който трябваше да се
отървеш, преди съседите да научат. Преломът настъпи толкова рязко, че Грегъри, потънал в
собствените си проблеми, нямаше време да свикне с драматичните промени, революцията
дойде при него късно. Въпреки провала му със Саманта, не му мина през ума да използва
дръзките намеци на някои състудентки от университета или майки на деца, за които се
грижеше.
В един пролетен съботен ден семейство Рийвс бяха канени на вечеря в дома на свои
приятели. Вече не беше прието да се сяда на масата, храната чакаше в кухнята, всеки
сътрапезник си сервираше в картонени чинии и се настаняваше, където свари, с мъка
балансирайки с пълна чаша, чиния, обилно полята със сос, хляб, салфетка, а понякога дори
цигара. Пиеше се твърде много и се пушеше марихуана. Грегъри бе имал тежък ден,
чувстваше се уморен и се питаше дали няма да му е по-добре да си иде вкъщи, вместо да се
мъчи да разфасова пиле на коленете си, без да го изсипе върху себе си. След десерта започна
колективно мероприятие, хората се съблякоха и се топнаха в голяма вана с топла вода,
разположена в градината на лунна светлина. Модата на ражданията във вода бе преминала
без особени последствия, но много семейства пазеха за спомен по някоя внушителна вана.
Рийвс още държаха своята в хола, служеше им за кошарка на Маргарет и за склад, в който
отиваше всичко, което събираха от пода и обричаха на забрава. Някои по-смели превърнаха
съоръженията в атракция, вдъхновени от идеята за общите бани в Япония, докато
националната индустрия не пусна на пазара големи басейни специално за тази цел. Грегъри
не гореше от желание да излиза току-що вечерял, за да мръзне на двора, но му се стори
проява на лош вкус да стои облечен, докато другите са без дрехи, за да не си помислят, че
има от какво да се срамува. Съблече се, наблюдавайки Саманта изпод вежди, учуден от
лекотата, с която жена му се излагаше на показ. Не изпитваше стеснение, гордееше се със
своето тяло и често се разхождаше гол вкъщи, но тази публична демонстрация малко го
притесни — в замяна на това другите участници в купона се чувстваха удобно, като
същински туземци от Амазония. Жените гледаха да стоят във водата, но мъжете използваха
всеки повод, за да се покажат, най-арогантните предлагаха гледката на своята голота, докато
сервираха питиета, палеха цигара или сменяха плочи, някои дори коленичеха на ръба на
ваната, само на няколко сантиметра от лицето на чуждата съпруга. Грегъри разбра, че не за
първи път приятелите му се намират в тази ситуация и се почувства предаден, все едно
всички споделяха някаква тайна, от която той бе умишлено изключен. Заподозря, че Саманта
е била и преди на подобни събирания и не е счела за нужно да му каже. Помъчи се да не
гледа жените, но очите му все се отплесваха към съвършените гърди на майката на
собственичката на къщата, матрона на почти шейсет години, която не бе забелязал, докато
във водата не се понесоха тези неочаквани за човек на нейната възраст атрибути. В
размирната си съдба Рийвс щеше да опознае толкова женски тела, че щеше да му бъде
невъзможно да запомни всяко от тях, но никога нямаше да забрави гърдите на тази баба.
Междувременно Саманта, притворила сладостно очи и отметнала назад глава, по-спокойна и
доволна, отколкото съпругът ѝ я бе виждал някога, си тананикаше безгрижно, с чаша бяло
вино в едната ръка, а с другата зареяна под водата, по негова преценка твърде близо до
хълбока на Тимъти Дуейн. По обратния път към къщи се опита да повдигне темата, но тя
заспа в колата. На следващия ден, на фона на димящата чаша кафе в огряната от слънце
кухня, нудисткият купон изглеждаше като далечен сън и никой от двамата не го спомена.
След тази нощ Саманта използваше всеки случай да изпробва нови групови изживявания —
за сметка на това в уединението на брачното ложе продължаваше да бъде хладна като преди.
„Защо да се ограничаваме? Не бива да се лишаваме, а да прибавяме нови преживявания към
живота, от всяка среща човек излиза по-богат, а така и с повече неща, които да предложи на
своя партньор, любов има за всички, удоволствието е неизчерпаем извор, от който може да
се пие до насита“ — уверяваха защитниците на отворения брак. Грегъри подозираше, че в
тези твърдения има някаква уловка, но не смееше да изрази открито съмненията си, от страх
да не изглежда старомоден. Чувстваше се чужд на тази среда, не одобряваше безразборните
връзки и като забеляза с какъв възторг приемаха всичко това приятелите му, реши, че е
обременен от миналото си в квартала и затова не може да се адаптира. Не искаше да си
признае колко му е неприятно други мъже да опипват Саманта под претекст, че ѝ правели
детоксикиращи масажи, че активирали холистичните ѝ точки или че стимулирали духовното
израстване чрез общуване на телата. Тя го объркваше, смяташе, че крие от него някои страни
от своята личност и че води таен живот, че никога не показва истинското си лице, а само
поредица от маски. Смяташе за извратено да докосва друга жена пред своята, но не искаше и
да остава по-назад. Всяка седмица поредният сексолог откриваше нови ерогенни зони и
понеже трябваше да ги познаваш до една, за да не минаваш за невежа, на нощното му шкафче
се трупаха наръчници, които чакаха ред да бъдат прочетени. Веднъж се осмели да оспори
един метод за намиране на Аз-а и пробуждане на Съзнанието чрез колективна мастурбация и
Саманта го обвини, че е простак и незряла и примитивна душа.
— Не виждам какво общо има качеството на моята душа с напълно естествения факт, че
не ми допада да виждам пръстите на други мъже между краката ти!
— Типично за една изостанала чужда култура — отбеляза тя, отпивайки невъзмутимо от
сока си от целина.
— Какво? — попита той объркан.
— Ти си като латиноамериканците, сред които си израснал. Изобщо не е трябвало да
излизаш от онзи квартал.
Грегъри се сети за Педро и Инмакулада Моралес. Опита се да си ги представи голи във
вана с топла вода заедно с техните съседи, докато всички вкупом си бърникат в Аз-а и
Съзнанието. Само при мисълта за това, ядът му се стопи и той се разсмя с глас. На другия
понеделник разказа на Кармен по телефона и от хиляди километри разстояние чу
неудържимия смях на своята приятелка — нито едно от тези модерни забавления не било
стигнало до гетото в Лос Анджелис, камо ли до Мексико, където живееше тя.
— Всички са напълно откачили — отсече Кармен. — Докато съм жива, няма да се
покажа гола пред чужди мъже. Няма да мога да гледам от срам, Грег. А и щом някои ме
опипват с дрехи, представи си какво ще стане, ако се съблека.
— Колко си глупава и ти! Тук няма дори да те погледнат.
— Тогава защо го правят?

Никъде не се чувствах намясто, кварталът, в който израснах, принадлежеше на

миналото, а другаде така и не бях успял да се установя. От семейството ми не бе останало
почти нищо, жена ми и дъщеря ми бяха толкова отчуждени от мен, колкото майка ми и
Джуди преди. Липсваха ми и приятелите, Кармен беше на друга планета, не разчитах много
на Тимъти, понеже се отегчаваше от Саманта, и мисля, че ни отбягваше. Дори самият
Балсеску, този подобен на карикатура човек, неподатлив на каквато и да било промяна, бе
претърпял метаморфоза, за да се преобрази в светия. Живееше, заобиколен от
последователи, които благоговееха пред въздуха, който дишаше, и от толкова дълго
съзерцаване на собствения си образ във възхитените им очи, чудатият румънец накрая се взе
насериозно. След като изгуби чувството си за хумор, изчезна и страстта му да измисля
екзотични манджи и да гледа рози, така че не ни останаха много общи неща. Джоан и Сюзън
бяха запазили своя чар и прекрасния аромат на билки и подправки, просмукал кожата им, но
бяха станали недосегаеми, живееха, отдадени на феминистките си битки и на кулинарната
химия на вегетарианските си рецепти, умееха майсторски да замаскират соевото сирене,
така че да придобие вкус на бухтички с месо. В Юридическия факултет не намерих нови
приятели, студентите се състезавахме в свирепа среда, всеки беше погълнат от собствените
си проекти и амбиции, учехме без миг почивка. Нямах настроение за демонстрации и дори
политическите и интелектуални тревоги бяха минали на заден план. Щеше да ми бъде
трудно да обясня на Сайръс, че там единственият проблем на левицата бе, че никой не иска
да бъде отдясно. Когато вечер поемах към къщи, усещах ужасна умора, по пътя си представях
как криввам от пътя и тръгвам, накъдето ми видят очите, както правеше баща ми, когато
кръстосвахме страната без цел и без посока. Хаосът у нас ме изнервяше, не че бях маниак на
тема ред, нищо подобно. Предполагам, че съм бил изтощен от учене и работа, сигурно не съм
се държал като добър съпруг и затова Саманта е давала толкова малко от себе си. Понякога
приличахме повече на конкуренти, отколкото на съюзници. При такива обстоятелства човек
се заслепява и не вижда изход от задънената улица, в която е попаднал, струва му се, че
винаги ще бъде в познатата месомелачка, че спасение няма. Когато вземеш диплома, всичко
ще бъде различно, утешаваше ме Кармен от разстояние, но аз знаех, че това не е
единствената причина за лошото ми настроение. Гледах редовно един телевизионен сериал
за ловък адвокат, който залагаше своята репутация, а понякога и живота си, за да отърве от
затвора невинен човек или да накаже престъпник. Не пропусках епизод, с надеждата героят
да върне ентусиазма ми към правото и да ме избави от невероятната досада, която
предизвикваше у мен тази професия. Още не бях започнал да я практикувам, а вече бях
разочарован. Бъдещето се очертаваше твърде различно от онова приключение, което си
представях като млад, последният напън да завърша специалността толкова ме отегчаваше,
че заговорих да оставя ученето и да се посветя на друго. „Скуката е гняв без вдъхновение“,
увери ме Тимъти Дуейн. Според него съм бил сърдит на света и на самия себе си и имаше
защо, съдбата ми не беше никак розова. Съветваше ме да се отърва от усложненията,
започвайки от брака си със Саманта, който му се струвал очевидна грешка. Аз отказвах да се
съглася, но дойде момент, в който поне затова трябваше да призная, че е прав. Случи се на
едно обикновено парти, от онези, на които ходехме тогава, в една нормална къща, с очукани
мебели, индиански килимчета, прикриващи петната по дивана, плакати на Хо Ши Мин и Че
Гевара редом до бродериите с индийски мантри, с все същите приятелски двойки, мъжете
без чорапи, а жените без сутиен, студена храна и хапки сирене, все по-вкиснало с всеки
изминал час, твърде много пиене, цигари и марихуана с толкова лошо качество, че димът
прогонваше комарите. Познатите безкрайни разговори за последните семинари по
първобитен рев, където всеки крещял с пълно гърло, за да се освободи от агресията, или по
завръщане в майчината утроба, където участниците лягали без дрехи в ембрионална поза и
започвали да си смучат пръста. Така и не проумях тези терапии, нито имах желание да ги
изпробвам, беше ми писнало да говорим по темата, бях уморен да слушам многобройните
революционни промени в живота на всеки от моите познати. Настаних се на терасата да пия
сам. Признавам, че с всеки изминал ден пиех все повече. Бях се отказал от твърдия алкохол,
защото ми действаше зле на алергиите и започвах да се задушавам от възпалените лигавици и
от ужасна тежест в гърдите. Скоро открих, че виното предизвиква у мен същите симптоми,
но можех да консумирам по-голямо количество, преди да се почувствам наистина болен.
Няколко часа по-рано бях имал шумен скандал със Саманта и започвах да подозирам, че
бракът ни върви към провал. Тъкмо вкарвах колата в гаража, когато мярнах да се задава един
съсед, хванал Маргарет за ръка — дъщеря ми бе на малко повече от две години. „Мисля, че е
вашето, открих го да скита на две мили оттук, за да стигне толкова далеч, трябва да е вървяло
от сутринта“ — каза човекът, без да крие своя укор и неодобрение. Прегърнах детето
изтръпнал. Слепоочията ми пулсираха и почти не можех да говоря, когато се изправих пред
жена си, за да ѝ потърся сметка къде е била, когато Маргарет е излязла от къщи, и как не е
разбрала за отсъствието ѝ в продължение на толкова часове. Отговори ми с ръце на кръста,
не по-малко бясна от самия мен, излизайки ми с оправданието, че съседът бил нещастник и я
мразел, понеже котките били изяли канарчето му, че не ми дължала обяснения, в крайна
сметка тя питала ли ме къде съм ходел по цял ден, Маргарет била много независима за
своята възраст и тя нямала намерение да я пази като тъмничар, нито да я държи вързана на
каишка, както съм правел аз с децата, които гледам, и продължи да ми натяква така, докато
накрая не издържах повече и не изхвърчах от стаята, затръшвайки вратата. После си взех
дълъг студен душ, за да прогоня от въображението си всевъзможните беди, които можеха да
се случат на Маргарет през тези две проклети мили, но се оказа, че не е било достатъчно,
защото на партито бях все така ядосан на Саманта. Излязох на терасата с чаша вино и се
отпуснах в един стол, намусен, леко замаян и отегчен от монотонната музика от Катманду,
която се носеше от хола. Изчислих колко време съм загубил на това глупаво събиране, само
след седмица бяха държавните изпити и всяка минута учене беше безценна. В този момент
се появи Тимъти Дуейн и щом ме видя, придърпа един стол и се настани до мен. Рядко
имахме възможност да останем насаме. Забелязах, че е отслабнал в последните години и че
чертите му са се изострили неимоверно, бе загубил онова невинно изражение, което въпреки
постоянното му перчене, бе част от обаянието му, когато се запознахме. Измъкна от джоба си
стъклена тръбичка, отсипа малко кокаин върху дланта си и го смръкна шумно, после
предложи и на мен, но аз не мога, не ми понася, единствения път, когато пробвах, все едно
ми забиха хладен кинжал между очите, три дни не спря да ме боли глава, а от обещания рай
не помня нищо. Тим ме подкани да влезем, понеже организирали някаква игра, но аз нямах
никакво желание да зяпам отново хората както майка ги е родила.
— Това е различно. Ще си разменяме съпругите — настоя той.
— Ти нямаш, доколкото ми е известно.
— Довел съм една приятелка.
— Приятелката ти има вид на проститутка.
— Такава е — изкиска се той, докато ме мъкнеше към хола.
Мъжете се бяха събрали около масата в трапезарията, попитах къде са жените и ме
информираха — чакали по колите. Изглеждаха нервни, потупваха се по гърбовете,
подхвърляха си дръзки шеги и ги посрещаха с бурен смях. Разясниха правилата, забранено бе
да се отказваш, изключено да размисляш или да искаш размяна. Угасиха лампата, наредиха
ключовете си върху един поднос, някой ги разбърка и всеки участник изтегли по един
напосоки. Въпреки алкохолното опиянение и объркването, което ми попречи да се хвърля
към подноса по примера на другите, когато запалиха лампата, ясно видях своята връзка
ключове в ръцете на един възпълен надут зъболекар, смятан за местна звезда, понеже вадел
зъби чрез забиване на игли за акупунктура в краката вместо упойка. Взех последната връзка,
жадувайки да хвана зъболекаря за дрехите и да му смачкам фасона с едно от онези точни
крошета, на които ме бе научил Отче Ларагибел в църковния двор, но ме възпря страхът да не
стана за смях. Другите тръгнаха към колите сред смях и закачки, а аз поех към кухнята да си
пъхна главата под струя ледена вода, за да се оправя от замайването. Сипах си последните
глътки кафе, останало в термоса, и седнах на една табуретка да си припомня времената, в
които животът бе по-прост и правилата бяха ясни на всички. Малко след това на същото
място ме завари партньорката, която ми се беше паднала при жребия, симпатична луничава
блондинка, майка на три деца и учителка по математика в начално училище, последния
човек, с когото щеше да ми хрумне да прелюбодействам. „Чакам те от доста време“, каза ми
тя с плаха усмивка. Помъчих се да ѝ обясня, че не се чувствам добре, но тя помисли, че я
отблъсквам, защото не ми харесва, и се сви на прага като изплашено момиченце, направило
беля. Опитах се да ѝ се усмихна, а тя се приближи, хвана ме за ръката, помогна ми да стана и
ме поведе към автомобила със смесица от свян и увереност, която ме обезоръжи. Закара ни у
тях. Намерихме децата ѝ заспали пред телевизора и ги занесохме на ръце до леглата им.
Моята приятелка им облече пижамите, целуна ги по челата, оправи им завивките и остана
при тях, докато не заспаха отново. После отидохме в спалнята, където снимката на съпруга ѝ,
облечен в абсолвентска тога, висеше царствено над тоалетката. Заяви ми, че ще сложи нещо
по-удобно и изчезна в банята, докато аз оправях леглото, чувствайки се като идиот, понеже
не можех да си избия Саманта и зъболекаря от главата, и чудейки се защо, по дяволите, не
бях способен да участвам в тези игри с готовността на другите и защо те така ме вбесяваха.
Блондинката се появи отново, без грим, решейки си косата, облечена в бебешко розов
памучен халат, идеален за някоя майка, която става рано, за да приготви закуска за своето
семейство, но твърде неподходящ за дадените обстоятелства. В държанието ѝ нямаше
капчица кокетство, сякаш бяхме дългогодишни съпрузи в последни приготовления преди
лягане след работния ден. Седна върху коленете ми и започна да ми разкопчава ризата.
Имаше чаровна усмивка и чипо носле, от нея се носеше свеж аромат на сапун и паста за
зъби, но не предизвикваше у мен никаква възбуда. Помолих да ме извини, понеже съм пил
много и алергията ме мъчи.
— Всъщност не знам защо дойдох. Не харесвам тези игри, въобще не ги харесвам, а
мисля, че и при Саманта е така — доверих ѝ накрая.
— Какво говориш? — и тя прихна весело. — Жена ти си ляга с няколко от твоите
приятели, а казват, че и с някои твои приятелки, защо и ти не се позабавляваш?
Онези времена не бяха добри за мен. Животът ми беше низ от несгоди, но сега, на
петдесетгодишна възраст, когато погледна назад и направя равносметка за усилията и
неволите, мисля, че този период бе най-лошият, защото нещо съществено се пречупи в
душата ми и никога вече не бях същият. Предполагам, че рано или късно човек губи
невинността си. И може би така е по-добре, защото не може цял живот да си наивник, с
открито сърце и без никакъв инстинкт за самозащита. Аз израснах в уличните битки.
Трябваше да се каля много по-рано, но не стана така. Сега, когато неведнъж съм мислил над
своите болки и мога да разглеждам съдбата си като карта, осеяна с грешки, сега, когато не
изпитвам капка самосъжаление и съм способен да погледна на живота си без
сантименталности, защото намерих известен покой, тъгувам само за изгубената невинност.
Липсва ми идеализмът от младостта, времето, в което още виждах ясна разделителна линия
между доброто и злото, и вярвах, че винаги е възможно да постъпваш, ръководен от
непоклатими принципи. Позиция, която не беше нито практична, нито реалистична, знам
това, но в тази праволинейност имаше някакво чисто чувство, което все още ме трогва,
когато го откривам у други. Не мога да кажа в кой момент започнах да се променям, за да се
превърна в бездушния мъж, който съм сега. Би било лесно всичко да се обясни с войната, но
разрухата всъщност започна по-рано. Или бих могъл да заявя, че професията на адвоката
изисква солидна доза цинизъм, не познавам никой, който да се е отървал от това, но и това
обяснение е непълно. Кармен казва да не се притеснявам, понеже колкото и циничен да съм
бил, никога нямало да е достатъчно за живота в този свят, а и като цяло тези съмнения били
чиста глупост от моя страна, въпреки вида ми съм си бил все същото недодялано и
войнствено, но с широко сърце, зверче, което тя била приела много отдавна за свой брат — аз
обаче се познавам добре и знам какъв съм отвътре.
Колеги, жени, приятели и клиенти са ме предавали, но от никое предателство не ме е
боляло толкова, колкото от измяната на Саманта, защото не я бях очаквал. Оттогава винаги се
съмнявам и вече не се изненадвам, когато някой ме разочарова. Тази нощ не се прибрах у нас.
Смъкнах бебешко розовия халат от учителката по математика и двамата се затъркаляхме в
нейната спалня. Сигурно не пази добър спомен от мен, вероятно е очаквала изобретателен и
вещ любовник, а попадна на човек, решен да излезе от положението колкото се може по-
бързо. След това се облякох и тръгнах пеша към апартамента на Джоан и Сюзън, където
стигнах изтощен в три сутринта, с очевидни признаци, че съм пил. Висях на звънеца в
продължение на няколко минути, докато двете не се появиха боси и по нощници. Приеха ме,
без да задават въпроси, сякаш бяха свикнали да имат гости в този час на денонощието.
Докато едната ми правеше чай от лайка, другата спретна импровизирано легло на дивана в
хола. Сигурно бяха сипали нещо в лайката, понеже се събудих чак след дванайсет часа,
слънцето ми светеше в очите, а кучето на моите приятелки лежеше в краката ми. Мисля, че с
тези часове сън приключи младостта ми.
Когато станах, вече бях взел с разума и сърцето си решенията, които щяха да направляват
живота ми през следващите години, въпреки че в онзи момент не го съзнавах. Сега, когато
мога да погледна миналото от перспективата на времето, разбирам, че в онзи миг се бях
превърнал в човека, който продължих да бъда дълго време, бях станал арогантният,
лекомислен и користолюбив човек, когото винаги съм ненавиждал и от когото толкова много
ми струваше да се откъсна.
При своите приятелки останах пет дни, без да се обаждам на Саманта. Двете се редуваха
да ми правят компания и да изслушват търпеливо подробно да разказвам за хиляден път
своите мъки, разочарования и неволи. В петък се явих на държавните изпити без
притеснение, защото нямах никакъв ентусиазъм, адвокатската диплома не ме вълнуваше,
чувствах дълбоко безразличие към бъдещето. Два месеца по-късно ми съобщиха на другия
край на света, че съм взел диплома от първия път, което рядко се случва в тази превратна
професия. От изпита отидох право в наборния пункт на армията. Трябваше да се подготвям
шестнайсет седмици, но войната бе в своя апогей и бяха свили курса до дванайсет. В някои
отношения тези три месеца бяха по-лоши от самата война, но след тях излязох с деветдесет
килограма мускули, издръжливост на бик и напълно оскотял, готов да разкъсам собствената
си сянка, стига да получех такова нареждане. Два дни преди да замина, бях избран чрез
компютър за Езиковия институт в Монтерей. Предполагам, че това, че бях израснал в
мексиканския квартал и че бях свикнал с руския на майка ми и с италианския от нейните
опери, бе тренирало слуха ми. Прекарах почти два месеца в рай със стръмни брегове и
тюлени, припичащи се на скалите, с викториански къщи и залези като от пощенска
картичка, изучавайки виетнамския по цял ден, с преподаватели, които се сменяха на всеки
час, и под заплахата, че ако не го науча скоро, ще бъда съден за предателство към родината. В
края на курса се оправях с езика по-добре от повечето свои колеги. Поех към Виетнам с
тайната надежда да умра, за да не се налага да се сблъсквам с делата и несгодите на битието.
Но да умреш, е много по-трудно, отколкото да продължиш да живееш.
 Трета част
Хора. Войната значи хора. Първата дума, която ми хрумва, когато помисля за нея, е хора
— ние, моите приятели, моите братя, всички свързани в един отчаян съюз. Моите другари. И
другите, тези дребни мъже и жени с непроницаеми лица, които съм длъжен да мразя, но не
мога, защото в последните седмици се научих да ги разбирам. Тук всичко е или черно, или
бяло, няма недомлъвки и неясноти, край с манипулацията, двуличието, лъжата. Живот или
смърт, убиваш или умираш. Ние сме добрите, те са лошите, без тази вяра сме загубени, а и в
известен смисъл този абсурд е ободрителен, това е една от заслугите на войната. В тази
дупка идва всичко, негри, бягащи от мизерията, бедни селяни, които още вярват в
американската мечта, латиноси, стаили многовековна омраза, кандидат-герои, психопати и
такива като мен, които търсят спасение от собствените си провали или от чувство за вина, но
в битката всички сме равни, миналото няма значение, куршумът е великото демократично
достижение. Ежедневно трябва да доказваме, че сме мъже, че сме бойци, да устояваме, да
понасяме болката и неудобството, да не протестираме, да убиваме, да стискаме зъби и да не
мислим, не разпитвай, а се подчинявай, обяздиха ни като питомни коне, дресираха ни с
ритници, обиди и унижения. Тук не сме личности, в този трагичен театър на насилието сме
просто машини в служба на скапаната ни родина. Човек прави всичко, за да оцелее, чувствам
се добре, когато съм убил, защото поне този път съм останал жив. Приемам безумието и не
се опитвам да го проумявам, просто се вкопчвам в оръжието и стрелям. Не мисли, за да не се
объркаш и разколебаеш, ако го сториш, умираш — това е неумолимият закон на войната.
Неприятелят няма лице, той не е човек, той е животно, чудовище, демон, ако можех да
повярвам в това със сърцето си, щеше да бъде по-просто, но Сайръс ме научи да подлагам
всичко на съмнение, накара ме да наричам нещата с техните имена — да убиваш, да
умъртвяваш. Дойдох, за да избягам от равнодушието и да се гмурна в нещо вълнуващо, дойдох
с циничната нагласа да трупам опит в дръзки преживявания, за да осмисля живота си.
Дойдох заради Хемингуей, в търсене на героизма, на мита за мачото, на определението за
мъжество, горд от своите мускули, от издръжливостта, придобита в тренировките, решен да
изпробвам физическата си сила, защото ми беше омръзнало да ме предават чувствата. Едно
закъсняло ритуално посвещение. Никой не избира подобна гибел, когато е на двайсет и осем.
Първите четири месеца приличаха на зловеща игра, на безкрайна надпревара със самия себе
си, наблюдавах се от разстояние и се подлагах на иронична критика, миналото ме
преследваше и аз търсех крайния предел на риска, болката, умората, бездушието и тогава,
щом достигнех границата, не успявах да я понеса. Дрогата помага. Но внезапно един ден се
събудих с чувството, че съм жив, истински жив, по-жив от когато и да било преди, жив и
влюбен в тази клада битието. Проумях, че съм смъртен, че съм крехка яйчена черупка, нещо
незначително и дребно, което за секунда се превръща в прах и от него не остава и помен.
Когато пристигнат новобранците, ще огледам мъжете, внимателно ще ги разуча, развил съм
шесто чувство да разчитам знаците, знам кои ще умрат и кои може би няма. Най-
самонадеяните и безстрашните ще загинат първи, защото се мислят за непобедими, тях ги
убива гордостта. Най-уплашените също ще загинат, защото се вцепеняват или полудяват,
стрелят слепешката и може да уцелят свой, не е добре да си около тях, носят лош късмет, не
ги искам в моя взвод. Най-добрите запазват спокойствие, не поемат излишни рискове, не се
опитват да спечелят или да привличат внимание, имат страхотна воля за живот. Харесвам
латиноамериканците, мълчаливи и мрачни наглед, но като динамит отвътре, избухливи,
смъртоносни, без страх от смъртта. Те са не само смели, но и добри другари.
Гълтам с шепи хапчетата амфетамин, всички наведнъж, юмрук в стомаха, горчив вкус в
устата, говоря толкова бързо, че не знам какво казвам, след миг вече не мога да говоря, дъвча
дъвка, за да не си прехапя езика, после се тъпча с алкохол и приспивателни, за да подремна.
Сънувам реки от кръв, прибои от пламнал бензин, зейнали рани, женски устни, срамни
устни, купища мъртъвци, отрязани глави, изгарящи в напалм деца, онези отвратителни
снимки, които събират войниците, и всичко е червено, яркочервено. Научих се да спя на
порции, пет или десет минути всеки път, когато ми се удаде възможност, легнал без значение
къде, сгушен в шушляковото си пончо, с всичките си сетива нащрек. Слухът ми се изостри,
мога да чуя пипалата на пълзящо по земята насекомо, обонянието ми се разви, мога да
подуша партизаните от няколко метра разстояние — ядат сос от риба и когато са уплашени и
потни, от тях се носи силна миризма. На какво ли миришем ние? На одеколон, предполагам,
защото го пием, все едно е уиски, съдържа четирийсет и пет градуса спирт. Когато успея да
поспя няколко часа, ставам като нов, но това невинаги е възможно. Ако не съм на пост или
на мисия, прекарвам нощта в лагера, зъзнейки под просмукан от дъжда брезент, в палатка,
смърдяща на урина, ботуши, влага, пот и остатъци разложена храна, слушайки чевръстото
топуркане на плъховете и суетенето на хората, целият нахапан от комари. Понякога се будя,
плачейки като глупак, как ще ми се смее Хуан Хосе, колко пъти ме е дърпал в някой ъгъл в
училищния двор, за да не ме видят другите, че плача, „млъквай, ревльо такъв, мъжете не
плачат“, раздрусваше ме побеснял, и понеже заплахите, вместо да решат проблема, само го
задълбочаваха, в крайна сметка ме заклеваше да млъкна, „от сърце ти се моля, братле, преди
да са ни спукали от бой като двама женчовци“. За да се окопитя, пия аспирин с кафе,
студено, разбира се, изпушвам първия джойнт за деня и преди да тръгна, гълтам
амфетамините. Липсва ми топлата храна, душа, ледената бира, до гуша ми дойде от дажбите,
които ни хвърлят от въздуха в сини и жълти пакети — свинско с фасул и плодова салата. Тук
отново заприличвам на дете, чувството е странно, няма лични отговорности, няма въпроси,
само подчинение, макар че всъщност ми е доста трудно, мога да раздавам заповеди, но не и
да ги изпълнявам сляпо, никога няма да стана добър военен. Лесно е да минеш незабелязан,
да се изгубиш като сянка. Освен ако някой не направи огромна глупост, дните се точат един
след друг с единствената мисъл да оцелееш, тази ужасна непобедима машина е поела
грижата за всичко, решенията вземат онези горе и се предполага, че знаят какво правят,
нямам тревоги, мога да изчезна сред редиците, същият съм като другите, просто номер без
лице, без минало и бъдеще. Все едно си полудял, блуждаеш в безвремие и изкривени
пространства, никой не може да ти търси сметка за нищо, стига да си изпълняваш
задълженията, можеш да правиш каквото си искаш. Най-опасното е да се почувстваш повече
от другите, оставаш сам като куче, предупреди ме Хуан Хосе през дима от цигарата
марихуана, напоена в опиум, онзи ден на плажа. Вярно е, единственото, което те спасява, е
упоритата сплотеност на войниците. Изпитвам яростно съжаление, иска ми се да заплача от
натрупаната болка, собствена и чужда, да грабна някоя картечница и да изляза да убивам,
едва устоявам на желанието да вия, докато цялата вселена не се пръсне, в гърлото ми е
заседнал безкраен рев. Ти си луд, братле, във войната няма милост. С Хуан Хосе се срещнахме
на плажа през един двудневен отпуск, беше цяло чудо, че сред половин милион войници се
оказахме на едно и също място по едно и също време. Прегърнахме се, без да можем да
повярваме на невероятната случайност, какъв страхотен късмет да се открием тук, братле, и
се потупвахме по гърба, и се заливахме от смях, щастливи, забравили за миг къде сме и защо.
Опитахме да си разкажем миналото, невъзможна задача, защото не се бяхме виждали от
десет години, откакто той влезе в армията и започна да се перчи с униформата, а аз станах
работник за долар и петдесет на час. Всеки бе поел по своя път, той към войнишката съдба, а
аз към работата си на общ работник, докато Сайръс не ме накара да напусна квартала. „Не
мисля да оставам в шибания гараж на баща ми, братле, каза ми Хуан Хосе тогава, старецът е
експлоататор, военната служба е най-доброто, което мога да направя, ще работя тая тъпотия
докъм трийсет и осем — четирийсет години, после ще се пенсионирам с хубава пенсия и
светът ще бъде мой, братле, какво друго мога да върша с тоя цвят на кожата и с индианската
си физиономия? А и жените си умират за униформи.“ Смеехме се като луди на плажа.
„Помниш ли като свихме цигарите на Синята чушка и обредното вино на Отче Ларагибел?
Ами битките с конски фъшкии? А като обръснахме Оливър и го намазахме с живачна паста,
и го заведохме в училище с историята, че има бубонна чума? Майка му стара, каква ти
бубонна чума, братле?“ — шегувахме се с тази непохватна и прикрита обич, тази грубоватост,
изпъстрена с мръсни думи и добри намерения, с която се държахме още от деца. Сподели ми,
че е влюбен в някакво виетнамско момиче, и когато ми показа снимката, която държеше в
найлонов плик в портфейла си, стана сериозен и гласът му се промени. Бе една от онези
моментни снимки с лошо качество, прекалено осветена, на която лицето на жената
приличаше на бледа луна, обрамчена от сянката на косите. Направиха ми впечатление очите
ѝ, но останалото бе досущ като многото азиатски лица, които бях виждал през тези месеци.
— Казва се Туй — обясни ми той.
— Прилича на име на дух.
— Означава вода.
Бях чувал слуховете, които се носеха за моя приятел, мълвата бе плъзнала от уста на
уста. Той ми потвърди приказките, които се разпространяваха тайно — мисията била трудна,
офицерът начело на взвода бил нов, попаднали в засада, открили огън, паднали петима и
офицерът наредил да се оттеглят, без да вземат ранените. „Страшен гадняр, братле, как да ги
оставим там, представи си да беше ти, не бих те зарязал в лапите на неприятеля, това се
опитах да му обясня, обаче мръсното копеле беше изпаднало в истерия, братле, извади
пистолета, заплаши ни, крещеше и ръкомахаше като побъркан. Не го чаках да се успокои,
нямаше време, гръмнах го от упор. Падна, без да разбере. Сражавахме се и отстъпвахме,
влачейки на гръб нашите, както е редно, братле. Спасихме всички без един, който беше
безнадежден, всичките му черва се бяха изсипали навън. Горкото момче, придържаше си
вътрешностите с ръце и ме гледаше отчаяно, не ме оставяй жив, Щастлива звезда, не ме
оставяй, молеше ме… И трябваше да го застрелям в слепоочието, да ме прощава Господ,
скапана работа.“
Телата би трябвало да се поставят в чували с име и етикет, но формалностите невинаги
се спазват, няма време или няма чували, хващат ги за китките и глезените и ги мятат по
хеликоптерите или ги увързват като пакети, омотани в техните пончо, целите накацани от
мухи. След няколко часа труповете вече са подпухнали, деформирани, червясали от ларви,
врящи в бульона на собственото си разложение. Хеликоптерите са като големи птици, които
завихрят въздуха във вятър, приземяват се като торнадо, вдигайки прахта, боклуците и
мръсната кал в радиус от трийсет метра. Когато мъртвите са стояли дълги часове на жегата
или дъжда, във вихрушката се разхвърчават късове месо и ако си наблизо, някое парче може
да те удари право в лицето. В планината отказах да товаря телата. Помогнах на ранените, но
след това се вцепених и никой не посмя да ми дава заповеди, явно съм бил някъде отвъд
живота и смъртта, обезумял. Нервна криза, психически срив, не помня името, с което го
нарекоха. Мият хеликоптерите с маркуч, но миризмата не изчезва. Нито ехото от писъците,
мъртвите никога не си отиват напълно. Аз не плача, от проклетата алергия е или от дима,
знае ли човек, очите ми са вечно зачервени, нали все дишаме гадости. Всеки път благодаря
на съдбата, че не съм от онези, които се връщат в найлонови чували, или още по-лошо, че не
съм от другите, със зейнали като разцепен плод гърди, с кървави чукани на мястото, където
преди е имало ръце и крака, но все пак живи и може би ще останат живи още дълги години,
но вечно преследвани от лошите спомени. Благодаря ти, че съм жив, благодаря ти, Боже,
крещях на английски там, в планината, ангел — хранителю, сладки пазителю, остани до мен
и нощем, и денем, добавях на испански, но никой не ме слушаше, аз самият не можех да се
чуя сред огъня от битката и воплите на ранените, скапана Богородице, измъкни ме жив
оттук, ревях аз с муската на Девата от Гуадалупе на врата, черно парцалче, втвърдено от
[17]
засъхналата кръв на Хуан Хосе. Даде ми го един капелан няколко седмици, след като
убиха моя брат. На него се паднало да му склопи очите, каза ми, че вече бил добил сивкавия
цвят на привиденията, когато си свалил муската и го помолил да ми я даде, за да ми носи
късмет, с надеждата да се измъкна жив от този ад. „Какви бяха последните му думи?“ — това
бе единственото, което се сетих да попитам капелана. „Дръж ме, отче, пропадам, дръж ме,
защото долу е ужасно тъмно“, това било последното, което си изрекъл, братко, а мен ме е
нямало, за да те чуя и да те хвана здраво, и с едно дръпване да те изтръгна от смъртта, майка
му мръсна! За какво ти е бил талисманът, братле? Тук човек губи вяра, но става суеверен и
започва да вижда зловещи знаци навсякъде — петъците носят лош късмет, точно седем дни,
откакто нищо не е ставало, това е затишие пред буря, самолетите винаги падат по три, а днес
вече паднаха два… Ще доживееш до дълбока старост, Грег, ще имаш време да допуснеш
много грешки, да се разкаеш за някои и да страдаш като грешен дявол, животът ти няма да е
лесен, но ти гарантирам, че ще бъде дълъг, така пише на линиите на ръката ти и в картите
таро, закле ми се Олга, но може да си го е измислила, тя нищо не знае, по-ужасна
шарлатанка е и от баща ми, по-ужасна е от всички врачки и продавачи на амулети в тази
проклета страна. На Хуан Хосе бе казала същото и той ѝ бе повярвал, страшен будала си бил,
братле. Беше сигурен в добрия си късмет, затова и не се пазеше, вярата му беше толкова
заразна, че две момчета от неговия взвод правеха всичко възможно да не се отделят от него,
сигурни, че така са в безопасност. Сега нито един от тримата не може да отиде при Олга, за
да ѝ потърси сметка.
Джунглата гъмжи от звуци, от животински крясъци, от стъпки, драскане, шумолене,
докато в гората е тихо, някак глуха тишина. Предполагам, че от въздуха всичко изглежда
пречистено от огъня, свежо, но там долу е ад. С времето човек свиква — най-извратеното,
най-циничното на войната е, че започва да ти се струва нормална. Отначало бях объркан,
после в еуфория, но вечно с притъпено съзнание. Сега в селото отново започнах да мисля. В
битката не бива да се разсъждава, човек се превръща в машина за разруха и смърт. Никой не
иска образовани, критични, съвестни хора, полза има само от мъжкарите, напомпани с
тестостерон, от неграмотните негри, мексиканските бандити, престъпниците, които вадят
от затвора, за да ги докарат тук, хора като мен са в тежест. След всяка мисия мускулите ми
треперят, не мога да си контролирам ръцете, стискам зъби и на лицето ми излиза тик като
някаква налудничава усмивка, и при други е така, после казват, че минавал. През тези
месеци свикнах с пропитите от влага кости, с разранените до кръв крака в кубинките, с
вкопчените в оръжието пръсти, с непрестанното чувство, че съм заобиколен от сенки, да
очаквам милостивия куршум, който всеки миг ще долети отнякъде, броейки крачките;
оставащи до онзи храст, минутите, докато стигна до реката, часовете, докато свърши този
наряд, дните, докато отслужа своето време и се завърна вкъщи. Броейки секундите живот и
правейки си сметка, че при повечко късмет следващият картечен откос ще убие мой другар, а
не мен. И питайки се какво, по дяволите, правя тук, без да искам да призная, дори в най-
дълбокото кътче на душата си, странното очарование на насилието, това опиянение от
войната. Онази сутрин в планината, на разсъмване, видяхме, че сме останали само деветима
живи, мъртвите и ранените нямаха чет. Бяхме водили сражение цяла нощ. С първите лъчи на
утрото дойдоха бомбардировачите и подпалиха хълмовете, принуждавайки партизаните да се
оттеглят, после кацнаха и хеликоптерите. Шумът на двигателите бе музика за ушите ми, като
ударите на майчиното ми сърце от времето преди да се родя, туп-туп, туп-туп, живот. Да се
помолим, казва методисткият свещеник, и другите запяват алилуя, докато аз запявам „О,
Сузана“; изповядай се, синко, ми казва католическият свещеник, а аз му казвам да върви да
изповядва мръсната кучка, дето го е родила, но после се разкайвам, да не вземе да ме удари
гръм, както твърдеше Отче Ларагибел, и да ме завари в смъртен грях. Не се страхувай, Бог е с
теб. По време на неделната служба четоха житието на Йов. Измъчван от нещастията, с които
го изпитва Господ, Йов казва: „Защото онова, от което се боях, случи ми се, и онова, от което
треперех, дойде върху мене; не бях на мир, нито на покой, нито в охолност; Но пак смущение
[18]
ме нападна“ . Не мисли за лошото, братле, защото става, не бива да викаме злото с мисли,
съветваше ме Хуан Хосе Моралес, винаги през смях. Щастливата звезда, наричаха Хуан Хосе,
Щастливата звезда Моралес.
И димът, разбира се. Умът ми е потънал в мъгла. Дим от цигари, от трева, от хашиш и от
всичката гадост, която пуша, пара от студените утрини в планините и от знойната мараня в
долините по пладне, мръсотия от моторите и прах, зловонна пелена от напалм, от фосфор,
от безчислените взривове и от пожара без начало и без край, който превръща тази страна в
пустиня, насечена от черни белези. Всевъзможен дим във всички цветове. Гледани отгоре,
сигурно приличат на облаци и понякога наистина са, но тук долу са част от страха. Не можем
да спрем дори за миг, никой не може, докато се движим, имаме чувството, че сме залъгали
смъртта, сновем като отровени мишки. А врагът кротува, не хаби излишни нерви, изчаква
мълчаливо, няколко поколения са се калили на болка, невъзможно е да разгадаеш каменното
изражение на тези лица. Тия скапаняци не усещат нищо, като опитни жаби са, ми каза един
морски тюлен, който се специализираше в изтръгването на признания. Ние хукваме
обезумели за живот и по пътя срещаме смъртта. Те лазят безшумно из своите тунели, сливат
се с листата, изчезват за миг, очите им виждат и нощем. Никога не сме в безопасност. „Я
пресметни, ми каза Хуан Хосе Моралес, колко човека дойдоха в тая мизерия и колко са
жертвите? Процентът е нищожен, братле, ще спасим кожите, не се притеснявай.“
Предполагам, че е имал право и че повечето от нас ще останат живи, за да разкажат, но тук
мислим само за умрелите и за жестоките истории на оцелелите. Да, на пръв поглед мнозина
остават невредими, но после никой не е същият, оставаме белязани завинаги, но на кого му
пука, така или иначе сме боклуци, тази война е за негри и бели бедняци, за момчетата от
село, от малките градчета, от най-мизерните квартали, богаташчетата ги няма в челните
редици, бащите им успяват да ги задържат вкъщи или пък чичовците им полковници ги
пращат на сигурно място. Майка ми твърди, че най-голямото зло е расизмът, Сайръс казваше,
че е класовата несправедливост, и двамата са прави, предполагам, дори когато тръгнем на
война, не сме равни. Не се допускат мексиканци и кучета, предупреждаваха не толкова
отдавна в някои ресторанти; само за бели, пишеше в обществените бани; докато тук
цветнокожите са добре дошли, повече от добре дошли, но зад привидното другарство бушува
расовата нетърпимост, бели с бели, черни с черни, латиноси с латиноси, азиатци с азиатци,
всеки със своя език, своята музика, своите навици, своите суеверия. Отделните квартали в
лагерите имат непристъпни граници, аз не бих се осмелил да припаря в този на негрите, без
да съм поканен, точно както в гетото, където израснах, нищо не се е променило. Всеки има
своята история, но аз не искам да я слушам, не искам и приятели, не мога да си позволя
лукса да се привържа към някого и после да го видя как умира като Хуан Хосе или като онова
нещастно момче от Канзас в планината, просто искам да си свърша работата, да си отслужа
времето и да се измъкна жив. Моля се да получа някоя тежка рана, за да ме пратят у дома, но
не чак такава, че да остана инвалид. Само да не ме уцелят в топките, казваше при всеки
полет един пилот на хеликоптер, весел мулат от Алабама, който се върна в родното си място,
отрупан с медали на инвалидна количка. Това никога няма да ми се случи, тая работа с
медалите, казвах си аз, а ми дадоха един, задето полудях, аз съм герой от войната, имам тъпа
сребърна звезда, нямах намерение да върша нещо повече от задълженията си, винаги съм
казвал, че е за предпочитане да живееш като страхливец, отколкото да умреш като глупак, но
по някаква абсурдна ирония сега съм скапан герой. Първи урок от квартала — няма никакво
достойнство в героизма, а само в оцеляването. Боже, Хуан Хосе, как така не си го знаел, след
като ти самият ме научи на това, когато бяхме две сополиви хлапета? Как сега да обясня на
твоите родители, на братята и сестрите ти, как, по дяволите, да погледна майка ти и Кармен
в лицето, как да им кажа истината, ще трябва да ги излъжа, братле, и ще продължавам да ги
лъжа винаги, защото нямам очи да им кажа, че половината ти тяло е било отнесено и че тези
отличия, спечелени за храброст, които сигурно са връчили на майка ти, за да си ги сложи на
стената в хола, са просто звезди от боядисан месинг, и че когато си загинал с писък на уста,
те не означават нищо.
Познавам насилието, то е като побеснял звяр, безсмислено е да се пазариш с него,
трябва да се опиташ да го надхитриш. Завиждам на пилотите, горе изчезваш по-елегантно,
падаш като камък или се пръсваш на милион парченца, за отрицателно време, както
Мартинес, когато го прегази влакът, долен мръсник, вече дори не го мразя, докато тук долу,
при пехотата, може да пукнеш по хиляди начини, набучен на заострените колове в капан,
обезглавен с един замах на мачете, разкъсан от граната или мина, прерязан на две от
картечен откос, превърнат в жива факла, и това, без да броим безчетните хитроумни методи
за умъртвяване, в случай че попаднеш в плен. Да изровя дупка в земята и да се скрия там,
докато всичко това не приключи, да се мушна в някое леговище, както правех с Оливър,
когато бях дете. Защо не ми се падна да работя на бюро? Разни типове прекарват цялата
война под вентилатор. Ако бях по-хитър, нямаше да съм тук, щях да съм отслужил още след
гимназията например, вместо да си троша кокалите като най-долния бачкатор, по онова
време още никой не говореше за война. А сега съм тук, като някакъв кретен, на възраст, на
която никой не избира такава гибел, чувствам се като дядо на тия скапани момченца в
камуфлажна униформа. Не искам костите ми да изгният под някой кръст във военното
гробище, поредният сред хиляди други, предпочитам да умра от старост в обятията на
Кармен. Виж ти, отдавна не бях мислил за Кармен. Защо казах Кармен, а не Саманта? Защо в
съзнанието ми изникна тя? В последното си писмо ми съобщава за поредния си ухажор,
китаец или японец май беше, не споменава име, какъв ли ще е този път? Притежава
истински талант да избира онова, което най-малко ѝ подхожда, сигурно е някой парцалив и
рошав тревопасен, в Европа също има сума ти такива. На последната снимка, която ми
прати, беше застанала пред катедралата в Барселона, облечена като танцьорка на фламенко
или нещо подобно, не че съм пуритан, но се сетих за Педро Моралес и ѝ писах, че вече не е
малка за такива детинщини, че е добре да смъкне тези парцали и да си сложи сутиен, но пък
в крайна сметка какво ме засяга, нейна си работа, нека си чупи главата. Кармен… как искам
да те чуя, Кармен.
Страхувам се, че съвсем съм превъртял, че съм изгубил представа за доброто и злото, за
благоприличието. Така свикнах с низостта, че вече не мога да си представя реалността без
нея. Мъча се да си припомня как се забавляват приятелите, как се споделя семейна закуска,
как се говори с жена на първа среща, но всичко това се е изпарило и мисля, че никога повече
няма да се върне. Миналото е вихър от смътни проблясъци, конкурсите за танци с Кармен,
майка ми на плетения стол, докато слуша опера, дуела с Мартинес, който ме превърна в
скапания герой на училището, по дяволите, какви щуротии прави човек на тая възраст, никое
момиче не можеше да ми устои, а щом си купих буика, направо ми се молеха, бях беден като
църковна мишка, но успях да си взема тази раздрънкана бракма, зад волана се чувствах като
шейх, а на задната седалка извърших бог знае колко нечестиви дела. Само се натискахме,
разбира се, моя милост атакуваше, а девойката вяло се съпротивляваше, не биваше да ме
поощрява с това, че ѝ е хубаво, дори да умираше от желание, игрички, които повече
приличаха на котешко боричкане и след които и двамата оставахме без сили, трябва да
свършиш отвън, защото може да забременее, ако си легнеш с нея, трябва да се ожениш, нали
си кавалер, само Ернестина Переда го правеше с всички, бъди благословена Ернестина
Переда, Господ да те пази, света Ернестина, ти обожаваше това, но после се разплакваше и
трябваше да ти се кълнем, че ще пазим тайна, публична тайна, всички знаеха и се
възползваха от твоята всеотдайност и твоето великодушие, ако не беше ти, сигурно щях да
получа отравяне на кръвта от толкова фантазии. Жените тук се като малолетни момиченца,
миниатюрни, една купчинка кокали, нямат никакви гърди и окосмяване, вечно тъжни, будят
повече съчувствие, отколкото желание да си легнеш с тях, единственото пищно нещо у тях е
дългата коса, тези лъскави тъмни гриви със синкави отблясъци. Веднъж го направих с едно
момиче в стая, пълна с хора, семейството се хранеше в ъгъла, някакво дете плачеше в кашон
от боеприпаси, а ние бяхме в леглото, отделени от другите с прокъсана завеса, тя започна да
ми нарежда мръсотии на английски, научени наизуст, сигурно има и наръчник за перверзни,
Главнокомандването мисли за всяка подробност, щом има наръчник за употреба на
тоалетните, защо да не направят и за обучение на проститутките, в крайна сметка става
въпрос за добрите момчета, за сърцето на родината, нали? Млъкни, нещастнице, помолих я
аз, но тя не ме разбра, или пък не искаше да млъква, и семейството ѝ разговаряше зад
пердето, и бебето не спираше да плаче. Изведнъж си спомних нещо, което бях видял на пет
години в едно прашно градче на юг, двама мъже, които изнасилваха едно черно момиченце,
двама великани, които притискаха едно бедно създание, слабичко и малко, досущ като това,
което беше с мен, и се почувствах точно като тях, огромен и страшен, и желанието ми се
изпари, омекнах напълно, не знам защо в онзи момент си спомних нещо, станало преди
повече от двайсет години на другия край на планетата. Лео Галупи, този симпатичен хитрец,
ме заведе да видя Бабата, една от местните забележителности, допотопна сбръчкана
старица, която лазеше под масите в бара, предлагайки своите услуги, разправяха, че била
виртуоз, след като веднъж е минал през беззъбите ѝ челюсти, човек ставал претенциозен —
даваш ѝ десет долара и нямаш повече грижи, тя се заемала с всичко, после дори те
избърсвала и ти вдигала ципа. Вървеше наред, обслужвайки всеки посетител, трудейки се
усърдно под масата, докато другите продължаваха да пият, да играят на карти и да си
разказват мръсни вицове. Аз не можах, надви ме отвращението — или съжалението. Бабата е
[19]
почти побеляла, отблъскваща старица с бицепси като на Чарлс Атлас и само няколко
зъба, наточени като трион, с които всеки момент можеше да направи онова, от което всички
се бояхме, да откъсне атрибутите на някой с едно свирепо щракване на челюстите, този риск
е част от играта, всеки клиент го е страх, че точно когато дойде негов ред, дъртата ще се реши
и храс!
Тук в селото отново се почувствах човек. Редуват се да ме канят, всеки ден в различна
къща, готвят ми ядене и семейството се разполага около мен, за да ме гледат как се храня,
всички се усмихват, горди, че ме угощават, дори да не остане храна за тях. И аз се научих да
вземам онова, което ми предлагат, и да го приемам без излишни благодарности, за да не ги
обидя. Няма нищо по-трудно от това да получаваш непринудено, вече бях забравил как се
прави, от времето в дома на Моралес не ми бяха давали нещо, без да очакват друго в замяна,
за мен това бе урок по топлота и скромност, невъзможно е да изживееш живота си, без да
станеш длъжник на някого. От време на време някой от мъжете ме хваща за ръка, сякаш съм
му годеница, научих се да не отдръпвам своята. Отначало се срамувах, мъжете не се докосват,
мъжете не плачат, мъжете нямат чувства, мъжете, мъжете… Откога някой не ме беше
докосвал от чиста симпатия, от приятелство? Не бива да се размекваш, разкриваш,
доверяваш, ако не внимаваш, умираш. Не бива да мислиш, най-важното е да не разсъждаваш,
ако човек си представи смъртта, тя ще те сполети, това е предзнаменование, но аз не мога да
престана да го правя, главата ми е пълна с образи на смърт, с думи за смърт. Искам да мисля
за живота…
В края на февруари отрядът се намираше на върха на една планина с нареждане да брани
позицията на всяка цена. В последвалото разследване не стана ясно защо мъжете трябваше
да оказват подобна съпротива, но бюрокрацията и времето се погрижиха да забулят
случилото се в забрава. „Тук всички ще умрем“, каза разтреперано едно момче от Канзас на
Грегъри Рийвс. Това не беше бойното му кръщение, беше на фронта от месеци, но нещо ясно
му подсказваше, че краят му идва, и се бе замислил, че не е имал време да опита от вкуса на
живота — бе станал на двайсет преди по-малко от седмица. „Няма да умреш, не говори
така“, раздруса го Рийвс. Войниците изчакваха, копаейки окопи и трупайки чували със земя
и камъни, за да направят барикада не толкова с надеждата да се предпазят, колкото за да
прогонят страха и да се занимават с нещо, но в крайна сметка чакането се проточи вечно,
стояха напрегнати, тревожни, стиснали оръжието в ръка, умирайки от студ след залез-слънце
и от жега през деня. Атаката дойде през нощта и още от първия момент разбраха, че се
намират пред десет пъти по-многоброен враг и че измъкване няма. Няколко часа по-късно
лагерът се беше превърнал в обречен анклав, от който шепа хора продължаваха да стрелят,
заобиколени от труповете на повече от сто свои другари, пръснати по склоновете. В
оранжевия блясък на една експлозия Грегъри Рийвс мерна войничето от Канзас, което
взривът бе изхвърлил високо във въздуха от другата страна на барикадата, и без да съзнава
какво прави, нито защо, прескочи чувалите и запълзя към него сред ада от кръстосан огън,
проблясващи залпове и задушлив дим. Успя да стигне до него и да го вдигне на ръце, викаше
името му и му говореше, „не се тревожи, тук съм, всичко е наред“, и усети пръстите,
вкопчени в дрехите му, и гласа му, дрезгав от хриповете на агонията, и мириса на страх, на
кръв и разкъсана плът, и на светлината на поредния взрив съзря смъртта в очите му и в цвета
на кожата му, и успя да види, че краката му липсват и че от кръста му надолу се чернее локва.
„Всичко е наред, ще те пренеса оттатък, след малко ще дойдат хеликоптерите и много скоро
ще пием бира и ще празнуваме, кураж“. „Не ме оставяй сам, моля те, не ме оставяй сам“, и
Рийвс усети, че ги обгръща тъмнина и пожела да го спаси от отчаянието, но той изтече
между пръстите му като пясък, раздроби се, изчезна като дим, и щом усети как главата на
мъжа поляга на гърдите му и ръцете го изпускат, и последният тласък топла кръв обля врата
му, разбра, че нещо в него се е пръснало на милион парченца, като огледало, станало на прах.
Внимателно положи своя другар на земята и после запокити оръжието си надалеч. Тогава
ужасният звън на огромна камбана отекна в него и от гърдите му изригна мощен рев и
разтърси нощта, и за миг заглуши тътена на експлозивите, и спря хода на времето и на света.
Той продължи да крещи дълго и страшно, докато не му секна дъхът, докато остана без глас.
Накрая камбанният звън утихна, но времето бе все така замръзнало и от този миг до
зазоряване всичко се развиваше като в един-единствен неподвижен, застинал кадър, като
снимка в бяло, червено и черно, на която събитията от тази нощ останаха запечатани
завинаги. Него го няма в този кървав стенопис. Търси се сред труповете и ранените, сред
чувалите земя и в браздите на окопите, но не се открива. Изчезнал е от собствената си памет.
Един от спасените мъже разказа после, че го е видял да хвърля оръжието и да вие прав, с
протегнати ръце, сякаш се молел за следващия откос от куршуми и когато изхвърлил този
безкраен рев от дробовете си, се обърнал към него, който лежал на два метра разстояние и
кръвта му изтичала без болка, метнал го на гръб и закрачил така, без да се пази от огъня,
който свистял край ушите му, право към върха, където два чифта ръце се протегнали, за да
поемат ранения. Грегъри Рийвс се върнал обратно, за да вземе следващия паднал другар, а
после и още един и до края на тази зловеща нощ пренесъл всички под дъжда от шрапнели,
сигурен, че докато продължава да го прави, нищо не може да му се случи, че е неуязвим.
Никога преди не беше имал и никога след това нямаше да има такова усещане за абсолютна
власт.
На зазоряване пристигна помощ. Хеликоптерите пренесоха първо ранените, после
деветимата оцелели и накрая свалиха найлоновите чували, за да натоварят мъртвите. От
мъжете, които спасиха, осем бяха съсипани от напрежение и страх и така трепереха в
подгизналите си дрехи, че не можеха да държат бутилката в ръка, за да отпият глътка уиски,
но когато няколко часа по-късно ги оставиха на плажа, за да се окопитят от ужаса с три дни
забавление и почивка, вече можеха да говорят за станалото и разказаха подробности.
Оцапани и превъзбудени до лудост, всички вкупом, рамо до рамо, като някакво семейство от
отчаяни разбойници, се нахвърлиха като животни върху ледените бири и топлите
хамбургери, които не бяха виждали от месеци, и когато някой понечи да им каже правилата,
избухна кавга, която за малко не прерасна в още едно клане. Когато дойде военната полиция
и видяха лицата им и разбраха през какво са минали, им взеха оръжията и ги оставиха на
свобода, с надеждата, че малко пясък и солена вода ще ги върнат в света на живите. Деветият
оцелял, Грегъри Рийвс, се качи последен в хеликоптера, след като помогна на останалите.
Остана безмълвен и неподвижен на своето място, втренчил поглед пред себе си, с лице,
набраздено от следите на умората, без нито една драскотина и целият в чужда кръв. Нервите
му бяха разбити. Нямаше как да го пратят на плажа, сложиха му инжекция и два дни по-
късно се събуди в една полева болница, завързан за леглото, за да не се нарани в бълнуването
на кошмарите. Съобщиха му, че е спасил живота на единайсет свои другари и че за тази
проява на изключителна храброст са му присъдили едно от най-високите отличия. Според
военните суеверия деветимата оцелели от клането бяха отървали кожата от смъртта, но вече
бяха белязани. Заедно нямаха никакъв шанс да се спасят отново, но може би поотделно
можеха да продължат да надхитрят съдбата. Пратиха ги в различни отряди с негласната
уговорка, че за известно време няма да поддържат връзка. От друга страна никой не искаше
това, след еуфорията, че са спасени, дойде мъчителното недоумение защо са били
единствените късметлии сред повече от сто души. След няколко седмици двама от ранените
се възстановиха и Грегъри ги срещна на няколко пъти. Не обелиха и дума, престориха се, че
не го познават, защото дългът бе прекалено голям, не можеха да го платят и това ги караше да
се срамуват.
Няколко месеца, след като Рийвс бе пристигнал във Виетнам, началниците му най-сетне
си спомниха, че говори местния език, и разузнавателната служба го разпредели в едно
планинско село като свръзка със съюзническите партизани. Официалната му мисия бе да
преподава английски в училището, но нямаше жител, който да храни някакви съмнения
относно истинското естество на неговата работа, така че дори той не си направи труда да се
преструва. В първия учебен ден се появи с картечница в едната ръка и с чанта с книги в
другата, прекоси залата, без да се оглежда, постави куфарчето на масата и се обърна към
учениците. Двайсет мъже на различна възраст, приведени в дълбок поклон, го поздравяваха.
Не се прекланяха пред него, а пред учителя, от традиционното уважение на този народ към
знанието. Усети как кръвта го блъсна в лицето, в нито един момент от войната не беше
чувствал толкова голяма отговорност, както тогава. Бавно свали оръжието от рамо и отиде до
стената, за да го сложи на една закачалка, после се върна при дъската и се поклони на свой
ред, за да приветства учениците, благодарейки мълчаливо за дванайсетте години, прекарани
в училище, и седемте в университет. Курсът по английски, който по принцип беше просто
параван, за да събира информация, още от първия ден се превърна в негов неотложен дълг, в
единствения начин да се отплати с нещо на селяните за всичко, което получаваше от тях.
Беше отседнал в скромна, но прохладна и удобна къща, която бе принадлежала на
някакъв чиновник от френското правителство, една от малкото в радиус от няколко мили,
която разполагаше с клозет в дъното на двора. Накрая толкова свикна с гонитбите на котки и
мишки на тавана, че когато понякога утихваха нощем, се будеше стреснато. Разполагаше с
много време да подготвя часовете си, на практика нямаше кой знае какво за правене,
военната мисия се беше оказала пълна пародия, съюзническият партизански отряд бе като
непредсказуем призрак. Спорадичните им контакти бяха сюрреалистични и докладите му в
крайна сметка се превърнаха в игра на догадки. Свързваше се всеки ден със своя батальон, но
рядко можеше да им предложи нови сведения. Намираше се в зона на ожесточени военни
действия, но понякога му се струваше, че войната е като мъгляв разказ за далечни събития.
Разхождаше се между къщите, с техните сламени покриви, газейки в калта и свинските
изпражнения, поздравявайки всекиго по име, помагайки на селяните да преместят тежките
дървени плугове, теглени от биволи, за да подготвят насажденията с ориз, на жените, с
техните върволици от деца, да налеят вода в големите стомни, на малчуганите да пускат
хвърчила и да правят топки от парцали. Нощем се чуваха песните на майките, приспиващи
децата си, и гласовете на мъжете, с техния напевен ромолящ език. Тези звуци отмерваха
смяната на часовете, те бяха музиката на селото. Отново започна да слуша и своята собствена
музика, за първи път от цяла вечност, уединяваше се с касетите с концерти и за няколко часа
си представяше, че войната е само лош сън. Имаше чувството, че е роден сред тези хора,
които, макар и мили и толерантни по природа, бяха способни да хванат оръжие и да жертват
живота си, за да защитят родината. Много скоро говореше езика свободно, макар и с изразен
акцент, който предизвикваше весел кикот, но никога в класната стая. Онези, които навън
търсеха близост с него и го канеха на семейната трапеза, в училище го поздравяваха с
поклони до земята. Вечер играеше карти с група мъже, където обикновено се разменяха
закачки в истински словесни двубои от саркастичен хумор, в които той нямаше никакъв
шанс, защото, докато успееше да си преведе смешката, останалите вече бяха преминали на
друга тема. Трябваше да внимава в общуването, имаше тънка граница между невинните шеги
и строгия етикет, наложен от уважението и добрите обноски. Привидно се държаха като
равни, но съществуваше сложна и неуловима йерархична система, в която всеки пазеше
честта си с горда решителност. Бяха гостоприемни и дружелюбни така, както вратите на
къщите им бяха винаги отворени за Рийвс, гостуваха и в неговата без предупреждение и
оставаха по цели часове, увлечени в приятен разговор. Талантът да разказваш истории бе
най-почитаното качество, сред тях имаше един сладкодумен старец, способен да преведе
аудиторията през ада и рая, да разчувства и най-суровите мъже с емоционалните си разкази,
със заплетените си истории за злочести девици и деца в беда. Когато млъкнеше, всички
оставаха за дълго време притихнали, след което старчето първо избухваше в смях, вземайки
на подбив своите слушатели, омагьосани като деца от магията на неговите думи. Рийвс
имаше чувството, че е заобиколен от приятели, че е член на едно голямо семейство. Много
скоро престана да възприема себе си като бял великан, забрави разликите в ръст, култура,
раса, език и стремежи и се отдаде на удоволствието да бъде като всички останали. Една нощ
се хвана, че наблюдава черния свод на небето и се усмихва на факта, че за близо
трийсетгодишния си живот единствено тук, в това далечно азиатско село, се бе почувствал
като част от общност.
Писа на Тимъти Дуейн, молейки го за списък с материали за часовете, понеже
текстовете му бяха детски и остарели, и се свърза с една гимназия в Сан Франсиско, за да
може учениците му да си разменят писма с американските деца. Подопечните му разказаха
живота си на няколко страници, написани на техния старателен английски, и няколко
седмици по-късно получиха цяла торба с отговорите от Америка. Същия следобед направиха
тържество, за да отпразнуват събитието. За да илюстрира ежегодната традиция за Хелоуин,
заедно с другите неща Тимъти Дуейн бе пратил и една маска — гумена, с черти на горила,
със зелена коса, зъби на акула и островърхи уши, които се тресяха като желатин. Рийвс си я
нахлузи, метна върху себе си чаршаф и заподскача по улицата, стиснал по една запалена
факла във всяка ръка, без изобщо да предполага какъв страшен ефект ще има шегата му.
Настана суматоха, сравнима само с тази при въздушно нападение, жени и деца побягнаха към
джунглата с оглушителни писъци, а мъжете, които успяха да се окопитят от ужаса, се
организираха, за да пребият чудовището до смърт. Наложи се горилата да се спасява на
бегом, оплетена в чаршафа, докато се мъчеше да отскубне маската от себе си. Успя да се
легитимира тъкмо навреме, макар и не преди да отнесе някой и друг камък. Маската се
превърна в най-почитания трофей от хората, любопитните се редяха на опашка, за да я
погледнат отблизо и да я докоснат колебливо с пръст. Рийвс беше намислил да я даде като
награда на най-добрия ученик от своя курс, но пред подобен стимул мнозина изкараха
максималната оценка, така че реши да връчи съкровището на цялата общност. Така
физиономията на Кинг Конг се озова в сградата на кметството, редом до едно окървавено
знаме, една аптечка за първа помощ, един радиопредавател и други, подобни реликви. В знак
на благодарност жителите подариха на учителя си по английски малък дървен дракон,
символ на благоденствие и късмет, който сравнен с гуменото чудовище, приличаше на
херувим.
Измамното спокойствие на тези месеци в селцето приключи за Рийвс по-рано от
предвиденото. Първите симптоми наподобяваха тези на дизентерия, той го отдаде на
мръсната вода и на странните гозби и поиска само лекарства по радиото. Пратиха му кашон с
няколко шишенца и напечатан лист с указания. Започна да преварява водата, опита се да
отклонява поканите, без да бъде груб, и да взема хапчетата редовно. За няколко дни се
почувства по-добре, но после неразположението се върна с още по-голяма сила. Помисли, че
не се е доизлекувал от предишната болест и не се притесни, решен да убие вируса с
безразличие, няма да хленча като някакво си бебе, мъжете не се оплакват, братле, но видимо
отпадаше, загуби тегло, едва го държаха краката, костваше му огромно усилие да стане от
леглото и да фокусира буквите, за да подготви часовете си или да провери домашните на
учениците. Заставаше с тебешира в ръка, без сили да помръдне пръсти, вторачил неразбиращ
поглед в черната повърхност на дъската, без да осъзнава какви са тези заврънкулки, които бе
надраскал сам, нито пък какъв е този парещ огън, която го изгаряше отвътре. Is this pencil
[20]
red? No, this pencil is blue , и не успяваше да си припомни за кой молив става дума, нито
на кого би могло да му пука дали е червен, или син. За по-малко от два месеца отслабна с
осемнайсет килограма и когато някой отбеляза, че се е смалил и е станал жълт като лимон,
отвърна с немощна усмивка, че добрият шпионин трябвало да умее да се слива със средата.
По това време вече никой в селото не си правеше илюзии за кодираните му послания и той
самият си позволяваше да се шегува с темата. Хората приемаха присъствието му като
неизбежна последица от войната, не беше нещо лично, ако не беше Рийвс, щеше да е някой
друг, беше неизежно. Сред безбройните чужденци, попадали там, приятели или неприятели,
той бе единственият, с когото се чувстваха удобно, бяха се привързали към него. Понякога се
появяваше дете, за да му пошушне на ухо, че наближава бурна нощ и е добре да остане на
тъмно, да залости хубаво вратите и да не излиза по никакъв повод. Обикновено времето не се
променяше, Рийвс се взираше в бледия сърп на луната през една цепнатина в прозореца,
слушаше крясъците на нощните птици и се правеше, че не чува шумоленето по уличките на
селцето. Не докладваше за тези случки, началниците му нямаше да разберат, че за да оцелеят,
хората трябваше да прекланят глава пред по-силните, и от едната, и от другата страна. Една
негова дума относно тези странни нощи на безшумни дела и една наказателна акция щяха да
погубят неговите приятели и да превърнат селото в куп овъглени колиби, трагедия, която по
никакъв начин нямаше да промени плановете на партизаните. Липсата на новини се стори
подозрителна в неговия батальон и оттам дойдоха да го вземат, за да го разпитат лично. На
път за базата припадна в джипа и щом пристигнаха, се наложи двама души да го свалят и да
го завлекат до един стол на сянка. Подадоха му бутилка с вода, която той пресуши на един
дъх, след което повърна. Изследванията на кръвта отхвърлиха обичайните болести и лекарят,
опасявайки се от заразна инфекция, го прати със самолет директно в една болница на
Хаваите.
Времето, прекарано в болницата, се оказа решаващо за Грегъри Рийвс, там получи
възможност да помисли за бъдещето, лукс, който дотогава не познаваше. Рядко бе разполагал
с толкова време, в което да бездейства, беше затворен в някакъв балон, реещ се в
пространството, часовете му се струваха безкрайни. През месеците на бойното поле сетивата
му се бяха изострили и сега, в сравнително тихата болнична стая, се стряскаше, когато
термометър паднеше върху метален поднос или се хлопнеше врата. Дразнеше го миризмата
на храна, гадеше му се от мириса на лекарства, и му се повдигаше неудържимо от вида на
рана. Допирът на чаршафите бе изтезание за кожата му, яденето имаше вкус на пясък в устата
му. Захранваха го венозно в продължение на няколко дни, докато търпението на една
медицинска сестра, която му даваше бебешки каши с лъжичка, не му върна апетита. Първите
дни се концентрира върху себе си, напрягайки петте си сетива, за да оздравее, вглъбен в
развитието на болестта и в реакциите на своя организъм, но когато се почувства по-добре,
успя да разгледа наоколо. Когато се изчисти от наркотиците, с които бе издържал от
началото на службата, мъглата в съзнанието му се разпръсна и успя да погледне нещата
отстрани с безмилостна яснота. Проснат по гръб, с поглед, втренчен във вентилатора на
тавана, размишляваше, че му е било писано да се роди беден и че до този момент в живота
му е имало само труд и лишения. Бе съумял да се измъкне от квартала, в който бе израснал, и
да стане адвокат, повече от онова, което бе постигнал всеки друг от приятелите му от
детинство, но не бе успял да се избави от клеймото на бедността. Бракът му не бе облекчил
положението, превземките и апатията на жена му, които преди намираше за интересни, сега
му тежаха. Тимъти Дуейн твърдеше, че светът се дели на пчели майки, родени за
удоволствие, и на работнички, чиято мисия е да издържат първите. Хората като Саманта и
Тимъти бяха получили всичко още преди да се родят, нямаха никакви грижи, винаги имаше
някой, готов да плати техните сметки, ако наследството не стигнеше. Дявол да ги вземе,
роптаеше той, сравнявайки се с тях. Кълна се, че ще надхитря съдбата, не спираше да си
повтаря, стараейки се да не мисли, че същата тази съдба може да го прати в гроба. Не, това не
може да стане, остават ми по-малко от два месеца, никога няма да ме пратят обратно на
фронта, утешаваше се сам. Изпитваше симпатия към останалите пациенти, несретници като
него, но му бяха неприятни техните стенания, техните бавни разходки с тътрузещи се чехли
по линолеума, тяхната посредственост и тяхната нищожност. Слушаше баналните им
разговори и оплаквания, мислейки, че са заменими, просто номер в административните
списъци, нищо важно, можеха да изчезнат още утре и на света нямаше да остане и следа от
тяхното съществуване.
Ами аз? Ще ме помни ли някой? Едва ли, нямам нито жена, нито дъщеря, които да ме
оплачат, нямам и майка да ме жали. А Кармен? Сигурно още скърби за брат си, тя обожаваше
Хуан Хосе, единственият, който продължи да общува с нея, когато останалите я прогониха.
Трябва да внимавам, сега пък се разчувствах. Всъщност въобще не ми пука дали ще ме
помнят, искам просто да забогатея, да спечеля власт. Баща ми имаше власт в света на
аутсайдери, в който се движеше, беше способен да хипнотизира претъпкана зала и да внуши
на хората, че е пратеник на Висшия разум, накара всички ни да мислим, че знае плановете и
правилата на вселената, но и той накрая умря, завързан за леглото, бълвайки кървава пяна
през устата и гной през двайсет кратера в кожата, беше луд за връзване. Знам какво
мърмориш, Сайръс, че е важна само моралната сила. Ти беше добър пример за това, но
прекара години, затворен в асансьор без въздух и светлина, докато четеше скришом, и
предполагам, че духът ти още броди и ровичка из бумагите. За какво ти послужи да бъдеш
толкова добър човек? На мен ми даде много, не мога да го отрека, но ти самият нямаше
нищо, живееше в мизерия и самота. И Педро Моралес е почтен човек. Когато бях малък,
мислех, че е силен, треперех от дълбокия му глас и от каменното му индианско лице със
златни зъби, бедният Педро Моралес, неспособен да убие и муха, поредната жертва на това
скапано общество, говорят, че откакто Кармен е заминала, бил съсипан, остарял, а сега го е
сполетяла и смъртта на Хуан Хосе. Аз ще имам истинската сила на парите и престижа,
онази, която така и не видях в квартала, никой няма да ме гледа отвисоко, нито ще ми
повишава тон. Изстрадалата ти душа сигурно се обръща в гроба от цинизма ми, Сайръс, но се
опитай да разбереш, светът е на силните, а на мен ми омръзна да бъда в редиците на слабите.
Стига. Но първо трябва да се излекувам, не мога да си вдигна ръцете, за да се среша, едва
дишам и имам чувството, че главата ми ще се пръсне от болка, и това няма нищо общо с
проклетата болест, това е отпреди, мъчат ме алергиите. Няма да взимам повече наркотици,
това ме съсипва, може би малко марихуана, за да ми бъде по-леко, но без хапчета и без да си
бия гадости във вените, трябва да се върна в света на здравите. Няма да бъда поредният
ветеран от войната в инвалидна количка, алкохолизиран, дрогиран и отчаян, вече има
достатъчно такива. Ще бъда богат, по дяволите.
Мислите се щураха в главата му, той затваряше очи и виждаше спирала от картини, които
се въртяха като на филмова лента, а когато ги отвореше, върху сивата повърхност на тавана
оживяваха спомените му. Беше му трудно да заспи, нощем стоеше буден в тъмнината,
борейки се да прокара въздуха през дробовете си.
Установиха инфекцията, предписаха му антибиотици и след три седмици беше на крака.
Беше си възвърнал теглото, но повече никога нямаше да има предишната сила, чак сега
разбра, че мускулите нямат нищо общо с мъжеството. Ефектът от алергията отслабна,
главоболието изчезна, вече не дишаше с хриптене и очите му не бяха кървясали, но все още
се чувстваше слаб и при най-малкото усилие му причерняваше. Без да вярва на ушите си,
един ден чу, че лекарят го изписва и получава заповед да се върне на фронта. Не беше
предполагал, че отново ще държи оръжие, очакваше да довърши седмиците служба, които му
оставаха, в някоя чиновническа мисия или обратно в селото. Закараха го в Сайгон с два дни
отпуска и с категоричното нареждане да използва тези четирийсет и осем часа, за да си
стъпи окончателно на краката. Използва тези часове, за да потърси Туй, приятелката на Хуан
Хосе Моралес. След като приятелят му Лео Галупи, за когото светът нямаше тайни,
поразпита тук-там, той успя да я намери по телефона и двамата си уговориха среща в един
скромен ресторант. Грегъри я чакаше притеснен, нямаше представа как да смекчи удара, за
да я информира за станалото. Туй му каза, че ще бъде облечена в синьо, с гердан от бели
мъниста, за да я разпознае. Рийвс я видя да влиза в заведението и преди да я доближи,
постоя няколко секунди, за да я разгледа отдалеч и да успокои лудите удари на сърцето си.
Жената не беше хубава, кожата ѝ бе повехнала, сякаш беше болна, имаше сплескан нос и
къси крака, единственото отличително нещо бяха силно раздалечените ѝ издължени очи, два
съвършени черни бадема. Протегна му малка ръка, която се изгуби в неговата, и го поздрави с
тих глас, без да го гледа в лицето. Седнаха на една маса с пластмасови прибори, тя чакаше
безмълвно с ръце върху полата и сведен поглед, докато той изучаваше менюто с абсурдна
прилежност, питайки се защо, по дяволите, я беше поканил, беше се забъркал в каша и
единственото, което искаше, бе да се измъкне оттам. Сервитьорът им донесе бира и някакво
трудно определимо, но несъмнено смъртоносно мезе за човек, възстановяващ се от чревна
инфекция. Мълчанието стана неловко, Грегъри въртеше с пръсти муската на Девата от
Гуадалупе на врата си. Накрая Туй вдигна очи и го погледна безизразно:
— Вече знам — изрече на странния си английски.
— Кое? — и веднага съжали, че е попитал.
— За Хуан Хосе. Вече знам.
— Съжалявам. Не знам какво да ви кажа, не ме бива в тези неща… знам, че сте се
обичали много. И на мен ми беше скъп — промълви Грегъри и гласът му се задави от мъка, и
усети душата си пълна със сълзи, които нямаше как да пролее, докато блъскаше масата с
юмрук.
— Какво мога да направя за вас? — поинтересува се тя.
— Това трябва аз да го попитам. Точно затова ви се обадих. Извинете, сигурно ви
изглеждам като натрапник… Хуан Хосе разказвал ли ви е за мен?
— Разказвал ми е за семейството и за страната си. Вие сте брат му, нали?
— Да кажем, че да. Той също ми говори за вас, Туй, каза ми, че е влюбен за първи път в
живота си, че сте много мил човек и че когато войната свърши, ще се ожените и ще ви заведе
в Америка.
 — Да.
— Имате ли нужда от нещо? Хуан Хосе би се радвал, ако аз…
— Не, благодаря.
— Пари?
— Не.
Постояха още доста време, без да има какво да си кажат, накрая тя обяви, че трябвало да
се връща на работа, и се изправи. Главата ѝ едва надвишаваше с няколко сантиметра тази на
Грегъри, който още беше седнал. Сложи детската си ръка на рамото му и се усмихна, с
неуловима и малко дяволита усмивка, която засилваше вида ѝ на привидение.
— Не се тревожете, Хуан Хосе ми остави всичко, от което имам нужда — каза тя.
Страх. Ужас. Задушавам се от страх, нещо, което не бях изпитвал през изминалите
месеци, това е ново. Преди бях програмиран за тая свинщина, знаех какво да правя, тялото
ме слушаше, бях винаги нащрек, напрегнат, като истински боец. Сега съм жалък болен тип,
озлобен от безсилие, нещастна парцалена кукла. Мнозина умират в последните дни на
службата, защото се отпускат или ги хваща страх. Страх ме е да не умра внезапно, без да
имам време да се сбогувам със светлината, страх ме е и от нещо по-лошо, да не ме застигне
бавната смърт. Страх ме е от кръв, от собствената ми кръв, изтичаща в някоя река; страх ме е
от болката, от това да не осакатея, да не полудея, от сифилиса и от други зарази, които ни
предават, от това да не попадна в плен и да ме измъчват в клетка за маймуни, да не ме
погълне джунглата, да не заспя и да сънувам, да не свикна с убийствата, зверствата, дрогата,
мръсотията, проститутките, с тъпото подчинение, с крясъците и после — ако изобщо има
после — да не мога да вървя по улиците като нормален човек и да започна да насилвам
старици из парковете или да целя с пушка децата в някой училищен двор. Страх ме е от
всичко, което ме очаква. Смел е онзи, който посреща спокойно опасността, подчерта ми го в
една книга, Сайръс, казваше ми, че не бива да съм малодушен, че благородният човек не се
обезсърчава, че побеждава страха, но това е различно, това не са измислени опасности, не,
Сайръс, не са сенки или чудовища от моето въображение, а огънят на страшния съд.
И гняв. Би трябвало да чувствам омраза, но напук на обученията, на пропагандата и на
онова, което виждам и ми разказват, не мога да изпитам нужната ненавист; може би заради
майка ми, която ми напълни главата с бахайски наставления, или заради моите приятели от
селото, които ме научиха да виждам приликите и да забравя различията. Никаква омраза, но
пък много гняв, упорита ярост срещу всички, срещу неприятеля, тези негодници, които се
придвижват под земята като къртици и се множат със скоростта, с която ги избиваме, на
външен вид досущ като мъжете и жените, които ме канеха да хапна в къщите им в селото.
Гняв срещу всички продажни копелета, които забогатяват от тази война, срещу политиците и
генералите, срещу техните карти и компютри, тяхното топло кафе, техните гибелни грешки
и тяхното безгранично високомерие; срещу чиновниците и списъците им с жертви, номера в
дълги колони и найлонови чували в безкрайни редици; срещу онези, които си останаха по
къщите и палят военните си повиквателни, както и срещу онези, които развяват знамена и ни
аплодират, щом се появим на телевизионния екран, макар и те да не знаят защо се избиваме.
Пушечно месо или храбри защитници на свободата, така ни наричат кучите му синове, никой
не може да произнесе имената на местата, където ни пращат, но всички се изказват, всички
имат мнения по въпроса. Мнения! Най-малко от тях има нужда тук, от проклетите мнения. И
гняв срещу тези порои вода, този дъжд, от който всичко подгизва и гние, този климат от
друга планета, където ту замръзваме, ту се сваряваме, срещу тази разбита страна и
враждебната ѝ джунгла. Ние печелим, разбира се, така се кълне винаги Лео Галупи, царят на
черния пазар, който беше отслужил двете си години, а после се беше върнал, за да остане, и
който не смята да си тръгва никога, защото тази гадост му харесва, а и защото се превръща в
милионер, продавайки контрабандна слонова кост на нас и нашите чорапи и дезодоранти на
другите. От всяка схватка излизаме победители според Галупи, не знам тогава защо имаме
това усещане за поражение. Доброто винаги побеждава, като в киното, а ние сме добрите,
нали? Контролираме небето и морето, можем да превърнем тази страна в пепел и да оставим
на картата само един кратер, един огромен крематориум, където нищо няма да поникне още
милион години, стига само да натиснем прословутия бутон, по-лесно е, отколкото в
Хирошима, още ли я помниш, майко, или вече си забравила? От години не си я споменавала,
за какво си говориш сега с призрака на баща ми? Тези бомби вече са остарели, имаме други,
които убиват повече и по-добре, как ти се струва, а? Но войните не се печелят във въздуха
или във водата, печелят се на земята, педя по педя, човек по човек. Безмилостна жестокост.
Защо пък да не спретнем една атомна атака, за да се върнем най-накрая вкъщи, казват
морските пехотинци на втората бира. Не искам да бъда наоколо, когато това стане. Не трябва
да мисля за изчезналите приятели, за взривените, за опожарените селища, за тълпите
бежанци, за лумналите в бензин монаси; за Хуан Хосе Моралес или за бедното момче от
Канзас, не бива да се сещам за дъщеря си всеки път, когато видя някое от тези същества,
целите покрити в белези, ослепени, обгорели. Единственото, за което трябва да мисля, е да
се измъкна жив оттук, няма място за сантименталности, да се измъкна жив, само това. Не
мога да погледна никого в очите, белязани сме от смъртта, ужасяват ме празните очи на тези
осемнайсетгодишни момчета, с поглед като черна бездна.
Те са около нас, знаят всяко наше намерение, чуват нашия шепот, подушват ни, следват
ни, дебнат ни, чакат. Те нямат избор — или печелят, или губят, не се питат какво, по
дяволите, правят тук, от векове се раждат на тази земя, а поне от сто години воюват.
Хлапакът, който ни продава плодове, жената без уши, която ни води в бордеите, старецът,
който пали боклука, всички те са врагове. Или може би никой не е. През трите месеца в
селото отново станах човек, не боец, а човек, но сега съм отново подгонено животно. Ами
ако това е кошмар? Просто кошмар… скоро ще се събудя в една необятна пустиня, хванал
ръката на баща си, съзерцаващ залеза. Небето тук е прекрасно, то е единственото, което
войната все още не е опустошила. Съмва се дълго и слънцето се движи бавно, оранжево,
пурпурно, жълто, слънцето е огромен диск от чисто злато.
Никога не бях предполагал, че ще ме пратят обратно в този ад, остава ми само месец, по-
малко от месец, точно двайсет и пет дни. Не искам да умирам, би било абсурден край, не е
възможно да съм оцелял след побоищата на бандитите в квартала, след надбягванията с
препускащ влак, след клането в планината и тринайсет месеца под обстрел, за да свърша
безславно в чувал, ликвидиран в последния момент, като пълен идиот. Не, не може да бъде.
Може би Олга има право, може би съм различен от другите и затова се спасих невредим от
планината, аз съм непобедим и безсмъртен. Това си мисли всеки, ако не беше така, нямаше
да можем да продължим да се бием, Хуан Хосе също се чувстваше безсмъртен. Късмет,
карма, съдба… По-полека с тези думи, твърде много ги използвам, няма нищо подобно, това
са шмекерии на баща ми и на Олга, за да впечатляват невежите. Всеки кове сам съдбата си, аз
ще правя със своя живот каквото си искам… стига да се отърва жив и да мога да се върна
вкъщи. А нима това не е късмет? Връщането не зависи от мен, нищо от това, което ще
направя, не може да ми гарантира, че няма да изгубя краката или ръцете, или живота си през
оставащите двайсет и пет дни.

Инмакулада Моралес разбра, че мъжът ѝ е зле още преди първия пристъп, познаваше го
добре и забеляза промените, които самият той не виждаше. Педро се радваше на отлично
здраве, като изпитано лекарство използваше единствено масло от евкалипт, за да разтрива
схванатия си от тежката работа гръб, и единствения път, когато му бяха слагали упойка, бе, за
да подменят здравите му зъби със златни. Никой не знаеше точната му възраст, беше поръчал
акта си за раждане на един фалшификатор в Тихуана, когато дойде моментът да узакони
емигрантските си документи, и тогава бе избрал произволна дата. Жена му изчисляваше, че е
бил на горе-долу петдесет и пет по времето, когато Кармен си тръгна от къщи. След това
Педро Моралес вече не беше същият, превърна се в мълчалив човек с мрачно изражение, с
когото съжителството беше трудно. Синовете му никога не бяха оспорвали авторитета му, бе
немислимо дори да им хрумне да му противоречат или да му искат обяснения. След време,
когато най-големите се ожениха и го дариха с внуци, характерът му малко се смекчи,
наблюдавайки как децата гукат на бебешки език и пъплят като хлебарки в краката му, се
усмихваше като в доброто старо време. Инмакулада така и не успя да поговори за Кармен с
него. Веднъж бе понечила да го стори и за малко да я удари, „виж какво ме принуждаваш да
правя, жена!“, бе изревал той, замръзвайки с вдигната във въздуха ръка. За разлика от
повечето мъже в квартала, смяташе за долно да удря жена си, казваше, че с дъщерите било
съвсем различно, защото трябвало да ги възпитава. Въпреки патриархалната му строгост,
Инмакулада се досещаше колко му липсва Кармен и измисли начин да го държи в течение.
Започна от време на време да пише на Грегъри Рийвс, като единствената им тема бе
отсъстващото момиче. Тя му пращаше пощенски картички с цветя и гълъби, за да го
информира за семейството, а „малкият ѝ гринго“ отвръщаше, предавайки последния си
телефонен разговор с Кармен, така той научи за подробностите от живота на дъщеря си, за
пребиваването ѝ в Мексико, за пътуването ѝ в Европа, за любовните ѝ връзки, за работата ѝ.
Оставяше картичките уж забравени на места, където бащата можеше да ги чете, без да
подлага на изпитание наранената си гордост. През тези години нравите се промениха
драстично и прегрешението на Кармен се превърна в ежедневие, беше много трудно да
продължава да я укорява, сякаш е дяволско изчадие. Извънбрачните бременности бяха
любима тема на филми, телевизионни сериали и романи, в реалния живот известните
актриси раждаха деца, без да се знае самоличността на бащата, феминистките проповядваха
правото на аборт, а хипитата се сношаваха в обществени паркове, пред очите на всеки,
желаещ да ги гледа, така че даже суровият Отче Ларагибел не разбираше непреклонността на
Педро Моралес.
Тази зловеща сряда двама млади офицери се появиха в дома на семейство Моралес, бяха
две уплашени момчета, които се опитваха да скрият смущението си зад абсурдната войнишка
сериозност и зад формалността на многократно повтаряната реч. Носеха вестта за кончината
на Хуан Хосе. Щяло да има религиозна служба, ако семейството не възразявало, щели да
погребат тялото след седмица във военното гробище, след което предадоха на родителите
отличията, заслужени от сина им в героични битки, далеч надхвърлящи обикновения дълг.
Вечерта Педро Моралес получи третия пристъп. Почувства внезапна слабост в костите,
сякаш тялото му се бе превърнало в размекнат восък, и рухна бездиханен в краката на жена
си, която не успя да го вдигне, за да го сложи в леглото, нито пък посмя да го остави сам, за
да повика помощ. Когато видя, че не диша, Инмакулада плисна в лицето му студена вода, но
това не даде никакъв ефект, тогава си спомни за едно предаване по телевизията и се зае да
му прави изкуствено дишане и да го удря в гърдите с юмруци. Минута след това съпругът ѝ
се свести мокър като кокошка и веднага, щом замайването му премина, пресуши две чаши
текила и изгълта половин ябълков сладкиш. Отказа да отиде в болница, убеден, че е било
просто от нерви, заяви, че неразположението му щяло да премине със спане, и така и стана.
На следващия ден се събуди рано както обикновено, отвори сервиза и след като даде
нареждания на монтьорите, отиде да си купи черен костюм за погребението на сина си. От
загубата на съзнание не бяха останали други последствия, освен силна болка в ребрата,
които жена му беше натъртила с пестници. Пред невъзможността да го заведе на лекар,
Инмакулада реши да се консултира с Олга, с която се беше сдобрила след нещастния
инцидент с Кармен, понеже осъзна, че лечителката е искала просто да помогне. Знаеше за
дългия ѝ опит, не би рискувала да прави толкова късен аборт, ако не ставаше дума за
момичето, което обичаше като своя племенница. Нещата бяха свършили зле, но вярваше, че
не е било по нейна вина, а по Божията воля. Олга вече знаеше за смъртта на Хуан Хосе и се
приготвяше, както целият квартал, да присъства на литургията на Отче Ларагибел. Двете
жени се прегръщаха дълго и после седнаха да пийнат кафе и да обсъдят припадъците на
Педро Моралес.
— Не е същият като преди. Отслабва. Пие цитронада с литри, търбухът му сигурно се е
надупчил от толкова лимон. Няма сили дори да ме нахока, да не ти казвам, че някои дни
въобще не ходи в сервиза.
— Нещо друго?
— Плаче в съня си.
— Дон Педро е истински мъжкар, затова не може да плаче буден. Душата му е пълна със
сълзи след смъртта на сина му, нормално е да ги пролива, докато спи.
— Това започна преди случката с Хуан Хосе, да го закриля Бог в небесното си царство.
— Вариантите са два — или кръвта му се е натровила, или се е поболял от мъка.
— Според мен е много сериозно. Точно както стана с майка ми, помниш ли я?
Олга я помнеше добре, беше влязла в историята с появата си по телевизията, когато
навърши сто години. Смахнатата баба, която поначало беше весел човек, една сутрин се
събудила, обляна в сълзи, и никой не успял да я утеши, щяла да умре и ѝ било мъчно, че си
тръгвала сама, обожавала компанията на своето семейство. Мислела, че още се намира в
селото си в Сакатекас, така и не разбрала, че от трийсет години живее в Съединените щати,
че внуците ѝ са чиканос и че отвъд границите на квартала им се говори английски.
Изгладила най-красивата си рокля, защото искала да я погребат в приличен вид, и поръчала
да я закарат на гробищата, за да потърси къде лежат предците ѝ. Момчетата Моралес
поръчали светкавично надгробна плоча с имената на родителите на жената и я поставили на
стратегическо място, за да може да я види със собствените си очи. „Как се множат
умрелите!“, бил единственият ѝ коментар, когато видяла размера на общинското гробище.
През следващите седмици продължила да оплаква предварително собствената си кончина,
докато не се стопила като свещ и не угаснала.
— Ще ти дам лековит сироп, много е добър за такива случаи. Ако дон Педро не се
оправи, ще трябва да го види лекар — заръча Олга. — Прощавай, че ти се меся в работите,
мила, но правенето на любов е полезно за духа и тялото. Съветвам те да бъдеш мила с него.
Инмакулада се изчерви. Това беше тема, която не можеше да обсъжда с никого.
— На твое място щях да се обадя и на Кармен да се върне. Доста време мина и баща ѝ
има нужда от нея. Сега е моментът да се сдобрят.
— Мъжът ми няма да ми го прости, доня Олга.
— Дон Педро тъкмо загуби сина си, не мислиш ли, че ако възкръсне момичето, което
смята за мъртво, това ще му донесе утеха? Кармен винаги му е била любимка.
Инмакулада взе лековития сироп, за да не изглежда неблагодарна. Не разчиташе особено
на отварите на врачката, но вярваше сляпо в добрата ѝ преценка на съветник. Щом
пристигна вкъщи, хвърли шишето на боклука и затърси из металната кутия, в която пазеше
картичките от Грегъри Рийвс, докато не откри последния адрес на дъщеря си.
Кармен Моралес живя четири години в град Мексико. Първите две прекара в такава
самота и лишения, че заобича четенето, нещо, което преди ѝ се струваше невъзможно. В
началото Грегъри ѝ пращаше романи на английски, но после се записа в една обществена
библиотека и започна да чете на испански. Там се запозна с един антрополог, с двайсет
години по-възрастен от нея, който я посвети в изучаването на други култури и в уважение
към индианския ѝ произход. Той бе запленен от деколтето на девойката толкова, колкото тя
от познанията на своя нов приятел. В първия миг Кармен се ужаси от жестокото кърваво
минало на този континент, не откриваше нищо възхитително в жреците, покрити със
засъхнала кръв, заети да изтръгват сърцата на жертвите в своите ритуали, но антропологът я
накара да разбере значението на тези обреди, разказа ѝ древни легенди, научи я да разгадава
йероглифи, развежда я в музеи и ѝ показа толкова много книги за изкуство, одежди от пера,
килими, барелефи и скулптури, че накрая тя започна да цени тази страховита естетика. Най-
много я привличаха десените и цветовете на материи, рисунки, керамика и орнаменти,
прекарваше по цели часове да ги пресъздава в един скицник, за да ги приложи после в
своите бижута. От толкова скитане и съзерцаване на мумии и зловещи ацтекски статуи
антропологът и неговата ученичка станаха любовници. Той я помоли да заживеят заедно, за
да споделят любовта и разходите, тя остави миризливата стаичка, която бе обитавала
дотогава, и се премести в апартамента на своя любим в самия център на града.
Замърсяването на въздуха бе потресаващо, от небето понякога падаха мъртви птици, но поне
разполагаше с баня с топла вода и слънчева стая, в която разположи бижутерската си
работилница. Повярва, че е намерила щастието, и си въобрази, че би могла да се сдобие с
мъдрост чрез физически контакт, беше жадна да учи, живееше в непрестанна възхита и
захлас от своя любовник, всяко зрънце познание, което той разпръсваше, попадаше на
плодородна почва. В замяна на прекрасните лекции на антрополога тя бе готова да му
прислужва, да пере дрехите, да чисти къщата и дори да му подрязва ноктите и косата, освен
че му даваше всичко, което припечелеше, продавайки своите сребърни накити на туристите.
Мъжът разбираше не само от фантасмагорични индианци и гробища с прогнили грънци, но
беше спец и по филми, книги, ресторанти, определяше начина, по който тя да се облича, да
говори, да прави любов и даже да мисли. Покорството на девойката изтрая много по-дълго от
очакваното за човек с нейния темперамент, в продължение на близо две години го слушаше с
благоговение, изтърпя не само да има други жени и да я информира изчерпателно за всички
неприлични детайли, „защото помежду ни не бива да има тайни“, но и да я удря, когато от
време на време прекаляваше с чашката. След всяка сцена на насилие начетеният ѝ любим се
връщаше вкъщи с цветя, избухваше в плач в скута ѝ, молейки я да прояви разбиране —
дяволът се бил вселил в него, и се заклеваше, че никога повече няма да прави така. Кармен
прощаваше, но не забравяше, и междувременно попиваше информация като гъба. Срамуваше
се да приеме тези побои, чувстваше се унизена и понякога мислеше, че ги заслужава, може
би е нормално, нали и баща ѝ я беше удрял много пъти? Един ден най-после се осмели да
разкаже на Грегъри Рийвс в един от техните тайни понеделнишки телефонни разговори,
приятелят ѝ нададе вой до бога, нарече я глупачка, наплаши я с някакви статистики,
съчинени от него, и я убеди, че мъжът няма да се промени, дори напротив, насилието щяло
да нараства, докато не стигнело невиждани размери. Десет дни по-късно Кармен получи от
Грегъри пощенски запис за билет и писмо, в което ѝ предлагаше помощ и я молеше да се
върне в Съединените щати. Подаръкът пристигна точно ден след една кавга, в която с един
замах антропологът бе изсипал отгоре ѝ тенджера с гореща супа. Нещастен случай, както
признаха и двамата, но в крайна сметка тя прекара два дни, налагайки с мляко и зехтин
гърдите си. Веднага щом успя да си облече блузата, отиде в една туристическа агенция с
намерението да излети за къщи, но докато чакаше, прелиствайки някакви брошури, си
припомни гнева на баща си и реши, че няма сили да го срещне. В пристъп на въображение
обърна компаса и купи билет за Амстердам. Тръгна си внезапно, без дори да се сбогува със
своя любовник, имаше намерение да му остави писмо, но в залисията да стяга куфарите,
забрави. В една чанта носеше своите инструменти, материалите за работа и две консерви с
кондензирано мляко, за да подслажда горчивия си живот.
Европа я очарова. Преброди я цялата с раница на гръб, изкарваше си хляба без особени
трудности, преподаваше английски, продаваше бижута, когато можеше да ги изработва, а
когато я заплашваше глад, винаги можеше да се обърне към Грегъри, за да поиска помощ. Не
остави катедрала, замък и музей, без да ги е посетила, докато накрая ѝ омръзна и се зарече
да не стъпва повече в тези туристически храмове, за предпочитане бе да ходи по улиците и да
се наслаждава на живота. Едно лято пристигна в Барселона и на слизане от влака я
наобиколи тълпа кресливи циганки, които настояваха да ѝ гледат на ръка и да ѝ продадат
амулети. Огледа ги смаяно и реши, че това е стилът, който най-добре ѝ подхожда, не само за
професията на бижутер, но и за начина ѝ на обличане. По-късно преоткри мавърското
влияние на Южна Испания и цветовете на Северна Африка, които приспособи за своите
нужди в сполучлива комбинация. Настани се в малък пансион в готическия квартал, без нито
лъч естествена светлина и с вечно виеща канализация, но стаята ѝ бе просторна, с високи
резбовани тавани и разполагаше с огромна работна маса. След няколко дни вече си беше
ушила фусти с волани, които напомняха на тоалетите на Олга от младежките ѝ години и на
костюмите от периода на жонгльорството на площад „Пършинг“. Повече нямаше да смъкне
тези парцали, през следващите години ги усъвършенства до последния детайл, от чисто
удоволствие да ги носи, без да предполага, че в бъдеще щяха да я направят богата и известна.
След като преброди от Осло до Атина, с багажа на гръб и почти без пари, реши, че вече е
скитосвала достатъчно и че е крайно време да се установи. Беше убедена, че единственото
подходящо занимание за нея е бижутерството, но в тази сфера имаше безмилостна
конкуренция, за да изпъкне, не стигаха оригинални модели, трябваше първо да научи
тайните на професията. Барселона беше идеалното място за това. Записа се в различни
курсове, където усвои хилядолетни техники и полека-лека се роди уникалният ѝ стил,
комбинация от солидно старо занаятчийство и дързък цигански отпечатък с мотиви от
Африка, Латинска Америка и малко от Индия, станала така на мода през това десетилетие.
Бе винаги най-оригиналната ученичка в класа, творенията ѝ се продаваха толкова бързо, че
не смогваше с поръчките. Всичко вървеше по-добре от очакваното, докато на пътя ѝ не
застана един японски младеж, малко по-млад от нея, и той бижутер. Кармен бе успяла да
изложи своите накити в престижни магазини, докато той предлагаше своите на улицата,
различие, което накърняваше достойнството му. За да го утеши, тя отново се върна на
улицата, под претекст, че там била душата на града. Заживяха заедно в мрачния пансион на
Кармен. Културните различия бързо натежаха над взаимното привличане, но нуждата ѝ от
близост беше толкова голяма, че пренебрегна симптомите. Японецът не се отказа от
древните си традиции, влизаше пръв и чакаше да бъде обслужен. Киснеше с часове в топлата
вана и после ѝ я отстъпваше с вече изстинала вода. Същото се случваше с храната, леглото,
инструментите и работните материали, на улицата вървеше пред нея, а тя трябваше да го
следва няколко крачки по-назад. Ако имаше слънце, младежът излизаше да продава, а
Кармен оставаше да работи в тъмната стая, но ако денят бе дъждовен, на нея се падаше да
прекара деня на открито, защото нейният любим получаваше внезапни ревматични болки,
свързани с температурата навън. В началото тези странности ѝ се струваха забавни, азиатска
му работа, казваше си тя с усмивка, но след като известно време ги понася, търпението ѝ се
изчерпа и разногласията започнаха. Мъжът никога не губеше своята невъзмутимост и на
упреците отвръщаше с дълго ледено мълчание, тя усещаше празнотата около себе си като
стегнат обръч, но не се оплакваше, защото той поне се въздържаше и не раздаваше шамари,
нито я заливаше с вряла супа. Накрая отстъпваше, за да не остане сама, а и защото той я
омагьосваше, привличаше я дългата му черна коса, дребното му мускулесто тяло, странният
му акцент и прецизността на движенията му. Доближаваше го плахо, мъркаше му малко и
обикновено успяваше да го размекне, одобряваха се в леглото, където той беше експерт. По
инерция може би щяха да останат заедно, но се намеси една телеграма от Инмакулада, която
съобщаваше за болестта на Педро Моралес и умоляваше дъщеря си да се върне, защото тя
единствена била способна да спаси баща си, който гаснел от мъка. Тогава осъзна колко
обича твърдоглавия си старец, как жадува да зарови лице в топлия скут на майка си и отново
да стане, макар и за миг, глезеното момиченце от миналото. Замина с мисълта, че
пътуването ще бъде само за няколко седмици, вземайки най-необходимите дрехи, които
натъпка набързо в един сак. Японецът я изпрати до летището, пожела ѝ късмет и се сбогува с
лек поклон — никога не я докосваше на публично място.
Толкова пъти срещах лицето на смъртта, че научих цената на живота. Той е
единственото, което имаме, и няма живот, който да е по-ценен от друг. Животът на Хуан
Хосе Моралес не струва повече от този на хората, които съм убил, и все пак умрелите не ми
тежат, те са винаги с мен, те са моите другари. Убиваш или умираш, толкова е просто, това за
мен не е нравствен проблем, съмненията и терзанията ми са от друго естество. Аз съм един
от щастливците, които се отърваха невредими от войната.
Когато се прибрах, от летището отидох на мотел, не се обадих на никого. В Сан
Франсиско беше облачно, духаше зимен вятър, както винаги става през лятото, и реших да
изчакам слънцето да се покаже, преди да звънна на Саманта, не знам откъде ми хрумна, че
времето може да направи по-дружелюбна нашата среща, истината е, че се разделихме, готови
да се разведем, никога не си писахме, а в деня, когато ѝ се обадих от Хаваите, стана ясно, че
няма какво да си кажем. Чувствах се уморен, нямах никакво желание за спорове и упреци,
камо ли да разказвам на нея или на когото и да било преживелиците си от войната. Исках да
видя Маргарет, разбира се, но може би дъщеря ми нямаше да ме познае, на тази възраст
децата забравят за броени дни, а тя не ме беше виждала с месеци. Оставих нещата си в стаята
и излязох да потърся кафене, имах нужда от хубавото кафе на Сан Франсиско, най-доброто в
света. Закрачих из това градско безумие, в което рядко се мярка морето, прави линии, които
се издигат и спускат, очертани по геометричен модел, нехаещ за топографията на
единайсетте хълма, потърсих любимите си кътчета, но всичко бе преобразено от мъглата.
Мястото ми се стори чуждо, не успях да разпозная сградите и започнах да се лутам объркано
из този град на противоречия и аромати, покварен като всички пристанища и палав като
лекомислено момиче. Не си обяснявам елегантния дух на Сан Франсиско, в крайна сметка
градът е бил основан от шепа авантюристи, златотърсачи, проститутки и разбойници. Един
китаец ме докосна по ръката и аз подскочих като ужилен от скорпион, стиснах юмруци и
инстинктивно посегнах към оръжието, забравил, че вече не нося такова. Мъжът ми се
усмихна, приятен ден, ми каза, докато се разминавахме, а аз стоях като втрещен, усещайки
чуждите погледи, макар всъщност никой да не ме забелязваше, всички ме подминаваха —
трамваите с тяхното дрънчене на звънци, ученици, секретарки, неизменните туристи,
мексикански работници, азиатски търговци, хипита, чернокожи проститутки с
платиненоруси перуки, хомосексуалисти, хванати за ръка, сякаш всички бяха актьори във
филм, окъпани под светлината на прожекторите, а аз стоях от другата страна на екрана, без
да проумявам нищо, абсолютно изолиран, на хиляди години разстояние. Тръгнах през
италианския квартал, през китайския квартал, през улиците на моряците, където продават
алкохол, наркотици и порно — последната новост бяха надуваемите овце, заедно с
медальоните на свети Христофор, пазител от беди в морето. Върнах се в мотела, взех
няколко приспивателни и се свестих чак след двайсет часа, когато ме разбуди яркото слънце
през прозореца. Взех телефона, за да набера Саманта, но не помнех номера на собствената
си къща, след което реших да изчакам малко, да си дам няколко дни насаме, за да се
посъвземат тялото и душата ми, имах нужда да се пречистя вътрешно и външно от толкова
грехове и ужасни спомени. Чувствах се нечист, омърсен, уморен до смърт. Не се обадих и на
семейство Моралес, после трябваше да замина за Лос Анджелис, а нямах смелост за това,
все още не можех да говоря за Хуан Хосе, не можех да погледна Инмакулада и Педро в очите
и да им заявя, че синът им е загинал за родината като герой, изповядан и спокоен, без да
усети нищо, докато в действителност бе умрял с писъци и бяха погребали само половината
му тяло. Не можех да им кажа, че последните му думи не са били послание към тях, че е
стиснал ръката на капелана и му е казал дръж ме, отче, защото чувствам, че пропадам. Нищо
не е като по филмите, дори смъртта, не умираме мирно и тихо, а сковани от ужас, в локва от
кръв и лайна. В киното никой не умира наистина, във войната никой не живее наистина. Във
Виетнам си представях, че след малко ще запалят светлините в залата, ще изляза спокойно на
улицата да пия кафе и много скоро ще съм забравил всичко. Сега, когато се научих да живея с
бремето на добрата памет, вече не си въобразявам, че животът е приказка, приемам го с
цялата болка, която носи в себе си.
Със сестра ми се бяхме отчуждили много, откакто се роди Маргарет, престанахме да се
виждаме, аз не исках да ѝ се обаждам, на майка ни също, за какво щяхме да си говорим? Тя
отричаше войната, смяташе за по-достойно да дезертираш, отколкото да убиваш, всяка форма
на насилие е срамна и извратена, спомни си Ганди, казваше ми тя, не можем да подкрепяме
тази култура на оръжията, на този свят сме, за да прославяме живота и да проповядваме
милосърдие и справедливост. Бедната ми майка, блуждаеше из дебрите на Безкрайния план
след баща ми, откъсната от реалността, не особено добре с главата, но с кристално ясни идеи
в брътвежите си. Тръгнах за Виетнам, без да се сбогувам, защото не исках да я нараня, за нея
беше въпрос на принципи, нямаше нищо общо с личната ми сигурност. Предполагам, че ме е
обичала по свой си начин, но помежду ни винаги е имало пропаст. Какво би ме посъветвал
баща ми ли? Никога нямаше да ми каже да ида в затвора или в изгнание, щеше да ме изведе
на лов и в прохладната тишина на следобеда, докато дебнем патиците, щеше да ме потупа по
рамото и щяхме да се разберем без нужда от думи, както понякога се разбират мъжете.
Първите три дни стоях затворен в мотела пред телевизора, с няколко каси бира и
бутилки уиски, после отидох с един спален чувал на плажа и прекарах там две седмици,
съзерцавайки морето, пушейки трева и разговаряйки с призрака на Хуан Хосе. Водата беше
студена, но въпреки това плувах, докато не усетех, че кръвта ми замръзва във вените, а
мозъкът ми се вцепенява, безпаметен, празен. Тамошното море е топло, войниците сноват из
пясъка, три дни забавления, бира и рокендрол като компенсация за месеците на война. Две
седмици не размених едно свързано изречение с никого, само по някое сумтене, за да
поръчам пица или хамбургер, мисля, че дълбоко в себе си исках да се върна във Виетнам,
защото на фронта поне имах другари и някакво занимание, тук бях без приятели, сам, не
можех да си намеря място. В цивилния живот никой не говореше езика на войната, нямаше
речник, на който да разкажа изживяното на бойното поле, а и да имаше, със сигурност щяха
да липсват желаещи да чуят историята ми, никой не се интересува от лошите новини. Само
между бивши военни можех да се почувствам уверен и да говоря за онези неща, които никога
нямаше да кажа на цивилен, те биха ме разбрали защо човек се затваря и се страхува от
всякаква близост, те знаят, че физическата смелост е много по-лесна, отколкото
емоционалната, защото и те са изгубили приятели, които са обичали като родни братя, и са
решили в бъдеще да си спестят тази нетърпима болка, най-добре да не обичаш никого
прекалено силно. Без да разбера, започнах да хлътвам в онази пропаст, в която толкова хора
се изгубват, започнах да виждам бляскавата страна на насилието, да мисля, че никога повече
няма да ми се случи нещо толкова вълнуващо, че може би остатъкът от съществуването ми ще
бъде сива пустиня.
Мисля, че открих тайната, която обяснява защо войната винаги я има. Джоан и Сюзън
твърдят, че е изобретение на старите мъжкари, за да премахнат конкуренцията на младите,
понеже ги мразели, било ги страх, не искали да споделят нищо с тях — жени, власт или
пари, знаели, че рано или късно ще им ги отнемат, затова ги пращали на смърт, дори да били
собствените им синове. За старите има логична причина, но защо го правят младите? Как
толкова хилядолетия не са се разбунтували срещу тези ритуални кланета?
Аз имам отговор. Има нещо повече от първичния инстинкт за битка и опиянението от
кръвта — и това е насладата. Проумях го в планината. Не смея да произнеса тази дума на
висок глас, за да не ми донесе лош късмет, но беззвучно я повтарям, наслада, наслада. Най-
силната, която може да се изпита, много по-силна от секса, утолената жажда, първата
споделена любов или божественото откровение, казват онези, които са я усещали.
Онази нощ в планината бях на косъм от смъртта. Куршумът профуча, облизвайки бузата
ми, и се заби право в челото на войника, който стоеше зад мен. Паниката ме парализира за
миг, замръзнах, изумен от собствената си уплаха, после нещо в съзнанието ми се пречупи и
започнах да стрелям като обезумял, крещейки и проклинайки, неспособен да спра или да
разсъждавам, докато край мен куршумите пищяха, експлозиите пламтяха, а светът избухваше
в апокалиптичен грохот, обгърна ме горещина, пушек и страхотният вакуум от засмуквания
при всеки взрив кислород, не помня колко време продължи всичко това, нито какво съм
направил, нито защо съм го правил, помня само невероятното усещане, че съм жив, вълната
от адреналин и болката по цялото си тяло, една чувствена болка, една жестока наслада,
различна от други познати удоволствия, много по-прекрасна от най-дългия оргазъм, една
наслада, която ме завладя напълно, превръщайки кръвта ми в карамел, а костите ми в пясък,
и потапяйки ме най-накрая в непрогледна празнота.
Бях прекарал в мотела на плажа близо две седмици, когато една нощ се събудих с вик. В
кошмара си бях сам в планината на зазоряване, виждах телата в краката си и сенките на
партизаните, пълзящи към мен през мъглата. Приближаваха. Всичко беше много бавно и
безшумно, като в ням филм. Стрелях с оръжието, усещах отката, ръцете ме боляха, виждах
искрите, но нямаше никакъв звук. Куршумите минаваха през врага, без да го спрат,
партизаните бяха прозрачни, като рисувани върху стъкло, напредваха неумолимо, обграждаха
ме. Исках да изкрещя, но ужасът ме беше сковал и от устата ми не излизаше глас, а късове
лед. Не можах да заспя отново, притеснен от ударите на собственото ми сърце. Станах,
грабнах си якето и излязох да се разходя по плажа. „Добре, стига хленчене“ — заявих на
чайките на зазоряване.
Кармен Моралес не посмя да отиде направо при техните, защото не знаеше как ще я
посрещне баща ѝ, когото не беше виждала от седем години. На летището взе такси до къщата
на Рийвс. Минавайки през улиците на стария си квартал, се изненада колко бе променен —
изглеждаше по-малко беден, по-чист, по-подреден и много по-миниатюрен, отколкото го
помнеше. Освен реалните промени, представите ѝ се влияеха силно и от неволното
сравнение с огромните крайни квартали на Мексико. Усмихна се при мисълта, че тази
съвкупност от улици е била нейният свят в продължение на толкова години и че е избягала
оттам като прокудена, оплаквайки изгубеното си семейство и родния си край. Сега се
чувстваше чужденка. Шофьорът я наблюдаваше с любопитство в огледалото и не успя да
устои на изкушението да я попита откъде е. Никога не беше виждал подобна жена с
разноцветни поли и дрънчащи гривни, не приличаше и на онези отнесени хипита, намъкнати
с подобни парцали, тази тук имаше решителното държане на делови човек.
— Циганка съм — осведоми го Кармен невъзмутимо.
— Откъде?
— Циганите нямаме родина, ние сме отвсякъде.
— Говорите чудесен английски — отбеляза мъжът.
Отне ѝ доста време да открие съборетината на Рийвс, с годините буренакът бе избуял,
поглъщайки цялата градина, а върбата бе закрила гледката към къщата. Закрачи по пътеката
през двора. Позна мястото, където беше погребала Оливър, следвайки инструкциите на
Грегъри, който искаше тленните останки на неговия другар от детинство да почиват в
семейната къща, вместо да отидат на боклука, като на някое незнайно куче. Откри Нора
Рийвс на верандата, разположена в познатия разкривен плетен стол, където я беше виждала
цял живот. Беше се превърнала в грохнала старица, с проскубан кок и избеляла като цялото ѝ
същество престилка. Беше се смалила и гледаше благо и малко глуповато, сякаш душата ѝ
всъщност не беше там. Надигна се колебливо и поздрави Кармен любезно, без да я познае.
— Аз съм, доня Нора, Кармен, дъщерята на Педро и Инмакулада Моралес…
На жената ѝ трябваше почти минута, за да изрови новодошлата от обърканата си памет.
Остана втренчена в нея, докато се мъчеше да свърже образа на момичето с тъмни плитки,
което играеше с нейния син, с това видение, избягало от харема на някой шейх. Накрая
протегна ръце към нея и я прегърна разтреперана. Седнаха да пийнат топъл чай в стъклени
чаши и да си разкажат какво им се е случило през годините. След малко влетяха с глъчка
децата на Джуди, които се връщаха от училище, четири хлапета на неопределена възраст,
двете от тях едри и червенокоси, а другите две с латиноамерикански черти. Нора обясни, че
първите били на Джуди, а другите живеели с нея, макар да били деца от предишен брак на
втория ѝ мъж. Бабата им поднесе мляко и филии с мармалад.
— Всички ли живеете тук? — попита смаяно Кармен.
— Не. Аз ги гледам след училище, докато майка им не дойде да ги вземе вечерта.
Джуди се появи около седем и отначало също не позна своята приятелка. Кармен я
помнеше като огромно женище, но не бе предполагала, че може да наддаде още на
килограми и да достигне подобни размери, не се побираше в нито един от наличните
столове, сгромоляса се тежко на стъпалата на верандата, оставяйки впечатлението, че ще е
нужен кран, за да я помръдне. Въпреки това изглеждаше доволна.
— Не всичко е сланина, пак съм бременна — заяви гордо тя.
Както нейните, така и чуждите деца хукнаха да се катерят по гостоприемните телеса на
майка си, която ги прие със смях и ги намести между тлъстините си със сръчност,
отработена с практика и нежност, докато междувременно раздаваше понички с пудра захар,
мятайки пътьом няколко в устата си. Виждайки я как си играе с децата, Кармен разбра, че
майчинството е естественото състояние на нейната приятелка, и не успя да потисне
жегналата я завист.
— След вечеря ще те изпратя до вас, но първо ще се обадим на доня Инмакулада, за да
подготви психически баща ти. Нямаш ли по-нормални дрехи? Спомни си, че старият не
търпи ексцентричности в жените. Такава ли е модата в Европа? — попита Джуди без капка
ирония.
 Педро Моралес очакваше дъщеря си в траурния костюм, но пременен с червена
вратовръзка и карамфил от техния двор в бутониерата. Инмакулада му бе съобщила новината
възможно най-предпазливо, предвиждайки бурна реакция, но се бе изумила, когато лицето
на мъжа ѝ грейна, сякаш се бе подмладил с двайсет години.
— Изчеткай ми дрехите, жена — беше единственото, което успя да каже, докато се
секнеше, скрит зад една кърпичка, за да прикрие вълнението си.
— Малката сигурно много се е променила, ако е рекъл Господ… — предупреди го
Инмакулада.
— Ти не бери грижа. И с боядисана в синьо коса да се появи, пак ще я позная.
Въпреки това не беше подготвен за жената, която влезе в къщата половин час след това,
и точно както беше станало с Нора и Джуди, му трябваха няколко секунди, за да си затвори
зяпналата от изненада уста. Помисли, че Кармен е пораснала, но после забеляза сандалите с
висок ток и облака от буйна къдрава коса на главата ѝ, които я правеха да изглежда с цяла
педя по-висока. Бе накичена с украшения като някой идол, бе очертала очите си с черно и бе
навлякла нещо, което му напомни за един рекламен плакат на Мароко, лепнат на стената в
кръчмата „Тримата другари“. При всички случаи си каза, че дъщеря му изглежда много
красива. Прегръщаха се дълго и плакаха заедно за Хуан Хосе и за тези седем години раздяла.
После тя се сгуши до него, за да му разкаже някои от своите перипетии, спестявайки му
онова, което счете за необходимо, за да не го скандализира. Междувременно Инмакулада
шеташе в кухнята, повтаряйки благодаря ти, мили Боже, благодаря ти, мили Боже, а Джуди,
залепена за телефона, звънеше на братята Моралес и на приятелите, за да им съобщи, че
Кармен се е върнала преобразена в странна рошава циганка, но че дълбоко в себе си е
същата; да донесели бира и китари, защото Инмакулада правела такос да го отпразнуват.
Присъствието на дъщеря му върна доброто настроение на Педро Моралес. Пред
настоятелните молби на Кармен и останалите от семейството той най-сетне склони да отиде
на лекар, който му постави диагноза напреднал диабет. „Никой от дедите ми не е имал
такова нещо, това е някаква американска мода, не мисля да се дупча час по час като някой
чумав, тоя доктор не знае какви ги приказва, в лабораториите подменят пробите и правят
големи грешки“, сумтеше обиденият пациент, но Инмакулада отново се наложи, накара го да
спазва диета и се зае да му слага лекарствата под точен час. „Предпочитам да споря с теб
всеки ден, отколкото да остана вдовица, а да приуча друг съпруг, ще трябва доста да се
потрудя“, отсече тя. На него не му беше хрумвало, че може да бъде изместен от наглед
вярното сърце на жена си, и стреснат от развоя на нещата, престана да се инати. Така и не
прие болестта, но се примири с лечението, за да направел „удоволствие на тази смахната“,
както казваше.
Кварталът скоро отесня за Кармен Моралес, след няколко седмици живот при
родителите си вече се задушаваше. По време на отсъствието си бе идеализирала миналото, в
най-самотните си мигове бе копняла за ласките на майка си, за закрилата на баща си и за
компанията на близките си, но беше забравила колко ограничено всъщност е мястото, където
бе родена. През тези години се бе променила, по обувките си носеше прах от цял свят.
Кръстосваше къщата като леопард, затворен в клетка, изпълвайки пространството и
нарушавайки спокойствието с вихъра на полите си, с подрънкването на гривните си и със
своята нетърпеливост. На улицата хората се обръщаха, за да я гледат, а децата приближаваха,
за да я докоснат. Нямаше как да не усети неодобрителните погледи и шушукането зад гърба
си, вижте как се облича малката на Моралес, тази коса не е виждала гребен от години, като
нищо е станала я хипи, я проститутка, говореха те. Не намираше и работа, не беше склонна
да се хване в някоя фабрика като Джуди Рийвс, а в квартала нямаше пазар за нейните бижута,
жените носеха жълто тенеке и фалшиви диаманти, никоя нямаше да си сложи етно обици.
Реши, че няма да е трудно да ги изложи в някои магазини в центъра на града, където
пазаруваха актриси, изискани дами и туристи, но затворена в дома на родителите си, нямаше
стимул да твори, идеите и желанието ѝ за работа секваха. Обикаляше из стаите, потисната от
порцелановите фигурки, изкуствените цветя, семейните портрети, мебелите от вишнев
плюш, покрити с найлонови калъфи, символ на новата елегантност на семейство Моралес.
Всички тези джунджурии, гордост на Инмакулада, ѝ докарваха кошмари, предпочиташе
хиляди пъти дома от своето детство, където бе израсла с братята си в пълна скромност. Не
понасяше предаванията по радиото и телевизията, които гърмяха денонощно с пълните с
романтика и драматизъм новели, и кресливите реклами на различни марки сапун,
автомобили за продан и игри на късмета. Най-лошото бе тази всеобща страст към клюките,
всеки се интересуваше от другия, и най-малкото нещо предизвикваше коментари в квартала.
Чувстваше се като извънземно, утешаваше се с гозбите на майка си, която се съобразяваше
със строгата диета на мъжа си, без от това рецептите ѝ да губят вкусовите си качества, и
стоеше по цели часове сред тенджерите, обгърната от апетитния аромат на сосове и
подправки. Кармен скучаеше, нямаше други развлечения, освен да играе на дама с баща си,
да помага в домакинските задължения и да сервира на роднините в неделя, когато
семейството се събираше на обяд. Мина ѝ мисълта да се върне в Испания, но там също не си
беше у дома, пък и след толкова време вече не изпитваше същото влечение към своя
любовник. Беше му писала, беше му се обаждала, но отговорите му бяха ледени. Освен
мускулите с цвят на лешник и черната му грива, помнеше и студената вана, от която я
побиваха тръпки, както и други унижения, и чувстваше огромно нежелание пред
перспективата да се върне при него. Олга бе тази, която я посъветва да разучи Бъркли,
защото с мъничко късмет Грегъри Рийвс щял да се върне в недалечно бъдеще и можел да ѝ
помогне, там било идеалното място за оригинален човек като нея, съдейки по новините в
пресата, където всяка седмица коментирали по някой нов скандал в парковете на
университета. Кармен се съгласи, че нищо няма да ѝ струва да опита. Обади се по телефона
на своя любовник, за да поиска спестяванията си и златарските си инструменти, той обеща
да ѝ ги прати, когато има време, но минаха няколко седмици и още пет позвънявания без вест
за колета, тогава тя разбра колко е зает и спря да настоява. Реши да се впусне в
приключението с минимални средства, както толкова пъти бе правила досега, но щом Педро
Моралес научи за нейните планове, вместо да се възпротиви, ѝ написа чек и ѝ плати билета.
Беше щастлив, че си е върнал дъщерята, но не беше сляп за нуждите ѝ и му беше мъчно да я
гледа как се блъска в стените като птиче с прекършени криле.
В Бъркли Кармен Моралес разцъфна, сякаш градът бе създаден, за да ѝ служи за рамка.
Сред уличната тълпа одеждите ѝ не привличаха внимание, а прелестите под блузата ѝ не
провокираха нахални подсвирквания, както ставаше в мексиканския квартал. Там откри
предизвикателства като онези, които я бяха омагьосали в Европа, и непозната дотогава
свобода. Пейзажът от вода и хълмове също изглеждаше създаден за нея. Изчисли, че с малко
благоразумие би могла да изкара няколко месеца с подаръка от баща си, но реши да си
потърси работа, защото планираше да изработва бижута и се нуждаеше от инструменти и
материали. Грегъри Рийвс със сигурност щеше да ѝ предостави някой диван в своята къща, за
да отседне за известно време, но не можеше да си мечтае за подобна щедрост от страна на
Саманта. Не познаваше жената на своя приятел, но се досети, че няма да я приеме радушно,
особено сега, когато се намираше в разгара на бракоразводното дело. Уреди си среща по
телефона, за да се запознае с малката Маргарет, на която имаше няколко снимки, пратени от
Грегъри, но когато пристигна, Саманта я нямаше, вратата ѝ отвори едно толкова крехко и
фино момиченце, че беше трудно да си представи, че е дъщеря на Грегъри Рийвс и
атлетичната му майка. Сравни я със своите племенници на същата възраст и ѝ се стори
странно създание, съвършената миниатюра на една красива и тъжна жена. Маргарет я
покани да влезе, информирайки я с превзето произношение, че майка ѝ била на тенис и щяла
да се върне скоро. Отначало прояви смътен интерес към гривните на Кармен, но после седна
в пълно мълчание с кръстосани крака и ръце върху полата. Не успя да измъкне и дума от нея
и накрая двете се озоваха една срещу друга, без да се гледат, като непознати в някоя чакалня.
Най-сетне Саманта влезе с ракета в едната ръка и френска багета в другата, и както Кармен
бе предположила, я посрещна хладно. Огледаха се открито, всяка една си бе изградила
представа за другата по описанията на Грегъри, след което и двете почувстваха облекчение,
че фантазиите им се разминават с реалността. Кармен очакваше по-красива жена, не това
подобие на жилав младеж със сбръчкана от слънцето кожа, на което щеше да заприлича след
няколко години, американките стареят зле, си каза. Саманта пък се зарадва, че другата носи
тези раздърпани парцали, които намери за ужасни, със сигурност прикриваше няколко килца
под тях, а и беше очевидно, че през живота си не е спортувала, и с това темпо скоро щеше да
заприлича на тантуреста матрона, латиноамериканките стареят зле, помисли си със
задоволство. Двете веднага разбраха, че никога няма да станат приятелки и срещата им трая
твърде кратко. На тръгване Кармен се зарадва, че най-добрият ѝ приятел е в развод с тази
тенис шампионка, а Саманта се запита дали, когато Грегъри се върне, в случай че изобщо го
направи, ще стане любовник на тази закръглена кучка, идея, която със сигурност се беше
спотайвала в сърцата и на двамата от много години. Да ти е сладко, просъска тя, без да знае
защо тази възможност я ядосваше.
Кармен нямаше възможност да плаща дълго стаята в мотела, в който беше отседнала,
реши да си потърси работа и място, където да живее. Настани се в едно кафене близо до
университета, за да прегледа вестника, и сред многобройните обяви за холистични масажи,
ароматерапии, чудотворни кристали, медни триъгълници за подобряване цвета на аурата и
други изобретения, които биха очаровали Олга, откри различни предложения за работа.
Обади се на някои от тях и накрая в един ресторант я повикаха на следващия ден, трябваше
да носи социалноосигурителната си карта и писмо с препоръки, две неща, които не
притежаваше. Първото не беше трудно, просто разучи къде да се запише, попълни един
формуляр и ѝ дадоха номер, но нямаше представа откъде да си набави второто. Помисли, че
Грегъри Рийвс щеше да го направи без миг колебание, жалкото беше, че е толкова далеч, но
това неудобство не беше непреодолима пречка. Намери една стаичка, в която даваха под наем
пишещи машини, и скалъпи писмо, в което потвърждаваше опита си в гледането на деца,
лоялността си и доброто си отношение към клиентите. Писмото се получи малко
претенциозно, но далеч от очите, далеч от сърцето, както би казала майка ѝ. Нямаше нужда
Грегъри да разбира подробности. Знаеше наизуст подписа на своя приятел, ненапразно си
бяха писали толкова години. На следващия ден се яви на работата, която се оказа в стара
къща, украсена с цветя и връзки чесън. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице,
облечена в торбести панталони и сандали на францискански монах.
— Интересно — каза тя, когато прочете писмото с препоръки. — Много интересно…
Значи познавате Грегъри Рийвс?
— Работех за него — изчерви се Кармен.
— Доколкото знам, вече повече от година е във Виетнам, как ще обясните, че писмото е
с вчерашна дата?
Това беше Джоан, една от приятелките на Грегъри, а къщата бе ресторантът за
здравословно хранене, в който толкова пъти бе ходил да хапва вегетариански хамбургери и да
търси утеха. С разтреперани колене и изтънял гласец Кармен призна своята измама и в
няколко изречения разказа връзката си с Рийвс.
— Добре, вижда се, че си човек с потенциал — засмя се Джоан. — Грегъри ми е като
син, макар да не съм толкова стара, че да съм му майка, не се подвеждай по белите ми коси.
Последната нощ, преди да тръгне за войната, спа на дивана в моя хол. Каква огромна грешка
допусна! Със Сюзън се уморихме да му повтаряме да не го прави, но напразно. Надявам се да
се върне със същата бързина, с която замина, би било голяма загуба да му се случи нещо,
винаги ми се е струвал страхотен човек. Щом си негова приятелка, значи си и наша. Може да
започнеш още днес. Слагай си престилка и кърпа на главата, за да не ръсиш косми в чиниите
на клиентите, и отивай в кухнята, където Сюзън ще ти обясни работата.
Не след дълго Кармен Моралес не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята,
защото я биваше с подправките и ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на
менюто. Стана такава приятелка с Джоан и Сюзън, че ѝ дадоха под наем тавана на своята
къща, просторна стая, претъпкана с джунджурии, която, след като разтребиха и почистиха,
се оказа идеалната квартира. Имаше два прозореца с изглед към залива, откъм гордо
изправените хълмове и капандура на покрива, за да съзерцава пътуването на звездите. Денем
Кармен се радваше на естествената светлина, а нощем си светеше с две големи викториански
лампи, изровени от битпазара. В ресторанта работеше следобед и част от вечерта, но сутрин
разполагаше със свободно време. Сдоби се с инструменти и материали и в удобните моменти
отново се връщаше към своята професия на бижутер, въздъхвайки с облекчение, че не е
изгубила нито вдъхновение, нито желание за работа. Първите обици бяха за нейните
работодателки, на които трябваше да пробие ушите, за да могат да ги носят, отначало малко
ги болеше, но после ги сваляха само докато спят, убедени, че подчертават тяхната
индивидуалност, феминистки, но и стопроцентови жени, смееха се те. Смятаха Кармен за
най-добрата помощничка, която са имали, но я съветваха да не прахосва таланта си със
сервиране на маси и разбъркване на тенджери, а да се отдаде изцяло на бижутерството.
— Само това ти подхожда. Всеки се ражда с една-единствена дарба, щастието е в това да
я откриеш навреме — казваха ѝ те, когато сядаха да пият чай от манго и да си разказват
житейски истории.
 — Не се тревожете, щастлива съм — отвръщаше Кармен с абсолютна увереност. Имаше
чувството, че лишенията са останали в миналото и че тепърва започва най-добрата част от
живота ѝ.

На връщане в света на живите Грегъри Рийвс събра спомените си от войната — снимки,

писма, музикални записи, дрехи и медала си за храброст, поръси ги с бензин и ги запали.
Запази само малкия дракон от рисувано дърво, спомен от приятелите му в селото, и муската
на Хуан Хосе. Смяташе да я върне на Инмакулада Моралес, когато откриеше начин да я
почисти от засъхналата кръв. Беше си обещал да не става като повечето ветерани, вечно
тъгуващи по единственото героично време от живота им, осакатени душевно, неспособни да
се адаптират към прозаичното ежедневие и да се отърсят от многобройните пороци на
войната. Избягваше новините в пресата, протестите по улиците, приятелите от войната,
които се бяха прибрали и се събираха, за да възкресяват преживяванията и дружбата от
Виетнам. Не искаше да чува и за другите, за онези в инвалидните колички, за полуделите, за
самоубийците. Първите дни бе благодарен за всеки делничен детайл — за хамбургера с
пържени картофки, за топлата вода под душа, за леглото, застлано с чаршафи, за удобството
на цивилните дрехи, разговорите на хората по улицата, тишината и уединението на неговата
стая, но скоро осъзна, че и това крие опасности. Не, не биваше да се радва на нищо, дори на
факта, че е невредим. Можеше да остави миналото зад гърба си само ако успееше да го
изтрие от спомените си. През деня успяваше да забрави почти напълно, но през нощта го
мъчеха кошмари и се събуждаше, окъпан в пот, в ушите му кънтяха експлозии, пред очите му
се явяваха кървави видения, които нямаха край. Привиждаше му се дете, изгубено в някакъв
парк, и това дете бе самият той, но най-често сънуваше планината, където стреляше срещу
призрачни сенки. Протягаше ръка, опипваше масата, за да потърси чашата, палеше лампата
замаян, без да съзнава къде се намира. Държеше уискито в кухнята, така си даваше време да
размисли, преди да отпие. Измисляше малки препятствия, за да си помага — „никакъв
алкохол, преди да се облека или преди да хапна нещо, няма да пия, ако сме нечетна дата или
няма слънце, първо ще направя двайсет лицеви опори и ще изслушам цял концерт“. Така
отлагаше решението да отвори шкафа, където пазеше бутилката, и обикновено успяваше да се
сдържи, но не се решаваше да изхвърли пиенето, винаги имаше нещо подръка за спешни
случаи. Когато най-сетне се обади на Саманта, премълча, че повече от две седмици е бил на
двайсет минути от тях, накара я да повярва, че сега се връща, и я помоли да го вземе от
летището, където я чакаше току-що изкъпан, избръснат, трезвен и с цивилни дрехи. Изненада
се, виждайки колко е пораснала Маргарет и колко красива е станала, приличаше на една от
онези принцеси, рисувани с туш от старите приказки, с морскосини очи, къдрави руси коси
и необичайно триъгълно лице с изящни черти. Забеляза и колко малко се е променила жена
му, дори носеше същите бели панталони от последния път, когато я беше видял. Маргарет му
протегна вяло ръка, без да се усмихва, и отказа да го целуне. Правеше кокетни жестове,
копирайки актрисите от сериалите, и ходеше, полюшвайки миниатюрното си задниче.
Грегъри се почувства неудобно в нейно присъствие, не успяваше да я види като момичето,
което всъщност беше, а като вулгарна пародия на фатална жена и се засрами от себе си, може
би все пак Джуди имаше право и перверзната природа на баща му дремеше в кръвта му като
някакво наследствено проклятие. Саманта го поздрави хладно, радвала се да го види в
толкова добра форма, бил по-слаб, но по-атлетичен, тенът му отивал, отбеляза тя, войната
явно не му се била отразила толкова травмиращо, в замяна на това тя не била много добре,
съжалявала, че трябвало да го каже, финансовото ѝ положение било ужасно, спестяванията ѝ
се били изчерпали и не можела да преживява с войнишката заплата, не се оплаквала,
естествено, разбирала обстоятелствата, но не била свикнала да търпи лишения, а и Маргарет
също. Не, не могла да продължи със забавачката, било много тежка и досадна работа, пък и
трябвало да гледа дъщеря им, нали? На качване в колата го информира мило, че му е
резервирала стая в хотел, но нямало проблем да държи нещата си в гаража, докато успеел да
се установи. Ако Грегъри си беше правил някакви илюзии за евентуално сдобряване, тези
думи бяха достатъчни, за да усети за пореден път пропастта, която ги разделяше. Саманта не
беше изгубила обичайната си любезност, имаше завиден контрол върху емоциите си и бе
способна да поддържа разговор за неопределено време, без да каже нищо съществено. Не му
зададе никакви въпроси, не желаеше да научава неприятни ситуации, с помощта на неистови
усилия бе успяла да се задържи в един въображаем свят, в който болката и грозотата нямаха
място. Вярна на себе си, се правеше, че не забелязва войната, развода, разпада на
семейството си и всичко онова, което можеше да наруши графика ѝ за тенис. Грегъри
помисли с известно облекчение, че жена му е напълно празна и че няма да изпита угризения
да започне нов живот без нея. През останалия път се опита да поговори с Маргарет, но
дъщеря му нямаше никакво намерение да го улеснява. Седнала на задната седалка, тя си
гризеше ноктите, лакирани в червено, играеше си с кичур коса и се оглеждаше в огледалото
за обратно виждане, отговаряйки с едносрични думи, ако говореше майка ѝ, и мълчейки
упорито, ако се обадеше той.
Нае къща в другия край на залива, чието най-голямо достойнство беше един на практика
порутен кей. В бъдеще смяташе да купи лодка, повече за да се перчи, отколкото, че му
харесваше да плава, всеки път, когато се качеше на яхтата на Тимъти Дуейн, се убеждаваше,
че толкова труд е оправдан само ако си спасяваш живота при корабокрушение, но не и за
развлечение. Със същия мотив си взе порше, надяваше се да предизвика възхищението на
мъжете и да привлече вниманието на жените. Колите са фалически символи, не знам защо
твоята е малка, тясна, сплескана и нестабилна, пошегува се Кармен, когато научи. Поне
направи вярната преценка да не купува мебели, преди да е намерил сигурна работа,
задоволявайки се с едно легло с размерите на боксов ринг, мултифункционална маса и
няколко стола. След като се разположи, пое към Лос Анджелис, където не беше ходил,
откакто преди няколко години бе водил Маргарет, за да я представи на семейство Моралес.
Нора Рийвс го посрещна непринудено, сякаш го беше виждала предния ден, предложи му
чаша чай и му разказа новините от квартала и от баща му, който продължавал да общува с нея
всяка седмица, за да я информира за развоя на Безкрайния план. Не спомена нищо за
войната и за първи път Грегъри забеляза приликите между Саманта и майка си, същата
студенина, апатия и вежливост, сходна упоритост да не забелязват реалността, макар за
майка му това да бе по-трудно, защото ѝ се беше паднал много по-суров живот. При Нора
Рийвс не стигаше само безразличие, изискваше се много силна воля, за да остане над
проблемите. Завари Джуди в леглото, с едно новородено на ръце и други хлапета, играещи
наоколо. Завивката скриваше пълнотата ѝ и тя приличаше на пищна ренесансова мадона.
Улисана в кърменето, дори не го попита как е, приемайки за даденост, че щом изглежда на
пръв поглед невредим, значи няма кой знае какво ново. Вторият съпруг на сестра му се оказа
собственик на такси, вдовец, баща на две от по-големите деца и бебето. Беше
латиноамериканец, роден в страната, един от онези чиканоси, които говореха лош испански,
но носеха характерния ген на своите предци, дребен, тънък, с дълъг увиснал мустак на
монголски воин. Сравнен със своя предшественик, гиганта Джим Морган, мъжът приличаше
на недохранена шушумига. Грегъри не разбра дали този човек обича Джуди, или по-скоро се
бои от нея, представи си една кавга помежду им и не успя да сдържи усмивката си, сестра му
беше в състояние да строши главата на мъжа си с една ръка, точно както чупеше яйцата на
закуска. Как ли правят любов, запита се Грегъри удивен.
Семейство Моралес го посрещнаха така, както никой не го бе правил до момента,
прегръщаха го в продължение на няколко минути, облени в сълзи. Грегъри се изкуши да си
помисли, че им е мъчно, защото той, а не синът им Хуан Хосе се връща невредим, но
изражението на абсолютно щастие на старите му приятели изтри тези жалки съмнения от
сърцето му. Свалиха найлоновия калъф от единия фотьойл и го настаниха там, за да го
разпитат подробно за войната. Беше се зарекъл да не говори по темата, но се улови да им
разказва онова, което пожелаха да узнаят. Разбра, че това е част от траура, най-после тримата
погребваха Хуан Хосе. Инмакулада забрави да запали лампата и да му предложи храна, никой
не помръдна, докато не стана късно през нощта, когато Педро отиде до кухнята, за да вземе
няколко бири. Насаме с Инмакулада, Грегъри свали от врата си муската и ѝ я даде. Беше се
отказал от идеята да я мие, защото се опасяваше да не се разпадне от тази процедура, но не
се наложи да обяснява произхода на тъмните петна. Тя я взе, без да я погледне, и си я сложи,
като я скри под блузата.
— Ще е грехота да я изхвърля на боклука, защото е освещавана от епископ, но щом не е
предпазила сина ми, значи не става за нищо — въздъхна тя.
И едва тогава можаха да поговорят за последните мигове на Хуан Хосе. Родителите,
седнали един до друг на нелепия вишнев диван, хванати за първи път пред външен човек за
ръка, изслушаха разтреперани онова, което Грегъри Рийвс се бе заклел да не им казва, но не
бе успял да премълчи. Разказа им за това, че Хуан Хосе се славел като късметлия и смелчага,
за това как го е открил като по чудо на плажа и че би дал всичко да бъде той, и само той до
него в онзи момент и да го държи в своите ръце, когато тръгне да потъва в небитието, „дръж
ме, отче, защото пропадам надълбоко“.
— Имал ли е време да се сети за Господ? — пожела да узнае майката.
— Бил е с капелана.
— Много ли е страдал? — попита Педро Моралес.
 — Не знам, станало е много бързо…
— Било ли го е страх? Отчаян ли е бил? Крещял ли е?
— Не, казаха ми, че е бил спокоен.
— Поне ти се прибра, слава на Господ — каза Инмакулада и за миг Грегъри се почувства
опростен от всякаква вина, почувства се избавен от тревогата, спасен от най-лошите си
спомени и вълна на благодарност го разтърси из основи. Тази нощ семейство Моралес не му
позволиха да отседне в хотел, накараха го да остане при тях и му приготвиха ергенското
легло на Хуан Хосе. В чекмеджето на нощното шкафче намери ученическа тетрадка със
стихотворения, писани с молив от неговия приятел. Бяха любовни стихове.
Преди да вземе самолета на обратно, се отби при Олга. Годините вече ѝ тежаха, нищо не
беше останало от стария ѝ папагалски вид, беше се превърнала в чорлава вещица, но
енергията ѝ на знахарка и ясновидка не беше намаляла. На този етап от живота си бе
напълно убедена в човешката глупост и разчиташе повече на магиите си, отколкото на
лековитите билки, защото подхождаха по-добре на безграничната хорска доверчивост. Всичко
е в главата, въображението прави чудеса, твърдеше тя. Жилището ѝ също изглеждаше
занемарено, приличаше на битпазар, претъпкан с прашасали магически предмети, по-
разхвърляно и по-малко колоритно отпреди. От тавана още висяха изсушени корени, кори и
клонки, рафтовете с бурканчета и кутийки се бяха умножили, старият аромат на тамян от
дюкяните на пакистанците беше изчезнал, изместен от по-силни миризми. Множество
гърненца все още носеха красноречиви имена — „Не ме забравяй“, „Сигурна сделка“,
„Неустоим любовник“, „Тайно отмъщение“, „Страхотна наслада“, „Цяр за всичко“. С
тренираното си око да открива невидимото, Олга веднага забеляза промените у Грегъри,
непристъпната стена около него, твърдия му поглед, шумния безрадостен смях, дрезгавия
глас и тази нова гримаса, която върху тънки устни би изглеждала презрителна, но на
неговите бе по-скоро подигравателна. Излъчваше мощта на разярено животно, но под
обвивката тя съзря парчетата на една разбита душа. Досети се, че не е моментът да му
предлага дългия си опит в съветите, защото се беше затворил, и реши да му разкаже за себе
си.
— Имам много врагове, Грегъри — довери му тя. — Човек се опитва да прави добро, но
му се отплащат със завист и злоба. Сега разправят, че съм имала вземане-даване с дявола.
— Неприятно за бизнеса, предполагам…
— Напротив, докато има уплашени и страдащи хора, тази професия никога не е на
загуба — отвърна Олга със закачливо смигване. — А между другото, има ли нещо, което мога
да направя за теб?
— Не мисля, Олга. Моето не се лекува с баене.
Семейство Моралес дадоха на Рийвс адреса на Кармен. Мислеше, че още е в Европа, и
не можа да повярва, че ги дели само един мост разстояние. Телефонните им разговори в
понеделник бяха секнали, а кореспонденцията пристигаше с огромно закъснение във
Виетнам, последната вест беше картичка от Барселона, в която му разказваше за японския си
любовник. Стори му се странно съвпадение, че приятелката му е отседнала в къщата на
Джоан и Сюзън, реалността понякога изглеждаше точно толкова невероятна, колкото
абсурдните теленовели, които Инмакулада ревностно следеше.
 По време на авантюристичната си съдба, най-вече, когато го налегнеше самотата, след
като се обвържеше с нова жена и разбереше, че и тя не е онази, която търсеше, Грегъри Рийвс
често се питаше защо с Кармен така и не успяха да станат любовници. Когато се осмели да
заговори за това, тя му отвърна, че тогава бил затворен за единствения вид любов, който
можели да споделят, защитавал се с було от цинизъм, което в крайна сметка не му помагало
особено, защото и най-малкият полъх отново го оставял безпомощен пред стихиите, но било
достатъчно, за да изолира душата му.
— По онова време ти беше вманиачен по парите и секса, бяха ти като фиксидея. Може да
го обясним с войната, ако предпочиташ, макар че се сещам и за други възможни причини,
тежаха ти много неща и от детството — каза му Кармен много години по-късно, когато и
двамата бяха обходили своите собствени лабиринти и успяха да се срещнат на изхода. —
Странното е, че човек трябваше само малко да разрови под повърхността, за да види, че под
тази защитна обвивка ти викаше за помощ. Но аз също не бях готова за истинска връзка, не
бях узряла и не можех да ти дам безрезервната любов, от която се нуждаеше.
След посещението при Моралес, Грегъри продължи да отлага с нови оправдания срещата
със своята приятелка. Мисълта, че ще я види, го плашеше, беше го страх, че двамата са се
променили и няма да се познаят, или още по-лошо, че няма да се харесат. Накрая стана
невъзможно да измисля повече извинения и две седмици по-късно отиде да я посети.
Предпочете да я изненада и се появи в ресторанта без предупреждение, но там научи, че е
напуснала работа преди няколко дни. Джоан и Сюзън го посрещнаха възторжено, огледаха го
от глава до пети, за да се уверят, че е невредим, нагостиха го с вегетарианска лазаня и
сладкиши с шамфъстък и мед и накрая му казаха адреса и улицата, където можеше да намери
Кармен. Бе забелязал метаморфозата във външния вид на двете жени, носеха обици, видими
от разстояние, бяха си подстригали косите, а Джоан беше с руж, ако се съдеше по
безпричинната руменина по бузите ѝ. Обясниха му през смях, че не можело да продължават
да ходят с индиански плитки и бабешки кокове, обиците на Тамар изисквали доза кокетство,
в това нямало нищо лошо, както открили малко късно, наистина, но възнамерявали да
наваксат изгубеното време. Жената може да е феминистка и с тези дрънкулки на ушите, и с
мъничко грим, не се плаши, не сме се отказали от убежденията си, увериха го те. Грегъри
пожела да узнае коя е Тамар и двете побързаха да му обяснят, че Кармен си била сменила
името, защото се посветила изцяло на изработката на бижута, стремяла се да наложи свой
стил и свое име, а нейното ѝ се струвало твърде банално. Ходела всяка сутрин на улицата на
хипитата да предлага стоката си на сгъваема сергия. Местата се разигравали на ежедневна
лотария, система, която спестявала скандалите от минали години, когато амбулантните
търговци бранели със зъби и нокти малката територия, харесана от тях. За да намериш добро
място, трябвало да ставаш рано, но тя била много дисциплинирана, казаха Джоан и Сюзън,
така че със сигурност щял да я открие на първия ъгъл, най-предпочитаното място, защото
беше близо до университета, където можело да се ползват тоалетните.
Двете страни на уличните тротоари бяха опасани от търговци и скромни занаятчии,
които се прехранваха с продаденото през деня и преживяваха с метафизични илюзии,
политическа наивност и дрога. Сред тях щъкаха и неколцина луди, привлечени от бог знае
какъв тайнствен магнит. Правителството бе орязало финансирането за медицински услуги,
оставяйки без средства и бездруго обеднелите психиатрични болници, които бяха принудени
да пускат пациентите навън. През лятото болните оцеляваха благодарение на хорското
милосърдие, а през зимата отново ги прибираха, за да избегнат срама от гледката на
вкочанени трупове по улицата. Полицията нехаеше за тези клети безумци, освен ако не бяха
агресивни, местните ги познаваха, бяха престанали да се боят от тях и нямаха нищо против
да ги хранят, когато започнеха да изнемогват от глад. Често пъти не се различаваха от
дрогираните хипита, но някои бяха уникални и известни, като един балетист, облечен с
прозрачно трико и огнен плащ на паднал ангел, който се носеше безмълвно на пръсти,
стряскайки разсеяните минувачи. Сред най-прочутите бе един изпаднал ясновидец, който
предсказваше съдбата с помощта на саморъчно направени карти и вечно оплакваше злините
по света. Отчаян от толкова неправди и алчност, един ден не бе издържал и си бе извадил
очите с лъжица насред улицата. Бяха го откарали с линейка, но малко след това се бе
завърнал, притихнал и усмихнат, защото вече не виждаше жестоката реалност. Някой бе
надупчил картите му, за да може да ги различава, и той бе продължил да предсказва съдбата
на минувачите, сега дори с повече успех, защото се беше превърнал в легенда. Сред тях
Грегъри потърси своята приятелка. Запробива си път сред тълпата и уличната суматоха, без
да я вижда, намираха се в навечерието на Коледа и шумна навалица бе превзела двата
тротоара, в суетнята на последните покупки. Когато най-сетне я откри, му трябваха няколко
секунди, за да свърже този образ с девойката, която пазеше в своите спомени. Седеше на
пейка зад сгъваема масичка, на която бе наредила творенията си в лъскави редици, косата ѝ
падаше в безпорядък по раменете, ръцете ѝ бяха отрупани с гривни, носеше елек на
одалиска, бродиран с арабески, и причудлива тъмна дреха от памук, пристегната през кръста
като туника с колан от сребърни и медни монети. Обслужваше някаква двойка туристи,
които сигурно бяха дошли от някоя ферма в Средния запад, за да видят отблизо безсрамията
в Бъркли, за които бяха гледали по телевизията. Не забеляза присъствието на Грегъри и той
остана на разстояние, наблюдавайки я под прикритието на хорската блъсканица. През тези
минути си спомни колко неща го свързваха с нея, пламенните мечти от юношеските години,
фантазиите, които бе предизвиквала у него, и разбра, че я обича още от далечното време, в
което бяха спали в едно легло, в деня, когато бе умрял баща му. Стори му се много
променена, в държането ѝ имаше увереност и самочувствие, латиноамериканските ѝ черти
бяха станали по-изразени — очите ѝ бяха по-черни, жестовете по-отривисти, смехът ѝ по-
дързък. Пътуванията бяха изострили интуицията на неговата приятелка и я бяха направили
по-находчива, оттам и промяната в името и стила ѝ. По това време се бе появила думата
„етно“, за да означи произлизащото от места, които никой не можеше да открие на картата, и
тя я бе заимствала, защото бе предположила, че в тази среда никой нямаше да носи с гордост
украшенията на една скромна чикана. На масата ѝ имаше табелка с надпис „Тамар, етно
бижута“. От мястото, на което се намираше, Грегъри дочу разговора ѝ с клиентите,
обясняваше им, че е циганка, и те се двоумяха, страхувайки се да не ги измами при сделката.
Говореше с лек акцент, който преди нямаше. Грегъри бе сигурен, че е неспособна да го
имитира от превземки, но като нищо можеше да го е възприела от дяволия, точно като
тайнственото минало, което си измисляше, повече от любов към шегите, отколкото от
призвание на лъжкиня. Ако някой ѝ беше напомнил, че е прокудената дъщеря на двойка
нелегални емигранти от Сакатекас, тя самата щеше да се изненада. В писмата си разказваше
екстравагантна биография, която съчиняваше на части, като телевизионен сериал, и той
неведнъж я бе предупреждавал да внимава, защото от толкова повтаряне на тези лъжи,
накрая щеше сама да си повярва. Сега, като я гледаше от няколко метра разстояние,
разбираше, че Кармен се бе превърнала в героиня на собствения си роман и че името Тамар
прилягаше повече на колоритната продавачка на бижута. В този миг тя вдигна поглед и щом
го видя, нададе вик.
Прегръщаха се дълго, като две изгубени деца, и накрая и двамата потърсиха устните на
другия и се целунаха разтреперани, със страст, подхранвана от години на неизказани
фантазии. Кармен прибра всичко набързо, сгъна масата си и двамата поеха, бутайки
пазарската количка с кутиите с бижута, гледайки се жадно, в търсене на място, където да
правят любов. Желанието им бе толкова силно, че нямаха време да говорят за нищо, имаха
нужда да се докосват, да се изучават и да се уверят, че другият е точно такъв, какъвто си го
бяха представяли. Тя не пожела да сподели Грегъри с Джоан и Сюзън, беше я страх, че ако
отидат у тях, срещата ще бъде неизбежна, и колкото и дискретни да бяха двете жени, щеше да
е трудно да избегнат тяхната компания, той си помисли същото и без да я попита, я заведе в
един евтин мотел, чието единствено достойнство бе, че е наблизо. Там се съблякоха трескаво
и се затъркаляха в леглото, лакоми, обезумели от нетърпение. Първата прегръдка беше
пламенна и настървена, двамата се сляха без прелюдии в бъркотия от стенания и чаршафи,
нахвърлиха се един върху друг, без да си дадат почивка, а после отмалели се унесоха в
дълбока дрямка за няколко минути. Кармен се събуди първа и се надигна, за да разгледа този
мъж, с когото бе израсла, но който въпреки това сега ѝ изглеждаше чужд. Бе си мечтала
хиляди пъти за него, а сега той стоеше гол до нея, можеше да го докосне с устни. Войната го
беше издялала с безмилостното си длето, бе по-мускулест и слаб, жилите се очертаваха като
въжета под плътта му, а вените на единия му крак бяха посинели и подути, спомен от
инцидента му като хамалин. Дори заспал, изглеждаше напрегнат. Целуна го с тъга, беше си
представяла много по-различна среща, не това подобие на взаимно изнасилване, на
ожесточена битка, не бяха правили любов, а нещо, което бе оставило у нея чувството за грях.
Стори ѝ се, че не е изцяло там, че духът му витае другаде, че не беше прегръщал нея, а един
господ знае какъв призрак от своето минало или от своите кошмари, нямаше нежност,
нямаше взаимност, ведро настроение, не го чу да шепне името ѝ, не я погледна в очите. Тя
също бе имала по-добри дни, но не разбра къде бе сгрешила, Грегъри бе наложил темпото и
всичко се беше случило толкова стремглаво, че тя бе потънала в някаква тъмна джунгла и
сега излизаше от нея топла, влажна, леко огорчена и тъжна. Любовните разочарования не
бяха отнели способността ѝ да дарява нежност. Готова да се отдаде изцяло, тя се беше
сблъскала с изненадващата съпротива на своя приятел, за когото бе мечтала още от
детинство, но го отдаде на лишенията през войната и не изгуби надежда да открие пролука,
през която да проникне в душата му. Наведе се да го целуне отново и той се събуди стреснато,
заемайки отбранителна позиция, но когато я позна, се усмихна и чак тогава ѝ се стори
спокоен. Хвана я за раменете и я придърпа към себе си.
— Ти си самотен и войнствен като каубой от филмите, Грегъри.
— Не съм яздил кон през живота си, Кармен.
Не предполагаше нито колко точно, нито колко пророческо бе определението на
неговата приятелка. Самотата и борбата бяха белязали съдбата му. За пореден път го
връхлетяха спомените, които се стремеше да загърби, и усети дълбока печал, която не
можеше да сподели с никого, даже с нея в този интимен момент. Бе израсъл като буренака в
техния двор, без вода и без градинар, сред метафизичните брътвежи на баща си,
непреклонното мълчание на майка си, упоритата ненавист на сестра си и насилието в
квартала, понасяйки насилие заради цвета на кожата си и странностите на семейството си,
постоянно разкъсван между зова на едно сантиментално сърце и този войнствен дух, тази
дивашка енергия, от която кръвта му кипваше, а умът му се губеше. Едното го подтикваше
към състрадание, а другото го тласкаше към безразсъдство. Живееше в капана на вечното
колебание между тези противоположни сили, които го разделяха на две непримирими
половини, като някаква лапа, която го раздираше отвътре и го изолираше от другите.
Чувстваше се обречен на самота. Приеми го най-сетне и престани да мислиш за това,
Грегъри, раждаме се, живеем и умираме сами, беше му казал Сайръс, животът е хаос и
страдание, но преди всичко е самота. Има философски обяснения, но ако предпочиташ
разказа за Райската градина, приеми, че това е наказание за човешката раса за това, че е
опитала от плода на познанието. Тази идея предизвикваше у Рийвс изблик на негодувание,
той не се беше отказал от мечтата от детинство, когато се надяваше, че страданието от факта,
че е жив, ще изчезне с магическа пръчка. През онези години, когато се криеше в мазето в
тяхната къща, обхванат от неистов страх, си представяше, че някой ден ще се събуди избавен
завинаги от тази тъпа болка в тялото, трябваше само да спазва принципите и правилата на
почтеността. Но не беше станало така. Бе преминал през ритуалите на съзряването и
отделните етапи по пътя към мъжеството, беше се формирал сам, бе понасял мълчаливо
удари и сътресения, верен на американския мит за независимата, горда и свободна личност.
Смяташе се за примерен гражданин, готов да плаща данъците си и да брани родината си, но
някъде имаше коварна уловка и вместо да получи предполагаемата отплата, продължаваше да
бъде в задънена улица. Не беше достатъчно да изпълнява всичко, съдбата беше ненаситна
годеница, изискваше все повече и повече усилия и дързост. Във Виетнам бе научил, че за да
оцелееш, трябва да престъпиш много правила, че светът не е за плахите, а за смелите, и че в
реалния живот на злодея му върви повече, отколкото на героя. Във войната нямаше морална
справедливост, нямаше и победители, всички бяха част от едно и също чудовищно
поражение, а сега му се струваше, че и в цивилния живот е така, но бе решен да се спаси от
това проклятие. Ще изпълзя до горните прътове на този кокошарник, дори да трябва да
премина през собствената си майка, казваше си често той, докато се бръснеше пред
огледалото в банята, с надеждата, че като си го повтаря, ще успее да надвие тягостното
чувство, с което се будеше всяка сутрин. Не беше готов да обсъжда тези неща с никого, дори с
Кармен. Усети върху устните си допира на косата ѝ, вдъхна мириса ѝ на дива сирена и отново
се предаде на желанието. Зърна гъвкавото ѝ тяло в полумрака на завесите, чу смеха и
стенанията ѝ, усети трепета на зърната ѝ в шепите си и за един твърде кратък миг се
почувства избавен от проклятието си на самотник, но след това лудешкото туптене в
слабините му и хаотичният ритъм на сърцето му сложиха край на тази химера и той започна
да потъва все по-надолу и по-надолу в мрачната бездна на удоволствието, абсолютната и
най-дълбока самота.
Облякоха се много след това, когато нуждата да подишат свеж въздух и да хапнат нещо
различно от студена пица и топла бира, единственият избор в хотела, ги върна в реалността.
Имаха време да се милват, без да бързат, да си разкажат миналото, да довършат разговорите,
започвани по телефона в продължение на години, да си спомнят за Хуан Хосе, да споделят за
провалените мечти, пропадналите връзки, недовършените проекти, премеждията и
натрупаната болка. През тези часове Кармен осъзна, че се е променило не само тялото на
Грегъри, но и душата му, но предположи, че с течение на времето лошите спомени полека ще
изчезнат и той отново ще стане същият като преди, сантименталният и забавен добър
приятел, с когото печелеше конкурси за рокендрол, довереникът, братът. Не, никога вече брат,
каза си тя с тъга. Когато любопитството им да се изучават се изчерпа, двамата се облякоха и
излязоха на улицата, оставяйки количката с накити в стаята. Седнали зад димящите чаши
кафе и хрупкавите филийки, се спогледаха на фона на червеникавите следобедни лъчи и се
почувстваха неудобно. Не знаеха каква е тази сянка, която се беше промъкнала помежду им,
но нямаше как да не забележат пагубния ѝ ефект. Бяха удовлетворили желанието, но това не
беше истинска среща, не се сляха в един-единствен дух, не ги бе озарила любов, способна да
разтърси живота им, както си бяха представяли. Сега, когато бяха облечени и заситени,
осъзнаха колко разнородни бяха техните пътища, бяха единодушни за много малко неща,
имаха различни интереси, не споделяха едни и същи планове и ценности. Когато Грегъри ѝ
каза за амбициите си да стане преуспял адвокат и да натрупа богатство, тя помисли, че се
шегува, тази алчност изобщо не се връзваше с него, къде бяха останали идеалите,
вдъхновяващите книги и лекциите на Сайръс, с които толкова пъти ѝ бе дотягал в детството
и с които тя се подиграваше, за да го дразни, но в крайна сметка бе приела за свои. Години
наред се бе укорявала, че е по-лекомислена, и го бе смятала за свой ментор и сега се
чувстваше предадена. От своя страна, Грегъри нямаше търпение да слуша мненията на
Кармен по която и да било важна тема, от войната до хипитата, струваха му се безсмислици
на глезена и вятърничава девойка, която никога не бе търпяла истински лишения. Фактът, че
се чувстваше напълно реализирана, продавайки дрънкулки на улицата, и че мислеше да
прекара остатъка от живота си като бездомница, тикайки своята количка и преживявайки от
въздуха, рамо до рамо с луди и неудачници, бе достатъчно доказателство за нейната
незрялост.
— Превърнал си се в капиталист — обвини го Кармен ужасена.
— А защо не? Ти нямаш никаква представа какво значи капиталист! — възрази Грегъри
и тя не успя да обясни какво има предвид и се оплете в празни приказки, които прозвучаха
като дрънканиците на някоя тийнейджърка.
Бяха платили стаята в хотела за още една нощ, но след като изпиха в мълчание третата
чаша кафе, всеки потънал в собствените си мисли, и се поразходиха, гледайки уличния
спектакъл на свечеряване, тя заяви, че трябвало да вземе нещата си от хотела и да се прибира
вкъщи, понеже имала спешна работа. Това спести на Рийвс неудобството да си измисля
извинения. Разделиха се с бърза целувка по устните и неопределеното обещание да се видят
много скоро. Чуха се отново чак след две години, когато Кармен Моралес му се обади, за да
го моли за помощ — трябваше да спаси едно дете на другия край на света.
Тимъти Дуейн покани Грегъри Рийвс на вечеря в къщата на родителите си и без да иска,
му даде началния тласък, от който се нуждаеше, за да се издигне. Дуейн бе посрещнал
приятеля си с обичайното ръкостискане, сякаш се връщаше от кратка ваканция, и само
блясъкът в очите му издаде вълнението, което изпитваше да го види, но и той като всички
други отказа да научи подробности за войната. Грегъри имаше усещането, че е извършил
нещо срамно, да се върнеш от Виетнам бе равносилно на това да излезеш от затвора след
дълга присъда, хората се правеха, че нищо не се е случило, или се държаха с него прекалено
любезно, или го пренебрегваха напълно, за войниците нямаше място извън бойното поле.
Вечерята в дома на семейство Дуейн бе скучна и формална. Отвори му красива възрастна
негърка с безупречна униформа, която го съпроводи до салона. Смаян, той установи, че
нямаше квадратен сантиметър от стените и пода без украса, изобилието от картини, гоблени,
скулптури, мебели, килими и цветя не оставяше свободно пространство, където погледът да
отпочине. Имаше маси с инкрустации от седеф и филиграни от злато, абаносови столове с
копринени възглавнички, сребърни клетки за препарирани птици и колекция от порцеланови
и кристални предмети, достойна за музей. Насреща се зададе Тимъти.
— Какъв разкош! — възкликна Рийвс вместо поздрав.
— Единственият разкош в тази къща е тя. Представям ти Бел Бенедикт — отвърна
неговият приятел, посочвайки прислужницата, която наистина приличаше на африканска
статуетка.
Грегъри най-сетне се запозна с бащата на своя приятел, за когото бе слушал толкова
лоши неща от сина — надменен и бездушен човек, неспособен да размени две изречения, без
да наложи волята си. Тази вечер можеше да се окаже отвратителна за Грегъри, ако не бяха
орхидеите, които спасиха цялата среща и му отвориха вратите към кариерата на адвокат.
Неговият приятел Балсеску го бе посветил в неутолимата страст по ботаниката, която бе
започнала с любов към розите, а с годините се бе пренесла и към други растения. В този
палат, отрупан със скъпи предмети, най-силно впечатление му направиха орхидеите на
майката на Тимъти. Бяха във всевъзможни форми и багри, вирееха в саксии и висяха от
тавана, цъфтяха в дървесни кори и растяха като в джунгла в една вътрешна градина, в която
госпожата бе създала тропически климат. Докато другите пиеха кафе, Грегъри тайничко се
измъкна, за да отиде в градината да им се порадва, и там се натъкна на някакъв старец с
мефистофелски вежди и набита фигура, не по-малко запален по цветята. Двамата обсъдиха
растенията и всеки бе учуден от познанията на другия. Мъжът се оказа един от най-
известните адвокати в страната, октопод, чиито пипала владееха целия Запад, и щом разбра,
че си търси работа, му подаде своята визитка и го покани да поговорят. Седмица по-късно го
нае в своята фирма.
Грегъри Рийвс бе един от шейсетината професионалисти, всички еднакво амбициозни,
но не всички еднакво решителни, под ръководството на тримата съдружници, които бяха
станали милионери от чуждото нещастие. Кантората заемаше три етажа от един небостъргач
в самия център на града, откъдето заливът се виждаше, рамкиран в стомана и стъкло.
Прозорците не можеха да се отварят, дишаше се въздух от климатици и една система от
скрити в тавана лампи създаваше илюзията за безкраен полярен ден. Броят на прозорците
във всеки офис определяше важността на неговия обитател, в началото той нямаше нито
един, а когато се оттегли седем години по-късно, можеше да се похвали с цели два на ъгъл, от
които се виждаше само отсрещната сграда и едно нищожно късче небе, но които
олицетворяваха неговото издигане във фирмата и изкачването му по йерархичната стълбичка.
Имаше и няколко кашпи с цветя и едно благородно канапе от английска кожа, създадено да
издържа твърде лошо отношение, без да губи от стоическото си достойнство. През него
минаха няколко колежки и незнаен брой секретарки, приятелки и клиентки, които направиха
по-поносими скучните дела за наследства, застраховки и данъци, които му възлагаха да
разрешава. Малко след това шефът му го посети, под претекст да обменят информация за
някакъв рядък вид папрати, и после го покани няколко пъти на обяд. Наблюдавайки го
отдалеч, бе забелязал агресивността и хъса на своя нов служител и много скоро му възложи
по-интересни дела, за да изпробва неговите нокти. Отлично, Рийвс, продължавай в същия
дух и много по-рано от очакваното може би ще станеш мой съдружник, хвалеше го той от
време на време. Грегъри подозираше, че казва същото и на други служители, но за двайсет и
пет години малцина бяха достигали подобна позиция във фирмата. Не хранеше напразни
надежди за кой знае какво повишение, знаеше, че го експлоатират, работеше между десет и
петнайсет часа дневно, но смяташе това за част от обучението, за да може да стане
независим някой ден, и не се оплакваше. Законът бе бюрократична паяжина и талантът бе в
това да бъдеш паяк, а не муха, съдебната система се беше превърнала в сбор от невъобразимо
заплетени правила, които вече не служеха за онова, за което бяха създадени, и вместо да
раздават правосъдие, я усложняваха до лудост. Целта му бе не да търси истината, да наказва
виновните и да възмездява жертвите, както го бяха учили в университета, а да печели делото
с всички възможни средства — за да постигне успех, трябваше да познава и най-абсурдните
правни вратички и да ги прилага в своя полза. Криенето на документи, объркването на
свидетели и подправянето на данни бе обичайна практика, предизвикателството бе в това да
го правиш умело и дискретно. Тежестта на закона никога не биваше да се стоварва върху
онези клиенти, които бяха способни да плащат на хитрите адвокати на фирмата. Животът му
взе посока, която би ужасила майка му и Сайръс, той изгуби голяма част от удоволствието от
работата, възприемаше я само като стълба, по която трябва да се изкачи. Не намираше
смисъл и в другите сфери от живота си, още по-малко в любовта и семейството. Разводът със
Саманта приключи без излишни драми, с договорка, сключена помежду им в един
италиански ресторант, на две чаши кианти. Нямаха нищо ценно за подялба, Грегъри се
съгласи да ѝ плаща издръжка и да поеме разходите за Маргарет. На сбогуване я попита дали
може да вземе буренцата с рози, които от твърде дългата липса на грижи се бяха превърнали
в изсъхнали пръчки, но той се чувстваше длъжен да ги възкреси. Тя нямаше нищо против и
му предложи и дървената вана от несъстоялото се водно раждане, където можеше да опита да
отгледа някоя домашна джунгла. Отначало Грегъри пътуваше всяка седмица, за да вижда
дъщеря си, но скоро посещенията се разредиха, момичето го чакаше със списъци с неща,
които да ѝ купи, и щом задоволеше нейните капризи, му обръщаше гръб и дори се дразнеше
от присъствието му. Не се свърза с Джуди или майка си доста дълго време, не се обади и на
Кармен, като се оправдаваше пред себе си, че е затрупан с работа.
Социалните връзки са основна част от успеха в кариерата, приятелствата служат, за да
отварят врати, му казаха колегите от офиса. Трябвало да бъде на точното място в подходящия
момент и с правилните хора. Съдиите ходели в един и същи клуб с адвокатите, с които после
се засичали в съда, разбирали се по приятелски. Спортът не беше неговата стихия, но се
насили да играе голф, защото му даваше шанс да завързва контакти. Както бе запланувал, си
купи яхта с идеята да се облича в бяло и да плава с колеги, които му завиждат, и жени, за
които му завиждат, но така и не успя да разгадае капризите на вятъра и тайните на платната,
всяка разходка в залива се превръщаше в катастрофа и лодката свърши, изоставена на кея, с
гнездящи чайки по мачтите и патина от изгнили водорасли. Грегъри бе имал бедно детство и
младост, изпълнена с лишения, но бе закърмен с филми, които бяха възпитали у него вкуса
към лукса и охолния живот. В кварталното кино бе виждал мъже, костюмирани в смокинг,
жени, облечени в ламе, и маси с по четири свещника, обслужвани от лакеи в униформи.
Макар да бе част от едно съмнително холивудско минало и да нямаше практическо
приложение в реалността, това продължаваше да го омагьосва. Вероятно по тази причина се
беше влюбил в Саманта, не беше трудно да си я представи в ролята на хладна и прочута
блондинка от киното. Поръчваше костюмите си при един китайски шивач, най-скъпия в
града, същия, който обличаше стареца с орхидеите и други магнати, купуваше си копринени
ризи и носеше златни ръкавели със своите инициали. Шивачът се оказа ценен съветник и му
забрани да носи двуцветни обувки, вратовръзки на точки, карирани панталони и други
изкушения, докато постепенно Рийвс шлифова своя вкус към облеклото. За декорацията в
дома си също намери добра учителка. В началото започна да купува на кредит всяко
украшение, което му грабнеше вниманието, колкото по-голямо и натруфено, толкова по-
добре, мъчейки се да пресъздаде в умален размер дома на родителите на Тимъти Дуейн,
понеже вярваше, че богатите живеят така, но колкото и да затъваше в дългове, все не
успяваше да финансира всички екстравагантности. Трупаше антикварни мебели втора ръка,
кристални полилеи, вази и дори двама бронзови абисинци в естествен ръст, с тюрбан и
чехли. Домът му бе започнал да заприличва на ориенталски битпазар, когато съдбата го
срещна с една млада интериорна дизайнерка, която го спаси от последствията на лошия вкус.
Запозна се с нея на някакъв купон и още същата нощ започнаха страстна и мимолетна връзка,
която се оказа много важна за Грегъри, понеже никога не забрави уроците на тази жена. Тя
го научи, че излишната показност е враг на елегантността — идея, напълно несъвместима с
принципите в мексиканския квартал, за която никога нямаше да се досети сам, и се зае да
изхвърли, без да се церемони, почти цялото обзавеждане в къщата, в това число и двамата
абисинци, които продаде на космическа цена на хотел „Сен Франсис“, където могат да се
видят и до днес, до входа на бара. Остави само леглото с балдахин, буренцата с рози и
родилната вана, трансформирана в разсадник за цветя. За петте седмици от техния романс
преобрази дома, придавайки му семпъл и функционален вид, накара го да боядисат стените в
бяло и да застелят пода с килими в пясъчен цвят, и после го придружи да купят няколко
модерни мебели. Бе категорична в своите инструкции — малко, но качествено, неутрални
цветове, минимум украса, а в случай че се колебае, да се въздържа. Благодарение на нейните
съвети къщата доби строгия вид на манастир и остана такава, докато стопанинът ѝ не се
ожени няколко години след това.
Рийвс никога не говореше за преживяното във Виетнам, отчасти защото никой не искаше
да го слуша, но главно защото вярваше, че мълчанието все някога ще го излекува от
спомените. Бе заминал, готов да защитава интересите на родината, с образа на героите в
съзнанието си, а се беше върнал победен, без да проумява защо техните измират с хиляди и
убиват без угризения на чужда територия. По онова време войната, която в началото се
ползваше с еуфоричната подкрепа на общественото мнение, се беше превърнала в
национален кошмар, протестите на пацифистите се бяха умножили, предизвиквайки
правителството. Никой не можеше да си обясни как може да пращат хора в космоса, а да
няма начин да приключат с този безкраен конфликт. При своето завръщане войниците се
сблъскваха с враждебност, по-свирепа от тази на враговете им, вместо уважението и
възхитата, обещани им при постъпването в армията. Бяха сочени като убийци, никой не се
интересуваше от техните страдания. Мнозина, които бяха понесли зверствата на битката, без
да се огънат, се пречупиха на връщане, когато осъзнаха, че за тях няма място.
— Тази страна е за победителите, Грег, единственото, което никой не прощава, е
провалът — каза му Тимъти Дуейн. — Тук не оспорваме морала или нуждата от тази война,
никой не иска да знае за нашите жертви, камо ли за чуждите, чувстваме се прецакани,
защото не спечелихме, и ще си тръгнем оттам с подвита опашка.
— Тук малцина знаят какво всъщност е войната, Тим. Никога не сме били нападани от
враг, не са ни бомбардирали, бием се от цял век, но от Гражданската война не се е чул и един
топовен изстрел на наша територия. Хората не подозират какво значи град под обсада. Щяха
да са на друго мнение, ако техните деца умираха, разкъсани от експлозия, ако техните къщи
сриваха със земята и ако нямаха какво да сложат в устата си — отвърна Рийвс единствения
път, когато отвори дума на тази тема със своя приятел.
Реши да не хаби енергия в безсмислени оплаквания и със същата твърдост, която бе
вложил, за да се върне жив от Виетнам, си постави за цел да преодолее препятствията, осели
пътя му. Не отстъпи и на сантиметър от решението да просперира, взето в леглото в онази
хавайска болница, и успя да го постигне до такава степен, че след края на войната, няколко
години по-късно, се бе превърнал в образец на преуспял човек и направляваше живота си с
дръзката умелост на жонгльор, с която Кармен крепеше петте касапски ножа във въздуха. По
това време бе постигнал почти всички свои амбиции, разполагаше с повече пари, жени и
престиж, отколкото си бе мечтал, но не беше спокоен. Никой не разбра за мъката, която
тежеше на плещите му като чувал с камъни, понеже имаше самоуверения и нахакан вид на
фукльо, с изключение на Кармен, от която така и не успя да скрие, но и тя не можа да му
помогне.
— Проблемът е, че си на бикоборска арена, а нямаш инстинкт на матадор — казваше му
тя.

Какво търсех в жените? Все още не знам. Не че се надявах да открия другата си

половинка, за да се почувствам завършен, нищо подобно. По онова време не бях узрял за тази
възможност, преследвах нещо далеч по-земно. От приятелките си исках нещо, което сам не
можех да определя, и щом не го получех, ме обземаше тъга. Разводът, войната и годините
щяха да излекуват от романтични намерения всеки по-здравомислещ човек, но моят случай
не беше такъв. От една страна, се мъчех да вкарам в леглото си всяка жена от чист сексуален
интерес, а от друга, се сърдех, когато не отвърнеха на тайните ми сантиментални желания.
Объркване, пълно объркване. Десетилетия наред се чувствах неудовлетворен, след всеки акт
ме връхлиташе жестока меланхолия, стремеж да се махна веднага. Дори с Кармен стана така,
с право не искаше да ме вижда няколко години, сигурно ме е презирала. Жените са като
хищни паяци, ако не се отървеш от тях, никога няма да бъдеш себе си и ще живееш само за да
им угаждаш, предупреждаваше ме Тимъти Дуейн, който се събираше всяка седмица с група
други мъже, за да говорят за мъжествеността, попаднала под угрозата на феминизма. Никога
не съм му обръщал внимание, приятелят ми не е добър пример в този случай. Като млад
нямах нито увереност, нито познания да свалям момичетата с някаква стратегия, правех го с
несръчността на хлапак и резултатите бяха отчайващи. Бях верен на Саманта до нощта, в
която смъкнах бебешко розовия халат на онази учителка по математика, която не желаех, но
не се гордея с тази вярност, която тя не оцени, дори напротив, държал съм се не само като
рогоносец, но и като глупак. Когато отново останах сам, реших да се възползвам от
предимствата на революцията в нравите, старите методи за ухажване бяха забравени, никой
не се страхуваше от дявола, от злите езици или от нежеланата бременност, така че се заех да
изпробвам кревата вкъщи, леглата в безбройните хотели и дори британските пружини на
канапето в офиса. Шефът сухо ме предупреди, че ще изгубя мястото си незабавно, ако получи
жалба от служителките. Не го послушах, но извадих късмет, защото никоя не се оплака —
или пък клюките не бяха стигнали до ушите му. С Тимъти Дуейн си набелязвахме
определени вечери от седмицата, в които да се забавляваме, разменяхме си информация и
правехме списъци с кандидатки. За него беше спорт, за мен бе спасение. Приятелят ми беше
красив, галантен и богат, но аз танцувах по-добре, умеех да свиря по слух на няколко
инструмента и можех да готвя, тези глупости правят впечатление на някои жени. Заедно се
чувствахме неустоими и предполагам, че наистина сме били такива, защото ни интересуваше
количеството, а не качеството, излизахме с всяка, която приемеше нашата покана, не мога да
кажа, че сме избирали. И двамата се влюбихме в един и същи ден в една самоуверена и
ненаситна филипинка, която обсипвахме с внимание в стремглава надпревара, за да видим
кой ще спечели сърцето ѝ, но тя се оказа много по-напреднала и ни сервира без увъртане, че
възнамерявала да го направи и с двамата. Това соломоновско решение се провали още на
първия опит, не успяхме да понесем конкуренцията. Оттогава започнахме да си
разпределяме момичетата по такъв банален начин, че ако бяха заподозрели, никога нямаше
да ни приемат. Имах няколко имена в тефтерчето и им се обаждах поред, никоя не беше
постоянна и на никоя не давах обещания, това положение ме устройваше, но не ми стигаше,
само да видех някоя сравнително интересна и хуквах след нея със същата стремглавост, с
която после я зарязвах. Предполагам, че ме е тласкал стремежът някой ден да намеря
идеалната жена, която да оправдае търсенето, точно както пиех вино, макар да ми действаше
зле на алергиите, очаквайки да открия съвършената бутилка, или както кръстосвах света през
лятото, препускайки от град на град в изтощително преследване на онова прекрасно място,
където да почувствам, че ми е добре. Търсех, непрекъснато търсех, но търсех извън себе си.
В този етап от живота ми сексуалността беше като насилието през войната — уродлив
начин да установя контакт, който в крайна сметка оставяше у мен ужасна празнота. Тогава не
съзнавах, че от всяка среща научавам по нещо, че не обикалям в кръг като слепец, а бавно се
изкачвам по спирала. Узрявах с цената на колосално усилие, точно както Олга ми го беше
предсказала. Ти си много силно и упорито животно, няма да имаш лесен живот, ще трябва да
изтърпиш много тежки удари, беше ми предсказала. Тя бе първата ми учителка в онова, което
щеше да определи голяма част от моя характер. На шестнайсет години ме бе накарала да
практикувам не само еротични авантюри, най-важният ѝ урок бе за същността на истинската
двойка. Научи ме, че в любовта двама души се откриват, отдават, приемат. Бях късметлия,
малко мъже имат възможност да научат това като млади, но не успях да го разбера и скоро го
забравих. Любовта е музика, сексът е само инструментът, казваше ми Олга, но на мен ми
отне повече от половин живот да намеря покой и затова ми беше толкова трудно да се науча
да свиря тази музика. Търсех упорито любовта там, където не можех да я открия, а в малкото
случаи, когато бе пред очите ми, не съумях да я видя. Връзките ми бяха бурни и мимолетни,
не можех да се отдам на жена, нито пък да я приема. Това усети Кармен единствения път,
когато споделихме едно легло, но и тя самата още не бе имала пълноценна връзка, бе точно
толкова невежа, колкото и аз, никой от нас не можа да поведе другия по пътеките на
любовта. Тя също не беше изпитвала абсолютната близост, всичките ѝ приятели я бяха
огорчавали или изоставяли, нямаше доверие в никого, а когато пожела да го направи с мен, аз
също я разочаровах. Сигурен съм, че се е опитала да ме приеме чистосърдечно както тялом,
така и духом, Кармен е изтъкана от обич, инстинкт и състрадание, нежността не ѝ струва
нищо, но аз не бях готов, а после, когато исках истинска близост с нея, беше твърде късно.
Няма смисъл да плачеш за счупената стомна, както казва доня Инмакулада, животът ни
поднася много изненади и предвид нещата, които ми се случиха сега, може би е по-добре, че
стана така. В онзи етап жените, както дрехите и колата, бяха символи на власт, сменяха се,
без да оставят следа, като светулки от дълго и безсмислено бълнуване. Ако някоя от
приятелките ми тайничко е плакала пред невъзможността да ме привлече в сериозна връзка,
не съм я запомнил, точно както не помня и случайните си запознанства. Не искам да се
сещам за лицата на любовниците си от онова развратно време, но дори да пожелая да го
сторя, мисля, че ще намеря само празни страници.
Семейство Моралес получиха писмото, което щеше да промени живота на Кармен, и ѝ
го прочетоха по телефона — „Госпожице Кармен, поверявам ви сина си, защото брат ви
Хуан Хосе искаше той да расте в Съединените щати. Момчето се казва Дай Моралес, на
година и девет месеца е и е много здраво. Ще бъде добро дете за Вас и добро внуче за
почитаемите си дядо и баба. Моля ви, елате да го вземете скоро. Болна съм и няма да живея
още дълго. С уважение, Туй Нгуйен“.
— Знаеше ли, че Хуан Хосе е имал жена по ония места? — попита Педро Моралес, с
глас, прегракнал от усилието да остане спокоен, докато Инмакулада мачкаше една кърпа в
кухнята, колебаейки се между радостта, че има още един внук, и съмненията, посети от
мъжа ѝ, че въпросът намирисвал на измама.
— Да, знаех и за малкия — излъга Кармен, на която ѝ трябваха по-малко от петнайсет
секунди, за да приеме детето в сърцето си.
— Нямаме доказателства, че Хуан Хосе е бащата.
— Брат ми ми го каза по телефона.
— Жената може да го е измамила. Няма да е първият път, в който подлъгват войник с
такава история. Винаги се знае коя е майката, но човек не може да е сигурен за бащата.
— Значи и ти не можеш да си сигурен, че съм ти дъщеря, татко.
— Имай малко уважение! Щом си го знаела, защо не си ни казала?
— Не исках да ви притеснявам. Мислех, че никога няма да видим детето. Ще отида да
взема малкия Дай.
— Няма да е лесно, Кармен. В този случай няма да можем да го прекараме през
границата, скрит под купчина марули, както направиха някои приятели мексиканци с
техните деца.
— Ще го доведа, татко, бъди сигурен.
Грабна телефона и се обади на Грегъри Рийвс, с когото не се бяха чували отдавна, и му
разказа новината без предисловия, така развълнувана и ентусиазирана от идеята да стане
приемна майка, че съвсем забрави да покаже малко съчувствие към умиращата жена или да
попита своя приятел какво е преживял през цялото време, в което не си бяха говорили. Шест
часа по-късно той ѝ насрочи среща, за да ѝ каже подробности, междувременно бе направил
някои проучвания и Педро Моралес действително имаше право, щеше да е доста проблемно
да вкарат детето в страната. Срещнаха се в ресторанта на Джоан и Сюзън, вече толкова
известен, че бе включен в туристическите брошури. Храната не се бе променила, но вместо
връзки чесън, по стените висяха феминистки плакати, портрети с автограф от
вдъхновителките на движението, карикатури по темата, а в един почетен ъгъл — и прочутият
сутиен, набучен на дръжка от метла, който съдържателките на заведението бяха превърнали в
символ няколко години по-рано. Двете жени цъфтяха от доброто състояние на своите
финанси и бяха запазили непокътнато топлото си отношение. Джоан имаше любовна връзка
с най-търсения гуру в града, румънеца Балсеску, който вече не проповядваше в парка, а в своя
собствена школа, а Сюзън бе наследила от баща си парче земя, където садяха органични
зеленчуци и гледаха щастливи пилета, които, вместо да растат по четири в клетка и да се
хранят с химикали, щъкаха съвсем свободно, кълвейки истинско жито, до момента, в който
щяха да бъдат оскубани за казаните на ресторанта. На същото място Балсеску отглеждаше
биомарихуана, която се продаваше като топъл хляб, особено по Коледа. Седнали на най-
добрата маса в салона, до един отворен прозорец, гледащ към буйна градина, Кармен
потвърди пред приятеля си твърдото си решение да осинови детето дори да трябва да
прекара остатъка от живота си в садене на ориз в Азиатския югоизток. Никога няма да имам
собствено дете, но това момченце все едно е мое, защото носи моята кръв, освен това имам
морален дълг да се погрижа за детето на Хуан Хосе и няма имиграционна служба в света,
която да ми попречи, заяви тя. Грегъри ѝ обясни търпеливо, че визата не е единственият
проблем, процедурата минавала през агенция за осиновяване, която щяла да проучи живота
ѝ, за да се увери, че е подходяща за майка и че може да предложи сигурен дом на детето.
— Ще ти задават неудобни въпроси. Няма да одобрят, че прекарваш деня си на улицата
сред хипита, наркомани, луди и бездомници, че нямаш постоянен доход, медицинска
застраховка, социална помощ и нормално работно време. Къде живееш сега?
— Ами, за момента спя в колата си, в двора на един приятел. Взех си един жълт кадилак
четирийсет и девета година, истинска реликва, трябва да го видиш.
— Чудесно, това ще очарова агенцията за осиновяване!
— Положението е временно, Грег. Търся си апартамент.
— Трябват ли ти пари?
— Не. Продажбите вървят много добре, печеля повече от всеки друг на улицата, а харча
малко.
— Тогава защо живееш като просякиня? Честно казано, Кармен, съмнявам се, че ще ти
дадат детето.
— Би ли ме наричал Тамар? Сега се казвам така.
— Ще се помъча, но ми е трудно, за мен винаги ще си останеш Кармен. Ще питат и дали
имаш съпруг, предпочитат двойки.
— Знаеш ли, че там се държат като с кучета с децата на американци и виетнамски
майки? Не обичат нашата кръв. На Дай ще му е много по-добре при мен, отколкото в
сиропиталище.
— Да, но не мен трябва да убеждаваш. Ще се наложи да попълваш формуляри, да
отговаряш на въпроси и да докажеш, че наистина ти е племенник. Предупреждавам те, че ще
отнеме месеци, може би години.
— Не, Грегъри, не можем да чакаме толкова, нали затова ти се обадих. Ти познаваш
закона.
— Но не мога да правя чудеса.
— Не искам от теб чудеса, а някои безобидни хитринки за една добра кауза.
Съставиха план. Кармен щеше да вложи част от спестяванията си, за да се настани в
апартамент в приличен квартал, щеше да се опита да остави уличните продажби и да подучи
своите приятели и познати как да отговорят на подвеждащите въпроси на властите. Попита
Грегъри дали би се оженил за нея, в случай че съпругът се окаже задължително условие, но
той я увери развеселен, че законите не били чак толкова жестоки и че с малко късмет нямало
да се наложи да стигат толкова далеч. В замяна на това предложи да ѝ помогне с пари,
защото цялата тази авантюра щяла да излезе скъпо.
— Казах ти, че имам някакви спестявания. Все пак благодаря.
— Пази ги за отглеждането на детето, ако въобще успееш да го доведеш. Аз ще платя
билетите и ще ти дам нещо за из път.
— Толкова ли си богат?
— Богат на дългове, но винаги мога да издействам нов заем, не се притеснявай.
Три месеца по-късно, след досадно обикаляне по държавни институции и консулства,
Грегъри изпрати приятелката си до летището. За да разсее бюрократичните подозрения,
Кармен бе сменила своите одежди, беше със скучен костюм и прибрана коса, единственият
знак за не докрай угасналия огън бе плътният черен молив на очите, от който не успя да се
откаже. Изглеждаше по-ниска, доста по-възрастна и почти грозна. Щръкналите ѝ гърди,
които под циганските блузи изглеждаха привлекателни, под тъмното сако приличаха на
балкон. Грегъри трябваше да признае, че екзотичният образ, който си бе създала,
превъзхождаше значително оригиналната версия, и си обеща да не прави повече предложения
за промени в стила ѝ. Не се плаши, само да си взема детето при мен, и пак ще стана същата,
каза Кармен поруменяла. Взираше се в огледалото и не успяваше да се познае. В куфара
пътуваше малкият дървен дракон, който Грегъри ѝ беше подарил в последния момент, за да
ти носи късмет, понеже ще ти трябва, беше ѝ казал. Носеше и куп документи, сътворени с
въображение и дързост — снимки и писма на брат си Хуан Хосе, които смяташе да използва
без оглед на моралните норми. Рийвс се беше свързал с Лео Галупи, сигурен, че добрият му
приятел познава всички и че не съществуват пречки, способни да го спрат. Увери Кармен, че
може да разчита на този симпатичен италианец от Чикаго, напук на слуховете, които го
набеждаваха за мошеник. Приписваха му, че натрупал състояние на черния пазар, и затова не
се връщал в Съединените щати. Истината беше друга, човекът бе приключил службата си
преди време и бе останал във Виетнам не заради лесните пари, а заради вкуса си към хаоса и
неизвестното, беше роден за живот, изпълнен с изненади, и там беше в своята стихия.
Нямаше пари, беше бандит, предаден от щедростта на собственото си сърце. В годините на
сделки на ръба на закона бе спечелил много, но го беше пропилял за издръжка на далечни
роднини, помагайки на приятели в беда и развързвайки кесията си, щом видеше човек в
нужда. Войната му даваше шанс да прави пари с тъмни машинации, но от друга страна го
караше да ги прахосва в безброй жестове на състрадание. Живееше в едно мазе, където беше
складирал кашоните със своята стока, американски продукти, които продаваше на
виетнамците, и азиатски ценности, които предлагаше на своите сънародници, от перки на
акула за лекуване на импотентност, до дълги девичи плитки за изработка на перуки,
китайски прахчета за щастлив сън и статуетки на древни богове от злато и слонова кост. В
един ъгъл бе монтирал газова печка, на която приготвяше сочни сицилиански рецепти, за
утеха на своята носталгия и за да храни половин дузина просещи деца, които преживяваха
благодарение на него. Верен на обещаното на Грегъри Рийвс, чакаше Кармен на летището с
оклюмал букет цветя. Не я забеляза веднага, понеже очакваше вихрушка от фусти, гердани и
гривни, вместо това се озова пред една невзрачна госпожа, изтощена от дългото пътуване и
плувнала в пот от горещината. Тя също не го позна, защото Грегъри го бе описал като
стопроцентов мафиот, вместо това ѝ се стори, че стои пред трубадур, избягал от някое
платно — той обаче държеше табела с името Тамар и така успяха да се открият сред тълпата.
Не се тревожи за нищо, скъпа, отсега нататък аз поемам грижата за теб и всички твои
проблеми, посрещна я той, млясвайки я по двете бузи. И изпълни своята дума. Щеше да му се
наложи да даде лъжлива клетва пред нотариус, че Туй Нгуйен няма роднини, да подправя
почерка на Хуан Хосе Моралес в измислени писма, в които уж говореше за бременността на
своята годеница, да скалъпи снимки, на които двамата стоят под ръка на различни места, да
фалшифицира удостоверения и печати, да умолява неподкупни чиновници и да дава рушвети
на подкупни, все дела, които вършеше с лекотата на човек, който винаги е плувал из тези
води. Беше мъж с хубава осанка, весел и напет, с типични средиземноморски черти и лъскава
черна коса, която връзваше отзад на къса опашка. Кармен го помоли да я придружи при
първото ѝ посещение при Туй Нгуйен, понеже от толкова фантазии за този момент и толкова
приготовления за срещата, бе изгубила обичайната си самонадеяност, и пред самата мисъл,
че ще види детето, ѝ омекваха краката. Жената живееше в стая под наем в порутена къща,
която преди войната трябва да е принадлежала на семейство заможни търговци, но сега бе
разделена на стаи за двайсетина наематели. Посрещна ги такава олелия от суетящи се хора,
препускащи деца, включени радиоапарати и телевизори, че едва намериха стаята, която
търсеха. Отвори им невзрачна женица, бледа сянка с кърпа на главата и дреха в неопределен
цвят. Стигна им един поглед, за да разберат, че Туй Нгуйен не беше излъгала, беше много
болна. Сигурно винаги е била дребна, но сега изглеждаше така, сякаш внезапно се е смалила,
сякаш скелетът ѝ се е свил, без да даде време на кожата да се нагоди към новия ръст,
невъзможно бе да отгатнат възрастта ѝ, защото имаше хилядолетно изражение в тяло на
девойка. Поздрави ги изключително сдържано, извини се за неугледната стая и ги покани да
седнат на леглото; после им предложи чай и без да чака отговор, сложи да кипне вода върху
малко котлонче, поставено на единствения стол в помещението. В един ъгъл се виждаше
домашен олтар със снимка на Хуан Хосе и дарове от цветя, плодове и тамян. Ще взема Дай,
съобщи им тя и се отдалечи с бавни стъпки. Кармен Моралес усещаше лудите удари в
гърдите си и трепереше въпреки топлата влага, която се просмукваше през стените,
подхранвайки зеленикава флора в ъглите. Лео Галупи почувства, че това е най-вълнуващият
миг в живота на тази жена, и му се прииска да я вземе в обятията си, но не посмя да я
докосне.
 Дай Моралес влезе, стиснал ръката на майка си. Беше слабичко смугло дете, доста
високо за своите две години, с щръкнала като четка коса и сериозно лице, на което черните
бадемови очи без видими клепачи бяха единствената азиатска черта. Изглеждаше точно като
снимката, която Инмакулада и Педро Моралес пазеха от сина си Хуан Хосе на същата
възраст, само дето не се усмихваше. Кармен опита да стане, но духът ѝ я предаде и тя се
свлече обратно на леглото. С някаква налудничава решителност си внуши, че това е
създанието, изхвърлено в канализацията на кухнята на Олга преди десет години, детето,
което ѝ бе отредено от началото на времето. За миг изгуби представа за настоящето и се
запита с тревога какво прави синът ѝ в тази мизерна стая. Туй каза нещо, което прозвуча като
чуруликане, и малкият пристъпи плахо и стисна ръката на Лео Галупи. Туй го поправи с друг
птичи звук и той се обърна към Кармен, загатвайки същия поздрав, но очите им се срещнаха
и двамата останаха да се взират един в друг в продължение на няколко безкрайни секунди,
сякаш се бяха познали след дълга раздяла. Накрая тя протегна ръце, вдигна го и го сложи да
седне върху коленете си. Беше лек като коте. Дай застана мирно, притихнал, наблюдавайки я
с мъдро изражение.
— От днес тя е твоята майка — каза на английски Туй Нгуйен и после го повтори на
своя език, за да го разбере синът ѝ.
Кармен Моралес прекара единайсет седмици, уреждайки формалностите по
осиновяването на своя племенник и чакайки виза, за да го отведе в страната си. Можеше да
свърши и по-бързо, но така и не го разбра. Лео Галупи, който отначало направи
невъзможното, за да ѝ помогне да се справи с привидно непреодолимите пречки, в
последния момент се погрижи да усложни документите и да забави финалните процедури,
оплитайки я в бъркотия от извинения и отлагания, които сам не можеше да си обясни. Градът
се оказа много по-скъп от очакваното и за по-малко от месец средствата на Кармен се
стопиха. Грегъри Рийвс ѝ прати пощенски запис, който се изпари в рушвети и разходи за
хотел, и точно когато се канеше да посегне на сметката си със спестявания, Галупи ѝ се
притече на помощ. Започнал нов бизнес със слонски бивни, обясни ѝ той, и имал пари в
излишък, тя нямала никакво основание да откаже помощта му, защото го правел за Хуан
Хосе Моралес, неговия свиден приятел, когото толкова много обичал и с когото не могъл да
се сбогува. Тя заподозря, че Галупи всъщност дори не беше чувал за брат ѝ, преди Грегъри да
го помоли за услуга, но не я устройваше да проверява. Не пожела да ѝ плаща сметката в
хотела, но прие да се премести в дома му, за да намали разходите. Пренесе се с куфара си и
една торба с мъниста и камъни, които бе купувала в свободното си време, в това число и
няколко малки неолитни вкаменелости с насекоми, от които смяташе да прави брошки. Не
предполагаше, че този мъж, когото бе виждала да кара шикозна кола и да харчи с пълни
шепи, живее в това подобие на склад, на лабиринт от кашони и метални етажерки,
накачулени с какво ли не. С един бърз поглед забеляза войнишка койка, купища с книги,
кутии с плочи и магнетофонни ленти, страхотна музикална уредба и портативен телевизор
със закачалка за дрехи вместо антена. Галупи ѝ показа кухнята и останалите удобства в дома
си и я запозна с децата, които по това време идваха да обядват, предупреждавайки я да не им
дава пари и да не оставя чантата си близо до грабливите им лапи. На фона на тази лагерна
бъркотия, банята се оказа изненада — безупречно помещение от дърво, снабдено с вана,
големи огледала и пухкави червени кърпи. Това е най-ценното, което е минавало през ръцете
ми, нямаш представа колко трудно се намират хубави кърпи, усмихна се домакинът,
милвайки ги с гордост. Накрая заведе Кармен в дъното на склада, където бе отделил
просторен кът с кашони, наредени един върху друг, с внушителен китайски параван вместо
врата. Вътре Кармен видя широко легло, покрито с бяла мрежа против комари, фини мебели
от черен лак, рисувани на ръка с мотиви, с чапли и черешов цвят, копринени килими,
бродирани материи по стените и малки лампи от оризова хартия, които пръскаха мека
светлина. Лео Галупи бе създал за нея покои на китайска императрица. Това щеше да бъде
нейното убежище в продължение на няколко седмици, там не достигаха нито уличната
глъчка, нито грохотът на войната. Понякога се питаше какво ли съдържат тайнствените
вързопи, които я обграждаха, представяше си скъпоценни предмети, всеки от тях със своя
история, и усещаше въздуха натежал от духа на нещата. Там живя удобно и в приятна
компания, но измъчвана от тревогата на чакането.
— Търпение, търпение — съветваше я Лео Галупи, когато видеше, че е изнервена. —
Представи си, че ако Дай беше твой, трябваше да го чакаш девет месеца. Девет седмици не е
нищо.
В дългите свободни часове, в които не беше с Туй и детето, Кармен скиташе из пазарите,
за да купува материали за своите бижута, и рисуваше нови модели, вдъхновени от това
странно пътуване. Струваше ѝ се абсурдно, че на фона на военен конфликт с подобни
мащаби обикаля битаците като туристка. Въпреки че по това време голяма част от
американските войски се бяха изтеглили, конфликтът продължаваше да бъде в разгара си.
Беше си представяла, че градът е огромен военен лагер, където ще трябва да търси
племенника си, промъквайки се между войници и окопи, но вместо това се разхождаше из
тесни улички и се пазареше сред пъстро многолюдие, привидно чуждо на войната. Ако
говориш с хората, ще си на друго мнение, възрази Галупи, но тъй като можеше да общува
само на английски, беше изолирана от населението. Без да си го поставя за цел, обърна гръб
на реалността и се отдаде на единствените два въпроса, които я интересуваха, малкия Дай и
работата. Съзнанието ѝ сякаш се пренесе в други измерения, Азия ѝ влезе под кожата, превзе
я, плени я. Помисли си, че има да опознава още много места и че ако наистина иска да
постигне успех в това поприще и да има някаква сигурност за бъдещето, както бе решила от
мига, в който прие да се грижи за Дай, ще пътува всяка година до далечни екзотични места в
търсене на редки материали и нови идеи.
— Аз ще ти пращам камъчета, имам контакти навсякъде, мога да намеря всичко —
предложи Галупи, който не разбираше от занаята на Кармен, но се досещаше за търговските
възможности.
— Трябва аз да ги избирам. Всеки камък, всяка мида, всяко парченце дърво или метал
ми внушава нещо различно.
— Тук никой няма да носи това, което рисуваш. Никога не съм виждал елегантна жена с
парчета кости и пера по ушите.
— Там се избиват за тях. Жените предпочитат да гладуват, но да си купят чифт обици
като тези. Колкото по-скъпо ги продавам, толкова повече се харесват.
— Твоето занимание поне е законно — засмя се Галупи.
Дните ѝ се струваха ужасно дълги, горещината и влагата я изтощаваха. Носеше
благоприличните си дрехи на матрона само при задължителни поводи, а през останалото
време ходеше с прости памучни туники и селски сандали, купени от пазара. Прекарваше
много часове сама, четейки или рисувайки, в компанията на големите жужащи вентилатори в
склада. Вечер пристигаше Галупи с торба с провизии, вземаше душ, навличаше къси
панталони, пускаше някоя плоча и започваше да готви. Скоро запристигаха различни гости
на вечеря, почти всички от тях деца, които изпълваха склада с веселото си бърборене и
смеховете си, а щом се нахранеха, си тръгваха, без да се сбогуват. Понякога Галупи канеше
приятели американци, войници или репортери, които оставаха до късна доба, за да пият и
пушат марихуана. Всички приеха присъствието на Кармен без въпроси, сякаш винаги е била
част от живота на Галупи. От време на време я извеждаше на вечеря, а когато бе свободен, я
разхождаше из града, искаше да ѝ покаже различните му лица, от пъстрите простонародни
райони на истинския живот, до резиденциите на европейци и американци, където се
живееше с климатици и бутилирана вода. „Отиваме да ти купим тоалет на кралица, канени
сме на вечеря в посолството“, заяви ѝ той един ден, заведе я в най-елегантния търговски
център и я остави там с пачка банкноти в ръцете. Тя се почувства изгубена, в продължение
на години си беше шила дрехите сама и не подозираше, че един костюм може да струва
толкова скъпо. Когато новият ѝ приятел мина да я вземе три часа по-късно, я завари, седнала
на стълбите на магазина с обувките в ръка, проклинайки от отчаяние.
— Какво стана?
— Всичко е ужасно и много скъпо. Днешните жени са плоски като дъски. Тези пъпеши
не влизат в никаква дреха — изсумтя тя, сочейки гърдите си.
— Радвам се — засмя се Лео Галупи и я заведе в индийския квартал, където намериха
едно прекрасно сари с цвят на диня, бродирано със злато, в което Кармен се загърна с
абсолютна лекота, чувствайки се много по-удобно, отколкото в стегнатите френски костюми
за кльощави жени.
Влизайки онази вечер в салона на посолството, тя различи сред множеството човека, за
когото мислеше често и когото никога не бе предполагала, че ще види отново. Бъбрейки с
чаша уиски в ръка, облечен в смокинг и с прошарена коса, но с познатото лице, там стоеше
Том Клейтън. Журналистът бе оставил временно политическите си статии, за да се премести
във Виетнам и да пише книга. Прекарваше повече време по приеми и клубове, отколкото на
фронта, верен на своята теория, че войната всъщност се прави в банкетните зали. Имаше
достъп до места, в които друг репортер не бе добре дошъл, познаваше точните хора в
главното командване, дипломатическия корпус, управата и висшето общество на този град и
точно заради това го привлече чарът на тази жена, която не беше виждал преди. По
маслинения цвят на кожата, тежкия грим на очите и блестящото сари, предположи, че идва
от Индия. Забеляза, че и тя го наблюдава, и потърси повод да я приближи, Кармен стисна
ръката му и се представи с името, което винаги ползваше, Тамар. Бе си представяла много
пъти своята реакция, ако отново види първия си любовник, толкова съдбоносен в живота ѝ, и
единственото, което никога не беше предполагала, бе, че няма да ѝ хрумне нищо, което да му
каже. Годините бяха заличили ненавистта ѝ, с изненада откри, че чувства само безразличие
към този арогантен мъж, когото не успяваше да си спомни гол. Чу го да говори с Галупи,
докато я изучаваше с крайчеца на окото, очевидно впечатлен, и се учуди, че го е желаела
толкова. Не се запита, както толкова пъти бе правила в самотните си мигове, какво би било
тяхното дете, защото вече не можеше да си представи друго, освен Дай. Отдъхна си със
смесица от облекчение, че не я е познал, и от дълбок гняв за изгубеното в любовни терзания
време.
— Не съм ви виждал преди, откъде идвате? — попита Том Клейтън, извърнат към нея.
— Идвам от миналото — отвърна Кармен и му обърна гръб, за да отиде на балкона да
гледа града, който блестеше в краката ѝ, сякаш войната беше другаде.
На връщане в склада Кармен и Лео Галупи седнаха под вентилатора да обсъдят приема,
без да палят лампите, в полумрака на уличните светлини. Предложи ѝ да пийнат и тя го
попита дали случайно не му се намира кондензирано мляко. С върха на един нож направи
две дупки в консервата и се настани на пода върху някакви възглавници, за да отпива от
сладката напитка — утеха при толкова критични моменти в живота ѝ. Накрая той се осмели
да я попита за Клейтън, забелязал нещо странно в нейното държане при срещата им. Тогава
Кармен му разказа всичко, без да пропусне нито една подробност, това бе първият път, в
който говореше за преживяното в кухнята на Олга, за болката и страха, за делириума в
болницата и за дългото пречистване, докато изкупваше една вина, която не беше само нейна,
но която той бе отказал да сподели. Едното нещо повлече след себе си друго и накрая тя му
разкри целия си живот. Съмна се, но тя продължаваше да говори в този своеобразен катарзис,
дигата на тайните и самотния плач се беше скъсала и тя откри удоволствието да отвори
душата си пред дискретен довереник. С последната глътка кондензирано мляко се протегна с
прозявка, грохнала от умора, после се наведе към своя нов приятел и докосна челото му с
лека целувка. Галупи я хвана за китката и я притегли към себе си, но Кармен извърна лице и
жестът се изгуби във въздуха.
— Не мога — каза тя.
— Защо не?
— Защото вече не съм сама, имам дете.
Тази нощ Кармен Моралес се събуди призори и ѝ се стори, че вижда Лео Галупи да стои
до китайския параван и да я гледа, но все още не беше съвсем светло и може би видението бе
само част от съня ѝ. Потъваше в същия кошмар, който я беше преследвал в продължение на
години, но този път Том Клейтън не беше там и главата на детето, което протягаше ръце към
нея, не беше покрита с хартиена торба, този път го различаваше ясно, имаше лицето на Дай.
Настроиха се към съжителството в кротко благоденствие, като брачна двойка, женена от
години. Кармен полека-лека свикна с майчинството, извеждаше детето на все по-дълги
разходки, научи няколко думи на виетнамски и му показа други на английски, откри
вкусовете му, страховете му, историите на неговото семейство. Туй я заведе на двудневна
екскурзия на село, на гости при техни роднини, за да се сбогуват с Дай. Те бяха настояли да
поемат грижата за детето, ужасени пред идеята да пратят някой от своите оттатък морето, но
Туй съзнаваше, че тук синът ѝ винаги ще си остане копеле със смесена кръв, гражданин от
второ качество, беден и без надежди да се издигне. Предизвикателството да се адаптира в
Америка нямаше да е лесно, но там поне Дай щеше да има по-добри възможности от това да
обработва парчето земя на семейния клан. Лео Галупи настоя да ги придружи, защото
времената не били подходящи две сами жени и дете да се разхождат без закрила. Кармен за
пореден път се увери в нещо, което знаеше от детство, а Джоан и Сюзън ѝ бяха повтаряли
многократно, че мъжете и жените съществуват на едно и също място, по едно и също време,
но в различни измерения. Тя се оглеждаше през рамо, пазейки се от реални и въображаеми
опасности, във вечна отбранителна позиция, полагайки двойно повече усилия от всеки мъж,
за да получи половината печалба. Това, което за тях бе банален въпрос, който не заслужаваше
много умуване, за нея бе риск и изискваше обмисляне и стратегии. Нещо толкова просто като
разходка на село у една жена можеше да се сметне за провокация, за покана към най-лошото.
Сподели това с Галупи, който се изненада, че не е мислил никога за тези разлики. Роднините
на Дай бяха бедни и недоверчиви селяни, които посрещнаха чужденците с омраза в очите
въпреки дългите обяснения на Туй Нгуйен. Болната гаснеше много бързо, сякаш бе задържала
развитието на рака, докато не беше срещнала Кармен, но виждайки, че детето попада в
добри ръце, се бе признала за победена. Сбогуваше се без излишен шум. Преди смъртта си
започна полека да се отдръпва, за да може Дай постепенно да я забрави, все едно майка му
никога не е съществувала — така раздялата щеше да бъде по-лесна. Обясни го деликатно на
Кармен и тя не посмя да се възпротиви. Често Туй я молеше да остане с Дай през нощта, не
ми е много добре и се чувствам по-спокойна сама, казваше, но когато тръгнеха, извръщаше
лице, за да скрие сълзите, а когато синът ѝ се прибираше, очите ѝ светваха. Едва можеше да
ходи, болката бе винаги с нея, но тя не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, които
я изтощаваха и ѝ докарваха гадене, без да я облекчават, и ходеше при един стар специалист
по акупунктура. Кармен я придружи няколко пъти на тези странни сеанси в една тъмна,
ухаеща на канела, стаичка, в която мъжът лекуваше своите пациенти. Туй, полегнала на
тясна рогозка, с игли, забити на различни места по измъченото си тяло, затваряше очи и се
унасяше. На връщане Кармен ѝ помагаше да си легне, приготвяше ѝ лула с опиум и щом
видеше, че потъва в разрушителния ефект на дрогата, извеждаше детето да ядат сладолед.
Към края болната не можеше да става и Дай се премести изцяло в склада, където споделяше
голямото китайско легло с новата си майка. Италианецът нае жена, която да се грижи за
умиращата, и возеше с колата си специалиста по акупунктура за ежедневната терапия. С
растящо нетърпение Туй Нгуйен разпитваше за хода на документите, искаше да се увери, че
Дай ще пристигне жив и здрав в страната на баща си, и всяко отлагане ѝ причиняваше ново
терзание.
Една неделя заведоха малкия да се сбогува с майка си. Най-сетне последните спънки
бяха преодолени, бе регистриран като законен син на Кармен Моралес, имаше паспорт с
нужната виза и на другия ден щеше да предприеме пътуването до Америка, където да пусне
нови корени. Оставиха Туй сама с детето за няколко минути. Дай седна на леглото с
предчувствието, че това е решаващ момент, и вероятно е било така, защото много години по-
късно, когато вече беше математически гений и с него излизаха интервюта в научни
списания, ми сподели, че единственият истински спомен от детството му във Виетнам е
някаква бледа жена с пламтящи очи, която го целува по лицето и му подава жълт пакет.
Показа ми този предмет, стар албум със снимки, увит в копринен шал. Кармен и Галупи
изчакаха отвън, докато болната не ги повика. Намериха я облегната на възглавницата,
смирена и усмихната. Целуна детето за последен път и направи знак на Галупи да го отведе.
Кармен се настани до нея и ѝ взе ръката, докато по бузите ѝ се стичаха горещи сълзи.
— Благодаря ти, Туй. Даваш ми онова, което най-много съм искала през целия си живот.
Не се тревожи, ще бъда добра майка за Дай, точно като теб, кълна се.
— Направих каквото можах — каза тя меко.
 Малко след това, докато семейство Моралес празнуваше пристигането на Дай в
Америка, Лео Галупи изпращаше тленните останки на Туй Нгуйен в безмълвен погребален
ритуал. Тези единайсет седмици бяха променили съдбите на много хора, включително и на
този бохем от Чикаго, който от няколко дни чувстваше тъпа болка в гърдите, там, където
преди таеше изменчив и самонадеян дух.
Дай нахлу като свеж полъх в живота на Кармен Моралес, която забрави любовните
разочарования от миналото, финансовите несгоди, самотните моменти и съмненията.
Бъдещето се разкри пред очите ѝ светло и чисто, сякаш го виждаше на екран — щеше да се
посвети на това дете, помагайки му да порасне, хванала го за ръка, за да му спести
препятствията, защитавайки го от всички възможни страдания, включително от носталгията
и тъгата.
— Предполагам, че първо ще трябва да кръстя това китайче, за да стане от нашите и да
не живее като поганец — отбеляза Отче Ларагибел на празненството по посрещането,
прегръщайки детето с нежността, която бе таял винаги в черупката си на баски селянин, но
не бе посмял да покаже на младини. Кармен обаче се постара да отложи тази процедура, не
искаше да измъчва Дай с толкова промени, пък и будизмът ѝ се струваше достойна и може
би по-лека от християнската вяра доктрина. Новата майка изпълни задължителните семейни
ритуали, представи детето на всеки роднина и приятел в квартала и се опита да го научи
търпеливо на мъчните имена на новите баби, дядовци и тълпата братовчеди, но Дай
изглеждаше уплашен и само наблюдаваше с черните си очи, без да изпуска ръката ѝ. Заведе
го и в затвора, за да види Олга, обвинена в практикуването на черна магия, надявайки се тя
да измисли начин да го накарат да се храни, понеже откакто бе напуснал страната си, пиеше
само плодови сокове, беше отслабнал и бе на път да се стопи като въздишка. Кармен и
Инмакулада бяха на тръни, бяха го завели на лекар, който след обстоен преглед бе заявил, че
е в прекрасно здраве, и му бе предписал витамини. Приемната баба започна усърдно да готви
мексикански гозби с азиатски привкус и настоя да му дават от същия сироп с масло от черен
дроб на риба треска, с който бе измъчвала шестте си деца като малки, но нищо от това не
подейства.
— Тъгува за майка си — каза Олга веднага, щом го зърна през решетката на залата за
посещения.
— Вчера ми съобщиха, че е починала.
— Обясни на детето, че тя е до него, макар да не може да я види.
— Много е малък, няма да го разбере, на тази възраст не възприемат абстрактни
понятия. А и не искам да му пълня главата със суеверия.
— Ох, дъще, нищо не разбираш — въздъхна знахарката. — Мъртвите ходят ръка за ръка с
живите.
Олга се бе приспособила към условията в затвора със същата лекота, с която преди се
разполагаше на всяка спирка на пътуващия камион, като че да остане там завинаги.
Изолацията не бе смутила с нищо доброто ѝ настроение, бе просто дребно неудобство,
ядосваше се само, че обвиненията били скалъпени, никога не се била интересувала от черна
магия, понеже не било изгоден бизнес, печелела много повече, помагайки на своите клиенти,
отколкото проклинайки враговете им. Не се страхуваше за своята репутация, напротив, тази
несправедливост със сигурност щеше да увеличи славата ѝ, но се притесняваше за котките
си, които бе поверила на една съседка. Грегъри Рийвс я бе уверил, че няма съд, който да
повярва в зловредния ефект на някакви хипотетични вещерски ритуали, но я бе посъветвал
на всяка цена да пази в тайна истинското естество на своето занятие — ако това станело,
законът щял да бъде безпощаден. Тя бе склонила да изтърпи присъдата безропотно, без да
вдига много шум, но понеже мярката не беше най-голямата ѝ добродетел, за по-малко от
седмица килията ѝ се превърна във филиал на причудливия ѝ домашен кабинет. Не можеше
да се оплаче от липса на клиенти. Другите затворнички ѝ плащаха за утешителни съвети,
терапевтични масажи, успокоителни внушения, чудотворни талисмани и гадателските ѝ
умения, а много скоро до нея се допитваха и надзирателите.
Успя да направи така, че малко по малко да ѝ донесат лечебните ѝ билки, шишенцата с
магнетизирана вода, картите таро и позлатения гипсов Буда. От килията, заприличала на
битпазар, практикуваше своите ефикасни чародейства и разпростираше фините пипала на
своята власт. Не само се превърна в най-уважаваната личност в затвора, но имаше и най-
много посещения, целият мексикански квартал се изреди да ѝ идва на свиждания.
Уплашена, че Дай може да си отиде от недохранване, Кармен реши да опита съвета на
Олга и се постара да обясни на детето, на смесица от английски, виетнамски и жестове, че
майка му се е преселила в друго измерение, където тялото вече не ѝ трябва, и че сега е
приела формата на малка прозрачна фея, която винаги лети над него, за да го пази. Взе
идеята от Отче Ларагибел, който описваше така ангелите. Според него всеки човек имал
демон отляво и ангел отдясно, като последният бил висок точно тридесет и три сантиметра,
броя години от земния живот на Христос, ходел гол и било абсолютно невярно, че имал
криле, а летял чрез обратна тяга — не дотам елегантна божествена система за придвижване,
но много по-логична от птичите криле, споменати в Светото писание. Праведният мъж бе
станал малко ексцентричен с възрастта, а се беше изострило и зрението на прочутото му
трето око, съществуваха категорични доказателства, че може да вижда в тъмното, както и да
забелязва ставащото зад гърба му, поради което никой не шушукаше на неговата служба. С
неоспорим морален авторитет описваше ангелите и демоните, предоставяйки точни
детайли, и никой, дори Инмакулада Моралес, която бе много консервативна на тема религия,
не смееше да подложи на съмнение думите му. За да компенсира езиковите ограничения,
Кармен направи рисунка, на която Дай стоеше на преден план, а край него пърхаше малка
фигурка с перка на главата и струя пушек под опашката, която имаше непогрешимите черни
бадемови очи на Тай Нгуйен. Момченцето дълго я гледа, после я сгъна грижливо и я прибра в
албума със снимки, подправени от Лео Галупи, до портретите на своите родители, хванати
под ръка на места, които никога не бяха посещавали. След което изяде първия си
американски хамбургер.
След една изтощителна седмица с роднини, Кармен се върна със сина си в Бъркли,
където бе устроила своя нов живот. Преди да отиде за Дай, бе наела апартамент и бе
подредила стая с бели мебели и изобилие от играчки. Мястото разполагаше само с две
помещения, едно за сина ѝ и едно, което служеше за работилница и спалня. Вече не стоеше
да продава своите бижута на някой ъгъл, сега ги излагаше в различни магазини, но
изкушението от уличните продажби беше неизбежно. През почивните дни поемаше с колата
си към други градове, където разпъваше сергията по занаятчийски панаири. Беше го правила
в продължение на години, без да мисли за неудобството от пътуванията, от това да работи по
осемнайсет часа без почивка, да се храни с фъстъци и шоколад, да спи в колата и да няма
баня, но появата на детето я принуди да направи някои промени. Продаде раздрънкания жълт
кадилак и си купи здрав и просторен микробус, в който можеше да разгъне два спални
чувала вечер, когато не разполагаха със стая. Двамата крачеха един до друг, досущ като
партньори, Дай ѝ помагаше да носи част от нещата и да подрежда масата, после сядаше да
обслужва клиентите или да си играе, когато му омръзнеше, тръгваше да обикаля панаира, а
като се умореше, лягаше да спи на земята, в краката на майка си. Тъй като занаятчиите бяха
все едни и същи и постоянно се срещаха по различни градчета, вече всички познаваха сина
на Тамар и той никъде не беше в такава безопасност, както на тези карнавали, които гъмжаха
от крадци, пияници и наркомани. През останалото време от седмицата Кармен работеше
вкъщи, в неизменната компания на малчугана. Отделяше време да го учи на английски, да му
показва света в книги, вземани от библиотеката, да го разхожда из града, да го води на басейн
и в парка. Щом се почувстваше по-сигурен в новата си родина, смяташе да го прати на детска
градина, за да общува с други деца на своята възраст, но засега идеята да се отдели от него,
макар и за няколко часа, я измъчваше, даряваше на Дай цялата обич, трупана през дългите
години, в които тайно бе оплаквала своето безплодие. Не знаеше как се гледа дете и нямаше
търпение да търси в наръчници, но това не я притесняваше. Двамата изградиха неразрушима
връзка, основана на безрезервното приемане на другия и чувството за хумор. Момчето
свикна да делят пространството си толкова добре, че можеше да реди замък от пластмасови
кубчета на същата маса, на която тя изработваше фини златни обици с миниатюрни мъниста
от предколумбова керамика. Към полунощ Дай се пъхаше в леглото на Кармен и двамата
осъмваха прегърнати. След първата година започна плахо да се усмихва, но в редките случаи,
в които се разделяха, старият му отнесен израз се завръщаше. Тя му говореше през цялото
време, без да се тревожи, че не обелва и дума, как да говори, горкото, като още не знае
английски, а е забравило своя език, сега е като глухонемите, но щом реши, че има какво да
каже, ще го каже, обясняваше на Грегъри по телефона в понеделник. Права беше. Щом
навърши четири години, Кармен отстъпи пред всеобщия натиск и го заведе неохотно на
специалист, който, след като го преглежда дълго и щателно, без да изтръгне и най-малкия
звук, потвърди онова, което тя вече знаеше, че синът ѝ не е глух. Кармен хвана Дай за ръка и
го заведе в парка. Седнала на пейка до едно езерце с патици, тя му обясни, че ако трябва да
плаща на терапевт, за да го накара да говори, тазгодишната почивка отивала по дяволите,
защото бюджетът им нямало да стигне за всичко.
— Аз и ти нямаме нужда от думи, Дай, но за да живееш във външния свят, трябва да
общуваш. Рисунките не стигат. Опитай да говориш малко, за да можем да отидем на почивка,
иначе ще сме прецакани и двамата…
— Не ми хареса този доктор, мамо, миришеше на соев сос — отвърна детето на
перфектен английски. Нямаше да бъде приказлив, но въпросът за немотата му отпадна.
Свободното време се превърна в най-големия лукс, Кармен престана да се вижда с
приятелите и отказваше покани от същите онези ухажори, които доскоро я бяха
въодушевявали. Дотогава любовта ѝ беше носила повече страдания, отколкото хубави
спомени, според Грегъри избираше ужасни кандидати, сякаш можеше да се влюбва само в
хора, които я малтретираха, сега бе убедена, че периодът на лош късмет е отминал, но при
всички случаи реши да се пази. Дълги години Инмакулада Моралес бе отправяла молитви
към свети Антоний Падуански с надеждата покровителят на момите да намери съпруг за
тази ексцентрична дъщеря, която вече бе прехвърлила трийсетте, а още не даваше признаци,
че ще влезе в пътя. Да намери подходящ партньор бе скритата фиксидея на Кармен в
миналото — когато ѝ липсваше мъж, в сънищата ѝ нахлуваха похотливи призраци, имаше
нужда от здрава прегръдка, от топла близост, от мъжки ръце на кръста, от дрезгав глас, който
да ѝ шепне, но вече не можеше да търси само партньор, а и достоен баща за Дай. Помисли за
мъжете, които бе имала, и за първи път осъзна какъв гняв изпитваше към тях. Питаше се
дали би се оставила да я удрят пред детето, дали би се примирила да го изкъпе в студената
вода, използвана от друг, и се ужасяваше от собственото си покорство. Мислено прехвърляше
доскорошните си любовници, но никой не издържаше на суровия изпит, несъмнено си бяха
по-добре сами, реши накрая тя. Майчинството смири духа ѝ, а за нуждите на тялото реши да
следва примера на Грегъри и да се задоволява с краткотрайни връзки. Питаше се и защо не бе
имала смелост да роди свое дете преди десет години, защо се бе поддала пред страха и
натиска на някакви безсмислени традиции, в крайна сметка не беше толкова трудно да си
самотна майка, заключи тя. Новите отговорности я караха да кипи от енергия, желанието ѝ
за работа нарасна, от ръцете ѝ излизаха все по-оригинални модели, а идеите и екзотичните
материали, донесени от далечни страни, оживяваха под нейните пинцети, поялници и
клещи. Сутрин се будеше внезапно, с ясната идея за някой модел, оставаше няколко минути в
леглото, обгърната от мириса и топлината на детето си, после скачаше, навличаше халата от
бродирана коприна, подарък от Лео Галупи, кипваше вода, за да приготви чай от манго,
палеше викторианските лампи на масата и хващаше инструментите с радостна решителност.
От време на време хвърляше поглед към спящия си син и се усмихваше доволно. Животът ми
е пълен, никога не съм била толкова щастлива, мислеше си тя.
 Четвърта част
Внимавай какво си пожелаваш, защото може да те сполети, това бе една от любимите
поговорки на Инмакулада Моралес, която в случая с Грегъри Рийвс се изпълняваше като
някаква зловеща шега. През идните години реализира плановете, които с такава упоритост бе
преследвал, но отвътре го изгаряше мъчителна тревога. Не можеше да спре дори за миг,
докато беше зает, успяваше да не обръща внимание на душевните терзания, но щом му
останеха няколко минути, в които бе свободен и наоколо бе тихо, усещаше как в него бушува
опустошителен огън, истинска клада, толкова буйна, че беше сигурен, че не е само негова,
беше я подхранвал невъздържаният му баща, а преди него и дядо му, крадец на коне, а още
по-назад в миналото и кой знае колко прадядовци, белязани със същото клеймо на вътрешно
безпокойство. Бе обречен да се гърчи в жаравата на стотици поколения. Устремът го
тласкаше напред, превърна се в олицетворение на победител точно когато идиличното
великодушие и вечната невинност на хипитата бяха смазани от зъбните колела на
безпощадната машина на системата. Никой не можеше да го упреква за тази амбиция,
понеже в страната вече назряваше епохата на неистова алчност, която щеше да я завладее
много скоро. След войната във въздуха витаеше тягостно чувство на горчилка от поражението
и всеобщо желание да се доказваш с други средства. Не се говореше по темата, щяха да минат
повече от десет години, преди историята и изкуството да се осмелят да прогонят злите
духове, плъзнали след катастрофата. Кармен видя как бавно загива улицата, където преди си
изкарваха хляба най-добрите ѝ приятели, сбогува се с много занаятчии, изтласкани от
търговците на фабрични продукти от Тайван, и видя да изчезват един по един безобидните
безумци, които умряха от глад или се запиляха някъде, когато хората забравиха да им дават
храна. На тяхно място дойдоха други луди, много по-отчаяни, ветераните от войната, които
се пречупиха пред ужаса от спомените. Доскорошното уличното непокорство бе заменено от
чумата на конформизма, която зарази дори студентите в университета. Нарасна броят на
мизерстващите и бандитите, навсякъде се виждаха просяци, пияници, проститутки, дилъри
на дрога и крадци. Светът се разпада не с дни, а с часове, оплакваше се Кармен. Противно на
останалите, Грегъри Рийвс, който, така или иначе, никога не бе споделял наивните илюзии
на онези, които известяваха ерата на Водолея, период на предполагаемо братство и мир,
реагираше, следвайки принципа на махалото, което се движи ту в едната, ту в другата
посока. Промяната не го засягаше, защото се беше впуснал в сляпа кариера, изпреварвайки
избухването на материализма, който щеше да бележи десетилетието на осемдесетте.
Перчеше се със своите успехи, докато колегите му се чудеха как отмъква най-добрите дела и
откъде взема средства, за да ходи от купон на купон, да обикаля цяла седмица из
Средиземноморието и да носи копринени ризи. Те не знаеха нищо за чудовищните заеми от
банките и за дръзкото боравене с кредитни карти. Рийвс предпочиташе да не мисли, че рано
или късно ще трябва да плаща тези сметки, когато парите свършеха, искаше нов кредит от
своя банкер с аргумента, че ако обявял банкрут или отидел в затвора, по никакъв начин
нямало да може да изпълни задълженията си, и че парите привличали пари като магнит. Не
се тревожеше за бъдещето, бе прекалено зает в опити да уреди настоящето. Казваше, че няма
скрупули, и никога не се бе чувствал толкова силен и свободен, ето защо не проумяваше това
желание за бягство, което не го оставяше на мира. Отново бе ерген и нямаше друго бреме,
освен това на собственото си сърце. От дъщеря му го делеше половин час път, но я виждаше
едва по два пъти в годината, когато я вземаше с лъскавата си кола, за да я заведе на разходка,
с намерението за няколко часа да ѝ даде онова, което бе пропуснал за шест месеца. След
всяка среща я връщаше отрупана с подаръци, подходящи повече за някоя кокетна жена,
отколкото за малолетна ученичка, и болна от преяждане със сладоледи и сладкиши. Оказа се
безполезно да убеждава Маргарет да го нарича татко, момичето реши, че „Грегъри“ приляга
по-добре на този почти непознат човек, който се появяваше в живота ѝ два пъти годишно
като някакъв безумен Дядо Коледа. Не използваше и думата мамо. Госпожата в училище бе
повикала Саманта, за да я пита дали наистина е вярно, че Маргарет била осиновена и че
истинските ѝ родители били убити по ужасяващ начин от шайка мародери. Препоръча да се
допитат до детски психолог, но майка ѝ успя да я заведе само на първата консултация, защото
часът на терапията съвпадаше с курса ѝ по йога. Нямам нужда някой да ми казва кои сте,
знам го много добре, обясни Маргарет със спокойната сдържаност, типична за нея.
Родителите заключиха, че малката има чудесно въображение и чувство за хумор. Не ги
притесняваше и фактът, че нощем се напикава като бебе, а в същото време настоява да се
облича като жена, слага си лак за нокти и червило, не играе с други деца и флиртува с
държание на куртизанка. Освен неудобството да носи пелени през нощта на възраст, в която
започваше да получава първите си уроци по сексуално възпитание, тя не създаваше други
главоболия, растеше като загадъчно безплътно създание, чиято най-голяма добродетел бе, че
оставаше незабелязано. Бе толкова лесно да забравят за нейното съществуване, че неведнъж
баща ѝ се бе шегувал, че много ще ѝ отиват герданите против изчезване на Олга.
През седемте години, които прекара на първата си работа, Грегъри Рийвс усвои напълно
тънкостите и пороците на своята професия. Шефът му го отличаваше сред другите адвокати
във фирмата и се зае да му разкрие лично основните трикове. Бе една от онези педантични и
маниакални личности, които имат нужда да държат под контрол и най-дребния детайл,
непоносим човек, но блестящ адвокат, нищо не убягваше от зоркия му поглед, имаше нюх на
хрътка да открива решението на всеки законов проблем и неустоимо красноречие да
убеждава съдебните заседатели. Научи го да разучава случаите грижливо, да търси и най-
малките пролуки и да планира стратегията си като военен генерал.
— Това е като играта на шах, печели онзи, който предвиди повече ходове. Нужна е
агресивността на звяр, но трябва да запазиш хладнокръвие. Ако изгубиш самообладание, с
теб е свършено. Научи се да се владееш, Рийвс, иначе никога няма да бъдеш от най-добрите
— повтаряше му той. — Имаш заложби, но в битката удряш със затворени очи.
— Същото ми казваше и Отче Ларагибел в двора на католическата църква.
— Кой?
— Учителят ми по бокс.
Рийвс бе упорит, неуморим, труден за огъване, невъзможен за пречупване и свиреп в
схватките, но го предаваха собствените му страсти. Старият харесваше неговата енергия, той
самият я бе притежавал в изобилие на младини, а и още му оставаха значителни запаси,
поради което умееше да я цени у другите. Приветстваше и неговата амбиция, защото това бе
лостът, който го караше да се движи, достатъчно бе да му размаха морков пред носа, за да го
накара да хукне като заек. Ако в някой момент бе усетил машинациите на младока да се
домогне до неговите знания и да го използва като трамплин, за да се издигне във фирмата,
едва ли се беше учудил. Същото бе правил и той в началото на своята кариера, с тази
разлика, че нямаше хитър шеф, способен да го спре навреме. Смяташе се за добър познавач
на човешкия характер, беше сигурен, че може да държи Рийвс в ръцете си и да го
експлоатира в своя полза за неопределено време, беше като необязден кон — трябваше да му
отпусне въжето, да го остави да потича, да го изтощи и щом започнеше да се бунтува, да го
дръпне изведнъж и да го накара да усети юздата, за да признае превъзходството на
стопанина. Не правеше това за първи път и винаги бе постигал добър резултат. В редки
случаи на слабост усещаше изкушението да се опре на рамото на този млад адвокат, който
толкова приличаше на него, той бе синът, който би му се искало да има. Бе изградил малка
империя и сега, на прага на осемдесетте, се питаше кой ще го наследи. Бяха му останали
малко удоволствия, тялото вече не откликваше на порива на въображението, не можеше да
вкуси изискано ястие, без да плати последствията със стомашни болки, да не говорим за
жени, това беше твърде болезнена тема. Наблюдаваше Рийвс със смесица от завист и
бащинско разбиране, но не беше сантиментално старче и нямаше намерение да преотстъпва
и зрънце от властта си. За него беше чест, че се е родил с безчувствено сърце, както казваше
на всеки, който се опиташе да призове отзивчивостта му, за да моли за услуга. Дългият навик
на егоизма и коравата черупка на скъперничеството бяха по-силни от всяка искрица
симпатия. Той бе съвършеният учител за трудоемкия процес по усвояване на алчността.
Тимъти Дуейн не прости на баща си, че го е създал на този свят и не е умрял на млади
години, а продължава да трови желанието му за живот с доброто си здраве и проклетия си
нрав. За да го провокира, извърши куп глупости, като винаги вземаше мерки старият да
разбере, и така се изнизаха петдесет години в яростна омраза, която му струваше покоя и
благополучието. Понякога непокорният дух го бе спасявал, както когато реши да избегне
военната служба само защото баща му подкрепяше войната (не толкова от патриотизъм,
колкото, защото имаше икономически интереси във фабриките за оръжие), но обикновено
бунтарството му се обръщаше срещу самия него и го атакуваше фронтално. Реши да не се
жени и да няма деца, даже в редките случаи, в които беше влюбен, за да провали амбицията
на стареца да изгради династия. С него щеше да умре фамилното име, което толкова
презираше, с изключение на една издънка Дуейнови в Ирландия, за която никой не искаше
да говори, защото им напомняше за скромния им произход. Образован и изтънчен, с
вродената елегантност на хората, отгледани в бродирани чаршафи, той имаше страстно
влечение към изкуството и чар, който му печелеше приятели в изобилие, но по някакъв
начин успяваше да скрие тези качества пред баща си и да се държи като простак, само и само
да му прави напук. Ако старият Дуейн организираше вечеря с каймака на обществото, той
пристигаше неканен, с някоя уличница подръка и готов да престъпи поне няколко норми на
приличие. Докато бащата фучеше, че повече не иска да го вижда през живота си, майка му го
защитаваше открито, макар и с цената на конфликт с мъжа си. „Върви на психиатър, за да ти
помогне да оправиш недостатъците на характера си, сине“, съветваше го често тя, но Тимъти
отвръщаше, че без тях би останал без характер. Междувременно водеше мизерно
съществуване — не от липса на средства, а от призвание на мъченик. Разполагаше с жилище
в най-скъпия квартал в града, стар апартамент, обзаведен с модерни мебели и стратегически
разположени огледала, и с доживотна рента, последен подарък от дядо му. Тъй като нищо не
му бе липсвало, не отдаваше никакво значение на парите и се подиграваше с многобройните
фондации, измислени от семейството не само за да избегнат данъци, но и за да го лишат от
всякакво наследство. Демоните го връхлитаха безспир, тласкайки го към пороци, които го
отвращаваха, но на които се отдаваше, за да нарани баща си, макар че заедно с това убиваше
и себе си. Прекарваше деня в лабораторията си по патология, погнусен от човешката
тленност и безкрайните превъплъщения на болката и разложението, но и удивен от
възможностите на науката. Никога не си го призна, но там бе единственото място, където
намираше известен покой. Потъваше в старателното изучаване на някоя болна клетка и
когато се надигнеше от фотографските плаки, епруветките и лазерните лъчи, обикновено
много късно през нощта, го боляха мускулите на гърба и врата, но беше доволен. Това чувство
го съпровождаше, докато не стигнеше на улицата, тогава палеше колата и разбираше, че няма
къде да отиде, никой не го чакаше никъде, и в този момент отново пламваше в омраза към
себе си. Посещаваше най-долните кръчми, където забравяше дори как се казва, забъркваше
се в моряшки сбивания и накрая свършваше в спешното отделение на някоя болница,
отправяше провокации в гей бани и после се измъкваше на косъм от скандала, който сам
развихряше, качваше проститутки, за да си купува жалко удоволствие, подправено с
опасността от смъртоносна инфекция. Летеше по стръмно нанадолнище със смесица от
ужас и наслада, проклинайки Господ и призовавайки смъртта. След няколко седмици на
унижение го връхлиташе чувство за вина и той спираше разтреперан пред бездната, зейнала
под краката му. Заклеваше се да не вкуси повече капка алкохол, затваряше се като отшелник
вкъщи да чете любимите си автори и да слуша джаз до зори, правеше си кръвни проби,
търсейки признаците на болест, която в крайна сметка може би желаеше като наказание за
греховете си. Настъпваше период на спокойствие, той посещаваше концерти и театрални
постановки, навестяваше майка си като примерен син и отново се отбиваше у търпеливите
приятелки, които го чакаха, без да губят надежда, че ще го вкарат в правия път. Ходеше в
планината на дълги самотни екскурзии, за да чуе гласа на Бога, който го вика през вятъра.
Единственият, когото виждаше и в добро, и в зло, бе приятелят си Грегъри Рийвс, който го
измъкваше от различни каши и му помагаше да си стъпи отново на краката. Дуейн не криеше
развратното си съществуване, напротив, забавляваше се, преувеличавайки своите пороци, за
да затвърждава славата си на блудна душа, но въпреки това ревниво пазеше една своя страна,
за която малцина подозираха. Докато се подиграваше с предизвикателен цинизъм на всеки
благороден замисъл, помагаше за няколко идеалистични каузи, като винаги се грижеше
името му да остане в строга тайна. Заделяше част от доходите си, за да помага на хората в
нужда, кръжащи в орбитата му, и да подкрепя начинания в далечни страни, от гладуващи
деца до политически затворници. Противно на очакваното, когато бе избрал този клон на
медицината, работата му сред трупове бе засилила съчувствието му към живите, болеше го за
всички страдащи хора, но не му оставаше емоционален запас да скърби за животни,
застрашени от изчезване, за опустошени гори и замърсени води. С всичко това си правеше
жестоки шеги, дърдореше по същия начин за раси, религии и жени, отчасти защото да
браниш тези каузи бе на мода, а неговото най-голямо удоволствие бе да провокира ближния.
Вбесяваше го фалшивият морал на онези, които се ужасяваха от делфин, хванат в мрежи за
риба тон, а в същото време подминаваха равнодушно бездомните просяци по улиците,
правейки се, че не ги виждат. Светът е една голяма помия, бе най-честото му изречение.
— На теб ти трябва жена, която да е мила отвън, но желязна отвътре, за да те хване за
врата и да те спаси от теб самия. Ще те запозная с Кармен Моралес — каза му Грегъри
Рийвс, когато най-накрая проумя, че приятелката му е недостъпна за него, и се примири да я
обича като брат.
— Прекалено е късно, Грес. Ставам само за курви — отвърна Тимъти Дуейн, за първи
път без сарказъм.

Шанън нахлу в живота на Рийвс като свеж полъх. От години полагаше усилия да се
издигне, но въпреки постигнатите успехи, усещаше, че тъпче на едно място, сякаш тичаше
като в кошмар. С ловкостта на магьосник съчетаваше жонглирането с дългове, шеметните
пътувания, грандиозните купони, безумно натоварения си график и върволицата си от жени с
непрестанно връхлитащото го чувство, че при най-малкото невнимание всичко ще се
сгромоляса с тътена на земетръс. Имаше повече дела, отколкото можеше да поеме, повече
дългове, отколкото можеше да плаща и повече любовници, отколкото можеше да задоволява.
Добрата памет му помагаше да следи всяка отделна нишка от тази бъркотия, добрият късмет
— да не се подхлъзне при някоя грешка, а доброто здраве — да не умре от изтощение като
впрегатно животно, минало предела на своята издръжливост. Шанън пристигна един
понеделник сутрин, облечена в непорочно бяло и ухаеща на цветя, с най-ослепителната
усмивка, която бяха виждали в сградата от стомана и стъкло на фирмата. Беше на двайсет и
две, но с детинските си маниери и обезоръжаващия си чар изглеждаше по-малка. Това бе
първата ѝ работа като рецепционистка, преди бе работила като продавачка в различни
магазини, като сервитьорка и непрофесионална певица, но както заяви с чаровния си глас на
разглезена девойка, в тези занимания нямало бъдеще. Грегъри, омагьосан от лъчезарната ѝ
жизнерадост и заинтригуван от разнообразието на длъжности, изпълнявани от толкова млад
човек, я попита какви преимущества вижда в това да вдига телефона зад мраморен плот и тя
загадъчно отвърна, че там поне щяла да се запознае с точните хора.
Рийвс незабавно я включи в тефтерчето си с телефони и след по-малко от седмица вече я
беше поканил на танци. Тя прие със спокойната самоувереност на ленива лъвица, харесвам
по-възрастни мъже, отбеляза с усмивка и той не разбра добре какво иска да каже, защото
беше свикнал с младите момичета и разликата във възрастта не му се стори от значение.
Много скоро щеше да се сблъска с поколенческата бездна, която ги разделяше, но тогава вече
щеше да е късно да се върне назад. Шанън беше модерно момиче. За да избяга от жестокия
си баща и майка си, която прикриваше с грим синините, причинени от побоищата на мъжа
си, бе тръгнала пеша от градчето, изгубено в Джорджия, където бе родена. След няколко
мили я бе качил първият тираджия, който я бе забелязал като някакво фантастично видение
на безкрайната лента на пътя, и след многобройни перипетии се бе озовала в Сан
Франсиско. Съчетанието ѝ от наивност и самонадеяност омагьосваше хората и ѝ
позволяваше да стои над грозната действителност на света, пред нея вратите се отваряха
сами, а препятствията се изпаряваха, обаянието на тревистите ѝ очи обезоръжаваше жените
и пленяваше мъжете. Създаваше впечатлението, че не съзнава властта си, носеше се през
живота с лекотата на небесен дух, вечно изненадана, че ѝ върви във всичко. Вроденото ѝ
непостоянство я тласкаше от едно нещо към друго с радостна готовност, без да се замисля за
проблемите и болките на останалите смъртни, не се тревожеше за настоящето, камо ли за
бъдещето. С добре тренираното си умение да забравя бе преодоляла грозните сцени от
детството, лишенията и бедността от младежките години, предателствата на любовниците,
които ѝ се бяха насищали и после я бяха изоставяли, и неоспоримия факт, че нямаше нищо.
Неспособна да задели нещо настрана, преживяваше с краткотрайни работи, които едва ѝ
стигаха да се прехранва, но не смяташе себе си за бедна, защото, когато пожелаеше нещо,
трябваше само да си го поиска, винаги имаше по няколко възхитени ухажори, готови да
задоволят нейните капризи. Не използваше мъжете от злонамереност или порочност, а
просто защото не ѝ бе хрумвало, че може да служат за нещо друго. Не познаваше мъката от
любов или от други дълбоки чувства, увличаше се за кратко по всеки свой любим, докато
траеше първоначалната тръпка, но скоро се уморяваше и тръгваше, без милост към онзи,
който оставаше зад гърба ѝ. Осъди няколко свои любовници на мъчителна ревност и
отчаяние, без да осъзнава какво им причинява, защото тя самата бе неподатлива на този вид
страдания, ако я оставеха, променяше посоката, без да се оплаква, светът разполагаше с
неизчерпаем запас от свободни мъже. Извинявай, нали знаеш, че съм като марулка, едно
листенце за този, едно за онзи, но сърцето ми е твое, каза тя на Грегъри Рийвс, без помен от
насмешка, две години след като се бяха запознали, докато му превързваше кокалчетата,
счупени след едно кроше в лицето на поредния ѝ ухажор. Още от първата среща стана ясно
кой е по-силен. Рийвс бе сразен на собствената си територия, с нищо не му помогнаха
натрупаният опит и славата на донжуан. Предаде се веднага, но не само пред физическите
прелести на новата рецепционистка, в миналото си бе имал и други красиви като нея, а пред
вечната ѝ усмивка и привидната ѝ невинност. През онази нощ се запита с истинска тревога
как би могъл да спаси това прелестно създание от самата нея, представи си я изложена на
всевъзможни опасности и огорчения и се зарече да я закриля.
— Съдбата неслучайно ме среща с нея — сподели той с Кармен. — Според Безкрайния
план на баща ми всичко си има причина. Това момиче се нуждае от мен.
Кармен не успя да го предупреди, защото беше настроила антените на интуицията си
към Дай и в тези дни бе заета да шие маскараден костюм на влъхва за коледното
представление в училище. Докато крепеше телефона между рамото и ухото си, лепеше пера
върху изумруденозелен тюрбан, пред съсредоточения поглед на сина си.
— Дано тази не е вегетарианка — отбеляза разсеяно тя.
Не беше. Девойката посрещаше сочните пържоли на своя нов любим със заразителен
ентусиазъм и ненаситен апетит, беше истинско чудо, че може да поглъща подобни
количества храна и да запази своята фигура. Освен това пиеше като смок. След втората
чашка очите ѝ трескаво заблестяваха и ангелското момиче се превръщаше в мръсница. На
този етап Рийвс не беше сигурен коя от двете личности го привлича повече — дали
невинната рецепционистка, която заставаше в понеделник с колосаната си блуза зад
мраморния плот, или голата разюздана вакханка в неделя. Беше изключителна жена и на него
не му омръзваше да я изучава като географ и да я опознава в библейския смисъл. Виждаха се
всеки ден на работа, където демонстрираха подозрително безразличие, предвид репутацията
на женкар на единия и вроденото кокетство на другата. Няколко нощи седмично се
боричкаха в неуморни срещи, вземайки това за любов, понякога се измъкваха в някоя празна
стая в офиса и с риск да бъдат изненадани, се гърчеха прави в някой ъгъл, нетърпеливи като
тийнейджъри. Рийвс се влюби както никога преди, а вероятно и тя също, макар в нейния
случай това да не значеше кой знае какво. За него започна период, подобен на този в
младостта му, когато бурният взрив на хормоните го принуждаваше да преследва всяко
момиче, което се изпречеше пред очите му, само дето сега цялата стихия на страстта му бе
насочена към една-единствена цел. Не преставаше да мисли за Шанън, час по час ставаше от
бюрото, за да я наблюдава отдалеч, измъчван от ревност към всички мъже като цяло и към
колегите си в частност, включително към стареца с орхидеите, който също често се отбиваше
пред младата рецепционистка, вероятно изкушен да я спечели като поредния трофей, но
спиран от нелепата ситуация и пълното съзнание за ограниченията на възрастта си. Никой
не минаваше през входа, без да бъде поразен от сияйната усмивка на Шанън. Ако някоя вечер
не беше свободна да излезе, Грегъри Рийвс неизменно си представяше, че е в прегръдките на
друг, и самото подозрение за това го влудяваше. Отрупа я с безсмислени подаръци с
намерението да я впечатли, без да осъзнава, че не оценява руските кутийки за бижута,
рисувани на ръка, миниатюрните дръвчета и перлените обици, а предпочита кожени
панталони, за да обикаля на мотор с приятели на нейната възраст. Опита се да я запали по
своите интереси от онзи стремеж на влюбените да споделят всичко. Първия път, когато я
заведе на опера, тя се захласна по елегантните костюми на публиката, а когато завесата се
вдигна, помисли, че става дума за комедиен спектакъл. Издържа до трето действие, но щом
видя как една дебела госпожа, облечена като гейша, си забива нож в корема, докато синът ѝ
развява японското знаме с едната ръка и американското с другата, гръмогласният ѝ смях
прекъсна оркестъра и се наложи да напуснат залата.
През август я взе със себе си в Италия. Бе работила по-малко от година и не ѝ се
полагаше отпуска, но това не се оказа пречка, защото бе подала молбата си за напускане в
адвокатската кантора. Бяха ѝ предложили работа като фотомодел. Грегъри прекара
пътуването, страдайки предварително, ненавиждаше мисълта да я види изложена на чужди
погледи по страниците на някое списание, но не посмя да повдигне въпроса от страх да не
излезе старомоден. Не сподели и с Кармен, защото приятелката му щеше да го скъса от
подигравки. Вървейки по една цветна пътека край брега на Лаго ди Комо, без да забелязва
огледалната повърхност на водата, нито оранжевите вили, накацали по хълмовете, защото
имаше очи само за пленителните дадености на своята спътница, му хрумна решение, с което
да я задържи до себе си, и ѝ предложи да заживеят заедно, така нямало да се налага да
работи и щяла да може да се запише в университет, за да следва някоя специалност, била
интелигентна и творческа личност, нямало ли нещо, което би желаела да учи? За момента
нямало, отвърна му Шанън през смях, развеселена от няколкото чаши вино, но щяла да си
помисли. Тази нощ Рийвс взе телефона, за да разкаже новината на Кармен от другата страна
на океана, но не я намери. Приятелката му беше заминала с Дай на пътешествие в Далечния
изток.
Бел Бенедикт не знаеше точната си възраст, а и не искаше да я научава. Годините бяха
поизносили костите ѝ и потъмнили карамелената ѝ кожа към тон, по-близък до цвета на
шоколада, но не бяха помрачили топазения блясък на бадемовите ѝ очи, нито укротили
напълно желанието в слабините ѝ. Понякога нощем сънуваше единствения мъж, когото бе
обичала през живота си, и се будеше влажна от удоволствие. Сигурно съм единствената
разгонена бабичка в историята, да ме прощава Господ, мислеше си тя без капчица срам и
дори със скрита гордост. Срам чувстваше само когато се погледнеше в огледалото и видеше,
че тялото ѝ на смугла кобилка се е превърнало в печален куп отпуснати меса, ако мъжът ѝ
можеше да я види, би извърнал поглед ужасен, мислеше си тя. Никога не ѝ дойде наум, че ако
случайно бе останал жив, годините щяха да минават и за него, и че вече нямаше да е онзи
строен веселяк, който я беше съблазнил на петнайсет години. Бел обаче не можеше да си
позволи лукса да се излежава до късно, потънала в спомени от миналото, нито пък да стои
пред огледалото, тъгувайки за младостта — всяка сутрин ставаше по изгрев-слънце, за да
ходи на работа, с изключение на неделя, когато отиваше на църква и после на пазар. През
последната година нямаше нито миг свободно време, щом приключеше работа, хукваше към
къщи, за да наглежда сина си. Отново бе започнала да го нарича Бебчо, както по времето,
когато го носеше върху гърдите си и му пееше приспивни песни. Не ми казвай така, мамо,
приятелите ми ще ми се подиграват, умоляваше я той, но всъщност вече нямаше приятели,
беше ги изгубил всичките точно както бе изгубил работата си, жена си, децата си и паметта
си. Бедният ми Бебчо, въздишаше Бел Бенедикт, но не го съжаляваше, а по-скоро малко му
завиждаше; нямаше намерение да умира още дълги години, а докато тя бе жива, той щеше да
бъде в безопасност. Стъпка по стъпка, ден за ден, това бе нейната философия, нямаше
смисъл човек да се тревожи за едно хипотетично утре. Дядо ѝ, роб от Мисисипи, ѝ беше
казвал, че пред нас е нашето минало, че то е единственото реално нещо и от него можем да
черпим знания и опит за живота; настоящето било само илюзия, защото за по-малко от миг
вече ставало част от миналото; бъдещето пък било черна дупка, която не се виждала и може
би дори не съществувала, защото всеки момент можело да ни сполети смъртта. Работеше
като прислужница у родителите на Тимъти от толкова години, че хората трудно можеха да си
спомнят имението без нея. Когато я наеха, беше легендарна хубавица, една от онези негърки
с кръшна снага, които ходят, сякаш плуват под водата.
— Омъжи се за мен — молеше я Тимъти в кухнята, когато го гощаваше с палачинки,
единствения ѝ кулинарен шедьовър. — Толкова си красива, че трябва да бъдеш кинозвезда
вместо слугиня на майка ми.
— Единствените негри в киното са белите, боядисани в черно — смееше се тя.
Беше много млада, когато по пътя бе минал един безделник с буен смях в търсене на
сянка, под която да отдъхне. Бяха се влюбили на мига, с изпепеляваща страст, способна да
обърка климата и да обърне хода на времето, и така бе заченат Кинг Бенедикт, който щеше да
живее два живота точно както Олга му беше предсказала при единствената им среща, когато
камионът на Безкрайния план го бе качил на прашното шосе през Втората световна война.
Няколко дни след като роди, Бел забрави деветте месеца, в които бе носила товара на сина си
под сърцето, и мъките на раждането и отново тръгна да преследва мъжа си из скритите
кътчета на фермата. Правеха любов сред локва менструална кръв до кравите в обора, сред
птиците в царевичака и скорпионите в хамбара. Щом малкият Кинг започна да прави
първите си колебливи стъпки, бащата, изнурен от правенето на любов и уплашен, че ще
изгуби душата и мъжеството си между краката на тази ненаситна хурия, бе избягал,
отнасяйки за спомен кичур от косата на Бел, който бе отрязал, докато тя спеше. Във вихъра
на пламенната си любов, бяха пренебрегнали настояванията на пастора от баптистката
църква, който им повтаряше, че трябвало да сключат свещен съюз пред Бога. За Бел един
подпис в църковния регистър нямаше значение, тя се смяташе за омъжена. До края на живота
си използва фамилията на своя любовник, а на многото мъже, които отмаряха в скута ѝ през
следващия половин век, казваше, че мъжът ѝ е на кратко пътуване. От толкова повтаряне
накрая сама си повярва и затова така се ядосваше да се вижда гола в огледалото, ако не
побързаш да се върнеш, скоро ще завариш само провиснала кожа, призоваваше тя спомена за
изчезналия. Тази януарска сутрин градът осъмна, връхлетян от безмилостен вятър, който
духаше откъм морето. Бел Бенедикт си сложи тюркоазеносиния костюм, шапка, обувки и
ръкавици в същия тон — тоалета, който ползваше в неделя и на всеки празник. Бе
забелязала, че кралица Елизабет винаги носи такова едноцветно облекло и не беше
мирясала, докато не намери нещо подобно. Тимъти Дуейн я чакаше с колата пред скромната
сграда, в която тя живееше.
— Не си безсмъртна, Бел. Какво ще стане със сина ти, когато теб вече те няма? — беше я
попитал Тимъти.
— Кинг няма да е първото момче на четиринайсет години, което ще се оправя само.
— Не е на четиринайсет, а на петдесет и три.
— За ежедневните неща е на четиринайсет.
— Хубаво, точно за това говоря. Винаги ще си остане юноша.
— Кой знае, може и да порасне…
— С малко пари всичко ще ви бъде по-лесно, жено, не бъди твърдоглава.
— Вече ти казах, Тим. Нищо не може да се направи. Адвокатът на застрахователната
компания бе пределно ясен с нас, нямаме никакви права. От човещина ще ни дадат десет
хиляди долара, но няма да стане сега, трябва да минат много процедури.
— Не разбирам от тези неща, но имам един приятел, който може да ни посъветва.
Грегъри Рийвс ги прие в джунглата от цветни саксии в своя кабинет. Бел влезе
триумфално, облечена като кралица, седна на изстрадалото кожено канапе и започна да
разказва странния случай на сина си Кинг Бенедикт. Рийвс я слушаше внимателно, докато
ровеше в безупречната си памет, търсейки произхода на това име, което отекваше като
далечно ехо от миналото. Невъзможно бе да се забрави такова звучно име, питаше се къде го
е чувал преди. Кинг бил добър християнин, започна жената, но Господ не го възнаградил с
лесен живот. Открай време били бедни и отначало пътували от място на място в търсене на
работа, прощавайки се с новите приятели и сменяйки училищата. Кинг израсъл с тревогата,
че майка му може да изчезне, тръгвайки след някой ухажор, и да го остави сам в поредната
стая на някое безименно градче. Бил меланхолично и стеснително момче, което дори двете
години война в Южния Тихи океан не успели да избавят от стеснението. След като се върнал,
се оженил, родили му се две деца и започнал да си изкарва хляба като строителен работник.
В последните години бракът му започнал да куца, жена му заплашвала да го напусне, децата
му го смятали за неудачник. Бел виждала, че е много изнервен и тъжен и се страхувала да не
започне да пие отново, както се било случвало при други кризи, нещата вървели на зле, а
след инцидента се разпаднали съвсем. Кинг Бенедикт се намирал на височината на втори
етаж, когато скелето се разклатило и той политнал, сгромолясвайки се на земята. Ударът го
зашеметил за няколко секунди, но успял да се изправи на крака, на пръв поглед имал само
леки натъртвания, но все пак го закарали в болница, където след рутинен преглед го пуснали
да си върви. Веднага, щом главоболието отшумяло и започнал да говори, се видяло, че не
помнел къде е и не разпознавал своите роднини, мислел, че отново е момче. Майка му скоро
открила, че паметта му стигала само до четиринайсетгодишна възраст, оттам нататък имало
само една безкрайна празнота. Преглеждали го вътрешно и външно, поставяли му сонди във
всички отверстия, пускали му ток в мозъка, разпитвали го в продължение на седмици,
хипнотизирали го и му снимали душата, но не открили логично обяснение за толкова
драматична забрава. Средствата на медицината не засекли увредени органи. Започнал да се
държи като невръстен манипулатор, измисляйки плоски лъжи, за да мами децата си, към
които се отнасял като с другари по игра, и за да се отърве от надзора на жена си, която
вземал за своя майка. Не успявал да познае Бел Бенедикт, помнел я като млада и много
красива жена, но все пак през следващите месеци се вкопчил в тази непозната старица като
за спасителен пояс, тя била единственото сигурно нещо в този объркан свят. Роднини и
приятели отказали да приемат неговата амнезия, според тях ставало дума за някаква
истерична шега и скоро се уморили да тършуват из кътчетата на съзнанието му в търсене на
знак, че ги е разпознал. Не му повярвали и от застрахователната компания, обвинили го, че е
скалъпил тази история, за да вземе пенсия и да прекара остатъка от живота си издържан
като инвалид, когато всъщност само лекичко се бил ударил, бил пълен измамник. Всеки път,
когато жена му излизала, Кинг се чувствал изоставен, а щом започнала да води и любовника
си да преспива у тях, Бел Бенедикт сметнала, че е дошъл моментът да се намеси и взела сина
си да живее при нея. През тези месеци го наблюдавала внимателно, без да забележи нито
един спомен след четиринайсетгодишна възраст. Кинг постепенно се успокоил, бил добър
другар, майката била доволна, че е при нея, единственото странно нещо в поведението му
били гласовете и виденията, които казвал, че му се явяват, но двамата свикнали с
присъствието на тези безплътни призраци на въображението, на които лекарите не отдавали
никакво значение. Тимъти Дуейн носеше медицинските експертизи и писмата от адвокатите
на застрахователната компания. Рийвс им хвърли бегъл поглед, усещайки с цялото си тяло
пламъка на битката, който толкова добре познаваше, това френетично очакване на боеца,
най-хубавото в неговата професия — обичаше сложните случаи, трудните предизвикателства,
сраженията.
— Ако решите да заведете дело, трябва да го направите скоро, защото имате само една
година срок след инцидента.
— Но тогава няма да ми дадат десетте хиляди долара!
— Този случай може да струва много повече, госпожо Бенедикт. Може би са ви
предложили това, за да спечелят време, докато изгубите правото да предявите иск.
Жената прие потресена, десет хиляди долара бяха повече от всичко, което бе успяла да
спести през целия си отруден живот, но този мъж ѝ вдъхваше доверие, а и Тимъти Дуейн
имаше право, трябваше да предпази сина си от едно твърде несигурно бъдеще. Този следобед
Рийвс отнесе случая до своя шеф толкова ентусиазиран, че заекваше, докато му разказваше за
хубавата негърка и за сина ѝ на средна възраст, върнат с един удар към юношеството,
представете си, ако спечелим, ще променим живота на тези нещастни хора, но срещна само
мефистофелските вежди, вдигнати чак до линията на челото, и един ироничен поглед. Не
пилей време за глупости, Грегъри, отвърна му той, не си струва да се забъркваш в тази каша.
Обясни му, че шансовете да спечели били минимални, трябвало години разследване, десетки
експерти, дълги часове работа, а резултатът можел да е нулев, без мозъчно увреждане, което
да оправдае загубата на памет, никой съдебен състав нямало да повярва на тази амнезия.
Рийвс усети, че го залива вълна на отчаяние, беше му омръзнало да се съобразява с чужди
нареждания, с всеки изминал ден се чувстваше все по-нервен и обезсърчен от работата си,
нямаше търпение да стане независим. Хвана се за този отказ, за да изнесе пред стареца с
орхидеите прощалната си реч, която толкова пъти бе репетирал насаме. Връщайки се вкъщи
същата вечер, завари Шанън, легнала на пода в хола да гледа телевизия, и я целуна със
смесица от гордост и вълнение.
— Напуснах фирмата. Отсега нататък ставам волна птичка.
— Това трябва да се отпразнува! — възкликна тя. — А щом сме на тази тема, Грег, нека
пием и за бебето.
— Кое бебе?
— Това, което чакаме — усмихна се Шанън, наливайки му чаша от бутилката, която
стоеше до нея.

Когато се разведе за втори път, Джуди Рийвс взе децата, включително и тези, които
съпругът ѝ имаше от първата си жена. С времето бракът им се беше превърнал в кошмар от
озлобление и свади, в които мъжът ѝ нямаше никакъв шанс за успех. Когато дойде моментът
да се разделят окончателно, дори не се спомена възможността бащата да вземе децата,
обичта между Джуди и двете мургави хлапета бе толкова силна и сърдечна, че никой не
помнеше, че всъщност не са нейни. Жената успя да остане сама едва няколко месеца. Една
гореща събота заведе семейството на плажа и там се запозна с един набит ветеринар от
Северна Калифорния, който пътуваше с раздрънканата си кола, придружаван от трите си
деца и едно женско куче. Животното бе блъснато от кола и задните му крака бяха
парализирани, но вместо да го отърве от мъките, както сочеше професионалният опит,
стопанинът му бе измайсторил нагръдник, с който да се движи с помощта на децата, които
се редуваха да го придържат отзад, докато то тичаше с предните си крака. Любопитната
гледка на сакатото куче, атакуващо вълните с радостен лай, привлече децата на Джуди. Така
се запознаха. Тя бе опънала по шевовете един бански костюм на райета и поглъщаше
сладолед след сладолед, без прекъсване. Ветеринарят я разглеждаше със смесица от ужас и
възхита пред това огромно количество гола плът, но след кратък разговор двамата се
сприятелиха, той забрави за външния ѝ вид и на залез-слънце я покани на вечеря. Двете
семейства завършиха деня, лапайки пица и хамбургери.
Мъжът пое обратно с децата към долината Напа, където живееше, а Джуди остана да го
призовава в мислите си. От времето на първия ѝ съпруг Джим Морган не беше срещала мъж,
който да ѝ бъде равен както в леглото, така и в една хубава кавга. Джим Морган бе излязъл от
затвора за добро поведение и въпреки че тогава бе омъжена за мустакатия тапишон, ѝ се
беше обадил, за да ѝ каже, че всеки божи ден от присъдата си се бил сещал с обич за нея. Но
тя вече бе поела в друга посока. Пък и Морган се беше присъединил към някаква секта от
християнски фундаменталисти, чийто фанатизъм бе непонятен за човек, възпитан в
толерантния дух на бахайската вяра от майка си, поради което тя не поиска да го види,
когато отново остана сама. Менталните послания на Джуди прекосиха планини и обширни
лозя и скоро след това ветеринарят ѝ дойде на гости. Прекараха една романтична седмица с
всички деца и бабата Нора, която по онова време бе станала напълно зависима от Джуди.
Бараката, която Чарлс Рийвс бе купил преди трийсет години, се беше върнала към
предишното си окаяно състояние. Термитите, прахта и изминалото време полека-лека бяха
свършили своята работа по дървените стени, без Нора да направи нищо, за да спаси дома си
от разрухата. Един следобед Джуди и третият ѝ мъж дойдоха да я навестят и завариха
старицата седнала в плетения стол под върбата, защото таванът на верандата се беше срутил
— стълбовете бяха проядени.
— Достатъчно, госпожо, идвате да живеете с нас — отсече зетят.
— Благодаря ти, синко, но е невъзможно. Представи си как ще се стъписа Докторът по
Божествени науки, ако не ме открие тук в четвъртък.
— За какво говори майка ти?
— Мисли, че призракът на баща ми я посещава всеки четвъртък, затова не искаше да
напуска къщата — обясни му Джуди.
— Няма проблем, госпожо. Ще оставим бележка на мъжа ви с новия адрес — предложи
мъжът.
Никой не се беше сещал за такова просто решение. Нора стана, написа бележката с
безупречния си краснопис, взе перлената си огърлица, оцеляла след толкова лишения,
нарами една кутия със стари снимки и няколко картини, рисувани от мъжа ѝ, и отиде
спокойно да седне в колата на дъщеря си. Джуди натовари плетения стол в багажника,
защото майка ѝ можеше да си го потърси, заключи къщата с катинар и тримата потеглиха, без
да погледнат назад. Чарлс Рийвс явно бе намерил съобщението точно както бе намирал и
другите, всеки път, когато неговата вдовица бе сменяла адреса, защото нито той пропусна
четвъртък от посмъртните им срещи, нито Нора изгуби от поглед нишката на портокала,
която я свързваше с отвъдния свят. В годината, която Грегъри се ожени за Шанън, сестра му
вече живееше с ветеринаря, с майка си и с една сюрия деца, различни по възраст, цвят и
фамилия, чакаше осмо дете и признаваше, че е влюбена. Животът ѝ не беше лесен,
половината къща бе заета с ветеринарната клиника, трябваше да понася непрестанната
върволица от болни животни, въздухът миришеше на хлор, децата се биеха като зверчета, а
Нора Рийвс бе потънала в милостивия свят на въображението, и на възраст, в която другите
старици плетяха терлички за правнуците, тя се беше върнала в своята младост. Въпреки това
Джуди за първи път се чувстваше щастлива, най-сетне бе намерила добър другар и нямаше
нужда да работи извън дома си. Мъжът ѝ приготвяше грандиозни скари, за да изхранва
домочадието, и пазаруваше шоколадови бисквити на килограм. Въпреки бременността,
добрата трапеза и огромния си апетит Джуди започна бавно да отслабва и няколко месеца
след като роди, вече бе достигнала теглото си като момиче. Отиде на сватбата на брат си с
тоалет от светъл тюл и малка сламена шапка, под ръка със своя трети съпруг, със седемте
деца, пременени с неделните си дрешки, и с още едно на ръце, с майка си, нагласена като
ученичка, и с парализираната кучка — придържана с нагръдник, но с ухиленото изражение
на щастливите животни.
— Поздрави леля си Джуди и баба си Нора — каза Грегъри на Маргарет, която тогава
беше на единайсет години и продължаваше да бъде много дребна на ръст, но се държеше като
зряла жена. Момичето не беше чувало за това дебело женище и за отнесената бабичка с
кордела на главата и помисли, че този цирк е някаква шега. Не оценяваше чувството за хумор
на баща си.
 Младоженецът искаше да придаде на сватбата си латино атмосфера, бе наел група
[21]
мариачи от Мисионерския квартал , а храната бе дело на Розмари, една от неговите
бивши любовници, хубава жена, която не му се сърдеше за брака, защото никога не го бе
искала за съпруг. Бе написала няколко кулинарни книги и си изкарваше хляба,
организирайки банкети, с екипа си от готвачки можеше да спретне с еднаква лекота от
мексиканска фиеста до обяд за японски мениджъри и френска вечеря. Шанън, призната за
душата на приема и пременена с невинна рокля от бяла органза, упражни уменията си по
пасо добле, болера и мексикански балади, докато алкохолът не я удари в главата и не се
наложи да се оттегли. През остатъка от вечерта Грегъри Рийвс и Тимъти Дуейн танцуваха с
Кармен като в добрите стари времена на суинга и рокендрола, докато Дай наблюдаваше със
слисан вид новата страна от личността на майка си.
— Това дете е одрало кожата на Хуан Хосе — отбеляза Грегъри.
— Не, прилича на мен — възрази Кармен.
Беше се завърнала от пътешествие в Тайланд, Бали и Индия с купища материали и глава,
пълна с оригинални идеи. Не смогваше с поръчките, беше наела помещение за ателието си,
както и няколко виетнамски бежанци, които обучи, за да ѝ помагат. В часовете, през които
Дай беше на училище, разполагаше със спокойствие и тишина, за да измисля бижутата, които
после нейните работници изработваха. Разказа на Грегъри, че възнамерявала да отвори
собствен магазин веднага, щом успее да спести достатъчно за начален старт.
— Тези неща не стават така. Имаш мислене на селянка. Трябва да изтеглиш заем,
бизнесът се прави с кредит, Кармен.
— Колко пъти съм те молила да ме наричаш Тамар?
— Ще те запозная с моя банкер.
— Не искам да свърша като теб, Грегъри. И след сто години няма да успееш да платиш
всичко, което дължиш.
Вярно беше. Неговият приятел банкерът трябваше да му отпусне поредния заем, за да
отвори офис, но не се оплакваше, защото тази година лихвите бяха скочили до невиждани
нива в страната, трябваше да се възползва от клиенти като Грегъри Рийвс, понеже не бяха
останали много, способни да ги плащат. Периодът нямаше да трае дълго, експертите
прогнозираха, че икономическата нестабилност ще струва преизбирането на президента,
добър човек, когото обвиняваха в слабост и прекалена либералност, два гряха, непростими за
това място и време.
Разположи офиса над един китайски ресторант и поръча да гравират на стъклата името
и титлата му с големи златни букви, както беше виждал в детективските филми — „Грегъри
Рийвс, адвокат“. Този надпис символизираше триумфа му. „Личи, че си от долна класа,
човече, по-селско нещо не съм виждал“, отбеляза Тимъти, но Кармен хареса идеята и реши
да я заимства за своя магазин, но с арабски йероглифи. Апартаментът бе просторен, в самия
център на Сан Франциско, с директен асансьор и авариен изход, който щеше да влиза в
употреба неведнъж. В деня, в който Рийвс стъпи в сградата, съдържателят на ресторанта,
родом от Хонконг, се качи да му поднесе своите поздрави, придружаван от сина си, дребен
късоглед младеж с меки обноски, геолог по професия, но без никакво влечение към скалите
и минералите — всъщност обичаше само числата. Казваше се Майк Тонг и бе пристигнал в
страната съвсем малък, когато баща му бе преместил цялото си семейство в новата им
родина. Попита дали господин адвокатът се нуждае от счетоводител, който да води книжата
му, но Грегъри му обясни, че за момента има само един клиент, поради което не може да му
плаща заплата, но може да го наеме за няколко часа на седмица. Не подозираше, че Майк
Тонг щеше да се превърне в най-верния му страж и да го спаси от отчаянието и банкрута. По
онова време контингентът от латиноамерикански работници се бе увеличил неимоверно.
След трийсет години белите ще бъдем малцинство в тази държава, прогнозираше Тимъти
Дуейн. Рийвс реши да използва опита си от квартала, в който бе израснал, както и
владеенето на испанския език, за да търси клиентела между тях, защото в другите сфери
конкуренцията беше голяма, три четвърти от всички адвокати в света практикуваха в
Съединените щати, падаше се по един на триста и седемдесет души. Все пак най-важната
причина бе, че се влюби в идеята да помага на най-онеправданите, можеше да разбере по-
добре от всеки друг тревогите на мексиканските емигранти, той също бе живял като „мокра
гърбина“. Трябваше му секретарка, която да владее свободно и двата езика, и Кармен го
свърза с някоя си Тина Файбих, която отговаряла на изискванията. Кандидатката се появи в
офиса още преди мебелите да пристигнат, вътре беше само канапето от английска кожа,
свидетел на толкова завоевания, и десетките саксии с цветя, а из пода бяха разпилени папки
и архиви. Жената трябваше да си пробива път сред безпорядъка и да седне на един кашон с
книги. Грегъри се озова пред кротка мила госпожа, която се изразяваше на безупречен
испански и го гледаше с непроницаемия израз на любезните си кравешки очи. Почувства се
уютно в нейно присъствие, излъчваше спокойствието, което на него му липсваше. Едва я
погледна, не провери препоръките ѝ и почти не ѝ зададе въпроси — доверяваше се на
инстинкта си. На тръгване тя си свали очилата и му се усмихна, не ме ли позна, попита го
плахо. Грегъри вдигна очи и се вгледа в нея по-внимателно — това бе Ернестина Переда,
палавата катеричка от еротичните игри в училищната тоалетна, страстната вълчица от
юношеството, която го беше спасила от мъките на желанието, когато се гърчеше във врящия
бульон на своите хормони, момичето с припрените сношения и сълзите на разкаяние, Света
Ернестина, която се беше превърнала в хрисима матрона. След множество краткотрайни
връзки се омъжила, вече улегнала, за някакъв служител на телефонната компания, нямала
деца, а и не ѝ трябвали, нейният съпруг ѝ стигал, му каза тя, след което му подаде снимка на
господин Файбих, толкова обикновен човек, че беше невъзможно да си спомниш лицето му
дори минутка, след като си го видял. Грегъри Рийвс остана със снимката в ръка и с поглед,
забит в земята, без да знае какво да каже.
— Аз съм добра секретарка — прошепна тя поруменяла.
— Това положение може да се окаже неловко и за двама ни, Ернестина.
— Няма да имате оплаквания от мен, господин Рийвс.
— Казвай ми Грегъри.
— Не. По-добре да започнем отначало. Миналото вече не се брои — и тя се зае да му
разказва как се преобърнал животът ѝ, след като срещнала мъжа си, хрисим човечец, но само
привидно, защото насаме бил истински динамит, ненаситен и верен любовник, който успял
да укроти лакомата ѝ утроба. От бурното ѝ минало бил останал само смътен спомен,
донякъде, защото не изпитвала никакъв интерес към станалото преди, стигало ѝ сегашното
щастие.
 — Но пък вас никога не ви забравих, защото единствен вие не ми обещахте нещо, което
не бяхте готов да изпълните — допълни тя.
— Чакам ви утре в осем, Тина — усмихна се Грегъри, докато ѝ стискаше ръката.
Страхотен номер ми спретна, укори после Кармен по телефона, но тя, знаейки за
тайните нечестиви срещи на своя приятел с Ернестина Переда, го увери, че не ставало дума
за номер, смятала, и то съвсем искрено, че тя е идеалната секретарка за него. И не се излъга,
Тина Файбих и Майк Тонг щяха да бъдат единствената стабилна опора на още неукрепналата
кантора на Грегъри Рийвс. На Кармен бе и идеята да привлекат латиноамерикански клиенти
с реклама по испаноезичния канал в часа на сериалите, помнеше как майка ѝ стоеше като
хипнотизирана пред екрана, по-загрижена за съдбите на тези измислени герои, отколкото за
собственото си семейство. Никой от двамата не предположи какъв ефект щеше да има
рекламата. При всяка пауза на мелодрамата излизаше Грегъри Рийвс, със своя добре ушит
костюм и сините си очи, въплъщение на достопочтения англосаксонски професионалист, но
когато отвореше уста, за да предложи услугите си, го правеше на звучен уличен испански, с
характерните му изрази и типичния провлачен акцент на емигрантите, които го гледаха от
другата страна на екрана. На него може да се доверим, казваха си потенциалните клиенти,
той е един от нас, само дето цветът му е друг. Много скоро го познаваха сервитьорите в
ресторантите, шофьорите на таксита, строителните работници и всеки по-мургав бачкатор,
който се изпречеше на пътя му. Кинг Бенедикт беше единственият му случай, когато започна,
но след месец имаше толкова много, че реши да си потърси партньор.
— Подчинени да, партньори никога — посъветва го Майк Тонг, който стоеше по цял ден
в офиса, въпреки че беше нает за няколко часа седмично.
Две години по-късно във фирмата работеха шестима адвокати, една рецепционистка и
три секретарки, Рийвс поемаше дела из цяла Калифорния, пътуваше повече по въздух,
отколкото по земя, печелеше купища пари и харчеше много повече от изкараното. По това
време Майк Тонг прекарваше по-голямата част от живота си, заровен в бъркотията на своята
бърлога, сред папки, бумаги, счетоводни книги, банкови документи и копирната машина, без
да броим кафеварката, метлите и запасите от тоалетна хартия и чаши за еднократна
употреба, които бранеше като свадлива сврака. Останалите се присмиваха на пестеливия
китаец, уверяваха, че нощем се връщал тихомълком, за да вади от боклука картонените чаши,
да ги мие и поставя обратно в кутията, за да се използват и на следващия ден, но Майк Тонг
не обръщаше никакво внимание на тези подигравки, бе твърде зает да натъкмява числата на
своето сметало.
Еднообразният живот и задълженията на моногамията умориха Шанън още отначало,
имаше тягостното чувство, че се влачи през пустиня от безкрайни дюни, оставяйки парчета
от своята младост на всяка крачка. Звънливият смях, който бе най-големият ѝ чар, загуби
звучността си, а пасивният ѝ характер изпъкна още повече. Отегчаваше се безвъзвратно,
вкопчена в мъжа си заради илюзията за сигурност, идея, насадена ѝ от майка ѝ, която ѝ бе
внушила също, че най-добрият начин да задържи Грегъри Рийвс, бе една навременна
бременност. Искаше да се омъжи, разбира се, но не от непочтени подбуди, а защото
изпитваше обич към този човек. До него се чувстваше защитена за първи път. „Радвам се,
дъще, защото много скоро Рийвс ще стане богат, освен ако вече не е, както съм чувала да се
говори“, отвръщаше ѝ госпожата. Шанън не си правеше сметки, не изглеждаше да има
особен интерес към парите, въпреки семейните съвети да си хване едра риба, която да ѝ
гарантира живот на кралица, достоен за нейната хубост. От друга страна, мисълта да се
изхранва сама, да спазва график и да се придържа към ограничен бюджет ѝ изглеждаше
непоносима, беше опитала да го прави, но се бе оказало, че не успява. Един заможен съпруг
щеше да реши тези проблеми, но не помисли за цената, която би платила за това. Сега бе
затворена вкъщи като изгнаник и целият ѝ живот бе свързан единствено със съществото,
което растеше в корема ѝ. Първите седмици се развличаше, като се печеше на слънце на кея,
до призрачната лодка, но скоро убеди Грегъри да се преместят в друга къща и в стремежа да
открие дома на мечтите си, месеците се изнизаха. Не намери каквото търсеше, нямаше и
желание да подреди техния собствен с малко старание, затова поръча набързо обзавеждане
от един каталог и когато мебелите дойдоха, ги нахвърли как да е. Бродеше из претъпканите
стаи и се развличаше, говорейки по телефона с приятели, звънеше на шега на старите си
любовници посред нощ и им шепнеше мръсотии, възбуждайки и тях, и себе си до лудост.
Имаше нужда да упражнява вроденото си кокетство, иначе ставаше кисела, точно както
когато ѝ липсваше алкохол. От чиста скука увеличи броя на чашките и накрая започна да пие
колкото баща си. През първите месеци, преди коремът ѝ да се издуе, ходеше в офиса на мъжа
си и пушеше с вдигнати крака върху бюрото на някой от младите адвокати, от чисто
удоволствие да ги вижда смутени. Вероятно нямаше да забележи съществуването на Майк
Тонг, ако той не бе останал равнодушен към нейния чар, отнасяше се към нея с учтивата
сдържаност, достойна за нечия баба, положение, което предизвикваше у нея глуха неприязън,
изостряна от факта, че китайският счетоводител слагаше лимит на кредитните ѝ карти и
възпираше шефа си, когато се хвърляше в прекомерни харчове, за да ѝ угоди. Не харесваше и
Тимъти Дуейн, веднъж го бе поканила на обяд, под претекст да обсъдят празненство за
рождения ден на мъжа ѝ, но той се бе появил с някаква австрийска туристка, с която
излизаше онази седмица, и не бе дал никакви признаци, че забелязва колко по-красива и
отзивчива бе Шанън. Внимавай с жена си, бе предупредил Грегъри на следващия ден, той се
бе прибрал, за да ѝ търси обяснения, но не бе успял да я разпита, защото я бе заварил в
несвяст на пода в кухнята, и когато бе понечил да я вдигне, тя бе повърнала върху него. От
бременността е, му бе отговорила тя, но от нея лъхаше на алкохол. Бе ѝ помогнал да легне и
по-късно, когато я видя да спи сред розовите чаршафи, си помисли, че е твърде млада, малко
наивна и че може би Дуейн, воден от своя цинизъм, е изтълкувал погрешно една невинна
покана. Въпреки това нямаше как да се заблуждава още дълго време, през следващите месеци
видя симптомите на разрухата, точно както преди му се беше случило със Саманта, но реши,
че с Шанън го свързват много повече неща, отколкото с първата му жена, и се вкопчи в тази
идея, за да не изпадне в депресия. Споделяха поне вкуса към добрата храна и страстните
боричкания в леглото. И Шанън бе луда глава като него, обичаше да пътува, да ходи по
магазините и да купонясва. „Накрая ще свършите зле, жена ти е огледало на слабостите на
собствения ти характер“, предупреди го Кармен, но той не виждаше нещата така. Вероятно с
тези сходства можеха да положат основите на истинска семейна връзка, но страстта от
първите им срещи скоро охладня и когато разровиха жаравата на стария огън, не откриха
любов. Грегъри все още бе увлечен по младостта, веселия нрав и красотата на Шанън, но бе
много зает в работата и не отделяше време за семейството. Междувременно тя се държеше
като разглезена тийнейджърка и нетърпението я разяждаше отвътре. Никой не направи
особени усилия да задържи на повърхността лодката, в която плаваха, затова бе странно, че
когато накрая потъна, двамата така се мразеха.
Ентусиазмът на Грегъри към Шанън скоро се изпари, но това не си пролича, тъй като
през месеците на бременността изпитваше към нея бащинска нежност, смесица от
състрадание и възхищение. Бе до нея по време на раждането, подкрепяше я, попиваше потта
от челото ѝ, говореше ѝ, за да я успокоява, докато лекарите се суетяха под безмилостните
лампи на родилната зала. Мирисът на кръв го върна към спомена за войната и той отново
зърна момчето от Канзас, което толкова пъти бе виждал насън, умолявайки го да не го оставя
сам. Шанън се вкопчи в него, докато напъваше да отдели рожбата от своята утроба, и в този
миг Грегъри помисли, че я обича. Харесваше децата и бе въодушевен от мисълта, че отново
ще става баща, този път ще е различно, обеща си той, бебето няма да ми бъде чуждо като
Маргарет. Поиска да е първият, който ще го посрещне на този свят, и протегна ръце, за да го
поеме, когато си показа главичката. Вдигна го, за да го покаже на майката, но не успя да каже
нищо, от вълнение загуби ума и дума. После щеше да си спомня това като единствения миг
на пълно щастие до тази жена, но тази искрица радост угасна за броени дни, тя не ставаше за
майчински грижи, нито за ролята на съпруга или домакиня и веднага, щом успя да се напъха
в тесните си момичешки дънки, се опита да се спаси от оковите на брака. Първият ѝ
любовник бе докторът, който я бе изродил, много скоро го последваха други, докато мъжът ѝ,
потънал в работа, нямаше очи да забележи очевидното. Шанън се преобразяваше с всяка нова
връзка според предпочитанията на поредния мъж, веднъж се появяваше с накъдрена коса и
ново черно дантелено бельо, но само две седмици по-късно френските жартиери се
озоваваха на дъното на някое чекмедже, защото бе хвърлила око на един съсед писател,
тогава Грегъри я намираше загърната в една от неговите жилетки, без грим и с нови очила с
рогови рамки, да чете Юнг. През това време бебето Дейвид растеше в кошарката толкова
немирно, ревливо и хитро, че даже собствената му майка не искаше да бъде край него.
Един ден Тина разказа засрамено на своя шеф, че видяла един от адвокатите на фирмата
да се целува с Шанън на паркинга, „простете, че се бъркам в това, г-н Рийвс, но съм длъжна
да ви кажа“, довърши тя с треперещ глас. Червена пелена се спусна пред очите на Грегъри,
той сграбчи виновника за ревера и започна да го налага с юмруци, мъжът успя да се шмугне в
асансьора, за да избяга, но Грегъри изтича по аварийните стълби и го сгащи на улицата,
вдигайки такъв скандал, че се намеси полицията и всички се намериха в ареста да дават
показания, в това число и Майк Тонг, който се връщаше от пощата и успя да стане свидетел
на края на мелето, когато ухажорът се търкаляше на тротоара с разбит нос. Същата нощ
Шанън обвини за станалото няколкото чашки в повече и опита да убеди мъжа си, че тези
лудории нямат абсолютно никакво значение и че обича само него. Грегъри поиска да узнае
какво, по дяволите, е правела на паркинга и тя се закле, че ставало дума за случайна среща и
приятелска целувка.
— Възрастта ти личи, Грегъри, много си старомоден — заключи тя.
— Явно съм роден, за да ми слагат рога! — изрева Рийвс и си тръгна, тръшвайки
ядосано вратата.
Спа в един мотел, докато накрая Шанън успя да го намери и му се примоли да се върне,
заклевайки му се в любов и уверявайки го през хълцане, че до него се чувствала сигурна и
защитена, че сама била изгубена. Грегъри тайно се надяваше да дойде. Бе прекарал безсънна
нощ, измъчван от ревност, представяйки си безсмислени наказания и невъзможни решения.
Престори се, че чувства гняв, който всъщност вече не изпитваше, само и само за да я унижи,
но се върна при нея, така както щеше да прави всеки път през следващите месеци.
Маргарет изчезна от дома на майка си на тринайсет години. Саманта бе изчакала два
дни, преди да ми звънне, понеже мислела, че нямало къде да отиде и скоро щяла да се
прибере, със сигурност било невинно бягство, всички деца на нейната възраст вършели
такива лудории, не било нищо особено, нали съм знаел, че Маргарет не създавала проблеми,
че била много добра. Умението ѝ да не вижда реалността е досущ като това на майка ми,
никога не спира да ме удивлява. Веднага уведомих полицията, която организира масирана
акция, за да я намери, сложихме обяви във всеки град край залива, призовахме я от радиото и
телевизията. Когато отидох в училището, разбрах, че не са я виждали от месеци, уморили се
да пращат бележки на майка ѝ и да оставят съобщения по телефона. Дъщеря ми била ужасна
ученичка, нямала приятелки, не тренирала нищо и непрекъснато отсъствала от часовете,
докато накрая съвсем престанала да ходи. Разпитах съучениците ѝ, но те знаеха малко за нея,
или пък не пожелаха да ми кажат, стори ми се, че не им е била симпатична, едно момиче я
описа като агресивна и груба, два епитета, които ми бе невъзможно да свържа с Маргарет,
която винаги се държеше като старовремска дама в салон за чай. После говорих със съседите
и така научих, че я били виждали да излиза късно през нощта, понякога идвал да я търси
някакъв тип с мотоциклет, но почти винаги се прибирала с различни автомобили. Саманта
каза, че със сигурност ставало дума за злонамерени клюки, тя не била забелязала нищо
необичайно. Как да забележи отсъствието на дъщеря си, като не виждаше дори присъствието
ѝ, бих казал аз. На снимката, която показаха по телевизията, Маргарет изглеждаше много
красива и невинна, но аз си спомних провокативните ѝ жестове и ми хрумнаха ужасни
сценарии. Светът е пълен с изроди, ми бе казал веднъж един инспектор, когато в парка се
изгуби едно от хлапетата, за които се грижех. Бяха мъчителни дни в обикаляне на
полицейски участъци, болници, вестници.
— Това е случай за свети апостол Юда Тадей, покровител на изгубените каузи —
посъветва ме Тимъти Дуейн напълно сериозно, когато рухнах в неговата лаборатория, в
търсене на приятелско рамо. — Трябва да отидеш в църквата на Доминиканския орден, да
пуснеш двайсет долара в касичката на светеца и да му запалиш свещ.
— Ти да не бълнуваш, Тим.
— Може и така да е, но работата не е там. Единственото, което ми остана от
дванайсетте години в религиозния колеж, е чувството за вина и безрезервната вяра в свети
Юда. Нищо не губиш, ако опиташ.
— Доктор Дуейн е прав, от опит глава не боли. Аз ще ви придружа — предложи меко
секретарката ми, щом разбра, и така се озовах коленичил в някаква църква, палейки свещи,
както не бях правил от клисарските времена при Отче Ларагибел, придружаван от вярната
Ернестина Переда.
Тази вечер някой се обади, за да каже, че видели подобно момиче в някакъв бар, само
дето било доста по-голямо. Отидохме там с двама полицаи и заварихме Маргарет,
издокарана като жена, с изкуствени нокти, високи токове, прилепнал панталон и плътен
слой грим, който променяше до неузнаваемост бебешкото ѝ лице. Щом ме видя, хукна да
бяга, а когато я хванахме, ме гушна през сълзи и ме нарече татко за първи път, откакто се
помня. Медицинският преглед показа, че има следи от игли по ръцете и вагинална
инфекция. Когато се опитах да говоря с нея в стаята на частната клиника, където я
настанихме, ме отблъсна с порой от ругатни, които бълваше с мъжки глас, някои от които не
бях чувал нито в квартала, където бях израснал, нито като войник. Изтръгна сондата от
ръката си, надраска с червилото си ужасни цинизми по стените на стаята, разкъса
възглавницата и запрати на пода всичко, до което успя да се докопа. Наложи се трима души
да я държат, докато ѝ биеха успокоително. На другата сутрин отидох да я видя със Саманта и
я заварихме спокойна и усмихната в леглото, с чисто лице и панделка в косите, заобиколена
от букети с цветя, кутии шоколадови бонбони и плюшени играчки, които ѝ бяха пратили
служителите от моя офис. От озверялото същество от предишния ден нямаше и следа. Когато
я попитах защо е извършила такава ужасна постъпка, тя се разрида с привидно разкаяние, не
знаела какво ѝ станало, никога преди не го била правила, виновни били лошите приятели, но
не бивало да се тревожим, давала си сметка за опасността и никога вече нямало да вижда
тези неморални хора, боцкането било само експеримент и нямало да се повтори, кълнеше се
тя.
— Добре съм. Трябва ми само уокмен, за да слушам музика — ни каза тя.
— Каква музика искаш? — попита я майка ѝ, намествайки ѝ възглавниците.
— Един приятел ми донесе любимите ми песни — отговори тя сънено. — А сега ме
оставете да поспя, малко съм уморена.
На тръгване поиска да ѝ занесем цигари, без филтър, ако можело. Учудих се, че пуши, но
после си спомних, че на нейната възраст аз си бях измайсторил цяла лула, а и при всички
случаи в сравнение с другите проблеми, малко никотин ми се стори безобиден. Сметнах за
неподходящо да споря за рисковете от пушек в белите дробове, когато можеше да умре от
свръхдоза хероин. Когато се върнах да я видя следобед, нея вече я нямаше. Бе успяла да
заблуди дежурната сестра, да навлече познатите дрехи на проститутка, с които бе дошла, и да
избяга. Докато чистеха стаята, откриха пластмасова спринцовка под дюшека, до касетата с
рок музика и остатъците от червило. Бях изгубил Маргарет, след това щях да я виждам в
затвора и на болнично легло, но още не го знаех, трябваха ми девет години, за да ѝ кажа
сбогом, девет години на разбити надежди, безсмислени търсения, фалшиви разкаяния,
безбройни кражби, предателства, вулгарности, подозрения и унижения, докато накрая не
проумях със сърцето си, че няма как да ѝ помогна.
Първият бутик „Тамар“ се появи на една улица в центъра на Бъркли, между някаква
книжарница и един салон за красота, двайсет и пет квадратни метра с малка витрина и тясна
врата, която щеше да остане незабелязана сред другите магазини в квартала, ако Кармен не
беше решила да приложи същите принципи за декорация както в къщата на Олга, но на
обратно. Жилището на гадателката бе отрупано с украшения и рисунки като оперетна пагода
и точно затова изпъкваше сред бедната сива архитектура на мексиканския квартал.
Помещението на Кармен бе заобиколено от лъскави магазини, китайски ресторанти с
техните сърдити дракони и мексикански с техните гипсови кактуси, индийски базари,
сергии за туристи и процъфтващата порнографска индустрия с неонови табели, показващи
голи двойки в невероятни пози. С подобна конкуренция беше трудно да привлече клиентела,
затова тя боядиса всичко в бяло, сложи тента в същия цвят на вратата и постави силни лампи,
за да подчертае лабораторния вид на своя бутик. Разположи накитите върху семпли поставки
с пясък и прозрачни парчета кварц, където изящният дизайн и скъпите материали
изглеждаха великолепно. В единия край закачи няколко цигански поли, като онези, които тя
самата носеше от доста години, единствената топла нотка сред тази снежна белота. Във
въздуха се носеше лек аромат на подправки и монотонните акорди на цитра.
— Скоро ще имам колани, портмонета и шалове — обясни Кармен на Грегъри, когато му
показа доволно новото си начинание на празненството по откриването. — Разнообразието
няма да е голямо, но всички неща ще могат да се съчетават, така че с едно идване в бутика
клиентката да може да си тръгне облечена от главата до петите.
— Едва ли ще впечатлиш някого с тези дрънкулки — изсмя се Грегъри Рийвс, убеден, че
човек трябва да не е добре с главата, за да носи творенията на неговата приятелка, но минути
по-късно трябваше да си вземе думите назад, когато Шанън го помоли да ѝ купи няколко
чифта етно обици, които му се сториха неприлично скъпи, и когато видя приятелката си
Джоан, под ръка с Балсеску, пременена с една от тези ексцентрични цигански поли с
разноцветни кръпки. Жените са истинска загадка, измърмори той.
Кармен Моралес управляваше бизнеса си с благоразумието на градинар. Водеше
сметките си ежеседмично, заделяйки една част, за да поддържа работата на фабриката, друга
за данъци, нещичко, за да преживява без излишен лукс и да захранва спестовната си сметка.
Разчиташе на верните си виетнамци, които изработваха моделите, и на няколко познати
мексиканки от нейния квартал, които по точни инструкции шиеха дрехите вкъщи и после ѝ
ги пращаха по пощата. Подбираше сама всички материали и веднъж годишно, обикновено
през лятото, поемаше към Азия или Северна Африка на пазар, впускайки се в рисковани
пътувания, които биха ужасили някоя по-неуверена жена, но тя бе защитена от опасностите,
защото бе неспособна да си представи хорската злина. Можеше да отсъства само през
училищните ваканции на Дай, който свикна с тези сафарита с влак, джип, на магаре или пък
пеша из далечни селца в тайландските джунгли, биваци на странстващи пастири в Атласките
планини или бедняшки квартали в многочислените индийски градове. Смуглото му жилаво
телце понасяше безропотно всевъзможен вид храна, замърсена вода, ухапвания от комари,
изтощение и адска жега, понасяше несгодите с издръжливостта на факир. Беше кротко дете,
което усвои четирите аритметични действия, играейки си с мънистата за огърлици, и което,
преди да навърши десет години, бе открило няколко математически закона, които напразно
се опитваше да обясни на майка си и на своята учителка. По-късно, когато забелязаха
необикновената му дарба за числата и го изследваха професори от университета, това се
оказаха тригонометрични функции. Имаше малка метална шахматна дъска с магнитни
фигурки и сред блъсканицата по влаковете, полупремазан от тълпите пасажери, клетките с
животни, очуканите картонени куфари и кошниците с храна, Дай играеше невъзмутимо
срещу самия себе си, без да прави номера. Невинаги спяха в хотели и къщурки на свои
познати, понякога се движеха с малки каравани или пътуваха с водач и се налагаше да
спират, за да лагеруват насред пустошта.
На рогозка на земята или в хамак, провесен под импровизирана мрежа против комари,
заобиколен от заплашителните крясъци на нощните птици и шума на тайнствени лапи,
обгърнат от натрапчивия дъх на гниещи растения и магнолии, Дай се чувстваше напълно
сигурен до топлото тяло на майка си, смяташе я за неуязвима. С нея бе преминал през много
премеждия и в редките случаи, в които я бе виждал уплашена, на свой ред бе усещал
жегването на страха; но тогава се сещаше за другата си майка, тази с черните бадемови очи,
която летеше чрез обратна тяга над него и го пазеше от всяко зло. На един базар в Мароко,
докато се промъкваха сред пъстрата тълпа, детето се откъсна от ръката на Кармен, за да
погледа някакви ятагани в калъф от обработена кожа. Собственикът на дюкяна, противно
мъжище, облечено в дрипи, го хвана за врата, вдигна го във въздуха и му залепи плесница, но
преди да успее да замахне отново, една разярена тигрица връхлетя отгоре му и впи нокти в
него, ръмжейки и хапейки като побесняла кучка. Дай видя как майка му се затъркаля с
арабина по земята в бъркотия от скъсани поли, обърнати кошници, разпиляна стока и шегите
на другите мъже на пазара. Кармен получи кроше в лицето и за миг остана зашеметена, но
силата на отчаянието ѝ я свести и преди някой да успее да го предвиди, вече стискаше оголен
ятаган. В този момент се намеси полицията, която я обезоръжи и спаси търговеца от сигурно
намушкване, докато струпалите се около тях мъже се радваха на боя и обсипваха чужденката
с крясъци и хули. Кармен и Дай се озоваха зад решетките в участъка, заобиколени от
престъпници, които не посмяха да ги закачат, защото видяха смъртта в очите на тази жена.
Американският консул им се притече на помощ и по-късно, когато се сбогуваха, ги посъветва
да не стъпват повече в тази страна. Ще се видим догодина, отвърна му Кармен и не успя да се
усмихне, защото беше с отекло лице и дълбоко разцепена устна. От тези експедиции се
връщаха с кутии, претъпкани с всевъзможни мъниста, парченца корал, стъкло или древни
метали, полускъпоценни камъни, миниатюрни фигурки от кост, раковини с идеална форма,
зъби и нокти от незнайни твари, вкаменелости на листа и буболечки от ледената епоха.
Носеха и везани платове и щамповани кожи, които служеха, за да добавя детайли върху чанти
и колани, избелели от времето ширити за полите, копчета и катарами, които откриваха в
закътани дюкянчета. По това време Кармен вече не работеше вкъщи. Държеше съкровищата
си в работилницата, в пластмасови прозрачни кутии, подредени по материали и цвят, и се
затваряше там с часове, за да измисля всеки модел, слагайки и махайки мъниста,
шлифовайки метали, режейки и полирайки в търпелива игра на въображението. Въведе
модата на астрологичните мотиви с луни и звезди, употребата на сините оченца против
уроки, бижутата, вдъхновени от Африка, комплекта от различни обици и обицата с винтче за
едно ухо, с водопад от камъни и сребърни елементи, които по-късно щяха да бъдат
имитирани до втръсване. Годините ѝ вдъхнаха увереност и посмекчиха чертите ѝ, но не
промениха оптимистичния ѝ дух, нито намалиха страстта ѝ към приключения. Ръководеше
бизнеса като истински експерт, но толкова се забавляваше, докато го правеше, че не го
считаше за работа. Беше неспособна да се вземе насериозно. Не правеше разлика между
проспериращата фирма и времената, в които изработваше бижута на ръка в къщата на своите
родители, за да ги продава в мексиканския квартал, или се обличаше в шарени кърпи, за да
прави жонгльорски номера на площад „Пършинг“. Всичко бе част от все същата непрестанна
игра на битието и фактът, че нулите в банковите ѝ сметки се бяха умножили, не променяше с
нищо безгрижния характер на нейното занимание. Тя бе първата, която се учуди от успеха си,
трудно можеше да повярва, че има хора, готови да платят толкова много за бижута, създадени
в изблик на въображение, с едничката цел да се забавлява. Житейските проблеми и илюзиите
на успеха също не промениха дружелюбния ѝ нрав, бе все така сърдечна, доверчива и щедра.
Пътуванията ѝ бяха показали безкрайните лишения и болки, които понася човечеството, и
когато се сравняваше с други, се чувстваше голяма късметлийка. За нея нямаше противоречие
между добрия бизнес нюх и състраданието, от самото начало се постара да осигури
възможно най-добрите условия за работа за най-онеправданите в социалната стълбица, а
после, когато фабриката се разрасна, нае толкова много бедни латиноамериканци, азиатски
бежанци, инвалиди и даже няколко бавноразвиващи се, на които повери цветята и градините,
че Грегъри наричаше начинанието на своята приятелка „хосписа на Тамар“. Пилееше време
и пари за уморителни курсове и часове по английски за своите работници, които обикновено
идваха в страната, бягайки от невъобразими страдания. Спонтанното ѝ милосърдие се оказа
далновиден управленски ход, също като безплатния стол, задължителните почивки, леката
музика, удобните столове, часовете по гимнастика и отмора за мускулите, сковани от
грижливото усилие по монтирането на бижутата, и още много други нововъведения, защото
персоналът ѝ отвръщаше с поразителна вярност и старание.
По време на пътуванията си Кармен бе разбрала, че светът не е бял и че никога няма да
бъде, и затова носеше с гордост мургавата си кожа и мексиканските си черти. Самоувереното
ѝ държане заблуждаваше околните, създаваше впечатлението, че е по-висока и по-млада, и
пристъпваше с такова достойнство, наконтена в циганските си одежди и съпровождана от
звънтенето на гривните си, че никой не забелязваше дребния ѝ ръст, тежките гърди,
крушовидното ѝ тяло или първите бръчки и бели коси. В училищното междучасие Дай бе
спечелил между своите съученици конкурс за най-красива майка.
— Няма ли да се омъжиш, мамо? — я бе попитало детето.
— Да, когато пораснеш, ще се омъжа за теб.
— Когато аз порасна, вече ще си много стара — обясни ѝ Дай, за когото числата бяха
неопровержима истина.
— Тогава ще трябва да си потърся за съпруг някой грохнал старец като мен — засмя се
Кармен и в паметта ѝ изплува образът на Лео Галупи, такъв, какъвто си го беше спомняла
често през тези години и какъвто го бе видяла за първи път, надничащ зад оклюмал букет
цветя, докато я чакаше на летището в Сайгон. Запита се дали пък и той не се сеща за нея и
реши, че някой ден ще трябва да провери, защото Дай растеше бързо и може би много скоро
нямаше да има нужда от нея. Освен това бе уморена от мимолетни връзки, избираше по-
млади мъже, защото се нуждаеше от хармония и красота около себе си, но липсата на чувства
започваше да ѝ тежи.
Докато приятелят ѝ Грегъри живееше, трупайки дългове и главоболия, тя водеше живот
на работничка, но печелеше пари и похвали. Много скоро името Тамар се превърна в символ
на оригинален стил и безупречно качество. Без да си го поставя за цел, започна да ръководи
модни ревюта и да дава интервюта като истински експерт, като не забравяше, че всичко е
просто шега. Някой ден ще ме хванат, че нищо не знам, гледам да спечеля хората с чисто
самохвалство, коментираше на Грегъри, когато излезеше в някое женско или арт списание,
или в икономически издания, като пример за бързо прогресираща фирма. Няколко години
след това, когато имаше бутици „Тамар“ в няколко световни столици и близо двеста души,
които работеха за нея, без да се броят дистрибуторите, които обикаляха различни
континенти, предлагайки марката в най-луксозните магазини, и когато счетоводният отдел
заемаше цял етаж във фабриката, тя все още пътуваше на муле в джунглата и на камила през
пустинята, за да купува материали, и живееше скромно със сина си — не от скъперничество,
а защото не знаеше, че животът може да бъде по-приятен.

Кинг Бенедикт искаше повече от всичко на света електрическо влакче, което да сглоби в
хола на майка си. Вече бе изработил железопътна гара, село от дървени къщурки, картонени
дървета и пейзаж от хълмове, както и мънички тунели, които се простираха от стена до
стена, правейки минаването през стаята невъзможно. Чакаше единствено влакчето, защото
Бел му беше обещала, че това ще бъде първата покупка, щом получат парите от делото.
Чувстваше се напълно безпомощен и се беше вкопчил в тази жена с дълга шия и жълти очи,
която твърдеше, че му е майка и която бе единственият му компас през бурята от
неизвестности. От инцидента насам в паметта му бе пълна мъгла, четирийсет години,
изтрити в мига, в който главата му удари земята. Помнеше майка си красива и млада и не
проумяваше как се бе преобразила в тази старица, похабена от работата и годините. Коя
всъщност е Бел? Дано ми купи влакче… Съзнаваше, че вече е голям за детски игри, но
изобщо не го интересуваха темите, които вълнуваха мъжете. Седеше с часове, захласнат пред
телевизора, това невероятно изобретение, непознато за него преди, и когато видеше страстни
целувки на екрана, чувстваше тъпо смущение, някакво пулсиране в слабините, което за
щастие не продължаваше дълго. Каталогът с електрически влакчета го привличаше много
повече от списанията с голи жени, които му предлагаше продавачът на вестници от будката
на ъгъла. Понякога виждаше себе си отстрани, сякаш бе в киното и съзерцаваше собственото
си лице в неумолим сценарий. Не разпознаваше тялото си. Майка му му беше обяснила за
инцидента и амнезията, не беше глупав и знаеше, че не е на четиринайсет години. Изучаваше
се дълго в огледалото, не проумяваше кой е този старец, който го гледа отсреща, отбелязваше
всяка промяна и се питаше в кой ли момент е настъпила, как се е натрупала такава разруха.
Не знаеше как е загубил косата си, как е качил толкова килограми и са му излезли бръчки,
къде са се дянали някои от зъбите му, защо го болят костите, когато хвърля топка, защо не му
достига въздухът, когато се опитва да изкачи стълбите на бегом и защо не може да чете без
очила. Не помнеше кога е купил своите. Сега седеше пред голяма маса в офис, пълен с книги
и саксии, между двама мъже, които го засипваха с въпроси, на някои от които не можеше да
отговори, докато някаква секретарка записваше всяка дума на пишеща машина. Кой беше
президент в годината, когато се оженихте? Майка му го караше да ходи всеки ден в
библиотеката и да чете старите вестници, за да научи какво се е случило по света през тези
четирийсет години, които бяха изчезнали от паметта му. Абстрактната информация му се
струваше по-разбираема от предметите за всекидневна употреба като микровълновата печка
и други странни и загадъчни неща. Кинг знаеше имената на президентите и най-важните
бейзболни резултати, бе чел за кацането на Луната, за войните, за убийствата на Джон
Кенеди и Мартин Лутър Кинг, но нямаше никаква представа къде е бил по време на тези
събития и можеше да се закълне, че никога не се е женил. Майка му завършваше следобеда,
разказвайки му неща от собствения му живот, с надеждата, че от толкова повтаряне ще успее
да разсее мъглите на забравата, но тези принудителни упражнения на паметта бяха едно
безкрайно и отегчително изтезание. Беше му трудно да повярва, че съдбата му е била толкова
банална, че не е направил нищо съществено, че не е изпълнил нито един от младежките си
планове. Изпитваше тъга по времето, пропиляно в низ от ежедневни дреболии, и затова бе
благодарен, че съдбата му дава втори шанс. Бъдещето му не беше черна дупка зад гърба му,
както казваше майка му, а бял лист пред очите му. Можеше да го запълни с онова, за което
винаги си бе мечтал, да изживее още веднъж отминалите години. Щяха да му се случват
приключения, да намира съкровища, да върши героични постъпки, да отиде в Африка, за да
търси корените си, никога нямаше да се жени, нито да остарее. Де да можеше да си спомни
поне в какво е грешал и кога е постъпвал правилно… Винаги бе искал електрическо влакче,
не беше моментен каприз, а отколешното му желание, детската му мечта. Когато каза това на
Рийвс, мъжът му се усмихна със светлите си очи и му довери, че това е бил и неговият най-
голям копнеж, който никога не се изпълнил. Глупости на търкалета, щом може да си плаща
този кабинет със златни букви по прозорците, значи може да си купи и влакче, а дори и две,
ако поиска, разсъди Кинг Бенедикт, но не посмя да му го каже, не биваше да изглежда
невъзпитан. Защо майка му бе избрала бял адвокат? Нали тя самата все му повтаряше, че
поначало не бива да разчита никога на белите? Сега другият мъж разстилаше в редици
снимки върху масата, а той трябваше да ги разпознава, но тези хора не му говореха нищо, с
изключение на красивата жена, седнала на перваза на някакъв прозорец, с наполовина
осветено и наполовина потънало в сянка лице, без съмнение майка му, макар да изглеждаше
твърде различна от сегашната старица. После му дадоха снимки от списания, за да разглежда
градове и пейзажи, почти всички нови за него. Ами това? Каква беше тази памукова
плантация и този пикап? Не успяваше да се сети, но беше сигурен, че е бил на подобно
място. Къде е това, мамо?, но преди да успее да произнесе тези думи, усети как в
слепоочията му се забиват игли и в следващия миг болката го затисна. Вдигна ръце и стисна
главата си в опит да се спаси, но се строполи на колене на пода.
— Зле ли ви е, господин Бенедикт? Господин Бенедикт! — гласът достигаше до него
отдалеч. После усети ръката на майка си върху челото и се обърна, за да я прегърне през
кръста и да зарови глава в скута ѝ, измъчван от тъпите удари, отекващи в мозъка му, и
вълната на гадене, която пълнеше устата му със слюнка и го караше да трепери.

На Грегъри Рийвс му отне година време да приеме, че няма смисъл да продължава да се

бори за брак, който изобщо не е трябвало да става, и още толкова, за да вземе решение да се
разделят, защото не искаше да оставя Дейвид и го болеше да си признае повторния провал.
— Проблемът не е в Шанън, а в теб — отсече Кармен. — Няма жена, която да реши
проблемите ти, Грег. Още не знаеш какво търсиш. Не можеш да обичаш себе си, камо ли да
обичаш друг!
— От опит ли ми говориш? — подигра се той.
— Аз поне не съм се женила два пъти!
— Това ще струва цяло състояние — въздъхна Майк Тонг, като разбра, че шефът му
възнамерява да се разведе отново.
Рийвс се премести временно у Тимъти Дуейн. След един страхотен скандал, в който си
крещяха обиди и Шанън метна по главата му бутилка, той натъпка дрехите си в два куфара и
се изнесе, заклевайки се, че този път няма да се върне. Пристигна в апартамента на приятеля
си тъкмо когато същият бе поканил на официална вечеря други лекари и техните съпруги.
Нахълта в трапезарията и с драматичен жест тръшна куфарите на земята.
 — Това е всичко, което остана от Грегъри Рийвс — лаконично заяви той.
— Супата е от гъби — отвърна Тимъти Дуейн невъзмутимо. По-късно, когато останаха
насаме, му предложи стаята за гости и отбеляза, че „най-сетне се бил разделил с оная тъпа
овца“. — Трябва ми компания за купоните — добави той.
— Няма начин, на мен не ми върви с жените.
— Стига глупости, Грегъри. Ние живеем в рая. Тук не само жените са красиви, но
нямаме и конкуренция. С теб сигурно сме последните хетеросексуални ергени в Сан
Франциско.
— Досега тази статистика не ми е помогнала кой знае колко…
Шанън остана с детето и не след дълго се премести в къща на един хълм с изглед към
залива. Грегъри се връщаше в тяхното жилище, останало без мебели, но все още с буренцата
с рози. Не си направи труда да възстановява изгубеното, защото след последните сполетели
го беди се бе вживял във възмущението на измамен съпруг и празните стаи му се струваха
най-подходящата обстановка за душевното му състояние. Когато озлоблението срещу жена му
се превърна в желание за мъст, намисли да се утешава с любовници, както бе правил и
преди, но откри, че вместо да го облекчава, това решение само натоварва графика му и
подклажда яда му. Отдаде се на работа, без да му остава време или охота за къщни занимания
— задоволи се само да поддържа живи цветята.
От своя страна и Шанън не беше много по-добре, камионът с покъщнината бе изсипал
кашоните в хола на новия ѝ дом, където така си и останаха, едва ѝ стигнаха силите да
разопакова леглата и няколко кухненски прибора, докато разрухата и хаосът край нея
растяха. Беше неспособна да се бори с Дейвид. Детето се оказа непосилна задача, трябваше
ѝ не бавачка, а звероукротител, беше родено с преждевременно развит организъм и живееше
като дивак. Изгониха го от детските градини, където се опитаха да го оставят за няколко часа
на ден, поведението му беше толкова нецивилизовано, че държеше майка си постоянно
нащрек, защото най-малкото невнимание можеше да предизвика катастрофа. Научи се да
привлича внимание отрано, като спираше да диша, и усъвършенства това умение до такава
степен, че на устата му избиваше пяна, очите му се изцъкляха и започваше да се гърчи на
земята всеки път, когато се противопоставеха на някой негов каприз. Отказваше да ползва
четка за зъби, гребен и лъжица, ядеше на пода, лочейки храната, не можеха да го оставят с
други деца, защото хапеше, нито с възрастни, защото надаваше смразяващи писъци,
способни да скъсат нервите и на най-безстрашния човек. Шанън се призна за победена,
когато детето пролази — това съвпадна с най-тежките кавги с мъжа ѝ, и потърси утеха в
джина. Докато баща му се убиваше от работа и пътувания, заради които непрекъснато
отсъстваше, а майка му се давеше в алкохол и безделие, и двамата улисани в една война на
непримирими врагове, малкият Дейвид трупаше глухото негодувание на самотните деца.
Разводът прекрати поне безумието на тези ежедневни люти битки, които измъчваха цялото
семейство, в това число и мексиканската прислужница, която ходеше всеки ден да чисти и да
гледа детето, но накрая предпочете неизвестността на улицата пред това свърталище на луди.
За Шанън тръгването ѝ бе по-драматично дори от това на мъжа ѝ. В този миг се почувства
изоставена и спря да се опитва да сложи ред, остави домът и животът ѝ да потънат в прах и
бъркотия, край нея се трупаха мръсни дрехи и чинии, неплатени сметки, развалени уреди и
дългове, които се стараеше да не забелязва. В същия объркан унес започна живота си на
разведена жена, престана с опитите да бъде майка и домакиня, отказа се от всякакви
претенции за домашно благоприличие, съкрушена, преди да си тръгне, но намери сили да се
спаси от катастрофата и да избяга, първо за кратки откраднати мигове, а после за няколко
часа, докато накрая не си отиде окончателно.
Рийвс остана в празната си къща с лодката, гниеща на кея, и розовите храсти, линеещи в
буренцата. Не беше практично решение за сам човек, както му обясняваха всички, но в
апартамент се чувстваше като затворник, имаше нужда от широки пространства, където да
изтегне тялото си и да даде простор на душата си. Работеше по шестнайсет часа на ден,
спеше по не повече от пет на нощ и пиеше бутилка вино на всяко хранене. „Поне не пушиш,
така че няма да хванеш рак на белите дробове“, утешаваше го Тимъти Дуейн. Офисът
изглеждаше фабрика за пари, но в действителност едва се крепеше благодарение на
китайския счетоводител, който правеше чудеса, за да плаща най-неотложните сметки. Майк
Тонг напразно се мъчеше да обясни на шефа си основните принципи на счетоводството, да го
накара да види отчайващите сметки в книгите и да осъзнае, че тяхното положение е като
опасна еквилибристика на въже, със завързани очи. „Не се притеснявай, човече, все ще се
оправим някак, това не е като в Китай, тук всеки успява, тази страна е за смелите, не за
разумните“, успокояваше го Рийвс. Поглеждаше край себе си и виждаше, че не беше
единственият в това положение, цялата нация се беше отдала на безумно разточителство, бе
обзета от консуматорска вакханалия и от гръмка патриотична пропаганда, в опит да върне
накърнената си гордост след поражението във войната. Вървеше в крак със своята епоха, но
за да го прави, трябваше да заглушава гласовете на Сайръс с неговата чорлава грива на
мъдрец и тайните му енциклопедии, на баща си с кротката боа, на войниците, потънали в
ужас и кръв, и на още много други скептично настроени духове. „Такъв егоизъм, корупция и
безсрамие не е имало от времето на Римската империя“, казваше Тимъти Дуейн. Когато
Кармен предупреди Грегъри за опасностите, които крие алчността, той ѝ припомни, че
първия житейски урок му бе дала точно тя в детството, когато го измъкна от гетото и го
накара да печели пари в квартала на богатите. „Благодарение на теб пресякох улицата и
открих предимствата да си от другата страна — по-добре да съм богат, но ако не мога да бъда
такъв, поне ще живея, все едно е истина“, отвърна ѝ той. Тя не успяваше да свърже този
снобизъм на своя приятел с други страни от живота му, които неволно ѝ разкриваше в
дългите им телефонни разговори в понеделник, като все по-изявената му склонност да
защитава само най-окаяните хора, вместо фирми и застрахователни компании, където имаше
значителни печалби и далеч по-малък риск.
— Не те разбирам, Грег. Говориш за печелене на пари, но в кантората ти идват само
бедняци.
— Латиноамериканците са си такива, знаеш го не по-зле от мен.
— Това ти казвам. С този тип клиенти няма да забогатееш. Но се радвам, че
продължаваш да бъдеш все същият сантиментален глупчо, затова те обичам. Винаги се
грижиш за другите, не знам откъде намираш сили.
Тази черта от неговия характер не личеше толкова, когато бе поредното винтче в
сложния механизъм на чуждата кантора, но изпъкна много ясно, когато сам си стана шеф. Бе
неспособен да затръшне вратата пред човек, молещ за помощ, както в офиса, така и в личния
си живот. Ограждаше се с хора в беда и едва смогваше да се оправи с всички, Ернестина
Переда правеше чудеса, за да вмести срещите в програмата му. Често се сприятеляваше с
клиентите, неведнъж бе канил в дома си някой, останал без покрив. Благодарният поглед му
бе достатъчно възнаграждение, но често преживяваше сериозни разочарования. Нямаше нюх
да открива навреме мошениците и когато поискаше да се отърве от тях, вече беше късно,
защото ставаха като скорпиони, обвинявайки го във всевъзможни пороци. „Само да не ни
дадат под съд за професионална некомпетентност“, предупреждаваше го Майк Тонг, когато
виждаше, че началникът му се доверява прекалено на клиентите, сред които имаше
престъпници, които преживяваха, като се възползваха от съдебната система и имаха куп дела
зад гърба си — работеха по няколко месеца, успяваха да направят така, че да ги уволнят, и
после завеждаха процес, че са изгубили работата си, други пък се самонараняваха, за да
получат застраховка. Рийвс грешеше и когато назначаваше служителите си, повечето имаха
проблеми с алкохола, единият беше комарджия и залагаше не само своето, а и всичко, до
което се докопаше от офиса, а друг страдаше от хронична депресия и на няколко пъти го бе
намирал с прерязани вени в тоалетната. Отне му много години да разбере, че държането му
привлича невротици. Секретарките не издържаха на този стрес и малко оставаха за повече
от два-три месеца. Майк Тонг и Тина Файбих бяха единствените нормални хора в този цирк
от луди. В очите на Кармен фактът, че нейният приятел още не е пропаднал, бе неоспоримо
доказателство за неговата сила, но Тимъти Дуейн наричаше това чудо чисто и просто късмет.
Влезе в офиса през задната врата, както често правеше, за да избегне клиентите в
чакалнята. На бюрото имаше планина от бумаги, на пода бяха струпани още документи и
книжа за проверка, върху канапето бе захвърлена жилетка и няколко кутии с кристални
еленчета и камбанки. Хаосът край него растеше, заплашвайки да го погълне. Докато си
сваляше шлифера, провери състоянието на цветята, обезпокоен от посърналия вид на
папратите. Преди да успее да натисне звънеца, Тина вече го очакваше с програмата за деня.
— Трябва да направим нещо с това парно, съсипа ми цветята.
— Днес имате изслушване в единайсет и да не забравите, че следобед трябва да отидете
в съда. Мога ли малко да поразтребя тук? Моите извинения, но стаята прилича на бунище,
господин Рийвс.
— Добре, само не пипай досието на Бенедикт, работя върху него. И пак пиши на
[22]
коледния клуб , за да престанат да ми пращат всевъзможни джунджурии. Би ли ми
донесла един аспирин, моля те?
— Мисля, че ще имате нужда от два. Сестра ви Джуди звъня няколко пъти, било спешно
— предаде Тина и излезе.
Рийвс вдигна телефонната слушалка и набра сестра си, която му съобщи накратко, че
рано сутринта Шанън се отбила да остави Дейвид у тях, след което отпрашила в неизвестна
посока.
— Ела да си вземеш сина, колкото се може по-бързо, защото не смятам да гледам това
чудовище, стигат ми моите деца и мама. Знаеш ли, че вече носи памперси?
— Дейвид ли?
— Мама. Виждам, че не знаеш нищо и за собственото си дете.
— Трябва да я настаним в дом за стари хора, Джуди.
— Разбира се, това е най-лесното решение, да я зарежем като скъсана обувка, ти със
сигурност би го направил, но не и аз. Грижила се е за мен като малка, помогна ми да си
отгледам децата и е била наблизо винаги, когато съм имала нужда. Как изобщо ти хрумна, че
мога да я дам в старчески дом! За теб може да е безполезна старица, но аз я обичам и се
надявам да умре в ръцете ми, а не сама като куче. Имаш един час, за да си прибереш сина.
— Не мога, Джуди, чакат ме трима клиенти.
— Тогава ще го предам на полицията. За краткото време, откакто е вкъщи, успя да
натика котката в сушилнята и да отреже косата на баба си — отвърна Джуди, опитвайки да
овладее истеричната нотка в гласа си.
— Шанън не каза ли кога се връща?
— Не. Каза, че имала право да си живее живота, или нещо подобно. Лъхаше на алкохол и
беше много нервна, почти отчаяна, не я виня, горката жена няма никакъв контрол върху
собствения си живот, камо ли върху сина си.
— И какво ще правим сега?
— Не знам ти какво ще правиш. Да си мислил по-рано, не знам защо създаваш деца,
след като нямаш намерение да ги гледаш. Вече имаш една дъщеря наркоманка, не ти ли
стига? Или искаш Дейвид да последва примера на сестра си? Ако не си тук точно след час,
отивай в полицията, ще намериш сина си там — и затръшна телефона.
Рийвс звънна на Тина, за да ѝ каже да отмени срещите за деня. Тя го настигна на вратата,
докато обличаше палтото си, с чадър в ръка, убедена, че в този критичен момент шефът ѝ
има нужда от нея.
— Какво мислиш за жена, която изоставя дете на четири години, Тина? — попита Рийвс
секретарката си по пътя.
— Същото, което мисля за баща, който го изоставя на три — отвърна му тя с тон, който
никога не бе използвала, и разговорът приключи дотам, през останалата част от пътуването
мълчаха, слушайки концерт по радиото и опитвайки да пропъдят паническите мисли. От
Дейвид можеше да се очаква всичко.
Джуди чакаше на входа с вещите на племенника си, докато хлапето, облечено като
войник, търчеше из градината и мяташе камъни по сакатата кучка. Тина разпери грамадния
си чадър и го завъртя като колело на въртележка, което успя да накара Дейвид тутакси да
спре. Бащата пристъпи с намерението да го хване за ръка, но детето замери и него и хукна
към улицата. Не стигна целта си. С ловкостта на илюзионист Тина затвори чадъра, дръпна с
извитата дръжка крака му, просна го по очи на земята, после го сграбчи за дрехите, вдигна го
във въздуха и го напъха насила в колата и всичко това, без да губи обичайната си усмивка.
Успя да го държи мирен през целия път обратно към града. Този следобед Грегъри Рийвс се
яви в съда с по-голямо желание за битка от обикновено, докато непобедимата му секретарка
го чакаше отвън, усмирявайки Дейвид с приказки, пържени картофки и някое и друго
пощипване.
Така започна съвместният живот на Грегъри с неговия син. Не беше подготвен за тази
изненада и в ежедневието му нямаше място за дете, камо ли за някое толкова трудно като
него. Дейвид бе толкова неспокоен, че трябваше постоянно да е с някого, нощем се пъхаше в
леглото на баща си, за да спи, вкопчен в ръката му. През първите дни Грегъри трябваше да го
води навсякъде със себе си, защото не беше достатъчно голям, за да остава сам, и понеже не
намери никой, съгласен да го гледа, в това число и Джуди, въпреки вродената ѝ обич към
децата и примамливата сума, която ѝ предложи. Щом за няколко минути острига главата на
майка ми, за един час ще ѝ я отреже, бе нейният отговор на тази молба. Домът и колата на
Рийвс се напълниха с играчки, прокиснала храна, изплюти дъвки, купчини с мръсни дрехи.
Поради липса на друго решение, го заведе в офиса, където служителите му първо опитаха да
се сприятелят с детето, но скоро вдигнаха ръце, признавайки си честно, че го ненавиждат.
Дейвид препускаше по бюрата, лапаше кламерите и после ги плюеше по документите,
изключваше компютрите, наводняваше тоалетните, изтръгваше телефонните кабели и
толкова време си игра с асансьора, че накрая машината блокира. По съвет на своята
секретарка Грегъри нае една нелегална емигрантка от Салвадор, за да го гледа, но жената
стоя само четири дни. Тя бе първата от дългия списък с бавачки, които минаха през къщата,
без да оставят следа. „На травмирания калпазанин аз бих му дръпнала един добър пердах“,
предложи Кармен по телефона, макар тя самата никога да не го беше правила с Дай. Бащата
предпочете да се консултира с детски психолог, който го насочи към специално училище за
проблемни деца и назначи успокоителни и незабавна терапия, защото, както поясни той,
емоционалните травми, получени в ранното детство, оставяли неизлечими белези.
— Между другото, препоръчвам и вие да започнете терапия, защото се нуждаете от нея
повече от Дейвид. Ако не решите собствените си проблеми, няма как да помогнете на сина
си — добави той, но Рийвс категорично отхвърли тази идея. Бе израсъл в среда, в която тази
възможност бе немислима, а и по това време още вярваше, че мъжете трябва да се оправят
сами.
Тази година бе тежка за Грегъри Рийвс. „Тя ще е най-лошата, вече няма нужда да се
притесняваш, защото бъдещето ще е много по-леко“ — увери го Олга по-късно, когато се
опита да го убеди в силата на кристалите срещу лошия късмет. Бяха му се струпали няколко
беди наведнъж и крехкото равновесие в реалността му рухна. Една сутрин Майк Тонг се
появи разстроен, за да му съобщи, че дължи на банката невъзможна за плащане сума, че
лихвите източват фирмата и че освен това не е приключил с разходите по развода. Жените, с
които излизаше, изчезваха една след друга, щом дойдеше време да се запознаят с Дейвид,
никоя от тях не прояви достатъчно твърд характер, за да сподели любовника си с това
неудържимо същество. Не за първи път обстоятелствата го притискаха, но сега към това се
прибавяха и грижите за сина му. Ставаше рано, за да успее да оправи къщата, да приготви
закуска, да чуе новините, да сложи яденето и да облече детето, оставяше го в училище, когато
транквилантите започнеха да действат, и потегляше с колата към града. Тези четирийсет
минути път бяха единственото му спокойно време през деня — когато минаваше под гордите
кули на Голдън Гейт, прилични на високи китайски камбанарии от червен лак, и гледаше
залива отстрани, тъмно огледало, пресичано от туристически яхти и рибарски лодки, и
елегантния силует на Сан Франциско отпред, се сещаше за баща си. Най-хубавото място на
земята, го наричаше той. Слушаше музика, опитвайки се да не мисли за нищо, но почти
никога не успяваше да го постигне, защото списъкът с нерешени проблеми нямаше край.
Тина насрочваше срещите му рано, за да може да вземе Дейвид в четири, носеше документи
вкъщи с намерението да ги разгледа следобед, но не му стигаше времето, никога не беше
предполагал, че едно дете може да заема толкова пространство, да вдига толкова шум и да се
нуждае от толкова внимание. За първи път му стана жал за Шанън и дори успя да си обясни
защо е изчезнала. На всичкото отгоре момчето колекционираше домашни любимци и на него
се падаше честта да мие аквариума с рибките, да храни мишките, да чисти клетката на
папагалите и да разхожда кучето, жълта овчарка, която нарекоха Оливър, в чест на първия
приятел на Грегъри.
— Така е, като си глупав. Изобщо не е трябвало да купуваш цялата тази зоологическа
градина — му каза Кармен.
— Можеше да ме предупредиш по-рано, сега не мога да направя нищо.
— Разбира се, че можеш, подари кучето, освободи мишките и папагалите и пусни
рибките в залива. Всички ще спечелят.
Бумагите се трупаха върху кашоните, които му служеха за нощно шкафче. Наложи се да
се откаже от пътуванията и да прехвърли делата от други градове на своите служители, които
невинаги бяха трезви или с всичкия си и допускаха скъпо струващи грешки. Секнаха
работните обеди, игрите на голф, операта, излизанията на танци с жени от неговия списък и
гуляите с Тимъти Дуейн, не можеше да иде дори на кино, за да не оставя детето само.
Нямаше как да използва и видеото, защото Дейвид признаваше само филми с чудовища и
крайно насилие — колкото по-кървави, толкова повече му харесваха. Отвратен от толкова
убити, измъчвани, зомбита, върколаци и коварни извънземни, Грегъри се опита да му пусне
музикални комедии и анимационни филмчета, но те отегчаваха и двамата. Невъзможно бе да
покани приятели вкъщи, Дейвид не понасяше никого, смяташе всеки, който доближеше баща
му, за заплаха и получаваше неудържими пристъпи на ревност, които неизменно ускоряваха
бягството на гостите. Понякога, когато го чакаше празненство или среща с някое ново
любовно завоевание, успяваше да открие човек, който да гледа малкия за няколко часа, но
винаги, когато се върнеше, намираше къщата като пометена от ураган, а бавачката отчаяна
или на ръба на нервна криза. Единственият с достатъчно търпение и издръжливост бе Кинг
Бенедикт, който се оказа доста надарен за ролята на детегледач и също обичаше видеоигри и
филми на ужасите, но живееше прекалено далеч, а и бе точно толкова безпомощен, колкото и
детето. Когато ги оставяше сами, Грегъри тръгваше със свито сърце и бързаше да се върне,
представяйки си безбройните нещастия, които можеха да се случат в негово отсъствие.
Почивните дни посвещаваше изцяло на сина си, на това да чисти къщата, да пазарува, да
поправя поразиите, да сменя стърготините на мишките и да мие аквариума на рибките,
които често осъмваха с обърнато коремче, защото Дейвид сипваше във водата каквото му
падне. Дори насън го преследваха неплатените дългове, просрочените данъци и
възможността да се окаже в безнадеждно положение, защото нямаше доверие в своите
адвокати, а и той самият бе занемарил някои клиенти. За капак се принуди да прекрати
професионалната застраховка поради липса на средства, за ужас на Майк Тонг, който
предричаше всевъзможни финансови катастрофи и смяташе, че да работиш в тази сфера без
закрилата на застраховка си е чиста проба самоубийство. На Рийвс не му стигаха парите,
силите и времето, беше страшно уморен, жадуваше за малко уединение и тишина, трябваше
му поне седмица почивка на някой плаж, но беше невъзможно да пътува без Дейвид. „Дай го
в някоя лаборатория, постоянно имат нужда от деца за опити“, подшушна му Тимъти Дуейн,
който също не се вясваше в дома на своя приятел от страх да не срещне малкия. Грегъри
усещаше в главата си бучене, както в най-лошите моменти през войната, бъркотията растеше
главоломно край него, започна да прекалява с пиенето и алергиите не му даваха мира,
задушаваше се, сякаш белите му дробове бяха пълни с памук. Алкохолът създаваше у него
кратка еуфория, но после го потапяше в дълга меланхолия и на следващия ден осъмваше със
зачервена кожа, пищящи уши и подпухнали очи. За първи път в живота си усети, че тялото му
го предава, до този момент се бе присмивал на калифорнийския фанатизъм да се поддържаш
във форма, смяташе, че здравето е като цвета на кожата, нещо неизменно, което идва с
раждането и за което няма смисъл дори да се говори. Никога не се бе тревожил за
холестерола, за рафинираната захар или наситените мазнини, бе равнодушен към
органичната храна и фибрите, както и към манията по плажното масло и джогинга, освен
ако не се налагаше да стигне бързо до някое място. Бе сигурен, че няма да има време да се
разболее, че няма да умре от старост, а от внезапно връхлетял го инцидент.
За първи път отслабна интересът му към жените, това му носеше известна тъга, но в
същото време изпитваше облекчение, от една страна, се страхуваше да не изгуби мъжеството
си, но от друга, мислеше, че без тази фиксидея животът му би бил по-лек. Срещите му
намаляха, ограничиха се до кратки контакти по пладне, защото следобед трябваше да се
връща с Дейвид. За него сексуалният апетит, точно както глада или съня, бе нужда, която
трябваше да утолява незабавно, не беше човек на дългите прелюдии, показваше желанията си
недвусмислено.
— Започнал съм да ставам претенциозен. Сигурно е от годините — сподели той с
Кармен.
— Време беше. Не разбирам как човек, който е толкова придирчив към дрехи, музика и
книги, който обича хубавите ресторанти, купува от най-доброто вино, пътува в първа класа и
отсяда в луксозни хотели, може да се влачи с такива пачаври.
— Не преувеличавай, някои никак не са зле — отвърна той, но тайничко се съгласяваше
със своята приятелка, имаше още много да учи в тази сфера. Единственото удоволствие, на
което се любуваше, без да бърза, с идеята да удължи насладата, бе музиката. Вечер, когато не
можеше да заспи, а нетърпението му пречеше да почете, лягаше в леглото да съзерцава
тъмното под звуците на някой концерт.
В края на март Нора Рийвс умря от пневмония. Или може би бе започнала да умира
постепенно, преди повече от четирийсет години, но никой не беше разбрал. В последните
години умът ѝ бродеше из лъкатушни духовни пътеки и за да не изгуби посока, ходеше винаги
с невидимия портокал на Безкрайния план в ръка. Джуди я молеше да го оставя вкъщи,
когато излизаха, за да не си помислят хората, че майка ѝ върви с протегната ръка, за да проси
милостиня. Нора мислеше, че е на седемнайсет години, че живее в бял палат, в който
избраникът ѝ Чарлс Рийвс я посещава, пристигайки във времето за чай с каубойска шапка,
питомна змия и чанта с инструменти, за да отстранява недостатъците на света, както я бе
посещавал предано всеки четвъртък, от далечния ден, в който линейката го отведе на другия
свят. Агонията започна с упорита треска, а когато старицата изпадна в полусън, Джуди и
мъжът ѝ я преместиха в болницата. Остана там няколко седмици, толкова слаба, че сякаш
постепенно се възнасяше, но Грегъри бе сигурен, че майка им не агонизира. Подари ѝ
уредба, за да слуша любимите си плочи с оперна музика, забеляза, че помръдва леко стъпала
под чаршафите в ритъма на нотите и някаква детска усмивка играе по устните ѝ, безспорно
доказателство, че не смята да си тръгва от този свят.
— Щом още се вълнува от музиката, значи не умира.
 — Не си прави илюзии, Грег. Не се храни, не говори, почти не диша.
— Нарочно го прави. Ще видиш, че утре ще е по-добре — отвръщаше той, вкопчен в
спомена за майка си като млада.
Но една сутрин от болницата се обадиха и той осъмна със сестра си до една носилка, в
която лежеше безтегловното тяло на жена без възраст. Майка им наближаваше осемдесетте,
но се бе простила с живота си много отдавна, отдавайки се на кротка лудост, която ѝ бе
помогнала да се спаси напълно от мъките на битието, макар и без да засяга безупречните ѝ
обноски и деликатния ѝ дух. Тялото ѝ бе започнало постепенно да отпада, а тя да отстъпва
към друго време и място, докато съвсем не изгуби чувство за реалността. В края на дните си
се мислеше за уралска принцеса и бродеше, тананикайки си арии, из белоснежните стаи на
някакво въображаемо място. От доста време разпознаваше само Джуди, която пък бъркаше с
баба си и ѝ говореше на руски. Завърна се в една мечтана младост, където не съществуваха
отговорности и страдания, а само кротки забавления с музика и книги. Когато четеше, с
удоволствие отбелязваше безкрайните вариации на печатните знаци по хартията, но не
помнеше думите и не вникваше в темата, разлистваше с еднакъв интерес както класически
роман, така и ръководство за употреба на електрически уред. С годините се бе смалила до
големината на прозрачна кукла, но с чудотворните балсами на своите фантазии или просто
от невинността на смъртта си бе възвърнала свежестта, изгубена след дългия живот, и когато
издъхна, изглеждаше така, както Грегъри я помнеше като дете, когато тя му показваше
съзвездията на небосвода. Седмиците, прекарани в треска, дългото гладуване и косата,
окастрена от ножиците на внука ѝ, която така и не порасна, не бяха успели да погубят това
усещане за красота. Душата ѝ отлетя с присъщата ѝ кротост и смиреност, докато дъщеря ѝ я
държеше за ръка. Погребаха я без излишна суматоха и сълзи в един дъждовен ден. Джуди
прибра в една чанта малкото, което бе останало от нея — две много износени рокли, една
метална кутия с някои документи, които доказваха пребиваването ѝ на този свят, две
картини, рисувани от Чарлс Рийвс, и огърлицата с перли, пожълтели от времето. Грегъри взе
само няколко снимки.
Тази нощ, след като изкъпа Дейвид и се пребори да го сложи да спи, Грегъри нахрани
домашните твари, хвърли мръсните дрехи в пералнята, събра играчките, пръснати навсякъде,
и ги пъхна в един шкаф, занесе боклука в гаража, почисти кухнята, върна по лавиците
книгите, които детето бе използвало, за да си прави замъци, и накрая остана сам в стаята, с
куфарчето си, натъпкано с документи, които трябваше да прегледа за другия ден. Пусна си
една симфония на Малер, наля си чаша бяло вино и седна на леглото, единствената мебел в
неговата стая. Вече беше полунощ, трябваха му поне няколко часа работа, за да разнищи
казуса, с който се занимаваше, но нямаше сили да го стори. Пресуши чашата на две глътки,
сипа си втора, после още една, докато накрая не довърши бутилката. Пусна водата в банята,
свали си дрехите и погледна в огледалото якия си врат, широкия си гръб, здравите крака.
Толкова бе свикнал тялото му да отвръща като добре смазана машина, че не можеше да си
представи, че е болен. Единствените случаи, в които бе пазил легло през живота си, бяха,
когато вените на крака му се спукаха, и в онази болница на Хаваите, но това бяха почти
забравени моменти. Подминаваше тихомълком тревожните сигнали, които го приканваха
към ред, алергиите, главоболието, умората, безсънието. Прокара ръце през косата си и
забеляза, че не само побелява, но и пада. Сети се за Кинг Бенедикт, който си мажеше главата
с черна вакса за обувки, за да прикрие плешивината, която го притесняваше, защото мислеше,
че е още много млад. Вгледа се в отражението си, търсейки прилики с майка си, и ги откри в
ръцете с дълги пръсти и фините стъпала, останалото бе наследство от масивната физика на
баща му. Докато Маргарет имаше структурата на баба си — котешко лице с високи скули,
ангелски поглед, мекота в движенията. Какво ли ставаше с нея? Последния път, когато я
видя, беше в затвора. От улицата в затвора, от затвора на улицата, от едно безумие на друго,
така течеше животът ѝ, откакто за първи път избяга от дома на Саманта. Беше много млада,
но вече бе преминала през всички кръгове на ада и имаше страховитото държане на кобра,
готова за атака. Искаше да вярва, напук на фактите, че под коравата черупка от пороци бе
останало зрънце чистота. Помисли си, че както Нора Рийвс се бе преобразила от смъртта,
така и Маргарет би могла да се избави от покварата и по някакво чудо да възкръсне от
собствената си пепел. Майка му бе вегетирала в продължение на няколко десетилетия,
оставайки недокосната от пошлите страсти на света, и той бе сигурен, че в ковчега тя щеше
да се превърне в мъгла, спасявайки се от усърдния труд на ларвите на разложението. По
същия начин щеше да се съхрани и дъщеря му, може би дългата голгота, която я бе отвела
толкова далеч по пътя на развалата, не бе погубила съвсем вътрешната ѝ красота и щеше да е
достатъчно едно от онези мощни очистителни, които предписваше Олга, и една хубавичка
баня със сапун и четка, за да стане отново чиста, без нито едно петънце, без следи от игли,
драскотини, синини и рани, кожата ѝ щеше пак да е сияйна, зъбите блестящи, косата жива, а
сърцето ѝ завинаги умито от вина.
Почувства се леко замаян, не виждаше добре. Влезе във ваната и се остави на приятното
усещане от топлата вода, опитвайки се да отпусне скованите си от напрежение крайници,
като не мисли за нищо, но събитията от деня нахлуха в главата му вкупом — формалностите
около смъртта в болницата, кратката заупокойна служба, самотното погребение, където
единствената цветна нотка бяха грамадните букети от червени карамфили, които купи, за да
успокои съвестта си, че е пренебрегвал майка си в продължение на толкова години. Спомни
си дъжда, упоритото мълчание и сухите очи на Джуди, собственото му неудобство, сякаш
смъртта бе нещо неприлично — единствената липса на вежливост и добри обноски от
страна на Нора Рийвс. По време на пътуването към гробищата си мислеше за работата,
натрупана в офиса, за това, че трябваше да уреди случая на Кинг Бенедикт или да се реши да
отиде на съд с риск да загуби всичко, бе преследвал като настървено куче всяка следа,
колкото и нищожна да изглеждаше тя, но все още нямаше нищо конкретно, за което да се
хване. Чувстваше специална симпатия към своя клиент, приличаше му на добро дете в
анахроничната обвивка на петдесетгодишен човек, но най-вече се възхищаваше на Бел
Бенедикт, тази достойна за уважение жена, която заслужаваше да се измъкне от мизерията.
Заради нея трябваше да предвиди ходовете на другите адвокати и да ги разгроми на
собствената им територия, не печели онзи, който има право, а онзи, който се сражава по-
добре, това бе първият урок, който бе научил от стареца с орхидеите.
Намрази се, че се разсейва с такива мисли в този момент, когато тялото на майка му още
не беше изстинало. Спомни си последните години на Нора Рийвс, стигнала до състоянието
на умствено изостанало момиченце, което Джуди гледаше с изнервена и малко грубовата
загриженост, като поредното дете в тумбата от осем малчугани. Сестра му поне бе до нея,
той винаги си намираше извинения, за да не я вижда, ограничаваше се да плаща сметките,
когато беше нужно, и да ѝ гостува за кратко няколко пъти в годината. Разстройваше се, че не
можеше да го познае, че умът ѝ не отбелязваше съществуването на детето на име Грегъри,
чувстваше се наказан от старческата амнезия на майка си, сякаш забравата бе поредният
претекст да го изтрие напълно от сърцето си. Винаги бе подозирал, че не го е обичала и че
когато бе опитала да се отърве от него, давайки го в дом за сираци и в къщата на фермерите,
не беше действала, подтиквана от бедност, а от безразличие.
Водата бе прекалено гореща, кожата му пареше, а слепоочията му пулсираха, помисли си,
че още едно малко ще му дойде добре, излезе от ваната, загърнат в кърпа, пое към кухнята, за
да вземе бутилката, и пътьом изключи отоплението, защото се задушаваше. Надзърна в
стаята на Дейвид и видя, че спи спокойно, изтегнат на прага на индианския си вигвам. Наля
си още една чаша бяло вино и отново седна на леглото, плочата бе свършила и успя да чуе
тишината — рядък лукс, откакто живееше със сина си. Майка му пак се завърна като
натрапчив спомен, гласът ѝ му нашепваше, опитвайки се да му каже нещо, и той усети, че не
я познава, че му е чужда. В детството си я бе обожавал, но после се отдръпна и в много
моменти бе мислил, че я мрази, особено в най-трудните години, когато се бе разположила в
плетения си стол, примирена с бедността и безизходицата, докато той си търсеше късмета на
улицата. Погледна старите снимки, пожълтели късчета от едно далечно минало, което в
известна степен бе и негово, и се помъчи да сглоби парченцата от тази кротка и покорна
старица. Не успя да я види такава, но за сметка на това я зърна като млада, в рокля с
дантелена яка и коса, прибрана на кок, застанала на изхода на някакво прашно градче, видя и
себе си, слабичко дете с правилни черти, сини очи и голяма уста, зад гърба му двама мъже
насилваха черно момиченце, той крещеше, а те му се присмиваха, но малката се отскубваше
от тази ужасна прегръдка и се втурваше към Нора Рийвс, която ѝ протягаше брошура на
Безкрайния план. После я видя да крачи с широки стъпки по самотен път, тя бе отпред, а
той се мъчеше да я настигне, но колкото повече бързаше, толкова по-голяма ставаше
дистанцията и силуетът, който гонеше, се смаляваше и чезнеше на хоризонта, асфалтът бе
нагорещен и мек, краката му залепваха, силите никога нямаше да му стигнат, за да надвие
умората, не можеше да продължи, падаше, лазеше на колене, жегата го задушаваше. Изпита
чудовищна жал към това дете, към самия себе си. Майко, повика я първо с мисъл, а после с
дрезгав вик и тогава неясните образи се избистриха, смътните контури се очертаха като ярки
щрихи на писалка и Нора Рийвс се появи от плът и кръв, реална и близка, и протегна към
него ръце с усмивка. Понечи да стане, за да я прегърне, както никога не беше правил, но не
успя да се помръдне и остана на място, мълвейки мамо, мамо, докато в стаята нахлуваше
ярка светлина и постепенно прииждаха и други гости — Сайръс, Хуан Хосе Моралес
подръка с Туй Нгуйен, момчето от Канзас, което издъхна в ръцете му, и други бледи войници,
Мартинес, без следа от старата самонадеяност, но с познатия си гангстерски костюм, и
много други, които започнаха да влизат безмълвно и лека-полека изпълниха стаята. Грегъри
Рийвс се почувства окъпан от усмивката на Нора, от която толкова се бе нуждал като дете и
която напразно бе търсил като възрастен. Остана неподвижен в спокойната тишина на
застиналото време, докато свитата от мъртъвци бавно не изчезна. Последна си отиде майка
му, която се понесе назад и се стопи в стената, оставяйки у него чувството за обич, която не
бе съумяла да изрази приживе, но която винаги бе изпитвала към него.
Когато всички си отидоха и остана сам, нещо изригна в душата му, някаква ужасна
болка, загнездена в гърдите му, която плъзна на вълни по цялото му тяло, изгаряйки го,
режейки го, скършвайки костите му и изтръгвайки плътта му, докато не изгуби способност
да се сдържа, вече не беше себе си, а се бе превърнал в това нечовешко страдание, тази
измъчена морска медуза, която се разплуваше из стаята и изпълваше пространството, една-
единствена кървяща рана. Отново понечи да стане, но не успя да помръдне ръце, преви се на
две и падна на колене, без да може да диша, прободен от копие, което го пронизваше от край
до край. В продължение на няколко минути се задъхваше, рухнал на пода, опитвайки да си
поеме въздух, с бумтящи слепоочия. Една трезва част от разсъдъка му осъзна какво става и
разбра, че трябва да повика помощ, за да не умре на място, но не успя да достигне телефона,
нито да пророни звук, за да извика, сви се като ембрион, треперейки, отчаян да си спомни
какво знаеше за сърдечните удари. Запита се след колко време ще се предаде и мисълта за
това го ужаси за миг, но после си представи какво спокойствие би било да не съществува, да
спре да се боричка из прахта със сенките, да не лази по пътя след тази жена, която се
отдалечаваше, и точно както правеше в детството си, когато се криеше с кучето в лисичата
дупка, се остави на изкушението да го няма. Много бавно болката премина през него,
отнемайки част от страхотната му умора. Стори му се, че вече е изживявал този момент.
Отново започна да диша, опипвайки гърдите си, за да се увери, че нещо тупка вътре, не,
сърцето му още не се беше пръснало. Избухна в плач, какъвто за последно бе проливал през
войната, нечовешки вопъл, който идваше от най-далечното му минало, може би още преди
раждането му, подхранван от сълзите, преглъщани в последните години, един неудържим
поток. Плака за самотното си детство, за битките и пораженията, които напразно се мъчеше
да превърне в победи, за старите дългове и изтърпените в живота му предателства, за липсата
на майка му и за късното съзнаване на нейната любов. Видя как Маргарет полита в пропаст
и се опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му. Прошепна името на Дейвид, толкова
раним и крехък, недоумявайки защо децата му бяха белязани от това непосилно клеймо, защо
животът за тях бе толкова труден, дали не им бе предал генетично някакво проклятие и дали
те нямаше да изкупват собствената му вина. Плака за всички свои грешки и за съвършената
любов, за която копнееше, но мислеше за невъзможна, за баща си, умрял преди хиляди
години, и сестра си Джуди, в плен на най-ужасните си спомени, за Олга с нейната професия
на измамница, измисляща си бъдещето на белязаните си карти, и за своите клиенти, не
безделниците и измамниците, а жертвите като Кинг Бенедикт и многото други несретници,
негри, мексиканци, емигранти, аутсайдери и унизени хора, които търсеха помощ в този Двор
[23]
на чудесата , в който се бе превърнал неговият офис, след което продължи да хлипа, този
път за спомените от войната, за другарите, натъпкани в найлонови чували, за Хуан Хосе
Моралес, за дванайсетгодишните момиченца, които се продаваха на войниците, за стотината
загинали в планината. И когато проумя, че всъщност плаче единствено за себе си, отвори очи
и най-накрая се намери срещу звяра и трябваше да го погледне в лицето, и тогава разбра, че
животното, дебнещо зад гърба му, това дихание, което бе усещал цял живот в тила си, бе
собственият му натрапчив страх от самотата, който го измъчваше от детството, когато се
затваряше разтреперан в мазето. Мъката го взе в зловещата си прегръдка, проникна през
устата му, ушите му, очите му, отвсякъде, и го изпълни целия, докато мълвеше искам да
живея, искам да живея…
 В този миг проехтя звън, който го изтръгна от транса. Отне му цяла вечност да разпознае
този звук, да разбере къде е и да види, че лежи на пода, гол, подгизнал от урина, повърнато и
плач, пиян и ужасен. Телефонът продължи да звъни като настойчив зов от друго измерение,
докато накрая успя да допълзи до него и вдигна слушалката.
— Грег? Тамар е. Днес не ми се обади, а е понеделник…
— Кармен, ела, моля те, ела — простена той.
След половин час тя бе до него, след като кара през целия път от Бъркли с превишена
скорост. Отвори ѝ увит в хавлия, разстроен, след което се вкопчи в приятелката си,
опитвайки се да ѝ обясни несвързано къде го боляло — тук, гърдите, главата, гърба,
навсякъде. Кармен го загърна с някакъв халат, грабна сънения Дейвид, напъха и двамата в
колата и подкара бясно към най-близката болницата, където след броени минути Грегъри
Рийвс лежеше на носилка, с включена система и кислородна маска.
— Ще умре ли татко? — попита Дейвид.
— Да, ако не заспиш — отвърна свирепо Кармен.
Остана в чакалнята до спящото дете до следващата сутрин, когато кардиологът ѝ
съобщи, че нямало опасност, не било сърцето, а панически пристъп, пациентът можел да си
тръгва, но трябвало да го види личният му лекар, да си направи множество изследвания и
може би да потърси психиатър, защото бръщолевел налудничави неща. На връщане Кармен
помогна на Грегъри да се изкъпе и да си легне, свари кафе, облече Дейвид, направи му
закуска и го закара на училище. После се обади на Тина Файбих, за да обясни, че шефът ѝ не
е в състояние да работи днес, върна се при своя приятел и седна до него на леглото. Грегъри
бе отпаднал и замаян от успокоителните, но вече можеше да диша без усилие и даже беше
леко огладнял.
— Какво е станало? — попита го Кармен.
— Майка ми умря.
— Защо не ми каза!
— Стана много бързо, не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да направиш —
и той заразказва станалото без логика и ред, водопад от откъслечни фрази, спомени, образи
и страхове, целия си живот от несполуки и раздели, стиснал ръката на тази жена, която му
беше повече от сестра, бе неговата най-стара и вярна любов, негова приятелка, другарка,
съкровена част от него, толкова близка и толкова различна, смуглата, спонтанна Кармен,
смелата и мъдра Кармен, с петстотин години индианска и испанска традиция във вените и
солидно англосаксонско благоразумие, които ѝ бяха помогнали да крачи твърдо стъпила на
земята.
— Помниш ли, когато бяхме деца и тичах пред влака? Излекувах се от онази фиксидея за
смъртта и прекарах много години, без да се сещам за нея, но сега ме връхлитат същите мисли
и ме е страх. Чувствам се в капан, никога няма да се разплатя с банките, дъщеря ми е
затънала в наркотиците, ще прекарам следващите петнайсет години в караници с Дейвид. Аз
съм неудачник, животът ми е пълен провал.
— Няма провали и успехи, Грег, това са измишльотини на гринговците. Човек просто
живее — по възможно най-добрия начин, по малко всеки ден, прилича на пътуване без цел,
най-важното е пътят. Време е вече да спреш, защо е тази суматоха? Баба ми казваше, че не
бива да ставаме роби на бързането.
 — Баба ти беше луда, Кармен.
— Невинаги, понякога бе най-разумната вкъщи.
— Сам съм като куче, чувствам, че затъвам.
— Трябва да стигнеш дъното, тогава ще отскочиш и отново ще излезеш на повърхността.
Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя.
— Аз съм това, което виждаш, едно нищожество. Всичко обърках, като започнем от
децата. Аз съм като кулата в Пиза, Кармен, оста ми е крива и затова правя всичко наопаки.
— Кой ти е казвал, че животът е лесен? Винаги има болка и трудности. Ако се налага,
ще изправиш тази ос, трябва да се промениш основно. Погледни се, Грег, на нищо не
приличаш… Спри да се вайкаш и се вземи най-сетне в ръце. Опитал си се да избягаш от
живота си, но не може все да тичаш, в някой момент трябва да спреш и да се изправиш срещу
себе си. Колкото и да бягаш, накрая пак оставаш в собствената си кожа.
В съзнанието на Грегъри изникна образът на вечно скитащия му се баща, който все
пътуваше, пресичаше граници, опитваше се да докосне хоризонта, да достигне дъгата и да
намери отвъд нещо, което тук не откриваше. Страната предлага големи открити
пространства, които ти дават възможност да избягаш, да погребеш миналото, да оставиш
всичко и да поемеш отначало, колкото пъти решиш, без да изпитваш вина или носталгия,
винаги може да прережеш корените и да започнеш пак, бъдещето е като бял лист. Това бе и
собствената му история, никога в покой, вечният временно пребиваващ, но резултатът от
този стремеж бе самота.
— Казах ти, Кармен, започвам да остарявам.
— На всеки се случва. Аз си харесвам бръчките.
Погледна я отблизо, за първи път по-внимателно, забеляза, че вече не беше момиче, и се
зарадва, че не прави нищо, за да скрие браздите по лицето си, следи от нейните
странствания, нито белите кичури, които проблясваха в тъмната ѝ грива. Раменете ѝ бяха
хлътнали под тежестта на гърдите, вярна на стила си, носеше широка пола, сандали, обици
халки и гривни — всичко това бе Кармен, Тамар. Представи си, че гола ще прилича на мокро
коте, но все пак му се стори красива, много по-красива, отколкото в тяхното детство, когато
беше палаво закръглено хлапе с шини на зъбите, или в юношеските години, като най-
привлекателното момиче в училище, или вече като жена, когато се оформи окончателно и
ходеше с онзи японец из готическия квартал на Барселона. Усмихна ѝ се и тя му се усмихна в
отговор, спогледаха се с огромна симпатия, с познатата близост от детинство. Грегъри я
хвана за раменете и я целуна лекичко по устните.
— Обичам те — прошепна ѝ той с ясното съзнание, че звучи банално, но това си бе
самата истина. — Мислиш ли, че от нас ще излезе двойка?
— Не.
— Искаш ли да правиш любов с мен?
 — Мисля, че не. Предполагам, че имам психически проблем — засмя се тя. — Почини
си и опитай да поспиш. Майк Тонг ще вземе Дейвид от училище и ще остане при теб няколко
дни. Аз ще се върна довечера, приготвила съм ти изненада.
Изненадата бе Дейзи, деветдесеткилограмова красива и весела негърка, същински
шоколадов бисер, родом от Доминиканската република, която бе прекосила половин
Мексико пеша и после бе пресякла границата с още осемнайсет бежанци в двойното дъно на
един камион, натоварен с пъпеши, решена да си изкарва хляба на север. Дейзи щеше да
промени живота на Грегъри и Дейвид. Пое грижата за детето, без да се оплаква и да се
превзема, със същата стоическа нагласа, с която бе преодоляла лишенията в миналото си. Не
говореше и думичка английски и трябваше работодателят да ѝ служи като преводач. Методът
ѝ за гледане на хлапета даде добри резултати при Дейвид, макар че може би заслугата не
беше само нейна, момчето бе в ръцете на скъпо платен екип от професори, лекари и
психолози. Тя не вярваше в тези модерни глупости, не се научи дори да произнася думата
„хиперактивен“ на испански. Бе убедена, че причината за цялата врява е далеч по-банална и
сополанкото просто е обладан от дявола, доста обичайно нещо, както се кълнеше — тя
лично познавала сума ти хора, сполетени от същото, но това се лекувало по-лесно от
настинка, всеки почтен християнин можел да го стори. Още от първия ден си постави за цел
да изгони злите сили от тялото на Дейвид чрез смесица от вуду, молитви към почитаните от
нея светци, вкусни гозби от карибската кухня, много нежност и някоя и друга звучна
плесница, която му залепваше зад гърба на баща му, без засегнатият да посмее да я издаде —
перспективата да живее без Дейзи го стряскаше. Със завидно търпение жената се зае да го
опитомява и щом видеше, че е настръхнал като таралеж, готов да се изкатери по стените, го
прегръщаше с едрите си тъмни ръце, разполагаше го между майчинските си гърди и го
чешеше по главата, пеейки му на слънчевия си език, докато не го укротеше. Успокояващото
присъствие на Дейзи с нейния аромат на ананас и захар, вечната ѝ усмивка, звучният ѝ
испански и безкрайните ѝ истории за светци и вещери, които Дейвид не разбираше, но от
чийто ритъм се унасяше и заспиваше, най-накрая вдъхнаха сигурност на детето.
Благодарение на помощта по тези основни въпроси от ежедневието Грегъри Рийвс успя да
започне бавното и болезнено пътуване към вътрешния си мир.
Всяка нощ в продължение на година Грегъри Рийвс мислеше, че умира. Когато синът му
заспеше, къщата утихнеше, а той останеше сам, усещаше, че краят наближава. Заключваше
вратата на спалнята си, за да не го изненада Дейвид, ако се събуди — не искаше да го
уплаши, и после се предаваше на болката, без да се съпротивлява. Тя бе много различна от
предишната смътна тревога, с която донякъде бе свикнал. Денем живееше нормално,
чувстваше се силен и енергичен, вземаше решения, справяше се с къщата и с офиса, грижеше
се за сина си и понякога си внушаваше, че всичко е наред, но щом останеше сам през нощта,
го връхлиташе някакъв ирационален страх. Сънуваше, че е затворник в стая, тапицирана
отвсякъде, килия за душевноболни, в която бе излишно да вика и да удря по стените, нямаше
ехо, отзвук или отговор, а само мъчителна празнота. Не знаеше името на този кошмар,
комбинация от неувереност, тревожност, чувство за вина, усещане за безпомощност и ужасна
самота, така че го нарече просто Звярът. Беше се опитвал да го надхитри повече от
четирийсет години, но накрая осъзна, че никога няма да го остави на мира, освен ако не го
срази в открита схватка. Да стиска зъби и да се съпротивлява, както онази нощ в планината,
му изглеждаше единствената възможна стратегия срещу този безмилостен враг, който го
измъчваше с непоносима тежест в гърдите, с влудяващото пулсиране в слепоочията, с
изгарящото усещане в стомаха, с неустоимото желание да хукне надалеч, чак до хоризонта, и
да изчезне завинаги, където никой и нищо няма да успее да го стигне, още по-малко
собствените му спомени. Понякога утрото го сварваше свит като подгонено животно, друг
път заспиваше смазан след няколко часа глуха битка и се будеше плувнал в пот от хаоса от
сънища, които не можеше да си спомни. На няколко пъти в гърдите му отново избухваше
граната, оставяйки го без въздух, но вече познаваше симптомите и просто изчакваше, докато
изчезнат, опитвайки се да се пребори с отчаянието, за да не умре наистина. Бе прекарал
живота си, залъгвайки се с магически трикове, но бе дошъл моментът да страда безутешно, с
надеждата да прекрачи прага и някой ден да възкръсне изцелен. Това му даваше сили да
продължи напред — тунелът имаше изход, трябваше само да издържи на вихреното темпо на
пътуването, докато не стигнеше от другата страна.
Отказа се от утехата на алкохола, защото предусети, че всяко помощно средство ще
забави жестокото лечение, което си бе наложил. Щом стигнеше предела на силите си,
призоваваше образа на майка си, такава, каквато му се бе явила след смъртта си, с
протегнати ръце и ласкава усмивка, която го успокояваше, макар дълбоко в себе си да
знаеше, че се е вкопчил в илюзия — тази гальовна майка бе творение на собственото му
съзнание. Не търсеше и жени, макар да не запази пълно въздържание, от време на време се
намираше по някоя доброволка да поеме инициативата и поне за няколко часа успяваше да се
отпусне, но повече не падна в капана на романтичните фантазии, бе разбрал, че няма кой да
го избави, че трябваше да се спасява сам. Розмари, бившата му любовница, авторката на
готварски книги, имаше навик да го кани да опитва кулинарните ѝ новости и понякога го
милваше, по-скоро от съчувствие, отколкото от желание, след което двамата се любеха без
страст, но с искрена симпатия. Майк Тонг, верен на невероятното си сметало, напук на
модерното компютърно оборудване в офиса, не бе успял да обясни докрай на своя шеф
мистериите на дебелите си книги, надраскани с червено мастило, но поне бе посял у него
първите семенца на финансовата предпазливост. „Трябва сложи в ред свои сметки или
всички затънем в лайна“, умоляваше го китайският му счетоводител с неизменната си
усмивка и вежлив поклон, кършейки ръце от притеснение. От обич към шефа си и лошия си
английски бе възприел речника на Рийвс. Тонг бе прав, трябваше да сложи в ред не само
сметките, но и останалата част от живота си, която се бе устремила към дъното. Корабът му
пропускаше вода от толкова места, че не му достигаха пръсти да запуши всички пробойни на
крушението. Увери се в приятелството на Тимъти Дуейн и Кармен Моралес, които
изтърпяваха по цели часове гробното му мълчание и не пропускаха седмица, без да му се
обадят или да се опитат да го видят, въпреки че компанията му не беше особено забавна.
„Непоносим си, никъде не мога да те заведа, какво ти става, станал си адски скучен“,
оплакваше се Тимъти Дуейн, но и той започваше да се уморява от безразборния живот. Бе
злоупотребявал твърде много с яката си ирландска структура, тялото му вече не издържаше
на вакханалиите, които преди изпълваха почивните му дни с грехове и угризения. Предвид
факта, че Рийвс не говореше за своите проблеми, отчасти защото и той самият не знаеше
какво, по дяволите, става с него, на Дуейн му хрумна спасителната идея да го замъкне насила
в кабинета на доктор Мин ОʼБрайън, след като го накара да се закълне, че няма да се опитва
да я сваля. Бяха се запознали на една конференция за мумии, на която той присъствал, за да
установи дали съществува връзка между балсаматорите в древния Египет и модерната
патология, а пък тя, за да види що за ненормалници биха могли да се интересуват от подобна
тема. Срещнали се през една почивка на опашката за кафе. Тя изгледала изпод вежди
окаяната партенонска статуя, която палела лула на две крачки от надписа „пушенето
забранено“, а Дуейн ѝ хвърлил поглед, мислейки, че това дребно създание с черна коса и
живи очи очевидно носи азиатска кръв във вените си. И наистина, родителите ѝ били от
Тайван. На четиринайсет години я пратили в Америка, в дома на свои сънародници, които
едва познавали, с туристическа виза и ясните инструкции да се изучи, да успее и никога да
не се оплаква, защото, каквото и да ѝ се случело, все щяло да е за предпочитане пред съдбата
на жените в тяхната родина. Година след като пристигнало, момичето се адаптирало толкова
добре към американския темперамент, че решило да напише писмо до някакъв депутат,
описвайки предимствата на Америка и искайки му, между другото, постоянна виза. По
някакво абсурдно стечение на обстоятелствата, политикът колекционирал порцелан от
династията Мин, вниманието му незабавно било привлечено от името на девойката и в
изблик на симпатия уредил документите ѝ. Фамилията ОʼБрайън идвала от някакъв съпруг, с
когото на младини Мин живяла десет месеца, преди да го напусне, заклевайки се, че никога
повече няма да се омъжва. На втория поглед Дуейн забелязал дискретната красота на
докторката и когато спрели да си говорят за мумии и започнали да обсъждат други теми,
установил, че за първи път от много години бил впечатлен от жена. Не дочакали края на
конференцията, тръгнали заедно към някакъв ресторант на кея и след първата бутилка вино
Тимъти Дуейн си дал сметка, че ѝ рецитира монолог от Брехт. Докторката говорела малко и
наблюдавала много. Когато поискал да я заведе в апартамента си, Мин любезно отказала,
продължавайки да прави същото и през следващите месеци, положение, което бе запазило за
дълго жив интереса на изстрадалия ухажор. По времето, когато най-накрая бяха заживели
заедно, Тимъти Дуейн вече се беше предал.
— Никога не съм виждал жена с такова изящество, прилича на статуетка от слонова
кост, и отгоре на всичкото е забавна, не ми омръзва да я слушам… Струва ми се, че ме
харесва, не разбирам защо ме отблъсква.
— Мислех, че можеш да го правиш само с проститутки.
— С нея ще бъде различно, сигурен съм.
— Как го издържам ли, Грег? С азиатско търпение… Освен това си падам по невротици,
а Тим е най-лошият в цялата ми кариера — щеше да обясни Мин ОʼБрайън години по-късно
на Рийвс с хитро намигване, докато си хапваше сирене в кухнята на апартамента, който
делеше с Дуейн. Но това бе много по-късно.
След дълги колебания успях да превъзмогна убеждението, че мъжете не говорят за
своите слабости и проблеми, предразсъдък, останал ми от времената в мексиканския
квартал, където това бе един от основните признаци за мъжество. Озовах се в кабинет,
където всичко изглеждаше в хармония — картини, цветове и една-едничка съвършена роза в
кристална ваза. Предполагам, че всичко това трябваше да вдъхва спокойствие и да приканва
към откровения, но аз се чувствах неудобно и не след дълго ризата ми вече беше мокра,
докато се питах за какъв дявол бях послушал съвета на Тимъти. Винаги бях смятал за глупаво
да се плаща на специалисти, които вземат на час, особено ако резултатът не се вижда.
Обстоятелствата ме бяха принудили да го направя с Дейвид, който не може без този вид
помощ, но не мислех, че ще се случи и на мен. От друга страна, първото ми впечатление от
Мин ОʼБрайън бе, че е от друга планета, че нямаме нищо общо, подлъгах се по кукленското ѝ
лице и си направих изводи, от които днес се срамувам. Реших, че е неспособна дори да си
представи неволите в живота ми, какво можеше да знае тя за усилията да оцелееш в
бедняшкия квартал, за клетата ми дъщеря Маргарет, за безбройните проблеми на Дейвид,
който сякаш беше вечно включен да работи на високо напрежение, за дълговете ми, за
бившите ми съпруги и върволицата от любовници, за неразбориите с клиентите и адвокатите
на фирмата, тази шайка използвачи, за болките в гърдите, за безсънието и страха ми, че
умирам всяка нощ. Камо ли да знае нещо за войната. Години наред бях избягвал груповите
терапии за бивши войници, отблъскваше ме мисълта да споделям проклятието на спомените
и ужаса от бъдещето, не смятах за нужно да говоря за тази част от миналото си, не го бях
правил сред мъже, какво оставаше да го сторя сега пред тази сериозна госпожа.
— Разкажете ми някой ваш натрапчив сън — подкани ме Мин ОʼБрайън.
Мамка му, само това ми липсваше, Фройд в пола, помислих си аз, но след една твърде
дълга пауза изчислих колко ми струваше всяка минута мълчание и при липса на нещо по-
интересно ми хрумна да ѝ разкажа за случката в планината. Признавам, че започнах с
ироничен тон, вдигнал нависоко крака, преценявайки я с поглед, свикнал да оглежда жените,
виждал бях много и по онова време още им слагах мислено оценки от едно до десет,
докторката не е зле, реших, че заслужава приблизително седмица. Въпреки това, докато
разказвах кошмара, постепенно ме завладя същата ужасна тревога, която чувствах, когато го
сънувах, видях враговете си, облечени в черно, да напредват към мен, стотици от тях,
притаени, заплашителни, прозрачни, видях падналите си другари като алени пръски от четка
върху потискащия сив пейзаж, видях бързите светулки на куршумите, преминаващи през
нападателите, без да ги спрат, и мисля, че потта започна да се стича по лицето ми, ръцете ми
трепереха от стискането на оръжието, очите ми сълзяха от усилието да се прицелвам в
гъстата мъгла и аз се давех, опитвайки да си поема въздух, който се превръщаше в пясък.
Ръцете на Мин ОʼБрайън, които ме разтърсваха за раменете, ме върнаха в реалността, при
което се опомних в една спокойна стая пред жена с азиатски черти, която ме гледаше с
умните си проницателни очи и достигаше дъното на душата ми.
— Погледнете врага си, Грегъри. Вгледайте се в лицето му и ми кажете как изглежда.
Помъчих се да я послушам, но не виждах нищо в мъглата, само сенки. Тя настоя и
тогава, лека-полека, силуетите станаха по-ясни, успях да видя най-близкия до мен и осъзнах
объркан, че се гледам в огледало.
— Боже мой… единият от тях прилича на мен!
— А другите? Вижте другите! Как изглеждат?
— И те приличат на мен… всички са еднакви… всички имат моето лице!
Настъпи дълго мълчание, имах време да си избърша потта и да се приведа в сравнително
приличен вид. Докторката впи в мен черните си очи, две дълбоки бездни, в които потънаха
моите, изпълнени с ужас.
— Видяхте лицето на врага си, вече можете да го познаете, сега знаете кой е и къде е.
Повече няма да ви мъчи този кошмар, защото борбата ви сега ще е съзнателна — каза тя
толкова властно, че в мен не остана никакво съмнение, че ще е така.
Малко след това напуснах кабинета, чувствайки се леко смешен, защото не можех да
овладея слабостта в краката си и не успях да се сбогувам с нея — нямах глас. Върнах се след
месец, когато се уверих, че кошмарът не се бе повтарял, и най-сетне приех, че имам нужда от
помощ. Тя ме очакваше.
— Не знам магически средства. Ще бъда до вас, за да ви помогна да преодолеете най-
трудното, но същинската работа трябва да си я свършите сам. Това е много дълъг път, може да
трае с години, мнозина го започват, но малцина стигат до края, защото е болезнено. Няма
бързи и окончателни решения, ще постигнете промените само с усилие и постоянство.
През следващите пет години Мин ОʼБрайън изпълни обещаното, бе с мен всеки вторник,
спокойна и мъдра сред своите нежни гравюри и свежи цветя, винаги готова да ме изслуша.
Всеки път, когато опитвах да се изплъзна и да заобиколя проблема, тя ме караше да спра и да
премисля посоката. Когато стигнех до непреодолима пречка, тя ми показваше как да я съборя
парче по парче, докато не я преодолея. Със същата техника ме научи да се боря със старите
си демони, един по един. Придружи ме стъпка по стъпка в пътуването към миналото,
толкова назад, че успях да си спомня ужаса от раждането и да приема самотата, на която бях
обречен от мига, когато ножиците на Олга ме отделиха от майка ми. Помогна ми да понеса
всевъзможните видове преживени раздели, от преждевременната смърт на баща ми,
единствена опора в първите години от живота ми, и вечното бягство от проблемите на
бедната ми майка, съкрушена от реалността твърде рано и изгубена в чудновати маршрути,
по които така и не успях да я следвам, до предателствата на Саманта, Шанън и много други
хора, които бях преживял в последно време. Показа ми моите грешки, сценария, повтарян
многократно през живота ми, и ме предупреди, че трябва да съм винаги нащрек, защото
кризите упорито се повтарят. С нея най-сетне успях да назова болката, да я разбера и
овладея, знаейки, че винаги ще бъде с мен под някаква форма, защото е част от
съществуването, и когато тази мисъл се избистри в мен, тревогата ми намаля по чудотворен
начин. Изчезна нечовешкият ужас нощем и вече можех да оставам сам, без да треперя от
страх. В един определен момент открих колко ми харесва да се прибирам вкъщи, да играя
със сина си, да готвя за двама ни, а през нощта, когато всичко утихне, да чета и да слушам
музика. За първи път можех да остана сам и да оценя предимствата на самотата. Мин
ОʼБрайън ме държеше, за да се изправя на крака, да опозная слабостите и ограниченията си,
да осъзная силата си и малко по малко да се отърся от товара, който носех на гърба си. Не за
всичко си виновен ти, каза ми тя веднъж и аз прихнах да се смея, защото и Кармен ми беше
казвала същите думи преди, явно бях склонен да изпитвам чувство за вина… Не аз давах
наркотиците на Маргарет, тя сама ги вземаше по собствено желание, и бе излишно да я
умолявам, да я нагрубявам, да ѝ плащам гаранциите от затвора, да я затварям в психиатрия
или да я преследвам с полиция, както много пъти бях правил. Дъщеря ми сама си бе избрала
това чистилище и бе недосегаема за моите усилия и обич. Трябвало да помогна на Дейвид да
порасне, така ми каза Мин ОʼБрайън, но без да обричам цялото си съществуване на него,
нито да търпя капризите му, за да компенсирам любовта, която не успях да дам на Маргарет,
защото иначе ще го превърна в чудовище. Заедно прегледахме ред по ред позорното тефтерче
с телефони и засрамен установих, че почти всички любовници от дългия ми опит бяха с все
един и същи вид и маниери — зависими и неспособни да отвръщат с обич. Ясно видях и че с
различните жени като Кармен и Розмари така и не успях да създам стабилна връзка, защото
не можех да се отпусна, нито да приема пълната отдаденост на истинската сродна душа,
нямах представа за духовното общуване в любовта. Олга ме бе учила, че сексът е само
инструмент, а любовта е музика, но аз не научих урока навреме, разбрах го чак когато
наближавам половин век, но ми се струва, че е по-добре късно, отколкото никога. Открих, че
не изпитвам злоба към майка си, както мислех, и я запомних с най-добри чувства, на които
двамата така и не можахме да дадем израз, докато беше жива. Вече нямах потребност да си
измислям една Нора Рийвс, удобна за моите нужди, в крайна сметка човек нагажда миналото
и спомените му се състоят от много фантазии. Хрумна ми, че непобедимият ѝ дух ме
съпровожда, както прави ангелът с обратна тяга на Туй Нгуйен със сина ѝ Дай, и това ми
вдъхна известна увереност. Престанах да виня Саманта и Шанън за нашите провали, все пак
аз ги бях избрал за партньорки, проблемът беше главно в мен и се коренеше в дълбоките
кътчета на моята личност, където бе скрито семето на най-древната раздяла. Една по една
анализирах всичките си връзки, в това число с деца, приятели и подчинени, и през един от
тези вторници получих внезапното просветление, че цял живот съм се ограждал със слаби
хора с тайната надежда, че в замяна на своите грижи ще получа малко обич или поне
благодарност, но резултатът бе катастрофален — колкото повече давах, толкова повече злоба
получавах. Оценяваха ме само силните, като Кармен, Тимъти, Майк, Тина.
— Никой не изпитва благодарност за това, че го превръщат в инвалид — обясни ми Мин
ОʼБрайън. — Не може да се грижите вечно за другите, идва момент, в който се уморявате, и
когато ги оставите, те се чувстват предадени и, естествено, ви намразват. Така е станало с
вашите съпруги, с някои приятели, с неколцина клиенти, с почти всичките ви служители и е
на път да ви се случи и с Дейвид.
Промяната бе най-трудна в началото си, защото още щом се разклатиха основите на
килнатата сграда, която бе животът ми, равновесието се наруши и всичко се срина.
Онзи вторник следобед телефона вдигна Тина Файбих — шефът ѝ бе на среща с двама
адвокати от застрахователната компания по делото на Кинг Бенедикт и не биваше да го
безпокои, но гласът на непознатия бе толкова настойчив, че не посмя да го прекъсне. Взе
правилно решение, защото спаси живота на Маргарет, поне за известно време. „Елате бързо“,
нареди мъжът, съобщи адреса на някакъв мотел в Ричмънд и затвори, без да се представи.
Кинг Бенедикт прелистваше комикс в приемната, когато зърна Грегъри Рийвс да излиза, и
докато чакаше асансьора, успя да го попита накъде се е забързал.
— Не бива да ходите сам по тези места, особено с кола като вашата — отсъди той и без
да чака отговор, се залепи за него, за да го придружи. Четирийсет и пет минути по-късно
паркираха пред редица занемарени постройки на някаква улица, пълна с боклуци. Докато
полека навлизаха в най-бедните квартали на града, стана ясно, че Бенедикт имаше право, на
хоризонта не се мяркаше нито един бял. По входовете, пред баровете и по ъглите висяха
групички отегчени младежи, които ги заплашваха с неприлични жестове и крещяха ругатни
при тяхното минаване. Някои улици нямаха име и Рийвс започна да се лута объркано, без да
смее да свали прозореца, за да попита за адреса, от страх да не го наплюят или да не го
замерят с камък, но Кинг Бенедикт нямаше този проблем. Накара го да спре, спокойно слезе,
попита няколко човека и се върна, поздравявайки групата момчета, които вече бяха заградили
колата, правейки гримаси и ритайки калниците. Така откриха Маргарет. Почукаха на вратата
на стая номер девет в един долнопробен хотел и им отвори мускулест негър с бръсната глава
и пет безопасни игли на едното ухо, последния човек, когото Рийвс би искал да завари с
дъщеря си, но нямаше време да го оглежда много-много, защото мъжът го стисна като с
клещи за лакътя и го отведе до леглото, където лежеше момичето.
— Според мен умира — каза той.
Бил случаен клиент, първият за деня, който срещу няколко долара си купил правото да
прекара малко време с това чорлаво момиче, което всички в квартала познавали и не
закачали въпреки нейната раса, защото така или иначе била безчувствена за обичайния
тормоз, обидата не можела да я засегне. Но когато трескаво ѝ смъкнал дрехата с един замах и
я вдигнал, за да я стовари на дюшека, намерил една безформена марионетка в ръцете си,
един нещастен скелет, изгарящ от температура. Разтърсил я полека, с идеята да я свести от
наркотичния унес, но главата ѝ се килнала назад, безсилна да се задържи на шията, била
избелила очи, а от устата ѝ се стичала струйка жълтеникава слюнка. Мамка му, промълвил
мъжът и първата му реакция била да я зареже там и да офейка, преди някой да го е видял и
после да го обвинят, че я е убил, но когато я оставил на леглото, му се сторила толкова жалка,
че не могъл да потисне съчувствието и в прилив на великодушие сред жестокостта на
собствения си живот, се навел над нея, викал я по име, опитал се да ѝ даде вода, опипал я
отвсякъде, търсейки някаква рана, и установил, че цялата гори. Момичето живеело отскоро в
тази мръсна стая, на пода се въргаляли празни бутилки, угарки, спринцовки, остатъци от
стара пица и всякакви други нечистотии. На масата между отворените гримове имало
найлонова чантичка, той я изсипал, без да знае какво търси, и намерил ключ, цигари, доза
хероин, портфейл с три долара и една визитна картичка с името на някакъв адвокат. Не му
хрумнало да вика полиция, но решил, че тази картичка неслучайно е у нея, и хукнал към
уличния телефон на ъгъла да се обади на Рийвс, без да подозира, че говори с бащата на тази
жалка проститутка, агонизираща върху леглото без чаршафи. След като бил тревога, се
запътил към кръчмата да пийне бира, решен да забрави за станалото и да се измъкне, в
случай че дойде полиция, но в някакво скрито кътче в душата си усетил, че момичето го
вика, и си казал, че никой не би искал да умре сам — нищо не губел, ако поостанел с нея още
няколко минути, като, между другото, си пъхнел в джоба доларите и дрогата, които така или
иначе вече не ѝ трябвали. Върнал се в стая номер девет с още една бира и пластмасова чаша с
лед и в суматохата да ѝ дава да пие, да ѝ слага лед върху челото и да мокри една тениска, за
да охлажда тялото ѝ със студена вода, забравил да изпразни портмонето и така минало
времето, за което Рийвс успял да стигне в хотела.
— Е, добре, аз тръгвам — избърбори той, объркан при вида на този бял мъж със сив
костюм и вратовръзка, който изглеждаше абсурдно на това място, но се спря от любопитство
на прага.
— Какво е станало? Къде има телефон? Кой сте вие? — питаше Рийвс, докато си
сваляше сакото, за да завие голата си дъщеря.
— Аз нямам нищо общо, дори не я познавам. А вие кой сте?
— Баща ѝ. Благодаря, че ми се обадихте — и гласът му се пречупи.
— Мамка му… майка му стара… нека ви помогна.
 Негърът вдигна Маргарет, сякаш бе новородено, и я понесе към автомобила, където
чакаше Кинг Бенедикт, за да пази да не го разглобят. Рийвс потегли с пълна газ към
болницата, задминавайки колите със замъглени от сълзи очи, докато дъщеря му едва дишаше,
свита върху коленете на Кинг, който ѝ пееше една от онези стари робски песни, с които
майка му го бе приспивала като дете. Влетя в спешното отделение с момичето на ръце. След
два часа му позволиха да я види за няколко минути в интензивното отделение, където
лежеше, разпъната върху носилка, с множество системи и кислородна маска, включени към
тялото. Дежурният лекар му съобщи първоначалната диагноза — обща инфекция, която била
засегнала сърцето. Прогнозата била твърде песимистична, вероятно можела да се спаси с
ударни дози антибиотици и коренна промяна в начина на живот. По-нататъшните
изследвания показаха, че организмът на Маргарет беше като на старица, вътрешните ѝ
органи бяха увредени от наркотиците, вените ѝ бяха съсипани от иглите, зъбите ѝ бяха
разклатени, кожата ѝ се лющеше, а косата ѝ капеше на кичури. Кървеше заради безбройните
аборти и венерически болести. Въпреки всички тези поражения момичето, отпуснато със
затворени очи в полумрака на стаята, приличаше на спящ ангел, без видими следи от
поквара, с непокътната невинност. Илюзията не трая дълго, баща ѝ скоро се увери колко
дълбоко бе затънала. Опитаха се да овладеят нейните зависимости, но душата ѝ се гърчеше в
агония. Предписаха ѝ метадон и ѝ дадоха никотин на дъвки, но и така се наложи да я вържат,
за да не пие алкохола, предназначен за дезинфекция на раните, и да не краде от
сънотворните. Междувременно Грегъри Рийвс не успяваше да се свърже със Саманта, която
пътешестваше из Индия по стъпките на някакъв самозван светец. Обърна се отчаяно към
Мин ОʼБрайън, молейки за помощ, макар че всъщност бе изгубил всякаква надежда да
измъкне Маргарет от лапите на порочната ѝ съдба. Веднага щом болната преодоля
смъртоносната криза от първите дни, доктор ОʼБрайън започна да я навестява редовно в
болницата, затваряйки се да говори с нея с часове. Привечер Грегъри Рийвс пристигаше в
клиниката и намираше дъщеря си разкъсвана от самосъжаление, с налудничаво изражение и
неконтролируемо треперещи ръце. Сядаше до нея с копнежа да я погали, но не смееше да я
докосне и запазваше мълчание, слушайки нескончаемия низ от укори и отвратителни
признания. Така научи за зловещото мъчение, което дъщеря му бе изживяла. Опита се да
разбере как бе стигнала до тази голгота, какъв мистериозен гняв и каква злокобна самота
бяха объркали живота ѝ по този начин, но и тя самата не знаеше. Понякога му шепнеше,
ридаейки, обичам те, татко, но в следващия миг го нападаше с яростна ненавист,
обвинявайки го за безнадеждното си състояние.
— Погледни ме, копеле проклето, погледни ме — и с един замах отмяташе чаршафите и
разкрачваше крака, оголвайки интимните си части, докато се смееше и плачеше свирепо като
луд човек. — Искаш ли да знаеш как се оправях, докато ти пътуваше из Европа и купуваше
бижута на своите любовници, а майка ми медитираше в поза лотос? Искаш ли да знаеш
какво правеха с мен пияните, просяците, педалите, сифилитиците? Но няма нужда да ти
казвам, защото ти си спец по курвите, ти ни плащаш, за да ти правим мръсотиите, които
никоя жена не би ти правила безплатно…
Мин ОʼБрайън се опита да покаже на Маргарет собствената ѝ реалност, за да приеме, че
не можеше да се спаси сама, че ѝ трябва дълга терапия, но всичко приличаше на измамна
игра в криви огледала. Момичето се преструваше, че я слуша, разкайваше се отвратена от
порочния си начин на живот, но веднага щом успя да направи първите си стъпки, се
измъкваше до телефона в коридора, за да моли познатите си да ѝ носят хероин в болницата.
Друг път се сриваше тотално, ужасена от самата себе си, започваше да разказва подробности
от дългото си падение, след което потъваше в угризения. Баща ѝ предложи да ѝ плати
програма за рехабилитация в една частна клиника и най-накрая девойката склони, привидно
примирена. Мин прекара цяла сутрин в ходатайства, за да я приемат, а Грегъри излезе да
купи билети, за да я отведе на другия ден в Южна Калифорния. Тази нощ Маргарет открадна
дрехите на друга болна и изчезна без следа.
— Инфекцията не е излекувана, изчезнали са само най-тревожните симптоми. Ако
прекъсне антибиотиците, със сигурност ще умре — съобщи лекарят с равен тон. Бе свикнал
с всевъзможни тежки случаи и не изпитваше никаква симпатия към наркоманите.
— Не я търси, Грегъри. В даден момент ще се наложи да приемеш, че не можеш да
направиш нищо повече за дъщеря си. Трябва да я оставиш да си тръгне, тя е господар на
живота си — посъветва Мин ОʼБрайън съкрушения баща.

Междувременно датата за делото на Кинг Бенедикт наближаваше. Застрахователната

компания упорито отказваше обезщетение за инцидента, твърдейки, че предполагаемата
амнезия е инсценирана. Бяха го подложили на унизителни медицински и психиатрични
прегледи, за да докажат, че не съществува никакво физическо увреждане вследствие
падането, разпитваха го в продължение на седмици за всяко незначително събитие, случило
се между времето от неговата младост и настоящата година, трябваше да разпознава стари
бейзболни отбори, питаха го какво се е танцувало през 1941 година и кой ден е избухнала
Втората световна война. Наеха и детективи, които го следиха с месеци с надеждата да го
хванат в измама. Бенедикт искрено се стараеше да отговори на безкрайните въпроси, защото
не искаше да го сметнат за невежа, но с изключение на някои факти, които бе запомнил от
четенето си в библиотеката, всичко друго бе скрито в кротката мъгла на предстоящите
събития. „Нищо не знаем за бъдещето, то може би дори не съществува, пред очите ни е само
миналото“, често бе казвала майка му, но в неговия случай той не можеше да види своето, бе
една неуловима сянка, в която се губеха четирийсет години от пребиваването му на земята.
Грегъри Рийвс, който винаги бе страдал от непогрешимата си памет, намираше трагедията на
клиента си за невероятна. Той също го разпитваше, но не за да го хване в лъжа, а да узнае как
се чувства човек, когато има възможност да заличи живота си и да го съгради наново.
Познаваше Кинг от четири години и през този период бе слушал момчешките му фантазии и
грандиозните му планове, докато го гледаше как крачи стъпка по стъпка по същия път, по
който бе вървял преди, като сомнамбул, връхлитан от натрапчив сън. Кинг не направи
особени промени, сякаш ходеше по собствените си дири, посещаваше вечерно училище, за да
завърши гимназия, изкарваше все същите лоши оценки от момчешките години и най-накрая
го заряза по средата; две години по-късно, по времето, когато умът му трябваше да е на около
седемнайсет години, кандидатства в няколко наборни пункта на армията, за да моли да го
приемат, но навсякъде бе отхвърлен. Бе гледал много филми за войната и накрая, с размътен
разсъдък от военните фанфари, си взе войнишка униформа, която носеше за утеха.
— След няколко години ще се ожени за някоя като първата си жена и ще им се родят две
момчета като клетите ми внуци — подхвърли Бел Бенедикт горчиво.
 — Не ми се вярва, че човек може да се спъне два пъти в един и същи камък — възрази
Грегъри Рийвс, който бе предприел мълчаливо пътуване към своето минало и често се
питаше какво ли би станало, ако бе направил едно вместо друго.
— Не може да живееш два живота или две различни съдби. Животът няма чернова —
каза тя.
— Може, госпожо Бенедикт, аз се опитвам. Може да се промени посоката и да се
поправи черновата.
— За изживяното няма оправия. Може да се подобри това, което е пред нас, но миналото
е необратимо.
— Искате да кажете, че е невъзможно да заличиш допуснатите грешки? Че няма надежда
за дъщеря ми Маргарет, например, която още няма двайсет години?
— Надежда да, но двайсетте загубени години никога няма да си ги върне.
— Това е ужасяваща идея… Означава, че всяка стъпка става част от нашата история, че
носим завинаги всички свои желания, мисли и действия. С други думи, че ние сме своето
минало. Баща ми проповядваше за последствията от всяка постъпка и отговорността, която
ни е отредена в духовния ред на вселената, казваше, че всичко, което правим, се връща при
нас, че рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.
— Този човек е знаел много.
— Беше смахнат и умря невменяем. Теориите му бяха пълна мъгла, аз самият никога не
ги разбрах.
— Но явно е имал ясни ценности.
— Не проповядваше чрез личен пример, Бел. Сестра ми казва, че е бил алкохолик и
перверзник, че е имал фиксидеята да контролира всичко и че ни е съсипал живота — или
поне нейния. Но беше силен човек, аз се чувствах добре край него и пазя хубави спомени.
— Явно ви е посочил правия път.
— Опита се да го направи, но умря твърде рано. А и аз доста кривнах от него.
Разказвайки това на доктор Мин О'Брайън, ѝ спомена за своя клиент и тя, която
обикновено слушаше внимателно и рядко отваряше уста, за да изкаже мнение, този път го
прекъсна, за да го разпита за подробности. Подлаган ли е бил Кинг Бенедикт на силно
напрежение? Какво е било неговото детство? Бил ли е спокоен и уравновесен човек, или по-
скоро нестабилен? И накрая му разкри, че този вид амнезия бил рядък, но имало някои
документирани случаи. Измъкна една книга от етажерката си и му я подаде.
— Хвърлете един поглед на това. Възможно е в младежките си години клиентът ви да е
преживял силен емоционален шок или някакъв удар, подобен на получения при инцидента.
Когато случката се е повторила, сблъсъкът с миналото е станал нетърпим и е блокирал
паметта му.
— На пръв поглед няма нищо такова.
— Трябва да има нещо много болезнено и страшно, което не иска да си спомня. Питайте
майка му.
Грегъри Рийвс прекара безсънна нощ в четене и на сутринта вече имаше ясна представа
за хипотезата на Мин О'Брайън. Спомни си за онзи случай, в който Кинг Бенедикт припадна
в неговия офис, когато го помоли да разгледа снимки от списания, и за странната реакция на
Бел. Тя чакаше отвън по време на показанията и чувайки суматохата, изтича в библиотеката,
зърна го на пода и се наведе, за да му помогне, но в този миг видя списанието, разтворено на
масата, и с импулсивен жест запуши устата на Кинг с ръка. След това не позволи да
продължат разпита, качи го на едно такси и от този ден нататък настоя да присъства на всяка
среща. Рийвс го бе отдал на притеснението за здравето на сина ѝ, но сега вече подозираше
друго. Развълнуван от тази пролука, през която виждаше лъч светлина, той хукна към дома на
родителите на Тимъти Дуейн, за да говори с жената. Когато икономът съобщи за госта, Бел
беше в кухнята и лъскаше сребърните прибори, но така и не свари да излезе, за да го
посрещне, понеже адвокатът я изпревари и нахълта в стаята. „Трябва да поговорим“, започна
той, като я хвана за ръката, без да ѝ даде време да си свали престилката и да си измие
ръцете. Насаме в офиса ѝ обясни, че много скоро ще заложат бъдещето на сина ѝ на една-
едничка карта — победата зависела от неговите аргументи, за да убеди съда, че Кинг не се
преструвал. Довчера това му се струвало почти невъзможно, но с нейна помощ днес можел
да обърне делото. Повтори ѝ теорията на Мин О'Брайън и я помоли да му каже какво се е
случило с Кинг Бенедикт на младини.
— Как искате да си спомня нещо, което е станало преди толкова време?
— Сигурен съм, че няма нужда да правите усилие да си спомните, защото дори за
минута не сте го забравяли, госпожо Бенедикт — не отстъпи той, отваряйки папката и
слагайки пред очите ѝ списанието, което бе предизвикало пристъпа на сина ѝ. — Какво
значи това ранчо?
— Нищо.
— Да не би с Кинг да сте били на подобно място?
— Били сме на много места, местехме се постоянно, за да търсим работа. Няколко пъти
сме брали памук в подобни ферми.
— Когато Кинг е бил на четиринайсет години?
— Може би, не помня.
— Моля ви, не усложнявайте нещата излишно, нямаме много време. Искам да ви
помогна, госпожо, от един отбор сме, аз не съм ви враг.
Бел Бенедикт запази мълчание, вторачена в снимката с гордо вдигната глава, докато
Грегъри Рийвс я гледаше с възхита, мислейки, че в младостта си явно е била изумителна
красавица и че ако се бе родила в друго време или при други обстоятелства, може би щеше да
се омъжи за някой могъщ магнат, който да ходи подръка с тази черна пантера, без някой да
посмее да прави намек за нейната раса.
— Е, господин Рийвс, намираме се в задънена улица — въздъхна тя накрая. — Ако
премълча, както правих цели четирийсет години, моят Бебчо ще свърши като безпомощен и
беден инвалид. Ако ви кажа какво се случи, ще отида в затвора и синът ми ще остане сам.
— Може да има и друг вариант. Ако се обърнете към мен като към адвокат, всичко, което
кажете, ще бъде поверително и няма да излезе от тази стая, уверявам ви.
— Тоест няма да ме издадете?
— Не.
— Тогава ви наемам, защото така или иначе ще ми трябва адвокат — отсъди тя след
дълга пауза. — Беше при самозащита, както казват, но кой щеше да ми повярва? Аз бях бедна
негърка, минаваща през най-расистката част на Тексас, ходех насам-натам със сина си,
прехранвахме се с каквото успеех да намеря, имах само един куфар дрехи и две ръце, с които
да работя. Тогава имах много главоболия. Без да искам, се забърквах в каши, привличах
нещастието, както лепкавата лента привлича мухите. Никъде не се застоявах, винаги нещо се
случваше и се налагаше отново да тръгнем на път. Изненадах се, че господарят на ранчото ме
взе, другите работници бяха мъже, почти всички латиноси, временно пребиваващи, но беше
сезонът за бране на памук и предположих, че му трябват хора. Не можех да отседна в общите
спални, настани ни с Бебчо в някаква мръсна барака в края на имението, доста далеч, от
която ни вземаше с един пикап сутрин и ни връщаше след края на работния ден. Работата
беше добра, но господарят ми хвърли око. Аз вече предчувствах, че ще си навлечем проблеми,
но изтраях, колкото можах, уверявам ви. Не съм придирчив човек, имам ясни приоритети,
винаги на първо място е било да нахраня сина си, какво като си легна с някой мъж. Десет-
двайсет минути и готово, след малко се забравя. Но той беше от онези, които не можеха да го
правят нормално, обичаше да удря и ако не ме пребиеше до кръв, не можеше да го прави. Кой
би предположил — изглеждаше толкова добър човек, работниците го уважаваха, плащаше
справедливо, ходеше на църква в неделя, същински господар за пример. Търпях няколко пъти
да ме налага с колана, да ме нарича мръсна чернилка и куп други неща, не беше първият, а и
горе-долу бях свикнала, коя жена не са я удряли? Онази неделя Бебчо бе отишъл да играе
бейзбол и мъжът пристигна с пикапа си в бараката, аз бях сама и познах по лицето му какво
иска, освен това миришеше на алкохол. Не знам как точно се случи, господин Рийвс, беше си
свалил колана, шибаше ме силно с него, мисля, че крещях, и тогава Бебчо се прибра, застана
помежду ни и онзи тип му фрасна един юмрук, който го изхвърли назад. Удари си тила в
ръба на масата. Като видях момчето си безжизнено на пода, въобще не се замислих, грабнах
бейзболната бухалка и я стоварих върху главата на онзи. Ударих го един-единствен път, но с
всички сили и го убих. Когато Бебчо отвори очи, промих раната, беше много дълбока, но не
можех да го заведа в болница, защото щяха да ни разпитват, спрях кръвта със студена вода и
парцали. Натоварих тялото на господаря в пикапа, покрих го с чували, после го скрих далеч
от бараката. Изчаках да се стъмни, закарах го на двайсет мили разстояние извън имението и
го засилих в един дол. Никой не разбра. Вървях над пет часа обратно към бараката. Спомням
си, че тази нощ спах с чиста съвест, а на другия ден застанах на вратата да чакам да ме вземат
за работа, сякаш нищо не е било. Със сина ми никога не говорихме за това. Полицията
намери тялото, реши, че господарят е прекалил с пиенето и се е обърнал с пикапа.
Разпитваха работниците, но дори някой да ме беше видял, не ме издаде и нещата си останаха
дотам. Малко след това с Бебчо заминахме и повече никога не стъпихме в Тексас. Какво нещо
е животът, господин Рийвс, ето че четирийсет години по-късно този кошмар се завръща, за да
ме съсипе.
— Тежало ли ви е на съвестта? — попита Рийвс, мислейки за мъртвите, за които той бе
отговорен.
— Никога, да ме прощава Господ. Този човек сам си го търсеше.
— Приятелката ми Кармен, която е неизчерпаем източник на здрав разум, ми каза
веднъж, че няма нужда да признаваш нещо, за което никой не те пита.
— Но това ще излезе при делото, господин Рийвс.
— Кинг още ли има белег на главата?
— Да, и то доста грозен, защото не го шиха.
— Ще докажем, че на четиринайсет години си е сцепил главата, падайки върху маса, и
при малко късмет няма да се наложи да споменаваме остатъка от историята. Ако намеря
експерт, който да свърже първия удар с инцидента на строежа, може би ще успеем да уредим
случая, без да се стига до дело, госпожо Бенедикт.
На предварителната среща Мин О'Брайън доказа, че клиничната картина на Кинг
Бенедикт отговаряла на психогенна амнезия и че предвид липсата на всякакво подобрение
вероятно никога нямало да се възстанови. Обясни, че предшестващите обстоятелства
съвпадали с обичайните причини за това разстройство, Кинг имал трудно детство и
младини, претърпял сериозен удар през юношеските си години, преди инцидента бил
подложен на голямо напрежение и бил депресивна личност. При падането си от скелето
преживял травма, подобна на първата, съзнанието му се обърнало към миналото и намерило
убежище в забравата като самозащита срещу проблемите, които го измъчвали. Адвокатите на
другата страна направиха всичко възможно, за да опровергаят диагнозата, но се сблъскаха с
непоколебимостта на докторката, която стовари пред тях куп дебели книги с цитиране на
сходни случаи. От друга страна, детективите, наети да го наблюдават, се бяха сдобили
единствено със снимки, на които заподозреният се забавлява с електрическо влакче, чете
приключенски книжки и си играе на война, маскиран с униформа. Съдийката, едра жена с
не по-малко твърд характер от Мин О'Брайън, повика ответниците настрана и им даде да
разберат, че ще е по-добре да си платят мирно и тихо, защото ако се стигнело до дело, щели
да изгубят много повече. Съдейки по дългия си опит, каза тя, всеки съдебен заседател би бил
благосклонен към този беден човек и сърцатата му майка, точно както бих направила и аз на
негово място. След два дни опъване адвокатите отстъпиха. Грегъри Рийвс отпразнува
победата, като заведе Бел, Кинг и сина си Дейвид в Дисниленд, където се гмурнаха в един
вълшебен свят на животни, които говореха, светлини, които покоряваха нощта, и машини,
които опровергаваха законите на физиката и мистериите на времето.
После помогна на Бел да купи скромна къщичка на село и вложи остатъка от парите от
застраховката на сметка, за да може Кинг и тя да имат издръжка до края на дните си.
Когато Дай заряза компютъра, започна да ползва лосион за бръснене и да се изучава в
огледалото с печален вид, Кармен Моралес го изведе да хапнат навън, за да говори с него,
вярна на стария си обичай да организира любовни срещи, когато трябваше да се обсъжда
нещо важно. Животът им бе станал по-сложен и с годините донякъде се бе изгубила нежната
близост, която ги свързваше в началото, въпреки че продължаваха да бъдат най-добри
приятели. Дай бе младеж с типични латино черти, приличен на баща си, но по-чувствителен
и мрачен. Не бе наследил нищо от авантюристичния дух на Хуан Хосе или от огнения нрав
на Кармен, бе затворено и малко надменно момче, прекалено сериозно за своята възраст. На
четири-пет години бе показал смайващ математически талант и оттогава всеки се държеше с
него като с вундеркинд — освен приемната му майка. Учителките го водеха да участва в
различни телевизионни програми и конкурси, където излизаше, за да решава наум сложни
уравнения. Така бе спечелил няколко награди, в това число дори един мотор, на възраст, в
която още не му бе позволено да кара. Горделивият му темперамент бе на път да се превърне
в арогантен, но Кармен го държеше изкъсо, като го караше да работи във фабриката ѝ през
ваканциите, за да знае от малък колко трудно се изкарва хлябът и да поддържа връзка с
работниците. Освен това събуди интереса му и отвори съзнанието му за други култури. На
петнайсет години Дай вече бе ходил в Далечния изток, Африка и няколко страни от Южна
Америка, говореше малко испански и виетнамски, въртеше счетоводството на бизнеса на
майка си, разполагаше със спестовна сметка и няколко университета вече му бяха
предложили стипендии, за да учи в бъдеще. Докато цялата страна обсъждаше кризата на
ценности сред младежите и провала на образователната система, която била създала
поколение от невежи и лентяи, Дай учеше съвестно, работеше, а в свободното си време се
ровеше в библиотеката и играеше на компютъра. В стаята си имаше малък олтар с
подправената от Лео Галупи снимка на майка му и баща му, заедно с един дървен кръст, един
порцеланов Буда и една изрезка от списание с илюстрация на Земята, гледана от космически
кораб. Не беше общителен, предпочиташе да стои сам и до онзи момент Кармен бе
единствената му и най-добра приятелка. Това възпитано момче, доволно от живота и
чувстващо се удобно в кожата си на вълк единак, се промени внезапно в края на пролетта.
Прекарваше по цели часове в контене, започна да се облича, да говори и да ходи като
рокпевец, излизаше по никое време и полагаше неимоверни усилия да бъде приет от
момчетата, чиято компания преди презираше. Отказа се от страстта си към математиката,
защото искаше да е един от многото, а това го отличаваше от неговите съученици. Когато
майка му видя как се мъчи, плескайки косата си с лак, за да укроти черните си кичури, как
маже пъпките си с паста за зъби и се разхожда пред телефона, разбра, че с времето на
идиличната близост със сина ѝ бе свършено, и изпита пристъп на ревност, който не посмя да
сподели дори с Грегъри Рийвс в разговорите от понеделник. По това време Тамар имаше
бутици из целия свят и разполагаше с надежден екип от служители, които движеха бизнеса,
докато тя само измисляше нови колекции и рекламираше компанията. Купи една дървена
къща сред високи дървета на хълмовете край Бъркли и заживя там със сина си и майка си.
Педро Моралес беше починал няколко години преди това. Когато предусети края си,
отказа да отиде в болница и не пожела да удължават живота му с изкуствени средства, реши,
че болничните сметки ще съсипят семейството и жена му ще остане на улицата. Бе работил
цял живот, за да подсигури малкия си клан, и не искаше да им създава грижи в последните
си мигове. Беше много горд с децата си, особено с Кармен и внука си Дай, в когото виждаше
превъплъщението на своя син Хуан Хосе. Напусна този свят, без да остави нищо
недовършено, с чувството, че е изпълнил дълга си, без да пришпорва съдбата. Инмакулада
подкрепи мъжа си в последния му час, а после утеши скърбящите си синове, снахи и внуци.
Когато патриархът му изчезна, семейството не се разпадна, защото тя държеше здраво
затегнати връзките на взаимната обич и подкрепа. След погребението реши да остане
известно време при Кармен, за няколко седмици раздаде цялото имущество и продаде
къщата. Години наред бе влагала душата си, за да събира мебели и украшения, свидетелство
на техния просперитет, но щом изгуби мъжа си, материалното престана да има стойност за
нея. Човек прекарва първата част от живота си в събиране на вещи, а втората в опити да се
освободи от тях, казваше тя. Запази само леглото, което бе делила с Педро Моралес половин
век, защото искаше някой ден да умре в него. Жената почти не се бе променила, бе застинала
на една неопределена възраст, жилавата индианска раса сякаш я предпазваше от упадъка на
тялото и изневерите на паметта, разсъдъкът ѝ бе по-ясен от всякога, бе корава и чевръста
старица, неподвластна на умората, слабостта или лошото здраве. Зае се с домакинството на
Кармен с пламенно усърдие, бе отгледала шест деца в недоимъка на един бедняшки квартал
и тази къща, пълна с удобства, не представляваше никакво предизвикателство за нея. Едвам ѝ
забраниха да се мъчи да пере и да разбива яйцата на ръка, бе привърженичка на това да е
вечно заета, бездействието докарва болести, казваше тя, за да се оправдае, когато я свареха
на някоя стълба да търка прозорците или на четири крака да залага капани на енотите, които
бяха завъдили колония в основите на къщата. Продължаваше да готви мексикански гозби,
които само тя и Дай вкусваха, защото Кармен беше на диета, ставаше призори да полива
лехата си със зеленчуци и ароматни билки, да чисти, готви и мие и си лягаше последна, след
като се чуеше по телефона с всяко от децата си, пръснати в различни градове на страната, не
беше жена, която щеше да престане да следи отблизо дирите на своето потомство. Навикът
да слугува на другите бе твърде дълбоко вкоренен у нея, за да го променя на стари години, но
тя първа се присмиваше на домакинското си усърдие. Преди години скришом бе
приветствала Кармен, когато се завърна от своите пътешествия, превърната в „разпасана
гринга“, както се мусеше Педро Моралес. Това, че дъщеря ѝ се оправяше по-добре от братята
си, ѝ пълнеше душата — бе като компенсация за собствения ѝ живот, в който бе прекланяла
глава пред мъжете. Кармен принуди майка си да ползва модерни електроуреди, купуваше
тортилите в найлонови пакетчета и ѝ отвори банкова сметка, пред която тя благоговееше
като пред църковния си требник. Инмакулада първа се досети, че Дай бе навлязъл в етапа на
нещастната любов, и подшушна това на дъщеря си.
— Разкажи ми всичко — отсече Кармен на момчето в ресторанта.
Дай опита да се измъкне, но го издадоха смутеният му вид и пламналите бузи, имаше
мургава кожа и срамът му придаваше цвят на патладжан. Майка му не му даде право на избор
и още на десерта трябваше да си признае, тъпчейки се с шоколадов сладкиш и въртейки се на
стола, че не можел да спи, да учи, мисли и живее, часовете му минавали до телефона в
очакване на обаждане, което все не идвало, „и какво да правя, мамо, сигурно ме презира,
понеже не съм бял и не играя футбол, за какво съм се раждал изобщо, за какво ме взе от
Виетнам и ме възпита толкова различен от другите, не знам нито една рок група и съм
единственият идиот, който нарича жълтите „азиатци“, а негрите „афроамериканци“ и когото
го е грижа за дупките в озоновия слой, за уличните просяци и за войната с Никарагуа,
единственият политически коректен мухльо в проклетото даскало, на никого не му пука за
това, мамо, животът е гаден и ако Карън не ми звънне днес, кълна се, че ще яхна мотора и ще
се хвърля отнякъде, защото не мога да живея без нея“. Кармен Моралес прекъсна речта му с
шамар, който отекна като затръшната врата в езотеричния покой на вегетарианския
ресторант. За първи път го удряше. Дай се хвана за бузата така изумен, че жалните му вопли
мигновено секнаха.
— Да не си повторил, че искаш да се самоубиваш, разбра ли ме?
— Такава е думата, мамо!
— Да не съм го чула дори на шега. Ще живееш живота си докрай, дори да те боли. А сега
ми кажи коя е тази нещастница, която си позволява да пренебрегва сина ми.
Ставало дума за една негова съученичка, която на свой ред била влюбена, както всички
останали момичета в училище, в капитана на футболния отбор, с когото Дай дори насън не
можел да се мери. На следващия ден Кармен придружи сина си, за да я види на излизане, и
се озова пред безлична блондинка с бебешко лице, надничащо зад балон от дъвка. Въздъхна с
облекчение, убедена, че Дай ще превъзмогне любовната мъка и бързо ще намери по-
интересно момиче, но дори да не беше така, вече нямаше какво да се направи — невъзможно
бе да му спести страданията и болките, както се беше опитвала, докато беше малък. После
осъзна, че зад чувството на облекчение се крие по-дълбока причина от невзрачната личност
на Карън и вярата, че Дай няма да страда вечно за нея. Започваше да усеща ползата от това
синът ѝ да стане самостоятелен. За първи път от тринайсетте години, през които бяха
живели заедно, можеше да мисли за себе си като за отделно и независимо същество,
дотогава Дай бе нейно продължение, а тя бе неговото, като сиамски близнаци, свързани чрез
сърцето, както казваше Инмакулада. Привечер майка ѝ я завари, седнала в кухнята пред чаша
чай от манго, докато съзерцаваше тъмните сенки на дърветата, удължени от последните
слънчеви лъчи.
— Мислиш ли, че изглеждам стара, мамо?
— По-стара от миналата година и по-малко от следващата, ако е рекъл Господ —
отвърна Инмакулада.
— Знаеш ли, че бих могла да бъда баба? Животът лети.
— На твоята възраст ще мине бързо, дъще, човек си мисли, че ще живее вечно. Докато на
моята дните се топят като лански сняг, въобще не знам къде ми ходят часовете.
— Мислиш ли, че все още някой може да се влюби в мен?
— По-добре питай дали ще можеш да се влюбиш ти. Щастието, което се чувства,
произлиза от любовта, която се дава.
— Не се съмнявам, че ще мога да се влюбя.
— Радвам се, понеже аз скоро ще умра, а Дай ще си тръгне от теб, както е нормално. Не
бива да оставаш сама. Омръзна ми да ти повтарям да се омъжиш.
— За кого, мамо?
— За Грегъри, това момче е по-добро от всичките ти годеници, които съм виждала,
което не е кой знае какво, разбира се. Изобщо не разбираш от мъже!
— Грегъри е мой брат, ако се оженим, ще извършим кръвосмешение.
— Жалко. Тогава търси някой на твоята възраст, не разбирам защо ходиш все с по-млади
от теб.
— Идеята не е лоша, мамче… — отвърна Кармен с хитра усмивка, която малко
разтревожи майка ѝ.
Три седмици след това обяви вкъщи, че тръгвала за Рим да си търси съпруг. Чрез частен
детектив бе открила Лео Галупи из дебрите на широкия свят, задача, която се оказа доста
лесна, защото името му бе изписано с дебели букви в телефонния указател на Чикаго. Когато
войната свършила, се върнал в отправната си точка точно толкова беден, колкото преди да
замине, бил изгубил парите, спечелени от странните си сделки, но си дошъл богат на опит.
Годините на контрабанда в Азия рафинирали вкуса му, разбирал много от изкуство и имал
добри контакти, и така реализирал делото на мечтите си. Отворил галерия за източно
изкуство и пожънал такъв успех, че след десетина години имал един филиал в Ню Йорк и
друг в Рим, където живеел през голяма част от годината. Детективът бе информирал Кармен,
че Галупи е още ерген, и ѝ бе показал редица снимки, правени с телеобектив, на които се
виждаше как върви по улицата, облечен в бяло, как се качва на автомобил и как ближе
сладолед на стъпалата на „Пиаца ди Спаня“, същото място, на което тя често бе сядала,
когато ходеше в този град да посещава бутиците Тамар. Когато го видя, сърцето ѝ подскочи.
През годините бе забравила чертите му, всъщност не беше мислила много за него, но тези
леко размазани кадри предизвикаха у нея вълна от носталгия, откри, че споменът за него
стоеше непокътнат в едно незнайно местенце в паметта ѝ. „По-добре да се залавям за
работа, имам да свърша много неща“, реши тя. Прекара следващите дни в трескава
подготовка за това пътуване, което беше твърде различно от другите, в известен смисъл
ставало дума за мисия на живот и смърт, както обясни на майка си, която я завари насред
вещите от изпразнените ѝ шкафове, със съдържание, пръснато по пода, докато пробваше
дреха след дреха, в ураган от нетърпеливо кокетство. Щом уреди нещата във фабриката и
вкъщи, си направи медицински преглед, боядиса си косата и си купи копринено бельо.
Разгледа се с безмилостна грижливост пред голямото огледало в банята, отбеляза бръчките и
чак се разкая за това, че никога не беше спортувала, както и за прегрешенията с
кондензирано мляко, с които се бе подигравала на всяка диета през годините. Ощипа ръцете
и краката си и установи, че вече не са толкова стегнати, опита се да си глътне корема, но там
остана една непокорна гънка, огледа си ръцете, съсипани от работата с металите, и гърдите,
които винаги ѝ бяха тежали като чужд товар. Тялото ѝ не беше същото, както по времето, в
което Лео Галупи я бе срещнал, но реши, че и така наборът ѝ от прелести не е лош, поне
нямам белези от разширени вени и стрии от бременността, си каза, без да си спомни, че не е
майка на Дай и че никога не е раждала. След като се погрижи за всички подробности, отиде
да обядва с Грегъри Рийвс, с когото бе предпочела да не говори преди това за своите планове,
от страх да не я помисли за луда. В началото плахо, а после разпалено, тя му заразказва за
всичко, което бе научила за Лео Галупи, и му показа снимките. Очакваше я изненада —
приятелят ѝ прие напълно естествено този внезапен порив да предприеме странство из
Европа, за да предложи брак на мъж, когото не бе виждала повече от десет години и с когото
никога не бе говорила за любов. Стори му се толкова типично за характера на Кармен, че я
попита защо не го е направила по-рано.
— Бях много заета да гледам Дай, но синът ми вече е голям и няма чак такава нужда от
мен.
— Може да останеш разочарована.
— Ще проверя грижливо, преди да подпиша каквото и да било. Това не ме притеснява…
но може би той няма да ме хареса, Грег, страшно съм остаряла.
— Погледни снимките, мила. И на него му личат годинките — каза Рийвс, слагайки ги
пред нея, и тогава тя за първи път забеляза, че Лео Галупи има по-малко коса и повече
килограми. Засмя се щастливо и реши, че вместо да му пише или да се обажда, за да му каже,
че пристига, както беше замислила, направо ще отиде да го види, за да прекрати заблудите на
въображението и да разбере веднага дали екстравагантният ѝ проект има някакъв шанс.
Три дни по-късно Кармен Моралес влезе в художествената галерия в Рим, пристигайки
директно от летището, докато куфарите ѝ я чакаха в едно такси. Молеше се да го открие и за
първи път молитвите ѝ дадоха желания резултат. Когато влезе в помещението, Лео Галупи,
облечен със сбръчкан ленен панталон и риза, без чорапи, разискваше подробностите за
следващия каталог с някаква девойка с не по-малко омачкани дрехи. Сред индийските
килими, китайската слонова кост, непалските дърворезби, японския порцелан и бронз и още
безброй екзотични предмети Кармен изглеждаше като част от изложбата със своя вихър от
цигански поли и лекия отблясък на бижутата от състарено сребро. Когато я видя, той изпусна
каталога и се втренчи в нея, сякаш беше някакво видение, което много пъти бе сънувал. Тя
реши, че точно както се бе опасявала, невъзможният ѝ любим не я е познал.
— Аз съм, Тамар… не ме ли помниш? — и колебливо пристъпи напред.
— Как да не те помня! — и той сграбчи ръката ѝ и я разтърсва в продължение на
няколко секунди, докато не осъзна абсурда на това посрещане и я притисна в прегръдките
си.
— Дойдох да те питам дали искаш да се ожениш за мен — заекна Кармен със свито
гърло, защото не така го бе планирала, и докато изричаше това, се прокле, че е развалила
всичко още в самото начало.
— Не знам — бе единственото, което успя да промълви Лео Галупи, след като се
окопити, и двамата се загледаха смаяни, докато девойката с каталога се изнизваше безшумно
от залата.
— Да не си влюбен в друга? — прошепна тя, чувствайки се все по-глупаво, но забравила
стратегията, обмисляна до последния детайл.
— Мисля, че в момента не.
— Да не си хомосексуалист?
— Не.
— Пие ли ти се кафе? Малко съм уморена, пътуването беше дълго…
Лео Галупи я изведе на улицата, където яркото лятно слънце, хорската глъчка и
движението ги върнаха обратно в настоящето. В галерията отново се пренасяха във времената
в Сайгон, отново се намираха в покоите на китайска императрица, които той бе направил за
нея и където толкова пъти тайно я бе съзерцавал нощем през цепнатините на паравана, за да
я гледа как спи. След раздялата Галупи за първи път в чергарското си битие бе усетил
жегването на самотата, но бе предпочел да не го приеме и го бе преодолял с упорито
безразличие, потапяйки се във вихъра на своите сделки и пътувания. Изкушението да ѝ пише
бе изчезнало с времето, а после бе свикнал със сладкото тъжно чувство, което тя пораждаше
у него. Споменът за нея му служеше като защита срещу нови любовни терзания, бе нещо като
застраховка срещу романтични главоболия. Още много млад бе решил да не обиква нищо и
никого, не беше човек за семейство и за дълготрайни връзки, смяташе се за самотник,
неспособен да издържа скуката на ежедневието и ограниченията на живота с друг човек.
Неведнъж бе бягал от твърде силни чувства, обяснявайки на огорченото момиче, че няма как
да я обича, защото в съдбата му имало място за любов само към една жена, наречена Тамар.
Това алиби, повтаряно безброй пъти, накрая се бе превърнало в нещо като трагична реалност
за него. Не беше вниквал дълбоко в своите емоции, защото харесваше свободата си — Тамар
бе просто удобен призрак, който използваше, когато имаше нужда да се отърве от
некомфортна връзка. И точно сега, когато се чувстваше недосегаем за сърдечни вълнения,
идваше тя, за да му търси сметка за лъжите, които години наред бе казвал на други жени.
Беше му трудно да повярва, че само преди половин час бе влязла в галерията, за да го моли,
ни в клин, ни в ръкав, да се оженят. Сега бе до него, но не смееше да я погледне, макар да
усещаше, че очите ѝ открито го изучават.
— Извини ме, Лео, нямах намерение да те притискам, не така го бях планирала.
— А как го беше планирала?
— Мислех да те съблазня, купих си нощница от черна дантела.
 — Няма да е нужно да хвърляш толкова усилия — засмя се Галупи. — Ще те заведа у нас
да се изкъпеш и да поспиш, сигурно си изтощена. После ще говорим.
— Чудесно, така ще имаш време да помислиш — въздъхна Кармен без помен от ирония.
Галупи живееше в старинна вила, разделена на няколко апартамента. Неговият имаше
само един прозорец към улицата, останалите гледаха към малка изоставена градина, в която
ромолеше водата на фонтан, а пълзящи растения обвиваха осакатени статуи, покрити със
зелената патина на времето. Много по-късно, докато седяха на балкона и отпиваха от чашите
с бяло вино, любуваха се на градината, осветена от сияйната луна, и вдишваха деликатния
аромат на дивите жасмини, двамата изляха душите си. Бяха имали безброй любови и грешки,
бяха се лутали много и бяха опитвали почти всички игрички, които погубват влюбените. Бе
ободряващо да поговорят за себе си и за чувствата си открито, без задни мисли и стратегии, с
безпощадна откровеност. Разказаха си накратко живота, довериха си какво очакват от
бъдещето и установиха, че химията, която ги беше привлякла преди, още я имаше и стигаше
само малко добра воля, за да я съживят.
— Допреди няколко седмици изобщо нямах намерение да се омъжвам, Лео.
— А защо се сети за мен?
— Защото не можах да те забравя, харесвам те и мисля, че преди доста години и ти ме
харесваше поне малко. От всички мъже, които някога съм срещала, има само двама, които
бих искала да са до мен, когато съм тъжна.
— Кой е другият?
— Грегъри Рийвс, но той не е готов за любов и нямам време да го чакам.
— За каква любов говориш?
— За безусловна, без половинчати неща. Търся човек, който да ме обича силно, да ми е
верен, да не лъже, да уважава труда ми и да ме разсмива. Знам, че искам много, но аз
предлагам горе-долу същото, а и съм готова да живея, където ти решиш, стига да приемеш
сина ми и майка ми и да мога да пътувам често. Здрава съм, издържам се сама и никога не
изпадам в депресии.
— Това ми прилича на сделка.
— Точно това е. Имаш ли деца?
— Не, доколкото знам, но пък имам майка италианка. Това ще е проблем, никога не
одобрява жените, с които я запознавам.
— Не мога да готвя и не съм кой знае какво в леглото, но вкъщи казват, че с мен се живее
приятно, главно защото ме виждат малко, прекарвам доста часове, затворена в ателието. Не
досаждам много…
— За сметка на това аз въобще не съм лесен.
— Ще можеш ли поне да направиш усилие?
Целунаха се за първи път, отначало колебливо, после с любопитство, а скоро след това и
със страстта, трупана през дългите години, през които бяха залъгвали с прозаични връзки
нуждата си от истинска любов. Лео Галупи отведе тази неочаквана любима в спалнята си,
стая с високи тавани, украсена с изрисувани нимфи по гипсовите фризове, с голямо легло и
везани възглавнички. На нея ѝ се виеше свят, беше леко замаяна и не разбра дали бе отмаляла
от дългото пътуване, или от чашите вино, но не направи опит да узнае, остави се на този
сладък унес, без желание да впечатли Лео Галупи с нощницата си от черна дантела или с
уменията, научени от предишни любовници. Привлече я мирисът му на здрав мъж, мирис на
чисто, без следа от изкуствени аромати, леко тръпчив, като мирис на хляб или на дърво, и тя
зарови нос в гънката между рамото и врата му, вдъхвайки го жадно като хрътка, душеща
следа. Миризмите се запечатваха в паметта ѝ повече от всеки друг спомен и в този миг пред
нея изникна образът на онази вечер в Сайгон, когато стояха толкова близо, че тя бе попила
неговия мирис, без да подозира, че той ще остане у нея през всичките тези години. Започна
да му разкопчава ризата, но копчетата се заплитаха в прекалено тесните илици и тя
нетърпеливо го помоли да си я свали.
Долавяше далечна музика на струнни и духови инструменти, донасяща хилядолетната
чувственост на Индия в тази римска стая, окъпана от лунна светлина, усещаше и смътното
ухание на жасмините в градината. Години наред бе правила любов с енергични млади мъже,
а сега напипваше леко отпуснат гръб и прокарваше пръсти по олисяло чело и оредели коси.
Изпита топла нежност към този вече зрял мъж и за момент опита да си представи колко ли
пътища и жени бе опознал, но после се отдаде на удоволствието да го прегръща, без да
мисли за нищо. Усети как ръцете му смъкват блузата, широката пола, сандалите и колебливо
се спират пред гривните. Никога не се разделяше с тях, те бяха последната ѝ броня, но
прецени, че моментът да се разголи напълно бе дошъл, и седна на леглото, за да ги свали
една по една. Паднаха безшумно върху килима. Лео Галупи я обсипа с изучаващи целувки,
обходи я с вещи ръце, облиза още твърдите зърна, извивката на ушите и вътрешната част на
бедрата, където плътта пулсира при допир, докато тя чувстваше, че въздухът става все по-
гъст, и се задъхваше в усилие да диша, някаква топла нужда изпълваше слабините ѝ и
люшкаше бедрата ѝ, и се превръщаше в стенания, докато накрая не издържа, катурна го по
гръб и го възседна като буйна амазонка, за да го поеме, заклещвайки го с крака сред
разхвърляните възглавници. Нетърпението и умората я караха да бъде непохватна, извиваше
се и го търсеше, но се хлъзгаше сред влагата от удоволствието и потта от лятото, докато
накрая не я напуши смях и не рухна върху него, затискайки го с пищния си бюст, обгръщайки
го с безпорядък от разрошени коси и давайки му указания на испански, които той не
разбираше. Останаха така прегърнати, смееха се, целуваха се и си мълвяха глупости в шепот
от объркани езици, докато желанието не надделя и в едно от тези палави боричкания Лео
Галупи продължи напред, бавно и уверено, спирайки на всяка част от пътя, за да я изчака и
упъти към последните райски градини, където я остави да изследва сама, докато накрая тя
усети, че потъва в пропаст от сенки и взрив от щастие разтърси цялото ѝ тяло. После дойде и
неговият ред, докато тя го милваше, благодарна за този спонтанен и пълноценен оргазъм.
Накрая заспаха прегърнати, преплели ръце и крака. През следващите дни откриха, че заедно
се забавляват чудесно, че и двамата спят на една и съща страна, че никой от тях не пуши, че
харесват едни и същи книги, филми и храни, че подкрепят една и съща партия, че спортът ги
отегчава и че редовно пътуват до екзотични места.
— Не знам дали ставам за съпруг, Тамар — извини се Лео Галупи един следобед в една
гостилничка на Виа Венето. — Имам нужда да бъда свободен, аз съм скитник по душа.
— Точно това ми харесва у теб, и аз съм такава. Но сме във възраст, в която малко
спокойствие ще ни дойде добре.
— Тази идея ме ужасява.
— Любовта изисква време… Няма нужда да ми отговаряш веднага, можем да изчакаме
до утре — засмя се тя.
— Не е нищо лично, ако някога реша да се оженя, ще го направя само с теб, обещавам ти.
— Все е нещо.
— Не може ли просто да бъдем любовници?
— Не е същото. Вече не съм на възраст за експерименти. Искам да имам дълготрайна
връзка и нощем да спя в прегръдките на постоянен партньор. Мислиш ли, че бих прекосила
половината свят, за да ти предложа да бъдем любовници? Ще бъде приятно да остареем ръка
за ръка, ще видиш — отвърна уверено Кармен.
— Какъв ужас! — възкликна Галупи, истински уплашен и пребледнял.
Възможността да седя веднъж седмично в спокойния кабинет на Мин О'Брайън, за да
говоря за себе си и да разсъждавам над своите действия, бе преживяване, което не познавах.
Отначало ми беше трудно да се отпусна, но тя спечели доверието ми и постепенно отключи
залостените кътчета от миналото ми. За първи път говорих за онзи ден в стаята с метлите,
когато Мартинес ме изнасили, и след това признание успях да анализирам най-тайните
моменти от живота си. Втората година беше най-страшна, от всеки сеанс излизах подпухнал
от плач, Мин не излъга, когато ми каза, че процесът е болезнен, няколко пъти бях на път да
се предам. За щастие не го сторих. Докато правех разбор на съдбата си през тези пет години,
разбрах сценария на живота си и предприех нужните стъпки, за да го променя, с течение на
времето се научих да познавам своите импулси и да се възпирам, когато бях на път да
повторя старите грешки. Семейният ми живот продължаваше да бъде кошмар и не можех да
направя много, за да го подобря, Маргарет бе извън моя контрол, но се заех да вкарам в пътя
Дейвид. Дотогава бе използвал принципа на ротативките, както го нарече Мин, синът ми
винаги постигаше своето, трябваше само да натиска упорито лоста на машината, сигурен, че
в даден момент ще получи наградата. Искаше нещо, аз му отказвах и той започваше
методично да досажда, докато не ми скъсаше нервите, уморяваше ме и аз отстъпвах. Не беше
лесно да му сложа граници, защото аз самият не бях имал такива като малък, бях израсъл на
улицата и мислех, че хората се възпитават сами, че опитът учи. Но в моя случай бях получил
ценности и дисциплина, докато баща ми беше жив, казват, че първите пет-шест години са
много важни за възпитанието, освен това трябваше да се оправям сам, винаги съм бил
принуден да работя. За сметка на това децата ми израснаха като диваци, без грижи и без
истинска любов, макар никога да не им е липсвало нищо в материален план. Опитах се да
компенсирам с пари вниманието, което не успях да им дам. Лоша идея.
Едно от най-важните решения бе да облекча до известна степен товара, който бях поел
на плещите си, и да преустроя офиса. Невъзможно бе да променя природата на служителите
си, но можех да ги сменя, не бях длъжен да ги лекувам от пороците, да плащам за техните
грешки и да решавам техните проблеми. Защо се ограждах все с алкохолици? Защо ми се
лепяха невротични и слаби хора? Трябваше да преосмисля тази страна от личността си и да
заема отбранителна позиция. Разходите по офиса бяха повече от приходите, които носеше, аз
самият печелех по-голямата част от доходите, но въпреки това бях с вечно празен портфейл и
бяха анулирали почти всичките ми кредитни карти. Добрият ми приятел Майк Тонг от
години отчаяно се мъчеше да натъкми сметките, а Тина ми повтаряше до втръсване, че
другите адвокати не само пренебрегвали клиентите, но и че понякога решавали дела тайно,
без да ги отразяват в счетоводството, освен това ме товарели с личните си разходи, телефони,
сметки от ресторанти, пътувания и дори подаръци за любовниците си. Не ѝ обърнах
внимание, бях прекалено зает да затъвам все по-надълбоко в собствения си хаос. Мислех, че
нищо не може да ме провали, че винаги ще намеря начин да реша проблемите, бях
преодолявал други пречки и нямаше да ме надвият някакви си неплатени сметки и долни
кокошкарства, но накрая товарът стана непосилен. Известно време се измъчвах от съмнения
и вина, докато Майк Тонг, с точността на своето сметало, и Мин О'Брайън, със своята
настойчивост, не ми помогнаха да уволня търтеите един по един и да затворя филиалите в
другите градове. Оставих Тина, Майк и една млада адвокатка, интелигентна и лоялна, дадох
под наем част от апартамента на двама колеги, за да облекча бюджета, и така сведох
разходите до минимум. Тогава осъзнах, че работата в малки мащаби ми беше по-изгодна и
забавна, държах всичко под контрол и можех да се посветя на предизвикателствата на
професията, вместо да хабя енергия, за да оправям все същите досадни дребни грешки.
Освен това имах по-голям контакт с клиентите, нещото, което най-много харесвам в своята
работа. По това време и аз се промених — точно както направих с офиса, се отърсих от
много излишни неща и от навици, които ме дразнеха, отказах арогантните испански пури,
всъщност съвсем престанах да пуша, и повече не вкусих капка алкохол, единствения начин да
сложа край на алергиите. Тефтерчето със списъка с любовници потъна в някое чекмедже и
оттогава не съм го намирал. Поради липсата на средства не ми остана друго, освен да
огранича начина си на живот и гуляите останаха в историята, защото бях много зает с
Дейвид и работата, а и Тимъти Дуейн вече не ме въвеждаше в изкушение. Това не значи, че
започнах да живея като отшелник, напротив, предполагам, че винаги ще бъда верен на
бохемската си природа.
— Много добре, стига да не се ожените, след три години ще сме изплатили дълговете —
обяви щастливо Майк Тонг, първия път, когато приходите надвишиха разходите.
Същата година продадох една къща, която имах на плажа, и уредих сметките си с Шанън,
която веднага щом получи последния чек, замина без определени планове, решена да
започне нов живот колкото се може по-далеч. Представих си как изчезва без следа по
магистралата, точно както бе дошла, само дето сега не се придвижваше пеша, а в луксозен
автомобил. След няколко месеца мярнах снимката ѝ в някакво списание, където
рекламираше козметика с ослепителна усмивка, трябваше да се загледам, за да я позная,
изглеждаше много по-добре, отколкото я помнех. Изрязах я и я занесох на Дейвид, който я
залепи на стената в своята стая. Имаше смътна представа за майка си — едно красиво и
весело създание, което от време на време пристигаше, за да го обсипе с целувки и да го
заведе на кино, един напевен глас от телефона, а сега и едно съблазнително лице от
рекламните афиши. С моя помощ бе направил кутийка от дърво, която да ѝ подари за
рождения ден, посвещаваше ѝ рисунките в училище и ѝ ги пращаше по пощата, Шанън бе
ефирната фея от приказките, една принцеса в джинси, която понякога долиташе като
безгрижен бриз и скоро след това си тръгваше. За сметка на това от практична гледна точка
не вършеше голяма работа, неговата майка беше Дейзи, която го сресваше със светена вода, за
да пъди от него демоните, и беше винаги насреща, когато отвореше очи сутрин и ги
затвореше вечер.
— Искам да видя мама — каза ми той един ден.
 — Тя отиде далеч и засега няма да се връща. Липсваш ѝ, но заради работата си живее в
друг град. Сега е много известен модел.
— Къде е отишла?
— Не знам, но със сигурност скоро ще ти пише.
— Не ме обича, затова си е тръгнала.
— Много те обича, но животът е сложен, Дейвид. Известно време няма да я виждаш,
това е.
— Аз мисля, че мама е умряла и ти ме лъжеш.
— Давам ти честната си дума, че е жива. Не видя ли снимката ѝ в списанието?
— Закълни се.
— Кълна се.
— И се закълни, че никога повече няма да се жениш.
— Това не мога да направя, сине. Вече ти казах, че животът е много сложен.
През следващите дни бе тих и затворен, стоеше с часове на прозореца да гледа морето,
нещо необичайно за него, вечната фурия от движение и глъчка, но не след дълго се залиса с
приготовленията за ваканцията. Обещах му, че ще отидем на палатка в планината, ще вземем
Оливър и ще купя пушка за лов на патици. Шанън продължи да бъде за сина си онова, което
винаги е била — едно мило привидение.
Обвинението в професионална некомпетентност ме сполетя в края на същата тази
година и ми се стори толкова безумно, че въобще не ме разтревожи. Ставаше дума за един от
старите ми клиенти, човек, когото фирмата бе представлявала преди няколко години. Беше
алкохолик. Всичко бе започнало, когато пътувал в един междущатски автобус за Орегон, бил
прекалил с чашките и по средата на пътя вече бълнувал за чудовища, които го преследвали. В
това умопомрачение извадил нож и нападнал другите пътници, ранил двама, а третият като
по чудо не убил, острието прерязало врата му на милиметри от сънната артерия. С помощта
на няколко смелчаци шофьорът обезоръжил нападателя, принудил го да слезе от автобуса и
после дал газ към най-близката болница, където стоварил жертвите, потънали в кръв.
Полицията не могла да хване извършителя, който се бил укрил, но няколко дни по-късно
един камион го качил на пътя. Било зима, краката му били измръзнали и се наложило да му
ги ампутират. На излизане от затвора, където бе изтърпял присъдата, бе потърсил някой,
който да го представлява в иск срещу автобусната компания, понеже го изоставила насред
пътя. Беше го поела моята фирма, по онова време приемахме всеки, който похлопаше на
вратата ни. „Трима намушкани пътници са добра причина да сваля този злодей от автобуса,
просто е нямал късмет, че е премръзнал, като се е укривал от полицията, заслужил си е
всичко, което го е сполетяло“, бе заявил шофьорът по време на своите показания. Въпреки
доказателствените материали, успяхме да уредим случая срещу прилична сума, защото на
ответника му беше по-изгодно да плати обезщетение, отколкото да отиде на съд. Веднага
щом похарчил парите, мъжът се обърнал към друг адвокат, който надушил възможността да
извлече полза, като ме обвини в професионална некомпетентност. Аз нямах застраховка и
ако изгубех, щях да загазя, но не можех да си представя, че това ще стане, на света нямаше
съдебен заседател, който да даде нещо на този престъпник. Майк Тонг не беше съгласен,
каза, че ако процесът бе срещу шофьора на автобуса, съдебните заседатели щели да са
непреклонни, всеки, който се видел в ролята на пътниците и жертвите, щял да гласува срещу
обвиняемия, но сега ставало дума за мен.
— От едната страна ще видят беден инвалид с патерици, а от другата — адвокат с
копринена вратовръзка. Заседателите ще са срещу нас, господин Рийвс, хората ненавиждат
адвокатите. Освен това ще трябва да наемем и защитник — откъде ще измъкнем пари за
това? — въздъхна счетоводителят и за първи път остави настрана официалния тон, с който
винаги се обръщаше към мен, хвана ме за ръка, дръпна ме в своята бърлога и ме изправи
срещу неумолимата реалност на книгите.
Майк имаше право. Три месеца по-късно заседателите решиха, че шофьорът не е
трябвало да изхвърля човека от превозното средство и че фирмата ми не е защитила
интересите на клиента, сключвайки сделка с автобусната компания, вместо да отиде на съд.
Това решение, което предизвика истинско изумление в правното общество, бе окончателната
ми присъда. Години наред бях пазил равновесие на ръба на стръмна пропаст, но сега летях
право надолу. Освен ако не намеря съкровището на Франсис Дрейк, заровено в задния ми
двор, нямам никакъв шанс да платя тази сума, засмях се недоверчиво, когато научих, но
много скоро сериозността на станалото не остави място за шеги, само за няколко часа
трябваше да взема драстични мерки. Обадих се на Тина и Майк, благодарих им за дългата
вярност и им обясних, че трябва да обявя банкрут и да затворя офиса, но им обещах, че ако в
бъдеще успея да започна отново, винаги ще има работа за тях. Тина горчиво се разплака, но
Майк не показа никаква емоция на безизразното си азиатско лице. Може да разчитате на нас,
бе единственото, което каза, след което се затвори в своята бърлога, за да подреди книгите.
Безкрайните седмици на процеса прекарах плътно до моя защитник, в ожесточена битка
за всяка подробност, периодът беше страшно напрегнат, но когато всичко свърши, приех
присъдата с хладнокръвие, на което не мислех, че съм способен. Имах чувството, че и преди
съм попадал в подобни ситуации, отново се намирах в задънена улица, както ми се беше
случвало в мексиканския квартал. Спомних си как отчаяно бягах от бандата на Мартинес,
сигурен, че ако ме настигнат, ще ме убият, но все още бях жив. Излязох невредим и от
безбройните сражения във Виетнам, където други се простиха с живота, оцелях и онази нощ
в планината, когато жребият беше срещу мен. Ритниците в училище и тежките уроци на
войната ме бяха научили да се пазя и да устоявам, знаех, че не биваше да изпадам в паника и
да губя представа за реалната ситуация, в сравнение с битките в миналото, станалото бе
дребна несполука, животът продължаваше. През ума ми мина да сменя посоката,
адвокатското поприще има прекалено много тъмни страни, запитах се за смисъла да бъда
вечно с меч в ръка и да се тровя с ненужна агресия. Все още си задавам този въпрос
понякога, но нямам отговор, предполагам, че ми е трудно да си представя живота без битка.
Неделята вече се бях примирил, че ще затварям фирмата. Сред възможностите, които
обмислях, бе да замина за някоя латиноамериканска държава, имам много силни връзки с
тази част на света и ми харесва да говоря испански, мислех да отида в някое малко градче,
където животът е по-прост, в което да мога да правя нещо за хората и да стана част от
местното общество, както в онова селце във Виетнам, но после ми се стори някакъв вид
бягство. Кармен и Мин имат право, колкото и да бягаш, в крайна сметка не можеш да избягаш
от себе си. Другото, което ми хрумна, бе да заживея сред природата. Седмицата ваканция,
която прекарахме с Дейвид на палатка, улисани в лов на патици и ходене за риба, единствено
в компанията на кучето, се оказа много важна за мен и ми разкри непозната страна от моя
характер. Сред самотата на пейзажа отново си върнах тишината от детството, тази тишина в
душата сред покоя на природата, която бях изгубил, когато заболя баща ми и трябваше да се
преместим в града. Остатъкът от живота ми бе белязан от шума, прекалено много шум, и
толкова бях свикнал с непрестанното жужене в мозъка, че накрая забравих блаженото
усещане от истинската тишина. Чувството да спя върху земята, под обсипаното със звезди
небе, ме върна към единственото истински щастливо време, пътуванията със семейството ми
с камиона. В мен изплува онзи първи спомен за безгрижие как самият аз, четиригодишен,
пишкам на някакъв хълм под оранжевата арка на едно величествено небе на свечеряване. За
да измеря необятния простор на възкресеното пространство, извиках името си край езерото
и ехото на планините ми го върна пречистено. Тези дни на открито повлияха много добре и
на Дейвид, буйният му организъм сякаш влезе в по-нормален ритъм, не се скарахме нито
веднъж, върна се в училище с охота и после прекара близо два месеца, без да се тръшка. Би
ни било много по-добре, ако се махнем от тази среда, в която напрежението е нетърпимо, но
истината е, че още не се виждам като фермер или горски, за какво се заблуждавам, може би
по-нататък… или никога. Обичам хората, имам нужда да се чувствам полезен за другите, не
мисля, че ще мога да живея дълго като отшелник. Знаеш ли, че на това диво място разбрах за
теб? Кармен ми бе подарила твоя втори роман и го прочетох по време на тази ваканция, без
да подозирам, че някой ден ще те срещна и ще ти направя това дълго признание. Как можех
да предположа тогава, че ще идем заедно в мексиканския квартал, където бях израснал?
Повече от четири десетилетия не ми беше минавало през ума да се връщам, ако ти не беше
настояла, никога нямаше да зърна отново бараката, порутена, но на познатото място; или
върбата, все още свежа, въпреки разрухата, и бунището, което бе изникнало край нея. Ако не
ме беше завела, нямаше да открия разкривената табелка на Безкрайния план, която ме
очакваше с олющена боя и тук-таме прогнила дървесина, но с непокътнато красноречие. Виж
колко скитах, за да стигна дотук и да разбера, че няма никакъв безкраен план, а само тази
досада животът, ти казах. Може би всеки носи своя план в себе си, но той е неясна карта и е
мъчно да го разгадаеш, затова толкова се лутаме и понякога се губим, ми отвърна ти.
Простих се мислено с автомобила и къщата, единствените материални блага, които
имах, останалото бяха дългове, с които тепърва щях да мисля как да се оправям. В крайна
сметка това щеше да е проблем на ревизорите и адвокатите, които в понеделник щяха да се
нахвърлят като пирани върху моите останки. Тази мисъл ме ядосваше, но не ме плашеше.
Изкарвам си хляба от седемгодишен, вършил съм какво ли не, убеден съм, че няма да ми
липсват идеи как да продължавам да го правя. Тревожех се обаче за моите служители. Те са
истинското ми семейство, но предположих, че Майк и Тина ще намерят друга работа без
проблем и че Кармен сигурно ще вземе Дейзи, защото доня Инмакулада вече не беше първа
младост, за да върти сама къщата. Привечер се отбих при Тимъти и Мин, за да им разкажа
какво се беше случило. Шест месеца преди това бях приключил с терапията и сега с Мин
бяхме страхотни приятели не само заради дългата връзка, изградена в нейния кабинет, но и
защото живееше с Тим, който беше станал друг човек, откакто тя се намеси в съдбата му, за
да сложи ред с мъдрите си методи. Мин подейства като чудотворен балсам за изтормозения
ми приятел. През тези пет години на мъчително изследване бях пребродил целия кръг на
преживяното дотогава и когато стигнах до края и отново докоснах началната точка, тя
приключи помощта си. Каза, че от този момент нататък започвала най-важната част от моето
лечение и че трябвало да я премина сам, че съм бил като инвалид, когото учели да ходи, и че
само с грижливо изпълнение на всяка стъпка можело да се постигне устойчивост и
равновесие. С безкрайно търпение от нейна страна и много усилия от моя успяхме да
разсеем вулканичната мъгла, в която бе протекла първата половина на живота ми. Стиснал
ръката ѝ, влязох в стаята с повредените машини и недовършените механизми, за която
толкова говореше баща ми, и започнах полека да подреждам, изхвърлих боклука, залепях
парчета, поправях дефекти и довърших започнатото. Имаше още много за чистене, но можех
да го направя и сам. Знаех, че пътуването ми на този свят ще прилича винаги на
сюрреалистичен килим, пълен със стърчащи нишки, но поне успях да различа шарката.
— Този път наистина загазих. Кредитът от банките се изчерпа и не мога да си плащам
дълговете. Не ми остава друг изход, освен да обявя фалит — обясних на моите приятели.
— Основните страни не са засегнати от тази криза, Грег, има само материални загуби,
останалото е непокътнато — отвърна Мин и беше права, както винаги.
— Предполагам, че ще трябва да започна отначало — прошепнах аз със странно чувства
на еуфория.
Животът е пълен с ирония. Когато видях, че семейството ми се разпада и прекъснах
голяма част от своите връзки, самотата престана да ме мъчи. После, когато офисът ми рухна
като картонена кула и се оказах разорен, за първи път изпитах истинска сигурност. И точно
сега, когато престанах да търся близък човек, дойде ти и ме накара да засадя розовите храсти
на твърда земя. Осъзнах, че в крайна сметка парите никога не са ме интересували толкова,
колкото исках да вярвам; користните цели, които си поставих в онази хавайска болница, бяха
погрешни и някъде дълбоко в мен го подозирах. Привидните победи не ме заблудиха,
истината е, че винаги ме е преследвало някакво смътно чувство за провал. Въпреки това ми
отне цяла вечност да приема, че колкото повече трупах, толкова по-уязвим ставах, защото
живея в среда, в която обратното послание се наказва. Нужен е истински здрав разум, като
този на Кармен, за да не попаднеш в този капан. Аз го нямах, наложи се да стигна дъното, за
да го придобия. В момента, в който рухнах, когато не ми оставаше нищо, открих, че не се
чувствам отчаян, а свободен. Разбрах, че най-важното беше не да оцелея или да постигна
успех, както преди си представях, а да намеря душата си, потънала в плаващите пясъци на
детството. Когато я открих, осъзнах, че тази власт, за която бях хвърлил толкова усилия,
винаги е била в мен. Помирих се със себе си, приех се с малко благосклонност и тогава ме
обзе първият миг на покой. Мисля, че това бе точният момент, в който си дадох сметка кой
съм всъщност и най-накрая усетих, че държа съдбата си в свои ръце.
В понеделник отидох в офиса с намерението да се погрижа за последните подробности,
но заварих букет с червени рози на бюрото си и заговорническите усмивки на Тина Файбих и
Майк Тонг, които ме чакаха отрано.
— Не открихме съкровището на Франсис Дрейк, но намерих кредит — обяви моят
счетоводител, мачкайки вратовръзката си, както правеше винаги, когато беше нервен.
— Какво говориш, човече?
— Позволих си да се обадя на вашата приятелка Кармен Моралес в Рим. Ще ни даде
солидна сума. Освен това един от чичовците ми е банкер и е готов да ни отпусне заем. С това
ще можем да преговаряме. Ако обявим фалит, другите няма да вземат нищо, в техен интерес е
да ни съдействат и да имат търпение.
 — Не мога да предложа никаква гаранция.
— За нас китайците стига честната дума. Кармен каза, че вие сте я финансирали от
шестгодишна и че просто ви връща жеста.
— Още дългове ли, Майк?
— Вече сме свикнали, какво му пречи на тигъра още една тъмна ивица?
— Искаш да кажеш, че още сме в битката! — усмихнах се аз, уверен, че този път ще бъде
по моите правила.
Останалото вече го знаеш, защото го преживяхме заедно. Вечерта, в която се запознахме,
ти ме помоли да ти разкажа живота си. Дълъг е, предупредих те аз. Няма значение, имам
много време, каза ти, без да подозираш в каква бъркотия се забъркваш с този безкраен план.
 [1]
Видна чилийска фолклорна певица, интелектуалка и политическа активистка (1917-
1967). — Б.пр.
[2]
Персийски благородник от средата на ХІХ век — основаната от него бахайска вяра
проповядва хармония и духовно единство между всички хора и световни религии,
подчинени на всеобщ, непрестанно еволюиращ Божествен план. Шоги Ефенди, известен
още като Пазителя, е негов правнук и ръководител на движението в периода 1921-1957 г.
— Б.пр.
[3]
Кръгъл метален поднос, в който се събират помощи. — Б.пр.
[4]
Хора, демонстриращи пред публика силно развити паранормални способности, които
твърдят, че притежават — сред тях ясновидство, телекинеза, телепатия, хипноза. — Б.пр.
[5]
Смесица между испански и английски език, типична за латиноамериканските
емигранти в Съединените щати. Това е и езикът на чиканосите — американските граждани
от мексикански произход. — Б.пр.
[6]
Традиционни мексикански питки от царевично брашно и пълнеж. — Б.пр.
[7]
Типични мексикански сосове. — Б.пр.
[8]
Мексиканска народна песен, традиционно изпълнявана от мариачи. — Б.пр.
[9]
Багрилно вещество с антисептични свойства. — Б.пр.
[10]
Цитат от американския химн. — Б.пр.
[11]
Цитат от немския философ Густав Радбрух (1878-1949), един от най-влиятелните
философи на правото на ХХ век. — Б.пр.
[12]
Donʼt Trust Anyone Over! (англ.) — цитат от Джек Уайнбъргър, лидер на младежкото
движение за граждански права и свобода на словото в Бъркли през шейсетте. — Б.пр.
[13]
Часовникова кула в кампуса на Калифорнийския университет. — Б.пр.
[14]
Афроамериканска революционна организация, защитаваща с агресивни методи
правата на чернокожите в Съединените щати. Особено активна в периода 1962-1980 г. —
Б.пр.
[15]
Основоположниците на американската демокрация, сред тях президентите Джордж
Вашингтон, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн. — Б.пр.
[16]
Психотропно вещество, основа за наркотика ЛСД. — Б.пр.
 [17]
Военен свещеник. — Б.пр.
[18]
Книга Йов (3:25-26). — Б.пр.
[19]
Псевдоним на Анджело Сицилиано (1893-1972), италиански емигрант в САЩ, смятан
за най-известния мускулест мъж през ХХ век и основоположник на съвременния
бодибилдинг. — Б.пр.
[20]
Червен ли е този молив? Не, този молив е син (англ.). — Б.пр.
[21]
Квартал в Сан Франциско с преобладаващо латиноамериканско население. — Б.пр.
[22]
Спестовна програма, предложена за първи път от някои американски банки по
време на Голямата депресия. При нея клиентът внася определена сума пари в сметката си
всяка седмица и получава обратно в края на годината, за коледното пазаруване. — Б.пр.
[23]
Зона в средновековен Париж, сборище на просяци, крадци и проститутки. Получила
името си заради своите обитатели, които денем обикаляли из града, преструвайки се на
слепи или сакати, а нощем в квартала чудодейно си връщали здравето. — Б.пр.