ЗИМАТА

ИДВА
Защо Владимир Путин
и враговете на свободния свят
трябва да бъдат спрени
 WINTER IS COMING
Why Vladimir Putin and the Enemies of the Free World Must Be Stopped
Copyright © 2015 by Garry Kasparov
© Христо Димитров,превод от английски
© Дамян Дамянов,художник на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2015
ISBN: 978-954-28-1957-8

В памет на Борис Немцов и на всеки човек в света,

който се бори за свобода и демокрация,

както той правеше всеки ден.

Гари Каспаров
На Зоу, заради която всичко е възможно,

и на Клео и Рафа, заради които

всичко си струва.
Миг Грийнгард

Увод

На 19 август 1991 година CNN осигуряваше непрекъснато предаване

на живо, отразяващо опита за държавен преврат или, както е на руски, пуч,
срещу съветския президент Михаил Горбачов. Хардлайнерите от
вътрешните структури на разпадащия се комунистически режим се бяха
съюзили с КГБ, бяха изолирали Горбачов във вилата му в Крим и бяха
обявили извънредно положение. Световната преса преливаше от изказвания
на експерти и политици, притеснени, че превратът ще отбележи внезапния
край на перестройката или че дори ще се превърне в начало на гражданска
война, тъй като в центъра на Москва звънтяха веригите на танковете.
 Същата вечер участвах като гост в „Шоуто на Лари Кинг“ заедно с
Джийн Къркпатрик, бивш постоянен представител на САЩ в ООН, с един
професор от Калифорния и с бивш оперативен офицер на КГБ. Само аз
казах, че превратът няма никакви шансове за успех и всичко ще приключи
за четиридесет и осем часа, а не след месеци, както предсказваха
Къркпатрик и мнозина други. Лидерите на пуча нямат широка подкрепа,
настоях аз, и опитът им да спрат реформите, които те се бояха, че ще
доведат до разцепването на Съюза на съветските социалистически
републики, е обречен. Управляващата бюрокрация също беше разединена,
много хора в нея усещаха, че ще имат по-големи възможности за развитие и
кариерен напредък след разпада на Съветите. Думите ми получиха
възможно най-голямото доказателство, когато руският президент Борис
Елцин се качи да говори от купола на танк, новината обиколи света, хората
в Москва излязоха по улиците за свободата и демокрацията и кликата на
водачите на метежа осъзна, че народът е срещу нея. Предадоха се два дни
по-късно.
Опитът за преврат не само се провали, но и ускори разпада на
Съветския съюз, като показа на хората от СССР, че имат ясен избор. Да,
разцепването на държавата и независимото бъдеще бяха малко плашещи,
но нещата нямаше как да станат по-лоши от тоталитарното настояще. През
следващите месеци станахме свидетели на ефекта на доминото и
съветските републики започнаха една след друга да обявяват независимост.
А два дни след провала на преврата тържествуващата тълпа в Москва
събори статуята на Железния Феликс Дзержински, страховития основател
на съветската тайна полиция, пред главното управление на КГБ.
Трудно ми е да чета коментарите на хора от тълпата пред пресата, без
да се поддам на емоциите. „Това е началото на нашия процес на
пречистване“, казва един от лидерите на профсъюза на миньорите. „Ще
разрушим огромната, опасна, тоталитарна машина на КГБ“, заявява един
православен свещеник. Тълпата скандира „Долу КГБ!“ и „Сво-бо-да!“.
Милиционерите свалят фуражките и се присъединяват към шествията, а по
постамента на омразната статуя са надраскани надписи като „Касапите от
КГБ трябва да отидат на съд!“. Един лекар казва, че тези протести са
различни от онези през предишните месеци: „Чувстваме се, сякаш сме се
преродили“.
Затова случилото се осем години по-късно е истински шок за
въображението. На 31 декември 1999 г. президент на Русия стана бивш
подполковник от КГБ. Започналите в страната демократични реформи бяха
спрени и твърдо и неотстъпчиво върнати назад. Правителството затегна
свирепо контрола върху медиите, а и върху гражданското общество.
Руската външна политика смени курса си и стана заплашителна и
войнствена. Нямаше процес на пречистване, убийците не бяха изправени
пред съда, а машината на КГБ не беше унищожена. Статуята на
Дзержински беше съборена и натрошена, но тоталитарните репресии,
които тя представляваше, останаха на пиедестала си. Те се преродиха – в
личността на Владимир Путин.
Скачаме напред до началото на 2015 г., а Путин е все още в Кремъл.
Руски войски нападнаха Украйна и анексираха Крим, шест години след
като навлязоха в територията на друга съседна държава, на Грузия. Само
дни след края на Зимните олимпийски игри в Сочи през февруари 2014 г.
Путин разпали война в Източна Украйна и стана първият човек, анексирал
суверенна чужда територия със сила, след Саддам Хюсеин и Кувейт.
Същите световни лидери, които година по-рано се снимаха усмихнати с
Путин, сега налагат санкции на Русия и на членове на управляващия я елит.
Русия заплашва да врътне кранчето на тръбопроводите, които снабдяват
Европа с една трета от нужните ѝ нефт и газ. Една метафорично мафиотска
държава с Путин като „капо ди тути капи“ (бос на всички босове) се
превърна от идеологически агностична клептокрация в режим, използващ
безочливо фашистка пропаганда и тактика. Отдавна изгоненият призрак на
ядреното унищожение се появи отново.
Зад настоящата криза се крият две истории. Първата е как Русия се
обърна толкова бързо и от празнуване на края на комунизма стигна до
избиране на офицер от КГБ за президент, а след това и до нападение срещу
съседите. Втората е как свободният свят помогна това да се случи чрез
съчетание от апатия, невежество и криворазбрана добронамереност. Много
е важно да се разбере къде нещата са се объркали, понеже Европа и
Америка все още не могат да проумеят всичко дори сега, когато Путин вече
е ясна и непосредствена заплаха. Демокрациите по света трябва да се
обединят и да преговорят уроците как беше спечелена Студената война, при
това бързо, преди да сме въвлечени в друга такава.
Ясно е, че днес най-голямата заплаха за света е Русия на Путин, но тя
не е единствената. Терористичните групировки като Ал Кайда и Ислямска
държава (въпреки името ѝ) все още нямат своя собствена държава и не
разполагат нито с огромните ресурси, нито с оръжията за масово
унищожение, които Путин има подръка. Атаките от 11 септември и други
като тях обаче ни научиха, че не е необходимо да имаш национално знаме
или дори армия, за да нанесеш ужасни щети на най-мощната страна в
света. Нещо повече, държавите спонсори на тероризма извличат ползи,
когато демократичните цели на терористите не успеят да организират
агресивна защита. Режимите убийци в Иран, в Северна Корея и Сирия
получиха доста време на масата за преговори с великите световни сили, без
да направят никакви значителни отстъпки.
Няма нищо ново в това да говорим за предизвикателствата на
многополярния свят, който се установи с края на Студената война. Но
липсва последователна и съгласувана стратегия за справяне с тези
предизвикателства. Когато Студената война приключи, победителите
изгубиха целта си и нямаха общ неприятел, срещу когото да се обединят.
Враговете на свободния враг нямат такива съмнения. Те все още се
самоопределят чрез противопоставянето си на принципите и политиките на
либералната демокрация и човешките права и виждат Съединените
американски щати като техен основен материален и символен
представител. И въпреки това ние продължаваме да ги каним, да
преговаряме с тях и дори да ги снабдяваме с оръжията и богатството, за да
ни атакуват. Ако перифразираме определение на Уинстън Чърчил за
отстъпките, ние храним крокодилите и се надяваме, че те ще ни изядат
последни.
Всяко политическо охладняване между Вашингтон, Москва или Пекин
бива бързо критикувано и от двете страни като потенциално „завръщане
към Студената война“. Употребата на това клише днес е иронично, тъй като
начинът, по който Студената война беше водена и спечелена, е забравен, а
не следван. Вместо да се опрем на принципите на доброто и злото или на
правилното и грешното и на универсалните ценности на човешките права и
човешкия живот, ние работим с покани, настройки и морални еквиваленти.
Всичко това са просто други думи за отстъпки. Светът има нужда от нов
съюз, основан на глобална Магна харта, на декларация на основни права,
които всички членове трябва да признават. Днес по-голямата част от
световните ресурси и военна мощ са в ръцете на нации, които ценят
индивидуалната свобода. Ако те се обединят и откажат да продължат да
глезят бандитските режими и спонсорите на терора, няма кой да устои на
тяхното единство и тяхното влияние.
Целта не бива да бъде изграждането на нови стени, зад които да се
изолират милиони хора, живеещи под авторитарно управление, а да им се
даде надежда и перспектива за едно по-светло бъдеще. Повечето от нас,
живелите зад Желязната завеса, си давахме сметка, че в свободния свят има
хора, които ги е грижа и които се бият не срещу нас, а за нас. И това
осъзнаване беше от значение. Днес така наречените лидери на свободния
свят говорят за въвеждане на демокрация, докато същевременно се отнасят
с лидерите на най-репресивните режими като с равни. Политиката на
преговори с диктаторите се провали на всяко едно равнище и е крайно
време да признаем този неуспех.
Както казва Роналд Рейгън в известната си реч от 1964 г. „Време за
избор“, това не е избор между мира и войната, а единствено между това да
продължиш да се биеш или да се предадеш. Ние сме длъжни да направим
своя избор. Не бива да се предаваме, а непременно да продължим да се
сражаваме, като използваме необятните ресурси на свободния свят,
започвайки с моралните ценности и икономическите стимули, а военните
действия да са последен вариант. Америка трябва да поведе останалите с
необятните си ресурси и със способността си да мобилизира капризните си
и разпокъсани съюзници. Но днес е отживелица да говорим за американски
ценности или дори за западни ценности. Необходимо е да действат още
Япония и Република Корея, Австралия и Бразилия, Индия и ЮАР, всяка
една страна, която цени демокрацията и свободата и се възползва от
световната стабилност. Знаем, че това може да бъде направено, тъй като е
правено и преди. Трябва да намерим смелост да го направим отново.
≡
Пет години, след като Путин взе властта и започна да изгражда наново
полицейската руска държава, на която толкова се възхищаваше, аз
преживях свое собствено прераждане. През 2005 г. прекратих кариерата си
след двадесет години начело на професионалния шахматен свят, за да се
присъединя към новоизлюпилото се руско продемократично движение.
Станах световен шампион през 1985 г., когато бях на двадесет и две, и
постигнах всичко, което бих могъл да искам край шахматната дъска.
Винаги съм желал да направя нещо, което би променило света, и чувствах,
че е дошъл краят на времето ми в професионалния шахмат. Исках децата
ми да могат да израснат в свободна Русия. И си спомних какъв надпис беше
закачила майка ми на стената – една от репликите на руските дисиденти:
„Кой друг, ако не ти?“. Надявах се да използвам енергията и славата си да
възпра надигащата се от Кремъл вълна от репресии.
Както и много други руснаци, аз също се притеснявах от слабо
известното минало на Путин в КГБ и скрития му възход към властта чрез
ръководене на бруталната война от 1999 г. за умиротворяване на руския
район на Чечня. Но в началото моите сънародници и аз смятахме, макар и
неохотно, че на Путин трябва да се даде шанс. При преизбирането си през
1996 г. Елцин беше опорочил много лошо демократичната вяра в себе си,
понеже използва силата на президентския пост да повлияе на резултата от
вота. Признавам, че по онова време бях един от онези, които мислеха, че
жертването на част от единението на демократичния процес е по-малкото
зло, ако беше необходимо да не допусне омразните комунисти да си върнат
властта.
Подобни сделки почти винаги се оказват грешка, както стана и в този
случай, тъй като позволи на един безмилостен индивид да използва
отслабналата система.
Кризата от 1998 г. и неплатежоспособността оставиха руската
икономика в доста разклатено състояние, но след оценката на нещата си
струва да се отбележи, че брутният вътрешен продукт (БВП) започна да
нараства с бързи темпове до 2000 г. По онова време обаче престъпността,
инфлацията и общото чувство на национална слабост и несигурност
превърнаха технократа и просто и откровено говорещия Путин в
привлекателно безопасен вариант. Имаше опасения, че без здрава ръка на
руля страната може да потъне в хаос. Физическата и социалната
несигурност в крехките демокрации винаги са били удобна и лесна
предизборна цел и повечето диктатори се издигат до властта с
първоначалната подкрепа на обществото. В историята има безброй
примери за автократи и военни хунти, взели властта поради призива на
народа за ред и la mano dura (твърда ръка) посред управлението на
нестабилни граждански режими. Хората някак си винаги забравят, че е
много по-лесно да поставиш диктатор начело на държавата, отколкото да го
свалиш оттам.
Разбира се, не очаквах новата ми кариера в онова, което би могло да
бъде наречено руска „политика“ единствено с огромна доза снизхождение и
щедрост, да бъде лесна. Опозицията не се опитваше да печели избори, ние
се борехме просто за провеждането им. Именно затова винаги съм казвал,
че съм активист, а не политик, дори и когато спечелих първичните избори
на опозицията за кандидат за президент през 2008 г. Всички знаеха, че
никога няма да ми бъде позволено да се явя на официален вот, смисълът
беше този факт да се изтъкне и да се опитаме да стегнем атрофиралите
мускули на руския демократичен процес. Първоначалната ми цел беше да
обединя всички анти-Путин сили в страната, особено онези, които по
принцип дори не биха си представили да бъдат видени заедно. Лагерът на
либералните реформатори, към който принадлежах, нямаше нищо общо
примерно с националболшевиките на Лимонов, освен че бяхме
маргинализирани, преследвани и предадени от плана на Путин да се държи
на власт до живот. Въпреки това нашата крехка коалиция демонстрираше
по улиците на Москва и Санкт Петербург в първите сериозни политически
протести, откакто Путин беше станал президент. Искахме да покажем на
руския народ, че съпротивата е възможна, и да разпространим посланието,
че да се откажеш от свободата заради стабилността, е грешен избор.
За жалост, Путин, както и други съвременни автократи, имаше и все
още има едно предимство, за което съветските лидери не са могли дори да
мечтаят – задълбочени икономически и политически връзки със свободния
свят. Десетилетията на търговия създадоха невероятно богатство, което
диктатури като Русия и Китай използват за създаването на сложни
авторитарни инфраструктури в страната и за оказване на натиск във
външната политика. Идеята, че свободният свят ще използва
икономическите и социалните връзки за постепенното либерализиране на
авторитарните държави, беше наивна. На практика авторитарните държави
злоупотребиха с този достъп и с взаимната икономическа зависимост, за да
засилят корупцията и да подхранят репресиите у дома си.
Да вземем един лесен пример: Европа получава общо една трета от
енергията си от Русия, макар че за някои отделни държави този дял е
значително по-висок. В същото време Европа привлича 80 процента от
енергийния износ на Русия. Кой има по-големи лостове за натиск в тези
отношения? Въпреки това по време на кризата в Украйна многократно
беше повторено, че Европа не може да реагира срещу Русия, тъй като е
енергийно зависима! Осем месеца, след като Путин анексира Крим, и три и
половина месеца, след като се натрупаха доказателства, че руските сили са
свалили граждански самолет над Украйна, Европа все още „обсъждаше“ да
потърси начини да замени руския газ. Вместо да използват далеч по-
мощното икономическо влияние на Европейския съюз и да възпрат и
отблъснат агресията на Путин, лидерите на Стария континент се
преструват на безпомощни. Бойкот от страна на ЕС или дори драстичен
данък върху руския енергиен внос щеше да заплаши руската икономика с
пълна разруха, тъй като в момента тя зависи изцяло от енергийния сектор,
за да се държи над водата. Но на Европа ѝ липсва политическа воля да
направи значителни краткосрочни жертви, за да посрещне много по-
голямата дългосрочна заплаха, която непритиснатият Путин представлява
за световната сигурност, а оттам и за зависимите от глобализацията
икономики.
Подобни връзки дават в ръцете на съвременните авторитарни режими
още по-съвършени инструменти за избягване на цензурата. Такива режими
имат своите първични публични предлагания (ППП) и луксозни имоти в
Ню Йорк и Лондон, плащат данъци и такси, от които алчните западни
политици и правителства никак не обичат да се отказват в името на
човешките права. Несвободните държави използват откритостта на
свободния свят, като наемат лобисти, разпространяват пропаганда в
медиите и финансират солидно политици, политически партии и
неправителствени организации (НПО). Когато тези ходове под масата бъдат
извадени на бял свят, враждебната реакция е почти винаги слаба. Понякога
гражданите от свободния свят се разгневяват, когато медиите покажат
фабрика с нечовешки условия на труд, но в крайна сметка не ги е грижа
особено за социалната среда на страните, които им осигуряват петрола,
дрехите и айфоните.
Руските олигарси разпространяват богатството си и политическото
влияние на Путин по цялата земя, а западните компании връщат услугата,
като инвестират в Русия. Енергийни гиганти като Shell и British Petroleum
(BP) нямаха търпение да се докопат до огромните енергийни резерви на
Русия, а отдавна заспалият руски пазар беше неустоима цел, без значение
какви и колко отстъпки бяха необходими за сключване на сделките.
Човешките права в Русия бяха последната грижа на западните корпорации.
Дори когато западните компании биваха предавани, мамени, заплашвани от
руските си партньори и изхвърляни от партньорства или от страната, те се
връщаха отново и отново – като бити кучета при жестокия си господар.
Най-показателният пример е с изпълнителния директор на BP Робърт
Дъдли, който през 2008 г. избяга от Русия. Тогава той беше изпълнителен
директор на съвместно предприятие с група руски милиардери.
Непрекъснато тормозен и боящ се от арест (а и че е бил отровен, според
едни от показанията), Дъдли избяга и се скри. Но въпреки това след
няколко години той се върна в Русия и се снима със самия Путин при
обявяването на сделка за проучване с контролираната от държавата
нефтодобивна компания „Роснефт“! Чуждите инвестиции съставиха част от
растежа на руския БВП (това основно се дължеше на огромния скок в
цените на петрола), но съвсем малко от тях подобриха живота на средния
руснак. Повечето от новите богатства напуснаха страната на момента и се
озоваха в западни банки или се превърнаха в недвижимо имущество на
името на олигархичния елит на Путин.
Така че, докато нашето постоянно развиващо се опозиционно
движение успя да отбележи напредък в привличането на внимание към
недемократичната реалност на Путинова Русия, ние бяхме в губеща
позиция още от самото начало. Доминацията на Кремъл в масмедиите и
безмилостното преследване на всякаква опозиция в гражданското общество
направиха натрупването на продължителна инерция невъзможно. Нашата
мисия беше саботирана и от демократичните лидери, които прегръщаха
Путин на световната сцена и му осигуряваха доверието, от което той
толкова много се нуждаеше при липсата на действителни избори в Русия.
Трудно е да прокараш демократична реформа, когато всеки телевизионен
канал и всеки вестник показват как лидерите на най-могъщите демокрации
в света приемат един диктатор като част от своето семейство. Това праща
послание, че той или не е никакъв диктатор, или че демокрацията и
свободата на личността са просто чипове на масата за преговори, както
винаги са ги определяли Путин и неговата пасмина. В крайна сметка
трябваше да се стигне до нахлуването в Украйна, за да се наложи страните
от Г7 (аз никога не съм приемал да ги наричам Г8) да изключат Путинова
Русия от елитния клуб на индустриалните демокрации.
До 2008 г., когато Путин даде президентството назаем на своята сянка
Дмитрий Медведев, вече на всички трябваше да е станало ясно, че руската
демокрация е мъртва. Единствените други имена в бюлетините бяха тези на
лоялните опозиционери в предварително определените им роли: Генадий
Зюганов от комунистите и Владимир Жириновски, който изпълнява
задачата да бъде крайнодесен екстремист от 1991 г. И двамата служеха, а и
все още служат за безобиден параван и осигуряват някакво съвсем бледо
подобие на демокрация. Въпреки това демократичните лидери един след
друг се хванаха на този маскарад. Джордж У. Буш се обади на своя колега,
за да го поздрави. Френският президент Никола Саркози топло покани
Медведев в Париж. Подобни хвалебствия заваляха още от лидерите на
Германия, на Великобритания и от толкова много други, че списъкът за
изброяване ще стане твърде дълъг. Изборите бяха бойкотирани от основния
европейски орган за наблюдение на вота, Организацията за сигурност и
сътрудничество в Европа (ОССЕ), но подобна реакция надали може да се
тълкува като протест срещу ограниченията, наложени на наблюдателите.
Два месеца след като Барак Обама положи клетва, той и държавният
секретар на САЩ Хилъри Клинтън подеха нова линия във външната
политика към „презареждане“ на отношенията на Съединените щати с
Русия. Да не помислите, че новата линия е реалистична, както би могло да
се очаква, понеже Русия беше нападнала малка Грузия само месеци преди
това и беше установила независими анклави, които са окупирани от руски
войски и до ден днешен. Не, това беше офанзива на американския чар, при
това пълна със смислови грешки – на онзи прочут червен бутон, който
Клинтън подари на своя руски колега Сергей Лавров, пишеше „перегрузка“
вместо „перезагрузка“, тоест „претоварване“ вместо „презареждане“.
Администрацията на Обама искаше да повярва, че младият и сърдечен
Медведев е реформатор, потенциален либерализатор, който би променил
курса на Путин. Ако искате, може да наречете това наивитет от първите дни
на „надежда и промяна“, но е невероятно, че тази политика на ангажименти
продължи и много след като вече беше ясно, че конците пак се дърпат от
Путин, а планът му да върне Русия в състоянието на полицейска държава
не се е променил.
Путиновата „Операция Медведев“ беше пълна победа. Той получи още
четири години, за да довърши елиминирането на вътрешната опозиция,
като избегне последствията на международния фронт. Когато през 2012 г.
Путин съвсем предвидимо се върна в президентския кабинет, той почти не
не се постара да направи изборите по-представителни. Като повечето
диктатори, Путин има силен животински инстинкт за преценка на
съперниците си и знаеше, че няма да срещне истинско противопоставяне от
други световни лидери. И точно като всички диктатори, Путин ставаше все
по-смел с всяка успешна стъпка. Диктаторите не питат „Защо?“, преди да
награбят още власт, те питат просто „Защо не?“. Когато Путин се
вглеждаше внимателно в начина, по който се отнасяха към него лидери от
ранга на Меркел, Камерън и Обама, той така и не виждаше причина да не
направи каквото си е наумил.
Не е задължително човек да е студент по история, за да разпознае този
модел и да види как той доведе до войната в Украйна. След падането на
Желязната завеса сред страните от свободния свят се настани
самодоволство, от което те не можеха да се отърсят лесно, за да се справят
с някого като Владимир Путин. Той използва уговорките в своя изгода, а в
същото време не отстъпва и педя. През годините ситуацията с човешките
права ставаше все зле и по-зле, а западни политици и експерти като
Кондолиза Райс и Хенри Кисинджър защитаваха мекушавостта на Запада
пред Путин, като обясняваха, че руснаците са по-добре отколкото по
времето на Съветския съюз.
Първо, саркастична благодарност към тях, че ни заклеймиха с подобна
похвала с половин уста! Но вместо да се правят сравнения с петдесетте или
със седемдесетте години на миналия век, защо не погледнат деветдесетте?
Не е трудно да подобриш живота спрямо тоталитарния комунизъм на
Сталин или Брежнев, но какво стана с живота при Елцин? А какво ще
кажат за унищожаването на всяка новородена демократична институция в
Русия, и то пред очите на кондолизите райс и хенри кисинджърите по
света? Ако човешките права на съветския народ и на политическите
затворници в безбройните лагери на ГУЛАГ бяха от значение, а те бяха от
голямо значение, за толкова много лидери и граждани на свободния свят,
защо дисидентите от двадесет и първи век не заслужават подобна грижа и
уважение? Ефективните политики се градят върху принципи. Роналд
Рейгън говореше със съответстващите на него хора от Съветския съюз, но
както веднъж ми каза Вацлав Хавел, Рейгън първо хвърляше на масата
списъка с политическите затворници!
През първите ми години като активист често повтарях, че Путин е
руски проблем и трябва да бъде решен от руснаците, но ако не се обърне
внимание на амбициите му, скоро той ще се превърне в регионален, а след
това и в световен проблем. Тази достойна за съжаление трансформация се
осъществи и заради нея бяха погубени животи. Да ти кажат „Ти беше
прав!“, е слабо успокоение, а още по-слабо е, когато виждаш, че дори сега
се прави толкова малко за укротяването на агресията на Путин. Какъв е
смисълът да казваш „Трябваше да ме чуете и да действате“, когато все още
никой не слуша и не действа?
Мантрата на договореностите и на отказа да обърнеш внимание на
престъпленията на някой диктатор, особено ако той е важен бизнес
партньор, се загнезди толкова здраво през последните двадесет години, че
дори нападението срещу суверенна държава в Европа не може да разклати
позициите ѝ. Съединените щати и Европейският съюз наложиха санкции
срещу руски официални лица и производства, само че те са твърде слаби и
твърде закъснели. И въпреки това все още не признават необходимостта от
заклеймяване и изолиране на Русия като опасна бандитска държава, в
каквато я превърна Путин. Това поколение западни лидери отказва да
признае, че злото все още съществува в света и че борбата с него трябва да
се води с безусловни средства, а не с преговори. В момента е ясно, че
демокрациите от двадесет и първи век не са готови за такава битка. А
въпросът дали могат и дали ще се подготвят за нея, е все още отворен.
≡
Много е опасно да се вярва, че падането на един символ е същото като
края на онова, което символът представлява, но изкушението е почти
неустоимо. Хората имат силен афинитет към всякакви символи и описания,
особено ако приличат на щастлив край на дълга и мрачна приказка.
Берлинската стена представляваше буквално и фигуративно разделяне на
света на добро и зло, на светлина и тъма. Когато въодушевените германци
се изсипаха през укрепената граница и чуковете заблъскаха по омразната
Стена, беше лесно да се повярва, че злото се е победило само.
Разбира се, празненствата бяха гарантирани. Стотици милиони души
се будеха от тоталитарен кошмар, продължил цели десетилетия.
„Империята на злото“ се беше сгромолясала. Една огромна територия,
простираща се на шест хиляди и седемстотин километра от полуостров
Чукотка в руския Далечен изток до Берлин, се измъкна от
комунистическите репресии и икономическата безнадеждност за едва ли не
една нощ и посрещна утрото със светлата надежда за демокрация и
свободни пазари. Това беше славен, незабравим момент.
Имаше и по-практични причини за празнуване. Екзистенциалната
заплаха от ядрена война вече не съществуваше. Три поколения бяха
отраснали с учения за евакуация и насочване към укритията, а разговорите
на вечеря се въртяха около „взаимно гарантираното унищожение“. Безброй
милиарди долари бяха инвестирани във военни мерки и контрамерки, които
вече ставаха излишни. Освободените „дивиденти на мира“ щяха да доведат
до нова ера на просперитет или поне така говореха всички.
Писал съм за онова, което наричам „гравитация на миналия успех“ в
шахмата. Всяка победа леко дърпа победителя назад и му става все по-
трудно да вложи максимум усилия, за да стане още по-добър. В същото
време загубилият знае, че е допуснал грешка, че нещо се е объркало, и ще
работи здраво, за да бъде по-силен другия път. Щастливият победител
често приема, че е спечелил просто защото е велик. Но много често се
оказва, че победителят е всъщност играчът, допуснал предпоследната
грешка. Нужна е невероятна дисциплина, за да преодолееш тази тенденция
и да научиш уроците от победата.
Естествената реакция, човешката реакция, след като си спечелил
Студената война, е да прегърнеш бившия си враг. Клинтън и Елцин се
прегърнаха и се смееха. Европейският съюз и НАТО приветстваха страните
от бившия съветски блок с отворени обятия и инвестираха милиарди
долари, за да подпомогнат новодошлите. Когато се стигна до икономически
и политически реформи, пръчките на изолацията и ограничаването на
влиянието бяха захвърлени и заменени с типично западната политика на
моркова. ЕС и другите институции предложиха на новите свободни
държави поощрения да се присъединят като пълноправни партньори, ако
изпълнят минимални условия за политическа прозрачност и икономически
реформи. Този принцип на договаряне пожъна огромен успех в Източна
Европа, макар пътят за много от страните да беше доста трънлив.
Но същият експанзивен метод беше приложен и на места, където
потисническите сили не бяха изкоренени напълно. Държави, в които
репресиите в съветски стил бяха просто преименувани, бяха поканени в
клуба срещу минимални изисквания и почти никаква реципрочност.
Преобладаващото отношение в Запада беше: „Всичко е наред, те рано или
късно ще направят каквото трябва. Демокрацията спечели, а лошите се
озоваха от грешната страна на историята. Просто трябва да продължим да
се договаряме с тях и да изчакаме“. Но пословичните сили на историята не
могат да печелят войни сами по себе си. Опитът е показал, че можеш да се
оправяш чудесно, ако си от грешната страна на историята, но от правилната
страна на тръбопровода.
Ако погледнем назад, е просто удивително колко бързо бяха забравени
и зачеркнати уроците от спечелването на Студената война. В момента, в
който силите на свободата и демокрацията бяха в най-големия си възход в
историята, Западът спря натиска и не се възползва от преимуществото си.
Западът превъзхождаше военно, икономически и морално, но промени
стратегията си напълно.
В днешната ера на глобализация и фалшиво равновесие за мнозина от
нас може да е трудно да си спомнят, че повече от лидерите от годините на
Студената война са видели истинското зло с очите си, при това съвсем
отблизо през Втората световна война. Не са хранели никакви илюзии на
какво са способни диктаторите, ако им се даде шанс. Били са свидетели на
екзистенциални заплахи, на ужасите на концентрационните лагери. Знаели
са също така, че ядрените оръжия могат да се използват във война, а за
цели поколения след тях тази мисъл беше буквално недопустима. Истински
срам е, че днес Адолф Хитлер и Йосиф Сталин са се превърнали в
карикатури, сякаш са някакви митични зверове, символи на древно зло,
изтребено отдавна-отдавна.
Но злото не умира точно както и историята няма край. Злото е като
бурен – можеш да го пресечеш, но не и да го изкорениш напълно. То
изчаква шанса си да покълне отново и да се разпространи през пукнатините
в бдителността ни. Може да пусне корени в плодородната почва на нашето
самодоволство или дори в бетонните отломъци на Берлинската стена.
Комунизмът не изчезна с падането на Стената. Днес почти милиард и
половина човешки същества все още живеят под комунистическа
диктатура, а други милиард и половина са в несвободни държави от най-
различна боя, включително, разбира се, много от бившите републики на
Съветския съюз. Желанието на хората да експлоатират и да властват над
други посредством диктат и сила не е изчезнало с падането на Стената.
Това, което изчезна или поне намаля драстично, беше волята на свободния
свят да застане твърдо в подкрепа на потиснатите.
Тази промяна е разбираема, тъй като представлява общественото
желание да сложи край на десетилетия напрежение и патова ситуация. Бил
Клинтън, който встъпи в длъжност през 1992 г., беше първият президент от
поколението на бейби бума и беше олицетворение на нагласата, че е време
да се престъпи отвъд дуалистичната манихейска гледна точка на Студената
война. Междувременно обаче драконовите зъби вече покълваха в земята,
ветровете вече бяха посети и зрееше жътва от бури. Доживотната власт на
белоруския диктатор Лукашенко започна през 1994 г. Неговите колеги
диктатори от Централна Азия – Назърбаев в Казахстан и Каримов в
Узбекистан, не изпускат контрола вече над четвърт век. Никакво
съвпадение не е, че Грузия и Украйна, две от държавите от бившия
Съветски съюз с най-голям потенциал да се откъснат от злокобното
гравитационно притегляне на Русия, бяха нападнати от Русия и частично
окупирани.
Вярно е, че тези побойници и автократи не представляват заплаха за
световния ред, съпоставима с тази на Съветския съюз, въпреки опитите на
Путин да съшие надве-натри нещо като олекотена версия на СССР
посредством търговски споразумения, заплахи и лидери на конци. СССР
беше заплаха не само като военни способности, но и като извор на
токсична идеология – комунизма, способна да се разпростре далеч отвъд
границите. Доскоро Путин се чувстваше способен да плячкосва Русия и да
консолидира мощта си, без да се налага да се обляга на нещо, подобно на
идеология. Единственият лозунг на неговия управляващ елит беше „Нека
крадем заедно!“, а тези хора използваха властта на правителството да
насипват пари в джобовете на онези, които ковяха властта им. Но
икономическата обстановка в Русия се влоши неимоверно и на Путин му се
наложи да прелисти към задните глави на наръчника за диктатори, за да
открие нови начини да оправдае ролята си на върховен лидер.
От 2013 г. Кремъл и различните му рупори огласяха последните опити
за натиск върху хомосексуалистите и медиите с открита фашистка реторика
за „неруско“ поведение, измяна и предателство на нацията. Някои от тези
речи, включително и такива на Путин, толкова много напомнят
изказванията на нацистките лидери от тридесетте години на миналия век,
че сякаш единствено думата „Фатерланд“ е заменена с „Родина“. Но както е
знаел и Хитлер, в крайна сметка оставаш без вътрешни врагове и трябва да
се огледаш зад границата. От десетилетие в управляваните от държавата
медии се вихри демонизация на Съединените щати, но само това не стига.
Когато Путиновата кукла за президент на Украйна Виктор Янукович
избяга от страната след протестите от Евромайдана, настояващи за по-
засилена европейска интеграция, Путин не пропусна възможността. Той се
позова на нуждата да защити руснаците в Украйна и първо окупира и
анексира Крим, а после започна да подстрекава насилие чрез подкрепяни от
Русия „въстаници“ в Източна Украйна. Скоро след това, въпреки все по-
абсурдните твърдения на Кремъл за обратното, руски войски и тежко
въоръжение превърнаха конфликта в реална инвазия.
 Войната е ужасна при всякакви основания, но опасният завой на
Путин към етнически базиран империализъм не може да бъде
пренебрегнат. Онези, които казват, че украинският конфликт е много
отдалечен и надали ще доведе до глобална нестабилност, явно не разбират
ясното предупреждение, което Путин ни отправи. Няма никакви причини
да се смята, че обявената му визия за „Велика Русия“ ще приключи с
Източна Украйна, а има много основания да се вярва в обратното.
Диктаторите спират само когато бъдат спрени, а отстъпките пред Путин по
отношение на Украйна само ще обострят апетита му за още завоевания.
Украйна е просто една битка, която свободният свят би желал да
игнорира. Една битка в по-голямата война, която Западът отказва да
признае, че дори съществува. Но да се преструваш, че нямаш врагове, не
означава, че това е така. Берлинската стена и Съветският съюз вече ги няма,
но враговете на свободата, които ги изградиха, са все още тук. Историята
няма край, тя се движи на цикли. Провалът в защитата на Украйна днес е
провалът на съюзниците да защитят Чехословакия през 1938 г. Сега светът
трябва да действа, за да не се превърне Полша от 2015 г. в Полша от 1939 г.
Студената война не беше спечелена единствено с военно и
икономическо превъзходство, но и с ценности, които аз, бивш съветски
гражданин, наричам без никаква ирония традиционни американски
ценности, възприети също и от западния блок. Не можем да разрешим
проблемите на глобализацията със същите правни и икономически
инструменти, които я създадоха. Имаме нужда от нови, базирани на морала,
структури, за да се противопоставим на диктатурите в Русия и Китай, които
са се превърнали в неразделна част от нашия глобализиран свят. Трябват ни
нови съюзи, за да се борим срещу терористичните мрежи без държава,
които използват нашите технологии срещу самите нас. Тези структури и
съюзи трябва да се опрат на морални принципи, единственото оръжие,
срещу което враговете на демокрацията нямат отговор. Това става още по-
очевидно, когато тези врагове притежават ядрени оръжия и военен
конфликт би бил невъобразимо опасен.
Срещу неясните бойни линии на тези съвременни конфликти могат да
бъдат изправени само ярки морални позиции. Враговете на свободния свят
могат да бъдат разпознати по техните цели. Те знаят, че ако политиките на
либералната демокрация и на свободния пазар успеят, ще се озоват извън
бизнеса, така че се борят за физическото си оцеляване. За да посрещнем
тези атаки, се налага да превърнем принципите си в политики. Необходимо
е да идентифицираме и да разберем за какво се бием и срещу какво. Трябва
да имаме желание да защитим нашите ценности толкова яростно, сякаш
животът ни зависи от тях. И това е точно така.
Длъжни сме да устоим на отклоненията, на извиненията и на
фалшивите аргументи, които диктаторите и агресорите повтарят от едната
страна, а от другата веднага ги подемат привърженици на отстъпките и
страхливците. Те непрекъснато говорят какво би могло да се случи, ако
свободният свят се изправи срещу Путин, или какви ще са последствията
от директни военни действия срещу ИДИЛ. Но онова, за което си мълчат, е
какво ще стане, ако предприетите мерки са недостатъчни и бъде позволено
статуквото на отстъпки и договорки да се запази. Избягването на нова
Студена война звучи като цел, достойна за възхищение, но какво бихте
казали, ако тя вече се води? А какво ще кажете за истинската война,
инвазията и анексирането на европейска земя, които вече се случиха в
Украйна? Отричането не е приемлива политика. Мрънкането само за онова,
което би могло да се случи, когато настоящата ситуация вече е
катастрофална, е жалък опит за отлагане на тежки решения. Ако игнорираш
рака и спориш с лекарите, които са ти поставили диагнозата, няма да се
спасиш, без значение колко много се боиш от лечението.
Няма как да бъдем сигурни какво точно ще се случи, ако нациите на
свободния свят, поведени от Съединените щати и НАТО, се
противопоставят на Путин в Украйна (или, ако щете, решат да изтрият
ИДИЛ от картата). Но можем да бъдем сигурни, че рано или късно ще ни се
наложи да действаме, и тогава всеки един пропилян ден ще струва повече
ресурси, повече жертви и повече животи. Путин, както и всеки друг
диктатор преди него, трупа увереност и подкрепа, когато никой не застава
срещу него. Премахването му става все по-трудно с всяка стъпка, която той
разтръбява като успех за руския народ, а и по-вероятно така ще събере
смелост и за още по-агресивни мерки.
Вярно е, че ако Америка, Европа и останалите световни демокрации
най-после осъзнаят, че ерата на договорките е свършила, и нанесат удар
срещу Путин и другите бандити, като ги отрежат от преговори и осигурят
превъзхождаща ги по мощ подкрепа за целите им, конфликтите може да се
влошат, преди да бъдат разрешени. Тази гледна точка – желанието да
приемеш краткосрочни жертви в името на дългосрочно добруване, изисква
тип лидерство, каквото днес почти не се среща в свободния свят. Изисква
да се мисли отвъд следващите социологически проучвания, отвъд
следващия тримесечен доклад и отвъд следващите избори. Политиките на
Студената война се поддържаха със забележителна твърдост десетилетия
наред въпреки смяната на администрациите и в крайна сметка доведоха до
велика победа за страната на свободата. Оттогава досега президент след
президент и премиер след премиер си прехвърлят проблема с човешките
права в Русия и Путин набра достатъчна инерция да започне истинска
война на европейска земя.
Един от популярните фалшиви аргументи е, че намесата срещу
агресията може да доведе до Трета световна война или дори до ядрен
холокост. Тъкмо обратното, единственият начин настоящата криза да
продължи да ескалира, е срещу Путин да не бъде изправена превъзхождаща
го мощ, която да го заплаши с лишаване от власт, тъй като той се
интересува единствено от нея. Ако на Путин бъде позволено да трупа
победа след победа, да изтрие цялата опозиция у дома, докато печели
територии и влияние зад граница, рискът от реална война с всички средства
нараства драматично. През 1939 г. Адолф Хитлер не нападна Полша,
понеже съюзниците се застъпиха за Чехословакия, а защото те не го
направиха. Хитлер не навлезе в Судетите, защото светът протестира
яростно срещу аншлуса на Австрия, а именно защото протестите бяха
съвсем вяли. Той натрупа увереността да стигне твърде далеч едва след
като постигна първите си триумфи толкова лесно и без усилия.
Путин, разбира се, не е Хитлер, няма как да се появи второ такова
неназоваемо зло, макар че онези, преживели ужасите при Сталин, Мао
Дзъдун и Пол Пот може и да не са съгласни. Но е важно да помним, че през
1936 г., а дори и през 1937 г. и 1938 г. Хитлер все още не е бил истинският
Хитлер! Хвалебствията към чуждестранните спортисти и официални лица
на Олимпийските игри в Берлин, липсата на съпротива срещу първите
стъпки на нацистката армия през германските граници, очертани след
Първата световна война, нетърпеливата капитулация на Чембърлейн
(подписването на Мюнхенското споразумение през 1938 г. само развързва
ръцете на Хитлер) – това са нещата, позволили на Хитлер да се превърне в
чудовище.
Що се отнася до световно влияние, днешната военна и икономическа
мощ на Русия не може да се сравнява с потенциала на нацистка Германия.
Но Путин разполага с нещо, което Хитлер никога не е имал – ядрено
оръжие. И съвсем не се свени да ни напомни този факт. Насилих се да
изслушам два пъти сесията с въпроси и отговори на Путин от октомври
2014 г. в Сочи, тъй като не можех да повярвам, че той с такава лекота хвали
ужасяващия ядрен психологически натиск, който упражняваше съветският
лидер Никита Хрушчов. Но ние всички трябва много внимателно да
слушаме какво казва Путин, тъй като той има дебело досие, че изпълнява
заплахите си, ако първо му се размине без реакция.
Ако обаче лидерите на свободния свят се осъзнаят навреме и изградят
силен обединен фронт срещу Путин, фронт с икономически санкции, със
замяна на руската енергия, с дипломатическа изолация и с военна подкрепа
за руските цели, това ще осигури основа за един нов съюз на световните
демокрации. Диктатурите ще трябва да избират между реформиране и
присъединяване към обществото или сериозна маргинализация и
изоставане. Европейският съюз прилага този модел вътрешно – всеки
бъдещ член първо трябва да отговори на ясни стандарти за икономически
растеж и човешки права. И въпреки това същият този Европейски съюз с
удоволствие прави бизнес с брутални диктатури като Путинова Русия,
които никога не би могъл да приеме като членове. С един замах може да се
сложи край на войната на Путин и на неговата лицемерна политика на
преговори.
≡
Първата задача в тази книга е да установи защо тази война е истинска
и защо е толкова важна. Без очевидни символи, върху които да се
фокусираме, и без империя на злото, срещу която да се бием, ще е трудно
да съберем световните демокрации под едно знаме и да се предприемат
действия, но въпреки това те трябва да го направят. След това ще проучим
как две десетилетия на съкращения и отстъпление на Запада окуражиха
автократи като Путин и терористични групировки като ИДИЛ да
процъфтяват по целия свят.
Има поговорка, че демокрациите получават лидерите, които
заслужават, затова трябва да погледнем към промяната в ценностите и
приоритетите, които превърнаха отстъпките и пораженческата политика в
основна валута във външната политика. Премахването на моралния
компонент от външната политика беше катастрофа и възстановяването от
нея ще продължи много дълго време. Последната секция от книгата е
посветена на подробен план за осъществяване на това възстановяване, като
се започне с въпросите, на които всеки кандидат за лидер в световните
демокрации би трябвало да отговори.
В книгата ще споделя своите лични наблюдения и опит като активист в
Русия и в работата си сега като председател на базираната в Ню Йорк
фондация „Човешки права“. Разбира се, моите политически битки
започнаха още през осемдесетте години на миналия век като шампион по
шахмат с бунта ми срещу съветските спортни власти и с интервютата ми
пред западни издания за порочността на съветската система, които често ми
докарваха сериозни неприятности. Но най-важната история в книгата не е
моята лична. Най-важната история е как Владимир Путин, подпомогнат от
безразличието, а понякога и с подкрепата на срутилия Съветския съюз
свободен свят, сложи край на демократичния експеримент в Русия.

Пролог

Възходът и падението на руската демокрация биха могли да бъдат

описани в болезнено тънка книга. На Русия ѝ отне едва осем години да
премине от екзалтираните тълпи, празнуващи краха на Съветския съюз
през 1992 г., до възхода на бившия агент на КГБ Владимир Путин към
президентството. След това на Путин му трябваха още осем години, за да
корумпира или съсипе почти всички демократични елементи в страната –
баланса на клоновете в правителството, честните избори, независимата
правосъдна система, свободните медии и гражданското общество, което би
могло да работи с правителството, вместо да живее в страх от него. Онези
олигарси, които не желаеха да сътрудничат, бяха или пратени в затвора, или
прогонени в изгнание, а пресата бързо научи какво може да се казва и какво
– не. Путин също така консолидира руската икономика, задуши реформите
на свободния пазар и постави акцента върху създаването на „национални
първенци“ в енергийния и банковия сектор.
През 2008 г. се появи потенциална повратна точка, когато се изчерпа
конституционният лимит на Путин от два поредни четиригодишни мандата.
Малцина очакваха той да се оттегли с достойнство или по какъвто и да
било начин, горещата точка в дебата беше как точно ще запази контрола,
докато си придава вид, че е встрани. Путин беше канализирал властта не
само в своята партия или в своята служба, но и конкретно в себе си.
Напускането му щеше да бъде като да изтръгнеш гръбнака на мафиотската
държава на КГБ, на чието изграждане той и неговите съратници бяха
посветили осем години. Той можеше да внесе поправки в руската
конституция, но по онова време все още беше чувствителен на тема
поддържане на демократичен образ. Първо, щеше да бъде много неудобно
другите лидери от Г8 да го приветстват отново след каквото и да било
примитивно заграбване на властта, а запазването на благоразположението
на лидерите на Съединените щати, Япония и Западна Европа носеше
големи ползи на Путин у дома. Как биха могли да го нарекат
антидемократичен, да не говорим пък за деспот, ако е толкова сърдечно
приет от личности като Джордж У. Буш, Силвио Берлускони и Никола
Саркози?
Дилемата на Путин даде на онези от нас в руското опозиционно
движение кратък лъч надежда, че изборите от 2008 г. може да се превърнат
в шанс за промяна на курса на страната. Знаехме, че самите избори ще
бъдат опорочени от началото до края, но се надявахме, че излагането на
тази корупция на показ може да накара повече хора да се присъединят към
нашата кауза. Руснаците виждаха, че властта на Путин отнема свободите
им, и все още можеха да реагират, ако това им бъдеше натикано в лицата,
както по-късно показаха масовите протести през 2011 г.
Решението на Путин беше тактически шедьовър. Вместо да запази
президентството за себе си, той изтика напред своя първи заместник-
председател на руското правителство, младия Дмитрий Медведев, който
като цяло беше възприеман като много по-либерален и прозападно
ориентиран от шефа си. Изборите бяха тъкмо толкова предвидими и
манипулирани, колкото бихте могли да си представите, като Медведев
спечели малко по-малко гласове от Путин през 2004 г. (Вицът от онова
време гласеше, че щеше да бъде проява на неприемливо лоши обноски
Медведев да спечели повече проценти от Путин или пък да покаже, че е по-
висок от него.) Медведев незабавно посочи Путин като свой министър-
председател и двамата размениха кабинетите си с елегантно балетно па-
дьо-дьо върху гроба на руската демокрация. Четири години по-късно
Медведев чинно върна президентството на господаря си, като промени
конституцията така, че Путин можеше да задържи поста в продължение на
два шестгодишни мандата. На изборите през 2012 г. бяха положени още по-
малко усилия за прикриването на факта, че Русия наистина отново е
станала диктатура.
Нещата не минаха съвсем гладко. Само три месеца преди
президентските избори на 4 март спонтанно избухнаха най-големите
политически протести на постсъветската ера, след като парламентарните
избори бяха толкова безскрупулно опорочени, че за мнозина това се оказа
прекалено трудно за преглъщане. През следващите месеци стотици хиляди
руснаци излязоха по улиците със скандирания „Путин трябва да си ходи!“ и
„Русия без Путин!“.
Аз участвах в протестите често заедно с други опозиционни лидери
като Алексей Навални и Борис Немцов, но надежда, че нещо може би се
променя, ни даде изненадващата поява на десетки хиляди по принцип
аполитични и апатични московчани на Блатния площад на 10 декември. От
2005 г. съм бил начело на много шествия, на които силите за борба с
безредиците ни превъзхождаха по численост с поне десет към едно. Най-
после, на 24 декември, на проспект „Сахаров“ това се промени. Кой не би
мечтал за ново бъдеще, когато стои пред море от опозиционни знамена,
обединени срещу корупцията и Путин?
Но инерцията не можеше да бъде задържана. Бързо бяха прокарани
нови драконовски закони срещу свободата на събиранията и мирните
протести изведнъж се оказаха криминални, а огромни глоби грозяха
участващите в тях. Много от лидерите и членовете на опозицията бяха
тормозени, арестувани и разпитвани за ролята им в организирането на
протестите. Последната масова демонстрация на 6 май 2013 г. беше
брутално разпръсната и доведе до така нареченото „Блатно дело“.
Протоколите сочат, че по него са дали показания над хиляда и триста
свидетели, а десетки от протестиращите са били осъдени на години затвор.
В същото време контролираните от Кремъл медии засилиха
представянето на протестиращите и на опозиционните лидери като опасни
екстремисти, които много вероятно са предатели на родината. Революцията
не само не се показваше по телевизията, а и потенциалните революционери
нямаха достъп до нея. След обявяването на така наречените избори на
Путин пак имаше няколко значителни протеста, но през 2012 г. ми беше
ясно, че в Русия демокрацията е наистина мъртва. Вече не можех дори да
си представя мирно отделяне от Путин, тъй като според него то щеше да е
размирно и вероятно свързано с насилие. Няколко пъти ме викаха на
специални разпити в прокуратурата – влизаш като свидетел, а излизаш като
заподозрян, ако въобще излезеш. През 2013 г. реших, че няма да се завърна
в Русия.
Тук бих искал да превъртя лентата назад и да погледна на Русия от
външна позиция. Въпреки бума в цените на нефта, пропагандата,
репресиите и угодническото настроение в обществото, Путин пак не би
могъл да постигне онова, което постигна, без значителна чужда помощ. В
крайна сметка в наши дни не е толкова лесно да се създаде диктатура. Сред
останалите фактори са и глобалните комуникации, чрез които хората в
страната виждат правата и богатството на съседите си и им завиждат. Това е
трудно за спиране и е една от причините Путин винаги да прави всичко
възможно да подкрепя авторитарните режими в околните държави.
Глобалната тенденция към демокрация през втората половина на
двадесети век е едно от най-големите постижения на човечеството. Преди
Втората световна война огромното мнозинство от демократичните
управления бяха в Европа и Америките. През 1991 г. Самюъл Хънтингтън
документира тази „трета вълна“ на демократизация в едноименната си
книга, а произведението на Франсис Фукуяма от 1992 г. се нарича „Краят
на историята“. Либералната демокрация и капитализмът бяха големите
победители от последното велико идеологическо съревнование, което
познаваме. Големите губещи бяха тоталитаризмът и комунизмът. Добрите
спечелиха Студената война, „Макдоналдс“ отвори врати в Москва и
настана време за съвсем заслужени празненства.
В Русия обаче нещата бяха различни. Краят на Студената война
предостави шанс не само за икономическо развитие, но и за посрещане на
страната с топла прегръдка сред световните демократични сили. Дори и
след началото на разпада на Съветския съюз неговият най-голям и най-
мощен член Русия наследи много от привилегиите и позициите на СССР, а
и запази най-големия ядрен арсенал в света. Украйна, Беларус и Казахстан
бяха подложени на успешен натиск и предадоха своите „ядрени куфарчета“.
Русия зае съветското място в Съвета за сигурност на ООН и въпреки
безкрайните неоснователни оплаквания, че страда от униженията на
западните победители, нямаше какво да противопостави на репарациите,
изискани от държавите на печелившата страна. Фактите сочат, че
Съединените щати и няколко други страни дадоха на Русия така
необходимите гаранции по заеми и друга помощ както директно, така и
чрез Международния валутен фонд (МВФ). На Русия дори ѝ беше платено
да изтегли войските си от Източна Германия. Това не беше просто
благотворителност, никой няма интерес от колапс и хаос в един гигант с
ядрено оръжие.
Нямаше и съдебни процеси, нито пък международни или вътрешни
комисии за установяване на истината и постигане на помирение относно
бившия СССР. След десетилетия на геноцид, масови изселвания, затвор и
тоталитарни репресии беше решено миналото да бъде оставено, както си е,
и да продължим към светлото ново бъдеще без взаимни обвинения. Разбира
се, много от новите лидери и официални лица бяха лично заинтересовани
да не се рови твърде надълбоко в жестокото минало. Аз не съм горд, че
някога съм бил член на Комунистическата партия, дори и
присъединяването ми към нея да беше пресметнат ход, за да не стане така,
че липсата на партийна принадлежност да навреди на развиващата ми се
шахматна кариера. (Напуснах партията през януари 1990 г.)
Скоро преобладаващата позиция беше „избягване на лов на вещици“,
дори и това да означаваше хора, изцапали ръцете си с кръв, да продължат
да заемат властови позиции. По-важно беше, че така корените на мощния
руски апарат за сигурност останаха непокътнати, макар и организацията да
беше преименувана, а за момента влиянието ѝ да беше ограничено. Елцин
не искаше съдебни процеси, архивите на руското КГБ останаха
недосегаеми. Бившите големи държавни клечки получиха мълчаливи
обещания за финансова сигурност и имунитет срещу съдебно разследване,
ако улеснят прехвърлянето на властта. Същата формула беше приложена
по-късно и от Елцин, когато той лично избра Владимир Путин за свой
наследник през 1999 г.
Западните нации единодушно сътрудничеха на това съмнително
прикриване. Забележително е колко бързо дори най-настървените бойци от
Студената война изявиха желание да простят и да забравят още щом СССР
спря да съществува. „Лов на вещици“ означава преследване по фалшиви
обвинения и с фалшиви доказателства или без доказателства. Ами ако
около нас в действителност има много вещици и купища доказателства за
деянията им? Не забравяйте, че мавзолеят на Ленин по средата на Червения
площад така и не беше премахнат.
Мисля, че чувството на възторг взе връх сред хората и от двете страни
на Желязната завеса. Можехме да научим за останалия свят, да пътуваме и
да четем вестници, които бяха действително интересни. Можехме да
говорим за политика, която беше наистина от значение, можехме дори да
гласуваме! Малцина руснаци точеха зъби за потискащи съдебни процеси,
разкриващи подробности за ужасите, случили се в Съветския съюз. Всички
отлично знаехме за тях. Това се оказа ужасна грешка, а Русия и останалият
свят все още плащат за нея.
≡
Няма такъв момент, в който Русия да се е озовала в пълна безпътица и
появата на Владимир Путин или някого другиго като него да е била
неизбежна. Нямаше и конкретна повратна точка в отношенията между
Запада и Русия, която да отбележи промяната от конфронтация по
въпросите за човешките права към приемането на договорки. Това беше
бавен, но стабилен процес. Съединените щати и Европа отново и отново се
правеха на слепи за престъпленията и простъпките на Горбачов, Елцин и
Путин с надеждата, че всичко ще се нареди от само себе си. Особено
американските президенти винаги са имали прекалено голяма вяра в
личностите в Русия, вместо да подкрепят структурните и
институционалните реформи, които биха могли да гарантират оцеляването
на демокрацията.
Западното приемане на авторитаризма в бившия СССР всъщност
започна още преди „бивш“ да стане неделима част от израза. През 1998 г.
твърдата вяра на Роналд Рейгън в моралното превъзходство на свободата на
личността и на свободния пазар беше заменена от предпазливата
прагматичност на Джордж Х. У. Буш. До началото на 1991 г. Горбачов вече
губеше контрол върху плахата си програма за реформи, а от Източна
Европа нахлуха мощните ветрове на промяната. Буш направи всичко
възможно да подкрепи опитите на Горбачов да удържи СССР единен и на 1
август 1991 г. произнесе прословутата си реч, наречена осмиващо „Пиле по
киевски“. Тя вбеси много украинци, тъй като ги предупреждаваше да не
настояват твърде упорито за независимост от СССР.
Отчаяните опити на Горбачов да съхрани социализма и Съветския
съюз в крайна сметка се провалиха напълно и по случайност го превърнаха
в герой за Запада. Аз не бих му отдал и най-малката заслуга, която някои му
приписват, че не наредил пословичните му танкове да смажат
антикомунистическите бунтове, които пламваха из целия съветски блок.
Горбачов всъщност прати войски в Латвия и Литва, тъй като смяташе, че
там това ще му се размине. Не може да се каже, че поемаше рискове, които
можеха да му костват главата, и не искаше да свърши като румънския
комунистически диктатор Николае Чаушеску. Спомените за бързото му
сваляне от власт и екзекуцията на него и жена му през декември 1989 г. все
още бяха съвсем свежи.
Когато през септември 1991 г. говорих пред Европейския парламент,
сравних Горбачов с Луи XVI, който също свиква Народното събрание и
отказва да използва сила срещу революционерите с надеждата, че те ще
пощадят живота му. В това отношение късметът на Горбачов е по-добър от
този на Луи, въпреки че рейтингът му сред народа е горе-долу също
толкова нисък. Има сходства и с последния руски цар Николай II, който
също се опитал да предотврати революцията и да поддържа автокрацията
си чрез плитки реформи. Той свикал парламент, издал конституция, но
въпреки това свършил зле. (Не мога да устоя на изкушението да посоча
още, че Горбачов, Николай II и Луи XVI имали интелигентни, влиятелни,
но непопулярни съпруги – Раиса, Александра и Мария Антоанета. Раиса
със сигурност е съзнавала, че другите двама владетели срещнали жесток
край, и си представям как окуражава съпруга си да избягва прилагането на
сила, за да увеличи шансовете им да си спасят кожите. Е, и нейните кожени
палта.)
За разлика от Горбачов Борис Елцин беше истински популист до
мозъка на костите си, въпреки че беше партиен катерач по стълбицата на
кариерата. Той подкрепи вярата си в народа с действия и с амбициозни
политически реформи. По отношение на външната политика пипаше меко и
го съзнаваше, но компенсираше, като пред чуждите лидери редуваше
вихрени заплахи с чар. Елцин успя да запази регионалната сфера на
интерес, въпреки че през деветдесетте години на миналия век Русия беше
ужасно слаба на международната сцена. И успехът му е негова заслуга.
Негова и пълен позор за Бил Клинтън и другите лидери на Г7, които
позволиха това да се случи.
Деветдесетте години на миналия век бяха поредица от грандиозни
пропуски на глобалните сили на демокрацията. Икономическата, военната
и моралната мощ бяха на една страна по-категорично от всеки друг път в
историята. Вместо да се възползват от това предимство като например да
реформират Организацията на обединените нации с нова и далеч по-
категорична рамка на човешките права, те го пропиляха. Съединените щати
и европейските им съюзници бяха способни и държаха лостовете да
упражнят страхотен натиск за положителни реформи – способност, която
използваха ефективно, за да спечелят Студената война. Вместо това още с
падането на Берлинската стена те смениха курса и започнаха да разчитат
почти изцяло на поощрения и договаряне. Те бяха доста ефективни в
Източна Европа, но се провалиха срещу решителни автократи като
Владимир Путин.
Западът имаше шанс за ответна реакция всеки път, когато Путин
оказваше вътрешен натиск и дори се намесваше в работите на съседите си.
Вместо това всеки ход на Путин биваше възнаграден с дори още по-близки
връзки с водещите световни демокрации и по-важно, с още по-голям
достъп до техните изкусителни и богати пазари. Разбира се, не може да се
каже със сигурност, че насоката на Путин към диктатура щеше да бъде
променена или че пътят му щеше да бъде отрязан от силната съпротива на
свободния свят. Но вярвам, че щеше да стане така.
Путин не е идеолог. Той и приятелчетата му натрупаха огромно
богатство, а заплахата, че няма да могат да му се наслаждават свободно на
Запад, щеше да е много сериозна. За разлика от съветските си
предшественици, Путин и съюзниците му не се задоволяват с последен
модел лимузина ЗИЛ и хубава дача, тоест вила, на Черно море. Те искат да
управляват като Йосиф Сталин, но да живеят като Роман Абрамович, който
си харчи богатството, като си купи известен английски футболен клуб и
няколко яхти с размерите на игрище. Олигарсите на Путин пътуват по цял
свят и държат парите зад граница, а това дава на западните правителства
истинско влияние, стига да имат куража да го използват.
В началото на първия мандат на Путин имаше още по-очевиден
случай. Тогава той все още опипваше какво ще му се размине. Като всеки
роден автократ, Путин уважава единствено силата. Той прави крачка,
оглежда се, подушва откъде духа вятърът и ако няма негативни
последствия, прави още една крачка. С всяка следваща стъпка той набира
все повече увереност и спирането му става все по-трудно. За някого като
Путин приглушените изрази на загриженост от дипломати и външни
министри са като зелен светофар. Подобно мърморене всъщност е
умишлено такова, за да изгуби значението си при интерпретацията. В
крайна сметка, ако Съединените щати бяха наистина загрижени, биха
направили нещо, вместо само да говорят и да не предприемат нищо.
Мотивите на привържениците на отстъпките варират от подхранен от
лоши съвети оптимизъм за истинската природа на Путин до циничен
политически кариеризъм, който вижда в една войнствена и богата на
енергия Русия твърде сложен за разрешаване проблем. На много западни
лидери беше по-лесно да се преструват, че в Русия няма проблем, вместо да
признаят, че има, но е твърде труден или дори невъзможен за отстраняване.
Има и отделна категория лидери като Силвио Берлускони и Герхард
Шрьодер, за които сътрудничеството с Путин беше просто бизнес.
Въпреки опитите за ребрандиране на метода като „договаряне“,
миризмата на отстъпките е твърде силна и не може да се прикрие.
Фундаменталните уроци от Чембърлейн и Даладие, които през 1938 г. се
срещат с Хитлер в Мюнхен, са валидни и днес – като дадеш на диктатора
онова, което иска, няма да го спреш да иска още, просто ще го убедиш, че
не си достатъчно силен да го спреш да вземе сам каквото си ще. В противен
случай, мисли си диктаторът, ти щеше да се изправиш срещу него още в
самото начало.
Имаше много знаци какви са природата и намеренията на Путин.
Възходът му към властта беше подпомогнат от бруталния му отговор на
взривовете в жилищни блокове през 1999 г. Това бяха терористични актове,
за които мнозина все още смятат, че са провокация в стил „подпалването на
Райхстага“. (За разлика от Райхстага обаче при тях наистина се проля кръв.)
Бомбените килими и измъчването на цивилни граждани в Чечня бяха
представени като част от глобалната война срещу терора, което си беше
абсолютно изфабрикувано. По-късно презрението на Путин към стойността
на човешкия живот беше потвърдено и с две ситуации със заложници.
Първата се случи през 2002 г., когато федералните войски използваха все
още необявен официално газ, който уби над сто заложници при операцията
на специалните части срещу театралния център „Дубровка“ на улица
„Мелников“, където се играеше мюзикълът „Норд-Ост“. Вторият случай е
от 2004 г., когато силите за сигурност използваха тежко въоръжение като
танкове, вертолет и огнехвъргачка за щурма срещу пълното с деца
заложници училище №1 в Беслан. Загинаха стотици, почти половината
бяха деца.
 Най-важните причини зад видимия успех на режима на Владимир
Путин бяха светкавичното подчиняване на пресата на Кремъл и скокът в
цените на петрола с над 700 процента към 2008 г. Още в началото на
първия си президентски мандат Путин разбра, че контролът върху
Четвъртата власт е ключов за контрола върху останалите три. Урокът беше
усвоен с острата обществена реакция срещу нескопосаната операция за
спасяването на екипажа на атомната подводница „Курск“, потънала през
август 2000 г. след експлозия по време на учение в Баренцово море. Вместо
да изиска оставки сред военните или да прочисти бюрократичните авгиеви
обори, Путин подгони свободната преса.
Медийните пазари бяха завзети от сили от приятелския кръг на Путин
и най-приближените му. През юни 2000 г. собственикът на телевизията
НТВ, Владимир Гусински, прекара три дни в затвора и беше принуден да се
откаже от компанията си. В интерес на истината, той беше насилен да
подпише документите за прехвърляне на собствеността, преди да му бъде
разрешено да напусне затвора, а това щеше да се превърне в типичен
„метод за преговаряне“. Гусински избяга в Израел, а през април 2001 г.
телевизията му беше придобита и прибавена към портфолиото на Кремъл.
Иронично, но днес НТВ е вероятно най-мръсната от официалните
пропагандни станции, а конкуренцията ѝ в това поприще хич не е лека.
Тази „мека цензура“ беше придружена от по-конвенционалния ѝ вид със
списъци с имена, които са персона нон грата, и забранени теми. Медийната
власт беше централизирана точно като политическата, при това със същата
цел – да се ограби страната, без това да доведе до масово обществено
надигане.
Корупцията от ерата на Елцин е твърдо залегнала в руското социално
съзнание единствено защото по онова време научихме за нея от пресата.
През деветдесетте години на миналия век конкуриращите се олигарси
поведоха война един срещу друг чрез медийните си структури. Тази битка
не се водеше нито честно, нито почтено, но на бял свят бяха изкарани
много факти, а хиляди честни журналисти работеха да покажат истината на
руската общественост. При Путин единствената надежда се таеше в
безкрайния поток от пламенни статии за него и администрацията му.
Западът реагира по типичния си начин, като отговорът му спрямо тези
смели стъпки към деспотизъм беше ограничен до прес рилийзи,
изразяващи загриженост, докато бизнесът си вървеше както обикновено.
Путин беше приветстван като пълноправен член на Г7, която би трябвало
да представлява великите индустриални демокрации. Ако някои оправдават
поканата към Русия с нейната огромна площ и влияние, нека си припомнят,
че Китай не е член на организацията. Включването на Русия беше награда
за проведени демократични реформи и би трябвало да бъде анулирано в
мига, в който Путин загърби реформите. Твърде многозначително е, че
руското членство не беше преразгледано чак до нападението на Путин
срещу Украйна и анексирането на Крим през март 2014 г.
На 11 септември 2001 г. опортюнистическият инстинкт на Путин го
накара да проведе може би най-важния телефонен разговор в живота си.
Той беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента
Джордж У. Буш след терористичните атаки и му предложи пълната си
подкрепа. С това спечели съчувствената вяра на Буш и експлоатираше
ползата от съмнението в продължение на седем дълги години. (Нещата би
трябвало да се променят, когато Русия нападна Грузия през 2008 г., но актът
сам по себе си беше отражение на нарасналите амбиции и увереност на
Путин по време на управлението на Буш.) Путин успя в представянето на
Русия като съюзник на САЩ, особено в Афганистан, а в същото време
работеше активно срещу интересите на САЩ и на Европа в другите части
на света.
Доколко Буш се справя с множеството прегрешения на Путин, беше
подчертано и от един случаен коментар няколко месеца по-рано, когато
двамата се срещнаха за пръв път на 16 юни 2001 г. „Погледнах този човек в
очите. Разбрах, че това е много праволинеен и заслужаващ доверие мъж, и
се получи много добър диалог. Успях да усетя душата му.“ След такова
изказване Буш нямаше как да тръгне срещу Путин, без да признае, че е
допуснал сериозна грешка в преценката на характера му. Признаването на
грешки никога не е било сред силните страни на Буш. Ако трябва да сме
честни, след 11 септември Буш и Съединените щати имаха нови
приоритети. Но погледнато през призмата на времето, е малко
изненадващо, че администрация с опитни бойци от Студената война, като
Чейни, Ръмсфелд и експерта по въпросите на Съветския съюз и Русия
Кондолиза Райс, не успя да окаже никакъв натиск върху Путин.
Но както се казва, нещата винаги могат да станат по-зле. Барак Обама
встъпи в длъжност с почти никакъв опит във външната политика, а на
главата му се бяха струпали какви ли не вътрешни предизвикателства.
Американският народ му беше гласувал доверие, изтощен от
продължителните непопулярни конфликти в Афганистан и Ирак. Задачата
на Обама беше ясна – да оправи Америка и да остави останалия свят на
мира. Нямаше почти никакви шансове идеалистичният новак Обама да се
изправи сериозно срещу Путин, въпреки че допринесе за Оранжевата
революция, но това се дължеше основно на Майк Макфол от външния му
политически екип.
Онова, което се случи, беше много по-лошо от това, което очаквах.
Администрацията на Обама пробута плана си за „презареждане“ на
отношенията, увенчан с онзи червен бутон на Клинтън с объркания надпис.
Представете си как Владимир Путин е разбрал посланието на тази топла
увертюра. (Технически погледнато, получателят на посланието беше
Дмитрий Медведев, но нека не се главоболим с подобни абсурдни
преструвки.) Ако Путин понякога изглежда скептичен спрямо относително
твърдия международен отговор на нападението му срещу Украйна през
2014 г., това вероятно е защото просто очаква следващия бутон
„презареждане“.
В мемоарите си от 2014 г. Хилъри Клинтън защитава бутона
„презареждане“ надълго и нашироко и обяснява, че никога не е била
запленена от Путин. Иронично, но тази постфактум позиция следва същия
модел като на политическите ѝ съперници: Джордж У. Буш, Кондолиза
Райс, Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд. Почти единодушни и често с много
сходни фрази, те всички казват, че за знаели, че Путин е лош тип, но са
нямали друг избор, освен да правят бизнес с него. (Джордж У. Буш е най-
внимателен, когато става дума за възможността да е преценил Путин
погрешно, както ще обясня по-късно.)
От над десет години аз крещя от всяко възможно място и от авторските
коментари във вестниците какви са истинските природа и амбиции на
Путин. Затова гледката как толкова много силни американски политици се
съгласяват с мен в мига, в който сдадат поста си, ме вбесява. В техните
книги няма нито ред за нещо различно, което биха могли да направят,
докато са имали власт, за да повлияят на поведението на Путин. Идеята, че
Съединените щати биха могли да заплашат Путин с изолация, да отрежат
него и приятелчетата му милиардери, да използват пръчката, след като той
е изял всичките им моркови, дори не се загатва.
Правителството на САЩ най-после предприе някакви ограничени
стъпки, за да отговори на множеството злоупотреби на режима на Путин,
но това се случи едва след като Путин беше постигнал пълна власт в Русия
и се чувстваше абсолютно безнаказан. Този ход дори не дойде от
администрацията. Актът „Магнитски“, който блокира активи и забранява
на някои руски лица да пътуват в страната заради нарушения на човешките
права, беше прокаран от американско-британския инвеститор Бил Браудър.
През 2008 г. Сергей Магнитски, един от адвокатите на инвеститорския
фонд в Русия, беше арестуван от същите корумпирани правораздавателни
органи, чиято огромна измама беше разкрил. Година по-късно той умира в
предварителния арест, след като е бил пребит и не е получил адекватна
медицинска помощ.
Актът „Магнитски“ беше някакво отмъщение от страна на Браудър,
отначало в списъка присъстваха само няколко имена, директно свързани с
преследването и смъртта на Магнитски. Забележително е, че
администрацията на Обама се бореше срещу него от самото начало и актът
беше разписан като част от закон, който нормализираше и търговията с
Русия, която беше частично ограничена от известната поправка „Джексън –
Веник“ от 1974 г.
Администрацията на Обама последва смущаващо предпазливия
подход на Европа в прилагането на санкции срещу Русия и съюзниците на
Путин скоро след нахлуването на Русия в Украйна през 2014 г. Въпреки
масовата двупартийна подкрепа в Конгреса за нещо повече, особено за
въоръжаване и обучаване на армията на Украйна, Обама продължи да
повтаря като ехо думите на Меркел, Оланд и други европейски лидери за
„намиране на мирно решение“, когато войната вече се водеше. Те
настояваха отношението към Путин да бъде като към някого, който би
преговарял добронамерено, дори и след като през март 2015 г. той
триумфално призна, че е лъгал за присъствието на руски части при
отнемането на Крим година по-рано.
Не вярвам, че паметта на Меркел и Обама е толкова къса, особено на
Меркел, която е родена в комунистическата Германска демократична
република. Така че единственото обяснение е, че според тях проблемът с
Путин е такава политическа бомба със закъснител, че е по-лесно да се
преструват, че проблем няма. За тях лично това може да е вярно, поне за
малко. Може би просто искат да отложат тоталната катастрофа, докато се
измъкнат безопасно от постовете си и оставят Путин на наследниците си.
Но във всеки случай това е морална капитулация, която струва много.

≡ 1 ≡
Краят на Студената война

и разпадът на СССР

В средата на лятото на 1989 г. дадох дълго интервю за списание, което

на практика олицетворяваше западния упадък в съветското въображение:
„Плейбой“. Но не само издателят на моето интервю повдигна учудено
вежди, мнозина останаха изненадани и в Съветския съюз. Въпреки
засилващата се атмосфера на „гласност“ и откритост между Америка и
СССР и бавното отслабване на политическите репресии при перестройката
на Михаил Горбачов, моята явна критика на съветското общество и
похвалите ми към Америка и особено към американците породиха нещо
като скандал. До падането на Берлинската стена на 9 ноември имаше още
пет месеца и почти никой не си представяше, че това е възможно. Месец
по-късно Горбачов и президентът Джордж Х. У. Буш щяха да обявят, че
СССР и Съединените щати вече не са врагове. Но дори в тази светкавично
променяща се среда за някои хора в Кремъл моите коментари звучаха като
предателство.
„Плейбой“: „Звучите като американец. Американците винаги искат да
са победители“.
Каспаров: „Това е много човешко качество. Това доказва, че
американците са съвсем близо до истинската човешка природа“.
Подобни коментари бяха нещо много сериозно за съветските власти,
изцяло предани на мита за моралното превъзходство на комунизма и
съветския човек. В днешния свят това може да изглежда странно или пък
катастрофално потиснически, но социалистическата идеология и
възприятията за морал бяха сериозна част от арсенала на Студената война.
Когато съветските спортни власти ме нападнаха, защото исках да задържа
спечеленото от шахмата, те заклеймиха не само неподчинението ми, но и
липсата на социалистическа солидарност. Не разбираха, че съседите ми в
Баку трябва да погледнат на това, че съм запазил автомобила „Мерцедес“,
който съм спечелил в Германия, като на нещо нормално. Разумното
мислене беше радикално и гибелно.
Разбира се, моето интервю не разпали чак такъв публичен скандал
като появата на руската актриса Наталия Негода гола на страниците на
същото списание по-рано същата година, след като беше изиграла ролята
на момиче на повикване във филм, който шокира превзето скромното
съветско общество. Нейните снимки и моето интервю в издание, което все
още беше забранено в СССР, плюс обърканите реакции, които
предизвикаха, бяха показателни за периода на перестройката.
Внимателните крачки на страната ни към откритост бяха мъчителни, но
знаехме, че във всеки един момент можем да бъдем наказани, а реформите
– отложени. Вече нямаше ясни правила и все повече и повече хора
откриваха у себе си дързостта да проверят докъде точно се простират
границите във всеки един момент.
През 1987 г. Горбачов каза, че иска да построи „социализма с човешко
лице“ на Александър Дубчек, на което аз отвърнах, че чудовището
Франкенщайн също е имало човешко лице. Комунизмът върви срещу
човешката природа и единственият начин да бъде поддържан, е чрез
тоталитарни репресии. Без външна помощ или без огромни количества
природни богатства като петрол репресиите водят до икономическа
стагнация. Да не забравяме и моралната и духовната стагнация на
общество, в което индивидуалният успех и превъзходството са напълно
забранени.
Разбира се, имаше няколко събития, които спомогнаха за
изобличаването на фаталните грешки в комунистическата система и
принудиха Горбачов да предприеме отчаяните си опити да реформира
страната и да я спаси. Едното от събитията беше катастрофата с атомната
електроцентрала в Чернобил, Украйна, през април 1986 г. Начинът за
справяне с кризата разкри, че некомпетентността, корупцията и лъжливите
твърдения на държавно ниво надхвърлят дори стойностите в банановите
републики. (Анатолий Карпов и аз дарихме наградния фонд от мача между
двама ни за световната титла по шахмат през 1986 г. на фонда за
подпомагане на жертвите от Чернобил.) Другото беше съветската война в
Афганистан, която през 1989 г. навлезе в десетата си година и беше толкова
неефективна, непопулярна и скъпа, колкото щеше да се окаже
продължението ѝ от американците и НАТО.
Съветските сили бяха изправени пред дилема най-вече заради все по-
големия достъп на хората до новини, идеи и мнения, особено такива от
външния свят. Ако властите реагираха както обикновено и смажеха
дребните простъпки, щяха да загубят доверието в себе си като реформатори
и да докажат обвиненията на критиците, че съветското общество е
назадничаво и инертно. Но те също така знаеха, че ако допуснат известни
критики, това ще окуражи и други да заговорят. Властта започна да реагира
все по-объркано и непоследователно. Различните прояви на този параграф
22 най-накрая срутиха Съветския съюз въпреки всичките опити на
Горбачов да го задържи.
Доста преди падането на Стената на мнозина от нас от „грешната“
страна на Желязната завеса беше ясно, че големите промени са неизбежни.
Нямахме идея под каква форма ще бъдат или откъде ще започнат, но за
повечето от съветските граждани беше ново преживяване да говорят
сериозно и открито за каквото и да било, свързано с политическа
трансформация или нова посока на страната. А и не бяхме сигурни дали
демократичните реформи са истински, или са просто отвличане на
вниманието в стил „еднопартийна демокрация“, за да помогнат на Горбачов
да събере сили срещу старата съветска гвардия и да спечели малко време за
издишащата икономика. Хората по улиците говореха за етническото
насилие, което вече съпътстваше много от движенията за независимост в
републиките. Чудехме се дали милиони хора няма да измрат от глад, преди
икономическите реформи най-накрая да се случат.
На 26 март 1989 г. в СССР се проведоха първите истински избори от
формирането на държавата през 1922 г. Новосъздаденият Конгрес на
народните депутати от Съветския съюз трябваше да придаде демократично
лице на Върховния съвет – органа, който все още държеше истинската
власт. Но Комунистическата партия спечели едва 85 процента от местата
(вместо обичайните 99,9 процента), а сред независимите кандидати беше
Борис Елцин, който спечели в Москва с голямо предимство пред кандидата
на Горбачов.
По ирония на съдбата ограничените експерименти на СССР с
демокрацията оказаха най-голямо ранно въздействие извън Съветския
съюз, а именно в Полша. Гледката на действителни избори в СССР, макар и
нескопосано проведени и почти привидни, дадоха на поляците импулс за
техен много по-пълен експеримент. Вместо да възприеме мечтата на
Горбачов за социалистическа реформа, Полша отхвърли напълно
комунистическите си господари, а останалите държави от Варшавския пакт
бързо я последваха.
Настоящите деспоти на много бивши съветски държави успяха да
оцелеят през онези времена – те разбират опасностите от дилемата на
свободното слово и „пукнатините в стената“ и се потрудиха здраво да я
избегнат в собствените си страни. Путин и другите екссъветски автокрации
гледат на случилото се в режима на Горбачов като на проучване с негативен
резултат. Точно затова реагират толкова остро на политическа критика дори
в мъничък блог или на един протестиращ с лозунг.
Съвременните диктатури са се поучили от грешките на
предшествениците си. Те знаят, че ако няма вентил за изпускане на парата,
ще се натрупа експлозивна енергия и затова са оставили място за странен
тип контролирано разногласие. Радио „Ехото на Москва“ и сайтът му могат
да излъчват и публикуват критични материали за Путин, а по-малките и не
толкова угоднически платформи за мнения, като моята новинарска служба
Kasparov.ru, са зачеркнати от руския интернет. Бях председател на „Ехото“
от 1991 г. до 1996 г., когато радиото беше независимо. В момента все още
пази опозиционния си характер, но е собственост на медийното
подразделение на държавния енергиен гигант „Газпром“ и работи с ясното
съзнание, че може да бъде затворено във всеки един момент.
По сходен начин протестните демонстрации се допускат за
регистриране и провеждане, но организаторите и участниците могат да се
окажат обект на разследване от прокуратурата. Всичко е част от сложния
съвременен балет на псевдодемокрация и псевдоизбор, който включва и
избори с предварително известни резултати, а всички телевизионни канали
повтарят с дребни разлики колко добре Путин се справя с всичко.
„Цветните революции“, свързвани с продемократичните движения в
Грузия през 2003 г. (Революцията на розите) и в Украйна през 2004 г.
(Оранжевата революция), също будят страх у автократите и те предприемат
агресивни предварителни мерки срещу младежките движения,
неправителствените организации с чуждестранни връзки и наглед малки
платформи за свобода на словото като независими радиостанции. Но Путин
и останалите са белязани от съветския опит и той продължава да оформя
тяхната гледна точка към света и поведението им. Единствено моят опит
като съветски и руски гражданин ми позволява да разбирам ходовете и
мотивацията на Путин.
Много е трудно да се опише животът в комунистическа държава на
човек, който никога не е живял в такава. Човешкият дух е жилаво същество
и се стреми да се нагажда към обстоятелствата колкото се може по-добре,
така че да не загуби цялата си надежда. Има и солидарност в лишенията,
тъкмо по тази причина историите за благоденстващия Запад имаха толкова
пагубна сила в СССР. Много по-трудно е да поддържаш стоическа позиция,
когато пред очите си имаш нещо различно и разбираш, че съседите ти
живеят много по-добре от теб. Такава е човешката природа, опората на
консуматорския капитализъм на свободния пазар. Заради това и
комунизмът беше и продължава да бъде толкова извратено и чуждо нещо.
През лятото на 1989 г., по времето, когато дадох интервюто за
„Плейбой“, дързостта ми беше плод на младост, успех, пътувания и на
живот, прекаран на здравословна дистанция от Москва. Същата година
навърших двадесет и шест, а бях световен шампион по шахмат от 1985 г.
Бях национален спортен герой в лудия по шахмата СССР и все още живеех
в родния си град Баку в Азербайджан, една от транскавказките републики,
която заедно с Грузия и Армения беше в най-отдалечените точки на
разпрострялата се съветска империя. Както обичам да се шегувам, когато
говоря в Съединените щати, аз съм роден в дълбокия Юг, някъде близо до
Джорджия. (На английски Georgia означава както Грузия, така и южния щат
Джорджия – бел. прев.) Баку е разположен на вдаден в Каспийско море нос
на над хиляда и деветстотин километра от Москва и животът там беше като
в далечен колониален аванпост, какъвто всъщност е.
Седях там в тренировъчния си лагер на брега на морето, говорех с
интервюиращия и имах увереността да кажа:
Всеки има същите нормални човешки очаквания. Днес в света може да
има две политически сфери, но нормалният начин на живот съществува
само в една от тях, а това не е тук, в Съветския съюз. Бих могъл да нарека
живота тук изопачен спрямо нормалния. Все едно живееш в къща от
огледала. Ами единственият начин да излезеш е да разбиеш огледалата. От
години имам усещането, че нещо около нас, нещо тук, в Съветския съюз, не
е наред. Когато започнах да пътувам на Запад, това чувство се засили. Аз
търся същото като всички – нормален живот, човек да може да живее добре
и да се изразява. За мен е много важно да допринеса за нормалния живот на
моя народ. Да им донеса светлина.
Днес съм горд с тези думи, тъй като те показват, че съм
последователен в борбата си. Двадесет и шест години по-късно все още съм
отдаден на това „да допринеса за нормалния живот“ на онези, които живеят
в къщата от огледала на диктатурата. Трагедията е, че тази борба все още е
нужна в Русия десетилетия след краха на Съветския съюз.
≡
По онова време се рояха множество митове и неправилно разбиране на
фактите за разпада на СССР, но това можеше да се очаква. Същите западни
експерти, политици и капацитети, които не успяха да предвидят падането
на Берлинската стена, докато в същото време германците се стичаха през
границата, останаха слепи и за това колко бързо силите, които Горбачов
освободи с реформите си, ще излязат извън контрол.
Моята слава и прямият ми език често ми разкриваха възможности да
обсъждам политиката с хора, далеч над моя „коефициент“ в тази сфера.
Винаги се изненадвах колко много те надценяват стабилността на
комунизма в Европа и в самия СССР. Сякаш бяха забравили, че стена,
създадена от човешки ръце, може да бъде разрушена от същите тези ръце.
В съзнанието ми изпъкват няколко случая. През октомври 1989 г.
посетих парти, на което разисквах бъдещето на Европа с Хенри Кисинджър
и Джонатан Буш, брат на тогавашния американски президент. Те се смееха
и леко се шегуваха с мен, когато казах, че до края на годината в Европа
няма да има нито един оцелял комунистически режим. Можеха да кажат, че
аз съм типичен младок всезнайко и градя разюзданото си мнение върху
оптимизма и мириса на промяна във въздуха, а не върху години научна
работа и анализи. И може би щяха да бъдат прави. Но аз също се оказах
прав.
В началото на 1990 г. след обещаваща среща с редакторския борд на
„Уолстрийт Джърнъл“, която впоследствие се превърна в продължително
сътрудничество, редакторът Боб Бартли ми уреди покана да говоря през
корпорацията RAND в Лос Анжелис. Там шефът на RAND каза, че трябва
да се срещна с приятеля му Брент Скоукрофт, съветник на Буш по
националната сигурност и военен ветеран, заемал същия пост и при
президента Форд през седемдесетте години на миналия век. На същото
събитие в Белия дом срещнах и Кондолиза Райс, експерт по Русия, която
тогава беше директор на отдела за СССР в Съвета по национална
сигурност.
Те ме попитаха за Борис Елцин, който се беше превърнал в най-
големия критик и съперник на Горбачов в Русия. Наричаха Елцин луд с
картечница и пиянде, а единственото, което можах да отвърна, беше да ги
попитам дали искат да чуят какво мисля за характера му или за
политическото му бъдеще. Бях шокиран, че тези експерти изглеждаха
тотално незапознати с политическия терен в Русия, където Елцин очевидно
се издигаше, а Горбачов губеше инерция и западаше. Беше ясно, че те
разговаряха единствено с добрия им приятел Горбачов и с други хора от
Кремъл – в крайна сметка тъкмо там са властта и ядрените оръжия.
На тази по-официална среща гледах да си държа езика зад зъбите, но
бях изумен колко са спокойни и как не съзнават, че в Източна Европа и
СССР се надига огромна приливна вълна. Интересуваха се много повече от
механизмите на предложените от Горбачов реформи, отколкото от факта, че
всеки човек по улиците от Берлин до Владивосток имаше желание да
протестира срещу политическите си лидери и беше свободен да го направи.
Казах на Скоукрофт, че през май Елцин със сигурност ще бъде избран за
председател на Върховния съвет и ще използва мандата си да продължи да
се противопоставя на Горбачов. Не смятам, че ми повярва, а после разбрах,
че той и Белият дом са били по-загрижени да запазят добрите си отношения
с Горбачов повече от всичко останало.
Фокусът върху Кремъл и тегобите на Горбачов означаваше, че
недоглеждат широкото дестабилизиращо влияние на битката на Елцин за
„Русия срещу СССР“. Скоукрофт го призна през 1998 г. в книгата, която
написа заедно с президента Буш. „В ретроспекция мога да кажа, че когато
Елцин започна да отхвърля властта на Съветите и на партията и започна да
утвърждава руския политически и икономически контрол над вътрешните
дела на самите републики, той атакуваше самата основа на съветската
държава и разтърси политическата ѝ структура до самите ѝ корени.“ Точно
така, а и той успя. Не е зле като за луд с картечница!
≡
През април 1990 г. по време на едно пътуване с кола из френската
провинция казах на интервюиращия журналист Фред Уейцкин, който след
това щеше да стане и мой биограф: „Комунизмът е мъртъв. През
следващата година, през 1991 г. Съветският съюз вече няма да съществува.
Сигурно е. Запомни ми думите. От следващата година вече няма да има
империя на злото. В моята страна ще има частна собственост. Много от
републиките ще получат независимостта си“. Когато описва този разговор в
книгата си „Смъртоносни игри“, Уейцкин добавя, че моето предсказание му
се сторило „неоснователно, дори фриволно“, тъй като съвсем не се
вписвало в общоприетите представи на времето.
Предполагам, че горе-долу по онова време започнах да си изработвам
имунитет срещу недоумяващите погледи и повдигнатите в учудване вежди
на интервюиращи, експерти и политици. Този имунитет продължава да ми
служи добре и днес. Определено не съм бил прав винаги на 100 процента,
но по-скоро ще кажа каквото мисля, особено по важни теми, вместо да се
цензурирам сам заради това, което другите биха сметнали за мен. Не се
колебаех при всяка получена възможност да крещя за прочутата смърт на
комунизма и за нуждата Западът да окаже по-голям натиск за демократични
реформи в СССР.
Особено се вбесявах, че в Западна Европа и Америка се отнасяха към
Горбачов като към носител на свободата, и както казах на Уейцкин онази
вечер във Франция, „Горбачов успя да убеди Запада, че той представлява
борбата на един добър човек за по-добро бъдеще. Това е лъжа. Той е
последният лидер на комунистическата държава и се опитва да спаси
всичко, което може“.
Случаят беше точно такъв и си остава същият и днес, въпреки че
дадоха на Горбачов Нобелова награда за мир, а от ревизионисткото му
извъртане минаха повече от двадесет години. Но аз имах и лични причини
за враждебността си към човека, станал първия и последния президент на
Съветския съюз.
Между Азербайджан и Армения винаги е имало напрежение, но по
съветско време междуетническото напрежение не беше в големи мащаби.
Регионалните движения за независимост набраха инерция и протестите и
реториката на насилие също се увеличиха. Съветската хегемония не
позволяваше на конфликта между двете територии да се разгори и го
поддържаше в мъртва точка. Когато обаче Москва си затвори очите, този
регион изригна политически и насилието не закъсня. Погромът срещу
арменците в град Сумгаит през февруари беше последван от две години
вражда и арменска емиграция. Както се случи и в Баку, официалният
отговор на Кремъл беше мълчание, а когато насилието избухна, армейските
части закъсняха. Както мрачно се шегуваше тогава един писател,
британските войници стигнали до Фолклендските острови по-бързо,
отколкото полицията и войската в Сумгаит.
През 1988 г. в родния ми град Баку живееха около четвърт милион
арменци. До януари 1990 г. повече останали арменци бяха предимно от
смесени семейства, включително и моето собствено. Насилието превзе
града и в продължение на седем дълги дни и нощи групи, призоваващи за
експулсирането на всички арменци от Баку, тероризираха града и
околностите. Над сто души бяха убити, а почти хиляда – ранени. Имах
късмет и успях да наема чартърен самолет, за да помогна на семейството,
приятелите ни и на колкото беше възможно други хора да се измъкнат под
прикритието на нощта.
Тази трагедия можеше да бъде предотвратена. В града бяха
разположени единадесет хиляди войници от вътрешни войски, но те нямаха
заповед да се намесват. Мина почти седмица, след като нападателите
останаха без повече цели, преди генерал Александър Лебед да пристигне
със съветски армейски части и да установи военен съд. Дотогава почти
половината от останалите в Баку петдесет хиляди арменци бяха избягали.
Не е възможно да си представим, че в град с размерите на Баку атаките са
били толкова прецизно насочени без пълна вътрешна информация и
координация.
Според мен Горбачов искаше изблиците на насилие да консолидират
директния контрол върху тези горещи точки в съветската империя. Той
остави насилието да следва пътя си и да се развие, и прати войски чак
тогава, за да смажат всички и да сложат със сила лоялни към Москва
лидери. Погромът в Баку доведе до единствената ми среща с Горбачов.
Беше в Кремъл, няколко дни след като армията на Лебед беше влязла в Баку
на 20 януари. Исках да говорим за убитите сто и двадесет души и за
десетките хиляди изселени. Какво щеше да направи той за назряващата
военна конфронтация между азери и арменци? Но Горбачов пренебрегна
тази насока на обсъждането и продължи да ме пита кой трябва да стане
новият първи секретар на Комунистическата партия в Азербайджан.
Продължих да правя всичко по силите си, за да привлека внимание
към случващото се в СССР. Обявих, че ако спечеля мача за световната титла
по шахмат през 1990 г. срещу Карпов, ще продам трофея и ще използвам
парите, за да основа фонд за подпомагане на арменските бежанци от Баку.
Така и направих. Фондът разполагаше с около десет милиона рубли, около
триста хиляди долара по тогавашния курс. Майка ми и аз управлявахме
фонда буквално от дома ни в Москва, като бях в личен контакт с
безбройните бегълци. Техните изпълнени с болка истории задълбочиха
антипатията ми към Горбачов.
Около онзи мач през 1990 г., моя пети пореден срещу Карпов, който
трябваше да се проведе в Лион и Ню Йорк, се завихри и проблем какво
знаме щеше да стои до моето име – съветското със сърпа и чука или
изваденият от забравата руски трибагреник отпреди революцията.
Признавам, че това може би звучи невероятно тривиално. Но за мен, а и за
съветската култура, обсебена от символи, политика и шахмат, това беше
много важен елемент. Съветският съюз щеше да продължи да съществува
още повече от година и организаторите на мача в Ню Йорк бяха много
притеснени, че събитието може да се политизира или пък да обидят
съветските власти. В крайна сметка това не беше филмът „Роки“ с
американец в него, който излиза срещу фаворита, един срещу друг край
дъската щяха да седнат двама руснаци. (Особено американците наричаха
всички хора от съветските републики руснаци, колкото и неточно да беше
това често пъти. Американският световен шампион Боби Фишер веднъж се
похвали, че ще бие „всички руснаци“ на един турнир, а съперниците му
всъщност бяха естонец, латвиец и арменец!)
Разбира се, аз исках точно политизиране на мача. Не отстъпих от
изискването си и за малко желанието ми беше удовлетворено. След четири
партии обаче знамената бяха махнати от масата заради протест от страна на
съветската делегация. До края на мача носех ясно видима значка с руското
знаме. Колкото и да съм обичал шаха и колкото и той да е направил за мен,
винаги към знаел, че в живота има и по-важни неща. Имах късмет, че моята
„нелоялност“ към богинята на шахмата Каиса рядко ми е струвала толкова
скъпо край дъската, колкото би могло да бъде. Въпреки травмата от Баку и
разсейването от руската политика, която ми отне много от времето, в което
трябваше да се подготвям за двубоя срещу Карпов, успях да измъкна още
една победа в защитата на световната титла. И го направих, представен от
бяло-синьо-червения флаг на демокрацията и бунта.
Дори западните критици признават, че Горбачов никога не е желаел
края на комунизма в СССР, и му отдават заслуга, че „не е пратил
танковете“, след като Желязната завеса падна, а съветските републики
започнаха да се отделят от Москва. Аз обаче ще откажа дори тази малка
чест на Горбачов. Първо, той използва военна сила на някои места, особено
в прибалтийските републики. Да, би могъл да нареди съветските войски да
блокират изборите, да арестуват опозиционните лидери и да открият огън
срещу протестиращите. Но дали те щяха да го послушат? Дори някои от
тях да се бяха подчинили на заповедите от Москва и да бяха избили хиляди
хора, това щеше да подпечата собствения ужасен край на Горбачов. Така че
той не е направил нищо, просто се е старал да оцелее.
Щеше да е глупаво от страна на Горбачов да предприеме рисковани
военни действия в Унгария или Чехословакия, тъй като трябваше да се
притеснява за стабилността в СССР. Когато гори собствената ти къща, не
пращаш пожарникарите да гасят у съседите. Имаше недостиг на храна, а
движенията за политическа независимост никнеха едно след друго.
Горбачов не прати танковете, за да се опита да запази единността на СССР
насила, защото знаеше, че вече е твърде късно, и разбираше, че това ще
струва собствената му глава. А в средата на 1991 г., когато нещата се бяха
разнищили напълно, той вече беше станал свидетел на бурната реакция,
след като през януари същата година съветски войски убиха десетки и
раниха стотици души в телевизията и радиото на Вилнюс, когато литовците
отказаха да оттеглят декларацията си за независимост (обявена през март
1990 г., първата сред съветските републики). Елцин, който тогава беше
президент на Руската федерация, публично осъди насилието и призова за
изтеглянето на всички руски войски от прибалтийските републики.
Чуждестранните лидери също заклеймиха натиска и Горбачов знаеше, че
може да загуби симпатиите на Запада и милиардите в помощи, които му
бяха нужни, за да има каквато и да било надежда да задържи властта.
Когато на 25 декември 1991 г. Съветският съюз се разпадна по
естествен начин, той вече нямаше членове. (Датата няма особено значение
в Русия, тъй като там Коледа се празнува по стар православен стил на 7
януари, ако се отбелязва въобще.) Руският президент Борис Елцин беше
успял в плановете си да лиши Горбачов от властта и да прехвърли
управлението и контрола към Руската република. Трите прибалтийски
републики, Армения и Грузия бяха обявили независимост отдавна и бяха
приети в ООН. Провалът на опита за преврат от 19 – 21 август отвори
вратите за всичко останало.
Надеждата на Горбачов да създаде нов съюз рухна, когато дойде
новината, че хардлайнерите в правителството му са обявили извънредно
положение, за да не допуснат на 20 август да бъде подписан Новият съюзен
договор, който щеше официално да превърне СССР във федерация от
независими републики. По време на пуча Горбачов уж бил държан в
изолация и без никаква възможност да командва във вилата си в Крим, но
според мен превратът беше замислен от него или поне е станал с участието
му. Вместо да гледа как властта му продължава да отслабва, Горбачов може
би се е надявал, че ще може да се върне с по-силни позиции, след като
„преговаря“ с хардлайнерите, когато те вече са свършили мръсната работа
да смажат политическите му опоненти като Елцин. Както разказах в
началото, пучът нямаше нито обществена, нито военна подкрепа и всичко
приключи за седемдесет и два часа. След този провал дори републиките от
Централна Азия, които нямаха търпение да се присъединят към новия
съюз, бързо последваха Украйна и Беларус и обявиха независимост. На 12
декември същото направи и Матушка Рус.
Добрата новина за Горбачов беше, че Западът изгуби много време в
отричане на онова, което би трябвало да приеме за страхотно. След
разочароващия ми опит в дискутирането на родината ми с американските
експерти не беше учудващо, че президентът Буш често пъти звучеше по-
скоро обезпокоен, отколкото радостен от перспективата СССР да се
разпадне на парчета. Империята беше зла, да, но пък беше зло, което той и
всички в администрацията му познаваха много добре. Буш също така
чувстваше, че може да разчита на Горбачов, въпреки че той беше човек,
подкрепен от КГБ, който никога не е бил избиран. Борис Елцин беше
неизвестен фактор с огромната популярност и популизъм при избора му.
В тези странни опити да се подкрепи един стар враг имаше нещо
повече от реторика. Западът осигури милиарди долари като помощ и
гаранции по заеми, за да остави СССР на животоподдържащи системи.
Само Германия даде помощи на стойност осем милиарда долара като част
от споразумението за обединението на двете Германии. До 1992 г.
германските финансови ангажименти към Русия щяха да се раздуят до 45
милиарда долара и включваха пари за изпращането на руските войски у
дома и дори за построяването на жилища за тях в Русия.
Съединените щати също се включиха с подкрепа далеч преди да има
ясен резултат от демократичните реформи в Москва. На 12 декември 1990 г.
президентът Буш обяви пакет от 1,3 милиарда долара като кредит и
гаранции по кредити и отмени поправката „Джексън – Веник“ от 1974 г.,
която налага строг контрол върху правенето на бизнес със СССР. Четири
месеца по-късно Буш даде зелена светлина за още 1,5 милиарда долара като
гаранции по земеделски заеми. Съединените щати пратиха също така
медицинска помощ директно към прибалтийските републики след
съветските погроми там и към Украйна за жертвите от ядрената катастрофа
в Чернобил.
През следващите няколко години многостранната помощ от Америка и
другите страни от Г7 към съветските републики и Русия продължи да се
увеличава, като най-голямата част отиде в Русия. През март 1993 г. Г7 усети
нуждата да подкрепи правителството на Борис Елцин, което беше
подложено на парламентарен натиск, и състави спомагателен план за 43
милиарда долара. Япония се преклони пред настояването на другите
държави от Г7 и не блокира своите почти два милиарда долара в помощ за
спорните Курилски острови. МВФ и Световната банка също развързаха
кесиите си и дадоха най-големия заем по проект в историята си – 610
милиона долара помощ за преустройството на руската нефтодобивна
икономика. Русия не успя да усвои цялата предложена помощ, тъй като не
изпълни някои изисквания за икономически реформи. За щастие, помощта
беше малка и твърде закъсняла, за да съхрани единството на СССР.
Отделно през деветдесетте години на миналия век бяха налети
милиарди долари за обезопасяване на съветските ядрени оръжия и
свързани с това програми в Русия, Украйна, Беларус и Казахстан. Това няма
как да бъде наречено другояче освен мъдра инвестиция, тъй като
последното нещо, което някой искаше да види, беше липса на контрол над
ядрените оръжия и материали или пък да остави цяла диаспора от съветски
ядрени учени да си търсят работа.
Всички тези цифри са досадни, но са важни, за да опровергаят
популярния мит, че Русия е жертва, разпространяван от Путиновата
пропаганда и от неговите антиамерикански и антинатовски настроени
симпатизанти по света. Според тази история, когато СССР се разпаднал,
Русия била унижена от Запада, а това довело до обида и подозрение.
Победителите от Студената война „загубили Русия“ първо, като не
осигурили достатъчно подкрепа, а след това разширили НАТО твърде
агресивно. И двете обвинения са очевидно неверни. Както ще обясня по-
късно с повече подробности, Западът не само че помогна на Русия, но дори
прекалено много желаеше да прости и да забрави миналите престъпления и
опасния потенциал на стария си враг.
В действителност много западни лидери попаднаха в клопката на
идеята, че Русия е „твърде голяма, за да бъде загубена“, и трябва да бъде
подкрепяна на всяка цена дори когато беше ясно, че наливат нови и нови
пари в бездънната каца на постсъветската корупция и лошо управление.
Опасността хардлайнерите да изритат Горбачов или комунистите да се
върнат и да победят Елцин на избори, беше смятана за прекалено голяма.
Краткият августовски пуч през 1991 г. на хардлайнерите срещу Горбачов,
без значение дали беше истински, или оркестрация на отчаянието на самия
Горбачов, доведе до мигновен бум на американските помощи. По подобен
начин, когато през 1993 г. руската Дума оспори реформите на Елцин,
Сенатът на САЩ веднага реагира, като тутакси прокара един забавен пакет
от помощи за два и половина милиарда долара.
В „Анатомия на фашизма“ Робърт Пакстън включва в своето стегнато
определение „вярата, че една група е жертва, гледище, което оправдава
всяко действие без правни или морални ограничения срещу враговете ѝ –
както вътрешни, така и външни“. Митът за руското унижение от страна на
Запада, особено от американците, се вписва чудесно в модела на жертвата.
Фалшивият наратив, че Русия е заобиколена от врагове, които искат да я
спрат и да забавят развитието ѝ, осигурява на Путин нужното гориво за
задвижване на все по-фашистката му пропагандна машина. По подобни
причини режимът на Путин е маниакално обзет от съветското страдание и
победата във Втората световна война точно както беше и в СССР. Заедно с
претенциите да е жертва (този път оправдани), фиксирането върху Втората
световна война съвпада с желанието на Кремъл да нарича всичките си
врагове „фашисти“ въпреки всички доказателства за противното. Според
странната логика на режима, „Ние победихме фашистите през Втората
световна война, значи всеки, който ни се противопоставя, е фашист“.
Иронично, но корените на руското затъване обратно в тоталитаризма
могат да бъдат проследени до факта, че Западът направи прекалено много
да уважи наследството на Русия като велика сила, а не твърде малко. На
Русия ѝ беше позволено да наследи мястото на СССР в Съвета за сигурност
на ООН, когато тази организация, създадена да запази статуквото от
Студената война, трябваше да се реформира така, че да отговаря на новото
превъзходство на свободния свят. Нямаше изискване за лустрация –
разследване и подвеждане под съдебна отговорност, или поне за изваждане
на съветските официални лица заради престъпленията им. Вместо това на
Запад Горбачов беше практически канонизиран за светец.
Това не е точно унижение, освен ако не броите за такова неудобството
да искаш милиарди в брой и под формата на помощи от бившия си враг.
Враг, който поколения наред беше описван от съветската пропаганда като
безсърдечен и унищожителен. СССР загуби Студената война, а да губиш,
боли. Това усещане, чувството да си губещ, е последствие от провала да
продължиш напред от нацията, която буквално изчезна под краката ни.
СССР загуби Студената война, но това беше победа не само за Съединените
щати и Запада, но и за руснаците и всички съветски граждани, за всеки,
живял зад Желязната завеса. Бяхме свободни да живеем, да говорим и да
мислим за себе си. Истинската загуба ни сполетя, когато не успяхме да
изкореним системата на КГБ и не успяхме бързо да забравим фалшивите
спомени за славните дни. Точно това смогнаха да направят повечето от
страните в европейския съветски блок. Така Русия и другите съветски
държави останаха уязвими за мита за унижението, а хора като Путин ги
сърбяха ръцете да се възползват.

≡ 2 ≡
Загубеното десетилетие

Днес мнозина сякаш са забравили, че падането на Желязната завеса,

краят на Студената война и крахът на Съветския съюз са отделни събития.
Разбира се, тясно свързани събития, но по времето, когато СССР
официално изчезна от картата, Берлинската стена беше паднала от повече
от две години. Антикомунистическите революции и различните движения
за отцепване се разпространиха из Централна и Източна Европа през 1989
г., като се започна с движението „Солидарност“ в Полша през април.
Вълната се пренесе в Унгария, Източна Германия, Чехословакия, България,
Румъния и Албания.
По мои спомени съветските медии отразяваха тези невероятни събития
с типичната за периода на гласността шизофрения. На теория по онова
време пресата вече беше свободна, но телевизията особено беше все още
под централизирания контрол на Кремъл. Например програми, които не
обсъждаха бунтовете в прибалтийските републики достатъчно критично,
можеха внезапно да изчезнат от ефира. В отговор на тези политически
размествания по съветската телевизия се появи и по-агресивна форма на
пропаганда, вместо постните новини и леките развлечения. Печатните
медии бяха извървели дълъг път от дните на отдадената на партийната
линия „Правда“ преди 1985 г. и периодичните издания бяха достатъчно
смели да отразяват обективно падането на един европейски
комунистически режим след друг. Трансформацията мина твърде мирно,
със забележителното изключение на екзекуцията на злия румънски
диктатор Николае Чаушеску, който нареди на войската да стреля по
антиправителствени протести, като това доведе до гибелта на около хиляда
и сто души.
Протестите в Китай на площад „Тиенанмън“ и избитите в сблъсъците
със силите на реда също трябва да бъдат споменати в която и да е дискусия
за „Духа на 1989 г.“ особено защото Горбачов посети Пекин през май,
точно по средата на протестите, три седмици преди танковете да бъдат
пратени да смажат протестиращите. Между другото, диктаторите явно се
учат от историята много по-добре от демократите. Путиновците по света
смятат, че Горбачов е бил твърде слаб да удържи СССР единен, и приемат
стойността на бруталната сила от случилото се на „Тиенанмън“.
Още много повече кръв щеше да се пролее от едно, за жалост,
предвидимо място – Югославия. Страната беше комунистическа, но от
десетилетия оставаше официално неутрална. Когато диктаторът до живот
Йосип Тито почина през 1980 г., здравата му хватка върху множеството
етнически и териториални разделения на скърпената балканска държава
започна да отслабва. Федералният контрол вече беше немощен, когато
страната беше застигната от европейските антикомунистически движения,
а това доведе до първите многопартийни избори. Но вместо да уредят
нещата, изборите подчертаха непреодолимите различия между ужасно
преплетените републики и етническите и религиозните групи. Етническото
албанско мнозинство в Косово беше злопаметно към сърбите, а
сепаратистките партии в Словения и Хърватия обещаваха независимост по
същото време, когато сръбският лидер Слободан Милошевич работеше да
заздрави федералната система, която до голяма степен контролираше. Това
беше рецепта за катастрофа, която скоро щеше да се превърне в първата
проверка на системата за сигурност след Студената война.
НАТО и западните сили вече имаха на главата си достатъчно проблеми
от революциите през 1989 г. и затова щастливо игнорираха първите фази от
югославските войни като вътрешни проблеми. Европа трябваше да намери
начин как да се справи със 130 милиона бедни нови приятели и техните
току-що излюпили се демократични правителства. Администрацията на
Буш се беше концентрирала върху СССР, а от август 1990 г. до февруари
1991 г. се занимаваше и с Първата война в Залива и последиците от нея.
Водената от САЩ коалиция за изритването на Саддам Хюсеин от Кувейт
беше забележителна с това, че двете суперсили бяха от една и съща страна
на барикадата за пръв път от Втората световна война насам. Съветският
съюз беше основният поддръжник на Саддам, така че общото изявление на
САЩ и СССР, което заклейми нападението му, беше още един сигнал, че
Студената война беше към края си. (Макар че по-късно се оказа, че
Горбачов си е подсигурил залога и остави външния си министър Едуард
Шеварнадзе сам да даде изявлението.)
В крайна сметка моралната чистота и упоритостта на Роналд Рейгън си
бяха свършили работата. През 1976 г. Рейгън загуби номинацията на
републиканците от Джералд Форд, но успя да въведе „морала във външната
политика“ в платформата на партията. Няма да е преувеличение да се каже,
че това скромно постижение промени света, а и моята съдба. Стената беше
срутена, както настоя Рейгън, а империята на злото беше повалена. По-
незначителните проблеми бяха оставени на по-незначителни хора.
Аз не съм от почитателите на първия президент Буш заради неговата
изключителна лоялност към Горбачов и съм проклинал лекомислието му по
онова време, но администрацията му свърши чудесна работа по
разчистването на остатъците непосредствено след разпада. Той имаше зрял
и компетентен екип по външна политика, чиито липса на визия и смелост
преди и след срива на СССР не бяха чак такава пречка, когато се наложи да
се оправят с последствията. Буш, Джеймс Бейкър, Брент Скоукрофт, Дик
Чейни и останалите започнаха, макар и неохотно, да работят с „лудия с
картечницата“ Елцин по практическите въпроси на ядрената сигурност и
икономическите реформи.
Аз пак не бих се съгласил как бяха проведени икономическите
реформи и как бяха оползотворени пакетите с помощи, макар че това би
била наистина трудна задача при каквито и да било обстоятелства.
Историята на преминаването на левите диктатури към пазарни икономики е
като сборник с разкази на ужасите. Комунизмът е като автоимунно
заболяване, то не те убива само, но толкова отслабва организма, че
жертвата остава безпомощна и неспособна да се справи с нищо. Той
унищожава човешкия дух на ниво личност, извращава ценностите на
успешното свободно общество.
Не е случайно, че десните автокрации имат много по-добра
успеваемост при излизането от политическите репресии и постигането на
демократичен и икономически успех. Чили, Португалия, Испания,
Република Корея, Тайван – там режимите бяха за властта заради самата
власт, без по-дълбока идеология. Когато режимите паднаха, в повечето
случаи чрез избори, корените, човешките ценности на свободата на
личността, бяха все още здрави и клоните процъфтяха. Комунистическата
идеология атакува както корените, така и клоните и отравя почвата. Много
страни в Източна Европа все още имат проблеми въпреки стабилизиращото
влияние и огромната финансова подкрепа, осигурявана от Европейския
съюз цели десетилетия. За някои държави беше по-лесно психологически
да изкоренят комунизма, тъй като на него се гледаше като на страничен
продукт от омразната съветска окупация, и нямаха търпение да го
отхвърлят изцяло.
Разбира се, това в никакъв случай не е израз на одобрение на
диктатурите. Аз вярвам на известната фраза на Чърчил, че „демокрацията е
най-лошата форма на управление с изключение на всички останали форми,
опитвани някога“. Но тя трудно може да обясни защо бившите републики
от СССР минават през толкова големи трудности и защо режимите в Куба и
Северна Корея се оказаха толкова издръжливи. Отговорът се крие в
разликата между хората, които негодуват, че не са свободни, и хората, които
вярват, че не заслужават свобода.
През 1992 г. започна скромен дебат как трябва да изглежда новият
световен ред. Той вече не беше разделен между две съперничещи си
суперсили. Но дали беше свят с един полюс, в който Съединените щати,
следвани от повечето европейски страни, щяха да задават дневния ред и да
налагат волята си? Или пък беше с много полюси или дори без полюси, без
център на моралната гравитация? Огромният военен капацитет, гигантската
икономика и липсата на каквато и да било политическа опозиция
превръщаха САЩ в де факто глобален хегемон, без значение дали страната
искаше да приеме ролята, или не. Истинският въпрос беше как ще използва
влиянието си.
През 2015 г. след две изтощителни и лошо водени войни, смиряваща
финансова криза, резкия възход на Китай и явната американска слабост в
различни горещи точки е лесно да забравим как САЩ доминираха през
деветдесетте години на миналия век. През 1992 г. икономиката на Щатите
от 6,5 трилиона долара беше почти два пъти колкото японската, три пъти
колкото германската и тринадесет пъти по-голяма от китайската. Русия се
нареждаше в челната двадесетица и щеше да си остане там, докато цената
на петрола не се изстреля нагоре и не я изкачи в топ 10. През деветдесетте
години на миналия век балансът във военните разходи и възможности беше
дори още по-наклонен в полза на САЩ и НАТО, тъй като се разкри, че
прехвалената съветска военна машина беше неадекватна и хилава, както и
икономиката. Относително малкият военен бюджет на Китай нямаше да се
увеличи чак до началото на двадесет и първи век.
Още по-важно беше, че победата в Студената война даде на
Съединените щати и на останалата част от свободния свят идеологическо
превъзходство. Демокрацията и капитализмът триумфираха,
тоталитаризмът и социализмът бяха претърпели поражение. Още веднъж
ще подчертая, че днес това изглежда очевидно, но идеологията на
комунизма беше сериозно предизвикателство десетилетия наред в почти
всяка държава по света. Рухването на СССР сложи край на спора. Дори
двадесет и пет години по-късно повечето изблици на социалистическа
реторика са ограничени до популисти, които се изживяват като автократи и
искат да преразпределят богатствата на приятелчетата си, и до застинали
икономики, зависими от природните богатства.
Екипът на Буш вече беше започнал реторично разоръжаване от
недопускащата извинения американска изключителност на Рейгън. През
Първата война в Залива американският обсег и мощ проблеснаха за кратко,
макар че дори и там Буш положи големи усилия да представи спирането на
набега на Саддам Хюсеин като прагматичен ход на широка коалиция. Буш
обаче говореше смело и красноречиво за значението на американското
лидерство. По-късно той писа за нуждата от „нов вътрешен консенсус за
ролята на Америка в света“, за да се избегнат изолационизмът и
протекционизмът.
Буш продължава:
Настоящата международна сцена, макар и бурна, е табула раза.
Историята няма как да ни предложи по-чисто поле, а значението на
ангажимента на Америка никога не е било по-голямо. Ако Съединените
щати не поведат, лидерство просто няма да има. Нашето най-голямо
предизвикателство е да се поучим от най-кървавото столетие в историята.
Ако не успеем да понесем отговорността си, ако се измъкнем от ролята,
която само ние можем да поемем, ако безразлично се оттеглим от
задължението си към света, един ден още веднъж ще платим най-високата
цена за пренебрежението и късогледството си.
Браво! Този откъс показва настойчивостта и яснотата на Рейгън, ако не
и неговата харизма. За жалост, Буш казва тези вдъхновяващи и далновидни
думи в книгата си от 1998 г. в съавторство със Скоукрофт, а не докато е в
Овалния кабинет. Тази заключителна част на „Преобразуван свят“ вероятно
разкрива съжалението на Буш, че сам той като президент не е изиграл тази
роля по-успешно.
Той пропусна златната възможност да свали Саддам от власт и да го
накаже за нахлуването в Кувейт. Освен че обрече иракчаните на още едно
десетилетие терор и потисничество, това изпрати послание на другите
надигащи се завоеватели. През лятото на 1992 г. дочухме призивите на
западните политици югославският диктатор Слободан Милошевич да бъде
изправен пред международен съд заради агресията в Хърватия и Босна.
Как, при положение че Саддам беше все още жив и управляваше?
Което ни връща обратно към Югославия. Там, почти свръхестествено,
всичко изглеждаше ясно. Преките американски интереси не бяха засегнати,
така че нямаше никаква причина за изпращане на войски. Но Буш, чиято
сляпа подкрепа за териториалната цялост на Югославия подсили
увереността на Белград, че може да рискува с военни действия, забрави, че
всяка невинна жертва на войната отслабва демокрацията и вдъхва нова сила
на чезнещия тоталитаризъм. Ако в ера на световна военна доминация на
една демократична суперсила можехме да останем пасивни свидетели на
възраждането на нацистки практики – концентрационни лагери и етническо
прочистване, то значи приказките на Буш за „нов световен ред“ бяха
лишена от съдържание демагогия, насочена към наивната домашна
публика.
Буш се заигра със страха, че намеса в Югославия ще доведе до
продължителен ангажимент като във Виетнам, но не обърна внимание на
една основна промяна в световната сцена. По онова време нямаше съветска
заплаха, която да застане зад гърба на Югославия, така че Буш можеше
светкавично да се намеси в събитията с много по-малко сила, отколкото
щеше да му е нужна впоследствие. Както се демонстрира години по-късно,
когато вече бяха загинали много десетки хиляди души, въздушните удари
на НАТО бяха достатъчни да подкопаят решимостта на силите на „Велика
Сърбия“. Сръбското тежко въоръжение беше унищожено от въздуха и
Белград се видя принуден да води война при равни условия с Босна и
Хърватия. Но Буш показа, че рутинната подкрепа на „политиката на ООН“
означава за него повече от спасяването на десетки хиляди животи, повече
от противопоставянето на силна опозиция срещу агресията.
Югославия показа и нуждата от нова политика за новата ера след
Студената война и че администрацията на Буш се е провалила в
изработването на такава политика. Когато заместник-държавният секретар
Лорънс Игълбъргър посети стария си приятел Милошевич в Белград през
1990 г., той остана шокиран от откритието, че двамата нямат общи позиции.
По онова време от Европа идваха толкова много добри новини, че бурето с
барут на Балканите беше изтикано на заден план дори когато Игълбъргър
се върна от пътуването си и предупреди: „… много по-зле е, отколкото
някой си е мислел, и ще бъде много по-кърваво, отколкото смятахме“.
Буш бързо загуби възможност да поправи нещата през втория си
мандат благодарение на американския електорат, който в миг загърби
външната политика. Буш загуби изборите от човек без опит във външната
политика, човек, чийто лозунг „Икономиката, глупако“ ефективно измести
външната политика и Студената война от кампанията. (Фактът, че
независимият кандидат Рос Перо отклони гласове, също не помогна на
Буш.) Буш определено не беше Уинстън Чърчил, но начинът, по който
напусна поста си след края на Студената война, е копие на решението на
британските избиратели, които бързо обърнаха гръб на Чърчил, след като
той изведе нацията до победа във Втората световна война.
Тогава, а и сега аз продължавам да бъда защитник на използването на
всякакви средства за спирането на агресори като Хюсеин и Милошевич,
включително и военна намеса. При това винаги съм бил на страната на
пострадалите, а не на онези, първи пролели кръв, без значение от
етническата или религиозната им принадлежност. Затова винаги съм
симпатизирал на обсадените босненци и хървати въпреки отдавнашната
руска подкрепа на сръбския национализъм. От 1993 г. до 1995 г.
организирах поредица от благотворителни събития, за да привлека
внимание и да събера средства за босненските и хърватските бежанци,
включително и демонстративен симултанен шахматен сеанс в столицата на
Босна Сараево през юли 1994 г.
През цялата 1992 г. сръбските паравоенни групировки избиваха
цивилни и тероризираха мюсюлманското население. Буш настоя за намеса
чрез ООН, което доведе до предвидимо абсурден и трагичен резултат. Така
например ембаргото за търговия с оръжие в района като цяло не позволи на
босненците да се защитят срещу сърбите, които така или иначе бяха вече
добре въоръжени.
В деня след президентските избори в САЩ, 4 ноември 1992 г., написах
статия за „Уолстрийт Джърнъл“, която всъщност представляваше открито
писмо към американския президент, бил той старият или новият. Написах,
че нямам никакви съмнения, че едно сериозно предупреждение от Джордж
Буш към Милошевич би могло да спре агресията и кървавата етническа
война в Югославия. Целият свят видя снимките от Ирак и Кувейт,
показващи ефекта от американската военна намеса, а всички знаеха, че
Съединените щати могат да постигнат големи военни победи, стига да го
желаеха.
Също така призовах за връщането на силното морално водачество и за
слагане на край на двуличието стабилността да бъде поставяна пред
демокрацията и свободата. „Настъпващите глобални промени изискват
силно морално водачество и само САЩ са достатъчно силни и заслужават
достатъчно политическо доверие, за да вземат решенията и да предприемат
крайно необходимите действия за новия световен ред… Чист идеализъм,
казвате? Може би, но аз искам да вярвам, че вчера Америка избра лидера на
света.“
Уви, както знаем, Америка избра Бил Клинтън. Кампанията на
Клинтън от 1992 г. използва умело рецесията и края на Студената война, за
да прикрие липсата на квалификация на международната арена. Той даде да
се разбере, че е от ново поколение, което иска да скъса с миналото и с
всичките му тежки отговорности по целия свят, и американският народ
явно се съгласи. Ако искате символи, си спомнете, че в текстовете на
тематичните песни на кампанията на Клинтън се казваше „Не спирай да
мислиш за утре“ и „Вчера е минало, вчера е минало“.
Когато Клинтън прие поста си, ужасите, които се случваха в
Югославия, вече достигаха до западните медии. Снимки на лагери на
босненските сърби, пълни със слаби като скелети затворници, безспирно
напомняха на хората за изображенията от освобождаването на
концентрационните лагери „Дахау“ и „Бухенвалд“. В сърцето на Европа
още веднъж се извършваше етническо прочистване. Клинтън все още се
влачеше с ООН и с европейските лидери, но не успя да убеди френския
президент Франсоа Митеран и премиера на Великобритания Джон
Мейджър да вдигнат ембаргото върху въоръжението. Новият президент
отказа да предприеме едностранни военни действия без позволението на
своите натовски партньори в Европа.
Докато НАТО най-накрая се намеси военно две години по-късно в
първите бойни действия от създаването си, около сто и четиридесет хиляди
души бяха убити, а милиони други бяха загубили домовете си.
Умиротворителният корпус на НАТО беше разположен, но въпреки това
геноцидът и масовите изнасилвания не спираха. Може би си спомняте
артилерийския обстрел срещу пазара в историческия център на Сараево
през февруари 1994 г. и август 1995 г., при който загинаха общо над сто
цивилни, а много повече бяха ранени. Снимките от втората дивашка атака
най-после накараха НАТО да се стегне и да нанесе въздушни удари срещу
силите на босненските сърби. Това, заедно с юлската офанзива на
обединените босненски и хърватски войски, при която бяха освободени
Книн и Бихач, принудиха Милошевич да приеме Дейтънското
споразумение и сложи край на войната.
Междувременно обаче Русия подкрепяше своите „сръбски братя“ и
спомогна за отлагането на външната намеса, както щеше да направи отново
и през 1999 г. при пращането на сили на НАТО срещу сръбските части,
действащи срещу албанците в Косово. В случая с Косово Клинтън реагира
много по-бързо и се намеси със сила, като дори на 24 март 1999 г.
произнесе въздействаща телевизионна реч към американския народ, в която
обясни защо НАТО започва кампания с бомбардировки срещу Сърбия на
Милошевич. Когато сега отново я чета, съм поразен доколко обръщението
на Клинтън би могло и трябваше да се отнесе към случващото се в Украйна
днес.
Струва си да намерите речта и да я прочетете цялата, но тук съм
извадил няколко ключови абзаца:
Ние действаме, за да предпазим хиляди невинни хора в Косово от
засилващата се военна инвазия. Ние действаме, за да не допуснем по-
голяма война, да обезопасим бурето с барут в сърцето на Европа, което вече
е избухвало два пъти през този век, при това с катастрофални резултати. С
действията си сега ние защитаваме нашите ценности, нашите интереси и
подкрепяме каузата на мира.
Клинтън продължава с обяснения, а той винаги е бил много добър в
обясненията, защо Косово е важно, защо това далечно място, за което
малцина американци въобще са чували, е от жизнен интерес за САЩ и
защо е важно да се реагира бързо, преди нещата да се влошат. В случая с
Косово нито една страна, членка на НАТО, не беше нападната. Същото е и
с настоящото нахлуване в Украйна. Но Клинтън не спира дотук:
Ако ние и нашите съюзници позволим на тази война да продължи, без
да реагираме, президентът Милошевич ще разчете нашето колебание като
пълномощно за убиване… Представете си какво би станало, ако ние и
нашите съюзници решим просто да отклоним поглед, докато всички тези
хора са избивани на прага на НАТО. Това би дискредитирало НАТО,
крайъгълния камък, на който нашата сигурност се основава от петдесет
години… Ако въобще сме научили нещо от столетието, което е към края си,
то е, че ако Америка иска да е просперираща и сигурна, то трябва и Европа
да е също сигурна, просперираща, неразделена и свободна.
Браво още веднъж! Заменете „Косово“ с „Украйна“ и „Милошевич“ с
„Путин“и президентът Обама би могъл да повтори същата реч почти дума
по дума за мое най-голямо удовлетворение. Но нека пак подчертая, тези
силни думи за значението на моралното водачество и използването на
силите на Америка и на НАТО за защита на невинни животи дойдоха
прекалено късно. Извинение за това няма. По-горе цитирах въздействащия
заключителен параграф от книгата на четиридесет и първия президент Буш
за Америка, която не бива да отстъпва от отговорностите си и не бива да
изпада в безразличие. Това със сигурност е послание към Клинтън, който
по времето на публикуването беше по средата на втория си мандат. А
Клинтън, който беше наговорил куп глупости за Босна и беше пропуснал
геноцида в Руанда от 1994 г., коствал живота на повече от 800 000 души,
беше в предпоследната си година от мандата и най-накрая беше готов да
използва неоспоримата мощ на Америка, за да направи каквото трябва, без
да се бави.
Седемдесет и девет дни след началото на въздушната кампания на
НАТО сръбските сили се оттеглиха от Косово и почти един милион души
можаха да се върнат по домовете си. Припомнете си Косово, когато чуете
някой да казва, че изпращането на оръжия в Украйна „само ще ескалира
конфликта“ или „ще доведе до Трета световна война“. Такива фалшиви
аргументи има колкото искаш. Разбира се, сценариите и противниците са
различни – Русия не е Сърбия, а Путин не е Милошевич. Но урокът е ясен
– доброто може да дойде от прилагането на решителна сила в конкретния
момент и с възпиращ ефект, а протакането води само до реални последици
и подхранва бъдеща агресия.
Сезонните цикли на историята оформят и са оформяни от човешките
политики и планове. Коравосърдечните стратегии на Студената война за
изолация и сдържане отстъпиха път пред договорките и прекомерното
изобилие от предпазливост. Ограниченията позволиха на заплахите да
нараснат, без да им се обръща внимание, а по много континенти се появиха
геноциди току под носа на превъзхождащата мощ на свободния свят. Една
от тези пренебрегнати заплахи реализира пълния си разрушителен
капацитет на 11 септември 2001 г., оттласна махалото назад към намеса и
неизбежно към прекомерна реакция. Двете изтощителни войни, до които
това доведе, спомогнаха на власт да дойде президент с мандат за какво
друго, освен за още съкращения и договорки. Обама изпълни мандата си до
краен предел, както направиха почти всичките му предшественици. Европа
почива на лаврите си от толкова отдавна, че изпитва затруднения, когато се
изправи срещу ксенофобия и терор отвътре и срещу Русия отвън. Сезоните
на историята се променят още веднъж и на новите заплахи се позволява да
процъфтяват и да прескочат границите.

≡ 3 ≡
Невидимите войни

Повечето европейски държави са населени от етнически групи, които

са там от векове. Въпреки десетилетията на емиграция, която се увеличи с
експанзията на Европейския съюз и с падането на много граници, Франция
е все още пълна с французи, а Германия – с германци. Границите на много
страни от Централна и Източна Европа бяха преначертани и макар че през
деветдесетте години на миналия век на много етноси беше позволено да
тръгнат по свой път към независимост, все още има някои неустановени
или противоречиви области. Но днес повечето са благословени с мир.
В по-голямата си част споровете са стигнали до точка, отвъд която не е
разумно да се пристъпва, и двете страни спират дотам, били те приятелски
настроени съседи или вътрешни движения за независимост в инак
стабилни демократични държави, в които етническите страсти се обсъждат
в пресата или се решават без насилие в референдуми. Много каталунци в
Испания или много шотландци в Обединеното кралство биха могли,
разбира се, да не се съгласят доколко удовлетворителни са договорките,
както и мнозина от жителите на Квебек в Канада.
Съединените щати са нещо съвсем различно. Това е нация,
разпростряла се върху цял континент, създадена от нулата от милиони
емигранти от всяка част на света, стъпила върху костите на местното
население. (Историята на Аржентина е сходна.) Както открих, днес
бруталното отношение спрямо местното население не е сред най-
популярните теми за обсъждане в Америка и не е трудно да разберем защо.
За много американци то е толкова притеснително и смущаващо, колкото и
робството, а точно по тази причина беше сред любимите точки за
инструкции в СССР. За комунистическата идеология беше много важно да
се покаже, че ние сме по-добри във всяко едно отношение, включително и
морално. (И интелектуално, ето защо шахматът се радваше на такава
подкрепа за мое щастие.)
Съветската пропаганда беше също и експерт в „а-вие-защо-зъм“,
термин, изкован, за да опише как съветските лидери отговарят на
критиките за съветските безчинства, принудителните изселвания и лагерите
на ГУЛАГ. „А вие, американците, защо сте се отнасяли така към местното
население и робите?“, казват те или нещо подобно. Това по принцип беше
прозрачен и изтъркан реторичен трик за отклоняване и променяне на
темата. Путин съживи толкова много от съветските методи и традиции, че
днес авиезащозмът е отново популярен благодарение на руските кадри от
платени интернет тролове. Едва ли има мой критичен спрямо Русия туит,
който да мине без няколко мигновени отговора, в които се казва, че
Съединените щати (или Израел) са направили нещо подобно или по-лошо,
или пък нещо абсолютно извън темата, но пък също доста очернящо. Тази
техника винаги е била много популярна сред лидерите и поддръжниците на
автокрациите, тъй като те нямат отговор за собствените си престъпления.
Арабските държави например често пъти говорят така, сякаш израелското
отношение към палестинците по някакъв начин оправдава техните
собствени потиснически режими.
Съветският съюз имаше много основателни причини да иска да смени
темата. Всъщност десетки милиони причини, както стана ясно, щом СССР
започна да се пропуква. Творбите на Александър Солженицин вече бяха
документирали ужасите, случващи се в СССР по времето на Ленин и
Сталин. В СССР книгите на Солженицин бяха забранени, авторът беше
пратен в изгнание не само защото поставяше тези личности под съмнение,
а и заради заключенията на Солженицин. Неговата теза е, че цялата
съветска система може да функционира единствено чрез принуда и страх от
затвор, както и чрез безплатния труд на хората в лагерите. Но Сталин беше
направил нещо много повече, за да умиротвори скърпената си империя, и
то щеше да се върне като бумеранг и да преследва Русия и света.
Наричат Съединените щати топилня или купа за салата, за да опишат
как разнообразните имигрантски вълни са се слели в една – на гордите
американци. В една забавна традиция, която вероятно води началото си от
втория кораб, достигнал Плимут Рок след „Мейфлауър“, всяко поколение
обича да се оплаква, че последната група имигранти е много по-лоша от
тяхната, че новите не работят, не искат да се асимилират или са по-
посредствени по някакъв друг начин. Но въпреки че е нация, изградена на
завоеванието, и въпреки дрязгите Америка продължава да разбърква вълна
след вълна и превръща новите съставки от имигранти в ябълков пай.
Възхищавам се силно на това качество, тъй като и аз съм пристигнал
наскоро. Вече имам и зелена карта въпреки съмнителната работна история
като „тринадесети световен шампион по шахмат“ и „продемократичен
активист“.
Съветският съюз е съвсем различно творение и метафорите с храната
не могат да го опишат. Бих казал, че СССР е чудовището на д-р
Франкенщайн с объркани части на тялото, неумело пришити към руска
глава. Вместо да се асимилират в споделена идентичност, повечето от
коренно различните републики бяха подчинени на обща съветска
комунистическа култура (ако въобще може да се употреби такава дума) с
чистата сила на тоталитарната бюрокрация и медиите. Болшевиките
можеха да си говорят за очевидното превъзходство на марксизма-
ленинизма, но основните инструменти за изграждането и поддържането на
съветската империя бяха държавният терор и военната сила.
Тоталният провал на СССР за седемдесет години да се отдели от
наследството си на инвазии и репресии си личи ясно и по нетърпението, с
което различните републики се откъснаха от загнилата глава на Кремъл в
мига, в който получиха шанс. Дори Украйна, древният дом на първата
източнославянска проторуска нация държава, която има толкова общо с
Русия, бързо побягна към изхода и напълно срина надеждата на Горбачов за
нов съюз.
В много от случаите подбуждащият фактор беше заграбване на
властта. Местните бюрократи и партийни шефове мечтаеха да бъдат
автократи и осъзнаваха, че ще имат повече власт и повече възможности да
си напълнят джобовете в независими държави, дори и техните икономики и
режими да останеха в голяма степен зависими от Москва. Но в крайна
сметка Горбачов беше изоставен даже от републиките в Централна Азия,
които колебливо се съгласиха да подкрепят олекотения вариант на СССР.
Петнадесетте бивши съветски републики бяха бързо признати от ООН
за независими държави, но те бяха най-малкият проблем на Русия. Не по-
малко от пет други обявиха независимостта си горе-долу по същото време
като петнадесетте, но не успяха да я постигнат. Повечето са познати на
Запад само защото продължават да бъдат спорни райони, където от време
на време припламва насилие. Абхазия и Южна Осетия бяха полуавтономни
райони в Грузия в рамките на СССР – и двете се обявиха за самостоятелни
държави, когато съюзът започна да се разпада. След няколко конфликта и
двете останаха част от Грузия, а по-късно Путин ги използва, за да
провокира войната с Грузия от 2008 г. В момента и двете са окупирани от
Русия зони, макар и в ООН все още да ги признават като части от Грузия.
Приднестровието и Гагаузия имаха грубо казано същата съдба в СССР
и в отскоро независимата Молдова. (Надявам се жителите на областите и
експертите да ми простят опростяването в името на целесъобразността.)
Путинова Русия се намеси по сходен начин и в тези автономни зони и както
винаги, стъпи във всеки близък до нея властови вакуум. Нагорни Карабах,
стара спорна област между Азербайджан и Армения, също се обяви за
независима държава през 1991 г. В момента тя е азербайджанска територия
по официален статут, но е де факто независима и действа като част от
Армения.
Но все още не сме свършили, а съм запазил най-лошото за най-накрая.
Мисля, че само истинските специалисти са чували името Ичкерия. То вече
се използва рядко, а доколкото знам, се използваше рядко дори когато
пълното име Чеченска република Ичкерия беше все още валидно. Тоест, ако
въобще някога е било валидно. Това, разбира се, е въпросът, довел до две
войни, хиляди терористични атаки и стотици хиляди загинали, повечето от
тях цивилни и почти всички на територията на Русия.
Днес повечето хора са чували за Чечня, и то винаги заради негативни
причини. Името се асоциира с износ на брутални мафиоти, бойци и
терористи. Наскоро то се появи отново в новините, когато се разкри, че
авторите на бомбените атентати на Бостънския маратон, братята Царнаеви,
са американци от чеченски произход. Малка Чечня е дом на над един
милион души, повечето мюсюлмани. Тя се би в две жестоки войни за
независимост от Москва. Първата започна в края на 1994 г., когато на
Елцин му омръзна от действията на чеченския лидер Джохар Дудаев, който
консолидираше антимосковската си власт в непризнатата република. Точно
според дългата традиция, когато прекалено уверени водачи на големи
нации нападат малочислени местни сили в планините, руската офанзива се
забави и затъна като в блато, а след това се разрази истинска война,
продължила двадесет месеца. Загинаха приблизително сто хиляди цивилни
и почти двадесет хиляди руски войници. Руските сили постоянно
нарушаваха човешките права, а чеченците отвърнаха, като започнаха да
взимат заложници извън Чечня.
Жестокостта на войната и ужасните разрушения в чеченската столица
Грозни накараха цели поколения чеченци да натрупат гняв и да се
радикализират, а те и без това не таяха обич към Русия. През 1917 г. Чечня
и съседите ѝ – Ингушетия на запад и Дагестан на изток, обявяват
независимост от Русия като обединена планинска република, но само
четири години по-късно са поробени със сила в Съветския съюз. Местните
жители участват с чест в битката срещу нацистите през Втората световна
война, но въпреки това през 1944 г. Сталин излавя и депортира почти
всички, около половин милион души, в Казахстан. През 1957 г. на тези хора
е позволено да се върнат като част от процеса по премахване на култа към
личността на Сталин, но много от хората са измрели от глад или са били
избити.
Никак не е случайно, че повечето от спорните и конфликтни райони се
намират в Кавказ. (Не и Молдова, която е на запад от Черно море между
Украйна и Румъния.) В този шарен район има кръпки върху кръпки и
безброй кървави съперничества, стари и нови. Размирният район започва от
родния ми Азербайджан на юг до иранската граница и Каспийско море и се
простира до Грузия на Черно море и включва също Армения, като пак на
юг опира до Турция. На север е руската страна на границата. Там са
Дагестан, Чечня, Ингушетия, както и Кабардино-Балкария (където се
намира връх Елбрус, най-високият в Европа), чак до Калмицката степ. Това
е домът на над петдесет етнически групи, на десетки езици и на почти
всички религии.
Руските лидери никога нямаше да одобрят Чечня и склонните ѝ към
насилие съседи да станат независими. Не само защото те винаги бяха
удобна боксова круша за сплотяване на вътрешната част от страната.
Нямаха и много природни богатства. Проблемът беше, че ако станат
независими държави, те тутакси щяха да придобият правата и защитата на
такива, щяха да са свободни да привличат съюзници, да подписват
договори и да се оплакват на Обединените нации, но тези съсипани
държави нямаше да могат да контролират вълната насилие. Да се справяш с
една провалена руска държава, беше зле. Но да се справяш с провален
съсед, беше много по-лошо, а Съветите бяха научили този урок в
Афганистан.
Не искам да защитавам Елцин по този въпрос, но има още един
фактор, който правеше отцепването почти невъзможно – липсата на ясни
граници. СССР се състоеше от републики, а границите между тях бяха
твърдо очертани. Когато СССР се разпадна, между новите нации избухнаха
няколко конфликта за територии. Но в рамките на Русия границите никога
не са били очертани отчетливо, тъй като те нямаха свещеното си значение в
една огромна република. Така че, когато през 1991 г. чеченско-
ингушетският район обяви независимост, никой не беше съвсем уверен
какво точно означава това. Лидерите на отцепниците настояваха, че
територията на тяхната нация трябва да се простира чак до Ставропол, на
двеста километра западно от Грозни. Искането беше трудно за отхвърляне,
не беше лесно да се направи и обратно предложение, базирано на нещо
конкретно. Къде започваше и къде свършваше Чечня? Ами съседен
Дагестан? Това беше кутията на Пандора. Чечня беше уникална и с това, че
бунтът ѝ не беше повлиян отвън. Всички останали имаха съседи, които по
един или друг начин ги тласкаха към надигане или приемане на статуквото.
Но бунтът в Чечня беше изцяло вътрешен.
Изкушавам се да прескоча напред до Втората чеченска война, която
изведе неизвестният министър-председател на име Владимир Путин до
президентски пост. Тази първа война не само нареди сцената за втората, но
и е важна илюстрация на мекото отношение на Запада към Русия през
деветдесетте години на миналия век. Благодарение на магията на
електронните книги мога да ви кажа, че в мемоарите си „Моят живот“ Бил
Клинтън споменава Чечня точно четири пъти на повече от хиляда
страници. Това е изумително, дори и да махнете първата половина на
книгата, която се занимава с времето, преди да стане президент. Това е и
точно представяне къде се намират Чечня и другите горещи точки по света
на радара на Клинтън, докато е бил в Овалния кабинет, особено по време на
първия му мандат. (Геноцидът в Руанда от 1994 г. си е спечелил малко
повече внимание. Като цяло изразява съжаление, че не е направил нищо, за
да се намеси.)
За времето си Първата чеченска война не беше пренебрегвана. Борците
за човешки права и западните медии отразяваха жестокостите, доколкото
можеха, точно и отблизо. Руският военен провал да умиротвори района
толкова бързо, колкото беше обещано, се превърна в доста неудобен момент
за Борис Елцин. Изборите от 1996 г. наближаваха и му се налагаше да
говори за това на обществени места. Не забравяйте, че се случваше в дните,
когато Русия все още имаше свободни медии. Самата дума „Чечня“ щеше да
бъде на практика забранена в руската преса малко след като Путин взе
властта. През 1995 г. и 1996 г. Елцин дори преживя няколко неудобни
момента, когато трябваше да стои до Клинтън на пресконференции и да
отговаря на въпроси за Чечня. Предимно отричаше, че там има каквото и да
било насилие, въпреки трупащите се репортажи за военни престъпления.
Чувството да четете стенограмите от тези пресконференции днес е
забележително. Руски президент е притиснат да даде отговор на тежки
въпроси от руската преса! Простено да ви е, ако сте забравили, че в руската
история такъв момент въобще е съществувал. На конференцията в Москва
през май 1995 г. един от репортерите хвана бика за рогата, след като
изслуша обичайните уклончиви слова на Елцин.
Репортер: „Президент Клинтън, току-що чухте президента Елцин да
описва ситуацията в Чечня по начин, който може би противоречи на
новинарските сводки, идващи от онази част на страната. В тях се описва
клане. Чудно ми е каква е вашата реакция на това описание, приемате ли го,
ако не приемате – защо, какво влияние биха могли да окажат репортажите
за ужасяващите събития там върху страните, които нямат търпение да се
присъединят към НАТО, и какво бихте казали за това?“
Отговорът на Клинтън засяга как жертвите сред цивилното население
и проточилият се конфликт в Чечня „притеснява много останалата част от
света и оказва влияние върху Европа и върху отношението на много страни
върху случващото се тук и върху бъдещите взаимоотношения“. Клинтън
казва, че е настоял Елцин да сключи примирие, да „разреши въпроса
бързо“, като заключава, че „това е труден проблем и за тях“ (за Русия).
Тогава какво би могъл да направи американският президент или
Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за една
кървава гражданска война в Русия, в която десетки хиляди цивилни са
изселени, измъчвани и избити? Един от намеците идва от по-ранен момент
в пресконференцията, когато президентът Клинтън е попитан какво би
направил относно продължаващата руска подкрепа за ядрената програма на
Иран.
Репортер: „Ще дадете ли отпор на заплахите на републиканците, че ще
отрежат чуждестранната помощ за Русия?“
Моля?! Да, през 1995 г. ситуацията беше именно такава. Днес, точно
двадесет години по-късно, иранската ядрена програма, която Русия
изгради, отново заема челните страници по същата причина – страх, че
Иран ще направи своя ядрена бомба. Всичко това започна, когато
американските помощи помагаха на Русия да задържи главата си над водата
(и помогнаха Елцин да бъде преизбран през 1996 г.). Сигурно е, че ако тези
помощи бяха поставени като залог, подкрепата за иранската ядрена
програма или краят на клането в Чечня щяха да бъдат представени за
обсъждане. Всъщност през 1995 г. и 1996 г. подобно условие беше
разисквано доста пространно в Конгреса на САЩ както в Камарата на
представителите, така и в Сената.
Руската ядрена агенция „МинАтом“ (наследена през 2007 г. от
„РосАтом“) донесе така отчаяно нужната твърда валута и се управляваше
обезпокоително автономно. Нейният шеф Виктор Михайлов беше сключил
тайна сделка с Иран за доставка на газови центрофуги, които биха
позволили на страната да разполага с обогатен уран за военни цели, като го
беше направил дори без да уведоми Елцин. Тази бандитска агенция се
ползваше и от подкрепата на външния министър на Евгений Примаков,
който наложи тесни политически и икономически връзки с Иран.
В книгата си Клинтън си спомня, че когато се е срещнал с Елцин в
Кремъл за пръв път при онова посещение, двамата са „си стиснали ръцете“,
щом Елцин обявил публично, че Русия няма да предостави на Иран никаква
ядрена технология, която би могла да се използва за военни цели. На
пресконференцията той чинно каза същото, но Елцин нямаше да забрани
официално подобна военна обмяна чак до август 1996 г., почти година по-
късно.
Мнозина от членовете на Конгреса бяха вбесени и добавиха условия за
ограничаване на помощите за Русия, ако тя продължеше да подкрепя
ядрената програма на Иран и да води война срещу цивилни. Но
администрацията на Клинтън успя да включи условие в закона за
помощите за Русия, според което „президентът има разрешение да отмени
тези ограничения, ако прецени, че това е в интерес на националната
сигурност на САЩ. Администрацията смята, че е неподходящо да се
обвързва помощта за Русия с конкретно пожелателно поведение в Иран или
в Чечня, тъй като програмата за помощи е създадена в полза на
реформаторските елементи в Русия и в крайна сметка да улесни прехода,
който би могъл да осигури отношения с по-голямо сътрудничество в
бъдеще.“
Този абзац очертава всичко грешно, което се получава, когато
моралният елемент бъде изпуснат от външната политика. Заради една бледа
надежда за „отношения с по-голямо сътрудничество в бъдеще“
администрацията на Клинтън поведе борба да задържи иранската ядрена
програма и клането в Чечня извън дебата. Проблемът не беше в парите.
Няколко милиарда повече или по-малко нямаше да издигнат или да съсипят
нито една от двете страни, макар че Елцин определено се нуждаеше от
цялата помощ, която можеше да получи с наближаването на изборите през
1996 г. (Аз самият го подкрепих.) Вместо да обвържат чуждестранната
помощ и външната политика с неморалното избиване на цивилни в Чечня,
Клинтън изрази загриженост и направи смътни забележки как това може да
накара други страни да се присъединят към НАТО (както и стана), и нарече
всичко „вътрешни дела“.
Клинтън и Европа пропуснаха да начертаят границите на приемливото
поведение на Русия, поне навсякъде извън прибалтийските държави. В
Централна Азия и различните конфликтни точки в Кавказ Западът
мълчаливо поддържаше руската сфера на влияние. Както писа „Ню Йорк
Таймс“ през октомври 1994 г., два месеца преди руските сили да щурмуват
Чечня, Западът отказа да осигури миротворци в новообразуваните държави,
което позволи на руснаците да се намесят и да управляват конфликтите,
които сами са провокирали.
Рейгън и моралната му външна политика показаха пътя, но сега той
беше напълно изоставен. Посоката не беше базирана на онова, което би
могло да бъде направено едностранно. Никой не можеше да си представи,
че Съединените щати или НАТО например ще подпомагат директно
чеченските сепаратисти. Важният елемент беше да се покаже ясно и
последователно, че човешките права са важни и че човешкият живот е от
значение. Клинтън беше толкова погълнат да се надява на „отношения с по-
голямо сътрудничество в бъдеще“, че не можеше да заяви ясно, че
избиването на цивилни и помагането на държава, спонсор на тероризма, да
изгради своя ядрена програма, е неприемливо.
Тази неморална пасивност забива още пирони в ковчега на мита за
унижението на Русия. Клинтън се отнасяше към Елцин добронамерено
през цялото време, даде на Русия разузнавателни данни за Иран, започна
усилено да демилитализира Европа и дори помогна за разоръжаването на
други бивши съветски републики, като така гарантира превъзходството на
Русия. През 1994 г. лидерите на Русия, Украйна, САЩ и Великобритания
седнаха един до друг на дългата маса в Унгария, за да подпишат договора,
който щеше да стане известен като Меморандум за гаранциите за
безопасността във връзка с присъединяването на Украйна към Договора за
неразпространение на ядрено оръжие.
Този кратък документ не е цялостен договор, нито пък е гаранция за
сигурност, но намеренията и целта му са ясни. Украйна предаваше третия
по сила ядрен арсенал в света под силния натиск на Русия и Съединените
щати. В замяна украинският президент Леонид Кучма искаше публично
обещание от Клинтън, Елцин и Джон Мейджър, че ще „уважават
независимостта и суверенитета на съществуващите граници на Украйна“ и
ще „се въздържат от заплахи или използване на сила срещу териториалния
интегритет или политическата независимост на Украйна“.
Русия очевидно наруши споразумението, когато нападна, а след това
анексира Крим през март 2014 г. Що се отнася до другите, сложили
подписи под меморандума, в него не са отбелязани мерки, които да влязат в
сила, като единствената обещана реакция е да се потърси действие от
страна на Съвета за сигурност на ООН, „ако Украйна стане жертва на акт
на агресия, в който се използват ядрени оръжия“.
Когато говорих с първия украински президент Леонид Кравчук в Киев
в края на 2014 г., той беше непреклонен, че Съединените щати са предали
Украйна на Путин, като не са изпълнили задълженията, които Клинтън е
поел в Будапеща. Той каза, че винаги Клинтън го е притискал дори повече
от Елцин да се откаже от ядрения арсенал, като отношението е било същото
и към президентите на Казахстан и Беларус. Без съмнение, тази цел е била
достойна за времето си, както и постигането ѝ. Но какво да кажем, когато
двадесет години по-късно Украйна е практически безпомощна срещу
гигантската военна машина на Владимир Путин с ядрени оръжия, а
Съединените щати се извиняват на Украйна, но я съветват да беше прочела
ситните буквички в Будапеща?
Отговорът на моя въпрос всъщност казва на целия свят, че
американските обещания за сигурност са безполезни (както до голяма
степен и британските). Единственият смисъл от Будапеща беше да се
демонстрира на всеки потенциален агресор, като очевидно всички погледи
са били насочени към руската мечка в съседство, че Съединените щати
взимат Украйна под ядреното си крило. Ако подобни демонстрации са
лишени от смисъл, а единственият начин да си защитен от агресия, е да
имаш собствено ядрено оръжие, няма да се мине много време, преди
другите държави да се опитат да си ги набавят възможно най-бързо.
Япония и Тайван разчитат на Америка да възпира Китай. Южна Корея
разчита на Америка да възпира Северна Корея. И без значение дали го
признават, или не, половината от нациите в Близкия изток са се отказали да
се опитват да се сдобият с ядрено оръжие, за да могат да се мерят в Израел,
именно заради дългата сянка на Америка. Трудно може да се каже, че това
въздържане ще е в сила още много време, ако президентът Обама продължи
да посреща руската военна агресия със слаби санкции, преговори без
стойност и изразяване на най-дълбока загриженост.
Тъй като е все още публична фигура, самият Бил Клинтън трябва да
бъде попитан какво мисли за равнодушното отношение на Обама към
документа, подписан от Клинтън в Будапеща. Още повече че двамата са от
една и съща партия, а Хилъри Клинтън служеше в кабинета на Обама като
държавен секретар. Вероятно на никого от репортерите в Будапеща не му е
хрумнало да попита Клинтън какво ще направи неговата администрация,
ако Русия навлезе в Украйна с танкове, както става сега. Много бих желал
да чуя отговора му днес.
≡
Съществува неустоима тенденция да се гледат само големите моменти
в историята. Подобни моменти наистина има, но дългосрочните насоки и
модели обикновено са по-важни от което и да е решение или събитие.
Когато говорим за колапса на руската демокрация и отстъпките на Запада,
които го подпомогнаха, е важно да видим как всеки един момент се вписва
в общия модел.
Четиридесет и първият президент Буш подкрепяше Михаил Горбачов
до крайност и до горчивия му край. Администрацията на Бил Клинтън
беше също толкова влюбена в Борис Елцин и го поддържаше с цената на
съгласувана и последователна политика за натиск за осъществяване на
икономически реформи и налагане на демокрация в Русия. Както ще обясня
в следващата глава, четиридесет и третият президент Буш допусна същата
грешка с Путин, като се довери на личност, вместо на демократични
институции, политики и принципи, от които Русия имаше толкова голяма
нужда. Западът намираше някого, когото харесваше или пък смяташе, че
може да работи с него, и скачаше направо с двата крака. Когато резултатите
неизбежно не отговаряха на нереалистичните надежди, вече беше неловко
или невъзможно да се върнеш назад.
В същото време, през деветдесетте години на миналия век,
американският авторитет на световната сцена и доверието в него започнаха
да се топят. В края на Студената война Съединените щати изглеждаха
могъщи като Магьосника от Оз преди дърпането на завесата. До 1999 г.,
когато Клинтън най-после се намеси в Косово, завесата вече беше
дръпната, съдрана и изгорена като чучело. Катастрофата със сваления
вертолет UH-60 Black Hawk в Сомалия по време на първата битка за
Могадишу, геноцидите в Югославия и Руанда, отстъпките пред Русия за
Чечня, ограничаването на разширяването на НАТО – всичко това бяха
удари срещу глобалната стабилност и нейните предполагаеми гаранти
Съединените щати и Европейския съюз.
Съединените щати не само не показаха имперски домогвания и
тенденции към хегемония, за което Русия и Китай постоянно
предупреждаваха, но и дори обратното – отстъпиха. През 1998 г. доверието
в Клинтън също беше започнало да спада с бързи темпове. През януари
заглавията избухнаха със скандала с Моника Люински. Медийният цирк,
съдебното разследване и импийчмънтът отклониха огромна част от
вниманието на правителството и на американския народ. По-късно през
годината Клинтън имаше още един слаб момент, когато нареди ракетен
удар срещу обект, който се оказа фармацевтична фабрика в Судан.
Би било много удобно да стоварим цялата вина за колапса на руската
демокрация върху Путин, но истината е много по-сложна. Връщането на
Русия към диктатурата не беше изненадващо събитие. Множество малки,
но бързи стъпки в една посока напомнят на плавното движение на
свлачище. Същото се получава при анализ на вече изиграна шахматна
партия, наричаме го анализ постмортем. До един момент всичко се развива
сякаш добре, но това или онова събитие е попречило за победата. Това е
абсурдно и не позволява обективен анализ. Разбира се, случват се и
отделни грешки в иначе добри позиции, но в дипломацията те са дори още
по-редки, отколкото в шахмата на ниво световен шампионат.
По този въпрос често имаме различия с моите по-дипломатично
настроени приятели. Те разглеждат отношенията между Русия и САЩ за
последните двадесет години, които не изглеждат толкова зле, затова
пълната катастрофа от 2014 г. се приема като внезапен шок. Но както често
съм предупреждавал през последните поне петнадесет години, изблиците
на репресии и насилие от страна на Путин се натрупваха стабилно във
времето и само се засилиха от годините на компромиси от страна на Запада,
който се преструваше, че всичко е наред. Обама не е направил нищо
драстично, което да провокира Путин, нито пък настъпи някаква
драматична промяна в отношението на Путин към съдбата на Русия, което
да наложи инвазията в Украйна. То винаги се движеше в тази насока и
единственият въпрос беше дали западните лидери ще променят техния
курс, за да предотвратят такова изригване, или не.
Ако пътят към ада е застлан с добри намерения, компромисите с
принципите са уличното осветление. Както признах по-рано, през 1996 г. аз
подкрепих Елцин за преизбирането му, въпреки че отношението му към
институциите в Русия и към независимостта на изборите ставаше все по-
недемократично. Елцин злоупотребяваше със силата на държавата, за да се
справи с комунистическата партия, която все още имаше достатъчно мощ,
за да ужаси реформаторите. През 1995 г. тя взе и контрола върху руската
Дума, така че заплахата съвсем не беше въображаема. В началото на
годината Елцин беше силно непопулярен, а само шест месеца преди
изборите през юни рейтингът му беше под десет процента.
Икономиката се задъхваше и методът на администрацията на Елцин да
обвинява всеки критик или опозиционна фигура, че се опитва да завлече
Русия обратно в мрачното минало, ставаше все по-неефективен. Външният
свят също не оценяваше шансовете на Елцин високо. През февруари
лидерът на комунистическата партия Зюганов беше посрещнат като рок
звезда на Световния икономически форум в Давос, тъкмо в корема на
капиталистическия звяр. Разбира се, Зюганов нямаше ни най-малка идея
какво трябва да направи, и щеше да бъде невъобразима катастрофа като
президент, но тогава тази възможност изглеждаше много вероятна. Това не
беше просто случай, в който хора със затруднения гласуват с мисъл за
джоба си. В Русия цареше истинско чувство на объркване и предателство, а
естествената цел беше президентът.
Тук опираме до една от най-трудните за обясняване на външни хора
концепции за руското отхвърляне на демокрацията. Когато Съветите
мислеха върху рухването на страната и предстоящото бъдеще, за много от
нас демокрацията не беше ясно дефинирана или добре разбрана концепция.
Да, желаехме свобода, права и всички неща, които идват с едно отворено
общество, но за повечето хора това бяха абстракции. Нещото, за което
наистина завиждахме на Запада, беше възможността и по-точно
възможността да подобрим съдбата си икономически. В свободния свят
имаше избори и пари, а ние нямахме нито едното, нито другото, така че те
очевидно вървяха заедно – пакетна сделка.
Така че, когато през 1991 г. радостно обсадихме избирателните секции,
за да гласуваме за Елцин за пръв път, мнозина руснаци сякаш очакваха, че
урните са като банкомати – пускаш си вота и потичат пари! Това
концептуално неразбирателство по-късно улесни автократ като Путин да
потъпче гражданските права с обяснението, че демокрацията се е
провалила, че всичко е било западен заговор за експлоатиране на Русия и
така нататък. Икономическата ситуация също оказа влияние. Ако има нещо
по-лошо от празни рафтове в магазина, това са рафтове, пълни с нови и
скъпи продукти, които ти не можеш да си позволиш да купиш.
До свикването на специалните парламентарни избори през 1993 г.
заради конституционната криза, която заплаши да събори цялото
правителство, бяхме вече изтрезнели. През септември Елцин се опита да
разпусне Върховния съвет, но според конституцията нямаше властта да го
направи. В отговор парламентът наложи импийчмънт на Елцин, който,
разбира се, отказа да признае това открито неподчинение. След седмици на
съперничещи си протести и насилие по улиците Елцин викна специалните
полицейски части и сградата на парламента беше отцепена. Никой не
знаеше какво ще се случи. По улиците край парламента се водеха
разпокъсани битки, почти двеста души щяха да загинат, а още стотици
щяха да бъдат ранени.
Аз наблюдавах всичко това заедно с останалия свят отдалече по
репортажите на CNN. На 7 септември 1993 г. започна защитата на
световната ми титла по шахмат срещу Найджъл Шорт в Лондон. Мачът
продължи, каквито бяха правилата тогава, шест седмици. Също като през
1990 г. ми беше много трудно да се концентрирам върху шахмата, когато
страната ми отново беше изправена пред революция. За щастие, натрупах
сериозна преднина още в началото и можех да играя без особено
психологическо напрежение. Чувствах се достатъчно добре, за да дам
няколко интервюта за ситуацията в Москва, в които казах, че Елцин се бори
за свободното бъдеще на Русия.
След дни на насилие и усилени преговори с всички страни решителен
фактор се оказа верността на руската армия към Елцин. В една невероятна
сцена на 4 октомври колона танкове откри огън срещу Белия дом (както
наричаме сградата на парламента) и на горните етажи избухна пожар.
Специалните сили щурмуваха сградата и разчистиха протестиращите от
улиците. Елцин си върна контрола и не губи нито миг, а оказа натиск за
конституционна реформа, ограничи правомощията на парламента и създаде
силната президентска институция, която ни преследва и до днес. Разбира
се, Върховният съвет беше изживял времето си, но в страна с толкова
крехко гражданско общество е важно властта да се разпредели навсякъде,
но по малко.
През 1996 г. Елцин се ползваше от ограничена обществена подкрепа,
но можеше да разчита на олигарсите, които бяха натрупали богатството си
благодарение на него, както и на финансовата помощ от Запада. Разходите
по предизборната кампания бяха законово ограничени до три милиона
долара, което дори и днес не е по силите на повечето партии, но последните
разследвания сочат, че кампанията на Елцин е пръснала между един и два
милиарда долара. Още по-важен беше огромният заем от Международния
валутен фонд през февруари. Тези 10,2 милиарда долара позволиха на
правителството на Елцин да изплати отдавна забавените заплати и пенсии.
Ако нещата се свеждаха само до съмнително финансиране и нечестна
политика на стероиди, може би нямаше да се стигне до щетите, чийто
ефект продължава да се чувства и след края на мандата на Елцин. Но тук
става дума също и за натиск върху медиите и откровена изборна измама, а
това са оръжия, които много трудно могат да бъдат прибрани, след като
веднъж си ги използвал. Всичко това позволи на Елцин да спечели малка
преднина през Зюганов след първия кръг, 25 процента срещу 32 процента.
Между изборите на 16 юни и балотажа на 3 юли срещу Зюганов Елцин
преживя сериозен сърдечен удар. Това беше потенциално опасна ситуация,
която обаче беше успешно прикрита пред обществеността, благодарение на
съучастничеството между правителството и медиите. Елцин спечели
балотажа с 54 процента срещу 40 процента, като по-късно на бял свят
излязоха още доказателства за още по-брутална изборна измама.
Дори и да знаех всичко, което се случва по онова време, пак щеше да
ми е много трудно да искам нещо различно от преизбирането на Елцин.
През 1996 г. Генадий Зюганов не беше комунистическият домашен
любимец на Путин, какъвто е днес. Той беше комунист реваншист, който се
бореше с всяка своя крачка срещу либералните реформи, и щеше да бъде
много опасен човек, ако получи властта на президентството. Имаше реална
опасност изборите, които можеха да го доведат на власт, да се окажат
последните ни избори за много дълго време. Но урокът от 1996 г. е, че
институциите трябва да са много по-важни от човека. Кампанията на Елцин
подрони почти всеки един аспект на демократичното общество и то така и
не успя да се възстанови. Неговият наследник щеше бързо да вземе
инструментите за насилие и корупция на Елцин и да ги приложи и във
всекидневното си управление. Путин не беше комунист, а съветски
реваншист от глава до пети.
≡
Имам чувството, че трябва да приложа и към себе си стандартите, в
които редовно убеждавам лидерите на свободния свят. Те доста често
поставят целесъобразността, изгодата и личния афинитет над развитието на
институциите. Страхът от непознатото, от загубата на съюзник, на когото
можеш да разчиташ, често подтиква демократичните лидери към крайно
лицемерие. Кара ги да подкрепят „приятелски“ диктатори, а не народа им,
както се видя наскоро от хладното посрещане, което получиха движенията
от Арабската пролет от страна на администрацията на Обама и голяма част
от Европа. Отдавна се възмущавам от това, тъй като няма да забравя как
Путин беше прегърнат от Г7 въпреки ограничаването на гражданските
свободи, но проблемът далеч не е само руски.
Мнението ми за това беше оформено и от работата ми като
председател на фондация „Човешки права“ и от Форума за свобода в Осло,
организиран от фондацията и основателя ѝ Тор Халворсен. Поканихме
дисиденти от целия свят да говорят за своите движения и за борбата за
свобода. Една обща черта за всички беше колко опасни и деморализиращи
може да се окажат действията на така наречените лидери на свободния свят
да омаловажат или да игнорират тежкото положение или, както често се
случва, открито да подкрепят извършителите на репресии. Често
европейските и американските посетители остават изненадани, че техните
правителства активно подкрепят някои от най-потисническите режими в
света.
Може да съм идеалист, но съвсем не съм наивен. Разбирам, че всеки
демократично избран държавен глава ще направи всичко необходимо, за да
защити интересите на своя народ. Във външната политика това понякога
означава да стиснеш ръка, оцапана с кръв, или да търгуваш със страна с
ужасяващи условия на труд. Можем обаче да изискваме прозрачност и
отговорност за тези сделки. Не сме длъжни да ги харесваме и можем да
направим така, че нашите политици да знаят, че това трябва да се промени.
Днешните диктатори са съвсем наясно със силата на свободния свят.
Точно затова почти всички си играят на демокрация с нагласени избори и
разни други театрални пози, за да запазят благоволението на най-големите
световни сили в икономическо и военно отношение. За жалост, свободният
свят е твърде зле информиран, безчувствен или апатичен да употреби
влиянието си. Той се възползва от договорките с диктаторите – петрол от
Близкия изток, газ от Русия, всичко друго от Китай, а диктаторите
използват парите, за да финансират репресиите. Но не всички диктатури са
еднакви. Продемократичният седящ протест в Хонконг от септември 2014 г.
доведе до обсъждане защо подобен тип окупиращо движение до момента
не е успяло да постигне резултати срещу диктатурата на Владимир Путин в
Русия. Това в най-добрия случай е неумело сравнение. Студентите в
Хонконг едва си спомнят предаването на града от Великобритания на
Китай през 1997 г., но са свикнали със специалния си статут, с правата и
демокрацията, каквито в Китай няма. Пламъкът на руската демокрация
просветля за кратко, преди Путин да го угаси, а спомените за хаоса и
корупцията от деветдесетте години на миналия век не са сред най-
любимите за повечето руснаци.
Един по-конкретен отговор е, че диктатурата в Китай се нуждае от
хората, особено от младите и образовани хора. Хонконг все още е голяма и
стратегически изключително важна част от китайската икономика. Тази
икономика зависи почти изцяло от консуматорите в свободния свят, а те
имат много повече информация за протестите, отколкото почти всеки под
тежката китайска цензура. Едно клане в стил „Тиенанмън“ в Хонконг,
разпространено из целия свят по милиони направени в Китай айфони, може
да превърне „Произведено в Китай“ в кървава марка. Антикитайските
бойкоти биха могли да навредят на китайската икономика достатъчно
много, за да доведат до по-широки безредици.
Путин, от друга страна, няма никаква полза от хората в Русия, особено
от младите и образованите. Той и хунтата му превърнаха страната в
петролна държава, а износът на природни богатства на ненаситния
световен пазар няма нужда от предприемачи или програмисти, да не
говорим за писатели или професори. Бойкотирането на петрола и газта
също така изисква координирана политическа воля, а Путин знае, че в
свободния свят това нещо е по-рядко от платината и диамантите в Сибир.
Десетилетията на икономически и политически ангажименти със
Запада и подобреният жизнен стандарт трябваше да либерализират тези
диктатури и да осигурят лостове срещу тях. Но от лоста има полза само ако
се използва, а освен това може да се окаже и нож с две остриета. Европа
купува четири пети от енергийния експорт на Русия, което ѝ осигурява
огромен икономически лост срещу Путин, който направи руската
икономика напълно зависима от петрола и газа. Но вместо агресивно да
разработва алтернативни източници на снабдяване, за да може да използва
лоста и да се изправи срещу Русия, Европа трепери и рони сълзи, когато
Путин изнудва Източна Европа с газовите доставки в началото на зимата.
Китай и Русия имат сходни обществени договори с диктаторските си
правителства: икономическа стабилност в замяна на човешките права на
гражданите. И в двете страни има тежко цензурирана държавна пропаганда
вместо новини, нагласени избори и минимална свобода на словото и
събиранията. В началото на новия век цената на петрола удари тавана и
това позволи на Путин да изпълни, макар и минимално с изключение на
Москва и Санкт Петербург, обещанието си за пенсии и заплати. Петролът е
и причината за подклаждането на нестабилността в Близкия изток. Така
цената се поддържа висока, а това винаги е било приоритет за него. Китай
започна от много по-ниска позиция и успя да извади милиарди души от
бедността, като превърна цяла една нация в световна фабрика.
Глобализацията и икономическата интеграция с богати световни
икономики направиха възможни сценариите на Русия и Китай.
Реалността е, че повечето потребители в развитите страни не биха се
интересували откъде идват телефоните или газът, стига цените да са ниски.
Ако знаеш откъде идват, трябва да действаш, така че е по-добре да не
знаеш. Редките скандали за нечовешките условия на работа в китайските
фабрики (или за правата на жените в Саудитска Арабия) позволяват на
някои либерали да се чувстват по-добре, когато Nike или Apple обявят
разследване, което обаче бързо се забравя, щом на пазара излезе новият
модел маратонки или новата технологична джаджа.
Тогава човек би се почудил дали случаят с Китай е чак такъв провал.
Да обречем ли милиарди души на бедност и глад в името на политиката?
Това е съпричастност от страна на невинните, но е и фалшивият избор,
който автократите обичат да представят пред света. Фалшивият избор
между свобода и храна, между репресии и стабилност. Няма причина, по
която Китай да не може да се радва на подобен или на по-голям
икономически успех при един по-либерален режим. Всъщност има много
доказателства, че демократичните страни се справят по-добре. Не се
връзвайте на фалшивите избори. Репресиите може да започнат като
средство за постигане на нещо друго, но винаги се оказва, че слагат край на
самата държава.
Протестите в Хонконг бяха и опровержение на онова, което аз
насмешливо наричах генетична теория на демокрацията. Години наред ми
казваха, че руснаците (или арабите, или китайците) просто не са
предразположени към демокрация. Те имат нужда от „здрава ръка“ или
„обичат силен лидер“. Това е просто една от многото теории, с които
хората, родени в свободния свят, маскират привилегиите си, липсата на
действие и срама си. Как би могло това да бъде вярно, при положение че в
Тайван живеят пак такива хора, но там е процъфтяваща демокрация? А
какво да кажем за Източна и Западна Германия или за Северна и Южна
Корея?
Има безброй причини защо демокрацията не успява да пусне корен
или защо някои военни преврати успяват, а други се провалят. Нито една от
тези причини не се основава на етнос или на география. Нашите
правителства са създадени от хора, както са и нашите традиции и вярвания.
Както казва Милтън Фрийдмън: „Обществото няма ценности. Хората имат
ценности“. Трябва да решим какво ценим, да решим за какво си заслужава
да се бием и тогава – това е частта, която никой не харесва – наистина да се
бием за него. Ако не го направим, ще загубим от хора, които са вярвали в
други неща, в по-лоши неща. Ще загубим от онези, които не вярват в
стойността на човешкия живот или в свободата, но които имат желание да
се бият, за да наложат своята тъмна представа за човечеството на другите.
Можем да наричаме правата, за които лелеем, неотменни или
универсални, но това не е същото като да имаш право на демокрация или
дори елементарни човешки права. Не, за тези неща човек трябва да се бори.
И ако е нужно това да бъде напомнено на света от смели студенти в
Хонконг, значи техният протест е постигнал успех, колкото и краткотраен
да е бил.

≡ 4 ≡
Роден в кръв

През 1999 г. в Европа се водеха две войни, и двете следствие от войни,

приключили само няколко години по-рано, и двете със значително влияние
върху бъдещето на Русия. Втората, която започна, беше в Чечня и изигра
ключова роля във възхода на Владимир Путин към властта. Първата вече
беше обсъдена – войната в Косово, Югославия, където етническото
албанско мнозинство в Косово се опитваше да получи независимост от
доминираното от сърби централно правителство, все още контролирано от
неразкаялия се и необуздан Слободан Милошевич. Бомбардировките на
НАТО най-накрая го накараха да зачете Дейтънското споразумение от 1995
г. и да сложи край на войната в Босна. Но в Косово албанците все още
страдаха от репресии и търпението им за собствена независимост се беше
изчерпало.
През 1998 г. Армията за освобождение на Косово (АОК) започна да
провежда редовни атаки срещу сръбските сили за сигурност, но беше
посрещната с жестокости и безразборно използване на сила, с което
сръбските сили се бяха прочули в Босна. До септември четвърт милион
албанци бяха изселени, мнозина без подслон. Съветът за сигурност на ООН
излезе с резолюция, в която грееше най-известната фраза в речника на
политическото безсилие: „с дълбока загриженост“. През октомври в Косово
беше разположена умиротворителна мисия, но тя не постигна нищо с траен
ефект, тъй като и двете страни нарушиха споразумението за прекратяване
на огъня почти мигновено.
Както и в Босна, великите сили реагираха с действия едва когато се
стигна до избиване на цивилни. През януари четиридесет и петима
косовски албанци, селски стопани, бяха обградени и избити в село Рачак.
Това доведе директно до речта на Клинтън пред американския народ и
югославските сили бяха подложени на почти тримесечни въздушни и
ракетни удари. (В един трагичен инцидент беше бомбардирано и
китайското посолство в Белград, при което трима души загинаха. НАТО
хвърли вината върху остарели карти.)
През април лидерите на страните от НАТО вече обсъждаха инвазия с
наземни сили, което би променило нещата изцяло. Русия открито
защитаваше югославската страна в конфликта и навлизането с наземни
войски на НАТО, особено с американски войници, щеше да се посрещне от
Москва като голяма провокация. Руското оръжие и доставки намираха как
да стигнат до Югославия въпреки ембаргото. По-късно беше разкрито, че
Милошевич е издържал толкова дълго само заради надеждата, че Елцин ще
се намеси военно на негова страна.
Грешната сметка на Милошевич се основаваше на вярата, че един
конфликт със Запада ще подсили позициите му в Сърбия и че вълната от
отчаяни бегълци ще отслаби съседните страни, включително Албания,
Македония, Черна гора и вероятно дори Босна. На Балканите отново щеше
да избухне пожар, а общественото мнение на запад нямаше да позволи на
НАТО да прати наземни войски. Тогава сръбските части щяха да изиграят
решаваща роля в успокояването на хаоса и разбира се, щяха да оберат
плодовете на победата.
За щастие, събитията не се развиха, както той се надяваше. Престижът
на свободния свят беше спасен от обединените действия на главните
демократични сили. Внушителната въздушна кампания и ефективната
организация на бежански лагери изпратиха ясно послание до всяко кътче
на света, че Западът е способен да защити моралните си претенции с
напреднала логистика, каквато тоталитарните режими просто нямат.
Косово също така демонстрира, че Обединените нации в настоящата
си форма бяха, а и са неподходящи, когато се наложи подобни кризи да
бъдат разрешавани. Не трябва да си Нострадамус, за да предскажеш каква
съдба щеше да сполети косоварите, ако светът беше оставил Обединените
нации, където обаче Русия и Китай имат право на вето, да се справят с
Милошевич.
Това ме връща отново към ролята на Русия в събитията на Балканите.
Изглеждаше задължително западните столици да гласуват на Борис Елцин
и на специалния му пратеник Виктор Черномирдин доверие да убеди
Милошевич да приеме условията, продиктувани от НАТО. (Фактът, че Г7
стана толкова бързо Г8, беше ясен сигнал, че е имало някакво разплащане.)
Според мен обаче тази публична оценка криеше сериозни
недостатъци. Ако Милошевич беше приел мирното споразумение от
Рамбуйе месеци по-рано, той щеше да избегне милион бежанци, смъртта на
хиляди невинни цивилни и унищожението на Сърбия. Президентът
Милошевич провали сделката с явната подкрепа на Русия, която
категорично се противопостави на присъствието на световни полицейски
сили в Косово.
По-късно, когато сръбската съпротива беше разтърсена от въздушната
мощ на НАТО, Русия промени мнението си за навлизането на
чуждестранни войски в Косово и реши да играе ролята на „безпристрастен“
брокер. Представете си как някой се качва на влака буквално секунди преди
потеглянето му, а после почва да спори с кондуктора за цената на билета.
Ако някой приеме, че Русия е имала сериозно влияние върху
решенията на Белград, то тогава правителството на Елцин трябва да бъде
държано отчасти отговорно за упоритостта на Милошевич в провеждането
на убийствената политика на етническото прочистване. Ако влиянието на
Русия е било надценено, то каква е била целта на нервните дипломатически
совалки на заместник-държавния секретар Строуб Талбот?
Европейските и американските лидери още веднъж се постараха да
спасят егото на Русия като „велика сила“, да ѝ спестят неудобството, и за
какво? Това беше класическа форма на овластяване на един насилник, дори
и по времето на Елцин това да беше дребно нарушение, а не углавно
престъпление. Русия отричаше и действаше саморазрушително, което се
усети и зад граница. Ако западните сили бяха демонстрирали твърдост
спрямо действителния статут на Русия и бяха използвали това като лост, за
да окуражат прозрачността и реформите, всички ние щяхме да бъдем по-
добре днес.
Сръбският съюзник на Елцин беше съсипан и администрацията на
руския президент и медиите отчаяно търсеха ъгъл за представяне на
информацията, който би спасил достойнството им. Докато руснаците в
крайните източни и северни части на страната бяха загрижени дали ще
получат редовните си доставки на храна и гориво за идващата зима,
руското правителство работеше активно за оборудването на десет хиляди
миротворци за Косово.
В моята страница в „Уолстрийт Джърнъл“ след събитията в Косово
написах редки думи на похвала за западните лидери и решителните им
действия. Завърших с напомнянето, че Косово няма да е последното място,
където такава намеса е необходима, освен ако обединят мощта си за
създаването на по-стабилен световен ред. Обединените нации бяха
създадени през 1945 г., за да стабилизират политическия ред след победата
на съюзниците. Но организацията бързо се превърна в панел на
компромиси, в който суперсилите можеха да наложат вето на всяка
резолюция, която се окажеше срещу интересите на клиентелата им. С краха
на Съветския съюз тази система вече не служеше в полза на
международния мир и стабилност.
Изкованите от ООН компромиси вече не бяха нужни, а често бяха
направо опасни. В интерес на истината, през 1991 г. строгото придържане
към резолюциите на ООН от страна на президента Буш пощади Саддам, но
и удължи кризата в Залива за неопределено време. Милошевич опита
сходна игра и включи Русия като посредник (по ирония на съдбата изборът
отново падна върху Евгений Примаков, както беше и в случая с Ирак) и
настоя действията на съюзниците да бъдат упълномощени от ООН.
Всичко това даде да се разбере, че светът се нуждае от международен
механизъм за взимане на решения, върху който не тегне идеологическият
товар от Студената война. Целта на ООН да замрази статуквото между две
ядрени суперсили беше отживелица. Демокрацията беше във възход и беше
време това да бъде официално признато, а предимството да се използва.
Обвиненията срещу Слободан Милошевич във военни престъпления беше
отлична първа крачка към нов световен ред, но както днес знаем, след нея
бяха направени едва още няколко скъпоценни стъпки.
В книгата си за войните в Югославия американският журналист
Дейвид Халберстам включва един проницателен абзац за причините за
падането на Милошевич, довели в крайна сметка до смъртта му в затвора
през 2006 г., докато го съдят за военни престъпления в Хага.
Милошевич беше успял да запази възгледите на много тоталитарни
фигури преди него. Той вярваше, че щом демокрациите реагират бавно,
това е знак на слабост. Ако пък благоденстват, значи са упадъчни. Освен
това можеше да бъдат тормозени, тъй като техните политици и граждани се
бояха да платят цената на войната. Веднъж той каза на германския външен
министър Йошка Фишер: „Аз мога да понеса смъртта – дори на много хора,
но вие не можете“.
В крайна сметка той беше опроверган, но едва след стотици хиляди
жертви и милиони ранени и травмирани хора. За жалост, към първото
изречение на Халберстам можем да добавим „а и на много тоталитарни
фигури след него“. Путин направи същата безскрупулна сметка в
отношенията си със свободния свят по повод инвазията в Грузия през 2008
г., а и в Украйна днес. Терористите от всякакъв вид мислят същото. Те
вярват, че демокрациите – нашите бавни, охолстващи и страхливи
демокрации – не могат да се изправят срещу самоубийци с експлозиви и
кървави кланета. Те също така вярват, че ценностите на съвременния свят
са едновременно негова слабост и заплаха за оцеляването им, като са прави
и в двете преценки. Нашето предизвикателство е да преодолеем слабостите
си, без да загубим ценностите, от които враговете на свободния свят се
плашат толкова много.
≡
Винаги е било трудно да се разбере типът зло, което представляваше
Милошевич. Той е изискан човек, интелигентен и способен да се представя
пред различни хора така, че да ги поласкае и да ги накара да му се доверят.
Но екипът по външната политика на четиридесет и първия президент Буш
беше поразен как „техният приятел“ Милошевич се е променил от банкер и
бюрократ с добри обноски в огнедишащ сръбски националист, който
поведе кампании за етническо прочистване сред собствения си народ. Това
повдига един ключов въпрос за тази книга и за настоящия световен ред:
дали чудовищата се раждат, или се създават?
Не възнамерявам да подемам спора „природа срещу възпитание“ за
генетиката на психопатите или за дългосрочното влияние на трудното
детство върху личността. Прекалено дълго време от живота си съм
прекарал в задаване и в отговаряне на въпроси за това на какво се дължи
успехът ми в шахмата. Единственото заключение, в което съм сигурен, е, че
имах късмета много рано в живота си да открия игра, която перфектно
отговаряше на таланта ми. С удоволствие ще оставя тези теории на
психолозите и специалистите по генетика.
Става дума за потенциалното зло срещу действителното зло и ролята
на обществото в предотвратяването първото да стане второто. В какъв
момент другите трябва да поемат част от отговорността за престъпленията
на един убиец? За престъпленията, които са можели да предотвратят?
Разбира се, не казвам това в смисъл, че убиецът не е отговорен за
действията си. Вече има и без това твърде много извинения за всякакви
престъпници, сякаш концепцията за личната отговорност може да бъде
отхвърлена, стига да бъде скалъпен мотив. Инвазията на Путин в Украйна
не може да се толерира без значение дали вярвате, че се е почувствал
заплашен от разширяването на НАТО, или не вярвате, че се е почувствал
заплашен. Да кажеш на украинците, че са провокирали Путин, като са го
отхвърлили и са поели курс за сближаване с Европа, е все едно да кажете
на пострадала от сексуално насилие жена, че трябва да носи дълги поли. Не
забравяйте кой е жертвата и кой е престъпникът! Ако не поддържаме този
морален баланс и нямаме ясни възприятия за добро и лошо, сме твърде
уязвими от пропагандата.
Възражението е срещу практическата страна на нещата. Глупаво е да
свалиш защитата си срещу атака само защото ще имаш морално право, ако
атаката бъде осъществена. Нарушителите трябва да бъдат заклеймени,
разследвани и наказани, а не да им се създават улеснения. Съвременната
басня за скорпиона и жабата на Орсън Уелс е запомнящ се урок. Жабата
пренася скорпиона на гърба си през реката, като е убедена от логиката на
скорпиона, че няма да я ужили, понеже, ако го направи, ще умрат и
двамата. По средата на реката скорпионът ужилил жабата, а тя го запитала,
умираща: „Къде е логиката? В това няма логика!“. „Знам, но нищо не мога
да направя. Характерът ми е такъв“ – отвърнал скорпионът.
Практическата поука е, че не бива да се доверяваш на скорпиона по
силата на логиката, а това, че си в правото си, няма да ти помогне особено,
когато умираш. Другият урок е, че не всеки действа в най-добрия взаимен
интерес или дори в собствения си интерес, а истинската природа може да
вземе връх над логиката и самозащитата. Мисля си за това, когато чуя
европейските дипломати да говорят, че в случая с Путин и Украйна искали
да постигнат изгоден и за двете страни сценарий.
Това отношение заслужава възхищение по някакъв начин, а именно
това е и целта на дипломацията по определение. Би било чудесно, ако всяка
криза или конфликт биха могли да бъдат прекратени по взаимноизгоден
начин или поне с общо удовлетворение. Но да допуснем, че това би могло
да стане с Путин или с ИДИЛ, означава да игнорираме истинската природа
на врага. Единствената цел на Путин е да остане на власт и той вече не се
нуждае от сътрудничеството на свободния свят, за да го направи. В момента
са му необходими конфликти и омраза, а как в такъв случай би могъл да
преговаряш, без да предадеш идеалите и народа си? Ал Кайда и ИДИЛ
искат да унищожат съвременния свят на права и свободи. Как може тогава
едно плуралистично либерално общество да преговаря с такава позиция и
да постигне взаимна изгода? Не може.
Когато логиката на предполагаемата взаимна полза продължава да се
проваля, е време да се опита нещо друго. Ние не сме длъжни да излагаме
гърбовете си на жилото на скорпионите по света отново и отново с
надеждата, че следващия път те изведнъж няма да ни ужилят.
Малцина хора са наистина скорпиони – пълни психопати. От края на
епохата на монархиите и империите издигането по политическата стълбица
до най-високите постове изисква поне малко проницателност и интуиция.
(Северна Корея е едно от малкото съвременни изключения и резултатът е
очевиден.) Основната точка в спора „роден или създаден“ е в сблъсъка на
потенциал с възможност. Слободан Милошевич щеше да бъде вероятно
просто още един партиен шеф, ако революциите от 1989 г. не му бяха
предоставили шанс да се добере до по-голяма власт, като насажда омраза.
Милошевич беше оставен да се изживява в тази роля достатъчно дълго
време, за да стане отговорен за първия геноцид на европейска земя от края
на Втората световна война досега. През 1995 г. той трябваше да бъде свален
от власт със сила, но му беше дадена още една възможност, което той,
естествено, изтълкува като слабост от страна на опонентите си и няколко
години по-късно удари отново.
Както казах в началото на тази глава, през 1999 г. в Европа бушуваха
две войни. И двете бяха граждански, и двете се водеха основно по
етническа и религиозна линия, и в двете имаше чудовищни военни
престъпления и терор срещу цивилното население. И както в Косово, така и
в Чечня войната беше част от битката за политическа власт в отдалечена
столица.
≡
В края на лятото на 1999 г. в западната политика и във финансовите
кръгове се забеляза нов проблясък на оптимизъм спрямо Русия.
Администрацията на Клинтън и международните финансови институции
обявиха, че правителството на премиера Сергей Степашин е такова, че
„могат да правят бизнес“ с него.
Русия сякаш не само избегна тоталния икономически срив, от който
мнозина се бояха през финансовата криза, но и пазарът ѝ се възстанови до
нивата отпреди август 1998 г. и международните кредитори започнаха да се
завръщат. Но четвъртото освободено правителство за осемнадесет месеца
показа, че тази лъжа се крепи на доста повърхностни данни.
Това също доказа и заблудите на западната политика спрямо Русия.
Западните лидери погрешно приеха повърхностните данни за истински
прогрес, довериха се без гаранции на изтърканите уверения на
политическите елити и водеха политика, която възнаграждаваше липсата на
реформи, спомагаше за укрепването на корумпирана и недемократична
форма на управление и наказваше руския народ.
Освобождаването на Сергей Степашин трудно може да се нарече
значително събитие. Също като предшествениците си, то не успя да се
пребори със структурните проблеми, които спираха растежа и
инвестициите и ползата от тях като цяло не се усещаше в страната.
Единствената претенция за успех беше предотвратяването на допълнителен
спад в цената на рублата.
След осем години на така наречени реформи една малка групичка
елити беше станала фантастично богата, а един огромен и потенциално
експлозивен сегмент от руското население продължаваше да тъне в
бедност. Комунизмът в Съветския съюз рухна, когато преобладаващото
мнозинство от гражданите се сепнаха и осъзнаха колко ужасна за тяхното
добруване е била системата. Имаше истинска опасност народът да се
пробуди отново, ако трудностите продължаваха.
Настояването за промени, което изкара милиони съветски граждани по
улиците през 1989 – 1991 година, се основаваше на вярата, че на запад
съществува по-привлекателна алтернатива. Мнозина от моите сънародници
смятаха, че е задължително Западът да помогне на Русия. Тази помощ
обаче не доведе до големия скок към модерното съвремие, както хората се
надяваха. Основната вина, разбира се, е върху плещите на лидерите на
СССР – както така наречените реформатори, така и онези, които лавираха
да създадат нов руски елит, радващ се на властта и привилегиите на
предшествениците си.
Това, което обаче Западът не разбра, е, че средният руснак по-скоро би
обвинил чуждестранните финансови институции и правителства за
налагането на онова, което мнозина смятаха за корумпирана и неработеща
капиталистическа система. А фактът, че това съвсем не беше
капиталистическа система, остана неразбран. Възмущението се коренеше в
това, че Елцин (а по-късно и Путин), както и други висши официални лица
използваха антизападната реторика рутинно, за да отхвърлят собствената
си вина. Всичко това доведе до антиреформистки възгледи, които сериозно
затрудниха въвеждането на наистина пазарно базирани икономически
системи.
Реформаторите и западните държави, ангажирани с реформите,
допуснаха ключова грешка, като отвърнаха на критиките. Вместо да се
изправят срещу Елцин и руското общество с истината за корупцията и за
действителните причини за застиването на напредъка, те се опитаха да се
преструват, че всичко е наред. Вместо прозрачността и силните
медикаменти, от които Русия се нуждаеше, ние получавахме плацебо и ни
повтаряха, че скоро ще се оправим. Бяхме доста привикнали към подобно
отношение от дните на СССР. Още веднъж на бял свят лъсна разликата
между Рейгъновата администрация и плахите ѝ наследници. Нямаше
никаква обективна нужда да се прави компромис с принципи в името на
„правенето на бизнес“ с руския режим.
Вместо да следва завършена и последователна политика как да се
говори на руския народ и как да се действа, както беше през Студената
война, Западът се занимаваше с нашето все по-корумпирано управление
много след като вече беше станало ясно, че то не представлява народа.
Деветдесетте години на миналия век бяха широко отворен прозорец към
възможности и чрез него руснаците можеха да получат достъп до различни
нецензурирани новинарски медии. Трябваше да се вслушаме и да станем
част от дебата. Вместо това антизападната реторика на Елцин и Путин и
лъжливите им питания защо реформите не се получават, минаха, без някой
да им се противопостави.
Западните правителства трябваше да изяснят, че кредитите и
инвестициите на търговските институции в Русия вече няма да получават
подкрепени от данъкоплатците гаранции. Високото и ясно послание на
Запада трябваше да гласи, че Вашингтон няма да казва на управниците на
Русия как би трябвало да харчат обществените средства. Каквото и да
правеха руските елити с тях – да ги крадат, да прехвърлят парите в сметки в
чуждестранни банки – в крайна сметка обезвереният и разочарован народ
щеше да ги държи отговорни. Вместо това всяка нишка, която
Международният валутен фонд, Съединените щати и Европейският съюз
привързваха към паричните си помощи, беше използвана от руските
официални лица да се изкарат жертви на Запада. Публичното прерязване на
тези нишки щеше да укрепи нарушените комуникационни връзки между
обикновените руснаци и свободния свят.
Имаше и не толкова мащабни, но въпреки това важни начини, по които
Западът можеше да заяви интереса си към руския народ. На мен ми се е
налагало да се справям безброй пъти, но на всеки руснак, изтърпял
отношението на западните посолства в Москва при получаването на входна
виза или тормоза от митничарите на западните летища, може да му бъде
простено, че е повярвал на приказките на комунистите и националистите за
световен антируски заговор.
Крахът на съветската империя беше постигнат не с глезене и угаждане
на съветските лидери от Запада, а с последователна и принципна борба за
либерални демократични ценности. Удовлетворяването на исканията на
застаряващите съветски лидери никога не е носило положителни резултати.
Истинският принос се дължеше на постоянните опити да се достигнат
руснаците, което беше работата на радиостанциите „Свободна Европа“ и
„Гласът на Америка“, които бяха смятани от много съветски граждани за
най-достоверните източници на информация за собствената им страна.
През август 1991 г., когато властта беше поета от администрацията на
Борис Елцин, мнозинството руснаци бяха подготвени за партньорство с
цивилизования свят. До 1999 г. това настроение беше почти изчезнало,
паднало жертва на настоятелните националистки кампании на руските
политически лидери. Доброто разбирателство никога нямаше да бъде
възстановено от ритуалните хвалебствия на който и руски лидер във
властта. В края на деветдесетте години на миналия век Западът
разполагаше с малко начини да влияе върху феодалните права на
управляващия руски елит, но имаше добър шанс да си върне вярата на
обикновените руснаци, в чиито ръце в крайна сметка беше бъдещето на
страната. Имаше шанс, но го пропусна.
Това усещане в напрегнатата и ожесточена атмосфера в Русия дава
контекста за травматичните събития от септември. От края на първата
голяма война в Чечня с участието на руски войски бяха минали три години,
но хаосът и насилието в района така или иначе не бяха стихнали напълно.
През пролетта на 1999 г. в Чечня вече реално се водеше вътрешна война.
Повечето области извън столицата Грозни бяха в ръцете на различни
групировки, а отвличанията за откуп се бяха превърнали в основен
източник на приходи. През 1998 г. новината за отвличането и убийството на
четирима чуждестранни инженери, трима британци и един новозеландец,
обиколи света. Този случай щеше да се окаже важен фактор в липсата на
всякакво съчувствие към чеченския народ по времето на задаващия се
ужас.
Руските политици от време на време надуваха бойните тръби за
нуждата „да дадем един урок на чеченците“, а по-късно се разкри, че
премиерът Степашин вече е имал план за нахлуване. Но всичко се разрази в
края на август. Чеченският военен лидер Шамил Басаев поведе малка
армия, сред която имаше и чужди бойци, в съседен Дагестан. След това в
рамките на дванадесет дни имаше четири бомбени атентата в жилищни
блокове в различни руски градове, при които загинаха почти триста души.
Преди това имаше и други, по-малки атентати, но това бяха професионално
подготвени взривове, почти еднакви и напълно различни от всичко, което
чеченците бяха правили преди или щяха да направят в бъдеще.
Както може да си представите, обществото беше ужасено и
разгневено. Федералната служба за безопасност (ФСБ, наследникът на
бившето КГБ) хвърли вината върху чеченците и Елцин настоя за действия.
Но човекът, към когото се обърна, не беше Степашин, а неговият скорошен
наследник, Владимир Путин. Новият министър-председател беше начело на
КГБ до само година преди внезапното му издигане до премиерския пост
точно преди началото на атентатите. По-рано, в обратен хронологически
ред, Путин беше сравнително неизвестен член на президентския екип на
Елцин, заместник-шеф на отдела за управление на федералната
собственост и член на кметския екип в Санкт Петербург. Още по-рано е бил
разузнавателен офицер на КГБ в Източна Германия до падането на
Берлинската стена.
На 9 август 1999 г. почти неизвестният Путин беше назначен за
ръководител на руското правителство за изненада на почти всички. Но
изненадите не спряха дотук. В същото време Елцин обяви, че се надява
Путин да го наследи като президент през 2000 г. и Путин публично обяви,
че ще се кандидатира. Така Путин изпъкна в сравнение с предишните
четирима министър-председатели, които Елцин беше сменил за
осемнадесет месеца. По онова време Русия беше изправена срещу много
предизвикателства, но върховният приоритет на новото правителство беше
да представи Путин като неоспоримия президент, който изчаква реда си.
След това колелото се завъртя много бързо. Както е ясно на много
държавни глави, да спечелиш война или дори само да поведеш война, може
да се окаже отличен начин за преизбиране. Това беше сценарият и за
Путин, който беше миропомазаният наследник на Елцин и ръководител на
правителството. Той обаче беше и напълно непознат на руската публика, а
най-доброто средство за справяне с този недостатък беше да стане лице на
нова война в Чечня и да издири терористите, отговорни за бомбите в
жилищните блокове. През следващите няколко месеца Елцин на практика
се скри (което не беше чак толкова необичайно, като се имат предвид
сериозните му здравословни проблеми), а Путин изведнъж започна да се
появява навсякъде.
Предполагаемата цел на руското нападение в Чечня трябваше да бъдат
военните формирования, навлезли в Дагестан през август, но
бомбардировките бяха огромни по мащаб и поголовни. Само за седмици
стотици хиляди чеченци бяха принудени да побягнат. През октомври Путин
обяви нападение с наземни сили и десетки хиляди руски войници
настъпиха към Грозни. Касетъчните бомби и тежкият артилерийски
обстрел причиниха смъртта на хиляди цивилни, а още безброй души се
превърнаха в бежанци. Това, което щеше да бъде уж операция против
терористите, се превърна в кампания на изпепелената земя.
Кампанията в Чечня имаше предвидим ефект върху другата – онази за
президент. Отричането на този факт би било отричане на очевидното.
Войната, колкото и грозна да беше, срещаше одобрението на руснаците и
дори реформатори като Анатолий Чубайс играеха на патриотичната струна,
като подкрепяха военните действия. За един много кратък момент дори
моето отношение към действията на парламента беше доста положително.
Вярно, страдаха невинни хора и подозрението, че Русия използва
прекомерна сила и извършва военни престъпления, по-късно се потвърди.
Руската преса се контролираше почти напълно от олигарсите, които
подкрепяха Елцин и бяха одобрили и Путин, може да се каже, че дори го
създадоха, затова събитията се представяха едва ли не в розово. Руската
публика повярва на историята, че чеченците стоят зад терористичните
атаки в Москва и Волгодонск през септември, макар че нямаше почти
никакви доказателства. (След малко ще се спра по-подробно на това.)
Но дори и след като сега знаем всичко, признавам, че подкрепата,
която руснаците оказваха на своите войници в Чечня, не беше резултат от
промиване на мозъци. Много от чеченските бунтовници бяха бандити,
които движеха търговията си на руска територия, а методите им биха могли
да бъдат описани единствено като средновековни. Дейността им не беше
ограничена до Кавказ и откъслечни терористични атаки в други страни.
Чеченските криминални групировки се бяха разпрострели из цялата страна,
макар че беше ясно, че те никога не биха могли да станат толкова могъщи и
опасни без подкрепата на надеждните си „бизнес партньори“ в Москва. За
по-голямата част от руснаците военният натиск в Чечня беше част от
желанието им да се сложи край на корупцията и престъпленията в
градовете, в които живееха.
Всеки ден борещите се с живота руснаци четяха за нови милиардери,
натрупали богатството си от изгодни сделчици с правителството. Не е
нужно да разбирате как работят неща като приватизационни ваучери, заеми
срещу дялово участие и нагласени търгове, за да разберете, че се развиваше
огромна измама. Притеснен, че реформите могат да бъдат спрени от
консерваторите, реформаторският екип на Елцин, воден от Егор Гайдар и
Чубайс, започна да продава държавни производства и собственост с бясна
скорост при абсурдно ниска оценка. Михаил Ходорковски и Борис
Березовски, които вече бяха двама от най-богатите и най-влиятелните
олигарси, придобиха енергийните гиганти „Юкос“ и „Сибнефт“ за по-
малко от десет процента от реалната им стойност.
Подобен разрешен грабеж продължи, разбира се, и при Путин, а
продължава и днес. Разликата е, че през деветдесетте години на миналия
век руснаците можеха да разберат за това. Различните политически и
бизнес фракции притежаваха враждуващи помежду си медии. Пресата
беше може би прекалено жълта, но поне представяше множество различни
точки, така че истината можеше да бъде открита някъде по средата.
Ето затова, когато ме питат беше ли възможно Путин да бъде избегнат,
аз отговарям, че отговорът трябва да се търси десет години преди някой да
беше чувал за него. По времето, когато Елцин посочи Путин като свой
заместник, руснаците настояваха за стабилност и търсеха човек със силна
ръка, който да се изправи срещу престъпниците и западното влияние, за
което им се втълпяваше, че вреди на страната и на пенсиите им. За да не
допуснем идването на власт на Путин или на такъв като него, сценарият
през деветдесетте години на миналия век трябваше да бъде много по-
различен, с по-малко отстъпки пред Елцин и антуража му и с по-голяма
подкрепа за демократичните институции.
С приближаването на изборите моят собствен възглед беше, че един
безличен технократ като Путин може да е тъкмо онова, от което Русия се
нуждаеше в момента. Вярвах, че руското правителство трябва да излъчва
сила и самоувереност, тъй като само тогава щеше да получи нужната
обществена подкрепа за завършване на болезнените икономически
реформи. След години грабеж и източване на капитали ставаше все по-
трудно и по-трудно да се обвинява Западът за лошото развитие на нещата.
Рейтингът на Елцин отново беше ужасно нисък, още една причина той и
олигарсите зад гърба му да нямат търпение да намерят ново лице, което да
покажат на разочарования руски народ.
Взривовете в жилищните блокове през септември убедиха дори онези,
които вярваха, че през 1991 г. Русия е трябвало да остави Чечня да върви по
собствения си път, че чеченците си получават заслуженото. Обсаждането на
болници, бомбардирането на семействата на войниците – това бяха
нечовешки действия, затова и играта беше загрубяла. Публиката
посрещаше Путин с овации като новия си любим гладиатор и се радваше на
грубия му, на моменти дори просташки език, когато обясняваше какво ще
направи на онези, които заплашват Русия. „Ще открием терористите,
където и да са – каза той веднъж, – а ако ги спипаме в кенефите им, ще ги
изтрием от лицето на земята, както са вътре.“
За един дребен бюрократ от задните кабинети това беше истинска
трансформация, подпомогната от бързото публикуване на подготвената за
предизборната кампания биография, в която подчертава пълното си с
лишения и трудности детство и колко корав тип е. Не пише почти нищо за
подготовката си да бъде политик реформатор и това не е просто
съвпадение. Предимството да си безличен, беше, че основният поддръжник
и конспиратор на Елцин, Борис Березовски, можеше да сложи което си иска
лице.
През нощта на 22 септември бяхме принудени да се замислим докъде
биха могли да стигнат Елцин, Путин и поддръжниците им, за да гарантират
избирането на Путин. Тогава полицията в град Рязан предотврати бомбен
атентат в жилищен блок, който щеше да бъде петият за месеца. Един от
хората в блока подал сигнал, но полицаите закъснели и не успели да
заловят извършителите, но в мазето открили три петдесеткилограмови
чувала от захар, пълни с бял прах и свързани към детонатор. Химическият
анализ на мястото на следващата сутрин показал, че това е същият военен
експлозив хексоген, използван във всичките предишни атентати.
 На следващата сутрин, на двадесет и трети септември, Путин направи
телевизионно обръщение, в което похвали местните правоохранителни
органи и бдителните граждани, които им се обадили и предотвратили
катастрофата. Набързо спомена и за течащите въздушни удари срещу
Грозни. Нищо не противоречеше на драматичната новина, че в Рязан е
осуетен терористичен акт. На следващия ден обаче се случи нещо
невероятно. Директорът на ФСБ Николай Патрушев излезе със съобщение,
че поставената бомба в мазетата на блока в Рязан е била „тренировъчно
упражнение“, за да се провери доколко са нащрек местните сили за
сигурност и гражданите! Той каза, че е нямало експлозив, а в чувалите от
захар е имало именно захар, а не хексоген.
Тази фантастична история беше необходима, тъй като
правоохранителните органи и местното управление на ФСБ в Рязан вече
бяха засекли и разкрили сериозно участие тъкмо от ФСБ в опита за атентат.
Подозрителни телефонни разговори от нощта на планирания взрив бяха
проследени до главното управление на ФСБ в Москва. В Рязан бяха
арестувани двама мъже, които носеха идентификационни карти на ФСБ, и
бяха предадени на висш служител в Москва. Патрушев очевидно се
опитваше да замете следите на службата си, но цялата история беше
съшита не просто с бели конци, а направо с бели въжета.
Само споменавам най-очевидните противоречия, които се видяха
тогава. Ако чувалите са били пълни със захар, защо тогава полевият тест е
показал, че това е хексоген, и защо ФСБ светкавично откарва чувалите в
Москва за допълнителен анализ, ако са знаели, че в тях наистина има захар.
Натрупаха се още и още доказателства и несъответствия, достатъчни да
превърнат една история в кошмарна теория на конспирацията, че в руското
правителство има агенти, масово избиващи хора заради политически цели в
случай, който много трудно може да бъде оборен с факти. Например се
разкри, че в една близка база войници са се натъквали на чували от захар,
пълни със „странно вещество“, което се оказало хексоген.
Задълбоченото разследване и анализът на случая бяха превърнати в
опустошителна книга „Да взривиш Русия“ на бившия агент на ФСБ
Александър Литвиненко. Същият Литвиненко, който стана яростен критик
на Путин, беше убит през 2006 г. в Лондон с редкия радиоактивен елемент
полоний-210. Михаил Трепашкин, независим следовател на ФСБ по случая,
беше арестуван седмица преди началото на изслушванията и беше хвърлен
в затвора за четири години. През 2000 г. руската Дума на два пъти отхвърли
призив за парламентарно разследване на случилото се в Рязан. След това
всички доказателства и вътрешни документи, свързани с Рязан, бяха
засекретени за седемдесет и пет години. Признавам си, че и аз страдам от
здравословната параноя, каквато развиват много хора, родени през времето
на тоталитаризма, но всичко това ми се струва малко пресилено за три
чувала захар.
Разбира се, моето предположение, че бомбените атентати са били
вътрешна операция „под чуждо знаме“, за да се предизвикат страх и ярост,
беше отхвърлено и заклеймено от правителството. По онова време теорията
не се наложи в Русия, беше твърде ужасно дори да си помислиш подобно
нещо. През 2000 г. идеята, че правителството би избивало собствения си
народ, също беше шокираща. Но през 2002 г. четиридесет процента от
руснаците вярваха, че силите за сигурност са били замесени в бомбените
атентати срещу жилищни блокове. Тогава обаче разполагахме с повече
информация за Рязан и по-важно, с повече информация за Владимир
Путин. Подозрението, че режимът на Путин не се гнуси да пролива руска
кръв, се потвърди и от разкритията за мащаба на унищоженията в Чечня, а
след това и от бруталната правителствена намеса в ситуациите със
заложници в театъра „Дубровка“ и в Беслан през 2002-ра и 2004 г.
По същия начин, въпреки че големите несъответствия в официалната
версия за случилото се в Рязан бяха съобщени на Запада, никой не искаше
да чуе истината. Това е типичен модел на удобна страхливост. Ако
признаеш ужасната истина, ще трябва да действаш, затова е по-лесно да
игнорираш фактите, да се преструваш, че „това е спорно“, и да кажеш, че
си „загрижен“ за „обвиненията“. Тази игра с думи е особено важна, когато
се чувстваш задължен да се преструваш, че нарушителят е съюзник и се
държи добронамерено. Европейските нации например все още не искат да
признаят, че Путин е обявил война на Украйна. Дори когато руските сили
свалиха граждански пътнически самолет над окупираната Източна
Украйна, представителите на ЕС сякаш бяха също толкова ревностни да
отрекат вината на Русия, колкото и самите руснаци. Още веднъж, ако
признаеха истината, трябваше да действат, а никой не иска да го прави.
Така популярността на Путин продължи да расте. През октомври 1999
г. социологическите проучвания сочеха, че той води на кандидата на
опозицията Евгений Примаков, един от най-успешните бивши премиери на
Елцин, и е подкрепян от Комунистическата партия и влиятелния московски
кмет Юрий Лужков. Изборите бяха насрочени за юни, но на Путин нямаше
да му се наложи да чака толкова дълго, за да седне на стола на президента.
≡
Преди вота за президент бяха парламентарните избори през декември.
Сякаш за пръв път руснаците бяха отишли в секциите по същите причини
като в другите демокрации – просто за да гласуват за кандидата, който най-
добре изразява вижданията им. Всички предишни избори се провеждаха в
кризисна атмосфера, особено отчаяната битка на Елцин за оцеляване през
1996 г. Новосформираният блок „Единство“, създаден от правителството
едва три месеца преди изборите и подкрепян от Путин, се справи доста
добре и не позволи на комунистите да наложат контрол върху руската
Дума.
Изпитвах оптимизъм, основан на сравнително нормалното провеждане
на изборите. Ефективни и скъпи политически кампании, сред кандидатите
преобладаваха известни личности и настоящи депутати в Думата, а хората
демонстрираха здравословен консерватизъм, като избраха поне познатото
зло. Както се шегувах тогава, появата на агресивни телевизионни реклами и
хвърлянето на кал сочеше, че руснаците бързо се учат от стандартите на
американските кампании.
Грижата ми беше, че Западът все още не показваше никакви белези за
разработване на дългосрочна стратегия за Русия. Щеше ли руският народ
да бъде третиран като възрастен човек, способен да чуе болезнената
истина, или западните лидери отново щяха да продължат с високопарните и
неразбираеми приказки? Помощите и разбирането спрямо войната в Чечня
бяха важни, но не и с цената на отстъпки пред антидемократичните
практики и епичната корупция.
Огромните проблеми на Русия нямаше как да изчезнат за една нощ.
Както повечето наблюдатели във и извън Русия, аз също се притеснявах
основно за обичайните опасности като корупцията, липсата на ефективност
и ужасната бюрокрация, които пречеха на всяко правителство да се движи
напред. Въпреки надеждите ми, че по-трудните идеологически проблеми са
зад гърба ни, намекнах за опасенията си в „Уолстрийт Джърнъл“ няколко
дни след изборите. Написах: „Няма никакви гаранции, че национализмът
може да бъде овладян и че няма да се надигне и да засенчи либералните
реформи. Корените на г-н Путин в КГБ и силната военна подкрепа лесно
могат да се превърнат в пасиви, които трудно ще бъдат преодолени“.
Както се оказа, бях познал наполовина и за двете. Първата работа на
Путин беше да отхвърли либералните реформи, но той съживи
национализма като политически инструмент по-късно, когато щеше да
послужи за целите му. Военните вече не бяха онзи фактор в политиката,
какъвто бяха, а корените на Путин в КГБ щяха да определят него и
бъдещето на Русия.
Бомбените атентати в жилищните блокове раздухаха пламъка на
отмъщението и нападението в Чечня доби сила. Обсадата на Грозни
започна през декември и щеше да продължи два месеца. Когато приключи,
журналистите щяха да опишат положението в града като по-лошо от
Берлин през 1945 г. Нямаше нито една неповредена сграда и през 2003 г.
Обединените нации му дадоха съмнителната титла „Най-разрушен град на
Земята“.
Хората бяха пострадали не по-малко. Бежанците се бяха разпръснали
из целия район и живееха при отвратителни условия. Руските войски
залавяха пленници безразборно. Мъченията над тях и убийствата бяха
нещо рутинно. Както описва изключително смелата руска журналистка
Анна Политковская, която посещаваше Чечня всеки месец по време на
Втората война, случващото се там беше „ясно, очевидно и невероятно
световно предателство на човешките ценности. Всеобщата декларация за
правата на човека, обявена преди малко повече от половин век, беше изцяло
потъпкана през Втората чеченска война“.
Думите ѝ бяха потвърдени, когато Европейският съд по правата на
човека започна да издава постановления срещу руското правителство в
полза на семействата на някои от многото хиляди чеченци, измъчвани или
изчезнали във военния арест.
Когато Политковская не беше в Чечня, за да записва личните истории
на семействата, разкъсани от насилието и военните престъпления,
извършвани от руските сили, или не пишеше материалите си за вестник
„Новая газета“, тя пътуваше много, за да набира подкрепа за международна
хуманитарна намеса, но това така и не се случи. След като години наред
избягваше смъртта в планините и беше тормозена и заплашвана от почти
всички, Политковская беше застреляна в сградата, в която живееше, точно
на 7 октомври 2006 г., рождения ден на Владимир Путин.
През май 2000 г. федералното правителство на Чечня беше разпуснато
и президентът Путин установи директна власт. Путин назначи Ахмад
Кадиров за ръководител на местното правителство, но боевете продължиха
и щяха да продължат още години като партизанска война. Чеченските
групировки щяха да продължат с големи и малки терористични актове из
цялата страна. Дори когато насилието беше ограничено до нива, които
можеше да се „толерират“, отзвукът от руските действия в Чечня продължи
да отеква по света. Основното, което Чечня започна да изнася, бяха добре
обучени и добре въоръжени радикални бойци и терористи.
Да, казах „президента“ Путин. Той встъпи в длъжност на 7 май 2000 г.,
месец преди насрочените избори. Елцин криеше още един коз в ръкава си и
внезапно подаде оставка на 31 декември 1999 г., като направи Путин
временен президент, а изборите трябваше да се проведат до три месеца.
Путин незабавно се погрижи за най-важното и осигури безопасността и
богатството на Борис Елцин и семейството му. В деня, в който влезе в
президентския кабинет, Путин подписа декрет, който гарантираше на
Елцин и на всичките му роднини имунитет срещу прокурорско
разследване, като така се разкри истинската причина, по която Елцин беше
избрал него за свой наследник – да се опази.

≡ 5 ≡
Президент до живот

Внезапният възход на Путин до длъжността временен президент

елиминира всякакви съмнения за резултатите от изборите. Той не само
щеше да има три месеца, в които да е най-могъщата и най-видимата фигура
в Русия, подкрепена от целия държавен апарат, но и изборите идваха три
месеца по-рано, отколкото очакваха съперниците му. През времето преди
изборите на 26 март Путин се появяваше по телевизиите постоянно с едно
изключение. Той продължи традицията на Елцин и отклоняваше участията
в дебати с други кандидати.
Путин спечели с 53,4 процента, като събра почти два пъти повече
гласове от Зюганов и избегна балотажа, който щеше да се насрочи, ако не
беше получил мнозинството от вота. В нощта на изборите следях
резултатите от преброяването по телевизията заедно с неколцина мои
американски гости, тъй като бях любопитен да видя началото на ерата след
Елцин. Единият беше Крис Кокс, конгресмен от Калифорния, който беше
станал голям защитник на руската демокрация и на двустранните
отношения и мой личен приятел. Другите гости онази вечер бяха Джеймс
Улси, бивш директор на ЦРУ при президента Бил Клинтън, и Александър
Хейг, първият държавен секретар на президента Роналд Рейгън. Спомнях
си, че онази нощ внимателно следях процентите на Путин. Той се държеше
стабилно около 47 процента, а изведнъж за по-малко от час скочи до 53
процента и остана там. Щеше да бъде неловко Путин да мине и през втори
кръг. Той беше избраникът и краят на времето на несигурност беше дошъл.
Не искам да кажа, че тогава Путин не би спечелил напълно честни
избори. Щеше да ги спечели. Хората бяха изнервени, желаеха стабилност и
сила, а Путин им ги обещаваше. Различните групи за либерални реформи,
най-вече „Яблоко“ на Григорий Явлински, за когото гласувах аз, бяха в
ролята на обикновени наблюдатели. Идеята, че по-голямата
централизирана власт може да доведе до загуба на граждански свободи,
беше далечна на повечето руснаци. Медиите все още бяха предимно
свободни, имаше програми, които открито критикуваха нашите политици и
идеите им. Брилянтното сатирично куклено шоу „Кукли“ от години
въртеше Елцин на шиш по НТВ. Правителството не беше свещената крава,
в каквато скоро щеше да се превърне.
Тероризмът и физическата сигурност не бяха единствените
приоритети на гласоподавателите. Всички все още помнеха финансовия
колапс от 1998 г. Той беше сравнително кратък, а до 2000 г. икономиката
живна и достигна до най-високия си ръст на БВП от над 10 процента, но
имаше сериозна загриженост доколко можем да вярваме на банките и на
другите финансови институции, особено като се има предвид кои бяха
техните собственици.
През деветдесетте години на миналия век олигарсите бяха забогатели
неимоверно от съюза си с Елцин и бяха публичните лица на корупцията,
която вбесяваше средностатистическия руснак. Виждахме ги по
телевизията и по вестниците, виждахме показното им богатство, докато
гангстерите и бодигардовете им водеха битки по московските улици.
Кампания в стил „ред и законност“ е едно от най-старите клишета в
историята на изборите, но то срещна топъл прием в Русия през 2000 г.
Друг елемент в настроението по улиците в Русия по онова време беше
носталгията по Съветския съюз. Не по комунизма, но имаше едно бегло
усещане, че нещо е било загубено. Трудно е за обяснение, но деветдесетте
години на миналия век не успяха да дадат ново чувство за цел, което да
запълни празнината от загубата и не успяха да осигурят достатъчно
осезаем просперитет, който да отклони руснаците от мисълта за миналото.
Затова Путин и излъчването му на съжаление за краха на СССР
привличаше хората с такива възгледи. Това е тънка, но важна разлика.
Хората не искаха да се върнат отново в дните на Съветския съюз, те просто
не искаха да се чувстват зле, когато си мислят за тях.
При появата си Путин като цяло не беше очернен от петното на
корупцията и финансовия срив, свързвано с администрацията на Елцин.
Финансовата криза от 1998 г. принуди Елцин към крайни мерки, а покрай
сухото изгоря и суровото. Икономическият екип на Анатолий Чубайс беше
демонизиран както заслужено, така и не. Чистката засегна и Борис Немцов,
младия поддръжник на Елцин сред хората на Чубайс. Немцов беше посочен
от Елцин като един от потенциалните му заместници и бързо стана един от
най-силните гласове в опозицията срещу започнатото от Путин отхвърляне
на демокрацията в Русия. Борис и аз работихме рамо до рамо години наред
в опозиционното движение срещу Путин и бях ужасен, но не и изненадан
от убийството му на 27 февруари 2015 г. в Москва.
Нуждите на Борис Елцин бяха далеч по-лични. Около него и членовете
на семейството му се вихреха обвинения в корупция. При това не ставаше
дума само за „семейството“, тъй като най-близкият му кръг от олигарси и
съветници беше добре познат, но и за истинските му роднини.
Правителствените сътресения от 1998 г. разтърсиха Елцин и го накараха да
си даде сметка, че е уязвим. В Думата се надигаха движения за
импийчмънт, но той отстъпи и назначи Примаков за премиер на мястото на
Черномирдин. Елцин се нуждаеше от наследник на президентския пост,
който ще му бъде благодарен и лоялен дори и без пряката му поддръжка,
като същевременно е достатъчно силен да се изправи срещу враговете на
Елцин, ако те започнеха да го преследват.
По-малката дъщеря на Елцин, Татяна, беше негов близък личен
съветник и една от сериозните сили зад трона в последните години на
властта му. Заслугите за избирането на Путин от баща ѝ се падат на нея.
Тук се получава интересен исторически паралел със събития от чак 1933 г.,
когато болният немски президент Паул фон Хинденбург е убеден от сина си
Оскар да посочи Адолф Хитлер за канцлер. Хинденбург умира през 1934 г.,
а часове след това Хитлер заграбва цялата държавна власт за себе си.
Иронично, но през 2010 г. в блога си Татяна Юмашева (това е фамилията на
съпруга ѝ) за кратко и много внимателно се опита да защити баща си и
наследството му от опитите на режима на Путин да пренапише историята
на деветдесетте години на миналия век.
Иначе пактът за взаимно ненападение между Путин и фамилията
работеше много добре. Аз всъщност смятам, че Путин внимаваше да не
съсипе и да не унищожи руската демокрация до смъртта на Елцин. Елцин
беше истински борец за свободи въпреки грешките си и загубата на
доверие. Ако се беше почувствал задължен да заговори за диктаторските
маньоври на Путин, щеше да окаже истинско влияние върху избирателния
сезон през 2008 г. Но Елцин почина на 23 април 2007 г. и след това Путин
не изпитваше никакви задръжки.
Елцин заслужава да бъде запомнен с нещо повече от склонността си да
злоупотребява с алкохола и с това, че се е качил на купола на танк по време
на августовския пуч. През декември 1991 г. западният свят наблюдаваше с
огромно подозрение как Горбачов беше принуден да сдаде властта. На
Елцин не признават заслугата, че е повел революцията, която в крайна
сметка помете комунистическите институции и разруши съветската
империя. Елцин, а не Горбачов изведе Русия от Огледалния свят и ѝ показа
слънцето. През болезнения период на прехода руснаците загубиха
илюзиите си за бляскавото бъдеще, което ги очаква току зад ъгъла.
Корупцията, бедността, престъпленията и войната в Северен Кавказ
направиха всекидневието в Русия доста нелицеприятно, а основната вина
беше поета от Елцин.
Кой обаче би открил лесен начин да излезе от ситуацията в края на
1991 г., когато Съветският съюз се беше разпаднал и най-важният въпрос
беше елементарното оцеляване на руската държава и народа ѝ. Елцин удари
като таран, отхвърли оковите на миналото, но не му достигнаха подготовка
и креативност, за да въздигне палата на бъдещето.
Въпреки предизвикателствата, през 2000 г. руснаците живееха в
измеренията на останалия свободен свят и измервахме успехите и
провалите в живота си по едни и същи стандарти. Както и много мои
сънародници, аз винаги съм подкрепял Елцин и съм гласувал за него – с
големи очаквания от 1989 г. до 1993 г., с обида от 1994 г. до 1996 г., когато
единственото му голямо достойнство беше, че е препятствие пред
реваншизма на комунистите.
Нарастващото разочарование през последните му две години на власт
се дължеше на неспособността на Елцин да проведе необходимите
реформи и да изкорени корупцията от политическия и икономическия
живот на Русия. Но честно казано, ние нямахме истинска алтернатива. В
оценките на плюсовете и минусите на управлението на Елцин човек може
да каже, че той не е успял да изкорени израстъците на комунистите и КГБ
от руската почва, но от друга страна, поне не им е позволил да израстат
пред очите му.
Ленин все още лежи в мавзолея си на Червения площад, а двете
забрани (през 1991 г. и 1993 г.) демонстрациите на Комунистическата
партия да се проведат под знамената с лицата на Ленин и Сталин бяха само
временни. Като убеден антикомунист аз съм последният, който би извинил
подобно меко отношение към сетните останки от престъпната съветска
държава. Но разбирам и неудобството на Елцин да нанесе окончателния
удар на режима, който го изстреля към върховете на номенклатурата.
Може би най-важното, което Елцин направи, беше нещо, което той
всъщност не направи, когато взе властта. След като най-черните страници в
историята на посткомунистическа Русия бяха обърнати през октомври 1993
г. и след няколко кървави дни в Москва, Елцин отказа да направи онова,
което неговите опоненти почти сигурно биха направили – да изтрият
другата страна от лицето на земята. За пръв път в цялата руска история
новият владетел не елиминира загубилите, за да консолидира контрола си.
Нещо повече, те в крайна сметка се оказаха интегрирани в политическия
процес. Елцин призова за незабавни избори и прие независим парламент.
Бюрократът от кариерата се появи сякаш от нищото, въоръжен с
инстинкт да вдига бариери и да отваря отдавна затворени врати. И все пак
непостоянството на Елцин беше необятно. Той позволи на местните лидери
да имат повече власт, но след това се впусна в трагичната война в Чечня.
Поведе битка срещу специалните привилегии на елитите, но по-късно
разреши олигарсите да грабят страната безконтролно. Наложи свободни и
честни избори, но накрая не успя да приеме, че народната воля може да
реши кой да поеме върховната власт.
Беше ясно, че Елцин не би могъл да остане президент с честни избори
и нарушенията бързо започнаха да се трупат. От този момент нататък
полицейската държава на Путин беше предопределена. Путин просто
трябваше да следва собствените си инстинкти и да продължи онова, което
беше почти задвижено. Елцин се провали на последния и най-важен тест.
Крехките демократични структури, чието формиране той позволи, не
можеха да оцелеят под натиска на собствената му нужда от власт и
сигурност. Той не успя да създаде трайни институции. Структурата
разчиташе на неговото водачество, а свободите съществуваха единствено
защото той беше позволил. Такава система нямаше как да издържи на
оттеглянето на властелина, който я беше създал.
Най-лошото беше, че неговото падение отрови съзнанието на руския
народ и го настрои срещу онова, което той невярно виждаше като
неконтролиран капитализъм и демокрация. Олигарсите, които докопаха
властта, се наложиха над доброто за хората. Руснаците не видяха никакви
ползи от уж благословията на изборите и свободния пазар. Новият
управляващ елит беше създаден от старите бюрократи и новите технократи,
обединени от равнодушието си към ценностите на либералната
демокрация. В края на деветдесетте години на миналия век битките между
тях можеха да се развият по друг начин, но демокрацията със сигурност
щеше да загуби. Те бързо осъзнаха, че изборите и свободните медии биха
могли само да заплашат хватката им върху властта. Никак не беше
случайно, че посоченият лично от Елцин негов наследник дойде от КГБ.
Беше неизбежно Елцин да пропусне възможности, предвид мащаба на
промените и предизвикателствата, с които се сблъска. Все още е рано да се
анализира какво би могъл да направи по-добре, но е относително лесно да
сравним развоя на нещата, откакто Путин пое властта през 2000 г. Имаше
хаос, но Елцин никога не нападна индивидуалните свободи. Путин изгради
цялото си президентство тъкмо обратното на годините на Елцин, при това
доста успешно. Цялото правителство беше подчинено на прекия контрол на
президента. Парламентът на два пъти се опита да наложи импийчмънт на
Елцин, а в момента всички са кукли на конци. Корупцията на олигарсите
прескочи стените на Кремъл, настани се вътре в него и там се разпростря
до поразителни нива. Медиите, които бяха свободни да критикуват Елцин,
сега са изцяло на услугите на Путиновата администрация. Най-голяма
разлика се вижда в икономиката, макар че най-големите заслуги за това се
дължат на простия факт, че по времето на Путин цената на нефта скочи от
10 долара за барел до над 100 долара за барел. Дори и с тези невъобразими
енергийни богатства средният руснак не усеща голямо подобрение в
стандарта си на живот.
Борис Елцин допусна своите грешки, дори и да бяха много, той беше
истински човек. Неговите достойнства и недостатъци бяха от плът и кръв.
Ние го заменихме с една сянка на човек, който иска само да ни държи в
постоянен мрак. Дългите опашки руснаци, които чакаха да видят ковчега на
Елцин и да изразят уважението си в московската катедрала „Христос
Спасител“, показаха, че въпреки многото провали хората са усетили
възможността за нещо добро в неговите опити. Това е силен контраст с
видяното в наследника му.
≡
Путин управлява Русия вече петнадесет години, но все още много
анализатори и специалисти обсъждат каква е истинската му природа. Може
да се очакват и догадки, и налучквания, тъй като няма документи за живота
му като млад, а докладите за него и за кариерата му си противоречат с
биографичните портрети. Дори в собствената му автобиография и в
интервютата, които дава, има изказвания, сякаш нарочно сложени там, за да
подвеждат и да замазват нещата.
Какъв е бил животът в детството и младостта на Путин, не
представлява интерес за мен или за тази книга. Проучването на трудното
му детство в Ленинград и опитите да се отделят фактите от измислиците в
биографията му ги правят други хора, които намират това за по-
удовлетворително, отколкото аз смятам. Предполагам, че има още много
факти, които никога няма да научим, докато Путин не напусне властта, ако
въобще някога ги узнаем. Затова ще цитирам няколко автори, чието мнение
и анализи уважавам, и ще преминем към времето, когато стана президент.
Руската журналистка Маша Гесен знае за Путин толкова, колкото въобще е
възможно, и в отличната негова биография „Човекът без лице“ от 2012 г.
пише с обичайната си проницателност:
Като повечето съветски граждани от неговото поколение, Путин
никога не е бил политически идеалист. Неговите родители може да са, а
може и да не са вярвали в комунистическото бъдеще на целия свят, в
крайния триумф на справедливостта за пролетариата или в някое от
другите идеологически клишета, които вече се изтъркваха от употреба по
времето, когато Путин е израствал. Той никога дори не е обмислял връзката
си с тези идеали… Както и други хора от неговото поколение, Путин е
заменил вярата в комунизма, който вече не е изглеждал вероятен или дори
възможен, с вярата в институциите. Той е лоялен към КГБ и към империята,
на която комитетът служеше и която защитаваше – СССР.
Една нова биография, която все още съм нямал възможността да
проуча, е „Господин Путин: Оперативникът в Кремъл“ от Хил и Гади. Този
абзац около началото привлече вниманието ми като проницателно
обяснение на поведението на Путин през по-голямата част от обществения
му живот. Той съвпада добре с моето описание на Путин като играч на
покер, умел в разчитането на съперниците си. Имайте това описание наум,
когато навлезем в обсъждането на онова, което другите световни лидери са
си помислили за Путин при срещата им с него. Най-вероятно точно това,
което той е искал да си помислят.
Путин не се интересува толкова от представяне на конкретна версия на
реалността, колкото от това да види как другите реагират на информацията.
За него другите са участници в игра, която той води. Той избира входящата
информация, те реагират. Той преценява. Техните отговори на неговата
информация му казват за какъв го смятат, но с това издават и какви са те
самите, какво искат и за какво им пука. От своя страна Владимир Путин
разкрива съвсем малко. Той наистина полага големи, често пъти много
сложни схеми да извади другите участници от равновесие. Като президент
и премиер той се е представял в безброй различни образи. От 2000 г. г-н
Путин е съвършеният международен политически артист.
Аз обаче бих добавил, че характерът на Путин и представлението,
което изнася, започнаха да се смесват под натиск през последните няколко
години. Когато беше принуден да смени тона и от подмазване пред
водещите демократични нации да започне да им се гневи, за да подхрани
подкрепата си у дома, Путин показа истинското си лице и маските можеха
да започнат да падат. Не ставаше дума Путин да действа, каквато е
истинската му природа, точно като скорпиона на гърба на жабата, а че му
беше позволено да израсне и да реализира природата си.
Това е крайният отговор на въпроса дали диктаторите се раждат, или се
създават. Както е при повече въпроси от типа „природа срещу възпитание“,
всичко зависи от различната степен на баланса. През 2000 г. Путин не е
знаел, че иска да стане диктатор. (За разлика от Сталин и Хитлер, чиито
ранни писания и изявления ясно разкриват мечтите им.) Вътрешна
информация от 1999 г. дори предполага, че е бил притеснен от
предложението на Елцин да се оттегли по-рано и по-рано да го запрати в
президентството.
Инстинктът на Путин е бил да мине на страната на властта и да я
привлече към себе си. Всичко, което не е контролирал, е било нещо, на
което не се е доверявал. Решението му е да се опита да контролира всичко.
За разлика от тоталитаризма на Съветския съюз, където целият контрол
беше в ръцете на системата, Путин се стреми към тоталитаризъм на един
човек – той самия.
Когато през 2000 г. Путин стана президент, беше обграден от много
други сили с голям потенциал. Различни съветници на Елцин (включително
и дъщеря му) и олигарсите все още притежаваха власт извън стените на
Кремъл и зад тях. Сред тях беше и отдавнашният сив кардинал на Елцин,
Борис Березовски, и неговите сътрудници Александър Волошин и Роман
Абрамович. Березовски познава Путин от години и негова е заслугата, че го
вади от бюрокрацията и го издига до премиерския пост.
Реформите на Елцин отслабиха значително Думата и засилиха
позициите на президента, но парламентът все още беше фактор и не
можеше да бъде напълно пренебрегнат. Медиите бяха обект на значително
правителствено влияние, но все още съществуваха много алтернативи, а
политическите материали, макар пристрастни и саркастични, не бяха
ограничени.
Често се хваля с далновидността си, но трябва да отделя и малко време
на грешките си. Два дни след като Путин встъпи в длъжност като временен
президент, аз възхвалих времето на Елцин и се опитах да наложа
оптимистичен тон за бъдещето при Путин. Статията ми от 3 януари 2000 г.
в „Уолстрийт Джърнъл“ не споменава за миналото на Путин в КГБ или за
ужасното нарушаване на човешките права в Чечня. Акцентът беше основно
върху наследството на Елцин и всякакви предсказания щяха да бъдат доста
трудни, тъй като Путин беше непознат. Освен това, като всеки патриот, и аз
исках най-доброто за страната си. Чуждестранната подкрепа и
инвестициите бяха все още много важни за Русия и аз определено го имах
предвид, когато писах материала. Тогава казах:
Аз съм убеден, че г-н Елцин истински е вярвал в необходимостта да
направи Русия пълноправна демокрация и е искал да е сигурен, че новият
силен човек в Кремъл ще е способен да защити ценните демократични
реформи. Само времето ще покаже дали г-н Путин може да бъде добър
президент. Но днес бихме могли да кажем, че предвид обстоятелствата г-н
Елцин заложи на точния кон… Очевидният въпрос е как екипът на г-н
Путин ще се справи с трупащите се икономически проблеми на Русия, но
без съмнение той ще търси решение в конституционната рамка, която г-н
Елцин очерта. Така ще се допринесе за крайния исторически триумф на
първия президент на Русия.
Разбира се, оказа се, че Елцин е искал силен човек в Кремъл, който да
защити не демокрацията, а ценното богатство, което беше натрупал заедно
със семейството и съратниците си. А аз просто не можех да си представя,
че самата конституционна рамка ще бъде атакувана толкова бързо и толкова
брутално. Като повечето хора, аз си представях, че Путин ще толерира
собствените си приятели и ще бъде по-дисциплиниран, а не че веднага ще
поведе цялата страна обратно към тоталитаризма.
Когато става дума за силите извън Русия, западните администрации и
инвеститори на практика се бяха отказали от Русия в края на
десетилетието. Вместо да използват силните си лостове да подкрепят
реформите и демократичните институции, водещите нации от свободния
свят ограничиха инвестициите си до ядрено разоръжаване и други
сравнително леки сътрудничества. Вече би трябвало да е ясно, че аз не
вярвам в мита за руското унижение, но можеше да бъде направено много
повече, ако Западът беше проявил искрен интерес към бъдещето на Русия.
Джордж Сорос беше участник и свидетел на много от събитията около
опитите руската икономика да бъде реформирана и изградена наново в
постсъветските години. В много отношения неговият инвестиционен фонд
беше също толкова важен фактор, колкото и Международният валутен
фонд. Той също беше много разочарован от мекушавите и лицемерни
договорки на Запада в края на деветдесетте години на миналия век. Когато
Путин влезе в президентството, Сорос прозря нещата и видя много по-рано
от други наблюдатели, че Путин ще завземе страната. През февруари 2000
г. известният инвеститор написа статия за вестник „Московские новости“.
В по-голямата си част тя беше посветена на подмолната битка без правила,
която се водеше зад завесите между Чубайс и Березовски, и критикуваше
Запада за онова, което според Сорос беше провал в адекватната подкрепа
на Русия. Между другото успя да каже и следното за бъдещето на новия
Путинов режим:
Но изградената от Путин държава надали ще се базира на принципите
на отвореното общество. Той ще продължи да използва чувството на страх,
което се настани след атентатите в жилищните блокове. Тази държава ще се
опита да наложи властта си над частния живот и ще се стреми към
световно господство на Русия. Ще бъде авторитарна и националистическа.
Развитието на събитията е невъзможно да се предвиди, но също така е ясно,
че тази перспектива излиза наяве, а можеше да бъде избегната, ако
западното свободно общество следваше принципите на свободното
общество.
Когато става дума за разбиране какъв е Путин, при това рано, най-
големите лаври трябва да бъдат за Андрей Пионтковский. Той е не само
един от най-острите умове в политическия анализ, но и един от най-
острите езици. През януари 2000 г. нарече путинизма „висш и финален етап
на бандитския капитализъм“ и „последен изстрел“ в главата на руската
нация. Статията му в „Раша джърнъл“ от февруари 2000 г. заслужава
безсмъртие, тъй като много ясно видя това, от което повече от нас се бояха.
Той започва да пише статията на Световния икономически форум в Давос
през януари същата година, където развеселен наблюдавал как група руски
официални лица се опитват да отговорят на въпроса „Кой е Путин?“:
Изисканите господа, които в коридорите бяха заети агресивно да
пробутват своя продукт под марката „Владимир Путин, следващият
президент на Русия“, бяха объркани – никой от тях не искаше да говори
публично. Все едно ставаше дума за мъртвец – „човек говори за него или
хубаво, или нищо“. Само че Путин си е съвсем жив и активен политически.
После Пионтковский описва как на следващия ден сам е отговорил на
въпроса в своята група. Както винаги, Андрей не спестява нищо:
Моят отговор беше: „Не се преструвайте, че не знаете кой е Путин“.
Вие просто не сте готови да се изправите срещу истината. Аз не знам за
Путин нищо повече от онова, което е известно на вас. Но това, което знам, е
достатъчно за мен да направя личната си оценка като редовен руски
гласоподавател за този кандидат за поста на президента – че този човек е
опасен за страната ми и за света.
Това е човек, който показа пълно неуважение към човешкия живот,
показа цинизъм и двуличие, а и желание да използва войната и смъртта на
хиляди руски войници и невинни цивилни граждани като пиар инструмент
в предизборната си кампания. Това е човек, който вдигна тост на
годишнината от смъртта на Сталин, възстанови паметната плоча на бившия
председател на КГБ Юрий Андропов на мястото ѝ на стената на сградата,
където е централата на Федералната служба по безопасност на „Лубянка“, и
мечтае да види статуята на касапина Феликс Дзержински, основател на
съветската тайна полиция, да се издига отново в центъра на Москва.
 След това Пионтковский обръща внимание на съдбата на журналиста
Андрей Бабицки, отвлечен от руски военни сили в Чечня и по-късно
обвинен лично от Путин в предателство заради репортажи, които му се
сторили твърде съчувстващи на чеченските бойци. Андрей завършва
статията си така:
Тази игра също е наситена с политическо значение. Не само Бабицки е
измъчван във филтрационните лагери. Всички ние сме задържани в един
огромен филтрационен лагер извън портите на Прекрасния нов свят на
Путин – Щази. Те проверяват доколко сме готови за света, който ни очаква.
Колко ли можем да преглътнем, като си мълчим? Колко бързо и колко лесно
ще ни пречупят? Онези, които не отговорят на изискванията, ще бъдат
безмилостно отхвърлени като негодни.
Не ме питайте кой е Путин. И не ме питайте за кого бие камбаната на
Путин. Бие за вас.
През 2005 г. бюстът на Феликс Дзержински беше върнат на старото му
място в двора зад сградата на Главното управление на Министерството на
вътрешните работи в Москва на ул. „Петровка“ №38. Извисяващата се
негова статуя на Лубянския площад, съборена през 1991 г., все още очаква
завръщането си.
≡
На 7 май 2000 г. Путин встъпи официално в длъжност и се изправи
пред множество външни влияния, да не споменаваме и разклатената
икономика и продължаващата война в Чечня. Путин веднага запретна
ръкави и със забележителна концентрация се залови да елиминира всичко и
всеки, който можеше да ограничи властта му. Първият му декрет беше да
осигури защита на Елцин, както без съмнение е бил обещал. Другите
декрети, които бяха издадени един след друг в следващите няколко дни,
целяха засилването на военните сили или съсипването на руските
демократични институции.
Олигарсите, които се бяха оказали на погрешната страна в борбите за
власт, бързо разбраха какво означава да си загубил от Путин. Владимир
Гусински, медийният магнат, чиято НТВ беше първата независима
телевизия в Русия, беше смятан за твърде близък до кмета на Москва Юрий
Лужков, чиито президентски амбиции той финансира. Гусински беше
счетен от Путин за незаслужаващ доверие, потенциално опасен и
последствията не закъсняха и миг. Само дни след като Путин зае поста си,
полицията влезе в офисите на медийната компания на Гусински. През юни
той беше арестуван по странни обвинения и прекара три дни в затвора.
След като го освободиха под гаранция, замина за Испания, където по-късно
през годината беше задържан за кратко заради заповед за арест, пусната от
руското правителство чрез Интерпол. (Ранен пример на тактиката да се
злоупотребява с международни институции в политически преследвания.)
Държавата погълна активите на медийната компания на Гусински,
наказателна форма на ренационализация, която също щеше да стане
обичайна практика.
Самият Березовски също не се задържа задълго. Той беше и член на
руската Дума и публикува писмо, с което протестираше срещу предложен
от Путин закон, който отнемаше независимостта на местните губернатори и
ги подчиняваше на властта на централното правителство. Березовски заяви,
че това е заплаха за руската демокрация точно както и беше. Шест седмици
по-късно, на 17 юли, Березовски се оттегли от парламента в знак на протест
срещу лавината от антидемократични закони на Путин. Двамата размениха
критики и заплахи в медиите и през октомври федералното следствие
възобнови едно старо дело за измама срещу Березовски. Това беше
единственият намек, който му трябваше, за да разбере, че се налага да стои
извън страната. Березовски така и направи, като се установи в Лондон.
Както се случи и с Гусински, активите на Березовски в Русия бяха отнети
или го принудиха да ги продаде на олигарси с по-висок рейтинг на
лоялност.
Путин може да е смятал, че Березовски е твърде силен и знае
прекалено много, за да го държи около себе си. Олигархът беше наясно с
много мръсни тайни, защото голяма част от тях бяха негово дело. Освен
това той контролираше няколко много ценни обекта, нефтодобивната
компания „Сибнефт“ и телевизията ОРТ, по-късно известно като „Първи
канал“. Путин бързо осъзна, че е по-ефективно напълно да контролира
медиите, вместо да ги цензурира, така че бързо отряза посредниците.
Медийните компании бяха завзети от хора от приятелския кръг на
Путин и от най-близките му съратници. Тази „цензура с превземане“ беше
придружена и от по-класическия вариант със списъци с персони нон грата
и забранени теми. Медийната власт беше централизирана по същия начин
като политическата и със същата цел – ограбване на страната, без това да
причини обществено надигане. Корупцията от ерата на Елцин е като белег
от жигосване в публичното съзнание единствено защото разбрахме за нея
от пресата. През деветдесетте години на миналия век съперничещите си
олигарси водеха война един срещу друг чрез медийните си бизнеси. Тази
битка не протичаше нито честно, нито почтено, но множество факти видяха
бял свят, а хиляди честни журналисти работеха, за да покажат истината на
хората в Русия.
 Манията на Путин към медиите се задълбочи още повече след
инцидента през август, при който ядрената подводница „Курск“ потъна в
Баренцово море. Загинаха сто и осемнадесет моряци, двадесет и трима от
тях, след като бяха оцелели от експлозията и се бяха спасили в изолирано
помещение, където чакаха цели часове, може би и повече, за спасение,
което дойде едва дни по-късно. „Курск“ бе гордостта на руския флот.
Подводницата беше въведена в експлоатация през 1994 г. и също като
„Титаник“ се считаше за непотопима. Заради орязването на бюджета
„Курск“ се използваше рядко и поддръжката ѝ не беше редовна точно
каквото беше положението в цялата армия по онова време. Слабото
обучение и корозиралото оборудване доведоха до нещастие, когато едно
старо торпедо се взривява на борда и потапя подводницата на сто метра
дълбочина в ледената вода.
По онова време Путин беше на ваканция в Сочи и реши да остане там
по време на кризата. Сякаш не можеше да направи нищо, за да спаси
пленените в потъналата „Курск“ мъже, но той нямаше как да знае това.
Путин прие без никакъв коментар изявлението на военноморския флот, че
се води спасителна операция. По-късно призна, че е изглеждало много зле
за самия него как си почива на Черно море, докато катастрофата се е
развивала. Почти седмица никой не беше сигурен дали въобще има
оцелели. Телевизионните репортажи редуваха кадри на съсипаните
семейства в базата на флота във Видяево и на президентското барбекю в
Сочи. Руският флот отхвърли предложенията за помощ, които веднага
заваляха от Съединените щати, Франция, Германия, Норвегия и други
страни.
Путин прие чуждестранна помощ едва след пет дни и множество
провалени руски опити за спасяване на оцелелите. Норвежки кораб
пристигна на деветнадесети август, цяла седмица след потъването на
„Курск“. Минаха още два дни, преди водолази да влязат в подводницата и
да потвърдят, че оцелели няма. Флотът, включително и някои от най-
висшестоящите му офицери, започна почти веднага да разпространява
истории каква е причината за нещастието. Любимата версия беше, че
„Курск“ е потънала вследствие на удар с подводница на НАТО, чиста
теория на конспирацията без капчица доказателство. Официалните лица
продължиха да натрапват историята за сблъсъка дори след като
доказателствата за два вътрешни взрива бяха потвърдени извън всякакво
съмнение. (Контролираните от държавата руски медийни източници
споменават версията за удар с друга подводница като достоверна теория и
днес, въпреки че официалният доклад от 2002 г. потвърди, че причината за
потъването е експлозия на дефектно торпедо.)
Руските медии, особено телевизията на Борис Березовски, силно
разкритикуваха реакцията на правителството като неумела и лишена от
съпричастност, което си беше чистата истина. Кадрите как членовете на
скърбящите семейства се караха и обвиняваха Путин и други официални
лица, които не проявяваха никакво съчувствие към трагедията, накараха
Путин да разбере каква заплаха могат да бъдат медиите за ранната му
популярност. Стана ясно, че тоталитарните му инстинкти са много по-
силни от каквито и други да е имал за реформи. Вместо да реорганизира
военните, които бяха причинили ужасния инцидент и бяха оплескали
спасителните операции, или поне публично да накаже некомпетентните
офицери, Путин погна медиите, които разкриха всичко това.
Така, по-малко от шест месеца, след като Путин стана президент,
двама от най-влиятелните руски олигарси бяха прогонени в изгнание,
конституционната властова структура на страната беше пренаредена и
драматично пренасочена към Москва, а свободните медии падаха една след
друга като плочки на домино. Само след шест месеца! Основният мит,
изграден около тези събития, беше, че Путин просто разчиствал града като
един добър шериф. Руският народ ненавиждаше олигарсите и ги смяташе
за престъпници над закона. И ето го Путин, силния човек от силите за
сигурност, който показва на всички, че тази работа няма да я бъде. Не е зле!
Дори и да е прекрачил границите на правосъдието, за да го направи, какво
друго би могъл да стори, повтаряха всички.
Няма значение, че Путин изземаше частните активи на Гусински и
Березовски и ги даваше в ръцете на други, по-лоялни олигарси, или ги
поставяше под пряк държавен контрол. Правителството на Путин не
притисна корупцията, а я направи свещена. Това беше уникален метод за
прочистване на града, който представляваше упълномощаване на един кръг
„предприемачи“, докато други биваха демонизирани.
Не ме разбирайте погрешно, аз не изпитвам никакво съчувствие към
първото поколение олигарси, което грабеше Русия след краха на СССР. Те и
техните политически и мафиотски партньори използваха липсата на
контрол от страна на Елцин и се комбинираха да опропастят най-добрия
шанс на Русия да се сдобие с пазарна икономика и демокрация. Епичните
нива на корупция направиха и без това трудните реформи просто
невъзможни и натикаха нужния за икономическа стабилност минимален
жизнен стандарт толкова надолу и за толкова дълго, че Путин или някой
като Путин да бъде приветстван с отворени обятия.
Но аз отхвърлям митологизацията на хора, които искат да поставят
Путин редом до Елцин по отношение на борба с корупцията,
институционални икономически реформи и растеж. Когато говорим за
борбата на Путин с корупцията, аз не смятам, че да легализираш кражбите,
а след това да се хвалиш със спад на престъпността, трябва да бъде смятано
за прогрес. До 2002 г. действителната престъпност в Русия растеше. Тогава
цените на петрола се изстреляха като ракета нагоре и приходите от тях
започнаха да дават по-широк резултат. Путин щеше да приложи подобен
умиротворителен маньовър и в Чечня, когато даде официален статут и
огромни компенсации на Ахмад Кадиров, един от известните бойни
командири.
За тези схеми на отстъпки могат да се водят спорове, но аз го намирам
за цинично, неморално, както и за вредно за страната в дългосрочен план.
Все едно да намалиш уличното насилие и конфликтите, като приемеш един
от мафиотски клан и унищожиш другите, но на огромна цена. Без свободни
медии, без правосъдна система, от която да се притесняват, и без
конкуренция олигарсите на Путин бяха като вредители, чиито естествени
врагове са изтребени. Държавата стоеше зад гърба на избраните за
победители с цялата си мощ, а хазната ги чакаше с широко отворени врати.
Ако Путин се беше намесил и беше заплашил да направи на всички
онова, което избирателно направи на малцина, тоест ако беше приложил
закона, както трябва, работата щеше да бъде съвсем различна. Той можеше
да спре ограбването и да каже на приятелите и враговете си, че купонът на
гърба на руския народ е свършил. Отначало изглеждаше, че той превръща
Гусински и Березовски в пример точно по тази причина. В крайна сметка,
ако можеше да изрита двама от най-влиятелните и богати олигарси толкова
бързо, другите със сигурност щяха да ги последват. Вместо това се оказа,
че посланието на Путин към останалите е като на мафиотски дон – или се
заклевате да сте лоялни към капо и да крадете в рамките на неговата схема
и система, или свободата и активите ви могат да изчезнат като дим от днес
за утре. През първата година от мандата на Путин ставаше все по ясно, че
което е добро за него и за приятелите му, е много по-важно от какво е добро
за Русия. Днес ситуацията не е по-различна.
Множеството свързани с бизнеса прокарани реформи никога не бяха
приложени според първоначалните им намерения. Убеждаването, че след
2000 г. има успешни институционални реформи, е лъжовно по същността
си, макар че и до ден днешен си остава фундаментална легенда за
либералите от системата. Забележително е, че мнозина от тях са все още
част от правителството. Те ни казват, че са приети важни закони за
намаляване на данъците, за по-лесно стартиране на бизнес и така нататък.
Но от моя гледна точка „институционалните реформи“ не са просто
документи на хартия: подпечатаните решения на Думата се спускаха
отгоре. При диктатура формалното съдържание на закона не е важно.
Важно е как се прилага законът. Реформите са институционални само ако
имат истински ефект върху живота на хората.
Ако на някого още не му беше станало ясно накъде Путин води
страната, много показателен е един символичен случай, който говори тъкмо
толкова силно, колкото и законодателството и преследванията. През есента
на 2000 г. уж в отговор на оплакванията от руските спортисти, че химнът от
1990 г. ги смущавал, защото нямал текст, който да пеят, Путин възстанови
стария съветски химн. Разбира се, не със стария оригинален текст от
времето на Сталин, нито пък с обновения от 1977 г., който няма как да
забравя. Вместо да се напише текст за новия химн на Русия, беше върната
мелодията на стария съветски химн, а същият автор написа нов текст. Аз
определено предпочитам новото „Нашата вярност към Родината ни дава
сила“ пред „Подлите нашественици от пътя ще пометем“ от 1944 г. или „В
победата на безсмъртните идеи на комунизма“ от 1977 г., но символизмът
на връщането на съветския химн беше както очевиден, така и шокиращ.
Думите са сменени, но песента си остава същата.

≡ 6 ≡
В търсене на душата на Путин

Всеки, който казва, че в онзи момент все още не е бил сигурен каква е
истинската природа на Путин, сигурно или се шегува, или е глупак, или се
опитва да прави нас на глупаци и мами. Няма защо да губим време за
шегаджии или глупаци, колкото и полезни да са те в тестето на Путин с
белязани карти, но измамниците трябва да бъдат наблюдавани внимателно.
От поне десет години тези, които защитават Путин, или получават някакви
облаги за това, или са опасно невежи. Можем да извиним хората, че са
допуснали оптимизмът и дипломацията да ги заслепят за кратко и не са
видели какви са характерът и амбициите на Путин. Една от силните страни
или пък от слабостите на либералните демократични общества е, че дава
ползата от съмнението дори на враговете си. Ако Путин наистина беше
антидемократичен бандит, значи трябваше да го докаже.
 И той го доказваше година след година, а западните му защитници
един по един преминаваха от лагера на „невежите“ към „получаващите
облаги“. От енергийни компании, опитващи се да докопат част от
петролните залежи на Русия, до европейски премиери и канцлери, желаещи
да продадат стратегическите интереси на страните си, за да правят бизнес –
всички идваха при Путин и той нямаше проблеми да разшири
международния си фенклуб въпреки завоя си към диктатура в Русия.
Щом Путин се появи на международната сцена, всеки чуждестранен
лидер и специалист беше длъжен да си състави мнение за него.
Преглеждането на тези текстове от новинарските материали и мемоарите е
като взимането на майсторски клас в изкуството да кажеш нещо хубаво, без
да казваш нищо, като същевременно умело прилагаш най-важната
политическа хватка – да си вържеш гащите и да се спасиш от
последствията. Няма нужда да казвам, че мемоарите, написани с поглед
назад, са много по-критични към Путин, отколкото коментарите към
момента. Единици са тези, които имат честността да си признаят, че са
сбъркали за Путин, или още по-лошо, че той ги е излъгал.
Натрупващото се впечатление е, че всички са знаели, че Путин
проявява притеснителни автократски тенденции, но не са вярвали, че си
струва да се полагат усилия да се изправят срещу тях рано, когато това е
щяло да бъде по-лесно. Логиката била, че в крайна сметка отношенията на
Русия и Запада вече били силно влошени, да не кажем ледени, а руснаците
така или иначе търсели силен човек. Защо тогава да не се надяват на ново
начало с нов човек?
Западните лидери се оказаха в трудна позиция. Путин говореше много
добре езика на реформите и трудния постсъветски период на Русия, а и не
му тежеше бремето на Елцин или гневните му изблици. Но когато се
вгледали в действията му, картинката била много различна. Наскоро
попитах моя приятел и ветеран от Държавния департамент на САЩ Стив
Сестанович какво най-много го е изненадало или притеснило в Путин в
ранните му дни. Неговият отговор е отличен увод как Западът е изпитвал
трудности да разбере новия руски лидер и какво означава това за Русия:
От самото начало „путинизмът“ беше несигурна програма, с която не
знаехме как да се справим. От една страна, стояха приказките от
предизборната му кампания за реформи и прямото му признание колко
много Русия е изостанала от Запада. Всичко това изглеждаше окуражаващо.
От друга страна обаче, независимите медии биваха затваряни една след
друга, а в Чечня се водеше война на изпепелената земя. Това беше
притеснително. Що за човек беше това?
 Спомням си един разговор на Мадлин Олбрайт в нейната служба с
руски посетител, една от най-влиятелните фигури на Елциновата ера. Беше
през пролетта на 2000 г. Тя ме помоли да присъствам. Той ни каза: „Искам
да знаете, че сега Русия има най-добрия наследник на Борис Елцин, за
когото можехме да се надяваме. Също така имаме президент, който ще
заличи част от нашите демократични постижения. Той първо ще атакува
свободата на пресата. Тук ние, които го подкрепяме, разчитаме на вас да му
се противопоставите“. Излязох от тази среща замислен как въобще ще
разрешим този проблем.
Бих могъл да направя няколко добри предположения кой е бил руският
посетител в офиса на държавния секретар на САЩ Олбрайт през онзи ден,
но няма смисъл. Гостът е бил доста точен в преценката си какво ще
направи Путин и как Съединените щати трябва да реагират на задаващите
се събития. Лесно може да видите дилемата, чието оформяне Сестанович и
цялата администрация са съзирали, особено ако си припомните, че по
онова време президент все още беше Бил Клинтън.
Последната година от мандата на Клинтън вече беше станала трудна.
Той беше оцелял през импийчмънта, свързан със секс скандала с Люински,
но това му беше струвало много от останалата му енергия и беше
подкопало доверието. През февруари се пръсна интернет балонът и отнесе
със себе си много от оптимизма за икономиката на САЩ. Освен това беше
година на избори и вицепрезидентът Ал Гор се бореше с Джордж У. Буш
кой да наследи Клинтън.
Външната политика също му създаваше проблеми. Всеки президент на
САЩ се опитва да разреши проблема между Израел и Палестина в
последната година от мандата си и Клинтън не беше изключение.
Убийството на Ицхак Рабин през 1995 г. беше задържало мирния процес,
предвиден в Договора от Осло, и оттогава Клинтън не се намесваше
активно, но през юли 2000 г. той организира Срещата в Кемп Дейвид между
Ехуд Барак и Ясер Арафат. За изненада на всички, които нямаха никакво
понятие от история, на нея не беше постигнато споразумение. Няколко
месеца по-късно избухна Втората интифада, след като Ариел Шарон
посети Храмовия хълм. Друга бележка за времето е самоубийственият
бомбен атентат на Ал Кайда срещу американския ескадрен миноносец
„Коул“, при който загинаха седемнадесет души.
Накратко, Клинтън не беше в състояние да заеме силна позиция срещу
един корав и мъчноразбираем нов руски лидер. Белият дом продължи да
оказва неискрена подкрепа за лечението на последствията от зверствата в
Чечня и винаги с мъка подчертаваше, че „Чечня не е Косово“, каквато е
известната фраза на британския премиер Тони Блеър. Русия все още я
болеше от начина, по който Съединените щати и НАТО прегазиха руските
интереси в Сърбия през 1999 г. – нещо, към което Путин щеше да се връща
отново и отново.
По време на последното посещение на Клинтън в Москва като
президент на 3 юни 2000 г. двамата лидери минаха през обичайния
протокол САЩ – Русия за проблемите с ядрените оръжия, търговията и
американските ракетни щитове, които през годините щяха да се превърнат
в една от любимите теми на Путин. Администрацията на Клинтън
заслужава признание за това, че поне спомена гражданските свободи при
тази среща. Мадлин Олбрайт посети радио „Свобода“, чието открито и
честно отразяване на войната в Чечня доведе до отвличането на
журналиста Андрей Бабицки.
Клинтън даде едночасово интервю за радио „Ехото на Москва“, част от
медийната група МОСТ, тогава все още собственост на Владимир
Гусински. Неговите медии не подкрепяха Путин. Клинтън звучеше
изненадан, когато го попитаха дали той някога би използвал полицейски
сили срещу критиците в медиите. „Никога не съм правил нищо подобно.
Това е незаконно!“ Путин изчака от учтивост точно една седмица, след като
Клинтън си тръгна, и арестува Гусински.
По-голямата част от Европа също нямаше търпение да прикрие
загрижеността си за Чечня и да прегърне Путин безусловно. Двама
ключови европейски лидери, Тони Блеър във Великобритания и Герхард
Шрьодер в Германия, бяха по характер противници на противопоставянето
особено когато имаше сделки за сключване, а и толкова много руски пари
навлизаха на пазара. (Силвио Берлускони, който щеше да стане най-
страстният партньор на Путин и негов най-яростен защитник, щеше да се
върне на премиерския пост в Италия през 2001 г.) Трябва да отдадем
дължимото на Жак Ширак във Франция, чието правителство протестираше
силно срещу жестокостите в Чечня по онова време и дори прие
представител на президента на Чечня в Националната си асамблея. Но тази
победа беше мъчително кратка и когато Путин посети Париж през
октомври, Ширак вдигаше тостове с него и съпругата му Людмила с думите
„От нас зависи да напишем нова страница във френско-руските
отношения“. Как се казва на френски „да натиснеш бутона за
презареждане“?
Но Блеър вече беше вдигнал високо летвата на поощряването на
низките страсти, като през март 2000 г. предприе странен маньовър и
направи внезапно лично посещение на Путин в Санкт Петербург.
Организациите за защита на човешките права и британската преса
нападнаха Блеър, че е оказал важна подкрепа на Путин, когато „масовите
екзекуции на цивилни граждани, произволното задържане на чеченски
мъже, систематичните побои, мъчения и понякога изнасилвания“ се
провеждаха по заповед на Путин. Вместо да обсъждат това, Блеър и
съпругата му посетиха Ермитажа, летния царски дворец и „вечерта
прекарахме в операта, където заедно със семейство Путин присъствахме на
премиерата на „Война и мир“ на Сергей Прокофиев“. По време на визитата
си Блеър не пожела да се срещне с някого от другите кандидати или
опозиционни фигури.
За мен 2000 г. също не беше най-добрата. По-голямата част от втората
половина на 1999 г. посветих на стартирането на огромен сайт за шахмат,
Kasparov Chess Online, който щеше да се появи на бял свят точно когато
дот-ком балонът се спука. Въпреки това времето беше вълнуващо и съм
горд с някои от проектите, които завършихме. Но както много други
интернет начинания, и това затихна след едва няколко години. През
октомври беше първата ми защита на световната титла по шахмат от пет
години. Съперник ми беше моят сънародник Владимир Крамник.
Пристигнах в Лондон в страхотна форма, пълен с идеи и увереност. Месец
по-късно бях победен в мач за титлата за първи път, при това без да спечеля
нито една партия. Крамник се беше подготвил много по-добре от мен,
надигра ме и аз паднах жертва на собственото си самодоволство след
петнадесет години на върха. Това беше съкрушително преживяване и на
тридесет и седем години за кратко се замислих за пръв път дали да не
прекратя кариерата си. Но желанието ми да докажа, че все още съм най-
добрият играч в света, беше прекалено силно и щях да върна позицията си
като номер едно, като я задържах до отказването си през 2005 г.
Докато ближех рани и се готвех за завръщането си, разполагах с много
време да наблюдавам резултатите от първата година от мандата на Путин.
Повечето от мислите по-долу за първата година на Путин като президент
попаднаха в страницата ми в „Уолстрийт Джърнъл“ на 4 януари 2001 г.
Заглавието на статията беше „Руският президент търгува със страх“ и за
мое удивление продължава да се чете и днес. Много повече ми се иска да
можех да призная, че съм сбъркал в нея, отколкото в оптимистичните си
писания година по-рано. Путин има навик да ме изкарва много точен
пророк, но и много разочарован руснак.
Внезапното оттегляне на Борис Елцин на 31 декември 1999 г. ме
принуди да прекарам новогодишната нощ в писане за неговата роля в
руската история. Понеже тръгващият си президент беше посочил
наследника си (а в руската политика това означаваше гарантирано
избиране), се опитах да предскажа параметрите на политиката на Путин. За
жалост, моята прогноза, базирана на предположението, че младият и
прагматичен руски лидер ще засили демократичните процеси в страната,
ще се бори с корупцията и ще изправи кривите на непоследователната
външна политика на Борис Елцин, се оказа просто пожелание за Нова
година.
Година по-късно обаче очите ми се бяха отворили. Путин имаше всяко
предимство, което може да си пожелае един нов президент. Рейтингът му
беше толкова висок, че ни напомняше за еуфоричните първи дни на
Елциновия Кремъл, а тогава на проучванията на общественото мнение в
Русия все още можеше някак да се вярва, за разлика от днес.
Зашеметяващата девалвация на рублата след фалита през август 1998 г.
даде тласък на тежко обвързаната с износа руска икономика. Високите цени
на петрола осигуриха буфер от твърда валута, невиждан от друго
посткомунистическо руско правителство.
Но въпреки това огромното доверие беше пропиляно. Корените на
Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито
реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и
външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на
руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили
(от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите
заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен
лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално
опасна. Петнадесет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със
страх е все още много сходна и също толкова ефективна.
Вместо да повали истинските враждебни сили в Русия – корупцията,
невежеството и прекомерно раздулата се държавна структура, Путин хитро
промени правилата на играта. Успехът на руската икономика беше
свръхестествен, но под него все още трябваше да бъдат извършени
структурни промени. Ако не броим някои реформи в данъчното облагане,
болезнените вътрешни реформи бяха блокирани от мощното
номенклатурно лоби – кастата на окопалите се бюрократи и официални
лица, чиято власт зависи от могъщите им покровители. Корупцията
процъфтяваше, а съдебната система беше твърде неефективна, за да е
стабилизираща сила. Хиляди руски войници загинаха в чеченския
конфликт, който доведе до безброй жертви сред чеченското население,
превърна чеченските градове и села в развалини, стотици хиляди – в
бежанци, борещи се за оцеляване. Путиновото продължаване на войната
беше представено като антитерористична операция, но се оказа още едно
бизнес начинание за руските генерали и съответстващите им фигури в
Чечня.
Новите политики на Путин към руските райони представляваха
странна смес между съветското политбюро и царското управление на
Руската империя. За да запазят привилегиите на властта, руските
губернатори се подчиниха на централните власти, а в замяна получиха
засилване на традиционно слабото градско самоуправление. Почти всички
руски политици последваха стъпките им и започнаха да подкрепят всяка
президентска инициатива. Един пример – идеята на Путин да възстанови
стария съветски химн получи одобрението на повече от осемдесет
процента на членовете на парламента. (Обикновено Путин действаше,
сякаш просто следва волята на народа. Отговорът му на въпроса доколко
възстановяването на съветския химн е подходящо, беше „Народът и аз
можем да допускаме грешки“.)
Доктрината на външната политика на Путин беше като цяло по-
мащабна версия на вътрешната му стратегия и показа опортюнистичния
начин, по който щеше да работи през следващите петнадесет години. И
двете могат да бъдат спретнато обобщени като „Мошеническо държавно
управление ООД“. Където по световната сцена имаше проблемни точки или
„заплахи“ за вътрешното спокойствие на Русия, новият президент
моментално се озоваваше там с лост в ръка. Той беше навсякъде. Ядрената
програма на КНДР ви притеснява? Руският президент вече е установил
лични взаимоотношения с Ким Чен Ир и е готов да бъде посредник на
Корейския полуостров. Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Башар Асад –
Путин е готов щедро да предложи помощта си за оправянето на
отношенията с всеки един от тримата знаменити лидери. Дали някога
въобще е давал някаква стойностна помощ, е съвсем отделен въпрос.
На познатата афганистанска почва Путин предложи руската военна
машина да съдейства за търсенето на Осама бин Ладен. Няма значение, че
присъствието им там позволяваше на руските генерали да запазят контрола
върху главните пътища на наркотиците от Афганистан към Европа през
държавите в Централна Азия. Като основен доставчик на конвенционални
оръжия и ядрени технологии, Русия държеше ключа към иранските военни
амбиции и Путин редовно щеше да раздрънква връзката ключове тъкмо
извън обсега на американските и европейските преговарящи.
Ранната стратегия на Путин се основаваше на неговия прочит на
историята. Западният подход за невиждане на злото към Гражданската
война в Русия през 1919 г. и Мюнхенското споразумение между
Великобритания и Хитлер от 1938 г. проправи пътя за някои от най-
ужасните трагедии на двадесети век. През 1961 г. Джей Еф Кей отзова
американските самолети от подкрепата на борещите се срещу Кастро сили
и ги остави да бъдат изклани от водената от съветски специалисти кубинска
армия. Окуражен от тази демонстрация на слабост, Съветският съюз
разположи ядрени ракети в Куба. Кубинската ракетна криза от октомври
1962 г. доведе човечеството до ръба на ядрен Армагедон.
Има и по-нови примери на ограниченията на западната намеса в
зараждащи се кризи, нека споменем две – първоначалния пасивен подход
към агресивните планове на Саддам през 1990 г. и подкрепата за
териториалната цялост на Югославия през 1991 г. Във всяка от тях поуката
е една: навременният отговор в такива опасни игри, подстрекавани от
враговете на демокрацията, драстично намалява цената, която в крайна
сметка се плаща заради въздържането.
Посещението на Путин в Куба през декември 2000 г., за да възстанови
приятелството с диктаторския режим на Кастро, демонстрира неговата
геополитическа стратегия и тактическите му похвати. Година след визитата
си, след като вече беше провокирал тревога във Вашингтон, Путин обяви
затварянето на шпионския радиоелектронен център в Лурдес, Куба, най-
голямата руска военна база в чужбина. Путин имаше отчаяна нужда да
ореже разходите и това беше още една възможност да натрупа точки пред
новата администрация на Буш, докато върши това, което така или иначе
трябваше да свърши. Путин направи точно същото със затварянето на
базата в Камран, Виетнам, през 2002 г., която притесняваше както САЩ,
така и Китай, който скоро щеше да стане основен покровител на Русия.
(През 2014 г., когато Путин търсеше начин да неутрализира САЩ и
подкрепата им за Украйна, той се върна в Куба, за да опрости деветдесет
процента от неизплатения дълг на страната към Съветския съюз и да обяви,
че базата в Лурдес ще бъде отворена отново.)
Въпреки явната слабост на Русия, Путин се намесваше, където може,
особено в слаби места и отваряше стари рани. Той редовно отправяше
заплахи и даваше обещания, които никой не беше сигурен, че може да
спази дори и да искаше. Русия все още запазваше мястото си в Съвета за
сигурност на ООН и когато търсеше как да осуети американските
инициативи, често намираше съюзник в лицето на Китай. Мисля, че Андрю
Ривкин от „Гардиън“ нарече този Путинов прийом външна политика с
„фотобомби“.
Някои от ранните маньоври на Путин можеха да бъдат разгледани като
умело разиграване на слаби карти, но също така разкриват и истинските му
приоритети в онези първи години. Външната политика беше на второ
място, почти странична, в сравнение със стремежа му да консолидира
властта си у дома. Путин не можеше да си позволи да губи време или
влияние, за да се разправя с външния натиск. Приятелските предложения
към могъщите лидери му спечелиха нужното време, като замени истинската
власт зад граница за повече свобода да оказва натиска у дома. Затварянето
на военните бази раздразни руските комунисти и националисти, но те все
още не бяха сериозен политически фактор и Путин скоро успя да привлече
мнозина от тях в лагера си. По онова време Русия беше с разклатена
икономика и съсипана армия, затова не можеше да направи нещо кой знае
колко повече, но така изглеждаше и се чувстваше отново като сила на
световната сцена.
Ако не обърнеш внимание на дреболиите, те се превръщат в истински
проблеми. Нарастването на цените на петрола щеше да продължи седем
години и връчи в ръцете на Путин трилиони долари – пари, които можеше
да използва за натиск у дома, да си купи влияние зад граница и да
модернизира въоръжените си сили. Набрал мощ от приятелските си
отношения с управниците на най-големите демокрации в света, Путин се
превърна де факто в лидер на нациите, които се дразнеха от неоспоримото
превъзходство на САЩ през деветдесетте години на миналия век.
Пролуката на възможността за промяна на световния ред в полза на
демокрацията се затваряше. Оставеният без контрол Путин консолидира
властта си у дома, а после премина от фотобомби към истински бомби.
≡
Двата най-значими телефонни разговора на двадесет и първи век бяха
проведени на 11 и 12 септември 2001 г. И двата бяха от Владимир Путин до
Джордж Буш след атаките на Ал Кайда срещу Световния търговски център
и Пентагона. Първото обаждане, само няколко часа след атентатите, беше
прието от съветника на Буш по националната сигурност Кондолиза Райс в
бункер под Белия дом, тъй като Буш беше на борда на „Еър Форс 1“ и с
него нямаше връзка. Ето описанието, което Райс дава на обаждането в
мемоарите си „Няма по-висока чест“ от 2011 г.:
Помолих да говоря със Сергей Иванов, но на телефона беше Путин.
„Господин президент – казах аз, – в момента президентът не може да
говори с вас, тъй като го местят на друго място. Искам да ви уведомя, че
американските сили се вдигат по тревога.“ „Вече знаем, отменили сме
ученията си и сме снижили нивата на тревога – отвърна той. – Можем ли да
направим нещо друго?“ Аз му благодарих и за един кратък момент през
главата ми премина мисълта:Студената война наистина е
свършила(италикът е по оригинала).
Путин се свързва с Буш на следващия ден. Ето описанието на Буш от
книгата му „Повратни моменти“ от 2010 г.: „Когато на следващия ден
говорих с Владимир, той ми каза, че е подписал декрет, с който обявява
едноминутно мълчание, за да покаже солидарност със Съединените щати.
Той завърши с думите: „Доброто ще триумфира над злото. Искам да знаете,
че в тази битка ще стоим един до друг“.
С два телефонни разговора, отнели общо около 60 секунди от времето
му, без да му струват абсолютно нищо, Путин си бетонира позицията да
бъде приет от администрацията на 43-тия президент Буш като приятел и
съюзник. Коментарът на Буш три месеца по-рано как е погледнал Путин в
очите и е усетил душата му, го поставяше в неудобна реторична позиция,
но това беше истинска солидарност. Или поне беше приета като истинска,
но това схващане беше важно, по-важно от което и да било истинско
сътрудничество.
Путин съзря възможността точно такава, каквато беше. Първият
разговор беше най-важният, въпреки че не успя да се свърже с президента.
Той вряза Путин в момента, в съзнанието на Буш и в историята като първия
чуждестранен лидер, обадил се на Буш на 11 септември. При второто
обаждане пословично хладният човек от КГБ говори така, както
емоционалният и състрадателен Буш би оценил най-много в този
травматичен момент. Солидарност, битка, едноминутно мълчание, добро и
зло… Това беше перфектно изигран момент, който се отплати неизказано
много през следващите седем години.
Към онзи момент отразяването на разговорите и тяхното
предполагаемо значение за новия световен ред бяха не по-малко
ентусиазирани. Консенсусът беше, че „Студената война наистина беше
свършила“, а сега историческите врагове щяха да се обединят в новата
голяма война, войната срещу терора. Путин пръв осъзна колко полезна
може да бъде една неправилно насочена и безкрайна война, въпреки че
другите щяха доста скоро да стигнат до същия извод.
Путин сграбчи шанса да представи събитията от 11 септември като
още един фронт на войната срещу терора, която Русия водеше в Чечня от
толкова много години. Фактът, че нямаше никакви доказателства, че
чеченците са част от какъвто и да било световен джихад, не попречи на
Кремъл рутинно да ги обвини. Преди Буш и Райс се бяха изказали силно
срещу нарушаването на човешките права в Чечня, но всичко това приключи
след 11 септември. Михаил Касянов, премиерът на Путин по онова време,
по-късно каза, че онези обаждания са били като сребърен куршум, поразил
всички критики.
В този случай обещанието на Путин за помощ беше истинско, а Русия
имаше местните познания и връзки да бъде от полза на американските
усилия срещу талибаните. Същото направиха и няколко автократи от
централноазиатските републики, които бързо разбраха, че това е
възможност да се отърват от американския натиск върху собствените им
трагични практики за потъпкване на човешките права. Ал Кайда и
талибаните бяха пречупени в Афганистан, погледът на администрацията на
Буш се отклони към Саддам Хюсеин и Ирак, а Путин възобнови
обичайната си тактика на обструкционизъм.
≡
Какво лошо има в това да си солидарен и да си сътрудничиш с един
стар враг, след като те е сполетяло ужасно бедствие? Нищо, разбира се. Аз
също не смятам, че администрацията на Буш е била твърде наивна, за да
разбере, че Путин винаги търси собственото си предимство, а членовете ѝ
го показаха ясно в нароилите се мемоари – всичко е било въпрос на
приоритет. Ако Путин помогне в Афганистан и осигури разузнавателни
данни, които биха спасили американски животи, то това би било много по-
важно от оказването на натиск върху него относно гражданските свободи в
Русия.
Трудно бихме могли да си представим, че много хора биха изразили
несъгласие с това становище, а аз също бих се съгласил с него, ако подобна
сделка беше единствената възможност. Проблемът е, че е двулично да
твърдиш, че каквото и да било сътрудничество с деспотични режими
изисква пренебрегването на човешките права. Провеждането на морална
външна политика означава, че позицията ти по определени въпроси е ясна
без значение какво става, и че няма да я забравиш, когато ти е удобно. Това
е изключително важно, понеже в противен случай човешките права и
моралните въпроси се превръщат в просто поредния чип на
геополитическата маса за игра. Не е случайно, че Путин и други диктатори
се отнасят към човешките права точно по същия начин. Те не пропускат
нито един шанс да се сдобият с лост за въздействие, да бъдат от помощ за
кратко, за да укрепят още повече репресивните си режими и да избегнат
международната цензура. Свободният свят трябва да се придържа към по-
високи стандарти, ако иска да окуражи и другите да правят така.
Според една сходна заблуда свалянето на човешките права от масата за
преговори отслабва външната политика или дори застрашава националната
сигурност. За да схванем първо по-голямата картина, нека се съгласим, че
колкото повече либерални демокрации има в света, в толкова по-голяма
безопасност ще бъдем. „Никога“ е рискована дума в който и да било спор,
но можем спокойно да кажем, че здравите демокрации почти никога не
водят война една срещу друга. В дългосрочен план политиките, които
подтикват към създаването и успеха на повече демокрации, подобряват
националната сигурност. Основно погрешно е да се мисли, че чрез морален
компромис може да се стигне до крайния успех на моралната политика.
Няма как да тръгнете на север, без значение колко малки са крачките на юг.
През 2014 г. се навършиха двадесет и пет години от смъртта на
големия руски физик и стожер на човешките права Андрей Сахаров. Когато
преоткрих някои от статиите и лекциите, които е писал по онова време, бях
невероятно впечатлен колко ясно е мислел по тази мъглява тема. Знаех,
разбира се, че той е много смел човек и говореше, сякаш е преминал през
най-тежките морални битки, в които някой би могъл да се изправи. „Бащата
на съветската водородна бомба“ се превърна във важен глас срещу
ядреното презапасяване. Героят на Съветския съюз стана негов затворник,
но и най-ефективният му критик. Преждевременната му смърт през 1989 г.
промени развоя на световните събития, а аз лично съм убеден, че
присъствието му би повело Русия по много различен път от онзи, който
извървяхме без него. Сахаров беше нашият Мандела, а без него беше
твърде лесно да се преструваме, че можем да оставим престъпленията на
Съветския съюз зад гърба си, без наистина да сме се изправили очи в очи с
тях. Сахаров отдели трите години свобода, които имаше, преди да почине,
основно да докаже правотата на моралната позиция, която защитаваше. На
Срещата в Рейкявик през 1986 г. между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън
американският президент разочарова Горбачов, като не отстъпи от своята
Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО). Поредицата от смели
предложения и контрапредложения за драстично намаляване и дори за
пълно унищожаване на ядрените арсенали не доведе до нищо. По онова
време Рейгън беше критикуван от мнозина, но както знаем от историята,
този твърд отказ да отстъпи и на сантиметър в Рейкявик беше сериозен
удар по надеждите на Горбачов да спаси Съветския съюз. Горбачов се
завърна у дома разбрал, че ако Рейгън не му подхвърли спасително въже,
единственият начин за оцеляването на СССР бяха драматични реформи във
вътрешните политики. Започна Перестройката. Едно от първите действия
на Горбачов, изпълнено със символика, беше да се обади на Андрей
Сахаров и да го освободи след шест години на вътрешно изгнание и
тормоз. Сахаров беше избран за депутат в новия парламент през март 1989
г., но почина от сърдечен удар едва девет месеца по-късно.
Сахаров не беше празноглав идеалист. Той се бореше за универсални
принципи, но много добре осъзнаваше ограниченията на опитите да се
влияе на съветския режим. Когато през 1973 г. написа писмо до Конгреса на
САЩ, в което умоляваше за прокарването на онова, което по-късно стана
известно като поправката „Джексън – Веник“, Сахаров реално продължи да
се бори по въпроса за еврейската емиграция от СССР, а не започна да
държи гръмки речи. Той беше умел говорител и тактик. Знаеше, че не може
да призове открито за закон, който щеше да бъде приет като наказателен
спрямо собствената му страна, затова Сахаров написа, че СССР „се развива
в условия на недопустима изолация“, и посочи, че поправката ще облекчи
тази изолация и затова на практика е от полза за СССР.
Това беше ироничен и умен маньовър, тъй като целта на поправката
„Джексън – Веник“ беше да притисне Съветите да отслабят емиграционния
контрол, като го обвържат с търговски взаимоотношения. Това беше съвсем
ясен инструмент за изолиране на съветскиярежим, а не договор. Но така се
ангажира съветскиятнароди към него се протегна ръката на приятелството
и свободата, това разграничаване е ключово. Каква по-ефективна критика
за Съветския съюз от факта, че милиони негови граждани жадуват да бъдат
свободни? Когато обсъжда поправката в мемоарите си, съветският
посланик Анатолий Добринин пише, че всяко настояване за емигриране
било „още едно доказателство за нашия социалистически рай“ и че „всеки,
който има нахалството да иска да го напусне, отправя огромна обида!“.
Писмото на Сахаров до Конгреса се възползва и от дисидентската
тактика на „гражданско обединение“ и в него той настоява съветското
правителство да уважава собствените си и международните закони.
„Поправката не представлява намеса във вътрешните работи на
социалистически държави, а е просто защита на международния закон, без
който не може да има взаимно доверие“. Движението срещу Путин също
възприе тази тактика. Нашите протести често се основаваха на настояване
правителството да се придържа към руската конституция, която, на теория,
гарантираше правото на събиране и на свобода на словото, а режимът на
Путин системно я нарушаваше.
Писмото на Сахаров беше публикувано няколко дни по-късно на цяла
страница във „Вашингтон пост“. Леонид Брежнев побесня и направи
странното изявление, че писмото е „не просто акт срещу държавата и
срещу Съветите, но и троцкистски акт“. Иронично, но администрацията на
Ричард Никсън беше също толкова ядосана.
Сахаров беше противник на разведряването, дума, в която той и други
дисиденти много точно виждаха евфемизъм за отстъпки. Неговият приятел,
дисидент и съратник Натан Шарански обобщи съпротивата на движението,
която оказваше лагерът на „реалистите“, воден от Хенри Кисинджър,
държавния секретар на Никсън. Според него съветските дисиденти
причиняват само неприятности и заплашват да извадят от релсите неговата
внимателно балансирана реалистична политика. Шарански пише:
„Кисинджър видя в поправката на Джексън опит да се подкопаят плановете
му да разреже гладко геополитическата баница между двете суперсили.
Така беше. Джексън вярваше, че срещу Съветите трябва да се тръгне на
конфронтация, а не с отстъпки“.
Шарански, който сам говори и пише много красноречиво и
авторитетно за моралните политики, продължава с цитат на приятеля си:
„Едно от посланията, които (Сахаров) постоянно отправяше към тези
чужденци, беше, че човешките права не бива никога да бъдат смятани
единствено за хуманитарен проблем. За него те са и въпрос на
националната сигурност. Както го е казал кратко и ясно: „Страна, която не
уважава правата на собствения си народ, няма да уважава и правата на
съседите си“. Путинова Русия е отличен пример колко е прав.
Тази гледна точка към моралната политика се споделя и от друг
известен дисидент, прогонения в изгнание писател Александър
Солженицин, който използва американските бащи основатели, за да
обрисува позицията си. В една лекция в Ню Йорк на 9 юли 1975 г.
Солженицин казва: „Хората, създали вашата страна, никога не са губели от
поглед своите морални ориентири. Те не са се смеели на абсолютната
природа на концепциите за „добро“ и „зло“. Посоката на техните
практични политики са били сверявани по моралния компас. И колко
изненадващо е, че една практична политика, съставена на основата на
морални съображения, се оказала най-проницателната в бъдеще и най-
благотворната“. Ако си позволя своеволието да превърна думите на
Солженицин в афоризъм, най-моралната политика също така се оказва и
най-ефективната политика. Вярата в нещо различно води до фалшиви
размени, които вредят на свободата, без да засилят сигурността ѝ.
След години обсъждания Съединените щати най-накрая отмениха
поправката „Джексън – Веник“ през 2011 г. Тогава недоволствах от лошо
избрания момент. Границите на Русия бяха отворени, така че
първоначалната цел на поправката вече беше останала в миналото. Но
отмяната на този бележит закон в полза на човешките права, докато
Владимир Путин връщаше Русия в тоталитарния мрак, беше ужасна идея.
Нещо повече, тази мярка се конфронтираше със СССР, вместо да прави
отстъпки, и ясно и високо заявяваше, че свободата на личността е важна.
„Джексън – Веник“ беше останка от отминала ера, но беше мощен символ.
Отхвърлянето му, без да бъде заместен с нещо друго, щеше да се изтълкува
като съобщение, че или Съединените щати вече не се грижат за тези
универсални права, или че Америка вярва, че Русия на Путин не е
авторитарен режим.
През 2011 г. се присъединих към глобалната кампания, подета от Бил
Браудър за приемането на акта „Магнитски“, отчасти и като заместник на
„Джексън – Веник“, който отново щеше да свърже външната политика на
Америка (а по-късно и на Европа) с нарушаването на човешките права в
Русия. Изнесох няколко лекции във федералния окръг Колумбия и написах
статии, в които призовавах Конгреса и администрацията на Обама да не
възнаграждават Путин за това, че унищожава руското гражданско общество
и че преследва онези, които вадят престъпленията му на бял свят.
Докато подготвях тези речи, станах голям фен на Хенри „Скуп“
Джeксън, сенатора от Вашингтон, който беше основната сила за налагане
на морална американска външна политика през седемдесетте години на
миналия век. С удоволствие бих запълнил няколко страници с
въздействащите изявления на Джексън защо Америка трябва да отговори
на идеалите си за свобода и демокрация, като активно ги представя и
защитава зад граница. Любимо ми е заключението на страстната му реч от
27 септември 1972 г., произнесена в Сената, за да защити поправката, която
щеше да носи неговото име: „Ние можем и ние трябва да поддържаме
вярата в нашите собствени висши традиции. Днес не бива, както някога сме
правили, да се примиряваме мълчаливо с тиранията, докато има хора, които
с много по-голям риск за себе си се осмеляват да ѝ се опълчат“. Джексън
цитира и лекцията на Солженицин по повод приемането на Нобелова
награда за литература през 1970 г. – „На нашата пренаселена Земя вече
няма ВЪТРЕШНИ РАБОТИ!“.
През 2013 г. колежът „Хилсдейл“ ме покани да говоря за Русия на
събитие в родния щат на Джексън – Вашингтон, и аз не пропуснах
възможността. „Хилсдейл“ е политически много консервативна
институция, „консервативният „Харвард“, така че ми беше приятно да си
поиграя тъкмо с обратното, като в лекцията споменах демократите Джексън
и Хари Труман. И двамата са отявлени защитници на използването на
американската мощ и морален авторитет за защита на хората по целия свят
от диктатура. За жалост, настоящото поколение демократи са загърбили
напълно тази позиция с няколко забележителни изключения. След лекцията
при мен дойде възрастна местна дама с ясни спомени, че е подкрепяла
Скуп Джексън (а може би и Труман!), като го нарече „единствения
демократ, за когото някога съм гласувала“.
 Администрацията на 43-тия президент Буш открито налагаше своя
„дневен ред на свободата“ (наречен още и Доктрина на Буш), с който Скуп
Джексън щеше да се гордее. В него се препоръчваше активно представяне
на свободата зад граница – дневен ред, който аз между другото подкрепях в
почти всяко едно отношение. Що се отнася до Русия, тази доктрина отново
падна в капана на непоследователността и размените. Думите на Райс
„Студената война наистина е свършила“, когато е приключвала разговора с
Путин на 11 септември, казват достатъчно.
Този коментар се подсилва и от мнението, което Райс изказа веднъж в
„Шоуто на Чарли Роуз“, мисля, че беше през 2009 г. Тогава тя заяви, че
„сега руснаците са по-добре, отколкото при СССР“, все едно деветдесетте
години на миналия век просто ги е нямало. Да оспорваш степента на
репресиите в теоретичен или исторически дебат, е едно, но е неморално да
го правиш, докато хвърлят хора в затвори и ги убиват. Водата може и да е
спаднала и да няма опасност от наводнение, но да се удавиш, стига и
половин метър дълбочина особено ако ръцете ти са завързани.
Да, Студената война беше свършила, но Путин вече водеше
следващата и тя не беше в Чечня или срещу терора. Войната на Путин беше
срещу руската демокрация и срещу всеки, който би могъл да се изправи на
пътя на мисията му да я унищожи. Онези телефонни обаждания до Буш на
11 септември бяха изпреварващи удари, премерен маньовър от страна на
Путин да омаловажи потенциалното американско влияние върху натиска му
у дома.
За жалост, тази тактика сработи доста добре и Буш и администрацията
му го признаха и втвърдиха политиката си чак след инвазията на Путин в
Грузия през 2008 г. Тогава обаче Буш вече си тръгваше, руската демокрация
беше на смъртен одър и не можеше да се надигне от него с помощта, която
чуждестранният натиск можеше да ѝ окаже, когато Путин беше все още
уязвим в началото на десетилетието.
≡
Да погледнем какво се случи в Русия след 11 септември, също е добър
начин да проучим един от най-ключовите модели в управлението на Путин:
колкото по-малък натиск усещаше той отвън, толкова по-диктаторско
ставаше поведението му в Русия. Въпреки образа и реториката на корав
мъж, Путин, особено в първите години на президентството си, беше
чувствителен спрямо външния натиск по въпросите на гражданските
свободи и други нарушения. Путин щеше да започне да се отнася с
презрение към външния натиск едва по-късно, когато парите от петрола
започнаха да валят, а потенциалните му вътрешни съперници бяха
стъпкани.
През мрачните дни на СССР светът разбра, че хора като Андрей
Сахаров, Сергей Ковальов и Натан Шарански бяха героите на съпротивата
без насилие. Модерният Путинов стил на потисничество е различен и има
множество защитници на Запад, които отказват да направят разлика между
режима на Путин и руския народ, който е репресиран. Например, след като
се появих в публична дискусия по телевизия Би Би Си през 2006 г. в едно
шоу, записано в Москва, но разбира се, неизлъчено в Русия, един британски
зрител написа потресен коментар колко свободно казваме неща, за които до
не съвсем отдавна биха ни екзекутирали. Отношението, че руснаците „сега
са по-добре“ и трябва да имат предвид благословията ни, нанесе големи
вреди на нашата демократична кауза. Тя утвърждава репресиите с абсурден
релативизъм.
Студената война и заплахата от ядрено унищожение фокусираше
вниманието на всички върху всеки руски ход. Щом тази заплаха отпадна,
западните лидери предпочетоха да заровят глави в пясъка и да се
преструват, че всичко е наред, особено тъй като трябваше да се справят с
по-спешни и видими проблеми след 11 септември. Западът изгради активна
морална и последователна външна политика след едно цяло поколение,
живяло под екзистенциална опасност и истинска или въображаема заплаха
от комунизма. На правителствата им трябваха едва няколко години да
прехвърлят отговорността за човешките права на неправителствени
организации като „Амнести Интернешънъл“. Човешките права престанаха
да бъдат правителствена задача.
Междувременно обаче хоризонтите се откриха пред Путин, тъй като
вече нямаше външна намеса, която да го притеснява. Той продължи да
„консолидира“ медиите, като затваряше независимите телевизии, и даде на
пресата да разбере, че някои теми са табу. Тормозът срещу политическата
опозиция се превръщаше в рутина. Дори установени политици и успешни
бизнесмени вече не можеха да се противопоставят на принципите или
политиките на Путин, без да поемат сериозен риск да загубят кариерата,
свободата и живота си.
Всякакви съмнения в желанието на режима на Путин да пролива кръв
бяха изтрити през 2002 г. по време на кризата със заложниците в театъра
„Дубровка“ в Москва. Една група чеченски бойци държа като заложници
почти 850 души в продължение на четири дни. Това щеше да стане
известно като обсадата „Норд-Ост“, по името на руския мюзикъл, който се
играеше на 23 октомври, нощта на атаката.
Няма смисъл да си припомняме всяка ужасяваща подробност на
обсадата, още повече че почти всеки детайл е обект на спорове. Особено
много искам да избегна всяка проява на съчувствие към похитителите,
въпреки че фокусът ми е върху отговора на правителството. Терористите са
скорпиони, знаем какъв е нравът им и го заклеймяваме със здравия си
разум. Но истинската природа на режима на Путин все още беше някак под
съмнение и тъкмо тя е предметът, който обсъждаме.
Похитителите настояха за незабавното оттегляне на всички руски
войски от Чечня и заявиха, че искат „да накарат хората в Москва да вкусят
онова, което се случва всеки ден в Чечня“. Бяха тежковъоръжени с
картечници, гранати и самоделни взривни устройства. Първата нощ те
освободиха голяма група заложници, между 150 и 200 души, предимно
жени, деца, мюсюлмани и чужденци. На следващия ден похитителите
приеха преговори с доста ограничен кръг обществени фигури,
включително опозиционния политик Борис Немцов и журналистката Анна
Политковская, която отдавна беше военен кореспондент в Чечня.
Във всеки разговор похитителите потвърждаваха, че са дошли тук, за
да умрат, но въпреки това пуснаха още една голяма група заложници,
основно чужденци. На двадесет и пети октомври те приеха за заложниците
храна, плодови сокове и лекарства от Червения кръст. Водачът на
терористите Мовсар Бараев даде интервюта за пресата, в които
многократно наблегна на готовността им да умрат и че „ние сме тук със
специалната цел да сложим край на войната“. Групата на бойците беше
голяма, съставена от добре подготвени и опитни хора, затова изглеждаше,
че ситуацията ще се проточи.
Тогава все още играех шахмат професионално и в края на октомври
водех за последен път руския отбор към златния медал на шахматната
олимпиада в словашкия град Блед. Новината за кризата със заложниците в
театъра „Дубровка“ шокира всички участници, но разбира се, най-
потресени бяхме онези, родени в Съветския съюз; онези, за които думата
„Чечня“ беше нещо повече от непознато географско название.
Много добре си спомням разгорещените обсъждания на трагичната
ситуация в коридорите, когато хората се гледаха един друг в очите и
изразяваха една и съща надежда: „Правителството няма да реши да
използва сила. Няма да остави стотици хора да умрат“.
Руските специални части щурмуваха театъра на сутринта на 26
октомври. Едновременно с това във вентилацията на сградата беше
изпомпен отровен газ. Според оцелелите и както се вижда от едно отчаяно
обаждане на един от заложниците, терористите са знаели, че ще има газова
атака, и някои от тях са носели газови маски. Вместо да екзекутират
заложниците, похитителите открили огън срещу руските войски – още един
факт, който стана ясен едва по-късно и противоречеше на официалните
доклади, че повечето загинали са били простреляни.
В нападението бяха убити всичките четиридесет похитители, но
заедно със сто и тридесет заложници. Всички заложници без един бяха
загинали или директно от газа, или се бяха задушили до смърт, след като
бяха изпаднали в безсъзнание и не бяха получили навременна медицинска
помощ. Местните болници бяха засипани с натровени заложници, но не
знаеха как да ги лекуват, тъй като властите отказаха да посочат какъв тип
газ е използван. Веднага след това беше пуснато официално съобщение, че
атаката е провокирана от похитителите, които започнали да избиват
заложници. Това изявление беше разобличено като невярно само няколко
дни по-късно, когато други официални лица заявиха, че атаката е била
планирана и насрочена още от първия ден.
Въпреки противоречивите репортажи, че поне един от похитителите е
бил известен оперативен работник на ФСБ, няма как да разберем дали
специалните части са знаели, че повечето от експлозивите в театъра са
били фалшиви, а това означава, че използването на газ преди щурма на
театъра е било ненужно. Руският парламент отказа да проведе разследване
на поведението на правителството по време на обсадата и тъкмо затова и до
ден днешен има толкова неизвестни факти. Политиката на правителството
след атаката беше да разсейва и отбива въпроси, да разпространява невярна
информация за всяка част от операцията, а така е трудно да не си помислим
най-лошото.
Лесно е цинично да заявим, че е по-добре сто-двеста цивилни
граждани да загинат от ръцете на правителството, отколкото седемстотин
да умрат в плен на терористите. Тази математика е неопровержима дори от
позицията на времето. Няма как да разберем какво би се случило в
алтернативната вселена, в която преговорите са продължили. Единственото
ясно заключение от ужасната трагедия е, че войната в Чечня не е свършила,
без значение какво казваше Путин, и че режимът на Путин не ценеше
човешкия живот повече от терористите – сякаш правителството искаше да
подчертае точно това.
Ако целта на светкавичната и смъртоносна намеса беше да се прати
обезкуражаващо послание към чеченците, че такива преговори няма да се
водят, то тя се провали. Две години по-късно обсадата на училището в
Беслан щеше да доведе до дори още по-катастрофална и изпълнена с
насилие военна операция срещу чеченските похитители. Щяха да загинат
почти 400 души, от които 186 деца. (Един от резултатите, които
категорично могат да се отдадат на кризата „Норд-Ост“, беше краят на
квазинезависимостта на НТВ, тъй като Путин не беше доволен от
отразяването на събитията.)
Путинова Русия не смята смъртта на собствените си граждани за
сериозно престъпление, което заслужава виновните да бъдат наказани. Но
режимът на Путин тихомълком раздаде ордени и чинове на много от
организаторите на щурма срещу „Дубровка“, като така режимът на Путин
направи още крачка към издаването на всевечни индулгенции за
изпълнението на безсмъртните си заповеди. Мекият авторитарен режим не
беше посрещнат с организиран отпор от обществото и през следващото
десетилетие постепенно придоби зловещите черти на фашистка диктатура.
≡
Между обсадите „Норд-Ост“ и „Беслан“ има още едно събитие, важно
за установяването на обхвата и хватката на държавната власт в Русия при
Путин. На 25 октомври 2003 г. най-богатият човек в Русия, Михаил
Ходорковски, беше арестуван и обвинен в измама. В схема, която щеше да
се утвърди като модел за бъдещето поведение, Ходорковски беше обвинен,
а петролната му компания „Юкос“ беше разкъсана за минути. Активите ѝ
бяха предадени на компании, контролирани от най-близките приятелчета на
Путин, при това на съвсем ниски цени. Когато Ходорковски беше пуснат на
свобода през декември 2013 г., след като лежа и по второ, дори още по-
нелепо обвинение, „Юкос“ вече не съществуваше.
Както казах и по-рано, немного руснаци желаеха да изразят съчувствие
към олигарсите, натрупали огромните си богатства в първите дни на
приватизацията. Ако приказката „Зад всяко голямо състояние се крие едно
голямо престъпление“ е вярна в сравнително прозрачните пазарни
икономики на Запада, това едва ли беше така в дивия изток на Русия и на
другите постсъветски републики през деветдесетте години на миналия век.
Те в най-добрия случай бяха смятани за безскрупулни предприемачи, а в
най-лошия – за хищни престъпници – хора, използвали политическите си
връзки, за да натрупат неизказани богатства, докато средностатистическите
руснаци страдаха. Ами истината до голяма степен беше точно такава, но с
възражението, че не е конструктивно да се обвиняват победителите, че са
нарушили правилата в игра, за която трудно може да се каже, че въобще
има някакви правила.
Много от преследваните олигарси бяха освен това евреи, а
антисемитизмът, обикновено прикрит и кодиран в медиите и неприкрит и
безочлив сред националистите, изигра роля в политическите и
обществените кампании срещу тях. Фактът, че някои от най-доверените
олигарси на Путин също бяха евреи, притъпи критиката по тази линия на
чистките му, но няма никакво съмнение, че принадлежността към
еврейския етнос беше използвана срещу онези, подложени на атака от
страна на държавата.
Това съживяване на още една проклета съветска традиция трудно
можеше да ме изненада. Въпреки множеството ми спортни успехи за
славата на отечеството, етническите ми корени понякога поставяха под
въпрос лоялността ми по време на съперничеството ми с Карпов, който
беше от „уважаван произход“ от сърцето на Русия, а аз бях „експлозивна
комбинация“. Откакто участвам активно в движението срещу Путин,
започнаха все по-често да ме наричат Вайнщайн – това е името на баща ми,
което беше сменено с арменската фамилия на майка ми скоро след смъртта
на баща ми, когато бях на седем години.
Не съм сигурен дали е иронично, или просто отвратително, че
антисемитският хор нададе вой, при това отвъд границите на руското
интернет пространство, откакто Путин започна войната си срещу Украйна
през 2014 г. Според пропагандата на Кремъл новото демократично
правителство в Киев е пълно с фашисти и нацисти, както и се полага на
някого, обявен от Русия за враг, а самата Русия е била длъжна да се намеси,
за да защити не само етническите руснаци, а и бедните евреи! Асоциацията
на еврейските организации и общности на Украйна отвърна с отворено
писмо, в което се казваше, че увещанията на президента Путин, че в
страната им има покачване на антисемитските настроения, „не отговарят на
реалността“ и „може би бъркат Украйна с Русия, в която еврейските
организации са отбелязали ръст на антисемитските настроения през
последната година“. Освен това нивата на антисемитските инциденти в
Украйна са по-ниски, отколкото във всяка друга страна в Европа, в която се
води статистика, включително Франция и Германия. В същото време
историите, че Украйна се „ръководи“ от еврейски олигарси, са част от
информационната война на Кремъл, очевидно в опит да се провокират
славяните в Украйна да се надигнат срещу тях или може би да оставят
Путин да свърши тази работа вместо тях.
Тези извратени обвинения доведоха до хубава шега, която чух, докато
бях на посещение в Украйна през декември 2014 г. Един руснак гледа
новините по телевизията и се обажда паникьосан на еврейските си
приятели в Украйна: „Мойше, вярно ли е, че страната ви е превзета от
фашисти и ултранационалисти?“. „Да – отвръща приятелят му, – синагогата
ни е пълна с тях!“
Ако се върнем към 2003 г., ще видим, че арестът на Ходорковски беше
представен като удар в подкрепа на справедливостта, реформите и като
възмездие за обикновените хора. Всъщност беше точно обратното по
всичките три точки. По онова време нямаше много съмнения защо това се
случва през 2003 г., когато обвиненията, заради които беше задържан,
датираха от деветдесетте години на миналия век. Само един поглед към
активите на Ходорковски във и извън „Юкос“ по онова време разкрива
истинските мотиви зад ареста му.
Гусински и Березовски бяха прогонени две години преди Ходорковски
да бъде тикнат в затвора. И двамата представляваха ясна и непосредствена
опасност за Путин заради медийните си холдинги и политическото си
влияние. За разлика от тях Ходорковски и нефтодобивната им компания
процъфтяваха през първите години на управлението на Путин. „Юкос“
беше готов да използва гонещите тавана цени на петрола, за да
модернизира остарялото наследено съветско оборудване и да проучи
международните партньорства по пътя си да стане първата голяма руска
компания, която е наистина мултинационална. В съзнанието на Путин това
беше заплаха. Той възнамеряваше да се подсигури, че двата гиганта –
нефтодобивният и газовият, „националните шампиони“, са поставени под
твърдия контрол на Кремъл.
Ходорковски също така извърши и греха да се замеси лично в
политиката и в гражданското общество, но нямаше интерес да се закълне в
лоялност към Путин или да се изправи директно срещу него в оплетената
предизборна борба. Ходорковски основа фондацията „Отворена Русия“ и я
използва да спонсорира десетки програми и благотворителни инициативи
из цялата страна, като през цялото време отказваше да потърси одобрение
за тях от Кремъл. Той дори обяви публично, че ще подкрепи кандидати на
опозицията, докато другите олигарси носеха куфарчета с пари, за да
подкрепят политическите каузи на Путин.
Руският държавен хуманитарен университет (РДХУ) е много голямо
висше учебно заведение в Москва. Той имаше договор с „Юкос“ за 100
милиона долара субсидии в образованието. След ареста на Ходорковски
ръководството на РДХУ изненадващо се смени и новият ректор отказа да
вземе пари от „Юкос“. Ходорковски не използваше богатството си да си
купи футболен клуб в Англия, както направи приятелят на Путин Роман
Абрамович с „Челси“ през юни същата година. Дори и да го правеше,
отчасти за да повдигне репутацията си, Ходорковски инвестираше в Русия
и тези негови дейности го превърнаха в основателна заплаха за Путин, при
това основателна по всякакъв начин. Той не беше човек, когото Путин
можеше да контролира.
 През 2003 г. Ходорковски показа смелост, граничеща с безразсъдство.
Неговият близък бизнес партньор Платон Лебедев беше арестуван през юли
и нямаше никакво съмнение кой е следващият в списъка. Друг от
партньорите му, Леонид Невзлин, постъпи разумно и същото лято се
премести в Израел. Вместо да напусне страната или да закрие бизнеса си,
Ходорковски надигна глас дори още по-силно, като публично заклейми
държавата и корпоративната корупция, която дърпаше Русия назад.
Последиците не закъсняха.
Срещу Ходорковски бяха повдигнати множество обвинения в измама и
укриване на данъци по обичайната рецепта на Кремъл. Процесът му
предостави всички доказателства, нужни да покажат, че при режима на
Путин просто няма нужда от доказателства в съда. По ирония „Юкос“ беше
платила повече данъци за барел от всяка друга нефтодобивна компания. Не
претендирам да съм експерт във финансовите и правните хватки, които
през деветдесетте години на миналия век превърнаха няколко души в
милиардери за рекордно кратко време. Но е очевидно, че по стандартите на
останалия свят малцина бяха с чисти ръце. В началото Ходорковски не
беше много по-различен от всички останали. Но неговата визия за
бъдещето беше толкова радикална, че изплаши не само Путин, но и другите
олигарси. Ако всеки олигарх беше подложен на щателен одит и му беше
потърсена отговорност, резултатът щеше да е доста здравословен за закона
и реда в Русия.
Вместо това получихме шоу процес срещу човек, смятан от Путин за
личен враг. Ако този конкретен процес сам по себе си не е достатъчен да
потвърди това, си струва да отбележим, че много други хора, свързани с
„Юкос“ или с процеса, също бяха преследвани и обвинени. Срещу Лебедев
бяха повдигнати обвинения, а в затвора беше малтретиран въпреки
сериозните си заболявания. Мнозина други служители на „Юкос“ бяха
тормозени и привлечени под отговорност. Дори адвокатът на Ходорковски,
Каринна Москаленко, беше заплашена от прокуратурата с лишаване от
права. Това се превърна в мафиотската визитка на Путин: ако предизвикаш
вертикала на властта, той не просто щеше да започне да преследва теб и
активите ти, но и служителите ти, приятелите, семейството и всеки, който
се осмели да те защити.
През май 2005 г. Ходорковски и Лебедев получиха деветгодишни
присъди и бяха пратени в затворнически лагери. Отговорът от света беше
обичайното мърморене за „загриженост“ за независимостта на руската
съдебна система и „призоваване“ руското правителство да спазва
определени стандарти. Към онзи момент съм доста сигурен, че Държавният
департамент на САЩ е имал готова бланка за писмо, изразяващо подобна
загриженост, така че просто да сменя имената и датата. Подобно писмо,
обикновено връчвано тихомълком от някой дребен чиновник, щеше да се
окаже много полезно през последните години, когато злоупотребите на
Путин в Русия се трупаха, докато лидерите на свободния свят
продължаваха да го прегръщат топло на международната сцена.
Арестът доведе до показателен коментар на американския посланик
Александър Вършбоу: „Ние се надяваме, че процесът ще бъде честенпо
руските правни стандарти(италикът е добавен)“. Когато една статия във
„Файненшъл таймс“ критикуваше практиките в Главната прокуратура на
Русия, руският министър на финансите, вицепремиерът Алексей Кудрин,
просто я отхвърли с коментара „има някои нередности“.
Трябва да изредя някои от тези „нередности“, за да станат ясни на
Америка и Западна Европа: претърсване на офисите на адвокати,
посещавали клиентите си в затвора; претърсване на офисите на членове на
парламента; отказ на разрешение на членовете на парламента да посетят
Ходорковски в затвора, което е нарушение на руското законодателство.
Нито един западен съд нямаше да допусне този случай в съда, тъй като
доказателствата бяха получени с незаконни средства, но такива са „руските
правни стандарти“. Това е много показателен оксиморон, каквито са и два
от любимите изрази на Путин: „управлявана демокрация“ и „диктатурата
на закона“.
Хвърлянето на Ходорковски в затвора не само разчисти сцената от
един критик и съперник, но и беше предупреждение към останалия руски
бизнес свят: играйте по правилата на Кремъл и не се замесвайте в
политиката. Това беше повратен момент в Русия – правителството
официално се отказа да преследва нарушителите на закона и вместо това
само стана нарушител. Нещата се промениха – от мошенически елементи с
връзки по високи места, които злоупотребяваха с правителствената власт,
за да крадат, се стигна до държавна инициатива на тормоз, лишаване от
свобода и ограбване на набелязаните, че не са лоялни към центъра.
Случаят Ходорковски – „Юкос“ показа как режимът на Путин
установяваше връзки между правото на собственост и властта. Ако не си с
властта, не можеш да контролираш собствеността си. Това на свой ред
сигнализира края на демокрацията. Изборите бяха обречени да бъдат
нагласени от онези на власт, тъй като ако изгубеха политическото си
влияние, щяха да загубят и активите си. Докато дойде редът на
президентските избори през 2004 г., Путин и приятелчетата му имаха
твърде много да губят, за да рискуват да бъдат изритани от Кремъл от нещо
толкова лесно за нагласяване като вота.
Краят на руската демокрация и тоталната централизация на властта в
Кремъл бяха в известен смисъл само странични следствия от шаблонната
основна цел да се краде. Атаката срещу „Юкос“ целеше преразпределяне
на собствеността в полза на нефтодобивните компании, притежание на
приятелите на Путин. Вместо старомодното социалистическо
преразпределяне това беше „вземи от богатите и дай на по-богатите“.
Цялата огромна нация беше превърната в прахосмукачка на активи, която
използваше държавната власт да издърпа всичко към Москва, където то се
разделяше на порции между здраво свързани съюзници и компании,
инвестирали достатъчно в правителството, за да не се позволи хората да
излязат по улиците и държавата да се разпадне. Бюджетът на пропагандата
и на силите за вътрешна сигурност винаги беше голям.
Брутално ефективният начин, по който „Юкос“ беше разкъсан и
плячкосан, накара нагласените търгове и триковете на компаниите черупки
от деветдесетте години на миналия век да изглеждат направо аматьорски.
Режимът на Путин скоро щеше да разпростре операцията си по
консолидиране и върху правата на средностатистическия гражданин. Ако
през деветдесетте години на миналия век руският народ беше ограбван, то
новото хилядолетие показа, че все още нищо не е видял.
≡
През 2009 г. идваше краят на присъдата на Ходорковски и
освобождаването му, но руските прокурори заведоха нови обвинения срещу
него, дори по-абсурдни от първите. В общи линии заявиха, че е откраднал
всичкия петрол, за който не е платил данъците по първото дело. Случай
като този обяснява защо руснаците, а и другите хора, живеещи под
тоталитарни режими, не смятат творбите на Гогол, Кафка и Булгаков за
фантазия, нито дори за сюрреализъм. Държавата не трябва да е логична или
разумна, тя просто трябва да постигне целите си.
Диктатурите изпитват перверзната нужда да попълват протоколи, да
провеждат избори и съдебни процеси, въпреки че резултатите от тях са
предопределени. Свободният свят често награждава тези машинации с
желано примирие или просто жителите му не могат да повярват. Русия се
преструва, че в нея се провеждат избори и съществува правосъдна система,
а свободният свят се преструва, че това е така, като понякога изразява
привидната си загриженост, посочва нередностите и се опитва да засрами
безсрамниците. Диктаторите приемат целия този фонов шум като жалка
отстъпка, каквато и е, и продължават да си вършат работата. По думите на
поляка Станислав Йежи Лец, ревностен наблюдател на тоталитарната
мисловна нагласа, „Дали е напредък, ако канибалът използва вилица?“.
В заключителната фаза на процеса през ноември 2010 г. Ходорковски
получи възможност да направи въздействащо изявление за държавата и
бъдещето на Русия. То е обвинителен акт само по себе си, важен документ
за времето си и за историята. Тук ще цитирам само някои части, но ви моля
да откриете и да прочетете целия документ:
Аз се срамувам от страната си.
Смятам, че всички ние разбираме отлично – значението на този процес
се простира далеч отвъд моята съдба и съдбата на Платон или дори съдбите
на всички онези, които пострадаха невинни в засегналото всички клане в
ЮКОС, онези, които аз не успях да защитя, но за които си спомням всеки
ден.
Нека се запитаме: какво ли минава през главата на предприемач, на
високопоставен организатор на производството или просто на един
обикновен образован, креативен човек, който днес гледа този процес и знае,
че изходът е абсолютно предсказуем?
Очевидното заключение, което един мислещ човек може да направи, е
отрезвяващо в строгата си простота: силовата бюрокрация може да прави
каквото си поиска. Правото на притежаване на частна собственост не
съществува. Човек, който се сблъска със „системата“, няма никакви права.
Дори и да са пазени свято от закона, правата не са защитени от съда.
Защото съдът или също се страхува, или сам е част от „системата“. Тогава
дали някой се изненадва, че мислещите хора не се стремят към реализация
тук, в Русия?...
Надеждата – двигател на големите реформи и трансформации и гарант
за техния успех. Ако надеждата изчезне, ако бъде заменена от дълбоко
разочарование, кой и какво ще могат да изведат Русия от новата стагнация?
Няма да е преувеличено да кажа, че изходът от този процес е
наблюдаван от милиони очи от цяла Русия и от целия свят. Те гледат с
надеждата, че в крайна сметка Русия ще стане страна на свободата и закона,
в която законът ще е над бюрократа.
В която подкрепата към опозиционните партии вече няма да бъде
причина за репресии.
В която човешките права вече няма да зависят от настроението на
царя. Бил той добър или зъл.
В която, за разлика от сега, властта наистина ще зависи от гражданите,
а съдът – единствено от закона и Бог. Наречете го съвест, ако щете.
Аз вярвам, че това ще стане.
Аз в никакъв случай не съм идеалист, но съм човек с идея. За мен,
както и за всеки друг, е тежко да живея в затвора, и не искам да умра там.
Но ако се налага, няма да се поколебая. Нещата, в които вярвам, си
заслужават да умреш за тях. Мисля, че съм го доказал…
Всеки разбира, че присъдата ви по това дело, каквато и да е тя, ще
стане част от историята на Русия. Нещо повече, тя ще формира и бъдещите
поколения. Всички имена – на прокурорите и на съдиите – ще останат в
историята точно както останаха в историята и след известните съветски
съдебни процеси.
Ваша чест, напълно ясно си представям, че това не е никак леко за
всички ви, вероятно е дори плашещо. Желая ви смелост!
Думи и мечти на един велик човек въпреки миналите му грехове или
бъдещите му дела. Пет седмици по-късно съдията удължи присъдите на
Ходорковски и Лебедев до 2017 г. Последвалите обжалвания ги намалиха
до 2016 г., а след това и до 2014 г. Но разбира се, Путин криеше още козове
в ръкава си.
Три години по-късно Путин изненада всички, включително и
Ходорковски, като обяви, че ще го освободи, което и направи на 20
декември 2013 г. Това вероятно се дължеше и на натиска от страна на
Германия – Ходорковски благодари на бившия германски министър на
външните работи Ханс-Дитрих Геншер за помощта му за своето
освобождаване – и на желанието на Путин да си постеле да легне на меко
преди началото на Зимните олимпийски игри в Сочи през февруари 2014 г.
Ходорковски привличаше прекалено много внимание, беше обявен от
„Амнести Интернешънъл“ за затворник на съвестта, а под светлината на
олимпийските прожектори щеше да е изкусителен обект. Освобождаването
му беше също и възможност за Путин да изиграе любимата си роля на
„добрия цар“, да покаже милост към повален враг, но и шанс да получи
нещо в замяна на ниската цена да го пусне единадесет месеца по-рано. Така
се предотврати и бъркотията по стартирането на трети процес, който вече
трябваше да включва престъпления поне като убийство, за да оправдае
задържането на Ходорковски в затвора.
Ходорковски замина за Германия в деня на освобождаването си, за да
посети болната си майка. Тогава се стараеше да не се набива на очи, но
скоро пак започна да говори срещу режима на Путин и стартира наново
програмата си „Отворена Русия“.
Историята на Ходорковски все още няма епилог. Както и много други
руски истории, тя може да продължи да се пише, докато Путин е все още на
власт. А що се отнася до амбициите на Ходорковски – когато говорих с него
скоро след излизането му от затвора, той ми каза тихо, но уверено: „Ако аз
бях на мястото на Путин, нямаше да се пусна“.

≡ 7 ≡
Зад борда, право в огъня

Списъкът с нещата, които дядо ми, убеден съветски комунист, никога

нямаше да повярва, че ще се случат през живота ми, е много дълъг, а това,
че ще стана световен шампион по шахмат, дори не е в челната десетка. Но
че ще държа реч за значението на „американските ценности“ капитализъм и
свобода пред официална аудитория в Манхатън, щеше да бъде на по-висока
позиция. Някъде там щеше да бъде и фактът, че носих взета назаем
каубойска шапка в Уайоминг, след като бях изнесъл лекция за заплахата от
Путинова Русия.
Но вероятно събитие номер едно се случи на 17 август 2012 г. в
съдебна зала в Москва. Дори не беше вътре в залата, а извън нея. Това беше
денят, в който бях арестуван и бит от полицията, докато протестирах срещу
ареста на „Пуси Райът“, пънк групата от три момичета, обвинена, че е
заснела протест срещу Путин в московска църква. Присъдата им беше
произнесена в същия Хамовнически съд, където се гледаше и делото на
Михаил Ходорковски две години по-рано. Нямаше как да вляза вътре
заради тълпите и стоях на тротоара отвън, като разговарях спокойно с
няколко журналисти, когато полицията се втурна и буквално ме отнесе.
По закон, поне на теория, полицаите трябва да те информират защо те
арестуват. Има много свидетели и дори видеоклипове как ме откарват и те
ясно показват, че това не беше направено. Вместо това се вижда как аз съм
вдигнат с крака във въздуха и крещя „В какво съм обвинен? Какви са
обвиненията?“. (Е, чуват се и още няколко думи, чието значение не бих
обяснил на малката си дъщеря.) Хвърлиха ме в чакащ полицейски бус и
затвориха вратата. Но не я заключиха.
Скоро щях да съжаля за това, но отворих вратата и отново поисках да
разбера в какво ме обвиняват. Думите ми бяха прекъснати, понеже
едновременно паднах и бях извлечен в тълпата полицаи около буса.
Огънаха ръцете ми зад гърба, получих няколко удара по главата и гърба,
вдигнаха ме в буса и ме хвърлиха в задната му част. Един холандски
фотограф реагира бързо и снима как съм притиснат до задницата на буса от
двама полицаи, единият извива ръката ми зад гърба, а другият ме стиска за
гърлото.
Не мога да бъда обективен за събитията от този ден, но и не смятам, че
един невъоръжен шахматист, доближаващ петдесетия си рожден ден,
представлява толкова ужасна заплаха за цяла армия части за справяне с
масови безредици. Синините не изчезнаха доста време, но имах късмет, че
не пострадах трайно. Духът ми беше достатъчно висок, за да се изсмея,
когато от полицията пуснаха изявление, че смятат да повдигнат
допълнителни обвинения срещу мен, че съм ухапал един от служителите по
пръста, докато са ме задържали. Е, аз по никакъв начин не съм
вегетарианец, макар че откакто станах на петдесет, намалих червеното месо
по съвет на лекаря си. Но със сигурност мога да кажа, че ако бях развил
вкус към човешко месо, както твърдят, че се случва при бенгалските тигри,
никога не бих захапал някого с чин под генерал.
Като знаехме, че свидетелите и всичките доказателства на света няма
да имат никакво значение в московска съдебна зала, моите приятели и аз се
постарахме да съберем колкото се може повече снимки, видеоклипове и
свидетелски показания и да ги публикуваме пред широката аудитория
много преди началото на процеса. Надеждата ни беше, че ако за целия свят
е абсолютно очевидно, че аз не съм нарушил никакви закони, на
правителството щеше да му е твърде неудобно да ме обвини в „участие в
неразрешен протест“. Това беше през 2012 г., когато все още беше
възможно да си представиш, че правителството на Путин би се смутило от
нещо.
Бързам да призная, че съм голям късметлия и се ползвам с известни
протекции заради известното си име. Новината излезе в заглавията само
след минути заедно с кадрите как ме арестуват и бият. Благодарение на
мощта на социалните медии хиляди души можаха да помогнат на
приятелите ми и мен и чрез стотици видеоклипове и снимки да докажат, че
служителят, който щеше да ме обвини, че съм го нападнал, е получил
нараняването си преди ареста ми. За разлика от повечето руснаци,
малтретирани като мен или по-зле, аз имах знанията и ресурсите да започна
защитна кампания.
Седмица по-късно, след девет часа в съда, бях оправдан за голяма
изненада на всички, включително и на мен. Това вероятно беше първият
път в историята на Путинова Русия, в който някой беше оправдаван по
такива обвинения по този начин. По ирония, когато ме затвориха през 2007
г., аз бях един от първите хора, обвинени по драконовските нови закони
срещу протестите. В изявлението си след оправдаването благодарих на
всички, изразили подкрепа, и се обърнах към онези, които ми бяха
помогнали, да не се отказват: „Този резултат демонстрира силата на
солидарността. Това означава повече от това да дарявате пари и гласа си.
Това е споделено усещане, че свободата е важна навсякъде, за всеки човек,
а не само във вашата собствена страна. Важно е да не се отказвате. Колкото
повече хора обръщат внимание и оказват натиск от най-ниско ниво, толкова
повече дела ще завършват така, както завърши моето, и все по-малко ще са
с присъди като на „Пуси Райът“. Открийте начин да превърнем тази
разлика в реалност!“.
Това беше момент на смесени емоции. Бях арестуван отвън заедно с
мнозина други, но трите млади жени от „Пуси Райът“ вътре бяха осъдени
на две години в затворническа колония. Мария Альохина, на двадесет и
четири години, Надежда Толоконникова, на двадесет и две, и Екатерина
Самуцевич, на тридесет, бяха изпълнили кратка „пънк молитва“ в
московската катедрала „Христос Спасител“, като в заснетия видеоклип се
вижда и чува как споменават името на Путин. Може да се досетите кое за
властите е по-голямото светотатство.
По-късно ще се върна към тези смели жени и историята им, която се
превърна в международна сензация и потвърди на целия свят, че режимът
на Путин най-накрая е поел по пътя на непоправимия деспотизъм. Но
първо бих искал да обясня как се стигна дотам, че стоях пред сградата на
съда и се озовах оплетен в събития, за които дядо ми никога нямаше да
повярва, че са възможни. Затова трябва да напуснем Русия и да отидем до
Испания, в малкия андалуски град Линарес.
≡
През 1975 г., когато бях на дванадесет години, играех в първото си
голямо индивидуално шахматно състезание, Младежкия шампионат на
СССР. Десет години по-късно в Москва станах най-младият световен
шампион в историята. На 10 март 2005 г. в Испания изиграх последната си
сериозна партия, като спечелих супертурнира в Линарес за девети път. След
три десетилетия като професионален шахматист, последните две от тях под
номер едно в световната ранглиста, реших да прекратя шахматната си
кариера.
В наши дни не се среща често някой да се откаже, докато е все още на
върха, но аз съм човек, който се нуждае от цел и който иска да променя
нещата. Други ще съдят какви са постиженията и какъв е приносът ми, но
вече усещах, че не играя основна роля в шахмата. Заради политическия
хаос в света на шахмата беше невъзможно да си върна обединената
световна титла и бях ограничен до неудовлетворителни имитации.
 Винаги съм си поставял амбициозни цели и съм имал късмета да
осъществя повечето от тях. В шахматната арена съм постигнал всичко,
което може да се постигне. Но същевременно чувствах, че има други
сфери, в които да променя нещата, да си поставя нови цели и да открия
нови канали за енергията си. Сред новите ми проекти бяха работата върху
книга за взимането на решения, озаглавена „Животът като партия шах“,
както и да изнасям лекции и да водя семинари по темата. Базираната в
САЩ „Шахматна фондация на Каспаров“ (ШФК) подкрепя шахматната
игра в училищата и работи върху подробен план за шахматни часове в
училище. В момента ШФК има центрове в Брюксел, Йоханесбург,
Сингапур и Мексико Сити, в нея участват хиляди училища, организират се
разнообразни събития и се провеждат обучителни програми.
Но всичко това можеше да почака. Основната причина да се откажа от
шахмата точно в онзи момент, при това напълно, беше, разбира се,
политиката – или поне онова, което минава за политика при автокрация. От
много години аз бях пламенен поддръжник на демокрацията в Русия и
понякога участвах в политическата дейност, когато кампаниите, подкрепата
и вотът наистина имаха значение. През 2005 г. тези неща вече бяха до
голяма степен без значение за властовите структури в Русия, но ние все
още имахме надежда. Благодарение на ограничението от два мандата, 2008
г. щеше да сложи край на президентството на Путин, освен ако той не
искаше да рискува да се превърне в парий, като напълно анулира
конституцията. Путин нямаше да се кандидатира и нашата цел беше да
наберем инерция, за да излезем на изборите с истинска демократична
алтернатива. Не бях сигурен как точно ще стане това, но знаех, че трябва да
опитам.
Както писах в „Уолстрийт Джърнъл“ няколко дни след отказването си,
скокът ми в политическия активизъм беше и по лични причини: „Когато
погледна осемгодишния си син, знам, че залозите в тази битка няма как да
бъдат по-високи. Мнозина състоятелни руснаци пращат децата си в
училища в чужбина, далеч от опасностите, създадени от нашето
авторитарно лидерство. Повечето от сънародниците ми обаче нямат тази
възможност. Аз я имам, но искам синът ми да израсте в страната, в която е
роден. Не искам да се притеснява, че ще трябва да служи в армията, докато
се води една незаконна война, или да се страхува от репресиите на
диктатурата. Искам синът ми да живее в свободна нация и да се гордее със
страната и баща си… В Русия има милиони хора като мен, които искат
свободна преса, върховенство на закона и честни избори. Новата ми работа
е да се боря за тези хора и за тези неща“.
 Синът ми Вадим е вече на осемнадесет години и не знае какво е да
живееш в свободна Русия. Това, което е видял от демокрацията и
гражданските свободи, го е научил, както го научих аз като тийнейджър в
СССР – от пътувания в чужбина и четене на чуждестранни новини. Той и
неговото поколение поне имат интернет, който в Русия е все още
относително свободен. През 2005 г. също така се ожених за трети път, а
съпругата ми Даша продължава да играе важна роля да направи този етап
от живота ми спокоен и щастлив. Дъщеря ни Аида и синът ни Николас са
родени и живеят в свободна страна. Но обратно на моите предвиждания
страната е Съединените щати, а не Русия.
≡
Няколко месеца преди отказването ми трагедията в училището в
Беслан разтърси световната съвест. Слагам този епизод тук, извън
хронологията, заради влиянието, което оказа той върху решението ми да
прекратя шахматната си кариера, и заради това, което преживях, когато
лично посетих мястото през 2005 г.
На 1 септември 2004 г. чеченски сепаратисти взеха за заложници
хиляда и сто души в училище в Северна Осетия, руски район в Кавказ на
границата с Грузия. Този ден в Русия се нарича Първият звънец или Ден на
знанието, тъй като тогава започва новата учебна година. Тогава родители и
други членове на семейството придружават децата до училище. Тридесет
тежковъоръжени терористи превземат училището и натикват заложниците
във физкултурния салон. Сградата е минирана със самоделни взривни
устройства (истински, а не като при „Норд-Ост“), а част от заложниците са
убити незабавно.
Ситуацията извън училището е очаквано хаотична, като различни
групи от местни и национални сили за сигурност, както и политически
сили формират отделни лагери. Родителите и местните хора отказват да
напуснат района, мнозина от желание да предотвратят военно нападение
срещу училището. Спомените от „Норд-Ост“ са все още съвсем свежи.
Исканията на терористите са подобни като тези през 2002 г.: изтегляне на
руските войски от Чечня и признаване на чеченската независимост. Според
други сведения те са искали Чечня да бъде призната и от САЩ.
Те също така искат да дойдат няколко местни политици, които да са
посредници, включително и президентът на Северна Осетия Александър
Дзасохов и президентът на съседна Ингушетия Мурат Зязиков. Нито един
от двамата не отиде в Беслан. Дзасохов по-късно каза, че не са му
позволили със сила, а пред „Тайм“ заяви, че „един от висшите генерали от
Министерството на вътрешните работи му е рекъл: „Получих заповед да ви
арестувам, ако се опитате да отидете“.
Журналистката Анна Политковская беше от малкото руснаци, на които
чеченците имаха вяра, и също беше поканена. Тя незабавно тръгна за
Беслан, но така и не пристигна там. По време на полета чаят ѝ беше
отровен, тя изпадна в кома и след като почти не умря в една малка болница
в Ростов, се върна в Москва, за да се възстанови. Тя заяви, че е сигурна, че
руските сили за сигурност „ме неутрализираха, защото знаеха, че ще отида
в Беслан, за да започнем преговори“.
Презреният лидер на чеченското движение за независимост Аслан
Масхадов, за чиято глава Москва беше обявила награда от десет милиона
долара, заклейми атаката с изявление на говорителя си и звучеше готов
лично да се намеси. По-късно Дзасохов каза, че е бил готов да преговаря, да
предложи на похитителите безопасно изтегляне и да освободи от затвора
няколко партизани, за да гарантира живота на останалите заложници.
Но докато преговорите продължаваха, се случи немислимото. На 3
септември, третия ден от обсадата, две експлозии разтърсват физкултурния
салон тъкмо когато към сградата се приближават лекари, за да извадят
двадесет тела. Единият взрив причинява пожар на покрива. Показателно е,
че отново има пет-шест теории за първите експлозии и дори още повече за
разразилата се битка, като половината от теориите идват от официалните
лица, които постоянно променяха версиите си. Според някои от
материалите става дума за неволен взрив на експлозив на терористите.
Други сочат, че руски снайперист е прострелял терорист, който детонирал
бомба.
Също толкова объркващ е и разказът на командващите отвън, хората,
които са давали заповед за стрелба и кога да се стреля. Всичко ставаше все
по-заплетено колкото повече време минаваше след трагедията. Вътре и вън
от салона се води престрелка с всякакви оръжия, а той е пълен със
заложници, много от които са твърде обезводнени и твърде слаби, за да
избягат. Заедно с местната полиция и тежкото военно въоръжение нахлуват
и местни граждани. Хаосът е смъртоносен. Едва след като съседите
откриха следи на един близък покрив, стана ясно, че военните са
използвали огнехвъргачки срещу стая, пълна с деца.
На практика, веднага след приключването на сражението, на мястото
са пристигнали булдозери и камиони и са разчистили останките
(включително и някои човешки останки) и всичко друго, което е можело да
послужи като доказателства, с чиято помощ да се възстановят ужасните
събития от онзи ден. Свидетелските показания от местните хора извън
училището и от заложниците в салона постоянно си противоречат с
изявленията на правителството какво точно се е случило. Властите бяха
хванати в лъжа толкова много пъти, а твърденията им бяха оборени с
лекота: например какви оръжия са били използвани и кога. Затова е
невъзможно да приемем което и да е официално изявление с доверие.
За разлика от трагедията „Норд-Ост“, в Беслан щяха да се проведат
няколко официални разследвания. Едно беше завършено през 2005 г. от
член на парламента на Северна Осетия, който е присъствал на щурма на
училището. През 2006 г. федералният парламент излезе с два подробни
доклада. Думата се контролираше от „Единна Русия“, партията на Путин, и
официален стана докладът на нейните представители. Още един беше
направен от Юрий Савелиев, член на руската националистическа партия
„Родина“, и по съвпадение експерт по ракети и експлозиви. Докладът на
Савелиев съвпада много по-точно с показанията на свидетелите извън
училището и на заложниците в салона какви оръжия са били използвани и
как са се развили събитията. Той и още един негов колега пуснаха свой
доклад и отказаха да подпишат официалния. През 2007 г. двамата нарушиха
мълчанието си и оттеглиха доклада, тъй като бил прикритие.
В една статия от 2006 г. Дейвид Сатър разглежда доказателствата:
„Версията на родителите в Беслан се потвърждаваше от откритията на
комисия на парламента на Северна Осетия. В доклад от 29 ноември 2005 г.
комисията заключава, че първата експлозия е произведена или от
огнехвъргачка, или от гранатомет, с който е стреляно от извън сградата.
Най-мощното потвърждение обаче е в доклада на Юрий Савелиев,
член на разследващата комисия на федералния парламент, и
високоуважаван експерт по физика на взрива… Савелиев заключава, че
първата експлозия е резултат от изстрел с огнехвъргачка, произведен от
петия етаж на близка до училището сграда в 13:03 часа. Втората експлозия
е 22 секунди по-късно и е причинена от взрив на фрагментираща граната,
6,1-килограмов динамитен еквивалент, изстреляна от друга пететажна
сграда на същата улица. Според Савелиев експлозиите са подпалили
опустошителен пожар и са довели до падането на покрива на училищния
салон, а това е причинило смъртта на повечето от заложниците. В резултат
заложници, които е можело да бъдат спасени, са били изгорени живи“.
Спорен е дори броят на жертвите, който се коригираше цели седмици.
Интервютата с членове на семействата им и с оцелелите помогнаха за
попълването на празнините в официалните данни. Крайният брой е 334
загинали заложници, от които 186 деца. Ранени са над 700 души, а при
мнозина се е наложила ампутация заради наранявания от осколки. Голяма
част от загиналите са изгорели живи. Броят на убитите и оцелелите
похитители също се оспорва. Според официалните данни терористите са
били тридесет и двама, от които е оцелял един. Според други сведения
нападателите са били много повече, до седемдесет и пет души, а мнозина
са се спасили. Убити са поне десет човека от силите за сигурност,
включително всичките трима командири на щурмуващата група.
Отговорност за атаката в Беслан пое чеченският командир Шамил
Басаев, който заяви, че отначало се е надявал да завземе училище в Москва
или в Санкт Петербург. Той обеща и още такива атаки, макар че това не се
случи, а Басаев беше убит при експлозия през 2006 г. Отново никой не беше
сигурен как точно е умрял, но в този случай това вълнуваше съвсем малко
хора, важното беше, че е мъртъв.
Единствената цел за скърбящите семейства в Беслан беше
правителството. Няма как да изискваш отговори от терористите или от
мъртвите. Заловеният похитител Нур-Паши Кулаев беше бързо осъден и
изчезна в системата на руските затвори. Комитетът „Майките на Беслан“
подкрепяше обжалванията на присъдата му с надеждата по време на
публичния процес да се получи информация за нападението. Техните сълзи
получиха малко отговори от правителството, но след Беслан се случиха
наистина драматични правителствени реформи. За жалост, много малко в
тях се отнасяше до по-голямата безопасност на руския народ.
Само две седмици след Беслан Путин събра всички осемдесет и девет
губернатори и кабинета си, като говори с тях няколко часа. След няколко
уводни забележки за Беслан Путин каза, че отговорът трябва да бъде по-
голяма ефективност и единствo в страната и правителството. Тези думи са
като червена предупредителна лампичка за всекиго, който изучава
диктатурите, и сега не бяха изключение. Ако не броим няколкото
естествени реакции, като по-строги закони срещу тероризма и увеличаване
на правоохранителните структури, реформите бяха насочени основно към
още по-силно ограничаване на демократичните институции в Русия.
Губернаторите вече щяха да се назначават директно от Путин, нямаше да
има избори. Изборите за Думата се промениха от директен вот в партиен
вот, което гарантираше, че установените фигури могат да запазят местата
си завинаги. Други реформи атакуваха основите на демократичната
система, като регистрирането на нови партии се усложни. Разбира се,
всичко това нямаше нищо общо с Беслан или с борбата срещу тероризма,
или с каквото и да било друго освен видения от Путин шанс да
централизира още власт в Кремъл.
≡
Като известна личност имах предимства в новата си кариера на
политически активист, но и недостатъци. Бях уязвим на обвинения, че съм
новак, дилетант, който няма да се интересува от тежката работа по
създаване на съюзи и вслушване в хората. Бях решен да опровергая това
схващане колкото се може по-категорично, затова тръгнах на обиколка из
Русия, за да чуя какво си мислят хората за състоянието на страната, и да
разпространя посланието, че е възможно бъдещето да бъде различно.
Имайте също така предвид, че опозицията нямаше достъп до
масмедиите, така че трябваше да ни видят лично, за да бъдем чути въобще.
Ако един известен спортист беше прекратил кариерата си, за да влезе в
политиката, това щеше да е голяма новина навсякъде другаде. Но моите
възгледи за Путин бяха вече добре известни, затова отказването ми беше
отразено от чисто спортна гледна точка. За разлика от мен, няколко
известни руски хокейни звезди, включително Фетисов и Третяк, публично
подкрепяха Путин и им обръщаха огромно внимание. Нямах никакъв шанс
да изляза по телевизията и да представя бъдещите си планове. Не само че
първо на първо не бях поканен, но и живите предавания бяха вече на
практика забранени, за да се избегне някакво политически неудобно
съдържание.
Знаех, че няма да бъде лесно. Вече бях обект на вниманието, на което
всяка една популярна фигура беше подложена от биячите и
пълномощниците на Кремъл. Тези групи варираха от дразнещи шегаджии
до опасни престъпници, като на всички се плащаше от онези на власт,
които искаха да са сигурни, че всяко зараждащо се опозиционно движение
ще бъде посрещнато с незабавна и тежка съпротива. Младежки групи,
които кръстихме „Путин-Югенд“ по името на нацистките им
предшественици, пращаха хора да прекъсват изказванията и да ме замерят с
най-различни неща всеки път, когато излизах някъде да говоря. Разбира се,
полицията никога не закачаше тези групи. През април на едно събитие в
Москва някакъв млад мъж ме удари по главата с дървена шахматна дъска.
И естествено, през цялото време ме следваха и записваха доста служители
на службите за сигурност. Такава е смелостта на тоталитарната система.
Но аз нямаше да се откажа толкова лесно. За мен беше важно и да
пътувам, тъй като опозиционният свят беше съсредоточен в Москва и в по-
малка степен в Санкт Петербург. Подкрепата за Путин беше много по-
голяма извън кръговете на московското околовръстно шосе, в районите,
където икономиката по-вероятно зависеше от правителството и където
единствените източници на новини бяха контролираните от Кремъл
телевизионни канали. Посетих Владивосток на шест хиляди и двеста
километра източно от Москва. Отидох в Ростов, а след това пътувах на юг
до Кавказ. Разговарях с рибари, железопътни работници и студенти. После
отидох в Беслан.
Първо посетих гробището или „Новото гробище“, както го бяха
нарекли хората. Десет месеца след атаката там все още се извършваха
строителни работи. Оставих цветя на всеки гроб, като вървях през
гробището, шокиран от близостта си до ужаса, през който хората бяха
преминали и който оцелелите продължаваха да изживяват всеки ден.
Представете си ред след ред гробове, всеки с една и съща дата на смъртта –
3 септември 2004 г., 3 септември 2004 г., 3 септември 2004 г. и така над
триста и тридесет пъти. Ред след ред с рождени дати през деветдесетте
години на миналия век, а някои и след 2000 г. Това беше най-болезненият
ден в живота ми.
Но трябваше да изнеса лекция в града, така че се стегнах, доколкото
можех, и се запътих към местния културен дом. Не се учудих, че го
намерих заключен и без нито една светеща лампа. Това беше част от
обикновения „пакет услуги“ на тормоз и изолация, прилагана спрямо
опозиционните фигури. Навсякъде, където отидех, предварително
обявените зали за срещите страдаха от странни проблеми с електрическата
инсталация и водопровода. Самолетът ни не получаваше разрешение за
кацане, автобусите пък пристигаха на погрешните места. Местните хора ми
даваха да разбера, че са били заплашвани, че ще пострадат или ще останат
без работа, ако дойдат да ме чуят какво говоря. Така много пъти говорех на
открито, на улицата, във фоайета или в ресторанти. Дори хотелите бяха
получили инструкции да не дават стаи на мен или на колегите ми.
Това се случи дори в Беслан, място, което може би най-много в света
заслужава мир и святост. По тази причина не исках да идвам тук, но в
същото време усещах, че трябва. Бях дошъл не да правя политика, а да видя
със собствените си очи какво се беше случило, и да покажа на семействата,
че не са забравени. В онзи момент почти всеки в града обвиняваше
правителството, че се е постарало повече да избие похитителите, вместо да
спаси живота на заложниците.
Руската журналистка Маша Гесен ме придружаваше в тази част от
пътуването ми и разчитах, че нейното отразяване на посещението ми ще
освежи паметта ми, тъй като прекалено силните емоции от деня замъгляват
почти всичко останало. Тук ще цитирам два абзаца директно, първо, за да
покажа, че не преувеличавам тормоза от организираните младежки групи, и
второ, да си спестя болката сам да претворявам събитията от онзи ден:
Точно тогава се чу тъп пукот, подобен на изстрел, а жената изкрещя
„Гари! Гари!“. Тълпата се разпръсна, а бодигардовете на Каспаров се
опитаха непохватно да го прикрият, докато удържаха хората да не се
изпотъпчат един друг, докато бягаха от терасата. В ръцете на един млад
мъж пред сградата внезапно се появи бутилка кетчуп, той я разклати
яростно, насочи я към Каспаров и стисна. Каспаров беше опръскан целият
– главата му, гърдите и дясното рамо на синьото му спортно сако бяха
изцапани с лепкав червен сос. Терасата вече беше празна, ако не броим
найлоновата торбичка с няколко счупени яйца, които се бяха строшили при
удара в покрива и при падането на земята – точно те бяха издали онзи
пукащ звук. Една възрастна жена, която стоеше на терасата с нас, се опита
да избърше лицето на Каспаров с кърпичка. „Простете ми, простете ми“,
шепнеше той, като се извиняваше, че е причинил този инцидент в град,
който вече беше поразен от скръб.
Тълпата постепенно се увеличаваше, тъй като все повече хора излизаха
от къщите и апартаментите и се присъединяваха към шествието. Те влязоха
в училището през огромните дупки в стените на онова, което някога е било
физкултурен салон… Когато влязохме вътре, Каспаров едва си поемаше
въздух. „Боже Господи, Боже Господи“, шепнеше той. Жените се
разотидоха в различни ъгълчета на разрушения салон и се разплакаха,
скоро навсякъде се чуваха само приглушени, но пронизителни ридания.
Каспаров беше като ударен от гръм: очите му бяха зачервени, устата леко
отворена, а главата му се тресеше. Беше ясно, че няма да може да говори
тук, помещението беше прекалено наситено с тъга. Той помоли да направи
обиколка из училището и докато вървеше заедно с тълпата, която вече беше
от няколкостотин души, каза: „Вървя през това училище и си мисля как
могат хората в Москва да продължават да вървят, да говорят разни работи,
да продължават да лъжат? Сред тях има някого, който е дал заповедта за
откриване на огън. Ако на този човек му се размине, виновни ще сме
всички ние!“.
Само три официални лица бяха обвинени за случилото се в Москва. И
тримата бяха служители в местната полиция в Северна Осетия, а
обвинението беше в неизпълнение на служебните им задължения да опазят
училището. Това вероятно беше твърде нескопосан опит за намиране на
жертвен агнец дори за Путиновата съдебна система и тримата получиха
амнистия. Когато през май 2007 г. съдията прочете заповедта за амнистия,
група от двадесет и пет жени от комитета „Майките на Беслан“ буквално
разруши съдебната зала. Тези полицейски служители надали могат да бъдат
обвинявани за случилото се, но те бяха единствените цели на безсилния
гняв на семействата на загиналите и пострадалите.
Тук е моментът, в който можем да разпределим ужаса и яростта си
между отговорните – терористите убийци, които са замислили и са провели
атаката, и онези, които са се провалили в изпълнението на дълга си да
защитят и опазят живота, а след това не са понесли отговорността си пред
семействата. Разбира се, в демокрациите също се случват объркване,
грешки и гневни изблици. Хората правят грешки и ужасни злодеяния по
целия свят, за жалост, явно сме неспособни първо да не допуснем такива
трагедии да се случват (макар че със сигурност може да се заяви, че
повечето от тях са породени от опасните диктатури). Ето защо истинската
проверка на нашите институции е как те се справят с тези грешки и ужаси,
за да запазят доверието и да подобрят сигурността.
Реакцията на правителството спрямо терористичните атаки в театъра
„Дубровка“ и в Беслан и последствията от тях показват много ясно, че
режимът на Путин не се интересува от доверието или от сигурността на
руския народ. Путин не се нуждаеше от хората и вярата им. Той имаше
петрол, газ, тотален контрол върху медиите и правителството и бързо
разрастващи се сили за сигурност. За разлика от демокрациите, където
загубата на доверието на хората в администрацията бързо ще ти коства
работата, да си диктатор означава никога да не казваш, че съжаляваш или
дори да повдигаш въпроса.
≡
Другият мотив за обиколката ми беше да установя контакт с други
активисти из страната. Все още имаше различни опозиционни партии и
НПО-та, борещи се срещу вълната на засилена маргинализация. Когато
Путин стегна хватката си върху гражданското общество, нито една партия
или група не беше твърде малка или твърде безвредна, за да не бъде
преследвана. Винаги нащрек за моята „оранжева“ дейност, се прокарваха
закони за ограничаване на финансирането на неправителствените
организации и за засилване на наказанията срещу протестиращите. (В
Русия „оранжев“ се използва в негативен смисъл и води началото си от
Оранжевата революция в Украйна в края на 2004 г. и началото на 2005 г.,
когато опозицията оспорва резултатите от балотажа на президентските
избори – бел. прев.) Цял ред „антиекстремистки“ закони влязоха в сила,
като текстовете им са толкова общи и неясни, че всяка критика срещу
правителството може да се разглежда като екстремистки акт, наказуем с
години в затвора.
През 2005 – 2008 г. руската опозиция беше миш-маш от либерални
политици, млади активисти от всякакви политически окраски и защитници
на човешките права от старата школа. Някои от политиците бяха прокудени
от режима на Путин, включително бившият му премиер Михаил Касянов и
икономическият му съветник Андрей Иларионов. Сред нас бяха Борис
Немцов, бивш първи заместник министър-председател при Елцин, и
Владимир Рижков, един от последните оцелели независими членове на
Думата. Георгий Сатаров беше бивш помощник на Елцин, който беше
участвал в съставянето на новата руска конституция. Това беше доста
мощна групичка, ако не броим факта, че всички в нея нямаха никаква власт.
В малко по-далечна орбита се движеха „уважавани“ политици от ерата
на Елцин, които се опитваха да поддържат връзки с правителството, тъй
като политическият свят се сгромолясваше под краката им. Такива хора –
като бившите кандидати за президент Ирина Хакамада и Григорий
Явлински, основателят на „Яблоко“, се опитваха да протестират отвътре,
като в същото време запазят приемливи отношения с Путин. В крайна
сметка им стана ясно, че Путин няма полза от тях дори и като лоялна
опозиция. Някои се предадоха и се присъединиха към демократичния
маскарад на Путин, за което им беше платено, а други въобще напуснаха
политиката. Някои се присъединиха към нас – „радикалната“ или
„външната“ опозиция.
Сред борците за човешки права бяха уважаваната Людмила Алексеева,
основател на Московската хелзинкска група, един от все още активните
дисиденти от съветско време. Лев Пономарьов е един от основателите на
обществото „Мемориал“, една от първите руски организации за човешки
права. Сред „младите кучета“ бяха Сергей Удалцов, председател на
движението „Авангард на червената младеж“, и Иля Яшин, харизматичен
млад активист на страната на либералите. Няколко години по-късно
бившият активист на „Яблоко“ Алексей Навални щеше да стане най-
известен от всички ни благодарение на острото си перо и на добре
обоснованите си разследвания срещу корупцията, които намериха широка
аудитория зад граница.
Следват още „нелоялните националисти“, радикалите, повечето от тях
млади, в групи като „Национална болшевишка партия“ на писателя Едуард
Лимонов, който през първото десетилетие на новия век не беше чак толкова
страшен, колкото името на партията, но все пак стигаше да изплаши
уважаемата либерална опозиция. Но и те имаха желание да тръгнат срещу
Путин за свобода на словото и за честни избори, а за мен само това имаше
значение.
Политиците, организаторите и активистите бяха подкрепени и от
значителна интелектуална огнева мощ по крилата. Това са лица от
безбройните руски писатели, журналисти и интелектуалци, разочаровани
от завръщането на Русия към тъмните векове. Имаше адвокати с кураж,
които отделяха дълги часове да защитават протестиращите и активистите
от фалшифицираните обвинения срещу минимално или никакво
заплащане. Политическите ръководители и хората от десетината или повече
опозиционни групи, включително и моята „Обединен граждански фронт“,
организираха протести, обучителни семинари и комуникация срещу
нищожна награда, а често и с цената на голям личен риск.
Ето че изведнъж се оказах в самия водовъртеж. Чувствах се като у
дома си с либерали като Немцов и Иларионов, които споделяха
идеологията ми за свободни пазари и близко сътрудничество с Европа, но
също така осъзнавах, че в онзи момент противопоставянето на Путин
нямаше почти нищо общо с идеологията. Не беше кой знае колко важно
какви политики подкрепяш, когато нямаше никакъв шанс някога да ги
приложиш в действителност. Дебатите сред опозиционните кандидати бяха
като сред умиращи от глад хора без пари, които спорят какво да си поръчат
в луксозен ресторант.
Аз вече вършех каквото можех на международния фронт, говорех пред
чужди парламенти и пишех статии, за да окуража лидерите на Запада да
засилят натиска срещу Путин заради антидемократичните му похвати. В
Русия се надявах да използвам липсата си на политическа обвързаност като
предимство и да хвърля мостове между раздалечените опозиционни
движения, така че да се обединим и да разрешим единствения проблем,
който имаше значение – да сложим край на Путин и путинизма колкото се
може по-скоро.
Преди да се откажа от шахмата, през 2004 г. бях помогнал за
основаването на групата „Комитет 2008: Свободен избор“ и на Общоруския
граждански конгрес през 2004 г. Наблюдавах недоволството на активистите
на всяка една страна. Те се бяха уморили да играят по свирката на Путин,
докато гледат как партийните им лидери сключват сделки за дребни
отстъпки. Гражданският конгрес беше приет като обединена платформа, но
не успя да постигне целите си, когато силите от двете страни на
политическия спектър не успяха да оставят зад себе си мисленето, че водят
гражданска война от ерата на Елцин, и не заработиха рамо до рамо с
традиционните си идеологически противници.
През 2005 г. основах своя собствена малка група за обществени дела –
„Обединен граждански фронт“, за да имам база за действията си и адрес.
След това започнах да търся стратегически цели в политическия календар,
за да може опозицията да постигне максимума с ограничените си ресурси.
Беше важно да сме с ясни цели, за да имаме усещане за мисия и надежда.
Когато за пръв път излязох на руската политическа арена пълноценно, с
всичките си сили, имах чувството, че играя шахматна партия, а моите
фигури са заплашени от шахмат във всяко едно разиграване. Осъзнах, че
първата ни задача като опозиционна сила е просто да оцелеем, да
разпратим съобщение, че съществуваме, че се противопоставяме на режима
на Путин и че се борим. Това беше много трудна задача, тъй като, както
можете да си представите, всички телевизии и по-големи вестници бяха под
контрола на държавата.
Сред опозицията цареше безпорядък, но единственото общо нещо,
което ни свързваше, беше, че единственото ни спасение е демокрацията.
През 2006 г. либералите, активистите за човешки права и дори комунистите
се съгласиха, че ако руският народ получи шанс за честни избори, ще
отхвърли опитите на Путин да натика страната ни обратно в тоталитаризма.
Нямаше значение, че след това щяхме да стоим от двете страни на
барикадата. Първо трябваше да спасим демокрацията си.
Тази смесица от опозиционни групи даде и няколко положителни
странични ефекти. Левите и онези, които все още оплакваха края на
Съветския съюз, осъзнаха колко са важни сега либералната демокрация и
политическата свобода, тъй като въобще не присъстваха в картинката.
Либералите, които в Русия са хората като мен, вярващи в свободните
пазари и в отворено и клонящо към Запада общество, се научиха да
приемат нуждата от програми за социални помощи и икономическа
стабилност, прокарвани от левите. Обединението не само заздрави
опозицията срещу правителството на Путин, но също така изясни и извади
на преден план конкретните цели на нашите групи. Не искам да кажа, че
бяхме едно голямо щастливо семейство, но поне бяхме заедно.
За да можеше да имаме истинско влияние, чувствах, че е необходимо
да се обединим по основния въпрос – или работиш с Кремъл, или си
отдаден на свалянето на режима. Дотогава вече беше станало ясно, че няма
никакъв начин нещата да бъдат променени отвътре. В известен смисъл
ключовата стъпка беше да заемем нещо от Кремъл: движение без
идеология. Събраха се сили от целия политически спектър. През лятото на
2006 г. имахме достатъчна инерция, за да преминем в нападение и
организирахме и приехме конференцията „Другата Русия“ преди срещата
на Г8 през юли в Санкт Петербург.
Конференцията събра активисти от цяла Русия, за да споделят идеи и
подкрепа. Бяхме поканили още международни медии и лектори от цял свят,
които не се бояха да говорят убедително за демокрация в сянката на
Кремъл. Съпредседателите ми в „Гражданския конгрес“ и аз написахме
безброй покани, искахме услуги или връщането им, а когато беше
необходимо, извивахме и ръце. Накрая много известни фигури допринесоха
с изявления за подкрепа, макар че малко администрации от Г8 имаха
куража да го направят.
Избрахме името конференция „Другата Русия“, за да кажем на света,
че стабилната, демократична Русия, каквато Путин представяше, не е
реалност.
Руските власти полагаха усилия да ни тормозят на всяка крачка. Може
би бяхме ирационални оптимисти, но приехме това като прогрес:
„Накарахме ги да се притесняват!“. Ако това наистина беше мярка за успех,
трябва да съм горд, че офисите на моя скромен „Обединен граждански
фронт“ бяха атакувани от частите за сигурност няколко дни преди
шествието ни в Москва на 16 декември, първото от цяла поредица, която
щеше да бъде наречена Маршовете на несъгласието. Хиляди излизаха да ни
подкрепят мирно под знамената ни с надпис „Не сме съгласни“, въпреки че
полицията ни превъзхождаше числено с пет към един.
Това доведе до по-голям и още по-заядлив Марш на несъгласието на 3
март 2007 г. в Санкт Петербург. Отказаха ни разрешение да организираме
шествие, но над шест хиляди пренебрегнаха забраната в най-големия
политически протест до момента в ерата на Путин. Разбирам, че това звучи
малко, почти като нищо, но беше нещо ново, рисковано и имаше ефекта на
огромна вълна от енергия. В демократичните страни протестите са
обичайни, нещо, което можеш да направиш по обществени причини,
въпреки че не се чувствам толкова силен. Но излизането по улиците в Русия
се свързваше с надигане и драма. Това беше много голяма стъпка за много
от участниците – да се „радикализират“ по такъв начин, да вървят покрай
кордоните на ОМОН (паравоенни части за справяне с безредици) и да
скандират „Русия без Путин!“.
Аз самият усещах енергията по улиците и това ми харесваше. Когато
се отказах от шахмата, ми казаха, че моята огнена и недипломатична натура
е неподходяща за политически активист. Край шахматната дъска бях
агресивен нападател и бунтовник отцепник в шахматния свят дори и като
световен шампион, така че как щях да се приспособя към сложния свят на
съюзи и дипломация? Иска ми се да смятам, че в политиката това се оказа
вярно, но наполовина. Слушах и показвах уважение, но и спорех с колеги,
които знаеха повече и бяха направили повече, защото исках да изведа
нещата до съвсем ново ниво на сътрудничество и конфронтация. Това беше
единственият начин да се изгради коалиция, която включваше бивши
премиери и нови болшевики. А когато дойде време да излезем на шествие,
моят гръмлив глас и коравата ми глава бяха предимства, а не недостатъци.
 Онзи ден полицията за борба с безредиците атакува десетина марша,
това беше единственото насилие. Много е важно да се подчертае, че при
всичките шествия, а те бяха много, нямаше нито една преобърната кола,
нито една счупена витрина. Но разбира се, контролираните от Кремъл
медии ни демонизираха като свирепи хулигани и репортерите обръщаха
камерите си към няколкото сблъсъка с полицията, които, естествено, бяха
провокирани от самата полиция. През 2007 г. в цялата страна се проведоха
около десет Марша на несъгласието, макар и повечето да бяха в Москва и
Санкт Петербург.
През ноември бях арестуван при едно шествие в Москва и този път ме
осъдиха на пет дни затвор по силата на новия закон срещу демонстрациите.
Не беше приятно, макар че се радвах на относително добри условия, бях
знаменитост, раздавах автографи на охраната и полицията и чух от тях
доста съчувствени забележки за състоянието на страната. Старият ми
съперник за световната титла по шахмат Анатолий Карпов дори се опита да
ме посети. Не му дадоха, но ценя този жест наистина много, още повече че
в политиката бяхме противници, както различни бяха и стиловете ни на
игра.
Разривът между Путинова Русия и правителствата в Съединените щати
и Европа ставаше все по-видим и Западът постепенно възприе нова
дипломатическа позиция. След като години наред лидерите се опитваха да
приемат Путин като равен, сега започнаха да говорят, че между западните
страни и Русия има известни различия, но те са малки и в „приемливи
граници“, както се изрази един от висшите служители в Европейския съюз.
За мен и за десетина мои колеги от шествията за демокрация тези
„приемливи граници“ бяха единадесет квадратни метра – толкова беше
голяма килията, която неколцина от нас обитаваха за пет дни като
наказание за „неподчинение на заповед на полицейски служител“ на
шествието в Москва. Това обвинение беше добавено от московския
районен съд след това, нищо такова не се споменаваше в собственоръчно
написаните показания на извършилите ареста полицаи. Но това беше най-
малко подозрителното от множеството незаконни аспекти на ареста и
процеса ми.
След като няколко хиляди души се събрахме, опитахме да се срещнем
с друга група, един митинг, воден от добре известния лидер в борбата за
човешки права Лев Пономарьов. Оттам възнамерявахме да подадем
протестна петиция в Централната избирателна комисия (ЦИК). Полицията
блокира пешеходните подлези, така че трябваше да прекосим широката
улица и скоро бяхме блокирани от още полиция. Когато частите ѝ се
приближиха, говорих с командващия офицер генерал-майор Вячеслав
Козлов, с когото се бях срещал и преди. Той ни предупреди да се върнем,
като каза, че няма да ни бъде позволено да се приближим до офисите на
ЦИК. Аз предложих да пратим малка делегация от двадесет души, която да
връчи петицията, той повтори, че трябва да се върнем, и така и направихме.
Разбира се, не е точно да се каже, че командваше именно началникът
на полицейските части. Дори и в полицейските управления заповедите
идваха от цивилни служители на ФСБ, а самият арест мина по
хореография, както и процесът след това. Когато специалните части на
ОМОН разбутаха другите, за да ме арестуват, всички чухме по
радиостанциите им „Със сигурност трябва да хванете Каспаров“.
От момента на задържането ни не ни позволиха да видим адвокатите
си, дори и след като ни повдигнаха обвиненията в полицейското
управление. Три часа след началото на делото съдията каза, че го отлага за
следващия ден. Всъщност десетима други души бяха държани в ареста без
адвокат два дни преди изслушването, вместо да ги пуснат, както би
трябвало да бъде при административно обвинение. Но тогава съдията се
върна, за да каже, че не сме чули правилно и моят процес ще продължи! Без
съмнение, това беше още един пример за това, което в Русия наричаме
„телефонно правосъдие“. Означава, че преди да произнесе присъдата,
съдията отива в кабинета си не за да я обмисли, а да се обади по телефона
на властимащите.
По улиците и в полицейските управления командваха ОМОН и ФСБ.
На защитата не беше позволено да призовава свидетели или да представя
материали, като видео кадри или снимки, направени от марша и при ареста.
След като този показен процес приключи, ме закараха в полицейския арест
на ул. „Петровка“ №38 в Москва, а там процедурните нарушения
продължиха. Не говоря за отношението, което спрямо мен беше с уважение
и дори гостоприемно, доколкото гостоприемна може да бъде една кутийка с
метална мебелировка и дупка в пода за тоалетна. Не ми беше позволено да
се обадя по телефона, а хората, които идваха да ме посетят, бяха връщани.
Не позволиха среща дори с адвоката ми Олга Михайлова и с депутата от
Думата Владимир Рижков, въпреки че те имаха законово основание.
Другата ми грижа беше храната, тъй като по никакъв начин нямаше да
ям нещо, което ми даваха там. (Нито пък летях с „Аерофлот“ освен ако
нямаше друг начин, но дори и тогава си носех ядене и пиене. Параноята
отдавна беше станала привична концепция за хората в опозиция.) В неделя
обаче ми позволиха да получа храна от майка ми, тъй като външният натиск
се беше засилил.
 Дори освобождаването ми беше незаконно, което се вписа в целия
шарж. Вместо да ме пуснат от затвора пред очакващата ме тълпа медии и
привърженици, мнозина от които също бяха тормозени и арестувани при
демонстрациите, ме откараха тайно до полицейското управление, където ми
бяха предявили обвиненията. Оттам ме закараха до дома ми с колата на
полковник. Това може да звучи като привилегия и добро обслужване, но
очевидно властите искаха да осуетят сцените на ликуване пред затвора при
освобождаването ми.
Когато ме арестуваха предния април, глобата ми беше четиридесет
долара и някои хора се шегуваха с нищожната сума. Пет дни в московски
затвор надали са най-лошата участ, която можеш за си представиш. Някои
коментатори дори се усъмниха, че сам съм провокирал ареста си, за да
привлека внимание и да се сдобия с публичност, типична шахматна
стратегия, обмисляща няколко хода напред. Първо, въпросът не е в
наказанието, а в принципа. В Русия щеше ли да има върховенство на
закона, или не? Второ, нямах никакво намерение да се превръщам в
мъченик, като ръководя опозиционно движение от затвора. И преди не си
правех илюзии, но престоят ми там потвърди, че това въобще не е приятно
място, дори и за кратко.
А и това не беше шахмат с неговите хладнокръвни пресмятания. Това
беше битка за морал и чест. Не можех да моля хората да протестират по
улиците, ако аз не бях там заедно с тях. На шествието в събота бях казал, че
девизът ни трябва да бъде „Ние трябва да преодолеем страховете си“ и бях
длъжен да стоя зад думите си.
Важно е също така да се подчертае, че тези арести бяха само връхчето
на айсберга, едва частица от огромната скрита маса. Такива неща се
случваха всеки ден из цяла Русия. Опозиционни активисти или хора,
оказали се на пътя на администрацията, биваха редовно тормозени и
арестувани по скалъпени обвинения в притежание на наркотици,
екстремизъм или най-новата мода: за незаконен софтуер.
През петте си дни в затвора имах възможност да говоря с много от
„редовните потребители“ на пропагандата на Кремъл. Като цяло те ми
съчувстваха и не показаха признаци, че вярват на купа лъжи,
разпространявани за опозицията от Кремъл и младежките групи, които
спонсорираше. За тях аз бях все още съветският шампион, а идеята, че съм
„американски агент“, им звучеше налудничаво, каквато и беше.
Защо тогава г-н Путин беше толкова изплашен, ако нещата вървяха
толкова добре? Той е или поне тогава беше рационален и прагматичен
човек, нямаше склонност към мелодрами. Знаеше как стоят нещата, защо
тогава беше цялата бруталност и кампанията на желязната хватка, ако му
беше ясно, че той и „Единна Русия“ ще спечелят с лекота?
Отговорът е, че той разбираше колко крехка става властовата му
структура. Вместо да изглежда като цар и да стои високо над тълпата, той
заприличваше просто на поредния параноичен автократ, заобиколен от
врагове. Както пише Джордж Бърнард Шоу, „Най-страхливият човек в
затвора е неговият директор“.
Всичко беше демагогия и така си остана. „Наши“, една агресивна про-
Путинова младежка група, вече беше пуснала плакат, с който празнуваше
„съкрушителната победа“ на Путин на парламентарните избори на 2
декември. Той също така предупреждаваше „враговете на руския народ“, в
това число и мен, да не се опитват да оспорват резултатите. Тези изрази
бяха в чудно съзвучие със собствената реторика на Путин, изпълнена със
заплахи и страх. Подготвяше се основата за още по-големи репресии.
Успоредно с публичните протести, „Другата Русия“ работеше по
създаването на комуникационна структура отвъд обхвата на дългата ръка на
Кремъл. Искахме да покажем престъпленията, които се вършеха всеки ден,
и да дадем тази информация в ръцете на точните хора в пресата и в
правителствата на свободния свят. Времето минаваше, натискът върху
гражданското общество и публичните протести се засилваше все повече и
повече и започвах да смятам, че този международен контакт е най-
обещаващото средство за атака. Путин черпеше такива облаги от
икономическите и политическите договорки със Запада, че у дома беше на
практика недосегаем. Затова приоритетът ни беше да прекъснем
прегръдката с другите страни. За жалост, лидерите на така наречените
водещи световни демокрации показаха слаб интерес да отговорят на
идеалите, които уж изповядваха.
≡
Нищо не беше по-символично за тази липса на воля да се противостои
на Путин от срещата на Г8 в Санкт Петербург от 15 до 17 юли 2006 г. Г7
беше по-скоро неофициален клуб, отколкото организация, странно
непринудена група, събрала заедно лидерите на седемте най-големи
индустриализирани държави. (Великобритания, Канада, Франция,
Германия, Италия, Япония и САЩ се срещнаха за пръв път през 1976 г.
Бразилия и Индия наскоро надминаха Канада и Италия по БВП или скоро
ще го направят.) През 1998 г. Борис Елцин беше поканен като нещо от типа
на почетен участник, а тази традиция се прехвърли и върху Владимир
Путин. Домакинството на Русия на срещата през 2008 г. представляваше
официалното влизане в клуба, който вече мнозина наричаха Г8 от години
вместо неудобното Г7+1.
Участващите лица бяха: Стивън Харпър, Канада; Жак Ширак,
Франция; Ангела Меркел, Германия; Романо Проди, Италия; Юничиро
Коидзуми, Япония; Тони Блеър, Великобритания; Джордж У. Буш,
Съединените щати. Поканен беше и президентът на Европейската комисия
и Жозе Мануел Барозу посети срещата в Константиновския дворец в Санкт
Петербург.
Този момент беше велик за Путин и ужасен за руската демокрация.
Колкото Путин харесваше да вижда и да бъде виждан с тези образци на
демокрацията, толкова и презираше онова, което представляваха. Беше
хубав жест, че поканиха Елцин да посети срещата с надеждата, че
допълнителните договорки с Русия ще са от полза за всички. Но вместо
това Г8 се превърна в чудесен пример каква вреда могат да нанесат
договорките. Путин използва всяка снимка и всяко ръкостискане, за да
злепостави демократичните послания в страната си. И без това беше трудно
демократичните послания на опозицията да достигнат до руския народ, а
сега задачата се усложни още повече, тъй като хората виждаха по всеки
телевизионен канал, че световните лидери прегръщат Путин като равен. Аз
продължих да се надявам, че Западът ще открие колективните си устои и
руското участие ще зависи от действителната демокрация в държавата.
Вместо това стана така, че членството на Русия в Г8 беше прекратено чак
след нахлуването на Путин в Украйна през 2014 г.
По време на престоя си в Санкт Петербург президентът Буш се срещна
с група директори на руски НПО-та и опозиционни фигури – поне така
каза. Може и да е знаел, може и да не е, но всеки участник в срещата беше
предварително одобрен от Кремъл. Според моите виждания нито един от
тях не можеше да бъде определен като опозиционна фигура освен
евентуално Алексеева, бившия съветски дисидент. Колкото и смехотворно
да беше това представление, Тони Блеър дори не се постара да положи
привидни усилия и вместо него на среща с група ръководители на НПО-та
отиде съпругата му Чери Блеър.
Когато разглеждам поредицата от отстъпки, които Западът направи в
отношенията си с Русия по онова време, в ума ми винаги изниква един
любим цитат от Уинстън Чърчил: „Колкото и красива да е една стратегия,
добре е понякога да погледнете и резултатите ѝ“. От пет години
президентът Буш говореше за поддържането на открит диалог с Путин и
колко големи усилия е положил да убеди руския лидер, че „в негов най-
голям интерес е да приеме западните и универсалните ценности“. Това
звучи доста разумно, но не биваше да остава само на теория. Можеше да се
видят делата до момента и щеше да стане ясно, че стратегията с разговори
и отстъпки се е провалила по отношение на Русия.
Докато дойде редът на срещата на Г8, отдавна беше минало времето
западните лидери да заемат по-твърда позиция, ако искаха реториката им за
налагането на демокрация в Русия да има някаква достоверност. Срещата в
Санкт Петербург даде шанс на държавните глави сами да видят колко зле са
станали нещата. Ако си бяха отворили очите, лидерите, които толкова често
говореха, че получават „смесени сигнали“ от Русия, щяха да се убедят, че
единствената смесица, която имаше значение, беше от петрол, пари и власт.
Буш и европейските лидери явно вярваха, че е най-добре да не
обръщат внимание на тези неща, за да получат сътрудничеството на Русия
по въпросите на енергетиката и сигурността. Но както предсказа
Солженицин, това цинично и несъвместимо с морала поведение също се
оказа напълно неефективно. Точно както в старите времена, Москва стана
съюзник на създаващите проблеми и антидемократичните управници по
целия свят. Ядрената помощ за Иран, ракетната технология за Северна
Корея, военното оборудване за Судан, Мианмар и Венецуела,
сприятеляването с Хамас – ето как Путин се отблагодари на Запада, че осем
години си държа устата затворена за човешките права в Русия.
И въпреки това лидерите на Г7 отказаха да признаят, че е абсурдно да
дойдат в Русия и да помагат на Иран, Северна Корея или Хамас, когато
високите цени на енергийните източници, които администрацията на
Путин изискваше, за да запази властта си, бяха продиктувани от
напрежението, образувано от всяко изстрелване на ракета в Северна Корея
и всяка ядрена заплаха от страна на Иран. Русия продължи да блокира
санкциите на ООН срещу тези разбойнически държави. Единствената
мистерия е защо Западът продължи да третира Путинова Русия като
съюзник.
Особено европейците също се преструваха, че Путин е някакъв вид
демократ, за да защитават бизнес интересите на страните си. Разбира се,
може да се очаква, че лидерите ще бранят националните си интереси до
известна степен. Саркози от Франция вкара в страната „Рено“ и петролната
компания „Тотал“. Меркел от Германия наложи „Мерцедес-Бенц“ и „Дойче
Телеком“. А Берлускони, разбира се, прати в Русия компаниите на…
Берлускони.
Икономическите договорки осигуриха постоянен поток от милиарди
евро, нужни на Путин, за да увеличи репресиите в страната. Вместо тези
контакти да помогнат за либерализирането и модернизирането на руските
бизнес практики, се случи точно обратното. Най-големият износ на Русия
беше корупцията, а не петрол или газ. Олигарсите на Путин канеха чужди
инвеститори и компании да участват в сладки сделки в Русия и изпраха
парите си в първични публични предлагания на акции в борсите в Ню Йорк
и Лондон с помощта на лакомите западни банки и политици, очакващи
парче от баницата.
След шест години натиск без външно оспорване путинизмът започна
да навлиза във втората си фаза. Когато взе властта през 2000 г., въпросът
беше „Кой е Путин?“. През 2007 г. той се беше променил в „Каква е
натурата на Путинова Русия?“. По време на властта му режимът беше
забележително последователен, но въпреки това чуждите лидери и
западната преса все още се правеха на изненадани, че Путин напълно
пренебрегва мнението им. Той се нуждаеше от западната помощ и
подкрепа, докато все още консолидираше властта си в Русия. Когато тази
задача беше изпълнена, на Путин вече не му се налагаше да се преструва,
че му пука какво мисли останалият свят.
Отново и отново чувахме воплите „Нима Путин не знае колко зле
изглежда това?“. Когато още един известен руски журналист беше убит,
когато хвърлиха в затвора настроен неприятелски към Кремъл бизнесмен,
когато чужда компания беше прогонена, а инвестициите ѝ в Русия
заграбени, когато полицията биеше участниците в продемократичните
шествия, когато газът и петролът се използваха като политически оръжия и
когато руски оръжия и ракетни технологии се продаваха на държави,
спонсори на тероризма, като Иран и Сирия, западните лидери възклицаваха
„Путин сгафи!“. Защо? За разлика от политиците в демокрациите, Путин не
даваше и пет пари как изглежда нещо отстрани, стига да знаеше, че никой
няма да направи нищо, за да го спре. Единственият образ, за който го беше
грижа, е да изглежда като корав тип у дома, а безскрупулното игнориране
на полугласните оплаквания от западните лидери само му помогна в това
отношение.
Трябваше да се зададе въпросът какъв тип правителство би
продължило с подобно поведение и докъде ще стигне това правителство.
Режимът на Путин работеше в аморални измерения, напълно различни от
тези на западните нации, които се мъчеха да разберат какво се случва зад
средновековните червени стени на Кремъл. През 2007 г. вече се бях
превърнал в изобличител на Путин на пълен работен ден с моите статии и
лекции.
Правителството на Путин в онзи преходен период от крехка
демокрация към тотална диктатура беше уникално в историята. То беше
отчасти олигархично, малка, тясно свързана банда от богати управници.
Отчасти беше и феодална система, разделена на полуавтономни владения, в
които парите се събират от лишените от всякакви права крепостни селяни,
а по-малките феодали плащат на по-големите. Над всичко това беше
спуснат демократичен воал, достатъчен да спечели на Русия влизане в Г7 и
да задържи парите на олигарсите на сигурно място в западните банки.
Както писах в „Уолстрийт Джърнъл“ през юли 2007 г., ако наистина
желаете да разберете режима на Путин в дълбочина, трябва да отидете до
книжарницата. Не за да си купите творбите на Карл Маркс или Адам Смит,
нито пък книга на Монтескьо или Макиавели, макар че търсеният автор е
италианец по произход. Засега не четете Мусолини и „Доктрината на
фашизма“ (но си я вземете за по-късно…) и подминете цялата секция по
политически науки. Насочете се направо към художествената литература и
оберете всичко, което видите на Марио Пузо. Трилогията „Кръстникът“ е
добро начало, но не забравяйте още „Последният дон“, „Омерта“ и
„Сицилианецът“.
Възходът на Владимир Путин и неговият клан от Санкт Петербург е
описван като макиавелски, но се представя по-добре чрез достиженията на
Дон Вито Корлеоне: мрежата от предателства, тайните, мъглявите граници
между това какво е бизнес, какво е правителство и какво е престъпление –
всичко това присъства в книгите на Пузо.
Един историк би могъл да погледне Кремъл през 2007 г. и ще види
елементи от корпоративната държава на Мусолини, хунтите от Латинска
Америка и мексиканската псевдодемократична машина, наречена
Институционална революционна партия. Един фен на Пузо обаче ще види
правителството на Путин по-точно – строга йерархия, принудително
отнемане, заплахи, образ на корав тип, дълга поредица от удобни кончини
сред водещите критици, елиминиране на предателите, кодекс за пазене на
тайни и лоялност и най-вече укази, които осигуряват непрекъснат приход.
С други думи, мафия.
Ако си лоялен към капото, той ще те пази. Ако някой от вътрешния
кръг тръгне срещу капото, плаща с живота си. Щом най-богатият човек в
Русия, Михаил Ходорковски, поиска да промени нещата и да управлява
петролната си компания „Юкос“ като легитимна корпорация, а не като още
една част в Путиновата „Корпорация КГБ“, бързо се озова в затвор в
Сибир, а компанията му беше разбита, ограбена, а отделните ѝ парчета бяха
поделени сред държавния мафиотски апарат „Роснефт“ и „Газпром“.
Частните компании се поглъщаха от държавата, а в същото време активите
на държавните компании преминаваха в частни сметки. Държавната и
корпоративната мощ се сляха. Получи се перверзна комбинация от Адам
Смит и Карл Маркс, в която печалбите бяха приватизирани, а разходите –
национализирани.
Александър Литвиненко беше агент на КГБ, който наруши кодекса на
лоялността, като избяга във Великобритания. Нещо по-лошо, той престъпи
и закона за омерта, или пълно мълчание, като се обърна към пресата и дори
написа книга за мръсните деяния на Путин и неговите изпълнители.
Вместо да го заведат за риба в старомодния стил от „Кръстникът“, той беше
убит в Лондон през 2006 г. в първия описан случай на ядрен тероризъм.
Кремъл отказа да предаде основния заподозрян за убийството и накрая
Великобритания прекрати случая, но през 2014 г. го отвори наново, когато
нахлуването на Путин в Украйна най-после убеди британците, че
договорките с неговия режим вече са невъзможни.
В продължение на седем години – от избирането на Путин за
президент до убийството на Литвиненко, Западът се опитваше да промени
Кремъл с мили думи и отстъпки. Западните лидери се надяваха, че ще
успят да интегрират Путин и бандата му в системата на свободния свят от
честна търговия и честна дипломация. Вместо това се случи тъкмо
обратното. Кремъл не само че не промени стандартите си, но и ги наложи
на света. Мафията корумпира всичко, до което се докосне. Бартерът с
човешките права започна да изглежда приемлив. Като допълнителна изгода
Путин и приятелчетата му получиха легитимност от западните лидери и
бизнес, като направиха същите тези лидери и бизнес съучастници в
престъпленията си.
При толкова високи цени на енергийните източници изкушението да
играеш с Кремъл беше почти предложение, на което не може да се откаже.
Шрьодер и Берлускони не устояха и се оказаха напълно компрометирани.
После станахме свидетели на спектакъла, в който Никола Саркози се опита
да прокара интересите на френската енергийна компания „Тотал“ в газовото
находище „Щокман“. Тогава също се опитахме да предупредим всички, че
чуждите компании и инвеститори не са имунизирани. „Шел“ откри това,
когато през 2006 г. Кремъл я прогони от газовите находища „Сахалин 2“, а
през 2008 г. „Бритиш Петролиум“ го разбра по трудния начин, когато
изпълнителният директор избяга от Русия от страх за живота си. Разбира
се, и двата гиганта скоро се върнаха на бегом за още сделки. Ако искате да
инвестирате в „Корпорация КГБ“, не бива да забравяте, че там акционерите
са много, много активни.
В случай че сте забравили приказката за „Газпром“, Герхард Шрьодер
и неговия скъп приятел Владимир, си струва да си припомним
подробностите. Не защото някой би трябвало да се интересува как прекарва
дните си Шрьодер, а заради методите на Кремъл, които сделката извади на
бял свят пред света без грам срам. Това, което за Путин беше една малка
крачка, беше огромен скок за корупцията на Запад. Когато през 2014 г.
Путин нападна Украйна, точно такива сделки и още хиляди други
направиха за Европа почти невъзможно да прекрати договорките с Русия,
да не говорим да наложи ефективен бойкот.
Само дни след като напусна кабинета на канцлера на Германия през
ноември 2005 г., Шрьодер се подсигури, че няма да се влее във високите
нива на безработица, които остави зад себе си. Той прие върхов пост в
руския енергиен гигант „Газпром“, компанията, отговорна за
противоречивия проект газопровод, който Шрьодер подкрепяше активно
като канцлер. Съмнителната етика на този ход и бързината, с която беше
предприет, доведоха до множество очевидни въпроси относно дали
Шрьодер е злоупотребил с поста си при подготвянето на сделката, или не,
още повече че социологическите проучвания сочеха, че изостава доста от
Ангела Меркел в предизборната кампания. Но основите за новата работа на
Шрьодер бяха налети предварително като част от добре организирана
операция, която осигури капитала преди персонала.
Първо през август Матиас Варниг, ръководител на операциите за Русия
на немската „Дрезднер банк“, осигури сделка за закупуването на тридесет и
три процента от „Газпромбанк“. („Дрезднер“ също така помогна на Кремъл
да дообере остатъците от „Юкос“.) Варниг получи съответно висок пост в
компанията „Северноевропейски газопровод“. Накрая всичко беше готово
за пристигането на г-н Шрьодер.
Сделката също така запази всичко във фамилията, тъй като Варниг е
бил шпионин за тайната полиция на Източна Европа, Щази, по същото
време, когато Путин е управлявал агентите за КГБ в Дрезден. Както самият
Путин каза, няма такова нещо като бивш агент на КГБ. В действителност
обаче това, че най-силните политици и бизнесмени на Германия можеха да
бъдат купени, както руски олигарх плаща за аристократично баварско
имение, за да си осигури достъп до висшето общество, беше по-
незначителната история. По-голямата и по-мрачна картина беше, че Путин
превърна енергийните ресурси на нацията в център на своята управляваща
клика. Границите между публични и частни активи и мощ бяха заличени
напълно.
В Русия всички се чудеха: „Държавата ли управлява „Газпром“, или
„Газпром“ управлява държавата?“. За Путин приоритет беше да затегне
нечестивата връзка между вътрешните и външните цели на режима си и
компанията, която осигурява повечето природен газ за Централна и
Източна Европа. Това не са държавни компании, те са държавата.
Председател на „Газпром“ по онова време беше Дмитрий Медведев и скоро
след това беше назначен за първи вицепремиер. Заместник-началникът на
канцеларията на Путин, Игор Сечин, оглави другия руски енергиен Голиат
– „Роснефт“. Но това не беше единствената причина, заради която
„Роснефт“ не беше разследван за завземането на основния актив на „Юкос“
– „Юганскнефтегаз“, в нагласен търг. Сечин приема „ла фамилия“ буквално
и дъщеря му беше омъжена за сина на Владимир Устинов, а тогава той
беше главен прокурор на Русия.
Така Шрьодер не просто се присъедини към някаква руска компания,
той се присъедини към администрацията на Путин. „Газпром“ и Путин
платиха цената на Шрьодер, но с това си купиха и легитимност в очите на
Запада. Сделки като тази наливат и страхотно много вода в пропагандната
мелница на Путин. Той може да разтръби, че държи един бивш германски
канцлер в джоба си, а в същото време контролираните от държавата медии
го представят като пример как Западът преследва само пари и петрол.
Тоталитарните режими по целия свят обичат да казват на гражданите
си, че въпреки показния им интерес за демокрация и човешки права
американците и западноевропейците са също толкова корумпирани, колкото
и лидерите им. Когато фигура като Шрьодер, бивш лидер на третата най-
голяма индустриална демократична нация, се съюзи ентусиазирано с
гангстерите автократи, това нанася огромни щети на продемократичната
кауза в Русия, а и навсякъде другаде. Използването на енергията като
политическо оръжие е изпитана и проверена тактика, а наемането на
Шрьодер позволи на „Газпром“ да действа още по-безнаказано.
Това беше новата стратегия на Кремъл – да привлича Запада и да му
запушва устата, като наема известни личности. Логиката е, че когато
всички са виновни, виновни няма. Вече видяхме каква цена платихме за
тези политики на невиждане на злото спрямо гражданските свободи и
Чечня. С тази нова тактика западните лидери трябваше да устоят не само на
зова на съвестта си, но и на зова на банковите си сметки. Всички бяха
погълнати от същия токсичен облак от нефт, газ, политика, заплахи и
репресии.
Ние от руската опозиция отдавна повтаряхме, че Путин може да е наш
проблем, но скоро ще стане и световен. Почти никой не обръщаше
внимание на предупрежденията ни. След цели години ясни и очевидни
предупредителни знаци заплахата се материализира през 2008 г. под
формата на навлизащи в Грузия руски танкове, а лидерите на свободния
свят бяха тотално неподготвени да се справят с нея. Договорките се бяха
провалили, но те не знаеха какъв друг номер да пробват. Гоненето на
дипломати и ограничаването на официалните посещения нямаше да има
никакъв ефект. Предложението ми тогава беше същото, каквото е и днес:
едновременно ограничаване на отношенията с Русия и използването на
икономическите лостове на съществуващите договори за осъществяване на
натиск върху облагодетелстващите се лица в Русия.
По ирония на съдбата елитът на Путин предпочиташе да държи парите
си там, където можеше да се довери на върховенството на закона, а след
парада на любовта на Г8 в Санкт Петербург Путин и неговите богати
поддръжници имаха всички основания да смятат, че на Запад парите им са
на сигурно място. Ограничаването на този достъп или дори заплахата за
подобно нещо щеше да има драматичен възпиращ ефект. Вместо това,
както обикновено, всичко продължи да бъде бизнес и отстъпки. Основните
митове на отстъпките са, че те (1) либерализират несвободните държави и
(2) осигуряват лостове за въздействие над тях, ако не се либерализират.
Първият се доказа като погрешен. Вторият се провали, понеже свободният
свят отказва да използва този лост по начина, по който диктаторите биха го
направили с готовност.
Между другото, никога не съм призовавал за бойкот срещу Русия.
Свободният свят прави голям бизнес също и с Китай, Саудитска Арабия и
други автокрации, без да осигурява на лидерите им демократични
акредитиви, както направи с Путин. И е трудно да си представим елитите,
които управляват някоя друга войнствена разбойническа страна, да живеят
в лукс в западните столици. Раболепните слуги и олигарсите са лоялни към
Путин, защото той екапо ди тути капии им предлага защита. Могат да
правят каквото си поискат в Русия, и докато са лоялни, могат да забогатяват
и да изнасят парите си в Америка или Лондон, където си щат. Точно затова
аз настоях за закон, който да пресече този канал и да ощети способността
на Путин да пази бандата си. Тъкмо затова Русия се бори толкова усилено
да не позволи такъв закон да набере подкрепа.
Нямаше причини за спирането на бизнеса с Русия. Заблудата беше, че
бизнесът някога ще се превърне в нещо повече. Мафията взима и взима, а
дава нещо само ако е обвързано с нещо друго.

≡ 8 ≡
Операция „Медведев“
 Борис Елцин почина на 23 април 2007 г. Аз вече похвалих него и
делото му в петата глава, но бих искал да акцентирам върху един
недогледан аспект на кончината му. На 31 декември 1999 г. той сам се
отказа от поста и напусна, а след това избягваше публичните изяви и
вниманието, като вероятно това се дължеше както на здравословните му
проблеми, така и на мирното му споразумение с Путин. Спомням си само
за един случай, когато името му се появи в новините, и то беше когато
двамата с Горбачов разкритикуваха Путин публично, макар и меко, че след
Беслан провежда реформи за заграбване на властта.
Путин сякаш също изпълняваше своите задължения по сделката. Нито
един от членовете на семейството на Елцин или пък на голямата му
„фамилия“ от съюзници и приятелчета никога не беше преследван от
правителството на Путин. Елцин остана извън светлината на прожекторите,
но аз смятам, че присъствието му тегнеше в съзнанието на Путин. Путин
може и да беше станал Кръстника, но Елцин беше бащата основател на
руската независимост и демокрация. Да унищожи всичко, което Елцин
беше оставил зад себе си, щеше да е рисковано дори за Путин. Но щом
Елцин си замина от този свят, се скъса още една от тънките нишки,
задържащи Путин по-далеч от тоталитаризма. Елцин се беше ограничил
сам до два мандата и със сигурност би очаквал наследникът му също да
предаде властта.
Това беше важно, тъй като през 2007 г. Путин беше изправен пред най-
важното решение в живота си. Вторият му мандат като президент изтичаше
през следващата година и според руската конституция не можеше да се
кандидатира отново. Изборите бяха насрочени за 2 март, но преди тях бяха
парламентарните избори за депутати в Думата на

2 декември 2007 г. Победата на Путиновата „Единна Русия“ с явно

мнозинство беше предрешена, но ние така или иначе се постарахме да
изобличим случващите се „нередности“. Нали разбирате, изкуството да
нагласиш изборите се крие в това да направиш самите избори напълно
безсмислени. Ако контролираш целия процес и на първо място кой се явява
на избори, не трябва да се притесняваш от вота или кой брои гласовете.
Единна Русия, чиято листа беше оглавена от действащия президент, се
радваше на всички законни и незаконни предимства, които бихте могли да
си представите. Опозиционните групи, включително и нашата коалиция
„Другата Русия“, не бяха допуснати до участие в изборите, тъй като тъкмо
за това бяха приети щателно изпипани нови закони. В онази неделя
алтернативите пред гласоподавателите бяха или поддръжници на Путин,
или партии, които бяха сключили сделка с него да не му се
противопоставят, ако им бъде позволено да останат в парламента или да
участват в изборите.
В първата категория влизаше „Справедлива Русия“, чийто първи ход
след изборите беше да предложи удължаване на президентството на Путин.
Ама че опозиция! Във втората категория попадаха комунистите, които
получиха или, ако предпочитате, на които „беше позволено да получат“
11,6 процента от общия вот (около 20 процента според едно независимо
преброяване), или 57 от 450 места в Думата. Този нисък брой депутати
разгневи лидера на комунистите Генадий Зюганов, понеже според
слуховете от Кремъл му обещали поне 90 места за лоялността му. Зюганов
започна да отправя обвинения за нарушения на изборния процес. Както се
пошегувах в една статия след изборите: „Не злорадствам, Генадий, но ти
казах, че така ще стане!“. Както се разправяше в един виц по онова време,
разликата между демокрацията и системата на Путин е като разликата
между два стола – кожен фотьойл и електрически стол.
Не че имаше някакво значение, но най-изобличаваща беше
статистиката от места като Чечня и Дагестан, където изборите бяха слабо
наблюдавани. Според нея в Чечня избирателната активност е била
поразителните 99,5 процента, а 90 процента от гласовете са за „Единна
Русия“. Не забравяйте, че тази партия е водена от Путин, отговорника и
автора на Втората война в Чечня, която изравни столицата Грозни със
земята. Както обикновено, истината се виждаше в действията на лакеите,
които твърде ревностно искаха да угодят на господарите си от Кремъл.
Съпругата ми коментира мрачно, че единствените, които не са гласували в
Чечня, са били починалите в деня на вота.
Човек може само да си представя какво са си мислели шефовете на
„Единна Русия“, когато в същия ден той загуби референдум с разлика от
един мизерен процент. Що за аматьор! В същото време, въпреки липсата на
действителни алтернативи сред кандидатите и след всичките номера,
„Единна Русия“ едва мина петдесетте процента в Санкт Петербург и
Москва. Не е случайно, че жителите в тези градове имаха по-голям достъп
до новини, които не идваха от медиите на Кремъл, благодарение на по-
развития интернет и на радио „Ехото на Москва“, което беше единствената
станция, по която можеха да се чуят различни гледни точки.
Ясен показател, че Путин смята тези избори за важни, бяха и
няколкото разпалени речи, които произнесе, за да повиши избирателната
активност. Яростният език, който използваше, трудно може да бъде наречен
завоалиран, тъй като той отправяше предупреждения срещу „вътрешните
врагове“ и „чакалите“, подкрепяни от Запада. Не беше точно руски език,
който бихме могли да наречем Путинов, усещаше се силен австрийско-
немски акцент.
Защо тогава беше целият труд, когато контролът на Кремъл беше вече
очевидно абсолютен? Първо, нека си припомним, че дори Сталин е провел
избори през 1937 г. по време на Голямата чистка. Резултатите от онази
неделя също бяха извън всякакво съмнение и потвърдиха завръщането на
страната към еднопартийния и всемогъщ модел на управление. Но
изборите бяха важни за режима в Русия по няколко причини, като
започнем, разбира се, с финансовите: тези на Путин. Близките
взаимоотношения на Путин със западните лидери му служеха като
гаранция, че неговите управляващи олигарси и парите им са в безопасност.
Ако в онзи момент беше зачеркнал и последните белези на демокрацията
твърде категорично, тази удобна ситуация можеше да пострада или дори да
приключи, а Путин все още не беше готов да поеме такъв риск.
Първите индикации бяха лоши. Никола Саркози се перчеше, че е корав
тип, но явно коленете му бяха омекнали след няколко питиета с Путин.
Френският президент не губи и минутка и побърза да се обади на руския си
колега, за да го поздрави с голямата победа. Путин винаги следеше тези
сигнали от Запада много внимателно, като се оглеждаше за признаци на
някакъв истински натиск. Повечето коментари за безочливо нагласените
избори не бяха особено благосклонни, особено в медиите, но какво лошо
има в това, че Саркози и старото приятелче на Путин Тони Блеър му се бяха
обадили?
Другата цел на кампанията на Кремъл беше да осигури на режима
псевдодемократично прикритие за всякакви следващи машинации, които
щяха да приложат, за да задържат властта и след президентските избори на
2 март. Путин не можеше да се кандидатира отново или поне конституцията
казваше, че не може, а той беше обещал да не я променя, ако въобще
цените обещанието на един подполковник от КГБ.
След осем години, благословени с рекордни цени на петрола и склонен
на компромиси Запад, разсеян от „войната срещу терора“, режимът на
Путин беше стигнал до криза. Кремъл трябваше скоро да обяви
президентския си кандидат. Дали щеше да бъде безволева кукла, която да
доведе до завръщането на Путин по настояване на „хората“ или дори като
спасителен ход? Или пък дали щеше да се намери някой достатъчно глупав
да се появи и да рискува да поеме вината, когато занемарените руски
инфраструктура и икономика най-сетне се сгромолясаха? А може би щяха
да променят системата и по някакъв начин да лишат конституцията от
съдържание, така че Путин да може да запази властта си в някаква нова
роля?
След приятелското посещение на Путин в Иран през октомври 2007 г.
в една статия писах, че той вероятно обмисля нова титла за себе си, някаква
над жалките отговорности на министър-председател или дори над старата
величественост на генерален секретар на партията. „Върховен водач
аятолах Путин“ звучи добре, казах аз, а бях сигурен, че той винаги е мечтал
да ръководи нещата зад кулисите, без маловажните дразнители и публични
изяви като президент. Тази шега се оказа по-близо до истината, отколкото
някога съм си представял.
≡
Изкушавах се в тази книга да повторя една форма на протест, която
през 2009 г. използвах в статия за руската държава. Тогава не споменах
името на Дмитрий Медведев нито веднъж. Пълното игнориране щеше да
подхожда на човек, който беше президент на Русия от 2008 г. до 2012 г., а
после върна поста на Путин като куче, което носи хвърлената пръчка на
собственика си. Няма смисъл да замъгляваме историята заради един личен
протест, но ще се спра на Медведев само накратко.
Човекът Медведев беше и е абсолютно незначителна фигура. Но
идеятазаМедведев, идеята за млад либерален президент, който може да
върне страната по пътя на модерното, беше много, много полезна. Почти си
представям Путин и приближения му кръг в лаборатория, където създават
идеалния Медведев. Той трябваше да има ясно, младо лице, плам в очите,
да умее да използва реформисткия жаргон за интелигенцията и да запазва
сериозно изражение, когато вежливо признава, че нещата в Русия не са
прекрасни, но определено ще се подобрят. Идеалният Медведев не биваше
да има собствено мнение, амбиции или собствена властова основа – просто
за всеки случай. Накрая, трябваше да е по-нисък от Путин и дори още по-
малко харизматичен, което наистина е много рядка комбинация. За късмет
на Путин той разполагаше с такъв човек тъкмо в правителството си.
На 10 септември 2007 г. Путин гръмко и с фанфари обяви, че подкрепя
за свой наследник първия вицепремиер на кабинета, Дмитрий Медведев.
Той беше бързо номиниран от „Единна Русия“ и от партиите на конци и
седмица след като получи благословията на Путин, вече официално беше
кандидат. Първият му приоритет беше да обяви, че ако има късмета да
спечели изборите, ще направи Владимир Путин свой премиер. Путин
благоволи да се съгласи и това беше всичко. (Медведев освен това подаде
оставка като председател на „Газпром“, за да води кампанията си, което
доведе до шеги, че са го понижили до президент на Русия.)
 Една реакция на западните лидери на новината може да послужи като
пример за почти всички тях. В деня, след като Путин посочи Медведев,
държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс проведе дискусия на кръгла
маса с редакторския борд на вестник „Ю Ес Ей Тудей“. Засегнатите теми
включваха Ирак, Иран, а след това обсъжданията се преместиха към
бившата експертна област на Райс, Русия. Тя направи няколко основателни
забележки, че „в Русия демократичните процеси са направили крачка
назад“ и че „това не е среда, в която може да се говори за свободни и
честни избори“. След това обаче тя каза, че познава Медведев и че той е
„интелигентен“ и „от друго поколение“, сякаш това имаше някакво
значение, било то истина или не.
Най-показателният момент в коментарите на г-ца Райс беше при
първото засягане на темата за г-н Медведев като нов президент. В
официалната стенограма се казва:
Секретар Райс: „Ами предполагам, че все пак ще има избори през
март“. (Смях.)
Сигурен съм, че всички добре са се посмели, че неизбежното
поставяне на Медведев на поста всъщност представлява избори. И честно
казано, нашите избори бяха за смях. Защо тогава следващият въпрос към
Райс не беше „Ако изборите в Русия са такъв майтап, защо страната все
още е в Г7?“ или „Защо администрацията на Буш инвестира толкова много
време, кръв и държавни средства в опити да изгради демокрация в Ирак и
другаде, а на практика игнорира какво направи Путин с най-голямата
изнасяща петрол нация, която освен това притежава и най-големия ядрен
арсенал в света?“. Не че някой подкрепяше или очакваше Буш да нападне
Русия, разбира се, но не бива ли да се очаква поне малко последователност
от човек, който толкова активно представяше онова, което наричаше
„дневен ред на свободата“.
Няколко дни преди интервюто на Райс списание „Тайм“ избра Путин
за „Личност на 2007 г.“. На екипа беше много трудно да обясни, че
наградата „не е налагане“ и е отишла при човека, попадал най-често в
заглавията „за добро или лошо“. Но така или иначе статията хвалеше
избора си, че е възстановил страната си на изтъкнатото ѝ място на
международната сцена, че е отхвърлил „анархията“ и е възродил
националната чест. Списанието изрази и загриженост за „обезпокоителния“
проблем с човешките права.
Точно същото нещо би могло да бъде казано и за Адолф Хитлер през
1938 г., когато е избран от „Тайм“ за „Личност на годината“. Тогава „Тайм“
написа, че „Фашизмът откри, че свободата – на пресата, на словото и на
събиранията – е потенциална опасност за собствената му сигурност“.
Тези думи се отнасят също толкова вярно и за победителя през 2007 г.
Повечето от критиките към Путин засягаха „предполагаемите“ нарушения
или идваха от добре познатите му критици. По мое мнение това е
абдикация от ролята на журналистиката да предава фактите такива, каквито
са. А и имайте предвид кога се появи тази анкета за личност на годината –
точно след нагласените парламентарни избори, които коронясаха солидното
досие на г-н Путин за унищожаване на демокрацията из цяла Русия.
Разбира се, статията в „Тайм“ беше провъзгласена от пропагандата на
Кремъл като още едно одобрение на Путин и неговите политики. Фокусът
беше върху мита, че Путин е изградил „силна Русия“, когато всъщност той
и приятелчетата му бяха превърнали държавата в куха черупка.
На 2 март коронацията на Медведев като крал на едно нищо беше
завършена и последният елемент на демокрацията в Русия, предаването на
властта, беше унищожен. Както и се очакваше, самите избори бяха пълна
пародия, а в Кремъл дори не си направиха труда да я прикрият.
Опозиционните кандидати бяха пропъдени от надпреварата. Държавните
медии налагаха Медведев, като в същото време очерняха или просто не
споменаваха другите кандидати. Някои прекалено ентусиазирани
избирателни райони докладваха, че по предварителните резултати
Медведев е получил над 100 процента от гласовете.
Седемдесетте процента на Медведев бяха малко по-малко от онези 71
процента, с които Путин спечели през 2004 г., още един индикатор кой
всъщност държеше юздите, в случай че имаше нужда да се обяснява. Може
да се зачудите защо си направиха труда да нагласят резултатите, когато вече
имаха толкова много нечестни предимства. Това беше съзнателна изява на
лоялност от страна на местните политици и бюрократи, за да докажат, че
могат и биха осигурили изисканите от Кремъл резултати. Демокрацията не
работи по този начин, но мафията действа почти така.
Ние от руската опозиция чакахме с нетърпение да видим какво ще
каже останалият свят за завръщането на Русия към краен деспотизъм. Сега
най-после лидерите на свободния свят сигурно ще изразят остри критики,
след като бяха допуснали Русия да се присъедини към Г7 и се бяха
отнасяли към Путин като към равен на тях демократ. Разбира се, че щяха да
бъдат ядосани, че са ги направили на глупаци. Може би, надявахме се ние,
достатъчно силният външен натиск по това скандално предаване на властта
ще помогне за отслабване на позициите на Кремъл в Русия.
Вместо това се случи нещо, което не можеше да бъде по-
опустошително. Западните администрации се наредиха на опашка да
ръкопляскат на Медведев за поразителната му победа, макар че повечето
оставиха тази отблъскваща задача на говорителите си. В едно или две
изявления по няколко думи за „неприятните“ инциденти по време на
руския избирателен процес.
Французинът Никола Саркози не страдаше от такива скрупули. Той се
обади на Медведев по телефона, за да го поздрави и да го покани във
Франция. (Приемам за даденост, че старите бизнес партньори на Путин
Силвио Берлускони и Герхард Шрьодер са изпратили лични поздравителни
адреси. Това, че Западът прие Медведев като демократично избран лидер,
беше още един повратен момент. Последното препятствие пред Путин да
запази властта завинаги беше разчистено. Това показа, че Съединените
щати и Европа ще приемат участие дори в най-абсурдното представление
само и само да избягнат конфронтация.)
За руската опозиция реакцията на Запада беше катастрофа.
Националистите, левите партии и либералите в нашата коалиция имаха
много малко общо помежду си освен вярата в силата на демократичния
процес. Нашите членове се опитваха да разпространят колко важни са те
без достъп до масмедиите и подложени на постоянни преследвания. С един
удар свободният свят обяви, че демокрацията е измама и както обикновено
е прикритие за бизнеса. Тъкмо това твърдяха Путин и съюзниците му.
Пет месеца по-късно, през август, руските сили нахлуха в съседна
Грузия още при първия намек за извинителна причина в Южна Осетия.
Наричам това кулминация на усещането на Путин за недосегаемост. Путин
нямаше причина да вярва, че има от какво да се бои заради нещо толкова
дребно като да накаже съседна нация, водена от грузинския президент и
негов личен враг Михаил Саакашвили. Путин винаги е бил много добър в
разчитането на реакциите на другите световни лидери и не сбърка и този
път.
Световният ред има правила, но те са базирани предимно на системата
на честта и рядко се поставят на проверка. Путин се беше научил, че
бруталните методи на неговия свят на КГБ са също толкова ефективни и на
глобалната сцена. Насилието се върна на мястото си в Кавказ, където Путин
беше изградил репутация на корав тип, когато се появи на руската
политическа сцена за пръв път през 1999 г. Това може би беше подарък за
Медведев. Една война е винаги от полза за изграждането на вътрешната
репутация на един руски президент.
Истинската катастрофа, която даде на Путин увереността да пролива
кръв зад граница, се случи на 3 март 2008 г., един ден след изборите. Това
беше датата, на която международната общност на свободните нации
имаше шанс да вдигне тревога за диктатурата на Путин, шанс да изпрати
недвусмислено послание, че демокрацията е важна. Никаква тревога не
беше вдигната. Изборите не бяха важни. Важна беше реакцията на света.
Когато най-лошите изблици на насилие между Русия и Грузия заради
Южна Осетия позатихнаха, си припомних един разговор, който проведох с
един високопоставен служител в Европейския съюз в Москва през 2005 г.
Тогава Русия беше много по-свободна, отколкото е днес, но ударите на
Путин срещу демократичните права вече набираха сила и скорост.
„Какво трябва да се случи – попитах аз служителя, – за да спре Европа
да се отнася към Путин като към демократ? Може би трябва всички
опозиционни партии да бъдат забранени? Или пък да започнат да
застрелват хора по улиците?“
Той сви рамене и каза, че дори и в този случай ЕС може да направи
много малко и добави, че „поддържането на договореностите винаги ще
бъде най-добрата надежда за хората в Европа и Русия“. Смятам, че
гражданите на Грузия и Украйна не биха се съгласили. Нахлуването на
Русия в Грузия беше резултат от почти цяло десетилетие действие на
комбинацията между безпомощност и самозаблуда на Запада. Путин се
размина с наказание заради Грузия и това буквално го покани в Украйна
шест години по-късно.
В отговор на руското нападение над Грузия ЕС проведе първата си
спешна среща от избухването на войната в Ирак. На нея се реши срещите
за постигане на партньорско споразумение с Русия да бъдат отложени,
докато Кремъл не изтегли войските си обратно на позициите преди 7
август. Изявлението на ЕС, допълнително отслабено от гордия Силвио
Берлускони, включваше фразата „Ние очакваме Русия да се държи
отговорно, като уважаваме всичките ѝ ангажименти“, допълнена с вечните
хитове „дълбока загриженост“ и „силни възражения“. Как ли са се смели
Путин и приятелите му милиардери и от КГБ на този чудат език.
На 7 май Дмитрий Медведев се закле като президент на Русия на
церемония при закрити врати. Путин беше попитан дали според
традицията би окачил портрет на новия президент на стената в кабинета си.
Путин отвърна уклончиво, но шегата по онова време беше, че наистина ще
сложи портрет на Медведев, на който той гледа портрета на Путин. Според
руската конституция в момента ръководител беше Медведев. Но
доказателства за неговата независимост и власт така и не се появиха и
затова спокойно можем да заключим, че Медведев все още се нуждаеше от
разрешението на Путин да използва дори тоалетните в Кремъл. Истинският
„плавен преход на властта“, по иронично перфектния израз на германския
канцлер Ангела Меркел, беше, че премина с Путин от президента към
премиера.
≡
През последните десет години имам доста над хиляда изяви в
международните медии, като в почти всички обсъждам Русия и Путин.
Често пъти продуцентите на дадено шоу питат предварително как желаете
да се обръщат към вас в ефир и какво да бъде изписано до името ви по
телевизията. Понякога обаче не питат. Моето резюме е доста сложно и
дълго, затова съм свикнал в такива ситуации да чувам какво ли не. Нещо
подобно се получава на представянето ми на моите бизнес и политически
лекции. Думите са винаги мили и нерядко ласкателни, но често съдържат
всякаква невярна информация за мен, получена от бърз преглед на
резултатите в Гугъл. Често ми се налага бързо да нанеса някои корекции и
да се пошегувам, че тези представяния винаги са ми интересни, тъй като
научавам толкова много нови неща!
„Гари Каспаров, руски активист за човешки права и бивш световен
шампион по шахмат“ не би трябвало да е много сложно за казване, нали?
Аз съм също така и председател на базираната в Ню Йорк фондация
„Човешки права“ и старши гост лектор на училището „Оксфорд Мартин“,
където редовно изнасям лекции и провеждам семинари. Освен това съм
много горд, че съм председател на „Шахматна фондация на Каспаров“,
световна образователна структура без търговска цел, а и съм скромно
известен автор и лектор. Но всичко това е прекалено дълго, за да се изпише
по телевизията.
Единствената титла, която наистина не харесвам, е онази, която чувам
доста често: „Гари Каспаров, бивш кандидат за президент на Русия“.Това е
не само неточно, но и подвеждащо по вреден начин. Да, „Другата Русия“ и
различни опозиционни групи проведоха вътрешни първични избори, за да
подберат кандидатите си за вота през 2008 г., и аз участвах в тях. Да,
имахме онлайн и лично гласуване за избор на кандидати и аз бях един от
победителите. Да, някои от нас се опитаха да се регистрират, за да станат
действителни кандидати за президент, и аз бях един от тях. Но дали
наистина станах кандидат за президент?
Когато хората от демократичните страни ми говорят за
социологически проучвания, платформи, кампании и други нормални
елементи на изборите в една свободна страна, ми се налага да ги прекъсна.
Нито едно от тези неща не съществува наистина в Русия, не и през 2008 г.,
а още по-малко сега. В Русия опозицията не се опитва да печели избори,
ние се опитваме даимаизбори. През 2004 г. започнахме с оптимизъм, като
се надявахме, че тръгването на Путин от поста ще отвори широко вратата
за оспорвани избори. През 2007 г., след като натискът върху Маршовете на
недоволството и другите ни дейности ставаше все по-силен и по-силен,
осъзнахме, че надеждата това да се случи е слаба. Докато Путин и
Медведев не направиха онова малко изявление на 10 декември, не бяхме
сигурни къде и кога ще удари брадвата, но знаехме, че е много остра и е
точно над главите ни.
Путин помаза Медведев по начин, наречен от един мой мексикански
приятел „ел дедасо“, дарителското докосване с пръст, сходно на жеста, с
който Бог вдъхва живот на Адам, изобразен на фреската на Микеланджело
в Сикстинската капела. От онзи момент резултатът от изборите вече беше
вън от съмнение. Системата никога нямаше да позволи на някой посочен да
не спечели с огромна преднина. Също така беше ясно, че в Кремъл не искат
списъкът с кандидатите за президент да бъде претоварен с твърде много
имена. Кампаниите на опозиционните кандидати се превърнаха в странна
игра да принудим властите да измислят различни начини да ни
дисквалифицират.
Трябваше да се мине през много иглени уши, а Централната
избирателна комисия (ЦИК), ръководена от довереника на Путин Владимир
Чуров, беше твърдо решена да направи така, че никой освен одобрените
кандидати да не бъде допуснат до избори. Главното препятствие беше
практически непреодолимо. Независим кандидат трябваше да събере два
милиона подписа за едва пет седмици, като от един избирателен район не
биваше да има повече от 40 000. Това значеше, че трябват подписи от поне
петдесет района, а две от петте седмици срок бяха празници. Ако събереш
подписите и ги представиш, не можеш да подадеш повече от два милиона и
двеста хиляди, а ако десет процента от общия брой бяха обявени за
невалидни по една или друга причина, си извън играта.
Оказа се, че е трудно дори да се достигне до тази фаза. Всеки кандидат
трябваше да организира среща на закрито, на която кандидатурата му да
бъде издигната от поне петстотин поддръжници, като представител на
Министерството на правосъдието наблюдава лично. Но при пътуванията ми
из страната се оказа, че няма нито едно място в Москва, което да желае да
ми даде под наем зала, която отговаря на изискванията. Е, това не е съвсем
вярно, тъй като подписахме договор за зала за 13 декември и дори платихме
предварително. Но два дни преди събитието бяхме информирани, че „по
технически причини залата не е свободна за тази дата“. Разбира се, на 14
декември същата зала беше напълно готова за срещата по издигането на
кандидатурата на Богданов, новото подставено лице на Кремъл.
 Така че дори не успях да бъда номиниран навреме, за да имам
удоволствието, споделено от малцина други опозиционни фигури,
документите им да бъдат отхвърлени от г-н Чуров. Бившият министър-
председател Михаил Касянов се бори най-яростно и обжалва пред
Върховния съд решението на ЦИК, че твърде много от подписите на
петицията за издигането му за кандидат са подправени. Разбира се,
обжалването беше отхвърлено.
Така в изборите отново участваха обичайните заподозрени:
привидният луд националист Жириновски, привидният комунистически
пещерняк Зюганов и Путин, представен от сянката си Медведев. За малко
аромат към тази втръснала гозба беше добавен и Андрей Богданов като
фалшива либерална алтернатива. Дори му позволиха да вземе 1,8 процента
от гласовете, преди да изчезне, откъдето беше дошъл.
„Другата Русия“ и различните опозиционни организации бяха провели
вътрешни предварителни избори в опит да споделят и да подпомогнат
истински демократичен опит в страна, която почти нямаше такъв.
Доброволци организираха избирателни пунктове, където можаха – във
физкултурни салони, в заведения и домове, а често им се налагаше да
бързат, преди полицията да ги затвори и да конфискува оборудването им.
Имахме политически изявления, платформи с доводи, дори и онлайн и
офлайн дебати. Всичко това съществуваше напълно извън официалните
политически процеси на каквото и да било ниво.
Другата ни цел беше колкото се може по-ясно и по-високо да
изобличим официалните избори като фарс, какъвто и бяха. Стига толкова
неуверени заявления от западни наблюдатели и външни министри за
„докладвани нередности“ и „пристрастност на медиите“ в руските избори.
Путин се беше превърнал в диктатор, точка. Беше време да го кажем. Той
не беше президент, министър-председател или каквото и да било друго,
означаващо легитимност или демокрация. Знаехме, че руските медии
нямаше да кажат и дума за това, нито пък руските политици щяха да го
изтъкнат.
За трагедия, нещата извън Русия не бяха много по-добре. Държавните
глави нямаха интерес да се противопоставят на Путин, това беше очевидно
от доста време. По-малко видимо беше, а и все още е, защо мнозинството
от медийните институции на свободния свят също пригласят на този
фалшив хор. Още един път от наблюдателите и чуждата преса чухме
приказки като „грешки в системата“ и „неравен достъп до медиите“.
Съветът на Европа беше критичен, но не пожела да заклейми изборите.
Дори когато председателят на Европейската комисия ги нарече „все още
несвободни и все още нечестни“, той добави, че те „широко отразяват
волята на народа“. Да, отразяват, но волята на шепа хора в Кремъл.
Забележката за „волята на народа“ е добро място да се представи
поредица от доводи, които мога да цитирам по памет, след като съм ги
опровергавал над десет пъти в медийните си изяви. Наричам ги „Митовете
за Путинова Русия“, а най-отгоре в списъка е „Путин е харесван“.
Путин е на власт вече петнадесет години, през последните шест нахлу
за втори път в европейска страна, зъби се по телевизията за руското ядрено
оръжие и за някои хора може би е трудно да си спомнят колко различно
гледаха на него не чак толкова отдавна. До 2010 г. моето рязко мнение за
Путин се приемаше все още с изненада от добре образовани читатели на
международни новини.
„Но Русия е демокрация, а той е бил избран, не е ли така?“
„Добре, може би изборите са нагласени, но Путин е много популярен и
така или иначе щеше да спечели.“
„Е, руснаците без друго харесват силен човек начело, а той смаза
престъпността и подобри икономиката, нали?“
Вече обсъдихме престъпността и икономиката. Путин смаза само
онези, които не бяха лоялни към него, а лоялните бяха привлечени в
системата като партньори. Той даде ясно да се разбере, че или крадеш
заедно с него, или си против него. Всеизвестно е, че е трудно да се прецени
каква е точно икономическата активност на нация, която бавно демонтира
мудния и корумпиран социалистически рай. Но преди Путин да вземе
властта, руският БВП растеше стабилно, когато се видя ефектът от
болезнените пазарни реформи. Съветската индустрия не можеше по
никакъв начин да се конкурира директно със западната или с тази на
Далечния изток, но все още работеше голяма част от индустриалния
потенциал. През 2000 г. ръстът на БВП беше над десет процента, дори по-
висок от ръста на нациите от бившия Съветски блок, които преминаваха
през преход към пазарни икономики.
Важно е да се отбележи и че през 1999 г. цената на петрола беше
паднала до 13 долара за барел, така че новата руска експортна индустрия
беше далеч от позицията на основен играч. Силата на руската икономика
при Путин се вижда най-добре не в цифрите на БВП, а в графика,
показваща цената на петрола. Тя започва почти в същия момент, когато
Путин взе властта, а след това петролът се изстреля до над сто долара за
барел, като спадна единствено през финансовата криза от 2008 – 2009 г.
Русия добива най-много нефт в света, въпреки че инфраструктурата от
съветско време е модернизирана минимално. Тъкмо този поток от петролно
богатство преобрази Русия в диктаторска петролна държава и позволи на
Путин да създаде илюзия за стабилност у дома и да купи или да заплаши
критиците си зад граница. Ако някой си мисли, че парите не миришат и
няма значение откъде идват, стига пенсионерите и полицаите да си
получават пенсиите и заплатите, значи е на същата вълна като Кремъл. Но
там това продължи само за кратко.
Без ръст в сектора на индустрията или технологиите, без жизнено
бизнес общество и предприемачество Русия издъхва демографски. Хората,
които нямат връзките или ресурсите да се развиват, или имат затруднения,
или напускат страната. Лъскавите центрове на Санкт Петербург или
Москва са в рязък контраст с все по-обедняващите далечни райони.
Добавете към уравнението пълната липса на политическа отчетност и
резултатът е задълбочаваща се социална криза.
Путин и бандата му показаха, че нямат желание да управляват
истинска икономика, а когато се опитат, са некомпетентни. Последното
нещо, което ще направят, е наистина необходимото: да отслабят железния
контрол, така че руският бизнес да се озове в условията на истински
капитализъм вместо във варианта му на „приятелски връзки“. Ходорковски
беше най-яркият пример какво се случва със собствениците на бизнеса,
когато се опитат да го направят без държавно одобрение, но такива като
него са още много хиляди.
Постоянно чувам, че Путин бил популярен и обичан. Сигурни ли сте?
Защо тогава отделя толкова много време и усилия да доминира над
медиите, да елиминира съперниците си и да установява сложна система за
нагласяне на изборите, били те важни или не? Ако Путин е толкова обичан,
защо не допусне свободни и честни избори и свободни медии?
Преследването на блогърите и ареста на един-единствен протестиращ,
стоящ насред площада със знак или лозунг срещу Путин в ръце, не ми
изглежда на поведение на обичан управник.
Цялата дефиниция на одобрение и популярност на един демократичен
лидер няма приложение при автокрация. Ако в града има само един
ресторант с едно ястие в менюто, а други ресторанти не получават
разрешение да отворят, дали е популярен? Петнадесет години пропаганда
създадоха силен култ към личността, който твърди, че Путин е
единствената личност, която може да води и защитава Русия, а всичките му
критици са опасни предатели и трябва да бъдат хвърлени в затвора или
избити. (Често става точно така.) Всеки, който би могъл да се издигне като
съперник, бива демонизиран и посечен.
Това води до още един мит, а именно, че опозицията просто не била
достатъчно конкурентна или харизматична, за да се противопостави на
Путин. Кой знае? Засягам темата не защото искам да защитя моята
собствена роля или позиция, а за да покажа колко е абсурдно да се говори
за руската опозиция като за малка, неспособна партия в истинска
демокрация. Достъпът до медиите беше отказан на нашите членове, те бяха
клеветени, беше им забранено да организират митинги и шествия, често
пъти бяха физически нападани и тормозени от полицията, а за капак не
бяха допуснати до изборите. Кое брилянтно и ясно послание, кой съвършен
лидер би ни извел до властта при тези обстоятелства?
След 2008 г. стана още по-ясно, че единственият начин Путин да
напусне Кремъл, е с краката напред, било то в ковчег или влачен от
тълпата. Докато се радваше на икономически договорки със свободния свят
и можеше да не допусне милиони руснаци да излязат на Червения площад,
той щеше да стои там. Първото условие, договорките, беше важно за
второто. Докато парите продължаваха да се стичат и да купуват огромните
природни богатства на Русия – нефт, газ, метали и дървесина – Путин
можеше да си позволи заплатите, облагите и армиите от сили за борба с
безредиците, които задържаха хората по домовете им.
Що се отнася до проучванията на общественото мнение, Русия не е
като Съединените щати или Франция. Когато един анонимен глас се обади
на обикновения руснак у дома и го попита какво е мнението му за човека,
който доминира в цялата държава, е нужна голяма смелост да изразиш
нещо различно от ентусиазирана подкрепа. Честно казано, свидетелство за
куража на мнозина мои сънародници е фактът, че Путин не получи 99
процента одобрение, каквото Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи получаваха
до мига, в който вече нямаха власт над живота и смъртта на поданиците си.
Сега, когато рейтингът на Путин се изкачи над 90 процента по време
на войната в Украйна, а фашистката пропаганда е засилена до максимум, се
чудя дали чуждите медии няма най-накрая да спрат да цитират цифрите
толкова лековерно. Деспотичният управник на Казахстан Нурсултан
Назърбаев, на власт от 1989 г., беше „преизбран“ през април 2015 г. с 97,7
процента от гласовете. (Разбира се, при избирателна активност от 95
процента.) Приятно ми е да кажа, че един поглед към заглавията за това
забележително изборно постижение показва, че много малко западни медии
смятат, че Назърбаев се радва на такава безрезервна подкрепа от народа.
Дали Путин също трябва да стигне 98 процента, преди предполагаемата му
популярност да бъде подложена на същия скептицизъм?
Това, че Назърбаевците, путиновците и хаменеите по света все още си
правят труд да провеждат избори, е загадка, върху която си струва да
помислим. Днешните диктатори научиха уроците от предшествениците си
и ги комбинираха с модерните методи на контрол на информацията и
изображенията. Те разбират символизма на вота дори и да нямат желание
да му се подчинят. Това, че усещат нуждата въобще да провеждат избори,
колкото и безочливо фалшиви да са, говори за степента на успешния
външен натиск, както и за жадуване за легитимност – да бъдат видени като
част от клуба на законните лидери.
Лидерите на такива страни – можем да ги наричаме „лицемерации“
или да използваме термина на един човек, който има богат опит в
отразяването на Путинова Русия, германския журналист Борис
Райтшустер,демократури – са едва частично загрижени да залъжат
гражданите си с илюзията, че имат глас в управлението. Повсеместното
присъствие на сили за сигурност и доминирането над масмедиите също
добре обслужват целите на диктатора. В момента малко хора в Русия вярват
наистина в изборния фарс. Проучванията на мнението са за
международната общност и за самите предопределени победители.
Повтарям отново дадения по-рано пример за срамното или дори
безсрамното телефонно обаждане на Саркози до Медведев, за да го
„поздрави топло“ за победата му през 2008 г. Руските медии разтръбиха за
разговора и за другите хвалебствия от чужбина надлъж и шир, още една
индикация за значението на този фарс за Путин и съюзниците му.
Разбира се, залогът е по-голям от егото и поканите за срещи.
Управляващата олигархия държи активите си зад граница и охлаждането на
уютните отношения между лидерите на Русия и на Запада може да изложи
тези активи за безчетни милиарди на риск. Саркози агресивно и с известен
успех налагаше френски компании като „Алкател“, „Тотал“ и „Рено“ в
Русия. Като имаме това предвид, обаждането му по телефона е било
сигурно най-доходното в историята.
Така че не, аз не се смятам за бивш кандидат за президент на Русия.
Това беше протест за човешки права, кампания за разобличаването на
корупцията и начин да помогнем на хората да открият каква би могла да
бъде истинската демокрация. Не може да имаш истински кандидати без
истинска демокрация.
≡
„Как така съм все още жива? Когато се замисля за това, намирам, че е
цяло чудо.“ Това са думи на Анна Политковская, руска разследваща
журналистка, която години наред се рови без страх в най-големите дълбини
на съсипаната от войните Чечня. Тя казва тази съдбоносна реплика в
документалния филм „Писмо до Анна“ на швейцарския режисьор Ерик
Бергкраут. Премиерата на филма в Съединените щати беше на 26 юни 2008
г. на филмовия фестивал на „Хюмън Райтс Уоч“ в Ню Йорк, удобен момент
в нашата хронология още веднъж да споменем нейната работа и смелост.
Без съмнение, тя беше колкото журналист, толкова и кръстоносец и
участник в съпротивата и не се опитваше да го крие. Страстта ѝ направи
работата ѝ още по-важна и незабравима.
Репортажите на Политковская за зверствата в Чечня обикновено бяха
под формата на разговор с разделени от войната семейства. Тя беше и нещо
като изповедник на руските войници, дори и на офицери, които се
срамуваха от онова, което се вършеше в Чечня в името на Русия. Тази
работа я превърна във враг номер едно на дълъг списък силни хора и групи,
които много пъти бяха показвали колко брутални могат да бъдат. Но
въпреки това убийството на четиридесет и осем годишната журналистка
през октомври 2006 г. беше съкрушителен шок.
Заради обективността представям два отзива, един от КГБ и един от
известен дисидент. Два дни след смъртта на г-жа Политковская
президентът Путин беше попитан за убийството на пресконференция в
Германия (не в Русия, разбира се, където задаването на подобни въпроси
никога нямаше да бъде допуснато) и заяви, че „нейната смърт нанесе на
руското правителство повече вреди от писанията ѝ“. През март филмът
беше показан и в Прага, където спечели награда, а бившият чешки
президент Вацлав Хавел каза, че „Ще бъде хубаво, ако много хора видят
този филм. Особено политици, които прегръщат и целуват руски политици,
почти замаяни от миризмата на нефт и газ!“. Може да ви е трудно да
откриете филма, аз го намерих в Ютюб на немски и руски, на английски го
няма, но си заслужава да го издирите. Това е рядка среща с един изчезнал
вид. Към момента на убийството на Анна независимата журналистика в
Русия, такава, каквато правеше тя, вече лежеше в гроба си.
На Световния конгрес на руската преса на 11 юни 2008 г. в Москва
Медведев се зарече „да подкрепя свободата на медиите“. Нима щеше да
има промени? Знаците не бяха добри. Той настояваше за „интернет на
кирилица“ и критикуваше затварянето на рускоезичните медии в бившите
съветски републики, където местните езици се налагаха отново след
ограниченията през ерата на СССР. Медведев добави и че руската
телевизия е „една от най-качествените в света“.
Дотогава параноята на Кремъл кой и какво се появяваше по руската
телевизия беше достигнала нови висоти. Владимир Поснер, президент на
Руската телевизионна академия, призна, че представя на управата на
„Първи канал“ списък с гости, които иска да участват в собственото му
шоу, а после му съобщават кого може да покани и кого – не.
Поробването на руската преса от страна на Кремъл и повишението на
цената на петрола с над 700 процента бяха най-големите фактори зад
успеха на режима на Путин. Олигарсите от деветдесетте години на миналия
век може и да ограбваха Русия, но поне научавахме за това от новините. Но
онези дни са минало, а елитният кръг от олигарси около Путин има мощ и
богатство отвъд мечтите на антуража на Елцин. Когато Путин пое юздите
през 2000 г., в списъка на списание „Форбс“ на милиардерите в света
нямаше нито един руснак. През 2005 г. вече имаше тридесет и шест. През
2008 г. руските милиардери станаха осемдесет и седем, повече, отколкото
тези на Германия и Япония, взети заедно, при това в страна, в която 13
процента от населението живееше под официалния праг на бедност от сто и
петдесет долара месечно. Путин и защитниците му зад граница се перчеха
с ръста на БВП на Русия, но това беше все едно да се хвалиш със средната
температура на всички пациенти в една болница.
Според данните от 2015 г., дори след една година западни санкции и
срива в цените на петрола, в списъка на „Форбс“ има осемдесет и осем
руски милиардери, като сред тях не влизат Путин и няколко от най-
близките му приятелчета. За мен е невъзможно да повярвам, че човек като
Путин, който държи в ръцете си живота и смъртта на осемдесет и осем
милиардери, не е най-богатият от всички тях. Епизодичните изтичания на
информация за мистериозни имения на Черно море и за огромни банкови
трансфери към никъде добавят още непреки доказателства към случая, че в
момента Путин е вероятно най-богатият човек в света.
≡
На 25 октомври 2011 г. изнесох лекция на тема Русия пред фондация
„Херидиж“ във Вашингтон, окръг Колумбия. По онова време Грузия беше
подложена на голям натиск от страна на Съединените щати и други страни
да допусне присъединяването на Русия към Световната търговска
организация, въпреки че две големи парчета от суверенна грузинска
територия все още бяха окупирани от руски войски след инвазията от 2008
г. В много медии и дори правителства все още смятат Абхазия и Южна
Осетия за „спорни територии“, а не окупирани, като пренебрегват факта, че
Русия ги завзе от Грузия с военна сила.
Въпреки тежкия натиск от Русия след инвазията, включително и
икономически бойкот, под ръководството на Саакашвили малка Грузия
остана предизвикателно продемократична и прозападно настроена, но
въпреки това беше ясно, че за Европа и САЩ е по-важно да вкарат Русия в
Световната търговска организация (СТО), отколкото да пазят правата и
територията на свой съюзник. Администрацията на Путин обичаше да се
хвали как не е позволила на Украйна и Грузия да влязат в НАТО по времето
на четиридесет и третия президент Буш и че членството в СТО ще окачи
още един скалп на пояса ѝ.
Като част от презентацията си направих слайд със снимки на папки,
озаглавени като случаи на КГБ. Първи бяха папките с надпис „ОПЕРАЦИЯ
„ЮКОС“ и „ОПЕРАЦИЯ „КАДИРОВ“. Вече обсъдихме подробно случая
на Ходорковски. Рамзан Кадиров беше чеченският командир, който се
фукаше, че е убил първия си руски войник на петнадесет години, а през
2007 г. беше сложен от Путин начело на опустошения район. Агентите на
Кадиров избиваха враговете на Путин в други руски градове и на чужда
земя. Трудно е да се направи сравнение между онова, което Путин направи
в руския Кавказ, с каквото и да било друго по света. Той не се интересува
от опити да интегрира тези хора, които са в крайна сметка руски поданици.
Кадиров е все още на власт в Чечня и се превърна в най-лоялния Путинов
войник. Тепърва ще видим колко дълго ще продължи тази лоялност, когато
паричните потоци от Москва пресъхнат.
Следващата папка беше озаглавена „ОПЕРАЦИЯ „МЕДВЕДЕВ“.
Описах я като най-успешната операция на Путин въобще. Това беше
вариант на старата съветска игра да се остави Западът да мисли, че има
шанс да бъдат издигнати умерени политици или че е възможно разместване
на йерархичните пластове. Всички щяха да се сборят да разберат какво се е
случило в Кремъл и да губят време и енергия. Неизбежното изявление на
Путин, че през 2012 г. ще си върне президентството, даде да се разбере, че
Медведев никога не е бил нещо повече от хитър номер, какъвто мнозина от
нас казаха, че е, че никога не е бил нищо повече от сянка. Но Съединените
щати отделиха значително време за подсилване на въображаемата „фракция
на Медведев“ и си мечтаеха за разрив между Путин и Медведев, като
фантазираха либерални реформи въпреки всичките доказателства за
противното.
През септември 2008 г. се срещнах за кратко с президента Буш, когато
даде обяд за световните дисиденти в Ню Йорк. Тогава той се изказа доста
остро срещу Путин, но това беше точно след нахлуването на Русия в
Грузия през август, което по думите на всички, включително и на самия
Буш, го беше вбесило. В мемоарите си „Повратни моменти“ Буш пише:
„Най-голямата ми загриженост беше, че руснаците ще щурмуват чак до
Тбилиси и ще свалят демократично избрания Саакашвили. Беше ясно, че
руснаците не могат да понасят демократична Грузия с прозападно настроен
президент. Почудих се дали щяха да бъдат толкова агресивни, ако НАТО
беше одобрил МКП (План за кандидатстване за членство) молбата на
Грузия“.
Отговорът почти сигурно е „не“, макар че няма как да бъдем сигурни,
тъй като западните лидери последователно избягваха дори да се
противопоставят на Путин. Но същата грешка беше повторена шест години
по-късно в Украйна, другата държава в списъка с цели на Путин, която през
2008 г. не успя да получи МКП статут заради противопоставянето на
Германия и Франция, като и двете страни си признаха доста открито, че не
са искали да ядосат Русия. В друга запомняща се бележка в книгата си Буш
пише, че „На вечерята на Г8 в Санкт Петербург повечето от лидерите се
противопоставиха на Путин заради „демократичните“ му ходове. Жак
Ширак не го направи. Той обяви, че Путин върши страхотна работа в
управлението на Русия и не е наша работа как го прави“. Очевидно
френският президент е бил по-голям фен наfraternité(братство, бел. прев.),
отколкото на liberté (свобода, бел. прев.).
По-нататък в книгата си Буш посвещава значително време на
„Дневния ред на свободата“ и многобройните си разочарования и
удовлетворения. Той завършва секцията със следното: „Докато бях
президент, се срещнах с повече от сто дисиденти. Борбата им може да
изглежда тежка, но не е обречена. Както казах в речта при встъпването във
втория ми мандат, Дневният ред на свободата изисква „концентрираната
работа на поколения“.
Това е напълно така, но всякаква надежда за смела американска
подкрепа на човешките права и демокрацията зад граница умря изведнъж с
резултатите от американските избори през 2008 г.

≡ 9 ≡
Дързостта на фалшивата надежда

Берлин е идеално място, където американски президент или дори

желаещ да бъде президент на САЩ да говори пред света за свободи и
споделени ценности. Посещението на кандидата за президент Барак Обама
на 24 юли 2008 г. пробуди спомените за известните речи, които неговите
сънародници Джон Ф. Кенеди и Роналд Рейгън са произнесли там – речи,
защитаващи линията, реална и метафорична, срещу Съветския съюз и
тиранията, която той представляваше в Източна Европа. Въпреки че
линията, Стената и самият СССР вече ги няма, оборудваните с ядрено
оръжие диктатури все още представляват заплаха, а сенаторът не спомена
това нещо в Берлин.
Сцената за представянето на Обама беше подготвена няколко седмици
по-рано, когато сенаторът от Илинойс отхвърли предложението на
съперника си сенатор Джон Маккейн Русия да бъде извадена, а Китай да
бъде изключен от Групата на осемте. Отговорът на Обама предположи, че е
просто невъзможно да се работи с Русия и Китай по ограничаване на
ядреното оръжие и икономически въпроси, докато в същото време
защитаваш демокрацията и човешките права.
Това е не само невярно, но и много пъти се е виждало, че истината е
тъкмо обратното. Търговските споразумения, контролът върху оръжията и
други взаимноизгодни проекти може да се преследват и без мълчаливо
подкрепяне на диктатурата. Сенатор Обама говори за включването на
Китай да помогне за написването на „международните правила за
движението по пътищата“. Това е същата изкривена логика, която доведе до
включването на Китай, Куба, Русия и Саудитска Арабия в Съвета на ООН
по правата на човека. Наистина ли искаме да живеем по правила, създадени
с одобрението на такива режими?
Докато Обама говореше колко е важно да се получи помощта на Русия
за сдържането на ядрените амбиции на Иран, агенция „Ройтерс“ предаде,
че Техеран получава модерни ракети „земя-въздух“ С-300 от Кремъл (С-300
е зенитноракетна система със среден радиус за отбрана на големи обекти –
бел. прев.). Ако това беше нивото на сътрудничество, спечелено от Запада с
включването на Русия в Г8, е трудно дори да си представим страховете на
Обама какво би се случило, ако Русия бъде извадена от групата. По един
странен отзвук през април 2015 г. ядрената програма на Иран и руските
ракети С-300, които я пазят, отново попаднаха в новините. Притеснително
е, че президентът Обама не изглежда по-загрижен за тях днес, отколкото
когато беше само кандидат за поста през 2008 г.
В Берлин Обама спомена няколко пъти „Берлинския въздушен мост“
от 1948 г. В предишно интервю той беше казал, че би искал „да върне типа
външна политика, характеризирала администрацията на Труман с Маршал,
Ачесън и Кенан“. Това беше странно изявление, тъй като президентът
Труман, един велик герой по моя преценка, се бореше да не отстъпи и
сантиметър на комунистите по който и да е фронт по целия свят. А Мъжа от
Мисури беше изправен пред звяр като Йосиф Сталин, който не прикриваше
желанието си за световно господство. Труман спаси не само Западен
Берлин. Южна Корея, Тайван и Западна Европа също има много за какво да
му благодарят. (В светлината на настоящите събития си заслужава да се
отбележи, че през 1946 г. Труман също така принуди Сталин да прекрати
съветската окупация на Иран.) Сравнете тази твърда политика с делата на
Мадлин Олбрайт и Уилям Пери, съответно държавен секретар и министър
на отбраната при Бил Клинтън, които също критикуваха предложението на
Маккейн да се отвърне на нарушаването на човешките права с твърда ръка
и повече от половинчати изявления.
В речта си в Берлин Обама попита дали Западът ще се изправи в
защита на „човешките права на дисидентите в Мианмар, блогърите в Иран
или гласоподавателите в Зимбабве“. Достойно за похвала, но какво стана с
политическите затворници в Китай или с обвинените блогъри в Русия?
Мугабе и Медведев дойдоха на власт след безочливо нагласени избори.
Лицемерието да заклеймиш слабите диктатури, докато се прегръщаш със
силните, разрушава доверието в Америка и Европа и обезценява всеки опит
за глобално лидерство. Всъщност това дори окуражава по-малките
автокрации да развият големи амбиции. Великите лидери се създават от
сериозни предизвикателства. Тези, които живеехме зад Желязната завеса,
бяхме благодарни, че Роналд Рейгън не отиде в Берлин през 1987 г., за да
изобличи липсата на свобода в примерно Ангола.
С изключение на позицията си спрямо Ирак, кандидатът за промяна
Обама звучеше, сякаш ще продължи разрушителните двойни стандарти на
администрацията на четиридесет и третия президент Буш. Междувременно
уж тесногръдият Джон Маккейн не се изразяваше старомодно, а предложи,
ако нещо е счупено, то да се поправи. Даването на свобода на Русия и
Китай по отношение на човешките права само за да ги задържиш „на
масата на преговорите“, доведе до още оръжейна и ядрена помощ за Иран,
до ядрена Северна Корея, а и двете страни се намесиха в справянето с
трагедиите в Дарфур и Зимбабве. Щяха ли всички тези неща да се случат,
ако Съединените щати и Европа бяха заплашили с изразителни санкции?
Няма как да знаем, но Маккейн поне искаше да разбере.
През 2008 г., а и сега в Кремъл и в китайския Национален народен
конгрес има безскрупулни бизнесмени и националисти, които не следват
комунистически идеологии. Те не представляват екзистенциалните заплахи,
пред които се изправиха президентите Труман, Кенеди и Рейгън. Но
въпреки това Обама все още няма охота да се противопостави на враговете
на демокрацията, за да защити ценностите, за които толкова убедително
настоява в речите си. Студената война приключи и демокрацията стана
глобален стандарт, но не защото лидерите на Запада просто защитиха
ценностите си, а защото ги налагаха агресивно.
На 11 септември 1858 г. един друг политик от Илинойс, който скоро
щеше да се кандидатира за президент, Ейбрахам Линкълн, е казал: „Нашата
защита е в запазването на духа, който цени свободата като наследство на
всички хора по всички земи, навсякъде“. Не само там, където е удобно. Не
в страни, лишени от големи енергийни запаси и ядрено оръжие. Навсякъде.
В Берлин Обама получи най-много аплодисменти, когато заяви, че при
неговото президентство ще се сложи край на едностранчивото управление
и военното приключенство на администрацията на четиридесет и третия
президент Буш. В онзи момент на кампанията никой не се съмняваше, че
Обама може да произнесе забележителна реч. Но реакциите на публиката в
Берлин и на американския електорат показаха ясно, че това е не друго, а
кампания срещу Буш. През 2008 г. американците и останалият свят бяха
изтощени от две дълги военни кампании в Афганистан и Ирак, кампании
без ясни цели или обозрим финал.
За да сме честни, трябва да признаем, че Обама представляваше своите
избиратели. Дори най-заклетите поддръжници на Дневния ред на свободата
на Буш разбраха, че каузата им е сериозно пострадала от изключителната
цена и времетраене на войните в Ирак и Афганистан и от безкрайните
операции за изграждане на нации и осигуряване на безопасност. Човешкият
и финансовият капитал на Америка беше похарчен, но още по-важно беше,
че се изчерпа и политическият ѝ капитал.
Задълбочаващата се катастрофа в Ирак отвлече единствената световна
суперсила от по-широките ѝ цели и отслаби Съединените щати
политически и военно. Водачите на Конгреса на САЩ заплашително
вървяха към повтаряне на грешката да не гледат на Ирак само като на
парченце от пъзела и беше време да се върнем към основите на
стратегическото планиране.
Тридесетте години в шахмата са ми втъкали навика никога да не
изпускам от поглед цялостната картина. Ако обръщаш прекалено много
внимание на само една част от дъската, цялата ти позиция може да се срути
много бързо. Америка и нейните съюзници така се бяха фокусирали върху
Ирак, че отстъпваха територии по цялата карта. Северна Корея се сдоби с
ядрено оръжие, в Латинска Америка се водеше надпревара по въоръжаване,
а петролните диктатури в Русия, Венецуела и Иран се носеха по гребена на
вълната от скока на цените на нефта. През 2006 г. дори неясните цели на
двусмислената война срещу тероризма на президента Буш бяха изтикани
настрани от кризата в Багдад.
Беше време да се признае провала на американската външна политика
след 11 септември. Изпреварващите удари и свалянето на диктатори може
да бяха или да не бяха добър план, но поне имаше някакъв план. Ако
атакуваш Ирак, трябва да си готов с потенциал да подгониш също Иран и
Сирия. Непоследователността е стратегическа слабост и почти винаги е
невъзможно да я преодолееш. Съединените щати се озоваха в позиция на
наблюдатели на гражданска война, докато правеха отстъпки на други места.
Тази отчаяна ситуация беше резултат от единственото нещо, по-лошо от
неуспешна стратегия, и то е неспособността да разпознаеш или да
признаеш пред себе си, че стратегията ти е пълен провал.
За четири години след нахлуването в Ирак през март 2003 г. Северна
Корея тества ядрено оръжие. Иран се хвалеше открито с програмата си за
обогатяване на уран, докато наливаше пари в Хизбула и Хамас. Талибаните
в Афганистан бяха във възход, а Сомалия почти се промъкна под радара и
се превърна в рай на Ал Кайда. Най-лошото беше, че Америка се
проваляше в основната си мисия, мисията в основата на всички договорки:
да осигури на народа си по-голяма безопасност.
Както често се случва, семената на тази разпростираща се катастрофа
бяха посети от единствения истински успех, който Западът беше постигнал.
Атаката срещу талибаните и Ал Кайда в Афганистан беше постигнала
толкова успешно първоначалните си цели да разгроми Ал Кайда и
талибанските ѝ спонсори, че Съединените щати и съюзниците им не успяха
да разберат напълно причините защо стана така. Почти всеки играч на
световната сцена извлече облаги от атаката срещу Афганистан. Разгромът
на талибаните сунити удовлетвори Иран. Русия и Китай никак не харесваха
религиозния екстремизъм в близост до границите им. Индия с радост
проследи как САЩ помитат мюсюлманските терористи.
Единствено Пакистан беше поставен под неудобен натиск, макар че
дори и там президентът Мушараф успя да играе и с двете страни, при това
толкова добре, че изглеждаше като важен съюзник на Запада, докато
терористите и оръжията свободно прекосяваха границите на страната.
Мушараф усъвършенства формулата да се представя като последната
защита срещу екстремистите, за да получи имунитет за диктатурата си,
подобна схема е използвана и от много арабски диктатори.
Стигна се не само до сливане на световното мнение, подпомогнато от
съчувствието към САЩ след 11 септември, но и всеизвестните лоши
типове бяха наистина лоши и всички го знаеха. Както показаха и
последващите събития, ефективните бомбардировки срещу терористи са
рядка възможност.
Съюзниците станаха жертва на онова, което аз наричам гравитация на
миналия успех. Очевидно е, че се учим от пораженията си, но твърде често
не успяваме да оценим причините за успехите си, приемаме ги за даденост.
Съединените щати нахлуха в Ирак, без да преценят далеч по-трудната
задача, която ги очаква след войната, и още колко тя ще се усложни от
засилващото се враждебно мнение за военните приключения на Америка.
Онова, което щеше да е относително лесно през 1991 – 1992 г., щеше да е
много по-трудно дванадесет години по-късно без обединената световна
подкрепа.
Това е урокът на инициативата. В шахмата се казва, че ако страната,
която има инициативата – атакуващата инерция на позицията – не съумее
да я използва, то тогава контраатаката на другата страна е неизбежна и ще е
много силна. След падането на СССР свободният свят имаше
съкрушителна инерция от всяко едно естество, включително и
психологическо. Ако дневният списък на свободите на Джордж У. Буш
беше съществувал от 1992 г. до 1999 г., когато лошите вече бяха обърнати в
бягство, положителните ефекти щяха да са страхотни.
През 2008 г. обещанията на Обама да върне войниците у дома и да ги
държи у дома казваха на американския народ (или поне на мнозинството от
него) нещата, които той искаше да чуе. Това, разбира се, е само малка част
от описанието на работата на политика, но в наши дни е всъщност
единствената важна част от описанието на работата на кандидата за
президент.
Няма никакво съмнение, че избирането на Барак Обама за нов
президент на Съединените щати имаше истински ефект върху
възприемането на Америка от останалия свят. Обама представляваше лидер
от ново поколение и той изглеждаше и звучеше много по-различно от
предшествениците си.
В Русия появата на Обама привлече най-много внимание. Той беше
първият чернокож лидер на която и да е световна сила, не само на Америка.
Победата му сложи край на схващането за Америка, което мнозина все още
налагаха в Русия, реплика, патентована от съветския „а-вие-защо-зъм“ като
отговор на обвиненията в репресии. „Да, ама в Америка линчуват
чернокожите!“ Това е едва ли не общоприета истина, при това не само в
Русия – че „в Америка богатите бели англосаксонски протестанти и
евреите експлоатират бедните чернокожи и латиноамериканци“. Внезапно
сякаш всеки можеше да види, че светът без съмнение е кръгъл.
Прозорецът на възможността, която Обама имаше, за да се възползва
от световното любопитство и добра воля, беше много малък. Кризите, пред
които се бяхме изправили през 2008 г., бяха твърде големи, за да позволят
на новия президент продължителен период на изчакване.
Другото предимство на Обама беше, че той просто не е Джордж У.
Буш, който в някои случаи оправдано, но в други – не, се беше превърнал в
символ на всеки проблем, който някой някога беше имал с Америка,
американците и американската власт по света. Клишетата лично за Буш
бяха букет от американски стереотипи, от онези, които светът харесваше да
мрази: богат, некомуникативен, незаинтересован от света, силно религиозен
и прибързан в действията си. Обама унищожи тези стереотипи, но както
написах в деня след победата му срещу Маккейн, „Множеството
недоволства по целия свят срещу Буш бързо ще се стоварят на главата на
Обама, ако той не успее да подплати вдъхновяващата си реторика с
решителни действия“.
Новият президент беше изправен пред наболели проблеми като
финансовата криза, Ирак, Иран и Афганистан, но въпреки това той
трябваше да намери времето и куража да се справи с една определена
автокрация с ядрено оръжие, която контролираше голяма част от петрола и
газа по света. В статията си се обърнах към президента „да даде да се
разбере, че той не смята руския народ за враг на Съединените щати“. Както
и в повечето авторитарни държави, режимът на Путин не представлява
интересите на мнозинството от населението. (Ако беше обратното, нямаше
да му се налага да бъде авторитарен, за да остане на власт.) Пропагандата
на Кремъл работи здраво да представи Америка като противник на Русия. С
новото си начало Обама имаше възможност да нанесе удар срещу този
образ, като се изкаже категорично срещу диктатора в Русия и изгради обща
кауза с хората, които Путин потискаше.
Разбира се, имаше редица проблеми относно начина, по който Обама
се отнасяше към официалния президент на Русия Дмитрий Медведев и
нейния истински лидер Владимир Путин. Централният избор обаче беше
ясен – Обама можеше да се отнася към тях като към сродни демократични
лидери или да бъде честен. Можеше да почерпи сили от факта, че беше
получил почти седемдесет милиона гласа, а Медведев имаше нужда от само
един глас – този на Путин. Ако Обама беше окачествил диктатурата на
Путин ясно и открито още от самото начало, можеше да помогне да даде
надежда и да донесе промяна на едни съвсем различни избиратели: сто и
четиридесет милиона руснаци.
Първата международна криза, на която Обама трябваше да реагира, се
случи няколко месеца преди изборите, когато Русия и подкрепените от
Русия отцепнически сили в грузинската провинция Южна Осетия най-
после успяха да разпалят горещ конфликт. След като се бяха готвили
няколко месеца за този момент, руските кораби блокираха грузинските
пристанища, а сухопътните войски нахлуха бързо в Грузия и окупираха
няколко града. Това беше далеч отвъд твърденията на Кремъл, че само
налага мир, и изглеждаше, че руските сили могат да стигнат чак до
столицата Тбилиси.
Първите реакции на двамата кандидати за президент на САЩ през
2008 г. дойдоха на 8 август и съвсем ясно показаха разликите между
двамата. Обама заклейми насилието и пледира, че „Сега е времето Русия и
Грузия да проявят сдържаност“. Маккейн обаче заяви, че „Русия трябва
незабавно и безусловно да прекрати военните си операции и да изтегли
всичките си войски от суверенна грузинска територия“. След като медиите
нападнаха Обама заради плахите му забележки и се натрупаха още
доказателства, че Русия е агресорът, Обама бързо излезе с друго изявление,
в което промени изказа си и заклейми „руската агресия“.
Разликите бяха драматични, но тепърва щяха да стават още по-големи.
Както писа „Политико“ на 9 август: „Изявлението на Обама го нареди до
Белия дом, Европейския съюз, НАТО и редица европейски сили, докато
първото изказване на Маккейн (…) го нареди по-близо до моралната
чистота и американската изключителност от първия мандат на президента
Буш“.
Само два дни по-късно стана ясно, че моралната чистота на Маккейн е
била права, а позицията на Обама е смущаваща, без значение колко близо
„го нарежда“ до другите. Путин направи подобни изявления и призова и
двете страни да покажат сдържаност и да прекратят враждебните действия,
докато всъщност войските му щурмуваха Грузия и осигуриха прикритие на
южноосетинските му съюзници да изтрият етническите грузинци от лицето
на района. На 11 август Обама и Маккейн излязоха с по-пространни
изявления. Обама като цяло призна, че първия път е сгрешил, макар че
приятелски настроените към него медии не го представиха точно така.
Макар че хвърли вината за ескалацията върху Путин, заключението му не
беше каква трябва да бъде американската роля, а каква да бъде руската:
Нека бъда ясен: ние търсим бъдеща договорка за сътрудничество с
руското правителство и за приятелство с руския народ. Ние искаме Русия
да играе полагащата ѝ се роля на велика нация, но с тази роля идва и
отговорността да се действа като сила на прогреса в този нов век, а не на
регреса на конфликтите от миналото. Ето защо Съединените щати и
международната общност трябва да се изкажат силно срещу агресията и да
подкрепят мира и сигурността.
Невероятно. И не забравяйте, че това бешепо-твърдотоизявление,
след като го бяха разбили заради мекотата му два дни по-рано. Руската
„полагаща се роля на велика нация“? Танковете на Путин газеха из
европейска държава, а в Хаваите Обама говореше, че един диктатор от КГБ
трябва да действа като сила на прогреса.
Джон Маккейн отдавна беше твърд поддръжник на грузинския преход
към клоняща на Запад демокрация по време и след Революцията на розите
през 2003 г. и избирането на образования в САЩ реформатор Михаил
Саакашвили за президент. Кандидатът на републиканците не си спести
острите думи в по-голямото си изявление от 11 август и се възползва от
възможността да укрепи вярата във външнополитическите си възгледи и да
изобличи отстъпчивия подход на Обама към външната политика като
наивен. Маккейн свърши отлична работа в поставянето на Грузия в
голямата картина защо Съединените щати трябва да са загрижени за тази
малка държава в Кавказ. „Значението на руските действия се прехвърля
отвъд заплахата за териториалния интегритет и независимостта на
демократична Грузия. Русия използва насилие срещу Грузия отчасти да
сплаши другите си съседи като Украйна за избора им да се асоциират със
Запада и придържането към западните икономически и политически
ценности. Затова съдбата на Грузия трябва да бъде основна грижа за
американците и за всички хора, които приветстват края на разделена
Европа и независимостта на бившите съветски републики.“
Маккейн постави и вярна диагноза, че нахлуването на Русия е резултат
от западната колебливост: „Решението на НАТО да задържи плана за
членство на Грузия може да бъде разглеждано като зелена светлина за
Русия за атаките срещу Грузия и аз призовавам съюзниците в НАТО да
преразгледат това свое решение“. Маккейн завършва изявлението си много
мощно: „Ние трябва да припомним на лидерите на Русия, че ползите от
това да си част от цивилизования свят изискват те да уважават ценностите,
стабилността и мира в света. Често пъти световната история се твори в
отдалечени и слабо познати страни. Днес тя се твори в Грузия. Отговорност
на водещите нации по света е да направят така, че историята да продължи
да бъде свидетелство за прогреса на човечеството към уважаването на
ценностите и сигурността на свободните хора“.
Възможно ли е някой да прочете тези изявления и да не повярва, че
днес светът би бил по-безопасно и по-демократично място, ако три месеца
по-късно Джон Маккейн беше избран за президент? Или да се усъмни, че
очевидната плахост на Обама окуражи Путин за нападението срещу
Украйна? Разбира се, няма как да знаем, но бих заложил всичко, че във
вселена, в която Маккейн е президент, Путин нямаше да навлезе в Украйна.
В Съединените щати често обрисуват Маккейн като войнствен, но
призивите за приятелство няма да отблъснат някого като Владимир Путин,
напротив, те го окуражават. Трагедия е, че днес хиляди украинци и руснаци
страдат, понеже администрацията на Обама не научи този урок.
≡
Обама се провали и в първия си тест „с обаждането в 3:00 ч сутринта“,
когато вече беше президент. (Това е референция към реклама в
президентската кампания на Хилъри Клинтън, в която телефонът в Белия
дом звъни посред нощ, а няма кой да го вдигне, ако не е тя. Намекът е, че
Обама, за разлика от нея, няма такъв опит – бел. прев.) През юни 2009 г.
гражданите на Ислямска република Иран се надигнаха на протест, а
участниците в Зелената революция рискуваха живота си, за да защитят вота
си. Това беше забележителен момент. Путин и другите членове на „оста на
автократите“ наблюдаваха събитията в Иран отблизо и следяха за реакцията
на Запада. Искаха да знаят дали използването на смъртоносна сила срещу
мирни протестиращи ще доведе до някакви значителни наказания.
Изненадващо, но европейските лидери показаха необичайна настоятелност,
като остро заклеймиха действията на режима в Иран. Първата реакция от
другата страна на Атлантическия океан обаче не беше окуражителна.
Едва във второто си изявление, цяла седмица след надигането на
иранците, президентът Обама осъзна, че е важно да говори в подкрепа на
справедливостта и ненасилието, дори и когато не изразява директна
подкрепа за хилядите иранци, рискуващи живота си в защита на тези
идеали. Според мен неохотата на Обама се дължеше на това, че той не
искаше да предостави на режима в Иран шанса да очерни протестиращите,
че се ползват с американска подкрепа. Но възможно ли е лидерът на
свободния свят да не открие по-заплашителна фраза от „е свидетелство“,
когато беше очевидно, че аятолах Хаменей и Махмуд Ахмадинеджад не
дават и пет пари кой ги наблюдава?
Сред другите защитници на крайно предпазливата позиция на Обама
бяха и сенатор Ричард Лугар, и Фарид Закария по CNN. Закария дори
сравни ситуацията с плахия отговор, който Джордж Х. У. Буш даде спрямо
предстоящия крах на СССР и отслабването на захвата му над Източна
Европа през 1989 г. Но кога някоя диктатура е използвала насилието като
наказание за публични забележки от чуждестранен лидер? Диктаторите си
правят сметките на базата на силата и вероятните последствия, а не на
благовъзпитаните препирни между политиците. През 1956 г. президентът
Айзенхауер не каза нищо, но това определено не спря съветските танкове,
които навлязоха по улиците на Будапеща. Малко се каза и през 1968 г.,
когато Съветският съюз яростно и кърваво премазваше надигането в
Чехословакия. Иранският режим щеше да използва цялата си сила да не
отпусне хватката си върху властта, без значение какво щеше да каже Обама
или някой друг.
На 7 юли 2009 г. Обама изнесе реч пред Руската икономическа школа в
Москва. Разбира се, това беше много добра реч. Освен от очевидните си
дарби в тази област, Обама имаше и няколко знаещи и разумни
специалисти по Русия в екипа си, включително и бъдещия посланик в
Москва Майк Макфол, когото познавах от няколко години и уважавах
заради подкрепата му към цветните революции.
Речта на Обама беше силна, с последователни послания. На
пресконференцията, след като Обама се срещна с мен и с други
опозиционни лидери, казах, че речта беше „по-малко от това, което искаме,
но повече от онова, което очаквахме“. Той постоянно акцентираше, че
важните взаимоотношения между Америка и Русия са за хората, а не
заради режимите, а аз се надявах точно на това. Обама откри директни
връзки за комуникация, вместо да минава единствено по официалните
канали на Кремъл.
Щеше да е идеално, ако, разбира се, беше посочил имена. Обама
направи няколко силни изявления за провала на тоталитаризма и изтъкна,
че решението е в демокрацията. Той всъщност направи много по-
категорични изявления относно Русия на Путин от всичко, което бяхме
чули от двете администрации преди него. Но избегна критиките срещу
делата на Путин и Медведев, архитектите и стражите на нашата
диктаторска система. Разбира се, като техен гост в Русия Обама надали би
могъл да обижда домакините си, но забележките срещу
антидемократичните тенденции от предишните девет години щяха да имат
смисъл. Обама не спомена и Михаил Ходорковски, чието хвърляне в
затвора от Путин и удължаването на присъдата му от Медведев бяха
пример за всичко, което американският президент критикуваше в
авторитарните държави.
Но Обама също така не отстъпи и на крачка, което ме впечатли и
вероятно изненада Путин, който сигурно очакваше младият американски
президент да е нетърпелив да сключи сделки и да оповести у дома какъв
голям успех е постигнал в Русия. Обама изненада и няколко републиканци
в Съединените щати. Преди визитата му някои консервативни членове на
партията написаха открито писмо с препоръки до Обама: да не обвързва
ракетната защита с намаляване на ядрените оръжия, да защитава правата на
Украйна и Грузия и да се срещне с опозицията. Според мен Обама ги
последва до една.
В моето изявление към Обама на срещата ни аз подчертах, че всички
предположения за властовата структура на правителството в Русия са
просто ужасна загуба на време. Важното е, че това е всичко друго, но не и
демокрация.
В изявлението си продължих: „В конституцията на Русия са описани
три власти. За жалост, в момента и трите са зад стените на кабинета на г-н
Путин. Президентът Медведев говори за либерализация, но аз мога да
кажа, че това са празни думи. През изминалата година не сме видели
никакви смислени промени в политиките, които да показват нов курс“.
В огледален жест на обичая на Рейгън при срещите му със съветските
лидери, в края на срещата връчих на американския президент списък с
жертвите на държавните репресии. Но не си правех илюзии, че Обама ще
го хвърли върху бюрото на Путин.
≡
Скоро след великата реч на Обама много руснаци се почувстваха
предадени, а това гледище се споделяше и от много американци. Силната
реторика за демокрация и споделени ценности се разми в бюрократичната
неразбория около пълната с гафове среща за „презареждането“ между
държавния секретар Хилъри Клинтън и министъра на външните работи на
Русия Сергей Лавров по-рано през годината.
Като само един пример ще посоча първата среща на величествено
наречената Работна група по гражданското общество на двустранните
президентски комисии на САЩ и Русия, която се проведе на 27 януари
2010 г. във Вашингтон, окръг Колумбия. Съпредседател на групата беше
висшият служител от руската администрация Владислав Сурков въпреки
протестното писмо, подписано от седемдесет и един членове на Конгреса
на САЩ, в което се изтъкваше, че Сурков е „един от организаторите на
руския авторитарен курс“. Писмото също така призоваваше президента
Обама да бойкотира срещите до замяната на Сурков вероятно с някого,
който не беше прекарал кариерата си в активно рушене на гражданското
общество, което работната група трябваше да представи.
Друга потенциално конфузна част от срещата в окръг Колумбия
включваше презентация от ръководителя на „Трансперънси
Интернешънъл“, наблюдателят на корупцията, който в последния си списък
нареди Русия на 146-о място от общо 180 – между Кения и Сиера Леоне и
далеч по-ниско от всяка друга индустриална нация. Но Сурков и кланът му
в Кремъл не се притесниха ни най-малко. Възможно е дори да са приели
тази позиция като форма на признание колко далеч от пътя на законността
са успели да издърпат Русия под властта на Владимир Путин.
Единственото, което постигна тази безполезна група, беше да покаже,
че администрацията на Обама поставя формата пред функцията. Речта на
Обама в Русия през юли породи очаквания, че неговата администрация ще
разгледа бруталността на Кремъл у дома и простъпките му зад граница и
ще се опита да се съюзи с поставения под обсада руски народ, а не с
репресивното ни правителство. Но вместо ясни граници, които не биваше
да бъдат прекрачвани, получихме пустословие. По инициатива на
американския президент бяха основани десетки такива комисии, но всяка
от тях беше още по-окаяна и замираща от предишната. А онази за
гражданското общество беше направо обидна.
Функционерите на Путин бяха доволни да прекарват времето си в
световните столици и да се отнасят към тях като към равни, вместо да им се
карат за подправянето на вота или да ги посрамят за растящия списък с
убити руски опозиционни фигури. Но защо Съединените щати трябваше да
придават легитимност и да демонстрират добронамереност, като седят с тях
на една маса?
Междувременно само седмица по-рано панел от съветници,
организиран от руския президент Дмитрий Медведев, излезе с доклад,
пълен с грандиозни идеи за либерализация. Колкото и положително да
звучи това, председателят Игор Юргенс после призна в интервю, че в
крайна сметка „Путин ще реши каквото пожелае“ и че „днес свободните
избори в Русия са невъзможни, тъй като руското население е политически
невежо, пасивно и не харесва демокрацията“. Затова заключението му
беше, че „г-н Путин и г-н Медведев трябва да решат“ кой да бъде
президент! Това беше гражданско общество по дизайна на Сурков: Пиночет
с диплома по право.
Тези глупави комисии демонстрираха единствено, че администрацията
на Обама е ангажирана с кампания да накара хората да повярват, че
проблемите могат и в крайна сметка ще се разрешат сами вместо
действително да предприеме трудните стъпки, нужни за разрешаването им.
Това беше модел, който доминираше във външната му политика. Вярно е,
че да направиш необходимото, може да се окаже неблагодарна задача и че
казването на истината невинаги се отразява добре на рейтинга. Но
обещанията са за кандидатите. Изпълняването на обещанията е за
лидерите.
≡
Америка може да е единствената суперсила в света, но тъй като често
чуваме, че Русия е проблем на Европа, нека видим как се справяше Старият
континент, докато Обама беше зает с отстъпление по всички фронтове. В
началото на 2011 г. бях поканен да дам есе на тема „Русия в Европа:
Партньори или претенденти“ за европейска публикация. Почти си
помислих, че е някаква шега, но това е добър пример за самозаблудите и за
саморазрушителното мислене, което обхващаше Европа, когато станеше
дума за Русия.
През август 2008 г. руските танкове пресякоха международната
граница с Грузия и по гърба на цяла Европа полазиха студени тръпки,
особено по гърбовете на нациите от бившия съветски блок. Само месец по-
рано Русия беше заплашила с „военнотехнически отговор“ Полша и Чехия,
включително и с насочване на ядрено оръжие, понеже САЩ обявиха план
за изграждането на противоракетна отбрана. През януари 2009 г. Русия
отряза газовите доставки на стотици хиляди хора в половината европейски
страни. Мечката се беше пробудила и беше гладна.
Като имаме наум дори само тези скорошни събития, предложеното от
редакторите заглавие на есето изглеждаше нелепо. Партньор по принцип
означава някой, с когото имате общи интереси, ако не и истинско
приятелство или сходство – който споделя твоите успехи и трудности.
Случай след случай в продължение на повече от десет години режимът на
Путин, който управляваше Кремъл – и все още го управлява, сякаш някой
се е съмнявал – заемаше грубо противоположна позиция спрямо Европа и
останалия западен свят. През 2011 г. обаче най-ефективното оръжие на
Русия бяха банките, а не танковете. Паричните потоци, които изтичаха от
Русия, бяха напът да завладеят по-голяма част от Европа, отколкото беше
успял да покори най-страховитият властелин от двадесети век.
За повече от десетилетие мнозинството европейски лидери се
преструваха, че могат да правят бизнес с Русия, докато с половин уста
протестираха, че Путин разрушава нашите крехки демократични
институции и стимулира общото потъпкване на човешките права. Други
лидери просто си спестиха привидното лицемерие и прегърнаха „силния“ и
„популярен“ Путин с надеждата, че ще постигнат по-благоприятни сделки.
Тази мефистофелска сделка обогати тесен кръг елити в Европа и Русия,
докато Путин неотклонно превръщаше Русия в полицейска държава на
КГБ.
Бунтовете от Арабската пролет в края на 2010 г. донесоха на Путин
още добри новини по множество фронтове. Преминаваме към очевидното
първо: повишаването на цената на петрола винаги е било най-важният
приоритет за Кремъл. Годините надежда, че Израел ще нанесе военен удар
срещу Иран и това ще изстреля барела над 200 долара, отстъпиха пред тихо
празнуване с всеки един бунт, тъй като Путин се надяваше, че така ще се
постигне същата целева цена. Руските интереси в Либия може и да не бяха
обслужени от въздържането в гласуването на Съвета за сигурност на ООН
за военна намеса, но финансовите интереси на управляващата хунта в
Русия бяха обслужени повече от добре.
Другият светъл лъч за Кремъл беше немощната западна реакция,
когато през март 2011 г. саудитите изпратиха войски в Бахрейн, за да
помогнат за потушаването на революцията там. Невъоръжените
протестиращи бяха разстрелвани от упор само дни след като американският
министър на отбраната Робърт Гейтс се срещна с монарха на Бахрейн.
Съединените щати заклеймиха насилието и държавният секретар Хилъри
Клинтън учтиво помоли режимите в Залива за намеса на американско
оръжие и подкрепа, за да се „покаже въздържание“ в унищожаването на
мирните протести.
Европейският парламент се справи малко по-добре, заклейми
насилствените репресии срещу демонстрантите, но го направи с резолюция
без законодателна мощ, без никакъв намек за санкции или други действия.
Путин отдавна се чудеше докъде може да стигне в репресиите срещу
вътрешната си опозиция, без да предизвика значителен отклик. През 2011 г.
той научи, че всъщност няма такава граница и че използването на бойни
патрони срещу руските протестиращи е изпълнима опция.
Западната намеса в гражданската война в Либия беше урок и за други
разбойнически режими. За Иран той беше „Побързайте!“. Кадафи се беше
отказал публично от ядрените си амбиции още преди години и светът го
приветства възторжено. Междувременно Ким Чен Ир можеше да избива
хиляди, да прави каквото си иска, но беше недосегаем, тъй като беше
игнорирал всички вопли „Това е неприемливо!“ от останалия свят и беше
детонирал няколко кофи ядрени отпадъци.
В известния роман на Джон льо Каре „Калайджия, шивач, войник,
шпионин“ главният герой и майстор на шпионажа Джордж Смайли
предупреждава един агент за работата с КГБ: „Единственият проблем е,
когато се разкрие, че си дал бижутата на короната на Поляков, а в замяна си
получил руски трохи“. Бижутата на короната за Запада са демокрация,
човешки права и прозрачност. Но като се подмазваше на Путин, Европа
предаде тези някога свещени договори за трохи от нефт, газ и всичко друго
от автомобили и футболни отбори до истински пилета.
„Чакай малко – чувам как казват така наречените прагматици, – нефтът
и газът трудно могат да бъдат наречени дрънкулки и не са ли
икономическите договорки най-добрият начин да се подобри руският
стандарт на живот, а оттам и състоянието на политиката на Русия?“ Този
ред на мисли е бил дискредитиран толкова много пъти, че в момента е
очевидно, че неговите защитници го използват единствено като начин да
избегнат да си признаят, че нямат куража да се изправят срещу корав и
силен човек. Но нека я дискредитирам още веднъж.
Първо, когато Кремъл показа, че е готов да остави невинни хора да
премръзнат до смърт заради спор по договора, стана ясно, че Русия се
нуждае от европейските потребители тъкмо толкова, колкото и Европа се
нуждае от нефт и газ. Тръбопроводите са поставени и не могат да се
пренасочат. Китай, основният алтернативен клиент, вече беше прокарал
много изгодни сделки за евтина руска енергия, така че продажбите там
съвсем не са толкова печеливши, колкото продажбите в Европа. Путин и
приятелчетата му знаят, че имат ограничена възможност да приберат
колкото се може повече пари и няма да рискуват безценните си парични
потоци, нито пък ще рискуват, когато европейските лидери вдигат бялото
знаме предварително.
А що се отнася до втория аргумент, самата фраза „икономически
договорки“ досега трябваше да оставя горчив вкус в устата на всеки, който
се интересува искрено от напредъка на човешките права. Руските елити
натрупаха огромни печалби от бума в цената на петрола и индустриите
бяха консолидирани в ръцете на Путиновите лоялисти. Автокрациите
споделят печалбата от договорките само доколкото да не допуснат масово
социално вълнение. Когато диктаторите инвестират пари, те не го правят в
страната, а в силите за сигурност и в пропагандната машина, не в
либерализацията на гражданското общество.
Истинското въздействие на икономическите договорки беше обратно
на ефекта, който техните апологети защитават, а именно износа на
корупция от Русия към „партньорите“ ѝ в свободния свят. Всички тези пари
от петрола си свършиха работата и зад границата и купиха уважение там,
където то не можеше да бъде спечелено. Зимните олимпийски игри бяха
купени за любимото на Путин Сочи – кошмарът по осигуряване на
сигурността и екологичната катастрофа, която такова събитие щеше да
нанесе на малкия субтропичен курорт в Кавказ, някак се изплъзнаха от
вниманието на орловите очи на екипите но оценяване на Международния
олимпийски комитет. После Путин отметна от списъка си и Световното
първенство по футбол, макар че е трудно да се каже кой е бил по-малко
прозрачен в това отношение – Кремъл или ФИФА.
В осма глава не използвах думата „мафия“ в обичайния ѝ смисъл. Това
е просто по-точен начин да се определи режимът на Путин, вместо с
традиционните политически термини. Босът е човекът, който може да
осигури защита, който може да сключва сделки с властите и да поддържа
паричните приходи. В тази картинка Европа и Америка са властите,
единствените, които биха могли да се изправят срещу мафията. Но босът,
Путин, ги е сложил в джоба си и докато поддържа финансовите потоци, ще
запази мястото си.
Едва ли си струва да споменаваме опитите на някои на Запад да
съживят старата наука кремълология, като разсъждават върху баланса на
властта между Медведев и Путин. Важното е, че политиките не се
промениха, без значение какви са имената по табелките на вратите на
кабинетите. В нито един момент от президентството на Медведев нямаше и
знак от така жадуваната либерализация, която дори някои наивни руснаци
очакваха.
Последният пирон в ковчега на мита за либерализацията беше забит с
чукчето на московския съдия в края на втория процес срещу Михаил
Ходорковски през декември 2010 г. През януари на следващата година още
повече протестиращи в Москва бяха хвърлени в затвора заради участие в
шествие за защита на правото на свободно събиране, като сред осъдените
беше и бившият вицепремиер на Елцин Борис Немцов. Шествието беше
част от Стратегия 31, която организираше разрешени събития на всяко 31-
во число в календара в знак на протест срещу нежеланието на
правителството на Путин да даде правата, които са толкова ясни, ако четете
нашата конституция.
Единственият европейски играч, който запази някаква твърдост, беше
Великобритания, но новото правителство на торите беше странно склонно
да не рови в миналото. Първият случай на международен ядрен тероризъм,
когато британският гражданин Александър Литвиненко беше убит с
радиоактивния изотоп полоний-210, охлади отношенията между
британското и руското правителство, което бързо осигури сигурно
пристанище на главния заподозрян в убийството. През 2008 г. главният
изпълнителен директор на съвместното предприятие ТНК-БП, обединение
между водещи компания на Великобритания и Русия, избяга от Русия след
унизително поражение в битката за контрол.
Същият човек, Робърт Дъдли, след това стана шеф на „Бритиш
Петролиъм“. Само няколко седмици след присъдата на Ходорковски,
Дъдли, заобиколен от представители на новото правителство на Камерън,
гордо обяви размяна на акции и сделка с „Роснефт“ за проучване в
Арктика. Вероятно е просто злощастно съвпадение на времето, но
„Роснефт“ е руската държавна компания, която беше основният
бенефициент при ограбването и завладяването на компанията на
Ходорковски „Юкос“, след като го хвърлиха в затвора. Не е далеч от ума да
се предположи, че така БП притежаваше част от откраднатите богатства.
Но парите опрощават много грехове.
Трудно е да се каже дали БП беше толкова нетърпелива да се подмаже
на Кремъл, защото компанията изпитваше затруднения от другата страна на
Атлантика, където бившият ѝ изпълнителен директор Тони Хейуърд беше
прикован на позорния стълб заради огромния нефтен разлив в Луизиана.
Американците поне следяха отблизо сделката БП – „Роснефт“, а
конгресменът на САЩ Ед Марки я окачестви забележително като „Болшой
Петролиъм“. Междувременно „Газпром“ и „Шел“ обявиха сътрудничество
за проучване. Направо очаквах гордият Дейвид Камерън да се върне от
Москва, размахал свитък с договори, и да обяви „Печалбата на нашето
време!“.
Европа винаги беше бърза в критиките срещу Александър Лукашенко,
известен като „последния диктатор на Европа“, което сигурно е
предизвиквало смях в Кремъл. Малко са нещата в репресиите на
Лукашенко, които биха засрамили Владимир Путин, но предполагам, че
огромните запаси от нефт, газ и пари в брой могат значително да излъскат
нечий имидж. Вероятно, ако край Минск беше открит голям нефтен залеж,
Лукашенко също щеше да бъде поканен да пее караоке с холивудски звезди
и да ходи по партита със Силвио Берлускони, както правеше Путин.
Не е възможно да си представим Европа като равноправен партньор на
Русия, а не просто като необходимо зло. Това никога няма да се случи,
докато Путин е на власт, но има начини европейските лидери да се опълчат
срещу Кремъл и да наложат смяна на режима. В мафията лоялността е
важна, но само докато босът може да гарантира, че паричните потоци няма
да пресъхнат, и докато може да защитава верните си войници. Затова е
много важно да се поддържат добри отношения със Западна Европа и
Америка, където олигарсите на Путин предпочитат да прекарват времето си
и да харчат парите си. В крайна сметка защо ти е да ставаш руски
милиардер, ако не можеш да излезеш от черупката на страната, която си
ограбил?
Русия е под контрола на един тесен олигархичен кръг и на кастата на
бивши и настоящи служители на структурите на държавната сигурност,
известни катосиловики. Те са окупирали повечето властови центрове. Ако
тази група бъде държана лично отговорна – да се разрови законността на
инвестициите им, да се отменят ценните им шенгенски визи – това ще
прати послание, че Путин вече не е толкова влиятелен, че вече не може да
гарантира богатствата на съюзниците си и лесния достъп до хубавия живот
зад граница. Това е начин да се вземат на прицел Путин и режимът му, без
да се наказва и обикновеният руски народ.
Аз предлагам подобен курс на действие от много години и от двете
страни на Атлантика, поне от 2007 г. През 2011 г. обаче възможността
започна да изглежда реална. Това беше добра новина, но причината за нея
се коренеше в трагедия.
≡
Актът „Магнитски“ беше създаден и приет, за да се предприемат
визови и финансови санкции срещу хората, замесени в „задържането,
измъчването или смъртта“ на Сергей Магнитски, непримиримия млад
адвокат, който умря в руския полицейски арест през 2009 г., след като
уличи държавни служители в измама за стотици милиони долари. Актът
може да бъде разширен и да обхване още хора, участвали в подобни случаи
на измами и нарушаване на човешки права. Той дължи съществуването си
на невероятната кампания на неуморния Бил Браудър, бившия работодател
на Магнитски, и на „неколцина добри мъже“ в Конгреса, особено на Бен
Кардин от Мериленд.
Версията на това, което всички наричат акта „Магнитски“, беше
одобрена от Конгреса под името „Акт от 2012 г. за отмяна на „Джексън –
Веник“ за Русия и Молдова и правило „Сергей Магнитски“ за отчетност
пред закона“. Това беше рядък случай на проект с двупартийна подкрепа,
така че е любопитно, че администрацията на Обама беше склонна да го
спре. (Той беше приет от Камарата на представителите на 16 ноември 2012
г. с 365 гласа „за“ и 43 гласа „против“, а три седмици по-късно Сенатът го
одобри с 92 на 4 гласа.) Обама се опитваше повече от година да го спре в
Конгреса, но на 14 декември 2012 г. го подписа като закон.
Белият дом явно се притесняваше, че ще обърка топлите си отношения
с диктатурата на Путин, и затова Държавният департамент създаде свой
списък с руски лица по закона „Магнитски“, но не обяви имената. Разбира
се, целият смисъл беше тези имена да станат публично достояние. „Тайно
възпиране“ е оксиморон.
Или може би Обама, който успя да задържи закона в Конгреса и далеч
от бюрото си тъкмо до преизбирането си, се опасяваше, че ще придаде
вярност на думите на съперника си от 2012 г. Мит Ромни, който през март
каза в интервю за CNN, че Русия е „без съмнение нашият геополитически
враг номер едно. Тя се бие за всяка кауза на най-лошите актьори в света.
Идеята, че той има наум да е по-гъвкав спрямо Русия, е наистина много-
много притеснителна“. Обама осмя Ромни за забележката и дори си
подготви реплика за дебат как „осемдесетте години на миналия век искат
да си върнат външната политика“.
 Може би си спомняте, че думите на Ромни за гъвкавостта на Обама
бяха прицелени в един гаф с включен микрофон, който президентът
допусна няколко дни по-рано на среща в Южна Корея. Там се дочу как
Обама казва на Медведев, че „всички тези въпроси, особено по
противоракетната защита, могат, могат да бъдат решени, но е важно той да
ми даде пространство. Това са последните ми избори. След като ме изберат,
ще имам по-голяма гъвкавост“. (Този „той“, разбира се, беше Путин.) Също
толкова показателен беше и роботският отговор на Медведев: „Разбирам.
Ще предам тази информация на Владимир“.
Откакто Путин нахлу в Украйна в началото на 2014 г., фразата „Ромни
беше прав“ се превърна в мото на хората, които искаха да нанесат удар по
външната политика на Обама. Ромни определено беше прав и той продължи
със статия в списание „Външна политика“, в която описва подробно как
Обама е сгрешил спрямо Русия. Ето един откъс: „Обама изостави нашите
обекти за противоракетна защита в Полша, без да изкопчи смислени
отстъпки от Русия. Той подари на Русия нови ограничения на нашия ядрен
арсенал. Той капитулира през настояванията „на Русия“ резолюцията на
ООН по иранската програма за ядрени оръжия да изключва осакатяващи
санкции. Москва се отплати за тези подаръци единствено с
обструкционизъм в ООН по редица въпроси. Русия продължава да
въоръжава режима на жестокия диктатор на Сирия и блокира
многостранните усилия за спиране на продължаващото клане там. Тя
навсякъде е трън в очите ни и пречка по важни въпроси за националната
сигурност на Америка. От три години общата сметка от политиката на
Обама спрямо Русия е: „Ние даваме, Русия получава“.
Бинго. Аз вече добавих още неща към този чуден списък и както беше
и с Макейн през 2008 г., може да се досетите накъде клонят симпатиите ми
за президентските избори в САЩ през 2012 г. Тогава не го знаех, но докато
правех проучванията си за тази книга, открих следния абзац в книгата на
Ромни от 2010 г. „Никакви извинения: Въпросът с американското величие“.
Бих искал да го споделя, понеже отразява някои от размишленията за злото,
които включих в увода:
Злото е с нас от самото начало и няма да ни напусне. Наистина
технологията прави така, че то е много близо. Днес наличните начини за
създаване на ужас са дори още по-смъртоносни, откогато и да било.
Допускам, че е жизненоважно да вярваме в злото – безсъдържателните
интроспекции нито го объркват, нито го отблъскват. Трябва да проучим
какво е казано и написано от злите хора и да сметнем, че са искрени. В
„Моята борба“ Адолф Хитлер казва на света точно какви са мечтите му,
повтаря го в речите си, но отначало светът не обърна внимание на
твърденията му и реши, че са политически блъф.
Това е много вярно, особено много ценя частта с допускането, че злите
хора са искрени, тъй като от години разправям същото за Путин. Почти от
момента, в който зае президентския пост, Путин говори прямо за целите си.
Да, когато му е изгодно, той лъже безсрамно за някои неща, но е доста
праволинеен по големите въпроси като централизиране на властта и
презрението си към демокрацията и гражданските права, а историята сочи,
че подкрепя думите си с дела.
Точно затова е много разочароващо да се гледа как администрацията
на Путин, първо чрез държавния секретар Хилъри Клинтън, а след това и
чрез наследника ѝ Джон Кери, продължава да се отнася към Путин така,
сякаш той ще промени порочните си практики, стига само да се отнасят
достатъчно мило към него и правят отстъпки. Оказа се, че през втория си
мандат Обама щеше да се нуждае от цялата си рекламирана гъвкавост, тъй
като вече нямаше да може да праща съобщения на Владимир по неговия
пощенски гълъб Медведев. Щеше да му се наложи да го прави лично. А
през 2012 г. в Русия също предстояха избори.
≡
Епитетът „оруелски“ е вече обезценен в съвременния политически
дискурс. Либерали и консерватори в демокрации като Великобритания и
Съединените щати с удоволствие предъвкват термина като описание на
почти всяко посегателство върху гражданските права от страна на
държавата. Видеокамери за предотвратяване на престъпления, подслушване
на заподозрени в тероризъм, проверки за сигурност по летищата – всичко
това е сериозна препратка към шедьовъра „1984“ на Оруел. Аз също
осъзнавам значението на опазването на личните свободи дори и в
демокрация, но онези от нас, живели в истински полицейски държави, биха
предпочели да запазят определени думи в речника си за описване на далеч
по-мрачни обстоятелства.
Най-въздействащата тема в книгата на Оруел не е за всевиждащия
Голям брат, а за контрола и изопачаването на езика, особено във формата на
„новговор“. Думите приемат преобърнати смисли, думи, отразяващи
неодобрени идеи, се елиминират, а самата човешка мисъл е окована от
намаляването и опростяването на речника. Този опит за изкривяване на
реалността чрез контрол на информацията не се възприема като научна
фантастика от никого, израснал с четене на „Правда“ в Съветския съюз или
от някого, живеещ в Путинова Русия днес.
И така, президентските избори в Русия на 4 март 2012 г., най-
фалшивите в руската история, бяха обявени от контролираните от
държавата медии за „честни и почтени“. Мирните граждански протести
бяха окачествени като „екстремистки провокации“, а полицейските части за
борба с безредиците ОМОН, които брутално смазваха протестиращите,
„поддържаха реда“. На обществения вопъл и огромните протести заради
измамата в парламентарните избори от 4 декември 2011 г. беше отговорено
с още по-голяма корупция и предопределено завръщане на поста на
подполковника от КГБ, който явно се стреми да бъде диктатор до края на
дните си.
Няма да съм истински патриот, ако не изтъкна, че „1984“ е изграден по
тоталитарната държава в руския антиутопичен роман „Ние“, написан от
Евгений Замятин през 1921 г. и разбира се, забранен в Русия до 1988 г. Във
футуристичната вселена на Замятин все още има избори и всяка година
Благодетелят е преизбиран единодушно. Притеснително познато.
Може би не мислите, че в „олекотената диктатура“ на Путин, която се
опитва да имитира функциите на отвореното общество и колкото е
възможно да прикрие най-клишираното потисничество, не се горят и
забраняват много книги. Това е вярно само отчасти дори и защото властите
осъзнават, че големите купчини горящи книги изглеждат особено зле по
Ютюб. Вместо това те просто конфискуват книгите като „екстремистки
материали“, както беше направено през 2012 г. с 250 000 копия от книгата
на бившия вицепремиер Борис Немцов, която описваше подробно
корупцията на Путин.
Безочливата измама на изборите от 4 декември все още беше явна три
месеца по-късно. Цели групи гласоподаватели, достатъчни да задръстят
центъра на Москва, бяха разкарвани от секция до секция с повече от десет
автобуса (в Русия наричаме това „въртележка“). Само дни преди изборите
се появиха фалшиви избирателни секции и събраха хиляди гласове.
Директори на предприятия и училища получаваха заплахи да накарат
персонала си да гласува за Путин или ги очакваше орязване на
финансирането, или нещо по-лошо.
Режимът трябваше да се адаптира към факта, че по улиците през
декември бяха излезли стотици хиляди протестиращи за голяма изненада
на правителството, а и на опозицията. Във всяка избирателна секция беше
поставена уебкамера, а ядосаните граждани излъчиха десетки хиляди
наблюдатели. Това принуди ръководителят на Путиновата избирателна
комисия Владимир Чуров да разчита на трикове, които можеха да се
прилагат зад кулисите. Допълнителните избирателни списъци,
предназначени за хората, които искаха да гласуват не там, където бяха
регистрирани, набъбнаха до невероятни размери. Не е изненадващо, че в
районите, където имаше достатъчно хора, Путин получи много по-голям
процент гласове от допълнителните списъци, отколкото от редовните.
Внезапно се появи засилено търсене на устройства, които да позволят на
възрастните хора да гласуват от дома си.
Дори цялата хитрост на Чуров не успя да осигури на Путин повече от
50 процента в Москва, където той получи официално само 47 процента,
въпреки че срещу него нямаше реални кандидати. (Според нашите
изчисления действителният вот за Путин в столицата беше по-скоро около
35 процента.) Всички кандидати бяха одобрени от Кремъл от уморените
стари лидери на комунистите и националистите до новото лице –
милиардера Михаил Прохоров, Путинова креатура, сложена сред
кандидатите, за да обере протестните гласове. Световните медии идват
само за деня на изборите и си тръгват скоро след това и игнорират
цялостната корупция и репресиите, които са истинската новина.
Руснаците се бяха уморили от Путин и предстоеше да се види дали
останалият свят ще продължи да се преструва, че той е избраният управник
на Русия. Президентът Обама изчака няколко дни, но в крайна сметка се
обади на Путин. Зад кулисите всичко беше диктатура, но на сцената се
играеше представлението на демокрацията и Обама изпълни своята роля.
Това не е изненада, тъй като през 2011 г. бях видял как
администрацията на Обама излъга надеждите ни. През март 2011 г.
вицепрезидентът Джо Байдън пристигна в Москва за разговори, а по-късно
се срещна с мен и с други членове на опозицията. Когато Байдън се появи,
беше доста въодушевен от личната си среща с Путин и каза, че се отклонил
от протокола и е притиснал Путин да не се кандидатира отново за
президент, тъй като това ще изглежда ужасно и ще нарани
конституционния интегритет на Русия. От гордото държание на Байдън и
от изражението на лицето на влизащия посланик Макфол стана ясно, че
това не е било част от предварително подготвеното послание на Белия дом.
Аз вдигнах ръка да говоря и казах: „Господин Байдън, вие разбирате
ли, че в сравнение с Путин вие и Обама сте просяци? Вие трябва да се
молите на Конгреса за всеки милион, а Путин може да похарчи милиард за
подкупи, без дори да разпише някакъв документ!“. Това, че американците
все още мислеха, че на Путин му пука какво са казали или как действията
му изглеждат в техните очи или в очите на когото и да било, беше и остава
ужасно разочароващо.
≡
Руското протестно движение се трансформира в края на 2011 г. или
поне се надявахме, че е така, тъй като изборите за Думата показаха
шокиращо ниво на измами дори за Русия. Обикновените руснаците от
градовете, които се оправяха при Путин и предимно си държаха устата
затворена, не можеха да приемат поредното посегателство срещу
достойнството си. Всички знаеха, че изборите са шега и от 2000 г. досега са
пълен фарс. Но този път партията на Путин „Единна Русия“ премина
всякакви граници. Безочливото подправяне на вота изкара стотици хиляди
руснаци по улиците с общо послание срещу Путин и срещу „Единна
Русия“. Това беше красива гледка.
Вееха се флагове от целия политически спектър, което потвърди
оригиналната ми концепция за протестите от 2005 г., че трябва да приемаме
всеки, който би излязъл на шествие срещу Путин, независимо от
идеологията му. Но мнозинството от хората нямаха истински политически
пристрастия. Те шестваха срещу корупцията, срещу безнаказаността и
срещу Путин. Маската беше свалена и Путин беше показал очевидно, че
вече не се интересува да се преструва, че е демократ. На хората просто им
беше писнало от него.
Протестите продължиха през целия декември, а на 24 декември 2011 г.
събраха над сто хиляди души, които шестваха и заради едно относително
ново лице в челото на маршовете. Това беше Алексей Навални. Той беше
арестуван в една от предишните демонстрации и освобождаването му беше
очаквано от огромни тълпи. В репресивни режими като този на Владимир
Путин има постоянна борба между диктатурата и онези, които ѝ се
противопоставят. Диктатурата иска да ограничи важната информация, а
опонентите ѝ държат тя да се разпространява. Навални беше водачът на
„дисидентите за данни“. Той изгради мрежа, за да разкрие корупцията на
режима на Путин, непреклонно документираше клептокрацията случай
след случай, а резултатът беше обществен гняв.
Но издигането на Навални до известно лице в опозиционното
движение не беше случайно. Той от много години работеше усилено като
организатор и активист. Освен упоритостта и уменията си Навални
притежаваше и недоловимите черти на лидер в съвременната ера.
Харизмата му се допълваше от сардонично чувство за хумор, идеално за
пробиването на пропагандата на сивия и лишен от хумор Кремъл. Имаше
усет към фразата и завинаги кръсти Путиновата „Единна Русия“ „Партия
на мошениците и крадците“.
Навални беше майстор на блоговете и на социалните мрежи, от които
опозицията зависеше, тъй като нямахме достъп до другите медии. Както се
видя и в други страни, групите много бързо могат да организират онлайн
обществени протести. Разбира се, това не означаваше, че няма да ви бият и
арестуват, когато отидете на тях, мнозина пострадаха. Тогава аз не бях умел
във флаш мобовете, нито пък в Туитър, но имах щастието да съм на
няколко шествия с Навални и да работя с него и другите стари и нови
опозиционни активисти.
Навални и новият вид негови последователи до голяма степен не бяха
възпирани повече от година и редовно насрочвахме големи разрешени
протести до официалното връщане на Путин в президентството на 7 май
2012 г. Знакът на обновеното опозиционно движение бяха бели лентички, а
Путин отбеляза с обичайната си вулгарност: „Помислих, че са
презервативи“.
Протестите на Блатния площад в Москва в нощта преди официалното
обръщение на Путин бяха първите, прекъснати със значително насилие,
като полицията нарочно премести загражденията, образува стеснения, а
после атакува притиснатите протестиращи. Бяха арестувани над
четиристотин души, сред тях и организаторите Навални, Немцов и
Удалцов, а над сто души получиха сериозни наранявания.
На този ден не беше предвидено да говоря, тъй като целта на
шествието беше да се даде възможност на активистите и говорителите,
дошли от цялата страна. Когато стигнахме до полицейския кордон около
шест часа вечерта, аз минах през него и тръгнах към уговорената си изява в
радио „Ехото на Москва“, за да обсъдим протестите и завръщането на
Путин. Освен това на гости ми беше и американският политически
консултант Франк Лунц, който беше поразен от досега с руската
демокрация в действие. Същата вечер се обади до „Фокс нюз“, за да
разкаже впечатленията си: „Правителството, което помним от Съветския
съюз, от осемдесетте години на миналия век, явно се е върнало – каза
Лунц. – Хората са уплашени… Страшно е да си го помислиш, но полицията
сякаш искаше да се стигне до тази конфронтация, и двадесет и четири часа
преди Путин да се върне на поста, искаха да предадат посланието, че
несъгласие няма да бъде допуснато. Полицията определено нямаше нужда
да го прави с насилие, определено нямаше нужда да атакува. Няма никакво
оправдание… Аз вървях през цялото шествие и видях уважение, чух песни
и скандирания. Това бяха мирни хора и бяха атакувани несправедливо“.
Гледах как се случва цялата катастрофа от предаването на живо в
студиото на „Ехото на Москва“. Имах намерение след участието си да се
върна на Блатния площад, за да чуя говорителите и да се срещна с някои
колеги, но в шест и половина вечерта целият площад беше пълен хаос.
Целият град беше превърнат в крепост за встъпването на Путин на
следващия ден, както проницателно отбеляза Лунц. Царят се беше върнал и
всеки, който искаше да демонстрира срещу него, по-добре да бъде готов да
му пукнат черепа.
Новите репресии не свършиха на улицата. Режимът беше взел на
прицел целия Координационен съвет на опозиционното движение и
претърсваше домовете на членовете му, претърсваше дори офисите и
домовете на роднините им. Лидерите бяха викани за разпити отново и
отново. Бяха прокарани още нови закони срещу протестите, глобите бяха
завишени многократно, а човек можеше да лежи до тридесет дни в затвора
за дребна гражданска простъпка. Това движение не беше необмислено,
нужни бяха координация и комуникационна работа, за да се съберат
петдесет хиляди души или повече на улицата. Това стигаше да се изобличи
лъжовният рейтинг на Путин, но не беше достатъчно да събори режима.
Имаше и още доста многолюдни шествия, но на 6 май 2013 г., в
годишнината от демонстрацията на Блатния площад, се събраха десетки
хиляди московчани.
На 18 юли 2013 г. Навални беше осъден на пет години затвор по
скалъпени обвинения в присвояване, така типични за процесите срещу
опозиционните фигури. Това се случи ден след като се беше регистрирал
като кандидат за кмет на Москва. След това обаче се случи странна игра на
котка и мишка. Навални беше освободен вероятно заради двойната причина
да не се превърне в мъченик и да придаде някаква квазилегитимност на
кметските избори. Позволиха му да участва в надпреварата и да проведе
кампания, макар, разбира се, кандидатът на Кремъл, действащият кмет
Сергей Собянин, да имаше безброй предимства от държавната власт и
медиите. Друга вероятна причина за освобождаването на Навални и за
допускането му до участие в изборите беше, че така Кремъл поставяше
амбициозния Собянин на мястото му. Без Навални като кандидат резултатът
му щеше да надмине онези 63,6 процента, с които беше избран Путин, и
направо да направи смехотворни онези 47 процента в Москва. Това показва
колко опасни и изтънчени са съвременните диктатури, щом могат да
използват демократичните структури и инструменти по този начин.
Навални завърши с втори резултат на изборите и продължи живота си
като белязан човек, а над главата му винаги висяха обвинения и съдебни
дела. По последното от тях през декември 2014 г. Навални беше осъден на
домашен арест, а брат му Олег беше пратен в затвора, стандартен маньовър
с взимане на заложник от старата школа на КГБ. И двамата са затворници
на съвестта. Навални помагаше за организирането на шествие на 1 март
2015 г., когато нашият колега Борис Немцов беше убит на 27 февруари.
Това шествие беше превърнато в почетен парад за нашия приятел.
Трудно е да се каже какво би могло да се развие по различен начин за
общественото протестно движение от този период. Ако щеше да се стигне
до истинска революция, тя трябваше да е бърза, преди режимът да
формулира отговор. Може би най-добрият шанс, ако въобще е имало такъв,
беше огромната демонстрация на проспекта „Сахаров“ на 24 декември 2011
г. Аз бях там заедно с почти всички други членове на опозицията и поне
още тридесет говорители. Навални беше мъчително близко до подтикване
към решителни действия, като каза онова, което мнозина от нас си мислеха
от толкова отдавна: „Виждам, че тук има достатъчно хора, за да завладеем
веднага Кремъл и Белия дом (сградата на руското федерално правителство).
Ние сме мирна сила и сега няма да го направим. Но ако тези мошеници и
крадци се опитат да продължат да ни мамят, ако продължат да ни казват
лъжи и да ни крадат, ще вземем това, което ни принадлежи, със
собствените си ръце!“.
Какво би могло да се случи, ако онази нощ бяхме тръгнали към
Кремъл и Думата? Ако всичките сто хиляди души бяхме направили лагер
на Червения площад и бяхме изградили укрепления? Дали хората щяха да
ни последват? Дали сега щяхме да бъдем свободни, или щяхме да сме
мъртви?

≡ 10 ≡
Война и отстъпки

Новините от пресконференциите по принцип трябва да влизат в

заглавията, но на 5 юни 2013 г. в Женева създадох малко повече новини,
отколкото възнамерявах. Бях там, за да получа наградата за човешки права
„Морис Б. Ейбръм“ на организацията Ю Ен Уоч. Беше голяма чест да
получа награда на името на американския защитник на човешките права,
работил заедно с Мартин Лутър Кинг-младши и Робърт Кенеди, преди да
стане световна фигура като съосновател на Ю Ен Уоч в Женева.
На пресконференцията един репортер ми зададе въпрос, който ми бяха
отправяли стотици пъти след отказването ми от шахмата: дали се боя за
безопасността и свободата си в Путинова Русия. Този път обаче не дадох
обичайния си отговор, че нищо в живота не е сигурно. Отвърнах, че ако се
върна в Русия, се съмнявам силно, че ще успея отново да я напусна, тъй
като през февруари беше станало очевидно, че ще бъда засегнат от
продължаващите репресии срещу политическите протестиращи,
съсредоточени в случая от Блатния площад.
„Така че за момента – заключих аз (ако мога да се цитирам сам себе си,
за да е ясно) – ще се въздържа от връщане в Русия.“
Нямах намерение това да бъде величествена декларация, че напускам
родната си страна, било то завинаги или не. В контекста на въпроса дори
експертите по Русия сред журналистите не можеха да извадят нищо
специално от предпазливия ми отговор. Това се случи едва когато „Москоу
Таймс“, руски англоезичен всекидневник, отрази изказването ми и
спекулациите заваляха.
Аз просто изразявах мрачната реалност на ситуацията в Русия. Почти
срещу половината от членовете на Координационния съвет на опозицията
се водеха криминални разследвания по измислени обвинения от участие в
незаконни протести до подстрекаване към екстремизъм и злоупотреби. Това
трудно решение не беше новост за семейството ми и за мен, не се бях
връщал у дома в Москва от февруари. Дори тържеството за петдесетия ми
рожден ден през април беше в Осло, а не в Москва, колкото и да ми беше
обидно да карам майка ми и други близки семейни членове да пътуват зад
граница.
Работата ми в опозиционния съвет беше предимно по връзките с
чужбина, което изискваше да лобирам пред чужди правителства и
организации, за да осъдя потъпкването на човешките права от режима на
Путин и това да доведе до налагане на санкции срещу правителството на
Путин и приятелчетата му. Яростта на Путин при прокарването на акта
„Магнитски“ в САЩ в края на 2012 г. ме убеди, че това е верният път,
който трябва да бъде наложен и в Европа.
Ако московската прокуратура започнеше разследване, което да
ограничи възможността ми да пътувам, щеше да спъне тези усилия и да им
попречи. Нямаше да мога да изпълнявам професионалните си задължения
на говорител, а всички те бяха в чужбина, тъй като статутът ми на дисидент
не ми даваше никакъв шанс да имам някакви доходи в Русия. Забрана за
пътуване щеше да ограничи и работата ми с „Шахматна фондация на
Каспаров“, която имаше центрове в Ню Йорк, Брюксел, Йоханесбург,
Сингапур и Мексико Сити и налагаше включването на шахмата в
образователните програми.
Съмнявам се, че щяха просто да ме заключат и да изхвърлят ключа,
макар че точно това си мислехме и за Михаил Ходорковски и „Пуси Райът“.
Стилът на прокуратурата беше по-скоро да те засипе с безкрайна канонада
от обвинения, дела и явявания в съда: смъртта на хилядата порязвания с
хартия. Тази стратегия вкарва жертвите във финансов фалит, изцежда ги
психически и духовно и ги държи встрани от светлината на прожекторите,
без да ги превръща в мъченици. Тя причинява страх и параноя не само на
човека, но и на семейството и приятелите му. Това е техниката, която
използваха срещу Навални от години.
Когато през март 2005 г. прекратих шахматната си кариера, за да се
присъединя към опозиционното движение, концепцията ми да обединя
всички антипутинови елементи в страната, за да шестваме заедно, без
значение каква е идеологията им, беше остро критикувана. Да видя
маршовете от 2011 – 2012 г. и стотиците знамена, представящи всяка група
от либерали до националисти, всички вървящи заедно за „Русия без
Путин“, беше сбъдната мечта. Но този сън не продължи дълго, опозицията
беше грубо събудена, а за жалост, повечето от хората в Русия продължиха
да дремят.
За да няма кой да оспори връщането на Путин в президентството, той
блокира столицата и превърна центъра на Москва в Пхенян. Оттогава той
не е показал никакво колебание да преследва активисти, лидери, адвокати,
учени или дори музиканти, които дръзват публично да предизвикат властта
му. Фазата на опитите да се предизвика обществен гняв, като се проследят
триковете на нагласените избори, беше приключила. Въпреки
правителствената пропаганда, повечето руснаци знаеха, че системата е една
жестока шега, но това само по себе си не беше достатъчно да накара
милиони хора да рискуват безопасността и свободата си срещу добре
въоръжените полицейски сили.
Аз също така бях разширил работата си в защита на човешките права в
опит да създам международна коалиция на дисиденти и активисти. През
2012 г. наследих един от героите ми Вацлав Хавел като председател на
фондацията „Човешки права“ (ФЧП) в Ню Йорк. Тор Халворсен, нейният
неуморен основател и директор, беше организирал забележителна поредица
от глобални събития и кампании с акцент върху обединяването на борците
за свобода по целия свят. Ежегодният „Форум на свободата“ на ФЧП в Осло
е въплъщение на тези усилия дисидентите и активистите за човешки права
да се съберат заедно, за да обменят информация и стратегии.
Разбрах, че не мога да съм лидер в Русия, докато съм извън страната, и
трябваше да го приема. Все още съм ангажиран с опозицията и по някакъв
начин съм по-зает от всякога с работа за каузата ни. На тези, които ме
обвиняват, че съм изоставил Русия или че съм се предал, ще кажа, че Русия
си остава моята страна, без значение къде живея и какви документи нося.
Няма да се покоря пред прищевките на разбойниците и мошениците, които
я управляват в момента. Русия не е Путин. Отказвам да бъда лесна цел или
да бъда окован и ограничен до малко повече от фигура, предизвикваща
съчувствие. Беше болезнено да не виждам често най-големия си син Вадим
и майка ми в Москва, но Клара Каспарова ми даде както името си, така и
борбения си дух, така че ще продължа.
≡
Два месеца по-късно президентът Обама също имаше лични проблеми
с режима на Путин, като отказа среща с участието на Путин, насрочена за
август. Има много основателни причини за избора на Обама, но най-голямо
внимание се обърна на това, че няколко дни по-рано Русия даде убежище
на беглеца Едуард Сноудън, който изнасяше информация от Агенцията за
национална сигурност (АНС) на САЩ. Отразяването на събитието показа
малкото внимание и ограничения интерес на западната преса към Русия, но
може също така да е точно. В крайна сметка списъкът на начините, по
които Путин беше работил срещу американските и европейските интереси,
вече беше доста дълъг, оглавен от Сирия, Иран и противоракетната защита.
Но преди това Обама се задоволяваше само да седне срещу Путин и да
каже витиевато обичайните дрънканици за сътрудничество и приятелство.
Ако беше необходимо да се стигне до личен удар за пренебрежима фигура
като Сноудън, за да накара Обама най-после да се надигне и да се изправи
срещу Путин, то предполагам, че да направиш правилното нещо по
погрешна причина, е по-добре, отколкото въобще да не го направиш.
Човешката природа иска историите ни да имат лице, без значение дали
е подходящо, или не. Както футболист, който пропуска или вкарва дузпа в
последните секунди на мача, така и някой човек бива определен за
виновник или за герой, а всъщност просто отклонява вниманието от по-
важните неща. Централната роля на даден човек в определен инцидент в
крайна сметка започва да изглежда по-важна от сериозните неща,
натрупвали се от много време, които инцидентът представлява. Такъв е и
случаят с Едуард Сноудън, предател и шпионин за едни и герой и борец за
истината за други. Не знам нищо специално за действията му и за
изнесената от него информация, но със сигурност чувствата ми биха били
различни, ако не беше приел да се спаси в Русия, където искането му за
убежище мълчаливо подкрепи диктаторския режим на любезния му
домакин Владимир Путин.
Реакцията ми се дължи не само на първото изявление на Сноудън от
Русия, докато беше все още в юридическото чистилище на летището
„Шереметиево“. В него той включи Путинова Русия – полицейска държава
и покровител на деспотизма по целия свят – в списъка на нациите, които
„се изправят срещу нарушенията на човешките права, извършвани от
силните, а не от безсилните“. Моля? Множеството политически затворници
на Путин биха възразили доста остро, както биха и много от членовете на
опозицията, чиито имейли биваха хаквани, а телефонните им разговори
записвани от КГБ в опит да ги дискредитират. А Сноудън можеше да
покаже по-голямо уважение към многото ранени и мъртви сред
журналистите и сред борците за истина в Русия.
Искам да направя една бележка по отношение на разкритията на
Сноудън за АНС, като говоря като човек, израснал под всевиждащия поглед
на КГБ и който се бори срещу съвременното му прераждане при Владимир
Путин: изключително е дразнещо да слушаш нехайни сравнения между
АНС и другите западни шпионски и правоохранителни организации и
свирепите вътрешни режими за сигурност на СССР и Източна Германия. В
сравнение с Щази АНС е като лош хотел спрямо затвор с максимални
мерки за сигурност. Едно правителство не се определя от работата му с
данните, а с това какво причинява на човешките същества.
Трябва да се протестира и оспорва всяко посегателство на
правителството срещу индивидуалните свободи и права на човек,
абсолютно. Механизмът на протеста срещу такива нарушения трябва да се
прилага често, в противен случай ще бъде изгубен. Но гражданите зад
Желязната завеса не бяха ужасени от разузнавателните служби заради
събирането на данни. Ние живеехме в страх, защото знаехме какво ще ни се
случи, ако се появеше дори намек за несъгласие с режима. И доста често не
бяха нужни никакви данни, за да бъдат потенциалните врагове
преследвани, измъчвани, убити или да изчезнат. Ако беше замесен съдът и
имаше нужда от доказателства, те просто биваха изфабрикувани. И нека
изпреваря следващия аргумент, който често чувам – не, бруталният
тоталитаризъм не започва с наблюдение в една либерална демократична
държава. Той започва с терор, започва с насилие, започва със знанието, че
твоите думи или мисли могат да сложат край на кариерата или живота ти.
Действията на Сноудън и появата му в Москва оказаха известно
влияние в Русия, но то не бива да се преувеличава. Чувал съм твърдения, че
Путин дочул за изнесената от Сноудън информация, а след това прокарал
драконовските си нови закони за още по-силно ограничаване на свободата
на словото, за да „не се излага пред съседите“ от АНС. Едва ли би трябвало
да казваме, че подобни твърдения са абсурдни. Десетки такива закони бяха
приети по време на петнадесетгодишното управление на Путин и
постепенно така обезобразиха руската конституция, че не можеш да я
познаеш. Путин винаги се възползва бързо от всяка възможност да
оправдае авторитарните си методи, но в много случаи тъкмо западните
лидери и преса се мъчат да намерят извинения за Путин и избягват да го
наричат диктатор. Това е генетичната сила и слабост на свободния свят –
желанието да си „честен и балансиран“ и да „се покажат и двете гледни
точки“ дори когато това означава да се даде ползата от съмнението на
някого, който не го заслужава от повече от десет години. Западната преса
никога не се е колебала да нарече Пиночет диктатор, и с пълно основание,
но някак винаги намира по-учтиви епитети или евфемизми за Путин, братя
Кастро, Ал Асад и дори за Ким Чен Ун.
Що се отнася до мнението на руската опозиция за Сноудън, трябва да
разберете как изглеждаше неговото пътуване в нашите очи. Изключително
трудно е да се повярва на идеята, че човек може да изпълни такава
шпионска мисия, а след това да избяга в Китай и да получи убежище в
Русия без намесата на КГБ. Когато това логично подозрение се съчетае с
молбата за убежище и споменатото по-горе фалшиво равенство между
диктатури и демокрации, става ясно защо Сноудън трудно ще си спечели
съчувствие от онези, които уважават универсалната природа на човешките
права.
≡
Цялото внимание към Сноудън имаше паралел и във внезапния изблик
на международно порицание на Зимните олимпийски игри през февруари
2014 г., чийто домакин беше руският черноморски курорт Сочи.
Многобройните протести както онлайн, така и от цели тълпи хора в
Съединените щати, Европа, Австралия и къде ли още не бяха реакция на
строгия закон срещу хомосексуализма, приет в Русия през юни 2013 г. Това
беше закон с много широки и отворени правомощия да наказва и
дискриминира гейовете и всеки, който би защитил или дори би говорил
публично за хомосексуалността. Прокарването на закона беше част от
постоянното ограничаване на свободата на словото и други
конституционни права в Путинова Русия, а освен това поддържаше
политически удобния, но доста нечестив съюз между Кремъл и Руската
православна църква.
Законът за „хомосексуалната пропаганда“ беше най-всеобхватният и
най-новият от много други подобни в Русия, където гейовете бяха рутинни
жертви на официална и неофициална дискриминация, тормоз и насилие.
Това, че Русия беше подписала различни европейски и международни
конвенции, които забраняват такава дискриминация, беше до голяма степен
игнорирано от Европейския съюз и негово т.нар. ръководство. Затова беше
добре дошло да видим хора на изкуството, активисти и обикновени
граждани, които запълниха тази пропаст и защитиха човешките права в
Русия, каквито, разбира се, са и правата на хомосексуалистите. Известни
личности като Лейди Гага и Стивън Фрай направиха публични изявления, а
Фрай изпрати убедително писмо до Международния олимпийски комитет и
до премиера на Великобритания Дейвид Камерън, в което предлагаше
преместване на Игрите в Сочи или бойкотирането им.
Бях приятно изненадан от този внезапен порив на интерес към
проблем, по който ние от опозицията протестираме, откакто кандидатурата
на Сочи за домакин спечели през 2007 г. Внезапно постовете ми в Туитър
бяха подкрепени от ЛГБТ активисти, които споделяха презрението ми към
домакинство на олимпийски игри в тесногръдата автокрация на Путин.
Това беше живата сила на социалните мрежи в действие. Сериозните
коментари за руската демокрация може и да бяха споделени едва няколко
стотин пъти, но снимка на дъга над Сочи можеше да превземе цялата
мрежа за десет минути. И двата метода ме устройваха, стига да помагаха за
увеличаване на осъзнаването каква е природата на Путинова Русия.
Вече имаше много причини, заради които Сочи никога не би трябвало
да получи домакинство на олимпийски игри. Най-очевидната е, че това е
субтропичен летен курорт, а температурите там много рядко падат до
точката на замръзване. Изненадата се подсилваше и от факта, че когато на 4
юли 2007 г. Сочи получи домакинството в конкуренцията на Залцбург и
Пхьончхан, курортът не покриваше изискванията за съоръженията. Още от
самото начало беше ясно, че това ще е човешка и екологична катастрофа за
деликатния район. Освен това Сочи граничи със Северен Кавказ, развъдник
на ислямистки терор и руска военна бруталност, известен с терористичните
атаки в Ингушетия, редовните взривове в Дагестан и с ужасните чеченски
войни.
Домовете и бизнеса на много от гражданите на Сочи бяха унищожени,
а околната среда беше сполетяна от екологично бедствие, което само се
влоши, когато областта беше напусната минути след изгасването на
олимпийския огън.
Режимът на Путин се вълнува и винаги се е вълнувал от едно-
единствено нещо: парите и по-точно как да ги прехвърлят в банковите
сметки на съюзниците на Путин. Домакинството на олимпиада, първо за
Русия, тъй като Игрите в Москва през 1980 г. бяха в СССР, беше перфектен
начин да се прехвърлят десетки милиарди долари от хазната и държавните
банки в частни ръце. Всичко от инфраструктурата до изграждането на
съоръженията, хотелите, та чак до кетъринга беше направено от компании,
избрани от Кремъл. Затова не е изненадващо, че някои от близките
приятелчета на Путин бяха обхванати прекалено рано от златна треска.
Разходите скочиха много над обявените 12 милиарда долара (които вече
бяха рекорд) и стигнаха до около 50 милиарда долара – повече, отколкото
бяха пръснати за разточителните Летни олимпийски игри в Пекин през
2008 г. Според „Икономист“ само компаниите на Аркадий Ротенберг,
стария джудо приятел на Путин, са получили договори на стойност 7,4
милиарда долара. Цялата Зимна олимпиада във Ванкувър през 2010 г.
струваше 6 милиарда долара.
Домакинството на Игрите в Сочи беше съмнително усилие дори и
класическият стар курортен град да бъдеше превърнат в Шанду с Путин
като Кубилай хан. Но заради епичните нива на корупция повечето от парите
така и не стигнаха до Сочи. Строителството беше немарливо, а много от
амбициозните проекти бяха насрочени за изпълнение чак след края на
Игрите. Те така и не бяха направени и никога няма да бъдат. Ще е
справедливо да се каже, че най-много злато от Игрите в Сочи спечели
Швейцария, без значение как се представиха спортистите ѝ.
Членовете на Международния олимпийски комитет (МОК) трябва да
са обладавали огромна вяра, за да дадат Игрите на Сочи при тези
обстоятелства. Много от колегите ми в опозицията и аз протестирахме
срещу кандидатурата от самото начало. Когато хаосът и корупцията станаха
очевидни, ние се обърнахме към МОК с петиция да преместят зимната
олимпиада другаде, дори пак да е в Русия, но да не е на толкова крехко
място. Това, разбира се, не стана, но новата вълна протести срещу Сочи
заради закона срещу хомосексуализма превърна лошата ситуация във
възможност да извадим показното събитие на Путин под светлината на
прожекторите и да изобличим жестокия му режим пред целия свят.
Цял живот съм бил професионален спортист, първият в Съветския
съюз, а след това и в Русия, затова не можех да настоявам олимпийските
отбори да бойкотират Сочи. Подобни маневри наказват нечестно
спортистите и нямат отношение към личните им възгледи. Като млад мъж
аз самият неведнъж съм бил почти жертва на „политиката в спорта“. През
1983 г. ми беше казано, че не мога да отида в Пасадина, Калифорния, за да
играя мач за претендент за световен шампион срещу Виктор Корчной, тъй
като той беше избягал от СССР. Съветският спортен комитет вече
планираше бойкота на Летните олимпийски игри през 1984 г. в близкия Лос
Анджелис като отговор на бойкота на американците на Игрите в Москва
през 1980 г. Първо бях дисквалифициран заради неявяване, но след това
имах късмет, тъй като мачът беше преместен в Лондон. Там спечелих и
продължих възхода си до спечелването на световната титла през 1985 г.
Невъзможно е да се каже какво би се случило с шахматната ми кариера, ако
служебното поражение беше признато и ако трябваше да чакам още три
години, за да предизвикам Карпов.
Аз вярвам силно в силата на спорта да вдига бариери и да прекосява
граници. Акцентът първо и най-вече трябва да бъде върху спорта и
състезателите. Но спортът е част от културата, от живота и имаше
възможност участниците в Игрите в Сочи и гостуващите фенове да окажат
истинско влияние върху състоянието на човешките права в Русия. Всеки си
спомня как на Олимпиадата в Мексико Сити през 1968 г. американците
Томи Смит и Джон Карлос вдигнаха свити в юмрук ръце с черни ръкавици
в знак на протест срещу расизма в САЩ, като го направиха на
награждаването им със златен и бронзов медал в спринта на 200 метра,
докато звучеше националният химн. Подобни жестове изобилстваха на
Игрите в Сочи, макар че след няколко дребни инцидента (например нокти,
лакирани в цветовете на дъгата) отборите получиха строги
предупреждения.
Аз настоях за бойкот в Сочи, но не бойкот на спортистите, а на
световните лидери, на звездите и спонсорите, на изпълнителните
директори и феновете. Щеше да е отвратителен спектакъл за който и да е
държавен глава да дойде в Сочи и да седне до Путин в неговия внушителен
дворец на удоволствията и да се преструва, че не е в полицейската държава,
която той беше създал. Както се изтъква в писмото на Стивън Фрай, през
1936 г. светът прие Игрите в Берлин, а това засили неимоверно увереността
на Хитлер. Политически некоректно е да говорим така за ситуацията днес,
но тогава целият отбор на Франция поздрави Фюрера с изпъната ръка на
церемонията по откриването. Да се спори, както някои правят, дали това е
бил нацисткият поздрав, или подобният олимпийски поздрав, е напълно
встрани от темата. Хитлер и немците бяха доволни от израза на уважение.
(Много отбори, включително британският и американският, отказаха да
поздравят.) В Сочи Путин търсеше подобни ласкателства и признаване.
През 1936 г. правителството на Хитлер преследваше евреите в
Германия вече от години. Нацистите също нападаха хомосексуалистите,
хората с увреждания, циганите и политическите си опоненти – модел на
потискане на най-уязвимите, който Путин следва, като атакува
имигрантите, гейовете и опозицията. Трагедия е, че свободният свят винаги
отказва да се поучи от старите си грешки, що се отнася до диктаторите и
онези, които искат да са такива.
За разлика от него автократите се учат ентусиазирано от
предшествениците си. Те внимателно изследват как постепенно да
премахнат правата, без да се стига до бунтове, как да се смажат
несъгласните и да провеждат нагласени избори, докато поддържат
благоприятен статут на пътуване и търговия със Запада. Учат се как да
говорят за мир, докато водят война. Вярно е, че мотивите на диктаторите са
различни – комунизъм, фашизъм, завладяване на територии, кражба – но
желанието за тотален контрол никога не се променя, а методите се повтарят
с болезнена честота. А с идеята, че свободните нации носят отговорността
да защитават невинните от убийства и репресии, е тъкмо обратното – тя
отново и отново трябва да се бори за оцеляване. Съживяваме я едва когато
се е случила поредната криза.
Последната жертва на тази динамика е Украйна. Сочи беше изкуствен
балон, заблуда, оказа се, че Игрите са използвани като прикритие за по-
големи неща. Когато през 2013 г. ЕС отказа да предложи на Украйна по-
добри условия, за да улесни интеграцията ѝ в Европа, Путин побърза да се
намеси с обичайната си комбинация от заплахи и подкупи – език, който
неговият лакей, украинският президент Виктор Янукович, говореше гладко.
Ето едно място, където демокрацията среща проблеми в борбата с богатата
диктатура. Европа предлага комисии и неясни срокове, а в замяна изисква
прозрачност и болезнени реформи. Путин предлага пари в брой, а всичко,
което иска, е свободата и душата ти.
За нещастие на Путин и Янукович украинският народ имаше какво да
каже за това предателство. Когато Янукович обяви, че ще прекрати
подготовката за подписването на Споразумението за асоцииране с ЕС,
украинците излязоха на „Майдан Незалежности“, централния „Площад на
независимостта“ в Киев, за да протестират срещу опита на Янукович да
отдалечи Украйна от Европа и да я придърпа в студената прегръдка на
Путин. Евромайдан се роди на 21 ноември 2013 г. с няколко хиляди
протестиращи, които обаче през следващите няколко дни се увеличиха на
десетки и дори на стотици хиляди. Протестиращите настояваха за
европейска интеграция, но бързо поискаха и оставката на Янукович.
Украйна не е Русия, казваха те и щяха да се бият, за да може това да
продължи да бъде така. Трагично е, но наистина трябваше да се бият и да
загиват.
Посред нощ на 30 ноември украинските специални полицейски части
„Беркут“ атакуваха протестиращите в Киев и ги прогониха от площада,
като раниха десетки. Учудващо, но протестът не само се прегрупира, а и
стана още по-многолюден в отговор на атаките. През първите седмици на
декември протестиращите издигнаха барикади и направиха лагер на
„Майдан Незалежности“. Те окупираха сградата на градския съвет на Киев
и настояха за оставката на правителството на Янукович. На 6 декември
Янукович замина за Сочи за извънредна среща с Путин, за да получи
инструкции. Опасенията, че ще бъде подписан документ за присъединяване
към Путиновия „олекотен СССР“ и търговския блок на митническия съюз,
не се оправдават, но украинският премиер обявява, че на 17 декември ще
бъде сключено голямо споразумение.
Най-големите протести избухнаха на 8 декември, като според повечето
медии в тях са участвали над половин милион души. Преговорите на
правителството на Янукович продължиха с посещения от различни групи
от ЕС, бивши украински президенти и популярни лидери като Виталий
Кличко, бившия световен шампион по бокс в тежка категория и член на
парламента. (По-малкият му брат Владимир е настоящият шампион. И
двамата са запалени играчи на шахмат.) На единадесети декември имаше
още сблъсъци между протестиращи и полиция, но хората на площада се
оказаха упорити и останаха там въпреки студа, а правителството все още не
се решаваше да използва съкрушителна сила, докато целият свят гледаше.
Янукович се срещна с Катрин Аштън от ЕС и с Виктория Нюлънд,
помощник-държавен секретар на САЩ, чиято подкрепа за протестиращите
все още се използва от руската пропаганда като „доказателство“, че целият
Евромайдан е заговор за преврат, иницииран от ЦРУ.
Преговорите продължиха през целия декември, а Майданът се
превърна в странна туристическа дестинация за борците за свобода, а
политиците от цял свят идваха да говорят пред тълпите. Протестиращи,
журналисти и опозиционни лидери бяха преследвани в набези и атаки от
сили в сянка. Невероятно, но в онова време всичко се случваше много
бързо, почти всеки ден изскачаха новини и изненади, но примирието
продължи и през януари. Путин не престана да размахва моркови, но
Янукович беше твърде уплашен, за да посегне към тях. Разбира се, Путин
би предпочел да види как протестиращите биват смазани с насилие, вместо
да се търси мирно разрешение. В Кремъл се надяваха, че вирусът на
Оранжевата революция е бил изолиран и спрян на границите на Русия,
затова обещаха 15 милиарда долара за подпомагане на карантината.
Янукович се луташе панически от едната крайност в другата и това
показваше, че той иска да живее като Путин, но не иска да умре като
Кадафи.
На 16 януари бяха приети нови закони срещу протестите, но това
доведе до нов изблик на насилие и няколко души бяха убити. Неколцина
активисти, отишли в болница за лечение, бяха отвлечени, а един от тях след
това беше намерен убит. Янукович се постара да привлече лидерите на
опозицията в правителството си в опит да укроти протестите, като
предложи постове на Арсений Яценюк и Кличко. Предложението беше
отхвърлено.
През целия Евромайдан руските официални лица отправяха все по-
истерични обвинения за ролята на „чуждите агенти“ в протестите. Кремъл
не разполагаше с доказателства, но постоянно твърдеше, че украинските
граждани са обучавани и въоръжавани от Америка и планират преврат с
насилие. Тази пропагандна линия напомня за начина, по който в Съветския
съюз се отнасяха към дисидентите. Ако сте срещу системата, единственото
обяснение е, че сте чуждестранен шпионин или сте луд. Кремъл не можеше
да си позволи да признае, че украинският народ, най-близкият до руския, се
биеше за свободата си. Както стана и с Грузия, това беше лош пример,
който можеше да даде на руснаците опасни идеи.
Целият украински кабинет подаде оставка на 28 януари,
правителството на Янукович внезапно пожела да направи минимални
отстъпки пред смелите протестиращи, но въпреки това напрежението по
улиците продължи да се трупа. От Кремъл пристигна делегация, за да
обсъдят ситуацията лично с Янукович. Правителството сякаш чакаше
нещо. Относителното спокойствие приключи на 18 февруари, когато
избухна ново насилие и продължи през следващите няколко дни. Обучени в
Русия снайперисти от специалните части на Украйна откриха огън по
тълпата. Бяха убити поне осемдесет души (включително и десетина
полицаи), а повече от хиляда бяха сериозно ранени. Но протестиращите
отново отказаха да се отдръпнат и този път стана ясно, че няма да се
примирят с нищо по-малко от оставката на Янукович. От протест
Евромайдан се превърна в революция.
Вместо да подаде оставка или да чака импийчмънт, Янукович избяга
при покровителите си в Русия, преди да го изправят пред съда заради
огромната корупция. Снимките на неговия обсипан със злато дворец се
разпространиха като горски пожар из интернет, а опозицията сформира
ново правителство и насрочи избори през май.
Никак не е случайно, че украинските сили за сигурност щурмуваха
лагерите на Майдана по време на Игрите в Сочи, които се проведоха от 7
до 23 февруари. Спомнете си, че Русия нападна Грузия тъкмо през
Олимпиадата в Пекин през 2008 г. Подобни спектакли често се оказват
полезни за отвличането на вниманието, а много от медиите, които бяха в
Киев, отидоха в Сочи тъкмо преди най-големите сблъсъци.
Сочи отвлече вниманието и от Путин у дома. Съдебното дело на
опозиционния активист Сергей Удалцов беше отложено за 18 февруари.
Заплашваха го десет години затвор за „организиране на масови безредици“,
както на езика на Кремъл се нарича да вървиш по улицата начело на
протестно шествие – онова, което беше мирно, преди да бъде смазано от
полицията. На 21 февруари осем души бяха признати за виновни по делото
за Блатния площад, отново при добре дошлото отвличане на вниманието
заради олимпийските игри.
По новините показваха множество снимки на усмихнатия Владимир
Путин, позиращ и вдигащ чаши с показващи уважение политици,
официални лица и спортисти. Точно на такова отразяване се надяваше той,
докато неговата несправедлива правосъдна система превръщаше още хора в
политически затворници. Путин се беше научил от историята, че лошите
новини омръзват на хората, те не искат постоянно да слушат за смърт и
репресии. Пропагандата работи най-добре, когато е по-лесно да чуваш
лъжи, вместо да чуеш истината, но тя не може да промени истината.
Както и се опасявах, че ще се случи, Ен Би Си, която отразяваше
Игрите, и Международният олимпийски комитет последваха сценария на
Путин и представиха Сочи като стъпка към либерализация в Русия, вместо
точно обратното. Путин използва Игрите за отвличане на вниманието от
показните процеси и от най-злостните антиамерикански и антисемитски
кампании от години. Как би могло тези репортажи да се конкурират с
фигуристите и хокеистите? Но украинският народ отказа да играе
определената му роля и се би за свободата и живота си. Неговата смелост
заслужава всякаква похвала и награда. Протестиращите от Евромайдана ни
напомнят, че няма никакво значение какво уважение получава един
диктатор от чуждестранните лидери по време на управлението си.
Историята винаги завършва еднакво – той изпада в немилост пред
собствения си народ.
Международният олимпийски комитет беше ревностен партньор във
всичко това и разбира се, има своята дълга и мрачна история. Например
след триумфа на Берлин следващите Игри бяха планирани да се проведат
във фашистките столици Токио през 1940 г. и Рим през 1944 г. Пресиленият
протест на президента на МОК Томас Бах как чуждите лидери, които
възразявали срещу Сочи, „вкарвали политиката в спорта“, някак игнорира
факта, че да продадеш една огромна платформа за пропаганда и корупция
на диктатура, също е „игра на политика“. По съмнителната обосновка на
Бах МОК с радост ще връчи Игрите на Северна Корея, стига съоръженията
да са адекватни, а таксите да се платят навреме и в пълния размер.
≡
Знаех, че Путин няма да стои с ръце в джобовете, докато лакеят му
Янукович бягаше от Украйна. На 24 февруари предупредих в статия за
френския вестник „Льо Монд“, че „ако Путин не може да стисне цяла
Украйна в юмрука си, той ще се задоволи с разцепването ѝ“. Насочваните
от Кремъл клонящи към Русия райони като Крим говорят за
„независимост“, което в най-изящните оруелски традиции означава точно
обратното, би означавало загуба на свободата като част от Путиновия нео-
СССР.
Когато през 2013 г. Асад и Путин изтанцуваха валса си пред червената
линия на Обама в Сирия, аз предупредих, че диктаторите и желаещите да
станат диктатори от Каракас до Техеран и Пхенян наблюдават внимателно.
Щеше ли Западът да се изправи срещу агресията в суверенна държава, за
да се запази „регионалното влияние“? Щеше ли особено администрацията
на Обама да прояви смелостта на убежденията си, когато ставаше дума за
спазване на обещания? Намесени бяха и други фактори, но съм убеден, че
Сирия даде на Путин допълнителна увереност да провери това. Путин беше
превърнал Русия отново в полицейска държава, а Украйна, наричана от
него „Малорусия“, беше следващата в списъка му. Това ми изглеждаше
очевидно особено предвид множеството паралели с Игрите в Берлин през
1936 г.
Путин искаше Олимпийските игри в Сочи да са неговият момент в
стил Петър Велики, неговият любим съветски летен курорт да се превърне
в международно бижу, както Санкт Петербург е бил построен буквално от
нулата и е станал столица на империята. Путин се надяваше и да надъха
патриотичната гордост с малко зрелища и да ги сервира с дебел комат
руски черен хляб. Такива заблуди се налагат, когато деспотът се обърка и се
припознае с държавата, след като е бил на власт твърде дълго време. Когато
механизмите за обратна връзка на свободните медии и истинските избори
липсват, той започва да вярва, че неговата слава е славата на страната и че
онова, което го прави щастлив, прави и хората щастливи.
Тук трябва да направим разграничение между Игрите в Сочи през 2014
г. и летните олимпиади в Москва през 1980 г. и в Пекин през 2008 г. В тези
по-ранни случаи авторитарната пропагандна машина служеше за
налагането на постиженията на страна и система. Те бяха посветени на по-
голямата слава на комунизма, на тоталитарната държава, на
превъзходството на системата и на спортистите, които тя създаваше. Никой
не си спомня кой е бил начело на Игрите в Пекин през 2008 г., а може би
само малцина се сещат за Брежнев в Москва. Междувременно обаче
президентът на Руския олимпийски комитет така и не се показа нито по
телевизията, нито където и да било другаде, същото се отнася и за
директора на Игрите в Сочи. Не, спектакълът в Сочи беше заради
амбициите и високомерието на един надменен човек, ето това е общото с
Летните олимпийски игри в Берлин през 1936 г.
Ще се отклоня за миг, тъй като при това сравнение ми се е случвало
често да виждам как журналисти и експерти извъртат очи в недоумение.
Фразата „Но Путин не е Хитлер!“ напира да изскочи от устните им още
преди да съм доизказал „Берлин“. Това е пленително, но и опасно развитие
на историческо игнориране. Почти всяко споменаване на Хитлер или
нацистите днес се посреща с ритуален присмех от професионалните
журналисти до анонимните туитове. Сякаш бавната и обществена
еволюция на един популистки германски политик до най-известното
чудовище в историята е отвъд рационалното осмисляне.
Напълно съзнавам опасностите от сравняването на нещо лошо с
нацистите или Хитлер, на нещо репресивно с фашизма или всяка отстъпка
с Мюнхенското споразумение. Прекомерната употреба води до
тривиализация и загуба на значение. Точно затова „геноцид“ и „холокост“
трябва да бъдат запазени за много специални събития, а не да се използват
рутинно или заради постигане на шоков ефект. Това е самата същина на
„Никога повече“ и не бива да се забравя. Ето защо е важно, че президентът
Обама наруши обещанието си от кандидатската си кампания през 2008 г.,
че ще признае геноцида срещу арменците, но не го направи в продължение
на седем години. Как можем да се борим срещу множеството злини в света
ни днес, ако нямаме смелостта да се изправим срещу зло, чийто призрак е
на един век? Трябва да сме честни и да сме достатъчно смели да наречем
злото с името му особено ако това е майката на всички геноциди на
двадесетото столетие.
Така че аз съвсем не сравнявам лековато разпространяването на
фашистка пропаганда от съвременна диктатура на един човек с предишно
подобно явление, което анексира парче от територията на свой европейски
съсед с точно същия претекст – „да защитим нашите кръвни братя“. Когато
сравнявам страхливостта и помирителния тон на лидерите на свободния
свят спрямо Путин с отчаяните, безплодни и в крайна сметка пагубни
политики на отстъпки към Хитлер през тридесетте години на миналия век,
не го правя от незнание или от желание да шокирам. Това са свързани и
опасни прецеденти, а не тривиални сравнения между двама дребни
автократи със склонност към просташки прояви.
Разбира се, злото на нацистите не се поддава на рационални
сравнения. Естествено, никой не може да съперничи на убийствения демон,
в който Хитлер се превърна през четиридесетте години на миналия век,
нито пък на ужасите, сътворени от него. Разбира се, никой не допуска нова
световна война или пък подражание на холокоста. Но е глупаво и опасно
безцеремонно да се отхвърлят уроците от политическия възход на Хитлер
как натрупва власт и как не му обръщаха внимание и го насърчаваха
толкова много време. Както казах и в увода, през 1936 г. дори Хитлер не е
бил Хитлер. Да, мнозина във и извън Германия го гледаха с подозрение, но
той излезе сияещ на Олимпийския стадион в Берлин и получи похвали от
световните лидери, а най-добрите спортисти в света го поздравяваха с
изпъната ръка. Няма никакво съмнение, че този триумф на световна сцена е
вдъхнал смелост на нацистите и е засилил амбициите им.
Умишлено или не, но със Сочи режимът на Путин следваше доста
точно сценария от Берлин през 1936 г. Бяха направени същите привидни
отстъпки пред международното порицание на тесногръдите закони.
Няколко известни политически затворници бяха освободени точно преди
пристигането на журналистите. Дори тонът на пропагандата имаше съвсем
сходно звучене, както брилянтно го обрисува писателят и журналист
Виктор Шендерович. Той цитира изявление на лоялния към Путин политик
Владимир Якунин, който обвинява западните медии в антируска истерия и
враждебност, като осъжда чуждестранните критици, че се опитват да
разстроят Олимпиадата. Тогава Шендерович разкри, че половината от
изявленията са всъщност на Карл Ритер фон Халт, организатора на Игрите
в Берлин, само че „Германия“ е заменена с „Русия“. Преходът беше
безупречен.
≡
В края на февруари 2014 г. Владимир Путин нареди на руски войски да
пресекат международно призната граница, за да окупират територия, за
втори път през последните шест години. Този факт трябва да бъде заявен
ясно, преди да има каквато и да било дискусия за мотивите или
последствията. Руските войски завзеха Крим със сила, а също така
помогнаха и при евакуацията на Виктор Янукович. Този акт направи Путин
член на един ексклузивен клуб заедно със Саддам Хюсеин и Слободан
Милошевич като един от малцината лидери, нападнали съседна нация в
ядрената ера. Няколко дни по-късно Путин надмина Милошевич, като
анексира Крим, както Хюсеин направи с Кувейт.
Подобна груба експанзионистична агресия беше излязла от мода от
времето на Адолф Хитлер, който в крайна сметка се провали, и на Йосиф
Сталин, който обаче успя. Сталиновата Червена армия имаше своя дял
бойна слава, но истинският му триумф беше на Ялтенската конференция
през февруари 1945 г., три месеца преди края на войната в Европа. Там
Сталин успя да се наложи над болния Франклин Рузвелт и над
безпомощния Уинстън Чърчил, преначерта границите на Полша и обеща
там да се провеждат избори, като знаеше, че комунистическото
правителство, което Съветският съюз сложи там, щеше да се задържи, при
това задълго.
Съвпадението е горчиво, но в този поглед назад към Втората световна
война има нещо повече от факта, че Ялта е разположена в Крим. Тактиката
на Путин може лесно и с точност да бъде сравнена с австрийския аншлус и
с нацистката окупация и анексирането на Судетите в Чехословакия през
1938 г. Същата е реториката за защита на застрашено население, същата е и
пропагандата – пълна с лъжи, оправдания и обвинения. Путин също така
следва и модела на Сталин за Полша от Ялта: първо завладей, после
преговаряй.
Няколко седмици по-късно Крим беше принуден да проведе нагласени
избори дали да се присъедини към Русия, като вотът премина при
предпочитаните от Кремъл условия – под дулата на оръжията и при
несъмнен резултат. А това, че в миналото хората в Крим бяха гласували да
останат част от Украйна, така и не се спомена.
Ходът на Путин в Крим дойде само часове след като тогавашният
украински президент Янукович набързо се подчини на подръпването на
конците на куклата в Киев от ръката на кукловода в Русия. Той остави зад
себе си хиляди документи и няколко палата, доказателство за огромните
мащаби на неговата лична и политическа корумпираност. Бягството му
беше купено с кръв от храбрия украински народ и Путин изглеждаше слаб.
Но като всеки училищен побойник или криминален бос, Путин бързо откри
начин отново да изглежда и да се чувства силен. Исторически централният
Кримски полуостров с неговото голямо проруско население, географска
уязвимост (и руска военноморска база) беше съвсем естествена цел.
Както казвам от години, загуба на време е да се търси някаква дълбока
стратегия в действията на г-н Путин. В неговите сметки няма сложни
национални интереси. Има само лични интереси, интересите на
приближените му, които го поддържат на власт, и как най-добре да се
консолидира тази власт. Без свободни медии и истински избори
единственият начин, по който един диктатор може да комуникира със
своите поданици, е чрез пропагандата, а единственият начин да утвърди
властта си е чрез редовни демонстрации на сила.
Вътре в Русия тази сила се прилага срещу дисиденти и гражданските
права. В чужбина силата е под формата на военни действия, търговски
санкции или икономическо изнудване и се прилага, когато Путин сметне, че
може да му се размине. До момента това се случва доста често и до
момента Путин излиза прав.
Въпреки прогнозите на много специалисти, политици и така наречени
експерти, Путин анексира и формално украинската част на Крим. Може би
Путин не е бил впечатлен от изтънченото обосноваване и елегантния
дискурс защо това нахлуване и анексирането са срещу руските национални
интереси. Основният проблем на аргументите в полза на „Путин никога не
би…“ на Запад е, че те приемат, че на Путин и на неговия управляващ елит
им пука за руските национални интереси. Не е така освен в няколкото
области, в които те се припокриват с целта им да ограбят толкова пари и
богатства от страната, колкото е възможно. Отдавна трябваше да спрем да
слушаме професори от Харвард и експерти от мозъчни тръстове, които
изнасят лекции как Путин никога не би направил това или онова. Крайно
време е да реагираме на действията му.
Следващото обстоятелство пред спирането на Путин е самоналожената
парализа на лидерите на Европа и на Г7. Суровата истина е, че
единствените санкции или някакви действия, които биха повлияли на
поведението на Путин, са тези, които са насочени директно или не срещу
задържането му на власт в Русия. Путин го е грижа единствено за това,
понеже знае какво се случва с хора като него, когато хватката им отслабне.
Ето защо коментарът на държавния секретар Джон Кери пред министъра на
външните работи на Русия Сергей Лавров по повод Крим е толкова
погрешен. „Ние се надяваме, че президентът Путин няма да приеме нищо
от казаното от нас като заплаха. Нищо не е лично срещу него.“ Само с тази
страхлива забележка Кери смете от масата двете единствени неща, за които
на Путин му пука – заплахите и личната власт.
Два дни по-късно Обама повтори грешката, когато обяви, че Америка
няма да прати войски, за да защити Украйна. Така или иначе никой не
молеше за войски, а Обама сигурно си е мислел, че така намалява
напрежението. Но това, което за Обама е жест на мирно намерение, за
Путин е просто нов израз на слабост. Свалянето на оръжието в ситуация с
взети заложници може да сработи срещу уплашено дете, но няма никакъв
ефект срещу човек като Путин. В очите на Путин Обама е единственият му
истински съперник в света, а той току-що доброволно се беше отказал от
едно от най-големите си предимства – превъзхождащата военна мощ на
Америка. В случаите с Иран, Сирия, а сега и с Украйна Обама прехвърли
външната си политика върху Путин и така толкова осакати силата на
службата, която представлява, че ефектът ще надживее мандата му в Белия
дом с години.
 На 28 март Путин се обади на Обама, за да обсъдят положението в
Украйна, макар че казаното беше различно от чутото. Анализирането на
несъответствията в съобщенията за пресата, пуснати от Белия дом и
Кремъл, се превърна в надомна работа и по принцип никога не бихте се
досетили, че в двата документа става дума за едно и също събитие. В
изявлението на Белия дом се споменава нуждата от „конституционни
реформи и демократични избори“ в Украйна, както и изтеглянето на
руските военни части от Източна Украйна. В резюмето на Кремъл бяха
посочени „необуздани екстремисти“ в Киев, а сепаратисткото молдовско
Приднестровие беше прибавено към обсъдените теми като безочлива
заплаха и ново вдигане на мизата.
За мен беше по-интересна една дума, която не беше спомената в нито
едно от изявленията: „Крим“. Очевидно тази част от суверенната украинска
територия, нападната и анексирана от Путин само седмици по-рано, вече не
участваше в разговора. Само ден по-рано Генералната асамблея на ООН
беше направила това, което Съветът за сигурност не можеше заради ветото
на Русия. Резолюцията на Генералната асамблея в защита на териториалния
интегритет на Украйна получи сто вота и дори засиленият руски натиск
осигури едва десет съюзници, съвсем предвидима сбирка разбойници,
която включваше Куба, Зимбабве, Судан, Сирия и Северна Корея. Но
въпреки това Обама внезапно показа готовност да измести рамката на
преговорите към това дали Русия да завладееощеот Украйна, или не.
Месец по-рано западните специалисти бълваха какви ли не „Путин
никога не би…“ прогнози, а мнозина предупредиха да не се „натиква Путин
в ъгъла“, а вместо това да му се предложи „достойно отстъпление“ от
Крим. Путин не се вълнуваше от никакво отстъпление и обърна тактиката
срещу Обама и Запада, като им предложи достойно отстъпление, като
приемат, че Източна Украйна е вече негова. Над година по-късно, през 2015
г., боевете там не стихват въпреки няколкото жалки споразумения за
„прекратяване на огъня“, които така или иначе бяха сключени, за да могат
западните лидери да позапазят приличие.
Преговорите, при които територията на друга страна е просто
странична жертва, имат дълга история. Най-очевидният пример е от 1938 г.,
когато Хитлер благосклонно предложи да не завладее цяла Чехословакия,
ако му бъде позволено да получи Судетите без никакви оплаквания от
страна на Великобритания и Франция. Северна Корея и Иран също обичат
да си говорят на четири очи със Съединените щати, като така показват, че
всички други са без значение. Но Украйна не е поле на САЩ срещу Русия.
Това е олицетворение на сблъсъка между цивилизования свят и един
диктатор, а вотът на Обединените нации подкрепи тази оценка в
съотношение десет срещу един.
Мандатът за продължаване на натиска срещу Путин е даден, стига
Западът да има смелостта да го поддържа и да го увеличава. В противен
случай новоизлюпеното правителство на Украйна ще бъде принизено до
ролята на зрител, на пациент под местна упойка, който безпомощно
наблюдава как хирурзите отрязват късове от плътта му точно както през
1938 г. Чехословакия отсъстваше в преговорите на Великите сили. За
Съединените щати участието в преговорите е добре дошло особено понеже
са подписали Меморандума в Будапеща от 1994 г., който гарантира
целостта на украинската територия. Но на всяка фаза от преговорите трябва
да има украински представители, а украинският народ трябва да бъде
напълно информиран за случващото се, преди други нации да стигнат
твърде далеч в решенията си какво е в най-голям интерес за Украйна.
Путин още веднъж опроверга предсказанията на западните си
защитници и продължи с инвазията си в Източна Украйна. Няколко месеца
по-късно, когато лятото вече наближаваше, бяха загинали хиляди украинци,
включително и цивилни, а стотици хиляди други бяха принудени да
побягнат. Украинските военни сили не бяха равностойни на
„бунтовническите“ части. Всъщност в Източна Украйна нямаше никакви
надигания или сепаратистки движения, за които си струва да се говори,
преди Путин да открие цяла една огромна и добре оборудвана армия от
такива хора. Европа и Съединените щати отказаха да осигурят въоръжение
на Украйна и се ограничиха с хуманитарна и друга невоенна помощ.
Действията срещу Путин бяха също шокиращо апатични въпреки
ясното присъствие на руски сили и руски войски, нахлуващи в Украйна.
Едно е разни учени и специалисти да симпатизират спокойно на Путин и
неговите „жизненоважни интереси“ и „сферата му на влияние“, сякаш 50
милиона украинци нямат думата по въпроса. Но съвсем друго е Барак
Обама, Дейвид Камерън и Ангела Меркел да се терзаят за
„нестабилността“ и „високата цена“ на санкциите срещу Русия, сякаш това
е по-лошо от нестабилността, причинена от безнаказаното частично
анексиране на европейска страна от един диктатор с ядрено оръжие.
Тази безотговорност беше тъжна и очаквана, но си мислех, че краят ѝ е
дошъл на 17 юли, когато полет 17 на Малайзийските авиолинии (МН17)
беше взривен в небето над Източна Украйна от ракета земя-въздух. Всички
298 души на борда загинаха. Командирите на местните сепаратисти веднага
се похвалиха, че са свалили още един украински военен самолет, но когато
стана ясно, че това е граждански полет, веднага се отрекоха от изявленията
си и изтриха постовете си.
Разбира се, шокът и ужасът щяха да се превърнат в ярост и срам сред
лидерите на свободния свят, че бяха допуснали циреят на войната в
Украйна да загнои. Естествено, Путин щеше да разбере, че е вдигнал
мизата прекалено, и щеше да се опита да изпревари ответната реакция, като
оттегли силите си и подкрепата си за украинските сепаратистки терористи.
Фактът, че две трети от пътниците на сваления самолет бяха европейци
(193-ма от тях холандци), щеше да доведе до масови протести на Запад и
строги наказания срещу Русия.
И разбира се, нищо подобно не се случи.
Тогава казах, че МН17 по никакъв начин няма да промени сметките на
Путин, но се надявах, че ще породи реакция от Запада, която би
пренаредила дъската. Някак си още веднъж успях да подценя
страхливостта на западния свят. За кратко реториката се промени малко, но
това беше горе-долу всичко. Беше обявено разследване, но то щеше да се
забави значително, тъй като силите на сепаратистите нямаше да позволят
останките и телата да бъдат прибрани, докато не ги ограбят. Къде беше
яростта? Никой не вярваше на извиненията на сепаратистите или на
руската пропаганда, че причината за свалянето на самолета е различна от
руска ракета. Нима това се дължеше на факта, че Украйна беше далеч, беше
бедна, не беше важна и беше превърната във военна зона? Нима щеше да е
по-различно, ако силите на Путин бяха свалили същия самолет над
Амстердам или Куала Лумпур? Не съм сигурен, че искам да узная.
Кой тогава е виновен? Това не е прост въпрос дори и да знаете
отговора. Разбира се, това е човекът, натиснал бутона за изстрелване, но
това е лесната част. Дали просто да не го арестуваме и да го съдим за
убийство? Но концепцията на отговорността е много по-голяма. Има
командир, който е дал заповед за натискане на бутона. После идва човекът,
доставил ракетата на сепаратистите. Виновни са и официалните лица,
отворили границата и позволили вкарването на оръжие в Украйна, както и
министрите и генералите в Москва, които са им наредили да го направят.
Накрая стигаме до бюрото, където се събират всички властови нишки в
Русия, бюрото на човека, на когото тези министри и генерали се
подчиняват изключително внимателно – бюрото на Владимир Путин.
Да се обвинява Путин за смъртта на тези 298 души, е също толкова
правилно и също толкова безсмислено, колкото да виним човека, натиснал
бутона за изстрелване на ракетата. Всички знаеха от месеци, че Русия
въоръжава и подкрепя сепаратистите в Украйна. От години всички знаеха,
че в руското правителство и мишка не може да изцърка, без Путин да
разреши. Така че да, Путин е отговорен за смъртта на тези 298 души повече
от всекиго другиго.
Но да се обвинява Путин, че е нападнал Украйна, че е анексирал Крим
и е дал модерна ракета земя-въздух на сепаратистите, е като да се обвинява
скорпионът от баснята, че е ужилил жабата. Това е очаквано. Такава му е
природата. Вместо да се притесняваме как да променим характера на
скорпиона или, още по-лошо, какви отстъпки да направим пред него,
трябва да се концентрираме върху това как цивилизованият свят може да
удържи опасното създание, преди да загинат още невинни хора.
Затова нека хвърлим мрежата на отговорността там, където би могла
да донесе добро. Обръщаме се към лидерите на свободния свят, които не
направиха нищо за укрепването на украинските граници дори след като
Русия анексира Крим и много ясно показа амбициите си да дестабилизира
Източна Украйна. Значи да обвиним западните държави? Те ли натиснаха
бутона? Не. Те се преструваха, че Украйна няма да ги засегне. Те се
надяваха, че могат безопасно да игнорират Украйна, вместо да защитят
териториалната цялост на една нападната европейска страна. Те бяха
парализирани от страх и вътрешни дрязги. Те се възпротивиха срещу
налагането на тежки санкции на Русия, защото се притесняваха от ефекта
върху собствените си икономики. Те защитаваха работни места, но
жертваха животи.
Щеше ли тази трагедия да се случи, ако на Русия бяха наложени
ефективни тежки санкции в мига, в който Путин навлезе в Крим? Щеше ли
да се случи, ако НАТО беше показало ясно от самото начало, че ще
защитава суверенитета на Украйна с оръжие и със съветници? Няма как да
разберем. Предприемането на действия изисква смелост, а постигането на
целта може да струва скъпо. Но сега с ужас виждаме, че бездействието
също струва скъпо, а целта още не е постигната.
Аргументът, че единствената алтернатива на капитулацията пред
Путин е Трета световна война, е твърде опростен. Винаги е имало и има
различни отговорности. Налагането на финансови ограничения и отказ на
входни визи за приятелчетата на Путин и семействата им плюс тежки
санкции срещу ключови руски икономически сектори може също да
навреди до известна степен на европейските икономики. До МН17 Европа
можеше да спори колко пари струват принципите ѝ. След МН17 вече
трябваше да спори колко пари струват 298 човешки живота.
≡
Докато руските войски и колони бронирани машини напредват в
Източна Украйна, украинското правителство моли свободния свят за
помощ. Това е същият свободен свят, на който украинският народ се
надяваше, че ще го приеме и ще го пази като един от себе си, след като
протестиращите от Майдана сграбчиха своята платена с кръв свобода.
Междувременно лидерите на свободния свят все още се мъчат да намерят
точната терминология, за да се освободят от моралната отговорност да
осигурят такава защита. Инвазията на Путин в суверенна европейска нация
е „навлизане“ точно както Крим – помните ли Крим? – беше не аншлус, а
„неоспорено достигане“. Един граждански самолет беше взривен в небето
от подкрепени и въоръжени от Русия сили (а вероятно именно от руснаци,
точка) в Източна Украйна и въпреки 298-те жертви яростта бързо се изпари
и се превърна във вежливи дискусии дали трябва да се разследва като
престъпление, като военно престъпление или въобще да не се разследва.
Речникът на страхливост, който се носеше от Берлин и Вашингтон, е
толкова позорен, колкото и пропагандата на режима на Путин, която нарича
черното бяло, но е дори по-опасен. Димните завеси на Москва едва ли са
необходими при такава благосклонна слепота. Лъжите на Путин са
очевидни и очаквани. Европейските лидери и Белият дом са дори още по-
нетърпеливи от Кремъл да се преструват, че този конфликт е местен и
затова не заслужава нищо повече от мъгляви обещания, дадени от
безопасно разстояние. Както Джордж Оруел пише в своето есе за езика
през 1946 г. непосредствено преди да започне да работи по романа си
„1984“ (това със сигурност не е съвпадение): „Но ако мисълта покварява
езика, езикът също може да поквари мисълта“. Западната реторика на
отстъпки създава самоналожен кръг от умствена и морална поквара. Да се
каже истината сега, би означавало да се признае, че месеци наред са
говорени лъжи точно както на западните лидери бяха нужни години, а и
тази война, за да признаят най-после, че мястото на Путин не е в Г7.
Новият украински президент Петро Порошенко се срещна с
президента Обама във Вашингтон през септември 2014 г., но последвалото
изявление на Обама не показа никакви признаци, че той има желание да
приеме реалността. Общите пожелания за „мобилизиране на
международната общност“ звучаха достатъчно зле, когато всичко започна.
Но да ги чуваш и когато украинските градове падаха пред руските войски, е
пародия. Предполагам, че на онази среща Порошенко е трябвало да носи
тениска с надпис „Това е война, глупако“. Докато руските танкове и
артилерия изтикваха назад неравностойните украински сили,
непрекъснатото настояване на Обама, че в Украйна няма военно решение,
звучи все по-самозаблуждаващо. Когато човек се дави, няма време да се
учи да плува.
 Вярно е, че Съединените щати, Канада и дори Европа отговаряха на
агресията на Путин, но винаги изоставаха с няколко хода, винаги
реагираха, когато възпиращият потенциал на всяко действие беше вече
отминал. Строгите санкции и ясната демонстрация на подкрепа за
украинската териториална цялост, които тогава препоръчах, щяха да имат
истински ефект, когато през февруари и март Путин навлезе в Крим. Един
знак, че последствията ще са съвсем истински, щеше да разцепи елитите
му, докато размишляват върху загубата на активите си от двете страни на
Атлантика.
През април и май доставките на военно оборудване за защита щяха да
попречат на вече започналата инвазия или поне щяха значително да
повишат цената ѝ, като така много по-рано щяха да направят руското
общество фактор в процеса на взимането на решенията в Кремъл. Тогава
такива като мен, които призоваваха за такава помощ, бяха наречени
войнолюбци, а политиците отново потърсиха диалог с Путин. Но въпреки
това войната се случи, както винаги става, ако се покаже слабост.
Като един от пионерите на аналогиите и злокобните паралели усещам
ирония в това колко бързо сравняването на Путин с Хитлер в медиите се
превърна от скандал в клише за добро или лошо. Арогантността и езикът
на Путин определено напомнят все повече и повече за Хитлер, както
напомнят и плодовете, които му донесоха. За това той може да благодари на
свръхизобилието от чембърлейновци в коридорите на властта днес, а
Чърчил все още не се вижда никакъв. Войната е плод на слабостта, не на
силата.
Стига да е лесно, стига Путин да постига триумфите си без съпротива,
той ще получава още по-голяма подкрепа. Взе Крим почти без изстрел.
Наводни Източна Украйна с агенти и оръжия, докато Европа се туткаше.
Олигарсите, които можеха да притиснат Путин в началото на украинското
му приключение, в момента са военни финансисти, а от това няма
елегантен изход. Бяха изгорени толкова много мостове, че в момента е по-
трудно да се окаже натиск на точното място.
Унизителният провал на двете мирни споразумения, подписани в
Минск, доказаха, че лидерите на свободния свят просто отказват да
признаят, че с Путин не могат да се разберат така, както се разбират
помежду си. Този път няма взаимноизгоден бизнес, както обикновено. Той
се възползва и злоупотребява с всяка открила му се възможност и не се
чувства длъжен да действа според закона или човешките права нито в
Русия, нито извън нея. Путин е загубена кауза и Русия също ще бъде
загубена кауза, докато той не се махне. Отношението към Путин като към
всеки един друг лидер беше грешка още от самото начало, но сега вече
няма повече извинения.
Путин няма да се огъне и няма да бъде изритан от Украйна, докато
достоверните заплахи към властта му не разцепят неговите елити и
съветници. В момента те нямат никакъв стимул да залагат срещу него.
Путин пази тях и активите им, докато свободният свят, в който толкова им
харесва да живеят, не прави никакви ходове, които накрая биха ги
принудили да избират между богатствата си и Путин. Промяната в това
уравнение е единственият невоенен начин за защита на Украйна, а и на
другите места, където Путин би потърсил нови врагове, за да захрани
пропагандната си машина, която го държи на власт у дома.
Обама и европейските лидери все още искат да играят по правилата
дори след като Путин е скъсал правилника и е хвърлил намачканите листи в
лицата им. Санкционирането на някои от момчетата за политически
поръчки на Путин е истинска шега и елитите в Кремъл се смеят с
основание. Спомнете си фразата „Следвай парите!“ от удачно наречената
книга „Цялото президентско войнство“. Наложете санкции на елитите,
които подкрепят Путин, тръгнете по дирите на всички членове на
семействата им, които те използват, за да крият активите си зад граница, и
направете щателни проверки на компаниите им. Олигарсите на Путин
открито подкрепят администрация, която директно спонсорира терористи в
Украйна. Със сигурност има начини тези хора и активите им да бъдат
издирени. Ако съществуващите закони са неадекватни, за да се справят с
разбойниците милиардери, които поддържат един опасен режим, напишете
нови. И го направете бързо.
Руските военни командири, онези на бойното поле, не са глупаци. Те
си дават сметка, че НАТО ги наблюдава и може да ги взриви на парчета
само за миг. Те разчитат на аурата на Путин за непобедимост, която става
все по-силна с всеки ден, в който Западът отказва да осигури военна
подкрепа на Украйна. Тези командири трябва да бъдат накарани да
разберат, че стоят срещу превъзхождаща ги сила, че животът им е в смъртна
опасност, че могат да бъдат и ще бъдат заловени и съдени.
За да бъде това достоверна заплаха, е необходимо веднага да се окаже
военна помощ, макар и не още пряко с войски, което всички освен Путин
искат да избегнат. Ако нациите от НАТО продължат да отказват оръжие и
друго смъртоносно военно оборудване на Украйна, това ще е поредната
зелена светлина за Путин.
Ще повторя още веднъж – Путин лъже за дреболии, докато изпълнява
по-големите си заплахи и постига целите си. В продължение на година той
отричаше, че в Крим има руски войски, а след това в документален филм,
излъчен на 16 март 2015 г., гордо описа как е разположил хиляди души от
специалните части на украинския полуостров. Разбира се, никой не би
могъл да се преструва на шокиран, тъй като това се знаеше на практика
още от началото, благодарение на сателитните снимки и на сведенията от
репортери, блогъри и местни жители в социалните медии, които
публикуваха снимки на руски войски и въоръжение. Това трябва да ни бъде
за урок що за човешко същество е той. Ако има цел, всякакви лъжи,
престъпления или насилие, необходими за постигането ѝ, са напълно
оправдани и трябва да се очакват. В крайна сметка той каза какво ще
направи. Няма защо да се оплаквате от начина, по който го прави. Путин
управлява и Русия по същия начин от петнадесет години насам.
Днес същото се случва и с далеч по-големите руски сили в Източна
Украйна въпреки последния фарс с второто споразумение от Минск за
прекратяване на огъня. Между двете примирия подкрепените от Русия
войски завладяха още стотици квадратни километри украинска територия и
причиниха още стотици нови жертви. Броят на загиналите вече е доста над
шест хиляди. След още няколко месеца Путин вероятно ще признае и това
и сигурно ще даде медали на ракетния разчет, свалил МН17. Защо не? Той
се наслаждава да се перчи с лъжите си пред лицата на жертвите си и пред
лидерите на свободния свят, отказали да ги защитят. В същия документален
филм Путин казва, че заради Крим е бил готов да приведе руския ядрен
арсенал в най-висока степен на тревога. Той казва такива неща, защото знае
какво ще е въздействието им върху Запада. Хората и лидерите на свободния
свят, които събориха съветската империя, са забравили звука от дрънкането
на оръжията.
Путин не е майстор стратег. Той е агресивен играч на покер срещу
слабата съпротива на западния свят, който дотолкова избягва рисковете, че
по-скоро би пасувал, отколкото да плати или да блъфира, без значение
колко добри карти държи. Путин, разбира се, е проблем на Русия и
руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният
му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради
тази политика на едностранни договорки. Трябва да си припомним
болезнените спомени каква фатална заплаха представляват отстъпките пред
един диктатор, разединението пред лицето на агресията и алчното
вкопчване в ефимерния мир, докато същевременно се гарантира
продължителна война.
Както винаги, когато става дума за възпирането на диктатор, всяко
забавяне води до плащане на по-висока цена. Западните лидери всеки път
протестираха срещу потенциалната цена на действията в Украйна, но се
изправиха срещу добре установения исторически факт, че истинската цена
на бездействието е винаги дори по-висока. Сега единствените останали
варианти са рисковани и трудни, но въпреки това трябва да бъдат опитани.
Най-добрата причина за предприемане на действия за спирането на Путин е
брутално проста: утре ще бъде още по-трудно.

Заключение
Вечните стойности

в един променящ се свят

Невъзможно е да се посочи точният момент, в който сме спрели да

търсим водачество от лидерите си и сме започнали да се грижим само за
реална политика, в която се цени единствено практичното и не се влага
идеология или морал, и за по-малкото зло. Преди последните дипли на
Желязната завеса да се сгромолясат, докато Западът още се тупаше по гърба
и пропиляваше дивидентите на мира, избирателите и парламентите по
света започнаха да търсят не визионери, а мениджъри.
Това ми беше напомнено много остро на 11 декември 2011 г. Смъртта
си изигра жестока шега и прибра поета, дисидента и бореца за човешки
права Вацлав Хавел и лудия властелин на Северна Корея Ким Чен Ир в
почти един и същи миг. Откликът в медиите беше предвидим. Те не
обърнаха внимание на водача на Кадифената революция и ни засипаха с
водопад от догадки за двадесет и осем годишния Ким Чен Ун, който щеше
да оглави притежаващия ядрен арсенал затворнически лагер, маскиран като
нация, разположен точно по средата между Русия, Китай и Япония.
Загрижеността беше разбираема, но беше иронично, че всички тези
предположения се приемаха сериозно, когато никой извън Пхенян дори не
знаеше, че Ким Чен Ир е мъртъв от четиридесет и осем часа.
Но по-лошо от иронично беше, че смъртта на Хавел и още по-важно,
неговият удивителен живот бяха изместени от приказки за любовта на един
лунатик към филмите и френския коняк. Вместо да се спекулира с
неизвестния наследник в Северна Корея, защо никой не попита за
наследник на великото морално водачество на Вацлав Хавел? Кой ще
понесе знамето на свободата от потисничество във всичките му форми?
Драматургът Хавел, човекът на изкуството, мечтателят, прекара две трети
от живота си под комунистически режим и знаеше, че за свободата трябва
да се бориш с всякакви оръжия на всички фронтове.
Срещнах Хавел за пръв път през 1990 г. в Прага, когато беше
новоизбран президент. Той бързо използва новия си статут, за да наложи
продемократични действия сред другите особено там, където СССР все
още съществуваше. Поканиха ме да посетя конференция на съветски
дисиденти, председателствана от Владимир Буковски, а Хавел настоя тя да
се проведе в наскоро освободената Прага. Беше невероятно, но му се
наложи да се бори с хора от собственото си правителство, които се бояха,
че ще обидят Кремъл, и по моите спомени Хавел беше единственият
високопоставен член на чешката администрация, който посети събитието.
В различни моменти по време на управлението си и след това Хавел
беше критикуван, че не е ефективен изпълнител, тъй като не стана политик
и не сключваше сделки. Но ако погледнем постиженията му, най-вече по
отношение на Москва, ще видим, че подобни критики игнорират най-
важното. Хавел беше президент, когато Чехословакия се раздели надве, без
да се пролее и капка кръв по времето, когато в Югославия се вихреше
ужасна гражданска война. Той създаде основите на демократичните
институции, свободни от връзки с комунистическото минало и КГБ, докато
Борис Елцин не успя да изкорени окопалата се бюрокрация,
рускатаноменклатура, и остави за свой наследник човек от КГБ. Днес
Чехия и Словакия са процъфтяващи демокрации, а руснаците отново водят
битка за човешки свободи. Принципите са важни, резултатите са важни, а
Хавел постигна успех, какъвто малцина други са постигали.
Такъв искрен кураж няма как да не се превърне в модел. Хавел
служеше за етичен камертон на хората от Източна Европа точно както
Андрей Сахаров – за съветските народи. Когато през 2007 г. се срещнахме
за последен път в чешкото посолство в Москва, здравето му вече беше
разклатено, но очите му ясно виждаха какъв е Владимир Путин. Той беше
отвратен от онези, които преговаряха със злото, вместо да го нарекат с
истинското му име.
В едно свое есе за Северна Корея от 2004 г. Хавел написа вечната
истина за диктаторите: „Ким Чен Ир и подобните на него разбират
единствено от решителност, последователност и преговори от позицията на
силата“. Те не разбират от диалог за отстъпки и от третиране на човешките
права като още един чип на масата. Ако имахме повече лидери като Вацлав
Хавел, нямаше да ни се налага да се притесняваме толкова от диктатори
като Ким Чен Ир.
Как се озовахме в толкова плачевно състояние? Бяхме съветски
дисиденти, известни личности и вярвахме, че задължение на свободните е
да помагат на несвободните, но как преминахме към свят, в който
диктаторите позират за селфита със сноубордисти, а на жертвите на
потисничеството се казва сами да се погрижат за себе си? Имайте ми вяра,
когато казвам, че не се прехласвам по някаква въображаема несбъднала се
златна ера. Нито съм твърде млад, че да не помня онези времена, нито пък
съм твърде стар, че да ги забравя.
≡
Девети ноември 1989 г. беше един от най-славните дни в познатата
история на човечеството. Стотици милиони души бяха освободени от
тоталитарния комунизъм след десетилетия на мрак.
Има много изследвания и мнения за падането на Стената, но те са
направени след срутването ѝ. Радвам се, че участвам в тези безкрайни
дискусии, но трябва да признаем, че търсенето на специфична причина във
специфичен момент не е правилно. Знаем, че без единството на свободния
свят срещу общия враг, без силната позиция, основана на отказа от
преговори за стойностите на човешките свободи Стената още щеше да
стои, а аз все още можеше да играя шахмат за Съветския съюз.
Десетилетия наред имаше съюзи, съперничества и периоди на реална
политика. Личностите имаха своята роля и от двете страни – от Роналд
Рейгън, Маргарет Тачър, Лех Валенса и папа Йоан Павел II до Михаил
Горбачов, който отприщи сили, които не можеше да контролира.
Критичната схема беше колкото проста, толкова и вярна: Студената война
беше между доброто и злото и също толкова важно, това не беше просто
въпрос на философия, а истинска битка, която си заслужаваше да водиш.
Обществото подкрепяше усилията на тези велики лидери, обществото
подкрепяше битката и принципите зад нея.
Стената падна и светът си отдъхна. Дългата война на цели поколения
беше свършила. Идваше краят на заплахата от ядрено унищожение, която
висеше над главите ни. Победите обаче, даже великите победи, имат своята
цена дори и тази цена да е смъкването на нечий гард. Нямаше комисии за
установяването на истината за комунизма, нямаше съдебни дела или
наказания за огромните престъпления на тези режими. КГБ си смени името
и козината, но не и нрава.
Разбира се, самодоволството на Запада развърза ръцете на всичките му
врагове, не само на Путин. Днешните диктатури имат това, за което
Съветите трудно можеха дори да си мечтаят: лесен достъп до световните
пазари, за да финансират репресиите у дома. Това се отнася не само за
петролни държави като Русия, Иран и Венецуела, но и за държави
производителки. Авторитарните държави се противопоставят на идеята, че
свободният свят ще употребява договорките като лост срещу диктаторите
по въпроса за човешките права, тъй като те искат да я използват без
никакво колебание, а свободният свят няма такова желание.
Договорките осигуриха на диктатурите нещо много повече от
потребители на нефта, който извличат, и от айфоните, които сглобяват. Те
използват Интерпол, за да преследват дисидентите зад граница,
спонсорират или създават политически партии и НПО-та, за да лобират за
каузата им, пишат статии в „Ню Йорк Таймс“, пълни с лицемерни призиви
за мир и хармония. И всичко това, докато у дома усилват натиска както
никога преди. Този тип договаряне е еднопосочна улица. Това е договаряне
като отстъпка. Това е провал на лидерството в трагично голям мащаб.
Дори най-големите идеали и традиции могат да излязат от фокус след
радикална промяна в средата. Символите ни помагат да намерим фокуса, но
така сме уязвими, когато те изчезнат. Кацането на американците на Луната
не беше толкова забележително, тъй като в него имаше нещо друго
стойностно. Джон Ф. Кенеди беше разбрал, че то ще се превърне в символ
на американския прогрес, на предизвикателствата, на трудностите и
разбира се, на превъзходството над СССР.
Благодарение на космическата надпревара беше разработено цяло
поколение нови технологии, които щяха да подтикнат американската
индустриална мощ в компютърната ера. Но не дълго след постигането на
този невероятен подвиг космическата надпревара отслабна значително.
Символът вече го нямаше и на Луната не е стъпвал човешки крак от
Юджийн Сърнън през декември 1972 г. Символът на предизвикателството,
символът на прогреса беше объркан със самото предизвикателство. Когато
Луната беше достигната, великото дирене, което тя представляваше, беше
бързо забравено. Както и Хитлер и Сталин, днес кацането на човека на
Луната се помни като митология.
Разбира се, Берлинската стена беше повече от символ. Тя буквално
разделяше града надве и представляваше разделението между свободния и
несвободния свят. Когато падна, беше лесно да забравим, че тези два свята
– свободният и несвободният – все още съществуват, макар че стената вече
я нямаше. Символът изчезна и това, което той представляваше, беше
забравено. Внезапно стана така, че злото вече нямаше позната форма. Но
както ни научи 11 септември, заплахите са истински, въпреки че бойните
линии са неясни. Съюзите на основата на историята и стойностите бяха
заменени от съюзи по удобство. Това е естествено следствие от повече от
двадесет години, през които всеки беше третиран като потенциален
приятел, но тази практика дава смелост на враговете и обърква истинските
съюзници.
Враговете обаче съществуват независимо дали го признаваме, или не.
Те са врагове на онова, което представляват Америка и останалият
свободен свят. Тези сили не могат да бъдат победени с договорки, без
значение дали са Путин или ИДИЛ. Не, победата над тях ще изисква
единността, непоколебимостта и принципите, които спечелиха Студената
война. Казано с шахматна терминология, преди двадесет и пет години
нашите предшественици ни оставиха печеливша позиция. Дадоха ни
инструменти за сваляне на диктатори и ни показаха как да ги използваме.
Но ние захвърлихме инструментите и забравихме уроците. Крайно време е
да ги научим отново.
≡
В момента се води световна война, а повечето хора, дори много от
жертвите ѝ, не осъзнават, че това се случва. Стига ми да погледна
заглавията дори само от последните месеци, за да преброя множеството
жертви на войната. Сто четиридесет и седем убити в университет в Гариса,
Кения. Шестнадесет убити при терористични атаки в Париж срещу
редакцията на вестник „Шарли Ебдо“ и супермаркет закашерхрана. Две
хиляди убити в Източна Украйна. Опозиционен лидер, застрелян на мост
по пътя към дома си в Москва. Да не забравяме и безбройните ранени и
хвърлени в затвора жертви на тази глобална борба.
Глобализацията ефективно сви размерите на света, като увеличи
мобилността на стоки, капитали и работна ръка. Но това свиване се
извършва не само в пространството, но и във времето, тъй като
безграничните технологии и идеи на двадесет и първи век се сблъскват с
някога капсулирани култури и режими, стремящи се към съществуване като
през изминалите векове. Това е не толкова прословут сблъсък на
цивилизации, а по-скоро опит на тези „пътешественици във времето“ да
удържат чезнещата си власт, като спрат навлизането на идеите на
отвореното общество.
Радикалните ислямисти са настроили машината на времето в
Средновековието и окуражават избиването на всички, които им се
противопоставят. Владимир Путин иска Русия да съществува в ерата на
великата мощ на царете и монарсите, като доминира над съседите си със
сила и не се безпокои от избори и оплаквания за нарушени права.
Посткомунистическите автокрации, водени от Путиновите най-близки
съюзници диктатори в Беларус и Казахстан, използват идеологията
единствено като средство да се задържат на власт на всяка цена. На изток
Северна Корея на Ким Чен Ун се опитва да замрази времето в балона на
затворнически лагер от Сталинов тип. На запад Мадуро във Венецуела и
братята Кастро в Куба използват социалистическата пропаганда, за да
устоят на засилващия се натиск заради погазването на човешките права.
Вождовете на Боко Харам се облягат на религията като извинение да
избиват съперниците си. Други, като религиозните монархии в Близкия
изток, са също толкова виновни, понеже създават благоприятни условия за
насилие с архаичните си ограничения на свободното общество.
Пътешествениците във времето са обединени от отхвърлянето на
съвременността, от страха и омразата им към това, което опростено можем
да наречем „модерни стойности“, за да заменим остарелия и снизходителен
термин „западни стойности“.
Глобализацията принуди тези останки да влязат в контакт със
съвременния свят и да се конкурират с него, а това заплашва да унищожи
тяхната среда и власт. Но този контакт им осигурява също и пазари за
природните им богатства и технология, която използват за убийства и
репресии, така че те не могат напълно да се отдръпнат. Пътешествениците
във времето не могат да се бият един на един с идеите и просперитета на
свободния свят, затова използват единственото оръжие, с което разполагат:
идеология, насилие и неуважение към стойността на човешкия живот. Те се
сражават с изкушението на свободното слово и свободните пазари с
ирационалност: радикална религия и национализъм, култове към личността
и догми, омраза и страх.
Много политици и специалисти отричат, но е напълно възможно да
загубиш битка, в която не признаваш, че участваш. Нещо по-лошо,
игнорирането на реалността на конфликта праща на фронтовата линия още
невинни жертви, а не обучени войници и правоохранителни органи. По
отношение на местните терористи и диктаторите с ядрено оръжие няма
лесни решения, но трябва да поставим началото, като сложим край на тази
култура на отрицание.
≡
И друг път съм заявявал, че историята е циклична. Оказа се, че
голямата победа на демокрацията не е вечна, а сезонна. Трябваше само да
мине време, преди срещу нашия прекомерен оптимизъм да бъде нанесен
удар. Моллите, монарсите и диктаторите отблъскват заплахата срещу
средновековните си околни системи. Това е общата заплаха, която свързва
атаката на Путин срещу Украйна и убийствената ислямистка идеология,
която движи Ал Кайда и ИДИЛ и която подтикваше братята Куачи в Париж
и още мнозина като тях. Те отблъскват съвременния свят и брутално
демонстрират заблудата за „края на историята“.
Нашата цел трябва да бъде да помогнем на застиналите в миналото да
се присъединят към настоящето, а тя не може да бъде постигната
единствено със сила. Трябва да сме искрени и да изградим кауза, която е
многократно по-привлекателна. Но това не означава да се глезим или да
толерираме екстремисти, прилагащи насилие, нито пък онези, които ги
отглеждат у дома или в чужбина. Едно отворено общество, което не може
да защитава гражданите си, няма да се запази отворено задълго. Общество,
което не иска да се бори за свободата си, ще я загуби, като това е истина,
обезсмъртена в изказването на Рейгън, че свободата е „само на едно
поколение от загубата ѝ“.
Символите в тази битка са важни, важни са символи като „Шарли
Ебдо“, кампании от типа на „Върнете ни момичетата“ и снимки на
световни лидери, шестващи един до друг за свобода на словото. Не е
достатъчно само да казваме на имигрантите, на гражданите ни и на
милиардите, все още живеещи в несвободния свят, че тези идеи са важни.
Трябва да им го покажем. Терористите, учителите им, диктаторите и тези,
които ги поддържат на власт, бързо ще изобличат всяко двуличие дори и да
мерят с двоен аршин. Както Виктор Юго пише в „Морски труженици“,
„Свиква се и с отровата“.
≡
На 27 февруари Борис Немцов, мой стар приятел и колега от руската
опозиция, беше убит хладнокръвно посред Москва. Четири куршума в
гърба сложиха край на живота му близо до Кремъл, където някога работеше
като вицепремиер в правителството на Борис Елцин. Кадрите от
местопрестъплението показват как екип от градската служба за почистване
изтърква кръвта му от паважа само часове след убийството, така че не е
трудно да си представим колко качествено е проведено разследването.
То всъщност беше започнато и приключено още докато тялото на
Борис изстиваше. Путин нарече убийството „провокация“, а преведено на
нормален език, това трябваше да рече, че неговите врагове се избиват едни
други, за да хвърлят сянка върху невинността му. След това той нагло
изказа съболезнования на майката на Немцов, която често
предупреждаваше безстрашния си син, че в Русия на Путин може да го
убият за това, което прави.
Часове след смъртта на Борис се появи информация, че полицията
обискира дома му и конфискува документи и компютри. Враговете на
Путин често стават жертви, а неговите жертви са винаги заподозрени.
Борис беше разпален критик на войната на Путин в Украйна и беше напът
да завърши доклад за присъствието на руски войници в Донбас – проблем,
за чието прикриване Кремъл не пожали усилия. Но въпросът „Путин ли
даде заповедта?“ днес звучи неискрено, както звучеше и когато
журналистката Анна Политковская беше застреляна през 2006 г. или когато
МН17 беше свален над Източна Украйна миналата година.
Докато Путин е на поста си, никога няма да разберем кой е дал
заповедта, но няма никакво съмнение, че той е пряко отговорен, защото е
създал обстоятелствата, при които тези тежки престъпления се случват с
такава ужасяваща честота. Първите гръмки думи на Путин за
възстановяване на националната гордост и структура, изчезнали с разпада
на СССР, постепенно загубиха инерция и смисъл и бяха заменени от
отровна смес от национализъм, войнственост и омраза. През 2014 г. все по-
изтощеното опозиционно движение, към което отдавна се отнасяха с
презрение и присмех, беше прекръстено от контролираните от Кремъл
медии на „пета колона“ или „национални предатели“ с онзи низък език,
който често заимстваха от нацистите.
В унисон с пропагандата Путин прехвърли по-голяма подкрепа към
най-репресивните, реакционистки и кръвожадни елементи в режима. Сред
тях са чеченският главатар Рамзан Кадиров и главният прокурор
Александър Бастрикин, който наскоро обяви, че руската конституция „стои
на пътя на защитата на държавните интереси“. В такава среда кръвта става
твърда валута, начин да се покаже лоялност към режима. Ето какво
извратено нещо сътвори Путин, за да не изпусне властта: култура на смърт
и страх, която се простира през всичките единадесет часови зони на Русия,
а сега се изнася и към Източна Украйна.
Борис Немцов беше неуморен боец и един от най-умелите критици на
правителството на Путин, като тази роля по никакъв начин не беше
единствената, отредена му от съдбата. Успешен кмет на Нижни Новгород,
способен член на кабинета и парламентарист, той можеше да си живее
спокойно и комфортно във вертикала на властта като привиден либерален
глас за реформи. Но Борис нямаше качествата да работи за режима на
Путин. Той имаше принципи и не можеше да понесе гледката как страната
ни потъва обратно в тоталитарните дълбини.
Така Борис отдаде силното си тяло, гръмкия си глас и голямото си
сърце на неравната битка за запазване на демокрацията в Русия жива.
Работихме заедно, след като го изритаха от парламента през 2004 г., и до
2007 г. бяхме близки съюзници в опозиционното движение. Той се посвети
на документиране на престъпленията и корупцията на Путин и
приятелчетата му, като се надяваше, че един ден те ще получат
справедливото възмездие, което през цялото време изглеждаше все по-
далечно.
Освен по доклада за руските войници в Украйна, той работеше
усилено и по организацията на протестно шествие, планирано за неделя в
Москва. Това шествие се превърна в негова погребална процесия. Борис и
аз започнахме да се караме след завръщането на Путин като президент през
2012 г. За мен това отбеляза края на всякакви реалистични надежди, че в
Русия има мирно политическо решение за смяна на режима. Но Борис не
спираше да вярва. Казваше ми, че съм прекалено рязък, че „трябва да
живееш дълго, за да видиш промяна в Русия“. А сега той никога няма да я
види.
Няма как да знаем какви нови ужаси ще ни сполетят, знаем
единствено, че ще има още и още, докато Путин е на власт. Единственият
начин управлението на Путин да приключи, е руският народ и Путиновите
елити да разберат, че за тях няма бъдеще, докато той е там. В момента го
виждат като непобедим и непоклатим, без значение какво наистина мислят
за Путин и за живота си. Виждат, че постига целите си в Украйна, завладява
територии и води война. Виждат, че говори твърдо и сключва сделки с
Меркел и Оланд. Виждат враговете му мъртви по улиците на Москва.
След убийството на Борис бързо заваляха изявления за осъждане и
загриженост от същите тези западни лидери, които направиха толкова
много отстъпки пред Путин в последните дни, седмици и години. Ако
наистина желаят да почетат моя безстрашен приятел, те трябва да обявят
възможно най-строго, че Русия ще бъде третирана като криминален
разбойнически режим, какъвто и е, докато Путин е на власт. Да прекратят
фалшивите преговори. Да продадат оръжие на Украйна, като така наложат
непоносима политическа цена на агресията на Путин. Да кажат на всеки
руски олигарх, че докато служи на Путин, на Запад няма място, където
парите му са на сигурно място.
Засега отговорът не е окуражаващ, вече се уморих да пиша тази фраза.
Много от обичайните изявления за загриженост и осъждане призоваваха
Путин да „въздаде правосъдие“, апел, който можеше да се счита почти за
саркастичен. Западните медии необяснимо продължават да дават
платформа за изява на Путиновите пропагандисти, без да оспорят
безочливите им лъжи.
Може никога да не узнаем кой уби Борис Немцов, но знаем, че колкото
по-скоро Путин си отиде, толкова по-голям е шансът хаосът и насилието, от
които Борис се боеше, да бъдат избегнати. Това е шанс, който Русия и
светът трябва да сграбчат.
 ≡
Като погледнем назад към историята, виждаме, че след период на
големи конфликти се налагат и големи промени в рамката между страните.
През 1648 г. Вестфалският мирен договор създаде съвременната европейска
епоха след Тридесетгодишната война. Войната за испанското наследство
приключи през 1713 г. с мирния договор от Утрехт. През 1815 г. Виенският
конгрес създаде нова европейска карта след победата над Франция на
Наполеон. Берлинската конференция през 1879 г. възстанови равновесието
след Руско-турската война. В края на деветнадесети век цареше вяра, че
този баланс ще доведе до златна ера на мир. Утопичната и пацифистката
литература мечтаеше за свят без граници чак до началото на Първата
световна война.
След Първата световна война идва Версайският мирен договор и
създаването на Обществото на народите. То обаче беше провал и
нежеланието за приемане на този факт доведе до Втората световна война.
На 5 март 1946 г. във Фултън, щата Мисури, в известната си реч за
Желязната завеса Уинстън Чърчил говори за новите заплахи пред
свободата, този път от комунизма. Почти е забравено, че той също така
предупреждава как новосформираната Организация на обединените нации
също може да се провали.
Чърчил казва за новата организация: „Ние трябва да сме сигурни, че
тази работа е плодотворна, че е реална, а не фарс, че това е сила за
действия, а не просто празнословие, че е истински храм на мира, в който
един ден може да бъдат окачени щитовете на много държави, а не просто
арена на борби във Вавилонска кула“. За жалост, пророчествата на Чърчил
се сбъднаха и днес имаме една остаряла организация, която беше създадена
след Втората световна война, за да предотврати ядрен сблъсък между
суперсилите. Старата патова дипломация на Студената война няма да ни
помогне срещу атентатори самоубийци или срещу хибридна война. Нужно
ни е не замразяване на конфликти, а истински решения, основани на
съвременните ценности.
Обединената военна намеса в защита на човешки животи и
добруването също трябва да е реален фактор. Стойността на човешкия
живот и стойността на човешката свобода в една нова Магна харта трябва
да се защитават, сякаш са граници, защото са тъкмо това. Те са граници на
времето и пространството, разделят тези, които искат да живеят в
съвременния свят, от онези, за които съвременността е смъртна заплаха.
Аз защитавам връщането на много от принципите и политиките, които
доминираха на Запад по време на Студената война. Но това не означава, че
искам да върна времето назад. Както е казано в Библията: „И никой не
налива ново вино в стари мехове; инак виното ще спука меховете и се
изхабяват и виното, и меховете“ (Марк 2:22 – бел. прев.). Не можем да
налеем съвременното вино на глобализацията и многополюсния свят в
стария мях на остарелите институции и правила от Студената война.
Институциите трябва да се променят. Но нашите стойности не бива.
≡
Какво трябва да се направи? Разбира се, всяка ситуация и всяка криза
имат своите изисквания. Преместването на една пешка променя цялата
позиция. Ето защо обичам да казвам, че аз защитавам принципи, а не
политики. Когато имате здрави принципи и целият свят знае какви са,
политиките се разработват и прилагат много по-лесно.
Формирането на политики е за лидерите, за онези, които носят
отговорността за народа си. Лидерите трябва да се консултират с експерти,
да преценяват варианти, да имат предвид последствията и да претеглят
кратките и дългите срокове. Да правиш препоръки, без да имаш властта да
ги постановиш или без да те държат отговорен за тях, е доста
екстравагантно и клони към най-лошия вид позиране и безразсъдство. Но
аз разбирам, че този отговор, колкото и да е честен и точен, е също форма
на извъртане. Никой няма да е доволен от лекар, който поставя диагноза за
смъртоносна болест, а след това отказва да предложи лекарство.
Могат да се предприемат много стъпки, които изискват единствено
смелост и воля. Една от тях е глобална Магна харта, документ с цел да
доведе до създаването на обединени демократични нации, които поддържат
и налагат Всеобщата декларация за правата на човека. Така демокрациите
ще могат да предприемат стъпки да защитават атакуваните от диктатори,
потисници и пътешественици във времето. Свободният свят притежава
невъобразими богатство и власт и трябва да ги използва, за да помогне на
несвободните да се присъединят към нас. В противен случай тази мощ ще
бъде пропиляна.
Друга причина, поради която препоръките за специфични политики са
незадоволителни, е, че те са неизбежно остарели или пълни отживелици.
През годините например съм съставил дълъг списък с мерки срещу
диктатурата на Владимир Путин. Дори сега, след като той оправда най-
лошите ми страхове и всички ми казват колко прав съм бил, пак са
приложени едва единици от тези препоръки. Да, бяха наложени санкции и
Русия беше извадена от Г7, но всичко се случи твърде бавно или мекушаво
и нямаше предвидения възпиращ ефект.
Повечето от специфичните предложения, които направих преди година
по отношение на диктатурите, Путин и Украйна, все още имат смисъл и ги
обсъдих в тази книга. Изолирайте диктатурите, които използват
договорките, за да подкрепят репресиите. Нека човешките права и
стойността на човешкия живот бъдат гръбнакът на политиката,
включително и на външната политика. Това не изключва преговорите или
търговията в рамките на известни параметри, но е извън съмнение, че
докато има репресии, отношенията ще бъдат строго ограничени.
Украйна трябва да бъде защитавана така, все едно има обща граница с
всяка свободна нация в света. Това означава да ѝ бъдат осигурени оръжия, с
които да може да брани територията си, и финансова помощ, с която да
стабилизира икономиката, която Путин толкова се старае да съсипе.
Вгледайте се какво получават Америка и Европа от Русия – нефт, газ,
тръбопроводи – и развийте техни заместители. Ето защо Путин се бои от
фракинга и от други технологии, които биха могли да направят Запада по-
малко зависим от руския енергиен износ. И въпреки това в края на април
2015 г. излезе информация, че Пентагонът е поискал от Конгреса
разрешение да използва произведени в Русия ракетни двигатели. Щом
водещите нации на свободния свят оставят военната си сила на милостта на
лошите типове, каква надежда могат да имат жертвите на въпросните
лоши?
Ако призивите към морал и стойности не ви трогват, значи интересите
на Америка в Украйна са наистина жизненоважни. Съединените щати са
най-голямата икономика, военна сила и енергиен потребител в света и
жънат големи ползи от световната стабилност. (А големите износители на
изкопаеми горива като Русия се възползват от нестабилността, тъй като тя
повишава цената на петрола.) Дори и да сте циничен реалист или
либертарианец изолационист, е по-практично да заемете позиция по
въпроса с Украйна сега, отколкото да оставите нещата да си вървят, а после
да се притеснявате за дори по-големите ангажименти на Америка към
прибалтийските страни и Полша, които са членове на НАТО. Също така е
много по-сигурно за американците, европейците и за всички други да
поддържат здравия американски чадър на сигурността, отколкото да
насърчават военно разширяване, като го затворят.
Важно е да се помни, че отстъпките отразяват общото настроение, а не
само личните слабости на избраните от нас лидери. От Чембърлейн през
1938 г. до Обама през 2015 г. хората получават това, което искат – за малко.
„Мейн Стрийт“ и „Уолстрийт“ възнаграждават политиците, които им дават
атрактивни краткосрочни резултати, без значение колко лоши са
дългосрочните последици. Редките политици, които се опитват да говорят
за голямата картина и последствията в дългосрочен план, се посрещат с
малко награди и множество наказания. Хипотетичните въпроси се
отхвърлят, сякаш е нечестно да се пита какво ни чака в бъдеще. Без
насочваща стратегия, към която да се придържат, демокрациите отстъпват
пред опортюнистичните диктатури, които могат да действат много по-бързо
без вътрешни проверки, баланси или хора, пред които да отговарят. Не
можем да чакаме да действаме чак след като катастрофата ни връхлети.
Отношението в стил „Събуди ме, като превземат Полша“ се оказа глупаво
през 1938 г., а през 2015 г. е дори още по-глупаво, понеже пред очите ни е
урокът от 1939 г. и шестте ужасни години след това. Чембърлейн поне е
нямал учебник по история, в който да прочете какво се задава.
Няма да кажа, че достигаме до критична точка или кръстопът, тъй като
трагедията вече се случва. Лидерите на свободния свят и
гласоподавателите, които са ги избрали, направиха своите решения и от тях
зависи колко трагично ще е бъдещето. Агресията на Путин и на ИДИЛ
хванаха свободния свят със свален гард, но това извинение не може да се
използва повече, а ние все още нямаме план за действие. Всеки политик,
който се стреми към водачество на нация, трябва да бъде запитан какво ще
направи, за да превърне света в едно по-сигурно място. В свят на
глобализирани икономики и глобализирано насилие не можем да позволим
на кандидатите и на лидерите да се крият зад неубедителната маска на
„вътрешните приоритети“.
≡
Без значение дали е в Украйна, в Сирия, във Венецуела, в Йемен или в
Нигерия, свободният свят трябва да е готов да действа, за да подкрепи
хората, които искат да живеят в свобода и без страх. Да действат не само с
военна сила, след като кризата вече се е разразила, но и да образоват, да
градят, да помагат за създаването на общества, които ценят съвременните
стойности. Дори циниците и изолационистите трябва да признаят, че е
далеч по-морално, икономически оправдано и ефективно да инвестират в
предотвратяване на бедността, страха и невежеството, които често водят до
радикализация, отколкото да я наказват, след като тя доведе до насилие.
Всеки милиард, похарчен за строеж на училища, за обучение на учители и
за свързване на изолираните с останалия свят спестява десет милиарда,
дадени за война по-късно, след като още едно поколение гладни и ядосани
млади хора станат уязвими към пропагандата в полза на антисъвремието,
понеже същото това съвремие не е направило нищо за тях.
През 2013 г. имах честта да участвам в срещата „Жените в света“. Бях
в група с Фиона Мутеси, тийнейджърка и шампион по шахмат от Уганда, с
треньора ѝ Робърт Кетанде и Мариса ван дер Мерве, съосновател на
програмата „Ходове за цял живот“ за въвеждане на шахмата в учебната
програма в Южна Африка. Животите на тези две жени няма как да бъдат
по-различни, но и двете говорят за значението и силата на обучението,
особено в развиващия се свят.
Фиона идва от бараките на бедния квартал Катуе в Кампала, столицата
на Уганда, и е израснала в лишения и страх, каквито малцина от
аудиторията в Ню Йорк биха могли да си представят. Когато Фиона открила
местния клуб по шахмат на Робърт, това се превърнало в чудо за нея,
понеже ѝ показало какво тя може да постигне в интелектуален план.
Шахматният ѝ талант ѝ позволил да пътува по света, но по-важното е, че
сега тя иска да стане лекар. Това е първият и най-важен дар, който
образованието може да даде: самоувереност, която преобръща гледната
точка на детето за неговия потенциал. Много малко деца могат наистина да
очакват да превърнат успехите си във футбола или в друг физически спорт
в образование или кариера. Това е вярно и за шахмата, но знанието, че
можеш да се състезаваш, да успяваш и да се наслаждаваш на самия себе си
на интелектуално ниво, се отнася за всичко, което предприемаш в живота
си.
Ако съм научил нещо от многото си пътувания по целия свят, за да
налагам навлизането на шахмата в образованието, то е, че талантът
съществува навсякъде. Въпросът е как да му дадем възможност да се
изрази и да процъфти. Възможността, която образованието дава, е именно
онова, което липсва в голяма част от развиващия се свят, а ако трябва да
сме честни, и в някои от развитите страни. Това е недостиг с голям и вреден
ефект. Образованието е най-ефективният начин да се справим с бедността и
насилието, дори и да се преборим със сложните проблеми на
терористичните групировки и порочните главатари.
Разбира се, програмите, които дават милиарди за лекарства и храна на
бедните райони, са чудесни. Фондациите, които се борят с болестите и
глада в Африка, са спасили безброй животи. Животът може да е най-
ценният дар, но не е достатъчно да си играеш на Господ само до обяд и да
създадеш небето, но не и земята. Щом се огледате из проблемните точки в
света, се вижда, че когато децата нямат достъп до образование, мнозина от
спасените от западните помощи са обречени на живот в нищета и насилие.
Не ме разбирайте криво. Това, разбира се, не е аргумент срещу
осигуряването на животоспасяващи лекарства или осъждане на чудесните и
загрижени хора и програмите, които ги осигуряват. Но не бива да се
извръщаме веднага щом бебетата бъдат родени и нахранени. Не бива да се
извръщаме въобще. Погледнете младите момчета, поробени от всякакви
нарко банди и армии. Погледнете безработните млади мъже, които откриват
цел и печалба в измъчването и маменето на съседите си, вижте момичетата
и жените, които неизбежно са най-големите жертви на насилието.
Единственият лек срещу тези чуми е безопасният и равен достъп до
класната стая. Най-силното доказателство за това твърдение може да даде
другата страна, бруталните банди, които опожаряват училища и
хладнокръвно застрелват ученички. Рядко чуваме за координирани атаки
срещу конвои, носещи медикаменти и храна. Тези неща представляват
слаба заплаха за талибаните, за местните военни командири или за
корумпираните политици, които крадат средства, насочени да помогнат на
народа им. В крайна сметка религиозните фанатици, наемниците и армиите
имат нужда от здрави попълнения.
Но тези разбойници не могат да понасят процъфтяващото образование
освен войнстващото религиозно учение, което често пъти осакатява ума,
вместо да го окрили. Те презират възможността за образовано население,
тъй като знаят, че това би означавало край на такива като тях след едно
поколение. Така че талибаните не просто затварят училищата в места като
Суат, Пакистан, където е живяла петнадесетгодишната Малала Юсафзаи, те
ги унищожават. Те не просто са казали на Малала да не ходи на училище,
те са я застреляли.
Образованието в развиващия се свят означава нещо много повече от
това да предпазим рисковите групи деца от влиянието на улицата. Това е
единственият начин да се изгради икономика, която може да е конкурентна
в двадесет и първия век така, както изисква глобализацията. Да имаш само
здраво тяло, не е достатъчно, когато цяла една нация се мести от
провинцията в градовете и когато дори селското стопанство става
високотехнологичен бизнес. Да можеш да четеш и да пишеш, няма как да е
лукс, когато достъпът до интернет е по-лесен от намирането на читав
водопроводчик.
Дори най-големите прагматици знаят, че помощта за образование е
добра инвестиция. Защитата и образованието на децата струват много по-
малко от изпращането на войници и крилати ракети, за да ги избият, когато
са изоставени и вече пораснали са привлечени от главорези да участват в
насилие и терор. Едно образовано поколение е много по-малко уязвимо от
пропаганда и много по-способно да създаде предприемачи и лидери, които
да намерят икономически възможности.
Има програми, които плащат на хората, отглеждащи опиумен мак и
кока, разликата в приходите, ако се занимават със земеделие и по-
нискодоходни култури. Това е много по-евтино и много по-мирно,
отколкото да се води война с въоръжените нарко банди по границите и
улиците на градовете ни. Защо да не инвестираме по същия начин и в
децата? Колко училища и учебно оборудване могат да бъдат осигурени на
цената на един дрон? Колко учители, професионални преподаватели и
охрана могат да бъдат наети за парите, хвърлени само за една операция на
специалните сили?
≡
Фондация „Човешки права“ работи да подпомогне и да обедини
смелите хора, борещи се за лични свободи и правосъдие по целия свят.
Нашият ежегоден Форум на свободата в Осло събира стотици дисиденти,
активисти, филантропи, журналисти и автори на политики от целия свят.
Целта е всеки участник да може да се учи, да споделя и да се върне у дома
си с нови сили и нови идеи.
През 2014 г. аз връчих нашата награда „Вацлав Хавел“ за креативно
несъгласие на Надежда Толоконникова и Мария Альохина от „Пуси Райът“.
Не се случва често да съм съгласен с режима на Путин, но в техния случай
ще направя изключение. Тяхната поразителна изява, осмиването на Путин,
смелостта им да се изправят с изкуството си не е просто евтина шега, както
се опитаха да пледират адвокатите им. Това беше мощен политически акт.
Съдебният процес срещу тях в Москва също не беше тривиален. За да
оцелеят, диктатурите изискват страх и затова те не търпят осмиването. За
разлика от повечето наблюдатели, Путин незабавно осъзна колко сериозна е
заплахата с животинския си диктаторски инстинкт. Резултатът беше две
години затвор за изява, продължила петнадесет минути.
Затова последната ми препоръка към политиците е да се вслушват в
дисидентите, дори и да не им харесва това, което казват. Те са хората, които
ни разкриват мрачната реалност на нашите общества, реалностите, които
повечето хора загърбват, защото имат лукса да го направят. Всяко общество
има своите дисиденти, не само диктатурите. Те говорят от името на
лишените от избирателни права, от името на игнорираните и
преследваните. Вслушайте се в гласа им сега, защото те казват какво ще се
случи.
„Зимата идва“ е предупреждение, а не неизбежно заключение.
Хубавото в цикличността на политиката и в социалната промяна е, че
можем да им влияем, ако положим достатъчно усилия. Ако се отърсим от
самодоволството си и отново се научим да се изправяме срещу диктаторите
и терористите, заплашващи съвременния свят, който сме изградили, можем
да променим тази насока. Антисъвременността е опасен вирус, а
презареждането или рестартирането не са достатъчни за премахването му.
Трябва да изградим система, основана на стойности, достатъчно здрава, за
да устои на вируса у дома, достатъчно умна, за да го спре, преди да се
разпространи, и достатъчно смела, за да го заличи там, където покълне.

Благодарности

Винаги, когато рискувам да потъна в морето от интересни идеи и

вълнуващи възможности, съпругата ми Даша ми хвърля спасително въже и
ме изтегля в правилната посока. Тя знаеше, че това е точната книга в
точния момент.
Много се надявам тази книга сама да отдаде признание на многото
хора, които са ме образовали и вдъхновявали през изминалите десет години
като активист за човешки права, така че ще отделя това място за хората,
превърнали това образование и вдъхновение в книга.
Крис Перис-Лемб, моят агент в „Гърнърт Къмпани“, ни впечатли с
подготовката и енергията си от първия ден, в който се срещнахме. Крис и
нашият редактор в „Пъблик Афеърс“ Бенджамин Адамс изиграха ключова
роля, като бързо откриха как да превърнат едно оплетено кълбо от идеи,
история, мемоари, анализи, настоящи събития и мнения в разбираем и
последователен разказ с живо послание. Основателят на „Пъблик Афеърс“
Питър Оснос има страхотен нюх за новини и ентусиазираната му подкрепа
за книгата беше огромен стимул.
Специални благодарности на Джордж Р. Р. Мартин за прекрасната му
поредица „Песен за огън и лед“ и за сериала „Игра на тронове“, който НВО
създаде по нея. Заглавието е вдъхновено от него. Путин може много да
прилича на Тивин Ланистър, но аз с право се опасявам да се сравнявам с
някого от героите, като се има предвид колко често те срещат страховита
участ!

Бележки

Глава 1:Краят на Студената война и разпадът на СССР

За мен е много важно да допринеса за нормалния живот на моя
народ. Да им донеса светлина. Метафора, която адаптирах от сцената с
разбиването на огледалото в един филм, който тъкмо беше станал много
популярен в СССР – „Драконът идва“ на Брус Лий!
разтърси политическата ѝ структура до самите ѝ корени. Джордж
Х. У. Буш и Брент Скоукрофт. A World Transformed (Ню Йорк: Knopf
Doubleday, 1998), издание за Kindle, локации 10106 – 07.
движенията за независимост в републиките.Фред Уейцкин. Mortal
Games: The Turbulent Genius of Garry Kasparov (Ню Йорк: G. P. Putnam’s
Sons, 1993), издание за Kindle, локации 594 – 95.
и се опитва да спаси всичко, което може.Пак там.
прокара един забавен пакет от помощи за два и половина милиарда
долара.Кърт Тарноф. „Помощта на САЩ за бившия Съветски съюз 1991 –
2001: История на действията на администрациите и Конгреса“, доклад на
Службата за разследвания на Конгреса, обновен на 15 януари 2002 г.
срещу враговете ѝ както вътрешни, така и външни.Робърт О.
Пакстън. The Anatomy of Fascism (Ню Йорк: Knopf Doubleday, 2004),
издание за Kindle, локации 4284 – 85.

Глава 2:Загубеното десетилетие

двете суперсили бяха от една и съща страна на барикадата за пръв
път от Втората световна война насам.САЩ и СССР се съгласиха за
създаването на Израел през 1948 г. и бяха първите две страни, които
признаха новата държава.
консенсус за ролята на Америка в света.Буш и Скоукрофт. A World
Transformed, издание за Kindle, локации 11416 – 20.
ще бъде много по-кърваво, отколкото смятахме.Дейвид Халберстам.
War in a Time of Peace: Bush, Clinton, and the Generals (Ню Йорк: Simon and
Schuster, 2001), 29.
вчера Америка избра лидера на света.Гари Каспаров. Moral Principles
Must Underpin U.S. Leadership, „Уолстрийт Джърнъл“, 4 ноември 1992 г.,
А14.
и подкрепяме каузата на мира.Изявление на президента Бил Клинтън
към американския народ от Белия дом, 24 март 1999 г. Пълен текст и видео
на http://millercenter.org/president/speeches/ speech-3932.

Глава 3:Невидимите войни

днес повечето са благословени с мир.Страницата в Уикипедия Disputed
territories in Europe (Спорни територии в Европа, бел. прев.) е занимателно
четиво и отличен курс на обучение.
и какво бихте казали за това?Пресконференция на президента Бил
Клинтън с руския президент Борис Елцин на 10 май 1995 г. в Москва,
http://www.presidency.ucsb.edu/ws/?pid=51336.
дори без да уведоми Елцин.Вестник „Комерсантъ“, 18 май 1995 г.
Споменава се и в книгата на Джон У. Паркър „Персийски мечти: Москва и
Техеран от падането на шаха“ (Вашингтон, окръг Колумбия: Potomac
Books, 2008), 116.
който наложи тесни политически и икономически връзки с Иран.Пак
там, 117 – 118.
отношения с по-голямо сътрудничество в бъдеще.Тарноф. „Помощта
на САЩ за бившия Съветски съюз 1991 – 2001: История на действията на
администрациите и Конгреса“, доклад на Службата за разследвания на
конгреса, обновен на 15 януари 2002 г.
да управляват конфликтите, които сами са провокирали.Стивън
Ерлангър. „Пет години по-късно: Източна Европа, посткомунизъм –
специален доклад; Източна Европа предпазливо наблюдава Мечката“, „Ню
Йорк Таймс“, 21 октомври 1994 г.
териториалния интегритет или политическата независимост на
Украйна.Меморандумът за гаранциите за безопасността от Будапеща, 1994
г., http://www.cfr.org/nonproliferation-arms-control-and-disarmament/budapest-
memorandums-security-assurances-1994/p32484.

Глава 4:Роден в кръв

Аз мога да понеса смъртта – дори на много хора, но вие не
можете.Халберстам. War in a Time of Peace, 420.
нищо не мога да направя. Характерът ми е такъв.От филма
„Поверителен доклад“, известен и като „Мистър Аркадин“ (1955 г.), по
сценарий и режисура на Орсън Уелс. По-късно по него Уелс пише
единствения си роман.
ако ги спипаме в кенефите им, ще ги изтрием от лицето на земята,
както са вътре.Пресконференция на министър-председателя Владимир
Путин в Астана, Казахстан, 24 септември 1999 г.
руснаците вярваха, че силите за сигурност са били замесени в
бомбените атентати срещу жилищни блокове.Проучване на
общественото мнение на агенцията „Левада“ показа, че 43 процента от
руснаците смятат така, а 38 процента изключват възможността;
http://www.levada.ru/press/2002041600.html.
пасиви, които трудно ще бъдат преодолени.Гари Каспаров. Russia’s
Best Elections Yet, „Уолстрийт Джърнъл“, 21 декември 1999 г.
Най-разрушен град на земята –BBC News, Scars remain amid Chechen
revival, 3 март 2007 г.;
http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/from_our_own_correspondent/6414603.stm.
беше изцяло потъпкана през Втората чеченска война.Анна
Политковская. A Small Corner of Hell: Dispatches from Chechnya (Чикаго:
University of Chicago Press, 2003), 29.

Глава 5:Президент до живот

империята, на която комитетът служеше и която защитаваше –
СССР.Маша Гесен. The Man Without a Face: The Unlikely Rise of Vladimir
Putin (Ню Йорк: Penguin, 2012), 132.
е съвършеният международен политически артист.Фиона Хил и
Клифърд Гади. Mr. Putin: Operative in the Kremlin (Вашингтон, окръг
Колумбия: Brookings Institution Press, 2015), издание за Kindle, локации 322
– 27.
да се оттегли по-рано и по-рано да го запрати в президентството.По
разкази на Татяна Юмашова, дъщеря на Елцин и негов близък съветник,
публикувани на сайта ѝ; същото пише и „Телеграф“ на 23 януари 2010 г.;
http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/7063201/Boris-Yeltsins-
daughter-attacks-Vladimir-Putin.html.
крайния исторически триумф на първия президент на Русия.Гари
Каспаров. „Елцин дава нова надежда за новата година“, „Уолстрийт
Джърнъл“, 3 януари, 2000 г.
следваше принципите на свободното общество.Джордж Сорос.
„Горчиви размисли с вяра в Русия“, „Московские новости“, февруари 2000
г.
си е съвсем жив и активен политически –Андрей Пионтковски. „За
кого бие Путин?“, „Раша Джърнъл“, 21 – 27 февруари, 2000 г.
символизмът на връщането на съветския химн беше както очевиден,
така и шокиращ.Критиците на американската изключителност като Путин
трябва да не забравят, че в текста на новия руски химн се казва също „Одна
ты на свете! Одна ты такая“ (т.е. „Ти една на света си! Една си такава“ –
бел. прев.).
 Глава 6:В търсене на душата на Путин
притеснило в Путин в ранните му дни.Въпреки всичките ни спорове
през годините, проницателността и опитът на Стив го правят един от
любимите ми „шерпи“ по въпроса как установяването на американската
външна политика гледа на Путин и защо. Силно препоръчвам статиите и
книгите му, дори и онези, с които не съм съгласен.
как въобще ще разрешим този проблем.В личен имейл от Стив
Сестанович до автора от 19 април 2015 г.
Никога не съм правил нищо подобно. Това е незаконно!Интервю с
президента Бил Клинтън по радио „Ехото на Москва“ от 4 юни 2000 г.
Цитирано и от Майкъл Уайнс. „Клинтън в Москва: Състоянието на
демокрацията“, „Ню Йорк Таймс“, 4 юни 2000 г.
побои, мъчени и понякога изнасилвания. Малкълм Хоукс, изявление на
„Хюмън Райтс Уоч“ от 11 март 2000 г. Цитирано в „Гардиън“,
http://www.theguardian.com/world/2000/mar/11/russia.ethicalforeignpolicy.
Студената война наистина е свършила. Кондолиза Райс. No Higher
Honor: A Memoir of My Years in Washington (Ню Йорк: Crown, 2011).
Издание за Kindle, локации 1450 – 54 .
ще стоим един до друг.Джордж У. Буш. Decision Points (Ню Йорк:
Crown, 2010). Издание за Kindle, локации 3589 – 91.
се развива в условия на недопустима изолация.Андрей Сахаров.
„Писмо до Конгреса на Съединените щати, 21 август 1973 г.“, публикувано
в Sakharov Speaks (Ню Йорк: Alfred A. Knopf, 1974), 211. Алексей Навални
и аз заехме тази техника, когато нарекохме акта „Магнитски“ „анти-
Путинов и затова проруски американски законодателен текст“.
отправя огромна обида!Анатолий Добринин. In Confidence (Ню Йорк:
Times Booksq 1995), 163.
не може да има взаимно доверие.Сахаров. „Писмо до Конгреса на
Съединените щати, 21 август 1973 г.“
не просто акт срещу държавата и срещу Съветите, но и троцкистки
акт.Кристофър Андрю и Василий Митрохин. The Sword and the Shield: The
Mitrokhin Archive and the Secret History of the KGB (Ню Йорк: Basic Books,
2000), 317.
срещу Съветите трябва да се тръгне на конфронтация, а не с
отстъпки.Натан Шарански и Рон Дърмър. The Case for Democracy: The
Power of Freedom to Overcome Tyranny and Terror (Ню Йорк: PublicAffairs,
2004), 3.
с много по-голям риск за себе си, се осмеляват да ѝ се опълчат.По
някакви причини този забележителен исторически документ е труден за
откриване дори и в нашата ера на тотална информация. Първият резултат в
Гугъл за този цитат е от собствения ми акаунт в Туитър! Речта може да бъде
намерена в пълния си обем и свалена от сайта на фондацията „Джаксън“
http://www.hmjackson.org/publications.
На нашата пренаселена Земя вече няма ВЪТРЕШНИ РАБОТИ!От
уважение запазвам главните букви на Солженицин, които използва за
изписването на „Вътрешни работи“ в ръкописа си на лекцията си при
връчването на Нобеловата награда.
особено ако ръцете ти са завързани. Друго известно изявление на
Райс се отнася до Беларус на силния човек там Александър Лукашенко и
през 2005 г. нарича страната „Последната останала истинска диктатура в
сърцето на Европа“. Най-лошото от всичко е, че го казва, докато е в
Москва! Дори и малцина да бяха готови да нарекат Путин диктатор през
2005 г., защо беше нужно да го ласкаят така? През 2014 г. Лукашенко
постигна частично отмъщение, като каза, че откакто Путин е нападнал
Украйна, вече никой не го нарича последния диктатор в Европа. И беше
прав.
тук със специалната цел да сложим край на войната.Цитатите са от
различни руски новинарски материали; някои са на английски в този
материал на ВВС: Hostage-takers ‘ready to die, 25 октомври 2002 г.,
http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2360735.stm.
ръст на антисемитските настроения през последната година.Маша
Кондрачук и Стивън Енис. „Евреите отхвърлят руските твърдения, че в
Украйна има антисемитизъм“, материал на ВВС от 12 ноември 2014 г.,
http://www.bbc.com/news/world-europe-29991777.
процесът ще бъде честен, по руските правни стандарти.Цитат от
руски материал на сайта grani.ru от октомври 2003 г. Посланик Вършбоу
също изрази загриженост, че руското правосъдие се „прилага избирателно“.
Желая ви смелост!Може да видите речта тук с аудио:
http://www.rferl.org/content/Text_Of_Closing_Statement_By_Mikhail_Khodorkovsky/220852

Глава 7:Зад борда, право в огъня

да се боря за тези хора и за тези неща.Гари Каспаров. „Великата
игра“, „Уолстрийт Джърнъл“, 14 март 2005 г.
заповед да ви арестувам, ако се опитате да отидете.Дж. Ф. О.
Макалистър; Пол-Куин Джъдж; Юрий Зарахович. „Разговорите, които се
провалиха“, „Тайм“, 13 септември 2004 г.
ще отида в Беслан, за да започнем преговори.Дж. Ф. О. Макалистър.
„Срив в комуникацията“, „Тайм“, 12 септември 2004 г.
нарушиха мълчанието си и оттеглиха доклада, тъй като бил
прикритие.„Разследването на обсадата на училището в Беслан е
„прикритие“, „Хералд“ (Шотландия), 10 феруари 2007 г.,
http://www.heraldscotland.com/beslan-school-siege-inquiry-a-cover-up-
1.829305.
заложници, които е можело да бъдат спасени, са били изгорени
живи.Дейвид Сетър. „Уийкли Стандарт“ 12, №9 от 13 ноември 2006 г.
виновни ще сме всички ние!Гесен. The Man Without a Face, 193 – 194.
и универсалните ценности.Президентът Джордж У. Буш в изказване
пред продемократичната организация „Фрийдъм Хаус“ (Дом на свободата,
бел. прев.) от 29 март 2006 г.

Глава 8:Операция „Медведев“

„интелигентен“ и „от друго поколение“.Интервю на борда на
редакторите на „Ю Ес Ей Тудей“ с държавния секретар Кондолиза Райс от
11 декември 2007, http://usatoday30.usatoday.com/news/washington/rice-
transcript.pdf.
„обезпокоителния“ проблем с човешките права.Всички цитати са от
статии за Путин в секцията „Личност на годината“ на „Тайм“ от 19
декември 2007 г. В тях е включено и интервю, в което питат Путин защо
изборите в Русия не са по-открити и защо са ме хвърлили в затвора.
Удивителният отговор на Путин е: „А защо, когато беше арестуван, г-н
Каспаров говореше на английски, а не на руски? Когато един политик
въздейства на тълпа други нации, вместо на руската нация, това говори
нещо“. Естествено, че първо говорих на руски, а след това се обърнах към
чуждестранните репортери на английски.
потенциална опасност за собствената му сигурност.„Тайм“, „Адолф
Хитлер: Личност на „Тайм“ за 1938 г.“, 2 януари 1939 г.
дълбока загриженост и силни възражения.Цитати от изявления на
Извънредните срещи на Европейския съвет по ситуацията в Грузия през
август 2008 г.
нанесе на руското правителство повече вреди от писанията
ѝ.Бележка, която Путин направи пред пресата на 10 октомври 2006 г. в
Германия, едва четири дни след убийството на Политковская.
замаяни от миризмата на нефт и газ!Вацлав Хавел, често цитиран
след събитието, цитиран и в пресинформацията за филма.
една от най-качествените в света.Всички цитати са от медийното
отразяване на изказванията на Медведев на Световния конгрес на руската
преса на 11 юни 2008 г.
руски градове и на чужда земя.Най-сензационно беше убийството на
съперника на Кадиров Сулим Ямадаев в Дубай. Полицията в Дубай обвини
за убийството братовчед на Кадиров (и член на Държавната дума). Братът
на Ямадаев, Руслан, беше убит в Москва през 2008 г.
ако НАТО беше одобрил МКП (План за кандидатстване за членство)
молбата на Грузия.Буш, „Decision Points“, 7945 – 7947.

Глава 9:Дързостта на фалшивата надежда

с Маршал, Ачесън и Кенан.Реплика на Обама в интервю за „Фарид
Закария GPS“ на 28 декември 2008 г. Обама похвали и външната политика
на президента Джордж Х. У. Буш.
по всички земи, навсякъде.Версия на тази реплика има и на плочка на
стълбището на постамента на Статуята на свободата.
вдъхновяващата си реторика с решителни действия.От статията ми
за „Лос Анджелис Таймс Синдикейт“ на 5 ноември 2008 г., която е доста
публикувана. Пълният текст е достъпен без заплащане на
http://www.theotherrussia.org/2008/11/05/kasparov-on-obama-and-how-russia-
sees-america/.
заклейми „руската агресия“.Всички цитати са от изявления за пресата
по време на кампанията. Бълваха ги с бясна скорост.
американската изключителност от първия мандат на президента
Буш.Бен Смит. Invasion of Georgia’ a ‘3 a.m. moment, Politico, 9 август 2008
г.
независимостта на бившите съветски републики.Пълният текст на
изявлението на сенатора Маккейн от 11 август 2008 г. по повод Грузия си
струва да се прочете:
http://www.realclearpolitics.com/articles/2008/08/mccain_statement_on_georgia.html.
г-н Путин и г-н Медведев трябва да решат.Интервю с Игор Юргенс за
Gazeta.ru от февруари 2010 г.
я окачестви забележително като „Болшой Петролиъм“.Широко
цитиран в пресата на 14 януари 2011 г. По онова време Ед Марки беше най-
високопоставеният демократ в Комисията по природните богатства на
Камарата на представителите.
политиката на Обама спрямо Русия е: „Ние даваме, Русия
получава“.Мит Ромни. „Да се поклониш пред Кремъл“, „Политико“, 27
март 2012 г.
 не обърна внимание на твърденията му и реши, че са политически
блъф.Мит Ромни. No Apology: The Case for American Greatness (Ню Йорк:
St. Martin’s Press, 2010), издание за Kindle, локации 4916 – 20.
бяха мирни хора и бяха атакувани несправедливо.Запис на видеоклипа
от Fox News все още може да бъде намерен онлайн:
http://video.foxnews.com/v/1624799524001/anti-putin-rallies-continue-in-
russia/?#sp=show-clips.

Глава 10:Война и отстъпки

компаниите на Аркадий Ротенберг, стария джудо приятел на Путин,
са получили договори на стойност 7,4 милиарда долара.„Замъци в пясъка“,
The Economist, 13 юли 2013 г.
Токио през 1940 г. и Рим през 1944 г.Те бяха отменени заради
избухването на Втората световна война. Следващите олимпийски игри бяха
в Лондон през 1948 г.
като част от Путиновия нео-СССР.Гари Каспаров. Les Jeux et la
vérité, Le Monde, 24 февруари 2014 г.
още преди да съм доизказал „Берлин“.Моят помощник Миг Грийнгард
започна да нарича това „Хитлеровото извъртане на очи“ при множеството
ми интервюта преди и по време на Игрите в Сочи. Той също така забеляза,
че извъртането на очи при такива сравнения почти спряха, когато Путин
анексира Крим, както бях предупредил, че ще стане.
Нищо не е лично срещу него.От пресконференцията на Джон Кери в
Лондон на 14 март 2014 г.
пожелания за „мобилизиране на международната общност“.Обама
всъщност каза това („Бележки от президента Обама и президента на
Украйна Порошенко след двустранната среща“, 18 септември 2014 г.).
Много от бележките му изглеждат като пародия на дипломатическите
увъртания: „А ние ще продължим да търсим как да постигнем
мобилизиране на международната общност, за да кажем на Русия, че
Украйна желае да има добри отношения с всичките си съседи както на
изток, така и на запад, и че трябва да се намери начин, по който Украйна да
може да преговаря, да търгува и да продължи връзките между народите на
Украйна и Русия. Русия не може да нарежда как Украйна да се възползва от
възможността си да работи ефективно с другите си партньори, за да
подобри ситуацията на украинския народ“. Русия току-що беше нападнала
Украйна!
 Заключение
Ким Чен Ир и подобните на него разбират.Вацлав Хавел. „Дошло е
време за действия спрямо С. Корея“, „Вашингтон Поуст“, 18 юни 2004 г.
нарече убийството „провокация“.Дмитрий Песков, говорителят на
Путин, каза това само часове след убийството. Путин го повтори на
следващия ден.
което през цялото време изглеждаше все по-далечно.Целият доклад
на Немцов от 2011 г. „Путин. Корупция“ може да се намери онлайн на
руски и английски на http://www.nemtsov.ru/old.phtml?id=706613. Хиляди
печатни копия бяха иззети и унищожени, разбира се, като „екстремистка
литература“.
а не просто арена на борби във Вавилонска кула.Всъщност речта е
озаглавена „Опори на мира“, но е позната просто като „Речта за Желязната
завеса“. Струва си да се прочете или чуе цялата дори и само за да се
удивите как Чърчил, известен с възвишената си реторика, също така с
желание обсъжда в речите си най-различни детайли и политики. Текстът и
аудиото може да видите тук:
http://www.winstonchurchill.org/resources/speeches/1946-1963-elder-
statesman/the-sinews-of-peace.
и се изхабяват и виното, и меховете.Библията, Марк 2:22, превод от
1940 г.
Събуди ме, като превземат Полша.Както ми каза Бил Мар в шоуто си
„Real Time“ на 1 май 2015 г.

За автора
Гари Каспаров е лидер в световната ранглиста по шахмат в
продължение на двадесет години. През 2005 г. се отказва от
професионалния шахмат, за да помогне във водачеството на
продемократичната опозиция срещу Путин. През 2012 г. става председател
на фондацията „Човешки права“, като наследява Вацлав Хавел на поста. От
1991 г. е външен автор в „Уол Стрийт Джърнъл“ и е старши гост лектор в
училището „Оксфорд-Мартин“ в Оксфордския университет. Книгата му
„Животът като партия шах“ от 2007 г. е издадена на двадесет и шест езика.
Каспаров живее в самоналожено изгнание в Ню Йорк със съпругата си
Даша и децата им.
Гари Каспаров
ЗИМАТА ИДВА

Защо Владимир Путин и враговете

на свободния свят трябва да бъдат спрени

Американска
Първо издание
Отговорен редакторХристо Блажев
РедакторГанка Филиповска
Предпечатна подготовкаНадежда Тошева
Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:
Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София
City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София
Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София
Летище София – Терминал 2, София
Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София
Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна
Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив
Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора
Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе
Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен
интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.