БЕТИ

МАХМУДИ И АРНОЛД Д. ДЪНЧОК

ОТ ЛЮБОВ КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ

Превела от английски ЮЛИЯНА ЦВЕТКОВА

Betty Mahmoody with Arnold D. Dunchock FOR THE LOVE OF A CHILD St.
Martin's

Press New York Copyright © 1992 by Betty Mahmoody

Превод © Юлияна Цветкова Корица © Иван Димитров Издателска къща

„Златорогъ"

София 1993

ISBN 954-437-019-6

Тази история е действителна. Героите и събитията са истински, но имената

и

подробностите, свързани със самоличността на някои лица, са променени,

за да

избегнат затвор и дори смъртна присъда както те, така и техните семейства.
Това са

Дон и Мириам, Сара, Нелсън Бейтс, Бевърли и Саб-рина, Мег, Фереще и

Кайван,

Мерилин и Фе-ридун.

Посвещавам тази книга на всички деца, станали заложници на собствените

си родители

и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх

Съдържание

ПЪРВА ЧАСТ
1. Нов живот

2. Моята история добива известност

ВТОРА ЧАСТ

3. Криза

4. Пакистанско правосъдие

5. Разделени навеки

6. Случка на границата

7. С надежда и молитва

ТРЕТА ЧАСТ

8. „Алжирските майки"

9. Клетвата е изпълнена

10. Муди реагира

11. Отклик

12. Един свят за децата Приложение

През 1986 година имах щастието да се свържа с агенцията „Уилям Морис".

Хората, с

които работих, се оказаха нещо повече от професионалисти. Те не само

промениха

изцяло живота ми и ми създадоха име и кариера, но освен това ми

помогнаха да

придобия самочувствие, защото повярваха в мен и станаха мои приятели, с

които мога

да споделям своите лични проблеми.

Освен литературен агент, Майкъл Карлайл е мой близък приятел, който ме
подкрепя в

трудностите и споделя радостта от успехите. Винаги, когато нашата

сигурност с

Махтоб е била застрашена по някакъв начин, сме разчитали на Майкъл и за

съвет, и за

помощ.

Марси Поснър е жената, на която дължа разпространението на моята книга

в цял свят.

Тя има дъщеря на годините на Махтоб и това ни направи особено близки.

Ранди Чаплин ми даде възможност да започна лекторската си кариера,

защото повярва

в моите способности. Лекциите ми носят голяма радост и удоволствие,

дават ми

прекрасната възможност да се срещам и запознавам с нови интересни

личности.

Моят френски издател Антоан Фиксо е духовният баща на тази книга. Той
бе осъзнал

сериозността на проблема за отвличането на деца от собствените им

родители и ме

покани във Франция, за да мога да се посветя изцяло на работата си.

Именно Антоан ме

свърза с „Алжирските майки", които ми послужиха за истински извор на

вдъхновение.

Приносът му към появата на настоящата книга е действително безценен.

7
Аня Клайнлайн от немското издателство „Густав Любе Ферлаг" не само
редактира

немския превод на книгата, но стана близка наша приятелка. Двете с

Махтоб я обичаме

толкова много, че я смятаме за член на нашето семейство. Аня пламенно ме

защити от

злобните нападки, на които бях подложена след интервюто, което Муди бе

дал за

немската телевизия.

Неоценима помощ за появата на настоящата книга дължа и на Том Дан от

„Сейнт

Мартинс Прес". Той ми отдели много от времето си да редактира ръкописа.

Интересът, който прояви към всички идеи, родени от „Не без дъщеря ми",
ме окуражи

допълнително.

Големият талант на Джеф Коплон направи тази книга такава, каквато си я

представях.

Историите, разказани в нея, написахме заедно и те носят отпечатъка на

неговото ярко

журналистическо перо и необикновено проникновение.

Двете с Махтоб имахме истински късмет, че след кошмара, описан в „Не

без дъщеря

ми", бяхме посрещнати с разтворени обятия и ни бе предоставена

възможност да

превърнем преживения ужас в нещо, което оказа положително въздействие

върху
живота на хората. Освен това ние намерихме безброй приятели,
благодарение на които

животът ни се промени до неузнаваемост.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Нов живот

Сряда, 5 февруари 1986

Мамо, виж! Американското знаме! възкликна Махтоб, когато наближихме

американското посолство в Анкара. В ледения въздух дъхът й излизаше на

бели

облачета от устата й. Аз почти не усещах краката си. Всяка стъпка ни

напомняше за

петдневния преход пеш и на кон през планините, по които минава ирано-

турската

граница пътят, използуван от контрабандистите, които ни помогнаха да

избягаме. Аз

жена на четиридесет години, и шестгодишната ми дъщеричка. И двете

бяхме на края на

силите си.

По време на осемнадесетмесечното ни затворничество в Иран бяхме

виждали

националния флаг единствено на снимки, и то неизбежно в пламъци или

изрисуван

грубо върху циментовите подове на училищата, където децата го тъпчеха и

плюеха

върху него, преди да влязат в класните стаи. Гледката на волно веещото се

над главите

ни, обсипано със звезди знаме за мен беше нещо много, много важно.
Знамето бе

символ на нашето избавление.

През последните осемнадесет месеца неведнаж бях изпадала в паника, че

никога повече

няма да зърна тази гледка. През юли 1984 година двете с Махтоб
придружихме Са-йед

Бозорг Махмуди, моя съпруг, иранец по народност, на двуседмично по

неговите

собствени думи посещение в родната му страна. Едва след като

пристигнахме, Муди

така му казват всички познати заяви, че никъде няма да се връщаме и

оставаме да

живеем в Иран. Аз и дъщеря ми бяхме насила отделени от двамата ми

непълнолетни

синове от първия ми брак. Бяхме отведени на другия край на света, далеч

от родителите

ми, далеч от приятелите ни, далеч от всичко, което ни беше скъпо и

познато.

Но най-лошото бе, че там аз нямах никакъв контрол над собствената си

съдба. Според

ислямските фундаменгалис-тки закони на Иран и двете с Махтоб бяхме

ирански пода-
нички, а Муди бе нашият пълновластен господар. Нямахме право да
напускаме

страната без неговото писмено съгласие. Без това съгласие бяхме длъжни
да останем

там завинаги, при все че поведението на Муди ставаше все по-налудничаво,

а

побоищата, които ни нанасяше все почести и жестоки.

Не ми се искаше да напускам Иран по този начин, но всички опити да

убедя Муди с

разумни доводи се провалиха. Преди три седмици го бях помолила отново

да обмисли

решението си да ни държи в Иран насила.

Моля те, Муди, кажи пет години, десет години, но не казвай никога. Кажеш
ли

„никога", все едно ме оставяш без надежда за бъдещето.

Отговорът е никога] Повече не желая да слушам за Америка рече той.

Знаех, че не се шегува.

През следващите дни взех най-съдбовното решение в живота си: да

избягаме от Муди

на всяка цена. Разбирах, че може би нито Махтоб, нито аз ще издържим на

бягство през

планините посред февруари време, когато дори контрабандистите ги считат

за

непроходими. Опасностите бяха много: да измръзнем или да паднем в

пропаст, да ни

ограбят, изоставят или да ни предадат на иранските власти най-страшната

от всички

възможности, защото за отнемане на дете от баща му можех да бъда

осъдена на смърт.

Аз обаче бях обзета от странно спокойствие, от съвършено присъствие на

духа пред

онова, което ни очакваше. Вече знаех, че в живота има много неща, далеч
по-страшни

от смъртта. Денят, в който избягахме, Муди с нескри-вано озлобление бе

заявил на

Махтоб, че повече никога няма да ме види. Вече беше купил самолетен

билет за

Щатите само за мен и полетът бе след два дни. Стана ми ясно, че нямаме
друг избор

освен бягството. След като бе видяла баща си отново обладан от жестокост,

дори по-

страшна отпреди, Махтоб се съгласи с мен.

Осем дни по-късно, във фоайето на посолството, аз вече нямах никакви

сили. Напълно

изтощена, погледнах американския консул, който ми каза:

Ще се наложи да отидете в полицията, за да уредите паспортите си.

Моля ви, погрижете се вие. Страх ме е да отида в полицията примолих му

се аз.

Новите ни американски паспорти, полученичрез швейцарското посолство в

Техеран,

нямаха'печати, което според турските закони означава че сме незаконно

пребиваващи в
страната чужденци. Ако в Иран бе издадена заповед за задържането ми,
полицията

можеше да ме арестува, а такава раздяла нямаше да издържа нито аз, нито

Махтоб.

Беше възможно дори да ни върнат в Иран.

Американският консул, който бе уведомен за нашия случай от Държавния

департамент,

се разстрои, като ни видя в това окаяно състояние.

Не мога нищо да ви обещая, но ще проверя какво мога да направя.

Тъй като уреждането на документите и билетите ни щеше да отнеме

известно време,

той предложи да разгледаме забележителностите на Анкара. Сърдечно

благодаря!

Бяхме преживели иракските въздушни нападения над Техеран, бяхме

отървали

куршумите на кюрдите, бяхме преминали опасните планински чукари,

бяхме

издържали цели пет дена почти без храна и сън и след всичко това в
никакъв случай

нямаше да тръгна из улиците на Анкара, за да ни спипат там. Най-накрая се

озовах на

сигурно място под родния американски флаг и нямаше да мръдна.

Имах и още една причина да действам светкавично. Няколко дни преди да

напуснем

Иран, сестра ми бе успяла да се свърже с мен по телефона. Каза ми, че на

татко му
предстои тежка операция от рак на дебелото черво. През петте дни на
бягството ни

често си мислех и за него дали е жив или не. След като му бях позвънила
предишната

вечер, сега се опасявах дали ще издържи до срещата ни.

Бързо се връщай вкъщи! рече той и аз бях твърдо решена да се добера до

болничното

му легло, преди да е станало късно.

Искам да се върна у дома с първия самолет! заявих на консула.

Турската полиция се оказа последната брънка от поредицата възможни

провали. Знаех, че според иранските закони е невъзможно двете с Махтоб
да напуснем Иран без

писменото разрешение на Муди. От Техеран до границата нашият шофьор

бе спиран

многократно от пасдар, ислямската тайна полиция, за редовни проверки.

Всеки път,

когато някой приближаваше до колата, сърцето ми спираше да бие. Свивах

се зад

чадъра си, който все пак ми служеше за прикритие, и си мислех, че това

може би е

краят. Неизвестно защо обаче така и не поискаха документите ни.

След като контрабандистите ни оставиха на турска земя, ние се качихме на

един

автобус за Анкара от планинското градче Ван. Късметът не ни изоставяше.

Виждах как

отклоняват други автобуси, а пътниците в тях преминаваха през паспортна

проверка.

Нашият автобус също бе спиран на няколко пъти от военната полиция, но

след няколко

думи с шофьора ни махваха да продължаваме. Никой не поиска паспортите

ни, докато

не пристигнахме в Анкара посреднощ и опитахме да се регистрираме в

хотела срещу

американското посолство.

Нямам обяснение за случилото се: вярвам, че бяхме спасени по Божията

воля.

По време на престоя ни в американското посолство консулът и

вицеконсулът ни

поканиха на обяд. Обещаното меню ни изпълни с трепетно очакване

бургери със

сирене и пържени картофи. Когато стигнахме голямата дървена порта, зад

която се

намираха сградите на посолството, двама морски пехотинци бързо я

отвориха и ние

изпаднахме в неловг ото положение на взаимната ни любезност.

След вас рече консулът.

Не, след вас повторих,'без да се замисля.

След вас каза вицеконсулът.

След вас настоях аз.

Етюдтт в стил братя Маркс приключи в мига, в който си дадох сметка, че в

Иран
винаги съм вървяла след Муди или който и да било друг мъж. Никой не ми
бе нареждал

да го правя, просто бях следвала примера на милиони ирански жени.

Трябваше да

минат месеци, преди да си върна навика спокойно да минавам пред своя

кавалер,

когато влизам някъде.

Докато чакахме новини от полицията, Махтоб нарисува едно кораб че,

плаващо по река

Тандър Бей, която тече край дома ни в Мичиган, а отзад се виждаше

планинска верига.

Никога повече не искам да виждам други планини каза тя. В този момент
консулът се

върна, очевидно доволен от постигнатото.

Погрижих се за всичко. Сега вече може да потегляте към къщи.

Шест часа по-късно се намирахме на борда на самолета, билетите за който

купих с

единствената си валидна кредитна карта. Тъй като нямаше директен полет

за Ню Йорк, авиолиниите ни платиха престоя и храната в хотел „I Тера-
тон" в Мюнхен. Въпреки

изкушението да вкусим го чата храна, напрежението и свитите нк на топка

стомаси i е

ни позволиха да сложим и една хапка в устата сг. Ок:г гато настоях Махтоб
да си

поръча малини, тя ми хвърл1 лукава усмивка зад купичката и каза:

Само ме дразниш, мамо. Знам, че сме в Мичи^г. *., защото това са истински
малини.

На летище Кенеди пристигнахме сте зактененге и изпуснахме последния за

деня полет

до Детрогт. След i ато минахме през митническата проверка, веднага се

отпрг вихме

към изхода за първия сутрешен полет. При все ч бяхме толкова близо до
къщи,

продължавах да сз чувси у^гм уязвима и безпомощна. Нощта щеше да даде

па Муд гъз-

можност да скъси разстоянието помежду ни. Оглежл а подозрително всеки

пътник.

Когато стигнахме изхода за полетите на Северо:^пгд-ните авиолинии,

летището бе

почти безлюдго. Нагтгних Махтоб в пластмасовите кресла в чакалнята

колкото с гъз-

можно по-удобно и започнах бдението си. Колкото и да бях уморена, ке

смеех да заспя

и да оставя дъщеря сг без наблюдение. Махтоб също бе спала

недостатъчно, ис нито

веднъж не я чух да се оплаче. Втренчила очи в сънливото й личице, аз си

спомних

колко забележително дете се бе показала тя по-умно за възрастта си,

търпеливо i

въздържано. Много родители биха сторили за децата ci онова, което

направих аз, но

едва ли са много шестгодишните момиченца, които могат да преживеят

това, коео се
случи на Махтоб. Гордеех се, че съм нейна майка, и бях доволна, че
изпълних

обещанието си да не напускам Иран без нея.

На следващата сутрин, когато командирът на самолета съобщи, че кацаме

на летище

Детройт Метрополгтън, Махтоб се събуди с надеждата, че чутото не е

халюцинация.

Току-що не казаха ли Детройт?

13

ii двете се втурнахме по транспортния хобот. Мичиган! Свободни! Близките

ни!

Закрила! Посрещнаха ни половин дузина роднини и семействата им. Когато

преди две

вечери се обадих по телефона от Мюнхен, ме попитаха какво най-. 5Ного

ми е

липсвало. Не се сетих нищо друго и изтърсих .Сникьрс1'. Преди едва се

случваше ди

изям повече от едик-два шоколада на година. Сега обаче семейството ми

иьх.! пе в

ръцете пълни с шоколад торбички, които щяха да ми стигнат за цял живот.

I .е дариха Тча Махтоб две кукли, едната от които беше обле %,на в
лурпурно

любимия цвят на дъщеря ми. Веднъж, докато бяхме в Иран, Махтоб ме

попита: „Когато

се измъкнем (никога не казваще „ако") оттук, ще може ли да се о.оием за

три дни в
Макдоналдс, преди да отидем у баба и дядо?"

Сега, когато завръщането ни бе факт, тя нямаше никакво желание да се

отбива в

Макдоналдс. Искаше само да си бъде зкъщи.

Б ix ужасно разочарована, че синовете ми Джо и Джон не бз;ха дошли да ме

посрещнат.

Не'им бяха казали до пос-ледн 1я момент преди кацането на самолета в

Детройт. Тъй

като тервите на семейството ми бяха опънати до крайност, никой не смеел

да повярва, че наистина сме успели да се изм кнем и не искал
предварително да дава надежда на

момчетата, jt страх да не се случи нещо в последния мо-мен г.

Посрещачите ни бяха чакали на летището от предишната вечер, когато се

очакваше да

си пристигнем. Като не ни щели да слизаме, една от сестрите ми се

разиищяла била

сигурна, че нещо лошо се е случило и са ни върнали обратно в Иран.

Като пристигнахме тази петъчна сутрин, едва дишахме от и/гощение.

Единствено

вълнението ни даваше сили и докато пътувахме по хлъзгавата магистрала

към къщи, аз

поглъщах познатия пейзаж с нови очи. Купчинки пресен сняг очертаваха

шосето и

макар да нося моя роден щат в сърцето си, Мичиган никога не ми се е

струвал по-

красив.
Най-сетне стигнахме дома на родителите ми истинско ранчо в
провинциален Банистър.

Когато колите завиха по криволичещия черен път, който води към къщата,
аз си дадох

сметка колко дълго сме отсъствали, съдейки по елховите дръвчета, които

преди години

бяхме посадили заедно с татко. Ако гледате едно дърво всеки ден, просто
не

14

забелязвате как расте. Елхичките бяха израснали много, откакто за

последен път ги бях

виждала. Безпощадно ми напомняха за това, което ме очакваше и което бях

пропуснала

от живота на синовете си и от упоритата борба на татко да оцелее до днес.

Къщата бе построена на три нива: стъпихме на площадката, изкачихме

няколкото

стъпала до кухнята и тъкмо когато прекрачвахме прага й, получихме най-

прекрасния

подарък едно анемично „Бау!" от банята вляво. Надникнахме през

открехнатата врата

и видяхме татко, който с мъка се подпираше на умивалника. С това „Бяу!"

винаги

посрещаше Махтоб като малка и тя прихваше в лудешки кикот. Татко бе

тежко болен и

не биваше да става (за да отиде до банята се нуждаеше от помощ), а па бе

настоял да
спази ритуала и да направи нещо по-специално за внучката си. Не
трябваше да става и

едва ли би могъл, ако не беше любовта му към Махтоб. Тя никога няма да

забрави този

миг.

Мама нй посрещна в кухнята: печеше сладкиш с боровинки и банани.

Махтоб си го

беше поръчала, когато й се обади от Мюнхен. Все още никой от нашите не

бе успял да

се свърже с Джо, но тук бе по-малкият ми син Джон. Още два месеца и

щеше да стане

на шестнайсет години. Беше пораснал с цели дванайсет сантиметра,

откакто бях

заминала и сега стърчеше над мен. Джон ме сграбчи в прегръдките си,

покри ме с

целувки и не можеше да сдържи сълзите си.

Отидохме в голямата всекидневна, където беше леглото на татко. Преди да

се разболее, той беше осемдесетки-лограмов здравеняк, висок метър и
седемдесет. Кипеше от

неизчерпаема енергия. Когато тръгнах на „кратката си ваканция" в Иран,

болестта му

рак на дебелото черво бе в напреднал стадий, но почти не му личеше. Татко

бе

пенсиониран автомонтьор, но продължаваше да носи работния си

комбинезон, да се

грижи за градината и да коси тревата. Най-много обичаше да се излежава в

шезлонга на
ливадата и да слуша по радиото мачовете на любимия си отбор
„Детройтските тигри".

Когато заминах през 1984 година, „Тигрите" бяха стигнали до националния

шампионат.

През следващата година и половина все разпитвах новопристигналите от

Щатите

иранци: „Какво стана с „Тигрите"? Кой спечели световната купа?" Но никой

не

разбираше за какво ги пи-

15

там. Не бях получила писмото на Джон, в което ми бе писал, че „Детройт" е

победил.

За година и половина ракът бе променил татко до не-узназаемост и го бе

превърнал в

четирийсеткилограмов скелет. Приличаше на човек, страдащ от

недохранване. Косата

му бе почти цялата опадала от хемотерапията, а останалата бе напълно

побеляла.

Лежеше по гръб, облечен в пижама, която му висеше отвсякъде като чужда,

и едва-ед-

ва обърна глава към нас. Вдиша от кислородния апарат още се задъхваше от

усилието, което бе положил, за да ни посрещне. Никога повече нямаше да
го видя облечен в

костюм и риза.

Татко се беше борил с всички сили, за да доживее този ден. Беше надминал
всички
лекарски очаквания. Ракът го разяждаше отвътре, но той така и не се
предаде. По време

на тежкото изпитание, което трябваше да преживея, той единствен вярвал

истински, че

ще намеря начин да избягам с Махтоб. Знаеше, че ще се върна, защото

рядко го бях

разочаровала.

Тагко вдигна поглед към мен и се усмихна.

Бях сигурен, че ще успееш прошепна той. Жилав човек си ти.

През следващите шест години щях да получа много похвали, но неговата

беше най-

ценна за мен.

Всички се надпреварваха да ми разказват какво се е случило през

последната година и

половина и аз им бях благодарна за вниманието, но се чувствах прекалено

уморена, за

да ги изслушам. След всичко'преживяно, бях започнала да гледам на

нещата другояче.

Бях загубила вкус към празните приказки.

Никой от семейството не искаше и да чуе за това, което ни се бе случило в

Иран, а още

по-малко желаеше да говори за собствените си чувства и мисли по въпроса.

Когато

споменавах за някое преживяване в Техеран, те все подхвърляха:

Били са лоши времена. Станалото станало. Сега си у дома, защо не го

забравиш?
Тъй като нямахме собствен дом, двете с Махтоб останахме у моите
родители. Всички

гледаха да ни закрилят. Това бяха доверчиви провинциални хора, които

никога преди

не бяха заключвали домовете си, но сега спускаха всяко резе и превъртаха

всеки ключ

по два пъти. Пистолетът на татко стоеше зареден и всеки бе готов да го

изпол-

16

зува при необходимост. Муди познаваше добре къщата на родителите ми и

тя беше

първото място, където би ни потърсил. Липсата на законна закрила в такива

случаи

щеше да му даде възможност да си вземе Махтоб обратно в Иран.

През първата седмица у дома се обадих във ФБР и централното управление

на

полицията, за да ги попитам на каква охрана бихме могли да разчитаме. И

от двете

места получих един и същ отговор те били противодействува-щи

институции.

Може да ви прозвучи бездушно и жестоко рече ми един агент от ФБР, но

докато няма

престъпление, нямаме право да се намесваме.

Нервите на всички бяха изопнати до крайност. Наостряхме слух при всеки

необичаен

звук. Наблюдавахме колите по пътя. При всяко иззвъняване на телефона,

когато

отсреща мълчаха, решавахме, че нещо ни грози. Нито аз, нито Махтоб

вдигахме

телефона от страх да не се обади Муди.

Докато обмислях бягството ни от Иран, бях решила след завръщането двете

с Махтоб

да заживеем под други имена и на друго място. Но се оказа, че това не е чак

толкова

лесно. Няколко дни след завръщането ни, когато попитах Тереза Хобгуд
служителката

на Държавния департамент, която се занимаваше с моя случай дали мога да

сменя

името на Махтоб, тя ми обясни, че мога да я наричам както пожелая, но

според закона

името й не може да бъде сменено в отсъствието на баща й и без неговото

разрешение, преди да е навършила осемнайсет години. Освен това тя ме
предупреди, че този начин

на живот ще ме принуди да прекъсна връзките със семейството си и

старите приятели.

Няма да мога да се обаждам дори на синовете си.

Каква бе главната причина да напусна Иран? Можех да изтърпя някак

режима на вода и

гориво, двучасовите опашки за хляб и яйца и всекидневните въздушни

нападения на

иракската авиация, но не бях в състояние да живея като затворничка, нито

можех да
оставя Махтоб да израсне в общество, в което щеше да приеме
затворничеството за

нещо естествено.

В Иран Муди ни беше превърнал в затворнички. Нямаше-да допусна и тук,

в Америка,

да се стане наш надзира-• тел.

Освен това имах и друго основание. В Иран бях срещ-

2. От любов към дъщеря ми

17

нала няколко жени и деца в нашето положение. Имах чувството, че

непременно трябва

да привлека вниманието на хора fa върху усложненията, които възникват от

културните

различия в семейства като моето. Аз например нямах никаква представа, че

омъжвайки

се за Муди, дори в собствената си страна, автоматично ставам и иранска

гражданка.

Научих това едва след като отидох в швейцарското посолство в Техеран и

открих, че

този факт не може да ми предложи никакви привилегии. Исках да накарам

другите да

се замислят, преди да е станало твърде късно. Исках да споделя с тях

горчивия урок, който получих че не можеш да подредиш в куфар своите
права и да ги отнесеш там,

където отиваш.

Под каквото и име да заживея, мислех си аз, едно е ясно трябват ми пари.
Бях избягала

без пукнат грош и в момента се намирах в тежко финансово състояние.

Месец след

пристигането ни в Техеран Муди бе изтеглил всичките^ни спестявания от

Мичиган. Не

обичах да вземам пари на заем, не ми се искаше да го правя и сега.

Осребрих скромната

си обществена осигуровка, която ми се събираше за пенсия, за да

преживяваме. Парите

нямаше да ми стигнат задълго, да не говорим, че с тях не можех да покрия

нито

дванайсетте хиляди, които дължах за бягството, нито държавната такса по

продажбата

на къщата ни.

Нямах пари, нямах работа (бях напуснала службата си завеждащ личен

състав, преди

да се омъжа за Муди), нямах и спокойствие, но смятах-, че е най-важно да

върна заема

на Амал, иранския търговец, който ми даде пари, за да избягам. Въпреки

съветите на

приятелите отидох в Националната детройтска банка в Алпена последното

място,

което наричахме свой дом, преди да заминем за Иран. Срещнах се с

вицепрезидента

Франсиз Фландърс и му обясних всичко.

Този.човек ми гласува доверие и рискува живота си заради нас казах му.

Напуснах банката с дванайсет хиляди в брой и веднага се отправих към
Уестърн

Юниън, за да ги пратя по въпросната сметка. Докато съм жива, няма да

забравя

доверието, което ми оказа господин Фландърс в този изпълнен с отчаяние

момент.

Винаги съм знаела, че ще напиша книга за Иран. Реших го още първия ден,
когато

стъпих на напечената му отжар-

18

ко слънце земя, когато чух хора от кресливи гласове и видях легионите

покорни жени с

развети черни чадори, някои от които надничаха през покривалото си само

с еДно око.

Съвместният ми дванайсетгодишен живот с Муди, напуснал родината си

през 1959

година, когато тя все още е била под силно западно влияние при
управлението на шаха, не ме бе.подготвил с нищо за това, което ми
предстоеше да видя. Разбира се, бях

разглеждала снимки от Иран преди революцията от 1979 година, на които

се виждаха

жени с модерни прически и къси поли, и затова промяната, настъпила в

страната след

идването на аятолах Хомей-ни на власт, направо ме изуми.

Въпреки че ми липсваше специална подготовка, бързо се реших да опиша

този друг,
непознат свят. Исках да пиша за промените, които са настъпили в страната
след

ислямската революция, както и за онова, което е останало след нея:

обичаите, кухнята, всекидневието на обикновените хора. Като гостенка у
семейство на мъжа ми, щях да

имам огромно предимство пред онези, които гледаха на този свят от

скъпите хотелски

стаи. Вярно, щях да прекарам в Иран само две седмици, но знаех, че мога
да науча

много, стига да си го поставя за цел.

След като двете седмици се превърнаха в осемдесет и вече разполагах с

много повече

материал, все още не се бях отказала от идеята да напиша книга, но все

отлагах

изпълнението й.

Животът ми започна да се променя още на втория ден след завръщането ми

в Мичиган,

когато излязохме да вечеряме с Джон, Махтоб, Карън Макгин и Дъг Вензел

наши

приятели от Алпена. Беше събота. Тъй като в Иран нямахме кола, това бе
първото ми

сядане зад волана от година и половина насам и усещането бе

едновременно вълнуващо

и тревожно липсваше ми ориентация. Преди да заминем, почти не бяхме

карали новия

си тъмносин форд и сега се наслаждавах на мощния му мотор и

просторното купе с
меки седалки, които се различаваха значително от .ъгловатите, малки като
миши капан

пакони, които задръстваха улиците на Техеран.

По време на вечерята в спокойна приятелска атмосфера за пръв път можах

да разкажа

за онова, което бяхме преживели с Махтоб. За семейството ми бе твърде

мъчително да

слуша подробности за тежкото ни изпитание, но нашитр приятели останаха

поразени.

19

Трябва да напишеш книга! възкликна Карен, след като свърших разказа си.

Ще го направя казах аз. Но първо трябва да си намеря работа. Нямам

пукнат цент.

Карен обаче реши, че тази работа не бива да се забавя.

Брат ми работи за едно издателство в Чикаго. Да му се обадя ли за съвет?

Няма да е зле промълвих сънливо. През последните две седмици почти не

бях мигвала

и в тази приятна атмосфера след тоста с шампанско умората ме повали.

Идеята за

книгата все още ми се струваше отвлечена и да--лечна.

В неделя щяхме да празнуваме двайсетия рожден ден на големия ми син

Джо и аз бях

много развълнувана. Докато помагах на мама да приготви празничния обяд

и тортата,

състоянието на татко се влоши и той взе да се задушава. Повикахме

лекуващия лекар д-
р Роджър Морис и се обадихме за линейка.

Не изглежда добре каза Роджър. Истинско чудо е, че издържа толкова

време.

Почувствах се смазана бях чакала толкова дълго, бях дошла от толкова

далеч, за да

загубя татко толкова скоро. Не е честно! Моля те, мили Боже, не го оставяй
да умре!

После се укорих за егоизма си. В Иран се бях молила безброй пъти татко да
доживее

завръщането ни. Бог чу молитвите ми, но колкото повече ми даваше,

толкова повече

исках.

В понеделник татко все още беше в критично състояние, когато ми позвъни

Стивън

Стар от агенция „Уилям Морис' в Ню Йорк. Карен не си бе губила времето.

Стивън

беше много ентусиазиран:

Разполагате с невероятна исто'рия. Бихме искали да поговорим за една

бъдеща книга.

Бях много изтощена и тъй като исках да бъда до татко всяка своя свободна
минута,

отвърнах:

След време сигурно ще стане, но засега не съм в състояние да мисля по

въпроса.

Това може да ви донесе много пари продължи Стивън.

Въпреки че бях останала без цент, му отказах. Във вторник Стивън отново
ми позвъни

и каза:

Настояваме да говорим с вас. Историята ви наистина е невероятна]

20

Додаде, че може да ми предостави значителен аванс. Едва тогава си дадох

сметка, че

ако се съглася, ще мога да си остана вкъщи, да се грижа за Махтоб и

нейната сигурност, докато в същото време пиша и печеля пари.
Предложението не беше за пренебрегване.

Уговорихме си среща в Детройт след няколко дни. Докато разказвах на

Стивън за

семейните тревоги относно безопасността ни, той успя да ме убеди, че

известността, която бих получила чрез книгата, ще се превърне в най-
добрата ми закрила. Ако моята

история стигнеше до много хора, които да застанат в защита на каузата ми,

Муди

нямаше да посмее да предприеме каквото й да е.

В четвъртък шестия ден от връщането ни в Щатите подготвиха татко за

единайсетата

поред операция в продължение на пет години. Вероятността за

благоприятен изход бе

минимална. След операцията лекарят погледна към мама и рече:

Някой да я изведе оттук за малко.

Брат ми Джим я откара у дома. Тъкмо влизали, когато телефонът иззвънял.

Мама

вдигнала слушалката и чула познат глас:

Ало, обажда се Барбара Уолтърс. Търся Бети Мах-муди.

Искала да разкажа моята история в нейното предаване „20/20"! Като чух за

телефонния

им разговор, реших, че мама има много по-здраво сърце, отколкото смятат

докторите.

В петък седмица след завръщането ми отидох на баскетболния мач на сина

ми Джон.

От година и половина не бях следила напредъка му на игрището и сега с

удоволствие

отидох да повикам за неговия отбор. Добре поне, че се върнах навреме за

гимназиалните му години.

Преди началото на срещата изсвириха националния химн и всички

станахме на крака.

За първи път след завръщането ми слушах химна и внезапно думите му

добиха нов

смисъл за мен. Лицето ми се обля в сълзи, а в гърлото ми заседна буца,

която не ми

даваше да издам ни звук.

Сред вихъра от събития се опитвах да се приспособя отново към живота,

който бях

оставила преди година и половина. Махтоб, Джон и аз останахме в къщата

на

родителите ми. Като прибавим и медицинските сестри, които се грижеха за

татко, както

и многобройните ни посетите-

21
ли, тя направо запука по шевовете. Нямаше нито време, нито свободен
сантиметър да

си поемем въздух.

Ала колкото и заети да бяхме, никога не забравяхме най-важното бяхме си у

дома.

Неотдавна бяхме ходили до Алпена малък пристанищен град край езерото

Ху-рон,

единственото родно място в спомените на Махтоб. Там въздухът е пропит

от аромата

на дървесината, обработвана в местната дъскорезница. Когато слязохме от

колата,

Махтоб си пое дълбоко въздух и рече:

Тук мирише като у дома! Чуй как пеят птичките. Когато Махтоб беше
малка, птичи ята

се събираха на

хранилките в задния ни двор. „Червенушка" и „сойка" бяха едни от първите

думи, с

които дъщеря ми проговори. Сякаш бяхме дошли да видим стари приятели.

Скоро след обаждането на Барбара Уолтърс в Мичиган пристигна

продуцент, който

трябваше да реши какво ще снима. След няколко дни заедно с Махтоб и

Джон

трябваше да отлетя до Ню Йорк за среща с Барбара. Джо, големият ми син,

отказа да

дойде не искаше никаква известност.

Никога Статуята на свободата не ми се бе струвала толкова красива, както в

мига,

когато прелетяхме над нея, за да кацнем в Ню Йорк. Издигаше се гордо и

сега разбирах

много по-добре какво символизира.

Отседнахме в хотел „Парк Лейн", който се намира до Сентръл парк. Щяхме

да

разговаряме в близкия хотел „Мейфлауър". Когато влязохме в стаята,

операторът се

опита да привлече вниманието на Махтоб, която се бе вкопчила в полата ми

и за нищо

насвета не искаше да ме пусне.

Ела при мен подкани я той. Мама ще седне ей там.

Понечи да покаже на Махтоб как ще изглеждам през камерата, но тя

нямаше никакво

намерение да се откъсне от мен и толкоз. Дъщеря ми се разпищя и се

залепи още по-

здраво за мен. Двамата с Джон едва успяхме да я успокоим, преди да

започне записът.

Барбара ни хареса страшно много и Изглеждаше искрено развълнувана от

историята

ни. В края на предаването Махтоб седеше на коленете й и двете се

прегръщаха и

целуваха.

Барбара ни даде билети за бродуейския мюзикъл „Котки". Местата бяха

много хубави

толкова близо до сцената, че по време на представлението няколко от

актьори-

22

те дойдоха да поговорят с Махтоб. След това вечеряхме в „Бениханаъв

Токио" японски

ресторант, който бил любимият на дъщерята на Барбара.

Месеци по-късно, когато си търсехме дом, Махтоб рече сериозно:

Бихме могли да се преместим в Ню Йорк. Там имаме приятели.-Барбара

Уолтърс е

наша приятелка.

Излъчиха интервюто на двайсети юни-1986 година точно на рождения ден

на Муди.

Дъг и Карен организираха в Алпена специално тържество в наша чест,

където гледахме

предаването заедно с много наши приятели. Същата нощ трябвало спешно

да закарат

татко в болницата. Сестрите пуснали „20/20", докато го приемали, но той

нямал сили

дори да гледа.

Наред с всичко останало промени се и начинът ми на хранене. През

първите два месеца

в Иран от депресията и дизентерията бях загубила двайсет и пет килограма

и бях

станала по-слаба, отколкото като гимназистка. Лицето ми приличаше на

смъртна маска.

Теглото ми се стабилизира едва когато направих съзнателен опит да оцелея

само заради
Махтоб. %

Когато се върнах в Съединените щати, се озовах сред храни,'които ми бяха

липсвали

ужасно в Иран: сирене Колби, горчица и чаша червено вино от време на

време нещо,

което бе абсолютно забранено от ислямския закон.

Но онова, към което се пристрастих истински, бяха сладкишите. Никога

преди това не

съм била голяма почитателка на сладкото. Бях ветеран от движението „Да

съблюдаваме

теглото си" и знаех, че обмяната на веществата в организма ми ще се

наруши. Сега

обаче, след дългите месеци лишения и въздържание, имах възможност да

си позволя,

това удоволствие и близките ми ме поощряваха:

Хайде, хапни си, нищо ти няма. Там кой знае какво си яла.

Когато след последната операция, напук на всички предвиждания татко се

възстанови, изведнъж му се отвори апетит за кифлички с желе, но не
желаеше да си хапва сам.

Хайде, ела да ми правиш компания молеше ме той и аз никога не му

отказвах.

И за да завърша тази тъжна история, трябва да добавя, че не само

възвърнах

предишното си тегло, ами качих още доста кила отгоре, и то със същата
бързина, с

която ги бях загубила в Иран. Те и досега са ми голям проблем.

23

Невероятно! казах на Махтоб миналата година. Качих толкова много

килограми, а

сега нямам воля да ги сваля. Май ще отида в клиника за затлъстели.

Огромните кафяви очи на Махтоб срещнаха погледа ми и тя невинно каза:

Мамо, не ти трябва клиника да затлъстяваш повече*.

Странно бе нежеланието ми да се разделя с чадора, черния плат, е който

иранските

жени се увиват отчглава до пети. Докато пътувахме към Анкара с автобуса,

Махтоб

забеляза, че в Турция този обичай съвсем не се спазва, и че някои жени не

носеха нито

чадори, нито дори шалове.

Виж каза ми тя, има непокрити жени. Сега можеш да си свалиш шала.

Отказах, защото отдавна не си бях мила косата. За година и половина си

бях правила

студено къдрене само веднъж. От Щатите бях тръгнала с кестенява коса и

хубава

прическа. Когато се върнах, косата ми беше дълга, права и посивяла. Джон

едва си

наложи да ме погледне в очите.

Мамо рече той, след като ме прегърна, не приличаш на моята майчица.

В деня след завръщането ни сестра ми Каролин, която работи като

консултант в

козметичната фирма „Мери Кей", доведе у дома една нейна колежка. Двете
подстригаха косата ми, боядисаха я, фризираха я, а после масажираха и
лицето ми.

Кожата ми бе суха като пергамент и масажът ме подмлади с десет години.

Ако ми бяха

направили снимки преди и след процедурата, „Мери Кей" можеше

спокойно да ги

използува за рекламната си кампания. Татко никак не одобряваше грима и

бе забранил

на дъщерите си да го използват, докато живеят под покрива му. Този път

обаче одобри

резултата. '

Е, така повече приличаш на себе си рече той.

Но дори и след като косата ми бе направена, изпитвах странно усещане,

когато излизах

гологлава. Да ходя непокрита в Мичиган ми бе толкова трудно, колкото да

се науча да

ходя покрита в Иран. Чадорът и шалът бяха станали моя втора природа,
така както

изискваше строго конформистката обществена система. В паметта ми още

гореше

споменът за дните, в които дори само един кичур коса изпод шала можеше
да стане

повод за двадесетминут-ни гневни словоизлияния от страна на пасдара,

цивилната

полиция, която кръстосваше техеранските улици с бели камионетки нисан и

пакони.
Видех ли американски полицай

24

или изобщо униформен човек дори пощаджия, ръцете ми неволно се

вдигаха към

главата и сърцето ми се раз-тупкваше. Мина цяла година, преди да се

отърва от този

рефлекс.

Страшните спомени преследваха и Махтоб. Едва ли някой друг бе обърнал

внимание на

самолета, прелетял над дома ни скоро след завръщането ни. Безобидното

му бръмчене

бе припомнило на Махтоб ужаса от иракските бомбардировки, когато

къщата ни се

тресеше из основи и във въздуха се носеше миризмата на изгоряла Плът.

Намерих

дъщеря си свита на кълбо в ъгъла на всекидневната да плаче и трепери. Не

можах Да я

успокоя дълго след като самолетът бе отлетял.

Татко едва преживя пролетта и началото на лятото. Направиха му още

няколко

операции, но въпреки това болките ставаха все по-непоносими. Белите му

дробове се

напълниха с течност. Започна да диша тежко, на пресекулки, сякаш се

задушава. Три

дни беше в кома. Със сестра ми Каролин седяхме в болницата, до леглото

му, когато
той внезапно отвори очи. Изглеждаше по-свеж. Гласът му звучеше по-
бодро отвсякога.

Щастлив и успокоен, той се разприказва и не млъкна цял час. Описваше

виденията си

ярки небеса и слънчева светлина, тучни зелени ливади и долини, пълни с

цветя. Бил

заедно с брата си близнак, който бе починал преди шест години. Докато ни

разказваше, татко непрекъснато се усмихваше.

Цялото му същество излъчваше спокойствие и това ни помогна да приемем

по-леко

последните му мигове. Надеждата, че татко ще издъхне в мир, вярата ни, че

наближава

не неговият край, а прелюдията към онова, което ни чака след нашия земен
живот, ни

дадоха сили.

Когато откриха заболяването на татко рак на дебелото черво, лекарите му

даваха

живот от шест месеца до три години. Неговата твърдост и желанието му за

живот обаче

увеличиха това време на пет години и това ни даде безценна възможност да

прекараме

повече време заедно. Аз спях на един диван до леглото му, готова да

откликна на всяка

негова молба. Питах се колко ли нощи е прекарал до детското ми креватче,

а сега

ролите ни се бяха разменили.

Татко беше единственият човек в семейството, с когото можех да
разговарям свободно, ала бе твърде слаб за дълги разговори и не исках да го
натоварвам. Той остана гла-

25

ва на семейството до последния си дъх. Всички го уважаваха, неговата

дума бе закон.

Когато Барбара Уолтърс поиска разрешение да изпрати екип в бащиния ми

дом, за да

снима част от предаването „20/20", повечето от близките ми се

възпротивиха и казаха, че известността може само да навреди както на мен,
така и на Махтоб. Мама каза:

Няма да позволя на никого да стъпи в къщата ми! Татко дочу спора от

леглото и

въпреки слабостта си

прошепна:

Да дойдат. И те дойдоха.

На трети август 1986 година точно три години от деня, в който двете с
Махтоб

стъпихме на иранска земя, и почти шест месеца след като се бяхме върнали
татко

почина в болницата на град Карсън. Беше на шейсет и шест години. Когато

съобщих на

Махтоб за смъртта му, тя каза:

Слава богу, че успяхме да се върнем навреме. Татко бе изключителен

пациент от

онези, които се
притесняват дали не създават излишни притеснения на болничния
персонал и на

останалите пациенти. Въпреки ужасните си страдания той рядко се

оплакваше. На

погребението дойдоха няколко лекари и медицински сестри, за да му

поднесат

уважението си. В продължение на години щях да слушам как е вдъхвал

кураж и

желание за живот на другите.

През следващите седмици нахкръб и траур ме обзе безмълвна ярост срещу

Муди. Бе

откраднал толкова много от безценното време, което бих могла да прекарам

с баща си, а сега, когато се нуждаех от подкрепата и съчувствието му на
съпруг, него го нямаше.

С течение на времето получих съчувствие и утеха от много хора, като

например доктор

Джак Дилтс, татковия хирург и негов приятел. Веднъж, години след

погребението, го

срещнах на една сватба. Той ме дръпна настрана и ми рече:

Не знам дали някога съм ти казвал колко упорито баща ти се бореше със
смъртта.

Малко хора биха преживели дори и една операция, а той преживя цели пет.

Няколко дни преди двете с Махтоб да напуснем Иран, сестра ми позвънила,

за да ни

каже, че на татко му предстои операция и надеждите са минимални. Муди

използвал
случая да говори с татко. Казал му, че всички се връщаме

26

у дома. Всъщност Муди имаше съвсем други намерения. Беше замислил да

остави

Махтоб за заложница, докато аз отида сама до Щатите, за да продам всичко

мебелите

от къщата и двете ни коли. Искаше да му изпратя парите, преди да се върна

в Техеран.

Бях сигурна, че получи ли веднъж парите, той няма да ми позволи да стъпя

на иранска

земя.

Все пак намерението на Муди да ме измами ми помогна да видя ясно, че

трябва да

рискувам и да направя всичко възможно, за да избягам от него заедно с

Махтоб. Това

беше първият положителен резултат.

Вторият, според доктор Дилтс, бил, че когато вкарали татко в

операционната, той бил

твърдо решен да живее и казал на всички присъствуващи:

Те си идват. Днес говорих с Муди и гой ми каза, че всички си идват.

Желанието му да живее, за да види теб и Махтоб, бе невероятно и той

непрестанно

говореше как ще води малката на риба каза ми доктор Дилтс. За пръв път
виждах

такава обич и привързаност, каквато съществуваше между баща ти и теб.

Съпругата на Джак добави, че когато в Деня на бащата хората в църквата
разказвали за

бащите си, доктор Дилтс също се изправил, за да разкаже за своя, но вместо

това

говорил за моя баща.

Имах щастието да израсна с обичта на баща си и да я усетя още веднъж,

преди да си

отиде от този свят. Татко умря, но не без дъщеря си до своя смъртен одър.

ВТОРА ГЛАВА

Моята история добива известност

Агенцията „Уилям Морис" заема три етажа от сградата на „Метро Голдуин

Майер" в

центъра на Манхатън. В прозорците й като в рамка са очертани блясъкът и

могъществото на Ню Йорк и на издателската индустрия, която щеше да

промени из

основи моя живот. Беше март 1986-а, месец след завръщането ми от Иран.

Една седмица преди да бъде излъчено интервюто, което дадох на Барбара

Уолтърс за

предаването „20/20", се срещ-

27

нах с президента на агенцията и с Майкъл Карлайл човека, който стана мой

литературен агент и v ного близък приятел. Бях поканена на обяд и горях от

нетърпение да започнем да говорим по същество. Беше време д i изберем

помощник за
написването на книгата. Знаех koj } искам: Бил Хофър съавтора на
„Среднощен

експрес" драматичен разказ за бягството на един американски

контрабандист на

наркотици от турски затвор. Докато живеех в Техеран, бях чувала за улични

демонстрации против „Среднощен експрес", въпреки че и книгата, и

филмът, сниман

по нея, бяха забранени в Иран. Исках да пиша заедно с човека, който бе

оказал толкова

силно влияние върху обикновените ирански граждани онези, които бяха

управлявали

моя собствен живот изцяло и напълно.

Нали знаеш, че Бил Хофър е доста известен писател и нищо чудно да

откаже рече

агентът ми.

Обаче аз продължих да настоявам. Щом този автор е бил в състояние така

да разбуни

иранските фундаменталисти, въпреки забраната на книгата му, помислих си

аз, сигурно

е много добър. Може би щеше да ми откаже, но бях длъжна да опитам.

Едва ли

иранските цензори щяха някога да разберат до каква степен бяха повлияли

на моето

решение.

Бил така се въодушеви от поканата ми, че предложи да долети още същия

ден от
Вашингтон в Ню Йорк изключително любезно предложение, като се има
предвид, че

мрази да пътува със самолет. Когато на следващата седмица се събрахме, за

да

изготвим план за съвместната ни работа, двамата се разбрахме прекрасно

още от

самото начало. Оказа се, че Бил е деликатен, чувствителен и вдъхващ

увереност човек, чието приятелство' се надявам да запазя до края на живота
си.

През юни подписахме договорите за книгата и филма. С получения аванс

върнах заема

от дванайсет хиляди долара, който бях взела от банката в Алпена, и отделих

една сума

за следването на Махтоб.

Бил пристигна в Мичиган и заработихме трескаво. Той умееше да улавя

чувствата,

както моите, така и на Махтоб, без да бъде прекалено настойчив. Ние му

разкрихме

доверчиво душите си и това ни помогна да открием и изразим някои от най-

скритите си

и тайни усещания. Бил усети важната роля, която Махтоб изигра в тази
история, както

и отношенията между нас двете. Дъщеря ми прие Бил за член

28

на малкото ни семейство. Той бе единственият мъж, на когото се

доверяваше, като
изключим баща ми, Джо и Джон.

Новото ми занимание изискваше и нов дневен режим. Бил пристигаше в

осем сутринта

в къщата, която бях наела специално за случая, закусвахме и се залавяхме

за работа. По

цял ден седяхме и записвахме разговорите си на касетофон. Опитвах се да

пресъздам

най-странната и кошмарна част от моя живот. Във Вирджиния, Мерилин,

жената на

Бил, прехвърляше всичко казано в компютъра. Когато ни пратеше

разпечатаните на

принтер текстове, сядахме и преглеждахме внимателно всяка страница.

Въпросите на

Бил събуждаха у мен спомени за звуци, миризми, вкусови усещания, топло

и студено

всичко, което бях запазила в паметта си за преживяното от мен. На всеки

два часа Бил

обявяваше почивка и изваждаше тесте карти за партия белот. След

почивката,

освежени, се връщахме към неуморимия касетофон, докато навън паднеше

нощта и

двете с Махтоб отивахме да видим татко.

Работата бе тежка и уморителна, но си струваше усилията. След излизането

на „Не без

дъщеря ми" изпитвах истинска гордост, когато читателите ми казваха, че са

мръз-нали
заедно с мен в планината, чувствали са мръсотията по собствената си кожа
или са

усещали миризмата на пържен кромид.

На четвърти юли съпругата и синът на Бил пристигнаха, за да празнуваме

заедно. Бил

взе Махтоб на ръце, за да издигне американското знаме на пилона пред

къщата нещо, което тя направи, изпълнена с гордост. Тази малка
шестгодишна патриотка наистина

знаеше цената на свободата.

Двамата с Бил работихме цели седем месеца. Напредвахме бавно, но

сигурно, въпреки

че се наложи да преодолеем две препятствия, за да доведем работата сй

докрай.

Първото бе преди всичко въпрос на писателски опит. Сериозно се

затрудних, когато

трябваше да опиша онова иракско въздушно нападение, което ни свари на

опашка пред

една техеранска хлебарница. На белия лист историята не звучеше зле, но не

беше

убедителна. Въпреки че я преработихме много пъти, не можех да предам

ужаса, който

изпитах, докато тичах с всички сили по уличките към къщи с дъщеря си в

ръце,

опитвайки се да избягна падащите отвсякъде парчета от противовъздушни

снаряди.

Думите, просто не можеха да предадат истинските ми чувства.

29

Тогава Бил направи няколко промени и чудото стана. Изведнъж случката се

появи

такава, каквато я бяхме преживели в действителност. До този момент

изпитвах

съмнения дали историята ми ще заинтригува хора, които не ме познават.

След

магическата намеса на Бил всичките ми съмнения изчезнаха.

Второто препятствие бе много по-сериозно и в един момент реших, че

книгата никога

няма да бъде "завършена. Това се случи през септември, скоро след смъртта
на баща

ми, когато бях ужасно уязвима и чувствителна. Двамата с Бил работехме до

късно през

нощта, понякога до два-три часа след полунощ. Бях уморена, изтощена, на

края на

силите и възможностите си.

За мен писането носеше емоционален заряд от самото начало, но бях

приела, че именно

чувствата са същината на моето послание. В един момент обаче изгубих

контрол над

себе си. Това се случи, когато започнах да разопаковам някои подаръци,

които бях

получавала от Муди през съвместния ни живот. Имаше книги със

специални

посвещения, както и музикална кутийка с танцуваща под звуците на

приспивна песен

от Брамс фигурка на майка с дете на ръце.

Подаръците разбудиха неочаквани чувства, които дълго бях потискала у

себе си. Сега

вече не можех да отричам Муди ми липсваше. Нещо повече, част отмен все
още

продължаваше да го обича. Той бе моят най-добър приятел и довереник

още от

времето, когато не бяхме женени. Сега бях съвсем сама.

Щом си признах това, ме обзе чувство за вина и съмнение в правотата ми.

Как можех

след всичко, което Муди ни бе сторил, да изпитвам към него нещо друго,
освен омраза

и желание за мъст? С кого бих могла да говоря? Кой би ме разбрал?

Подобно на роднините си аз също бях станала специалист з отбягването на

емоционалните проблеми. Сега бях поела по тежкия път на

самопреценката, за да

открия, че това е едно умопомрачително пътешествие. Отчаяно исках да се

откажа да

забравя и за книгата, и за филма, както и всичко, свързано с тях. Седмици

наред

започвахме работа с Бил по следния начин: скачах от мястото си и тичах

някъде, за да

се наплача на воля.

В интерес на истината Бил и Мерилин никога не се опитваха да ми казват

какво да
правя, а винаги бяха до мен, го-

30

тови да ме подкрепят, за което съм им особено благодарна. Докато хлипах в

банята, Бил

търпеливо пафкаше лулата си и продължаваше да работи сам. Ако се бе

намесвал със

съвети или бе настоявал за обяснения, може би щях да се откажа завинаги

от

намеренията си. Ако не ми бе оказал толкова голяма морална подкрепа,

вероятно щях

да телефонирам на Муди имаше дни, в които това желание ставаше

неудържимо и да

проваля всичко.

Преживях някак си този месец и оцелявайки, промених из основи своя

живот. Справих

се сама с проблема си, говорех и пишех за него, преживях го отново.

Изживях катарзис, който ме освободи от голяма тежест. За първи път се
почувствах свободен човек.

Идеята за създаването на филм по романа „Не без дъщеря ми" се роди дни
след

завръщането ми от Иран. Агенция „Уилям Морис" я възприе като част от

нашата

уговорка от самото начало и разговорите с „Метро Голдуин Майер"

започнаха четири

месеца по-късно, веднага след като подписах договора за книгата.

Както разбрах първоначално, щях да бъда „консултант" на продуцентите от

МГМ Хари

и Мери Джейн Уф-ланд. Семейство Уфланд бяха класическо холивудско

семейство.

Хари отдавна беше прехвърлил петдесетте и бе не no-висок от метър и

седемдесет. От

него просто бликаше енергия. Мери Джейн изглеждаше на трийсет и пет.

По-висока от

Хари, тя бе слаба и стройна и имаше дълга руса коса.

Първата ми официална среща със семейство Уфланд бе уредена няколко

дни след

подписването на договора ни. Срещнахме се в един хотелски ресторант на

летище

Детройт Метрополитън и чакахме цели три часа един известен сценарист,

който

живееше в Детройт. Хари се държеше с мен изключително любезно, но се

виждаше, че

е направо бесен не бе свикнал да чака когото и да било.

Най-сетне писателят се появи и се настани в нашето се-паре. Без много-

много

извинения той ме погледна и каза:

Ето какво мисля за вашия филм. Трябва да го превърнем в любовна история

между вас

и мъжа, който ви е измъкнал от Иран.

Но това не е истина възпротивих се аз.

Няма значение продължи бързо той. Трябва да направим филм, който ще се

хареса на
публиката, а тя харесва такива работи.

31

Хари и Мери Джейн го гледаха и мълчаха като каменни статуи. Бях

отвратена. Ако

това е филмовият бизнес, не желаех да имам нищо общо с него, въпреки че

нямах

никакви права върху сценария, тъй като вече ги бях преотстъпила.

Наистина не бих искала да бъде направен по този начин казах аз.

Добре отвърна писателят. Ако не искате да е любовна история, тогава ще

трябва да ви

спаси ЦРУ. Това са двете възможности.

След като той си тръгна, семейство Уфланд се опитаха да ме успокоят. За

мое

облекчение те ме увериха, че харесват историята така, както съм я

разказала, и че не

виждат никакъв смисъл да се измисля друга сюжетна линия.

Семейство Уфланд горяха от желание да се запознаят с Махтоб. Няколко

дни след

погребението на татко се срещнахме в изискан френски ресторант във

Вашингтон.

Хари разбра, че се очертава една твърде дълга за шестгодишно дете вечер и

се извини: Трябваше да отидем някъде, където е по-подходящо за деца.
Сигурно няма да хареса

нищо от менюто.

След като посъветвах дъщеря си да вземе едно от любимите си блюда бяла

риба,
Махтоб изтърси нещо невероятно:

Не знам, мамо. Дали имат раци? Тази вечер страшно ми се яде лангуста.

Когато се върнахме в Мичиган, дори и през ум не ми минаваше да изпратя

Махтоб на

училище, за да навакса пропуснатото и да завърши първи клас. Щеше да й

се струпа

твърде много наведнъж. Тъй като в Иран се учеше да чете и пише на фарси,

английският й бе изостанал значително. Трябваше да се справя с доста

неща: липсата

на баща й и всичките й приятелчета от Иран, смъртта на дядо й, живота в

ново и

кипящо от дейност семейство. •

През първите месеци след завръщането ни Ма-хтоб получи друг вид

образование.

Районният полицейски инспектор Нелсън Бейтс идваше у дома в

униформа, за да може

Махтоб спокойно да възприема хората от полицията и да общува с тях. Той

я научи как

да реагира на евентуалния похитител, който би я нападнал на улицата или

вкъщи.

Казваше й: „Махтоб, не искам да те отвлекат, но ако се случи, знаеш как

трябва да

постъпиш. Ние ще направим каквото можем, но всичко ще зависи от теб."

32

През септември 1987 година, когато Махтоб навърши седем години, нямах
избор и
затова я записах в частно училище под друго име, което избрахме вечерта
преди първия

учебен ден име, което тя продължава да използва. През първите няколко

дни

започваше да пише домашните си, след като бе погледнала листчето, на

което й бях

напечатала измисленото име. Учителите и директорът знаеха истинската й

история, но

бяха дали клетва-да пазят тайна.

Махтоб възприе съвсем сериозно новото си име. Една вечер беше поканила
своя

съученичка да преспи у дома. Когато брат й Джон'се прибра и я поздрави

както винаги

със: „Здрасти, Тоби, как върви животът?", Махтоб се втурна към него,
сграбчи го за

ръката, вмъкна го в мокрото помещение и бързо прошепна: „Тихо! Не ме

наричай така

пред Катрина!" В Иран се беше научила да пази тайна.

Учителката й в първи клас, Рут Хацунг, разбираше колко й е трудно да е

разделена от

мен. Тя й отделяше специално внимание и я изслушваше с голямо

разбиране и

съчувствие. Което е най-важното, тя й помогна да се приспособи отново

към начина на

живот в Америка и да остави миналото зад гърба си. Рут се справи с тази
задача
толкова успешно, че не се наложи Махтоб да търси специализирана помощ.

Първият след връщането ни Ден на благодарността имаше особено

значение за нас.

Нашите пакистански приятели Тарик и Фарзана Али ни дойдоха на гости

заедно с двете

си деца. Познавахме се от няколко години, когато с Муди живеехме в

Корпус Кристи

градчето в Тексас, където работеха много негови сънародници и колеги.

Ние

принадлежахме към ислямското общество на града освен нас в него имаше

семейства

от Индия, Египет и Саудитска Арабия. Редовно се събирахме на неделен

обяд, на който

всеки носеше свое национално блюдо. Винаги съм обичала да готвя в

гимназията

станах носителка на наградата „Бети Крокър" за най-добър домашен готвач.

В Тексас

разширих значително своя репертоар. Дотогава бях готвила по-често

характерните за

Средните източни щати блюда, отколкото типичните американски ястия.

Двамата с

Муди станахме близки приятели с Тарик и Фарзана и продължихме

връзките си с тях и

след като напуснаха Корпус Кристи.

Когато чули какво се е случило с мен и Махтоб в Иран, семейство Али

заминали за
Пакистан и наели човек, кой-

3. От любов към дъщеря ми

33

то да ни измъкне от Техеран. Чрез Хелън Баласанян, жената, с която

поддържах

контакт в швейцарското посолство, получих телефонен номер в Техеран, на

който беше

наемникът, след което помолих една от учителките на М ахтоб да позвъни.

За жалост

той не говореше английски и бе прекалено нервен, за да се разберем на

фарси с

помощта на учителката. Той затвори и с това историята приключи.

Дон и Мириам също бяха скъпи наши гости през този Ден на
благодарността. Докато

бяхме в Иран, семейството ми се беше свързало с тях чрез бивш мой

колега, който

знаел, че Мириам е от Иран. Мириам веднага се обадила на сестра си Сара,

която живее

в Техеран, и й казала да ни помогне с каквото може. Хелън отново се оказа

посред-

ничка и ме свърза със Сара, която тайно стана моя приятелка.

В деня, в който напуснахме Муди завинаги, именно Сара ни чакаше с

колата си пред

училището на Махтоб, за да ни закара до летището, откъдето щяхме да

хванем самолет

за Зиадон, град до пакистанската граница. Планът се провали, защото Муди

заподозря

нещо нередно и в този ден ни придружи до училището.

Като се имат предвид гостите, поканени за този Ден на благодарността,

беше ясно, че

основната тема на разговорите ни ще бъде животът ни в Иран. Виждах, че

Джо и Джон

скучаят. Тръгнаха си много рано с извинението, че отиват да поздравят

баща си за

празника. По-късно вечерта, когато се върнаха, Джо непрестанно

повтаряше, че трябва

да се прибере, за да запали Печката.

Тук е топло казах. Защо не останеш да прекараш зимата при нас?

Той пренощува и остана у дома,още цели две години.

На 2 януари 1987 година в три без петнадесет сутринта аз разбудих

мърморещата

Махтоб, за да й съобщя, че най-сетне съм свършила „Не без дъщеря ми".

На нея й бяха

омръзнали и касетофонът, и безбройните записки. Тя използва момента, за

да измъкне

от мен Свещен обет: „Мамо, моля те, никога повече, не пиши разни глупави
книги!"

Към края на месеца Махтоб ми каза, че желае да бъде кръстена. Няколко

дни по-късно, когато видя, че не правя нищо по въпроса, тя твърдо.заяви:
„Искам да бъда кръстена.

Ако не ти се занимава с тая работа, ще говоря сама с пастор Шалер."

Съвсем случайно
пасторът избра за кръщенето датага двайсет и девети януари годишнината
от

34

началото на нашето трудно пътешествие през планините към свободата.

Целият клас на

Махтоб присъства на церемонията. Бил и Мерилин Хофър ни направиха

честта да

станат кръстници на Махтоб.

Междувременно бях заета да редактирам и коригирам ръкописа. Бях

работила вър^у

него толкова време, че ми се струваше страшно скучен и си мислех, че едва

ли някой

някога ще го прочете.

В един ясен и слънчев зимен ден на 1987-ма оставих ръкописа и отидох да

прибера

Махтоб от училище. Появи се на изхода, заобиколена от усмихнати и

бъбриви

съученици, с които си взимаше довиждане чак докато стигна колата. Качи

се вътре и ме

целуна по бузата, а аз й съобщих новината:

Скъпа, днес в Иран е станала самолетна катастрофа. Загинали са двеста

души.

Без да се замисли, моята добра седемгодишна дъщеря изтърси:

Много хубаво, дано баща ми да е бил в самолета! Помежду ни увисна

болезнено

мълчание. Бях чувала

гневни думи от устата на Махтоб и преди. „Мразя баща ми за това, което ни
причини"

ми беше казала в Турция, когато вече пътувахме към Щатите. До този

момент обаче не

си бях давала сметка колко дълбоко е огорчението й и как успява да го

прикрива и

потиска. Можеше ли Махтоб да порасне, без да таи в сърцето си омраза и

злоба, щом

желаеше смъртта на родния си баща? Тозчас взех решение да се заема с

дъщеря си и да

направя всичко възможно да я накарам да си спомни за своята обич към

баща си.

Същата вечер у дома измъкнах семейните ни албуми със снимки от по-

щастливи

времена. Припомних на Махтоб за чудесните ни преживявания с татко в

Мичиган, за

съботите и неделите, които прекарвахме заедно в близкия хотел „Шератон",

където

плувахме в басейна, стояхме в сауната и обядвахме в неделя. Казах й, че

никога не ме е

било срам, задето съм се омъжила за татко й, че той е бил прекрасен съпруг
и баща, както и всеотдаен лекар, който съвестно се е грижил за своите
пациенти. Отнасял се е

топло с моя баща и му е помагал да преодолее депресията, за да оживее.

Онова, което

ни се случи в Иран, казвах й аз, не може да заличи чудесните ни

преживявания преди
това.

През следващите няколко седмици често си говорехме по този въпрос.

35

Веднъж казах:

Махтоб, рожденият ден на татко ти е след няколко дена. Хващам се на бас,

че точно в

този миг той си мисли за теб и съм сигурна, че му липсваш ако и моят татко
се

намираше някъде в тоя свят, и на мен щеше да ми бъде мъчно за него.

Трябваше да науча дъщеря си да обича мъжа, който някога ни беше толкова

близък. k

По същото време разопаковах кашони с предмети от кабинета на Муди.

Сред тях

открих няколко изсъхнали флумастера и ги изхвърлих. След ден-два ги

открих в

чекмеджето на Махтоб. Беше ги прибрала тайно и още ги пази, за да й

напомнят за

баща й.

Два месеца след самолетната катастрофа в Иран Махтоб се върна от

училище и каза:

Мамо, когато тази вечер казвам молитвите си, ще помоля Господ да се

грижи за всички

хора по земята, дори и за неприятелите ни.

От тази вечер нататък тя включваше баща си в своите молитви. С

благодарност си
помислих, че раните й започват да зарастват. Също като мен, Махтоб
започваше да се

превръща в свободен човек.

Разбира се, останаха и много горчиви спомени. Махтоб продължи да се

страхува от

баща си , въпреки че го обичаше. В паметта й Муди щеше да остане

завинаги свързан с

всичко онова, което преживяхме в Иран, и с оскърбленията и побоищата,

които ни

нанасяше. Както неведнъж е заявявала: „Не искам никога повече да видя

Техеран."

Отрицателните емоции могат да увредят детската психика. Винаги съм

искала Махтоб

да се гордее с факта, че е половин иранка, и да научи повече за културата на

бащината

си родина. През март 1987 година, през втората ни пролет в Мичиган,

празнувахме Но-

руз, персийската нова година. Облякохме си най-хубавите великденски

дрехи и

подредихме масата с „хафт син" седемте символични храни, чиито

названия започват с

буквата „С".

Заедно дочакахме часа, в който настъпва пролетното равноденствие и

Слънцето

навлиза в съзвездието Овен, а според персийската легенда тъкмо тогава

един бик
прехвърля Земята от единия на другия си рог. Тогава се прегърнахме и си
пожелахме

всичко най-хубаво през новата година. Излязох от стаята и се върнах с

лъскаво ново

яркочервено колело.

36

Напомних на Махтоб, че след двуседмичните празници е време да „вземеш

всички

лоши спомени и ги изхвърлиш надалеч, както се изхвърля сабзи (пресните

зеленчуци) в

реката, за да започнеш Новата година без врагове и с хубави чувства към

всички

околни".

Когато гостуваме в непознат град, винаги проверяваме в телефонния

указател дали има

ирански ресторант. Махтоб много обича жуже, кебаб и зерешке Поло, ориз
с кисели

трънки, зеленчукова супа, която се казва ош, и горме сабзи ястие от

зеленчуци,

нарязани на дребно, агнешко на малки късчета и шарен боб, запържени с

кромид лук.

Когато влизаме в магазинчетата на търговци, които продават, стоки от

Изтока, Махтоб

си избира касетки и книжки на фарси (когато напуснахме Иран, дъщеря ми

говореше

два езика, но в Мичиган се потруди да забрави фарси, като твърдеше: „Не

искам да

слушам езика на Хомейни").

Денят, в който кгшгата ми трябваше да излезе от печат, бързо наближаваше.

Всеки

телефонен разговор с Майкъл носеше все по-добри новини, с които се

подготвяхме за

появата на „Не без дъщеря ми". В каталога на „Сейнт Мар-тинс Прес" й бе

отделена

цяла страница реклама. „Лейдис Хоум Джърнъл." бе първото списание,

което

публикува книгата в подлистник. Най-щастливият ден в живота ми беше

денят, в които

получих първото копие на „Не без дъщеря ми" с твърда корица. Това вече
наистина

беше книга!

През септември двете с Махтоб отбелязахме излизането на книгата, като

взехме

участие в телевизионното предаване „Добро утро, Америка". Джоун

Ландън бе в

отпуска по майчинство и се случи така, че именно в този ден я заместваше

Барбара

Уолтърс, което за нас бе много приятна изненада. Докато течаха рекламите,

а ние се

приготвяхме за интервюто, Барбара попита как е Махтоб. Аз посочих към

един ъгъл и

отговорих:
Много е добре. Всъщност стои ей там.

За ужас на своя продуцент Барбара веднага рече:

Доведете я тук.

Махтоб не беше гримирана и в студиото имаше само два стола, ала Барбара
каза:

Ще седне на коленете ми и ще използува моя микрофон.

Барбара започна предаването съвсем импровизирано, променяйки

началната си

реплика. Тя се обърна към Махтоб и каза:

37

Това е моята приятелка Махтоб. Нали така, Махтоб? Познаваме се от една

година.

Бил Хофър ни посрещна в Ню Йорк, взе Махтоб със себе си и двамата

заминаха с влака

за Вирджиния, където той живееше. Аз щях да отида там в края на

седмицата. Тя

тръгна с Бил с голямо удоволствие: чувстваше го като член на семейството

ни.

Повече не можех да продължавам да живей анонимно и под чуждо име. За

мое

облекчение приятелите ми разбраха защо съм живяла инкогнито и

продължиха да ми

помагат. Тръгнах на турне щях да рекламирам книгата си в осемнайсет

града из цялата

страна. Писането бе изтощителна работа, ала пътуването и ангажиментите

бяха още по-
съсипващи. Пристигах посред нощ в някой град, отивах право в хотела,
регистрирах се, изглаждах дрехите си, дремвах няколко часа и ставах на
разсъмване. През целия ден не

спирах отивах в местната телевизионна станция, давах интервюта за

вестниците и

радиото. Оставаше ми време колкото да не изпусна самолета за следващия

град. В

миговете между срещите мислех за Махтоб, останала без майчини грижи.

През есента на 1987 година пристигнах в Лос Анжелос от Маями и се

отправих направо

към Кънтри клуба в Бе-върли Хилс , където трябваше да изнеса първата си

лекция от

турнето. Преди мен там бяха говорили такива известни автори като Ленърд
Молтин,

който издава годишен справочник на телевизионните и видеофилми, и

Клифтън Да-

ниълс, автор на сборника уводни статии за важни исторически събития със

заглавие

„Хроника на двайсети век".

По това време критическата статия на Молтин за моя филм все още не бе

написана.

Докатс разговаряхме, си дадох сметка, че не зная нищо за филмите,

излъчени по време

на моето отсъствие. Когато отворих книгата на Клифтън Даниълс, бях

грабната от

световните новини, отразени в уводните вестникарски статии от 1 август

1984 до 7
февруари 1986 година. Едва тогава разбрах колко изолирана съм била от
онова, което е

ставало по света. В Иран научавах само новините, разрешени от

Министерството на

ислямската култура.

След няколко дни, в които посетих още два-три града, пристигнах в Тускон,
Аризона, където щях да говоря заедно с още трима лектори на годишна
сбирка. Единият от

поканените бе Дейв Бари, сатирикът на „Маями Херълд",

38

който след три години щеше да спечели наградата „Пули-цър". Дейв не ми

бе съвсем

непознат, защото се бяхме срещали в „зелените" стаи (където се събират

преди

предаването или сбирката поканените да изнесат лекции и беседи гости)

през

последните няколко седмици на различни места из страната.

Както се беше случвало и на предишни мои лекции, сред публиката имаше

хора, които

искаха да ми разкажат собствените си преживявания. Жена, която ще

нарека Бевърли,

сподели със страх: „Зная, че дъщеря ми Сабрина ще бъде отвлечена в Иран.

Какво мога

да направя?" От по-нататъшните й думи стана ясно, че тя вече е решила как

трябва да

постъпи: да избягва болезнените теми и спорове и да се надява, че всичко

ще се оправи.

При все че Мажид става все по-зъл и имаме много проблеми, няма да се
разведа с него, защото зцам, че това само ще го озлоби още повече и той ще
ми отнеме детето каза ми

тя.

Повярвайте ми, напълно ви разбирам отвърнах аз. Ако не бях заминала за

Иран,

сигурна съм, че Муди би отвел Махтоб там. Не можех да направя

абсолютно нищо, за

да предотвратя случилото се. Ние все още нямаме правна закрила. Живеем
в страх, че

той ще дойде да си я вземе.

Извиних се, че не мога да й помогна с нищо, и за да я окуража, рекох:

Ако ви потрябвам в бъдеще, можете да се свържете с мен чрез „Сейнт

Мартинс Прес".

Турнето ми продължи пет седмици то остана в спомените ми като шеметна

въртележка

между хотели и летища. Бях тръгнала от Тускон в пет сутринта в събота, но

поради

закъснение се забавих в Чикаго и когато стигнах у дома, беше седем часът

вечерта и с

нетърпение чаках да се хвърля в леглото и да заспя.

Посегнах да отворя и в същия момент чух сирени много сирени, чийто вой
се носеше

от всички страни. След миг се появи Джо.

Здрасти, мамо. На магистралата е станала голяма катастрофа. Пътят е

затворен и

трябваше да мина по околовръстното, за да вляза в града.

Джо взе душ и излезе. Тъкмо мислех да си лягам, когато съседите ни Иън и
Гейл мои

стари приятели почукаха на вратата. Когато Иън поиска да поговорим в

ста-

39

ята, която използувах за кабинет, бях сигурна, че е станало нещо лошо.

Джон е катастрофирал рече тя. Откарали са го в болницата.

Хвърлих се в колата на приятелите си и поех към болницата. В тъмнината

на нощта

разстоянието от пет преки ми се стори безкрайно.

Гледката в залата за спешни случаи бе MHOfo по-страшна, отколкото си

бях

представяла. Стоях до пострадалия ми син и се чувствах опустошена. Джон

бе стегнат в

метални ленти, които го предпазваха от сътресение, в случай че вратът или

гръбначният му стълб се окажат счупени. Още не му бяха правили

рентгенови снимки,

но се виждаше, че има няколко фрактури, защото под кожата му стърчаха

счупени

кости.

Лицето му приличаше на къс кълцано месо от счупеното предно стъкло на

колата.

Неговият приятел стоеше до него и държеше кърпа на челото му. Скоро

разбрах защо.

Парче стъкло го беше порязало така, че без кърпата скал-път му просто

щеше да падне

от черепа.

По-късно научих, че Джон се е блъснал с плимута си в мотоциклет, докато

се е

прибирал у дома. Заклещеното между волана и вратата тяло на сина ми

било измъкнато

от пожарникари. Тазът му беше счупен. Левият крак имаше две фрактури.

И двете му

ръце бяха счупени, на лявото му рамо имаше дълбока до костта порезна

рана. Колкото

и зле да бе пострадал, Джон наистина е имал късмет, щом оживя след

такава тежка

катастрофа.

Тъй като в момента нямаше дежурен ортопед, налагаше се незабавно да го

закарат в

градската болница на Кар-сън. Това беше болницата, която познавах най-

добре и на

чийто персонал имах най-голямо доверие. Там бях срещнала Муди, когато
лежах болна.

Тогава той бе лекар-ста-жант. Именно в тази болница бяха положили

толкова много

грижи за татко.

Пътуването с линейката бе истинско мъчение. То бе първото от многото

подобни
пътувания, които ни предстояха през тази година. Пътувах отпред до
шофьора и

непрекъснато го подканях да бърза. При всяка неравност на пътя Джон

изохкваше от

болка. Роджър Морис, нашият семеен лекар и дългогодишен приятел, ни

посрещна в

отделението за спешна помощ. Докато шиеше раните на Джон, през стаята

се извървяха

всякакви специалисти интернист, хи-

40

рург-ортопед, кардиолог. Въпреки всичките им усилия състоянието на

Джон се влоши.

Лицето му посивя, дишането му се учести и двата признака подсказваха

едно:

затруднена сърдечна дейност. Имаше опасения за сериозни увреждания на

бъбреците и

други вътрешни органи.

След няколко часа лекарите решиха да изпратят Джон в болницата на

Мичиганския

университет в Ан Арбър един от най-добрите травматологични центрове в

Америка.

Докато местеха сина ми от леглото в носилката, с която щяха да го отнесат

до

хеликоптера, той надаваше пронизителни, смразяващи кръвта писъци.

Ортопедът-хи-

рург Джерълд Брентън видя изписаната по лицето ми тревога.

Не се притеснявайте . обърна се той към мен. После сложи ръка на рамото
ми и

добави:

Това, което искам да ви кажа, не е подкрепено от никакви медицински

факти, но

вътрешният глас ми подсказва, че ще се оправи.

Иън ме закара до Ан Арбър. Дотам бяха три часа път. Затворих очи и се
помолих

горещо.

Когато стигнах при Джон в травматологичния център, той дишаше по-

спокойно

благодарение на кислородната маска и изглеждаше доста по-добре.

По-късно същия ден, когато състоянието му се стабилизира, Джон бе

подложен на

операция, която продължи девет часа. Независимо от дългото време

лекарите бяха

успели да оправят само крака и таза му: лявата му ръка бе оставена да

заздравява сама и

до ден-днешен е крива. Операцията се оказа успешна, въпреки че Джон

беше в

критично състояние повече от седмица. След като другите членове на

семейството си

отидоха, аз ангажирах стая в хотела към медицинския център,

предназначен за

роднините на пациентите, и отложих останалата част от турнето.

Една от водещите на предаването „Си Би Ес Морнинг Шоу", Мариет

Хартли, бе

проявила личен интерес към моята история и аз съжалявах, че трябва да

отложа

интервюто за нейното предаване. Обади ми се в болницата няколко пъти, за

да си

поговорим и да се информира за състоянието на Джон. Въпреки че не

можех да отида

до Ню Йорк, тя излъчи специален материал за книгата и изпрати поздрави

на Джон.

През първите няколко дни в Ан Арбър Джон имаше толкова силни болки,
че изобщо не

му беше до многоброй-

41

ните роднини и приятели, заобиколили леглото му. Влизах в стаята му,

заставах до

леглото му и го гледах часове. Един ден тръгнах да си излизам и кого да

видя Шери

Буржоа, репортерка от един вестник, която наскоро бе писала за мен.

Стоеше и

плачеше. Въпреки че се бяхме срещали само веднъж, тя не ме изостави

нито за миг през

цялото време, докато бях в болницата с Джон. Така започна още едно
истинско

приятелство.

Бях благодарна, че това не се беше случило, докато съм в Иран. Сега,

когато Джон най-
много се нуждаеше от майка, можех да бъда до него, за да го подкрепям и
да му покажа

колко много го обичам.

Когато излезе от шока, Джон се вкопчи в мен като в спасителна сламка.

Ужасяваше се

от самотата. Всеки път, когато отивах до стаята си да се изкъпя или да

поспя, той

караше сестрите да ме викат. Тогава обръщаше яростта си срещу мен,

крещеше ми и се

разпореждаше. Сестрите обясняваха, че това се случва непрекъснато

жертвите от

тежките катастрофи и произшествия обикновено изливат злобата и яростта

си върху

хората, които обичат най-силно.

Белезите по лицето на сина ми бързо минаваха Ро-джър Морис бе свършил

добра

работа, но емоционалните му рани все още го мъчеха. Опитвах се да

приемам

спокойно тези му променливи настроения, защото знаех, че скоро ще

минат.

Шест седмици след катастрофата Джон се върна у дома, въпреки че

непрестанните

грижи за него щяха да продължат още четири месеца. Беше гипсиран от

глава до пети

голямо мъчение за един толкова жив и действен младеж като него. Всеки
път, когато
използуваше подлогата, трябваше да бъде вдиган със сйециално
хидравлично

приспособление. Натрупаните през последните три години у него

психически и

физически травми моето изчезване, смъртта на дядо му и най-сетне този

почти фатален

инцидент бяха повече, отколкото можеше да понесе. Понякога жално

проплакваше:

„Защо се случи точно на мен?"

Джон се възстановяваше забележително бързо и също като татко с нищо не

можеше да

го задържиш в леглото. През януари 1988 година, три месеца след

катастрофата, той с

подскоци се добра до кухнята, за да приготви шоколадови сладки. Всеки

ден в къщи

идваха негови учители и съученици, за да навакса пропуснатото: целта на

Джон бе да

завърши гимназията през юни.

42

Даже след като свалиха част от гипса, ръцете му не бяха достатъчно силни,
за да се

придвижва с патерици. Лекарите казаха, че може да участва в тържеството

по случай

завършването в инвапидна количка, въпреки че не е много подходящ за

него. Всеки ден

се упражняваше да ходи с патериците и най-накрая постигна своето в деня

на

тържеството влезе в салона на гимназията заедно със своите съученици.

Когато дойде неговият ред да получи дипломата си, той тръгна с

патериците без ничия

помощ и всички заръкоп-ляскаха. Знаеха, че можеше и да го няма сред тях,

знаеха

колко много усилия бе положил, за да успее и присъства на тържеството.

Много се

гордеех с Джон. Беше понесъл жестокия удар на съдбата, без да се предаде.

Когато двете с Махтоб успяхме да се върнем в Съединените щати, не си

давах сметка, че има и други родители, които се страхуват да не изгубят
децата си от брака им с

чужденци. След излизането на книгата разбрах, че отнети-те-и насила

отведени в чужда

страна деца са много повече, отколкото можех да предположа.

Докато пътувах, за да рекламирам книгата си, най-много ми харесваха

предаванията, в

които зрителите също можеха да вземат участие, като се обаждат по

телефона в

студиото. Ясно си спомням една утринна телевизионна програма в

Кливланд. Една

жена се обади и каза: „Вие ми спасихте живота! Съпругът ми искаше да се

върне в

Йордания. Гледах ви в „20/20" и се обадих в Държавния департамент, след

което реших

да не тръгвам с него. Той повече не се върна. Ако бях отишла с него, знам,
че щях да се

окажа в същото положение като вас."

Това обаждане се оказа първото от много подобни сигнали, които започнах

да

получавам от цялата страна: „Преди три години отведоха децата ми в

Саудитска

Арабия", „Преди пет години отведоха децата ми в Испания". Поддържах

връзка с тези

хора, както и с много други, които се свързаха с мен чрез издателя ми.
Купът писма

ставаше все по-голям и в много от тях се криеше зов за помощ.

Много от изоставените родители били информирани от американското

правителство,

че „не бива да вдигат шум и нещо може да се уреди". Често тези хора
имали чувството, че никой никога не е изпадал в тяхното положение, че за
всичко са си виновни сами и е

трябвало да бъдат наясно с нещата още от самото начало. Разказвах на

всеки изос-

43

тавен родител за премеждията на други като него и неусет но много скоро

създадохме

цяла мрежа. Хората, които м пишеха, вече не се чувстваха сами имаха

приятели и м~

жеха да се надяват, че един хубав ден децата им ще се въ нат при тях.

Намирахме се в тихо кафене в Александрия, Вирджи ния.

Обстановката беше спокойна и приятна, ала аз имах чу ството, че нещо не е

наред.

Наблюдавах с любопитств сътранезничката си Тереза Хобгуд от секция

„Консулск

служби в чужбина" към Държавния департамент на Съединените щати.

Обикновено

весела и отпусната, днес тя цял следобед стоеше като на тръни. -

Беше първи февруари 1988 година, пет месеца след излизането на „Не без
дъщеря ми".

Оттогава насам животът ми бе запълнен с турнета и лекции като тази, която

изнесох

тази сутрин пред еврейска публика във Вашингтон. После отидох в

Държавния

департамент, където въпросът за отвличаните от единия родител деца щеше

да се

обсъжда на международно ниво.

Тереза се беше занимавала с нашия случай; докато ние бяхме заложници в

Иран. Бе

осведомявала семейството ми за нас чрез швейцарското посолство в

Техеран и на нея

мама й имаше най-голямо доверие. Според мама без грижите и вниманието

на Тереза

семейството ми просто нямало да издържи. Откакто се бяхме върнали,

Тереза ми

помагаше да следя местонахождението на Муди. След време се

сприятелихме. Научих,

че когато й възложили да се занимава с нашия случай, Тереза била пред

нервна криза.

Двете с Махтоб й бяхме направили рядък за професията й подарък щастлив

край. < Следобедът, който прекарах в Държавния департамент, мина
неусетно. Говорих на

фарси с Ричард Куин, американски дипломат и бивш заложник в Иран,

когото бяха

освободили преди няколко години. Обсъдихме данните за броя на

отвлечените от

единия родител деца с Фабио Са-турни, шеф на Бюрото за деца под

попечителство

според международните правни норми. Бюрото, създадено в годината на

моето първо

появяване в националната телевизия в предаването „20/20", бе първата

официална

реакция на Държавния департамент към този толкова наболял въпрос и

голяма крачка

напред в решаването му.

От момента, в който пристигнах, Тереза изведнъж се

44

оказа претрупана с работа. По време на вечерята си говорехме за книгата

ми, за други

случаи на отвличане и за възстановяването на Джон. Когато обаче

стигнахме до

сладкиша с извара, бях сигурна, че има нещо, което не е наред. Тереза бе

стройна и

слаба и се грижеше за здравето си. Никога не я бях виждала да си поръчва

десерт. Явно

имаше нещо, което й тежеше.

Тя се протегна през масата и ме хвана за ръката.

Знаеш ли, Бети обърна се тя към мен. каквото и да се случи в бъдеще, ние
сме на

мнение, че ти постъпи правилно, като разказа историята си. Сега

получаваме сигнали

от много хора, които искат да научат повече неща, преди да се оженят за

чужденец или

да отпътуват за чужбина. От твоя опит те са научили, че не може да вземеш

американската конституция със себе си. Чудесно е, че помогна на много

хора да не

изпадат в твоето положение.

Тереза замълча, очите й не се откъсваха от лицето ми. Погледът й

предсказваше лоши

новини и внезапно ме обзе тревога. Тя продължи:

Днес ми се обади Анет от американското посолство в Швейцария. Ръката й

стисна

моята. Доктор Мах-муди е напуснал Иран.

Сърцето ми заби лудо. Кръвта ми се качи в главата, зави ми се свят. Не

можех да

повярвам на ушите си. Гласът на Тереза идваше като от далечния край на

тунел.

Не знаем къде е. Знаем само, че е напуснал страната.

Ето, от тази новина се боях повече, отколкото от смъртта че един ден

бащата на

Махтоб ще се появи изневиделица и за да си отмъсти, ще я върне отново в

Иран.

Кога? едва успях да попитам. Как са разбрали?

Днес Анет получила съобщение по дипломатическата поща от Секцията по

интереси

към швейцарското посолство в Техеран обясни ми Тереза. В нея се казвало,

че е

напуснал работата и дома си и според тях това е станало съвсем наскоро. Тя

ми

прочете няколко реда от факса „Той притежава зелена карта1. Не трябва да

се

изключва възможността от връщането му в Америка, за да открие жена си и

дъщеря

си."

Тя продължи с мъка:

Имат чувството, че вашият живот е в опасност.

1 Ра (решително та работа на временно пребиваващите в САЩ. Б. пр.

45

Като видя състоянието ми, Тереза направи всичко въз можно да ме успокои:

Моля те, моля те, не'се, чувствай виновна за нищо. Всички знаехме, че това
все някога

ще се случи. Просто н знаехме кога. Можеше да се случи и ако не беше

станала толкова

известна с книгата си.

Обеща ми, че на следващия ден ще се опита да събере още по-подробна
информация.

Мозъкът ми заработи трескаво. Какво да сторя? Трябваше да позвъня у

дома и проверя

дали Махтоб се е прибрала без проблеми от училище... да осигуря по-

надеждн охряна

на къщата... да направя така, че никой да не доко не осемгодишната ми

дъщеря.

Времето течеше незабелязано и ние едва успяхме да се доберем до летище

„Нашънъл", за да хвана последния за деня полет до Мичиган. Трябваше да
успея: да се прибера у

дома, да докосна Махтоб и да я взема в прегръдките си.

Тъкмо доближавах билетното гише, когато прозвуча последното съобщение

за

пътниците от моя полет. Време за телефон нямаше. За щастие задържаха

самолета,

докато стигна до изхода. Ходех като замаяна. Нямах представа къде съм:
Дори не

разбрах кога сме се издигнали във въздуха. Пред очите ми се рояха

страшни картини от

миналото, а съзнанието ми бе сковано от страх пред онова, което очакваше

Махтоб.

Когато стигнахме Дейтън, Охайо, където трябваше да се прехвърля на друг

самолет,'научих, че лошото време е забавило полета на „Ю Ес Еър" с цял

час. Опитах се

без излишна паника да звънна на Махтоб. Тя се чувствуваше добре,

гледаше телевизия
и беше безгрижна като птичка божия. След това говорих с мама, която бе
останала с

дъщеря ми. Щеше ми се да я предупредя, но не смеех да поставям на

изпитание

болното й сърце.

Мисли. Бети, мисли! Кой може да ни помогне? Нелсън Бейтс, детективът,

който

обучаваше Махтоб, ми бе казал: „Ако някога ви потрябва помощ, обадете

ми се, без да

се притеснявате." Набрах домашния номер и му съобщих онова, което бях

научила от

Тереза. Той веднага ми предложи денонощна охрана на къщата ни.

Тъкмо затворих, и от високоговорителите се разнесе съобщение: „Полет

454 се отменя

поради заледяване на пистата за излитане". Не може да бъде тази вечер

трябва

46

да се прибера у дома на всяка цена! После лъч надежда имаше свободни

места за

полета до Лансинг. Там можех да взема кола под наем или да помоля някой
да дойде и

да ме вземе поне щях да бъда в Мичиган. Хукнах към изхода и успях да

стигна тъкмо

преди да затворят вратите. Един час по-късно гласът на командира прозвуча

по

радиоуредбата: „След десет минути ще кацнем на летище Лансинг.

Температурата на

въздуха е пет градуса под нулата, вали сняг." ,

Не ме интересуваше дали е минус пет или минус сто и пет градуса исках
само да се

добера у дома! Когато наближихме летището, гласът на командира се

разнесе отново:

„Летим над летище Лансинг. Летището е затворено поради заледяване на

пистите. Ще

се върнем в Дейтън. Там ще ви посрещне наземният персонал, който ще ви

даде

информация за хотелите, в които бихте могли да пренощува-те, както и за

презаверката

на билетите."

Беше почти дванайсет през нощта, когато отново докоснахме земя. Нямаше
нито една

свободна кола за даване под наем. Разплакана, трябваше да се примиря с

факта, че тази

нощ ще преспя тук, и хванах автобуса за близкия хотел „Шератон". Не

можех да заспя.

Разигравах наум най-различни сценарии: всички начини, по които Муди би

могъл да се

добере до Махтоб. Съмнявах се, че ще долети направо в Щатите. Зелената

му карта

щеше да го преведе през паспортния контрол, но това бе рискован ход,

защото поради

продължителния му престой в Иран бе вече невалидна. „Не без дъщеря ми"

му бе

донесла незавидна слава и той едва ли щеше да подаде документи за виза.

Държавният

департамент нямаше право да го задържи, защото на теория той не бе

нарушил никакъв

закон.

Муди би могъл да влезе в Щатите през Мексико, да прекоси границата със

съдействието на свои роднини от Тек-сас. В Иран ми бе казал, че ако се

наложи, ще

наеме човек, за да ме убие. Той би могъл да наеме и човек, който да отвлече

Махтоб.

А може би излишно се паникьосвах. Може би на Муди му бяха писнали

условията на

живот в Иран и бе решил да се премести другаде?

Защо се самозалъгвах? Винаги съм знаела, че един ден той ще се опита да

си върне

дъщерята. Освен това знаех, че иска смъртта ми неведнъж ми беше

заявявал, че ще

47

ме убие, ако посмея да се измъкна от Иран. Не бях готова за смъртта. Като

си помислих

за Иран, станах по-силна и решителна.

Сега трябваше да направя всичко възможно, за да задържа Махтоб тук. Тя

бе моя и

никой не можеше да ми я отнеме. Муди не заслужаваше да я види дори а

още по-малко
да я вземе след всичко, което ни стори.

Както се оказа, тази нощ Муди не се появи4. През следващите два месеца

местонахождението му си остана неизвестно, но аз изживях всяка секунда

от това

време с чувството, че той стои ей там, зад ъгъла. Дори след като ни
съобщиха, че се е

върнал в Иран, не можех да се отпусна и да си отдъхна. Знаех, че един ден

той отново

ще напусне родината си или, ще изпрати някой да вземе онова, което иска:

моя живот и

моята дъщеря.

48

ВТОРА ЧАСТ

ТРЕТА ГЛАВА

Криза

Двете с Махтоб си знаехме, че Муди може да тръгне по следите ни. Преди

последната

Ми среща с Тереза бяхме започнали да се поуспокояваме. Всекидневните

грижи и

занимания бяха намалили бдителността и тревогата ни.

Дотук! Сега си дадох сметка, че сме се самозалъгвали. Знаех, че Муди е

решил да ни

пипне, и това можеше да се случи навсякъде и във всеки миг. Чух, че се

скарал със

семейството си, а това би могло да усили още повече желанието му да си

върне

Махтоб.

Как можех да защитавам двете ни? Потърсих съвет откъде ли не от агенции

за

сигурност и охрана, частни детективи, телохранители. Някои от мерките,

които

предприех, не бива да издавам, но за други ще ви разкажа. Няколко дни

след връщането

си от Вашингтон получих разрешително за носене на оръжие, както ми

бяха

препоръчали.

Монтираха най-добрата възможна алармена система в къщата ни. Започнах

да дебна

през прозорците, изпълнена с подозрения към всяка минаваща кола, която

спираше за

секунди на\ъгъла пред знака „стоп".

Оръжието и алармената система бяха важни, но не бяха достатъчни. Знаех,

че трябва да

получа документ за попечителство, и то много бързо. Тереза ме беше

предупредила, че

без такъв документ Муди може да я изведе от страната напълно легално.

Все пак й

беше баща. Дори ако го хванат с Махтоб на някое летище на път към Иран,
тя не

можеше да бъде спасена.

В същото време се опасявах, че ако подам молба до съ-

4. От любов към дъщеря ми

49

да за присъждане на родителските права, това би могло да застраши

сигурността на

малкото ни убежище. Ако молбата до съда даде възможност на Муди да

открие къде

сме, тя можеше да стане причина за по-бързото му връщане в Америка,

което толкова

отчаяно се опитвах да избягна. Освен това ясно си спомнях отговора на

съдебните

власти на моя зов за помощ, преди да замина за Иран.

През лятото на 1984 година, когато двуседмичната ни семейна „отпуска",

през време на

която трябваше да се запозная с техеранските си роднини, наближаваше,

моите

опасения нарастваха с всеки изминал час. Страхувах се да тръгна, но знаех,

че нямам

избор. Ако откажех, Муди сигурно щеше да тръгне сам с Махтоб и да

останат там

завинаги. Имаше само един начин да избягна пътуването: да получа

необходимия

документ, за да държа мъжа си настрана от дъщеря ни.

По онова време изобщо не бях чувала за отвлечени от единия родител деца,

но не

можех да не послушам интуицията си.

Имах достатъчно основания да подозирам Муди и неговите намерения.

Подновената му

набожност и съвестното отношение към ислямските ритуали, последните

му телефонни

разговори с неговите роднини в Иран, които категорично отказваше да

сподели с мен, тайните и заго-ворнически шушукания с братовчед му
Мамал всички тези признаци

бяха много тревожни.

След като разкрих притесненията си пред един адвокат, който бе наш

семеен приятел, той ми отвърна насмешливо:

Преди всичко ако наистина смяташ, че той има такива намерения, трябва да
отидеш на

психиатър. Освен това няма да намериш нито един съдия в цялата страна,
който да те

изслуша. Муди не е извършил никакво престъпление. Няма начин да му

попречиш да

вижда детето си през определен период от време.

Тогава разбрах, че нямам избор. Налагаше се да придружа Муди до Иран,

иначе

рискувах да загубя Махтоб завинаги.

Скоро след като избягахме от Иран, аз посетих много адвокати с надеждата

да получа

по-успокоителен отговор на усилията си да получа развод и родителските

права за

Махтоб.

Съществуваха две правни пречки. Първата се отнасяше

50
до „съдебния окръг", а именно мястото, където, трябваше да подам молбата
за развод и

където щеше да бъде гледано делото. Според щатския закон трябваше да

подам молба

до съда по местоживеене. Казаха ми, че ако се опитам да я подам другаде,

ще се наложи

да давам неверни сведения и тогава Муди ще може да отхвърли молбата ми

за развод.

Втората пречка се наричаше „предизвестие" изискване, според което

трябваше да

направя всичко възможно да известя Муди в писмена форма за развода и

процедурата

по получаването на родителските права от моя страна.

Взети заедно, тези две пречки можеха да послужат за открита покана към
Муди да се

върне в Мичиган и да ни открие, за да започне отново да ме заплашва така,

както

правеше в Иран.

Не е възможно да получиш развод, ако не се опиташ да връчиш на Муди

писмено

предизвестие в Иран настояваше адвокатът.

Не мога да го сторя възмущавах се аз. Муди ще ни намери и ще отвлече

отново

Махтоб.

Няма никакъв заобиколен начин каза адвокатът. Той има право да се защити
пред
съда.

След като още няколко адвокати потвърдиха този неприятен факт, временно
се отказах

от намерението си да получа развод.

И така, през 1988 година бях изправена пред същата дилема, която
трябваше да

разреша и преди заминаването си в Иран. Дали сега правната система щеше

да бъде по-

благосклонна към проблема ми? Надявах се да е така, но изпитвах страх да

не се случи

най-лошото.

Тереза, служителката от Държавния департамент, която работеше по моя

случай,

продължаваше да ми помага и ми каза, че е разговаряла с „приятел на съда"

едно от

назначаваните служебни лица, които съветват съдиите по всички въпроси,

засягащи

правата на децата. Въпреки това още на първата ни среща стана ясно, че

двамата с него

сме на различно мнение.

Не съм привърженик на отнемането на правото за посещения на бащата

рече той.

Смятам, че за децата е по-добре да имат право на посещения и от двамата

родители.

Знаете ли какво трябваше да преживеем двете с дъщеря ми, за да се върнем

в Америка?
попитах го аз.

51

Изпитвам твърде малко съчувствие към възрастните, които сами си

причиняват

неприятности отвърна хладно той.

В този момент изведнъж видях съвсем ясно истинското положение на

нещата. Щом

жена като мен станала известна в цялата страна и с документирана в

Държавния

департамент история получава такъв отговор, то какъв ли е шансът на

други родители?

Бях попаднала на истински параграф 22. Трябваше да получа развод и

родителски

права, за да защитя Махтоб от Муди, но докато течеше процедурата по

развода, аз и

дъщеря ми щяхме да бъдем много по-уязвими отпреди. Положението

изглеждаше

напълно безизходно.

През пролетта на 1988 година зачаках с нетърпение, примесено с тревога,

европейското

си турне по представянето на книгата ми. Сигурно звучи странно, ала в

собствената си

страна се чувствах по-малко защитена. Муди едва ли щеше да допусне, че

сме в

Европа, а дори и да научи за турнето, ние щяхме да сме се прибрали много

преди това.
Пътуването щеше да ни осигури на двете с Махтоб малко време. От
предпазливост се

посъветвах с Държавния департамент за пътуването ми във Франция,

Англия и

Ирландия страните, които щяхме да посетим според програмата. Служебни

лица

потвърдиха, че Муди се е завърнал в Иран, въпреки че така и не успяхме да

научим

къде бе ходил преди това.

Не можех и да си представя това пътуване без Махтоб. Тя требваше да бъде

непрекъснато до мен: просто нямах сили да изживея отново паниката, която

ме обхвана

преди два месеца, когато не успях да се прибера навреме от Вашингтон.

Близките ми повтаряха, че би трябвало да съм се поучила от онова

злощастно пътуване

и никога повече да не напускам границите на страната. Но това означаваше

да се лиша

от свободата си. Исках животът ни да бъде колкото е възможно по-свободен

според

обстоятелствата. Ако у Махтоб се появеше страх от пътуване, това щеше да

й пречи,

докато е жива. Беше ми трудно да събера смелост и да напусна повторно

родината си, но чувствувах, че пътуването ще бъде необходим етап от
процеса на нашето

възстановяване. Въпреки горещите ми молби да прояви разбиране, майка

ми реши, че
ние повече няма да се върнем. Толкова се притесни, че се разболя, и
трябваше да

постъпи в болница.

52

Прекарахме Но-руз (персийската Нова година) над Атлантическия океан на

път за

Париж, където щях да се запозная с хората, вдъхнали в мен надеждата, че

този ужасен

проблем тероризмът спрямо деца може да бъде разрешен. Моят френски

издател

Антоан Одоар ми каза:

Обадиха се група жени, които настояват да се срещнат с теб. Не съм им

обещавал

нищо, защото не знаех какво ще решиш.

До този момент се бях занимавала със случаи на отвлечени от единия

родител деца, но

повечето от тях засягаха американски граждани. Имах голямо желание да

изследвам

този проблем още по-задълбочено и с радост посрещнах възможността да

разширя

кръга на известните ми факти.

Първата ми среща с „Алжирските майки" група в защита на френски жени,

чиито деца

били отведени от бащите им в Алжир се състоя в едно кафене на брега на

Сена. Бях

изумена от огромния брой на аналогичните случаи и силно заинтригувана

от дейността

на тези жени. Исках да събера възможно най-подробна информация, преди

да продължа

за Англия. Разбрах, че проблемът с отвличането на деца от единия родител

гражданин

на чужда държава в родината му изобщо не е проблем единствено на

Съединените

щати. Непрестанно мислех за „Алжирските майки" и взех твърдо решение

да се срещна

отново с тях. Следващия месец, по време на беседа пред една мичиган-ска

организация, аз изразих възмущението си относно съдебните процедури по
развода и даването на

родителски права. След беседата разговарях с някои от присъстващите и

отново

засегнахме тази тема. Единият от гостите красноречив брадат мъж на около

четирийсет и пет години ме изслуша с особено внимание. Когато разбрах,

че е адвокат

с голям опит в бракоразводните дела, въпросите започнах да задавам аз. На

тръгване

той ми каза:

Не искам да ви обещавам чудеса, но мисля, че мога да ви помогна. Подаде

ми

визитната си картичка и продължи. Ако се интересувате, можете да ми

позвъните.

Четирийсет и осем часа след първото ми посещение в кантората на Арнолд

Дънчок, той
вече бе издействувал временно разпореждане да ми се присъдят
родителските права,

което не позволяваше на Муди да се вижда с Махтоб. Това бе голямо

облекчение,

въпреки че ме очакваха много по-строги изисквания при получаването на

родителските

права като част от бракоразводния договор.

53

По време на това посещение Арни ми каза, че би искал да помогне на моята

кауза.

Тогава не го знаех, но Арни щеше да стане мой съратник в борбата и да

защитава не

само интересите на Махтоб, но и на всички засегнати деца по света.

В допълнение на лекциите, интервютата и предаванията, в които участвах,

за да

рекламирам книгата си, филмът също търпеше развитие. Хари и Мери

Джейн ме

поканиха да отида в Калифорния, за да се запозная с Брайън Джил-бърт,

който имаше

огромното желание да режисира филма.

Страшно ми харесва историята, но искам нов сценарий каза ми Брайън.

Мога да

режисирам този филм единствено ако заедно напишем сценария.

Бях силно поласкана и без да подозирам какво ме очаква, дадох съгласието

си.

Брайън ми хареса от самото начало. Беше дружелюбен и непретенциозен и

се стараеше

особено много сценарият да не се отдалечава от истинската история. През

следващите

два месеца ходих на няколко пъти до Лос Анжелос, за да помогна на

Брайън и

семейство Уфланд с проучването на онези детайли, които щяха да придадат

повече

достоверност на филма. Всеки ден ходехме в ирански ресторанти и

персийски културни

центрове. Когато влизахме в кафенета за следобедния чай, подслушвах

разговорите,

които се водеха на съседните маси. Щом чуех реч на фарси, сбут-вах

Брайън. Той

наблюдаваше как се хранят хората, как пият и разговарят, как се движат

жените

нерядко ходеха на няколко крачки зад мъжете си.

Това лято Брайън дойде в Мичиган, за да прекара известно време с Махтоб

и

семейството ми и да се порови из семейните ми албуми. Дори след като се

върна в своя

дом в Лондон, за да започне да пише, ние непрекъснато обменяхме

информация пй

телефона и факса. Изглежда, Брайън наистина разбираше какво се опитвам

да кажа.

Но когато готовият сценарий най-после бе в ръцете ми, в него все още

липсваха
истинските ми чувства. Започна да ме обхваща отчаяние. Въпреки всичките
ни усилия

вече две години не се бяхме приближили и на сантиметър до снимките.

Нямам какво да

губя, помислих си време е да опитам сама. Вместо да седна и да чакам

съболезнованията на семейство Уфланд, аз наех жена, която да се грижи за

Махтоб,

взехме стая в един местен хо-

54

тел и преписах на ръка първите части от сценария на Бра-йън. Исках да си

припомня

всеки дребен детайл от преживяното в Иран така, както го бях

почувствувала самата аз.

Не бях професионален сценарист, но затова пък бях единствената (освен

Махтоб),

преживяла тази история, и полагах огромни усилия да ниша така, че

чувствата ми да

оживеят по страниците.

Щом привършех някоя сцена, Лори секретарката на Арнц и най-бързата

машинописка,

която познавам идваше, взимаше я, връщаше се в кабинета си и я вкарваше

в

компютъра. След като поработих четири дни без почивка, изпратих голяма
част от

сценария на Хари и Мери Джейн. Те нямаха никаква представа какво съм

си наумила и
аз никога няма да забравя думите на Хари, записани на телефонния ми
секретар на

следващия ден: „Ти ни побърка! Точно това ни трябваше!"

Веднъж но средата на работата ми върху сценария на вратата се позвъни:

беше човек от

колетната служба. Веднага се досетих какво има в пакета. Когато повиках

Махтоб, тя се

намръщи:

Сигурно е още някой тъп сценарий!"

Трябваха й доста кандърми, за да го отвори. Коленичи и се зае с кутията.

Когато най-

сетне успя да я отвори, бръкна вътре и зяпна от изненада:

Зайчето ми! Това е моето зайче! На лицето й цъфна усмивка.

Махтоб прегърна зелено-бялото зайче досущ като любимото парцалено

животинче,

което трябваше да остави в Иран.

Толкова е малък! каза тя, като го взе в ръце и го вдигна пред себе си. Не
разбираше, че

е пораснала. Стисна го в прегръдките си и го разцелува. После нахлузи лас-

тичетата, прикрепени към крачката му, и двамата с Тоби Бъни затанцуваха
като в добрите стари

времена.

. Не бях виждала Махтоб толкова щастлива от дълго време насам. Седеше

на дивана с

Тоби Бъни. После усмивката й бавно угасна. Усетих как спомените я

връщат назад, в
Иран. Домъчня й и по бузките започнаха да се стичат сълзи. Бях сигурна, че
Тоби Бъни

събуди у нея спомени за баща й мъжа, който някога я бе обгръщал с толкова

обич и

топлина.

След като прочели за изоставеното зайче в „Не без дъщеря ми", няколко
души ми бяха

писали да ме питат да-

55

ли сме успели да намерим друга такава играчка. Наистина бяхме търсили

упорито, но

без успех. Тогава Мери, дъщерята на учителката на Махтоб в първи клас,

пожела

самичка да направи такова зайче, ако й дадем снимка и размерите му.

После, когато го

закачихме на вратата на шкафчето, се убедихме, че новото зайче е досущ

като старото.

Въпреки смесените чувства, които предизвиква у Махтоб, Тоби Бъни и до

ден-днешен

заема специално място в стаята й.

Животът ми в Иран бе посветен на една цел да се върна у дома с Махтоб.

Когато я

слушах как хлипа насън нощем, не можех да мигна до сутринта. Отчаяно

копнеех

някой да ни помогне и да ни измъкне оттам. Именно по това време си

обещах, че
никога няма да обърна гръб на човек, който се нуждае от помощ.

Откакто се бяхме върнали от Иран, към непрекъснатата ми тревога за

Махтоб се бе

прибавила още една. Сега безсънието ми се дължеше не на хлипането й, а

на плача на

хилядите деца в положението на дъщеря ми, които продължаваха да

страдат. Сега

исках да им помогна да намерят изход от тежката си съдба, така както

помогнаха и на

мен.

През октомври 1990 година от „Сейнт Мартинс Прес" ми дадоха телефонен

номер с

молба да позвъня спешно. От слушалката прозвуча обзет от паника глас:

Не зная дали ме помните. Казвам се Бевърли. Преди три години говорих с

вас, когато

бяхте в Тускон. Казах ви колко ме е страх, че дъщеря ми може да бъде

отведена в Иран.

Той го направи! Нея я няма!

Съпругът на Бевърли отвел Сабрина в Техеран и й забранил дори да

разговаря с майка

си. Първата инстинктивна реакция на Бевърли била да отиде при дъщеря си

в Иран, но

съпругът отхвърлил молбата й. Искал развод и знаел, че съдът ще бъде

много по-

благосклонен към него, ако бракоразводното дело се гледа от ислямски съд

в Иран, а не
от граждански съд в Америка. Разплаканата Бевърли добави:

Без неговото писмено разрешение не мога дори да стъпя на иранска земя!

Бевърли беше съсипана от участта, сполетяла дъщеря й:

Сабрина не знае езика. Тя не познава онези хора, нито културата им и ще й

бъде много

трудно да се справи сама. Мечето й остана тук, а тя не може да спи без

него. Бедното

ми дете! Как бих могла да й помогна?

56

Посъветвах Бевърли да не прекъсва отношенията си с Мажид и да ги

поддържа без

значение какво й струва това.

Няколко месеца по-късно след множество горещи молби съпругът на

Бевърли й

позволи да замине за Иран. Тя остави семейството си в Америка с ясното

съзнание, че

може никога повече да не го види и че на Сабрина никога няма да й бъде

разрешено да

напусне Иран: Те са там до ден-днешен.

Другата крайност са онези родители, които правят отчаяни опити да

избягнат раздялата

с децата си и дори бягат и живеят под измислено име. Както обаче може да

свидетелства Кристин Улман, бягството и животът под чуждо име не могат

да осигурят

сигурността на детето. С Кристин Улман се свързах през 1987 година,

когато се

разрасна мрежата от родители, чиито деца са им били отнети от другия

съпруг.

Запознала се с Мустафа Укайли през последната година в университета.

Сключили

брак в Лютеран-ския студентски център на Щатския университет в Охайо

през 1975

година. От брака се родили две деца дъщеря Майсун през 1977 година и
син Хани през

1978 година. След като Мустафа започнал да ги бие, Кристин успяла да се

освободи от

него заедно с децата си.

„Смених името и местожителството си, защото знаех, че той ще направи

всичко

възможно, за да си върне децата." Тя ми разказа как се свързвала с

родителите си чрез

трето лице и те дори не знаели в кой щат живее. Най-накрая успяла да

получи временно

родителските права от един съд в Денвър.

Както често става, родителите на Кристин така и не успели да разберат

защо е

изоставила своя красив, интелигентен и щедър съпруг. Докато Кристин се

криела,

Мустафа живеел с родителите й, правел се на съсипан от скръб и успял да

ги убеди, че

ценностите, които уважава, са близки до техните. През това време се

измъквал на

няколко пъти от къщата, за да закрие банковите сметки на семейството и да

уреди

документите, от които се нуждаел, за да „открадне" децата.

На 11 септември 1981 година Майсун и Хани били отвлечени, както си

играели пред

къщата, в която живеели.

„Само за три дни Мустафа получи развод от един ислямски съд в Саудитска
Арабия, родителските права и цялото ни имущество", каза ми Кристин.

57

Тъй като собствената й родина била явно безпомощна, Кристин се

обърнала за помощ

към правителството на Саудитска Арабия, но бързо открила, че няма да

бъде признат

нито американският й документ за родителски права, нито двете обвинения

в отвличане

срещу Мус-тафа. Посланикът на Саудитска Арабия обещал да й помогне да

види

децата си само ако обещае да не говори пред журналисти. Кристин се

съгласила. В

същото време ми се бяха обадили още няколко родители, получили същия

отговор: „Не

вдигайте шум и може би ще направим нещо за вас."

Водена от отчаяното желание да види децата си на всяка цена, Кристин

последвала

съвета на Държавния департамент и посланика на Саудитска Арабия.

Планът й бил да

се установи в Саудитска Арабия и да внесе своя случай за разглеждане от

ислямски

съд. На правителството на Саудитска Арабия му трябвали почти две

години, за да й

издаде специално разрешение за пребиваване и работа като инженер в

страната.

Седмица след пристигането си в кралството Кристин била арестувана и

хвърлена в

женски затвор, където почти всички затворнички били с невръстните си

деца.

Ислямът закриля връзката между майката и детето до такава степен, че ако

една майка

е осъдена на затвор, детето й живее заедно с нея в килията каза Кристин.

През първата

нощ бях нападната от една лесбийка. В затвора нямаше нито един човек,
който да

говори английски. Нямаше нито дюшеци, нито завивки. Хранеха ни

нередовно, защото

храната се осигурява от семействата на затворничките или техни приятели.

Докато била в затвора, човек от прсолството на Саудитска Арабия се

обадил на

родителите й в Калифорния и им казал, че на Кристин може да се помогне,

но само ако

не дават изявления пред пресата. След пет дни Кристин била освободена.
Все още не
знае защо е била задържана.

Тъй като продължавали да я държат настрана от децата й, в продължение на

цели три

месеца Кристин ходела всеки ден в Министерството на външните работи на

Саудитска

Арабия. Искала разрешение да се яви пред ислямски съд, защото

ислямското право

гарантира родителските права до навършване на седемгодишна възраст на

децата

изключително и само в полза на майката. Тъй като Крис-

58

тин пребивавала легално в кралството, тя се надявала, че ще бъде приета от

законите му

като равноправна страна в делото.

На 2 август 1983 година почти две години след отвличането им Кристин

видяла своите

деца. Четиригодишният тогава Хани можел да опише отвличането до най-

малки

подробности. Спомнял си дори играчките, които баща му му дал, за да не

плаче.

Каза ми, че мъж, облечен като дядо Мраз, помагал на баща им да ги

открадне каза

Кристин.

Следващата седмица тя най-после убедила съда да разгледа нейния случай

така

Кристин станала първата западна гражданка, която била изслушана от

ислямския съд

на Саудитска Арабия Шариата. На втория ден от делото адвокатът й казал,

че „в

бракоразводните дела няма пари", и я изоставил на произвола на съдбата,

без преводач

в съдебната процедура, която се водела само на арабски. На третия ден

срещу нея било

представено унищожително доказателство снимка, на която тя и децата

излизали от

църква. Съдията заявил, че Кристин не може да получи родителските

права, защото

това щяло „да засегне тяхната религиозност". Отказано й било правото на

посещения.

През следващата година тя продължила да живее и работи в кралството и за

този

период й позволили да види децата само пет пъти.

Тъй като положението било нетърпимо, Кристин напуснала Саудитска

Арабия.

Оттогава насам тя продължава да моли бившия си съпруг за разрешени^ да

посещава

децата си. През 1986 година й позволил да ги види, но в присъствието на

новата му

жена. Всичките й срещи с децата били зорко следени отблизо.

Трябваше да спя в едно легло със сегашната му жена ми каза Кристин.

Децата

спореха кой до кого да спи никой не искаше да спи до мен. Дъщеря ми каза:
„Америка

е лошо място. В Америка няма джамии. Америка дава паспорти на

евреите.'"Синът ми

каза: „Очите ми не са сини, а кафяви. Аз съм арабин."

Последното желание на Кристинината майка да види внуците си останало

неудовлетворено. Още веднъж си дадох сметка какъв късмет сме имали,

като сме

успели да се измъкнем от Иран навреме, за да видим татко, преди да склопи

очи. Поне

знаехме, че сме си у дома.

След иракското нахлуване в Кувейт през 1990 година

59

Мустафа завел децата в Холандия, където Кристин имала една особено

неприятна

среща с тях. Майсун и Хани се държали с нея като с непозната. Трудно й

било да

разбира лошия им английски. Били се превърнали в дълбоко религиозни

мюсюлмани.

Най-лошото било, че двамата убедено твърдели, че Кристин не ги обича, и

заявили, че

вече не им е майка. Бащата на Кристин трябвало да присъства на тази

среща, но в деня

на пристигането Мустафа променил решението си и оставил бележка в

хотела, в който

били отседнали: „Когато четеш това, ние вече ще сме се върнали в

Саудитска Арабия."
Кристин ми каза:

Искам само да спя и да ги сънувам. Събуждам се успокоена и отпусната.

Сънувам и

усещам уханието на къдриците на дъщеря ми.

За жалост сънищата са единственото, което й е останало от 1981 година

насам.

Едничката й надежда е, че когато пораснат, Майсун и Хани може да решат

да следват в

Щатите и тримата да заживеят отново като едно семейство, но като се имат

предвид

чувствата на децата към майка им и нейната родна страна, това също може
да си остане

само един хубав сън.

След като бяхме прекарали безкрайни часове на телефона, двете с Кристин

най-сетне се

срещнахме през януари 1988 година в телевизионното предаване на Фил

Донахю.

Всички гости, сред които и една приела исляма американка, която

преподаваше в

университет, бяхме отседнали в хотел „Дрейк" в Ню Йорк и чакахме заедно

автомобила, който щеше да ни отведе до студиото. На път към колата

срещнах съпруга

на преподавателката, палестинец по народност. Мъжът държеше в ръце

Корана и ние

трябваше да минем под него, след като го целунем, за да влезем в

лимузината. Въпреки
че сведох глава, начаса изпитах страх от този човек. Естествено, той се
разположи на

предната седалка до шофьора, за да не се унижи, като седне отзад при

жените. Когато

колата се вля в оживения автомобилен поток, двамата с жена си монотонно

занареждаха цитати от Корана. В един момент преподавателката спря за

малко, за да се

присъедини към разговора ни, но мъжът й я смъмри, че се държи

неприлично.

Трябва да се моля рече тя и продължи да припява. В студиото съпругът й я

накара да

се преоблече и тя веднага го послуша.

60

Докато чакахме в зелената стая, Фил Донахю мина и любезно ни поздрави.

Ръкува се с

всеки поотделно и размени няколко думи с него. Като протегна ръка към

преподавателката, съпругът й рече на висок глас:

Не докосвайте жена ми!

Фил веднага се отдръпна и излезе от стаята.

Започна да ми се гади: все едно че се намирах в Иран. Дори се усъмних, че

ще успея да

взема участие в предаването, но реших, че няма да се дам на този човек.

Най-убедителният съвет, който получих от Кристин в този ден, бе никога да

не се крия

под чуждо име и неизвестен адрес.

Преживях всичко това смених и името, и адреса си. Преместих се да живея
на място, където никой не ме познаваше, и въпреки всичко ме откриха.
Беше чиста загуба на

време и пари.

Когато децата й били отвлечени, на Кристин й трябвало дълго време, за да

убеди хората

какво наистина се е случило и коя е тя всъщност.

През последните десет години Кристин бе изживяла толкова болка и

огорчения,

колкото малко от нас могат да си представят. Но тя не таи горчивина и

обида в душата

си, а единствено мъка и жал, че са й отнели децата. Наскоро ми каза:

Нищо повече не мога да направя, остава ми само да говоря с други като

мен. /

И наистина го прави. Кристин отделя голяма част от времето си съвсем

доброволно и

безплатно да разговаря, утешава и съветва други родители в подобно

положение.

Когато за пръв път изразих притесненията си относно нашата безопасност

пред моя

литературен агент Майкъл Карлайл, той повтори онова, което ме бяха

посъветвали и

други, а именно че „единствено известността може да ти гарантира

безопасност". Сега

повече от всякога съм сигурна, че съветът е бил правилен. Ако хората около
мен знаят
в какво положение съм, ще бъдат по-добре подготвени да ме предупредят,
ако

забележат нещо нередно. След като излезе книгата ми, майката на една
съученичка на

Махтоб ми каза:

Добре, че знаем какво ви се е случило. Сега всеки ден, когато идвам да

взимам децата, следя с кого си тръгва Махтоб.

Да, наистина взех правилното решение и не допуснах

61

Муди да ни превърне в пленници в собствената ни страна. Нали в края на

краищата

затова избягахме от Иран за да сме със семейството си, за да сме свободни.

За съжаление броят на жените, хванати като в капан в страните, където

мъжът е

всевластен господар, съвсем не е толкова малък. Статистически данни

липсват, защото

повечето от тях не правят опити да се измъкнат. Те се превръщат в'разбити

същества, жертви на отчаянието си. . .

Мег една американка от Средния запад показа до каква степен е готова на

саможертва

майката, за да защити своите деца. През 1982 година Мег подала молба за
развод и по

този начин неволно подтикнала съпруга си Хю-сеин да отвлече сина им

Кайван и

дъщеря им Фереще в Иран. В отчаянието си Мег го последвала, за да бъде

заедно с
децата си. В следващите осем години живяла с многочленното семейство
на съпруга си

в едно двустайно жилище в Техеран. Чувствала се като в клетка. През това

време

нямала никаква възможност да общува свободно със свои сънародници. Не

й

позволявали дори да пазарува, без някой да я надзирава.

През 1990 година Хюсеин позволил на Мег да заведе третото им дете

тогава малко

бебе при възрастните си родители. От Държавния департамент ме

повикаха, описаха

ми случая с повече подробности и настояха: „Моля ви да разговаряте с нея.

Ние се

чувствуваме абсолютно безпомощни не можем да й помогнем по никакъв

начин. Може

би разговор с някой като вас ще облекчи скръбта й."

Говорех често с нея и много исках да й помогна, но подобно на хората от

Държавния

департамент нямах разрешение на проблема й. Тя ми каза:

Гоку-що прочетох книгата, ти.. Ако животът ми в Иран беше така хубав
както'твоят,

щях да се справя.

Разказите й за това как живее нейното семейство в Техеран бяха наистина

ужасяващи, но ми звучаха съвсем реалистично. Спомням си южните
квартали на града, в чиито

схлупени къщурки с по две стаи живееха по петнайсет души. Нямаше

климатична

инсталация, нямаше никакви съвременни удобства.

Колкото ида се ужасяваше от предстоящото си връщане в Иран, Мег не

можеше да

изостави другите две деца. Денят, в който трябваше да отпътува, бе снежен

и летището

бе затворено, а полетът отменен. В същия този ден

62

тя получи писмо от Фереще, което дъщеря й бе успяла да прати съвсем

тайно. Отгоре

по диагонал четиринайсетгодишната й дъщеря бе писала:

Мамо, моля те да прочетеш това два пъти! Мамо, не се връщай! Ако се

върнеш,

майчице, ще постъпиш много глупаво. Мамичко, ще го бйя така, както

когато ни

отвлече. Двамата с Кайван много плакахме. Сега ще опитам пак. Вече съм
по-голяма и

ще успея.

Мамо, повярвай ми, тук живеем добре. Имаме месо, яйца и плодове, затова
не се

тревожи за нас. Мамичко, днес получих писмото тии снимките. Обичам

всички такива,

каквито са. Видях твоята снимка. По лицето ти разбрах колко самотна се

чувствуваш, но ако се върнеш, ще ти бъде много тежко. Написах всичко
това, ала не знам дали ще

ме послушаш или не. Мамо, ти все пак помисли какво искаш да направиш,
моля те.

Мамичко, предай поздрави на всички вкъщи. Моля се писмото да стигне

бързо до теб.

Мег бе дълбоко трогната и развълнувана. Надявах се, че снежната буря ще

я накара да

размисли и да не се върне. Болеше ме сърцето за двете й големи деца, които

се

опитваха с всички сили да се измъкнат от Иран. Просто изпитвах

отчаянието на

Фереще, която се ловеше %& сламка отчаяние, което бях преживяла лично,
докато бях

в Техеран. Не е справедливо деца да страдат толкова много. Подобно на

Махтоб и те е

трябвало да пораснат преждевременно.

Чувството на вина и отговорност надделя у Мег. Тя не можеше да забрави

как по време

на ракетните атаки на иракската армия Кайван бе напуснал

противовъздушното им

скривалище, за да донесе хляб единствената храна на семейството с риск за

живота, само и само да спаси тях. Тя не можеше да понесе мисълта, че ще
ги изостави със

сестра му в Техеран, без да знае каква ще бъде по-нататъшната им съдба.

В деня на заминаването си Мег ми каза, че когато бащата довел Кайван в

Иран насила, момчето буйствало толкова много, че се наложило да го
затворят в мазето. След като

пристигнала в Техеран, той се похвалил с успеха си: „Мамо, ти трябва да

живееш с нас, защото се държах много лошо."
Мег продължи:

63

' 4

64

Научих книгата ти наизуст. Тя ми вдъхва надежда. Отивам. Нямам друг

избор. Може

би някой друг път, а?

След като Мег си замина, получих писмо, което разкриваше изцяло

чувствата й: „Не

мога да обясня, но ме е страх да разделя децата. Винаги ще има някой,

който ще се

чувствува обиден и изоставен. Семейството и предишните ми приятели

никога няма да

го разберат. Ще го разбере само онзи, който е бил там. Фереще се опитва да

бъде

голямата жена в семейството. Тя се опитва да превърне мечтата ми в

действителност..Кога детето остаря, а възрастният човек се превърна в

дете, така и не

разбрах, но ще се опитам да не разделям децата си и да ги оставя да имат

свои мечти."

Оттогава нямам вест от Мег.

От личната си намеса в тези тежки случаи научих, че никога не бива да се

изключва

една възможност одобряването, което често е резултат от зависимостта на

жената от
съпруга й. Натиск да се сдобри и събере отново едно семейство може да
дойде от много

страни нерядко това са семействата на двамата съпрузи. Често надеждата за

помирение

е онази тънка нишка, свързваща изоставения родител с детето, и тя именно

го

принуждава да поддържа връзка с похитителя.

Въпреки че помирението почти винаги е желан подход, то невинаги е

успешно. В края

на краищата разпадането на семейството е имало своята сериозна причина.

Ако обаче

помирението реши проблемите на родителите, то може да се окаже

истинското и

единствено разрешение.

През 1988 година с мен се свърза сестрата на Мери-лин жена от Детройт,

омъжена за

иранец на име Фе-ридун. До този момент вече ми се беще изяснила

схемата,

елементите на която подсказваха неминуемо отвличане. Мерилин бе

държана като

заложница от своя съпруг в собствения си дом. Подслушвал телефонните й

разговори и

й забранил да се вижда с роднините си. Според нея бил складирал туби с

бензин в

къщата и заплашвал, че ще я изгори жива заедно с четирите им деца или ще

ги хвърли с
колата от някой мост. Казал на Мерилин: „Ако се обърнеш към властите, ще
убия

всички ни."

Изпълнена със страх за живота им и притеснена от липсата на разбиране от

страна на

правната система, аз се посъветвах с държавни служители и се обърнах за

помощ към

един приют за жени със сериозни семейни проблеми. Уре-

дихме Мерилин и децата й да избягат и да бъдат прехвърлени с помощта на

няколко от

тези приюта до един отдалечен щат. Там тя заживя под ново име и се записа
в

университета, което й помогна да си изгради самочувствие и я подготви за

самостоятелен живот с децата.

Година и половина по-късно, когато съпругът й поиска от съда разрешение

да вижда

децата, тя ми каза, че е готова по-скоро да отиде в затвора, отколкото да

разкрие

местожителството им. Беше толкова загрижена за тяхната безопасност, че

оставяше

колата си на някой паркинг в Охайо и взимаше кола под наем, за да се явява

пред съда в

Мичиган.

Положението на Мерилин бе белязано с всички признаци на

наближаващото нещастие.

Феридун почти нямаше връзки и никакви роднини в Щатите. Наскоро бе

ходил до

Иран. Беше типичен сценарий за отвличане на децата и отвеждането им

отвъд граница.

Най-сетне дойде денят, когато съдът щеше да постанови кой ще получи

родителските

права. На Мерилин бе наредено да доведе децата или щяха да я затворят за

проявено

неуважение към съда. След няколко разговора служебното лице, известно

като

„приятел на съда*', препоръча да не се дава разрешение на съпруга да

вижда децата, което бе огромна крачка напред. На делото бях призована
като главен експерт и бях

абсолютно уверена, че този случай ще се окаже различен от многото други

подобни

случаи.

Най-после всичко бе готово за финалната сцена. Стояхме в коридора заедно

с майката, сестрите и адвоката на Мерилин и я чакахме да пристигне с
децата. Феридун също

чакаше. Носеше скъпи коледни подаръци за децата. Вратата на асансьора

се отвори и от

него излязоха Мерилин и децата, минаха покрай нас и се отправиха към

бащата.

Помолиха за разговор насаме и стана ясно, че е много вероятно да се

сдобрят. Няколко

месеца по-късно чух, че двамата със съпруга си продължават да се срещат и

че

Мерилин е прекъснала всякакви отношения със семейството си.

Този случай отразява един особено обезкуражителен аспект на синдрома на

потисканата и унижавана жена: колкото по-лош, агресивен, невъздържан и

опасен е

мъжът, толкова по-голяма е вероятността да се съберат отьово. Също така

типичен е
случаят, когато потърпевшата се от-

5. От любов към дъщеря ми

65

казва от помощта на близки и познати след завръщането й при своя

инквизитор.

След тази патетична драма, която се разигра в съдебната зала, адвокатът се

обърна към

мен и ме попита:

Как ще постъпите, когато следващият се обърне за помощ към вас?

Бях силно огорчена и му отговорих с чувството, че съм предадена: . 4

Няма да му помогна.

Не само бях отделила значително време на Мерилин, но дори я бях

поканила да дойде и

живее у дома, когато идваше на съдебните заседания в Мичиган. Бях

пренебрегвала

собствената си безопасност, както и тази на Махтоб, като й се доверих в

желанието си

да й помогна. Въпреки всичко знаех, че трябва да продължа в името на

много други

деца.

През юни 1990 година в Брюксел двамата с Арни се срещнахме с Патси,

белгийка но

народност. Говореше много добър английски, който бе научила в Израел.

Взела на ръце
деветмесечното бебе, тя тъжно рече:

Въпреки че сме разделени от осем години, съпругът ми отказва да ми даде

развод.

Живея с друг мъж, с когото решихме да имаме дете и да започнем нов

живот, но не

мога да се отърва от стария си.

Патси срещнала Бен нерелигиозен евреин в Израел, където много обичала

да ходи.

Сключили граждански брак в Брюксел и той помолил един свещеник да му

стане

свидетел.

Докато живеехме в Белгия, той се държеше като истински европеец каза ми

Патси.

Но след като се върнали в Израел'със сина и двете си дъщери, започнал да

се държи по

коренно различен начин. (Това е често срещано в тези случаи).

Биепте ме, заключваше ме в апартамента и не даваше храна на децата,

затова ги взех и

го напуснах обясняваше Пагси. Никога не съм внушавала на децата, че

баща им е лош, a аз съм добра. Не беше нужно да го казвам на двете по-
големи, които виждаха сами, защото ме биеше пред тях.

Девет месеца след завръщането им от Израел Бен се опитал да отвлече

децата. Най-

малкото още не можело да хода и било най-лесната жертва. Бен я оставил в

колата, а

когато Патси се втурнала да я вземе, Бен се опитал да я

66

блъсне с вратата на колата. Другите две деца запишели и привлекли

вниманието на

минувачите, което го принудило да ги остави.

Патси получила съдебна заповед от белгийски съд, според която децата

били

присъдени на нея, но нямала особено доверие на съдебната система и

решила да

заживее под чуждо име и на друго място. Децата трябвало да сменят

училището по

средата на годината и не можели да разберат какво точно става. По-

голямата дъщеря

била много изнервена, но отказвала да сподели причината. Едва след като

момичето

започнало да се подмокря през деня, Патси му обяснила, че Бен се опитва

да ги отведе в

Израел без майка им.

През ноември 1985 година Бен се появил в училището на децата,

придружен от

телохранител и два автомобила. Като си припомнила първия му опит, по-

голямата

дъщеря казала: „Не искам да ходя с него във Франция". Опитът за

отвличане пропаднал

за втори път.

Следващата година минала без инциденти въпреки няколкото полицейски

доклада, че
Бен е в Белгия. През декември 1986 година обаче, когато децата
билисьответно на

седем, пет и четири годинки, последният опит на Бен да ги отвлече успял.

С огромни

усилия Патси ги проследила от Брюксел през Амстердам, Лондон и най-

сетне до Ню

Йорк през февруари 1987. В продължение на десет месеца Патси посетила

Съединените

щати десет пъти, опитвайки се да открие децата си. Намерила си работа в

Националния

център за изчезнали и експлоатирани деца и дори участвала в

телевизионното

предаване „Най-търсените лица в Америка".

През януари 1989 година съпругът на Патси бил арестуван в Ню Йорк и

затворен по

обвинение в отвличане. Той казал, че е взел децата, защото не искал да

бъдат възпитани

като християни: Патси била католичка. Бен отказал да съобщи къде се

намират децата.

По-късно тя научила, че ги укривали в една хасидимска еврейска комуна

някъде в

Съединените щати. Седем месеца по-късно Патси победила и Бен бил

екстрадиран

обратно в Брюксел първото екстрадиране заради отвличане на собствени

деца в

историята на белгийското право.

Според белгийските закони това престъпление се наказва със затвор от
осем дни до

една година. Ако похитителят откаже да даде сведения къде са децата,

наказанието

67

може ца бъде удължавано, както се случило и с Бен, който в момента

излежаваше

третата си година в белгийски затвор. Докато разговаряхме с Патси,

разбрах, че тя не

търси отмъщение срещу бившия си съпруг. Държеше да бъде в затюра,

защото бе

единственият, който можеше да разкрие ?ъде са децата й.

Патси и баща й се върнали обратно в Щатите и с невероятна упоритост

проследили

следите на децата/Открили две еврейски групи хасидими, сред които

децата са живели: в един от случаите ги изпуснали само за някакви си шест
седмици. Очевидно обаче за

действията и откритията им бчло съобщавано на съучастниците на Бен и

малките били

местени от място на място. Всичко, което знае Патси за своите деца, е, че са

някъде в

Париж или Амстердам или Мексико сити изобщо някъде по широкия свят.

Патси обединила усилията си с Ан-Мари Лизин, служителка на

белгийското

правителство, и двете основали международна организация „Изчезнали

деца" с идеална
цел, която започнала да функционира през септември 1989 година.
Организацията дава

съвети на родители, чиито деца са застрашени от отвличане, както и на

родители на

отвлечени деца. Стреми се да въздейства върху съдебните власти с примери

за

сериозността на това престъпление. Както в цял свят, така и в Белгия

решението на

подобни случаи е в ръцете на съдиите.

Красив либиец на име Сабри Хашим завъртял главата на Кит Бел, докато
учели за

следдипломна квалификация в Портланд Колидж в щата Орегон. След

раждането на

сина чм Ахмед Сабри склонил Кит да отидат до Либия. И както в много

подобни

случаи, щом стъпили на родна земя, не дал и дума да се издума за връщане

в Щатите.

Дъщеря им Камела се родила в Либия.

След три нещастни и самотни години в непознатата страна Кит успяла да

убеди Сабри

да я пусне с децата в Щатите, за да прекарат там отпуската. Подобно на

Кристин Улман

тя незабавно подала молба за развод и заживяла под чуждо име и на друго

място. Сабри

ги последвал и се върнал в Америка, за да оспори развода.

Съдията задържал либийските и американските паспорти на децата и

разпоредил

бащата да вижда децата си в присъствието на посочено от съда лице. Кит се

възпротивила, като се обосновала, че се страхува за безопасността на

децата и за

собствения си живот, но съдията я заплашил

68

със затвор за проявено неуважение към съда. Като си дала сметка, че децата
ще бъдат

изложени на много по-голяма опасност, ако я вкарат в затвора, Кит с

неохота се

върнала у дома и изоставила чуждото име. Когато Сабри дошъл да вземе

децата и да ги

изведе за втори път, след като били присъдени на Кит, той успял да излъже

придружителя и да влезе с децата в магазин за играчки без него. И тримата

изчезнали

безследно. Три седмици по-късно Сабри пратил телеграма на американския

си адвокат, в която го уведомявал, че той и децата са в Либия.

Когато Кит му се примолила да й разреши да ги посети в Либия, той грубо

отговорил:

„За нас ти повече не съществуваш". Три години след отвличането

Съединените щати

бомбардирали щаб-квартирата на Кадафи в Триполи, която се намирала на

километър и

половина от жилището на Сабри. За да докаже на Кит, че са оцелели, Сабри

й изпратил

снимки на шестгодишния вече Ахмед и Каме-ла, която била на четири

годинки.

Въпреки че горяла от желание да узнае как изглеждат порасналите й деца,

снимките

разкъсали сърцето й.

Въпреки огромната болка, причинена от раздялата с децата, Кит ми каза, че

е сигурна в

едно: децата й ще бъдат обичани, докато е жива свекърва й. В същото време

добави:

Ще ги отгледат в общество, на което нямам никакво доверие. Ще бъдат

възпитани да

вярват в ценности, които почти не разбирам, а образователната им система

няма нищо

общо с американската.

Кит е научила много за културните различия и сега напълно разбира

ролята, която

ислямът определя на бащата. Тя продължава да бъде разкъсвана от ужасна

дилема.

Аз съм дала живот на тези деца, значи те са мои. Той ги обича и според
неговото

общество те са негови.

Кит признава, че е по-щастлива от някои изоставени родители.

Зная къде са децата ми и може би някой ден... каза тя глухо. Когато я

попитах дали е

обмисляла варианта „контраотвличане", тя отвърна:

Бих ги взела само ако преди това се разберем мирно и тихо. За тях това ще
бъде
ужасно: те не говорят английски и са там от толкова време.

От любов към децата си Кит не иска да травмира отново живота им.

69

Тя продължава да пише на Ахмед и Камела и да им праща подаръци, без да

знае дали

наистина ги получават. Продължава да се обажда по телефона, но никога

досега не са й

позволявали да разговаря с децата си. След десет години невероятни

страдания, крепи я

само надеждата, че някой ден, когато децата пораснат, тя отново би могла

да се сближи

с тях.

В този случай съдията е направил една често допускана грешка: решил, че

може да

защити децата, като задържи паспортите им (някои съдии дори разчитат на

още по-

наивна тактика; те заплашват с арест родителите-похитите-ли, ако нарушат

някое

разпореждане на съда напразна заплаха за всеки, който е решил да напусне

страната).

Съдът не взел под внимание една очевидна слабост в международните

паспортни

норми правото на всеки гражданин на чужда държава да преминава

границата с

вписани в своя паспорт деца.

Служителката от Държавния департамент Тереза Хоб-гуд, която се

занимаваше с моя

случай, както и със случая на Кит, отбеляза, че родителят, на когото са

присъдени

родителските права, „може да ни даде копие от съдебната заповед: ние ще

се намесим и

на децата няма да бъдат издадени американски паспорти. Разбира се,

другият родител

може да се обърне към своето посолство или консулски отдел и да извади

съответни

паспорти, така че това в никакъв случай не е сигурна гаранция."

През 1986 година направих предложение Държавният департамент да

въведе паспортна

проверка за всички деца до шестнайсетгодишна възраст, които напускат

страната.

Предлагах да се въведат в компютър имената на потенциалните жертви,

които ще бъдат

разпознати без 'значение с какъв паспорт пътуват.

От Държавния департамент отговориха, че идеята ми не е приложима,

защото ще

накърни правата на американските граждани. Отвърнах, че паспортната

проверка ще

отнеме не повече време от проверката на билета и връчването на бордната

карта и че

пътниците ще приемат това дребно забавяне така, както приемат за напълно

естествени

проверката за безопасност на пътуващите и багажа им посредством

мониторните

системи, наложили се по напълно разбираеми причини. А нима правата на

нашите

невръстни граждани не бива да бъдат защитавани?

70

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пакистанско правосъдие

През април 1989 година малката градска библиотека в едно мичиганско

градче едва

побра петдесетте жени и мъже, дошли да ме чуят. Когато започнаха да ми

задават

въпроси, аз се обърнах към млада дребна жена на двайсет и две-три години,

която

седеше на първия ред и поглъщаше' всяка моя дума. Тя се изправи и рече с

развълнуван

глас:

Идвам от дом за жени със семейни проблеми, на сто и петдесет километра

оттук. Аз и

двегодишният ми син се крием от съпруга ми. Той ме заплаши, че ще

отвлече сина ни и

ще го отведе в родния си Ливан. Какво мога да направя? Кой може да ми

помогне?

Тя млъкна и се разплака. Присъстващите провинциални люде,

неиривнкнали към

подобна проява на емоции на публично място изведнъж утихнаха. В този

момент • се
изправи една привлекателна, добре облечена жена с изключително делово
поведение,

която се представи като Крие Корест.

Присъствувам от името на сенатор Доналд Рийгъл започна тя. Много съм

развълнувана от това, което чух, и бих искала да обясня как бихме могли да
помогнем

ние.

Крие ни дойде като дар божи това бе жена, предана от душа и сърце на
каузата ни,

заредена с огромна енергия и изключителна интелигентност. Заразяваше с

ентусиазма

си всички свои колеги, в това число и началника си. Неотдавна сенатор

Рийгъл бе

присъединил усилията си към тези на сенатора Алън Диксън от Илинойс

първия член

на конгреса, който повдигна нашия въпрос. Преди това аз бях обсъждала

различни

случаи със служители на Държавния департамент и Сара Панг, сътрудничка

на сенатор

Диксън в неговата кантора в Чикаго. В Мичиган трябваше да мине време,

преди да се

появят и други подобни случаи ка-го моя, така че до 1988 година проблемът

съществуваше съвсем теоретично и имаше абстрактни измерения. Колкото

повече хора

четяха книгата ми, толкова по-често започнах да получавам писма и

телефонни
обаждания от жители на Мичиган. Когато в нашата „груйа" се включи
Крие, аз получих

сериозно подкрепление.

71

Винаги когато се намирах на турне или трябваше да пътувам в чужбина,

Крие

продължаваше нашето дело и поддържаше връзка с родителите, на които се

опитвахме

да помогнем. Тя намали невероятното напрежение, на което бях подложена

от мига, в

който книгата ми излезе от печат, и ми стана неизчерпаем източник на

морална

подкрепа.

Едно семейство покори сърцето на Крие: Кристи Хан и тримата й сина.

Пътят,

извървян от Кристи Хан, бе низ от неочаквани препятствия, завои, интриги,

опасности, докато най-сетне проблемът й намери разрешение в една твърде
далечна в много

отношения страна.

Кристи си играела с децата в дома на негова леля, ко• гато групичка от

приятели и

роднини на мъжа й нахлули в стаята. Лицата им били опънати от

напрежение, говорели

един през друг. Тя успяла да разбере само откъслечни думи, защото след
деветнайсетте

месеца в Пакистан знанията й по урду били доста ограничени. Все пак

схванала, че са

се обадили от полицията някъде в Мичиган и че се е случило нещо ужасно.

Риаз е в затвора! обяснил й на английски един от деверите. Трябва да

разбереш какво

е станало.

Сърцето на Кристи се свило. Това бил най-страшният й кошмар, новината,

от която се

бояла най-много, откакто Рйаз Хан, нейният съпруг-пакистанец, заминал

преди две

седмици за Съединените щати и я оставил сама с двамата им сина. Моля ти

се,

Господи, дано нищо не му се е случило, молела се Кристи, докато,,паниката

на

околните я завладявала бавно, но сигурно. Моля те, нека се върне отново

при нас.

Това се случило през август 1990 година, деветнайсет месеца след като
Риаз отвлякъл

двамата им сина от дома им близо до Детройт и ги завел в родния си град

Пеша-вар, а

после задържал насила и Кристи, която ги последвала. Оттогава Риаз се

превърнал в

изключително труден за съжителство човек не само за нея, но и за

собственото си

многочислено семейство. Кристи знаела, че Риаз е единствената й надежда,

че само той

може да ги отведе обрат-. но у дома. Преди да тръгне, дал строги

нареждания: на

Кристи и децата било забранено да напускат къщата без придружител, да

не говорим за

страната. Когато Риаз заминал, тя трябвало да се справя не само с един, а с

шест мъже

баща му и петимата му братя. За разлика от Риаз нито един от тях не бил

свързан по

никакъв начин със Съ-

72

единените щати. Според обичая те щели да задържат Крис-ти и синовете й

особено

синовете завинаги при себе си. При всичките си слабости и лоши черти на
характера

Риаз бил единственият й лъч надежда да върне свободата им.

Докато успее да се свърже с полицейския участък в Бе-риен Каунти в

Югозападен

Мичиган, минало много време. Неговите роднини се въртели наоколо и й

задавали по

пет въпроса наведнъж. Докато Кристи напрягала слух, за да чуе какво й

говорят в

слушалката, мислите й препускали лудо. Неведнъж била премисляла

всички беди и

неприятности, които можели да се случат на съпруга й при това пътуване.

Ами ако

седне зад волана пиян и катастрофира (въпреки че ислямът забранява

употребата на
алкохол, Риаз не спазвал стриктно Корана)? Ами ако отиде при бившата си
любовница

и избягат заедно? Ако зареже Кристи и децата на произвола на съдбата?

Или ако

загадъчните дела на Риаз го докарат до затвора?

Полиция! пропукал в слушалката идващият от петнайсет хиляди километра

женски

глас.

Ало, обаждам се във връзка със съпруга ми. Името му е Риаз Хан. Кристи
го

произнесла буква по буква. Научих, че е арестуван.

Божичко, дано всичко се оправи!

Мисля, че не е арестуван казала жената и замълчала, а в това време Кристи

въздъхнала: всичко било ня-какво*недоразумение, не са разбрали

правилно.

После чула онова, което всъщност се е случило. Съобщили й го безизразно,

но то

надхвърляло и най-черните предчувствия на Кристи.

Намерен е труп, който бе идентифициран. Мисля, че се обаждате за него.

Кристи глухо повторила на глас чутото и неговите роднини избухнали в

ридания.

Имала чувството, че се намира някъде много, много далеч и всичко това е

лош сън,

който се отнася за друг човек. Сетила се единствено за онова, което Риаз й

казал на
тръгване с типичния си загадъчно-заплашителен тон, който сега кънтял в
ушите й:

„По-добре се моли да не ми се случи нищо, докато съм далеч, защото, ако

ми се случи, ти никога няма да се измъкнеш от тази страна."

Когато Кристи завършила успешно първи курс на университета Истърн

Мичиган през

юни 1985 година, тя жа-

73

дувала за промяна и нови приключения. Заминала за Тул-са, Оклахома, при

своя

съученичка от гимназията, която учела в университета „Оръл Робъртс",

основан от

известния прероден евангелист. Тя самата била дълбоко вярваща

презвитерианка и

атмосферата в „Оръл Робъртс" много й допаднала. Освен това харесала

Риаз Хан

висок, добре сложен студент от Пакистан с гъста черна коса и силна волева
брадичка. v Още при първата им среща, уредена от приятели, Риаз бил явно
привлечен от

жизнерадостната и закачлива Кристи. Бил двайсет и пет годишен, четири

години по-

голям от нея, и за Кристи това била една освежителна промяна в сравнение

с

ограничените третокурсници, с които излизала в Мичиган. Той бил

завършил право в

Пакистан, обиколил цяла Европа и сега се надявал да получи по-висока

степен в
Щатите.

Изглеждаше много честен, ученолюбив човек каза ми по-късно Кристи.

Освен това Риаз бил много романтичен човек и галантен кавалер.

Настоявал да й отваря

вратите. Подарявал й цветя при всяка среща. Непрекъснато се възхищавал

от нея и я

карал да се чувствува жена.

Макар и рожба на съвсем различна култура, Риаз бил пламенен почитател

на

Съединените щати. Казвал, че обича американците и че тук се живее много

по-

свободно, отколкото в Пакистан, където било въведено военно положение

малко преди

да напусне страната през 1982 година. Риаз почти не говорел за своята

родина и

избягвал въпросите, свързани със семейството му. Те не се интересували от

онова,

което вършел, твърдял той. Пишел им рядко.

По същия начин реагирал и на въпросите, свързани с религията. Въпреки

че деветдесет

и седем процента от населението на Пакистан изповядва исляма, Риаз

твърдял, че е

вярващ християнин. В училище се опитвал да научи повече за своята вяра.

След като Кристи се върнала в Мичиган, Риаз й се обадил и двамата

започнали редовно

да се виждат през уикендите. През декември Риаз се запознал с родителите

й. Той вече

неведнъж й предлагал да се оженят. Бил настоятелен и пламенен. „Не мога

да живея без

теб, ще умра без теб! заявявал й той. Ти си най-прекрасният човек, когото

съм срещал

в живота си." Припомняйки си всичко това, Кристи каза:

74

Бях изключително наивна. Бях идеалната жертва вярвах на всяка негова

дума.

През януари 1986 година Риаз казал на Кристи, че студентската му виза е

изтекла. Щял

да отложи следването си с един семестър, да се върне в Пакистан, да

подаде молба за

нова виза и да пристигне в Щатите по възможно най-бързия начин.

Въпреки

предчувствието си, че избързва, Кристи най-сетне приела предложението

му и двамата

се уговорили да се оженят, след като той се върне през есента.

Но Кристи не издържала дългото му отсъствие много й липсвал. Тя се

подчинила на

своя романтичен импулс и заминала при годеника си, без да завърши своето
следване.

Това била най-безразсъдната авантюра в живота й, но Кристи потеглила без

вътрешна

борба, без колебание. В края на краищата всичко било като на кино:

приключение в
екзотична страна с човека, на когото имала безрезервно доверие.

Пешавар е разположен в Северозападен Пакистан, на около седемдесет

километра от

границата с Афганистан и прохода Хибер, част от някогашния древен път

между Индия

и Русия. При все че планините в тази област се считат само за подножие на

великите

Хималаи, Кристи не била виждала подобно нещо в живота си гледката,

която се

разкрила пред очите й, била величествена. Пътищата били тесни и

криволичещи и

нямали предпазни прегради ако, не дай Боже, паднеш, имало дълго време
да се

търкаляш до дъното на пропастта. Най-опасните участъци били отбелязани

с череп и

кръстосани кости, нарисувани върху крайпътните скали.

Градът не бил толкова интересен. Известна туристическа забележителност

през

седемдесетте години, с прочут пазар, сега той бил приютил десетки хиляди

афганистански бежанци, които дошли тук след съветската военна намеса

през 1979

година. Новодошлите живеели в най-бедните квартали и нуждите им от

вода,

прибавени към тези на местното население, надхвърляли наличните запаси.

Проблемът

с канализацията бил също много сериозен. Пешавар бил не само изолиран,

но и мръсен, гъсто населен град, в който се ширели зарази и болести, а над
него се стелел

мръснокафяв прах. Печалната слава на племето патани, което контролирало

града и

околностите му с твърда ръка, се носела из цял Пакистан.

75

Въпреки че Риаз и Кристи отседнали при негова леля в града, повечето

членове на

семейството му живеели на селов блатистата равнина на двайсет километра

западно от

Пешавар. По-точно казано, семейството притежавало селото и

ограждащите го

безкрайни полета, засети със захарна тръстика, манго и памук. Селяните

хиляди

бедняци, обитаващи прости дървени колиби работели из тези поля също

като в

някогашна плантация: друг източник на препитание просто нямало.

Според пакистанските разбирания многобройното семейство Хан било

страшно богато.

Родът се оглавявал от бащата и чичото на Риаз. Самият Риаз считал, че

семейният

бизнес с плодове е в окаяно състояние. Къщите им били големи, но зле

поддържани и

се нуждаели от сериозен ремонт.

Риаз бил второто от осемте деца на семейството и заемал достойно място в

селището.
Бил най-амбициозният и най-авантюристично настроеният член на
семейството

единственият, който разкъсал тесните рамки на Пешавар и тръгнал по

света. Обожаван

от майка си, глезен от баща си (слаб, с крехко здраве и страдащ от язва),

Риаз им беше

като цар, разказваше Кристи. Даже по-големият му брат се съобразяваше с

него. Беше

странствал много и хората мислеха, че знае всичко." И Риаз не правел

нищо, за да

развали това впечатление.

Кристи се влюбила в семейство Хан, в тяхната топлота и гостоприемство.

Впечатлила

се от,огромното им желание да обгърнат с внимание една чужденка, която

скоро щяла

да се сроди с тях. От мъжете най-много й допаднал Фиаз третият брат. Бил

толкова

любезен, че оставал да си говори с нея дори когато останалите излизали да

погърмят с

пистолетите, автоматите и картечниците за удоволствие.

Семейството правело всичко възможно тя да се чувства добре. Когато

Кристи попитала

дали може да наруши обичая и да сваля чадора от главата си, когато е много
горещо, жените й разрешили. Риаз я погледнал накриво, но не казал нищо и
Кристи щастливо

носела чадора си преметнат през рамо като мексиканско наметало.

От своя страна семейството било поласкано от голямото желание на Кристи
да научи

повече за техните традиции и всекидневие.

Чували сме, че американците се отнасят отвратително с чужденците

признал й един

братовчед.

76

Но самата Америка е населена от чужденци, дошли от различни страни

всички сме

такива, отвърнала Кристи за радост на останалите. Освен това опровергала

предубежденията им за американките, че „сме шумнк, агресивни и се

държим лошо с

мъжете си". След като веднъж наблюдавал как Кристи поднесла чай на
приятелите на

Риаз, баща му не спрял да я хвали за „покорността й".

Дотук добре. Други случки обаче карали Кристи да си задава въпроса дали
няма да

сгреши, ако се впусне в тази авантюра. Един ден една братовчедка й дошла
на гости и я

попитала:

Не се ли страхуваш от лошия му характер?

Не. Какво му е на характера? отвърнала Крксти.

О, Риаз има ужасен характер отвърнала братовчедката и всички тук се

страхуват от

него.
По-късно изумената Кристи се обърнала към Риаз:

Значи имаш.ужасен характер, така ли?

Глупости! отвърнал Риаз тези хора просто не ме разбират.

Няколко дни по-късно друга братовчедка направо попитала Кристи дали

Риаз я е бил.

Тя била потресена,

Не, разбира се! Само да ме пипне с пръст, и ще си тръгна на минутата!

Припомняйки си миналото, тя сподели:

Притесни ме факта, че те ми задаваха подобни въпроси, а в същото време

Риаз се

държеше толкова добре с мен. Затова си помислих, че може би просто не го

разбират.

Знаех, че много често се случва човек да не се разбира със семейството си,

но това не

му пречи да се ожени щастливо.

Бракът бил целта, която Риаз преследвал с всички сили. Искал да завърже
брачния

възел в Пакистан: колкото по-скоро, толкова по-добре. Кристи се

възпротивила.

Смятала, че ще бъдат годеници още известно време, а после ще сключат

църковен брак

в родния й град. Била доста притеснена, когато узнала, че всъщност Риаз е

мюсюлманин не толкова от самия факт, колкото от лъжата, с която е живяла

толкова

дълго. Кристи отбеляза:

Смятах, че докато носи някакви религиозни ценности, нищо няма значение.

За да я убеди, Риаз й обещал втора сватба след завръщането им в Щатите.

Впоследствие се отказал от обещанието си, като заявил, че ислямът му

забранява да

участ-

77

вува з християнска церемония. После хвърлил бомбата властите отказали

да му

удължат визата. По-късно Кристи научила, че Риаз е загубил мястото си в

„Оръл

Робъртс" поради голям брой отсъствия. За него не съществувала ни^ каква

друга

възможност да се върне в Щатите освен брак с американка.

Ако ме обичаш и си готова да се омъжиш за мен в Америка настоявал той,

защо да не

го направиш тук? Тогава никой няма да може да ни раздели.

Още на следващата сутрин Риаз събудил Кристи с ултиматума:

Решавай! Или се жениш за мен сега, или се връщаш без мен.

Имамът бил вече в къщата. Нямало време за мислене Кристи дори не

успяла да си

измие лицето.

Напълно объркана от неочаквания натиск, Кристи се опитала да се отърве

от

предчувствието, че нещо не е наред. Риаз несъмнено имал своите

недостатъци, но тя
просто не можела да си представи как ще живее без него. Докато отивали
при имама, тя

го бутнала в една стая и рекла:

-Ще се омъжа за теб, но трябва да разбереш: аз не мога да живея тук.

Нашите деца не

могат да израснат тук.

В Пешавар била виждала много деца, и то на заможни семейства, болни от

малария и

тиф.

Разбира се отвърнал Риаз. Затова те моля да се оженим тук за да мога да се

върна в

Америка и да изградим общия си живот там.

Кристи се отнесла с разбиране към мюсюлманската церемония, но дала

ясно да се

разбере, че ще си остане християнка.

Щом вземаш нашия брат за съпруг, за нас ти си мюсюлманка рекла една от

сестрите.

Ще приемеш ли ислямско име?

Ето как си спомняше Кристи събитието:

Докато бях там, научих много неща за исляма и всичко бе идеално това е
една много

миролюбива религия. Казах им, че няма да сменя вярата си бях съвсем

категорична по

този въпрос. Казах им, че ще сменя християнското си име само защото така
щяха да ме
приемат по-лесно.

8 брачното си свидетелство Кристи е записана като Ми-риам.

78

Самата сватбена церемония била съвсем скромна. Риаз и Кристи разменили

ислямската

клетва за съпружеска вярност пред двама свидетели и още един мъж, който
присъствал

вместо бащата на Кристи. „Имамът не говори английски, казал й Риаз, така

че каквото

ти каже, отвръщай с „ги", което означава „да" на урду. Стой спокойно,

усмихвай се и не

задавай никакви въпроси."

След церемонията Риаз й казал, че ще отпразнува събитието, като отиде да

вечеря с

братята си навън. По традиция нямало да присъства нито една жена

добавил той, дори

самата Кристи. Щял да й донесе парче пилешко.

Кристи прекарала първата си брачна нощ сама била обидена, но се

опитвала да приеме

нещата такива, каквито са.

Не бях толкова наивна, да смятам, че две културни традиции могат да са

смесят

безпроблемно каза тя. Знаех, че ще са нужни компромиси и отстъпки и от

двете

страни. Тази нощ отстъпих аз, защото не смятах, че се е случило кой знае
какво.
През следващите дни объркването й се засилило още повече. Преди
женитбата винаги

присъствала, когато идвали приятелите на Риаз. Сега все по-често трябвало

да остава

сама. , ч

*Не разбираш езика, пък и те се чувствуват неудобно пред теб рекъл й не

съвсем

любезно Риаз. Не са свикнали в стаята да има жени.

Кристи разказваше, че било „като в приказките на ужаса, в които съпругът

се превръща

в чудовище в деня на сватбата. Бях притеснена и ядосана, но знаех, че

пребиваването

ми тук е към своя край и не исках да го помня с лошо. Едно от онези

изпитания, при

които просто стискаш зъби какво друго ти остава да направиш?"

Когато се разделила със съпруга си през август новата му виза не била още
готова, Кристи прегърнала силно Риаз и го притиснала до себе си. Тя си
припомнила всички

хубави неща в живота им; била сигурна, че щом се приберат в Америка,

нещата ще се

оправят. В края на краищата се обичали, нали така? Щели да направят

всичко

възможно бракът им да излезе сполучлив.

Четири месеца по-късно, на 24 декември 1986 година, Риаз кацнал в

Детройт. Това била

първата им Коледа заедно и първата среща на Риаз с малкия му син

Джонатан. Срещата

била нежна и вълнуваща. Той я ухажвал така, как-

79

то и преди женитбата. „Като си помисля сега, каза ми тя, това бе най-

хубавият момент

от брака ми."

Наели къща в Ливония, недалеч от родителите й, и Риаз започнал работа в

една

бензиностанция. Работел само нощна смяна и бил много съвестен, но

Кристи усещала,

че не е доволен от този неквалифициран труд. Било временно, казвал й той,

само докато

разработи бизнеса си с ориенталски килими. ^ . k

Риаз бил внимателен и нежен баща и тези първи няколко месеца преминали
в щастие и

пълно разбирателство. Кристи се дразнела, когато той се представял за пет

години по-

възрастен, отколкото бил в действителност, или когато излъгал семейството

си, че

бензиностанцията е негова. Ако признаел истината, казал й той, повече

нямало да го

уважават.

Уважаваш ли ме? непрестанно питал той Кристи.

Разбира се отвръщала тя. Докато работиш упорито, изобщо не ме вълнува

какво
точно нравиш.

Ала Риаз никога не оставал доволен от отговора й.

Не след дълго бракът им започнал да се руши. Въпреки че баща му пращал

пари

(веднъж от Пешавар пристигнал чек за 10 000 долара), търговията с

килими, която

искал да започне Риаз, така и не потръгвала. Никой не му давал

възможност,

недоволствал той: тук към чужденците хранели куп предразсъдъци.

Непрекъснато се

тревожел за пари и накарал Кристи да започне работа като секретарка в

адвокатска

кантора тя не се чувствувала готова за това, Джон бил едва на няколко

месеца. Риаз

загубил интерес към детето и престанал да помага вкъщи.

Каза ми, че това било унизително и не било необходимо да го върши

разказваше

Кристи. Отметна се от абсолютно всичко, за което се бяхме споразумели.

Престана да

проявява каквото и да е разбиране всичко отиде по дяволите.

Кристи лесно се приспособявала, дори прекалено лесно, казва тя за онова

време ала

започнала да се възмущава открито от несправедливото разделение на

семейните

задължения. Въпреки че Риаз непрекъснато се тревожел за пари, той се

обличал само от
най-скъпите магазини, вечерял сам в хубави ресторанти, препускал из
града във взети

под наем лъскави автомобили последен модел, за които се кълнял, че му ги

дават

негови приятели, и току се прибирал вкъщи с нов златен пръстен на

80

ръката, за който съобщавал, че е подарък от семейството му.

Кристи нямала никаква представа откъде идват парите, но била сигурна, че

нито тя,

нито Джон получават своя дял. Риаз все така си държал парите в отделна
банкова

сметка, от която плащал на бакалина и за бензин. Кристи едва успявала да

плаща наема

и всички останали разноски и напрежението от работата и грижите за

детето я

изтощили напълно. Взела да недоволства най-вече по телефона, защото

единият

работел денем, а другият нощем. Това никак не се понравило на Риаз,

защото по този

начин тя демонстрирала „неуважение" към него. Една нощ се разярил:

Като се върна от работа, хубавичко ще те наредя! Кристи не била сигурна

какво точно

имал предвид, но

след час Риаз отново позвънил да й се извини:

Уморен съм, пък и парите все не стигат.

Същата пролет Кристи направила спонтанен аборт. Отчаяна, тя позвънила
на една

приятелка да й се оплаче. Споделила, че ако има кой да й помага вкъщи и

не се налага

да работи толкова дълго в кантората, може би щяла да задържи бебето. Риаз

я чул и

страшно се разгневил. Как смеела да го обижда пред друга жена!

През юли Кристи отново забременяла. Обадила се на майка си и тя я

посъветвала да

намали работния си ден.

Не мога, не сме в състояние да си,го позволим отвърнала Кристи.

На другия ден Риаз бил бесен:

Защо каза на майка си, че не можем да си го позволим? Сега ще си мисли,

че съм пълен

нехранимайко.

Докато й крещял, у Кристи се появило съмнение, което по-късно се

потвърдило:

„Съпругът ми подслушва телефонните ми разговори."

Споровете им ставали все по-чести и разгорещени, но Риаз никога не

посягал да я бие и

тя почти била забравила странния въпрос на братовчедката в Пакистан. Ето

защо

изпаднала в шок, когато една нощ съпругът й я сграбчил за гърлото и

започнал да я

души, без да обръща внимание на молбите й. Пуснал я чак когато загубила

съзнание.
Когато ти се случи за пръв път, просто не можеш да повярваш припомни си
Кристи.

Не можех да допусна, че този човек е способен на подобно нещо.

6. От любов към дъщеря ми

81

Още същата нощ Риаз паднал на колене и започнал да й се моли:

Съжалявам, скъпа, много съжалявам. Вината не е твоя, имам лош характер,

това е.

Буквално целувал краката й. Като тръгнал на работа, Кристи не могла да

мигне цяла

нощ и непрестанно си мислела как на сутринта ще се качи в колата, ще

вземе Джон и

никога повече няма да се върне тук. Съмнало* но тя не тръгнала. Била

бременна и

новият живот в нея я изпълвал с оптимизъм. Не искала да си представя

бъдещето с две

малки деца и без съпруг.

Случката започнала да се повтаря редовно. Риаз се нахвърлял срещу нея за

нещо

дребно, след което започвал да я моли за прошка, после отново се чувствал

унижен и

пак побеснявал. Две седмици по-късно й ударил такъв шамар, че устната й

се надула.

Следващия месец отново я душил това бил любимият му начин да я

тормози, защото

не оставял никакви следи.

Също като куче припомняше си тя по-късно. Колкото повече се страхувах,
толкова

повече се разбесня-ваше гой.

Когато Кристи споделила тези неща със своя гинеколог, той я предупредил,
че Риаз

заплашва живота и на плода и й дал телефонните номера на няколко домове

за подслон.

Кристи обаче продължавала да мисли, че може да спаси брака си:

Когато повярвам в един човек, аз дълго време съм му всеотдайна.

Не можела да не изпитва съжаление към съпруга си, който бил изпаднал в

такъв стрес, че брадата му взела да окапва.

Но в един момент Риаз се успокоил, сякаш в отговор на молитвите й. През

септември се

преместили в апартамент и така финансовият натиск намалял. Кристи сама

окуражила

съпруга си да тръгне на психоаналитик, който открил нарушаване на

химическия

баланс и му препоръчал медикаментозно лечение. Избухванията

попреминали. В

продължение на седмици в семейството царели мир и спокойствие.

Но в края на ноември 1987 година крехкото равновесие рухнало отведнъж

след едно

телефонно обаждане.

Може ли да се обади Риаз? попитал приятен женски глас.

82
Когато Кристи попитала какво да предаде, жената казала:

Вие коя сте?

Неговата съпруга Кристи.

Е, аз пък съм неговата приятелка Никол. Отначало Кристи решила, че това

е шега. Риаз

винаги

бил на работното си място, когато се обаждала в бензиностанцията нощем.

Кога е

намерил време за извънбрачна връзка?

Сигурно има енергия в излишък заключила тъжно тя. Яростта на Никол,

след като

научила за двойствения живот на Риаз, я убедила, че момичето не се

шегува. Риаз бил

казал на Никол, че живее у свой богат чичо, и тя си мислела, че звъни на

него била

попаднала на телефонния номер случайно: бил написан върху някакъв

багаж, който

Риаз бил оставил в дома й. Той й се заклел, че нито е женен, нито има деца
това

именно засегнало Кристи най-дълбоко. Как може един мъж да се отрича от

собствения

си син? Целият им брачен живот изведнъж й се сторил съшит от лъжи и

измами.

Повече не можела да понася това положение.

Когато хвърлила обвиненията си в лицето на Риаз, той заел нападателна

позиция.
„Къщата на Никол е по-чиста от твоята казал той на Кристи. Писнало ми е
от

сутрешните ти неразположения. Освен това спя с Никол само защото ти

самата имаш

любовник в кантората" обвинение, което й прозвучало направо

смехотворно, тъй като

адвокатите, за които работела, били до един над шейсетте.

След като си разменили по няколко гневни реплики на висок тон, Риаз си

признал, че

обвиненията му са безпочвени, и измънкал:

В такъв случай да се разведем, а?

Бременна в шестия месец, Кристи взела друго решение. Щяла да направи

всичко

възможно да спаси брака си, ако той се закълне, че ще сложи край на

връзката си и

повече никога няма да вдигне ръка срещу нея. Разплаканият Риаз с хлипане
се

съгласил.

Но Кристи не била свършила. „Ако някога се разведем, казала тя, ще бъда

особено

стриктна при изпълнението на съдебните разпореждания за свиждания с

децата, защото

съм чувала за бащи, които отвеждат децата си в чужбина."

Риаз паднал на колене и изрекъл:

83
Кълна се в Аллах, че никога няма да ти отнема децата. Аз не съм се гърчил
в родилни

мъки. Ти носиш децата в тялото си, ти им даваш живот, ти се грижиш за

тях. Ти си най-

добрата майка на света. Може да имам много жени, но нито една от тях не
ще бъде по-

добра майка от теб.

Колкото и мелодраматична да била клетвата му, Кристи позярвала. Дори

Риаз не можел

да наруши клетва в името на своя бог с лека ръка. Тя предпочела временно

да забрави, че е омъжена за човек, за когото нямало свети неща.

В началото на 1988 година Риаз започнал често да споменава семейството

си и

Пакистан ¦ твърде подозрително за човек, който отдавна бил зарязал

отечеството.

Направил си резервация за март месец преди термина на жена си. Докато се

приготвяли да тръгват към летището, Кристи я свило сърцето. Може би е

по-добре да

оставят Джон при родителите й, рекла тя.

Риаз се обидил.

Ти какво смяташ, че ще направя: ще го измъкна насила от ръцете ти на

летището и ще

побягна с него, така ли? Кристи, това аз никога не мога да направя. Детето
принадлежи

на майка си аз никога не бих могъл да се грижа за него така, както се

грижиш ти.
Кристи била забелязала напрежението, което не изоставяло Риаз, но все пак
се

надявала, че той ще се върне за раждането на второто им дете. Риаз отказал

да отложи

пътуването нямал желание да бъде до нея, когато започнат родилните

болки.

Толкова болка съм ти причинил, че просто не мога да издържа да те гледам

как се

мъчиш казал й той.

Адам се родил на. 6 април 1988 година. Риаз се върнал месец по-късно.
Погледнал със

съмнение новороденото и отсякъл:

Това не е мой син. Моите очи са кафяви. Твоите са кафяви. Как може
неговите да са

сини?

Кристи му напомнила, че братът и дядото на Риаз са синеоки, но Риаз не

мирясвал.

Адам не бил негов син и толкоз. От този момент той започнал да

пренебрегва бебето.

Риаз престанал да я бие, но Кристи знаела, че нещо не е наред. Мъжът й

прекратил

лекарствата и изглеждал все по-по гаснат. Намерил утеха в уискито и

започнал да пие

много. Когато Кристи забременяла отново два месеца след

84

раждането на Адам, съпругът й изпаднал в ужас при мисълта, че трябва да

изхранва

още едно гърло.

Това е вече прекалено! оплакал се той.

Затова пък изглеждал щастлив и оживен след разговорите с роднините си,

които

започнали да се обаждат много по-често с покана да ги посети отново.

Трябва пак да отида рекъл той веднъж.

Кристи му предложила да пътуват семейно идната пролет, след раждането

на бебето,

което се очаквало през април. Бременността й протичала тежко, с

контракции и тя не

била в състояние да пътува.

Не знам казал Риаз. Имам нужда да си изясня нещата.

Искал да замине през март, както и предишната година.

През септември договорът за апартамента изтекъл и наемодателят се

обадил на Кристи

в кантората с молба да се отбие при него, за да подпишат нов договор. Риаз

бил

поискал договор, който да се подновява всеки месец, и намекнал, че

семейството му по

всяка вероятност ще напусне жилището през декември. Озадачената

Кристи се обадила

на Риаз, който й казал, че наемодателятне го е разбрал правилно просто

искал новият

договор да започне да тече от декември.

По-късно същата есен, когато Кристи споменала пред свои колежки, че
възнамерява да

пътува до Пакистан, някои от жените проявили загриженост. Били чели „Не

без дъщеря

ми" и книгата много ги развълнувала.

Той няма да ти вземе децата и да те остави тук, нали? попитала я една от

тях.

След една година относително спокойствие вкъщи Кристи престанала да

мисли за

предишните си съмнения и тревоги по този въпрос. Опитала се да си

представи Риаз

тъй хладен и безразличен към синовете им като техен похитител, но не й се

удало. Как

би могъл баща като него да отвлече децата си, когато не може да смени и
една пелена?

Не! отговорила убедено на колежките си. Той не е в състояние да направи

такова

нещо.

Четвъртък, двайсет и осми декември 1988 година, бил мразовит ден. Риаз
се отбил при

Кристи в кантората по обяд. Не се чувствала добре и му го казала.

Изглежда, била

настинала и възнамерявала да си тръгне по-рано.

85

Риаз се отнесъл необичайно съчувствено към оплакванията й, но я

посъветвал да остане
до края на работното време.

Гледай да изкараш до края, а като се върнеш у дома, всичко ще бъде наред.

Няма да

домакинстваш, само ще си почиваш.

Когато изтощена и болна Кристи се прибрала към шест следобед, заварила

апартамента

празен, а на вратата висяла бележка: „Скъпа, отиваме до Холи (град на

около

седемдесет километра) при един приятел, д-р С... Сега е три следобед. Ще
се върнем

преди шест и половина. Не се тревожи, ще бъдем у дома съвсем навреме.

Обичам те."

Кристи се ядосала, че се разваля режимът на децата. Напоследък Риаз бил

ужасно

разсеян: бил в състояние да вземе едното дете със себе си, а за другото
съвсем да

забрави. Тя се обадила в детската градина, откъдето потвърдили, че Риаз

взел Джон и

Адам рано следобед. Крцсти легнала на дивана и зачакала.

Станало девет вечерта. Тя започнала да се притеснява. Ами ако Риаз е

оставил децата

при непознати хора и е отишъл да се напие? Ами ако някой непознат е

отвлякъл децата, докато Риаз е зяпал насам-натам? Джон бил на две
годинки, а Адам само,на осем

месеца. Били толкова безпомощни и същевременно много сладки, а Кристи

знаела, че
малките деца често стават жертва на отвличания.

До полунощ тя вече не била на себе си. Представяла си как Риаз е

катастрофирал или се

е напил жестоко и е останал да спи в Холи. Майка й предположила, че може

да се

чувства виновен и затова не се обажда по телефона. Кристи позвънила в

полицията, но

тя не можела да се намеси, докато не изминат двайсет и четири часа от

изчезването на

децата.

Рано на следващата сутрин Кристи и баща й отишли в районния

полицейски участък.

Дежурният сержант веднага решил, че Риаз е отвел момченцата в

Пакистан.

Къде другаде, по дяволите, ще се дене един мъж с осеммесечно бебе?

Тази възможност направо ужасила Кристи, въпреки че всички факти

говорели

противното. От апартамента не липсвало абсолютно нищо нито една

играчка, нито

една дрешка.

Изпаднали в паника, Кристи и баща й обиколили с колата всички пътища,

по които

можело да се стигне до Хо-

86

ли, оглеждайки се за катастрофирали или изоставени коли. Кристи не била

на себе си.
Предчувствала, че се е случило най-ужасното.

Вечерта, след като претърсила всички пътища около града, тя се обадила на

ФБР,

откъдето я осведомили, че всъщност Риаз има право да постъпи както

намери за доб-

Докато сте все още женени, той има същите права към децата, както и вие.
Не можем

да го спрем да ги отведе където пожелае отговорил й агентът. Ако го

засечем на

летището, единственото нещо, което можем да направим, е да го помолим

най-учтиво

да се обади у дома. Нямаме право да го задържим.

Агентът насочил Кристи към федерален телефонен информационен пост в

Чикаго,

откъдето потвърдили, че и за двете момчета са издадени американски

паспорти, които

са били изпратени на Риаз до поискване. Паспортът на Адам бил издаден

едва преди

месец, докато Риаз бил подал документи за паспорта на Джон още през юли
1987

месеца, в който бракът им бил пред разпадане и той й посегнал за пръв път.

Отвличането все още представлявало само теоретична възможност, защото

летищните

власти в Детройт отказали да й предоставят списъка на пътниците,

отпътували за

Пакистан. Така продължило до девет вечерта, когато Риаз позвънил от

Карачи, най-

големия пакистански град, на път към Пешавар заедно с децата. След това
най-жестоко

изпитание, на което я бил подложил, извинението му прозвучало жалко и

унизително:

Съжалявам, извинявай изфъфлил той, докато Кристи горчиво ридаела. Не

мисли, че

съм ти отнел децата. Оставил съм ти билет, скъпа. Той е в кедровия шкаф
във

всекидневната. Повярвай ми, тук ще ни бъде по-добре.

Как така ще ни бъде по-добре? изплакала Кристи.

Тук имам пари и ти няма да работиш отвърнал Риаз. После дал слушалката
на Джон.

Малкият бил съвсем объркан не бил свикнал да е толкова дълго с баща си.

Искам мама проплакал Джон. Кога ще дойдеш?

Ще дойда много скоро отвърнала Кристи, като се

87

стараела с всички сили да не издаде паниката си. Грижи се за малкото си

братче,

докато дойда.

Сега, когато вече разбрала истината, Кристи, била като зашеметена. Риаз
успял да

заличи дирите си много умело. При всичките си изблици на ярост и

раздразнение той

никога не я заплашвал, че ще отвлече децата, защото знаел, че това ще я

направи по-

подозрителна. На фона на хладнокръвно изчислените му действия

постъпката му

изглеждала още по-шокираща.

Кристи позвънила у семейството на съпруга си в Пешавар и разговаряла с

Тарик, по-

големия брат на Риаз, който казал, че Риаз помолил да го посрещнат на

гарата.

Той не ни каза, че идва с децата. Ти къде си? Защо не дойде с него?

Аз съм болна и бременна отвърнала Кристи с разтреперан глас. Струва ми

се, че тази

бременност няма да свърши добре.

Риаз е глупак! измърморил Тарик. Не се притеснявай, Кристи! Не се

притеснявай!

Кристи знаела, че ще спре да се притеснява едва когато прегърне децата си.

Взела си

отпуск, резервирала си място в следващия полет до Карачи, а после отишла

да се

прегледа в болницата. Отслабнала и изтощена от безсънието, Кристи била

развила

бронхит. Имало и признаци за пневмония. След като полетът бил отменен

заради

лошото време, Кристи трябвало да почака още няколко дни, докато се

освободи място

полетите били пълни с туристи. Междувременно открила, че Риаз'е взел

двете хиляди
долара нейни спестявания, а освен това бил изтеглил десет хиляди в повече
от

банковата им сметка. По-късно разбрала, че си е извадил над десет

кредитни карти на

нейно име от Америкьн експрес до Сиърс и е харчил солидни суми без

покритие.

Най-сетне заминала на 6 януари 1989 година. Полетът продължил двайсет и

четири

часа, с две прекъсвания във Франкфурт и Истанбул. Кристи кашляла почти

през цялото

време. Когато кацнала във влажния студен Исламабад, пакистанската

столица, в един

часа през нощта, имала чувството, че всеки миг ще припадне. Щом минала
през

митническия контрол, слабостта й преминала. В чакалнята стоял Риаз,

гневен и готов за

отбрана: той ненавиждал нейните неразположения и неудобствата, които

му създавали.

Бил заедно с двете й спящи дечица. Амбрийн, сестрата на

88

Риаз, подала Адам на Кристи. Една братовчедка държала на ръце Джон. За

пръв път от

десет дни насам Кристи си отдъхнала.

След като се прибрали в хотела, в който щели да останат, преди да се

отправят към

Пешавар с кола, Кристи разгледала по-внимателно двете момченца и

изтръпнала

имали вид на изоставени. Пелената на Адам била подгизнала. Когато

Кристи го

положила на леглото, за' да я смени, с ужас Открила огромни възпалени

мехури по

дупенцето му. Внимателно посегнала да ги намаже и бебето изплакало от

болка.

КрисТи сложила Адам на един стол и го залюляла, за да го.приспи, а Джон

легнал до

нея бил слабичък и с болнав вид. Тя го прегърнала й той бавно отворил

големите си

кафяви очи. Преди десет дена тези очички греели: сега били помръкнали и
безжизнени

като на старец.

Като познал майка си, той втренчил поглед в нея, сякаш била привидение.

Мамо, нали ти казах да дойдеш, а ти не дойде едва промълвил той.

Затворил отново

очи, но след няколко минутки се събудил, измъкнал се от леглото и сложил

глава в

скута на Кристи.

Именно тогава Кристи забелязала миниатюрните следи от иглени

убождания по ръцете

и краката на Джон, които говорели за интравенозни системи.

Не му давали да пие от тамошната вода, защото не бил свикнал с нея

разказваше тя. А

пък той отказвал да пие от биволското им мляко, защото е много маслено,

гъсто и

твърде различно на вкус от нашето. Никой не се и сетил да му даде плодов

сок, поради

което организмът му се обезводнил. Съпругът ми не знаел какво да прави и

го завел в

болницата, където му сложили системи.

Кристи извадила от чантата си две от любимите играчки на Джон гумен

крокодил и

плюшено мече. Откакто Риаз го отвел със себе си, той не си бил играл с
нищо и

притиснал силно малките си съкровища, а после наново, се унесъл в сън.

Кристи не се учудила, че децата са така зле гледани. Семейството му си ги

прехвърляло

от един на друг, без никой да го е грижа за тях. Отвратила се от пълната

незаинтересованост на съпруга си към детските им страдания. Това

направо я вбесило и

този път я изпълнило с ярост, която изобщо не си дала труда да прикрие,

въпреки че

зна-

89

ела какво я чака. През първите няколко дни в Пешавар тя непрестанно се

карала с Риаз.

Не разбираш ли, че това е Пакистан? отвръщал намръщено съпругът й. Тук

не ти е

позволено да се караш с мен!

Кристи продължила да се съпротивлява дори след като Риаз прекършил
надеждите й да

се върне с момчетата в Щатите. Изходните им визи зависели изцяло от

него. Никой от

тях нямал право да напуска Пакистан без неговото писмено и заверено от

нотариус

разрешение. Както много скоро открила, Кристи не можела да направи

почти нищо,

Държавният департамент на САЩ също.

Риаз използал времето до пристигането на Кристи, за да получи подкрепата

на

семейството си.

Беше успял да ги убеди, че тук ще бъдем по-богати каза Кристи. Разказал

им ужасни

лъжи за живота в Америка: че съм се чувствала нещастна, че нямало кой да

се грижи за

децата, че моето семейство го ненавиждало.

Нещо повече Риаз им заявил, че Кристи е твърдо решена да поиска развод и

да му

отнеме децата. За доказателство пуснал на семейството си запис от неин

телефонен

разговор. Възмутена от решението на Риаз да замине, преди да се е родило

бебето,

Кристи разплакана се обадила на майка си: .

Как бих могла да се грижа за тези две дечица и за новороденото сам-сама?

Ако имаш нужда от дом успокоила я майка й, винаги си добре дошла у нас.
Знаеш, че

за теб вратата е винаги отворена.

Думата „развод" изобщо не се споменавала, но Риаз настоявал, че майката

на Кристи я

подкокоросвала да го напусне. И тъй като само той знаел добре английски,

можел да им

„превежда" записа както му отърва.

Колкото повече Кристи научавала за обществените по-. рядки в Пакистан,

толкова

повече й ставало ясно защо Риаз е откраднал децата, от които изобщо не се

интересувал. Ако се върнел да живее тук без тях, щял да изгуби уважението
и на

семейството си, и на търговските си партньори. Просто щели да престанат

да гледат

сериозно на него.

Въпреки съществуващите закони много от членовете на семейството му

открито

симпатизирали на Кристи, най-вече жените. Двайсет и три годишната

Амбрийн била

„най-милото същество на земята". И докато никой не се осме-

90

лявал да упрекне Риаз в лицето, братята все повече се разочаровали от

арогантното му

държание и началническото му поведение в семейния бизнес, с който се

занимавали от
години.

За да бъде запазен мирът в семейството, Риаз бил изпратен почти насила

заедно с

Кристи и момчетата в Пешавар, където леля му му предоставила част от

къщата си.

Въпреки че живеели далеч един от друг, Риаз и братята му продължили да

се карат.

Ябълката на раздора била земята, източникът на богатството на семейство

Хан. Докато

Риаз бил в Щатите, братята му направили нова делба. Двете най-хубави

парчета земя, които стигали до главния път, се паднали на Тарик и Фиаз. За
Риаз това било

недопустимо нарушение на традицията като втори по старшинство той

трябвало да

получи едното от въпросните две парчета. Спорът се разгорещявал все

повече и повече, докато най-накрая Риаз размахал пистолета си и със
заплахи прогонил Фиаз от къщата.

Той е твой брат рекла Кристи, като се опитвала да успокои Риаз.

Няма значение отвърнал съпругът й. Става въпрос за пари, а за това се

убива.

Риаз не подбирал жертвите си. След време Кристи забелязала, че най-

невъзмутимо

посяга на всички членове на семейството, включително на майка си и леля

си. Един ден

преминал всякаква граница, когато хванал осемдесетго-дишната си баба за

гушата.

По-добре да си мълча проплакал свекърът на Кристи, син на нещастната

старица,

докато Рияз я налагал. Ще се ядоса още повече.

Какво искаш да кажеш? недоумявала Кристи. Има ли значение дали ще го

ядосаш или

не?

Братовчедката, с която се била запознала преди три години, й бе казала

истината:

всички се страхували от Риаз.

Когато мъжът й не беснеел из къщата, Кристи имала възможност да се

запознае с

повече подробности от бита в Пакистан. Повече не я смятали за гостенка и

трябвало да

се съобразява с обредите на консервативен Пешавар. Покривала лицето си

с чадор пет

пъти дневно, по време на семейните молитви, когато излизала извън

къщата и винаги

щом дойдел някой.

Кристи срещнала най-големи трудности с готвенето. Бащата на Риаз

настоял да й

обзаведе кухнята със запад-

91

ни прибори. Но микровълновата печка така и не проработила,

електрическата пък

изгоряла, защото напрежението на тока в Пешавар било твърде

променливо, а газовата
направо избухнала. В крайна сметка Кристи разполагала с едно газово
котлонче,

поставено направо върху циментовия кухненски под. Много често й

липсвали

продукти, с които да готви. Известно време Риаз я карал да яде силно

подправени

местни ястия, които причинявали силни стомашни болки на бременната

Кристи: „Това

е моята страна и ще ядеш това, което ядем и ние". Понякога свекърът й

носел моркови

или пъпеши за Джон. Като изключим случайните покупки на бебешка

храна от черния

пазар, която често се оказвала негодна за употреба, Риаз не си правел труда

да пазарува

за децата, нито й позволявал да излиза сама на пазар. Понякога дни наред

се хранели

само с хляб и яйца, а понякога и само с хляб.

Когато на децата се появили устни ранички, семейството казало на Кристи,

че

злоупотребява с миенето на зъбите им. Кристи подозирала, че им липсва

витамин „С", но Риаз бил заключил детските витамини в едно чекмедже.
Твърдял, че убиват апетита.

Чувството, че е затворница, карало Кристи да преживява тези неволи още

по-тежко.

Къщата на лелята била оградена с висок каменен зид, чиято желязна порта
била

непрестанно заключена. Било й забранено да се разхожда в двора и дори да

приближава

до портата. Когато Риаз заминавал „по работа", което с,е случвало твърде
често и за

които пътувания той не давал никакви обяснения, той оставял строги

нареждания на

прислужниците да следят телефонните разговори на Кристи и всяка нейна

стъпка. Те се

подчинявали безпрекословно. Така правела и лелята сърдечна жена, която

гледала да я

утешава. Щом видела, че Кристи е тъжна, лелята й казвала: „Върви си у

дома в

Америка"!

При редките им излизания до градския пазар за сладолед Риаз заключвал

Кристи в

колата, за да не може да избяга. Кристи обичала сладолед, но започнала да

изпитва

ужас от тези кратки излизания. Срещата с нещо толкова познато й

напомняла колко е

далеч от родния си дом.

Седмиците минавали, Риаз оставал непреклонен и Кристи се примирила с

мисълта, че

ще ражда в Пешавар. Опитът й подсказвал, че плодът не се развива

нормално и се

страхувала, че раждането ще бъде тежко.

92

Трудностите й през няколкото седмици преди раждането били огромни

трябвало да

вдига тежки кофи с вряла вода за прането и да ги изнася навън, където била
пералната

машина. На петнайсети март, след като изсипала пет кофи вода в пералнята,
Кристи

получила контракции. До термина й оставали три седмици.

Болницата била много по-различна от американските. Хигиенните норми

били под

всякаква критика. В родилната зала имало само една гола дървена маса,
която

небрежно забърсвали между две раждания.

Лекарят поверил Кристи на две млади и неопитни акушерки. Отначало й

дали

лекарства за спиране на контракциите. Когато разбрали, че това няма да

помогне,

натъпкали я с други лекарства за усилване на контракциите.

Имах чувството, че тялото ми се разкъсва спомняше си Кристи. Беше

същински ад.

Въпреки че за бебето било още рано, двете акушерки направили разрез, а

когато Кристи

изплакала, набързо я скастрили: „Всички жени ги боли!"

Все пак Кристи се отървала леко. Когато няколко месеца по-късно Амбрийн
раждала,

сестрите й удряли шамари, щом понечела да викне, за да не тревожи

другите

пациентки. Момиченцето на Амбрийн се родило болнаво и след две

седмици починало

от пневмония.

По това време Риаз не бил в града пак бил заминал „по работа", но брат му
Фиаз се

отбил в болницата. Когато Амбрийн му казала, че чува плача на Кристи,

той почти

насила избутал лекаря и влязъл в стаята й, за да я види. Кристи не знаела

дали да се

радва, или да се притеснява, когато докторът упрекнал акушерките с

думите: „Много

съм недоволен от работата ви това бебе се нуждае от помощ!"

След осем часа родилни мъки Ерик се появил на бял свят. Раждането било с
форцепс.

Лекарят казал, че детето е здраво като камък, но Кристи сама виждала, че

не е така.

Почти не шавал, едвам проплаквал. След три седмици, когато се разбрало,

че Ерик не

наддава и не може да стигне теглото си при раждането три килограма,

Кристи го

завела при братовчедката Сабрина, която стажувала в една болница. Тя

имала известни

съмнения и отвела Кристи при своя професор, който за пет минути

поставил на Ерик

диагноза.

По мнението на професора налице бил сериозен сърде-

93
чен дефект. Ерик се бил родил само с една камера на сърцето. Налагала се
спешна

операция, която можела да бъде извършена успешно само в САЩ, където

медицината

била най-напреднала.

Кристи се разтревожила още повече, когато професорът й казал, че според

него Ерик

страда и от лека форма на синдрома на Даун.

Не казвайте на семейството за синдрома предупредил я той. Няма да ви

позволят да

го отведете вкъщи. Ако решат, че е със забавено развитие, ще кажат, че

Аллах е

пожелал детето да умре.

На следващия ден Риаз се върнал в Пешавар и се срещнал с професора.

Както можело

да се предполага, той бил против отиването им в Мичиган:

Не вярвам, че на света няма друго място, където могат да се погрижат за

него.

Лекарят, подготвен предварително от Сабрина, се скарал на Риаз:

Що за човек сте? срязал го той. Вълнувате ли се за своето дете или не?

Риаз с нежелание отстъпил пред авторитета на професора. Родителите на

Кристи

купили самолетни билети за цяло го семейство. Кристи била толкова

развълнувана, че

за малко забравила тревогите си около Ерик. Най-после Риаз проумял, че тя

и децата
могат да живеят единствено в Америка. Веднъж да стигнат там и властта
му над тях

веднага ще намалее.

В деня преди отпътуването Риаз ръобщил на Кристи, която стягала багажа,

че е

променил решението си. Оставал в Пакистан с Джон и Адам. Кристи се

втурнала

разгневена в стаята, където се съвещавали членовете на семейството.

Роднините й

стояли със сведени глави и не желаели да я погледнат в очите. Отново са

отстъпили

пред него, помислила си Кристи. Най-сетне свекърът й я погледнал и

рекъл:

Не искаме да ви се бъркаме. Това са ваши работи.

Кристи се разплакала, изпаднала в истерия и накрая изгубила съзнание.

Когато се

свестила, по-младата й зълва, Марийн, стояла надвесена над нея:

Кристи, трябва да разбереш, ние не можем нищо да направим тихо

промълвила тя.

Мъчно ни е за теб и твоите деца. Каквото и да кажем на Риаз, той

побеснява.

За пръв път Кристи избухнала пред семейството:

94

Страхувате се, че ще" се разгневи, така ли? Децата ми са в опасност по

дяволите

неговият гняв!
Тя грабнала няколко ябълки от една кошница и замерила с тях Риаз, но не
за да го

удари, а защото се страхувала от него. Риаз останал на пода, хилел се и й се

надсмивал: Страхувате се от мен, значи? обърнал'се той към семейството. Я
вижте с какво

чудовище трябва да живея!

Да се спори разумно с него било невъзможно. Кристи знаела, че трябва да

върви Ерик

бил толкова слаб, че трябвало да го храни с гутатор. От това решение обаче

задачата й

да съобщи новината «а двегодишния Джон, който плакал в продължение на

часове, или

да остави Адам четири дни след първия му рожден ден, не ставала по-
лесна. Когато

Кристи влизала в колата на път за летището в Карачи, Джон се втурнал към

майка си и

започнал да я зове отчаяно.

Междувременно Риаз се държал странно, както някога. Направило му

впечатление, че

Кристи ще пътува в първа класа (всички други места били заети) и

подметнал:

Трябваше и аз да отида. Сигурно е голям кеф да пътуваш първа класа.

След два дни диагнозата на професора била потвърдена от лекарите в

Мичиган и

Кристи се обадила в Пешавар, за да осведоми Риаз за състоянието на сина

им. Съпругът
й изобщо не обърнал внимание на това, интересувало го Друго.

Как беше в първа класа? попитал я той.

Този въпрос подсказал на Кристи, че Америка му липсва. Чудно наистина!

Риаз бил

прекалено голям егоист, за да се опитва да свикне със спартанския начин на

живот в

Пакистан и да се мъчи да крепи проваления им брак. Сиг гурно нещо друго

го карало

да се страхува от завръщането му в Америка. Какво ли?

След четири месеца, през август 1989 година, оперирали Ерик в детската
клиника по

сърдечно-съдова хирургия към Мичиганската университетска болница.

Операцията

минала успешно, но била само първата от серия предстоящи хирургически

намеси,

необходими за пълното оздравяване на детето. Като се има предвид, че

Ерик се

нуждаел от специални грижи и заради синдрома на Даун, било изключено

детето да се

върне в Пакистан,

95

След операцията Кристи и баща й отлетели за Пешавар на едноседмично

посещение.

Тежката раздяла с майка им била травматизирала по-големите й синове.

Джон бил и

потиснат, и нервен. Бил толкова измършавял, че му се бро-ели ребрата. От

тъга по

майка си той отказвал да се храни. Косата на Адам стигала до раменете.

Бил на

шестнайсет месеца, липсвало му каквото и да е възпитание, речта му била

съвсем

ограничена. Нито един от възрастните не разговарял с него двамата с Джон

били

оставени на бездушните грижи на една прислужница. Тъй като в къщата

нямало

никакви играчки, двамата се развличали с един празен кашон от пелени.

Тогава разбрах каза ми Кристи, че трябва да се върна.

След като оставила Ерик в сигурните ръце на своите родители, Кристи се

върнала в

Пакистан през октомври 1989 година и останала там, като изключим

краткото й

коледно, гостуване у дома, за да се лекува от дизентерия. Така минали

десет месеца. Да

остави сам Ерик, който бил така близко до смъртта дълго време, било още
по-трудно, отколкото да остави другите си двама сина.

Сърцето ме болеше за него! Не можех да си тръгна и да го забравя казваше

ми Кристи.

Това непрестанно пътуване и разкъсването на две заради децата, които

имали нужда от

нея, тази вечна несигурност и страх били предостатъчни да накарат всяка

майка да

обезумее.
В Пешавар Кристи опитала нова тактика спрямо Риаз. Вместо да се кара с
него, тя се

опитвала с молби и увещания да го убеди да се върнат в Щатите с децата,

където

всички щели да бъдат заедно. До известна степен Кристи разчитала на

бащините

чувства на Риаз той наричал Ерик „Божие наказание", наблягала на

растящата му

неприязън към Пакистан и носталгията му по онзи прекрасен живот, на

който бил

свикнал в Америка. Тя упорито твърдяла, че върнат ли се в Щатите,

любовта им ще

разцъфти наново. Риаз изглеждал изкушен от тази мисъл, ала не искал да

тръгва:

Ако бях на твое място, щях да поискам развод казвал той.

Постепенно изгубил интерес към идеята да се върнат. Зимата го сварила в

познатото

черно настроение. Колкото по-сговорчиво и отстъпчиво се отнасяла с него

жена

96

му, толкова по-нервен ставал той. Един ден, когато разстроената Кристи
цял ден

плакала за Ерик, тя попитала Риаз:

Никога ли няма да обмислиш възможността да се върнем?

Престани да ми говориш за връщане отгърнал хладно Риаз и в гласа му се

прокраднал
садизъм. Трябва да разбереш, че и ти, и децата ще живеете в Пакистан до
края на

живота си.

Кристи си спомня: „В такива моменти се уповавах единствено на вярата си.

Поглеждах

в душата си и молех Господ да ми помогне да се извися над Риаз. Обземаше

ме

успокоение. Има нещо в човека, което просто му казва,.Или ще победя, или

ще бъда

победена."

Понякога се опасявала, че молитвите й няма да бъдат чути. Риаз се

пропивал все повече

и започнал да я пребива най-редовно.

Знаеш ли казвал й той, като наблюдавал ефекта от думите си. Ще ми бъде

много по-

лесно да те убия и да се отърва от теб?

Една вечер заплахата добила съвсем реален вид. Вбесен от упорството, с

което Кристи

настоявала, че Джон е n;ho-го малък, за да ходи на предучилищна

забавачка, Риаз се

впуснал в пламенна тирада. Кристи му казала, че тя и децата ще излязат от

спалнята, докато се успокои. Тогава Риаз се хвърлил към вратата, заключил
я и рекъл:

Ако излезеш през тази врата, ще те убия.

Кристи замръзнала на мястото си, а ужасеният Адам се сгушил в нея. Риаз

сграбчил
револвера и го опрял в слепоочието й.

Знаеш, че мога да те застрелям, когато поискам казал той. Ако те убия сега,
никой

няма да разбере. Ще им кажа, че си имала любовник от Карачи.

Кристи седяла с втренчен пред себе си поглед и сс молела всичко да

свърши. В този

момент с периферното си зрение зърнала нещо, което я покъртило: Джон,

за когото

мислела, че спи, стоял на метър и половина от нея, вцепенен и онемял от

ужас.

Било, каквото било махнал с ръка Риаз. Ще го направя както и когато аз

реша.

Момчетата не се чувствали добре. Джон ставал е:" по-напрегнат и нервен с

всеки

изминал ден. Адам, който бил палаЕО и жизнено бебе, също се затворил в
себе си.

Оглупя не се интерисуваше от абсолютно нилло

7. От любои към дъщеря ми

97

каза ми Кристи. Нямам нито една негова снимка от последните две години,
прекарани

там, на която да се усмихва.

Тежкото ^всекидневие на Кристи готвенето, чистенето, прането и

отговорността за

двете отегчени деца я изхабило напълно. Отслабнала с десет килограма.

Имало
моменти, в които си мислела, че Риаз ще се окаже прав и тя никога няма да
напусне

тази земя: точно както се бях чувствувала и аз в Иран. Трудно е да се

предаде това

усещане на пълна безнадеждност и потиснатост. Когато човек е напълно

изолиран,

много трудно поддържа вярата си, ie нещата ще се оправят.

И тогава, през юли, се появила една възможност за решаване на проблема.

Ерик отново

трябвало да постъпи в болница за операция. Социалните работници от

Мичиган

правели постъпки да бъде осиновен от щата, в случай че на родителите на

Кристи не се

присъди настойничество над детло или Кристи или Риаз не пристигнат в

Щатите, за да

потоьрдят родителските си права и не подновят субсидираната от щата

здравна

застраховка на Ерик. При все че Риаз винаги се отнасял с огромна досада

към

състоянието на Ерик, гордостта му била накърнена нямало да позволи на

когото и да

било да предявява претенции към неговия син. Освен това имал работа в
Щатите, така

казал „работа, която ще донесе много пари". За Мичиган тръгвал той.

Денят на заминаването наближавал и Риаз започнал да се държи доста

странно.
Отказвал да вдига телефона, когато се случело да звънне късно през нощта.
Забранил

на прислужниците да извеждат Джон, за да си купи бонбони и сладки.

Непрекъснато

споменавал разни „хора" или „онези", които можели да отвлекат децата му.

Остави ме намира, Кристи! казвал й той. Имам си проблеми, които нямат

нищо общо

с теб.

Друг път ставал агресивен.

По-добре се моли да не ми се случи нещо лошо в Щатите, защото иначе

никога няма да

се измъкнеш оттук повтарял той.

Кристи щяла да го приеме като едно от параноичните му бълнувания, ако

брат му Фиаз

не изпълнил тази закана с мн^го по-ясно съдържание:

Ако с брат ми се случи нещо, ти ще бъдеш виновна. Прощалните думи на

Риаз обаче

били най-вледеняващи

от всичко чуто:

98

Съжалявам за всичко, което съм ти сторил, и за онова, което ще сторя казал

той.

Говорел с тона на чсвек, който е решил да не се връща никога повече.

Кристи била

ужасена: най-големият й страх бил, че ще попадне под властта на

непредсказуемите

мъже от семейството на Риаз така повелявал ислямският закон, в случай че

съпругът

почине или изчезне. Тя горещо го молела да замине вместо него за

Мичиган, но той не

искал да чуе и дума пс този въпрос. Бил готов да посрещне съдбата си,
въпреки че не

бил готов да й каже какво значи това.

Риаз прекъснал пътуването си в Германия, където се срещнал с търговец на

скъпоценни

камъни, а после ь Англия, където се видял със свой познат от Пешавар.

Пристигнал в

Ню Йорк през първата седмица на август и няколко дни по-късно отлетял за

Детройт,

където бащата на Кристи го посрещнал на летището. Прибрали се към осем

вечерта.

Когато Риаз позвънил в Пешавар, Кр чети почти с облекчение чула

познатия

присмехулен и нагъл глас: '¦' ¦ %

Какво му е на Ерик? Защо не си го научила да ходи?

От десет месеца съм в Пакистан извикала Кристи, което накарало Риаз да

се изсмее.

Сигурно пак е започнал да пие, помислила си тя.

Тогава за последен път чула гласа му.

Риаз останал в къщата на родителите й само два часа. Отказал да

иренощува: вече имал
други планове, каза^ им гой щял да отиде у свои приятели индийци, които
живеели

наблизо. В десет вечерта пред къщата спряла кола и надула клаксон. Риаз
отклонил

предложението на домакините да му помогнат с багажа, грабнал сам

чантите си

сбогувал се набързо и тръгнал.

Шест часа по-късно трупът му бил намерен в един парк, недалеч от

железопътната

линия за Индиана.

След като приключила разговора с жената от полицията, Кристи била

обсипана с

въпроси, на които не можела да отговори. „Как е бил убит Риаз?",

настоявали да т каже

роднините му. „Кога се е случило? Има ли заподозрени?" Тя се обадила на

баща си и

чула тъжния му разказ. Детективите стигнали до техния адрес чрез една

молба за

издаване на кредитна карта и поискали от бащата на Кристи снимки, за да

могат да

идентифицират тялото. Тсй им дал няколко, а после внезапно усетил остри

бодежи в

сърцето от преживения стрес. Макар че Риаз превърнал Крнс-

99

ти и момчетата в заложници, той бил единствената връзка между тях и

родителите й. У
него били изходните им визи, пй бил единственият, който би могъл да бъде
убеден да

ги пусне обратно в Америка. Без него ги чакала пълна неизвестност.

Кристи отново позвънила в полицията и този път попаднала на инспектора,

който

разследвал убийството. Той й казал, че Риаз е бил „травмиран".

-Какво означава това? попитала Кристи, а половин дузина роднини висели

над главата

й и я прекъсвали.

Ами бил е ударен отвърнал детективът.

Кой го е застрелял? Кой го е застрелял? викали роди дните.

Полицията ли го е убила? попитала по телефона Кристи, за да може да им

обясни

точно какво се е случило, но роднините не искали и да чуят. Риаз бил

застрелян, твърдо

вярвали те. Възприемайки малко по малко тъжната новина, семейството

започнало да

скърби за своя блуден син. Повечето ходели наоколо с безизразни лица и

втренчени в

стените погледи, като от време на време се удряла, за да дадат израз на

скръбта си.

Имаше златно сърце протяжно виела майка му. Имаше сърце на цар,
искаше да се

раздаде без остатък на всички.

Скръбта им ставала все по-силна, докато чакали цяла седмгща тялото на

Риаз
закъснение, дължащо се на факта, 'е покойният бил използвал британски
паспорт: една

от многото странни загадки в случая. По-далечните род-нин 1 та Риаз й

изказали своето

съчувствие и обич, докато членовете на семейството се уединили всеки сам

в

собствената си горест и никой не обръЩал внимание на другите.

В шманието, с което семейството обградило вдовицата, било породено по-

скоро от

любопитство, отколкото от желан .«е да я утешат. Часове след като научили

за

убийството, с -стрите на Риаз казали на Кристи да вьрне златната гриз: а и

огърлиците, които брат им й бил подарил, твър-дейчч, че са семейна
собственост, наследство от

баба им. Щом е разплачела, те я упреквали: „Недей, ти трябва да бъдъ-:п

силна и да ни

помагаш да се държим!"

Фиаз възприел друга тактика.

Скъпа моя сестрице, не се тревожи ' мазно й рекъл тол. Аз ще имам

грижата за всичко.

Сега ти си моя, а твоите синозе са и мои.

100

Кристи си помислила, че се изразява образно, докато не си припомнила

обичая, според

който братята трябвало да се оженят за овдовелите си снахи и да ги

издържат. Когато
Фиаз започнал да се държи недопустимо нагло да се притиска в нея и да я
гали по

бузата, тя го поставила на мястото му.

Ти много добре знаеш, че веднага след погребението се връщам при Ерик

срязала го

Кристи.

Отхвърленият Фиаз коренно променил поведението си и започнал да се

държи

отвратително с нея. Била си спечелила смъртен враг.

В същото време три и половина годишният Джон изтичал при Кристи с

рев:

Мамо, един човек иска да ме убие, един човек иска да ме убие!

Той бил разтълкувал неправилно подслушания разгорещен семеен спор за

смъртта на

Риаз. Кристи го успокоила, въздъхнала дълбоко и му обяснила точно какво

се е

случило.

Татко няма да си дойде у дома рекла тя. Господ е решил, че сега той ще
живее на

небето и там ще бъде истински свободен и щастлив.

Джон изглеждал объркан и отвърнал:

Добре.

Тръгнал, после се върнал и казал:

Но, мамичко, татко не е щастлив. Той е сърдит човек!

И ако Джон все Ъак схванал за какво става дума, то Адам изобщо не
реагирал. И двете

момчета стоели напълно безчувствено, дори когаго чичовците им ги

разтърсвали и

викали:

Риаз Хан, Риаз Хан!

Името не им говорело нищо друго, освен за бащата, който изпълнявал тази

си роля с

огромно нежелание.

На 16 август тялото на Риаз пристигнало в селото в подплатен с коприна

ковчег, за

който платил бащата на Кристи. Първата ужасяваща реакция била на

свекър й. Без да

каже и дума за сина си, той сякаш бил обладан от мисълта за Джон и Адам.

Не искам никога повече да се мяркат пред очите ми повтарял скръбно той.

Кристи се

молела от сърце да престане. След смъртта на Риаз семейството нямало

нито интерес, нито власт да я държи повече тук. Положението

101

на момчетата ебаче, които според пакистанските закони имали двойно

гражданство,

било по-проблематично. Ако семейството се обърнело към съда, за да

получи

настойничество" над тях, Кристи знаела, че я очаква сериозна битка.

До този момент считали Кристи за една от опечалените. Отношението на

семейството
се изменило драстично от мига, в който прочели приложения смъртен акт.
Оказало се, че в края на краищата Риаз наистина бил застрелян (от
полицията не давали никакви

подробности, за да не бъде попречено на следствието). Действително бил

„ударен" от

един-единствен куршум в тила. Това разкритие поставило Кристи в

изключителнонеловко положение.

Ти ни излъга! креснали братята.

Обаче търпението на семейството преляло, когато трябвало да приготви

тялото за

мюсюлманския погребален ритуал тялото се съблича, измива и обвива в

бял памучен

плат, за да се подготви за погребението. След един твърде неприятен

разговор по

телефона с мичиганския Дом на покойника „Когато правят аутопсия, не се

стараят

много при зашиването на трупа", предупредил я погребалният агент

Кристи настояла

да не се извършва ритуалното измиване. Семейството не я послушало. Като

видели

тялото, изпаднали в истерия. Били събрани в къщата на Фиаз. Един от

чичовците се

втурнал във всекидневната, сграбчил Кристи и изкрещял в лицето й: „Ах

ти, мръсна,

проклета американка!" (Доскоро считани за съюзник на Пакистан,

Съединените щати
били изгубили благоволението му). Наоколо обикаляли съвсем непознати
за нея мъже,

чиито погледи я смразявали с омразата си.

След погребението Кристи съвсем официално изпаднала в положението на

съмнителна

чужденка и човек, който не заслужава никакво доверие. Защо Риаз бил

толкова нервен, преди да напусне Пакистан? Сигурно защото се страхувал
от семейството на Кристи,

заключили роднините й. Казали й:

Говорихме с полицията, кръгът на заподозрените се е стеснил до двама

души.

Проведохме наше собствено разследване. Виновен е баща ти и е въпрос на

дни да го

вкарат в ареста.

На Кристи й било забранено да се обажда както у дома си в Мичиган, така

и в

полицията, Чувствала се съвсем беззащитна срещу жестоките обвинения и

заплахи.

Имаме начин да се справим с това заявил крот-

102

кият някога Фиаз. Ти знаеш лй, че когато убиха дядо ни, ние убихме
дванайсет души, за да си отмъстим?

Вие наистина ли вярвате, че баща ми може да направи подобно нещо?

питала Кристи

в недоумение.

Няма значение дали вярваме или не рекла Марийн, деветнайсетгодишната

сестра на

Риаз, която преживяла особено тежко смъртта на големия си брат. Ако не се

беше

омъжила за брат ми, сега той щеше да е жив. Стрелнала Кристи с поглед и
продължила

спокойно: Иска ми се да пия от кръвта на семейството ти.

Това заплахи ли са? попитала я Кристи.

Да, точно така отвърнала Марийн.

И наистина успели да я уплашат, особено след като насочили жлъчта си

към децата й.

Доколкото Кристи можела да схване, те били убедени, че Ерик е рожба на

Сатаната и

че детето е виновно за смъртта на Риаз. Тьй както Ерик ги бил накарал да

страдат, така

те щели да причинят страдания на Джон и Адам, като им попречат да

заминат за

Щатите с майка им.

Ето това била заплахата, от която Кристи се страхувала най-много. Сега

вече никой не

се мъчел да я прикрива. Тя била ужасена и вбесена:

Ще накарате Джон и Адам да страдат, защото сте сърдити на Ерик, така ли?
Ще

държите отговорно едно осемнайсетмесечно бебе заради небрежността на

баща му?

При тези думи един от братята я ударил през лицето и изкрещял:

Той беше велик баща! Да не си посмяла да говориш така за него!

Риаз вече обитавал отвъдния свят, където няма виновни.

Когато Риаз бил жив, семейството убеждавало Кристи, че никога няма да

му позволи да

я отпрати без децата й. Десет дни след смъртта му същите хора

възнамерявали да

постъпят именно като него.

Това е родината на баша им казал Фиаз, който най-много настоявал Кристи

да напусне

сама Пакистан.

Но баща им е мъртъв отвърнала Кристи, а Съединените щати са родината

на майка

им.

Бяхме достатъчно търпеливи с теб мрачно рекъл Фиаз. Не прекалявай!

Кристи се заинатила и заявила,че никъде няма да мръдне без децата си.

Синовете й се

превърнали в център на вни-

103

мание в селото, имената им били споменавани на всеки ъгъл. Джон

разбирал повече

урду от майка си. Изтичал при нея и изплакал:

Никога няма да ме оставиш, нали?

Кристи се опитала да утеши сина си и изрекла думи, за които съвсем скоро

щяла да
съжалява:

Не се тревожи, скъпи, никога вече няма да се разделим. 4

Дошъл двайсет и шести август. Кристи продължавала да живее в къщата на

Фиаз.

Омраза и враждебност витаели във въздуха. Хората се движели като на

забавена

филмова лента. Над главата й била надвиснала неизречена заплаха подобно

на затишие

пред лятна буря. И един ден тя се разразила: в пет следобед двайсет

родственици се

струпали в задния двор на къщата и се опитали да измъкнат децата от

ръцете на

Кристи. Те издърпали Адам и го подали на един прислужник. Докато

прислужникът се

отдалечавал, двегодишното момченце хвърлило печален поглед към майка

си, а после

повърнало.

Джон не се предал така лесно. Фиаз крещял неприлични думи, но детето

останало

вкопчено за майка си с необичайна за възрастта си сила и не обръщало

внимание на

крясъците на чичо си. Вбесените мъже задърпали Джон и дори взели да го

удрят по

гърба, за да пусне майка си. Кристи ги блъскала и се опитвала да запази

сина си,

доколкото може.
Не се бий с мъжете! извикал един от братята.

Не си давам децата! изкрещяла му тя.

Кристи с изумление открила сред насилниците Риазо-вия чичо Хиат. Хиат

бил човекът, който се отнасял с Кристи най-добре от всички останали
членове на семейството. Бил

неин приятел и закрилник, но сега другите му били повлияли. Без много да

му мисли, Кристи ударила Хиат по врата с всички сили.

Не се гордея със стореното казваше тя по-късно, но трябваше да им

посегна. Бяха

напълно обезумели.

Хиат паднал на земята и извикал. Придружителите му се обезсърчили при

тази

неочаквана женска съпротива и най-после си тръгнали с недоволно

мърморене. Минути

по-късно върнали Адам на Кристи.

Оттук нататък семейството се разделило на мъжки и женски лагер.

Съпругата на Хиат

заявила, че мъжете не са прави действие, което изисквало голяма смелост в

общество, управлявано изцяло от мъже. Амбрийн също се

104

опълчила срещу съпруга си и му вдигнала скандал, което било нечувано за

Пешавар.

Най-силният съюзник на Кристи бил братовчедът на име Шохоб. .

Каквото и да правиш предупредил я той, довечера не пускай никого в

стаята си.

Същата нощ Кристи залостила вратата на спалнята си, въпреки че това

било забранено.

Около полунощ видяла как дръжката на вратата помръднала някой се

опитвал да влезе.

Тя прекосила на пръсти стаята и надникнала през прозорчето над вратата.

От гледката

дъхът й пресекнал: отвън стоели четирима мъже, единият от които

приличал на Фиаз.

Другите трима били непознати. Носели дълго въже и голяма торба. Изпод
наметалата

се подавали дръжките на ножовете, с които никога не се разделяли.

Кристи седнала на пода и започнала да чука с всички сили по вътрешната

стена с един

нож за разрязване на писма. Минути по-късно чула гласа на Шахоб да

спори ядосано с

останалите.

Не можете да постъпите така с американка! заявил Шахоб. Консулството на

САЩ

знае къде-се намира и ще държат семейството ни отговорно за стореното.

Вълнението му растяло с всяка секунда и той добавил с драматичен тон:

Нали знаете, че американското правителство праща войски, за да измъкне

хората си от

чужди страни.

След още един порой ругатни Фиаз и останалите-най-сетне си тръгнали.

По-късно Шахоб казал на Кристи, че мъжете нямали намерение да я убият,

но да я
държат затворена, докато семейството получи от съда попечителство над
Джон и Адам.

На следващата сутрин Фиаз връчил на Кристи съдебно разпореждане,

според което й

било забранено да напуска Пакистан със синовете си.

„Ако тя успее да отведе децата със себе си, ще провали бъдещето им",
гласяла

семейната петиция.

Първата мисъл на Кристи била да остане и да се бори.

Не тръгвам без децата! категорично заявила тя. Приятелски настроена

братовчедка,

която се казвала

Роние, й препоръчала обратното.

Недей така рекла тя. Шансът да победиш е по-голям, ако си тръгнеш сама и
се бориш

за децата от Америка.

105

Съветът й бил съвсем недвусмислен: събитията от предишната нощ не били

блъф.

Мъжете щели отново да се върнат.

Кристи взела решение. Едва ли синовете й щели да имат полза от нея, ако я
затворели

или се случело нещо още по-лошо. Тя се обадила в консулството на САЩ и

им казака

да я чакат на следващия дан в Исламабад.

През последната си нощ в Пешавар Кристи наблюдавала спящите
момченца, мислела за

ужасния избор, който била принудена да направи, и се напрягала да намери

алтернатива, макар да знаела, че такава няма.

Тази нощ не може да се опише с думи каза ми тя. Тръгнала рано на

следващата

сутрин, без да буди Джон

и Адам: нямало да издържи на сбогуването с тях.

През последните две години й се налагало доста често да си дава сметка за

ограничените възможности на дипломацията. Служителите на

американското

консулство й дали ясно да разбере, че не могат да й обещаят закрила на

децата, нито да

гарантират безпрепятствен транспорт до летището, ако реши да ги измъкне

скришом от

страната. Тогава тя забравила за нетърпението си. Била благодарна, когато

един от

американските служители в консулството Майк Гейл я въвел в модерната

административна сграда и казал на придружаващите я роднини на мъжа й,

че

посолството ще й осигури подслон за през нощта. Марк Гейл й издействал

автомобил с

тъмни стъкла, откарал я до летището и стоял с нея, докато се качила в

самолета.

Преди да замине, Кристи позвънила на две места. Първо се обадила на

полицейските
инспектори в Бериън, които я уверили, че баща й никога не е бил сред
заподозрените в

убийството на Риаз: семейството просто си измислило тази история. После

позвънила

на една братовчедка в Пешавар, която й съобщила, че Джон е спрял да се

храни. „Плаче

и те търси непрекъснато", казала братовчедката и на Кристи й прималяло.

Ще се върна! рекла й Кристи ще се върна, щом всичко се уреди.

Това била горчивата истина, отчаяно си помислила тя. Никой не знаел кога
ще успее да

изпълни обещанието си.

Кристи и децата й били преживели не една раздяла, но последвалите шест

месеца били

най-тежките в живота им. В миналото тя можела редовно да се обажда на

Джон и Адам

от Мичиган. Сега, когато семейството на Риаз я счи-

106

тало за враг, телефонните разговори с децата били невъзможни. Това

продължило три

месеца до ноември 1990 година, тогава се намесило консулството.

Когато Джон се обадил, тя не познала гласа му и отначало решила, че е

някое друго

дете и че това е номер. Джон говорел със силен акцент, какъвто никога
преди не бил

имал.
Мамо, аз съм щастлив, не плача' казал Джон. Кристи усетила дълбока
обида в гласа на

детето.

Каквото и да ти говорят, знай, че имаш майка, която много те обича рекла

му тя.

Джон избухнал в сълзи и този път гласът му прозвучал по-познато.

Искам те, мамо, искам те! изплакал той. Ела да ме вземеш!

Лелята дръпнала слушалката от ръката му и казала:

Не бива да разговаряш с децата, разстройваш ги. Телефонът онемял. Адам

така и не

успял да каже „здравей" на мама.

През този период истински съчувствах на Кристи. Раздялата по принуда е

най-

ужасното изпитание за всеки родител. Самата аз заминах за Иран най-вече

защото се

страхувах, че ако не отида, Муди ще отвлече Махтоб. Когато наистина ми

отне детето в

Техеран и ни раздели насила за две седмици, аз изпаднах в ужасна

безпомощност и

загубих ясна представа за нещата тези две седмици просто не бях на себе
си. Именно

заплахата от една дълга раздяла ме убеди в необходимостта да рискувам и

да се опитам

да избягам.

Кристи копнеела час по-скоро да доведе децата си у дома, но

пакистанският й адвокат
честен млад мъж на име Насър Ул-Мулк я предупредил, че съдебната битка
за

присъждане на родителските права може да продължи повече от две

години. В края на

краищата Кристи със сигурност щяла да спечели, казал Насир.Учението на

пророка

Мохамед било съвсем недвусмислено децата под седемгодишна възраст

имат нужда от

грижите на своята майка, без значение каква е нейната религия. Фактът, че

Кристи била

мюсюлманка по силата на ислямското име, което приела с женитбата си,

придавал още

по-голяма тежест.

Кристи не вярвала много на пакистанската правна система. Опитвала се да

постигне

нещо безпрецедентно да получи своите деца от мюсюлманско семейство,

отнасяй-

107

ки иска си към ислямски съд. Скоро научих за друг подобен случай в

Египет на

американска майка били присъдени родителските права, но с категоричното

изискване

тя да остане в страната.

Освен това Кристи съвсем не била убедена, че адвокатът й ще иска или ще

успее да се

пребори с влиянието на семейство Хан в Пешавар и ще убеди съда да

издаде присъдата

навреме. След две години Джон щеше да започне седмата си година, а от

тази възраст

нататък възпитанието на мюсюлманското момче автоматично се поема от

бащата или

бащиното му семейство. Всъщност според пакистанското свидетелство за

раждане

Джон бил десет месеца по-голям от истинската си възраст още една от

хитрините на

Риаз. Ако роднините й по мъжова линия успееха да забавят делото,

шансовете им за

успех се увеличаваха.

Имало и друга възможност: да плати на наемник, който да ги измъкне от

страната.

Кристи знаела, че Пешавар е център на въоръжената афганистанска

съпротива и бил

пълен с въоръжени до зъби мъже, които нямат какво да губят. Освен това
знаела, че е

почти невъзможно да се влезе незабелязано в селището, което е владение на

семейството, и че пътят до границата минава през труден планински терен.

Такъв един

неуспешен опит би сложил край на връзката й с децата. Най-сетне тя

решила да търси

правата си чрез съда.

За да докаже, че е мюсюлманка, Кристи започнала да учи Корана с един

имам от
Детройт. „Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк", припявала тя на
английски и

арабски. По време на тези молитви Кристи не таила лъ-жовност в сърцето

си. Вярвала в

Бога и колкото повече четяла Корана, толкова по-силно впечатление й

правели

мъдростта на пророка и голямото му уважение към жените и децата. Ако

Мохамед бе

жив, казал й имамът, сигурно щеше да бъде отвратен от роднините й по

мъжова линия.

И в този случай можех да разбера решението на Кристи. Аз също изучавах

исляма,

докато живеех в Техеран. В моя случай това бе съзнателно предприета

стъпка, за да

спечеля доверието на Муди и неговото семейство. Мислех, че щом веднъж

се убедят, че

съм се примирила с живота си в Иран, ще ми дадат по-голяма свобода на

действие

ключовият момент от всеки план за бягство. След като Муди ми отне

Махтоб, изпитах

огромна нужда да се моля на Бога на Исус или на Аллах, на всеки, който би

мо-

108

гъл да се превърне в източник на подкрепа, помощ в утеха. Не можех да

подбирам.

Колкото повече опознавах Кристи, толкова повеч: ми допадаше. В някои от

случаите,
за които ми съобщаваха, не можех да бъда сигурна, че изоставеният
родител би се

грижил по-добре за отвлеченото дете. Отвличането на деца от единия

родител е твърде

болезнен акт и трябва да бъде отричано по принцип, но в някои от случаите

се питах

дали другата алтернатива би предложила по-добри възможности. В случая

с Кристи

обаче не хранех подобни съмнения. ¦ ' .

Нейната история ме завладя веднага. Преди всич! о самата Кристи е

изключително

симпатичен човек сърдечна, открита и мила. От друга страна, смъртта на

съ1 руга й бе

пример как това може да се превърне в ужасен капан за другия родител и

децата.

Спомних си как някога се молех Муди да умре и как дори си представях, че

го бутвам

под колелата на някоя кола. Подобно на други жень, изпаднали в моето

положение, аз

си въобразявах, че тогава ще мога да напусна страната с Махтоб. Те щяха

да я задържат

или от гордост, или от злоба, защото бяха убедени, че техният начин на

живот е по-

добър от живота г омразната им Америка.

Горещата привързаност на Кристи към децата к ме трогна. Тя действаше и

по друг
начин караше всички свои познати да пишат до пакистанското посолство
във

Вашингтон. Преди да завърши кампанията си, посолството бе засипано от

стотици

писма и петиции. Въпреки ч* официалните власти й казаха, че не са в

състояние да

прехвърлят делото от Пешавар на друго място, те дадоха съгласието си да

бъде

осведомен съдията, че ще преразгледат решението му, което не бе никак

малко като

постижение.

Около три седмици след започване на операцията „Пустинна буря"

адвокатът на

Кристи я осведомил, че делото й ще бъде разгледано през един от

следващите дни.

Нейното присъствие не било наложително, казал Насър, но можело да

повлияе на

решението на съдията. Кристи бс твърдо решена да отиде в Пакистан и за

да покаже

добра воля, тръгна съвсем сама.

Преди това проведе множество телефонни разговори с кантората на сенатор

Рийгъл, с

Държавния департамент и моята кантора. Имайки предвид десетките ькти-

американски

демонстрации в Пакистан, Сали Ла?т от

109
Държавния департамент, която завеждаше отдела за американски граждани,
живеещи в

чужбина, истински се разтревожи за безопасността на Кристи. Сали беше

сигурна, че

Кристи няма реална възможност да си вземе децата и че напразно рискува

толкова

много.

Казах на Сали, че съм напълно съгласна с нея. Освен това се тревожех и за

Крие

Корест, която, взимайки присърце историята на Кристи.бе превишила

професионалните

си задължения. Крие вярваше, че Кристи ще успее да доведе децата си.

Притеснявах се, че Крие няма да може да преживее един евентуален
неуспех и това ще се отрази

неблагоприятно на кариерата й.

Дори Крие изпитваше известни колебания относно пътуването до

Пакистан. В един

момент се обадила на Кристи и разплакана, й казала:

Страхувам се, че ще те убият.

На девети февруари 1991 година, час преди Кристи да тръ! не за летището,

Сали още

веднъж се опитала да я спре.

Не отивай помолила я тя. Не си обмислила неща га докрай. Трябва да

разбереш, че на

нашите хора там не км е до теб и твоите деца. В момента ние водим война!

Не ме интересува казала Кристч. Отивам. Затворила телефона и се

разплакала. После

тръгнала

към летището.

За две години това било петото й пътуване за Пакистан, но го било по-

различно от

останалите: сега Кристи била свободна. Можела да отседне във всеки

иешаварски

хотел, да излиза и да се прибира, когато пожелае. Това съвсем не

означавало, че

действията й ще останат незабелязани. Скоро станало ясно, че двама души

я следят

това били цивилни пакистански агенти, изплатени да я охраняват по молба

на сенатор

Рийгъл, отправена към пакистанския посланик във Вашингтон.

Дори разговорът в американското консулство не могъл да охлади

оптимизма й.

Значи вие сте Кристи Хан. За вас получихме толкова писма, колкото не си
спомням да

сме получавали за никого посрещнал я един от служителите. Въпреки това

смятам,

че.сега не е най-подходящият момент да си вземете децата. Съветвам ви да

се върнете у

дома.

Според Насър предварителните съдебни процедури минали добре. Нейните

роднини

най-после приели факта, че бащата на Кристи няма никаква вина за

смъртта

110

на Риаз, и дори намекнали, че са готови да се споразумеят с нея. •

Не желая никакви споразумения извън съда заявила Кристи. Искам децата

ми да

бъдат свободни веднъж завинаги.

Няколко дни по-късно Кристи се явила за пръв път в градския съд в

Пешавар. Залата

била с размерите на гараж с циментен под и висок таван. Съдията седял зад
грубо

изработена маса, а срещу него се намирали две малки бюра, около които
били насядали

ищцата, ответниците и техните адвокати. Останалата част от помещението

била

претъпкана с безделници и бежанци, които стоели прави и шушукали.

Процедурата била съвсем неофициална: свидетелите били разпитвани

тогава, когато в

съда се събирали и двете страни по делото. Докато Кристи и Насър

изчаквали

роднините, адвокатът й дал няколко практични съвета: „Каквото и да стане,

недей да

плачеш. Това е белег на слабост. Не гледай съдията право в очите ще бъде

изтълкувано

като предизвикателство. Той вече е предубеден, защото си американка, и не

му се иска

да мислиш, че ще ти се размине току-така."

Кристи решила да демонстрира уважение, но не и покорство също както
навремето се

държала към семейството на Риаз.

От ужасната топлина и притиснатите едно до друго тела Кристи плувнала в

пот, защото

била облечена в задължителния пуловер и пок^рита с чадора. Не

преставала да

надзърта към вратата, за да види Джон и Адам, щом влязат. Когато

роднините й

пристигнали без тях, тя отпаднала духом. Тъй като не смеела да отиде до

селото, това

била единствената й възможност да ги види. Съдията отложил делото с още

една

седмица и наредил на семейството следващия път да доведе децата.

Фиаз бил бесен.

Недей да си въобразяваш, че си много силна изсъскал на Кристи, когато

напуснали

съдебната зала. Мога да направя така, че да изчезнеш от очите на хората. 4

Когато се прибрала в хотела, Кристи позвънила на майка си.

Страх ме е казала й тя.

Единственото нещо, което я крепяло духом, било растящата й вяра в

адвоката, който

избрала съвсем произволно от предоставен й в американското консулство

списък.

111
При всяка нова среща се уверявах, че той е изключително честен и
откровен човек и

отличен професионалист. Сякаш бях получила Божията благословия и

Господ ми бе

прагил цялсонм ангели така работеше късметът ми разказваше тя.

Кристи видяла синовете си едва на десетия ден от пристигането си в

Пакистан, при

повторното явяване в съда. Когато влезли в залата с адвоката на

семейството, тя с

голяма радост отбелязала колко добре изглеждат и колко много са

пораснали. Опитала

се да овладее чувствата си, но от устните й се откъснала тежка въздишка и

врявата в

претъпканата зала внезапно утихнала. Кристи с Мъка успяла да скрие

сълзите си зад

чадора. Не трябвало да плаче, повтаряла си тя непрекъснато, а после

доловила

изпълнения с истинско разбиране поглед на съдията.

По молба на Насър съдията прекъснал за малко хода на делото, за да може

Кристи да

види децата си в неговия кабинет. Свекърът на Кристи ги придружил, като

се опитвал с

всички сили да направи добро впечатление.

Искам да дойда с вас, ти си моя дъщеря рекъл той.

Кристи не му обърнала никакво внимание. Тя била погълната изцяло от

двете
момченца, които не била виждала цели пет месеца. ДЖон веднага се
хвърлил в

прегръдката й, но Адам се дърпал назад. „Няма да поиска да дойде,

помислила ужасено

Кристи. Няма да иска майка си." Кристи оставила Джон да седне до нея и
му дала

малката играчка, която била донесла, а после подала друга играчка на

Адам, като се

молела горещо той да реагира.

Погледнах Адам, той погледна играчката, а после протегна ръце към мен.
Опитах се да

му я дам, но той я блъсна и от този миг нататък не' искаше да слезе от

коленете ми

спомняше си Кристи.

Когато дошло време да се разделят, за да се върнат в залата на съда, дядото

едвам

разделил Адам от майка му.

На пръв поглед като че всичко вървяло гладко, когато възникнала нова

неприятност. В

началото на март Адам се заразил от вирусен менингит заразна болест с

висока

смъртност в Пакистан. Той бил най-здравото от трите й деца, но сега

изглеждал

страшно зле: тялото му било схванато и покрито с петна, повръщал със

силни

конвулсии.
Кристи трябвало да положи огромни усилия, за да помогне на Адам: първо
уредила да

го приемат в болница в

112

петък вечер, когато по правило всички доктори отсъстват, после да му

извоюва

самостоятелна стая, за да не е в контакт с болните от тиф и туберкулоза, и

най-сетне да

намери пеницилин, жизнено важен за лечението му. Сабина, братовчедката,

която й

помогнала за Ерик, сега работела като педиатър и дори тя се усъмнила, че

Адам ще

успее да се пребори с болестта,

Ще успее казала Кристи с майчина увереност.

Била обнадеждена от факта, че Адам с желание приемал течности, което е

от огромно

значение за преодоляването на инфекцията. Имало и друго нещо

убеждението й, че е

изминала дълъг път и е преживяла твърде много, за да загуби детето си

именно сега.

Кристи изживяла огромен стрес, докато Адам бил болен. Самата тя ми каза:

Когато нещата стигнат крайния си предел, всичко в теб се съсредоточава в

онова,

което, трябва да се направи, и ставаш безчувствен, твърд, неуморен и

лишен от каквито

и да е емоции. Просто правиш, онова, което трябва да направиш.

След два дни Адам преодолял кризата и Кристи прекарала последните две
седмици в

Пакистан край леглото му, като оставила всичко в ръцете на Насър. Той й
съобщил, че

сега семейството започнало да се огъва, като й предлага да вземе Джон й да

остави

Адам, с когото винаги са се оправяли по-лесно. После Насър донесъл най-

добрата

новина: съдията бил категоричен и отказал да отложи делото по молба на

семейството.

„Не е от полза нито за децата, нито за майката, нито за когото и да било",

казал той.

Тук вече Фиаз' изтървал нервите си.

Какво значи това „за майката"? сопнал се той. Р>4айката няма никакво
значение!

Съдията го погледнал строго:

Щом майката няма значение, що за аргументи са изложени в този лист

хартия пред

мен?

Фиаз направил огромна грешка: основният довод на семейството бил, че

синовете на

Кристи трябва да останат в Пакистан за тяхно добро и за доброто на баба

им, която се

нуждаела от утеха, след като била загубила собствения си син.. Аргументът

така или

иначе бил твърде неубедителен, ала сега и прикритото лицемерие излязло

на бял свят.

Като видели, че са изгубили и че съдията изглежда решен да даде

момчетата на Кристи, роднините решили да се предадат по възможно най-
достоен начин. Адвокатите

8. От любов към дъщеря ми

113

приготвили споразумение, което съдът одобрил. В нето имало няколко

клаузи, като

например условието, според което Кристи не можела да се омъжи

повторно, защото в

такъв случай губела родителските си права. Това бил краят на битката.

Кристи и момчетата седели в автомобила на Фиаз, който щял да ги откара

до

пешаварското летище. Докато мърморещият й девер палел колата, през

прозореца

долетял познат глас:

Кристи, ти винаги си била моята любима племенница! извикал чичо Хиат и

колата

потеглила. Радвам се, че успя!

Пет години преди това двете с Махтоб бяхме изминали същия този път от
летището на

Детройт пътя към свободата. На 26 март 1991 година Кристи, Джонатан и

Адам слезли

от самолета и Джон видял Ерик за пръв път от две години насам. Веднага
решил, че

трябва да се запознаят.
Здрасти, аз съм Джон, твоят голям брат казал той с цялата сериозност на

четиригодишен мъж. Аз ще се грижа за теб. Кристи си помислила, че сега

най-после

всички ще могат да се грижат един за друг.

Тъй като нямала нито спестявания, нито доходи, тя заживяла с родителите

си в едно

работническо предградие на Детройт, в същата скромна къща с три спални,

в която

била израснала. Въпреки че било тясно, в семейството царели любов и

съгласие, защото

преживените страдания споили още по-силно връзката гюмежду им.

Четири месеца след завръщането им Джон и Адам били още крехки, но

напредъкът им

бил забележителен. Джон вече не се будел нощем, подгизнал от пот и

уплашен, че

Кристи може да го изостави. Адам вече не искал шишето с биберона и не

подмокрял

леглото. И двамата си лягали без страх, че играчките им техните

скъпоценни нови

придобивки и щастлива реалност ще са изчезнали на следващата сутрин.

Когато отишъл в Пешавар, Джон бил малък, но с оформен характер, който

не се

променил и след завръщането му в Америка: той си останал чувствително,

схватливо и

много умно дете. В новата обстановка'Адам коренно се променил

„истерична нова
личност", по думите на Кристи. След физическия и емоционален хаос,
който детето

преживяло з Пакистан, „то просто не понася безредието". Ако ръцете му са

мръсни, той

тича да ги измие. Ако види, че

114

Ерик изнася четка за коса от банята, преследва го из къщата, докато не

върне четката на

мястото й в шкафчето. Обича да седи в банята, да се оглежда и да казва:

„Чисто чисто, чисто".

Почти всяка вечер, докато се унасял в сън, Адам сънливо питал майка си:

Няма да остави мен, нали?

Разбира се, че няма отговаряла-Кристи.

С тримата си сина, всички под пет годинки, Кристи приела за естествени

неизбежните

дребни конфликти. В детинското си съперничество Джон и Адам били

особено зли

един към друг. Кристи смятала, че това е останало от времето, когато Риаз и

семейството му настройвали двамата един срещу друг. Ревността, която

Адам

проявявал към Ерик нали заради него мама е била далеч толкова дълго,
понякога се

изразявала в съвсем директни действия. Грижите за децата отнемали

цялото време на

Кристи. За да им създаде чувство за ред и отговорност, тя държала на

стриктното и
навременно изпълнение на дневния им режим.

Рано лягат, рано стават, редовно се къпят. В тази къща има правила.
Съпругът ми бе

страшно разглезен и не искам децата ми да си мислят, че могат да правят

каквото си

поискат.

Оказало се, че детето, което заради болестта си се нуждаело от най-много

грижи, й

помагало най-много.

Децата, страдащи от Даунов синдром, са като скъп дар. Ерик направо

излъчва любов

казва Кристи. Притежава доброта, която просто не мога да опиша. Той най-
лесно се

приспособява към обстановката и не изпитва абсолютно никаква ревност

към другите.

Едната от сърдечните камери на Ерик не е в ред и лекарите са на мнение, че

след една-

две години ще се наложи нова операция. Междувременно той е на

диуретици и

лекарства за сърцето: когато пропусне да си вземе лекарствата, се чувствува

слаб и

отпаднал. Не му е забранено обаче да се гони и боричка с братята си.

Освен това Ерик се разтревожил най-малко, когато веднъж Кристи излязла

по работа

това тя се осмелила да направи едва в средата на юни, два месеца след

завръщането им.
Всяко нейно отсъствие, дори и за съвсем кратко време, силно
обезпокоявало Джон и

Адам. С течение на времето обаче и те започнали да се успокояват. Когато

през

115

юли една нейна близка останала да ги гледа, за да може Кристи да отиде на

сватбен

прием, децата го приели съвсем спокойно.

Истината е, че Кристи продължавала да се тревожи, че семейството на Риаз

ще направи

нов опит да й отнеме момчетата.

Страх ме е, защото обожавам децата си и обичам да ги наблюдавам как

растат толкова

са буйни. Но ще почувствувам облекчение едва когато станат големи

момчета. Когато

започнат да се грижат сами за себе си, чак тогава ще мога да си отдъхна.

Сега са

толкова беззащитни. Зная, че децата усещат тревогата ми, колкото и да се

мъча да я

скрия. Понякога, загледана през прозореца, забравям, че мислите ми се

изписват на

лицето. Тогава Джон обикновено идва и ме пита: „Какво има, мамо?"

Месеци след спечелената съдебна битка Кристи се опитала да разбере и

приеме

културата на покойния си съпруг. Продължавала да се чувствува странно в

удобните
пакистански блузи и шалвари, които си донесла от Пешавар. Иска й се да
научи

момчетата на културните обичаи на техния баща, особено след като

пораснат, но

същевременно признава, че никак няма да й е лесно.

Поне засега момчетата нямат никакво желание да се учат на подобни неща.

Джон,

който говорел урду доста добре, отказва да пророни и дума на този език.
Той е забравил

филмчето „Паяжината на Шарлот" единствената видеокасета, която е

гледал за две

години в Пакистан, а това е странна празнина в съзнанието на дете,

наследило

невероятната памет на баща си.

Нито Джон, нито Адам подпитвали за баща си. Този въпрос възникнал едва
когато

били излезли някъде и Джон видял разхождащи се мъж и жена. Тогава

разбрал, че му

липсва нещо.

Не се безпокой, мамо рекъл той. Господ ще ни даде нов татко.

Кристи обаче продължавала да мисли за стария им татко и най-вече как и

защо е

свършил така. Полицията била на мнение, че не я грози опасност.

Бъдете спокойна й казали.

Който и да е бил преследвачът на Риаз, очевидно е намерил, каквото е

търсел.
Убийството още не било разкрито. Кристи знаела, че полицията съвсем
съзнателно не й

съобщава всичко, за да

116

я предпази. Чувствала се измамена за това, че Риаз е останал така загадъчен

в смъртта

си, както е бил и в живота си, и че знае толкова малко за човека, с когото бе
прекарала

почти пет години.

Все пак полицията й съобщила, че Риаз бил длъжник и „на дявола" и че бил
застрелян

на едно небезизвестно място за срещи на контрабандисти на наркотици и

други

престъпници, разположено между Чикаго и Детройт.

Кристи с изненада научила, че в кръвта на Риаз не бил открит алкохол нещо

твърде

необичайно за един почти алкохолизиран човек, който пиел непрекъснато,

особено по

време на полет.

Когато на някого му предстои сделка, обикновено не пие отбелязал един от

полицаите.

Дали Риаз бил забъркан с наркотици? Кристи знаела, че Пешавар е

разпределителният

център на афганистанския опиум, и чула да се говори, че случаят се

разследва и от
отдела за наркотици. Потвърждение обаче не се получило.

Онова, което най-много вбесило Кристи, било убеждението й, че роднините

на Риаз са

знаели истината и са я скрили, за да защитят репутацията си. Въпреки

многобройните

молби от страна на щатската полиция да предадат записите от телефонните

разговори

на Риаз през седмиците преди неговото последно пътуване, те отказали да

го сторят.

Кристи бе сигурна, че те ще помогнат на следствието. Въпреки че

разбирала само

откъслечни думи от телефонните разговори на Риаз, тя го чула да

споменава неколкок-

ратно афганистанското съпротивително движение. Дали имал някаква

връзка с него?

В съзнанието й звучали непрекъснато последните думи на Риаз, преди да

напусне

Пакистан: „Кристи, остави ме на мира. Имам проблеми, които нямат нищо

общо с теб."

Риаз имал много врагове, всеки от които е удоволствие би искал да го види

мъртъв.

През есента на 1991 година Кристи бе напреднала много ходеше на курсове

за съдебни

стенографи работа, която се готвеше да започне след три години, когато и

трите

момчета тръгнат на училище. Не може да забрави миналото, а и не иска. В

Пакистан не
е имала нито време, нито сили да скърби за Риаз нито на погребението,
нито на гроба

му. Върху надгробния камък на Риаз пишело, че е починал на трийсет и пет

години,

тоест пет години пове-

117

че от истинската му възраст: по волята на самия покойник. Няколко месеца

след

убийството Кристи направила панихида на Риаз в Мичиган. Дошло време

да се отдаде

на скръбта си.

Приятелите ми казват: „Не трябва да го съжаляваш, получил си е

заслуженото споделя

ми Кристи. Но все пак той беше мой съпруг. Някога го обичах и му родих
три деца.

Освен това не беше чудовище, и той бе чдвек като другите. Просто не ми се

искаше

нашият брак да свърши така. Изпитвах лоши чувства към него, но в

известен смисъл

моята вяра ме спаси. В Пакистан си дадох сметка, че не съм в състояние

докрай да

разбера личността на своя съпруг. Мисля, че Господ ни познава по-добре, и

вярвам от

все сърце, че Той е милостив. Надявам се Риаз да е намерил покой, защото

в земния си

живот никога не бе го имал.

Сега Кристи си е у дома, но продължава да е неспокойна. Така, както можех
да бъда

извадена от равновесие при новината, че Муди е тръгнал нанякъде, така и

Кристи се

чуди кога ли роднините й по мъжова линия ще си вземат от улицата онова,

което са

загубили в съда: синовете й.

Въпреки тревогите си Кристи е една от малкото щаст-ливки. Повечето

изоставени

родители, които се явяват пред съдилищата в различни страни, срещат

препятствия на

всяка крачка. Споменът за загубата ги следва ден и нощ, отчаяние

помрачава бъдещето

им. Това са хора като Рамез Щайх, ливанец по рождение и жител на Ню

Джързи, който

през 1986 година останал без трите си дъщери, отведени от майка им в

Южна Африка.

Това са хората, които всеки божи ден изживяват наяве моя най-страшен
кошмар.

ПЕТА ГЛАВА

Разделени навеки

Рамез Щейх получил американско гражданство през 1980 година,

четиринадесет

години след като се преместил от Бейрут в Ню Йорк, където започнал

работа като

счетоводител в авиокомпания „Пан Американ". Имал право на безплатни

самолетни

билети, можел да пътува по широкия свят, колкото си иска. По време на

една ва-

118

канция през 1977 година Рамез се отбил за обяд в крайпътен ресторант сред
покритите

с цъфнали дървета хълмове на Южна Шотландия.Една от сервитьорките му

направила

силно впечатление и така започнала голямата любов в живота му. Мюриъл

Дънлоп

току-що била навършила деветнайсет, а Рамез бил на трийсет и осем

години, но и

двамата се влюбили от пръв поглед. Те разменили адресите си и започнали

да си пишат

пламенни писма. Когато след шест месеца Рамез се върнал отново в

Шотландия,

двамата се чувствали като отдавнашни влюбени.

Според мен за човек не се съди по възрастта каза ми Рамез Чувствахме се

страшно

близки, разбирахме се без думи, сякаш четяхме мислите си. Не беше нужно
да си

обясняваме каквото и да е. Всичко, което започвахме заедно, се увенчаваше

с успех.

Радвали се на простички неща пикници сред природата или на морския

бряг, вечерни

разходки за сладолед, гостувания у приятелите на Мюриъл. Рамез се

запознал с

родителите й и бил добре приет. Дейвид Дънлоп бил стругар, а жена му

Изабел

администраторка в хотел. Изглеждали разумни хора и не обръщали

внимание на такива

неща като разликата във възрастта, националността или религиозните

различия между

Мюриъл и годеника й. Рамез посещавал службите в гръцката католическа

църква, а

Мюриъл била презвитерианка, но не ходела на църква. Освен това

семейство Дънлоп

били страстни пътешественици. Мюриъл била прекарала детството и

юношеството си в

Родезия, където родителите й отишли, за да си потърсят по-доходна работа,

преди

войната за независимост през 1975 г. да ги принуди да се завърнат в

Шотландия.

Рамез и Мюриъл се оженили през февруари 1978 г. в малка шотландска

църква. След

като Мюриъл получила зелена карта, те се установили в един апартамент в

Брук-лин, а

после се преместили да живеят в предградията на Ню Джързи съвсем

подходящо място

за млади семейства. Младата булка, която току-що била навършила двайсет

години,

трудно свиквала. Тя горяла от нетърпение да забременее и отказала да си

гърси работа.
Чувствала се самотна, изолирана и не на мястото си. Мюриъл не била от
хората, които

се оплакват непрекъснато, а от онези, които, както ми каза Рамез, „таят

всичко в себе

си, докато най-не-

119

очаквано не избухнат като вулкан". Надявал се, че недоволството й ще

премине.

През февруари 1979 г. Мюриъл отлетяла за Шотландия, където щяла да

остане до

раждането на първото им дете. Виктория се родила там през април и

Мюриъл останала

още три месеца, а Рамез ги посещавал всяка събота и неделя.

Шест месеца след раждането на Мая, второто им дете, Изабел пристигнала

от Зимбабве

в Ню Джързи. Семейство Дънлоп се върнали в Африка, за да са по-близо до

двамата си

по-малки синове, които заминали там да си търсят работа.

На втория ден от пристигането си Изабел попитала Рамез къде държи

паспортите На

момиченцата и неприятно се изненадала, когато научила, че са в банков

сейф.

На следващия ден Изабел извикала Рамез в стаята си, за да поговорят

насаме. Тя

преминала направо към същината на въпроса:

Искам дъщеря мий внучките ми да ме придружат до Зимбабве, за да видят

семейството

си.

Учуден и ядосан от тона на Изабел, той отвърнал:

Трябва да обсъдим този въпрос с жена ми.

А, жена ти.може да мисли със собствената си глава отвърнала спокойно

Изабел, сякаш

всичко било вече решено. Изобщо не повишила тон: знаела, че не е

необходимо.

Рамез настоял да разговаря с Мюриъл и за свой ужас открил, че жена му

отказва да

говори с него за каквото и да било. Щом Рамез влезел в стая, в която били
Мюриъл и

майка й, двете излизали начаса. Нощно време тя му обръщала гръб и

мълчала като пън.'

Само преди четири дни Мюриъл му звъняла по три пъти "в службата,
говорела му

открито колко го обича и колко иска да имат още едно дете. Сега
разговорите им се

свеждали единствено до това кой ще отиде до супермаркета.

Какво се е случило? не спирал да я пита Рамез.

Ако ти самият не разбираш, защо трябва да ти го казвам аз? отвръщала

Мюриъл.

Мълчанието, й продължило, докато си тръгнала майка й.

Винаги ми е била беззаветно предана, както и аз на нея разказваше Рамез.

Никога не
сме се карали за нищо, обаче в мига, в който се събере с майка си, се проме-

120

ня изцяло, сякаш става друг човек. Превръща се в прида тък на майка си.

Рамез продължи разказа си:

Тъст мй е само една пионка в ръцете на жена i Й Изобщо няма думата.

Тъща ми го

командва и по същи начин иска да подчини дъщеря си и моето семейетво:

Ако не може

да наложи волята си, инати се докрай.

Рамез описваше Мюриъл като човек, обладан от зъл дух: винаги пиела
кафето си с

прясно мляко, сега обачеза почнала да използва мляко на прах като Изабел.
Пушела

цигари „Мерит" с филтър, а сега започнала да пуши „Мар-лборо", като

майка си. Дори

лицето, й се променило и това била най-ужасната, промяна. Обикновено

била спокойна

и открита, а сега погледът й изразявал напрежение, устните й били свити в

презрителна

гримаса.

Никой никога не ме е мразел така каза Рамез.

Когато намерил визитната картичка на адвокат по бракоразводни дела в

хавлията на

Мюриъл, той разбрал, че вече губи контрол над живота си.

И ако дните преминавали мъчително, то нощите направо го подлудявали.

Често засичал

Изабел да крачи напред-назад из къщата. Не спирала да пуши и да пие

кафе. Тя

продължавала да настоява още по-упорито Мюриъл да я придружи до

Африка.

Жена ти не те обича казала тя на Рамез. Ще я заведа заедно е децата в

Зимбабве и ако

реши, че те обича, ще се върне при теб.

Рамез отказал да даде паспортите и през октомври ' два месеца след
пристигането си

Изабел най-сетне се предала и напуснала дома им.

Онова, което се случи след това, може да се сравни с електрическа крушка,

която

светваш и изгасваш ми каза отчаяният зет.

Мюриъл отново започнала да се държи както преди, сякаш се била

пробудила от тежък

сън.

През юни 1982 година седем месеца по-късно последвал втори удар. Рамез
не знаел, че

Изабел е подложила Мюриъл на канонада от писма и дори й е изпратила

чек за

петстотин долара, за да си потърси адвокат. Една събота най-неочаквано

Мюриъл се

обърнала към съпруга си:

Ще трябва да изсърбаш попарата, която си надробил.

121

Какво искаш да кажеш? попитал я Рамез.

Искам развод отвърнала ледено Мюриъл. Тя н пожелала да му каже

причините и

Рамез бил подложен н убийственото й мълчание още два месеца.

Чашата преляла една вечер, когато по телефона позвънила приятелка на

Мюриъл. Рамез

й казал, че жена му спи, и приятелката решила да му каже истината:

Зад гърба ти стават доста нередни неща казала тя. Тъща ти настройва
Мюриъл срещу

теб.

Това не било изненада за Рамез, само го убедило, че Мюриъл е безпомощна

жертва на

личност, много по-силна от нея самата. На следващата сутрин Рамез не

споменал за

телефонния разговор. Просто намекнал на жена си, че знае какво става и че

единствената радост на някои хора е чуждото нещастие.

Все едно изрекох вълшебна дума припомня си Рамез. Жена ми ме прегърна,

целуна

ме и каза: „Обичам те". Позвъни ми три-четири пъти в службата, а когато

се прибрах

вечерта, ми каза: „Липсваше ми. Повече няма да позволя на майка ми да ме

командва."

Мюриъл спазила обещанието си цели четири години. Изабел продължила

да й пише.
Рамез се дразнел от факта, че тя винаги пропускала името му, когато
пращала поздрави

на Мюриъл и момичетата. Мюриъл обаче не обръщала никакво внимание

на писмата и

на горещите молби на майка си да замине за Зимбабве. Веднъж срязала

Изабел по

телефона:

Няма да ти позволя да разрушиш брака ми.

В писмо до съпруга си от този период тя писала: „Повярвай ми теб обичам

най-много

от всички на света. Дори родителите си не обичам толкоВа, колкото теб."

През декември 1983 година се родила третата им дъщеря Моника. При все
че сега в

семейството царувал мир, Мюриъл така и не свикнала с живота в Щатите.

Всяка година

тя водела момичетата на продължителни гостувания, които понякога траели

два-три

месеца, у семейството на Рамез в Ливан. Той можел да прекарва с тях само

по няколко

дни и преживявал много трудно тези раздели, но знаел, че Изабел може да

бъде

държана настрана само ако Мюриъл е доволна и щастлива.

„Не знам защо, писала тя на съпруга си от Бейрут, но тук намирам покой.

Винаги съм

усмихната и щастлива. Ако съм в лошо настроение, отивам у Лейла

(сестрата на
I
122

Рамез) или Нохад (тяхна съседка, съпруга на лекар) и ми олеква на душата."

Тя не спирала да настоява пред Рамез да се преместят да живеят в Ливан

той можел да

започне работа в Ми-дъл Ист Еърлайнс или да се заеме с търговия. Рамез

възразявал, че

не може да печели достатъчно в Ливан и че безкрайната война, броят на

жертвите от

която в крайна сметка достигнал 150 000 души или почти три процента от
населението, прави живота несигурен и труден. Неговото семейство имало
късмет и не било дало

никакви жертви, но опасността дебнела отвсякъде.

През 1986 година Мюриъл предложила да отидат на гости на семейството

й. Щяла да

заведе трите им дъщери за две седмици, после Рамез щял да дойде и да

прекарат заедно

третата седмица и после всички щели да се приберат заедно. Рамез не бил

във възторг, но не могъл да измисли достатъчно сериозна причина, за да се
възпротиви на

пътуването. Жена му не била виждала семейството си цели пет години и се

била

затъжила много.

По всичко личало, че Мюриъл мисли за общото им бъдеще. Тя заградила

датата трети
септември на календара в кухнята и отбелязала: „първи учебен ден". Вики
щяла да бъде

във втори клас, Мая в детска градина, а Моника в ясли. Мюриъл искала да
има син на

всяка цена и наскоро ходила при своя лекар, за да разбере защо не може да
забременее

след раждането на Моника. Малко преди да замине, заръчала на своя

съседка: „Грижи

се за мъжа ми, докато ме няма."

На 12 август Мюриъл и момичетата пристигнали сред голите хълмове на

провинция

Натал, на около петдесет мили навътре в сушата от крайбрежния град

Дърбън в Южна

Африка, където родителите й се преместили от Зимбабве и наели част от

стара

фермерска къща от един цветар, който отглеждал тропически растения за

износ.

Наоколо не се виждала нито една сграда, с изключение на бараките на

трийсетината

цветнокожи, които работели в стопанството. Мюриъл заявила, че е

попаднала в рая.

„Рамез, ще се влюбиш в това място писала му тя пет дни след пристигането

си с

присъщата си сърдечност и топлота. Толкова прилича на Бейрут и на

планините около

него!"
За Рамез обаче най-вълнуващо било последното изречение на писмото:
„Много ни

липсваш и на мен, и на момичетата. Все питат кога ще дойдеш. Обичам те!"

123

В края на август Рамез тръгнал на път. Летял със самолет на

южноафриканските

авиолинии, който направил няколкочасов престой на пустинен остров

западно от

Мароко, после продължил пътя си и след осемчасов полет кацнал в

Йоханесбург. Там

се качил на друг самолет и след час бил в Дърбан, където го посрещнал

Гордън, братът

на Мюриъл. Пристигнал в дома на семейство Дънлоп късно след полунощ

и тихичко се

вмъкнал в голямото легло до Мюриъл и момичетата. Бил толкова

развълнуван, че не

могъл да мигне и дълги часове наблюдавал спящите си дъщери и слушал

тихото им

дишане.

„Когато се събудиха една след друга, писал Рамез в дневника си три години
по-късно, те продължиха да лежат, без да помръднат, и се чудеха дали не ме
сънуват, дали

наистина съм там. Гледаха ме безмълвно с очи, пълни с обич, преданост и

копнеж.

Щом се увериха, че не сънуват, трите се хвърлиха върху ми с радостни

възгласи.
Всички се смеехме весело. Бяхме щастливи."

Първия ден Изабел се държала добре и всичко изглеждало нормално. След

това

Мюриъл.започнала да се държи някак особено. Когато вечер семейството

се събирало

във всекидневната, тя сядала все по-далеч от Рамез и дори' понякога

отивала в друга

стая.

Вървеше така, сякаш бе в кома, приличаше на зомби разказва Рамез.

На 3 септември, ден преди да си заминат, както били планирали, Рамез не

можел да се

отърси от чувството, че му предстои да чуе нещо много лошо. Видял го

изписано върху

лицата на някои от приятелите на семейството те го гледали със съчувствие

и тревога.

Чул как наблюдателната Виктория се изпуснала: „А, мама ще си намери

работа и ще си

вземе кола." Рамез предположил, че тя говори за някоя секретарска служба

в Ню

Джързи. Не смеел дори да мисли, че става дума за друго.

Тази вечер родителите на Мюриъл се извинили и си легнали много рано

още в осем

часа, което само по себе си било доста подозрително, тъй като обикновено
стояли и

разговаряли до среднощ.

Не виждам да е стегнат никакъв багаж обърнал се Рамез към Мюриъл, след

като

сложили момичетата да спят.

Тя го последвала в гостната, седнала на дивана до него и го изгледала,

както: се гледа

непознат.

124

Не искам да се връщам рекла. Не те обичам вече.

Рамез останал като гръмнат.

Ами децата? попитал. Помисли ли колко ще ги нараниш? Помисли ли колко

ще

нараниш и мен?

Това си е твой проблем отвърнала механично Мюриъл, сякаш повтаряла

наизустени

предварително слова. Те остават с мен.

Рамез бил потресен. Даже в мига, в който жена му потвърждавала най-

страшните му

подозрения, той се опитвал да отрече ужасната действителност, която се

стоварвала

върху му. Мюриъл сигурно не говорела сериозно.

Трябва да решим този въпрос у дома, в Съединените щати настоял той.

Мюриъл била непреклонна и не се вслушала в никакви аргументи. Така

постъпили и

родителите й, които с готовност се отзовали на поканата на Рамез да

поговорят. Изабел

едва прикривала злорадството си.

Жена ти не те обича повече рекла му тя. Откъде-накъде трябва да продължи

да живее

с теб?

Може да получи развод в Ню Джързи, ако не иска да живеем заедно, ала не

може да ми

отнеме децата настоявал Рамез.

Изабел се държала също толкова непреклонно, колкото и дъщеря й:

Защо трябва да се връща в Ню Джързи, за да се бори сам-сама срещу теб в

съда? Тук

можем да я подкрепяме и закриляме.

После Изабел нанесла най-жестокия удар.

Как смяташ да кажеш на децата, че повече няма да живееш с тях?

Не мога да кажа подобно нещо на децата си отвърнал Рамез.

Толкова деца остават без бащи, докато са още малки рекла Изабел. Мюриъл
е млада, животът е пред нея и тя ще го изживее тук, с нас. Защо трябва да
живее с теб, щом не те

обича? Заради децата ли? Децата ще се чув-ствуват по-добре тук, отколкото

в един дом

без обич.

Спорили цялата нощ, но без никакъв резултат.

Те са инат хора -каза ми Рамез. Не можеш да се разбереш с тях.

Когато поискал паспортите на децата, Мюриъл се изсмяла мрачно и му

казала, че са

скрити.

125

Бе по-ужасно, отколкото си мислех каза Рамез. Жена ми знаеше Колко ще

Ми бъде

трудно без децата и никога не би оставила външен човек да се намеси в

семейния ни

живот. Беше се променила неузнаваемо, сякаш гледах една съвсем различна

жена.

На следващата сутрин Рамез отложил пътуването си и отишъл в консулския

отдел на

Съединените щати в Дърбан. Служителите му казали, че с нищо не могат

да му

помогнат да реши „семейния си проблем", но ако доведе момичетата, ще

могат да им

издадат нови паспорти. А ще му помогнат ли да ги отведе на летището и

изведе от

страната? Едва ли.

Според Рамез проблемът се състоял в следното паспортите щели да бъдат

готови едва

три дни след подаването яа документите. Ами ако някое от момичетата се

изтърве о

какво се занимават?

Страхувах се за дъщерите ми разказва Рамез. Тъща ми е способна на

всичко. Тя не се

интересуваше от моите дъщери, а само от своята, но знаеше, че

единственият начин да

я задържи при себе си е да задържи и моите деца.

Като не знаел към кого да се обърне, Рамез излязъл от консу., сгвого,

прекосил улицата

и влязъл в първата адво-катска кантора, която се изпречила на пътя му.

Амбициозен нд

аид млад мъж му казал, че преди да реши как да действува, трябва да

проучи въпроса.

Междувременно го посъветвал да се върне в Ню Джързи и да получи от

тамошния съд

родителските права над децата.

След като отложил с няколко дни полета си и напразно се опитал да

промени

решението на Мюриъл, Рамез послушал съвета на адвоката това бил най-

тежкият

момент в живота му. Трябвало да остави децата си в Южна Африка и дл се

върне в

Щатите, за да започне битка и да си ги върне.

Измъчвах се ужасно, сърцето ми се късаше каза ми той.

Заради доброто на децата Рамез си наложил да се овладее. Когато Мюриъл

казала на

момичетата, че ваканцията им се удължава и баща им ще дойде да ги вземе

след две

седмици, Рамез не възразил. Надявал се да спечели бързо делото и да

прибере

семейството си у дома, така че децата да останат в блажено неведение за

проблемите на

родителите си.Както се оказало по-късно, щял да съжалява за.това си

решение.

126

Може би трябваше да кажа на дъщерите си какво става. Така щях да

притисна

родителите на жена ми ... чувствам се ужасно, защото не им казах нищо.

В деня, когато си тръгвал, Мюриъл изобщо не станала от леглото.

Лицето й беше червено като домат спомня си Рамез. Беше толкова

напрегната, че

дори не можа да ме погледне в очите и да ми каже „довиждане".

Веднага щом се върнал в Щатите, Рамез се свързал с южноафриканското

консулство в

Ню Йорк. През октомври получил отговор: „Ако не желаете децата ви да

останат в

Южна Африка, пишел вицеконсулът, можете да представите писмена и

нотариално

заверена декларация, че отказвате да дадете разрешение за удължаване на

техните

временни визи за престой в страната." Визите изтичали на 4 декември.

„Документът ще

бъде изпратен в Претория и ще бъде разгледан от министерството на

вътрешните

работи."
Писмото обаче предупреждавало, че министерството не може „да се
намесва в семейни

разногласия", които трябвало да бъдат разрешени по „законен път".

Консулът писал и

второ писмо, което потвърждавало позицията на Претория за ненамеса в

семейните

проблеми.

На теория министерството на вътрешните работи на Южна Африка щяло да

откаже да

удължи детските визи за временен престой в страната, ако някой от

родителите се

противопостави на това. На практика обаче тази политика се прилага

непоследователно, особено ако родителят, който иска удължаване на визата,

е майката

със статут на южноафриканска гражданка, като Мюриъл.

С други думи, правителството не давало никакви гаранции и дори не

поемало

отговорност в подобни случаи често срещана реакция, която поставя

непреодолими

пречки пред много изоставени родители по света.

Четвърти декември дошъл и отминал и Рамез открил, че въпреки молбата

му визите на

децата били удължени. Помислил, че родината на апартейда дава

преимущество на

Мюриъл пред един чужденец, който произхожда "от Близкия изток, макар
че ливанците
официално минават за „бели хора".

Колкото повече време минавало, толкова по-безсмислен ставал животът на

Рамез.

Моето семейство беше моят живот. Живеех само за часовете след работа,
които

прекарвах с жена ми и дъще-

127

рите ми обясняваше той. Никога не съм излизал с приятели. Много жени са

ми

казвали, че мечтаят да имат съпрузи и бащи на децата си като мен. Никой

от съседите

ни не очакваше да се случи именно това.

При предишни продължителни раздели Рамез и децата били в непрекъсната

връзка.

Обаждал им се често и им изпращал приказките, които им разказвал, преди

да заспят, записани на касета. Момичетата също записвали своите
разговори на касетата, все едно

баща им бил в стаята заедно с тях. Сега бил напълно изолиран. Мюриъл се
държала

ужасно, когато се обаждал по телефона. „Викаше и крещеше с глас,

изпълнен с омраза.

Изкрещява ми: „Страдай!", и ми затваря телефона." Когато му давали да

разговаря с

момичетата, Рамез чувал как Изабел им подсказва какво да му отговарят.

Казвам им: „Обичам те" или „Липсваш ми", а те отвръщат: „Аха!" или „И
аз". Питам
ги: „Страх ли те е да ми кажеш, че ме обичаш?", и те ми отвръщат: „Аха".

В началото Рамез получил от децата три-четири писма. После спрели да

пишат. Не му

пратили картичка дори за Коледа.

На 9 януари 1987 година Рамез получил временно родителските права

върху децата си

от щатския висш съд в Юниън каунти, Ню Джързи. Американският му

адвокат се

свързал с южноафриканския си колега в Питермарицбург, чийто адрес

Рамез бил

избрал произволно от списъка, предоставен му от консулството.

Южноафриканският

адвокат отговорил с телеграма и потвърдил, че съдебното решение за

присъждането на

временни родителски права ще бъде признато и наложено за изпълнение от

Върховния

съд на Южна Африка, при положение че всички необходими документи са

надлежно

заверени.

С документите в джоба Рамез си взел тримесечен отпуск от Пан Ам,

отлетял за Южна

Африка, отседнал в един хотел в Питермарицбург и се приготвил да се

бори.

Той се разтревожил, когато научил, че от адвокатската фирма са възложили

на един

млад адвокат да се занимава с неговия случай „човек без какъвто и да е

опит в

международното право". Рамез подчертал, че желае с неговия случай да се

занимае

министерството на вътрешните работи, а не някой южноафрикански съд.

Що се

отнасяло до него, въпросът с родителските права бил вече решен и всички

необходими

документи издадени и ле-

128

галйзирани от съда в Ню Джързи. Оставало му да се въоръжи с търпение.

Адвокатът обаче казал на Рамез, че трябва да бъде подадена молба за

разглеждане на

случая от южноафрикански съд, което представлявало чиста формалност, за

да се

документира, като факт и да прецени защо Мюриъл отказва да се върне в

Съединените

щати. Две седмици по-късно адвокатът му казал, че трябва да изтеглят иска

по делото, защото „тукашните съдилища ще бъдат винаги на страната на
жената. Ако настояваме,

ще ви вземат всичките пари и паспорта и ще трябва да платите и на

адвоката на

съпругата си."

Според Натаниел Блох, адвоката от Претория, който му давал правни

съвети,

проблемът на Рамез се дължал ка липсата на международен закон, който да

определи
най-важния въпрос съдът в коя от страните има законното право да се
произнесе по

дело за отнемане или даване на родителски права на единия родител. И

докато

правителството на Южна Африка признава решенията, взети от

съдилищата в други

страни, включително и в Съединените щати, то отделните съдилища не са

задължени да

го правят. Блох добавил, че когато някой изяви желание да се установи за

постоянно в

Южна Африка, независимо от гражданството му, южноафриканският съд

може да се

произнесе по въпроса за родителските права дори когато искането е'

постъпило извън

страната. В случая със семейство Щейх статутът на Мюриъл на постоянно

Пребиваваща също би могло да стане причина за намеса на

южноафриканския съд. И

накрая Блох отбелязал, че съдилищата в Южна Африка, както и в много

други страни,

са склонни да присъждат родителските права на майката.

Рамез се чувствал безпомощен и обезсърчен, но решил да рискува. В

министерството

на вътрешните работи му казали, че ще уважат официален иск от страна на

американското правителство за връщането на децата. Рамез се обърнал с

тази молба

към Държавния департамент, но там започнали да увъртат. Без

споразумение за правна

помощ нямало основание за подобно действие.

Ходих в Йоханесбург, в Претория и в Дърбан никъде не ми се усмихна

късметът

въздъхна Рамез.

На девети март от консулството в Дърбан му се обадили, за да потвърдят, че

„правителството на САЩ не възразява на завръщането в Съединените щати

на Мая и

Мони-

9. От любов към дъщеря ми

129

ка Щейх, американски поданички, и Виктория Щейх, постоянно живееща в

САЩ".

Вики била британска поданич-ка, защото била родена в Шотландия.

Но това не било достатъчно за министерството на вътрешните работи. Сега

Претория

постановила делото да се разгледа от южноафрикански съд, защото

адвокатът на Рамез

бил подал иск именно в ЮАР.

На 12 март 1987 година Върховният съд на Южна Африка дал

родителските права на

Мюриъл и постановил месечна издръжка на децата в размер от 450 ранда

(около 220

щатски долара). Съдебното решение на съда в Ню Джързи било

пренебрегнато.
Въпреки че съдът определил ясно, че може да вижда периодично децата си,
Рамез бил

сломен.

До този момент контактите с дъщерите му били ограничавани и следени от

семейството на Мюриъл „като в затвор" каза той. Когато за пръв път

изминал

прашния коларски път до къщата, и трите деца се хвърлили в прегръдките

му и

„останахме притиснати един към друг цели двадесет минути. Жена ми и

родителите й

стояха на вратата и ни наблюдаваха, но не помръднаха. Влязох в къщата, но

те не ми

говореха, седнахме в дневната с децата, а жена ми и родителите й отидоха в

кухнята."

С разтреперан глас Рамез каза:

Тогава най-голямата ми дъщеря ме погледна и ме попита: „Искаш ли кафе?"

Тя тръгна

право към кухнята, наля чаша кафе и ми я донесе.

При второто посещение обаче Вики се държала настрана от баща си и не

искала да

седне до него. „Господи, само това не, помислил си Рамез. Сега пък са
започнали да

обработват дъщеря ми." След като излязло решението на южноафриканския

съд, Мая и

Моника приели възторжено идеята да прекарат съботата и неделята с баща

си, но Вики
била страшно въздържана. Казала му, че е уморена и никъде не й се ходи.

Обаче щом влязла в колата, Вики се отпуснала, сякаш играела ролята на.
отегчена и

безразлична, за да заблуди семейството на майка си. Когато стигнали

мръсния път,

започнала да го разпитва за приятелите си в Ню Джързи. По-малките.също

се включили

в разговора: имало толкова неща, които тук им липсвали ужасно много.

Мая си

спомнила за меда, който се продава в пластмасови бурканчета с форма на

мечка.

Моника се размечтала за американ-

130

ско фъстъчено масло. Виктория си искала любимата кукла, която останала

в Щатите.

Всички разпитвали в един глас Рамез за една съседка, на която казвали

„баба" и заедно

с която похапвали сладки и пеели-детски песнички.

Вече не можели да й казват „баба", съобщили те на Рамез. \

Защо? попитал ги той.

Защото сега си имаме истинска баба обяснила Ви-ки и Рамез се изпълнил с

ненавист

към Изабел, която вече имала пълен контрол над децата.

На момичетата най-много им липсвали часовете, прекарвани с баща им.

Същата вечер в
хотелската стая любезният съдържател сложил още три легла съвсем
безплатно. Когато

си легнали, Рамез започнал да им разказва любимата приказка за

приключенията на

Ананси млада девойка, чийто изпълнен с приключения живот е населен с

птички и

мравки, които се превръщат в самолети и я отнасят на далечни места.

Приказката съчетава фантазия и действителност обясни ми Рамез. Точно

такива

приказки обичат децата.

На следния ден Рамез казал на дъщерите си:

Нали знаете колко много ви обичам.

Знаем отвърнала Мая, но това е наша тайна. Те просто се страхували да

признаят

открито чувствата

си към него пред Изабел. По-късно през деня, докато се возели в

микробуса, който

Рамез бил взел назаем от един приятел, Вики започнала да приглася на

ливанската

песен, която се носела от касетофона.

Знаеш ли рекла тя, сградите в Питермарицбург ми напомнят за Ливан.

Въпреки всичко не съм ги загубил, зарадвал се Рамез. Четири години по-

късно той

щеше да каже с гордост:

Разбираха идеално какво става и знаеха, че са там против волята ми. Не

беше нужно да

им обяснявам нищо. За възрастта си те са едни много смели деца.

Когато в неделя следобед Рамез свил по прашния път към фермата, Вики
казала:

Спри колата.

Тя с плач прегърнала баща сй и заповтаряла: „Обичам те! Обичам те!"

После се

овладяла и рекла: „Е, сега можем да продължим."

Миг преди да ги остави, Моника се вкопчила във врата на баща си:

131

Искам да дойда с теб завинаги казала му тя. Не отивай у баба, давай към
летището и

ни заведи в Америка.

О, как горчиво съжалил Рамез в този миг, че се доверил на съдебната

система. Сега бил

напълно безпомощен да облекчи болката на детето си. Чувствал, че

единственият му

шанс е някак да убеди Мюриъл да се върне у дома с него, та дори и за

малко, за да я

раздели от майка й.

За жалост жена му била много по-недостъпна от децата. На рождения ден

на Мая през

февруари Рамез останал насаме с Мюриъл в едно ъгълче на големия преден

двор. Той

излял пред нея скръбта и въжделенията си, напомнил й за всичко, на което

била

обърнала гръб. Тя отговаряла със заекване, противоречала си, сякаш била

заловена в

лъжа. Рамез виждал как предишната й нежност и привързаност се мъчат да

изплуват на

повърхността.

В този момент се намесил брат й Гордън. Той поставил ръце върху

раменете на

Мюриъл и я изтикал към къщата.

Ще оставим съдът да реши това рекъл той на Рамез. Тя няма да дойде с теб.

През март Рамез провел още един четиричасов разговор с Мюриъл в

нейната стая.

Решил, че най-после е успял да я накара да каже, че ще се върне с него у

дома. Изабел

хвърляла убийствени погледи и затръшнала вратата зад гърба му, когато си

тръгнал. На

следващия ден Мюриъл отказала да говори с него.Сякаш всичко било

напразно.

Като се прибрал у дома, Рамез направил всичко възможно решението на

съда в Ню

Джързи да бъде прието. Събрал препоръки: от една стара приятелка на

Мюриъл в

Англия, на която жена му била признала, че „майка й е с труден характер и

непрекъснато се меси в семейния й живот"; от една приятелка от Бруклин,

която

свидетелствува-ла за нормалните отношения в семейство Щейх; от бивш

техен

наемодател в Ню Джързи, който си спомнял, че Вики винаги чакала Рамез

на вратата,

когато се връщал от работа, и че той водел семейството си на разходка в

парка след

вечеря.

И тримата свидетелствували, че Рамез е отличен съпруг и баща и че

дъщерите му явно

го обожават.

По това време Рамез се свързал с най-големия брат на Мюриъл Дейвид,

който живеел

отделно от родителите си в Ботсвана. Дейвид потвърдил, че Изабел се била

132

опитала да съсипе и собствения му брак и че имала невероятно влияние

върху

останалите членове на семейството.

Искрено ти съчувствувам казал Дейвид по телефона в разговор, който

Рамез записал

на касета, но докато Мюриъл е под влиянието на майка ми, нямаш никакъв

шанс.

Междувременно двете правителства, представляващи страни в случая,

станали още по-

безразлични.

Щом не се отнася за техните деца, тези хора не дават за теб и пукнат грош
оплакваше

се Рамез. Той се страхувал, че в очите на бюрократите е още един

нещастник, който

има проблеми с тъща си.

Рамез отишъл за последен път в Южна Африка през август 1987 година с
надеждата да

поговори още веднъж с жена си и й повлияе. Канел я непрекъснато на

вечеря и на

разходки и пикници през уикендите с депата, но тя отказвала просто не

можела да

приеме поканите му. Рамез бил препъван на всяка крачка. Изпитвал гняв и
безсилие,

защото знаел, че стига да му бъде дадена такава възможност, може да върне

жена си

при себе си. Един ден се озовал сам в спалнята й и бил поразен от
снимките, налепени

по стените: всички били правени там, където Мюриъл се чувствала като у

дома си, и на

всяка от тях била жената, която я обградила с топлина и разбиране: майката

на Рамез в

Бейрут.

Рамез не се предавал, но месеците минавали, семейството му се намирало

на десет

хиляди километра от него и контактите ставали все по-редки. Въпреки че

бил отправил

молба лично, училищата, в които учели момичетата, пропуснали да му

изпратят копие

от годишните им резултати. През юни 1988 г. на Мая извадили сливиците.

Рамез

научил съвсем случайно за предстоящата операция, в деня преди детето да

постъпи в

болница, когато позвънил по телефона на Мюриъл и говорил с една нейна

колежка. Той

все повече се откъсвал от живота на дъщерите си и не можел да направи

абсолютно

нищо, за да промени това положение.

За последен път разговарял по телефона с децата през 1989 г., след като
семейство

Дънлоп се преместило в град Маргейт, на брега на Индийския океан.

Мюриъл и децата

живеели в съседен апартамент. Мюриъл нямала телефон, а това означавало,

че Рамез

може да говори със семейст-

133

вото си единствено чрез тъста и тъща си. Когато го свързвали с дъщерите

му, те

говорели хладно и внимателно, а Рамез чувал как Изабел им нарежда какво

да

отговарят нещо, което просто не можел да понесе.

При тези обстоятелства просто не изпитвах желание да разговарям с

дъщерите си каза

ми той.
Обажданията му прекъснали и поради разногласията му с Мюриъл относно
детската

издръжка. Известно време Рамез пращал по 220 долара месечно, но по-

късно намалил

сумата. Изчислил, че пътните разходи и разходите по делото му стрували 10

000 долара

от семейните спестявания, а освен това дължал още 20 000 долара. Не

можел да се

възползува от законно постановените свиждания с децата поради

финансови причини.

Но продължил да се бори за правото си. Обсипвал Държавния департамент

с писма:

пишел до своя представител в конгреса и до сенатора от Мичиган Донълд

Рийгъл,

който оглавил борбата за решаване проблемите на деца, отвлечени в друга

страна от

единия родител. Рамез направил всичко възможно Вики да получи

американско

поданство. Според правителствени източници за връщането й в Щатите

нямало

никакви формални пречки, зависещи от поданството й. Той се запознал с

една личност, чийто баща бил депутат в Южноафриканския парламент.

Единственото, което ми дава сили да живея, е да не оставям нещата да

потънат в

забвение нерешени каза Рамез. Ако получа отказ, ще опитам отново, докато
най-сетне

почукам на вратата, която ще ми отворят.

Според Рамез най-важното било да се върне делото за присъждане на
родителските

права в съда в Ню Джързи. Най-много се боял, че децата му ще р^ешат, че

ги е

изоставил.

Ще си кажат: „Баща ни живееше с нас, бяхме заедно ден и нощ, правеше

всичко за нас, а сега изведнъж дори не ни се обажда." Когато пораснат, те
няма да вярват на никого.

Ала Рамез е сигурен, че истината рано или късно ще излезе наяве. Той
продължава да

пише на семейството си два пъти в месеца и праща на дъщерите си

подаръци за

рождените им дни, въпреки че не му отговарят и не е сигурен дали

получават писмата и

колетите. Рамез непрестанно мисли за тях, представя си ги всеки път,

когато погледне

към основното училище отсреща, всеки път, когато по ули-

134

цата мине камионетката, от която продават сладолед: „Ние седим, а те си

играят и в

този момент виждам как голямата ми дъщеря наостря уши като кученце.
„Сладолед!

Ще ми купиш ли сладолед?" Чак тогава чувам камионетката, а те се втурват

навън."

Последното писмо, което му е писала Мюриъл, от август 1990 г., е пълно с

упреци за

неизпратените издръжки и неявяването му на определените от съда

свиждания с децата.

В плика имало снимка на трите момичета на дванадесет, десет и осем

години и Рамез

се просълзил при мисълта, че те са пораснали толкова много, а гой не е бил

до тях да

им се порадва.

Пропускам най-важното нещо в живота си.

Сега в сладката усмивка на Виктория се чете предчувствие за

настъпващото

юношество. Мая гледа право в обектива, безстрашна и открита, както

винаги. Моника, която отдавна вече не е малко бебе, поглежда изпод
момчешкия си бретон с надежда.

Тази снимка си стои в плика на нея не й е отделено място сред множеството

фотографии във всекидневната. Рамез пази миналото, като оставя всичко

така, както е

било, преди сърцето му да бъде разбито. В неговия дом децата му са все

същите малки

момиченца, запечатани на снимките в своите бебешки дрешки и с

бебешките букли

точно такива, каквито си ги спомня баща им. Той разказва смешни случки
от детството

им така, сякаш са се случили вчера или днес или може би ще се случат

утре. Мисля си, че не смее да отиде при тях не защото не му е мъчно, а
защото се страхува, че онова, което ще види, ще разруши спомените му.
Пет години след раздялата Рамез още тъгува за Мюриъл.Той не е правил
никакви

постъпки за развод.

Не упреквам жена си. Знам, че е жертва също като трите ми дъщери. Да,
носи

отговорност за станалото, но когато нещата излязат извън твоя контрол,

какво можеш

да направиш?

Беше готов да я приеме обратно в минутата, в която се съгласи да започне

да посещава

психоаналитик, за да се освободи напълно от влиянието на Изабел.

Рамез живее в малка къща, която едва ли може да се нарече храм. Тя се

намира в едно

от предградията на Ню Джързи, на двадесет мили югозападно от Ню Йорк.

Ала за него домът е храм място, където той пази спо-

135

мена за някогашното си щастие. Пред къщата расте ябълково дърво. Някога

дъщеричките на Рамез берели плодовете му, защото някога майка им

обичала да прави

сладкиши. Когато посетих Рамез, беше юни: няколко месеца преди сезона
на ябълките

и на клоните на дървото висеше друг, горчив плод: четири жълти лъка,

заковани върху

стеблото. Върховете им бяха украсени с панделки, на които с черни букви

бе написано
„11 август 1986 година" денят, в който Мюриъл завела децата в Южна
Африка, където

са до ден днешен. Под тази дата има още един надпис: „Молете се за
тяхното

завръщане у дома". На всеки шест месеца Рамез сменя избелелия надпис с

нов, но

думите остават неизменно едни и същи.

Вътре в къщата времето е спряло в деня, в който са заминали преди повече

от пет

години. Стената на всекидневната е покрита с много снимки на Мюриъл и

децата.

Повечето от снимките са с жълти лентички в ъглите. Има снимки на Рамез

и Мюриъл в

Шотландия: той се е изпъчил гордо в сивия сватбен костюм,, тя се усмихва

срамежливо

изпод воала, от който се показват руси къдрици. Рисунка на вратовръзка,

направена с

ярки цветове подарък от голямата му дъщеря Вики по случай Деня на

бащата.

Избеляла снимка на Мая, средната дъщеря, с детска пластмасова щека за

голф. Снимка

в близък план на бебето Моника, което се е ококорило от стената над

телевизора.

Някога Рамез имал желание да се заеме сериозно с фотография и всяка от,

снимките е

много професионално направена.

На една от стените Рамез е окачил в рамка едно съчинение, което Вики е
писала в

първи клас. Над. заглавието „Моето цвете" има рисунка: усмихнато

момиченце с

широко разперени ръце. Дясната ръка сочи към люлка като онази, която
Рамез бил

поставил наскоро в задния двор, а лявата към палмово дърво, познато й от

гостуванията в Ливан родината на Рамез.

„Един ден излязох да си поиграя, започваше съчинението. Видях моето

цвете, което

растеше до едно дърво. То бе прекрасно. Тогава се появи куче. То стъпи

върху цветето.

Това бе краят на моето цвете."

Написа го няколко месеца преди да заминат рече Рамез. Сякаш е предрекла

пътуването им до Южна Африка.

Той непрестанно тъгувал за своето семейство, за мили-

136

те си дъщерички, които толкова много обичал. Тогава Вики била на седем

годинки и

била „много кротка, много разсъдлива, като възрастен човек", спомняше си

Рамез и

гласът му омекна при спомена за детето.

Тя не обича да те притеснява или да ти казва, че не си прав. Един ден,

когато беше
само на три годинки, отидохме на църква, но бяхме закъснели и сварихме
хората да

излизат. Не исках да я разочаровам, затова влязохме и седнахме в празната

църква. Тя

ме погледна право в очите и ми рече: „Тате, мисля, че днес за Исус е

почивен ден!" Има

много богато въображение.

Петгодишната Мая с червеникаво-русите си къдрици прилича най-много на

своя баща

„отрязала ми е главата", каза гордо Рамез и ми показа снимка от детството

си. Мая била

пряма, упорита здравенячка и отлично се справяла с момчетата от квартала.

Тя е много чувствителна, емоционална и обичлива. Когато отидох да ги

видя, дъщеря

ми Виктория седеше с часове в скута ми и ми разказваше всичко, което им

се е

случило, а Мая само ме гледаше втренчено сякаш очите й ми говореха.

Моника, която по онова време била на по-малко от три годинки, е

„комбинация от

другите две" умна, жива и амбициозна.

Ако попадне в компания на възрастни, ще се държи така, сякаш е на

техните години

каза ми Рамез. Ако иска нещо, заявява го на висок глас, за да е сигурна, че

сте я чули

сигурно, защото е най-малката. Щом го получи, веднага се укротява и сяда

някъде
доволна и щастлива. Имам чувството, че се намирам на бойно поле и ме
обстрелват

отвсякъде. Ако се предадеш на отчаянието, няма да помогнеш на никого.

Рамез планира своите битки на бялата маса във всекидневната, до късна

нощ подрежда

факти и идеи, които вкарва в компютъра. Счетоводител по професия, той е

прецизен по

природа. Напълнил е цял шкаф с данни и документи, които е събрал:

многобройни

правни статии и писмени декларации, две съдебни решения за присъждане

на

родителските права, съдебно решение на съда в Ню Джързи, което му дава

родителските права, както и документ от Южна Африка: писмата от жена

му, копия от

неговите писма до нея, статии от вестниците за подобни случаи на деца,

отвлечени от

единия родител. Записвал си и случки от съвмес-

137

тния им живот с Мюриъл, на които не е обръщал внимание навремето, но

които се

оказали с ужасяващи последици. Всичко е номерирано и тематично

подредено по дати.

Рамез не пада духом. Каза ми със своя ливански акцент:

Не мисля за проблема, а за решението му. Не съм отчаян, а изпълнен с

надежда.

Рамез е твърдо решен да не се отказва от онова, с което се е заел. Сякаш

целият му

живот е една огромна гла-воблъсканица и бъдещето му зависи от

разплитането й. Той

отдава изключително голямо значение на всеки детайл, като всеки истински

стратег.

Има моменти, в които Рамез се чувства обезкуражен.

Сякаш се боря съвсем сам да се измъкна от някакво блато въздъхна той.

Имам нужда

от подкрепата на по-голяма организация. Сам нямам никакви шансове то е

като да си

блъскаш главата в стената:

Най-тежко е нощем и през неделните дни време, посветено на семейството

тогава

Рамез започва да пуши навик, от който си е мислил, че се е отървал

завинаги, преди да

ги сполети нещастието.

Но той никога не унива задълго. Винаги има на разположение материали,

към които да

се върне или да допълни с нови данни трите дебели папки с документи.

Сякаш всеки

нов известен факт, всеки нов случай или техният анализ ще върне
семейството му у

дома. Той все още продължава да се бори, за да постигне своето, и

продължава да

мечтае за деня, в който ще се събере отново със семейството си.

Много ми е трудно каза Рамез, но знаех, че трябва да опиша ситуацията

много

подробно, независимо от болката, която изпитвам. Не трябва да го правя,

когато скърбя

това е нещо като терапия, но основното е, че искам да събера всички факти

и да ги

подредя. Трябва да бъда силен. Не бива да се предавам. Трябва да се боря,

да се боря, да се боря.

Няма кой да се люлее на червено-бялата люлка в задния двор и тя бавно

ръждясва там.

Снимките на стената няма да остареят никога, но там някъде отвъд океана

неговите

деца ще растат и все повече ще се отдалечават от него. Един ден те ще

бъдат твърде

големи за люлки и сладолед и дори за онези приказки, в които на малките

момичета

никнат крила.

138

Рамез ми писа за пръв път през февруари 1991 година, след прочита на „Не
без дъщеря

ми". Той сравняваше случилото се с мен със собствените си преживявания

и двамата

бяхме подлъгани да заминем в семейна отпуска, съпрузите и на двама ни

бяха

променили поведението си много драстично. Това бе човек, напуснал

собствената си

родина, за да стане американски гражданин, а сега е сам-сами-чък и децата

му живеят в

трета страна-.

Виждала съм и други изоставени родители да реагират като Рамез на

преживяната

травма. Те така се отдават на собствената сичтеволя и на начините, по

които могат да

си върнат децата, че в крайна сметка губят представа за най-важната си цел:

да

продължават да поддържат връзка с децата си на всяка цена. Когато

разговарям с тези

родители, аз ги съветвам да се възползуват от правото си на посещение, да

не спират да

плащат издръжката на децата и да им пращат подаръци за рождените дни с

една дума, да правят всичко възможно, за да поддържат връзка помежду им.
За жалост не от тях

зависи да си върнат децата обратно. Само свободното изразяване на

чувствата им ще

помогне на тях и техните деца да преживеят болката от раздялата.

ШЕСТА ГЛАВА

Случка на границата

Много изоставени родители решават, че е безнадеждно да търсят правата

си в съда

както в своята, така и в чуждата страна. Те си мислят, че нямат друг избор,

освен да

пренебрегнат правораздавателната система и да вземат нещата в свои ръце.

Разбирам тяхното отчаяние, тъй като бях принудена да постъпя по същия

начин, когато

избягах от Иран с Махтоб. През февруари 1988 г., дни след пътуването ми
до

Вашингтон, където научих ужасната новина, че Муди е напуснал Иран, ми

се обади

една много разстроена жена от Далас на име Кати Махоун.

Благодаря ви, много ви благодаря каза ми тя. Ако не бяхте вие, сега дъщеря
ми

нямаше да е тук при мен!

През 1976 година Кати се омъжила за Али Байан в мал-

139

ка католическа църква. Установили се в Далас и заживели в мир и любов.

Кати

работела в кантора за недвижими имоти, а Али в един ресторант. Когато

отишли нагос-

ти на роднините на Али в родния му град Жараш в Йордания, семейството

му приело

Кати така сърдечно, както и нейното било посрещнало Али.

След като Кати забременяла, Али посетил родината си още веднъж. Този
път се върнал

съвсем друг човек, с „променено поведение", каквото съм наблюдавала в

много случаи.

Обявил, че ще се местят в Йордания, но Кати отказала. Бракът им започнал

да се руши.

След "като се родила дъщеря им Лорин, се развели.

Али не заминал за Йордания, а заедно с брат си се захванал с търговия и се
оженил

повторно. Прекарвал голяма част от времето си с Лорин. Кати го мислела за

прекрасен

баща.

През 1987 година тексаската икономика била в криза и Али се разорил. На

1 ноември

същата година взел дъщеря си да му гостува и я отвел в Йордания. Кати

изобщо не

предполагала, че Али е способен на такава измяна.

Държавният департамент й предоставил списък с имената на йордански

адвокати и я

посъветвал да се обърне към йордански съд. Ала Кати била чувала, че

други изоставени

родители, тръгнали по този път, били дълго размотавани, а тя нямала време

за губене.

Без Лорин животът й губел смисъл. Била готова на всичко, за да си върне

дъщерята.

Ето защо Кати избрала друг' път: наела професионалист, който изпратил
група

командоси в Йордания да открият Лорин. Кати отишла в Кипър, където

чакала коман-

досите да й позвънят по телефона. Тя ми каза:

Взех вашата книга в Кипър и всеки път, когато изпитвах съмнения, че ще се

справя,

четях от нея и усещах прилив на смелост да продължа докрай.

След като й съобщили, че са открили Лорин, Кати заминала за Йордания и
се

присъединила към групата. Всички се представили за туристи в светите

земи.

Командосите спрели училищния автобус, в който пътувала Лорин, и

хвърлили

ключовете в пясъка. Кати се качила в автобуса, открила дъщеря си и двете

се втурнали

към друга кола, която ги чакала наблизо. Командосите ги прекарали през

границата с

Израел, откъдето Кати отвела Лорин у дома.

Ако не бяхте проявили такава смелост да разкажете

140

какво ви се е случило, днес дъщеря ми нямаше да е с мен изхлипа в

телефонната

слушалка тя. Но трагедията на Кати не свършила дотук.

Сега седя заключена в един апартамент, а дъщеря ми се свива в ъгъла и

пищи всеки

път, когато някой позвъни на вратата: „Мамо, моля те не ги оставяй да ме

вземат!" Аз

крача напред-назад с пистолет в ръка. Какво да правя отсега нататък? Какъв

ще бъде

животът ни и какви изненади ще ни донесе?

Знаех как се чувства. И аз неведнъж бях крачила из къщата с пистолет в

ръка и
напразно се бях опитвала до преодолея обзелата ме паника.

Нямах задоволителен отговор за Кати. Докато светът не започне да уважава

правата на

децата, нито тя, нито дъщеря й, нито ние с Махтоб ще бъдем спокойни.

Кати похарчила всичките си спестявания около 200 000 долара за

отвличането. Сега

майка и дъщеря живеят под чужди имена и на неизвестен адрес. От няколко

месеца

Кати не ми се-е обаждала.

След като моята история стана известна благодарение на „20/20", ми се

обади мъж, който твърдеше, че е коман-дос. Той прекара с нас един уикенд
и ни разказа

невероятната история на своя живот. Каза, че е работил за ЦРУ няколко

години и

съвсем не е горд с онова, което е вършил през това време.Да отвлича вече
отвлечени

деца от чужди страни за него беше нещо като изкупление на предишните

му грехове.

След като си тръгна, попитах Махтоб какво мисли за него.

Не ми се видя много як отвърна тя. Очевидно бе очаквала да види някой

Рамбо.

На такива професионални командоси невинаги може да се разчита. Някои

са честни

хора, други са безскрупулни и дори опасни. През 1990 година срещнах една
мароканка, която се омъжила за тунизиец в Белгия. Там отгледали двете си
дъщери. И двамата
изповядвали исляма. След като бащата отвлякъл двете деца в Тунис,
майката наела

човек, за да върне момичетата и му платила 800 000 белгийски франка.

Мъжът, на

когото се доверила, не свършил никаква работа. Тя се опитала да го открие

и когато

най-сетне го намерила, той я заплашил с пистолет. След случилото се,

благодарна, че

останала жива, макар и без пари, тя отново се заела да издири и върне

децата си.

Като се има предвид нееднозначната реакция на наши-

141

те съдилища, ограничените възможности на международното право, както

и високите

цени и рискът при наемане на трети липа, много от пострадалите родители

предпочитат

да разчитат на себе си.

Понякога тези родители се превръщат в жертва на въображението си. Една

от тях бе

Гретхен германка, която току-що прочела „Не без дъщеря ми" и се опитала
да се

свърже с мен чрез лекуващия лекар на баща ми, Роджър Морис, чий го
телефон

намерила в телефонния указател. Тя се обадила в осем часа немско време,

което значи, че събудила доктор Морис посред нощ.По-късно щяхме да
разберем, че това е съвсем
типично за импулсивната природа на Гретхен.

Обадих й се и Гретхен ми разказа своята вълнуваща история. Била на

петнайсет години

и учела френски в парижката Сорбона, когато се запознала с един

тунизийски

дипломат, няколко години по-възрастен от нея.

Приличаше на Рок Хъдзън много висок, тъмнокос, романтичен и

внимателен каза ми

тя.

Последвал бурен любовен роман, който завършил с брак

Впоследствие дипломатът бил повикан обратно в Тунис, и там поведението

му се

променило до неузнаваемост: точно така се бе случило и с Муди. Ставал

все по-

избухлив. Било непоносимо. Искал Гретхен да възприеме туни-зийския

начин на

живот, да се облича по-скромно и дори да покрива главата си. Тя споменала

за развод,

без да се замисля. Неговият хладен отговор бил, че е свободна да пост ьпи,

както желае, но никога няма да получи децата. Гретхен го слушала
мълчаливо, но вътрешно кипяла

от негодувание. ,

Една сутрин чашата на търпението преляла: мъжът й я обвинил, че се

целува с млекаря.

Това вече надхвърляло всяка граница, помислила си Гретхен. Не му казала

нищо,ала
веднага скроила план за действие. Помолила шофьора им да я заведе с
децата на плажа.

По пътя го накарала да се отбие до летището и да я изчака да пусне писмо

до

родителите си. Както си била по бански, Гретхен вкарала децата в залата за

заминаващи

и купила три еднопосочни билета за Германия. Според тунизийските

закони съпругата

трябвало да има писмено разрешение от съпруга си, за да напусне страната,

ала

властите на летището знаели, че Гретхен е съпруга на дипломат, и я

пуснали да се качи

в самолета.

142

Когато пристигнали в Германия, облечени като за плаж, привлекли

вниманието на

всички наоколо, спомняше си Гретхен.

Денят бе наистина студен. Шофьорът ли? Сигурно още чака на летището.

Гретхен бе истински загрижена какво ще изпитва Махтоб, към баща си,

когато порасне.

Когато дъщерята на Гретхен навършила осемнадесет години,тя се

почувствувала

задължена да се срещне с баща си и да се върне в дома, в който прекарала

детството си.

Заминала за Тунис, без да каже на майка си. Това пътуване сложило край на
много
нейни съмнения и колебания. За щастие баща й не направил никакъв опит
да я задържи, когато решила да се върне обратно у дома.

Повечето „обратни" отвличания на вече отвлечени или заплашени от

отвличане деца са

много по-рисковани и опасни от историята на Гретхен. Това са отчаяни

действия и са

опасни както за родителя, така и за детето. Крейг Де-Мар споделя моето

мнение.

През 1981 година Крейг ДеМар служел в армията на Съединените щати във
Фулда,

Западна Германия малък град с население от петдесет хиляди жители,

разположен в

речна долина, на петдесет мили източно от Франкфурт и двайсет мили от

източногерманската граница. Работата на Крейг била да наблюдава

трийсеткилограмови блокчета „сирене" пластични експлозиви, поставени

под

мостовете и главните пътища на Фулда, в случай че руснаците решат да

нахлуят през

близкия планински проход и завземат Западна Германия.

Когато бил в отпуск, деветнайсетгодишният войник нямал никакво

интересно

занимание и след като обиколил църквите, строени през XIII век, започнал
да посещава

клубовете в центъра на града. Срещу символичен членски внос тук

самотният войник

можел да пийне с приятели, да послуша някои стари рок-парчета и да се

запознае с

млади гер-манки. Много от тези познанства били съвсем краткотрайни, но

не едно и

две завършвали с женитба, а булките следвали своите избраници навсякъде,

където ги

прати армията, включително и в Щатите,

Шест месеца след пристигането си Крейг срещнал Вера Хофман в едно

просторно,

слабо осветено заведение за самотни посетители на име „Пресечката". Тя

се отличавала

рязко оТ останалите посетители ослепителна брюнетка,

143

която си падала по американски жаргон и по войниците, които го

използуват. Крейг я

поканил на танц, а тя се движела в ритъма на американската музика така,

сякаш била

родена танцьорка. Той я почерпил едно-две питиета. Бил очарован:

Реших, че това е жената, с която искам да бъда.

Разговарях с Крейг в трапезарията, свързана с всекидневната, пълна с

всякакви вещи и

много семейни снимки. Крейг беше строен млад мъж с дълга

тъмнокестенява коса

пуснал си я, след като се уволнил от армията. Очите му с цвят на лешник

гледаха

закачливо и открито, а усмивката му бе пряма и добра.

Военната служба никак не допаднала на Крейг. Когато се уволнил през
1983 година,

казал на Вера, че ще се върне, за да я вземе.

Всички казват така отбеляза той и никой не им вярва, защото никой никога
не се

връща.

Крейг обаче не бил като другите. Работил два месеца, за да събере пари за
билет до

Франкфурт, и двамата млади били щастливи както преди. Прекарали по-

голямата част

от следващата година в пътуване на автостоп из Европа, без план и

програма, точно

както обичала Вера. „Хайде днес да прескочим до Испания", казвала тя и

двамата

потегляли начаса.

Рано една сутрин Вера събудила Крейг, като го плеснала по бузата имала
такъв

неприятен навик-.

Какво искаш? измърморил той.

Хайде да се оженим отвърнала тя.

Да не си полудяла?

Не съм, хайде да вървим.

Крейг реагирал бързо на този нов развой в отношенията им.

Тогава се връщаме в Щатите рекъл й той. Бил уморен от скитническия

живот,
изпитвал носталгия по дома.

Добре отвърнала Вера. Отдавна мечтаела да отиде в Щатите тази прекрасна

страна на

благоденствието. Разбира се, че щяла да отиде.

Придвижили се на автостоп до Дания, а там ги венчал един мирови съдия.

Прекарали

първата си брачна нощ в изоставена мелница.

Когато се върнали в Западна Германия, възникнал проблем: Вера не

намирала сили да

се раздели с родината, приятелите и баща си вдовец, който работел като

144

кранист. Непрекъснато отлагала заминаването. Най-сетне, почти година

след

завръщането на Крейг, малко преди да изтече срокът на едногодишния му

билет за

самолета, тя се решила и двамата заминали за Щатите.

Заживели в Маскегон, малко градче на брега на езерото Мичиган, голямо

колкото

Фулда, но бракът им скоро забоксувал. Вера се опитала да се превърне в

добра съпруга

и отлична домакиня. Даже приготвяла обеда на Крейг, който работел в зала

за боулинг.

Положи големи усилия да се държи като човек сухо изрече Крейг.

Ала Вера не могла да устои на онова, което обичала най-много задимените

среднощни
барове на Маскегон и щом като Крейг, който сега работел здравата, не
можел да й

прави компания, тогава щяла да си намери някой друг.

Вера се адаптира към Щатите наистина отлично рече Крейг. Тя се

американизира

щракна той с пръсти. Ей тъй!

Започнала да говори без какъвто и да е акцент и новите й познати били

убедени, че е

американка. Обмисляла въпроса за американско гражданство, но не се

заела сериозно с

това. „Германка съм и винаги ще си остана герман-ка."

В края на 1984 година въпреки трънливия път, по който вървял бракът им,
Вера

забременяла с първата им дъщеря. Крейг бил страшно развълнуван и се

надявал, че

бебето ще ги сближи, но жена му се чувствала като хваната в капан.Самата

Вера била

отгледана от много „лели" приятелки на баща й, при които живеела по

време на

дългите му командировки. Тя просто не можела Да си представи едно

истинско

сплотено семейство.

Вера искала да направи аборт, но Крейг се възпротивил. Тогава тя отново се

опитала не

само да приеме бременността си, но и да прави всичко необходимо за

своето състояние.
Спряла да пие и пуши, спазвала диета и вземала витамини. Стефани се
родила през

април 1985 година. Крейг горял от желание бракът му най-после да

потръгне.

Много обичах Вера и бях готов на всичко, за да я направя щастлива каза ми

той.

Когато Стефани станала на месец, заминали за Германия на гости на баща й

за две

седмици. Още първата нощ във Фулда Вера се върнала към стария си начин
на живот.

10. От любоз към дъщеря ми

145

Излязла сама и се прибрала в. три часа посреднощ, пияна до козирката.

Крейг се

притеснил ужасно, защото родителите му били дошли заедно с тях.

Продължавах да я прикривам, но нещата се влошаваха непрекъснато каза

той.

Когато се върнали в Щатите, те купили малка къща със син дъсчен покрив
на една от

оживените улици на Маскегон, полагайки скромното начало на своята

американска

мечта. Крейг бил много горд, че има собствен дом, но Вера прекарвала
малко време в

него: два-три пъти седмично не се прибирала по цели нощи и дори след

като

забременяла повторно в началото на 1987 година, с нищо не променила

навиците си.

Този път витамините отстъпили пред рома и кока-колата. Крейг прекарвал

нощите пред

пътната врата и проклинал Вера, която се прибирала, за да „гледа" Стефани

и проспи

деня. Непрестанно закъснявал за работа и в резултат го уволнявали

нееднократно.

Все заплашвах, че ще я напусна, но не можех да го направя разказваше той.

Изхвърляха ме отвсякъде. Заболях от язва. Беше ужасно ... и ставаше все

по-лошо.

След като се родила и втората му дъщеря Саманта, Крейг почти престанал

да вижда

жена си. Щом се върнел от работа и влезел в къщата през задната врата,
чувал как Вера

тръшва входната врата зад гърба си време било да се позабавлява. Крейг

хранел и

къпел момиченцата, лягал си сам, после приготвял закуска на децата, преди

да тръгне

за работа. Страдал най-много, когато Вера се връщала преди зазоряване. Тя

се въртяла

в леглото и мърморела насън: „Стига, Дейв!" или „Престани, Пит!"

Беше направо ад каза ми Крейг.

След раждането на Саманта направили още едно пътуване до Фулда. По

време на

първото им гостуване Вера изумила и уплашила Крейг с думите: „Оставам

тук", но
после променила решението си.

По време на второто гостуване ми каза: „Оставам, непременно ще остана."

Буквално я

завлякохме до самолета спомни си Крейг.

През ноември 1987 година Крейг направил последен опит да спаси брака
им: извел

жена си в града, танцували и пили шампанско. Прекарали чудесно и

двамата, а когато

се прибрали у дома, Вера се отправила към своето любимо барче.

146

Още не съм приключила с веселието рекла тя.

Крейг разбрал, че е победен. На следващия ден напуснал дома си и докато

излизал с

колата от автомобилната алея, видял как най-новият любовник на жена му

спира пред

къщата.

Вера веднага подала молба за развод и „в крайна сметка получи почти

всичко, което

притежавах", тъжно се усмихна Крейг.

Обърках всичко. Развеждах се за пръв път. Имайки предвид поведението на

Вера,

адвокатът на

Крейг го посъветвал да подаде молба за присъждане на родителските права.

Крейг се

въздържал отговорността му се видяла прекалено голяма.

По онова време си казвах: „Е, Вера е жена, а двете момиченца са много
малки. Може

би ще се справи по-добре, ако се стегне." Тогава адвокатите ми казаха:

„Дръж нещата

под око и ако тя докаже, че е неспособна да се справи, а ти промениш

решението си, ще

задвижим въпроса и ще ти издействуваме родителските права."

Крейг приел съвета присърце. Организирал двадесет и четири часово

наблюдение на

къщата, в което взели участие всичките му роднини.

Майка ми си навиваше часовника за два през нощта, татко за четири

сутринта.

Един приятел на баща му, шеф на полицейски участък в предградията,

правел проверка

на посетителите на Вера по номерата на колите им.

Скоро станало ясно, че тя нарушава съдебното разпореждане за

родителските права,

което забранявало присъствието на мъже с изключение на роднините от

мъжки пол в

дома, където живеят децата. ,

Нещо повече, тя и любовникът й, който се бил преместил да живее при нея,

си вдигали

скандали почти всекидневно това Крейг научавал от несвързаните разкази

на

тригодишната Стефани, когато отивал да я вземе в неделя. При едно такова

сбиване в
стената останала вдлъбнатина колкото човешки юмрук. През пролетта на
1988 година

по молба на Крейг съдебното решение за даване на родителските права

било

променено: според него на Вериния любовник се забранявало да живее в

къщата, а на

Вера да напуска щата"с децата. Но всичко продължило по старому.

През лятото и есента на 1988 г. местната полиция била

147

викана в къщата поне десет пъти, най-често след като любовникът

пребивал Вера пред

очите на децата.

Загрижеността на Крейг прераснала в уплаха, когато детегледачката на

малките му

съобщила, че любовникът подлагал Стефани на сексуален тормоз.

Тогава си купих оръжие каза ми Крейг, бях решил да се вмъкна в колата му

и да го

причакам. После обаче си казах, че това няма да реши нищо. Него няма да
го има, аз ще

лежа в затвора, а децата ще си останат тук с нея.

Крейг се отказал от намерението си и решил да се бори с Вера чрез съда и

да получи

родителските права над децата. Вече не се плашел от отговорностите и

знаел, че децата

му имат нужда от закрила и че той е единственият, на когото могат да

разчитат.
Служител от отдела за социални грижи му обяснил, че липсват достатъчно

доказателства, за да бъде разгледана молбата му.

През ноември 1988 г. полицията се намесила в поредното сбиване между

Вера и

приятеля й този път обаче Вера била стреляла по него с автоматичен

пистолет два

пъти, не го уцелила била лош стрелец, особено след като била пила, но на
вратата на

спалнята й останали две дупки от куршумите. Разпоредено било Стефани и

Саманта да

прекарат нощта у семейство ДеМар. След това Вера заявила, че ще подаде

оплакване

срещу приятеля си и никога повече няма да го допусне в дома си

(обещание, което

впоследствие щяла да наруши), и децата се върнали при нея. Крейг се

чувствувал

напълно безпомощен.

В полицията ми казаха: „Нищо не можеш да направиш. Ти си мъжът, имаш

работа и

живееш в апартамент йод наем с друг мъж. Не можем да изхвърлим от

къщата жена ти,

за да се нанесеш ти." ,

Тогава Крейг подал молба за присъждане на родителските права. Докато

молбата му

чакала ред да бъде разгледана, го извикали в съда да предаде паспорта на

Саманта и да
позволи на Вера да заведе децата на двуседмична ваканция в Германия през
декември.

Паспортът на Стефани бил вече у Вера. Крейг побеснял. Чул, че отделът за

борба с

наркотиците затягал обръча около Вера и любовника й и се опасявал, че тя

няма да

посмее да се върне в Щатите. Изразил безпокойството си, но не срещнал

разбиране.

В съда ми казаха: „Винаги съществува подобна вероятност и естествено е

тя да

предизвиква загриженост, но преди наистина да се случи подобно нещо, не

можете да

148

предприемете каквото и да било." Съдията каза: „Нямате никакви

доказателства в

подкрепа на това, което твърдите. Тя е дошла тук доброволно. Трябва да

предадете

паспорта на Саманта." В гласа му се четял гняв: „Кретен такъв, как можа да

ти хрумне

подобна глупост!"

В случай, че Вера остане повече от две седмици в Германия, продължил

съдията,

родителските права автоматично се прехвърлят върху бащата. Това условие

ни най-

малко не успокоило Крейг.

Той изпратил „може би трийсет писма" до своя сенатор, Гай Вандер Ягт.
Отговорът го

обезсърчил: не съществувал закон, който да попречи на Вера да напусне

страната.

Ставаше все по-безнадеждно рече Крейг.

Оказало се, че Вера се върнала точно навреме. Обадила се на Крейг на 28

декември и

му казала да не идва, защото момичетата били на рожден ден. Имал ли

нещо против да

почака до неделя, когато е денят му за посещения? Крейг неохотно се

съгласил, но

заподозрял нещо нередно. Минал с колата покрай къщата и забелязал, че

някой се

движи вътре: значи били у дома. Когато се смрачило, лампата в стаята на

дъщерите му

светнала. Крейг решил, че Вера ги слага да спят и че всичко е наред.

През следващите два дни никой не вдигал телефона. На 31 декември,

събота, майката

на Крейг минала край къщата и му се обадила, ужасно притеснена.

Навсякъде бил

паднал пухкав сняг, но наоколо не се виждали никакви следи нито от

стъпки, нито от

автомобилни гуми.

По-добре веднага отивай там! казала му тя.

М инути по-късно Крейг успял да влезе през задната врата. Явно било,че
тук вече не

живеел никой. От тавана висели голите жици на изтръгнати вентилатори.

Кухненските

електрически уреди, стереоуредбата, сервизът, който бил купил наскоро

всичко било

изчезнало. Малкото останали мебели били прогорени от цигара на много

места. Онова, което не било отнесено или продадено, било унищожено.

На пода в спалнята сред купчина хартии и какви ли не лекарства Крейг

открил

смачкана бележка, в която Вера пишела, че „може би някой ден" може да ги

посети, ако

има пари. Крейг започнал да предусеща ужасната истина: дъщерите му

били на път към

Европа, ако вече не били пристигнали там.

149

Той се обърнал към възрастна съседка, която била известна с това,че знае
всичко, което

става в квартала. Съседката казала, че преди няколко дни Вера и приятелят

й

натоварили някакви едри вещи в един камион. В четвъртък натрупали по-

дребните

неща върху взет под наем багажник.

В следващите няколко дни Крейг хранел слаба надежда, че Вера и

приятелят й са

някъде близо до Маскегон и изчакват нещата да се поуспокоят, за да

заминат за

Западна Германия. Крейг си взел отпуска и се заклел да открие къде са

децата му.
Престанал да спи и започнал да наблюдава непрекъснато предишния си дом
и още

четири други места, където Вера и приятелят й ходели често.

По двайсет и четири часа на ден дебнех от къща на къща.

Когато по пощата пристигнала нейната сметка за телефона, Крейг я

отворил с

надеждата да открие нещо, което да му подскаже къде би могла да бъде.

Вера била

всичко друго, но не и глупава. Тя се опитала да прикрие следите си чрез

стотици

междуградски разговори, като се почне от участие в телевизионни търгове

до открити

линии за самотници. Крейг проверил всичките проведени разговори и

установил, че

Вера се е обаждала четиринайсет пъти в Колорадо Спрингс.

Наел детектив и той открил, че телефонният номер в Колорадо Спрингс

принадлежи на

някой си Сесил Блек-бърн бивш военнослужещ, когото Вера познавала от

Фулда. Друг

източник потвърдил' че бегълците са оставили автомобилния багажник в

Колорадо

Спрингс.

Това ме наведе на мисълта, че са зарязали колата и са продължили със

самолет каза

Крейг.

Обадил се в местното летище на 2 януари и научил ужасната вест, че Вера,

любовникът

й, Стефани и Саманта са заминали за Западна Германия само ден преди

това.

Крейг бил сигурен, че са отишли във Фулда при старите приятели на Вера,
и това му

подозрение се потвърдило, когато научил, че майката на Вериния любовник

е получила

писмо с клеймо от Фулда. Както обаче му обяснили от Държавния

департамент,

фактът, че е открил къде се намират децата, не бил от особена полза.

Западна Германия

не била подписала Хагската конвенция международно споразумение,

сключено през

1980 година, относно връщането на отвлечени деца в родината им

(обединена Германия

ще-

.' 150

ше да подпише споразумението през декември 1990). От департамента

казали на Крейг, че единствената му възможност е да замине за Германия,
да наеме германски адвокат, да спечели делото срещу бившата си жена,
като докаже, че е неспособна да се грижи за

децата, и да стиска палци съдът да му присъди родителските права след

две-три години.

Крейг обаче нямал нито търпение, нито достатъчно пари, нито вяра в
германското

правосъдие, за да опита предложената му възможност. Американската

съдебна
системапрепъвала всеки негов опит да получи родителските права над
децата си. Какви

изгледи за успех би имал в Германия, в германски съд срещу майка

германка?

Две седмици по-късно, на 13 януари 1989 година, съдът в Мичиган

присъдил временно

родителските права на Крейг.

Получих онова, за което се бях борил, ала децата вече ги нямаше тъжно
рече Крейг.

В продължение на три месеца Крейг нямал никаква вест от дъщерите си

нито по

телефона, нито по пощата. Това били най-ужасните месеци в живота му.

Предадох се каза той и очите му се напълниха със сълзи. Плачех

неудържимо, ужасно

страдах. Не можех нито да ям, нито да спя. Чувствах се изгубен. Никой не

можеше да

ми помогне, а онези, които можеха, не го направиха.

Вечно бил без пари.Плащал наема за апартамента, в който живеел, както и

вноски по

погасяване заема за къщата, за да не я загуби. Подал молба да се върне и

живее в

къщата, но съдът я отхвърлил: при развода Вера получила правото да живее

в нея и

Крейг бил дал писменото си съгласие за това според закона тя все още
имала право

върху семейното жилище. Ето защо Крейг не можел да се върне да живее в

къщата, но

често се промъквал и обикалял из стаите, в които витаели спомени за

децата как им

приготвял закуските, как ги къпел и слагал да спят и още хиляди други

неща. Оставил

всичко така, както го заварил: представял си, че един ден Вера ще се върне,
за да си

прибере нещо забравено. Действията му били съвсем безсмислени, но

„поне вършех

нещо. Трябваше да направя нещо, за да си върна децата." Когато не можел

да си

наложи да напусне къщата, сядал на горната площадка на стълбището пред

спалните на

децата си и прекарвал там цялата нощ.

Родителите на Крейг не можели да понасят повече то-

151

ва положение и решили да изберат другия път: да платят на наемници,

които да

отвлекат момичетата и да ги доведат у дома. Писали на всички командоси,

дали обяви

във вестник „Наемник". Отговорът не бил особено

окуражителен.Практически никой не

искал да се изложи на изключително голямата опасност да прекоси отлично

охраняваните граници на Западна Германия. Единственият положителен

отговор

получили от един професионален наемник, който се наричал Дебелака.

Ще свърша работата за 10 000 долара, но ги искам предварително. Освен
това ще

поемете разходите ми за път, храна, хотел и автомобил.

Цената е разумна казал бащата на Крейг. Тогава Дебелака добавил:

Но Крейг трябва да дойде с мен и ако е необходимо, да я удари по главата

или каквото

там се наложи. Аз ще го чакам в колата и ще закарам него и децата до

границата. Там

се разделяме.

Крейг се отказал от предложението, наричайки го „разходка с такси за 15

000 долара".

Все по-ясно му ставало, че може да разчита единствено на себе си, за да

спаси децата.

Горе-долу по това време, през април 1988 година, Крейг открил брата на
Вера в

Германия. Помолил го като баща-да му каже истината и братът потвърдил,

че Стефани

и Саманта са в Германия, уверил; го, че са добре, и се съгласил да помоли

Вера да се

обади на Крейг.

Час по-късно Вера му позвънила и лаконично казала: „Тук сме, добре сме и
ще си

живеем тук, докато сме живи. Това е положението. Не можеш да го

промениш."

Крейг отвърнал хладнокръвно: „Щом сте щастливи, всичко ще е.наред."

После
разговарял за минутка със свито гърло с дъщерите си и бил потресен от
ужаса в гласа

на Стефани: „Кога ще дойдеш да ни вземеш, татко? Не ни харесва тук,

много е лошо."

„Съжалявам, скъпа, отвърнал Крейг, не мога да дойда да ви взема." Знаел,

че Вера

слуша разговора, и не посмял да намекне за истинските си намерения сам

да измъкне

децата си месец по-късно.

Обмисляният в продължение на седмици план сега започнал да добива ясни

очертания

благодарение на активното участие на двама помощници, единият от които

проявявал

особен ентусиазъм. Другият бил любовникът на Вера, на когото му било

писнало от

Фулда и се върнал в

152

Маскегон малко градче с отлично развито лозарство. Крейг научил кота се

прибира и

го изчакал пред дома на родителите му, който се намирал на една крачка от

Неговата

къща (съдът най-сетне му разрешил да живее в нея).

Когато любовникът зърнал Крейг, излязъл на улицата. В едната си ръка

държал бутилка

уиски, в другата пълна чаша. Друг на мястото на Крейг би се изплашил.

Бил гол до
кръста и по тялото и лицето му се виждали дълбоки белези от стари рани
спомен от

бой с ножове в една местна кръчма. Държал се предизвикателно и се канел

да се сбие с

Крейг.

Не искам да се бия казал Крейг. Искам да говоря с теб. Знаел, че

любовникът на Вера

може да му даде най-точна информация, и бил решен да я получи на всяка

цена. „Той

наистина ми помогна много припомни си Крейг. Знаеше, че искам да го

убия."

Разпитът започнал. Какъв е новият адрес на Вера във Фулда? Как се стига
дотам? На

кой етаж живеят тя и момичетата? Какво е разположението на апартамента

и къде спи

всяка от тях? Вера вика ли детегледачка, или оставя децата сами? Кой е
любимият й

бар?

Крейг получил отговори на всичките си въпроси, но не останал доволен от

тях. Вера

изобщо не напускала апартамента с изключение на някой уикенд, който

прекарвала

навън, и тогава с децата оставал баща й. Непрекъснато я посещавали

приятели.

Няколко дни Крейг си блъскал главата да измисля различни сценарии. Как

щял да се
оправи, изобщо не знаел.

Другият му помощник як и мускулест бивш морски пехотинец на име

Франк Корбин, с

когото Крейг се бил запознал преди година му вдъхнал изключителна

увереност,

Двамата играели заедно баскетбол и карт,и, ала Крейг не познавал добре

Франк до онзи

априлски следобед, когато се потели над новия картер на колата на Франк.

Крейг

разказвал за децата си, когато Франк, който имал син и чакал второто си
дете, го

погледнал и казал:

Знаеш ли, трябва да отидеш и да си прибереш децата.

Ще отида отвърнал Крейг. Франк не се поколебал.

Идвам с теб рекъл той.

Крейг се опитал да го разубеди. Обяснил му, че ако някой примерно Вера

случайно

бъде убит при отвлича-

153

нето на децата, и двамата може да се озоват на електрическия стол. Дори

ако всичко

мине гладко, но ги заловят на границата, най-вероятно е да прекарат

остатъка от

живота си в затвора. Крейг нямал пари, с които да плати на помагач.Франк

поемал
огромен риск, без да печели каквото и да е.

Не ме интересува отвърнал Франк. Да вървим. Семейният съвет се събрал и

решил да

отпусне на Крейг

20 000 долара от спестяванията. Бащата не бил съгласен синът му да се

излага на такава

опасност, но нямало друга възможност, пък и бил впечатлен от твърдата

решимост на

Крейг. Синът му не можел да се похвали със силен характер, ала сега бил
непоколебим.

Никога преди това не бил изпитвал чувството, че постъпва точно както

трябва да

постъпи.

Бях напуснал работа рече той. Получих си къщата обратно, но тя вече не ме

вълнуваше, щом не можех да живея в нея с моите момичета. Те бяха моят

живот и

когато ми ги отнеха, нищо не ми остана, абсолютно нищо.

В този момент бях психически изтормозен до такава степен, че изобщо не

ми пукаше

какво ще стане с мен. Мислех само за онова, което децата ми заслужават и

трябва да

получат: приличен живот.

Сега вече отдали цялото си време и внимание на плана за отвличането.

Крейг се обадил

на служителка в американското консулство в Амстердам това била целта на

бягството
им. Обяснил й ситуацията и попитал дали ще може да получи нови
паспорти за

дъщерите си след пристигането им в Холандия.

Ние не можем да се намесваме в спор за родителски права отвърнала

служителката, -»

но ако донесете със себе си съдебното решение, с което са ви присъдени

правата,

кръщелните свидетелства на децата и картите им за социална осигуровка,

ще ви

издадем паспорти.

После го попитала направо:

Как смятате да се измъкнете през западногерманска-та граница?

Не мога да отговоря на този въпрос казал Крейг.

Съветвам ви изобщо да не опитвате. Никой досега не е успял казала

жената.

Крейг и Франк не се разколебали, а събрали вещите си. Кодовото име на

Франк щяло

да бъде Брад Мадисън и щял да бъде облечен във военна униформа, за да

успее да

154

влезе по-лесно в обкръжението на Вера: увлечението й по американските

военнослужещи било вече известно. Крейг щял да се казва Боб Серво, да

носи широки

дрехи в мексикански стил и огледални слънчеви очила цивилните дрехи

щели да му
дадат възможност да отседне в хотел във Фулда , без да предизвиква
съмнение. И

двамата се подстригали късо, а Крейг си боядисал косата и мустаците

черни.

На 30 април двамата отлетели за Амстердам, а после се качили на влак за

Франкфурт.

Крейг окончателно се бил отказал от директен полет до Западна Германия.

Според

любовника на Вера баща й бил предупредил немските имиграционни

власти, за да

предотврати влизането на Крейг в страната. С влака било no-сигурно,

въпреки че щяло

да има паспортна проверка и от двете страни на границата. Ако граничните

власти

проверели паспортния номер на Крейг в компютрите си, всичко щяло да

бъде загубено.

За да избегне проверката, Крейг оставил паспорта на коленете си и се

престорил на

заспал с надеждата, че ще им се изплъзне. Първия път номерът му минал.

„Спи, казал

им Франк. Не сме мигнали от двадесет и осем часа." На следващата гара

граничарите

минали на втора проверка.

Дланите ми бяха мокри от пот спомняше си Крейг. Върнаха се и аз отново

се

престорих на заспал, но един от граничарите ме побутна два пъти. На

отсрещната
седалка няколко възрастни дами играеха карти и една от тях им каза:
„Оставете го на

мира, изтощен е. Има паспорт, вече го проверихте."

Крейг бил спасен.

След като пренощували във Франкфурт, Крейг пребоядисал косата си.

Наели едно

пежо, с което изминали петстотинте мили до Фулда. Намерили пансион.

Това било

добре, защото американските военнослужещи в Германия имали твърде

лоша слава на

побойници и рушители. Взели такси до апартамента на Вера на Бертхолд

щрасе, за да

може Франк да се запознае по-отблизо с обстановката. На връщане в

пансиона минали

край „Зелената гъска", предпочитаната от Вера кръчма. После Крейг

пратил Франк на

пазар, в случай че им бъде оказана съпротива в най-сублимния момент: два

сгъваеми

ножа, голяма дървена дръжка за чук, десет метра въже и няколко ролки
лепенка.

На другия ден двамата се отправили с пежото към хо-

155

ландската граница, която била на около петстотин мили, или четири часа
път по

аутобана. Целта им била да намерят неохраняем пункт, но надеждите им се

топели с
настъпването на нощта.

Излязохме от колата и тръгнахме през гората. Прекосихме и две

железопътни линии,

но пътят все прекъсваше и нямаше начин да се продължи разказваше ми

Крейг.

Навсякъде гъмжеше от моторизирани," конни и пеши граничари с кучета.

Най-сетне взели млад стопаджия и го попитали къде би отишъл, ако му се

иска да

изнесе „нещо незаконно" от страната. „Много лесно, отвърнал младежът.

На десет

километра надолу по пътя ще намерите граничен пункт, охраняван

дванадесет часа в

денонощието." Имало само един малък проблем: нямало как да се разбере

кога започва

дежурството през определен ден.

Крейг и Франк продължили до посоченото място, за да проверят дали

наистина е така.

Когато стигнахме, имаше охрана и ние просто минахме покрай нея каза
Крейг.

Махнахме с ръка на момчето и то ни помаха в отговор. Седеше в малка

дървена

караулка край разнебитено шосе, покрито с чакъл. Направо да не повярваш,

че е

граничен пост.

С нарастващо вълнение двамата отбелязали на картата маршрута към

поста. Може би
пък започнатото щяло да се окаже лесно за изпълнение.

Петък бил третият им ден във фулда време било да се действува. Прекарали
деня над

картата в обмисляне на подробностите и евентуалните слаби места на

плана си, а в

седем вечерта двамата се отправили към „Зелената гъска". Франк влязъл

вътре, облечен

в яркочервено шушляко-во яке, за да може да бъде проследен впоследствие:

Крейг

останал да чака в пежото, като не откъсвал поглед от входа на кръчмата.

Планът им се основавал на любовта на Вера към чашката и комбинацията

от алкохол и

„Тилокс" успокоително, което бащата на Франк вземал, за да облекчава ар-

трит.ните

си болежки. Преди да напуснат Щатите, двамата попитали един техен

приятел аптекар

колко капсули „Тилокс" ще са нужни на Вера, за да заспи, като му казали и

какво е

теглото й.

Тази нощ в „Зелената гъска" всичко било както обикновено. Вера се

появила в осем.

Франк се запознал с нея,

156

повел разговор и започнал да я черпи с коняк и кола. След около час й

показал

лекарството, пресииано в две бели не-надиисани капсули и й казал, че в

сравнение с

кокаина нещо рядко за Западна Германия ефектът им е направо страхотен.

Вера

глътнала капсулите, без изобщо да се колебае, продължила да се налива и

останала

свежа като ку-куряк. Франк и Вера напуснали „Зелената гъска" пеша и

обиколили още

няколко бара. След като'изпила двадесет и осем коняка и коли, бившата

жена на Крейг

продължавала да се държи на крака. Малко залитала, но била в пълно

съзнание.

Много беше яка призна по-късно Крейг и в гласа му се прокрадна нотка на

възхищение.

В малките часове на следващия ден Франк се върнал с Вера на Бертхолд

щрасе с още

трима американци, двама германци и две германки. Както се оказало по-

късно,

тристайният апартамент на Вера бил явка на групата. Веселбата

продължила с пет каси

бира през цялата събота и неделя сутрин, докато накрая Вера заспала
кротък неделен

следобеден сън.

В това време Крейг направо откачил. Бил загубил Франк и Вера още след
като

напуснали „Зелената гъска" (Франк съблякъл червеното яке) и нямал ни

вест, ни кост от
партньора си цели четиридесет и осем часа. Гой се върнал в пансиона, но
бил

прекалено нервен, за да може да заспи. Крачел като звяр в клетка и чакал, а

въображението му рисувало страшни картини. Съпругата на Франк се

заклела, че ще го

остави, ако се впусне в приключението, така че нищо не го задържало в

Щатите. Ами

ако Франк се е сбил и са го арестували? Ами ако бащата на Вера го е

подкупил и той им

е разказал всичко? До каква степен познавал Крейг този човек?

Към шест следобед търпението на Крейг се изчерпало. Той се отправил към

апартамента на Вера, позвънил на външната врата и зачакал, а сърцето му

щяло да се

пръсне. В ръка стискал дръжката на чука и лепенката. Бил готов да

използва оръжието

си срещу Вера или всеки, който му се изпречи на пътя.

Един от мъжете се надвесил от прозореца и извикал:

Кой е?

Боб Серво отвърнал Крейг. Там ли е Брад Ма-дисон?

Франк надникнал навън.

157

Божичко изхриптял той и хукнал надолу по стълбата. Отворил входната

врата и

просъскал:
Какво правиш тук?

Ще те пребия казал му Крейг. Къде беше?

Овладях положението отвърнал Франк. Даде ми ключове от апартамента и

ми каза да

дойда довечера.

Малко поуспокоен, Крейг си тръгнал, но здравата нахокал Франк, който час

по-късно

се прибрал в пансиона, за да си смени ризата. Тъй като нарочно не носели

със себе си

никакъв багаж, Франк просто облякъл ризата на Крейг, за да не забележи

Вера, че ходи

с една и съща риза. Франк обещал, че ще поддържа връзка с Крейг и

двамата замислили

нов план.

Най-голямата пречка била, че Вера никога не оставала сама приятелите й

по веселба

висели при нея по цяла седмица и напускали апартамента само за да

подновят запасите

от алкохол. Бащата на Вера върнал Стефани и Са-манта в неделя. И двете

момиченца

изглеждали здрави, ала Франк въобще не ги видял да си играят навън, нито

пък да ги

къпят или хранят с разнообразна и витаминозна храна. От време на време

Вера

нарязвала хляб, колбас и сирене и ги оставяла на кухненската маса: щом

някое от
децата ог-ладнявало, отивало в кухнята и си взимало каквото му се яде.
Въпреки цялата

си небрежност по отношение на децата Вера ги следяла зорко, сякаш

чакала да се случи

нещо.

Между нея и момичетата не съществуваше емоционална връзка отбеляза

Крейг. Не че

тя нямаше желание за това, не просто не знаеше как да я изгради. Беше

грижлива по

своему ето храна, нуждаете се от храна, ето дрехи, имате нужда от дрехи
такава си

беше.

Веселбата продължила два, три, четири дни. От сутрин до вечер Крейг

седял в

паркираната пред блока кола с холандски номер. Започнал да привлича

вниманието, а

това не било хубаво. Двама съседи записали номера на колата, трети го

фотографирал.

Едва в четвъртък Франк убедил Вера да покаже вратата на приятелчетата

си и двамата

да останат насаме за известно време. Тази събота и неделя щели да останат

у дома с

момичетата. В хотела Крейг се опитал да убеди Франк да разкара и Вера и

да остане

сам с децата, за да бъде избягнато евентуално физическо насилие.

Дай й пачка пари и я прати в бара казал Крейг. Веднага ще излезе.

158

Вера се запънала. През последните четири месеца си създала нови навици,

от които не

искала да се откаже толкова лесно. Крейг се преместил да наблюдава в едно

гръцко

кафене наблизо, а тревогата му растяла непрекъснато. Косата му растяла и

имало

твърде голяма вероятност да го познае не един местен жител. Знаел, че

Франк и Вера

спят заедно и Вера е много доволна от положението американски военен с

пари в

джоба. Крейг се опасявал, че Франк може би си прекарва времето много по-

приятно,

отколкото твърди.

Той все отлагаше и отлагаше. Започнах да се чудя дали не е започнал да я

харесва и не

е решил да остане тук. Паспортът и самолетният му билет бяха у мен,

защото не бях

съвсем сигурен в истинските му намерения.

На 4 май, петък, Крейг поставил ултиматум на партньора си, че в неделя си

взима

момиченцата без значение дали Франк е готов или не.

Няколко дни преди това, докато стояли в пансиона, Крейг си припомнил

момчешките

години и бойскаутските лагери. Веднъж неговата група изучавала обичаите

на едно
индианско племе, чиито храбри бойци започвали всеки нов ден с думите:
„Днес е добър

ден за умирачка". Към осем вечерта извикали Крейг на телефона в

кафенето. Гласът от

другата страна на жицата бил твърд и жизнен като на стар войник в

стихията си.

Обажда се Брад изрекъл гласът. Днес е добър ден за умирачка.

Крейг се разсмял и дланите му започнали да се потят.

Втурнал се към блока на Вера, взел ца един дъх стълбите до третия етаж и
нахлул в

апартамента: щял да види дъщерите си за пръв път от четири месеца.

Франк го

пресрещнал и го спрял, като го докоснал леко.

Успокой се. Тук са и са добре.

Крейг си поел дълбоко въздух, влязъл в банята и си измил ръцете и лицето.

Сега не

било време да ги тревожи, казал си той. После последвал Франк във

всекидневната,

където децата гледали немски анимационен филм. Били слаби и с хубави

черти.

Стефани, по-голямата, имала дълга права руса коса и жизнерадостна

усмивка.

Двегодишната Саманта имала още бебешко личице и светлокестеняви

къдри.

Момичета казал Франк, тук има един човек, който иска да ви види. Мой
приятел е.
159

Стефани се обърнала и се вторачила за две-три секунди в чернокосия мъж,

облечен в

широки дрехи. На Крейг му се сторило, че минала цяла вечност. „Татко!"

извикала тя, от очите й рукнали сълзи и с разперени ръчички се втурнала
към него. Той се навел да я

хване и почти загубил равновесие. Саманта не била много наясно какво

точно става, но

последвала сестра си и скоро в прегръдките на Крейг се озовали двете

създания, за

които бил рискувал всичко. Децата били по-слаби, отколкото си ги спомнял.

Розово-

белите им памучни нощнички били избелели и мръсни. Имали нужда от

подстригване и

къпане, но за Крейг те били най-хубавите деца на света. Внезапно се

почувствал силен

и изпълнен с енергия, сякаш от гърба му се смъкнал непосилен товар.

Можем ли да си вървим у дома, татко? попитала Стефани.

Отговорът на този въпрос Крейг бил репетирал наум хиляди пъти. Той
отвърнал:

Да, скъпа, ваканцията ви свърши. Време е да се връщаме у дома.

Действали бързо. Вера едва ли щяла да се върне преди полунощ, но Крейг

не искал да

предизвиква съдбата си. Франк казал на всяко от децата да вземе любимата

си играчка.

Саманта си избрала червеното зайче, което Вера й подарила, когато

боледувала от

пневмония. Стефани си взела любимото зелено одеялце. Баба й го изплела,

когато се

родила. Крейг добавил и един голям мечок. Щял да им служи за

възглавница по време

на дългото пътуване.

За по-сигурно Франк оставил червеното си яке, последния си пакет

американски цигари

и запалката в апартамента и написал бележка:

„Заведох момичетата у моя приятел Боб Серво. Ако заспят, ще останем да

пренощуваме

там и ще ги доведа утре сутринта." Франк взел само две пелени на

Саманта, за да не

събудят подозренията на Вера. После мъжете прегърнали момиченцата и ги

отнесли в

пежото. Крейг седнал отзад, за да си играе с малките, а Франк се метнал зад

волана. В

девет вечерта вече били на път: или към Холандия, или към пълния си
провал. Когато

стигнали аутобана, Франк включил на пета и натиснал газта до дупка. Тази

нощ

пътували със средна скорост около двеста километра в час.

Двамата мъже били обмислили плана си до най-голе-

160
I
ми подробности. Трябвало да държат момичетата будни, докато стигнат на
сто и

петдесет километра от границата, и едва тогава да ги оставят да заспят.

Малко преди да

я пресекат, Крейг и децата щели да се преместят в широкия багажник на

колата,

предварително застлан с дунапрени и одеяла. Ако късметът не ги

изоставел,

момичетата щели да се събудят направо в Холандия. За По-сигурно Франк

щял да

натисне спирачки, ако наближи граничари, за да види Крейг червената

светлина от

багажника и да затисне с шепи устите на малките, ако са будни.

Имали и резервен план. Ако се случи нещо непредвидено и ги спрат, Крейг

трябвало да

се нахвърли върху най-близкия граничар, а после да се справи с

останалите, доколкото

може. В това време Франк трябвало да продължи пътя си с колата и

момичетата и да не

спира, докато не стигне до американското консулство в Амстердам, а после

да не мърда

оттам до пристигането на родителите на Крейг и техния адвокат. Най-

важното било,

подчертавал Крейг, децата никога повече да не бъдат връщани на Вера,

каквото и да се
случи.

През първите три часа пътуването минало съвсем гладко и спокойно. Крейг
бил много

уплашен напрегнат и възбуден, но в същото време изпитвал безкрайно

облекчение. За

да минава по-бързо времето, Крейг и децата си играли на пляс-пляс-

ръчички. Дал

бонбони и на двете с надеждата, че сладкото ще ги възбуди и ще ги държи

будни по-

дълго време. Момичетата били уморени, но в прекрасно настроение:

страшно се

вълнували, че скоро ще видят родителите на Крейг и една братовчедка, с

която си

играели в Маскегон. Двегодишната Саманта все още не можела да говори

добре и

бърборела на немски. Стефани, която скоро навършила четири годинки, не

била

забравила английския. По едно време погледнала баща си и му казала:

Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш.

Крейг преглътнал сълзите, за да не се разплачат и двамата, и й отвърнал:

Просто не можех да те оставя там.

След кратка почивка на една отбивка, където Крейг сменил пелената на

Саманта и

момичетата заспали, той седнал отпред при Франк. Нощта била студена.
Мъжете

покрили свитите на кълбо момиченца със саката и ризите си, а те останали

по

подгизнали от пот тениски. Крейг знаел,

11. От любов към дъщеря ми

161

че са на около половин час път от границата. Сега, когато децата спели,

нямало кой да

го развлича и нервите му се опънали до крайност. Дали ще успеят да я

прекосят? Какво

ще стане, когато стигнат в Холандия? Продължили пътя си в нощта през

гористите и

блатисти местности безмълвно, всеки потънал в собствените си мисли.

Някъде по това време разбрали, че са се заблудили. Непоправимо са се

заблудили.

Следвали картата, по която направили бележки на втория ден от престоя си

в Западна

Германия. Според нея трябвало да завият, надясно точно преди края на

магистралата, която се превръщала в първостепенен път. Сигурно били
завили твърде рано или

прекалено късно. Като наближили върха на един хълм, пред очите им

блеснал облян в

светлина знак: Гренце Цол 1 км. Границата била само на половин миля.
Пулсът на

Крейг се ускорил. И двамата били наясно, че наближават нещо опасно и

съвсем

различно от пустото шосе, покрито с чакъл.

Когато стигнеш на върха на хълма, спри казал Крейг. Там тримата той и
момичетата

щели да влязат в багажника и да продължат според плана си. Франк

натиснал спирачка

и рязко спрял. Пежото внезапно било осветено от силен сноп светлина.

Знакът не

казвал истината. Не се намирали на половин миля от границата, а най-

много на шейсет

метра от много голям граничен пункт. Имало десетина пътни платна, а край
всяко от

тях се намирала добре осветена гранична будка. Единствената кола наоколо

била

тяхната и погледите на всички граничари били приковани в нея. Планът

пропаднал с

гръм и трясък. Най-лошото обаче било, че връщане назад нямало: пътят, по

който

дошли, бил еднопосочен.

Крейг треперел от нервна възбуда. Посочил един паркинг, на който

проверяват

товарните превозни средства и накарал Франк да спре там. Франк бил не

по-малко

притеснен и спрял по средата на паркинга, като изгасил мотора и

светлините на колата.

В отговор въоръжените граничари стиснали по-здраво автоматите си.

Тогава Крейг

видял телефонна будка в близост до сградата на митницата.

Иди до телефона и се обади обърнал се той към Франк. В това време аз ще

гледам да

измисля нещо.

Но нямало какво толкова да се мисли. Били в капан. Имали две

възможности да се

опитат да минат или да

162

се предадат, но на Крейг и през ум не му минавало да се предава. Франк

седнал зад

волана и рекъл:

Е, какво ще правим сега?

Бъз ли те е? попитал го Крейг с тънка усмивка. Карай направо.

Франк се опитал да асимилира казаното:

Значи искаш да включа на първа и да мина покрай тях като горящ вестник,
така ли?

Не отвърнал Крейг, ако стрелят по колата, могат да ударят момичетата.

Карай до

някоя от будките, мини съвсем бавно и си размахай паспорта да видим дали

ще те

пуснат да минеш.

До този момент Крейг бил обзет от луда паника. Видимо треперел, дори и
устните му

потрепвали нервно. Щом. обаче взел решение как да постъпят, колкото и

рисковано да

било то, и двамата се отпуснали.

Крейг бил прекосявал границата успешно по описания по-горе начин, но
този път

номерът не минал. Поведението им било.твърде чудновато. „Halt!"

извикали

граничарите и пет-шест излезли от будките и се хванали за кобурите. Сега

били на

около шест метра от тях.

Двама се приближили от двете страни на колата и поискали документите

им. Франк им

подал паспорта си. Крейг замръзнал от ужас на седалката: бил си оставил

документите

в един куфар в багажника. „Raus, raus!" извикал единият.„Вън! Излезте от

колата!"

Като се молел децата да не се събудят, с надеждата, че няма да ги забележат

под купа

дрехи на задната седалка, Крейг взел ключовете на колата, разровил се из

багажника и

небрежно подал паспорта си. Духът му помръкнал, когато граничарят

извадил

портативен компютър. Крейг разбрал, че всичко е загубено. В този момент

трети

граничар надникнал в колата и осветил задната седалка с прожектора си. В

среднощния

мрак дългата руса коса на Стефани просветнала като злато. Граничарят

отворил уста да

попита нещо, но Крейг отвлякъл вниманието му, като бързо отстъпил назад.
„Halt!
Halt!". Двама граничари си разкопчали кобурите и се хванали за
полуавтоматичните

пистолети.

Крейг ги изгледал с най-невинната си физиономия.

Нищо, нищо рекъл той. Елате да проверите багажника.

Имате ли нещо за деклариране?

Не, нямаме казал Крейг. (С изключение на две

163

малки момиченца без никакви документи на задната седалка).

Граничарят върнал двата паспорта на Франк, но не останал доволен.

Двамата никак не

приличали на туристи: „Къде са ви сувенирите? Къде ви е фотоапаратът?"

Крейг не

отговорил. Седнал в колата, пъхнал ключовете в стартера и тихо казал на

Франк:

Тръгвай бавно. Не форсирай, а просто потегли съвсем спокойно.

Докато колата бавно набирала скорост, няколко граничари вървели

успоредно с нея,

сякаш не били приключили с проверката. После изостанали и пежото

пресякло

границата. Целият епизод продължил не повече от седем минути.

Крейг все още не бил готов да тържествува. Не бил сигурен, че са вече в

Холандия и че

пред тях няма още един гранично пропускателен пункт. Карали още два
часа. Отдавна
се разминавали с коли с холандски, а не западногер-мански номера. В
ранната неделна

утрин те пристигнали в Амстердам. Подремнали в един паркинг, потърсили

хотел,

близо до американското консулство, което щяло да бъде отворено в

понеделник

сутринта.

Искахме да сме близко до него обясни Крейг. Още не бяхме сигурни дали
холандците

няма да ни върнат в Германия, затова трябваше да се покрием и да чакаме

тихо.

Освен това трябвало да пестят, защото от двадесетте хиляди на Крейг му

били останали

само осемдесет долара. Намерили стая в долнопробен хотел и закусили

сухо сирене,

препечен хляб и топла кока-кола. В понеделник снимали момичетата, а

после се

върнали, в консулството за безценните паспорти. Крейг, Франк и децата

били.начело на

дългата опашка. Най-сетне, помислил си Крейг, били някъде, където щели

да се отнесат

към тях с уважение, като към американци. В този миг се озовал пред
служителката, с

която бил разговарял по телефона от Щатите предишния месец.

Как прекосихте границата без паспорти? попитала го строго тя.

Няма значение, тук сме отвърнал Крейг, ето "снимките, ето кръщелните,
ето картите

за социална осигуровка, ето и съдебното решение, с което са ми присъдени

родителските права.

164

Служителката искала да научи всички подробности.

Нелегално ли ги прекарахте през границата? Наранихте ли някого?

Отвлякохте ли тези

деца?

Вижте какво рекъл й Крейг, те са тук и са американски граждани. Ето ви

документите, дайте ми паспортите. Изобщо не ви влиза в работата как сме

дошли

дотук.

Спорили още четвърт час, преди служителката да склони и даде

паспортите: била

изпълнила задължението си, а освен това било очевидно, че децата са

щастливи с баща

си. Няколко минути по-късно тя се върнала при Крейг и му казала:

„Заповядайте

паспортите, господин ДеМар. Моите поздравления!" Служителите в

консулството

станали на крака и заръкопляскали. Единият от тях разказал на чакащите за

случилото

се и скоро всички в помещението ръкопляскали. Този звук се сторил на

Крейг като

манна небесна.
Имапо и още чудесни преживявания, като например жеста на двете
служителки на

„Нортуест Еърлайнс", които им отстъпили резервациите си за

презокеанския полет на

другия ден. Други не били чак толкова чудесни: служител на бостънската

митница

извадил Крейг от опашката на чакащите проверка, отворил чантите и ги

обърнал с

главата нагоре и настоятелно искал да разбере къде е майката на

момиченцата, преди да

ги пусне да си вървят. („Казах му, че е при семейството си в Германия и ще

остане още

една-две седмици").

Крейг бил преживял твърде много, за да се заблуждава, че след като са си у

дома,

всичко е наред. Двамата с Франк прекарали времето на полета на тръни,

пиели

холандска бира и наблюдавали как момиченцата се тъпчат с фъстъци. Даже

след като

самолетът кацнал на летище Детройт и четиримата зачакали семейството

на Крейг, той

продължавал да е нащрек.

Бях се навел, за да вържа обувката на Стефани спомни си той, и не знаех, че

са ни

приближили в гръб. Чух някой да тича към нас, после чух писък. Обърнах
се, готов да
нанеса удар, защото нервите ми бяха опънати до краен предел. Все пак не
бях изминал

целия този път, за да се оставя да бъда заловен или върнат обратно.

Към него с всички сили тичала приятелката му, която му се метнала на

врата, преди да

успее да разтвори обятия. Стефани се хвърлила в прегръдката на баба си и

я обгърнала

с ръце и крачета. Сред радостните сълзи и

165

многото прегръдки и целувки на двамата изтощени герои връчили

наградите за

обратния път към къщи: два картона цигари „Кемъл", дузина кутийки
американска бира

и най-хубавото от всичко: две тениски с надписи. На фланелката на Крейг

пишело:

„Супер татко", а на тази на Франк Корбин „Най-добрият приятел, за който

си мечтае

всеки от нас".

В Маскегон се заели с изпълнението на нова задача да излекуват

момичетата от страха

към някогашния им дом, в който били преживели толкова ужасни и

отвратителни

сцени. Всяка сутрин Крейг водел Стефани и Саманта в къщата, която била
в пълен

безпорядък. Докато децата си играели, той работел по канализацията и

стените.
Майката и приятелката на Крейг поставили нови тапети, килими и красиви
пердета в

стаите на момиченцата, за да заличат миналото в спомените им.

Най-важно от всичко било, че Крейг сменил старите врати и прозорци с

нови, които

имали здрави заключалки и били със стоманени рамки. Когато ги поставял,

накарал

дъщерите си да оставят играчките и да му помогнат:

Накарах ги да ми подават чука и пироните и им казвах: „Гледайте!"

Зачуквах пирон и

им обяснявах: „Сега никой не може да ритне тази стоманена врата. Никой

не може да

влезе вътре, за да ви вземе."

Въпреки усилията на Крейг старите рани зарасвали бавно. След

завръщането си у дома

Стефани започнала да се събужда с писък: „Лошият Дейвид ще ме пипне,

ще ме бие!"

(Дейвид бил бившият любовник на Вера.) Крейг тичал на горния етаж,

светвал лампата

и я успокоявал. Ако кошмарът бил от по-тежките, взимал я на ръце и я

свалял долу,

показвал й заключените врати и я уверявал,че е в безопасност и на сигурно

място.

През първите няколко месеца дъщерите му не искали да се отделят от

Крейг и ходели

като залепени до него. Когато влизал в банята да си вземе душ, сядали

отпред и

разговаряли с него през вратата: „Още ли си там?" „Да, още." Момичетата

много се

стеснявали от непознати и особено от мъже. Притеснявали се дори от

естественото

всекидневно напрежение вкъщи и Крейг се стараел да прави всичко

„спокойно, без

нерви и без бързане". Децата се ужасявали от викащи и кряскащи хора,

защото били

убедени, че това е началото на побой. Ето защо Крейг издал закон, който

166

всичките му приятели трябвало да спазват: забранил в дома си каквито и да

са шумни

спорове.

През следващите две години Стефани и Саманта дока, зали колко добре се
справят с

проблемите малките хора. Сега те са толкова общителни и контактни, че

един социален

работник посъветвал Крейг засега да не прибягва към помощта на

психотерапевт.

Въпреки всичко детството им никога няма да протече съвсем нормално.

Крейг си дава

сметка, че тяхната сигурност е реалност благодарение на непрестанната му

бдителност

тъй както и аз си отварям очите на четири, когато стане дума за

сигурността на Махтоб.
Директорката на училището, в което ходи Стефани, се съгласила да държи
вратите и

прозорците заключени. В края на учебния ден Стефани остава в класната

стая и чака с

учителката си, докато дойде да я вземе един от тримата души, които имат
това право

Крейг, майка му или снаха му. Ако евентуално един ден Вера се появи
отнякъде,

персоналът, въоръжен със снимки и подробно описание, ще повика

полицията. При все

че училището се намира през няколко преки, първокласничката на Крейг

никога не се

връща заедно със съучениците си, нито излиза да играе навън, ако не я пази
някой.

Вкъщи важат същите правила. Крейг позволява на дъщерите си да играят в

дома на

тяхна съседка, която знае историята им.

Някои прозорци вкъщи са винаги отворени каза Крейг. Наблюдавам ги,

докато

стигнат у съседите, и после непрестанно ги следя.

Пуска Стефани да кара колело с приятелите си на тихата уличка зад

къщата, но без да

се отдалечава толкова, че да не може да я наблюдава. Чувства се сигурен,

когато

момичетата са в къщата на родителите му: те не излизат от басейна в двора.

Ето това са
границите на неговата малка, лишена от тревоги вселена.

Когато излиза по работа с децата си, Крейг носи у себе си двадесет и два
милиметров

Магнум деринджър. В къщата си е скрил зареден пистолет във всяка стая,

за да не го

намерят момичетата. Три пъти седмично звъни на Вера във Фулда. Ако тя
отговори,

той затваря телефона с приятното усещане, че ги делят шест часови зони.

Има моменти, когато Крейг се пита дали не прекалява с вниманието и

предпазливостта

си.

167

Някой път направо не мога да повярвам, че го правя. Мисля си: нужно ли е

да седя и да

наблюдавам... Ами ако Вера е на път в някой самолет? Ами ако е паркирала
взетата под

наем кола отсреща и ме наблюдава, а аз изляза и оставя децата сами у дома.

Белята

става бързо.

Той не разчита на случайността. Ако някой хлапак разбие бутилка на

автомобилната

алея пред дома му, той става да провери какво се е случило. Ако наоколо се
върти

непозната кола, звъни в полицията.

Това е безкрайно изпитание тъжно каза той. Няма свършване и това си е.

Горчивата истина е, че Вера е и си остава майка на неговите дъщери и едва
ли образът

й ще избледнее напълно в спомените им. Последното, което Крейг е научил

за нея, е, че

продава бира и цигари в една будка. На две седмици се обажда на децата

си.

Обикновено Стефани не иска да говори с нея, но той я води до телефона

във

всекидневната и пъха слушалката в ръката й.

Помня как се чувствах, когато бях напълно изолиран това е едно наистина
ужасно

чувство. Като гледам назад и си спомням, сълзите сами рукват от очите ми.
Представям

си как собственото ти дете взима телефона и ти казва: „Не искам да говоря

с теб." Ето

защо казвам на Стефани: „Само й кажи едно „здравей", кажи й, че гледаш

някой

интересен филм и тя ще разбере."

Въпреки че през последните две години. Вера неведнъж е заплашвала да

убие Крейг,

той продължава да таи съжаление към нея.

Но не искам това да влияе на моя живот или на живота на дъщерите ми. '

Стефани е забравила повечето немски думи с изключение на едно детско

стихче:

„Augen, nase und mund" („Очи, нос и уста"). Въпреки всичко страхът, че
може да бъде
отведена в Германия, е толкова силен, колкото и тъгата по майка й. Скоро,
докато

обядвали хамбургери в една закусвалня, Крейг попитал момичетата дали

искат Вера да

им дойде на гости и двете кимнали с глава.

Искате ли да се върне и пак да живее с нас? продължил той.

Стефани направила физиономия, която изразявала колебание.

И да, и не. Малко ме е страх.

168

Ще се притесняваш ли, че би искала да те отведе със себе си в Германия?

Стефани тръсна отрицателно глава.

Защо?

Защото си тук отвърна шестгодишното ми момиченце. Тя никога няма да

успее да ме

отведе там.

Ами какво ще направи татко, ако някои лоши хора се опитат да влязат в
нашата къща?

Ще ги убиеш! изрецитира Стефани убедено, като добре научен урок.

С пеещо гласче Саманта се присъедини към сестра си:

И повече никога няма да видим ужасния Дейвид.

Точно така, скъпа отговорил Крейг и избърсал кетчупа от устата на

малката.

Животът на самотния родител е труден и Крейг не прави изключение. За да

прекарва
повече време с момичетата, той се е отказал да търси целодневна работа. В
Маскегон и

без това е трудно да си намериш работа при 12% безработица в града.

Крейг ремонтира

автомобили на частно и така си плаща "сметките, а понякога работи за

детективската

агенцИя „Бейвю" на баща си (чиято, поява е пряко свързана с тежкото

изпитание, на

което е било подложено семейството), помагат му близки, получава и

помощ от

църквата. Когато нервите му се обтегнат, изчаква момичетата да заспят,

внимателно

заключва всички врати и отива да изиграе партия билярд с някой приятел.

Час по-късно

е отново спокоен и готов да посрещне всички прищевки на съдбата.

----Понякога ти е доста напрегнато, но винаги си струва ми каза той онзи

ден. Не бих

се сменил с никого на този свят!

Когато напрежението стане нетърпимо, Крейг си припомня онова

магическо

спокойствие, обзело го на запад-ногерманската граница през нощта, в която

двамата с

Франк Корбин седели в колата на паркинга и крояли най-рискования от

всичките си

планове и когато вероятността да се измъкнат била едно на милион.

Винаги съм вярвал силно в Господ каза Крейг, но сега повече от всякога си
мисля, че

имам ангел-храни-тел. Тогава, когато пресичахме границата, около мен

витаеше нещо,

не беше само адреналинът ми! Все едно Господ сложи ръка на рамото ми и
каза: „Нищо

ти няма. Правиш онова, което трябва. Аз съм до теб."

169

Въпреки непрестанните си тревоги ние с Крейг сме измежду щастливците.

Болшинството изоставени родители са нямали такъв късмет. Те прекарват

дните си в

своите празни домове, а там единствената им компания са спомените и

снимките,

прашните детски играчки и ръждясалите люлки на двора. На тях

обикновено им

липсват средства, за да отвлекат повторно децата си, а когато се опитат да

си ги върнат

по законния ред в някое съдилище в чуждата страна, най-често губят.

В Иран живях в общество, в което нямах право да застана пред съда. Беше
съвсем

просто: жената и нейните деца са собственост на съпруга. Дори ако бях

убедила Муди

да се разведем (нещо не съвсем вероятно), съдът щеше да му присъди

родителските

права над Махтоб.

Въпреки че според ислямския закон майката носи пълна отговорност за

децата, докато
навършат седем години, всички, които бях питала в Техеран, бяха
единодушни: заведа

ли дело, ще го загубя. Имах прекалено много черни точки фактът, че не съм

мюсюлманка, и нещо още по-жигосващо американското ми поданство. Бях

сигурна, че

в никакъв случай не мога да спечеля срещу местен жител, при това лекар.
(И до ден

днешен единствената християнка, спечелила дело за родителски права в

ислямски съд и

правото да напусне една предимно мюсюлманска страна с децата си, която

познавам, е

Кристи Хан.)

Когато бащата е изоставеният родител, той може да се сблъска с още една

пречка както

в родината си, така и в чужбина: предубеждението към мъжа в делата за

присъждане на

родителските права. В един от всеки пет случая на отвлечени в чужбина

деца майката е

онази, която отвлича децата, а това означава, че от всеки пет изоставени

родители един

е баща. Историите на Крейг ДеМар и Рамез Щейх илюстрират факта, че

казусът, който

разглеждаме, не е нито в защита на майката, нито в защита на бащата, а в

защита на

родителя. Той също така ни напомня, че само полът на родителя не е

достатъчен, за да
се определи кой от двамата е по-подходящ да получи родителските права, и
че най-

важно от всичко е правото на детето на сигурност и стабилност.

170

СЕДМА ГЛАВА

С надежда и молитва

След многобройни консултации Крие Корест, Арни и аз си дадохме сметка,

че нито

един район, щат или социална група не са застраховани срещу отвличане

на децата от

единия родител в чужда страна. Проблемът се оказа много по-сериозен,

отколкото

очаквахме. За да го направим публично достояние, Крие предложи да

организираме

открити дискусии, на които да каним като специални гости съдии и

адвокати.

Развълнувана от проблема като жена и майка, съпругата на сенатора Лори

Хансен

Рийгъл също стана наш поддръжник. Тя пристигна в Лансинг, където бе

организирана

първата ни открита дискусия. Беше снеговита ноемврийска вечер през 1990

година.

Дойдоха представители от Националния център за безследно изчезнали и

експлоатирани деца и служители на Държавния департамент. Освен тях,

професионалистите, пред публиката се изправиха и две изоставени майки

Кристи Хан
и Джеси Парс.

Разказах за преживяното, а Джеси Парс от Филаделфия ни разказа как

убедила съпруга

си да доведе двете им деца от Иран в Турция, за да ги види, и откъдето

успяла да си ги

върне обратно. После Кристи Хан разказа за своите двама сина, които по
това време

още бяха в Пакистан.

Докато траеше разказът й, много малко от присъст-вуващите удържаха

сълзите си.

Публиката явно се развълнува от факта, че проблемът е тъй разпространен

в нашия

район. Сдобихме се с нова група от ентусиазирани поддръжници.

Срещнахме се отново през август 1991 г., когато госпожа Рийгъл и „Един
свят: за

децата" (организацията, която двамата с Арни бяхме основали, за да

откликнем на

нуждата от международни закони, отнасящи се до отвличането на деца в

чужда страна) станаха спомоществователи при събирането на средства за
подпомагане на Кристи,

която бе задлъжняла страшно много при опитите си да си върне обратно

децата в

началото на същата тази година. Тъй като се бях занимавала с нейния

случай отблизо и

го познавах в подробности, изпитах огромно удовлетворение, ко-

171
гато видях майката и нейните деца този път завинаги заедно. Така поне се
надявахме.

В краткото си обръщение към благодетелите на Кристи се принудих да

споделя, че за

жалост нейният случай не е типичен.

Кристи и аз сме щастливки. Нашите деца са при нас казах аз. Повечето от
тези случаи

обаче съвсем не завършват щастливо.

Всъщност в огромното си болшинство изоставените родители си остават

самотни и

изоставени. Някои дори не могат да открият местонахождението на децата

си или им се

отказва разрешение да влязат в страната на похитителя. Правото на други

бива

отхвърлено от съдебните системи заради национални или религиозни

различия.

Неколцина успяват да получат родителските права, но не им се разрешава

да напуснат

страната и те заплащат със свободата си правото да бъдат родители.

Докато произнасях краткото си слово, погледът ми попадна върху още една

майка със

съдба като моята. „Мериън Сайед, обърнах се към публиката, се върна само
преди

седмица от Ирак, където остави двете си деца, отведени там от баща им.
След като й

обещал, че може да вземе сина им със себе си и да го заведе у дома, и

багажа на детето

бил готов, съпругът й променил решението си и казал: Не".

Мериън показа голяма смелост, като дойде на тазвечер-шното ни събиране,

тъй като

трябваше да гледа как доб-рожелателите на Кристи се радват на

завърналите се синове, докато нейните собствени деца бяха далеч от нея."

За Мериън Сайед базарът на антикварни предмети в Охайо се оказал

огромно

разочарование. Обикновено печелела добре с колекцията си от игри,

играчки, кукли и

книги, произведени или отпечатани преди 1970 година. Мотото й гласяло:

„От мен

можете да си купите своето детство" и много клиенти наистина купували.

Не така било

през този приятен съботен юнски ден през 1990 година. Към седем вечерта
Мериън не

можела да си намери място от притеснение. Обаждала се в апартамента си

в

предградията на Детройт, където предишния ден оставила съпруга си

Халид,

осемгодишния си син и четиригодишната дъщеря.

Никой не вдигал телефона. При друго семейство това би могло да означава

съвсем

невинни неща излизане за сладолед, на разходка или кино, обаче за Мериън

продъл-

172
\

жителният сигнал „свободно" бил сигнал за бедствие. Халид никога не

извеждал

децата, особено вечерно време.

По-късно тя щеше да си спомни, че в момента, в който е затваряла

телефона, сърцето й

подсказало, че „той ги е отвел в Ирак."

Мериън продължила да звъни и след всеки неуспешен опит тревогата й

нараствала.

Изобщо нямало да се учуди, ако Халид я напусне без каквото и да е

предупреждение:

това се било случвало пет-шест пъти през последните десет години. Освен
това наскоро

бил споделил носталгията и желанието си да се върне в родния Ирак.

Мериън си

мислела, че ще тръгне сам така, както бил пътувал и преди, така, както
живеел живота

си. До този момент и през ум не й минавало, че той може да вземе децата

със себе си.

На следващия ден Мериън потеглила по дългия път към дома, като си

налагала да не

кара прекалено бързо, за да не катастрофира. Все си мислела за

подозрителното

поведение на съпруга си напоследък. Халид ненавиждал страстта й към

антиките и най-

вече служебните й пътувания. Когато останала да пренощува в Охайо за

пръв път,

отказал да разговаря с нея по телефона. Втория път се цупил цяла седмица,

след като се

върнала. Преди това трето пътуване той се държал твърде странно, като я
насърчавал

да замине: „Върви, върви. Ако се почувстваш много уморена, можеш да се

върнеш в

понеделник."

Когато онази нощ Мериън се прибрала в апартамента, заварила всичко

така, както го

била оставила с изключение на празен кашон от куфар, който лежал на пода

във

всекидневната. Ритнала нервно кашона.

В този миг вече бях абсолютно сигурна, че е заминал. #

На масата в столовата намерила бележка, надраскана върху парче

компютърна хартия:

„Заминаваме на почивка. Ще се видим, като се върнем."

От детските дрехи и играчки не липсвало абсолютно нищо. Халид бил

подготвил

всичко така, че „да ме държи настрана колкото се може по-дълго, за да се

установи с

децата, преди да успея да се свържа с него" заключила Мериън. Когато на

следващия

месец пристигнали сметките по кредитната й карта, се оказало, че Халид

бил похарчил

и изтеглил в брой 30 000 долара. Тогава станало ясно, че е купил нови

дрехи на децата

ден преди да заминат.

Опасенията на Мериън се потвърдили, когато се разро-

173

вила в купа хартийки и листчета, изхвърлени в кофата за боклук. От тях

научила

номерата на полетите и кодовете на резервациите, както и маршрута им: с

кола до

Торонто, а после със самолет до Лондон, Виена и Багдад.

След като прекарала една безсънна нощ, Мериън се обадила в отдела за

малолетни към

местния полицейски участък, откъдето я насочили към Националния

център за

безследно изчезнали и експлоатирани деца.

Записаха името и адреса ми спомни си тя и ми казаха, че ще ми изпратят

брошура, а

после ме препратиха към Държавния департамент.

Обадила се в отдел „Консулски" и получила подробна брошура по въпроса

за

отвличане на деца от единия родител в чужда страна, „която на практика ви

информира, че Държавният департамент изобщо не е в състояние да ви

помогне".

Разбира се, най-лошото тепърва я очаквало. Два месеца след отвличането

Ирак

нападнал Кувейт. Пет месеца по-късно новата родина на децата й била

бомбардирана

безпощадно от собствената й страна. Щяло да мине много време преди

Мериън да

научи, че Адам и Адора са останали живи.

През 1980 г. Мериън и Халид се запознали като студенти в един колеж край
Детройт и

шест месеца по-късно сключили брак. Тя била двайсетгодишна, той на

двайсет и три.

Халид бил дошъл в Щатите преди две години, за да завърши инженерство,

и нямал

никакви видими недостатъци: не пушел, не пиел, не играел комар.

Амбициозен и

трудолюбив, той прекарвал по четиринадесет часа в библиотеката на

колежа.

Мериън току-що била скъсала с един доста буен млад човек и

непретенциозният Халид

бил истинско облекчение за нея.

Нямам представа какво ме привлече в него ми каза Мериън.

Тя е висока жена със скулесто лице, зелени очи и дълга до раменете

кестенява коса.

Има мелодичен глас, който се оживява при разговор.

Спомням си първия път, когато го видях. Беше любов от пръв

поглед.Веднага си

помислих: „Това е той."

Първото сътресение в брака им настъпило шест месеца след женитбата.

Халид се
върнал от дълго посещение в родния си Ирак и Мериън му съобщила, че е
бременна.

Съпругът й побеснял. Обвинил я, че е нарушила „споразу-

174

мението им" да нямат деца поне пет години, докато той завърши
образованието си.

Направила си го нарочно яростно изрекъл той. Съсипа ми живота.

Скоро след това Халид се изнесъл в самостоятелен апартамент и оставил

Мериън без

кола и без средства.

Имаше дни, в които нямаше какво да ям и изкарвах цял ден на шоколадово

десертно

блокче каза тя.

Три седмици преди раждането на Адам Халид се преместил в един

тексаски колеж.

Върнал се при Мериън след няколко месеца, но не проявявал никакъв

интерес към

бебето: нито го къпел, нито го подсушавал. Дал му храна един-единствен

път и с това

се приключило. Всички домашни задължения се стоварили върху Мериън,

която била

започнала да работи като пощенски раздавач.

-Водех Адам при детегледачка, прибирах го след работа, грижех се за

всичко у дома и

плащах сметките, а Халид ходеше на лекции разказваше Мериън.

Напрежението и стресът, на който била подложена, се усилвали от мисълта,
че „не

може да му се довери никога повече", особено след като Халид заминал за

Ирак за

втори път. Тогава Адам бил на годинка и половина.

Именно по това време майката на Мериън изразила загрижеността си, че

някой ден

Халид може да напусне страната и да вземе своя син със себе си. Мериън
убедено

отвърнала:

Изключено никога няма да го направи. Нещата са променили с раждането

на дъщеря

им Адо-

ра. Мериън била обзета от предчувствия:

Знаех, че ме очакват големи беди.

Втората бременност засилила раздразнението на Халид : той си дал сметка,

че с две

деца ще му е много трудно да продължи аспирантурата си и ще трябва да

започне да

работи, за да печели пари. Много го бивало да мълчи. Престанал да

разговаря с

Мериън. Мълчанието му продължило месеци наред. През май 1986 г.,

когато Адора

била тримесечно бебе, той отново изчезнал. Този път се записал в един
калифорнийски

колеж.
Мериън била на ръба на силите си.Разкъсвала се между работата и
непрестанно

болните си деца и двете страдали от астма. Тя се обадила на Халид по

телефона и му

поставила ултиматум: „Ако не се върнеш бързо тук, скоро няма да имаш

семейство,

при което да се прибираш."

175

Халид се върнал и започнал работа във фирма за електроника. Мериън

напуснала

работата в пощата. През следващите три години си останала у дома и се

грижила за

къщата и децата.

Проблемите на семейството продължавали. По време на разгорещените си

спорове

единият често заплашвал другия, че ще го напусне. Нееднократно говорели

за развод, макар Мериън да се съмнявала, че ще издържикна подобно
изпитание. Предчувствието,

което се появило след раждането на Адора, започнало да се сбъдва. Щом

дъщеря им

проходила, Халид се превърнал в баща-пуритан. Бил потресен от историите

за

преждевременния сексуален живот и употребата на наркотици сред

момичетата

тийнейджъри в Щатите. Адора станала на три годинки и когато излизали

заедно,
правел сцени заради най-невинни постъпки, вдигал скандали, ако я
съблечели по

бански.

Адора е много открито и дружелюбно дете каза Мериън. Още щом

проговори,

разговаряше и с познати, и с непознати. Беше само на година и половина, а

отиваше

при някой непознат в супера и му казваше: „Здрасти, как си?"

Веднъж отидохме на ресторант и тя заговори помощ-ник-келнера беше

малък, на около

осемнадесет години. Халид се ядоса страшно и й рече: „Обърни се към

масата и пази

тишина!" От тона му разбрах точно какво си мисли: не искаше тя да

разговаря с

непознати мъже. Изгледа я особено тя, разбира се, не схвана защо я гледа
така, но аз го

разбрах съвсем точно.

Привързаността на Халид към родината му се изразявала единствено в

телефонните

разговори веднъж месечно със семейството му. Не бил виждал близките си

от 1980

година. Въпреки че бил мюсюлманин, не бил нито вярващ, нито

практикуващ. С

Мериън говорел рядко за културата и обичаите на страната, в която бил

роден и

израснал. Когато през 1988 година ирано-иракската война най-сетне

завършила, той

започнал да оказва върху Мериън натиск да се преместят за една година в

Ирак.

„Трябва да дадем на децата възможност да се опознаят със семейството ми

и да видим

дали животът там няма да бъде по-лесен", казвал й той.

Мериън знаела, че Халид се чувства като вълк-единак в Щатите, без

семейство и без

приятели. Тя яростно се противопоставила на желанието му. Двамата с

Халид се били

споразумели, че ще отгледат и възпитат децата си в Щатите. Ами ако

отидат в Ирак и

след това той им забрани да се върнат? Просто му нямала достатъчно

доверие.

Насърчавах го да върви или да покани някои свои роднини на гости. Брат

му щеше да

дойде, но посещението му пропадна в последната минута. Мисля, че това

бе капката,

която преля чашата на търпението му и го накара да действува. Обикновено

не

показваше открито чувствата си, но аз виждах, че се чувствува ужасно,

задето брат му

няма да дойде.

През март 1990 г. уволнили Халид от фирмата. Това го поставило в още по-
голяма

изолация и направила живота му по-несигурен.

Впоследствие Мериън се разровила из документите и телефонните сметки
на мъжа си и

разбрала, че той е подготвял това заминаване цели две години от момента, в

който й

предложил да заминат заедно и тя категорично отказала. Ходил в местната

библиотека, за да чете материали за отвлечени от единия родител деца в
друга страна. Получил от

иракското посолство разрешително за работа още през 1988 година. Халид

буквално

изчакал деня на заминаването, за да впише двете деца в иракския си

паспорт.

Последния път, когато си дойде и Адора беше малка, той ми повтори

няколко пъти:

„Повече никога няма да си оставя децата," Бе твърдо решен на това. Без

значение какво

ще стане или кого ще нарани той няма да си остави децата. Според него е
постъпил

съвсем правилно.

Това са все размисли върху миналото.

Сега, когато се връщам назад, виждам признаците каза тя, но всички, които
го

познаваха, изобщо не можеха да допуснат, че ще вземе децата.

Мериън изживяла много тежко загубата на децата: шокът и скръбта й

продължили с

месеци.

Хората казваха, че не могат да си представят колко ми е тежко, и аз им

отговарях: „Не

искате да си представите как се чувствам ако го направите, ще ви се скъса

сърцето."

Защото това е най-страшното, което може да ти се случи. То е като да

преживееш

секундите, преди колата ти да се разбие онова свиване в стомаха, преди да

се случи

непоправимото, а аз се чувствах така ден след ден.

Мериън започнала да повръща всичко. Не напускала апартамента, без да се

разплаче.

Излизала да се поразходи за малко с колата и някой спомен, свързан с

Адора, ко-

12. От любов към дъщеря ми

177

ято винаги пътувала заедно с нея, я карал да избухва в неудържим плач.

Трябвало да се

връща обратно, защото не виждала пътя пред себе си.

Друг път Мериън излизала и минути по-късно я обземала налудничавата

мисъл, че

Халид и децата са се върнали в апартамента:

Мислех си: ами ако са се върнали, а мен ме няма в къщи? Бързо се

прибирах, hq тях, разбира се, ги нямаше.

Вече не се интересувала от антикварните вещи и спряла да пътува във

връзка с

търговията си. Знаела, че трябва да се залови с някаква работа Халид бил

изтеглил
всичките им спестявания, ала не можела да се стегне и да се яви на
разговор. Животът

й, чийто смисъл били децата, сега бил празен и безсмислен. Стигнала

дотам, че Лий Ба-

лас, нейната най-добра приятелка, й се обаждала всяка сутрин, за да се

убеди, че е

станала от леглото.

Лий ми казваше: „Какво ще правиш днес?", а аз й отговарях: „Нищо". Тя

казваше: „Не

позна, няма да е нищо, ето какво ще правиш. Първо ще се обадиш в

Държавния

департамент, после ще вземеш душ и ще се облечеш. После ще отидеш да

вземеш

кореспонденцията от пощенската си кутия, след това ще дойдеш тук и ще

решим какво

ще правим през останалата част от деня."

Поне веднъж дневно Мериън се опитвала да се свърже по телефона с

децата. Звъняла в

дома на девера си в Мо-сул: голям град в Северен Ирак. Ясно било, че

Халид я избягва.

Най-често никой не вдигал слушалката и само понякога отговаряло някое

дете, а после

разговорът прекъсвал. Мериън се обаждала често и в Държавния

департамент на Дон

МакГлин, която се занимавала с нейния случай, но и МакГлин не успяла да

направи
нищо повече.

Най-сетне на 31 юли 1990 година със съдействието на иракски официални

лица Халид

бил принуден да се срещне с представители на американското посолство в

Багдад.

Мериън получила новини за децата си шест седмици след тяхното

отвличане. Били

добре.

Въпреки че никаква сила или закон не били в състояние да накарат Халид

да върне

Адам и Адора, Мериън имала основания да се чувства окуражена. Джо

Уилсън,

временно изпълняващ функциите на посланик и втори по ранг след

посланик Ейприл

Гласпай, проявил личен интерес и посветил всичките си сили, за да

помогне с каквото

може.

Два дни по-късно, на 2 август 1990 г., Ирак нападна Ку-

178 ^

вейт и Уилсън и колегите му се озовали пред куп други ангажименти.

Мериън се

почувствала даже ио-изолирана отпреди, защото вече не можела да се

обажда по

телефона до Мосул.

Мислех си: „Е, от това по-лошо не може да има." Но имаше.

Вцепенена, тя седяла в апартамента си и следяла Си Ен Ен. Това се
превърнало в

основното й занимание през следващите шест месеца.

След като се разчуло за сполетялото я нещастие, започнали да й се обаждат

от местните

детройтски медии, а после и от Си Ен Ен. Отначало Мериън отказвала да

разговаря с

тях, но Лий я поощрила да им сътрудничи: „Имаш нужда от помощ,

Мериън. Може би

някой ще научи историята ти и ще ти помогне."

Предаването на Си Ен Ен наистина се оказало полезно. Освен че дало на

Мериън

възможност да се свърже и с други жени в нейното положение, то й създало

връзки в

телевизионната компания. Когато Си Ен Ен прекъснало предаването на

една от

антиамериканските речи на Саддам Хюсейн, Мериън, която изпитвала

огромна нужда

от всякакви новини, се обадила и протестирала: „Искаме да слушаме

всичко, което се

говори, и сами да решаваме добро ли е или не."

Джо Уилсън не я бил забравил. През септември, по време на едно пътуване

до Мосул,

родния град на Халид, той се опитал да се свърже повторно със съпруга й

по собствена

инициатива.
Това не влизаше в задълженията му и никога преди това не се е занимавал с
подобни

случаи, но той го прие като хуманитарна мисия обясняваше Мериън.

Въпреки че се впечатлил от високия пост и обноските на Уилсън, Халид

отказал да се

срещне с него без съгласието на „официален" иракски представител нещо

невъзмож-t но в този момент.

В края на същия месец се появила добра възможност. Халид искал да

запише децата на

училище в Мосул, но му трябвали копия на свидетелствата им за раждане,

издаде-, ни

от Държавния департамент. Уилсън му предложил следната сделка:

посолството да му

уреди свидетелствата; ако той се обади на Мериън по телефона.

Няколко дни по-късно Мериън вдигнала слушалката и чула гласа на

Уилсън:

179

Съпругът ви е тук, при мен, и иска да разговаря с вас. Спокойният глас на

Халид

направо я подлудил:

Здрасти, как си?

Мериън успяла да овладее гнева си. От Държавния департамент я били

посъветвали:

„Бъдете възможно най-ми-ла и любезна и поддържайте разговора. Ако

започнете да му

противоречите и да гонападате, няма да ви се обади повторно."

След като научила, че децата са здрави и ходят на училище, Мериън
попитала дали

може да отиде при тях в Мо-сул.

Разбира се отвърнал Халид. Всъщност това била неговата идея от самото

начало.

Споразумели се Мериън да подаде молба за виза в иракското посолство във

Вашингтон, което тогава все още функционирало, и ако нещо се запъне,

Халид да

помогне на свой ред с каквото може.

Сега Мериън имала цел в живота. За да събере пари за пътуването, тя

продала всичките

си вещи, а после разпродала на търг антиките си за 5000 долара. Напуснала

апартамента и отишла да живее при сестра си и зет си, Том и Мери Анн
Смит. Купила

си билет за самолета до Багдад, но през октомври плановете й се объркали.

От

иракското посолство й съобщили, че им била нужна „официална покана от

Багдад", за

да й дадат виза. По-късно научила, че поради кризата визи се издават

единствено със

съгласието на иракски гражданин в нейния случай това бил съпругът й.

В края на октомври Халид се свързал с Мериън чрез американското

посолство в Багдад

и я уверил, че „оттук ще направя всичко, което е по силите ми. Чакай и ще

ти се обадя

пак, а в това време се готви да тръгваш."

Тя чакала, чакала, но седмиците минавали, а от него нямало ни вест, ни
кост. Когато

станало ясно, че Съединените щати се готвят за военни действия и

президентът Буш е

дал на иракчаните краен срок да се изтеглят от Кувейт, Мериън отново

изпаднала в

депресия.

Наближаваше Коледа и по телевизията цял ден даваха реклами с дечица,

които се

радваха на празниците. Аз поначало не съм от онези, които обичат да се

веселят, но в

този момент се чувствах толкова ужасно, че се питах още колко ще мога да

издържа.

Най-после на 21 декември Халид се обадил отново с

180 ^

добра новина: визата й била готова. Мериън попитала дали децата са при
него и Халид

й отговорил, че Адам току-що е излязъл да си поиграе.

И ето че закрещях: „Иди да го повикаш! Моля те, моля те, извикай го!" Не
бях

говорила с децата, откакто ги нямаше вече шест месеца. Адам дойде на

телефона и ми

рече: „Здравей, мамо". Заплаках, а той ми каза, че е добре и че Адора също

е добре.

Чувах как баща му му казваше какво да говори че няма проблеми с астмата,

че ме
обича и че му липсвам, че иска да отида при тях колкото се може по-скоро.
Говорихме

си цели десет минути.

На двадесет и пети декември в три часа през нощта Мериън била разбудена
от иракски

служител от консулския отдел в Багдад.

Весела Коледа казал мъжът. Изпращаме ви визата.

Той й издиктувал номера на телекса, с който я пращали във Вашингтон.

Мериън

втренчено гледала телефона и си мислела: „Сигурно е шега!"

Всъщност била самата истина, но действителността, в която живеела

Мериън,

приличала на подвижни пясъци толкова непостоянно било всичко^Тя си

купила билет

за първия възможен полет до Аман, Йордания, за 12 януари, но имала

толкова малко

пари, че се опасявала да не се озове там без пукнат грош на петстотин мили

от Багдад.

Пътуването от Аман до Багдад трябвало да бъде уредено на място в Аман,

защото нито

една авиокомпания не продавала билети за полети до Ирак. Освен това

знаела, че до

крайния срок, поставен от президента Буш на Хюсейн да изтегли войските

си от Кувейт

15 януари, остава твърде малко време.

В деня, в който Мериън трябвало да лети за Йордания, закрили

американското

посолство в Багдад. Вече нямало никакъв смисъл да тръгва всички полети

до Ирак

били отменени. Халид, който сега се обаждал на Мериън по-често отпреди,

й казал:

„Почакай да свърши войната повече от две седмици едва ли ще продължи.

Не се

тревожи, децата са на сигурно място."

Мериън не можела да повярва на ушите си, как е възможно да са на

сигурно място,

когато се намират в зона на военни действия.

Онова, което Халид не й казал, било, че Адам, Адора и около петдесет

негови роднини

се евакуират в семейно

181

имение в провинцията, докато трае войната. Това, разбира се, не било

идеалното

разрешение на проблема. В продължение на четирийсет и три дни там

нямало ток,

течаща вода или газ за осветление и отопление, а температурите паднали

под нулата.

Мериън не се отделяла от малкия японски телевизор в спалнята й и се

чувствала по-

безпомощна откогато и да било. Сега дипломатическите отношения били

преустановени и по официален ред не можело да се направи абсолютно

нищо. Даже
Джо Уилсън се принудил да напусне Багдад с останалите си колеги.
Мериън не знаела

какво друго може да прави, освен да чака. Спяла по няколко часа в

денонощие, а през

останалото време стояла с вперен в телевизора поглед.

В ранната вечер на 16 януари Мериън се събудила и пуснала телевизора,

който била

изключила едва преди половин час. Пред очите й се разкрила картината на

първото

бомбено нападение на съюзниците над Багдад. Тя отишла у своята

приятелка Лий и

двете останали да гледат телевизия до сутринта. От този момент нататък

Мериън се

стараела да бъде близо до телевизор, където и да се намира.

Трябваше да гледам всичко каза Мериън. Нямах друг избор. Ако не гледах,
тогава във

въображението ми се вихреха невъобразимо ужасни картини и започвах да

мисля за

децата и за всичко най-страшно, което може да им се случи.

Сега, когато връзката с Халид била преустановена, Мериън взела твърдо

решение да

открие всякаква възможна информация за Ирак, макар да установила, че тя

не е голяма.

Въпреки че в предградията на Детройт живее най-многочисленото арабско

малцинство

в Щатите, в детройтската градска библиотека нямало книги за Ирак за

периода след

1972 година, когато идва на власт Саддам Хюсейн. Наистина Мериън

открила там

подробна карта, която фо-токопирала и закачила в спалнята си заедно със

статии от

вестници и списания.

Направих си собствен информационен център, за да мога да следя

събитията каза тя.

Въпреки че Мосул е третият по големина град в Ирак, за него имало съвсем

малко

сведения факт, който изнервил и разтревожил Мериън.Още повече, че по-

късно, през

пролетта, на осемдесет километра от мястото, където били децата й,

избухнали

кюрдските вълнения и бунтове.

182 1

Един ден тя проверявала какво дават по различните телевизионни канали и

попаднала

на програма на Крисчън Са-йънс Монитър за' ниневейските руини, които се

намират

недалеч. Тогава за пръв път видяла Мосул: множество ниски бетонни

сгради по

крайбрежието на река Тигър, без ясно определен градски център.

Прилича на град, строен от древна цивилизация казала тя на своята

приятелка Лий.

Мериън се почувствала по-добре, сякаш между нея и децата й възникнала

връзка: при

все че не можела да ги притисне до себе си или да разговаря с тях, сега

можела да си

представя всекидневния им живот.

Мериън прекарвала дните си ако не в отчаяние, то поне в униние.А когато

Ирак

изстрелял към Израел ракети СКУД, тя се разтревожила, че Израел може да

отвърне на

удара с още по-безпощаден удар по цивилното население на Ирак и така да

започне

трета световна война. На трийсети януари Адам навършвал девет години.

Бомбите

продължавали да валят от небето. Петият рожден ден на Адора бил на 24

февруари

деня, в който почнали военните действия По суша.

Вероятно това бе най-тежкият ден в живота ми спомняше си Мериън.

Нямах

представа дали са живи, дали са в безопасност, дали не ги бомбардират.

Карах безцелно

из улиците, само и само да се намирам на работа. Плаках цял ден и цяла

нощ.

В началото на март „временното" пребиваване на Мериън станало половин

година.

Нямала работа, нямала деца, нямала свой дом. Нещо по-лошо започнала да
се

отчуждава от собствената си страна, флаговете и жълтите панделки я

отвращавали.

Въпреки че не била привърженичка на Саддам, Мериън се считала „на

иракска страна,

защото децата ми бяха в Ирак. През войната се чувствах страшно самотна.

Всички

говореха колко е справедлива, а аз в същото време си мислех: „Ами ако

някоя

американска бомба убие собствените ми деца?"

След отвличането на децата животът на Мериън се превърнал в низ от

кризи: иракското

нахлуване, проблемите с визата, финансовите й затруднения,

бомбардировките,

сухопътната война, гражданската война между иракските войски и

кюрдските

партизани. По няколко пъти дневно, докато гледала по Си Ен Ен репортажи

от

военните действия, Мериън изтръпвала от ужас, че ще види труповете на

183

децата си, измъкнати изпод развалините. Стигнах дотам, че започнах да се

моля децата

ми да са мъртви тук, отколкото живи там. Тези ми чувства ме караха да

изпитвам

ужасна вина, но си казвах: „Ако бяха мъртви, поне можех да ги жаля и

скръбта ми да се

поуталожи. Докато тъна в неизвестност за съдбата им, жаля и тъгата ми е

безкрайна."
Въпреки че Мериън била отчаяна пред бъдещето, в живота й имало и други

положителни преживявания, които й давали сили да живее. Едно от тях бил

семинарът

по отвличане на деца от единия родител в чужда страна, през ноември 1990

година,

спонсориран от кабинета на сенатор Рийгъл. Докато слушала ораторите, й

станало

ясно, че нейният проблем е далеч по-разпространен, отколкото сй го

представяла. Най-

много я впечатлило изказването на Кристи Хан, която подчертала колко

важно е да се

потърси подкрепа от местното мюсюлманско общество. •

Този ден бил особено тежък за Мериън тя плакала почти през цялото време,
докато

траял разказът на Кристи Хан. След това Кристи отишла при нея и й
казала:

Искаше ми се да дойда при вас и да ви стисна в обятията си, вместо да стоя

на сцената

и да изнасям речи.

Двете си разменили телефоните и след около седмица Кристи завела

Мериън при имам

Мардини, духовния водач на мюсюлманите в областта Детройт, който бил

духовен

настоятел на Кристи.

Страхувах се да отида сама при него, но той се оказа много мил човек,
много земен и
много кротък и благ каза Мериън.

Имамът имал свои проблеми, антиарабските настроения в района ставали

все по-силни

и мюсюлманският център, в който работел, бил разбиван вече два пъти. Той
отделил от

времето си да изслуша Мериън и.казал, че ще се опита да се свърже с някои

хора в

Ирак от нейно име. Подчертал, че Халид „не е постъпил като добър

мюсюлманин" и че

тяхната религия цени извънредно много щастливия и уравновесен семеен

живот.

През януари Си Ен Ен доведоха Мериън в дома ми за съвместно интервю.

Мериън

беше чела „Не без дъщеря ми" скоро след похищението на собствените й
деца и

книгата й бе дала сили да преодолее собственото си емоционално

сътресение.

Когато срещнах Бети, имах чувството, че я познавам.

184 '

Всички ни бъркат, защото случилото се с нас има общи неща и защото

бъркат Иран и

Ирак. Когато започнах да взимам участие в местните радио и телевизионни

програми,

нямаше човек, който да не ме попита: „Знаете ли за Бети Махмуди?"

Мериън отбеляза, че и Кристи, и аз сме се опитвали да подчертаем

положителните
неща и в най-трудните времена. Аз бях показала на практика доверието си
към

съотечествениците на съпруга си, приятелите, които ми бяха помогнали да

избягам с

Махтоб. Никога не съм се опитвала да представям иранците като стереотип,

никога не

съм отричала културното наследство на Махтоб от страна на баща й.

Всичко това оказа огромно влияние върху начина, по който се справих с

проблема

обясняваше Мериън, защото в такива случаи човек може да реагира по

различен

начин. Може да изпадне в ярост и да се съпротивлява физически, може да

стане много

злобен и лош, може да е доволен от случилото се. Когато Халид ми взе

децата,

естествено, се разгневих и можех да наговоря какво ли не по негов адрес

пред

средствата за масова информация, но се въздържах благодарение на хора

като Бети и

Кристи, които непрестанно ми повтаряха, че яростта и отмъщението няма

да ми върнат

децата.

Опитах се да окуража Мериън, докато траеше интервюто ни за Си Ен Ен.

Когато

репортерът ме попита има ли нещо, което бих искала да я посъветвам, аз

отговорих:
Ако Махтоб беше сега там, щях да замина при нея.

Това подкрепи Мериън в бъдещите й действия така, както и световната

премиера на

„Не без дъщеря ми": и заради щастливия край, и заради вдъхващото страх
описание на

положението на жените във фундаменталистки Иран.

Онова, което ме ужаси най-много, бе, че в някои райони на Иран, щом

момичетата

навършат девет-десет години, могат да ги омъжват това направо ми взе

здравето.

Непрекъснато мислех за дъщеря си и ужасно се притеснявах, защото не

знаех кой се

грижи за Адора и какви са техните разбирания по въпроса. По-късно

научих, че в Ирак

нямат такива обичаи, но трябваше да отида там и да се убедя лично в това.

Трудно й било да обуздае гнева си, но дваж по-трудно й било да си създаде

връзки в

иракско-американската общност.

185

Това бяха последните хора, които очите ми искаха да видят, защото просто
ми

напомняха за Халид.

През март 1991 година, след края на операция „Пустинна буря", повече не
можела да

издържа да гледа по телевизията иракчанчета с протегнати към войниците

ръце за
малко храна. Тогава си казала: „Трябва да направя нещо, не мога да
продължавам да

седя тук със скръстени ръце." Гледала един телевизионен репортаж за

иракскО-

американ-ска група от областта Детройт, наречена „Жертви на войната",

която

събирала помощи за закупуване на храна и лекарства, и се обадила да

предложи

помощта си.

Групата била в намален състав, защото трима от доброволците наскоро

били заминали

за Ирак с продукти, лекарства и писма от роднини в Америка. Попитали я

дали би

дежурила на телефона в офиса им.

Отначало Мериън ходела един-два пъти седмично, но през април вече

прекарвала всеки

божи ден от понеделник до петък по няколко часа до телефоните. Имало

огромна

нужда от информация и Мериън се чувствала добре в центъра на

събитията. Получила

достъп до последните доклади за положението и следвоенните условия в

Ирак.

Работата обаче си имала и своите недостатъци. Въпреки че знаели

английски, всички в

офиса разговаряли помежду си на арабски или халдейски (диалекта на

иракските
католици) и Мериън се чувствала ужасно изолирана.

Обаче си спомнях съветите на Бети и Кристи и продължавах да ходя в

офиса всеки ден.

И се случило нещо невероятно започнала да изпитва все по-дълбока

привързаност към

хората около себе си, въпреки езиковата бариера. Всеки, когото срещнела
там, смятал, че Халид не е постъпил правилно, като е отвел децата, и скоро
станало ясно, че Мериън

и доброволците от групата имали нещо общо: роднини в беда, ужас от

разрушенията и

евентуалните жертви при бомбардировките и най-сетне страх да изразят

протестите си

срещу наскоро свършилата война, за да не ги сметнат за нелоялни

американци.

Седмиците минавали и работата на Мериьн се превръщала в източник на

открития

както за нея, така и за хората от групата. Когато иракчаните осъзнали, че

Мериън не е

враждебно настроена към техния народ, те я приели като една от тях, а

когато

тяпрестанала да ги възприема стереотипно, вече била готова да им подаде

ръка* за

помощ.

186

В един разговор Вала Качако, която работела в същата сграда, но в

халдейската
федерация, й казала:

Знаеш ли, ако те бях срещнала, докато траеше войната и не те познавах, но

знаех, че си

американка, бих те прегазила с колата си.

Мериън отговорила:

Преди войната и аз изпитвах същите чувства към арабите, но сега вече

преодоляхме

тези си чувства, опознахме се и станахме много добри приятели.

Сред най-добрите й приятели бил вицепрезидентът на групата, Шахир Ал

Хафажи тих,

неуморен архитект, който уреждал и контролирал пътуванията на членове

от групата до

Ирак и обратно. През май Мериън получила писмо от Халид, което носело
пощенско

клеймо от март. Той й пишел, че децата са живи и здрави и са преживели

войната. Това

не й било достатъчно. Искала да бъде с дечицата си. Щяла да прекара

остатъка от

живота си в Ирак, ако това била цената да бъдат заедно. Тя се примолила на

Шахир да

й помогне да отиде в Ирак и той с готовност се съгласил: „Ще го уредя,

няма

проблеми." Включили я в състава на делегация, която трябвало да замине в

края на

месец юни. Адвокат от Държавния департамент направил всичко

възможно, да я
разубеди:

Не можете да отидете в Ирак. Трябва да сте полудяла, за да искате подобно

нещо! Ако

отидете и се върнете, ще си изям шапката!

След този разговор Мериън престанала да се консултира с Държавния

департамент.

Не можех да слушам повече обезкуражителни слова. Достатъчно трудно ми

беше да се

реша да замина. Нямах представа как се отнасят с американците в Ирак и

дали

съпругът,ми не е променил решението си относно моето отиване там, или

дали няма да

ме задържи така, както се беше случило на Бети. Дори не знаех дали ще

успея да видя

децата си. Ако се бях вслушала в съветите на хора, които ме агитираха да се

откажа, нямаше да замина.

На 26 март Кристи Хан се завърна в Щатите, след като получи

родителските права над

децата си от пакистански съд. Може да бъде направено, помислила си

Мериън, думите

на адвокатите от Държавния департамент нямат никакво значение.

Но всекидневната вътрешна борба на Мериън продължавала.

187

Средствата за масова информация представяха случилото се като истинска

приказка:

една майка толкова обичала децата си, черискувала и заминала в Ирак, за

да живеят

заедно. Изобщо не беше така. Много неща ме принудиха* да постъпя така и

една от

причините беше отразяването на събитията в медиите. Бях заявила още в

началото, че

искам да замина, и сега, когато имах тази възможност, трябваше да замина,

защото

всички очакваха да постъпя именно така.

Цяла година нямах реална представа какво правя и дали онова, което
върша, е

правилно. Наистина мибешегушо-го трудно, защото съм израснала в

семейство, в което

всичко се планираше и организираше предварително. Краят съвсем не беше

като в

приказките беше същински кошмар от начало до край.

Шакир удържал на обещанието си. Той не само издействал на Мериън виза

под егидата

на Иракския червен полумесец подразделение на Международния червен

кръст, но й

помогнал да събере триста долара, които й били необходими за петдневния

престой в

Аман. След седемнаде-сетчасово пътуване с автобус с четиричасово

закъснение на

йорданския граничен пункт групата „Жертви на войната" пристигнала в

Багдад в

понеделник, 1 юли. Във вторник Мериън се заловила да изпълни задачата

си да открие

своето семейство. Единствената следа, с която разполагала, бил един

пансион в Багдад, в който отсядал Халид при служебните си пътувания.
Администраторът знаел името му

и обещал да му се обади в Мосул.

Докато отивала и се връщала от пансиона, Мериън започнала да си дава

сметка какво е

причинила „Пустинна буря" на иракската столица, сравнявайки видяното с

разказите на

други членове от делегацията. Четири от петте моста над река Тигър били
затворени и

претовареното движение минавало през единствения незасегнат мост.

Жегата била

непоносима. Била бомбардирана всяка по-голяма сграда в близост до

хотела, в който

отседнала известния „Ал Ра-шид", откъдето предавала Си Ен Ен.

Разрушени били и

безброй домове, в това число цял квартал, когато бомба, предназначена да

порази

близкия мост, не попаднала в целта си. Според Шакир само това

единствено попадение

причинило смъртта на петстотин души. Няколко болници по крайбрежния

речен

булевард имали същата съдба. Навсякъде се виждали развалините на

магазини и

ресторанти.
188

По-късно вечерта Мериън и приятелите й отишли на ресторант, осветен от

свещи

поради режим на електроенергията. Било след единадесет, когато до масата

им се

приближил един мъж и попитал за нея. Непознатият се обърнал към

Мериън на арабски

и й казал:

„Свързахме се със съпруга ви. Пристига утре с децата, за да ви вземе."

Явно било, че

съобщението, което оставила в пансиона, е стигнало До местоназначението

си. Мериън

силно се вълнувала от мисълта колко близко са децата й и колко скоро ще

ги види. Тя

заплакала и нейните сътрапезници дори иракчаните, които рядко показват

чувствата си

на публично място изтрили по някоя и друга сълза от очите си.

В сряда, в десет сутринта, Мериън седяла, обзета от нетърпение в

гигантското фоайе на

хотел „Ал Рашид". Внезапно се обърнала и видяла семейството си на една

крачка от

себе си. Шумът във фоайето стихнал, всички очи били вперени в майката и
децата,

който се виждали за пръв път от една година. Мериън стиснала малките в

прегръдките
си. Адора очарователно малко създание с овално личице и смолисточерна
гъста коса

изглеждала малко смутена, но с удоволствие прегърнала на свой ред майка

си. Адам,

слабо момченце със сладка усмивка, гледало Мериън, без да отмести

поглед от нея, и се

усмихвало широко.

Мериън била потресена колко са се променили децата й. И двамата били

добре

облечени и вчесани, ала Адам, който винаги преди бил жизнерадостен, сега
й се сторил

потиснат. Междувременно Адора почти била забравила английския и

отвърнала на

развълнувания въпрос на Мериън „Как си? Как си?" с учуден поглед.

Не говори английски обяснил Халид, сякаш й се извинявал. Опитвах се да й

говоря на

английски, но всички останали говорят арабски.

Е, сега аз съм тук и нещата ще се променят отвърнала твърдо Мериън.

Тя съвсем не била забравила гнева си към Халид, но не можела да отрече,

че й е

приятно да го види отново. Бил единственото познато лице в един тъй

непознат свят

връзка с миналото и с родния й дом. Не било ясно какви ще са отношенията

между

двама им Халид никога не показвал открито чувствата и мислите си и

Мериън знаела, че е глупаво да очаква от него каквато и да е промяна, но
все пак се надявала, че бракът

им може да потръгне.

189

„Ако исках; щях да ти пратя документите за развода по пощата, й заявил

Халид. Но не

желаех да постъпя по този начин. Знам, че те имат нужда от теб и исках да

дойдеш

тук."

След това децата си поиграли в хотелската стая на Мериън, докато Халид

подремнал

малко, а после четиримата се натъпкали в една тойота корола ведно с

багажа на

Мериън и брата и племенницата на Халид, кбито били дошли с него

специално за

случая. Адора била пораснала десет сантиметра и тежала поне двадесет и

пет

килограма Тя седнала в майка си и спала там през целия път.

Четири часа по-късно, след като пътували по пуст и разбит път,

пристигнали в Мосул.

Първите впечатления на Мериън били, меко казано, лоши. За разлика от

Багдад градът

е лишен от каквато и да е зеленина. След пролетните дъждове настъпва

суша, която

изгаря всяка зеленин-ка. Всички й казвали, че заради разположението и

надморската си

височина в Мосул е по-хладно, отколкото в Багдад. Сега Мериън разбрала

какво имат

предвид: когато в Багдад термометърът показвал 45 градуса над нулата, в

Мосул било

едва трийсет и пет. Сетила се за черните панталони и блузи в багажа си.

Наближили къщата, наета от Халид. Махалата тънела в мрак с изключение

на няколко

къщи, осветени благодарение на собствените си генератори.

По дяволите измърморил Халид, няма ток. Наближили метална порта и трй

спрял

колата. Мериън

прекосила малък вътрешен двор, покрит с глинени плочки, и влязла в

бетонната къща, в която живеели Халид, майка му и децата. Посрещнали я
сърдечно десет-дванаде-сет

души. Мериън седнала на един матрак и се опитала да се огледа наоколо на

мъждивата

светлина на газената лампа. Десет минути по-късно Халид се надигнал и

рекъл:

„Връщам се след десет минути." Нямало го час и половина. оставил жена

си да

отговаря на десетки въпроси, задавани на арабски, които Адам трудно й

превеждал.

„Пак ме изоставя", помислила си Мериън.

Било й горещо, чувствала се изтощена и помолила Адам да й покаже

тоалетната.

Мамо казал Адам, докато си осветявали пътя с лампата, тукашните

тоалетни не
приличат на нашите.

Какво искаш да кажеш? попитала Мериън.

Ами не са като нашите повторил Адам.

190

Мериън изобщо не била подготвена за онова, което видели очите й: вонящ

отвор

направо на пода, липсвало дори казанчето, с което разполагали тоалетните

в повечето

заможни мосулски домове. Мериън се запрепъвала навън, без да прекрачи

дори прага.

Когато Халид най-после се върнал, Мериън не могла да сдържа повече

гнева си. Тя

помолила съпруга си да я въведе вътре и избухнала:

¦¦Направо не мога да повярвам, че можете да живеете по този начин! Как

можа да

напуснеш дома ни в Мичиган, където се оплакваше, че не бърша

достатъчно редовно

праха, и да дойдеш тук?

Халид се разплакал. Не така си представял първата им нощ заедно. Знаел,

че къщата не

е кой знае какво: търсил нещо по-добро, но парите не стигали. Ембаргото,

наложено от

Съединените щати, съсипало плановете му да захване търговия. Тойотата

била взета

назаем не можел да си позволи кола. Когато времената били по-добри,

братята и
сестрите му помагали, но те също се разорили от десетгодишните войни
първо с Иран, после войната в за-лива.Притиснат от нуждата да си изкарва
хляба, Халид прекарвал

цялото си време в опити да съживи магазин за видеоапарати, който бил

купил почти без

пари.

На следващата сутрин Мериън отворила очи и видяла над себе си

безоблачното небе и

маранята наоколо. Едва тогава успяла да разгледа Мосул за пръв път. За

разлика от

Багдад градът бил избягнал разрушителните бомбардировки на

американските

военновъздушни сили. Една бомба разрушила къщата непосредствено до

дома на

Халидо-; вия брат. Шрапнел ранил една от малките племенници на Халид,

докато тя и

други деца наблюдавали заревото на, нощната бомбардировка. >

Дори след спирането на военните действия войната про-, дължила да руши

живота в

Мосул. Електроснабдяването на града било на режим. Токът спирал по два-

три пъти на, ден, като понякога прекъсването продължавало повече отх
шест часа.

Водоснабдяването също било затруднено и во-7 дата спирала от три до пет

часа на ден, а това било особено мъчително заради невероятната лятна
жега. Веднъж,^ след като

нямало ток в продължение на дълги часове, спрели водата и я пуснали едва

късно през
нощта, в резултат на което климатичните инсталации не работили цял ден и
цяла нощ.

191

Поливахме вътрешния двор със студена вода, а после слагахме матраците и

приспивахме там децата припомни си Мериън. В квартала трябва да имаше

над сто и

петдесет деца. Беше тъмно като в рог и всички малчугани и бебета бяха
уплашени и

плачеха в един глас това е най-жалният звук, който можете да си

представите.

Освен това войната станала причина да се прекрати друга жизненоважна

общинска

дейност: изпразването и почистването на помийните ями под домовете на

гражданите.

Сега нечистотиите течели по улиците и образували потоци от воняща

зеленикава вода, които пешеходците с мъка прескачали.

Освен това Мериън се чувствала ужасно изолирана. Всичките й колеги от

групата

„Жертви на войната" били в Багдад. Пощата почти не функционирала, а

телекомуникационната мрежа на Ирак била тежко засегната и повредена

Мериън не

можела да се свърже с близките си в Щатите по никакъв начин. Разбира се,

новинарските емисии били само на арабски.

Липсата на информация поради оттеглянето на Си Ен Ен ми се отрази зле

казваше

Мериън.
Освен че често излъчвали в най-различни аранжименти песента на Франк
Синатра „По

моему" любимата мелодия на Саддам Хюсейн радиостанциите н*

предавали нищо

интересно. Западни вестници нямало и Мериън по никакъв начин не

можела да разбере

до каква степен са верни непрестанните слухове, че войната може да

пламне отново.

Работното време на съпруга й било такова, че тя почти не го виждала.Халид

се отдавал

на работата си така пламенно, както на образованието си. Отварял магазина

за ви-

деоапаратура в осем сутринта, връщал се по обяд за два часа, в които

спирали тока, после отново отивал на работа и се прибирал в десет и
половина вечерта, уморен и

изнервен. Не можела да размени две думи с него. Такабило по цяла

седмица работел и

в събота, и в неделя. Халид си останал все същият, както и в-Щатите не бил

религиозен и не спазвал мюсюлманските празници.

Мериън тъжно си мислела, че в известен смисъл семейният им живот в

Мосул прилича

твърде много на онова тяхно всекидневие-в Щатите, което не можела да

понася.

На третия ден от пристигането й в Мосул Халид й казал, че ще донесе

храна, когато си

дойде за обед.Следобе-
192

дът минал, а от Халид нямало ни вест, ни кост. Единствената храна в

къщата била

малко студен хляб и лозови листа, които децата отказали да ядат. Мериън
знаела, че

Халид не може да готви и Адам и Адора са се хранили на друго място от

пристигането

си насам предимно в дома на Сагета, Халидовата снаха. Не знаела къде

живее Са-гета, а освен това била предупредена да не се разхожда сама из
града. Престъпността

нараснала по време на войната, а и европейското облекло на Мериън щяло

да събуди

подозрение, макар че в Ирак жените не били задължени да се покриват. Тя

видяла само

една-единствена жена с панталони.

Всички лежахме в леглото разказваше Мериън. Никой от нас не бе хапвал

цял ден.

Децата плачеха, аз плачех. Накрая всички заспахме от изтощение.

След като Халид се прибрал късно през нощта и Мериън му вдигнала

скандал, той се

извинил и обещал да направи нещо по въпроса. Нямал навика да зарежда

къщата с

храна, ала роднините му по десет-петнадесет наведнъж започнали да ги

посещават

всекидневно от ранна сутрин до късна вечер. Приготвяли храна съвсем

безразборно, в
различни часове на деня и нощта. Липсвало правилно разпределение на
продуктите и в

края на месеца оризът и брашното свършвали заради въведената купонна

система, но

поне на Адам и Адора повече не се случило да плачат от глад.

За Мериън вниманието, оказвано й от семейството, започвало да става

прекалено. При

наличие на двеста роднини, живеещи в радиус от десет километра, на

двамата с Халид

не им оставали две минути да се видят насаме.

Имаме нужда от спокойствие и време само за нас и децата, за да свикнем

отново един с

друг казала тя на Халид.

Аз не ги каня да идват отвърнал Халид, ала не може да им кажем да не

идват, защото

ще ги засегнем.

Само Сагета правела изключение. Тя била много внимателна и тактична и

гостуванията

й никога не продължавали повече от час. Освен това била единствената

роднина на

Халид, която говорела английски. Сагета разглеждала семейните

фотографии от

Мичиган и се опитвала да повдигне духа на Мериън, като й казвала:

„Сигурно твоето

семейство ти липсва, но сега аз ще ти бъда сестра."

Но дори това й приятелство й донесло горчивина. Пре-

13. От любов към дъщеря ми

.193

ди идването на Мериън Сагета се грижела за децата, докато Халид бил на

работа. Адам

не забравил майка си, но Адора била мъничка и в своето объркване

започнала да казва

на Сагета „мамо".

Когато пристигнах, Сагета ми каза: „Тя си има една мама в Ирак и друга в
Америка"

спомняше си Мериън. Тогава аз й отвърнах: „Не, според мен нейната майка

е една. Тук

тя няма мама." Но Адора много обича Саг-ета, защото се е грижила за нея

като за своя

собствена дъщеря, и това е било истинско щастие за Адора. Мен обаче ме

заболя много.

Към края на първата седмица от престоя на Мериън Халид гордо й

съобщил, че е

запазил апартамент в един „туристически град" край наскоро прекръстения

язовир

„Саддам", на трийсет километра северно от Мосул, за едноседмична

почивка. Мериън

била възхитена от модерния апартамент. Тоалетната била по западен

образец, но най-

хубавото от всичко били течащата топла вода и душът. Изобщо всичко било
прекрасно, докато слухът й не доловил бръмченето на американските
бомбардировачи, които
правели разузнавателни полети от турска територия. Самолетите прелетели
толкова

ниско, че почиващите можели да видят номерата, изписани на корпусите

им. Всички

вдигнали глави, за да ги видят дори и малките деца в басейна. Тези случки

действували

особено зле на Адора, която се страхувала толкова много от самолети, че

стискала очи

даже като ги видела по телевизията. Адам разказал на майка си, че преди

нейното

идване над ранчото, където прекарали войната, всеки ден прелитали

американски

бомбардировачи.

Ти какво правеше тогава? попитала Мериън своя син.

Броях ги отвръщал той.

По онова време се ширел страхът, че Съединените щати ще възобновят

бомбардировките. След появата на два бойни хеликоптера, на двеста метра

от

прозорците на апартамента им, семейство Сайед прекъснало почивката си и

се върнало

в Мосул четири дни предварително.

След това животът им продължил все така еднообразно. Скуката била най-
големият й

враг дотам, че прочела два пъти единствената книга, която си носела: роман
от

петстотин страници. За да изкарат по-бързо деня, тя и децата спели до

много късно, чак

до единадесет сутринта (тъй

194

като в детската стая нямало климатична инсталация, децата спели в

родителската

спалня върху матраци на пода). Имали съвсем малко играчки и затова

Мериън и децата

пеели песнички и си измисляли сами различни игри.

Другото занимание били снимките, донесени от Мериън подбрала ги така,

че да не

разгневят Халид. Адам особено се зарадвал на снимката на шестгодишната

му

братовчедка Андреа, с която си играели чудесно като малки.

Толкова е хубава, мамо казвал той. Така ми се иска да я видя.

Не можел да повярва на очите си колко много е пораснала малката

сестричка на Андреа

Кристина.

Привързаността и обичта на Адам към братовчедките му били взаимни.

Година след

отвличането майката на Андреа я сварила да плаче в леглото си: „Мъчно ми

е за Адам и

Адора."

Мериън много я боляло за това, че децата й имат твърде малко развлечения.

Как прекара рождения си ден? попитала тя Адам.

Аз дори не знам кога е минал, мамо отвърнал той. Нито той, нито сестра му

празнували последните си рождени дни дори не им казали за тях. Когато

Мериън се

възмутила от това безразличие към празниците им пред Халид, той

отговорил:

Нямаше за какво да празнуваме.

Към три-четири часа следобед, когато токът спирал, спирала и

климатичната

инсталация и те напускали къщата, за да избягат от задуха и жегата в

стаите, и стояли

на сянка във вътрешния двор. Започвал всекидневният ритуал, събитието

на деня

прането на ръка. Мериън изваждала маркуча за вода от кухнята през

отворения

прозорец и с него пълнела една голяма кофа. Адора пълнела по-малка-' та

кофа, а Адам

плакнел прането. Тъй като децата имали малко дрехи, всеки ден перели по
час и

половина, докато не се свършел месечният порцион сапун, който трябвало

да им стигне

и за пране, и за миене, и за къпане.

Другите две събития, които децата чакали с нетърпение, били завръщането

на баща им

на обяд и късно вечерта, макар че Халид рядко им обръщал каквото и да е

внимание.

Адора била добро дете, но Халид се отнасял много строго с Адам и го

държал

отговорен за всички бели на малката.

Ти си длъжен да я следиш и наблюдаваш викал той.

195

Веднъж Адам казал на Мериън:

Мамо, помниш ли, като живеехме в Америка? Татко никога не ме биеше.

Знаеш ли

какво? Тук непрекъснато ме бие, непрекъснато.

Ако се случело нетърпеливият.Халид да натисне втори път звънеца на

заключената

входна врата, преди да му отворят, започвал да крещи на Адам, че не му е

отворил след

първото позвъняване. Мериън разказваше:

Щом чуех звънеца, веднага виках на Адам да тича към вратата, защото не
исках да му

крещят и да му се карат. Казвах му: „Тичай, тичай!" Той скачаше, обуваше

си чехлите

на краката и изхвърчаше навън да отвори вратата.

Като оставим настрана педагогическите изблици на Халид, възпитанието и

грижите за

децата паднали върху Мериън, а това не било лесно. Адора направо

подивяла, вероятно

се превъзбудила от присъствието на майка си катерела се по лавиците на

библиотеката, висяла по дръжките на вратите, често падала и се
наранявала. В същото време Адам
изпаднал в лесновъзбудимо състояние крещял и не я слушал за нищо.
Мериън се

озовала в безизходица. Щом се опитвала да наложи ред и дисциплина,

Халид я

упреквал, че крещи на децата. Когато се държала с тях добре и ги

прегръщала и

целувала, той пак недоволствал:

Дошла си само заради тях. От мен изобщо не се интересуваш.

Въпреки че за Мериън Мосул хи останал странен и чужд град, тя изживяла

и много

положителни емоции, докато живяла там. Все повече се възхищавала на

хората, към

които някога изпитвала недоверие и страх.

Иракчаните са най-дружелюбните хора на света казваше тя. Ще направят

всичко за

теб. Ако отидеш у някого и той има малко храна, ще ти я даде или ще
изтича до

магазина, за да купи онова, от което се нуждаеш, докато ти стоиш и го

чакаш. В

сравнение с американците те са сто пъти по-сърдечни и щедри. Право да си

кажа, беше

ми много трудно да свикна с липсата на тази сърдечност и щедрост, когато

се върнах в

Щатите.

Обаче и гостоприемството си има граница, особено когато гостът ти не

може да се
храни. Именно в това се състоял проблемът на Мериън през времето на
престоя й в

Мосул. Дали от стреса, или от различната храна („всички зеленчуци ми

горчаха"), тя

загубила апетита си

196

и не можела да хапне нищо, приготвено от Сагета. Когато се насилела да

хапне нещо, стомахът й изобщо не задържал храната, освен може би на
някое парче диня, което

Халид понякога се сещал да донесе вкъщи на връщане от работа. Но дори и

тогава

изпитвала разочарование, защото динята често се оказвала зелена: заради

драстичното

положение с вносните хранителни продукти иракските селяни

задоволявали нуждите

на страната от продукти, като прибирали преждевременно реколтата от

плодове и

зеленчуци.

Към края на втората седмица положението й се влошило до такава степен,

че по думите

й „не можех дори да преглъщам".

Отидох на лекар и тя ми каза, че заболяването е на нервна почва.

За жалост резултатите били твърде красноречиви и реални: за по-малко от

месец в

Средния изток Мериън отслабнала с двадесет килограма.

Към края на юли нямала сили дори да стане от леглото.

Тъй като не можех да се храня, съзнанието ми бе съвсем замъглено. Не
знаех изобщо

какво става...

Както обикновено, Халид проявил малко съчувствие:

Знаеш ли колко покани отказах заради теб? Само защото не ти се прави

нищо!

Една сутрин Мериън се събудила и в мътното й полу-съзнание се появила

ужасната

мисъл, че ако не напусне Ирак, най-вероятно ще намери смъртта си тук.

Била

прекалено слаба, за да готви или да си играе с децата. „Аз съм в тежест на

всички, само

им преча", помислила си тя. Да, трябвало да си върви. Имало един-

единствен въпрос: дали би могла да вземе Адам със себе си?

Преди да замине за Ирак, Мериън просто си забранила да мисли за това

дали Халид ще

й позволи да вземе едното от децата със себе си в Щатите. Тогава смятала,

че ако се

окаже притисната до стената, ще се наложи да избере малката Адора.

Когато обаче се

сблъскала с познатото упорство на Халид, променила мнението си. Адора

се

приспособила относително добре в Ирак, докато Адам страдал ужасно.

Пристигането

му в тази страна било „най-неприятната изненада в живота ми", както сам й

казал.
Докато бил далеч от майка си, започнал да забравя физиономията й.

197

Единственото, което исках, бе някоя твоя снимка -й казвал той през сълзи.

Адам страдал за всичко в Щатите: баба му и дядо му, приятелчето му от

квартала,

играчките, които останали там.

Защо не ми донесе колелото? питал я той. Защо не ми донесе оловните

войничета?

Адам рекла му Мериън. Не смятам, че оловните войничета щяха да са си на

мястото

тук.

Освен това Мериън казала на сина си, че ще направи всичко възможно, за

да го вземе

със себе си в Щатите. Струвало й се, че надеждите й не са съвсем

безпочвени. В края на

краищата Халид бил привързан единствено към Адора. Съпругът й

неведнъж заявявал,

че иска синът му да се върне в Щатите, за да продължи там образованието

си. Казал на

Мериън „да се готви" и „да стяга багажа", защото двамата с Адам ще я

придружат до

Аман, откъдето Адам ще получи паспорт чрез американското консулство.

Халид

намекнал, че той и Адора ще ги последват в Америка, след като продаде

магазина за

видеоапаратура, при все че явно говорел за някакво мъгляво бъдеще.

Цяла седмица Адам тръпнел от нетърпение. Мериън дори съставила
менюто на

тържеството, което щяла да даде в чест на неговото завръщане:

Хамбургери, колбаси, хот дог, сандвичи и варена царевица. Когато не

можеш да се

храниш, мислиш единствено за храна.

Напрежението й растяло, защото Съединените щати били поставили краен

срок за

допускане на наблюдатели в иракските военни обекти, който съвпадал с

деня на

заминаването им. (По-късно Мериън научила, че през въпросната седмица

над 300 000

изплашени до смърт иракчани са напуснали Ирак и избягали в Йордания).

Какви са изгледите? питала тя Халид, имайки предвид заплахата от

подновяване на

военните действия.

Днес не са много добри отговарял той, а друг път казвал:

По-добри са от вчера.

С това разговорът приключвал Халид не обичал да се впуска в обяснения и

Мериън

оставала сама с въображението си, в което се раждали ужасяващи картини

всеки път,

когато над главата й прелитал американски бомбардировач.

198
I
Няколко дни преди заплануваното пътуване Халид променил решението си:
Адам щял

да остане в Ирак.Мериън панически телефонирала на Шакир в Багдад,

който поискал

да разговаря със съпруга й. Оказало се, че Халид и Шакир са стари познати

от

студентските демонстрации във Вашингтон. Шакир казал, че ще им уреди

писмо, което

да им осигури безпроблемно пътуване от името на Червения полумесец, за

да са

сигурни, че няма да имат неприятности на границата, и Халид се съгласил с

плана.

На 25 юли, четвъртък деня, в който трябвало да тръгнат за Аман, Халид се

прибрал от

работа и съобщил, че отлага пътуването за петък. В петък го отложил за

събота.

Знаех, че се бави и отлага нарочно и че това не е на добро. каза Мериън.

Онази събота

той се прибра вкъщи и аз му казах: „Какво става, кога тръгваме?" Той ми

отговори:

„Трябва да говорим по този въпрос", и аз веднага разбрах какво ще ми каже.

Влязохме в

друга стая, седнахме и той рече: „Взех решение. Няма да разделям

семейството си. Ако

искаш да останеш и да бъдеш истинска съпруга и майка, нямам нищо

против. Ако

искаш да си отидеш, моля, заминавай си. Изборът е твой.

Халид твърдял, че никога не е обещавал на Адам да го пусне да замине с

майка си.

Освен това, добавил той, Мериън вече не била в състояние да го издържа

финансово,

което било подъл удар под кръста.

Изпаднах в истерия разказваше Мериън. Как може да е толкова жесток?

Започнах да

му крещя, грабнах една възглавница, за да го замеря с нея, но той стана и

тръгна към

мен: „Да не си посмяла!" Пуснах възглавницата и започнах да се удрям бях

толкова

ядосана, че трябваше да удрям нещо, а в стаята бяхме само аз и той.

Децата, които си играели навън, чули разправията и били ужасени от

нервния изблик

на майка си. Никога не я били виждали в това състояние. Когато Мериън се

поуспокоила малко и заплакала по-тихо, Адора влязла в стаята || я попитала

дали си

заминава.

Аз й повтарях: „Обичам те, обичам те, върви да си играеш." После влезе

Адам, целуна

ме по бузата и ми ка-ia: „Не се тревожи, мамо, когато порасна, ще дойда

при ie6." Каза

го спокойно, след това излезе от стаята.

По-късно Мериън преосмислила на спокойствие ситуацията и заключила,
че Халид е

инсценирал нарочно цялата история като последен опит да я накара да

остане и че

199

никога не е имал намерение наистина да пусне Адам с нея. Според нея

„искаше да се

превърна в обикновена иракска съпруга да си стоя у дома, да гледам децата,

да

изпълнявам всичките му желания и да живея така, както иска той. Но аз

никога не съм

била такава и той го знаеше много добре."

В този,момент Мериън почувствала, че няма сили да отлага повече

заминаването си

въпреки скръбта по Адам. Всичките й колеги от групата „Жертви на

войната" отдавна

били напуснали Ирак и нейната изходна виза щяла да изтече съвсем скоро.
Ако

останела след този срок, се страхувала, че Халид ще й попречи да замине

по същия

начин, по който Муди ме бе затворил като в капан седем години по-рано.

Нямало никакъв смисъл да се опитва да бяга заедно с децата. Северната

граница на

Ирак била преградена с бодлива тел и минирана солидно дори да успеели

да се доберат

до граничния пункт, децата нямали паспорти.

С една дума, Мериън била готова.

Наложи ми се да живея без децата си цяла година обясни тя и вероятно това

е

единственият начин да се обясни защо се върнах без тях бях се научила да

живея без

тях.

В неделя, в 4 часа сутринта, двамата с Халид се качили в таксито, което

щяло да ги

отведе в Багдад. Мериън не преставала да плаче. Когато пристигнали, той

нарушил още

едно свое обещание отказал да я придружи до Аман. Уверил* я, че на

таксиметровия

шофьор можело да се разчита. Мериън с тъга си помислила, че работата в

магазина е

много по-важна от нея самата. Тогава Халид за последен път забил нож в
сърцето й с

думите:

Защо не престанеш да се държиш толкова упорито и не останеш, както

беше решила?

Когато Мериън отказала, той й заговорил още по-ряз-

ко:

Ти ме попита дали можеш да дойдеш тук. Аз не съм те молил да идваш

казал й той.

После й обърнал гръб и си тръгнал изправената му фигура се отдалечила от

таксито и

се стопила в ярката следобедна светлина на Багдад.

По време на тринайсетчасовото пътуване до Аман Мериън размишлявала
за много

неща: Как ли ще се справят децата без нея? Дали ще се оправи сама на

йорданската

200
I
граница? Как ще реагират нейните приятели от „Жертви на войната" на
заминаването

й? Оказало се, че Шакир бил малко разочарован. Според него Мериън

трябвало да

„поизглади" нещата и да остане още един месец, като получи нова вцза с
помощта на

съпруга си, и да склони Халид да се приберат заедно в Щатите преди

началото на

учебната година: „По-добре би било да се чувстваш зле още няколко

седмици,

отколкото цял живот."

Другите обаче я посрещнали топло, тъй както щели да го направят и

роднините й в

Мичиган. Особено добри към нея били две неомъжени жени на нейна
възраст Кавкуб

Дауд и Надйа Сукар. И двете били иракчанки, живеещи в Америка.

Надйа бе много мила с мен каза Мериън. Излях пред нея душата и сърцето
си и тя ме

изслуша с най-голямо внимание, а после ми каза: „Знам, че страдаш, но не

го

заслужаваш." Кавкуб ми даде няколко съвета. Каза ми: „Мериън, знам, че

не се е

получило така, както си искала, но не искам да те гледам как седиш в Аман

и не се
чувстваш добре. Искам да погледнеш на престоя си като на цели тридесет
дни, които си

прекарала заедно с децата си.и че не си имала друг избор, освен да се

върнеш." Думите

й ме разведриха и успях да се отпусна и да не се чувствам толкова зле.

През петдневния престой в Аман трите жени били неразделни до такава

степен, че

живеели в една хотелска стая и Надйа и Кавкуб спели в едното легло, а

Мериън в

другото, за да пести и от бездруго намалелите си средства. Надйа също

имала причини

да тъгува. Баща й лежал в болница в Щатите, защото имал болно сърце, а

родният й

град Басра вторият по големина град в Ирак бил силно засегнат от войната
в залива.

Положението било ужасно хората живеели на открито из улиците, древните

джамии

били разрушени, таксиметровите шофьори й отказали да я закарат до дома,

в който

прекарала своето детство.

Жените имали две възможности: да седят в хотелската стая и броят

часовете до

излитането на самолета или да се разходят и разгледат Аман и забравят за

тревогите си.

Избрали втората и Мериън успяла да се поразведри и прекара доста

приятни часова.
Слизали край хотелския басейн, посещавали най-добрите арабски
ресторанти в града, някои от които предлагали национални шоупрограми.
Халид

201

никога не бил водил Мериън на подобни места. За нея това бил нов свят,
който много й

харесал и храната, и музиката, и пъстрото многообразие на тази толкова

различна

култура.

Мериън се връщала в Мичиган така, както заминала без своите деца. От

друга страна

обаче, не се връщала с празни ръце. Нейният мироглед се променил

завинаги. Не била в

състояние да махне с лека ръка на страданията на хората от близо и далеч

вече била

гражданка на света.

Всеки, с когото се запознах в Ирак, бе загубил свой близък в

бомбардировките или във

военните действия каза тя. Но не това е трагедията на иракския народ.

Голямата им

трагедия е в това, че цялата им икономика се разпада благодарение на

санкциите.

Хората не са работили от дълго време насам и знаят, че работите вървят на

зле. Жените

продават златните си украшения, а момичетата телата си, за да си купят

храна.
Не могат да си купят нито мляко, нито храна, нито лекарства. Седемдесет
процента от

лекарствата били внос от западните страни, а сега получават само десет

процента от

доставките, въпреки че се нуждаят от три пъти повече лекарствени

средства.

Анестезиолозите нямат работа, защото нямат упойки за пациентите си.

Ваксините,

които трябва да се съхраняват при ниски температури, се развалят и

бебетата в

кувьозите умират, защото е въведен режим на тока. В нашата група

„Жертви на

войната" има хора, които обикаляха болниците и държаха в ръцете си

умиращи малки

дечица.

Въпреки разрухата от войната в залива Мериън не срещнала нито капка

враждебност в

Ирак.

Правеха огромна разлика между правителството на Съединените щати и

американския

народ каза тя. Тяхната представа за американците не е еднозначна. Те

искаха да ме

убедят, че иракският народ не е наш враг.

Санкциите, добави тя, въобще не притесняват Садцам Хюсейн, но хората

много страдат

от тях. Средната класа е обедняла, бедните са в отчаяно сьстояние.Те

всички се плъзгат

бавно към дъното на дълбока пропаст и се чудят защо. Тяхното

правителство не

изразява волята и желанията им: те не са направили нищо, заради което да

заслужат

подобно отношение. Те просто искат да се върнат към своя нормален ритъм

на живот,

ала санкциите им пречат да го сторят. Ето защо страданието им

продължава, без да

имат каквато и да е вина.

202

На 31 август, месец след като напуснала Ирак, Мериън набрала номера на

телефона в

магазина за дрехи, който се намирал до магазина за видеоапарати, и

собственикът се

обадил просто да не повярваш. Телефонните линии били най-после

открити. Само след

секунди разговаряла със съпруга си. Разговорът протекъл съвсем

официално. Халид я

попитал какво става с американското му поданство ( преди да замине, бил

издържал

изпита,у но не се явил на церемонията по полагането на клетвата) и за

паспортите на

децата, което щяло да улесни тримата да влязат отново в Щатите. Мериън

му казала, че

работи и по двата въпроса с Държавния департамент. След десет минути

връзката

прекъснала.

Въпреки че Халид все още не можел да я набира, Мериън можела да

телефонира на

съпруга си и дори да раз-I оваря с децата, когато искала, но при

предварително

направена уговорка за пръв път от четиринадесет месецаг Преди година

щяла да се

чувства на седмото небе. Сега, странно защо, била потисната.

Сега ми е проблем да се въздържам и да не звъня непрекъснато: в

състояние съм да им

телефонирам всекидневно и пак няма да ми е достатъчно каза тя. Но е

ужасно скъпо и

мота да си го позволя само един път ме-сечно. Сега> когато знам, ч? мога
да говоря с

тях, мисля за тях непрекъснато. Единственият начин да прекарвам деня, е

да не мисля

за тях, а ето ги къде са на другия край на телефона.

Преди да се разпадне връзката, Халид подновил поканата си към Мериън

да ги посети

отново на негови разноски.

Мен обаче ме е страх да правя каквото и да е, щом юй поставя условията

каза Мериън, защотр си правя сметка, че ако направя нещо, няма да имам
възможност да избирам

дали да си тръгна, или да остана.

Като алтернатива тя събира пари. Това е бавен процес, гьй като е затънала в
дългове. За

да събере малко пари, тя работи на две места: платена служба в офиса на

„Жертви на

войната" и касиерка в магазина за видеоапаратура на натурализиран

иракски

бизнесмен.

Бъдещето е несигурно. Мериън се надява да види Халид и децата идната

година в Ирак

или на неутрална тери-трия в Йордания или в Австрия. Според Халид има

възможност

той да доведе Адам и Адора в Съединените щати

203

на гости и дори завинаги. Не казва кога би дошъл, пък и Мериън се е

научила да не се

надява прекалено силно.

В известна степен животът й е по-труден от нейното пътуване. Има дни, в

които я

завладяват чувство на вина и самота.

Продължавам да се съпротивлявам на депресията каза тя. Все още съм

потисната и

част от мен просто иска да изчезне и да се скрие някъде, да се напъха в

някоя дупка и

да не прави онова, което трябва да правя аз.

Събитията от последната година обаче са мобилизирали Мериън и е

престанала да се
поддава на летаргията. В най-тежките си мигове тя си спомня какво е
казала на Адам и

Адора в Мосул:

Ако се случи нещо много лошо и трябва да си отида без вас, ще се върна и
ще се боря, за да ви върна при себе си. Мама ви обича, винаги ще ви обича
и ще дойде отново.

Мериън ще удържи думата си. Поне в това е абсолютно сигурна. Освен

това тя знае, че

нейната история не може да има щастлив край.

Каквото и да стане каза тя, ще живея със спомена за случилото се до края

на живота

си.

204

ТРЕТА ЧАСТ

ОСМА ГЛАВА

„Алжирските майки"

След европейското ми турне през 1988 година и срещата с „Алжирските

майки"

французойки, чиито деца са отведени от бащите им в Алжир осъзнах, че

трябва да

напиша книга, която да отвори очите на хората за реалните размери на този

наистина

глобален проблем. Моята идея получи пламенната подкрепа на Арни

Дънчок. Когато
разбра, че темата наистина си струва труда, той изрази желание да работим
заедно

върху книгата и в продължение на три години отдели значителна част от

времето си, за

да се превърне идеята в реалност.

Станах свидетел на това как Арни се отдава изцяло на онова, което го

вълнува. Веднъж

ме помоли да му помогна. Случаят бе следният: един американец от

мексикански

произход на име Франк Гарсия бе осъден за убийство и изпратен в затвора

през 1985

година. Арни се беше заел да върне делото за преразглеждане, защото бе

убеден, че

човекът е осъден съвсем несправедливо. Колкото повече подробности

научавах по това

дело, толкова по-голямо ставаше желанието ми да съдействам и аз с

каквото мога.

Съдбата на Франк ме развълнува, чувствах го близък: знаех какво е да си

осъден и

затворен несправедливо.

Освен това растеше възхищението и уважението ми към Арни, който

работеше

всеотдайно, без да вземе и цент за труда си. През ноември 1988 година той
успя да

издейства преразглеждане на делото на Франк.

През 1990 г., две години след първата ми среща с „Алжирските майки",
двете с Махтоб

заминахме отново за Париж да се срещнем с тях, придружени от Арни и

сестра му

205

Джоан. Бяхме убедени, че техните разкази ще заемат важно място в нашата

книга.

Малко преди да тръгнем, Махтоб каза:

Щом вие ще работите, защо аз да не започна да уча френски?

Доста амбициозно желание за една десетгодишна ученичка в лятна

ваканция. Моят

френски редактор Антоан Одуар намери преподавател за Махтоб и Джоан,

която

преподава английски език в началното училище.

Един приятел на моя литературен агент Майкъл Кар-лайл актьор по

професия се бе

съгласил да ни предостави своя парижки апартамент, защото заминавал на

снимки.

Това бе истинско удоволствие за мен и дъщеря ми. Бяхме ходили в Париж

четири пъти, но винаги отсядахме в хотел и бяхме неотлъчно
придружавани от Фиксо шофьора,

който френският ми издател ни осигуряваше. Този път щяхме да се

запознаем с Париж

съвсем отблизо, да разучим града и да използваме бързото и удобно метро.

Това щеше

да бъде ново и вълнуващо преживяване за две типични жителки на

прочутия със своето
автомобилостроене щат Мичиган.

Когато пристигнахме в събота вечер, се оказа, че нямаме карта на града, но

Махтоб

никак не се разтревожи:

Утре ме заведи до хотел „Балзак" каза тя. Администраторът говори

английски и ще

ни даДе карта.

Знаеш ли как се отива до хотел „Балзак"? попита я Джоан.

Ти само ме заведи до Шан-з-елизе, а пък след това ще се оправя сама

отвърна Махтоб.

От този миг нататък двете станаха неразделни. През тези две седмици
разгледаха

толкова забележителности, колкото не съм успяла да видя самата аз,

въпреки че съм

била в Париж шест пъти. Междувременно двамата с Арни се запознахме с

най-

интересните и вълнуващи личности, които някога съм срещала в живота си:

„Алжирските майки".

Когато през август 1980 година Амар и Фарид Хуаш напуснали своя дом
във Франция,

за да погостуват на бащиното си семейство в Алжир, те очаквали

пътуването им да се

превърне в истинско приключение. През 1976 година двете момчета били за

пръв път в

Гардаиа град в северната част на страната, на петстотин километра от

столицата
Алжир. Тогава през цялото време били напрегнати и нес-

206

покойни, ала сега били по-големи Амар на тринайсет, а Фарид почти на

дванайсет

години, пък и двамата отивали на познато място. С нетърпение очаквали да

видят баба

си и дядо си, роднините и най-вече многобройните братовчеди, с които

обичали да си

играят преди четири години. Освен това баща им щял да бъде с тях, а те го
уважавали и

му имали пълно доверие. Мислели да прекарат в Алжир няколко седмици и

да се

върнат във Франция за началото на учебната година. Ваканцията отлетяла

неусетно.

През септември, когато Брахим Хуаш казал на синовете си, че е „болен" и

че се налага

да отложат заминаването, двамата братя се зарадвали, че ваканцията им ще

продължи.

Дните обаче минавали и те започнали да се чудят защо баща им не

оздравява. Брахим

записал момчетата в ислямско училище', да не си губят времето, докато се

„възстановявал" от болестта. Това ги объркало и притеснило, защото нито

Амар, нито

Фарид знаели арабски. Някои учители им превеждали, други не си правели

труда.
Момчетата не изпитвали желание да учат нов език, тъй като в края на
краищата всеки

момент щели да се приберат във Франция.

През това време майката на момчетада Мари-Ан била известена за болестта

на бащата

и отложеното им пътуване. Скоро започнала да изпитва сериозни съмнения.

Откакто

била напуснала магазинчето, което държели със съпруга си, и започнала

работа като

секретарка, бракът им не вървял. Брахим се почувствал застрашен от

независимостта на

Мари-Ан: ненавиждал мисълта, че тя ще ходи на работа и ще бъде далеч от

погледа му.

Когато голям супермаркет го принудил да продаде магазина, чувството му

на

неприязън се усилило.

Брахим бил натурализиран французин. Двамата с Мари-Ан сключили брак

в

католическа църква, където по-късно били кръстени синовете им. Въпреки

че говорел

само френски и общувал само с французи, той се чувствал изолиран,

излишен и

тормозен също като Муди, който бе изпитал на собствен гръб

снизходителното

отношение на американските си колеги. Брахим се опълчил срещу

страната, която през
1962 година приел за своя родина. Наричал Франция „кофа за смет".
Подобно на Муди

и Халид Сайед той също бил абсолютно убеден, че западната култура

покварява децата

и като пораснат, Амар и Фарид ще

207

станат престъпници и наркомани. Брахим се страхувал, че ще изгуби

авторитета си

пред момчетата, както станало и с жена му.

Четири дни по-късно Мари-Ан получила второ писмо: Брахим оставал в

Алжир заедно

с децата. Отначало не повярвала на очите си ударът бил съвсем неочакван.

Следващата

й мисъл била: „Не може да бъде! Няма начин Брахим да изпълни

намерението си." Била

сигурна, че френското правосъдие ще изиска синовете й да бъдат върнати в

родината

им. Продължила да вярва в това дори и след телефонния разговор с

Министерството на

правосъдието, откъдето получила съвсем малко информация и нито една

насърчителна

дума с изключение на това, че са затрупани от подобни случаи. Мари-Ан

била изумена: никога през живота си не била чувала родител да отвлича
собствените си деца.

В началото на октомври заминала за Алжир, където чрез съдействието на

френското
посолство се срещнала с Брахим. Казала му, че е дошла да разговаря с него,
но преди

всичко „искам да знам какво мислят децата по този въпрос". Отишли с

такси до

апартамента на Брахим, където Мари-Ан трябвало да чака още няколко

часа, преди да

говори със синовете си, защото те живеели у баба им, на двеста километра
от

столицата.

Като видели майка си, Амар и Фарид се зарадвали и притеснили

едновременно. Защо е

тук? Дали не се е случило нещо лошо?

Видели болката, изписана на лицето й, и разбрали всичко, преди да им каже

и една

дума.

Баща ви иска да останете тук завинаги започнала Мари-Ан. -

Но, мамо, ние искаме да се върнем у дома! възразил Амар. Трябва да ходим
на

училище!

Мари-Ан се постарала да ги успокои:

Все още не можете да си дойдете, но ще направя всичко възможно, за да ви

върна

вкъщи.

Както се оказало впоследствие, майка им нямала никакво намерение да ги

залъгва с
празни обещания.

Момчетата попитали Брахим какво всъщност става, защо иска да ги

задържи и какви са

намеренията му. Амар, който от малък бил по-упорит и своенравен и не се

боял да се

опълчва срещу баща си, заявил направо:

Татко, искаме да се върнем във Франция.

208

Затваряй си устата! отговорил бащата. Това не е твоя работа!

След пристигането им в Алжир Брахим станал по-ря-зък и строг със

синовете си, но и

някак по-объркан. Внушавал си, че постъпва по този начин за доброто на

Амар и Фарид

и че е единствено въпрос на време те да го разберат и да му благодарят. ,

Брахим обаче жестоко се лъжел. В душите на момчетата се развихрила буря

от

противоречиви чувства. Те изпитвали вина, че по-рано са се радвали

толкова много на

удължената ваканция и по този начин са станали неволни съучастници на

баща си.

Брахим се превърнал в прицел на буйния им юношески гняв. Той ги

излъгал, откъснал

ги с измама от дома, приятелите и семейството им във Франция. Даже след

като
пристигнали в Гардаиа, продължил да ги лъже, като се престорил на болен
и така

отлагал часа на истината.

Момчетата разбрали, че в заговора участва цялото семейство. Откакто били

пристигнали, те живеели в домовете на едни или други роднини. До този

момент

компанията на братовчедите им доставяла голямо удоволствие. Сега обаче

те изведнъж

си дали сметка, че тези хора са техни пазачи. Осъзнали, че по всяка

вероятност Брахим

е замислил отвличането им още по време на предишното си гостуване в

Алжир.

Защо не се върнеш? настоявали роднините. Тук има хляб за всички. Ще си

имаш дом, ще доведеш синовете. Ще се оправиш по-лесно.

Фактът, че Амар и Фарид тръгнали с баща си за Алжир доброволно и даже

с голямо

желание, ги карал да се чувстват още по-виновни.

Подобно на кръвосмешението и сексуалното насилие, отвличането нанася

непоправима

вреда върху детската пси-\ика. Амар и Фарид изпитвали към баща си пълно
доверие.

Нещо повече, те го обожавали, искали да му подражават и да станат като

него. С

постъпката си пряко волята и желанието им той грубо прекършил

напъпилия цвят на

(яхната мъжка зрелост и разрушил вярата им в самите себе си.

Мари-Ан останала в Гардаиа още две седмици. Обмис-пила възможността
да се

премести тук, за да се грижи за синовете си, но скоро отхвърлила тази идея.

В Алжир

трябвало да приеме исляма. Брахим съвсем ясно й показал къ-

|. От любов към дъщеря ми

209

де е нейното място сама, далеч от собствените й деца. („Трябва да свикнат с

новия си

живот", заявил той.) Нещо повече, било й известно, че според алжирските

закони няма

никакъв шанс да си върне децата, а тя продължавала да храни илюзията, че

от Франция

може би повече ще успее.

На раздяла облените в сълзи Амар и Фарид изразили надеждата си, че

скоро ще се

върнат при нея в Париж може би още идния месец. Така започнал дългият
период, през

който двамата крояли планове и чакали жадувания ден. Мислели, че той ще

дойде

съвсем скоро. Даже обсъждали какви алжирски сувенири да занесат у дома.

Трябвало

да мине известно време, преди Мари-Ан да осъзнае, че нито едната, нито

другата

държава е в състояние да защити децата, отвлечени от собствените си

родители, и
проблемът може да получи разрешение единствено след приемането на
нови закони,

спазвани и от двете страни.

Разстоянието между Франция и Алжир е едва шестстотин километра, което

е едночасов

полет над Средиземно море. Столетия наред културите на двете страни са

си оказвали

силно влияние и този процес е протичал доста бурно. Бивше мюсюлманско

владение,

страната попада под френско управление през 1834 година. Алжирският

народ извоюва

своята независимост през 1962 година. Алжир се превръща във френския

Виетнам една

дълга, кървава и безсмислена война, след която и у победители, и у

победени остава

горчивият привкус на омраза и неприязън.

В последно време Франция е залята от емигрантска вълна. Най-

многобройната група

над осемстотин хиляди са алжирци. В повечето случаи тези предимно

млади се-

вероафриканци търсят работа ръстът на безработицата сред емигрантите е

четирийсет

процента, освен това се сблъскват и с антиемигрантските настроения,

насаждани от

някои политици-расисти. В страната цари недоверие и от двете страни на

културната
бариера.

Този конфликт е особено осезателен при браковете между алжирци и

французойки

(обратното се случва много рядко на мюсюлманските жени е забранено да

са омъжват

за немюсюлмани и ако го направят, рискуват семействата им да се откажат

от тях).

Според френското право съпругът и съпругата са равни и образованието и

бъдещето на

децата им е тяхна обща отговорност. Този принцип важи

210

дори и след развода и двамата родители са длъжни да продължат да се

грижат за

децата. Алжирският семеен кодекс, приет през 1984 година, е патриархален

и в същото

време съдържа доста елементи от исляма. Многобрачието е позволено само

на мъжете.

Жената трябва да получи разрешение от баща си или своя настойник, за да

се омъжи, и

е длъжна да изпълнява всяко желание на своя съпруг.

Според кодекса майката храни плътта на своите деца, а бащата техния дух,
като ги учи

на културните ценности на своята религия и ги отглежда и възпитава като

добри

мюсюлмани.
Във Франция алжирците често се опитват да наложат този патриархален
дух в

семействата си, но той противоречи на друг мюсюлмански идеал:

важността, която се

придава на стабилното и хармонично семейство. За да заклейми масовото

отвличане на

деца в Алжир (над три хиляди само до средата на осемдесетте години),

върховният

духовен глава на Великата джамия в Париж шейх Абас заяви: „Безкрайно

съм

обезпокоен от факта, че тези деца не са отглеждани и възпитавани от

своите майки.

Майката е незаменима. Това никой не може да отрече. Въпреки това трябва

да знаем, че

като глава на семейството бащата носи отговорност за бъдещето на своето

дете, защото

то носи неговото име и изповядва неговата вяра."

Според алжирските закони след развода бащата единствен получава

настойничеството

над децата, си. Майката би могла да получи правото да отгледа децата, но

тя няма

право да взима никакви решения, свързани с бъдещето им, и е длъжна да ги

възпита в

духа на бащината им религия исляма. Във Франция, където всеки трети

брак, без

значение дали е смесен или не, завършва с развод, алжирците са свидетели

на една
широко разпространена съдебна практика децата да бъдат присъждани на
майката и тя

единствена да носи отговорността за тях. Това поставя бащите в ужасно

положение.

Отхвърлени от френското общество, наранени от загубата на съпругите си,

те

неминуемо се обръщат към исляма с подновена религиозна страст и

упование. Много

от тях заключават, че имат един-единствен избор: да отвлекат децата си в

Алжир. Не

страдат от никакви угризения на съвестта за стореното и щом се доберат до

родния

дом, получават подкрепата и на църквата, и на държавата.

Ако разглеждаме по този начин Брахим Хуаш, то той е

211

типичният баща-похитител. Вярно, във Франция се чувствал огорчен и

потискан.

Когато бракът му се разклатил, там вече не го задържало нищо. На Брахим

му се

струвало напълно нормално да се върне в родината, която познавал и

където се

чувствал сигурен и уверен, да я заобича още по-силно отпреди, както и да

отведе там

своите две момчета, защото се чувствал отговорен за тяхното бъдеще. 4

Но за Амар и Фарид се оказало невъзможно да се приспособят

безболезнено към новия
си живот в Алжир. Даже и при най-благоприятните обстоятелства преходът
щял да се

окаже труден. Всичко им било съвсем непознато: езикът, традиционното

облекло

(което включвало малка шапка за училище), религията, всекидневието.

Баба им и

лелите били единствените непокрити жени, които виждали.

Но обстоятелствата съвсем не били благоприятни. Момчетата не

преставали да тъгуват

за предишната си родина. Те отчаяно продължавали да се надяват, че ще се

измъкнат от

Алжир, макар че годините се изнизвали една след друга. Мари-Ан ги

посещавала

веднъж на шест месеца и всеки път те я очаквали с надеждата, че ще ги

върне отново

във Франция. Защо трябва да свикват с нещо временно?

Всеки ден напомняли на Амир и Фарид, че са различни. В училище били

строго

следени от директора близък приятел на баща им. Съучениците им ги

приели добре, но

им викали „онези, които дойдоха отвъд морето" така наричат в Алжир

чужденците. С

изключение на арабския, който вече говорели добре, всички останали

предмети

Корана, английския и френския им се стрували скучни и безинтересни.

Братята били
наясно, че с всеки изминал ден изостават от френските си съученици.

През януари 1981 година Мари-Ан гледала по телевизията едно предаване

за отвличане

на вече отвлечени деца. Свързала се с две от жените, взели участие в

предаването:

Габриел Бартон, която си върнала децата от Саудитска Арабия, и Жоселин

Бани, чийто

седемгодишен син бил отведен от баща си в Алжир. Въпреки че все още

хранела

надежда въпросът да бъде решен чрез съда, Мари-Ан започнала да крои

план, който я

изпълвал едновременно с възбуда и ужас: да отвлече синовете си.

През март отишла в Гардаиа да види момчетата. Измислила таен език, на

който

разговаряла с тях, и ги пре-

212

дупредила да бъдат готови на всякакви изненади. Направила им снимки за

фалшивите

паспорти и тогава разбрала, че няма никакъв шанс да успее. Преди всичко

Брахим

изпитвал подозрение към всеки ход на Мари-Ан и не й давал никаква

възможност да

остане насаме с Амар и Фарид. Освен това Мари-Ан научила, че й трябва

писмено

разрешение от Брахим, да изведе момчетата извън страната, дори ако на

границата не

забележат, че паспортите им са фалшиви. Нещо повече, четиристотин

километра през

Сахара делят Гардаиа от столицата Алжир единственото място, откъдето

може да се

напусне страната и това разстояние било невъзможно да се прекоси.

Момчетата не можели да се примирят с факта, че виждат майка си толкова

рядко.

Накърнени били отношенията им с техния най-близък човек на света.

Освен това не

можели да понасят презрението, с което я посрещало семейството на

Брахим. Считали

я за по-долна и „нечиста", защото е християнка и е загубила децата си,

което било

действително жестоко от тяхна страна. Брахим«тигнал дотам, че й наредил

да не се

докосва до нищо в дома му.

Майка и синове играели с часове на мозайка, само за да могат да седят

заедно и да си

дават тайни знаци, без да отронват нито дума. Започнали да се измъкват на

двора,

където скришом се прегръщали и целували и тихичко си шепнели как

мечтаят да се

махнат оттук и да бъдат отново заедно.

Скоро след като двуседмичната й отпуска свършила и Мари-Ан се върнала

във
Франция, тя получила писмо, което синовете й били успели да изпратят
тайно от баща

си. В него пишело: „Мамо, внимавай и се пази. Татко ще се жени

повторно." Тогава

Мари-Ан постъпила като много други изоставени родители: обърнала се

към съда в

своята родина. Получила развод и приела моминското си име Мари-Ан

Пинел.

Френският съд й присъдил родителските права над Амар и Фарид, но тя

много бързо

разбрала колко безполезен е този лист хартия. Въпреки дългогодишните

отношения

между двете страни (а може би именно заради тях), решенията на френския

съд не се

считали за валидни в Алжир.

Когато Мари-Ан се опитала да спечели родителските права и в алжирския

съд, жалбата

й била отхвърлена. Ис-1ямските закони на страната били категорични:

момчета-га

принадлежат на своя баща. Все пак съдът разпорели i

213

Брахим да изплати парично обезщетение на Мари-Ан, с което тя да покрие

съдебните

си разноски.

Когато през 1982 година Брахим се оженил повторно, момчетата

престанали да живеят
по роднини, а се преместили в дома на баща си и попаднали във властта на
своята

мащеха, чието отношение към тях обещавало бъдещи неприятности. И те

не закъснели

през двата месеца, които баща им прекарал в затвора заради политическата

си дейност, тя се постарала да им ги създаде. Една вечер Амар се прибрал в
десет и половина

вечерта (доста след задължителния вечерен час) и спорът с мащехата

приключил с

плесницата, която отнесъл.

По волята на баща си Амар и Фарид изпълнявали ислямските ритуали,

включително и

строгите пости през ра-мадана, но с известна неохота. Двамата изобщо не

се

интересували от философията на тази религия за тях всичко било

безсмислено и тъпо и

се правело само за показ. Колкото повече баща им се отдавал на

всекидневните

молитви и религиозни ритуали, толкова по-цинични ставали момчетата.

Брахим просто

съсипал своето семейство: излъгал синовете си и насила ги принудил да

живеят в

страна, която ненавиждали. Как тогава той и неговите роднини, които го

подкрепяли, можели да се наричат добри мюсюлмани? Както се изразявал
Фарид: „Понякога хората

говорят едно, но правят друго."

Отрицателното отношение на момчетата към всичко наоколо било

породено от

емоционалната бездна, която ги деляла от баща им. С течение на времето

Амар и

Фарид престанали да се страхуват от него, но и уважението им изчезнало

по същия

начин Махтоб спря да уважава баща си в деня, в който Муди ни заяви,' че

„няма да си

ходим у дома". Момчетата загубили своя идол завинаги. Изпитвали

единствено омраза

и съжаление към този мъж, който твърдял, че е праведен, а в

действителност бил

изградил своя живот върху една голяма и непростима лъжа.

От самото начало Брахим се опитвал да попречи на контактите между

майка и синове.

По негово нареждане служителите в кварталната поща (или негови

приятели, или

роднини) задържали писмата и в двете посоки, включително и колетите на

Мари-Ан за

рождените дни на момчетата и коледните честитки. Дори наредил на

втората си жена

да пребърква училищните чанти на Амар и Фарид и ако намери снимки на

Мари-Ан, да

ги къса. Но Брахим бил

214

безсилен да попречи на майката да се бори с всички сили, за да си върне

децата.
След като се срещнах с Мари-Ан, бях поразена от многото прилики в
нашите две

истории първоначалното ни чувство на безсилие, разочарованието ни от

правната

система, ниския ни социален статус в мюсюлманския свят. Разбира се,

имаше и

сериозни различия. Аз бях имала щастието да остана с дъщеря си, след като
бяхме

задържани насила в Иран, и да организирам бягството ни, като по този

начин разреших

проблема си за сравнително кратко време. На Мари-Ан не се бе отдала нито

една от

тези възможности. Все пак тя бе имала преимуществото да намери

подкрепа, разбиране

и съчувствие в родната си страна. Трябва да си призная, че ме беше

изпреварила с

години, стигайки до идеята, че този сериозен проблем може да бъде решен

само ако

изоставените родители се борят не поотделно, а заедно.

Ани Сужие бе дребна женица, заредена с неизчерпаема енергия от онези

хора, които

постигат всичко благодарение на волята и упоритостта си. Говореше тихо,

ала твърдо и

уверено.

Ани беше инженер и работеше в Държавната комисия по атомна енергия.

Бе живяла в
чужбина и познаваше културата на различни народи. Беше страстна
феминистка и

именно по тази линия се запознала с Жоселин Бани през 1981 година.

Развълнувана от

тежката участ на жената, чието дете било отвлечено, а тя самата

безпомощна да

направи каквото и да е, Ани изпратила Жоселин при една своя приятелка

адвокатка на

име Линда Вейл-Кюриел. Когато открили, че много други жени имат

съдбата на

Жоселин Бани, Ани и Линда основали Солидарния съюз на майките на

отвлечени деца,

станал известен под името „Алжирските майки". Те привлекли на помощ

още три свои

приятелки : Шантал Ханото издателка, Одет Брун пенсионирана лекарка, и

Ан-Мари

Лизен депутатка в Белгийския парламент.

Тези жени наричали себе си „пастирки", а не водачки на изоставените

родители, при

все че най-много им подхож-ило името „кръстници". Нито една от тях

нямала свои

собствени деца, но въпреки това не щадели усилия да попречат на онези

родители,

които искат да похитят своите собствени деца. Били феминистки, но

гледали на пробле-

215
ма от позицията на хора, които вярват в принципите на равенството и
зачитането на

човешките права, заложени още в трудовете на Волтер и философията на

Френската

революция.

Когато през ноември 1983 година алжирският президент Шадли Бенджедид

бил на

официално посещение във Франция, кръстниците застанали начело на

протестна

демонстрация пред алжирското посолство в Париж, където понесли доста

грубости от

страна на полицията. Няколко жени били арестувани и натъпкани в

полицейска

камионетка. Там именно Ани се запознала с Мари-Ан ПинелТази

демонстрация била

първата официална проява на „Алжирските майки".

Неразколебан от арестите, Солидарният съюз решил да пристъпи към по-

сериозни

действия. Той обявил, че следващата му акция ще привлече общественото

внимание

така, както никога досега: майките щели да наемат кораба „Свобода", за да

ги откара до

Алжир, където ще направят опит да се срещнат с отговорни държавни

служители и да

видят своите синове и дъщери. На шести юли 1984 година „Корабът за

Алжир" както
го нарекли средствата за масова информация трябвало да потегли от
Марсилия с

трийсет майки на борда. Сред тях имало и североафрикан-ки, които

живеели във

Франция.

Докато се събирали на пристанището, жените тръпнели от вълнение и

напрежение.

Мари-Ан продължавала да посещава синовете си два пъти годишно, но.

други майки не

били виждали своите деца от години. Ами ако в Алжир ни арестуват? Ами
ако изобщо

не ни разрешат да Видим децата си? Дали се хранят моите? Дали плачат

нощем?

Свикнали ли са с новия си живот и няма ли да наруша спокойствието им?

Дали изобщо

ще ме познаят? Как ще ги издържам, ако наистина си ги върна?

В дните преди отплаването и френското, и алжирското правителство се

обърнали към

кръстниците с предложение да започнат открити преговори, ако акцията

бъде отменена.

Ани се поколебала кое би било най-добро за каузата? Притеснявала се, че

групата е

твърде голяма, за да има добра организация, и може да се разпадне, преди

да стигне до

Алжир, където вероятно я чака арест.

Майките вече се готвели да се качват на борда, когато Ани извикала: „Не се

качвайте!

Пътуване до Алжир няма да има!" У /

216

Въпреки вълнението си майките уважили молбата на Ани и се подчинили

на решението

й.

През 1984 година направих грешка, като спрях кораба призна си тя по-
късно. Още не

мога да си простя.

Ани била вдъхнала надежда на всички тези жени, които били изпълнени с
трепетно

очакване да променят живота си, защото повярвали в успеха на

начинанието, а тя ги

предала. Вместо това се предоверила на обещанията на двете правителства,

които

продължавали да отлагат обещаните преговори.

„Направих голяма грешка и поех огромна отговорност", казала си тя.

От този момент нататък удвоила усилията си да направи за тези жени

единственото,

което имало значение за тях: да им върне децата.

Решили, че първо трябва да изберат ядро на групата пет представителки на

майките, на

които може да се разчита винаги и при всички обстоятелства.

„Трябват ни само жени, които могат да се борят", решила Ани. Нужно било
да са със
силен характер и да са безрезервно предани на делото, да могат да работят
в колектив и

да бъдат готови на всякакви жертви в името на общата цел.

Ясно е, че не може да очакваме от никого да бъде идеален отбеляза Линда

Вейл-

Кюриел. Ние обаче знаехме, че за да спечелят, тези майки трябва наистина

да бъдат

идеални.

За Ани нямало никакво съмнение, че Мари-Ан Пинел ще бъде една от

петорката.

Мари-Ан ми хареса още от самото начало сподели тя. Винаги идваше

навреме,

правеше всичко, за което я молехме, и не беше от приказливите. Трябваше

ми тъкмо

жена като нея.

Като истински политици кръстниците знаели, че борбата за всяка

справедлива кауза се

печели трудно и бавно, но резултатът рано или късно идва. През

следващите седем

години всяка от тях посветила на делото огромна част от времето и

доходите си

(известно време издържали организацията почти от собствения си джоб).

Освен това кръстниците осъзнавали необходимостта колективните

действия да бъдат

отлично координирани както от принципна, така и от практическа гледна

точка. Били
всеотдайни и посветени на каузата, а не на отделни хора.

217

Ръководителката Ани не разрешавала да се обсъждат индивидуални случаи.

Искат ли

да успеят, майките трябвало да останат обединени и верни на една-

единствена цел.

Когато за дейността на кръстниците се разчуло, към тях се присъединили

десетки

майки, чиито деца били отведени и държани насила в Алжир. За майките

работата в

организацията била възможно най-добрата терапия: тя им помагала да

изразходват

енергията си за полезни неща, намалявала напрежението им и им помагала

да се

справят с трудностите.

След провала с кораба „решихме да обединим действията си и да ги

насочим в

правилна посока", каза Жоселин Бани, Друга представителка на ядрото.

Ние знаем, че не можем да искаме децата Да ни бъдат върнати обратно.

Затова се

опитваме да водим преговори и да молим за реално постижими неща.

Искахме да изтъкнем слабостта на нашето правителство каза Ани. Когато

се

обърнахме към Комисията по човешките права към ООН и се срещнахме с

френския

представител, той ни отговори: „Сега не е нито мястото, нито времето."

Направо не

беше за вярване.

Главното им искане се отнасяло до правото на посещения, както и до

някаква система, която да следи изпълнението и гарантирането на това
право. Тежкият бюрократичен

апарат и на френското, и на алжирското правителство се задвижвал

влудяващо бавно.

„Алжирските майки" прибягнали до още една драстична постъпка. На 17

юни 1985

година, почти пет години след като Амар и Фарид били отведени в Гардаиа,
петте

представителки на майките заминали за Алжир, използвали разсеяността

на един от

секретарите и влезли на територията на френското посолство в Алжир,

където се

разположили на тревата и отказали да помръднат оттам. Отначало

служителите на

посолството се опитали да ги убедят да си идат: „Вие давате ли си сметка,

че това е

посолство? Какво всъщност искате? Не можете да останете тук." Те обаче

останали.

После служителите се опитали да ги сплашат, като им казали, че нощно

време

посолството се охранява от зли кучета.

Това не направило-никакво впечатление на жените.

Не мърдаме оттук, докато не ни решите проблема! казала една от тях.

Френският посланик се озовал в твърде деликатно по-

218

ложение. Не искал да окуражава тези жени, но в същото време не можел да

ги остави да

прекарат нощта на открито. Трябвало да ги подслони някъде и той неохотно

се

разпоредил да им приготвят малката едноетажна сграда в двора на

посолството, която

били използвали за столова, а сега била празна.

Така започнала окупацията. Майките били напуснали работа и нямали

никаква

представа нито колко време ще продължи престоят им в посолството, нито

дали

смелата им постъпка ще доведе до някакъв резултат, но били твърдо

решени да докарат

започнатото докрай. Френското правителство се объркало. Колкото и

нелепа да

изглеждала окупацията, всеки опит да бъдат изхвърлени майките щял» да

причини буря

от възмущение в средствата за масова информация. За късмет в столицата

Алжир току-

що бил кацнал похитен самолет събитие, което привлякло много

представители на

световната преса. Когато след няколко часа похитителите били

обезвредени, на
репортерите не им оставало нищо друго, освен да отразят окупацията на
майките, която

скоро станала новина номер едно.

Условията били доста жалки. Жените спели в спални чували направо върху
покрития с

плочки под. В стаичката до помещението имало кухненски съдове, газ*ова

печка и

малък хладилник. Освен това имало и баня, но без топла вода.

Първите няколко вечери духът и настроението били необичайно

приповдигнати. Всяка

разказала своята история, която останалите приемали със съчувствие и

симпатия. След

като изчерпали запасите си от анекдоти и дори ги повторили, полека-лека

жените взели

да униват: дали си сметка, че историите им са потискащо еднакви.

Дните минавали скучно и еднообразно. Нямало телевизор, нито телефон, а

радиоапаратът им хващал само една станция. Ани, Линда и няколко други

сподвижници в юва число и един свещеник работели като куриери и им

носели всичко

необходимо: от храната и приборите до книгите и пастата за зъби. Мари-Ан

преживяла

чудесна изненада Амар, който пристигнал в града за някакво спор-1но

състезание,

успял да се измъкне и да я посети в посолството.

На 21 юни петте майки писали на Ани: „Няма да мръднем оттук. Чувстваме

се
прекрасно, дори ако трябва да из-дьржим така шест месеца... готови сме и
за най-

лошото. Дръжте се! Знаем, че можем да разчитаме на вас!"

219

Четири месеца след началото на окупацията една от майките се огънала.

Елен

Монтетаго решила, че не може да издържи в посолството нито ден повече.

За да запазят

непокътната представата за сплотеността и решимостта си, останалите

съобщили, че тя

отива в Париж, за да бъде техен „посланик". Елен говорила пред Френския

парламент

за твърдата решимост на майките да постигнат своето и разказала за

живота им в

посолството. От този ден нататък всяка сряда Елен започнала да изпраща

по

четирийсет бели рози на президента, министър-председателя, министъра на

правосъдието и двете камари на парламента. Отначало цветята били свежи:

след време

Елен започнала да праща повехнали цветя, които символизирали все по-

слабите

надежди на майките.

Благодарение на огромната популярност, която си спечелили в много

страни по света, майките все пак постигнали известен успех. Ръждясалите
колела на тромавата

административна машина проскърцали и поели в правилната посока.

Френските и

алжирските държавни служители предложили компромисно решение: ако

майките

прекратят своя протест, всяко правителство ще възложи на посредник да

уреди

проблема с посещенията и създаде „някаква правна постановка", за да

могат децата да

прекарат коледните празници с майките си във Франция.

На 24 ноември пет месеца след като влезли в посолството останалите

четири жени го

напуснали. С това премеждията им съвсем не били свършили, но те често

щели да си

припомнят спартанския опит, натрупан в Алжир, и да считат постигнатото

за своя най-

голям съвместен успех.

Майките се уморили да чакат. Празниците наближавали, а децата

продължавали да

бъдат в Алжир, недостижи-ми както винаги. Правителството на Шадли

вече било дало

съгласието си да разреши посещенията по време на коледната ваканция, но

не било

предприемало никакви стъпки, защото нямало официални гаранции от

френска страна,

че децата ще бъдат върнати обратно в Алжир. На 25 ноември 1985 година

Мари-Ан

Пинел писала до президента Митеран:

Ние се върнахме, след като пет месеца мирно окупирахме френското
посолство в

Алжир, ала се върнахме без своите деца.

220

Наближава Коледа и аз страдам ужасно при мисълта, че моите деца Амар и

Фарид

Хуаш ще бъдат лишени от обичта на своите близки във Франция... Ако се

свържете с

президента Шадли, Амар и Фарид ще могат да дойдат във Франция, за да

прекарат

своята коледна ваканция.

Тържествено заявявам, че след това ще изпратя обратно децата си и няма да

се

възползвам от случая, за да получа родителските права от френския съд. '

Родителите на Мари-Ан, нейният началник от националната

корабоплавателна служба

и кметът на Маси изпратили писма с подобно съдържание до Митеран.

Президентът

отговорил, че не може да предложи гаранции без наличието на официален

договор.

Нищо не било в състояние да обезсърчи „Алжирските майки": те се

обърнали към най-

различни политически и религиозни институции

от френската комунистическа партия до протестантската федерация и

духовния

мюсюлмански водач шейх Абас

с молба да ги подкрепят писмено. Ани изявила желание лично да придружи
децата

обратно до Алжир. За да премахнат и последните съмнения, майките даже

подписали

клетвена декларация пред съда, че ще върнат децата в Алжир веднага след

ваканцията.

Щом се изпълнили условията, поставени от алжирското правителство, то

задвижило

изпълнението на споразумението. Ако бащите упорствали, у тях отивала

полицията,

посочвала децата, за които ставало дума, и казвала: „Ей ги, ела тук!".

Първото посещение било уредено за малко деца: само шест, сред които
били Амар и

Фарид, прелетели над Средиземно море и макар че били посрещнати най-

тържествено

от своите роднини във Франция, никой не бил в състояние да се отпусне и

да си

отдъхне напълно. Всички разбирали, че ваканцията е кратковременен лек за

болката от

раздялата.

Две седмици по-късно майките трябвало да преживеят още една агония,

много по-

ужасна от арестите или спането върху голия под. За да докажат, че нямат

намерение да

отнемат родителските права на бащите на своите деца и да удържат на

честната си
дума, на която алжирското правителство погледнало доста скептично, както
и за да

демонстрират своята солидарност, те върнали децата точно според

предварителната

уговорка.

221

Никак не преувеличавам, като наричам преживяното от майките чувство

агония (едно

от децата заявило, че предпочита да умре, отколкото да се върне при баща

си). Ако

майките били взели решение да задържат децата, алжирската страна щяла

да се окаже

безпомощна да ги принуди да го сторят. Въпреки това тези силни жени

надвили своя

майчин инстинкт и изпратили синовете и дъщерите си обратно, макар че

цялото им

същество се бунтувало.

Случаят с Амар Хуаш бил по-особен. Той бил на осемнайсет години и

според

френския закон бил навършил пълнолетие. Според алжирските закони

обаче бил все

още непълнолетен в Алжир за пълнолетни се считат навършилите

деветнайсет години.

Той трябвало да подпише отделна клетвена декларация в Гардаиа, че ще се

върне,

макар че можел да остане във Франция, ако пожелаел. На него обаче и през
ум не му

минало да наруши своята клетва.

Беше много смел и зрял за възрастта си каза Лин-да. Разбираше, че ако

остане,

неговата постъпка ще застраши преговорите, които водим, и затова Се

върна в Алжир и

се пожертва заради останалите.

През януари 1986 година една от кръстниците се отправила на мисия, която

можела да

застраши не само бъдещето, но й личната й свобода. Тъй като не била

френска

гражданка, Ан-Мари Лизен действала като доверена посредница между

майките и

алжирското правителство. В Белгия собственото й правителство не

обърнало никакво

внимание на дейността и проблемите на „Алжирските майки" факт, който

белгийската

представителка в парламента на Европа Ан-Мари считала за недопустим.

Сътрудничката на Ан-Мари Джини научила за историята на една белгийка:

предишната

година съпругът й завел трите им малолетни деца две момчета и едно

момиче в

Алжир, уж да присъстват на сватбено тържество. Когато пристигнали,

бащата ги

оставил у свои роднини в малко градче, близо до столицата Алжир, и

прекъснал
всякаква връзка с майка им. Когато се върнал в Белгия, за да получи
необходимите

документи от училището на децата, бил арестуван и изпратен в затвора. И

така бащата

лежал в затвора, а децата били оставени на баба им без каквито и да е

средства за

препитание.

Когато малките отишли вг белгийското посолство и по-

222

молили да им помогнат да се върнат в Белгия, оттам им отговорили, че не

могат да

направят нищо за тях по дипломатически път. Ан-Мари получила подобен

отговор и от

държавните служители в Брюксел.

Действително не мога да направя абсолютно нищо й казал министърът на

външните

работи. С Алжир нямаме подобно споразумение.

И след като договор липсвал, белгийското правителство отказало да

упражни натиск

върху алжирците по този случай, да не говорим, че в момента се подготвяла

голяма

сделка с алжирски природен газ за Белгия.

Все пак правителството се свързало с Ан-Мари по неофициален път и

информацията
била следната: „Трябва да се направи нещо, казал й високопоставен
държавен

служител, но не можем да го направим по официалния ред."

На Ан-Мари й било писнало от бюрократични разтакавания.

Ако се чака решение по официалния ред, ще минат години оплакала се тя.

Децата не

можели да стоят безкрайно в Алжир: едното от тях вече изпуснало учебната

година.

Ан-Мари решила да осъди държавата, за да превърне този случай в

прецедент. Щяла да

замине инкогнито за алжирския град Анабас, който се намира близо до

границата с

Тунис, заедно с един журналист. Шофьор, нает в Тунис, щял да вземе

децата от дома

им и да ги отведе при нея. Ан-Мари и журналистът щели да се престорят,

че са

родителите на децата, и да ги изведат от страната, където щял да ги чака

съпругът й, а

след това да отлетят за Белгия.

Планът се провалил. Някой информирал алжирските власти за намерението

на Ан-

Мари и тя била арестувана при пристигането си в Анабас. Полицията

спряла туниския

шофьор минути след като бил взел децата и те били върнати на роднините
им. Самите

деца нямали ни най-малка представа какво става и щели да го научат много

по-късно.

Ан-Мари и журналистът прекарали една нощ в Полицията, а после ги

преместили в

хотел^ където останали под домашен арест още шест дни. С тях се
отнасяли добре („Не

бийте тази жена!", помолил белгийският посланик), но нямали никакъв

контакт с

външния свят. Ан-Мари се бояла да не се случи най-лошото: скандалът да

съсипе

политическата й кариера и да я вкарат в затвора.

223

По време на разпитите тя непрекъснато отвръщала на въпросите на

следователя с

въпроси за децата и настоявала да им се даде възможност да се завърнат

свободно в

Белгия. Алжирците били готови да преговарят, но при едно условие:

бащата трябвало

да бъде пуснат от затвора в Брюксел. Стигнало се до следното

споразумение

обвиненията срещу Ан-Мари и журналиста били оттеглени, бащата бил

освободен и

цялото семейство се събрало в Алжир, за да намери приемливо решение.

Майката,

която все още хранела противоречиви чувства към своя съпруг, се

съгласила да го

приеме обратно при себе си.

В опита си да излязат с чест от положението, алжирските власти настояли
майката да

замине за Белгия сама, а бащата и децата да я последват седмица по-късно

в

присъствието на телевизионни камери.

Ан-Мари се радвала много, че най-сетне децата ще могат да се върнат у

дома: на път

към Белгия обаче си помислила с тъга, че това е последната й политическа

мисия. На

летището в Брюксел я посрещнал приятел, когото попитала:

Сега направо в затвора ли отиваме?

Шегуваш ли се? отвърнал той. Ти си героинята на деня.

Това била самата истина: за ареста на Ан-Мари писали на първите си

страници всички

европейски вестници. В нейно отсъствие тя се превърнала в център на

вниманието.

Възхищавали й се като на рядко срещано явление политик с голямо сърце.

Вместо даг

прекъсне политическата й кариера, нейната „престъпна" постъпка я

издигнала на още

по-висок пост. Скоро след случилото се станала представител на Белгия в

европейския

орган, който щял да работи за обединението на континента през 1992

година.

Когато попитах завърналите се в своята родина деца какво мислят за

смелата постъпка
на госпожа Лизен, те ми отвърнаха без колебание: „Страхотна!"

Във Франция „Алжирските майки" не били постигнали никакъв напредък.

Имало

всички изгледи да се смята, че е настъпил моментът френското

правителство да обсъди

и сключи двустранен договор с Алжир, отнасящ се до отвличането на деца

от единия

родител. През март 1986 година обаче френските социалисти загубили

изборите и на

власт дошло ново правителство. Моментът бил изпуснат.

224

На първата годишнина от окупацията на френското посолство Мари-Ан

Пинел и

другите майки се събрали да отпразнуват случая в Париж. Когато един от

репортерите

я запитал направо дали Амар желае да напусне Алжир, Мари-Ан се

свързала по

телефона с музикалния магазин, в който работел синът й. Амар вдигнал

слушалката и

изрекъл на един дъх: „Тръгваме си."

Той неведнъж бил заявявал на майка си, че ще напусне Алжир единствено с

брат си.

Когато навършил деветнайсет години, купил самолетни билети и двамата

заминали за

столицата Алжир. Там Амар и Фарид се опитали да влязат във френското

посолство.
Сега бил техен ред да го окупират, за да потърсят убежище, справедливост
и подслон, но в посолството отказали да признаят френското им поданство
за служителите

момчетата били алжирци и нямали работа там. Ударът бил неочакван и

жесток

младежите се почувствали също като нас, когато швейцарското посолство в

Техеран ни

отказа убежище.

Следващите две седмици Амар и Фарид прекарали по вилите на техни

алжирски

приятели. Скоро се научили, че баща им ги търси с полиция:

седемнайсетгодишният

Фарид бил обвинен, че е избягал от къщи, а Амар, който според

алжирските закони

вече бил пълнолетен, щял да отговаря за още по-сериозно престъпление

развращаване

на малолетен. Веднъж полицията позвънила във вилата, в която се

укривали, и братята

се скрили в банята, а в това време приятелите им се кълнели, че изобщо не

са ги

виждали.

Ако ги заловим, ще си имате сериозни неприятности предупредили ги

полицаите.

Тогава братята съюзници в продължение на толкова дълги години трябвало

да

направят твърде болезнен избор: за да не създадат проблеми на приятелите

си, те
решили да се разделят. Амар щял да избегне ареста, като отле-I и за
Франция с

помйщта на човек от френското посолство и Линда Вейл-Кюриел, която по

това време

случайно се намирала в Алжир. В това време Фарид трябвало да се върне с

автобуса в

Гардаиа, където Брахим щял да го отведе в полицията на разпит. На

въпроса къде е бил, той трябвало да отговаря: „Това си е моя работа."

Амар имал чувството, че предава брат си, който с всички сили се стараел да
не се

издаде и да устои на болката от раздялата. След като се върнал в Гардаиа,

Фарид зажи-

пял по-спокойно. Вероятно Брахим, който усещал, че ста-

S. От любов към дъщеря ми

225

ва нещо, се отказал да се държи строго с по-малкия си син. Разрешил му да

се вижда с

когото иска и да прави каквото пожелае. Фарид заживял с Брахим във

временно

примирие, но броял дните до навършването на възрастта, която щяла да му

осигури

свободата.

Един ден съпругата на Брахим му казала, че иска да отиде у своите

родители и да

пренощува там. Брахим не й позволил да вземе със себе си двете им деца, а

на^
следващия ден отказал да приеме обратно жена си. Развел се с нея и
задържал децата, които никога повече не видели майка си.

Именно в този момент Фарид се опитал да се намеси на страната на

мащехата си. Знаел

колко боли да те откъснат от майка ти и ненавиждал мисълта, че тези

дечица ще

извървят самотния път, който били извървели двамата с брат си. Колкото и
да се молел

Фарид, на нея й било забранено да вижда децата си.

През 1986 година нямало „коледни посещения" шейх Абае намекнал на

майките, че

няма да е зле да спрат да ги наричат по този начин, защото засягат

религиозните

чувства на родителите мюсюлмани. Алжирските бащи отказали да пуснат

децата си и

този път неписаното споразумение не могло да влезе в сила.

Алжирските майки били потресени и вбесени. Стриктно изпълнявали

всичко и въпреки

това децата им продължавали да живеят разделени от тях. Кръстниците

измислили друг

план: триседмичен протестен поход от Париж до Женева. Основното ядро

на групата

щяло да измине шестстотин километра пеш насред студената и тежка зима.

Участвам в похода, защото съм дълбоко възмутена обяснила една майка. ,

Дълго време нямахме никаква надежда добавила Маргарет Хюс,

англичанка, която се
била присъединила към основната група. Сега обаче сме тръгнали, защото
мислим, че

е възможно да успеем. Участваме, за да ги накараме да преговарят с нас.

На пресконференция в Париж Ан-Мари Лизен обяснила следното:

Това е поход, роден от отчаянието, но неговата цел е да накара другите

народи да не

бъдат съучастници в престъпленията, извършвани спрямо децата. Неговата

цел е децата

да могат да виждат и майките, и бащите си, дори да ги разделят граници. \

226

В свое комюнике кръстниците отправили пламенен призив: „Във

времената, когато

бащите и майките си отмъщават един на друг чрез своите деца, те

(участниците в

похода) искат да накарат всички нас да разберем, че отвличането не е

доказателство за

любов, а акт на насилие, който унищожава самото дете. Законът на по-

силния не бива

да управлява най-интимните отношения в семейството."

Майките поставили няколко многоамбициозни искания: да се осигурят

свободно

движение на децата и. право на посещения и на двамата родители, да се

определи и

назначи европейски посредник, да бъде зает свободният по това време пост

на

посредника от френска страна, да бъдат официално признати от комисията

по

човешките права към ООН и най-сетне да се състави и подпише официален

дългосрочен договор между Франция и Алжир.

Съзнавайки, че. ще бъде злепоставено още веднъж пред световната

общественост,

алжирското правителство положило всички усилия да спре похода. Ани си

взела поука

от предишния път и майките отхвърлили предложението да отидат да

преговарят в

Алжир. Те получили топлите бла-гопожелания на президента Митеран,

преди да

потеглят. Той най-сетне открито им изразил подкрепата си и обещал „да се

ангажира

лично с този въпрос, като се обърне към президента Шадли."

На 10 февруари 1987 година майките потеглили от Париж, придружавани

от десетки

телевизионни камери. Шест дни по-късно пристигнали в Страсбург, където

алжирците

били организирали импровизирана среща, като изпратили със самолет

няколко деца на

двудневно посещение. Когато майките посрещнали децата на летището,

чакала ги

твърде неприятна изненада: децата били придружени от своите бащи и от

телохранители.

Срещата между майките и децата била вълнуваща гледка. Някои от тях не

се били
виждали с години и дори не могли да се познаят. Трудно им било да
завържат разговор, защото говорели на различни езици. На майките ужасно
им се искало да стиснат своите

деца в прегръдките-си и да ги покрият с целувки, но трябвало да се

въздържат, защото

децата били много уплашени.

Алжирският посредник се надявал, че родителите може би ще се сдобрят и

съберат или

поне ще решат противоречията си, след като прекарат нощта заедно. Това
обаче било

невъзможно за болшинството жени, които били разве-

227

дени или разделени със съпрузите си от години. Бащите отказали да пуснат

децата сами

с майките си през нощта.

Чувствахме се грубо манипулирани каза Жоселин Бари.

Проблемът добави Елен Монтетаго, чиято дъщеря не била пристигнала в

Страсбург е

следният: бащите мислят, че щом веднъж дойдат във Франция, децата няма
да се

върнат в Алжир. Майките се страхуват, че ако пуснат децата си в Алжир, те

няма да се

върнат във Франция. Както виждате, това е един омагьосан кръг.

Скоро щяло да се окаже, че думите й Са пророчески.

Преди да потеглят от Страсбург, разделяйки се с болка от своите деца, Ани

съобщила, че майките и бащите са подписали индивидуални декларации,
определящи правото на

посещения. Въпреки че тези договори нямали задължителен характер за

никой съд,

алжирското правителство обещало, че ще бъдат зачитани.

Ани ясно подчертала, че протестът им не е приключил:

Майките се борят не само за себе си, но и за всички като тях. Те се борят за

подписването на конвенция, която ще позволи на децата нормални

отношения и с

двамата родители.

Групата продължила похода си към Швейцария.

Когато майките пристигнали в Женева, отзвукът от техния протестен поход

в

средствата за масова информация бил предизвикал истинска буря,

заплашваща да

помете всичко по пътя си. Те били топло посрещнати от Леонид Еменов,

председателят

на комисията по човешките права към ООН, който в поздравителната си

реч заявил:

„Страданията на майките са страдания на човечеството, защото майките

раждат живота

и се борят за мир... Вярваме, че е крайно време международната общност

да реши

много проблеми, един от които е и вашият."

Представителят на Алжир в Организацията на обединените нации бил по-

конкретен и
думите му прозвучали доста утешително и обнадеждаващо: „Това е един
много

сериозен проблем, за който ние всички си даваме сметка. В Алжир казваме,

че право

имат и едните, и другите. Извинете ни, но мислим, че и бащите имат

чувства като

майките. Разбира се, никой не се стреми да усложни проблема ви и аз

смятам, че той

може да бъде решен."

„Алжирските майки" постигнали по-голямата част от исканията си: били

официално

признати от ООН, алжир-

228

ската страна подновила задължението си да насърчава посещенията,

започнали

преговори за подписването на двустранно споразумение. След толкова

много отстъпки

и неуспехи обаче майките били скептично настроени.

Използват децата ни като шахматни фигурки казала Мари-Пол Мециани,

една от

участничките в похода. Всеки говори за права, но никой дори не споменава

за

страданията на децата.

Преговорите в Женева продължили. Според Ани главният въпрос бил да се

дефинира

принципът на „приложимия закон" да се реши коя от страните ще има

правото да

определя родителя, на когото да бъдат присъждани родителските права.

Този принцип, отбеляза тя, не бива да се определя на базата на
националността идеята, че примерно

.Франция е по-подходяща от Алжир за отглеждането на деца а като се търси

варианта, в който интересите на детето ще бъдат защитени най-добре. Този
принцип трябва да

отразява правото на детето да има своя родина и да бъде закриляно от

сътресението, което предизвиква отвличането и задържането му в чужда
страна.'

Французите внимавали да не изтъкват факта, че превъзхождат Алжир в

културно

отношение. Както отбелязал френският член на Комисията по човешките

права към

ООН: „Тези деца имат право да бъдат обичани и от бащите, и от майките

си. Те не бива

да бъдат лишавани от обичта както на бащиното, така и на майчиното

семейство. Така

те дори ще спечелят от допира си до две различни култури."

Вече можело да се каже, че има надежда и майките си позволили да

започнат да се

надяват. Новият посредник от френска страна Клод Алер казал: „Двама

хуманисти

вина-г и TvioraT да стигнат до споразумение."

През юли 1987 година двадесет и шест деца се отправили на второто

посещение през

граница, което завършило без инцидент. През декември за Франция

заминали

четирийсет и четири деца.

Тези събития били странна смесица от радост и убийствено разочарование.

Едно от

децата, пристигнали през декември, не било виждало майка си цели десет

години и

тяхната среща разтърсила всички присъстващи. Много от другите майки,

дошли на

летище „Орли" да посрещнат депата си, открили, че в последния момент

бащите са

отка-

229

зали да изпълнят споразумението. Някои пратили синовете, но не и

дъщерите: други

изобщо отказали да пратят децата. Десет майки обявили гладна стачка още
на самото

летище.

За останалите посещението отлетяло като миг... после се случило

немислимото. Една

майка отказала да върне се-демнайсетгодишния си син в Алжир. Когато

Ани научила

новината, тя възкликнала: -

Все така става нечестният винаги постига своето!

През март 1988 година случаят се повторил, но подействал на останалите

много по-
демобилизиращо. След специално уредено посещение първото години след

похищението на малката й дъщеря майката отказала да я върне обратно и

нарушила

обещанието си. Останалите майки знаели, че тя е най-непредвидимата и

неустойчива

сред членовете на основната група и историята й е действително трагична.

Бащата

алжирец работел в Саудитска Арабия и живеел във Франция, а детето

оставил на

отглеждане при своето семейство в Алжир.

Тези два случая имали катастрофални последствия. Още от началото на

преговорите

алжирците били подчертали колко е важно да се работи със сериозни хора.

Като се

имат предвид културните различия между двете страни, както и

отсъствието на каквито

и да било законови рамки, дадената от страна на майките дума била

единственият лост, който можел да задвижи другата страна. Алжирците
били убедени, че лъвският пай от

споразумението е техен. Децата живеели със своите бащи според

моралните норми на

тяхното общество. Защо да не отстъпят малко, ако майките наистина

спазват дадената

дума?

В голямата част от случаите тя била удържана, но в два от тях не, и

кръстниците се
опасявали, че именно тези изключения ще разрушат постигнатото доверие.
Опасявали

се също така, че те ще провалят цялото движение тъкмо когато било

постигнало

крайната си цел: двустранно споразумение, което преди всичко да защитава

правата на

децата.

Ала макар и съкрушени, кръстниците продължавали да работят неуморно

за каузата.

Пример за това била Ани, която отказала да се предаде и дори да се

оттегли. Вместо

това тя твърдо решила да превърне временния неуспех в голяма победа

(както каза

веднъж Мари-Ан: „Според мен Ани е най-умната личност, която

познавам"). Двете с

Лин-

230

да заминали за Алжир през април на среща с високопоставен държавен

служител.

Кръстниците заявили, че преди всичко усилията на майките са били

достойни за

уважение и че светът се обръща към Алжир да отговори достойно на тези

усилия, като

подпише двустранното споразумение.

Второ, с течение на времето посещенията през граница се оказали не най-

подходящата
форма за решаване на проблема. Идната година майките щели да помолят
да им

изпратят двеста деца, две години по-късно: четиристотин.

Трето, двата случая, в които майките отказали да върнат децата си, били
болезнено

напомняне, че хората са сла-боволеви и е несправедливо майките или

бащите да бъдат

принуждавани да избират между своето сърце и голямата обща кауза.

Личните

уговорки между двамата родители били неприемливи. Имало нужда от

договор, който

да има силата на закон и да получи одобрението както на юристите, така и

на

обществеността. Нито една от двете страни нямало да допусне съдбата на

засегнатите

да бъде диктувана от най-безскрупулните между тях.

Всъщност кризата ни помогна страшно много каза Линда. Искахме договор

от самото

начало. Това ни показа, че не можем да решим проблема без законни

средства.

Когато двете с Ани си тръгнали, Линда си припомнила думите на

алжиреца: „Крайно

време е да сложим край."

След завръщането ни във Франция разговаряхме с един от съветниците на

министър-

председателя продължи тя. Той ни каза, че на дипломатически език тези

думи имат

специален смисъл. „Може би ще успеем да започнем нови преговори", рече

ни той.

И тъй преговорите, предхождащи подписването на до-I овора, били

възобновени и

протекли още по-успешно отпреди. Не минало и без неприятности:

високоуважаваният

01 всички Клод Алер, който бил посредник от френска I I рана, бил

принуден да подаде

оставка след първия отказ ia бъде върнато дете.

За сравнение бих искала да ви разкажа за поведението на Фарид Хуаш. По

време на

третото организирано посе-¦ ние на децата във Франция той бил почти
деветнайсет-

годишен пълнолетен според френското законодателст-| и н почти

пълнолетен според

алжирското. Ако искал, можел да остане във Франция и никой нямало да

бъде в I I

стояние да го принуди да се върне обратно.

231

Той обаче не го направил: всеки родител би бил горд от подобна постъпка

на детето си.

Високо ценял майка си и онова, което била направила за каузата на

„Алжирските

майки". Момчето познавало цената на саможертвата. Също като брат си,

той искал да
помогне на всички деца, а не само на себе си.

Майките знаели, че трябва да поддържат създаденото напрежение. След

оставката на

Клод Алер и липсата на договор почти не хранели надежда, че ще видят

децата си през

лятната ваканция. За да дадат израз на непоносимите си страдания, шест

майки обявили

нова гладна стачка, която започнала в Деня на майката на летище „Орли".

Тази стачка

продължила повече от месец и една от жените била откарана в болница в

тежко

здравословно състояние. Президентът Митеран лично посетил

стачкуващите, което

само по'себе си показвало нарасналото влияние на движението^

Когато преговорите навлезли в своя критичен стадий, кръстниците предали

щафетата

на Жоржина Дюфоа, министър на емиграцията във френското

правителство. Жоржина

била първата, за която исканията на майките станали първостепенен

проблем. Тя била

организаторката на чартърния полет през 1985 година за първото

посещение на децата

във Франция. Подобно на Ани Сюжие и Ан-Мари Лизен и тя си спечелила

уважението

и доверието на алжирците, защото била на мнение, че е важен не

протоколът, а
сериозното отношение на партньора към поставения проблем.

Искам думата ви на мъж, а не на дипломат обърнала се тя веднъж към висш

държавен

служител, за да го подтикне към действие.

Алжирците й направили най-големия комплимент, който може да получи

жена, като

заявили: „Тя е упорита като истински мъж."

Въпреки че Алер вече не работел за каузата, неговите идеи все още

съществували в

проектодоговора, който бил лично негово дело. Оставала само не особено

приятната

задача текстът да бъде проверен и изгладен. Договарящите се страни си

давали сметка, че готовият текст на документа трябва да бъде кристално
ясен по две причини: за да

бъде приет и подписан от двете страни и да бъде спазван от правните

системи на двете

държави. \

232

Преди всичко договорът трябвало да бъде съобразен с чувствителността на

алжирците

към собствената им култура. Както отбеляза Линда: „Не можеш да кажеш

на алжирския

баща, че не е глава на семейството и няма да може да контролира

собствените си деца."

Или както казват алжирците: „Не може да принудиш един достоен баща да
се откаже от
своето дете." Имайки предвид именно тези неща, допълни Линда,
работещите върху

текста трябвало да избягват такива думи като „майка" или „баща". Едва ли
можело да

се очаква от договора да обедини правните традиции на двете страни. В

него била

въведена формулировката „родителят, понесъл отговорността" и се

обръщало особено

внимание на това, което би било най-добро за детето. Очаквало се текстът

да бъде по-

скоро практически, отколкото юридически издържан.

По двата основни принципа на договора почти липсвали както въпроси,

така и

противоположни мнения. Първият гласял, че децата имат право да останат

да живеят на

мястото, което считат за свой дом, и че нито един от двамата родители не

може да ги

отвежда насила. Вторият принцип потвърждавал правото на детето да се

вижда и с

двамата си родители, включително и правото му на редовни посещения при

родителя,

на когото са отнети родителските права.

Кръстниците били сигурни, че взети заедно, тези два принципа ще

попречат на много

родители, които биха направили опит да отвлекат децата си в друга страна.

При
условие че отвлеченото дете ще бъде незабавно връщано у дома, мнозина
щели да се

разколебаят или направо да се откажат от намерението си. И ако тези

родители бъдат

уверени, че бащинството или майчинството им не е застрашено, без

значение от

семейното им положение, те едва ли ще се решат на подобна отчаяна

постъпка. Ако

децата имат право да пътуват свободно и без ограничения от единия при

другия

родител, от един до друг континент, от една в друга културна среда няма да

има

причина някой да ги спре.

Малко по малко договорът бил дооформен и спечелил горещото одобрение

на

световната общественост. Случайно организираните посещения на децата

изглеждали

твърде несигурни в сравнение с условията на документа и най-важното:

договорът

премахвал опасенията на алжирците,

233

че това е клонка от страна на французите, целяща да отнеме всички

родителски права и

задължения на бащите. Нещо повече в договора било ясно казано, че и

двамата

родители са еднакво отговорни за спазването на правата на децата им.

След седемгодишен бавен и муден развой историческият момент дошъл
неочаквано

бързо. През юни 1988 година представителят на алжирската страна се

обадил на Жор-

жина Дюфоа и й казал: „Пристигайте веднага. Сега е моментът. Трябва

незабавно да

подпишем договора. Елате бързо в Алжир."

Три дни по-късно, на 21 юни 1988 година, Френско-ал-жирската конвенция

била

подписана, подпечатана и разменена между двете страни. Била назначена

временна

двустранна комисия, която да се занимава с всички, придобили публичност

случаи на

отвличане, включително и тези на децата на „Алжирските майки".

Бъдещите случаи

щели да се разглеждат направо в съда.

Убедена съм, че това е забележително събитие в историята на човешките

отношения.

Това е най-хубавата победа, при която победени няма. Кръстниците успели

да доведат

своята борба докрай. „Алжирските майки" вече не били разделени от

своите деца.

Алжирците спечелили уважението на световната общественост за това,

защото

разчупили веригите на взаимното недоверие и приспособили ценностите на

чуждата
култура към техните собствени културни ценности. На тях вече нямало да
се гледа като

на „лоши хора".

Най-хубавото обаче било, че спечелили децата сега те всички имали по

двама родители

вместо един. Спечелили и онези, които никога повече нямало да преживеят

травмата на

отвличането. Така победители се оказали всички деца по света.

Дефиницията „приложимия закон", предложена от Френско-алжирската

конвенция,

преодолява юридическата националност, закриляща родителите похитители

почти

навсякъде по света. Сега бащата алжирец не може да разчита, че съдът в

родината му

ще го защити и ще застане на негова страна. По същия начин майката

французойка не

може да получи автоматично подкрепата на френския съд. Според

конвенцията делата,

които се отнасят до присъждането на родителските права ^ случаи-

234

те, в които двамата родители са граждани на различни държави, се

разглеждат от съда

на страната, в която е сключен бракът, където са живели заедно и са

отгледали своите

деца с една дума, мястото, което децата считат за свой дом.

На практика в повечето от случаите, решени след влизането в сила на

конвенцията,

деца, отведени от бащите си в Алжир, са били върнати във Франция при

своите майки.

Освен това обаче благодарение на конвенцията други деца са останали в

Алжир. В тези

случаи оставането им е било свързано с тяхната възраст или с

продължителността на

престоя им в страната.

Щом бъде установен приложимият закон, съдът се разпорежда и децата

биват връщани

в родината им. В същото време се урежда и правото на посещения на

родителя, който

не е получил родителските права. Това е задължително условие.

Според конвенцията органите, които имат право да я налагат, са

Министерствата на

правосъдието в двете страни. Съдебните решения, взети от двете страни на

Средиземно

море, се спазват с еднаква сериозност. И френските, и алжирските

държавни служители

са упълномощени да издирват и намират отвлечените деца, да дават

информация, от

която се нуждае съдията, както и да връщат децата на родителя, който

упражнява

родителските права. По този начин въпросите се уреждат по-бързо. След

като съдът

разпореди кой от родителите да упражнява родителските права, децата се

завръщат в

разстояние на няколко месеца.

Конвенцията предвижда и по-строги мерки за онези, които отказват да се

подчинят,

главно мюсюлманите фундаменталисти. Всеки родител, който упражнява

родителските

права и пречи на редовните посещения на дру-i ия родител, подлежи на

санкции. Ако

другият родител не успее да върне навреме детето, местните власти го

издирват и го

връщат у дома.

Въпреки че майките французойки са доволни от споразумението, те не бива

да се бавят

прекалено дълго, ако с децата им се случи нещо лошо; За да избягнат

втория възможен

срив, който преживява детето (така нареченият синдром на пинг-понга) при

рязката

смяна на обстановката и средата, майката трябва да се обърне към съда до

една година

от отвличането му. Ако чака прекалено дълго, френ-

235

ският съд може да реши, че в дадения случай приложим е алжирският

закон. А пък ако

самата майка се случи да бъде отведена под някакъв претекст от съпруга си

в Алжир, тя

трябва първо да се върне във Франция, да получи развод и едва тогава да

подаде жалба

в съда, за да й бъдат върнати децата. Ако междувременно ги посещава,

трябва да живее

на хотел или на неутрална територия: ако поднови съжителството със своя

съпруг, то

тогава френският съд също може1 да реши, че в случая са приложими

алжирските

закони.

Френско-алжирската конвенция съвсем не е идеална. За да бъде

ратифицирана от

алжирската страна, в нея не са включени няколко големи групи от засегнати

лица:

извънбрачни деца, родители, които са сключили брак във Франция, но са

граждани на

други страни, родени във Франция майки от бащи-алжирци (според

алжирските закони

гражданството се предава по бащина линия, двойното жителство не се

признава: жена, чийто баща е алжирец, е алжирка и следователно не може
да заведе дело за отвличане

срещу съпруг, който е също алжирец).

И все пак тези дребни недостатъци не могат да помрачат успеха на

„Алжирските

майки". Те извоюваха онова, което не успя нито едно правителство

ефективно

споразумение за присъждането и упражняването на родителските права

между една
християнска и една мюсюлманска държава. Те наистина извършиха
невъзможното

благодарение на невероятната си упоритост, жертвоготовността и

способността си да

привличат влиятелни личности в служба на своята кауза.

След ратифицирането на Френско-алжирската конвенция отвличането на

деца От

едната в 'другата страна е сведено до минимум. Бляскавият й успех може да

послужи за

пример при други споразумения между ислямски и неис-лямски страни,

както и между

други народи с големи различия помежду си.

Днес Амар и Фарид са млади мъже на двайсет и четири и двайсет и три

години. Те

винаги ще помнят травмата от времето, прекарано в Алжир: и двамата са

по-въздър-

жани и предпазливи отпреди.

Имам чувството, че откраднаха младостта ми ми каза Фарид, когато

посетих

семейството му през 1990 година.

Тяхната история е и щастлива, и трагична. Няма съм-

236

нение, че когато Брахим Хуаш излъгал синовете си да го придружат до

Алжир през

1980 година, неговите намерения са били съвсем добронамерени. Очевидно

е имало куп
причини, които са го накарали да се върне с децата си в страната, която
познавал най-

добре. Той сигурно се е надявал, че ще успее да научи синовете си да ценят

културата, религията и моралните ценности на бащината си родина.

Ала тактиката на Брахим се обърнала срещу самия него. Насилието,

упражнено срещу

тях, щяло да остави отпечатък върху всичко, което ги заобикаляло.

Синовете му

изгубили уважението, което хранели към него, както и интерес към родната
му страна.

Всъщност те ненавиждали и новия си дом, и новата обстановка така, както

затворникът

ненавижда затворническата си килия. Този синдром е често срещан сред

децата,

отвлечени на по-голяма възраст. Те губят и двамата си родители наведнъж

онзи, който

остава далеч от тях, и другия, когото започват да ненавиждат от дъното на

душата си.

И докато ненавистта към баща им и пропастта, зейнала между тях и него,

никога'не ще

изчезнат, няма да е справедливо, ако кажем, че Амар и Фарид са нещастни.

Те

прекарват голяма част от времето си с Мари-Ан, за да наваксат

пропуснатите години.

Никога не съм виждала синове да обичат своята майка така открито, както
и братя, тъй

силно привързани един към друг. Това са хора, които никога няма да
проявят

безрезервно доверие към когото и да било. Братята са истински пример за

приемствеността между поколенията те са наследили ценностите на майка

си и ще ги

съхранят и предадат на своите деца.

От всички истории, които съм чувала по време на моите пътувания, тази

крие особен

смисъл за мен. След като се запознах с Амар и Фарид, аз искрено се

надявам, че моите

собствени синове ще продължат да изпитват дълбока привързаност както

помежду си,

така и към мен, защото няма нищо по-важно от връзката между деца и
родители и

всички ние, които сме изпитали на гърба си заплахата тя да бъде

прекъсната, знаем това

най-добре.

237

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клетвата е изпълнена

През март 1990 година с Махтоб заминахме за Тел Авив, където се

снимаше нашият

филм „Не без дъщеря ми". За нас това бе ново и вълнуващо събитие.

Кацнахме на летище „Бен Гурион" и незабавно се отправихме към

снимачната

площадка, където пресъздаваха пристигането ни в Техеран преди пет

години.

Наближихме актьорите, които играеха роднините на Муди, и те се

изправиха, за да ни

поздравят с добре дошли. Отначало имах чувството, че виждам

привидения: някои от

актьорите приличаха страшно много на истинските герои. Всички

споделиха колко

съжаляват за случилото се с нас в Иран.

Шестгодишната Шийла Розентал, която изпълняваше ролята на Махтоб, бе

очарователно момиченце и двете се влюбихме в нея от пръв поглед. Тя се

смути

мислеше, че ние току-що сме избягали. Беше щастлива, че сме успели да се

спасим, ала

много любопитстваше да узнае „дали не сме изморени от ездата?"

Преди да успеем да си поемем дъх, ни представиха на Сали Фийлд,

изпълнителката на

главната роля. Нямах време дори да си помисля какво бих могла да й кажа.
Благодарих

й, че се е съгласила да изпълни ролята, а тя отвърна, че я е привлякла

„необикновената

история".

В Израел двете с Махтоб прекарахме цели три седмици на снимачната

площадка и тя

дори взе участие в една училищна сцена. В Иран Махтоб изживяваше

много тежко

раздялата с мен, когато тръгваше на училище страхуваше се от непознатата

обстановка. Сега, когато всичко се правеше „на кино", тя с огромно
удоволствие

обличаше мантото и шала.

Един ден от терасата на училището ни посрещнаха триста малки статистки

в ирански

дрехи, Скандираха: „Махтоб! Махтоб!" Всички горяха от желание да

разговарят с

истинската Махтоб.

Шийла беше превъзходна. Играеше като професионална актриса и дори

поощряваше

Махтоб за изпълнението й след всеки дубъл.

Махтоб, беше много добра!

Шийла се гордееше, че вече е научила малко иврит и мо-

238

же да ни превежда, и представяше Махтоб като „истинската Махтоб", а

после

добавяше:

Аз само се правя на Махтоб.

Освен с нея Махтоб се сприятели и с Лий Хармън, гримьора на Сали. Лий

прекарваше

часове наред на снимачната площадка с Шийла и Махтоб. Правеше им

самолетчета от

хартия. Махтоб каза, че прилича на дядо й: беше същият майтапчия и

страстен рибар.
Много след като приключиха снимките, Махтоб си спомняше за него и се
питаше къде

ли е и какво прави.

Един ден Лий се обърна към Махтоб:

Я ела с мен до фургона да ти насиня окото.

И го направи. Синината изглеждаше съвсем като истинска. После й направи

и един

голям „белег от изгаряне" на ръката.

Старият арабски квартал на Тел Авив, Яфа, приличаше поразително много

на Техеран.

За снимките бяха донесли плакати и лозунги, написани на фарси. Смениха

уличните

табелки. На фасадите на сградите поставиха огромни портрети на аятолах

Хомейни.

Колите бяха пребоядисани в бяло, за да приличат на ирански пакони, или в

оранжево, като техеранските таксита, и бяха с фалшиви ирански номера.
Бяха поканени

консултанти иранци, за да помогнат на гардеробиерите за повече

автентичност на

костюмите. Израелците проявяваха огромно любопитство и наоколо се

събираха

толкова много зяпачи, че полицията идваше да провери какво става.

Семейство Уфланд

направиха изявление в печата, в което се казваше: „Това е филм. Духът на

аятолаха не е

завладял Тел Авив."

Приликите ми напомняха, че сме едва на деветстотин километра от Иран
твърде

близко до Муди, за да се чувстваме в безопасност. Като имах предвид тази

близост и

продължителния израелско-арабски конфликт, аз не бях особено склонна да

ходя в

Израел. Семейство Уфланд, Майкъл Карлайл и Държавният департамент

ме увериха, че

Израел има най-добрата система за сигурност в света. Повярвах им, след

като бях

задържана за проверка от представителите на израелските авиолинии „Ел

Ал" на

летището в Чикаго заради иранската ми фамилия. Те отказаха да приемат

обясненията

ми и се наложи да позвънят на продуцентите в Израел, преди да ни пуснат

в самолета.

След това ми се извиниха, но вътрешно бях доволна, че са толкова

взискателни и

безкомпромисни.

239

Скоро всекидневната работа на снимачната площадка ме погълна изцяло.

Беше

фантастично, нещо повече направо нереално, да наблюдаваш собствения си

живот,

превъплътен от друг. Доставяше ми истинско удоволствие, но с мъка гледах

определени сцени. Когато Шийла запищя отчаяно, след като за пръв път
остана сама в

училището, усетих как стомахът ми се сви и изпитах неудържимо желание

да изтичам и

да я успокоя. Най-трудно ми беше да наблюдавам сцените, в които Муди ни

пребиваше

от бой. Бяха толкова реални, че аз отново изживях ужаса, който бяхме

изтърпели в

Иран.

Преди време работихме заедно с Джон Голдуин и Крие Бомба по сценария.

Когато

свършихме, те ми направиха голям комплимент:

След като се запознахме с теб, трябва да ти кажем, че който и да изпълнява

твоята

роля, трябва да бъде открита и обаятелна личност, със свое собствено

излъчване.

Още от началото си бях харесала Сали Фийлд за изпълнителка на главната

роля. Бях

гледала нейни филми и намирах, че е много вълнуваща, естествена и

убедителна. Оказа

се, че Сали е идеалният избор за ролята. Тя не разговаряше с мен, за да

изгради образа

на героинята, която пресъздаваше, но аз имах чувството, че двете по един и

същ начин

сме усетили сценария, който написахме двамата с режисьора Брайън

Джилбърт. За мен

беше голямо удоволствие да гледам дублите, заснети през снимачния ден, и

да

наблюдавам очите на Сали в тях бяха изписани моите чувства по онова

време. Особено

ме разтърси сцената, в която казах на Муди, че искам да направя всичко

възможно да

заживеем щастливо в Иран бях замислила този ход, за да спечеля малко

време и да

мога да организирам бягството. Когато Сали прегърна Алфред Молина

актьора, който

играеше Муди, в знак на привидно помирение, камерата надникна в очите й

и прочете

в тях неискреността на словата й, които нямаха нищо общо с онова, което

си мислеше в

момента, и този изблик на чувства бе само един фалшив етюд.

Сали ме изненада още от първия ден на снимачната площадка. Местехме

се, за да

освободим място на екипа да подготви новата сцена. Сали се наведе и

вдигна от земята

празна пластмасова чашка, за да я хвърли в кофата за смет. Този неин жест

ми се стори

много непринуден за филмова звезда. В паузата между две сцени тя се

залавяше с

професионална сръчност да плете дантели.

240 ^

От мига, в който двете с Махтоб слязохме от самолета, семейство Уфланд

ни отрупа с
внимание. Колата им ни взимаше от хотела, откарваше ни на снимачната
площадка, а

после ни връщаше обратно. Обядвахме и вечеряхме заедно. Хари и Махтоб

непрекъснато говореха за любимия отбор на дъщеря ми „Детройт пистонс",

които

бяха на път да вземат участие във финалите за Супер купата. За радост на

Махтоб

Хари-бе твърд привърженик на детройтския отбор дори когато той играеше

срещу

отбора на неговия роден Лос Анжелос. Колкото повече време прекарвахме

заедно,

толкова по-големи приятели ставахме. Двамата бяха мили и внимателни с

нас и

продължиха да ни се обаждат много след като снимките приключиха и

филмът бе

готов.

В края на първата седмица семейство Уфланд заяви, че сцената на

бягството ще трябва

да отпадне от сценария. Бяха разчитали, че в планините Еилат в Южен

Израел ще има

сняг, но безснежната зима бе провалила плановете им. Продуцентите

твърдяха, че без

сняг сцената ще загуби драматичното си внушение. Най-лесно и

икономично беше да

се махне рт сценария. Алън Лад, шефът на „Метро Гол-дуин Майер", още

от самото
начало бил против тази сцена сред снеговете от съображения за
безопасност.

Брайън възрази, че бягството е изключително важна част от

повествованието, и

предложи да се преместят в Испания, където имало сняг семейство Уфланд

отхвърли

гази идея като твърде екстравагантна и изискваща много време. Екипът в

Атланта бил

готов да започне работа по снимките в Щатите и просто нямало никакво

време да се

гьрси друго място за снимки.

Сали реагира още по-остро дори заплаши, че напуска. За да предотврати

провала, Хари

реши да направи компромис: сцената с бягството остава, но ще се снима в

Израел без

сняг. Сали се съгласи да продължи работата. Брайън бързо преработи

сценария" сега

моята героиня фябваше да се пребори с непоносимата жега наместо с

убийствения

студ. И така работата продължи.

Докато бяхме в Иран, бях дала клетва (наср) пред Аллах. За иранците е
обичайно да

дават такива клетви. Например синът на Реза един от племенниците на

Муди бе роден

с деформирани стъпала. Беше опериран и I рябваше да носи специални

обувки и скоби.
Родителите му дали наср, че ако Мехди проходи, всички ще отидат да

1 6. От любов към дъщеря ми

241

се поклонят в Машад. Аз дадох клетва, че ако успеем да се измъкнем, ще

заведа

Махтоб в Йерусалим, за да мине по пътя, по който е вървял самият Исус

Христос.

Снимките продължаваха и семейство Уфланд ни предложи колата и

шофьора си, за да

отидем до местата, които искахме да видим. Махтоб се снимаше по цял

ден, но успяхме

да посетим някои интересни места. Първото ни пътуване бе до Йерихон,

Масада и

Мъртво море. С нас дойде Мони Рае актрисата, която играеше сестрата на
Муди. Беше

странно усещане все едно пътувахме с нашите ирански роднини. Въпреки

че много ни

харесваше, Мони Рае се чувстваше доста неловко в нашата компания,

защото във

филма изпълнява ролята на моя заклет враг. Мони изпитваше известно

неудобство и се

държеше така, сякаш ни искаше прошка, но ние станахме добри приятелки

с нея.

Когато застанахме пред руините на йерихонската стена, на двете с Махтоб

направо ни

секна дъхът. Качихме се в двореца на цар Ирод, на върха на Масада, и си

спомнихме за

невероятните жертвоприношения, давани на това място. Мъртво море бе

красиво и

ухаеше. Представляваше невероятна гледка водата му е толкова гъста от

солта, че дори

аз не можах да потъна.

Махтоб често свързва някоя страна с определено дете, което е било

отвлечено там.

Когато погледна към отсрещния бряг на река Йордан, тя си спомни за едно

малко

момченце и тъжно промълви:

Ех, как ми се иска да отидем там и да го спасим.

На връщане минахме покрай бедуини и техните шатри. Силуетите на

камилите се

очертаваха на фона на планините. Имахме чувството, че сме се върнали

назад във

времето. Единствените живи същества, които срещнахме, бяха бедуинките,

насядали

пред шатрите. Шофьорът ни каза, че те вършат цялата домакинска работа и

прекарват

живота си в безкрайно чакане на своите мъже. Според обществената

структура на

бедуините мъжът е призван да върши ед-но-единствено нещо той закриля и

защитава

своето семейство.

Беше направо невероятно да наблюдаваш как тези хора живеят по един и

същ начин от

столетия. Като си помисля за хилядите съвременни удобства, с които сме

свикнали и

които приемаме за нещо съвсем естествено, трудно ми е да си представя

как живеят

така.

242 ^

Край магистралата видяхме ръждясалите скелети на камиони и танкове,

които стоят

изоставени там, където са ci водили бойните действия по време на

седемдневната

война. За Израел войната и руините съвсем не са история. Във въздуха

витае споменът

за минали схватки и заплахата от нови. Замислих се за родителите, които

раждат деца с

ясното съзнание, че отглеждат бъдещи войници и може би жертви на

войната. А какво

да кажем за самите деца, чието бъдеще е толкова неясно и несигурно?

Няколко дни по-късно отидохме в Йерусалим, за да изпълним клетвата си.

Най-напред

спряхме край Маслиновия хълм. Бяхме дошли в много подходящ момент

съботата

между Разпети петък и Великден, идеално време за молитва и размисъл.

Нашият шофьор Ури бе археолог, който говореше прекрасен английски, и

ни разказа

как често под руините на един град се разкриват различни исторически

пластове с

останки от още по-древни селища. Махтоб бе възхитена от разказа му и

интересът й

към археологията е още жив.

Ури ни разказа, че неотдавна, като развеждал туристи из тези места,

започнали да

замерят колата му с камъни и изпочупили всичките й прозорци. Тъй като се

страхуваше

от повторно нападение, той ни остави пред гроба на Исус и отиде да зареди

на близката

бензиностанция.

Двете с Махтоб се разходихме из местата, където Исус е проповядвал

Божието слово.

Видяхме градината и гроба, в който е било положено тялото Му. За жалост,

на мястото, където е бил разпънат, сега е построена автобусна спирка. Така
ни каза екскурзоводът.

Въпреки кървавите сблъсъци в района имаше стотици туристи. Един от

кварталите на

Стария град беше затворен заради сблъсквания и демонстрации на

палестинците. По-

късно прочетохме във вестниците, че на следващия ден на същото място са

били убити

трима души.

Продължихме към.Западния бряг, но от съображения за безопасност ни

разрешиха да

спрем само в покрайнините на Витлеем. Влязохме в голям магазин и аз

казах на

Махтоб, че ще й купя златна гривна, но вместо това тя си избра една

прекрасна картина

„Рождество Христово", а аз пък се спрях на „Тайната вечеря" фина резба от

маслинено

дърво. Така се сдобихме с два прекрасни спомена от Божи гроб.

243

Когато се върнахме в Яфа, нашата скриптерка, която беше еврейка, ни

покани в дома си

по случай Пасха. Няколко от членовете на семейството й говореха

английски и ни

намериха специални молитвеници за Пасха, за да можем да следим

службата. Бяха

изключително любезни с нас и ни обясняваха всичко. Останах много

доволна, защото

не само можахме да присъстваме на еврейската великденска служба, но и

да надникнем

в живота извън хотелската стая.

По средата на престоя ни в Израел майката на Шийла организира

тържество по случай

рождения ден на Никол тригодишната сестричка на малката актриса.

Присъстваха

Сали и съпругът й, двегодишният им син Сам и неговата бавачка. Бяхме и

ние с

Махтоб. Когато поднесоха тортата, всички бяхме приятно изненадани.

Приличаше на
истинска шоколадова торта, но се оказа, че е приготвена от черно брашно
заради

празника Пасха.

Особено приятно ми беше да се запозная с Алфред Мо-лина. Той ми

задаваше безброй

въпроси за Муди и ме молеше да му разказвам как съпругът ми се е отнасял

с мен и

Махтоб.

Как би постъпил Муди в тази ситуация? Как би се движил? Какво би казал?

Как се е

занимавал с Махтоб в Америка? Като на бебе ли й е говорил, или като на

голяма?

Алфред по нищо не приличаше на бившия ми съпруг. Беше по-слаб и по-

висок, носеше,

брада и косата му бе много по-буйна. Той приемаше ролята си много

сериозно.

Променяше настроението си много убедително: беше хванал тона и

поведението на

Муди толкова успешно, че в началото играта му направо ме изнервяше, но

после

започнах да се шегувам, че-двамата с Муди сигурно се срещат тайно.

Алфред бе внимателен и общителен човек, който обичаше компанията на

другите.

Предпочиташе да се храни в палатката на снимачния екип вместо в своя

фургон. Често

се шегуваше имаше в запас безброй комедийни трикове и вицове, но

застанеше ли

пред камерата, се превръщаше в истински професионалист. Неговата

съпруга актриса, също прекара известно време в Израел и двамата ми
разказаха как са научили за моята

история. През 1988 година, когато бях в Англия, за да рекламирам книгата

си, двама; та

обядвали у дома си, когато по Би Би Си излъчили ин-

244

.1

тервю с мен. Алфред казал на жена си: „От това ще i страхотен филм", без
да подозира, че един ден ще из. нява главната мъжка роля в него. По време
на снимка непрекъснато

се майтапехме колко е убедителен Алфред l сцените, когато се държи

истерично и

посяга на жена си. Неговата съпруга шеговито подхвърли:

Така е, защото репетира вкъщи.

Разбира се, не пропускахме да му напомняме тези й думи до края на

снимките.

След като филмовата лента запечата и сцената с бягството, работата

трябваше да

продължи в Атланта, Джор-джия, където щяха да снимат сцените преди

заминаването

ни в Иран.

На връщане от Израел прекъснахме пътуването си в Париж, за да се

срещнем с

френския ни издател Бернар Фик-со. От него научихме, че книгата ми е

продадена в

милион и половина тираж, и Бернар каза:

Когато имаме сериозен повод за празнуване, ходим в „Максим".

Антоан Одуар и съпругата му дойдоха да ни вземат от хотела и се изумиха

колко е

пораснала Махтоб и как хубаво й стои раираната памучна рокля. Когато се

настанихме

в световноизвестния ресторант, дъщеря ми получи още комплименти.

Махтоб, имаш красива рокля обърна се към нея френският ми литературен

агент

Мишел. Откъде е?

Обикновено дъщеря ми е доста свита, когато сме с други хора, и в друг

случай щеше

мълчаливо да свие рамене. Този път обаче тя отвърна сериозно и

необичайно високо:

От „Кей Март".

В последния момент й бях купила роклята от известните американски

магазини за

дрехи с намалени цени.

Комплиментите продължиха да валят и ми стана ясно, че никой от

любезните ни

сътрапезници не е учуден. Очевидно смятаха, че „Кей Март" е скъп и

изискан детски

бутик.

Бяхме отсъствали доста дълго и когато се върнахме в Мичиган, се беше

натрупала

много работа. Купът писма бе внушителен. Едва се бяхме прибрали, когато

се обади

Бил Хофър, за да ни съобщи, че децата на приятелка на негов съавтор са

били

отвлечени и отведени в Иран съвсем наскоро. „Моля те да й се обадиш",

рече той.

245

Веднага позвъних на Джеси Парс и тя ми разказа, че преди една седмица са

отвлекли

шестгодишния й син и осемгодишната й дъщеря. Беше отчаяна и не знаеше

какво да

прави и към кого да се обърне за помощ. Двамата с Арни се съгласихме да

отидем до

Филаделфия след два дни, за да видим с какво можем да помогнем.

Джеси, заедно със сестра си и зет си ни посрещнаха на летището и ни

откараха у тях.

Влязохме. Великденските кошнички все още стояха на масата, а по пода на

всекидневната се търкаляха детски играчки. Джеси каза:

Когато децата тръгнаха с баща си на гости в Иран, синът ми помаха с ръка

и извика:

„Мамо, да не забравиш да поканиш Боби на рождения ми ден!"

Тя не можа да сдържи сълзите си:

Днес той навършва шест годинки.

Джеси бе записала последните телефонни разговори с бившия си съпруг.

Изслушахме

някои от касетките, на една от които имаше кратък запис от осемгодишната

й дъщеря

Сара. Хлипайки, Сара повтаряше: „Мамо, ела да ме вземеш! Ела да ме

вземеш!" Всички

присъстващи се просълзиха. Знаехме, че незабавно трябва да се направи

нещо, за да се

помогне на тези деца, отвлечени в едно иранско село.

Следобеда се прибрахме у дома, защото на другия ден трябваше да летя за

Агланта,

където се довършваха снимките на „Не без дъщеря ми". Ние обаче не

престанахме да

разговаряме с Джеси. Подтиквахме я да поддържа връзка с бившия си

съпруг и да гледа

да го убеди да се върне заедно с децата. Просто нямаше друг начин да й се

помогне.

Съпругата на нашия домашен лекар Мери Ан Морис дойде с нас в Атланта.

Дъщеря й

Хайме и племенницата Хейли също ни придружиха, за да правят компания

на Махтоб.

По-късно пристигнаха Арни й Майкъл Карлайл. Много бях щастлива, че

ще бъда

заобиколена от хора, които обичам и с които ще споделям вълненията си по

време на

снимките.

Още веднъж останах изумена от прецизността на семейство Уфланд и

Брайън. Те бяха

направили истинско копие на нашия дом в Адпена, Мичиган. Под

прозорците на

къщата, от които се виждаше речният бряг, растеше свежа трева.

Изглеждаше толкова

истинска, че някои познати от

246 ^

Алпена си помислили, че всъщност сцените са заснети в самата Алпена (и

аз се надявах

да снимаме там, но времето в началото на май не беше подходящо за целта

филмовото

действие се развиваше през лятото). Бях пратила всички стари вещи на

снимачната

площадка, включително люлката на Махтоб и някои нейни стари играчки и

кукли,

които облякохме в бебешките й дрешки.

Собствениците на къщата господин и госпожа Брукс ни казаха, че един ден

на вратата

им позвънил непознат човек и им казал:

Ще ни позволите ли да снимаме филм във вашата къща?

Изобщо не се поколебали. Идеята им се сторила възхитителна от самото

начало. След

като подписали договора, екипът изнесъл целия им багаж и донесъл нови

мебели и

вещи. Сменили пердетата. Тогава пристигнал Брайън, огледал се и наредил:

Свалете ги трябва ни нещо друго.

Веднага ги сменили. Когато приключили работата си, подредбата била

почти същата

като в къщата, в която бях живяла преди шест години.

Снимките в Атланта продължиха пет дни и бяха много напрегнати.

Актьорският състав

пристигна изтощен от не-колкоседмичната работа в Израел, където снимаха

без

почивка. Особено мъчително бе за Сали, чийто двегодишен син се

приспособи доста

трудно към часовата разлика. Нервите на всички бяха опънати до краен

предел.

Най-после снимачният период приключи. Когато свършиха външните

снимки,

пристигна голям камион, в който натовариха храстите и цветята.

След приключването на вътрешните снимки всичко бе натоварено и

откарано. Смениха

тапетите и боядисаха стените. Къщата доби своя предишен вид, а екипът си

тръгна със

същата бързина, с която бе дошъл.

Премиерата на филма бе насрочена за януари 1991 година, когато „Метро

Голдуин

Майер" ни покани в Ню Йорк за предварителната прожекция. Беше

декември

месецът,,през който обичах най-много да ходя в Ню Йорк, тогава коледното

настроение напълно завладява огромния град. Имахме прекрасната

възможност да се

насладим на филма насаме, преди да споделим чувствата си с голямата

публика.

247

Прожектираха го на етажа под кантората на моя литературен агент. Двете с

Махтоб се

вълнувахме в очакване да видим собствените си премеждия на големия

екран, но ни

успокояваше присъствието на Майкъл, жена му Сали и доведената му

дъщеря Холи, с

която се запознахме в Париж през 1988 година и Махтоб се сприятели с

нея. Холи бе

специално поканена за случая. Арни също бе с нас.

Въпреки че бяхме присъствали на снимките, това бе първата ни среща с

готовия филм.

Когато в една от началните сцени Муди ми заяви, че няма да ни позволи да

напуснем

Иран, аз се разплаках. Струваше ми се, че няма да мога да изгледам филма

докрай.

Именно в онзи момент от живота си бях изгубила съпруга си, който бе и

най-добрият

ми приятел, а Махтоб загуби своя баща. Именно тогава прекъсна и връзката

ни с моите

близки в Америка.

Не спирах да наблюдавам Махтоб, която се владееше превъзходно.

Започнах да се
притеснявам, че не проявява никакво вълнение; реших, че е така, защото
Алфред Моли-

на изобщо не прилича на баща й. Но и тя не успя да прикрие задълго

истинските си

чувства. Когато започна сцената, в която Муди й заяви, че напускам Иран и

тя никога

повече няма да ме види, Махтоб се разтрепери и избухна в сълзи. Улових й

ръката.

Смятах, че щом й се плаче, трябва да я оставя да се наплаче. Тя обаче

трепереше все по-

силно и взех да се питам дали не е по-добре да напуснем киносалона.

. Тази сцена ме накара да преживея отново деня, който ще помня, докато

съм жива.

Махтоб влезе в кабинета на Муди в нашия техерански дом, а когато излезе

оттам, по

лицето й бе изписана омраза. Тя застана пред мен и горчивите й думи ме

шибнаха като

бич:'

Значи ме оставяш!

Опитах се да й обясня, че това не е вярно, че баща й ме принуждава да си

замина, но

обещанието, което съм й дала никога да не напускам Иран без нея, си

остава.

Сега, почти пет години по-късно, ми стана ясно, че Махтоб продължава да

си задава

въпроси за оня ден в Иран въпроси, чийто отговор най-после бе научила от

самия

филм. Когато на екрана се появиха надписите, тя ме погледна, усмихна ми

се през

сълзи и ми рече:

Благодаря ти, мамо.

Макар никога да не съм се съмнявала, че съм избрала •'нствено възможния

път и съм

постъпила правилно,

248

именно в този миг получих най-важното потвърждение от онази, която

значи всичко за

мен. Дори да не продадат и един билет за филма, си струваше да се направи

само

заради това признание.

На следващия ден отидохме да купим нова рокля на Махтоб за премиерата.

Когато

излезе от пробната, аз разбрах, че тя вече не е онова малко момиченце,

което смело и

решително бе прекосило снежните планини, за да бъде свободно. Сега

беше красива

млада госпожица с характер и упоритост, придобити от богатия си личен

опит. За мен

бе истинска гордост, че е моя дъщеря.

Винаги ми се е искало премиерата на нашия филм да бъде в родния ми щат

Мичиган.
Винаги съм се гордяла с моето родно място. Семейството ми продължава
да живее там, както и по-голямата част от моите приятели. Никак не ми се
искаше някоя шумна,

бляскава премиера в Лос Анжелос или Ню Йорк, на която нямаше да могат

да

присъстват повечето от хората, които обичах и уважавах.

Когато от една местна организация ми се обадиха, за да ми предложат

съдействието си, в случай че премиерата бъде в моя роден Мичиган, събрах
смелост и се обърнах към

„Метро Голдуин Майер". Първата им реакция беше, че държат премиерата

да бъде

истинско филмово събитие, и изказаха съмнения, че един малък град е

достоен да стане

свидетел на премиерата на филм, в който играят звезди като Сали Фийлд и

Алфред

Молина.

След срещата на техен представител от рекламния отдел с хора от

организацията от

филмовата студия останаха доволни от подготовката. Искахме премиерата

да накара

всеки наш съгражданин да се гордее, че е част от нашето малко общество.

Рекламната кампания за филма ме свари неподготвена, но това бе

разбираемо, като се

имат предвид вълнението, което предизвика кризата в залива, и фактът, че

моята

история разказва за онези страни. Внезапно всяка телевизионна и

радиостанция в

радиус от десетки мили искаше позволение да дойде у дома за интервю.

Си Ен Ен доведе Мериън Сайед, с която се бях запознала по време на

беседите ни през

ноември и чиито деца бяха отвлечени в Ирак. Тъй като заплахата от военни
действия в

района не бе намаляла, репортерите искаха да чуят моя съвет към

Мериън.Тя бе

толкова съсипана от изчезва-

249

нето на децата си, че за нея животът в Америка бе изгубил смисъл. Въпреки

че нямаше

да бъде лесно и не съществуваха никакви гаранции, че някога ще успее да

се измъкне

от Ирак, знаех, че ако съм на нейно, място, няма да имам друг избор, освен
да отида

при детето си, за да бъда до него. Дори и сред вълнението от наближаващия

празничен

миг не преставах да мисля за хилядите самотни родители по света и

хилядите

отвлечени деца, станали жертва на собствените си бащи или майки. Според

сигналите, които получава Държавният департамент, само в САЩ има осем
случая седмично, или

четиристотин за една година.

Рекламната кампания бе в разгара си. В цялата тази бъркотия се опитвах да

сложа в ред
къщата си, след като бях направила основен ремонт. Изненадах се, когато
синовете ми

казаха, че не желаят да присъстват на премиерата. Бях сигурна, че ще

дойдат, и ми се

искаше да бъдат до мен и Махтоб, защото бяхме едно семейство. Когато ги

попитах

какви са плановете им за вечерта, двамата се запънаха и аз усетих в какво

неудобно

положение се намират. Не бяха успели да преживеят травмата от случилото

се така, както се справи Махтоб. Те бяха предпочели да избягват този
болезнен въпрос, вместо

открито да споделят чувствата си някога аз самата постъпвах по същия

начин, когато

имах неприятности от емоционален характер. Не бяха чели „Не без дъщеря

ми" и

никога не бяха проявявали желание да им разкажа за преживяванията си в

Иран.

Мамо, ти просто не разбираш казваше ми просълзен Джон. Когато те

нямаше, вечер

лежах в леглото и не можех да заспя, защото не знаех жива ли си, или не.

Сега вече плачехме и тримата. Джо добави:

Не знаехме дали ще се върнеш някога при нас.

Никога не съм се съмнявала, че Джо и Джон са страдали повече от мен и

Махтоб и че

неизвестността е много по-страшна. Докато бяхме в Иран, най-тежко

преживях дните,
през които ми взеха Махтоб. Болката от неизвестността бе по-силна,
отколкото

синините след побоищата, които ми нанасяше Муди.

В крайна сметка и Джо, и Джон присъстваха на премиерата.

За случая пристигнаха наши приятели от Тексас, Ню Йорк, Калифорния и

Западна

Вирджиния. Най-после ми се удаде възможност да споделя чувствата си с

онези, които

ми помогнаха и ме подкрепиха след завръщането ни от Иран.

250

Най-щастливият миг за Махтоб настъпи, когато от Калифорния

пристигнаха Шийла и

нейните родители. Шийла е истинска чаровница тя е забавна и пред

камерата, и извън

нея. Вечерта преди премиерата няколко от гостите дойдоха у дома на

вечеря, на

която.поднесох персийски ястия. Майкъл вдигна вълнуващ и

многозначителен тост за

Махтоб, Шийла и мен, като ни нарече трите смели жени в тази история.
След като

всички се разположиха удобно и започнаха да се хранят, Шийла седнала по

турски

край софрата, постлана на пода почука с вилица по една стъклена чаша, за

да привлече

вниманието ни. Тя вдигна мил тост, който развълнува всички. Погледнах

баща й от
очите му се стичаха сълзи.

Между Махтоб и Шийла се породи приятелство, което сигурно ще

продължи дълги

години.

На 5 януари деня на премиерата поканих на следобеден коктейл много мои

приятели и

роднини. Ейнджи, Джейми и Кати, най-добрите училищни приятелки на

Махтоб, я

ревнуваха малко, защото тя трябваше да обръща внимание и на другите

гости, и на

камерите на предаването „Вечерна забава".

Кристи Хан дойде с най-малкия си син Ерик, с родителите си и роднини.

Знаех, че

Кристи не е чела „Не без дъщеря ми", защото не искала да се разстройва

допълнително

(тя си купила книгата, преди синовете й да бъдат отвлечени, ала съпругът й

веднага я

хвърлил).Вълнението от светкавиците на фотоапаратите и телевизионните

камери не

ми попречи да я наблюдавам как държи Ерик в прегръдките си. При

мисълта за

Джонатан и Адам ми се сви сърцето и двамата бяха в Пакистан, далеч от

майка си.

Кристи просто нямаше сили да остане за прожекцията. Когато видя

рекламния плакат

на филма Сали Фийлд, самото олицетворение на майчината

жертвоготовност, пре-I

ьрнала Махтоб на фона на един турски град, тя беше почти готова да си

тръгне.

Скъса ми сърцето спомняше си Кристи по-късно. На лицето на Сали Фийлд

бяха

изписани собствените ми чувства. Плакатът ме накара да си спомня мига, в

кой-ю

откъснаха децата от обятията ми. През цялата година, която прекарах в

Пакистан, ме

мъчеше една-единствена мисъл да избягам със синовете си и да забравя

миналото.

Болката на Кристи ми даде нови надежди, че може би филмът ще хвърли

светлина

върху проблема с отвличане-

251

то на деца през граница и ще предотврати цодобни случаи за в бъдеще.

Беше тежък ден. За премиерата бяха дошли хиляди хора, които посрещнаха
филма с

ентусиазъм. Всичко това бе станало възможно благодарение на един-

единствен човек,

който отсъстваше телом, но бях сигурна, че е тук духом татко. Той ме бе

научил да

бъда упорита и да вярвам, че „да искаш, значи да можеш". В този ден той
ужасно ми

липсваше. Рано на другата сутрин заминах за Калифорния, откъдето щеше

да започне
рекламното турне. Обадих се у дома и попитах Махтоб:

Харесаха ли филма твоите приятелки? Тя отговори":

Най-много им хареса разходката с колата. Приятелките на Махтоб я

наричаха с друго

име, пък и

Шийла изпълнителката на ролята бе пет години по-малка от дъщеря ми.

Момичетата

явно не бяха успели да свържат Махтоб с малката героиня от филма.

Три дни след премиерата двете със Сали пътувахме заедно до Чикаго, за да
вземем

участие в предаването на Опра Уинфри. Сали се държа с мен като със стара
приятелка

и не спря да ми разказва какви ли не пикантни истории от филмовия свят.

Тя бе

преживяла самолетна катастрофа и разговорът й помагаше да забрави

ужасния страх от

летенето.

Опра се държа с мен превъзходно бе сърдечна и откровена. Появи се в

зелената стая и

ми каза, че е гледала „Не без дъщеря ми" предишната-вечер. Въпреки че ме

познаваше

от времето, когато дадох първото си интервю на Барбара Уолтърс, и знаеше

за моето

участие в нейното предаване, тя каза, че докато гледала филма,

непрестанно се

притеснявала, че двете с Махтоб няма да успеем да се измъкнем от Иран.

Филмът

страшно се харесал на Опра и тя кипеше от ентусиазъм в очакване на

предаването.

Други обаче не бяха толкова щедри в похвалите си.

Очаквах критики още от самото начало, но унищожителният коментар на

Роджър

Ебърт ме стъписа. Материалът на Ебърт бе излъчен на 5 януари деня на

премиерата в

Мичиган, една седмица преди пускането му на екран в цялата страна.

Критическите му бележки, разпространени от медиите в цялата страна,

нападаха

филма, защото бил „расистки" именно онова, което всички ние, които
бяхме работили

върху филма, съзнателно се бяхме опитали да/избегнем.

252

Докато пишехме книгата, двамата с Бил Хофър искахме да разкажем

историята такава,

каквато бе в действителност. Ние не бяхме мислили за това как ще реагира

читателската ни публика и получихме много малко критики, че сме

несправедливи към

иранците.

Когато правехме филма, ние искахме да бъдем честни към всички и съвсем
съзнателно

посмекчихме тона на сценария, въпреки че това промени атмосферата на

книгата. Още
от самото начало заявих на продуцентите и режисьора:

Много е важно зрителите да не си тръгнат от кинозалите с убеждението, че

всички

иранци са като роднините на Муди.

Това бе причината да намалим до минимум сцените на физическо насилие.

Освен това

включихме и положителни герои иранци като услужливия и любезен

Хамид и

изключителния, всеотдаен Амал човека, който ни помогна да се измъкнем

от Иран.

Кинокритиците се надпреварваха да пригласят на Роджър Ебърт, който бе

дал тон, без

изобщо да отбележат нашите съзнателни усилия в тази насока. Мнението,

което изказа

Ебърт в деня на премиерата, бе споделено от кинок-ритиката на много

страни по света.

За жалост във филма наистина бяха допуснати някои грешки. Най-

сериозната от тях бе

сцената с бягството. Тя трябваше да бъде кулминацията на събитията, така

както бе в

книгата. Вместо това стана много неубедителна. Липсата на сняг се оказа

фатална, но

още по-фатален бе фактът, че във филма отсъстваха истинските ни

преживявания по

време на нашето бягство, когато аз действително бях сигурна, че ще умра.

Бях
вкочанена от студ и по едно време се обърнах към главатаря на
контрабандистите

Мосен и със сетни сили го помолих да вземе Махтоб и да продължат без

мен. Във

филма не бяха предадени достоверно именно тези последни мигове

накрайно

изтощение и примирение със съдбата.

Утешавах се, че поне добавихме за финал сцената на пристигането ни в

Анкара. Двете с

Махтоб влизахме в американското посолство, над което гордо се развяваше

родното

знаме. Продуцентите и режисьорът се бяха опитали да ме разубедят:

Публиката желае да ви види живи и здрави, след като сте избягали от Иран,
и няма да

има търпение да проследи пътуването ви до Анкара.

253

Възразих, че съвсем не се бяхме чувствали сигурни веднага след като

прекосихме

иранско-турската граница, а едва след като бяхме видели нашето знаме за

нас то

символизираше свободата. Много зрители са ми казвали колко ги е

развълнувала тази

заключителна сцена.

Независимо от критиките, че е расистки, филмът щеше да има голям касов

успех, ако

не бе пуснат по екраните в такова лошо време. На 11 януари Източните

щати бяха

пометени от страхотна буря. Междувременно полицията в Сан Диего

получила

предупреждение, че в един киносалон е поставена бомба и че преди да

влизат в кината

по Западното крайбрежие, зрителите трябва да бъдат проверявани за

оръжие и

експлозиви. След няколко дни нападнали Сали и тя била принудена да

наеме

телохранители. »

В следващите три дни кинотеатрите бяха пълни и всичко сочеше, че ще

имаме голям

успех. На 15 януари обаче изтече крайният срок, поставен от президента

Буш на Ирак

да изтегли войските си от Кувейт. На следващия ден последва нападението

на

съюзниците. През следващите две седмици американците престанаха да

ходят на кино

и не се отделяха от телевизорите си. С особено внимание се следяха

репортажите на Си

Ен Ен.

Американският народ наблюдаваше операция „Пустинна буря" една много

по-

вълнуваща и по-истинска драма от моята. Бяхме посветили няколко години

от живота

си на това да опишем живота в Иран от 1984 до 1986 година. Сега

телевизионните

зрители от цял свят наблюдаваха военни действия на живо. Както се оказа,

слънцето и

пясъците от последната сцена на бягството ни болезнено напомняха на

хората

жестоката реалност на истинската война. Те се връщаха в киносалоните, но

не за да им

бъде напомняна тя, а за да потърсят развлечение и забава. Един сериозен

филм, чието

действие се развиваше най-вече в Иран, съвсем не бе идеалният избор и

нямаше особен

шанс.

Когато „Не без дъщеря ми" беше излъчен в Европа при по-благоприятни
обстоятелства, касовият му успех надхвърли всички очаквания. В Германия
той бе най-гледаният

филм в продължение на няколко последователни седмици. Каквито и да са

недостатъците му, мисля, че филмът бе добър пример за отвличането на

деца през

граница и разкри истинските измерения на тази човешка трагедия.

\ -

254

ДЕСЕТА ГЛАВА

Муди реагира

„Не без дъщеря ми" беше издадена за пръв път от американското

издателство „Сейнт
Мартинс Прес" и получи добри отзиви от критиците. Продажбите вървяха
отлично.

Оттук нататък успехът й ставаше все по-голям. Във Франция се продадоха

рекорден

брой екземпляри най-големият тираж на документална книга, регистриран

в Книгата

на Гинес за 1990 година. В Швеция я притежава всяко второ семейство."

Най-голям

успех обаче тя пожъна в Германия, където бяха продадени над 4 милиона

екземпляра, и

заемаше първото място.в класациите за бестселъри в продължение на цели

две години

(в резултат на това през 1990 г. бях избрана за Жена на годината в Германия

титла, която ценя много високо).

Книгата е преведена на двадесет езика и броят на продадените екземпляри

надхвърля

дванадесет милиона.

Кое превърна „Не без дъщеря ми" в бестселър на три континента? (книгата
беше на

върха на класациите в Австралия, Северна Америка и Европа). Според мен

това се

дължи на универсалността на нейната тема: връзката между родители и

деца, както и на

крайностите, до които са готови да стигнат хората, ако тази връзка е

застрашена. Зад

емоционалния и драматичен тон на книгата се крие нещо друго:

обикновени неща и
обикновени хора. Още от самото начало, когато все още не подозирах, че
ще бъда

заставена насила да остана в Иран, исках да разкажа как живеят иранците

как

пазаруват, как готвят ориз, как мият съдовете, как перат и дори как ходят на
баня.

Всички ние без изключение живеем по определен начин и е напълно

естествено да

проявяваме любопитство как живеят другите хора по света.

Въпреки че „Не без дъщеря ми" е историята на една съвсем обикновена

американска

жена, описаните в книгата събития биха могли да се случат и са се

случвали на всеки

като мен. Емигрантската вълна, която напоследък заля Западна Европа,

стана причина

за бързото увеличаване броя на смесените бракове и на децата, родени от

тях.Фран-

цузи и алжирци, немци и турци, белгийци и мароканци живеят и работят

заедно. Всяка

от тези нации има доста раз-

255

лична представа за семейството и семейните задължения и много често

тези разлики

изплуват на повърхността едва след като се роди детето. Широкият отзвук,

който

получи книгата, бе. напълно разбираем, но никой не очакваше „Не без

дъщеря ми" да

добие световна известност.

Бях новачка както в писателския занаят, така и в публичните изяви. Още не

бях успяла

да се отърся от тревогата, че ще ме питат за неща, които не знам, а вече ми

предстоеше

сериозно изпитание: кънтри-клуба в Бевърли Хилс. Оказа се, че от самото

начало приех

съвсем спокойно присъствието на публиката и въпросите й, защото си

казах, че в края

на краищата аз съм единствената, която е преживяла тази история.

След излизането на книгата получих стотици покани за участие в беседи и

изнасяне на

лекции. Поканите ставаха все повече и оттогава насам графикът ми е

непрекъснато

пълен. Говорила съм пред малобройна и многобройна публика, но едно от

най-

паметните ми преживявания бе, когато двете с Махтоб бяхме избрани да

получим

Американската награда за свобода и присъствахме На тържествената

церемония по

връчването, която се проведе на 4 юли 1991 година в Прово, Юта. Махтоб

бе най-

младата носителка на наградата. Ние бяхме удостоени с честта да я

споделим с Теди

Колек, дългогодишен кмет на Йерусалим, и Натаниъл Хауъл, посланик на

Съединените

щати в Ирак, който бе рискувал живота си, но бе останал в Багдад заедно с

всички

служители на посолството след иракското нападение на Кувейт. Събитието

стана още

по-вълнуващо, когато ме помолиха да произнеса поздравителната реч,

вместо бившата

британска министър-председателка Мар-гарет Тачър, за която в последния

момент се

разбра, че е възпрепятствана да присъства, и аз трябваше да говоря пред

двадесетхилядната публика на университетския стадион „Брайъм Янг".

Никога не бях

заставала пред толкова много хора, но пък рядко съм срещала такъв отклик
сред моята

аудитория.

След като официалната част приключи, двете с Махтоб отидохме на приема

у Алън

Осмънд, чиито четирима синове Осмънд талантливи музиканти ни

посветиха своя

интерпретация на „Дани бой". Тържествата завършиха с кръщение във

въздуха

издигнах се с балон над Прово и домакините ме поканиха да изпълня

ритуала, след

което щях да бъда провъзгласена за аеронавт. Трябваше да

256

коленича с ръце зад гърба, да се наведа и вдигна със зъби чаша шампанско
(в моя

случай чашата бе пълна с гроздов сок) и да я изпия, без да разлея нито

капка. Изпита

издържах блестящо и бях сигурна, че ни чака меко кацане.

Броят на лекциите, които съм планирала да изнеса, е наистина голям, но

онова, което

ми дава сили да продължавам да приемам поканите, са въпросите на

публиката и моите

отговори след края на беседата. Разказвах за обидите и униженията, които

бях

изтърпяла в далечната и чужда страна, и на моята история откликваха

много хора,

преживели подобни страдания, но не ги бяха споделяли с никого. Бяха

чакали дълго, за

да се престрашат и разкажат за горчивия си личен опит моят разказ им

даваше сили и

смелост да го направят.

Сред моята публика има много слушатели, които са жертва на грубости и

физическо

насилие, макар че невина-ги са женени за чужденци. Още в началото на

лекторската ми

кариера една привлекателна и добре облечена жена се обърна към мен:

Аз съм американка, омъжена съм за американец и живея.в Америка... но

вие сте

описали моя живот. Аз съм затворница в собствения си дом. Вие сте жена,
християнка, американска гражданка. След като прочетох книгата ви, си
дадох сметка, че щом вие

сте успели да преодолеете всичко това, то аз също бих могла да променя

живота си. И

успях.

Не съм от жените, които са се предали на съдбата си, може би защото

никога не съм

преставала да се съпротивлявам, и направих всичко, за да се измъкна. След

доста

подобни въпроси разширих темите на беседите си, засягайки проблемите и

правата на

жените.

Много пъти са ме питали какво е станало с Елън Рафа-йе, чийто живот съм
описала в

„Не без дъщеря ми". Беше американка, родом от Мичиган, с която се

запознах в

Техеран. Заедно посещавахме занятия, където изучавахме Корана.

През 1987 година Флорънс, братовчедка на Елън, която работи в център за

малтретирани жени, позвънила на брат ми Джим.

Обадих й се и тя ми каза, че Елън, съпругът й Хормоз п двете им деца

Джесика и Али

гостуват на родителите на Клън във Флорида. Разказа ми, че Хормоз се

държал

брутално с Елън и децата и тя не иска да се връща в Иран.

17. От любов към дъщеря ма

257
Звънях на Елън няколко пъти, но й нямах достатъчно доверие, за да й дам
телефона си.

Тя гордо ми се похвали, че напредъкът й по фарси е направо

забележителен.

Елън потвърди казаното от Флорънс и добави:

Бети, надявам се, че ме разбираш. В Иран исках да ти помогна, но

трябваше да мисля и

как да защитя себе си и децата от Хормоз. Два-три пъти в годината направо

превърта и

тежко на онзи, който му падне в ръцете.

Каза, че сама си е виновна, дето я бият. „Когато Хормоз се разбеснее и

започне да

налага децата, направо полудява, като се опитам да се намеся. Удря

Джесика така

жестоко, че това не може да се нарече наказание. Просто е страшно.

Веднъж я би със

закачалка за дрехи. Тогава ми прекипя и започнах да крещя като луда, а той

се

нахвърли върху мен. Сигурна съм, че още преди да се запозная с теб, ми

спука

тъпанчето на лявото ухо каза Елън. Това е най-тежката ми контузия, но той

е особено

горд, че може да ни бие, без да оставя белези и следи. Знае всички хватки.
За пръв път

се случи месец преди да отидем в Иран. Започна да налага Джесика, аз се

намесих и той
подхвана мен. Изви ми ръцете и целите бяха насинени от пръстите му. На
следващата

сутрин не можех да си помръдна врата. Оттогава насам гърбът ми не е в

ред."

Елън каза, че Флорънс й е предложила да й намери работа в център за

малтретирани

жени.

Казах й, че може би трябва да постъпя там като пациентка, а не като

преподавател.

Преди това нищо не й бях споменавала. Този път повдигнах въпроса пред
родителите

си, защото тяхната подкрепа ми беше твърде необходима, за да остана тук.

Татко обаче

ми повтаря да се върна в Иран, защото Хормоз е добър съпруг и може би

ще се

промени.

В Техеран Хормоз заяви на Муди пред мен и пред Елън, че след като
пристигнали в

Иран, имал големи неприятности с жена си. На нея животът в Иран не й

харесал, но той

я набил и я заключил в апартамента и тя станала мюсюлманка и „покорна

съпруга".

Когато чух разказа му, разбрах, че и Муди иска от мен абсолютно същото.
Той

харесваше Елън, защото била „свикнала".

Обърнах се към Елън:

Няма да се промени, защото смята, че това, което прави, е напълно в реда
на нещата.

Елън полагаше огромни усилия да повярва на баща си.

258

Хормоз се кълне наляво и надясно, че ако само още веднъж ни посегне, ще

напуснем

Иран и ще се върнем в Америка.

Елън ми каза, че е чела „Не без дъщеря ми" в подлист-ник в списанието

„Лейдис

Хоум". Добави, че Флорънс се е усъмнила в достоверността на разказа ми.

Казах й, че в книгата е написана самата истина, и аз мога да го потвърдя,

защото бях

близко до теб през цялото време и ясно си спомням някои от описаните

случки и

събития.

Елън ми каза как двамата с Хормоз мислели, че съм по-щастлива и съм

свикнала с

живота си в Иран. Изрази разочарованието си, че не съм споделила нищо с

нея. От

мига, в който ми заяви, много преди да избягаме, че е неин „ислямски дълг"

да съобщи

на Муди за намерението ми да избягам заедно с Махтоб, разбрах, че в

никакъв случай

не мога да й се доверя.
Елън ми разказа как научила за нашето бягство.

Полицията дойде първо при мен. Двайсет и четири часа след като
изчезнахте, вкъщи се

появиха детективи. Муди и неговият племенник Мамал дойдоха лично, за

да проверят

дали не сте у нас. Той не се доверяваше на никого.

Каза ми, че някои американки, с които се бях запознала в Техеран, били

заподозрени, че са ми помогнали да избягам.

Муди даде адресите им на полицията и те си имаха доста неприятности.

Отведоха в

полицията една американка и съпруга й двамата били съседи на сестрата на

Муди.

Но тя не знаеше абсолютно нищо! казах. Никой нищо не знаеше!

Беше задодозряна продължи Елън. Муди беше сигурен, че тя лъже, и

настояваше да

бъде претърсен домът й, защото смяташе, че се криете у тях. Направиха й

живота

черен.

Тъжно казах:

Ето защо никой не знаеше за истинските ми намерения не исках да си

изпати заради

мен.

Казаното от Елън отговаряше съвсем точно на сведенията, които получих

от

Държавния департамент малко след завръщането ми в Америка. Обади ми

се техен
служител и ми каза:

Знаете ли, че някои ваши сънародници в Техеран име i

259

проблеми, защото Муди смята, че сте още там и се укривате. Трябва да му

се обадите и

да му съобщите, че сте напуснали Иран, за да остави онези хора на мира.

Тогава не можах да се реша да разговарям лично с Муди, но помолих

сестра ми

Каролин да му позвъни, за да не пострадат невинни хора. Без да му казва,

че сме в

Америка, тя само го известила, че сме извън Иран. Той й отговорил, че

нямам нито

пари, нито паспорт и е" сигурен, че не бих могла да се измъкна от Иран.

Чувствах, че постъпвам правилно. Муди бе виновен. Той разби живота ни

казах на

Елън.

Съгласна съм отвърна тя. Смятам, че не бива да изпитваш никаква вина. Но

можеше

да те убият, Бети! На тази граница непрекъснато убиват хора. Просто не

мога да

повярвам, че си толкова смела! Аз никога не бих могла да постъпя като теб!

Като стана дума за бягството, не можах да се въздържа и разказах на Елън

колко храбро

се държа Махтоб.

Изкарахме пет дни, без да сложим залък в устата, а тя само веднъж каза:
„Гладна съм, мамо." Изобщо не се оплака, въпреки че беше измръзнала,
уморена, изгладняла и много

изплашена. Но искаше да си отиде у дома. Помислих, че умирам. Казах й:

„Извинявай, но ми е много трудно. Мисля, че няма да издържа." Тя ми
отвърна:„Аз мога, упорита

съм, ще направя всичко само за да се върна в Америка." И успя. Много е

силна.

В думите на Елън прозвуча копнеж за свобода:

Божичко, как само се чувствах, като кацнахме във Франкфурт. Трябваше да

идем до

американското посолство, за да си взема паспорта. Чувствах се свободна

като птичка

божия. Не стъпвах по земята, а направо летях.

Елън и Хормоз се видели с Муди през май 1987 година и го попитали как е
семейството

му, на което той отвърнал:

Вече не се срещам с тях. Аз си имам своя среда, лекар съм и съм много
зает.

Елън ми каза, че сестрата на Хормоз искала да го ожени повторно, след

което той не й

проговорил цели шест месеца. Добави, че от нашето бягство насам той е

женен за

работата си и прекарва цялото си време в болницата.

Муди страда от параноя. Въобразява си, че го преследват. Разказа ни, че

ЦРУ го е

следяло, Докато живеел в Щатите, и стигна дотам да те обвинява, че си

тяхна агентка.

Наистина не беше съвсем наред добави тя.

260

Спомних си, че Муди бе изказвал подобни подозрения и пред мен, докато

бях в Иран, и

аз го попитах защо се смята за толкова важен, та да му обръща внимание

самото ЦРУ.

Елън ми каза, че Муди бил изпълнен е гняв и омраза към мен, но от време
на време

изпадал в сантиментални настроения. Казвал: „Е, според мен ще се върнат

навреме за

първия учебен ден." Когато наближавала Коледа, казвал: „Може би ще си

дойдат за

Коледа." И така при всеки следващ празник.

Как би могъл да си въобразява, че ще се върнем след всичко, което ни

причини?

попитах аз.

Не знам отвърна Елън. Невероятно е. Единственото обяснение, което си

давам, е

раздвоената му личност. Когато се ядоса, излиза извън кожата си и става

друг човек.

Когато е спокоен, изобщо не помни злините, които е причинил на околните.

Казах на Елън, че продължаваме да се страхуваме от отмъщението на

Муди.

Никак Не ни е лесно, но се опитваме да водим нормален живот.

Муди никога не е бил напълно откровен с нас. Ако бях на твое място, шях
да си

отварям очите на четири. Той е страшно прикрит човек. За много неща

изобщо не ни е

споменавал.

Попитах Елън какви са намеренията й. Напомних й как нейната дъщеря все

ми казваше, че като порасне, ще избяга от Иран, ще се върне при баба си и
ще заживее като

християнка.

И на мен ми е мъчно за Джесика отвърна Елън. На трийсет години съм и

вече съм се

отказала от определени неща, може би защото считам за по-важни други.

Но ще й дам

всичко, което мога, а като порасне, тя сама ще избере своя жизнен път.

Настоях:

Но ти знаеш, че в Иран тя никога няма да може да взима самостоятелни

решения и ако

Хормоз внезапно реши да я омъжи, няма да има право на избор и ще остане

там, докато

е жива.

Елън си призна:

Джесика ме моли да остане във Флорида. Не знаеш колко объркана се

чувствам.

Децата ми са във възторг от ваканцията, съпругът ми е по-щастлив дори и

от мен. Аз

261
просто агонизирам, Бети. Страх ме е от неизвестността. Имам и
емоционални, и

психически проблеми. Прекарах в Иран осем години и това време ми се

отрази страшно

зле. Вече страдам от комплекс за малоценност. Просто не се чувствам

уверена в себе си

като теб. Ти си пълновластен господар на своя живот. При мен е съвсем

различно.

Мразя Иран, но не знам дали ще мога да изоставя мъжа си. Страшно съм
несигурна в

самата себе си" Не съм от хората, които могат да живеят сами.

Попитах я дали Хормоз не обмисля възможността всички заедно да останат

в Щатите.

Не дава и дума да се издума рече Елън. Молих го, този път положих
толкова усилия, за да го накарам да дойде с нас, и се молех на Бога дано
стане нещо, че да се наложи да

останем.

Казах на Елън, че няма да я убеждавам да постъпва по един или друг начин,

че не

съжалявам за решението, което тогава взех, и че тя също може да успее, ако

се опита.

Пет седмици след първия ми разговор с нея отново позвъних и в

слушалката прозвуча

гласът й:

Тъкмо тръгваме с децата за летището. Дойде време за училище. Хормоз ще

остане с
родителите ми, за да припечели малко долари. Бие ни, но се грижи за нас.

Елън съвсем не е единствената. Когато съпругът й казал, че не може да

напусне Иран, тя се примирила и приела случилото се за неизбежно една
напълно нормална реакция.

Докато бях в Иран, сезапознах и с други жени, чийто живот бе много по-
лош от моя, но

никоя от тях не се опитваше да избяга. Всички се примиряваха със съдбата

си, щом

чуеха, че е невъзможно да успеят.

Когато погледна назад и се опитам да си представя колко по-различен би

изглеждал

животът ми, аз си спомням деня, в който Муди ми заяви, че никога няма да

напуснем

Иран. Ако се бях примирила тогава, може би никога нямаше да бъда

подложена на

физическо насилие, ала нямаше да си бъда у дома и да мога свободно да

разкажа на

света своята история. До ден днешен щяхме да си останем затворници.

Постъпката на Муди възмути и обърка моето семейство. Преди фаталното

ни пътуване

до Иран всички мои близки харесваха бившия ми съпруг и му имаха

огромно доверие.

Двамата с татко разговаряха дълги часове за

262

Иран, където баща ми бе служил през Втората световна война. Майка ми

обожаваше
Муди за прекрасното му отношение към мен и искрено се възхищаваше от
него.

Когато Муди ни задържа насила в Иран, моето семейство преживя много

тежко

неговата измяна и обичта се превърна в омраза. Роднините ми се чувстваха

предадени, оскърбени и огорчени до такава степен, че започнаха да се
отнасят с неприязън към

абсолютно всички „чужденци".

През последните дни на своя живот татко си остана все същият откровен
човек, ала

мама бе страдала най-много и просто не беше в състояние да владее

огорчението си.

През 1985 година, докато все още бяхме в Иран, тя заминала за Алпена,
където

трябвало да се яви пред съда, за да получи пълномощно да се разпорежда с

недвижимото ни имущество. Това пътуване й причинило ужасна мъка да се

разпорежда с вещите и имота на дъщеря си, без да знае дали някога ще я

види отново.

Докато била в Алпена, мама се срещнала с наши приятели арменци,

семейство

Парсегян, които са натурализирани американци трето поколение:

любезната Нана

матриархът на рода останала кръгло сираче след арменския геноцид в

началото на

века, двете сестри Вер-гина и Анахид (чийто съпруг бе убит по време на

гражданската
война в Ливан) и техните семейства. Всички те трябвало да преодолеят
невероятни

трудности, за да успеят в новата си родина. Муди бе особено привързан към

тях,

въпреки че не бяха мюсюлмани.

Също като пакистанските ни приятели Тарик и Фарзана, които се бяха

опитали да ни

помогнат да избягаме, семейство Парсегян предприели действия в мига, в

който

научили за тежката ни съдба в Техеран. Те затрупали Муди с писма и

телефонни

обаждания с молба да ни пусне да се приберем у дома. Често пращали

колети с храна и

подаръци. И те като татко не допуснали дори за миг, че няма да се върнем.

Междувременно плащали сметките ни и дали на склад мебелите от къщата,

в която

живеехме под наем. Когато двете с Махтоб се завърнахме, те ни дадоха

пари и настояха

да останем да живеем с тях. Бяха готови на всичко, без да искат нищичко в

замяна.

Не е за чудене, че скръбта и огорчението, които изпитвала мама, се

превърнали в

озлобление, което тя изляла върху семейство Парсегян.

Вие сте виновни, че Бети е в Иран рекла им тя.

263

Ако не се беше събирала с разни чужденци, никога нямаше да й се случи

подобно

нещо!

Мама продължи да изпитва това чувство дори след като двете с Махтоб
отидохме да

живеем у тях. Един ден Махтоб се обърна към мен с невинна молба:

Ще ми сготвиш ли някое персийско ядене? Мама гневно избухна:

Мислех, че ония гадости са ти дошли до гуша! Татко не споделяше това

чувство.

Виждаше, че думите

на близките ме огорчават дълбоко.

Не им се сърди казваше ми той. Те не разбират.

За моя радост Махтоб не се повлия от техните предразсъдъци. В малкото

градче, в

което живеем, има съвсем малко чужденци. Един ден дъщеря ми страшно
ме изненада,

когато на връщане от училище минахме покрай облечена в сари жена:

Мамо, виж, индийка! Смяташ ли, че бихме могли да се сприятелим? Тогава

ще мога да

я помоля да ни направи пури (индийски хляб).

След като се завърнах в Америка, животът ми поднесе много неочаквани

изненади,

предизвикателства и непредвидени обстоятелства, които ме изтощиха

страшно много.

Научих, че пътуването си има и неприятна страна. Не ми оставаше време да

се наспя
като хората, нямах нито ден почивка, да не говорим за ваканция. Станах
жертва на

безсънието и кошмарите. Особено много ме изморяваше часовата разлика

след дълъг

път. Бях претрупана от работа.

Хиляда деветстотин деветдесет и първа година започна особено

напрегнато. Освен

многобройните лекции трябваше да отделя време и за публичните си изяви

във връзка с

премиерата на филма. През януари бях призована и като свидетел-експерт

по

бракоразводно дело. Беше твърде неприятно преживяване. Наложи се да

свидетелствам

срещу съпруг-арабин и неговият адвокат се постара, да ме очерни

порядъчно.

Така се стигна до 16 март. На тази дата заминах на конференция във

Вашингтон

направо от Дейтън, Охайо, където четох лекции. Същата вечер на път за

Мичиган ме

проряза остра болка в дясното рамо и горната част на гръдния кош. Дишах
трудно и в

началото си помислих, че съм се разболяла от пневмония. Когато се

прибрах и си

легнах,

264

болката стана още по-нетърпима и обхвана и шията ми. Уплаших се, че

сърцето ми не е

в ред.

В неделя Арни ме откара в градската болница на Кар-сън. Там ме приеха в

интензивното отделение. След серия изследвания и рентгенови снимки чух

едва ли не с

облекчение следната диагноза: възможна дуоденална язва и възпалена

жлъчка.

Вероятната причина преумора. Останах в болницата пет дни. Предупредих

единствено

Махтоб, за да знае къде съм. От месеци жадувах за един-едничък ден

почивка. Исках да

си поема малко въздух и да прекарам няколко часа в пълен покой. Лежах си

в стаята, дишах дълбоко и си мислех:

Сега вече ще се насладя на всяка минутка от престоя си тук.

Не беше като в швейцарски санаториум, но почивката ми се отрази

чудесно.

Най-много се притеснявах, че десетгодишната Махтоб ще се разтревожи,

ако ме види в

такова безпомощно състояние, но тя прие случилото се спокойно. По същия

начин бе

реагирала и след катастрофата, която преживя Джон. Докато ме нямало,

готвела, перяла

и гладела сама. Дори се беше заела с приготовленията за Но-руз.

А сега ми кажи какво точно се слага на масата помоли ме тя с лист и молив

в ръка.

Всичко ще бъде готово, като се върнеш.

Радвах се, че Но-руз се беше превърнала в празник за Махтоб.

Още повече се зарадвах, когато ми се обади в болницата и ми каза няколко

думи на

фарси, въпреки че не обичаше да говори този език пред други хора така ми
напомняше

колко ме обича и знае колко я обичам и аз.

Бях зле още две седмици след като ме изписаха. Едва сега усетих тежестта
на своите

четирийсет и пет години. Това усещане ми припомни един неотдавнашен

разговор с

Махтоб.

Мамо, ти петдесет и коя година си родена? Не можах да сдържа усмивката

си и

отвърнах:

Какво ще кажеш за четирийсет и коя?

Махтоб ме изгледа с широко отворени очи, после се съвзе от изненадата,

целуна ме и

снизходително заяви:

Е, аз и така те обичам. Животът продължаваше...

265

* * *

Мнозина мои читатели са ми задавали въпроси, свързани с някои от

героите на „Не без

дъщеря ми".
Какво стана с Амал, мъжа, който ви помогна да избягате?

Поддържам връзка с Амал чрез трето лице. Той е все още в Иран, верен на
думата си:

„Няма да тръгна, ако не мога да взема със себе си жена ми и децата."

За щастие не е бил заподозрян във връзка с нашето бягство. Надявам се

един ден да се

видя с него и неговото семейство някъде по широкия бял свят.

А какво стана с Хелън Балсанян, служителката в швейцарското посолство в

Иран, която

ви обясни истинското положение на нещата?

Всеки път, когато Хелън Балсанян прекарва отпуската си извън Иран, тя

винаги ни се

обажда да чуе как сме. Толкова много обича Махтоб, че настоява да

разговаря лично с

нея, за да е сигурна, че всичко е наред.

Една вечер телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух непознат мъжки

глас: Не се тревожете, Хелън ми даде номера ви. « Мъжът се представи,
каза, че е ирански

арменец, но живее в Щатите.

Вдовец съм и искам да се оженя за Хелън рече той и ми обясни, че Хелън

казала на

своя кандидат: „Обади се на Бети Махмуди, за да й поискаш ръката ми."

Бях истински поласкана. След женитбата си Хелън напусна швейцарското

посолство в

Техеран и сега живее в Щатите.

Какво стана със синовете ви?

Тежкото изпитание, което преживяхме с Махтоб, причини много мъка и

страдание на

Джо и Джон. Те все още не са го преодолели, но са двама прекрасни

младежи, с които

съм истински горда.

Когато заминах за Иран, Джон беше на четиринайсет години и навярно е

страдал най-

силно, защото съм му липсвала твърде много. Докато ме нямало, живял с

баща си и

ходел често при моите родители. Прекарал много безсънни нощи,

изпълнени с тревога

за мен и Махтоб. Нашето премеждие го лиши от майчина любов през^най-

труд-ните му

години. Той и досега има чувството, че някой е откраднал детството му.

Двамата с татко бяха много близки. Джон и дядо му

266

разговаряха по цели часове и синът ми обслужваше татко, който един ден

се обърна

към мен просълзен и ми рече:

Малко са децата като него.

Със смъртта на дядо си Джон загуби своя най-добър приятел. Преживяната

катастрофа

и4 периодът на възстановяване му се отразиха много зле.

След смъртта на татко мама не пожела да остане сама и Джон всяка вечер я
докарваше

у дома-. След като се поправи, той започна да прекарва все по-дълго време
с нея. Тя

много обича да го глези, а и на него му е приятно.

Джо бе осемнайсетгодишен абитуриент, когато тръгнахме за Иран. След

завръщането

ни живя известно време с мен. Работеше нощна смяна в автомобилен завод.

Всяка

вечер приготвях порция за него и я оставях в хладилника. Той се

прибираше късно и

притопляше храната в микровълновата фурна. Щом чуех изщракването на

вратичката,

заспивах спокойно. Децата ми бяха на сигурно място в своя дом.

За разлика от Джон, който непрекъснато сменяше приятелките си, Джо

дружеше с

момчета и никога не бе водил момиче у дома. Като навърши двайсет и Три

години,

коренно се промени. Забеляза го даже и Махтоб и шеговито ми подхвърли:

Внимавай, мамо! Джо май си е наумил нещо.

Вече не се налагаше да му напомням какво има да се върши вкъщи той

стана

необичайно внимателен и досетлив. Един ден телефонът иззвъня и от

слушалката се

разнесе женски глас:

' Джо вкъщи ли е?

Доколкото ми беше известно, това бе първото момиче, което търсеше Джо у
дома. Две

години по-късно Джо и Пеги се ожениха. Той вече е зрял и уравновесен

мъж и

изглежда истински щастлив.

На 18 септември 1991 година в осем и десет сутринта в градската болница

на Карсън се

разнесе плачът на новородения син на Джо. Гордият баща стоеше до

съпругата си. Това

бе мястото, където преди повече от двайсет години се бяха появили на бял

свят и Джо, и Джон. Тук срещнах Муди. Тук издъхна татко. А сега
посрещах един нов живот в

чакалнята на родилното отделение.

Джо се появи по-скоро, отколкото го очаквах. Вдигнах очи и го видях блед

и нервен, на ръба на припадъка. Тежко се отпусна в стола до мен. Нямах
смелост да си от-

267

воря устата и да го питам каквото и да е. Най-накрая той изпъшка: „Момче

е!", и се

усмихна едвам. Тръгнахме по коридора и срещнахме Роджър Морис, който

веднага ни

успокои с думите: „Всичко е наред!".

Брандън Майкъл Смит лежеше на една маса, където го преглеждаха най-

старателно.

Цветът му вече се бе нормализирал, а дробовете работеха без грешка.

Гордеех се със
своя син, който гореше от желание да поеме отговорностите на баща. Чичо
Джон също

бе горд до небесата. Леля Махтоб беше на училище и с нетърпение чакаше

да й

съобщим по телефона прекрасната новина.

Децата растат много бързо. Животът продължава.

Най-често ми задават въпроса как е Махтоб. В много отношения тя вече не

е дете, а

слънчева дванайсетгодишна госпожица, с гъста кестенява коса, която пада

на вълни но

раменете й, и зеленикаво-кафяви очи. Обича риболова, футбола, баскетбола

и за ужас

на майка й телевизията. Играе в училищния отбор по баскетбол и участва в

групата на

мажоретките. Ходи на уроци по пиано, но само защото настоявам.

Предпочита

тениските и джинсите съвсем е забравила рокличките с набори и дантели и

красивите

обувчици, които носеше по настояване на Муди, преди да заминем за Иран.

Махтоб е много самостоятелна и разумна за годините си и притежава

чудесно чувство

за хумор. Нейният жизнен опит е причина за големия й интерес към

международните

събития.

Един ден се върна от училище и ми каза:

Знаеш ли, мамо, днес в училище се обърках. Учителката ни говореше за

Мохамед и аз

р)еших, че ни разказва за ислямската религия. Децата твърдяха, че става

дума за бокс.

Тогава я попитах и излезе, че наистина ни е говорила за исляма.

Обясних й, че нейните съученици са свързали името Мохамед със

световноизвестния

боксьор Мохамед Али. Махтоб имаше доста по-различни асоциации от

връстниците си.

Тъй като е пътувала много, Махтоб има отлични познания по география.

Когато беше

малка, с Муди/ започнахме да й купуваме кукли от всички страни, в които

бяхме

ходили. Сега колекцията й е толкова голяма, че в скоро време няма да може

да се

побира в нейната стая.

268

Тя обича да си спомня за местата, на които е била, ала най-много обича да

се връща у

дома. След едно дълго турне Махтоб притисна с длани бузите си и рече:

Е, сега вече няма да има нужда да се усмихвам непрекъснато.

Отлично знае кои са важните неща в живота и е дълбоко религиозна като

всички

онези, чиито молитви са били чути.

Махтоб притежава силно развито чувство за добро и зло и почти не може

да бъде
принудена да направи нещо, което счита за неправилно. Тя е отлична
ученичка и

учителите й имат една-единствена забележка към нея: нищо не е в

състояние да я

накара да наруши правило. Знам точно какво имат предвид. Към края на

изтощителното ни европейско турне отседнахме в Англия. Там дадохме

интервю за

едно австралийско списание. Направиха ни няколко снимки в хотела и ни

помолиха да

излезем, за да ни снимат и навън. Отидохме до близкия музей.

Ако обичате, застанете ето там на тревата помоли фоторепортерът. Аз

отидох и

махнах на Махтоб да ме последва, но тя отказа. Върнах се при нея и й

наредих да дойде

с мен, но тя ми отказа нещо, което й се случва съвсем рядко. Махтоб е

много

послушна.

Хайде де! сопнах се аз. Хайде да вървим, за да приключим най-сетне с тая

работа.

Тя ми отвърна:

Няма. Там има табела: „Не газете тревата." Колкото и да я молеха трима
изнервени

възрастни, тя

не отстъпи. Упорството на Махтоб ми напомняше за Муди. Явно бе

наследила от него

тази сурова самодисциплина. Съвсем доскоро тя си събуваше чорапите

много

старателно и внимаваше да не са наопаки, точно както правеше и баща й.

Един ден ме

попита:

Наистина ли ще отида в ада, ако ги събувам наопаки?

Стреснато отвърнах:

Защо ме питаш?

Защото татко ми е казвал, че ако си събличам и оставям дрехите обърнати

наопаки, ще

горя в ада.

Постарах се да я освободя от това суеверие, макар че сега всеки път, когато

слагам

прането в пералнята, се питам дали постъпих правилно.

Животът ни е спокоен и чудесен. Готвим заедно. Пома-

269

гам на Махтоб да си напише домашните. Разбира се, понякога

спокойствието ни бива

грубо нарушавано. Тъй като сме преживели ужасите на войната, двете с

Махтоб още не

можем да се отървем от спомените си и преживяваме със страх всяка

гръмотевична

буря, която толкова ни напомня за избухващите иракски бомби.

За жалост Махтоб говори откровено за Муди и Иран единствено с мен. Не

се чувства
удобно от моите'роднини, защото не иска да предизвиква неодобрението
им. Когато

мама я попита дали й е мъчно за Муди (което е безспорен факт въпреки

всичко, което

ни стори), тя отвръща: „Не, разбира се." Принудена е да крие истинските си

чувства в

тяхно присъствие, защото се притеснява от предразсъдъците им.

Когато един шведски журналист я попита дали иска да види баща си,
Махтоб му

отговори:

Да, бих искала да го посетя ... в затвора, за да не може да ме набие.

В думите й нямаше зла умисъл или желание за мъст. В тях се криеше

желанието на

едно малко момиченце да си има татко и в същото време да се чувства в

безопасност

такава бе неизпълнимата мечта на Махтоб.

Съюзниците бомбардираха Ирак точно единайсет дни след премиерата на

филма и едва

пет дни от пускането му' по екраните на страната. При вида на осветения от

противовъздушните ракети екран Махтоб ме изгледа тревожно.

Май трябва да изгасим лампите и да слезем долу каза тя.

През следващите две седмици не се откъсваше от телевизора следеше

репортажите на

Сй Ен Ен до единайсет вечерта, пропускайки любимите си телевизионни

предавания.
За повечето американци войната в залива не бе нищо повече от една
електронна

абстракция, нова компютърна игра. Махтоб обаче знаеше какво се крие зад
картите и

военните действия беше виждала отблизо резултатите от падащите бомби.

Тя не

можеше да допусне, че сме достатъчно далече от сцената на военните

действия и че не

можем да бъдем засегнати. Баща й ни бе казвал, че иракските ракети не

могат да

стигнат до Техеран, но това не се оказа вярно. Как можех да я убедя, че тук

сме на

сигурно място?

270

Спомените за иракските въздушни нападения възкръснаха в паметта й.

Двете си

припомняхме онези ужасни мигове, когато воят на самолетите и писъкът на

бомбите се

носеше над главите ни, а в ноздрите ни нахлуваше острата миризма на

барут и

изпепелена човешка плът. Изпитвахме огромно съчувствие към всички

жертви на

сегашната война.

Махтоб много се безпокоеше за нашите познати в Иран и най-вече за баща

си. Опитвах

се да я успокоя, но загрижеността за татко й искрено ме развълнува. Тя

показваше до

каква степен Махтоб е решила най-тежкия проблем на младия си живот.

• Между нас с Махтоб съществува голяма близост още от мига, в който тя

се появи на

бял свят. В деня, когато Муди ни съобщи, че не можем да се върнем в

Америка, ние се

почувствахме още по-близки. През последвалите осемнайсет месеца бяхме

съюзници,

разчитайки изцяло един на друг. Тази връзка е все така здрава и досега.

За мен всеки ден с Махтоб е дар Божи. Въпреки че съм много заета,
съобразявам

пътуванията си с нея и я взимам винаги, когато мога. Всяка вечер очаквам

мига, в който

я слагам да спи, и двете в един глас изричаме нашата молитва: „Мили Боже,

благодарим ти, че сме заедно и сме свободни."

Преживяваме мъчително всяка раздяла може би не толкова Махтоб, колкото

аз. Тя си

има „по-голяма сестра" . Лори, която й прави компания в мое отсъствие.

Веднъж й се

обадих от Германия и й казах, че се прибирам на следващия ден три дни

преди

първоначално уговорената дата , а тя отвърна:

Защо се връщаш по-рано?

Тогава разбрах, че се справя отлично и без мен.

Често ме питат: „Не се ли опасявате, че Муди може да ; се появи и да ви

вземе

Махтоб?" Отговарям, че не съм спирала Да се страхувам. Двете с Махтоб

избягахме от

Иран 1 преди повече от две хиляди дни, но през всеки един от дях ' сме
взимали

всевъзможни мерки за сигурност. i

Махтоб не може да си позволи неща, които момичета-' та на нейна възраст

смятат за

най-естествени. Не може да се разхожда или да кара колело сама. Научена е

винаги да'

се оглежда наоколо.

През последните две лета й разреших доста неохотно

271

да ходи на екскурзия със съучениците си, макар че през цялото време,

докато я няма, нещо ме гризе отвътре. Мисля си колко е глупаво, дето
трябва да взимам толкова

сериозни предохранителни мерки в собствения си дом, а после да пускам

Махтоб

съвсем сама ден-два само заради удоволствието. Сега тя сама поема

инициативата: вече

пита дали може да отиде сама на училище. Още не съм готова за подобно
нещо, но

знам, че не мога да я пазя вечно.

Все някой ме следи оплаква се тя. Иска ми се да съм като другите деца.

Желанието на дъщеря ми е съвсем просто, но клетвата на баща й, че ще я

върне обратно
в Иран, а мен ще убие, го прави неизпълнимо.

Колкото и голямо да е нетърпението й да бъде като другите, Махтоб

признава, че

опасност съществува. Веднъж гледахме заедно „20/20", в което се

разказваше за една

майка, организирала отвличането на своите деца, които съпругът й

отмъкнал в някаква

религиозна секта, и аз я попитах какво мисли.

Ако някога ми се случи и на мен, сигурна съм, че ще дойдеш да ме спасиш

каза тя с

цялата сериозност, на която е способна.

Махтоб бе особено развълнувана от няколко случая, с които се занимавах. В

интервю за

един вестник беше казала: „Гордея се с мама, защото тя помага на други

деца."

Наблюдавам как дъщеря ми разцъфва с всеки изминал ден и си мисля колко

много

пропусна Муди и още колко ще пропусне. Единствена аз знам точния

размер на

неговата загуба. Знам и още нещо колко силни са обичта и доверието на

моята дъщеря

към майка й. Като всички хора и аз изпитвам съмнение в мигове на слабост.

За щастие

в такива моменти дъщеря ми е винаги до мен и е моя истинска опора.

Когато беше

второкласничка, тя ми написа следното писмо по случай Деня на майката,

което ще

пазя винаги като най-скъп спомен:

Мила мамо,

Ти си най-великата майка на земята! Толкова те обичам, мамо, че ако

трябва да

избирам сред всички майки на

ща за мен, че даже не мога да ги преброя. Мамо, не ме интересува дали си

на'двайсет

или на двеста години, защо-

земята, пак теб ще избера. Ти

272

то ще те обичам винаги. Не бих променила нищо у теб, защото си идеална

такава,

каквато си.Не знам какво бих правила без теб, мамо, толкова си ми скъпа.
Обичам те, мамо!

С много обич, Махтоб

Също като татко, и Махтоб смяташе, че мога да се справя с всяко

положение. В Иран тя

все ми повтаряше:

Моля те, мамичко, намери начин да си отидем в Америка.

Никога не ми даде възможност да се отпусна и да се предам. Когато

настъпи моментът, в който рискувахме всичко и се предадохме на милостта
на контрабандистите и на

снежните планини, Махтоб прояви необикновена смелост. . -

„Не без дъщеря ми" носи и още едно послание. Истина е, че теоретично
можех да се

завърна в Щатите много по-рано, ако бях решила да си тръгна без Махтоб
вариант,

който избират, макар и мъчително, мнозина в моето полот жение.

Аз обаче съм убедена, че и до днес щях да бъда погребана там, ако не беше
тя. Махтоб

бе моят извор на решителност и смелост. Спомням си, че един ден след два
месеца в

Техеран взех молив и се опитах да пиша. Дизентерията и отчаянието ме

бяха

превърнали в скелет и не можех да напиша дори една буква. Именно тогава

ме прониза

мисълта, че ще умра наистина бях сигурна в това. И аз си дадох сметка, че

ако умра, Махтоб ще остане завинаги в Иран. Това бе денят, в който отидох
при Муди и му

казах:„Ще живея тук и ще правя всичко, което искаш. Имам искреното

желание да

успея."

Скоро болестта ми премина. Именно тогава разбрах, че ще оцелея, каквото

и да се

случи.

Не съм виждала Муди, откакто напуснахме Иран... но той невидимо

присъства в

живота ми и ми влияе и до ден днешен. >

През декември 1990 година Махтоб отиде да прекара коледната ваканция у

баба си.

Останах сама. След тежкия и уморителен ден, през който подготвях

премиерата на

филма, аз се прибрах у дома и заспах в момента, в който главата ми докосна

възглавницата. Събудих се от собс i м ните си писъци. Муди стоеше до

леглото,

надвесен над мен

18. От любов към дъщеря ми

273

с протегнати към гърлото ми ръце. На лицето му бе изписана отмъстителна

усмивка...

Треперех от страх, цялата бях вирвОда, сърцето ми щеше да изскочи от

гърдите.

Видението бе толкова истинско и живо, че направо не приличаше на сън.

Дали не беше

предзнаменование? Не можех да се отърся от него. Благодарих на съдбата,

че Муди

още не е успял да се появи отново, за да разбие живота ни. Не можех да се

отърва от

мъчителния въпрос още колко време късметът ще бъде на наша страна.

Не е имало ден, в който да не си помисля за Муди и злините, които би

могъл да ни

стори, откакто избягахме от Иран. Кога ще се появи? Как ще нанесе удара

си? Какво

оръжие ще използва срещу мен и как ще се опита да откъсне Махтоб от

дом, приятели
и близки? Въображението ми разиграваше безброй сценарии, но никога не
ми беше

минавало през ума, че той ще се появи, докато ние с дъщеря ми сме на

хиляди

километри от родината, и ще ме нападне не физически, а морално, като

подложи на

съмнение преживяното от мен.

На 17 юли 1991 година двете с Махтоб заминахме да представим нашия

филм „Не без

дъщеря ми" на другия край на земята в град Пърт, на Западното

крайбрежие на

Австралия. Когато пристигнахме в хотела късно през нощта, бях страшно

изненадана

от бележката, която ме чакаше на рецепцията. Беше от Митра и Джалал

далечни

роднини на Муди, с които се бях запознала в Иран. Бяха дошли да живеят в

Австралия.

Бях ги виждала за последен път седмици преди бягството ни. Те самите се

бяха опитали

да ни помогнат да изчезнем месеци преди това. Джалал бе уговорил

„сватбата" ми с

негов познат хлебар, след която двете с Махтоб щяхме да напуснем

страната, вписани в

паспорта на „моя съпруг". Звучеше убедително, нр от швейцарското

посолство ме

предупредиха да не рискувам по този начин. В случай че иранските власти

разкриеха
заговора, можеха да ме осъдят на смърт за многобрачие.

Междувременно Митра няколко пъти ме беше придружавала до

швейцарското

посолство, където получавах писма от близките си и винаги отивах с

надеждата, че ще

се случи някакво чудо. i

Въпреки че Джалал и Митра бяха едни от най-дружелюбните и горящи от

желание да

ми помогнат иранци,

274

далечната им роднинска връзка с Муди ме накара да се поколебая миг

преди да им

позвъня на следващата сутрин. Щом в слушалката прозвуча топлият глас на

Митра,

всички мои задръжки изчезнаха. Бяха се установили в Пърт преди осем

месеца. Джалал

си намерил работа в научен институт. Митра ходела на курсове по

компютърна

грамотност.

Хайде да се видим, когато и където ще ти бъде най-удобно на теб каза тя.

Уговорихме си среща за осем вечерта.

¦Цял ден давахме интервюта, но в съзнанието ми изплуваха спомени от

Иран. За

разлика от семейството на Муди Митрината фамилия бе твърде либерална.

Те дори се
осмеляваха да гледат забранени от Министерството на ислямската култура
западни

филми двете с Махтоб гледахме „Извънземното" на видео у тях. Сядахме в

кухнята и

шепнехме с надежда как един ден ще избягаме от Иран.

Джалал бе брат на Есей, съпругата на Реза, племенник на Муди. Неговите

роднини бяха

по-религиозни от семейството на Митра, но и те ни съчувстваха. Въпреки

че

обществените порядки не допускаха да се месят в отношенията ни с Муди,

те ни

показваха обичта си, като Ни канеха често у тях на гости. Майката на

Джелал, госпожа

Алемоха-мед, винаги готвеше любимото ми ястие риба с тама-ринд. Митра

и Джалал

често .ни водеха в своя апартамент и там слушахме американска

попмузика, която

будеше у нас носталгични спомени.

Когато вечерта Митра и Джалал дойдоха в хотела, аз ч слязох да ги

посрещна във

фоайето, а Махтоб остана горе в стаята. След толкова години

предпазливостта бе

станала моя втора природа: трябваше да се убедя, че са сами. Изобщо не се

бяха

променили. Разликата бе, че нито аз, нито Митра носехме чадори.

Хвърлихме се в
прегръдките си. Митра изглеждаше прекрасно с хубавата си прическа и
лекия грим.

Джалал също ме разцелува. Представиха ми дъщеря си Ида сладко

момиченце, което

бях виждала за последен път, когато нямаше и годинка.

Докато се качвахме в стаята, моят австралийски сътрудник ми подаде плик.

Отворих го

и видях, че е факс от немското списание „Квик". Бях толкова развълнувана

от срещата, че го оставих с намерението да го прочета по-късно.

275

Митра не можеше да се начуди, че все пак сме свободни:

В Иран си говорехме за вашето бягство, но едно е да се говори, съвсем

друго да се

направи. На голяма опасност сте се изложили!

Тя добави, че неин приятел се опитал да избяга от Иран и бил застрелян от

органите на

сигурността. Тялото му било на решето от куршуми и семейството не могло

да събере

толкова пари, за да си го получи и погребе (според иранския закон, за да

получи трупа

на свой близък от полицията, семейството му плаща за него в зависимост

от броя на

дупките от куршумите).

Спомняш ли си, като ходихме на Каспийско море?

попита Джалал, сменяйки темата на разговора.

Да отвърна Митра. Помня как погледна към морето и каза, че ти се иска да
преплуваш

до руския бряг.

Джалал се обади:

Аз пък помня това пътуване с думите ти:„Един ден ще напиша книга." Ти

удържа на

обещанието си.

Митра също бе преживяла много огорчения и неприятности от страна на

Джалаловото

семейство и отдавна жадуваше да напусне Иран. Прочела „Не без дъщеря

ми", докато

живеела в Ирландия. Каза ми, че бракът й е оцелял благодарение на моята

книга. Дала я

на Джалал, който открил някои прилики между своето собствено поведение

и това на

Муди и роднините му и взел решение да се промени. Сега очакваха второ

дете и бяха

страшно щастливи.

Преди не бях мислил за тези неща рече Джалал.

Дори не си давах сметка за тях. Като прочетох книгата ти, разбрах, че

виновният съм

аз. ,

Всеки път, когато пишел на техните в Иран, преписвал по няколко страници

от книгата.

Беше сигурен, че Муди я е чел.

Митра и Джалал потвърдиха онова, което бях чула от Елън Рафайе преди
четири

години: след нашето бягство Муди се затворил в себе си, ходел единствено
у сестра си

и зет си. Отдал се изцяло на работата. Прекарвал почти цялото си време в

болницата

Талагани. Даже живеел там, защото разпродал всички семейни вещи.

„Какво ли е

станало със зайчето Тоби", помислих си аз.

Научих новини и за племенниците на Мудич за жалост все лоши. Мажид

бил арестуван

на два пъти. изхвърлен в затвора, защото правел козметични препарати без

лиценз.

276

Хосейн, аптекарят от Арак, също бил в затвора за незаконна търговия с

лекарства. Реза

и Мамал зарязали работата си и се включили в бизнеса на Мажид.

Преди три години Митра и Джалал посетили своите семейства в Иран.

Зетят на Муди и

патриарх на фамилията Баба Хаджи ги поканил да поплуват в басейна му и

да обядват

заедно. Като дошло време да си вървят, Баба Хаджи рекъл:

Е, какво пише за нас Бети в книгата си?

Времето, прекарано сред приятели, лети неусетно. Разделихме се и те

обещаха да

дойдат на сутрешната ми беседа на другия ден и да ни правят компания,

докато дойде

време да отлетим за Аделаида.

Денят бе много дълъг и очите ми се затваряха, но тъкмо тогава се сетих за

факса.

Отворих плика, измъкнах листа и започнах да чета. Всяка дума на писмото

излъчваше

тревога и биеше сигнал за опасност. В него пишеше, че предния ден

немската

телевизия е излъчила интервю с Муди. Между другото той твърдял, че ние

никога не

сме бягали от Иран, той никога не ни е държал там насила против волята ни
и че сме си

заминали със самолет, а билетите бил купил лично той. От „Квик" не бяха
повярвали на

разказа му, но искаха светкавичен отговор, както и свидетели, които да

подкрепят

моите твърдения.

Редовете се размазаха пред погледа ми. Бях наранена, вбесена, полудяла от

ярост.

Знаех, че Муди е способен на всичко. Не познавах по-сладкодумен и

убедителен лъжец

от него. Никога не съм допускала, че ще се опита да опровергае една

истина, известна

на милиони читатели, както и на служителите на Държавния департамент.

Както винаги, Муди отлично бе пресметнал момента да нанесе своя удар.

Той ме
измами отново. Когато пет месеца след бягството загубих баща си,
болезнено изпитах

липсата на подкрепа, която единствен съпругът е в състояние да даде в

такъв тежък

момент. Сега трябваше да се справя с тази невероятна сензация от другия

край на света, далеч от дома и приятелите си.

Така и не мигнах цяла нощ стоях до разсъмване с телефона в ръка. За пръв

път

изпитвах истинска благодарност към съвременните комуникации. Бях

принудена да

отговарям на инсинуации, дошли от Иран, чак от далечна Австралия и

можех да се

свържа веднага с Ню Йорк, Мичиган и Германия навсякъде, където още бе

светло.

Пър-

277

во се обадих на своя литературен агент Майкъл Карлайл. Той ми каза, че

моята близка

приятелка Аня редакторката на немския превод, издаден от Густав Любе

Ферлаг е

била засипана от въпросите на журналистите и трябвало на всяка цена да

разговаря с

мен.

Майкъл ме посъветва да дам светкавичен отговор. Помолих го да изпрати

по факса

превода на изявлението на Муди до Мичиган, за да може да го прочете

Арни. Имах

пълно доверие на неговата преценка той винаги е проявявал изключителна

интуиция.

Освен острия му ум и неизчерпаемата енергия, Арни знаеше най-добре как

да ме

успокои.

Слушай сега каза ми той, след като прочете интервюто на Муди. Спри и
помисли.

Ако пред вратата ти се бяха появили петима мъже с автомати, едва ли щях
да бъда в

състояние да ти помогна. Но случаят е съвсем различен. И двамата с

Майкъл сме

адвокати и знаем как да се справим с положението, в което те е поставил

Муди.

И той веднага се зае да пише отговора. Беше през малките часове, когато
най-сетне

успях да се свържа с.Аня.

Ужас! възкликна тя.

Каза ми, че Муди е дал интервюто в една разкошна къща с прекрасни

мебели и

персийски килими, за която твърдял, че я е купил за нас, преди да си

заминем. Тази

къща изобщо не се връзваше с болничната стая, в която според думите на

Джалал и

Митра живее Муди. Той дори си бе позволил да твърди, че никога не е

вдигал ръка
нито на мен, нито на Махтоб и ние сме били свободни да ходим, където си
искаме.

Муди лъже. Знаем, че лъже рече Аня. Ала ти трябва да отговориш и ако не
го

направиш веднага, може да стане твърде късно.

Опитах се да я накарам да разбере, че не разполагам с много доказателства,

освен с

автобусния билет от Ван до Анкара, който съхранявам у дома. В мен обаче

бе

паспортът ми, подпечатан в управлението на анкарската полиция. Казах на

Аня, че ще

й пратя фотокопие и изявление чрез Майкъл.

Скоро факсовете на три континента получиха и разпространиха копия на

моя паспорт

навсякъде по света.

Преди да се зазори в Пърт, Арни и Майкъл бяйа готови с изявлението.

Реших да го дам

на осведомителните

278

агенции, а не на едно издание или телевизионна компания, за да не си

помислят хората, че за него ще получа пари, така както беше постъпил
Муди. Ето и текста му:

Показателно е, че доктор Махмуди изчака пет и половина години, преди да

опровергае

моята история. В опита си да го направи той не предлага никакви

материални
доказателства за несъстоятелността на моя разказ.

Животът със съпруга ми и нашата дъщеря бе точно такъв, какъвто съм го

описала в

книгата си. Заявявам, че всяка моя дума е самата истина.

Безсънната нощ не отмени сутрешния ми ангажимент. Въпреки че

интуицията ми

подсказваше да хвана първия полет за Щатите, не можех да си позволя да

разочаровам

хората, които искаха да ме чуят. Арни и Майкъл ме посъветваха да говоря

открито по

проблема, да съкратя лекцията и да направя изявление. До този момент на

редовния

въпрос: „Имате ли новини от Муди?", бях отговаряла просто: „Не, нямам."

Сега беше

различно имах новини, макар и по косвен път. Не исках никой да си

помисли, че крия

нещо.

След като дремнах няколко минути, трябваше да обясня на Махтоб какво е

станало

снощи. На първия ми въпрос дали помни как прекосихме планините, тя

учудено

отговори:

Да.

Помниш ли дали татко някога ни е удрял или забранявал да се върнем у

дома?

Сега вече съвсем я обърках.

Да, помня. Защо?

Татко е дал интервю казах й аз, а после й разказах за случилото се.

Махтоб бе направо потресена. Прегърна ме и каза:

Обичам те, мамо.

Извиних й се заради баща й и казах:

Махтоб, аз много те обичам и се гордея с теб. Направо не мога да повярвам

на късмета

си да имам толкова прекрасна дъщеря!

Докато траеше лекцията, усетих, че треперя и ми се повдига. Интересът бе

голям и

претъпканата зала стихна в очакване. Започнах да чета изявлението по

повод

интервюто на Муди и в този миг се сринах. Гърлото ми се сви и не

279

можех да издам нито звук. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи. Не
знаех какво да

правя, но бях наясно, че не трябва да спирам дотук никой нямаше да

разбере защо

плача.

Поех си дълбоко въздух, отпих глътка вода и намерих сили да продължа.

Докато четях

изявлението, просто усещах съчувствието и подкрепата на своите

слушатели. Ако по

тяхната реакция можеше да се съди и за реакцията в Германия, нямаше за

какво повече
да се безпокоя.

А какво щяха да си помислят Митра и Джалал, които не присъстваха на

лекцията?

Сигурно са страшно объркани, може би ще си помислят, че снощи съм била

неискре-на

с тях. След като лекцията свърши и дългата редица доб-рожелатели се

разотиде,

първите думи на Джалал бяха:

Как е възможно да е говорил подобни неща! Той лъже!

Върнахме се в хотелската стая и обсъдихме следващия си ход.. Джалал

каза, че двамата

с Митра ще потвърдят факта, че сме били държани в Иран против волята

ни. Те не бяха

виждали Муди да ни бие, но бяха слушали разказите на свидетели на тези

побоища.

Митра прекрасно си спомняше един разговор с Махтоб малко след като

Муди ме беше

бил, както и болката в гласчето на дъщеря ми, когато й описвала случилото

се. Според

Джамал най-добре щеше да бъде, ако двамата направят писмено заявление

в моя

защита. И те го направиха.

Ето какво гласеше то:

Ние сме близки приятели на госпожа. Бети Махмуди и сме свидетели на

трудностите,

които преживяха Бети и Махтоб. Те бяха принудени да живеЛт в Иран

против волята

си и нямаха право да го напускат. ¦

Били сме близки със семейството на Муди и сме свидетели на усилията,

които положи

Бети, за да сложи край на тежкото изпитание и да избяга от Иран.

Доктор Сайед Бозорг Махмуди (Муди) упражняваше физическо и

емоционално

насилие над Бети и я държа затворена осемнадесет месеца, .

Никак не е честно Муди да се отнася по такъв недостоен начин с Бети и

Махтоб, да

отрича стореното и да си служи с лъжи.

Надяваме се повече да не си позволява да причинява неприятности както на

Бети и

Махтоб, така и на Ьамия се-

280

бе си, защото ние лично познаваме много хора, които са готови да

потвърдят казаното

по-горе.

Джалал бе най-притеснен от измислиците на Муди.

Откраднеш ли, режат ти ръката . каза той. Но ако излъжеш, вече не си

мюсюлманин.

Дни след нападките на Муди гневът ми отстъпи място на възмущението.

Винаги се бях

държала добре с него, дори прекалено добре. Аз го насърчих да поднови

връзката със
своето семейство. Аз бях онази, която направи така, че дъщеря му да го
помни в по-

добра светлина. Сега на това бе сложен кръст. Цели пет години Махтоб
сякаш не

съществуваше за баща си и той наруши своето мълчание само за да я

оскърби и нарани.

Загубих и последната капчица уважение към Муди и не можех да виня

дъщеря си, че

споделя чувствата ми.

Два дни след като бурята се развихри, двете с Махтоб бяхме в Аделаида,
когато по

телевизията пуснаха рекламен клип на нашия филм. Клипът се състоеше от

две сцени.

На първата в Мичиган Муди се кълнеше с ръка върху Корана, че никога

няма да ни

задържи насила в Иран. Втората сцена бе в Техеран тук той се заклеваше,

че аз никога

повече няма да видя родината си.

Виждаш ли, мамо! извика Махтоб с пламнал поглед. Това ми хареса,

защото татко

точно това направи излъга ни!

Що се отнася до Муди, двете с Махтоб загубихме и последните си илюзии.

Беше ни

взел всичко, е изключение на страха ужасното очакване кога отново ще

нанесе удар.

Всъщност Муди наистина ни излъга, преди да заминем за Иран. Излъга ни

в името на

Исляма. Докато бяхме в Иран, непрестанно го питах дали е замислил да ни

задържи

тук, още преди да тръгнем от Мичиган. Винаги отричаше, но сега измамата

стана явна.

В интервюто, дадено пред немския екип, той признава, че е имал

намерение да остане в

Иран още преди заминаването ни и е знаел, че аз по никакъв начин няма да

се съглася

да замина при това условие. Ние наистина бяхме негови заложници. След
всяко мое

обаждане от швейцарското посолство до Държавния департамент пращали

телеграма.

Именно тези телеграми бяха доказателството, че сме заложници, че сме

бити и

заплашвани със смърт.

В отговор на твърдението на Муди, че ни качил на са-

281

молета до Цюрих, получих от Държавния департамент копие на писмото,

което Муди

представил в посолството, В него се казва, че двете с Махтоб „сме

изчезнали от дома

му на 29 януари 1.986 година и повече не ни е виждал... Аз съм

изключително

разтревожен за съдбата им."

Ако Все пак не бях успяла да избягам с Махтоб, аз съм сигурна, че Муди
щеше да ме

държи под ключ и разделена завинаги от дъщеря ми. k

Знам, че Муди е жив и е в Иран. Знам, че е огорчен: в ушите ми

продължават да кънтят

заплахите му, че ще ме убие. Според сведения от негови роднини сега той

се е отдал

изцяло на исляма и е станал дълбоко религиозен мюсюлманин. Както сам

твърди в

интервюто, за жалост но и по необходимост Махтоб е лишена от другия си

родител и

неговите културни обичаи и традиции. Винаги се случва така децата да

плащат както

за греховете на родителите си, така и за хорското безразличие.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отклик

След моето турне през 1987 година ми се обадиха толкова много хора, че
едва тогава си

дадох сметка как случилото се с мен съвсем не е изолиран случай. Много

по-тревожен

обаче е фактът, че хиляди деца продължават да страдат, но сам-самички в

някоя чужда

и далечна страна.

Този проблем отдавна занимава сенатора Алън Диксън. Двамата със

сътрудничката си

Сара Панг бяха работили по стотици подобни случаи. Разговорите ни със

Сара
зачестиха. Обсъждах всеки нов случай с Държавния департамент и скоро
разбрах, че

съществува още един често срещан проблем.

Поради липсата на съответно законодателство много от изоставените

родители

изпитваха нужда да разговарят с човек, който ги разбира и който е

преживял същото.

След като вече знаеха, че не могат да им помогнат, дори фактът, че двете с

Махтоб сме

успели да се измъкнем, им вдъхваше надежда. Това важеше с още по-

голяма сила за

онези изоставени родители, чиито близки и приятели ги бяха об-

282

сипали с упреци от рода на: „Ние какво ти казвахме!", вместо да проявят

състрадание

към нещастието им.

Обаждаха ми се много разтревожени родители, които истински се нуждаеха

от

съчувствие. Разбирах тежката участ на онези, които живееха под

непрестанната заплаха

да им бъдат отнети децата и с чувството, че няма кой да ги изслуша и да

разбере ужаса

и отчаянието им. Изпитала съм на гърба си отношението към много от тези

изтормозени родители повечето хора ги считаха за истерични па-раноици.

Колкото повече изоставени родители се обръщаха към мен за помощ,
толкова по-

голямо притеснение изпитвах, че не мога да направя почти нищо за тях.

Усещах

огромната отговорност, легнала върху плещите ми, но единственото, което

можех да

направя за тях, бе да ги изслушвам със съчувствие и симпатия и да им дам

някои

изпитани съвети.

Имах нужда от помощ. Организирахме среща, на която присъстваха

държавни и

федерални правителствени чиновници, съдии, адвокати, хора от

министерството на

емиграцията и представител на център за малтретирани жени.

В самото начало на срещата единият от присъстващите адвокати се облегна

със

скръстени ръце на стола и ме попита:

За колко деца става дума всъщност?

Около десет хиляди отвърнах аз. Той се обади нетърпеливо:

Да не искате да кажете, че сме се събрали тук, за да си губим времето за

някакви си

десет хиляди малчугана? Знаете ли колко деца живеят в тази държава?

На това аз отговорих с въпрос:

А колко заложници имаме в Ливан?

На адвоката изобщо не му беше минало през ум, че децата, за които щеше

да стане

дума, са граждани на своята родина, чиито човешки права са били грубо

нарушени, и

само защото са станали жертва на собствените си родители и са малки, на

тях изобщо

не се гледа като на „заложници". След двучасова дискусия адвокатът

промени

отношението си. Подобно на останалите той също осъзна важността на

проблема и

беше готов да помогне.

Всъщност събралите се откликнаха на призива ми така, както бяха

реагирали и много

други хора и професиона-

283

листи, с които се свързах гтс ьсно. Всички бяха единодушни, че проблемът

наистина

съществува, но вместо предложения и възможни решения аз получавах все

повече и

повече въпроси. На едно събиране в кантората на сенатора Карл Левин е

стигна до

пълно единодушие, че колкото и да са минимални шансовете за разрешение

на

проблема, те са определено по-големи, ако се решават на щатско ниво. Това

следваше

от факта, че нашата система на управление счита подобни въпроси за

вътрешни, и
отговорността за тяхното решаване пада върху щатските власти, а не върху

федералното правителство.

Същата година имах възможност да говоря пред конференцията на

Асоциацията на

приятелите на съда в Хю-тън Лейк, Мичиган. След като разказах няколко

случая на

отвличане през граница, с които се бях занимавала напоследък, една жена

се изправи и

каза:

В нашия окръг имахме клиент, който ми каза, че очаква да му се случи

подобно нещо.

Аз не му повярвах.

Друг също каза:

В нашия окръг имахме два подобни случая.

Оказа се, че на конференцията присъстват няколко души, към които са се

обръщали

родители с опасението, че децата им ще бъдат отвлечени в чужда държава.

Признаха,

че не са погледнали сериозно на тези страхове. За пръв път тук, в Мичиган,

си дадоха

ясна сметка, че сме изправени пред истински проблем.

През следващата година имах много срещи, семинари и разговори. Тогава

за пръв път

бях призована за свиде-тел-експерт по едно дело за възлагане на

родителски права във
Флорида.

Щатският представител в Камарататга депутатите Фран-сис Спаньола

представи

проектозакон, свързан с проблема, и ме покани да свидетелствам пред

Мичиганската

камара на депутатите.

Когато проектозаконът бе гласуван и на 29 ноември 1989 година стана

закон,

изпитахме известно облекчение доколкото знам, това бе първият подобен

закон в

Америка. Според него всеки жител на Мичиган, сключил брак с чужденец,

можеше да

подаде молба за развод извън окръга на местожителство в Мичиган:

основната цел на

закона бе да намали вероятността родителят, на когото не са присъдени

родителските

права, да открие и отвлече децата от разтрогнатия брак.

284

Новият закон промени значително моя собствен живот. Не исках Муди да

разбере къде

живеем и се опитвах да печеля време. Два пъти в годината подавах молба,

за да ми

удължат срока на съдебното решение за временно присъждане на

родителските права.

Съдията не гледаше благосклонно на тези удължавания и отношението му

подсказваше, че скоро ще „извести" Муди за тях.

След приемането на новия закон подадох молба за развод в друг окръг с

искане да ми

се присъдят родителските права над Махтоб. Документите бяха изпратени

на

последния известен адрес в Техеран и до кантората на Баба Хаджи зетя на

Муди. Муди

не отговори. Получих развод на 19 юни 1991 година, един ден преди

петдесет и втория

рожден ден на Муди.

Присъждането на родителските права ми донесе огромно облекчение, но

нещо ме

глождеше отвътре. Винаги съм смятала, че разводът е окончателният край

на един брак, и горях от желание завинаги да загърбя тази част от своя
живот.

За жалост не можах да усетя разликата. Що се отнася до чувствата, под

пепелта все още

блещукаха въгленчета. Но има и нещо друго аз продължавам да се

страхувам, че Муди

отново ще отвлече дъщеря ни. Горещо се моля на Бога дано да я обича

толкова, че да я

остави на мира веднъж завинаги и да не я превръща в дете без родина и

родители.

Надявах се, че неговото мълчание е знак на съгласие, че животът й не бива

да бъде

наново объркван.
Двамата с Арни разбрахме, че работата ни съвсем не е приключила дори и
на щатско

ниво. Новият закон решаваше проблема само частично. Наследникът на

Спаньола

Кларк Хардър бе напълно съгласен с нас и продължава да работи по нови

проектозакони. Когато разглеждат бракоразводни дела и дела за

присъждане на

родителските права, съдилищата в Мичиган се ръководят от няколко

критерия, като се

започне от здравословното състояние на родителите и се стигне до техните

морални

устои, но те съвсем не взимат под внимание риска децата да бъдат

отвлечени извън

страната.

Твърде разпространени са случаите, в които родителите похитители на

собствените си

деца се обръщат към съда и се възползуват от процесуалните възможности,

осигурени

на всяка от страните по делото. Те често получават от съда право На

посещения,

благодарение на ко-

285

ето измъкват децата извън юрисдикцията на въпросния съд.

Когато си дадохме сметка за ограничените възможности на щатското

законодателство,

двамата с Арни стигнахме до извода, че е по-добре да се подкрепи един по-

ефикасен, макар и кратковременен начин за възпиране на похитителите
срещу тях да бъдат

прилагани федералните санкции като към престъпници 4

В други случаи отвличането се счита за едно от най-тежките престъпления.

Ако

похитителите са непознати лица, тогава престъплението се счита за

углавно. Според

законодателството на почти всички петдесет американски щата

отвличането на деца от

собствените им родители се счита за углавно престъпление.

Конгресът обаче не е приел и до днес закони срещу отвличането на деца в

чужди

страни. От 1983 година насам федералното законодателство третира

взимането на

заложници за углавно престъпление тогава тр е било дефинирано като вид

отвличане.

Когато обаче единият от родителите отвлече децата през граница,

проблемът се

разглежда като „вътрешен" и изобщо не му се обръща внимание от страна

на

федералното правителство. Именно защото този вид действия не се считат

за

престъпления по смисъла на федералните закони, Държавният департамент

не е в

състояние да окаже ефективно въздействие върху държавата, послужила за

убежище.
Екстрадирането е изключено. Родителят похитител просто се скрива там,
където

законът не може да го стигне.

Когато говоря пред публика за този огромен пропуск в нашето федерално

законодателство, присъстващите изглеждат шокирани и обезпокоени, а на

дискусиите

по същия въпрос в чужбина хората са още по-удивени. През 1990 година

Сенатът на

Съединените щати с пълно единодушие прие проектозакон, с който

отвличането на

деца в чужда страна бе обявено за углавно престъпление. Когато през

септември се

явих като свидетел пред законодателната подкомисия към Камарата на

представителите

заедно с други застъпници на закона, нашите забележки по проекта бяха

посрещнати

особено благосклонно. Върнах се в Мичиган в прекрасно настроение,

готова да

отпразнувам случая, но проектът бе отхвърлен от Камарата на

представителите поради

вътрешни несъгласия и машинации.

През 1991 година Сенатът отново прокара същия зако-

286

нопроект, този път като поправка към общия закон за контрол на

престъпността.
Камарата също го прие, а после го изпрати за одобрение в съвместна
комисия. Той е все

още там и за съжаление не се е превърнал в закон. Проблемът не е, че

срещу него има

възражения, а по-скоро в липсата на ефективна сила, която да преодолее

инерцията в

управ-ленческата ни система. Ако проектозаконът се превърне в закон, това

ще стане

благодарение на двама сенатори Алън Диксън от Илиноис и Донълд Рийгъл

от

Мичиган и на техните сътруднички Сара Панг и Крйс Корест, които

работят неуморно

цели пет години за постигането на тази своя цел.

За нас това е особено важен проблем ми обясни друг сътрудник на сенатора

Диксън,

но съвсем не е такъв за хора, които не са и чували за него. Трябваше да

работим в

продължение на години, за да отворим очите на хората. Когато някой

сенатор или

конгресмен научи за подобен случай от своите избиратели, той неизменно

става наш

поддръжник.

След опита, който натрупах във Вашингтон, научих истинския смисъл на

израза „само

Конгресът може да реши този въпрос" и бях изпълнена с още по-голямо

възхищение
към „Алжирските майки", които дори без подкрепата на политически сили
или мощни

финансови фактори бяха накарали две правителства да действуват в техен

интерес.

Майките не бяха нито политици, нито богати бизнесмени, но бяха довели

започнатото

докрай.

Очаквам с нетърпение деня, в който Конгресът ще се погрижи за онези

свои млади

граждани, които все още са неспособни да се погрижат сами за себе си,

най-вече

защото са отведени и държани насила в друга държава.

Посетих много страни, търсейки решение на проблема за отвличането на

деца през

граница. През септември 1990 година бях в Германия, когато научих за една

организация, която е реагирала твърде отрицателно на „Не без дъщеря

ми",

Организацията се наричаше Асоциация на семействата, в които един от

съпрузите е

чужденец, и била създадена 0 i немските съпруги на турски и други

емигранти, за да ги

за щитят от политическите сили, борещи се за тяхното депор тиране.

Заявявайки, че

имат право да живеят със свои и-съпрузи в собствената си родина, тези

жени развили

ак ГИ1
287

на дейност за сближаването между различните култури и традиции. С

течение на

времето проблемът за отвличането на децата им извън страната се

превърнал в техеп

сериозен проблем.

Когато давах интервюта на немски журналисти, повечето от тях ми

задаваха въпроси за

една статия в „Дер Шпигел", в която се цитираше мнението на асоциацията

по повод на

отношението ми към иранците. Асоциацията погрешно бе възприела

книгата ми като

предупреждение за опасностите, които крият смесените бракове. Освен

това ме

обвиняваха, че съм описала иранците в твърде черни краски и че книгата

ми разчитала

на предразсъдъците, които хората хранят към чужденците.

Тази реакция ме разочарова. От мига, в който стъпих в " Техеран, изпитвах

съчувствие

към иранците заради всичките им изпитания по време на ислямската

революция и

войната с Ирак. Винаги ми е било ясно, че за случилото се с мен е виновен

един-

единствен човек моят съпруг. Никога не съм се отнасяла еднакво към

всички иранци, особено след като се сприятелих с няколко души, които
направиха всичко възможно, за
да ми помогнат да избягам.

И докато поведението на Муди бе силно повлияно от философията на

ислямските

фундамендалисти шиити, то повечето обикновени иранци не поддържаха

тяхната

кауза. Всъщност, като изключим най-близките му роднини, иранците, които

ме

познаваха, не одобряваха отношението на Муди към мен и Махтоб. Те

направиха дори

невъзможното, за да ни помогнат, и не желаеха да оставаме с убеждението,

че всички

иранци са еднакви. Само аз знам какво направиха за нас и признавам, че

дължим

живота си именно на тези хора. Въпреки че моят и техният свят бяха на

светлинни

години разстояние един от друг, никога не съм намеквала, че иранските

културни

ценности са по-лоши, а западните по-добри, Сигурна съм, че асоциацията

не ме е

разбрала правилно. Въпреки че моят немски издател бе искрено загрижен

за

безопасността ми, знаех, че съм длъжна да се срещна с тези жени, за да

изясня нещата.

При мисълта за ливанските заложници и задочната смъртна присъда на

писателя

Салман Рушди бях доста обезпокоена и сигурно смелостта ми нямаше да се

окаже
достатъчна да изпълня намерението сй, ако Арни не бе дошъл с мен.
Първото ми

изискване бе да се срещнем на об-

288

ществено място. Това бе един ресторант. Разговаряхме, и шестте

представителки на

асоциацията започнаха да осъзнават, че нашите цели съвсем не застрашават

техните. Не

бяхме говорили и пет минути, когато една от жените се обърна към мен:

Имам чувството, че сме останали с погрешно впечатление.

Те разбраха, че не тая омраза към иранците и че никога не съм си поставяла

за цел да

нараня или обидя някого. От своя страна аз също се убедих, че тяхната

организация има

добри и благородни намерения.

Останах приятно изненадана, когато научих, че всъщност целите, които

преследва

Асоциацията, са съвсем близки до моите. Прииска ми се да науча нещо

повече за

тяхната дейност и си уговорихме втора среща в тяхното седалище във

Франкфурт

висока сграда с многобройни кабинети и зали. Имаха богата библиотека от

книги за

све-товйите култури и религии, както и произведения, написани от членове

на

Асоциацията за браковете и съжителството между партньори от различни

етнически

групи. В няколко от залите бяха подредени експонати от различни страни.

Например в

индийската зала човек можеше да послуша индийска музика, да чете

индийски книги,

да се разходи по индийските килими и дори да опита някоя индийска гозба.

Немският съд уважава мнението на асоциацията и често кани нейни

представители за

мнение във връзка с дела за присъждане на родителски права или право на

посещение в

случаите, в които единият от родителите е чужд гражданин. Ако детето е

подложено на

някакъв риск от отвличане, посещението се провежда в седалището на

асоциацията под

зоркото наблюдение на неин представител. Освен това тя организира

консултации за

брачни двойки със семейни проблеми, както и за всеки, който е решил да

сключи брак с

чужденец.

Занимавайки се с тези проблеми, си дадох сметка, че и най-

добронамереното действие, щом е самостоятелно; не може да доведе до
задоволително разрешение.

Международните проблеми могат да бъдат решавани единствено чрез

съвместни

международни действия.

19. От любов към дъщеря ми

289

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Един свят за децата

Хагската конвенция е най-доброто разрешение на проблема с отвличането

на деца от

единия родител в чужда държава. v

Застрашително нарастващият брой на отвличанията от Канада става

причина за появата

на Хагската конвенция. Тя разглежда гражданските аспекти на отвличането

на деца от

единия родител в чужда държава. През 1980 година Франция и Португалия

се

присъединяват към Канада и подписват конвенцията.

Година след излизането на „Не без дъщеря ми", Съединените щати станаха
десетата

държава, ратифицирала Хагската конвенция. Интересът към нея се засилва

и тя е вече

подписана от двайсет и четири държави. Би било прекрасно, ако всички

страни членки

на Обединените нации, съблюдават принципите на конвенцията. >

През 1991 година пътувах до Хага и там имах възможността да се срещна с

Адейр

Диер, който ми разказа за историята и механизма на конвенцията.

Казано накратко, според Хагската конвенция всяко дете под

шестнайсетгодишна
възраст, което е „неправилно отведено" в друга страна, трябва да бъде
върнато

незабавно в своето „обичайно местожителство" или дом. С други думи,

конвенцията

възвръща статуквото преди отвличането.

Конвенцията не предвижда никакви наказания за криминални

престъпления, нито се

опитва да реши спорни случаи при присъждането на родителски права.

Вместо това тя

признава, че самият акт на отвличането е онова, което изисква спешни

мерки поради

абсолютната си неправилност. Според Хагската конвенция съдебните битки

за

родителски права трябва да се водят в родината на самото дете. Родителят,

който има

намерение да отвлече собствените си деца, няма да може да избяга от

семейния дом, за

да разчита на по-благосклонно отношение в собствената си родина или да

не се яви на

законно заведеното съдебно, дело.

В Германия и Съединените щати, където случаите на отвлечени деца са

най-

многобройни, положението е коренно

290

променено. Ако конвенцията беше в сила през 1989 година, Крейг ДеМар
щеше да има
законно право да си върне децата, а не да стига до отчаяния вариант да ги
краде

обратно.

По силата на Хагската конвенция Рамез Щейх щеше да има право да подаде

молба до

съда и да прибере обратно своите дъщери в Ню Джързи до момента, в

който се получи

съдебното решение за възлагането на родителски права.

Вместо да отвличат собствените си деца, сега родителите първо се обръщат

към съда.

Така и трябва да бъде ми каза служител от Държавния департамент, Ние не

твърдим, че родителите не могат да заведат своите деца в друга държава.
Ние просто им казваме, че въпросът, който трябва да се реши на първо
място, е кой получава родителските

права. Не може да си грабнеш детето и да по-бегнеш с него.

Американските родители трябва да се подчиняват на същите изисквания,

както и

гражданите на другите държави, подписали конвенцията. Пример за това е

случаят с

Хенри и Мишел Тишка. Той е учител, американски поданик, а тя

французойка. Двете

им малолетни деца са живели във Франция относително дълго, където са

ходили на

училище. През лятото на 1990 година Хенри купил двупосочни билети за

себе си и

двете деца до Мичиган и Мишел ги откарала на летището.

Вместо обаче да се върнат на 4 септември, както била уговорката, Хенри
подал молба

за развод. Обадил се на жена си, за да й каже, че децата остават при него.

Мишел

реагирала незабавно също подала молба за развод и се позовала на

Хагската конвенция

пред мичиганския районен съд.

Само две месеца по-късно американският съдия постановил, че Хенри е

задържал

неправомерно децата в Съединените щати и приложимият закон при

решаване на

делото за присъждане на родителски права е френският, тъй като децата са

живели по-

дълго време във Франция. Разпоредил се децата да бъдат върнати на

Мишел. Сега

френският съд ще реши на кой от родителите да възложи родителските

права.

Понякога Хагската конвенция се прилага доста успешно в кризисни случаи.

Когато

през' 1987 година баща се опитал да отвлече двете си дъщери от родния им

дом в Ав-

291

стралия в Саудитска Арабия, тримата били засечени в Цюрих, докато

чакали връзка със

самолета до кралството. Австралийските власти изискали от швейцарците

да приложат
Хагската конвенция. Ако бяха изчакали децата да пристигнат в Саудитска
Арабия,

която не е подписала документа, той щеше да се окаже съвсем безсмислен.

Майка и

деца се събрали отново в Швейцария и се върнали в Австралия, където

живеят и до

днес.

Въпреки тези трогателни случаи, много трудно е да се оцени истинското

значение на

Хагската конвенция. Статистиките както за изнасилвания, така и за

отвличания на деца

от родители са непълни и подвеждащи. Държавният департамент може да

даде данни

само за случаите, в които останалите сами родители са се обръщали за

помощ към него.

Колкото повече е информирана обществеността за този проблем, толкова

по-голям

брой случаи ще стават публично достояние. Така или иначе Хагската

конвенция оказва

влияние върху броя на отвличанията. В трите години след ратифицирането

на

споразумението от страна на САЩ Държавният департамент е разрешил

осемстотин

случая. Половината от децата вече са върнати в домовете си било чрез

съдебно

решение, било доброволно.

Както и в случая с Френско-алжирската конвенция, страните, подписали
договора,

признават един особено важен принцип: благото на децата вече не е

вътрешен проблем

и не се решава в семейството или на местно ниво. Децата бъдещето на

нашето

общество заслужават да бъдат защитавани от договор на най-високо ниво,

както и от

всички средства, с които разполага всяка държава. Както каза Ан-Мари

Лизен: „Децата

трябва да бъдат приемани със същата важност, с която се приема един

договор за

доставка на природен газ."

При все че Хагската конвенция е допринесла за решаването на много

случаи, за жалост

немалък е броят на страните, в които родителите могат да отвлекат своите

деца.

Конвенцията не е в сила за страните, които не са я подписали. Африка и

почти цяла

Азия остават незащитени. За разлика от Френско-алжирската конвенция, на

Хагската

тепърва й предстои да бъде призната и подписана и от мюсюлмански

държави.

Това ограничение прави Френско-алжирската конвенция един

забележителен документ,

който заслужава да бъде използван за модел в бъдеще. Никой не е успял да

повтори
292

успеха на „Алжирските майки". Свързвайки две коренно различни култури,

прехвърляйки мост през векове на конфликти, обединявайки две

правителства, които

никога не са имали доверие едно към друго, те накараха милиони хора да

уважават

принципа, че най-важни са децата.

Ще спомена още един случай, свързан както с Франция, така и с

принципите на

Хагската конвенция и необходимостта те да бъдат стриктно спазвани.'

През 1980 година бащата на Зана и Надя Мусен типични английски

девойчета им

казал, че ще ги заведе да прекарат ваканцията в неговия роден Йемен.

Въображението

на момичетата ги отвело сред девствени плажове и надбягвания с камили и

те се

съгласили с голямо желание. Зана била на петнайсет години, а Надя една

година по-

малка от сестра си. Пътуването обещавало екзотични преживявания преди

скуката на

училищните занятия.

След като пристигнали на хиляди километри разстояние от родния дом,

сестрите

разбрали, че баща им най-без-церемонно ги е излъгал. Според йеменските

обичаи той

ги продал за дванайсет хиляди английски лири за съпруги на мъже, които

никога преди

това не били виждали. Купувачите ги отвели в отдалечени селца и за

момичетата

започнал безкраен кошмар.

Да си съпруга в Йемен е по-лошо, отколкото да си ро-биня. Думата на

съпруга или на

свекъра е закон. Щом Зана или Надя не успеели да изпълнят нареждането

на някой от

мъжете, ги пребивали от бой. Тежкият, убийствен домашен труд в Йемен,

където в

селата няма нито течаща вода, нито електричество, нито телефони, нито
медицинско

обслужване, превърнал живота им в истински ад. Водата носели отдалеч

понякога

ходели и се връщали по десет пъти на ден до извора в планината с тежките

кофи на

глава. Прекарали безброй часове над ръчните мелници за зърно, за да

смелят брашно и

изпекат хляб за семействата си.

Зана и Надя самите те още деца родили своите бебета вкъщи, без
медицинска помощ, без лекарства. 4

За пръв път научих за участта на двете сестри през март 1988 година,
когато бях на

турне в Европа, дни след като се срещнах с „Алжирските майки". Тяхната

история ме

ужаси и събуди майчиния ми инстинкт. В същото време им съчувствах като

омъжена

жена, държана против волята си в чужда страна.

293

По това време майката на момичетата вече бе успяла да открие

местонахождението им

в Йемен и случаят бе добил известна публичност в английската преса.

Йеменските

власти бяха подложени на остър натиск и от страна на пресата, и по

дипломатически

път. Те се съгласили да пуснат Зана още същата година, при условие че

подпише

документи за развод. Точно тук била поставена подла клопка. Тъй като
документите

били на арабски, Зана изобщо не можела да знае, че освен за развода дава и

съгласието

си да й бъде отнет двегодишният син Маркъс.

Направи всичко възможно и се върни да ме вземеш казала Надя на сестра

си. Въпреки

че Надя се съгласила да гледа Маркъс, момчето й било отнето скоро след

заминаването

на Зана и отведено в неизвестна посока.

След завръщането си в Англия Зана преживяла три години без вест от

сестра си, тъй

като се оказало невъзможно да се свържат но какъвто и да било начин, но

не забравила

Надя и децата нито за миг. Тя завела дело срещу баща си за отвличане

(делото още не е

приключило) и написала книга, която озаглавила „Продадени", с

надеждата, че ще

успее да заинтригува хората, които биха й помогнали да спаси Надя, децата

на Надя и

Маркъс.

Получих ръкописа на „Продадени" от немския ми редактор, докато пътувах

из

Германия и представях филма през юни 1991 година. Книгата бе зле

написана и във

Великобритания бяха продадени само девет хиляди екземпляра, но лично

аз не я

пуснах, докато не прочетох и последната страница. Невероятната

обстановка,

безумните изпитания на момичетата, изключителната смелост на Зана

всичко това бе

суров материал за едно безкрайно увлекателно четиво.

Разказах впечатленията си на моя френски издател Фиксо, който реши да

поеме

инициативата, както бе постъпил с „Не без дъщеря ми", „Продадени" бе

преработена и

публикувана във Франция като първата книга от поредицата „Серията на

Бети

Махмуди". Имах честта да напиша увода към френското издание, което

предизвика

невероятен интерес както във Франция, така и в Германия. Фиксо се обърна

към всички

френски журналисти с призива да пишат или звънят в йеменското

посолство и да

настояват за освобождаването на Надя. Посолството бе наводнено от

протестни

обръщения и писма. Десет години след като се бяха отправили на своето

съдбоносно

294

пътешествие, момичетата се превърнаха в истински знаменитости.

На 5 февруари 1992 година, точно шест години след пристигането ни в

Анкара, се

срещнах със Зана в кабинета на Фиксо. Приличаше на арабка чернокоса,

черноока и

мургава, но говореше чист английски, с британски акцент. Годините тежък

физически

труд бяха оставили своя отпечатък: китката на едната й ръка бе силно

деформирана от

артрит, пръстите подпухнали.

Популярната френска телевизионна програма „Свята вечер!" искаше да

представи

историята на двете сестри и покани за участие мен и Зана. Третият

участник бе йемен-

ският посланик във Франция. Четиринайсет милиона телевизионни зрители

слушаха

настръхнали и ужасени подробностите от пленническите години на Зана и

сестра й, а
посланикът се чувстваше все по-неудобно пред камерите.

Тези момичета са били държани против волята им каза той накрая. А онези
мъже са

постъпили по начин, който хвърля петно върху целия йеменски народ.

Посланикът обеща на водещия, че ще му даде разрешение да замине заедно

с екипа си в

Йемен заедно със Зана, за да вземат оттам Надя и децата на двете сестри.
Едва сега си

дадох сметка колко голяма е властта намасмедиите.

След пет дни Зана и майка й заминаха за Йемен, придружени от

телевизионния екип и

Бернар Фиксо. За нещастие йеменското правителство не удържа на

обещанието си.

Двайсет и шест годишната Надя била доведена на среща със сестра си и

останалите, но

без децата, които трябвало да остави в селото. В присъствието на трийсет

въоръжени

йеменски войници изплашената до смърт Надя твърдяла, че не желае да се

върне. Било

невъзможно да се разберат истинските й чувства. Напълно възможно е да е

усещала, че

е прекалено късно да тръгва и да причини на собствените си деца травмата

от

адаптирането им към един напълно непознат начин на живот. Тя просто

пренебрегнала

собствените си желания в името на децата.

Въпреки че Маркъс, Надя и нейните деца са в Йемен и до ден днешен, от
тази история

може да се направи важен извод. Френската публика научи, че в Йемен се

държат

насила британски поданици, и бе дълбоко възмутена. Случилото се не само

засегна

чувството й за справедливост, но я подтикна към действие.

295

Реакцията на френската публика към съдбата на Зана трябва да бъде

разглеждана на

фона на нашия бързопро-менящ се свят. През последните няколко години

ние станахме

свидетели на събития, които разтърсиха света. Гласът на свободата бе чут и

посрещнат

с възторг от онези, които дълги години пъшкаха под бремето на комунизма.

Араби и

израелци седнаха на масата за преговори. Войната в Персийския залив

показа, че

международната общност е готова да се изправи единодушно срещу всеки

агресор.

Взети заедно, всички тези събития бележат появата на глобално съзнание

единомислие

в принципите и действията, чувство за съобщност благодарение на

революционния

напредък в областта на комуникациите и транспорта. Това ново съзнание

породи ново
виждане, което прекрачи националните граници и се изправи в защита на
най-слабите.

Основен момент в това ново виждане е, че децата имат основни права и не

бива да

бъдат насилвани да сменят културната среда и обществото, в което са се

родили и

израснали. Именно той вдъхнови и създаде ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА

организацията с

идеална цел, която основахме заедно с Арни през 1990 година и чиято
дейност е

посветена на разбирателството между различните културни общности и

закрила

правата на децата в целия свят.

Заявявайки целта на създаването й, ние посочихме, че ЕДИН СВЯТ ЗА

ДЕЦАТА се

стреми да стане част от Новия световен ред свят, в който ще властва

разумът и правата

на децата ще бъдат разбирани и защитавани.

В ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА е изградена стройна система за подпомагане

на

родителите, които ми се обаждат всеки ден. Организацията запознава

всички

интересуващи се с културата на различните народи; консултира родители,

чиито деца

са били отвлечени, и ги препраща към агенции и професионалисти за

помощ.
Ние не сме против романтичните увлечения между хора от различни
страни. Всеки път, когато погледна Махтоб, аз си мисля за чудесните
подаръци, които получаваме от

подобни връзки. Но ние сериозйо съветваме хората да научат колкото се

може повече

за родината, религията, културните ценности и семейните традиции на

бъдещия съпруг

или съпруга. Тези нови познания, придобивани в откровен разговор, само

биха

помогнали на брака и на децата, които ще се родят от него.

I
296

ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА споделя основното виждане на Хагската

конвенция.

Надявам се, че броят на страните, подписали конвенцията, ще продължава

да расте още

по-бързо. Може би ако отделните нации не се присъединят формално към

нея, то поне

нека управляват в съзвучие с нейните принципи.

Мечтая си за един свят, в който правата на децата се зачитат и културните

различия се

уважават: за свят, в който няма да има деца, които да се боят да не загубят

единия от

родителите си и в който никъде и никога няма да има самотни родители.

Три години след предупреждението на Тереза Хобгуд относно Муди

Махтоб е на

сигурно място до мен. Въпреки това не минава и ден, в който да не се

измъчвам от

мисълта кога ли Муди ще нанесе своя удар. Аз съм благодарна на съдбата,

че живея

заедно с дъщеря си и в същото време страдам заедно с многото родители,

чиито деца са

отвлечени надалеч.

Кристи Хан, Рамез Щейх, Крейг ДеМар, Мериън Са-йед, Мари-Ан Пинел и
още хиляди
самотни родители, чиито истории ще останат неразказани, са преживели
неописуемо

отчаяние и самота, но въпреки това са оцелели като мен благодарение на

най-могъщата

сила, която човечеството познава.

Силата на любовта към децата.

297

Приложение

В случай, че единият от родителите отвлече дек I в чужбина, другият може

да задвижи

механизми re hi ската конвенция, като се обърне към съответна! а и Hi i in

ция в

собствената си страна (за Съединените uiam 1 Консулският отдел на

Държавния

департамент). Пол ването на молбата автоматически прекратява всич1 и

тъпки за

получаване на родителски права в страна I л i

ято е отведено детето (децата). Под надзора на върх<.....

влас1 съдът, който е отговорен за решаването на ( i може да се произнесе

единствено по

въпроса дали пр тването или задържането е неправомерно. Ако съдът \

нови, че детето е

отделено от „естествената си среда" в СТ| ната, откъдето е било отвлечено,

той

постановява in м бъде върнато обратно.

Конвенцията влиза в сила от момента, в който родни лят-похитител наруши
съдебното

разпореждане за рО Щ телски права. Освен това тя се прилага и тогава,

КОГАТО И ма

съдебно решение за присъждане на родителск ите up и

като например в случаите, в които единият сьпр\.....

децата в чужбина без съгласието на другия. <а u» о и лят до минимум

травмата и шока, които дек-ю им ш вследствие на отвличането, е особено
важно да u iri» бързо.

Например в Съединените щати, kt.;u система е изключително справедлива

н еф чените

деца са връщани на родителите си ме ване на молбата до съответната

инстанцм

Има и изключения, но те са точно i ; тето е живяло в страната, в която е би

ш

299

от една година, съдът може да постанови то да остане там единствено ако

родителят, който го е завел там докаже, че детето е свикнало с „новата
обстановка". Освен това

съдът може да откаже да върне дете в случай, че съществува „сериозен

риск" за

физическото или психическото му здраве.

Този списък на независимите държави в света, съставен към април 1992

година е

предоставен от Националното географско дружество във Вашингтон, окръг

Колумбия.
Държавите, подписали Хагската конвенция към 1 юни 1992 година, са
отбелязани със

звездички. Информацията е получена от Държавния департамент.

Някои от подписалите конвенцията нямат двустранни споразумения с

останалите

членове.

Ако ви е необходима повече информация за статуса на вашата страна по

отношение на

Хагската конвенция или детето ви бъде отвлечено в чужбина, обърнете се

към

съответната отговорна инстанция във вашата страна или пишете до:

Mr. Adair Dyer, First Secretary

(на английски, френски или испански)

или

Secretariats:

Mrs. Francoise Franck (френски) Mrs. Sarah Adam (английски) Mrs. Laura
Molenaar

(английски)

The Hague Conference on Private International Law

Permanent Bureau

6, Scheveningseweg

2517 KT THE HAGUE, Netherlands

Telephone: 31/70-363.33.03
Telex: 33383

Telefax: 31/70-360.48.67

ИЛИ:

ONE WORLD: FOR CHILDREN P.O.Box 124

Corunna, Michigan 48817 Telephone: (517) 725-2392

300
I
СПИСЪК НА НЕЗАВИСИМИТЕ ДЪРЖАВИ В СВЕТА

¦Австралия

*Австрия

Азърбайджан

Албания

Алжир

Ангола

Андора

Антигуа и Барбуда

* Аржентина

Армения

Афганистан

Бангладеш

Барбадос

Бахамски острови

Бахрейн

Белгия

*Белиз

Белорусия
Бенин

Боливия

Босна и Херцеговина

Ботсвана

Бофутатсвана

Бразилия

Бруней

Бряг на слоновата кост

Буркина Фасо

Бурунди

Бутан

България

Вануату

Ватикана

Венда

Венецуела

Виетнам

Габон

Гамбия

Гана

Гватемала
Гвиана

Гвинея

Гвинея Бисау

*Германия

Гренада

Грузия

Гърция

*Дания

Джибути

Доминика

Доминиканска републия

Египет

*Еквадор

Екваториална Гвинея

Ел Салвадор

Естония

Етиопия

Заир

Замбия

Западна Самоа Зимбабве *Израел Индия

301
Индонезия

Ирак

Иран

*Ирландия

Исландия .

*Испания

Италия

Йемен

Йордания

Казахстан

Камбоджа

Камерун

¦Канада

Катар

Кения

Кипър

Кипър, Северен

Киргистан

Кирибати

Китай

Колумбия
Коморски острови

Конго

Коста Рика

Куба

Кувейт

Лаос

Латвия

Лесото

Либерия

Либия

Ливан

Литва

Лихтенщайн .

¦Люксембург

Мавритания

Мавриций

Мадагаскар

Македония

Малави

Малайзия ,,

Малдивски острови
Мали

Малта

Мароко

Маршалски острови

¦Мексико

Мианмар

Микронезия

Мозамбик

Молдова

Монако

Монголия

Намибия

Науру

Непал

Нигер

Нигерия

Никарагуа

¦Нова Зеландия

¦Норвегия

Обединени арабски емир-ства

¦Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия Оман

Острови Зелени нос

302

Пакистан Панама

Папуа Нова Гвинея

Парагвай

Перу

Полша

*Португалия

Руанда

Румъния

Русия

Сан Марино

Сан Томе и Принсипи

Саудитска Арабия

Св. Винсент и Гренадини

Св. Китс и Невис

Св. Лусия

Свазиленд

Северна Корея

Сейшелски острови
Сенегал

Сиера Леоне

Сингапур

Сирия

Сискей

Словения

Соломонови острови

Сомалия

Судан

Суринам

*Съединени американски щати

Таджикистан

Тайланд

Танзания

Того

Тонга

Транскей

Тринидад и Тобейго

Тувалу

Тунис

Туркменистан
Турция

Уганда

Узбекистан

Украйна

*Унгария

Уругвай

Фиджи

Филипински острови

Финландия

*Франция

Хаити

*Холандия

Хондурас

Хърватско

Централна Африканска

Република

Чад

Чехословакия Чили

* Швейцария

* Швеция Шри Ланка ""Югославия Южна Африка Южна Корея Ямайка

Япония
303

Бети Махмуди и Арнолд Д. Дънчок

ОТ ЛЮБОВ КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ

Американска Първо издание

Редактор Иглика Василева Технически редактор Йордан Зашев

Коректор Лилия Иванова Формат 84x108/32 Печатни коли 19

Цена 24 лв.

Издателска къща „Златорогъ" София, пл. „Славейков" 11

Предпечатна подготовка „Призма 66 ООД" Държавна фирма „Балкан прес"

София

Сканирал: Румяна Димитрова

Фондация "Хоризонти"

София, 2010