Revved (Revved, #1)

Copyright © 2015 Samantha Towle

ПРЕВОД: SIQNA © & BOOK JUNKIE © & ANI © 2017

КОРЕКЦИЯ ОТ АНГЛИЙСКИ: BOOK JUNKIE
РЕДАКЦИЯ НА БЪЛГАРСКИ: ANI
КОРИЦА НА БЪЛГАРСКИ: HELENA

Авторско право върху преводи и преработки

Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка
принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се
накърняват правата на автора на оригиналното произведение.
Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно
свой превод или своя преработка на същото произведение.

Всички права върху този превод принадлежат на

THE DIARY OF A BOOK JUNKIE

За връзка и контакт:
thediaryofabookjunkie@gmail.com
http://thediaryofabookjunkie.blogspot.bg/
https://www.facebook.com/thediaryofabookjunkie/
http://diaryofabookjunkie.bulgarianforum.net/
 Автомеханикът Андреса “Анди” Амаро има едно-единствено
правило - да не излиза със състезатели. Има сериозна причина
да си наложи това ограничение и не планира да го нарушава.
Карик Раян - лошото момче на Формула 1. С лице и тяло,
които карат бикините на момичетата да се свалят сами. А от
ирландския му акцент да падат на колене и да молят за още.
Най-младият пилот, който има договор с Ф1, след пет години все
още е на върха не само на пистата, а и извън нея.
Когато предлагат на Анди да започне мечтаната работа в
брилянтния свят на Ф1, тя напуска родния си дом в Бразилия,
уверена, че ще успее да се сработи с Карик. Но не е подготвена за
зашеметяващата искра, която преминава помежду им още в
момента на първата им среща.
Сега Анди е влюбена в мъж, когото не бива да има и
решимостта й е подложена на изпитание, защото Карик няма да
спре пред нищо, докато не спечели Анди, и ще я притисне до
краен предел…
 Погледнах към майка ми. Изглеждаше напрегната и
държеше здраво ръката ми. Правеше го винаги, когато татко се
състезаваше, а аз нямах нищо против. Знаех защо бе нервна,
затова й позволявах да стиска ръката ми, докато побелее. Това я
караше да се чувства по-добре.
Въпреки че не я разбирах. Аз не бях нервна. Знаех, че баща
ми е най-добрият в света. Той беше шампион и отново щеше да
спечели.
Леко раздвижих пръсти, когато чух сигнала за начало на
състезанието.
- Прости ми, мила - мама ми се усмихна нервно и
притеснено.
Искаше ми се да не се тревожи толкова много.
Усмихнах й се в отговор, за да се опитам да я успокоя.
Тя беше много красива и много висока. Била е модел, но се е
отказала, когато е забременяла с мен.
И аз щях да стана висока, колкото нея. Дори сега бях
прекалено висока за възрастта си. Ненавиждах това. Бях на
десет и бях по-висока от повечето момчета в моя клас. Краката и
ръцете ми бяха дълги и тромави. Уф. Исках да бъда малка и
изящна като съученичките ми.
Всички казваха, че приличам на майка си и това трябваше да
бъде мил комплимент, защото тя беше най-красивата жена на
света.
 Баща ми също мислеше, че приличам на нея и казваше, че,
когато порасна, за него ще настъпи кошмарно време. Смяташе
да държи бухалката за крикет зад вратата, за да прогонва всички
момчета, които щяха да ме търсят.
Той беше луд. Като че ли някога щях да имам гадже.
Нямаше да имам време за момчета, когато станех голяма.
Аз исках да стана пилот като татко и обичах механиката като
чичо Джон. Той не ми беше истински чичо, но аз го наричах
така. Беше най-добрият приятел на татко и мой кръстник.
Харесваше ми, когато чичо Джон ми позволяваше да работя
по колите заедно с него. Покривах се цялата с моторно масло и
изцапвах дрехите си. Мама се ядосваше, но на мен не ми
пукаше.
Мама не казваше нищо за това, но знаех, че не иска да работя
по колите и определено не искаше да участвам в състезания.
Струваше ми се, че щеше да бъде по-щастлива, ако бях тръгнала
по стъпките й - да стана модел.
Но аз не се интересувах от красиви неща като нея. Аз бях като
татко - любител на колите.
Той казваше, че мога да стана каквато поискам, стига да
положа всички усилия, за да завърша училище.
- И той го прави! Навлиза в последната обиколка! – прозвуча
гласът от високоговорителя.
Погледнах към екрана и видях как татко влиза в последната
обиколка, засега водеше.
В стомаха ми не се появи онова чувство на ентусиазъм, което
винаги идваше там, когато го виждах да се състезава. Винаги
започвах да подскачам на място.
- Нашият шампион, Уилям Уолф, готов да отнесе още един
трофей у дома. Но чакайте... какво се случва? Нещо не е наред.
Господи, не! Изглежда... изглежда има проблем с колата.
Виждам пламъци в задната част.
Безпомощно наблюдавах как колата на баща ми излиза от
контрол, половината беше в пламъци и в следващия момент той
се вряза в бариерата.
Имах чувството, че моето тяло се удари в тази бариера.
 Всичко се случваше толкова бързо и в същото време толкова
бавно.
Чувах как мама крещи, как хората викат. Гледах към екрана
и виждах как стюардите, обслужващият персонал на
състезанието, тичат към колата.
Не можех да помръдна. Не исках да помръдна, нито да
отместя поглед от екрана, за да не пропусна нито един детайл.
Тате, бъди добре! Моля те, тате!
След това, без предупреждение, някой ме вдигна от седалката
и ме отнесе.
Чичо Джон.
Той беше обвил ръце около мен и притискаше лицето ми в
гърдите си, така че да не виждам нищо. Мина бързо през бокса,
за да ме отдалечи от екрана и да ме отведе възможно по най-
далеч от пистата.
От моя татко.
Изпищях, но сякаш не беше моят глас.
- Не!
Започнах да се боря с него. Трябваше да бъда там. Да се
уверя, че с татко всичко бе наред.
След това чух взрив. Толкова силен взрив!
Чичо Джон спря.
Бавно се обърна и всеки мускул в тялото му се напрегна.
Накрая ме пусна, погледнах към екрана и тогава го видях.
Колата на баща ми беше изчезнала.
Вместо нея имаше огромни пламъци. И дим.
Гъст, черен, извиващ се към небето дим.
 14 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
- Много ще ми липсваш, скъпа!
Тъгата в гласа на мама беше накарала устните ми да
потреперят, а очите ми да се напълнят със сълзи.
- Ти също ще ми липсваш! - прегърнах я силно.
Тя се отдръпна назад, пое лицето ми в длани и ме погледна
право в очите. Плачеше. Мразех да виждам сълзите й.
- Сигурна ли си, че трябва да заминеш?
Този разговор го бяхме водили много пъти през последните
няколко седмици. Знаех, че й причинявам болка и ненавиждах
това, но бях длъжна да го направя. Ако ли не, щях да съжалявам
до края на живота си.
- Мамо, това е прекрасна възможност за мен – казах нежно. -
Зная какво изпитваш, но всичко ще бъде наред. Ще бъда с чичо
Джон. А и това не е същото като да участвам в състезание или да
седна зад волана.
- Зная... - въздъхна тя.
Знаех какво значеше тази тревожна въздишка. Знаех, че
заминаването ми й причинява много болка по няколко
причини, най-вече защото щях да й липсвам, но освен това беше
силно притеснена за мястото, на което отивах. В нея се
пробуждаха болезнени спомени.
- Не искам да ти причинявам болка - казах й меко, - просто
аз... аз съм длъжна да опитам.
 - Зная - целуна челото ми. - Толкова приличаш на баща си.
Той би се гордял с теб, зная го.
Една сълза успя да се измъкне и се търкулна непокорно по
бузата ми.
Мама я избърса с палеца си.
- Превърнала съм се в глупава майка-орлица. Не искам да
пусна малкото си момиче.
- Ще се върна - обещах. - Не си тръгвам завинаги.
- Зная. Просто се грижи за себе си и внимавай. Ще ходиш из
много различни и странни държави. Взе ли със себе си
1
сигналния ключодържател , който ти купих?
- Да, в чантата ми е.
- И няма да ходиш никъде сама, особено вечер?
- Не, няма.
- И ако ти се наложи да вземеш такси, ще провериш дали е
регистрирано?
- Ще проверя.
- И ще ми звъниш всеки ден?
- Ще го правя, обещавам - стиснах я още по-силно в обятията
си. - Не се безпокой - вдигнах чантата си от земята и я сложих на
рамо. - Трябва да тръгвам. Или ще изпусна регистрирането.
- Добре - опитваше да спре сълзите си. – Чао, скъпа. Лек и
безопасен полет.
- Ще си дойда вкъщи да те видя веднага щом мога. Обичам
те!
Тръгнах към чекинга, но гърдите ми бяха натежали от
емоции.
- И аз те обичам! - отвърна тя, докато бършеше лицето си с
кърпичка.
- Ще ти пиша веднага щом кацна.
- Добре. Ще ми липсваш, мила.
- И ти ще ми липсваш, мамо.
Обърнах се и се отдалечих. Изтрих сълзите от лицето си,
подадох билета на служителя и се запътих към митническата
проверка.
 16 ЧАСА ПО-КЪСНО
Полетът ми закъсня и аз бях изтощена от часовете чакане на
летището още преди дванадесетчасовия полет Сао Пауло –
Лутън. Когато пристигнах, беше един часа след полунощ местно
време. Часовата разлика ме караше да се чувствам странно, но
докато влачех куфара си към салона за пристигащи,
вълнуващото усещане, което ме изпълваше, се разрастваше с
всяка крачка.
Радвах се, че се завръщам в Англия, за да започна новата си
работа. Но повече от всичко нямах търпение да се срещна с чичо
Джон. Не го бях виждала толкова отдавна.
Огледах се през тълпата от хора, не беше трудно да го
забележи човек - с тяло на мечка и прошарена със сиви нишки
коса.
Когато и той ме видя, на лицето му се появи широка усмивка.
Помаха с ръка. Ускорих крачката си, а той тръгна към мен, за да
ме пресрещне, и отвори ръце да ме прегърне.
Скочих отгоре му като малко дете.
Чичо Джон ме караше да се чувствам така, сякаш отново бях
на десет години.
- Привет, мъниче - той отслаби хватката си и с усмивка ме
огледа от горе до долу. Бръчиците в ъглите на очите му издаваха
възрастта му. Чичо Джон беше много след четиридесетте, но
изглеждаше добре.
- Здравей! - засиях от щастие.
- Как беше полетът? - той се наведе и взе куфара ми.
- Нормално. Дълъг.
Тръгнахме към изхода.
- Паркирах в зоната на пристигащите, така че колата не е
много далеч.
 - Слава Богу.
Преминах през отворените врати, където бях посрещната от
стария бурен и хладен английски вятър. Загърнах се по-добре в
коженото си яке, но от това не ми стана много по-топло. Радвах
се, че ми беше хрумнало да се преоблека в тоалетната на
самолета, да сваля шортите и потника с кръстосани презрамки
на гърба, с които бях в Бразилия, и да сложа тесните дънки и
блузата, с които бях в момента. Бях щастлива и че се освежих с
мокри кърпи и дезодорант. Нямаше нищо по-лошо от това да се
чувстваш изморен и мръсен след полет.
Бях забравила какво е да живееш в Англия и колко студено
беше тук през февруари. Преди бях привикнала към климата, но
оттогава бяха минали четиринадесет години.
Бях родена в Англия. Бях живяла тук до десетгодишната си
възраст. След това, което се случи с татко, аз и мама се
прибрахме в Бразилия, нейната родна страна.
- Бих ти предложил якето си, ако имах - чичо Джон се
усмихна тихо, беше облечен само със сако с дълъг ръкав.
- Добре съм. Не се притеснявай.
- Няма проблем, ще се стоплиш в колата, само да загрее
двигателят.
Обожавах чичо Джон. След смъртта на татко, когато с мама
заминахме, той продължи да бъде част от нашия живот. Редовно
се обаждаше по телефона и пишеше имейли, а когато беше в
Бразилия, задължително ни идваше на гости.
Сега беше главен инженер на отбора “Райбъл“, отбор от
Формула 1, по-точно в екипа на Карик Раян. Всеки отбор, който
участваше, имаше по двама пилота. В “Райбъл” Нико Треслер
беше вторият сезонен пилот от Германия.
Карик Раян беше плейбоят от Ирландия, освен че беше
невероятно талантлив пилот.
Беше твърде добър за която и да е жена, пословичен женкар
и купонджия. Присъстваше във вестниците повече с бляскавия
си живот и завоеванията си в леглото, отколкото с уменията си
зад волана. Държеше се по-скоро като рок звезда, отколкото
като пилот на Формула 1.
 За разлика от другите състезатели, той нямаше никаква
дисциплина. Но не можеше да се оспори талантът му. Кариерата
му се развиваше с шеметна бързина. Дебютира във Формула 1,
когато е бил едва на двадесет години и още същата година
спечели трофея. Сега, пет години по-късно, зад гърба си имаше
само една изгубена титла.
Благодарение на чичо Джон щях да работя в екипа на Карик.
Един от техните механици внезапно беше напуснал работа
преди няколко седмици и чичо Джон ми предложи неговото
място.
Ако не сте разбрали до момента, аз съм механик.
2
Още когато бях започнала работа в Бразилския сток-кар
шампионат, чичо Джон ми повтаряше, че трябва да работя за
Формула 1 и че ще ме извика при първата изникнала
възможност.
Не беше лесно да започнеш работа във Формула 1, особено в
екипа на Карик. Той не допускаше лесно външни лица, затова
прекрасно осъзнавах какъв късмет имах да получа работата.
- Как е майка ти? - попита чичо Джон.
- Тя е добре… опитва се да се примири със заминаването ми.
Ще го преживее. Знаеш каква е.
- Да - той се усмихна. - Зная добре каква може да е Катя.
- Чичо Джон... ти не си казал на никого от екипа на “Райбъл”
кой е баща ми, нали?
- Не. Ти ме помоли да не говоря за това и аз си мълча.
Разбирам защо искаш да пазиш това в тайна, но да ти кажа
честно, не мисля, че е необходимо.
За мен беше. Баща ми беше един от най-великите пилоти за
всички времена. Той беше като Месия във Формула 1. Хората,
свързани с тази индустрия, го почитаха, все още го почитат,
особено в Англия. Не исках всички да си мислят, че двадесет и
четири годишна жена - механик получаваше работата заради
името на баща си. Предпочитах да си мислят, че са ме наели
заради външния ми вид. Така че, докато бях тук, щях да
използвам моминското име на майка си - Амаро и нямаше да
кажа на никого, че съм дъщеря на Уилям Уолф.
- Просто искам да се докажа. Не искам хората да знаят кой е
баща ми.
- Не е необходимо да го правиш - повтори той.
Хвърлих му поглед.
- Необходимо е. Хората ще говорят, че съм получила работата
само заради фамилията си.
- Не, няма да го направят. Получи работата, защото си
прекрасен механик и по никаква друга причина.
- Това го знаеш ти, но не и всички останали. Просто искам да
получа шанс да се докажа, преди да стане ясно кой е баща ми.
- Добре - той въздъхна примирено. - Това си е твоя работа.
Ще държа устата си затворена, докато не ми кажеш, че мога да я
отворя.
- Благодаря ти - усмихнах се признателно.
Чичо Джон познаваше почти всеки във Формула 1, така че да
ми обещае да си мълчи, беше твърде много за него.
Чичо Джон беше с Карик от времето, когато той се е
занимавал с картинг и е бил едва на четиринадесет години.
След нещастния случай с татко, чичо Джон беше напуснал
Формула 1 и беше започнал работа в сферата на картинга.
Мисля, че след смъртта на татко му беше трудно да остане там.
Беше трудно за всички.
Но когато Карик започнал да напредва и чичо Джон видял
таланта му, Карик и Оуен Райън - бащата на Карик и негов
мениджър - убедили чичо да се върне във Формула 1 като част от
техния екип.
Да работя за Карик щеше бъде невероятна чест.
Дали ме притесняваше репутацията му? Разбира се, че да, но
за мой късмет бях свикнала с грубите пилоти. Беше част от това
да бъда жена в един мъжки свят. Работех заобиколена от мъже
достатъчно дълго и знаех как да ги поставям на мястото им.
Връзките с пилоти бяха табу за мен.
След като видях какво причини на мама загубата на баща ми,
не бях сигурна, че изобщо исках сериозна връзка. Излизах по
срещи с един или друг, но нищо не продължаваше повече от
месец-два. Не че бях против това да имам гадже. Просто не бях
намерила някого, с когото да искам да прекарам повече време. А
и при работата ми, която беше свързана с пътуване, една
сериозна връзка би била почти невъзможна.
Бях заобиколена или от други механици, също само мъже,
или от пилоти. Не се срещах с колеги, защото това създаваше
много проблеми. Никога нямаше да се забъркам с пилот.
Никога.
Най-сигурният път до разбитото сърце беше връзката с
пилот.
Чичо Джон спря пред една кола, която веднага разпознах,
защото като малка прекарах много време, возейки се в нея.
- Това...е твоят стар Форд Капри? - широко се усмихнах.
Чичо Джон имаше тази кола от времето, отпреди да замина
за Бразилия. Черен Форд Капри 1987 година с червени
състезателни ивици от двете долни страни. Не можех да
повярвам, че още я има.
- Да, все още е с мен - той се усмихна, след което отвори
багажника и напъха куфара ми.
- Не мога да повярвам, че все още се движи.
- Да не би да се съмняваш в майстора? – погледна ме
укорително, преди да седне на шофьорското място.
Настаних се на пасажерското място до него и си сложих
колана.
- Не се съмнявам, просто мислех, че вече си я сменил.
- Човек никога не може да замени първата си любов - той
нежно погали волана. После, щом сложи ключа в стартера и
завъртя, тя сякаш оживя. - И така, къде отиваме?
Погледнах към него с удивление.
- Мисля, че знаеш.
- Бях длъжен да проверя дали не си станала нормален човек,
който след половин ден път ще иска да отиде в новия си
апартамент и да си почине малко.
Чичо Джон ми беше наел малък обзаведен апартамент близо
до командния щаб на “Райбъл”, в малкото градче Хийт анд Рийч
в Бедфордшир.
- Но, ако правилно предполагам, ти не си нормална, също
като мен, затова ще карам право към “Райбъл”.
Погледнах го и на лицето ми грейна усмивка.
- Напълно правилно предположи.

Докато пътувахме към щаба на “Райбъл”, чичо Джон ми

разказа за работата и какви ще бъдат задълженията ми от утре.
Каза ми имената на хората, с които ще работя, но не беше по
силите ми да запомня всичките. Бях сигурна обаче, че когато се
срещна лично с тях, щях да ги разпозная.
Пред нас вече виждах високата сграда на “Райбъл”, от което
започнах да подскачам на място от нетърпение.
Не че се притеснявах. Просто така правеха краката ми.
Знаете как някои момичета се вълнуват при влизането в
магазин за обувки. Е, аз изпитвах същото вълнение, когато бях
около колите. Особено около състезателните.
По-голяма част от живота си бях прекарала в гаража на
Формула 1, а другата с братовчедите ми, докато ремонтираха
колите си вкъщи. Можеше да се каже, че бях израснала в гаража
и по-точно в бокса на Формула 1. Ето защо се чувствах така,
сякаш се връщах у дома.
- Анди…
Гласът на чичо Джон привлече вниманието ми, което бях
насочила към пейзажа навън.
- Все още не съм питал и просто искам да проверя… чувстваш
ли се добре с всичко това?
- Да. Разбира се - смутено се усмихнах.
- Просто... още помня първия път, когато се върнах в гаража
след загубата на баща ти… Беше трудно.
А, да.
Усмивката ми избледня.
- Добре съм. Това беше много отдавна, а и не се връщам за
първи път на пистата след онова, което се случи.
 3
Всеки път, когато чичо летеше до Бразилия за Гран При ,
носеше билет и за мен, за да може да гледаме заедно.
Признавам, имаше разлика между това да бъдеш зрител на
трибуната и да бъдеш част от лудницата около състезателите, но
бях сигурна, че всичко щеше да бъде наред.
- Знам. Просто исках да съм сигурен, че си добре, преди да
влезем.
- Добре съм – потупах го по рамото, за да го уверя.
Чичо Джон се спусна надолу по частния път към щаба на
“Райбъл”.
- Стигнахме - той спря на паркинга пред сградата.
Пред нас се издигаше голяма бяла сграда, построена
специално за това. “Райбъл” беше притежание на няколко
големи акционери и се оглавяваше от Пиърс Воус. В миналото
си той е бил пилот, макар и не в екипа на “Райбъл”. В ранните
години на кариерите си Пиърс и татко са били в един отбор.
Чичо Джон паркира колата и аз го последвах към сградата.
Вървях близо до него, докато преминавахме през входа.
- Добро утро, Лиз - чичо Джон подаде ръка, за да се здрависа
с около четиридесетгодишната блондинка на рецепцията.
Забелязах как очите й светнаха, когато го видя. Изглежда си
падаше по него. Разбираемо. Чичо Джон беше привлекателен и
в прекрасна форма за човек, който скоро щеше да навърши
петдесет.
- Лиз, това е Анди Амаро, нашият нов механик.
- О! - веждите й се стрелнаха към челото. Тя стана от мястото
си и протегна ръката си, за да ме поздрави. – Здравей, Анди!
Приятно ми е да се запознаем - тя наклони глава настрани,
сложи ръце на кръста си и ми хвърли преценяващ поглед. -
Значи ти си нашият нов механик, а?
- Точно така - усмихнах й се насила.
- Е, определено не си такава, каквато си те представях.
Какво?
Видях я как погледна чичо Джон и той се намръщи.
 - Хайде! Да ти покажа наоколо - каза той, като се опитваше с
мимики да ми покаже, че трябва да се махнем от там.
- Анди, мога ли да те помоля да се подпишеш, преди да
влезеш? - Лиз се обърна към мен.
- Разбира се! - взех химикала от бюрото и небрежно вписах
името си в дневника на посетителите.
- До скоро, Джон - каза тя със сладникав глас.
Чичо повдигна ръка тъкмо като излизаше през вратата.
- Приятно ми беше да се запознаем - казах на Лиз.
Минах през вратата, която чичо Джон държеше.
- Какво беше това? - попитах веднага след като вратата зад
мен се затвори. Чичо Джон изглеждаше смутен.
- Какво искаш да кажеш?
- Какво значи, че според Лиза не съм това, което е очаквала?
- Нищо - каза той, като подозрително погледна настрани.
- Чичо Джон – хванах го за ръката и го спрях.
- Добре - каза с леко сърдит тон. - Когато разказвах за теб на
хората, може би съм пропуснал факта, че ти си… че си момиче.
Какво?
- Аз не съм момиче. Аз съм жена. И защо си направил това?
- Защото знаех, че Пиърс няма да те вземе, ако разбере, че си
жена.
- Защо?
Господи, знаех, че във Формула 1 могат да бъдат сексисти, но
да не наемат някого на работа заради пола му беше неетично и
незаконно. Чичо Джон въздъхна.
- Заради Карик. Бог ми е свидетел, обичам това момче, но…
той е голям женкар.
- Знам това, както го знае всеки, който чете новини. Но само
защото съм жена, не значи, че ще си легна с него.
- Зная това, но не и Пиърс. И тъй като само преди няколко
седмици имаше малък инцидент, за който таблоидите все още
пишат, Пиърс иска да държи Карик далеч от всички възможни
изкушения.
- Какъв инцидент?
 - Ти не знаеш ли защо се освободи така внезапно място за теб
в екипа?
- Карик е спал с последния си механик? Чакай малко. Той е
гей? Карик играе на двата фронта?
- Не, слава Богу! В противен случай щеше да бъде шибан
кошмар, защото съвсем нямаше да можем да го контролираме.
Не, Рич - човекът, който преди теб заемаше това място - работи с
4
нас от три години. Когато момичето от фронт хаус забременя,
приятелката на Рич – Шарлът, зае мястото й.
Вече знаех какво ще ми каже.
- Една нощ Рич хванал Карик и Шарлът, когато те… - чичо
Джон спря по средата на изречението.
- Правили са секс. Можеш да го кажеш. Не съм на десет, чичо
Джон - засмях се аз.
Бузите му почервеняха и се усмихна неловко. Как можеше
все още да ме смята за дете?
- В общи линии, да, Карик спал с Шарлът в апартамента на
директора и Рич ги хванал. Беше кошмар. Сбиха се, но добре, че
с Оуен, бащата на Карик, бяхме там, въпреки че беше късно през
нощта. Рич заряза Шарлът. Тя обаче не изглеждаше твърде
разстроена от цялата случка, защото си мислеше, че ще се
получи с Карик.
- Но не се е случило?
Прозвуча бурен смях.
- Карик не е по дълготрайните неща. Късметлийка е, че
изобщо е спал с нея повече от веднъж.
- Тоест те са имали връзка?
- Връзка не е точната дума. Мисля, че Карик е преспал с нея
няколко пъти, но тя си е въобразила нещо повече. Както и да е,
Шарлът не е успяла да се примири с този факт и затова е
продала историята на жълтата преса. Със сигурност мога да
кажа, че негативните отзиви в пресата накараха Пиърс да
побеснее точно преди началото на сезона. На всичкото отгоре
Шарлът реши да съди “Райбъл” за това, че е изгубила работата
си. Същински кошмар. Затова знаех, че на Пиърс и Оуен никак
няма да им хареса, че толкова близо до Карик ще работи жена
механик, особено красавица като теб.
- Разбирам. Но ти ме познаваш, чичо Джон. Аз не се
занимавам с такива неща.
- Разбира се, че знам. Затова исках направо да те доведа тук -
тогава Пиърс и Оуен няма да могат да направят нищо. Няма да
позволя да загубиш работата на мечтите си само защото Карик
не може да си го държи в панталона.
- Но… ти ме поставяш в неловко положение, чичо Джон.
Оценявам всичко, което направи, но аз не искам да вляза и да се
запозная с всички, като се има предвид какво може да се случи.
- Нищо няма да се случи. В момента Пиърс го няма. Той е на
среща. И ще поговоря с него, преди да ви запозная. Не се
притеснявай - хвана раменете ми и ги стисна силно. - Всичко ще
е наред. А сега, искаш ли да видиш сградата или първо ще идем
в бокса?
- Бокса. Да приключим с неизбежното.
Сега се чувствах по-малко притеснена, като знаех какъв шок
ще предизвикам у новите ми работодатели.
Давай, Анди. Ти можеш да го направиш. Какво от това, че ще
гледат и ще си шушукат? Нищо ново. Дръж се като голямо
момиче и се стегни!
Устремена, последвах чичо Джон към гаража.
Когато отвори вратата, дочух звуците от работещи
механизми, ускоряващи двигатели и музика от радиото, а
наоколо се носеше миризма, която се усещаше само около коли,
особено състезателните. Всичката ми нервност се стопи при тази
позната миризма. Много време бе минало от последното ми
идване в гаража на Формула 1. Почувствах как ме обзема
носталгия, която заседна в гърлото ми като голяма буца.
- Е, какво мислиш? - попита чичо Джон зад мен.
- Мисля, че е великолепно - насилих се да се усмихна.
- Хайде. Ела да те запозная с хората, с които ще работиш.
Последвах чичо Джон до една от колите, по която работеха
няколко момчета.
- Бен - чичо докосна рамото на един от мъжете.
 Той откъсна вниманието си от болида и се обърна към нас.
Беше сравнително симпатичен – със светлокестенява коса и
зелени очи, не много по-висок от мен. Не беше мой тип.
- Анди, запознай се с Бен. Той е главният механик и основно
ще работиш с него. Бен, това е Анди Амаро.
Очите на Бен се разшириха, докато ме оглеждаше.
- Здравей, Бен - приближих се и протегнах ръка. Той беше
изцапан с масло, но не ми пукаше. - Приятно ми е да се
запознаем. Предполагам, че си един от хората, на които чичо
Джон е забравил да спомене, че съм момиче.
Очите на Бен подскочиха към чичо, а после се върнаха
обратно на мен.
- Вярно е - той прочисти гърлото си. - Но не мисля, че ще
бъде такъв проблем. Приятно ми е да се запознаем, Анди.
Очаквам с нетърпение да работим заедно. Джон е разказвал
впечатляващи неща за теб и за отношението ти към колите - той
избърса ръката си в работния си панталон и стисна моята. - Това
е Роби - той срита човека под болида. – Роби, издърпай си
задника тук и се запознай с Анди.
- Той е тук? - мъжът излезе изпод болида, преди да се
изправи. Когато ме видя, очите му зашариха наоколо.
- Това е Анди - Бен ме посочи с жест.
- Здравей! Приятно ми е да се запознаем - усмихнах се на
Роби и подадох ръката си.
Роби се взираше в ръката ми сякаш бях извънземна. После
ме погледна втрещено, но в очите му се четеше някаква
суровост.
Чичо Джон, който стоеше зад мен, прочисти гърлото си, за да
привлече вниманието на Роби. Той избърса ръце в работните си
дрехи и стисна ръката ми.
- Приятно ми е да се запознаем…, Анди - след което се обърна
към Бен. - Трябва да отида да взема онова… нещо. Ще се върна
след малко.
Той се обърна и тръгна. Бен поклати глава.
- Не му обръщай внимание. Има малко странен характер, но
е много добър механик.
 - Значи не е заради това, че съм момиче? – ухилих се аз.
- Не, той се държи така с всички - засмя се Бен. - Но когато
види, че се справяш също толкова добре като другите, ще стане
по-сговорчив с времето… или може би не - засмя се отново.
С всяка секунда Бен започваше да ми харесва все повече.
Струваше ми се, че с него ще се разбираме.
- Джон, имаш ли минутка?
Обърнах се натам, откъдето идваше гласът, за да видя мъж,
който, бих казала, изглеждаше на същата възраст като чичо
Джон. Беше облечен с официален черен костюм. За човек на
неговата възраст беше много привлекателен, по един изискан
начин. Тъмноруса, леко прошарена коса и пронизващо сини
очи.
- Разбира се, Оуен. Но нека първо ти представя Анди.
Оуен погледна към мен съсредоточено, след което очите му се
разшириха, а в изражението на лицето му се появи нещо, което
не беше особено приятно. Възелът в корема ми се затегна. С
чичо Джон тръгнахме към Оуен. Докато вървяхме, Оуен ме
наблюдаваше като ястреб.
- Оуен Раян, запознай се с Анди Амаро, нашият нов механик -
чичо натърти на думата механик.
Оуен Раян, бащата на Карик.
- Здравейте, наистина се радвам да се запозная с Вас,
господин Раян - казах, придавайки увереност на гласа си.
Протегнах ръката си към него, за да се здрависаме. Оуен просто
гледаше ръката ми по начина, по който го беше направил Роби
малко по-рано, но с още по-ядосано изражение на лицето.
Пренебрегна мен и ръката ми, която аз неловко отдръпнах, и се
обърна към чичо Джон.
- Това е Анди? - Оуен ме посочи с пръст. Акцентът му беше
чисто ирландски.
Харесвах ирландския акцент и в друга ситуация бих го
слушала ентусиазирано, но не и в този случай, когато очевидно
този мъж имаше някакъв проблем с мен.
- Да, това е Анди – каза през стиснати устни чичо Джон и се
намръщи.
 - И тя е жена – каза Оуен през зъби.
- Определено.
Да не би да съм невидима?
- И - изръмжа той - тя изглежда така - махна надолу-нагоре с
ръка към мен.
Как изглеждам?
- Внимавай, Оуен. Започваш да прекрачваш всякакви
граници.
- Аз? Наемаш механик, който прилича на шибан супер модел,
а казваш, че аз прекрачвам границите? Това е гениално, Джон!
Пиърс виждал ли я е? Какво ще стане, когато Карик я види?
Гласът на чичо Джон прозвуча като удар от камшик във
въздуха, когато заговори.
- Замълчи! Ела да поговорим ето там! Сега! - чичо посочи с
глава към вратата зад нас.
С лице, което изразяваше заплаха, Оуен се втурна към
вратата, а след него и чичо Джон. Вратата се затвори с блъскане.
После се чуваше нисък тътен от гневни гласове, идващ от
другата страна.
И таз добра!
Стоях като ударена с мокър парцал и се чувствах толкова
неловко, колкото не съм била през целия си живот.
Какъв беше проблемът? Разбирах, че всички бяха объркани,
защото не са знаели, че съм жена. Но какъв беше Карик?
Някакво разгонено куче, което не можеше да контролира
нуждите си?
Като изключим факта, че беше преспал с приятелката на
предишния механик, бях сигурна, че той ще може да се
контролира около мен.
В този момент в съзнанието ми изникна възбуденият Карик
Раян, който имитира полов акт с крака ми и се засмях на себе си.
Смехът ми секна в мига, в който вратата се отвори и Оуен
излезе оттам, а зад него вървеше чичо Джон с почервеняло
лице. Оуен се приближи към мен, а аз се напрегнах, защото не
знаех какво да очаквам. Може би щеше да ме изгони.
 - Анди - каза тихо Оуен, а гласът му беше напълно различен
от този преди малко, - съжалявам за избухването си. Говорех
прибързано. Просто ти беше изненада за мен - пое си дъх и
продължи: - Ситуацията тук беше малко… напрегната доскоро.
Но това не оправдава поведението ми. Приеми извиненията ми.
- Няма проблем - усмихнах се.
На лицето му се появи нотка на облекчение, но в очите му се
четеше нещо друго. Някакво подозрение. И знаех, че това
извинение не беше искрено. Също така разбрах, че времето,
което щях да прекарам с Оуен Раян, нямаше да бъде никак
лесно.
- От автобиографията ти разбрах, че имаш богат опит за
младата си възраст.
- Израснах с глава, заровена под капаците на колите.
- И имаш образование в сферата на машинното
инженерство?
- Така е. След като завърших, започнах работа в екип, който
участваше в „Сток-кар V8“ в Бразилия.
- Разбира се, работила си в екипа на Инго Сера, нали така?
- Да.
Моите отговори бяха сдържани. Ако бях научила нещо за
този бизнес и за хората като Оуен Раян, то беше, че трябва да им
дам достатъчно информация, но не толкова, за да ме оплетат с
нея.
- Гледал съм състезания на Сера. Той е невероятно
талантлив.
- Да, така е - усмихнах се, истинска усмивка при спомена за
предишния ми шеф. Инго беше много приятен човек. - За мен
беше истинско удоволствие да работя с него.
- Превъзходно - Оуен кимна и се усмихна, стиснал устни. - Е,
Джон каза много хубави неща за теб и съм сигурен, че ще се
приспособиш без проблем.
Всъщност той не мислеше така. Безпокоеше се, че ще се
опитам да вляза в леглото на сина му. Но ми се стори много
мило, че говореше така.
- Да започваме тогава работа.
 - Прекрасно. Добре, но се страхувам, че трябва да открадна
Джон за десет минути.
- Ще те оставя за малко сама. Всичко ще бъде наред, нали? -
попита чичо Джон, като се приближи към мен.
- Всичко е наред - казах му с лека усмивка.
Чичо ме погледна за миг, Оуен го чакаше вече на вратата.
- Тръгвай, идвам след минутка - говореше на Оуен.
Той кимна и тръгна, затваряйки вратата след себе си. Щом се
убеди, че вече го няма, ми каза съвсем тихо:
- Не че оправдавам поведението на Оуен, но това, което се
случи с Рич и Шарлът, го срази. Той е мениджър на Карик. Сега
трябва да разчисти цялата бъркотия, която синът му забърка.
Пиърс не беше на себе си. Спонсорите не обичат лошите статии
в пресата. Беше истински кошмар и последното, което искат, е
нов скандал. Затова реагира така. Иска да го предпази.
- Ето защо трябваше да кажеш на всички, че съм жена -
погледнах го неодобрително.
- И ако им бях казал, ти нямаше да си тук сега. А аз се радвам,
че си тук.
Нямаше как да не се усмихна.
- Да, аз също. Въпреки внезапната омраза на един от
шефовете.
- Нищо му няма на Оуен и не те мрази. Той е обезпокоен, но
когато разбере, че не се интересуваш от Карик, ще бъде
очарован от теб. И всичко ще бъде наред.
- Прав си. За всеки случай, тръгвай. Нужен си му, забрави ли?
- изгоних го с ръце.
- Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред? – попита, докато
вървеше назад.
- Сигурна съм! Просто ще огледам наоколо.
- Добре. Ще се видим след около десет минути. Тогава ще ти
покажа всичко останало.
Видях как чичо Джон излезе през вратата, а после се обърнах
към болида, по който Бен и Роби работеха. Но Бен вече го
нямаше. Капакът на болида все още беше вдигнат, затова реших
да надникна и да разбера с какво ще си имам работа.
 Докато оглеждах болида, по радиото започна песента на
Дейвит Гета “Опасен” (Dangerous). Усилих я, свалих якето си и
5
го хвърлих в кокпита . Прокарвах пръсти по синьо-сивата шарка
на болида, докато вървях към задната й част. Когато стигнах
най-отзад, се завъртях, за да видя двигателя.
- Моля те, кажи ми, че ти си подаръкът за рождения ми ден.
Този мелодичен ирландски акцент накара косъмчетата по
врата ми да настръхнат.
Обърнах се, за да открия Карик Раян пред мен.
О! УАУ!
На живо определено изглеждаше още по-красив, отколкото
по телевизията. Знаех, че е привлекателен, но блондините не
бяха мой тип. По-скоро харесвах мъже с тъмна коса и черни очи.
Но тази тъмноруса коса, тези греховни очи и плътни устни,
които можеш да целуваш с часове, и тази оформена брадичка…-
да, всичко това определено ми въздействаше. По-скоро на
тялото ми. Не и на мислите ми. Женкарите определено не бяха в
списъка ми с предпочитания.
Погледите ни се срещнаха чак когато вдигна очите си от
задника ми, който съвсем неприкрито оглеждаше. Това, което
прочетох в погледа му, ми подейства като юмрук в стомаха и
страхотно ме изненада. Тъмносините му очи му бяха пълни с
топлина. Кожата ми настръхна под изгарящия му поглед.
През живота си не бях чувствала такава силна реакция към
мъж.
По дяволите!
Успокой се, Анди. Това не е проблем. И преди си срещала
привлекателни мъже. Можеш да се справиш. Пилотите са
забранена зона, особено тези, с които работиш.
Работата ми беше прекалено важна, за да я загубя заради
този мъж. Изправих се и се обърнах към него.
- Здравей! - казах с уверен глас.
Не получих отговор. Той не ме слушаше, защото беше
прекалено зает да гледа гърдите ми.
Типичен мъж.
 Внезапно ме обзе желание да го ударя в красивото лице. Но
нямаше да го направя, защото бях професионалист. Щях да се
справя по най-добрия начин, който знаех, както го бях правила
и преди с такива перверзници.
- Днес имаш рожден ден? - сладко попитах и се усмихнах,
сякаш флиртувах с него.
Той се усмихна.
- Определено и нямам търпение за партито сега, когато те
видях. Ще направиш ли празника ми специален, захарче?
Той се мислеше, че му е излязъл късметът.
Колко далеч от истината. Задник!
Наклоних главата си настрани и се усмихнах чаровно.
Приближих се много близо до него и сложих пръст на гърдите
му. Господи, какво здраво тяло! С върха на пръста си можех да
почувствам изпъкналите му мускули.
Карик беше доста по-висок от мен. Аз бях 179 см, така че той
трябваше да е около 186, което беше много за пилот. Сигурно
беше доста гъвкав. Трябваше да бъде, за да влезе в автомобила.
Можех да се обзаложа, че под дрехите щях да видя едно много
добре оформено тяло. Състезателите трябваше да бъдат във
форма, а Карик Раян определено отговаряше на това описание
във всеки един смисъл.
Представих си как дрехите му изчезват и остава гол. Супер!
Просто супер!
Събрах сили, за да върна концентрацията си и да продължа.
- Е - наклоних се толкова близо, че чух как рязко пое въздух.
Харесвах как звучи гласът ми, когато шепнех. - Можеш да бъдеш
сигурен, че ако още веднъж ме наречеш захарче, няма да
доживееш до следващия си рожден ден.
Карик наклони глава, развеселен.
- Огнена си. Харесва ми.
Отстъпих назад и дръпнах ръка от гърдите му.
- Няма да намериш нищо, което да ти хареса.
Той ме огледа от горе до долу, като задържа очи на краката
ми, с онзи изгарящ и похотлив поглед.
 - Аз пък виждам толкова много неща, които ми харесват.
Господи… краката ти са безкрайни.
Прииска ми се да се покрия с нещо. Започнах да махам с
ръце, за да вдигне очи нагоре.
- Не съм твой тип.
Щом вдигна очи, ме дари с уверената си усмивка.
- Зашеметяващ задник. Великолепни крака. Перфектни
гърди. Красиво лице. Да - кимна той, - определено си мой тип.
- А аз си мисля, че твоят тип е глупава, наивна и лесна,
каквато аз не съм.
Смехът му накара тялото ми да потрепери, а косъмчетата по
кожата ми да настръхнат.
- Ще видим.
Завъртях се, за да си поема дъх, издърпах якето си от болида
и го облякох.
- Тръгваш ли?
- Така изглежда.
- Дай ми номера си.
- Не.
- Кажи ми поне името си.
Спрях, за да погледна през рамото си към него.
- Андреса.
- А фамилията ти?
Усмихнах се на настойчивостта му. И в този момент в гаража
се върна Бен.
- О, супер. Вече си се запознал с Анди – каза на Карик, като го
подмина.
Погледът на Карик беше безценен. Изглеждаше толкова
объркан.
- Анди?
- Мхм-м.
- Но Анди не беше ли моят…
- Нов механик? Да, аз съм.
- Ти си Анди… моят нов механик? - очите му щяха да
изскочат от удивление.
 Опитах се да сдържа усмивката си. Отметнах глава назад и
сложих ръце на кръста си.
- Да.
- Дявол да ме вземе! Аз очаквах някой...
- С пенис и дебел глас? Съжалявам, че те разочаровах.
За миг лицето му беше останало безизразно, но след миг
избухна смехът му.
И тогава си дадох сметка, че току-що в лицето на Карик Раян
бях казала думата пенис.
Казах пенис. По дяволите! Убийте ме! Просто ме убийте
веднага!
Той ме гледаше по онзи перверзен, самодоволен начин, но в
очите му имаше и любопитство. Гледаше ме така, сякаш бях
неговата следваща жертва. Карик направи крачка към мен и ми
каза с нисък глас.
- Далеч не съм разочарован. Ти си красива, умна, огнена и
знаеш как да използваш ръцете си. Всичките ми любими
качества в една секси опаковка - погледна ме отново от горе до
долу той.
Чух как някой прочиства гърлото си и когато се обърнах,
видях чичо Джон да седи зад нас с гневно изражение.
- Карик, баща ти иска да те види в офиса си.
- Защо? – намръщи се на чичо той.
- Не знам. Защо не отидеш да разбереш?
Той издиша и тръгна назад. Очите му все още не се откъсваха
от мен.
- Днес всички почиваме. Екипът и няколко приятели ще се
събираме да пием по нещо за рождения ми ден. Трябва да
дойдеш.
- О - бях изненадана. – Благодаря, господин Раян, но…
6
- Карик. Но ми казвай Кар . Така ме наричат приятелите.
- Кар. Много оригинално - не сдържах сарказма си. Какво да
направя, че чувството ми за хумор беше такова? Той просто ме
предизвикваше да се държа така.
 Карик се усмихна. Тази усмивка наистина можеше да накара
бикините на момичетата да падат сами.
- Да, такава си.
О, добър е. Но аз бях по-добра.
- Предпочитам да е Карик, благодаря. И мерси за поканата,
но вече имам планове за довечера.
Той се намръщи.
- С кого?
На мен ли ми се стори или беше твърде нахален и
невъзпитан? С новото ми легло. Не че му влизаше в работата.
- С мен - отсече чичо Джон с твърд тон.
Погледът на Карик прескачаше между мен и чичо Джон, а
после се спря върху мен.
- Какво ще правите?
- Ще вечеряме.
Явно днес ще вечерям с чичо Джон.
- Но после може да се нуждаеш от напитка. Ето перфектна
възможност да опозная новия си механик - погледът му беше
напълно уверен. - Ще се видим после.
Гледах го как премина през целия гараж с уверена походка.
- Е, ето това е Карик - каза чичо Джон, раздразнен.
- Хмм.
- Не е лош човек. Страшно е умен и е един от най-добрите
пилоти, също като ъ-ъ… - Баща ми. Той спря и прочисти гърлото
си. – За съжаление, обаче, Карик слуша повече долната си глава
- щом осъзна какво беше казал, чичо се изчерви. - Мамка му.
Съжалявам, Анди.
Аз се разсмях.
- Чичо Джон, аз съм зряла жена и работя заобиколена от
мъже. Чувала съм неща, доста по-лоши от “долна глава”.
- Добре, добре – изчерви се още повече той. - И така, Карик
добре ли се държа с теб? Чух какво ти каза…
- Да. Никакъв проблем - казах рязко.
Реших да не му казвам за това, че Карик си беше пробвал
късмета с мен. Справих се сама и не беше нужно да притеснявам
чичо.
 Изведнъж се почувствах страшно уморена и се опитах да
задържа прозявката си.
- Сигурна ли се, че ще ходиш довечера? Не си длъжна да го
правиш.
- Не, всичко е наред – прозях се аз. – Това е възможност да
опозная новите си колеги. Но може ли да те помоля да ме
закараш в квартирата ми? Трябва да си взема душ и да
подремна. Да събера сили за довечера.
Прозях се отново и чичо Джон се засмя.
- Хайде, сънчо. Да те закарам в твоя нов дом.
 - Не е нужно да стоим дълго тук. Максимум час, а после ще те
закарам вкъщи.
- Добре - усмихнах се на чичо Джон, преди да сляза от колата.
Бяхме вечеряли в хубав италиански ресторант, а сега
пристигнахме в барa, в който Карик щеше да празнува
рождения си ден, но започнах да се съмнявам, че взех
правилното решение да дойда.
Когато чичо Джон ме остави в новия ми апартамент, нямах
време да го огледам. Той ми помогна да се настаня, след което
единственото, което виждах, беше възглавницата ми. Събудих се
час по-късно и имах само половин час преди чичо да ме вземе.
Взех си бърз душ и си измих косата. Извадих сешоара от
куфара и след неуспешен опит да изсуша косата си, просто я
вързах в небрежен кок. Рядко ходех с пусната коса.
Сложих чифт чисти тесни дънки и пуловер с дълъг ръкав,
който имаше смарагдово зелени камъни около шията. Мама ми
го беше купила. Когато сложих ниски пантофки и малко гланц
на устните, чичо Джон почука на вратата.
В бара следвах накъде върви чичо сред тълпата от хора.
Дадох си сметка, че Карик беше доста популярен, щом толкова
много приятели бяха дошли тук.
- Хей, ти дойде. Ще ви донеса нещо за пиене - каза Бен,
когато стигнахме до бара.
- Не се притеснявай. Аз ще поръчам - отговори му чичо
Джон. - Бира? - погледна към питието на Бен.
 - Аха - той повдигна бутилката, за да допие бирата си.
Чичо Джон се обърна към мен с въпросителен поглед.
- И за мен една, моля - казах аз.
Чичо Джон се облегна на бара, докато чакаше да вземат
поръчката му.
- Добре ли мина вечерята? - попита ме Бен, привличайки
вниманието ми.
- Да, всичко беше чудесно. Благодаря. Беше хубаво да си
наваксаме с чичо Джон.
- От колко време го познаваш?
- Цял живот.
- Яко! - усмихна се той. - Как ти се струва в Англия? Чух, че
идваш от Бразилия.
- Да, приятно е - бях решила да не казвам на никого, че съм
родена в Англия и съм живяла десет години тук. - От колко
време работиш за “Райбъл”? - попитах го аз.
- Пет години.
- И харесва ли ти?
- Обожавам работата си. Страшно много работа и
отвратителни хотелски стаи, но съм обиколил целия свят и
нищо не може да се сравни със суматохата в деня на
състезанията.
- Напълно те разбирам - усмихнах се аз.
- Заповядай - чичо Джон подаде бирите на двама ни с Бен.
- Е, добре дошла в екипа на “Райбъл” – Бен повдигна
бутилката си към мен за наздравица.
- Благодаря - отпих глътка.
Идеално. Точно това, което да ме развесели.
- Искаш ли да те запозная с няколко човека от екипа? -
попита ме Бен. - Останалите механици, които са тук, и някои от
екипа на Нико заедно с момичетата, които работят по
рекламата.
- Да, това ще е чудесно.
Казах на чичо Джон къде отивам, а той ми отговори, че ще
потърси Оуен, за да обсъдят някакъв бизнес въпрос. Чичо
винаги работеше.
 Последвах Бен през целия бар до масите в края. Докато
вървяхме, се огледах наоколо, но не видях никъде Карик.
Бен спря пред масите.
- Хей, всички, това е Анди, нашият нов механик. Едва ли ще
запомниш всички имена, Анди, но това са Ейми, Петра, Деймън,
Пол, Майк, Дейвис и Роби, когото вече познаваш.
Следях всеки, когото Бен посочваше на масата.
- Здравейте! - помахах с ръка на всички.
Сладка блондинка със сини очи, която, доколкото разбрах, се
казваше Петра, ми се усмихна. Беше по-ниска от мен. Така ми се
стори, но беше трудно да се каже, защото беше седнала.
- Премести се, Ейми. Ела и седни при нас - каза тя.
Мушнах се и седнах на пейката до нея, сложих бирата си на
масата.
- Значи идваш от Бразилия? - попита Петра.
Предположих, че Бен й беше казал това.
- Родена съм в Англия, но от десетгодишна живея в
Бразилия.
- Уау! Късметлийка. Иска ми се да живея на някое горещо
място.
- Ти си прекарала половината си живот в тропическа страна -
каза момичето, което запомних, че се казва Ейми. - Господи,
нямам търпение да замина за Австралия. Никога не съм била
там.
- Ейми е нова, като теб - обясни ми Петра. - Тук е от пет
седмици. Работи с мен. Ние се грижим за ВИП ложите,
състезателите и всичко, свързано с рекламата.
- Значи да потърся вас, когато ми се дояде нещо вкусно? -
усмихнах се.
- Точно така. - каза Петра.
Ейми се взираше в мен с празен поглед, откакто дойдох.
Преценяваше ме с малките си злобни очички. Мразех, когато
правят така. Отпих още една глътка от бирата и изпитах
огромна благодарност, когато едно от момчетата ми зададе
въпрос.
 Малко по-късно бирата ми свърши. Вероятно трябваше да
намеря чичо Джон.
- Отивам до бара - казах, без да се обръщам конкретно към
някого. - Някой да иска нещо?
Тези, които ми обърнаха внимание, ми отказаха. За
останалите, които не ме слушаха, просто не повторих въпроса
си.
Взех чантата си и тръгнах към бара. Все още се чудех защо
никъде не виждах Карик. Барът не изглеждаше прекалено
голям, а той не беше от момчетата, които биха останали
незабелязани.
В действителност просто исках да го поздравя за рождения
му ден, тъй като по-рано не бях успяла. Това беше гадно от моя
страна.
Не забелязах нито чичо Джон, нито Карик, затова просто
застанах на едно свободно място на бара, докато чаках да ме
обслужат. Реших да си поръчам питие и после да потърся чичо.
Може би беше с Карик.
Почувствах го още преди да го чуя.
Усетих топлината му встрани от мен.
- Ти дойде.
Карик.
Обърнах се с усмивка към него. Господи, колко е красив!
Очите му блестяха, бузите му пламтяха така, сякаш досега е бил
навън.
- Дойдох. Отдавна съм тук.
- Хм-м-м. Знаеш ли… - повдигна той вежди. - Трябваше да
дойдеш и да ме намериш.
- Мислех, че може да си зает, защото не те видях никъде.
- Бях приклещен в един ъгъл. Не можех да се измъкна.
- А сега свободен ли си?
В очите му се появи игрив блясък.
- Да, свободен съм през повечето време.
Напрежение премина през кожата ми и аз върнах погледа си
към бара.
 - И така, Амаро, фамилията ти е бразилска, нали? - той се
приближи към мен.
Плъзнах поглед към него.
- Правилно.
- Баща ми каза, че днес си пристигнала оттам.
- Така е.
Божичко, моят речник в момента беше просто невероятен.
- Не се обиждай, но не говориш като бразилка. Акцентът ти е
почти незабележим.
- Защото съм отраснала в Англия. Родена съм тук. Майка ми е
бразилка. Тръгнахме си оттук, когато бях на десет.
- Разбира се. Това обяснява произношението ти - усмихна се.
- Така, аз все още не съм те поздравила за рождения ден -
казах, за да изместя темата от живота си.
- Не, не си - изведнъж ме погледна много внимателно и
съсредоточено.
- Така че… честит рожден ден - смутено казах.
Погледът му омекна и усмивката докосна очите му.
- Благодаря.
- Да ти поръчам нещо за пиене? Бира? - отпих и кимнах към
бутилката в ръката му.
- Хм-м-м.
Той повдигна бутилката си, а аз не бях способна да мръдна
дори, докато наблюдавах как устните му обвиха гърлото й и
адамовата му ябълка се движеше, докато алкохолът се вливаше
в него.
- Какво да ви донеса? - попита барманът.
Осъзнах, че ме бяха хванали как зяпам Карик и лицето ми
пламна.
- Ъм, две бири, моля.
Барманът замени празната бутилка, която Карик остави на
плота, като постави пред нас две бири.
Започнах да ровя из чантата си за пари, за да платя за
поръчката си, когато видях как Карик оставя двайсетачка.
- Хей, аз трябва да те почерпя за рождения ти ден -
намръщих се.
 - Считай това като питие за добре дошла в отбора.
- Тогава ти благодаря. Но така ми отнемаш възможността да
те почерпя за рождения ти ден.
Вдигнах бутилката си и се чукнах с него, след което отпих.
- И така Анди, това някакво съкращение ли е? - попита ме
той.
- Андреса.
Бях му казала пълното си име в гаража, но явно беше
забравил. Да, и как иначе, навярно имаше доста женски имена,
които трябваше да помни.
- Андреса - повтори, сякаш името ми имаше някакво скрито
значение.
Хареса ми как го произнесе с ирландския си акцент, как
езикът му се усука, докато изговаря “С”. От това преминаха
тръпки по гръбнака ми.
- Разбира се, ти ми го каза по-рано. Значи Анди идва от
Андреса.
- За някои е трудно да кажат Андреса, случвало се е
неведнъж. Баща ми започна да ме нарича Анди. Мама явно не е
харесвала обръщението, защото и до днес отказва да го
използва.
Очите на Карик се разшириха и можех да усетя как въздухът
се изпълва с аромат на секс.
- Трудното може да бъде прекрасно - усмивката му беше
секси. - Анди повече подхожда на мъж, а ти определено си далеч
от мъж. А Андреса… ето това е красиво женско име. Перфектно
е.
О-о-о. Той е добър.
Почувствах как се приведе към мен още по-близо. Сърцето
ми започна да бие по-силно, откогато и да било. Не знаех, че
това е възможно.
Какво не ми е наред?
Нямах сили да погледна лицето му, затова задържах погледа
си на гърдите му.
- Богат си на сладки приказки.
- Това не е единственото, на което съм богат.
 Когато върнах погледа си към очите му, видях как той бързо
свали своя надолу, принуждавайки ме да погледна в издутината
на панталоните му.
Божичко!
Развали всичкото очарование, което беше предизвикал у мен.
Обърнах се обратно към бара, подпрях се и сложих бутилката
на подложката.
- Не бива да разговаряш с мен така.
Той се облегна назад, но продължавах да чувствам как ме
гледа.
- И как трябва да говоря с теб?
Обърнах погледа си към него.
- Както с другите си механици.
- Откъде знаеш, че с Бен разговарям по друг начин? Или с
Роби? Ние всички имаме интересни взаимоотношения - нахално
ми намигна, преди да отпие глътка.
Разсмях се, не успях да се сдържа. Обърнах се, за да погледна
право в него.
- Сериозно, трябва да поставим някакви граници, така че
хайде да ги обсъдим.
- Идеално. У нас или у вас?
- Боже, ти можеш ли да бъдеш сериозен поне за минута?
Тялото му се обърна към мен.
- Сериозен съм - тонът му беше сериозен по начин, доста по-
различен от моята представа за значението на тази дума.
- Както и аз - раздразнено обърнах лице към него. - Колко
точно пи днес?
Той се намръщи.
- Недостатъчно, за да стана неспособен да бъда с теб. И дори
да съм прекалил, мога да ти гарантирам, че няма да е проблем
да задоволя всяко твое желание.
И той направи с поглед това, което правеше от самото начало
- бавно и внимателно ме огледа от глава до пети. Това ме извади
извън кожата ми. Той не би се държал така със своите мъже
механици, така че не можеше да го прави и с мен.
 - Спри с тези глупости. Престани да флиртуваш с мен и да ми
правиш тези сексуални намеци.
Веждите му се повдигнаха изненадано.
- Ти не излизаш с пилоти?
- Не спя с тях!
- Това, което ти предлагам, не включва спане.
- Да, разбирам добре какво имаш предвид. Но ако ти се иска
днес или в която и да е друга нощ да преспиш с някого, то няма
да бъде с мен. Пилотите за мен са забранена зона, особено тези,
за които работя. А сега, благодаря ти за питието - вдигнах
бутилката. - Желая ти весело изкарване на останалата част от
рождения ти ден.
Завъртях се, за да си ходя.
- Това ли е всичко? – попита, а гласът му ме накара да се
обърна към него.
Пресилено се усмихнах.
- Да, това е всичко.
- Може ли да бъдем приятели?
Погледнах го подозрително.
- Искаш да бъдем приятели?
- Защо си толкова изненадана?
- Ъм… защото преди по-малко от тридесет секунди се опита
да влезеш в бикините ми.
- Виж - той почеса бузата си, - флирт… това съм аз. Не съм
искал да те обидя. Но те харесвам. Мисля, че си готина. Може би
е защото си нова тук и нямаш много приятели, освен Джон,
затова ти предлагам приятелство.
Помислих над това около минута. Дали е добра идея да бъда
приятелка с Карик? По-скоро не. Но щях да работя с този
човек, така че приятелство ми изглеждаше логично решение. Не
близки приятели. Просто приятели на работа.
- Приятели… добре, мисля, че можем да бъдем.
- Добре – той се усмихна победоносно.
- Карик? Готов ли си да тръгваме?
Очите ми се насочиха натам, откъдето някой го извика по
име, и видях група момчета и момичета на входа, готови да си
тръгват. Сред тях забелязах Ейми и Бен. Погледът на Ейми не
беше одобрителен. Лицето й определено беше мрачно.
Създаваше впечатлението, че е недоволна от това, че Карик
разговаря с мен. Това, че го харесваше, никак не ме изненада.
В един момент осъзнах, че се сравнявам с нея, нещо, което
никога преди не бях правила. Тя беше мила и женствена. Имаше
открояващи се бедра, хубаво дупе и предостатъчно на горния
етаж. Аз… ами фигурата ми беше по-скоро момчешка. Аз бях
стройна, със слаби бедра и малко дупе. Гърдите ми бяха големи,
но не прекалено. Знаех, че имам красиво лице, защото хората
постоянно ми повтаряха колко приличам на мама, а тя беше
красавица. Имах красива тъмнокестенява коса - дълга, гъста, с
естествени къдрици. Въпреки че рядко я оставях пусната заради
работата си.
- Идвам след секунда – отговори Карик на компанията си.
- Таксито е тук, така че побързай - извика му някой.
Гледах как те излязоха навън и чак тогава погледнах към
Карик, чиито очи вече ме наблюдаваха.
- Ще ходим на танци. Искаш ли да дойдеш с нас? – попита,
накланяйки глава настрани.
- Не, но благодаря, че попита. Уморена съм. Часовата
разлика си оказва влияние. Мисля да се прибирам.
Той ми се усмихна предизвикателно, а аз не можех да не му
отговоря с мека усмивка.
- Лека нощ, Карик.
Още една бавна усмивка, след което си тръгна, а след секунда
съжалих, че не бях отишла с него, но знаех, че постъпих
правилно. Ако бях тръгнала с Карик, това нямаше да свърши
добре.
Разбрах го още по-ясно на сутринта, когато излязох до
местния магазин, за да си купя храна, и видях на рафта
вестниците. Всички те бяха пълни със снимки на Карик, който
си тръгва от клуб далеч в не най-добрия си вид, с няколко
момичета под ръка. Сред тях разпознах Ейми, едно от
момичетата, което работеше във фронт хаус.
 Струва ми се, че Карик не си беше научил урока за
сексуалните отношения със сътрудничките.
Когато видях снимките и почувствах неприятно усещане в
стомаха от мисълта, че Карик беше спал с тях, вероятно с двете
едновременно, започнах да се съмнявам дали това да бъдем
приятели беше добра идея.
Защото ако само след ден, откакто го познавах, у мен
възникваше такова неприятно усещане от някакви си снимки, то
тогава всичко можеше да стане само още по-зле.
 Бях в Мелбърн заради новия сезон.
За първи път идвах в Австралия. Бяхме заети още с
пристигането, защото трябваше да се подготвим за първото
състезание от сезона на Албърт Парк. Не успях да разгледам
много от града, но това, което видях, беше невероятно.
Този, когото не бях виждала през последните две седмици,
беше Карик.
За последно го видях сутринта след купона за рождения му
ден. Беше дошъл в гаража със слънчеви очила и бейзболна
шапка, с пусната ниско козирка.
Когато ме забеляза, спря и ме погледна. Поглед, който не
разбирах, но усетих как проникна дълбоко в мен, чак до костите
ми. После ми помаха с ръка и изчезна. След това през целия ми
ден не ме напусна чувството за обърканост, но си наложих да не
мисля за това.
Карик беше играч. И пилот.
Пилотите са равносилни на опасност.
И моето увлечение от типа “тялото ми иска неговото” си беше
отишло. С това приключваше. Край. Трябваше да приключи,
защото състезанията започваха през март и продължаваха до
ноември, а Карик щеше да е около мен постоянно. Нищо добро
нямаше да излезе от това “тялото ми иска неговото” през
следващите осем и повече месеца.
Карик щеше да пристигне днес в Австралия. Оставаха
няколко дни, преди да започнат тренировките, но Карик
трябваше да дойде преди тях, за да се климатизира.
Нико също щеше да дойде. Все още не се бях срещала с него,
защото той си имаше свой екип механици. Не бяхме имали
възможност да се запознаем и вече нямах търпение.
От това, което бях чела по вестниците, Нико беше пълна
противоположност на Карик. Фокусиран и отдаден на работата
си, никога не са го виждали да ходи по дискотеките.
Предпочиташе да прекарва свободното време със семейството си
– съпругата и детето си.
Бях изненадана, че двамата с Карик се разбират, ако това
въобще беше вярно. Не беше нещо необичайно пилоти от един и
същ отбор да не се обичат много. Този спорт е индивидуален, с
огромна конкуренция и всеки се стремеше към победа.
Наближаваше време за вечеря, аз бях в стаята си в хотела,
която щях да деля с една от хостесите във фронт хаус - Петра.
Съвсем скоро трябваше да пристигне. Не я бях виждала, откакто
се запознахме на рождения ден на Карик.
Признавам, че се изненадах, че щях деля стаята си с нея.
Помислих, че тя ще бъде с другото момиче, което работеше в
нейния екип - Ейми. Тази, която бях видяла на снимките във
вестника да излиза от клуба заедно с Карик. Очаквах да бъда
сама в стая, но това не беше проблем. Бях сигурна, че всичко ще
бъде наред. Вероятно в началото щеше да бъде странно да деля
стая с някого, когото едва познавам, но щяхме да се разберем.
Нямах проблем в общуването с жени. Просто се разбирах по-
добре с мъжете. Може би заради интересите ми, не беше
обичайно за жените да разбират от коли.
Лежах в леглото си, докато размишлявах над плановете си за
вечерта и гледах телевизия, когато чух, че вратата да се отваря.
Петра влезе, като влачеше куфара след себе си и дишаше тежко.
- Здравей! - седнах и намалих звука на телевизора.
Тя затвори вратата и подпря куфара си на шкафа.
- Здравей! Анди, нали? Запознахме се на рождения ден на
Карик.
- Здравей. Да, там се запознахме.
 - Извинявай, бях леко пияна онази нощ. Паметта ми не е
толкова добра, като съм пила. Така, значи ще бъдем
съквартирантки през следващите осем месеца, а може и повече
– тя се хвърли върху другото легло, което беше за нея.
- Така изглежда – отвърнах аз, сложих ръце под бедрата си и
седнах върху тях.
- Да знаеш, че не хъркам. Не е важно дали ти хъркаш, защото
спя дълбоко - тя сви рамене.
- Добре. Ами… мисля, че не хъркам. Поне досега никой не ми
е казвал, че го правя.
- Яко! Какви са плановете ни за днес?
- Планове?
- Момчетата ще излизат ли?
- Ъм, вероятно - повдигнах рамене. - Бен спомена, че ще
излизат да пият по бира или нещо такова.
- Супер. Ще им пишем, за да разберем какво ще правят. Ти
яла ли си? Защото аз умирам от глад.
- Не, но точно мислех за вечерята.
- Чудесно. Ще хапнем, ако искаш тук или навън. После ще се
срещнем с момчетата да пием по нещо.
- Звучи страхотно - вдигнах краката си на леглото и седнах по
турски. - Не си ли уморена? - попитах.
Бях изтощена, когато пристигнах тук. Все още се опитвах да
се настроя към новата часова зона. Едва бях започнала да
свиквам с английската.
- Не, наспах се прекрасно в самолета, а и съм свикнала с
постоянното пътуване. Живея по този начин вече четири
години. Адаптирам се лесно – изрита джапанките си тя. - Да, и
освен това, кой се нуждае от сън?
- Хората – ухилих се.
- Да, но аз не съм като повечето хора. Както е казал Бон
Джоуви, “Ще спя, когато умра”.
Леко се засмях. Започвах да харесвам това момиче.
- Мисля, че в думите ти има смисъл. Обикновено не съм от
тези, които ще предпочетат да лежат, но бях изтощена, когато
пристигнах.
 Тя се усмихна.
- Скоро ще свикнеш с всичко това.
- Сигурна съм. А другото момиче, Ейми, ще идва ли?
Лицето на Петра потъмня, когато споменах името на Ейми.
- Не, тя беше освободена.
- Освободена?
- Уволниха я.
- О! Защо?
- Защото спа с Карик. По дяволите, опитах се да я
предупредя, че не трябва да го прави и че нищо хубаво няма да
излезе от това, особено толкова скоро след случката с Шарлът,
но тя не ме послуша.
- О, да. Чичо Джон ми разказа за Шарлът. Не че сме
клюкарствали или нещо подобно - побързах да изясня
ситуацията. - Чичо Джон ми каза как се е освободило моето
място.
- Да, честно казано тук е пълна каша.
- Значи всяко момиче, което преспи с Карик, бива
уволнявано? - щом видях изражението на лицето й, побързах да
й обясня: - Не питам, защото смятам да спя с него. Чисто
любопитство.
Петра сви рамене.
- Никога преди не се е забърквал с персонала. Искам да кажа,
че не е опитвал с мен, не че аз бих го допуснала. Той не е мой
тип. Но преди Шарлът беше Лея, тя беше омъжена. После
излезе в майчинство и Рич предложи на Шарлът работата.
Всички знаем как приключи всичко това - с огромен скандал в
пресата. Така че, когато Ейми получи работата и забелязах как
гледа Карик, й казах, че не е добра идея. Пиърс все още беше
бесен след скандала. И после тя излезе и ги заснеха с него и още
едно момиче. Хайде, стига! - тя се разсмя и размаха ръце във
въздуха. – Затова Пиърс накара моя шеф Дейвид да я уволни,
което беше лесно, защото я бяха наели с временен договор.
Пиърс не искаше да рискува, не искаше проблеми, като тези с
Шарлът. Сигурно знаеш, че тя е подала съдебен иск и така
нататък.
 - Хм, не знаех. Не че е правилно, но разбирам гледната точка
на Пиърс.
- Така е, но сега ще трябва да работя сама. Пиърс не
позволява на Дейвид да наема момичета, защото още се
притеснява, че Карик ще спи и със следващата. И тъй като
Дейвид не може да наеме мъж, защото нали знаеш, че външният
вид е всичко в този бизнес, затова назначи Франко в кухнята, за
да ме освободи от това задължение, но все пак ще трябва да се
справям сама със сервирането - тя направи гримаса.
- Много гадно - съжалих я.
- Така е, но няма значение. Каквото е - такова - стана от
леглото тя. - Влизам да си взема душ, за да се освежа след
полета, а ти се приготви за излизане. Пиши на Бен и го питай
какво мислят да правят.
- Добре.
Когато Петра изчезна в банята, взех телефона си от нощното
шкафче и написах съобщение на Бен.

Момчетата вече бяха излезли, затова с Петра хапнахме

набързо в хотела.
Сега вървяхме надолу по улица Фитцрой в Сейнт Килда, за да
се срещнем с тях. Това беше най-оживеното място, от двете
страни на улицата бяха наредени множество барове и
ресторанти. Петра ми каза, че това е най-доброто място, на
което можехме да пийваме по нещо, докато сме в Мелбърн. Не
че знаех точно колко често ще пия, докато сме тук.
Въздухът беше топъл и влажен, затова бях облякла къси
дънкови панталони, тениска и чехли.
Когато с Петра пристигнахме, момчетата стояха отвън на
бара, а с тях беше и Карик. Щом очите ми го срещнаха, усетих
как сърцето в гърдите ми пропусна няколко удара. Той носеше
бейзболна шапка с логото на отбора, тениска и дънкови шорти.
Изглеждаше добре. Не, повече от добре. Изглеждаше
великолепно. Опитите ми да притъпя спомена за него през двете
седмици, в които не го бях виждала, се оказаха напълно
безсмислени. Очевидно не бях постигнала нищо, защото сега,
когато отново го виждах, всичко започна отначало. Сякаш го
срещах за първи път и онова магнетично привличане, което бях
изпитала тогава, ме връхлетя ударно. Удар, който усетих с всяка
интимна част на тялото си.
По дяволите!
Когато приближихме, очите му срещнаха моите. Той се
усмихна.
Главата ми се замая. Буквално се замаях! Бях жалка.
- Дами – каза провлечено той.
Гласът му ме докосна по правилните места.
- Здравей - отговорих.
Погледнах останалите на масата и ги поздравих.
- Отивам да взема нещо за пиене - каза Петра. - Ти какво
искаш?
- Една бира ще ми дойде добре. Благодаря.
- Аз също трябва да си взема нещо - продължи Бен и се
изправи от мястото си. - Ще дойда с теб.
- Седни Андреса - Карик дръпна празния стол до него, на
който стоеше Бен и го обърна към мен.
- На Бен няма ли да му трябва, като се върне?
Карик наклони глава и се усмихна.
- Той ще си намери друг.
- Добре - седнах, стараейки се да не му обръщам внимание,
но това беше невъзможно.
- И така, липсвах ли ти?
Обърнах се с лице към него, за да го погледна.
- Сърцето ми се късаше по теб - невъзмутимо отговорих.
Устните му се разтеглиха в усмивка.
- И „да“ беше достатъчно.
- Защо да бъдеш обикновен, когато можеш да си невероятен?
- Вярно е – погледът му можеше да запали огън.
И този огън ми харесваше толкова много, затова извърнах
очи от него.
 - Е, как е новата ми най-добра приятелка? Освен че е
невероятна, разбира се.
Повдигнах вежди.
- Най-добра приятелка?
- О, да. Ние сме най-добри приятели. Не знаеш ли?
- Очевидно не. И как точно станахме такива?
- Станахме, защото - той се приближи към мен, нахлувайки в
личното ми пространство, приближи устните си до ухото ми, а
горещият му дъх ме накара да треперя - не пожела да спиш с
мен. Ето защо следващото най-удачно е да бъдем най-добри
приятели, защото аз не се задоволявам с трохички, Андреса. Аз
съм от момчетата, които получават всичко или нищо - той се
облегна назад, докато се взираше в мен.
Почувствах тръпки дълбоко в себе си. Едва преглътнах.
- Ами, да… и аз останах с такова впечатление.
- Е? - очите му бяха впити в мен.
- Е... какво?
- Как си?
- О, добре съм. Чудесно. А ти? - прибрах кичур коса, който
беше паднал пред лицето ми.
- Добре съм - повдигна рамене. - Какво по хубаво от това да
съм с най-добрата си приятелка?
- Наистина трябва да престанеш да го повтаряш. От устата ти
звучи налудничаво. И малко тъжно.
Той се засмя силно, а очите му блестяха. Почувствах тази
топла усмивка да изпълва гърдите ми.
Петра се върна с питиетата ни.
- Благодаря - помогнах й да ги сложим на масата. - Искаш ли
да седнеш на мястото си? - попитах Бен, като се изправих от
стола.
- А, не се притеснявай. Ще взема друг - той взе няколко
свободни стола от съседната маса и ги сложи до мен.
Петра седна до мен, а Бен зае мястото до нея.
Взех бирата си и отпих леко.
- Как ти се струва в Австралия? - попита ме Карик.
 - Страхотно. Не съм видяла много все още, но планирам да си
направя малка обиколка до забележителностите, когато имам
възможност.
- Мисля да изляза на пазар - включи се в разговора Петра. -
Искам да си взема ботуши UGG. Тук са по-евтини, отколкото у
дома.
- Мога да дойда с теб, ако не възразяваш, разбира се.
Обичах ботушите на UGG.
- Разбира се - тя се усмихна. - Ще се радвам на ново другарче,
с което да пазарувам, предвид това, че изгубих последното си -
тя се наведе леко напред и погледна многозначително Карик.
Видях как той се намести нервно на стола си, след което леко
се повдигна. Не изпусках погледа му.
- Отивам да пусна една вода – каза той, без да се обръща
конкретно към някого.
Гледах гърба му, докато отиваше към бара, и по някаква
причина ми стана тъжно за него.
- Пет…
- Не бъди толкова строга с тази история с Ейми – смъмри я
тихо Бен.
- Зная, зная - вдигна ръка тя. - Просто съм бясна, че трябва да
работя сама.
- Знам, но това не е по негова вина. Вината е на Пиърс. Карик
се чувства като боклук. Той ми го каза. Бях в клуба онази нощ.
Ейми го преследваше през цялата нощ. Не го остави нито за
секунда. Той се сваляше с друго момиче и Ейми беше там.
Идеята да си тръгнат тримата беше нейна. Сериозно, не знам
кой мъж ще откаже на това. Беше рожденият му ден и той беше
много пиян. Познаваш Карик. Нямаше да докосне Ейми, ако
знаеше, че ще я уволнят. За него не е трудно да свали някоя -
Бен вдигна бутилката и отпи една глътка. – Дори спориха с
Пиърс на другия ден за това.
- Скарали са се? - учуди се Петра.
- Да, чух ги, когато отидоха в кабинета на Пиърс - каза Роби. -
Каза, че е прекалил, като я е уволнил. Карик се опита да го
накара да я върне, но Пиърс беше категоричен. И работата,
която получи сега, кой мислите че й я намери? - добави Бен.
- Карик? Наистина ли го е направил? - пита Петра.
Бен отпи бутилката и кимна.
- Той не е такъв негодник, Пет. Знаеш го.
- Знам, че не е такъв. Просто… Ейми не ми каза -
промърмори в питието си тя.
- Да, е… не мисля, че би го направила, нали? Надявала се е, че
ще бъде повече от момиче за една нощ, както всички останали
си мислят. Естествено, че ще го представи като лошия в случая.
Бен вдигна очи и аз се обърнах, за да видя Карик, който се
връщаше към масата. Той седна на мястото си и отпи от бирата
си.
- Така, тук ли ще оставаме цяла нощ или ще отидем някъде? -
попита Карик.
- Нека да отидем някъде! - казаха в един глас Петра и Бен.

След като обиколихме няколко бара, започнах да се чувствам

леко замаяна, уморена и готова да си лягам. Петра обаче сякаш
едва сега започваше. Двамата с Бен бяха на бара и си взимаха
още напитки. Изчаках да се върне на масата ни и да седне до
мен.
- Петра, ще се връщам в хотела. Размазана съм. Не е нужно да
идваш с мен – казах, когато ме погледна разочаровано.
- Не, ще дойда. Не искам да се прибираш сама.
- И аз ще тръгвам, ще те изпратя – намеси се Карик.
Видях очите на Петра как се стрелнаха към него.
- Ами… добре. Ако нямаш против – казах му аз.
- Отседнали сме в един и същи хотел, няма да ходя до другия
край на града – усмихна се той.
- Разбира се, да – отговорих, след като осъзнах колко глупаво
бях прозвучала.
 Той стана от стола, взе телефона си от масата и го прибра в
джоба си. А аз взех чантата си от пода, преди да я преметна през
рамо.
- Ще се видим в хотела – казах на Петра.
- Сигурна ли си, че нямаш против да се прибереш с Карик? –
попита ме тя тихо.
- Няма проблем – засмях се неловко, защото знаех какво си
мисли. – Ще се видим после.
Помахах на останалите от масата и тръгнах към Карик.
- Готова ли си?
- Да – отговорих и го последвах към улицата.
Беше късно, но навън все още бе топло. Бях свикнала. В
Бразилия често ставаше горещо. За известно време вървяхме
мълчаливо, преди Карик да наруши тишината.
- Къде в Бразилия живееш? Или живееше, преди да се
преместиш във Великобритания.
- Сантос. Намира се в Сао Пауло, на крайбрежието е.
- Да, знам го. Много красиви плажове.
- Прекарала съм доста време по тях – усмихнах се замечтано,
потънала в спомените за времето, когато с майка ми ходехме на
плаж заедно. – Живях известно време и в централната част на
Сан Пауло.
- Така ли?
- Учех там, живеех в общежитията и така си спестих
пътуването в двете посоки. Майка ми не беше много доволна, че
живея далеч – засмях се, когато се сетих колко беше притеснена,
като се изнесох за първи път.
- Ходила ли си да гледаш състезанията за Гран При там?
- Да, няколко пъти. Чичо Джон ми изпращаше билети.
- Виждала ли си ме да се състезавам?
- Да – усмихнах се. – И беше много добър, особено когато
7
победи Леонардо Силва на завоя на Бико де Пато на
8
Интерлагос . Беше невероятно.
Той ме гледаше изумен.
- Как е възможно да не сме се срещали допреди две седмици?
 - Вероятно защото чичо Джон не е вярвал, че ще се държиш
прилично – засмях се и му кимнах.
- Да, добър довод. Не че сега може да ми се има доверие.
Шегувам се – вдигна ръце във въздуха и се засмя. – Ние сме най-
добри приятели, а аз не бих спал с най-добрия си приятел.
- Сериозно, спри да го повтаряш.
- Кое? Това, че сме най-добри приятели?
- Да.
- Защо?
- Защото от твоята уста звучи странно, сякаш си някакво
петгодишно момченце.
- Определено не съм момченце. И смятам, че е по-скоро
чаровно, отколкото странно. Но очевидно съм си помислил
грешно.
Засмях се на радостта в очите му.
- Джон не ти е истински чичо, нали? Но му казваш чичо
Джон?
Незабавно се напрегнах от въпроса, защото се страхувах от
посоката, в която можеше да поеме разговорът.
- Да – преглътнах тежко. – Той е близък приятел на
семейството ми. Около мен е още откато съм била бебе. Той ми е
кръстник.
Карик явно бе усетил дискомфорта ми, защото смени темата.
- Какво си учила в университета?
- Машинно инженерство.
- И аз така си помислих – усмихна се топло той. – Аз не съм
ходил в университет.
- Твърде много състезания?
- Да. Но мисля, че щеше да ми хареса.
- Хмм… да, студентският живот определено ти подхожда –
подразних го аз. – Партита, жени и много алкохол.
- Не съм толкова лош, колкото ме изкарват вестниците –
засмя се леко той.
- Но не си и много далеч…
- Не, определено не съм.
 Погледнах нагоре и видях, че сме стигнали хотела. Карик
задържа вратата, за да вляза първа. Минахме през фоайето и
влязохме в асансьора. Натиснах бутона за моя етаж и забелязах,
че Карик не направи същото.
- Кой етаж? – попитах.
- Последният. Панорамният апартамент.
Така и предположих.
Натиснах бутона за пентхаус апартамента и после се дръпнах
назад, за да застана до него. Седяхме в тишина, докато
асансьорът се движеше нагоре и накрая се забави, преди да чуем
тихия звън.
Карик се размърда и извади ръце от джобовете си, при което
леко удари моята.
- Извинявай – промърмори.
- Няма нищо – отговорих аз.
Само Бог знае как успях да кажа това, защото се чувствах
неловко и странно. Докосването му сякаш беше искрата, която
запали тлеещото в мен напрежение и го превърна в бушуващ
пожар. Кабинката на асансьора изведнъж ми се стори още по-
тясна. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, но нищо не
помагаше. Той беше тук, до мен. Единственото, което поеха
дробовете ми, беше греховния аромат на парфюма му.
Какво, по дяволите, ми става?
Съсредоточих се върху малкото табло, което показваше на
кой етаж се намираме. Трябваше да изляза от този асансьор
възможно най-скоро, но цифрите сякаш нарочно се забавяха.
Дявол да ме вземе!
Карик въздъхна. Тих звук, който усетих като ураган в ухото
си. Потръпнах. Наистина ме побиха тръпки, по дяволите. Увих
ръце около себе си, в опит да успокоя бушуващите си хормони,
но някак успях да ударя ръката му със своята.
Браво, Анди.
Единственото, което постигнах, беше да засиля топлите
вълни, които се насочваха на юг.
Усещах погледа на Карик върху себе си, но не смеех да
отвърна. И определено не смеех да проговоря, защото се
страхувах, че ще кажа някоя грандиозна глупост. Затова се
престорих, че не съм забелязала, че съм го докоснала. Вместо
това, допрях ръце плътно до бедрата си и се молех на всички
богове да ме изкарат бързо от този асансьор.
Какво, по дяволите, ми става? Кога този асансьор ще
стигне до проклетия етаж?
Хайде де… хайде…
Най-накрая!
Вратите се отвориха след тихия звън, който звучеше като
таймера на фурната. И в тази метафора аз бях добре изпеченото
пиле.
- Аз съм до тук – казах по-пискливо от обичайното аз. –
Благодаря, че ме изпрати – продължих, вървейки назад.
Той излезе от асансьора и с ръка спря вратите.
- За теб винаги, Андреса.
Гласът му звучеше различно – дълбок, дрезгав.
- Лека нощ, Карик.
Завъртях се и тръгнах с всички сили към стаята си. Сърцето
ми биеше лудо и беше формирало буря в гърдите ми, а умът ми
се въртеше и се чудеше какво, по дяволите, се беше случило
току-що.
 Днес беше денят на състезанието! В гаража всичко кипеше, а
аз бях повече от въодушевена. Била съм на безброй
писти, особено когато работех за V8 в Бразилия. Но да бъда тук,
да бъда част от Гран При беше невероятно.
Ревът на двигателите, миризмата на болидите и всички хора,
които се подготвяха за състезанието. Всичко това изпълваше
въздуха с особена енергия. Няма нещо, което може да се сравни
с усещането за предстоящо автомобилно състезание.
Беше наелектризиращо и за мен беше чест да бъда част от
това. Тази атмосферата беше много специална за мен.
Тя ме върна в миналото, когато бях дете и идвах да гледам
състезанията на татко.
Напоследък си мислех как ще се чувствам по време на
първото състезание като част от екипа. Предполагам малко
странно, но се фокусирах повече върху вълнението си за
предстоящото състезание на Карик. Държеше ме това, че бях
заета около цялата работа, която трябваше да свърша. Бях
ходила и друг път на Гран при след смъртта на баща ми.
Но да бъда в епицентъра на всичко събуждаше напълно
различни чувства от това да бъда просто зрител. Беше
невероятно.
Наблюдавах как Нико Теслер влиза в гаража. Не го бях
виждала през подготвителния сезон. Ако беше идвал, то е било,
когато ме е нямало.
 Точно така, ще престана да хленча и ще отида да се запозная
с него.
Прекосих малкото разстояние до сектора на Нико в гаража.
Когато стигнах зад него, застанах малко встрани, за да може да
ме види с периферното си зрение. Той говореше с Деймън,
главния си механик. Когато Нико ме забеляза, спря да говори и
се обърна към мен.
- С нещо да Ви помогна?
- Здравейте, господин Теслер. Съжалявам, че ви прекъсвам.
Името ми е Анди Амаро. Аз съм новият механик на Карик и
просто исках да дойда и да се представя. Голям фен съм ви.
Не беше стопроцентова лъжа. Предпочитах други пилоти
пред Теслер, но най-добрият път към сърцето на един пилот
винаги беше ласкателството.
Той се обърна към мен, за да ме огледа.
- О, да. Новият механик на Раян. Чух за теб – начинът, по
който ме изгледа, ме накара да се почувствам некомфортно. –
Не се изненадвам, че ти е дал работата.
Изобщо не ми я даде той.
- Нае ме Джон, не Карик – опитвах се тонът ми да бъде равен,
професионален и невраждебен.
Понякога беше трудно да се комуникира с пилотите, особено
в деня на състезанието. Бяха напрегнати и стресирани, така че
не беше добре да избухвам. Той се държеше като идиот, но беше
пилот и трябваше да уважа това.
- Разбира се, че е така – каза пренебрежително и после се
наведе към мен. – Трябва да си много наивна да вярваш, че Раян
те е наел заради уменията ти. Не е. Наел те е заради размера на
бюста ти. Този тип не притежава никаква класа и е срам за
професията. Той е самовлюбен негодник, на когото не му пука за
никого другиго, освен за самия него.
Уау. Добре.
Деймън ме погледна със съчувствие, преди да извърне очи.
- Не бих казала това… - започнах да защитавам Карик.
- Всичко наред ли е? – прекъсна ме самият Карик.
 Завъртях се към него, а той гледаше право към Нико. Лицето
на Карик беше напълно безизразно, но очите му бяха пълни с
ярост.
- Да, всичко е наред – усмихна се фалшиво Нико, показвайки
белите си зъби. – Просто обяснявах на Анди с кого се е
забъркала, като е приела работата при теб.
- Убеден съм, че е така – засмя се язвително Карик. –
Андреса, имаш ли минута? – пръстите му се впиха в горната част
на ръката ми.
Дори през гащеризона усетих докосването му, сякаш бе по
голата ми кожа.
- Да, разбира се – отвърнах и тръгнах след Карик, а Нико се
обърна отново към Деймън.
Когато стигнахме нашата част от гаража, спрях и казах:
- За какво ти трябвам?
- За нищо. Просто исках да те измъкна от Нико. Той е надут
негодник, който ме мрази и търси повод за скандали.
Прикрих смеха си с ръка. Исках да се съглася, но не ми се
виждаше правилно да злословя за пилот, особено от ранга на
Нико. Щеше да е изключително непрофесионално от моя
страна.
- Определено е интересен – казах, подбирайки думите си
внимателно.
- Той е гадина. И мога да ти гарантирам, че това, което ти е
казал за мен, е вероятно само шейсет процента истина. Мрази
ме, защото спечелих повече състезания през първите си две
години, отколкото той е спечелил през целия си живот. Шибан
нещастник.
Засмях се шумно. Не успях да се сдържа. Забелязах, че Карик
често ме караше да се смея. Харесваше ми.
- Съветвам те да не говориш с Нико, освен ако не е крайно
наложително.
- Добре. Схванах, шефе – усмихнах се широко и му отдадох
чест.
- Шефе? – каза той и видях как светнаха очите му. – Хмм…
това ми харесва.
 - Карик?
Той се обърна, когато чу гласа на баща си, който изглеждаше
доста недоволен от това, че Карик говори с мен.
- Идвам – вдигна ръка към Оуен и после погледна отново към
мен. – Ще се видим преди състезанието, нали?
- Да.
Той ме дари с една от онези усмивки, от които спира сърцето,
оставяйки ме с усещането, че не ми достига въздух, после се
обърна и тръгна с баща си.

В крайна сметка не можах да поговоря с Карик, когато той се

върна долу, защото всички бяхме ужасно заети с подготвянето
на болида му, а и той излезе направо навън. Трябваше да даде
няколко интервюта, да го снимат и да се срещне с някакви хора,
основно спонсори. Забелязах, че се наслаждаваше на
9
вниманието на момичетата от стартовата решетка , както и на
10
броли-доли момичетата .
Но аз бях… както и да е. Не ми пукаше ни най-малко.
Когато Карик най-накрая се върна в бокса, беше време да
влезе в болида. Сложих си каска, както и всички останали
11
механици, с които бяхме в пит-лейна . Но някак той успя да ме
погледне право в очите. Намигна ми, после взе каската си и я
12
сложи я върху огнеупорното си боне . Влезе в пилотската
кабина и закопча коланите за безопасност. Бен му подаде
волана и Карик беше готов.
Всички се върнахме в гаража и там свалих моята, за да мога
да гледам състезанието на мониторите. Погледнах набързо към
чичо Джон, който седеше пред контролния пулт с Пиърс и Оуен.
После погледът ми отново се върна на монитора и видях как
Карик се подготвя за подгряващата обиколка. Ръмженето на
двигателите ме накара да потреперя.
Господи, обичам това място.
 Гледах как колите се движеха на зигзаг по дължината на
пистата, за да загреят гумите си. Но очите ми бяха
съсредоточени предимно върху болида на Карик. Светлосиньото
на каската му блестеше на слънцето.
Най-накрая всички коли преминаха през бокса право напред,
за да заемат позиция. Карик беше най-отпред във вътрешната
линия, право, което той придоби, след като завърши пръв на
квалификациите вчера. Беше чудесно начало на сезона и знаех,
че Карик е щастлив от това.
После напрежението се нажежи и усетих как задържам дъха
си, докато петте светлини над стартовата линия светнаха в
червено няколко пъти. После угаснаха… и НАЧАЛО!
Карик тръгна много добре и влезе в първия завой като
истински професионалист, какъвто беше.
Още след края на първата обиколка той се откъсна от
останалите участници и така зае лидерската позиция.
Когато спря за смяна на гумите, предаде енергията си на
всички от екипа. Докато те сменяха гумите, Карик гледаше
състезанието на мониторите над главата му. Екипът приключи
за секунди, той се върна обратно на пистата и скоро след това
отново водеше.
Имаше и няколко напрегнати момента в състезанието, като
моментът, в който Леандро Силва, един бразилски пилот, го
изпревари. Никога не бих казала на Карик, защото е всеизвестно
съперничеството им, но обичах Леандро. Не по онзи начин, а
както се обичат героите. Беше невероятен пилот. Не по-добър от
Карик. Просто беше различен.
Задържах дъха си, когато Карик се опита да го изпревари от
вътрешната страна. Успя! И отново се завърна на първа
позиция.
ДА!
През цялото състезание Леандро и Карик бяха в постоянна
борба за надмощие, което беше изключително изнервящо и
вълнуващо.
По време на последната обиколка Карик все още водеше, но
все още се притеснявахме, че може да изгуби мястото си в
последния момент, защото Леандро не се предаваше така лесно.
Карик трябваше да спечели. Тази победа щеше да определи
представянето му през целия сезон.
Стисках палци и се молех.
Хайде, Карик! Можеш! Хайде…
Броях до последната секунда, сърцето ми бясно биеше в
гърдите ми, а вените ми изгаряха от адреналина.
После той прекоси финалната линия и черно-бялото флагче
се вдигна нагоре и после падна.
Той спечели! Да!
Не бях забелязала, че не дишам, докато не си поех дъх.
Започнах да танцувам от радост.
Бях се ухилила до ушите – не само заради Карик, но и за
целия екип. Не само гледах състезанието, но и взех участие в
подготовката на Карик и бях част от неговата победа. И това
беше само началото. Щеше да има още и се чувствах толкова
привилегирована. Гледах как всички в гаража ръкопляскаха и се
радваха. Атмосферата беше наелектризирана.
Спомените ме върнаха към времето, когато бях с баща ми при
всяка негова победа и как всички празнувахме в гаража. Усетих
остра болка заради всичко, което беше останало толкова далече
в миналото.
Върнах се в настоящето и видях как Карик излиза от болида.
Свали каската си и бонето, косата му беше прилепнала към
главата, но въпреки това изглеждаше невероятно красив.
Целият екип го поздрави – механиците, чичо Джон и Пиърс.
Карик се смееше. Сърцето ми се изпълваше с щастие, докато го
гледах.
Тогава Карик обърна глава към мен, потърси ме и погледът
му срещна моя. Дълбочината в очите му и усмивката на лицето
му ме оставиха без дъх.
В този момент осъзнах, че съм напълно и безвъзвратно
прецакана.
Защото го желаех. Много силно.
И сега трябваше да намеря начин да се справя с това.
 Не е добра идея да си паднеш по единствения мъж, когото не
можеш да имаш.
Поех си дълбоко въздух, скрих чувствата си, усмихнах се и
тръгнах към него, за да го поздравя.
 - Скучно ми е – седна до мен на стола Карик.
Изглеждаше невероятно, както винаги, облечен в шорти цвят
каки и бяла тениска с яка, която подчертаваше златистия загар
на кожата му.
Опитвах се да не гледам ръцете му. Имаше толкова хубави
ръце. Мускулести, с гладка кожа без нито една бенка или
точица. А тези секси вени, които се виждаха по тях. Ох! Ръцете
му бяха само за драскане.
Както се вижда, привличането, което изпитвах, беше
достигнало нови висоти. Частта със спирането? Не се
получаваше.
Бяхме в Куала Лумпур за второто състезание от сезона. Бях
там за първи път и мога да кажа, че беше невероятно.
- Как може да ти е скучно? Едва девет и половина сутринта е
– отхапах от филийката си аз.
Закусвах сама, докато Петра все още бе в леглото, за да се
справи с махмурлука си. Изненадващо, аз се чувствах много
добре тази сутрин, предвид това колко бях изпила снощи. Карик
също излиза снощи, но не стоя до късно, защото на сутринта
имаше ранна тренировка.
- Е, да, но аз съм станал в шест. Половината ден вече ми е
минал.
- Връщаш се от фитнес?
- Да.
- Новият ти треньор скъса ли ти задника?
 Карик се оплакваше предната вечер, че баща му беше наел
нов треньор, за да поддържа форма, докато сме
тук. Понеже беше по-висок от обичайното за пилот, той тежеше
повече и трябваше да внимава. Карик можеше и да печели на
пистата, но обичаше да пие и храненето му не можеше да се
нарече здравословно. Ако не тренираше, щеше да качи
килограми, което щеше да повлияе на представянето му. Затова
имаше нов треньор и изцяло нов режим на хранене.
- Този тип е като сержант в тренировъчен лагер. Да не
говорим, че умирам от глад. Единственото, което ми позволи да
закуся, беше мюсли. Шибано мюсли! – оплакваше се той.
- Милото бебенце – подразних го аз.
Той изсумтя в отговор. Телефонът ми иззвъня със съобщение
от мама.
МАМА: Лека нощ, скъпа.
Часовите зони сериозно започваха да я объркват. Засмях се и
й отговорих.
АЗ: Мамо, десет часа напред съм, следователно е
9:30 сутринта. Ще ти звънна довечера, когато
при теб е сутрин.
Тя не отговори веднага.
МАМА: Обичам те. 💓
После вдигнах поглед от телефона си и забелязах как Карик
гледа бекона ми и се облизва.
- Добре ли си? – засмях се аз.
- Не, умирам от глад – погледна обратно към мен. – Ще го
ядеш ли този бекон?
Хотелът ни беше единственото място в Куала Лумпур, в което
сервираха хубав бекон. Нямах търпение да го изям и не исках да
го споделям с него. Точно толкова стисната бях. Отпуснах се
назад в стола си и взех чашата с кафе.
- Наистина ли мислиш, че е добра идея да ядеш бекон?
Неслучайно си на този здравословен режим.
- Боже, не съм с наднормено тегло, нали? – въздъхна
отегчено той.
 Стегна мускулите на ръцете си и трябваше да устоя на
желанието да ги погаля… или да ги оближа.
- Едно парченце бекон няма да ме превърне в шибания
Джабба Хатт.
- Мисля, че когато Джордж Лукас го е създал, е бил просто
Джабба Хатт. Не Шибания Джабба Хатт. И ако баща ти ме види
да ти давам бекон, ще ме уволни.
- Не, няма. Хайде де… само едно парченце бекон.
- Не – дръпнах чинията към себе си и далеч от него.
- О, хайде, бебче. Знаеш, че искаш да ми дадеш.
Бебче?
Усетих думата как премина през мен като еротична вълна.
Притиснах бедрата и устните си, преди да поклатя глава.
- Не. Секси ирландският ти чар не минава при мен.
Той се ухили широко и извади от арсенала си гласа на секси
дявол.
- Ох, Андреса, бебче, ако ми дадеш… ще ти се отблагодаря
подобаващо. Ще бъде нашата малка тайна. Няма да кажа
на никого. Обещавам.
- Как успя да превърнеш разговор за бекон в мръснишки?
- Какво да ти кажа… талант. Но може би не аз съм мръсникът,
а ти. Все пак ти интерпретираш думите ми така – повдигна
вежда той.
И лицето ми почервеня. Пръстите му се плъзнаха по масата
към чинията ми.
- Е, ще получа ли бекона? – запърха с мигли към мен.
Негодникът знаеше точно колко добре изглежда и как да ме
накара да забравя всичко.
- Добре – предадох се. – Едно парченце и дори то ти е много.
Взех едно парче бекон и му го подадох.
- Казвал ли съм ти скоро колко си невероятна?
- Не.
Гледах как го слага в устата си и начина, по който затвори
очи, докато дъвчеше.
- Да, такава си. Толкова невероятна. Господи, какъв хубав
бекон – стенеше той.
 Започнах да се чувствам неловко от звуците, които издаваше.
Кой да предположи, че парче бекон може да ме възбуди?
Представих си как съм в леглото гола върху Карик, а той е в
мен и издава същите тези звуци.
- Добре, искам още - гласът му навлезе в секс фантазиите ми.
- А? Какво? Да – подадох му чинията, без дори да се замисля.
Секунда по-късно осъзнах какво бях направила.
- Я, почакай! Дай ми я тук! Ще ме забъркаш в неприятности!
Опитах се да взема чинията, но Карик събра всичкия бекон и
го натъпка в устата си.
- О, Боже! Не мога да повярвам, че направи това! –
безуспешно сложих ръка на устата си, за да не се засмея.
- Не подценявай на какво е способен един гладен мъж – каза
той с пълна уста и блясък в очите.
Не можех да не погледна как адамовата му ябълка се
повдигна, докато преглъщаше. Беше странно секси. Всичко
около тази сутрин беше секси по един странен начин.
- Господи, така е много по-добре. Чувствам се като нормален
човек – отпусна се на стола си и скръсти ръце пред корема си.
- Имаш нужда от терапия – остроумно отбелязах аз. – Искаш
ли и останалата част от закуската ми? – посочих наляво, където
седеше полуизядената ми филийка и кафето.
- Извинявай – усмихна се Карик. – Искаш ли да ти взема
още?
- Не, не се притеснявай – махнах с ръка.
- Какви са плановете ти за днес?
- Нищо особено. Ще си почивам на басейна.
- Макар да смятам, че това да лежиш по изрязан бански е
невероятно…
- Кой каза, че ще нося изрязан бански? – прекъснах го аз.
- Въображението ми. Защо? Ходиш по монокини ли?
Нудистка? – очите му искряха, сякаш ги бяха подпалили с
кибрит.
- Не, перверзник такъв. Ще нося нормален бански и това е
всичко, което ще научиш.
- Знаеш как да развалиш удоволствието – нацупи се той.
 - Аз съм най-добрата ти приятелка, забрави ли? – поклатих
глава и се засмях. – Не говориш така на приятелите си.
- Кой го казва? Ако не те докосвам, мога да правя каквото
поискам тук – потупа по главата си с пръст.
- И ако искаш да продължа да ти бъда най-добра приятелка,
ще престанеш – усмихнах се самодоволно.
- Добре, гаднярка такава – извъртя очи той. – Не искаш ли
вместо да седиш на басейна в бабешкия си бански да се
позабавляваш с мен?
- Как да се позабавлявам? – попитах, провокирана от
разговора преди това и пламъка в очите му.
- Забавно.
- Да се позабавлявам забавно?
- Точно така – наклони глава настрани в крива усмивка.
Точно тази момчешки чаровна усмивка ме накара да кажа:
- Добре, съгласна съм.

След закуска Карик се върна в стаята си, за да си вземе

портфейла и аз направих същото. Имах чувството, че ще
спортуваме по някакъв начин, защото той ми каза да си сложа
маратонки.
Петра беше будна, седеше в леглото и гледаше телевизия.
- Хей, пропуснах ли закуската? – гласът й беше дрезгав.
- Да, спряха да сервират в девет и половина, но ти взех тези –
подадох й кексче и банан.
- О, ти си злато – тя махна опаковката на кексчето и започна
да го яде. – Е, какво ще правим днес?
Седнах на ръба на леглото и изритах джапанките си, за да
обуя маратонките си.
- О, аз ще излизам с… Карик.
Това я накара да повдигне вежди. Тя знаеше, че с Карик се
разбираме и не каза нищо, но знаех какво си мисли.
- Като приятели – добавих.
 - Да, разбрах това.
- Така ли?
- Мхм – отговори и отхапа отново от мъфина. – Ако щяхте да
правите секс, вече щеше да е факт. Карик не се занася. Време е
да се научи как да бъде приятел с човек от другия пол. Мисля, че
е готино, че сте приятели.
- Да – казах с усмивка.
- Е, какво ще правите?
- Всъщност не знам – взех чантата си изпод леглото и
проверих дали портфейлът ми е вътре. – Не иска да ми каже, но
явно ще е нещо забавно.
- Е, приятно прекарване на това забавно нещо.
Взех очилата си от шкафа, сложих ги на главата си и спрях до
вратата.
- Хмм, искаш ли да дойдеш с нас? – не беше среща, така си
мислех.
- Не, единственото, което мисля да правя днес, е да си
почивам на басейна.
- Ще се видим после – отворих вратата аз.
- Ще излизаме ли довечера?
- Задължително.
Оставих Петра и тръгнах към асансьора, срещата ми с
Карик беше във фоайето.
Той вече ме чакаше, когато отидох. Устните му се извиха в
усмивка, когато ме видя.
- Готова ли си?
- Да.
Последвах го през хотела към паркинга.
Той извади ключа си и отвори вратата на един лъскав черен
Mercedes SLS AMG Roadster.
- Готино – казах аз.
- Под наем е – присви рамене той. – Дилърите обичат да ми
дават коли, когато съм тук за състезания.
- Сигурно е готино да си Карик Раян – въздъхнах замечтано,
докато пръстите ми се плъзгаха по полираната боя на колата.
 - Има си своите плюсове – усмихна се широко той. – Искаш
ли да караш? – подаде ми ключа Карик.
Усетих прилив на адреналин, но той бързо изчезна.
- Не знам къде отиваме.
- А, да, вярно. Може да караш на връщане.
Това ме накара да се усмихна отново.
Седнах в колата, закопчах си колана и свалих очилата си.
Карик запали двигателя и колата се изпълни с песента на Clean
Bandit – „Истинска любов“. Сложи очилата си и излезе от
гаража към красивия слънчев ден.

- Искаш да караме картинг? – погледнах нагоре към знака

над входа и сложих ръце на бедрата си.
Намирахме се пред пистата за картинг „Сепанг“, която беше в
непосредствена близост до тази, на която щеше да се състезава
след няколко дни.
- Да – каза той до мен.
- Но ти си изкарваш прехраната така.
- И?
- Добре, искаш аз да се състезавам с теб – бившият шампион
по картинг и настоящ на Формула 1. Е, поне няма да се чувствам
зле, когато загубя.
- Ще те оставя да победиш, ако ще се почувстваш по-добре.
- Ъгх, победа от съжаление? Не, това е по-гадно – ударих
рамото му с моето и игнорирах привличането, което усетих при
допира.
Той се засмя.
- Всъщност, трябва ли да правиш това? А ако се нараниш? –
погледнах го смутена.
Ако се нарани по някакъв начин и не може да се състезава, а
после Оуен и Пиърс разберяха, че е бил с мен, главата ми щеше
да е на гилотината.
 - Знаеш с кого говориш, нали? – престори се на обиден той. –
Аз съм Карик Раян, бог на пистата.
- Ха! – засмях се аз. – Трябва ли да се поклоня в краката ти,
о, боже?
- Не е необходимо, новак.
Той ме потупа по главата с ръка и аз го бутнах, което го
накара да започне да се смее.
- Но… - каза той със сериозно изражение – това, което искам
от теб, е да го пазиш в тайна.
- В тайна? – наклоних объркано глава.
- Мхм. Баща ми не знае, че съм тук, поради гореспоменатите
причини, и за да ми спестиш месец опяване от него за
неразумното ми поведение, ще ти бъда благодарен, ако пазиш
малкото ни картинг състезание в тайна.
- А – скръстих ръце, - значи аз съм малката ти мръсна тайна?
- Е, не бих използвал тези думи, но можеш да бъдеш малката
ми мръсна тайна, ако пожелаеш. Само кажи.
Зацъках с език и поклатих глава като се престорих на
отвратена, а той ми отговори с бурен смях. Престорих се, че не го
усетих с всяка част от тялото ми.
- Е, това, което всъщност ме молиш, е да пазя това в тайна от
баща ти, който по случайност ме плаши до мозъка на костите
ми? – казах, като се опитах да върна разговора към
първоначалната тема.
- Страх те е от баща ми? Защо? – изглеждаше изненадан.
- Защото той не ме харесва.
- Не е вярно – отряза ме той.
- Мисли, че съм разсейване.
- И кого разсейваш?
- Теб. И другите момчета, разбира се.
- О, да. Тогава ти си идеалният човек да пази тайната ми,
защото те е страх от баща ми, което означава, че никога няма да
ме издадеш – той се усмихна самодоволно и тръгна към
сградата.
- Хей, я почакай. Това ще ти струва скъпо точно защото ме е
страх от него.
 Той спря, обърна се, наклони глава и ме погледна
преценяващо.
- Интересно. Продължавай – подкани ме с ръка Карик.
- Е, ако днес нараниш този твой божествен задник – той
извъртя очи, когато го казах, – баща ти ще ме уволни, преди да
успея да кажа „СПРИ“.
Взираше се в мен с език между зъбите. Имаше хубав език.
Можеше ли някой да има хубав език?
Сигурно се целуваше добре. И не само това.
Сега започнах да си представям как засмуквам езика му и
после как Карик използва езика си и…
За Бога, Анди! Съвземи се!
Отърсих се от похотливите си мисли.
- Искаш да ти платя за мълчанието ти?
Не можех да разбера тона му. Звучеше твърде равнодушен и
се притесних да не би да съм казала нещо грешно. Разбира се, че
се шегувах и той обикновено разбираше шегите ми, но може би
този път не беше разбрал.
- Нещо такова – казах припряно.
- Или е точно това или не е. Кое е, Андреса?
- Е… - усмихнах се леко аз.
Той дълго време се взираше в мен. После в очите му видях
изненада и възхищение.
- Шантаж. Впечатлен съм – усмихна се широко той, стисна
ръката си в юмрук и удари моя.
Най-накрая спрях да задържам дъха си.
- Е, какво искаш в замяна? – започна да се движи с гръб към
вратата, така че все още гледаше към мен.
- Ами… - стиснах устни и ги потупах с пръст – не знам.
- Секс? Мога да бъда твой секс роб за седмица. По дяволите,
дори няма нужда да ме изнудваш за това. Ще го направя
безплатно.
Поклатих глава, като се опитвах да потисна усмивката си.
- Ти си секс маниак.
- Не съм маниак. Просто обичам да правя секс. Има разлика.
- Да, сигурно.
 - О, Боже. Моля те, не ми казвай, че си от онези хора, които
не обичат да правят секс. Защото, ако е така, сигурно е, защото
си го правила с грешните хора, което означава, че задължително
трябва да спиш с мен.
- Разбира се, че обичам да правя секс!
Добре, може и да казах това малко по-високо от
необходимото.
- Слава богу.
- И определено няма да спя с теб.
- Жалко.
Извъртях очи.
- Защо изобщо говорим за това?
- Защото сексът е най-интересното нещо на света и аз съм
страхотен в него.
Той спря пред мен и ме погледна право в очите. Усещах как
очите му ме изгарят. Изведнъж не можех да си поема въздух или
да помръдна.
Сексуалното напрежение припламна помежду ни. И толкова
ми се искаше да се възползвам… да разбера дали наистина беше
толкова добър, колкото казва.
Но не можех.
- Без секс, приятелче – гласът ми прозвуча пресипнал, затова
се прокашлях. – Ние сме само приятели, помниш ли? – попитах
и посочих двама ни.
- О, да. Разбира се. Бях забравил за момент – като укор
започна да цъка с език. – Ние не сме само приятели. Ние сме
най-добри приятели, Амаро. Научи го най-накрая.
- Съжалявам – вдигнах ръце и се престорих, че се предавам.
- Е, добре тогава – каза той, когато тръгнахме отново. –
Избави ме от страданието. Колко ще ми струва?
- Още не съм решила. Мисля, че ще си запазя тази
възможност и ще се възползвам от нея, когато наистина имам
нужда.
- Тогава се увери, че е нещо, от което наистина, наистина
имаш нужда, защото ще ти се размине само веднъж с това да ме
изнудваш.
 Карик ми намигна, отвори вратата и ме пусна да мина първа.
Отидохме до гишето за билети. Зад него стоеше един мъж, който
гледаше към Карик, сякаш му беше познат, но не знаеше откъде.
Чудех се колко време ще трябва на продавача на билети да
разбере точно кой е.
- Какви картинг сесии имате? – попита Карик.
- Имаме бързи, които траят петнадесет минути – отговори
мъжът с перфектен английски. – Може да наемете и за по-дълго
време.
Карик ме погледна.
- Какво предпочиташ?
- Ти избери. За мен е без значение.
- Ще взема от тези за петнадесет минути. Можем да добавим
още, ако поискаме, нали?
- Да – каза продавачът на билети. – Само кажете на стюарда
и може да платите, като тръгвате.
Той принтираше билетите ни, докато с Карик спорехме кой
да плати.
- Сериозен съм. Няма да те оставя да платиш, Андреса.
- Стига де, ти плащаш за всичко. Дори когато излизаме да
пием по нещо, плащаш за всички ни.
- Колко пари си спечелила миналата година?
Това ме изненада.
- Това какво общо има?
Той се наведе до ухото ми. Усещането за тялото му до моето
накара всичко в мен да се преобърне.
- Знаеш ли колко спечелих аз? Двадесет милиона. Аз ще
платя проклетите билети.
Дръпнах се назад и го погледнах в очите.
- Добре – предадох се аз.
Бързо погледнах към продавача на билети, който се
преструваше, че не ни слуша.
С победоносна усмивка Карик подаде кредитната си карта на
момчето. Когато платихме, продавачът на билети ни каза, че
трябва да дадем билетите си на стюарда на картинга.
Бяхме се запътили натам, когато той каза:
 - Ти си… Карик Раян, нали?
В очите на Карик се появи загриженост. Беше глупаво от
негова страна да си мисли, че ще дойде тук и никой няма да го
познае.
- Да… - каза той и се върна към гишето – но съм дошъл само
да се позабавлявам с приятел. Не си ме виждал, става ли?
- Добре – отговори продавачът на билети, - но може ли един
автограф?
- Разбира се – усмихна се Карик.
- Може ли на шапката? – каза момчето и свали шапката на
Формула 1, която носеше.
Карик кимна и той му я подаде заедно с един маркер.
- Фен на Формула 1 ли си? – попита Карик, докато изписваше
името си.
- Голям. С по-малкия ми брат не пропускаме състезание по
телевизията. Ти си ни любимец. Брат ми ще е много
разочарован, че само аз съм се запознал с теб.
- Идвали ли сте на Гран При?
- Не – отговори продавача с неудобство, - билетите са твърде
скъпи за човек, който работи на гише на картинг писта.
Усетих болка в гърдите. Явно Карик чувстваше същото,
защото се обърна към момчето:
- Как се казваш?
- Сюлейман.
- Радвам се да се запознаем, Сюлейман – подаде му шапката
и маркера Карик. – Напиши името си и това на брат си, както и
адрес и ще ви изпратя два ВИП билета.
Сюлейман изглеждаше така, сякаш някой току-що го е
ударил в лицето – в добрия смисъл.
- Сериозно? – попита с ококорени от изумление очи.
- Сериозно – усмихна се Карик.
Гледах го заинтригувана и можех да го видя в очите му –
беше щастлив, когато носеше радост на другите.
Сега разбрах защо държеше да плаща за всичко. Не за да
покаже колко пари има. Опитваше да донесе щастие на хората
със същите тези пари.
 Зад прекомерната му сексуална освободеност и цялото това
поведение на алфа-мъжкар се криеше добродушен мъж.
Сюлейман бързо написа информацията на едно листче и го
даде на Карик, който го сгъна и го сложи в портфейла си.
- Ще изпратя билетите утре – каза му Карик.
- Много Ви благодаря – пресегна се напред Сюлейман, хвана
ръката му и се здрависаха. – Нямате представа колко много
означава това за нас. Брат ми ще бъде толкова щастлив като му
кажа.
- Изчакай да си тръгна, преди да му се обадиш. Не съм тук,
помниш ли? – потупа с палец носа си Карик.
- Разбрах – отговори Сюлейман и направи същото.
- Ще се видим с теб и брат ти на състезанието – каза Карик и
тръгна, а аз го последвах.
- Чао! Благодаря отново! – извика Сюлейман след нас.
- Това, което направи, беше много мило – казах му, докато
вървях до него и го потупах с ръка.
Той ме погледна и присви рамене.
- Ако така ще получа половин час насаме с теб, без да се
появят фенове, значи си е заслужавало.
- Не мисля, че го направи заради това. Мисля, че видя едно
момче, което няма много и искаше да направиш нещо хубаво за
него.
Той погледна напред и каза:
- Никога не съм бил толкова беден, като този човек, но не сме
имали много. Всичко, което имахме, баща ми влагаше в
състезанията. Затова знам какво е да бъдеш без пукната пара.
Бях наистина впечатлена. Не знаех това за Карик. Той не
беше от типичните „дойдох от богато семейство в най-скъпия
спорт” състезател. Той идваше от средната класа, заедно с баща
му се бяха трудили упорито, за да стигне Карик до тук.
- Ти притежаваш много добро сърце, Карик Раян – бутнах го
с рамо.
Той ме погледна ужасен.
- По дяволите, не го казвай публично. Ще съсипеш имиджа
ми.
 - Боже мой, но, разбира се, не бихме искали това да се случи
– изсумтях аз. – Това е още една тайна, която трябва да пазя,
така ли?
- Хм, така изглежда – той погледна към мен, а очите му се
усмихваха.
- Накрая ще изгубя бройката на тайните за теб, които трябва
да пазя – подразних го аз.
- Ако правилно си изиграеш картите, можеш да станеш една
от тези тайни.
Ето го пак.
Извъртях очи, за да го иронизирам.
- Само в мечтите ти, Раян – лекичко го бутнах, за да го насоча
към изхода за пистата. Сега завлачи задника си натам, за да
мога да го наритам.
- Ха! Ето това вече определено е само в твоите мечти, Амаро.
- Ще видим – повдигнах брадичката си и го изгледах
отвисоко, докато минавах покрай него, насочвайки се към
стюарда.
След като стюардът ни разясни правилата за безопасност и
Карик му даде автограф, се облякохме в специални гащеризони
за състезания.
Определено бяхме дошли в най-подходящото време на
пистата. Нямаше никого, освен нас двамата. А картовете ни
очакваха на пистата.
Издърпах от косата си връзката, с която бях вързала косата си
на конска опашка. Нямаше как да си сложа каската, ако косата
ми е вдигната така. Трябваше да е сплетена на плитка, каквато
обикновено си правех, когато ходех в гаража или на пистата.
Докато прокарвах пръсти през косата си, за да пригладя
кичурите, забелязах, че Карик ме наблюдава.
Забелязах топлината в очите му, но това не ми подейства.
- Никога ли преди не си виждал как момиче оправя
прическата си? – попитах го с насмешка.
- Никога досега не бях виждал как ти оправяш прическата си.
И никога не бях виждал косите ти разпуснати. Красиви са.
 - Благодаря – бузите ми пламнаха. – Няма да останат такива.
– Бързо сплетох косата си и накрая вързах плитката с ластика.
Карик продължаваше да ме наблюдава.
Когато ме гледаше така, ме караше да искам неща, които не
можех да получа.
Сложих си огнеупорното боне, която скри лицето ми.
- Ще си сложиш ли твоето? Или се бавиш, защото си
притеснен от това, че ще победя?
Той се усмихна широко.
- Приготви се да получиш твоя ритник по задника, Амаро.
Харесваше ми да се занасям с него. Сериозно, аз нямах
никакви шансове да го победя, но беше забавно да го накарам да
вярва, че съм уверена в способностите си.
Аз бях добър състезател, но определено не бях шампион като
него.
Карик сложи огнеупорното си боне, която скри красивото му
лице, после сложи каската си, като остави повдигнат визьора.
Накрая си сложи и ръкавиците.
Аз също вече бях с каска и ръкавици.
- Готова ли си? – той посочи с глава към пистата.
- Да.
Тръгнахме към картовете и изведнъж се сетих нещо. Карик
не позволяваше на никого да плаща за каквото и да е, а аз бях
сигурна, че ще загубя предстоящото състезание. Така че сега
беше много подходящо време да се обзаложа с него, а той
нямаше да може да ми откаже заради силния си състезателен
дух.
- Мисля, че трябва да се обзаложим за това състезание.
Той се обърна към мен и аз можех да видя очите му,
благодарение на все още вдигнатия визьор.
- Наистина ли искаш да го направим?
- Да, искам.
- Съгласен съм. И на какво ще се обзаложим?
- Победеният плаща вечерята.
Той се замисли за секунда.
- Добре, става.
 Свали ръкавицата си и стисна ръката ми. Усмихнах се на себе
си, пуснах визьора на каската си и се вмъкнах в моя карт. Карик
се мушна в неговия.
Стюардът стоеше отстрани на пистата със зелен флаг в ръка.
Имахме 15 минути. Една обиколка вероятно щеше да ни
отнеме по-малко от минута, така че щяхме да направим
петнадесет обиколки. Стюардът вдигна три пръста и започна да
отброява времето до старта.
Три…
Две…
Аз запалих двигателя.
Едно.
Флагът падна рязко и ние тръгнахме, като постепенно
увеличавахме скоростта.
Карик беше много напред, но не толкова много, както би
трябвало да бъде, и аз разбрах, че се бави умишлено заради мен.
Трябваше да го приема като комплимент, но по натура аз бях
боец, обичах да се съревновавам и неговото поведение ужасно
ме вбеси. Не ми трябваше неговото снизхождение.
Състезанието беше в разгара си, но Карик не увеличаваше
дистанцията между нас прекалено много. Опитваше се или да
ме будалка, или просто да бъде мил.
Каквото и да се опитваше да направи, той събуди дявола у
мен. Беше се включил инстинктът на убиец и сега аз бях длъжна
да спечеля това състезание на всяка цена.
Когато накрая видях стюарда да размахва белия флаг, който
обозначаваше началото на последната обиколка, аз вече знаех
какво трябва да направя.
Трябваше да победя, независимо какво щеше да ми струва.
Карик все още беше пред мен и аз знаех, че той чака
последния завой, преди да натисне газта към финалната права.
Това нямаше да стане, приятел.
Влязохме в последния завой.
Моята възможност наближаваше. Преди завоя нашата
скорост беше 40 км в час, така че аз щях да се възползвам от
това. Вместо да намаля скоростта, както беше направил Карик,
за да вземе завоя, аз продължих със същата скорост и ударих
карта му отзад, избутвайки го извън пистата, право в калта.
Ха!
Хвърлих поглед назад, за да се уверя, че той е добре. Видях
как Карик гледа към мен от калта. Не беше нужно да виждам
лицето му, за да разбера, че беше бесен.
Смеейки се, аз натиснах газта докрай и със свистене пресякох
финалната линия.
Карираният флаг се спусна ниско долу, аз победих.
Победител!
Ухилена до уши, продължих с карта до пит-стопа. Спрях,
измъкнах се от карта и си свалих каската и бонето.
Като видях Карик да се приближава към мен, започнах да
пляскам и да играя танца на победата.
Карик натисна спирачките и паркира точно до мен. Излезе от
карта и свали каската и бонето си. Беше сърдит.
О, не, той беше бесен.
Това предизвика у мен още по-широка усмивка и желание да
продължа да танцувам.
- Не мога да повярвам, че направи това! – възкликна той,
- За какво говориш? – направих се, че не разбирам.
- Избута ме от пистата. Това е шибана измама.
Спрях да танцувам и сложих ръцете си на кръста.
- Аз те измамих? Аз те победих!
- С измама! – той махаше с ръце.
- Май тук някой не може да губи. Ако беше обмислил
ходовете си, вместо да се правиш на великодушен, щеше да
победиш. Толкова си бесен, защото аз финиширах първа.
Стратегическите действия не означават измама, Карик.
Той се намръщи, което предизвика смеха ми.
- Аз победих великия Карик Раян и той не може да приеме
това! – пеех аз.
Той ме гледаше възмутено и ровеше с ръце в косата си.
- Не си ме победила, защото ме измами.
- Победих! Победих! Анди е победител – виках аз. Вдигах и
свалях ръцете си в такт с движението на тялото си, както правят
мажоретките.
- Измамница!
- Неспособен да губи! – аз се смеех толкова силно, че
трябваше да се наведа, за да си взема въздух. В очите ми се
появиха сълзи от смях. Не можех да си спомня кога за последен
път се бях смяла така. Но си спомнях, че последния път, в който
се смях, пак беше с него.
Винаги с него.
Карик се приближи, вдигнах глава и го видях стоящ точно
пред мен, с изключително сериозно лице.
Изтрих с опакото на ръката си сълзите от радост, все още не
можех да спра да се смея.
- Победен от един от твоите механици, при това жена. Какво
може да направи това с твоята репутация, Карик? Това може да
погуби кариерата ти. Ти ще бъдеш унищожен, ако това някога
излезе наяве.
Устните му потръпнаха.
- Пак ли ме изнудваш?
Ухилена, наклоних главата си настрана.
- Може би – вдигнах рамене.
Той поклати глава. Виждах как отчаяно се опитва да не се
разсмее, но очите му блестяха.
- Изнудване, измама, после отново изнудване. Коя си ти? И
какво си направила с Андреса, която аз познавах?
- Може би не ме познаваш така добре, както си мислиш –
намигнах му и го ударих с пръст по носа.
Той хвана пръста ми и го задържа.
В мига, в който моята кожа се докосна до неговата, сякаш
нещо тревожно премина през тялото ми.
Тревогата идваше от него. От начина, по който се повдигаха
гърдите му всеки път, когато си поемаше дъх. От начина, по
който се раздалечаваха устните му, когато издишваше. От
неговото напрегнато тяло. И невъобразимата му близост до
моето. Сетивата ми се изостриха. Въздухът беше станал тежък.
Срещнах погледа му и устата ми пресъхна. Смехът беше
изчезнал от устните ми и беше заменен с нещо съвсем различно.
Нещо по-горещо.
Чувствах тази жар вътре в себе си. Пръстите му се плъзгаха
по ръката ми, галейки я.
- Андреса, ти си… - гласът му беше различен. Беше станал
дълбок и дрезгав.
- Победителят? – прекъснах го аз, опитвайки се да звуча
нахално. Но не се получи. Говорех задъхано.
Исках да се върнем назад, където бяхме в началото, но не
знаех как да направя това.
Той бавно ме привлече към себе си, по-близо до всичко,
което исках, но не можех да имам.
- Никога досега не съм срещал такава като теб.
Уау.
И, по дяволите.
По всички шибани дяволи.
Бях почти сигурна, че той щеше да ме целуне и аз наистина
исках силно да направи това.
Господи, толкова силно исках да го целуна.
Устните ми бяха готови за това. Но не биваше. Той беше
състезател. Аз не можех да бъда с него.
Съсипах всичко, като направих крачка назад, ръката ми се
изплъзна от неговата. Разочарование се изписа по лицето му, но
се престорих, че не го виждам.
Поставих каската си в карта, все още усещах ръката ми да
гори от неговото докосване. Стиснах я в юмрук, опитвайки се да
се освободя от спомена за неговия допир. Прочистих гърлото си.
- И така, дължиш ми една вечеря, Раян.
Вечеря. По дяволите. Трябваше да изгубя, за да имам
възможност да платя вечерята. Как може да съм толкова
глупава?
Обвиних за поведението си размекнатия си мозък, който
абсолютно беше способен на подобно нещо.
Обърнах пак към него лицето си, решително блокирала
чувствата си. Усмихнах му се леко, но знаех, че устните ми
трепереха. Надявах се той не забеляза това. Той все още гледаше
към мен, но в погледа му не се четеше нищо.
Притаих дъх, в очакване на отговора му.
Той вдигна ръка, прокара пръсти през косата си. После
устните му се разтеглиха в топла усмивка.
- Не че заслужаваш вечеря, защото ти ме измами… но
технически ти победи. Така че, нека бъде така, аз ще платя. Е,
какво ти се яде?
Теб. Искам само теб.
С ръка на бедрото си, аз наведох глава на една страна,
опитвайки се да изчистя от мислите си всичко от рода на „искам
Карик”.
- Какво ми се яде? - свих устни и взех решение: - Местна
храна.
Той се усмихна.
- Отличен избор. Знам едно местенце, на което да те заведа.
 Пътувахме около четиридесет минути, преди Карик да
паркира на улицата близо до сграда, която приличаше на
магазин. Той шофираше на идване, защото знаеше пътя, но на
връщане към хотела щях да карам аз и очаквах с нетърпение
колата да бъде в ръцете ми. Излязох от колата и застанах до
Карик, който вече стоеше на тротоара.
- И така, къде отиваме? – попитах, като хванах здраво
дръжката на чантата си и я притиснах към себе си.
- Наблизо има едно страхотно местенце.
Докато вървяхме, оглеждах магазините и витрините наоколо.
Бях завладяна от всички аромати и надписи - свежа храна,
дрехи, бижута. Улични художници рисуваха портрети, а няколко
възрастни мъже играеха на една маса игра, подобна на дама.
Наоколо звучеше традиционна музика, една песен преливаше в
друга. После видях онази малка безвкусно украсена сергия,
която беше пълна с бижута, вдъхновени от филмчета на Дисни.
И тогава го забелязах.
- Господи, това колие с Макуин Светкавицата ли е? - спрях и
се върнах към сергията.
Аз бях нещо като фен на Макуин Светкавицата. Сериозно,
“Колите” беше най-доброто анимационно филмче на Дисни.
Можех да го гледам всеки ден, за разлика от Дисни принцесите.
Приближих се по-близо, за да се убедя, че това наистина
беше колие с Макуин Светкавицата. Това беше най-якото нещо,
което някога бях виждала. Малка висулка във формата на
Макуин, прикрепена към сребърна верижка. Подозирах, че
верижката няма да е сребърна и вратът ми щеше да стане зелен
след час носене на това украшение, но не ми пукаше, защото го
исках.
Навих верижката с висулка около ръката си и щях да
попитам мъжа колко струва, когато почувствах как горещината
от тялото на Карик притисна гърба ми.
- Защо гледаш това колие с “Колите” така, сякаш е диамант
Тифани?
Обърнах лицето си към него.
- Защото за мен има същата стойност. Боклукът за един е
съкровище за друг.
Очите му блестяха на слънцето, когато ме погледна.
- Значи да разбирам, че си фен на “Колите”?
- Ъм, да - погледнах го шокирана. Защо въобще ме питаше?
Искам да кажа, кой не обичаше този филм? - А ти не?
- Не - усмивката му докоснаха очите му.
- Какво? Защо не?
- Защото не съм на пет.
Сръгах го в ребрата.
- Никога ли не си гледал филма? - погледнах го с
любопитство.
- Не.
- Как въобще е възможно? - извиках. Оставих огърлицата да
се изплъзне от ръцете ми и застанах лице в лице с него.
- Отново, защото не съм на пет.
Поклатих разочаровано глава.
- Изпуснал си много. И се наричаш пилот? - замълчах за миг,
след което сложих ръце на кръста си. - Сериозно, трябва да
гледаш това филмче. То е невероятно. Струва си - след което
реших: - Ще го гледаме следващия път, когато си свободен.
Той сви устни и със сигурност едва сдържаше усмивката си.
- И какво смяташ да направиш? Да го купиш и да ме
принудиш да го гледам?
- Не, аз вече го имам на DVD, глупчо.
 Лицето му светна и едва тогава осъзнах каква грешка бях
направила.
- Носиш го със себе си, нали?
Бузите ми пламнаха в яркочервен цвят, свалих поглед към
краката си.
- Може би - промърморих.
- Пътуваш по света и носиш филмчето със себе си? -
заливаше се от смях той. Наистина едва си поемаше дъх. Просто
умирах, защото сега знаеше каква глупачка съм.
- Това е моята защита, когато съм нервна... моето лекарство -
казах аз.
Повдигна с пръсти брадичката ми така, че да го погледна.
Лицето му сияеше развеселено.
- Знаеш ли, нормалните хора всъщност имат истински
средства за защита.
- Искаш да кажеш, че не съм нормална? - опитах се да звуча
дръзка под изпитателния му поглед.
- Не. Казвам, че си уникална.
- В лошия или в добрия смисъл? - захапах устна.
Усмихна се с крайчеца на устата си, но в очите му блестеше
нещо, което намекваше всъщност колко сериозен беше.
- О, определено в добрия. Ти си… непредсказуема, Андреса.
О! Уау!
Почувствах как истинско удоволствие пронизва цялото ми
тяло.
- Е, искаш ли колието?
- Мхм.
Не спираше да ме гледа, а аз него. Бях заслепена, омагьосана
от неговия сладък сексапил.
Той отмести очите си от моите и незабавно усетих как
погледът му ми липсва. После взе едно колие от стелажа. Преди
да успея да го спра, той вече го държеше и питаше продавача:
- Колко?
- Петдесет и пет ринга. Но ще ви дам го за петдесет - каза
търговецът.
 Карик извади портфейла си, видях, че извади много повече
от петдесет ринга и ги даде на човека.
- Задръжте рестото.
Не знаех колко точно му беше дал, но очите на мъжа светнаха
и побърза да прибере парите в чантата си.
- Ето - Карик ми направи знак да се обърна.
Завъртях се с гръб към него.
- Не беше нужно да го правиш - казах тихо.
- Исках го.
Той сложи колието около шията ми. Хладната висулка
докосна кожата ми. Щом я закопча, сложи ръце на раменете ми.
- Сега твоята защита ще бъде навсякъде с теб.
Почувствах нещо дълбоко да докосва сърцето ми.
Стиснах висулката в ръка.
- Благодаря - казах през рамо.
Погледът му се плъзна към устните ми. Сините му очи
потъмняха, върна погледа си към мен, след което отстъпи назад.
- Хайде. Отиваме да хапнем.
Вървяхме още малко, когато Карик спря пред малък
ресторант. Беше толкова невзрачен, че щях да го подмина.
- Тук? - посочих към ресторанта.
- Отвън не изглежда нищо особено, но почакай да влезем.
Когато Карик ми отвори вратата, влязох в малък оазис на
Малайзия. Той не се шегуваше. Бях изкушена дали да не се
върна обратно, за да се уверя, че все още се намирам в реалния
свят. Сякаш бях влязла в приказния свят на Нарния.
От високия таван висяха красиви червени фенери. Масите
бяха от тъмно дърво, а на тях лежаха прибори за хранене,
декорирани в различни наситени цветове - червено, зелено и
лилаво. Дървените столове имаха меки облегалки, украсени в
същия стил като приборите за хранене. На стената имаше
изумителни рисунки в златист цвят, а завесите на задните
прозорци образуваха рамка към красива градина с голям
фонтан в центъра.
- Господин Раян! - от бара се приближи нисък на ръст
малайзиец, но с широка усмивка на лицето. - Радвам се да Ви
видя отново. Чудех се кога ще дойдете. И виждам, че водите
приятел. Здравейте! – каза , а усмивката му стана още по-
широка.
- Здравейте!
- Гънтур, това е приятелката ми Андреса Амаро. Андреса,
това е Гънтур Вон. Той е собственикът на това приятно местенце
- обясни ми Карик.
- Притежавате прекрасно място - казах.
- Благодаря – каза Гънтур, махайки с ръка. - Но обстановката
е нищо пред храната, която предлагаме - намигна ми,
предизвиквайки усмивката ми.
- Това не е шега - каза Карик, когато Гънтур ни настани. -
Защо мислиш задникът ми расте всеки път, когато идвам в
Куала Лумпур?
- Е, благодаря, че ме взе със себе си - усмихнах се, когато
срещнах погледа му над масата.
- Какво мога да ви предложа за пиене? - попита Гънтур.
- За мен една газирана вода - поръчах аз.
- За мен същото - добави Карик.
Гънтур ни подаде менюто.
- Добавили сме няколко нови ястия от последното Ви
посещение - каза приятелски Гънтън на Карик, потупвайки го
по рамото. - След малко се връщам с напитките ви.
- Е, как намери това място? - попитах Карик. - Едва ли го има
в туристическите справочници.
- Когато започнах кариерата си във Формула 1 и дойдох тук за
първото си състезание, чрез един от спонсорите се запознах с
Гънтур. Той се оказа нечий роднина. Гънтур е голям фен на
състезанията. Както и да е, той ми даде визитка на своя
ресторант и ми каза да го посетя. Каза, че предлагат най-хубавия
наси лемак в цяла Малайзия. Нямах никакво понятие какво е
това наси лемак, но една вечер бях толкова отегчен, че седнах
зад волана и дойдох тук. Опитах малко наси лемак и още
няколко ястия и оттогава идвам тук, за да хапна, всеки път
когато съм в Куала Лумпур. А и Гънтур е страхотен човек.
 - Да, изглежда мил - сложих ръце под брадичката си. - И
какво точно е наси лемак?
- Това е традиционно национално ястие. Представлява ориз,
сварен в кокосово мляко, и се сервира в палмов лист.
- Ти готвиш? - попитах учудено, опитвайки се да си го
представя в кухнята.
- Не, прочетох го в менюто - усмихна се, а очите му се
плъзнаха надолу към менюто пред него.
Разсмях се, разтърсвайки глава.
- Е, какво ще поръчате? - Гънтур се беше върнал с нашите
напитки.
Благодарих му, когато остави поръчаната от мен вода пред
мен, и погледнах към менюто. Не знаех какво да поръчам,
затова поисках помощ от Карик.
- Искаш ли да поръчам за двама ни?
- Моля - усмихнах се.
Слушах как Карик изброява нещо, което звучеше като ужасно
голямо количество храна, докато аз отпивах от водата си.
Гънтур записа поръчката и изчезна към кухнята.
- Е, не мога да повярвам, че никога преди не съм те питала,
но къде в Ирландия си израснал?
- Хоут. Това е старо рибарско селище близо до Дъблин.
- Там има плаж?
- Не - засмя се той. - На пристанището има скала, по която да
стигнеш по-близо до водата. Не прилича на това, което ти си
имала в Бразилия.
- Невинаги съм била близо до плажа, помниш ли? Родена
съм в Англия.
- Да, разбира се - каза. - И къде точно в Англия?
- Лондон.
- И защо си се преместила в Бразилия?
Отпих глътка вода, подготвяйки отговора си.
- Баща ми почина, когато бях на десет.
- Господи, Андреса. Аз не знаех това. Много съжалявам.
- Няма проблем. Не си го убил ти.
За момент той ме погледна сконфузено.
 - Извинявай. Шегата беше неуместна.
Махнах и лицето му се отпусна. Просто не исках да ме гледа
със съжаление. Можех да приема това от всекиго, но от него… не
бих го понесла.
- Както и да е. Майка ми нямаше роднини в Англия, но пък
имаше в Бразилия. Тя се чувстваше самотна в Англия, затова
реши да живеем в Бразилия.
- Сигурно ти е било трудно - да изгубиш баща си и да се
преместиш на другия край на света.
- Справих се - казах едва. - Имам много братовчеди, чичовци
и лели, така че ми беше хубаво да бъда около семейството си.
- Как почина баща ти? Ако не възразяваш да питам.
- При злополука.
- Каква злополука?
- От най-страшните - гласът ми стана пресипнал и веднага се
почувствах зле, затова се опитах да сменя темата с нещо по-
приятно. - А ти как реши да станеш пилот на Формула 1?
- Баща ми беше механик…
- Не знаех - наклоних се напред с интерес.
- Е, да, израснах, заобиколен от коли. Дядо ми - бащата на
моя баща, също е бил механик, така че, предполагам, колите, са
в кръвта ми. Когато навърших седем, баща ми ме заведе с
няколко приятели на картинг за рождения ми ден и от този
момент се пристрастих. Занимавах се с картинг на регионално
ниво, участвах в състезания. Обичах го. Не можех да му се
наситя. Татко веднага забеляза колко сериозно се отнасям и
естествено видя колко съм добър, особено отчитайки факта, че
печелех всички състезания, в които вземах участие – Карик ме
награди с дръзка усмивка. - И оттогава той посвети цялото си
време на моята мечта. С всички състезания, в които участвах, му
беше трудно да работи, затова му се наложи да намали часовете
работа през деня и взимаше много нощни смени, за да изкарва
пари. След това, когато навърших тринадесет, дядо почина и
остави всичко на татко - дома си и всичките си спестявания.
Картингът в Ирландия е добър и състезанията бяха прилични,
но аз исках още. Баща ми видя, че в Англия за мен имаше
повече възможности за развитие в картинга, преди да вляза във
Формула 1. Така че той продаде къщата на дядо и нашата и се
преместихме в Англия. Взе къща под наем и работеше, когато
можеше. Парите, които получи от дядо и от къщата, използва, за
да не се разорим. На четиринадесет се включих към
13
Интернационал А, или както е по-известно сега KF2 . Година
по-късно достигнах до Формула А. На следващата година отидох
на Формула Супер А. След това се придвижих към Формула 3,
после Формула 2 и така на двадесет стигнах до Формула 1.
- Уау. Това е страхотна история. Баща ти е направил много, за
да бъдеш там, където си - казах. Започнах да разбирам защо
Оуен толкова се грижеше за Карик и защитаваше кариерата му.
- Да, много. Той е страхотен. Най-добрият баща, който човек
би искал да има.
От тези думи в гърлото ми заседна буца.
- А майка ти?
Очите му потъмняха.
- Тя не е с нас. И не е от дълго време.
- Тя си е тръгнала?
- Когато съм бил на две. Действително тя никога не ми е била
майка.
- О, Карик… Толкова съжалявам.
Не можех да си представя как някой може да изостави детето
си. Майка ми никога не би ме изоставила, както и баща ми… за
нищо на света. Единствената причина, поради която той си
тръгна от мен, беше смъртта му. А да оставиш някой като
Карик… дори не можех да си го представя. Той беше невероятен.
Протегнах ръка през масата, за да докосна ръката на Карик и
да преплета пръсти с неговите.
- Тя е загубила много, Карик. Наистина много.
Той погледна към ръката ми, задържайки погледа си за миг
върху нея, а после впи очи в мен.
Сърцето ми заблъска в гърдите.
Издърпах пръсти от неговите и прибрах ръката си. Вдигнах
своята напитка и отпих нервно.
 - Коя е любимата ти кола? – попита ме неочаквано, явно
смутен от това, което бях направила с нашите ръце.
- О, това е лесно. Ягуар ХК-120.
Баща ми е имал такава кола, тя беше неговата гордост и
радост. Той я караше до деня на смъртта си. Оттогава не съм
виждала тази кола. Когато баща ми почина, майка ми я продаде
на търг и даде всичките пари за благотворителност. Дълго й бях
ядосана за това.
- А на теб?
- Обикновено тази кола, която карам. В това отношение аз
съм непостоянен – той се усмихна, а аз избухнах в смях. – Как
реши да станеш механик? – попита той.
- Точно както ти си разбрал, че искаш да станеш състезател.
Израснах, заобиколена от автомобили. Беше нормално да се
случи. Въпреки че най-вероятно майка ми би се радвала да се
занимавам с нещо друго.
- Например?
- Всичко друго, но не и механик. Мисля, че тайно се надяваше
да тръгна по стъпките й и да се превърна в модел.
- Майка ти е модел?
- Мхм – не отговорих веднага, след като попита. Не беше
нужно да бъде гений, за да използва Гугъл и да намери връзка
между баща ми и майка ми, въпреки че не допусках, че Карик
ще търси информация за мен или майка ми.
- Знаеш ли, това е забавно. Когато те видях за първи път, си
помислих, че си модел.
Поклатих глава.
- Дали съм чувал някога за майка ти?
- Вероятно не. Тя е загърбила кариерата си, когато съм се
появила аз. Била невероятно красива, все още е такава.
- Мога да си представя.
- Чакай малко. Имам нейна снимка – извадих телефона от
чантата си и му го подадох, за да види снимката, където сме
заедно с мама. Направих я точно преди да тръгна от Бразилия.
 - Това е майка ти? По дяволите, по-скоро приличате на
14
сестри. Тя определено е MILF .
- УФ! – пресегнах се през масата, за да взема телефона от
ръката му. – Това е отвратително! Не можеш да говориш такива
извратени глупости за майка ми!
Той се засмя.
- Съжалявам. Не казвам, че бих… ъм… разбираш, с твоята
майка, но мога да си представя, че има мъже, които силно биха
искали да го направят.
- Господи, Карик. Млъкни, става по-зле! – сложих глава в
ръцете си.
- Съжалявам – потисна смеха си.
Вдигнах глава и я разтърсих укорително.
- Приема се. Отдавна исках да ти задам един въпрос. Имаш
ли някакви традиции, които спазваш преди състезание?
Баща ми имаше. Той винаги слагаше черни боксери и
чорапи. Също така, преди всяко състезание закусваше едно и
също - омлет от яйца. Така и не разбрах защо.
- Да.
Аз изчаках, но той така и не отговори.
- Ами… ще ми кажеш ли какви са те?
Той сложи ръце на масата и се наведе напред.
- Добре – издиша той. – Преди всяко състезание
задължително ям шоколад Галакси.
- Сериозно? - усмихнах се аз. – Защо?
Без да отделя поглед от мен, той се облегна назад на стола си,
оставяйки ръцете си на масата.
- Веднага след преместването ни в Англия, дали поради
напрежението, или че бяхме в друга страна, или нещо друго, на
всички състезания завършвах четвърти в най-добрия случай.
Бях се паникьосал, защото баща ми се отказа от много неща, за
да се преместим в Англия, а и знаех, че мога много повече.
Преди едно състезание бях гладен, бях забравил да ям и баща
ми каза: „Ще изгубиш това състезание на празен стомах“. Той
излезе за малко храна. Когато се върна, каза, че е намерил само
някакъв скапан автомат. Даде ми шоколад „Галакси“, а аз
попитах: „Какво, по дяволите, е това? Не го искам. Това е
шоколад за жени. Мъжете не ядат „Галакси“. Мъжете ядат
15
„Йорки“ . Помниш ли онази реклама?
- Спомням си – засмях се, наслаждавайки се на начина, по
който той разказваше тази история.
Разказът му беше съпроводен от всякакви мимики, а очите
му изразяваха различни емоции.
- Тогава баща ми се ядоса и каза: „Е, тук нямат шоколади за
мъже, така че яж този шибан женски шоколад и си затваряй
устата.“
Избухнах в смях.
- И ти какво направи?
- Нацупих се за минута, а след това изядох шибания шоколад
„Галакси“ и той се оказа най- хубавият шоколад в живота ми от
всички, които съм опитвал, но не казах това на баща ми. След
това седнах в картинга и за първи път спечелих надпревара в
Англия.
Усмихна се леко и сякаш видях отражението от спомените му
в неговите очи.
- Оттогава моят баща преди всяко състезание ми купува от
автомат шоколад „Галакси“ който изяждам. Това е моята
единствена странност.
- А ако наблизо няма автомат с шоколад „Галакси“? Или още
по-лошо, ако няма автомат?
Той се наведе напред с изкусителна усмивка.
- Автомат винаги има, Андреса, и там винаги има шоколад
„Галакси“.
- Ах – преимуществото да бъдеш Карик Раян.
Гънтур приближи до масата ни и носеше огромен поднос,
натоварен с храна. Нареди ястията пред нас. Тогава друг
сервитьор постави пред мен зелени листа.
- Бананов лист – каза Карик, когато видя как гледам към тях.
– Това е вместо чиния.
- Аха, разбирам. Яко.
 След като всичката храна беше поднесена, аз се загледах в
ориза, месото, зеленчуците и другите ястия, които не бях в
състояние дори да опиша, а Гънтур ни покани да се насладим на
храната.
Внимателно обърнах поглед към Карик.
- Това е твърде много за здравословна диета – усмихнах се,
защото той разбра, че се шегувам.
- Видяла ли си дори един дебел малайзиец?
Огледах хората, които седяха наоколо.
- Не.
- Ето, това е.
- Ясно, Джаба – подразних го. – И така, с кое да започна
първо?
Той погледна безмълвно блюдата с храна пред мен. Тогава
посочи едно от ястията и каза:
- Опитай с това.

Прекарахме прекрасен обяд, в който се наслаждавахме на

храната и общуването си. Говорихме за училището, приятелите
си, за любими книги, говорихме за музика – за всичко и за
нищо.
Часовете минаха бързо. Това беше един от най-хубавите дни,
които някога съм прекарвала с някого.
След като приключихме, Карик плати, като възрази отново,
когато пожелах поне наполовина да разделим сметката. А и аз
не възразих да си спестя „колко спечели миналата година?“.
- Благодаря ти за днес. За картинга и за вечерята – обърнах
се към него, докато вървяхме под късното следобедно слънце.
- За мен беше удоволствие.
Минахме покрай пазара по обратния път към колата. Когато
стигнахме до нея, Карик ми подаде ключовете.
Усмихнах се като котка, на която са дали мляко.
 - Връщаме се в хотела? – казах, докато сядах на шофьорското
място.
- Да, но пътят ще бъде дълъг.
Сложих си предпазния колан и запалих двигателя. Той
замърка като коте. От радиото прозвуча песента „Иска ми се да
бъдеш моя“ на Филип Джордж.
- Готов ли си за пътуването на живота си? – сложих ръце на
волана, обърнах се към Карик, а той ме гледаше с непроницаемо
изражение.
- Мхм, готов съм.
Начинът, по който го каза, накара сърцето ми да забие в
гърдите ми. Превключих предавките, погледнах в огледалото и
излязох на пътя. Натиснах педала до дупка.
 - Е, какво мислиш?
С Карик се намирахме в неговата стая, за да гледаме
анимацията „Колите“. Накрая го бях убедила. Бях се отпуснала
на дивана, а краката си бях вдигнала на масата за кафе. Карик
стоеше на другия край на дивана, а между нас имаше огромна
купа с преполовен сладолед. Това беше най-вкусният сладолед,
който бях яла в живота си. Напомняше ми сцена от филма „Сам
в къщи“, където Маколи Кълкин изяде планина от ледени
лакомства.
Беше ясно, че Карик си беше дал почивка от диетата си. Но
този път държах сладоледа далече от него, защото днес на
състезанието Карик беше завършил трети. Това не беше
обичайно за него. Беше нормално да завърши първи или втори.
Но много рядко трети. Беше казал, че колата била
неуправляема. С Бен я бяхме проверили, но не открихме
никакъв проблем, така че не знаех какво се беше случило там.
От онзи момент Карик беше в лошо настроение, което не
беше изненадващо. Той притежаваше силен спортен дух и не
обичаше да губи.
Когато тази вечер беше казал, че не му се излиза, бях
предложила да остана с него, докато Петра и момчетата се
върнат.
С удоволствие бях останала, защото нямаше да го видя в
продължение на няколко дни и бях доволна от възможността да
прекарам с него малко време. Утре заминавахме за Бахрейн, а
Карик щеше да остане още няколко дни, защото имаше срещи с
пресата и с няколко спонсори, както и срещи, свързани с
рекламата.
Бяхме поръчали малко храна и сладолед на рум сервиза и си
прекарвахме нощта забавно.
Всяка вечер в неговата компания беше весела. Можеше да се
каже, че бяхме станали по-близки в последно време. Много
близки. Прекарвахме заедно по-голямата част от деня, а когато
не можехме да се видим или си пишехме, или си звъняхме.
Бързо се беше превърнал в най-добрият приятел, които бях
имала някога.
- Не беше зле – замислено каза той след края на „Колите”.
- Не беше зле? – гледах към него с престорено отвращение.
През повечето време, докато гледахме анимацията, той се
смееше. В един момент дори забелязах очите му да се
навлажняват.
- Ами да, не беше зле.
- Лъжеш – свалих краката си от масата за кафе и ги сложих
под себе си, като се обърнах с лице към Карик. – Хареса ти,
признай си.
- Вече ти казах, не беше зле – намръщи се той.
Настроението му все още беше лошо. Мислех, че филмчето
може да помогне, но той все още беше кисел.
- Кажи честно. Кажи, че обожаваш „Колите“ и че това е най-
доброто филмче, което си гледал или ще те накажа.
- Ще ме накажеш? – повдигна вежди той.
- Мхм.
- И как по-точно ще ме накажеш?
Свалих очи към купата със сладолед и я взех. Вдигнах купата
на нивото на гърдите си, вдигнах лъжицата с разтопен сладолед
и го оставих да капе обратно в купата.
- Признай, че „Колите“ е най-добрата анимация, който
някога си гледал, или ще те намажа с този сладолед – погледнах
го заканително.
Веждите му се вдигнаха още по-високо. Свали краката си от
масичката за кафе, намести се удобно и ме погледна
предупредително, когато се обърна към мен.
- Наистина ли, Амаро? Знаеш, че съм по-бърз, нали? Ще
взема купата от ръцете ти и ще те намажа със сладолед, преди да
успееш да размахаш лъжицата към мен.
- О, така ли? - повдигнах вежда. - Много самоуверено от твоя
страна.
Той се надигна и застана на колене на дивана, обърнат към
мен.
- Точно така.
- Предизвикваш ли ме, Раян?
Той наклони глава настрани.
- Да. Защо? Уплаши ли се, Амаро?
- Ха! Не позна. Приемам предизвикателството!
После нещата се случиха много бързо. Успях да загреба
малко сладолед и повдигнах ръка, за да го уцеля с лъжицата. По
дяволите, беше много бърз. Той не се шегуваше. Успях съвсем
малко да изцапам блузата му със сладолед, преди да се озова по
гръб, а купата да падне някъде на пода. Карик прикова ръцете
над главата ми и отскубна лъжицата от пръстите ми.
- Та какво казваше? – попита самодоволно над мен, докато
държеше подигравателно лъжицата над лицето ми.
- Гр-р-р! – изръмжах със затворени очи, докато очаквах
сладоледът да започне да капе върху мен.
- Предаваш ли се? – гласът му стана по-нисък.
Това накара коремът ми да се преобърне. Отворих очи и
срещнах погледа му.
- Няма начин. Предпочитам да бъда намазана със сладолед,
отколкото да се подчиня.
Нещо проблесна в очите му, като ме чу да произнасям
последната дума.
- Просто направи това, което искаш, и да приключваме –
затворих очи, готова да бъда покрита със сладолед.
После го усетих – нещо много голямо и твърдо притисна
бедрото ми. Дъхът ми секна и отворих очи, за да срещна погледа
му. Лицето му беше много по-близо до моето, отколкото преди
малко. Погледът му сега беше… горещ. Сякаш беше натиснал
някакво копче и аз почувствах как цялото ми тяло реагира на
него. Неговото тяло притискаше моето, а ерекцията му се
опираше в бедрото ми. Осъзнах, че дори само близостта му ме
побъркваше.
Прехапах устна.
Той вдиша дълбоко. Това накара мускулестите му гърди да се
раздвижат. Очите му потъмняха от желание.
Свали лъжицата към устата ми и покри устните ми със
сладолед.
После хвърли лъжицата на пода и се приведе още по-близо.
Без да отделя очи от моите, много бавно прокара език по
устните ми и облиза сладоледа от тях.
Милостиви Боже.
Замръзнах. Всеки мускул в тялото ми се скова. Не можех да
помръдна, дори да исках.
Но аз не исках. Аз наистина не исках.
От момента, в който се запознах с Карик, аз мислех
единствено за това какво е да го целуна, да го вкуся… и сега
изглеждаше, че бях на път да разбера.
Въпреки че знаех, че не трябва да го правя, защото това
нямаше да доведе до нищо хубаво, не можех да намеря сили да
спра.
Бях длъжна поне да опитам.
- Какво правиш? – прошепнах. Думите ми бяха неубедителни
и безсмислени.
Той притвори бавно сините си очи и навлажни устните си с
език.
Господи, колко е красив.
Когато ме погледна отново и видях в тях изгарящата страст,
усетих този пожар право между бедрата ми.
- Побеждавам – прошепна тихо.
Тогава той пое устните ми в най-чувствената и сладка
целувка, която някога съм изпитвала. Всеки нерв в тялото ми
оживя. Сякаш бях живяла в сън през всичките двадесет и четири
години и сега се събудих само от докосването на устните му.
 Езикът му нахлу в устата ми, за да докосне леко моя. Можех
да усетя сладостта на сладоледа по него. Вкусът му сякаш беше
изпълнил всяка моя мечта. Простенах, докато ръцете ми се
обвиваха около шията му, а пръстите ми се заровиха в косата му.
Това сякаш го запали, той изръмжа и разтвори краката ми с
коленете си. Разположен между тях, той се притисна към мен.
Всеки твърд сантиметър от неговото желание докосваше
изгарящата ми от жажда плът.
Господи! Това е невероятно!
Бях във възможно най-лошата позиция, защото не исках да
го спра, особено докато се притискаше към мен.
Известният бас от песента на Fleetwood Mac - The chain
изведнъж изпълни стаята от телефона ми на масичката за кафе.
Дръпнах се от Карик и осъзнах какво съм допуснала да се случи.
Мамка му! Какво правя?
- Остави го – каза Карик, а после върна устните си на моите,
плъзна пръсти по косата ми, за да ме върне там, докъдето бяхме
стигнали.
И, Господи, аз исках целувката да продължи. Но разумът ми
казваше, че трябва да прекратя всичко. От това нямаше да
излезе нищо хубаво. Едно приятелство щеше да се разруши.
Карик беше пилот. И мой приятел.
Вътре в мен се зароди чувството за дискомфорт. Сложих ръце
на гърдите му и го отблъснах.
- Чакай. Трябва да спрем – казах задъхано.
- Да спрем? – не изглеждаше щастлив от идеята.
Да, и аз изглеждах по същия начин. Но трябваше да
прекратим това, така беше правилно.
- Да, трябва – шмугнах се под него и се плъзнах по дивана.
Стъпих на треперещите си крака и се отдръпнах. Трябваше да
създам някакво разстояние между нас. – Това… това не
трябваше да се случва - докоснах с пръсти устните си. Все още го
чувствах по тях.
Карик беше седнал и ме гледаше объркано и неразбиращо.
- Точно така трябваше да се случи. И трябва да продължи да
се случва – той се изправи на крака.
 - Не. Не мога да го направя с теб – гласът ми беше рязък. Не
исках да прозвучи така.
- Не можеш да го направиш с мен? – изражението на лицето
му стана гневно. – Какво, по дяволите, трябва да значи това?
Познавате онова чувство, когато осъзнавате, че се закопавате
сами. И независимо колко се опитвате да кажете нещо, което ще
оправи нещата, те стават още по-зле и потъвате все по-
надълбоко.
Точно това се случваше в момента.
- Означава, че аз съм си аз, а ти си ти – притиснах ръка към
гърдите си.
- Аз съм аз? - той ме гледаше и беше повече от бесен.
Бях объркана и ядосана. Ако трябваше да бъда честна, бях и
възбудена.
- Да! Ти – Карик Раян – първокласна мъжка курва! Ти спиш с
всичко, което мърда, и не искам да бъда просто една от бройките
ти. Работя за теб, ти си пилот, а аз не се обвързвам с пилоти.
Знаеш това!
Тишината в главата ми глухо туптеше. Не си давах сметка
какво казвах, но знаех, че беше много лошо. Разбрах го от
начина, по който Карик ме гледаше - сякаш го отвращавах.
Издишах, прокарвайки ръка през косата си.
- Слушай… не се изразих правилно…
- Не, мисля, че си права – гласът му беше твърд и студен.
- Аз… - не знаех какво да кажа. Въздъхнах смирено. – Може
би трябва да си тръгвам.
- Да. Вероятно трябва – каза, без да ме погледне. Обърна се и
се загледа през прозореца.
Взех телефона и ключовете от масичката за кафе и обух
пантофките си.
Когато стигнах до вратата, се обърнах към гърба му.
- Ще се видим ли после?
Изчаках малко, но не получих отговор. Отворих рязко
вратата и после я затръшнах след себе си.
 Как позволих това да се случи?
Ние се целунахме, а сега бяхме ядосани един на друг и това
беше толкова глупаво.
Седях на леглото в хотелската си стая – каквото правех между
впрочем през последните два часа, откакто си тръгнах от Карик.
Емоциите в мен бушуваха и се променяха постоянно - от гняв
към тъга, после отново гняв и така до безкрай. Сега бях в стадий
на смирение. И съжаление.
Силно съжаление.
Мразех начина, по който си тръгнах. Не исках да се карам с
Карик.
Той беше най-хубавото нещо в живота ми.
Майка ми казваше, че никога не трябва да си лягаш скаран с
някого. Честно казано, едва ли щях да мога да заспя, преди да
оправя нещата с Карик.
Не исках да съсипем всичко, което бяхме постигнали.
Целувката не биваше да е причина за съсипването на каквото
и да е.
И да, когато го целунах, в мен се запали искра и животът
отново придоби цвят, но аз ще успея да се контролирам в негово
присъствие. Защото предпочитах да съм приятелка с Карик,
както и да се държи той, отколкото да го няма в живота ми.
Взех решението, обух отново пантофите си, взех телефона и
ключа за стаята си и тръгнах към асансьора.
Колкото повече асансьорът се изкачваше към етажа му,
толкова повече се увеличаваше моята нервност. Когато вратите
на асансьора се отвориха на неговия етаж, тръгнах към стаята
му, изпълнена с решимост и устременост.
Почуках и зачаках.
Но никой не отговори.
Той не беше тук?
Почуках отново, този път по-силно.
 Отново нищо.
Изчаках още миг, преди да се откажа. Бях решила да говоря с
него и да изясним случилото се между нас, а него го нямаше,
дявол да го вземе.
Въпросът беше къде беше отишъл?
Може би беше излязъл, за да се срещне с Бен, за да си почине
в неговата компания.
Щях да му напиша съобщение, в което да го попитам дали
може да поговорим. Трябваше да го намеря, за да се убедя, че
всичко беше наред. Наистина имах нужда да поговоря с него.
Завлякох се обратно към асансьора и натиснах копчето, за да
го извикам. След това написах бързо съобщение на Карик, в
което го питах дали може да се видим, за да поговорим. Тъкмо
натиснах „Изпрати“, когато асансьорът пристигна.
Вратите се отвориха и аз вдигнах поглед от телефона,
привлечена от женски кикот.
Внезапно сърцето ми спря.
Карик. И не беше сам.
Беше притиснал към стената на асансьора привлекателно
елегантно местно момиче.
Устните му бяха на нея. Ръцете му вдигаха роклята й.
Същите устни и ръце преди час докосваха мен.
Сълзи изгориха очите ми, болка стисна здраво гърлото ми.
Залитнах, когато направих крачка назад и привлякох
вниманието на момичето.
- Опа – изкикоти се тя със силен акцент. – Имаме компания –
потупа Карик с пръст по рамото.
Той се отдели от нея, вдигна глава и се обърна към мен.
В момента, в който пияните му замъглени очи срещнаха
моите, в тях се появи шок, който се превърна във вина, след
което очите му потъмняха.
И внезапно почувствах ужасен студ.
- Какво, по дяволите, правиш тук?
Отстъпих назад, реагирайки на изпълнения му с гняв тон.
- Аз… - премигах колебливо.
Никога не ми беше говорил така.
 Насилих се да изправя гърба си.
- Дойдох, за да се убедя, че всичко е наред. Очевидно, при теб
е така.
Гласът ми беше станал твърд и дрезгав, когато посочих към
него… към тях.
Сякаш сега осъзнал, че ръката му все още се намира под
роклята на момичето, той я дръпна, напомняйки ми къде се
намираше неотдавна, когато бяхме в стаята му.
Прилоша ми. Наистина ми се повдигаше.
Чудех се дали можех да стигна до кошче или нещо такова,
защото иначе щях да повърна точно пред него.
Спри Анди. Дишай дълбоко.
Беше свободен да прави каквото иска. А и все пак това беше
Карик. И правеше каквото си иска.
Но той беше с мен…
И аз го отблъснах.
Е, за него не беше проблем да ми намери заместник.
- Кар, коя е тази? – гласът й прозвуча притеснено. Вероятно
си беше помислила, че неговото момиче или нещо подобно.
Разтворих сухите си устни, за да проговоря.
Но Карик ме изпревари.
- Тя е никой.
Никой.
Ако ме беше ударил, нямаше да ме заболи толкова.
Шокирана, направих крачка назад, притискайки с ръка гърдите
си, където той заби нож, причинявайки ми болка.
Без да му пука какво беше направил с мен току що, той
излезе от асансьора, водейки момичето след себе си, като я
държеше за ръка.
Той посочи към асансьора.
- Вече е на твое разположение – гласът му беше лишен от
емоции, сякаш разговорът с мен го отегчаваше.
Погледнах към асансьора, но там виждах него с нея. Как се
притиска в нея. Целува я. Ръката му…
- Ще ползвам стълбите.
- Все тая – мина покрай мен, пускайки момичето в стаята си.
 Положих неимоверни усилия да размърдам краката си, за да
тръгна към стълбите, докато слушах притихващия женски кикот
в неговата стая.
Силно се обгърнах с ръце, стараейки се да се държа, докато
всичко в мен се разкъсваше на парчета. Стигнах до вратата,
която водеше към площадката. Бутнах с рамо, за да отворя,
влетях в коридора и се издишах болезнено, освобождавайки
сдържания в мен въздух.
От гърлото ми се отрони вопъл. Покрих с ръка устата си и я
държах така, докато тичах надолу по стълбите.
Поставих ключа на вратата и влетях в стаята си. Затръшнах
вратата след себе си и се свлякох с гръб към нея.
Чак тогава свалих ръка от устата си, за да притисна с нея
болката, която се появи в стомаха ми, и избухнах в плач. Сълзи
се стичаха по лицето ми, а пръстите ми се плъзнаха по шията, за
да докосна колието около врата ми. Тогава стиснах в ръка
висулката на малката кола.
 На следващия ден тръгнах от Китай, без да видя Карик.
С момчетата бяхме кацнали в Бахрейн, когато включих
телефона си. Пътувахме в автобуса към хотела, когато видях, че
имам съобщение от него.
Съжалявам.
Той съжалява.
За какво? За това, че ме целуна? Че целуна нея? Че прави
секс с нея? Или може би за това, че беше най-големият задник
на света?
Силна вълна на гняв ме обля. Изтрих съобщението и хвърлих
телефона в чантата си.
- Добре ли си? – вдигнах поглед и видях чичо Джон да стои
до седалката.
- Аха. Всичко е наред. Просто съм уморена – насилих се да се
усмихна.
Той седна до мен.
- Разбирам. Бих казал, че съм остарял вече за тези пътувания.
- Ти, стар? Глупости! - погледнах го с усмивка. - Какво щеше
да правиш, ако не пътуваше? Признай си, че ти харесва.
- Разбира се, че ми харесва – намигна ми той. – И все пак
остарявам.
- Е, за мен си все същият като преди, когато бях малко
момиче – хванах го под ръка и облегнах глава на рамото му.
- Радвам се, че си тук.
- Мхм, аз също.
- Също като в доброто старо време – той издиша тежко. –
Прекарваш доста време с Карик.
 Ето, започва се.
Вдигнах глава, за да срещна очите на чичо.
- И?
- И исках да се убедя, че всичко е наред.
Той се взираше така, сякаш можеше да види през мен.
Винаги можеше да разбере, когато се случваше нещо с мен.
- Добре съм. Ние с Карик сме просто приятели.
- Сигурен съм, че ти мислиш така. Но дали и той е на същото
мнение?
Спомних си вчерашния ден.
- Да, той също мисли така.
Още един преценяващ поглед и сякаш нещо в него се
успокои.
- Просто се притеснявам за теб, мъниче.
- Знам и го оценявам, но всичко е наред. Можеш да бъдеш
сигурен в това.
Но не беше съвсем така.
Той си пое дълбоко дъх.
- Въпреки че те виждам всеки ден, откакто пристигна, не
прекарвам достатъчно време с теб.
- Знам какво искаш да кажеш. Но те разбирам. Всички ние
сме заети. А ти си по-зает от всички останали.
Чичо Джон винаги работеше извънредно.
- Да, но нали знаеш, че понякога ми се иска да прекарам
време с моето момиче? Когато се приберем в хотела, да вечеряме
заедно? Или си твърде уморена?
- Никаква умора няма да ми попречи да хапнем заедно –
казах с усмивка.

Бях заспала, когато някой почука на вратата.

След вечерята с чичо отидох направо в леглото, защото се
разпадах на части.
Петра не беше при мен. Тя се върна обратно в Англия за
седмица, за да изясни някои въпроси, свързани с кетъринга –
всичко трябваше да е готово, когато се приберем у дома. След
това щеше да върне при нас. Нямах търпение да бъде при мен.
Точно сега се нуждаех от женската й компания.
Така че когато някой почука на вратата, аз бях сама в стаята.
Станах от леглото и за миг бях заслепена, когато включих
осветлението. Хвърлих един поглед към часовника, за да видя
колко е часът – пет сутринта.
Когато стигнах до вратата, погледнах през шпионката.
Карик.
Мамка му! Какво прави той тук?
Мислех, че все още е в Китай. Бях сигурна, че преди да тръгне
към Бахрейн, трябваше да присъства на една пресконференция.
Вместо това, той беше тук, което означаваше, че беше
тръгнал малко след мен.
Поех дълбоко дъх и отворих вратата.
- Здравей – очите му се плъзнаха по голите ми крака и едва
след това ме погледна в лицето.
Пижамата ми се състоеше от шорти и тениска. Спомних си,
че не носех сутиен.
Страхотно!
Сложих ръце на гърдите си.
- Какво правиш тук? Мислех, че все още си в Китай.
Когато погледнах към него, забелязах, че очите му бяха
зачервени и премрежени. Беше пил?
- Пристигнах по-рано. Частен самолет – поясни той.
- Това е страхотно, Карик, но сега е абсурдно рано, а аз спя.
- Извинявай, просто… - потърка лицето си с ръка. – Исках да
говоря с теб.
И аз исках да говоря с теб снощи, но беше твърде зает да се
натискаш с друга жена.
- Е, не можеше ли да изчакаш по-приемливо време?
Държах се като кучка, защото бях наранена.
Болеше ме от това, че той беше спал с друга. Това, че ме беше
заменил.
Но най-много ме болеше от думите му, че съм никой.
„Тя е никой.“
Тези думи все още кънтяха в ушите ми. Разкъсваха ме на
парчета.
Той каза какво знача за него. Мислех, че сме приятели.
Изглежда обаче не беше така.
 - Не, не мога да чакам – гласът му беше твърд, какъвто беше
и погледът му.
Тогава го погледнах гневно и драматично въздъхнах.
- Е, какво точно искаш?
Той облегна рамо в касата на вратата, приближавайки се по-
близо до мен. Веднага усетих миризмата на уиски, която идваше
от него.
Той беше пил.
Не знам защо, но това ме вбеси още повече. Сякаш разпали
още повече болката, смесена с гняв в стомаха ми.
- Пил ли си?
Той ме погледна объркан.
- Малко. В самолета – той издиша. – Слушай, Андреса, аз
просто…
- Откъде знаеше в коя стая съм? – прекъснах го. Думите
излязоха от устата ми в момента, в който минаха през ума ми.
В очите му проблесна неловкост. След това се изправи и
скръсти ръцете на гърдите си, докато ме гледаше уверено.
- Наистина ли искаш да знаеш отговора?
Изправих се, имитирайки него.
- Да, по дяволите, наистина искам.
Той опря ръка в касата на вратата и се наведе напред с
невероятно самодоволство.
- Защото аз съм шибаният Карик Раян и съм фрашкан с пари.
С тези две неща мога да си купя почти всичко, което искам,
включително номера на хотелска стая, в която си отседнала.
Но не и мен. Мен не можеш да ме купиш, Карик.
Бях готова да затръшна вратата, така че да удари шибаното
му арогантно лице. Той не беше на себе си. Не беше истинският
Карик. Това не беше Карик, с когото общувах през изминалия
месец, за да го опозная.
Това… Не знам защо беше станал такъв, но тази версия –
пияният Карик, ми се прииска да ударя по богаташкото
привлекателно лице.
Пристъпих напред и притиснах силно пръста си в гърдите му,
принуждавайки го да отпусне ръцете си и да отстъпи назад.
- Какво, по дяволите, е това? Това не си ти! Ти не говориш
такива глупости – не и на мен! Идваш тук, сякаш притежаваш
това място, намираш стаята ми и ме будиш, преди да се
разсъмне – нямаш никакво право! Знаеш ли, някои биха казали,
че това е нарушение на закона или може би нахлуване в личния
живот, или пък шибан тормоз! – казах последното, почти
крещейки.
Дори и само от приличие да беше, той изглеждаше разкаян.
Под влияние на гнева ми, той направи още една крачка назад.
- Господи – издиша, прокарвайки ръка през косата си. –
Нищо не става така, както ми се иска.
- Не? И какво си мислеше, че ще стане, като дойдеш
изневиделица тук пиян и се държиш като надут гадняр?
Той не откъсваше поглед от очите ми.
- Може да съм пил, но със сигурност не съм пиян.
Прокарах ръка през заплетената си от сън коса и се
отдръпнах навътре към стаята си.
- Чуй ме, уморена съм и не съм в настроение да споря с теб.
Опитах се да затворя вратата, но той сложи ръка, за да ме
спре.
- Моля те, Андреса. Просто почакай…
Издишах, докато го гледах в очите.
- Какво?
- Писах ти.
- Знам.
По изражението му разбрах, че е очаквал този отговор.
- Защо не ми отговори? – попита тихо. Звучеше сякаш беше
наранен.
Добре, защото и аз бях наранена. Бях шибано, дълбоко
наранена.
- Защото нямаше какво да ти кажа.
Изглеждаше така, сякаш са му казали, че любимата му кола е
разбита на парчета.
Карик понечи да си тръгне, но после спря.
- Не съм спал с нея.
Думите му бяха толкова тихи, че за момент се замислих дали
наистина ги беше произнесъл.
О.
Когато ги чух, сякаш бях обзета от чувство на облекчение. А
това не беше правилно, защото не трябваше да чувствам нищо,
особено към него.
 Той се взираше в мен. В очите му имаше толкова много
отчаяние, че дълбоко в себе си почувствах болка.
- Защо ми казваш всичко това? – гласът ми беше студен,
лишен от емоция.
- Защото… мислех, че… не знам какво си мислех – поклати
глава. – Просто исках да знаеш, че аз не съм копелето, за което
ме мислиш.
Копеле само на половина.
- Прости ми. Дяволски съжалявам.
- Няма за какво да съжаляваш. Ти си свободен. Можеш да
правиш каквото искаш, с когото искаш. Това не ме интересува.
Аз съм никой, не помниш ли?
Това го рани. Видях го в очите му.
Добре. Но той не знаеше дори частица от това, което аз
изпитвах, откакто ми го каза.
След това болката му се превърна в гняв. И това ме вбеси.
- Не мислиш, че съм направил нищо нередно ли? Целунах те,
докато се натискахме на дивана, на който исках да правим секс.
Няколко часа по-късно ме завари в асансьора с друга жена,
която бях готов да чукам.
Всъщност не беше нужно да ми припомня една от най-
лошите ми вечери от дълго време насам. Да не би да се
опитваше да ме провокира? Защото ако е така, му се
получаваше – даже много добре.
- Но това е обичайна нощ за теб, не е ли така? - захапах го,
едва започвах с него.
Беше удар под кръста, какъвто целях.
Това, за което не бях готова, беше, че ще ме заболи да видя
болката на лицето му.
Направих стъпка, за да увелича разстоянието между нас.
- Слушай, аз съм уморена и ядосана, а ти си пил. Не трябва да
водим този разговор точно сега. Няма да доведе до нищо.
- Да, права си - въздъхна Карик разстроен. - Преди да си
тръгна… Искам да знаеш, че съжалявам. Дори повече от това. Ти
заслужаваш по-добро отношение. А аз прекалих. И това, което
казах… Боже, Андреса, ти не си никой. Ти си всичко. Като
изключа баща си, ти си най-добрият човек, когото познавам -
ровеше с ръка в косата си, без да отделя поглед от мен. - Не се
опитвам да си намеря извинение за поведението си... просто не
съм свикнал да ме отхвърлят.
Определено.
- От мястото, на което стоях, не изглеждаше, че тя те беше
отхвърлила.
- Господи, Андреса. Имам предвид теб.
Скръстих ръце на гърдите си и погледнах настрани, за да
скрия болката си.
- Какво искаш да чуеш, Карик?
Той се приближи към мен, провокирайки ме да го погледна в
очите.
- Само ми кажи, че не съм прецакал всичко – гласът му беше
притихнал почти в шепот - шепот, в който прозираше отчаяние.
– Не искам да изгубя приятел. Не искам да изгубя теб.
Преглътнах собствената си горчивина, болка се беше увила
около сърцето ми и го стискаше с всичка сила.
- Не си ме изгубил. Ние просто… просто прецакахме нещата и
се опитваме да ги оправим. Всичко ще бъде наред.
Игнорирах гласчето в главата ми, което ме питаше, как, по
дяволите, всичко ще бъде наред, след като беше съвършено
ясно, че имах чувства към него?
 Бяхме в Испания. Въпреки че беше късно вечерта, беше
много горещо. Все още бях на пистата, приключвах работата
след днешната тренировъчна сесия. Бях сама, бях казала на
момчетата да се прибират в хотела. Те умираха от желание от
отидат да пийнат нещо, а аз бях толкова уморена, че нямах сили
дори да си помисля за нещо подобно. Затова им бях казала, че
ще довърша сама.
След като накрая приключих с всичко, вече си мечтаех да се
пъхна под завивките.
След случилото се в Китай и Бахрейн, всичко между нас с
Карик беше нормално.
Докато бяхме в Бахрейн, бяхме предпазливи и тихи. По-
късно, след като не се бяхме засичали няколко дена и се
срещнахме в Корея на поредния етап от състезанията, нещата
между нас се върнаха по старому. Но никога не оставахме
насаме. С нас винаги бяха момчетата и Петра.
Не бях сигурна защо се получаваше така – дали той го
правеше съзнателно или аз подсъзнателно се стремях към това.
Само бях щастлива, че все още бяхме приятели.
Но споменът за него и жената в Китай беше запечатан в ума
ми. Искаше ми се да можех да го изтрия оттам.
- Имам нужда от услуга.
Вдигнах глава, когато чух гласа на Карик.
Има нещо странно в това човек, за когото сте мислили току-
що внезапно да се появи пред вас.
- Услуга? – повдигнах вежди, като го видях да идва към мен,
бършейки изцапаните си ръце в работния гащеризон. – И както
правиш тук толкова късно?
- Имах среща с баща ми и Пиърс.
- О! За каква услуга става дума?
- Хмм – погледна към мен, а лицето му беше озарено от секси
усмивка.
- Е, какво искаш? – бях самата подозрителност, защото
обикновено услугите за Карик бяха съпроводени с потенциален
риск за моята работа.
Спря близо до мен, вдигна ръка към лицето ми и прокара
палеца си по бузата ми.
Отворих устата си, за да си взема въздух и тогава избухналите
пламъци изгориха кожата ми.
- Масло – показа ми палеца си.
- Масло – изтрих с ръка лицето си. - Кажи каква услуга искаш
– отдалечих се крачка от Карик.
- Трябва ми дама. По-точно бих искал ти да бъдеш моята
дама. Утре вечер трябва да отида на прием, организиран от един
от спонсорите. Той е най-важният ни спонсор, така че е важно да
отида.
- И искаш да дойда с теб?
- Да.
- Защо?
- Защото не искам да отида сам. И защото си изумителна.
Засмях се и поклатих глава.
- Имам предвид защо точно аз?
- Защото ти ще направиш тази стопроцентово скучна до
смърт вечер милион пъти по-хубава.
Комплиментът му ме развълнува истински, приятното
усещане премина през цялото ми тяло.
- Освен това, искам да прекарам малко време само с теб.
Единствено ти и аз. Като приятели… - добави той, като забеляза
изражението на лицето ми. – Липсва ми времето, когато се
забавлявахме двамата.
На мен също ми липсваше времето, когато се забавлявахме
двамата.
- Добре – усмихнах се аз.
Неговото лице сякаш светна, а на мен ми хареса аз да бъда
причината за това. Харесваше ми да го правя щастлив.
 - В колко часа започва приемът? – замислих се за утрешната
тренировъчна сесия. Дали щях да успея да се измъкна за час, за
да си намеря рокля и после да успея да се подготвя.
- В седем и половина. Не се тревожи. Ще говоря с Джон, ще
му кажа, че ще идваш с мен и ще го помоля да те освободи по-
рано.
Да, убедена съм, че ще приеме всичко това с отворени
обятия.
- Нека аз да поговоря с него.
- Сигурна ли си?
Погледнах към него.
- Сигурна съм – тръгнах към мивката да си измия ръцете. – И
така, както трябва да облека?
- Дрескодът е вечерен, така че – рокля.
- Рокля. Ясно.
Мамка му. Аз нямах какво да облека и нямах никаква идея
какво да си купя. Бях от момичетата, които предпочитат дънки и
тениски. Трябваше да попитам Петра. Не се съмнявах, че щеше
дойде с мен за покупки. Тя обожаваше да пазарува.
Карик бръкна за задния си джоб и извади от там кредитна
карта.
- Вземи я.
Взех хавлиена кърпа и избърсах ръцете си.
- Какво е това?
- На какво ти прилича? Кредитна карта, глупаче – усмихна се
той.
- Твоята кредитна карта?
- Да.
- И защо ми да я даваш?
- За да си купиш рокля – той напъха картата в ръката ми.
- Не, не. Няма начин да взема парите ти.
Подадох му обратно кредитната карта, но той вдигна ръце,
отказвайки да я вземе.
- Вземи я. Ти ми правиш услуга, като идваш с мен. Не си
длъжна да изхарчиш куп пари за рокля, която ще купиш само за
да помогнеш на мен.
- Защо си мислиш, че нямам рокля?
Той скръсти ръце.
- А имаш ли?
 Скръстих ръце, подражавайки му.
- Не, не това е проблемът.
- Точно в това е проблемът, така че вземи тъпата карта и си
купи рокля – той си тръгна, преди да успея да направя още един
опит да му върна картата. – Ще се видим утре - обърна се и ми
намигна.
Минута след като си тръгна, аз се паникьосах.
Как, по дяволите, да си купя рокля и да направя себе си
привлекателна до утре вечер?
Докато вървях към стаята си, притеснението ми се превърна в
ужас, изобщо не разбирах защо се съгласих да отида на този
прием с Карик. Влязох в стаята и намерих там Петра.
- Мислех си, че ще излизаш някъде.
- Размислих. Реших да си почина малко и да прекарам време
с теб.
Хвърлих се на леглото, подпрях се настрани и обърнах лице
към Петра.
- Имам нужда от помощ.
- Добре – тя спря да гледа телевизия и се обърна към мен. –
За Карик ли става дума?
Отметнах глава назад.
- Какво имаш предвид?
- Хайде, стига! Дори аз мога да видя напрежението между
вас. Беше странна като си тръгна от Китай и като че ли все още
си.
- Не, нищо такова няма. И няма никакво напрежение между
мен и Карик.
- Разбира се – тя затвори очи.
Предпочитах да не обсъждам с нея, както и с всеки друг,
нашите проблеми. Познавах Петра, харесвах я, но не й вярвах
дотолкова, че да споделям с нея глупостите, които се случваха с
мен и Карик.
- В някаква степен това, за което имам нужда от помощ, е
свързано с Карик. Покани ме да го придружа на приема утре,
като негова приятелка - добавих, като видях как се повдигнаха
веждите на Петра. – Трябва ми рокля – не й казах, че Карик ще
плати роклята, защото това само ще я убеди, че между нас има
нещо. – Но нямам никаква идея каква рокля да си купя, също и
откъде мога да го направя в Барселона, затова ми е нужна твоята
помощ, защото съм пълна нула в шопинга.
Петра започна да ръкопляска от възторг.
- Разбира се, че ще ти помогна.
Хвърли поглед към часовника, аз също го погледнах и
установих, че вече е седем и тридесет.
- Провървя ти, все пак се намираме в един от най-
подходящите градове за късен шопинг. Магазините са отворени
до девет часа – тя се изправи от леглото. – С каква сума
разполагаш? Защото на Пасео де Грасия има най-прекрасните
дизайнерски магазини, но също там има и Зара и Манго.
- Не искам да харча прекалено много – усещах как
кредитната карта на Карик прогаря дупка в джоба ми. – Но
искам да изглеждам добре.
- Бюджетна красота. Разбрах. Да тръгваме, пиленце –
подкани ме, като ме потупа ме по крака, докато минаваше
покрай мен. – Предстоят ни сериозни покупки, а времето ни е
ограничено.

Намирах се в пробната на магазин Манго на улица Пасео де

Гарсия. Петра нервничеше отвън.
- Премери ли я? Вътре си от цяла вечност!
- Премерих я.
- И?
Прокарах ръцете си от горе надолу по роклята, докато се
гледах в огледалото. Просто… Не знаех. Струваше ми се, че
изглеждам нормално, но за мен беше прекалено
демонстративно. Червен сатен, дълга до пода, дълбоко деколте -
без съмнение можеше да се види вдлъбнатината между гърдите
ми. Но не това беше най-показната част. Отстрани имаше цепка.
Въпреки че роклята не беше прилепнала по тялото ми, когато
ходех, се виждаше цялата дължина на краката ми чак до края на
бедрата.
Господи, краката ти нямат край… В паметта ми изплуваха
думите, които някога беше казал Карик в гаража.
 Дали ще ме хареса в тази рокля? Нима това има някакво
значение?
Както изглежда, аз вече знаех отговора на този въпрос.
- Анди? – извика ме с нетърпение Петра. – Ако не излезеш в
следващите три секунди, ще вляза аз.
- Добре. Излизам – поех си дълбоко въздух, отдръпнах
завесата и направих една крачка.
- По дяволите – каза Петра, като се изправи на крака.
- В добрия смисъл ли?
- В най-добрия – усмихна се тя. - Изглеждаш потресаващо,
не че обикновено изглеждаш зле, но ти винаги си в работно
облекло или дънки и тениска. И през цялото време си крила
всичко това – посочи ме ръка от горе до долу. – Карик ще
свърши в панталоните си, когато те види в тази рокля.
- Мила – намръщих се от избора й на думи. - Сериозно,
мислиш ли, че ми отива? – обърнах се, за да се огледам в
огледалото. - Не е ли прекалено червена?
- Изобщо не е. С твоя цвят на кожата и на косата изобщо не
бива да се безпокоиш за това.
- Мислиш, че си струва да я купя?
- Определено мисля, че трябва да я купиш и да я носиш всеки
ден – застана до мен, погледна в огледалото и се усмихна. –
Боже, до теб се чувствам като шибано джудже – нацупи устни
тя.
Петра беше висока само сто шестдесет и пет сантиметра,
което е, общо взето, добър ръст. Просто аз бях прекалено висока.
- Мисля, че трябва да изберем малки бижута – каза тя. -
Може би само обеци. Не искам да отвличам вниманието от
роклята. О, обувки! На теб определено ти е нужно нещо на
токчета. Може в червен цвят или в телесен. Ще видим.
Токчета?
- Виж, Петра, аз не нося обувки с токчета.
- Ще вземем по-ниски токчета – хвана ме за ръка. Седем или
десет сантиметра.
Седем или десет сантиметра?
- Мислех си за нещо около три сантиметра. Сериозно, аз няма
да мога да ги нося. Ще падна и ще се нараня. И ще изглеждам
като гигант. Може ли да обуя пантофки?
 Тя ме изгледа така, сякаш я бях помолила да ми сипе кафе в
овесената каша.
- Не, какво ти става, не можеш да обуеш пантофки! Ще бъде
обидно за тази рокля. Ще те науча да ходиш на токчета. И няма
да изглеждаш прекалено висока. Ще изглеждаш като проклет
супермодел. Сега отиди да се преоблечеш – заведе ме обратно в
пробната, като ме буташе по гърба. – Остана ни много малко
време, а трябва да ти намерим обувки.
 Стоях пред салона за красота на хотела и се чудех какво, по
дяволите, правя тук. Това не бях аз. Аз не правех всички тези
момичешки неща. Разбира се, ходех на фризьор, когато беше
необходимо. Но маникюр? В никакъв случай. Беше ми твърде
неудобно.
Погледнах съобщението от Петра, което получих сутринта.
Беше излязла, преди да се събудя. Трябваше да започне по-рано
работа, за да подготви закуската на Пиърс и останалите от
управленческия екип.
Салонът в хотела. 16:00ч. Записах ти час за
маникюр. Бъди точна. Ще се видим по-късно, когато
се върнеш в стаята, мога да ти направя прическа и
грим.
Погледнах към ръцете си. Кожата ми беше суха и груба.
Ноктите ми бяха изгризани и около кожичките имаше петна от
масло. Уау. Маникюристката щеше да избяга с крясъци само
като ги погледне.
- С какво мога да помогна? – чух глас със силен акцент.
Тогава разбрах, че вратата на салона беше отворена, а на
прага стоеше жена, която гледаше към мен.
Вероятно изглеждах като луда, която просто стои там и се
блещи към салона.
- О, ъм, да, имам записан час… за маникюр – скрих ръцете си
зад гърба. – Запази го моя приятелка.
- О, Вие сте Анди? – усмихна ми се тя.
- Да – казах колебливо.
 - Чудесно! Заповядайте – направи стъпка назад и ми махна
да вляза. – Аз съм Мартина.
Сложи ръка на гърдите си. Когато видях колко са хубави
ноктите й, се смутих от това моите колко бяха нагризани.
- Записала съм Ви при Алма. Тя ще дойде след пет минути.
Седнете, моля.
Настаних се на един стол.
- Желаете ли нещо за пиене?
- Едно кафе ще бъде чудесно. Благодаря.
Мартина изчезна някъде навътре в салона, оставяйки ме
паникьосана от мястото, където се намирах. Жените тук идваха
основно за да направят косите си. Всички те изглеждаха стилни
и красиви, а аз не бях нито едно от тези неща.
Точно обмислях как да избягам оттук, когато Мартина се
появи с кафето ми.
- Заповядайте.
Подаде ми чашата, а аз я поех от ръката й.
- Благодаря.
Бях изпила само една глътка кафе, когато иззад ъгъла се
появи тъмнокоса жена на около тридесет години.
- Анди? – посрещна ме тя с усмивка. – Моля, последвайте ме.
Ще взема кафето Ви – посегна към ръката ми за напитката.
Нервно я следвах по коридора, докато стигнем една от
стаите.
- Седнете. И така, какво ще правим днес?
- Ноктите ми… те са в ужасно състояние.
- Ясно. Може ли да погледна?
Изведнъж осъзнах, че бях седнала върху ръцете си.
- Съжалявам – засмях се нервно. Издърпах ръцете си изпод
себе си и ги поставих на масата отпред.
Маникюристката нямаше вид на ужасена, което беше добре.
Или беше това, или просто добре се владееше, за да скрие
отвращението си.
- Аз съм автомеханик – обясних й, а тя кимна. - И гриза
ноктите си – чувствах се невероятно неловко. – Но днес ще бъде
специална вечер и трябва да изглеждат добре… доколкото това е
възможно.
- Не се притеснявайте. Ще направя ноктите Ви
зашеметяващи за отрицателно време.
 Час и половина по-късно напуснах салона с усещането, че
съм нова жена. Е, добре, жена с нови ръце. Бяха така меки, а
ноктите бяха ми лакирани в кървавочервено. Нюансът на лака
беше с един тон по-тъмен от цвета на роклята ми и, според
думите на Алма, се допълваха идеално. Тя използва нещо, което
нарече парафин, за да омекоти кожата. Не бях чувала никога за
такава услуга, но бих повтаряла процедурата всеки ден.
Действаше ми релаксиращо. Докато чакахме парафиновата
магия да проработи, Алма ми направи и педикюр, който беше
досущ като този на ръцете.
Бях почти готова за излизането вечерта. Оставаше ми да се
справя с останалите подробности от новия ми образ.
Когато стигнах в хотелската стая, хвърлих чантата си на
леглото, за да покажа ноктите си на Петра.
- Много добре. Сега влизай под душа и измий косата си, а аз
ще ти помогна с прическата и грима.
- Без много грим, нали? - предпочитах по-естествения вид.
- Ще бъде лек, само да подчертаем скулите ти.
- А косата?
Тя се загледа в мен за един по-дълъг миг.
- С тази рокля бих казала, че трябва да я вдигнем в кок, но
тъй като ти никога не я носиш пусната, ми се струва, че трябва
да пада свободно на вълни.
- Ти си шефът – казах и махнах с ръка. Грабнах четката за
зъби, сложих малко паста върху нея и започнах да ги търкам. –
Ще излизаш ли тази вечер? – попитах я от банята.
- Да, ще изляза да пия бира с момчетата – отвърна тя.
Изплакнах си устата, затворих вратата на банята и скочих
под душа.
Половин час по-късно бях избръснала почти цялото си тяло.
Крака, бикини зоната и подмишниците, всичко стана гладко
като кожата на бебе. Подсуших се и намазах тялото си с лосион.
След това облякох къси шорти и потник.
Излязох от банята с кърпа на главата.
- На твое разположение съм.
 Взех телефона си и седнах пред импровизираната тоалетка,
която представляваше огледало, прикрепено към бюро.
Проверих съобщенията си. Имах едно от Карик.
К: Как беше пазаруването?
А: Имам рокля и обувки 😊
К: Радвам се да го чуя. Ще те взема в 19:30.
16
А: Ще се видим после. ХO
Натиснах „изпрати“, преди да осъзная, че в края на
съобщението му бях написала „целувка“. Защо го направих? О,
господи, какво щеше да стане, ако той го разбере неправилно и
си помисли, че… О, както и да е. Трябваше да спра да се
притеснявам толкова и да започна да се забавлявам.
- Готова ли си? – Петра стоеше зад мен със сешоар в едната
ръка и чанта с козметика в другата.

- Какво мислиш?
- Петра… това е невероятно – усмихнах се на отражението си,
докато докосвах косата си.
Беше свършила страхотна работа. Косата падаше на свободни
вълни по гърба, а гримът ми беше лек и неутрален, но
привлекателен.
- Учила ли си професионално това?- попитах я.
- Не, но майка ми е стилист. Някои неща просто ги
наследяваш.
Майка ми беше модел и единственото, което наследих от нея,
бяха добрите гени.
- Е, благодари на майка си, Петра. Всъщност колко е часът? –
погледнах към телефона си. – Мамка му! 19:20 е! Карик ще бъде
тук всеки момент.
Грабнах роклята си и новия комплект бельо и влязох в
банята.
Да, аз си купих ново бельо. Петра ме убеди. Каза, че ще ми е
нужно за роклята. Комплектът беше червен и симпатичен,
изящен и не беше вулгарен. Не че някой друг, освен мен, щеше
да го види.
 Свалих етикета от сутиена и бикините и ги облякох. След
това се вмъкнах в роклята и дръпнах ципа нагоре, докъдето
успях.
Излязох от банята.
- Петра, може ли да ми помогнеш с ципа?
Преметнах косата си през рамо, за да не пречи и, докато
Петра закопчаваше ципа, аз си сложих обеците, които си бях
купила.
- Готово.
- Благодаря – взех парфюма си и пръснах няколко пъти.
- Обувки! – Петра се протегна и ми ги даде.
Обух се и ми бяха нужни няколко секунди, за да запазя
равновесие. Спряхме се на осем сантиметрови токчета – бях
убедила Петра да вземем нещо по-ниско от десет сантиметра, но
въпреки това се чувствах като гигант.
- Изглеждам ли твърде висока?
- Изглеждаш зашеметяващо – хвана ме за раменете и ме
завъртя към огледалото.
Уау! Това аз ли съм? Изглеждах добре, не, не просто добре.
Изглеждах секси. Приличах на майка си, когато е била на моята
възраст.
Усмихнах се на Петра в огледалото.
- Благодаря ти за помощта. Нямаш идея колко много
оценявам това.
Погледнах към колието, което Карик ми беше купил.
Без значение колко много го обичах, не можех да се появя на
изисканото събитието с колието на Макуин Светкавицата. Не
исках да злепоставям Карик. Свалих го и внимателно го сложих
в чантата си за грим.
На вратата се почука. Обърнах се и през рамо погледнах към
Петра, а в стомахът ми запръхтяха пеперуди.
- Да отворя ли или ти ще го направиш? – попита ме тя.
- Ти. Аз.
- Последно?
Поех си дълбоко дъх.
- Аз ще отворя.
Прекосих разстоянието до вратата, а ръцете ми леко
трепереха. Изненадах се колко много се притеснявах. Сякаш
излизах на първа среща.
 Не е среща, Анди. Просто двама приятели, които ще
излязат заедно.
Обвих ръка около дръжката и отворих вратата.
 Карик! По дяволите! Изглеждаше… невероятно.
Божествено.
Беше облечен в смокинг. Господи, всичко в мен се преобърна
и бях убедена, че съсипах новите си бикини.
- Мамка му – въздъхна той. - Изглеждаш… - бавно поклати
глава. – Всъщност нямам думи, с които да опиша колко шибано
красива изглеждаш в този момент.
Добре...
- Какво имаш предвид - хубаво „шибано” или „шибано” в
лошия смисъл? – нервно гладех несъществуващите гънки на
роклята си.
- Всяко шибане е хубаво, Андреса, поне с мен винаги е хубаво.
Очите му се плъзнаха по цялото ми тяло от главата до петите
и запалиха пожар на правилните места. Когато погледът му
срещна моя, беше… изпепеляващ.
- Наистина в най-добрия смисъл „шибано“. Ще го кажа така -
всеки мъж на планетата тази нощ би мечтал да бъде на моето
място.
- Наистина? – усетих как се изчервих.
Той се приближи и докосна нежно с пръсти брадичката ми.
- Наистина. Андреса, изглеждаш зашеметяващо. Абсолютно
зашеметяващо.
Руменината по бузите ми стана още по-силна от
комплимента му. Все още усещах изтръпнала кожата на
брадичката ми, където допреди малко бяха пръстите му.
 - Готова ли си да тръгваме? Колата ни чака долу.
- Ъм, да, само да си взема чантичката.
Когато се обърнах, видях Петра с чантата ми в ръка…
- Благодаря – усмихнах й се и я взех от нея.
- Здравей, Карик – в гласа й се усещаше насмешка.
Хвърлих й един укорителен поглед, преди да се обърна
отново към него.
- Петра – поздрави я той.
- Ще се видим по-късно – казах й и излязох в коридора.
- Забавлявайте се, деца. Не правете нищо, което аз не бих
направила.
Вдигнах ръка и й махнах, докато вървяхме с Карик по
коридора.
- И ако не можете да се сдържите, скрийте се добре! - извика
след нас тя.
Почти умрях от срам. Хвърлих през рамо убийствен поглед
към Петра, но в отговор получих бурен смях.
Карик също се подсмихваше.
Когато стигнахме до асансьора, мълчаливо го изчакахме да
дойде. Вратите се отвориха и Карик ми направи място да вляза
преди него. След като влезе и той, натисна бутона на партера и
застана до мен.
- Не носиш колието си – отбеляза той.
Погледнах го, а ръката ми докосна голото място на шията ми.
- Свалих го. Мислех си, че поне тази вечер ще трябва да се
държа като възрастна. И… не исках да те злепоставя, като съм с
него.
Той ме погледна, сякаш бях изгубила ума си. Дълбоко в очите
му видях тъмнина.
- Купих това проклето нещо за теб. И последното, което
можеш някога да направиш, е да ме изложиш.
Преглътнах нервно.
- Мога да го сложа отново, ако искаш. Само че е горе, в стаята
ми.
- Не, всичко е наред – гледаше напред. – Просто никога не го
сваляй по тази причина. Искам винаги да бъдеш себе си. Никога
не се опитвай да бъдеш някой друг. Харесвам те такава, каквато
си.
Стигнахме приземния етаж и напускането на асансьора ме
направи щастлива. Имах усещането, че след коментара му в
асансьора се беше появил някакъв вакуум, който изсмукваше
всичкия въздух и ме оставяше без дъх.
Карик ме водеше през лобито, като държеше ръката си ниско
на кръста ми. Като излязохме навън, се потопихме се в
топлината на вечерния въздух. Изчакахме да се приближи
колата и шофьорът отвори вратата пред нас. Качих се първа, а
Карик ме последва.
Придвижвахме се бавно и в едно от задръстванията си
спомних, че кредитната му карта все още беше у мен.
- О, ето кредитната ти карта – извадих я от чантата си и му я
подадох. – И благодаря за роклята – добавих аз.
Той плъзна очите си по тялото ми, а на мен ми струваше
много усилия да спра да се гърча под изпиващия му поглед.
- Заслужавала си е всеки цент.
Изчервих се отново. Наистина трябваше да спра с това.
Пристигнахме пред залата на приема. Карик ми подаде ръка,
за да ми помогне да изляза от колата, за което му бях
изключително благодарна. Облечена в тази рокля и с тези
обувки, ми беше много по-лесно да се кача в колата, отколкото
да изляза от нея.
- Благодаря ти – прошепнах, когато Карик затвори вратата.
Тогава той направи нещо, което силно ме изненада. Хвана
ръката ми в своята, сякаш това беше най-естественото нещо на
света.
Може би наистина беше така. Той прекарваше много време в
компанията на жени. Със сигурност го беше направил
несъзнателно. Така че нямаше нужда да се чудя защо. Трябваше
да игнорирам и това как кожата ми настръхна, когато ме
докосна.
Почувствах как погали с палец ръката ми, а после я вдигна
към себе си, за да я огледа.
 - Имам маникюр – обясних, когато забелязах интереса, с
който се взираше.
- Изглежда добре – усмихна се нежно.
И сякаш полетях. Сякаш се бях превърнала в едно розово
облаче от момичешка сантименталност.
Влязохме вътре и аз се огледах, за да опозная мястото, на
което се намирахме.
Всичко около нас крещеше лукс. Имаше само изискани хора
в красиви дрехи, а бижутата на жените бяха лъскави и луксозни.
Всеки един от присъстващите излъчваше богатство.
Това беше „лъскавата“ страна на Ф1, която аз обикновено не
виждах, може би затова се почувствах не на мястото си.
Карик взе две чаши шампанско от сервитьора, който мина
покрай нас.
- Нека лудостта да започне – чукна чашата си в моята.
Лудост беше точното определение, защото това беше
единственият спокоен момент, който имахме – или по-скоро
който имаше той. Когато хората забелязаха появата на Карик, се
надпреварваха да бъдат компанията му.
Интересно беше да го наблюдавам как общува с тези хора –
разбира се, беше очарователен с жените, но някак предпазлив.
Това далеч не беше онзи спокоен човек, с когото прекарвах
времето си. Беше сериозен, съсредоточен, сякаш се опитваше да
докаже нещо. Може би имаше какво.
Почувствах се щастлива, че в общуването си с мен Карик не
беше такъв и че можеше да бъде себе си.
Бях изпила доста шампанско - чашите някак магически се
появяваха в ръката ми отново и отново. След кратък разговор с
толкова непознати, колкото можех да понеса, се извиних и се
отправих към тоалетната.
Когато се върнах към партито, видях Карик да говори с
привлекателна блондинка. На лицето му беше изписана онази
пленителна закачлива негова усмивка. Изглеждаше много
заинтересован от това, което тя му казваше, каквото и да беше
то.
Усетих как ревността се надига в мен. Бързо.
 Недоволна от това, което усетих, реших да оставя Карик да
продължи разговора си и тръгнах към бара.
Исках да си поръчам бира, но всички жени тук пиеха вино,
шампанско или странни на вид коктейли. Не исках да
изглеждам не на място, застанала с бутилка „Будвайзер“ в ръка,
затова, когато барманът ме попита какво искам, отговорих -
шампанско. Със сигурност беше по-добре да продължа с това,
което бях пила до този момент.
- Ако искаше нещо за пиене, трябваше да дойдеш при мен и
да ми кажеш. Щях да ти донеса нещо.
Подскочих, когато чух гласа на Карик.
Обърнах поглед към него.
- Беше зает. Не исках да те прекъсвам – по дяволите, това
прозвуча ревниво. Не ревнувах. Нали?
Устните му се извиха в усмивка.
- Не бях зает. И винаги можеш да ме прекъснеш, знаеш това.
Барманът постави поръчката ми на бара. Карик се протегна и
подаде кредитната си карта, преди да успея да платя сама.
- Един Джеймсън с лед, приятел.
Намръщих се. В отговор на това получих:
- Андреса, когато съм някъде с жена, не очаквай да я оставя
да плати питието си.
- Това се прави на срещи. Ние не сме на среща – напомних му
аз.
Барманът постави уискито пред Карик. Той вдигна чашата и
я приближи към устните си.
- Може и да не е, но въпреки всичко ще платя питиетата ти.
Точка.
- Неандерталец.
Той се изсмя. Споменах ли, че в този момент отпиваше от
уискито си?
- По дяволите, отиде в носа ми! – намръщи се и стисна носа
си с ръка.
Гледка, която никога нямаше да забравя – Карик, изтупан в
смокинг, а от брадичката му се стича уиски.
Засмях се, взех няколко салфетки от бара и му ги подадох.
 - Благодаря – попи капките от ризата си, след което поклати
глава, като се опитваше да проясни ума си. – По дяволите, това
беше странно.
На лицето му се появи онази негова момчешка усмивка,
която сякаш ме удари в гърдите и ме остави без дъх.
- Е, докъде бяхме стигнали?
- Казах ти, че си неандерталец и ти влезе уиски в носа.
- Благодаря, за изчерпателния отговор – когато ме погледна,
неговите сини, сини очи блестяха на светлината, отразяваща се
над бара. – Наричали са ме с различни имена, но никога
пещерен човек.
Сложих чашата си на гранитния плот и подпрях брадичка на
лакътя си, като се взирах в Карик.
- Как те наричат обикновено?
- Преди или след секса?
Лицето ми веднага поруменя. Не бях срамежлива, все пак
работя с груби и загорели мъже по цял ден, но Карик говореше
толкова открито за секс - по един особен директен начин, с
който не бях свикнала.
Всичко звучеше като намек. А може би на мен така ми
изглеждаше, защото исках да направи всичко това с мен.
- Изчерви се – докосна с пръсти бузата ми. – Притесних ли
те?
- Не – отпуснах глава назад, взех чашата си и отпих голяма
глътка шампанско. След това се изправих и се облегнах на бара.
– Преди секса?
- Секс бог. Жребец. Чукай-ме-скъпи-с-този-голям-твой-
пенис-покажи-ми-че-историите-за-теб-са-истина.
Добре, сега определено се изчервих и дори не се опитах да го
скрия.
- Разбирам – казах и вдигнах ръка, за да го прекъсна, а той се
засмя. – А как те наричат след секса?
Той отмести поглед от мен, поглеждайки към масата на
хората пред нас. Изражението му се промени… не разбирах
какво значи това.
 - Копеле. Задник. Егоистичен-арогантен-задник-който-
някой-ден-ще-стане-безполезен-състезател-който-не-е-
направил-нищо-с-което-да-го-запомнят.
Почувствах как въздухът се промени, температурата в залата
падна рязко и ми стана ясно, че имаше предвид точно това,
което каза. Той наистина вярваше в това, което току-що бе
казал.
Този красив и талантлив мъж си мислеше, че ще умре
самотен.
Гледах го зашеметена. Как е възможно да мисли подобно
нещо?
Карик гледаше в чашата си, сякаш очакваше да намери там
отговорите, които търсеше. Изглеждаше толкова дяволски
самотен, че ми се искаше да го прегърна.
Но не можех.
Така че просто се опитах да го накарам да се почувства малко
по-добре по единствения начин, по който можех сега – като се
пошегувам.
Оставих чашата си на бара.
- Е, това са глупости, защото аз ще те помня.
Той вдигна очи от уискито си и ме погледна.
- Наистина?
- Да. Няма да мога да те забравя, защото ще се оженим и ще
се разведем два пъти, но ще продължиш да присъстваш в
живота ми, защото ще имаме деца, на които ще плащаш
прилична издръжка. Ще ми бъде жал за теб, защото с възрастта
ще се превърнеш в истински кошмар. Ще бъдеш грозен и дебел,
така че от време на време ще спя с теб от съжаление.
- Описа добра картинка.
- Това е талант! – повдигнах рамене.
- Значи женени… два пъти?
- Аха, вторият път си ме спечелил, защото съм пропиляла
всички милиони, които съм измъкнала след първия развод –
вдигнах чашата и отпих голяма глътка шампанско.
- А как се е получило първият път?
 - Секс. Била съм млада и наивна – ухилих се, очаквах да се
усмихне, но той не го направи.
В очите му имаше нещо, което накара сърцето ми да започне
бие по-силно, а дъхът ми спря. Отместих поглед настрани, с
надеждата да намеря въздух, когато не гледах към него.
Фокусирах погледа си там, където беше неговият до преди
малко - на хората, които минаваха около нас и си говореха, а
други танцуваха на дансинга.
Гледах навсякъде, но не и към мъжа, застанал до мен.
Мъжът, който с всяка изминала секунда ставаше все по-
опасен.
Карик се наведе към мен, така че ръката му притисна моята,
близо до гърдите ми. Почувствах как изгаря кожата ми през
нежния сатен на роклята ми.
- Съжалявам, че други хора отнемат от времето ми тази
вечер.
Усмихнах му се.
- Всичко е наред. Разбирам. Ти си гвоздеят на програмата, а
аз съм само красиво украшение.
- Наистина си красиво украшение, особено в тази рокля.
- Знам, нали? Добре се справих с този изискан вид.
Добре, мехурчетата от шампанското започват да ме замайват.
- Много по-добре, отколкото осъзнаваш.
Нещо тъмно и необяснимо в гласа му накара пулсът ми да се
ускори.
Когато отпи от уискито си, кимна в посока на дансинга.
- Искаш ли да танцуваме?
- Ъм… не съм сигурна. Не танцувам много добре.
А и с тези обувки вероятно щях да умра.
- За твое щастие аз съм страхотен танцьор. Ще танцувам и за
двама ни.
Разклатих глава и се засмях.
- Боже, колко си…
- Привлекателен? Секси?
- Щях да кажа самоуверен.
- Очарователно, нали?
 Той се усмихна, след което взе почти празната чаша от ръката
ми и я сложи на бара. Хвана ме, за да ме поведе, но преди това
изчака да взема чантичката си.
Докато вървяхме към дансинга, от тонколоните прозвуча
песента на Ъшър “Хванат”. Обърнах внимание на хората, покрай
които минавахме, и видях как го гледат… сякаш беше силна
светлина, а те бяха молци, привлечени от него.
Карик беше толкова харизматичен. Дори да ги нямаше
състезанията и славата, мислех, че той би бил същият.
Самоувереност и мъжественост лъхаха от него така
естествено, както въздухът преминаваше през дробовете му.
Виждах как ме гледат жените. Погледи, които вероятно бях
получавала цяла нощ. За мое щастие, тези погледи, пропити с
тяхната неприязън и ревност, не ме впечатляваха. Да бъдеш
единствената жена в един мъжки свят калява.
Това, което ме караха да усещам със завистливите си погледи,
беше само удовлетворение. Те го искаха, а той беше с мен. Е,
тази вечер.
Когато стигнахме средата на дансинга, Карик спря и се
завъртя с лице към мен.
Чувствах се неудобно. Не бях сигурна какво да правя, къде да
сложа ръцете си.
Също така държах чантичката си, което правеше задачата
още по-трудна.
Трябваше ли да я оставя на пода? Беше нова и толкова
сладка. Не исках да я повредя.
Реших да я задържа в ръката си и неловко поставих китка на
рамото на Карик.
Карик се подсмихна.
Взе чантичката от ръката ми и я сложи във вътрешния джоб
на сакото си. После взе ръката ми. Вдигна я и я постави на
рамото си. Хвана другата и обви пръстите си около нея.
Свободната си ръка плъзна над кръста ми, дланта му нежно
притисна гърба ми, придърпвайки ме по-близо.
Опитвах се да не се напрягам, но близостта му и докосването
му ме влудяваха. Импулси се изстрелваха като куршуми по
нервните ми окончания, където предизвикваха пожари, които
не трябваше да се разпалват за него.
- Успокой се – прошепна в ухото ми.
Това само предизвика повече тръпки по тялото ми.
- Никога ли досега не си танцувала с мъж?
- Ъм… - прехапах устни. – Разбира се, че съм танцувала. Но не
такива танци – не с такъв мъж като теб, който може да
преобърне тялото ми само с поглед… с едно докосване.
Той повдигна вежди.
- Не такива?
- Мхм, сещаш се, бавни танци. Когато танцувам с мъж,
обикновено съм пила и съм, ами… - по дяволите, как можех да
завърша това изречение? Че танцувах само с мъж, с когото
смятах да се прибера вкъщи, за да правя секс в редките случаи, в
които това се случва?
Той стисна ръката ми по-силно и от устата му излязоха
думите, които се въртяха в главата ми.
- Когато се сваляш с някого.
Лицето ми беше поруменяло, когато отговорих:
- Нещо такова.
Той приближи устните си по-близо до ухото ми, дразнеше го
и каза:
- Само да знаеш, танцът, който най-много искам да танцувам
с теб, е дяволски грешен.
Какво, по дяволите?
Погледът ми се върна върху него, но в сините му очи беше
невъзможно да се прочете нещо.
Преди да имам възможност да отговоря, той попита:
- Колко гаджета си имала?
Отметнах глава назад от изненада.
- Ъ-ъ какво?
- Попитах те с колко момчета си била.
- И защо питаш?
- От любопитство.
- Знаеш ли какво прави то?
 - Да, то убило котката, но задоволството, което тя изпитала, я
е върнало към живота, така че ще рискувам. Колко момчета,
Андреса?
Усмихнах се на остроумната му закачка. Реших да отговоря
на въпроса му:
- Няколко. Нищо сериозно.
- Няколко? Мислех, че се редят на опашка.
Аз го погледнах.
- За теб може да е шокиращо, но не. Не всеки мъж иска да се
среща с механик.
- Механик? – засмя се бурно той. – Господи, толкова си далеч
от истината. И определено грешиш, ако си мислиш, че мъжете
не искат да излизат с дяволски секси жена, която работи под
капака. Повярвай ми! Няма нищо по-секси.
Дяволски секси жена…
- Кога беше последната ти връзка?
Въпросът му ме хвана неподготвена. Все още бях замаяна от
„дяволски секси жена“. Но нахлуването му в личния ми живот
ме накара да се намръщя.
- Господи, Карик, какво е това? Разпит?
- Наричат го опознаване.
- Ти вече ме познаваш.
- Не знам всичко.
- Трябва ли да знаеш всичко?
Очите му потъмняха… станаха дълбоки, като бездна, в която
можех лесно да пропадна.
- За теб? Да, всичко.
Сърцето ми прескочи десет удара, преди да се върне към
предишния си ритъм.
- Има по-интересни неща за мен от любовния ми живот –
промърморих.
- Напълно съм наясно с това, но просто ми е интересно.
- Добре… - казах. – Последното ми гадже беше хм…
- Марчело, но дали това наистина можеше да се нарече
връзка? Срещахме се два месеца, от които голяма част от
времето бях на път с отбора. – Преди около две години –
заключих аз.
- Не си била с мъж от две години?
Не можех да определя дали беше шокиран или ужасен. А
може би и двете. Ето защо се почувствах притеснена и
неспокойна.
- Не. Казах, че от две години нямам връзка, не че не съм била
с никого.
Това всъщност бяха глупости. Добре, не беше далеч от две
години – преди около осемнадесет месеца, което е година и
половина. Какво, по дяволите, правех? Нищо чудно, че го смятах
за толкова секси. Бях лишила тялото си от секс за прекалено
дълго време.
- Твърде заета съм – звучеше като опит да се защитя, но не
можех да постигна нищо с това. – И ако не си забелязал, когато
работиш в състезателния бизнес, нямаш много време за срещи –
не че това спираше Карик, но реално той не бе имал връзка.
- Как се казваше?
- Кой?
- Човекът, с когото си се срещала преди две години.
- Марчело.
- Звучи като име на сводник.
Засмях се така, че раменете ми се разтресоха.
- Той беше нормален. А ти?
- Аз? Не съм бил с мъж, особено със сутеньорско име като
Марчело – заяви категорично.
На шега го ударих по рамото.
- Знаеш какво имам предвид. Гаджетата. Изплюй камъчето.
- Една.

Усетих пристъп на ревност. Ако беше казал десет, щях да се

почувствам по-добре. Но ако е била само една, това означава, че
тя беше спечелила сърцето му. Може би го беше разбила и това
го беше превърнало в женкар.
Загледах се над рамото му, престорих се, че нещо е
привлякло вниманието ми, така че той да не може да види в
очите ми това, което сега лесно можеше да се прочете.
- Колко време бяхте заедно?
- Един ден.
- Един ден? – попитах втрещено. Когато го погледнах отново,
очите ми бяха разширени от шока. Всички следи на ревност
бяха изчезнали.
- Да… - тъжната му въздишка ме удари право в сърцето. –
Казваше се Пейтън Ахърн. Бях лудо влюбен, но тя ме изостави
заради шибания Томи О‘Конър и то защото той й подари
огърлица. Така и не успях да го преодолея. Това промени
отношението ми към всички жени след нея.
На лицето ми беше изписано объркване.
- Бях на шест – усмихна се той.
- Ти си идиот – засмях се. Беше шибан кикот. Какво, по
дяволите, се случваше с мен?
Като изключим факта, че се държах като обикновено
момиче, бих казала, че беше и от облекчение. Почувствах се
спокойна, защото никой все още не бе притежавал сърцето му.
Защо, Анди? Защото го искаш за себе си ли?
- Аз съм идиот – сериозността в гласа му ме изуми и
вниманието ми отново се насочи към него.
Очите му срещнаха моите и нещо непознато в погледа му ме
плени. Прииска ми се да разбера какво е то. Това, че толкова
силно исках да разбера какво крие, ме плашеше до смърт.
Песента на Ъшър свърши и започна „Diamonds” на Риана.
- Съжалявам за случилото се в Китай – произнесе думите
тихо.
Свалих поглед надолу, сърцето ми се сви. Отпуснах пръстите
си, с които стисках сакото му.
- Знам – издишах леко. – Вече го каза. А аз ти отговорих, че
не си направил нищо лошо.
Пръстите му уловиха брадичката ми и той вдигна лицето ми
към своето.
- Да, направих го. Оказа се, че аз съм всичко онова, което
мислиш за мен. Ти прекъсна целувката ни, защото смяташ че
съм женкар, който използва жените.
 - Използваш жените и наистина си женкар. Но това не беше
единствената причина да прекратя онази целувка.
Той се намръщи и върна ръката си на кръста ми.
- Тогава защо?
- Защото не се обвързвам с пилоти.
- Често го повтаряш.
- Казвам го, защото е така.
- И защо по-точно не се обвързваш с пилоти?
- Освен, че работя с тях… с теб – погледнах го сериозно,
преди да се обърна настрани. – Имам си причини.
- Които няма да ми кажеш?
В очите ми можеше да види отговора на въпроса си.
- А ако не бях пилот? Тогава щеше ли да спиш с мен?
Тялото ми потрепери от думите му и той го усети.
Определено хареса реакцията ми. Можех да го разбера от
усмивката, която разтегли ъгълчетата на устните му.
- Господи, ти си дяволски… настоятелен.
- Няма да постигнеш нищо в живота, ако се отказваш.
За всичко ли имаше отговор?
- Как въобще стигнахме от разговора защо не се обвързвам с
пилоти до това да правя секс с теб?
- Все още не сме стигнали до секс. Вярвай ми. Когато стигнем
до там, ще го разбереш.
- Все още?
- Точно така. Сега отговори на въпроса ми.
Как да отговоря? Близо до него ми беше трудно да се
концентрирам – ароматът му изпълваше главата ми, а ръцете му
ме докосваха, като замъгляваха здравия ми разум.
- Ти си мой приятел, Карик… - говорът ми се забави, бях
започнала да провлачвам думите.
- Това не е отговор. А причината да не можеш да отговориш е,
защото се страхуваш.
Страх не беше точната дума. Бях ужасена. Ужасена от това,
което се случваше. От това какво предстоеше. Ако сега тръгнеше
към мен, знаех със сигурност, че нямаше да бъда способна да го
спра… защото не исках.
 - Да отговоря ли вместо теб? – гласът му беше нисък,
неприличен.
Облизах пресъхналите си устни и кимнах.
Той се наведе, доближи устата си съвсем близо до моята.
Дъхът му обгърна устните ми и изсуши влагата по тях, а
погледът му правеше с мен невъобразими неща.
- Отговорът ти е „да“, ти би спала с мен. Страхуваш се да го
кажеш на глас, защото знаеш, че е нужно само да го произнесеш
и всичко ще се превърне в реалност – всичко това между нас – и
тогава няма да бъдеш в състояние да спреш случващото се.
Някъде дълбоко в себе си знаеш, че е неизбежно.
Той чете мисли?
Наклони главата си, така че очите му да бъдат на едно ниво с
моите.
- Как се справих?
Очите ми се плъзнаха по устните му. Перфектните му плътни
устни. Господи, исках да пробвам вкуса им отново.
Концентрирай се, Анди.
Отместих поглед настрани и свих рамене:
- Справи се… горе-долу.
Горе-долу? Господи, какво, по дяволите, беше това?
Умирам.
По дяволите, умирам.
Бавно притворих очи. Когато ги отворих, го видях да се
усмихва, а очите му продължаваха да ме гледат еротично.
- Горе-долу? – тихо ръмжане дойде от гърдите му. – Господи,
Андреса. Отричай колкото искаш, но знаеш истината. Ти искаш
да правиш секс с мен.
- И ти също го искаш – отговорих бързо.
- Разбира се, че искам. Не съм аз този, който отрича това –
той повдигна ръката си, която беше сложил на кръста ми и
сложи дланта си на бузата ми, а палецът му беше опасно близо
до устните ми. – Е, какво ще кажеш?
- За кое?
- Секс.
- Бих казала, че си прекалено самоуверен.
 Той започна да се смее бурно. Това ме накара да засияя
вътрешно. Усмивката докосна очите му, когато каза:
- Така говориш сега, но ще приказваш съвсем друго след това.
- Няма ли след това да те наричам копеле? – казах, връщайки
се към нашия разговор от по-рано.
- Вероятно. Но сега не ти ли е все едно?
Все едно ли ми беше?
Разтърсих глава преди да осъзная какво правех.
В очите му избухна похотлив блясък, който докосна всяка
частица от мен.
Все още танцувахме, но вече не се чувствах неловко. Бях
развълнувана, както никога досега. Чувствах се свързана с него.
Със силна връзка. Приспособявах се към тялото му.
Кожата ми гореше като пещ. Ръцете ми копнееха да стигнат
до места, на които не трябваше да бъдат.
Пръстите на Карик се плъзнаха по косата ми и усещането
беше сякаш бях в Рая. Той се приближи към мен по-близо, така
че между нас вече нямаше никакво пространство.
- Много ми харесва, когато косата ти е пусната.
В гласа му се чу нисък стон, което предизвика в корема ми
онзи приятен трепет. Това ме накара да го придърпам още по-
близо до себе си и да не оставя между нас и милиметър
разстояние. Да направя така, че да не знам къде започваше той
и свършвах аз.
Той взе кичур от косата ми и го нави около пръстите си.
- От момента, в който те видях в гаража, наведена над моя
болид с вързана коса, не съм преставал да си представям как я
разпускам и вкарвам пръстите си в нея, докато те чукам…
здраво.
Милостиви Боже!
- Карик… - хванах реверите на сакото му.
Какво трябва да кажа? Спри да ми говориш по този начин?
Не бях сигурна дали мога, защото не мислех, че искам някога
да спира.
- Аз… това не е добра идея – казах задъхано. Не звучах като
себе си.
 - Винаги е така с добрите идеи. Сега ми кажи да те целуна.
- Аз… - трябваше да кажа не. Това нямаше да доведе до нищо
добро. – Не – но треперещият ми глас ме издаде. Глупав глас.
- Спри да се бориш с това… с мен… и просто го кажи, Андреса
– убеждаваше ме, като шепнеше, а устата му беше толкова близо
до моята, на милиметри.
Устните ми го желаеха. Спомените за целувката ни в Китай
избухнаха в главата ми, като събудиха за живот всичките ми
хормони.
Но той е мой приятел. Освен това е пилот.
Наистина ли исках да направя това с него?
Да, определено исках. Уморих се да се боря с чувствата си
към него.
Исках той да ме целуне. Исках той да ме чука… с часове.
Разумът ми ме изостави. Отиде си. Избяга далеч. И повече не
можех да се тревожа за това.
Ако загубех работата си, така да бъде. Всичко, за което ме
беше грижа сега, беше Карик да ме целува, да ме докосва, да ме
дарява с толкова невероятни усещания, които да ме накарат да
забравя всички причини, заради които не биваше да правя
всичко това с него. Което знаех, че ще се случи в секундата, в
която му го позволя.
- Карик…
- Кажи го.
- Целуни ме.
Почувствах как гърдите му се надигат. Пръстите му
придърпаха силно косата ми. Затворих очи в очакване.
Все така нежните му устни докоснаха ъгълчетата на моите.
Сърцето ми препускаше.
Усетих как върхът на езика му докосва устните ми и нежно се
движи по очертанията им, за да опита вкуса им. Устните ми се
разтвориха и издишах с тих стон.
И двамата дишахме тежко. Топлият му дъх се смеси с моя,
тръпчивият аромат на уиски заедно със скъп афтършейв ми
подействаха възбуждащо и изостриха сетивата ми.
 Отворих очи и срещнах изгарящия поглед на неговите сини
очи, впити в мен, разбивайки бариерата между нас на пух и
прах, за да остане единствено желанието ми.
Неистовото ми желание.
Преминаваше през мен. Сега бях негова и можеше да прави с
мен каквото поиска.
Всичко около нас беше изчезнало. Виждах само него.
Всичко, което знаех, беше, че го исках дяволски силно.
Никога през живота си не бях изпитвала нуждата да целуна
някого толкова отчаяно, колкото жадувах сега за него.
Сложих ръцете си на тила му.
- Искам те – прошепнах тихо.
Нещо изгарящо и страстно пламна в очите му. След това впи
устните си в моите. Уви косата ми около ръката си, пръстите му
на другата му ръка хванаха здраво талията ми, а той ме
поглъщаше в най-невероятната целувка, която някога бях
изпитвала.
Всичкото напрежение, което се беше натрупало между нас от
целувката ни в Китай до сега, се стопи в този миг.
Езикът му се плъзна по моя, а от гърдите му се изплъзна
дълбок стон, на който веднага реагира мястото между краката
ми.
Грубата му набола брада драскаше кожата ми. Ръцете му бяха
върху дупето ми, държеше ме здраво, докато притискаше
бедрата си в моите.
Милостиви Боже!
Той беше твърд.
Наистина беше твърд.
И аз трябваше да го имам. Сега.
Нищо друго в този момент нямаше значение, освен да
почувствам Карик вътре в себе си. Дори светът да свършеше
сега, нямаше да ми пука, преди да съм правила секс с него.
Честно казано, костваше ми неимоверни усилия да не
разкопчая панталона му и да проверя какво точно щях да
получа по-късно.
 Трябваше да останем сами в някоя стая през следващите
няколко минути или наистина щях да умра.
Карик си беше помислил същото, защото се откъсна от мен,
дишането му беше тежко, а очите му блестяха. Дрезгавият му
дяволски секси глас ме попита:
- Искаш ли да се измъкнем оттук?
Усмихнах се подигравателно и наклоних глава на една
страна.
- Това подвеждащ въпрос ли е?
На лицето му се появи най-сексапилната усмивка, която бях
виждала, после ме хвана за ръка и практически ме повлече към
очакващата ни кола.
 Пътуването обратно до хотела премина в напрежение, поне
що се отнасяше до мен. Въртях се на мястото си и мислено
спорех със себе си – доколко това беше лоша идея и доколко
страхотна.
В колата звучеше песента на Джейсън Деруло – „The Other
Side” и теорията, че това беше лоша идея започваше да
надделява.
Ако докато пътувахме, Карик ме докосваше с ръце или с
устни, тогава не бих мислила за нищо друго, освен за него, но
нищо подобно не се случваше.
Наистина изненадващо, но единствената част от тялото ми,
която се доближаваше до Карик, беше ръката ми, която той
държеше здраво в своята и то не в сексуалния смисъл, когато
пръстите са преплетени. Не, той държеше ръката ми така, както
правеше мама, когато бях дете.
Ръцете ни бяха отпуснати на кожената седалка между нас,
където се беше образувало прилично разстояние, за което се
беше погрижил той. Чувствах се така, сякаш се намирах на
неловка първа среща. Като на онези срещи с непознати, когато
не сте харесали много човека отсреща, но той счита за свой дълг
да ви държи за ръка, броейки минутите до края.
Да, бях в подобна ситуация в момента.
Всъщност бях започнала да си задавам въпроса – наистина
ли Карик Раян – известен женкар – седеше до мен или някой го
беше заменил с лишен от тестостерон клонинг. Той не се
държеше като мъжа от приема, с който току-що се бях целувала.
Когато колата забави ход по алеята на нашия хотел, бях
почти сигурна, че ще се откажа от секса с Карик.
Но… само като си спомнех момента, в който той ме беше
целунал и това, че все още усещах неговия вкус на езика си, и
аромата на неговия парфюм по кожата ми... С всичко това се
убеждавах, че ще държа устата си затворена и просто ще се нося
по течението.
Излязохме от колата и Карик постави ръката си на кръста ми,
докато влизахме в хотела. Е, все пак е нещо. Макар че беше
съвсем незначително докосване, то ми се стори интимно и
вълнуващо.
И отново се чувствах прекрасно.
Насочихме се към асансьорите. В момента, в който влязохме
в един от тях, той натисна копчето за неговия етаж.
След като вратите се затвориха, сърцето ми започна да
препуска, щом осъзнах, че най-накрая бяхме останали сами.
Сега щеше да се случи. Той щеше да се втурне към мен в същата
минута, в която се затворят вратите на асансьора, скривайки ни
от целия свят.
И… те се затвориха. Асансьорът тръгна, но той не направи
нито едно движение, нито една крачка.
Добре, какво, по дяволите, ставаше?
Бях го видяла в Китай с онази жена. От мисълта за това ми се
прииска да повърна. Неговите ръце бяха навсякъде. Навсякъде
по нея! Беше се залепил за нея като лепенка, а с мен – нищо.
Съвсем нищо!
Определено ме харесваше. Знаех това. Тогава какъв беше
проблемът?
Може би беше решил, че тя е по-страстна от мен? Може би тя
го беше привлякла по-силно от мен?
Господи, наистина ми прилоша от това.
Трябваше ли да направя нещо? Аз да направя първата
крачка? Дали той не искаше да бъда сексуално по-
напористата?
 Може би това щеше да го накара да стане по-активен. Бях
останала с впечатлението, че Карик беше готов за секс във всяка
една минута, че беше алфа мъжкар, но може би грешах.
Погледнах към него, опитвах се да прочета нещо по
изражението на лицето му. Видях как нервно свива и отпуска
пръстите на ръцете си. Плъзнах погледа си надолу и забелязах
издутината под панталоните му.
Добре, той все още беше твърд. Тогава какво се
случваше? Аз вече наистина не разбирах.
Боже мой. Може би беше променил решението си. Може би
беше възбуден само защото беше сексуален маниак. Може би
беше осъзнал, че да прави секс с мен не беше толкова добра
идея, като се имаше предвид, че бяхме приятели, а и защото
работех за него. И сега не знаеше как да ми го каже.
Дълбоко вътре в мен се зароди чувството на разочарование.
Добре, трябваше да кажа нещо преди главата ми да
експлоадира.
- Карик... - гласът ми прозвуча прекалено силно в тишината
на ограниченото пространство на асансьора. - Слушай, ако си
променил решението за всичко това... за мен и за теб... всичко е
наред. - Изобщо нищо не беше наред. Със сигурност щях да умра
от унижение и нямаше да мога никога вече да го погледна в
очите. Какво можех да му кажа? Моля те, легни си с мен от
съжаление? Нямаше да се случи. - Имам предвид, може би това
не е добра идея ние двамата да пресп...
Той ме прекъсна, като ме придърпа към тялото си. После
много нежно ме обърна и гърбът ми опря в стената на асансьора.
Хвана ръката ми и я притисна към издутината в панталона
си.
- Това прилича ли ти да съм променил решението си?
Дъхът ми спря, сърцето ми започна да препуска в гърдите ми.
- Н-не – промърморих, заеквайки. Инстинктивно стиснах с
пръсти члена му. От устата му се отрони стон, очите му се
притвориха и челото му докосна моето.
- Тогава защо, по дяволите, ме питаш това?
 - Защото, когато в Китай те видях в асансьора с онази жена,
ти изглеждаше... по-увлечен по нея – след като казах
последните думи, изведнъж се свих. Ненавиждах това, че той
разбра колко наранена бях и по какъв начин ми беше
подействала онази нощ.
- Господи, Андреса – той отметна глава назад, обхвана лицето
ми с длани, а погледът му ме изгаряше. - Само защото не те
награбих в асансьора, ти реши, че те не желая?
- Не знам. Глупаво е. Просто забрави това, което казах.
Опитах се да помръдна, но той не ме пускаше. Очите му
потъмняха и погледът му стана сериозен.
- Нямаш представа колко грешиш. Желая те толкова силно,
че не мога да виждам ясно. Не съм способен да виждам от
момента, в който те видях за първи път. И това е шибаният
проблем. Мислиш, че съм искал нея по-силно, отколкото желая
теб? Изобщо не исках нея. Исках теб тогава, искам те всеки ден
от тогава, както те искам сега. Искам единствено и само теб. И
сега се сдържам – повярвай ми, полагам неимоверни усилия –
защото ти заслужаваш повече от това да бъдеш опипвана в
асансьора.
Той прокара палеца си по устните ми, а синьото в очите му
потъмня.
- Струваш много повече – замени палеца си с устните си, като
ме дари с най-меката целувка на света, нежно засмука долната
ми устна и с това накара тялото ми да се отпусне. - Дори за
секунда да ми беше минало през ум, че може да изтълкуваш
поведението ми по този начин, бих направил всичко, което
поискаш - още една нежна целувка, напомняща пърхането на
пеперуда. - Бих те изчукал тук - още една целувка. - Бих те
изчукал, където поискаш - и още една. - А след това ще те занеса
в леглото си и ще те държа будна цяла нощ.
Господи боже! Какво можех да кажа след всичко това?
Асансьорът спря на етажа на Карик и вратите се отвориха.
- И така, как да постъпим? Да започнем тук или в моето
легло?
 Вгледах се в него. Толкова много мисли и емоции
преминаваха през главата ми, че нямах никаква представа какво
точно да направя.
- Заведи ме в стаята си.
Карик хвана ръката ми и ме изведе от асансьора. Иначе
краткото разстояние до неговата стая ми се стори убийствено
дълго. Сърцето ми правеше по един силен удар на всяка моя
крачка.
Това беше всичко. Щях да правя секс с Карик. Мамка му!
Това беше много лоша идея. Но да бъда проклета, ако устоя на
привличането му.
Той прокара ключа по слота на вратата и я избута, за да я
отвори. После безцеремонно ме издърпа в стаята и ме притисна
към стената. Затвори с крак вратата.
- Най-после дойде мигът, в който да те държа в ръцете си –
изръмжа той. - Ще те изчукам силно, точно както трябва – той
прилепи устните си към моите в най-влажната, ненаситна и
възбуждаща целувка, която някога бях имала.
Стенейки, зарових пръсти в косата му. Ръката на Карик
намери път към краката ми благодарение на цепката на роклята
ми. Плъзгаше пръсти по вътрешната част на бедрата ми,
карайки ме да се задъхвам.
Кожата ми гореше. Дишах тежко и знаех, че съм повече от
готова за него. Изпитвах нужда да не спира да ме докосва и да
ме целува. Не исках да спира никога. Никога преди не бях
изпитвала толкова отчаяна нужда от... мъж. Целувах го жадно,
докато откопчавах копчетата на сакото му. Когато откопчах
последното, плъзнах ръцете си по твърдата му гръд, за да сваля
сакото от раменете му. Секундите, в които той отдели ръцете си
от мен, за да се освободи от сакото си и да го хвръли на пода, ми
се сториха ужасно дълги. После върна ръцете си на тялото ми.
Плъзна пак ръка под роклята ми, но този път стисна бедрата ми.
С другата си ръка уви косата ми в юмрук, като се спускаше по
шията ми с горещи целувки. И когато почувствах отривистото
еротично докосване на езика му до кожата ми, аз почти
свърших.
 - Няма значение колко секси изглеждаш в тази рокля, трябва
да я свалим – каза рязко той.
Очаквах да ме съблече веднага, но той не го направи. Хвана
ме за ръка и ме поведе през тъмния апартамент към спалнята.
Остави ме до леглото и включи осветлението. Обърна се към
мен с усмивка, от която стомахът ми се преобърна. Той беше
толкова красив. Пръстите ми изнемогваха от желание да се
докоснат отново до него. Цялото ми тяло изнемогваше от
стремежа отново да се доближи до него. Той не помръдваше.
Само стоеше там и ме гледаше.
Искаше аз да тръгна към него?
- Какво? - прошепнах аз. Дори не можех да си спомня някой
да ме е гледал така някога преди. Така, сякаш съм най-голямата
награда.
- Нищо – той бавно премигна с очи. - Ти си толкова красива.
Прелъстително красива.
- О, а ти си добър – промърморих. Той се усмихна, като
наклони глава на една страна.
- Имам намерение да стана много по-добър.
С това обещание и пламъче в сините си очи, той се приближи
до мен, като накара тялото ми да отново потрепери от желание.
- Обърни се – тихата заповед в гласа му ме накара почти да се
разтопя в крака му.
Отмести косата ми на една страна и целуна рамото ми, като
го хапеше и ме караше да се извивам, а ръцете му се плъзнаха
надолу по тялото ми. Сграбчи ме за талията и притисна
ерекцията си в дупето ми. Отметнах глава назад и я облегнах на
рамото му, а той придвижваше ръцете си към корема ми, после
към гърдите ми, за да ги погали с длани през роклята ми.
Изпитах неудобство от това, че зърната на гърдите ми се бяха
втърдили. Когато той ги притисна с пръсти през тъканта,
изстенах.
- Имам нужда да те видя – настойчивостта в гласа му
увеличиха възбудата ми.
С умели движения той намери ципа на роклята ми. Бавно го
отвори и еротичният звук наруши тишината на стаята. Когато
стигна до края, той премести ръцете си отново на моите рамене,
промуши пръсти под презрамките и ги избута настрани.
Дишането ми беше толкова силно, сякаш до устните ми
имаше поставен микрофон. Роклята се плъзна по тялото ми,
Карик я следваше с ръце, като ги пускаше надолу. Когато тя се
надипли в краката ми, той прошепна:
- Андреса...
Погледнах към него през рамо, като хапех устните си. Само
един поглед към очите му беше достатъчен да ме постави на
колене.
Бавно се обърнах към него. Гледах как се разширяват
зениците му, докато погледът му шареше по тялото ми.
- По дяволите... - дишането му стана дрезгаво, погледите ни
се срещнаха.
Мислех си, че погледът му от преди малко беше изгарящ, но е
бил нищо в сравнение с това, което се случваше сега. Оставяше
ме без дъх.
- Червеното вече е любимият ми цвят – върховете на
пръстите му достигнаха до сутиена ми. - Аз съм най-щастливото
копеле на планетата. Боже, Андреса, никога в живота си не съм
виждал нещо, подобно на теб.
Думите му ме трогнаха дълбоко.
Вкопчих се в него и се оставих на възбуждащата целувка на
устните му.
- Тогава ме използвай цялата.
През очите му премина нещо, което не успях да разпозная, но
то изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Той зарови
пръсти в косата ми.
- О-о, планувам да направя с теб много неща.
- Аз също. Съблечи се. Мой ред е да те видя.
Усмивка докосна устните му. Направи крачка назад, за да го
виждам по-добре. Развърза папионката си, после разкопча
копчетата на ризата си, като в същото време изритваше
обувките от краката си.
Понечих да събуя обувките си, когато чух дрезгавия му глас:
- Не събувай обувките си.
 Между краката ми започна да пулсира.
Карик свали ризата си с увереност, която можеше да има
само мъж с неговото лице и ...господи, бях уцелила джакпота.
Никога през живота си не бях виждала мъж с такова тяло.
Панталонът му се беше смъкнал ниско на бедрата му. Очите
ми поглъщаха сантиметър по сантиметър гладката златиста
кожа, която покриваше една, две, три, четири, пет… да, шест
идеално очертани плочки на корема му и, пресвета дева
Марийо, благодаря! Имаше онзи V-образен релеф! Искаше ми
се да направя снимка, за да мога да й се наслаждавам по-късно,
когато съм сама.
Започна самоуверено да разкопчава панталоните си, ако аз
изглеждах като него, сигурно щях да съм най-самоувереното
копеле на планетата.
Звукът от ципа му беше агонизиращо бавен. Захапах устната
си от нетърпение.
Той свали панталона си.
И устата ми се отвори широко.
Свети…пенис.
Той е голям, дебел и стои гордо изправен. Имах чувството, че
трябва да падна на колене и да се моля за милост.
- Харесва ли ти това, което виждаш?
Захапах отново устната си и повдигнах очи, за да срещна най-
сексапилната усмивка, която някога съм
виждала. А пулсирането между бедрата ми достигаше нови
висоти.
- Работи ли толкова добре, колкото изглежда? – наклоних
глава настрани.
- Дори по-добре – повдигна вежда той и усмивката му
достигна крайчетата на очите му.
В следващия миг вече се намирах в ръцете му и той ме
целуваше дълбоко и страстно, езикът му галеше моя. Хвана ме
за дупето, повдигна ме и увих крака около кръста му.
Не изглеждах толкова висока, когато бях около Карик. Той
беше така мъжествен, така уверен във всичко, което прави и това
ме караше да се чувствам по-женствена.
 Но най-плашещото от всичко бе колко уязвима се чувствах с
него.
Някак се озовахме на леглото – аз по гръб, а
Карик, притиснат между краката ми.
Целувките ни станаха по-настоятелни, дори агресивни.
Дължеше се на сексуалното напрежение, което се надграждаше
помежду ни от седмици.
Ръката му дръпна чашката на сутиена ми и палецът му
погали чувствителното ми зърно. Простенах и бедрата ми се
повдигнаха към него от желание.
Карик се наслаждаваше на реакциите ми, прекъсна целувката
ни, оставяйки ме без дъх и продължи да с целувки надолу към
гърдите ми. Когато устните му стигнаха зърното ми, почти
свърших.
- Харесва ли ти? – попита с дрезгав глас.
Отговорът ми прозвуча като стон и шепот едновременно.
После Карик се изправи на крака. Примигнах, наслаждавайки се
на божествената гледка. Ръката му се плъзна по глезена ми и
вдигна крака ми. Пръстите му галеха кожата ми, докато сваляше
обувката ми и я пусна на пода. Нежно целуна вътрешната страна
на бедрата ми и корема ми се преобърна. Свали другата ми
обувка и я хвърли през рамо.
Настани се над мен, плъзна пръсти по ръба на бикините ми и
ме погледна в очите.
- Готова ли си за мен, Андреса?
- Да – прошепнах задъхано аз.
Повдигнах бедра, докато Карик плъзгаше тънката материя
надолу, за да ги свали. Без да го изчакам, свалих сутиена и го
хвърлих на пода зад мен.
В секундата, в която видя голата ми гръд, очите му пламнаха,
сякаш някой беше запалил клечка кибрит зад тях. После, когато
изръмжа, нещата загрубяха. Карик се върна при мен, притисна
ме в леглото, без да спира да ме целува, докато ръката му галеше
гърдата ми и дразнеше зърното ми. Другата му ръка се спусна
между нас. Едва не свърших, когато усетих за първи път
пръстите му по мен.
 - Мамка му… - изръмжа той. – Толкова си влажна.
Трябваше да ме е срам, но не беше така. Всичко, което
чувствах с него, беше… всичко, което не трябваше да чувствам.
- Аз те желая… много – признах тихо.
- Аз също те желая – отвърна той, а похотливите му очи
срещнаха моите. – Нямаш идея колко много те желая.
Повдигнах глава и го целунах, докато ръката ми се плъзгаше
надолу и пръстите ми се обвиха около пениса му – нещо, което
ми се искаше да направя от известно време насам. Карик
настръхна от допира ми и изръмжа.
- От това, което усещам, ме искаш наистина, наистина много
– задъхано казах срещу устните му и можех да усетя усмивката
му.
- И ще те имам наистина, наистина здраво – плъзна пръст,
почти до кокалчето вътре в мен.
Изскимтях и безсрамно разтворих бедра по-широко, а той
продължаваше да движи пръста си в мен, докато палецът му
масажираше клитора ми.
- Господи, да – изстенах, а тялото ми започна да се напряга в
очакване на невероятния оргазъм, който знаех, че Карик скоро
ще ми даде.
- Толкова си секси. Точно така, скъпа. Господи, ще побъркам
стегнатото ти тяло от чукане до сутринта, Андреса – каза той
дрезгаво.
Не се съмнявах в това. Карик Раян може и да беше бърз на
пистата, но можех да се обзаложа, че в леглото се
наслаждаваше на всеки момент.
Вкарах пръсти в косата му, стиснах я силно, когато устните му
отново се върнаха на зърното ми, засмуквайки го здраво.
Удоволствието премина като мълния през тялото ми и се разби
право в слабините ми.
- Да!
- Близо ли си, Андреса?
- Да! О, Господи, да! Не спирай… - молех го аз.
После пръстите му изчезнаха и ме оставиха в нищото.
 - Que porra é essa?” – извиках аз. Да, казах го на португалски.
Правех го понякога, когато бях ядосана или изненадана.
- Какво каза? – изръмжа ниско той и гласът му накара тялото
ми да се разтрепери.
- Казах – „Какво, по дяволите?“. Когато казах „Не спирай“ на
английски, ти на друг език ли го чу? – раздразнено въздъхнах
аз.
Карик се засмя силно.
- Андреса, спрях, защото първия път, в който
свършиш, искам да съм в теб. Искам да усетя оргазма ти,
не само да го видя.
Първи път? Значи ще има повече от един?
- И можеш да ме псуваш колкото искаш на португалски и
докато те чукам.
Устата ми зейна от изненада. Той е такъв… неандерталец!
Но, Господи… толкова е секси.
Карик се пресегна към нощното шкафче и взе един
презерватив. Опитах се да не мисля за това колко ли
презерватива от тази кутийка вече е използвал с други жени.
Сложи го бързо и после се върна при мен, притисна тялото ми с
неговото и вдигна ръцете ми над главата. Без да каже нищо
повече, проникна в мен.
Ахнах от това как ме изпълваше, от това как тялото ми се
напрегна около него. Той остана неподвижен, тялото му се скова
и очите му се затвориха, сякаш изпитваше истинска болка.
- Господи… толкова си тясна.
Отвори отново очи и погледът му накара дъха ми да спре и
сърцето ми да забие лудо.
- Откога наистина? – той знаеше, че малката ми реч на
партито от типа „казах-че-не-съм-имала-връзка-от-две-години-
не-че-не-съм-правила-секс“ беше лъжа.
- От известно време… - затвори очи аз – но не достатъчно, за
да стана девствена отново. Може би просто си твърде голям –
усмихнах се и вдигнах крака, кръстосвайки ги на кръста му.
Усетих как вибрациите от смеха му преминават през мен.
 - Няма да оспорвам това, скъпа. Но кажи ми - колко дълго?
Искам да знам – той нежно ме целуна, от което настръхнах от
нетърпение.
Отворих очите си и бузите ме поруменяха. Не бях свикнала
да говоря за миналите си похождения с настоящите, особено с
тези, които в момента бяха вътре в мен.
- От около осемнадесет месеца.
- Как изобщо е възможно това? – поклати глава невярващо
той. – Не че се оплаквам.
Повдигнах рамене и отместих поглед.
- Честно казано, не знам. Предполагам, просто не е имало
някой, с когото да искам да си легна.
След като отговорих, на лицето му се появи самодоволна
усмивка.
- И ето ме мен – той притисна бедрата си към моите и потъна
по-дълбоко.
Игриво ударих ръката му, преглъщайки стона си.
- Ще говорим за миналото ми цяла нощ или ще ме чукаш?
Карик наклони лицето си към моето, целуна ме, захапвайки
долната ми устна, а после я облиза.
- О, определено ще те чукам! – той излезе и се тласна силно
обратно, но отново спря.
Пусна ръцете ми и се подпря на лакти от двете страни на
лицето ми, а пръстите му се спуснаха в косата ми. Карик ме
погледна и нещо в изражението му се промени. Изведнъж имах
чувството, че падам.
- Андреса, това… с теб е много по-хубаво, отколкото си го
представях, че ще бъде.
Дъхът ми спря. Хвана ме неподготвена и затворих очи.
- Просто… ме чукай, Карик… моля те.
- Отвори очи.
В момента, в който го направих, той излезе от мен и после
отново потъна, без да спира да ме гледа в очите.
- Това ли искаш?
- Да – изстенах аз.
 Той стегна пръстите си в косата ми и започна да се движи в
мен, да притиска тялото ми, без да мога да помръдна.
- Още… по-силно – молех аз.
Карик наклони глава и ме целуна с всичкото отчаяние, което
аз също усещах от тласъците му, давайки ми точно това, което
исках. После той коленичи и хвана крака ми, за да го премести
от другата страна на тялото си. Наклони бедрата ми и започна
отново да се движи, този път с по-бавни тласъци, докато
пръстите му дразнеха клитора ми.
- Карик… - изстенах.
- Точно така, скъпа.
Гласът му беше дрезгав и чувствен, докато увеличаваше
темпото си. Тогава, без предупреждение, свърших, стенейки
името му. Сякаш стъкло се пръсна на милиони парченца, които
рикошираха едно в друго. Експлозия, която нямаше край и
създаваше най-невероятния оргазъм, който някога съм имала.
- Господи…
Примигнах, когато долових тона в гласа на Карик. Гледаше
ме с очи, изпълнени със, струва ми, се възхищение.
- Какво? – прошепнах срамежливо. Твърде шумна ли
бях? Казвали са ми и преди, че ставам малко шумна на моменти.
- Нищо – поклати глава той, като мигаше непрестанно. – Ти
просто… аз никога… не съм чувствал нищо такова преди.
Изведнъж имах чувството, че някой ме притискаше силно в
гърдите и сложих ръка върху тях. Карик се наведе, целуна ме
отново, дълбоко, и езикът му се преплете в моя.
После той се дръпна и ме повдигна, седна на краката си и ме
сложи в скута си с гръб, опрян в гърдите му, а краката ми бяха от
двете му страни. Всичко това, без да излиза от мен. Този мъж
беше шибан магьосник.
- Язди ме – изръмжа в ухото ми той, а ръцете му се плъзнаха
върху гърдите ми. Започна да дразни бедрата ми и да ги
подръпва нежно.
Отпуснах глава назад от удоволствието, което ме поглъщаше.
Хванах ръцете му за опора, повдигнах се на колене. Пенисът му
излезе от мен и после рязко се спуснах надолу, за да го поема
отново.
- Мамка му! Да, точно така – изръмжа той и стисна гърдите
ми по-силно.
Удоволствието, което му доставях, ми вдъхна сили и започнах
да го яздя като някаква порнозвезда. Добре, може би
порнозвезда е малко пресилено, но бих казала, че се справях
много добре и от разгорещените стонове и думи, които Карик
шепнеше в ухото ми, изглежда му харесваше.
Ръката му се плъзна между бедрата ми и започна отново да
масажира клитора ми, където все още бях твърде чувствителна
от оргазма преди минута. Сложих ръка върху неговата, за да го
спра.
- Карик, не, не мога отново…
- Шшш – смъмри ме той. – Можеш и ще го направя. Искам
да усетя как свършваш отново.
Звучеше дяволски секси, когато се държеше така властно,
затова не се опитах да оспоря думите му. Просто махнах ръката
си от неговата и го оставих да направи магията си.
Коя не би направила същото? Неусетно отново започнах да се
изкачвам към небесата.
- Карик… - изстенах. Трябваше да притисна краката си, за да
се освободя от напрежението, но не исках да спирам.
Без предупреждение той ме повдигна и ме повали по гръб.
После усетих устните му между бедрата си.
- О, Господи! – извиках и пръстите ми хванаха здраво косата
му.
Карик плъзна езика си там, където членът му беше допреди
секунди. Започна да засмуква клитора ми, да засилва оргазма,
който се надигаше в слабините ми. Вторият оргазъм за тази
нощ, който ме остави отпусната на леглото, викайки името му.
Той се плъзна по тялото ми и се надигна върху мен. Гледах го
изумена.
Устните му блестяха от соковете ми по тях, очите му бяха
потъмнели, а лицето му се бе изопнало. Изглеждаше като мъж,
който едва се сдържа и самоконтролът му се изчерпва. Карик
облиза устните си, за да ме вкуси. Това беше най-еротичното
нещо, което някога бях виждала.
Повдигнах бедра към него, за да му покажа какво искам –
него отново в мен. Често казано, не исках никога да ме оставя.
Хвана бедрото ми и плъзна до края в мен невероятния си
член. Премести ръката си от бедрото ми към дупето, повдигна
ме, за да ме нагласи така, че да потъва по-дълбоко.
Гледах го как ме чука. Гледах колко истински красив беше,
дори по-красив, когато стигаше до онзи момент, в който
разумът изчезва и единственото, което беше от значение,
беше оргазмът. Чисто животинско чукане.
- Мамка му! Андреса… - произнесе името ми той, докато
тялото му трепереше. Вените на врата му бяха изпъкнали и
очите му се затвориха, сякаш оргазмът го поглъщаше.
Когато свърши, отпусна глава на рамото ми задъхан. И
двамата бяхме потни и отчаяно се опитвахме да си поемем
въздух.
О, Господи! Току-що бях правила секс с Карик! Горещ, потен
секс… и беше невероятно!
Той повдигна главата си от рамото ми, сложи длани на
лицето ми и ме целуна.
- Ще отида да се почистя – прошепна той.
Леко кимнах, после той излезе от мен, оставяйки ме странно
празна.
Гледах го как отива към банята, наслаждавах се на стегнатия
му задник и се изненадах да видя, че Карик има татуировка на
гърба. Огромна татуировка на паднал ангел.
Може би това беше той – моят паднал ангел.
Не! Спри да мислиш така. Карик не е нищо твое и никога
няма да бъде!
Когато вратата на банята се затвори, покрих лице с длани и
издадох приглушен вик.
По дяволите! Току-що бях правила секс с Карик – като в
порнoфилмите, но по-добър!
Добре, поеми си дълбоко дъх, Андреса… успокой се. Той ще се
върне след малко.
 Чух водата в банята. Дръпнах ръце от лицето си и се загледах
в тавана, докато успокоя дишането си.
Адреналинът започна да отшумява и отново си припомних
думите.
Бях правила секс с Карик.
О, Господи! Спах с пилот. И то с този, с когото работя.
Спах с приятел!
Бях нарушила всичките обещания, които си дадох и то по
възможно най-грандиозния начин.
Какво щеше да се случи сега?
Вратата на банята се отвори и Карик се появи, преди
паниката да ме беше обзела напълно.
Седнах и притиснах колене към гърдите си.
Погледът на Карик беше толкова нежен. Усещах тази
нежност дълбоко в себе си като нежен допир и това ме плашеше
до мозъка на костите.
Видях, че държеше влажна кърпа.
- Помислих, че ще ти трябва – обясни той и дойде до мен.
- Благодаря.
Посегнах към кърпата, но вместо да ми я даде, той нежно
разтвори краката ми с едната ръка и притисна кърпата към мен
с другата.
Да ме вземат мътните! Нищо чудно, че всички жени искат
да останат с него, ако се грижи така за тях – като изключим
колко сексапилен е Карик и невероятния секс, и оргазмите,
разбира се.
Всички момчета, с които бях спала, се завъртаха и заспиваха
на секундата, в която приключехме, като ме оставяха да се
оправям сама.
Гледах лицето му, докато ме почистваше. Начинът, по който
дългите му мигли галеха скулите му всеки път, щом
примигнеше. Различните сини нюанси, които се сливаха заедно
и създаваха цвета на очите му. Беше перфектен.
Карик изведнъж погледна нагоре и ме хвана как го зяпам,
което ме накара да се изчервя. Задържа погледа ми, наведе се и
нежно ме целуна.
 Сърцето ми буквално пропусна удар. Глупаво сърце.
Той хвърли кърпата на шкафа и се върна на леглото до мен.
Приклещи ме с дългите си крака, прегърна ме и ме целуна по
рамото.
Вече се чувствах странно. Разбира се и преди съм правила
секс за една нощ, но никога с приятел… с някого, с когото
работех и с когото щях да се видя след няколко часа.
Трябваше ли да си тръгна?
Да, вероятно трябваше. Карик не повтаряше и всъщност не
трябваше да има първи път, независимо колко невероятен беше.
И той имаше състезание утре. Трябваше да си почине.
- Трябва да тръгвам – погледнах го аз. – Да те оставя да се
наспиш. Имаш състезание утре.
Той повдигна вежди.
- Не, остани. Наистина искам да останеш.
Захапах устната си, изплашена от това колко исках да го
послушам. Не трябваше… но явно нямах сили в мен да се
преборя с желанията си в този момент и здравият ми разум
отново загуби.
- Добре – усмихнах се нежно.
Топлина изпълни очите ми.
Отместих се, за да може Карик да издърпа завивките.
Плъзнах се под тях и той също легна с лице към мен, като нежно
отмести косата от челото ми.
Това беше интимно.
Знам, след всичко, което се случи помежду ни
преди малко, да кажа, че това да отмести косата ми е интимно, е
най-малкото странно, но някак наистина беше. Беше много по-
интимно от горещия секс.
- Не знаех, че имаш татуировка – казах в опит да сложа
посока на мислите си.
- Да.
- Кога си я направи?
- Седмица след като подписах с Формула 1. Беше подарък за
самия мен.
 - Най-младият пилот в историята. Бих си помислила, че си си
купил къща или нещо екстравагантно.
- Тогава последното, за което мислех, беше да си купя къща –
усмихна се той.
- Да, предполагам партитата и жените са били на преден
план.
Те все още бяха.
Усмивката му изчезна и той погледна настрани.
- Нещо такова. Както и да е, не бях най-младият пилот. Бях
на същата възраст, на която е подписал и Уилям Уолф.
Да чуя как Карик изрича името на баща ми ме хвана
неподготвена, напомни ми защо не трябваше да бъда тук в
леглото му. Сърцето ми започна да бие по-бързо.
- Хей, добре ли си? – пръстите му докоснаха бузата ми.
- Да – насилих се и се усмихнах, докато се опитвах да успокоя
сърцебиенето. – Може ли да видя татуировката ти?
Имах нужда да спре да ме докосва, да спре да ме гледа по
начина, по който го правеше. Беше прекалено.
- Разбира се.
Карик се завъртя по корем, а аз седнах върху гърба му.
Татуировката беше на паднал ангел. Един мъж, паднал на
колене, с наведена глава, а крилете му покриваха тялото му. Над
нея по раменете му бе изписано:
БОЛКАТА Е ВРЕМЕННА. ПОБЕДАТА Е ВЕЧНА.
Толкова красиво.
Плъзнах пръстите си по нея.
- Много е красиво, Карик.
Точно като теб.
Той вдигна глава от възглавницата и започна да се смее.
- Никога не казвай на един мъж, че татуировката му е
красива, скъпа. Кажи му, че е страшно яка, че е мъжкарска, но
не и красива.
- Съжалявам – засмях се. – Страшно мъжкарска е – казах с
гърлен тон, като се опитах да звуча като мъж. – Най-
мъжкарската татуировка, която някога съм виждала.
- Стига – повдигна вежда той. – Звучиш нелепо.
 - Не е вярно – усмихнах се. – Звуча като пич.
- Ти си луда – засмя се той и това ме накара да се усмихна по-
широко.
Той се пресегна назад, хвана китката ми и ме дръпна напред.
Паднах от гърба му върху матрака до него. Той ме вдигна,
притисна ме към себе си и се настани отгоре ми, като сложи
длани на лицето ми.
- Но наистина, наистина харесвам откачения свят на Андреса
Амаро – много.
Сърцето и умът ми се сблъскаха, което предизвика паника в
тялото ми, но всичко това изчезна, когато Карик ме целуна.
Когато езикът му се плъзна по моя, всичко изчезна.
Всичко, освен него.
Той ме целуваше сякаш цяла вечност. Нежно и внимателно.
И не исках никога да спира. Когато най-накрая го направи,
повдигна лицето си от моето и ме погледна с такова желание, че
наистина ме заболя сърцето.
Не мога да се влюбя в него. Не мога.
- Трябва да поспя малко, ако искам да спечеля утре – каза
Карик, докато се прозяваше.
- Разбира се – отвърнах с треперещ глас. Дори да забеляза,
той не каза нищо.
Пресегна се и загаси лампата. Придърпа ме към себе си и уви
крака около мен. После нежно ме целуна по челото.
- Лека нощ, скъпа – прошепна той със сънен глас.
- Лека нощ – прошепнах аз с широко отворени очи.
 Бях започнала да се събуждам. Слънцето беше започнало да
изгрява, а аз бях в прегръдките на топлото тяло до мен.
Карик.
Бях в леглото му.
И бяхме правили секс.
Невероятен, горещ секс.
Споменът от изминалата нощ премина през съзнанието ми и
предизвика импулси в най-интимното ми място. Но сега, когато
ефектът на шампанското и възбудата бяха отшумели, тези
образи и тръпки на отминалата нощ предизвикваха у мен
смесица от разкаяние и безпокойство.
Бях преспала с Карик.
Пилот.
Бях нарушила основното си правило.
По дяволите. По дяволите. По дяволите.
Не можех да повярвам, че го бях направила. Добре, можех да
повярвам… но разбирате какво имам предвид.
Най-лошото беше, че чувствах нещо, което си бях забранила
да чувствам. А именно удоволствието от усещането за неговото
тяло върху моето и желанието ми никога да не си тръгва.
Жажда за повече. Желание за него. Отново и отново.
О, Господи!
Не можех да мисля по този начин. Не че Карик някога щеше
да поиска да бъде с мен за по-дълго. Той беше от типа мъже,
които си падаха само по секса за една нощ. Но това, което
чувствах аз към него… Това беше проблем. Не биваше да се
влюбвам в него.
Почувствах се твърде уязвима в ръцете му. Беше време да си
тръгна.
Внимателно издърпах крака си, който беше притиснат между
бедрата му. Задържах дъха си, докато се уверя, че не го бях
събудила. Щом се убедих, че все още спи, вдигнах ръката му и се
плъзнах по леглото като сянка.
Беше красив.
Наистина трябваше да се измъкна оттук, по дяволите.
Направих една крачка, стараех се да бъда толкова тиха,
колкото изобщо беше възможно. Вървях назад на пръсти, като
събирах пръснатите по земята дрехи. Отидох в хола, където се
облякох тихо и бързо.
Спомних си, че чантичката ми беше все още в джоба на
сакото на Карик – трябваше да си я взема, затова го потърсих в
антрето, където го бяхме оставили снощи, когато трескаво го бях
отървала от него.
Спомените от снощи се промъкнаха в съзнанието ми. Карик
ме беше целувал навсякъде, беше ме докосвал…, толкова силно
го желаех все още. Тялото ми губеше сили от желание да се
върна при него и да го прегърна, да обвия около него краката си
и никога да не си отида.
Щеше да бъде толкова лесно да се отърва от роклята си и да
отида там, да се върна обратно в ръцете му, в обятията му и да го
изчакам да се събуди, за да видя какво ще се случи.
Но не можех.
Закачих сакото му на закачалката. Взех чантичката и
обувките си в ръка и тихо излязох от апартамента.
Тръгнах към асансьора. Хотелът беше тих. Проверих часа на
телефона си – шест и три сутринта.
Когато асансьорът дойде, влязох в празната кабина и
натиснах бутона за моя етаж.
Вървях боса по мекия килим на коридора към моята стая и
бях благодарна, че нямаше свидетели. Сложих картата-ключ в
четеца на вратата и се опитах да бъда възможно най-тиха, за да
не събудя Петра. Но звукът от отварянето на вратата се чу
наистина силно в тишината.
Внимателно затворих вратата след себе си, пресякох стаята и
сложих обувките си на пода в антрето. Оставих чантичката и
ключа на тоалетката.
- Щом си идваш по изгрев, да разбирам ли, че си си изкарала
добре?
- Господи! – от гласа на Петра замръзнах. – Уплаши ме до
смърт! – сърцето ми биеше лудо.
Докато се смееше, включи лампата, чиято светлина заслепи и
двете ни, а след това се претърколи на леглото и обърна лице
към мен.
- И така, прави ли секс с Карик? – на лицето й беше лъснала
самодоволна усмивка.
Седнах на ръба на леглото си, а пръстите на краката си
зарових в килима. Свих рамене, без да се издавам.
- О-о-о. Няма начин, госпожичке. Говори. Имам нужда от
нещо, което би направило сутринта ми приятна. Имах ужасна
нощ.
- Защо? Какво се е случило? – вдигнах глава и се намръщих,
защото знаех, че миналата нощ беше излизала с момчетата.
- Ох, нищо особено – махна с ръка. – Просто без теб там беше
гадно и Роби се правеше на идиот, както обикновено.
Беше ми приятно тя да мисли, че нощта й щеше да бъде по-
добра, ако бях там.
- Знаеш, че Роби си пада по теб, нали? – ухилих се.
- Какво? Роби? Не, не ме харесва… Харесва ли ме? – срещна
развеселения ми поглед.
- Разбира се, че е така. Това се вижда от начина, по който те
гледа през цялото време, с онзи опиянен поглед.
Тя изсумтя.
- Тогава защо се държи като задник?
- Защото той… е мъж – вдигнах безпомощно рамене. Нямах
идея защо мъжете бяха такива, каквито са.
- Като говорим за мъжете и тяхното странно поведение –
добър начин да отклони темата от Роби, – Карик. Говори. Имам
нужда от детайли.
Издишах, след което казах:
- Да, правих секс с него.
- Знаех си, че няма да можеш да му се противопоставиш.
Беше ли добър? Чух, че прави секс като порно звезда.
Господи, беше точно така. Но не казах това. Гледах надолу
към прекрасно лакираните нокти на краката си.
- О, боже мой. Зле ли беше? – в гласа й се усети ужас. Очите й
бяха широко отворени и покри уста с ръка.
- Не – казах бързо. – Той беше… великолепен. Невероятен –
не можех да го сравня с нищо друго, което бях преживяла
досега. – Просто… мисля, че направих грешка, че преспах с него.
- Защо? – тя се изправи от леглото си и седна до мен. – След
това ли се държа като задник?
- Нищо подобно. Той беше наистина сладък, факт, но аз
просто… - вдишах и разтърках лицето си.
- Притесняваш се, че ще изгубиш работата си?
Очите ми се разшириха от шока, когато чух думите й,
тревожност ме обзе с пълна сила.
- Е, не се притеснявах, но сега вече го правя. Мислиш ли, че
мога да изгубя работата си, защото съм спала с него?
- Не – отговори бързо. – Ейми изгуби работата си, защото
влезе в новините, а проблемът с Рич и Шарлът беше прекалено
пресен. Ти в никакъв случай няма да изгубиш работата си. Джон
няма да го позволи.
- Да, вероятно – въздишах аз.
- В такъв случай, какво те притеснява? Искам да кажа как ще
се справите с това, какво ще правите?
- Не успяхме да говорим как ще се справим с това. След
случилото се той ме помоли да остана и заспахме. Когато се
събудих, Карик още спеше, така че… аз просто… изчезнах.
- О, боже мой! Ти си се изнизала! – изкиска се тя. – Това
променя всичко. Жена бяга от Карик. Обичайно го прави той.
Хвърлих й поглед.
- Мислиш ли, че ще се ядоса?
 - Не, той е… Карик – изговори името му така, сякаш то
обясняваше всичко. – Но… той те е помолил да останеш за по-
дълго, след като сте правили секс? – в гласа й се появиха
изненада и любопитство.
- Мхм – започнах да дъвча ноктите си.
Петра удари ръката ми, за да спра.
Погледнах я, след което издишах.
- Казах му, че си тръгвам, за да може да поспи, но той каза, че
иска да остана и аз се съгласих.
- Леле…
- Какво?
- Е, от това, което съм чувала за Карик, никога не е молил
момичетата да останат да пренощуват. Като правило той ги
изпраща до вратата на секундата, след като приключат.
- Много мило – измърморих.
Но с мен не беше такъв. Всъщност с мен беше мил.
- Мислиш ли, че те харесва?
Стрелнах я с поглед.
Мислех ли?
Дори да беше така, това не променяше нищо.
- Не, не ме харесва по този начин. Искам да кажа, той искаше
да спи с мен, но като изключим това, ние сме приятели.
Вероятно беше мил, защото работя за него.
- Той не беше мил с Ейми и Шарлът.
- Е, да, но те не са работили в екипа му. Аз се грижа болидът
му да е в изправност. Може би си мисли, че ако се държи с мен
като копеле, ще повредя спирачките му – ухилих се, но сама не
вярвах в това, което казвах. Честно казано, не знаех какво да
мисля. Само един разговор с Петра по този въпрос ме накара да
се колебая и всичко се преобърна.
Петра се усмихна.
- Съмнявам се, че това е така. Не знам. С теб той е различен.
Виждам как те гледа. Той наистина те харесва, Анди.
- Не – поклатих глава възмутено. – Карик не си пада по мен
по този начин. Той просто искаше да спи с мен.
 Тя се взираше в мен около минута. В очите й имаше
светлина, която изведнъж изчезна.
- Да, може би си права. Аз и моите романтични глупости за
опитомяване на лошите момчета. Увлякох се. Обичам хубавите
романтични истории. Но си права. Карик не е от мъжете, които
се впускат във връзка.
И това беше вярно. Самата аз бях на същото мнение. Тогава
защо беше толкова неприятно да го чуя от нея?
- Значи смяташ, че ще побеснее, че се измъкнах?
- Не, ще се оправи. Момчетата не се разстройват от подобни
неща. Ние жените полудяваме, след като преспим с мъж и той
изчезне. Ние се отнасяме към секса по-емоционално, отколкото
те – добре де, ти си изключение.
- Хей! – игриво я бутнах, принуждавайки я да се смее. –
Какво трябва да означава това?
- Искам да кажа, че ти избяга от Карик. А всички жени, с
които той спи, обикновено висят там, като се надяват той да им
предложи нещо повече.
- Е, тогава, аз не харесвам тези жени. Знам кой е Карик и
какъв беше снощи. Във всеки случай, аз не търся връзка с
пилоти – станах от леглото и извадих телефона от чантичката
си. – Влизам да си взема душ, а после отивам на пистата.
- Супер. Е, аз ще поспя още малко, докато си в банята. Събуди
ме, като си готова, за да вляза след теб. Трябва да подготвя
храната на богатите и противните – тя стана от леглото ми и се
премести в нейното.
Извадих колието си от чантичката си за козметика и го взех
със себе си в банята. Затворих вратата и включих осветлението.
Пуснах горещата вода. Отпуснах се на тоалетната седалка и
погледнах към колието в ръцете ми.
Осъзнавах какво значеше тази нощ, разбирах, че именно аз
си бях тръгнала от Карик, но изобщо не ми изглеждаше толкова
просто, както го описваше Петра.
Всичко това ме беше засегнало. Всъщност никога не се бях
чувствала толкова засегната от нещо… или от някого през целия
си живот.
 Затворих очи и всичко, което можех да видя, беше той. Все
още можех да почувствам аромата му по кожата си, усещах
докосването му.
Просто исках да…
Какво? Какво исках?
Карик?
Почти се засмях на глас на себе си.
Мечтаех за толкова много неща от момента, в който Карик
беше влязъл в живота ми. За това той да не беше пилот. Само
тогава можеше да го имам.
Трябваше да спра.
Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя и прекарах пръст през
телефона, за да го отключа.
Влязох в Гугъл и в търсачката написах Уилям Уолф,
инцидент.
Снимки от катастрофата на баща ми изпълниха екрана
Сякаш нож се заби в сърцето ми, започнах да се задъхвам. Но
трябваше да погледна тези снимки. Имах нужда да си припомня
защо не мога да бъда с Карик. Той живееше опасен живот, а аз
не можех да изгубя отново някого, когото обичах.
Не можех да рискувам.
Трябваше да сложа край на нарастващите си чувства към
Карик.
Не можех да се влюбя в него. Нищо добро нямаше да излезе
от това.
Въпреки всичко си сложих колието и влязох под душа.
След като се изкъпах и преоблякох, оставих Петра да се
оправя и излязох от хотелабързо от страх да не срещна Карик.
Пропуснах закуската и тръгнах към пистата, като по пътя си взех
препечен геврек от закусвалнята до хотела.
Все още не бях готова да се изправя пред него. Щеше да бъде
странно и не знаех как да реагирам, затова за момента реших
просто… да не реагирам. Реших да го избягвам.
До момента ми се получаваше. Криех се в гаража цяла
сутрин. Преди състезание Карик нямаше навика да слиза долу,
затова бях в безопасност. Не смеех да отида дори до тоалетната,
за да не го видя там.
Държах се детински. Знаех, че не мога да го избягвам вечно,
но имах нужда от време да сложа мислите си в ред, преди да се
изправя пред него.
Бях под болида, привършвах с няколко последни проверки,
когато чух гласа му.
Цялото ми тяло замръзна и колата над мен изчезна от очите
ми, изместена от сцени от миналата нощ, които замъгляваха
зрението ми и караха тялото ми да трепери.
Чувах как говори с чичо Джон за един проблем с болида,
който се появи на вчерашната тренировка. Завиваше твърде
рязко. Това беше първото, което поправих, когато дойдох на
работа сутринта.
- Всичко е готово – приближи гласът на чичо Джон.
Това означаваше, че и Карик също бе наблизо.
По дяволите!
- Анди го оправи. Работи от рано сутринта – каза чичо Джон.
- Сега тук ли е?
Имаше нещо в тона на Карик, което не можех да
дешифрирам, но красивият му ирландски акцент ме докосваше
на правилните места, както винаги, и ме караше да
потрепервам.
Докосваше ме, както правеше той снощи. Ръцете му по мен…
той в мен…
О, Боже! Концентрирай се, Анди! Никакви секс мисли за
Карик!
Знаех, че ще се наложи да се изправя пред мъжете, които
стояха до краката ми и особено пред този, който снощи ме бе
видял гола. Затова се насилих да изглеждам нормално и излязох
изпод болида.
Мамка му!
Изглеждаше… невероятно. Нечестно сексапилен.
Защо трябваше да изглежда толкова добре?
Правеше нещата по-трудни. Не че ако Карик беше грозен,
щеше да бъде по-лесно, защото той щеше да си е същият и аз
харесвах най-много това – Карик, който се намираше под
всичката тази красота.
О, Господи! Спри! Спри веднага!
Липсваше само да напиша песен за дълбоките му сини очи.
Които в момента искряха срещу мен, но изражението му
беше непроницаемо. Пепеляворусата му коса беше разрошена,
сякаш сега става от леглото – същото, в които снощи бяхме
заедно.
И сега не можех да спра да мисля за нас двамата в леглото.
Той гол. Златистият загар на кожата му. Плочките на корема
му. Огромният му п…
- Добро утро – каза той, връщайки ме в реалността. Веждата
му беше повдигната и очите му блестяха.
Знаеше точно какво си мислех, което ме накара да се
изчервя.
- Добро утро – едва смотолевих и се изправих на крака.
Трябваше да се овладея и то бързо. Иначе чичо Джон щеше
да разбере какви ги бях вършила. По начина, по който се
държах в момента, вероятно на лицето ми с перманентен маркер
пишеше „Правих секс с Карик снощи.“
Можех да се справя. Можех да се държа като пораснало
момиче и да се преструвам, че нищо не се е променило, защото
всъщност не беше. Просто знаех как изглежда Карик гол. Това е.
О, Боже!
- Колата ти е готова – насилих се да го погледна, но усетих
електричеството, което премина между нас веднага, щом го
направих. Поех си бързо дъх и преглътнах. – Няма никакви
проблеми. Ще се държи перфектно на пистата.
- Джон, имаш ли минута? – извика Бен.
- Да, разбира се. Ще се видим преди старта – потупа по
рамото Карик чичо Джон. Тръгна към Бен, който беше в другия
край на гаража, и ни остави насаме.
Проследих го как си тръгва и когато погледнах отново към
Карик, той все още ме гледаше, но по-настоятелно. Това накара
сърцето ми да бие по-силно и пеперудите в стомаха ми да
запърхат така нетърпеливо, че имах чувството, че моето
собствено тяло ме атакува. Започна да ми става горещо и
изпитах нужда да избягам.
- Ами, да… май по-добре да… ами…
Започнах да се отдалечавам, но Карик ме последва.
- Андреса – каза тихо, - може ли да поговорим?
Това, което трябваше да кажа като нормален възрастен
човек, беше – „Да, разбира се, че може да поговорим.“
За съжаление, не се чувствах особено нормална, нито
възрастна в този момент, затова се държах като невъзпитано
дете и смотолевих:
- Ами… не мога в момента. Трябва да… ами… да си измия
ръцете.
Вдигнах мръсните си ръце като доказателство и без да му дам
възможност да отговори, тръгнах към мивката толкова бързо,
сякаш някой беше подпалил обувките ми.
Сърцето ми щеше да изскочи, докато стигна до тоалетната.
Застанах пред мивката и ръцете ми трепереха.
Господи, какво ми ставаше? Защо просто не говорих с него?
Защото ме беше страх какво ще каже!
Ще каже това, което трябва да си кажем – предишната вечер
беше просто секс за една нощ. Това трябваше да кажа и аз,
защото беше точно това.
Дори ако това не бях аз и ако ми се искаше да съм с него –
това беше Карик. Той не беше по връзките. Предпочиташе
еднократните забавления.
Едно странно чувство в гърдите ме накара да се задъхам,
разтрих мястото и прибавих още мръсотия към и без това
мръсния си гащеризон. Въздъхнах към отражението в
огледалото. Трябваше да се държа като разумен човек и да
говоря с него. Аз не бях малко момиченце. Можех да водя
нормален разговор с мъжа, с когото бях правила секс
предишната нощ.
Да приключа с неизбежното, за да можем с Карик да се
върнем към нормалните ни отношения. Каквито и да бяха те.
Взех решение, че ще говорим следващия път, когато го видя.
Сложих малко сапун в шепите си и пуснах топлата вода, за да ги
почистя. Тъкмо бях посегнала към кърпите, когато телефонът
ми звънна. Изсуших ръце, хвърлих кърпата в кошчето и извадих
телефона от джоба на гащеризона си.
Съобщение от Карик.
Сърцето ми заби по-бързо.
КАРИК: Не знам какво, по дяволите, ти става, но
трябва да говорим – веднага! Стаята на пилота.
След две минути.
Ръцете ми трепереха, докато пишех отговора си.
АНДИ: Добре.
Погледнах отново в огледалото и се опитах да събера малко
кураж.
- Ще се справиш – казах на себе си. – Ще бъде лесно. Карик е
женкар. Знае много добре какво се случи снощи. И двамата сме
разумни възрастни хора. Ще се справиш.
Поех си дълбоко въздух, излязох от тоалетната и отидох
право в стаята му, а преди да почукам, отново вдишах дълбоко.
- Влез – чу се грубият му глас от другата страна.
Ръцете ми трепереха, когато влязох вътре, преди да затворя
вратата зад себе си. Карик се беше подпрял на прозореца със
скръстени ръце и погледът му сякаш бе празен.
- Здравей – казах тихо.
- Какво, по дяволите, става, Андреса?
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа – свали ръцете си той и ги отпусна – това!
Първо се будя сам в празното легло. После идвам в гаража,
защото трябва да поговорим за снощи и ти се държиш, сякаш
съм заразен и не можеш да свариш да бягаш.
- Не бягах. Трябваше да…
- Да си измиеш ръцете. Да, това вече го каза – той разтри с
пръсти слепоочието си и ме погледна изнервено. – Не ме
занасяй! Знам кога ме избягват.
- Не те избягвам.
Лъжкиня! Лъжкиня!
Карик ме погледна и после въздъхна. Скръсти ръце зад врата
си, отпусна глава назад и погледна в тавана. Гледах как
мускулите на ръцете му се напрягат и си припомних отново
предишната нощ – ръцете му, които се напрягаха над главата
ми, докато потъваше в мен. Това ме накара да почувствам нещо,
което не можех да определя.
- Мислех, че сме си прекарали добре снощи – гласът му беше
по-нежен, по-тих, когато ме погледна отново и отпусна ръцете
си.
Изведнъж се почувствах разголена. Увих ръце около себе си,
без да го поглеждам и насочих очи към прозореца и случващото
се отвън.
- Така беше…
- Но?
- Но… - въздъхнах аз. – Това беше снощи и… е, вече е днес.
- Какво означава това?
- Означава… не знам, Карик – присвих рамене безсилно. –
Предполагам, че означава, че трябва да забравим за снощи и да
се върнем към това, което бяхме.
- Ти ме зарязваш – каза той недоверчиво.
- Не те зарязвам. Просто… правихме секс и беше невероятно,
но… това беше снощи, а вече е днес.
- Продължаваш да го повтаряш.
Карик не правеше нещата по-лесни и не разбирах защо.
Мислех, че той иска същото. Честно казано мислех, че ще го
каже пръв.
Прокарах пръсти по плитката, в която бях прибрала косата
си.
- Какво искаш да ти кажа?
- Кажи какво мислиш наистина.
- Искаш да ти го обясня ли?
- Да, точно това искам.
- Защо се държиш така?
Той присви рамене и това ме изнерви.
- Добре. Снощи беше за снощи, никога няма да се повтори –
прозвуча доста по-сурово, отколкото ми се искаше. През очите
му премина нещо, което страшно приличаше на болка и се
почувствах като истинска кучка. – И двамата изпитвахме нещо,
от което трябваше да се отърсим и го направихме снощи. Така
или иначе, ти не искаш да имаш връзка с някого, а аз не
излизам с пилоти.
Господи, иска ми се да можех! Наистина, наистина ми се
иска да можех да бъда с теб!
Той ме гледаше така, сякаш не ме познава. Точно сега бях
съгласна с него. Аз самата не можех да се позная. Не бях от
момичетата, които говорят така.
Погледът му отново се насочи към тавана и той въздъхна.
- Е, сега какво?
- Не те разбирам.
Той ме погледна отново и повдигна вежда.
- Не виждам какво не разбираш. Какво, по дяволите, става
сега? – отчетливо каза всяка една от думите Карик.
Изнервяше се и това ме накара да се свия леко.
- Е… предполагам отново сме просто приятели.
- Приятели? – избухна в луд смях той.
- Винаги сме били приятели, Карик – намръщих се
недоволно аз.
- Не мога да повярвам, че ми рецитираш реч от типа - „Искам
да бъдем само приятели.“ – засмя се отново той.
- Не е така!
- Не е ли? – погледна ме право в очите той. После извърна
поглед и сложи ръце върху стола пред себе си, хвана го и
погледна към пода.
Имах чувството, че мина цяла вечност преди отново да ме
погледне. И когато го направи, ми се искаше да не го бе правил,
защото беше студен. Топлината в очите му, с която толкова бях
свикнала, беше изчезнала и бе заменена от нещо каменно.
- А ако ти кажа, че не искам да ти бъда просто приятел?
Сякаш някой ме удари с юмрук в гърдите и ме остави без дъх.
Мисълта да не бъдем приятели беше… непоносима. За толкова
кратко време Карик бе станал твърде важен за мен. Не можех да
го изгубя.
- Карик…
 - Отговори на шибания въпрос! – гласът му беше твърд и
решителен.
Не знаех какво да кажа. Гърлото ми пресъхна. Нервно
започнах да чупя пръсти. Опитвах се да намеря точните думи, но
не можех. Единствената мисъл в главата ми беше, че никога
повече няма да бъда близо до него… да говоря с него.
Никога не бях и помисляла, че е възможно да ме попита това.
Преглътнах страха си и разтворих сухите си устни.
- Тогава... ще уважа решението ти.
И ще ми липсваш всеки ден през остатъка от живота ми.
- Естествено – каза той огорчено.
Бях толкова объркана. Не знаех какво се случва в момента.
- Господи, Карик, държиш се така, защото не ти дадох
възможност да го кажеш пръв ли? Да кажеш, че сме правили
секс за една нощ? Егото ти ли нараних или какво? Защото, ако е
това, тогава с радост ще изляза и ще се върна, за да започнем
отначало. Тогава ти ще ми изнесеш речта, че всичко беше
еднократно.
Бих направила всичко, за да бъдем отново старите Карик и
Анди.
- Да, точно това е… нарани шибаното ми его – сопна се той.
- Просто… не те разбирам! – избухнах аз. – Правиш това
постоянно. Защо го правиш на въпрос?
Нещо в изражението му се промени и тогава той се затвори,
сякаш ме нямаше:
- Не го правя. Както и да е, Андреса. С теб приключихме! –
обърна се той и се дръпна от мен, за да отиде до прозореца
отново.
- Приключихме? – паниката ме заля. – Карик, не мога да
изгубя работата си заради това.
Думите излязоха, преди да мога да се спра и знаех, че това,
което казах, беше безкрайно глупаво, но вече беше твърде късно.
Дори не знаех защо това беше първото, което ми хрумна и
защо интерпретирах думите му по този начин, защото това, от
което се страхувах най-много, беше да го изгубя. Карик се
обърна към мен, а изражението му беше сурово, което накара
стомахът ми да се преобърне.
- Уау… - театрално се изсмя той. – Не знаех, че ме смяташ за
такава отрепка.
- Не мисля, че си отрепка. Просто… искам да кажа… -
пелтечех аз в опит да поправя стореното.
- Все още си на работа – вдигна ръка, за да ме спре той. – За
разлика от всеобщото мнение, имам принципи и държа на тях –
обърна се с гръб към мен той. – Затвори вратата на излизане.
- Карик – пристъпих към него аз. – Не исках да се държа като
кучка. Просто… Ейми и Шарлът – и двете загубиха работата си,
защото спаха с теб.
Защо не можех просто да млъкна?!
Знаех, че влошавам ситуацията, но продължавах да говоря.
Видях как тялото му се скова. Карик бавно се обърна към
мен, а очите му сякаш бяха изпълнени с течен азот, който се
превръщаше в лед. Начинът, по който ме гледаше… сякаш
наистина ме мразеше.
Имах чувството, че се давя.
Челюстта му беше толкова стегната, че изглеждаше сякаш ще
се счупи.
- Разкарай се, Андреса! Веднага – тихото предупреждение в
тона му беше по-лошо от всички думи, които можеше да ми
изкрещи.
Захапах устната си, за да спра сълзите, които напираха, и
тръгнах към вратата. Сложих треперещата си ръка върху
дръжката и я натиснах. Излязох в коридора, затворих и се
строполих на стената до мен.
Тялото ми трепереше, сърцето ми препускаше.
О, Господи! Току-що бях направила огромна грешка.
Стомахът ми се беше преобърнал. Риданията се изкачваха по
гърлото ми, но успях да сложа ръка на устата си, за да ги спра.
Не можех да спра и сълзите, които се стичаха по бузите ми.
Избърсах ги с опакото на ръката си.
Не можех да повярвам, че му казах тези неща. Трябваше да
намеря начин да оправя всичко, но знаех, че в момента той не
иска да ме вижда и няма да ме изслуша. Беше твърде ядосан, а
аз вероятно щях да кажа нещо още по-глупаво.
Мигах бързо и си поемах въздух, за да се успокоя и да
заключа чувствата вътре в себе си, за да помисля по-късно.
Ще оставя Карик да се успокои и после ще говоря с него след
състезанието. Всичко ще бъде наред. Ще се разберем.
Точно сега имах работа, можех да се държа като истински
добра приятелка и да се погрижа болидът му да е перфектен на
пистата. Това беше важното в момента.
Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и се върнах долу в
бокса.

Когато дойде време за състезанието, Карик слезе в бокса, но

не ме погледна и аз не се опитах да говоря с него. Сега не беше
времето, не и преди състезание.
Той излезе от бокса и отиде на пистата, за да говори с
пресата.
Когато интервютата приключиха, група от зашеметяващи
модели и момичетата от стартовата решетка се бяха залепили за
него и той се радваше на вниманието им. Всички те бяха много
красиви момичета, облечени само в миниатюрни панталонки и
тениски с рекламни логота по пищната им гръд.
Заболя ме, когато го видях с тези момичета. Една от
блондинките стоеше по-близо до него и не позволяваше на
другите да го доближат. Тя притискаше тялото си в неговото и
беше сложила ръка на гърдите му, за да привлече вниманието
му.
Ревнувах го. Ревнувах го толкова силно и това чувство ме
изненада със силата, с която ме връхлетя. Отне ми известно
време да осъзная, че съм свила ръцете си в юмруци.
Опитах се да дишам, въпреки болката и да извърна поглед от
тях, но не можех. Не можех да не гледам тази сцена на евтино
порно, която се разиграваше пред мен.
 Той флиртуваше с нея, беше сложил ръката си на рамото й и
си играеше с косата й, докато тя говореше с него.
Затворих очи и когато ги отворих, Карик гледаше право към
мен.
Погледът му беше празен, сякаш гледаше през мен. Все едно
вече не съществувах за него.
Болеше повече, отколкото очаквах. Сякаш беше стъпкал
сърцето ми.
После извърна поглед от мен и го върна на момичето, като й
се усмихна по онзи игрив начин. Тя отмести косата си, а той се
наведе и прошепна нещо в ухото й. Можех само да си представя
какво й каза – не, връщам си думите назад, не исках да си
представям.
Тя му се усмихна невинно и ръката, която държеше на
гърдите му се спусна надолу.
Коремът ми се сви от болка. Сложих ръката си там, като се
опитвах да се овладея.
И когато видях как неговата се спусна по гърба й, за да я
хване за дупето, реших, че съм видяла достатъчно.
Дръпнах се, казах на чичо Джон, че отивам до тоалетната и
после побягнах натам, задържайки дъха и сълзите си. Затворих
се в една от кабинките, свалих капака на тоалетната чиния и
седнах. Тогава позволих на сълзите да ме залеят.
Знаех, че се държа безумно. Това трябваше да се случи.
Болеше ме да го виждам с други жени и това беше нормално.
Просто… не очаквах да го видя толкова скоро.
Но все пак това беше Карик Раян. Той не оставаше сам
задълго.
И това беше хубаво. Това, че го видях с нея, как се държеше с
нея – припомних си кой всъщност беше той.
Женкар.
Пилот.
Не мъжът за мен.
Но въпреки това седях вътре и се крих в тоалетната, докато се
уверя, че няма да избухна в сълзи, когато изляза и го видя с
друга жена. Когато се върнах в бокса, състезанието беше
започнало. Не осъзнавах, че ме е нямало толкова дълго.
- Къде, по дяволите, беше? – изсъска Бен, когато ме видя.
- Съжалявам, не се чувствам добре – сложих ръка на стомаха
си и се престорих на болна. Не беше пълна лъжа. Наистина се
чувствах зле, след като видях как Карик сваля онова момиче.
- Наистина изглеждаш малко бледа – каза Бен, когато ме
огледа по-внимателно. – Искаш ли да се върнеш в хотела?
- Не, вече съм по-добре – насилих се да се усмихна и
погледнах към екрана.

Карик завърши четвърти.

Беше разочароваща и изненадваща позиция, предвид това,
че вчера се бе квалифицирал първи. Не беше нормално за него
да финишира извън първите трима. Никога не се бе случвало.
И за един кратък момент се зачудих дали вината не беше
моя. Може би караницата ни преди състезанието беше повлияла
на концентрацията му. Намразих се още повече за нещата,
които му казах.
Когато Карик спря в бокса, бях решена да говоря с него, но
той излезе от болида, не каза нищо и не погледна никого.
Излезе и се качи право в стаята си.
Щях да го последвам, но видях Оуен да тръгва след него.
Затова се върнах към работата си и не го видях повече през
остатъка от деня.
По-късно, когато се върнах в хотела, след като подготвихме
колата, за да я изпратят в Монако, първо тръгнах към неговата
стая. Трябваше да поговорим и да се разберем, защото не можех
да го изгубя. Беше станал твърде важен за мен. Когато стигнах
вратата, тя беше отворена и камериерката беше вътре.
- Карик Раян? – казах на жената. – Мъжът, който беше
отседнал тук? – обясних, когато ме погледна неразбиращо.
 - Той напусна хотела, госпожо – каза ми тя на развален
английски.
Тръгнал си е.
Сърцето ми потъна и точно в този момент осъзнах, че може
би отношенията ни с Карик нямаше да се подобрят. Може би
снощи е била последната нощ, в която бях близо до него.
Докато се отдалечавах от стаята му, това чувство на празнота
късаше от мен парче след парче и ме караше да се мразя още
повече.
 Не бях виждала Карик почти две седмици. Когато си тръгна
от Барселона, той се прибра в дома си в Англия.
Знаех това само защото същия ден след вечеря най-накрая се
реших да попитам чичо Джон какво се е случило с Карик след
състезанието. Каза ми, че Карик бил в отвратително настроение
заради това, че завършил четвърти и се е прибрал с първия
полет вкъщи.
На следващия ден, след като Карик си беше заминал, заедно
с останалата част от екипа отлетяхме за Монте Карло.
Беше ми наистина трудно да бъда в Монте Карло. Когато
подписах договор с „Райбъл“, не мислех, че някога ще ми се
наложи да дойда тук. Точно тук преди четиринадесет години
животът ми се беше променил завинаги. Точно тук, на писта
Монако се случи фаталният инцидент.
Тук баща ми почина.
Чичо Джон не спираше да ме пита дали съм добре. Преди
полета той дори ми предложи да пропусна това състезание. Каза
ми, че мога да променя билета си и да се върна в Англия. Беше
мило от негова страна, но знаех, че ако го бях направила, това
щеше да предизвика много въпроси, а аз не обичах въпросите. А
и ако исках да имам кариера във Формула 1, не можех да
избягвам това място винаги. Просто трябваше да мина през това
и да продължа напред.
Така че, ето ме в Монте Карло.
 Колкото повече стоях тук, се чувствах по-добре, но вероятно в
деня на състезанието всичко щеше да бъде различно.
Когато отидох за първи път на пистата, бях сама и това
беше… болезнено. Беше особено болезнено да видя статуята,
издигната в чест на баща ми на площад Казино.
Там стоях дълго време и просто се взирах, чудейки се какъв
щеше да бъде животът ми, ако баща ми беше жив. И мислех за
това не защото животът ми беше ужасен, аз имах прекрасен
живот. Майка ми беше направила най-доброто, на което беше
способна, когато останах без баща, но през всичките тези
четиринадесет години загубата остана като огромна дупка в
сърцето ми.
Това ми напомни още веднъж защо Карик никога не трябва
да бъде нещо повече за мен.
Знаех, че майка ми се притесняваше, че съм тук. Звънеше ми
всеки ден по два пъти, за да се увери, че всичко е наред. Знаех,
че й беше трудно да преживее това, че бях тук. Това
предизвикваше лоши спомени.
Стараех се да се разсейвам. Когато не бях на работа, вършех
неща като нормалните туристи или излизах с момчетата вечер
да се позабавляваме.
Днес беше четвъртък, а състезанията започваха утре, през
уикенда. Карик трябваше да е пристигнал днес, макар че не го
бях виждала. Само чух, че трябваше днес да бъде тук, а вече
беше вечер, така че той трябваше да е пристигнал.
Не знаех какви бяхме сега.
Не го бях чувала, но и не се бях опитвала да се свържа с него.
След като почти се бях сринала му писах съобщение няколко
дни след като си замина обратно за Англия, за да се извиня. Бях
изпълнена от емоции заради пристигането си тук и ми липсваха
много разговорите с него. Бях написала цял роман, но преди да
го изпратя, се изплаших и го изтрих. Знаех, че моментът да го
срещна приближаваше все повече и се страхувах от това. Ужасно
се страхувах да не ме игнорира, защото от това щеше да ме
заболи най-много.
 Точно заради това, стоях в бара с отбора и пиех, за да имам
смелост, ако случайно видя Карик. Бяхме в бар на име „Патая“,
който имаше изглед към пристанището. Много красиво място.
Седяхме отвън, пиех чаша местна бира и говорех с Бен. Петра
все още не беше дошла в Монако. Съпругата на брат й вчера
започнала да ражда преждевременно, шест седмици преди
термина, така че тя отмени полета си. Искаше да се увери, че
всичко ще бъде наред с бебето. За щастие се беше случило точно
така и сега Петра беше горда леля на момченце, което все още си
нямаше име.
Беше намерила само нощен полет, така че щеше да
пристигне по-късно. Нямах търпение да дойде. Въпреки че
момчетата бяха страхотни, ако трябваше да бъда честна, ми
липсваше нейната компания.
- Карик ми писа, пита къде сме – каза ми Бен. Той се загледа
в телефона и започна да пише, вероятно отговаряше на Карик.
- Той е тук? – гласът ми прозвуча малко приглушено.
Прикрих го с кашлица.
- Да, идва към нас – остави телефона си на масата.
Паниката ме сграбчи за гърлото и ме стисна силно. Отпих
няколко глътки бира за успокоение.
Ще се справя. Всичко ще бъде наред.
Имах нужда от време, така че се извиних и отидох до
тоалетната. Когато се върнах, Карик все още го нямаше.
Бях на ръба на нервен срив. Не можех да стоя мирно на стола
си и се обръщах през няколко минути да гледам за него. Имах
нужда да го видя, за да разбера какво точно се случваше между
нас.
Мина доста време, откакто Бен беше писал на Карик, затова
бях започнала да си мисля, че той няма да дойде. Но тогава чух
Роби да подсвирква и останалите момчета се присъединиха към
него, затова разбрах, че Карик е пристигнал. В корема ми
започнаха да пърхат пеперуди, а главата ми се замая.
Дръж се безгрижно, Анди. Безгрижно...
Опитах се да се държа така, сякаш нищо не се беше случило,
погледнах през рамо към Карик. И имах чувството, че бях
ударена в лицето с тухла.
Той вървеше към нас с момиче под ръка. Симпатична и
висока, на моята височина, приличаше на модел с дълга
кестенява коса. Пеперудите се превърнаха в прах, а аз се
почувствах опустошена. Не можех да повярвам, че той беше
довел тук случайно момиче.
Разбира се, че ще направи така. Това е Карик.
Дишай дълбоко. Това няма значение.
Не беше моя работа, какво правеше той и с кого. Всичко,
което ме интересуваше, беше да възвърна нашите приятелски
отношения.
Нали?
Стиснах устни и се обърнах обратно към масата. Взех
телефона си и го погледнах, сякаш четях нещо наистина
интересно.
- Хей – каза Карик зад мен.
Гласът му с този ирландски акцент, който не бях чувала
почти две седмици, предизвика в мен трепети. Потиснах
чувствата и ги захвърлих възможно най-далеч.
Очевидно се обърна към всички на масата, не конкретно към
мен, аз не се обърнах, макар да измъмрих:
- Здрасти.
Няколко от момчетата се изправиха, за да го поздравят, сред
тях беше и Бен.
- Ще ти взема нещо за пиене – каза му Бен.
- Ха. Не се притеснявай. Аз ще взема. Какво пиете?
- Бира – отговори Бен.
- Ще ми вземеш едно „Космо“, нали, миличък? – попита
момичето.
Миличък?
Тя имаше хубав английски акцент, сладък и чувствен. Не
беше като моя развален английски, смесен с бразилски.
- Разбира се, мила.
Мила?
Спомените ми с Карик в леглото, когато ме прегръщаше с
цялото си тяло и сънения му глас, който казва „Лека нощ, скъпа“
предизвикаха болезнена болка.
За хора, които току-що се бяха срещнали, отношенията им
изглеждаха ужасно напреднали.
Или може би се познаваха отпреди.
Тази мисъл светкавично превърна усещането за празнота в
усещане за физическа болка.
- Ще ти донеса стол – предложи Бен.
Очевидно говореше на момичето.
Той намери един стол и го сложи до мен.
Благодаря ти, Бен.
С крайчеца на окото си видях как тя седна на стола с
грацията на сърна. Беше облечена с къса пола с висока талия,
показвайки дългите й загорели крака. Погледнах надолу към
краката си и благодарих на майка ми, че ми беше предала
нейния ген, също така и на интуицията си, че бях сложила
дънкови панталонки, разкривайки дължината им – не че се
съревновавах с нея. Дори не се доближавах до нейния външен
вид. Тя беше облечена с вечерни дрехи, пола с висока талия,
тесен топ с презрамки през врата и обувки на висок ток. И
всичко това от известни дизайнери, не като мен – евтини
дънкови панталони, джапанки и червена тениска с надпис
„Зубър“, изписан на гърдите.
Боже, аз съм зубър.
Всъщност, единственото хубаво нещо в мен точно сега бяха
дългите ми крака и косата ми. Тя беше пусната и изглеждаше
красива.
Откога ме беше грижа как изглеждам и откога се сравнявах с
други жени?
Откакто Карик се беше появил.
- Какво ще пият останалите? – попита Карик.
Поръчаха доста неща, предимно бира.
- Аз ще ти помогна на бара – весело предложи Бен.
Усетих ръка – неговата ръка – на рамото си и замръзнах.
- А ти? – Карик попита с нисък глас.
Обърнах глава назад и погледнах към него, като се стараех
изражението ми да не издава нищо.
 - Какво за мен?
Нещо проблесна в очите му, но изчезна, преди да разгадая
какво е то.
- Питие? Да ти донеса нещо?
- Не. Аз имам. Благодаря – посочих бирата на масата.
Погледна ме за миг.
- Добре – рязко кимна и се отдалечи.
Не успях да се въздържа, затова погледнах към него на бара.
Упрекнах се веднага, затова бързо върнах вниманието си към
масата, за да видя дали някой беше забелязал, че го гледам.
Тогава се отпуснах. Е, колкото това беше възможно близо до
Карик и неговото момиче.
Присъствието й беше за мен като някакъв кошмар.
Знаех, че неприкрито я игнорирах, а майка ми не ме беше
възпитала така.
Тя винаги казваше: „Ако една жена не може да уважава друга
жена, как тогава можем да очакваме мъжете да го правят?“
Отнасяй се към хората така, както би искала те да се
отнасят с теб, Анди.
В работата си като модел майка ми постоянно се беше
сблъсквала със злобни жени, но се беше научила да бъде
различна и това беше нещо, на което ме възпитаваше. Но сега се
видях като една от онези кучки и това не ми хареса. Така че,
въпреки че беше момичето на Карик и да беше последното
нещо, което исках да направя, бях принудена да бъда добра.
Прибрах телефона в джоба си и се обърнах към нея.
Щом видях колко красива беше тя всъщност, се почувствах
още по-гадно.
Стегни се, Анди. Тя не ти е направила нищо и не заслужава
да се държиш като кучка. Споровете ти са с Карик, не с нея.
- Здравей – усмихнах й се аз.
Завъртя глава към мен и ме погледна с празен поглед.
- Ъ-ъ… здрасти – обърна се и извади телефон от чантата си.
Добре… това беше малко странно. Може би просто беше
срамежлива.
Започнах да ровя в главата си какво друго да кажа.
 - Е, на почивка в Монако ли си или само за състезанието?
Вдигна поглед от телефона си и ме погледна. Преценяваше
ме с поглед, в който можех да видя за колко глупава ме смяташе.
- Хм, и двете.
Без да обръщам внимание на погледа й, аз се усмихнах
отново и казах:
- Страхотно. А кога пристигна?
Тя въздъхна шумно, като че ли й досаждах.
- На обяд, с Карик.
Тя беше дошла с Карик от Лондон?
Почувствах се така, сякаш ток от дефибрилатор беше ударил
гърдите ми.
Подскочих на стола си и издишах със свистене, когато казах:
- Пристигнали сте с Карик? От Англия? Със самолета?
Заедно? – знаех, че звуча малко странно, но не ми пукаше.
- Не стана ли ясно от това, което казах? – погледна ме остро.
– Естествено, пристигнах с Карик. Аз съм приятелката му. На
практика той ме помоли да дойда с него, не може да понася да
бъде далеч от мен. Така, че аз казах „Какво толкова? Имам
няколко почивни дни от работа, така че защо не?“
Тя вдигна ръката си и започна да гледа ноктите си.
Неговото гадже? Сякаш ме беше ударила в лицето.
От колко време той имаше приятелка? Не знаех, че Карик
има приятелка. Бяха ли заедно, когато той спа с мен?
Нещо непознато, твърдо и студено се настани в стомаха ми.
Взех бирата и отпих голяма глътка, за да разсея гаденето и
желанието си да изкрещя.
Тъкмо преглътнах, когато чух изпълненият с отвращение
глас на момичето до мен.
- Ъх, не разбирам как може да пиеш това.
Погледнах към нея и видях, че тя гледа към бирата ми, като
че ли е отрова за плъхове.
- Бира?
- Да, тя е… гнусна. Става ми лошо само като я гледам –
намръщи нос.
Внезапно ми се прииска да я ударя силно.
 А бях търпелива към жените по принцип.
Просто оставих чашата на масата, когато тя каза:
- Е, ти коя си въобще? Искам да кажа защо си тук? Приятелка
си на някого или какво? – размаха ръка, сочейки към момчетата
на масата.
- Не! – засмях се аз, клатейки глава. – Аз работя в „Райбъл” –
по реакцията й разбрах, че нямаше представа какво имам
предвид, затова поясних: – Работя за Карик.
Това привлече вниманието й, защото видях как очите й
станаха предпазливи и започна да ме гледа по друг начин. Бях
доста привлекателна и ако преди това не ме виждаше като
претендент за вниманието на Карик, сега ме видя като съперник
и това бе причината да не ме хареса.
Исках да й кажа да не се тревожи за това. Сигурна бях, че аз
не бях съперница. Карик почти не говореше с мен, какво
оставаше за друго. Стана ми ясно, че й се искаше да ме разпита,
но Карик и Бен се върнаха с напитките, прекъсвайки разговора
ни.
- Сиена, заповядай – Бен й подаде странно изглеждащ
коктейл.
Значи така, името на момичето на Карик беше Сиена.
- Благодаря – отговори с престорено сладък глас.
След като всички получиха напитките си, Карик взе стол и го
сложи до Сиена, след това отпи от бирата. Фактът, че пиеше
бира, възвърна усмивката на устните ми, защото вече беше
станало ясно, че приятелката му мразеше тази напитка.
Приятелка. Тази дума накара вътрешностите ми да станат
на прах. Когато погледнах към Карик, видях, че Сиена ме
погледна. Тя знаеше, че го гледам. Почувствах се неудобно,
затова казах първото нещо, което ми дойде на ум:
- С какво се занимаваш, Сиена?
Тя ме гледаше с недоумение.
- Аз съм в „Диамантените мадами“.
Диамантени мадами?
- Съжалявам. Не зная какво е това – смутено се усмихнах.
 Чух прикрит смях и почти бях сигурна, че Карик се смееше,
но беше трудно да разбера точно, защото виждах само част на
главата му - той се беше обърнал с гръб и говореше с Роби.
Сиена звучно изрази абсолютното си отвращение и изкриви
лицето си:
- Не знаеш кои сме ние? Как въобще е възможно?
Почувствах като някоя глупачка, която не знаех кои са
Диамантените мадами.
- „Диамантените мадами“ е женска група от Англия –
любезно ме информира Бен. – Те са доста популярни.
- Ние не сме „доста“ популярни – тя показа с пръсти кавички,
когато каза думата „доста“.
Мразех тези „въздушни кавички“.
- Ние сме най-популярната група в Англия – поправи го тя.
- Добре… - промърмори Бен, преди да отпие от бирата си.
Аз се усмихнах смутено.
- Съжалявам, че не знаех коя си… кои сте вие. Скоро се
върнах в Англия. Последните четиринадесет години живях в
Бразилия. И не се интересувам от музика като твоята.
- Музика като моята? – тя повдигна идеално оскубаните си
вежди. – Предполагам, че искаш да кажеш хубавата музика?
- Да, нещо такова – измъмрих, преди да взема бирата си и да
отпия от нея.
Отново чух смях и ако съдех по треперещите рамене на
Карик, можех да бъда сигурна, че той идваше от него. Сиена
като че ли не го забелязваше. Знаех, че това не беше правилно,
но ми хареса, че все още можех да го накарам да се усмихне,
дори ако това беше за сметка на приятелката му. После
почувствах гняв. Затова казах:
- Ще чуя някоя от вашите песни. Сигурна съм, че те са
страхотни – всъщност исках да кажа, че по-скоро щях да извадя
очите си с игла, отколкото да слушам музиката й. Комплиментът
явно проработи, защото лицето й се отпусна.
- Каза, че работиш за Карик. Какво точно правиш? Нещо като
прислужница ли си му или какво?
Прислужница? Да не сме в деветнадесети век?
 Бен избухна в смях до мен. Аз трябваше да се сдържа, за да не
се разсмея.
Очаквах, че и Карик ще се разсмее, но за моя изненада това
не се случи.
- Не, по дяволите, не съм му точно прислужница – опитах се
да звуча шеговито.
Карик се обърна към мен, улавяйки погледа ми. Гледаше ме
както преди – сякаш отново бяхме приятели, сякаш отново
значех нещо за него и от това болеше дяволски силно, защото
знаех, че той вече не мислеше така. Без да обръщам внимание
на болката в гърдите, погледнах отново към Сиена.
- Аз съм механик – казах й аз.
- Ти си механик? – лицето й се изкриви и на лицето й се
четеше нещо повече от отвращение.
Сериозно, бихте си помислили, че току-що й бях признала, че
съм сериен убиец. Или че работата ми беше да бърша задника на
Карик.
- Но това не е ли работа за мъж?
- Зависи кого питаш.
- Хм… е, да, предполагам… сега като те гледам, виждам, че си
облечена подходящо за мъжка работа – огледа ме от глава до
пети. - Структурата ти е подходяща и имаш много… - махна с
ръка към мен - мъжко излъчване.
Мъжко излъчване? Подходяща структура? Какво, по
дяволите? Бях същият размер като нея! Сериозно, за коя се
мислеше тази?
Не ме интересуваше, че участваше в известна английска поп
група. Тя беше злобна. Може и да беше симпатична външно, но
вътрешно беше грозна и това ми стана ясно за по-малко от десет
минути в нейната компания. И преди бях срещала злобни
момичета, но не и такава кучка. В живота си не бях срещала
толкова агресивен човек. Тялото ми се напрегна, ръцете ми се
свиха в юмруци, бях готова да отворя уста и да кажа на поп
принцесата какво мисля за нея, когато Бен ме хвана за рамото и
ме прегърна.
 - Спокойно – прошепна в ухото ми. Погледнах го и видях
успокояващата му усмивка. – Не си струва.
- Да – издишах аз, – прав си.
Разхлаби прегръдката си, но ръката му остана на раменете
ми, когато се наведе напред и каза на висок глас:
- Всъщност, Сиена, Анди е най-добрият ни механик. По-
добра е от всички нас взети заедно. А аз съм работил с много
талантливи механици. Честно казано, не знам какво би станало
с екипа ни, ако нея я нямаше.
Знаех, че го беше казал само за да ме защити, но ме изненада
и ме накара да се почувствам много по-добре. И точно сега
почти обичах Бен.
Усмихната му казах:
- Пиян ли си? Защото сякаш току-що ми направи
комплимент.
Очите му бяха весели.
- През цялото време ти правя комплименти. Просто ти не ги
чуваш.
- О – ухилих му се, след което се наведох към него и му
прошепнах, - ти си добър приятел, Бен.
Той сви рамене и каза тихо:
- Не мога да позволя най-добрия ни механик да бъде
уволнен, защото е пребила новото гадже на Карик.
Засмях се тихо и потупах ръката му, която все още беше
около мен. Бен махна ръката си от рамото ми, а аз се обърнах
към масата, за да взема бирата си, но замръзнах под гневния
поглед на Карик. Челюстта му беше стисната толкова силно,
сякаш всеки момент щеше да се строши.
След това, без предупреждение, гневът в очите му се
превърна в нещо съвсем различно, принуждавайки тялото ми да
гори. Трябваше да стисна бедрата си силно, за да сдържа
внезапното болезнено усещане. Но почувствах тялото си живо,
заради спомените от нашата единствена нощ заедно, които
нахлуха в съзнанието ми.
Щом дойдох на себе си, осъзнах, че масата беше претъпкана с
хора, затова прекъснах зрителния ни контакт. Тогава видях
погледа на Сиена да скача между мен и Карик и осъзнах, че тя
беше видяла какво се беше случило между нас току-що. Тя се
намръщи, сякаш мислеше за нещо. И тогава видях по лицето й
разбиране. Тя знаеше, че с Карик бяхме спали.
По дяволите.
В стомаха ми се появи неприятно усещане. Тя се завъртя на
стола си с лице към мен.
- Значи името ти е Анди? – попита с подигравателен тон.
- Да… - отговорих внимателно.
- Анди… - произнесе злобно с напевния си глас. – Анди, която
има мъжка работа и мъжко име. Може би трябва да го докараш
до края и да смениш пола си, не че има много още какво да се
променя.
Засмя се шумно, сякаш беше казала най-смешното нещо,
което беше чувала някога. Огледа се на масата, очаквайки да
види как и другите се забавляват заедно с нея. Но беше
пропуснала факта, че на масата бяха моите приятели, не
нейните. И никой не се смееше.
- Сиена – гневно се обърна към нея Карик.
- Какво? Това беше просто шега. Не разбирате ли от шеги? –
издаде неловък смях.
Боже, бях толкова дяволски уморена от всичко, че дори не
ми беше смешно.
- Разбира се, че е смешно – избутах стола си, свалих якето от
гърба си и се наведох към нея. – Както и твоето лице. Но
работата е там, Сиена, че аз мога да сменя вагината си с пенис,
но, за съжаление, ти не можеш да промениш грозотата си –
хвърлих бърз поглед на хората около масата, оставих Карик и
Сиена с отворена уста и казах на останалите чао. – Ще се видим
утре – след това се завъртях на пети и тръгнах към изхода.
Чух как Карик произнесе името ми, но се направих, че не го
чувам, като вървях толкова бързо, колкото можех.
- За бога, Андреса. Ще спреш ли? – беше тръгнал след мен.
Хвана ме за ръката и се наложи да спра.
- Какво? – измъкнах ръката си. Кожата ми все още гореше на
мястото, където той я беше докоснал.
 - Добре ли си?
- Добре съм - отвърнах и продължих.
- Господи, просто… почакай!
Въздъхнах и се обърнах с ръце на кръста.
- Какво искаш, Карик?
- Аз… - очите му се приковаха към земята в краката му.
Изглеждаше несигурен. След това вдига погледа си към мен, а
увереността му се беше възвърнала. – Къде отиваш?
- В хотела.
Сякаш имаше къде другаде? Малката Мис поп принцеса
приближи в нейните хубави обувки на токчета.
- Карик! – извика името му, сякаш удряше с камшик. – Къде,
по дяволите, отиваш?
Той се обърна към нея и я дари с такъв поглед, от който дори
аз изтръпнах. Сериозно, погледът му можеше да укроти дори
мечка. Не бях изненадана, че тя се отдръпна, защото навярно аз
щях да реагирам по същия начин, ако ме беше погледнал с
толкова гняв.
- Искам да се убедя, че Андреса е добре – гласът му беше като
камък. – Така че се връщай в бара, седни на шибания си стол и
се опитай повече да не обиждаш приятелите ми, докато се
върна.
Приятел? О, сега сме приятели.
- Ох! Както и да е! – тя повдигна ръцете си, завъртя се на пети
и се върна обратно към бара.
След като тя си тръгна, аз също се обърнах, за да си тръгна.
Цел – да се измъкна от Карик.
План – да взема такси и да си легна в леглото.
И може би да поплача.
Карик вървеше в същото темпо до мен.
- Какво правиш? – погледнах го сърдито.
- Идвам с теб.
- Е, аз се връщам в хотела и отивам директно в леглото, а ти
категорично не си поканен.
Той се засмя дрезгаво, а аз трябваше да се насиля да не върна
усмивката на лицето си. От тонколоните на един бар, покрай
който минахме, се чу песента „Навици“ на Tove Lo и Hippie
Sabotage. Обичах тази песен. Текстът. Просто понякога… ми се
искаше да притъпя болката си. Изведнъж, от нищото се
почувствах уморена и тъжна. Много тъжна. Обвих ръце около
себе си и тихо казах:
- Върни се в бара, Карик. Мога да се справя сама.
- Андреса, знам, че ме мислиш за абсолютно копеле, но не
бих те пуснал сама толкова късно. Всичко може да се случи с теб
по това време на нощта.
- Сякаш ти пука – веднага съжалих за това, което казах.
Той ме хвана за ръката. Накара ме да спра и застана пред
мен. Прекалено близко. Практически можех да опитам неговия
афтършейв с език, можех да почувствам дъха му с лицето си. Все
още държеше ръката ми и това докосване ме изгаряше отвътре и
достигаше дълбоко в душата ми. Изпитвах необходимост да не
спира да ме докосва никога. Толкова бях объркана, че изпитвах
физическа болка от това.
- Разбира се, че ми пука – каза тихо той. – Ти… - разтърка
слепоочието си с китката на свободната си ръка и направи една
крачка назад.
Пусна ръката ми и от образувалото се пространство между
нас изпитах повече от обикновено облекчение.
- Ти си моя приятелка, Андреса – чух го да казва примирено.
Не знаех с какво се беше примирил той. Засмях се тихо.
- В момента сме всичко друго, но не и приятели.
На лицето му се появи напрегнато изражение и видях как от
гневът челюстта му потрепна. Усещах, че вървим към поредния
спор, затова го заобиколих и продължих да вървя. След секунда
той отново вървеше до мен, без да казва нито дума. Вървяхме в
абсолютна тишина.
- Как си ти? – попита тихо той след време.
- Добре. А ти? – отговорих без да го поглеждам.
- И аз така.
Отново се движехме в кошмарната тишина. Тази неловка
тишина разбиваше сърцето ми. От първия миг на нашето
запознанство никога не бяхме имали проблем с намирането на
тема за разговор. Сега всичко беше различно.
Чух шум зад нас. Хвърлих поглед през рамото си с
надеждата, че там няма да видя поп-принцесата, аз видях мъж.
И си спомних, че бях видяла този мъж да излиза от бара.
Спомних си също, че той беше наблизо, когато Карик ме беше
спрял. Тогава в гнева си не бях обърнала внимание на това. Бях
го забелязала, защото беше висок, а сега в тъмнината ми се
стори още по-огромен и заплашителен.
- Карик… Знам, че може да ти прозвучи налудничаво, но май
ни следят – посочих с глава огромния мъж зад нас.
Карик погледна назад и се усмихна.
- Не се притеснявай. Това е бодигардът ми. Баща ми нае
охрана, докато съм тук. Знаеш, Монте Карло… лудостта, която
състезанията събуждат, а и в моят случай…
- Ти, бъдейки Карик Раян – усмихнах се аз.
- Точно – се засмя отново. - И медиите ще бъдат още по-
настоятелни заради Сиена – после замълча.
Всичката светлина в тунела, която бях видяла преди малко,
изведнъж изчезна. Той въздъхна.
- Извини ме за начина, по който се държа тя.
- Ти нямаш никаква вина – свих рамене. Тя просто е
абсолютна кучка.
- Да, но тя беше с мен. И нямаше никакво право да ти говори
така. Това няма да се повтори.
Не ме интересува как се беше държала с мен. Интересува
ме, че е тук с теб. Ненавиждам това, че тя е тук с теб.
Естествено, не казах това, само повдигнах рамене.
- Няма значение.
- Когато се отнася до теб, всичко има значение.
Думите му изкараха въздуха от дробовете ми. Искаше ми се
да знам какво означаваше това. Но не знаех. Господи, толкова
съм объркана. Отпуснах брадичката си надолу и гледах в
краката си.
- Откога я познаваш?
- Отскоро.
 Той се беше запознал с нея след нашата нощ. Дори не знаех
по-добре или по-зле трябваше да се чувствам от тази
информация.
- Срещнах я, когато се върнах в Англия.
Когато остави Барселона и мен в миналото.
- Ясно.
- Не съм я канил тук.
- Хммм.
- Тя сама се покани, а баща ми беше там, когато тя говореше
за идването си тук. Той реши, че тя ще привлече пресата и ще
имаме полза от това – всички ще видят, че съм само с една жена.
Той се засмя, но смехът му прозвуча неестествено. Изобщо не
ми хареса смехът ми или това, което ми разказваше.
- И… предполагам, аз просто се примирих.
Погледнах го с тъжен поглед.
- Защо ми разказваш всичко това?
Той издиша и мушна ръцете си в джобовете на дънките си.
- Не знам – изглеждаше безпомощно, като вдигна рамене.
Стигнахме до главния път и имах късмет да видя
приближаващо се такси с включен сигнал, че е свободно.
Вдигнах ръка, за да го спра. Таксито се приближи, аз стигнах до
вратата, но умишлено се забавих. През последните две седмици
исках да се извиня на Карик за всичко, което му бях
наприказвала, а сега може би беше единственият ми шанс.
Сърцето ми започна да препуска в гърдите му, ръцете ми
трепереха, когато се обърнах към него.
- Карик… Това, което ти казах в Барселона за моята работа, за
Ейми и Шарлът… не биваше да го казвам. Беше отвратително.
- Не каза нищо, което не беше истина.
- Няма значение… Прости ми – въздъхнах леко. – Най-
лошото е, че не знам защо казах всичко това, защото тогава
важни за мен тогава бяха съвсем други неща.
Да не те изгубя.
Хванах дръжката на вратата, за да не кажа пак нещо
излишно. Не мисля, че каквито и да е думи могат да ни върнат
към отношенията, които имахме преди онази нощ.
 - Във всеки случай, благодаря, че ме изпрати. Предполагам,
че ще се видим утре – влязох в таксито, затворих вратата след
себе си, като оставих Карик да стои сам на улицата.
 Избягвах Карик и поп принцесата му и това беше причината
да не изляза в петък вечер въпреки молбите на Петра. Преборих
се с нея, поръчах си рум сервиз и Джейсън Борн да ми прави
компания. Бях в настроение за екшън филм.
Оказа се, че съм взела правилното решение, защото Карик и
поп принцесата са били с другите. Петра не харесваше Сиена
единствено заради начина, по който се бе отнесла с мен, но
после ми каза, че с нея не се е държала така – била малко
високомерна, но нищо общо с това, което й бях разказала.
Явно държанието й на кучка беше специално запазено за мен
или може би се беше вслушала в думите на Карик.
Петра ми каза, че Карик почти не говорил със Сиена цяла
вечер и предпочел да пие с момчетата. Също ми каза, че я
дръпнал настрани и я питал къде съм аз. Изглеждал
разочарован, когато му обяснила, че няма да излизам, но го
излъгала, че не се чувствам добре, за да не си помисли, че го бях
направила заради него.
Точно заради това обичах това момиче!
Вчера не се видяхме за дълго с Карик. Бях заета с работата и
не се видяхме преди да слезе в бокса за квалификациите.
Пожелах му късмет, когато му подавах каската, но до там беше
приключил разговорът ни.
Мразех отношенията ни в момента. Не знаех как да ги върна
към това, което бяха, затова реших да спра да опитвам. Реших,
че може би беше за добро.
 Броях минутите до края на уикенда, за да се махна и от
двамата. Но най-вече броях минутите до края на този ден.
Беше денят на състезанието – денят, който ме ужасяваше,
откакто пристигнахме.
Двете с Петра излизахме снощи. Тя не прие отказа ми този
път, а Карик имаше някакво събитие със спонсорите, на което
трябваше да присъства. Пилотите имаха много такива и бяха
задължени да ги посещават по време на сезона. Затова с Петра
излязохме да пием по нещо с момчетата и после се отделихме, за
да се позабавляваме по женски. И определено се забавлявахме
много, ако съдех по главоболието, сухотата в устата и болките по
цялото тяло, с които се събудих.
- Ъгх – изръмжах, завъртях се и усетих още по-ясно
пневматичния чук, който работеше в главата ми. Примигнах и
незабавно отново затворих очи, за да се скрия от ослепяващата
светлина, която преминаваше през щорите.
Чух познат звук на умиращ от леглото на Петра.
- Мамка му – изстена тя. – Умирам! Наистина умирам.
- Аз също. Ти си виновна – измърморих аз. – Днес е
състезанието, а едва гледам и имам чувството, че съм яла пясък.
- Ще си вземем кафе и ще се оправиш.
Завъртях глава на възглавницата и я погледнах. О, Господи,
това болеше!
- Ще имам нужда от поне литър кафе, за да се справя с това –
отвърнах, посочвайки главата си.
- Нещо мазно и пържено и кафе – ще бъдеш в кондиция за
нула време.
- Ъгх, не ми говори за пържено в момента! – покрих устата си
с ръка. – Никога повече няма да излизам да пия с теб –
промърморих през пръсти.
- Ей, не съм виновна аз. Твоя беше идеята да пием Самбука.
- Така ли? – погледнах я изненадано.
- Да.
Сцени от снощи изплуваха в съзнанието ми – как двете пием
шотове, пеем караоке, танцуваме върху масите.
О, мамка му!
 - О, Боже… - въздъхнах – изложих ли се снощи?
- Малко само – засмя се тя, - но аз също се поизложих, затова
не си сама. Няма от какво да се притесняваш, не мисля, че
имаше хора, които ни познават в бара. Забавлявахме се и за
малко забрави за ти-знаеш-кой и поп принцесата.
- Да, предполагам си права – смотолевих аз.
- Виж, Анди – завъртя се в леглото, за да ме погледне тя, -
знам, че каза, че случилото се между теб и Карик е било секс за
една нощ… но се чудя дали не го казваш само защото знаеш той
какъв е, не защото вярваш в това. Изглежда доста те тормози
случилото се и връзката му с нея.
- Не ме тормози!
- Вчера се скри зад дърво, за да не се налага да говориш с тях.
- Видяла си ме? – казах миловидно.
- Да, видях те.
- Просто… - въздъхнах аз – да, харесвам го и знам, че не
можем да бъдем заедно. Знам го, но въпреки това…
- Боли да го видиш с друга жена.
- Да – издишах и разтърках очите си.
- Защо не може да бъдете заедно?
- Защото е мъжка курва.
- Не знам – засмя се тя. – От това, което ми разказа ти и
заради начина, по който Карик се е държал с теб, останах с
впечатлението, че… може би иска нещо повече с теб.
- Съмнявам се. Освен това аз не излизам с пилоти – завъртях
се отново по гръб и се загледах в тавана.
- Защо?
- Просто така.
- Можеш да ми кажеш – въздъхна тя, - можеш да ми се
довериш. Няма да кажа на никого. Знам, че сигурно ме смяташ
за клюкарка, но нещата, които са наистина важни, ги пазя в
тайна.
Погледнах я и изведнъж усетих, че имам нужда да го
споделя.
- Загубих някого, когото обичах, заради Формула 1. Той
почина на пистата.
 - Съжалявам, Анди.
- Беше отдавна – присвих рамене, сякаш не беше значение,
но всъщност само това имаше значение.
- Заради това ли работиш във Формула 1? За да си по-близо
по някакъв начин до този човек?
Петра беше доста по-проникновена, отколкото мислех.
- Отчасти. Завърших инженерство в университета, защото
исках да се науча как да създам по-добри двигатели. Винаги ще
има състезания, но искам да мога да помогна, за да бъдат
болидите по-безопасни. Работя това и защото ми харесва. Цял
живот съм била заобиколена от коли. Израснах с глава, завряна
под капака – засмях се, но в смеха ми се долавяше тъга. – Да,
предполагам, че да бъда тук, да правя това ме кара да се
чувствам по-близо до баща ми.
Веднага осъзнах, че съм се изпуснала и замръзнах.
- Баща ти е починал?
Погледнах я изплашено, не можех да си поема въздух.
- Няма проблем, Анди – увери ме тя с успокояващ глас. –
Няма да кажа нищо на никого. Просто… защо го пазиш в тайна?
Въздъхнах и се обърнах към нея.
- Пазя го в тайна, защото баща ми е… беше… Уилям Уолф.
- О! – възкликна изненадано тя. – О, мамка му! Анди… защо
не ми каза? Но чакай… - тя движеше главата си в двете посоки,
сякаш за да прочисти мислите си. – Той нали… баща ти… не е
ли… починал… тук в Монако?
- Да – отпуснах се назад и отново погледнах към тавана.
Усещах как очите ми се пълнят със сълзи, затова си поех
дълбоко въздух, за да ги спра.
- Боже… Анди! Защо, по дяволите, не ми каза? Не мога да си
представя какво ти е, особено днес, когато е състезанието… и
тази простотия със Сиена и Карик.
- Просто не искам хората да знаят и да си мислят, че чичо
Джон ми е дал работата заради баща ми. Това е причината.
- Хмм… мисля, че те разбирам.
- Петра – обърнах се отново към нея, - тук само чичо Джон
знае, че Уилям Уолф е мой баща и искам да остане така.
 - Можеш да ми вярваш. Всичко, което кажеш, си остава тук –
стисна устните си тя и се направи, че заключва устата си с ключ.
- Оценявам го – усмихнах й се мило.
- Бих казала, че много неща вече ми се изясняват – относно
това, че не излизаш с пилоти.
- Когато видиш как баща ти умира на пистата, а после и
болката, която майка ти изпитва от загубата – въздъхнах аз и се
обърнах, за да я погледна. – Не искам това да се случи с мен.
- Но харесваш Карик, нали?
- Да, харесвам го, но между нас няма да се получи.
- Разбирам те, заради това с баща ти… но Карик не е баща ти,
Анди.
- Но е – погледнах я право в очите аз. – Като изключим
цялата тази глупост с жените – Карик е като него, баща ми е бил
същият, преди да срещне майка ми – Карик е всичко, което
някога е бил Уилям Уолф. И всички го виждат и го казват – той
е следващият Уолф. Всичко – от ранното подписване с Формула
1 до безразсъдното му каране… приличат си по толкова много
неща.
- Но това не означава, че ще има същата съдба.
Направих гримаса на казаното от нея.
- Боже… съжалявам. Това прозвуча ужасно.
- Не, няма проблем. По принцип тези неща не ми влияят.
Минаха четиринадесет години. Днес просто е един от онези
дни… малко по-чувствителна съм от обичайното.
За кратко настана тишина. После тя каза:
- Карик ще бъде добре днес. Знаеш го, нали?
- Да – затворих очи и въздъхнах аз.
- Виж, играя го малко адвокат на дявола, но се притесняваш,
когато Карик се състезава и го харесваш, затова независимо
дали ще си с него или не, ще продължиш да се притесняваш,
нали?
- Да – отворих очи и я погледнах, - но има разлика да се
притесняваш за приятел и за гадже – или по-лошо за някого,
когото обичаш.
 Тя ме погледна продължително. Можех да видя как умът й
работи на бързи обороти. Легнала по гръб, Петра сложи ръце
зад главата си.
- Мислиш ли, че поп принцесата ще дойде днес на пистата?
- Днес е състезанието, предполагам ще е там.
Сиена не се беше появявала на пистата, откакто бяха
пристигнали в Монако, което беше идеално, защото не ми се
налагаше да се крия и там.
- Такава кучка е – каза Петра.
Усмихнах се леко и се обърнах към нея.
- Знаеш, че не е нужно да я мразиш само защото аз не я
харесвам.
Тя се намръщи, очевидно недоволна от думите ми.
- Не я харесвам, защото се е държала като кучка с теб и
защото музиката й не струва.
- Е – засмях се на изражението на Петра, - оценявам
подкрепата ти.
Излегнах се отново по гръб, вдигнах ръце към лицето ми и ги
погледнах. Бяха груби и сухи. Обзалагам се, че ръцете на Сиена
бяха красиви и нежни.
Ъгх, трябва да престана да се сравнявам с нея!
Но мислите ми вече бяха стигнали до устните:
- Чудя се защо е с нея. Да, Сиена е много красива, но е
толкова злобна.
- Той не е с нея наистина – засмя се Петра. – Само я чука.
Съжалявам – намръщи се тя на измъчената ми физиономия. –
Обаче не се прави, ти също го виждаш.
- Виждам какво?
Тя седна в леглото, уви ръце около коленете си, а аз се
завъртях настрана и подпрях глава на лакътя си.
- Като изключим влюбените погледи, които Карик ти хвърля,
когато си мисли, че не го гледат, не си ли оглеждала Сиена?
- Не ме гледа влюбено – изплезих й се аз. – И да, за
нещастие, съм я оглеждала.
- И не го виждаш?
- Да виждам какво? – започвах да се изнервям.
 - Колко си приличате.
- Не изглеждам като нея! Боже! Много благодаря! – изсумтях
аз.
Да, Сиена беше красавица, но вътрешно беше толкова грозна,
че без значение колко хубава изглеждаше, не желаех по никакъв
начин да ме сравняват с някого като нея.
Петра въздъхна раздразнено и поклати глава.
- Нямах предвид, че и ти си такава грандиозна кучка. Исках
да кажа, че имате сходен външен вид.
- Стига, Петра! Не съм точно спираща дъха красавица. Имам
кафява коса, кафяви очи и маслинена кожа.
- Да бе – извъртя очи тя, - не си спираща дъха красавица с
тези безкрайни крака, тяло на супер модел и невероятно лице.
Може и да мразя тази кучка Сиена, но е красива, ти също. Има
същите атрибути като теб.
- Както и милион други момичета.
- Да, разбира се… всички жени приличат на супер модели –
иронизираше ме тя и изпъна краката си напред, за да покаже
колко къси са в сравнение с моите.
Това ме накара да се засмея.
- Замисли се – Карик се върна в Англия бесен, защото го
разкара и се върна с твое копие. - Съвпадение? Не мисля така –
потупа с пръсти по главата си тя.
- Може би харесва такъв тип момичета – оспорих аз.
- Единственият тип, който имаше Карик, беше – красива, с
крака, които се отварят като по часовник. Но сега започвам да си
мисля, че има само един тип – Анди Амаро.
- А аз мисля, че все още си пияна – показах й среден пръст.
Тя се засмя бурно и се изплези.
- Отричай колкото искаш, но дълбоко в себе си знаеш, че съм
права – тя завъртя краката си към ръба на леглото и стана от
него. – Сега отивам да си взема душ.
Гледах я как отива в банята, а после се завих през глава, като
се опитвах да не мисля за думите й, но, за съжаление, те плуваха
като акули и ядяха от мозъка ми.
 Три часа по-късно и една камара кроасани и кафе все още се
чувствах като разглобена.
Макар и настроението ми да беше вече отвратително заради
махмурлука, след телефонния разговор с майка ми преди
закуска се почувствах още по-напрегната. Днес може и да не
беше точната дата, на която бе починал баща ми, но точно това
състезание винаги е било най-трудно за нас.
Затова вече се чувствах ужасно, когато излизахме с Петра и
станах свидетел на целувките между поп принцесата и Карик
пред хотела. От това да го виждам с нея болеше ужасно. Сякаш
някой ме удряше в гърдите и изстискваше живота от сърцето
ми. Знаех, че приемах нещата по-тежко, заради деня.
Но тялото му изглеждаше странно. Изглеждаше сякаш му е
неудобно да я целува на публично място. Ръцете му бяха на
ръцете й, не около тялото й и не изглеждаше да я придърпва по-
близо, а по-скоро се опитваше да я отблъсне. Не че ги изучавах
или че прекарах цялата си сутрин в размисли върху най-малките
детайли.
Всъщност какво разбирах аз? Вероятно виждах това, което ми
се искаше да видя.
Карик би трябвало да харесва много Сиена, за да я покани
тук, въпреки това, което ми бе казал, че всичко е заради пресата.
Карик не беше от тези, които правеха нещо, което не искат.
На сутринта след инцидента в бара Бен ми беше казал, че
когато Карик се върнал, двамата със Сиена се скарали жестоко.
Разкъсал я на парчета заради държанието й. Бен каза, че се
опитала да омаловажи случилото се и казала на Карик, че вдига
много шум за нищо. После Карик й казал, че ако не знаела как
да се държи прилично, по-добре да се връща вкъщи. Бен каза, че
тя се разплакала пред всички и казала, че съжалява и ще ми се
извини – нещо, което все още чаках да се случи. Бен каза, че
било ужасно неудобно за всички и малко след това Карик и
Сиена си заминали.
Вероятно за да правят секс за сдобряване.
Ъгх! Трябваше да престана да се измъчвам с тези мисли!
Щях се побъркам, ако не спра.
- За какво си се замислила? – чух гласът на Петра зад мен.
Завъртях се на стола си и я видях как държи гореща чаша в
ръка.
- Донесох ти кафе.
- Казвала ли съм ти колко си невероятна? – усмихнах й се аз.
- Невероятна съм – съгласи се тя – и защото съм невероятна,
реших, че ще имаш нужда от малко развеселяване след тази
сутрин. Нали знаеш… - тя извади огромен шоколадов мъфин
иззад гърба си.
- О, не, взимам си думите назад! Ти не си невероятна. Ти си
великолепна! – пресегнах се и взех кафето и кексчето от нея.
Оставих кафето на бюрото, но задържах мъфина.
- Освен това, мислех че ще е по-добре аз да ти кажа, че поп
принцесата е тук – прошепна тя.
Макар и да знаех, че Сиена вероятно ще бъде тук в деня на
състезанието, се молех на всички богове да не дойде. Не можех
да понеса още от публичните им прояви на чувства.
Овладях се и отхапах голяма хапка от кексчето.
Ах, шоколадово пиршество! Нищо не може да се сравни с
това.
- Къде е тя? – попитах с пълна уста.
- Горе във ВИП-а и о, каква изненада, държи се като кучка.
Говореше ми сякаш съм някакъв боклук, защото сложих
полуобезмаслено мляко в чая й вместо обезмаслено. Какъв ужас,
нали? – каза тя драматично.
Засмях се.
- Трябваше да плюя в чашата на тази крава.
Кимнах и отхапах отново от кексчето.
- Това е толкова вкусно – промърморих. – Искаш ли? –
предложих й да си отхапе.
 - Не, благодаря. Ти имаш повече нужда от него. Просто не
идвай горе, ако не искаш да се сблъскате. Не мисля, че тя ще
слезе тук.
- Господи, естествено, че няма да иска да е около нас,
мизерните механици – сложих ръка на устата си, но от смеха ми
се разхвърчаха трохи и уцелиха Петра. – О, Боже! Съжалявам! –
продължавах да се смея аз, като се опитвах да удържа кексчето.
- Отвратителна си – засмя се Петра и изтупа трохите от
потника си. – Имаш шоколад по бузата, мизернице!
Избърсах бузата си с ръка.
- Сега? – обърнах лице към нея.
- Да – погледна ме набързо тя, - идеална си. Просто се
погледни в огледалото, като го изядеш целия, става ли?
Повдигнах палец нагоре и отхапах отново.
- Ще излизаме ли довечера? – попита ме, като отпусна ръце
върху бюрото.
- Ами… не знам. Вероятно не. Все още се възстановявам след
снощи.
- Така говориш сега, но когато Карик спечели довечера, ще
искаш да празнуваме – изражението на лицето й повехна,
когато осъзна какво е казала.
Вдигнах ръка, за да спра извинението й и се усмихнах.
- Права си. Сигурно ще ми се излиза и винаги е забавно,
когато Карик побеждава.
- Това е моето момиче! Е, по-добре да отивам горе. Ще се
видим после.
Завъртях се към бюрото си, оставих почти изяденото кексче и
отпих от кафето си, след като изчистих трохите от устата си.
- Ей, аз защо не получавам кафе? – извика Роби на Петра.
- Съжалявам, имам само две ръце и бяха пълни – намигна ми
тя, докато вървеше на заден ход.
- Чувала ли си за едни неща, наричат ги табли?
- Чувал ли си за едни неща, наричат ги крака? Използвай ги,
когато искаш нещо. Знаеш къде съм – тя подскочи, за да се
обърне и се качи по стълбите.
 - Какво имаш ти, което аз нямам? Освен очевидното – каза
Роби и погледна надолу към чатала си.
Боже, държеше се като задник днес. Обикновено нямах
нищо против странностите му, но днес не беше от тези дни.
- Не знам, Роби. Може би едно нещо, наричат го характер –
обърнах се, но не бях приключила. Бях се разпалила и
предполагам стреса и тъгата в мен просто си търсеха отдушник.
Завъртях стола си към него.
- Знаеш ли, ако толкова искаш да спиш с Петра, защо не
спреш да се държиш като жена и не бъдеш мил за
разнообразие? Може би тогава ще се поинтересува от теб.
Лицето му почервеня. Чувстваше се неудобно. Има нещо в
това да засрамиш мъж пред други мъже и това е, че когато го
направиш, те ти отвръщат и то мръсно.
- Както ти направи с Карик ли? Не си мисли, че не знаем, че
му лъскаш оная работа. И сега, когато те заряза за нещо доста
по-добро, стана кисела и раздразнителна.
Усетих как гърлото ми се затваря и очите ми започнаха да
щипят.
Не плачи. Не смей да заплачеш, Анди Амаро!
Как можех да му отговоря? Беше почти прав.
- Какво, по дяволите, става?
Обърнах се при звука на сериозния глас на Карик. Беше
застанал най-долу на стълбите и изглеждаше ядосан – не,
задраскайте това, изглеждаше побеснял.
Първоначално си помислих, че говори на мен, но после
видях, че очите му бяха фокусирани върху Роби.
- Нищо – заекна Роби. – Ние просто…
- Не ме занасяй! Чух какво каза! Тези простотии ще те вкарат
в голяма беля!
Карик премина през стаята с бърза крачка и дръпна един
лист от таблото, без да маха кабарчето, което падна. Не смеех да
помръдна от мястото си, а той дори не ме беше погледнал.
Чудех се дали аз бях следващата, но той тръгна към изхода, а
аз успях да издишам въздуха, който задържах. Бързо обаче
отново спрях да дишам, когато Карик спря на първото стъпало и
се обърна. Върна се и спря пред Роби решително.
Бях замръзнала от шока, не знаех какво да направя. Другите
момчета също и, предполагам, Роби също. Не знаехме какво ще
се случи. И когато Карик спря на сантиметри от лицето на Роби
със стиснати силно юмруци, буквално изхлипах от страх, че ще
го удари. Роби направи крачка назад.
- Ти, досадно, малко копеленце! Роби, писна ми от
простотиите ти! Събирай си боклуците и да те няма! Уволнен си!
- К-какво? – заекна отново Роби.
Карик направи още една заплашителна стъпка към него, без
да оставя място помежду им.
- Да не си глух, освен малоумен? Казах, че си уволнен!
Разкарай се!
После се обърна и излезе бързо от бокса.
Настъпи страшна тишина за момент. Очите ми се спряха на
Роби, който просто стоеше там, шокиран и изплашен до смърт.
Скочих от мястото си и на бегом отидох до стълбите, като
започнах бързо да ги изкачвам.
- Карик! – извиках, когато той почти беше стигнал
последното стъпало.
Той спря и бавно се обърна. Направих още няколко крачки
нагоре, скъсявайки разстоянието помежду ни.
- Моля те, помисли. Роби може и да е женчо на моменти, но
този път вината е моя. Обидих го и казах неща, които не ме
засягат. Държах се като кучка, а той просто се защити. Ако
трябва да уволниш някого, то това съм аз.
Той ме изгледа, лицето му беше сериозно, а веждите
сключени. После се отпусна и отново видях топлината в очите
му.
- Роби те излага пред всички. После идваш след мен да ме
молиш да преосмисля решението си и ми предлагаш да уволня
теб?
Направих още крачка нагоре.
- Никога не съм казвала, че съм особено умна – усмихнах се
леко.
 Лека усмивка проблесна в очите му и после отново стана
сериозен.
- Ако още веднъж ти говори така, е уволнен!
- Няма – въздъхнах от облекчение. – Благодаря.
Очите ни се срещнаха и се задържаха едни в други, а
въздухът между нас се нажежи. Видях как в очите му
припламнаха искри едновременно с тези в моите – спомени от
Барселона. Аз в ръцете му… той в мен. Той направи няколко
крачки надолу и се приближи до мен, без да отделя очи.
Стомахът ми се преобърна. Карик спря на една стъпка от мен, а
сърцето ми биеше като полудяло.
- Липсваш ми.
Гласът му беше толкова тих, но така наситен със страст, че
хвана сърцето ми и го стисна силно. Разтворих устни, за да
проговоря…
- Каар!
Стреснах се, когато чух гласа на Сиена. Карик погледна
нагоре и въздъхна раздразнено.
Моментът беше отминал.
- Ще те оставям – отдръпнах се от него аз. – Трябва да се
връщам долу, за да кажа на Роби, че не е безработен.
Карик се взираше в мен дълго, преди да кимне рязко. Обърна
се и започна да взима стъпалата по две наведнъж.
- Ето къде си – каза Сиена. – Стана ми самотно без теб.
Спрях да слушам разговора им и слязох бързо по стълбите, а
сърцето ми препускаше през цялото време.
„Липсваш ми.“
Когато се върнах в бокса, Роби все още беше там и все още
изглеждаше изумен. Всички ме гледаха, включително и той.
- Всичко е наред – казах му, когато отидох до него. – Все още
си на работа.
Той издиша облекчено.
- Мамка му… благодаря, Анди – прокара пръсти през косата
си той. – Виж… съжалявам за това, което казах.
- Няма нищо – махнах с ръка. – И аз съжалявам. Не трябваше
да казвам тези неща за Петра.
 На нея също дължах извинение.
- Е, както и да е. Спаси ми задника, затова довечера първото
питие е от мен, става ли? – подаде си свитата в юмрук ръка към
мен.
- Става – казах аз и го ударих с моя юмрук .

Състезанието беше изпълнено с напрежение за мен, особено

когато Карик спука гума и спря в бокса. Момчетата бързо я
смениха и го върнаха на пистата.
Но след това не можех да сваля очи от екраните. Сърцето ми
беше заседнало в гърлото през остатъка от състезанието.
Петра се освободи за малко и дойде при мен да гледаме
заедно. Трябваше да се откъсна за малко, да отида до тоалетната
поне, но твърде много се страхувах да не се случи нещо лошо.
После започна да ми прилошава. Искаше ми се да му бях
казала, че и той ми липсва. Искаше ми се всичко между нас да
беше наред, както преди Барселона. След това всякакви ужасни
сценарии започнаха да се разиграват в ума ми и във всеки от тях
го губех завинаги.
Изведнъж ми стана горещо, стаята започна да се върти.
- Ей, добре ли си? – докосна ме по ръката Петра.
Обърнах се към нея и когато ме видя, каза:
- Хайде да те изкараме оттук.
После ме поведе извън бокса, като ме държеше здраво за
ръка. Вместо да ме заведе до тоалетната, тя ме заведе в стаята на
Карик. Странно, но това да бъда заобиколена от нещата му, ме
успокои. Тя ми помогна да седна и ми даде чаша вода.
- Благодаря – хванах здраво пластмасовата чаша и отпих от
студената вода. – Не знам какво стана. Просто изведнъж ми
стана зле.
Не казах нищо за това, че спомените за баща ми се бяха
завърнали, но този път Карик беше този в болида. Някой почука
на вратата и я отвори – чичо Джон.
 - Видях да излизаш – погледна мен, а после Петра. – Добре
ли си?
- Да, добре съм – усмихнах се, за да го уверя.
Той гледаше Петра и знаех, че е защото се колебае дали да
каже нещо пред нея.
- Петра знае… за баща ми, чичо Джон. Казах й тази сутрин.
- Добре – кимна той. – Беше време да кажеш на някого –
усмихна се. – Не мога да остана. Трябва да се връщам. Просто
исках да се уверя, че си добре.
- Благодаря, чичо Джон.
- Как се справя Карик? – спрях го, когато отвори вратата.
- Много добре – обърна се той и се усмихна широко. – Все
още води.
Това ме накара да се усмихна. Останах с Петра в стаята на
Карик още няколко минути, докато не се овладея и после се
върнахме долу, за да догледаме състезанието.
Все още ми беше напрегнато, но поне не откачих втори път.
Карик завърши първи.
Облекчението, което почувствах, когато го видях да спира в
бокса, беше огромно. Знаех колко е щастлив от това, че е
спечелил в Монако и това превърна облекчението в радост.
Свали каската и бонето си, излезе от колата и косата му беше
залепнала за главата. Имаше най-голямата усмивка и
изглеждаше толкова красив, че сърцето ми щеше да се пръсне.
Погледна ме през хората и ми се усмихна.
Поздравления му казах безмълвно през тълпата от отбора ни,
докато всички скачаха отгоре му, радваха се и празнуваха.
Но очите му не се откъсваха от моите и когато тръгна към
мен, избутвайки момчетата, сърцето ми заби по-силно и
пеперуди започнаха да пърхат в стомаха ми.
После чух силен писък и се обърнах, за да видя Сиена, която
бягаше през бокса. Тя се хвърли към Карик и уви краката си
около талията му. Ръцете й бяха на врата му и го целуна.
Не можех да гледам повече и извърнах очи. Затворих очи, за
да скрия сълзите си и тихо излязох от гаража.
 - Прекарваш ли си добре? – попита Петра, олюлявайки се на
краката си .
Стоеше пред мен с питие в ръка и изглеждаше малко пияна.
Е, всички бяхме развеселени. Намирахме се в Ла Раскас - бар,
който се намираше на известния завой на пистата на Формула 1.
Завой, в който Карис влезе като професионалист, какъвто беше
в действителност и с който спечели трофея.
Всички заедно празнувахме победата. Без Карик. Трябваше
да присъства на предварително уговорено спонсорско събитие.
Баща му и чичо Джон също бяха там, както и Сиена.
Но тази вечер нямаше да мисля за тях. Бях се отпуснала и
прекарвах добре с приятели.
Изпитах облекчение, когато разбрах, че Карик няма да идва
и че няма да бъда принудена да прекарам времето си с него и
поп принцесата. Сега, когато бях навън и се забавлявах, осъзнах,
че ми липсва. Изглеждаше странно да празнуваме победата му
без него.
- Да – усмихнах се на Петра.
Тогава към нас, залитайки, се приближи Бен и ни прегърна и
двете.
- Момичета, какво ще кажете за едно питие?
- Аз имам – показах му наполовина пълната си чаша. Тази
вечер щях да го давам по-кротко, защото знаех, че тази нощ се
очертаваше да бъде дълга, а аз и без друго вече се чувствах
малко замаяна.
 - Аз искам, Анди също – Петра информира Бен.
Бен ми хвърли въпросителен поглед. С крайчеца на окото си
видях изражението на Петра по лицето й „ще си вземеш още
едно питие“.
- Добре. Изглежда, че имам нужда от още едно питие.
Изпих на екс остатъка от чашата в ръката ми и потреперих от
огъня в гърлото ми. Пиех голяма водка с лимон, което значеше,
че желанието ми да го давам по-кротко беше отишло по
дяволите.
Петра извика радостно и плесна с ръце, когато оставих
празната чаша на съседната маса.
Последвах ги до бара.
- И така, какво ще пием?
- Шотове! – изкрещя Петра.
Погледнах към ухиления Бен, а той повдигна рамене.
- Изглежда ще пием шотове – промърморих.
Никой не ми обърна внимание, Петра вече беше на бара и,
привлякла вниманието на бармана, вече поръчваше питиета.
Често казано, не знаех как го прави. Барат беше пълен с хора
но всеки път, когато тя приближаваше до бара я обслужваха
моментално. На мен ми се налагаше да стоя там като някакво
растение и да чакам с години, за да ме обслужат.
Трябваше да ми разкрие тайната си за привличането на
бармани.
- Е, как си? – Бен ме докосна по рамото.
- По принцип или тази вечер? – усмихнах му се.
- И двете.
- Супер съм.
Погледът му се задържа на лицето ми за по-дълго, сякаш се
опитваше да ме разгадае. И може би беше успял донякъде,
защото попита:
- Сигурна ли си?
- Разбира се, сигурна съм – нервно се засмях.
- Просто… случката тази сутрин с Роби и какво каза той за теб
и Карик.
Замръзнах. Бързо се върнах към реалността.
 - Това няма значение – безразлично повдигнах рамене. –
Сега всичко е наред.
Бен кимна леко.
- Беше мило от твоя страна да поговориш с Карик да не
уволнява Роби.
Отново повдигнах рамене и отместих поглед.
- Би било несправедливо, ако Роби загуби работата си за
такава глупост.
- Да, права си, но не всеки има топки, да се изправи срещу
Карик и да говори с него, както направи ти. Беше готино от твоя
страна, Анди. Ти си добър човек.
На лицето ми се разля широка усмивка.
- Наистина трябва да прекарвам повече време с пияния Бен.
От него винаги получавам само хубави комплименти.
Той се засмя и поклати глава, а после очите му станаха
сериозни.
- Той е бил прав, така ли?
- Кой? – погледнах го объркана.
- Роби.
Усмивката се изгуби от лицето ми. Почти бях сигурна, че и
цветът му изчезна.
- Не за всичко – лицето на Бен се проясни. – Но между нас се
случва нещо.
Случи се.
- Слушай, не си длъжна да разказваш – продължи той.
И по-добре. Защото мисълта да говоря сега за това ме
изваждаше от кожата ми. Опитвах се да дойда на себе си след
шока, че Бен говореше за това.
- Просто исках да знаеш, че Карик е идиот да позволи да му
избягаш. И ако имаш нужда от някого, с когото да поговориш…
е аз съм насреща – потупа рамото ми той.
Не исках Бен да има лошо мнение за Карик, защото той
всъщност не беше направил това, в което го обвиняваше. Карик
не ми беше позволил да избягам. Просто бяхме правили секс и
това беше развалило нашето приятелство. И двамата бяхме
виновни и сега просто бяхме в един странен етап той беше
продължил напред, което не можеше да се каже за мен.
Е, добре, вината беше изцяло моя.
- Благодаря – прочистих гърлото си, в което като че ли беше
застанало нещо. – Но не всичко е такова, за каквото го мислиш.
- Не е ли? - намръщи се той. – Значи, ако ти кажа, че Карик и
Сиена току-що влязоха през вратата заедно, за теб това няма да
бъде никакъв проблем?
Дъхът ми спря, стиснах устни под формата на глупава
усмивка и поклатих глава.
- Не. Няма да бъде никакъв проблем.
- Добре, защото той току-що влезе през вратата със Сиена.
Мамка му.
Обърнах глава, погледнах през рамото си през тълпата от
хора и видях Карик. Беше невъзможно да не го забележа. Той се
открояваше, където и да отидеше.
Изглеждаше невероятно в смокинга си, разкопчаното горно
копче на ризата, а папионката беше изгубил някъде по пътя.
Кичурите коса, в обичайния за него небрежен стил падаха върху
челото му. Сините му очи танцуваха под светлината, когато
спираше и започваше да говори с някой от феновете на
състезанията.
Сърцето ми щеше да изскочи, биеше толкова силно, колкото
баса в заведението.
И наистина трябваше да се овладея, защото започвах да
приличам на влюбена гимназистка. От тези пиянски мисли се
чувствах отвратително.
- Сигурна ли си, че си добре? – попита ме Бен. – Защото, ако
искаш, можем да се махнем от тук, преди да дойдат?
Обърнах се към него и се усмихнах на предложението му.
- Добре съм, но благодаря, че си толкова страхотен.
Бен ми намигна и после се усмихна. Знаеше, че го лъжа и се
радвах, че не ме караше да му обяснявам и ме подкрепяше.
Маската ми започваше да пада и наистина имах нужда да я
върна на мястото й, преди Карик също да го забележи.
 - Ето – подаде ми една чаша Петра, която изглежда беше
17
Йегербомба , а после подаде друга на Бен.
- Това Йегербомба ли е? – попитах.
- Да, взела съм по още една след тази, затова започвай да
пиеш.
Добре…
Ако трябваше да бъда честна, вече бях готова точно за тази
напитка. Имах нужда от алкохол, за да повдигна куража си и да
мога да преживея поредната сценка на Сиена, колкото и дълга
да беше тя.
- Броя до три… - започна Петра.
Доближих чашата до устните си, преди да е започнала с
броенето и я изпих на екс.
- Мамка му! – издишах бързо и ударих чашата в бара.
Петра ме гледаше с поглед, който можех да опиша само като
изпълнен с възхищение.
- Това е моето момиче! – вдигна ръка, за да удари моята. –
Хайде, Бени, имаме да наваксваме!
И двамата изпиха Йегербомбите си и изпсуваха, докато
разтрисаха главите си от огнената течност. Вече се чувствах леко
замаяна и започнах да им се смея.
Току-що бях изпила втория си шот, когато усетих Карик зад
мен. Вече не трябваше да казва нищо, за да знам, че е наоколо.
Можех да усетя присъствието му, беше като докосване.
За щастие, след Йегербомбите стаята започна да ми се вижда
доста по-приятна. Затова реших, че ще мога да преживея него и
поп принцесата.
После наистина го усетих. Ръката му нежно докосваше
талията ми и накара тялото ми да замръзне, а после избухна и се
върна към живота. Спомените за ръцете му по голата ми плът в
хотелската стая в Барселона изпълниха съзнанието ми.
- Хей – чух дълбокия му глас в ухото си и тръпки преминаха
през гръбнака ми.
Обърнах се и го погледнах. Толкова ми харесваше да ме
докосва и сякаш Карик го беше усетил, защото не дръпна ръката
си, а я плъзна нагоре по гърба ми, причинявайки ми още тръпки
на места, на които не знаех, че е възможно. Сините му очи
искряха и изглеждаше толкова красив. Мразех това.
- Хей – усмихнах се аз.
Огледах се за Сиена, но не я видях никъде. Може би някой от
местните я беше отвлякъл – можех само да се надявам.
- Между другото, поздравления за победата. Беше
невероятен. Наистина, наистина страхотен. Начинът, по който
взе завоя на последната обиколка – изключително! – усмихвах
се като психично болна и размахвах ръце като кондуктор.
Трябваше да се овладея.
Това се случваше, когато прекаля с алкохола. Превръщаше
ме в по-голям идиот, отколкото като бях трезва.
- Благодаря – усмихна се широко, а после наведе глава към
мен. – Липсваше ми преди това. Исках да празнувам с най-
добри… - той спря за секунда, сякаш премисляше думите си и
после продължи: - Най-добрия си механик. В един момент беше
там, а в следващия сякаш изчезна. Къде отиде?
Избягах, защото не можех да понеса да ви гледам заедно с
нея.
И тази мисъл, сякаш хвърли вода върху разпаления пожар в
мен. Усетих как усмивката ми изчезва, затова се дръпнах назад и
се опитах да звуча весело:
- Съжалявам, но трябваше да свърша нещо.
Лъжкиня! Лъжкиня!
- Разбира се – кимна той, без да отмества очите си от моите и
започнах да се чувствам по-разголена, отколкото бях. Сякаш
знаеше, че го лъжа, точно както Бен преди това. – Можем да ли
празнуваме в чест на победата ми тази вечер?
- Разбира се – усмихнах се широко отново.
После видях как очите му правеха онова нещо – как се
спускаха по тялото ми, поглъщаха ме и ме разсъбличаха. Не го
беше правил от Барселона насам и това ме караше да се
чувствам слаба и да желая по-силно това, което не можех да
имам.
 - Много си красива тази вечер – прошепна той и главата ми
се замая.
- Къде е Сиена?
Беше като рефлекс, но определено имах нужда да го кажа, за
да се върна там, където ми беше мястото – в настоящето, далеч
от Карик. Раздразнение премина през очите му и той свали
ръката си от мен и направи крачка назад.
- В тоалетната.
- Карик, искаш ли нещо за пиене? – включи се Бен.
Карик вдигна брадичка към него, а после отмести и очите си,
за да го погледне и имах чувството, че мога да си поема въздух
за първи път, откакто той бе дошъл.
- Една бира. Мерси, приятел.
Когато осъзнах, че съм обърната към Карик и с гръб към
Петра и Бен, се завъртях към тях и застанах до Карик. Очите на
Петра срещнаха моите в момента, в който го направих. Можех
да видя загрижеността в тях, затова й се усмихнах успокояващо.
- Не знаех, че ще идвате тази вечер. Мислех, че ще останете
на онова скучно парти – каза Петра на Карик.
- Да, бях и беше по-лошо от ужасно, затова се изнизах и
дойдох, за да се помотая с вас.
- Разбира се, ние сме много по-интересни от група
костюмирани богаташи. Без да се обиждаш – усмихна се тя,
когато осъзна думите си.
Карик беше богат, но беше далеч от скучен. Напротив, беше
най-интересният човек, когото познавах.
О, Господи, пак започнах!
- Не се обиждам, защото си права. Хората тук са много по-
интересни.
Дълбочината в гласа му ме накара да вдигна очи и забелязах,
че гледа право към мен.
Устата ми пресъхна.
- Откъде разбра, че сме тук? – попитах и навлажних устни с
език.
Нещо премина през очите му и приличаше на похот, но
защото бях решила да отхвърлям всяка такава мисъл, си казах,
че не беше това.
- Бен ми каза по-рано къде ще ходите.
- О, така ли? – погледнах към Бен, но той беше извърнал
поглед и се опитваше да поръча напитките на бара.
- Андреса – докосна ме ниско по гърба Карик, за да привлече
вниманието ми отново. Изражението му беше сериозно. - Може
ли да поговорим? Има нещо…
- Боже, мислех, че никога няма да те намеря! Толкова е
претъпкано тук. Защо изобщо дойдохме? Партито, на което
бяхме, беше много по-приятно.
Дразнещият глас на Сиена достигна ушите ми като аларма.
Отдръпнах се от Карик и ръката му падна, оставяйки тръпка на
мястото, на което беше до преди миг.
- Ще ми вземеш ли нещо за пиене, Кар? Ще имам нужда от
нещо силно, щом трябва да остана тук цяла вечер – въздъхна
драматично тя.
Това момиче ме дразнеше все повече и повече. По
държанието й човек би си помислил, че я е довел в долнопробна
кръчма. Мястото беше много хубаво и точно заради това беше
пълно с хора.
Прехапах език, за да не й кажа да се върне в дупката, от която
е изпълзяла, и се обърнах към нея. Изглеждаше наистина добре
с черната си дантелена рокля до коляното, която беше по-скъпа
от целия ми гардероб. Да, разкриваше доста от тялото й, но
определено й отиваше. Изглеждаше много по-красива от мен в
момента и мразех това, но можех да се справя. Бях силна жена,
която се отнася с другите жени с уважение.
Преглътнах неприязънта си към нея и се насилих да бъда
учтива.
- Здравей, Сиена – усмихнах се аз.
Тя ме погледна безизразно.
- О, добре. Ти си тук – и после извъртя очи.
Добре… изглежда разговорът й с Карик не е имал никакъв
ефект.
Боже, толкова ми се искаше да я ударя по лицето – само
веднъж – но, разбира, се нямаше да го направя. Затова
въздъхнах и се усмихнах.
- Да, така е и сега си тръгвам. Отивам до тоалетната. Беше ми
приятно, както винаги.
Да се държа мило с нея я дразнеше повече. Отидох до Петра,
която в същия момент гледаше злобно към Сиена.
- Тоалетната – казах и наклоних глава.
- Хайде – хвана ръката ми тя. – Ей сега идвам, Бени – потупа
го по рамото, докато отминавахме.
Докато дойде нашият ред за тоалетната, вече наистина имах
нужда да я използвам. Когато приключих и излязох от
кабинката, Петра беше на умивалника и си слагаше червило.
Внимателно ме гледаше в огледалото, докато миех ръцете си, но
не каза нищо. Пригладих облеклото си, докато се оглеждах. Тази
вечер носех пола – къса разкроена пола, която си купих
предишния ден, когато ходихме на пазар с Петра. Бях я съчетала
с красив лъскав потник с презрамки и сребристи токчета. Косата
ми беше пусната на леки къдрици. Изглеждах добре. Е, не
колкото поп принцесата, но това нямаше значение.
Въздъхнах.
- Добре ли си? – попита Петра.
- Чудесно – усмихнах й се и извадих гланца от чантичката, за
да си сложа отново от него.
В последно време често ми се случваше да се усмихвам
фалшиво и да повтарям „Добре съм.“
- Не знаех, че Карик и мега кучката ще идват – намръщи се
тя.
- Не си виновна, че са тук – обърнах се към нея аз. – И аз не
знаех, че ще идват, но няма проблем – присвих рамене, за да
покажа, че не ми пука, но и двете знаехме, че не беше така. –
Наистина няма проблем – обърнах се отново към огледалото и
продължих да нанасям гланца. – Приключих с цялата тази
драма около Сиена и Карик – притиснах устни, след като
приключих с гланца. После затворих тубичката и я върнах в
чантата си.
- Щом казваш – погледна ме недоверчиво Петра. – Говориш
с мен, Анди, не с Бен. Няма нужда да ме лъжеш. Ако не искаш да
прекараш остатъка от вечерта около Карик и мега кучката,
тогава ще отидем някъде другаде, няма проблем. Денят ти беше
достатъчно тежък и не искам да развалим доброто ти
настроение сега заради тази бездарна, отвратителна крава.
Засмях се на искреното й описание на Сиена. Вчера от
любопитство бях слушала една от най-новите песни на
„Диамантените мадами“. Не беше моят стил музика, но разбирах
защо са толкова известни. Водещата вокалистка беше наистина
талантлива, а Сиена беше там просто за да запълни бройката и
защото беше красива. Петра настоя да си пусна някое от
изпълненията им на живо – нали разбирате, за да ме измъчва.
Нямаше да преувелича, ако кажех, че Сиена не може да изпее
вярно една нота и не защото се държах като кучка. Тя наистина
не можеше.
- Добре… - въздъхнах – но нямам против да останем, не те
лъжа. Трябва да преодолея това глупаво увлечение или каквото
и да изпитвам към Карик и единственият начин да се случи това
е да бъда около тях двамата.
Тя ме изгледа продължително, с наклонена настрани глава.
- Какво? – попитах, като се чувствах неудобно.
- Не е просто увлечение, нали?
- Какво? – засмях се нервно. – Разбира се, че е. Какво друго
може да е?
- Любов? Ако не е любов, то поне е нещо много близо.
- Не съм влюбена в Карик – изсумтях аз.
Бях ли?
Не… определено не.
- Анди – сложи ръце на бедрата си тя, - може да не те
познавам от дълго време, но ме бива с хората и може да не го
осъзнаваш, но си влюбена в него.
Засмях се силно, защото не знаех какво друго да направя.
Не бях влюбена в Карик! Определено не бях!
Взех чантичката си, сложих я под мишница, докато излизах
от тоалетната и използвах това, за да сложа край на разговора.
- Ако Карик не беше пилот, щеше ли да бъдеш с него?
 Изведнъж си спомних за Барселона, когато танцувах с Карик
на партито и когато той е попита почти същото, но в различен
разговор.
- Може би – въздъхнах и се подпрях на мивката.
- Мисля, че е твърдо да.
- Да не си врачка? – усмихнах се, за да не прозвуча като
кучка, но тя не отговори. – Добре, добре! Да, може би щях да
рискувам и да бъда с Карик, ако беше просто някое момче, но
той не е. Той рискува живота си всеки път, когато се качи в
онази кола и излезе на пистата. Това не е нещо, с което мога да
живея. В този въпрос няма никакъв смисъл, защото Карик е
пилот и не го привличам по този начин. Да, със сигурност
искаше да спи с мен и вероятно би го направил отново, ако има
възможност и ако не беше със Сиена, но той е с нея и определено
не иска връзка с мен!
- О, Боже мой! – вдигна ръце във въздуха Петра. – Анди,
обожавам те, наистина, но си най-заслепеният човек, когото
познавам!
- Благодаря!
- Сериозно, ако отидеш там и кажеш на Карик да зареже мега
кучката и да бъде с теб, ще го направи на секундата. На
секундата! Как може да не го виждаш?
Обърнах се и хванах ръба на умивалника, като се опитвах да
овладея емоциите си. Погледнах към нея в огледалото.
- Защото, ако наистина му пукаше за мен, нямаше да бъде тук
със Сиена. Не правиш това, когато те е грижа за някого. И
определено не показваш по този начин загрижеността си –
натъртих на последната дума.
- Ти го разкара, Анди! А Карик е от мъжете, които не са
свикнали да ги разкарват. Ти сериозно нарани гордостта му и
това е неговият начин да си я върне. Не казвам, че е правилно,
но е очевидно защо я е довел със себе си тук. Той е там със Сиена
и се опитва да ти покаже, че не му пука, докато е ясно като бял
ден, че не е така.
Вярно ли беше? Заради това ли беше Сиена тук?
 Не! И ако повярвах на това, щеше да е наивно и самовлюбено
от моя страна, защото не бях толкова важна за него.
- Не мисля така и дори това да е истина, няма значение,
защото…
- Той е пилот и ти не можеш да си с него! Схванах. Просто… -
въздъхна тя – двамата сте идеални заедно. Иска ми се да
можеше и ти да го видиш – обърна се да вземе чантичката си от
плота и добави: - Просто ми се иска нещата да бяха различни за
теб, това е. Заслужаваш да бъдеш щастлива.
И на мен ми се искаше.
- Както и ти – сложих ръка около кръста й и я прегърнах.
- Знаеш ли какво трябва да направиш? Да се отърсиш, както
ни казва да направим Тейлър Суйфт! Отърси се от цялата тази
простотия с Карик и Сиена. Ще се почувстваш милион пъти по-
добре!
Засмях се, а Петра хвана ръката ми и започна да я разтърсва.
После започна да движи цялото си тяло, а аз не спирах да се
смея и се присъединих към нея.
- Проработи ли?
- Всъщност да – усмихнах й се.
- Добре. Е, да замъкнем секси задниците си там и да огледаме
терена. Можеш напълно да забравиш Карик, а аз искам да
намеря някой французин и да правя секс по френски.
- Има ли такова нещо като „секс по френски“?
- Не знам – присви рамене тя, - но щом са измислили
френската целувка, се надявам да могат и да се чукат така добре.
Засмях се, плъзнах ръка под лакътя й и се запътихме към
бара.
 - Ще пием ли? – попита ме Петра в ухото, когато се върнахме
сред тълпата.
Кимнах в отговор. Насочихме се обратно към мястото, където
бяхме оставили Бен и Карик. Сърцето ми беше започнало да бие
бързо, когато стигнахме и изпитах голямо облекчение, когато
видях, че ги няма.
- Интересно, къде е Бен? – попита Петра.
- Трябва да е с момчетата – мушнах се в малкото свободно
пространство на бара, за да се опитам да поръчам.
Петра се повдигна на пръсти и се огледа наоколо.
- О, ето къде е! Навън, в зоната за почивка, с момчетата.
Обърнах глава и погледнах накъде сочеше тя с пръст. Видях
момчетата, някои бяха седнали около малка маса, другите бяха
прави.
За съжаление, Сиена беше там, седнала с гръб към нас,
говореше с едно от момчетата, което работеше на пит стопа.
Карик стоеше с лице към нас и говореше с Бен.
Сякаш беше чул, че мислено бях изрекла името му, защото
погледът му се насочи към мен, тогава се обърнах назад към
бара с надежда да привлека вниманието на бармана.
- Защо не отидеш при тях? – казах на Петра през рамо. –
Няма смисъл и двете да стоим тук и да чакаме. Може да отнеме
години. Скоро ще дойда с питиетата. Може да отидеш и да
поговориш с Роби – подразних я аз.
 Разказах на Петра какво беше наговорил Роби по време на
нашата кавга. Тя го приемаше за нормално и се радвах, че е
така, защото последното, което исках, бе да я разстроя.
- Може би ще го направя – изплези ми се тя. – Дори може да
пропусна плановете си за "секс по френски", ако Роби се държи
като нормален човек за малко.
Засмях се, клатейки глава.
- Тръгвай – игриво я бутнах.
Видях как тръгна между хората, като едва си пробиваше път,
после се обърнах отново към бара с въздишка - и двамата
бармана се намираха в другия край на бара.
Диджеят явно беше увеличил музиката току-що и от
тонколоните прозвуча песента на Калвин Харис „Имам нужда от
любов“.
Беше невъзможно да не се танцува на тази песен, така че аз
започнах да се движа в ритъма й, докато си пеех.
Усетих, че някой ме притиска отстрани. Обърнах глава и
видях до мен да седи Леандро Силва.
Дявол да го вземе!
Леандро Силва караше за един от най-добрите отбори във
Формула 1. Беше брилянтен и дълго време беше смятан за номер
едно, докато Карик не се беше появил, за да свали от първото
място. Носеха се слухове, че помежду им имаше вражда.
От много време се възхищавах на шофирането на Леандро.
Беше един от най-уважаваните от мен пилоти и това че беше
бразилец допринасяше за това, не бях пристрастна. Винаги съм
искала да го срещна. Разбира се, виждала съм го на пистата, но
така и никога не събрах кураж да му се представя лично. Чудех
се, какво ли правеше тук?
- Здравей – усмихна ми се той със съблазнителна и чаровна
усмивка, а на бузите му се появиха секси трапчинки.
Мили боже.
Споменах ли, че Леандро е красив? Наистина красив. Не по
начина на Карик. По друг начин. Косата на Карик беше
пепеляворуса, а на Леандро черна. Очите на Карик бяха сини,
Леандро имаше тъмни очи като самата нощ. Също така кожата
на Карик беше златиста, а на Леандро маслинена. Мисля, че
схванахте картинката.
- Здравей – опитах се да се усмихна, но беше по-скоро нещо
като хилене, а по лицето ми беше изписано неудобство. Може би
защото го гледах като пълен идиот.
Просто… Бях гледала състезания с този човек по телевизията,
откакто бях на шестнадесет! В Бразилия, в родината си, той
беше герой.
- Ти си Анди Амаро, нали?
Той знаеше името ми! Чакай малко… той знаеше името
ми?
- Откъде знаеш името ми? – прозвучах малко по-остро,
отколкото исках, така че наклоних глава, за да изглеждам
любопитна.
Той се усмихна широко.
- Ти си известна. Не знаеш ли?
- Не – изкривих лицето си. – Известна с какво?
Той се наведе към мен. Изведнъж бяхме твърде близо един
до друг за двама души, които са се срещнали току-що. Толкова
близо, че можех да видя средата на очите му нюансите на
шоколадовокафяво и можех да усетя аромата на мускус. Но, за
да бъдем честни, нямаше кой знае какво свободно пространство
до бара.???
- Не са много жените механици във Формула 1, особено
толкова красиви като теб.
Бузите ми се изчервиха.
Какво? Аз все пак съм момиче, а Леандро Силва току-що ми
беше казал, че съм красива. Той е страхотен пилот и горещ мъж,
по-възрастен от мен – като казвам по-възрастен, искам да кажа,
че той беше на тридесет – така че беше нормално да се изчервя.
- Съжалявам, забравих да се представя. Очаквах да знаеш кой
съм, но може и да не знаеш. Аз съм Леандро Силва – протегна
ръката си и разклати моята.
- Разбира се, знам кой си – казах, а лицето ми се изчерви,
когато ръката ми се плъзна в неговата.
 Ръцете му бяха топли и силни. И почувствах някаква искра.
Но нищо близо до това, което чувствах, когато докоснех Карик.
Прибрах ръката си от неговата и се обърнах към бара.
- Чух, че идваш от Бразилия. Е, наполовина бразилка. И
наполовина англичанка, нали?
Погледнах го и усмивката ми угасна.
- Знаеш твърде много за мен.
Той сви рамене, а усмивка докосна очите му.
- Когато сметна някого за интересен, смятам, че е мой дълг да
разбера всичко за този човек.
Той флиртуваше ли с мен?
Не беше тайна, че Леандро обичаше жените. Той беше
сваляч, но сред завоеванията му се числяха само модели и
актриси. Определено не жени-механици.
И аз не зная защо – може би заради Йегербомбите, уискито
или заради Карик и Сиена и ревността ми, но се наведох към
него и му казах, флиртувайки:
- И ти реши, че аз съм интересна?
В очите му без съмнение се появи огън.
- Много. И много отдавна исках да се запозная с теб.
Не знам защо, но погледнах към Карик. Когато видях, че той
дори не гледа насам, а говори с Бен, това ме вбеси и ме накара
още повече да искам да флиртувам. Върнах погледа си на
Леандро, обръщайки му цялото си внимание.
- Аз също отдавна исках да се запознаем. Възхищавам се на
стила ти на каране. Гледала съм всички състезания с твое
участие.
Добре, това беше тъпо. Определено не трябваше да ми бъде
забранено да говоря с мъже.
Но за моя изненада, това изглежда проработи, защото той се
приближи по-близо.
- Фен ли си?
- Мхм.
- Тогава защо работиш за Раян, когато е очевидно, че трябва
да работиш за мен?
 Подпрях едната си ръка на бара, свих рамене, а ъгълчетата на
устните ми се повдигнаха.
- Защото той ми предложи работа, а ти не.
- Колко глупаво от моя страна.
- Зная – прехапах долната си устна.
Вдигна ръката си, отмести косата от рамото ми и притисна
устни до ухото ми.
- Мога да продължа да стоя тук, но се чудех дали не искаш да
се измъкнем и да дойдеш с мен на парти?
Наклоних глава настрани и погледнах към очите му.
- Парти, това кодиран начин да ме поканиш в стаята си ли е?
– повдигнах вежди.
Засмя с дълбок гърлен смях. Това ме накара да се усмихна.
- Не, това реално значи парти. Но ако искаш, може да отидем
в стая, няма никакъв проблем.
Уау! Добре. Всичко се случваше прекалено бързо и аз губех
ума си.
Определено не трябваше да позволявам да флиртувам с
мъже, особено ако го правех, за да вбеся някой друг, а дори това
не успявах.
Господи, колко съм глупава.
Направих крачка назад, за да създам поне малко разстояние
между нас, и казах:
- Мисля, че трябва да забавим малко. Дори да мислех да
правя секс с някого, трябва да го познавам поне малко повече от
пет минути.
Поне няколко часа. Добре, не казах това.
Обърнах се обратно към бара и се подпрях на него.
- Да, а и освен това не се обвързвам с пилоти – подпрях ръка
на брадичката си и му се усмихнах.
Той също се подсмихна.
- Да, чух.
Това ме накара да се изправя.
- Чул си? От кого?
- Раян – наклони главата си към мястото, където стоеше
Карик. – Питах го за теб и той ми отговори не много учтиво, че
си забранена, каза че не се срещаш с пилоти, така че да не си
губя времето.
Стрелнах погледа си към Карик. И този път той гледаше
право в мен и изглеждаше бесен. И това беше добре, защото аз
бях много, много ядосана.
За кой се беше взел, по дяволите, за да предупреди Леандро
да стои далеч от мен?
- Не мога да повярвам, че го е направил – казах сърдито аз.
- Разбирам Раян - ако работеше при мен, щях да направя
същото. Бих искал да те задържа само за себе си.
Нещо се запали в мен.
Бях решена.
Върнах погледа си върху Леандро.
- За да бъда ясна, няма да спя с теб, но ако предложението ти
да си тръгнем от тук и да отидем на парти все още валидно, съм
съгласна.
- Ще дойдеш с мен само за да ядосаш Раян?
- Отчасти – признах. – Това проблем ли е?
- Не. Никакъв – ухили се, а в ъглите на очите му се появиха
бръчици.
- Супер. Е, дай ми минута, за да кажа на приятелите си, че
тръгвам и идвам.
Когато си пробих път през тълпата до Петра, в мен кипеше
гняв.
За кого, дявол да го вземе, се беше помислил Карик? Да
предупреди Леандро да стои далеч от мен! Няма право! Не
мога да повярвам, че се опитваше да спре сексуалния ми
живот!
Той можеше да спи, с когото му падне, с досадни шибани поп
курви, но аз не можех?
Начукай си го! Копеле!
Е, не че щях да правя секс с Леандро, но Карик не знаеше
това. Да, зная че това беше детинско, но сега не се чувствах
зряла и основната ми цел беше да вбеся Карик.
- Хей – потупах Петра по рамото, отнемайки вниманието й от
Майк, едно от момчетата от пит стопа на Нико.
 Май не беше имало разговор с Роби, който в момента стоеше
на стол с гримаса на лицето си и пиеше халба бира.
- Хей, къде ми е питието? – оплака се тя, щом ме видя с
празни ръце.
- О, съжалявам. Забравих – говорих разсеяно. – Но познай
кого срещнах току-що на бара.
- Мат Деймън?
- Не. Какво? Той тук ли е? – обърнах глава, за да се огледам.
Не беше необичайно да видиш знаменитост по време на Гран
При.
- Не! – засмя се тя. – Това е моя мечта - да срещна Мат
Деймън в бар. Или трябва да го нарека сексуална фантазия?
- Добре, това е твърде много информация. Както й да е, беше
Леандро Силва – драматично казах името му.
- Леандро е тук? – сега тя обърна главата си, за да се огледа,
както бях направила преди това аз. Разбрах, когато го видя,
защото очите й започнаха да блестят. – Господи, той е дяволски
секси – каза стенейки странно, което ме накара да се притесня
за нея.
Прогоних тези мисли и казах:
- Мхм и ме покани да отида на парти с него.
Очите й се разшириха.
- Сериозно? И ти ще отидеш, нали? Моля те, кажи ми, че
отиваш!
Очите ми потърсиха Карик. Той не ме гледаше, но можех да
кажа, че слушаше разговора ни, ако съдя по това, че брадичката
му беше обърната към нас.
- Казах „да“… - взех ръката на Петра, за да я отдръпна от
любопитните уши. – Но не съм сигурна – прошепнах.
Честно казано, гневът ми се беше разсеял и увереността ми
беше отслабнала, докато говорех с Петра, на няколко крачки от
Карик.
- Какво? – беше ужасена. – Защо не? – погледна към Карик и
после пак бързо към мен.
Изгледа ме неодобрително.
 - Просто мисля… може би би било грешка да си тръгна с
Леандро – казах тихо.
- Защо да бъде? Не отиваш да правиш секс с него, отиваш на
парти.
- Но се съгласих по грешни причини – шептях. – Казах „да“
само защото Леандро ми каза, че Карик го е предупредил да
стои далеч от мен.
- Какво? – устата и се отвори под формата на буква О. –
Шегуваш се.
Заради крясъка й няколко от момчетата се обърнаха, сред тях
и Карик.
- Пет… - предупредих я, очите ми случайно срещнаха
любопитния поглед на Карик.
- Мамка му. Извинявай – сложи ръка на устата си и заговори
през пръсти – Наистина ли го е направил? – прошепна.
- Аха, напълно сериозно и това ме вбеси. Тогава се съгласих
на поканата на Леандро, но това не е правилно.
Махна ръката си от устата и я сложи на рамото ми.
- Ако бях аз, щях да отмъстя, като правя секс с Леандро. Ако
не беше ти, щях да те посъветвам да отидеш и да се изчукаш с
този горещ бразилец толкова дълго, че после да не можеш да
ходиш. Но тъй като това си ти и знам, че после ще се измъчваш
цяла година, ти казвам да не правите секс. Затова ти казвам
едно огромно ДА на това да тръгнеш с него.
- А ако се опита да ме целуне?
- Тогава го целуни по бузата!
Гледах я с поглед, нещо средно между неодобрение и
веселие.
- Добре – каза успокоително. – Например, ако се опита да те
целуне, а ти не искаш, тогава го отблъсни и му кажи „Не,
благодаря“. Сериозно, скъпа, не го мисли толкова. Просто се
забавлявай с този горещ, зрял мъж.
Прехапах устни, несигурна.
- Чуй ме, искаш ли да дойда с теб? Мога да бъда буфер.
- Ще го направиш ли? – усмихнах се. Бях такава страхливка.
 - Разбира се. Промяна на обстановката би ми се отразила
добре в момента и съм сигурна, че Леандро ще има други
горещи приятели в тази страна.
Усетих промяна в тона й, сякаш се беше разстроила.
- Петра, всичко наред ли е?
- Да, всичко е наред – усмихна се, но сякаш принудително,
както правех аз цяла нощ.
Погледнах я така, че да разбере, че не ме беше убедила.
- Сигурна ли си?
Погледна към Роби. Тогава пак върна вниманието си към
мен, задържайки на лицето си сияйна усмивка.
- Сигурна съм, всичко е чудесно.
Определено нещо не беше наред, но нямаше да я притискам.
Щеше да ми каже, когато беше готова.
- Благодаря – прегърна ме през рамо и стисна леко. – Знаеш
ли, че си най-добрата приятелка, която съм имала някога.
- Аз съм единствената приятелка, която си имала някога.
- Вярно е.
Тя се мушна покрай Бен и взе чантичката си.
- Добре, момчета, обичаме ви и ви оставяме. До утре.
- Къде отивате? – попита Карик, но не гледаше към Петра.
Гледаше мен.
Отворих уста, за да отговоря, но от там не излезе нищо друго,
освен въздух.
За щастие, Петра забеляза колебанието ми и отговори вместо
мен:
- Леандро Силва покани Анди на парти, така че отиваме там.
Очите му се разшириха, в тях се появи блясък на ярост.
Почувствах се неудобно, затова отместих поглед към пода.
Дори не смеех да погледна към Сиена.
- Отивате при съперника на нашия отбор? – Бен драматично
притисна ръка към гърдите си. – От това боли.
- Прости ни, Бен, знаеш, че те обичам, но никое момиче не
може да откаже от възможността да се помотае със Леандро
Силва – Петра му изпрати усмивка.
 Хвана ме за ръката и тръгнахме обратно към бара, където
Леандро ни чакаше.
Бяхме преминали половината път, когато усетих как някой
ме хвана за ръката, за да спра.
Карик.
Изгубих подкрепата, която имах от Петра. Тя ме погледна
през рамо.
Когато видя Карик до мен, кимна по посока на бара.
- Отивам да се представя на Леандро. След малко ще се
видим.
Усмихнах й се измъчено, след което я гледах как тръгва.
Сърцето ми заблъска, когато се обърнах с лице към Карик.
- Какво искаш? – думите ми прозвучаха рязко.
Болка премина през лицето му, но това не го спря да каже
онова, за което беше тук:
- Наистина ли си тръгваш със Силва?
- Отиваме на парти, да.
- Той е лош човек, Андреса.
- С мен се държи нормално – скръстих ръце пред гърдите си.
- Той е женкар. Използва жените за секс и след това ги
изхвърля като боклук.
- Както правиш ти.
Въздъхна и поклати глава.
- Но не говорим за мен. Аз просто… - притисна носа си с
палец и показалец.
Отпусна ръка, гледайки към мен, но не можех да определя
дали в очите му имаше съжаление или тъга.
- Просто не искам да те виждам наранена. Силва те използва,
за да стигне до мен, за да ме извади от равновесие преди
следващото състезание, защото днес спечелих аз. Така действа
той.
Добре, това беше жалко.
Карик си мислеше, че мога да заинтригувам само мъж, който
се опитва да влезе под кожата му и да провали следващото му
състезание.
Шибано глупаво копеле.
 - Уау! – засмях се невярващо. – Значи ми казваш, че ме
използва, за да стигне до теб? Имаш ли идея колко арогантно
звучи това? Знаеш ли какво, Карик? Майната ти!
Завъртях се на пети, готова без колебание да си тръгна далеч
от него, но той ме хвана за китката и ме спря.
- По дяволите, чакай! – изръмжа.
- Не. Махни ръцете си от мен.
Вместо да го направи, той ме дръпна към себе си, а в тялото
ми избухна в напрежение. Другата му ръка беше на гърба ми и
пръстите му се притискаха в кожата ми, за да ме държат на
място. Усещането на мускулестото му тяло до моето бе
болезнено познато и тази болка събуждаше дълбоко в мен
желание.
Сърцето ми заблъска в гърдите, а дланите ми започнаха да се
потят. Защото повече от всичко исках да почувствам кожата му,
притисната в моята. Всеки сантиметър от него. Исках да го
оближа, да го целувам и да вкуся всяка частица от него.
- Не искам да тръгваш с него – гласът му беше нисък и
дрезгав.
И това беше последната капка.
- Аха, е, и аз не исках да доведеш тук Сиена, но не винаги
получаваме това, което искаме – думите излязоха, преди да
успея да ги спра.
Гледах как изражението на лицето му става непроницаемо,
когато се обърна. Разкаяние и ужас преминаха през мен като
буря. Не трябваше да го казвам. Току-що признах как се
чувствам по заобиколен начин.
По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Определено трябваше да се измъкна от него. Веднага! Като
отговор на молитвите ми видях как бясната Сиена вървеше към
нас. И за да бъда честна, тя имаше право да се сърди. В момента
Карик се беше притиснал в мен, след като я беше оставил, за да
се опита да ме спре да тръгна с Леандро.
Аз също щях да бъда ядосана. Всъщност аз бях ядосана. Бях
бясна.
 Той беше тук със Сиена. Не трябваше да се държи с мен така.
В случая подхождаше приказката "Не можеш да имаш всичко,
което искаш".
Е, тази вечер не можеше. И изобщо някога отново.
Приключих.
- И като стана дума за приятелката ти, тя идва насам и не
изглежда щастлива.
Не каза нищо. Гледаше ме така, сякаш не чуваше какво
казвам.
- Чуваш ли ме, Карик? Сиена идва насам, така че ме пусни.
Но не ме пускаше. Просто продължаваше да се взира в очите
ми и аз реших да започна да се боря.
- Карик, моля те, трябва да ме пуснеш – прошепнах, а в
думите ми се усещаше молба.
Внезапно пусна ръцете ми, което ме шокира. В очите му
имаше паника, която не разбирах. Без да кажа и дума, тръгнах
през тълпата към бара.
- Всичко наред ли е? – попита загрижено Петра, веднага след
като стигнах до нея и Леандро.
- Чудесно – сложих изкуствена усмивка на лицето си,
опитвайки се да не обръщам внимание на бушуващия във
вените ми адреналин.
След това се обърнах към Леандро и казах:
- Готов ли си да тръгваме?
- Повече от готов – усмихна се той.
Сложи ръката си на кръста ми и тръгнахме към изхода.
И повече не се обърнах назад.
 - О, боже мой! Не можех да повярвам на очите си, че онзи
човек се качи на бара и започна да сваля дрехите си – смееше се
Петра, когато слизахме от таксито.
- Това беше лудост! – смеех се. – Но определено имаше тяло
на стриптизьор.
- Да, нали?! – ухили се Петра, докато ме гледаше.
Беше два часа през нощта, а ние се връщахме от партито, на
което Леандро ни беше закарал.
Когато пристигнахме там, срещнахме механиците на
Леандро. Всички те бяха прекрасни момчета. С Петра си
прекарахме чудесно с тях. А Леандро беше невероятен. Толкова
се смях с него, той беше много забавен. През цялото време ми
разказваше вицове и ме забавляваше неуморно. И знаете ли,
нито веднъж не се сетих колко гаден ден бях имала. Или за
Карик. И противно на това, което беше казал Карик, Леандро
нито веднъж не се опита да ме свали. Той беше истински
джентълмен.
Все пак ми остави номера си и помоли да му се обадя.
Можех да му бъда просто приятелка и нищо повече. Той беше
хубав и забавен, но нямаше да бъде добра идея да се случи нещо
повече.
Беше страхотно да се забавлявам и да не мисля за
пререканията си с Карик.
Но сега се бях върнала отново в хотела и бях осъзнала, че той
беше някъде там със Сиела, вероятно в леглото.
 Гр-р. Господи.
И ето, отново се измъчвах с мисли за него.
Дали някога всичко това ще свърши? Исках само да мога да
се освободя от чувствата си.
Мислех, че трябваше малко да се отдалеча и се надявах това
да се случи в Канада. Разбира се, Карик щеше да бъде там, но
щеше да бъде зает с тренировки. Щях да имам време да вкарам в
ред мислите си.
С Петра минахме през празното лоби и закачливо помахахме
на администратора от нощната смяна, когато ни поздрави.
Прозях се, повече от готова да се строполя в леглото си и да
заровя глава във възглавницата, когато изведнъж Петра
замръзна.
- Анди… - прошепна тихо.
- Хм?
- Карик е там, на бара.
Вдигнах поглед и го видях седнал на бара на хотела, с чаша
кехлибарена течност в ръката, която държеше във въздуха.
Погледът му беше прикован в мен. Косата му беше рошава,
сякаш беше прокарвал ръка през нея цяла нощ. Беше все още в
смокинг. Е, сакото му го нямаше, а ръкавите на ризата му бяха
навити, но все още изглеждаше красив, както винаги. Но това,
което задържа погледа ми, беше неговото изражение.
Изглеждаше изгубен, ядосан и облекчен едновременно.
Дяволска комбинация.
Кръвта нахлу в главата ми, сърцето ми изведнъж ускори
ритъма си и внезапно осъзнах, че съм изтрезнявам.
- Отиди при него – подкани ме Петра.
- Защо?
Тя ме погледна.
- Защото е ясно, че чака теб.
Сбръчках чело объркана. Не виждах какво толкова ясно
имаше.
- Силно се съмнявам – промърморих.
- Господи, Анди, ти си най-глупавият човек, който съм
срещала. Просто говори с него – бутна ме тя. – Ще се видим горе
– остави ме и тръгна към асансьора.
Поех си дъх дълбоко, след което тръгнах към Карик с
треперещи крака.
Очите му ме изучаваха, без да се откъсват от мен, караха ме
да се чувствам гола и уязвима. Обвих ръце около себе си, сякаш
да се предпазя от него.
Когато приближих, чух тихо да звучи песента „Искам ли да
знам“ на групата Arctic Monkeys. Спрях в края на бара, на
няколко крачки от мястото, където седеше Карик, а музиката,
която чувах, идваше от телефона му, който беше поставен върху
бара до полупразната бутилка Джеймисън.
В бара нямаше никой, освен нас и вероятно вече беше
затворен, но Карик все още седеше тук и пиеше.
Предполагах, че можеш да правиш каквото си искаш, когато
си Карик Раян.
- Здравей – казах тихо.
Той намали музиката от телефона си.
- Здравей – издиша тежко. – Добре ли изкара нощта? –
грубият му и остър тон ме накара да настръхна.
Това ме предизвика да отговоря с малко повече ентусиазъм:
- Добре. Беше страхотно. Забавлявах се.
Видях как мускулите на челюстта му се стегнаха рязко.
Вдигна чашата си и отпи голяма глътка.
Знаех, че отговорът ми го изнерви, но вместо да ми стане по-
добре от това, се почувствах ужасно.
- Сега ли се върна? – попитах, облегната на бара и сложих
чантичката си на него. Подпрях ръце на хладния мрамор и ги
сключих.
- Не – отвърна кротко. – Върнах се преди няколко часа.
- Какво правиш тук сам? Не можеш да заспиш ли?
- Нещо такова – пресуши чашата си, след което я напълни
отново.
Застинах, накланяйки глава и внимателно го изучавах.
Карик обичаше да пие, както всички останали хора, но
никога не го бях виждала такъв. Пиеше Джеймисън сякаш беше
вода.
 Очевидно беше бесен на нещо и очевидно това бях аз. Беше
бесен, защото тръгнах с Леандро.
Аз трябваше да се сърдя за начина, по който се държеше,
защото той нямаше право да се ядосва. Но не бях ядосана. Бях
тъжна.
Мразех, че все още бяхме на този етап – че все още се
карахме. Исках просто всичко да е наред.
- Карик… добре ли си? – опитвах се да говоря меко и нежно.
- Дяволски превъзходно.
Добре…
Прокарах ръка през косата си и вдишах дълбоко, за да се
успокоя.
- Виж, знам, че си ми ядосан и предполагам, че това е, защото
отидох на купон с Леандро.
Срещнах яростния му поглед. Забелязах колко бяха
зачервени очите му и колко уморен изглеждаше той.
- Не зная, Андреса. За това ли става въпрос? Има ли нещо
друго, заради което да съм ядосан? Моля те, кажи ми. Просто
защото дяволски умирам от желание да чуя колко страхотно е
минала нощта ти със Силва.
Гр-р-р.
Гневът в мен експлодира като бомба. Беше настроен да се
кара с мен, откакто дойдох тук. Е, сега ще си го получи.
- Какво, по дяволите, става с теб? Избухваш, защото отидох
на купон с един от твоите съперници? Това ли е?
- Не избухвам. Не съм на себе си, защото предупредих… -
спря по средата на изречението.
- Ти какво? – направих крачка към него. – Предупреди
Леандро да стои далеч от мен? Да, знам. Той ми каза.
Впи раздразнен поглед в мен.
- Силва е шибан задник, който трябва да се научи да си
държи устата затворена.
- „Силва е шибан задник“. Господи! Чуваш ли се? Звучиш
като дете. Единственият задник тук си ти! Предупредил си го да
стои далеч от мен. Къде сме? В училище? Нямаш право да
правиш това!
 Завъртя се на стола с лице към мен, а краката му докоснаха
пода. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с гняв.
- Имах пълното право! Точно както имах право да те помоля
да не ходиш на шибаното парти с него, но все пак отиде!
Направи го, за да ме ядосаш ли? Защото, ако е така, по
дяволите, получи се! – каза, ръмжейки към мен.
Направих крачка назад и се поколебах за момент. После се
опомних.
- Отидох, защото мога! Свободна съм да правя каквото искам!
Не съм длъжна да те питам! Не съм твоя!
Едва имах време да разбера какво става, когато се нахвърли
върху мен. Хвана ме за тила и уви косата ми около пръстите си,
преди да притисне устните си в моите и да ме целуне жадно.
Поколебах се точно за миг, преди да отвърна на целувката
му. Стон от удоволствие се изплъзна от гърлото ми, когато
езиците ни се докоснаха и се вплетоха заедно. Усетих вкуса на
уискито по езика му, чувствах отчаянието в целувката му, с
която ме изпрати в главозамайващ полет и запали света вътре в
мен, за който не бях сигурна, че ще мога изгася. Или дали искам
да загася.
Но трябваше, защото той беше с друга.
Господи, какво направих? Аз не съм такава. Аз не правя
така.
Отблъснах го, като използвах цялата си сила. Направих
крачка назад, дишайки тежко, притиснах устни с опакото на
ръката си. Все още можех да го почувствам там.
- Не мога да повярвам, че направи това – шепнех,
ненавиждайки се, за това, което позволих да се случи… за това,
колко силно го исках – него.
- Трябваше да се случи. Нуждаеше се да те целуна, както аз се
нуждая от това. И все още се нуждая, дявол да го вземе –
хищният блясък в очите му ме разпали и ме разяри.
- Не съм сигурна, че приятелката ти ще е съгласна с това –
озъбих му се.
- Тя не ми е приятелка.
 - Не ти е приятелка? Е, тя казва друго на всеки, който я
слуша. И тя е тук, спи в леглото ти, така че бих казала, че е
много близо до това да бъде твоя приятелка.
Той затвори очи, а челюстта му се стегна в очевидно
раздразнение.
- Ще го кажа още един шибан път. Тя не ми е приятелка –
очите му рязко се отвориха и погледът му прикова моя. –
Никога не е била и каквото, по дяволите, да е била преди, вече е
минало, защото всичко между нас приключи.
О.
Това ме накара да направя крачка назад.
- Приключи? Защо?
Издиша, като гледаше към пода. Когато върна погледа си
нагоре и очите ни се срещнаха, видях силно смущение.
- Заради теб.
- Заради мен?
- Да… заради теб – погледна ме с очи, пълни с нежност, които
ме докоснаха като гореща ласка. – Сиена беше грешка, която
стигна твърде далеч и осъзнах това снощи в “La Rascasse”,
когато ми каза за нея и това, че е дошла тук.
Шибано ох.
Знаех накъде отиваше, затова се опитах да го отклоня от това,
което се опитваше да каже и за което бях сигурна, че не бях
готова.
- Сиена добре ли е?
Той повдигна вежди. Знаеше, че въобще не ме интересуваше
дали е добре или не. Но отговори равно:
- Сигурен съм, че е добре. Не че ме е грижа. Сиена искаше да
бъде с мен само заради това, което съм, заради това какво бих
могъл да й дам и възможността да бъде известна извън Англия.
Много по-разстроена е, че е изгубила всичко това, не мен.
Как можеше да мисли така? Как можеше някой да бъде с
Карик и после да се възстанови лесно? Това беше невъзможно.
Аз не можех и точно заради това се намирах в тази ситуация.
Направих крачка към него.
- Добре ли си?
 Той вдигна очи и задържа погледа ми.
- Не. Но не по причината, която ти мислиш.
- И какво мисля аз? – гласът ми звучеше нервно и объркано.
Точно като съзнанието ми.
- Че съм тук, за да удавя мъката по Сиена. Но не си права. Не
ми пука за нея. Просто я използвах, както тя използва мен –
прокара ръка през косата си и разстроен сведе поглед към пода.
– Тук съм, защото имах нужда да те видя. Трябваше да знам, че
ще се върнеш и че няма да се прибереш с него в… хотела му.
Изпитваше болка и аз я усещах сякаш беше моя собствена.
- Знаеш, че не бих го направила – казах тихо.
Вдигна поглед, който ме изгаряше.
- Само мисълта как те докосва… - сложи ръка на главата си и
разроши коса.
- Нищо не се е случило, Карик. Просто се забавлявахме
заедно. Даде ми номера си и ме помоли да му се обадя, но това е
всичко.
Сбърчи е вежди и тревога се изписа на лицето му.
- И… смяташ ли да му се обадиш?
- Не.
- Защо не?
Направих още една крачка към него. Сякаш някаква
невидима нишка ме привличаше.
- Защото не искам него.
Агонията изчезна от погледа му, а на нейно място се беше
появила страст.
- Кого искаш, Андреса?
Теб.
Паника погълна думите ми.
- Карик… аз…
Въздухът между нас беше станал нажежен, твърде нажежен и
не можех да дишам правилно. Бях объркана. Знаех какво
трябваше да кажа, но не можех да намеря сили да го направя.
В мислите ми беше само той.
Замъгляваше погледа ми като пара върху огледало -
независимо колко пъти я махаш, тя пак се завръща.
 Хвана китката ми и ме придърпа към себе си, а аз му
позволих.
Притисна челото си в моето, ръцете му покриха бузите ми, а
аз се почувствах толкова спокойна, каквато не се бях чувствала,
откакто бяхме в Барселона.
- Точно преди да излезеш от бара със Силва, когато каза, че
не искаш Сиена тук, тогава разбрах, че съм прецакал всичко –
погали бузата ми с палец. – В Барселона беше толкова различна.
Когато стоеше там и ми каза, че всичко е секс за една нощ.
Повярвах ти и от това ме заболя толкова силно. Исках да
мислиш, че на мен също не ми пука. Затова я доведох тук,
защото исках да мислиш, че го преодолях, че те преодолях… но
не съм.
Не знаех защо, но вместо от това да се почувствам по-добре,
изпитах гняв.
- Значи доведе друга жена, за да ми покажеш, че не те е
грижа за мен, макар да не е така. Това е откачено, Карик.
Отскубнах ръката си от него, но ме хвана, преди да успея да се
измъкна. Дръпна ме силно към себе си, гърбът ми се опря в
гърдите му, докато едната му ръка беше около талията ми, а
другата притисната към гърдите ми. Сърцето ми заблъска в
силно.
- Никога не съм твърдял, че съм шибан гений – изсъска,
допрял устни до ухото ми. – Знаеш ли колко е трудно да бъда
около теб и да не мога да те докосна, по начина, по който аз
искам. Това ме влудява.
- Затова чукаше Сиена, за да се чувстваш по-добре. Мило.
- Съжалявам. Прецаках всичко и съжалявам. Ти ме отблъсна
и аз… реагирах зле.
Притисна челото си към тила ми. Можех да усетя дъхът му да
докосва косата на врата ми и това ме влудяваше.
- Знаеш ли за какво мислех всеки път, когато я чуках?
- Не! И не искам да знам! – дишах тежко, очите ми бяха
пълни със горещи сълзи.
Опитах се да се освободя, но без резултат. Държеше ме
прекалено силно.
 - За теб. Мислех за теб всеки път. Представях си, че си ти. И
да, знам колко тъпо звучи, но не значи, че не е вярно. Не можех
да те извадя от главата си. И знаеш ли кое беше най-лошото?
Имаше нещо в тона му, нещо толкова вълнуващо, че ме
накара да обърна лицето си към него, за да срещна леденото му
изражение. От това сърцето ми се сви.
- Това, че ти дори не искаш да бъдеш тук – почука с пръст по
главата си. – Единственото момиче, което искам, не ме желае.
Бях като прегазена от влак.
- Карик, искам те. Просто не мога…
Останалите ми думи бяха погълнати от целувката му.
- Недей… - прошепна в устните ми. – Не искам да чувам това
„Не мога“. Искам да чуя, че ме желаеш – прокара пръсти през
косата ми и наклони главата ми назад, така че да го погледна в
очите. – Просто ми кажи, че искаш мен.
Исках го.
Тялото ми трепереше от желание да го усетя.
Желание, което изпитвах постоянно.
Желание, което се опитвах да притъпя многократно.
Но днес не можех да го изтръгна от себе си.
Затворих очи и издишах:
- Искам те.
Той притисна устни в моите и обви косата ми в юмрука си.
Обърнах се към него, както бях в ръцете му, притисках
гърдите си към неговата гръд, обвих ръце около шията му,
когато той ме целуна с най-горещата и чувствена целувка от
всички, които съм имала някога.
- Трябва да съм вътре в теб – каза задъхан в устните ми.
Отворих очи, за да срещна погледа му, изпълнен с грубо
желание да ме обладае и със завладяващ сексапил. И му
позволих да поеме контрола.

- Да.
Едва бях изрекла думата и вече ме дърпаше извън бара.
Минахме през вратата и се озовахме на едно пусто стълбище.
Всичко след това се случи толкова бързо.
 Устните на Карик се разбиха в моите и той ме притисна към
вратата. Ръцете му бяха навсякъде по тялото ми, сякаш не
можеше да ми се насити. Моите правеха същото. И двамата се
целувахме и докосвахме отчаяно.
Спомените от нощта ни в Барселона караха тялото ми да
изгаря от желание да го усети отново в мен. После вдигна
полата над бедрата ми и свали бикините ми с едно рязко
движение, преди да плъзне пръстите си в мен. Стон изпълнен с
удоволствие се откъсна от устните ми и отпуснах глава на
вратата. Бях изгубена, давех се в усещанията.
- Винаги си влажна за мен – изръмжа той.
Погледнах го и хванах пениса му през панталона.
- Винаги си твърд за мен.
Той се притисна по-силно към ръката ми.
- От момента, в който те видях.
Страстта ме изгаряше. Карик се наведе засмука долната ми
устна, а пръстите му се движеха бавно в мен.
- Кажи ми, че искаш да те чукам, Андреса.
Отчаяно го желаех и тялото ми трепереше, исках го в себе си.
Не ме интересуваше, че се намирахме на стълбището в хотела.
Не ме интересуваше, че някой можеше да ни хване. Не ме
интересуваше, че не трябваше да правя това. Не ме
интересуваше нищо друго, освен Карик и начина, по който ме
караше да се чувствам.
Захапах леко устната му и ми хареса начина, по който тялото
му реагира на това.
- Чукай ме, Карик!
В очите му избухна първично желание. Той извади пръстите
си и ги облиза. Без да отделя очи от мен, извади един
презерватив от джоба си, разкопча панталона си и го свали до
средата на бедрата си, достатъчно, за да освободи пениса си.
Разкъса пакетчето със зъби и бързо си го сложи.
Дори за секунда не откъсна очи от мен. После хвана бедрата
ми и ме повдигна, разтвори ги и рязко проникна в мен.
- Ааах – изстенах и очите ми се затвориха, когато го усетих.
 Главата ми се отпусна на вратата, докато той се движеше в
мен – всеки тласък по-силен от предишния.
- Мамка му – каза задъхано, докато целуваше шията ми. –
Липсваше ми това… ти ми липсваше толкова много.
И ти ми липсваше.
- Господи, Карик… аз…
Умът и тялото ми бяха извън контрол, а члена му не спираше
да ме докосва на правилните места.
- Свърши, Андреса. Искам да усетя как се стягаш около
пениса ми. Точно така…
Ръката му се плъзна помежду ни и пръстите му започнаха да
масажират клитора ми. След това избухнах в ръцете му и
оргазма ме помиташе.
- Мамка му… Андреса… - изръмжа той и притисна чело в
моето, без да отделя очи от моите.
Тялото му се напрегна и пениса му започна да пулсира в мен.
Гледах запленена как очите му се изпълваха със страст.
Моментът беше толкова нажежен с електричество, че имах
чувството, че падам.
Падах!
И после ми се искаше да можех да остана тук завинаги. Да
остана в този момент с него и никога да не си тръгна. Да го
затворя в кутия… него… да го задържа.
Исках го. Не само за ден. Исках го всеки ден.
После реалността ме удари с всичка сила, помете ме като
цунами и осъзнах какво правех – мечтаех за неща, които не
можех да имам. Ударната вълна ме остави без дъх, сякаш
сърцето ми се пропукваше от напрежението.
Карик нежно ме целуна по устните и върна вниманието му
към него.
- Остани с мен – устните му нежно ме докосваха по бузите,
към ухото ми, а ръката му галеше тила ми. – Ще ни взема стая.
- Къде? До тази, която делиш със Сиена ли? – беше много
тъпо от моя страна и незабавно съжалих за думите си.
Той се дръпна и ме погледна сурово, което ме накара да се
почувствам още по-зле.
 - Не мога да остана с теб – казах и не можех да го погледна в
очите. Усещах как страхът ме поглъща като чудовище, което се е
криело под леглото.
Бях си позволила да бъда егоистка – да бъда с Карик, да
взема това, което исках, без да помисля за него или за
последствията. Не трябваше да го правя. Беше грешно от моя
страна. Знаех, че не можех да го имам, но отново правих секс с
него.
Заблуждавах го. Не бях от жените, които го правят. Не се
забърквах с хора, на които не можех да се отдам дори за кратко.
А на Карик не можех да се отдам никога. Не бях жената за него.
Не исках да го нараня, това беше последното, което исках, но
не знаех какво да направя.
Господи, мразех това колко слаба ставах около него.
Знаех всичко това, знаех колко грешно съм постъпила и това
разрасна страха ми и най-лошото нещо в мен беше, че когато
изпадна в паника беше, че не се държа като себе си.
- Не го прави, Андреса…
Той се опита да погали бузата ми, да ме накара да го
погледна, но направих това, което умея най-добре с Карик –
отблъснах го, буквално. Той направи стъпка назад, дръпна се и
незабавно усетих загубата. Сякаш бе взел част от мен със себе си.
Вдигна панталона си и го закопча бързо. Движенията му бяха
груби и изпълнени със сдържан гняв. Засрамена аз се дръпнах,
свалих надолу полата си на място и я пригладих. Наведох се, за
да взема бикините си от земята и ги скрих в ръката си.
- Не мога да повярвам, че го правиш отново – каза го така
тихо и така сурово, че замръзнах.
Вдигнах очи към него и се намразих заради това, което видях
в тях.
- Не правя нищо.
Отрицание – най-добрия ми приятел и най-лошия ми враг.
- Просто недей – спря ме с ръка, а устните му се извиха
презрително – Правиш точно това, което направи в Барселона,
но този път съм буден, за да го видя.
 - Аз… - засрамено погледнах надолу – съжалявам. Просто… -
поколебах се, защото думите ме разкъсваха на парчета. Думите,
които щяха да го наранят. – Съжалявам – прошепнах. – Но… не
мога… не и с теб.
- Не можех какво? – сопна се ядосано той.
Вдигнах поглед към него. Дължах му поне това.
- Не мога – поех си дъх, за да добия смелост. – Не мога да ти
дам повече от това, което ти дадох преди малко.
Той се засмя сурово, но виждах болката в очите му и тя ме
убиваше бавно и болезнено.
- Не мога да повярвам!
Не знам откъде се беше появил този гняв в мен и изръмжах:
- Какво, по дяволите, искаш от мен?
Ярост премина през очите му. Направи крачка към мен и ме
притисна.
- Не е ли ясно? Искам теб! – той погледна надолу и въздъхна.
– Просто искам… теб.
Толкова много мисли и чувства ме завладяха едновременно –
страх, паника, желание, объркване, нужда, радост. Но щом
станеше дума за Карик това, което надделяваше беше страхът. И
както винаги страхът се превръщаше в паника и сега зад волана
беше тя, не аз.
- Съжалявам – потрепериха устните ми. – Не мога да бъда с
теб. Ти си… твърде е рисковано да сме заедно.
Изражението му – никога повече не бих искала да виждам
това изражение на друго човешко същество.
- Знаеш ли – засмя се горчиво той, – иска ми се да знаех
какво точно означава това.
Очите му срещнаха моите и неописуемата болка в тях спря
сърцето ми.
- От момента, в който те срещнах, Андреса, мислех, че си
силна, може би най-силният човек, който познавам и ти се
възхищавах – въздъхна той. – Но осъзнах нещо – наведе се по-
близо до мен.
Задържах дъха си, когато видях колко черни бяха станали
очите му и как тази тъмнина изпълваше душата ми.
 - Ти не си силна. Ти си шибана страхливка. И аз бях до тук.
Избута ме настрани и отвори рязко вратата, за да излезе.
Останах сама, а ударът от затръшването на вратата отекваше по
стълбището и в ума ми.
Ти си шибана страхливка.
Страхливка.
Прав беше. Бях точно това.
Отпуснах се на стената и имах чувството, че току-що ме бяха
застреляли.
Болката беше неописуема. Сърцето ми буквално се разби и
малките ледени късчета се забиха в гърдите ми.
Каква ирония, нали – как се страхувах от Карик, от това
колко го желаех и от чувствата си към него, как се пазех от това
да разбият сърцето ми.
Но се оказа, че самата аз го разбих.
И имах чувството, че нямаше как да го поправя.
 Когато Карик каза, че това беше краят, беше сериозен.
Андреса Амаро вече не съществуваше за него. Когато влизах
някъде, той излизаше.
Бях невидима за него.
Анди просто беше негов механик… е, почти съществуваше.
На пистата той ми даваше своите инструкции, когато беше
необходимо, но през останалото време ме игнорираше.
Сигурна бях, че беше очевидно за всички, но никой нищо не
казваше и бях благодарна за това. Предполагам, че Петра им
беше забранила да говорят на тази тема. Чичо Джон беше
забелязал, че Карик се държеше малко гадно с мен, и ме
гледаше подозрително, което означаваше, че скоро ще започне
да задава въпроси. Не очаквах с нетърпение този разговор.
Знаех, че хората си съчиняваха свои версии защо Карик ме
мрази. Може би дори бяха на правилния път. Но засега
предпочитах да живея, като отричах всичко това и да мисля, че
всичко е наред, когато нищо не беше наред.
Пред първата седмица от престоя ни в Канада Карик рядко
беше наблизо, но когато това се случваше… ставаше кошмарно.
Когато го срещнах за първи път след онази нощ в Монако, ме
гледаше така, сякаш ме мразеше. От това болеше. Всъщност
меко казано болеше. Беше мъчително.
Не обвинявах никого, освен себе си, но това не правеше
болката по-поносима.
 Усещах физическа болка от липсата му. Преди беше най-
добрият ми приятел. Сега не беше така и не знаех как да оправя
нещата.
Но знаех, че независимо колко зле се чувствах сега, щях да се
чувствам много по-ужасно, ако си бях позволила да бъда с Карик
и да го изгубя в бъдеще.
Знаех, че това е правилното решение и за мен, и за него.
Така че засега просто живеех в непрекъсната агония и чаках
нещата да се оправят.
Само че… нямаше изгледи да станат по-добре.
Нещата ставаха все по-лоши, поне за мен. През изминалата
седмица в Австрия Карик замени гневното си държание към мен
с безразличие.
Сякаш беше натиснал копче.
Така че вместо да ми бъде сърдит през цялото време, той
изглеждаше просто незаинтересован, явно вече не му пукаше
достатъчно, за да бъде сърдит.
Сега, когато нещо го принуждаваше да ме погледне, не
виждах омраза в очите му. Гледаше ме с апатия, сякаш не
съществувам и това разбиваше сърцето ми.
Когато ми беше ядосан, поне знаех, че беше така, защото все
още не му бях безразлична и държеше на мен. Въпреки че знаех,
че не го заслужавам, се бях вкопчила в тази идея, надявайки се
да нещата да се променят. Но не се променяха. Усещах
празнотата, докато очаквах болката да отмине.
Не можех да преброя колко пъти думите бяха на върха на
езика ми да застана пред чичо Джон и да му каза, че напускам.
Но жестоката ми садистична страна не ми позволяваше да го
направя, защото нямаше да понеса раздялата с Карик. Да, знаех
колко глупаво беше всичко това, но нещата бяха такива, каквито
са - щях да остана тук, докато Карик не ме уволни или не
получех нервна криза, което ми изглеждаше напълно възможно
в момента.
Ако не се случеше нито едно от тези неща, тогава щях да бъда
обречена да се лутам в пълния с болка свят, който бях създала
сама, докато сезонът не приключи след пет месеца. Тогава щях
да оставя зад гърба си всичко. Освен ако не реша да се измъчвам
още и да се върна през следващия сезон.
Бях тъжна, жалка и слаба. Знаех го. Просто не можех да се
променя или да променя начина, по който се чувствах.
Знаех, че Петра беше разстроена заради мен и връзката ми с
Карик. Или липсата на такава, в зависимост от гледната точка
може би. Тя не разбираше защо не можех да бъда с него. Беше
невероятна приятелка, която ме подкрепяше, но в очите й
виждах, че не го приемаше. За нея беше просто – ако те е грижа
за някого, тогава трябва да бъдеш с него.
Знаех, че се опитваше да разбере мен и ситуацията, в която
бях, но не можеше да обхване напълно това, което наистина
чувствах, освен ако не беше преживяла същото като мен. Така
че, докато бях с нея, се държах така, сякаш съм добре и всичко
вече беше минало. Оставях сълзите си за моментите, в които
оставах сама, когато вземах душ. Просто всичко беше станало
прекалено сложно, за да мога да се боря с него.
Когато онази нощ, след като правихме секс с Карик, се върнах
в стаята, Петра не беше заспала и ме чакаше. Само след един
поглед към нея избухнах в сълзи. След като ме остави да си
поплача на рамото й, ми каза, че мисли, че трябва да говоря с
Карик и да му кажа всичко за баща си, за това как се чувствам и
защо не мога да бъда с него.
Но не можех. Защото знаех, че ако го направя, ще ме убеди в
обратното. И това щеше да е страхотно за известно време… но
само докато дойде моментът, в който ще наблюдавам как се
случва нещо с него на пистата. Това щеше да ме съсипе. Щях да
откача и накрая щях да го нараня повече, отколкото го бях
наранила сега. Знаех, че не съм достатъчно силна, за да остана
за дълго време.
Бях страхливка. Както каза той.
Това беше една от причините да бъда в това положение. Е,
една от най-незначителните причини. Основната беше, че не
исках да пропусна шанса отново да бъда по-близо до него – по-
близо до моя баща.
 Бях чула за изложението на ретро автомобили, организирано
от някакъв богаташ. Колата на баща ми щеше да бъде изложена
заедно с много ретро състезателни коли и автомобили на
загинали известни личности.
Работих доста, за да си взема отпуск за тази вечер. Чичо
Джон ме да го придружа на някаква вечеря, но знаех, че Карик
също щеше присъства. Той нямаше да ме иска там, затова се
опитвах да направя нещата за него възможно по-лесни. Чудех се
кой ли щеше да придружи Карик.
Нямаше как да бъде Сиена. Бях видяла, че беше продала
историята си на някакво издание - история за разбитото й сърце,
след като Карик я бил изоставил. Но след нея, или трябва да
кажа след мен, не бях чувала да има друга. Естествено, това не
значеше, че не е имал друга.
Бях там, пред големите стъклени врати на изложението.
Подадох билета на жената на входа и тя ми даде памфлет с
подробности за разположението на експонатите, след което
влязох вътре.
Когато преминах през входа, видях изпълнената с хора зала.
Един сервитьор в костюм стоеше до вратата и ми подаде чаша с
шампанско, която приех с удоволствие. Имах нужда от малко
кураж.
Знаех, че звучи налудничаво да бъда толкова нервна от това,
че ще видя колата, но тази кола представляваше и съдържаше
много от най-хубавите спомени с баща ми. Затова мисълта да я
видя караше тялото ми да трепери.
Не бях виждала колата, откакто майка ми я продаде на един
благотворителен търг, малко преди да напуснем Англия и да се
преместим в Бразилия. Тогава й бях толкова ядосана. Другите
щях да ги забравя, но тази кола беше нашата кола. С нея я беше
взел на първата им среща, с нея бяха потеглили от църквата
след сватбата и с нея ме беше завел на първия учебен ден.
Винаги, когато имаше възможност, излизахме на разходка с нея.
Баща ми обичаше тази кола. Когато я е купил, е била
развалина и сам я беше реставрирал. Тази кола беше като
негово продължение, на семейството ни и всичко, което той
представляваше.
Отне ми време да осъзная защо майка ми я беше продала.
Колата й напомняше непрестанно за това, което беше изгубила.
И след като срещнах Карик и той стана част от живота ми, дори
за кратко, я разбирах дори по-добре.
Погледнах към памфлета, за да намеря къде се намира
колата на баща ми. Исках да видя и другите, но първо неговата.
Беше в центъра на изложението. Явно беше една от основните
атракции тази вечер.
Сгънах памфлета и го сложих в чантата си, след което изпих
на екс шампанското. Върнах празната чаша на сервитьора и му
благодарих. Поех си дълбоко въздух и се отправих към колата на
баща ми.
Поглеждах към другите коли, докато вървях и мислено си
отбелязвах кои ще се върна да разгледам по-обстойно, но
фокусът ми беше насочен към черния Ягуар ХК120 М Роудстър,
който беше изложен на подиума пред мен.
Сърцето ми биеше по-силно с всяка стъпка.
Не се беше променила. Изглеждаше по същия начин и беше
запазена в оригиналния й вид. Джантите бяха все още
яркочервени, за да пасват на кантовете в интериора и червените
кожени седалки. Изглеждаше така сякаш не е била докосвана от
деня, в който я продадохме. Приближих се и сложих ръка на
сърцето си.
Имаше табелка пред подиума, в която молеха хората да не
пипат колата. До нея имаше друга, в която беше написана
подробната история на колата и името на баща ми с големи
букви. Накратко беше описано как беше реставрирал колата и я
беше шофирал до смъртта си през 1991 година. После как е била
закупена на търг и от тогава насам бе станала част от тази
колекция.
Направих още една крача към колата. Можех да усетя
аромата на вакса от шасито. Огледах се дали ме наблюдаваха и
нежно я докоснах. Споменът за последния ни път заедно се
завърна пред очите ми, сякаш беше вчера.
 - Хайде, тате! Карай по-бързо! – извиках, а вятърът
развяваше косата ми. – Караш като пенсионер!
- Карам със седемдесет – засмя се той.
- Както казах, караш като пенсионер. Как може най-
добрият пилот в света да кара толкова бавно? Сериозно, как
печелиш състезанията? – говорех му така, за да стане на
моето. Знаех точно как да го изиграя, за да получа това,
което исках. Беше толкова лесно.
Той ме погледна и ми се усмихна.
Обичах усмивката му. Имаше нещо в нея, което винаги ми
казваше колко много ме обича.
- Добре – въздъхна той. – Само не казвай на майка си, че
съм карал с превишена скорост отново с теб в колата,
защото ще ми подпали задника – главата – бързо се поправи
той. – Ще ми подпали главата, ако разбере.
- Устните ми са запечатани – засмях се аз на думите му.
Направих знак с ключа на устата и се престорих, че го
хвърлям извън колата, а той се засмя.
- Наистина не разбирам защо мама се ядосва, когато
караш бързо и защо се притеснява толкова. Това ти е
работата, за Бога.
- И точно заради това не й харесва.
Погледнах го неразбиращо, а той се усмихна.
- Притеснява се, защото ме обича.
- Аз не се притеснявам.
Той се засмя леко преди отново да върне очи на пътя.
- С майка ти е различно. Един ден, когато пораснеш и имаш
твой мъж – за предпочитане, когато съм глух, сляп и изкуфял
– тогава ще разбереш.
- Блякс! Боже, тате! – изпищях аз и го ударих по ръката, а
той бурно се засмя. – Никога няма да си хвана гадже – казах
му намусено и скръстих ръце пред гърдите си. – Момчетата
са тъпи.
 - Онова хлапе Патрик още ли те тормози? – погледна ме
напрегнато той.
Ъхг! Патрик Уебър – моят кръвен враг. Сериозно, това
момче постоянно ме тормозеше. Не спираше да ми се
подиграва за височината ми и ме наричаше върлина. Казваше,
че съм момче, защото се интересувах от коли. Честно казано,
някой ден щях да го ударя право в идеалния нос.
- Нищо, с което да не мога да се справя – присвих рамене.
- Е, ако не можеш да се справиш някога, кажи ми и ще се
разбера с него, става ли? – повдигна брадичката ми с пръст
баща ми.
- Добре, тате – усмихнах му се аз.
Той отново погледна към пътя.
- Тате?
- Да?
- Аз просто… исках да ти кажа, че не се притеснявам като
мама, защото знам, че си най-добрият пилот в целия свят. Не
защото не те обичам.
Той ме гледаше известно време, а после сложи ръка на
раменете ми и ме придърпа към себе си, за да целуне челото
ми.
- Знам, дечко. Аз също те обичам. И си права – аз съм най-
добрият пилот на света – можех да чуя усмивката в гласа
му. – Е, ще настъпим ли педала на това бебче до края или не?
– каза той, пусна ме и ни понесе по пътя.
- До края! – изкрещях, засмях се и вдигнах ръце във въздуха,
сякаш бях на увеселително влакче.
Той отвърна на смеха ми и натисна педала.
- Викай, ако искаш по-бързо Анди.

- Нали знаеш, че не трябва да пипаш колите?

Стреснах се от гласа на Карик и дръпнах бързо ръката си,
преди да се обърна към него. Погледнах го и сърцето ми заби
още по-бързо. Видях загриженост по лицето му и осъзнах, че
бузите ми бяха мокри от сълзите. Извърнах се и ги избърсах
бързо с ръка.
- Хей, добре ли си? – гласът му беше нежен, разтревожен.
Направи крачка към мен, подаде ръка, но спря, преди да ме
докосне, сякаш се беше осъзнал.
- Добре съм – насилих се да му се усмихна.
- Не изглеждаш добре.
- Но съм, чувствам се идеално – казах по-приповдигнато.
Знаех, че звуча неестествено, но не знаех какво друго да
направя.
Нямаше как да му обясня защо плача пред колата на Уилям
Уолф. Видях как очите му се стрелнаха към колата на баща ми и
после към мен. Умът му работеше на пълни обороти.
Не свързвай точките! Моля те, не свързвай точките!
- Мислех, че ще ходиш на онази вечеря? – бързо смених
темата аз.
Той ме гледаше известно време и за щастие реши да не
задълбава.
- Трябваше, но когато чух за това изложение днес, не отидох.
Изпратих баща ми сам.
Щял е да ходи с баща си. Облекчението, което изпитах, беше
плашещо.
- Ядосан ли беше?
Карик повдигна рамене и се усмихна.
- Малко, но го зарязах, за да дойда на изложение с коли, не за
да ходя на някое парти. Не мисля, че ще е толкова ядосан.
Усмихна ми се и това накара сърцето ми да забие по-силно,
затова направих крачка назад.
- Е, съжалявам. Не знаех, че ще идваш. Ако знаех, нямаше да
съм тук.
Не знаех доколко беше истина това. Щях да дойда, защото
исках да видя колата на баща ми. Просто щях да дойда, когато се
уверях, че той не беше тук.
- Уау – каза той с невярващ тон и наранено изражение на
лицето. – Знам, че отношенията ни са странни, но толкова ли ме
мразиш?
 - Не – погледнах го шокирана. – Не те мразя. Разбира се, че
не те мразя. И „странни“ е меко казано, Карик. Ти не можеш да
стоиш в една стая с мен. Когато казах, че ще стоя далеч от теб, го
казах за твое добро. Знам, че ти е трудно да работим заедно.
- Боже… Андреса! – той разтри челото си с пръсти и после
направи стъпка напред. – Това не е… аз просто… мамка му!
Наистина съжалявам за начина, по който се държах днес… като
пълен негодник.
Увих ръце около себе си, като защита.
- Няма за какво да съжаляваш. Аз трябва да се извиня.
- Мисля, че и двамата имаме вина по един или друг начин –
поклати глава той. – Аз просто… не съм свикнал да ме отхвърлят
– прокара пръсти през косата си и изглеждаше объркан. –
Когато ме отхвърлят, се държа като арогантен задник.
- Знам, казвал ми си го. В Китай, помниш ли?
- Да, и тогава се държах като задник. Нищо чудно, че не ме
искаш.
- Карик…аз…
- Извинявай. Просто се престори, че не съм го казал и че не
звуча като най-големия загубеняк на планетата. Всъщност може
ли да забравим всичко и да започнем отначало?
- Да започнем отначало? – сключих вежди аз.
- Да, може ли да се престорим, че се виждаме за първи път.
Забрави всичко случило се и да започнем отначало.
- О – не знаех дали исках да забравя моментите ми с него,
дори лошите. – Защо? – попитах тихо.
Карик направи още крачка напред и разстоянието помежду
ни беше изчезнало. Можех да усетя аромата на парфюма му… да
усетя него. Тялото ми изгаряше за него.
- Защото осъзнах, че предпочитам да те имам в живота си…
по какъвто и да е начин – въздъхна той и ме погледна
обнадеждено. – Е, какво ще кажеш?
Макар да ме болеше от това, че искаше да изтрием общото ни
минало, сякаш нямаше значение, нямах право да се чувствам
така. Не можех да откажа възможността да го върна в живота си.
- Здравей – подадох ръка, - аз съм Анди Амаро.
 Карик погледна към ръката ми и се усмихна широко. Когато
се здрависахме, усетих познатите искри, които винаги изпитвах,
когато ме докосваше, но този път изпитах и болка.
- Карик Раян – каза той. – Приятно ми е да се запознаем,
Анди.
- Всъщност, казвай ми Андреса – усмихнах се. – Имаше един
мъж, най-страхотният мъж на света, настояваше да ме нарича
така.
- Умен тип е бил.
- Такъв е.
- Добре, тогава ще те наричам Андреса.
Дръпна ръката си и се обърна към колата на баща ми.
Погледна я за първи път и изсвири.
- Уау, колата на Уилям Уолф. Бях чувал за нея, но никога не я
бях виждал на живо. Страхотна е! Дали все още става за каране,
знаеш ли?
- Не мисля – тъжно поклатих глава. – Обикновено свалят
двигателите от тези коли, за да ги запазят в оригинален вид.
- Жалко. Такава кола трябва да се кара.
- Да, нали? Такава загуба е просто да стои и да не се използва.
Той щеше да е разочарован.
Карик ме погледна изпитателно и осъзнах, че се бях
изпуснала. Мамка му!
- Исках да кажа, вероятно би бил, защото няма пилот на
света, който да иска колата му да стои просто като експонат и да
не се кара, нали? – нервничех, затова скръстих ръце пред
гърдите си.
- Да – обърна се отново към колата Карик. – Това е любимата
ти кола, нали? Ягуар ХК120М Роудстер.
Той помнеше.
- Да – отговорих тихо.
- Хмм – каза той.
Хмм? Какво трябваше да означава това?
Карик не спираше да гледа колата и започнах да се чувствам
леко изплашена. Притеснявах се, че може би започваше да
навързва нещата. Затова реших, че беше време да си тръгвам и
да го оставя сам. Не исках да разваля компромиса, до който
бяхме стигнали.
- Е… - казах и се отдръпнах аз. – Ще огледам наоколо. Радвам
се, че се видяхме и нали знаеш… че се разбрахме – усмихнах се
аз. – Предполагам, ще се видим по-късно.
- Андреса! – извика след мен.
Тялото ми се напрегна и се обърнах, за да видя как той се
приближава.
- Може ли… - направи кратка пауза и разроши косата си.
Изглеждаше нервен, което беше странно, защото Карик рядко
беше такъв. – Имаш ли нещо против да разгледам с теб?
Задържах дъха си, а сърцето ми се беше качило в гърлото.
Казах, че не искам да развалим новите си отношения, но
нямаше нищо лошо в това да разгледаме изложението заедно.
- Разбира се, че не – усмихнах се искрено и лицето му се
отпусна, което накара сърцето ми да подскочи.
 Бях в апартамента си, най-после у дома. Върнахме се за Гран
При Великобритания, който трябваше да започне до няколко
седмици. В Англия пристигнахме вчера следобед и сега имахме
пет свободни дни, преди да се върна в „Райбъл“.
Смятах да проспя четири от петте дни. Цялото пътуване,
работата до късно и купоните ми се отразиха зле.
Видях Карик в нощта, преди да се върнем у дома. Бях седнала
в бара на хотела. Петра си беше тръгнала, когато Карик се беше
върнал в хотела. Беше ме видял и беше дошъл да седне при мен,
за да изпием по нещо заедно. Беше ми се наложило да положа
усилия, за да спра спомените си от последния път, когато бяхме
заедно в бара на хотела.
Не беше лесно да залича този спомен.
Но точно това се опитвах да направя, както той самият
поиска. И всичко между нас беше наред.
Дали все още имах чувства към него?
Да.
Дали все още исках да разкъсам дрехите му всеки път, когато
го видех?
Абсолютно.
Но това нямаше да ни докара до никъде. Така че се бях
фокусирала върху това, че общуваме и бях щастлива да бъде
отново в живота ми, дори между нас да се усещаше неловкост.
Понякога сякаш тъпчехме на едно място, все едно опитвахме
да разберем как да се държим един с друг.
 И сега сякаш знаеше, че мисля за него, защото екранът на
телефона ми светна и на него беше изписано името му.
- Здравей – отговорих.
- Здравей –ирландският му акцент караше стомахът ми да се
преобръща. – Как си?
- Добре. Ти?
- Добре съм. Виж, чудех се дали си свободна този следобед.
Просто… има нещо, което искам да ти покажа.
- Звучи зловещо. Но да, разбира се, че съм свободна.
- Наистина?
- Защо си толкова изненадан? – засмях се.
- Не знам. Мислех, че може да имаш някаква работа или
нещо такова.
- Единственото, с което съм заета в момента, е едно блокче
шоколад.
- Какъв шоколад?
- Галакси, разбира се – усмихнах се.
Той изстена и това ме докара до ръба.
- Искаш ли миг насаме с моя шоколад? Мога да го сложа на
телефона си, ако искаш. Имам ФейсТайм.
Той силно се засмя.
- Не, не е нужно.
- И какво е това нещо, което искаш да ми покажеш все пак?
- Ще видиш.
- О, хайде! Не можеш да ме държиш в напрежение. Просто
ми кажи.
- Няма да чакаш дълго. Ще те взема след около половин час.
- Значи ще ми кажеш, когато се видим.
- Не – засмя се той. – Тридесет минути, Амаро. Бъди готова
да те взема.
Свалих поглед надолу към себе си. Бях по пижама и не бях
взела още душ.
- Всъщност може ли да са четиридесет минути? Трябва да се
облека.
- Моля те, не ми казвай, че в момента си гола.
- Не! – изчервих се.
 - Благодаря ти, мамка му. Ако беше така, щеше да се наложи
да карам по-бързо.
- Ей– отговорих закачливо, доволна, че бяхме преодолели
неудобството и отново бяхме себе си.
- Четиридесет минути и нито секунда повече.
След това прекъсна връзката, а аз скочих от дивана и се
втурнах към банята.

Бях облечена в тесни дънки и тениска, косата ми беше

пусната и почти суха, сложих малко балсам на устните си, когато
чух звука от мотора на кола.
Отидох до прозореца и когато го отворих, видях паркирано
отпред греховносъблазнително, червено Ламборгини.
Карик гледаше през прозореца и ми се хилеше.
- Две минути – съобщих му.
Побързах да намеря някъде из апартамента якето си, чантата
и телефона. Взех и блокче шоколад, което купих вчера, когато
мислех за Карик, и го сложих в чантата.
Излязох от квартирата, заключих вратата и изтичах надолу
по стълбите към изхода.
- Хубава кола – подсвирнах, докато обикалях около
автомобила, за да го огледам по-добре.
Авентадор ЛП 700-4 Пирели с черен матов покрив и капак,
под който можеше да се види двигателят. Тънка червена ивица
минаваше покрай черния покрив, която свързваше колата с
марката Пирели. Беше чисто нова и наоколо нямаше много от
нея.
- От колко време я имаш? – попитах, плъзгайки ръка по
разкошните кожени седалки.
- Не от дълго.
Знаех, че бяха обявени в началото на годината, а продажбите
бяха планувани за лятото, но нямаше да се учудя, ако той имаше
първия екземпляр. Той беше Карик Раян. За всеки
производител, независимо от класа на марката, беше мечта той
да кара новите им автомобили.
- Красива е – прокарах ръка по таблото.
- Да, така е.
Тонът, с който го каза, ме накара да обърна глава към него.
Той ме гледаше. Не, взираше се в мен.
Нервно преглътнах и промърморих:
- 6,5 литров, V-образен двигател, шестстотин и деветдесет
конски сили, седем степенна автоматична скоростна кутия,
предно окачване и система 4х4, нали? Обзалагам се, че се
управлява прекрасно.
Усмихна се, а погледът му беше опияняващ.
- Така е.
- Ускорява до сто километра за 2,9 секунди, нали?
Максимална скорост 350км/ч.
- Мхм.
- Пробва ли я вече на максимума й?
- Не, нямах време да я изведа на пътя.
- Яко. Е, ще се радвам да бъда там, когато го направиш –
тогава усетих, че може би бях прекрачила границата. – Знаеш,
ако съм наоколо или нещо такова.
- Можем да я пробваме тази седмица, ако искаш?
- Наистина? – засиях.
- Наистина.
- Ура! – плеснах с ръце, а той ми се смееше.
- Как може да си такова момиче и да знаеш толкова дяволски
много за колите?
- Просто съм невероятна. Какво друго да кажа? – вдигнах
рамене и се усмихнах.
Той се взираше в мен, а аз усещах как става все по-горещо.
- Нося ти нещо – казах твърде силно, за да се върнем в
реалността. Бръкнах в чантата си и извадих чисто новото блокче
шоколад Галакси.
- По дяволите, в него има…
- Бисквитки? Да. Не си ли пробвал досега?
 - Не, и се чудя защо, по дяволите, не съм – очите му блестяха
като на дете. – Скоро казвал ли съм ти колко си прекрасна?
- Напоследък не – казах и му подадох шоколада.
Разкъса опаковката, отчупи едно парче и го сложи в устата
си. След което започна да издава стенещи звуци, които ме
накараха да се наместя на мястото си.
Може би не беше чак толкова добра идея да му дам
шоколада. В този момент завиждах на шоколадовите парченца
Галакси.
- По дяволите… толкова е вкусно. Искаш ли? – предложи ми
с пълна с шоколад уста.
- Не, добре съм. Благодаря. Не бих искала да те лиша от нито
едно парченце.
- Съжалявам – усмихна се. – Това е само между мен и
Галакси. Сериозно е.
- Ясно – усмихнах се подигравателно, а усмивката, която
получих в замяна, беше от любимите ми.
- Хайде тогава – каза и остави шоколада по средата на
таблото. – Тръгваме.
Запали колата, натисна педала на газта и излезе с рев на
улицата.

Тридесет минути след като тръгнахме, се оказахме в тихото и

спокойно селце Редкайв и Карик се отклони от пътя, като тръгна
по алея, която ни заведе до метална врата.
Натисна клаксона на волана, вратата се отвори и
продължихме по дълга извита алея. В края й имаше огромна
къща в стил Едуард и само можех да предполагам колко акра
земя я заобикаляха.
- Уау – казах, докато гледах през предното стъкло. – Това
твое ли е?
 - Да. Това е моят дом.
Спря пред входа и слезе от колата, а аз го последвах.
Бях нервна заради това, че ме беше докарал в дома си и се
чудех защо го беше направил.
- Ще те разведа из къщата, но това, заради което те доведох
тук, е в гаража.
Вървях след Карик към огромна пристройка, която се
намираше встрани от къщата. Извади малко дистанционно от
джоба на сакото си и отвори вратите на гаража.
Влязохме вътре и се оказахме в специално конструиран
гараж, по-скоро изложбена зала.
Бях изумена от това колко коли имаше вътре. Имаше най-
малко тридесет и имаше място за още. Имаше основно
класически автомобили, но също и няколко съвременни.
- Уау, Карик. Това е страхотно. Знаех, че си колекционер, но…
уау… - това място беше като моя сбъдната мечта.
- Благодаря. Имам почти всички коли, които искам, с
изключение на няколко. Но тази, която исках да ти покажа, е
накрая. Нея я докараха тази сутрин.
Вървях след него, а очите ми се шареха по всяка кола, покрай
която минавахме – класически Мини Купър, Додж Вайпър.
- Ето я.
Обърнах се в посока на гласа му, като откъснах поглед от
жълтото Ламборгини Миура 1960-та и…
О, Боже мой.
Сърцето ми заблъска в гърдите.
- Това е… - направих крачка по-близо, а ръцете ми трепереха.
- Колата на Уилям Уолф? Да.
Обърнах се рязко, за да го погледна.
- Купил си я?
Не можех да повярвам, че го беше направил. Защо го беше
направил?
Наивността у мен се надяваше да беше направил това заради
мен, че беше разбрал по някакъв начин колко беше важен този
автомобил за мен.
 - Не съм я откраднал. Не се притеснявай – усмихна се той и
мушна ръце в джобовете си. – Изяждаше ме това, което каза
там, че не се използва по предназначение и как Уилям Уолф би
искал да бъде карана. Така че се свързах със собственика и му
казах, че я искам.
- И той просто се съгласи?
- Не точно. Трябваше да го убеждавам.
- Колко го убеждава?
- Много, плюс ВИП пропуск за пет години за Гран При.
- Уау. Скъпо убеждаване.
- Капка в океана – сви рамене и заобиколи колата, като се
насочи към предницата й.
Понякога забравях с колко пари разполагаше.
Приближих се до колата и я докоснах с треперещи пръсти.
- Може ли?
- Разбира се.
Пресегнах се и отворих вратата. След това вдишах дълбоко,
щом се плъзнах в шофьорската седалка.
Опитвах се да не изглеждам странна, но беше трудно.
За мен това беше горчив и сладък момент.
Затворих очи, сложих ръце на волана и обвих пръсти около
него.
Усещах как колата се поклаща. Отворих очи и видях Карик,
който се настаняваше на мястото до мен.
- Щастлива ли си, че я купих?
Много повече от щастлива.
Сълзи напираха в очите ми. Прогоних ги.
Устните ми се разтегнаха в усмивка и казах:
- Разбира се, че съм щастлива за теб и се радвам, че тази кола
вече няма да стои паркирана някъде като украшение.
Той се взираше в мен, сякаш проникваше в съзнанието ми.
- Добре, защото имам нужда от помощта ти, за да я върна
обратно на пътя. Разбира се, ако искаш това. Искаш ли?
Исках ли това? А небето беше ли синьо?
- Наистина ли? – внезапно изпитах чувството, че не мога да
дишам.
 - Мхм. Но ще имаме доста работа. Цялостен ремонт, защото е
празна. Ще се заемеш ли?
- Заемам се – усмивката ми беше толкова широка, че почти
разкъсваше лицето ми.
Карик ми отвърна на усмивката.
- Ще ти платя, ако го направиш, разбира се.
Какво?
Взирах се в него, сякаш беше изгубил ума си.
- Не искам да ми плащаш.
- Андреса, тук има много работа. Няма да ти позволя да
работиш безплатно.
- Не мисля, че разбираш.
Наистина не разбираше и в този момент част от мен искаше
да той знае. Господи, бих продала душата си, за да върна тази
кола на пътя. И бих дала всичко Карик да я кара.
Но се държах равнодушно.
- Да работя по тази кола ще бъде удоволствие за мен, както за
другите момичета ден в спа център.
Той поклати глава и се разсмя.
- Андреса, не приличаш на никое от момичетата, които
познавам.
Наклоних глава и присвих очи.
- В добрия или в лошия смисъл?
- В най-добрия – гласът му беше изпълнен с увереност.
Улових погледа му и го задържах. Въздухът между нас се
изпълни с напрежение, от което избухнаха усещанията ми.
Ушите ми заглъхнаха, пулсът ми се ускори.
Спомних си за нас… за него в мен… спомените преминаваха
през съзнанието ми, запалваха ме, караха ме да се нуждая.
Карик отмести поглед някъде далеч, разрушавайки момента.
Прочисти гърлото си.
Трябваше да кажа нещо, за да се върнем към онова, на което
бяхме спрели. Не можех да разваля всичко отново точно когато
отново го бях открила.
- Така че нека не говорим за пари. Правя го, защото искам.
Той върна погледа си върху мен.
 - Ако това е, което искаш.
- Това е – усмихнах се нежно и докато издишах, стиснах
отново волана. – Кога започваме?
- Сега, ако искаш? – отвори вратата и излезе от колата. –
Може да ми помогнеш да направя списък на нещата, които ще
са ти нужни. Ще ги поръчам и можем да започваме.
Излязох от колата и казах:
- Тогава нека започваме.
 Пред последните четири дни с Карик работехме денонощно
по колата на татко. Почувствах се като у дома. Да върнем колата
на татко обратно към живота заедно с Карик беше страхотно.
Освен че беше великолепно, се оказа и доста трудно, не само
защото работех по колата на баща си. Въпреки че беше твърде
емоционално за мен, се опитвах да сдържам чувствата си. Само
се молех да не избухна в сълзи, когато чуех за първи път
двигателят да работи.
Като допълнение към всичко ми беше трудно да бъда около
Карик. Бях като бомба със закъснител. Ръцете ми желаеха
непрестанно да го докоснат, сексуалното напрежение се
натрупваше вътре в мен и бях сигурна, че бях близо до това да
избухна изведнъж. Но не само сексуалното напрежение ме
влудяваше. Също и чувствата ми към него. Те ме разкъсваха
най-силно.
Да бъда толкова близо до Карик през последните няколко
дни извеждаше на преден план всичко, което се стараех да
скрия. Чувствата ми се бяха усложнили. Бяха станали по-
наситени и по-силни и беше все по-трудно да ги игнорирам.
Беше много по-лесно да се преструвам, че не го желая, че не съм
луда по него, когато пътувахме с отбора или когато ми беше
ядосан, или когато танцувахме, опитвайки се да се върнем назад
към приятелството си. Но да бъда близо до него през цялото
време… всичко ставаше все по-непоносимо.
 И вместо да изпитам облекчение от факта, че почти
приключвахме с работата по колата на татко, всъщност да,
колата на Карик, се притеснявах, че отново ще се отдалечим
един от друг и търсех нещо, което да удължи възможността да
бъда поне за още малко близо до него. Ето защо вече два часа и
половина ровех по мотора на чистачките.
Два шибани часа и половина работех по нещо, което можеше
да се направи за не повече от час. Просто… не исках това да
свърши. Исках да бъда до него през цялото време. Желаех го. И
много исках да разбера как можех да го имам.
Но всичките ми желания бяха обречени. Карик ме беше
преживял. Беше ме оставил в миналото си. Разбирах го… усещах
го от начина, по който се държеше с мен. Показваше го езикът
на тялото му. Вече нямаше случайни докосвания. Държеше се на
приятелско разстояние от мен.
С изключение на онзи кратък миг в колата, той
демонстрираше пълна липса на онова, което чувстваше към мен
преди. Беше любезен, шегувахме се както преди един с друг, но
чувството, което винаги се излъчваше от него и от което съдех,
че той ме гледаше с други очи, беше изчезнало.
Знаех, че вече виждаше в мен само приятел. Знаех, че точно
това бях искала, когато си бях повтаряла, че трябва да прекратя
стремежа му да ме има, че самата аз трябва да престана да
жадувам за него. Но когато това се беше превърнало в реалност,
го мразех. Болеше дяволски силно.
И сега всичко, което исках, беше да ме гледа, както преди. Да
гледа на мен, както преди. Исках да ме желае, както преди...
както аз го желаех сега. А фактът, че вече не беше така, ме
нараняваше с невъобразима сила.
- Как върви? – чух гласа на Карик.
Стреснах се, прекъсна мислите ми и спрях да си припявам
под музиката, която идваше от тонколоните на радиото. Завих
последно винта и го затегнах докрай.
- Да, всичко е готово.
Обърнах се и видях, че носеше две чаши кафе в ръцете си.
Усмихнах му се признателно. Върнах отвертката в кутията с
инструменти и избърсах мръсните си ръце в парцала. После го
хвърлих на работния плот и взех кафето.
- Благодаря.
Той се подпря на плота.
- Е… почти сме готови.
Ъгълчетата на устните ми се извиха надолу, така че отпих
глътка от кафето си, за да скрия това.
- Мхм, почти сме готови. Трябва ми само стартер и
свършваме.
- Ще го доставят утре. Знам, че се връщаш на работа… така че
мога аз да го направя, ако искаш.
- Така ли? Да, разбира се – опитах да прикрия
разочарованието си с усмивка.
Карик ме наблюдаваше. Свали поглед и отпи глътка от
кафето си. Докато държеше чашата пред гърдите, си каза:
- Ще дойдеш ли утре, след като свършиш работа? Ще те
изчакам, за да я запалим.
Това ме зарадва.
- Разбира се. Ще се опитам да се измъкна по-рано и ще дойда
направо тук.
- Супер – усмихна се и отпи още глътка от кафето си.
Въздухът между нас сякаш се изпълни с напрежение, но не
разбирах защо. Може би аз бях причината, защото изпитвах
тъга при мисълта, че времето ми тук с него беше към своя край.
Отпих още глътка, когато от тонколоните прозвуча песента
на Давид Гета „Опасен“. Тази песен звучеше в гаража, когато за
първи път срещнах Карик. Внезапно усетих енергията в
помещението, Като чисто електричество.
Вдигнах очи към Карик и видях, че той вече ме гледаше. В
очите му имаше нещо дълбоко и силно, което накара стомахът
ми да се преобърне, а краката ми да омекнат.
- Тази песен… звучеше, когато се видяхме за първи път –
гласът му беше нисък и плътен.
Сякаш четеше мислите ми.
Не можех да повярвам, че си спомняше.
- Ти… помниш? – думите ми звучаха задъхано и тихо.
 - Помня всичко.
Издишах и сведох поглед.
Усетих как в мен избухнаха всички чувства, които изпитвах
към него. Чувствата, които изпитвах от момента, в който бях
обърнала глава го бях видяла да стои там, в гаража на Райбъл.
Чувства, които бяха станали по-силни. Те се бяха разраснали и
се бяха превърнали в нещо толкова голямо, че вече не можех да
ги игнорирам.
Всичко, което можех да виждах сега, беше той. Вдигнах очи и
срещнах погледа на Карик. Поглед, който можеше да ме убие.
Започнах да треперя цялата. Без да каже дори една дума, той
остави кафето си и тръгна бавно към мен, като не откъсваше
очите си от моите. Бях като парализирана. Но дори да не бях,
нямаше да помръдна. Имах нужда да се приближи до мен,
нуждаех се от него повече, отколкото от въздуха.
Взе чашата от ръката ми и я остави настрани. След това
вдигна ръката си и отмести кичур коса от лицето ми. Задържах
дъха си. Тялото ми оживя при неговия допир.
- Какво правиш? – гласът ми трепереше.
- Вземам това, което искам… което е мое.
Постави ръката си на лицето ми, прокара върха на палеца си
по долната ми устна и изпрати вълна от тръпки по тялото ми.
- Не мога повече, Андреса. Мислех, че мога да се справя, да
бъда просто твой приятел, но не мога. Уморен съм да се
преструвам, че не изпитвам нищо към теб. Искам те и това няма
да се промени. Знам, че и ти чувстваш същото. Виждам го в
очите ти… усещам го по тялото ти – сложи ръка на кръста ми. –
Омръзна ми да отхвърляме неизбежното.
Леко целуна крайчеца на устните ми и се задъхах.
- Ти си моя. Моя си от първия момент, в който те видях. А аз
определено съм твой. Тук съм, за да ти кажа, че те искам днес и
всеки друг ден. Не просто съм изгубил ума си по теб, всичко това
е толкова силно, че полудея, ако не бъда с теб. Така че, без
значение какво те е спирало да бъдеш с мен, вече и двамата
знаем, че искаш. Спри да се бориш, скъпа, защото не мога да
прекарам нито миг повече без теб.
 - Аз… - главата ми се въртеше, устата ми пресъхна. Тялото и
сърцето ми крещяха от желание по него, но разумът ми се
бореше за надмощие.
Само че думите му успяха да проникнат през мен и да
разрушат стената. Това, което изпитвах към него, никога
нямаше да се промени, без значение колко силно се борех.
Тогава внезапно всичко стана толкова лесно. Трябваше да се
опитам да бъда с него. Ако не го направех, щях да съжалявам до
края на живота си.
Погледнах го в очите и плъзнах ръка към гърдите му.
Обожавах как затваряше очи, щом почувстваше докосването ми.
Сърцето му блъскаше толкова силно под ръката ми.
- Искам те – прошепнах.
Отвори очи и там можех да видя нещо толкова дълбоко.
- Искаш да спиш с мен? Или искаш да бъдеш с мен? Защото
не приемам едното без другото. Не мога просто да те чукам, а
после да те губя, Андреса. Имам нужда от теб. От теб цялата.
- Имам нужда от теб. Не мога повече да бягам – едва тогава
разбрах, че плача.
Развълнуван, Карик гледаше как една сълза ми се стече по
бузата ми. Избърса я с палец. Можех да усетя как тялото му
трепереше. В този миг осъзнах колко силни бяха чувствата му
към мен и исках да знае, че изпитвах същото към него.
- Луда съм по теб – шептях. – Искам да бъда с теб… искам те
целия… ако ме приемаш.
Думите ми му въздействаха силно. В следващия миг осъзнах,
че ме целуваше и каза:
- Ти си всичко, което желая, по дяволите. Всичко, което
някога съм искал.
Изгубих се в целувките му, притисната от тялото му, а ръцете
ми бяха обвити около врата му. Държеше ме здраво, жадно
притиснал устните ми, сякаш никога повече нямаше да ме
пусне.
И аз не исках никога вече да ме пуска, но имаше нещо, което
трябваше да му кажа… за страховете ми и защо се държах така.
Трябваше да му кажа за баща си, преди да стане късно да
осъзнае в какво се беше забъркал.
- Карик, почакай… - дишах тежко в устните му. – Преди да
направим това, трябва да ти кажа…
- Не – прекъсна ме, ръмжейки в устата ми. – Никакви
разговори повече. Можем да говорим после, сега се нуждая да
бъда в теб. Другото може да почака.
Как можех да оспоря това.
- Добре – прошепнах. – Добре.
После ме целуна – силно, отчаяно, жадно. Копнеехме един за
друг така силно.
Карик започна да сваля дрехите ми и разкопча гащеризона
ми с нетърпение. Свали го надолу и изритах обувките си, като
останах само по шорти и потник. Разкъсах дрехите на Карик със
същата свирепост. Свали обувките си, а след тях и гащеризона с
нетърпение, което ме накара да се усмихна.
Пръстите ми се насочиха към джинсите му в същото време, в
което неговите към моите шорти. Карик ги разкопча и ги спусна
по бедрата ми, без да спира да ме целува навсякъде – устните,
бузите, шията, раменете и където можеше да достигне.
После ме вдигна, завъртя се с мен и ме сложи на работния
плот, след което свали потника ми. Сложи ръце на гърдите ми
през сутиена и започна да дразни вече втвърдените ми зърна.
- Влажна ли си, Андреса?
- Да – прехапах устна и го погледнах.
Той посегна зад мен и разкопча сутиена ми, свали го и го
хвърли на земята. Сложи ръце на гърдите ми, стисна ги и зарови
глава, за да засмучи зърното ми.
- Да – отпуснах назад глава и извиках от отчаяние и жажда.
Ръцете ми се спуснаха към главата му, за да го задържат там,
докато той облизваше и засмукваше зърното ми. Това, че ме
желаеше толкова, ме възбуждаше страшно. След като захапа
долната ми устна, прокара езика си по нея, за да изчезне
болката. Хвана здраво дупето ми, пръстите му се впиха в кожата
ми и ме дръпна рязко към него, а ерекцията му се притисна към
мен, което ме накара да го искам още по-отчаяно.
 - Имам нужда да те изчукам сега и ще бъде здраво, скъпа,
защото твърде дълго бях без теб. Но след това ще те занеса в
леглото си и ще се насладя бавно на всяка минута. Имаш ли
нещо против?
Ъм… сякаш щях да откажа.
Плъзнах ръката си помежду ни, хванах здраво пениса му през
боксерките и го стиснах.
- Чукай ме сега! Искам те страшно силно!
Очите му се подпалиха, сякаш имаше клечка кибрит зад тях.
Той махна тениската си и после сложи пръсти на ластика на
боксерките си, свали ги и ги остави да паднат на пода.
Погледа ми жадно поглъщаше гледката на твърдия му член и
захапах устна от нетърпение.
- Продължавай да ме гледаш така и това ще приключи за
секунди.
- Не ми пука колко време имаме – усмихнах се широко и го
погледнах в очите. – Интересува ме единствено да те усетя в себе
си, за предпочитане в следващите три секунди.
Той разкъса бикините ми, а после се настани между бедрата
ми и притисна пениса си към влажното ми котенце.
- Господи, прекрасна си – изръмжа той и отново ме целуна.
В началото целувката беше нежна, но и двамата се нуждаехме
така отчаяно един от друг, че се беше превърнала в болезнена.
Пръстите ми се впиха в задника му, за да се опитам да го
приближа още по-близо до мен. Едната ръка на Карик беше на
гърдата ми, а другата се спускаше надолу. Притисна палеца си
към клитора ми и вкара пръсти в мен, като стисна с другата ръка
зърното ми.
Силно електричество премина през мен и имах чувството, че
ще свърша на мига.
- Господи! Искам те в мен! – извиках.
Карик извади пръстите си от мен и изненада премина през
лицето му.
- Да ме вземат мътните! – изпсува той.
- Аз се надявам ти да ме вземеш!
 Той ме погледна и аз се усмихнах. Погали с пръсти лицето ми
и каза:
- Нямам презерватив. Имам в портфейла, който е на
кухненския плот в кухнята.
Оу.
- Искаш ли… - гледаше ме той за секунда – да отида да го
взема?
Знаех какво питаше и това, което исках, беше да не ме оставя
сега, дори за секунда. Можехме да отидем заедно в къщата и да
вземем презерватив, но не исках да чакам. Имах нужда от него
сега. Може би беше неразумно, но не ми пукаше.
- А ти искаш ли да отидеш да вземеш? – попитах нежно.
Нещо животинско премина през очите му и ги задържа върху
моите, след което поклати глава.
- Просто искам да съм в теб.
- Пия противозачатъчни – казах тихо.
Карик плъзна пръсти в косата ми, дръпна ластика ми и
погали падналите кичури.
- Чист съм, скъпа. Правиха ми изследвания и не съм бил с
никоя друга от последния път, в който бяхме заедно.
Изчервих се, когато ми напомни за нощта, в която го
направихме на стълбището в хотела.
- Аз също. Не съм била с друг, освен с теб.
- Скъпа – хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, - всичко,
случило се в миналото… грешките, които направих…
- Недей – сведох поглед и се замислих за неща, за които не
исках.
- Винаги си била ти – вдигна лицето ми отново към неговото.
– От момента, в който те видях, си само ти, Андреса!
- Вземи ме – прошепнах. – Направи ме своя.
Дръпна ръката си от лицето ми, взе члена си в ръка и го
отърка във входа на влагалището ми. Тялото ми молеше за него,
започнах да движа ритмично бедра. Карик бавно започна да
потъва в мен и си поех дълбоко въздух, когато усетих горещата
му кожа и от пожара, който гореше в очите му. Гледах как
лицето му се напряга, челюстта му се стяга, докато потъваше до
края.
- Андреса… Боже, феноменално е – бедрата му се притиснаха
в моите и той хвана лицето ми. – Ти си моя, скъпа, и винаги ще
бъдеш.
- Да – изстенах, а той ме целуна дълбоко и страстно.
Сключих крака около бедрата му и впих ноктите си в
стегнатия му задник, за да го накарам да започне да се движи и
той се подчини.
Чукаше ме там, на неговата работна маса, здраво и отчаяно.
Имахме нужда един от друг, телата ни се поглъщаха и взимахме
това, което искахме. И не след дълго усетих как оргазмът ме
залива.
- Мамка му… - изръмжа той, преди да впие зъби в рамото ми.
– Мамка му, скъпа, свършвам!
Усетих как пенисът му започна да пулсира, докато
свършваше и ме изпълваше.
Уау! Горещ секс с Карик в гаража.
Определено трябваше да повторим това, при това скоро.
Главата му беше все още на рамото ми, дишането му тежко.
Прокарах пръсти по гърба му и в косата му. Той повдигна очи и
видях притеснението в очите му. Знаех какво си мислеше –
страхуваше се, че отново щях да си тръгна. И това ме накара да
се намразя, че му го бях причинявала преди.
Повдигнах главата му към мен и го целунах жадно и силно.
Вплетох всичките си чувства в тази целувка и го държах така,
сякаш животът ми зависеше от това. Защото по някакъв начин
наистина беше така.
- Аз съм твоя, Карик – прошепнах в устните му. – Твоя съм и
ще остана, ако ме искаш.
Той наклони глава и ме погледна.
- Няма да ходиш никъде, защото не съм приключил с теб и не
мисля, че някога ще приключа.
Думите му удариха право в целта. Ръцете му бяха на задника
ми и ме вдигна от работния плот и тръгна през гаража, докато
пенисът му все още беше в мен.
 - Къде ме водиш?
- Под душа и после в леглото, за да те изчукам отново. И този
път ще се насладя на тялото ти, ще изуча всеки сантиметър от
него.
Уау! Добре, нямах нищо против.
Едва тогава разбрах какво всъщност имаше предвид – за да
отидем до леглото му, трябваше да излезем навън.
О, Боже! Той излизаше навън и аз бях гола, както и той и
полутвърдият му член беше в мен!
- Карик! Не! Не може да излезем там! Голи сме!
- И? – ухили се той. – Най-близката къща е на километри.
Съвсем сами сме, скъпа. Не се притеснявай – нежно ме целуна
по устните Карик.
После отвори вратата широко и излязохме на топлия
следобеден въздух. Усетих лекия вятър по кожата си.
Изпищях и увих ръце около врата му, като зарових лице в
него.
- Не мога да повярвам, че го правиш!
- Повярвай – засмя се гръмко той – и свикни с това. Защото
ще правим много секс, всеки път, в който ми се прииска, без
значение къде се намираме.
Той плесна задника ми и това ме накара да извикам отново.
Затова захапах врата му и той се засмя пак, а смехът му отекна
през мен.
Вървеше по тревата и стъпи на прага пред вратата, която
водеше до кухнята. Въздъхнах от облекчение веднага щом
влязохме вътре, а после той продължи нагоре по стълбите.
През последната седмица идвах често в къщата на Карик, но
никога не се бях качвала на втория етаж. Той мина по коридора
и после през една отворена врата. Огледах набързо спалнята му,
преди да отиде в банята и успях да видя масивно легло в
центъра на една наистина мъжка стая.
Карик отвори вратата на душ-кабината, включи го и
студената струя ме накара да подскоча. Той ме издърпа от
водата и притисна гърба ми към хладните плочки.
- Ще стане топло след секунда.
 После ме целуна и изведнъж вече ми беше твърде горещо.
Усещах как пенисът му се втвърдява в мен.
- Отново? – примигнах аз.
- Винаги!
После започна да се движи, обладаваше ме на стената на
душ-кабината и беше невероятно и горещо. Разпалваше огъня и
свърши заедно с мен.
- Какво ми причиняваш? – попита задъхано и очите му ме
гледаха с удивление.
- Точно това, което ми причиняваш и ти – прошепнах и
погалих лицето му.
Той притисна челото си в моето, затвори очи и изръмжа.
- Трябваше да я караме бавно, когато се качим тук.
Превръщаш ме в животно.
- Харесва ми да си животно с мен – засмях се аз. – Имаме
достатъчно време, за да я караме бавно.
- О, да, имаме – отвори очите си той. – Цялото време на света
– целуна ме отново и ме пусна да стъпя на крака, пристъпихме
към струята и се изкъпахме заедно.
Аз неговото тяло, той моето. После той ме гледаше, докато
миех косата си с неговия шампоан. Просто стоеше там, облегнат
на плочките, а тялото му беше покрито с капчици вода, докато
отмивах шампоана от косата си.
- Какво? – усмихнах се срамежливо.
- Нищо. Просто се радвам, че си тук… че сме тук.
- Да – усмихнах се широко, - аз също.
Карик спря душа, хвана ръката ми и ми помогна да изляза от
душ-кабината. Взе една кърпа от рафтовете и ми я подаде, а
после все още една за него, която уви около кръста си. След като
подсуших косата си, увих хавлията около тялото си.
Загледах се в него за миг – влажна златиста кожа, мокра
коса. Боже, беше невероятен! И само мой.
- Какво? – ухили се той.
- Просто се наслаждавам на секси тялото ти – усмихнах се
самодоволно.
 - Наслаждавай се, колкото искаш – отвърна той и свали
кърпата си, а после дръпна и моята.
Вдигна ме на ръце и аз изпищях. Харесваше му да ме носи
насам-натам и нямах абсолютно нищо против да го прави.
Дръпна покривалото на леглото и ме сложи на твърдия
матрак, а после се настани до мен. Дръпна ме към себе си и уви
крака около моите, ръката му беше на талията ми и нежно
започна да целува шията ми.
- Ще останеш ли тази вечер? – прошепна между целувките.
- Опитай се да ме накараш да си тръгна – усмихнах се аз и се
обърнах, за да го погледна в очите.
- Ще ти дам и нещо за ядене скоро – усмихна се по-широко
той и ме прегърна по-силно. – Просто искам да полежим малко
така прегърнати.
- Нямам нищо против, защото ми харесва да съм в
прегръдките ти.
Лежахме в тишината, пръстите ми галеха гърба му и
изписваха имената ни. Не след дълго дишането на Карик се
успокои. Явно беше уморен от всичкия секс. Аз също затворих
очи, защото не се бях чувствала толкова спокойна от дълго
време.

Когато се събудих, навън беше тъмно, а стаята беше

изпълнена със слаба светлина. Обърнах се и видях, че Карик
вече беше буден. Лежеше на възглавницата до мен и ме
гледаше.
- Хей – усмихнах се и се протегнах. – Откога си буден?
- От известно време.
- Трябваше да ме събудиш.
- Беше уморена.
Тогава забелязах, че изглеждаше разтревожен.
- Карик… всичко наред ли е? – попитах колебливо.
 - Всичко е наред – сложи един кичур коса зад ухото ми той. –
Все още си тук и всичко е наред.
Все още си тук.
Все още.
Мислел е, че ще си тръгна. Дори след това, което му бях
казала в гаража, си беше помислил, че ще си тръгна. Можех да
виня само себе си и това, от което имаше нужда той, беше да го
уверя, че нямаше да го направя.
Завъртях се, за да се обърна към него и сложих ръка на
гърдите му.
- Помисли си, че ще си тръгна, нали?
Карик повдигна леко рамене, но видях истината в очите му.
- Няма да го направя. Съжалявам за всяко глупаво нещо,
което направих в миналото – че те отблъснах, след като
правихме секс, че избягах от теб и всичко останало– приближих
се и го целунах нежно. – Тук съм и ще остана.
Той ме придърпа близо, сложих единия си крак през бедрото
му и притиснах челото си в неговото.
- Аз съм глупак, знам. Просто не исках да се събудя и да те
няма. После се изплаших, че ще се събудиш и ще осъзнаеш
каква голяма грешка си направила.
- Не си глупак. Дадох ти повече от една причина да мислиш
така и съжалявам за това. Не мога да променя миналото, но
мога да ти обещая, че ще говоря с теб и ще ти обясня всичко,
което чувствам и защо се държах така.
- Защо полудяваш ли?
- Да, защо полудявам – засмях се тъжно.
Дръпнах се леко и отпуснах глава на възглавницата, за да го
погледна.
- Има нещо, което трябва да ти кажа.
- Добре – погледна ме притеснено той.
- Не е нещо лошо за нас – сега, когато щях да го кажа, ми се
стори, че му отдавам прекалено значение. – Не е фатално или
нещо такова. Просто е нещо, което не съм ти казвала и искам да
знаеш. Все пак… нямам много близки хора тук – освен Петра. Тя
и чичо Джон знаят, но той винаги е знаел, защо…
 - Андреса, няма проблем – погали ръката ми той. – Можеш
да ми кажеш.
Поех си дълбоко дъх. Едно. Две. Три.
- Баща ми е Уилям Уолф.
Очаквах да изглежда изненадан, но не беше така. Вместо това
ме погледна сериозно и кимна веднъж.
- Да, знам.
- Знаеш? Откъде знаеш?
Бузите му се изчервиха леко и прехапа устната си. Ако не бях
твърде изумена в момента и аз щях да захапя устната му, защото
изглеждаше толкова дяволски секси.
- Когато те видях пред колата на изложението – въздъхна
той, - начина, по който я гледаше, сълзите ти… тогава разбрах,
че има нещо и след това тази мисъл не ми даде покой. Знаех, че
колата е важна за теб. Не знаех защо, но това беше причината да
я купя.
Сърцето ми се сви от емоциите. Хванах ръката му и я
целунах. Изражението на лицето му беше топло от чувствата му
към мен. Погали бузата ми и нежно ме целуна, а после започна
да гали лицето ми с палец.
- Трябваше да имам колата, без значение какво щеше да ми
струва, затова се обадих на собственика и го накарах да ми я
продаде. След като завършихме сделката, започнах да търся
информация за колата – какво щеше да ми трябва, за да я върна
на пътя. Нямаше как да оставя такава кола да стои в гаража ми,
не и след това, което ти каза. И честно казано, беше добро
извинение, за да прекарам още време с теб. Случайно попаднах
на една снимка на баща ти с колата. Беше застанал пред нея
заедно с жена си и… тогава разбрах. Спомних си майка ти от
снимката, която ми показа в Куала Лумпур. Да, беше по-млада,
но сякаш гледах теб. Намерих страницата на баща ти в
Уикипедия и всичко беше написано там: съпруга – Катя Амаро-
Уолф; дъщеря – Андреса Уолф. Не е нужно да съм гений, за да
разбера, че си му дъщеря, скъпа. Трябваше да се досетя още
преди това заради Джон. Знаех, че е работел за Уилям и че са
били близки приятели. Просто… - Карик разтри лицето си с
ръка. – Не разбирам защо не ми каза. Защо го запази в тайна?
- Защото – въздъхнах аз – не исках хората да си помислят, че
чичо Джон ми е дал работата заради баща ми и защото е бил
най-добрият му приятел.
- Никой нямаше да си помисли това.
- Определено щяха – погледнах го многозначително. – Аз
съм сравнително привлекателна жена механик…
- Сравнително привлекателна? – повдигна вежда той. – По-
скоро бих казал, че си най-красивата жена, която съм виждал
през живота си. Не можех да повярвам на очите си, когато те
видях за първи път – наведена над болида ми с тези дълги крака
и секси задник, вирнат във въздуха – стисна задника ми с ръка
той. – Боже, почти свърших в панталона. Най-секси жената на
света, скъпа.
Засмях се и леко го ударих по гърдите.
- Ако всички знаеха кой е баща ми, щяха да си помислят, че
това е единствената причина да съм тук. Исках да се
докажа, преди хората да разберат чия дъщеря съм.
- Доказала си се повече от веднъж. Ти си невероятна в
работата си – плъзна ръката си от дупето ми по бедрото. –
Осъзнаваш, че сега, когато си моя, няма да те пусна, нали – от
бокса или от леглото ми? Ще останеш завинаги.
Завинаги.
Игнорирах страха, който разбунтува стомаха ми.
- Идеално – усмихнах се.
Спуснах пръстите си по плочките му и проследих
очертанията им, като се наслаждавах на усещането как той
потреперва от допира ми.
- Заради баща ти е, нали? Заради това, което се е случило с
него, не искаше да си с мен?
Това ме върна в реалността, а емоциите ме погълнаха и
накараха ръката ми да застине.
- Не исках… все още не искам да изгубя някого, на когото
държа.
 - Няма да ме изгубиш, Андреса – повдигна брадичката ми с
пръстите си, за да го погледна в очите. – Никъде не отивам.
- Не можеш да обещаеш това – казах с пресипнал глас.
- Не, предполагам никой не може. Но нещата са различни
сега, по-безопасни са от времето, в което си изгубила баща си.
Карик караше със скорост, близка до триста седемдесет и пет
километра в час. Нямаше нищо безопасно в това.
- Просто… това, което изпитвам към теб, Карик… ме плаши.
Заради това се опитвах да стоя далеч от теб, колкото можех по-
дълго. Когато си помисля, че е възможно да те изгубя…
паниката ме завладява. Знам, че звучи глупаво, но страхът да те
загубя ме кара да бягам.
- Никакво бягане повече, скъпа.
Той ме дари с най-сладката целувка по челото и сълзи
изпълниха очите ми.
- Ти също ме плашиш – продължаваше да ме целува той. –
Никога не съм чувствал другиго така близък. Чувствата ми… са
отвъд всичко, което някога съм изпитвал. Но ще се справим,
защото сме родени един за друг.
Докато ме прегръщаше, се опитах да игнорирам малкото
гласче в главата ми, което ми казваше, че беше въпрос на време
този страх отново да ме завладее.
 Събудих се от усещането за Карик до себе си. Тялото му
притискаше моето, устните му се притискаха в моите в нежна и
сладка целувка. Простенвайки, отстъпих, разтворих устни и той
ме целуна дълбоко, като плъзна език в устата ми, а това
мигновено ме съживи.
По тялото ми пропълзя сладка болка, която ми напомни за
огромното количество секс, но въпреки това бях готова за още.
Миналата нощ с Карик си поръчахме вечеря – пица, която
изядохме в хола. Също гледахме и филм, но не помнех нищо от
него, защото видях само първите десет минути. Направихме го
отново на дивана му, но накрая завърших, наведена върху
масичката за кафе, докато той ме обладаваше от отзад.
След като дишането ни се нормализира и се почистихме
Карик предложи да се върнем в леглото, за което бях напълно
готова след всичкия секс. И го направихме на стълбите, преди да
се изкачим по тях. Очевидно, не бях толкова уморена. Той ме
облада направо там. Не знаех, че е възможен такъв секс, като
този, който правихме на стълбите, но очевидно беше. Бях
сигурна, че вече бях ожулена по задника, коленете и лактите си.
Но не ми пукаше.
Правехме секс като възбудени тийнейджъри и това ми
харесваше. Сексът с Карик, не можеше да се сравни с нищо,
което бях имала преди. Харесваше му да ме завърта в различни
пози. Опитвах се да не мисля откъде беше натрупал всичкия
този опит в толкова различни пози.
 Вместо това се бях отдала на невероятния му сексуален
апетит към мен. И как аз изпитвам същото към него. Не
можехме да се наситим един на друг. Никога не е било така с
предишните момчета. Но Карик не беше обикновено момче.
Целувката му започна да се забавя, позволявайки ми отново да
поема дъх. Отворих очи.
- Това за добро утро ли беше? Защото съвсем сериозно мога
да свикна с това и да го очаквам всяка сутрин – протегнах ръце и
ги обвих около врата му.
- Е, тогава свиквай, защото имам намерение да те будя всеки
ден по този начин – още една целувка. – Изглеждаш дяволски
секси. Не мога да ти устоя – ръката му се плъзна по вътрешната
част на бедрото ми.
- Колко е часът? – попитах, когато забелязах, че вън вече
започваше да става светло и знаех, че трябва да отида на работа.
- Рано е. Сега тихо и ми позволи отново да те целуна.
Послушно приближих устните си към него, а той с радост
посрещна. Не мина много време преди нещата да станат
горещи. Карик оставяше следи от целувки надолу по тялото ми.
Задържа се за дълга целувка на корема ми, преди да плъзне език
още по-надолу. Разтвори краката ми, настани се между тях и
устните му се впиха в мен.
- Ах! – бедрата ми се стегнаха щом усетих езика му върху себе
си, а пръстите ми сграбчиха чаршафите.
- Господи, колко невероятна си – изръмжа срещу плътта ми,
а вибрациите на гласа му се удариха в най-интимното ми място.
Той плъзна езика си в мен и не можех да направя друго,
освен да започна да се движа ритмично срещу езика му.
Притиснах главата си към възглавницата, докато облизваше
клитора ми. Правеше го ритмично, а после плъзна пръста си в
мен, после втори.
- Да – изстенах. – Господи, Карик, да… точно там! –
мускулите на краката ми се стегнаха, като усетих как оргазмът
преминава през тялото ми, преди да ме погълне напълно и да
започна да викам името му и да извивам гръб на матрака.
 Когато се успокоих, се отпуснах, а той се плъзна по тялото ми
и ме целуна. Вкусът ми по устните му ме възбуждаше дори
повече. Карик се беше наместил между бедрата ми, за да
проникне в мен и нямаше нещо, което да исках повече, но
първо…
Избутах го от себе си и го повалих по гръб, като се покатерих
върху него.
- Ще ме яздиш ли, малката? – ухили се той и ме плесна по
дупето.
Погледът му беше изпълнен с толкова страст и жар, че имах
чувството, че преминава през мен и избухва в слабините ми.
- Може би, но първо… - не завърших думите си, а просто се
спуснах надолу по тялото му, за да го поема между устните си.
Не можех да повярвам, че това щеше да е първият път, в
който ще го вкуся. Исках това от толкова отдавна, но той винаги
поемаше контрола в леглото, а аз, замаяна от усещанията, го
оставях да го направи.
Но сега беше мой ред.
Коленичих между краката му и поех пениса му в ръка. Увих
пръстите си около него и започнах да ги движа ритмично
нагоре-надолу. Карик издаде най-секси звука, който бях чувала.
Наведох глава, облизах устните си и плъзнах пениса му между
тях.
- О, мамка му… - изръмжа той и хвана косата ми. – Толкова е
хубаво! Господи, устните ти около пениса ми… нямаш представа
колко пъти съм си го представял. По-хубаво е от фантазиите ми!
Исках да бъде така, затова се опитах да го поема по-дълбоко в
устата си, докато главичката му не стигна гърлото ми.
- Господи, не издържам! Точно така, Андреса, не спирай!
Започнах да го засмуквам по-жадно, да движа устните си по
члена му и да го поемам по-дълбоко всеки следващ път.
Харесваха ми мръснишките думи, които Карик изричаше и
начина, по който ръката му стискаше косата ми, за да
направлява движенията ми.
- Скъпа, мамка му… ох, трябва да спреш или ще свърша –
хвана по-силно косата ми и ме накара да вдигна глава.
 - Това беше целта – нацупих се аз.
- Някой друг път. Сега искам да те чукам.
Карик се размърда, за да поеме контрол, но аз го спрях с ръка
на гърдите.
- Не, остани така. Точно както беше – прехвърлих краката си
от двете страни на бедрата му и го възседнах.
- Винаги си толкова влажна за мен – изръмжа той. – Нямаш
представа колко ме възбужда това.
Жажда преминаваше през мен. Застанах на колене и
доближих пениса му към котенцето ми, преди да започна да се
спускам бавно по дължината му. Притаих дъх, докато той ме
изпълваше, а Карик изръмжа – за него беше също толкова
хубаво.
Започнах да се движа нагоре-надолу, да го яздя. Ръцете му
бяха на бедрата ми, а пръстите му се впиваха в кожата ми. Знаех,
че няма да му отнеме много, преди да поеме контрол, затова
движенията ми бяха отчаяни и настървени. Дланите ми бяха на
корема му, но не можех да задържа темпото. Той ми подаде
ръцете си и аз преплетох пръстите си в неговите. След това
Карик се изправи и ги сложих на раменете му, а неговите бяха
на дупето ми, докато поемаше контрол и ме повдигаше и
спускаше върху члена си с по-бързо темпо.
- Толкова е хубаво – изстенах аз.
- Точно така, скъпа. Свърши за мен.
Триенето от докосването му беше твърде силно, за да го
понеса. Тялото ми беше изтощено и не след дълго се взриви
около него. Карик не отмести очи от моите, докато свършвах, а
аз не можех да гледам другаде, освен в неговите. Не искам да
виждам нищо друго, никога повече. И онова чувство, че
потъвам, ме удари, но този път беше по-силно, преминаваше
през вените ми, замайваше ме…
Обичах го!
Бях влюбена в него!
О, Боже!
Преди да успея да помисля върху това, усетих как тялото ми
се спуска надолу. Карик беше върху мен, притискаше ме с
тежестта си. Лактите му бяха до раменете ми, не ми
позволяваше да помръдна, а пръстите му галеха лицето му.
Движеше се с дълбоки и силни тласъци и аз вдигнах крака, увих
ги около кръста му, за да го усетя по-близо.
Изражението му беше напрегнато. Очите му тъмни и
изпълнени с желание и нетърпение. Начинът, по който ме
гледаше, беше по-различен от преди, изпълнен със значение и
това спираше дъха ми.
- Андреса – прошепна името ми като молитва той. – Мамка
му, скъпа…
После, сякаш не можеше да издържи повече, затвори очи.
Притисна устните си в моите и едва тогава можех отново да
дишам. Тялото му се беше напрегнало и усетих как членът му
потрепва вътре в мен, изпълва ме с топлината си. Лежахме така
за момент и обсипвахме с целувки телата си навсякъде, където
можехме. После той се завъртя заедно с мен и главата ми беше
на гърдите му, докато ме прегръщаше.
- Това беше… - каза с удивление, което чувствах и аз.
- Отвъд този свят… - повдигнах очи към него.
- Не отивай на работа днес – прокара пръста си по долната
ми устна. – Остани с мен.
- Искам… но не искам да подвеждам чичо Джон.
- Не го подвеждаш. Ще се престориш на болна, както правят
деветдесет процента от хората по света. От друга страна,
технически, ти работиш за мен и ти казвам, че съм повече от
съгласен да не отидеш на работа днес.
Засмях се и се замислих върху предложението му.
- Ще доставят частта за колата на баща ти тази сутрин.
Можем да я поставим заедно и да направим едно кръгче.
И ме беше убедил. На осемдесет процента бях сигурна, че
щях да остана само за да почувствам горещото му тяло по моето,
но ако можех да бъда тук, когато завършеше колата на баща
ми…
- Знаеш как да ме убедиш.
- Определено. Ако не знаех, нямаше да си гола в леглото ми
сега.
 Повдигнах вежда.
- Добре де, отне ми известно време – добави той, - но
резултатът си заслужаваше.
- Определено – усмихнах се и го целунах. Дръпнах се назад и
си спомних, че телефонът ми беше в гаража. Бях го оставила там
вчера и ако щях да се преструвам на болна, щеше да ми е нужен.
– Ъгх, телефонът ми е в гаража. Трябва да се обадя на чичо
Джон и да му кажа, че няма да ходя.
- Използвай моя.
- Да бе! – засмях се, но рязко спрях, когато видях
изражението му, което беше далеч от щастливо. – Какво има?
- Не искаш ли Джон да знае, че сме заедно?
- Не съм казала това, но ако се обадя от твоя телефон, ще
разбере на секундата, че няма да отида на работа не защото съм
болна, а защото съм в леглото с теб. А не искам чичо Джон да
знае такива интимни подробности от личния ми живот.
- Но ще му кажеш, че сме заедно, нали?
- Ако искаш това.
- Искам.
- Ще кажеш ли баща си и Пиърс?
- Разбира се – погледна ме озадачено. – Ще кажа на всеки,
който е готов да ме изслуша, че сме заедно. Ще им кажа, че съм с
най-секси момичето на света!
Извъртях очи на клишираната му реплика, но вътрешно ми
хареса.
- Не мислиш ли, че ще е странно на работа?
- Скъпа, почти съм сигурен, че всички на работа знаят поне,
че сме спали заедно. Начинът, по който се държахме един с друг
през последните две седмици – определено знаят.
Карик се дръпна от мен и стана от леглото. Отиде до
шкафчетата си, извади едно тъмно сиво долнище и го облече.
- Баща ми дори ме попита онзи ден. Попита какво става
помежду ни.
Завъртях се на една страна и се облегнах на лакът.
- Какво му каза?
 - Казах му, че съм ти ядосан, защото не искаш да спиш с мен
– ухили се той.
- Не, не си казал това! – възкликнах аз.
- Какво трябваше да кажа? – дойде до мен и седна на леглото.
– Да кажа, че съм наранен, защото не искаш да си с мен? Не
говоря такива дълбоки неща с баща ми, скъпа.
Сведох очи и ъгълчетата на устните ми се извиха надолу.
- Хей – повдигна брадичката ми с пръсти той. – Не се
чувствай зле, всичко това е в миналото. Вече сме заедно и
всичко е наред – сложи един кичур коса зад ухото ми.
- Не, по-добре от наред – всичко е чудесно! – плъзнах ръка
около врата му, насочих устните му към моите и го целунах.
- Искаш ли да отида да взема телефона ти? – каза между
целувките той.
- Ще отидеш ли? – примигнах и го погледнах в очите.
- Ще направя всичко за теб – намигна ми Карик и стана от
леглото. – Връщам се след малко.
Гледах секси задника му, докато излизаше от стаята. Имах
нужда да отида до тоалетната, станах от леглото и отидох. След
като излязох, коремът ми къркореше и умирах за чаша кафе,
затова реших да отида долу при Карик.
Взех тениската му на Райбел и едни боксерки, които носех
предишната вечер, когато си бяхме поръчали пица, защото
всичките ми дрехи все още бяха разпръснати из гаража му.
Надявах се да вземе и тях заедно с телефона ми.
Слязох долу и се запътих към кухнята. Тъкмо бях пуснала
кафе машината и слагах хляба в тостера, когато Карик се появи с
телефона, дрехите ми и една кутия.
- Куриера се появи, докато бях отвън. Стартерът е тук –
сложи кутията на плота той, заедно с дрехите ми и ми подаде
телефона.
- Рано е дошъл – отвърнах аз.
- Да. О, правиш кафе и филийки. Ти си най-доброто гадже –
целуна ме по бузата Карик, докато минаваше покрай мен.
Замръзнах на място при споменаването на думата „гадже“.
После се отпуснах и се замислих.
 Аз бях неговото гадже, а той моето.
Боже, звучах като гимназистка!
- Искаш конфитюр, Нутела или фъстъчено масло? – попита
ме от хладилника.
- Ъм… Нутела.
- Добър избор.
После се върна до мен с буркана с шоколад и го сложи на
плота.
- Трябва да се обадя на чичо Джон и да му кажа, че няма да
отида.
- Звънни му, аз ще довърша закуската.
Взех телефона си и отидох в коридора. Имах няколко
съобщения от майка ми, Петра и Бен, както и пропуснато
обаждане от чичо Джон. Плъзнах пръст по екрана и му звъннах.
- Звънях ти вчера. Исках да вечеряме снощи – каза чичо
Джон от другата страна на линията.
- Съжалявам, излизах с приятел – реших да не задълбавам.
Не можех да му кажа сега, не и когато щях да се преструвам на
болна. – Заради това ти звъня всъщност. Мисля, че ядох нещо
развалено и не ми е добре. Боли ме корема – казах и наистина
притиснах ръка към корема си, сякаш можеше да ме види.
- Добре ли си? Искаш ли да дойда, да ти донеса нещо?
- Не – гласът ми прозвуча неестествено писклив, затова се
наложи да се овладея. – Не, ще се оправя. Май трябва просто да
поспя повече. Утре ще съм добре.
- Не бързай, ела, когато се оправиш.
- Добре, мерси, Чичо Джон.
- Ще ти звънна после да проверя как си. Оправяй се, дечко.
Сбогувахме се и затворих. После отговорих на съобщението
от майка ми. Ако не го направех, щеше да откачи, а след това се
върнах в кухнята.
Карик вече беше налял кафе и ми беше намазал филийка.
Дъвчеше неговата и четеше нещо на телефона си, но го остави,
когато ме видя.
- Всичко наред ли е? – попита той.
 - Да – седнах на стола аз. – Чувствам се гадно, че го лъжа, но
ако така ще получа цял ден с теб, си заслужава.
Думите ми го накараха да се усмихне толкова сладко, че
сърцето ми спря.
След като закусихме, което отне повече време от нужното,
защото закуската завърши с ръцете ми, притиснати в плочките,
докато Карик ме обладаваше отзад.
Най-накрая стигнахме гаража и облякох гащеризона си
върху други боксерки и тениска на Карик. Дрехите ми бяха
целите прашни и мръсни и затова ги сложих в пералнята, за да
имам какво да облека, когато се прибирам. На Карик явно му
харесваше да нося дрехите му. Честно казано, на мен също.
Харесваше ми да мириша на него.
Сложихме стартера за по-малко от час. Беше бърза и лесна
работа и за двама ни, но оставих Карик да свърши повечето
работа. Харесваше ми да гледам секси задника му, докато
стоеше наведен под капака.
- Наистина, чувствам се като парче месо от начина, по който
ме гледаш от там – каза той.
- Добре дошъл в моя свят. И наистина ли се оплакваш?
Мислех, че ти харесва обожанието на жените.
- Така е – той вдигна глава и ме погледна. Дръпна се от
колата и дойде до мен, като плъзна ръце по талията ми върху
гащеризона. – Но харесвам това само от една жена – целуна
върха на носа ми той.
- Добро измъкване.
- И аз така си помислих – ухили се той.
- Как ти се вижда? – кимнах към колата.
- Всичко е готово – усмихна се той.
Усетих лек трепет в гърдите си.
- Готова ли си да я пробваме? Да видим дали всичката работа
си е заслужвала?
Очите ми се върнаха към красивото му лице.
- Мисля, че си заслужаваше, дори да не запали – усмихнах се,
като имах предвид нас двамата и времето, което прекарахме
заедно и което ни сближи.
 - Определено си заслужаваше – потри носа си в моя и после
ме целуна нежно.
Дръпна се назад, извади ключовете от гащеризона си и ми ги
даде.
- Хайде. Запали я, скъпа.
Последвах го до колата, отворих вратата на шофьора и
влязох. Той свали капака леко и седна до мен. Загледах се за
кратко в ключа в ръката ми и после го поставих на стартера.
Погледнах към Карик и той ме погледна окуражително. Поех си
дълбоко дъх и завъртях ключа. Тя запухтя за кратко и усетих как
частите се напасваха, опитваха се да заработят заедно.
Освободих стартера, изчаках няколко секунди и запалих отново
и този път тя оживя.
- Работи! – извиках към Карик. – Не мога да повярвам, че
запали!
- Аз мога. Можеш да поправиш всичко, ако решиш.
Но не и себе си. Не можех да поправя счупеното вътре в
мен.
Захапах устната си от тръпката.
- Да не те разчувствах? – попита той.
- Малко – една сълза се изплъзна от очите ми и я избърсах.
- Е, тогава не знам това, което ще направя дали ще влоши
или ще подобри нещата – бръкна в жабката и извади някакви
документи. Сгъна ги и ми ги подаде.
- Какво е това? – попитах, когато ги взех.
- Ако момичето ми не знае как изглежда талон за кола, ще се
притесня.
Чух нервност в гласа му, докато очите ми оглеждаха
документите.
Мамка му!
- Карик… аз… ти…
- Твоя е.
- Не! – възкликнах аз. – Карик… това е твърде много…не
можеш…
- Мога и го правя! – обърна се към мен той. Пресегна се и
сложи длани на лицето ми. – Купих я за теб. Тя ти принадлежи.
Това би искал баща ти.
Затворих очи и сълзите ми започнаха да падат по лицето ми.
Гърлото ми се стегна от емоциите.
- Обожавам това, което си направил… но е твърде скъпа. Не
мога да приема толкова скъп подарък от теб.
- Не подлежи на дискусия. Документите са готови. Всичко е
напълно законно. Единственият начин да се отървеш от колата е
да я продадеш, но не мисля, че би го направила – погледна ме
победоносно той.
Трябваше да съм му ядосана, че го е направил… че е
похарчил толкова пари заради мен. Но как можех да съм
ядосана на този прекрасен мъж, който беше направил нещо
толкова прекрасно за мен?
- Карик…аз… - Обичам те! – съм повече от луда по теб –
после го целунах и вплетох всичките си чувства в тази целувка.
Когато успяхме да откъснем устни един от друг, дишането ми
беше учестено и Карик отпусна чело върху моето.
- Желая те, но мисля, че ще е малко странно да правим секс в
колата на баща ти.
- Малко странно? Ще бъде ужасно странно.
- Е – засмя се той, - да направим едно кръгче, да видим как
ще се държи на пътя. После ще се върнем и ще прекарам
остатъка от деня в теб, ще правим секс във всяка стая на къщата
ми и вероятно в градината.
- Звучи идеално – усмихнах се широко аз.
 Можеше да се каже, че през последните няколко седмици с
Карик бяхме станали невероятно близки. Бяхме станали толкова
интимни, че ми се струваше, че с никой друг мъж не бих
достигнала подобно ниво.
Често бяхме заедно, освен когато работех или той тренираше.
Карик искаше да напусна стаята, която делях с Петра и да се
преместя при него, но ми се искаше да запазя поне малко лично
пространство. Не беше щастлив от това, но аз настоях.
Да се преместя при него значеше да живеем заедно, а не
исках да бързаме с тези неща. Но въпреки че нещата ми бяха все
още в стаята ни с Петра, прекарвах всяка нощ в леглото на
Карик. Беше трудно да стоя далеч от него, така че единственият
начин да усещам, че нещата ставаха бавно, беше, ако дрехите ми
бяха в друга стая.
Всички знаеха, че сме заедно. Карик настоя да научат. Беше
казал на баща си и Пиърс, а аз казах на чичо Джон и въпреки
очакванията ми, той не се изненада. Разбира се, когато казах на
Петра, тя избухна от щастие. От Бен получих „Крайно време
беше, по дяволите“.
Очевидно сексуалното напрежение между мен и Карик беше
убивало останалите. Карик беше спечелил Гран При във
Великобритания. Това беше велик момент за него. Победата на
родна земя винаги значи много. Също така спечели и в
Германия.
 Бях горда с него. Но на Гран При в Англия осъзнах, колко
щеше да ми бъде трудно да изградя връзка с Карик. Когато
наблюдавах обиколката му на монитора, ме заля пристъп на
паника.
Тя се появи от нищото. За щастие се усетих навреме и успях
да отида в тоалетната, преди някой да успее да ме види.
Не казах на Карик за това. Беше толкова щастлив от
победата, че не исках да му разваля настроението, затова не му
казах. В Германия се случи отново.
Сега бяхме в Будапеща, а състезанието щеше да бъде след
няколко дни. Бях, меко казано, притеснена. Трябваше да намеря
начин да се справя с това. Винаги щеше да се състезава и дори
това, че бях с него нямаше да промени нищо. Винаги щеше да
ми се налага да го гледам. Трябваше да се науча да се справям с
това.
- Добре ли изглеждам? – попитах Карик.
Бяхме в стаята ми. Той лежеше на леглото ми и изглеждаше
невероятно. Облечен в тъмни дънки и тениска, гледаше
телевизия, докато аз се приготвях. Петра беше излязла с
момчетата, а ние с Карик щяхме да вечеряме с баща му. Беше
идея на Оуен.
- Изглеждаш прекрасно – Карик се повдигна от леглото и се
приближи към мен. Сложи ръце на кръста ми, докато стоеше зад
мен и гледаше отражението ми в огледалото. – Винаги
изглеждаш прекрасно.
Бях облечена в красива, дълга до коленете рокля на цветя,
без ръкави, обута със сандали в златисто, които бях купила,
когато излязохме с Петра по магазините. Толкова много ми
помагаше с купуването на всички тези момичешки неща.
Прехапах устна и погледнах към него.
- Просто искам да направя добро впечатление. Искам да ме
хареса.
- Той те харесва – подсмихна ми се. Почувствах как притиска
гърди към гърба ми.
Повдигнах вежди.
- Харесва те – повтори. – Смята, че ми влияеш добре.
 - Той мисли, че те разсейвам.
- Но ти ме разсейваш. Ти си лоша… лоша разсейваща Андреса
– плъзна езика си шията ми. Нежно захапа меката част на ухото
ми със зъби и ме накара да се разтреперя.
- Аз съм лоша, а?
- Мхм… ти си много, много лоша.
Ръцете му погалиха корема ми. После стиснаха гърдите ми, а
палците му потъркаха вече втвърдените ми зърна. Изпращаше
стрели право в слабините ми.
- И щях ти покажа точно колко си лоша, ако не трябваше да
ходим на вечеря точно сега.
Обърнах се към него в прегръдките му и повдигнах
ъгълчетата на устните си.
- Можем да отменим вечерята и да останем тук. Ще ти
позволя да ме накажеш за това, че съм лоша – вдигнах ръце и
притиснах китки една в друга, като си придадох възможно най-
невинния си вид.
Това привлече вниманието му. В очите му видях да
проблясва похот, а с бедрото си усетих доказателството.
- Мамка му. Стана ми – погледна към часовника си и
изръмжа. – Вече закъсняваме и няма време за бързо чукане –
хвана брадичката ми с пръсти и ме целуна жадно. Плъзна език в
устата ми и това ме накара да изръмжа. – Когато се върнем, ще
те вържа за леглото и ще ти покажа колко лош точно мога да
бъда аз.
Пусна ме и се отдалечи с най-секси изражението, което
някога бях виждала и което накара всичко в мен да затрепери.
- Сега хайде да приключваме с тази проклета и да се
връщаме, за да те изчукам, по дяволите.
Почувствах топлина между бедрата си, но реших да разпаля
нещата между нас още повече, за да не се измъчвам само аз.
- О, и само да знаеш, не нося никакво бельо – погледнах го
предизвикателно, когато минах покрай него и взех чантичката
си от тоалетката.
Мислех да запазя тази информация за по-късно, но не успях
да се сдържа.
 - Моля те, кажи ми, че се шегуваш – отново притисна гърди
към гърба ми, принуждавайки ме да спра, за да вдигне роклята
ми и да открие, че съм гола и готова за него. – Господи, не се
шегуваш – изръмжа и отпусна чело на рамото ми.
- Само си помисли колко по-лесно ще ти бъде да ме имаш –
стрелнах го с очи, като наблюдавах как повдига глава.
- Боже, тази вечер ще бъде много дълга, като знам, че стоиш
до мен гола. Не се изненадвай, ако те завлека до тоалетната и те
изчукам там.
Очите ми се разшириха.
- Не би посмял! Не и докато сме с баща ти.
- Не бих ли? – повдигна вежди. После ме удари по задника и
се отдалечи. Отвори вратата и каза:
- След теб.

Срещнахме се с Оуен в „Костес“. Това беше любимият

ресторант на Карик в Будапеща. И тъй като бяхме отседнали в
хотел „Четири сезона“, който не беше далеч от него, с Карик
тръгнахме пеш.
В ресторанта пристигнахме първи. Когато Оуен се появи, вече
бяхме настанени на масата и си бяхме поръчали питиета.
- Не съм закъснял, нали?
- Не, идваш точно навреме – отговори Карик.
- Анди, радвам се да те видя.
Оуен се приведе над масата, за да ме целуне по бузата, така че
аз се надигнах към него. Седна срещу мен. Взе менюто и
направи своята поръчка на сервитьора.
- Е, как мина денят? – Оуен попита Карик.
- Добре. Тренирах сутринта. След това взех Андреса и
ходихме до мост „Сечени“, а после разгледахме няколко други
забележителности.
- Така ли? Кои?
 - Базиликата Свети Стефан, също и Мемориала на обувките
на брега на Дунав – отговорих аз.
- О, да, бил съм на брега на Дунав. Намирам Мемориала за
изключително трогателен.
- Да, така е.
Сервитьорът се върна с нашите питиета.
Взех менюто и започнах да оглеждам предлаганите ястия.
- Какво ще ми препоръчаш? – попитах Карик.
- Телешко. Това си поръчвам обикновено.
- Но… това не е ли малкото на кравата? – намръщих се.
- Да.
- Господи, няма да ям бебето на кравата – изкривих лицето
си. – Вместо това ще си поръчам стек.
Карик избухна в смях.
- Няма да ядеш малкото на кравата, но си съгласна да изядеш
възрастната крава. Каква е логиката, миличка?
- Но те са деца! – размахах ръце. – Не е редно.
- А да ядеш техните майки е, така ли?
По дяволите. Той беше прав.
- Добре. Искам раци.
- А ако са децата им?
Проклетник.
В очите на Карик видях, че истински се забавлява. Дори Оуен
се смееше, отметнал глава назад.
Погледнах към Карик с присвити очи, а след това върнах
вниманието си към менюто и го прегледах набързо.
- Искам равиоли със спанак – затворих менюто с присвити
устни.
- О, скъпа, просто те дразня. Поръчай си стек.
- Странно, но вече не ми се яде.
- Не се цупи – сложи пръсти на устните ми.
Как бих могла да му се сърдя.
- Не се цупя. Наистина – усмихнах се леко. – Равиолите са
идеални.
Усмихна ми се толкова топло, сякаш кожата ми беше
докосната от слънцето. Сложи ръката си на облегалката на стола
ми. Когато обърнах лицето си, видях, че Оуен ни гледаше с явен
интерес.
Зачудих се дали Карик винаги е бил толкова нежен към
жените пред баща си. Оуен не изглеждаше изненадан, така че
може би беше точно така. Тогава се замислих дали е бил такъв и
със Сиена и от това се почувствах зле. Зарадвах се, когато пред
мен се появи чаша с вино. Отпих голяма глътка.
- Готови ли сте да поръчате? – попита сервитьорът.
Карик ми се усмихна.
- Да, готови сме.
Поръчахме, след което се върнахме към спокоен разговор.
Оуен разпитваше за семейството ми, но с помощта на Карик
успях да отклоня разговора за баща си. После Оуен пита за
времето, когато работех за състезателните серийни коли. Стори
ми се, че наистина му беше интересно. И се отпуснах. Може би
това беше целта му. Да разсее жертвата си, а после да атакува, за
да я убие, когато най-малко очаква.
- Трябва да отида до тоалетната – каза ми Карик с блясък в
очите.
Ако си мислеше, че ще стана от мястото си, за да го
последвам, трябваше да помисли още веднъж. Не че не исках да
правя секс с Карик в обществената тоалетна. Просто не исках да
правя секс с Карик, докато вечеряхме с баща му.
- Добре – усмихнах му се сладко. – Не се бави.
Той присви очи закачливо, след което изненадващо хвана
брадичката ми с пръстите си и ме целуна нежно по устните.
- Връщам се след малко.
Гледах го как се отдалечава, но усещах все още целувката му
по устните си. След това се обърнах към масата. Оуен ме
наблюдаваше. И нещо в изражението му се беше променило.
Беше станал по-сериозен. В стомаха ми се заформи лошо
предчувствие.
- Той те харесва. Много.
- Радвам се. Аз също го харесвам много – насилих се да се
усмихна.
Оуен се наведе напред и облегна лактите си на масата.
 - Знаеш ли, че майката на Карик го остави, когато беше още
момче?
- Да, разказа ми.
Изглеждаше изненадан.
- Е, откакто тя ни напусна, той трудно се доверява на хората.
Особено на жените. Заради това води този живот – сменя
жените една след друга. Докато не се появи ти. По някаква
причина ти си различна от останалите. Вярва ти и те е допуснал
до себе си. И съм щастлив от това. Наистина, изпитвам
облекчение, защото това е всичко, което искам за него, да има
добро момиче до него. А ти си прекрасна. Не приличаш на
останалите момичета. Умна си, красива, но…
Ето го. Онова Но, което знаех, че ще последва.
- В теб виждам онова, което виждах в бившата си съпруга.
Имаш същия поглед, като нейния – поглед на беглец. Очите й
бяха изпълнени с мисли, че животът й ще бъде по-добър без мен
и Карик. Винаги се стремеше към по-голямото и по-хубавото.
Тръгна си от тук, мислейки си че ще постигне повече. Но ти… -
поклати глава и ме изгледа преценяващо, – твоят поглед ми
казва, че бягаш от нещо, а не към нещо.
Почувствах се замаяна. Можеше да види право през мен и се
чувствах по-безпомощна от всякога.
- Оуен…
Повдигна ръка, за да ме спре.
- Мисля, че знам какво ще ми кажеш, но не е нужно да го
правиш. Всичко, което искам от теб, е да оставиш Карик, ако не
си сигурна, че можеш да изградиш трайна връзка с него. По-
добре да разбиеш сърцето му сега, докато може да се възстанови
все още, отколкото да стане твърде късно и да не може да те
преживее никога.
Имах чувството, че ме беше ударил в гърдите. Борех се за
глътка въздух.
Какво трябваше да кажа?
Беше вярно. Всеки път, когато гледах състезание с участието
на Карик, страхът ми растеше все повече. Може би един ден
щеше да експлодира, да ме обсеби и да избягам от Карик. С тази
мисъл се събуждах всяка сутрин и щом погледнех лицето на
Карик, осъзнавах колко съм слаба. Осъзнавах, че един ден ще го
нараня и няма да бъда способна да спра болката му. Знаех, че не
съм достатъчно добра за Карик и че никога нямаше да бъда.
- Всичко наред ли е? – Карик се върна на масата.
Бързо прикрих всичките емоции от лицето си, разтеглих
усмивката си и го погледнах. Измислих набързо:
- Разбира се. Баща ти тъкмо ми разказваше забавни истории
от детството ти.
- О, Господи – изстена Карик, сядайки на стола. – Кажи какво
й каза, че да мога да поправя щетите след теб.
- Нищо лошо, сине – погледна ме Оуен. – Нищо, за което да
се притесняваш.
Вдигнах чашата си с вино и я пресуших.

Останалата част от вечерята ми беше като в мъгла. Включвах

се в разговора само когато беше необходимо и се смеех на
правилните места, но всичко, с което бяха заети мислите ми,
бяха думите на Оуен. Веднага след като приключихме с десерта,
бях готова да си тръгна.
- Да поръчаме по кафе? – попита Оуен. – Или по едно бренди
след вечерята?
- Не, благодаря. Аз съм повече от приключила – отговорих.
- Карик? – попита го Оуен.
Погледнах го, когато не отговори веднага на баща си.
Взираше се в мен и можех да видя в очите му. Знаеше, че не съм
съвсем искрена.
- Уморена ли си? – попита ме.
- Малко. Но ти може да останеш за едно питие. Нямам нищо
против.
Гледаше ме няколко дълги секунди. В сините му очи виждах
ясно, че минава нещо през съзнанието му. Той отмести погледа
си от мен към баща си.
 - Не, и аз приключих. Благодаря ти, тате – обожавах как
казваше „тате“. Беше толкова сладко. – Мисля да се връщаме в
хотела – Карик извика сервитьора, за да поиска сметката.
- Аз ще платя, синко – повдигна ръка баща му, когато Карик
извади портфейла си.
- Добре. Благодаря ти, тате.
Оуен беше единственият човек, на когото Карик позволяваше
да плати за нещо. Това беше нещо между баща и син. След като
плати сметката, станах от стола си. Карик ми помогна да облека
палтото си.
- С нас ли ще се прибираш към хотела? – Карик попита Оуен,
когато напуснахме ресторанта.
- Не, имам малко работа – кимна към колата, която вече го
чакаше. – Но ще се видим утре.
- Добре.
- Анди, беше ми приятно да прекараме малко време извън
работа – целуна ме по бузите той.
- Да, на мен също – усмихнах се неохотно.
Веднага след като се разделихме и тръгнахме по улицата,
Карик сложи ръка на раменете ми, а аз сложих моята на кръста
му. Свободната му ръка хвана моята и пръстите му се преплетоха
в моите на бедрото му.
- Сигурен съм, че баща ми има любовница във всяка държава,
в която ходим. Или има проблем с хазарта - засмя се на себе си
Карик.
- Какво те кара да го кажеш?
- Във всяка страна поне за една нощ изчезва с думите „имам
малко работа“, без повече обяснения.
- Имал ли е нещо сериозно… след майка ти?
- Докато бях дете, нямаше никого – никого, за когото да
знам. Като пораснах малко повече, имаше няколко момичета, но
винаги е бил фокусиран върху състезателната ми кариера.
- Той те обича много.
- Да, така е. Понякога дори прекалено много. Мисля, че е
такъв, защото се чувства виновен за това, че майка ми ни
изостави.
 - Не може да го виниш за това.
- Знам.
- Майка ми е същата – казах. – След като баща ми… тя
прекалено много се тревожи за мен.
- Тя как се справя с това, че си далеч и пътуваш по света?
- Постепенно свиква с това – засмях се тихо.
- Какво ще каже за това, че се срещаш с мен, с един
състезател? Какво мисли за това?
Всъщност той никога преди това не беше питал за мнението
на майка ми за предишните момчета, с които съм се срещала.
Предполагам, вечерята с баща му беше предизвикала това.
- Тя е щастлива, когато аз съм щастлива.
Често казано, не беше точно така, когато й казах за мен и
Карик. Мисля, че това беше по-скоро заради репутацията му. И
отчасти заради това, с което се занимаваше.
- А щастлива ли си?
Усмихнах се широко.
- Много.
Наведе се и ме целуна.
- Аз също. Както никога досега.
Хванах ръката му, която беше през раменете ми и вдигнах
устни, за да го целуна и да се сгуша в него.
Докато вървяхме, чух тихо да звучи песента на Ед Шийрън
„Мисли на глас“, идваше от тонколоните на ресторанта, точно от
другата страна на улицата, където хората вечеряха в тази
прекрасна вечер.
- Обичам тази песен – казах тихо.
Карик ме спря и каза:
- Танцувай с мен.
Огледах се наоколо.
- Хм, тук?
- Да, тук. Искам да танцувам с моето момиче под звездите –
посочи към ясното нощно небе.
Тогава ме завъртя в ръцете си и се оказах пред лицето му.
- Искаш да танцуваш сега на улицата, до кошчето ли? -
погледнах към контейнера, той направи същото и се усмихна
широко.
Той се усмихна.
- Не можеш да отречеш, че кошчето допълва романтично
цялата картинка.
- О, да, мръсният боклук…толкова е секси – започнах да се
смея. Обожавах начина, по който той се смееше заедно с мен.
- Млъкни и танцувай с мен. Не убивай момента.
- Добре – отстъпих, позволявайки му да ни отведе до
музиката. Но се чувствах малко неудобно и глупаво. Погледнах в
ресторанта отсреща. – Хората ни гледат – прошепнах.
- Нека гледат. Не ме интересува, защото аз не ги забелязвам.
Виждам само теб.
Това ме накара да обърна очи към него. Гледаше ме така,
както го правеше винаги - с такава проницателност, че го усещах
дълбоко в сърцето си. Достигаше до места, които вече бе
завладял.
- Ами ако някой те разпознае? – попитах, само за да се
опитам да се запазя цяла и да не се изгубя напълно в него.
Тогава той ми каза:
- Тогава ще ме видят как танцувам с моето момиче, по което
съм изгубил ума си – спря да танцува, а очите му бяха станали
сериозни. – Сериозно, миличка, напълно невъзвратимо съм
полудял по теб.
Вече ми беше безразлично къде се намирахме, цялото ми
смущение се издигна към звездите заедно с моето сърце.
Наведох се към гърдите му и притиснах челото си в тях,
затворих очи, потопена в дълбочината чувствата ни.
- Аз също съм луда по теб.
И останахме там, танцувайки на улицата в Будапеща, докато
песента затихна. Осъзнавах, че времето, което прекарвах с него,
свършва стремително и не знаех как да спра отброяването.
 С върха на пръстите си докоснах студеното стъкло на
прозореца, през който наблюдавах осветеното трасе „Марина
Бей“, по което Карик щеше да се състезава утре.
Беше късно. Карик спеше в леглото, а аз се страхувах. Страхът
ми растеше все повече с всяко изминало състезание. С всеки
изминал ден се борех за сън. Мислите ми бяха объркани и имах
чувството, че скоро нямаше да престана да се притеснявам,
защото състезанието наближаваше. Бях безсилна, изтощена, и
твърде объркана.
А това усещане тук, в Сингапур, беше най-силно. Наистина се
стараех с всички сили и не разбирах дали притеснението ми
идваше от това, че състезанието щеше да бъде утре в девет
вечерта. Не че Сингапур имаше лоша писта. Просто нощта, дори
добре осветена, пречеше на ясната видимост.
От мисли за утрешния ден как Карик се качва в своя болид и
излиза на пистата… ми се повръщаше.
Откакто бяхме заедно, Карик знаеше, че се притеснявах на
състезанията. Знаеше, че се тревожех точно за това състезание.
Просто не знаеше до каква степен. Не знаеше за паник атаките.
И не исках да му разказвам детайлно за своите страхове, защото
не можеше да направи нищо или да каже нещо, с което да
помогне. Щях да се оправя само ако спреше да се състезава, а
това нямаше да се случи.
Първо, защото не можеше да спре. И второ, никога нямаше
да го попитам и не само защото, знаех какъв щеше да бъде
отговорът му. Състезанията бяха неговата същност. За него те
бяха въздухът, който дишаше, кръвта, която течеше във вените
му. И въпреки че знаех всичко това и знаех кой беше той,
страховете ми не намаляваха.
Опасенията ми се просмукваха във всичко, което правех.
Внимавах много повече, когато преглеждах болида му, много
по-щателно, отколкото преди това. Преди при проверката за
безопасност бях просто активна и енергична, но сега бях
обсебена. Правех я по три-четири пъти. Толкова внимателно, че
дори Бен започна да забелязва. Всеки път, когато Карик
излизаше на пистата, спирах да дишам, докато не се върнеше в
невредим.
Дали така се беше чувствала майка ми всеки път, когато
татко излизаше на пистата?
Да бъде с него през всичките тези години с мисълта, че всяко
състезание можеше да бъде последното. Както и се случи.
Притиснах чело към студеното стъкло, опитвайки се укротя
нестихващите мисли в главата си.
- Какво правиш, скъпа?
Сънливият, дрезгав глас на Карик, ме хвана неподготвена и
накара всичките ми мускули да замръзнат. Насилих се да се
отпусна и се обърнах към него.
- Не мога да заспя.
Прекоси разстоянието между нас. Топлите му ръце се
плъзнаха по моите и хвана раменете ми.
- Притесняваш се за състезанието утре ли?
- Малко.
Толкова много, че не можех да дишам. Не можех да погледна
към лицето му, опасявайки се, че ще види истината в очите ми.
Хвана лицето ми в шепите си и повдигна главата ми,
принуждавайки ме да го погледна.
- Всичко ще бъде наред – каза уверено с решителен поглед. –
С мен всичко ще бъде наред – и притисна устните си в
утешителна целувка.
Усещах напиращите си сълзи. В опит да ги спра, го прегърнах
и го стиснах здраво.
 - Съжалявам, че те събудих – изплаках в устните му.
Той се отдръпна.
- Не, не го направи ти. Събуди ме студеното и празно място в
леглото, където трябваше да лежиш ти. Не ми хареса, че се
опитах да те прегърна, а теб те нямаше там.
- Съжалявам. Върни се в леглото. Трябва да се наспиш за
утрешния ден. Ще дойда след няколко минути.
- Не, нуждая се от теб – ръцете му се плъзнаха по гърба ми.
Повдигна бикините ми с грубите си пръсти, хвана голото ми
дупе и отново завладя устата ми, този път беше по-настоятелен.
Знаех, че искаше това. Аз също го исках. Винаги го исках. А
напоследък още по-жадно и отчаяно, заради страха, че може да
е за последно. С тялото си Карик ме притисна към стъклото.
Целувката му стана по-дълбока, а в корема ми опираше
ерекцията му и изпращаше пронизващи мълнии на желание.
Откъсна устните си, за да издърпа бикините ми. Притисна ме
с гръб към безпощадно охлаждащото кожата ми стъкло.
Палецът му галеше зърното ми, карайки ме да се задъхвам и
стена в устата му.
С целувки той се движеше по брадичката ми към шията и
гърдите, преди да падне на колене, запечатвайки всеки
милиметър от мен с устните си. Докато ме наблюдаваше в
тъмното, плъзна ръка под бедрото ми. Вдигна крака ми и го
сложи на рамото си. Пръстите му ме докоснаха, преди да усетя
устните му да се притискат в мен. Пръстите ми потънаха в косата
му, когато горещият му език започна да ме гали. Погледнах
надолу към главата му между бедрата ми, той ми доставяше
удоволствие, а аз се притисках по-силно към устните му.
Обичах го. Болезнено. И не можех да му го кажа. Защото, ако
му го кажех, всичко щеше да стане реално и ако го загубех…
Всичко беше станало твърде трудно за понасяне.
Затворих очи изпълнени със страх, любов и объркване и се
съсредоточих върху усещането, с което ме даряваше точно в този
момент. Предлагаше ми бягство към небесата. Тогава езикът му
ме докосна на правилното място и се разпаднах около устните
му.
 Изправи се без да каже нито дума. Пръстите ми издърпаха
връзката на пижамата му. Издърпах ги надолу по бедрата му,
позволявайки им да паднат на пода. Направи стъпка и ги изрита
настрани. Повдигна краката ми и аз ги увих около кръста му.
Плъзна се напред и потъна дълбоко в мен.
- Карик… - изстенах, стиснах раменете му и отпуснах глава
назад към стъклото.
Без да отмества поглед, ме целуна почти отчаяно,
преплитайки език с моя и ме заведе там, до стъклото, където
можеше да ни види всеки Сексът беше чувствен и дълбок…
невероятно дълбок. Не говорехме. В тъмнината се чуваше само
нашето накъсано дишане.
Започнах да треперя, когато достигнах втория си оргазъм и
тялото ми се прилепи плътно към неговото. Тогава чух устните
му да ръмжат името ми, докато ме обладаваше изцяло. Останал
без дъх, притисна чело в моето, а дъхът му се преплиташе с моя.
- Виждам те във всеки един миг от бъдещето си - каза
шепнешком, а пръстите му се преплетоха в косата ми.
Вълнението ме задави, не успях да кажа нищо.
И какво щях да кажа, дори да можех да говоря? „Не
планирай живота си с мен. Да, искам това, но не го виждам,
така, както го виждаш ти? Боря се всеки ден, но не зная дали
ще бъда достатъчно силна, за да остана.”
Не можех. Така че, като истинска страхливка, не казах нищо
и прикрих слабостта си. Обвих ръце около врата му и зарових
лице в него.
Карик повдигна краката ми, уви ги около кръста си и ме
отнесе обратно в леглото. Както все още беше в мен, нежно ме
постави на леглото и сложи главата ми на гърдите си, където
останах сгушена цяла нощ.
 - Трябва да съм там, за да направя проверка.
- Скъпа, отпусни се, Бен и Роби вече са я направили. Болидът
е в изправност. Повече от готов е. Полезна си тук – застана зад
мен и обви ръце около кръста ми. Сложи брадичката си на
рамото ми и погледна през прозореца пред нас. – Харесва ми да
бъда с теб преди състезание. Ти ще бъдеш новият ми ритуал
преди всяко.
Това трябваше да ме накара да се почувствам сигурна и
спокойна, но не беше така. Нищо не можеше да пробие стената
от страх, която се беше издигнала около мен.
Цял ден се опитвах да скрия от Карик в какво кълбо от нерви
се бях превърнала. Не исках да го разконцентрирам. Не исках да
се тревожи за мен. Исках да бъде изцяло фокусиран върху
състезанието.
Цял ден не можех да ям. Освен това почти не бях спала през
изминалата нощ. Когато Карик ме отнесе до леглото, просто
лежах и го наблюдавах как спи до мен. Докато прокарвах пръсти
по косата му, тялото ми се стегна под неговата тежест, но не
смеех да помръдна, просто защото не исках. Страхувах се, че
това може да бъде последната ни нощ заедно и че трябва да бъда
близо с него, колкото е възможно по-дълго. Нуждаех се от
прегръдките му.
Страхувах се, че това състезание ще ми го отнеме. Знаех, че е
нелогично. Но нищо не можех да направя. Не можех да го
контролирам. Искаше ми се да е различно. Искаше ми се да
бъда силна заради него.
Кога всичко беше станало толкова страшно?
Когато се влюбих с него.
Страховете ми растяха и се увеличаваха като чудовище.
Изпитвах непрестанна нужда да му кажа да не отива. Да остане с
мен завинаги. И никога да не ме оставя повече.
Понасях всяко следващо състезание все по-трудно от
предишното и се чудех кога щях да достигна своя пик. И когато
стигна до него, дали щях да се справя със ситуацията. Та аз сега
се справях едва. Струваше ми се, че бях изправена пред ръба на
скала, гледах надолу към пропастта и нямах друг изход, освен
пътят надолу.
- Скъпа… говори с мен.
Мислите ми се върнаха при него.
- За какво? – опитах се да направя гласа си спокоен.
- За това защо се притесняваш толкова, въпреки че съм те
прегърнал.
Обърнах глава и го погледнах.
- Просто съм нервна… заради състезанието.
- Вече ти казах, че няма от какво да се притесняваш. Гледала
си стотици мои състезания.
- Всъщност не са стотици. И тогава не беше най-важният
човек в живота ми – думите сами излязоха от устните ми.
Не трябваше да го казвам, но по много други причини точно
тази фраза беше най-вярна. Очите му бяха изпълнени с топлина
и всички онези чувства, които изпитваше към мен, които знаех,
че са наистина силни. Просто не знаех колко точно. Карик не
беше казвал, че ме обича. И въпреки факта, че исках той да ме
обича, частица от мен – страхливата частица – не искаше това.
Ако ме обичаше, всичко щеше да се усложни.
- Знаеш ли, че това е взаимно? Ти си на първо място в
списъка ми… не че е дълъг. Всъщност в него сте само ти и баща
ми.
Усмихна се и обви лицето ми в шепите си и го обърна към
неговото. Прокарах палец по ъгълчето на устните му, а той
закачливо го хвана със зъбите си.
- Харесва ми, че се притесняваш за мен, но не си забравила
кой съм, нали? Аз съм Карик Раян, най-добрият състезател в
света. Уверен съм в това, което правя, скъпа. Ще спечеля това
състезание и ще празнуваме победата ми в леглото, където ще те
чукам по шест различни начина.
Принудих се да се усмихна.
- Само шест?
- Това е моето момиче – докосна устните ми със своите. –
Господи, обожавам те, Андреса!
И аз те обичам, Карик.
Преди да успея да отговоря, някой почука на вратата.
- Време е – подаде глава Бен през прага.
- Идвам – Карик ме целуна отново.
По езика му усетих вкуса на неговата предсъстезателна
традиция – шоколад Галакси и по някаква причина той заглуши
сълзите, които носеха нарастващото отчаяние в мен, отново.
Пръстите ми се впиха в състезателния му костюм, силно
притиснах устни, искайки още от него. В отговор той ми даде
това, което исках, ръцете му се увиха около мен и ме притегли
още повече към себе си. Целуваше ме така, сякаш това беше
първата и последната ни целувка.
Моля те, върни се отново при мен!
Прекъсна целувката ни, задъхан, а в очите му гореше
желание. Притисна устни към челото ми и прошепна:
- Обожавам те, дявол да го вземе.
Плъзна ръка в моята, взе каската си и заедно напуснахме
стаята, следвайки Бен към бокса. Карик дръпна бонето и сложи
каската. Намигна ми, преди да спусне визьора. После се качи в
пилотската кабина. Бен донесе предпазните колани. Воланът
беше сложен.
Готов е.
Върни се.
Преди да тръгне за обиколката, обърна глава към мен. Чукна
по шлема си с два пръста и излезе от бокса. А аз се върнах назад,
за да го гледам на мониторите.
 Щях да полудея. Не можех да говоря с никого. На няколко
пъти Петра и Бен се опитаха да завържат разговор с мен за
състезанието, но съзнанието ми беше съсредоточено единствено
върху мониторите, затова им отговарях едносрично. Очите ми
бяха сухи и ме боляха, защото се страхувах, че ако мигна, ще
пропусна нещо. Не можех да пропусна нито един детайл.
Карик се движеше добре… много добре. Но все още не беше
дошъл за смяна на гумите и започвах да се притеснявам. Скоро
щеше да се наложи да ги сменим. Караше много агресивно.
В момента беше първи и твърде бързо наближаваше завой.
Точно пред него друг пилот го затвори и знаех, че Карик беше
ядосан и искаше да мине. Можех да го видя по агресивните
маневрени движения на болида. Не беше нужно да бъда в
контролния панел, за да знам, че Карик проклинаше другия
пилот. Можех да чуя гласа на Оуен, който му казваше да се
успокои.
Хвърлих притеснен поглед към Оуен, но бързо го върнах към
18
мониторите, където видях как стюардът размахва син флаг , за
да покаже на пилота, че е длъжен да пропусне Карик.
Флагът беше вдигнат. Благодаря ти, Боже!
Почти бяха стигнали до завоя, когато флагът беше вдигнат
високо и очаквах пилотът да забави и да се отдръпне, за да
пропусне Карик. Но той не намали достатъчно.
Дали не беше видял флага?
И тогава видях как всичко се случва за части от секундата.
Другият пилот се оказа твърде самонадеян и не забави
достатъчно, за да влезе в завоя. Задните му гуми занесоха в
момента, в който Карик го заобикаляше, за да се промъкне
покрай него. Задната част на болида на другия състезател занесе
точно в зоната на Карик. Другият болид се вряза в предната част
на болида на Карик, от което машината започна да се носи из
цялото трасе, като се въртеше в кръг, и се заби в стената.
 НЕ!
Писъкът заседна в гърлото ми. Исках да изтичам към него, но
бях замръзнала на мястото си. Очите ми се бяха разширили от
страх, бяха закрила с ръце устата си и отчаяно се взирах в
мониторите, търсейки някакво движение в пилотската кабина.
Виждах останките от болида да летят по пистата, а стюардът се
катереше по решетката, за да стигне до него. Настъпи тишина.
Чувах само Оуен. Крещеше името на Карик, молеше го да
докладва дали е добре. Сърцето ми биеше толкова силно, че от
това болеше.
Моля те, нека си добре, скъпи. Моля те.
Тогава видях ръцете на Карик да се движат. Извади волана и
го хвърли от колата.
Той е добре. Благодаря ти, Господи, добре е.
Тогава прозвуча колективната въздишка на облекчение.
Успокоих се. Дори повече. Но все още не можех да дишам.
Защо не можех да дишам?
Защото можеше да умре? Този инцидент можеше да го
убие. Един грешен удар беше достатъчен да отнеме живота
му.
Както беше отнет живота на баща ми.
- Слага богу, той е добре. За един момент бях притеснена –
Петра стоеше зад мен и издиша облекчено с ръце на кръста ми.
Дори не знаех, че е тя.
- Хей, добре ли си? – попита.
Гледах я с безизразен поглед. Опитвах се да раздвижа устата
си, но не се получи. Всичко, което успях да направя, беше да
поклатя глава тихо глава.
Той можеше да умре. Тоз и път е жив. Но какво ще се случи
следващия път?
Върнах поглед на мониторите. Карик не беше в болида,
вървеше към пит-стопа. Изглеждаше ядосан. Беше бесен и
разочарован, че е отпаднал от състезанието.
Беше добре, Връщаше се.
Но все още не можех да дишам.
 Защото той сега можеше да бъде мъртъв. Също като баща
ми. Можеше да бъде убит в този болид.
Виеше ми се свят. Погледът ми беше замъглен. Сърцето ми
биеше силно. Ушите ми бяха заглъхнали. Пръстите ми бяха
изтръпнали. Паниката беше стиснала гърлото ми с грозните си
ръце и стискаше здраво. Трябваше да се махна оттук. Не можех
повече така. Отскубнах се от Петра и измънках нещо
несвързано. Чух, че ме извика, но не можех да остана.
Напуснах бокса, като минах по празните коридори задъхана,
без въздух.
Не можех да дишам.
Видях чешмата пред себе си и с треперещи крака тръгнах към
нея. Пуснах студената вода, допрях уста до нея, овлажнявайки
сухите си устни. Вдишах все още прогарящия гърлото ми въздух,
а гърдите ми тлееха, тялото ми беше станало тежко като олово,
за това се облегнах на чешмата и сложих китки под течащата
вода. Правех това, за да успокоя ускорения си пулс, когато
получавах паник атака. Мина цяла вечност, преди отново да
придобия контрол над тялото си. За да прогоня тъмнината в
очите си. Но все още не бях добре. Умът ми все още беше
неспокоен заради страха. Все още бях притеснена.
Умът ми беше изпълнен с въпроси „Какво щеше да стане,
ако…?“
Какво щеше да стане, ако болидът се беше блъснал в
стената под друг ъгъл? Вместо да излезе оттам, той щеше да
остане на място.
Какво щеше да стане, ако резервоарът с горивото се беше
взривил? Какво щеше да стане, ако колата беше избухнала в
пламъци? Дори нямаше да има шанс да бъде изваден, защото
той…
Господи! Погледът ми беше замъглен. Разтърках очи.
Не можех повече. Не можех да понеса повече тези чувства.
Не можех да се върна там. Не можех да изгубя някого, когото
обичах толкова много.
Карик заслужаваше нещо по-добро от мен. Повече, отколкото
можех да му дам аз. Всяка друга нормална жена би бягала към
него, щеше да има нуждата да го почувства и да го докосне, за да
се увери, че беше добре.
Не някоя като мен, която се е крие по коридорите в пристъп
на паника, защото е твърде слаба, за да се справи с нея. Той
заслужаваше нещо повече от мен. Не бях достатъчно силна, за
да бъда с него. Бях сломена.
Баща му беше прав. Трябваше да го оставя сега, когато
вероятността да го нараня беше по-малка. Трябваше да си
тръгна преди седмици. Не трябваше да позволявам да се стигне
до тук. Заблудих себе си, че мога да се справя с това. Защото не
можех. Обърнах се от чешмата и видях пълната с шоколада на
Карик вендинг машина, което причини нечовешка болка в
сърцето ми.
- Андреса?
Щом чух гласа му, затворих очи и поех дълбоко дъх, преди да
обърна лице към него. Изглеждаше объркан. Вбесен. И
уплашен. В очите му блестяха страх и несигурност.
- Какво правиш тук? Търсих те.
- Добре ли си? – попитах с треперещ глас.
- С мен всичко е наред – прекъсна ме нетърпеливо. – Това,
заради което обаче не съм добре, е, че когато се върнах от
пистата, ти не беше там.
- С-съжалявам – устните ми потрепериха.
- Какво става, скъпа? Добре ли си? – направи крачка към мен.
Вместо да остана на мястото си или да направя крачка към
него, направих обратното – отдръпнах се назад. И той разбра
веднага. Можех да го видя ясно по изражението на лицето му.
- Андреса… какво става? – в гласа му усетих колебание.
- Аз, аз просто… не мисля, че мога да продължа – думите
излетяха от устата ми, дори не успях да си поема дъх.
- Не можеш… да продължиш с кое? – каза внимателно.
Притесняваше се, че ако кажа за страха си, ще бъде последното,
което чува.
Поех си дълбоко въздух.
- Това – безпомощно махнах с ръка между нас.
- Скъпа, ако това е заради инцидента… беше лек сблъсък.
 - Това не беше просто лек сблъсък! – думите се откъснаха от
гърлото ми. – Можеше да загинеш!
- Глупости! Вероятността беше минимална. Бил съм и по-зле.
Аз съм тук, Андреса.
Приближи се към мен, искаше да се опита да ме успокои с
ласки, с думи, но аз продължавах да го държа на разстояние от
себе си и се отдръпнах. Не му хареса. Виждах го ясно на лицето
му, очертаните и дълбоки бръчки на недоволство. Но не можех
да оставя емоциите му да ми повлияят. Бях съсредоточена върху
собствените си страхове.
Чувствах се така, сякаш не аз казвах и мислех тези думи.
Сякаш бях напуснала собственото си тяло и наблюдавах
отстрани как някой съсипваше най-хубавото, което бях имала
някога. Защото в този момент за мен беше най-важно да се
отърся от страха и паниката, бях готова да направя всичко, за да
спра шума в главата си, исках да избягам от изтощителната и
разрушителна истерия, дори ако това значеше да прегазя
всичко. Него. Себе си. Нас. По лицето ми започнаха да се стичат
сълзи.
- Сега си добре, но какво ще бъде следващия път? Един
грешен удар. Само един и теб няма да те има, завинаги.
Помислих си, че мога… но не мога. Съжалявам… – поклатих
глава и се опитах да се отдалеча от него.
В този момент просто трябваше да се махна. Не виждах нищо
от завесата на страха. Бях заслепена от нея. Точно сега не можех
да направя нищо с тези чувства. Завъртях се в обратна посока и
тръгнах. Но той хвана ръката ми и ме дръпна към себе си. В
очите му имаше огън, ярост и болка.
- Това ли е всичко? – изръмжа. – По дяволите, казваш, че не
можеш повече така и просто си тръгваш?
Виеше ми се свят. Чувствах се като в капан, притисната от
диво животно. И като звяр щях да направя всичко, за да
избягам, дори да нараня някого, който не заслужаваше да бъде
нараняван.
- Да, това е всичко. Казах ти, че не мога повече. Опитах се, но
не става. А сега ме пусни – издърпах ръката си, но той я
държеше толкова силно, че не я чувствах.
- Не мога да повярвам, мамка му… през цялото това време
заедно… аз… - той млъкна и дишаше тежко, сякаш всяка глътка
въздух му причиняваше болка. Тогава очите ни се срещнаха и
погледът му ме държеше толкова силно, че дори не можех да го
обясня. – Господи… Андреса, наистина ли се случва? Ти… късаш
с мен?
Поех си дълбоко дъх…
- Да. Точно така.
Това изражение на лицето му… никога повече не искам да го
виждам на никое лице. Виждах как разбивах сърцето му и се
мразех за това. Мразех се до дъното на душата си. Отпусна
ръката ми и тихо казах:
- Съжалявам… - гласът ми се пречупи и се задавих от сълзите
си. Гледах надолу от срам, чувствайки болка, която разбиваше
моето собствено сърце. Обърнах се и тръгнах.
- Андреса! Не може да си тръгнеш просто така! Не може да ме
оставиш! – в гласа му имаше паника.
Разряза кожата ми като бръснач и усетих болката, която
заслужавах, навлизаше дълбоко, проникваше в костите ми и ме
разпъваше на кръст. Стиснах устни. Ако ги отворех, се страхувах,
че ще се върна при него, за да върна всички думи, които казах,
назад. Защото си отивах от единствения мъж, когото можех да
обичам.
- Ти си тръгваш, защото те е страх, но аз не съм баща ти,
Андреса! Чуваш ли ме? Аз не съм баща ти! Няма да умра на
шибаната писта!
Щом чух името на баща си, спрях и се обърнах към Карик.
- Нищо не знаеш! – крещях. – С цялото си сърце вярвах, че
баща ми няма да загине там! Мамка му, вярвах в това! Вярвах,
че той е най-великият пилот на света и това го прави неуязвим!
Недостижим за смъртта. Че никога няма да умре! И дяволски
грешах! – крещях, а гърдите ми бяха пълни с емоция. – Едно
грешно движение с болида, това е достатъчно, за да те няма,
завинаги! – гласът ми беше студен, жесток и безличен. Дори не
можех да се позная. – Веднъж вече станах жертва на своята
увереност и тя ме разруши! Повече никога няма да се подведа!
Мисля, че точно в този момент разбрах, че всичко това се
случваше в действителност. Сложи непроницаемата си маска, с
която се защитаваше от мен.
- Ако си тръгнеш, всичко между нас приключва. Минеш ли
през тази врата, няма да те гоня – гласът му беше груб, беше
станал сериозен, убийствено сериозен.
Тръпки на страх минаха през мен, просмуквайки се в
съзнанието ми. Малка част от истинското ми аз крещеше, че
правех най-голямата грешка в живота си.
Не! Бях длъжна да го направя. Това беше правилното
решение за двама ни.
Поех дълбоко въздух. Обвих ръце около себе си и спрях очите
си в неговите.
- В това е смисълът… аз не искам да ме преследваш.
Обърнах се, като преди това видях очите му, пълни с
разрушителна болка. Това ме разкъсваше на парчета с всяка
следваща стъпка, която ме отдалечаваше от него.
- Андреса… просто, почакай, мамка му! Аз… аз те обичам!
Застинах на мястото си. Защото духът ми беше изваден
болезнено, сякаш думите му ме удариха като рикошет. Тялото
ми трепереше, коленете ми омекнаха, а аз се борех да поема
глътка въздух, за да остана на краката си. Чух го да се
приближава към мен и с нисък глас продължи:
- Моля те… Обичам те. Това трябва да значи нещо. Просто…
не си тръгвай.
- И аз те обичам – прошепнах толкова тихо, че той едва ли ме
беше чул. Но имах нужда да му го кажа, само веднъж.
Дишах, преодолявайки агонията и отново сълзи бяха
започнали да се стичат по бузите ми. Поех си въздух, за да се
овладея. След това тръгнах и не спрях, докато не излязох през
вратата и не напуснах живота му.
 ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
Съжалението… то забавя времето по възможно най-лошия
начин. Като тих убиец то плъзва ръце около врата ти и изцежда
живота ти. Въпреки че знаех, че да оставя Карик беше най-
правилното решение, не можех да се справя с прокрадващото се
съжаление.
Откогато бях избягала, бях като в мъгла, прикована в на
паниката и страха. Но щом мъглата се вдигна и осъзнах какво
бях направила, истината се вряза в мен със силата на товарен
влак. Почувствах тинята, като след буря, и можех да видя какво
беше останало от мен. Бях го напуснала. Наистина го бях
напуснала. И нямаше връщане назад. Никога повече нямаше да
имам възможност да говоря с него, да бъда близо до него… да го
докосна.
За няколко дни дори загубих контрол. Не можех да стана от
леглото. Не можех да спра да плача. Бях разбита на милиарди
парчета. И все още не можех да се съвзема. Знаех, че звучеше
налудничаво… аз изглеждах налудничаво. Понякога си мислех,
че наистина полудявах. Но онази нощ в Сингапур, когато
ситуацията беше нажежена, бях толкова уплашена и погълната
от чувствата си, че не можех да виждам ясно. Сега, когато
мъглата се беше вдигнала от очите ми, липсата му ми
причиняваше физическа болка. И тази болка не отшумяваше.
Дори ставаш по-силна.
 Отношението ми към състезанията на Карик не се беше
променило много. Всеки път, когато влизаше в болида си,
преживявах абсолютно същото. Все още наблюдавах
състезанията му по телевизията, между стените на дома ми, и
през цялото време се притеснявах за него. Единствената разлика
беше, че се чувствах отдалечена. Мислех, че когато не съм там,
безумното ми безпокойство ще бъде по-леко.
Когато онази нощ в Сингапур си тръгнах от пистата, се
прибрах направо в хотела. Опаковах си бързо нещата и си
поръчах такси до летището. Трябваше да летя до Бразилия с
прикачване в Истанбул, което щеше да отнеме доста време.
Докато бях в самолета, ми бяха звънили чичо Джон и Петра.
Получих гласови съобщения от тях. Писах и на двамата, че
чаках следващия си полет от Истанбул за Бразилия, че всичко
беше наред и че когато кацна, ще им се обадя. Написах
съобщение и на майка си. В този момент не можех да говоря с
никого за това какво преживявах.
Знаех, че се прибирах завинаги в Бразилия и бях толкова
изтощена от пътя, че когато кацнах в Сао Пауло, вече се чувствах
като изцеден лимон. Мама ме чакаше на летището. Щом я
видях, изпитах огромно облекчение. Паднах в ръцете й като
трескаво кълбо от нерви, каквато всъщност бях. Не ме попита
нищо. Просто ме прегърна, погали ме по косата и ме успокои.
Всъщност не бях говорила с майка си или с когото и да е друг
за това, което се беше случило. Майка ми знаеше само, че бях
скъсала с Карик и бях напуснала отбора.
Говорих с Петра и чичо Джон. Звъннах им през първите дни,
след като се върнах в Бразилия и вече бях изплакала очите си на
рамото на майка. Не споделих подробности. Просто им казах, че
повече не можех да бъда с Карик. Че това не беше за мен. Бях
сигурна, че и двамата знаеха истинската причина, но не
задаваха въпроси, за което им бях благодарна.
Безкрайно много пъти се извиних на чичо, за това, че го бях
изоставила непредвидено. Той ми повтаряше да спра да се
държа безразсъдно, а после ме попита кога ще се върна. Тогава
му казах, че няма да се върна.
 Не се беше опитал да ме разубеди. Не ме освободи от работа.
Просто нае временен механик, някакво момче на име Пит, който
да ме замести, докато се върна. Но можех ли?
Карик каза, че ако си тръгна от него, никога няма да тръгне
след мен. Беше сериозен. Нямаше и следа от него. Не се обади.
Не ми писа. Не че очаквах. Но може би… не знам. Не знам какво
очаквах. Но така беше правилно. Чиста раздяла.
Дали това беше направило нещата по-лесни? Не. Беше ги
направило по-трудни.
Да бъда далеч от Карик беше като да загубя част от себе си.
Нищо не можеше да ме подготви за това, че нещата ще бъдат
толкова ужасни без него. Смятах, че да живея в страх заедно с
него и състезанията беше непоносимо. Оказа се, че онова беше
детска игра в сравнение с това как се чувствах сега.
Тогава защо не можех да се върна? Защо не можех да му се
обадя и да му кажа, че съжалявам и че искам да бъдем отново
заедно? Защото нищо не се беше променило. Бях все същата. Все
още не бях достатъчно добра за него. Тръгнах си и му причиних
болка.
И той беше продължил напред. Не с някоя друга - не че
можех да знам. Но, след като си тръгнах, не можех да се
стърпявам да не търся новини за него. В началото не бяха много.
Пишеше за това, че е загубил точки. Чувствах силна вина за
това.
Няколко седмици след раздялата ни имаше и снимка, на
която Карик не изглеждаше добре. Беше сниман с баща си и
спонсорите по време на вечеря. Носеше дънки и тениска. Не
беше обръснат. Изглеждаше уморен. Изпитах болка от това, че
изглеждаше толкова зле, толкова наранен, но тъмната ми страна
изпитваше облекчение при мисълта, че все още не ме беше
забравил.
След няколко седмици видях новина, че беше набрал скорост
и заемаше челно място в американските и мексиканските
състезания. Зарадвах се за него. Вчера видях снимка, на която
беше сниман в Бразилия. Беше в Сао Пауло за предпоследния
етап от кръга. Беше на някаква вечеря, заобиколен от модели,
които изключително силно ме подразниха.
Изглеждаше добре. Вече приличаше на онзи Карик.
Усмихваше се. Беше щастлив. Когато видях снимките, усетих
удар в стомаха си, защото разбрах, че вече ме беше забравил.
Знаех, че заслужавах тази болка, но не ми ставаше по-леко от
това. Знаех, че някога щеше да се случи, но не знаех, че ще боли
толкова, когато ме забрави. И мисълта, че се намираше само на
час път от мен, правеше всичко още по трудно.
И в момента беше още по-лошо, защото отивах на вечеря в
Сао Пауло с чичо Джон, Петра и Бен. Карах към тях. Бях взела
колата на майка си, за да избегна пътуването с влак. Мама също
беше поканена, но тя вече имаше други планове. Така че щяхме
да вечеряме с чичо, преди да замине на следващия ден.
Трябваше да се срещнем в пицария „Сперанза“. Това беше
невероятно място, на което правеха изумително вкусни пици.
Опитвах се да не мисля за това как на Карик щеше да му хареса
да бъде там. Отивах да се видя с тримата. Беше страхотно да се
срещна с тях и да поговорим. Чувахме се по телефона, но не
беше същото. Липсваха ми.
Странно колко бързо се бях привързала към тях, към Петра и
Бен. С чичо Джон се познавахме отдавна. Мисля, че се дължеше
на съвместните ни пътувания. Времето, което прекарвахме
заедно, беше много повече от обичайното.
Бях решила да не питам как е Карик. По време на
разговорите ни по телефона едва се сдържах да не го
споменавам. Но имаше моменти, в които Петра споменаваше
името му. Особено в началото, след като си бях тръгнала, когато
ми разказваше как той страда за мен. Да слушам за това беше
толкова трудно. А да стоя настрана беше още по-трудно. Но аз
бях отрова за Карик. Нямаше нужда от мен в живота си. Беше
много по-добре без мен и мисля, че вече го беше разбрал.
Паркирах пред пицарията. Другите вече бяха седнали отвън.
Когато приближих, всички се обърнаха към мен. Първа до мен
се добра Петра и тя ме прегърна толкова силно, че ме остави без
дъх.
 - Дявол да те вземе! Липсваше ми!
- И ти ми липсваше, Петра – казах, чувствайки прилив на
емоции.
Отдръпна се, но ръцете й все още стояха на раменете ми и
гледаше право в лицето ми.
- Не казвам, че изглеждаш ужасно, но имаш уморен вид и
определено си отслабнала. Не че имаш какво още да сваляш.
Добре ли си?
- Всичко е наред – залъгах я с усмивката си.
Не бях добре. Знаеше го. Бях сигурна. И беше права. Бях
отслабнала. Бях от хората, които при стрес губеха апетит.
- Радвам се да те видя, Анди – прегърна ме Бен. – Без теб в
гаража не е същото.
- О, Бен, точно сега наистина те обичам – засмях се, но
всъщност се борех със сълзите си.
Веднага щом Бен ме пусна, чичо Джон ме грабна в мечешка
си прегръдка и ме повдигна от земята.
- Липсваше ми, малката. Едва те върнах обратно в живота си
и ти, дявол го взел, изчезна пак от него.
Чичо Джон рядко показваше емоциите си, но сега ги усещах
много ясно в гласа му. И щом погледнах отново към него, видях
блясъка в очите му. Отвърнах му с поглед, в който се четеше
отчаяното ми желание нещата да бъдат по-различни, аз да бъда
различна.
- Ти също ми липсваше, чичо Джон – преди да ме пусне на
земята, успях да целуна брадясалата му буза. – Но сега сме тук,
така че хайде. Нека партито започне – усмихнах се широко, като
заставих гласа си да звучи спокойно.
Петра хвана ръката ми и ме заведе до масата, на която бяха
седнали.
- И така, какво ще ни препоръчаш за пиене?
- Да пием? – усмихна се Бен. – Не сме ли тук да хапнем?
- Разбира се, да хапнем – погледна към него. – Но преди това
по важност е алкохолът – усмихна ми се, което ме накара и аз да
се засмея.
Господи, колко ми липсваха тези хора.
 Опитвах се да не мисля за това колко много ми липсваха.

- Ще ви закарам. На път ми е.
- Сигурна ли си? – попита чичо Джон.
- Разбира се. Ще е глупаво да взимате такси, щом мога да ви
закарам.
Бяхме прекарали няколко часа в пицарията, похапнахме и се
смяхме. Не бях пила нищо, защото щях да шофирам, но тримата
пиха по бира и Петра определено се беше напила.
Всички се качихме на колата ми и ги закарах до главния вход
на хотела. Слязох от колата, за да се сбогувам с приятелите си,
както подобаваше. И докато се сбогувах с Бен, го видях. Беше с
баща си и излизаше от хотела.
Сърцето ми спря при вида му. Всичко останало изчезна.
Постоянното страдание, с което се бях научила да живея, се
усили и ме остави без дъх. Затворих очи от болка, но усетих
погледа му в секундата, в която ме видя. Усещах очите му така,
сякаш беше докоснал кожата ми с ръцете си. Погледнах към
него и забелязах, че беше шокиран да ме види. Отдръпнах се от
Бен, без да спирам да следя с поглед Карик, докато вървеше към
мен. Тялото ми започна да трепери, сърцето ми биеше с пълна
сила. Спря на няколко крачки от мен. Носеше дънки и тениска с
името на отбора. Беше невероятно красив.
- Андреса…
Чух как произнася името ми, сякаш беше открил чаша вода в
пустинята и проверяваше дали това е реалност или някакъв
мираж.
- Здравей – гласът ми беше слаб.
- Ние ще те оставяме – чичо Джон ме целуна по челото. –
Скоро ще се видим, малката.
Не погледнах как те си тръгват. Не можех да откъсна очи от
Карик. И двамата стояхме и просто гледахме един към друг.
- Отивам да взема колата – каза Оуен.
 Карик кимна, но не откъсна поглед от мен. Стоях там, гледах
в очите му, чувствах се като удавник, който потъваше и после се
връщаше отново към живота.
- Как… си? – направи още една малка крачка към мен, но все
още не беше достатъчно близо.
Но когато ставаше въпрос за него, никога не беше достатъчно
близо. И това винаги е било проблем. С Карик до мен сетивата
ми се изостряха. Най-хубавото нещо в живота ни и най-
големият ми провал.
- Добре… струва ми се. Искам да кажа… не знам. А ти?
Накрая той отмести поглед от мен и го свали към земята. Чух
как издиша, преди отново да ме погледне.
- И аз… предполагам.
Ръката му потрепваше до тялото му. Изглеждаше така, сякаш
искаше да ме докосне, но и да избяга едновременно. Знаех това,
защото се чувствах по същия начин. Този момент беше най-
трудният от всички, в които сме били досега. Мислех, че денят
на нашата раздяла беше труден… кошмарен, но сегашната
ситуация, по някакъв начин беше по-лоша. Може би беше така,
защото тогава, въпреки че се карахме, разкъсвайки се на части,
той все още беше мой. Сега… бяхме само двама души, които
някога са били заедно.
- Щях да ти се обадя – прочисти гърлото си. - Трябва да
поговорим – сърцето ми подскочи - за колата ти – извади
всичкия ми въздух. – Все още е в гаража ми и си мислех… Искам
да кажа, че ако останеш тук, мога да ти я изпратя. Или ако се
върнеш у дома в Англия, мога да ти я докарам до квартирата
или можеш да си я вземеш сама. Искам да кажа, както ти е
удобно. Каквото и да решиш… просто ми кажи.
Колата на баща ми. Колата, която принадлежеше на Карик и
мен. Емоциите бяха толкова силни, че не знаех какво да
направя. Тази кола символизираше всичко, което имаше
значение в живота ми. Тя беше тази, която ни събра накрая с
Карик.
Трябваше да го забравя. Така беше правилно. Взех дълбоко
въздух и оставих далеч всичките си емоции.
 - Благодаря… много. Но не мога да взема колата. Не ми се
струва правилно, не и сега.
Веждите му се сбръчкаха и видях болката в очите му.
- Колата е твоя, Андреса. Купих я за теб – думите му, звучаха
нежно и ме удариха право в сърцето.
- Тя е ужасно скъпа, Карик. Сега, когато ние с теб… не сме
заедно, ще е грешно да бъде при мен.
Карик издиша и сбърчи нос.
- Не мога да задържа колата, Андреса – думите му звучаха
глухо и пропити със страдание. – Дори и да не ти е нужна вече,
просто… не мога да я задържа. Мога да я даря на
благотворителен търг или нещо подобно. Не знам. Само ми
кажи какво искаш и ще го направя – гледаше ме умолително, а в
думите му звучеше отчаяние, което значеше много повече.
Той не ме беше забравил?
Беше нередно да усещам искрица надежда, на която нямах
право, но въпреки това тя беше тук. Толкова отчаяно исках да
посегна и да го докосна в този момент. За да се овладея,
скръстих ръце пред себе си.
- Ще я запазя – не исках да го наранявам повече.
Вдигна поглед към мен.
- Къде да ти я докарам? Тук… или в Англия?
Все още имах квартира там. Бях я платила за цялата година.
Струваше ли ми се или усетих в гласа му надежда, че ще се
върна в Англия?
- Вероятно… най-добре да я доставиш тук.
Очите му се разшириха.
Самата аз се обвих ръце около себе си, за да се предпазя от
студа, който ме прониза. Но това не помогна, защото студът
идваше от сърцето ми.
- Моля те, не забравяй да ми пратиш сметката за доставката.
- Всичко е наред – отряза той.
Не можех да му позволя да плати. Вече беше направил
достатъчно за мен.
- Моля те, остави ме да платя доставката, Карик – помолих
тихо.
 - Господи, Андреса! – озъби се той. – Просто нека това бъде
последното шибано нещо, което правя за теб.
Раздразнението му беше разпалено от собствената му болка.
Знаех това и затова казах с тих и тъжен глас:
- Добре, Карик… Съгласна съм.
Въздухът между нас се сгъсти. Толкова неизречени неща
останаха помежду ни, че не можех да дишам. От това ме болеше
всяка частица от тялото. Пространството между нас се изпълни
със спомени, които бавно ме убиваха.
Вдигнах поглед и срещнах очите му. Тръпката, която ни
свързваше от самото начало, все още беше там. Устните му се
отвориха, сякаш искаше да каже нещо, но ревът на двигателя от
колата на Оуен го прекъсна. Откъснах очи от Карик и погледнах
към колата на Оуен.
- Трябва… да те оставям – Господи, колко много болеше,
болеше дяволски. Не исках да го пусна. Но трябваше.
Принудих краката си да тръгнат към колата.
- Радвам се, че те видях.
- Андреса… - гласът му ме принуди да се обърна, не че ми
трябваше много, за да го направя.
- Да? – в гласа ми имаше надежда. Знаех това, но нищо не
можех да направя.
- Просто… исках… - водеше борба със себе си. Беше ми трудно
да го гледам, но в същото време това ми даде някаква глупава
надежда.
Прокара ръка през косата си и издиша.
- Просто исках да ти кажа, че гаражът е празен без теб.
След това си тръгна, качи се в колата на Оуен и потеглиха.
Гледах как светлините на колата изчезваха в потока на трафика.
Подпрях ръце на колата си, вдишах дълбоко и се опитах да
успокоя сълзите, които напираха в мен. Отключих колата си и
влязох вътре. Завъртях ключа и радиото се включи, звучеше
песента на Бионсе – „Страх от самота”. И това ме разби на
хиляди парчета.
 - „Дневникът на Бриджит Джоунс“ или „Ваканцията“?
Гледах DVD-тата в ръцете на майка ми и разбрах, че не исках
да гледам нито един от тези филми. Не бях в настроение да
гледам момичешки филми. Явно бях в отвратително
настроение, както казваше майка ми. Бях така, откакто видях
Карик. А тя си мислеше, че тези филми ще ми помогнат да се
възстановя. Навих огърлицата на пръста си и казах:
- „Колите“.
- Значи „Дневникът на Бриджит Джоунс“ – усмихна ми се
сладко.
Всъщност майка ми не беше фен на „Колите“. Мисля, че за
всичките тези години я бях подлудила с това филмче. Обърна се
и сложи диска в плейъра.
- Имам предложение – каза, преди да излезе от стаята. Върна
се със скрити зад гърба си ръце. – Когато бях в града, отидох в
магазина, в който продават английска храна и никога няма да
предположиш какво имаше там – лицето й сияеше.
- Алкохол? – за това мечтаех в момента, да ми даде нещо за
пиене.
Майка ми пиеше много рядко, а още по-рядко вкъщи. Но
точно сега с удоволствие можех да удавя мъката си с една бира.
- Английски шоколад! – иззад гърба си извади голям млечен
шоколад „Кедбъри“ и още по-голям „Галакси“.
Мили боже!
 Шоколадът на Карик. Трябваше да се сдържа да не избухна в
сълзи. От всички шоколади в цялата шибана Бразилия, които
можеше да ми купи, тя беше избрала неговия шоколад. Не че
знаеше това. Изглеждаше, че боговете ми бяха ядосани или
нещо подобно.
- Знам колко много мразиш бразилския шоколад, защото го
смяташ за горчив и колко ти липсва английския, затова реших,
че това може да те разведри.
- Благодаря ти – опитах се да изляза от ситуацията. Стоварих
се по гръб на дивана и позволих на депресията да ме обземе
напълно, скрих лицето си с длан, а дългите ми крака изпълниха
цялото пространство.
Мама недоволно повдигна краката ми. Дръпнах ръката от
лицето си, за да я видя как сяда, докато държеше краката ми все
още в ръцете си. Щом седна, ги сложи в скута си.
- Усмихни се, скъпа. Не мога да те гледам тъжна.
- Усмихвам се – изкуствената ми усмивка показваше твърде
много зъби.
Погледна ме с тъга, но не ме притисна.
- Кой избираш?
Държеше две шоколадови блокчета и въобще не знаеше за
вътрешното ми страдание, свързано с този шоколад и как то
продължаваше да расте в мен. И тъй като бях мазохистка и
исках да продължа да се измъчвам, взех „Галакси“. Опитах се да
не се разплача, когато отчупих малко парче и го сложих в устата
си.
Когато шоколадът докосна езика ми, не можех да спра да
мисля за Карик и последната ни целувка. Беше преди
състезанието в Сингапур и все още можех да усетя сладкия вкус
на езика му. И сега всичко, за което можех да мисля, беше какво
би било да бъда целувана от него и обичана от него. Тялото ми
започна да страда от липсата му. И тази тежест в гърдите ми.
Някога щеше ли отмине ли тази болка?
- Не.
Какво? На глас ли го казах?
 Погледнах към майка си, но тя гледаше в телефона си. После
ме погледна.
- Съжалявам, скъпа. Леля ти Клара отново иска назаем мои
обеци. Но тя все още не ми е върнала предишните. Беше отишла
в някакъв бар, напила се и ги изгубила! – възкликна.
Засмях се, като си представих леля Клара пияна. На вратата
се позвъни. Спогледахме се.
- Чакаш ли някого? – попита ме мама.
- Не.
- Чудя се кой ли е по това време?
Можеше ли да бъде Карик?
Сърцето ми сякаш полетя, но после падна толкова бързо,
щом осъзнах, колко съм глупава. Първо не знаеше къде живея и
освен това, нямаше причина, поради която да дойде да ме види.
Минаха два дни, откакто го срещнах пред хотела и нищо не се
беше случило. Ако искаше да ме види, досега щеше да е дошъл.
- Седем часът е, мамо – усмихнах се. – И няма как да
разбереш, докато не отвориш вратата.
- Явно ще трябва да отворя вратата тогава – погледна към
мен. Взе дистанционното и спря DVD-то, повдигна краката ми и
стана от дивана.
- Погледни през шпионката, преди да отвориш – казах след
нея.
Не исках да отвори на някой убиец с брадва. Въпреки че това
можеше да не е толкова лоша идея. Той можеше да ме измъкне
от страданието ми.
Заслушах се в гласове, за да разпозная кой беше дошъл.
Чувах нисък шепот, но не можех да разбера. Тъкмо бях решила
да стана от дивана, когато в дневната влезе мама.
- Имаш гости – отстъпи встрани, за да видя Оуен Раян, който
стоеше зад нея.
- Оуен… Господин Раян, какво правите тук? – бързо се
изправих да седна и се опитах да си оправя косата с ръка, защото
много добре знаех как изглеждах. Не можех да си спомня кога за
последно бях взела душ, косата ми беше вдигната в хлабав кок,
бях облечена в стара, и износена пижама с надпис „Все още
играя с колички“.
Изглеждах странно, докато Оуен Раян стоеше тук в
страхотния си костюм на „Севил роу“. Не че беше нужно да му
правя добро впечатление. Вече не работех за него, въпреки че и
докато работех за него, не изглеждах много впечатляващо.
- Надявах се да поговоря с теб – каза ми той.
- О – погледнах към мама.
- Ще донеса нещо за пиене – каза тя. – Кафе, може би, Оуен?
- Да, благодаря – влезе в дневната, когато майка ми излезе
през коридора към кухнята.
- Нещо против да седнем? – посочи към дивана.
- Не, разбира се, че не – забравих всичките си обноски.
Бях объркана от това, че го виждах тук. И смутена, защото
Оуен беше най-близкият човек на Карик и присъствието му ме
караше да преживея болката отново. Не че болката някога беше
спирала. Настъпи неловко мълчание, защото не знаех какво го
беше накарало да дойде в къщи без предупреждение. Така че
реших да наруша мълчанието, като попитам за най-очевидната
причина.
- Всичко с Карик наред ли е?
- Да… и не.
- Не? – в гласа ми прозвуча открита паника. Изправих се от
дивана.
- Карик е добре… физически.
- О, добре. Добре. Чудесно.
- Но Карик е причината да бъда тук.
- Ясно…
Не бях сигурна, че искам да разговарям с Оуен Раян, още
повече за Карик. Може би беше тук заради колата на баща ми.
Може би беше разбрал, че Карик иска да ми остави колата и
смяташе, че беше твърде скъпа, за да ми я даде. И щеше да бъде
прав. Наистина беше скъпа.
- Преди да продължим, може ли да попитам откъде знаете
къде живея? – потърках ръце в бедрата си. – Чичо Джон ли Ви
каза?
 - Не. Не съм питал Джон, защото не искам никой да знае, че
съм идвал, за да се срещна с теб.
- Защо?
- Защото не искам Карик да разбира.
- О – пъхнах ръце под бедрата си. – Е, как ме намерихте?
- Не беше трудно. В Сантос има само едно семейство с
фамилията Уолф.
Замръзнах. И той го забеляза.
- Карик не ми е казвал за баща ти.
- Добре. Тогава… как?
- Проверих те, когато дойде да работиш за „Райбъл”… още
тогава разбрах, че синът ми се интересува от теб много повече,
не като мимолетно забавление.
Мимолетно забавление? Не вярвах на…
Оказваше се, че Оуен е знаел през цялото това време кой е
баща ми. И, честно казано, се чувствах малко ядосана за това, че
ме беше проверявал. Имах предвид кой го правеше, освен в
телевизионните шоу програми?
- Трябваше ли да ме проверявате?
- Да – не изглеждаше притеснен от факта.
- Защо? – възкликнах, леко раздразнена.
- Защото обичам сина си и съм негов мениджър. Кариерата
му в огромна степен е в ръцете ми. Знаеш как стоят нещата
около него - това, което пишат за него и за тези, с които се
среща. Особено ако момичето значи нещо за него. Това би била
взривяваща новина. Знаех, че ти означаваше много за него, така
че трябваше да разбера дали нямаш някоя тайна скрита в
килера, която би го наранила в бъдеще.
Означаваше много за Карик.
Означаваше.
- И намерихте ли?
- Не. Но вече знаеш това. Когато научих, че баща ти е Уилям
Уолф, това отвори много други проблеми за мен. Не за
кариерата на Карик. Ако не друго, това би било голяма реклама
за него. Не, интересуваше ме ти. Инцидентът с баща ти… Знаех,
че си била там, когато се е случило, Анди.. и си била толкова
малка. Това със сигурност те е белязало. А Карик прави това,
което го държи жив… Виждах предстоящите проблеми. Знаех,
че не си имала момче в живота си, с което да продължиш повече
от два месеца. Изградила си пред себе си преграда и е много
трудно да те опознае човек. А аз знам, че когато ако Карик го е
грижа за някого и го допусне близо до себе си, той го прави с
цялата си същност. Забелязах, че ти не си като него. Не си
способна на емоционална привързаност.
- Наистина не искам да говоря за това – изръмжах и обърнах
лице към стената.
- Анди… Не съм дошъл, за да те разстройвам.
- Тогава защо дойдохте? – обърнах се ядосано към него.
- Дойдох, защото това, което ти казах онази нощ в
ресторанта… беше грешка.
- Е, съвършено ясно е, че се оказахте прав. Както и
предвидихте, аз го оставих.
- Не – поклати глава. – Искам да кажа, че не бях прав, когато
казах, че е по-добре да го оставиш рано, преди да се сближи с
теб толкова силно, отколкото когато вече стане късно. Не бях
прав, защото той вече е привързан към теб… и не иска да те
пусне. Струва ми се, че и при теб е така.
- Отново ли предсказвате? – държах се като кучка, но не ми
пукаше.
Този мъж се държеше с мен като задник от мига, в който ме
срещна, а сега разбирах, че дори се беше ровил в личния ми
живот. Бях дяволски гневна.
- Заслужавам държанието ти – каза, – но не предсказвам
нищо. Видях лицето ти онази нощ, когато срещна Карик пред
хотела. Влюбена си в него и тогава разбрах, че си го отхвърлила
не от безразличие, а защото се притесняваш безгранично за него
и не можеш да го понесеш. Смяташ, че не можеш да бъдеш тази,
от която той се нуждае.
Този мъж да не би да четеше шибаните ми мисли? Или
беше някакъв скрит психолог?
 - Карик никога не е обичал нито една жена, докато не срещна
теб. И как те обича… не искаш да изпратиш всичко по дяволите.
Никога не съм виждал да се чувства толкова добре, както се
чувства, когато е с теб. И те уверявам, че той беше в по-голяма
безопасност тогава, отколкото е сега. Не може да се справи без
теб. С липсата ти до него… Познавам сина си, това го убива.
Грижа ме е какво прави с живота си, Анди. Разбира се, че се
притеснявам всеки път, щом излезе на пистата. Той е всичко,
което имам, но не мога да го спра да прави, това което харесва, а
и не искам да го правя. Вместо това, аз съм до него, за да бъда
сигурен, че ще го защитя толкова, доколкото мога. Не го дръж
далеч от себе си само защото те е страх, какво може да се случи.
Това е загуба на време. А за загубата на време аз знам всичко. Не
прави същите грешки в живота си, които направих аз. Не живей
живота си, изпълнена със съжаление. Защото съжалението
прави с хората грозни и ужасни неща, а аз не искам това нито за
теб, нито за сина си.
Всичко, на което бях способна, беше да гледам към него
зашеметена. Сега разбрах, че у Оуен Раян имаше нещо много
голямо, което едва ли някога щях да разбера.
- Ето ги – майка ми влезе с кафетата и ги сложи подноса на
масата.
- Съжалявам, но се страхувам, че трябва да тръгвам – Оуен се
изправи. – Не обърнах внимание колко късно е станало.
- О, няма проблем – отвърна майка ми. – Ще Ви изпратя.
Не можех да помръдна. Просто стоях скована на едно място.
- О, Анди… - спря и се обърна обратно. – Имам нещо, което
искам да ти върна – Оуен бръкна във вътрешния си джоб на
сакото и извади моя пропуск за Гран При.
Бях го оставила в стаята на Карик в Сингапур.
- Откъде взехте това? – мигах неразбиращо към Оуен.
Пръстите ми се увиха около връзката, когато я взех в ръцете си.
- Карик го носи със себе си, откакто ти си тръгна. Мисля, че е
време да си го вземеш обратно.
И докато майка ми изпращаше Оуен Раян аз стоях с
притисната към гърдите ръка, стиснала здраво пропуска.
 До началото на състезанието оставаше половин час.
Тридесет минути до момента, в който Карик щеше да се качи
на болида и да излезе на пистата „Аутодромо“. Крачих нервно из
всекидневната, протривайки килима под себе си. В ръцете си
държах пропуска за Гран При, галех го с пръсти и същевременно
гризях нервно нокти.
След снощната ми среща с Оуен не можех да затворя очи.
Мислите в главата ми препускаха от една в друга в търсене на
решение.
Исках ли да видя Карик? Разбира се, че исках. Исках го
повече от всичко друго на света.
Но не знаех дали можех да му дам това, от което се
нуждаеше, можех ли да бъда тази, която заслужаваше. Именно
тези мисли ме спираха да не тръгна към Сао Пауло. Майка ми
влетя в дневната и спря на място.
- Добре. Достатъчно, Андреса. Трябва да отидеш да го видиш.
Сведох поглед и разклатих глава.
- Не мисля, че мога.
- Ще го направиш.
Бързо вдигнах очи и срещнах погледа й. В тях видях
решителността, която не виждах често.
- Няма да стоя тук и да те гледам как се измъчваш. А и
достатъчно дълго стоях настрана, без да кажа нищо, защото не
исках да се намесвам, но е ясно, че трябваше да го направя в
самото начало. Спри да правиш дупка в килима от вървене и
отивай при него – мама постави ключовете от колата си в ръката
ми. – Вземи и тръгвай към Сао Пауло по най-бързия начин, но
не прекалено бързо, така че да си в безопасност.
Отговорих й с някакво подобие на смях, докато сълзи
изпълваха очите ми. Гласът ми беше слаб, докато изричах:
- Аз… страхувам се, мамо.
- О, скъпа – сложи ръце на лицето ми. – Няма от какво да се
страхуваш.
Засмях се нервно.
- Само ако това беше вярно. Има толкова много причини да
се страхувам. Затова мислех, че ако намеря начин да спра да го
обичам, всичко ще бъде много по-лесно.
- Не мисля, че си сериозна. Просто търсиш лесен изход, но
любовта не е лесна. Трябва да се трудиш за нея, а понякога дори
да се бориш за нея.
Когато й зададох следващия въпрос, я погледнах в очите:
- Ако можеше да изключиш чувствата си към татко, да спреш
да го обичаш още в началото, щеше ли да го направиш?
- Нито за секунда – отговори без колебание. – И не искам да
си представям какъв би бил животът ми, без да обичам баща ти.
Единственото, което знам, е, че без него животът ми нямаше да
струва… – Чух всичко, което ти каза Оуен. Може и да беше
малко, но той беше прав. Толкова съм ядосана на себе си.
Очите ми се разшириха.
- Защо?
- Защото аз трябваше да съм тази, която изрича думите,
които снощи ти каза Оуен. Аз трябваше да видя какво се случва с
теб. Ти винаги си била толкова силна, толкова уверена в
решенията си, затова те оставих да правиш каквото решиш, а не
биваше. Трябваше да те притисна да говориш с мен. Знаех, че те
боли, но не осъзнавах колко силно и не знаех, че си оставила
Карик, защото се страхуваш, че ще се повтори това с баща ти.
Когато спомена баща ми, сълзите започнаха да се спускат по
бузите ми. Майка ми уви ръце около мен, а гласът й трябваше да
ме успокои:
 - Андреса, всеки път, в който баща ти се качваше в онази
кола, за да се състезава, сърцето ми спираше да бие до момента,
в който се връщаше при мен на сигурно място и беше така до
деня, в който не се върна. Но това не означава, че бих се
отказала от дори едничка възможност да бъдем заедно – тя се
отпусна назад, загледана в лицето ми. – Баща ти ми даде един от
най-големите подаръци в света – теб. И не само това, той ми
даде цял живот, изпълнен с любов в тези петнадесет години,
които имахме заедно. Бих предпочела да имам това, отколкото
нищо. Не съжалявам за нищо. Отне ми много време, за да
свикна със загубата му, но животът е такъв, какъвто е. Не можем
да го контролираме, както и ти не можеш да контролираш
факта, че си влюбена в Карик. Разбира се, че ще се притесняваш
за него, но това ще бъде така, независимо дали си с него или не.
Няма ли да бъде по-хубаво да бъдеш с него, да споделиш живота
и спомените си с него? Приеми доброто и лошото. Научи се да
живееш със страховете си. Защото да бъдеш с него… да имаш
хубавите моменти прави лошите много по-лесни за понасяне –
усмихна се нежно тя. – И знаеш, че ако баща ти можеше да
избере мъж за теб, щеше да бъде мъж като Карик – тя прибра
един кичур коса зад ухото ми. – Този живот – със състезанията –
е в кръвта ти, както и в тази на Карик. Затова отиди и си върни
мъжа, когото обичаш. Поправи нещата и после го доведи тук,
защото искам да се запозная с мъжа, който плени сърцето на
малкото ми момиченце.

- Deixar da fodendo modo! – извиках, докато натисках

клаксона на идиота, който караше като шибан охлюв пред мен.
Накратко му бях казала да се разкара от пътя ми, но не толкова
любезно.
Знам, бях нетърпелива и крещях на непознати, но не можех
да се сдържам. Трябваше да стигна до Аутодромо. Трябваше да
видя Карик. Не знаех точно какво щях да му кажа, само знаех, че
трябва да знае какво чувствам – че го обичам и че за мен няма
живот без него. Трябваше да спра да се страхувам от бъдещето и
да започна да живея за момента. И ако трябваше да крещя на
непознати, за да стигна до него по-бързо, то точно това щях да
направя.
Очите ми продължаваха бързо да се стрелват към часовника
на таблото. Състезанието щеше да започне всеки момент.
Нямаше да успея да стигна, преди да свърши, но това нямаше
значение. Просто трябваше да отида.
- Най-накрая! – изсумтях, когато колата се отмести и ми
позволи да премина.
Превключих на трета и натиснах педала на газта докрай, за
да набера скорост и превключих на пета. После чух
предупреждението на майка ми: „Карай внимателно“.
Притеснявах се, че Карик се състезава, но самата аз в момента
карах бързо, за да отида при него. Трябваше да се успокоя,
защото можеха да ме спрат полицаите, ако не внимавах.
Отпуснах крака си от педала, точно когато на стереото
започна „Да се върна към Декември“ и проклех наум майка ми,
че слуша Тейлър Суйфт в колата.
Сериозно ли, мамо?
Защото Тейлър пееше как съжалява за онази нощ, как й се
иска да може да върне времето и да промени всичко… за да го
накара да се влюби в нея отново.
Кракът ми отново се притисна в педала и започнах да се
движа с по-висока от преди малко скорост, право напред по пътя
към Сао Пауло и към Карик. Майка ми и Тейлър Суйфт щяха да
са виновни, ако ме глобяха за превишена скорост.

Бавно спрях на паркинга на „Аутодромо”. Излязох от колата с

пропуска в ръка и побягнах към входа. Когато влязох, попитах
охраната в кой бокс е Райбел и той ме насочи. Продължих да
тичам, докато не стигнах залата, тогава видях на екраните, че
състезанието все още беше в ход. Краката ми започнаха да
забавят, сърцето ми беше по-бързо, когато видях името на
Карик най-горе в списъка. Отново забързах ход към входа на
бокса. Не бях много далеч от Райбел, когато страшни мисли
преминаха през ума ми и почти ме спряха.
А ако той не искаше да ме види? Знаех, че не беше там в
момента, но не исках да му устройвам засада пред всички. Може
би трябваше да остана тук, отзад, и да гледам състезанието,
докато свърши.
Престани да се държиш като страхливка, Анди, и закарай
задника си в бокса веднага!
Заставих краката си да помръднат отново и направих само
две крачки, когато чух колективните викове „О, Боже“ и „Не“ от
група хора, които гледаха състезанието в залата. И знаех. Просто
знаех.
Сърцето ми спря. Нека не е Карик! Моля те, нека не е той!
Завъртях се към екрана и очите ми се срещнаха с гледката на
разбития на парчета болид на пистата, от чиято задна част
излизаха пламъци. И се върнах четиринадесет години назад. Не!
Не исках да гледам повече! И започнах да бягам – към Карик.
Сърцето и умът ми препускаха по-бързо от краката.
Моля те, нека не е той! Моля те, нека не е той!
Стигнах бокса на Райбел и влетях през вратата. Целият отбор
беше там, всички гледаха екраните, но никой не говореше.
- Кажете ми, че не е той! – изкрещях думите в сляпа паника.
Всички в стаята се обърнаха към мен.
- Кажете ми, че не е той! – извиках отново.
- Анди, всичко е наред – каза Бен и тръгна към мен. – Не е
Карик. Той е добре.
Едва не паднах на земята от облекчение. Беше неописуемо,
никога не бях изпитвала подобно успокоение.
- Не е той? – едва дишах, сложих ръка на гърдите си и се
опитах да успокоя препускащото си сърце.
- Не, той е добре. Напълно добре – сложи ръце на раменете
ми Бен, за да ме задържи на крака.
 - Слава Богу – повдигнах очи към него. – Тогава кой е?
Очите му помръкнаха и стомахът ми се сви.
- Леандро Силва.
- О, Боже! Не! Как е той?
- Никой не знае – поклати глава той. – Успяха да го изкарат
от болида. Медицинският екип е с него… но не изглежда добре.
Как беше възможно да обичам и мразя този спорт еднакво
силно?
Мразех това, че отнемаше такива чудесни хора от нас, но
обичах мъжа, който го обичаше повече от всичко. Очите ми се
вдигнаха към Оуен, който вървеше към нас.
- Спират състезанието – каза той на Бен.
Видях шокираното изражение на Бен, което беше също като
моето. Трябва да е много сериозно, ако спират състезанието.
- Трябва да махнах болида от пистата. Хеликоптер ще кацне,
за да отведе Леандро в болницата. Трябва да се приземи на
пистата, защото не могат да го преместят.
- Състезанието… кога ще стартира отново? – попитах Оуен.
Той погледна за кратко към мен и после отново към Бен.
- Няма. Спират го от почит към Леандро, все пак това е
родният му дом. Няма да бъде правилно да продължат… не и
докато не разберат дали ще оцелее.
О, Боже!
Сърцето ми се сви от мъка. Рядко спираха състезанията.
Знаех само за няколко и едно от тях беше в деня, в който загина
баща ми.
О, Господи… горкият Леандро… а семейството му?
Знаех точно през какво ще преминат, защото бях преживяла
същото. Сърцето и молитвите ми бяха с тях. Но изпитвах и вина,
защото въпреки мъката, която чувствах заради нещастието на
Леандро и семейството му, изпитвах и облекчение, че не беше
Карик този, когото пренасяха с хеликоптер.
- Карик ще бъде скоро тук, затова подготви екипа – каза на
Бен Оуен.
- Веднага – тръгна през бокса Бен с печално изражение.
 Когато нещо такова се случеше… дори да не беше от твоя
екип, го усещаш с цялото си същество.
- Значи дойде.
- Не мислеше, че ще го направя ли? – обърнах се към Оуен.
- Надявах се, заради Карик. Вярваш или не аз не знам всичко,
Анди.
Усмихна ми се половинчато, преди да се върне на пулта,
където седеше чичо Джон. Говореше в микрофона си, вероятно
на Карик, но погледна към мен и мило се усмихна. Видях тъгата
в очите му и знаех, че мислеше за баща ми.
Когато чух ръмженето на двигателя на Карик, докато
спираше болида си в питстопа, краката ми започнаха да
треперят и сърцето ми биеше два пъти по-бързо. Не знаех как
стоя изправена в момента. Страхувах се от реакцията му, когато
ме видеше. Особено със случилото се на пистата, сигурно бях
последният човек, когото искаше да види.
Държах сърцето си в шепи, готова да му го дам. Надявах се да
не го отхвърли… да не ме отхвърли. Защото след начина, по
който се бях отнесла с него, заслужавах точно това.
Гледах как Бен свали волана и разкопча коланите. После
Карик излезе от кокпита, а на мен все повече ми призляваше.
Стомахът ми се преобръщаше, ръцете ми трепереха, докато ги
свивах и разпусках до бедрата си.
Карик беше с гръб към мен и все още не ме беше видял. Не
можех да помръдна, бях замръзнала на място. Той свали каската
си, а после и бонето и разроши мократа си от потта коса.
Толкова исках да го докосна.
После се обърна и очите му срещнаха моите. Видях
изненадата в тях. Имах чувството, че чаках цяла вечност, а
реално бяха секунди, за да видя реакцията му. Нищо.
След като шокът премина, очите му станаха безизразни.
Просто стоеше там, гледаше ме и чакаше.
Това е! Хайде, Анди!
Тръгнах към него, всичко и всички изчезнаха и остана само
той. Винаги е бил само той. От мига, в който го видях в Райбел,
винаги е бил само той пред очите и в ума ми.
 Без да откъсва поглед от мен, Карик остави каската върху
болида. Не спрях да вървя, докато не ни делеше метър
разстояние. И сега бях тук, пред него. От нерви тялото ми се
тресеше, мислите ми се лутаха объркани.
- Здравей – казах тихо. Виждах го така близо до мен, но аз
разбирах колко далече всъщност беше той и това ми
причиняваше мъка. Очите ми се изпълниха със сълзи.
Примигнах и една сълза се спусна от ъгъла на окото ми. Бързо я
избърсах с пръсти.
Погледът му следеше ръката ми, преди да се върне отново
към моя, но не каза нищо. Само ме гледаше предпазливо. Но
после зад тази предпазливост видях мъничка искра, която ме
накара да се почувствам малко по-добре. Поех си дълбоко дъх,
за да събера смелост и облизах сухите си устни.
- Добре ли си? – исках да се уверя, че се чувстваше добре след
това, което се беше случило с Леандро. Първо това, после щяхме
да говорим за мен и него.
- Не съм сигурен.
- Защо?
- Защото не знам защо си дошла.
О…
Въздъхнах, за да се овладея.
- Тук съм, защото… исках… не… имах нужда да те видя…
защото аз… - заеквах и се колебаех. Провалях всичко.
Отдръпнах очи встрани и поех поредната порция въздух,
преди отново да го погледна и да се опитам да му кажа с очи
всичко, което чувствах.
- Дойдох, защото имах нужда да ти кажа, че… те обичам. И
съжалявам. И те обичам.
- Съжаляваш за какво? – каза той безизразно. – Че ме
обичаш?
- Не! – бързо отговорих. – Съжалявам за всичко… че те
напуснах. Никога не бих съжалявала, че те обичам. Ти си най-
хубавото нещо, което ми се е случвало.
Очите и лицето му все още бяха абсолютно безизразни и
знаех, че думите ми не бяха достатъчни. Трябваше да му дам
повече, да кажа повече. Просто не знаех какво.
Защо не можех да изразявам чувствата си?
Гърлото ми се сви, когато отчаянието взе превес и избухнах в
сълзи. Не ми пукаше, че хората ни гледаха. Единственото, което
ме интересуваше, беше, че провалях последния шанс да си го
върна.
- Това беше провал… - прошепнах през сълзи.
- Мисля, че се справяш добре.
Едва бях осъзнала думите му, когато усетих дланите му по
лицето си. Целуваше ме, крадеше дъха ми, който с удоволствие
му давах. Увих ръце около врата му, а целувките му ставаха по-
дълбоки и жадни, докато притискаше тялото ми в своето. Да
усетя устните му, тялото му ме разби на малки парченца, които
той бавно събираше заедно, преди да се почувствам по-цяла,
откогато и да било.
- Обичам те – изхлипах в устните му. – Съжалявам, че си
тръгнах. Просто… обичам те толкова много, Карик.
Като обгръщаше лицето ми с длани, той изтриваше сълзите
ми с палци.
- Аз също те обичам, малката.
От това се разплаках още повече. Погледна ме в очите и каза:
- Искаш ли да се измъкнем от тук?
Веднага си спомних за Барселона и първият път, когато
заспахме заедно.
Преглътнах хлипане, а на лицето ми се появи бледо подобие
на усмивка.
- Това подвеждащ въпрос ли е?
- Ето го моето момиче.
После той се усмихна толкова красиво, че в стомаха ми
полетяха хиляди пеперуди.
Целуна ме още веднъж, после хвана ръката ми и ме преведе
през целия бокс, без да каже на никого и дума.
Когато излязохме през вратата и стигнахме до стълбите на
стаята за пилоти, той каза:
- Чакай тук. Не мърдай.
 Целуна ме бързо и хукна нагоре по стълбите, като ги
изкачваше през една. Преди да успея да се опомня, той вече
тичаше надолу.
- Ключа от стаята – пусна го в джоба на гащеризона си,
заедно с портфейла и телефона си. Сложи бейзболната си
шапка, която беше в другата му ръка.
Хвана ме и минахме през още една врата. Когато излязохме
от бокса, пресякохме бързо залата и се насочихме към главния
изход.
- Имаш ли кола?
- На майка ми – извадих ключа от джоба си и му го подадох.
Той го взе.
- Аз ще карам. По-бърз съм от теб.
Тогава трябваше да го пусна, за да се качим в колата на майка
ми. Но само миг, след като вече бяхме вътре, той ме сграбчи за
врата и остави на устните ми най-нежната целувка, лишавайки
ме от въздух и оставяйки ме изгаряща от желание. Запали
двигателя и излетя от паркинга. През целия път до хотела не
пусна ръката ми. За щастие, хотелът не беше много далеч от
„Аутодромо“, затова съвсем скоро спряхме пред него и слязохме
от колата. На тротоара отново се хванахме за ръце. Когато
влязохме в хотела, той хвърли ключовете към портиера.
- Паркирай я.
Вече бяхме в асансьора. Карик натисна бутона за етажа си. Не
можех да дочакам вратите да се затворят, за да го докосна по
начина, по който исках. Но явно боговете не бяха с нас, защото
пред асансьора се появи мъж, който искаше да се качи в него.
Когато Карик проговори, прозвуча като ниско ръмжане.
- Ако не се качиш сега в асансьора, ще ти дам всичко, което
имам в портмонето си.
Погледнах към Карик шокирано, но той дори не ме погледна.
Гледаше към мъжа. Тогава и аз се обърнах към човека, за да
разбера, какво ще направи. Оказа се, че е англичанин. Около
четиридесетгодишен, в строг черен костюм. Лека усмивка
докосна устните му.
 - Вие сте Карик Раян, нали? – не беше въпрос. Знаеше, че е
Карик.
- Мхм.
Вратите започнаха да се затварят, но мъжът ги спря с крак.
- Детето ми е Ваш голям почитател. Може ли да ми дадете
автограф за него? – подаде вестника, който държеше под
мишницата си. – Направете го и ще ви оставя намира.
Чух смеха на Карик, а мъжът подаде вестника. Беше отворен
на спортната страница, където видях снимка на Карик.
- Имате ли писалка? – попита го Карик.
- Да – извади от джоба на сакото си и го подаде на Карик.
Подпрял вестника на стената на асансьора, Карик бързо се
разписа върху своя образ и върна химикала и вестника обратно
на мъжа.
- Благодаря – каза му костюмираният мъж, който направи
крачка назад. – Детето ми ще бъде ужасно щастливо. Няма да
ми се сърди със седмици.
Карик се засмя тихо.
- Е, дай му и това, за да не ти се сърди месеци – свали
бейзболната си шапка от главата си и я подаде на костюмирания
мъж.
- Това е страхотно – удари шапката на Карик в ръката си. –
Благодаря Ви много. И се насладете на останалата част от деня.
- О, това е и намерението ми – тихо промърмори Карик и
натисна копчето на асансьора.
Вратите се затвориха и най-накрая потеглихме нагоре.
- Много мило от твоя страна да му дадеш шапката си.
Карик обърна лице към мен. Очите му блестяха и от това
разтрепери всичко в мен.
- Аз не съм мил, Андреса. Аз съм твърд. Наистина много
твърд.
Взе ръката ми и я притисна към ерекцията си, от което ми
стана трудно да дишам, а бикините ми се намокриха. Завъртя се
целия към мен и ме притисна силно към стената на асансьора.
Сложи ръце от двете страни на главата ми, приближи лицето си
до моето и почти докосна устните ми със своите. Дъхът му
погъделичка кожата ми. Тялото ми трепереше от желание и
изведнъж дъхът ми спря.
- Не мога да повярвам, че предложи пари на този мъж, за да
не се качи в асансьора.
Обви едната си ръка около талията ми и ме притисна силно
към бедрата си.
- Не съм бил в теб цели два шибани месеца. Бих направил
всичко, за да ускоря момента, в който ще усетя това.
Нямах възможност да му отговоря, защото думите ми бяха
погълнати от горещата му целувка.
Целувките ни беше отчаяни и жадни. Ръцете му бяха в косата
ми, издърпа главата ми назад, за да получи по-лесен достъп до
устата ми и да плъзне езика си в нея.
Пръстите ми се заплетоха в немирните му къдрици и
издърпах кичурите му, когато буквално се изкачих върху него,
за да го усетя още по-близо. Два месеца един без друг, излети в
една единствена целувка. Но ние бяхме разделени задълго. Не
бяхме говорили откровено за нищо и трябваше да поговорим,
преди да мислим за секс. Отдръпнах се задъхана.
- Карик… може би първо трябва да поговорим.
Той вдигна вежди.
- О, за какво, по дяволите, трябва да говорим?
- За нас. За времето, през което не бяхме заедно.
- Била си с друг мъж?!
- Не! – ахнах, наранена, че ми задаваше този въпрос. След
това сърцето ми натежа, защото не бях и помисляла, че може да
е имал друга жена. – А… ти?
- Не.
Издишах облекчено.
- Обичаш ме, нали?
Взирах се в очите му.
- Знаеш, че е така, скъпи.
- И аз те обичам, безумно и от цялата си душа и това е всичко,
което трябва да знаем сега. Разговорът може да почака. Точно
сега ще ти покажа колко дълбоко мога да те обичам, а именно с
моя пенис в теб.
 - Толкова си романтичен – ухилих се, а ръцете му се плъзнаха
от косата ми надолу и покриха врата ми.
- Знам, скъпа – дари ме със своята секси усмивка.
- И трябва да знаеш, че не просто те обичам, Карик –
приближих устните си, така че между двама ни остана само
малко пространство въздух. – Влюбена съм в теб.
Той изръмжа, целувайки ме отново, жадно, поглъщащо.
Асансьорът оповести, че сме стигнали. Карик ме повдигна, а аз
инстинктивно обвих крака около кръста му. Изнесе ме от
асансьора и тръгна по коридора. Отключи вратата на
апартамента си, влязохме и се озовахме в спалнята му. Пусна ме
нежно на леглото си. Остави ме задъхана и развълнувана,
застана пред леглото и хвърли обувките си и свали гащеризона.
Не исках да изоставам в тази надпревара, затова бързо свалих
обувките и дрехите си. И двамата бяхме голи, когато се наведе
над мен – тяло в тяло. Изгарях като от треска. Нямаше нужда от
любовна игра. И двамата бяхме повече от готови, защото беше
минало твърде дълго време. Ръцете му приковаха моите над
главата ми, когато проникна в мен.
- Карик! – извиках и затворих очи, потопена в усещанията си
към него.
- По дяволите – изръмжа и застина в мен.
Отворих очи, за да го погледна. В погледа му имаше ярост, а
изражението му беше сурово и напрегнато.
- Никога повече, Андреса. Няма да се примиря с липсата ти
никога вече!
- Няма да е необходимо – шепнех и преглътнах трудно,
заради сгушилата се в гърлото ми емоция.
- А сега ми кажи, че ме обичаш, докато те чукам.
- Обичам те.
Излезе от мен и проникна с невероятна сила.
- Отново.
- Обичам те! – крещях.
Устните му притиснаха моите, целувайки ме болезнено
жадно, като излизаше и потъваше в мен с отчаяние,
настойчивост и мощ.
 - Повече… никога… мамка му… не ме.. оставяй – дишането му
беше трудно. Притисна чело в моето.
- Няма. Обещавам – усещането и осъзнаването на болката,
която му бях причинила накара сълзи да изпълнят очите ми. Те
потекоха от ъгълчетата и тогава ме разтърси риданието.
Карик спря и излезе от мен, когато видя сълзите ми.
Безпокойство заля очите му.
- Господи, Андреса, какво не е наред. Нараних ли те?
- Не – докоснах лицето му с ръка, за да го успокоя. – Не си ме
наранил. Просто толкова… толкова съжалявам, че ти причиних
болка.
- Ш-ш-ш, скъпа – извърна лице, за да целуне дланите ми. –
Не плачи. Сега си тук, само това има значение – избърса сълзите
ми и ме целуна нежно. – Обичам те, Андреса – отново влезе в
мен, но този път бавно. – Обичам те толкова много.
Не откъсвахме очи през цялото време, докато правихме
любов. Дори когато оргазмите ни преминаваха през нас и се
сблъскваха почти с ярост и всичко стигаше до ръба на това,
което можехме да понесем, ние не откъсвахме погледите си един
от друг.
Когато се успокоихме малко, той обви с ръце лицето ми и ме
целуна нежно и чувствено. След това се изплъзна от мен и легна
на една страна. Обърна ме с лице към себе си и сложи крака ми
върху бедрото си.
- След малко ще те почистя – каза. – Но сега имам нужда да
бъда с теб.
- Аз също се нуждая да бъда с теб – дори не можех да си
представя да се разделим отново.
Взираше се в очите ми. Наблюдавах го как вдиша дълбоко, а
после издиша.
- Виж, в асансьора ми каза, че трябва да поговорим, но не
искам да разваляме всичко това. Искам да кажа, миналото си е в
миналото. Времето без теб беше най-трудното шибано нещо,
което съм преживявал. Това бяха най-ужасните два месеца в
шибания ми живот. Исках да дойда при теб толкова пъти. Дори
не мога да преброя колко пъти държах телефона в ръката си,
готов да ти се обадя. Веднъж дори бях на летището с билет в
ръка, готов да дойда в Бразилия и да те моля да се върнеш при
мен, но разбрах, че ако го направя, тогава отношенията ни
никога няма да се оправят. Трябваше да се върнеш сама при
мен. Изпитвах нужда да го направиш, за да разбера, че искаш да
бъдеш с мен. Че чувствата ти са толкова силни, колкото и моите.
Можех да разбера, че ме обичаш само ако се върнеш сама. Но
кълна се в Господ, Андреса, ако ме оставиш отново, дяволите да
ме вземат, ще те преследвам до края на дните си, ако е
необходимо. Никога вече няма да бъда без теб.
Докоснах с пръсти бузата му, а в очите ми отново се появиха
сълзи.
- Никога няма да ти се наложи да ме преследваш. Никъде
няма да ходя, кълна се. Съжалявам, че те нараних, че позволих
на страхът ми да надделее. Но… трябва да знаеш, че няма да е
лесно. Страховете ми, свързани със състезанията… те не са
изчезнали. Все още са с мен. Просто най-накрая осъзнах, че не
мога да бъда без теб, без значение дали се страхувам или не.
Така че сега ще намеря начин да живея с тях. И ще го открия –
обещах му.
Хвана лицето ми, а палецът му докосна устните ми.
- Ще намерим решението заедно. Ние сме екип, скъпа.
Никога не забравяй това.
„Ние сме екип“ – хареса ми как звучеше това. Усмихнах се,
когато притисна устни в моите, дарявайки ме с най-нежната
целувка.
- Ти и аз, скъпа. Ако трябва да преодолееш нещо, ще го
направим заедно. Съгласна?
- Съгласна – усмихнах се отново, преди да заровя пръсти в
косата му и да целуна устните му. Нежно прошепнах в тях. -
Отбор Раян и Амаро, завинаги.
 Тук бяхме за последното състезание от сезона.
За да вземе титлата, Карик трябваше да спечели
състезанието. Беше на първа позиция, тъй като на
квалификациите се беше класирал първи, но всички зависеше
от днешния ден.
Притеснявах се за него. Заради състезанието. Но се справях.
Някак си. Добре, бях уплашена до смърт. Но правех всичко по
силите си, за да се контролирам. Нямаше да се предам.
Днес не работех. Карик не ми позволи. Не знаех дали беше
хубаво или не, но той ми каза да оставя Пийт да завърши
подготовката за състезанието, така че да не се притеснявам за
техническия преглед на болида. Каза ми, че иска да се отпусна.
Е, доколкото това беше възможно.
Когато приключи последното състезание, щяхме да се
приберем вкъщи в Англия и да започна да посещавам терапевт,
който да ми помогне да се справя с проблемите си, свързани със
състезанията. Ако исках да бъда с него, трябваше да се науча да
се справям.
Посещението при терапевт беше идея на Карик и аз се
съгласих с него. Каза, че ще идва с мен на сесиите. Каза, че ако
можеше да разбере страховете ми по-добре, щеше знае как да се
справя с тях, ако нещата отново излезеха от контрол.
Не бях сигурна какво да мисля за тази намеса в личния ми
живот, но предполагах, че не можех да се оплаквам, защото го
правеше Карик. Колкото и странно да беше, чувствах
облекчение. Бях спокойна заради това, че той знаеше колко
дълбок беше проблемът ми и защо си бях тръгнала от него.
Искаше ми се, да му бях казала по-рано, за да не губим тези
два месеца. Всички ние правехме неща, без да помислим. Но
сега всичко беше минало и всичко между нас беше страхотно,
прекрасно. Разговаряхме много. И прекарвахме много време в
леглото. Сдобряването определено беше забавно.
Докато все още бяхме в Бразилия, Карик се беше запознал с
майка ми и те се разбираха превъзходно. Бяхме вечеряли
заедно: аз, Карик, майка ми, чичо Джон и Оуен. Вечерта беше
минала чудесно. Оуен се държеше много по-мило, което беше
добър знак. Най-накрая ми се довери, що се отнасяше за Карик,
а това значеше много. Под твърдата му външна обвивка се
криеше добър човек, който обичаше сина си, така както всеки
баща трябваше да обича своето дете.
Чух обявяването на началото на днешното състезание. До
излизането на Карик оставаше малко време. Сърцето ми
започна да бие малко по-бързо, така че си поех дълбоко въздух,
за да се успокоя.
В днешния списък с участници на Формула 1 не участваше
един човек – Леандро. За щастие, беше оцелял след
катастрофата, но беше на косъм и щеше да го няма известно
време. Имаше много наранявания по тялото, вътрешни
кръвоизливи, но беше успял да се пребори и се подобряваше. Не
бях сигурна дали щеше да се състезава отново. Заради него се
надявах да може да го направи. С Карик го бяхме посетили в
болницата. Леандро изобщо не приличаше на себе си, но все
така се шегуваше, което беше добър знак.
Карик говореше с Бен от другата стана на бокса, а аз го
наблюдавах. Добре де, гледах задника му. Наистина беше хубав.
Карик се обърна и ме хвана, че го зяпам. На лицето му се появи
усмивка, която накара бузите ми да се изчервят. Но продължих
играта и го погледнах дръзко. Карик остави Бен и тръгна към
мен.
- Оценяваш стоката? – сложи ръце на кръста ми.
- Може би. Стоката е хубава.
 Той ме погледна обидено.
- Само хубава?
- Добре, това е най-хубавата стока на света. Така по-добре ли
е?
- Много по-добре – усмихна се. Отмести косата от лицето ми
и каза малко по-тихо: – Добре ли си?
- Малко се страхувам. Обявяването ме уплаши, но се справям
– отговорих честно.
Дадох му обещание, че винаги щях да бъда честна с него,
независимо от всичко и имах намерение да спазя това
обещание.
- Помниш ли какво говорихме?
- Ако започна да се паникьосвам, трябва да седна, да поема
дъх и да пия малко вода. Да не бягам. Оставам на място и чакам
да се върнеш.
Краищата на устните му се повдигнаха и стисна талията ми.
- Петра ще бъде с теб, нали?
- Мхм, тя е моят бодигард.
Погледнах го и той въздъхна. Карик помоли Петра да остане
с мен по време на състезанието. Заради това се бях ядосала
малко, не че не харесвах присъствието на Петра, просто не ми
беше нужна детегледачка.
- Просто не искам да оставаш сама.
- Знам. Всичко е наред. Разбирам – притиснах ръце към
гърдите му. – Оценявам загрижеността ти. Добре, ако тя е тук,
няма да бъда сама.
Той се намръщи.
- Скъпа, ти никога не си сама. Ако трябва да чуеш гласа ми,
отиди при Джон и баща ми и можеш да сложиш слушалките.
Става ли?
- Добре – усмихнах се.
Отвърна ми с усмивка, а след това ме целуна. По устните му
усетих вкуса на неговия ритуал преди състезание – шоколад
Галакси. Колко сладко.
- Сладък си – изръмжах в устните му. – Шоколад… ммм...
 - Шоколадовата целувка Карик – целуна ме повторно, като
ми даде възможност да го вкуса отново.
- Хм-м… харесва ми.
- И на мен. Много.
- Деца, стига с тези целувки!
Откъснах се от Карик и видях Петра.
- Завист? – глупаво се усмихнах.
- Аха. Тотална. Наистина имам нужда от мъж – въздъхна
изкуствено преувеличено. – Сега къш – каза на Карик. – Искам
малко време с моето момиче. Тя и така е с теб.
Отново погледнах към Карик и докоснах лицето ми.
- Късмет.
- Благодаря, но не ми е нужен, скъпа. Карик Раян – богът на
пистата, помниш ли? – намигна предизвикателно. – Ще се
видим скоро, скъпа.
Последна целувка и тръгна. Седнах на стола до Петра и
наблюдавах как слага каската си и се качва в кокпита. Бен
закопча коланите му. После Карик излезе на пистата, а аз
почувствах сърцето ми как ускорява ритъма си. Протегнах се за
ръката на Петра.
- Просто загрява гумите. Всичко ще бъде наред, Анди – каза
тихо. – Щом спечели състезанието, ще се върнете в хотела и ще
си организирате секс маратон.
Думите й ме накараха да се засмея. Обърнах се и я погледнах,
а тя ми се усмихна.
- Радвам се, че си тук, Пет – стиснах ръката й.
- Да, аз също.

- Той приближава! Досегашният шампион е на финалната

линия, решен да занесе златото у дома!
Изправих се на крака, когато чух гласа от говорителите.
Сърцето ми заби лудо, когато осъзнах, че Карик беше почти
стигнал до финалната линия.
 Давай, скъпи! Ти можеш. Върни се при мен невредим!
През последния час ми беше трудно – не че стилът на каране
на Карик не беше безупречен. Беше точно такъв. Но сега виждах
как намалява разстоянието между него и шахматния флаг и
сърцето ми се беше качило в гърлото от вълнение, нервност и
необходимостта да го усетя. Флагът беше пуснат.
Той победи.
Да!
Целият екип беше на крака, радваха се и се прегръщаха. С
Петра скачахме и крещяхме. Но нямаше да бъда напълно
спокойна, докато не той дойдеше при мен и не го прегърнех.
Погледът ми се насочи към пит стопа в очакване на момента,
в който щеше да пристигне. И когато видях болидът му да влиза,
побягнах към него през целия бокс. Едва беше излязъл от
болида и скочих в обятията му. Дори не беше свалил шлема си,
но трябваше да го прегърна. Трябваше да си усетя, че е
реален. Той беше тук, той беше мой. Отметнах назад глава и го
целунах по визьора на каската. Усетих дълбокия смях от гърдите
му.
Като пусна талията ми, махна коланите и издърпа каската си.
Бонето от главата му свалих аз.
Косата му беше прилепнала към главата му. Мисля, че
никога не беше изглеждал по-невероятно от този момент.
Прокарах пръсти през косата му и я разроших. В очите му
светеше победоносен блясък.
- Ти си тук – каза с усмивка.
Наклоних глава.
- Съмняваше ли се?
- Ха, нито за минута.
- Добре – усмихнах се. – Защото, Карик, аз винаги ще бъда
тук и ще те чакам.
- А аз винаги ще се връщам при теб, скъпа – каза тихо той.
С пръсти докоснах устните му и ги прокарах по тях.
- Значи, победи, а?
- Направих го.
- Шампион отново.
 - Мхм.
- Скоро се качваш на подиума. Купата. Пръскането с
шампанско.
Той обичаше всичко това.
- Голяма работа – сви рамене.
- Голяма работа ли? – погледнах го изненадана.
- Да, нищо особено – носът му се притисна към моя. –
Подиумът може да почака, защото голямата награда на живота
ми е тук, в ръцете ми.
Той ме целуна, а аз не исках никога да спира.
 КАРИК
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
Отворих вратата на гаража и видях Андреса наведена над
колата си, с глава под капака и секси задник, вирнат във
въздуха.
Най-секси гледката на света!
Точно в същата поза я заварих преди година на днешния ден
в бокса на „Райбел”. Разбрах точно тогава, когато се обърна и се
държа така наперено с мен, че животът ми щеше да се промени
и не грешах. Андреса беше всичко, което не знаех, че искам, и
сега не знаех как бих могъл да живея без нея. Сродни души или
както, по дяволите, бихте го нарекли – тя беше моя.
Няколко седмици след като се върнахме от Абу Даби,
Андреса се пренесе при мен. Хората може би си мислеха, че
беше прибързано, но не ми пукаше. Животът е твърде кратък, за
да го пилеем и след като бяхме разделени два месеца, не исках
да оставам без нея никога повече. Попитах я дали иска да се
пренесе и тя се беше съгласила. Пренасянето й беше логично,
след като не оставаше в апартамента си, защото не й позволявах
да стане от леглото ми.
Все пак – вижте я само. Кой мъж, който беше с всичкия си, би
я пуснал от леглото си?
 Всичко, което някога бях искал, беше това – да живея с нея.
Не бяхме идеални. Все още имахме неща, върху които да
поработим – страховете й относно състезанията ми и
проблемите ми с отхвърлянето, но заедно вървяхме напред.
Бяхме щастливи.
Когато пресата научи коя е Андреса, че е дъщеря на Уилям,
нещата станаха доста по-напрегнати за известно време.
Папараците стояха пред къщата с дни, следваха ни навсякъде и
други такива неща. Притеснявах се как щеше да се справи тя, но
всичко беше наред. Прекарвахме повечето време в къщата,
защото не исках да й зададат някой въпрос за баща й, който да
събуди болезнени за нея спомени.
Исках да бъде щастлива и тя беше, но не знаех за колко
дълго.
Сезонът започваше след няколко седмици и скоро щяхме да
отлетим за Мелбърн. Андреса се беше върнала на работа в
Райбел. Тя искаше точно това, аз също. Не се доверявах на друг,
що се отнасяше до болида ми. Беше ми казала, че я обзема
страх, щом започне проверката. Винаги ми казваше и правех
всичко по силите си, за да подобря състоянието й и да й
помогна.
Ходеше на психотерапевт, откакто се върнахме от Абу Даби и
аз я придружавах. Провеждаха един сеанс само с нея и един с
мен, през седмица. Мисля, че имаше резултат, тя казваше така.
Предполагах, че ще разберем колко е добър след няколко
седмици, но независимо от всичко, тя нямаше да ходи никъде.
Сега бях сигурен, че никога няма да ме напусне отново,
защото Андреса ме уверяваше в това през последните месеци.
Всичко помежду ни беше наред, но все още бях наранен от
времето, което прекарахме разделени. Подкрепяхме се един
друг и връзката ни ставаше по-силна всеки ден. Нещата можеха
да тръгнат само нагоре. Е, поне след тази вечер се надявах да е
така.
- Моля те, кажи ми, че ти си подаръкът ми за рождения ден –
казах, като се приближих към нея.
 Андреса извърна глава и ми се усмихна през рамо. Знаех, че
помни, че това беше първото, което й казах, когато се
запознахме. Виждах го в красивите й очи. Тя се дръпна изпод
капака и избърса ръцете си в един парцал. С масло по бузата, тя
дойде при мен.
Господи, беше толкова красива! Никога нямаше да се уморя
да я гледам.
- Имаш рожден ден? – каза с онзи неин глас, който караше
члена ми да се втвърдява и наклони глава със секси усмивка на
лицето.
Включваше се в играта.
Господи, обичах я!
За разлика от първия път, когато казах тези думи, поне сега
можех да правя секс с нея. Отне ми месеци да пробия черупката
й.
- Днес е, да.
Когато дойде при мен, притисна тялото си в моето, прокара
пръсти по гърдите ми и ми се прииска да я изчукам на
секундата. Плъзнах ръцете си по гърба й и обхванах дупето й.
- Тогава по-добре да го направя още по-специален за теб.
От блясъка в очите й се развълнувах по много начини.
Избърсах петното от масло от бузата й с палец и казах:
- Ти вече направи всичко по-специално, скъпа.
Блясъкът изчезна и очите й се насълзиха от щастие, както
правеше винаги, когато й казвах такива сантиментални неща.
Обичах този поглед. Андреса приближи устните си до моите,
нежно ме целуна и привлече вниманието ми, но се дръпна
твърде бързо.
- Колко е часът? – обърна се, за да погледне часовника.
- Точно е време да приготвиш сексапилното си тяло за
излизане – плеснах палаво задника й. – Имаме резервация за
вечеря след час.
- Мамка му! Стана ли време?
- Да.
- Съжалявам, скъпи! Не ти обръщах внимание на рождения
ти ден ли?
 - Малко, да – намусих се, преди да я целуна отново.
Преструвах се, като се надявах да поиска да правим секс от
съжаление. Това беше най-хубавият секс, защото тя полагаше
допълнителни усилия, когато се чувстваше виновна. И не си
мислете да ми четете морал, защото бихте направили същото.
- Но можеш да ми се реваншираш под душа – усмихнах се
върху устните й.
- Ще те смуча толкова здраво – прошепна тя.
Мили Боже!
Ръцете ми все още бяха на дупето й и я повдигнах. Обожавах
начина, по който дългите й крака инстинктивно се увиваха
около мен. Тръгнах към къщата и докато вървях, тя разкопча
гащеризона си, като ми предостави перфектна гледка към
гърдите й. Можех да видя на врата й колието на Макуин
Светкавицата, което й бях купил. Тя никога не го сваляше. Каза,
че не го е сваляла през цялото време, докато бяхме разделени.
Надявах се скоро да прибавим още нещо към списъка с неща,
които няма да сваля никога.
Но определено не говорех за дрехите. Не, те щяха да изчезнат
след секунди.
Гледката на гърдите й и идеята за свирка ме накараха да
ускоря крачка, буквално бягах към къщата, което я караше да се
смее. Обичах този звук. Караше сърцето ми да бие по-бързо и
пенисът ми да става твърд като камък. Не че имах нужда от
причина – всичко у нея ме втвърдяваше.
Съблякох я и влязохме под душа за секунди. След миг тя
беше на колене и ми даваше най-добрия подарък, който можеше
да поиска един мъж.

Бяхме в колата ми и карах, а Андреса седеше до мен с ръка в

моята. Изглеждаше зашеметяващо, облечена в къса черна
рокля, която разкриваше красивите й крака.
 Не носеше и бельо. Бях убеден, че се опитва да ме убие.
Определено щяхме да правим секс в тоалетната в ресторанта. Не
ме интересуваше мнението й. Можех да преживея само толкова
мъчение.
Всъщност, като се замислех, може би щях да бъда в нея преди
да стигнем ресторанта, ако нещата минеха по план. Андреса си
мислеше, че отиваме право в ресторанта, но имаше малко
отклонение.
Бях се отпуснал след невероятната свирка, която ми беше
направила под душа и страхотния секс след това, но сега отново
се бях напрегнал. Чувствах това напрежение през последните
няколко дни. Излязох през третия изход след кръговото и
тръгнах към „Хийт & Рийч“
- Скъпи, обърка изхода – каза тя и потупа с пръсти по ръката
ми.
- Знам, трябва да мина набързо през „Райбел”. Оставих нещо
там.
- Но ще закъснеем за ресторанта.
- Ще успеем, имаме време.
Щяхме да се срещнем с баща ми, Катя, Джон, Петра и Бен в
ресторанта. Майката на Андреса беше на гости тук, но не искаше
да остане с нас. Беше казала, че имаме нужда от усамотение,
затова беше останала в апартамента на Андреса. Според мен
просто не искаше да бъде под един покрив с мен и дъщеря й,
след като постоянно правехме секс. Не можех да държа ръцете
си далеч от момичето ми, ако вече не сте го разбрали.
Стигнахме до щаба на „Райбел” за нула време. Паркирах пред
входа на тъмната сграда и изключих двигателя. Сърцето ми
биеше лудо в гърдите.
- Да те изчакам ли в колата? – попита ме тя.
- Не! Ела с мен! – думите ми звучаха насечено, а гласът
странно.
И тя го забеляза, защото повдигна вежда. Гледаше ме за
кратко и имах чувството, че нервите ми ще експлодират като
шибана бомба вътре в мен.
Не ми задавай въпроси, скъпа! Моля те!
 Изражението на лицето й се отпусна и тя се засмя.
- Страх те е от тъмното и не искаш да отидеш сам ли?
- Да, много ме е страх от тъмното. Искам да ме пазиш в
случай, че изскочи Торбалан.
Засмя се сладко отново и разкопча колана, за да излезе от
колата.
Добре, това беше лесно. Сега да преминем към не толкова
лесната част.
Отключих входната врата на сградата, пуснах осветлението и
заключих след нас.
- Е, къде си оставил… каквото там си забравил?
- В бокса е, хайде – хванах ръката й и я поведох натам.
Бях идвал по-рано, за да подготвя всичко. Бях измислил
някаква глупава причина, поради която Пиърс ме викаше. Това,
от което имах нужда наистина, беше малко време, за да бъде
всичко перфектно.
Баща ми беше казал, че ще запали свещите, преди да тръгне
за ресторанта. Надявах се само да не са изгорели. Исках всичко
да бъде точно както го бях замислил.
Отворих вратата на бокса и видях трептящата светлина. Все
още горяха. Поех си дълбоко дъх и отворих вратата до края,
водейки я напред. Бях нагласил гаража точно както беше в деня,
в който я бях срещнал, което не беше много трудно. Всичко,
което трябваше да направя, беше да докарам болида на същото
място, на което беше в онзи ден, и да вдигна капака.
Единственото, което липсваше, беше красивото момиче под този
капак.
Свещите блестяха из цялата зала. Около колата бях оформил
сърце с тях, а нашата песен „Опасен“ се повтаряше.
Аз бях сантиментален глупак, но не ми пукаше, защото си
струваше само за да видя лицето й в този момент. Очите й се
бяха разширили и имаше най-голямата усмивка на лицето.
Изглеждаше по-красива от всякога.
Спираше дъха ми!
- Карик…
 Възползвах се от факта, че не знаеше какво да каже. Нямаше
да губя време. Ако го направех, щях да се изнервя и да прецакам
всичко. Не можех да прецакам всичко!
Застанах пред нея, взех ръката й в своята и й казах това,
което исках да й кажа от дълго време:
- От момента, в който те видях тук, Андреса… ти ме плени.
Знаех, че животът ми ще се промени. И се промени, отвъд най-
смелите ми мечти. Преди си мислех, че единственото място, на
което наистина се чувствах жив, е пистата, но сега знам, че не е
така. Чувствам се най-жив, когато съм с теб. Ти ме
предизвикваш. Ти ме правиш най-щастливия човек. Караш ме
да се смея, както никой друг. Обичаш ме по начин, който не
знаех, че е възможен. Но най-важното – правиш ме по-добър
човек.
Ръцете ми трепереха, сърцето ми щеше да се пръсне. Усещах
как нейните ръце треперят в моите. Само се молех това да беше
добър знак.
- Искам да се чувствам така до края на живота си, затова те
доведох тук – извадих кутията с пръстена от джоба си.
Тя ахна, дръпна ръката си от моята и я сложи пред устните
си.
- Искам да те попитам точно на това място, точно в този ден,
в който промени живота ми, дали би споделила своя с мен. Да
ми позволиш да променя живота ти. Да ти дам всичко, което ти
вече ми даде – паднах на коляно и отворих кутията. – Ще се
омъжиш ли за мен, Андреса?
Тя се взираше ту в мен, ту в пръстена. Ръката й все още беше
на устата и една сълза се спусна по бузата й, последвана от още
една, и още една. Устата ми беше пресъхнала и сърцето ми
биеше като полудяло. Никога не съм бил толкова изплашен в
целия си живот, колкото бях сега.
- Андреса…
- Да – прошепна тя, като махна ръката от устните си.
- Да?
- Да! Милион пъти – да! – усмихна се широко и сърцето ми се
изпълни с облекчение и истинско щастие.
 С треперещи ръце извадих пръстена от кутийката и го
плъзнах по единствения пръст, на който трябваше да бъде.
После се изправих и я притеглих към себе си. Целувах я жадно,
сякаш не ми стигаше, защото с нея никога нямаше да ми бъде
достатъчно. Винаги щях да искам повече.
Тя се дръпна от мен и ме погледна с блестящи очи.
- Значи… ще се женим? – звучеше така, сякаш не можеше да
повярва, че това се случва.
- Да, скъпа, ще се женим – сърцето ми се сви в гърдите ми.
Усмихнах се на факта, че щях да започна най-вълнуващото
състезание в живота си и нямаше друга, с която да исках да го
споделя, освен с Андреса.
 Notes
[←1]
Сигнален ключодържател - стилен ключодържател, който издава
силен звук за сплашване на нападатели и изпраща сигнал за помощ
[←2]
Сток-кар – кола, чиято конфигурация не е модифицирана, а е
оставена в заводския си вид. Състезания със Сток-кар са НАСКАР
[←3]
Гран При - Голяма награда във Формула 1. Кръг от Световния
шампионат на ФИА, част от календара н на Формула 1. Провежда
се веднъж годишно в определена от световната федерация
страна.
[←4]
Фронт хаус - момичета или момчета, които настаняват
гостите, грижат се за техния престои и удобства, понякога се
занимават с административна работа
[←5]
Кокпит – пилотска кабина, кабината на водача на колата
[←6]
Кар – car (англ.) - кола
[←7]
Бико де Пато – (португ.) Bico de Pato – вид остър завой на
пистата, прилича на патешки клюн
[←8]
Интерлагос - „Хосе Карлос Паче“, известна и като Интерлагос, е
писта за автомобилни и мотоциклетни състезания, намираща се
в град Сао Пауло, Бразилия. Домакин е на Голямата награда на
Бразилия, кръг от световния шампионат Формула 1.
[←9]
Момичета от стартовата решетка - модели в предната част на
състезанието, които размахват знамето с номера на пилота или
националния му флаг.
[←10]
Броли – доли – момичета модели, които работят на авто и
мото състезания като промоутърки, по-известни като
„момичетата с чадърите“.
[←11]
Пит-лейн - участък от състезателно трасе, по
който болидите се придвижват към боксовете.
[←12]
Боне - изработена от специален материал маска, която служи
за защита на главата и врата на водача, при евентуален пожар.
[←13]
KF2 -
картинг състезания за топ пилоти над 15 години. Категорията се
е наричала „Интерконтинентал А“ и през Януари 2007 е променен
о след модифицирането на двигателите
[←14]
MILF — Mother I'd like to fuck (Майка, с която искам да правя
секс)
[←15]
Йорки – на опаковката на шоколади „Йорки“ има зачеркната
рисунка на жена и надпис – „Това не е за момичета.“
[←16]
„ХO“ - в съобщенията означава целувка.
[←17]
Йегербомба – шот, който съдържа Йегермайстер (билков
ликьор) и енергийна напитка
[←18]
Син флаг - син флаг се показва на пилотите, които се движат
по-бавно от пилот зад тях, който се опитва да го изпревари