Коравосърдечието и бездушието на Креон проличават и при срещата със

собствения му син - Хемон, който е годеник на Антигона. Благородните

идеи в началото
на трагедията, изказани от царя - да брани града, да го издигне, да
защитава гражданите,
се променят. Властникът сам нарушава писаните закони и се обръща
срещу града,
нарушава клетвата, погазва чувството за дълг:
Градът ли ще диктува мойта заповед?
С риторичен въпрос Креон отговаря на обвиненията на сина си, че цяла
Тива
защитава и скърби за съдбата на Антигона. Разгневен и властен, Креон
превръща своите
права на владетел в неограничени:
Не трябва ли тук аз да бъда властникът?
... Какво, нима градът не е на вожда си?
Подчинението за царя е най-важно в държавата и затова той мисли, че така
би
могъл да наложи мир в нея:
Безредие - това е най-голямото зло!
...Тъй трябва да се пази ред и никога
не бива на жена да се поддаваме.
Креон е искрено убеден в правотата си. Той не се съобразява нито с думите
на своя
син, нито вярва в мнението на народа. Създал своя истина, царят не
осъзнава, че би
могъл и да греши. Не приема, че съществуват и други, освен писаните
държавни закони
- тези на човечността.