Третият сблъсък е между самозабравилият се тиранин Креон и слепият прорицател Тирезий.

Ако чрез хора и Хемон говори народът, чрез гадателят говорят самите богове и всеки е длъжен
да се вслушва във волята им. Прорицателят Тирезий изрича онова, в което зрителят вече е
убеден след първоначалното коле*ание: властимащият няма право да налага онова, което е
противно на боговете. Тук отново се появява съпоставка с Едип, защото и Креон като него
подозира Тирезий. Но в това сравнение с Едип той не издържа и упоритостта му е пречупена.
Прокълнатия цар е управлявал мъдро, проявявал е милост и разбиране, зачитал е вечните
закони. Но Креон не носи демократизма на Едип. Той става цар случайно – гибелта на
наследниците го издига на престола. Опиянен от внезапната власт, която попада в ръцете му,
той раздава заповеди без да се допитва до оракула или народа. Креон се страхува от хората и
затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Държават му е необходима като
упора на властта. Така се оформя образът му на заслепен, честолюбив, неадекватен човек,
получил силата си единствено от властовата позиция. Тирезий защитава Антигона и се обявява
против властника, който действа не от позицията на справедливостта, а от тази на засегнатото
си самолюбие. Предупреждението на Тирезий изиграва ролята си. Независимо че Креон
реагира гневно и обвинява жреца в предателство и подкупничество, той отстъпва от
досегашната си теза. По трагична ирония Креон сам нарушава заповедта си пред божествената
заплаха от лични нещастия. Прозрението идва твърде късно. Заслепеният от тираничната
горделивост Креон, става косвен виновник за смъртта на Антигона, Хемон и жена си Евридика.
Той осъзнава неправдата си. Трагичността му е по–голяма от тази на жертвоготовната
Антигона, защото той остава жив, а животът в неприкъснати угризения и самообвинения е по–
голямо наказание дори от смъртта.