„Антигона“- записки по текста

Софокъл е автор на редица трагедии, сред които най-обичаните са „Едип цар“, „Електра“ и
разбира се „Антигона“. Твори през 5 век преди Христа, когато театърът участва в основните
въпроси на времето. Театралните постановки възникват като части от култа към бог Дионис,
бога на виното и опиянението. Празненствата, които били посветени на него, съдържали
ритуали за плодородие. Посредством тези ритуали се развило драматичното изкуство, а по-
късно са се обособили самостоятелните жанрове-трагедия и комедия. Тези Дионисиеви
празненства били общодържавни и достъп до тях имали всички граждани. Имало състезания
между драматурзи, които Софокъл печели 18 пъти дори и срещу Есхил, бащата на
трагедията. Според древните извори той бил щастлив човек, който се радвал на
благоденствие и всеобщо признание още приживе.
За биографията на Софокъл се знае малко. Роден е около 496г.пр.Хр. В Колон, село край
Атина. Създал е повече от 120 трагедии, но до нас са достигнали едва 7 напълно запазени.
„Антигона“ е създадена през 442г.пр.Хр. Действието се развива след края на Есхиловата
трагедия „Седемте срещу Тива“. Причислява се към т.нар. Тивански митологичен цикъл, с
който са свързани „Едип цар“ и „Едип в Колон“. Тази трагедия е една от книгите, които ни
карат да се замислим за живота и смъртта, законите и морала, както и за лоялността към
близките. Има известни различия между старогръцката трагедия и съвременните театрални
постановки. Трагедиите се представят в чест на бог Дионис, представят се само по празници
от мъже, а зрителите предварително знаят какво ще се случи, представят се на открито, а
актьорите носят маски, текстът е в стихове, а хорът пее и танцува.

Сюжет
Антигона, дъщеря на Едип и Йокаста, казва на сестра си Исмена, че Креон е наредил
Етеокъл, загинал като защитник на Тива, да бъде погребан с почести, а тялото на брат му и
съперник Полиник да бъде оставено непогребано и разкъсано от дивите зверове. Антигона
споделя за своите намерения да погребе брат си въпреки забраните на чичо си, като я моли за
помощ, но Исмена й отказва. Антигона се разгневява на бездействието и малодушието на
сестра й и казва, че все пак ще следва плана си. Креон разбира, че някой се е опитал да
следва погребален ритуал и заповядва виновникът да бъде намерен. Когато разбира, че
неговата племенница е виновна се разгневява. Антигона защитава действията си като
обвинява Креон в неспазване на законите на боговете, а той обрича двете момичета на смърт.
Хемон, синът на Креон и годеник на Антигона, се опитва да го разубеди и да преосмисли
решението си. Последвано е от спор, вследтсвие на което Креон решава да освободи Исмена,
но Антигона е пратена в гробницата. Слепият прорицател Тирезий предупреждава Креон, че
боговете ще го накажат със смъртта на собствения му син. Креон се съгласява да погребе
Полиник и да освободи Антигона, но вече е твърде късно. Антигона се е обесила, Хемон се е
самоубил, а царицата Евридика след като е видяла сина си също се самоубива, проклинайки
съпруга си. Креон е съсипан и моли за лека смърт.
Антигона се отрича от сестра си. Не прави никакви усилия да убеди сестра си да последва
примера й и да я придружи при погребението на Полиник. Предизвиква сестра си да докаже
дали е благородна или не. Чувайки отказа й, Антигона се разгневява и заявява, че тя и
мъртвия й брат ще я намразят. Потресена Исмена й казва, че сърцето на Антигона се горещи
за студени неща. След залавянето на Антигона откадзва на Исмена да поеме отговорност за
деянията на сестра си. Сломена Исмена пита какво ще обича, ако сестра й я изостави, а
Антигона отвръща да пита Креон, той й е близък.
Отвеждайки Антигона към пещерата, тя се обръща към тиванците, за да видят последната
царска дъщеря, отричайки правото на сестра й да бъде близка на мъртвите. Антигона се
отрича от любовта към годеника си. Дори не говори с него преди да престъпи закона. Според
нея съпругът и децата стоят по-надолу от брат й и не би нарушила закона заради тях.
Семейството, в което си роден според древните стои по-високо от това, което можеш да
създадеш. Според Антигона нейната душа е отдавна мъртва . Отново контрастира с тезата на
Хемон, който се противопоставя на баща си заради нея. Антигона жертва обичта си към
Хемон и бъдещите си деца заради мъртвия си брат. Антигона се отрича и от Креон, който е
господар на Тива, но и неин чичо и настойник. Престъпва волята му. Отрича се от
съгражданите си, от Евридика и от целия род на Тива. Отвеждайки я към гробницата, тя казва
че е лишена от близки и съюзници. Тя проклина всички виновници за нейните страдания да
страдат поне колкото нея.
Креон е прекрачил волята на боговете и е направил грешка. Можел е да избере пътя на
любовта към близкия и уважението, но е предпочел суровостта като последствие на
неправилно взети решения. Това е неговият грях и трябва да понесе своето наказание.
Показва се силата на морала, човешките добродетели и божествените закони. Той е
типичният трагичен герой. От надменност той преминава през смирение, за да достигне до
пълно отчаяние, а след това да разкаяние и самоунищожение. Извършил е най-тежкият грях
за древните гърци- бил е прекалено горд. В самолюбието си е прекрачил връзката човек-Бог,
поругал е божествените норми, мерейки се с боговете. Всеки, нарушил правата си, който се е
възгордял бива наказан. Елините наричат това хюбрис.
Конфликтът в текста се развива в три спора- Креон и Антигона, Креон и Хемон, Креон и
Тирезий, след монолога на владетеля в началото на текста. Трите сблъсъка развиват
набелязания в пролога конфликт между двете сестри. Исмена е показана като типичната
атинянка, която е боязлива и не желае да се меси в такъв сложен и опасен конфликт.
Антигона е уверена в божественото право и смята, че има достатъчно морално основание да
защити родовата чест.
Вестоносецът е ключова фигура в спора между Антигона и Креон. Показва ни как Креон
тръгва по пътя на Едип от трагедията на Софокъл, мислейки, че всички са срещу властта му.
Има известни различия. Едип възприема този заговор като пречка да спаси Тива от мор, а
Креон вижда заговора като нещо, насочено срещу него. От значение са и почти пророческите
му думи:

О! Да смяташ, че си прав и да си тъй неправ!

-
Вид предупреждение за зрителя
Конфликтът между син и баща също е основен за действието. Хемон идва при баща си не
като годеник на Антигона, а като бъдещ владетел. Той съобщава, че народът е на страната на
Антигона. Не говори за родово право, нито за любовта си, а за управленски принципи.
Прорицателят Тирезий изрича онова, в което зрителят вече е убеден. Властимащите нямат
право да налагат онова, което е противно на боговете. Хорът за първи път в текста не е
уклончив, а вярва на гадателя и пречупва упоритостта на Креон. Оформя се образа на човек с
твърд характер.

Критически текстове
Николай Гочев
В своя критически текст Гочев говори за превода на български език на трагедията на
Софокъл, за неговите задачи и стил. Говори за образа на хора в античните текстове и за
същността на трагическото.
Пенчо Славейков превежда „Антигона“ през 1893г. И помества превода в списание
„Мисъл“, последван от друг превод през 1911г. И от още няколко през следващите години.
През първата половина на 20 век се появяват и други преводни текстове, които както
Славейковия, се предполага, че са били преведени от друг език, различен от старогръцкия.
Първи превод, написан от античник е този на Александър Ничев през 1949г. Отпечатва го
отново през 1956г. Заедно с други драми на Софокъл.
 Преводът на Гочев е написан през 1998г. По-късно решава, че ще създаде изцяло нов превод.
Според него е важно да се избягват архаизми, маниерничене, умишлена модернизация или да
се търси специфичен стил. Необходимо е да се превеждат с необходима сериозност и
епически размах в хоровите песни. Според Гочев класическата трагедия е най-трудна за
превеждане, тъй като вътрешно е най-многообразна. Най-трудни са хоровите части при Есхил
и Софокъл. Диалогът в тези текстове е бърз, а речта е силно аргументирана, Антигона и
Креон. Засилен е разказът за дадено събитие, Пазачът и Вестителят. Има редица различия
между хоровите песни и останалата част от трагедията, от която произтичат затрудненията
при превода. Хорът има ключово значение за развитието на действието.
Отказът да се погребе врагът е често срещана тема в литературата. Веднъж изречено
наказанието трябва да бъде изпълнено. В противен случай владетелят ще бъде обвинен в
малодушие. Подчинявайки се на собственото си решение Креон трябва да осъди действията
на племенницата си. Реакциите на близките й Хемон и Евридика е предсказуема. Грешката на
Креон е не само налагането на наказание, но и пресилената му суровост. Читателят
възприема разкаянието на Креон като нещо естествено, но в античната литература не всяка
смърт на близък човек трябва да носи душевни терзания и тъга у близките му. Така Креон не
е задължително да се представи като страдащ, а да се насочи вниманието към загубата на
благоволение от боговете. Възниква въпроса- какво можем да посочим като трагическо?
Очевидно не всяка смърт е трагична. Ако приемем „Антигона“ за трагедия, то редицата
самоубийствени актове на близките на Креон и неговото отчаяние в края на текста я правят
такава. Героят става трагически, когато той сам се определи за фатален. Фатална загуба е
тази, която е знак за необратимо отдалечаване от боговете. В трагедията те са се отдръпнали
от Креон и вече е проклет. Ето защо и днес за трагедия говорим,когато са налице хора, жертва
на пороците си.
На Димка Гочева
Димка Гочева говори за трагедията на Софокъл, като я сравнява с „История“ на Херодот,
защото двамата са били почти съвременници. Има известна близост във вижданията им- най-
вече в споделената им концепция за отвъдната справедливост и стараха от Бога.
Основен мотив в „Антигона“ и в „История“ е дължимата почит към мъртвото тяло на врага.
Например царица Томирис се гаври с трупа на победения Кир. По заповед на Мардоний и
Ксеркс е поругано тялото на спартанския предводител Леонид като главата му е отсечена и
забита на кол.
В „Антигона“ трупът на Полиник остава непогребан. Креон нарушава обществения ред и
приканя хората да продължават да действат срещу реда на боговете. Макар и враг, Полиник
трябва да бъде погребан. Хората, които живеят според законите на Бога и според собствените
си морални добродетели, не се гаврят с телата на враговете. Антигона се доверява на
вътрешната си необходимост да следва Божията промисъл. Изпитва уважение и не прекрачва
границата човек-Бог. Тя е въплъщение на трагичното богопосвещение. Готова е да жертва
любовта към годеника си, за да спаси благочестието и морала.
Друг общ мотив в двете творби е за самозаслепението на владетеля, за владетелската
надменност, богохулство и достигането до самоунищожение. Обсебеният от хюбрис Крез
тръгва срещу Кир, защото е загубил мяра за човешкото и желанието за повече и се е
подмамил по предсказанието на оратора в Делфи. По същия начин Камбис показва всички
неписани закони- жени се за сестра си, след което я убива и се жени за другата си сестра,
гаври се с египетските божества, осквернява гробници, убива свещения бик Апис. Креон и
неговите закони се противопоставят на човешките норми и божите закони, което изисква
трупопочитание дори към врага.
Друг споделен мотив е за неумолимостта на отвъдното. Отвъдното понякога наказва хората
от един род заради греховете на предците им. В „История“ върху Крез се стоварват беди
заради вината на пети прародител Гигес. Камбис бива наказан за своите злини срещу
подчинените след 7 години. В трагедията на Софокъл никой от потомците на рода на
Лабдакидите не може да намери щастие. Те са жертва на личната си саможертва заради дълга
към боговете. Митическата фабула за съдбата на Едип и неговите деца е, че никой не може да
избяга от отвъдното и от съдбата си.