Professional Documents
Culture Documents
3. След падането
3. След падането
Анна Тод
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и
да е форма.
СЛЕД ДВА ЧАСА разговори за лодки, за красивите лета на това място, за всички
възможности за спорт и след едно странно споменаване на думата „Сиатъл“, при
която Хардин застива, Кен ни закарва обратно на брега.
– Не беше чак толкова зле, нали? – казваме Хардин и аз едновременно.
– Май не беше никак зле – смее се той и ми помага да сляза на дока.
Слънцето е оставило червени следи по бузите и носа му, косата му е рошава.
Толкова е красив, че чак ме боли да го гледам.
Тръгваме през задния двор към вилата, а аз си мисля само за едно: как не ми се
иска да позволя на този миг на щастие и спокойствие да отлети. Не искам да го
оставям в морето.
Когато влизаме в къщата, Карен казва, че ще приготви обяд, и изчезва в кухнята.
Останалите стоим в мълчание и май за първи път всички са щастливи.
Най-накрая Хардин пита баща си:
– Какво може да се прави на това място?
– Има хубав ресторант в града. Мислехме утре да ви заведем на вечеря. Има старо
кино, библиотека…
– Колко много и колко безумно скучни неща – думите на Хардин са груби, но тонът
му е шеговит.
– Мястото е много хубаво, наистина. Просто трябва да го опознаеш – казва Кен,
който никак не звучи обиден от забележката на сина си. Четиримата влизаме в
кухнята и чакаме Карен да подреди едно плато със сандвичи и плодове. Хардин,
който проявява странна и доста открита привързаност към мен, увива ръка около
ханша ми. Може би това място му се отразява добре.
– НЕ!
Гласът на Хардин ме разбужда. Отнема ми време да си спомня, че съм в стаята на
Ландън и че Хардин е чак в другия край на коридора. Сам.
– Махни се от нея!
Ехото от гласа му кънти из коридора.
Вече съм скочила от леглото, за секунди стигам до вратата.
Той трябва да разбере какво има. Трябва да знае, че този път си сериозна.
Трябва да го оставиш да изпита потребност от теб.
Знам, че ако се втурна към стаята му, ще му простя всичко. Ще го видя изплашен,
прекършен. И ще му кажа всичко, което иска да чуе, за да го успокоя.
Навеждам се, вдигам разбитото си сърце и тръгвам обратно към леглото.
– НЕ! – гласът му цепи стените на къщата.
– Теса… няма ли… – прошепва Ландън.
– Не – отговарям, но гласът ми е скършен. Захапвам възглавницата и нарушавам
обещанието си. Плача. Не за себе си. Сълзите са за Хардин, за момчето, което не
знае как да се отнася с хората, които обича, за момчето, което има кошмари, когато
не съм до него, но което ми казва, че не ме обича. За момчето, на което наистина
трябва да се припомни какво е да си напълно сам.
Глава петдесет и едно
ХАРДИН
Не спират, не искат да спрат. Пипат я. Мръсните му, сбръчкани ръце се
плъзгат по бедрата ù, тя стене, другият мъж я хваща за опашката, увива я
около юмрука си и опъва главата ù назад. С все сила.
– Махай се от нея! – опитвам се да извикам, но те не ме чуват. Опитвам се да
раздвижа краката си, но не мога. Замръзнал съм на стъпалото на стълбището в
къщата, в която израснах. Очите ù са широко отворени, изплашени, безжизнени.
Поглежда ме. На бузата ù има синина.
– Ти не ме обичаш – прошепва тя. Очите ù горят в моите. Ръката на мъжа се
плъзва нагоре и се увива около врата ù.
Какво?
– Да, да, обичам те, Тес! – крещя, но тя не чува и клати глава, а мъжът стиска
врата ù, докато другият се опитва да отвори краката ù.
– Не – пищя пак. Виждам как загива пред очите ми.
– Ти не ме обичаш. – Очите ù са зачервени, не мога да направя нищо, за да ù
помогна.
– Тес!
Мятам ръце из леглото, за да я усетя. Когато я докосна, лудостта ще си отиде.
Паниката ще изчезне и няма да виждам повече ръцете около врата ù.
Няма я.
Не се е върнала. Сядам, включвам лампата на нощното шкафче и оглеждам стаята.
Тялото ми е мокро от потта, сърцето ми се удря в ребрата.
Няма я.
На вратата се чука и дъхът ми спира в очакване. Моля те, боже, дано тя…
– Хардин? – чувам мекия глас на Карен.
Мамка му.
– Добре съм – отговарям рязко.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Казах, че съм добре, по дяволите!
Ръката ми се плъзва по нощното шкафче и събарям лампата на земята. Следва
ужасен грохот и стъклата се разбиват в нозете ми. Без да обели и дума, Карен
излиза от стаята, затваря тихо вратата зад себе си и пак съм сам в тъмното.
,
Глава сто и едно
ТЕСА
Утрото идва прекалено бързо. Събуждам се сама в леглото. Все още виждам
очертанията на тялото му върху матрака. Вероятно е станал преди минутки. Точно
се чудя къде е отишъл, когато Хардин влиза в спалнята с чаша кафе в ръка.
– Добро утро – казва, когато забелязва, че съм будна.
– Добро да е – отвръщам. Гърлото ми е сухо и леко ме наболява. Спомням си как
Хардин се движеше безмилостно в устата ми и вътрешностите ми се стягат.
– Добре ли си? – пита. Оставя чашата с кафе на тоалетката и сяда на леглото до
мен. – Отговори ми – настоява, но със спокоен тон.
– Да. Само ме боли малко между… краката. И ръцете ме болят. И всички мускули. –
Да, определено имам мускулна треска. – Къде беше?
– Ходих да си налея кафе и да се обадя на Ландън, че няма да се прибирам днес,
ако все още искаш да остана.
– Искам, но защо трябва да се обаждаш на Ландън?
Хардин прокарва пръсти през косата си и очите му изучават лицето ми. Имам
чувството, че нещо пропускам.
– Отговори ми – връщам му репликата отпреди минутка.
– Защото гледа баща ти.
– Защо?
Защо баща ми има нужда от бавачка?
– Баща ти се опитва да спре да пие и не съм чак такъв глупак, че да го оставям сам
в апартамента.
– Но ти имаш алкохол там, нали?
– Не. Изхвърлих всичко. Просто забрави за това – увещава ме. Тонът му не е никак
спокоен и вече не звучи меко. Надушвам, че нещо става.
– Не, няма да забравя и не ме карай да забравям. Имаш ли да ми казваш нещо?
Изпитвам чувството, че пак не съм в крачка със събитията и че криеш истината.
Скръствам ръце пред гърдите си и чакам, а той въздъхва драматично и в същото
време затваря очи.
– Да, има нещо, което не знаеш, но те умолявам този път да ми се довериш и да
оставиш нещата на мен. Става ли?
– Колко зле са нещата? – питам, а вероятностите започват да ме ужасяват.
– Просто ми се довери.
– Да ти се доверя за какво?
– Да ми се довериш, че ще се погрижа за всичко, а когато дойде време да ти кажа,
вече няма да има значение. И бездруго имаш достатъчно грижи сега. Просто те
моля да ми се довериш за това. Нека ти помогна този път. И затова нека да
приключим разговора и да не питаш повече. – Тонът му е настоятелен, параноята ме
тресе, иска ми се да изскубна телефона от Хардин и да се обадя на Ландън, за да
разбера какво става, но погледът му ме спира. Той ме моли да му се доверя, да му
повярвам, че може да поправи нещата с баща ми… или каквото става там… честно
казано, ако ми каже истината… не мисля, че мога да се справя с още един проблем.
– Добре – въздъхвам.
Веждите му отскачат нагоре, наклонява глава настрани.
– Наистина ли? – пита. Убедена съм, че се диви колко лесно успя да ме убеди да
стоя встрани от събитията.
– Да. Ще направя всичко възможно, за да не се тревожа за баща си, ако се
закълнеш, че наистина е по-добре засега да не знам.
– Кълна се.
Вярвам му… май.
– Добре – приключвам споразумението и се опитвам да изтласкам кошмарните
мисли от главата си, да не зациклям около тях. Не сега. Освен това за първи път се
съгласявам да не ми се каже истината, а за мен това е много трудно. Но може би
сега е по-важно да му докажа, че му имам доверие. Ако не мога да му се доверя за
такова нещо, как изобщо ще мога да мисля за някакво бъдеще с него?
Въздъхвам, а Хардин се усмихва на колебливостта, с която прекрачвам принципите
си.
Глава сто и две
ТЕСА
– Май аз трябва да попълня всички тези благодарствени картички до хората, които
се появиха на откриването на клуба, защото благодарение на тях се превърна в такъв
огромен успех – казва сухо Кимбърли и размахва един плик пред лицето си. – Какво
мислите да правите днес?
Поглеждам към купчината картички, които вече са адресирани, и към тези, които
предстои да се попълват. Започвам да се питам в колко бизнес начинания е
инвестирал Крисчън, ако всички тези хора са някакви бизнеспартньори. Размерът на
тази къща и цената на всичко в нея показва, че само с „Ванс Пъблишинг“ и с един
джазклуб не се правят такива пари.
– Не знам. Ще го измислим, когато Хардин излезе от банята.
Трябваше да вкарам Хардин насила в банята без мен. Все още ми беше сърдит, че
го заключих пред вратата, когато влязох да се къпя. Колкото и да му повтарях, че
бих се чувствала ужасно неловко, ако Ванс разбере, че се къпем заедно, той ме
наблюдаваше с дяволит поглед и ми казваше, че през последните дванадесет часа
под покрива му са станали далеч по-мръсни неща и че едно влизане под душа заедно
не може да се сравни с това, което сме правили в леглото и в други помещения в
къщата. Колкото и да ме умоляваше, не отстъпих. Събитията в спортната зала не
бяха планирани, а провокирани от чиста похот. Сексът в стаята ми не е проблем,
защото засега това е моята стая, а аз съм голяма жена, която прави секс със своя…
какъвто и да ми е Хардин сега. Но вземането на съвместен душ поставя нещата в
съвсем различна светлина.
И понеже е ужасно твърдоглав, се наложи да му поискам чаша вода от кухнята,
нацупих се и той се хвана. Когато се върна с чашата, вече бяха заключила вратата
на банята, отказвайки да се вслушам в молбите му да го пусна.
– Трябва да излезете и да се разходите из града – казва Кимбърли. – Вероятно ако
го хвърлиш сред всички културни забележителности, ще успееш да промениш
решението му да не се мести тук.
Не ми се води този тежък разговор, не и сега.
– Саша ми се стори… мила – казвам. Да, доста рязък обрат на разговора, касаещ
моите лични любовни тревоги.
– Саша? Мила? Не бих казала – изсумтява пренебрежително Ким.
– Тя нали знае, че Макс е женен?
– Разбира се. Но пука ли ù? Не, никак. Харесва парите му и скъпите бижута, които
летят към нея при всяка тяхна среща. Изобщо не ù пука за жена му и дъщеря му. –
Неодобрението в гласа ù е тежко. Радвам се, че мислим еднакво по въпроса.
– Макс е задник, но не мога да повярвам, че има наглостта да я води сред хора. Не
му ли пука, че Дениз и дъщеря му може да разберат?
– Предполагам, че Дениз вече знае. С такъв мъж. През главата ù са минали много
други като Саша, а горката Лилиян вече мрази баща си, така че няма никакво
значение дали знае, или не.
– Това е толкова тъжно. Женени са от колежа, нали? – Не знам много за
семейството на Макс, но като се има предвид, че Ким обича да слуша клюки,
сигурна съм, че е информирана много повече от мен.
– Оженили са се веднага след колежа. Бил е голям скандал. – Очите ù греят от
тръпката, че предстои да разказва пикантна история. – Изглежда Макс е трябвало да
се жени за друга, била е дъщеря на приятели на родителите му. Нещо като
бизнессделка между семействата. Бащата на Макс е бил от старата аристокрация,
разполагал с много пари. Мисля, че отвратителният характер на Макс се дължи
именно на баща му. Дениз била съкрушена, когато ù съобщил, че ще се жени за
друга. – Ким разказва с такова вълнение, сякаш е присъствала на събитията. Може
би всички клюки звучат така и хората ги разказват адски убедително, сякаш са
видели с очите си. – Та, след като завършили, Макс се опълчил на решението на
баща си и буквално зарязал другата жена пред олтара. В деня на сватбата се появил
на вратата на Кен и Триш и чакал, докато Дениз излезе, не мръднал оттам с часове.
Същата вечер петимата подкупили с бутилка хубаво уиски един свещеник и с
малкото пари в джоба си Макс се оженил за Дениз. След няколко седмици Дениз
забременяла с Лилиян.
Не мога да си представя Макс като обезумял от любов мъж, който бяга из улиците
на Лондон в смокинг и търси жената, която обича. Същата жена, на която сега
системно изневерява, скачайки от една Саша на друга.
– Не искам да си вра носа, където не ми е работата, но… – не знам как да нарека
бившата жена на Крисчън. – Майката на Смит… тя била ли е…
Кимбърли се усмихва с разбиране и ме прекъсва, за да ми спести мъките.
– Роуз се появява години по-късно. Крисчън винаги е бил като резервно колело с
двете семейни двойки. Станало така, че Кен и Крисчън спрели да си говорят и
Крисчън дошъл в Америка… И тогава срещнал Роуз.
– Колко години са били женени? – питам. Оглеждам лицето ù внимателно, за да
разбера дали въпросите ми я притесняват и дали не я карам да се чувства неловко.
Не искам да любопитствам, но историята на тази група приятели ми се струва доста
интересна. Надявам се, че Кимбърли ме познава достатъчно добре и вероятно знае,
че винаги питам много, понякога повече от допустимото.
– Само две години. Били са гаджета само няколко седмици, преди да се разболее. –
Гласът ù се скършва, очите ù се навлажняват. – Но той се оженил за нея. Въпреки
заболяването й… Отвели я до олтара в инвалидна количка… Баща й… той искал да я
закара. На половината път към олтара Крисчън тръгнал към тях и поел количката.
Кимбърли започва да хълца, а аз бърша сълзите от очите си.
– Съжалявам. Не съм разказвала тази история от много време и винаги плача. –
Пресяга се към плота и взима пакетче носни кърпички. Подава една и на мен. –
Просто всеки път, когато мисля за това, се уверявам, че зад умния, интелигентен
мъж и грубоватия му език стои човек, който може да обича с цялото си сърце.
После Ким поглежда към купа картички, съвзема се бързо и казва:
– Мамка му, трябва да ги допиша.
Искам да я питам за Кен и Триш, за Роуз и Смит, за колежанските им години, но не
бива да я притискам повече.
– Ванс е обичал Роуз и тя го е лекувала дори когато смъртта е наближавала. Преди
да я срещне, Крисчън е обичал една-единствена жена. През целия си живот само
една, но Роуз му е показала, че може да обича пак. Да обикне нея.
Тази история ужасно ме обърква. Коя е била жената, която Крисчън е обичал
толкова много и защо е имал нужда от лечение? И какво лечение?
Кимбърли духа носа си и вдига поглед. Обръщам се към вратата. Хардин стои и
гледа ту мен, ту нея и се опитва да разбере какво се случва.
– Май се появявам в неподходящо време – казва той, а аз се усмихвам, защото си
представям как сме изглеждали отстрани – ревем без причина над два огромни купа
с картички и пликове.
Косата му е мокра от душа, избръснал се е. Изглежда страхотно в обикновена
черна тениска и джинси. Изражението му ме притегля към него, вика ме да отида.
– Да ви очаквам ли за вечеря? – пита Кимбърли, когато ставам и тръгвам към него.
– Да – отговарям в същото време, в което той отговаря отрицателно.
– Пуснете ми едно съобщение, когато се разберете – смее се Ким и клати глава.
ПЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО с Хардин сме на входа, когато Крисчън излиза от една
странична врата с огромна усмивка и зачервен от бягане.
– Навън е кучешки студ. Къде ти е якето, момче?
– Първо, не искам яке. И второ, не ме наричай „момче“.
Крисчън вади от гардероба до вратата едно тежко морскосиньо палто с копчета.
– Ето, облечи това. Много топли.
– По дяволите, не! – вика почти с ужас Хардин, а аз не мога да спра да се смея.
– Не се дръж като идиот. Навън е най-малко минус пет. И дамата ти може да има
нужда да я постоплиш малко – шегува се той, но Хардин веднага се обръща да ме
огледа дали съм достатъчно дебело облечена. Лилав пуловер, лилаво палто и лилава
вълнена шапка, за която ми се подиграва от мига, в който я нахлузих на главата си.
Бях облечена точно така, когато ме заведе да караме кънки. Тогава също ме
подкачаше за тоалета ми и най-вече за шапката. Някои неща никога не се променят.
– Добре – промърморва накрая и набутва дългите си ръце в палтото. Изобщо не съм
изненадана, че изглежда страхотно. Дори едрите бронзови копчета му придават още
по-мъжествен вид, макар и примесен с простичкия стил на обличане на Хардин. В
сините джинси, които така харесвам, и обикновената черна тениска, черните
кубинки, а сега и това палто изглежда като изскочил от корицата на модно
списание. Не е честно човек да изглежда така съвършен, без да се налага да полага
каквито и да е усилия.
– Стига си зяпала – казва той и аз веднага подскачам като ужилена. В замяна
получавам топла усмивка и още по-топла ръка, увита в моята.
Точно в този миг Ким побягва от хола към нас. Смит тича след нея.
– Чакайте, Смит иска да ви помоли нещо! – Тя поглежда с любяща усмивка към
бъдещия си син – Хайде, слънце.
Смит се обръща към Хардин и пита:
– Може ли да си направим снимка за едно нещо в училище?
– Какво? – Лицето на Хардин леко пребледнява, веднага ме поглежда за помощ.
Знам колко мрази да го фотографират.
– Това е нещо като колаж. Каза, че иска да има и твоя снимка – пояснява Кимбърли
и аз го поглеждам с умоляващи очи да не отказва на детето, което гледа на Хардин
като на идол.
– Ами… добре – казва несигурно накрая и пристъпва от крак на крак. – Може ли и
Теса да бъде на снимката?
– Предполагам – отговаря той и свива рамене.
Усмихвам се, но Смит изобщо не ме забелязва, при което Хардин ми хвърля поглед,
казващ: „Мен пък ме харесва повече от теб и дори не се налага да се напъвам“, на
което аз от своя страна отговарям с едно сръчкване в ребрата, докато вървим
обратно към хола. Махам си шапката и си връзвам косата за снимката. Хардин е
толкова естествено красив, че единственото, което трябва да направи, е да застане,
където го наредят, с онова смутено и недоволно изражение и да изглежда
божествено.
– Аз ще я щракна бързо – казва Кимбърли.
Хардин застава до мен и мързеливо обвива ръка около кръста ми. Аз му се
усмихвам с най-красивата си усмивка, а той се опитва да се ухили, без да показва
зъбите си. Сръчквам го точно когато Кимбърли прави снимката.
– Благодаря – казва тя. Звучи истински щастлива.
– Да тръгваме – мърмори Хардин и аз кимвам, махам за довиждане на Смит, докато
излизаме навън към фоайето.
– Беше страхотно, че се съгласи – казвам, на което той измърморва нещо и запушва
устата ми с устни. Чувам щракването на фотоапарата, обръщам се и хващам
Кимбърли да ни снима. Хардин извръща лице и се крие в косата ми, а тя прави още
една снимка.
– Стига вече с тези глупости – изръмжава и ме повлича навън. – Какво му става на
това лудо семейство с техните снимки и видеозаписи? – продължава да мърмори,
докато затварям тежката врата зад гърба си.
– Какви видеозаписи?
– Няма значение.
Студено е. Пускам косата си да ми топли и слагам шапката.
– Първо ще закараме колата ти да ù сменят маслото – казва Хардин и свирепият
вятър носи думите му. Пъхам ръка в предния си джоб, за да му дам ключа от колата,
но той вече размахва резервния ключ пред лицето ми. Сега е сложен на
ключодържател.
– Не си взе резервния ключ, когато тръгна. Остави го, както остави и подаръците
си от мен.
– О!... – възкликвам. Сърцето ми се свива от болка, когато си спомня как оставих
най-ценните неща, които притежавам, на леглото в спалнята, на нашето легло.
– Бих искала да си ги получа много скоро, ако няма проблем.
Хардин се качва в колата, без да ме погледне, и промърморва през рамо:
– Аха.
После пуска максимално отоплението, взима ръката ми в своята и с палец гали
китката ми там, където преди висеше любимата ми гривна.
– Беше ми много кофти, когато видях, че си я захвърлила там. Сега трябваше да е
тук – казва и притиска пръст към китката ми.
– Знам… – едва успявам да прошепна. Тази гривна ми липсва всеки ден. Липсва ми
и електронният четец. Искам си обратно и писмото, което той ми написа. Искам да
мога да си го препрочитам и пак, и пак.
– Ще ми ги донесеш ли, когато идваш следващия път? Следващата седмица? –
питам с надежда.
– Да, разбира се – отвръща. Очите му остават фокусирани върху пътя.
– Защо трябва да сменяме маслото?
– Защото трябва да се сменя – посочва ми малкия стикер на предното стъкло.
– Добре. И?
– Какво?
– Просто е странно да караш някого да си сменя маслото на колата.
– От месеци само аз карам колата ти за смяна на маслото. Защо едва сега се
изненадваш?
Прав е. Винаги той е карал колата ми за всякакви видове поддръжка, а понякога си
мислех, че го гони някаква параноя, че сменя и проверява неща, които не се
нуждаят от никакви смени.
– Не знам. Понякога забравям, че сме обикновена двойка – отвръщам. Размърдвам
се неловко на стола си.
– Обясни.
– Трудно е да се помнят онези малки, хубави неща като например смяната на
маслото. Или онзи път, когото ми разреши да ти сплета косата на плитки – усмихвам
се при спомена. – Защото винаги сме в някаква криза.
– Първо на първо, не ми припомняй онова унижение със сплетената коса – казва, но
се смее. – Знаеш, че ти позволих само защото ме подкупи със свирка и курабийки. –
Леко стиска бедрото ми и кожата ми веднага пламва. – Второ… предполагам, че си
права в известен смисъл. Би било хубаво, ако спомените ти за мен не са винаги
опетнени от някоя моя издънка или от навика ми винаги да прецаквам всичко.
– Не си само ти. И двамата правим грешки.
Да, вярно е, че грешките на Хардин водят до много по-сериозни последствия, но аз
също не съм невинна. Трябва да спрем да се обвиняваме един друг и да достигнем до
някакво място, някаква междинна среда, на която да стъпим заедно. Това не може
да се случи, ако Хардин продължи да се обвинява за всяка грешка, направена някъде
в миналото. Трябва да намери начин да прости на… на себе си, за да може да
загърби всичко и да бъде онзи човек, който знам, че иска да бъде.
– Ти не си правила грешки – бърза да ми възрази.
– Вместо да се караме кой какви грешки е извършил, по-добре да решим какво ще
правим след смяната на маслото.
– Отиваме да си купиш iPhone – отговаря категорично.
– Колко пъти да ти казвам, че не искам такъв телефон? – роптая. Телефонът ми е
бавен, вярно е, но един iPhone струва много пари и е много сложен: две неща, с
които не искам да обременявам живота си точно сега.
– Всеки иска iPhone. Ти си просто от онези хора, които нарочно не си купуват
нещо, което е ново, модерно и удобно. – Поглежда ме и виждам дяволитите му
трапчинки. – Ето защо в колежа носеше поли до пода.
Това му се струва ужасно смешно и смехът му гръмва в колата. Аз се правя, че се
сърдя.
– Не мога да си позволя такъв телефон сега. Трябва да спестя пари за жилище и за
основни неща, за истински потребности – казвам, но веднага му се усмихвам, за да
смекча удара, особено след като му завъртях и очи.
– Освен това, представи си само какви неща можехме да правим, ако имаше iPhone.
Съществуват и много други начини да говорим и да общуваме и много добре знаеш,
че аз ще го купя, така че спри да ми обясняваш и да споменаваш за пари.
– Да, веднага си представям как ще проследяваш телефона ми и как във всяка
секунда ще знаеш къде съм и какво правя – подкачам го и предпочитам да не се
замислям за манията му да ми купува неща.
– Не. Има неща като видеочат.
– Защо да го правим?
Той ме поглежда, сякаш ми е пораснало трето око, и клати глава:
– Защото няма ли да ти е хубаво да можеш да ме виждаш всеки ден на лъскавия
екран на новия си телефон.
Веднага се сещам за телефонен секс и че наистина ще мога да го виждам;
представям си как гледам Хардин да се докосва, докато говори с мен. И какво ми
става, за бога? Бузите ми пламват и аз неволно поглеждам между краката му.
– Ето, вече си мислиш за това. Мислиш си за всички мръсни неща, които можеш да
правиш за мен с помощта на един iPhone.
– Не, не мисля нищо подобно. – И понеже съм твърдоглава, няма да направя нещо,
когато някой започне да ми обяснява, че трябва да го направя… колкото и да е
разумно. Бързам да сменя темата. – Новият ми офис е хубав. Гледката е невероятна.
– Нима? – пита. Тонът му веднага става сериозен и закачката изчезва.
– Да. Гледката от стаята за обяд също е прекрасна. Офисът на Тревър… – млъквам,
но е прекалено късно. Хардин вече ме гледа с разширени очи и чака да завърша
изречението.
– Да, да, слушам те с интерес.
– Офисът на Тревър има най-хубавата гледка – казвам много спокойно, но далеч не
се чувствам така.
– Колко време по-точно прекарваш там, Теса? – пита. Очите му се местят между
шосето и мен.
– Тази седмица бях там два пъти. Обядвам с него.
– Би ли повторила? – излайва. Знаех си, че мога да спомена за Тревър, след като
обядваме някъде. Или изобщо да не му казвам. Не, не биваше изобщо да споменавам
името му.
– Обикновено обядвам с него – признавам. За мое нещастие, стигаме светофар и
сме на червено. Нямам друг избор: трябва да понеса убийствения му поглед.
– Всеки ден?
– Да…
– Има ли причина да го правиш?
– Той е единственият човек, когото познавам, а и обедната му почивка съвпада с
моята. Ким е прекалено заета да помага на Крисчън и почти никога не ползва
почивката си.
Не знам защо ръкомахам така ожесточено, за да обясня нещо толкова просто.
– В такъв случай ще си смениш часа за почивка.
Светва зелено, но той не тръгва. Някой зад нас започва нервно да натиска клаксона
си и чак тогава Хардин се принуждава да тръгне.
– Няма да си сменям часа за обед. Тревър ми е колега. Точка по въпроса.
– Е, бих предпочел да не обядваш с ебльото Тревър. Не го понасям това лайно.
Засмивам се, слагам ръка върху неговата и казвам:
– Виж, мисля, че изпитваш някаква глупава, неоправдана ревност. Освен това
другите две жени, които обядват в същия час, са много гадни с мен цялата седмица.
Той се оглежда и плавно преминава в друго платно.
– Какво значи да се държат гадно?
– Не точно гадно. Не знам, не искам да изпадам в някаква параноя.
– Кажи ми какво е станало!
– Нищо сериозно, наистина. Имам чувството, че не ме харесват. Не знам защо.
Винаги ги хващам как се подсмихват и си шушукат, докато ме гледат. Тревър каза,
че били клюкарки, та да не им обръщам внимание, но се кълна, че ги чух как говорят
за стажа ми, как са ме назначили и защо.
– Какво, какво са казали? – пита. Стиска волана толкова силно, че кокалчетата му
побеляват.
– „Всички знаем как е получила работата си.“ Така каза едната.
– Каза ли им нещо? Сподели ли нещо с Крисчън?
– Не, не желая да създавам проблеми и интриги. Тук съм само от една седмица, не
искам да хуквам да се оплаквам като ученичка.
– Не, остави тези оправдания. Трябва да им кажеш да си го начукат или да говориш
с Крисчън, преди аз да съм го направил. Как се казват тези кокошки? Може да ги
познавам.
– Не е кой знае какво – опитвам се да деактивирам бомбата, която съвсем сама
сглобих и активирах. – Във всеки офис има клюкарска групичка. Тези в нашия просто
са избрали мен за мишена. Не желая да правя проблем от това. Искам да съм част
от екипа, ако мога да създам нови приятелства дори.
– Няма да стане, ако продължаваш да им позволяваш да се държат като кучки и ако
висиш с Тревър по цял ден.
Той тежко си поема въздух и навлажнява устните си. Аз го гледам и се чудя дали
да продължавам да защитавам Тревър. Е, добре, майната му, да става каквото ще.
– Тревър е единственият човек, който поне полага някакви усилия да бъде мил с
мен. И вече го познавам. Ето защо обядвам с него – казвам и се заглеждам през
прозореца. Чакам бомбата да гръмне, но той не казва нищо. Обръщам очи към него.
Лазерният му поглед ще разсече асфалта пред нас. – Ландън ужасно ми липсва.
– И ти му липсваш. Баща ти също мисли за теб през цялото време.
– Искам да знам какво става с него – въздъхвам. – Но ако задам един въпрос, ще
последват още двадесет. Знаеш каква съм.
Тревогата бумти като разпалена жарава в гърдите ми и полагам всички усилия да я
погася, да я заключа и да я оставя за други времена.
– О, това знам. Ето защо няма и да ти отговоря.
– Как е Карен? Баща ти? Лошо ли е, че ми липсват повече, отколкото моите
собствени родители?
– Не, особено като се има предвид какви са родителите ти. Но нека отговоря на
въпроса: предполагам, че са добре. Не съм обърнал особено внимание.
– Надявам се скоро да започна да усещам това място като дом – казвам, без да се
замислям, потъвайки в кожената седалка.
– Струва ми се, че на този етап Сиатъл не ти харесва. Защо тогава си тук? – пита и
завива към паркинга на някаква малка сграда.
Голямата табела обещава смяна на маслото до петнадесет минути, също и
дружелюбно обслужване. Не знам какво да му кажа. Не искам да споделям точно с
Хардин страховете и съмненията си относно Сиатъл. Не защото му нямам доверие, а
понеже не искам да го използва като повод да ме притисне да се върна. Наистина ми
се иска да поговоря с някого за това, но си затварям устата, защото не желая накрая
да ми заяви: „Аз нали ти казах“. А знам, че точно това ще последва.
– Не казвам, че не ми харесва. Просто не съм се приспособила още. Минала е само
една седмица, а аз съм свикнала със своята предишна рутина, с Ландън и с теб –
обяснявам.
– Чакай ме направо вътре. Ще оставя колата да ù сменят маслото – казва Хардин,
без да обръща внимание на отговора ми.
Излизам и бягам да се скрия на топло в малката сграда, която се оказва нещо като
офис. Мирише на изгоряла гума и старо, студено кафе. Заглеждам се в снимката на
някаква стара кола, поставена в рамка. След минутка усещам ръката на Хардин на
гърба си.
– Би следвало да не се бавят много – казва и ме повежда за ръката към малкия,
прашен диван в средата на помещението.
Двадесет минути по-късно вече е скокнал и крачи нервно напред-назад по черно-
белите плочки. Звънчето над вратата звънва и двамата се обръщаме.
– На табелата отпред пише петнадесет минути – крещи Хардин на младото момче,
облечено с изцапан с черно масло работен гащеризон.
– Да, така пише – свива рамене момчето. Цигарата зад ухото му пада на плота и то
си я прибира с мръсната ръкавица.
– Ти ебаваш ли се, или какво? – настоява. Търпението на Хардин не само е
изтъняло, но и е напълно изчерпано.
– Почти е готово – уверява го монтьорът и излиза точно така внезапно, както се и
появи. Не го виня.
– Няма проблем, не бързаме за никъде – казвам и ставам.
– Как да няма проблем? Тоя топи времето ми с теб. Имам по-малко от двадесет и
четири часа, а тоя ми ги пропилява.
– Спокойно, наистина не е проблем. – Заставам пред него. – Нали и сега сме заедно.
Пъхам ръце в джобовете на палтото на Крисчън, а Хардин стиска устните си в
права черта, за да не се усмихне.
– Ако не свършат до десет минути, няма да им платя – заплашва той, а аз клатя
глава и после я облягам върху гърдите му. – И моля те, не му се извинявай за
поведението ми – добавя и слага два пръста под брадичката ми, повдига главата ми
нагоре и ме гледа в очите. – Знам, че вече си намислила извинителна реч.
Той ме целува нежно по устните и изведнъж искам повече. Нямам търпение за
повече. Всички теми, които разисквахме в колата, бяха крайно болезнени допреди
време, но този път успяхме да стигнем дотук, без да се изпотрепем, без дори да се
скараме, което ме кара да се чувствам едновременно щастлива и в някакво палаво
настроение. Или може би се дължи на факта, че ръцете му ме притискат силно, че
усещам аромата му на мента, макар и примесен с парфюма на Крисчън, останал по
плата на палтото му. Не знам на кое се дължи, но знам, че сме сами, и се радвам, че
Хардин така свободно показва чувствата си извън дома. Когато ме целува за втори
път, устните му се притискат по-силно, езикът му се увива около моя, ръцете ми са в
косата му, дърпам я леко. Той простенва и ме притиска по-силно през кръста. Тялото
ми е залепено до неговото.
И тогава звънчето ни стряска. Подскачам от изненада и неудобство и започвам
нервно да приглаждам плетената си шапка.
– Аааааа, готово – казва момчето с мръсната цигара зад ухото.
– Крайно време беше – отвръща Хардин и вади портфейла от задния си джоб, като в
същото време ми мята предупредителен поглед веднага да си прибера парите.
Глава сто и три
ХАРДИН
– Не ме е зяпал като изтърван през цялото време – опитва се да ме убеди Теса,
докато най-сетне стигаме до колата, която бях принуден да паркирам възможно най-
далеч от ресторанта. – Просто му течаха лигите по лазанята.
Очите на мъжа бяха като залепени за Теса през цялото време, докато се опитвах да
се насладя на спагетите си. Доста бяха прекалили с цените и със сосовете в тоя
ресторант. Иска ми се да я оборя, но после решавам да не го правя. Тя дори не
забеляза, не ù направи никакво впечатление как лигите му течаха по нея, защото
беше прекалено заета да ми се усмихва и да говори с мен, че да го погледне повече
от веднъж, и то бегло. Усмихваше се широко и беше забележително търпелива,
докато мърморех, задето чакахме прекалено дълго за маса, и постоянно търсеше
повод да ме докосне. Слагаше ръка върху моята, пръстите ù нежно докосваха челото
ми, когато се опитваше да прибере косата ми. Непрестанно ме докосва и аз се
чувствам като дете на Коледа, макар че не знам точно какво вълнение изпитва едно
дете на Коледа.
Включвам отоплението в колата на максимална степен, за да я сгрея. Носът и
бузите ù са зачервени по възможно най-чаровния начин, но не мога да се стърпя и
прокарвам студената си ръка по треперещите ù устни.
– Срамота, че ще плати толкова много пари за лазаня, пълна с лиги – казвам, а тя
се смее на гнусния ми коментар. Притискам устни към нейните и заглушавам смеха
ù.
– Ела тук – изричам. Придърпвам я в скута си и тя не протестира, напротив,
прекрачва скоростния лост, сяда в мен и слага ръце в скута ми. Устата ù е върху
моята. Опитвам се да притисна тялото ù до моето, доколкото обаче е възможно
заради шибания дизайн на колата. Тогава се пресягам, пускам седалката си назад и
тя леко възкликва от изненада, когато тялото ù пада върху моето.
– Все още ме боли там – казва.
– Просто исках да те целуна.
Това е вярно. Не че бих се отказал от възможността да я чукам на предната
седалка, но не се бях сетил, честно казано. Не и досега.
– Но аз искам повече… – признава срамежливо и скрива лицето си от мен.
– Можем да се приберем у дома… стаята ти …
– А защо не тук?
– Ало, къде е Теса? Някой виждал ли е Теса, защото тази полудяла за секс жена и с
побеснели хормони със сигурност не е тя – шегувам се, но Теса, слава богу, разбира
шегата.
– Не съм полудяла за секс – цупи се и издава напред долната си устна, която
веднага захапвам между зъбите си. Докато устните ù се движат върху моите, аз се
опитвам да огледам паркинга. Слънцето клони към залез, но заради плътните облаци
и гъстия, мръсен въздух изглежда по-тъмно и мрачно, почти вечер. Паркингът е
почти препълнен с коли. Последното, което ни трябва, е някой да ни хване как се
чукаме на обществено място. Тя откъсва устни от мен и ги плъзга по шията ми.
– Стресирана съм, а и теб те нямаше толкова дълго. И те обичам. – Потръпвам,
независимо от горещия въздух, който блъска в телата ни. Ръката ù се спуска между
нас и се увива около пениса ми през джинсите. – Така че... може би хормоните ми са
малко извън контрол и скоро… знаеш… ще дойде… нали се сещаш… онова време в
месеца… – прошепва последните две думи, сякаш са някаква голяма тайна.
– О, сега разбирам! – възкликвам, усмихвам се и вече обмислям канонада от
закачки да я дразня цяла седмица, докато ме няма, както правя винаги когато е в
цикъл.
– Дори не си помисляй да го коментираш – скарва ми се веднага, сякаш прочела
мислите ми, но устните ù продължават да се движат по кожата на шията ми.
– Тогава престани да правиш това, преди да съм свършил в боксерките си.
Прекалено често започна да ми се случва, откакто се запознахме.
– Да, така е – захапва кожата ми, тазът ми се надига нагоре и започвам да го въртя
под нея. Това е ужасно мъчение.
– Да се прибираме… Ако някой ни види, докато ме яздиш на паркинга, ще се
наложи да го убия.
Едва сега Теса се оглежда и като че изведнъж осъзнава, че сме на публично място.
Наблюдавам как лицето ù помръква от разочарование.
– Добре – казва нацупено и се връща на мястото си.
– Виж ти... как се променят нещата и как се сменят местата – отбелязвам, но тя
веднага ми го връща, като болезнено ме стиска през джинсите. После се усмихва
невинно – въпреки почти успешния ù опит да ме кастрира – и казва:
– Млъквай и карай.
– Ще минавам на червено на всеки светофар, за да стигнем по-бързо, че да си
получиш дозата – заявявам шеговито, но тя само върти очи и обляга глава на
прозореца.
На първия светофар вече е заспала. Докосвам я да се уверя, че не ù е студено. На
челото ù са избили леки капки пот. Спирам отоплението. Решавам да я оставя да
поспи и като се заслушвам в меките звуци на спокойния ù сън, тръгвам по възможно
най-дългия път към къщата на Ванс.
***
– ТЕСА, ПРИБРАХМЕ СЕ – казвам, разтърсвам леко рамото ù и тя започва да мига
бързо, за да разбере какво става и къде сме.
– Кога е станало толкова късно? – пита и поглежда часовника на таблото.
– Имаше големи задръствания.
Истината е, че карах през града, опитвайки се да разбера какво толкова я
привлича и ù харесва в този град. Каузата беше предварително обречена. Не можах
да проумея какво ù допада тук. Сигурно защото беше адски студено или пък защото
на всеки светофар трябваше да чакам. Или пък защото подвижният мост задържа
колите и трафикът беше натоварен. Единственото нещо, което имаше значение и в
което виждах някаква логика, беше спящото момиче до мен. Независимо от
стотиците сгради, блещукащи на хоризонта, тя е единственото нещо, заради което
този град си струва.
– Все още съм ужасно уморена… Май ядох много – казва и леко ме отблъсква,
когато ù предлагам да я занеса до стаята ù.
Гледам я как върви като сънен пингвин по коридора и в мига, в който главата ù
докосва възглавницата, пак заспива. Събличам я внимателно и я завивам, оставям
тениската си до нея с надеждата да я облече, когато се събуди. Сядам и я гледам.
Устните ù са леко разтворени, ръцете ù се увиват около моята, като че е гушнала
мека възглавница. Знам, че спи дълбоко, но се държи за ръката ми, сякаш се
страхува, че ще изчезна, докато спи.
Мисля, че ако продължавам да не се дъня през седмицата, тя ще ме възнаграждава
с такива красиви, щастливи мигове в края на всяка следваща седмица, а това е
достатъчно силен мотив да се посветя напълно на задачата си да стана по-добър
човек.
Слава богу, че е тъмно, за да не гледат хората как се усмихвам като селски идиот
на похотливия ù намек. Дяволски е забавна, без дори да го осъзнава. За малко да
пропусна да прочета съобщението от Ландън, в което ми напомня, че в хладилника
няма почти нищо за ядене. Всъщност не съм си пазарувал, откакто… от много, много
време. Когато живеех в оная шибана къща, ядях от това, което пазаруваха другите.
От друга страна, Теса може да ми се разсърди, ако не нахраня баща ù, а Ландън
веднага ще ù каже, нали е като децата в детската градина.
Не знам защо съм спрял пред „Таргет“, а не пред „Корнърс“. Без дори да е тук,
Теса ми влияе и за толкова дребни неща като например хранителни продукти. И в
двата магазина прекарва часове, но после още няколко часа може да ми обяснява
защо „Таргет“ е най-добрият супермаркет в света. Понякога говори за „Таргет“ дори
когато сме в „Корнърс“. Адски ме вбесява, когато прави така, но съм се научил да
кимам с глава в точните моменти, да се съгласявам, когато от мен се очаква да се
съглася, и да се правя, че я слушам.
Точно мятам една кутия корнфлейкс в количката, когато на няколко метра виждам
момиче с червена коса. Няма нужда да се обръща – знам, че е Стеф. Никой не може
да сбърка курвенските ù ботуши с червени дантели.
Бързо премислям двете възможности: да отида при нея и да ù припомня каква тъпа,
смотана, шибана… Обръща се и ме вижда, преди да обмисля втората възможност,
която най-вероятно бих избрал.
– Хардин, чакай! – крещи тя. По средата на пътеката се обръщам. Въпреки двата
часа блъскане в салона няма начин да успея да се контролирам и да си сдържа
нервите в присъствието на Стеф. Никакъв начин. Чувам тежките ù стъпки по
ламинирания под, бяга след мен и изобщо не ù пука, че не искам и да я погледна.
– Изслушай ме! – започва да крещи като луда и застава зад гърба ми. Спирам
рязко, тя се удря в мен и пада назад. Обръщам се и изръмжавам:
– Какво искаш?
Тя се изправя с мълниеносна скорост. Черната ù рокля е цялата в прах от мръсния
под.
– Мислех, че си в Сиатъл.
– Да, съм. В момента имам работа тук – зъбя си. Какъв зъл дявол ме облада да ù
отговарям изобщо.
– Знам, че ме мразиш.
– Първата умна мисъл в главата ти вече се е родила? – излайвам и я оглеждам.
Прилича на тотален, разпаднал се боклук. Очите ù почти не се виждат от черното
около тях. – Предупреждавам те, не съм в настроение да ти слушам простотиите.
– Никога не си бил – усмихва се, а аз вече съм свил ръце в юмруци.
– Нямам какво да ти казвам и знаеш, че не е добре да ме доближаваш, когато не
искам да бъда обезпокояван.
– Заплашваш ли ме? Сериозно? – пита, вдига ръце пред гърдите си и после бавно ги
отпуска, а в мозъка ми нахлуват спомени от онази нощ, когато Теса беше почти в
безсъзнание. Никога не бих ù посегнал, защото е жена, но знам какво да ù кажа, за
да я порежа яко там, където най-много ще я заболи. Това е един от придобитите ми
таланти.
– Тя не е за теб.
И има наглостта да говори за Теса? Не мога да не се изсмея на безсрамието на тая
кучка.
– Нали не си чак толкова тъпа да я обсъждаш с мен?
Ако не друго, Стеф винаги е била сигурна в себе си. Винаги е имала ненадмината
мания за величие.
– Знаеш много добре, че това е истината. Тя не ти стига и няма да ти стига. Никога.
– Гневът, който досега успявах да държа на бавен огън, вече е извън контрол. – Ще
ти писне от пуританското ù поведение, знаеш го по-добре от мен. И предполагам, че
вече ти е писнало.
– Пуританско? – изсмивам се пак. Тя не знае, че Теса обожава да я чукам пред
огледалото и че може да чука пръстите ми, докато не започне да крещи името ми.
– Да, пуританско. И много скоро ще преодолее залитането си по лошите момчета и
ще се ожени за някой банкер или за някакъв друг богат лайнар. Трябва да си голям
глупак да вярваш, че ще играе играта дълго време. Нали я вида с Ноа? Знаеш как се
държеше с него, с онзи парцал с жилетките. Те са направо за плакат, за реклама на
двама влюбени, които си принадлежат един на друг. Не можеш да се съревноваваш с
това, знаеш го.
– И сега ще ми кажеш, че аз и ти сме един за друг – отвръщам, но гласът ми не е
така уверен, както исках да бъде. Тя се опитва да манипулира най-големите ми
страхове и да се възползва от несигурността ми, а аз се старая със зъби и нокти да
не се поддам. Стеф върти очи. Очи като на миеща мечка.
– Не, разбира се, че не. Знам, че не ме искаш. Никога не си ме искал. Но аз се
страхувам за теб и ми пука – казва, а аз гледам към рафтовете със стока. – Знам, че
не искаш да ми повярваш, знам, че желаеш да ми извиеш врата заради това, което
направих с твоята Дева Мария, но дори ти знаеш в черното си сърце, че това е
истината. – Захапвам вътрешната страна на бузата си, когато чувам прякора, който ù
лепнаха в началото. – Знаеш, че нищо няма да излезе. Тя е прекалено голяма и
лъскава лъжица за теб. Ти си покрит с мастило и е само въпрос на време, преди да ù
писне да се чувства неудобно да я виждат с теб.
– Никога не се е чувствала неудобно да я виждат с мен – заявявам и правя крачка
към червенокосата змия.
– Знаеш, че се срамува. Даже ми каза веднъж, в самото начало, когато започнахте
да излизате. Не виждам причина това да се е променило – казва с усмивка. Халката
на носа ù блести под осветлението и едва не повръщам при спомена, че тази жена
ме е докосвала, че ръцете ù са били върху тялото ми, че ме е карала да свърша.
Преглъщам стомашния сок, за да не се издрайфам в лицето ù.
– Опитваш се да ме манипулираш, защото само това ти е останало. Но няма да се
получи – бутам я и тръгвам да я заобиколя.
Тя се киска зловещо зад гърба ми.
– Ако ù стигаше, защо тогава бягаше при Зед всеки път, когато ù се отдадеше
възможност? Знаеш какво говорят хората, нали?
Застивам на място. Спомням си, когато Теса се върна от онзи обяд със Стеф и Моли
и ми каза, че се разнасяли клюки, че е спала със Зед. Бях бесен, достатъчно бесен,
че да вдигна телефона, да се обадя на Моли и да я предупредя да не се опитва да
застава между мен и Теса. Явно съм предупредил грешния човек, защото се оказа,
че е трябвало да се пазим не от нея, а от Стеф.
– Ти си пуснала тези клюки.
– Не… съквартирантът на Зед каза. Той чул как леглото се блъска в стената, докато
се опитвал да заспи. Не ти е гот, нали?
Самодоволната ù, злобна усмивка прекършва и без това по изчерпания ми
самоконтрол, за който се държа от мига, когато оставих Теса в Сиатъл.
Трябва да тръгна сега. Трябва да се махна веднага.
– Зед каза, че била тясна и било яко. И правела онова нещо с бедрата си… О, и
онази бенка… няма начин да не я знаеш…
Черните ù нокти почукват злокобно по брадичката ù. Дотук съм.
– Млъквай! – покривам уши и крещя – Разкарай се! Млъквай! Мамка ти!
Тя започва да отстъпва назад, хилейки се все така злокобно.
– Ако щеш ми вярвай, не ми пука, но само казвам, че си губиш времето с нея.
Губиш си времето – изсъсква и изчезва точно когато юмрукът ми се стоварва върху
най-близкия метален рафт.
Глава сто и седем
ХАРДИН
Кутии от всякакъв вид се разлетяват по пода. Удрям пак и оставям гъста кървава
следа по метала. Познатото ужилване от сцепването на кожата, познатият прилив на
непоносимо силен адреналин изтласкват цялата ми ярост нагоре. Почти е хубаво…
да мога да избълвам яростта си, така както винаги съм го правил. Не се налага да се
спирам, не се налага да премислям всяко свое действие. Мога най-сетне да се
предам на гнева, да го оставя да се излее навън, позволявайки му да ме завлече
надолу.
– Какво правиш? Помощ! – пищи някаква жена.
Обръщам глава към нея и тя веднага прави крачка назад. И тогава забелязвам
малко русо момиченце, скрито зад полата ù. Очите и на двете са разширени от
страх. Тогава поглеждам в сините очи на детето и не мога да откъса поглед.
Невинността на насеченото му дишане се топи с всеки дъх, който напуска
озверялото ми тяло. Откъсвам очи от детето и се оглеждам. На мястото на гнева
идва разочарованието. Да стигна дотам, че да троша неща в средата на „Таргет“.
Ако ченгетата дойдат, преди да съм се измъкнал, яко ще загазя. Поглеждам още
веднъж момиченцето, издокарано в дълга до земята рокля и излъскани обувки,
огромните му сини очи и хуквам към изхода.
Не мога да мисля ясно.
Нищо не ми звучи реално, не ми звучи логично.
Теса не е чукала Зед.
Не, не е.
Не би могла.
Щях да разбера, някой щеше да ми каже. Тя щеше да ми каже. Тя е единственият
човек, който не ме лъже и никога няма да ме излъже.
Изскачам през вратата. Зимният въздух буквално реже кожата ми. Очите ми са
фокусирани върху колата, която е чак в края на паркинга, завита в мрака на
вечерта.
– Мамка му! – крещя и с все сила ритам спойлера на колата. Звукът от огъващ се
метал достига до замъгленото ми от яростта съзнание.
– Тя е била само с мен! – крещя пак и скачам в колата.
Успявам да вкарам ключа в таблото точно когато две полицейски коли паркират
пред „Таргет“. Сирените цепят нощта. Докато полицаите паркират до тротоара и се
втурват към мястото на престъплението, аз излизам бавно от паркинга, без да
привличам никакво внимание. Сякаш някой е убил човек.
В мига, в който напускам паркинга, въздъхвам с облекчение. Ако ме бяха
арестували там, Теса щеше да откачи, никога нямаше да ми прости. Теса… и Зед?
Знам, че не трябва да вярвам на Стеф, когато каза, че Теса е спала с него. Знам, че
е пълна лъжа. Знам, че не го е направила. Аз съм единственият мъж, който е бил с
нея. Единственият, който я е докарвал до оргазъм. Не той. И никога няма да бъде
той. Само аз. Разтърсвам глава и се опитвам да се отърва от образа: Теса и Зед в
леглото; пръстите ù, които са впити в ръцете му; той тласка в нея. Мамка му, не, не
искам да виждам пак това. Пердето ми е паднало, не знам къде съм, не виждам пред
себе си.
Трябваше да я хвана за врата и… Не, не мога дори да си позволя да довърша
мисълта. Тя постигна своето, побърка ме, изкара ме от кожата ми и това ме вбесява
още повече. Знаеше много добре какво ще се случи, ако спомене Зед, и го направи
нарочно. Искаше да се счупя, да изгубя контрол. Ето, номерът ù мина. Тя знаеше, че
маха предпазителя на гранатата и когато дойде време да гръмне, се изнесе. Но аз не
съм граната. Трябва да мога да владея себе си.
Веднага се обаждам на Теса, но тя не вдига. Телефонът звъни… и звъни…. и звъни…
Да, тя каза, че ще спи, но знам, че телефонът ù е винаги на вибрация и че се буди,
когато започне да вибрира. Буди се от всякакъв шум.
– Хайде, Тес, вдигни!
Мятам телефона на седалката до мен. Трябва да се разкарам оттук, преди
ченгетата да проверят камерите на паркинга и да видят номера на колата ми.
Движението по магистралата е ад. Не спирам да ù звъня. Ако не ми се обади до
час, ще набера Крисчън. Трябваше да остана още една вечер там. По дяволите,
какви ги говоря? Трябваше да се преместя там, при нея. Сега всички оправдания,
които имах, за да не замина, ми се струват безсмислени. Все още имам същите
страхове, а и те стават още по-големи и набират сила благодарение на разстоянието
между нас.
Знаеш, че нищо няма да излезе.
Ти си покрит с мастило и е само въпрос на време, преди да ù писне да се чувства
неудобно да я виждат с теб.
Залитане по лошите момчета.
Да се ожени за банкер.
Гласът на Стеф все още пробожда ушите ми. Полудявам. Буквално полудявам. Губя
си ума насред това шибано шосе. Ще се разбия някъде. Всички усилия, които
положих през изминалата седмица, отидоха на вятъра. Тая пепелянка успя да
унищожи всичко хубаво от последните два дни с Теса.
И заслужава ли си всичко това? Тези вечни усилия? Струват ли си? Винаги ли
трябва да се въздържам, да внимавам да не кажа нещо лошо, да не направя нещо
лошо? И ако успея да докарам тази трансформация докрай, дали ще ме обича след
това, или ще се поздрави, че е извела до финала един проект по психиатрия? И
след всичко това ще остане ли нещо в мен, нещо, което тя все още да обича?
Когато личността ми я няма, какво ще обича? Дали някога ще бъда онзи мъж, в
когото се влюби, или това е нейният начин да ме превърне в такъв, какъвто иска
да бъда. Човек, от когото ще се отегчи? Дали се опитва да ме превърне в някого
като… като Ноа?
Стеф е права, не мога да се съревновавам там. Не мога да бъда Ноа, не мога да ù
дам простичката връзка, която имаше с него. Когато беше с него, не се тревожеше
за нищо. Те бяха съвършената двойка. Той е добър и елементарен. Животът не го е
строшил така, както строши мен. Спомням си дните, когато седях с часове в стаята
си и чаках Стеф да се прибере и да ми разкаже кога Теса се е върнала, след като е
била с него. Намесих се по най-грубия възможен начин, но нещата, за моя огромна
изненада, проработиха в моя полза. Тя избра мен пред него. Пред момчето, с което е
израснала и което обичаше. Само като си помисля колко пъти му е казвала, че го
обича… Драйфа ми се.
Не, аз съм повече от „залитане“ за Теса. Трябва да съм. Бил съм с толкова много
момичета, повечето от които ме чукаха напук на бащите си, но Теса не е от тях.
Доказвала го е много пъти и е изтърпяла безброй изцепки и издънки от моя страна.
Мислите ми са напълно объркани, трескави. Не мога да ги догоня.
Защо изобщо допускам Стеф в съзнанието си, защо ù позволявам да ми казва кое е
правилно и кое е грешно? Не трябваше да слушам и една дума от всичко, което ми
наговори. А сега като се замислих, не мога да се отърва от думите ù.
Избърсвам разкървавените си ръце в джинсите и паркирам колата. Когато
поглеждам нагоре, се оказва, че съм дошъл пред „Слепия Боб“. Изобщо не знаех, че
шофирам към кръчмата, през целия път мислех за друго, а сега виждам, че
подсъзнателно съм карал насам. Не трябва да влизам, но не мога да се спра.
А зад бара виждам стара… приятелка. Карли. Карли по минимално облекло и с
тъмночервено червило.
– Я да видим кой е тук? – усмихва се широко.
– Спести си любезностите – мърморя и сядам на стола пред нея.
– Даже не се опитвах да бъда любезна – казва и клати глава. Русата ù опашка
пружинира. – Последния път, когато те обслужих и бях любезна, ми се стовари
такава голяма домашна драма, отличаваща се с елементи на сапунка, че нямам
търпение за бис на представлението.
Предишния път, когато бях тук, така се напих, че Карли се принуди да ме закара в
тях и ме метна да спя на дивана ù, което доведе до поредното недоразумение с Теса,
а впоследствие и до катастрофата ù с колата, и то заради едно мое съобщение.
Всичко е заради лайната, които изсипвам в така спокойния ù иначе живот.
– Работата ти е да ми дадеш напитката, и то веднага щом си я поръчам – казвам и
посочвам бутилката тъмно уиски зад нея.
– Погледни табелката. На нея пише друго – отвръща. Обляга лакти на бара, а аз се
отдръпвам назад, далеч от нея. Поглеждам табелата, на която пише, че имали право
да не обслужат клиент, ако намирали поведението му за опасно. Табелата е
залепена със скоч на стената и звучи така, както изглежда: несериозно. Засмивам
се.
– Не слагай много лед, не го искам разредено.
Тя се оттласква с нежелание от бара и взима празна чаша. Гъстата кехлибарена
течност се излива в чашата, а гласът на Стеф не спира да говори в съзнанието ми.
Това е единственият начин да го накарам да млъкне, да заглуша лъжите и
обвиненията. Сякаш през гъста мъгла чувам гласа на Карли:
– Тя е. Звъни.
Поглеждам надолу и върху екрана виждам снимката, която направих, докато Теса
спеше тази сутрин.
– Мамка му – инстинктивно избутвам чашата настрани и току-що сипаната течност
се разлива. Не обръщам никакво внимание на псувните и ругатните на Карли и
излизам така бързо, както и влязох. Когато се добирам до вратата, плъзгам пръст по
екрана.
– Тес?
– Хардин? – казва. В гласа ù има паника. – Добре ли си?
– Звънях толкова много пъти – въздъхвам облекчен, че най-сетне чувам гласа ù в
малката слушалка.
– Знам. Съжалявам. Бях заспала. Добре ли си? Къде си?
– Пред „Слепия Боб“ – признавам. Няма нужда да я лъжа, бездруго някак винаги
разбира истината впоследствие.
– О… – едва прошепва.
– Поръчах си едно – добавям. По-добре да ù кажа всичко.
– Само едно?
– Да, но не го изпих, не съм го доближил още до устата си. И ти се обади –
отвръщам. Не мога да разбера какво мисля за това сега, но усещам заплахата,
усещам нещо, което ме тегли към бара и искам да се върна, но нейният глас може и
да ме спаси.
– Това е хубаво. Тръгваш ли си вече към къщи?
– Да, веднага – казвам, дърпам вратата и сядам зад волана.
– Защо си отишъл… Не че е проблем, добре е, че си излязъл… Просто се чудя защо.
– Видях Стеф.
Тя едва сдържа вика си.
– Какво стана? Ти… нещо случи ли се?
– Ако питаш дали съм ù посегнал, не съм – отвръщам. Включвам колата, но не
потеглям. Искам да говоря с нея, без да се разсейвам, докато шофирам. – Каза ми
някакви глупости, които буквално ме взривиха. Бяхме в „Таргет“ и аз полудях.
– Добре ли си? Чакай, защо „Таргет“? Мислех, че мразиш да ходиш там.
– От всички неща, които можеше да попиташ…
– Да, да. Извинявай, все още спя – обяснява. Усещам усмивката в гласа ù, но
веднага след това идва паниката. – Добре ли си? Какво каза тя?
– Каза, че си чукала Зед – изричам. Не искам да ù разказвам другите неща, онези
приказки, че не ставаме един за друг.
– Моля? Хардин, знаеш, че това не е истина! Кълна се, Хардин, нищо не се е
случило между нас, знаеш всичко.
Притискам единия си пръст към прозореца и гледам как отпечатъкът става все по-
голям.
– Каза, че съквартирантът му ви е чул.
– Не вярваш на това, нали? Не е възможно да ù вярваш, Хардин. Познаваш ме
толкова добре, знаеш, че бих ти признала, ако някой друг ме бе докоснал… – гласът
ù се прекършва, гърдите ме болят.
– Успокой се… – казвам. Не биваше да ù позволявам да говори толкова много.
Трябваше веднага да я уверя, че знам, че не е истина, но аз съм егоистично копеле,
държа да го чуя от нея.
– Какво друго каза? – вече плаче.
– Само глупости. За теб и Зед. Но успя да изкара всеки мой страх и да се подиграе с
него. С всяка несигурност, която имам за нас, тя успя да ме манипулира.
– Затова ли отиде в бара? – пита. Не ме съди, не ме укорява, усещам разбиране и
съчувствие, което не очаквах, честно казано.
– Да, така мисля – въздъхвам. – Тя знаеше… неща. За тялото ти. Неща, които само
аз би трябвало да знам – казвам и по гръбнака ми плъзват тръпки.
– Тя ми беше съквартирантка. Виждала ме е да се преобличам десетки пъти, да не
говорим, че тя съблече роклята ми онази нощ – казва Теса и подсмърча.
И когато си я представям как не може да помръдне, а Стеф насила я съблича, имам
чувството, че пак ще гръмна от бяс.
– Не плачи, моля те. Не мога да го понеса. Не и когато си на часове път от мен –
умолявам я.
И докато слушам гласа на Теса, знам, че в думите на Стеф няма и грам истина, а
лудостта, която ме бе обладала преди минути, започва да се разтваря.
– Нека да говорим за нещо друго, докато карам към нас.
Превключвам на задна и слагам телефона на говорител.
– О, да, разбира се. Кимбърли и Крисчън ме поканиха да отида с тях в новия клуб
тази седмица.
– Няма да ходиш.
– Би ли ме оставил да довърша – скарва ми се веднага. – Но тъй като ти ще бъдеш
тук през уикенда и знаех, че няма да искаш да дойдеш, се разбрахме да отидем в
сряда вечерта.
– Какви са тези клубове, които отварят в средата на седмицата? – питам и
поглеждам в огледалото за обратно виждане. – Ще дойда.
– Защо? Ти не обичаш да ходиш на клуб.
– Ще дойда с теб този уикенд. Не искам да ходиш в сряда.
– Ще отида в сряда. Вече казах на Кимбърли, а после можем да отидем пак заедно
през уикенда. Не виждам причина да не ходя в сряда. И ще отида.
– Предпочитам да не ходиш – казвам през зъби. Не вижда ли, че вече съм на нокти,
а продължава да ме навива. – А мога да дойда в сряда – предлагам и наистина
полагам усилия да бъда разумен. – Или не искаш да те виждат с мен? – думите
излизат, преди да успея да ги спра.
– Моля? – чувам как става не секундата и включва нощната лампа. – Как можеш да
кажеш такова нещо? Знаеш, че не е истина. Не пускай думите на Стеф в главата си.
Заради нея е, нали? Тя ти ги е наговорила.
Завивам към нашия паркинг и паркирам. Теса чака да ù отговоря.
– Не. Не знам…
– Трябва да се борим заедно срещу такива неща, а не един срещу друг. Нещата не
трябва да стоят така… Стеф срещу теб и ти срещу мен. Трябва заедно да се
преборим с това.
– Не, не е така, не съм застанал срещу теб.
Но е права, винаги е права.
– Ще дойда в сряда и ще остана до неделя.
– Имам лекции и съм на работа.
– Звучиш, сякаш не искаш да идвам – изричам. Параноята ми се изсипва през вече
надупченото ми самочувствие.
– Разбира се, че искам.
Господи, колко ми липсва.
– Прибра ли се вече?
– Да, точно паркирах.
– Липсваш ми.
Тъгата в гласа ù ме поразява.
– И ти ми липсваш, бебо. Съжалявам. Без теб започвам да полудявам.
– И аз – въздъхва тя и аз пак се извинявам.
– Такъв съм глупак, че не тръгнах с теб за Сиатъл.
– Какво? – започва да се дави в слушалката.
– Чу ме. Няма да го повтарям.
– Добре – казва след дълго кашляне, когато вече влизам в асансьора. – Знам.
Просто може да не съм чула добре.
– Кажи ми какво искаш да направя по въпроса със Стеф и Дан – сменям темата.
– Какво изобщо може да се направи? – пита тихо.
– Сигурен съм, че не искаш да чуеш моя отговор.
– Остави ги, не прави нищо.
– Но тя ще разкаже на всички за тази вечер и ще продължи да разпространява
слухове за теб и Зед.
– Не живея там, няма проблем, нека си говори – опитва се да ме убеди, но знам
колко наранена се чувства от факта, че се говорят такива неща за нея.
– Не мога да оставя това без последици.
– Не искам да се забъркваш в неприятности, Хардин. Особено заради тях.
– Добре.
И след това си пожелаваме лека нощ. Няма да се съгласи с нито едно от
предложенията ми да спра Стеф, така че просто зарязвам темата.
Отключвам вратата и влизам в хола, където Ричард се е разположил на целия
диван и телевизорът гърми.
Изключвам го и се прибирам направо в спалнята си.
Глава сто и осем
ХАРДИН
Целия предобед съм като парцал, като ходещ мъртвец съм. Не помня как съм
отишъл на първата лекция и се питам защо изобщо ми трябваше да си правя труда.
Когато минавам покрай административната сграда, виждам Нейт и Логан. Седнали
са на стълбите и си говорят. Придърпвам качулката си и ги подминавам, без да обеля
и дума. Трябва да се махна от това място. Никога не съм вземал по-бързо решение.
Обръщам се и хуквам по стълбите на административната сграда. Качвам по две
наведнъж. Секретарката на баща ми ме посреща с най-изкуствената усмивка, която
съм виждал от доста време насам.
– Мога ли да ви помогна?
– Искам да говоря с Кен Скот.
– Имате ли уговорена среща? – пита захаросано жената, въпреки че отговорът ми ù
е пределно ясен. И знае кой съм, по дяволите!
– Очевидно не се нуждая от предварителна уговорка да се видя с баща си. Тук ли е,
или го няма? – соча към вратата. Стъклото към кабинета му е матирано и не мога да
видя дали е вътре.
– Вътре е, но има важен разговор по телефона. Може да седнете… Ще му…
Минавам покрай бюрото ù и вървя директно към вратата. Отварям. Погледът на
баща ми се стрелва веднага към мен, но спокойно вдига пръст, за да ме помоли да му
дам минутка да си довърши разговора. И понеже съм вежлив джентълмен, завъртам
очи и сядам на креслото пред бюрото му. След около минута баща ми затваря
телефона и става да ме поздрави.
– Не те очаквах.
– И аз не очаквах да се озова тук – признавам.
– Проблем ли има? – пита и поглежда към затворената врата, после очите му се
връщат върху лицето ми.
– Имам въпрос – казвам. Слагам ръце върху тъмночервеното бюро от черешово
дърво и го поглеждам. Брадата му е понабола. Личи, че не се е бръснал от няколко
дни, а бялата му риза е понамачкана около ръкавите. Не мисля, че съм го виждал с
намачкана риза, откакто дойдох в Америка. Та това е човек, който слиза на закуска
изгладен и спретнат до съвършенство: пуловер без ръкави и спортни панталони с
ръб.
– Слушам те – казва накрая.
Напрежението между нас е почти видимо, но ми се налага да си припомня
омразата, която навремето изпитвах към този човек. Не знам какво чувствам към
него сега. Не мисля, че някога бих му простил напълно, но да продължавам да го
мразя… това е толкова изтощително. Никога няма да имаме такива отношения,
каквито има с доведения си син, но е хубаво да знам, че ако се нуждая от нещо, той
винаги ще направи и невъзможното, за да ми помогне. В повечето от случаите
помощта му не ми е била от кой знае каква полза, но все пак ценя усилията му.
– Мислиш ли, че ще е много трудно да се прехвърля в колежа в Сиатъл?
– Сериозно ли питаш? – отвръща. Веждата му се повдига драматично.
– Да. И не желая мнението ти, а отговор – отсичам. Искам да му е ясно, че
внезапната промяна на решението ми не подлежи на обсъждане. Той ме оглежда
замислено и казва:
– Ще завършиш по-късно. Мисля, че е по-добре да останеш тук до края на
семестъра. Докато подадеш документи и се преместиш… ще мине време и от
логистична гледна точка няма да си струва. По-добре да завършиш тук.
Облягам се на стола и засега питам спокойно:
– Не може ли да ускорим преместването?
– Мога, но ще завършиш по-късно.
– Значи се оказва, че трябва да стоя тук?
– Не трябва – потърква брадата си замислено. – Но засега е по-логично. Толкова си
близо до края.
– Няма да ходя на церемонията накрая – напомням му.
– Надявах се да промениш решението си – въздъхва баща ми и аз отмествам поглед.
– Е, не съм го променил.
– Това е много важен ден за теб. Последните три години от живота ти…
– Не ми пука. Не искам да ходя. Искам да си получа дипломата по пощата. Няма да
ида. Това е краят на разговора по тази тема.
Отмества поглед към стената зад мен и оглежда сложените в рамки дипломи и
сертификати, натежали на облицованите в дърво стени на кабинета му. От начина,
по който ги гледа, знам, че за него са означавали много повече, отколкото моята
диплома някога ще означава за мен.
– Съжалявам да го чуя – казва, без да откъсва очи от тях. – Няма да питам повече
по този въпрос.
– Защо ти е толкова важно да отида? – продължавам. Враждебността между нас е
станала гъста и лепкава. Въздухът е натежал, но чертите на баща ми изведнъж
омекват и с всяка изминала секунда става все по-спокоен.
– Защото… – поема си дълбоко въздух. – Имаше време, много дълго време, когато не
бях сигурен… – прави още една пауза. – Не бях сигурен как ще се развиеш.
– Какво искаш да кажеш?
– Сигурен ли си, че имаш време да говориш за това сега? – пита. Погледът му се
премества към разбитите ми кокалчета и кръвта по джинсите. Знам какво иска да
каже: Сигурен ли си, че не си превъртял и си в достатъчно добра ментална
кондиция да говориш точно сега? Знаех си, че трябваше да си сменя джинсите.
Като станах тази сутрин, не ми се занимаваше, директно се вдигнах от леглото и се
качих на колата.
– Искам да знам – отговарям сурово.
– Добре. Имаше време, когато си мислех, че дори няма да завършиш този колеж.
Знаеш, че винаги беше забъркан в някакви неприятности.
Побоища в барове, обири на магазини, разплакани полуголи момичета, жалващи се
съседи, една разочарована майка – всичко това минава като на филм пред очите ми.
– Знам. И реално все още съм в пробен срок.
Баща ми ме поглежда. Недоволен е от леко дръзкото ми поведение, като се има
предвид, че за него всички тези мизерии са били само безкрайно главоболие и
неприятности.
– Не е… не е като преди. Не и след… нея – добавя меко.
– Тя е причината за повечето ми неприятности – изричам. Потърквам врата си и
знам, че говоря глупости.
– Не бих казал – отвръща. Веждите му се събират недоволно, пръстите му започват
да усукват горното копче на сакото му. И двамата мълчим и не знаем какво да
кажем.
След малко той нарушава тишината:
– Хардин, нося такава тежка вина. Ако не беше завършил гимназията и този колеж,
не знам какво бих правил със себе си.
– Нищо. Щеше да продължиш да живееш перфектния си живот тук – казвам ядно.
Той се сгърчва, сякаш съм го ударил през лицето.
– Това не е вярно. Искам само най-доброто за теб. Невинаги съм го показвал, знам,
но бъдещето ти е много важно за мен.
– Затова ли ме вкара в този колеж?
Никога не сме дискутирали този въпрос, но със сигурност знам, че е използвал
всичките си връзки, за да ме приемат тук. В гимназията не направих нищо и
оценките ми там го доказват.
– Това е едното. И второто е, че майка ти беше на път да откачи заради теб. Исках
да дойдеш тук и за да имам възможност да те опозная. Не си онова момче, което
оставих след себе си.
– Ако си искал да ме опознаваш, е трябвало да се навърташ повече около мен и да
пиеш по-малко – отсичам. Спомени, които така старателно се опитвах да избутам
назад и които не искам никога да изкопавам от миналото, започват да си пробиват
път към повърхността. – Ти си отиде и аз нямах възможността да бъда дете. Едно
обикновено момче.
Понякога се чудех какво ли е да си обикновено момче, щастливо момче със
стабилно семейство, обичащи родители. Докато майка ми работеше от сутрин до
мрак, понякога не излизах по цял ден от нас. Седях в хола и с часове гледах
противните стари стени. После си правех някакъв лайнян сандвич, който рядко
ставаше за ядене, и си представях, че седя на масата с хора, които ме обичат, които
се смеят и ме питат какво е станало в училище. Когато се сбиех в училище, понякога
ми се е искало баща ми да е до мен и да ме потупа по рамото. Или пък да ми срита
задника.
Но когато пораснах, нещата станаха много по-лесни. Едва навлязъл в
тийнейджърските години, разбрах, че да нараняваш хората е лесно, много по-лесно,
отколкото да нараняваш себе си. И стана. Можех да се заяждам с майка си, че ме е
оставила сам цял ден, да ù казвам „Триш“, а не „мамо“, да ù отнема едничката
радост да чуе как синът ù възкликва: „Мамо, обичам те“. Можех да си го изкарам на
баща ми – спрях да говоря с него. Имах една-единствена цел: да направя всички
около мен нещастни и потиснати. Да ги направя като себе си. И чак тогава щях да
мога да бъда като всички останали. Използвах секса и лъжата като средство да
наранявам момичетата, да си играя с тях. Това обаче гръмна в лицето ми, когато
приятелката на майка ми започна да прекарва прекалено много време край мен и в
края на краищата разби брака си заради мен, достойнството ù беше погребано, а
сърцето на майка ми за кой ли път – разбито, защото всичко това беше заслуга на
четиринадесетгодишния ù син.
Кен ме гледа така, сякаш разбира точно какво мисля.
– Знам и съжалявам, че си бил подложен на всичко това заради мен.
– Не искам да говорим повече за тези неща – отвръщам, избутвам стола назад и се
изправям. Баща ми остава в креслото си и не мога да пренебрегна тръпката от
надмощието, което имам над него сега. Чувствам се толкова… над него. Във всяко
едно отношение. Той е изтормозен от вина и съжаление заради пропуснатото време,
а аз най-сетне започвам да се успокоявам и да се пускам от гнева.
– Случиха се толкова неща, че няма дори да можеш да разбереш. Иска ми се да ти
кажа, но това няма да промени нищо.
– Заявих ти, че не искам да говоря повече за това. Денят ми е скапан и бездруго.
Прекалено нанагорно ми идва. Разбирам, съжаляваш, че си ни напуснал. И вече го
преодолях, забравям го – лъжа. Но… всъщност не е съвсем лъжа, но съм така близо
да забравя, по-близо съм, отколкото някога съм бил.
Стигам до вратата и изведнъж се сещам… и се обръщам към него.
– Мама се омъжва. Знаеше ли? – питам от чисто любопитство.
От празния му поглед и събраните над очите вежди разбирам, че няма никаква
представа.
– За Майк… комшията.
– О! – възкликва. Лицето му става още по-сериозно.
– След две седмици.
– Толкова скоро?
– Да. Проблем ли е... или?
– Не, не. Просто съм малко изненадан.
– Да, аз също.
Облягам се на вратата и гледам как на лицето му изпълзява облекчение.
– Ще ходиш ли на сватбата? – пита.
– Не.
Кен Скот става и бързо заобикаля бюрото си. След секунди е застанал пред мен.
Трябва да призная, че съм леко притеснен. Не от него, а от суровата, първична
емоция в очите му, когато казва:
– Хардин, трябва да отидеш. Ако не го направиш, ще разбиеш сърцето ù. Особено
сега когато знае, че си бил на моята сватба.
– Е, да, но и двамата знаем защо бях там. Нямах избор, а и твоята сватба не беше
на другия край на шибания глобус.
– Долу-горе беше така, като се има предвид, че почти не си говорехме. Трябва да
отидеш. Теса знае ли?
Мамка му! Защо не помислих за това.
– Не. И няма защо да ù казваш. Не казвай и на Ландън, защото ако знае, няма да
си държи устата затворена.
– Има ли причина да криеш от нея? – пита с укор.
– Не крия. Просто не искам да се тревожи, че тръгваме в последния момент, а и
няма паспорт. Никога не е излизала от този щат.
– Знаеш, че ще иска да отиде. Теса обича Англия.
– Никога не е ходила там! Как може да я обича? – почти викам и веднага си поемам
дълбоко дъх, за да се успокоя. Дразня се как се държи, сякаш Теса му е дъщеря и
като че я познава по-добре от всеки друг на този свят.
– Няма да кажа нищо – изрича и вдига ръка пред себе си, сякаш да ме успокои.
Радвам се, че не продължава да мърмори по темата. Достатъчно говорихме и вече
съм ужасно уморен. Снощи след разговора с Теса не можах да мигна и за две
минути. Кошмарите се върнаха с ударна сила и след третия бях принуден да седя
буден, мокър до кости от пот, за да ги държа надалеч.
– Мини да видиш Карен тези дни. Пита за теб снощи – казва Кен, преди да изляза
от офиса.
– Да – промърморвам и затварям вратата след себе си.
Глава сто и девет
ТЕСА
По време на лекцията онзи хубавият, на когото предрекох бъдеще в политиката, се
навежда към мен и прошепва:
– За кого гласува на последните избори?
Не се чувствам много добре около него. Чаровен е, прекалено чаровен. И дрехите
му са хубави и скъпи, определено не е гледка за изпускане. Хардин има друг чар. И
все пак не е привлекателен за окото... и го знае.
– Не гласувах. Не бях достатъчно голяма за целта.
– Да, вярно – смее се той.
Не държах особено да говоря с него, но професорът ни инструктира да беседваме
със студента до нас, докато проведе телефонния си разговор. Едва дочаквам да стане
десет и да си тръгна. Бъдещият политик продължава с опитите да ме заприказва за
дребни неща дори когато излизаме от залата, но не успява, след няколко секунди се
извинява и изчезва в другата посока.
Цяла сутрин съм ужасно разсеяна. Не мога да спра да мисля за нещата, които
Стеф е наприказвала на Хардин. Какво му е наговорила, че да го вбеси до такава
степен? Сигурна съм, че не ми казва всичко. Знам, че ми повярва, когато потвърдих,
че клюките за мен и Зед са лъжа, но останалото, което му е наговорила, каквото и да
е то, трябва доста да го е наранило, за да не иска да го повтори пред мен. Мразя
Стеф. Мразя я за това, което ми причини, и за това, че нарани Хардин по такъв
безскрупулен начин, и то пак като е използвала мен.
Докато стигна за часа по история на изкуството, вече съм измислила десет
колоритни сценария как да я убия. Сядам до Майкъл, момчето със синята коса и
хубавото чувство за хумор, който успява да ме откъсне за малко от престъпните ми
кроежи. Най-сетне денят свършва и тръгвам към колата си. Точно преди да се кача,
телефонът ми започва да вибрира. Очаквам, че е Хардин, но когато поглеждам, се
оказва, че има три нови съобщения, две от които са били пратени току-що. Решавам
да прочета съобщението от майка ми:
Обади ми се. Трябва да говорим.
Другото е от Зед. Поемам си дълбоко дъх, преди да го отворя.
КОГАТО СПИРАМ ПРЕД КЪЩАТА НА БАЩА МИ, слънцето вече залязва, а все още
не мога да се свържа с Теса. Всяко обаждане ме прехвърля на гласова поща. Дори
няколко пъти звънях на Крисчън, но и той не вдига. Теса ще побеснее, когато
разбере, че съм бил при Зед. Знам, че изпитва към него нещо, което никога няма да
разбера, още повече – да търпя. Моля се след днешния ден да не се налага да се
тревожа повече за това. Освен ако… тя не настоява да се виждат и да запази
връзката си с него…
Не. Не бива да се съмнявам в нея. Знам, че Стеф ми наговори само лъжи, но всяка
нейна дума се изсипа и запълни пукнатините в начупената ми увереност, в привидно
непробиваемата ми фасада. Ако Зед я беше чукал, щеше да използва този разговор
да ми го натрие в носа, нямаше да се сдържи.
Влизам в къщата на баща ми, без да звъня, и се оглеждам за Ландън или Карен.
Намирам Карен в кухнята до печката, бърка нещо. Тя се обръща и ми се усмихва
топло, но усещам тревога в очите ù. За първи път изглеждат така уморени.
Непознато досега чувство на вина се излива във вените ми, когато си спомня за
изпотрошените саксии в парника ù.
– Здравей, Хардин. Ландън ли търсиш? – пита тя и избърсва ръцете си в
престилката с щампи на ягоди.
– Ами… не знам… – признавам. Какво изобщо правя тук? Колко жалък е станал
животът ми, че да търся спокойствие в тази къща… от всички възможни други места.
Знам, че съм тук заради спомените ми с Теса.
– Горе е. Говори с Дакота по телефона.
Нещо в гласа ù ме стряска.
– Да не би… – Никак не ме бива в общуването с хора, без да броим Теса,
естествено. Не знам и как да разбирам и да се справям с чуждите емоции. – Да не би
да има лош ден или нещо? – питам. Знам, че звуча повече от тъпо.
– Така мисля. И май не е само днес. Не ми е споделил нищо, но напоследък
изглежда доста разстроен.
– Да… – казвам, но истината е, че не съм забелязал нищо необичайно в
настроението на доведения ми брат. Но пък… бях прекалено зает да го карам да
бъде бавачка на бащата на Теса, за да забележа каквото ù да е.
– Кога заминаваше за Ню Йорк?
– След три седмици – опитва се да прикрие болката в гласа си, но не успява.
С всяка изминала секунда започвам да се чувствам все по-неловко.
– Ами… аз ще…
– Не искаш ли да останеш за вечеря? – пита с надежда.
– Ами…не, май ще се прибирам.
След разговора с баща ми тази сутрин, визитата при Зед, а сега и това с Карен
мисля, че съм тотално изтощен. Не мога да рискувам да се кача при Ландън и да
разбера, че там става нещо. Не и днес. И бездруго трябва да се връщам при
наркомана, преминаващ през процес на рехабилитация. И при празното си легло.
Глава сто и единадесет
ТЕСА
Кимбърли ме чака в кухнята. Пред нея са подредени една пълна чаша с вино и една
празна, което ме навежда на мисълта, че след като не ù отговорих, е разбрала, че не
знам нищо за заминаването на Хардин за Англия.
Пускам чантата на пода и сядам, а тя ме гледа със съчувствие.
– Здрасти.
– Здрасти.
– Не знаеше, че заминава, нали?
Русата ù коса днес е навита на красиви масури и стига точно до раменете. Черните
ù обеци с форма на панделки блещукат под силното осветление в кухнята.
– Не, нищо не ми е казвал – въздъхвам и веднага грабвам пълната чаша с вино.
Тя се смее и взема бутилката да си налее в чашата, която явно е била за мен.
– Крисчън каза, че Хардин не му е съобщил окончателното си решение. Не биваше
да ти казвам нищо, преди да разбера какво е решил, но някак усещах, че не ти е
споделил за сватбата.
Изпивам виното, което вече е в устата ми, преди да съм го изплюла.
– Сватба? – питам. Бързо отпивам още една глътка.
Хардин си отива да се жени? Нещо като нагласена сватба. В Англия правят
такива неща, нали? Майка му е решила да го ожени за някоя, сигурна съм.
Не, не правят такива неща там. Но самата мисъл ми се струва абсолютно
непоносима и съм наелектризирана до мозъка на костите си, докато чакам Кимбърли
да ми обясни.
Какво ми става? Напила ли съм се вече?
– Майката на Хардин се жени. Обади се тази сутрин да ни покани.
Свеждам поглед към черния гранит.
– Това го чувам за първи път.
Майка му се жени след две седмици и той не ми е казал нищо? Ето сега разбирам
защо се държа така странно на сутринта, преди да тръгне.
– Ето защо звънеше толкова често!
Кимбърли ме гледа с широки, любопитни очи и отпива от виното си.
– Какво да правя? Да се преструвам, че не знам? С Хардин всичко беше така добре,
общувахме свободно, не криехме нищо един от друг, а… – не довършвам
изречението. Знам, че тези подобрения са само от седмица, но за мен беше
удивителна седмица. Имам чувството, че за седем дни сме постигнали повече,
отколкото почти за седем месеца. И двамата говорим за проблемите си, а преди
подобни разговори прерастваха в жестоки скандали. И сега Хардин ме върна
директно в началото на връзката ни, когато криеше всичко от мен. Не разбра ли, че
винаги научавам, винаги! Без изключение.
– Искаш ли да отидеш? – пита тя.
– Не мога да дойда дори да имах покана – облягам буза на ръката си.
Кимбърли обръща стола ми към себе си и ме кара да я погледна.
– Попитах дали искаш да отидеш? – поправя ме тя. Усещам лекия аромат на вино в
дъха ù.
– Би било много хубаво, но…
– Тогава трябва да отидеш. Ще те заведа като моя приятелка, ако трябва. Сигурна
съм, че майката на Хардин ще се радва да те види. Крисчън каза, че те обожава.
Въпреки влошеното ми настроение заради потайното поведение на Хардин думите
ù ме трогват. Обичам Триш.
– Не мога да отида. Нямам задграничен паспорт – казвам, а другата причина е, че
не мога да си позволя билета точно сега.
– Това може да се уреди.
– Не знам…
Самата идея за Англия и за едно пътуване дотам ме кара да зарежа всичко и да
хукна към компютъра, за да видя как мога да си изкарам билет по-бързо, но
нежеланата мисъл за поредната, дълбоко пазена тайна ме заковава на място.
– Не му мисли. Триш ще е най-щастливият човек на света да те види на сватбата си,
а и това е един добър повод да подбутнем Хардин в посока обвързване.
Ким отпива от виното си и оставя голяма червена следа от червило по ръба на
чашата. Сигурна съм, че има причина да не ми каже. Ако заминава, може би не иска
да се влача чак до Англия. Знам, че миналото му го преследва като зъл дух, колкото
и ненормално да звучи, но вероятно се страхува, че този зъл дух ще приклещи и
двама ни някъде из улиците на Лондон.
– С Хардин не става така. Колкото повече настоявам, толкова по-зле отиват нещата
и по-ожесточено се дърпа.
– Е, в такъв случай забий токчетата в земята и не му позволявай да се дърпа и да
дърпа и теб със себе си – казва тя и ме подбутва с върха на високата си червена
обувка.
Замислям се над думите ù, но решавам да ги анализирам по-късно, когато не ме
гледа така изпитателно.
– Хардин мрази сватби.
– Глупости. Всички обичат сватби.
– Не и Хардин. Той ненавижда сватбите. Ненавижда и цялата концепция за брака –
казвам и наблюдавам изумлението в очите ù, докато поставя чашата си на плота.
– И сега… какво… Искам да кажа… Не знам какво да кажа… И аз нямам думи, а
това вече би трябвало да ти говори нещо.
След което избухва в смях, а аз се смея с нея.
– Да, знам, не е нужно да ми казваш.
Смехът на Ким е заразителен и аз се смея въпреки помръкналото ми настроение.
Точно това харесвам у нея. Определено е ужасно любопитна и си вре носа къде ли
не, не ми харесва и начинът, по който говори за Хардин, но е толкова честна,
отворена и точно това ме привлича така силно в нея. Винаги казва каквото мисли и е
лесно да предвидиш реакцията ù. В това отношение няма маска, няма грим, както е
при повечето хора, които съм срещала в живота си.
– И сега какво? Ще бъдете гаджета до старини?
– И аз го питах същото – казвам, но с усмивка. Може би заради чашата вино или
поради факта, че през последните няколко дни не бях мислила за категоричното му
становище относно брака... или за каквато и да е форма на обвързаност. Не знам, но
ми е хубаво да се смея с нея.
– Ами децата ви? Нямаш нищо против да имаш деца без брак, така ли?
– Деца! – пак се смея. – Той не иска и деца.
– Става все по-добре – върти очи и изпива виното си.
– Сега така казва, но се надявам… – не довършвам изречението. Това са само
мъгляви пожелания, които точно сега биха прозвучали прекалено отчаяно.
Кимбърли ми смигва, поглежда ме с разбиране и веднага сменя темата, като
заговаря за червенокосата колежка в офиса, която харесвала Тревър. Когато започва
да описва един евентуален сексуален контакт между двамата като случайна среща
на два омара, аз пак избухвам в смях.
ЕДНА ОБИКОЛКА ИЗ МОЛА и вече съм отегчен до смърт от Сиатъл. На ръба съм
да изперкам. Единственото нещо, което ме кара да се усмихвам, е Теса. Дори когато
мълчи, мога да прочета мислите ù само по изражението на лицето ù. Гледам как
наблюдава хората из мола и как се ядосва на една майка, която пляска детето си по
дупето в средата на магазина. Извеждам я оттам, преди сцената – или реакцията на
Теса – да излезе от контрол.
Обядваме в една малка, тиха пицария и Теса през цялото време приказва за
някаква нова поредица книги, която мислела да чете. Знам колко е критично
мнението ù за съвременната литература, затова новината ме озадачава.
– Ще трябва да си ги сваля, когато си взема четеца от теб – казва и избърсва устата
си с кърпата. – Нямам търпение да си взема гривната. И писмото.
Опитвам се да не изпадам в паника и наблъсквам почти цялото парче пица в устата
си, за да не се налага да отговарям. Въздъхвам облекчено, когато тя сменя темата.
На път за къщата на Ванс Теса заспива в колата. Напоследък ù става навик и ми
харесва, честно казано. Тръгвам по възможно най-дългия път, както направих
неотдавна, за да ù дам шанс да поспи.
БУДЯ СЕ ОБЛЯН В ПОТ. Теса е върху мен и едва дишам. Струва ми се, че въздухът
е станал прекалено гъст. В стаята е горещо. Майка ми вероятно е завъртяла
термостата на максимум. Не е трябвало изобщо да го пуска. Пролет е. Леко
развивам ръцете и краката на Теса от тялото си и избърсвам потното ù чело. Косата
ù е чисто мокра. Решавам да сляза да изключа термостата.
Когато завивам към кухнята, все още съм полузаспал, но това, което виждам, ме
втрещява. Спирам като препариран. Потърквам очите си, дори премигвам няколко
пъти, за да се уверя, че не сънувам, защото картината пред мен е размазана и
изкривена. Търкам, но видението не изчезва. Колкото и да мигам, те са все още там.
Майка ми е седнала на плота с разтворени бедра. Между тях стои мъж. Ръцете му
са увити около кръста ù. Нейните ръце са заровени в русата му коса. Устата му е
върху нейната, нейната е върху неговата. Не знам чия уста къде е, но това, което
знам със сигурност, е, че този мъж не е Майк.
Това е шибаният Крисчън Ванс.
Глава сто тридесет и шест
ХАРДИН
Какво? Какво става? Един или два пъти ми се е случвало да остана без думи и сега
е един от тези случаи. Ръцете на майка ми се изплъзват от косата на Ванс и сега
вече са върху лицето му. Устата ù се притиска към неговата. Трябва да съм издал
някакъв звук, не знам какъв, по дяволите, не знам, нищо не знам, защото очите на
майка ми се отварят рязко и тя започва да го блъска назад. Той обръща глава към
мен, очите му се разширяват и веднага прави крачка назад. Как не са ме чули,
когато съм слизал по стълбите? И защо той е тук? В тази кухня?
Какво е това? Какво се случва?
– Хардин – гласът на майка ми звучи почти истерично от паниката. Скача от плота.
– Хардин, мога да обя… – започва Ванс, но аз вдигам ръка да млъкват и двамата.
Мозъкът ми се опитва да се свърже с устата, с очите, с ушите и да намери някакво
обяснение на това, което виждам.
– Как… – разбърканите думи летят в съзнанието ми, но не се свързват. – Как…? –
питам. Краката ми сами правят крачка назад. Искам да се махна оттук колкото е
възможно по-бързо, но искам и да ми бъде обяснено. Гледам ту единия, ту другия и
се опитвам да свържа лицата на тези хора с лицата на хората, които мислех, че
познавам, но не успявам. Няма никаква логика. Петите ми се удрят в първото
стъпало. Майка ми тръгва към мен.
– Не е това, което…
И тогава, за мое облекчение, познатото ужилване на гнева започва да притъпява
шока и да взема връх, залива ме, изтласква болката и чувството, което може би
допреди секунди бе взело превес, че някой ме е прекършил. Гневът е нещо, с което
мога да се справя. Гневът е нещо, което ми дава сила. Шокът и мълчанието никога
не са били от нещата, с които съм можел да се справя. Майка ми отстъпва назад, а
Ванс застава пред нея.
Моля? Какво става тук?
– Какво ти става? Полудяла ли си? – прекъсвам я, без да обръщам внимание на
егоистичните ù сълзи. – Утре се омъжваш! – Обръщам се към бившия си шеф. – И ти
също! Сгоден, скоро се жениш, а ето те в нашата кухня, каниш се да чукаш майка
ми на шибания плот.
Свалям бавно ръка и удрям по плота. Пропукването на дървото под юмрука ми
почти успява да ме развълнува. Искам да блъскам и още, и още.
– Хардин – вика майка ми.
– Не ми викай! – почти крещя. Чувам забързани стъпки. Събудили сме Теса и знам,
че е тръгнала да ме търси.
– Не говори на майка си така – Ванс не говори високо, но звучи заканително.
– Не ми казвай какво да правя! Ти си никой. Кой си ти, по дяволите? – беснея.
Ноктите ми се забиват в дланите, гневът ми расте, набира и всеки миг ще гръмне.
– Аз съм… – започва, но ръката на майка ми се увива около рамото му и го дърпа
назад.
– Крисчън, недей – умолява го.
– Хардин? – чувам гласа на Теса от стълбите и след две секунди тя вече е в кухнята.
Оглежда се, вижда неочаквания гост, поглежда ме и застава до мен.
– Наред ли е всичко? – почти шепти и увива малката си ръка около моята.
– Не може да е по-добре. Направо е идеално! – викам. Издърпвам ръката си от
нейната и махам към майка ми и Ванс. – Макар че може да се наложи да
предупредиш приятелката си Кимбърли, че възлюбеният ù годеник чука майка ми. И
вероятно не е за първи път.
Очите на Теса буквално изскачат и имам чувството, че всеки миг ще цопнат на
пода, но не казва нищо. Иска ми се да бе останала горе, но знам, че и аз на нейно
място не бих седял и чакал.
– Къде е прекрасната ти Кимбърли? В някой хотел наблизо със сина ти? – сарказмът
пищи в думите ми. Не харесвам Кимбърли, прекалено е шумна, вре си носа във
всичко и... като цяло е противна жена, но тя го обича. И бях останал с
впечатлението, че и той я обича. Очевидно съм грешал за второто. Не му пука нито
за нея, нито за предстоящата им сватба. Ако му пукаше, нямаше да е тук сега.
– Хардин, нека всички се успокоим – полага безплодни усилия да разреди
напрежението майка ми. Ръцете ù бавно се откъсват от раменете на Ванс.
– Да се успокоим? – викам. Не мога да повярвам, че го казва. – Утре се жениш, а аз
те намирам посред нощ, просната на кухненския плот като курва.
В мига, в който думата се понася във въздуха, той е отгоре ми. Тялото му се удря в
моето, събаря ме на земята, главата ми се удря с тътен в плочките на пода.
– Крисчън! – пищи майка ми. Той ме затиска с цялото си тяло и миг след това
юмрукът му се стоварва върху носа ми. Адреналинът буквално гръмва във вените ми.
Виждам само червено.
Глава сто тридесет и седем
ТЕСА
Сънувам ли? Моля те, Боже, нека е сън. Не, това не може да е истина.
Когато юмрукът му се стоварва върху носа на Хардин, се чува ужасен звук, който
изгаря ушите ми и кара сърцето ми да спре. Юмрукът на Хардин намира челюстта
на Крисчън със същата сила и той загубва контрол над положението. За секунди
Хардин се измъква изпод него, блъска го в раменете и го поваля на пода. Не знам
кой кого удря, колко удара си нанесоха, не знам и кой има надмощие.
– Спри ги! – пищя към Триш. Искам да застана между тях, защото знам, че когато
Хардин ме види, веднага ще спре, но имам опасението, че в яростта си, без да иска,
може да направи нещо, за което после да съжалява, да се побърка от чувство за
вина.
– Хардин! – Триш хваща голото му рамо и се опитва да го издърпа назад, но нито
Хардин, нито Ванс я забелязват. И като капак на всичко... задната врата се отваря и
изплашеният и объркан Майк се появява и застава насред хаоса. Мили боже!
– Триш? Какво… – опитва се да попита, но очите му не спират да мигат зад
дебелите очила и знам, че не разбира какво се случва.
След по-малко от секунда вече се е присъединил към мелето, хваща Хардин за
ръцете и ги извива зад гърба му. Майк е голям и силен мъж и без проблем заковава
Хардин за стената. Хардин трепери, диша толкова тежко, че за миг ми минава през
ума, че може да повреди белите си дробове. Гневът му сякаш излиза като гъста пара
около тялото. Крисчън се изправя на крака и Триш го бута към другата стена.
Хуквам към Хардин. Не знам какво да правя, но искам да съм до него.
– Какво става тук, по дяволите? – гърми авторитетно гласът на Майк, като команда.
Всичко се случва прекалено бързо: ужасът в кафявите очи на Триш, охлузванията и
раните по лицето на Крисчън, шуртящата кръв от носа на Хардин, която… влиза в
устата му… Всичко това е прекалено много.
– Попитай ТЯХ! – крещи Хардин и сочи към изплашената Триш и гневния Крисчън.
– Хардин – обаждам се много тихо и нежно. – Да се качваме горе. – Опитвам се да
го хвана за ръката и да не издавам собствените си чувства. Треперя и усещам
парещите сълзи по бузите си, но сега не става дума за мен, а за него.
– Не! – отсича и се изскубва от ръката ми. – Кажи му! Кажете му какво правехте! –
крещи и се опитва да се хвърли напред към Крисчън, но Майк застава между тях.
Затварям очи за секунда и се моля Хардин да не нападне и него. И тогава се
пренасям в стаята си в общежитието. Хардин е от едната ми страна, Ноа е от
другата. Хардин ме принуждава да призная на Ноа греха си, да кажа, че съм
изневерила на момчето, с което съм прекарала половината си живот. Погледът в
очите на Ноа беше същият като този в очите на Майк: поглед на човек с разбито,
смазано сърце. Осъзната истина, объркване и много болка.
– Хардин, моля те, не прави това – умолявам го. – Хардин… – повтарям и се моля да
не направи така, че да унижи и този невинен мъж. Не и пред всички ни. Триш
трябва да му каже по начин, който смята за удачен, но не и пред всички ни. Това не
е правилно.
– Майната му. Майната ви на всички! – крещи Хардин, юмрукът му се стоварва с
все сила върху плота и счупва дъската на две половини. – Сигурен съм, че Майк няма
да има нищо против да му ползвате спалнята за първата брачна нощ – гласът на
Хардин драстично затихва. Всяка дума е премерена: да бъде казана на място и да
боли. – Сигурен съм, че ще ви позволи, след като е изръсил всичките си спестявания
за тая сватба, която се превръща в шегата на века – казва и почти се засмива.
Ледена тежест се настанява в гръбнака ми и не иска да си иде. Забивам поглед в
земята. Няма кой да го спре, нищо не може да го спре, когато е такъв. Никой и не се
опитва. Всички мълчат, само Хардин говори: – Каква прекрасна двойка сте вие,
двамата. Сгодена бивша съпруга на алкохолик и неговият най-верен и предан от
десетилетия приятел – изрича презрително. – Съжалявам, Майк, но закъсня с пет
минути да видиш най-добрата част от представлението, когато булката ти си беше
навряла езика в гърлото му.
Крисчън се опитва да се докопа до Хардин, но Триш го дърпа назад. Двамата се
гледат като озверели пантери. Сега виждам един съвсем различен Крисчън. Онзи
закачлив, шеговит Крисчън, който нежно обгръща кръста на Ким и я слага да седне
в скута си, го няма. Виждам само един ядосан мъж.
– Ти, нагло, малко… – съска през зъби.
– Аз ли съм нагъл? Ти си тоя, който ми обясняваше за величието и славата на
брака, докато през цялото време си имал връзка с майка ми!
Не мисля, че все още съм осъзнала сериозността на положението. Не мисля, че
изобщо осъзнавам какво се случва. Крисчън и Триш? Триш и Крисчън? Няма никаква
логика. Знам, че са приятели от години, знам, че ги е прибрал, след като Кен ги е
напуснал и че се е грижил за тях, но афера? Никога не съм мислила, че Триш е от
онези жени, които спокойно могат да направят такова нещо. А Крисчън изглеждаше
толкова влюбен в Кимбърли. Кимбърли… Сърцето ме боли за нея. Толкова го обича.
И вече е преполовила подготовката на сватбата. На мечтаната сватба с мъжа мечта.
Та тя вече е построила живота си с него и със сина му. Каквото и да става, няма да
позволя Хардин да ù каже, така както каза на Майк.
– Не е така! – възкликва Крисчън. По темперамент никак не отстъпва на Хардин.
Зелените му очи горят от бяс и знам, че иска само едно: да докопа Хардин и да увие
ръце около врата му.
Майк не казва нищо. Гледа само годеницата си и мокрите ù от сълзи бузи.
– Съжалявам, това не биваше да се случва. Не знам… – гласът ù се скършва и тя
избухва в плач. Сърцето ме боли и за нея. Майк поклаща глава и очевидно отхвърля
извинението ù. Не казва и дума и докато тръгва към вратата. Дори не се обръща,
когато излиза от кухнята през задната врата и затръшва вратата. Триш пада на
колене, слага ръце на лицето си и плаче. Раменете на Крисчън, цялото му тяло се
отпуска от отчаяние. Гневът му се изпарява и на негово място идва загрижеността.
Пада на колене до нея и я прегръща, за да я успокои.
Дишането на Хардин се учестява за секунди, дланите му се свиват в юмруци.
Стомахът ми се обръща при вида на толкова много кръв – от брадичката вече тече и
по гърдите му. Устните му плуват в кръв.
– Недей – предупреждава ме и бута ръцете ми настрани. Не мога да откъсна очи от
майка му, сгушена в ръцете на Крисчън. Двамата май са забравили, че сме тук. Или
това, или просто не им пука. Толкова съм объркана.
– Хардин, моля те – проплаквам и вдигам треперещите си ръце към лицето му. Той
най-сетне ме поглежда и виждам как вината си проправя път към очите му. – Моля
те, нека се качим горе – увещавам го. Очите му остават заковани в моите и трябва да
се насиля да не поглеждам встрани, докато гневът бавно започва да се изпарява.
– Махни ме от тях – казва задавено. – Махни ме оттук.
Пускам ръка надолу, увивам пръсти около неговите и го повеждам към стълбите, но
точно преди да направи крачка нагоре, той спира.
– Не… искам да се махна от тази къща.
– Добре – съгласявам се бързо. И аз искам да се махна. – Ще взема багажа, ти
отиди в колата.
– Не, ако се озова пак там…
Няма нужда да довършва изречението. Добре знам какво ще се случи, ако остане
насаме с майка си и Крисчън.
– Качи се горе, няма да ми трябва много време – обещавам му.
Правя всичко по силите си да изглеждам спокойна, да бъда силна заради него.
Засега успявам. Той ме пуска да мина напред и тръгва след мен по стълбите, а после
към стаята ни. Наблъсквам всичко в куфарите, няма да подреждам нищо сега.
Подскачам от ужас, когато Хардин събаря цялата тоалетка и тежката мебел се
стоварва на пода с гръмотевичен звук. Хардин пада на колене, измъква първото
празно чекмедже и го мята настрани, после прави същото с второто. Знам, че ако не
тръгнем веднага, ще унищожи цялата стая. Когато мята последното чекмедже към
стената, аз клякам до него и увивам ръце около тялото му.
– Ела с мен до банята.
Повеждам го по коридора и затварям вратата зад нас. Вадя една кърпа, пускам
водата и му казвам да седне на капака на тоалетната. Мълчанието му ме вледенява,
но не искам да го притискам. Не казва нищо, дори не мига, когато доближавам
мократа кърпа до разранената му буза. Прокарвам я през локвата кръв под носа му,
по устните и по брадичката.
– Не е счупен – казвам тихо, след като оглеждам носа му. Долната му устна е
сцепена и подута, но спря да кърви. Мислите ми препускат като бърз влак и от време
на време виждам проблясващи кадри от свирепия бой между двамата.
Той не отговаря. Успявам да измия по-голямата част от кръвта, изплаквам кърпата
и я оставям в мивката.
– Отивам да взема куфарите. Стой тук – казвам и се надявам да ме послуша.
Бягам до стаята и отварям пак куфара. Хардин няма тениска. Облечен е само по
къси гащи и е бос. Аз съм само по неговата тениска от вчера. Нямах време да
помисля да се облека, преди да сляза долу, когато чух виковете. После нямаше
време да се почувствам неудобно, че се появявам полугола. Не знам какво съм
очаквала да видя, но може би единственият сценарий, който не се бе разиграл в
мозъка му, беше този как Триш и Крисчън правят секс в кухнята.
Хардин не казва нищо и когато пъхам главата му в чистата тениска. Обувам чорапи
на краката му. Обличам джинси и пуловер и пак се опитвам да измия кръвта под
ноктите си.
Мълчанието между нас става все по-тежко, когато стигаме до стълбите. Тогава той
се пресяга и взема двата куфара. Когато слага едната чанта на рамото си, изсъсква
от болка. Тялото ми се сгърчва, като си представя раната му там.
Чувам хлипанията на Триш и тихия глас на Крисчън, който се опитва да я успокои,
докато ние безмълвно излизаме от къщата.
Стигаме до колата, Хардин се обръща и поглежда къщата. Тялото му потръпва.
– Аз мога да шофирам, ако искаш – предлагам, вземам ключовете, но той веднага
ги издърпва от ръката ми.
– Не, аз ще карам – казва най-сетне първите си думи, откакто излязохме от онази
кухня.
Не споря. Искам да го попитам къде отиваме, но решавам да не се обаждам. Не
мисля, че дори е в състояние да мисли ясно, затова трябва да стъпвам много
внимателно. Слагам ръка върху неговата и въздъхвам с облекчение, когато не ме
отблъсква.
Минутите се точат като часове. Караме из заспалото градче и всяка секунда добавя
още един слой напрежение между нас. Аз гледам през прозореца и разпознавам
улицата, където днес обядвахме със Сюзън. После виждам и магазина за булчински
рокли. Спомням си как Триш се гледаше в огледалото и бършеше сълзите си от
щастие. Мисълта почти ме разплаква. Как е могла да стори такова нещо? Та нали
утре се жени? Защо би направила такава грешка?
– Това е пълна лудост – сепва ме в мрака на колата гласът на Хардин и ме връща в
настоящето.
– Нищо не разбирам – казвам и нежно стискам ръката му.
– Всеки и всичко в живота ми е толкова прецакано – изрича. В гласа му няма
никаква емоция.
– Знам – съгласявам се, макар че това изобщо не е вярно, не е дори на светлинни
години от истината, но сега не му е времето да му опонирам.
Хардин намалява скоростта и спира на паркинга на малък хотел.
– Ще останем тук тази нощ и ще си тръгнем утре сутринта – изрича, гледайки през
предното стъкло. – Не знам какво да кажа за работата ти и къде ще живееш, когато
се върнем.
С тези думи излиза от колата.
Бях толкова погълната да се тревожа за Хардин и така изплашена от жестокия бой
в кухнята, че едва сега се сещам, че мъжът, който се въргаляше по пода с Хардин, е
не само мой шеф, а и собственик на дома, в който живея.
– Идваш ли? – пита Хардин. Не отговарям, а веднага тръгвам след него и влизаме в
хотела.
Глава сто тридесет и осем
ТЕСА
Човекът на рецепцията подава на Хардин ключа с усмивка, но той не прави
никакво усилие да отвърне на любезността му. Опитвам се да събера сили да му се
усмихна и така да се компенсирам за странното ни поведение, но не ми се получава
и мъжът предпочита да погледне встрани.
Вървим в мълчание през лобито и по дългия, тесен коридор. По белите стени са
закачени доста рисунки на религиозна тематика – ангелче, паднало в нозете на Дева
Мария, и няколко други такива. До вратата на нашата стая има рисунка на Луцифер,
която ме кара да настръхна. Не мога да откъсна поглед от празните, черни като
въглени очи на дявола, но когато Хардин отключва вратата, бързам да вляза след
него и веднага включвам осветлението. Той мята куфара и чантата до вратата и
казва тихо:
– Отивам да си взема душ.
Без да се обърне, без да каже нищо повече, тръгва към банята и затваря вратата
след себе си. Ще ми се да тръгна след него, но се колебая. Не желая да го
предизвиквам или да го разстройвам повече. И бездруго е ужасно объркан и
разочарован? От друга страна, държа да се уверя, че е добре. Не искам да се
измъчва, не искам да мисли за случилото се. Но как е възможно да не се измъчва?
Не искам да страда сам.
Събувам обувките, събличам джинсите, пуловера и тениската му и влизам в банята
напълно гола. Той дори не се обръща. Парата е започнала да пълни малкото
помещение, обгръщайки тялото му. Виждам черното мастило на татуировките му.
Притеглят ме, викат ме. Прекрачвам купчината дрехи, които е пуснал на пода, и
заставам на около метър зад него.
– Не е нужно да… – започва Хардин с равен, лишен от емоция глас.
– Знам – прекъсвам го.
Наясно съм, че е ядосан, наранен. Започва да издига онази стена около себе си,
която съумях да разруша с цената на нечовешки усилия. Толкова добре успяваше да
контролира гнева си през последните седмици. Иде ми да убия Триш и Крисчън
заради това, което му причиниха, и че го принудиха да изгуби разсъдъка си и пак да
се отдаде на гнева си. Изненадвам се от грозните си мисли и разтърсвам глава да се
отърва от тях.
Без да каже нищо, той дърпа завесата на душкабината и влиза под водата. Поемам
си дъх, събирам кураж и колкото увереност ми е останала и влизам след него под
душа.
Водата е вряла, почти не се издържа под нея и аз заставам зад него да се предпазя.
Трябва да е усетил, защото пуска повече хладка вода. Вземам малкото шишенце с
шампоан, изстисквам го на гърба му. Той гърчи лице, но не се отказвам и се
приближавам по-плътно до него.
– Не е нужно да говориш, но знам, че имаш нужда от мен сега – гласът ми е като
шепот, топи се между тежкото му дишане и шума от падащата вода. Мълчалив и
неподвижен, той не прави нито едно движение, докато прокарвам ръка по буквите
на татуировката на гърба му. Моята татуировка.
Хардин се обръща с лице към мен и ми позволява да измия гърдите му. Очите му
следят всяко движение на ръката ми. Тялото му излъчва гняв, който се смесва с
парата около нас и я прави по-гъста. Очите му горят в моите. Имам чувството, че
всеки миг ще гръмне. Преди да успея да мигна, ръцете му са от двете страни на
лицето ми, а после се спускат по врата ми. Устата ми буквално се удря в моята.
Устните ми неволно се разтварят под натиска на езика му. Няма нищо нежно в
движенията му. Езикът ми се плъзва по неговия, зъбите ми издърпват долната му
устна, смучат я, опъват я. Захапвам го нежно, но внимавам да не докосвам раната
му. Пристиска ме към плочките, за секунда откъсва уста от моята, но само за да я
плъзне по шията ми. Ръцете му грубо търсят гърдите ми. Облягам глава на стената и
заравям пръсти в косата му. Знам колко обича да правя това. Без да каже и дума,
той кляка на колене под течащата вода и като че изживявам някакво дежавю, но не
помня кога се е случвало с нас. И тогава ме докосва пак и забравям за всичко.
Глава сто тридесет и девет
ХАРДИН
Пръстите на Теса се заравят в косата ми. Залепва сочните си устни за моите.
Когато я докосвам, когато я усещам така, забравям за всичко и изтормозеното ми
съзнание като че може да си поеме дъх. Езикът ми се увива около нейния и тя
простенва, започва да скубе косата ми. Бедрата ù се повдигат нагоре, търси ме,
отчаяна е за още. Прекалено е рано. Вдигам единия ù крак и го увивам около кръста
си. След това и другия. Бавно влизам в нея. Тя проплаква.
– Мамка муууу – проточвам думата. Гласът ми напомня съскане.
Да я почувствам без презерватив, без никаква преграда между нас, това е
усещане, което не може да се опише. Тласкам в нея и очите ù се завъртат назад.
Едва се преборвам с импулса да вляза до края с все сила и да я чукам толкова
яростно, че да забравим за всичко около нас. Излизам бавно и пак я изпълвам.
Ръцете ми я стискат грубо. Хванала е с ръцете си раменете ми и се държи с все сила.
Устните ми се плъзгат по извивката на пълните ù гърди. Забивам зъби и почти
усещам как кръвта ù се надига към повърхността и всеки миг ще изпълни устата ми.
Отдръпвам се точно навреме и гледам бледорозовата следа, която съм оставил върху
кожата ù. Теса поглежда надолу и вижда отпечатъка от зъбите ми, но не казва нищо,
не ми се сърди, само захапва устни и почти с обожание съзерцава ухапаното.
Ноктите ù бавно се спускат по гърба ми, забива ги. Притискам я към стената.
Пръстите ми са впити в кожата на бедрата ù. Имам чувството, че ще ù оставя
вдлъбнатини. Краката ù се затягат около кръста ми. Аз тласкам по-бързо, бутам и
двама ни нагоре, към края.
– Хардин – прошепва меко тя, но дишането ù е почти истерично, а мускулите ù
започват да се свиват около мен. Изливам се в нея в същото време, когато усещам,
че оргазмът ù е на върха, и изкрещявам името ù.
– Обичам те – изричам, притискам устни към челото ù и се опитвам да възстановя
дишането си.
– Обичам те – казва тя със затворени очи.
Оставам в нея и си позволявам няколко минути просто да я чувствам.
Водата започва да става хладка. Имаме около десет минути да се изкъпем. Не
искам да се къпе със студена вода. Пускам я да стъпи на крака и гледам как следите
от оргазма ми изтичат между краката ù. Мамка му, само тази гледка си
заслужаваше седем месеца чакане.
Искам да ù благодаря, да ù кажа, че я обичам заради това, че ми помогна да изляза
от мрака. Не само тази нощ, но и всяка друга нощ, всеки един ден от мига, в който
ме изненада и ме целуна в старата ми стая. Искам да ù кажа, но не мога да намеря
думите. Тогава тя продължава нежно да мие гърба ми и аз въздъхвам с облекчение.
Обръщам се с лице към нея и тя мие шията ми. Не казвам нищо. Гневът е все още в
тялото ми, но тя е по-силна от него, побеждава го така, както само тя може.
Глава сто и четиридесет
ТЕСА
– Майка ми е луда – казва след много дълги минути мълчание. Обръщам рязко
глава, почти стресната от думите му, но се съвземам много бързо и продължавам да
го къпя. – Това е като в някой роман на Толстой.
Започвам да прехвърлям всички произведения на Толстой и се сещам за
„Кройцерова соната“. Побиват ме тръпки въпреки горещата вода под душа.
– „Кройцерова соната“? – питам и се надявам да не мислим за едно и също
произведение.
– Да, разбира се – отвръща. Гласът му отново е равен и Хардин пак се скрива зад
проклетата висока стена.
– Не знам дали бих сравнила ситуацията с нещо толкова тъмно – споря, но с много
мек тон. В онази история има толкова много кръв, ревност, бяс, а аз искам да
вярвам, че тази ситуация ще бъде с щастлив край.
– Не е точно същото, но като цяло, да – казва, сякаш прочел мислите ми.
Опитвам се да си спомня детайли от „Кройцерова соната“, търсейки прилики с
това, което знаем за аферата на майка му, но виждам сходства само със самия
Хардин и неговите убеждения за брака. Отново потръпвам.
– Никога не съм планирал да се женя, сега още по-малко, така че нищо не се е
променило – отговаря студено.
Не обръщам внимание на острата болка в гърдите си и се фокусирам върху него.
– Добре – изричам. Прокарвам гъбата по ръката му, после и по другата. Очите му
са затворени.
– Коя ще е нашата история? – пита и взема гъбата от ръката ми.
– Не знам – отговарям откровено. Самата аз искам да знам отговора на този въпрос.
– И аз – казва. Изсипва още шампоан върху гъбата и започва да мие гърдите ми.
– Не може ли сами да напишем нашата история, а не да я заимстваме от книга? –
питам и поглеждам в тревожните му очи.
– Не мисля, че това е възможно. Знаеш, че това ще свърши по един от двата
начина.
Разбирам, че е наранен, знам, че е ядосан, но не искам грешките на Триш да
влияят на връзката ни, а вече виждам зад зелените му очи как прави сравненията и
приравнява ситуациите. Опитвам се да променя посоката на разговора.
– Кое те притеснява най-много? Това, че сватбата е утре… тоест днес?
Почти четири сутринта е и сватбата трябва… трябваше… да започне в два
следобед. Какво се е случило, след като си тръгнахме? Дали Майк се е върнал да
говори с Триш? Или пък Триш и Крисчън са довършили започнатото?
– Не знам – въздъхва и прокарва гъбата по корема и бедрата ми. – Не ми пука за
сватбата. Просто… защото и двамата се оказаха такива лъжци.
– Съжалявам.
– Не ти, майка ми ще съжалява. Тя продаде къщата, тя изневери вечерта преди
шибаната сватба. – Допирът му става груб, усещам как гневът му се надига отново.
Не казвам нищо, само вземам гъбата от ръката му и я оставям зад себе си. – А Ванс…
Що за мъж си, та да чукаш бившата жена на най-добрия си приятел? Баща ми и Ванс
се познават от деца – гневи се. Тонът му е горчив, заканителен дори. – Трябва да се
обадя на баща си и да го питам дали знае какъв нож е забивала курвата в гърба му…
Ръката ми политва към устата му, за да я запуша.
– Все пак тя ти е майка – напомням му меко. Каквото и да е станало, не бива да я
нарича с грозни епитети.
– Не ми пука дали ми е майка, или не е. Не ми пука и за Ванс. И сега ще му стане
много смешно, защото когато кажа на Кимбърли и напуснеш работа, ще бъде
тотално преебан – казва почти гордо, сякаш това е най-доброто отмъщение.
– Няма да казваш нищо на Кимбърли – моля го с очи. – Ако той не го направи, аз ще
ù кажа, без да я поставям в неловко положение и без да ù създавам допълнителни
трудности. – Разбирам, че си ядосан на майка си и на Крисчън, но Кимбърли няма
никаква вина и не искам да я нараняваш – казвам доста твърдо.
– Добре. Но ти ще напуснеш все пак, нали? – пита. Обръща се да изплакне косата
си. Въздъхвам и се пресягам да взема шампоана от ръцете му, но той го дърпа. –
Сериозно ти казвам, няма да работиш повече за него.
Разбирам гнева му, но сега не е времето да обсъждаме работата ми.
– После ще говорим за това – казвам и най-сетне успявам да грабна шампоана от
ръцете му. Водата започва да изстива, а ми се иска да си измия косата.
– Не – взема го обратно. Опитвам се да запазя спокойствие и да съм нежна с него,
но той прави мисията ми невъзможна.
– Не мога да зарежа стажа си веднага, не е толкова просто. Трябва да информирам
университета, да попълня една камара документи и да обясня защо прекратявам
стажа си, да кажа какво се е случило. После трябва да се запиша на нови лекции
през времето, когато няма да ходя на стаж, за да мога да си набавя кредитите, които
ми дават във „Ванс Пъблишинг“. И понеже времето за подаване на документи за
финансова помощ отдавна мина, трябва да платя за тези лекции от джоба си. Не
мога просто да напусна. Ще измисля как да стане, но ми трябва малко време –
обяснявам и се отказвам да мия косата си.
– Теса, не ми пука колко документа трябва да подпишеш. Става дума за
семейството ми – казва той и веднага изпитвам ужасна вина.
Прав е, нали? Честно казано, не знам дали е прав, но разраненото му лице ме кара
да се чувствам виновна, че мисля за кариерата си в този момент.
– Знам. Съжалявам. Просто трябва да си намеря друг стаж. Само за това те моля. –
И защо изобщо го моля? – Искам да кажа, че точно това имах предвид, като казах,
че ми е нужно време да започна стаж на ново място. И бездруго ще се наложи да се
преместя в хотел…
Започвам да изпадам в паника, че ще остана без дом, без работа и без никакви
приятели.
– И бездруго няма да можеш да си намериш платен стаж занапред – напомня ми
грубо. Вече го знаех, но ми се искаше да си вярвам, че има някаква вероятност,
макар и малка.
– Не знам какво ще правя, но ми трябва време. Всичко е ужасно объркано – казвам,
излизам от душа и се увивам в кърпата.
– Нямаш много време да го измислиш. Просто трябва да се преместиш в стария
колеж и да се върнеш да живееш при мен в апартамента – отсича. Думите му
буквално ме парализират.
– Да се върна там? – реагирам. Гади ми се от самата идея. – Не, няма да се върна
там, а след миналия уикенд не искам дори да идвам на гости, да не говорим за
перманентно преместване. Не, това не е вариант.
Увивам кърпата около мокрото си тяло и излизам от банята. Вадя телефона от
чантата си и виждам пет пропуснати обаждания от Крисчън и две съобщения. И в
двете моли Хардин да му се обади.
– Хардин!
– Какво? – излайва недоволно и аз се опитвам да преглътна раздразнението си.
– Крисчън е звънял доста пъти.
Хардин излиза от банята, увил кърпа около кръста си.
– И?
– А ако нещо е станало с майка ти? Не искаш ли да се обадиш и да видиш как е?
Или аз…
– Не. Майната им и на двамата. Не им се обаждай.
– Хардин, наистина мисля, че…
– Не! – прекъсва ме, преди да довърша.
– Вече му пратих съобщение да питам как е майка ти – признавам.
– Разбира се, че си пратила…
– Знам, че си разстроен, но... моля те, престани да си го изкарваш на мен. Аз не
съм виновна.
– Съжалявам – казва. Пръстите му минават през мократа му коса. – Да изключим и
двата телефона и да си лягаме да поспим – предлага. Гласът му се е успокоил
напълно и сега говори почти нежно. – Тениската ми е в кръв и не знам къде е
другата.
– Ще я извадя от куфара.
– Благодаря – въздъхва. Дори в такава катастрофална нощ фактът, че се чувства по-
спокоен, когато облека неговата тениска, ме прави щастлива. Вадя тази, която бе
носил през деня, и му подавам чисти боксерки.
– Ще презаверя полета, когато стана. В момента не мога да се концентрирам –
казва, сяда на леглото, замисля се и ляга.
– Мога и аз да го направя – предлагам и вадя лаптопа си от куфара.
– Благодаря – промърморва полузаспал. След няколко секунди казва сънено: – Иска
ми се да те заведа някъде далеч, много далеч.
Пръстите ми са на клавиатурата и чакам да каже още нещо, но той заспива. Чувам
леко похъркване. Точно когато отварям на страницата на аерогарата, телефонът ми
започва да вибрира на масата. Виждам името на Крисчън. Решавам да не му вдигам,
но след секунда вече съм с ключовете за стаята в коридора и вдигам. Опитвам се да
шептя.
– Ало.
– Теса? Как е той? – пита с ужасна паника в гласа.
– Той е… добре е. Носът му е разбит и подут. Устните му също. Има рани и по
тялото – отвръщам. Не крия враждебността си.
– По дяволите. – Следващите секунди чувам само дишането му. – Ужасно
съжалявам, че се стигна до това положение.
– И аз – казвам крайно рязко на шефа си и се опитвам да не гледам ужасната
картина на стената.
– Трябва да говоря с него. Знам, че е объркан и ядосан, но трябва да му обясня.
– Не иска да говори с теб. И честно казано, защо да го прави? Той ти имаше пълно
доверие, а доверието на Хардин е нещо, което се печели много трудно. Сгоден си за
прекрасна жена, а Триш трябваше да се омъжи утре.
– Сватбата ще се състои.
– Моля? – недоумявам. Отдалечавам се от стаята и спирам пред картината с
коленичилото ангелче. Колкото повече я гледам, толкова по-тъмна и страшна става.
Зад ангелчето има друго ангелче с почти прозрачно тяло, което държи в ръката си
нож. Девата с кестенява коса му се усмихва злокобно и чака да нанесе удара си
върху падналото ангелче. Изражението на лицето на втория ангел е хладнокръвно и
сдържано, макар че всеки миг ще нанесе удара си. Извръщам поглед и се опитвам да
се концентрирам върху разговора.
– Сватбата не е отменена. Майк обича Триш, тя също го обича. Те ще се оженят
утре въпреки грешката ми.
Думите излизат от устата му, сякаш се бори да задържи всяка една от тях. Искам
да го питам толкова много неща, но не мога. Той ми е шеф и любовната му афера с
майката на Хардин изобщо не ми влиза в работата.
– Знам какво си мислиш за мен, Теса, но мога да обясня и на двама ви. И може би
ще ме разберете.
– Хардин иска да смени полета и да летим сутринта – казвам.
– Не може да тръгне сутринта, без да се сбогува с майка си. Това ще я убие.
– Не мисля, че е в нечий интерес да се виждат, та дори и сред хора –
предупреждавам го и тръгвам обратно към стаята, но спирам точно пред вратата.
– Разбирам, че искаш да го предпазиш, и съм много щастлив, че си толкова лоялна
към него, но Триш е имала ужасно труден живот и заслужава да бъде щастлива най-
сетне. Не очаквам, че ще се появи на сватбата, но поне можеш да го накараш да се
сбогува с нея. Кой знае кога пак ще се върне в Англия – въздъхва в слушалката.
– Не знам – отвръщам. Прокарвам пръст по рамката на картината с Луцифер. – Ще
видя какво мога да направя, но не обещавам нищо. Не мога да го притискам за
такова нещо.
– Разбирам. Благодаря ти – казва и облекчението в гласа му е огромно.
– Крисчън?
– Да, Теса?
– Ще кажеш ли на Кимбърли? – питам. Дъхът ми спира, докато чакам да отговори
на крайно нетактичния ми въпрос.
– Разбира се, че ще ù кажа – отговаря меко. – Обичам я повече от…
– Добре – отвръщам и се опитвам да разбера, но единственото, което изниква в
съзнанието ми, е изметнатата назад глава на Кимбърли, когато се смее от сърце, и
пламъкът в очите на Крисчън, който я гледа, сякаш е единствената жена на света.
Питам се дали гледа и Триш по този начин.
– Благодаря. Ако имате нужда от нещо, обади се. Отново се извинявам за това,
което видя тази нощ, и се надявам мнението ти за мен да не е напълно променено –
казва и затваря телефона.
Поглеждам за последен път ужасното чудовище и влизам в стаята.
Глава сто четиридесет и едно
ХАРДИН
– Къде си? – гърми гневният му глас из коридора и се носи към кухнята.
Входната врата се затръшва, аз скачам от кухненския стол и вземам книгата
си. Рамото ми докосва бутилката на масата и тя пада на земята, разбивайки се
на милиони парченца. Кафеникавата течност плъзва по пода и аз бързам да я
скрия, преди да ме е намерил и да е видял какво съм направил.
– Триш! Знам, че си тук! – крещи пак. Гласът се чува по-отблизо. Ръцете ми
издърпват кърпата над печката и аз я пускам върху счупената бутилка.
– Къде е майка ти?
– Тя е… тя не е тук – казвам и се изправям.
– Какво си направил, по дяволите? – крещи, бута ме и вижда счупената бутилка.
Знаех си, че ще се ядоса. – Тази бутилка уиски е по-стара и от теб. – Поглеждам
го и се опитвам да преценя колко ми е ядосан. – Счупил си ми шибаната бутилка
със скоч.
Гласът му е бавен. Винаги звучи така, когато се прибира късно вечер, което се
случва много често напоследък. Отстъпвам назад с малки, колебливи крачки. Ако
стигна до стълбите, ще мога да избягам. Прекалено е пиян, за да ме гони.
Миналия път, когато се опита да ме хване, падна.
– Какво е това? – пита, а гневните му очи попадат върху книгата ми. Стискам я
до гърдите си. Не, не и тази, не и тази.
– Ела тук, момче! – командва. Започва да кръжи около мен като лешояд.
– Моля те, недей – умолявам го, но той изтръгва книгата от ръцете ми. –
Госпожа Джоунс казва, че умея да чета много добре. По-добре от всички
петокласници.
– Ти ми счупи бутилката, така че сега е мой ред да счупя нещо твое – отсича.
Усмихва се, а аз отстъпвам назад и гледам как къса книгата ми на парченца,
страница по страница. Запушвам ушите си и гледам как Гетсби и Дейзи
танцуват последния си танц в кухнята, сякаш засмукани от бял циклон. Не съм
бебе, не мога да плача. Това е само една книга. Очите ми горят, но не съм бебе, не
бива да плача.
– Ти си същият като него? С твоите шибани, тъпи книги – заваля думите.
Като кого? Като Джей Гетсби? Не, едва ли иска да каже това, защото не чете
много книги.
– Тя си мисли, че съм глупак и не знам какво става. Но не съм тъп. Знам какво е
направила – говори. Хваща се за облегалката на стола, за да не падне, и изведнъж
лицето му става много тъжно, сякаш ще се разплаче всеки миг. – Изчисти тези
лайна тук – казва, изчезва от кухнята и ме оставя сам. На излизане подритва
корицата на книгата ми.
– ХАРДИН! ХАРДИН! СЪБУДИ СЕ! – чувам глас, който вика от кухнята на майка ми.
– Хардин, това е само сън. Моля те, събуди се.
Виждам две разтревожени очи и някакъв непознат таван. Отнема ми време да се
усетя, че не съм в кухнята на майка ми. Няма никакво разлято уиски и никакъв
скъсан роман.
– Извинявай, че те оставих сам тук. Отидох да взема нещо за закуска и… – спира.
Гласът на Теса се скършва и тя проплаква. Ръцете ù се увиват около потното ми тяло.
– Не плачи, добре съм – казвам, приглаждам косата ù и премигвам няколко пъти.
– Искаш ли да поговорим за съня? – пита тихо.
– Не, не го помня вече.
Сънят наистина се е размазал и започва да избледнява още повече, когато Теса
прокарва ръка по гърба ми. Оставям я да ме прегръща и успокоява.
– Взех ти закуска – изрича след малко и избърсва носа си в тениската, с която спах.
– Извинявай – добавя срамежливо и държи изцапания ръкав пред очите ми. Не мога
да не се засмея и напълно забравям за кошмара.
– По тая тениска е имало и по-страшни петна – напомням ù и се опитвам да я
разсмея.
Мислите ми се връщат назад към момента, в който ме чука в апартамента точно с
тази тениска. Лицето ù пламва. Голяма цапаница стана тогава.
Поемам таблата с храната. Натрупала е хляб, различни сирена, плодове и дори
малка кутийка „Фростед флейкс“.
– Трябваше да се сбия с една стара жена заради това – усмихва се и сочи с поглед
корнфлейкса.
– Не си направила нищо такова – подкачам я, а тя ме гледа с отворена уста.
– Добре де, не съм, но щях да се бия – настоява на своето.
Настроението се е променило значително след пристигането ни тук снощи.
– Смени ли полета? – питам, разкъсвам кутийката с корнфлейкс и започвам да ям,
без да си правя труда да го изсипвам в малката купа, която е донесла.
– Искам да поговорим за това – казва много тихо. Не е сменила полета. Въздъхвам
и чакам да свърши с онова, което има да ми казва. – Говорих с Крисчън снощи… по-
точно тази сутрин.
– Какво? Защо? Казах ти… – не довършвам. Ставам и разпръсвам всичко по леглото.
– Знам какво ми каза, но те моля само да ме изслушаш – настоява.
– Добре – въздъхвам, пак сядам и чакам обяснението ù.
– Той казва, че наистина съжалява и че е крайно необходимо да ти обясни. Ще
разбера, ако не искаш да го чуеш. Ако не желаеш да говориш нито с него, нито с
майка си. Ще сменя полетите. Исках преди това да ти кажа мнението си. Знам, че те
е грижа за него – изрича и очите ù започват да се пълнят със сълзи.
– Не ме е грижа – уверявам я.
– Искаш ли да сменя полетите?
– Да.
Тя сбръчква вежди и се навежда да вдигне лаптопа.
– Какво още каза? – питам колебливо. Не че има значение, но ми е любопитно.
– Че сватба ще има – казва информативно.
Какво... по дяволите?
– Твърди, че ще каже на Кимбърли и че я обича повече собствения си живот. –
Долната ù устна започва да трепери при споменаването на името на приятелката ù,
която сега вероятно би трябвало да се чувства предадена.
– Тогава Майк е голям глупак. Може би наистина не му е мястото до майка ми.
– Не знам какво го е накарало да ù прости толкова бързо, но ù е простил – казва
Теса и млъква, за да прецени настроението ми. – Крисчън ме помоли да те убедя да
си вземеш довиждане с майка си, преди да тръгнеш. Знае, че няма да отидеш на
сватбата, но поне да ù кажеш довиждане – добавя задъхано.
– Няма да стане. Няма никакъв начин да стане! Обличам се и изчезваме от тая
лайняна дупка – отсичам и махам с ръце към прекалено скъпата хотелска стая.
– Добре – съгласява се тя.
Това беше лесно. Прекалено лесно.
– Какво искаш да кажеш с това „добре“?
– Нищо. Просто значи „добре“. Бих те разбрала, ако не искаш да се сбогуваш с
майка си – добавя и прибира рошавата си коса зад ушите.
– Разбираш?
– Да – усмихва се едва-едва. – Знам, че понякога ти се налагам и те карам да
правиш неща, които не искаш, но тук имаш подкрепата ми. Каквото и да решиш.
Освен това правото е на твоя страна.
– Добре – казвам с огромно облекчение. Мислех, че ще се бори с мен, че ще вика,
ще ме кара да ходим на сватбата, но се оказа, че съм грешал. – Нямам търпение да
се върна в Америка – казвам и разтърквам слепоочията си.
– Да, аз също.
И къде ще живее, по дяволите? След всичко, което се случи, не може да отиде пак
в къщата на Ванс, но няма да дойде и при мен. Не знам какво ще направи тя, но
знам аз какво ще направя: ще скъсам главата на Ванс, задето обърка така живота ù.
Иска ми се да мога да ù намеря работа в „Болтхаус“, но тя е едва първа година. Не е
възможно. Платените стажове в издателствата не са нещо, което се намира всеки
ден, трудно е дори за завършилите. Няма начин да намери друго издателство.
Особено в Сиатъл. Не и докато не напредне в обучението си. Не и докато не
завърши.
Вземам лаптопа от ръцете ù, за да сменя полетите. Не трябваше да идваме, знаех
си. Ванс ме убеди да я доведа тук, за да развали накрая всичко.
– Трябва да си взема нещата от банята и можем да тръгваме към летището – казва
тя и започва да прибира мръсните дрехи в страничното отделение на куфара.
Лицето ù издава тоталното ù поражение. Мразя да я виждам такава сломена и
тъжна. Искам да изгладя лицето ù от тревогата. Обичам Теса, обичам
състрадателната ù душа. Просто не ми се ще да се товари с проблемите ми, и то
когато си има свои. Мога и сам да си ги нося.
– Добре ли си? – питам. Тя вдига поглед и лепва най-неубедителната усмивка на
лицето си.
– Да. А ти? – също пита и тревогата ù допълнително изкривява чертите ù.
– Не съм добре, ако ти не си добре. Теса, не се притеснявай за мен.
– Не се притеснявам – лъже.
– Тес… – започвам, заставам пред нея, вземам от ръцете ù дрехата, която досега
гледах как сгъва поне десет пъти през последните две минути. – Добре съм. Ядосан
съм, но знам, че се тревожиш да не гръмна. Няма да се случи – обещавам.
Поглеждам разбитите си ръце. – Искам да кажа, че няма да се случи пак – поправям
се и се усмихвам.
– Знам… Просто така добре контролираше гнева си напоследък и не искам нищо да
попречи на прогреса, който постигна.
– Знам – казвам, прокарвам ръка през косата си и се опитвам да мисля ясно, без да
се ядосвам.
– Наистина се гордея от начина, по който се справи в тази ситуация. Крисчън те
нападна пръв.
– Ела тук – викам я, отварям ръце и тя грациозно пристъпва в прегръдката ми и
отпуска глава на гърдите ми. – Дори да не ме беше нападнал, битка щеше да има.
Ако той не беше действал пръв, аз щях да го направя.
Ръцете ми се плъзват под тениската ù и тя леко потръпва от студените ми пръсти.
– Знам и това.
– Тъй като не си на работа до сряда, можем да останем в къщата на баща ми,
докато ти…
Телефонът ù започва да вибрира. И двамата поглеждаме към масата като по
команда.
– Аз няма да вдигна – казва тя.
Пускам я и взимам телефона. Поглеждам екрана, поемам си дъх и вдигам.
– Престани да тормозиш Теса. Ако искаш да говориш с мен, ще звъннеш на моя
телефон. Не я въвличай в тези лайна – казвам, преди да му дам възможност да
изрече каквото и да било.
– Обаждах се. Изключил си телефона си – отвръща Крисчън.
– И защо ли мислиш съм го изключил? Ако исках да говоря с теб, щях да говоря,
следователно не искам. Престани да ме притесняваш.
– Хардин, знам, че си бесен, но трябва да говорим.
– Няма за какво да се говори повече – крещя. Теса ме гледа с разтревожени очи и
аз веднага се опитвам да овладея гнева си.
– Има. Имам да ти казвам много неща. Искам само петнадесет минути. Това е
всичко – умолява ме, сякаш всеки миг ще се разплаче.
– Защо да говоря с теб?
– Защото знам, че се чувстваш предаден, и трябва да ти обясня. Това е важно за
мен и за майка ти.
– Значи сте заформили някаква коалиция срещу мен? – беснея, ръцете ми треперят.
– Може да се държиш така, сякаш не ти пука нито за нея, нито за мен, но гневът ти
те издава, показва, че не е така.
Махам телефона от ухото си и се концентрирам върху усилието да се спра да не го
строша в стената.
– Петнадесет минути – казва пак. – Сватбата е чак след няколко часа. Всички мъже
се събират в „Габриел“ за обед. Можеш ли да се видиш там с мен?
Слагам телефона пак до ухото си.
– Искаш да се видиш с мен в бар? Ти глупак ли си, или какво?
Едно питие ми се струва изключително добра идея. Изгарящият вкус на уискито
върху езика ми…
– Не да пием, а да говорим. Добре е да се видим на обществено място… поради
очевидни причини – въздъхва. – Но ако искаш, може да се видим и някъде другаде.
– Не, „Габриел“ е добре – съгласявам се. Очите на Теса ме гледат с изумление.
Знам, че никой не е очаквал да променя мнението си. И не го правя от някакви
чувства към Ванс, а от чисто любопитство. Той казва, че всичко това си има
обяснение. И аз искам да го чуя. В противен случай моята, почти несъществуваща,
връзка с майка ми окончателно ще престане да съществува.
– Добре… – казва. Знам, че не е очаквал да се съглася. – Сега е дванадесет. Ще се
видим в един.
– Разбира се – излайвам. Не знам как тази среща може да приключи без побой,
честно казано, не го вярвам.
– Няма да е лошо да оставиш Теса в Хийт. Ким и Смит ще бъдат там. Само на
няколко мили е от „Габриел“, а в момента Ким има нужда от приятелка.
Иска ми се да се изсмея на безсрамието в тона и думите му. Проклет задник.
– Теса идва с мен – отсичам.
– Наистина ли искаш да я вкараш в потенциално опасна ситуация… пак?
Да, да, искам. Не, не искам. Не желая да съм далеч от нея, но вече видя
достатъчно жестокости. Стигат ù за цял живот напред.
– Казваш го само защото искаш Теса да успокоява годеницата ти, след като ù
изневери – буча в слушалката.
– Не. Трябва да говоря с теб насаме и не мисля, че е разумно да забъркваме която и
да е от жените в това.
– Добре, ще се видим след един час.
Затварям телефона и се обръщам към Теса.
– Иска да останеш с Ким за малко, докато ние говорим.
– Тя знае ли? – пита тихо Теса.
– Изглежда, че ù е казал.
– Сигурен ли си, че искаш да се виждаш с него? Не бива да го правиш насила.
– Мислиш ли, че трябва да се видя с него? – питам.
– Да – казва тя след кратка пауза.
– Тогава ще се видя с него – отвръщам и започвам да крача из стаята. Теса скача от
леглото и увива ръце около кръста ми.
– Толкова много те обичам – казва, впивайки устни в голите ми гърди.
– Обичам те.
Никога няма да се уморя да чувам тези думи от устата ù.