След падането

Анна Тод

Превод от английски Гергана Дечева

Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под
каквато и да е форма.

Оригинално заглавие: After We Fell

Copyright © 2015 by Anna Todd
Originally published by Gallery Books, a devision of Simon & Schuster, Inc.
All rights reserved

Снимка на корицата © Shutterstock

Превод Гергана Дечева

Редактор Сабина Василева
Коректор Сабина Василева

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2015

ISBN 978-954-27-1454-5
На всички мои читатели – с много любов и дълбока
признателност. Вие сте всичко за мен.
 Пролог
ТЕСА
Гледам непознатото лице на мъжа и съзнанието ми се дави в спомени. Имах
една кукла Барби. С часове решех косите ù с малка четка. Често си мечтаех да
съм Барби. Тя бе успяла да постигне всичко. Беше красива, имаше изискан
тоалет, винаги беше това, което се очакваше да бъде. Тогава си мислех, че
родителите ù се гордеят с нея. Мислех си, че баща ù вероятно е изпълнителен
директор на някоя фирма и обикаля света по работа, а майка ù си стои у дома и
се грижи за домакинството. Бащата на Барби никога не се прибира пиян, никога
не крещи на майка ù, никога не вика. Ето защо на Барби не ù се налага да се
крие в парника и да бяга от шума, предизвикан от чупене на чинии и примесен с
писъци. Ако някога в дома на Барби се случи някое недоразумение или възникне
лек спор за нещо, тя винаги има своя любим Кен. Перфектният приятел. Той
винаги ù прави компания… дори в парника.
Моята Барби беше съвършена. Тя имаше прекрасен живот със страхотни
родители.
Баща ми, който ни напусна преди девет години, стои пред мен мръсен, облечен
в парцали. Това не е мъжът, когото помня. Не изглежда така, както трябваше…
както очаквах да изглежда. Това не е баща ми от нощта, в която ни напусна… Но
сега се сещам за онази нощ… Лицето на майка ми беше като камък. Не плака.
Стоеше и чакаше да си отиде, да прекрачи прага и да изчезне от живота ни.
През тази нощ тя се промени. Престана да бъде грижовна майка и се превърна
в груба, нещастна жена, затвори се и се отдалечи от мен и от всички. Въпреки
това тя беше до мен, когато той реши да не бъде.
 Глава едно
ТЕСА
– Татко? – Не е възможно този мъж да е баща ми, нали? Въпреки познатите
кафяви очи, които ме гледат втренчено, това не е възможно.
– Теси? – Гласът му звучи по-плътен, отколкото е в далечните ми спомени.
Хардин се обръща към мен, очите му горят. После пак поглежда баща ми. Баща
ми. Тук, в този отвратителен квартал, с дрипи на гърба?
– Теси? Ти ли си? – пита.
Застинала съм на място. Нямам думи за този пиян човек, който по някаква
случайност е взел лицето на баща ми. Хардин слага ръка на рамото ми и се
опитва да изтръгне някаква реакция от мен.
– Теса…
Правя крачка към мъжа и той ми се усмихва. Кафявата му брада е започнала да
посивява, усмивката му не е бяла и чиста като в спомените ми. Как е стигнал
дотук? Цялата надежда, че животът му се е развил добре и че е станало чудо,
както с живота на Кен, сега се изпари за секунди. И от мисълта, че това
всъщност… наистина е моят баща, боли много повече от всичко, много повече
отколкото би било редно да боли.
– Аз съм – казва някой и след време осъзнавам, че този някой съм аз.
Той прави крачка към мен и ме прегръща.
– Не мога да повярвам! Опитвам се от…
Но Хардин веднага ме издърпва от него. Правя крачка назад. Непознатият
мъж… баща ми… гледа с подозрение ту мен, ту Хардин и сякаш не може да
повярва на реакцията ни, но веднага след това като че се примирява и не пита
нищо повече, за което съм му много благодарна.
– От месеци се опитвам да те намеря – казва и бърше челото си с длан, но само
оставя там мръсна черна следа. Хардин застава пред мен, готов да скочи на бой.
– Тук съм – казвам над рамото на Хардин. Благодарна съм му за защитата и едва
сега се сещам, че вероятно е напълно объркан и не знае как да реагира. Баща ми
се обръща към него, оглежда го от глава до пети и казва:
– Не е за вярване колко се е променил Ноа.
– Не е Ноа, това е Хардин – казвам.
Баща ми пристъпва от крак на крак и прави плаха крачка към мен. Хардин
веднага е нащрек. Баща ми е толкова близо, че мога да усетя… миризмата. Или
от алкохола в дъха му, или от системната злоупотреба с алкохол, или от двете…
спомените му са напълно объркани. Хардин и Ноа са на двата полюса. Те са
толкова различни, че дори не могат да бъдат сравнени един с друг.
Баща ми увива ръка около кръста ми. Хардин ме поглежда, но аз с очи му
казвам, че всичко е наред, и го моля да не прави нищо.
– Кой е той? – Ръката му остава на кръста ми ужасно дълго време. Хардин само
стои и гледа, сякаш ще гръмне всеки миг, но не от гняв. Едва сега осъзнавам, че
той просто няма представа какво да каже и какво да направи… с което ставаме
двама.
– Той е… Хардин е… моят…
– Приятел – довършва Хардин вместо мен.
Кафявите ириси на мъжа се разширяват, внимателно оглежда Хардин.
– Радвам се да се запознаем. Аз съм Ричард – казва и протяга мръсната си ръка
за поздрав.
– И-и… аз се радвам да се запознаем – Хардин е много объркан и неспокоен.
– Какво правите в този квартал?
Използвам възможността да се измъкна от прегръдката на баща си и да се
залепя за Хардин.
– Дойдохме Хардин да си прави татуировка – отговарям като робот, защото
съзнанието ми категорично отказва да разбере какво се случва.
– А… Хубаво. И аз съм идвал тук.
Спомням си как баща ми ставаше рано, пиеше кафе и отиваше на работа. Той
не изглеждаше така, не говореше така и със сигурност не си правеше
татуировки. Това беше времето, когато го познавах. Когато бях малко момиче.
– Да, приятелят ми Том ги прави. – Той дърпа ръкава си нагоре и показва
татуирания череп на ръката си, точно под рамото. Не мога да повярвам, че това
наистина е негова татуировка, но колкото повече я гледам, толкова повече
разбирам, че мястото ù е точно там. Може би.
– О! – това е всичко, което мога да кажа.
Толкова е странно. Този мъж е моят баща. Това е човекът, който ни напусна,
остави ни сами. И сега… ето го пред мен… пиян. И не знам какво да мисля. Част
от мен, много малка част от мен се вълнува да го види, но сега не искам да ù
обръщам внимание. Тайно се бях надявала да го видя някъде из града, откакто
майка ми каза, че е в района. Знам, че е наивно, дори глупаво, но в известна
степен изглежда по-добре отпреди. Пиян е и вероятно спи по улиците, но сега
разбирам, че ми е липсвал много повече, отколкото съм искала да си призная. И
се надявам, че това е временно, че нещата при него невинаги са били така. А и
коя съм аз да съдя човек, когото изобщо не познавам.
Поглеждам го, оглеждам улиците в района и изведнъж всичко около мен се
залюлява. Мога да се закълна, че времето спря в мига, когато баща ми се
препъна пред нас.
– Къде живееш? – питам.
Хардин наблюдава баща ми и се опитва с поглед да ме защити, сякаш гледа
хищник, който се кани да ме разкъса.
– В момента… търся място – обърсва челото си с ръкав.
– О!
– Работех в „Реймарк“, но ме уволниха.
Бегло си спомням за тази фирма. Мисля, че е фабрика. Баща ми е работил във
фабрика?
 – Какво става с теб? Минаха… колко… пет години?
– Не, минаха девет. – Усещам напрежението в тялото на Хардин.
– Девет години? Съжалявам, Теси.
Думите му са леко заваляни. А когато чувам обръщението му към мен, сърцето
ми потъва. Така ме наричаше в хубавите времена. Това бяха времената, когато ме
качваше на раменете си и бягаше с мен из малкия двор на къщата ни. Това бяха
времената, преди да си тръгне. Не зная какво да мисля, не зная какво да
изпитвам. Иска ми се да плача, защото не съм го виждала толкова много време;
искам да се смея на иронията на съдбата да го видя точно тук; искам да крещя и
да го питам защо ме остави. Но съм толкова объркана да го видя такъв. Помня го
като пияница, но тогава беше гневен пияница. Сега е… пияница, който се
усмихва, който подава ръка за здрависване и показва на приятеля ми
татуировката си. Може би е станал по-мил човек…?
– Мисля, че е време да тръгваме – изрича Хардин и поглежда баща ми.
– Съжалявам. Много съжалявам. Вината не е само моя. Майка ти… знаеш каква
е… каква може да бъде – казва и развява ръце пред себе си. – Моля те, Тереза,
дай ми още един шанс.
– Теса… – чувам предупредителния глас на Хардин.
– Дай ни минутка – казвам на баща ми, хващам ръката на Хардин и го дърпам
няколко метра встрани.
– Какво правиш, по дяволите? Нали не мислиш наистина…
– Той ми е баща, Хардин.
– Той е един бездомен пияница – плюе думите раздразнено. Сълзите пълнят
очите ми. Знам, че е прав, но думите му са така груби.
– Не съм го виждала от девет години.
– Именно! Защото те е зарязал. Това е пълна загуба на време, Теса. – Обръща се
и поглежда баща ми.
– Не ми пука. Искам да чуя какво има да ми каже.
– Да, предполагам, че е така. Но нали не мислиш да го каниш в апартамента?
– Ако искам да го поканя, ще го поканя. Ако се съгласи да дойде, ще дойде,
защото този апартамент е и мой, забрави ли? – излайвам и поглеждам към баща
си. Стои с парцаливите си дрехи, забил поглед в земята. Кога последно е спал в
легло? Кога е ял? Сърцето ми се свива от болка. – Нали не мислиш сериозно да го
вземем с нас? – Ръцете на Хардин се забиват в косата му, което само ми показва
колко е ядосан.
– Не да живее с нас, разбира се. Само за тази вечер. Можем да направим
вечеря – предлагам. Баща ми вдига глава и ми се усмихва плахо.
– Вечеря? Теса, той е един проклет пияница, който не си е направил труда да те
намери почти десет години, а ти ми казваш как трябва да му приготвим вечеря?
Става ми крайно неудобно от изблика на Хардин, защото знам, че баща ми
може да ни чуе. Хващам го за яката и го придърпвам към себе си. Говоря тихо и
много бавно:
– Той е мой баща, Хардин. А вече нямам връзка с майка си, както знаеш.
 – Което не означава, че трябва да градиш връзка с този човек. Това няма да
свърши добре, Тес. Прекалено си добра с хора, които не заслужават добротата
ти.
– Това е важно за мен – отвръщам и очите му омекват, преди да му изтъкна
иронията в думите му, защото той е един от хората, които не заслужават
добротата ми. Хардин въздъхва и ядно дърпа косата си.
– По дяволите, Теса, това няма да свърши добре, знам.
– Не знам как ще свърши, Хардин – прошепвам и поглеждам към баща си, който
прокарва пръсти по брадата си. Знам, че Хардин вероятно е прав, но мисля, че го
дължа на себе си: да се опитам да опозная този човек и да чуя това, което има да
ми каже.
Връщам се при баща си.
– Искаш ли да дойдеш в нашия апартамент за вечеря? – гласът ми трепери.
– Наистина ли? – възкликва. Гласът му е изпълнен с надежда, която плахо се
разлива и по лицето му.
– Да.
– Добре! Да, добре! – усмихва се широко и за секунда през съзнанието ми
минават спомени за тази усмивка преди… преди алкохола.
Хардин не казва нищо през целия път до колата. Знам, че е бесен, и разбирам
защо. Но знам също, че баща му се е променил към добро. По дяволите… та той е
ректор на колежа! А аз глупаво вярвах, че баща ми също се е променил към
добро, че е имал хубава съдба.
Когато стигаме до колата, баща ми започва да се диви:
– Боже, това твоята кола ли е? „Капри“, нали? Модел от края на седемдесетте?
– Аха – отговаря кратко Хардин и сяда зад волана.
Баща ми не казва нищо относно грубия отговор на Хардин и отново съм му
благодарна. Радиото едва се чува, но когато потегляме, двамата с Хардин се
навеждаме напред да увеличим музиката, надявайки се така да удавим неловката
тишина.
През целия път до апартамента се питам как ли би реагирала майка ми, ако
разбере за случилото се, но самата мисъл вледенява кръвта ми. Опитвам да се
концентрирам върху плановете си за предстоящото преместване в Сиатъл и за
новите перспективи, но се оказва още по-лоша хрумка, защото нямам никаква
идея как ще кажа на Хардин. Затварям очи и облягам глава на прозореца.
Топлата длан на Хардин покрива ръката ми и започвам леко да се успокоявам.
– Тук ли живеете? – пита с възхищение баща ми, когато завиваме към паркинга
на кооперацията. Хардин ме поглежда и само с очи ми казва: „Ето, нали ти
казах, започва се.“
– Да, преместихме се преди няколко месеца.
В асансьора погледът на Хардин буквално нагрява бузата ми. Знам, че само
иска да ме защити, затова се опитвам да му се усмихна и да го размекна. Май
наистина се получава, защото очите му стават почти нежни, но да доведа в дома
ни един буквално непознат човек… сега ми се струва пълна лудост. Започвам да
съжалявам, но вече е прекалено късно да върна поканата назад.
Хардин отключва вратата, влиза и се запътва директно към спалнята, без да
обели и дума.
– Веднага се връщам – казвам на баща си и го оставям сам в антрето.
– Мога ли да ползвам банята ви? – пита зад гърба ми.
– Разбира се – обръщам се и соча вратата на банята, без да го поглеждам. – Там,
по коридора.
Хардин е седнал на леглото в спалнята и събува кубинките си. Поглежда ме и с
жест ми казва да затворя вратата.
– Знам, че си ми ядосан – изричам тихо и тръгвам към него.
– Така е.
– Не ми се сърди – моля му се и слагам длани от двете страни на лицето му.
Палците ми леко минават по скулите му. Той затваря очи и се оставя на
удоволствието от допира ми. Ръцете му обгръщат кръста ми.
– Той ще те нарани. Не мога да го позволя. Искам да го предотвратя, преди да е
станало прекалено късно.
– Не може да ме нарани. Какво може да ми направи? Не съм го виждала от
толкова много години.
– Вероятно вече пълни джобовете си с нашите неща – пъшка с недоволство, а аз
не мога да не се засмея. – Не е смешно, Теса.
Въздъхвам, слагам пръст под брадичката му, за да го накарам да ме погледне.
– Може ли да се опиташ да се отпуснеш малко и да гледаш по-позитивно на
нещата? Достатъчно ми е напрегнато и без да се цупиш и да наливаш още масло
в огъня.
– Не се цупя. Просто се опитвам да те предпазя.
– Няма нужда. Това е баща ми.
– Той не ти е баща…
– Моля те. – Прокарвам пръст по устната му и изражението му омеква.
Той пак въздъхва и накрая казва:
– Добре, да вървим да направим вечеря за тоя човек. Кой знае кога за последен
път е ял нещо, различно от това, което хората изхвърлят в кофите за боклук.
Усмивката ми повяхва и устните ми започват да треперят. Хардин веднага
забелязва.
– Извинявай, не плачи – пак въздъхва. Не е спрял да въздиша от мига, в който
баща ми се препъна пред нас на улицата. А да видя Хардин разтревожен, това
добавя странен привкус към и бездруго сюрреалистичната и крайно объркваща
ситуация.
– Стоя зад всяка своя дума. Просто се опитвам да не се държа като задник. –
Става и притиска устни към крайчето на устата ми. Докато излизаме от
спалнята, Хардин промърморва:
– Да вървим да нахраним просяка.
Думите му никак не ми помагат. Настроението ми е тотално скапано. Мъжът в
хола ни изглежда съвсем не на мястото си. Озърта се с отворена уста и гледа
рафтовете ни с книги.
– Ще приготвя вечерята. Ако искаш, можеш да гледаш телевизия – предлагам.
– Мога ли да ти помогна? – пита той.
– Ами… добре… – мъча се да се усмихна и той тръгва след мен. Хардин остава в
хола, умишлено страни от него, както и предполагах.
– Не мога да повярвам колко си пораснала и че живееш вече сама – казва баща
ми.
Отварям хладилника да извадя един домат и да спечеля време да събера
мислите си.
– Във Вашингтонския колеж съм. Хардин също – отговарям и по очевидни
причини не споменавам за проблема с изключването му, който все още не е
разрешен.
– Наистина? Във Вашингтонския колеж? – пита изумен и сяда на стола зад
масата.
Забелязвам, че е измил ръцете и лицето си. На рамото му има мокро петно –
очевидно се е опитвал да изтърка някое упорито, грозно леке. Знам, че е
притеснен, но това някак ме успокоява и за малко да му кажа за плановете си да
се преместя в Сиатъл и за бъдещата си кариера, но не мога да го направя,
защото… все още не съм съобщила на Хардин. А сега появата на баща ми от
нищото създава допълнителни трудности. Не знам колко проблеми ще се наложи
да разреша, преди всичко да гръмне и да рухне на парчета в нозете ми.
– Иска ми се да бях видял всичко това с очите си. Винаги съм знаел, че ще
постигнеш много в живота си.
– Но не беше там, затова не видя с очите си – казвам рязко. В мига, в който
произнасям думите, вината ме пробожда, но не желая да се извинявам, не искам
и да вземам думите си назад.
– Знам. Но сега съм тук и се надявам да мога да се реванширам за пропуснатото
време.
Тези простички думи ми се струват всъщност жестоки, защото ми дават
надежда, че може би в крайна сметка баща ми не е толкова лош човек, че може
би има нужда само от малко помощ, за да спре да пие.
– Ти… все още ли пиеш?
– Пия. – Поглежда в краката си. – Но не като преди. Само така изглежда.
Просто напоследък нещата не тръгнаха добре.
Хардин застава на вратата на кухнята. Знам, че едва се удържа да не
проговори. Надявам се да си трае засега.
– Виждах се с майка ти няколко пъти.
– Така ли?
– Да. Не искаше да ми каже къде да те намеря. Изглежда много добре.
Толкова е странно да чуя как баща ми, който я напусна, сега седи и казва колко
добре изглеждала. В съзнанието си чувам гласа ù: напомня ми как ни е
изоставил. Може би наистина този човек е причината да е такава, каквато е сега.
– Какво се случи… между вас? – Слагам пилешките гърди в нагорещеното олио
и то започва да пука. Чакам отговора, но не искам да се обърна и да го погледна.
Знам, че въпросът ми е прекалено директен и че не го е очаквал, но не мога да не
попитам.
– Просто не бяхме един за друг, бяхме несъвместими. Тя винаги искаше повече
и повече, а аз не можех да ù дам всичко, което изискваше от мен. Знаеш каква е
майка ти.
Това знам, но никак не ми харесва начинът, по който говори за нея: с
безразличие и сякаш вината е нейна.
– Защо не се обади? – питам и прехвърлям вината от майка ми към него.
– Как да не съм се обаждал? Обаждах се постоянно. Изпращах ти подаръци за
всеки рожден ден. Не ти е казала, нали?
– Не.
– Това е истината. Обаждах се и ти пращах подаръци. Липсваше ми толкова
много, през цялото време. Още не мога да повярвам, че сега си тук, пред мен.
Очите му са влажни, гласът му трепери. Става и тръгва към мен. Не знам какво
да правя. Та аз дори не познавам този човек, ако изобщо някога съм го
познавала.
Хардин влиза в кухнята и застава между двама ни. Благодарна съм му за
намесата. Не знам какво да мисля. Трябва да стоя настрани от този човек. Поне
да спазвам физическа дистанция.
– Знам, че не можеш да ми простиш – почти проплаква и сърцето ми се свива от
болка.
– Не, не е това. Просто имам нужда от време, за да помисля, преди да си
позволя да те имам в живота си. Отново.
– Знам, знам – кима, сяда на стола и ме оставя да приключа с приготвянето на
вечерята.
 Глава две
ХАРДИН
Това лайно, този нещастен донор на сперма изяжда две чинии ядене, без да
спре дори да си поеме дъх. Сигурен съм, че е бил примрял от глад, че е живеел
на улицата, но не го мразя заради това. Нямам нищо против хората, които са
изгубили себе си и живота си и са принудени да съществуват така. Но специално
този е пияница, който е зарязал детето си, затова не мога да изпитвам никакво
състрадание към него. Изпива цялата чаша вода и се усмихва на моето момиче.
– Много хубаво готвиш, Теси.
Ако я нарече още веднъж така, ще започна да крещя, кълна се.
– Благодаря – казва тя и му се усмихва, понеже трябва да е мила и любезна с
всички, за разлика от баща си. Знам как всички глупости, които ù говори,
започват да се изсипват в нея и да запълват емоционалните пукнатини и дупки,
които е оставил след себе си, когато я е зарязал още като дете.
– Някой път може да ми покажеш как се готви това.
На теб ли бе? И къде възнамеряваш да готвиш? Във въображаемата си
кухня?
– Разбира се – казва Теса и става да прибере чинията си, като взема и моята
към мивката.
– Ще си тръгвам вече. Благодаря за вечерята. Благодаря ти много – повтаря
Ричард Лайното.
– Не, тази вечер можеш да останеш тук, ако искаш, а сутринта ще те
закараме… където живееш – отговаря бавно Теса. Очевидно не е сигурна как да
каже, че ще го оставим на улицата. От друга страна, аз съм сигурен, че тази
работа изобщо не ми харесва.
– Това е наистина страхотно – казва Лайното и потърква ръце. Обзалагам се, че
му се пие. Теса се усмихва:
– Ще отида да взема чаршафи, одеяло и възглавница от спалнята.
Поглежда баща си, после – мен. Явно ù става ясно какво ми минава през ума,
защото казва:
– Нали няма проблем да ви оставя сами за минутка?
Баща ù се смее.
– Няма проблем. Искам да опозная приятеля ти по-добре.
О, не, повярвай ми, не искаш.
Лицето на Теса повяхва, когато вижда изражението ми, и тя бавно тръгва към
спалнята.
– Къде се запознахте с моята Теса? – пита ведро той.
Все още чувам стъпките ù и изчаквам няколко секунди, за да съм сигурен, че е
влязла в спалнята.
– Хардин? – пита наглецът пак.
 – Дай сега да се разберем с тебе – изсъсквам тихо и се навеждам през масата.
Той подскача уплашен от рязкото ми движение. – Тя не е твоята Теса. Тя е
моята Теса. Знам какво си намислил, така че не си въобразявай, че и за секунда
си успял да ме заблудиш.
Той вдига немощно ръце.
– Нищо не съм намислил… Аз…
– Какво искаш? Пари ли?
– Какво? Не, разбира се, че не. Искам да имам контакт с дъщеря си.
– Имаше на разположение девет години, за да изградиш някаква връзка с нея, а
сега си тук само защото се спъна на улицата пред нея. Не ми изглежда така като
да си я търсил из проклетия паркинг – лая и си представям как го душа.
– Знам – клати глава и поглежда надолу. – Направих много грешки, но сега ще
се реванширам за всичко.
– Ти си пияница. Дори сега си пиян. Пияници като теб ги надушвам от
километри, повярвай ми. Нямам грам съчувствие към човек, който е оставил
семейството си и девет години не са му стигнали да си събере живота и да
направи нещо с него.
– Знам, че намеренията ти са почтени, и съм щастлив да видя как се опитваш да
защитиш дъщеря ми, но този път няма да направя грешка. Искам само да я
опозная. Искам да опозная и теб.
Мълча и се опитвам да потуша раздразнението си.
– Ти си много по-мил, когато тя е край теб – отбелязва той.
– А ти си много кофти актьор, когато я няма – отвръщам аз.
– Имаш право да не ми вярваш, но заради нея… дай ми възможност да поправя
случилото се.
– Ако я нараниш по какъвто и да е начин, си мъртвец, обещавам ти.
Може би трябва да съжалявам, че заплашвам бащата на Теса по този начин, но
истината е, че не се разкайвам за нито една дума. Изпитвам само гняв и
недоверие към тази жалка отрепка. Инстинктът ми казва да я пазя, а не да
съчувствам на някакъв непознат пияница.
– Няма да я нараня – обещава той.
Въртя очи и отпивам от чашата с вода. Той обаче си мисли, че с това обещание
сме уредили нещата, и се опитва да се шегува:
– Този разговор… нашите роли… в нормалния живот трябваше да са обърнати.
Ставам и излизам от кухнята. Отивам в банята, преди Теса да се върне и да ме
намери с ръце около шията на баща си.
 Глава три
ТЕСА
Приготвила съм одеяло, възглавница и кърпа. Хардин влиза в спалнята. Учудвам
се, че вратата е все още на пантите си.
– Какво стана? – питам и чакам да гръмне, да се развика, да се оплаква, да
възразява, че поканих баща си да остане за една вечер, без да го питам преди
това, но Хардин само отива до леглото и ляга. След малко ме поглежда и казва:
– Нищо не се е случило. Опознавахме се. След това реших, че съм прекарал
достатъчно време за опознаване с високия гост, и дойдох тук.
– Моля те, кажи ми, че не си се държал лошо с него.
Почти не познавам баща си. Последното нещо, от което се нуждая сега, е
допълнително напрежение.
– Не съм му посягал, ако питаш за това – отвръща и затваря очи.
– Предполагам, че ще трябва да му се извиня за поведението ти. Както винаги –
казвам с раздразнение.
Виждам баща си, който е седнал на пода в хола. Дърпа конците от дупките на
джинсите си. Чува, че влизам, и вдига поглед.
– Защо не седнеш да дивана? – питам и оставям завивките на креслото.
– Ами… не искам да цапам дивана ви – казва смутено. Сърцето ми се свива от
болка.
– Не се притеснявай. Можеш да се изкъпеш. Сигурна съм, че Хардин ще ти даде
дрехи за през нощта.
– Не искам да се възползвам от… – възразява, без да ме погледне.
– Няма проблем, наистина. Ще донеса дрехи, а ти иди да се изкъпеш. Тук съм
оставила и хавлиена кърпа.
Той ми се усмихва топло.
– Благодаря. Толкова се радвам да те видя отново. Толкова ми липсваше… и ето
те пред мен и не мога да повярвам.
– Съжалявам, че Хардин се държа грубо с теб. Той е…
– Той просто те защитава малко повече, отколкото е необходимо – довършва
вместо мен.
– Да, предполагам, че е така. Но понякога го прави по доста груб начин.
– Няма проблем, аз съм мъж и мога да го разбера. Той просто те пази и не го
виня. Той не ме познава. По дяволите, дори ти не ме познаваш. Хардин ми
напомня на един човек, когото познавах преди години… – млъква и се усмихва.
– На кого?
– На мен самия… Бях точно като него. Никога не проявявах уважение към хора,
които не знаеха как да го заслужат. Прегазвах всичко и всеки, който застанеше
на пътя ми. Бях гневен като него, защото мислех, че не се отнасят добре с мен.
Вярвах, че съм много по-малко и от останалите хора. Единствената разлика
между нас е, че той има повече татуировки – смее се баща ми, а смехът му вдъхва
живот на спомени, които отдавна бях заровила. Хубаво ми е да гледам как се
усмихва, хубаво ми е да чувам смеха му.
– Ще отида да се изкъпя – казва, става и взема кърпата.
Напомням му, че ще му оставя чисти дрехи пред вратата на банята, и се
връщам в спалнята. Хардин все още лежи на леглото със затворени очи и свити
колене.
– Къпе се. Казах му, че ще му оставя някои от твоите дрехи да се преоблече за
през нощта.
– Защо да му давам дрехи? – пита Хардин и сяда в леглото.
– Защото няма дрехи.
Тръгвам към леглото с протегнати напред ръце, за да се опитам да го успокоя.
– Разбира се, Теса, дай му всичките ми дрехи – казва грубо. – Искаш ли да му
направя място в леглото, или направо да му отстъпя моята половина?
– Престани веднага! Той ми е баща. Искам да видя какво ще се случи и как ще
се развият нещата. Само защото ти не можеш да простиш на баща си, не
означава, че трябва да проваляш опитите ми да имам някаква връзка с моя –
отговарям рязко.
Хардин ме гледа, зелените му очи се присвиват, очевидно от усилието да не
каже на глас омразните думи, които се въртят в главата му.
– Не е същото. И не провалям нищо. Прекалено си наивна, Теса. Колко пъти
трябва да ти го кажа? Не всеки заслужава добротата ти.
– Само ти, така ли? Само ти я заслужаваш? Само на теб трябва да прощавам и
само в теб не трябва да се съмнявам? Това са глупости и е крайно егоистично от
твоя страна.
Отварям шкафа и вадя долнище на анцуг.
– И знаеш ли още какво? По-добре да съм наивна и да мога да видя доброто у
хората, отколкото да се държа като конски задник и да си мисля, че всеки човек
ми е враг и че се опитва да ми стори нещо лошо.
Грабвам тениска и чорапи и излизам като торнадо през вратата.
Докато оставям дрехите пред банята, чувам мекия глас на баща ми. Пее
тихичко под душа. Притискам ухо до вратата. Не мога да не се усмихна на
прекрасния звук. Спомням си как майка ми казваше, че баща ми пее
отвратително и че това е най-гнусният му навик, но за мен не е така.
Включвам телевизора и оставям дистанционното на масата – нека си пусне
каквото му се гледа. Дали изобщо гледа телевизия?
Оправям кухнята и слагам останалото ядене на плота, ако случайно пак
огладнее. Кога за последно се е хранил като нормален човек? Това ми се върти из
главата през цялото време. Водата в банята все още тече, което ми подсказва, че
банята му харесва и че най-вероятно отдавна не се е къпал.
Хардин е извадил новата си папка, която му купих за рождения ден. Минавам
покрай него, без да го погледна, но пръстите му веднага се увиват около китката
ми. Спира ме.
 – Може ли да поговорим? – пита и ме придърпва да застана между краката му, а
с другата ръка веднага прибира папката.
– Давай, говори.
– Извинявай, че се държах така. Просто не знам как да приема всичко това.
– Всичко кое? Нищо не се е променило.
– Напротив, променило се е. Този човек, който нито ти, нито аз познаваме, е в
къщата ни. И иска да се сближи с теб след толкова години? Знаеше, че в подобна
ситуация първият ми инстинкт ще се задейства.
– Слушам внимателно какво ми казваш, но не можеш да говориш с такава
омраза и да ми хвърляш в лицето такива неща. Много ме заболя, когато го каза.
Той разтваря дланта си и плъзва пръсти между моите. Притиска ме по-плътно
до себе си.
– Съжалявам, бебо. Наистина съжалявам.
После вдига ръка нагоре и целува пръстите ми един по един. Гневът ми се топи
с всяка негова нежна, мека целувка по кокалчетата на пръстите ми.
– Тогава ще спреш ли с жестоките си коментари?
– Да – отговаря и обръща ръката ми нагоре, прокарвайки пръст по дланта ми.
– Благодаря.
Наблюдавам как пръстът му бавно минава по дългата линия на дланта ми,
спуска се към китката и после се катери обратно нагоре, достигайки чак до
връхчетата на пръстите.
– Само внимавай. Става ли? Защото няма да се поколебая да…
– Изглежда… мил, не намираш ли? – казвам тихичко и прекъсвам думите му,
които със сигурност щяха да ме наранят. Няма начин да не забележа жестоката
закана в гласа му. Пръстът му спира да се движи.
– Не знам. Може и да не е чак толкова зле.
– Не беше така мил, когато беше по-млад.
Хардин ме поглежда с крайно сериозно изражение. В очите му виждам огън, но
думите му са нежни.
– Не говори за това, когато е толкова близо до нас. Полагам големи усилия да се
сдържам, затова не ме предизвиквай, моля те.
Покатервам се в скута му и той ляга, опъвайки тялото си до моето.
– Утре е голям ден – въздъхва.
– Да – прошепвам и заравям лице в топлината на тялото му. Утре е заседанието,
на което ще се реши дали да го изключат заради побоя над Зед. Не мисля, че
срещнах баща си в най-подходящото време от живота ни. Изведнъж ме пробожда
остра паника, защото се сещам за съобщението, което Зед ми прати тази сутрин.
След срещата с баща ми почти бях забравила за утрешния ден. Телефонът ми
започна да вибрира в джоба, докато чакахме Стеф и Тристан, и Хардин ме
гледаше мълчаливо, докато четях съобщението. За щастие, не попита какво е и от
кого е.
Трябва да говоря с теб утре сутринта. Насаме.
Не знам как да разбирам това съобщение. Не знам дали изобщо трябва да
говоря с него, след като е казал на Тристан, че ще повдигне обвинения срещу
Хардин. Надявам се да го е казал само за да впечатли Тристан и да запази
репутацията си. Не знам какво ще правя, ако Хардин загази… искам да кажа, ако
истински загази. Трябва да отговоря на съобщението, но не мисля, че е добра
идея да се виждам с него насаме. Хардин вече си е навлякъл достатъчно
неприятности, за да си позволя да добавя допълнително напрежение.
– Слушаш ли ме? – пита Хардин. Аз вдигам очи от топлата му прегръдка и
оглеждам лицето му.
– Не, извинявай.
– За какво мислиш?
– За всичко: за утре, за обвиненията, за изключването, за Англия, за Сиатъл, за
баща ми… – въздъхвам. – За всичко.
– Но ще дойдеш с мен, нали? Да разбереш дали ме изключват. – Гласът му е
гладък, но притеснен.
– Ако искаш.
– Имам нужда от теб.
– Тогава ще бъда там. – Налага се бързо да сменя темата на разговора. – Не
мога да повярвам, че си направи тази татуировка. Нека я видя пак.
Той леко ме слага да легна по гръб и се обръща с гръб към мен.
– Вдигни тениската.
Повдигам края на тениската и внимателно оголвам целия му гръб. После леко
махам превръзката върху татуировката.
– Върху марлята има малко кръв.
– Това е нормално – казва Хардин и се усмихва. Вероятно на невежеството ми.
Прокарвам пръст около зачервената кожа и чета перфектно написаните думи.
Тази татуировка, която направи за мен, ми е любимата. Прекрасни думи. Думи,
които означават толкова много за мен, а очевидно и за него, но сега са омърсени
от факта, че избрах да не му кажа истината, че не му споменах нищо за
плановете си да се местя в Сиатъл. Ще му кажа утре, веднага след като решат
дали ще го изключват, или не, обещавам си за стотен път. Колкото повече
отлагам, толкова по-ядосан ще бъде.
– Това достатъчно ли е като жест на обвързване, Теси?
– Не ме наричай така.
– Мразя това галено име – казва Хардин и обръща глава към мен, но остава да
лежи по корем.
– И аз, но не искам да му го казвам. Както и да е, татуировката е достатъчно
мил жест на обвързване.
– Сигурна ли си? Защото мога да отида утре и да си направя една с твоя лик –
смее се той.
– Не, моля те, недей – клатя глава, а той се смее още по-силно.
– Значи си сигурна, че това ще е достатъчно? – Сяда и покрива тялото си с
тениската. – Без брак?
– Такава ли била работата? Направи си татуировка като алтернатива на брака?
 Наистина не знам как да разбирам думите му, но най-вече не знам как да се
чувствам след това откровение.
– Не. Направих си татуировката, защото исках и защото отдавна не си бях
правил.
– Много мъдро.
– Тя е за теб, за да ти покажа, че искам точно това, което пише на гърба ми.
Искам нас. – Взема ръката ми в своята. – Каквото и да е това между нас, не искам
да го губя. Веднъж го загубих и дори не съм си го върнал съвсем в онзи вид, в
който беше преди, но знам, че се доближаваме. Бавно и сигурно ще си го върнем.
– Ръката му е топла, увива моята като специално направено топло калъфче. –
Затова ти казвам пак: използвах думите на един много по-романтичен мъж, за да
ти кажа същото, което той е казал много по-добре от мен.
Усмихва се. Лицето му грее, но зад усмивката виждам и страха му.
– Мисля, че Дарси би се ужасил от начина, по който използваш думите му –
казвам на шега.
– Мисля, че би ме поздравил. С „дай пет“.
– Да те поздрави? По този начин? Дарси никога не би направил такова нещо.
– Мислиш, че няма да му харесат съвременните начини за поздрав? Ако Дарси
се бе родил в наше време, сега щеше да седи с мен и двамата кротко щяхме да си
пием бирата. Щяхме да си говорим за това колко непоносимо твърдоглави са
жените ни и така щяхме да се сприятелим.
– И двамата сте късметлии, че ни имате, защо един бог знае, че никоя друга
нямаше да ви изтърпи.
– Така ли? – казва предизвикателно и трапчинките му грейват.
– Много ясно.
– Предполагам, че си права. Но бих те заменил за Елизабет, без да ми мигне
окото.
Устните ми се свиват в права черта и с повдигнати вежди очак​вам обяснение.
– Само защото има моите възгледи за брака.
– Но все пак тя се омъжва – напомням му. Тогава той ме хваща за бедрата и ме
бута назад. Главата ми е върху купа декоративни възглавнички, които Хардин
ненавижда и не пропуска да ми го напомни всеки път, когато ги види. – Това е.
Реших. Дарси да ви взима и двете.
Смехът му изпълва стаята. Заедно с моя.
Тези малки драматични моменти, когато се караме за измислени герои от
любимите си книги и когато той се смее като дете, придават смисъл и стойност
на всяка секунда, прекарана в ада, на който всеки от нас подложи другия. Такива
моменти ме пазят от грубата действителност, срещу която се наложи да се
изправи връзката ни, и от всички пречки, които стоят пред нас.
– Тихо, баща ти излиза от банята – казва Хардин с предпазлив тон.
– Отивам да му кажа лека нощ. – С боричкане се освобождавам от прегръдката
на Хардин и го целувам по челото.
Меко казано, баща ми изглежда смешно в дрехите на Хардин, но поне му
стават. Беше ми се сторил много по-слаб.
– Благодаря за дрехите. Ще ги оставя тук, преди да тръгна утре сутринта.
– Няма проблем… Можеш да ги вземеш… ако се нуждаеш от тях.
Баща ми сяда на дивана:
– Вече направи достатъчно за мен. Повече отколкото заслужавам.
– Няма проблем, наистина.
– Ти умееш да разбираш хората, много по-добра си от майка си – усмихва се той.
– Не съм сигурна, че в момента разбирам каквото и да е, но искам да разбера.
– Това е всичко, за което те моля: време да опозная моята малка… пораснала
дъщеря.
Усмихвам се плахо.
– Да, и аз искам това.
Знам, че ще му е много трудно да го направи, защото в никакъв случай няма да
му простя ей така, за една нощ. Но той ми е баща и нямам сили да го мразя.
Искам да повярвам, че може да се промени. Виждала съм как това се случва. Ето,
бащата на Хардин е променил напълно живота си, макар и синът му да отказва да
забрави болезненото им минало. А и видях как самият Хардин се променя. И тъй
като на земята едва ли има по-твърдоглав човек от него, сега си мисля, че има
надежда и за баща ми, колкото и ниско да е паднал.
– И имам и резултат: Хардин вече ме мрази. За него няма нужда да полагам
специални усилия и да се преработвам.
Чувството му за хумор е заразително и аз се смея с него.
– Да, да, така е.
Поглеждам към спалнята, където моят сърдит приятел, облечен от глава до пети
в черно, ни наблюдава с подозрителни очи.
 Глава четири
ТЕСА
– Изключи я – простенва Хардин, когато алармата започва да звъни в тъмната
стая.
Пръстите ми бързо търсят копчето на телефона и с едно плъзване на палеца ми
по екрана нежеланият шум спира.
Сядам в леглото. Раменете ми са отпуснати от съня. Тежестта от напрежението,
което ни чака днес, се стоварва върху тялото ми и ме дърпа назад. Решението на
управата на университета дали да изключат Хардин, вероятността Зед все пак да
повдигне обвинения срещу него, не на последно място и това как ще реагира
Хардин, когато му кажа за плановете си да се преместя във „Ванс Пъблишинг“ в
Сиатъл и как ще го убедя да дойде с мен в град, който мрази. Не мога да реша
кое от всички предстоящи събития ме ужасява най-много. Когато включвам
осветлението в банята и започвам да плискам лицето си със студена вода,
започвам да мисля, че повдигането на обвинения срещу Хардин е възможно най-
лошото. Ако решат да го изпратят в затвора, наистина не знам какво ще правя.
Гади ми се само от мисълта за такава вероятност. Молбата на Зед да се срещнем
тази сутрин изплува на повърхността на размътеното ми съзнание и се опитвам
да си отговоря на въпроса защо иска да се видим, особено след като ми каза, че е
влюбен в мен, когато отидох да го видя в болницата.
Дишам и издишам в меката кърпа, закачена на стената на банята. Дали да
отговоря на Зед и поне да чуя какво има да ми казва? Може би ще ми обясни
защо е казал на Тристан, че ще повдигне обвинения, а на мен обеща точно
обратното? Изпитвам вина, че го помолих да не съди Хардин, като се има предвид
колко лошо пострада Зед при побоя, но обичам Хардин, а и Зед е имал същите
намерения – да спечели един облог. Нито единият, нито другият е невинен.
Преди да помисля и да преценя възможните последици, пускам съобщение на
Зед. Правя го само за да помогна на Хардин, това си повтарям около сто пъти,
след като изпращам съобщението.
После започвам да обмислям какъв грим да си сложа и как да направя косата
си.

ЗАВИВКИТЕ СА ПРИЛЕЖНО СГЪНАТИ и оставени на дивана. Сърцето ми

потъва. Как ще го намеря пак? Но тогава чувам тихото отваряне на шкафа в
кухнята и сърцето ми буквално скача от пода, където бе паднало преди секунда, и
вече пърха облекчено в гърдите ми. Влизам в кухнята и включвам осветлението.
Баща ми се стряска и изпуска една лъжица на земята.
– Извинявам се, опитах се да бъда много тих – казва тихо той и се навежда да
вдигне лъжицата.
– Нямам проблем, отдавна съм станала. Можеше да включиш осветлението –
смея се тихичко.
– Не исках да будя никого. Просто се опитвах да си направя малко корнфлейкс.
Надявам се, че не е проблем.
– Разбира се. Няма никакъв проблем.
Пускам кафеварката и проверявам колко е часът. След петнадесет минути
трябва да събудя Хардин.
– Какви са плановете ти за днес? – пита баща ми и пълни устата си с „Фростид
Флейкс“, любимите на Хардин.
– Аз имам лекции, а Хардин е на среща с борда на университета.
– С борда? Това звучи сериозно…
Поглеждам го и се питам дали е редно да му кажа? Все пак трябва да започнем
отнякъде.
– Сби се с едно друго момче в сградата на колежа.
– И го карат да говори пред борда? По мое време за такова нещо само те
пляскаха през ръката.
– Унищожи обществена собственост на много голяма стойност и счупи носа на
другото момче – въздъхвам и бъркам с лъжичка захарта в кафето си. Днес ми
трябва повече енергия.
– Хубаво. И за какво беше боят?
– Заради мен… Трупаше се от известно време и накрая бомбата гръмна.
– Е, мога да кажа, че сега Хардин ми харесва още повече – отвръща баща ми и
се усмихва.
Радвам се, че започва да изпитва топли чувства към приятеля ми, но не ми се
иска да се сдружават заради един акт на вандализъм и жестокост. Поклащам
глава и отпивам голяма глътка от кафето си, чакайки кофеинът да започне да
успокоява побеснелите ми нерви.
– Откъде е? – пита баща ми. Звучи наистина заинтересован да научи повече за
Хардин.
– От Англия.
– Така си и помислих, макар че често бъркам британския и австралийския
акцент. Семейството му там ли е?
– Само майка му, баща му е тук и ректор на колежа.
Кафявите му очи се разширяват от недоумение.
– Странно… защо тогава да го изключват? Каква ирония.
– Да, наистина.
– Майка ти виждала ли го е?
– Да. И го мрази – казвам смръщено.
– Предполагам, това е много силно казано.
– Повярвай ми, в този случай е доста меко казано.
Болката от разпадането на връзката с майка ми сега не е така силна, както
беше в началото. Не знам дали това е нещо хубаво, или е нещо лошо. Баща ми
слага лъжицата си в чинията и кима няколко пъти.
– Може да е малко твърдоглава, но предполагам, че просто се тревожи за теб.
 – Няма защо да се тревожи. Добре съм.
– Остави я първа да дойде при теб. Не се налага да избираш между нея и него –
усмихва се баща ми. – И баба ти не ме харесваше. Предполагам, че ако ме чува
сега от оня свят, се зъби и негодува.
Толкова е странно да седя в кухнята си и да опознавам баща ми на чаша кафе и
купа с корнфлейкс. След всички тези години!
– Трудно е, защото с майка ми винаги сме били много близки… доколкото човек
може да бъде близък с нея, разбира се.
– Винаги е искала да бъдеш като нея. Грижи се за това от мига, в който ти се
роди. Не е лош човек, Теси. Тя просто се страхува.
– От какво? – поглеждам го с любопитство.
– От всичко. Страхува се да не изгуби контрола си над нещата. Уверен съм, че
когато те е видяла с Хардин, е изпаднала в истински ужас, че губи контрола си
върху теб и че никога няма да може да те направлява повече.
Гледам в празната си чаша.
– Затова ли ни напусна? Защото е искала да контролира всичко?
Баща ми въздъхва меко.
– Не, тръгнах си, защото имах свои собствени проблеми за разрешаване и не
бяхме един за друг. Не се притеснявай за нас. Мисли за себе си и за този твой
разбойник – смее се баща ми.
Не мога да си представя как този мъж пред мен сяда и води разговор с майка
ми. Та те са толкова различни! Когато поглеждам към часовника, вече е осем и
половина. Ставам и оставям чашата си в съдомиялната.
– Трябва да събудя Хардин. Снощи пуснах дрехите ти в пералнята. Ще се облека
и ще ги извадя от сушилнята.
Влизам в спалнята. Хардин вече е станал и облича черна тениска.
– Може би трябва да облечеш нещо по-официално за тази среща днес? –
предлагам.
– Защо?
– Защото ще решават бъдещето ти в колежа и ако се появиш по черна тениска,
няма да покажеш, че полагаш кой знае какви усилия да останеш тук. Можеш да
се преоблечеш веднага след това, но поне за срещата мисля, че е добре да се
облечеш официално.
– Мамка муууу – вика и отпуска глава назад. Минавам край него и вадя от
гардероба черната му риза и черните панталони.
– Не, не искам черните панталони, за бога, не ги искам.
Подавам му ги и настоявам:
– Само за малко.
Той ги взима с жест, сякаш са отпадък от ядрена реакция или доказателство за
наличието на извънземна форма на живот.
– Ако облека това и все пак ме изритат, ще подпаля целия колеж, вярвай ми.
– Не драматизирай – въртя очи, но той не изглежда никак радостен, когато пъха
крак в панталоните.
 – Апартаментът ни все още ли функционира като приют за бездомни?
Пускам ризата със закачалката на леглото и тръгвам към вратата. Пръстите му
се забиват в косата.
– По дяволите, Тес, съжалявам. Започвам да се тревожа, а дори не мога да те
изчукам, за да се успокоя поне малко, защото баща ти е на дивана.
Вулгарните му думи веднага разбуждат хормоните ми, но е прав. Не можем да
си позволим секс сега, при положение че баща ми е в другата стая. Тръгвам към
Хардин, който се мъчи с горните копчета на ризата.
– Нека аз – казвам тихо. Очите му омекват, но забелязвам, че паниката започва
да го превзема. Мразя да го виждам такъв. Толкова ми е чуждо да гледам как
губи контрола над нещата. Винаги е запазвал самообладание, никога не му е
пукало за нищо, освен за мен, но дори и когато му е пукало за мен или се е
тревожел, пак е успявал да прикрива емоциите си, доста добре при това.
– Всичко ще е наред, бебо. Всичко ще се нареди.
– Бебо? – Усмивката веднага цъфва на лицето му, бузите му порозовяват.
– Да… бебо. – Оправям вратовръзката и той се навежда да целуне върха на носа
ми.
– Права си. В най-лошия случай ще заминем за Англия.
Предпочитам да не отговарям на последния му коментар и тръгвам да избирам
тоалет за себе си.
– Мислиш ли, че ще ме пуснат с теб вътре? – питам и се чудя какво да облека.
– Ако искаш, не виждам причина да не те пуснат.
– Ако ми позволят, ще вляза.
Взимам новата си лилава рокля, която бях решила да нося утре на работа.
Събличам се и я обличам възможно най-бързо. Обувам високи черни обувки и
излизам от дрешника. Държа роклята отпред, за да не се свлече от раменете ми.
– Ще ми помогнеш ли? – питам Хардин и се обръщам с гръб към него.
– Нарочно ме изтезаваш! – Пръстите му плавно минават по голата кожа на
раменете ми, после се спускат надолу и ме подпалват. Настръхвам.
– Извинявай.
Устата ми е суха. Той бавно вдига ципа и устните му се залепват за
чувствителната кожа на врата ми.
– Трябва да тръгваме – казвам и той недоволно въздъхва, а пръстите му се
забиват в таза ми.
– Ще се обадя на баща ми по пътя. Ще оставим ли… баща ти някъде… или?
– Сега ще го попитам. Ще ми вземеш ли чантата?
– Тес? – изрича, когато стигам до вратата. – Харесвам тази рокля. И теб. Обичам
те… и обичам и новата ти рокля… очевидно – говори толкова безсмислено и
бързо. – Обичам те и обичам всички твои дрехи.
Правя поклон и се завъртам така, че да ме огледа добре. Колкото и да мразя да
го виждам притеснен, сега ми става някак хубаво, защото това ми напомня, че
Хардин е като всички нас, че не е чак толкова непобедим и силен.
Баща ми е седнал на фотьойла и пак е заспал. Не знам дали да го будя, или да
го оставя да си почива, докато се върнем от колежа.
– Остави го да спи – казва Хардин, сякаш прочел мислите ми.
Написвам бележка на баща си, в която обяснявам кога ще се върнем. Оставям
му и телефонните номера на двама ни, ако случайно има нужда от нещо.
Съмнявам се, че има мобилен телефон, но ги написвам за всеки случай.
Пристигаме в колежа необичайно бързо. Прекалено бързо. Хардин изглежда
така, сякаш всеки миг ще закрещи или ще удари някого в лицето. Когато влизаме
в паркинга, той се оглежда за колата на Кен.
– Каза да го чакаме тук – обяснява и поглежда телефона си за пети път през
последните две минути.
– Ето го – казвам и соча сребристата кола, която влиза в паркинга.
– Най-сетне. Къде се размотава, по дяволите?
– Бъди мил с него. Баща ти прави това за теб. Моля те, просто бъди мил –
умолявам го.
Той въздъхва ядно, но се съгласява.
Кен е с Карен. Ландън също е дошъл. Хардин е крайно изненадан, а аз не мога
да не се усмихна. Толкова ги обичам заради подкрепата, която дават на Хардин,
макар че той се държи така, сякаш няма нужда от никого, от никаква помощ.
Когато се приближават към нас, Хардин пита Ландън:
– Нямаш ли нещо по-интересно в програмата за деня?
– А ти нямаш ли нещо по-интересно в програмата за деня? – отвръща Ландън и
Хардин се смее. С глас.
Карен чува размяната на реплики между двамата. Усмивката ù е ослепителна,
напук на тягостното напрежение, увиснало във въздуха. Докато вървим към
административната сграда, Кен обяснява:
– Надявам се да не продължи дълго. Обадил съм се на всекиго, използвал съм
всички възможни връзки, така че не би следвало да продължи дълго. И се
надявам на благоприятно разрешение на проблема. – После спира за секунда,
обръща се към Хардин и добавя: – И моля те, нека аз да говоря. Казвам ти го
съвсем сериозно.
Всички чакаме реакцията на Хардин.
– Добре, да – отвръща той и дори не се опитва да спори.
Кен кима и отваря тежката врата на сградата. Всички влизаме. Кен се обръща
през рамо и ми казва:
– Теса, съжалявам, но не можеш да влезеш в залата с нас. Не искам да те
разочаровам, но ще се наложи да ни изчакаш отпред.
После се обръща, поглежда ме със съчувствие и ми се усмихва, но Хардин
изпада в пълна паника.
– Как така не може да влезе? Имам нужда да е с мен, вътре.
– Знам, че имаш нужда от нея, но това са правилата – разрешават присъствието
само на членове на семейството. Освен ако не е свидетел, но дори и да беше
така, това е голям конфликт на интереси.
Кен спира пред залата и се замисля.
 – Не че аз не съм забъркан в конфликт на интереси като ректор на колежа и
като твой баща, но поне нека се ограничим само с един такъв конфликт. Става
ли?
Обръщам се към Хардин:
– Баща ти е прав. Така е по-добре за теб. Всичко ще е наред – уверявам го.
Той пуска ръката ми и поглежда баща си кръвнишки. Кен въздъх​ва.
– Хардин, моля те, опитай се да…
Хардин вдига ръка и го прекъсва.
– Да, да, ще направя каквото кажеш – казва и целува челото ми.
Когато четиримата влизат в залата, ми се иска да помоля Ландън да остане да
чака с мен, но знам, че Хардин се нуждае от него, независимо че никога няма да
си го признае. Чувствам се толкова безполезна. Седя пред някаква зала и чакам
група костюмирани мъже да решат бъдещето на Хардин. Е, може пък и да успея
да помогна… Вадя телефона си и пускам съобщение на Зед:
В административната сграда съм. Можеш ли да дойдеш тук?
Гледам екрана на телефона и чакам отговора му, който идва след по-малко от
половин минута.
Да, идвам. Ще те чакам пред сградата.
Поглеждам към вратата за последен път и излизам навън. Студено е, прекалено
е студено да стоя навън по рокля до коленете, но нямам избор.

СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ РЕШАВАМ ДА СЕ ОТКАЖА ДА ЧАКАМ и точно се

обръщам да се прибера в сградата, когато виждам колата на Зед да завива към
паркинга. Той паркира и излиза от колата. Облечен е в черна тениска, черен
суитшърт и черни протъркани джинси. Синините и раните по лицето му ме
шокират, макар че го видях едва вчера. Той пъха ръце в предния джоб на
суитшърта си и казва:
– Здрасти.
– Здрасти. Благодаря, че се съгласи да дойдеш.
– Идеята беше моя, не помниш ли? – усмихва се той и кошмарното напрежение
започва леко да ме отпуска.
– Май си прав – усмихвам се в отговор.
– Искам да поговорим за това, което ми каза в болницата.
Какво съвпадение, защото аз исках да говорим за същото.
– И аз исках да говорим за това.
– Ти почвай първа.
– Стеф сподели, че си казал на Тристан, че ще повдигнеш обвинения срещу
Хардин. – Опитвам се да не гледам разраненото му лице и синините под
кървясалите му очи.
– Така е.
– Но ти ми каза, че няма да го направиш. Защо ме излъга? – Сигурна съм, че
чува болката в треперещия ми глас.
– Не те излъгах. Когато го казах, наистина го мислех.
 – Какво те накара да промениш решението си. – Правя крачка към него.
– Много неща – свива рамене някак безразлично. – Мислих за всичко, което ми е
причинил, за всичко, което причини на теб. Не заслужава да му се даде шанс да
се измъкне безнаказано от тази ситуация. Погледни ме, за бога, виж ми лицето.
Не знам какво да му кажа. Има право да е ядосан на Хардин, но не искам да
завежда дело срещу него.
– Та той вече има проблеми с борда на колежа – казвам с надеждата да променя
решението му.
– Няма никакви проблеми, защото баща му е ректор. Стеф ми каза – изговаря
думите презрително.
Мамка му, Стеф, защо ти е трябвало да му казваш?
– Това не значи, че няма проблем и че няма да го изключат – отвръщам, но
думите ми само го взривяват.
– Теса, защо винаги бързаш да го защитаваш? Каквото и да направи, ти си там и
водиш неговите битки.
– Това не е вярно – лъжа.
– Вярно е. И ти много добре знаеш, че е вярно. – Ръцете му политат във въздуха,
сякаш не може да повярва на това, което чува от мен. – Ти ми обеща да си
помислиш, обеща да си помислиш да го напуснеш, а после те виждам с него в
студио за татуировки. Ден след като ми обеща. Няма логика, нали?
– Знам, че не разбираш, но го обичам.
– Ако го обичаш толкова много, тогава защо бягаш от него чак в Сиатъл?
Думите му едва не ме събарят. Млъквам за малко, събирам си мислите и
успявам да кажа:
– Не бягам. Отивам в Сиатъл заради по-добрата възможност за работа.
– Той няма да идва с теб. В компанията си говорим за тези неща. Нали
осъзнаваш, че тези неща се знаят от всички?
– Моля? Той наистина планира да дойде – лъжа, но съм сигурна, че Зед може да
надуши лъжата ми. Той ме поглежда предизвикателно, отмества очи встрани,
после ме поглежда право в моите.
– Ако можеш да ми кажеш, че нямаш никакви чувства към мен, абсолютно
никакви, няма да повдигам обвинения срещу него.
Изведнъж въздухът става леден, вятърът – по-силен.
– Моля?
– Чу ме. Кажи ми да те оставя на мира, кажи ми никога да не ти говоря и ще
изпълня обещанието си.
Молбата му ми напомня на нещо, което Хардин ми каза доста отдавна.
– Но аз не искам това. Не искам да не си говорим никога повече – признавам.
– Тогава какво искаш? – пита. Гласът му е тъжен и в същото време е гневен. –
Защото изглеждаш почти толкова объркана, колкото съм и аз. Пишеш ми
съобщения, искаш да се видим, идваш в апартамента ми, целуваш ме, спиш в
леглото ми, идваш при мен всеки път, когато те нарани. Какво искаш от мен?
А аз си мислех, че е разбрал намеренията ми още в болницата.
 – Не знам какво искам от теб, но обичам Хардин и това никога няма да се
промени. Съжалявам, ако съм ти дала объркани сигнали или съм те подвела. Но
аз…
– Кажи ми тогава, след като заминаваш за Сиатъл след седмица, защо не си му
казала? – крещи Зед и маха с ръце.
– Не знам… Ще му кажа, когато намеря удобно време да говоря с него.
– Не, не си му казала, защото те е страх, че ще те напусне – излайва той и гледа
зад гърба ми.
– Той… ами…
Не знам какво да кажа на Зед, защото едва сега разбирам, че може би е прав.
– Знаеш ли, Теса? Можеш да ми благодариш някой друг път.
– За какво да ти благодаря?
Виждам как устните му се извиват в зловеща усмивка и как сочи зад мен.
Гърбът ми се вледенява.
– Заради това, че му казах вместо теб.
Знам, че ако се обърна, зад гърба си ще видя Хардин. Кълна се, мога да чуя
накъсаното му дишане дори и сред адския шум на ледения вятър.
 Глава пет
ХАРДИН
Излизам пред сградата. Вятърът плющи в ушите ми и носи единствения глас,
който не очаквах да чуя точно сега. Досега трябваше да търпя, да слушам как
всички онези хора говорят лоши неща за мен и трябваше да си държа устата
затворена. И след всичко това исках да чуя гласа на моето момиче, на моя ангел.
И ето, чувам гласа ù. Но чувам и неговия.
Завивам зад ъгъла. Ето ги. Теса и Зед. Първите ми мисли бяха: Защо Зед е тук,
по дяволите? Защо Теса е навън и говори с него? Коя част от изречението
„Стой настрани от него“ не е разбрала, по дяволите?
Когато този задник започва да ù крещи, тръгвам бързо към тях. Никой няма
право да ù крещи. Но когато споменава Сиатъл… спирам като закован.
Теса мисли да заминава за Сиатъл? И Зед знае, а аз не? Това наистина ли се
случва? Тя никога не би планирала такова нещо зад гърба ми. Никога не би крила
от мен. Но присвитите и изпълнени с подигравка очи на Зед ми подсказват, че
може би аз съм се объркал някъде в преценката си. Когато Теса се обръща към
мен, движенията ù са като в забавен кадър. Сиво-сините ù очи буквално ще
гръмнат от изненада и напрежение.
– Хардин… – Виждам, че се опитва да ми говори, но гласът ù е едва доловим,
думите ù са изгубени насред вятъра.
Не знам какво да кажа. Устата ми се отваря, затваря, отваря, затваря, после се
движи настрани, но нищо не излиза от гърлото ми. След много време успявам да
кажа:
– Значи това е бил планът ти?
Тя рязко прибира косата си назад, устните ù се обръщат сърдито надолу,
потърква ръцете си с длани, трепери от студ.
– Не! Не е така, Хардин. Аз…
– Вие двамата сте измислили страхотен план. Ти… – соча към копелето. – Ти си
правил планове и си се чудел как да се докопаш до момичето ми. Пак и пак, като
някоя упорита конска муха. Колкото и да ти се говори, колкото и да те бия, пак
долазваш като някоя шибана хлебарка.
За мое огромно учудване, той даже смее и да приказва.
– Тя е…
– А ти? – соча към русото момиче, което току-що смаза целия ми свят под
острото токче на обувката си. – Ти си играеш тези игрички с мен, правиш се, че
ти пука, а през цялото време си планирала да ме напуснеш! Знаеш, че няма да
отида в Сиатъл, и въпреки това си планирала да избягаш. Без дори да ми кажеш!
Очите ù са насълзени. Молят ме.
– Затова не ти казах, Хардин, защото…
– Престани да говориш – казвам и ръката ù притиска гърдите ù. Преструва се,
че думите ми могат да я наранят. Или може би наистина я нараняват, но нека се
почувства така, както се чувствам аз. Как можа да ме унижи по този начин. И то
не пред кого да е, а пред шибаняка Зед.
– Защо той е тук? – питам.
Няма и следа от самодоволната му усмивка, с която ме посрещна.
– Помолих го да се видим тук.
Правя няколко крачки назад, сякаш съм изненадан от думите ù. Разбира се, че
го е извикала да се видят тук. Или пък наистина съм изненадан? Не мога да
разбера какво се случва с мен, какви са тези чувства, които преминават с бясна
скорост през гърдите ми.
– Е, ето ти и истината. Вие двамката вероятно имате да си казвате нещо
специално.
– Исках само да говоря с него за обвиненията. Опитвам се да ти помогна,
Хардин. Моля те, само ме изслушай. – Прави крачка към мен и прибира косата от
лицето си. Клатя глава.
– Това са пълни глупости. Чух разговора ви. Ако не го искаш, кажи му го сега,
пред мен.
Насълзените ù очи ме молят да не я карам да го унижава пред мен, но няма
начин да ме убеди. Не и този път.
– Сега, иначе приключвам с теб – думите ми изгарят езика ми като киселина.
– Не те искам, Зед – казва с лице към мен. Думите ù са забързани, паниката
кънти в тях.
Знам, че я боли да го каже.
– Никак ли? – питам и имитирам зловещата усмивка на Зед отпреди минута.
– Никак – отвръща тъжно и прокарва пръсти през косата си.
– И не искаш да го виждаш никога повече. Обърни се и му го кажи в лицето.
Но Зед се обажда:
– Хардин, престани. Остави. Разбрах. Не бива да участваш в тази болна игра,
Теса. Разбрах.
Изглежда жалък, като тъжно дете.
– Теса… – започвам, но когато ме поглежда, в очите ù виждам отвращение. От
мен. Едва не падам на колене да я моля за прошка. Тя прави крачка към мен.
– Не, Хардин, няма да го направя. Не защото искам да бъда с него. Не искам.
Обичам теб, само теб, но ти го правиш, за да си отмъстиш, да се наложиш. Това е
грозно, жестоко и няма да ти помогна – казва и започва да яде вътрешната част
на бузата си, за да не се разплаче.
Какво правя, по дяволите?
– Прибирам се у дома – заявява с гняв. – Когато си готов да говориш за Сиатъл,
ще бъда там.
Обръща се и се кани да тръгва.
– Няма как да се прибереш у дома – викам след нея.
– Аз ще я закарам – казва Зед.
Думите му едва не ме скършват на две половини.
 – Вече минах през достатъчно лайна заради теб. И сега бих те убил. Не, не само
да ти счупя някоя и друга кост, а направо да ти пръсна черепа върху цимента и
да гледам как кръвта ти изтича…
– Престани! – пищи Теса и покрива ушите си.
– Теса, ако… – започва с много мек глас Зед, но тя го прекъсва.
– Зед, оценявам всичко, което направи, но вече наистина е време да спреш. –
Опитва се да звучи строго, но не успява. Той въздъхва, обръща се и се
отдалечава. Тръгвам към колата и точно когато съм вече до вратата, баща ми и
Ландън се появяват. Разбира се, точно сега всички ще се насъберат! Чувам
почукването на токчетата на Теса зад гърба си.
– Тръгваме – казвам, преди някой от тях да успее да обели дума.
– Ще ти се обадя след малко, Ландън – казва Теса.
– Нали ще идваш в сряда? – пита Ландън. Тя се усмихва с най-изкуствената
възможна усмивка, но дори фалшът не успява да прикрие паниката в очите ù.
– Да, разбира се.
Ландън ме гледа лошо – очевидно е забелязал напрежението между нас. Дали
знае за плана ù? Сигурно.
И най-вероятно ù е помогнал да го разработи. Качвам се в колата и дори не се
опитвам да прикрия нетърпението си да се махна от това място.
– Ще се обадя – казва тя на всички и маха с ръка.
Веднага щом закопчава колана си, увеличавам музиката.
– Хайде, чакам – изрича без грам емоция на лицето.
– Моля?
– Хайде, чакам да ми се разкрещиш. Знам, че това ще направиш.
Предположението ù ме кара да си затворя устата. Да, наистина мислех да
крещя и да ù викам, но сега когато казва, че го е очаквала, ме сварва леко
неподготвен. Но разбира се, че ще очаква да крещя. Защото винаги това правя.
Само това.
– Е? – устните ù са свити в черта.
– Нямам намерение да ти крещя.
Тя ме поглежда и веднага отмества очи към някаква несъществуваща точка зад
прозореца.
– Не знам какво да правя… освен да ти викам. Това е проблемът, нали? –
въздъхвам, предавам се и облягам чело на волана.
– Не съм го планирала зад гърба ти, Хардин. Не съм го направила с цел да крия
нещо от теб.
– А защо изглежда точно така?
– Никога не бих направила такова нещо, Хардин. Обичам те. Ще го разбереш,
когато ти мине.
Думите ù се удрят в мен и гневът ме залива.
– Разбирам, че скоро се местиш. Дори не знам кога. По дяволите, та ние
живеем заедно! Спим в едно легло! И не си ми казала нищо. Не си ми казала, че
имаш намерение да ме оставиш. Винаги съм знаел, че ще го направиш.
 Чувам как разкопчава колана си, след секунда вече е седнала в мен и ме блъска
в раменете. Голите ù бедра са ме обкрачили. Студените ù ръце са заключени
около врата ми, мокрото ù от сълзи лице е заровено в гърдите ми.
– Стани от мен – казвам и се опитвам да махна ръцете ù, увити около тялото ми.
– Защо винаги мислиш, че ще те оставя? – пита и ме стиска по-силно.
– Защото ще го направиш.
– Не заминавам за Сиатъл, за да те напусна. Отивам заради себе си, заради
кариерата си. Винаги е било заложено в плана ми, това е била мечтата ми – да
замина за Сиатъл и да работя там. И това е прекрасна възможност. Попитах
Ванс, когато бяхме разделени и се опитвахме да решим какво ще правим. След
това пробвах да ти кажа много пъти, но ти или ме прекъсваше, или не искаше да
говориш за нищо сериозно.
Представям си само едно: как си опакова нещата и заминава, без да ми каже до
последната секунда. Вероятно си е мислела да ми остави само някоя бележка на
плота на кухнята.
– Да не си посмяла да ме обвиняваш! – гласът ми не звучи така убедително,
както ми се искаше.
– Не те виня, но предполагах, че няма да ме подкрепиш. Знаеш колко е важно
това за мен.
– И какво мислиш да правиш? Ако заминеш, знаеш, че не мога да бъда с теб.
Обичам те, Теса, но няма да замина за Сиатъл.
– Защо? Та ти дори не знаеш дали ще ти хареса, или не. Можем поне да
опитаме. И ако не ти харесва, да заминем за Англия…
– И ти не знаеш дали ще ти хареса в Сиатъл. – Поглеждам я с празни очи. –
Съжалявам, но ще се наложи да избереш. Сиатъл или аз.
Тя ме поглежда и сяда на мястото си, без да каже и дума.
– Не се налага да решаваш веднага, но времето лети.
Въртя ключа и потегляме.
– Не можеш да ме обвиняваш заради това, че съм направила своя избор.
Не ме поглежда.
– Знаеше какво мисля за Сиатъл. Имаш късмет, че си удържах нервите там, с
него.
– Аз ли имам късмет?
– Този ден вече замина по дяволите. Нека не се караме за тези неща. Но искам
да ми отговориш до петък. Освен ако не планираш да заминеш преди това.
Самата мисъл, че може наистина да замине, вледенява кръвта ми. Знам, че ще
избере мен. Трябва да избере мен. Можем да заминем за Англия и да се махнем
от тази дупка. Не се е оплакала, че днес е пропуснала часовете си, за което се
радвам, защото не желая да се караме и за това.
– Ти си пълен егоист – обвинява ме тя.
Не споря, защото е права, но въпреки това казвам:
– Мисля, че егоист е и човек, който е планирал да те напусне, без дори да ти
каже, и който прави планове зад гърба ти. Къде смяташ да живееш? Имаш ли
вече квартира?
– Не, мислех да търся от утре. Заминаваме в сряда на екскурзия със
семейството ти.
В началото не разбирам защо говори в множествено число.
– Ние?
– Ти каза, че ще дойдеш…
– Теса, все още се опитвам да се съвзема от новината ти за Сиатъл. – Знам, че се
държа като идиот, но всичко това е толкова объркано, толкова неправилно. – И да
не забравяме, че пак си се обадила на Зед.
През целия път тя мълчи. Налага се да я погледна няколко пъти, за да се уверя,
че все още е будна.
– Сега какво? Не ми говориш ли? – питам, когато спираме на паркинга пред
нашия… моя апартамент.
– Не знам какво да кажа – гласът ù е тих, сякаш се е предала. Докато паркирам,
се сещам: – Мамка му, баща ти е все още тук, нали?
– Не знам къде другаде може да отиде… – отвръща, без да ме погледне.
Излизаме от колата и аз казвам:
– Е, като се качим, ще го попитам къде иска да го закарам.
– Не, аз ще го закарам – промърморва тя.
Макар че моето момиче върви до мен, ми се струва, че е вече на километри
далеч.
 Глава шест
ТЕСА
Прекалено съм разочарована от Хардин, за да споря, а той е прекалено ядосан,
за да говори, без да крещи. Всъщност прие новината доста по-добре, отколкото
очаквах. Но как е възможно да ме кара да избирам? Той знае колко е важен за
мен Сиатъл и не му е никакъв проблем да направи един компромис заради мен.
От това ме боли най-много. Винаги казва, че не може да съществува далеч от
мен, че не може да живее без мен, а сега ми дава ултиматум. Не е честно.
– Ако си е тръгнал и е задигнал нещо… – казва Хардин пред вратата.
– Достатъчно! – Надявам се да е разбрал, че не само не искам да го слушам, но
нямам и сили да споря.
– Само казвам.
Вкарвам ключа в бравата и се замислям над думите на Хардин. Не познавам
този човек. Какво знам за него?
Параноята ми изчезва в мига, в който влизаме. Баща ми лежи на дивана с
отворена уста и леко похърква. Без да каже каквото и да е, Хардин тръгва
директно към спалнята, а аз отивам да си налея чаша вода и да обмисля
следващата си стъпка. Последното, което искам, е скандал и караници, но така
ми писна от егоизма му, от това вечно да мисли само за себе си. Знам, че се е
променил толкова много, и то за добро, знам, че се опитваше, че положи толкова
много усилия, но аз му дадох достатъчно шансове. И това безкрайно циклене в
раздели и събирания би изтощило дори Катрин Ърншоу.
Не зная колко време ще мога да държа главата си над водата и да се боря с
приливната вълна, която и двамата наричаме „връзка“. Всеки път, когато си
мисля, че съм се научила как да стъпвам във водите на тази връзка, веднага
бивам засмукана от поредния конфликт с Хардин.
След няколко минути ставам и поглеждам към баща си. Все още хърка. Би ми се
сторило забавно, ако не бях толкова напрегната. Вземам решение за действие и
тръгвам към спалнята.
Хардин е легнал по гръб, сложил е ръце под главата си и гледа в тавана.
Отварям уста да говоря, но той ме прекъсва.
– В случай че изобщо те интересува, изключиха ме.
Завъртам се към него. Сърцето ми ще се пръсне.
– Моля?
– Чу ме.
– Много съжалявам. Трябваше да попитам по-рано.
Не знам защо бях решила, че Кен е уредил всичко и че ще успее със сигурност
да измъкне сина си от кашата. Новината ме поваля.
– Но няма проблем. И бездруго си заета със Зед и с плановете си за Сиатъл.
Помниш, нали?
 Сядам на ръба на леглото – колкото е възможно по-далеч от него – и се опитвам
с все сили да не му противореча, но усилията ми са напълно безплодни.
– Исках само да разбера дали ще повдига обвинения срещу теб. Той казва, че
все още желае да…
– Чух го. Чух целия разговор, не помниш ли? – прекъсва ме и ме гледа с
насмешка.
– Хардин, писна ми от това отношение. Знам, че си разстроен и ядосан, но
искам на секундата да престанеш да се държиш неуважително към мен – говоря
бавно и се надявам думите ми най-сетне да стигнат до него, че да проумее. В
началото е шокиран, но после се съвзема:
– Моля? Какво се опитваш да ми кажеш?
Опитвам се да запазя възможно най-неутралното изражение и строгия си тон.
– Чу ме. Престани да ми говориш по този начин.
– О, извинявай. Току-що ме изхвърлиха от колежа, след което те намирам с него,
освен това разбирам, че заминаваш за Сиатъл. Мисля, че ми е позволено да бъда
мъъъничко ядосан.
– Да, така е, но не ти е позволено да се държиш идиотски. Надявах се да седнем
и да поговорим за това като големи хора… поне веднъж да направим опит.
– Какво значи това? – Той сяда, но аз оставам на другия край на леглото.
– Означава, че след шест месеца караници и скандали се надявах да седнем и
да разрешим един проблем, без да си крещим през цялото време и да чупим
разни неща из апартамента.
– Шест месеца? – пита изумено.
– Да, шест месеца. – Странно защо, но отбягвам да го погледна в очите. –
Откакто се запознахме.
– Не бях осъзнал, че е минало толкова много време.
– Е, толкова е минало.
И на мен ми се струва като цяла вечност.
– Нямам усещането, че е минало толкова много време.
– Това проблем ли е? Че сме заедно от толкова много време – казвам и най-
накрая го поглеждам в очите.
– Не, Теса. Просто е странно колко бързо е минало времето. Никога не съм имал
истинска връзка, затова шест месеца ми се струват удивително дълъг период от
време.
– Знаеш, че не сме били заедно през цялото време. По-голямата част от дните и
нощите прекарахме да се мразим, да се отбягваме и да се караме – напомням му.
– Колко време беше с Ноа?
Въпросът му ме изненадва. Говорили сме за връзката ми с Ноа, но тези
разговори са траели не повече от няколко минути и са свършвали внезапно
заради ревността на Хардин.
– Бяхме много добри приятели, най-близки приятели, откакто се помня, но
взехме да излизаме някъде в средата на гимназията. Мисля, че започнахме да
ходим много преди това, но просто не го бяхме осъзнали.
 Внимателно следя изражението на Хардин и чакам реакция. Докато говоря за
Ноа, осъзнавам колко много ми липсва. Не като романтична връзка, а както ти
липсва семейството ти, както ти липсва близък приятел, когото не си виждал от
много години.
– А карахте ли се? – пита Хардин и отпуска ръце в скута си. Иска ми се да го
докосна.
– Понякога. Обикновено за това кой филм да гледаме или ако закъсняваше да ме
вземе.
Хардин не откъсва очи от ръцете си.
– Значи по нищо не прилича на мен?
– Не мисля, че някоя двойка се кара така, както се караме ние – усмихвам се и
искам да му вдъхна малко увереност.
– Какво друго правехте? С него? – Кълна се, че на мястото на Хардин сега е
седнало едно малко момче с големи зелени очи и треперещи ръце.
– Нищо особено. Учехме заедно и гледахме филми. Нищо съществено извън
това. Мисля, че бяхме по-скоро много добри приятели.
– Но ти го обичаше – напомня ми детето.
– Не и по начина, по който обичам теб – казвам му за кой ли път.
– Би ли се отказала от Сиатъл заради него?
Започва да дърпа кожичките около ноктите си. Когато ме поглежда, в
бляскавите му очи виждам несигурност. Ето защо говорим за Ноа: склонността
на Хардин да мисли лошо за себе си и да се подценява пак е взела връх и за кой
ли път се сравнява с хора, от които само той счита, че се нуждая.
– Не.
– Защо не?
Протягам ръка и се опитвам да успокоя разтревоженото дете.
– Защото тогава нямаше да се налага да избирам изобщо. Винаги е знаел, че
това е моят план, че това искам за себе си, че това е моята мечта, така че той не
би ме накарал да избирам.
– Нямам нищо в Сиатъл – въздъхва той.
– Мен, имаш мен.
– Това не е достатъчно.
О, от това заболя…
Извръщам поглед от него.
– Знам, че е глупаво да го казвам, но това е истината. Аз нямам нищо там, а ти
ще имаш новата си работа, ще имаш нови приятели.
– И ти ще имаш нова работа. Крисчън каза, че ще ти даде старата работа. И
можем наистина да се запознаем с нови хора, да имаме нов кръг от познати.
Заедно.
– Не искам да работя за него, а приятелите, които ти ще избереш, най-вероятно
няма по нищо да приличат на приятелите, които аз бих избрал. Всичко ще е
толкова различно там.
– Не можеш да твърдиш такова нещо. Аз и Стеф сме приятелки.
 – Само защото се наложи да живеете в една стая. Не искам да се местя там,
Теса, особено сега, след като ме изключиха. За мен най-логично би било да се
върна в Англия и да завърша колеж там.
– В случая не става дума само за това, което е логично за теб.
– Като се има предвид, че отиде да се срещате със Зед зад гърба ми, не считам,
че си в позиция да определяш правилата и да направляваш логиката ми.
– Така ли? Странно, защото до този момент дори не сме се разбрали дали сме
заедно, или не. Аз се съгласих да се върна тук, а ти се съгласи да се държиш с
мен по-добре. Не сме се разбирали за нищо повече. – Ставам и крача по
бетонния под. – Но ти отиде и го преби зад гърба ми, заради което сега си
изключен. Така че точно ти си този, който няма право да ми диктува собствената
ми логика и да определя правилата ми.
– Ти си крила през цялото време! – гласът му се повишава. – Планирала си
всичко, без да ми кажеш!
– Знам. И съжалявам. Но вместо да се караме кой е направил по-голяма грешка,
защо не седнем да помислим как да оправим нещата и да достигнем до някакъв
компромис?
– Ти… – той спира и става от леглото. – Ти… не…
– Какво? – притискам го.
– Не знам, дори не мога да мисля. Толкова съм ти ядосан.
– Съжалявам, че трябваше да разбереш по този начин, но наистина не знам
какво друго да ти кажа.
– Кажи, че няма да заминеш.
– Не мога да направя този избор сега. Не трябва да го правя сега.
– Кога тогава? Няма да седя и да чакам като…
– И какво ще направиш? Ще ме напуснеш? Тогава какво означават тези думи на
гърба ти, че никога не искаш да си разделен от мен.
– Не мога да повярвам на ушите си! Точно ти ли повдигаш темата за
татуировката на гърба ми? Не мислиш ли, че нямаше да е зле да ми кажеш за
заминаването си, преди да направя тази татуировка? Да я направя за теб! Не
мога да не отбележа иронията и това какъв глупак съм изглеждал.
Прави крачка към мен, гледа ме предизвикателно.
– Щях да го направя.
– Но не го направи.
– Колко пъти ще го кажеш? Можем да продължим така цял ден, но наистина
нямам сили. Няма никакъв смисъл.
– Няма смисъл? Няма смисъл за теб? – почти се изсмива.
– Да, няма никакъв смисъл.
И това е истината. Няма никакъв смисъл да се карам с Хардин за Сиатъл.
Задушава ме, вбесява ме, изтощава ме. И ми писна от всичко, честно казано.
Той вади черна тениска, облича я и в същото време стъпва в кубинките си.
– Къде отиваш? – питам грубо.
– Някъде далеч.
 – Хардин, не е нужно да излизаш – викам след него, но той отваря вратата, без
да ми обърне внимание. Ако баща ми не беше в другата стая, щях да го догоня и
да настоявам да остане.
Но истината…? Истината е, че ми омръзна да го гоня.
 Глава седем
ХАРДИН
Бащата на Теса се е събудил, седи на дивана със скръстени ръце и гледа в
нищото.
– Искаш ли да те закарам някъде? – питам. Не съм особено развълнуван от
мисълта да го карам където и да е, но никак не ми се нрави идеята да го оставя
насаме с нея. Той извръща рязко глава към мен, сякаш едва сега усеща
присъствието ми.
– Ами… да… ако няма проблем?
– Не, няма – отговарям бързо.
– Добре, нека да си взема довиждане с Теси – казва и поглежда към спалнята.
– Добре, аз съм долу при колата.
Тръгвам към асансьора и се чудя къде да отида, след като оставя стареца
някъде, но със сигурност знам, че и за двама ни не е добре да съм тук сега. Яд ме
е на себе си. Знам, че нямам право да я обвинявам, но аз съм свикнал да
наранявам хората като средство за самозащита, а тя е лесна мишена, което ме
прави жалък нещастник, знам.
Погледът ми е прикован към входната врата, чакам Ричард да се появи. Ако не
излезе скоро, ще зарежа голия му задник да мръзне тук. Но после въздъхвам и се
предавам, защото не искам да го оставям сам с нея. Най-сетне Бащата на
годината се появява. Придърпва ръкавите на пуловера си надолу. Очаквах да
излезе с моите дрехи, които Теса му даде вчера, но явно ги е оставил и е облякъл
своите. Само дето сега са чисти. По дяволите тази нейна доброта към всички
хора. Увеличавам музиката, за да предотвратя всякакъв разговор с него, ако
случайно се опита да подхване такъв. Уви, нямам късмет.
– Тя каза да ти предам да внимаваш – изрича още щом влиза, след което
закопчава колана си. Прави го така, сякаш не съм виждал как се закопчава
предпазен колан. Като някаква шибана стюардеса. Кимам и тръгвам.
– Как мина срещата ти днес? – пита.
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Да, просто се чудех… – Потупва с пръсти по коленете си. – Радвам се, че тя
дойде с теб.
– Хубаво.
– Станала е като майка си.
Застрелвам го с поглед.
– Теса няма нищо общо с онази жена.
Тоя наистина ли се опитва да си изпроси един волен полет от колата ми към
шосето? За мое учудване той се смее.
– Исках да кажа, че е взела само най-добрите ù качества. Тя е упорита и
твърдоглава, точно като Карол, но Теси е много по-нежна и мила. Сладка.
 Хайде, пак се почна с това „Теси“.
– Чух ви да се карате. Мисля, че това ме събуди.
– О, извинявам се, че сме те събудили в ранния следобед, докато спеше на
нашия диван.
Той пак се смее.
– Разбирам, човече. Яд те е на целия свят. И аз бях като теб. По дяволите, та аз
все още съм така. Но когато намериш човек, който доброволно понася лайната
ти, не бива повече да си ядосан на света.
Е, старче, какво предлагаш да направя, когато точно щерка ти ме вбесява
през цялото време?
– Виж, признавам, че не си кофти човек, както очаквах, но не съм искал съвет,
затова си спести усилията. Така или иначе няма да го приема.
– Не ти давам съвет, говоря от опит. Никак не ми се иска да приключите така.
Не приключваме нищо, гъз. Просто се опитвам да ù обясня, да разбере и моята
гледна точка. Искам да бъда с нея и ще бъда с нея. Само трябва да се съгласи да
дойде с мен. Не е истина колко съм бесен, че пак е забъркала Зед в тези лайна, и
то след като се разбрахме.
Изключвам радиото.
– Виж, дори не ме познаваш. Всъщност не познаваш и нея. Защо изобщо ти
пука?
– Защото знам, че ти си момчето за нея, че си добър за нея.
– Така ли смяташ? – питам с открит сарказъм. Слава богу, че наближаваме
неговия квартал и че този разговор ще приключи много скоро.
– Да, точно така смятам.
И тогава ме поразява една мисъл, която никога няма да споделя пред никого, но
всъщност… толкова е хубаво някой да ми каже, че съм добър за нея, че съм
подходящ за нея, независимо че този някой е бездомен пияница, който по
стечение на обстоятелствата ù е баща. Бих приел тези думи от всеки човек на
тази земя, защото никой не ми го е казвал досега. Дори Теса не го е казвала.
– Ще се виждате ли скоро? И всъщност къде те карам?
– Просто ме остави край студиото, където се видяхме вчера. После ще го
измисля. Да, надявам се да се видим скоро. Имам да наваксвам заради многото
глупости, които съм направил и заради това, че съм отровил живота ù.
– Да, така е, имаш да наваксваш.
На паркинга пред студиото няма нито една кола. Логично: едва малко след един
е.
– Ще ме оставиш ли в края на уличката? – пита и аз подминавам студиото.
Единствената постройка в края на улицата е един бар, има и запуснато
химическо чистене.
– Благодаря, че ме докара.
– Да.
– Искаш ли да влезеш? – пита Ричард и сочи към бара.
Да седна да пия с бездомния, алкохолизиран баща на Теса, не ми се струва
много интелигентно решение за момента, но аз не съм прочут с интелигентните
си решения, затова удрям една майна на всичко, изключвам двигателя и влизам
след него в бара. Не че графикът ми е препълнен с планове за деня.
Вътре е тъмно и мирише на мухъл и уиски. Заставаме пред малкия бар и аз
сядам на един от високите столове, но оставям едно празно място помежду ни.
Жена на средна възраст тръгва към нас. Мислено отправям молба към господ
това на тялото ù да са дрехите на дъщеря ù, която вероятно е някъде към края на
пубертета, а не да са подбрани по неин собствен вкус. Без да обели и дума, тя
плъзва една чаша с уиски с лед към Ричард.
– За теб? – пита. Гласът ù е по-плътен и дрезгав от моя.
– Същото.
Предупреждението на Теса да не пия звучи като камбана в главата ми, но аз го
заглушавам и избутвам настрани, избутвам и нея настрани. Вдигаме чашите за
наздравица и отпиваме.
– Как можеш да си позволиш да пиеш, след като не работиш? – питам.
– Чистя бара няколко пъти в седмицата и пия без пари – казва, но в гласа му
усещам срама от признанието му.
– Защо не се опиташ да изтрезнееш и да го чистиш за пари?
– Не знам. Опитвах, опитвах… – Гледа към чашата с полузатворени очи и за
секунда ми прилича на… мен. В очите му виждам своята собствена сянка. –
Надявам се да стане по-лесно, когато започна да се срещам с дъщеря си по-често.
Кимам и дори не си правя труда да го замеря с някоя саркастична забележка по
повод последните му думи. Увивам пръсти около студената чаша. Тялото ми с
благодарност поема познатото парене на уискито, когато измятам глава и
изпивам останалото наведнъж. После бутам чашата напред, жената само ме
поглежда и ми сипва още едно.
 Глава осем
ТЕСА
– Баща ти? – пита шокиран Ландън в слушалката. Бях забравила, че не съм му
казала за завръщането на баща ми в щата.
– Да, вчера случайно го видяхме…
– Как е? Какво каза? Как изглежда? Как мина?
– Той е… – Не разбирам защо се срамувам да кажа на Ландън, че баща ми все
още пие. Знам, че никога не би ме осъдил, не би направил коментар, но се
срамувам.
– Все още ли…?
– Да, все още… Беше пиян, когато го видяхме, но го доведохме тук и остана при
нас през нощта – казвам и нервно въртя пръст около кичур коса.
– И Хардин му позволи?
– Хардин няма думата в случая. Това е и мой апартамент – лая в слушалката, но
веднага след това ми става съвестно и се извинявам: – Съжалявам, просто с
Хардин се карахме досега, защото продължава да си мисли, че може да
контролира всичко.
– Теса, искаш ли да изляза от лекции и да дойда?
Ландън е толкова мил. Чувам добротата му в гласа му.
– Не, просто малко драматизирам. – Оглеждам се из спалнята. – Всъщност
мисля да дойда там, все още мога да стигна за последния час. Малко йога и кафе
ще ми дойдат много добре, като се има предвид какви са обстоятелствата.
Започвам да се обличам за йога и продължавам да слушам Ландън. Не знам
защо трябва да ходя само за един час, но наистина не ми се седи сама да чакам
Хардин да се върне от… където и да е отишъл.
– Професор Сото пита защо не си на лекции днес. Кен каза, че е написал много
положителна характеристика за него. Как разбираш това?
– Наистина ли Сото е направил такова нещо? Не знам… Преди предложи да му
помогне, но не мислех, че го казва сериозно. Може би просто го харесва… или
нещо такова?
– Да харесва Хардин? – смее се Ландън и аз не мога да не се засмея с него.
Телефонът ми пада в мивката, докато се опитвам да вържа косата си на опашка.
Псувам и успявам да го сложа до ухото си, когато Ландън обяснява, че тръгва към
библиотеката преди следващата си лекция. Вземаме си довиждане и решавам да
пусна съобщение на Хардин, за да му кажа къде ще бъда, но не го изпращам.
Знам, че ще се вразуми за това заминаване за Сиатъл. Длъжен е да го направи.
Когато пристигам в колежа, вятърът се е усилил и небето е станало грозно сиво.
Взимам си кафе, имам тридесет минути до часа по йога. Библиотеката е
прекалено далеч, така че няма време да се видя с Ландън. И така се оказвам
пред залата на професор Сото. Лекцията трябва да свърши всеки… Мисълта ми е
прекъсната от глъчка. Студентите се изливат през вратата като отприщена вода.
Нагласявам чантата си още по-високо на рамото и си проправям път през тях да
вляза.
Професорът е с гръб към мен и облича коженото си яке. Обръща се, вижда ме и
се усмихва широко.
– Госпожице Янг.
– Здравейте, професор Сото.
– Какво те води насам. Искаш ли да ти дам темата, по която писахме днес в
дневниците?
– Не, Ландън вече ми я даде. Дойдох да Ви благодаря – казвам и пристъпвам
нервно от крак на крак в обувките си за йога.
– За какво?
– За това, че сте написали тази положителна характеристика за Хардин. Знам,
че невинаги е бил мил с Вас, затова наистина ценя жеста Ви.
– Не е кой знае какво. Всеки заслужава добро образование. Дори лудите глави
като Хардин – смее се той.
– Предполагам, че сте прав – усмихвам се и се оглеждам из залата, но не знам
какво повече да кажа.
– Освен това Зед напълно заслужава това, което в крайна сметка си получи –
добавя за моя огромна изненада.
Моля?
– Какво искате да кажете? – обръщам се към него.
Професор Сото премигва няколко пъти и бързо започва да събира нещата си.
– Нищо… Аз просто… Сигурен съм, че Хардин има много основателна причина
да го нападне. Трябва да вървя. Имам среща. Ще се видим в сряда.
– Няма да съм тук в сряда. Заминаваме на екскурзия.
Той маха небрежно с ръка.
– Забавлявай се. Ще се видим, когато се върнеш.
След това излиза с бърза крачка и ме оставя напълно безмълвна и изумена.
Какво искаше да каже, по дяволите?
 Глава девет
ХАРДИН
Моят партньор по чашка е вече за четвърти път в тоалетната. Имам чувството,
че Бетси Барманката май му е хвърлила око, което ме кара да се чувствам крайно
неудобно.
– Искаш ли още едно? – пита ме тя.
Кимам, без дори да я погледна. Минава два следобед, а аз вече съм изпил
четири, което нямаше да е кой знае колко лошо, ако не беше чист скоч с едно
парченце лед. Мислите ми са размътени, гневът ми не се е уталожил. Не знам на
кого да се ядосвам по-напред, затова съм заел общоприетата позиция „майната
му на всичко“.
– Ето – казва Бетси и плъзва чашата по плота. Ричард точно се връща от
тоалетната и сяда на стола до мен. Не знам защо останах с впечатлението, че е
разбрал какво значение има за мен празният стол между нас. Явно съм сбъркал.
Ричард се обръща към мен и прокарва ръка по брадата си. Звукът ме дразни.
Стърженето на пръсти върху косми е отвратителен звук.
– Поръча ли ми още едно?
– Трябва да обръснеш това нещо – предлагам му леко замъгленото си
становище.
– Това ли? – пита и пак стърже с ръката си.
– Да, не изглежда добре.
– Напротив, добре е. Пази ми топло – смее се, а аз отпивам, за да не се засмея с
него. – Бетси! – вика той и плъзва празната си чаша към нея, след което ме
поглежда и пита:
– Ще ми кажеш ли защо пиеш?
– Не. – Въртя уискито в чашата, парчето лед се удря в стените.
– Добре, няма да задаваме въпроси, само ще пием – казва той весело.
Омразата ми към него като цяло се изпарява… когато не си представям русото
десетгодишно момиченце, скрито в парника. Сиво-сините ù очи са разширени от
страх… и тогава се появява русото момче с шибаната си жилетка и я спасява.
– Един въпрос – притиска ме той и ме откъсва от мислите ми. Поемам си голяма
глътка въздух и още по-голяма глътка алкохол, за да не направя нещо идиотско.
Искам да кажа, нещо по-идиотско от това да пия с алкохолизирания ù баща. В
това семейство всички обичат да задават въпроси. Начело с дъщерята.
– Само един – казвам.
– Наистина ли те изключиха от колежа?
Гледам неоновата светлина и ми се иска да можех да отговоря на въпроса му,
преди да изпия четири… не, пет питиета.
– Не, но тя мисли, че са ме изключили – признавам.
– И защо мисли така?
 Нахален ебалник.
– Защото така ù казах. – Обръщам се към него и го гледам с мъртви очи. – Стига
толкова изповеди за една нощ.
– Както искаш – казва и вдига чашата си за наздравица, но аз не откликвам.
Секунда след това разбирам, че той дори не е очаквал да се чукна с него и че
намира жеста ми за много смешен, така както аз го намирам за ужасно дразнещ.
Една жена на неговата възраст се появява отникъде и сяда от другата му страна.
Тя слага тънката си ръка около рамото му и той я поздравява топло. Не ми
прилича на бездомница, но очевидно го познава добре. Вероятно Ричард
прекарва по-голямата част от времето си в тая дупка. Използвам момента, докато
си говорят нещо, за да погледна телефона си за пропуснати обаждания или
съобщения от Теса. Няма нищо.
Изпитвам облекчение, защото съм пиян и съм престъпил обещанието си да не
пия, но в същото време чувствам и гняв, че не си е направила труда дори да ми се
обади. С всяка изпита чаша я искам по-силно. Празнината в гърдите ми,
породена от отсъствието ù, се превръща в бездна.
Мамка му, какво направи това момиче с мен?
Винаги ме вбесява, винаги натиска всички копчета, за да ме взриви. Сякаш по
цял ден не прави нищо друго, освен да крои планове как да ме разгневи и ядоса.
И най-вероятно това е самата истина. Вероятно седи с кръстосани крака на
леглото с тоя неин шибан планер, с молив между зъбите и още един зад ухото и
си записва нови стратегии, нови дела или думи, с които да ме вкара в лудница.
Шест месеца! Минали са шест месеца! Това е ужасно дълго време, много повече,
отколкото някога съм си представял, че мога да бъда само с един човек. И при
това не сме били заедно през цялото време, прекарахме… не, аз пропилях цели
три месеца да стоя далеч от нея.
Гласът на Ричард ме изважда от мислите ми.
– Това е Нанси.
Кимам вяло на жената и пак се заглеждам в тъмното дърво на бара.
– Нанси, този младеж с изключително добрите обноски е Хардин. Той е
приятелят на Теси – казва гордо той.
И защо е горд, че отрепка като мен ходи с дъщеря му?
– Теси има приятел? Тя тук ли е? Много искам най-сетне да се запозная с нея.
Ричард ми е разказвал толкова много за нея.
– Не е тук – изръмжавам.
– Колко жалко. Как мина рожденият ù ден? – пита тя.
Моля?
Ричард ме поглежда и ме моли с очи да кажа нещо, колкото да прикрия
вероятно някоя лъжа, която е казал на хората в бара.
– Хубаво беше – отговаря вместо мен и изпива остатъка от питието си.
– Много се радвам – казва Нанси и сочи към входа.
– О, ето я и нея!
Очите ми веднага се обръщат към входа, защото решавам, че говори за Теса, но
в това няма никаква логика. Тази жена никога не е виждала Теса. Очевидно
говори за прекалено слабото русо момиче, което върви към нас. Този бар започва
да ми се струва доста пренаселен. Вдигам чашата високо и поръчвам:
– Още едно.
Барманката върти очи, дава ми питието и ми казва, че съм задник.
– Това е дъщеря ми Шанън – информира ни гордо Нанси.
Нанси ме оглежда от глава до пети. Имам чувството, че за миглите ù са
закачени паяци или някакви такива космати насекоми. Това момиче е сложило
толкова много грим, че се чудя как се задържа на лицето ù.
– Шанън, това е Хардин – представя ме Ричард, но аз не правя никакво усилие
да се здрависам с нея или дори да проговоря.
Преди много, много месеци може би бих обърнал поне малко внимание на това
отчаяно момиче. Може би дори щях да ù позволя да ми направи свирка в гадния
кенеф на бара, но сега само искам да спре да ме гледа.
– Мисля, че няма да слезе по-надолу, освен ако не решиш да я съблечеш –
казвам, докато наблюдавам как дърпа ризата си надолу, за да покаже почти
несъществуващите си гърди.
– Моля? – пита заканително тя и слага ръце на кръста си.
– Чу ме.
– Добре, добре, всички да се успокоят – казва Ричард, размятайки ръце във
въздуха. След това Нанси и дъщерята с вид на курва отиват да седнат на една от
масите.
– Пак заповядай – казвам, но той клати глава.
– Ти си един неприятен кучи син. – И преди да реагирам, добавя: – Точно такива
мъже ми допадат най-много.
***
СЛЕД ОЩЕ ТРИ ШОТА ЕДВА СЕДЯ НА СТОЛА. Ричард, който очевидно пие
професионално, май има същия проблем, защото се е облегнал на мен.
– Когато се събудих на другата сутрин, трябваше да ходя пеша три километра. И
разбира се, започна да вали…
Той продължава да ми разказва как го арестували последния път, а аз
продължавам да се правя, че не говори на мен.
– Ако от мен се очаква да пазя тайната ти, трябва поне да споделиш защо каза
на Теси, че си изключен – казва след време. Някак подозирах, че ще изчака,
докато съм пиян като змей, за да повдигне пак въпроса.
– По-лесно е, ако мисли, че съм изключен – признавам.
– Как така?
– Защото искам да дойде с мен в Англия, а тя не е особено въодушевена от
идеята.
– Не разбирам – казва и пощипва върха на носа си.
– Дъщеря ти иска да ме зареже, а аз не мога да допусна това да се случи.
– И ти ù казваш, че са те изключили, за да дойде с теб в Англия?
– Като цяло – да.
 Той поглежда към питието си и после към мен.
– Това е много глупаво.
– Знам.
И наистина звучи ужасно глупаво, като го кажеш на глас, но някак в моята
объркана, пияна глава има смисъл, разбирам защо го правя.
– Ти пък кой си, че да ми даваш съвети? – питам след време.
– Никой. Само казвам, че ще завършиш като мен, ако продължаваш така.
Искам да му кажа да се разкара от главата ми, да го напсувам, но когато вдигам
поглед, в лицето му виждам онази прилика между нас, която ме порази в
началото.
Мамка му.
– Не ù казвай – напомням му.
– Няма. – После се обръща към Бетси. – Още по едно.
Тя му се усмихва и започва да приготвя напитките ни. Не мисля, че съм в
състояние да изпия още едно.
– На мен ми стига. В момента имаш три очи – казвам, а той свива рамене:
– Толкова по-добре. Повече за мен.
Не заслужавам да бъда с нея, мисля си и се чудя какво ли прави сега Теси…
Мамка му, Теса.
– Не заслужавам да съм ù баща – казва Ричард.
Прекалено съм пиян, за да правя разлика между мислите си и това, което
говоря на глас, поради тази причина не знам дали това, което казва Ричард, е
просто съвпадение.
– Разкарай се по-нататък – чувам груб мъжки глас. Поглеждам зад Ричард, моя
партньор по чашка.
– Няма повече столове, приятелю – отговаря бавно Ричард.
– Тогава ти стани – заплашва го мъжът.
Мамка му, не и това, не и сега.
– Няма да се мести никъде – казвам, а мъжът прави фаталната грешка да хване
Ричард за яката и да го вдигне от стола.
 Глава десет
ТЕСА
Разстоянието до колата след йогата ми се струва ужасно дълго. Тежестта,
породена от новината за изключването на Хардин и преместването ми в Сиатъл,
като че се вдигна по време на медитацията, но сега, извън стените на залата,
всичко се стовари с десетократно по-голяма сила. Точно маневрирам да изкарам
колата от мястото на паркинга, когато телефонът ми звъни.
Хардин.
– Ало?
Но вместо гласа на Хардин чувам женски глас, който лае в слушалката:
– С Теса ли разговарям?
– Да, аз съм.
– При мен са баща Ви и…
– И приятелят ù – чувам гласа на Хардин.
– Да, и приятелят Ви. Искам да ги приберете, преди някой да е извикал
полиция.
– Да извика полиция? Къде са? – Паля колата.
– „Ламар Авеню“. Бар „Дизи“. Знаете ли мястото?
– Не, но ще го намеря в Гугъл.
– Аха… разбира се, че ще го намериш в Гугъл.
Без да обръщам внимание на отношението ù, затварям и веднага намирам
упътване как да стигна до бара.
По дяволите, защо Хардин и баща ми са в бар в три и половина следобед?
Защо са заедно, по дяволите?
В това няма никаква логика. Ами полицията? Каква полиция? Какво са
направили? Трябваше да питам жената, която се обади. Надявам се да не са се
сбили. Искам да кажа… Хардин да е набил баща ми. Това е последното нещо,
което ни трябва сега.
Докато стигна до бара, във въображението ми са се разиграли около милион
ужасни сценария. Вече си представям, че или Хардин е убил баща ми, или е
станало обратното. Пред бара няма полиция. Което е добър знак… предполагам.
Паркирам пред самия вход и бързо влизам вътре. Студено е и се проклинам, че
тръгнах само по тениска.
– Ето я – крещи триумфално баща ми. Веднага разбирам, че е пиян, и то не само
заради начина, по който се препъва към мен.
– Трябваше да видиш това, Теси! – пляска с ръце и подскача. – Хардин така му
срита задника!
– Къде е … – започвам, но в този миг вратата на банята се отваря и Хардин
излиза. Бърше ръцете си в бяла кърпа, пропита с кръв.
– Какво се случи? – крещя от другия край на бара.
 – Нищо, успокой се.
Тръгвам към него и не мога да затворя устата си от изумление.
– Пиян ли си?
Поглеждам кървясалите му очи. Той веднага извръща поглед.
– Може би.
– Не мога да повярвам – скръствам ръце пред гърдите си, а той напразно се
опитва да ме хване за ръката.
– Хей, трябва да ми благодариш, че пазя гърба на баща ти. Ако не бях тук, сега
щеше да е на мястото на тоя – казва и сочи към някакъв мъж, който е седнал на
пода с торба с лед, опряна до бузата.
– За нищо нямам намерение да ти благодаря. Пиян си посред бял ден! И с баща
ми! Какво ти става, по дяволите? Защо точно с баща ми?
Обръщам се и тръгвам побесняла към бара при баща ми.
– Не му се сърди, Теси. Той те обича.
И баща ми го защитава?
Какво става тук, по дяволите?
Хардин се приближава, а аз свивам ръце в юмруци и пищя:
– Значи сядате и се напивате заедно от обед и сега сте първи приятели? И това
при положение че нито ти, нито баща ми имате право да пиете.
– Бебо – казва Хардин в ухото ми и се опитва да ме прегърне.
– Хей – вика жената зад бара и даже почуква, за да привлече вниманието ми. –
Разкарай ги оттук.
Кимам и гледам с убийствен поглед към двамата идиоти. Бузите на баща ми са
порозовели, сякаш някой го е удрял. Ръцете на Хардин вече се подуват.
– Можеш да дойдеш в нас за тази вечер, докато изтрезнееш, но това поведение
е недопустимо. За двама ви.
Искам да им се карам като на малки деца, защото са точно такива. Обръщам се
и излизам от вонящото заведение, вече съм в колата, когото двамата успяват да
се доберат до вратата. Баща ми се опитва да сложи ръка на рамото на Хардин, но
той се мръщи и се дърпа. Отвратена съм. От двамата. Самият факт, че Хардин се
е напил, ме е докарал до такъв бяс, че едва се побирам в кожата си. Знам какъв
става, когато е пиян, а не съм сигурна, че някога съм го виждала по-пиян. Дори в
нощта, когато счупи чиниите и шкафа на Карен, не беше толкова зле. Имаме
толкова много проблеми и точно сега да се напие… Само налива масло в огъня.
ОЧЕВИДНО БАЩА МИ СЕ Е ТРАНСФОРМИРАЛ от гневен пияница в пияница,
който разказва вицове. Безкрайно много вицове, които не са дори смешни, а
някои са направо гнусни. През целия път до нас се смее на всяко изречение, а
Хардин му приглася от време на време. Не, не си представях така този ден. Не
знам какво е станало между тях и защо ми се струва, че Хардин май харесва
баща ми. Уви, след подобно напиване посред бял ден това тяхно приятелство
никак не ми харесва.
Прибираме се у дома и аз оставям баща ми да яде корнфлейкс в кухнята. От
любимия на Хардин. След това отивам в спалнята.
 – Теса – започва Хардин в мига, в който се появявам на вратата.
– Не, не искам да слушам – казвам студено.
– Не се сърди. Просто седнахме да изпием по едно.
Тонът му е закачлив, но не съм в настроение да го слушам.
– По едно ли? Седнал си да пиеш по едно с баща ми, с алкохолика, с когото се
опитвам да градя връзка, когото имах надежда, че мога да накарам да спре да
пие? С този човек ли си седнал да пиеш по едно?
– Бебо…
– Не съм ти никакво „бебо“. Не ми харесва това, което си направил.
– Нищо не съм направил. – Пръстите му се увиват около ръката ми, но аз се
дърпам и той полита към леглото.
– Хардин, пак си се бил!
– Не беше голям бой. И на кого му пука?
– На мен ми пука.
Седнал е на края на леглото. Зелените му очи са насечени от червени жилки.
– Тогава защо ме напускаш? Ако ти пука?
Сърцето ми отново потъва, още по-дълбоко.
– Не те напускам. Моля те да дойдеш с мен – въздъхвам.
– Но аз не искам – скимти той.
– Знам, но това е всичко, което имам, тази работа. Освен теб, разбира се.
– Ще се оженя за теб – протяга ръка към мен, но аз правя крачка назад. Дъхът
ми спира, не съм сигурна, че съм чула добре.
– Моля? – вдигам ръце и блокирам опита му да ме докосне.
– Казах, че ще се оженя за теб, ако избереш мен – става и прави крачка към
мен. Думите му нямат никакво значение, защото е пиян, но въпреки това ме
вълнуват.
– Ти си пиян – казвам. Знам, че ми предлага брак само защото е пиян, което е
по-лошо от факта, че досега изобщо не ми е предложил.
– Е, и? Това не означава, че не го мисля.
– Не, не го мислиш сериозно – клатя глава и бутам ръцете му настрани.
– Напротив, мисля го. Не сега, веднага. Но след примерно шест години или
нещо от сорта?
После прокарва палец по челото си и мисли. Въртя очи. Въпреки радостта,
която ми носят думите му, тази, последната част, говореща за някакъв
неопределен срок от шест години, никак не ми е по вкуса. Това само ми доказва,
че започва да мисли по-реалистично, колкото и да се мъчи да ме убеди, че е
искрен.
– Нека видим какво ще мислиш по въпроса утре сутринта.
Сигурна съм, че няма да помни нищо от този разговор.
– С тези панталонки ли ще си утре сутринта? – пита и устните му се извиват в
лукава усмивка.
– Не. И дори не започвай да говориш за проклетите панталони.
– Ти си тази, която ги носи. И знаеш колко съм привързан към тях.
 Поглежда надолу между краката си и закачливо мърда вежди. Този забавен,
пиян Хардин всъщност… Обожавам го. Но не го обожавам чак толкова, че да
отстъпя от позицията си.
– Ела тук – умолява ме и се цупи като дете.
– Не, все още съм ти ядосана.
– Хайде, Теси, не се сърди – смее се той и бърше очите си с опакото на ръцете
си.
– Ако някой от двама ви ме нарече така още само веднъж, кълна се…
– Теси, какво му е на Теси? Не ти ли харесва да ти казват Теси, Теси?
Хардин се смее и усещам как гневът ми съвсем се топи.
– Ще ми позволиш ли да събуя тези панталонки от теб?
– Не. Имам много работа днес и нито една от задачите в графика ми не включва
точка „Хардин да ми свали панталоните“. Щях да те помоля да дойдеш с мен, но
вместо това ти реши да се напиеш с баща ми, така че се налага да отида сама.
– Излизаш ли? – гласът му е весел и все пак е някак дрезгав, по-плътен.
Вероятно от алкохола.
– Да.
– Но няма да излизаш обута в тези панталонки, нали?
– Напротив, точно така излизам. Мога да излизам облечена както си искам.
Грабвам суитшърта си и тръгвам към вратата.
– И не правете никакви глупости, докато ме няма, защото нямам намерение да
ви плащам гаранцията. Нито на теб, нито на баща ми.
– Добре казано, но в момента мога да измисля и по-добро приложение за
всезнаещата ти уста.
Не обръщам внимание на намека му и той веднага започва да мърка:
– Остани при мен.
Излизам от стаята и от апартамента, преди да е успял да ме убеди да остана.
Чувам как вика след мен „Теси“ и се налага да покрия устата си с ръка, за да
задуша смеха си.
Точно това е проблемът ми: когато става дума за Хардин, мозъкът ми не прави
разлика между правилно и грешно.
 Глава единадесет
ТЕСА
Докато стигна до колата, вече съжалявам, че не си останах при него. И сега е в
такова хубаво настроение. Не, имам толкова много работа. Трябва да се обадя на
тази жена за апартамента в Сиатъл, да купя някои неща за екскурзията със
семейството на Хардин, а най-важното: добре да помисля за Сиатъл.
Предложението на Хардин за брак едва не ме разколеба, но знам, че утре няма
да мисли така. Отчаяно се опитвам да не се хващам за думите му и да не им
позволявам да променят решението ми, но това се оказва безкрайно трудно.
Ще се оженя за теб, ако избереш мен.
Бях изненадана, шокирана, когато го каза. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш
ми съобщаваше, че ще ме заведе на вечеря, но го познавам прекалено добре и
знам, че започва истински да се отчайва. Единствено алкохолът и отчаянието му
са причината за това предложение. Въпреки това не мога да спра да си повтарям
думите му – жалка съм, знам, но ако трябва да бъда честна със себе си,
единственото, което изпитвам, е смесица от надежда и предпазливост, която ме
кара да не му вярвам.
Стигам до „Таргет“, но все още не съм се обадила на Сандра (май така се
казваше), за да обсъдим апартамента. На снимките в сайта изглежда хубаво
място. Не е голямо като апартамента ни тук, но е прилично и мога да си позволя
да живея там сама. Няма библиотека и рафтове за книги. Няма и тухлени стени,
няма ги нещата, които харесвам в нашия апартамент, но ще свърши работа.
Готова съм за това. Готова съм за Сиатъл. Готова съм да направя тази стъпка в
името на собственото си бъдеще. Чакам този миг от… откакто се помня. Това е
моята мечта.
Оглеждам рафтовете в магазина и си фантазирам за Сиатъл. Мисля и за
ситуацията, в която съм. След малко количката ми е пълна с неща, от които
наистина не се нуждая за екскурзията. Взела съм капсули за съдомиялната,
паста за зъби, нова лопатка и четка за събиране на трохи. Защо купувам всички
тези неща, при положение че се местя? Връщам лопатката и четката, също и
някакви шарени чорапи, които съм награбила… и аз не знам защо. Ако Хардин
откаже да дойде, ще се наложи да си купувам всичко: нови чинии и съдове…
всичко. Хубавото е, че апартаментът е обзаведен, защото така си спестявам
много разходи по още един огромен списък с неща за купуване.
След „Таргет“ наистина не знам къде да ходя и какво да правя. Не искам да се
връщам в апартамента при баща си и Хардин, но няма къде да отида. Предстои
ми да прекарам три дни с Кен, Карен и Ландън, така че не мога да се обадя и да
отида у тях. Имам нужда от приятели. Или поне от една приятелка. Мога да се
обадя на Кимбърли, но вероятно е заета да организира преместването. Момичето
има късмет. Е, разбира се, отива в Сиатъл благодарение на компанията на
Крисчън, но от начина, по който годеникът ù я гледа, знам, че би я последвал
където и да пожелае да отиде.
Докато търся телефона на Сандра, попадам на номера на Стеф. Дори за малко
да го натисна по грешка. Питам се какво ли прави. Хардин вероятно ще откачи,
ако ù се обадя да се видим, но пък кой е той да ми казва какво да правя. Особено
след като се е напил посред бял ден. Решавам да ù се обадя. Стеф вдига на
второто позвъняване.
– Здрасти, Теса. Как си? – пита високо и се мъчи да надвика гласовете около
нея.
– Добре съм. Седя в колата на паркинга на „Таргет“.
– О, значи яко се забавляваш? – смее се тя.
– Не бих казала. Ти какво правиш?
– Нищо, ще обядвам с една приятелка.
– О, добре тогава. Обади ми се по-късно, ако искаш.
– Можем да се видим направо в „Епълби“, до колежа – предлага тя.
Заведението ми напомня за Зед, но съм много гладна, не съм яла нищо цял ден.
– Добре, ще дойда, ако няма да преча.
Чувам как някой затваря вратата на кола до нея.
– Няма никакъв проблем. Идвай. Аз ще съм там след петнадесет минути.
Обаждам се на Сандра и ù оставям гласово съобщение. Не мога да си обясня
защо изпитвам такова облекчение, когато не вдига самата Сандра, а ми се
включва гласовата ù поща. Наистина, сама не се разбирам.
Заведението е претъпкано. Оглеждам се да видя яркочервената коса на Стеф,
но не я намирам. Казвам името си на сервитьорката.
– Колко души сте? – пита тя с приятелска усмивка.
– Трима… мисля.
Стеф каза, че е с приятелка, така че вероятно са само двете.
– В момента има само едно голямо сепаре. Ще ви го дам за всеки случай –
предлага усмихнатото момиче и взима четири менюта. Тръгвам след нея към
задната част на ресторанта, за да чакам Стеф. Поглеждам телефона си да видя
дали имам някакво съобщение от Хардин, но няма нищо. Предполагам, че вече е
припаднал или е заспал.
Когато поглеждам към входа, адреналинът ми се излива във вените ми при вида
на яркорозова коса.
 Глава дванадесет
ХАРДИН
Отварям шкафа и търся нещо за ядене. Трябва да туширам по някакъв начин
алкохола. Или поне да го поразредя с храна.
– Много ни е сърдита – казва Ричард.
– Да, бясна е. – Не мога да не се усмихна, като се сетя как лицето ù бе
почервеняло от гняв и как заканително беше свила юмруци до тялото си. Майко
мила, беше полудяла. Не е смешно. Всъщност смешно е, но не бива да се смея.
– Дъщеря ми ли е скандалджийката в този дом?
Странно е баща да пита приятеля на дъщеря си за навиците и нрава на
собственото си дете.
– Очевидно не, а ти си в нашата кухня и си изял моя корнфлейкс – казвам и
размахвам празната кутия пред очите му.
– Май си прав – усмихва се той.
– Обикновено съм прав.
Всъщност това няма нищо общо с шибаната истина.
– Сигурно не ти е никак приятно, че се появи точно когато Теса реши да се
мести в Сиатъл. И то след по-малко от седмица – казвам и слагам нещо да се
топли в микровълновата. Не знам какво е, но умирам от глад, а и ми е все едно,
стига да може да се яде. Прекалено съм пиян да готвя за себе си, а Теса не е тук,
за да сготви за всички ни.
Какво ще правя, когато си отиде, по дяволите?
– Да, не е приятно, но Сиатъл не е толкова далеч.
– Англия обаче е доста далеч.
След много дълга пауза той казва:
– Тя няма да дойде в Англия.
Тегля му една майна с поглед.
– Откъде знаеш, по дяволите? Познаваш я от… колко… от два дни?
Усещам как гневът ми набира скорост. За щастие, микровълновата издава онзи
противен звук, което значи, че храната ми е стоплена.
– Познавам Карол. Тя не би заминала за Англия.
– Теса не е като майка си, а аз не съм като теб – отвръщам раздразнено.
– Добре, както кажеш.
 Глава тринадесет
ТЕСА
Моли.
Моля се нейното присъствие да е пълно съвпадение, но когато Стеф се появява
зад нея, буквално потъвам в седалката си.
– Здрасти, Теса – казва Стеф и сяда на мястото срещу мен. Намества се навътре
към стената, за да може „приятелката“ ù да седне до нея.
Защо Стеф ме е извикала да обядвам с нея и Моли?
– Отдавна не сме се виждали – отбелязва Моли Курвата. Не знам какво да им
кажа. Искам да стана и да изляза, но вместо това се усмихвам с половин уста и
отговарям:
– Да, така е.
– Поръчала ли си? – пита Стеф, която сякаш е забравила, че Моли е моят най-
голям… единствен враг.
– Не. – Бъркам в чантата си и вадя телефона си.
– Няма нужда да се обаждаш на татенцето – смее се Моли.
– Нямах намерение да се обаждам на Хардин – отвръщам. Всъщност имах
намерение да му пусна съобщение, а това е съвсем различно.
– Сигурна съм, че е така – смее се пак.
– Престани – казва рязко Стеф. – Моли, обеща ми, че ще се държиш добре.
– Защо изобщо си дошла? – питам момичето, което мразя най-много на света.
– Защото съм гладна – отвръща безразлично и с подигравка.
Взимам си суитшърта и ставам.
– Ще тръгвам.
– Не, остани! Знам, че заминаваш и че няма да се видим скоро, ако изобщо се
видим – сърди се Стеф.
– Какво?
– Нали заминаваш след няколко дни?
– Кой ти каза?
Моли и Стеф се споглеждат и след дълга пауза Стеф отговаря:
– Мисля, че Зед ми каза. Какво значение има? Мислех, че сама ще ми кажеш.
– Канех се да ти се обадя, но се случиха доста неща… – казвам и поглеждам към
Моли, за да ù намекна за причината, поради която нямам желание да обяснявам
повече.
– И все пак ми се искаше да ми бе казала. Аз бях първата ти приятелка тук. –
Стеф издава напред долната си устна като обидено дете. Чувствам се наистина
неудобно, че не ù казах нищо, но по изражението ù разбирам, че не ми е чак
толкова сърдита. Благодарна съм, че сервитьорът идва точно в този момент.
Поръчваме напитките. Докато Стеф и Моли си поръчват газирана вода, пращам
съобщение на Хардин.
 Предполагам, че спиш. На обед съм със Стеф, а тя доведе Моли.
– И така, вълнуваш ли се от заминаването? Какво ще правите с Хардин? – пита
Стеф.
Свивам рамене и се оглеждам из заведението. Нямам намерение да обсъждам
връзката си пред дъщерята на Сатаната.
– Можеш да говориш пред мен, не се притеснявай. Скучният ти живот не ме
интересува, вярвай ми – заявява Моли.
– Да ти вярвам ли? – смея се истерично аз. Телефонът ми вибрира. От Хардин е.
Ела си у дома.
Не знам какво съм очаквала да ми пише, но съм разочарована от съвета му, а
може би по-скоро – от липсата на съвет.
Не, гладна съм. Ще се нахраня.
– Виж, ти и Хардин сте ми много сладки, но изобщо не ми пука за връзката ви.
Имам си собствена връзка, за която си струва да мисля – казва информативно
Моли.
– Страхотно. Радвам се за теб.
Вече оплаквам горкия идиот, който се е хванал с нея.
– И като стана дума за това, кога ще видим този мистериозен мъж? – пита Стеф.
Моли маха с ръка и казва безразлично:
– Не знам, няма да е днес.
Сервитьорката носи напитките ни и взима поръчката ми за храната. Веднага
щом момичето се отдалечава от нас, Моли се обръща към мен и ме гледа така,
както хищник гледа жертвата си:
– Както и да е. Я кажи колко си бясна на Зед заради това, че се опитва да вкара
Хардин в панделата?
Едва не изплювам водата си, за да не се задавя. Самата мисъл, че има
вероятност Хардин да отиде в затвора, вледенява тялото ми.
– Опитвам се да го предотвратя.
– Пожелавам ти късмет в такъв случай, защото не мисля, че Зед ще се откаже.
Освен ако не планираш да го изчукаш – подсмихва се тя и почуква с
неоновозелените си нокти по масата.
– Това няма да стане – изръмжавам аз.
Имам нещо за ядене специално за теб. Наистина, стани и си ела, преди да се
е случило нещо лошо, докато аз не съм там да те спасявам.
Да ме спасява? От какво? Моли или Стеф? Стеф ми е приятелка, а Моли вече
знае, че мога да я набия. Няма да се поколебая да го направя пак. Дразни ме и
не мога да я понасям, но вече не се страхувам от нея така както преди. От
перверзното съобщение на Хардин разбирам, че все още е пиян. Праща още едно
съобщение:
Сериозно ти казвам, тръгни си веднага.
Не му отговарям, набутвам телефона в чантата си и се обръщам към
момичетата.
– И бездруго вече си го правила. Какво значение има? – казва Моли.
 – Моля? – не мога да повярвам на ушите си.
– Не те съдя, не те и обвинявам. Чукала съм Хардин, чукала съм и Зед – напомня
ми тя.
Толкова съм бясна, че искам да пищя.
– Не съм спала със Зед? – съскам през зъби.
– Мхм…
Стеф изглежда Моли ядно и я предупреждава с очи.
– Да не би някой да е казал, че съм спала с него? – питам и двете.
– Не – отговаря Стеф, преди Моли да даде очевидно съвсем различен отговор. –
Хайде, стига вече за Зед. Разкажи ми за Сиатъл. Хардин идва ли с теб?
– Да – лъжа веднага. Не искам да призная, особено пред Моли, че Хардин
отказва да дойде с мен.
– Значи и двамата заминавате? Ще е странно без вас тук – казва тъжно Стеф.
Ще е странно да започна отначало в нов колеж, с нови хора, но в крайна сметка
точно от това имам нужда – ново начало. Целият този град е наблъскан със
спомени за предателство и фалшиви приятелства.
– Трябва да се съберем този уикенд да ви изпратим. Един последен купон –
казва Стеф.
– Не, никакви купони! – отказвам веднага.
– Не, не, няма да е голямо парти. Ще се съберем само групата – уточнява и ме
гледа с умоляващи очи. – Бъди честна пред себе си – вероятно никога повече
няма да се срещнем, а Хардин може би иска да се види с приятелите си за
последен път.
Колебая се какво да ù кажа. Отмествам поглед и се заглеждам напред към бара.
Гласът на Моли нарушава тишината.
– Не се притеснявай, аз няма да съм там.
Храната ни пристига, но вече не съм гладна.
Дали хората наистина говорят, че съм спала със Зед? Дали Хардин е чул
слуха? Дали Зед наистина ще заведе дело и ще го вкара в затвора?
Главата ме боли. Стеф изяжда няколко картофа и казва с пълна уста:
– Говори с Хардин и ми кажи. Може да се съберем в нечий апартамент. При
Тристан и Нейт може би, за да не идват случайни хора.
– Мога да го попитам… Не знам дали ще се съгласи. – Погледът ми се спуска
надолу към екрана на телефона. Имам три пропуснати обаждания и едно
съобщение.
Вдигни телефона.
Тръгвам веднага, след като си довърша яденето. Успокой се и пий малко вода,
отговарям и си взимам няколко картофа.
Отговорът ми очевидно не се харесва на Моли:
– Не виждам никаква причина да не му хареса идеята да се види с приятелите
си за последно. Ние бяхме неговите приятели, преди да се появиш ти и да го
съсипеш.
– Не съм го съсипала.
 – Напротив. Сега е толкова различен. Не се обажда на никого вече.
– Вие сте му били приятели? – казвам презрително. – Никой от вас не му се
обажда. Никой не е пожелал да го види. Освен Нейт.
– Това е, защото знаем…. – започва Моли, но Стеф вдига ръка във въздуха да я
спре.
– Стига вече. О, боже! – вика и разтрива слепоочията си.
– Ще поискам да ми сложат храната в кутия и си тръгвам. Идеята беше лоша –
казвам на Стеф. Какво изобщо си е мислила, какво си е въобразявала, че да
доведе Моли тук? Можеше поне да ме предупреди.
Стеф ме поглежда извинително:
– Съжалявам, Теса. Просто си помислих, че сега бихте могли да започнете да се
разбирате… след като Моли не се опитва да чука Хардин.
После поглежда ядосано към Моли, която свива рамене и казва:
– Та ние се разбираме! Много по-добре отпреди.
Искам да я ударя през самодоволното лице, но мислите ми как я смазвам от бой
са прекъснати от телефона на Стеф. Тя гледа екрана си с изумление.
– Хардин е. Ще му се обадя по-късно – обяснява и ми показва екрана да видя, че
наистина е той.
– Не му отговорих на съобщението, ще му се обадя след минутка – казвам и тя
не му вдига.
– Голямо следене пада – отбелязва Моли и лапа един картоф.
Захапвам езика си, за да не ù се разкрещя, и моля да ми сложат яденето за
вкъщи. Почти не съм докоснала храната си, а не искам да правя скандал насред
ресторанта.
– Моля те, помисли си за събота. Може да излезем на вечеря или нещо такова,
вместо да правим купон – предлага Стеф, след което ми се усмихва широко: –
Моля те.
– Ще видя какво мога да направя, но в сряда заминаваме на екскурзия и се
прибираме в събота сутринта.
– Ти ще ми кажеш в кое време ви е удобно.
– Благодаря. Ще се обадя – казвам и плащам сметката си.
Идеята никак не ми харесва, но от друга страна е права – никога повече няма
да ги видя. Хардин ще замине със сигурност. Може би няма да дойде в Сиатъл, но
сега, след като е изключен, със сигурност няма да остане тук. Затова може би е
редно да види старите си приятели за последно.
– Пак ми звъни – казва Стеф и не крие колко ù е забавно.
– Кажи му, че тръгвам.
Отправям се към вратата. Когато се обръщам, Стеф и Моли си говорят нещо, а
телефонът ù е на масата пред тях.
 Глава четиринадесет
ХАРДИН
– Теса, ако не се върнеш веднага, идвам да те прибера, пиян или не – заплашвам
я и мятам с все сила телефона си на дивана. Той отскача и пада на бетонния под.
– Ще се върне – успокоява ме Лайното, което, не знам защо иска постоянно да
ми се притичва на помощ.
– Това го знам! – крещя и вдигам телефона си. За щастие, екранът не е счупен.
Поглеждам дъртия пияница и тръгвам към спалнята.
Защо тоя е още тук, по дяволите? И защо Теса не е тук?
Нищо добро няма да излезе от тази среща с Моли и Стеф. Точно започвам да
планирам къде да ходя и да я търся – без кола и ключове, с алкохол в кръвта, и то
много над разрешеното от закона, – когато чувам ключалката на входната врата.
– Той… си легна – казва високо Ричард с пресилено веселие в гласа. Сигурно се
опитва да ми даде някакъв сигнал, че Теса се е върнала. Отварям вратата и с
реверанс я каня да влезе. Изобщо не я притеснява начумерената ми физиономия.
– Защо не ми вдигна, когато ти звънях?
– Защото ти казах, че и бездруго тръгвам скоро, което и направих.
– Трябваше да ми вдигнеш. Притесних се.
– Притеснил си се? – пита учудено.
– Да, притесних се. Защо си се виждала с Моли, по дяволите?
Тя оставя чантата си на гърба на стола.
– И аз не знам. Стеф ме покани да хапнем и я доведе.
Тая кучка Стеф.
– Защо го е направила, по дяволите? Лошо ли се държа с теб?
– Не по-зле от обичайното – казва с повдигната вежда и ме гледа изпитателно.
– Стеф е постъпила като кучка. Защо я е довела? И какво ти казаха?
– Не знам какво става, но за мен се носят слухове – отвръща гневно и сяда на
стола да събуе обувките си.
– Моля? Какви слухове?
Това, което искам да я попитам директно, е: кого да убия?
Мамка му, все още съм пиян. Как е възможно? Минаха три часа. Някой ми каза,
че е нужен час, за да изтрезнееш от един шот, което значи, че поне още десет
часа ще съм пиян, и то ако правилно съм запомнил.
– Чу ли ме? – пита Теса. Гласът ù е спокоен, дори звучи притеснено.
– Не, извинявай – мърморя.
Бузите ù пламват.
– Мисля, че хората говорят, че Зед и аз… знаеш…
– Какво да знам?
– Че съм спала с него.
Очите ù са уморени, гласът ù е мек.
 – Кой говори? – опитвам се да не викам, въпреки че в кръвта ми бавно се
разгаря чувство на гняв.
– Очевидно някой разпространява клюката. Стеф и Моли говореха за това.
Не знам дали да я успокоя, или да се оставя на гнева. Не, прекалено съм пиян
за такова нещо. Ръцете ù са отпуснати в скута, гледа надолу.
– Не искам хората да си мислят, че съм такова момиче.
– Не ги слушай, те са идиоти. Ако има клюка, ще се погрижа и ще сложа край
на това. Не се притеснявай – казвам и я придърпвам да седне на леглото.
– Не си ли ми ядосан? – пита и ме поглежда с големите си сиво-сини очи.
– Не, не съм. Ядосан съм заради това, че не ми вдигна телефона. И после и Стеф
не ми вдигна. Но не съм ядосан заради тези клюки. Не и на теб. Може би те
двете са си го измислили.
Мисълта, че Стеф и Моли са ù напълнили главата с такива глупости само за да я
наранят, ме вбесява.
– Не разбирам защо ù трябваше да води Моли, която не пропусна възможността
да ми напомни, че е спала с теб.
Тялото ù потръпва от погнуса. Моето също.
– Тя е курва, която няма какво да прави и която сега живее само със спомени от
славните си дни, когато я скъсвах от чукане.
– Хардин!
– Извинявай, знаеш какво искам да кажа.
Тя разкопчава гривната си и внимателно я слага на бюрото.
– Пиян ли си още?
– Малко.
– Малко?
– Малко повече от малко.
– Държиш се толкова странно – върти очи и вади планера си от шкафчето.
– Какво искаш да кажеш? – Ставам и отивам при нея.
– Пиян си и въпреки това си мил. Да, беше ядосан, когато не ти вдигнах, но
сега… проявяваш такова…. разбиране за цялата тая история с Моли.
– А ти какво очакваше да направя?
– Не знам… да ми викаш? Когато пиеш, обикновено се палиш толкова бързо и не
си много мил – казва меко тя.
Знам, че се опитва да не ме ядосва, но иска да ми даде да разбера, че няма да
обсъжда темата повече.
– Няма да ти викам. Просто не желаех да си с тях. Знаеш какви са. Особено
Моли. Не искам никой да те наранява. По никакъв начин – произнасям
последните думи, акцентирайки върху всяка сричка.
– Е, те това и направиха, но… щеше ми се само да седна и да хапна с приятелка.
Не искам да ù казвам, че Стеф не е идеалният избор за приятелка, но знам, че
няма други приятели освен Ландън и мен… И Ноа. И Зед.
Е, Зед вече не. Това вече свърши. Сигурен съм, че това малко, мазно лайно няма
да си покаже мутрата доста дълго време.
 Глава петнадесет
ТЕСА
Разумното поведение на Хардин ме изумява. Имам време да си поема дъх. Той
кръстосва крака и се обляга назад на длани. Не знам дали сега е моментът да
говорим за Сиатъл. Все пак не е в лошо настроение. Или пък да изчакам? Но ако
чакам, кой знае кога ще е готов да говори за това.
Поглеждам го и забелязвам как зелените му очи следят всяко мое движение.
Решавам да пробвам.
– Стеф иска да организира купон за изпращане – казвам и чакам реакцията му.
– Къде отива? В Университета в Луизиана?
– Не, партито е за мен – обяснявам, но умишлено скривам, че съм ги излъгала,
че и той идва с мен.
– Казала си им, че се местиш?
– Да. Защо да не им кажа?
– Защото не си решила още, нали?
– Хардин, заминавам за Сиатъл.
– Все още имаш време да помислиш – свива безразлично рамене.
– Както и да е, какво смяташ за това парти? Каза, че можем да излезем само на
вечеря или да се съберем за последно в апартамента на Нейт и Тристан –
обяснявам, но той не ме слуша. Предполагам, че защото все още е много пиян.
Преглеждам графика с нещата, които трябва да свърша по преместването си.
Надявам се Сандра да ми се обади много скоро за този апартамент, защото иначе
няма да има къде да живея, когато пристигна, и ще се наложи да спя в някой
хотел, разнасяйки куфари. Не, не искам да живея в хотел.
– Не, няма да ходим – изненадва ме с отговора си. Обръщам се и го поглеждам.
– Какво? Защо не? Става дума само за вечеря. Няма да има тъпи игри като
„Истината или се осмеляваш“ или „Засмучи и духни“.
Той се смее и ме поглежда развеселено.
– Засмучи и го издухай, Тес.
– Знаеш какво искам да кажа. Това ще е за последен път… може би няма да ги
видя след това, а те все пак бяха мои приятели… по някакъв доста странен начин.
Не искам точно сега да си спомням началото на приятелските си отношения с
компанията на Хардин.
– Нека го обсъдим по-натам. Заболява ме главата, като мисля за тези неща сега.
Въздъхвам и се предавам. От тона му разбирам, че това е краят на дискусията.
– Ела тук – казва и разтваря ръце да ме прегърне.
Затварям планера и отивам при него на леглото. Заставам между краката му, а
ръцете му веднага се плъзват по бедрата ми. Пог​лежда ме дяволито.
– Не си ли ми ядосана? Много е необичайно да не се сърдиш за нещо – казва.
– Просто много ми идва – признавам.
 – Кое ти идва много?
Вдигам ръце във въздуха.
– Всичко. Сиатъл, прехвърлянето в друг колеж, Ландън заминава, теб те
изключиха…
– Излъгах те – казва простичко и завира лице в корема ми.
Какво е това?
– Моля? – Прокарвам пръсти през косата му и вдигам главата му нагоре, за да
ме погледне.
– Излъгах те за изключването.
Правя крачка назад, той се опитва да ме придърпа, но не му позволявам.
– Защо?
– Не знам, Теса. Бях бесен, че те заварих със Зед, а и заради това заминаване за
Сиатъл.
– Значи си ме излъгал, че си изключен, защото си бил ядосан?
– Да. Е, има и друго.
– Кое е другото?
– Ще се ядосаш – въздъхва той. Очите му са все още червени, но ми се струва,
че започва да изтрезнява доста бързо. Кръстосвам ръце пред гърдите си:
– Да, най-вероятно, но все пак ми кажи.
– Смятах, че ще ме съжалиш и ще дойдеш с мен в Англия.
Не знам какво да мисля за това признание. Трябва да съм ядосана. И съм.
Ужасно съм ядосана. Как е могъл да се опита да използва чувството ми за вина,
за да ме принуди да замина с него? Просто трябваше да бъде честен с мен от
самото начало… но не мога да не почувствам и известно облекчение, че ми каза,
преди да съм научила от някой друг, както винаги разбирам за лъжите му.
Хардин ме гледа въпросително.
– Теса?
Поглеждам го и почти се усмихвам.
– Честно казано, изненадвам се, че ми каза, преди да съм разбрала от някой
друг.
– Да. И аз съм изненадан от себе си.
После затваря пространството между нас и дланта му се плъзва по шията ми.
Пръстите му покриват челюстта ми.
– Моля те, не ми се сърди. Аз съм идиот.
– Това е ужасно лоша защита – казвам троснато, но обожавам допира му.
– Не се защитавам. Просто съм идиот. Знам го, но те обичам и ми писна от
всичките тези простотии. И бездруго щеше да разбереш по време на тая
кошмарна екскурзия със семейството ми.
– Значи ми каза, понеже знаеше, че рано или късно ще разбера.
– Да.
Отдръпвам глава и го поглеждам.
– А ако нямаше шанс да разбера, би използвал съчувствието ми и би ме
принудил да дойда с теб в Англия, защото си знаел, че ще ми е жал за теб.
 – Като цяло… да.
Какво трябва да отговоря на това, по дяволите? Искам да му кажа, че е луд,
да му напомня, че не ми е баща и че трябва да спре да ме манипулира, но аз стоя
пред него с отворена уста. Като истински идиот.
– Нямаш право да ме манипулираш и да ме караш да върша насила неща, като
ме лъжеш.
– Осъзнавам, че е глупаво. – Зелените му очи са разтревожени. – Не знам защо
съм такъв... какъвто съм. Просто не искам да те загубя и започвам да се
отчайвам.
От изражението му разбирам, че наистина не осъзнава защо и какво е
направил.
– Не, не знаеш колко е глупаво. Иначе нямаше да излъжеш.
Хардин слага ръце на ханша ми.
– Теса, съжалявам. Но поне признай, че и двамата ставаме все по-добри в тази
връзка.
Прав е. По някакъв странен начин, но наистина успяваме да говорим и да
общуваме по-добре отпреди. Разбира се, връзката ни в никакъв случай не е
нормална, не е като при другите хора, но кога ли при нас нещата са били
нормални?
– А ако се оженим… И това ли няма да те убеди да дойдеш с мен?
Сърцето ми започва да блъска като обезумяло в гърдите. Чувам пулса си.
– Ще говорим за това, когато не си пиян.
– Аз и сега не съм пиян.
Усмихвам се и го потупвам по бузата:
– Все пак си прекалено пиян за такъв разговор.
Той се усмихва и ме придърпва към себе си:
– Кога се връщаш от Санд Пойнт?
– Няма ли да дойдеш?
– Не знам.
– Каза, че ще дойдеш. Никога не сме пътували заедно.
– Е, бяхме заедно в Сиатъл веднъж.
– Всъщност не е същото, защото ти се появи неканен и си тръгна на сутринта.
Той прокарва пръсти през косата си:
– Подробности.
– Наистина искам да дойдеш. Ландън заминава скоро. – При мисълта, че Ландън
също ме напуска, сърцето ми се свива от болка.
– Е, и? – пита и клати глава.
– Освен това баща ти ще е много щастлив, ако дойдеш. Сигурна съм.
– О, той ли? В момента е малко разочарован от себе си, защото имам да плащам
голяма глоба и съм на пробен срок. Най-малката лоша проява... и край с колежа.
– Премести се в колежа в Сиатъл с мен.
– Не мога да понеса да чуя думата Сиатъл още веднъж тази вечер. Беше дълъг
ден и имам адско главоболие.
 Целува челото ми, но аз веднага извръщам глава.
– Напи се с баща ми, излъга ме, че те изключват, затова ще говорим за Сиатъл.
Независимо дали искаш, или не – казвам рязко.
Той се усмихва.
– А ти излезе по тези панталонки и не ми вдигна телефона – отвръща и прокарва
пръст по долната ми устна.
– Не е нужно да ми се обаждаш толкова често. Така ме задушаваш. Моли те
нарече маниакално обсебен преследвач. – Неволно се усмихвам под нежния му
допир.
– Така ли каза Моли? – пита и продължава да гали устните ми, които неволно се
разтварят.
– Да – отвръщам и дишам учестено.
– Хм…
– Знам какво се опитваш да направиш. – Махам другата му ръка, която вече
бърка под ластика на панталоните ми за йога.
– Какво? – усмихва се той.
– Опитваш се да ме разсееш, за да не ти се сърдя.
– И как се справям досега?
– Не особено добре. Освен това баща ми е в съседната стая. Няма начин да
правя секс с теб, когато баща ми е на дивана в другата стая – казвам и го пляскам
закачливо по задника, което го кара да се притисне по-силно към мен.
– О, искаш да кажеш, че няма да е като онзи път, когато те чуках точно тук, на
това легло, докато майка ми спеше на дивана? Или когато те чуках в банята в
къщата на баща ми? Или като десетките пъти, когато съм те чукал, докато
Ландън, Карен и Кен са били на долния етаж? – Плъзга ръка по бедрото ми. – О,
чакай, или искаш да кажеш, че няма да е като онзи път, когато те чуках на
бюрото в офиса ти?
– Добре! Добре! Разбрах! – изчервявам се и се смея.
– Хайде, Теси, легни.
– Ти си болен – смея се, правя крачка назад от него.
– Къде отиваш? – пита сърдито.
– Отивам да видя какво прави баща ми.
– Защо? За да се върнеш тук и да…
– Не! За бога, заспивай или прави нещо друго!
Радвам се, че все още е в закачливо настроение, но въпреки признанието му все
още съм ядосана, че ме излъга за изключването. И заради това, че е толкова
твърдоглав и дори на иска да говорим за Сиатъл.
Когато се прибирах от късния обяд, бях сигурна, че ще е бесен, задето не съм
му вдигнала телефона. Никога не бях подозирала, че ще можем спокойно да
обсъдим всичко, а най-малко съм предполагала, че ще си признае лъжа. Може би
Стеф го е успокоила, като му се е обадила и му е казала, че се прибирам, така че
е имал време да се освободи от напрежението. Но пък… телефонът на Стеф беше
на масата, когато се обърнах на излизане от заведението…
 – Ти не спомена ли, че Стеф не ти е вдигнала, когато си ù звънял?
– Да, не ми вдигна. Защо питаш? – гледа ме объркан.
– Казах ù да ти каже, че съм тръгнала. Просто ми стана любопитно.
– За кое? – пита някак вяло.
– Казах ù да ти се обади и сега се чудя защо не го е направила.
Той се пресяга за чашата на тоалетката. Този разговор е толкова странен. Стеф
не му се е обадила, а той отбягва да ме погледне в очите.
– Отивам при него. Ела, ако искаш.
– Ще дойда. Нека се преоблека.
Кимам и хващам дръжката на вратата.
– Какво ще правиш с баща си? Той е в живота ти едва от няколко дни, а ти
заминаваш? – Думите му ме спират. Не че не бях мислила за това, но сега когато
Хардин хвърля въпроса в лицето ми, сякаш изстрелва ракета срещу мен. И никак
не ми харесва. Не ми се струва и реалистично, точно Хардин да зададе такъв
въпрос.
Поемам си дъх, за да се съвзема от удара, и излизам от стаята.
Баща ми пак спи. Предполагам, че да се напиеш по обед, е много изтощително.
Изключвам телевизора и отивам в кухнята да си налея вода. Думите на Хардин,
че заминавам толкова скоро, след като се видях с баща си след всички тези
години, не спират да кънтят в съзнанието ми. Истината е, че не мога да сложа
бъдещето си на пауза заради баща, когото не съм виждала девет години. При
други обстоятелства вероятно бих помислила по въпроса и може би бих се
отказала, но голият, болезнен факт е, че той ме изостави.
Стигам до вратата на спалнята и чувам гласа на Хардин. Говори по телефона.
– Какви бяха тези глупости днес, по дяволите? – гласът му е заглушен. Трябва
просто да вляза, но имам чувството, че този разговор не е за пред мен, което
означава, че наистина трябва да чуя какво говори и да разбера с кого говори.
– Не ме интересува. Това не биваше да се случва. Сега е разстроена, а от теб се
очакваше да… – не мога да разбера какво казва после. – Гледай да не прецакаш и
това – лае в слушалката.
С кого говори? И какво е трябвало да направят? Стеф? Или Моли, не дай боже?
Чувам как стъпките му приближават до вратата, бързо бягам към банята и
затварям вратата. След няколко секунди той чука на нея.
– Теса?
Отварям вратата. Знам, че трябва да изглеждам спокойна, но сърцето ми ще се
пръсне, ще избие ребрата ми.
– О, здрасти, точно свършвах – изричам, но гласът ми е много тих.
Хардин навежда глава настрани и ме гледа изпитателно.
– Добре… Къде е баща ти? Спи ли?
– Аха.
– Ела тогава при мен в спалнята – казва, хваща ме за ръка и ме повежда натам.
Параноята се изсипва в мозъка ми.
 Глава шестнадесет
ТЕСА
Една микроскопична част от съзнанието ми изпраща предупредителни сигнали
към останалата част на мозъка ми, който е изцяло окупиран от Хардин и всичко,
свързано с него. Разумният дял от съзнанието ми – или поне това, което е
останало от него – ми казва, че трябва да го питам, да задавам въпроси, че не
мога просто да загърбя подслушания разговор. Прекалено често подминавам
нещата, които Хардин прави зад гърба ми.
Но това е само една микроскопична част от съзнанието ми. И естествено, по-
силната част, неразумната част побеждава, защото… Защо ми е да правя скандал
сега и да го обвинявам в нещо, за което не знам нищо? Може би просто е бил
ядосан на Стеф, че е поканила Моли на обяда с мен. Не можах да чуя добре. А
може би е искал да се застъпи за мен. Беше толкова откровен, когато ми каза, че
ме е излъгал за изключването. Защо да ме лъже сега?
Хардин се настанява на леглото, хваща ме за ръцете и ме дърпа да седна на
крака му.
– Е, мисля, че вече приключихме с всички сериозни теми, баща ти спи, така че
може да измислим някакво друго занимание за свободното си време. – Усмивката
му е толкова заразителна!
– Само за секс ли си мислиш през цялото време? – питам и го блъскам
закачливо в гърдите.
Той се отпуска назад, ръката му е малко над дупето ми, после ме дърпа нежно
към себе си. Обкрачвам го, той ме дърпа надолу и лицата ни са едно в друго.
– Не, мисля и за тези устни, разтворени около пениса ми… – Устните му
минават като четка по моите. Усещам лекия вкус на мента. Целува ме и ме
притиска към себе си. През тялото ми сякаш минава електричество, ставам по-
гладна, копнееща.
– Мисля за лицето си между краката ти, когато си… – започва да говори, но аз
покривам устата му с длан. Езикът му моментално се плъзва навън и облизва
дланта ми. Бързам да я махна. Поглеждам я с погнуса и я избърсвам в тениската
му.
– Ще бъда много тих – изрича нежно и повдига таза си, за да се притисне в мен.
– Но не съм сигурен дали ти можеш да бъдеш тиха.
– Баща ми… – напомням му, но този път не звуча никак убедително.
– На кого му пука? Това е нашият апартамент и ако не му харесва, може да си
тръгне.
– Не бъди груб – поглеждам го строго.
– Не съм, но те желая и би трябвало да мога да те имам, когато искам – казва, а
аз въртя очи.
– Моето мнение по въпроса не се ли иска в случая? Все пак става дума за
собственото ми тяло. – Опитвам се да звуча, сякаш сърцето ми няма да изскочи
през гърлото, сякаш вътрешностите ми изобщо не са се сгърчили от познатата
сладка болка.
– Разбира се, че се зачита, но знам, че ако направя това… – ръката му се плъзга
между телата ни и върху бикините ми… – Видя ли, знаех, че вече си готова за
мен, още когато започнах да ти говоря как ще ти изям…
Притискам устни към неговите, за да запуша мръсната му уста, а той жадно
поглъща стоновете ми, които неволно излизат от гърлото ми, докато пръстите му
се движат по клитора ми. Едва ме докосва, измъчва ме.
– Моляяяя тееее – съскам в ухото му, той притиска пръсти по-силно и вкарва
единия си пръст в мен.
– Така си и мислех. Усещаш ли колко си хлъзгава – казва и започва да помпа с
пръста си.
И после спира и сяда до мен. Преди да отворя уста да се оплача, че ме оставя
така, той вече едва ли не къса бикините ми и грубо ги свлича по бедрата ми.
Повдигам таза си, за да му помогна да свали и панталоните. Без да казва и дума,
Хардин ми сочи да се вдигна към облегалката на леглото. Той ляга по корем
между краката ми и ги разтваря по-широко.
– Опитай се да бъдеш тиха – усмихва се той.
Искам да завъртя очи, но топлият му дъх ме разсейва. Подухва леко, после по-
силно и накрая, без предупреждение, езикът му се плъзва между краката ми и
притиска най-чувствителната ми точка. Пресягам се и стискам жълтата
декоративна възглавничка, която Хардин намира за отвратителна, и покривам
лицето си, за да задуша ужасните звуци, които ме раздират отвътре. Езикът му
се движи по-бързо, още по-бързо. Тогава той грабва възглавницата от ръцете ми и
казва:
– Не бебо, искам да ме гледаш.
Кимам бавно. Опира палеца в устните си и езикът му пак се плъзва между
краката ми. Върху най-чувствителното място. Краката ми започват да се сковават
и да треперят. Пръстите му се движат в синхрон с езика. Виждам и усещам
устата му между краката си, виждам рошавата му коса, един кичур е паднал над
челото му. Знам, че няма да издържа дълго. Прекалено много е. Повече от
сигурна съм, че няма да мога да остана тиха, защото усещам как оргазмът се
задава заканително и се свива на тежка топка в слабините ми. Хващам се за
косата му и чувам стона му, което допълнително ме изстрелва нагоре.
– По-силно – казва.
Моля? Иска да скубя косата му?
– Направи го – настоява с такова тежко желание в гласа и очите, а после
започва да движи пръстите си още по-бързо. Езикът му не изостава.
Дърпам косата му. Той вдига поглед и аз наблюдавам как очите му бавно се
затварят от удоволствие. Почти не мога да виждам, всичко пред мен започва да
се размазва.
– Хайде, бебо – прошепва.
 Забелязвам как ръката му се плъзва между краката му и не мога да издържам
повече. Гледам как ръката му тръгва по дължината на възбудения му пенис и как
се опитва да достигне до оргазъм с мен. Никога няма да се наситя на начина, по
който ме побърква всяко негово движение.
– Колко си сладка, бебо – простенва и ръката му се движи още по-бързо, както и
езикът му. Почти не усещам, когато зъбите му се впиват в устната ми. Оставям се
на оргазма да ме помете.
Когато се връщам на земята, усещам как Хардин намества тежестта си между
краката ми, слагайки глава на корема ми. Отварям очи, премигвам. Той диша
тежко, плитко. Повдигам го и се опитвам да се размърдам под тялото му, да
отворя краката си за него.
– Аз… аз вече свърших. Свърших – гласът му е натежал от изтощение.
– О!
Той се усмихва лениво, все още полупиян. Става от леглото. Отива до дрешника
и вади чифт бели къси гащи.
– Трябва да се преоблека и да си взема душ – казва и посочва петното върху
джинсите си, което личи дори върху черното.
– Като в добрите стари времена – усмихвам се. Той ме поглежда, сеща се и се
смее.
После идва до мен, целува челото и устните ми.
– Добре е да знам, че не си загубила форма относно тези редки умения – казва и
тръгва към вратата.
– Не бях сама в начинанието – напомням му.
Той клати глава и излиза от спалнята. Пресягам се да взема разпилените по
цялото легло дрехи и се моля баща ми все още да спи, а ако случайно се е
събудил, да не спре Хардин за сладки приказки, преди да се е изкъпал и
преоблякъл. След няколко секунди чувам как вратата на банята се затваря и
започвам да се обличам. След това проверявам телефона си за съобщение от
Сандра. На гласовата поща няма нищо, но на екрана виждам малката икона,
известяваща за ново съобщение. Може би е решила да ми пише? Отварям
съобщението:
Трябва да говоря с теб.
От Зед е. Въздъхвам и изтривам съобщението.
Веднага след това любопитството ми вече става необуздано. Започвам да търся
телефона на Хардин. Сърцето ми блъска като лудо, спомням си последния път,
когато отворих и прочетох съобщенията му. Тогава свърши зле, но сега знам, че
няма какво да крие. Не би посмял да направи такова нещо. Сега нещата са
съвсем различни. Та той си направи татуировка заради мен. Само не иска да се
премести в Сиатъл заради мен. Това е всичко. Няма за какво да се притеснявам.
Нали?
Телефонът не е на бюрото. Проверявам на тоалетката. Не го виждам никъде.
Решавам, че го е взел със себе си в банята, което е напълно нормално. Нали?
Няма за какво да се притеснявам. Просто съм стресирана и ме е хванала
параноята.
Продължавам да се закопавам в дупката на подозренията, но се опитвам да си
напомня, че не бива да се ровя в нещата му, особено в телефона му. Ако той
направи нещо подобно, ако си позволи да пипне телефона ми, ще съм бясна. Но
после започвам да се убеждавам, за да излъжа гузната си съвест, а и за свое
успокоение, че вероятно Хардин го прави най-редовно. Просто не съм го хванала.
Вратата на спалнята се отваря и аз подскачам, сякаш ме е хванал да правя
нещо нередно. Хардин влиза с едри крачки, бос, без тениска, само по къси гащи.
Черният ластик на боксерките му се подава над тях.
– Добре ли си? – пита и търка мократа си коса с бялата кърпа. Харесва ми,
когато косата му е мокра. Изглежда почти черна, а контрастът със зелените му
очи е нещо, което човек вижда само в мечтите си.
– Да. Много бързо се изкъпа. – Сядам на стола. – Трябваше да те измърся повече
– казвам и се опитвам да отвлека вниманието му от лекото треперене на гласа
ми.
– Бързах да се върна при теб – казва, но звучи крайно неубедително. Усмихвам
се. – Гладен си, нали?
– Да – признава и се усмихва закачливо. – Огладнях.
– Така си и помислих.
– Баща ти все още спи. Тук ли ще остане, докато ни няма?
Вълнението веднага убива тревогата и подозренията ми.
– Ще дойдеш ли?
– Да, предполагам… Знам, че ще е много тъпо, така че най-вероятно ще си
тръгна още първия ден. Може би ще остана само една нощ.
– Добре – казвам и се опитвам да звуча така, сякаш наистина го разбирам и съм
съгласна, но знам, че няма да си тръгне. Просто винаги трябва да поддържа
имиджа си на човек, който е против всякакви семейни събирания, и затова е
длъжен да се оплаква през цялото време. Хардин облизва устните си и аз си ги
представям между бедрата ми.
– Мога ли да те попитам нещо? – казвам.
– Да – отговаря и сяда на леглото.
– Когато… когато… знаеш… заради това, че ти скубех косата ли стана?
– Какво ме питаш? – засмива се леко.
– Когато скубех косата ти… хареса ли ти? – изчервявам се.
– Да, хареса ми.
– О! – Не искам дори да си представям колко съм почервеняла.
– Странно ли ти се струва, че ми е харесало?
– Не, само ми беше любопитно – отговарям съвсем честно.
– Всеки човек харесва различни неща по време на секс. Това е моето… нещо. Но
едва сега го осъзнах – усмихва се и е някак изненадан, че говорим за това.
– О, така ли? – Вълнувам се, че е научил нещо ново за себе си, докато е правил
секс с мен.
– Да. Искам да кажа, че и други момичета са ми дърпали косата, но с теб е
различно.
– О! – казвам за десети път, но вече съм се смалила като пукнат балон от
отговора му.
Хардин очевидно не забелязва реакцията ми и ме поглежда. Зелените му очи
блестят от любопитство.
– Има ли нещо, което ти харесваш, но не съм направил?
– Не, харесвам всичко, което правиш – отговарям меко.
– Да, но има ли нещо, за което си мечтала и което не сме правили?
Поклащам глава.
– Не се срамувай, бебо, всеки има фантазии.
– Аз нямам.
Така поне си мисля. Нямам никакъв опит в секса освен това, което ми е показал
Хардин, и не знам нищо друго освен това, което сме правили.
– Имаш – казва с усмивка. – Просто трябва да разберем какви са.
Стомахът ми се свива от вълнение, но не знам какво да кажа. И тогава гласът на
баща ми прекъсва разговора ни.
– Теси?
Първата ми реакция е на облекчение, защото гласът идва чак от всекидневната.
Двамата с Хардин ставаме.
– Отивам до тоалетната – казвам.
Той кима с дяволита усмивка и отива при баща ми.
Влизам в банята и виждам телефона на Хардин на ръба на мивката. Знам, че не
бива да го правя, но не мога, не мога да се спра. Веднага влизам в последните му
обаждания, но няма нищо. Всичко е изтрито. Всяко едно обаждане. Опитвам пак.
Пак нищо. После, без да се замислям, проверявам последните му съобщения. И
там няма нищо.
Изтрил е всичко.
 Глава седемнадесет
ТЕСА

Излизам от банята и намирам Хардин и баща си на кухненската маса. Нося

телефона му в ръка.
– Бебо, умирам от глад – казва Хардин.
Баща ми ме поглежда с глуповата усмивка.
– Бих изял… – започва така, сякаш не е сигурен дали има право да каже какво
му се яде.
Слагам ръце на стола на Хардин и той обляга глава назад. Мократа му коса
докосва пръстите ми.
– Тогава си направете нещо за ядене сами – отвръщам и нарочно оставям
телефона точно пред Хардин. Изражението му е напълно неутрално.
– Добре… – казва той и отива до хладилника. – Ти гладна ли си?
– Донесох си яденето от „Епълби“.
– Сърдиш ли ми се, че се напих днес? – пита баща ми.
Поглеждам го и тонът ми моментално омеква. Защо да му се сърдя? Та аз знаех
какво представлява баща ми от мига, в който го поканих да дойде.
– Не се сърдя, но не искам да се превръща в ежедневие.
– Няма. А и какво значение има? Нали заминаваш съвсем скоро – напомня ми
той.
Обръщам се и поглеждам мъжа, когото познавам едва от два дни. Не му
отговарям. Решавам да избегна този разговор, защото е по-лесно, и отивам до
фризера при Хардин. Отварям вратата да търся нещо.
– Какво ти се яде? – питам.
Той ме поглежда предпазливо и се опитва да прецени настроението ми.
– Може би пилешко… или да поръчаме нещо по телефона?
– Нека поръчаме нещо – въздъхвам.
Не искам да се държа лошо с него, но в съзнанието ми се въртят хиляди
хипотези за изтритите обаждания и съобщения в телефона му. Какво крие?
Баща ми и Хардин започват да спорят дали да е китайско, или пица. Хардин
иска пица. Естествено, печели спора, след като напомня на баща ми кой плаща
всичко в тази къща. От своя страна баща ми не се сърди. Смее се и думите на
Хардин някак минават покрай него.
Странно е да ги гледам заедно. Когато баща ми ни напусна, често си мечтаех да
се върне, да го видя, особено когато гледах другите деца с бащите им. Бях си
изградила образ, който като цяло наподобяваше на мъжа, с когото израснах, само
че по-възрастен. Не си бях представяла бездомен алкохолик. Представях си го с
куфарче, пълно с важни документи, представях си как върви към колата си
сутрин, държейки чаша кафе в ръка. Не вярвах, че все още ще пие, че няма да
има къде да живее, че алкохолът ще го е съсипал. Не мога да си представя майка
ми да седне да проведе един нормален разговор с този човек, какво остава за
години брак.
– Как се запознахте с майка ми? – питам, без да осъзнавам, че произнасям
мислите си на глас.
– В гимназията.
Хардин си взима телефона и излиза от стаята, за да поръча пица. Или това, или
да се обади на някого и после бързо да изтрие обаждането. С баща ми седим на
масата в кухнята един срещу друг.
– Колко време се познавахте, преди да се ожените? – питам.
– Само около две години. Оженихме се много млади.
Чувствам се неловко да любопитствам за тези неща, но знам, че майка ми
никога не би ми отговорила.
– Защо?
– С майка ти никога ли не сте говорили за тези неща?
– Не, никога не говорехме за теб. Дори когато се опитвах да отворя дума, тя не
казваше нищо и веднага слагаше край на разговора.
Изведнъж лицето му помръква и там виждам само срама му.
– О!
– Извинявай. – Не знам дори защо се извинявам.
– Не, няма проблем, разбирам. Не я виня – затваря очи за минутка и после ме
поглежда. – Но все пак да отговоря на въпроса ти. Оженихме се млади, защото
майка ти забременя с теб. Баба ти и дядо ти ме мразеха и се опитваха да я
държат далеч от мен. И избягахме – казва и се усмихва, когато си спомня тези
времена.
– Оженили сте се напук на нейните родители? – питам с усмивка.
Родителите на майка ми… лека им пръст… бяха малко… трудни хора. Доста
трудни за понасяне. Детските ми спомени за тях се свеждат до това как през
цялото време трябваше да пазя тишина, да не се смея, докато се храним, да си
събувам обувките, преди да стъпя на килима им. За рождените ми дни изпращаха
картичка без обръщение и вноска за детска спестовна книжка. Не бих казала, че
това е идеалният подарък за осемгодишно дете. Майка ми беше клонинг на баба
ми, само че не чак толкова самоуверена и надута, но се опитваше да ù
подражава. Прекарваше ден и нощ в неимоверни усилия да бъде абсолютно
идентично копие на съвършената си майка.
Или… така съвършена, както се вижда в собственото си съзнание.
Баща ми се смее:
– Да, в известен смисъл. За да ги ядосам. Но майка ти винаги бе копняла да се
омъжи. Буквално ме завлече до олтара – казва и се смее, а Хардин ме поглежда и
се смее с него. Поглеждам го и с очи го предупреждавам да не прави тъпи
коментари относно това как се опитвам да го изнасиля да се ожени за мен.
– А ти си бил против брака, така ли?
– Не, не помня, честно казано, но помня, че бях адски изплашен от
перспективата да имам бебе на деветнадесет.
– И с право. Сега се вижда как ти е понесло – отбелязва Хардин.
Аз го изглеждам кръвнишки, а баща ми само върти очи.
– Не бих препоръчал на никого да става родител толкова млад. От друга страна,
има много млади хора, които се справят успешно. Аз просто не бях един от тях.
Не мога да си представя да стана майка толкова млада. Баща ми се усмихва с
готовност да отговори на всички мои въпроси.
– Имаш ли други въпроси, Теси?
– Не… Мисля, че това е всичко. – Не ми е съвсем удобно и спокойно в
компанията му, макар че трябва да призная, че ако майка ми седеше на неговото
място, бих се чувствала в пъти по-неудобно.
– Ако се сетиш за нещо друго, питай. Помисли си, докато си взема душ, преди
вечерята да дойде. Ако не е проблем…
– Разбира се, че не е проблем – казвам.
Имам чувството, че баща ми е тук от много време, а реално е едва от два дни.
Толкова много неща се случиха след неговото появяване. Изключването на
Хардин, което се оказа лъжа, появата на Зед на паркинга, обядът ми със Стеф и
Моли, изтриването на всички обаждания от телефона на Хардин. Прекалено
много събития. Огромна камара проблеми, която не спира да расте, нито се
очертава да се разчисти в обозримото бъдеще.
– Какво има? – пита Хардин, когато баща ми изчезва в банята.
– Нищо. – Ставам и правя няколко крачки, но той ме хваща за китката и ме
обръща към себе си.
– Познавам те по-добре от себе си. Кажи ми какъв е проблемът – изрича меко,
но настоятелно и слага ръцете си на ханша ми.
Поглеждам го в очите и казвам:
– Ти.
– Аз… какво?
– Държиш се странно и си изтрил всичките си обаждания от телефона си.
Чертите му се изкривяват от раздразнение, прокарва ръка по носа си.
– Защо си ровила в телефона ми?
– Защото се държиш много странно и…
– И реши да преровиш телефона ми? Не ти ли казах преди, че не искам да го
правиш?
Недоволството, изписано на лицето му, ми се струва толкова дръзко и добре
изиграно, че кръвта ми кипва.
– Знам, че не бива да ти ровя в нещата, но не трябваше да ми даваш повод за
такова нещо. И ако нямаш какво да криеш, защо ти е толкова важно да не гледам
на кого се обаждаш? Аз нямам нищо против да видиш моя телефон. Нямам какво
да крия – отсичам, вадя телефона от джоба си и му го показвам. И тогава ми
минава през ума, че в паниката си може да не съм успяла да изтрия съобщението
от Зед. За щастие, Хардин го бута настрани. Сякаш доверието, което полагам в
ръцете му, е някаква муха.
 – Просто се чудиш как да оправдаеш факта, че се държиш като психо. – Думите
му ме изгарят. Няма какво да отговоря на това. Всъщност имам, но нищо не
излиза от устата ми. Бутам ръцете му настрани. Той каза, че ме познава
достатъчно добре, за да разбере кога ми има нещо. Е, аз пък го познавам
достатъчно добре, за да осъзнавам кога съм на ръба да го хвана в нещо, което не
бива да прави. Дали е някоя малка лъжа, или пък облог относно девствеността
ми, винаги го хващам. В такива случаи се държи странно и когато му го кажа,
започва да се защитава и агресивно да брани пространството си, а после ме
обижда.
– Не ми обръщай гръб, когато говоря с теб – крещи зад мен.
– Не идвай след мен – казвам и изчезвам в спалнята.
Но той се появява секунда след това.
– Не обичам да ми ровиш в нещата.
– Не обичам да ми даваш повод да се чувствам… принудена да го правя.
Хардин затваря вратата и се обляга на нея.
– Няма нужда да се чувстваш принудена… Изтрих обажданията по невнимание.
Няма за какво да се притесняваш и да се навиваш.
– Принудена? Искаш да кажеш „психо“?
– Не съм го мислил, много добре знаеш – въздъхва той.
– Тогава престани да говориш неща, които не мислиш, защото вече не знам кое
е истина и кое е лъжа.
– Тогава престани да се ровиш в нещата ми, защото в такива случаи не знам
дали мога да ти имам доверие, или не.
– Добре – отвръщам и сядам на бюрото.
– Добре – казва и той и сяда на леглото.
Не мога да реша дали е редно да му вярвам, или не. Може би наистина ги е
изтрил по невнимание. И обажданията, и съобщенията? И може би наистина е
говорил със Стеф по телефона. Малкото, което чух от разговора, разпалва огъня
във въображението ми и вече не знам докъде мога да стигна със сценариите, но
не искам да го питам, защото ще разбере, че съм го подслушвала. Освен това
няма да ми каже за какво са говорили.
– Не искам да има тайни между нас. Мисля, че вече минахме този период –
напомням му.
– Знам, по дяволите. Няма тайни. Просто полудяваш.
– Престани да ме обиждаш и да ми казваш, че съм луда. Точно ти, с твоите
психични отклонения, ще ми казваш, че съм луда?
В мига, в който произнасям думите, ужасно съжалявам и искам да ги върна
обратно, но той не изглежда ядосан или наранен.
– Съжалявам, не си луда. Просто обичаш да ровиш в телефона ми.
Насилвам се да се усмихна и да се убедя, че просто изпадам в параноя. В най-
лошия случай крие нещо от мен. Рано или късно ще разбера, така че няма
смисъл да се навивам повече. Напомням си, че винаги съм узнавала за всичко,
което крие, повтарям си, че няма логика да мисля повече за това, повтарям си го
много пъти, докато накрая успявам да убедя сама себе си.
Баща ми вика нещо от хола.
– Мисля, че пицата е тук – казва Хардин. – Нали не ми се сърдиш? Нали няма да
ми се мусиш цяла вечер?
Но после става и излиза от стаята, без да ми даде шанс да отговоря.
Поглеждам към телефона си, който оставих на бюрото. По навик го проверявам
и… там има още едно съобщение от Зед. Този път не си правя труда да го чета.

СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН е последният ми в стария офис. Карам натам много бавно.

Искам да огледам всички улици, всяка сграда, край която минавам. Този платен
стаж беше като сбъдната мечта. Знам, че и в Сиатъл ще правя същото, за същата
компания, но тук започна всичко, тук започна кариерата ми.
Излизам от асансьора. Кимбърли седи зад бюрото си, а до нея има наредени
планини кашони.
– Добро утро – чурулика тя.
– Добро утро.
Гласът ми не звучи така весело и безгрижно като нейния. Чувствам се странно,
напрегната съм.
– Готова ли си за последната си седмица тук? – пита тя, докато си наливам кафе
в малка пластмасова чашка.
– Да. Всъщност днес е последният ми ден. Заминавам на екскурзия до края на
седмицата – напомням ù.
– О, да, почти забравих. Последният ти ден! Трябваше да ти напиша картичка
или нещо такова – усмихва се тя. – Но пък мога да ти я дам другата седмица в
новия офис.
Смея се.
– Готови ли сте да заминавате? Кога тръгвате? – питам.
– Петък. Почти всичко в новата къща е разопаковано и ни чака.
Убедена съм, че новият дом на Крисчън и Кимбърли е прекрасен, голям,
модерен и вероятно прилича на къщата, която оставят тук. Годежният пръстен на
Кимбърли грее на ръката ù. Не мога да откъсна очи от него. Винаги когато я
видя, се улавям, че го гледам.
– Все още чакам да ми се обадят за апартамента, който харесах – казвам и тя ме
поглежда изумено.
– Моля? Все още нямаш къде да живееш?
– Имам. Вчера изпратих всички документи, от които се нуждаеше
наемодателят. Просто трябва да обсъдим подробностите.
– Имаш само шест дни – казва Кимбърли и ме поглежда почти изплашено.
– Знам, но всичко е под контрол – уверявам я и се надявам в думите ми да има
поне няколко процента истина. Ако това се случваше преди няколко месеца, сега
щях да съм планирала всичко, да съм организирала всяка подробност, но
напоследък съм толкова разсеяна и напрегната. Нямам сили да се фокусирам
върху нищо, дори и върху преместването си в Сиатъл.
 – Добре, ако се нуждаеш от помощ, просто ми кажи.
Телефонът на бюрото ù звъни и тя се обръща да вдигне.
Влизам в офиса си и забелязвам няколко празни кашона на пода. Нямам кой
знае какво, така че не ще ми отнеме много време да опаковам нещата си.
След двадесет минути слагам тиксото на последния кашон, когато на вратата се
чука.
– Влизай – казвам високо.
За миг ми минава през ума, че е Хардин, но когато се обръщам, на вратата
виждам Тревър. По джинси и обикновена бяла тениска. Винаги ме изненадва,
когато се появи в подобно облекло. Сигурно защото съм свикнала да го виждам
само в костюм.
– Готова ли си за голямото преместване? – пита и се навежда да ми помогне да
вдигна натъпкания догоре кашон, с който се справям трудно.
– Благодаря. Да, почти. А ти? – питам и отупвам ръцете си в зелената си рокля.
– Да. Заминавам днес веднага след работа.
– Страхотно! Знам, че си готов още от онзи уикенд, когато ходихме там.
Веднага съжалявам за думите си, защото виждам смущението му.
– Последния път, когото бяхме там… – Тогава, когато Тревър ме заведе на
прекрасна вечеря само за да получи категоричен отказ да ме целуне, а по-късно
същата нощ беше изхвърлен от стаята ми. От Хардин, разбира се. Нямам
представа защо изобщо повдигнах темата за онзи уикенд. – Да, беше интересен
уикенд. Както и да е. Предполагам, че си развълнувана от заминаването. Винаги
си искала да живееш в Сиатъл.
– Да, нямам търпение.
– Знам, че не ми влиза в работата, но… Хардин с теб ли идва в Сиатъл? – пита и
сконфузено се оглежда из офиса ми.
– Не – отговаря устата ми, преди съзнанието ми да успее да я спре. – Не съм
сигурна всъщност. Засега отказва, но се надявам да промени решението си –
продължавам да бъбря някакви небивалици, дърдоря прекалено бързо, а Тревър
изглежда доста смутен. Пъха ръце в джобовете и ме прекъсва.
– Защо не иска да дойде с теб?
– Наистина не знам, но се надявам да дойде – въздъхвам и сядам на кожения
стол зад бюрото. Сините очи на Тревър се забиват моите.
– Мисля, че е луд да откаже такава възможност.
– Той по принцип си е луд – смея се и се опитвам да стопя нарастващото
напрежение в стаята. Той също се засмива и клати глава.
– Ще отида да си свърша работата и след това да потеглям, но ще те видя в
Сиатъл – усмихва се и излиза от офиса ми.
Не знам защо изпитвам това чувство на вина. Вадя телефона си и пращам
съобщение на Хардин, в което мимоходом споменавам, че Тревър е минал да ме
види за малко. За първи път ревността на Хардин ми се струва нещо хубаво.
Може би ще започне да ревнува от Тревър и ще се реши да се премести с мен в
Сиатъл? Не ми се струва много реалистично, но не мога да се откажа от
последната надежда, че ще намеря начин да променя решението му. Времето
лети, остават само шест дни, а това е безкрайно малко време, за да планира
нещата си. Ще трябва да пусне молба за прехвърляне, което няма да е проблем
заради позицията на Кен. Шест дни не са достатъчно време и за мен, но аз – за
разлика от него – съм готова за Сиатъл. Трябва да съм. Това е моето бъдеще, а аз
не мога да сложа Хардин в центъра на всичко и да чакам, докато стане готов за
компромис. Предложих му план: първо ще заминем за Сиатъл и ако не
проработи, ще се преместим в Англия, но той ми отказа, без дори да се замисли.
Надявам се тази екскурзия със семейството му да му покаже, че няма нищо лошо
в това да се пробват нови неща, да се експериментира; да му покаже, че да се
прави нещо позитивно и забавно, не е чак толкова трудно. Но да не забравяме,
че става дума за Хардин и че при него нищо не е лесно. Телефонът на бюрото ми
звъни и ме откъсва от плашещите ме мисли за бъдещето ни.
– Имаш посетител – казва Кимбърли в слушалката и сърцето ми подскача при
мисълта да видя Хардин. Минали са едва няколко часа, а вече ми липсва. Мразя,
когато сме разделени.
– Кажи на Хардин да идва. Изненадвам се дори, че те е накарал да ме
предупредиш.
– Ами… не е Хардин.
Може би Хардин е довел баща ми?
– Възрастен мъж с брада?
– Не… младеж… като Хардин – прошепва тя.
– Има ли рани по лицето? – питам, макар че вече знам отговора.
– Да. Да му кажа ли да си ходи?
Не искам да гони Зед. А и той не е направил нищо лошо… освен че не следва
инструкциите на Хардин да стои далеч от мен.
– Не, няма проблем. Той ми е приятел. Пусни го.
Защо е дошъл чак тук? Сигурно защото не му отговорих на съобщенията, но не
разбирам кое е толкова спешно, че да кара четиридесет минути до работата ми.
Вероятно има нещо важно да ми казва.
Затварям телефона и се колебая дали да се обадя на Хардин и да му кажа, че
Зед е тук. Секунда след това мятам телефона в шкафчето си и го затварям.
Последното нещо, което ми трябва сега, е Хардин да се появи и да вдигне
скандал в последния ми работен ден в този офис.
Последното, което му трябва сега, е пак да го арестуват.
 Глава осемнадесет
ТЕСА
Когато отварям вратата на офиса си, Зед стои в коридора като ангел на смъртта.
Облечен е в суитшърт на червени и черни фигури, тъмни джинси и гуменки.
Подутината на лицето му е започнала да спада, тъмносините отоци са
избледнели и сега имат зеленикав оттенък.
– Здрасти… Извинявам се, че се появявам така…
– Проблем ли има? – питам и се връщам при бюрото си.
Той застава на вратата, сякаш се колебае дали да влезе.
– Не – казва накрая и влиза. – Всъщност, да. Опитвам се да се свържа с теб от
вчера, но не отговаряш на съобщенията ми.
– Знам, но с Хардин вече имаме достатъчно проблеми, за да нагнетявам
допълнително напрежението, а и той не иска да говоря повече с теб.
– Позволяваш му да ти казва с кого имаш право да говориш и с кого нямаш? –
пита Зед и сяда на стола срещу мен. Бюрото, което ни дели, придава по-сериозен
и официален тон на разговора ни. Не че е неловко, просто е прекалено
формално. Поглеждам през прозореца и се замислям, преди да отговоря.
– Не, не е така. Знам, че обича да става неговата и че понякога подхожда по
грешния начин, но не мога да го виня за това, че не иска повече да сме приятели.
И аз не бих искала Хардин да се вижда с някоя, към която знам, че има чувства –
казвам и очите му се разширяват от изумление.
– Какво каза?
Мамка му.
– Нищо… само исках да кажа, че…
Въздухът се сгъстява. Кълна се, че стените около мен се затварят. Какво казах?
Защо казах такова нещо? Не че не е вярно, но не помага предвид ситуацията, в
която всички сме заклещени.
– Имаш чувства към мен? – пита и очите му се разширяват все повече с всяка
изречена сричка.
– Не… ами… имах… Не знам. – Не мога да вържа и едно изречение. Иска ми се
да си ударя един шамар заради това, че винаги говоря, без да мисля.
– Няма проблем, ако нямаш чувства към мен, но не бива да ме лъжеш за такива
неща.
– Не те лъжа. Наистина имах чувства към теб. И може би все още имам,
честно… но не знам… Всичко е толкова объркано. Винаги си казвал точно това,
което съм искала да чуя. Винаги си ми помагал. Би било логично да съм
изпитвала чувства към теб. Казвала съм ти и преди, че не ми е безразлично какво
става с теб, но и двамата знаем, че това е обречена кауза.
– Защо да е обречена кауза?
Не знам колко пъти трябва да го отхвърля, да му отказвам, за да ме разбере.
 – Защото няма смисъл. Никога няма да мога да бъда с теб. Всъщност няма да
мога да бъда с никого другиго. С никого. Освен с него.
– Казваш го само защото те е хванал в капана си.
Опитвам се да успокоя гнева си, който бавно започва да се надига с всяка дума,
която Зед хвърля върху Хардин. Зед има право да го мрази и всичко останало, но
не ми харесва как коментира връзката ми и как се опитва да ми внуши, че нямам
думата, че нямам право на глас за нищо, което става с нас. Това е моята връзка и
аз имам глас по отношение на нея.
– Не, казвам го, защото го обичам. И колкото и да не ми се иска да ти го заявя
така директно, знам, че трябва да го направя. Не желая да те подвеждам повече,
достатъчно те подвеждах досега. Знам, че не разбираш защо съм с него след
всичко, което се случи, но истината е, че го обичам. Обичам го повече от всичко
на света. И това не е капан от негова страна. Искам да бъда с него.
Това е истината. Дали Хардин ще дойде, или не… все някак тази връзка ще
работи и ще я накараме да работи. Можем да се чуваме по скайп, да се виждаме
всеки уикенд, докато замине за Англия, но се надявам, че дотогава няма да
издържи да е далеч от мен. Може би разстоянието ще го накара да ме обича
повече. Може би това ще го подтикне да се премести при мен. Историята на
нашата връзка е доказала, че не ни бива много в опитите да стоим далеч един от
друг, независимо дали сме искали, или поради някакви други обстоятелства. В
крайна сметка... винаги се събираме. И аз не знам как. Дори не мога да си
спомня времето, когато дните и нощите ми не се въртяха около този мъж. Много
пъти съм се опитвала да си представя живота без него, но това винаги се е
оказвало напълно невъзможно.
– Не мисля, че той дори ти дава шанса да помислиш кое е добре за теб и кое не
е – казва Зед с такава сигурност, макар че гласът му е като пречупен. – Грижа го
е само той да е добре.
– И ето къде грешиш. Знам, че имате неразрешени проблеми, но…
– Не, не знаеш нищо за тези проблеми – казва бързо. – Ако знаеше…
– Той ме обича и аз го обичам – прекъсвам го. – Съжалявам, че те намесих в
тази каша. Съжалявам наистина, не съм искала да те нараня.
– Да, постоянно ми го казваш и продължаваш да го правиш.
Мразя да се конфронтирам, особено с хора, за които ме е грижа, но Зед трябва
да е наясно с тези неща, за да можем да затворим страницата… книгата…
недоразумението… Не знам как да категоризирам тази… ситуация? Или нещо,
което се е случило в грешното време. Поглеждам го и се надявам да види
откровението в очите ми.
– Нямах такова намерение. Съжалявам.
– Няма защо да се извиняваш. Това вече го знаех, преди да реша да дойда тук.
Освен това ти го каза пределно ясно, когато бяхме пред административната
сграда.
– Защо си тук тогава? – питам меко.
– Да говоря с теб – оглежда стаята и се взира в очите ми. – Няма значение, не
знам защо дойдох – въздъхва.
– Сигурен ли си? Преди няколко минути беше много по-уверен.
– Не, няма смисъл. Ти сама го каза. Извинявай, че дойдох.
– Няма защо да се извиняваш.
Защо през цялото време изричаме една и съща реплика? Той сочи кашоните и
пита:
– Значи все пак заминаваш?
– Да, почти съм готова.
Въздухът между нас е станал прекалено гъст, не знаем какво повече да си
кажем. Зед се е загледал през прозореца в сивото небе, а аз съм забила поглед в
килима зад него. След малко той става и когато проговаря, ми се струва
невъзможно да понеса тъгата в гласа му.
– По-добре да тръгвам тогава. Извинявай, че дойдох. Късмет в Сиатъл, Теса.
Аз също ставам от стола.
– Съжалявам за всичко. Иска ми се нещата да се бяха развили по различен
начин.
– И аз. Повече отколкото си представяш.
Сърцето ми се свива от болка за него. Винаги е бил толкова мил и сладък с мен.
А аз през цялото време го подвеждах и отхвърлях.
– Решил ли си дали ще повдигаш обвинения? – Знам, че не му е сега времето да
питам, но не мисля, че някога ще го видя или ще се чуя с него.
– Да, реших. Няма да повдигам. Приключвам с тази история. Няма смисъл да се
разтакаваме повече. А и ти казах, че ако ми заявиш, че не искаш да ме виждаш
или да се чуваш повече с мен, ще оттегля обвиненията си, нали помниш?
Изведнъж имам чувството, че ако продължава да ме гледа така, ще се разплача.
– Да – казвам съвсем тихо.
Чувствам се като Естела в „Големите надежди“. Играя си с емоциите на моя
собствен Пип, който стои пред мен, а карамелените му очи тъжно гледат в моите.
А това е роля, която не искам да играя.
– Наистина съжалявам за всичко. Иска ми се да си останем приятели – казвам.
– И аз. Но на теб не ти е разрешено да имаш приятели – въздъхва, прокарва
палец по долната си устна и я пощипва по средата. Решавам да не коментирам
последното му изречение, защото не става дума за това, което „ми е позволено“,
но възнамерявам да помисля върху това становище на Зед и да се опитам да
разбера защо другите хора мислят така за мен, какво толкова имат всички тези
хора против Хардин. Защо отношението му към мен ги кара да стигат до подобни
заключения? И като говорим за вълка… телефонът на бюрото ми звъни. Вдигам
слушалката.
– Теса – грубият глас на Хардин потъва в кожата ми.
Мамка му.
– Здрасти – казвам с разтреперан глас.
– Добре ли си?
– Да, добре съм.
 – Не ми звучиш добре.
Защо винаги ме надушва от километри?
– Добре съм, наистина. Малко съм отнесена – уверявам го.
– Вярвам ти. Както и да е, какво да правя с баща ти? Пуснах ти съобщение, но
не ми отговори. Имам ужасно много работа и не знам дали да го оставя у нас,
или какво?
Поглеждам към Зед. Сега е застанал до прозореца и ме гледа.
– Не знам. Не можеш ли да го вземеш с теб? – Сърцето ми ще се пръсне.
– Не, по дяволите! Не.
– Остави го в нас – казвам и се моля този разговор да свърши колкото е
възможно по-бързо. Разбира се, ще кажа на Хардин за посещението на Зед, но
дори не искам да си представя колко ще побеснее, ако разбере, че в момента е
тук. Не, не желая да разбере. Със сигурност не искам.
– Добре, като се прибереш, ще се оправяш с него.
– Добре. Ще се видим, когато се върна.
Из стаята се разнася музика и минава време, докато се усетя, че е от телефона
на Зед. Той бърка в джоба си и го заглушава, но Хардин вече е чул.
– Какво беше това? Чий телефон е това? – пита настоятелно.
Кръвта ми замръзва. Трябва ми време да помисля. Не бива да се страхувам от
това, че Хардин ще разбере за Зед. Не съм направила нищо лошо. Сам дойде и
сега си отива. Но веднага се сещам, че Хардин се дразни дори когато Тревър идва
в офиса ми, а той е колега и има право да влиза в офиса ми по всяко време.
– Онзи шибаняк Тревър пак ли е там?
– Не, не е Тревър. Зед е тук – отвръщам и спирам да дишам. В слушалката не се
чува никакъв шум. Поглеждам екрана да видя да не би да е затворил. Не е. –
Хардин?
– Да – казва и въздъхва. Дъхът му е накъсан.
– Чу ли ме?
– Да, Теса, чух те.
Добре, какво става тук? Защо не крещи? Защо не заплашва, че ще го убие?
– Ще говорим за това по-късно. Само го накарай да си тръгне, моля те – казва
почти спокойно.
– Добре…
– Благодаря. Ще се видим у дома – изрича Хардин и затваря телефона.
Затварям слушалката леко озадачена. Зед се обръща към мен и казва:
– Извинявай, знам, че ще се побърка и ще ти крещи.
– Не, няма. Всичко е наред. – Осъзнавам, че не е съвсем наред, но ми звучи така
хубаво. Реакцията на Хардин по телефона ме изненада. Никога не бях очаквала
да е толкова спокоен. Очаквах да ми каже, че идва направо насам. Надявам се да
не е тръгнал.
Зед се отправя към вратата:
– Е, тръгвам.
– Благодаря ти, че намина, Зед. Предполагам, че няма да се видим повече,
преди да замина.
Той се обръща и в очите му за секунда виждам някаква емоция, но преди да
разбера каква е, тя изчезва.
– Не бих казал, че запознанството ми с теб не направи живота ми по-сложен, но
дори и да имах възможност да върна времето назад, нямаше да го избегна. Щях
да мина през всички сблъсъци с Хардин, да преживея всички загуби на приятели.
Бих минал през това заради теб. Предполагам, че такъв ми е късметът: никога не
срещам момиче, което вече не е влюбено в другиго.
Както винаги, думите му ме докосват. Винаги е бил толкова открит и това е едно
от качествата, които обожавам в него.
– Довиждане, Теса.
Думите му ме трогват повече, отколкото би ме разчувствало едно обикновено
сбогуване с обикновен познат, но не искам да казвам нищо повече. Каквото и да
изрека, ще го подведа. Отново.
– Довиждане, Зед – усмихвам се едва и той прави крачка към мен. За секунда
изпадам в паника, защото си мисля, че ще ме целуне, но той не го прави. Обвива
ръце около тялото ми в силна, но много кратка прегръдка. Целува ме по челото.
После прави крачка назад и се хваща за дръжката на вратата… сякаш е бастун,
без който не може да върви.
– Пази се – казва и отваря вратата.
– Ще се пазя. В Сиатъл не е чак толкова страшно – отвръщам и се усмихвам.
Изведнъж се чувствам по-спокойна. Сякаш най-сетне съм му предоставила
онова окончателно приключване, което му е нужно, за да продължи живота си.
Лицето му помръква и той излиза от стаята. Докато затваря вратата, казва сякаш
на себе си:
– Не говорех за Сиатъл.
 Глава деветнадесет
ТЕСА
В мига, в който вратата се хлопва след него, затварям очи и облягам глава на
стола. Не знам какво изпитвам. Всичките ми емоции са се оплели в кълбо. От
една страна съм щастлива, че сложих край на това клатушкане напред-назад със
Зед. Но от друга страна изпитвам чувството за загуба на нещо много важно. Зед е
единственият от всички приятели на Хардин, който винаги ми е помагал и е бил
на моя страна. Странно е да си помисля, че никога няма да го видя. Сълзите
горят очите ми. Не ги желая, но те нахално се спускат по бузите ми. Опитвам се
да се овладея. Не бива да плача за такова нещо. Трябва да съм щастлива, че най-
сетне затворих тази книга, че я прибрах и че ще я оставя да хваща прах в някой
ъгъл, без никой никога да я отвори. Не, не казвам, че искам да бъда с него. Не
казвам, че го обичам, не казвам, че някога бих го избрала пред Хардин. Просто
наистина ме е грижа за него и ми се иска всичко да се бе развило по различен
начин. Ще ми се да бях запазила връзката ни напълно платонична. Ако не го бях
подвела така, сега нямаше да се налага да горя окончателно всички мостове към
него.
Не знам защо дойде, но се радвам, че си тръгна, преди да ме е объркал повече
или да е казал по-обидни неща за Хардин. Телефонът на бюрото ми пак звъни.
– Ало – звуча жалка.
– Тръгна ли си? – пита Хардин.
– Да.
– Плачеш ли?
– Просто…
– Какво?
– Просто се радвам, че това приключи – бърша очите си. Той въздъхва и отново
ме изумява:
– И аз.
Сълзите ми изсъхват, но звуча ужасно.
– Благодаря ти… че прояви разбиране.
С това се разминах много лесно. Изобщо не очаквах подобна реакция. Не знам
дали да се радвам, или да започвам да се тревожа. Решавам да приема
облекчението и радостта и да се насладя на пос​ледните си минути в офиса.
Около три часа Кимбърли идва в стаята ми. След нея влиза момиче, което
никога не съм виждала тук.
– Теса, това е Ейми. Ще работи на моето място – казва Кимбърли и ме представя
на едно много тихо, но удивително красиво момиче. Ставам от бюрото си,
оставям ръкописа, който чета, и я поздравявам с ведра усмивка. Иска ми се да ù
вдъхна увереност.
– Здравей, Ейми. Сигурна съм, че тук много ще ти хареса.
 – Благодаря. Вече обожавам това място – отговаря развълнувано тя, а Ким се
смее.
– Е, исках само да намина да видя как си, докато се правим, че ù показвам
забележителностите в сградата.
– О, да, учиш я как да играе ролята на Кимбърли – казвам шеговито.
– Хей, да си сгодена за шефа, си има предимства – шегува се Кимбърли.
Ейми се усмихва и двете тръгват по коридора.
Последният ми работен ден тук свършва и изведнъж ми се иска да можех да
намаля скоростта, с която препуска времето, да удължа деня. Това място ще ми
липсва. А и малко се притеснявам да се прибера у дома при Хардин. Оглеждам
стаята си за последен път и очите ми остават фокусирани върху бюрото.
Спомням си какво правихме там с Хардин и стомахът ми се свива от желание и
милион други емоции. Толкова е екстремно да правиш секс, когато всеки миг
някой може да влезе. Но аз бях прекалено обсебена от Хардин, за да мисля за
каквото и да е друго… което сега се оказва основният мотив, тема номер едно в
ежедневието ми.
***
НА ПЪТ КЪМ ДОМА спирам при „Корнърс“, за да напазарувам някои неща за
вечеря, защото тръгваме рано сутринта. Вълнувам се от тази екскурзия и в
същото време се притеснявам. Надявам се Хардин да може да сдържа гнева си и
да се държи добре със семейството си тези два дни. Това ми се струва малко
вероятно и се моля поне лодката да е достатъчно голяма, за да може всеки от нас
да има ъгълче, в което да си поеме дъх. Нещо като стая за отдих?
Отварям вратата на апартамента с крак и вдигам пазарските торби от пода.
Холът е разхвърлян до безобразие. Навсякъде има бутилки от вода и кутии от
китайско по масата. Хардин и баща ми седят в двата ъгъла на дивана.
– Как мина денят ти, Теси? – пита баща ми и се обръща да ме погледне.
– Добре. Беше последният ми ден в този офис – казвам, макар че той вече знае.
Започвам да разчиствам боклуците им от масата и пода.
– Радвам се, че денят ти е минал добре – отвръща баща ми. Поглеждам към
Хардин, но той не ми обръща никакво внимание. Погледът му е закован върху
екрана на телевизора.
– Ще направя вечеря и ще вляза да си взема душ – казвам. Баща ми ме следва в
кухнята.
Докато вадя покупките от торбите, той ме гледа с интерес, а след малко казва:
– Един мой приятел може да мине да ме вземе малко по-късно. Става ли? Знам,
че утре заминавате за няколко дни.
– Няма проблем. Но и ние можем да те оставим сутринта – предлагам.
– Не, ти вече направи прекалено много за мен. Просто ми обещай, че ще се
видим, когато се върнете.
– Добре, но къде да те… намеря?
Той почесва врата си.
– Може би на „Ламар“? Обикновено съм там.
 – Добре, ще дойда.
– Ще отида да му се обадя и да му кажа, че съм готов.
Чувам как Хардин се шегува с баща ми, че се налага да помни номера наизуст,
понеже няма телефон, при което баща ми започва дълга лекция от сорта на това
как, когато бил дете, никой нямал мобилен телефон.
Такос с телешка кайма се прави много лесно и не отнема време. Иска ми се
Хардин да дойде и да говори с мен в кухнята, но може би е по-добре да изчака,
докато баща ми си тръгне.
Нареждам масата и ги викам за вечеря. Хардин влиза пръв. Почти не ме
поглежда. Баща ми идва след него.
– Чад ще дойде да ме вземе след малко. Много ви благодаря, че ми позволихте
да остана. Беше много щедро от ваша страна – казва баща ми и гледа ту мен, ту
Хардин. – Благодаря ти, Теси. Моята водородна бомба – добавя, при което Хардин
върти очи към баща ми. Май това е някаква тяхна си шега, която не разбирам.
– Няма никакъв проблем, наистина – казвам.
– Толкова се радвам, че пак се намерихме.
След което започва да яде с нечовешки апетит.
– И аз…
Все още не мога да обработя информацията, нито да свикна с мисълта, че този
мъж е баща ми. Мъжът, когото не съм виждала от девет години, мъжът, към
когото изпитвам толкова много и различни чувства, седи на кухненската ми маса
и вечеря с мен и с приятеля ми.
Поглеждам към Хардин и очаквам някакъв груб коментар от негова страна, но
той тихо седи и се храни. Това мълчание ме побърква. Иска ми се да каже нещо…
каквото и да е. Понякога мълчанието е много по-тежко от крясъците.
 Глава двадесет
ХАРДИН
След вечеря Теса си взима последно довиждане с баща си. Държи се някак
сковано, като че не знае какво да прави. После влиза в банята. Мислех да вляза с
нея, но приятелят на Ричард се бави около половин век.
– Днес ли ще идва да те вземе тоя задник? Или другия век?
Ричард кима около двадесет пъти, но после поглежда през прозореца с леко
притеснено изражение.
– Да, да, каза, че ще дойде скоро. Може да се е загубил или нещо такова.
– Да, разбира се.
– Май ще ти липсвам.
– Не бих се изразил чак толкова силно.
– Е, може пък да си намеря работа и всички да се видим в Сиатъл.
– Няма да заминем за Сиатъл. Никой от нас не заминава.
Той ме поглежда замислено, добива някак мъдро изражение.
– Да, разбира се – повтаря моята реплика отпреди секунди.
На вратата се чука и този разговор, слава богу, приключва. Ричард отива да
отвори, а аз ставам от дивана. Просто да му помогна, ако му трябва леко
подбутване да излезе.
– Благодаря, че дойде, човече – казва бащата на Теса на приятеля си, който
остава до вратата, но подава глава и поглежда вътре. Мъжът е висок, има дълга
коса, събрана в мазна, тънка конска опашка. Бузите му са хлътнали. Дрехите му
са изпокъсани, целите на дупки. Ръцете му са само кожа и кости. Под ноктите
има черно.
Какво, по дяволите?
– Това апартаментът на дъщеря ти ли е? – Гласът му е гробовен, но пита с
някакво благоговение или нещо такова.
Този човек не е пияница.
– Да. Хубав е, нали? Много се гордея с нея – усмихва се Ричард. Мъжът го
потупва по рамото и кима в съгласие.
– А онзи кой е? – пита мъжът плъх. Ричард се обръща и двамата ме гледат.
– О, това е Хардин, приятелят на Теси – усмихва се Ричард.
– Супер. Аз съм Чад – казва онзи с такъв тон, сякаш е някаква местна
знаменитост и съм длъжен да го познавам.
Ако не е пияница… още по-зле. Много по-зле.
– Добре – отвръщам и наблюдавам как очите му се плъзгат из хола. Радвам се,
че Теса е в банята и не се налага да се вижда с този плъх.
Когато чувам вратата на банята да се отваря, веднага сам се псувам, задето
много рано избързах да се радвам. Чад вдига ръката си и започва да си я чеше.
Изпитвам импулс да скокна да измия пода и да дезинфекцирам всички
повърхности. Вероятно ставам като Теса.
– Хардин – чувам гласа ù от коридора.
– Време е да тръгвате – казвам на двойката отрепки с възможно най-
заканителния си тон.
– Искам да се запозная с нея – настоява торбата с кокали. Очите ми присветват
мрачно и трябва да се концентрирам много силно, за да запазя самообладание и
да не го метна през прозореца.
– Не, не искаш – отвръщам.
Ричард ме поглежда.
– Добре… добре… тръгваме – казва и подбутва приятеля си навън. – Ще се
видим, Хардин. Благодаря отново за всичко. И стой настрани от затвора! – С
усмивка и с този последен камък, хвърлен в моята градина, излиза през вратата.
– Хардин – вика отново Теса и идва в хола.
– Тъкмо си тръгнаха.
– Какво има?
– Какво има ли? Нека видим… Хм… Зед идва в офиса ти. Пияният ти баща току-
що доведе някакъв съмнителен психар в апартамента. Сигурна ли си, че баща ти
употребява само алкохол?
– Моля? – Деколтето на тениската й… на моята тениска се плъзва надолу и
открива голото ù рамо. Тя я придърпва нагоре и сяда на дивана.
– Какво искаш да кажеш, като ме питаш дали е само на алкохол?
Гледам я и изведнъж решавам да не посявам в главата ù семето на съмнението.
Какво ти съмнение? Сигурен съм, че баща ù не е само алкохолик, а и наркоман.
Не изглежда чак толкова зле като онзи, който дойде да го вземе, но пак имам
усещането, че съм прав. Въпреки това казвам:
– Не знам. Няма значение. Просто си мислех на глас.
– Добре – отговаря тихо тя.
Познавам я достатъчно добре и съм наясно, че не ù е минала през главата
мисълта, че баща ù може да е наркоман, така че от едно изречение едва ли ще се
досети какви са подозренията ми.
– Сърдиш ли ми се? – гласът ù е мек, прекалено срамежлив. Знам, че очаква да
гръмна и да се разкрещя всеки момент. Именно затова избягвах разговора с нея
по-рано.
– Не – отговарям.
– Сигурен ли си? – пита и ме поглежда с тези свои открити, красиви очи,
молейки ме да кажа нещо. И точно това я спасява.
– Не, не съм сигурен. Не знам. Наистина съм бесен, но не искам да се карам с
теб заради това. Не и сега. Опитвам се да се променя. Разбираш, нали? Да не
подскачам при всяка възникнала ситуация – въздъхвам и търкам врата си. –
Макар че това не е просто „ситуация“, а голям проблем. Казах ти един милион
пъти да не се виждаш със Зед, но ти продължаваш. – Поглеждам я студено. Не
желая да го правя, но искам да видя как ще реагира на погледа ми в комбинация
с въпроса, който задавам: – Как би се чувствала ти, ако аз ти причиня такова
нещо?
Тя буквално се сгромолясва и се свива.
– Бих се чувствала ужасно. И знам, че е грешка, че се видях с него – казва и
този път не се опитва да се защити. Е, трябва да призная, че не очаквах това.
Очаквах да ми крещи, да размахва ръце и да защитава оная лайняна глава Зед.
Както прави всеки път.
– Да, точно така, сгреши, но щом ми казваш, че е приключило, аз ти вярвам, че
е приключило. Направих всичко по силите си да го държа настрани от теб, но той
винаги се връща. Следователно... само ти можеше да го спреш.
– Всичко е приключило, кълна се. Никога повече няма да го видя.
Тя ме поглежда и целият настръхвам, като си представя как плачеше, когато се
сбогуваше с него.
– Няма да ходим на това парти в събота – казвам и лицето ù буквално се свлича.
– Защо не.
– Защото не мисля, че идеята е добра. Всъщност съм сигурен, че не е добра.
– Искам да ида – казва и стиска устни.
– Няма да ходим – настоявам пак.
Тя изправя гръбнака си и пак натиска ли, натиска:
– Ако искам да отида, ще отида.
Мамка му. Колко е твърдоглава, не е истина!
– Може ли да го обсъдим по-късно? Имаме доста работа, ако ще ходим на
шибаната, ляйняна екскурзия с лодка.
– Не можа ли да пъхнеш още някоя вулгарна дума в това изречение? – подхилва
се закачливо, а аз се усмихвам, защото си представям как съм я сложил на
коляното си и я пляскам по дупето така силно, че кожата ù да порозовее… Да я
накажа за непослушанието.
– Хардин?
Прекъсва перверзните ми фантазии и се налага да ги избутам от съзнанието
си… Засега. Ако ù кажа какво съм си мислил цял ден, ще скрие лице в ръцете си.
 Глава двадесет и едно
ТЕСА
Разтърсвам рамото му, този път по-силно.
– Хардин, ще закъснеем. Ставай!
Вече съм облечена, напълно готова. Чантите ни са в колата. Дадох му
максимално време да се наспи. По дяволите, та аз опаковах целия багаж съвсем
сама. Само защото нямаше да свърши работата като хората.
– Няма… да ходя – ръмжи той.
– Моля те, ставай – скимтя и го дърпам за ръката. Господи, така ми се иска да
може да става рано и да се събужда в добро настроение като мен. Той покрива
лицето си с възглавницата ми, но аз я грабвам и я мятам на пода.
– Не, махай се.
Решавам да подходя по друг начин и слагам ръка върху пениса му. Снощи заспа
с джинсите и едва успях да ги събуя, без да го будя. Но сега е само по боксерки и
нищо не може да го защити от нашествието ми. Пръстите ми нежно галят
индиговата кожа около ластика. Хардин не помръдва. Вкарвам ръка в боксерките
му и веднага отваря очи.
– Добро утро – казва с похотлива усмивка.
Веднага махам ръката си и нареждам:
– А сега ставай!
Той се прозява драматично, поглежда надолу и казва:
– Изглежда вече ми е станал.
После затваря очи и се прави на заспал, даже хърка като герой от анимационно
филмче. Притеснявам се, че закъсняваме, но е толкова… очарователен, толкова
закачлив. Надявам се да остане такъв до края на седмицата. Но истината е, че се
надявам да остане такъв поне до края на деня.
Пак пъхам ръка в боксерките му и очите му се отварят. Гледа ме като бездомно
кученце.
– Ахаааа! Можело значи!
– Не си честна! – скимти, но в крайна сметка става и обува джинсите, които
носи вчера цял ден.
Отива до дрешника и вади черна тениска, поглежда ме, оставя я и вади бяла.
После прокарва пръсти през косата си, изправя я нагоре и пак я прибира назад.
– Има ли време да си измия зъбите? – пита саркастично. Гласът му е все още
дрезгав и натежал от съня.
– Да. Побързай. Измий си зъбите и да тръгваме.
Минавам набързо през апартамента, оглеждам навсякъде, оправям леглото и
проверявам дали всичко е наред.
След няколко минути най-сетне тръгваме.
 КЕН, КАРЕН И ЛАНДЪН вече ни чакат пред къщата. Свалям прозореца на
колата.
– Съжалявам, че закъсняхме – казвам, когато спираме до тях.
– Няма проблем. Мислехме да ви предложим да пътуваме с една кола, понеже
пътят е доста дълъг – изрича Карен с усмивка.
– Не, по дяволите, не – прошепва Хардин до мен.
– Хайде – подканва ме тя и показва черния джип, който заема половината
улица. – Кен ми го купи за рождения ден. Досега не сме го карали.
– Всичко ще е наред – казвам му тихо.
– Теса…
– Не, по дяволите, не – възразява Хардин малко по-високо.
– Хардин, моля те, не усложнявай нещата – умолявам го и съблазнително
пърхам с мигли, надявайки се така да го убедя. Той ме поглежда и след дълго
мълчание очите му омекват.
– Добре. Мамка му! Имаш късмет, че те обичам.
Стискам ръката му и му благодаря, след което се обръщам към Карен:
– Няма проблем – казвам с усмивка и изключвам двигателя на моята кола.
Хардин слага чантите ни в багажника на джипа и не спира да се муси.
– Очертава се голяма забава – смее се Ландън, когато се качвам в джипа.
Хардин сяда до мен на задната седалка и не пропуска да направи коментар, че
не иска да седи до Ландън. Когато Кен завива по улицата, Карен пуска радиото и
започва тихичко да си пее.
– Това е най-скапаното и най-нечуваното риалити комедийно шоу – заявява
Хардин, слага ръка върху моята и после придърпва и двете ми ръце в скута си.
 Глава двадесет и две
ТЕСА
– Уисконсин! – възкликва Карен прекалено високо, пляска с ръце и сочи
камиона, който подминаваме. Не мога да не се засмея на ужасеното изражение
на Хардин.
– О, мили боже! – пъшка тежко и отпуска глава назад.
– Ще спреш ли най-сетне? Тя поне умее да се забавлява – карам му се веднага.
– Тексас! – вика Ландън.
– Моля те, отвори вратата, ще сляза в движение – добавя Хардин.
– Много драматично – шегувам се и го поглеждам. – Карен играе на „Познай от
кой щат е табелката на колата“? Мисля, че можеш да се включиш. Ти и
приятелите ти имате опит в тъпи игри като „Истината или се осмеляваш“.
Преди Хардин да ми отвърне нещо жлъчно, Карен възкликва:
– Толкова сме щастливи, че най-после ще може да видите лодката и вилата.
– Вила? – питам с недоверие и я поглеждам.
– Да, имаме малка вила край брега. Мисля, че ще ти хареса, Теса.
Толкова се радвам, че няма да се наложи да спя на лодката. Не знам защо бях
решила, че ще спим там.
– Надявам се да остане слънчево. Времето е хубаво за февруари. Дори е по-
топло и от лятото. Може би лятото ще дойдем пак? – пита Кен и ни поглежда в
огледалото за обратно виждане.
– Да – отговаряме аз и Ландън в един глас. Хардин върти очи. Очевидно по
време на оставащия път ще се придържа към взетото решение да се цупи като
петгодишно дете.
– Всичко ли е готово за Сиатъл, Теса? – пита Кен. – Вчера говорих с Крисчън и
той те очаква с нетърпение.
Усещам погледа на Хардин върху себе си, но няма да му позволя да ме спре.
– Планирала съм да започна да опаковам, когато се върнем, но вече съм се
записала за лекциите в колежа там – казвам.
– Онзи колеж е нищо в сравнение с моя – шегува се Кен. – Не, истината е, че е
много добър колеж. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.
Усмихвам се. Наистина съм щастлива, че поне той е на моя страна.
– Благодаря, ако имам нужда от нещо, ще се обадя.
– Сега се сещам, че следващата седмица при нас идва нов професор от
Сиатълския колеж. Ще замества един от нашите професори по религия.
– Кого? – пита Ландън и ме поглежда въпросително.
– Сото, младия професор – отговаря Кен и поглежда в огледалото. – Май той ви
преподава сега, нали?
– Да – отговаря Ландън.
– Не помня къде каза, че заминава, но ще преподава в друг колеж – обяснява
Кен.
– Слава богу – казва Ландън под носа си, но аз го чувам и му се усмихвам. И
двамата не одобряваме стила на Сото, най-вече липсата му на правилен
академичен подход, макар че ми харесваше онази част с писането на дневника.
– Намерихте ли вече апартамент? – пита Карен. Гласът ù е мек и внимателен.
– Намерих апартамент, но тази жена сякаш изчезна от лицето на земята. Беше
на перфектно място, съвсем близо до офиса, и на разумна цена.
Хардин застива до мен и ми се иска да им призная, че той няма да идва в
Сиатъл, че е разбрал едва преди ден, но се надявам да използвам тази почивка,
за да го убедя да дойде, така че си мълча.
– Теса, имам доста приятели в Сиатъл. Мога да ви намеря жилище преди
понеделник. Ако искаш, разбира се – предлага Кен.
– Не – казва бързо Хардин.
Поглеждам го остро.
– Всъщност, аз бих била много благодарна – отвръщам и поглеждам Кен в
огледалото за обратно виждане. – Иначе трябва да похарча цяло състояние по
хотели, докато намеря подходящо място.
Хардин маха с ръка и казва на баща си:
– Няма нужда. Сигурен съм, че Сандра ще ù се обади.
Странно.
– Откъде знаеш името ù? – поглеждам го изненадана.
– Моля? О, защото не си го споменала поне сто пъти, нали? – отговаря Хардин и
премигва няколко пъти, разперва пръсти върху бедрото ми и ме стиска лекичко.
– Е, ако имате нужда, просто ми кажете – предлага пак Кен.

– ОЩЕ ДВАДЕСЕТИНА МИНУТИ – отбелязва Карен и ни поглежда

развълнувано. – Какво ще кажете да играем на „Забелязвам с малкото си око?“
Устните на Ландън се извиват в усмивка.
– Да, Хардин? Какво ще кажеш да поиграем.
Хардин се обляга върху мен и отвръща:
– Благодаря, но мисля да не се възползвам от офертата. Искам да кажа, че
звучи ужасно вълнуващо, но съм сигурен, че Теса и Ландън могат да играят и за
мен.
Въпреки че Хардин се подиграва на играта, компанията е толкова топла и
приятна, че ме кара да се усмихвам. Спомням си онези времена, когато Хардин
си позволяваше да ме държи за ръката само под масата, но сега не се притеснява
да ме прегърне пред семейството си.
– Добре, аз съм първа – казва Карен. – Забелязвам с малкото си око… нещо…
синьо.
Хардин се смее в ухото ми, казва: „Ризата на Кен“, после заравя нос в косата
ми.
– Екранът за навигация – обажда се Ландън.
– Не.
 – Ризата на Кен? – питам.
– Да. Твой ред е, Теса.
Хардин ме пощипва леко, но аз гледам огромната усмивка на Карен. Наистина
се забавлява много с тези глупави игри, но е прекалено сладка, за да ù откажа да
играем.
– Добре. Забелязвам с малкото си око нещо черно – казвам и поглеждам към
Хардин.
– Душата на Хардин – крещи веднага Ландън и аз се смея. Хардин отваря едно
око и вади среден пръст на брат си.
– Прав си – възкликвам и избухвам в смях.
– В такъв случай млъкнете и оставете черната ми душа да си поспи – казва
Хардин със затворени очи.
Не му обръщаме внимание и продължаваме да играем, докато дишането му се
успокоява и той започва да хърка леко във врата ми. След малко главата му е в
скута ми, а ръката му е около кръста ми. Ландън решава да се възползва от
тишината и се готви да дремне. Дори Карен се отпуска и заспива.
Радвам се на тишината в колата. Гледам през прозореца и попивам с очи
красивата гледка.
– Още само няколко мили – казва Кен, сякаш говори на колата.
Кимам и прокарвам пръсти през косата на Хардин. Клепачите му леко
помръдват, но не се буди. Галя с пръсти гърба му и гледам как спокойно спи, като
дете, обгърнал тялото ми.
След малко завиваме по малка уличка. Покрай пътя има големи борови дървета.
После завиваме по друга и вече виждам брега. Толкова е неочаквано, толкова е
красиво. Блестящата вода на океана е в божествен контраст с крайбрежието.
Тревата е кафеникава, мъртва. Не мога дори да си представя колко е красиво тук
през лятото.
– Пристигнахме – заявява Кен и завива по дълга алея, която води до голяма вила
от дърво.
Очевидно представата на семейство Скот за „малко бунгало“ се различава от
моята. Това е къща на два етажа от черешово дърво и с голяма веранда, която
опасва целия първи етаж.
– Хардин, събуди се – казвам и прокарвам пръст по линията на челюстта му. Той
веднага отваря очи, мига объркано и не осъзнава къде е. После сяда и разтърква
очи с кокалчетата на пръстите си.
– Слънце, пристигнахме – казва Кен на съпругата си. Тя бавно повдига глава.
След нея се разбужда и Ландън. Все още полузаспал, Хардин пренася чантите ни
в стаята, която Карен ни показва. Явно това е нашата спалня. Аз тръгвам след
Карен към кухнята, Ландън понася чантата си към неговата стая. Таванът в
кухнята е като този във всекидневната: напомня на катедрала, само че е по-
малък. Минава минутка, докато разбера какво ми се струва странно в тази кухня.
Скоро проумявам, че това е една малка, елегантна версия на кухнята в къщата
им.
 – Това място е наистина разкошно – казвам на Карен. – Благодаря ти, че ни
покани.
– Благодаря, мила. Хубаво е да не сме сами тук – отвръща тя и отваря
хладилника. – Толкова сме щастливи, че се съгласихте да дойдете. Никога, дори и
в най-смелите си мечти, не съм допускала, че Хардин ще приеме да дойде на
екскурзия с нас. Знам, че е само за няколко дни, но за Кен означава толкова
много – прошепва тя, така че само аз да я чуя.
– И аз се радвам, че дойде. Мисля, че ще му хареса – казвам и се надявам, че
когато думите излязат от устата ми, веднага ще се превърнат в истина. Карен се
обръща и хваща ръката ми.
– Толкова ще ми липсваш, когато заминеш за Сиатъл. Не прекарах много време
с Хардин, но и той ще ми липсва.
– Ще бъда съвсем наблизо. Само на два часа път с колата – уверявам я. Опитвам
се да убедя и себе си. Карен и Кен ще ми липсват, а в момента дори не мога да си
позволя да мисля за съвсем скорошното заминаване на Ландън. Макар че тръгвам
за Сиатъл, преди той да замине за Ню Йорк, дотогава поне ще сме в един и същи
щат. А Ню Йорк е толкова далеч.
– Надявам се да наминаваш. Когато и Ландън замине, съвсем ще оклюмам. От
двадесет години съм майка… – Очите ù се пълнят със сълзи. – Съжалявам.
Просто… толкова се гордея с него! – Попива сълзите си с длани и се оглежда из
кухнята, сякаш търси с какво да се захване само и само да не мисли за
предстоящите събития. – Може да се разходите до магазина, докато Кен приготвя
лодката.
– Да, разбира се, ще отидем – казвам точно когато тримата мъже влизат в
кухнята.
Хардин застава зад мен.
– Оставих чантите на леглото. Мисля, че ще искаш сама да ги разопаковаш,
защото аз няма да го направя по правилния начин.
– Благодаря – казвам, изпълнена с облекчение, че дори не се е опитал, защото
знам какъв би бил резултатът. Полудявам, когато започне да блъска всичко из
шкафовете без никаква система. – Обещах на Карен да отидем до магазина,
докато баща ти приготви лодката.
– Добре – отвръща Хардин безразлично.
– И ти идваш с нас – казвам на Ландън.
– Ландън знае къде е магазинът. Не е далеч. Малко по-надолу по пътя. Може да
отидете пеша или с колата, както искате. Ключовете са закачени до вратата.
Времето днес е хубаво и слънцето грее. Изглежда необичайно топ​ло за зима. На
небето не се вижда и облаче. С всяко подухване на вятъра долавям уханието на
соленото море и чувам как вълните се разбиват в брега. Решаваме да вървим
пеша до малкия магазин. Дори по къс ръкав не ми е студено.
– Тук е толкова хубаво. Сякаш сме в някакъв различен свят, съвсем сами –
казвам на двамата.
– Защо „сякаш“? Ние сме съвсем сами. Никой не идва тук през февруари –
отбелязва Хардин.
– Е, на мен ми харесва – възразявам, без да обръщам внимание на
отвратителното му отношение.
Ландън поглежда към Хардин, който подритва камъчетата по чакълестата
улица, и казва:
– Дакота има прослушване тази седмица за една малка продукция.
– Наистина ли? О, това е чудесно!
Радвам се за Дакота.
– Много се вълнува, наистина се надявам да ù дадат ролята.
– Тя не започна ли в балетното училище едва тази седмица? Защо да дадат
ролята на аматьор? – пита спокойно и наистина учудено Хардин.
– Хардин…
– Биха ù дали ролята, независимо дали е аматьор, или не, защото е много добра,
защото танцува балет, откакто е проходила – казва остро Ландън.
Хардин вдига ръце пред гърдите си и се смее:
– Не се пали чак толкова. Само попитах.
– Е, няма защо да питаш и да се чудиш. Тя е талантлива и ще ù дадат ролята.
– Добре… какво толкова казах, по дяволите – Хардин върти очи.
– Много мило, че е подкрепяш – обръщам се към Ландън с усмивка и се опитвам
да стопя напрежението между двамата.
– Винаги бих я подкрепил, независимо с какво е решила да се заеме. Нали
затова се местя в Ню Йорк – казва Ландън и поглежда многозначително към
Хардин. Челюстта на Хардин изпуква.
– Значи това ще е през цялото време? Двамата, обединени в съюз срещу мен?
Няма да участвам в заговорите ви. И бездруго не исках да идвам – казва ядно
Хардин.
Тримата спираме на място, Ландън и аз поглеждаме към Хардин. Точно мисля
как да го успокоя, когато Ландън казва:
– Тогава не трябваше да идваш. Щяхме да прекараме много по-добре без теб,
без киселото ти настроение и гадното ти отношение.
Очите ми се разширяват от изумление, когато чувам грубите думи, излезли от
устата на Ландън. Искам да защитя Хардин, но не казвам нищо. Освен това
Ландън е прав… Не мисля, че Хардин трябва да си поставя за цел да развали
почивката на всички с грозното си отношение. И то без някой да му е дал
основателна причина.
– Моля? Аз ли имам кофти отношение? Ти се заяде, защото казах, че
приятелката ти е още аматьор.
– Не, ти започна да се държиш като идиот още в колата – казва Ландън.
– Да, защото майка ти не спря да припява на всяка песен по радиото и да крещи
имена на щати, докато аз се опитвах да се насладя на гледката. – Хардин прави
крачка към Ландън и аз веднага заставам между тях. Ландън диша дълбоко и
гледа заканително, предизвикателно.
– Майка ми полага усилия всеки да се чувства добре и всички да се забавляват
поне малко на тази екскурзия.
– Е, можеше да си спести усилията…
– Престанете и двамата. Не може да се карате така през цялото време. Никой
не би желал да търпи такова нещо. Затова прекратете – умолявам ги. Не искам да
се налага да избирам между най-добрия си приятел и Хардин, защото не бих
могла да заема ничия страна.
Те се гледат напрегнато още няколко секунди. Почти ми става смешно, докато
ги наблюдавам как се държат точно като братя, независимо че и двамата полагат
големи усилия да се отнасят един с друг като най-далечни познати.
– Добре – казва Ландън и въздъхва.
– Добре – негодува Хардин.
През останалата част от пътя никой не обелва и дума. Хардин продължава да си
рита камъчета, а Ландън си тананика. Като затишие пред буря. Или след буря.
Или между две бури. Май последното е най-вярно.

– КАКВО ЩЕ ОБЛИЧАШ ЗА ЛОДКАТА? – питам Ландън на път за къщата.

– Вероятно къси гащи. Сега е топло. Но ще взема и суитшърт за всеки случай.
Иска ми се да беше малко по-топло, за да си облека бански. Не че имам, но
идеята да отида да си купя бански, придружена от Хардин, почти ме разсмива.
Мога да си представя какви перверзни коментари ще направи и как вероятно ще
влезе с мен в пробната. Не бих го спряла. Трябва да престана да мисля за такива
неща. Когато Ландън говори за времето, би следвало поне да изглежда, че
слушам.
– Лодката е страхотна. Много е голяма – казва той.
Колкото повече приближава времето да се качим на лодката, толкова по-нервна
и неспокойна се чувствам. С Ландън влизаме в кухнята и разопаковаме пазара, а
Хардин се пъха в банята, без да каже и дума. Ландън поглежда през рамо, за да
се увери, че Хардин не е наблизо, и изрича много тихо:
– Доста се изнервя, когато стане дума за Сиатъл. Не се е съгласил да дойде,
нали?
Оглеждам се и казвам още по-тихо, защото не искам никой да чуе:
– Не… не точно – отвръщам и забивам зъби в устната си, за да прикрия
неудобната истина.
– Не разбирам. Какво му е на Сиатъл? Да не би да има някаква… история там?
Да е имал някакви проблеми?
– Не… доколкото знам – казвам, но после се сещам за писмото на Хардин. Не,
не помня да има нещо конкретно за Сиатъл. Не пишеше. Не знам да е правил
някакви незаконни неща там. Възможно ли е да е скрил истината? Както аз крия
от Ландън, че не казах на Хардин до последния момент и че той научи едва
преди два дни. Но не споменавам за това, разбира се.
Все пак се надявам Хардин да не крие нещо друго от мен, защото не съм готова
за още изненади.
– Е, трябва да има някаква причина, защото не мога да си представя да те
остави да заминеш. Та той не може да отиде до тоалетната без теб, какво остава
да те пусне сама там. Мисля, че би направил всичко, за да е близо до теб.
Буквално всичко – казва натъртено Ландън.
– И аз така смятах – въздъхвам. Наистина не мога да разбера защо е толкова
упорит и защо не иска да дойде. – Но понякога ходи сам в тоалетната. Не се
случва много често, но го прави.
Ландън се смее.
– Едва ли е така просто, както си мислиш. Вероятно ти е сложил камера на
тениската, за да е в течение къде си и какво правиш.
– Не, не си падам по камери. Предпочитам устройства за проследяване – гласът
на Хардин ме кара да подскоча от изненада. Обръщам се и го виждам, че се е
облегнал на вратата на кухнята.
– Благодаря, че дойде навреме и че ми помогна да докажа тезата си – отбелязва
Ландън.
Хардин се смее и клати глава. Слава богу, май е в по-добро нас​троение.
– Къде е лодката? Писна ми да седя и да слушам какво си говорите зад гърба ми.
– Не сме говорили зад гърба ти, само се шегувахме – казвам и отивам до него да
го прегърна.
– Няма проблем. Аз правя същото, когато не си наоколо – отвръща уж на шега,
но не мога да не забележа обидата в тона му.
 Глава двадесет и три
ТЕСА
– Доковете са малко нестабилни, но няма страшно. Трябва да намеря човек да
пренареди гредите – казва Кен, докато вървим след него към лодката. Гледката е
фантастична. Вълните се разбиват в скалистия бряг. Инстинктивно заставам зад
Хардин.
– Какво има? – пита тихо той.
– Нищо. Малко ми е притеснено.
Той се обръща с лице към мен и пъха ръцете си в задните джобове на джинсите
ми.
– Това е само вода, бебо, всичко ще е наред – усмихва се, но не мога да преценя
дали ми се подиграва, или е откровен. Едва когато устните му докосват бузата
ми, съмнението изчезва.
– Забравих, че мразиш вода – казва и ме придърпва към себе си.
– Обичам вода… в басейни.
– И потоци – добавя и очите му блестят весело.
– Само един-единствен поток – казвам и се усмихвам при спомена.
И онзи ден не исках да влизам, но Хардин успя да ме подкупи. Обеща да
отговори на един мой въпрос, ако се съглася да вляза с него във водата. Тези дни
ми се струват толкова далечни... сякаш са минали векове, но темата за
потайността, криениците и лъжите продължава да е актуална и в сегашната ни
реалност.
Хардин хваща ръката ми и аз го следвам към една яхта, смущаваща ме с
размерите си, която ни чака на края на дока. Не разбирам от лодки, но тази ми
се струва гигантска. Всъщност е рибарска лодка, но е по-голяма от всяка друга
рибарска лодка, която съм виждала през живота си.
– Колко е голямо! – прошепвам.
– Тихо, не говори за пениса ми пред членовете на семейството – шегува се
Хардин.
Обичам това му полувесело, полуначумерено настроение. Усмивката му е така
заразителна. Докът пука под краката ми, аз здраво стискам ръката на Хардин и
вече изпадам в паника.
– Внимавайте по стълбата – казва високо Кен и започва да се катери по една
стълба, която свързва лодката и дока. Ръцете на Хардин са на гърба ми, придържа
ме, докато се качвам по стълбата. Опитвам се да си представя, че е досущ като
онези малки стълби на пързалките на детските площадки, а не огромна стълба,
която свързва сушата с някаква нечувано голяма лодка. Окуражителните думи на
Хардин зад гърба ми са единственото, което ми помага да се кача, без да падна
във водата. Или по-скоро – без да побягна назад и да се скрия във вилата. Под
някое легло.
 Кен помага на всеки от нас да се качи на палубата. Сега вече виждам колко е
красива лодката. Бяло дърво и карамелена кожа. Местата са много, могат да
седнат и още хора. Пространството е широко. Когато Кен се опитва да подаде
ръка на Хардин, синът му отказва. Качва се на палубата и заявява с най-
обикновен тон:
– Добре е човек да види, че лодката ти е по-хубава от къщата на мама.
Гордата усмивка на Кен повяхва.
– Хардин – прошепвам и го дърпам за ръката.
– Добре, извинявам се – казва с недоволство. Кен въздъхва, но изглежда, че
приема извинението на сина си.
– Добре ли си? – пита Хардин и се обляга на мен.
– Да. Само те моля да се държиш добре. И бездруго вече ми се гади.
– Ще се държа добре. Вече се извиних – казва и сяда на един от шезлонгите, а
аз отивам при него. Ландън започва да вади напитките и храната от кошницата.
Карен е сложила предимно сода и за всекиго от нас е опаковала торба с храна.
Оглеждам лодката още веднъж и после плъзгам очи по безкрая от вода. Красиво
е. Слънцето танцува по повърхността на океана.
– Обичам те – казва нежно Хардин в ухото ми.
Моторът на лодката се съживява и започва да мърка, а аз веднага се залепвам
за Хардин.
– Обичам те – отвръщам и гледам към водата.
– Ако успеем да стигнем малко по-навътре, може да извадим късмет да видим
делфини, дори кит – казва високо Кен.
– Кит може да обърне лодката за нула време – отбелязва Хардин. Едва успявам
да преглътна от ужас. – Мамка му, съжалявам – бърза да се извини.
Колкото повече се отдалечаваме от брега, толкова по-спокойна се чувствам.
Странно, защото очаквах да бъде точно обратното. Но е толкова спокойно, когато
си далеч от сушата.
– Често ли виждате делфини? – питам Карен, която отпива от содата си.
– Не – усмихва се. – Само веднъж. Дано успеем да видим днес.
– Толкова е топло, не е за вярване. Все едно е юни – казва Ландън и съблича
тениската си.
– Мислиш да поработиш върху тена си ли? – питам и оглеждам бялата му кожа.
– Или върху бледата си кожа и вампирския си вид? – добавя Хардин.
Ландън върти очи, но пренебрегва думите му.
– Да, макар че в града едва ли ще ми е нужен тен.
– Ако водата не беше леденостудена, бих поплувала край брега – обажда се
Карен.
– Може би през лятото – напомням ù и тя кима с глава, очевидно щастлива от
перспективата.
– Добре поне, че имаме джакузи в бунгалото – обажда се Кен.
Поглеждам към Хардин. Хубаво ми е и искам и на него да му е добре, но той не
казва нищо. Само гледа безмълвно напред в далечината.
 – Погледнете! Там! – сочи Кен зад нас. С Хардин се обръщаме като по команда.
В началото не разбирам какво ни сочи Кон, но след секунди забелязвам група
делфини. Подскачат и извиват телата си над водата. Не са много близко до
лодката, но все пак можем спокойно да наблюдаваме грациозните им
синхронизирани движения над вълните.
– Извадихме късмет – смее се Карен. Вятърът блъска косата в лицето ми и пречи
на гледката ми. Хардин веднага я прибира зад ушите ми. Точно тези малки неща,
които прави, без да влага умисъл, някак от душа, когато иска да ме докосне или
просто да ми помогне, карат сърцето ми да пърха като пеперуда.
– Това беше… прекрасно – казвам, след като делфините изчезват от очите ни.
– Да, всъщност си права – съгласява се той и сякаш се изненадва от себе си.

СЛЕД ДВА ЧАСА разговори за лодки, за красивите лета на това място, за

всички възможности за спорт и след едно странно споменаване на думата
„Сиатъл“, при която Хардин застива, Кен ни закарва обратно на брега.
– Не беше чак толкова зле, нали? – казваме Хардин и аз едновременно.
– Май не беше никак зле – смее се той и ми помага да сляза на дока.
Слънцето е оставило червени следи по бузите и носа му, косата му е рошава.
Толкова е красив, че чак ме боли да го гледам.
Тръгваме през задния двор към вилата, а аз си мисля само за едно: как не ми се
иска да позволя на този миг на щастие и спокойствие да отлети. Не искам да го
оставям в морето.
Когато влизаме в къщата, Карен казва, че ще приготви обяд, и изчезва в
кухнята. Останалите стоим в мълчание и май за първи път всички са щастливи.
Най-накрая Хардин пита баща си:
– Какво може да се прави на това място?
– Има хубав ресторант в града. Мислехме утре да ви заведем на вечеря. Има
старо кино, библиотека…
– Колко много и колко безумно скучни неща – думите на Хардин са груби, но
тонът му е шеговит.
– Мястото е много хубаво, наистина. Просто трябва да го опознаеш – казва Кен,
който никак не звучи обиден от забележката на сина си. Четиримата влизаме в
кухнята и чакаме Карен да подреди едно плато със сандвичи и плодове. Хардин,
който проявява странна и доста открита привързаност към мен, увива ръка около
ханша ми. Може би това място му се отразява добре.

СЛЕД ОБЯДА помагам на Карен да почистим кухнята и да направим лимонада,

докато Хардин и Ландън обсъждат колко ужасна е съвременната литература. Не
мога да не се засмея, когато Ландън споменава „Хари Потър“. Хардин започва
петминутна тирада относно това защо никога не е отворил и няма да отвори тази
книга, а Ландън разпалено се опитва да го убеди, че греши. След като изпиваме
лимонадата, Кен казва, че с Карен ще отидат да видят приятели, които имали
къща през няколко врати надолу по улицата. Канят ни да се присъединим към
тях. Хардин ме поглежда от другия край на стаята, но аз чакам да отговори от
името и на двама ни.
– Аз ще пропусна офертата – отсича категорично, но не откъсва очи от мен.
Ландън гледа ту мен, ту Хардин и казва, че ще отиде с тях. Тонът му е съвсем
обикновен, но се кълна, че се подсмихна леко, когато улови начина, по който ме
гледаше Хардин. После става и тръгва с майка си и Кен.
 Глава двадесет и четири
ХАРДИН
Струва ми се, че никога няма да тръгнат, но в мига, в който тримата са оттатък
вратата, веднага я придърпвам към себе си на дивана.
– Защо не искаше да отидеш с тях? – пита.
– По дяволите! Защо ми е да ходя с тях? Предпочитам да си остана тук, с теб.
Сами – казвам и прибирам косата от врата ù. Усещам как тялото ù потръпва при
лекия ми допир и галя кожата ù. – Искаш да отида и да слушам всички тези
скучни хора, които говорят за техните си скучни неща? – питам и зъбите ми леко
се впиват в челюстта ù.
– Не. – Дишането ù се е променило. Станало е по-бързо и насечено.
– Сигурна ли си? – Прокарвам нос по врата ù и леко бутам главата ù настрани.
– Не знам дали щеше да е по-забавно от това – казва, аз се смея и притискам
устни към настръхналата ù от дъха ми кожа.
– Няма никакъв шанс да е по-забавно. Нали не си забравила, че на балкона пред
стаята ни има джакузи?
– Да, но не става, защото нямам бански…
Засмуквам кожата на врата ù и си представям как ли ще изглежда по бански.
Мамка му.
– Не ти трябват бански – прошепвам.
Тя обръща глава и ме поглежда, сякаш съм луд.
– Напротив, трябват ми. Няма да влизам в никакво джакузи без дрехи.
– Защо не? На мен ми се струва гениална идея.
– Защото семейството ти е тук.
– Не знам защо винаги се извиняваш с тях… – Ръката ми се спуска между
краката ù. – Понякога имам усещането, че може и да ти харесва.
– Кое да ми харесва? – пита. Диша толкова запъхтяно, сякаш е бягала.
– Вероятността да те хванат.
– Как е възможно някой да харесва такова нещо?
– На много хора им харесва. Адреналинът да те хванат… – Притискам по-силно
ръка между краката ù и тя се опитва да ги затвори. Бори се между това, което
иска, и мисълта, че не е редно да го иска.
– Не. Това е… не, това не ми харесва – лъже. Повече от сигурен съм, че лъже.
– Мхм…
– Не ми харесва! – почти пищи. Бузите ù са порозовели, очите ù ще изскочат от
смущение.
– Тес, дори и да ти харесва, в това няма нищо лошо. Наистина – уверявам я.
– Не, не ми харесва.
Да бе, да. Още малко и ще ме убеди.
– Добре, не ти харесва – вдигам ръце и се предавам, а тя веднага скимти,
защото съм махнал ръката си. Знаех си, че няма никакъв шанс да си го признае,
но си заслужаваше да опитам.
– Ще влезеш ли с мен в джакузито? – питам и махам ръката си от нея.
– Ще се кача горе, но няма да влизам в джакузито с теб.
– Както искаш.
Усмихвам се и ставам. Знаех, че ще се качи. Знам, че ще влезе и в джакузито.
Само дето трябва да я убеждавам малко по-дълго от останалите момичета. Като
се замисля сега, никога не съм бил с момиче в джакузи. Нито с голо, нито по
бански.
Теса увива малката си ръка около кръста ми и се качваме на втория етаж в
стаята, която се води „наша“. Едва когато стигаме и когато виждам балкона към
стаята, след ужасното пътуване гледката ме успокоява. А когато очите ми
попадат на джакузито, зная, че няма начин да не я вкарам в него. И леглото не е
зле. Малко е, но не ни трябва голямо. И бездруго спим, усуквайки се един в друг.
– Тук наистина много ми харесва. Толкова е спокойно – изрича, сяда на леглото
и събува обувките си.
Отварям двойните врати към балкона и казвам:
– Не е зле. Ако баща ми, жена му и доведеният му син не бяха тук, със
сигурност щеше да е много по-хубаво.
– Нямам какво да облека за вечерята, на която ни покани баща ти.
Свивам рамене и врътвам кранчетата на джакузито.
– Тогава няма да ходим.
– Искам да отида, когато обаче опаковах багажа, не знаех, че ще излизаме на
вечеря. Ще ми се да ми бяха казали.
– Лошо планиране от тяхна страна – отбелязвам и поглеждам стрелките, сочещи
температурата, за да се уверя, че работят. – Ще отидем по джинси. Не вярвам да
очакват да сме облечени като за бал.
– Не знам… не съм сигурна.
– Е, ако не искаш да ходиш по джинси, ще намерим магазин и ще ти купим
нещо – предлагам и тя веднага се усмихва.
– Защо си в такова добро настроение? – пита ме озадачено.
Пъхам пръст във водата. Почти е готова. Това нещо се нагрява доста бързо.
– Не знам… просто съм…
– Добре, трябва ли да започвам да се притеснявам? – пита и излиза на балкона
при мен.
– Не.
О, да.
Показвам ù плетения стол до джакузито.
– Поне ще седнеш ли до мен, докато се наслаждавам на горещата вода?
Тя се смее и сяда на стола. Гледам невинните ù очи, докато внимателно
наблюдава как събличам тениската и джинсите, оставайки само по боксерки.
Иска ù се тя да ги събуе.
– Сигурна ли си, че не искаш да влезеш? – питам и повдигам единия си крак, за
да потопя пръсти в топлата вода. Мамка му, горещо е. Колко бързо загрява
водата тук! Приятно е. Облягам глава и се отпускам.
– Сигурна съм – казва и поглежда към гората около къщата.
– Никой не може да ни види. Мислиш ли, че наистина бих те помолил да влезеш
тук, ако имаше вероятност някой да те види гола? Знаеш колко съм ревнив и
колко те пазя.
– А ако се върнат? – пита тихо, все едно има кой да я чуе.
– Казаха един-два часа.
– Да, но…
– Мислех си, че си започнала да се отпускаш малко и да се учиш как да
живееш, да се наслаждаваш на такива неща.
– Уча се.
– Да бе. Седиш и се цупиш на един стол, а аз съм се излегнал в джакузито и се
наслаждавам на прекрасната гледка.
– Не се цупя – възразява и се нацупва още повече.
Засмивам се. Знам, че така ще я раздразня още повече.
– Добре – казвам и затварям очи, когато тя събира устни и ме гледа на кръв. – И
бедруго съм сам тук, мога да се погрижа за себе си.
– Нямам какво да облека.
– Дежавю. Не го ли каза преди няколко минути? – Но сега си спомням какви
мъки бяха да я убедя да влезе в онзи поток. Пак нямаше какво да облече.
– Аз…
– Просто влез в проклетата вода – казвам, без да отварям очи и без да променям
тона си. И двамата знаем, че ще влезе. Защо трябва да разиграваме този театър?
– Добре! – казва ядно, сякаш го прави само и само да ми угоди. Не разбирам
защо се преструва, че не иска. Но ако трябва да съм честен, се съгласи по-лесно,
отколкото очаквах.
Теса съблича тениската си и под нея виждам, разбира се, проклетия червен
сутиен.
– Махни сутиена.
Тя пак се оглежда, но единственото, което се вижда от терасата, е океан и гора.
– Махани го, бебо – казвам с дрезгав глас.
Никога няма да ù се наситя. Колкото и да я докосвам, чукам, целувам,
прегръщам… никога няма да е достатъчно. Винаги ще искам повече. Не става
дума само за секса – правим го достатъчно често. Става дума за това, че аз съм
единственият, който някога е бил с нея, и че тя ми има достатъчно доверие, за да
се съблече за мен на шибания балкон. Тогава защо съм такъв идиот? Не го правя,
защото искам да я проваля. Не желая да преча на амбициите ù.
Тя сгъва прилежно тениската, сутиена, накрая и джинсите си. После подрежда
всичко на стола.
– И бикините – напомням ù.
– Не, ти не си махнал боксерките си – казва рязко и стъпва във водата.
– Оле! – изпищява и веднага дърпа крака си нагоре. После леко – сантиметър по
сантиметър – го пуска плавно във водата. Най-сетне успява да се потопи цялата,
усещам как тялото ù се адаптира и отпуска.
– Ела тук – протягам ръце и я придърпвам към себе си.
Неудобните пластмасови места за сядане може и да свършат някаква работа.
Тялото ù е прилепено към моето, гърдите ù пулсират върху гръдния ми кош.
Искам да разкъсам червените ù бикини.
– В Сиатъл може да е така през цялото време – казва и ръцете ù се увиват около
врата ми.
– Как да бъде в Сиатъл? – Последното нещо, което искам, е да говорим за
шибания Сиатъл. Ако имаше начин да изтрия целия град от картата на Америка,
бих го направил, без да се замислям.
– Да бъдем така… Ние, сами. Без проблеми с приятелите ти, без Моли, без лоши
спомени. Само ти и аз в един нов град. Можем да започнем отначало, Хардин.
Заедно.
– Не е толкова просто.
– Лесно е. И без Зед.
– Мислех, че ще дойдеш тук да ме чукаш, а не да ми говориш за Зед – изричам
на шега и тя веднага застива.
– Извинявай. Аз…
– Спокойно. Само се шегувам. За Зед – казвам и премествам тялото ù върху
моето, така че да ме обкрачи. Голите ù гърди опират в моите. – Ти си всичко за
мен. Знаеш това, нали? – Задавал съм ù този въпрос хиляди пъти, но сега не
отговаря.
Пръстите ù се вплитат в косата ми и тя ме целува. Гладна е. Нетърпелива.Точно
както предполагах.
 Глава двадесет и пет
ХАРДИН
Опитвам се да я притисна по-плътно до мен, когато езикът ù се плъзва в устата
ми. Ръцете ù се увиват около мускулите на моите и аз плъзвам ръка между
краката ù. Няма нужда да си губим времето.
– Да ги махна ли? – питам и вече дърпам мокрите ù бикини. Тя се засмива, но
смехът ù преминава в стон, когато пръстът ми влиза в нея. Хваща устната ми
между зъбите си и започва да я смуче и дърпа. Едва не свършвам от възбуда.
Толкова е сексапилна и съблазнителна. И дори не полага усилия, прави го съвсем
инстинктивно. Опитва се да се качи отгоре ми, но аз я слагам да седне до мен и
продължавам да я дразня с пръсти. Шибаните бикини ми пречат и ме дразнят.
Когато вадя пръстите си от нея, тя веднага се цупи като дете. Увивам пръсти
около бикините и ги събувам възможно най-бързо. Тя ги изритва с крака и те
изплуват някъде до нея. Балончетата ги отнасят в другия край на джакузито. Има
нещо удивително в това да наблюдавам как и последната бариера между нас
отплува.
Теса трескаво хваща ръката ми и я слага между краката си.
– Кажи ми какво искаш – настоявам.
– Теб – усмихва се сладко и разтваря крака.

– ОБЪРНИ СЕ – ИНСТРУКТИРАМ Я И БЕЗ ДА Я ЧАКАМ, направо я обръщам с

гръб към себе си. Стонът ù е оглушителен и едва сега се усещам, че пичето ù е
точно там, където минават мехурчетата. Разбира се, че ще стене, а след малко и
ще пищи.
Заставам на колене зад нея. Обичам да я чукам така, защото я усещам много
по-добре, мога да почувствам кремавата ù кожа, да гледам движението на всеки
мускул, това как се бори за всяка глътка въздух, докато тласкам в нея.
Премятам косата ù през рамо и бавно влизам в нея. Гърбът ù се извива към мен,
обхващам гърдите ù и бавно започвам да се движа в нея. Мамка му, колко е
хубаво, по-хубаво от всеки друг път. Очите ù са затворени, устните ù са
разделени. Кокалчетата на ръцете ù са побелели – с такава сила се държи за
ръба на джакузито. Искам да се движа по-бързо, но си налагам да запазя бавното
темпо.
– Хар-дин – стене.
– Мамка му, имам чувството, че за първи път усещам всеки милиметър от теб.
В мига, в който изричам думите, изпадам в паника и излизам от нея.
Презерватив! Дори не се сетих да използвам презерватив! Какво е направила с
мен?
– Какво има? – пита задъхано. Леки капки пот покриват лицето ù.
– Нямам презерватив! – възкликвам и прокарвам пръсти през косата си.
 – О! – казва толкова спокойно, все едно нищо не се е случило.
– О? Какво значи това О?
– Ами сложи презерватив.
– Не е в това работата!
Изправям се в джакузито. Тя мълчи.
– Ако не се бях сетил, можеше да забременееш.
Тя кима с разбиране.
– Да, добре, но нали се сети?
Как може да е толкова спокойна за такива неща.
Намислила е този грандиозен план да се мести в Сиатъл, а едно бебе ще
прецака цялото ù бъдеще. Чакай малко…
– Това в плана ти ли влиза? Да забременееш от мен, за да бъда принуден да се
преместя с теб?
Знам, че звуча като някой терорист конспиратор, но има логика, нали? Тя се
обръща и се смее.
– Нали не говориш сериозно? – пита и когато се опитва да ме прегърне, аз се
отдръпвам назад.
– Напротив, говоря съвсем сериозно.
– Стига, това е пълна лудост. Ела, бебо – мъчи се да ме хване за ръката, но аз се
премествам в другия край на джакузито.
Болката, изписана на лицето ù, е като шибан неонов знак. Веднага вдига ръце и
се опитва да прикрие гърдите си.
– Ти си този, който забрави да си сложи презерватив, а сега обвиняваш мен, че
се опитвам да те накарам да ми направиш бебе. Така ли? – Клати глава и не може
да повярва. – Просто… чуй се само!
Е, не е за сефте някоя луда да вкара някой невинен човек в такова нещо. Да
не забравяме за майка ù.
Опитвам се да се приближа до нея, но тя веднага застава на колене. Поглеждам
я, без да казвам нищо. Очите ù се пълнят със сълзи. Става и излиза от водата.
– Отивам да си взема душ.
След което изчезва в спалнята и затръшва всяка врата по пътя си.
– Мамка му! – Удрям с длан по мехурчетата във водата и ми се иска да имаше
начин да отговорят на удара ми.
Трябва, задължително е да започна да се замислям какво говоря. Това не е
някоя луда кучка. Това е Теса. Какво ми става, по дяволите? Каква е тая параноя?
Чувството ми за вина заради цялата тая история и истерия покрай заминаването
ù в Сиатъл започва да ме побърква. Загубвам си ума. Или поне това, което е
останало от него. Трябва да оправя нещата. Или поне да се опитам. Дължа ù го.
Особено сега, след като я обвиних в такава простотия. Колкото и иронично да
звучи, сега самият аз съжалявам, че се сетих за шибания презерватив…
Не. Не. Не знам. Знам само, че не искам да ме напуска. Не искам и някой друг
да я прибере и да остава при други хора. Бебето не е отговор, това е повече от
сигурно. Направих всичко възможно, всичко по силите си… Само дето още не съм
я заключил в апартамента. Не че не ми мина през ума няколко пъти, но не
мисля, че ще ù хареса особено. Освен това най-вероятно ще развие липса на
Витамин Д. И ще спре да ходи на йога. И няма да обува повече онези
панталонки. Трябва да вляза и да се извиня, че я обвиних и унизих така, че за кой
ли път се държах с нея като идиот. И то веднага, преди да се върне веселата
дружинка. Може да извадя късмет и да се загубят в гората за няколко часа. Или
нещо такова.
Но преди това имам да свърша друго. Излизам от водата и влизам в стаята.
Ужасно е студено само за по мокри боксерки. Поглеждам няколко пъти към
вратата на банята и към телефона си. Водата все още тече. Грабвам телефона и
едно одеяло, увивам се и излизам на балкона.
Минавам през имената в указателя си и намирам името „Самюел“. Много хитро
измислено. Не знам защо запазих номера на тази жена. Може би съм
предполагал, че ще забъркам кашата и че ще се наложи да ù се обадя пак.
Промених името, в случай че Теса пак започне да ми рови из телефона, което
стана, както и бях предполагал. Когато ме попита защо съм изтрил имената в
списъка с обажданията, реших, че ме е хванала. Знам, че ме подслушваше на
вратата, докато крещях на Моли, и затова е ровила. Но съм убеден, че повече би
се зарадвала да види името на Моли там, отколкото името на тази персона.
 Глава двадесет и шест
ТЕСА
Не мога да повярвам. Що за наглост е да ме обвини, че се опитвам да
забременея от него. Как може да си помисли, че има някаква логика да си
причиня такова нещо! На себе си! Това е пълен абсурд, толкова е глупаво. Всичко
вървеше така добре. Невероятно добре. Докато спомена за презерватива. Просто
трябваше да излезе от джакузито и да вземе един от куфара си. Има дузини!
Най-отгоре в куфара му са. Видях го как ги набута най-безразборно там, след
като така старателно бях подредила всичко.
Предполагам, че е просто ядосан заради ситуацията със Сиатъл и че малко
преиграва. И аз преиграх. Толкова съм раздразнена от грубите му думи и от това,
че развали… момента ни! Имам нужда от горещ душ.
Няколко секунди след като водата започва да отпуска напрегнатите ми мускули
и нерви, вече мисля по-ясно. И двамата преиграхме. Той малко повече от мен.
Спорът беше напълно излишен. Посягам към шампоана, но едва сега се сещам,
че в беса си забравих да си взема чантата с тоалетните принадлежности.
Страхотно!
– Хардин! – викам силно. Съмнявам се, че ще ме чуе чак на балкона, но за всеки
случай дърпам завесата на душа, за да видя дали вече е дошъл. Няма го. Чакам
още няколко секунди, грабвам кърпата си и я увивам около тялото си. Тръгвам
към куфара и оставям навсякъде мокри следи. Точно отварям куфара си, когато
чувам гласа на Хардин. Не разбирам какво говори, но тонът му е престорено
любезен, което ми показва, че се опитва да прикрие гнева си и да бъде деликатен
и вежлив с някого. А това само означава, че разговорът е прекалено важен, за да
не смее да покаже истинския си нрав.
Тръгвам тихо по паркета и подслушвам. Телефонът му е на говорител. Някой
казва:
– Защото работата ми е да отдавам апартаменти под наем.
– В такъв случай, имате ли други апартаменти за отдаване под наем? – пита той.
Чакай… Какво става? Хардин се опитва да ми намери жилище? Не знам дали
съм развълнувана, или шокирана. Може би идеята за Сиатъл все пак му харесва?
Или просто се опитва да ми помогне, а не да ме спре? За първи път, откакто го
познавам, да не иска да ме спира?
Гласът на жената от другата страна на линията ми се струва доста познат.
– Останах с впечатлението, че приятелката ви Теса не е човек, с когото си
заслужава да си губя времето, още по-малко да ù давам жилище под наем.
Какво… е… това?
Не, това не е истина.
– Проблемът е, че… малко преувеличих. Не се е случвало да не плати наем,
както казах, или да изпочупи мебелите… – говори Хардин и стомахът ми пада на
пода.
Истина е.
Изскачам на балкона.
– Ти... егоистично, жалко, болно копеле! – изпищявам първите думи, които ми
идват на ума.
Хардин се обръща към мен, цялата кръв се оттича от лицето му. Гледа ме,
сякаш съм някакво ужасно същество, което идва да го унищожи.
– Ало? – чувам гласа на Сандра, но той грабва телефона, за да изключи
говорителя. Гневът ме залива като мощна вълна.
– Как можа? Как можа да направиш такова нещо?
– Аз…
– Не! Дори не ми губи времето да се извиняваш. Какво си мислил, че правиш, за
бога? – крещя като обезумяла и махам във въздуха. Обръщам се и влизам като
буря в спалнята. Той върви след мен и ме моли:
– Теса, изслушай ме.
Обръщам се. Наранена съм, бясна съм и сега цялата сила е у мен.
– Не, сега ти ще ме чуеш, Хардин! – съскам през зъби и се опитвам да не викам,
но не мога. – Писна ми от това, повръща ми се от това. Писна ми да саботираш
целия ми живот и да ме караш да се въртя около теб, сякаш си центърът на
вселената – крещя истерично и блъскам с юмруци от двете страни на краката си.
– Не съм правил нищо…
– Млъквай! Млъквай, по дяволите! Ти си най-егоистичният, най-арогантният… ти
си просто… О, не знам.
Не мога да мисля. От устата ми летят гневни думи, юмруците ми удрят из
въздуха.
– Наистина не знам какво съм мислил. Просто… се опитвам да поправя
грешката си.
Не бива да се изненадвам, наистина. Трябваше да се сетя, че Хардин стои зад
внезапното изчезване на Сандра. Когато стане дума за това да обърква живота и
кариерата ми, не знае кога да спре. О, писна ми, дойде ми до гуша.
– Точно така, точно за това говоря. Ти винаги правиш нещо. Винаги криеш
нещо. Винаги намираш начин да контролираш всяка стъпка в живота ми. Всяко
нещо, което правя! Не мога да го понеса повече! Прекалено много е!
Крача из стаята, а той ме гледа с предпазливи очи.
– Мога да приема това, че винаги се опитваш да ме защитаваш и пазиш, мога да
приема за нормално от време на време да се караме. По дяволите, дори мога да
преглътна идиотското ти поведение през по-голямата част от времето, защото
дълбоко в себе си съм знаела, че ти пука за мен и че ми желаеш най-доброто. Но
не и сега. Ти се опитваш да ме съсипеш. И аз няма да го допусна. Майната ти,
Хардин. Няма да го допусна.
– Съжалявам – казва и знам, че наистина го мисли, но…
– Ти винаги ми пробутваш едно шибано „съжалявам“. Винаги е едно и също:
правиш нещо лошо, криеш нещо, казваш нещо, аз плача, ти обявяваш, че
съжаляваш... и хоп. Всичко се забравя и аз ти прощавам. – Соча с пръст в очите
му. – Но не и сега!
Искам да го ударя през лицето, но се оглеждам да си го изкарам на нещо друго.
Грабвам една декоративна възглавница и я блъскам в пода. После още една. Не
действа на бушуващия в мен бяс, а и не искам да стигам до такова положение, че
да унищожа цялата покъщнина на Карен. Всичко това е толкова изтощително. Не
знам колко още мога да поема, преди съвсем да се скърша. Майната му на
всичко, няма да се скърша. Писна ми да се чупя, да се огъвам и да се кърша. Това
е единственото, което правя от месеци! Трябва да събера парчетата, които са
останали от мен, да ги подредя прилежно и да ги скрия от Хардин, преди да съм
се превърнала в купчина развалини, валящи се в нозете му. Отново.
– Писна ми от този безкраен, омагьосан кръг. Казах ти и преди, но ти не ме чу.
Намираш нови и нови начини да ме държиш в този кръг. Но край с това. Край на
всичко. Майната му.
Не знам дали някога съм му била по-ядосана. Да, правил е и по-лоши неща, но
аз винаги съм ги заобикаляла. Никога не сме били в подобна ситуация: аз да
вярвам, че той вече не крие нищо от мен и че не би посмял да се меси в
кариерата ми. Тази възможност означава всичко за мен. Целият ми живот мина в
това да наблюдавам какво се случва с жена, която няма нищо свое. Майка ми
никога не е притежавала нещо, купено с нейни собствени пари. Нищо в къщата,
както и самата къща, не принадлежеше на нея. Не искам да ставам като нея.
Трябва да направя тази крачка. Имам нужда от този шанс, за да докажа, че
макар и млада, мога да изградя живота си, да изградя нещо, което майка ми
никога не е имала. Не мога да позволя на никого да ми отнеме това право, не
мога да си позволя да завърша като майка си.
– Край? С мен? – пита Хардин с разтреперан глас. – Каза „край“… – гласът му се
скършва.
Не знам на кое слагам край. Вероятно трябва да се отнася до него, но се
познавам добре и знам, че не бива да отговарям на въпроса сега. Обикновено, в
друга ситуация, сега щях да плача и да го целувам… но не и днес.
– Толкова съм изтощена от всичко. Не мога повече, не издържам. Не мога да
продължавам така. Щеше да ме оставиш да замина, без да има къде да живея
само и само да ме откажеш да тръгна?
Хардин мълчи. Поемам си дълбоко дъх и очаквам гневът ми да се стопи, но това
не се случва. Става по-силен, не мога да го контролирам. Чувствам се като бик,
налетял на червено. Започвам да блъскам останалите възглавници в пода, да си
представям, че са вази и чинии и че ги троша с трясък в земята. И после ще
оставя някой друг да чисти след мен. Проблемът е, че ще си ги събирам сама. Той
няма да си повдигне и пръста.
– Махай се! Махай се! – започвам да пищя с цяло гърло. – Изчезвай!
– Не, недей, съжалявам. Аз…
– Изчезвай, мамка ти стара – плюя думите в лицето му. – Махай се. Веднага!
Той ме поглежда, сякаш не може да разбере коя съм. И може би никога не е
знаел коя съм. Раменете му се огъват надолу и той излиза от стаята. Аз блъсвам
вратата с все сила след него, бягам към балкона, тръшвам се на стола и се
заглеждам в океана.
Нито една сълза не идва, идват само спомени и чувството, че изпитвам
съжаление.
 Глава двадесет и седем
ХАРДИН
Знам, че ù писна, че е уморена. Виждам го в очите ù всеки път, когато се
издъня. Боят със Зед, лъжата, че са ме изключили, всеки мой гаф я убива. Тя си
мисли, че не забелязвам, но аз знам.
Защо ми трябваше да слагам Сандра на говорител? Ако не се бях обадил сега
или Теса не беше чула, можех да оправя кашата и да ù кажа чак след това.
Тогава нямаше да е толкова бясна. Не помислих как Теса ще реагира, ако
разбере. И не помислих къде ще живее, когато замине, защото все се надявах да
промени намерението си. Предполагах, че ако не намери жилище, може би ще
забави заминаването си, защото Теса обича всичко и всеки да е под неин
контрол, особено когато става дума за местене.
Браво, страхотен опит, Хардин!
Наистина ù мислех доброто. Винаги съм ù мислел доброто, само този път не се
сетих, че няма да има къде да спи, като отиде. Знам, че беше пълна лудост да се
меся в търсенето на жилище и да я лиша от такова, но вече съм напълно отчаян.
Не искам да ме напуска. Знам какво ще стане в Сиатъл. Няма да завърши добре.
Верен на природата си, удрям с все сила стената до стълбището.
Мамка му!
И късметът, както винаги, не ми изневерява: оказва се, че стената е от дърво,
така че боли много повече. Слагам ранения си юмрук върху другата си ръка и
едва се сдържам да не фрасна стената още веднъж. Слава богу, че не си счупих
ръката. Ще се подуе, но това не е нищо ново.
Писна ми от този безкраен, омагьосан кръг. Казах ти и преди, но ти не ме
чу.
Слизам по стълбите и се сгромолясвам на дивана като сърдито дете. Това съм
аз. Едно откачено грамадно дете. Тя го знае и аз го знам. Всички го знаят. Трябва
да си направя тениска с надпис „Аз съм едно голямо, шибано дете“.
Искам да се кача и да се опитам да ù обясня, но ме е страх, честно казано.
Никога не съм я виждал толкова бясна, не предполагах, че е способна на такъв
гняв. Трябва да се махна оттук. Ако Теса не ме беше принудила да се кача в
голямата семейна кола на щастливото семейство Партридж, сега можех да си
тръгна и да се сложи край на този парад на тъпотията. И бездруго не исках
изобщо да идвам.
В лодката всичко беше наред… но самото пътуване насам… какви неописуеми
глупости. И сега когато ми е толкова ядосана, няма никакъв смисъл да оставам.
Гледам в тавана и се чудя какво да правя. Не мога да остана тук. Ако остана,
след малко ще съм горе при нея и ще продължа да я притискам. Ще се разходя.
Това правят нормалните хора, когато са ядосани. Не удрят стени и не си чупят
костите на ръцете.
 Трябват ми дрехи. Не мога да изляза така, но ако се кача горе, буквално ще ме
убие. Въздъхвам и ставам. Ако не бях толкова объркан от поведението ù, бих се
замислил повече върху това, което предстои, а не как да изляза на разходка.
Вратата на стаята на Ландън е отворена. Въртя очи само като гледам как е
подредил дрехите си на леглото. Сигурно е планирал да ги прибере, преди майка
му да го завлече на гости.
Започвам да ровя из ужасните му дрехи и да търся нещо без яка. Най-сетне
намирам обикновена синя тениска и чифт черно долнище на анцуг.
Ебаси ужаса. Как паднах толкова ниско, че да обличам дрехите на Ландън?
Надявам се побеснялата Теса да се успокои, за да мога да си взема поне дрехи,
но за първи път се съмнявам, че ще ù мине толкова бързо. И за първи път не знам
какво ще се случи след това. Не очаквах да реагира така. Очаквах, че ще се
ядоса, но този бяс… Не точно думите, които ми каза, а начинът, по който ме
гледаше през цялото време. Този неин поглед ми каза много повече от всички
ругатни, които излязоха от устата ù, и ме уплаши повече от всяка нейна закана.
Поглеждам стаята, която допреди минути беше „наша“, и слизам по стълбите.
Излизам и тръгвам по пътеката, когато виждам любимия си доведен брат. Поне е
сам.
– Къде е баща ми? – питам.
– Ти моите дрехи ли си облякъл? – пита на свой ред Ландън с голяма доза
изумление.
– Да… Нямах избор. Не прави от това голям проблем – казвам и по усмивката му
разбирам, че се е канил да реагира с някоя саркастична забележка.
– Добре… Какво си ù направил сега?
Какво, за бога?
– Защо веднага решаваш, че съм ù направил нещо? – Той ме поглежда
многозначително – Е, добре… направих нещо ужасно глупаво, но не искам да
слушам и твоите обвинения, затова не се притеснявай, няма да те занимавам.
– Добре – отвръща и се отдалечава от мен.
– Чакай – надявах се да мога да му кажа, защото той понякога дава добри
съвети. – Наистина ли няма да ме питаш какво е станало?
– Току-що каза, че не искаш да говориш за това.
– Да. Но… – не знам какво да кажа, а той ме гледа, сякаш ми е пораснала втора
глава.
– Искаш ли да те попитам? – казва, доволен от развоя на разговора, но поне не
се държи идиотски.
– Заради мен… – започвам, но точно тогава чувам стъпките на Карен и баща ми.
– Заради теб какво? – пита и поглежда към тях.
– Няма значение – въздъхвам и прокарвам пръсти през косата си.
– Здрасти, Хардин? Къде е Теса? – пита Карен.
Защо всички ми задават един и същи въпрос? Сякаш не мога да съм на пет
метра от нея... или какво? И болката в гърдите ми ми напомня горчивата истина:
не мога.
 – Горе е. Спи – лъжа. – Отивам да се разходя – обръщам се към Ландън. Можеш
ли да се погрижиш за нея? Да видиш дали е добре.
Той кима бързо.
– Къде отиваш? – пита баща ми.
– Навън – отговарям рязко и ги подминавам.

СТИГАМ ДО НЯКАКВА СПИРКА. Нямам никаква представа къде отивам и как

да се върна там, където ми е мястото. Знам само, че вървя от доста време и че по
тези шосета има много завои.
Мразя това място. Не ми изглеждаше чак толкова зле, докато наблюдавах как
вятърът си играе с косата на Теса, как големите ù очи се потапят в морската
вода, как устните ù се извиват в усмивка… щастлива усмивка. Изглеждаше
толкова спокойна. Като вълните на брега, плавни и уверени, докато лодката ни не
ги прегази и не наруши спокойствието им. Тогава водата се бунтуваше и удряше
ядно лодката, но скоро след нас те възвръщат спокойствието си, докато не дойде
друга лодка и не ги сгази.
Нечий женски глас нарушава мислите ми за целунатата от слънцето кожа на
Теса.
– Да не си се изгубил?
Обръщам се и виждам момиче на моите години. Кафявата ù коса е дълга
колкото косата на Теса. Сама по това време? Оглеждам се. Наистина няма никого
с нея. Само празният чакълест път и гората.
– А ти? – питам и забелязвам, че носи дълга пола.
Тя ми се усмихва и се приближава към мен. Трябва да е съвсем полудяла да
излезе сама в средата на нищото и да пита някой напълно непознат дали се е
изгубил.
– Не. Бягам – казва и прибира косата си зад ушите.
– Бягаш? На… двадесет години… или на колкото си там?
Ако е така, добре е да си размърда задника и да тича напред. Пос​ледното, което
ми трябва сега, е да се появи някой ядосан баща, търсещ прекалено навлечената
си дъщеря, която е в късен пубертет.
– Не – смее се тя. – Прибрах се от колежа за няколко дни да се видя с
родителите си, но те ме отегчиха до смърт.
– О, радвам се за теб. Надявам се пътеката на бягството ти да те отведе в
Шангри-Ла – отговарям и бързам да се отдалеча от нея.
– Движиш се в грешната посока – вика тя след мен.
– Не ми пука.
Чувам стъпките ù по чакъла. Върви след мен.
 Глава двадесет и осем
ТЕСА
Толкова съм изтощена. Истинска физическа умора ми причинява това да се
разправям с него през цялото време. След всяка една кавга съм като изцедена.
Сега не знам дори какво да правя. Накъде да поема занапред? Вървя стремглаво
надолу, тегли ме към дъното от месеци и не знам дали изобщо можем да тръгнем
в някаква посока. И двамата сме изгубени, както бяхме в самото начало. Нищо не
се е променило.
– Теса? – чувам гласа на Ландън от спалнята.
– На балкона съм – отвръщам и веднага се поздравявам, задето поне успях да
сложа къси гащи и суитшърт. Хардин винаги ме подкача, когато се обличам така,
но ми е удобно и не ми е нито прекалено топло, нито прекалено студено.
– Здрасти – казва и сяда на стола до мен.
– Здрасти – отговарям и пак се заглеждам към океана.
– Добре ли си?
Не отвръщам веднага.
Дали съм добре? Не.
Дали ще бъда добре. Да.
– Да, този път мисля, че съм наистина добре.
Качвам крака на стола, опирам колене в брадичката си и увивам ръце около тях.
– Искаш ли да говориш за това?
– Не, не искам да развалям почивката с моите драми. Наистина съм добре.
– Ако решиш, че искаш да говориш, ще те изслушам.
– Знам. – Поглеждам го и той ми се усмихва окуражително. Нямам представа
какво ще правя без него. Тогава той се заглежда към пълното джакузи и очите му
се разширяват:
– Това… това…?
Проследявам погледа му.
– О, господи!
Скачам, грабвам червените бикини, които се носят на повърхността на водата, и
ги пъхам в предния джоб на суитшърта си. Ландън захапва устни, за да задуши
смеха си, но аз не мога да удържа своя. Двамата избухваме в смях: неговият е
съвсем естествен, а моят е породен от унижение. Но винаги и при всички случаи
бих предпочела да се смея с Ландън, отколкото да плача след всяка кавга с
Хардин.
 Глава двадесет и девет
ХАРДИН
Наистина започва да ми писва да гледам само чакъл и дървета около себе си,
докато обикалям из малкия град. Странното момиче все още ме преследва.
Кавгата с Теса ми тежи все повече.
– Мислиш да ме преследваш из целия град ли? – питам нахалното момиче.
– Не, прибирам се в къщата на родителите си.
– Върви си сама тогава.
– Не си много любезен.
– Тъй ли? – въртя очи, макар че не може да види лицето ми. – Казвали са ми, че
галантността и общителността са сред основните ми достойнства.
– Който ти го е казал, те е излъгал – смее се тя зад гърба ми.
Подритвам едно камъче и за първи път съм благодарен на Теса заради манията
ù за чистота, защото ако не ме беше накарала да си събуя обувките пред къщата,
сега трябваше да джапам в калта с гуменките на Ландън. Неприятна гледка,
знам. Освен това съм сигурен, че краката ми са далеч по-големи от неговите.
– Откъде си? – пита тя.
Не ù отговарям и продължавам напред. Мисля, че на следващия знак СТОП
трябва да завия вляво. Надявам се да съм прав.
– От Англия ли си?
– Аха – казвам с половин уста, но после решавам да я попитам: – Накъде сега? –
Обръщам се и тя сочи вдясно. Разбира се. И този път сгреших за посоката, както
винаги. Очите ù са много светлосини, а полата ù се влачи по чакъла. Напомня ми
на Теса… когато я видях за първи път. Моята Теса вече не носи такива ужасни
дрехи. А и е забележително колко се е обогатил речникът ù, заслугата за което е
изцяло моя, понеже ми е давала повод да я псувам не един, не два, а стотици
пъти. Широк спектър от случаи, когато ме е изкарвала извън кожата ми.
– И ти ли си тук с родителите си? – Гласът ù е тих, дори сладък.
– Не… Да. В известен смисъл.
– Искаш да кажеш, че са ти нещо като родители? – Начинът, по който изговаря
думите цели, някак литературно, също ми напомня на Теса. Поглеждам я, за да
се уверя, че не е някой коледен дух, който е тръгнал след мен да ми даде един
добър урок или да ми изнесе лекция. Или най-малкото – да ми изкара акъла.
Спомням си, че в началото си помислих същото и за Теса.
– Добре – казва тя.
– Добре.
Забързвам крачка, за да се отдалеча от нея. Завивам вдясно, но тя завива след
мен. Наближава голям камион и двамата се махаме от шосето, нагазвайки в
тревата. Докато камионът ни задмине, тя ме е настигнала.
– А тя къде е? Приятелката ти? – пита момичето.
 – Спи – струва ми се напълно логично да кажа същата лъжа.
– Хм…
– Какво „хм“?
– Нищо.
– Преследваш ме през целия път, затова, ако имаш да ми казваш нещо, давай –
джафкам с раздразнение.
Тя усуква нещо в ръцете си и поглежда към земята.
– Помислих си, че се опитваш да избягаш от някого или да се скриеш от нещо…
Не знам. Няма значение.
– Не се крия. Тя ми каза да се разкарам.Това и направих.
Какво ли ù разбира акълът на тая бъдеща Теса.
– Защо те изхвърли?
– Винаги ли си толкова любопитна?
– Да, винаги – кима с усмивка.
– Мразя любопитни хора.
Освен Теса, разбира се. В началото склонността ù да си вре носа във всичко ме
побъркваше. Тя е буквално най-наглото и любопитно човешко същество, което
познавам. Господи, като се сетя на какви кръстосани разпити ме подлагаше! Но
после свикнах и започнах да я разбирам. Тя просто иска да знае всичко за мен,
така както аз искам да знам всичко за нея… какво мисли, какво прави, какво
иска. Сега – за голям мой ужас – разбирам, че аз съм този, който задава повече
въпроси от нея.
– Е, ще ми кажеш ли? – настоява момичето.
– Как се казваш? – питам, за да избегна въпроса.
– Лилиян – отвръща и пуска това, което стискаше досега в ръцете си.
– Аз съм Хардин.
– Разкажи ми за приятелката си – настоява пак и прибира косата си зад ушите.
– Защо?
– Защото изглеждаш разстроен, а най-добрият начин да ти мине е, когато
говориш с някой непознат.
Не искам да говоря с нея. Плаша се колко много прилича на Теса, което ме кара
да се чувствам крайно неловко.
– Не смятам, че идеята е добра.
Слънцето вече се е скрило, небето е почти черно.
– Мислиш, че е по-добра идея да го държиш в себе си?
Въпросът ù е логичен.
– Виж… изглеждаш ми добро момиче, но не те познавам, ти не ме познаваш,
затова този разговор няма да се състои.
Тя се намръщва, въздъхва и казва:
– Добре, както искаш.
Най-сетне виждам познания остър покрив на вилата на баща ми.
– Е, аз стигнах – казвам, за да се отърва от нея и да си продължа по пътя.
– Наистина? Чакай… Ти си синът на Кен, нали? – пита и се удря по челото.
 – Да – отговарям учудено.
И двамата спираме пред алеята към гаража.
– Боже, какъв съм идиот! Как не се сетих! С този акцент… естествено! – смее се
тя.
– Не разбирам.
– Баща ти и баща ми са приятели. Били са заедно в колежа. Преди да изляза, се
наложи един час да слушам тъпи истории от славните им младежки дни.
– Колко странно – усмихвам се. Вече не се чувствам толкова неловко край това
момиче.
– Значи не сме напълно непознати в крайна сметка – казва тя с ослепителна
усмивка.
 Глава тридесет
ТЕСА
– Курабийки – казваме аз и Ландън в един глас.
– Курабийки да са тогава – усмихва се Карен и отваря шкафа. Карен никога не
се спира. Винаги пече сладки, готви. Не се оплаквам – тя готви фантастично.
– Навън стана тъмно. Надявам се да не се загуби – казва Кен. Ландън свива
рамене, сякаш да отвърне: „Да не забравяме, че става дума за Хардин все пак.“
Няма го от три часа и полагам огромни усилия да не изпадам в паника. Знам, че
нищо не е станало. Ако нещо му се случи, щях да усетя. Не знам как да го
обясня, но дълбоко в себе си бих почувствала. Затова не се тревожа, че може да
му се случи нещо лошо, а че гневът му ще е поредното извинение да намери пътя
към местния бар. Колкото и да исках да се махне от мен, знам, че няма да понеса
болката да го видя как се препъва по пътеката и да усетя как мирише на алкохол.
Не съм искала да го гоня… завинаги. Исках само да се успокоя, имах нужда от
пространство и време да обмисля нещата. Все още обаче не съм стигнала до
обмислянето. Засега отбягвам да умувам за нас и за бъдещето ни. Каквото и да
ми струва, няма да мисля за случилото се днес.
– Смятах да влезем в джакузито тази вечер или утре сутринта – предлага Карен.
Ландън буквално изплюва содата в чашата си, а аз пламвам, защото споменът
за плуващите по повърхността на водата бикини, които Ландън видя, е прекалено
пресен.
– Карен, скъпа, не мисля, че децата ще се чувстват особено комфортно в
джакузито с нас – смее се Кен. Карен се усмихва, сякаш едва сега се усеща, че
може би ще е крайно неловко да се цопнем всички заедно в джакузито.
– Май си прав – смее се тя и започва да разделя тестото за курабийки на малки
топки. – Мразя тези полуготови теста.
Убедена съм, че за Карен готовото тесто за курабийки е нещо ужасно, но за мен
е истински рай. Особено сега, когато всеки миг мога да се прекърша на две
половини от тревога.
С Ландън говорихме за Дакота и за апартамента им в Ню Йорк, когато Кен и
Карен дойдоха да видят какво правим. Казаха, че са срещнали Хардин, когато е
излизал. Очевидно им е казал, че спя, но не опровергах и тази му лъжа. Обясних,
че съм се събудила, когато Ландън е дошъл. Оттогава се чудя къде е и кога ще се
върне.
От една страна, не желая и да го виждам, но по-голямата част от съзнанието и
подсъзнанието ми иска да знае какво прави и дали това, което прави, няма
допълнително да съсипе връзката ни. Все още съм му невъобразимо бясна, задето
се е опитал да попречи на наемането на апартамента, дори е успял да убеди
жената. Заради него нямам никаква идея какво ще правя.
 Глава тридесет и едно
ХАРДИН
– Значи си ù попречил да си наеме апартамент? – пита тя и ме гледа с отворена
от изумление уста.
– Казах вече, че беше грешка – напомням ù.
Още една кола ни подминава, докато вървим към къщата на родителите ù. Имах
намерение да се върна в бунгалото на баща ми, но тя се оказа доста добър
слушател, затова, когато ме помоли да я изпратя до тях, за да си довършим
разговора, реших да не ù отказвам. Така и Теса ще има повече време да се
успокои. И да се надяваме, че ще е готова да поговорим, когато се върна.
– Не си ми споделил, че е чак толкова оплетено, нито какви каши си забъркал.
Честно казано, не я виня, че ти е ядосана – отсича Лилиян и взема страната на
Теса, разбира се. Не мога дори да си представя какво ще си помисли за мен, ако
ù разкажа за всички други неща, на които съм я подлагал през последните шест
месеца.
– И какво мислиш да направиш по въпроса? – пита и отваря вратата на къщата
на родителите си. Кани ме да вляза, сякаш това е била уговорката ни от самото
начало.
Влизам и веднага забелязвам, че е много екстравагантно. Като при баща ми, но
по-голямо. Шибани богаташи.
– Предполагам, че вече са горе – казва тя.
– Кой да е горе? – пита женски глас. Лилиян прави кисела гримаса и се обръща
към жената, която вероятно е майка ù. Двете много си приличат. Единствената
разлика между тях е възрастта.
– Кой е това? – пита майка ù.
Точно тогава мъж на средна възраст, облечен в поло и спортни панталони,
влиза във всекидневната.
Страхотно! Трябваше да я оставя пред вратата и да си тръгна.
Питам се дали Теса ще се ядоса, ако разбере, че съм тук. Тя така или иначе е
бясна, а знаем за нечуваната ù ревност към Моли. И не само... Но това момиче не
е Моли. По нищо не прилича на нея.
– Мамо, татко, това е Хардин, синът на Кен.
Лицето на мъжа ще се разцепи от усмивка.
– Чудех се кога ще наминеш да се запознаем – възкликва той със силен
британски акцент.
Е, това вече обяснява връзката му с баща ми и защо са се оказали в един
университет. Мъжът идва до мен и ме потупва по рамото. Аз веднага правя
крачка назад и усмивката ми леко помръква. Но той като че е очаквал тази
реакция от мен или просто се прави на любезен. Сигурно баща ми го е
предупредил за мен, което ми се струва ужасно смешно. Едва се сдържам да не
избухна в смях.
– Скъпа, това е синът на Триш – казва на жена си.
– Познавате майка ми?
– Да, познавам майка ти още от времето, преди да ти стане майка – отвръща
усмихнато жената. – Петимата бяхме много доб​ри приятели.
– Петимата? – питам.
Бащата на Лилиян я поглежда странно и тя веднага сменя темата.
– Приличаш много на нея. От баща си си взел само очите. Не съм я виждала,
откакто се върнах в Америка. Как е тя? – пита майка ù.
– Добре е, ще се омъжва скоро.
– Наистина ли? – почти пищи от щастие. – Толкова се радвам за нея.
Непременно да я поздравиш от мен.
– Добре – казвам. Тези хора се усмихват прекалено много. Все едно съм в една
стая с Кен и Карен, само че ме дразнят много повече, а и тя не е очарователна
като Карен. – Е, ще тръгвам – казвам на Лилиян. Стигат ми толкова преструвки.
– Не, не, не е нужно да тръгваш. Ние точно се качвахме горе – възразява
бащата на Лилиян, прегръща жена си през кръста и я повежда нагоре. Лилиян го
проследява с поглед и казва:
– Извинявай… те са…
– Прекалено изкуствени? – довършвам вместо нея. Няма начин човек да не
забележи, че зад усмивката и безобразно белите зъби на този мъж има едно
голямо нищо.
– Да, прекалено – смее се тя и сяда на дивана. Аз оставам до вратата и не знам
какво да правя.
– Приятелката ти ще се ядоса ли, ако разбере, че си тук?
– Не знам. Най-вероятно – отвръщам раздразнено и прокарвам пръсти през
косата си.
– На теб би ли ти се понравило, ако я видиш да седи и да си приказва с някой, с
когото се е запознала току– що?
Гърдите ми се изпълват с гняв.
– Ще съм бесен.
– Така си и помислих – смее се тя и потупва дивана до себе си. Поемам си
дълбоко дъх и тръгвам към другия край на дивана. Не мога да го разбера това
момиче. Ужасно е груба, директна и леко дразни.
– Значи си от ревнивите? – пита с широко отворени очи.
– Да, така мисля.
– Предполагам, че приятелката ти няма да се зарадва, ако ме целунеш.
След което се приближава до мен на дивана, а аз скачам като ужилен. Тя обаче
ме изненадва: избухва в нечовешки смях.
– Какво, по дяволите? – опитвам се да не викам.
– Само се шегувах. Повярвай ми, изобщо нямам никакъв интерес към теб и за
мен е голямо облекчение да разбера, че и ти нямаш интерес. Сега седни.
Може и да притежава много от качествата на Теса, но не е така… сладка. И
никак не е невинна. Сядам на стола срещу дивана. Не познавам това момиче
достатъчно добре, за да му имам доверие. Тук съм само защото не искам да се
изправя лице в лице с това, което ме чака в къщата на баща ми. А Лилиян,
колкото и да не я познавам, е неутрална трета страна. Не като Ландън, който
винаги заема позицията на Теса – просто защото е най-добрият ù приятел. Хубаво
е да мога най-сетне да поговоря с някой, който няма да ме съди и укорява. По
дяволите, това момиче е малко лудо като мен, така че ще ме разбере по-добре от
другите.
– Кажи ми какво толкова има в Сиатъл, заради което не искаш да отидеш с нея.
– Нищо особено. Малко лоша история, свързана с мястото, но това е всичко.
Проблемът е, че тя там ще процъфти – отговарям откровено, макар и да
съзнавам, че звуча като човек с психически отклонения, но не ми пука. Това
момиче вървя след мен един час, така че ако някой е с психически отклонения,
това е тя.
– И това е лошо, защото?
– Не, не е лошо. Желая ù да просперира, но... по дяволите, искам да участвам в
бляскавото ù бъдеще – въздъхвам и осъзнавам колко много ми липсва Теса, макар
че са минали само няколко часа. И сега когато ми е ядосана, ми липсва повече от
всякога.
– Значи отказваш да отидеш в Сиатъл, защото искаш да бъдеш част от живота
ù? Няма много логика – казва тя. Сякаш не го знам.
– Знам, че не разбираш. И тя не разбира. Но тя е буквално единственото нещо,
което имам. Единственото нещо в живота ми, за което наистина ми пука. Не мога
да я загубя заради кариерата ù. Без нея нямам нищо.
Защо ù казвам тези глупости?
– Знам, че звуча жалък.
– Не, никак даже – поглежда ме със съчувствие, а последното нещо, което
искам, е някой да ме съжалява. Лампите на горния етаж изгасват. Поглеждам
към Лилиян.
– Да тръгвам ли? – питам.
– Не, сигурна съм, че баща ми е на седмото небе, задето си тук – отвръща с
тежък сарказъм в гласа.
– Защо?
– Откакто ги запознах с Райли, все се надява да скъсаме.
– Не го ли харесва?
– Нея.
– Моля?
– Не харесва нея – казва тя и аз почти ù се усмихвам. Кофти ми е, че баща ù не
приема връзката ù с друго момиче, но… Господи, какво облекчение!
 Глава тридесет и две
ТЕСА
Ландън обяснява, че апартаментът им е близо до университета и могат да
вървят пеша всеки ден. Няма нужда да кара кола, нито дори да се качват на
метрото всеки ден.
– Слава богу, че няма да шофираш в онзи огромен, натоварен град – казва
Карен и обляга глава на рамото на сина си.
– Аз съм добър шофьор. Много по-добър от Теса – шегува се той.
– Не съм чак толкова зле, все пак карам по-добре от Хардин – отбелязвам.
– Е, точно с това ли намери да се хвалиш? – пак се шегува Ландън.
– Не се страхувам заради начина, по който шофираш, а заради онези луди
таксиметрови – казва Карен и прилича на мама кокошка, която се опитва да
предпази пиленцето си от опасност.
Взимам си още една курабийка и поглеждам към вратата. Пак. Не откъсвам
поглед от тая врата и чакам Хардин да се върне. С всяка минута гневът ми се
обръща в тревога.
– Добре, благодаря ти, че се обади. Ще се видим утре – казва Кен в слушалката
на телефона и влиза при нас в кухнята.
– Кой беше?
– Макс. Хардин е у тях с Лилиян – съобщава съвсем между другото. А моят
стомах е на пода.
– Лилиян? – не мога да не попитам.
– Да, дъщерята на Макс. Мисля, че е на твоите години.
Защо Хардин е в тази къща? Какво прави там? Познава ли това момиче? Спал
ли е с нея?
– Ще се върне скоро – добавя Кен, след което вероятно вижда физиономията ми
и лицето му помръква. Явно не е очаквал да реагирам така и сега всички се
чувстват неловко, най-много аз.
– Да – казвам задавено. Аз просто… Лягам си.
Ставам от стола и се опитвам да не се разпадна. Усещам как гневът ми
ескалира до безумни граници. Трябва да се махна, преди да съм избухнала.
– Ще се кача с теб – казва Ландън.
– Не, няма нужда, добре съм, наистина. Станах рано, всички всъщност сме на
крак от сутринта, така че е време за сън – уверявам го. Той кима, но знам, че не
ми вярва. Когато стигам до стълбите, го чувам да казва:
– Проклет идиот.
Да, Ландън, точно такъв е.

ЗАТВАРЯМ ВРАТИТЕ КЪМ БАЛКОНА и отивам да си извадя пижамата, но не

успявам да се концентрирам върху никакви дрехи. Нищо не е като тениската на
Хардин, не мога да намеря никакъв заместител, но въпреки това отказвам да
облека бялата му тениска, която е метнал на стола. Накрая лягам с дрехите, с
които съм, изобщо не се преобличам.
Кое е това мистериозно момиче, с което е Хардин сега? Странно, може би дори
е смешно, но в момента съм по-ядосана за апартамента си в Сиатъл, отколкото
заради това, че е с друго момиче. Ако иска да преобърне връзката ни с изневяра,
изборът е негов. Да, това ще ме доразкъса… ще съсипе онова, което е останало от
мен. Да, никога няма да мога да се съвзема, но сега не искам да мисля за това.
Не, изключено, изобщо не мога да си представя Хардин да ми изневерява. Не, не
мога дори да го приема като вероятност. Въпреки всичко, което е правил в
миналото, просто не го виждам. Не и след писмото му, не и след молбите да му
простя. Да, той обича да ме контролира, прекалено много се опитва да го прави и
не знае кога да спре да се бърка в живота ми, но намеренията зад всяко негово
действие са били по-скоро да ме запази, а не да ме загуби или да избяга от мен,
като ми изневери. Защото изневярата е бягство.
След един час взиране в тавана и броене на дъските и винтовете пулсиращата
ми омраза към него не ме е пуснала.
Не знам дали съм готова да говоря с него сега, но знам, че няма да заспя,
докато не чуя, че си идва. Уви, колкото повече време минава, толкова повече
ревността набира сили, огъва ме и ме мъчи. Ако аз бях с някого навън, Хардин би
дошъл, би ме извлякъл и би запалил цялата околност, гората дори, би сринал
всичко със земята. И това ако не е двоен стандарт!
Иска ми се да се засмея на тази горчива ирония, но не мога.
Затварям очи и се моля сънят да дойде.
 Глава тридесет и три
ХАРДИН
– Искаш ли да пийнеш нещо? – пита Лилиян.
– Да, защо не – казвам и поглеждам часовника.
Тя става и отива до една сребърна количка с много напитки, посяга към една
бутилка и ми я показва, след което я отваря, сякаш е Вана Уайт* или нещо от
сорта. Сигурен съм, че тази бутилка бренди струва повече от огромния
телевизор, който покрива цялата стена в стаята.
– Не можеш да се държиш като страхливец цял живот, знаеш това, нали?
– Млъкни.
– Толкова много си приличате. Ти и тя – казва с лек кикот.
– С Теса ли? Не, изобщо не си приличаме. Ти откъде знаеш?
– Не, не. Говорех за теб и Райли.
– По какво си приличаме?
Лилиян ми сипва в някаква извита чаша и я слага в ръката ми, след което сяда
на дивана.
– Къде е твоята чаша? – питам.
– Не пия – казва и клати категорично глава. Разбира се, че не пие! И аз не бива
да пия, но леко сладникавият, силен аромат на брендито отблъсква неприятното
натякване на Теса в главата ми.
– Ще ми кажеш ли по какво си приличаме? – поглеждам я с очакване.
– Просто сте еднакви. Тя има същото гневно, замислено и отчуждено отношение
към хората и света – казва Лилиян, прави някаква изкривена физиономия и
кръстосва крака под дупето си.
– Може би има основателна причина да е такава – защитавам момичето, което
дори не съм виждал. Даже изпивам половината чаша в нейна чест. Брендито е
силно и е отлежало до съвършенство. Усещам как ме прогаря чак до подметките
на кубинките. Лилиян не отговаря. Свива устни и се заглежда в стената зад мен.
Замислена е.
– Не ме бива много в тези психологически разговори – казвам.
– И мен, но смятам, че трябва да измислиш начин да се извиниш на Тамара.
– Казва се Теса – поправям я рязко. Не знам защо малката ù, неволна грешка ме
раздразни толкова много. Тя се усмихва, прибира кестенявата си коса над едното
рамо и казва:
– Извинявай. Обърках се. Имам братовчедка Тамара и се сетих нещо за нея.
– Защо си мислиш, че изобщо ще се извиня? – Опипвам небцето си с език и
чакам да ми отговори.
– Шегуваш се, нали? Дължиш ù извинение – казва високо тя. – Поне ù кажи, че
ще отидеш с нея в Сиатъл.
– Не, няма да замина за Сиатъл с нея. Няма да ида, за бога!
 Защо Теса и Теса Втора ме карат да правя нещо, което няма да направя.
– Е, в такъв случай се надявам тя да замине – изрича рязко тя.
Оставям чашата на масата и разливам бренди върху бялата мраморна
повърхност.
– Какво каза?
Лилиян извива вежда и повтаря бавно:
– Казах, че се надявам поне тя да замине, защото ти се опита да ù попречиш да
си намери жилище и отказваш да тръгнеш с нея.
– Хубаво. Не ми пука какво мислиш. – Ставам да си ходя. Знам, че е права, но
стига вече с това.
– Напротив. Пука ти. И единственият проблем е, че отказваш да си го
признаеш. С годините се научих, че на хората, които се преструват, че им пука
най-малко за теб, са всъщност хората, които ги е най-много грижа.
Вдигам чашата и изпивам останалото, след което тръгвам към вратата.
– Нищо не знаеш за мен – казвам през зъби.
Лилиян става и бавно тръгва към мен.
– Знам. Както вече казах, ти си точно като Райли.
– Е, мога само да изпитвам съчувствие към горкото момиче, защото се налага да
търпи…
Спирам се, преди да съм я обидил. Това момиче не ми е направило нищо лошо.
Всъщност се опитва да ми помогне и не заслужава такова отношение.
– Извинявай – въздъхвам, връщам се в хола и сядам на дивана.
– Виждаш ли, не е трудно да се извиниш – усмихва се тя, отива до сребърната
количка и носи бутилката с коняк. – Струва ми се, че имаш нужда от още едно –
казва и с усмивка ми налива втора чаша.

СЛЕД ТРЕТАТА ЧАША ПРОМЪРМОРВАМ:

– Теса мрази, когато пия.
– Кофти пиянство ли имаш?
– Не – отговарям замислено, но забелязвам, че тя наистина се интересува,
затова се замислям над въпроса ù и казвам откровено: – Понякога.
– Хм…
– Ти защо не пиеш?
– Не знам. Просто не пия.
– Приятелят… Приятелката ти пие ли?
– Да, понякога, но не както преди.
Май ще се окаже, че с Райли имаме повече общо, отколкото предполагах.
– Лилиян? – вика баща ù от горния етаж. След малко чувам стъпките му по
стълбището и веднага се отмествам встрани от дъщеря му. Някак по инстинкт.
– Да, татко?
– Вече е един след полунощ. Мисля, че е време за лягане.
Един часа? По дяволите!
– Добре – казва тя и ме поглежда. – Той винаги забравя, че съм вече
самостоятелна жена – шепне, но усещам раздразнението ù.
– И бездруго трябва да тръгвам. Теса ще ме убие.
Ставам, но краката ми не са така стабилни, както бяха преди няколко часа,
което не е в реда на нещата.
– Заповядай отново утре, Хардин – казва приятелят на баща ми, докато вървя
към вратата. – Винаги си добре дошъл.
– Просто се извини и помисли за Сиатъл – напомня ми Лилиян.
Няма да я послушам. Излизам през вратата, минавам по стълбите и пак съм на
чакълестата улица. Много ми се ще да разбера какво работи баща ù. Очевидно е
червив с кинти.
Навън е непрогледен мрак. Буквално не мога да видя дори ръката си. Започвам
да махам пред лицето си с надеждата да откроя поне някакви контури. Към края
на пътеката виждам светлините от къщата на баща ми и сега вече се ориентирам
без проблем, тръгвайки към стъпалата на верандата.
Вратата се отваря със скърцане. Псувам. Не искам баща ми да се събуди и да
надуши, че съм пил коняк. Може пък да му се припие. В съзнанието си веднага
чувам укорителния глас на Теса, който ми се кара за циничната забележка.
Пощипвам носа си, за да я накарам да млъкне поне в главата ми.
Когато се опитвам да събуя обувките си, едва не събарям някаква лампа.
Облягам се в ъгъла на стената и подреждам обувките си до тези на Теса. Качвам
се по стълбите възможно най-бавно. Дланите ми се потят. Не съм пиян, но на нея
не ù минават такива – за една бира може да ми отсече главата. Знам, че ще е
бясна. Не само защото съм пил, но и понеже ме няма от часове. Ще откачи. И
малко… ме е страх от нея. Беше толкова побесняла, псуваше ме и ме прати по
дяволите! Изгони ме!
Вратата на стаята ни се отваря с леко скърцане. Опитвам се да бъда много тих и
да се ориентирам вътре, без да я будя. Уви, нямам късмет. Лампата на нощното
шкафче светва. Безизразните очи на Теса се забиват в мен.
– Извинявай, не исках да те будя.
Тя счупва устни надолу:
– Не бях заспала – казва бездушно и гърдите ми се стягат от болка и ужас.
– Знам, че е късно, съжалявам – думите ми излизат слети.
Тя присвива очи към мен и ме гледа подозрително:
– Пил ли си? – Въпреки раздразнението и умората очите ù блестят. Светлината
от лампата пада върху меката ù кожа. Искам да я докосна.
– Да – признавам и очаквам торнадо от гняв. Тя въздъхва и вдига ръка, за да
прибере измъкналите се от опашката ù кичури. Не ми изглежда изненадана.
Тридесет секунди по-късно все още съм в очакаване гневът ù да избухне. Нищо.
Просто си седи в леглото, облегнала се е на длани и ме гледа с празни очи,
докато аз стоя като наказан в средата на стаята и не знам какво да правя.
– Няма ли да кажеш нещо? – питам след малко, надявайки се да сложа край на
това унизително за мен мълчание.
– Не, няма да кажа нищо.
 – А?
– Уморена съм, а ти си пиян, така че нямам какво да кажа.
В думите ù няма никаква емоция. Винаги с ужас съм треперел да не дойде миг,
в който да се прекърши и да сложи край на връзката ни, защото ще е прекалено
уморена от вечните ми номера. Сега панически започвам да загрявам, че май
това е този миг. Страх ме е до смърт.
– Не съм пиян. Пил съм само три, а знаеш, че това е нищо за мен – казвам и
сядам на ръба на леглото. Тя веднага се отдръпва нагоре… сякаш с погнуса.
Кръвта ми се вледенява.
– Къде беше? – гласът ù е мек.
– В комшиите.
Тя ме гледа и чака подробности.
– Бях с едно момиче. Лилиян. Баща ù и баща ми са били заедно в университета.
Заговорихме се и от дума на дума, от едното към другото…
– О, боже! – Тя стиска очи, покрива уши с длани, свива колене към брадичката
си. Хващам внимателно китките ù и отпушвам ушите ù. Тя ги отпуска в скута си.
– Не, не е това, което си мислиш. Мамка му. Говорихме за теб.
Чакам да ме погледне с недоверие, да завърти очи както винаги, но тя само ги
отваря и пита:
– Какво за мен?
– Само за това заминаване за Сиатъл.
– Говорил си с нея за Сиатъл, а не можеш да говориш с мен? – не звучи ядосана,
само изненадана. Сега вече съвсем се обърквам. Не че съм искал да говоря с нея,
тя буквално ме изнуди, но в известен смисъл се радвам, че го направи и че успях
да поговоря с някого.
– Не е така. Нали не забравяш, че ти ме изгони? – напомням на момичето, което
определено има лицето и тялото на Теса, но нищо от нрава ù и нормалното
отношение на Теса, която познавам.
– И беше с нея през цялото време? – пита, а устните ù са здраво стиснати.
Зъбите също. След секунда долната ù устна започва да трепери и тя забива зъби в
нея.
– Не, излязох на разходка и я срещнах по пътя.
Пресягам се да отметна изпопадалата по бузите ù коса. Тя не се дърпа. Кожата
ù е гореща. Лицето ù изглежда така, сякаш пламти под слабата светлина. Тя се
обляга в дланта ми и очите ù бавно се затварят, докато палецът ми нежно гали
скулата ù.
– Прилича много на теб.
Това няма нищо общо с очакванията ми. Досега Теса трябваше да е започнала
световна война и да е метнала първата атомна бомба.
– Значи я харесваш? – пита и леко отваря сивите си очи.
– Не е много зле – свивам рамене и тя пак затваря очи. Спокойствието ù ме
шокира. А шокът, примесен с действието на коняка, съвсем ме обърква.
– Уморена съм – казва и маха ръката ми от бузата си.
 – И не ми се сърдиш? – питам подозрително. Нещо дълбоко в подсъзнанието ми
сигнализира за голяма опасност, но не иска да изплува. Мамка му и алкохол.
– Просто съм уморена – отговаря и се отпуска на възглавницата си.
Добре… Предупредителната камбана за второ пришествие… не, поправям се –
сирените за приближаващо торнадо кънтят в главата ми, след като виждам
безизразното ù лице и чувам гласа, в който няма грам емоция.
Не ми казва нищо повече. А аз искам да ми го каже, но когато Теса заспива,
решавам за тази нощ да пренебрегна предупредителните камбани и сирени.
Късно е. Ако я притисна още повече, ще откачи и пак ще ме изгони, а не мога да
го допусна втори път. Не мога да спя без нея и съм благодарен, че след случая
със Сандра поне ме допусна в леглото си.
Благодарен съм и на алкохола, защото размътва мозъка ми и ще мога да спя,
без да се тревожа какво става в главата ù и какви ги е намислила.
 Глава тридесет и четири
ТЕСА
Светлината на утрото се процежда в стаята. Слънцето бавно се покачва над
хоризонта. Очите ми се преместват от вратата на балкона към корема ми, където
Хардин е преметнал ръката си. Плътните му устни са разделени, мърка като
котарак. Не знам дали да го изритам от леглото, или да прибера косата от челото
му и да притисна устни към зачервената му кожа.
Ядосана съм. Толкова съм му ядосана след всичко, което се случи снощи.
Имаше наглостта да се върне в един и половина и – както и се бях опасявала – да
вони на алкохол. Още една плетеница в тая паяжина. И после се появява това
момиче, което много приличало на мен и с което прекарва часове наред. Каза, че
само си били говорили. Не, не вярвам, че само са говорили. Как е възможно да
не иска да разговаря с мен за Сиатъл или за нещо, свързано със Сиатъл, а да
седне да говори с нея? И коя е тая, че да говори с него за мен?
Не знам какво да мисля. Писна ми да мисля през цялото време. Винаги имаме
някакъв проблем за разрешаване, винаги имаме някакъв спор за изглаждане.
Уморена съм. Уморена съм от всичко. Обичам го повече отколкото самото ми
съзнание може да го побере, но не знам колко още съм в състояние да издържа
така. Не мога да седя у дома и да се тревожа всеки път, когато излезе, да се моля
да не се напие, след като сме се карали. Исках да му метна една възглавница, да
му крещя, да му кажа какъв е изрод, но в един миг разбрах, че човек може да
спори и да се кара с друг човек за едно и също нещо само определен брой пъти.
След това фитилът ти изгаря. Сега не знам какво да правя, след като категорично
отказва да дойде в Сиатъл, но съм наясно, че няма никакъв смисъл да лежа в
леглото. Това няма да ми помогне. Затова вдигам ръката му, измъквам се изпод
него и внимателно я пускам на възглавницата ми. Той простенва и ръмжи. Слава
богу, заспива веднага.
Взимам телефона си от нощното шкафче и тихо отварям вратите на балкона.
Излизам и когато ги затварям, въздъхвам с облекчение.
Въздухът е много по-студен от вчера, но е едва седем часа. С телефон в ръка
започвам да обмислям положението с жилището, каквото за момента липсва.
Това преместване се оказа много по-голяма каша, отколкото очаквах. Честно
казано, започвам да се питам дали си заслужава всички тези драми и трагедии.
Веднага се порицавам заради негативното мислене. Хардин иска точно това: да е
трудно, да е непосилно трудно, за да се откажа и да остана при него.
Е, това няма да се случи. Отварям браузъра на телефона си и нервно чакам
Гугъл да зареди. Гледам малкия екран и съм нетърпелива кога най-сетне това
дразнещо кръгче ще спре да се върти. Телефонът ми е антикварен, затова.
Вбесявам се и влизам обратно в спалнята, за да взема телефона на Хардин. Ако
се събуди и ме види с телефона си, ще се ядоса, но сега нямам намерение да
разглеждам телефонните му обаждания. Искам само да ползвам нета му.
Не била чак толкова зле… тая Лилиян.
През цялото време, докато разглеждам апартаментите, думите му за това
момиче не ми дават мира. Тръсвам глава, за да се отърва от мисълта за нея. С
възхищение разглеждам един луксозен апартамент, който не мога да си позволя.
Минавам на следващия. По-малък е, едностаен, но е в къща и има отделен вход.
Не харесвам къщи близнаци. Допада ми идеята гостите, които идват в
апартамента ми, да минават през лоби, особено предвид очертаващата се
перспектива да бъда сама в Сиатъл. Прехвърлям още няколко апартамента и
накрая намирам един едностаен, който е малко над моя бюджет, но не го
надвишава кой знае колко. Мога да си го позволя. Ако се наложи, няма да си
купувам хранителни продукти, докато се настаня. Вкарвам номера на
наемодателите в моя телефон и продължавам да разглеждам. Мисълта да търся
жилище с Хардин ме преследва като дух. Аз ще седна на леглото с кръстосани
крака, а той ще се облегне на възглавницата си с изпружени крака. Ще му
показвам апартаментите, той ще върти очи и ще се оплаква колко е тягостно да
се търси жилище, но ще го уловя да ми се усмихва и да гледа устните ми. Ще ми
каже колко съм сладка, после ще вземе лаптопа от ръцете ми и ще ме увери, че
ще намери най-хубавото място за двама ни.
Но това би било прекалено лесно. Всичко в живота ми беше лесно и просто
допреди шест месеца. Майка ми ми помогна с общежитието, всичко беше
уредено и подготвено много преди да пристигна в колежа.
Майка ми… колкото и да не искам да си призная, сега ми липсва. Няма никаква
представа, че съм се видяла с баща си. Би се ядосала, ако разбере. Сигурна съм.
Преди да го обмисля добре, вече набирам номера ù.
– Ало? – отговаря гладко.
– Майко?
– Кой друг очакваш да ти вдигне?
Вече съжалявам, че ù се обадих.
– Как си? – питам тихо.
Тя въздъхва:
– О, добре съм. Бях малко заета покрай последните събития. – Чувам как трака с
някакви тенджери.
– Какви последни събития? – питам. Дали е узнала за баща ми? Решавам, че ако
не е разбрала, сега не е моментът да ù кажа.
– Нищо конкретно. Работих доста извънредни часове и имаме нов пастор. О, Рут
почина.
– Рут Потрър?
– Да, щях да ти се обадя да ти кажа – студеният ù глас омеква съвсем леко.
Бабата на Ноа беше най-милата жена, която имах честта да познавам. Винаги
любезна и усмихната. И правеше такива вкусни сладки… Като Карен. Най-
превъзходните курабийки с шоколадови парченца.
– А Ноа как е? – осмелявам се да попитам. Той беше много привързан към баба
си и знам, че му е трудно. Никога не съм била близка с бабите и дядовците си.
Родителите на баща ми са починали във време, от което нямам никакви спомени,
а тези на майка ми не са хора, с които някой нормален човек би искал да се
сближава.
– Никак не му е леко, Теса. Трябва да му се обадиш.
– Аз… – искам да ù кажа, че не мога да му се обадя, но… всъщност защо да не
мога? Мога и ще му се обадя. – Ще му звънна веднага.
– Наистина ли? – пита и не успява да прикрие изненадата си. – Добре, но поне
почакай да стане девет часа – съветва веднага, а аз не мога да не се усмихна на
назидателния ù тон. Знам, че тя също се усмихва… доколкото може. – Как е в
колежа?
– В понеделник заминавам за Сиатъл – признавам и чувам, че изпуска нещо на
земята.
– Моля?
– Казах ти, не помниш ли?
Казах ù, нали? Или?
– Не, нищо не си ми казала. Спомена, че компанията отваря там клон и че
местят основния офис там, но не ми каза, че и ти заминаваш.
– Извинявай. Бях прекалено заета с това преместване и с Хардин.
– Той заминава с теб, така ли? – Знам, че полага огромни усилия да контролира
гласа си.
– Ами… не знам – въздъхвам.
– Добре ли си? Звучиш разстроена.
– Да, добре съм – лъжа.
– Знам, че напоследък не сме в много добри отношения, но можеш да споделиш,
Теса. Аз съм ти майка.
– Добре съм, наистина. Малко съм напрегната около това местене и около
прехвърлянето в колежа в Сиатъл.
– О, не бива да се притесняваш за това. Ще бъдеш отлична студентка във всеки
един колеж.
– Знам, но вече привикнах към някои от професорите и имам приятели…
неколцина приятели.
Нямам приятели, които ще ми липсват кой знае колко, като не броим Ландън. И
може би Стеф… Но най-много Ландън.
– Теса, от години работим за твоето бъдеще. И погледни сега резултатите: за
толкова кратко време постигна толкова много. Трябва да се гордееш със себе си.
Думите ù ме изненадват и съзнанието ми едва успява да ги обработи.
– Благодаря – казвам тихо.
– Обади ми се веднага щом се преместиш на новото си място в Сиатъл, за да
мога да дойда да те видя. Както се очертава, ти едва ли ще си дойдеш скоро.
– Ще се обадя – казвам и решавам да не обръщам внимание на грубия ù тон.
– Ще се чуем скоро. Трябва да се приготвям за работа. Не забравяй да се
обадиш на Ноа.
 – Ще му се обадя след два часа.
Затварям и с крайчеца на окото си улавям движение на балкона. Вдигам поглед
и виждам Хардин. Вече е облякъл черните си джинси и черна тениска. Бос е.
Върви към мен и ме гледа.
– Кой беше? – пита.
– Майка ми – отговарям и свивам колене до брадичката си.
– Защо се обажда?
Хваща облегалката на празния стол, краката му скърцат по плочките. После
сяда до мен.
– Аз ù се обадих – отговарям, без да го поглеждам.
– А моят телефон защо е тук? – пита, взима го от скута ми и го разглежда.
– Исках да използвам интернета.
– Така ли? – казва, сякаш не ми вярва. Ако няма какво да крие, защо му пука?
– За кого говорихте, когато каза, че ще му се обадиш? – пита и сяда на ръба на
джакузито. Поглеждам го.
– За Ноа – отговарям сухо.
– Да, познай кога ще му се обадиш.
– Е, този път ще му се обадя.
– Защо е толкова важно да говориш с него? Няма да му звъниш.
– Защо ли? За да можеш да прекараш часове наред с някоя и да се прибереш
пиян…
– Той ти е бивш приятел, забрави ли? Бивш.
– А аз откъде да знам, че тя не ти е бивша приятелка?
– Защото нямам такива. И това ли забрави?
Гневът ми започва пак да се трупа. Спокойното настроение отпреди минути е
изчезнало.
– Добре де, някое от всичките момичета, които си чукал наляво-надясно. – Само
докато произнеса думите, и вече съм бясна, но продължавам с ясен и висок тон: –
Никога повече няма да ми казваш на кого имам право да се обаждам и на кого
не. Имам право да се обаждам. Независимо дали са бивши гаджета, или не са.
– Мислех, че не си ми ядосана.
Въздъхвам и откъсвам поглед от пронизващите му зелени очи. Гледам напред
към океана.
– Не съм, наистина не съм. Ти направи точно това, което очаквах, че ще
направиш.
– Какво по-точно?
– Избяга за часове наред и се върна, смърдящ на алкохол.
– Не съм бягал. Ти ме изгони!
– Което не означава, че е редно да се прибираш пиян.
– А, ето, започва се. Знаех, че няма да останеш дълго мълчалива като снощи.
– Да мълча ли? Виждаш ли, точно тук ти е проблемът. Очакваш винаги и за
всичко да си трая. Но край с това.
– Край с кое? – навежда се към мен и лицето му е точно пред моето.
 – С това… – размахвам драматично ръка и ставам. – Просто ми писна. Ти
правиш каквото си искаш. Намери си някоя друга, която да седи до теб, да ти
изпълнява заповедите и да си мълчи, защото аз няма да го правя повече.
Обръщам му гръб да тръгна, но той ме хваща за ръката и нежно ме дърпа назад.
– Спри.
Другата му ръка е около кръста ми. Мисля как да се изскубна, но той ме
придърпва до гърдите си:
– Спри да водиш тези битки с мен. Никъде няма да ходиш.
Устните му се свиват в права черта, а аз се опитвам да се изтръгна от него.
– Пусни ме и ще седна – казвам накрая и се предавам. Не искам да му се
подчинявам, но не желая и да развалям почивката на всички. Ако сляза долу, той
ще ме последва и ще вдигнем скандал пред цялото семейство.
Той ме пуска и аз пак потъвам в стола. Хардин сяда срещу мен и ме гледа с
очакване, облегнал лакти на коленете си.
– Какво? – излайвам.
– Значи ме напускаш? – почти прошепва.
– Ако питаш дали заминавам за Сиатъл – да.
– В понеделник?
– Да, в понеделник. Вече го обсъдихме много пъти. Знам, че си въобразяваше, че
тоя номер с апартамента ще ме обезкуражи. Но не се получи и каквото и да
направиш, няма да ме спреш. Нищо не можеш да сториш.
– Нищо? – поглежда ме през гъстите си мигли.
Ще се оженя за теб? Какво стана с това? Или беше прекалено пиян? Дали и
сега го мисли? Колкото и да ми се иска да го питам, не мога. Не съм готова да чуя
трезвия му отговор.
– Хардин, какво толкова има в Сиатъл, че се опитваш да го избегнеш на всяка
цена?
– Нищо важно – отговаря и отмества поглед от мен.
– Хардин, кълна се, че ако пак криеш нещо от мен, никога няма да ти
проговоря. Честно, писна ми от лайната, които си забъркал навсякъде – казвам и
съм готова да го направя.
– Нищо особено, Теса. Имам приятели там, за които не ми пука особено, защото
са част от миналото ми.
– Миналото ти?
– Животът ми преди теб. Пиенето, жените, купоните, когато чукаш всичко,
което ходи на два крака и има пола. Това вече е минало – заявява. Лицето ми се
сгърчва от болка. – Извинявай, че го казах, но искаше да чуеш. – Няма никакви
тайни, само лоши спомени. Но това не е причината да не искам да замина.
Чакам да ми обясни коя е тогава причината, но той не казва нищо повече.
– Добре, кажи ми истината. Защото не разбирам.
Лицето му не изразява никаква емоция. Гледа ме в очите.
– Защо ти е обяснение. Не искам да заминавам и не искам да заминаваш без
мен.
 – Е, това не е достатъчен аргумент. Заминавам – клатя глава. – И знаеш ли
какво? Вече не искам да идваш.
– Моля? – Очите му потъмняват.
– Не искам да идваш с мен – казвам колкото е възможно по-спокойно. И
заставам пред стола. Горда съм, че мога да водя този диалог, без да крещя. –
Опита се да провалиш бъдещето ми. Това е моята мечта откакто се помня, а ти се
опита да развалиш всичко. Превърна онова, което трябваше да чакам с
нетърпение, в нещо, за което не мога да понеса да мисля повече. Трябваше да
съм развълнувана, готова да посрещна мечтите си, но заради теб няма къде да
живея, нямам никаква изградена система как да оцелея там. Така че, не, не
искам да идваш с мен.
Устата му се затваря и отваря няколко пъти, след което става и започва да
крачи по дъските.
– Ти… – започва, но после се спира, сякаш премисля дали да изрече това, което
му е на ума, но понеже е Хардин, няма начин да не изплюе всичко, което мисли.
– Ти… знаеш ли какво, Теса? На никого не му пука за град като Сиатъл, само на
някого като теб. По дяволите, кой израства с мечти за Сиатъл? Много
амбициозно, бих казал – ръмжи саркастично той. После си поема рязко дъх. – О,
ако случайно си забравила, аз съм единствената причина тези амбиции да се
превърнат в реалност. Мислиш ли, че някой друг получава платен стаж? И кой
взима такава сума, каквато взимаш ти? Дори не си на работа, а си на почивка тая
седмица. Огледай се и ми посочи един, който се радва на такива привилегии. Ще
намериш, но знаеш ли кога? Точно никога. Повечето хора едва се уреждат на
неплатен стаж дори след като завършат.
– В момента изобщо не става дума за това. – Как смее да ми говори така?
– Тогава за какво става дума, неблагодарна… – Пристъпвам към него и ръката
ми полита към лицето му, преди дори да разбера какво правя, но Хардин е много
по-бърз и спира удара на сантиметър от бузата си.
– Недей – гласът му е груб, гневен и ми се иска да не бе успял да ме спре. Дъхът
му на мента докосва бузата ми, едва се контролира. Давай, Хардин, давай да те
видим, предизвиквам го мислено. Не ме е страх от тежкото му дишане и от
грубите му думи, защото знам, че мога да му отговоря точно със същото, и то
тройно.
– Не можеш така да говориш на хората, без да си наясно, че това ще има
последици – казвам тихо и заплашително.
– Последици? – Гледа ме с огнени очи. – В този живот съм научил значението на
една-единствена дума: последици. Не съм видял нищо друго освен последици.
Как мразя да си присвоява заслугите за стажа ми. Мразя, когато той бута, аз
дърпам; когато аз бутам, а той дърпа. Мразя да ме докарва до такова състояние,
че да посегна да го ударя. Мразя как ме кара да се чувствам, сякаш губя контрол
върху нещо, което не съм сигурна, че изобщо някога съм контролирала.
Поглеждам го. Ръката му все още стиска китката ми, но не много силно, само
колкото да ме спре, ако пак реша да го ударя. Изглежда наранен. Твърде
наранен, и то по много страшен и опасен начин. В очите му има
предизвикателство. Стомахът ми се свива, обръща се. Сваля ръката ми до гърдите
си, очите му не се откъсват от моите.
– Не знаеш какво означава думата „последици“.
И си тръгва.
Ръката ми бавно пада до тялото ми.
 Глава тридесет и пет
ХАРДИН
За каква се мисли, по дяволите?
Въобразява си, че понеже не желая да замина с нея в Сиатъл, може да ми
пробутва такива речи? Не искала да ходя?
Тя беше тази, която ме покани да ида, и пак тя беше тази, която се опита да ме
удари? Не, не мисля, че ще ù мине номерът. Докато говорех, бях наистина
подивял. И как само се опита да ме удари? Изненада ме. Много ме изненада.
Оставих я с разширени от бяс очи, но трябваше да се махна оттам, преди да
стане по-зле.
В града намирам малко кафене. Кафето има вкус на катран. Мъфинът е още по-
зле. Мразя този малък град, в който не можеш да намериш нищо. Късам три
пакетчета захар и ги набутвам в кафето си, после бъркам с пластмасовата
бъркалка. Прекалено ми е рано за подобни събития, че да понеса и гадното кафе.
– Добро утро – чувам познат глас, но това не е гласът, който искам да чуя.
– Защо си тук? – питам Лилиян, която се е промъкнала зад гърба ми.
– Не обичаш да ставаш рано, нали? – чурулика с бодър глас и сяда на стола пред
мен.
– Остави ме – отвръщам сърдито и се оглеждам в малкото кафене. Вече се е
образувала опашка чак до вратата. Може би няма да е зле да стана и да кажа на
всички да отидат и да намерят някой шибан „Старбъкс“, защото това място е като
кенефна дупка.
– Не си се извинил, нали?
– Господи, как може да си толкова любопитна? – потърквам носа си и тя се смее.
– Ще ядеш ли това? – сочи коравия като камък мъфин.
Бутам го към нея и тя си отчупва едно парче.
– На твое място не бих го ял – предупреждавам я, но тя все пак яде.
– Не е чак толкова зле – лъже и знам, че иска да го изплюе, но със сетни усилия
успява да преглътне. – Ще ми кажеш ли защо не се извини на Тамара?
– Мамка му, името ù е Теса. Ако я наречеш…
– Чакай, спокойно, спокойно. Само се пошегувах. Успокой топката – смее се тя и
изглежда доволна, че е успяла да ме раздразни.
– Ха-ха. Много весело – казвам и изпивам остатъка от кафето.
– Както и да е. Защо не ù се извини?
– Не знам.
– Знаеш.
– Какво ти пука?
Навеждам се напред към нея, а тя се обляга на стола.
– Не знам. Предполагам, че защото я обичаш, а аз съм ти приятелка.
– Приятелка? Та аз не те познавам. А да не говорим, че ти не знаеш нищо за
мен.
По неутралното ù лице минава лека сянка и тя премигва бавно с очи. Ако се
разплаче, ще стана и ще пребия някого. Не мога да понеса толкова много драма
в такъв нечовешки час.
– Виж, не казвам нищо. Печена си и всичко, но това… нашето не е приятелство.
Аз нямам… приятелства.
Тя навежда глава настрани.
– Не може да нямаш приятели. Нито един?
– Нямам. Има хора, с които ходя по купони. И Теса.
– Трябва да имаш приятели. Поне един.
– И какъв е смисълът ти и аз да сме приятели? Тук сме до утре следобед.
– Можем да бъдем приятели до утре следобед.
– И ти май нямаш много приятели.
– Не, Райли не ги харесва.
– И? Какво значение има?
– Има, защото не искам кавги с нея, така че не се виждам с тях.
– Извинявай, но Райли ми се струва голяма кучка.
– Не говори така за нея – казва рязко тя и бузите ù пламват. За първи път,
откакто се запознахме, лицето ù излъчва нещо, различно от спокойствие или…
забрава.
Играя си с чашата в ръцете си и съм доволен, че успях да я предизвикам да
покаже някаква различна емоция.
– Просто казвам. Не бих позволил някой да ми нарежда с кого да съм приятел и
с кого не.
– Значи ми казваш, че Теса има приятели, с които излиза без теб? – пита
многозначително. Отвръщам поглед и се замислям над въпроса ù. Има приятели,
разбира се. Има… Ландън.
– Да.
– И не слагаш себе си в списъка?
– Не, аз не влизам в списъка. Ландън ù е приятел.
– Ландън ти е доведен брат. И той не се брои.
Стеф е нещо като приятелка на Теса, но не мога да кажа, че са чак толкова
близки. А Зед? Той вече е извън играта.
– Има мен – казвам.
– Точно така си и мислех – смее се тя.
– Какво значение има? Когато се махнем оттук, ще имаме нови приятели.
Заедно. Ще започнем отначало.
– Разбира се. Само че не заминавате на едно и също място – напомня ми тя.
– Ще дойде с мен. Знам, че сега не изглежда така, но аз я познавам. Знам, че не
може да живее без мен.
Лилиян ме поглежда замислено.
– Знаеш ли, има голяма разлика между това да обичаш някого и да не можеш
да живееш без него.
 Това момиче не се чува какво говори. В думите ù няма никакъв смисъл.
– Не желая да говоря повече за нея. Ако ще сме приятели, искам да знам
повече за теб и Рейгън.
– Райли – отвръща раздразнено.
– Много дразни, нали? – смея се.
Тя ме гледа, преструвайки се на сърдита, после ми разказва как се е запознала
с приятелката си. Райли е отговаряла за нея през месеците, които ù се полагали
за ориентация през първата ù година в колежа. В началото била груба с нея, но
после ù се пуснала. Казва, че изненадата била взаимна. Тая Райли се оказва
доста ревнива и лесно ù пламва фитилът. Защо ли ми е познато?
– Повечето ни кавги са от ревност. Нейната ревност. Постоянно се страхува, че
ще я напусна. Не знам защо. Тя е тази, по която се заглеждат като изтървани и
мъже, и жени. И е излизала и с мъже, и с жени – въздъхва.
– А ти не си ли?
– Никога не съм ходила с мъж – бръчка нос, сякаш идеята я отвращава. – А,
веднъж в осми клас. Направих го, защото си мислех, че трябва да го направя.
Всичките ми приятели ми се подиграваха, че нямам гадже.
– Защо не им каза още тогава?
– Не е толкова просто.
– Би трябвало да е.
– Да, би трябвало да е. Но не е. Както и да е, никога не съм била с никого, освен
с Райли и едно друго момиче – усмивката ù изчезва. – Но Райли е… излизала с
много.

ОСТАТЪКЪТ ОТ ПРЕДИОБЕДА и целият следобед минават така. Слушам

проблемите на това момиче. Не ми е чак толкова неприятно както очаквах.
Хубаво е да чуеш, че не си единственият с подобни проблеми. Лилиян много ми
напомня на Теса и Ландън. Ако те двамата се слеят в един човек, ще се получи
точно копие на Лилиян. Не ми е приятно да си призная, но компанията ù не ми
пречи. Тя е аутсайдер като мен, но не ме укорява, защото почти не ме познава. В
кафенето влизат и излизат хора и всеки път, когато влезе русо момиче,
подскачам на стола си и очаквам да видя моето русо и така далечно вече
момиче.
Чувам тиха, странна песен.
– Това е баща ми – казва Лилиян и вади телефона си. – Мамка му, кога е станало
пет? – Започва да изпада в паника. – Трябва да тръгваме. Е, поне аз. Все още
нямам какво да облека за тази вечер.
– За?
– Вечеря. Нали знаеш, че родителите ми ще вечерят с твоите?
– Карен не ми е… – започвам, но решавам да не човъркам темата. Ставаме и
отивам с нея в малък бутик, претъпкан с разни шарени рокли и евтини
дрънкулки. Мирише на нафталин и море.
– Не мога да избера нищо – казва с тежка въздишка и ми показва една
отвратителна розова рокля.
– Това е нечувано – отсичам, тя кима и веднага я оставя. Питам се какво ли
прави Теса сега. Дали се чуди къде съм? Сигурен съм, че си мисли, че съм с
Лилиян, което е истина, разбира се, но няма за какво да се притеснява. Знае го
много добре. Чакай… не, не знае. Не съм ù казал за приятелката на Лилиян.
– Теса не знае, че си… лесбийка – изричам, без да мисля, докато тя ми показва
черна рокля с ресни и мъниста. Прокарва ръка по роклята така, както направи
снощи с бутилката коняк.
– Не, няма да ти давам дизайнерски съвети, затова спри да ме гледаш така
умолително. Тя върти очи и пита:
– И защо не ù каза.
– Не знам. Забравих.
– О, колко съм трогната, че моята сексуална ориентация е останала
незабележима за теб – разперва ръка върху шията си, за да ме накара да спра да
мушкам пръст в перата и мънистата, които висят на герданчето ù. – Но трябва да
ù кажеш – продължава с усмивка. Нищо чудно, че си отнесъл един тупаник.
Знаех си, че не бива да ù казвам за шамара.
– Млъкни. Ще ù кажа… – Ще си помисля дали да ù кажа, защото е твърде
вероятно тази ситуация да проработи в моя полза. – Може би.
Лилиян пак върти очи. Прави го почти толкова често, колкото и Теса.
– Никак не е лесно да се разбереш с нея, повярвай ми. Знам какво правя –
казвам, но… Всъщност знам ли? Да, знам точно кои копчета да натисна, за да
получа това, което искам.
– Трябва да се облечеш официално за тази вечеря. Ресторантът е ужасно
снобски – предупреждава ме тя пак и оглежда роклята.
– Проклет да съм, ако го направя. И защо си мислиш, че изобщо имам
намерение да ходя?
– Защо не? Нали искаш малката ти женичка да не ти се сърди чак толкова
много?
Думите ù ме изненадват и леко ме изкарват от равновесие.
– Женичка? Не я наричай така.
Лилиян обаче не ме слуша. Изнамира отнякъде бяла официална риза и я
залепва за гърдите ми.
– Поне си сложи хубава риза. Иначе баща ми ще ти мели на главата цяла вечер
– казва и влиза в пробната. След няколко минути излиза в черната рокля.
Изглежда добре, наистина. Секси е, но вече мога да си представя как ще стои
тази рокля на тялото на Теса. Гърдите ù са много по-големи от тези на Лилиян и
ханшът ù е по-широк, така че ще изглежда по-добре.
– Не е чак толкова грозна в сравнение с останалите тук – опитвам се да направя
комплимент с половин уста и тя веднага дръпва пердето, разбира се, след като
ми врътва очи и ми показва среден пръст.
 Глава тридесет и шест
ТЕСА
Гледам се в огледалото и питам Ландън:
– Сигурен ли си, че така е добре?
– Да, добре е – казва с усмивка. – Може ли да се опитаме да не забравяме, че
все пак съм мъж.
Въздъхвам.
– Знам. Извинявай. Не е моя вината, че си единственият ми приятел.
Тъмната лъскава рокля е от някаква странна материя. Леко е твърда и дразни
кожата ми. Сърби ме. В малкия бутик в града нямаше кой знае какъв избор, а със
сигурност не бих взела онази яркорозова рокля от тюл. Трябва да облека нещо на
тази вечеря, а предложението на Хардин да отида по джинси не се приема.
– Мислиш ли, че ще се върне, преди да стане време да тръгваме? – питам
Ландън.
Разбира се, Хардин както винаги си подви опашката след поредната кавга и не
се е прибирал цял ден. Вероятно е с онова мистериозно момиче, с което обича да
споделя проблемите ни. Не се е обаждал, не е пускал и съобщение. Момичето, с
което може да разговаря по-спокойно, отколкото със собствената си приятелка.
Както е ядосан, не бих се изненадала да стигне и по-далеч само за да ми направи
напук. Не, не би… сторил такова нещо.
– Честно казано, не знам. Надявам се да се върне. Майка ми ще е толкова
разочарована.
– Да – казвам и забождам още една фиба в кока си. После взимам спиралата от
плота на банята.
– Ще му дойде акълът. Той просто е инат.
– Не знам за него, но се съмнявам за нас… – казвам и прокарвам спиралата по
миглите си. – Мисля, че достигам точката на пречупване, усещам се. Знаеш ли
как се почувствах снощи, когато ми каза, че е бил с друго момиче?
– Какво? – пита Ландън и ме гледа изумено.
– Мисля, че това е краят на една завихрена, турбулентна връзка – опитвам да се
пошегувам, но не ми се получава.
– Странно е, че точно ти го казваш. Не съм го очаквал. Как се чувстваш?
– Малко ядосана, но толкоз. Сякаш съм станала напълно безчувствена към
всичко, което се случва около мен. Просто не е в кръвта ми да продължавам да
цикля така едно и също нещо. Започвам да си мисля, че Хардин е изгубена кауза,
а това разбива сърцето ми – казвам и се заричам, че няма да плача.
– Никой не е изгубена кауза. Просто някои хора си мислят, че са обречена
кауза, но не са. А когато са убедени, че другите винаги ще се отказват от тях, те
не правят нищо да се променят.
– Готови ли сте? – чувам гласа на Карен от всекидневната. Ландън ù казва, че
слизаме след минутка.
Обувам новите си черни обувки, които за нещастие се оказват точно толкова
неудобни, колкото и изглеждат. В такива моменти ми липсват времената, когато
ходех само по мокасини.
Качваме се в колата. Хардин все още го няма.
– Не можем да чакаме повече – казва разочаровано Кен.
– Няма проблем, можем да му донесем вечерята у дома – предлага спокойно
Карен. Знае навярно, че това не е разрешение, но вероятно се опитва да успокои
съпруга си. Ландън ме поглежда въпросително, а аз му се усмихвам, за да го
убедя, че съм добре. През целия път се мъчи да ме въвлече в разговор за наши
общи познати студенти само и само да не мисля за Хардин. Приказва предимно
за студентите, които идват на религия, и се шегува с навиците и неграмотността
им.
Кен паркира колата и виждам, че ресторантът е изключително луксозен. Отвън
прилича на огромна дървена къща, но вътрешният дизайн е в пълен контраст с
екстериора. Модерно е, лъскаво, в черно и бяло със сиви оттенъци по стените и
пода. Осветлението е много меко и слабо, но допълва изисканата атмосфера. В
един момент се оказва, че роклята ми е най-светлото нещо в заведението. Когато
светлината попада върху мънистата, те блестят като диаманти и май всички
забелязват.
Чувам, че Кен съобщава името си на дамата, която отговаря за резервациите.
Тя ми се усмихва и казва:
– Останалата част от компанията Ви е вече тук. Зъбите ù са бели, подредени,
равни. Буквално ме заслепяват.
– Компания? – питам Ландън, но той само свива рамене. Тръгваме след жената
към една маса в ъгъла. Никак не ми харесва, че всички ме гледат заради тая
лъскава рокля. Трябваше да облека онова чудовищно розово нещо, което със
сигурност нямаше да привлича толкова внимание.
Един мъж на средна възраст даже събаря чашата си с вино, когато минавам
покрай него, и Ландън ме придърпва към себе си. Роклята не е неприлична или
нещо такова… Малко над коляното. Проблемът е, че е правена за жена с много
по-малки гърди. Така съм я опънала, че съм разтеглила деколтето максимално
надолу.
– Крайно време беше – чувам непознат мъжки глас и надничам зад рамото на
Кен, за да видя кой е този човек. Предполагам, че е приятелят на Кен. Става и
подава ръка за поздрав. Погледът ми се плъзва вдясно, където Карен и жена му
се поздравяват. До жената виждам момиче. Младо момиче. Момичето!
Инстинктът ми говори, че е тя. И е красива, изключително красива. Изумителна.
И е в същата рокля като моята.
Разбира се.
Виждам големите ù, блеснали сини очи, а когато ми се усмихва, е още по-
красива. Толкова съм погълната от безумната си ревност, че много след това
забелязвам момчето, което седи до нея: Хардин. В официална бяла риза.
 Глава тридесет и седем
ХАРДИН
– Мили боже! – прошепва Лилиян и прекъсва мислите ми, въртящи се около
кавгата сутринта. Вдигам глава и проследявам погледа ù.
Теса?
В рокля… в същата рокля, в която си я представях. И гърдите ù изглеждат…
мамка му. Мигам бързо и се опитвам да се съвзема, преди да е стигнала до
масата. За секунда ми минава мисълта, че халюцинирам: изглежда толкова секси.
Всеки мъж, покрай когото минава, се обръща да я загледа. Оня даже обръща
чашата си с вино. Стискам ръба на масата и само чакам да я заговори, за да го
убия.
– Това е Теса? Мили боже!
Лилиян едва диша от вълнение.
– Престани да я зяпаш – казвам предупредително, а тя се смее. Мъжът, който си
събори напитката, се обръща, проследява с поглед моето момиче и изобщо не му
пука от жена му.
– Я по-спокойно – казва Лилиян и докосва нежно ръката ми. Разранените ми
кокалчета са побелели от стискането на масата. Ландън придърпва Теса към себе
си, сякаш я пази от оня женен гъз, Теса му се усмихва, а той я стиска още по-
плътно до тялото си. Какво е това, по дяволите?
Теса застава зад Ландън, докато родителите на Лилиян, Карен и Кен се отдават
на процедурата по „Толкова-съм– велик-защото-ти-стискам-ръката-въпреки-че-се-
видяхме-едва-снощи“.
И тогава очите на Теса намират Лилиян, разширяват се, след което сразена
свежда поглед.
Ревнува. Браво. Точно на това се надявах.
 Глава тридесет и осем
ТЕСА
Гледам как Хардин се е разположил до това момиче и паниката буквално ме
дави. Дори с нищо не показва, че ме е видял. Сядам до Ландън. Срещу тях.
– Кое е това хубаво момиче? – пита приятелят на баща му с тон, който използват
мъжете, които си мислят, че са по-добри от всички останали наоколо.
– Здравейте. Аз съм Теса. Приятелка съм на Ландън – казвам и се усмихвам
кратко.
Очите ми веднага се преместват върху Хардин, който стиска устни в права
черта. Е, както по всичко личи, той успешно забавлява дъщерята на този мъж,
така че защо да им разваляме кефа?
– Радвам се да се запознаем,Теса. Аз съм Макс, а това е Дениз – представя жена
си.
– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Вие двамата сте страхотна двойка.
Хардин започва да кашля. Или да се дави. Не искам да поглеждам към него, но
не мога. Когато очите ни се срещат, неговите са присвити и ме гледат с гняв.
Ландън се смее:
– О, не сме двойка – обяснява и поглежда към Хардин, сякаш чака той да каже
нещо.
Разбира се, той не казва нищо.
Добре!
Но после не е добре. Хардин се навежда към момичето. Казва ù нещо в ухото, тя
му се усмихва и клати глава.
Какво става, по дяволите?
– Аз съм Лилиян. Радвам се да се запознаем – представя се тя и ми се усмихва
приятелски.
Кучка.
– И аз – успявам да кажа. Сърцето ми ще се пръсне, ще изскочи от гръдния ми
кош. Почти не виждам нищо, бясна съм. Ако семейството му не беше тук, щях да
му плисна някоя чаша в лицето, защото когато му влезе алкохол в очите, няма да
може да ме спре и този път ще го ударя с все сила.
Някой слага пред мен меню. Сипват ми вода. Кен и Макс започват да говорят
колко било странно да избираш между бутилирана вода и вода от чешмата.
– Реши ли вече какво ще поръчаш? – пита Ландън само и само да отвлече
вниманието ми от Хардин и новата му приятелка.
– Не… знам – прошепвам и поглеждам към изисканото меню. Не мога да си
представя да сложа и хапка в устата си. Стомахът ми се обърна вече няколко
пъти, не успявам да контролирам дишането си.
– Искаш ли да си тръгваме? – пита Ландън в ухото ми. Поглеждам към Хардин,
очите му за секунда се впиват в моите, но веднага след това се обръща към
Лилиян.
Да, искам да си тръгна, да се махна от Хардин и никога да не го виждам,
никога да не говоря с него.
– Не, никъде не отивам – казвам, изправям гръб и се облягам назад.
– Добре – отвръща одобрително Ландън точно когато един много привлекателен
сервитьор идва до масата.
– Една бутилка от най-доброто ви вино – поръчва приятелят на Кен. Сервитьорът
се обръща да тръгне, но Макс вика през рамо: – Не сме свършили още.
Макс поръчва цял списък с предястия, за които никога не съм чувала, но
предполагам, че няма да имам сили да ям. Отчаяно се опитвам да не поглеждам
към Хардин, но е трудно, ужасно трудно. Защо е дошъл с нея? И се е облякъл
добре? Това го казвам, в случай че не е по джинси под масата. Имам чувството,
че онова, което е останало от сърцето ми, ще гръмне и ще се разпилее.
Обикновено ми отнема дни да го убедя да сложи нещо различно от черна тениска
и джинси, но гледай как се е облякъл за това момиче!
– Ще ви дам няколко минути да прегледате менюто. Казвам се Робърт и ако
имате някакви въпроси относно него, не се колебайте да ме повикате – казва
момчето. После очите ни се срещат и устата му се отваря леко, но се съвзема
много бързо, поглежда встрани и веднага след това пак мен. Заради роклята и
голямото деколте е. Усмихвам му се плахо. За мое изумление той също ми се
усмихва. По шията му плъзва червенина и тръгва нагоре към бузите. Очаквам да
погледне към Хардин, но това не се случва, защото както сме седнали с Ландън,
приличаме на двойка, а Хардин сякаш е с Лилиян. Стомахът ми пак се обръща.
– Хей, ще вземаш поръчки или ще седиш до масата – обажда се Хардин.
– Из-извинявам се – започва да заеква Робърт и бързо се отдалечава от масата.
Всички очи са заковани върху Хардин. Най-вече с неодобрение. Кен изглежда
смутен. Карен е притеснена.
– Няма проблем, ще се върне. Нали това му е работата! – казва Макс. Да, само
този арогантен мъж би решил, че поведението на Хардин е допустимо. Аз го
поглеждам сърдито и с неодобрение, но на него изобщо не му пука. Прекалено е
запленен от тези проклети сини очи.
Докато го гледам с нея, имам чувството, че наблюдавам човек, когото не
познавам, че се натрапвам и си вра носа в един чужд, интимен миг между двойка
влюбени. Стомахът ми се надига, ще повърна. Налага се да преглътна
многократно, за да премине. Поне засега. Толкова съм благодарна, когато
сервитьорът донася виното. Този път е довел още един сервитьор. Може би за
морална подкрепа. През цялото време Хардин го наблюдава като орел. Каква
наглост! Как може да тормози така момчето, а в същото време да се държи,
сякаш не ме познава изобщо.
Робърт притеснено напълва чашата ми догоре. Благодаря набързо и много
сковано, а той ми се усмихва, вече не така срамежливо. После се премества да
налее вино на Ландън. Виждала съм Ландън да пие един-единствен път: на
сватбата на Кен и Карен. И тогава изпи само една чаша шампанско.
 Ако не бях толкова съсипана от поведението на Хардин, щях да откажа виното и
да пия само вода. Не искам да пия пред Кен и Карен. От друга страна, имах
ужасно дълъг ден и без вино няма да мога да оживея до края на вечерята.
Когато Робърт се приближава да сипе вино на Кен, той покрива чашата си и
отказва. Опитвам да дам знак с очи на Хардин да не прави груби забележки за
миналото на баща си, но той изобщо не ме поглежда. Говори си тихо с Лилиян.
Толкова съм объркана. Защо го прави? Да, скарахме се, да – опитах се да го
ударя, но това е прекалено. Отпивам от виното. Охладено е и е толкова ароматно
и свежо. Изкушавам се да обърна цялата чаша, но само това ми трябва – да се
напия, както съм разстроена, и да стана за смях пред всички. Не, никога няма да
го допусна.
Хардин не отказва виното, но Лилиян покрива чашата си. Той върти очи и я
гледа закачливо, а аз се опитвам да откъсна своите от тях, преди да се превърна в
локва сълзи върху красивия паркет.

– . . . МАКС СЕ КАТЕРЕШЕ ПО СТЕНАТА. – Беше толкова пиян, че охраната на

колежа трябваше да го свали – казва Кен и всички на масата се смеят. Всички
освен Хардин, разбира се.
Увивам вилицата около спагетите си и слагам втора хапка в устата си. Опитвам
се да се фокусирам върху прелестния вкус на спагетите, върху това как красиво
се увиват около вилицата. Ако не мисля за храната, трябва да мисля за Хардин.
– Май имаш обожател – казва ми Дениз. Вдигам поглед и забелязвам как Робърт
подсушава някакви чинии, но не откъсва очи от мен.
– Не му обръщай внимание. Той е само един сервитьор – изтъква Макс със
самодоволна усмивка. Един вид, някакъв там сервитьор е невъзможно да иска
нещо, което не може да има. Грубостта му ме изненадва.
– Татко! – Лилиян гледа гневно към баща си, но той само се усмихва и отрязва
парче от пържолата си.
– Извинявай, сладката ми, но просто казвам истината. Такова красиво момиче
като Теса не бива да се занимава с хора от обслужващия персонал.
Ако беше се ограничил само с първото изречение… Но той не забелязва
неудобното положение, в което ни поставя, и продължава с грубите си
забележки. Накрая не издържам и пускам вилицата си в чинията.
– Недей! – казва Хардин. Това е първото му изречение тази вечер, отправено
към мен.
Поглеждам го шокирана, после извръщам поглед към Макс. Как може да говори
така за хората? И сега и чашата ми е почти празна, но може би трябва да си
държа устата затворена, както ме предуп​реди Хардин.
– Не можеш да говориш такива неща за хората – казва Лилиян и не откъсва очи
от баща си.
– Добре, добре – отвръща сърдито, размахва ножа си и дъвче пържолата. – Не
съм искал да развалям настроението на никого.
Жена му изглежда повече от сконфузена, нервно попива и бърше крайчетата на
устата си с красивата салфетка.
– Искам още малко вино – казвам на Ландън. Той се усмихва и бута почти
пълната си чаша към мен. – Не, ще изчакам Робърт да се върне и да ми налее.
Благодаря все пак.
Усещам очите на Хардин върху себе си, докато се оглеждам и търся Робърт.
Никъде не виждам русата му коса, затова грабвам бутилката и си наливам сама.
Почти очаквам Макс да ми направи забележка за маниерите ми, но той някак
успява да се въздържи. Хардин гледа студено към другия край на ресторанта, а
Лилиян говори с майка си. Аз съм в мой собствен свят. Халюцинирам как Хардин
седи до мен, ръката му е на бедрото ми, навежда се и прави някой циничен
коментар, аз се смея и се изчервявам.
Дояждам яденето си. Главата ми леко се е поразмътила. Ландън, Кен и Макс
говорят за спорт… разбира се. Гледам в покривката на масата и се опитвам сред
черно-белите завъртулки да открия лица или други формички. Виждам само
буквата „Х“ и пръстът ми минава по нея много пъти.
Изведнъж ме обзема поредната параноя, че Хардин може и да е видял как
рисувам неговата буква. Но той не ми обръща абсолютно никакво внимание. Има
очи само за нея.
– Искам да подишам малко свеж въздух – казвам на Ландън и ставам. Столът ми
скърца по пода. Хардин вдига поглед, но веднага се окопитва и се прави, че само
се оглежда за водата си. И след това се обръща отново към нея.
 Глава тридесет и девет
ТЕСА
Токчетата ми ядно чукат по паркета. Концентрирана съм върху това да стигна
до задната врата, защото алкохолът е започнал да ме хваща. Ако бях по-близо до
дома, щях да се прибера, да си опаковам багажа и да остана в хотел, докато си
намеря апартамент в Сиатъл. Така ми е писнало от лайната на Хардин.
Болезнено е, унизително е, съсипва ме. Той ме съсипва. И го знае много добре. И
точно затова го прави. Прави го нарочно. Казвал го е и преди: прави всичко това
само за да ме взриви.
Отварям вратата и се моля да не се задейства някоя аларма. Хладният нощен
въздух ме обгръща. Успокоява ме, увива ме като студено одеяло. Поне е по-
различно от въздуха вътре и странната компания за вечеря.
Облягам лакти върху каменната ограда и се заглеждам в дърветата.
Тъмно е, почти нищо не се вижда. Ресторантът е сред гората, изглежда уютен и
сгушен в мрака. В друг случай това би било магическо място, но не и сега, не и
за мен. И бездруго вече се чувствам като в капан.
– Добре ли си? Чувам глас зад гърба си.
Обръщам се и виждам Робърт, който е застанал на вратата и държи един куп
чинии.
– Ами… да. Излязох само да подишам малко въздух.
– Не е ли малко хладно навън? – усмихва се много любезно и всъщност… много
сладко. Усмихвам му се на свой ред.
– Да, малко.
Никой не казва нищо повече, малко е неловко, но нямам нищо против. На оная
маса беше още по-неловко. След малко той проговаря пръв:
– Не съм те виждал по тези места. – Слага чиниите на масата и тръгва към мен.
Застава на няколко метра и обляга лакти като мен на оградата.
– На гости съм. Никога не съм идвала тук преди.
– Трябва да дойдеш през лятото. Февруари е най-лошото време да се видят тези
места. И ноември и декември… и дори януари – заеква и се засмива нервно. – Е,
разбираш какво искам да кажа, нали?
Опитвам се да се преборя с усмивката си, гледам почервенелите му бузи и
казвам:
– Обзалагам се, че е много красиво през лятото.
– Да, хубава си. Ис-искам да кажа, че е хубаво – поправя се веднага и прокарва
ръка по лицето си.
Стискам устни, за да не се разсмея, но не успявам и леко се подсмихвам, а той
изглежда още по-уплашен. Дори ужасен.
– Тук ли живееш? – питам, за да му спестя неудобството. Компанията му ми
действа добре. Поне няма от какво да се страхувам и свивам в негово присъствие.
Когато Хардин е наоколо, той запълва цялото пространство, присъствието му те
смазва… през по-голямата част от времето.
– Да, тук съм роден, тук съм израсъл. Ти?
– Във Вашингтонския колеж съм. Другата седмица се местя в колежа в Сиатъл.
Имам чувството, че от години съм чакала да кажа точно тези думи.
– Сиатъл! Много впечатляващо! – усмихва се, а аз пак се смея.
– Извинявай. По принцип не се смея толкова често, но от виното не мога да се
спра – казвам, преди да помисля, а той ми се усмихва още по-широко.
– Е, радвам се, че поне не се смееш на мен.
Очите му обхождат лицето ми. Извръщам поглед. Той поглежда към ресторанта.
– Трябва да се прибираш, преди приятелят ти да дойде да те търси.
Обръщам се и виждам, че главата на Хардин все още е обърната към Лилиян.
– Повярвай ми, никой няма да дойде да ме търси – въздъхвам. Долната ми устна
трепери, сърцето ми се е сгърчило, след това потъва по-дълбоко и по-дълбоко.
– Изглежда доста влюбен в теб – опитва се да ме успокои Робърт. Забелязвам, че
Ландън се оглежда и очевидно ме търси с пог​лед.
– О, това не е приятелят ми. Моят е момчето срещу стола ми. Онзи с
татуировките.
Робърт поглежда към Хардин и Лилиян и меките му черти се изкривяват от
изумление. Извивките на татуировката на Хардин се подават над бялата му яка.
Толкова му отива бяло. Особено когато татуировките му прозират под светлата
материя.
– А той… знае ли, че ти е приятел? – пита учудено Робърт.
Хардин се усмихва. Онази страхотна усмивка, която показва трапчинките му и
която е обикновено само за мен.
– И аз започвам да се питам същото.
Заравям глава в ръцете си и клатя глава.
– Толкова е объркано – простенвам.
Внимавай, не се поддавай на игрите му. Не и този път.
– Е, няма по-добър слушател от един непознат – казва Робърт.
И двамата се обръщаме към масата. Май само Ландън е забелязал, че ме няма.
– Не трябва ли да си на работа? – питам и се надявам да ми каже, че не се
налага да се връща.
– На работа съм, но се разбирам добре със собственика.
Робърт е млад, определено е по-голям от мен – сигурно е на около двадесет и
три. И е толкова уверен в себе си. Последното му изречение прозвуча като
някаква негова вътрешна шега.
– Ако това е приятелят ти, кое е момичето с него?
– Казва се Лилиян – чувам злобата в гласа си. – Не я познавам. Той също не я
познаваше, но вече я е опознал, както по всичко личи.
– Значи я е довел, за да те накара да ревнуваш?
– Не знам защо, но това с ревността определено работи. Та аз ревнувам.
Погледни само това момиче! И е в рокля като моята, а изглежда стотици пъти по-
добре от мен.
– Не, не, не изглежда по-добре – казва тихо и аз му благодаря с усмивка.
– Довчера всичко беше наред. Е, колкото може да е наред при нас. И тази
сутрин се скарахме, но ние винаги се караме. Искам да кажа, че кавгите при нас
са ежедневие. Какво ù беше по-различното на тази кавга? Не е за първи път, а
той се държи, сякаш не съществувам. Точно както се държеше в началото, когато
се запознахме. Никога след предишните ни кавги не се е държал така
дистанцирано. Вероятно звуча налудничаво.
Осъзнавам, че говоря повече на себе си, отколкото на непознатото момче с
любопитни сини очи. Предполагам, че е от виното. Устните му се извиват в
усмивка и той поклаща глава:
– Не, не е налудничаво – усмихва се Робърт, кимва с глава и казва:
– Гледа те.
Обръщам веднага глава към Хардин – той наистина наблюдава как си говоря с
новия си психотерапевт. Очите му прогарят дупки в мен и буквално се сгърчвам
пред агресивността на погледа му.
– Мисля, че е най-добре да се прибираш – предупреждавам го.
Очаквам Хардин да скочи всеки миг, да дойде като хала тук и да метне Робърт
през оградата в гората. Но Хардин не прави нито едно от изброените неща. Седи
напълно неподвижен, пръстите му са увити около столчето на чашата с вино,
поглежда ме за последен път, вдига свободната си ръка и я слага на облегалката
на стола на Лилиян.
О, боже! Сърцето ми се пръска на милиони парчета.
– Съжалявам – казва Робърт.
Почти бях забравила, че момчето е до мен.
– Няма проблем, наистина. Вече трябваше да съм свикнала. Шест месеца ми
играе едни и същи глупави игри. – Тялото ми се свива от болка, когато изричам
истината. Как не си научих урока след един месец, след два, дори след три? И
какво правя сега: стоя навън и гледам как Хардин флиртува с някакво момиче. –
Не знам защо те занимавам с тези неща. Извинявай.
– Хей, не се извинявай, нали аз те помолих да ми разкажеш? – напомня ми
вежливо. – И имаме още много вино, ако искаш.
– Да, определено ще ми е нужно – казвам и откъсвам очи от прозореца. – Често
ли ти се случва? Някакви полупияни момичета да реват за бившите си гаджета?
– Не, всъщност най-често се случва някой богат старец да се оплаче, че стекът
му не е точно толкова кървав, колкото го харесва.
– Като онзи на нашата маса с червената вратовръзка – соча към Макс. – Боже,
какъв е задник.
– Да, точно. Не искам да обидя компанията ти, но човек, който връща салатата
само защото имала прекалено много маслини, е пълен нещастник.
И двамата се засмиваме и аз веднага слагам ръка върху устата си, защото се
опасявам, че смехът ми много бързо ще се обърне на рев.
– Да! И наистина го мисли, защото после ни изнесе цяла лекция за допустимото
количество маслини, което трябва да се изяжда на ден.
След това започвам да имитирам с дълбок глас отвратителния баща на
отвратителното момиче: „Когато в салатата има прекалено много маслини, се
загубва приятният аромат на руколата“.
Робърт се превива от смях, слага длани на коленете си и казва с много по-
плътен глас:
– Може ли да ми сложите четири? Три са малко, пет са много. Четири
балансират идеално вкуса върху небцето.
Не мога да спра да се смея. Стомахът ме заболява. Не знам колко време се
смеем, но изведнъж чувам как вратата се отваря рязко. Робърт и аз млъкваме и
инстинктивно поглеждаме натам. Хардин е застанал под рамката на вратата.
Изправям се и приглаждам роклята си. Не мога да се отърва от чувството, че
досега съм вършила нещо нередно, макар че не съм направила нищо лошо.
– Прекъсвам ли нещо? – излайва Хардин и веднага приковава вниманието ни.
– Да – казвам ясно и кратко. Точно както се надявах да прозвуча. Гласът ми все
още звучи малко стакато след смеха, вие ми се свят от виното и сърцето ме боли
за Хардин, който поглежда към Робърт и казва:
– Да, очевидно.
Лицето на Робърт е все още усмихнато, в очите му танцува весело пламъче.
Хардин се опитва да го сплаши, но не му се получава. Робърт дори не мигва.
Предполагам, че простотиите на Хардин започват да писват и на него, но
въпреки че всички на масата могат да ни чуят, той няма никакъв проблем да
покаже колко му е смешно това абсурдно отношение на Хардин.
– Какво искаш? – питам Хардин. Когато обръща лице към мен, устните му са
свити в черта.
– Влизай вътре – казва заповеднически, но аз клатя глава. – Теса, не си играй
тези игрички с мен. Да тръгваме.
Пресяга се да ме хване за ръката, но аз се отдръпвам. Няма да се огъна този
път.
– Казах НЕ. Ти се прибирай. Уверена съм, че приятелката ти вече скучае без
теб – изсъсквам.
– Ти… – Хардин поглежда към Робърт. – Ти… наистина не е зле да се прибираш
вътре. Някой трябва да напълни чашите ни – казва и щраква с пръсти по
възможно най-обидния начин.
– Всъщност вече не съм на работа, но съм убеден, че ще можеш да очароваш
някой друг колега да ви напълни чашите – казва Робърт.
Хардин не е свикнал никой да му противоречи, особено някой непознат.
– Добре, нека перифразирам: разкарай се от нея. Заминавай вътре и намери
какво друго да правиш, преди да съм те хванал за смешната, шибана якичка и да
съм ти спраскал шибаната глава в тая стена.
– Хардин! – Заставам между двамата, но Робърт не помръдва, думите на Хардин
изобщо не го притесняват.
– Давай – казва той бавно и уверено. – Но нека само да ти обясня, че това е
много малък град, в който шерифът ми се пада баща, дядо ми е главен съдия, а
чичо ми е този, когото осъдиха за обида и побой – разяснява спокойно той. – Но
както искаш. Давай.
Ченето ми буквално пада и имам чувството, че не мога да си затворя устата.
Погледът на Хардин може да убие човек. Мисля, че преценява рисковете.
Поглежда мен, после Робърт, обръща се към масата в ресторанта.
– Да тръгваме – казва след много време.
– Никъде няма да ходя – запъвам се и се отдръпвам още по-назад, но се обръщам
към Робърт и му казвам: – Би ли ни дал минутка?
Той кима, поглежда гневно към Хардин и влиза вътре.
– И сега какво? Ще чукаш сервитьора?
Правя още една крачка назад и се опитвам да остана на крака, да не се огъна
под гневния му поглед.
– Ще спреш ли вече? И двамата знаем как ще свърши всичко това. Ти ще ме
обиждаш, аз ще си тръгна, ти ще дойдеш да ми кажеш, че никога повече няма да
бъдеш груб с мен, ще се върнем в къщата и ще спим заедно – обяснявам и въртя
очи. Надявам се думите ми да са го наранили, но ако е така, той се съвзема много
бързо. Отмята глава назад и казва:
– Грешиш. – Пристъпва към вратата. – Няма да направя нищо подобно.
Изглежда бързо си забравила какво обикновено се случва: ти вдигаш някакъв
безумен скандал за нещо, което съм казал, после изпадаш в истерия, после си
тръгваш, а аз идвам да те търся, за да те изчукам. – Погледът му е жесток. – А
ти… Ти винаги ми позволяваш.
При тези думи устата ми се отваря от ужас. С ръце притискам корема си, сякаш
точно оттам ще гръмна и ще се разпадна.
– Защо? – опитвам се да вкарам студен въздух в дробовете си, но няма, няма
никакъв въздух.
– Не знам. Защото не можеш да стоиш далеч от мен. Сигурно защото те чукам
по-добре от всеки друг. – Тонът му е рязък, жесток.
– Защо… сега? – изяснявам въпроса си. – Исках да попитам защо го правиш
точно сега. Защото не желая да замина с теб за Англия ли?
– И да, и не.
– И понеже няма да се откажа от Сиатъл заради теб, решаваш да се обърнеш
срещу ми? – Очите ми горят, но няма да плача. – И се появяваш тук с нея и ми
казваш всички тези обидни неща? Мислех, че сме преминали тази фаза. Какво
стана с онзи мъж, който не можеше да живее без мен? Какво се случи с
намеренията ти да се отнасяш с мен по възможно най-добрия начин, така както
заслужавам?
Той извръща очи от мен и за секунда зад омразата му виждам някаква друга,
едва доловима емоция.
– Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и това да
обичаш същия този човек – казва.
И си тръгва, ей така. А с него си тръгва и малкото, което беше останало от
уважението ми към него.
 Глава четиридесет
ХАРДИН
Исках да я нараня, да я накарам да се почувства като лайно, точно както се
почувствах аз, когато я видях да се кикоти с тоя на балкона. Майната ù! Как
може да се смее, когато трябваше да седи срещу мен на масата и да моли да ù
обърна внимание. А на нея изобщо не ù пукаше, че съм с Лилиян. Прекалено
беше заета да сваля шибания сервитьор и да му слуша глупостите. И започнах да
ровя из мозъка си за нещо гадно, нещо, което да я срази.
И тогава се сетих за думите на Лилиян от тази сутрин и не успях да се спра.
Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и това
да обичаш същия този човек.
Почти ми се иска да мога да си ги взема обратно. Почти… Но тя го заслужава.
Наистина го заслужава. Не трябваше да ми заявява, че не иска да замина за
Сиатъл с нея. Каза, че съм се обърнал срещу нея. Не, не съм се обърнал срещу
нея, та аз съм тук заради нея. И съм на нейна страна и искам да я защитавам. Но
тя е тази, която се опитва да ме напусне. Стяга куфарите при всяка възможност.
– Тръгвам си – казвам, когато стигам до масата. Шест чифта очи се забиват в
мен. Ландън поглежда към вратата и преди да попита, отсичам саркастично:
– Навън е.
Може да иде да ù сложи ръкавички на ръцете. С едно пръстче – като за бебе.
Защото аз със сигурност няма да ида.
– Какво си направил сега? – има наглостта да ме пита пред всички.
– Гледай си твоята работа – изглеждам го ядно.
– Хардин – чувам предупредителния глас на баща ми.
Не, не и той. Всички са срещу мен… очевидно. Ако баща ми иска да започнем
разправия, да заповяда, готов съм.
– И аз тръгвам – казва Лилиян и става.
– Не – отвръщам рязко, но тя пренебрегва тона ми и тръгва след мен, докато
излизам от ресторанта.
– Какво стана, по дяволите? – пита Лилиян, когато вече сме навън.
Без да намалявам крачка, крещя през рамо:
– Какво ли? Беше навън с оня шибаняк. Това стана.
– И после? Как реагира, когато ù каза, че не съм заплаха?
Тя се препъва на високите си обувки, но не спирам да ù помогна. Всъщност
спирам, за да помисля къде отивам, по дяволите. Знаех си, че трябваше да си
дойда с моята кола. Но не, Тереза изкопа земята, за да стане на нейното. Каква
изненада!
– Не ù казах.
– Защо? Знаеш ли какво си мисли сега?
– Не ми пука какво си мисли. Надявам се да си мисли, че отиваме да те чукам.
 Тя спира на място.
– Защо? Ако я обичаш, защо искаш да си мисли такива неща?
Браво! Сега и Лилиян се обръща срещу мен:
– Защото трябва да се научи…
Тя вдига ръка пред себе си:
– Спри, спри дотук. Тя не трябва да научава нищо. Изглежда ти си този, който
трябва да понаучи това-онова. Какво каза на горкото момиче?
– Това, което ти ми каза сутринта. За разликата между това да обичаш някого и
това да не можеш да живееш без него.
– Казал си ù го в смисъл, че не можеш да живееш без нея, но не я обичаш?
– Да, нали това ти обяснявам досега?
Теса Номер Две просто трябва да се разкара веднага, защото вече ми лази по
нервите, а те са доста поизтънели. Прави го точно като Теса Номер Едно.
– Това вече е изненада – казва тя и се смее.
И тя ли ми се смее?
– Какво? Какво му е смешното? – почти крещя.
– Ти наистина нямаш и грам идея за какво става дума – подиграва ми се тя. –
Когато ти го казах тази сутрин, не говорех за теб, а за нея. Ти си този, който си
мисли, че тя не може да живее без теб, но че не те обича.
– Моля?
– Въобразил си си, че трябва да я държиш до полата си, за да не те напусне,
понеже не може да живее без теб, но реалността е, че си я впримчил в капана си
и именно затова не може да те напусне. Не защото не те обича, а защото си я
накарал да си мисли, че не може да живее без теб.
– Не, тя ме обича и ще видиш, че ей сега ще излезе да ме търси.
Лилиян вдига ръце, сякаш се предава.
– Наистина ли ще направи така? И защо? При положение че вършиш неща, с
които нарочно да я нараниш?
Наслушах се на глупости.
– Не си ти тази, която ще ми изнася лекции по темата – започвам да махам
бясно с ръце като нея. – Твоята приятелка сега сигурно чука някоя друга, докато
ти седиш тук, раздаваш го психотерапевт и се опитваш да ме събереш с Теса –
ръмжа насреща ù.
Очите на Лилиян се разширяват, прави крачка назад от мен… както направи и
Теса преди няколко минути. Сините ù очи се навлажняват, светят в тъмното.
Поклаща глава, обръща се и тръгва обратно към паркинга.
– Къде отиваш? – надвиквам вятъра.
– Връщам се. Теса може да е достатъчно глупава да ти търпи идиотщините, но
аз не съм.
За малко да тръгна след това момиче, което си мислех, че ми е приятелка? Не
знам защо, но имах чувството, че мога да ù се доверя, макар че я познавам едва
от два дни.
Теса или Теса Номер Две – и двете да вървят по дяволите. Не ми трябва нито
едната, нито другата.
 Глава четиридесет и едно
ТЕСА
Адска болка свива гърдите ми, гърлото ми е сухо, вие ми се свят.
Хардин току-що ми каза, че се връща при мен само заради секса и че не ме
обича. И най-лошото е, че знам, че нито едно от нещата, които каза, не е истина
и че не мисли така. Вярвам, че ме обича. Така е. По своя си странен начин, но
той ме обича повече от всичко на света. Показвал ми го е не един, а стотици пъти
през последните шест месеца. Но ми показа също, че не би се спрял пред нищо,
ако му се отвори възможност да ме нарани, да ме накара да се чувствам никоя и
слаба само защото егото му е леко наранено.
Ако ме обичаше така, както нормалните хора обичат, защо му е да ме
наранява? И то съвсем съзнателно. Едва ли го е мислел, когато каза, че ме е
използвал само за секс. Не смятам, че ме има само за сексиграчка. Нали? При
него истината и лъжата са като настроенията му: променят се на всеки пет
минути. Но го каза така убедително. Дори не му мигна окото. Честно, не знам
какво да си мисля вече. Въпреки всички кавги, сълзи, караници, хотели, стени...
винаги съм се държала за малката надежда, че ме обича.
Ако това не е така, ние нямаме нищо. И без него аз нямам нищо.
Нерационалното мислене, бързото избухване, кофти нравът – това не е само при
него, а и при мен. Освен това сме толкова млади. И като събереш всички тези
фактори, товарът става прекалено тежък за носене.
Има разлика между това да не можеш да живееш без някого и да го обичаш.
Думите му пак ме режат на две. Въздухът е прекалено… гъст, смехът на гостите в
ресторанта ми се струва като някаква подигравка. Над мен. Оглеждам се за
изхода. Има стъклени врати, които водят към балкона, но са затворени. Отварям
ги и с радост се потапям в хладния въздух. Сядам и гледам в тъмното и се
наслаждавам на тихата нощ. Съзнанието ми почти отказва да работи. Не чувам и
не забелязвам кога вратата се отваря и Робърт вече е застанал до мен.
– Донесох ти нещо – казва и подава бутилка вино, след което я размахва весело
пред очите ми. Раменете му се отпускат и на лицето му грейва усмивка.
Наистина е красив. Изненадвам се на собствената си усмивка. Истинска, не
измъчена и изстрадала усмивка, макар че вътрешно пищя от болка, свила съм се
в един ъгъл и плача.
– Вино от съчувствие? – питам и протягам ръце към бутилката с бял етикет.
Виждам, че е същото вино, което поръча Макс. Предполагам, че струва цяло
състояние. Робърт се усмихва и слага бутилката в ръцете ми.
– Какво друго носиш?
Бутилката е студена, а ръцете ми са напълно безчувствени от ледения
февруарски вятър.
– Чаши – отговаря и бърка в предните джобове на престилката си. – Чаши за
вино не влизат в джобовете, затова взех тези.
После ми подава чаша за еднократна употреба и маха корковата тапа.
– Благодаря – казвам, докато виното се лее в чашата ми. Веднага след това я
слагам пред устните си.
– Можем да влезем вътре, ако искаш. Някои от сепаретата са вече затворени и
можем да седнем там – предлага и отпива от виното.
– Не знам… – отвръщам и се опитвам да погледна към масата ни.
– Той си тръгна – казва съчувствено. – Тя също. Искаш ли да говориш за това?
– Честно казано, не искам. Разкажи ми за това вино – моля отчаяно само и само
да сменим темата на разговора.
– Това старче ли? О, то е много старо и много отлежало. До съвършенство –
смее се той и аз с него. – Но ме бива повече да го пия, отколкото да ти разказвам
за него, защото не знам много.
– Добре, няма да говорим за виното тогава – отвръщам, отмятам глава и изпивам
цялата чаша.
В този момент той се заглежда в нещо зад гърба ми. Погледът му е леко
разтревожен, а аз се свивам и се моля Хардин да не се е върнал, за да хвърля още
отрова и злоба отгоре ми. Когато се обръщам, виждам Лилиян. Стои на вратата и
очевидно се колебае дали да не излезе при нас.
– Какво искаш? – питам. Мъча се да прикрия ревността си, но виното очевидно е
блокирало центъра ми за управление на маниерите. Робърт вдига празната ми
чаша, която вятърът е съборил, и пак я пълни. Имам чувството, че ми сипва вино
само и само да се занимава с нещо и да избегне предстоящата крайно неловка –
най-вероятно – ситуация.
– Мога ли да поговоря с теб? – пита тя.
– Има ли за какво да говорим? Всичко ми е ясно – отпивам голяма глътка.
Виното почти прелива от устата ми. За моя изненада тя не реагира на грубостта
ми. Просто прави няколко крачки към нас и казва равно и като че без никаква
емоция:
– Аз съм лесбийка.
Моля?
Ако сините очи на Робърт не бяха впити в мен, щях да изплюя виното в чашата.
Поглеждам към него, после към нея и бавно преглъщам.
– Това е истината. С Хардин сме само приятели, ако изобщо може да се нарече
приятелство.
Този поглед ми е познат. Вероятно ù се е скарал.
– Тогава защо… – Дали не ме лъже? – Но не, вие бяхте като влюбени…
– Не, той се държа малко по-нестандартно… Предполагам, че имаш предвид,
когато сложи ръката си на стола ми. Но той само искаше да те накара да
ревнуваш.
– Защо? Нарочно ли? – питам, но знам отговора: за да ме нарани.
– Настоях да ти каже. Съжалявам, ако си си помислила, че има нещо. Няма
нищо, защото аз имам връзка с момиче.
 Подавам чашата си на Робърт да ми налее още вино.
– Но ти нямаше нищо против да играеш игричките му – отбелязвам грубо.
Тя ме поглежда откровено с умоляващите си очи:
– Не съм имала такова намерение. Не обръщах особено внимание какво прави.
Много съжалявам, ако по някакъв начин съм допринесла да се чувстваш
неудобно.
Опитвам се да измисля основателна причина да ù крещя, но май не намирам, не
ми хрумва нищо. Това, че Лилиян е хомосексуална, е голямо облекчение и ми се
иска да бях разбрала по-рано, но как това променя ситуацията с Хардин? Дори
сега поведението му ми се струва още по-недопустимо, защото е искал да ме
нарани с умисъл, да ме накара да ревнувам и после да дойде да ми каже най-
ужасните думи, които е успял да измисли за мен. Когато го гледах да флиртува с
нея… да, заболя ме, но не чак толкова силно, както ме сразиха думите му, когато
ми каза, че не ме обича.
Робърт напълва чашата ми и аз отпивам малка глътка.
– Какво те накара да дойдеш и да ми кажеш? Той си замина, нали?
Тя се усмихва леко и сяда на масата с нас.
– Да, замина си.
– Да, в това много го бива – казвам и тя кима в съгласие. Не знам защо се
притеснявам от нея. В крайна сметка не тя е проблемът тук. Хардин е проблемът.
– Имаш ли още чашки? – питам Робърт. Той се усмихва и ме гледа, сякаш е горд
с мен.
Сърцето ми пърха леко. От виното е, сигурна съм.
– Нямам в джоба, но ще вляза, за да взема още една – предлага вежливо. – Но
мисля, че трябва да се приберем. Устните ти посиняват от студ.
Вдигам поглед към него и очите ми се впиват в неговите устни. Те са плътни,
розови, хубави устни. И защо гледам устните му? Ето какво става, когато пия.
Искам да гледам устните на Хардин, но напоследък ги използва само да ме
обижда.
– Нали не е вътре? – питам Лилиян. Тя клати глава. – Добре тогава, да влизаме.
Трябва да спася Ландън от онази маса, особено от оня Макс – разбира се, казвам,
без да мисля. Веднага поглеждам към Лилиян. – Мамка му, извинявай.
Тя най-изненадващо започва да се смее.
– Няма проблем. Повярвай ми, много добре знам какъв задник е баща ми.
Не ù отговарям. Може и да не е заплаха за връзката ми с Хардин, но това не
означава, че трябва да я харесвам, макар че изглежда мила и сладка.
– Ще влизаме ли? Или? – пита Робърт.
– Да. – Изпивам останалото вино и ставаме. – Аз ще отида да взема Ландън.
Сигурен ли си, че ти е разрешено да пиеш вътре? В униформа? – Не ми се иска
да загази заради мен. Започвам да се напивам и мисълта, че баща му може да го
арестува, ме кара да се смея.
– Какво? – пита и оглежда лицето ми с любопитство.
– Нищо – лъжа.
 Влизаме вътре и с Лилиян отиваме до нашата маса. Слагам ръце на стола на
Ландън и той се обръща да ме погледне.
– Добре ли си? – пита тихо той, докато Лилиян говори с родителите си.
– Да… май. – Нямаше да бъда добре, ако не бях изпила няколко чаши вино. –
Искаш ли да останеш с нас. Ще седнем да друга маса и ще пийнем вино… още
малко вино – казвам с усмивка.
– Кой? И тя ли? – пита Ландън и поглежда към Лилиян.
– Да. Тя е… тя е ОК. – Не искам да споменавам пред всички детайли от личния
живот на момичето.
– Казах на Кен, че ще гледам мача с него и Макс в къщата на Макс, но ако
искаш да остана, ще остана.
– Не… – отвръщам. Искам да остане, но не желая да променя плановете си
заради мен. – Няма проблем. Просто си помислих, че предпочиташ да се махнеш
за малко от тях – прошепвам и той се усмихва.
– Така е, но на Кен му се искаше да отида, защото Макс поддържа другия отбор.
Май си мисли, че ще е много забавно да се обиждаме взаимно по време на мача.
– После се навежда към ухото ми, така че само аз да го чуя: – Сигурна ли си, че е
добра идея да се навърташ около това момче.
– Мисля, че това момче няма да се даде лесно на Хардин. Уверена съм дори.
Приятно гледане на мача – навеждам се и го целувам по бузата, след което правя
крачка назад и слагам ръка на устата си. – Извинявай, нямам представа защо…
– Нищо не е станало, спокойно – смее се Ландън.
Оглеждам се нервно и с облекчение установявам, че всички говорят помежду си
и никой не ме е видял. Моето малко шоу да целувам Ландън е минало
незабелязано.
– Внимавай, Теса. Обещай ми! И ми се обади, ако има проблем.
– Обещавам. А ако ти доскучае, върни се при нас.
– Непременно – усмихва се той, но знам, че няма да му е скучно да гледа мача с
Кен, защото обича да си прекарва времето с единствения баща, с когото
разполага. Ето това е нещо, което Хардин никога не би направил: да гледа мач,
прекарвайки малко време с баща си.
– Татко, вече съм голяма жена – чувам Лилиян да негодува от другия край на
масата.
Макс авторитетно клати глава.
– Не, няма защо да обикаляш из улиците тук. Прибираш се с нас. Точка по
въпроса. – Макс е от хората, които искат да контролират всичко и всеки в живота
си. Ето, гадната усмивка на лицето му го потвърждава.
– Добре – казва раздразнено Лилиян, поглежда майка си, търсейки някаква
подкрепа, но жената мълчи. Ако бях изпила още една чаша вино, щях да се
разкрещя, но не искам да поставям Кен и Карен в неудобно положение.
– Теса, с нас ли ще се прибереш? – пита Карен.
– Не, ще остана още малко, ако нямате против.
Надявам се да не възрази. Карен поглежда към Лилиян, после и към Робърт,
който ни чака в другия край на ресторанта. Имам чувството, че Карен няма
никаква представа за сексуалната ориентация на момичето, и знам, че се
подразни от поведението на Хардин тази вечер. Обичам я.
– Няма проблем. Забавлявай се – казва с усмивка. Аз ù се усмихвам на свой ред
и се отдалечавам от масата, без да кажа довиждане на Макс и жена му.
– Можем да тръгваме. Не ù разрешиха да остане – казвам на Робърт.
– Не ù разрешават?
– Баща ù е идиот. От друга страна се радвам, защото нямам представа какво да
мисля за това момиче. Напомня ми на някого. Не мога да се сетя на кого ми
напомня толкова много…
Не се замислям повече по въпроса и тръгвам след Робърт към вече затворените
салони на ресторанта. На масите има само незапалени свещи.
Сядаме и изведнъж размазаното лице на Зед се появява в съзнанието ми.
– Сигурен ли си, че е ОК да останем тук и че няма проблем да ми правиш
компания…? Знаеш… Хардин…
– Да, сигурен съм.
Той сяда срещу мен и ми сипва поредната чаша вино. Вдигаме тост, но
пластмасовите чашки леко се огъват и не издават онзи приятен звън.
Няма значение. Хубаво е. Уютно е.
 Глава четиридесет и две
ХАРДИН
Обадих се на всяка една шибана таксиметрова компания да си наема такси от
ресторанта до нас. Никой не се нави заради голямото разстояние. Можех да
взема автобус, но общественият транспорт е нещо, което се старая да отбягвам
на всяка цена. Спомням си как се сгърчих вътрешно и какъв ужас изпитах, когато
Теса каза на Стеф, че ще вземе автобус, за да отиде на пазар в „Таргет“. Дори
когато презирах Теса… е, когато си мислех, че я презирам, не ми харесваше
идеята да седне сама в някой автобус, претъпкан с всякакви перверзници.
Всичко се промени оттогава. Минаха онези дни, когато я тормозех и я
преследвах, за да я обиждам – само и само да я накарам да покаже някаква
емоция, каквато и да е емоция, макар и да ми отвръщаше единствено с гняв. И
лицето ù, когато я оставих на балкона… може би все пак нищо не се е променило.
Тормозя момичето, което обичам. И не мога да се спра. Но вината не е само моя,
тя също е виновна. Толкова силно ме притиска за тоя Сиатъл, макар че ù казах
много пъти, че няма да ида. Вместо да води епични битки с мен, просто трябва да
си събере багажа и да дойде в Англия.
Няма да остана тук, изключен или не, тая Америка ми писна. Само в лайна газя
откакто съм дошъл. Писна ми да виждам баща си всеки ден, писна ми от всичко.
– Внимавай къде ходиш бе, гъз! – чувам женски глас в тъмното.
Секунда преди да се ударя в нея, правя крачка встрани.
– Ти гледай къде ходиш! – отвръщам, без да спирам.
И какво прави това момиче пред къщата на Макс?
– Моля?
Обръщам се да я видя точно когато сензорът за движение пред къщата се
задейства, така че мога да я огледам. Тъмна кожа, къдрава коса, раздрани
джинси, кубинки.
– Нека се опитам да позная. Райли, нали?
– А ти пък кой си? – пита и слага ръце на кръста си.
– Да, познал съм. Ако търсиш Лилиян, не е тук.
– Къде е? И как разбра, че търся точно нея? – пита предизвикателно войнствено
настроеното момиче.
– Защото току-що я чуках.
Сковава се от напрежение, навежда глава, чертите ù потъмняват.
– Я пак? – Прави крачка към мен. Навеждам глава настрани и я гледам.
– За бога, ебавам се! В ресторанта е с баща си и майка си.
Райли вдига глава.
– Добре. А ти откъде я познаваш?
– Вчера се запознах с нея. Баща ù и баща ми са били заедно в колеж. Тя знае
ли, че си тук?
 – Не. Опитвах се да се свържа – казва и маха с ръка към гората край нас. – Но
понеже е в средата на нищото, не ми вдига. Може и онзи лайноядец, баща ù, да
не ù разрешава да говори с мен.
– Няма спор, че е такъв. Ще ти позволи ли да я видиш?
– Не си ли прекалено любопитен? – пита ядно, но после се смее уверено. – О, да.
Ще ми позволи. Той е гъз с пичка. И го е страх от скандали. Страх го е и от мен.
В края на пътя виждам фаровете на някаква кола. Излизам от тревата и се
заглеждам.
– Да, това са те.
След малко колата спира пред къщата. Лилиян буквално изскача от колата и се
хвърля в ръцете на Райли.
– Как дойде? – буквално пищи от щастие.
– Карах – сухо отговаря приятелката ù.
– Как ме намери? Цяла седмица нямам интернет и почти никакво покритие –
Лилиян заравя глава в шията на приятелката си, а аз наблюдавам как коравото,
нахакано момиче омеква, как чертите стават меки, нежни. Ръката ù с любов гали
гърба ù.
– В този малък град никак не е трудно. – После се отдръпва леко, за да погледне
Лилиян в очите, и пита: – Баща ти ще врещи ли много, че съм дошла?
– Не. Да. Може би. Но знаеш, че няма да те изгони.
Покашлям се. Чувствам се супер странно да наблюдавам милата, трогваща до
сълзи гледка.
– Е, аз тръгвам – казвам и се отдалечавам от тях.
– Чао! – отвръща Райли. Лилиян мълчи.
След няколко минути стигам до къщата на баща ми и се качвам по алеята. Теса
трябва да се прибере всеки момент и искам да съм вътре, преди джипът да спре
пред гаража. Ще плаче, сигурен съм. А аз трябва да измисля извинение, за да
спре да плаче и да седне да ме изслуша.
Едва стигам до верандата, когато Карен и майката на Лилиян излизат от колата.
– Къде са останалите? – питам и очите ми търсят Теса.
– Баща ти и Ландън отидоха да гледат мача в Макс.
– Къде е Теса? – изричам, а паниката вече ме души.
– В ресторанта.
– Какво?
Какво става, по дяволите? Не, това не трябваше да се развие така.
– Не е с него, нали? – питам двете жени, но вече знам отговора.
Останала е с русия гъз, чийто баща е шериф?
– Да, с него е.
Ако не бях заклещен в средата на нищото и ако имах как да се прибера, бих
напсувал Карен заради усмивката ù, която се опитва да прикрие, но не успява.
 Глава четиридесет и три
ТЕСА
– Като цяло, това е историята на моя живот – казва Робърт и се усмихва.
Усмивката му е топла и откровена. Като на дете. В най-добрия смисъл на думата.
Сгрява сърцето ми.
– Беше много… интересно – пресягам се за бутилката на масата и се опитвам да
си налея, но нищо не излиза.
– Лъжеш – шегува се той, а аз избухвам в смях. Да, беше интересно и така
сладко да го слушам да разказва. Не за нещо съвсем обикновено, но не и за нещо
кой знае колко вълнуващо. Просто… за нормални неща. Израснал е с двамата си
родители, майка му е преподавател в училище, бащата – шериф. После малък
колеж през два града, а сега е решил да учи медицина. Работи тук само защото в
момента е в списъка на чакащите за Университета в Сиатъл. Освен това изкарва
доста добри пари в най-скъпия ресторант в околността.
– Трябваше да кандидатстваш във Вашингтонския колеж – казвам, но той клати
глава, става от масата, вдигайки пръст да ми покаже, че се връща след минутка.
Облягам се назад и отпускам глава на облегалката на стола. В тази част на
ресторанта таванът е изрисуван като небе с облаци. Със замъци и ангелчета.
Точно над мен има едно такова, което спи. С розови бузи и руси къдрици.
Малките крилца са отпуснати. До нея (поне на мен ми се струва, че е момиченце)
е застанало момченце с разперени черни крила и я гледа.
Хардин.
– Няма начин – казва Робърт и прекъсва мислите ми. – Дори и да исках, не
предлагат програмата, която съм избрал. Освен това програмата по медицина е
част от основната програма в Сиатъл, който е много по-малък колеж от вашия.
Едва сега забелязвам, че е донесъл нова бутилка вино.
– Ходил ли си до новия си колеж? – питам, за да разбера повече за мястото,
където отивам, но най-вече за да спра да гледам тези плашещи рисунки на
бебета ангелчета по тавана.
– Да, само веднъж. Малко е, но е хубаво.
– Трябва да съм там в понеделник, а все още нямам квартира – смея се. Знам, че
лошото планиране не е нещо, което трябва да ме разсмива, но точно в момента
ми е смешно.
– Този понеделник…? Тоест, днес е четвъртък, а ти трябва да си там в
понеделник?
– Точно така.
– Ами общежитията? – пита и маха корковата тапа на шишето. Честно казано,
не ми беше минавало през ума да кандидатствам за общежитие. Предполагах…
надявах се Хардин да дойде с мен, така че бях изключила тази възможност.
– Не искам да живея в общежитие, особено след като вече знам какво е да
живееш самостоятелно.
Той кима и налива в чашите.
– Така е. Когато човек опита свободата, после няма връщане назад.
– Абсолютно. Ако Хардин се беше съгласил… Както и да е, няма значение.
– Как планирате да преодолявате разстоянията?
– Никак. Това никога няма да проработи – казвам и веднага усещам болката в
гърдите си.
Трябва да сменя темата, преди да започна да цивря. Каква странна дума.
Цивря.
– Цивря – казвам на глас и защипвам устната си между палеца и показалеца си.
– Забавляваш ли се? – усмихва се Робърт и слага пълната чаша пред мен. Аз пак
се смея. – Трябва да призная, че от много време не съм се забавлявал така.
– И аз. Е, ако работех тук… – вмятам. Не знам какво се опитвам да кажа. – Не,
не пия често. Сега май пия повече, отколкото някога съм пила в живота си, но
все още не мога да пия по много. Затова и се напивам бързо – чуруликам и
вдигам чашата пред лицето си.
– И аз съм така. Не пия много, но когато едно красиво момиче е тъжно, правя
изключения – заявява смело, след което се изчервява. – Искам да кажа… ох…
обърках се. – Робърт засрамено покрива лице с ръце. – Искам да кажа, че край
теб нямам филтър на устата си.
Пресягам се през масата и свалям ръцете от лицето му. Поглежда ме. Очите му
са толкова сини, ясни, чисти.
– Знам точно какво искаш да ми обясниш – изричам на глас, преди да се
замисля.
– Може би знаеш – прошепва той и плъзва език по сухите си устни.
Знам, че иска да ме целуне. Виждам го в искрените му очи. Очите на Хардин са
като непробиваема стена. Никога не съм можела да надникна в душата му така,
както мога да погледна в това момче.
Навеждам се към него.
– Ако не го обичах толкова много, бих те целунала – казвам тихо, без да се
доближавам до него, но и без да се отдръпвам. Колкото и да съм пияна, колкото и
да съм сърдита на Хардин, не мога да го направя, не мога да целуна това момче.
Искам, но не мога. Лявата половина на устата му се повдига в крива усмивка.
– Ако не знаех колко го обичаш, щях да ти позволя.
– Добре… – не се сещам какво друго да кажа. Пияна съм и е толкова странно, а
аз не знам как да се държа с друг мъж освен с Хардин. И Зед. Но пък те толкова
си приличат. Робърт не е като момчетата, които познавам. Може би ми напомня
малко на Ландън. Само Ландън може да е така сладък и мил.
Съзнанието ми се сгърчва при мисълта, че почти бях готова да целуна момче.
Това момче не е Хардин.
– Съжалявам – изричам и се облягам назад. Той също се обляга на стола си.
– Не съжалявай. Предпочитам да не те целуна, отколкото да те целуна и да
знам, че после ще съжаляваш.
 – Ти си много странен – казвам. Иска ми се да бях използвала друга дума, но
вече е късно да съжалявам и за това. – По много чаровен начин – поправям се.
– Ти също. Когато те видях в тази рокля, си помислих, че си някоя богата,
надута фръцла, напълно лишена от душевност.
– Съжалявам, не съм богата – смея се.
– И не си надута.
– И душевността ми… не е много зле.
– Да, не е никак зле – шегува се той.
– Ти си нетърпимо мил.
– Защо да не съм?
– Не знам. Извинявай, осъзнавам, че звуча като идиот.
Той ме поглежда удивено.
– Не е нужно да се извиняваш през цялото време. И не звучиш като идиот.
– Какво искаш да кажеш?
Сега виждам, че съм започнала да чупя стиропорената чаша. По масата са
нападали малки бели парченца.
– Постоянно се извиняваш за всичко, което кажеш. През последния час си се
извинила поне десет пъти, а не си направила нищо лошо или нередно. Няма защо
да се извиняваш.
Думите му ме поставят в неловко положение, но пък очите му ме гледат така
мило, в гласа му няма никакво раздразнение или обвинение.
– Извинявай – казвам по навик. – Виждаш ли? Дори не знам защо го правя.
Прибирам един паднал кичур зад ухото си.
– Мога да се досетя защо го правиш, но ще замълча. Само искам да знаеш, че
не е нужно да се извиняваш – добавя простичко.
Поемам си дълбоко дъх и въздъхвам. Толкова е хубаво да говориш с някого, без
да се налага през цялото време да се тревожиш, че може да го ядосаш или
обидиш.
– Разкажи ми за работата си в Сиатъл – пита Робърт.
Благодарна съм му, че смени темата на разговора.
 Глава четиридесет и четири
ХАРДИН
– Къде според теб отивам? – крещя и слизам по пътеката. Махам бясно с ръце.
Тя се връща няколко крачки назад и казва:
– Не желая да се меся, Хардин, но не мислиш ли, че трябва да я оставиш … сама
и свободна… поне веднъж. Не искам да се ядосваш, но не смятам, че е добра идея
да слизаш там и да вдигаш скандал. Знам, че искаш да я видиш, но…
– Нищо не знаеш – казвам рязко и тя прави крачка назад.
– Съжалявам, Хардин, но мисля, че тази вечер трябва да я оставиш сама –
настоява, сякаш ми е майка и има право да ми дава съвети.
– О, и защо? За да ми изневерява ли? – Пръстите ми се забиват в косата, опъвам
корените. Теса вече е изпила една чаша вино, не, една и половина. Един бог знае
какво е станало след това.
– Ако наистина мислиш за нея така… – започва Карен, но се спира навреме. –
Няма значение, направи каквото си решил. Както винаги. – След това поглежда
жената на Макс и добавя: – Само бъди внимателен.
После придърпва надолу дългата си до коляното рокля, насилва се да се
усмихне и двете се качват в къщата.
Слава богу, че ми се махна от главата.
Продължавам по първоначалния си план и бързам надолу към ресторанта. Ще я
извлека оттам. Не буквално, разбира се. Сама ще дойде с мен. Господи, какви
глупости, и то само защото забравих да сложа един презерватив. Оттам тръгна
цялата лавина от караници и скандали. Можех да се обадя на Сандра по-рано и
да оправя кашата с апартамента. Или можех да ù намеря друго място за
живеене… но и това не върши работа. Сиатъл… не, няма да стане. Този път ми
отнема повече време да я убедя. Не очаквах, че така ще се запъне за тоя Сиатъл.
А сега стана още по-объркано. Все още не съм преодолял шока, че не слезе от
колата на Карен. Бях сигурен, че ще е ядосана и че ще иска да говори с мен. Но
сега – нов фактор! Тоя сервитьор. Как е успял да ù повлияе, че да я накара да
остане с него, вместо да се прибере у дома, при мен. Какво толкова е видяла в
него?
Трябва да си събера мислите. Спирам и сядам на един от боядисаните камъни в
края на двора. Може би не е добра идея да влизам с взлом. Може би е по-добре
да отида да взема Ландън. Тя го слуша много повече, отколкото слуша мен. Не,
идеята не е добра, защото той няма да се хване, ще застане на страната на майка
си. Ще ме накара да изглеждам като лайно и ще ми каже да я оставя на мира.
Но не мога да я оставя. Двадесет минути седя на този леден камък и не става
по-добре, става далече по-зле. Единственото, което виждам в съзнанието си, е как
се отдръпна от мен и как безгрижно се смееше с него.
И какво да ù кажа? Той е от онези задници, които се опъват, и ще се опита да
ме спре да я убедя да си тръгне. Няма нужда да го бия, ако викам достатъчно, ще
дойде с мен само и само да не се сбием. Надявам се. Но досега не е действала
според предположенията ми, така че не съм сигурен в нищо. Разбирам, че
поведението ми и начинът, по който манипулирам чувствата ù, са повече от
непоносими, но не знам какво да направя. Обичам я. Мамка му, обичам това
момиче. Но вече не мога да измисля никакъв начин да я спра, да я накарам да не
ме напуска и да остане до мен.
Но реалността е, че си я впримчил в капан и именно затова не може да те
напусне: не защото не те обича, а защото си я накарал да си мисли, че не
може да живее без теб.
Думите на Лилиян се въртят като развалена плоча в главата ми. Ставам и
продължавам надолу. Студено е, а ризата ми е много тънка. Теса не си взе яке. А
онази рокля… онази рокля… ще ù е студено. Може би трябва да се върна да ù
взема връхна дреха. А ако той ù даде сакото си?
Ревността ме побърква. Ръцете ми се свиват в юмруци.
…че си я впримчил в капан и именно затова не може да те напусне: не
защото не те обича…
Майната ù на Теса Номер Две и нейната психотерапия. Дори не знае за какво
говори. Теса ме обича. Виждам го всеки път, когато погледна в сиво-сините ù очи.
Усещам го във връхчетата на пръстите ù, когато ги прокарва по очертанията на
татуировките ми. Усещам го в устните ù, когато ги притиска към моите.
Знам разликата между това да си влюбен и да си в капан, между любовта и
пристрастяването. Преглъщам паниката, която заплашва да ме повали за кой ли
път днес.
Тя ме обича. Теса ме обича. Ако не ме обичаше… не, не мога да го понеса. Не
мога. Никога преди не съм допускал някого така близо до себе си. Тя е
единственият човек, който успя да пробие бронята ми. Единственият човек, който
ще ме обича винаги и безусловно. Дори на майка ми понякога ù писва от
изцепките ми. Но каквото и да направя, тя винаги ще е до мен, ще ми прости.
Когато имам нужда от нея, тя ще е там. Това твърдоглаво, отвратително,
безкомпромисно момиче е моят свят, всичко, което имам.
– Какво правиш? – чувам глас в мрака.
– Това не е истина!
Обръщам се и виждам Райли. Точно излиза от къщата на Макс. Изобщо не я бях
забелязал да върви към мен.
– Ти преследваш ли ме, или какво? – отвръща грубо тя.
– Къде е Лилиян?
– Не ти влиза в работата. Къде е Теса? – пита и се смее. Лилиян трябва да ù е
казала, че сме се скарали. Страхотно!
– Не ти влиза в работата. Защо си навън?
– А ти? – Тая Райли има проблем с отношението към хората.
– Винаги ли се налага да си такава кучка?
Тя кима ентусиазирано няколко пъти:
 – Всъщност... да. – Предположих, че ще ми пререже гърлото, задето я нарекох
кучка, но тя не реагира. Вероятно защото добре знае, че е такава. – И съм навън,
понеже Лилиян заспа, а в компанията на Макс, баща ти и задръстения ти брат
щях да повърна.
– И реши да се разходиш из гората в средата на февруари?
– Аз поне имам яке. Отивам да намеря някой бар. Видях един, когато идвах
насам.
– Защо не си с колата?
– Защото искам да пия. Да ти приличам на човек, който възнамерява да прекара
уикенда в затвора? – казва и ме подминава. После поглежда назад към мен, без
да намалява крачка. – Ти къде отиваш?
– Да прибера Теса. Тя е с оня… Няма значение – писна ми да се жалвам на
всеки срещнат какви глупости прави Теса.
Сега обаче Райли спира.
– Грешката е твоя, че не си ù казал за нас с Лилиян.
– О, разбира се, тя ти е изтропала всичко.
– Да, каза ми. Трябва да знаеш, че действаш като безмозъчен пенис.
– Дълга история.
– Не искаш да се преместиш с Теса в Сиатъл и сега тя вероятно вече прави
свирка на оня рус пръч. Може би в кенефа…
– Млъквай, мамка ти! – Гневът се пени във вените ми. – Млъквай веднага. Не си
позволявай да ми говориш така.
Налага се няколко пъти да си напомня, че все пак е жена, нищо че устата ù е
като моята. Не, никога не бих посегнал на жена. В случая обаче гневният ми
изблик не я притеснява ни най-малко.
– Не ти хареса перспективата, нали? Припомни си го следващия път, когато
направиш някой коментар, че си чукал приятелката ми.
Дъхът ми е секнал. Не мога да спра да си представям сочните устни на Теса
около сплескания чеп на оня. Завъртам се в кръг, сякаш не знам накъде да
тръгна.
– Побъркваш се, нали? Като си мислиш, че е с него?
– Престани. Сериозно, спри.
– Знам как е. Виж, може би не трябваше да ти го казвам, но ти пръв започна с
грубите шеги преди малко, помниш ли? Сега изравнихме резултата. Ще те черпя
едно, докато ти поплачеш на рамото ми за Теса, а след това аз ще ти разкажа
колко е добра Лилиян с езика.
Райли се приближава до мен и ме дърпа за ръкава. Завежда ме до другия край
на улицата и вече виждам отвратителните многоцветни светлинки на малкия бар,
за който спомена. Дърпам ръката си.
– Трябва да отида при Теса.
– Само по едно! После ще дойда с теб за подкрепа.
Точно това ми беше минало през ума преди минута.
– Защо искаш да пиеш с мен – питам и я гледам в очите.
 – Не настоявам. Скучно ми е, а ти си на разположение. Освен това Лил е
загрижена за теб. Не разбирам причината. – Оглежда ме от главата до петите. –
Не, наистина не разбирам какво я е впечатлило у теб, но те харесва. Като
приятел. И... да, искам да я впечатля на свой ред, като се престоря, че ми пука
за обречената ти връзка.
– Обречена?
– От всичко, което казах, реши да коментираш точно тази дума? Боже, ти си по-
зле и от мен.
После се засмива и млъква, но хваща ръкава ми и ме повлича надолу към бара.
Прекалено съм зает с мислите си, за да се опитам да я отблъсна. Как може да
каже, че сме обречени? Та тя не ни познава!
Знам, че не сме обречени. Аз съм прокълнат, но Теса не е. Тя ще ме спаси.
Винаги ме спасява.
 Глава четиридесет и пет
ТЕСА

– Оле, температурата е паднала най-малко с десет градуса – казва Робърт,

когато излизаме от ресторанта. Студеният въздух буквално ме удря в лицето.
Обгръщам тялото си с ръце и той ме поглежда тревожно.
– Иска ми се да имах сако и да ти го дам да се облечеш. Иска ми се да ти
предложа да те закарам, но съм пил. Май не съм голям джентълмен тази вечер.
– Няма проблем, наистина. Доста съм пияна, така че ми е топло… В което няма
никаква логика – смея се и тръгвам след него. – Но трябваше да си обуя други
обувки.
– Можем да си ги сменим – казва закачливо Робърт, подбутва ме по рамото и ми
се усмихва за около милионен път тази вечер.
– Твоите изглеждат много по-удобни от тези на Хардин. Кубинките му са
толкова тежки. Винаги ги оставя до вратата, така че… Няма значение.
Не знам как започнах да говоря за него. Тръскам глава, за да се отърва от
неловкото чувство и от мисълта за Хардин, най-вече да си забраня да говоря за
него.
– Предпочитам да нося кецове – отбелязва Робърт, сякаш не е чул какво съм
казала, за което съм му благодарна.
– И аз съм така… макар и да не съм момче – смея се пак. Вие ми се свят от
виното, а устата ми спокойно пуска на свобода всяка мисъл, която се зароди в
главата ми, а в повечето ми мисли няма никаква логика. – Знаеш ли в коя посока
са вилите?
Той се пресяга да ме хване да не падна, когато се препъвам в някакво паве.
– Кои вили? В този град има само вили.
– Ами има една улица с малък знак, после три или четири вили и после още
една улица? – Опитвам се да си спомня нещо забележително по пътя, но не мога
да навържа нищо.
– Това няма да ми помогне много – смее се той. – Но можем да вървим, докато ги
намерим.
– Добре, но ако не ги намерим до двадесет минути, отивам на хотел.
Не ми се върви и изпитвам ужас от разговора, който трябва да проведа с
Хардин, когато се прибера. Не знам каква дискусия ще се получи, когато
разбере, че досега съм пила с Робърт. Изведнъж се сещам нещо, обръщам се и
питам:
– Някога писвало ли ти е някой през цялото време да ти казва какво да правиш?
– Никой никога не го е правил. Но ако някой го направи, би ми писнало,
разбира се.
– Късметлия си ти. Постоянно имам чувството, че всеки се опитва да ми казва
какво да правя, къде да отида, къде да живея, с кого да говоря. – Издишам и
виждам дъха си. – Нервите ми тотално сдават багажа.
– Сигурен съм, че е така.
Поглеждам към звездите.
– Искам да направя нещо по този въпрос, но не знам какво.
– Може би Сиатъл ще ти помогне.
– Може би. Но искам да направя нещо още сега. Примерно да избягам или да
напсувам някого.
– Да напсуваш някого? – смее се той и се навежда да върже обувката си.
Спирам да го изчакам и се оглеждам. В мозъка ми се въртят около милион
възможности за безразсъдно поведение. Не мога да ги спра.
– Да, да напсувам някого. Един определен човек.
– Предлагам да не бързаш с това. Знам, че е доста безразсъдно и диво да
напсуваш някого, но започни с нещо по-дребно. – Отнема ми много време, преди
да разбера хумора му.
– Не, искам да направя нещо лудо сега! – захапвам горната си устна и обмислям
идеята.
– От виното е. Доста е силно, а ти изпи много, и то за кратко време.
Двамата се смеем и вече не мога да се спра. Това, което ме връща частично на
земята, са светлините на нещо малко, нещо като бар.
– Това е барът ни – казва Робърт.
– Толкова е малък! – възкликвам.
– Не е нужно да е голям. Забавно е, макар че е малък. Освен това е
единственият в града. Барманките танцуват върху бара.
– Като в бара „Грозният койот“?
Усмивката му е ослепителна.
– Да, само че тези жени са над четиридесет и имат повече дрехи.
Вече знам къде ще отидем.
 Глава четиридесет и шест
ХАРДИН
– Не, казах ти едно питие! – казвам и с пръст въртя леда в празната чаша.
– Все тая. – Тя маха на барманката и поръчва още две.
– Казах, че не…
– Никой не е казал, че са за теб – отвръща снизходително, сякаш съм дете. –
Всяко момиче има нужда от малко подкрепление преди нападение.
– Е, забавлявай се, аз отивам да прибера Теса.
Ставам от високия стол на масата, но тя ме хваща за ръкава. Пак.
– И престани да ме пипаш.
– Копеле, престани да се държиш като задник. Казах, че ще дойда. Нека да
обърна тези три и тръгваме. Знаеш ли какво ще ù кажеш? Или планираш да го
караш в стил „пещернякът се завръща“?
– Не. – Думите ù ме карат да седна. Наистина не знам какво да ù кажа.
Всъщност няма какво да ù казвам освен едно: „Да си вървим, по дяволите“. – А ти
какво би казала на мое място? – решавам да попитам.
– Първо на първо – тя спира, за да даде пет долара на бармана и да придърпа
чашите към себе си, – Лилиян никога нямаше да пие сама в някакъв ресторант с
друго момиче. Или момче… Без мен. Никога. – Отпива голяма глътка и ме
поглежда. – Досега да съм подпалила ресторанта и вече всичко да е пепел.
Не ми харесва тонът ù.
– Но ме караш да седна да пия, преди да отида?
– Не казвам, че моят начин е правилният. Просто отговарям на въпроса ти.
– Това са глупости. Заминавам.
Правя няколко крачки към вратата и тогава музиката става все по-силна,
оглушителна и вече знам какво предстои. Всички започват да викат, да свирят,
да дюдюкат. Не трябваше да идвам в този кенеф. Знаех си. Трябваше да отида и
да намеря Теса. Обръщам се да видя какво става зад гърба ми и виждам две
барманки на средна възраст, които се качват на бара. Забавно и странно.
– Ще изпуснеш голямото шоу – смее се Райли. Отварям уста да ù отговоря, но
зад гърба си чувам звук и знам… знам… какво следва. Обръщам се към вратата.
Устата ми пресъхва, кръвта ми кипва. Защото Теса е там. С него. Препъва се през
вратата на кръчмата.
Не се втурвам към него както планирах, не го убивам както си представях.
Отдалечавам се към Райли и прошепвам зад гърба ù:
– Тя е тук. С него. Това е тя.
Райли откъсва очи от жените на бара и бавно се обръща. Секунда след това
ченето ù пада.
– Майко мила. Ебаси гаджето!
– Не я гледай така – предупреждавам я.
 – Лилиян каза, че била хубава… Но… Гледай само какви ди…
– Дори не си помисляй да довършиш това изречение. И престани да я зяпаш
така.
Гледам Теса. Да секси е, но в момента по-важното е, че е фиркана. Смее се като
изтървана и се опитва да мине покрай високите маси. Избира една до тоалетната
и сяда.
– Отивам – обръщам се към Райли. Нямам никаква идея какво ще ù кажа, дали
изобщо ще ù казвам нещо, но някак ми се иска да знам какво би направила Райли
на мое място. Наясно съм, че Теса ми е ядосана заради… цял списък с изцепки,
не знам вече откъде да почна, а не ми се иска да добавям още причини да ми се
сърди. И как така? Няма никакво право да ми се сърди! Тя е тази, която си
другарува тука с някакъв цървул. Почна още по време на вечерята и сега ми идва
тука пияна. Пак с него.
– Защо не седнеш и… да погледаш малко, да видиш какво става – предлага
Райли.
– Безкрайно тъпа идея. Защо ми е да седя и да я гледам как се натиска с
някакъв? Тя е моя и…
Райли ме поглежда с любопитство:
– Изпада ли в истерия, когато ù кажеш, че е твоя?
– Не, харесва ù. Така поне мисля.
Един път ми каза: Твоя, Хардин, само твоя. И тогава се зарових дълбоко в нея.
– Лил побеснява, когато ù кажа така. Мисли си, че я третирам като моя
собственост. Не я разбирам – говори Райли, но аз не мога да откъсна очи от Теса.
Как събира косата си и я премята през едното рамо. Гневът ми расте,
раздразнението ми кипи, не виждам добре, защото и зрението ми е замъглено.
Как може да не е усетила, че съм тук? Винаги знам, когато влиза някъде, винаги
я усещам. Сякаш въздухът се променя и тялото ми усеща, когато е наоколо. Но тя
е прекалено заета с оня. Вероятно ù обяснява как според етикета се налива вода
в чаша.
– Теса е моя. Не ми пука дали си мисли, че я третирам като собственост.
– Говориш като истински задник – казва Райли и поглежда към тях. – Но трябва
да знаеш, че ще се наложи да направиш компромис. Ако е като Лил, ще ù писне
и накрая ще ти постави ултиматум.
– Моля? – За секунда откъсвам очи от Тереза и веднага изпитвам необходимост
да я погледна пак.
– На Лил ù писна от изцепките ми и ме напусна. Тя… – сочи с чашата си към
Теса, – тя ще направи същото, ако от време на време не слушаш какво ти казва.
Удивителното е, че Лил е толкова по-печена от приятелката си, с нея е
спокойно.
– Не знаеш нищо за връзката ни, следователно не знаеш за какво говориш.
Поглеждам към Теса, която сега е сама на масата и навива един кичур около
пръста си. Даже движи рамене в такт с музиката. След секунда очите ми
намират приятеля ù келнер на другия край на бара. Нервите ми се успокояват
малко само защото в момента е далеч от нея.
– Виж, копеле, не искам да знам подробностите. Стига ми, че прекарах
последния… почти час с теб. Знам, че ти си тъп задник, а тя има крещяща нужда
от внимание и вероятно... секс.
Отварям уста да ù тегля една майна, но тя продължава:
– И Лилиян е така, затова не започвай да се тръшкаш и да ми беснееш тука. Ти
я познаваш, видял си колко се нуждае от внимание и ласкателства. Но знаеш ли
кое е най-хубавото в цялата работа? Когато имаш такова гадже? – поглежда ме и
се усмихва зловещо. – Освен редовния секс, разбира се.
– Карай накратко – подканвам я и обръщам поглед към Теса, която гледа с
разширени очи танцуващите на бара жени. Още малко и ще скочи при тях.
– Както казвах, най-хубавото да имаш такова зажадняло гадже е, че те имат
нужда от нас. Обаче не по начина, по който ти си мислиш, че се нуждаят.
Понякога искат да сме там и да ги подкрепяме, да им държим ръцете. Лилиян
беше толкова погълната от великата си задача да ме спасява от нещо си… или
каквото там правеше, че не се беше сетила, че и тя има потребности. Искам да
кажа… Та аз дори не отидох на рождения ù ден. Не правех нищо за нея, но си
мислех, че върша нещо, защото се въртях около нея и понякога ù казвах, че я
обичам. Но очевидно не е било достатъчно.
Хлад се спуска по гръбнака ми. Поглеждам Райли и бавно казвам:
– Но тя е с теб сега, нали?
– Да, но само защото ù показах, че може да разчита на мен и че не съм същата
кучка, каквато бях в началото, когато се запознахме. – Тя поглежда към Теса и
после пак към мен. – Нали знаеш какви статуси пускат из интернет всички
глупави момичета. Как беше… Докато правиш… Или… Ако не направиш…
зарежи, не помня. Но идеята е следната: отнасяй се добре с момичето си или
някой друг ще го направи вместо теб.
– Не се отнасям с нея чак толкова зле.
Не и през цялото време. Злокобният ù смях ми показва, че не ми вярва.
– Пич, просто си го признай. Виж, не съм светица. Все още не се отнасям с Лил
както заслужава, но си го признавам. Явно си в състояние на супер тежко
болестно отрицание, ако си мислиш, че се отнасяш с нея добре. Ако беше така,
нямаше да седи с онзи безгръбначен, който на всичкото отгоре е пълна
противоположност на теб, и при това е много секси.
Дори не мога да споря с нея, защото е права. Почти за всичко. Но не, не се
отнасям с нея зле. Само когато ме предизвика. Както сега. И както по-рано. И
както малко по-рано.
– Гледа насам – казва Райли.
Кръвта ми замръзва. Бавно обръщам глава към нея. Погледът ù е фокусиран
върху мен. Очите ù горят. Червени са. Поглежда Райли, после мен. И после пак
мен. Не помръдва, не мига дори. В погледа ù вече не се чете изненада, открито
си личи, че е наранена, а след секунда пламъкът в него вече е абсолютно
първичен. Нямам дума да опиша изненадата си от убийствения поглед, който ни
отправя. Никога не съм я виждал такава… зла.
– Боже, колко е бясна. И пияна – смее се Райли до мен. Трябва да мобилизирам
цялата си воля да не ù излея чашата във врата.
– Млъквай.
Взимам си напитката и тръгвам към Теса. Приятелят ù келнер все още чака за
питиетата.
– Никога не съм предполагала, че ще те видя в бар да пиеш с друго момиче.
Каква изненада само – усмихва се саркастично.
– Защо си тук? – питам и заставам до нея.
Тя се отдръпва.
– А ти защо си тук?
– Теса! – казвам с предупредителен тон, а тя ми върти очи.
– Не и тази вечер, Хардин. Номерата ти няма да минат тази вечер.
Слиза от високия стол и придърпва роклята си надолу.
– Не ми обръщай гръб – думите ми излизат като заповед, но знам, че ù се моля.
Опитвам се да я хвана за ръката, но тя се отдръпва.
– Защо не? Винаги правиш едно и също – сочи с поглед към Райли. – Ето, и
двамата сме тук, но с различна компания.
Поклащам глава:
– Не, не сме. Това е гаджето на Лилиян.
Раменете ù веднага се отпускат с облекчение.
– О! – поглежда ме в очите и захапва долната си устна.
– Трябва да тръгваме.
– Тръгвай.
– Ти и аз – пояснявам.
– Никъде няма да ходя, ако не е забавно. Искам да ида на по-забавно място от
това, защото сега ти си тук и винаги ми спираш забавленията. Ти си като
полицията, която преследва хората, когато се забавляват – смее се на глупавата
си шега. – Точно това си! Ти си полицията, която забранява на хората да се
веселят. Трябва да ти набавя значка, да си я носиш и да забраняваш на хората да
се забавляват – не спира да приказва, избухвайки в гръмогласен смях.
Господи, напила се е до козирката!
– Колко изпи? – гласът ми се чува въпреки оглушителната музика. Очаквах вече
да спрат, но танцьорките май са извикани на бис.
– Не знам. Няколко чаши и тази сега – казва и взима чашата от ръката ми,
преди да успея да я спра, и си я слага на масата, след което се отпуска назад.
– Не пий това. Размазала си се от пиене.
– Какъв е този звук, който дочувам? – пита и слага драматично ръка до ухото си.
– Това не са ли сирените на полицията, която арестува хората, защото се
забавляват? Уа-уа-уа! – После свива устни като нацупено дете и добавя: – Махай
се. Ще ни развалиш веселбата.
Теса вдига чашата до устните си и отпива три големи глътки. Изпи половината
уиски за секунди!
 – Ще повръщаш – казвам.
– Дрън-дрън, мрън-мрън. – С всяка сричка наклонява глава назад. После
поглежда зад мен и на устните ù се появява лека усмивка: – Познаваш Робърт,
нали?
Обръщам глава настрани и го виждам да стои до мен, държейки по една чаша
във всяка ръка.
– Радвам се да се видим отново – казва той и ми се усмихва с половин уста. Пиян
е.
Дали се е възползвал от нея? Дали я е целунал? Поемам си дъх и си напомням,
че баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шериф.
Баща му е шериф. Баща му е шибаният шериф на шибания град.
Поглеждам към Теса и казвам през рамо:
– Заминавай.
Теса върти очи. Бях забравил колко дръзка става, когато пийне малко.
– Не, стой, никъде няма да ходиш – казва и ме поглежда предизвикателно. Той
сяда! – Нямаш ли си вече компания? Не трябва ли да я забавляваш?
– Не, не трябва. Да се прибираме у дома.
Едва успявам да контролирам гнева си. При други обстоятелства досега лицето
на Робърт щеше да е размазано на масата.
– Тази вила не е дом. На стотици километри сме от дома – казва и довършва
останалото в чашата ми. След което ме поглежда и някак успява в един поглед да
събере омраза и безразличие. – И всъщност от понеделник нямам и дом.
Благодарение на теб.
 Глава четиридесет и седем
ТЕСА
Имам чувството, че от ноздрите на Хардин ще изригне огън. Знам, че се опитва
да контролира гнева си. Поглеждам Робърт, който започва да се чувства леко
неудобно, но в никакъв случай не се страхува от Хардин. Просто му е неловко да
седи с нас.
– Ако се опитваш да ме ядосаш нарочно, да знаеш, че успяваш – казва Хардин.
– Не, не се опитвам да те ядосвам. Просто не искам да си ходя. – Музиката
спира по средата на изречението ми и се усещам, че крещя до небесата. – Искам
да пия, да съм млада и да се забавлявам – продължавам в същия тон.
Естествено, всички глави са обърнати към мен и не знам как да реагирам.
Ръката ми виси във въздуха, спряла някъде по средата на бясното ръкомахане.
Някой подвиква с одобрение и половината бар ме поздравява. Пият в моя чест.
После музиката започва и хората продължават да си говорят. Робърт се смее, а
Хардин ме гледа гневно.
– Очевидно си пила повече, отколкото можеш да носиш – казва и поглежда вече
наполовина изпитата чаша, която Робърт ми е донесъл.
– Последни важни новини за Хардин: аз не съм дете – отвръщам, но звуча точно
като разлигавено дете.
– По дяволите, Теса!
– Може би е най-добре да си тръгвам… – обажда се Робърт и става.
– Разбира се – отговаря Хардин в същия миг, в който аз казвам „не“. После се
оглеждам и въздъхвам. Колкото и да ми е хубаво с Робърт, знам, че Хардин ще
стои до масата, че ще бъде груб, ще заплашва, ще направи всичко възможно да
го накара да си тръгне. Наистина е по-добре Робърт да си тръгне.
– Съжалявам. Ще си тръгвам. Ти остани – казвам на Робърт.
– Не, не. Ти остани. Аз ще поемам. Беше дълъг ден.
Толкова е спокоен, толкова е лесно с него. Толкова е хубаво да си прекарваш
времето с такива хора.
– Ще те изпратя – отвръщам. Не съм сигурна дали някога ще го видя отново, а
беше толкова мил с мен цялата вечер.
– Не, няма да го изпращаш – избухва Хардин, но не му обръщам никакво
внимание и тръгвам след Робърт към изхода на малкия бар. Когато се обръщам
назад, Хардин се е облегнал на масата и очите му са здраво стиснати. Надявам се
да диша дълбоко, защото тази вечер не съм в настроение за простотиите му.
– Наистина съжалявам – обръщам се към Робърт, когато излизаме навън. – Не
знаех, че е тук. Исках само да се забавлявам.
Робърт се усмихва и опитва да ме погледне в очите.
– Помниш ли, когато ти казах да спреш да се извиняваш? – пита, бръква в джоба
си и вади малко тесте с листа и химикал. – Не очаквам нищо, но ако някога ти
доскучае или се почувстваш сама в Сиатъл, обади ми се. Или не ми се обаждай.
Изцяло зависи от теб.
Написва нещо на листа и ми го подава.
– Добре.
Не искам да обещавам нещо, което не съм сигурна, че ще направя, затова само
се усмихвам, сгъвам листчето и го слагам в сутиена си, под деколтето на роклята
си.
– Извинявай – почти изпищявам, осъзнавайки, че буквално се разголих пред
него.
– Престани да се извиняваш! Особено за това!
После поглежда към вратата на бара, взира се в тъмната, непрогледна нощ.
– Е, ще тръгвам. Радвам се, че се запознахме. Може би ще се видим пак.
Кимам и се усмихвам, а той се обръща и поема по тротоара.
– Студено е – чувам гласа на Хардин зад гърба си.
Господи, как ме изплаши!
Изсумтявам и влизам в бара, като старателно го заобикалям. Масата, на която
седяхме, вече е заета от един плешив мъж с изумително голяма чаша бира.
Взимам си чантата от стола до него, а той ме поглежда с пияните си очи. По-
скоро поглежда гърдите ми. Хардин е зад мен. Пак.
– Нека си тръгваме, моля те.
Правя крачка към бара.
– Мога ли да получа поне два метра лично пространство? В момента не искам да
съм до теб. Помниш ли какви неща ми каза?
– Знаеш, че не го мисля – отвръща в своя защита и се опитва да ме погледне в
очите. Не, няма да стане неговата.
– Това не означава, че имаш право да говориш така.
Поглеждам към бара. Приятелката на Лилиян ни гледа.
– Не искам да обсъждам сега това. Прекарвах си страхотно. Няма да ти позволя
да развалиш вечерта ми.
Хардин застава между мен и момичето.
– Значи не ме искаш тук?
В зелените му очи проблясва болка. Нещо дълбоко в тях ме кара да се спра.
– Не съм казала такова нещо. Но ако ще ми обясняваш как не ме обичаш и че си
ме използвал само за секс, ще се наложи да си тръгнеш. Или аз ще си тръгна.
С все сили се опитвам да се държа за веселото си настроение, да не позволявам
болката и гневът да ме победят. Не искам да потъвам. Беше така хубаво да летя
досега.
– Ти започна. Защо изобщо дойде тук с него? При това пияна, ако смея да
добавя.
Въздъхвам.
– Започва се.
Хардин е цар на двойните стандарти. Последното доказателство за двойния му
стандарт върви към нас.
 – Исусе, защо не млъкнете вече. Хората ви слушат – прекъсва ни красивото
момиче.
– Не сега – изрича остро Хардин.
– Хайде, Теса Притежателката на Сърцето на Хардин, да седнем на бара – казва
тя, без да му обръща внимание.
Да седя в дъното на бара и да пия, без да ме виждат, е едно. Съвсем друго е да
седна на бара и сама да си поръчвам.
– Нямам двадесет и една – казвам.
– О, моля те. С тази рокля няма начин да не те попитат за годините – отвръща и
гледа гърдите ми. Придърпвам деколтето си нагоре.
– Ако ме изгонят, ти си виновна – заявявам, а тя измята глава назад и избухва в
смях.
– Ще ти платя гаранцията – намига. Усещам как Хардин застива до мен.
Поглежда я предупредително, което ми се струва адски смешно. Опита се да ме
накара да ревнувам от Лилиян, а сега ревнува от приятелката ù, защото ми е
намигнала. Той ревнува, аз ревнувам, старата жена на бара и тя ревнува, всички
ревнуват. Какъв кошмар. Е, в момента ми се струва весело, но все пак дразни.
– Между другото, казвам се Райли – добавя тя и сяда на последния стол пред
бара. – Убедена съм, че твоят грубиянин няма намерение да ни представи.
Обръщам поглед към Хардин. Очаквам да се нахвърли срещу нея, да я напсува,
но той само върти очи, което е доста нетипично за него. Опитва се да седне на
стола между нас, но аз веднага го изпреварвам. Слагам ръка върху неговата, за
да се кача, без да падна. Знам, че не бива дори да го докосвам, но искам да седна
и да се наслаждавам на последната си нощ от малката ваканция, която се
превърна в пълна катастрофа. Хардин изплаши новия ми приятел, а Ландън
вероятно вече спи. Ако се прибера, трябва да седя сама в стаята. Тук е по-добре.
– Какво ще желаете? – пита жена с меденоруса коса и яке от деним.
– Три шота „Джак“. Охладете ги – отговаря Райли вместо мен.
Жената оглежда лицето ми и сърцето ми започва да блъска в гърдите ми от
тревога.
– Идват! – казва най-сетне, вади три чаши изпод бара и ги нарежда пред нас.
– Нямах намерение да пия. Изпил съм само едно тази вечер – казва Хардин в
ухото ми.
– Пий каквото щеш. Аз със сигурност ще пия – заявявам, без да го погледна, но
се моля да не пие, не искам да пие. Не искам да се напива. Когато е пиян, не
знам какво да очаквам от него.
– Забелязвам – казва укорително. Поглеждам го с неприязън, но след секунди
погледът ми пада върху устните му. Понякога просто седя и гледам бавните
движения на устните му. Това е едно от най-любимите ми неща.
– Все още ли ми се сърдиш?
– Да, много.
– Тогава защо се държиш, сякаш не си ми сърдита?
Устните му се движат още по-бавно. Трябва да разбера как се казва онова вино.
Страхотно вино!
– Вече ти казах, че искам само да се забавлявам. А ти сърдиш ли ми се?
– Винаги има за какво да съм ти ядосан – отговаря.
– И това ако не е самата истина? – смея се.
– Какво каза?
– Нищо.
Усмихвам се невинно и гледам как потърква врата си. Пред мен цъфва чаша с
кафеникава течност. Райли вдига своята към нас:
– Тост за една зле функционираща и напълно откачена, психарска връзка –
усмихва се тя, отмята глава назад и изпива шота. Хардин пие веднага след нея.
Аз си поемам дълбоко дъх и тялото ми с радост посреща хладната, но и изгаряща
в същото време течност.

– ОЩЕ ПО ЕДНО! – казва ентусиазирано Райли и плъзга чашата пред мен.

– Н’ знам д’ли м’га – едва фъфля. – Никога не съм била толкова пияна. Ник-ккога
в целия си живот.
Уискито окончателно парализира мозъка ми, настанило се е в системата ми и
сякаш няма намерение да напусне тялото ми в обозримото бъдеще. Хардин е на
петия си шот, аз спрях да броя моите след третия, а смятам, че Райли трябваше
вече да е на пода с алкохолно натравяне.
– Имам чувството, че това уиски притежава много приятен вкус – отбелязвам и
потапям езика си в охладената течност в чашата. Хардин се смее, аз се облягам
на рамото му и слагам ръка на бедрото му. Очите му проследяват ръката ми и аз
веднага я отдръпвам. Не бива да се държа така, сякаш нищо не се е случило, но е
лесно да се каже, а е толкова трудно да се изпълни, особено когото изобщо не
мога да мисля. А и той изглежда божествено в тази бяла риза. Утре ще се
занимавам с проблемите ни.
– Видя ли? Малко уиски и човек веднага се отпуска – казва Райли и удря
празната си чаша в плота, което ми се струва ужасно смешно.
– Какво? – питам троснато.
– Ти и Хардин сте като един и същи човек. – Слагам ръка на устата си, за да
приглуша отвратителния пиянски смях, който излиза от гърлото ми.
– Не, не сме – отговаря бавно Хардин. Винаги говори така, когато е пиян. Райли
също.
– Напротив. Огледални образи – кикотя се. – Лилиян знае ли, че си тук? –
обръщам глава към Райли.
– Не. Спи засега – отговаря и облизва устните си. – Но имам намерение да я
събудя, когато се прибера.
Музиката става по-силна. Жената с меденорусата коса се качва на бара може
би за четвърти път тази вечер.
– Пак ли? – пита с досада Хардин.
– Мисля, че е забавно.
Всичко ми е забавно тази вечер.
 – Трябва да се качиш горе – казва Райли и ме подбутва с лакът.
– Къде горе?
– На бара. Трябва да се качиш и да танцуваш на бара.
Клатя глава, смея се и се изчервявам.
– Няма начин.
– Хайде стига. Нали точно ти ревеше допреди малко, че си млада и че искаш да
се забавляваш... и какво още каза, не знам. Ето, сега имаш възможност. Танцувай
на бара.
– Не мога да танцувам.
Това е самата истина. Танцувала съм само бавни танци и един път в живота си –
бързи. В клуба в Сиатъл.
– Никой няма да забележи. Всички са пияни, по-пияни и от теб – казва с
повдигната вежда и ме предизвиква.
– Няма да стане – отсича Хардин.
Размътеното ми съзнание обаче се докопва до онова, което бях решила по-рано
тази вечер: няма нищо по-сигурно от това, че никой никога няма да ми казва
какво да правя и какво да не правя. Без да обеля и дума, се навеждам,
разкопчавам отвратителните каишки на неудобните си обувки и ги пускам на
пода. Покатервам се на стола, а после – на бара. Очите на Хардин са като тигани.
– Какво правиш? – става и се оглежда из бара, в който не са останали много
хора, но публиката за шоуто ми е предостатъчна и вече ликува. – Тес…
Музиката става по-силна, жената с медената коса ми се усмихва дяволито и ме
хваща за ръката.
– Знаеш ли стъпките на тези танци, мила? – опитва се да надвика музиката.
Клатя глава. – Ще те науча.
Какво си въобразявах, по дяволите. Исках само да му направя напук и да му
докажа, че никой не може да ми казва какво да правя. И ето докъде стигнах:
качена на някакъв бар в жалък опит да танцувам нещо… като танц. Нямам
представа за какви стъпки ми говори. Ако знаех, че ще стане така и ако бях
планирала… О, както и да е. Трябваше да обърна по-сериозно внимание, когато
жените танцуваха, та поне да видя какво правят.
 Глава четиридесет и осем
ХАРДИН
Райли гледа Теса, изправена на бара точно пред нас.
– По дяволите, не мислех, че наистина ще се качи.
И аз не мислех, че ще се качи, но очевидно е решила да ми разбие окончателно
нервите тази вечер. Райли ме поглежда с изумени очи и казва:
– Това момиче е доста диво.
– Не, не е – опитвам се да я опровергая. Теса изглежда ужасена. Знам, че вече
съжалява за импулсивното си решение. – Ще ù помогна да слезе – изричам и
протягам ръка нагоре, но Райли ме плясва и сваля ръката ми долу.
– Пич, съветвам те да я оставиш да го направи.
Поглеждам Теса. Жената, която досега ни подаваше напитките, ù говори нещо,
но не чувам какво. Това са страшни глупости! Да танцува, качена на бара, и то по
рокля до задника? Ако се наведе напред, мога да видя бельото ù и предполагам,
че Райли вече го е видяла. Озъртам се във всички посоки. Никой от мазните мъже
в бара не я оглежда. Теса слуша какво ù говори жената и ми се струва крайно
концентрирана. Сега е пълната противоположност на онова момиче, което преди
малко искаше да „живее и дивее“. После повтаря движенията на каката, вдига
високо един крак, после друг и бързо завърта бедра.
– Сядай и се наслаждавай на шоуто – казва Райли и ми подава един от
резервните си шотове.
Пиян съм, прекалено съм пиян, но съзнанието ми напълно изтрезнява, когато
забелязвам, че Теса… се движи… мамка му, тя наистина ще танцува. Слага ръце
на кръста си, усмихва се и изобщо не ù пука, че вече всички, абсолютно всички я
зяпат. Очите ù срещат моите и веднага обърква стъпките, но се съвзема бързо и
поглежда напред към хората в бара.
– Секси, нали? – вмята Райли и отпива от чашата си.
Да, разбира се, че е адски възбуждащо да гледаш как Теса танцува на бара, но
е толкова неочаквано и нетипично за нея. Бесен съм.
Наистина, първата мисъл, която ми минава през ума, е, че е ужасно секси.
Мамка му, непоносимо секси! Но втората ми мисъл е, че не трябва да се зазяпвам
по краката ù и това, което всички могат да видят между краката ù, и че следва да
съм бесен заради постоянното ù желание – потребност дори – да ме предизвиква.
Но първата мисъл пречи на втората, а тя танцува точно над мен. Роклята ù се
качва нагоре, държи косата си прибрана назад, смее се и се опитва да следва
стъпките на жената… Харесва ми да я гледам такава. Не я виждам да се смее
много често. Тялото ù е покрито със слой пот и блести под светлините на
прожектора. Намествам се на стола и придърпвам отвратителната официална
риза, за да прикрия издутината в панталоните си.
– Охо! – чувам Райли до себе си.
 – Какво? – излизам от транса и проследявам погледа ù. Двама мъже в дъното на
бара я зяпат с отворени усти. Очите им буквално ще изскочат от очните ябълки,
по-изпъкнали са и от шибания пенис между краката ми. Поглеждам към Теса.
Роклята ù се е качила много нагоре. С всяко повдигане на крака отива още по-
нагоре. Не, стига вече!
– Спокойно, тигре! – казва Райли – Песента ще свърши след…
И тогава Райли вдига ръка, размахва я и музиката спира.
 Глава четиридесет и девет
ТЕСА
Хардин ми подава ръка, за да ми помогне да сляза. Изненадана съм. През
цялото време, докато танцувах, се цупеше и сърдеше, затова очаквах да ми
крещи. Разбира се, очаквах и да се качи на бара, да ме свали от него и да
започне да се бие с всички клиенти в заведението, но това не се случи.
– Видя ли? Никой не забеляза, че не можеш да танцуваш – смее се Райли,
когато сядам на хладния плот на бара.
– Всъщност беше много забавно – крещя, опитвайки се да я надвикам, и отново
всички ме чуват. Смея се и скачам от бара. Ръцете на Хардин се увиват около
мен, за да стъпя здраво. Чак тогава ме пуска.
– Трябва и ти да се качиш там другия път – прошепвам в ухото му.
– Не – казва много трезво, прекалено сериозно.
– Не се цупи, никак не си сладък, когато се цупиш.
Протягам ръка и докосвам устните му. Но е много сладко, когато издава напред
долната си устна. Очите му грейват при допира ми, пулсът ми се забързва, а вече
се чувствам като опиянена от адреналина, който се спусна по вените ми, докато
танцувах горе. Никога през живота си не съм мислила, че съм в състояние да
направя такова нещо. Колкото и да беше забавно, знам, че никога повече няма да
го направя. Хардин сяда на мястото си, а аз стоя до празния си стол между него и
Райли.
– Харесва ли ти? – пита Хардин и пръстите ми се притискат към устните му.
– Устата ти ли? – питам с усмивка. Той клати глава. В закачливо настроение е,
но в същото време е прекалено сериозен и някак… трезвен. Тази комбинация ме
опиянява, опиянява… и съм пияна. Боже, колко съм пияна.
– Не, питам дали ти харесва да ме взривяваш? – тонът му е сух.
– Не. Просто се взривяваш прекалено лесно.
– Танцуваше в бар пред толкова много хора. – Лицето му е само на сантиметри
от моето. – Как очакваш да остана безразличен, Теса? Имаш късмет, че не те
свалих насила, за да те метна през рамо и да те изведа оттук.
– През рамо, не през коляно – питам закачливо и го гледам в очите. Знам, че
думите ми напълно го обезоръжават.
– Как-какво?
Смея се и се обръщам към Райли.
– Не му позволявай да те заблуди. Малкото ти шоу му хареса – прошепва тя в
ухото ми.
При мисълта как Хардин ме е гледал да танцувам стомахът ми се свива, както и
всички органи под него, но се опитвам да пренебрегна мръсните помисли. Трябва
да съм му бясна, да крещя, да го мразя, да не му обръщам внимание, да му викам,
задето се опита да възпрепятства заминаването ми, но е почти невъзможно да
съм му ядосана, когато съм толкова пияна.
Позволявам си да си представя, че тези неща не са се случили, поне засега
искам да забравя. Представям си, че с Хардин сме нормална двойка и сме
излезли да пийнем с наша приятелка. Няма лъжи, няма драматични скандали,
само забава и танц върху масите.
– Не мога да повярвам, че го направих – казвам на двамата.
– И аз – вметва недоволно Хардин.
– Но няма никога да се повтори. – Прокарвам ръка по челото си. Пияна съм, а в
малкия бар е много горещо. Не се диша.
– Какво има? – пита Хардин.
– Нищо, горещо е – отвръщам и започвам да си вея с ръка.
– Да тръгваме, преди да припаднеш.
– Не, искам да остана още. Толкова се забавлявам. Наистина.
– Повечето от изреченията ти са неразбираеми.
– Е, и? Може би аз пък не искам да си ходя. Или ще се отпуснеш, или си отивай.
– Ти… – опитва се да говори, но слагам ръка на устата му.
– Млъкни, поне веднъж. Млъкни. Нека се позабавлявам.
Другата ми ръка се плъзга по бедрото му и този път го стискам лекичко.
– Добре – казва изпод дланта ми и чак тогава отпушвам устата му, но държа
дланта си на няколко сантиметра, за да я запуша, ако се наложи.
– Но никакви танци върху бара – опитва се да води преговори.
– Хубаво. И никакво цупене повече.
– Добре – обещава и се усмихва.
– Престани да казваш „добре“.
Захапвам устната си, за да прикрия усмивката си.
– Добре.
– Понадразваш малко.
– Понадразваш? Каква е тази дума? Какво ще каже професорът ти по
литература и граматика, ако те чуе сега?
Очите му са тъмнозелени, хуморът грее в тях. И са червени от алкохола.
– Понякога си забавен – изричам и се облягам на него. Ръцете му се увиват
около кръста ми и той ме слага да застана между краката му.
– Понякога? – пита и целува косата ми, а аз се отпускам в ръцете му.
– Да, само понякога.
Той се смее и не ме пуска. И не искам да ме пуска. Знам, че е редно да се
дръпна, но не мога. Той е пиян и закачлив, а алкохолът в тялото ми не позволява
на здравия разум да си пробие път… както винаги.
– Погледни само колко добре се разбирате сега – казва възторжено Райли.
– Толкова ме дразни това момиче.
– Близнаци – смея се, а той клати глава.
***
– ПОСЛЕДНИ ПОРЪЧКИ! – вика новата ми приятелка зад бара. През изтеклия
час разбрах, че се казва Ками, че е почти на петдесет и че отскоро има внуче.
Показваше ми някакви снимки на детето. Като всяка баба се гордееше с внучето
си, а аз хвалех бебето, че е много хубаво и сладко. Хардин почти не погледна
снимките. Когато взе едната, за да я разгледа, започна да говори нещо за
тролове. Аз веднага я издърпах от ръцете му, преди да е казал нещо още по-
неп​риятно или Ками да го е чула.
Залитам първо вляво, после вдясно.
– Ош едно и приключвам. Толкова съм пияна.
– Не разбирам как не си припаднала още! – възкликва Райли с възхищение.
Аз обаче знам. Хардин ми взимаше чашите, изпити наполовина, и ги
доизпиваше.
– Та ти пиеш най-много от всички. Може би повече и от него! – казва и
посочва мъжа в края на бара, който почти е паднал от стола, опрял чело на
плота.
– Иска ми се Лилиян да беше дошла с нас.
Хардин веднага сбръчква нос.
– Останах с впечатлението, че я мразиш – напомня ми той и Райли веднага
обръща глава към мен.
– Не я мразя – поправям го. – Не я харесвах, когато се опитваше да ме накараш
да ревнувам и я доведе на вечерята.
Усещам как напрежението се покачва. Райли е изнервена. Гледа към Хардин.
– Какво?
Мамка му.
– Не се опитвай да извърташ – притиска ме тя. Като в капан съм, не знам какво
да кажа. Не искам да я ядосвам, никак дори.
– Нищо – казва Хардин и вдига ръка, за да я помоли да му даде време да го
изслуша. – Не казах на Теса, че е хомосексуална, това е всичко. Но ти вече знаеш
историята.
– А, разбрах – отвръща и раменете ù се отпускат с облекчение.
Господи, същата като Хардин!
– Видя ли, нищо не се е случило, спокойно – казва ù той.
– О, спокойна съм, много съм спокойна, повярвай ми – отговаря и премества
стола си по-близо до моя. – Няма нищо лошо човек да поревнува от време на
време. – Райли ме поглежда и в тъмните ù, пияни очи пламва огънче. – Целувала
ли си момиче, Теса.
Мозъкът ми изтръпва и аз възкликвам:
– Моля?
– Райли, какво става, по дяволите…
– Само задавам въпрос. Целувала ли си някога момиче?
– Не.
– Мислила ли си някога за това?
Пияна или не, не мога да спра плъзналата от неудобството червенина по бузите
ми.
– Аз…
 – Много по-хубаво е да си с момиче. Честно. Те са меки. – Ръката ù се плъзва по
моята. – Те знаят точно какво искат и къде ти го искаш.
Хардин се пресяга и маха ръката ù от моята.
– Стига! – изръмжава той, а аз издърпвам ръката си. Райли избухва в почти
истеричен смях.
– Съжалявам, не успях да устоя на изкушението. Той започна пръв – сочи с
пръст към Хардин и когато се успокоява от смеха, казва: – Предупредих те да не
се ебаваш с мен.
Въздъхвам облекчено. Искала е само да ядоса Хардин, което ми се струва много
смешно. Той изглежда бесен, втрещен и може би… малко възбуден?
– Щом се правиш на такъв як мъжки задник, ти плащаш за пиенето – казва
Хардин и слага дългата касова бележка пред нея. Тя завърта очи, бърка в задния
си джоб и вади кредитната си карта. Ками я плъзва през машинката и отива да се
разправя с полуприпадналия мъж в края на бара.
Когато стигаме да вратата, Райли съобщава:
– Е, затворихме бара. Лил ще е бясна!
Хардин ми отваря вратата да мина и почти я затръшва в лицето ù, но аз я
задържам и го гледам лошо. Той се смее и свива рамене, сякаш не е направил
нищо нередно. Не мога да прикрия усмивката си. Да, знам, че е идиот, но е моят
идиот.
Нали?
Нищо не е сигурно, но не искам да мисля за това, докато се катеря към вилата в
два сутринта.
– Дали ще спи? – питам.
– Силно се надявам – казва Райли.
А аз се моля всички в нашата вила да спят. Никак не ми се иска Кен и Карен да
ме видят как се клатушкам и препъвам из антрето.
– Моля? Страх те е, че ще ти се кара? – пита Хардин.
– Не… да… Не искам да я ядосвам и да се разстройва. И бездруго вече съм
стъпила на тънък лед.
– Защо? – питам с искрено любопитство.
– Няма значение – казва Хардин и ми показва, че не бива да досаждам повече.
Райли мълчи, изгубена в своите си мисли.
Остатъкът от ходенето минава в тишина. Единствено аз броя на глас стъпките
си и от време на време се хиля, като се сетя за изпълнението си в бара. Когато
стигаме до вилата на Макс, Райли се спира и като че се колебае, преди да си
вземем довиждане.
– Беше… много хубаво да се запознаем – казва. Не мога да не се засмея на
изражението на лицето ù: някак сконфузено, сякаш не знае какво да каже. И
сякаш думите горчат на езика ù.
– И на мен ми беше хубаво – усмихвам се. За секунда ми минава през ума, че е
редно да я прегърна, но май ще е супер неловко, а и никак няма да се хареса на
Хардин.
 – Чао! – казва простичко той и дори не спира.
Вече сме почти до вилата, когато изведнъж усещам жестока умора. Боже, добре
че светлините вече се виждат. Краката ме болят, грубият плат на роклята дере
кожата ми и ме сърби.
– Краката ме болят – мрънкам.
– Ела тук, ще те нося – предлага Хардин.
Моля? Това вече е супер смешно.
– Защо ме гледаш така? – усмихва се несигурно той.
– Защото току-що предложи да ме носиш.
– И?
– Просто не е много в твой стил, това е.
Той се приближава, навежда се и ме вдига на ръце.
– Бих направил всичко за теб, Теса. Защо се изненадваш, че искам да те занеса
до нас?
Не казвам нищо, само се смея. С пълно гърло. Цялото ми тяло се тресе.
Покривам устата си с ръка, не мога да спра ужасните звуци, излизащи от нея.
– Защо се смееш? – пита, а лицето му е сериозно като камък. Малко започва да
ме тревожи.
– Не знам… просто беше смешно.
Когато стигаме до верандата, той ме завърта леко, за да отвори вратата.
– Искаш да кажеш, че е смешно, когато ти изтъквам, че бих направил всичко за
теб?
– Да, ще направиш всичко за мен, освен да дойдеш в Сиатъл, да се ожениш за
мен и да имаш деца от мен? – Макар и пияна, не мога да не призная колко
ирония има в думите ми.
– Не започвай с това. И двамата сме прекалено пияни, за да водим този
разговор сега.
– О, даааа, забравих.
Да, знам, че е прав, но не разбирам защо му говоря с такава подигравка. Той
поклаща глава и ме понася по стълбите. Сключвам ръце зад врата му и той нежно
ми се усмихва, независимо от малко киселото си поведение.
– Не ме изпускай – прошепвам и той веднага ме смъква леко надолу, но ме
улавя на секундата. Обръщам се в него, увивам крака около кръста му и увисвам
на тялото му.
– Тихо. Ако имах намерение да те изпусна, щеше да е от втория етаж.
Опитвам се да изглеждам изплашена до смърт, а по лицето ми се плъзва
дяволита усмивка. Изплезвам език и облизвам върха на носа му. Уискито е
виновно.
В края на коридора някой запалва лампа и Хардин бърза да ни прибере в стаята
ни.
– Ти ги събуди – казва и ме слага на леглото. Навеждам се да махна обувките си
и после ги мятам на пода. Как можах да си купя такива чудовищни обувки?
– Ти си виновен – заявявам и ставам да намеря нещо по-удобно за спане. – Тази
рокля е отвратителна – мрънкам и се опитвам да стигна ципа на гърба си. Беше
много по-лесно да го вдигна, когато бях трезва.
– Чакай – казва Хардин и маха ръката ми.
– Какво... по дяволите?
– Какво?
Пръстите му се плъзгат по кожата ми. Настръхвам.
– Кожата ти е зачервена от тази рокля.
Притиска пръст между раменете ми и плъзга леко роклята по тялото ми. Тя
пада на пода.
– Беше ужасно неудобна – пак мрънкам.
– Това е повече от очевидно – отвръща, а гладните му очи ме обгръщат. – Нищо
и никой не бива да оставя следи по теб. Освен аз.
Пиян е, но е в добро настроение. Очите му издават точно какво си мисли.
– Ела тук – прави крачка към мен и стопява разстоянието между нас. Той е
напълно облечен, а аз съм само по сутиен и бикини.
– Не.
Знам, че трябваше да му кажа нещо, но не помня какво. Когато ме гледа така,
ми е трудно да си спомня как се казвам.
– Да – не приема отказа ми.
– Няма да правя секс с теб.
Той хваща ръката ми и заравя пръсти в косата ми, после леко ме дърпа назад,
така че да го погледна в очите. Дъхът му пари в лицето ми, устните му са само на
сантиметри от моите.
– Защо? – пита.
– Защото… – в съзнанието си отчаяно търся думите, а подсъзнанието ми го моли
да ми разкъса дрехите. – Защото съм ти бясна.
– Е, и? И аз съм ти ядосан – заявява. Устните му се плъзгат по линията на
челюстта ми. Коленете ми се огъват. Мозъкът ми е каша, обвита в облак.
– Че защо си ми ядосан? Не съм направила нищо.
Стомахът ми се свива от желание, когато ръцете му се плъзгат по дупето ми.
Стиска го и го масажира.
– Малкото ти представление в бара едва не ме прати в лудница. Да не говоря, че
се размотаваше из целия град с оня задник, келнера. Унизи ме пред всички, като
остана с него. – Тонът му е груб, но устните му са меки и се плъзгат по врата ми.
– Толкова силно те желая. Исках те и в оная лайняна дупка, която минава за бар.
След малкото ти танцувално изпълнение копнеех да те заведа в тоалетната и да
те чукам, опряна на стената.
Притиска се в мен и усещам ерекцията му, но колкото и да го желая, не мога да
му позволя да обвинява за всичко мен.
– Ти… – не довършвам, затварям очи и се оставям на чувството, породено от
устните му върху кожата ми. – Ти си този, който… – губят ми се мисли, изобщо да
не говорим за изречения. – Спри!
Хващам ръцете му и не му позволявам да ме пипа повече.
 – Не ме искаш?
– Разбира се, че те искам. Аз просто… трябва да съм ти ядосана.
– Утре ще си ми ядосана – казва с онази усмивка, на която не може да се
откаже.
– Винаги правим така. Искам да…
– Тихо! – възкликва и покрива устата ми с длан, целува ме. Устните ми се
отварят и той веднага се възползва и плъзга език вътре, дърпа косата ми назад,
притиска ме плътно към тялото си. – Докосни ме – умолява и търси ръцете ми.
Няма нужда да ми казва втори път. Искам да го докосна, а и той има нужда да му
вдъхна увереност. Ето, така се справяме с проблемите. И колкото и неправилно и
болно да изглежда, когато ме целува и ме умолява да го докосна, не намирам
друг подход. Търся копчетата на ризата, но той е нетърпелив и директно ги къса.
– Тази риза ми харесваше – казвам в устата му, а той се усмихва.
– Не можех да я понасям.
Смъквам ризата по раменете му и я оставям да падне на пода. Езикът бавно се
движи в устата ми. Топя се в ръцете му, в грубата, но някак неземно мека и
сладка целувка. Усещам гнева зад нежните му устни, макар че прави и
невъзможното да го прикрие. Той винаги прикрива, винаги.
– Знам, че ще ме напуснеш скоро – казва и плъзва устни по шията ми.
– Моля?
Отдръпвам се леко назад. Думите му ме изненадват. Сърцето ме боли за него.
Объркана съм. От алкохола ставам още по-сантиментална и съпричастна към
чувствата му. Обичам го. Обичам го толкова много, но той ме кара да се чувствам
слаба и уязвима. Секундата, в която си позволя да повярвам, че се тревожи, че е
тъжен, че е ядосан от нещо, целият ми фокус се измества към него и забравям за
себе си, забравям за собствените си тревоги и чувства.
– Толкова много те обичам – прошепва и бавно прокарва палеца си по долната
ми устна. Голите му гърди изглеждат божествено на фона на черните джинси и
знам, че съм оставена само на милостта му.
– Хардин, какво…
– Нека говорим после. Искам да те почувствам.
Повежда ме към леглото, а аз не обръщам внимание на вътрешния ми глас,
който пищи и ме моли да го накарам да спре, аз да спра, да не се поддавам. Но
не мога. Не съм достатъчно силна да спра себе си, когато големите му, силни
ръце галят бедрата ми, разтварят ги леко, когато пръстът му се плъзга между
краката ми.
– Презерватив – задъхвам се и зачервените му от алкохола очи се впиват в
моите.
– А ако не ползваме? А ако свърша в теб, няма ли да…
Но тогава нещо го кара да спре и съм му безкрайно благодарна, защото не съм
готова да отговоря. Той се надига, става от леглото и се приближава до куфара,
сложен на пода. Лежа по гръб и гледам в тавана. Наистина ли е толкова важно да
замина за Сиатъл? Заслужава ли си да загубя Хардин заради Сиатъл? Болката,
която изпитвам само при мисълта за това, е непоносима.
– Ти… Какво, за бога? – чувам гласа му и сядам в леглото. Хардин държи в
ръцете си малко листче и го гледа шокиран. – Какво е това, по дяволите? – пита
и се взира в очите ми.
– Какво има? – питам на свой ред и поглеждам към пода. Роклята ми, обувките
ми, всичко е разпиляно. В началото не мога да разбера какво се случва, но после
забелязвам сутиена си на пода. Мамка му! Скачам и се опитвам да взема листа
от ръката му.
– Не ме прави на глупак! Взела си телефона му?
Гледа ме все така в шок, но вдига ръка над главата си, за да не мога да взема
листа.
– Не е така. Бях ти ядосана… И той беше…
– Глупости! – крещи.
Започва се. Познавам този поглед. Все още си спомням, когато го видях за
първи път. Тогава събаряше шкафа в кухнята на Кен и Карен и лицето му беше
изкривено от гняв. Както е и сега.
– Хардин…
– Давай, обади му се. Отивай да те чука той. Защото аз със сигурност не искам.
– Не преигравай – умолявам го. Прекалено съм пияна, за да се впускам в двубой
по надвикване.
– Да преигравам ли? Току-що намерих телефона на друг мъж в роклята ти –
съска през зъби. Челюстта му е яко стисната.
– И ти не си невинен – отбелязвам, докато крачи напред-назад. – Ако ще ми
крещиш, спести си усилията. Няма да се разправям с теб всеки ден. Край на тези
крясъци – въздъхвам, а той насочва пръст към мен.
– Ти го правиш. Ти си тази, която постоянно ме докарва до лудост. Твоя е
вината, че съм такъв, и ти го знаеш много добре.
– Не, не е – едва успявам да удържа гласа си, та да не се разкрещя и аз. – И
двамата правим грешки.
– НЕ, ти правиш грешки, масивни количества грешки и вече започва да ми
писва. Мислиш ли, че искам да съм такъв? Ти правиш това с мен!
Не отвръщам нищо.
– Давай, разплачи се – казва подигравателно.
– Няма да плача.
– Каква изненада!
Започва да пляска с ръце по възможно най-унизителния начин. Аз се смея и той
спира.
– Защо се смееш? Отговори ми!
– Ти си напълно побъркан, ненормален – клатя глава.
– А ти си егоистична кучка. Защо ли се учудвам. Нищо ново – излайва и смехът
ми секва.
Ставам от леглото, без да обеля дума повече, без да отроня сълза, взимам си
тениска и къси гащи, обличам се набързо. Той ме гледа.
 – Къде си мислиш, че отиваш?
– Остави ме на мира.
– Не, ела тук – пресяга се да ме хване, а аз едва се сдържам да не го зашлевя,
но може би ще успее да ме спре.
– Не, махай се от мен. Край. Окончателно слагам край на това размотаване
напред-назад. Уморена съм, смъртно съм изморена, не искам повече. Ти не ме
обичаш. Ти искаш да ме притежаваш, а аз няма да го позволя. Ти си напълно
повреден, Хардин, а аз не мога да те поправя, не мога да сторя нищо, за да ти
помогна.
Лицето му посърва, когато разбира какво е направил. На мен и на себе си. Стои
пред мен, а на лицето му не е останала и грам емоция. Раменете му се отпускат,
очите му са изгубили блясъка си, докато гледа безизразното ми лице. Нямам
повече какво да му кажа. Не е останало нищо цяло в мен, нищо, което да счупи.
Всичко е поломено. И от начина, по който лицето му побелява, знам, че най-
накрая го е разбрал.
 Глава петдесет
ТЕСА
Ландън отваря вратата и разтърква очи. Краката му са боси, няма тениска, само
по долнището на пижамата си е.
– Мога ли да спя тук? – питам и той кима сънливо. – Извинявай, че те събудих –
прошепвам.
– Няма проблем – казва и се препъва назад към леглото. – Ето, вземи тази,
другата е много ниска – казва и слага в ръцете ми една възглавница. Усмихвам се
и сядам на ръба на леглото.
– Ето защо те обичам. Не само заради това, но е едно от нещата.
– Защото ти дадох по-хубавата възглавница? – шегува се. Усмивката му е
прекрасна дори когато е полузаспал.
– Не, защото винаги си до мен и… имаш меки възглавници. – Гласът ми е
толкова бавен, когато съм пияна… звучи много странно. Ландън ляга на леглото и
се изтегля навътре, за да има достатъчно място за мен.
– Ще дойде ли да те търси тук? – пита тихо той.
– Не мисля. – Лекото разведряване на настроението покрай меката възглавница
веднага се стопява и идва болката от думите, които си разменихме с Хардин.
Лягам на своята част от леглото и поглеждам към Ландън. – Помниш ли, когато
ми каза, че Хардин не е изгубена кауза?
– Да.
– Наистина ли мислиш така?
– Да… Освен ако не е направил нещо друго…
– Не… нищо ново… Просто… Не знам дали мога да издържа повече така.
Продължаваме да вървим назад, а не би следвало да е така. Всеки път, когато си
помисля, че сме направили крачка напред, той се превръща в онзи Хардин
отпреди шест месеца. Нарича ме егоистична кучка или ми казва, че не ме обича.
Знам, че не го мисли, но всяка сричка ме съсипва, смазва ме. Всеки път малко
повече от предишния. Започвам да разбирам, че той просто е такъв. Не може да
бъде друг. Не може и да се промени.
Ландън ме гледа замислено и след малко пита загрижено:
– Нарекъл те е кучка? Тази вечер?
Кимам, а той въздъхва тежко и прокарва ръка по лицето си.
– И аз му казах много лоши неща – започвам да хълцам. Комбинацията от вино и
уиски няма да излезе от организма ми до утре. Сигурна съм.
– Не може да те нарича така, Теса. Той е мъж, а ти си жена. Това не е
допустимо. Моля те, не го оправдавай.
– Не го… Просто… – Но точно това правя. Въздъхвам. – Мисля, че всичко е
заради Сиатъл. Първо си прави татуировка заради мен, казва ми, че не може да
живее без мен, а накрая ми заявява, че се връща при мен само за да го чукам. О,
боже! Извинявай, Ландън, не исках да прозвучи така вулгарно. – Покривам
лицето си с длани. Не мога да повярвам, че казах такова нещо пред него.
– Няма проблем. Забрави ли, че си извади бикините от джакузито пред мен? –
казва с усмивка, а аз се надявам относително тъмната стая да скрие
почервенелите ми бузи.
– Тази екскурзия се оказа пълна катастрофа – казвам и притискам глава в
студената възглавница.
– А може би не е, може би точно от това си имала нужда.
– Да скъсам с него?
– Не… Но ако това се е случило… – отвръща и слага още една възглавница до
мен.
– Не знам – казвам и заравям лицето си още по-дълбоко.
– Това ли искаш? – пита деликатно.
– Не, но това трябва да искам, редно е да го искам. Не е честно спрямо никого
от двама ни. Не бива да си причиняваме това всеки ден. И аз не съм невинна в
случая. Винаги очаквам толкова много от него.
Гените на майка ми несъмнено са ми се предали стопроцентово. Тя винаги
очаква прекалено много от всички. Ландън се размърдва леко и казва:
– Няма нищо лошо в това да очакваш от него, особено когато става дума за
резонни и рационални неща. Той трябва да види какво има. Ти си най-хубавото
нещо, което някога му се е случвало. Не заб​равяй това.
– Той каза, че аз съм виновна… че е такъв. А аз искам да е мил с мен поне през
половината от времето. И искам сигурност в тази връзка. Това е. Жалка съм,
наистина.
Гласът ми се скършва. Все още усещам вкуса на уискито и този на… мента от
езика на Хардин.
– На мое място би ли заминал за Сиатъл? Все си мисля, че трябва да се откажа
и да остана тук или да замина за Англия с него. Ако се държи така, защото
заминавам, може би…
– Не можеш да не заминеш! – прекъсва ме Ландън. – Мечтаеш за Сиатъл от
деня, в който се запознахме. Ако той не иска да дойде, значи загубата е изцяло
за негова сметка. Освен това се обзалагам, че няма да е минала и седмица, след
като заминеш, и ще цъфне пред вратата ти. Не можеш да се огънеш за такова
нещо. Трябва да знае, че този път си сериозна. Трябва да го оставиш да изпитва
потребност от теб.
Представям си как Хардин се появява в Сиатъл и се усмихвам. Представям си
как отчаяно моли за прошка. И държи лилии в ръката.
– Все още нямам врата, на която да се появи.
– Заради него, нали? Заради него онази жена не ти се е обадила?
– Да.
– Брокерите никога не пренебрегват телефонно обаждане. Трябва да заминеш.
Кен ще ти помогне да си намериш жилище или поне да останеш някъде, докато
сама си намериш.
 – А ако и тогава не дойде? Или още по-неприятният вариант... да дойде и да не
му хареса, да се измъчва там заради мен?
– Теса, казвам ти тези неща, защото ме е грижа за теб. Трябва да си напълно
луда да се откажеш от Сиатъл заради някой, който те обича повече от всичко, но
иска да го показва само от време на време.
Спомням си как ме обвини, че аз правя грешките, че аз го правя зъл.
– Мислиш ли, че ще е по-добре без мен?
Той се изправя, почти сяда.
– Не, по дяволите, не! Но понеже знам, че не ми казваш и половината от
обидите, с които те засипва, мисля, че… нищо няма да излезе.
После се пресяга, докосва ръката ми и леко я потърква.
Алкохолът в кръвта ми е моето извинение да пренебрегна факта, че
единственият човек, който имаше вяра във връзката ни, току-що вдигна ръце от
нас.
– Утре ще ми е много зле – казвам, за да сменя темата и да наруша обещанието,
което си дадох пред себе си, да не плача заради него.
– Да, със сигурност – вмята закачливо. – Миришеш на винарна.
– Запознах се с приятелката на Лилиян. О, и танцувах върху бара.
– Сериозно ли? – смее се той, но знам, че е и леко шокиран.
– Да. Беше адски конфузно. Идеята беше на Райли.
– Тя е… много интересна – отбелязва Ландън и едва сега забелязвам, че
пръстите му все още галят кожата ми. Отдръпва се веднага и слага ръка под
възглавницата.
– Тя е женската версия на Хардин – смея се.
– Сега си обяснявам защо ме дразнеше толкова много.
В пияната си лудост постоянно се обръщам към вратата и очаквам Хардин да
нахлуе и да направи някоя забележка относно последните, леко обидни думи на
Ландън.
– Караш ме да забравя за всичко – казвам, преди съзнанието ми да успее да
разбере какво се случва и какви ги говоря.
– Радвам се – усмихва се той, дръпва одеялото от долния край на леглото и ни
завива. Затварям очи.
Минутите минават, тялото ми иска да спи, но съзнанието ми не му позволява.
Дишането на Ландън се успокоява, знам, че заспива. Опитвам се да си представя,
че човекът до мен е Хардин. Иначе никога няма да заспя. Заспивам с гневните
му, груби думи в съзнанието си. Ти си егоистична кучка.

– НЕ!
Гласът на Хардин ме разбужда. Отнема ми време да си спомня, че съм в стаята
на Ландън и че Хардин е чак в другия край на коридора. Сам.
– Махни се от нея!
Ехото от гласа му кънти из коридора.
Вече съм скочила от леглото, за секунди стигам до вратата.
 Той трябва да разбере какво има. Трябва да знае, че този път си сериозна.
Трябва да го оставиш да изпита потребност от теб.
Знам, че ако се втурна към стаята му, ще му простя всичко. Ще го видя
изплашен, прекършен. И ще му кажа всичко, което иска да чуе, за да го успокоя.
Навеждам се, вдигам разбитото си сърце и тръгвам обратно към леглото.
– НЕ! – гласът му цепи стените на къщата.
– Теса… няма ли… – прошепва Ландън.
– Не – отговарям, но гласът ми е скършен. Захапвам възглавницата и нарушавам
обещанието си. Плача. Не за себе си. Сълзите са за Хардин, за момчето, което не
знае как да се отнася с хората, които обича, за момчето, което има кошмари,
когато не съм до него, но което ми казва, че не ме обича. За момчето, на което
наистина трябва да се припомни какво е да си напълно сам.
 Глава петдесет и едно
ХАРДИН
Не спират, не искат да спрат. Пипат я. Мръсните му, сбръчкани ръце се
плъзгат по бедрата ù, тя стене, другият мъж я хваща за опашката, увива я
около юмрука си и опъва главата ù назад. С все сила.
– Махай се от нея! – опитвам се да извикам, но те не ме чуват. Опитвам се
да раздвижа краката си, но не мога. Замръзнал съм на стъпалото на
стълбището в къщата, в която израснах. Очите ù са широко отворени,
изплашени, безжизнени. Поглежда ме. На бузата ù има синина.
– Ти не ме обичаш – прошепва тя. Очите ù горят в моите. Ръката на мъжа се
плъзва нагоре и се увива около врата ù.
Какво?
– Да, да, обичам те, Тес! – крещя, но тя не чува и клати глава, а мъжът
стиска врата ù, докато другият се опитва да отвори краката ù.
– Не – пищя пак. Виждам как загива пред очите ми.
– Ти не ме обичаш. – Очите ù са зачервени, не мога да направя нищо, за да ù
помогна.
– Тес!
Мятам ръце из леглото, за да я усетя. Когато я докосна, лудостта ще си
отиде. Паниката ще изчезне и няма да виждам повече ръцете около врата ù.
Няма я.
Не се е върнала. Сядам, включвам лампата на нощното шкафче и оглеждам
стаята. Тялото ми е мокро от потта, сърцето ми се удря в ребрата.
Няма я.
На вратата се чука и дъхът ми спира в очакване. Моля те, боже, дано тя…
– Хардин? – чувам мекия глас на Карен.
Мамка му.
– Добре съм – отговарям рязко.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Казах, че съм добре, по дяволите!
Ръката ми се плъзва по нощното шкафче и събарям лампата на земята. Следва
ужасен грохот и стъклата се разбиват в нозете ми. Без да обели и дума, Карен
излиза от стаята, затваря тихо вратата зад себе си и пак съм сам в тъмното.

ТЕСА Е СЛОЖИЛА ГЛАВА НА ПЛОТА. Кръстосаните под бузата ù ръце ù

служат за възглавница. Все още е с дрехите, с които е спала. Косата ù е като
гнездо.
– Трябва да взема само няколко таблетки за главоболието и да пия много вода –
простенва. Ландън е седнал до нея и набива корнфлейкс.
– Ще ти донеса. Веднага щом качим багажа, можем да тръгваме. Кен е все още
в леглото. Не можа да спи цяла нощ – казва Карен.
Теса я поглежда, но не казва нищо. Знам, че мисли.
Дали всички са ме чули, като я нарекох малка, жалка кучка?
Карен отива до шкафа и вади някакво фолио. Стоя и чакам някой да забележи
присъствието ми или да ми каже нещо. Нищо.
– Отивам да прибирам багажа. Благодаря за хапчетата – казва Теса меко и става
от стола си. Изпива ги бързо и когато оставя чашата на масата, погледът ù среща
моя, но веднага извръща очи. Едва една нощ, а вече ми липсва. Не мога да се
преборя с кошмара, който сякаш продължава и в момента. Виждам всичко така
ясно, както и снощи.
Тя минава край мен без грам емоция, изписана на лицето ù, сякаш не съм там.
С нищо не показва, че има някакво намерение да ме успокои. Кошмарът е
прекалено реален, а тя е толкова студена. Стоя и се колебая дали да я последвам,
но краката ми сами вземат решението вместо мен и вече се катерят по стълбите.
Когато влизам в стаята, тя е клекнала и разкопчава куфарите.
– Ще събера целия багаж, за да можем да тръгнем – казва, без да се обръща.
Кимам, но после се усещам, че тя не може да ме види, и отвръщам:
– Да, добре.
Не знам какво мисли, какво чувства, какво да ù кажа? Както винаги, нямам
никаква идея.
– Съжалявам – казвам прекалено високо.
– Знам – отговоря тя веднага.
Без да се обръща с лице към мен, започва да сгъва дрехите ми от пода и
гардероба.
– Наистина съжалявам. Не съм го мислил.
Искам да ме погледне, за да се уверя, че кошмарът е бил само кошмар и нищо
повече.
– И това знам. Не се тревожи – въздъхва и раменете ù леко се отпускат.
– Сигурна ли си? Казах ужасни неща.
Ти си повреден, а аз не мога да те оправя – това беше най-лошото нещо, което
някога ми е казвала, което някога би могла да ми каже. И сега започвам да
разбирам, че най-сетне е осъзнала колко съм откачен, сбъркан, че няма никакъв
лек за мен и че нищо и никога няма да ме направи нормален човек. Ако тя не
може да ми помогне, никой няма да може.
– Аз също казах ужасни неща. Няма нищо. Имам кошмарно главоболие. Може
ли да говорим за нещо друго?
– Разбира се. – Ритам парче от счупената лампа. Вече дължа на Карен и на
баща си пари за поне пет лампи. Малко ми е гузно, че се държах така гадно с
Карен снощи, но нямам намерение да отварям темата пръв и се надявам тя също
да не повдига въпроса, защото е прекалено любезна и разбираща.
– Можеш ли да донесеш нещата от банята, моля те – казва тя.
Остатъкът от времето, загубено в тая къща, минава да гледам как Теса опакова
багажа ни и как събира останките от лампата, без да ми каже и една дума и без
да ме погледне.
 Глава петдесет и две
ТЕСА
– Толкова се радвам, че успяхме да се видим с Макс и съпругата му. Господи,
колко години минаха! – вълнува се Карен.
Кен изкарва джипа от алеята и потегляме. Чантите са в багажника, а аз взех
слушалките на Ландън, за да има какво да правя по време на дългия път.
– Хубаво беше. Лилиян е пораснала толкова много – казва Кен с усмивка.
– Така е. Станала е такова красиво момиче.
Лилиян е мила и хубава наистина, много хубава, но след като часове наред бях с
впечатлението, че се интересува от Хардин, не мисля, че някога ще искам да я
видя. Освен това вероятността да се срещнем някога е нищожна, почти в сферата
на невероятното.
– Макс не се е променил през всичките тези години – отбелязва Кен с известна
доза неодобрение. Ето, не само аз се възмущавам от арогантността му и
безобразното му поведение.
– По-добре ли си? – обръща се Ландън.
– Честно казано, не – въздъхвам.
– Може да поспиш и да ти мине, докато стигнем. Искаш ли шише с вода?
– Аз ще ù дам – намесва се Хардин.
Ландън не му обръща никакво внимание и вади шише вода от малката хладилна
чанта. Благодаря му тихо и пъхам слушалките в ушите си. Телефонът ми започва
да се бъгва през няколко минути и се налага да го включвам и изключвам
многократно с надеждата да проработи. Това пътуване ще е адска мъка, ако не
мога да слушам музика. Не знам защо никога преди не ми беше минавало през
ума да си свалям музика. Трябваше да дочакам „Голямата депресия“, за да
прослушам музика на телефона си. Усмихвам се на името, което бях измислила
за тези дълги, кошмарни дни без Хардин. Това бяха най-кошмарните няколко дни
в живота ми. И сега изпитвам подобно усещане. Знам, че времето на поредната
депресия наближава. Пак.
– Какво има? – пита Хардин в ухото ми, но аз веднага се отдръпвам от него. Той
се свива разочаровано и не прави никакъв опит да ме докосне повече.
– Нищо. Телефонът ми… не става за нищо.
– Какво се опитваш да направиш?
– Да слушам музика и евентуално да поспя – прошепвам.
Той взима телефона и се опитва да оправи настройките.
– Ако ме беше послушала да си купиш нов, това нямаше да се случи.
Налага се да стисна зъби, за да не го захапя за грубия израз, докато той се
опитва да ми оправи телефона. Не искам нов. А и сега нямам пари да си купя.
Трябва да намеря апартамент, да купувам мебели, да плащам сметки.
Последното нещо в списъка ми е телефон за стотици долари, а този не е стар,
наскоро го купих. И при това платих доста за него.
– Сега работи… мисля. Ако не, можеш да ползваш моя – казва Хардин.
Да използвам неговия? Виж ти! Доброволно ми предлага телефона си? Това е
новост.
– Благодаря – промърморвам едва чуто и започвам да търся песен. След секунди
музиката влиза в мислите ми и удавя безпокойството и хаоса в душата ми.
Хардин обляга глава на стъклото на прозореца и затваря очи. Черните кръгове
под очите му показват, че не е успял да мигне. Силното чувство за вина ме удря,
почти ме събаря. След няколко минути спокойната музика ме приспива.
***
– ТЕСА – чувам в просъница гласа на Хардин. – Гладна ли си?
– Не – изсумтявам. Не искам дори да си отворя очите.
– Имаш тежък махмурлук и трябва да ядеш.
Изведнъж осъзнавам, че имам огромна потребност да хапна нещо, за да потуша
киселините в стомаха си.
– Добре – предавам се. Нямам сили да започвам кавга днес.
След няколко минути в скута ми цъфват сандвич и пържени картофки. Отварям
очи и бавно започвам да ям. Успявам да изям половината. Телефонът ми пак не
работи. Екранът е замръзнал. Хардин забелязва, че се опитвам да го оправя,
изключва слушалките и ги пъха в неговия.
– Ето.
– Благодаря.
Отворил е и плейлистата. Минавам отчаяно по нея и търся нещо познато. Точно
съм на ръба да се откажа, когато виждам папка Т. Отварям я и излиза списък с
всички мои любими песни. Поглеждам го, но очите му, за моя изненада, са
затворени. Виждам песни, които дори не съм споменавала, че харесвам. Трябва
да ги е видял в моята плейлиста.
Ето тези неща ме карат да се съмнявам във взетите от мен решения и да се
питам дали съм справедлива. Малките жестове, онези мили неща, които така
ревностно крие… от мен… Иска ми се да спре да ги крие.

КАРЕН ЛЕКО МЕ ПОДБУТВА.

– Събуди се, слънце.
Оглеждам се и виждам, че Хардин още спи. Ръката му е на седалката между
нас. Дори в съня си се опитва да е максимално близо до мен.
– Хардин, събуди се – прошепвам и очите му се отварят на мига. Трескави и
нащрек. Потърква ги и ме гледа, предполагам да прецени настроението ми.
– Добре ли си? – пита тихо. Кимам. Опитвам се да избегна всякаква
конфронтация с него днес, но спокойното му изражение започва да ме плаши и
да ме изнервя. Това обикновено се случва преди буря. Голяма буря. Излизаме от
колата и Хардин минава отзад да извади куфарите ни.
Карен ме прегръща и стиска с все сила:
– Теса, пак ти благодаря, че дойдохте с нас. Беше толкова хубаво. Ела ни на
гости колкото е възможно по-скоро, но не забравяй да покориш преди това
Сиатъл.
Когато ме пуска, очите ù са насълзени.
– Ще дойда скоро, обещавам – прегръщам я пак. Винаги е била толкова мила,
подкрепяла ме е във всичко. Като майката, която никога не съм имала.
– Късмет, Теса. И ми кажи, ако се нуждаеш от нещо. Имам много връзки в
Сиатъл – казва Кен и ме прегръща през рамо.
– Ще се видим пак, преди да тръгна за Ню Йорк, така че сега няма прегръдки за
теб – шегува се Ландън и двамата се засмиваме.
– Ще те чакам в колата – казва Хардин и тръгва, без дори да каже довиждане на
семейството си.
Кен гледа как се отдалечава и казва тихо:
– Ако знае кое е добро за него, ще се осъзнае.
– Надявам се – казвам и поглеждам към Хардин, който вече е в колата.
– Не бива да се връща в Англия, не е добре за него. Прекалено много спомени,
много врагове, много грешки. Ти, ти си тази, която може да му помогне да е
добре. Ти и Сиатъл – уверява ме той.
Ако и Хардин можеше да види нещата така…
– Благодаря отново – усмихвам се и тръгвам към колата.
Хардин не казва и дума, когато се качвам, но пуска музиката високо, за да ми
покаже, че не иска да говори. Ще ми се да знам какво става в тази негова глава.
Страхувам се, когато е такъв… затворен.
Играя си с гривната, която Хардин ми купи за Коледа, и гледам през прозореца.
Докато стигнем до апартамента, напрежението между нас е станало непоносимо.
Започвам да се побърквам, но той изглежда необичайно спокоен и очевидно
мълчанието не го притеснява. Паркираме и аз разкопчавам колана си, за да
изляза от колата, но голямата му ръка се пресяга към мен и ме спира. Слага
пръста на свободната си ръка под брадичката ми, вдига главата ми нагоре, за да
го погледна.
– Съжалявам. Моля те, не ми се сърди – казва тихо. Устните му са на
сантиметри от моите.
– Добре – прошепвам и вдишвам аромата му на мента.
– Но не е добре, знам. Ти не си добре. Опитваш се да задържиш всичко в себе
си, не показваш нищо, а аз ужасно мразя, когато правиш така.
Прав е. Винаги знае какво мисля, а в същото време не може да разбере за какво
става дума. Какво объркващо противоречие!
– Не искам да се карам с теб повече.
– Не се карай тогава – отвръща. Много му е лесно да го каже.
– Опитвам се, но за два дни се случиха толкова много неща. Все още не съм
успяла да асимилирам всичко и да го обмисля.
Започна се с това, че разбрах как се е опитал да блокира сделката ми за
апартамента, и свърши, когато ме нарече егоистична кучка.
– Знам, че провалих екскурзията.
 – Не беше само ти. И аз не биваше да прекарвам толкова много време с…
– Дори не довършвай изречението – прекъсва ме и пуска брадичката ми.
– Добре – извръщам поглед от неговия, който вече сериозно ме плаши, но той
слага ръка върху моята и леко я стиска.
– Понякога… понякога… ставам… Мамка му – въздъхва и започва отначало. –
Понякога, когато мисля за нас, изпадам в някаква параноя. Започвам да се питам
защо си с мен и съзнанието ми не спира да повтаря, че нищо няма да стане и че
те губя. И точно тогава казвам всички тези глупости. Ако само можеше да
забравиш за Сиатъл, възможно е пак да сме щастливи и да не се разсейваме с
други неща.
– Сиатъл не е средство за разсейване, Хардин – отговарям меко.
– Точно това е. Разсейваме се да мислим за други неща, а не как да бъдем
щастливи. А ти настояваш толкова много само за да ми направиш напук.
Удивително е как тонът му се смени само за секунди.
– Може ли да спрем да говорим за Сиатъл? – питам и поглеждам през
прозореца. – Нищо не се е променило: ти не искаш да заминеш, а аз искам.
Писна ми да се въртим все в тоя кръг и да повтаряме едно и също.
Той отдръпва ръката си. Поглеждам го.
– Добре, какво предлагаш да направим? Заминаваш за Сиатъл без мен? Колко
време мислиш, че ще издържи тази връзка, самите ние? Седмица? Месец? –
Очите му са студени. Потрепервам.
– Може да проработи. Ако наистина искаме. Поне докато видя как е там и
разбера дали наистина Сиатъл е това, което искам. Ако не ми хареса, можем да
заминем за Англия.
– Не, не, не. Ако заминеш за Сиатъл, няма да сме заедно повече. Това е. Дотук.
– Какво? Защо? – не мога да намеря думите, не мога и да измисля отговор.
– Защото това са големи разстояния… това за мен не е връзка.
– Ти мислеше също, че връзката с мен – или с която и да е друга – не е за теб –
напомням му.
Вбесявам се от факта, че на практика го моля да запазим връзката си, след като
замина, а сега трябваше да обмислям дали изобщо да оставам с него след начина,
по който се отнесе – и се е отнасял – с мен.
– И виж какво се случи – отбелязва цинично.
– Преди две минути ме умоляваше да ти простя, а сега ме заплашваш, че ако
замина без теб, прекратяваш връзката си с мен? – Той кима бавно с глава, а аз го
гледам с отворена уста. – Нека да повторя, за да се убедя, че съм разбрала
правилно: значи ми предлагаш да се ожениш за мен, ако остана, но ако замина,
приключваш с връзката ни? Късаш с мен?
Не исках да споменавам предложението му, но вече не мога да върна думите
назад.
– Да се оженя за теб? – Очите му са присвити, устата му е отворена от
учудване. – Какво…
– Каза ми, че ако избера теб, ще се ожениш за мен. Знам, че беше пиян, но си
помислих, че може би…
– Какво си си помислила? Че ще се оженя за теб?
Това е мигът, в който въздухът в колата изчезва. Дишането става все по-трудно с
всяка изминала секунда. Няма да плача пред това момче.
– Не, знаех, че никога не би го направил… Просто…
– Тогава защо го споменаваш? Знаеш колко бях пиян и отчаян, колко исках да
останеш при мен. Бих казал всичко.
Сърцето ми потъва. В думите му усещам омраза. Сякаш ме обвинява, че съм
повярвала в нещо, което е излязло от неговата уста. Знаех, че ще реагира с нови
обиди, но една малка част от мен, онази малка незначителна част, която вярваше
в любовта му към мен, се надяваше, че дълбоко в себе си Хардин наистина е
мислил за такова бъдеще.
Това е дежавю. След случката при потока седях в неговата кола, когато по
същия начин реагира на предположението ми, че имаме връзка. Боли ме. Много
повече отколкото тогава. Искам да пищя. Но не го правя. Седя тихо и потъвам от
унижение в седалката си. Както всеки път, когато Хардин прави… това, което
умее да прави най-добре.
– Обичам те, Теса. Обичам те повече от всичко на света, не искам да наранявам
чувствата ти. Разбираш ли ме?
– Много добре се справяш в точно обратната насока – казвам рязко и захапвам
вътрешната страна на бузата си. – Влизам вътре.
Той въздъхва и двамата едновременно отваряме вратите си. Хардин минава
отзад и вдига багажника. Бих му предложила да взема част от багажа, но не
искам да продължаваме да се джафкаме, защото и бездруго ще държи да го носи
сам, понеже Хардин иска да е… остров. Повече от всичко на света иска да е
остров.
Минаваме през паркинга в пълна тишина. Така се возим и в асансьора. Чува се
само шумът от механизма, който ни дърпа нагоре. Когато стигаме до
апартамента, Хардин пъха ключа и пита:
– Да не би да си забравила да заключиш?
В началото не разбирам какво изобщо ме пита, но след малко се съвземам.
– Ти я заключи, помня много добре.
Наистина си спомням, че го гледах как заключва. Спомням си как стоеше с
ключа в ключалката и се шегуваше, че се приготвям прекалено дълго.
– Странно – казва и влиза вътре. Очите му плъзват из антрето, сякаш търси
нещо.
– Мислиш ли, че… – искам да попитам, но той ме прекъсва:
– Някой е влизал – заявява, а устните му са свити в права черта.
Изпадам в паника:
– Сигурен ли си? Не мисля, че нещо липсва – казвам и тръгвам към хола, но той
веднага ме спира.
– Не влизай, преди да проверя – командва. Искам да му кажа, че аз ще проверя,
но веднага ми се струва глупава идея да го защитавам, при положение че трябва
той мен да защитава. Побиват ме ледени тръпки.
А ако наистина някой е влязъл в апартамента, докато ни е нямало? И не е
взел големия телевизор на стената? Мога да го видя от коридора.
Хардин изчезва в спалнята. Спирам да дишам и с ужас чакам да чуя гласа му.
– Няма никого – казва и се връща в хола.
Въздъхвам облекчено.
– Не разбирам защо не са взели нищо…
– И аз….
Очите ми бавно оглеждат апартамента и веднага забелязвам разликата.
Малката купчина книги на нощното шкафче на Хардин е местена. Помня много
добре, че книгата с подчертаните параграфи беше най-отгоре. Помня и как се
усмихнах, като я видях, и се зарадвах, че е чел подчертаното.
– Това е бил баща ти! – изкрещява изведнъж.
– Моля? – Ако трябва да съм честна, вече си го бях помислила, но не исках да го
казвам първа. Не исках изобщо да го казвам.
– Той трябва да е бил! Кой друг знаеше, че няма да ни има, а и ще влезе, без да
открадне нищо? Само тоя тъп, пиян ебалник.
– Хардин!
– Обади му се. Веднага!
Посягам към телефона в джоба си и застивам.
– Той няма телефон.
Хардин вдига ръце във въздуха, сякаш това е най-лошото нещо, което някога е
чувал.
– О, да, разбира се, че няма. Нали е разорен бездомник.
– Престани – изричам заканително. – Това, че смяташ, че може да е бил той, не
означава, че имаш право да говориш за него така, и то пред мен.
– Добре – казва и ме подканва да излизаме навън. – Да вървим да го търсим.
– Не. Трябва да се обадим на полицията, а не да ходим да преследваме баща ми.
– Да се обадим на полицията и да им кажем… какво? Че наркоманизираният ти
баща е влизал в апартамента ни, но не е взел нищо?
Обръщам се и го поглеждам. Буквално усещам как гневът пламти в очите ми и
ще ме запали.
– Наркоман ли?
Той бързо мига и прави крачка към мен.
– Исках да кажа… алкохолик.
Не ме поглежда… Отбягва да ме погледне. Лъже.
– Защо тогава каза, че е наркоман? – настоявам. Трябва да знам.
Той клати глава и прокарва пръсти през косата си.
– Това е само предположение. Нищо повече.
– И защо би предположил такова нещо за баща ми?
Очите ми горят, гърлото ме боли само при мисълта, че може да си помисли
такова нещо. Хардин и неговите брилянтни предположения.
– Не знам. Сигурно защото този, който дойде да го вземе, изглеждаше точно
като човек, който всеки ден боде кристален метадон. – Очите му омекват. – Видя
ли го? Видя ли му ръцете?
Спомням си как мъжът си чешеше ръцете, но не го видях добре. Беше с дълъг
ръкав.
– Баща ми не е наркоман… – изговарям бавно, но не съм сигурна дали вярвам на
думите, които излизат от устата ми. Не съм готова да се изправя и срещу това.
– Ти дори не го познаваш. А и нямаше да ти кажа нищо…
Прави крачка към мен, но аз се отдръпвам назад. Долната ми устна трепери, не
мога да го гледам.
– И ти не го познаваш. И ако не си възнамерявал да ми казваш, защо ми го
казваш изобщо?
– Не знам.
Главоболието ми се е засилило, толкова съм изтощена, че всеки миг ще
припадна.
– Какъв беше смисълът да го казваш тогава?
– Защото просто ми се изплъзна от устата и защото току-що разбирам, че е
влизал в шибания ни апартамент.
– Не можеш да си сигурен!
Баща ми не би направил такова нещо. Нали?
– Добре, Теса, продължавай да си въобразяваш, че баща ти, който, ако смея да
ти напомня, е алкохолик, е напълно невинен в случая.
Наглостта му е нечувана. Както винаги. Нарича баща ми пияница, при
положение че той самият пие толкова, че после не помни какво е говорил.
– Ти също си пияница – казвам и веднага покривам устата си с ръка.
– Какво каза?
Всяка следа от съчувствие изчезва от лицето му. Гледа ме като хищник, обикаля
около мен, но знам, че само ме плаши, за да ме накара да си затварям устата.
Този човек изобщо няма идея какво представлява и какъв е. Изобщо знае ли
какво прави?
– Като се замисля, точно такъв си. Пиеш всеки път, когато си ядосан или
разстроен, не знаеш кога да спреш да се наливаш и имаш лошо пиянство. Чупиш
и се биеш…
– Не съм пияница. Бях спрял да пия, не бях докосвал алкохол от година, докато
ти не се появи! – казва доста високо. – Но не те обвинявам за това.
– Още два дни и нито ти, нито аз ще се притесняваме за тези неща – казвам и
тръгвам гневно към хола. Той върви след мен.
– Ще спреш ли? Ще ме изслушаш ли? – настоява, а гласът му е като
наелектризиран, но поне не крещи. – Знаеш, че не искам да ме напуснеш.
– Доста добре се справяш да ме убедиш в обратното.
– Какви ги говориш? Та аз постоянно ти повтарям колко те обичам.
Забелязвам сянка на съмнение на лицето му, докато крещи тези думи. Може би
сега разбира, че едно е да го кажеш, друго е да го покажеш.
– Сам не си вярваш, нали?
 – Тогава ми кажи дали ти наистина си вярваш, че ще намериш някой друг да ти
търпи постоянното ти врънкане за всичко. И да се държиш с него като кучка.
През цялото време. И да му се караш, когато нещо не е оставено на мястото му
или не става по твоя начин. Да не говорим за отношението ти.
Размахва ръце като обезумял, а аз се смея. Смея се в лицето му. Ръката ми е на
устата и не мога да спра да се смея.
– Моето отношение? Моето? Ти постоянно ме депресираш. Ти си на границата
на психично разстройство с твоята мания за притежание, с болното ти желание
да ме задушаваш, с грубостта ти. Влезе в живота ми, обърна го с краката нагоре
и сега очакваш да се наведа, защото имаш някаква грандиозна представа за себе
си, която, между другото, е пълна глупост, само някаква твоя измислица. Правиш
се на много печен и як, на такъв, който не дава и пет пари за никого освен за
себе си, а дори не можеш да спиш без мен! Способна съм да преглътна всичките
ти недостатъци, но няма да седя и да те слушам да ми говориш по този начин.
Крача по пода, а той наблюдава всяко мое движение. Чувствам известна вина,
че му казвам тези неща и че му крещя, но само като си припомня думите му,
гневът започва пак да се надига.
– Между другото, може да е трудно с мен понякога, но това е, защото съм
прекалено заета да се тревожа за теб и за всеки един човек в живота ми, старая
се да не те ядосвам, толкова много се старая, че забравям за себе си. Така че...
извинявай, че постоянно врънкам, че се държа като кучка и че те дразня, когато
ти непрекъснато ми врещиш без причина.
Изражението му е гробовно. Ръцете му са свити в юмруци до тялото му, бузите
му са тъмночервени.
– Не знам какво друго да направя. Беше наясно, че не съм имал връзка преди
това, и знаеше, че ще е трудно. Нямаш право да лаеш и за това!
– Нямам право да лая и за това? Това е моят живот и мога да си лая колкото си
искам – изсумтявам гневно.
Тоя човек сериозно ли говори изобщо? Заради изражението на лицето му за
секунда си помислих, че ще се извини, но трябваше да се сетя, че това няма да се
случи. Проблемът с Хардин е, че когато е добър, е толкова добър, сладък и мил и
толкова много го обичам, но когато е лош, е изпълнен с омраза, каквато никога,
абсолютно никога не съм виждала в живота си. Не мисля и че някога ще видя.
Отивам в спалнята, отварям куфара си и започвам да мятам всичко вътре.
– Къде отиваш?
– Не знам.
Далеч от теб. Това знам със сигурност.
– Знаеш ли какъв ти е проблемът, Тереза? Проблемът ти е, че четеш прекалено
много книги за романтиката, забравяйки, че там пише само глупости. Няма
никакъв Дарси, има само Алек д‘Ърбървил и Уикхам. Затова вземи се събуди и
престани да очакваш от мен да бъда някой литературен герой, защото, проклет
да съм, ако това се случи.
Думите му ме обгръщат и влизат през всяка пора на тялото ми. Това е!
 – Ето. Точно затова никога няма да проработи. Опитвах се, опитвах се... и пак, и
пак до посиняване, простих ти за отвратителните неща, които ми причини. И не
само на мен, но и на други хора. И ти пак продължаваш да правиш едно и също:
да ме нараняваш. Всъщност не само ти си виновен. И аз съм виновна, защото аз
сама си го причиних. Не съм жертва, аз съм само едно тъпо момиче, което те
обича толкова много, но въпреки всичко не означавам нищо за теб. Когато
замина в понеделник, животът ти ще се върне към нормалния си ритъм. Пак ще
бъдеш същият Хардин, който не дава пет пари за никого, а аз ще боледувам, ще
страдам и няма да мога да дишам и да живея. Но не си виновен ти, аз сама си го
причиних. Позволих ти да ме въртиш на малкия си пръст, макар да знаех, че ще
свърши така. Мислех си, че когато бяхме разделени първия път, си разбрал, че ти
е по-хубаво с мен, отколкото без мен и съвсем сам. Но точно там е проблемът,
Хардин. На теб не ти е по-добре с мен. Ти си най-добре, когато си сам. Винаги ще
бъдеш сам. Дори и ако намериш друго наивно и глупаво момиче, което е готово
да се откаже от всичко заради теб, включително от себе си, дори и то ще се
умори от вечното мятане между горещо и студено и ще те напусне точно така,
както аз…
Хардин ме гледа със зачервени очи. Ръцете му треперят. Знам, че всеки миг ще
си изгуби ума.
– Давай, Теса. Кажи си го, че ме напускаш. Не, всъщност недей. Направо си
вземай нещата и заминавай.
– Престани да въздържаш чувствата си – казвам ядосано, но вътре в себе си му
се моля, умолявам го. – Знам, че се опитваш да не се огънеш. Ако само се
прекършиш и си позволиш да ми покажеш как наистина се чувстваш…
– Нищо не знаеш за мен и за това какво чувствам. Заминавай.
Гласът му засича, скършва се. Искам само да го прегърна и да му кажа, че
никога няма да го напусна. Но не мога.
– Всичко, което искам от теб, е да ми кажеш. Моля те, Хардин. Кажи ми, че ще
се опиташ. Този път наистина. – Осъзнавам, че буквално прося думите, които
искам да чуя. Не знам какво друго да направя. Не искам да го напускам колкото
и да съм уверена, че трябва.
Той стои на метър от мен и виждам как се затваря. Всяка малка светлинка,
която моят Хардин носи у себе си, угасва, една по една искриците в него
изчезват и мракът го поглъща, отвежда мъжа, когото обичам, все по-далеч от
мен. Когато след много време откъсва очи от мен, разбирам, че Хардин вече го
няма. Изгубих го.
– Не искам да се опитвам повече. Аз съм това, което съм, и съм такъв какъвто
съм. Ако това не ти стига, знаеш къде е вратата.
– Значи наистина искаш това да се случи? Нямаш желание дори да опиташ? Ако
си тръгна този път, ще е завинаги. Знам, че не ми вярваш, защото винаги го
твърдя, но сега това е истината. Кажи ми само, че се държиш така, защото си в
паника от заминаването ми в Сиатъл.
Той гледа стената зад мен и отвръща:
 – Сигурен съм, че ще намериш къде да преспиш до понеделник.
Не мога да му отговоря. Мълча. И тогава се завърта на пети и излиза от стаята.
Стоя на едно място като препарирана. Шокирана съм, че не идва, че не се опитва
дори да започне нова кавга. Минутите минават, той не се връща. Събирам
парчетата от… себе си и започвам да опаковам. За последен път.
 Глава петдесет и три
ХАРДИН
Устата ми продължава да бълва глупости, които съзнанието ми напълно отрича,
но сякаш нямам никакъв контрол над думите. Не желая да си тръгва. Искам да я
прегърна и да я целуна. Да целуна косата ù. Искам да ù кажа, че ще направя
всичко за нея, че ще се променя заради нея, че щя я обичам, докато умра. Но не
правя нито едно от тези неща. Излизам от стаята и я оставям там.
Чувам я как се движи. Знам, че трябва да вляза и да я спра да не си събира
багажа, но какъв смисъл има? Заминава в понеделник, така че по-добре да тръгне
сега. Не мога да повярвам, че изобщо спомена тая глупост да поддържаме връзка
от разстояние. Това няма как да проработи. Тя ще е на часове път от мен. Ще ù
се обаждам веднъж или два пъти дневно. Няма да спим в едно легло. Не, не мога
да се справя с такова нещо.
Поне ако тази връзка приключи, няма да се чувствам виновен, когато пия или
правя каквото реша да правя… Но кого заблуждавам? Не искам да правя нищо.
По-скоро бих се оставил да ме принуди да седя на дивана и да гледам „Приятели“
за милионен път, отколкото да прекарам и една минута без нея.
След няколко минути Теса се появява в коридора и влачи два куфара. Чантата ù
е преметната през рамо. Лицето ù е бледо.
– Не мисля, че съм забравила нещо. Може би няколко книги, но мога да си купя
нови – казва с тих, разтреперан глас.
Това е. Това е сцената, от която се страхувах от мига, в който срещнах това
момиче. Напуска ме и аз не правя нищо да я спра. Не мога да я спра. От самото
начало знаех, че ще си отиде. Ще отиде при някой по-добър от мен. Знаех го през
цялото време. Просто се надявах, че някак бъркам, че може да се окаже, че
греша.
– Добре – това е единственото, което казвам.
– Добре – преглъща тежко и изправя рамене. Когато стига вратата, вдига ръка
да вземе ключовете си от закачалката и чантата ù се свлича от рамото. Не знам
какво ми става. Луд ли съм? Трябва да я спра, да ù помогна, но не мога. Теса ме
поглежда.
– Е, това е всичко. Всички сълзи, всички караници, смехът, сексът… всичко е
било за нищо – казва меко тя. В думите ù няма гняв. Празни са. Празни. Никаква
емоция.
Кимам и мълча. Ако можех да говоря, щях да направя нещата в пъти по-тежки и
за двамата. Сигурен съм. Тя отваря вратата и слага един крак, за да я задържи,
че да може да измъкне куфарите. Когато прекрачва прага, казва едва чуто:
– Винаги ще те обичам. Надявам се, че го знаеш.
Престани да говориш, Теса. Моля те.
– И някоя друга ще те обикне. Надявам се да те обикне така, както те обичам
аз.
– Замълчи – отвръщам нежно, но гласът ми излиза продран. Не мога да слушам.
– Няма винаги да си сам. Знам, че го казах, но ако потърсиш помощ как да
контролираш гнева си, може да намериш някоя…
Повръща ми се, но преглъщам стомашния сок и заставам до вратата.
– Тръгвай, просто тръгвай – казвам и затварям вратата под носа ù. Дори през
дебелото дърво чувам как рязко си поема дъх от шока, когато буквално
затръшвам вратата в лицето ù.
Какво ми става, по дяволите?
Изпадам в паника и се оставям изцяло на болката. Толкова дълго я потисках в
себе си, едва се удържах да не я покажа. До мига, в който тя си отиде. Пръстите
ми се заравят в косата, коленете ми удрят пода и не знам какво да правя със себе
си. Аз съм най-ненормалното човешко същество и никой не може да ми помогне.
И аз не мога нищо повече да направя със себе си. Звучи просто: заминавам с нея
в Сиатъл и живеем щастливо вечни времена. Но това не е така, не е и толкова
елементарно. Там всичко ще е различно: тя ще е потънала в работата си, в
новите си лекции, ще се сприятели с нови хора, ще опитва нови неща. И… ще ме
забрави. Няма да има нужда от мен.
Избърсвам сълзите от лицето си.
Моля? За първи път осъзнавам какъв егоист съм. Какво лошо има човек да
създаде нови приятелства? Какво лошо има да опита нови неща? Нали аз ще съм
там, до нея. И аз също ще опитам тези нови неща.
Защо трябваше да прибягвам до такива безобразия, да я спирам да замине,
вместо да прегърна възможността да се махна с нея оттук, да се радвам заради
шансовете, които стоят пред нея? Това беше нейната възможност да ми докаже,
че мога да бъда част от живота ù, от нещо, което искаше. Това беше всичко,
което тя пожела от мен, а аз не успях да ù го дам. Ако ù се обадя сега, ще обърне
колата, ще си събера багажа, ще намеря хубаво място за двама ни в Сиатъл, ще
намеря… Не, няма да се върне. Тя ми даде шанс да я спра, а аз дори не се
опитах. Дори се стараеше да ме накара да се почувствам по-добре, докато гледах
как последната искра надежда гасне в очите ù. А аз какво направих? Затръшнах
вратата в лицето ù.
Няма винаги да си сам. Ето къде греши. Аз винаги ще съм сам, но тя никога
няма да е сама. Ще намери някой, който да я обича така, както аз не успях.
Никой никога няма да обича това момиче така, както я обичам аз, но може би
ще се опитат да ù покажат какво е усещането да си обичан, какво е да имаш
човек, който да те обича въпреки всичко, на което го подлагаш. Точно така както
ме обичаше тя. Както винаги ме е подкрепяла. Винаги. Тя заслужава да има
такъв човек. Самата мисъл, че това, което заслужава, е друг мъж, спира дъха ми,
не мога да дишам.
Но така и трябва да бъде. Трябваше да я пусна да си отиде много отдавна, а не
да впивам ноктите си по-дълбоко в нея и да ù губя времето.
Една част от мен вярва, че ще се върне тази нощ – може би утре – и ще ми
прости. Но другата половина знае, че тя приключи с това. Приключи с опитите
си да ме поправи… като развален чарк на кола.

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ СТАВАМ ОТ ПОДА и бавно тръгвам към спалнята. Отварям

вратата и едва не падам пак. Гривната, която направих за Теса, е оставена върху
лист хартия, а под нея прилежно са сложени електронният четец и издание на
„Брулени хълмове“.
Вземам гривната, завъртам знака за безкрайност около пръстите си и
поглеждам татуировката на ръката си.
Защо я е оставила? Това е моят подарък за нея във времето, когато отчаяно
исках да ù покажа колко я обичам и че копнея да ми прости. И тя ми прости. За
мой голям ужас, листът под гривната е писмото, което ù написах.
Разгръщам листата и чета. И докато чета, болката разпаря гърдите ми и всичко
под ребрата ми се изсипва върху твърдия под. Спомените нахлуват в изкривеното
ми съзнание: първия път, когато ù казах, че я обичам, а после си взех думите
обратно; срещата с русото момиче, с което се опитах да я заменя, как се
чувствах, докато стоях на вратата и гледах как чете писмото. И чета…
Обичаш ме, а не бива. И се нуждая от теб. Толкова силно. Винаги съм имал
нужда от теб и винаги ще имам. Когато ме напусна миналата седмица, това
почти ме уби. Бях напълно изгубен. Напълно изгубен без теб. Излязох на среща
с едно момиче. Нямаше да ти кажа, но не мога да поема риска да те загубя
пак.
Пръстите ми треперят, едва държа листа неподвижен, за да мога да чета.
Знам, че ще бъдеш много по-добре без мен.
Не съм романтичен, не мога да ти напиша стих или песен.
Аз дори не съм добър човек.
Не мога да ти обещая, че няма да те нараня пак, но мога да се закълна, че ще
те обичам до деня, в който умра. Аз съм ужасен човек, не те заслужавам, но
се надявам да ми дадеш възможност да съживя вярата ти в мен. Съжалявам
за болката, която ти причиних, и ще разбера, ако не можеш да ми простиш.
Но тя ми прости. Тя винаги ми е прощавала за всички грешки, но не и този път.
Трябваше да възродя вярата ù в мен, но аз продължих да я наранявам. Ръцете ми
разкъсват жалкото ми писание, малките парченца политат като в циклон около
мен и бавно падат на пода.
Виждаш ли – всичко унищожаваш!
Знам колко много означаваше това писмо за нея, а аз го превърнах в купчина
ненужни парчета.
– Не, не, не!
Навеждам се и като безумец събирам парченцата, за да сглобя страницата. Но
са прекалено много и пак ги изтървавам, гледам ги как летят из въздуха.
Може би точно така се е чувствала, когато се е опитвала да събере парчетата от
мен, да ги сглоби и да ме направи едно цяло.
Изправям се и започвам да ритам по пода купчината, която бях събрал. После
пак събирам късчетата и ги слагам на бюрото. Покривам с книга, за да не
излетят. Разбира се, взел съм шибаната Гордост и шибаните предразсъдъци.
Лягам на леглото и чакам вратата да се отвори. Чакам да се върне. Трябва да
чакам часове.
Вратата така и не се отваря.
 Глава петдесет и четири
ТЕСА
Излъгвам Стеф. Не желая да разказвам на всички за личните си проблеми,
особено сега когато още не съм осъзнала какво се случи.
Именно затова се обадих на Стеф. Ландън е прекалено навътре в историята и не
искам да го притеснявам пак. Нямам друга алтернатива. Ето това се случва,
когато имаш само един приятел и той е доведен брат на гаджето ти. Бившето…
Стеф ме пита дали е възникнал някакъв проблем.
– Не, не, Хардин е извън града с баща си, а съм си забравила ключа, трябва да
остана някъде до понеделник, защото няма да се приберат преди това.
– Типично в негов стил – казва тя, а аз изпитвам нечовешко облекчение, че
лъжата ми е минала. – Идвай. Знаеш къде е стаята. Ще е като в доброто старо
време – гука на телефона, а аз се опитвам да се засмея.
Страхотно. Добрите стари времена.
– След малко трябва да отида до мола с Тристан, но можеш да останеш тук или
да дойдеш с нас. Както решиш.
– Имам доста работа по преместването, затова ще остана в стаята, ако няма
проблем.
– Разбира се, разбира се. Надявам се, готова си за партито утре вечер.
– Парти!
О, да, партито. Бях толкова отнесена при всичко, което се случи, че напълно
забравих за това прощално парти, което Стеф организира за мен. Предполагам,
че ще е като на рождения ден на Хардин: всички щяха да се напият, независимо
дали бе отишъл, или не. Така ще стане и сега, но тя ми се струва толкова
нетърпелива и така настоятелна. И след като я моля за такава голяма услуга, не
искам да бъда груба.
– Хайде, за последно. Знам, че Хардин вероятно не ти е позволил…
– Хардин не може да ми казва какво да правя и какво не – напомням ù и тя се
смее.
– Знам. Просто отбелязвам, че най-вероятно няма да се видим никога повече. Аз
се местя, ти също – врънка и се моли.
– Добре, нека помисля. След малко ще съм там.
Но вместо да тръгна право към Стеф, карам из града. Трябва да успея да се
задържа цяла пред нея, да не се разпадна на парчета. Никакви сълзи, никакви
ревове. Захапвам бузата си, за да спра сълзите, които вече напират. За щастие,
навикнала съм на болката до степен на пълна безчувственост.
Когато пристигам при Стеф, тя вече се облича. Отваря вратата по мрежести
чорапи, върху които опъва червена рокля.
– Липсваше ми – изпищява и ме прегръща. Едва не се разплаквам, но със сетни
сили успявам да се събера.
 – И ти ми липсваше. Макар че се видяхме неотдавна.
Струва ми се, че са минали векове, откакто с Хардин ходихме в студиото за
татуировки. А няма и седмица.
– Май си права. Но ми се струва, че е минало много време.
Стеф вади чифт ботуши до коленете и сяда на леглото.
– Предполагам, че ще се върна бързо. Чувствай се като у дома си, но не
подреждай – казва, след като вероятно е забелязала как оглеждам разхвърляната
стая.
– Нямах намерение да оправям – лъжа.
– О, сигурна съм, че щеше да се заловиш да чистиш. И все още не съм убедена,
че няма да го направиш.
Тя се смее, а аз се опитвам да произведа някакво подобие на смях, но излиза
нещо, наподобяващо хем кашлица, хем сумтене. За щастие тя не обръща
внимание.
– Само да знаеш, че вече казах на всички, че си тук. И всички са ужасно
развълнувани – казва тя точно преди да затвори вратата. Отварям уста да
протестирам, но тя вече е изчезнала. Тази стая ми навява прекалено много
спомени. Мразя я и я обичам. Моето легло е все още празно, макар че сега е
покрито с дрехи и пазарски торби. Спомням си първия път, когато Хардин спа
тук, на малкото легло, с мен. Нямам търпение да се махна от този град и от този
колеж, от всички хора тук. Колко пъти бе разбито сърцето ми? От първия ден
тук... само разочарования. Иска ми се никога да не бях идвала тук. Дори стената
ми напомня за Хардин и за онзи път, когато разпиля листовете ми из стаята,
когато исках да го ударя, когато ме целуна толкова страстно, заковавайки ме на
стената. Докосвам устните си и те започват да треперят при мисълта, че никога
повече няма да го целуна.
Не смятам, че мога да остана тук чак до понеделник – спомените ще изскачат
като духове от всеки ъгъл, ще се появяват като на лента всеки път, когато затворя
очи. Искам да се фокусирам върху нещо, за да не мисля. Вадя лаптопа си и
започвам да търся квартира. Както и предполагах, каузата е почти обречена.
Единственият апартамент, който намирам, е на тридесет минути от „Ванс
Пъблишинг“ и е малко над бюджета ми. За всеки случай вкарвам номера в
телефона си.
След около час търсене преглъщам гордостта си и се обаждам на Кимбърли. Не
исках да я питам дали мога да отседна при тях, докато намеря нещо, но Хардин
не ми остави друг избор. И понеже говорим за Кимбърли, тя е повече от
щастлива и ентусиазирана от идеята да отседна при тях, дори споменава, че
къщата е малко по-голяма от предишната. Обещавам ù, че няма да остана повече
от две седмици: давам си достатъчно време да намеря апартамент, който да е по
джоба ми и да няма решетки на прозорците. Изведнъж се сещам за хаоса в
нашия… неговия апартамент. Заради целия ужас, който последва, след като се
прибрахме, съвсем забравих, че някой е влизал, докато ни е нямало. Иска ми се
да вярвам, че не е баща ми, но не знам дали мога да се насиля сама да убедя себе
си. Ако е бил той, не е откраднал нищо. Може би просто е имал нужда да остане
да спи някъде и не е имал къде да отиде. Моля се Хардин да не тръгне да го търси
и да го обвини, че е влизал в нас. Какъв е смисълът? По-добре да се опитам да го
намеря първа, но става късно и ме е страх, честно казано, да ходя в онзи квартал
по това време, и то сама.

СЪБУЖДАМ СЕ В ПОЛУНОЩ, КОГАТО СТЕФ ВЛИЗА и се препъва из стаята.

Буквално пада на леглото си. Не помня кога съм заспала на бюрото, но вдигайки
глава, установявам, че вратът ужасно ме боли. Прокарвам ръка по него да го
разтрия, но боли още повече.
– Не забравяй за партито си утре – измърморва тя и заспива почти веднага.
Отивам до леглото ù, събувам ботушите ù. Тя вече хърка и говори нещо
неразбираемо, обръща се и пак захърква. Стеф ми е добра приятелка. А и сега ми
позволи да остана в стаята ù, при положение че я предупредих само час преди да
дойда.

ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН ОСТАВАМ В ЛЕГЛОТО СИ И ЧЕТА. Не искам да ходя никъде,

не искам да говоря с никого. Не искам и да рискувам да изляза, за да не видя
някъде Хардин, нещо, в което силно се съмнявам. Няма защо да идва насам, но
параноята ми не познава граници. Както и болката в сърцето ми.
Стеф се събужда едва в четири следобед.
– Ще поръчам пица. Искаш ли? – пита и избърсва очната си линия с мокра
кърпичка, която намира в чантата си.
– Да, моля.
Стомахът ме боли от глад. Не съм яла нищо цял ден.
През следващите два часа със Стеф говорим за преместването ù в Луизиана и
за това, че родителите на Тристан никак не са въодушевени, че се мести там
заради нея.
– Сигурна съм, че ще им мине. Нали те харесаха? – опитвам се да я насърча.
– Да, май. Но семейството му държи на този колеж като на Господ. Било
семейна традиция, не знам какво… – върти очи и се смее, а аз не искам да ù
обяснявам какво означават тези традиции за някои семейства.
– И така, партито. Имаш ли какво да облечеш, или да ти дам нещо мое? – пита и
се усмихва дяволито.
Клатя глава.
– Не мога да повярвам, че се съгласявам на такова нещо след… – За малко да
спомена за Хардин… – След всички онези пъти, когато буквално си ме насилвала
да ходя.
– Но това е за последно. А и в Сиатъл няма да намериш по-хубава компания от
нашата – казва и започва да мига с големите си изкуствени мигли.
– Спомням си, когато те видях за първи път. Отворих вратата и едва не получих
удар. Не се сърдиш, нали? Когато каза, че купоните били страхотни, майка ми за
малко да припадне. Искаше да си сменя стаята веднага, но аз не се съгласих.
 – Слава богу, че не го направи, защото сега нямаше да си с Хардин – отвръща с
усмивка, а после се заглежда встрани. За миг си представям какво би станало,
ако не бях попаднала на Хардин. Независимо от всичко, което се случи, не бих се
отказала от времето с него за нищо на света.
– Стига толкова спомени. Да се приготвяме – чурулика весело тя и пляска пред
лицето ми, за да ме подкани. Хваща ме за ръцете и ме измъква от леглото.

– СЕГА СИ СПОМНИХ ЗАЩО МРАЗЯ ОБЩИТЕ ДУШОВЕ – казвам, докато суша

косата си с кърпа.
– Не са много зле – смее се Стеф, а аз си мисля за душа в апартамента. Всяко
нещо ми напомня за Хардин. Полагам нечовешки усилия да се усмихвам с
фалшивата си усмивка, но вътре в мене гори пожар. След като си слагам грима и
си навивам косата, Стеф закопчава ципа на черно-жълтата ми рокля, която си
купих неотдавна. Единственото нещо, което ми помага да не си загубя ума, е
надеждата, че купонът може и да се окаже забавен и че за два часа може да
успея да забравя.
Тристан идва малко след девет. Стеф не иска да карам, защото планира да ме
напие така, че да не мога да стъпвам на краката си. Мисля, че идеята започва да
ми харесва. Ако се напия толкова, че да не мога да виждам, значи няма да
виждам усмивката му, трапчинките му, сърдитото му лице, устните му… винаги
когато отворя очи. Но няма да спра да го виждам, когато ги затворя.
– Къде е Хардин тази вечер? – пита Нейт, когато се качваме в колата.
Моментално изпадам в паника.
– Няма го. С баща си е. Извън града.
– Нали в понеделник заминавате за Сиатъл?
– Да, такъв е планът.
Дланите ми се потят. Мразя да лъжа и не умея да го правя.
Нейт се обръща и ми се усмихва сладко.
– Е, късмет и на двама ви. Искаше ми се да го видя, преди да тръгне.
Болката в гърдите ме изгаря.
– Благодаря, Нейт. Ще му кажа.
Когато спираме пред огромната къща, веднага съжалявам, че се съгласих да
дойда. Знаех си, че не е добра идея, но не мислех с акъла си. Имах нужда да
направя нещо, каквото и да е, само и само да не седя сама с болката. Но това не е
разрешение. Тази къща не е нищо друго освен едно напомняне за всичко, което
загубихме. Странно как, но след всяко идване тука после винаги съм съжалявала,
но впоследствие пак се оказвам на това място.
– Време е за шоу – заявява Стеф и ме хваща под ръката с усмивка. Очите ù
светват и за миг ми се струва, че зад странния подбор на думи усещам още нещо.
 Глава петдесет и пет
ХАРДИН
Чукам на вратата на кабинета на баща ми. Гади ми се. Не мога да повярвам, че
съм стигнал до това положение – аз да търся съвет от него. Искам някой да ме
изслуша, някой, който знае как се чувствам или поне има идея за какво говоря.
– Влизай, скъпа.
Колебая се, знам, че ще е ужасно неловко и унизително, но същевременно е
крайно необходимо. Влизам и сядам на стола пред масивното бюро. Изражението
му се променя: очаквал е да види жена си, а вместо това е изненадан да види
мен. Дори леко се засмива.
– Извинявай, помислих, че е Карен.
Но тогава забелязва настроението ми и ме наблюдава с повишено внимание.
Кимам и поглеждам встрани.
– Не знам защо съм тук, но не зная и къде другаде да отида.
Облягам глава в дланите си. Баща ми сяда на ръба на махагоновото бюро.
– Радвам се, че дойде тук – казва тихо и очевидно чака реакцията ми.
– Не бих казал, че съм дошъл точно при теб – напомням му. Истината е, че
дойдох точно при него, но не искам да мисли, че съм дошъл да му се изповядвам
или нещо такова, макар че може и да се окаже точно така.
Той преглъща тежко, кима бавно, очите му обхождат цялата стая, но не се
спират върху мен.
– Не се притеснявай, няма да изпадна в нервна криза или нещо такова. Няма да
чупя нищо. Просто нямам сили за това.
Вдигам очи, поглеждам стената зад бюрото му и въздъхвам. Тази въздишка на
поражение и окончателно сгромолясване вече му подсказва защо съм тук.
– Искаш ли да ми кажеш какво се случи?
– Не, не искам – казвам и поглеждам към стената с книги.
– Добре…
Въздъхвам. Неизбежно е.
– Не искам, но ще трябва.
Баща ми ме поглежда леко озадачено, наблюдава ме внимателно и чака.
– Повярвай ми, ако имах къде да отида, нямаше да съм тук. Но Ландън е
предубеден и винаги би взел нейната страна. – Това не е съвсем вярно, но точно
сега не искам да слушам съветите на Ландън. И най-вече... не искам да
признавам пред него, че съм грешка на природата, нито какви неща изговорих на
Теса през последните няколко дни.
В усмивката на баща ми има болка.
– Знам, синко.
– Добре.
Нямам представа откъде да започна и не знам, честно казано, защо дойдох.
Имах намерение да отида в някой бар и да се напия като куче, но не знам как се
оказах пред къщата на баща ми… не, пред къщата на татко. Теса винаги казва
само „майка ми“ и „баща ми“ и това ме побърква, но явно съм го прихванал от
нея. Има късмет, че изобщо го наричам „татко“ или „баща ми“, а не задник или
просто Кен, както е било през по-голямата част от живота ми.
– Е, както може би вече си се досетил, Теса най-накрая ме напусна – признавам
и го поглеждам. Знам, че полага огромни усилия да запази неутрално изражение
и чака да продължа, но аз добавям само: – И не я спрях.
– Сигурен ли си, че няма да се върне?
– Да, сигурен съм. Тя ми даде множество възможности да я спра, но аз не го
направих. Не се е обаждала и не е писала. – Поглеждам часовника на стената. –
Почти двадесет и четири часа. Не знам къде е.
Очаквах да видя колата ù пред къщата, надявах се да е дошла тук. И може би
точно затова дойдох и аз. Къде другаде може да отиде? Надявам се, че не е
карала чак до къщата на майка си. Много път е.
– Но това се е случвало и преди – казва баща ми. – И винаги сте намирали
начин…
– Слушаш ли ме изобщо? Казах, че няма да се върне!
– Да, слушам. Просто се питах защо си мислиш, че сега е по-различно от всеки
друг път.
Когато го поглеждам, изнервен до краен предел, и виждам безизразното му
лице, едва се спирам да не стана и да не изляза от натруфения му кабинет.
– Просто е по-различно. Не е като преди. Не мога да ти кажа защо съм сигурен,
но знам, че сега вече няма да се върне. И знам, че вероятно си мислиш, че съм
идиот, задето дойдох тук, но съм уморен, татко. Толкова съм уморен да… бъда
такъв какъвто съм. И не зная какво да правя със себе си.
Мамка му, звуча като някоя жалка, отчаяна кифла.
Баща ми отваря уста, но веднага се спира и не казва нищо.
– Обвинявам теб – продължавам. – Наистина обвинявам теб. Защото ако беше
край мен, може би щеше да ми покажеш как… не знам… как да не се отнасям с
хората като с боклуци. Ако имаше мъж в семейството, когато растях, може би
нямаше да съм такъв ужасен човек. Ако не намеря някакво разрешение за мен и
Теса, ще свърша като теб… като теб, преди да станеш това, което си сега. –
Махам с ръка към изгладените му панталони и пуловера му, който струва кой
знае колко. – Ако не намеря начин да спра да те мразя, никога няма да мога…
Не желая да довършвам изречението. Исках да кажа, че ако не намеря начин
да спра да го мразя, никога няма да мога да покажа на Теса, че я обичам, никога
няма да мога да се отнеса с нея така както заслужава. Неизречените ми думи
увисват насред запарения въздух в облицования в дърво кабинет като изтормозен
дух, който никой от нас не знае как да прогони.
– Прав си – казва баща ми, за моя изненада.
– Моля?
– Да, прав си. Ако до теб имаше баща, който да те насърчава и води, който да те
научи да бъдеш мъж, нямаше да ти е толкова трудно да се справяш с живота и
със себе си. Аз обвинявам себе си за твоето… – Знам, че търси правилната дума и
дори се навеждам напред с любопитство да чуя какво ще каже. – …поведение. Аз
съм виновен за това, че си такъв. Всичко започва от мен и от грешките, които
направих. И ще нося вината за греховете си до края на живота си. Много, много
съжалявам, сине.
Гласът му се огъва и изведнъж се чувствам ужасно… ужасно… зле. Повръща ми
се.
– Е, страхотно, че ще намериш опрощение за грешките си, но аз съм резултатът
от тях. И какво да правя сега? – Започвам да дърпам кожичките около ноктите си
и около кокалчетата, които за първи път не са изранени. И с това сякаш част от
гнева ме напуска. – Трябва да има начин – казвам меко.
– Мисля, че трябва да поговориш с някого – предлага, което не ми се струва
достатъчно, и гневът ми пак пламва. Айде бе! Вярно ли трябва да поговоря с
някого? Не думай! – А какво правим сега? Нали говорим.
– Мислех си за професионалист – отвръща спокойно. – Имаш натрупана много
горчивина и гняв от детството си и ако не намериш начин да се справиш с тях по
някакъв… здрав начин… или направо да освободиш гнева… страхувам се, че няма
да постигнеш някакъв забележителен резултат. Но не бих могъл аз да съм
човекът, който да ти даде средството да се справиш с гнева си, защото аз ти
причиних тази болка и когато си ядосан, винаги ще поставяш под съмнение това,
което ти казвам, дори и да е разумно.
– Значи идването ми тук е било загуба на време? Нищо не можеш да направиш?
– Знаех си, че барът беше по-добра идея. Вече щях да съм на второто уиски.
– Не е загуба на време. Беше голяма крачка за теб в усилията ти да станеш по-
добър човек. – Той пак ме поглежда и буквално усещам вкуса на уискито, което
сега трябваше да пия, вместо да водя този разговор. – Тя толкова много ще се
гордее с теб.
Да се гордее? Защо изобщо някой би се гордял с мен? Може би би се шокирала,
ако разбере, че съм идвал при баща си, но да се гордее… не.
– Тя ми каза, че съм пияница – признавам, без да мисля.
– Права ли е? – пита със загриженост.
– Не знам. Не мисля, че съм… не знам.
– Ако не знаеш дали си пияница, не е зле да разбереш отговора сега, преди да е
станало прекалено късно.
Очите му изучават лицето ми и зад погледа му виждам истински страх за мен.
Не тревога, а страх. Може би той се страхува от нещо, за което е редно да
започна да се страхувам и аз.
– Защо започна да пиеш? – питам предпазливо. Винаги съм искал да знам
отговора на този въпрос, но никога не съм си давал труда да го питам. Той
въздъхва и ръката му се плъзга по късата коса.
– Имаше един етап от живота ни като семейство, когато с майка ти не бяхме в
перфектни отношения и аз се плъзнах по спиралата. Една вечер пак се скарахме
и аз отидох и се напих. И като казвам, че се напих, разбирай, че не можех да си
стъпя на краката. И тогава открих, че ми харесва начинът, по който се чувствах,
независимо че не можех да вървя и две не виждах. Алкохолът приспиваше
болката. И после стана навик. Прекарвах повече време в бара, отколкото с теб и
нея. Стигнах дотам, че не можех да живея, без да пия. Но и с алкохола не беше
живот. Беше изгубена битка.
Не помня нищо от времето, преди баща ми да се пропие. Винаги бях смятал, че
е бил такъв, преди още да се родя.
– Каква е тази болка, която не си можел да понесеш?
– Това не е важно сега. Важното е, че един ден се събудих и изтрезнях.
– След като ни напусна? – напомням му.
– Да, сине, след като напуснах и двама ви. И за теб, и за нея беше по-добре да
останете без мен. Не бях в състояние да бъда нито съпруг, нито баща. Майка ти
се грижеше за теб изключително добре. Иска ми се да не ù се беше струпала
толкова много работа, но в края на краищата се оказа, че е била по-добре без
мен.
Гневът пак пали кръвта ми и ме гори. Пръстите ми се впиват в креслото.
– Но можеш да бъдеш съпруг за Карен и баща за Ландън.
Ето, казах го. Толкова много омраза съм събирал през целия си живот към този
мъж, този пиян задник, идиот, който прецака целия ми живот и който успява да
се ожени пак, да гледа жена и друг син, а грам не му е пукало за мен. Карен и
Ландън имат всичко, което мама няма, което аз нямам и нямахме във времето,
когато трябваше да го имаме.
– Знам, че изглежда така, Хардин, но не е вярно. Запознах се с Карен две
години след като спрях да пия. Ландън вече беше на шестнадесет и аз не съм се
опитвал да играя ролята на баща. И той е израснал без баща, затова му беше
лесно да ме приеме. Не съм възнамерявал да имам ново семейство и „да заменя“
теб. Никога не бих могъл и не искам да те заменям! Но ти не желаеше да имаш
нищо общо с мен. Не те виня за това. Но искам да знаеш, че прекарах по-
голямата част от живота си в мрак, изолиращ, поглъщащ мрак, от който
ослепяваш. И Карен беше моята светлина. Както Теса е твоята.
При споменаването на името на Теса сърцето ми спира. Бях толкова изгубен в
подробностите около лайняното ми детство, че за минута бях спрял да мисля за
нея.
– Не можех да кажа „не“ на щастието, което се върна при мен с Карен. И
Ландън. Бих дал всичко, за да имам такава връзка с теб, каквато имам с него.
Може би един ден и това ще стане.
След дългото признание баща ми е останал без дъх, а аз – без думи. Никога
досега не съм водил такъв разговор с него. Всъщност не съм водил такива
разговори с никого през живота си, само с Теса. Тя винаги е изключение за
всичко.
Не знам какво да му кажа. Не му прощавам за съсипания си живот и задето е
избрал алкохола пред мама, но наистина искам да се опитам да му простя. Ако не
успея да го направя, не знам дали някога ще мога да бъда „нормален“. Не, никога
няма да съм нормален, но поне ако мога да изкарвам една седмица, без да счупя
нещо или… някого. Виждам унижението, изписано на лицето на Теса, когато ù
казах да си отиде. Но вместо да изтласкам спомена за очите ù в онзи миг, аз го
приемам с отворени обятия, защото поне споменът за нея трябва постоянно да
ми натяква какво ù причиних. Не мога повече да се крия зад последиците от
действията си.
– Не казваш нищо – прекъсва мислите ми баща ми. Лицето на Теса избледнява в
съзнанието ми, макар че отчаяно се опитвам да се държа за него. Изплъзва се.
Единственото ми успокоение е, че ще се върне да ме тормози. Много скоро.
– Не знам какво да кажа. Май ми дойде в повече. Не знам какво да мисля –
признавам.
Откровението в думите ми ме ужасява. Чакам да добави още нещо и да направи
нещата още по-странни, отколкото вече са, но той не казва нищо. Само кима с
глава и вмъква:
– Карен прави вечеря, остани, ако искаш.
– Не, благодаря.
Искам да се прибера у дома. Единственият проблем е, че „у дома“ Теса я няма.
И всичко това е единствено по моя вина.

В КОРИДОРА ПОПАДАМ НА ЛАНДЪН, но не му обръщам внимание, понеже

точно сега не искам съветите му относно Теса. Трябваше да го попитам къде е.
Толкова отчаяно искам да знам. Но познавам и себе си. Ще отида там, където е, и
ще се опитам да я убедя да тръгне с мен.
Имам нужда от нея, където и да е. Да изслушам цялата изповед на баща си
защо е бил такъв, защо ме е изоставил, беше стъпка в правилната посока, но за
една нощ няма да мога да укротя вманиаченото да контролира псе у мен. Не
става изведнъж. И ако Теса е някъде, където не искам да бъде, примерно със
Зед…
Дали е със Зед? Мили боже, дали би отишла при Зед? Не, не мисля. Но от
друга страна… каква възможност ù дадох да създаде приятелства? Няма много
такива. И щом не е при Ландън… Не, не е със Зед… Не е.
Продължавам да се самоубеждавам в последното чак до асансьора. Силно се
надявам този, който е влязъл с взлом в апартамента ни, да се е върнал: наистина
имам нужда да пребия някого и да се отърва от задушаващия гняв. Студени
тръпки полазват по тялото ми. А ако Теса е била сама, когато този човек е влязъл
в апартамента ни? Образът от кошмарите ми се връща, тялото ми е сковано.
Виждам разплаканото ù лице. Ако някой някога се опита да я нарани, кълна се,
това ще е последното нещо, което ще направи в живота си.
Какъв съм лицемер! Чуй се само как се каниш да убиеш този, който може да я
нарани, а ти самият не спираш да го правиш. И май това е единственото нещо, на
което съм способен – да я наранявам.
Пия чаша вода и се оглеждам из празния апартамент. Започвам да изпитвам
истинско безпокойство. Решавам да разгледам книгите на Теса само и само да
има какво да правя. Оставила е прекалено много книги и знам, че това я е
съсипало. Още едно доказателство докъде е стигнала отровата ми.
Тогава между две издания на „Ема“ забелязвам кожена тетрадка. Издърпвам я
и започвам да прелиствам. Всички страници са изпълнени с почерка на Теса. Да
не би да е някакъв дневник? Не съм знаел, че си е водила дневник. Но на първата
страница е написала с красиви букви: Въведение в Световните религии.
Сядам на леглото и започвам да чета.
 Глава петдесет и шест
ТЕСА
Чувам как Логан вика името ми от другия край на кухнята, но не мога да
разбера какво казва. Той се приближава до мен.
– Радвам се, че дойде. Не бях сигурен дали ще се появиш – казва и се усмихва
широко.
– Не бих пропуснала собственото си прощално парти – отвръщам и с
разтреперани ръце вдигам чашата за нещо като тост.
– Липсваше ми. А и никой не се е опитвал да бие Моли напоследък – смее се
той, после измята глава назад и излива чиста водка в гърлото си, преглъща,
прочиства го, разтърсва глава. Тялото ми се сгърчва при мисълта как ли го гори
отвътре.
– За мен ти си герой, моят герой, задето направи това с Моли – смее се пак и ми
подава бутилката.
Поклащам глава и му показвам наполовина празната чаша в ръката си.
– Сигурен съм, че и на някоя друга ще ù писне от Моли и някой ден ще се опита
да я удуши.
Мисълта ме кара да се усмихна.
– Охо! И като си говорим за вълка… – казва Логан и гледа към някого зад гърба
ми. Не искам да се обръщам.
– Защо? – простенвам тихичко и се облягам на плота. Когато Логан ми предлага
бутилката, този път не отказвам.
– Пий на воля – изрича и се отдалечава.
Моли застава до мен и вдига чаша за поздрав.
– Колкото и да скърбя, че заминаваш – гласът ù е сладък и мил, – не мога да не
се радвам, че никога повече няма да те срещна. Виж, Хардин ще ми липсва. И
онези неща, които умее да прави с езика си…
Опитвам се да измисля саркастичен отговор, но не успявам. Ревността тече
като лед по вените ми и се замислям дали да не я удуша направо върху плота.
– Разкарай се – отсичам след дълга пауза, а тя се смее. Ужасно дразнещ смях,
наистина.
– О, стига, Теса. Аз бях първият ти враг тук. Поне това трябва да ми се зачете –
намига ми и ме подбутва със задника си, докато излиза от кухнята.
Този купон беше ужасна идея. Знаех си, че не трябва да идвам на това място,
особено без Хардин. Стеф е изчезнала и макар че Логан ми прави компания
известно време, сега си е намерил свободно момиче, с което да се забавлява. В
началото виждам само профила на момичето. Изглежда съвсем нормално,
скромно момиче, но когато се обръща към мен, едва не падам: другата половина
на лицето ù е цялата в татуси. Чудя се дали са постоянни, или ще паднат до
седмица-две. Сипвам си още съвсем малко и решавам да пия много бавно, защото
нямам намерение да се напивам тази вечер. Иначе фасадата, която така упорито
се опитвам да запазя, ще падне и ще се превърна в едно от многото пияни
момичета, които започват да плачат на рамото на всеки.
Насилвам се да тръгна из къщата и да потърся червената коса на Стеф, но не я
виждам никъде. Когато след много време съзирам Нейт, забелязвам, че и той
обработва някакво момиче. Не искам да го прекъсвам. Чувствам се съвсем не на
мястото си. Не само защото не се вписвам сред тези хора, а и понеже, макар това
да е парти за сбогуване, никой не го е грижа дали аз и Хардин ще изчезнем.
Може би щяха да обърнат повече внимание, ако Хардин беше дошъл с мен. Все
пак той е техен приятел.
Прекарвам един час сама в кухнята и най-сетне чувам гласа на Стеф:
– Ето къде си била!
Към този момент съм изяла една купа с гевречета и съм изпила две напитки.
Точно обмислях дали да си извикам такси, но след като Стеф е вече тук, може да
се опитам да остана още малко. Тристан, Моли и Дан са зад нея. Мъча се да
запазя неутрално изражение.
Хардин ми липсва.
– Реших, че си тръгнала – казвам високо, за да надвикам музиката, и се опитвам
да не мисля колко неправилно постъпих, идвайки без него. През последния час
водих ужасни битки със себе си дали да се кача в предишната му стая на горния
етаж. Толкова много ми се иска да вляза там, да се скрия от тълпата, да
помисля… Не знам. Погледът ми постоянно се плъзга към стълбището.
Желанието ми да отида в стаята му ме убива.
– Как така ще си тръгна! Донесох ти питие – казва Стеф и взема чашата от
ръката ми, а на нейно място слага в дланта ми друга, пълна с розова течност. –
Ало, черешова водка! – пищи, когато вижда обърканото ми изражение, а аз се
опитвам да се засмея и вдигам чашата към устните си.
– За твоя последен купон с нас – казва възторжено Стеф и хората наоколо
вдигат чаши.
Забелязвам, че Моли отвръща поглед от мен, когато измятам глава и изпивам и
последната капка. Сладкият аромат на череша изпълва устата ми.
– И като стана дума за навреме свършена работа… – казва Моли, а Стеф и аз се
обръщаме да видим кого гледат. Не знам дали искам човекът, когото обсъждат,
да е Хардин, но дилемата ми е веднага разрешена, защото в кухнята влиза Зед.
Целият е облечен в черно. Обръщам се към Стеф и казвам:
– Ти ми обеща, че Зед няма да е тук.
Не искам още нещо да ми напомни в каква каша се превърна животът ми. Вече
си взех довиждане със Зед и не желая да отварям нови рани след злополучното
си приятелство с него.
– Извинявай. Той просто се появи – казва невинно тя и се обляга на Тристан.
Поглеждам я дръзко, предполагам, че куражът ми идва от алкохола.
– Сигурна ли си, че тоя купон е за мен?
Знам, че звуча като неблагодарница, но фактът, че Стеф е поканила Зед и Моли,
наистина ме притеснява. Ако Хардин беше тук, щеше да му падне пердето.
Особено когато види Зед.
– Разбира се! Виж, съжалявам, че е тук. Ще му кажа да стои далеч от теб –
отвръща и тръгва към Зед, но аз я хващам за ръката.
– Не, не му казвай нищо. Не искам да се държа лошо с него. Няма проблем.
Зед говори с някакво русо момиче, което влиза с него в кухнята. Тя се смее, а
той ù се усмихва мило, но когато вдига поглед и ме вижда, усмивката му изчезва.
Очите ми се стрелват към Стеф и Тристан, но и двамата отбягват погледа ми и
изчезват от кухнята, следвани от Моли и Дан. И аз пак съм сама.
Зед се навежда и казва нещо на ухо на момичето, което се усмихва и излиза от
кухнята.
– Здрасти – казва и неловко пристъпва от крак на крак.
– Здрасти – отвръщам и отпивам от чашата с черешова водка.
– Не знаех, че си тук – казваме в един глас и после неловко се засмиваме.
– Ти кажи първа – усмихва се широко той. Радвам се, че не ме мрази след
всичко, което се случи.
– Точно казвах, че и аз не знаех, че си тук.
– И аз не знаех, че ще идваш.
– И аз така предположих. Стеф твърди, че било нещо като купон за
изпращането ми, но май никой не знае и го казва само за да бъде мила с мен.
Отпивам още една глътка. Тази водка ми се струва много по-силна от
предишните две питиета.
– Ти… си тук със Стеф? – пита той и затваря пространството между нас.
– Да. Хардин не е тук, ако това питаш.
– Не. Аз… – запъва се, а очите му се местят от лицето ми към чашата, после пак
към лицето ми, пак към чашата, която вече е празна. – Какво е това?
– Черешова водка. Странно, нали? – казвам, но той не се смее, което ме
изненадва, защото това му е любимото питие. Лицето му е сгърчено от объркване
и пак гледа ту чашата, ту лицето ми.
– Стеф ли ти даде това? – пита, а гласът му е много сериозен… прекалено
сериозен. А съзнанието ми мисли много бавно.
– Да. И?
– Мамка му! – Той грабва чашата от ръката ми. – Не мърдай оттук! – възкликва
почти истерично, а аз кимам. Усещам главата си тежка, опитвам се да се
фокусирам върху Зед, който излиза от кухнята, но забелязвам, че светлините над
главата ми се люлеят във всички посоки. Толкова са красиви и така хубаво
танцуват върху главите на хората. Светлините танцуват? Трябва и аз да
танцувам.
Не, трябва да седна.
Облягам се на плота и гледам в стената, която се огъва и усуква пред очите ми,
слива се със светлините по главите на хората. Или над главите на хората? Не
знам как е правилно да се каже, но е красиво… и съм загубила всякаква
ориентация… Истината е, че не знам какво всъщност се случва.
 Глава петдесет и седем
ХАРДИН
Прелиствам страниците на малката тетрадка и не знам откъде да започна да
чета. Това е някакъв журнал от лекциите по религия на Теса. Отне ми минута,
докато разбера какво е, защото въпреки заглавието на първата страница, всичко,
което е писала, е обозначено с дата и само с една дума. Повечето от думите
нямат нищо общо с религията. Не са структурирани като есета. Виждал съм как
Теса пише есетата. Това е по-скоро като поток на подсъзнанието.
Болка.
Думата веднага хваща окото ми.
Дали болката е в състояние да накара хората да обърнат гръб на своя Бог? И
ако е така, как и защо става така? Болката може да накара човек да обърне
гръб на всички и всичко. Болката е в състояние да те накара да извършиш
неща, които никога не си предполагал, че можеш да направиш. Например да
обвиниш Бог за нещастието си. Болка – такава простичка дума, но заредена с
много емоция и смисъл. Научих, че болката е най-силната емоция, която човек
може да изпита. За разлика от много други емоции, болката е нещо, което
неизменно сполетява човека в даден етап от живота му, всеки един човек, без
изключение. В болката няма нищо позитивно, нищо градивно, не можеш да
погледнеш на нея в друга перспектива… има само едно море от гола, чиста
болка.
Напоследък се случи така, че се изправих срещу болката лице в лице. Беше
станала буквално неописуема, смъртоносна. Понякога, когато съм сама, което
напоследък се случва доста често, се опитвам да реша кой вид болка е най-
неприятният. Отговорът не е така прост както очаквах. Бавната, стабилна,
пулсираща болка, онази болка, която идва, след като си бил многократно
нараняван от един и същи човек. И въпреки това, ето ме – позволявам на
болката да остане, не я пускам да си иде. Само в онези редки моменти, когато
той ме прегърне и ме притисне до гърдите си, тя изчезва. И тогава ми
обещава неща, които знае, че няма да направи. И точно когато свикна с
живота без болка, която обикновено сама си причинявам, тя се връща и ме
поразява с още по-тежък удар.
Това няма нищо общо с религията. Това е за мен.
Реших, че изгарящата болка, от която не можеш да се спасиш, е най-лошото
от всичко, което може да ти се случи. Тази болка идва, когато най-сетне се
отпуснеш и започнеш да дишаш с пълни гърди, мислейки си, че един проблем е
останал в миналото. Той обаче се връща след ден или два, вече е набрал нова
сила и се настанява като основен проблем за дни напред. Тази болка идва
тогава, когато вложиш всичко, което имаш, в някого или в нещо, а после този
някой те предава и ти не знаеш, нямаш представа и когато разбереш за
предателството, тя идва с такава сила, че те смазва, едва дишаш, едва
успяваш да се хванеш за малкото парченце, което е останало от теб и което
те моли да не се предаваш.
Мамка му!
Понякога хората се опират на вярата. Понякога, ако имаш късмет, може да
се довериш на някого другиго и да се оставиш да те извадят от болката, преди
да си потънал в нея. Болката е едно от онези ужасни места, където, веднъж
стъпил, трябва да риташ с крака и да се бориш, за да излезеш от блатото. И
дори когато си мислиш, че си избягал, разбираш, че тя е оставила своя
отпечатък. Като жиг, докато си жив. Ако си като мен, ако нямаш на кого да
разчиташ, няма кой да ти подаде ръка и да те извади от този ад, тогава
трябва сам да завържеш връзките на обувките си, сам да хванеш ръката си и
да се измъкнеш. Отново сам.
Поглеждам датата. Писала го е, когато бях в Англия. Не бива да чета повече.
Трябва да оставя шибаната тетрадка и никога повече да не я отварям. Но не
мога. Трябва да знам какво още е написала в тази своя тетрадка. Мисля, че това е
най-близкото разстояние, до което някога ще ме допусне, затова чета. Попадам
на думата Вяра.
Какво е вярата за теб? Имаш ли вяра в нещо, по-силно от теб? Мислиш ли, че
вярата може да направи живота на хората по-добър?
Това трябва да е по-леко за четене. Не би следвало да върти ножа в гърдите ми,
нали? Това няма начин да е свързано с мен.
За мен вярата е това, когато освен в самия себе си вярваш в нещо или в
някого другиго. Не считам, че хората могат да имат едно и също становище
по въпроса за вярата, било то религиозна вяра, или не. Вярвам в сила, по-
голяма от мен – така съм възпитана и отгледана. Майка ми ме водеше на
църква всяка неделя и почти всяка сряда. Сега не ходя на църква, а може би
трябва, но все още не знам какво мисля за вярата си от религиозна гледна
точка. Сега когато съм голям и самостоятелен човек и вече не съм задължена
да правя това, което майка ми очаква от мен или ми заповяда. Когато мисля
за вярата, в съзнанието ми думата не се асоциира с религиозната вяра. Може
би това не е редно, но не мога да направя нищо по въпроса. Винаги всичко
отива към него. Той е във всяка моя мисъл. Не съм напълно сигурна, че това е
нещо хубаво, но така стоят нещата и имам вяра, че накрая всичко ще се
нареди. Да, с него е трудно, прекалено много ме брани, понякога дори ме
контролира . . . добре де, не понякога, а често, но аз вярвам в него, знам, че
намеренията му са добри, независимо че действията му понякога ме вбесяват.
Връзката ми с него ме изправя пред предизвикателства и изпитва вярата ми
по начини, каквито дори не съм предполагала, че съществуват, но всяка
секунда си струва. Силно вярвам, че един ден страхът му да не ме загуби ще
изчезне и че ще приеме с отворено сърце нашето съвместно бъдеще. Това е
всичко, което искам. Знам, че и той го иска, но също знам, че никога няма да го
признае. Имам толкова силна вяра в този мъж, че бих изплакала всяка сълза,
бих поела болката при всеки спор само за да мога един ден да видя в очите му,
че най-сетне е възвърнал вярата си в себе си. А това ще се случи. Имам вяра,
че един ден Хардин ще каже честно и открито какво наистина чувства, че
най-сетне сам ще сложи край на емоционалното си заточение, на забраната,
която си е наложил да не чувства нищо, да не казва нищо. Вярвам, че един ден
ще види, че не е злодей. Той така упорито иска да изглежда като злодей, но
дълбоко в себе си той е герой. Той е моят герой, моят… понякога мъчител, но
предимно моят герой. Той ме спаси от самата мен. Прекарах толкова време,
почти цял живот, да бъда човек, какъвто не съм, но Хардин ми показа кое е
хубаво за мен и че няма нищо страшно да бъда себе си. Вече се отървах от
представата на майка ми за това каква трябва да бъда и каква трябва да
стана и аз съм безкрайно признателна, че ме доведе дотук. Вярвам, че един
ден със сигурност ще види, че е невероятно съвършен в несъвършенството си
и че толкова много го обичам заради това, че е такъв. Може и да не показва
героизма у себе си по стандартния начин, но се опитва, а това е всичко, което
искам от него. Вярвам в него, вярвам, че ако наистина продължи, ако не се
отказва, един ден ще си позволи да бъде щастлив. А аз ще продължа да вярвам
в него, докато той успее да повярва в себе си.
Затварям тетрадката и прокарвам пръст по носа си. Опитвам се да контролирам
емоциите си. Теса няма причина да вярва в мен. Никога няма да разбера защо си
похаби времето с мен, но докато четях дневника, нередактираните ù, чисти
мисли, така както са излезли от сърцето ù, те извиват ножа в гърдите ми,
изтръгват сърцето ми и после пак забиват ножа в кървящата рана.
Осъзнавам, че с Теса сме толкова еднакви. Мисълта ме плаши и ужасява. И в
същото време съм развълнуван. А мисълта, че всичко в нейния свят се върти
около мен, ме прави щастлив. Но тогава се сещам, че опропастих всичко,
щастието изчезна така бързо, както и дойде. Дължа ù го, дължа го и на себе си –
да се опитам да бъда по-добър и да се пусна от гнева, да му позволя да си отиде.
Странно, но се чувствам, сякаш някой е вдигнал масивна тежест от гърдите ми.
И това чувство дойде след странния разговор с баща ми. Не бих стигнал чак
дотам, та да кажа, че грозната истина и болезнените спомени са забравени и че
всичко е простено. Няма да станем най-добри приятели и да гледаме спорт по
телевизията, но определено го мразя по-малко отпреди. Аз съм като баща си,
макар че не искам да си призная. Опитах се да напусна Теса за нейно добро, но
за такова нещо трябваше да съм много силен, а аз не бях. Така че той е по-силен
от мен, в известен смисъл. Той тръгна и не се върна. Ако имах дете от Теса и
знаех, че не ставам за баща и съпруг, аз също бих си тръгнал.
Майната му на това. Самата мисъл да имам дете… Гади ми се само като си го
представя. Аз ще съм най-лошият баща, а Теса би била много по-добре без мен.
Та аз дори не мога да ù покажа, че я обичам, какво остава за дете?
– Стига. Край с това – казвам и въздъхвам.
Ставам, отивам в кухнята и отварям шкафа. Половин бутилка с водка. Вика ме,
примамва ме. Аз съм алкохолик, пияница. Наистина е права. Завъртам капачката
и вдигам бутилката към устните си. Само една глътка и чувството за вина ще си
отиде. Една глътка и ще мога да се насиля да си представям как Теса се връща
при мен. Преди време една глътка успяваше да тушира болката. И сега ще
проработи. Една. Само една.
Затварям очи, измятам глава назад да отпия и виждам просълзените очи на
Теса. Отварям очи, пускам водата и изливам водката право в канала.
 Глава петдесет и осем
ТЕСА
Усти се отварят, устни се движат без звук. Музиката отскача от стените и се
удря в мозъка ми.
От колко време стоя тук? Кога съм дошла в кухнята? Не помня нищо.
– Здрасти – виждам Дан пред себе си. Потръпвам, но не мога да се пусна от
плота.
Лицето му е малко изкривено. Опитвам се да се концентрирам и да го наглася
на фокус, но очите ми отказват.
– Здрасти – отговарям много бавно.
– Добре ли си? – Мисля, че се усмихва.
Кимам. Мисля, че съм добре.
– Чувствам се странно – признавам и се оглеждам за Зед. Надявам се да се
върне бързо.
– Какво искаш да кажеш?
– Не знам. Чувствам се странно. Като пияна, но всичко е много бавно и в същото
време усещам някаква странна енергия.
Размахвам ръка пред лицето си. Имам три ръце. Дан се смее.
– Вероятно си пила много.
Кимам и поглеждам към пода. Едно момиче минава покрай мен със скоростта
на охлюв.
– Зед кога ще се върне? – питам.
– Къде отиде той? – пита Дан и се оглежда.
– Да намери Стеф за напитката ми. – Облягам се още по-плътно на плота.
Вероятно половината ми тяло е вече качено там. Не знам наистина.
– Така ли? Мога да ти помогна да го намерим. Мисля, че го видях да се качва
горе – казва Дан.
– Добре.
Не харесвам Дан, но наистина искам да намерим Зед, защото главата ми тежи
все повече и повече. Бавно тръгвам след Дан, който си проправя път през
тълпата и се качва на горния етаж. Музиката е удивително силна. Главата ми се
движи в ритъма. Не знам… движи се напред-назад, докато се качвам по стълбите.
– Тук ли е? – питам.
– Да, мисля, че влезе там – казва и тръгва към вратата.
– Това е стаята на Хардин. Мога ли да седна там за минутка. Не мисля, че съм в
състояние да вървя повече.
Краката ми са много тежки, но съзнанието ми се изостря, в което няма никаква
логика.
– Разбира се, че можеш да седнеш там. – Дан ме хваща за ръката и ме повежда
към стаята на Хардин. Бившата стая. Препъвам се към леглото и сядам.
Спомените придобиват форма и се въртят около мен като предмети в
безтегловност: с Хардин седим на леглото, точно на това място. Целувам го за
първи път. Бях така погълната от огромната потребност да бъда близо до него.
Моето тъмно момче. Тогава за първи път видях, макар и само за секунда, онзи
мил и нежен Хардин. Не се задържа много, но беше толкова хубаво да го видя.
– Къде е Хардин? – питам и гледам Дан.
Някаква сянка преминава през лицето му и после изчезва от стаята със смях.
– О, Хардин не е тук, а ти каза, че със сигурност няма да дойде, помниш ли? –
Затваря вратата и я заключва след себе си.
Какво става?
Съзнанието ми се гърчи, опитвам се да разбера, но тялото ми е прекалено
тежко и не мога да се движа. Искам да легна, но в мозъка ми се е задействала
аларма, която ми казва да се боря.
Не лягай! Дръж очите отворени.
– О-отвори вратата – казвам и се опитвам да стана, но стаята започва да се
върти.
И точно тогава на вратата се чука. Тялото ми се отпуска от облекчение, когато
Дан отваря вратата и виждам Стеф.
– Стеф, той прави нещо. – Не знам как да обясня, но бях сигурна, че се канеше
да направи нещо. Тя го поглежда, а той ù се усмихва зловещо. Тя ме гледа и пита:
– Какво прави?
– Стеф… – Искам да ми помогне да стана и да изляза от тази стая, обитавана от
духове.
– Стига си хленчила! – изкрещява ми тя и дъхът ми секва.
– Какво… – успявам да кажа.
Но Стеф се усмихва на Дан и бърка в чантата си. Когато простенвам пак, тя
казва:
– Кучко, ти някога спираш ли да хленчиш? Повръща ми се от вечното ти
врънкане и оплакване за всичко. Мамка му, през цялото време!
Мозъкът ми не работи правилно, Стеф не може да ми казва такива неща. Това
не е истина. Но тя върти очи.
– Мамка му! И тая тъпа, нацупена уста. Айде стига вече, писна ми. –
Продължава да рови в чантата си и след няколко секунди изрича: – Намерих я…
ето – казва и подава на Дан някакъв малък предмет.
Едва не припадам, но някакво жужене ме връща в съзнание… за няколко
секунди. Виждам червена светлина. Като много малка черешка. Като черешова
водка. Стеф, Дан, Моли, Зед. Купонът. О, не!
– Какво си направила? – питам и тя пак се смее.
– Не ти ли казах да си затваряш устата вече? Нищо ти няма, ще се оправиш –
отсича и тръгва към леглото. В ръката на Дан има камера. Червената светлина
означава, че е включена.
– Боже, махайте се от мен – опитвам се да извикам, но думите ми излизат само
като шепот. Мъча се да стана, но падам на леглото. Меко е. Като движещи се
пясъци. – Мислех, че ти си…
Но Стеф слага ръце на раменете ми и ме блъска назад на матрака. Не мога да
се изправя.
– Какво си си мислила? Че съм ти приятелка? – пита и коленичи на леглото над
мен. Пръстите ù се катерят по бедрата ми и се опитва да вдигне роклята ми. –
Беше прекалено заета да се държиш като долна курва и да се мяташ между
Хардин и Зед, за да разбереш, че винаги съм те ненавиждала. Мислиш ли, че ако
наистина ми пукаше за теб, нямаше да ти кажа, че Хардин те чука само заради
един облог? Смяташ ли, че една истинска приятелка би си мълчала?
Права е. Как съм могла да сглупя така? Тежестта в главата ми увеличава
стократно болката от жилото на предателството и когато поглеждам към Стеф
сега, тя ми прилича на истински дявол. Лицето ù е изкривено по някакъв
злокобен начин, а тъмните ù очи светят със злост. Косата ù изглежда много по-
червена.
– О, между другото, надявам се да си се позабавлявала добре на рождения ден
на Хардин. Удивително е какво мога да направя само с едно кратичко съобщение.
Искрено се надявам да си чакала до припадък. Но едно видеоклипче ще е доста
по-яко, нали?
Опитвам се да я махна от себе си, но не е възможно. Без всякакво усилие маха
пръстите ми от ръцете си и продължава да съблича роклята ми. Затварям очи и
си представям как Хардин влиза през вратата да ме спаси. Моят черен рицар в
черни доспехи.
– Хардин ще… разбере – заплашвам с немощен глас.
– Ха-ха-ха. Нали това е целта. Сега млъквай.
На вратата пак се чука и аз пак се опитвам да я блъсна, но не успявам.
– Затваряй вратата. Бързо! – казва Дан и когато обръщам глава, виждам Моли.
Никак не съм изненадана.
– Помогни ми да я съблечем – нарежда Стеф.
Клепачите ми мигат, опитвам се да поклатя глава, но не мога. Нищо не мога да
сторя. Дан ще ме насили, а аз не мога да се съпротивлявам. Знам, че точно това
ще направи. Това е бил планът на Стеф за партито. Планът е бил да ме унищожи.
Не знам защо изобщо бях решила, че ми е приятелка.
Косата на Моли пада върху лицето ми, когато се качва на леглото до мен, а
Стеф ме обръща настрани, за да може да свали ципа ми.
– За-за-щооо? – гласът ми е надробен. Имам вялото усещане, че плача. Сълзите
попиват в чаршафа.
– Защо? – изкрещява Дан и навира лице в моето. – Защо ли? Тоя задник,
гаджето ти, направи видео как чука сестра ми. Ето защо.
Дъхът му върху лицето ми е като кал.
– О, чакай – казва Моли високо. – Нали каза, че ще ù направите само няколко
снимки?
– Точно това ще направи, може би и малко видео – отговаря Стеф.
– Няма начин! По дяволите, не. Не можеш да го оставиш да я изнасили – крещи
Моли.
– Няма да я изнасилва. За бога, не съм чак толкова психясала. Само ще я
поопипа тук-там и ще направим така, че да изглежда, сякаш я чука, за да може
оня задник Хардин, да откачи. Само си представи лицето му, когато види как
невинната му курва се чука с Дан – смее се Стеф. – Мислех, че си в играта –
изсъсква към Моли. – Каза, че ще участваш!
– Навих се да го ядосаме, но не можеш да снимаш такива лайна – шепти Моли,
но я чувам много ясно.
– Започваш да звучиш като нея – казва Стеф и маха роклята ми.
– Спри – плача. Стеф върти очи, а Моли изглежда, сякаш ще повърне всяка
секунда.
– Не, не знам – изрича Моли в паника. Стеф я грабва за раменете и започва да я
блъска.
– Вратата е там. Ако ще се държиш като страхлива кучка, слизай долу. Идваме
след малко.
На вратата пак се чука и чувам гласа на Тристан:
– Стеф, там ли си? – вика през дървената врата. Не, не и той!
– Мамка му! – мърмори Стеф. – Да, говоря с Моли. Идвам след малко.
Отварям уста да пищя, но ръката ù веднага е върху устата ми, за да заглуши
вика ми. Мирише на алкохол и е лепкава. Опитвам се да погледна към Моли за
помощ, но тя извръща очи. Страхливка.
– Слез долу, бейби. Идвам веднага. Разстроена е. Женски работи – лъже Стеф и
въпреки кашата в главата ми изпитвам облекчение, че Тристан не знае нищо за
намеренията на жестоката си приятелка.
– Добре! – казва Тристан.
– Идвай тука – нарежда Стеф на Дан. Той докосва бузата ми.
– Отваряй си очите!
Очите ми едва се отварят, усещам ръката на Дан по бедрото си. Страхът се
стрелва във вените ми. Затварям очи.
– Слизам долу – казва Моли, а Дан слага камерата пред лицето ми.
– Добре, заключи вратата – излайва Стеф.
– Дръпни се – инструктира Дан и Стеф слиза от леглото, за да може той да
заеме мястото ù. Подава ù фотоапарата. – Ти снимай.
Опитвам се да си представя, че ръката на Дан е ръката на Хардин, но не е
възможно. Ръцете на Дан са меки, прекалено меки като… опитвам се да си
представя нещо, с което мога да го заменя в съзнанието си, нещо… каквото и да
е. Представям си най-мекото одеяло на света – моето одеяло, когато бях дете…
Вратата се затваря. Моли я няма.
– Не, Хардин нищо няма да направи – казва Дан. – Ще направи така, че никой
да не види видеото, следователно няма да направи нищо. – Пръстите му са на
бикините ми. – Така е устроен светът – прошепва в ухото ми.
Събирам цялата си сила и се опитвам да го махна от себе си, но успявам само да
разклатя леглото. Стеф се смее. Не съм чувала по-вледеняващ звук през живота
си.
– Хардин е нещастник – крещи и навира камерата в лицето ми. – Ебава се с
хората. Подигра се със сестрата на Дан, подигра се с мен, изчука толкова
момичета и после ги захвърли. Докато не се появи ти. Защо те харесва толкова
много, така и не мога да разбера. – Гласът ù е изпълнен с отвращение.
– Теса! – чувам бумтящия глас на Зед отнякъде. Стеф пак запушва устата ми.
Чувам и как по вратата се блъска.
– Мълчи – заповядва. Опитвам се да захапя ръката ù. Тя ме удря с все сила през
лицето, но почти не чувствам нищо за щастие.
– Отваряй шибаната врата – крещи Зед.
И той ли е забъркан в това? Дали Хардин ще се окаже прав за него? Дали
наистина всички тези хора искат само едно – да ме унищожат? Не е
невъзможно. Почти всички, на които имах доверие, откакто дойдох в колежа, са
ме предали. Имената просто се трупат едно след друго.
– Ще счупя вратата. Не се ебавам! Отивай да викаш Тристан! – крещи на някого
и Стеф веднага маха ръка от устата ми.
– Чакай! – крещи Стеф и тръгва към вратата, но в този миг тя се отваря с шумен
трясък и ръцете на Дан вече на са върху мен, не ги усещам. Когато с мъка
отварям очи, той отстъпва назад от мен, Зед вече е в стаята и някак я изпълва с
присъствието си.
– Какво става, по дяволите? – крещи и се втурва към мен. Някой мята отгоре ми
одеяло.
Опитвам се да хвана Зед и протягам ръка към него.
– Помогни ми. – Моля се да не е замесен в този кошмар. Моля се да ме чува.
Зед върви с бърза крачка към Стеф.
– Откачила ли си? – Грабва камерата от ръката ù, блъска я в земята и започва да
я мачка с крака.
– Спокойно бе, пич. Беше само шега – казва Стеф и кръстосва ръце пред
гърдите си точно когато Тристан влиза в стаята.
– Шега? Сложила си ù нещо във водката и си тук с Дан, който се опитва да я
изнасили! На това шега ли му казваш?!
– Моля? – устата на Тристан е изкривена от погнуса.
Каквато си е лъжкиня, Стеф обвинително сочи с пръст към Зед.
– Не го слушай! – командва тя.
Зед клати глава.
– Не, човече, съжалявам да ти го кажа, но това е истината. Иди питай Джейс.
Стеф е искала бензодиазепин от него. И камерата, която ползваха, е тук – сочи
към пода. Притискам одеялото към себе си и се опитвам да седна, но не успявам.
– Беше само номер… съвсем на шега. Никой нямаше да ù направи нищо! – казва
Стеф и се смее изкуствено. Този смях до известна степен прикрива гнилото зло в
това момиче, но Тристан я гледа потресен.
– Как можеш да ù причиниш такова нещо, на нея? Мислех, че ти е приятелка!
– Не, бейби, не е така както изглежда. Идеята беше на Дан!
 Дан вдига ръце във въздуха.
– Не, не, идеята беше твоя! – Дан сочи Стеф с пръст и гледа Тристан. – Тя е
обсебена от тоя Хардин… тя искаше.
Тристан поклаща глава и се обръща да излиза от стаята, но после променя
решението си, обръща се внезапно, юмрукът му изсвистява във въздуха и се
забива в челюстта на Дан. Дан пада на пода и Тристан пак тръгва към вратата.
Стеф го следва.
– Махай се от мен! Край! Приключих с теб – изкрещява Тристан и изчезва.
Тя започва да се върти из стаята, гледа всички и крещи като обезумяла:
– Браво бе! Много ви благодаря, задници миризливи!
Искам да се изсмея на иронията: тя е планирала до последния детайл това шоу
на ужасите, а после обвинява другите, когато всичко гръмна в лицето ù. И ако не
лежах като труп и ако имах въздух да дишам, щях да се смея.
Лицето на Зед е над моето.
– Теса… Добре ли си?
– Не… – Вие ми се свят. В началото само тялото ми беше сковано. Сега
парализата започва да поглъща и съзнанието ми. Наркотикът поразява всяка
клетка.
– Така съжалявам, че те оставих сама. Трябваше да се сетя.
После Зед ме увива плътно с одеялото, едната му ръка се мушка под коленете
ми, а с другата придържа гръбнака ми. Повдига ме от леглото и тръгва с мен към
вратата, но в последния миг се спира пред Дан.
– Надявам се, когато Хардин разбере, да те убие. Знам, че ще го направи. И го
заслужаваш.
Докато Зед ме носи сред тълпата в къщата, вяло долавям мълчанието и
възклицанията около мен. Не ми пука. Искам само да се махна от това място и
никога да не се обръщам назад.
– Какво става, по дяволите? – Разпознавам гласа на Логан.
– Можеш ли да се качиш горе и да донесеш роклята и чантата ù? – пита го тихо
Зед.
– Да, разбира се – казва с готовност, но все така изумено Логан.
Излизаме през главния вход. Студеният въздух ме удря като камшик. Мисля, че
треперя, но не съм сигурна. Зед затяга одеялото около тялото ми, но аз не мога
да му помогна, защото съм отпусната и то постоянно се изплъзва надолу. Не мога
дори да вдигна ръцете си.
– Ще се обадя на Хардин, веднага щом се качим в джипа – казва Зед.
– Не, не. – Хардин така ще ми се сърди. Не искам да ми вика, особено сега
когато едва държа очите си отворени.
– Теса, наистина мисля, че трябва да му се обадя.
– Моля те, недей. – Започвам да плача. Единственият човек, когото искам да
видя сега, е Хардин, но не желая дори и да знам какво ще се случи, когато
разбере какво е станало. Ако не Зед, а Хардин бе отворил вратата, знам, че това,
което щеше да направи, със сигурност щеше да го отведе право в затвора.
 – Не му казвай. Нищо. Шшш.
– И бездруго ще разбере. Макар че видеото е унищожено, прекалено много
хора вече знаят.
– Не, моля те.
Чувам как Зед отчаяно въздъхва и се предава, държи ме само с една ръка, а с
другата отваря вратата на джипа. Логан идва и Зед ме слага да седна на
студената седалка.
– Това са ù нещата. Добре ли е? – пита загрижено.
– Да… май. На бензо е.
– Какво стана, по дяволите?
– Дълга история. Вземал ли си някога такова нещо? – пита Зед.
– Да, само веднъж, и то половинка. Припаднах след половин час. Моли се да не
започне да халюцинира. Някои хора реагират адски зле на тези дроги.
– Мамка му – простенва отчаяно Зед и си представям как върти пиърсинга си
между пръстите.
– Хардин знае ли?
– Все още не.
Двамата продължават да обсъждат състоянието ми, но аз се радвам, че
отоплението в колата започва да работи.
– Трябва да я прибера в тях – казва Зед накрая и след секунди е в колата до мен.
Поглежда ме тревожно. – Ако не искаш да му казвам, накъде да тръгваме?
Можеш да дойдеш у дома, но знаеш как ще побеснее, когато разбере.
Ако можех да заформя изречение, щях да му кажа, че сме скъсали, но не
успявам. Излиза нещо средно между кашлица, стон и „майка ми“.
– Сигурна ли си?
– Да… не при Хардин, моля…
Джипът тръгва по улицата. Опитвам се да се фокусирам върху гласа на Зед,
докато говори по телефона, но в отчаяните си опити да остана седнала и да не се
свличам надолу не разбирам какво и с кого говори. След минутка вече съм
легнала настрани на седалката. Предавам се и затварям очи.
 Глава петдесет и девет
ХАРДИН
Любовта е единственото най-важно чувство, което човек може да задържи.
Независимо дали е любовта към Бог, към нещо или някого другиго, това е най-
невероятното, най-завладяващото, най-силното възможно чувство. В мига, в
който осъзнаеш, че си в състояние да обичаш някого повече от себе си… това
е най-важният момент в целия ти живот. Така беше с мен. Обичам Хардин
повече от себе си, повече от всичко.
Телефонът ми вибрира на ниската масичка за пети път през последните две
минути. Най-накрая решавам да ù вдигна само за да ù тегля една майна.
– Какво искаш, по дяволите? – лая в слушалката.
– Става дума за…
– Казвай бързо, нямам време за глупостите ти, Моли.
– Става дума за Теса.
Ставам. Тетрадката пада на пода. Кръвта ми е ледена.
– Какви ги говориш, по дяволите?
– Тя е… виж, не полудявай, но… Стеф ù е сложила нещо в питието и Дан се е…
– Къде си?
– В къщата. – Почти не я изслушвам до края. Вече съм затворил, ключовете са в
ръката ми и съм излязъл през вратата.
***
СЪРЦЕТО МИ ЩЕ ИЗСКОЧИ. През целия път буквално го усещам в ребрата си.
С какъв акъл взех апартамент на светлинни години от колежа? Това е най-дългото
каране през целия ми живот. Тридесет километра ми се струват като три хиляди.
Стеф сложила нещо в напитката на Теса? Тя откачила ли е? А Дан… О, Дан е
мъртвец, ако я е докоснал дори с кутре.
Навсякъде минавам на червено. Поне четири глоби ме чакат до няколко дни.
Става дума за Теса… Гласът на Моли не спира да кънти в главата ми, докато
най-сетне стигам до къщата. Не се занимавам с неща като това да заключвам
колата. Колата е последната ми грижа сега. Тълпи пияни студенти се блъскат из
всекидневната, когато влизам и започвам да си проправям път и да търся Теса. В
мига, в който виждам Нейт, ръката ми е около яката му и той е залепен до
стената.
– Къде е тя?
– Не знам. Не съм я виждал – крещи той и аз отпускам хватката си.
– Къде е тая кучка Стеф, по дяволите?
– Май в задния двор. Не съм я виждал от доста време.
Пускам го, но го удрям в ребрата, той се препъва напред и ме гледа гневно.
Тръгвам към задния двор. Паниката започва да лази. Ако Теса е там, на
студеното, със Стеф и Дан… Виждам червената коса на Стеф и без никакво
колебание я хващам за яката на коженото яке, вдигайки я във въздуха. Тя
започва да маха с ръце.
– Какво правиш бе, идиот!
– Къде е? – изревавам и не пускам.
– Не знам. Ти ми кажи – плюе думите и аз я обръщам с лице към себе си.
– Къде е, по дяволите?
– Нищо няма да ми направиш.
– На твое място не бих бил никак сигурен. Казвай къде е Теса. Веднага –
изврещявам в лицето ù.
Увереността ù се свлича от лицето като маска.
– Не знам къде е. Вероятно вече е припаднала някъде.
– Ти си болна, откачена, ненормална, противна, гнусна кучка. На твое място бих
се разкарал оттук, преди да съм намерил Теса. Когато се убедя, че е добре, нищо
няма да ме спре да се върна и да те смажа.
Всъщност идеята ми харесва, но знам, че не мога да набия Стеф. Не искам дори
да си представям как ще реагира Теса, когато разбере, че съм посегнал на
момиче, дори на Стеф, дори след това, което е направила. Обръщам се и влизам
вътре. Нямам време за игрички.
– Къде е Дан Хърд? – питам някакво русо момиче, седнало на стълбите.
– Тоя ли? – тя само вдига ръка и с лакирания си нокът сочи нагоре по стълбите
към къщата. Вземам по две стъпала наведнъж. Дан усеща присъствието ми едва
когато вече съм го съборил на пода… в животинския си бяс събарям още няколко
души. Обръщам го и го заковавам под себе си. Ръцете ми са на врата му. Какво
злощастно, шибано дежавю, а?
– Къде е Теса, лайно? – Пръстите ми се затягат. Лицето му вече придобива
интересен червен цвят. Вместо да ми отговори, той почва да ми се дави. Стискам
по-силно.
– Ако си ù направил нещо… ако си я докоснал, ще изкарам кислорода и от
последната клетка на тялото ти.
Краката му почват да треперят. Поглеждам към момчето, с което говореше,
когато го заварих тук.
– Къде е Теса Янг? – питам, а той само вдига ръце, сякаш съм опрял пистолет в
гърдите му.
– Не знам, не я… познавам, човече – крещи пъзльото и отстъпва назад, докато
аз продължавам да душа приятеля му. Лицето на Дан вече не е червено, а
оцветено в прекрасно лилаво.
– Готов ли си да ми кажеш? – питам.
Той кима като ненормален.
– Говори! – Отпускам леко.
– Тя е… Зед – успява да изрече, като в същото време кашля и се дави.
– Зед? – Всичките ми страхове се превръщат в реалност. – Той те е накарал,
нали?
– Не, Зед няма нищо общо с това – казва Моли, която се е появила отнякъде. –
Не знаеше нищо. Чу, че Стеф говори за някакъв план, но мислеше, че не е нищо
сериозно и че се шегува.
Поглеждам Моли с подивели очи.
– Къде е тя? Къде е Теса? – питам за милионен път. Всяка секунда на
несигурност за здравето и живота ù е пореден удар в посока на окончателното
ми превъртане. Здравият разум отдавна го няма.
– Не знам. Мисля, че тръгна със Зед.
– Какво ù направиха? Кажи ми всичко. Сега! – Изправям се на крака и оставям
Дан да се гърчи на пода, да прокарва ръце по врата си и да се опитва да навакса
с дишането. Моли клати глава.
– Всъщност нищо не ù сториха. Той успя да го спре, преди да го направят.
– Той?
– Зед. Слязох долу да го извикам. Извиках и Тристан, преди да стане прекалено
късно. Стеф беше полудяла… в смисъл… искаше Дан да изнасили Теса… или
нещо такова. Каза ми, че иска само да изглежда, че е изнасилване, но не знам…
в един момент… тя беше откачила… като пълен психар.
– Да изнасили Теса? – не познавам гласа си. Не! – Той… докосна ли я?
– Малко – казва тъжно тя и свежда очи към земята.
Поглеждам към Дан, който е успял да седне. Ботушът ми вече е забит в бузата
му и той веднага пада назад.
– Мили боже! Ще го убиеш! – пищи Моли.
– Сякаш ти пука – излайвам насреща ù и се опитвам да преценя колко силно
трябва да го ритна, за да му пробия черепа за вечни времена. От бузата му тече
кръв. Това е добре.
– Не ми пука. Изобщо не ми пука какво става тука.
– Тогава защо ми се обади? Мислех, че мразиш Теса.
– Мразя я, вярвай ми. Но не можех да седя там и да гледам как някой я
изнасилва.
– Е… – почти ù благодаря, но веднага се сещам каква кучка е и тя, така че само
кимам и тръгвам да търся Теса. Защо Зед изобщо е бил тук? Тоя нещастник се
появява винаги на правилното място и в правилното време, след което аз
изглеждам като жалък глупак. И сега пак той я е спасил, но независимо от
заслепяващата ме ревност изпитвам такова облекчение, че Теса е далеч от Стеф
и Дан и болния им план да ми отмъстят. Това ми напомня, че всяко зло в живота
на Теса ù се е случило като следствие от моето присъствие край нея и всичко,
което съм правил в миналото. Сега е надрусана и е със Зед. Кой знае какво ще се
опита да направи с нея.
Това е.
Това е адът.
Да видя докъде се е стигнало заради мен. Можеха да я изнасилят заради мен!
Точно като в сънищата ми… не бях там да ги спра. Както не успях да ги спра,
когато направиха това с мама. Толкова се мразя! Унищожавам всичко, до което
се докосна. Аз съм отровата, която Теса бавно пие, осъзнавайки, че я убива, но се
държи за онази последна частичка в себе си, която все още не съм унищожил.
– Хардин! – Виждам Логан долу на стълбите.
– Знаеш ли къде са Теса и Зед? – думите са като киселина на езика ми.
– Тръгнаха преди около петнадесет минути. Зед май каза, че поемат към
апартамента ти.
Значи не е споделила с никого, че сме се разделили.
– Беше ли… добре? – питам и спирам да дишам, докато чакам отговора му.
– Не знам. Не беше на себе си. Дадоха ù бензо.
– Мамка му! – Заравям пръсти в косата си и тръгвам към вратата. – Ако се чуеш
със Зед, преди да ги намеря, обади ми се.
Логан кима и аз хуквам към колата. Слава богу, никой не я е откраднал, но пък
на предното стъкло са излели бира и са оставили празната кутия на капака.
Шибани задници.
Обаждам се на Теса, но след малко осъзнавам, че говоря на гласовата ù поща.
– Вдигнете телефона, поне единият да вдигне!
Знам, че тя едва ли е в състояние да го стори, но Зед може да вдигне шибания
телефон. Мисълта, че е в такава безпомощна ситуация и че аз не мога да съм до
нея, ме убива, поболявам се, повръща ми се. Удрям волана с две ръце и потеглям.
Това е истинска катастрофа! И от всички възможни хора на света... тя е със Зед.
Вярвам му точно толкова колкото на Дан и Стеф. Не, това не е съвсем така, но
все пак никак му нямам доверие. Когато стигам до апартамента на Зед, буквално
плача с глас, което ми напомня какво голямо недоразумение на природата съм,
каква пълна издънка, какъв нещастник съм! Аз позволих това да се случи. Аз
допуснах да я надрусат така, почти да я изнасилят, да я унижат. Трябваше да съм
там! Ако аз бях с нея, никой нямаше да я докосне. Нямаше да им мине през ума
дори. Представям си колко се е страхувала… Избърсвам си лицето с тениската и
паркирам пред апартамента на Зед.
Джипът му го няма. Къде е, за бога? Къде е?
Звъня на неговия телефон, звъня и на нейния, но никой не вдига. Ако ù направи
нещо, докато е в безсъзнание, ще му се стовари такова чудо, каквото не си е
представял.
Къде другаде може да е отишла? Ландън?
– Хардин? – чувам сънливия глас на Ландън в слушалката. Минавам на
говорител.
– Теса там ли е?
– Не. Тук ли трябва да бъде? – пита и се прозява.
– Не. Не мога да я намеря.
– Ти… Добре ли си?
– Да… не. Не, не съм. Не мога да я намеря и не зная къде да я търся.
– Иска ли да бъде намерена? – пита деликатно той.
Дали иска? Вероятно не, но на този етап едва ли може да роди и една мисъл.
Обстоятелствата не могат да бъдат обяснени деликатно.
– Ще приема мълчанието ти за отрицателен отговор, Хардин. По моя преценка,
ако не иска да я намериш, ще отиде на единственото място, където знае, че ти
няма да стъпиш.
– При майка си.
Как не се сетих!
– О, не, сега вече се изцепих яко… Мислиш ли да ходиш там?
– Да.
Но дали Зед наистина щя кара цели два часа, за да я остави при майка ù?
– Знаеш ли как да стигнеш?
– Не съвсем, но мога да отида до апартамента, за да взема адреса.
– Мисля, че го имам тук. Преди време остави някакви документи за
прехвърлянето си и май там го пише. Нека проверя и ще ти звънна веднага.
– Благодаря.
Нетърпеливо чакам обаждането му и обръщам колата. Заглеждам се през
прозореца в мрака навън и се боря да не ме превземе и отвътре. Трябва да се
фокусирам върху това да намеря Теса и да се уверя, че е добре.
– Ще ми кажеш ли какво става? – пита Ландън минутка по-късно, когато се
обажда да ми даде адреса.
– Стеф… знаеш оная червенокосата? Сложила е наркотик в питието на Теса.
– Чакай малко? Какво?!
– Да, ужасно гадна ситуация и аз не бях там, за да ù помогна. Затова сега е със
Зед – казвам.
– Добре ли е? – усещам паниката в гласа му.
– Нямам никаква представа.
Избърсвам носа си в тениската. Ландън ми дава упътвания как да стигна до
къщата на майка ù, която със сигурност ще откачи, като ме види, особено при
така създалата се ситуация. Не ми пука. Нямам никаква идея какво ще правя,
когато пристигна, но трябва да знам, че е добре.
 Глава шестдесет
ТЕСА
– Какво се е случило? Искам да знам всичко – вика майка ми, когато Зед ме
вдига и ме изкарва от колата. Увитите му около тялото ми ръце ме връщат в
съзнание. Изгарям от неудобство и смущение.
– Предишната съквартирантка на Теса е сложила нещо в питието ù и Теса ме
помоли да я доведа тук – казва ù Зед. И това е истината, но не цялата.
– Мили боже! Защо това момиче би направило такова ужасно нещо?
– Не знам, госпожо Янг. Може би Теса ще обясни, когато се събуди.
Будна съм, искам да извикам, но не мога. Странно е да можеш да чуваш всичко,
което се случва около теб, но да не можеш да участваш в разговора. Не мога да
се движа, не мога да говоря, но съзнанието ми е будно, макар и като затънало в
непрогледна мъгла. Мислите ми са изкривени, но знам какво се случва, а това,
което се случва, се променя на всеки няколко минути. Понякога гласът на Зед е
заменен от този на Хардин и съм повече от сигурна, че чувам смеха на Хардин,
че виждам лицето му и се опитвам да отворя очи.
Загубвам си ума. Откачам от наркотика, желая да го спра, не искам да руши
тялото ми.
Минава време и мисля, че ме слагат на дивана. Бавно, дори с нежелание ръцете
на Зед се развиват от тялото ми.
– Благодаря, че я доведе – казва майка ми. – Това е кошмар. Кога ще се събуди?
– Гласът ù е като бормашина. Дори и със затворени очи знам, че стаята се върти
около мен.
– Не знам. Мисля, че най-много след дванадесет часа ще е добре. Вече са
минали около три.
– Как може да е толкова глупава? – вика майка ми и думата „глупава“ отеква в
съзнанието ми няколко пъти.
– Кой? Стеф ли? – пита той.
– Не, Тереза. Как може да е такава глупачка да общува с такива хора?
– Не е виновна тя – защитава ме Зед. – Това трябваше да е парти за сбогуване.
Теса мислеше, че Стеф ù е приятелка.
– Приятелка? О, моля ти се! Теса трябваше да си опича акъла и да не се и
опитва да се сприятелява с нея. Или с когото и да е от вас всъщност.
– Не искам да бъда непочтен или да опонирам на мнението Ви, но Вие не ме
познавате. Току-що карах два часа, за да доведа дъщеря Ви тук – отговаря
вежливо Зед. Майка ми въздъхва и чувам как щрака с токчетата по пода на
кухнята.
– Имате ли нужда от нещо друго? – пита той.
Диванът е много по-мек от ръцете на Зед. Ръцете на Хардин са меки, но и някак
силни и твърди. Начинът, по който мускулите му се изпъват и свиват под кожата
му, е едно от нещата, които най-много обичам в него. Мислите ми пак са
замъглени. Мятам се между объркване и ясно съзнание. Някъде в далечината
чувам гласа на майка си.
– Не, благодаря, че я докара. Бях груба преди малко и се извинявам.
– Отивам само да ù донеса дрехите и чантата от колата и се връщам веднага,
след което заминавам.
– Добре – отвръща. Чувам токчетата ù в другата страна на стаята.
Чакам да чуя как колата на Зед се отдалечава, но това не се случва. Може би
вече е тръгнал и не съм усетила? Толкова съм объркана. Главата ми тежи. Не
знам колко дълго съм лежала тук, но съм жадна. Дали Зед вече си е тръгнал?
– Какво правиш тук, по дяволите? – изврещява майка ми и острият звук ме
връща в съзнание, но все още не знам какво се случва.
– Добре ли е? – пита задъхан, накъсан глас. Хардин. Тук е. Освен ако не е Зед и
пак да се бъркам. Не, не, Хардин е. Усещам, че е той.
– Няма да влезеш в този дом – продължава да пищи майка ми. – Не ме ли
чуваш? Изобщо не си мисли, че можеш да минеш през мен.
Вратата се затръшва, а майка ми продължава да врещи.
И мисля, че усещам ръката му на бузата си.
 Глава шестдесет и едно
ХАРДИН
Не може да са пристигнали отдавна. През цялото време карах с повече от
тридесет километра над позволената скорост. Едва не повръщам, когато
забелязвам колата на Зед пред къщата на майка ù. Виждам го да излиза от
малката веранда и вече съм като обезумял бик. Зед бавно тръгва към колата си, а
аз паркирам на улицата така, че да не го блокирам, за да може да се разкара
възможно най-бързо.
Какво да му кажа? Какво да ù кажа? Дали ще може дори да ме чуе?
– Знаех, че ще дойдеш тук – казва тихо Зед, когато заставам пред него.
– Защо да не дойда? – питам и с мъка преглъщам гнева си.
– Вероятно защото ти си виновен за всичко това.
– Сериозно ли го казваш? Аз съм виновен, че Стеф е психопат?
Да, да, аз съм виновен!
– Не, не. Но си виновен за това, че не дойде с нея на въпросното парти.
Трябваше да видиш лицето ù, когато разбих оная врата. – Зед клати глава, сякаш
да се отърве от спомена. Гърдите ме болят. Теса вероятно не му е казала, че се
разделихме. Дали това означава, че все още се държи за надеждата. Така както
се държа и аз.
– Не… не отидох, защото изобщо не знаех, че Теса ще ходи. Сега се разкарай.
Къде е тя?
– Вътре – казва с убийствен поглед.
– Не ме гледай така. Не трябваше да си тук, нали? – напомням му заканата си.
– Ако не бях аз, щяха да я изнасилят и кой знае още какво…
Ръцете ми са вече на яката на якето му и го заковавам за вратата на джипа.
– Колкото и да се опитваш, колкото и пъти да я спасяваш, тя никога няма да те
иска повече от мен. Не го забравяй. – След което правя крачка назад. Искам да
счупя носа му пак, да го бия заради това, че е такъв надут пуяк, но Теса е в
къщата и искам да я видя. Веднага. Когато минавам край прозореца на джипа му,
забелязвам… роклята и чантата на Теса.
Не е с дрехи?
– Защо роклята ù е тук? – питам и не искам да чувам отговора. Отварям вратата
и събирам нещата ù. Той не ми отвръща веднага. Поглеждам го и чакам.
– Бяха я съблекли – обяснява с гробовно изражение.
– Мамка му!
Тръгвам към къщата на майка ù. Когато стигам до вратата, тя застава на прага и
блокира пътя ми.
– Какво правиш тук, по дяволите?
Дъщеря ù е зле, а нейната първа мисъл е да започне да ми писка. Страхотна
майка!
 – Искам да я видя – отговарям. Хващам дръжката на вратата. Тя клати глава, но
се отдръпва от пътя ми. Имам чувството, че се е усетила, че ще я отнеса с
вратата.
– Няма да влезеш в този дом. Не ме ли чуваш? Изобщо не си мисли, че можеш
да минеш през мен.
Вратата зад гърба ми се затръшва и веднага оглеждам стаята. Търся моето
момиче. И когато я виждам, застивам. Лежи на дивана. Коленете ù са леко свити,
русата ù коса е като ореол около главата ù. Очите ù са затворени. Карол не спира
да врещи. Не ми пука.
Пристъпвам към Теса и падам на колене. Палецът ми вече гали бузата ù,
дланите ми се увиват като шушулка около зачервеното ù лице.
– Исусе! – прошепвам и гледам как гърдите ù бавно се вдигат и свиват. – Мамка
му, Тес, толкова съжалявам! Аз съм виновен за всичко! – нашепвам и се моля да
може да ме чуе. Толкова е красива! Лицето ù е спокойно, устните ù са леко
разделени. Изумителните ù черти са така невинни и чисти.
Карол, разбира се, скача отгоре ми като лъвица и изсипва гнева си върху мен.
– Да, това поне си разбрал. Ти си виновен! Сега се махай от къщата ми, преди
да съм извикала полицията да те изкара насила.
Без да обръщам глава към нея и все така впил поглед в моето красиво момиче,
казвам съвсем спокойно:
– Защо не спреш да викаш? Никъде няма да отида. Давай, звъни в полицията.
Нека да дойдат тук посред нощ. Утре всички ще говорят само за това, а както
вече знаем, ти не искаш това да се разчуе.
Наясно съм, че се опитва да ме убие с поглед и че в мислите си мята ножове в
гърба ми, но не я поглеждам.
– Добре, имаш пет минути – изсумтява тя и започва да блъска с токовете си по
пода. Звукът е кошмарен. И защо се е докарала така посред нощ, по дяволите?
– Надявам се да ме чуваш, Теса – думите ми са забързани, но допирът ми е
нежен. Галя лицето ù. Сълзи се стичат от очите ми и падат върху кожата ù. –
Толкова съжалявам. Господи, толкова съжалявам за всичко. Не трябваше да те
пускам да си идеш. Никога. Какво съм си въобразявал, за бога! Мисля, че
мъничко ще се гордееш с мен. Не убих Дан, когато го намерих. Само го ритнах в
лицето… о, да, и малко го стиснах за гърлото… – спирам и се замислям, преди да
продължа с признанията си. – И почти бях решил да пия тази вечер, но не го
направих. Знам, че си мислиш, че не ми пука, но не е така. Просто не знам как да
ти го покажа. – Млъквам, гледам как клепачите ù се мърдат и се надявам, че ме
чува.
– Теса, можеш ли да ме чуеш? – питам с надежда.
– Зед? – прошепва тя и за секунда усещам как дяволът пак се загнездва в
съзнанието ми.
– Не, бебо, аз съм Хардин. Не Зед – не мога да прикрия раздразнението си,
когато чувам името му от устните ù.
– Не, Хардин. – Веждите ù се събират объркано, но очите ù са затворени. – Зед?
– повтаря и аз махам ръце от лицето ù. Когато се изправям, майка ù е изчезнала.
Учудвам се, че не надничаше през рамото ми, докато се опитвах да говоря на
дъщеря ù. И тогава, сякаш усетила, че мисля за нея, вещицата нахлува в стаята.
– Свърши ли? – пита заканително тя.
– Не, не съм.
Би трябвало да съм приключил – все пак Теса иска да види Зед, а не мен. След
това обаче Карол се сеща, че Теса е напълно безпомощна, и пита с мазен глас:
– Можеш ли да я качиш в стаята ù, преди да тръгнеш? Не бива да лежи тук, на
дивана.
– Значи не ми е разрешено да влизам тук… – не довършвам изречението. Не
искам да започвам спорове с тази жена. Не е добре за никого. – Разбира се. Къде
е стаята ù?
– Последната врата вляво – отговаря тя рязко и пак изчезва. Не знам откъде
Теса е наследила добротата си, но едно е сигурно – не е от майка ù.
Въздъхвам, плъзгам една ръка под коленете на Теса и нежно я повдигам. Когато
я притискам към гърдите си, от устните ù се откъртва нежен стон. Докато я нося
към стаята ù, трябва да вървя с леко приведена глава – къщата е малка, много по-
малка, отколкото си бях представял. Последната врата е притворена. Бутам леко
с крак. Шокиран съм от носталгията, която ме залива при влизането в тази стая,
която виждам за първи път в живота си. В другия край до стената има малко
легло. Бюрото е в ъгъла. Голямо е почти колкото леглото и изпълва половината
стая. Виждам Теса като момиче, седнала зад огромното бюро. Седи там с часове
и учи. Веждите ù са събрани, устата ù е свита в права линия, косата ù пада над
очите и тя бързо я прибира с ръка, слагайки молива зад ухото си.
Не е възможно тези розови чаршафи и лилава завивка да принадлежат на Теса,
не и на Теса, която познавам. Може би са от времето, когато малката Тереза е
минавала през „розовия Барби период“, за който веднъж каза, че е и най-
хубавият, и най-лошият в живота ù. Спомням си, когато ми разказваше как
постоянно питала майка си къде работи Барби, в кой университет е била, дали
един ден ще има деца. Поглеждам порасналата Теса в ръцете си и се усмихвам
на вечното ù любопитство – едно от най-любимите ми в нея неща, но в същото
време и най-дразнещото.
Отмятам одеялото и нежно я слагам на леглото. Под главата ù поставям само
една възглавница – точно както спи у дома.
У дома… това вече не е нейният дом. Вече не. Тази малка къща и нашият
апартамент са били за Теса една малка спирка по пътя към голямата ù мечта:
Сиатъл.
Когато отварям да търся дрехи, за да я облека, малкият дървен гардероб
проскърцва. При мисълта как Дан я е събличал, свивам ръце в юмруци около
материята на тениската, която намирам в гардероба ù. Нежно повдигам тялото ù
и започвам да я обличам. Косата ù е рошава, но когато се опитвам да я пригладя,
става още по-зле. Тя пак простенва и пръстите ù помръдват. Иска да се движи, но
не може. Опитвам се да не гледам към гърдите ù, докато вкарвам ръцете ù в
отворите за ръкавите.
Обръщам се и на вратата виждам Карол. Лицето ù е напрегнато, но и някак
замислено. Питам се колко ли време е стояла там.
 Глава шестдесет и две
ТЕСА
Престанете! Искам да изкрещя и на двамата. Не мога да понасям да се карат
така. Не мога да следя събитията, а времето отдавна няма значение. Всичко е
извън контрол. Някъде се затръшват врати, майка ми и Хардин спорят, а това е
толкова болезнено за слушане. Но най-ужасен е мракът. Поглъщащ мрак, който
се опитва да ме дръпне за краката и да ме удави.
По някое време питам Хардин.
– Да, а какво стана със Зед? И него ли би?
Поне мисълта е там и се опитвам да я изрека, но не съм сигурна, че думите
успяват да стигнат до устата ми и че изобщо излизат разбираеми. Движенията на
устата ми не могат да се координират с мозъка.
– Не, аз съм Хардин, не Зед.
Хардин е тук, а не Зед. Чакай, Зед също е тук, нали?
– Не, Хардин, бил ли си Зед?
Мракът ме дърпа в обратна на гласа ми посока. После този на майка ми изпълва
стаята. Знам, че е тук. Знам, че се опитва да се наложи, но не разбирам и дума.
Чувам само гласа на Хардин – ясно и силно. Не толкова самите думи, а начина, по
който звучи гласът му, как се разлива по мен, през мен. После усещам нещо да
се плъзва под тялото ми. Ръката на Хардин? Не съм сигурна, но знам, че ме
вдигат от дивана, а познатият аромат на мента изпълва ноздрите ми. Защо е тук
и как ме е намерил? Секунди след това ме слагат да легна и после пак ме
изправят. Не искам да се мърдам. Разтрепераните ръце на Хардин ме обличат.
Искам да изпищя и да му кажа да спре да ме докосва. Не желая никой да ме
докосва, но в мига, в който пръстите му се опират в кожата ми, гнусният спомен
за Дан изчезва.
– Докосни ме пак. Накарай го да си иде – умолявам го. Той не отговаря. Ръцете
му докосват главата ми, врата ми, косата ми и аз се опитвам да вдигна ръце към
него, но са прекалено тежки.
– Обичам те. Толкова съжалявам – чувам, преди главата ми да се отпусне на
възглавницата. – Искам да я заведа у дома.
Не, остави ме тук, моля те. Но не си отивай…
 Глава шестдесет и три
ХАРДИН
Карол скръства ръце пред гърдите си.
– Изключено.
– Знам – казвам злобно и се чудя колко ли ще се ядоса Теса, ако напсувам майка
ù.
Толкова е трудно да изляза от стаята на детството ù. На прага става още по-
трудно, защото от гърлото ù се отронва болезнен стон.
– Къде беше ти тази вечер, докато са се случвали тези неща? – пита майка ù.
– У дома.
– Защо не беше там и да спреш всичко това?
– Чудя се как така не си си помислила, че аз съм организаторът. Обикновено
бързаш да обвиниш мен за цялото зло в света.
– Защото независимо от лошия избор, който си направил за самия себе си, и от
лошото ти отношение не би позволил това да се случи.
Дали това е комплимент?Комплимент с плесница… По дяволите, ще го
приема… поради обстоятелствата.
– Е…
– Не съм свършила. Не те обвинявам за всяко зло в света. Обвинявам те само за
всяко зло в нейния свят.
– Няма да споря – въздъхвам разгромен. Знам, че е права. Няма спор, че
унищожих почти всичко в живота на Теса.
Той е моят герой. Най-вече моят герой, беше написала в дневника си. Герой
ли? Не съм никакъв герой. Бих направил всичко, за да бъда нейният герой, но не
знам как да стане.
– Е, поне по един въпрос имаме съгласие. – Пълните ù устни се извиват в нещо
като полуусмивка, но тя се усеща, премигва и казва строго: – Е, вече можеш да
си ходиш.
– Добре… – отвръщам. Поглеждам Теса… един последен поглед и се обръщам
към майка ù, която ме гледа изпитателно.
– Какви са плановете ти за дъщеря ми? – пита с авторитетен глас, но и с малко
страх. – Трябва да знам какви са дългосрочните ти планове, защото всеки път зад
гърба ми става нещо лошо. Какво възнамеряваш да правиш с нея в Сиатъл?
– Не заминавам за Сиатъл с нея – думите са тежки и лепкави върху езика ми.
– Моля? – Тръгва по коридора и аз вървя след нея.
– Не заминавам. Тя тръгва сама. Без мен.
– Колкото и да съм щастлива да чуя тази новина, мога ли да попитам защо? –
пита и перфектно оскубаната ù вежда се извива учудено. Извръщам поглед.
– Просто не заминавам. За нея така е по-добре.
– Звучиш като бившия ми съпруг. Понякога обвинявам себе си заради това, че
Теса се привърза толкова много към теб. Страхувам се, че може би е заради…
това, което беше баща ù, преди да ни напусне. – Ръката с перфектния ù маникюр
се вдига и приглажда косата ù, сякаш се опитва да изглежда напълно
безразлична и незасегната от спомена за Ричард.
– Баща ù няма нищо общо с нашата връзка. Тя почти не го познава. Няколкото
дни, които баща ù прекара с нас наскоро, я убедиха, че не помни кой знае колко
неща за него, за да се твърди, че той има някакво влияние върху избора ù на
мъже в живота.
– Наскоро?
Очите ù са изцъклени от ужас. Кръвта се отцежда от лицето ù заедно с
надеждата, че поне можем да говорим, без да си крещим.
Мамка му, мамка му!
– Тя… тя… го видя случайно преди около десетина дни.
– Ричард? Намерил я е? – пита. Гласът ù се прекършва и ръката ù се притиска
към шията ù.
– Не, случайно го видя на улицата.
Ръцете ù нервно опипват топчетата на перлената огърлица.
– Къде?
– Не мисля, че трябва да ти казвам тези неща.
– Моля? – Ръцете ù се отпускат до тялото и тя ме гледа шокирана, без дъх.
– Ако Теса искаше да ти каже, че се вижда с баща си, щеше да го е направила.
– Това е много по-сериозно и важно от омразата ти към мен, Хардин. Често ли
се виждат?
Сивите ù очи стават като стъкло, всеки миг ще заплаче, но понеже много добре
познавам тази жена, знам, че никога не би отронила сълза пред никого, особено
пред мен. Не искам да предавам Теса, но не желая и да утежнявам положението
с майка ù.
– Той остана при нас няколко дни.
– Тя нямаше да ми каже, нали? – пита. Гласът ù е тънък и пресипнал. Започва да
дърпа несъществуващите кожички около ноктите си.
– Вероятно не. Не си от хората, с които лесно се води разговор – напомням ù.
Питам се дали сега му е времето да ù кажа за подозренията си, че е влизал в
апартамента ни, когато ни нямаше.
– А ти си? Така ли? – повишава тон и аз правя крачка към нея. – Аз я обичам и
се страхувам за бъдещето ù, искам да е добре, да е щастлива, нещо, което не
мога да съм сигурна, че ти желаеш за нея.
Знаех си, че цивилизованият разговор между нас няма да продължи дълго.
– Обичам я повече от всеки друг. Обичам я повече, отколкото я обичаш ти –
отвръщам на удара.
– Аз съм ù майка. Никой не може да я обича повече от мен. Самият факт, че
можеш да си помислиш, че някой обича повече от майката, показва колко си
ненормален. – Започва да крачи напред-назад. Токовете ù тракат по пода.
– Знаеш ли пък аз какво си мисля? Мисля си, че ме мразиш, защото аз ти
напомням за него. Мразиш постоянно да ти се напомня какво си унищожила,
затова предпочиташ да мразиш мен, отколкото да мразиш себе си. Но искаш ли
да ти кажа нещо? – Чакам да чуя саркастичния ù коментар, но тя мълчи. – Ти и аз
си приличаме. Много си приличаме. Повече, отколкото си приличаме аз и
Ричард, защото и ти, и аз отказваме да поемем вината за грешките си.
Изолираме хората, които обичаме, и ги принуждаваме…
– Не! Това не е вярно – вика тя. Сълзите ù като по чудо ме спират и аз не
довършвам изречението. Исках да ù кажа, че ще бъде сама до края на дните си.
– Не, не греша. Но със сигурност си тръгвам. Колата на Теса е някъде около
колежа, така че ще я докарам утре, освен ако не искаш да вървиш пеша дотам,
за да върнеш колата ù тук.
Карол избърсва очите си.
– Добре, докарай колата. Утре в пет – казва. Поглежда ме със зачервените си
очи, около които гримът се е размазал. – Но това не променя нищо. Никога няма
да те харесам.
– А на мен никога няма да ми пука дали ме харесваш, или не.
Тръгвам към входната врата и се замислям дали да не се върна и да не взема
Теса с мен.
– Хардин, независимо от мнението ми за теб, знам със сигурност, че обичаш
дъщеря ми. Искам само да ти напомня, че ако я обичаш… ако истински я обичаш,
ще спреш да се бъркаш в живота ù. Тя не е онова момиче, което оставих в
проклетия колеж преди половин година.
– Знам. – Колкото и да мразя тази жена, не мога да не я съжалявам, защото
точно като мен ще остане сама до края на нещастния си, мизерен живот. – Ще
ми направиш ли една услуга?
Тя ме оглежда подозрително:
– Каква услуга?
– Не ù казвай, че съм бил тук. Ако не си спомни, не ù казвай.
Теса най-вероятно няма да помни нищо. Сигурно и сега не знае, че съм тук.
Карол ме поглежда… поглежда в мен и кимва.
– Да, това мога да направя.
 Глава шестдесет и четири
ТЕСА
Главата ми тежи. Много ми тежи. Светлината през жълтите пердета е силна,
прекалено силна.
Жълти пердета? Отварям очи и виждам познатите жълти пердета в старата ми
стая. Тези пердета винаги влудяваха и мен, и майка ми, но така и не успя да си
позволи да купи подходящи, така че свикнахме с тях. И сега последните
дванадесет часа започват да навлизат в съзнанието ми на части, като отломки.
Не намирам никаква логика в събитията. Не разбирам нищо. Минават секунди,
може би минути, докато мозъкът ми започва да прави опити да разбере какво се
случи.
Най-яркият спомен е предателството на Стеф. Това беше едно от най-
болезнените изживявания в живота ми. Как може да ми причини такова нещо? И
на когото и да е изобщо? Това е грешно, много грешно, извратено, а аз изобщо не
предвидих, не забелязах, че подобно нещо се крои зад гърба ми. Спомням си
какво облекчение изпитах, когато влезе в стаята, след като Дан ме заключи, само
за да ми каже, че никога не ми е била приятелка. Независимо от състоянието ми,
гласът ù беше толкова ясен. Сипала е нещо в питието ми, за да забави реакциите
ми или още по-зле – да припадна, за да си отмъсти на мен и Хардин.
Толкова бях уплашена, а тя от мой спасител се превърна в хищник. И всичко
това стана само за няколко секунди. Едва осъзнавах какво се случва. Натъпкали
са ме с наркотици, и то човек, когото мислех за близък, за моя приятелка.
Реалността ме поваля. Ядно бърша сълзите от лицето си.
Спомням си Дан и камерата му и обидата от предателството е заменена от
унижение. Свалиха ми роклята, а светлинката на камерата е нещо, което никога
няма да забравя. Искаха да ме насилят, да го запишат и да го покажат на
публика. Стискам стомаха си и се моля да не повърна. Всеки път, когато си
мисля, че е време за почивка от битката, в която се е превърнал животът ми,
веднага се случва нещо още по-лошо. И аз сама се вкарвам в тези ситуации.
Стеф? Точно от нея не съм очаквала такова нещо. Не, все още не разбирам. Ами
това, което каза в самото начало? Защо изобщо се е преструвала, че ми е
приятелка? Толкова дълго време преструвки, за да изпълни такъв зловещ план.
Как е могла да се усмихва в лицето ми, да идва с мен на пазар, да слуша тайните
ми, да споделя тревогите ми... само за да докара плана си докрай? И всичко това
зад гърба ми?
Сядам бавно и все пак ми се струва прекалено бързо. Усещам пулса си зад
ушите и искам да хукна към банята, за да повърна, в случай че нещо от
наркотика е останало в стомаха ми. Но не мърдам. Само затварям очи и пак
лягам.
Когато се събуждам след време, главата ми не тежи и успявам да стана от
малкото легло. Нямам никакви панталони, само тясна тениска. Не помня да съм я
обличала. Майка ми сигурно ме е облякла… но не ми се струва вероятно.
Единствените долнища на пижами в гардероба са ми прекалено тесни и къси.
Откакто заминах за колежа, съм напълняла, но се чувствам по-уверена и по-
удобно в тялото си. Никога преди не съм се чувствала така добре в кожата си.
Излизам от спалнята с бавни и клатушкащи се крачки и се запътвам към
кухнята. Майка ми се е облегнала на плота и чете списание. Черна рокля,
изгладена до съвършенство, високи черни обувки, къдрици в класически стил.
Поглеждам часовника над печката. Минава четири следобед.
– Как се чувстваш? – пита майка ми със странно тих и мек тон и се обръща да ме
погледне.
– Ужасно – простенвам. Не мога дори да се насиля да се преструвам на
дружелюбна.
– Мога да си представя. След такава нощ…
Започва се…
– Пийни кафе и вземи нещо за главоболие. Ще се почувстваш по-добре.
Кимам бавно и отивам да си налея кафе.
– Тази вечер съм на църква. Предполагам, че няма да идваш. Изпусна
сутрешната служба – казва с равен глас.
– Не, днес не съм в състояние да ходя на църква.
Само майка ми може да ме накара да ходя на църква, при положение че току-
що се събуждам, след като ме отровиха с дрога и почти ме изнасилиха. Тя грабва
чантата си от масата в кухнята и се обръща към мен:
– Добре, ще кажа на семейство Портър и на Ноа, че им пращаш поздрави. Ще
се прибера около осем или малко след това.
Силна болка и чувство на вина ме удрят при споменаването на името на Ноа.
Дори не му се обадих, след като научих, че баба му е починала. Трябваше да
звънна. Сега вече е неотложно. Ще се обадя, след като свърши службата. В
случай че си намеря телефона.
– Как се оказах тук? – питам и се мъча да наредя парчетата от пъзела. Спомням
си, че Зед влезе в бившата стая на Хардин и счупи камерата.
– Младият мъж, който те докара, се казва Зед… мисля.
Тя се зачита пак в списанието и прочиства гърло. Мразя да не знам какво е
станало. Обичам да мога да контролирам всичко. А по никакъв начин не можех
да контролирам нито тялото, нито съзнанието си. Майка ми затваря списанието
така рязко и шумно, сякаш е хванала муха между страниците, поглежда ме с
празен поглед и казва да ù се обадя, ако имам нужда от нещо. И заминава. На
вратата се спира, обръща се да огледа недоволно тясната ми пижама и казва:
– О, иди и намери нещо подходящо в гардероба ми. Не можеш да седиш така у
дома.
В момента, в който майка ми затваря вратата, в съзнанието си чувам гласа на
Хардин. Като проблясък. Аз съм виновен за всичко. Не, не може да е бил Хардин.
Съзнанието ми си играе с мен. Трябва да се обадя на Зед и да му благодаря за
всичко. Толкова много му дължа, че ме спаси и че ми помогна. Никога няма да
мога да му се отплатя, че ме изкара от онова място и ме доведе тук. Толкова
много път. Не мога дори да си представя какво би станало пред камерата, ако не
беше влязъл.
През следващия половин час солените ми сълзи капят в кафето. Най-сетне се
насилвам да стана, да отида в банята и да отмия кошмара от тялото си. След
душа се чувствам далеч по-добре. Започвам да ровя из дрехите на майка ми и да
търся нещо без „вграден“ сутиен.
– Няма ли една нормална дреха? – негодувам и прехвърлям закачалка след
закачалка коктейлни рокли. В състояние съм гола да седна на дивана, отколкото
да облека такова нещо. За щастие, намирам някакъв кремав пуловер и тъмни
джинси. Пуловерът е малко тесен в гърдите, но джинсите ми стават идеално.
Благодарна съм, че изобщо намерих нещо, така че няма да се оплаквам.
Претърсвам цялата къща за чантата и телефона си, но нямам никакъв спомен,
не знам къде може да са ги сложили. Защо мозъкът ми не успява да навърже
нито едно събитие? Като в блато съм. Предполагам, че колата ми е все още пред
общежитието на Стеф и че чантата и телефонът ми са там. Надявам се да не ми е
нарязала гумите.
Отивам в стаята си и отварям чекмеджето на бюрото. Телефонът ми е вътре
върху малката чанта. Натискам бутона да го включа и чакам екранът да светне.
Едва не го изключвам веднага: не спира да вибрира – съобщение след съобщение
за пропуснати обаждания и гласови пощи.
Хардин… Хардин… Зед… Хардин… Непознат номер… Хардин… Хардин…
Само докато чета името му на екрана, стомахът ми се свива от радост и в
същото време – от някакво чувство на дискомфорт. Той знае. Със сигурност е
разбрал. Някой му е казал какво е станало. Затова се е обаждал и е писал,
оставял е съобщения на гласовата поща. Трябва да му се обадя и да му кажа, че
съм добре, преди да откачи от притеснение. Независимо от това на какъв хал е
връзката ни, предполагам, че е много разтревожен от случилото се. И като
казвам „разтревожен“, това е много меко казано. Набирам номера му, но след
шестото позвъняване се включва гласова поща и затварям. Отивам в спалнята на
майка ми да се помъча да оправя косата си. Последното нещо, за което мога да
мисля сега, е как изглеждам, но не искам да слушам и обидите на майка ми, в
случай че не изглеждам прилично по нейните критерии. Освен това така се
разсейвам от тревогата покрай събитията снощи, които проникват в съзнанието
ми като моментни проблясъци, но не мога да навържа нещата. Покривам
дълбоките сенки под очите си с пудра и слагам малко спирала. Разресвам косата
си. Почти е изсъхнала. Не изглежда така, както ми се иска, но нямам сили да се
занимавам повече. Отделих достатъчно време за вида си.
Точно когато прокарвам пръсти през естествените си къдрици, чувам, че някой
плахо чука на вратата. Кой идва по това време? И изведнъж ми минава през ума,
че може би Хардин е дошъл дотук.
– Теса? – чувам познат глас от другата страна на вратата. Ноа отваря и влиза.
Докато гледам познатото лице и колебливата му усмивка, чувството на вина, но
същевременно и на облекчение, че го виждам, ме залива като приливна вълна.
– Здрасти – казва и пристъпва от крак на крак.
Без да мисля, буквално се хвърлям отгоре му, увивам ръце около врата му,
заравям лице в гърдите му и плача. Силните му ръце ме обгръщат и той успява да
спаси и двама ни от падане.
– Добре ли си?
– Да, добре съм… Не, не съм. – Вдигам глава от гърдите му. Не искам да
изцапам жилетката му с черни следи от спиралата.
– Майка ти каза, че си тук. – Ноа говори, без да ме пуска, а аз се наслаждавам
на познатия допир. – Изнизах се малко преди да свърши службата, за да те видя,
преди всички да са се прибрали. Какво се случи?
– Толкова много, прекалено много, че не знам как да обясня. Не искам да звуча
драматично – казвам и правя крачка назад.
– Колежът все още ли не е това, което си представяше? – пита с лека усмивка.
Клатя глава и го каня в кухнята. Правя още една кана с кафе.
– Уви, така е. Местя се в Сиатъл.
– Да, майка ти ми каза.
– Все още ли мислиш пролетта да заминаваш за Вашингтонския? – успявам да
се засмея, но излиза като лай. – Не бих ти препоръчала. – Но докато се опитвам
да се шегувам с океана от беди и злоба, който ме удави, сълзите пълнят очите ми.
– Да, такъв е планът. Това… момиче, с което излизам… мислехме за Сан
Франциско. Знаеш колко харесвам Калифорния.
Не бях подготвена за това… Ноа и друго момиче? Може би трябваше да съм
наясно, че няма да остане сам, но е някак странно. Много странно. Успявам да
кажа само едно „О!“. Сините очи на Ноа греят под флуоресцентното осветление в
кухнята.
– Да, засега върви доста добре, но се опитвам да не бързам… заради… всичко.
Не искам да довършва мисълта си и не искам да се чувствам още по-виновна,
задето го зарязах.
– Как се запознахте? – питам.
– Работи в „Зумс“, магазин до мола до апартамента ти. И…
– Идвал си в града? – прекъсвам го. Струва ми се много странно, че не се е
обадил, не ми е казал, не мина да ме види… но разбирам защо.
– Да, за да видя Бека. Трябваше да ти се обадя, но нещата между нас сега са
доста странни.
– Знам, няма проблем – уверявам го и го подканям да разказва. Това име Бека…
май ми е познато, но проблясъкът и за него изпада от съзнанието ми.
– Е, впоследствие доста се сближихме. Имахме малко проблеми в началото и не
можех да ù се доверя съвсем, но сега всичко е наред.
Докато разказва за проблемите им в началото, веднага се сещам за моите.
– Имам чувството, че никога повече няма да мога да гласувам доверие на
никого – въздъхвам и веднага добавям: – С изключение на теб, разбира се. Всеки
човек, с когото се запознах там, ме е излъгал по един или друг начин.
Дори Хардин. Най-вече Хардин.
– Това ли се случи снощи?
– Нещо такова. – Питам се дали майка ми му е казала.
– Предположих, че е нещо доста сериозно, за да те доведе чак тук.
Кимам, а той се пресяга през масата и хваща ръцете ми.
– Липсваше ми – казва. Гласът му е много тъжен.
Поглеждам го с широко отворени очи. Усещам как сълзите всеки миг ще се
търкулнат.
– Прости ми, че не се обадих, когато баба ти почина.
– Няма проблем, знам, че си заета – отвръща. Обляга се назад. Погледът му е
мек.
– Това не е извинение. Държах се отвратително с теб.
– Не, не е така – лъже и бавно клати глава.
– Сам не си вярваш. Откакто напуснах дома, се отнасям с теб толкова ужасно. И
много съжалявам. С нищо не си заслужил такова отношение.
– Престани да се обвиняваш. Вече съм добре – уверява ме Ноа с топла усмивка,
но вината не спира да ме човърка, болката не затихва.
– И така да е, беше грозно от моя страна.
Тогава той ме изненадва с въпрос, какъвто изобщо никога не съм очаквала да
излезе от устата му:
– Ако можеше да върнеш времето назад и да промениш нещо, какво би
променила?
– Начина, по който скъсахме. Не биваше да те разкарам така, както го направих
тогава… и не трябваше да правя нищо зад гърба ти. Познавам те от дете, а те
зарязах за една минута, без дори да имаш някаква представа какво се случва.
Това беше наистина ужасно от моя страна.
– Беше, но сега разбирам защо. Не бяхме – и не сме – един за друг. Беше
перфектно, когато бяхме заедно, но всъщност точно там беше проблемът.
Изведнъж малката кухня ми се струва по-широка и вината започва да се вдига.
– Наистина ли смяташ така?
– Да. Обичам те, но не така, както си мислех, че те обичам. И ти никога нямаше
да ме обичаш така, както обичаш него.
Само при споменаването на „него“, въздухът пак не ми стига. Прав е, толкова е
прав, но не мога да говоря с Ноа за Хардин. Не и сега. Трябва да сменя темата на
разговора.
– Значи Бека те прави щастлив?
– Да, доста е различна от това, което вероятно си представяш, но пък и Хардин
не е момчето, заради което съм очаквал, че ще скъсаш с мен. – Засмива се леко.
Думите му не звучат грубо и осъдително. – Предполагам, че и двамата сме имали
нужда от нещо различно.
– Може би – отвръщам и знам, че е прав. Двамата се смеем и минаваме на по-
леки теми, докато на вратата пак се чука.
– Аз ще отида – казва той и става, преди да го спра.
 Глава шестдесет и пет
ХАРДИН
Гледам стрелката на часовника и бавно умирам. Предпочитам да си скубя
косата косъм по косъм, отколкото да седя и да броя минутите, докато стане точно
пет. Не виждам колата на майката на Теса. На улицата няма нито една кола
освен тази на Теса, в която седя. Ландън е паркирал по-назад. Дойде, за да ме
прибере на връщане. За щастие, не се налагаше да го убеждавам, защото
наистина се тревожи за Теса. Почти колкото мен.
– Отивай и чукай на вратата, иначе аз ще ида – заплашва ме по телефона.
– Ще ида. Дай ми минутка. Не знам дали изобщо има някого в къщата.
– Ако няма никого, остави ключовете в пощенската кутия и се прибираме.
Ето точно затова не съм влязъл още – искам да съм сигурен, че Теса е там,
защото държа да я видя. Трябва да знам, че е добре.
– Сега отивам – казвам на отвратителния си доведен брат.
Седемнадесетте стъпки до вратата на Теса са най-кошмарните в живота ми.
Чукам, но не съм сигурен, че някой изобщо ме е чул. Майната му, пак чукам,
този път по-силно. Това беше прекалено силно! Прекалено силно!
Вратата леко се отваря и вместо Теса или майка ù – от всички хора на тази
планета – виждам Ноа.
– Това е някаква шега, нали? – казвам.
Ноа се опитва да затвори вратата пред лицето ми, но аз веднага пъхам обувката
си и не му позволявам.
– Не се дръж като задник – бутам вратата и я отварям.
– Защо си тук? – пита намръщено. Не трябва ли аз да му задам този въпрос?
Защо той е тук? С Теса се разделихме преди няма и три дни... и ето го. Веднага е
цъфнал и се мъчи да се намести в живота ù, постила си пътечката да се докопа до
нея.
– Да ù докарам колата. – Поглеждам зад него, но не виждам нищо. – Тук ли е
Теса?
През целия път си мислех, че не искам да си спомни, че съм идвал, че съм тук и
сега, но знаех, че само се заблуждавам.
– Може би. Знае ли, че ще идваш? – пита, кръстосва ръце пред гърдите си и ми е
нужна голяма доза самообладание, за да не му забия един, после да стъпя през
него, може би дори върху него, и да я намеря.
– Не. Искам само да съм сигурен, че е добре. Какво ти е казала – питам и правя
крачка назад.
– Нищо. Нямаше нужда да ми казва каквото и да е. Знам, че не би дошла чак
тук, ако не си ù причинил нещо лошо.
– Грешиш… Не бях аз този, който ù навреди… този път.
Той ме гледа леко шокиран от откровението ми, така че продължавам да говоря
мирно и кротко… засега.
– Виж, знам, че ме мразиш, и си прав, имаш причина да ме мразиш, но ще я
видя и бездруго. Така че можеш ли да ми направиш път да вляза, или…
– Хардин? – гласът ù е тих, почти шепот. Застанала е зад Ноа.
– Здравей. – Краката ми сами тръгват към нея и този път Ноа има
благоразумието да ми направи път. – Добре ли си? – питам и слагам студените си
длани на лицето ù. Тя наклонява глава назад… опитвам се да се убедя, че го
прави, защото ръцете ми са студени. А после и пристъпва назад.
– Да, добре съм – лъже.
Въпросите се препъват на езика ми.
– Добре ли си? Как спа? Спа ли? Боли ли те глава?
– Да, спах малко… да, малко – отговаря на всеки въпрос, но вече съм забравил
дори какво я питах.
– Кой ти каза? – пита тя. Бузите ù са тъмночервени.
– Моли.
– Моли?
– Да, обади ми се, докато… си била в старата ми стая. – Не мога да скрия лудата
си паника.
– О…
Тя поглежда в далечината, веждите ù се събират, опитва се да се концентрира.
Дали помни, че съм бил тук? Искам ли да помни? Разбира се, че искам.
– Добре ли си? – питам пак.
– Да.
Ноа прави крачка към нас и пита с разтревожен глас:
– Теса, какво всъщност се е случило?
Поглеждам към нея и разбирам, че не иска да му казва. Идеята ми харесва
повече, отколкото би следвало.
– Нищо, не се тревожи – отговарям вместо нея, за да не се налага да го лъже.
– Станало е нещо сериозно, нали? – продължава да я притиска.
– Казах ти да спреш да се тревожиш – заявявам ядно и той преглъща тежко. –
Докарах колата ти – казвам на Теса.
– Така ли? Благодаря. Мислех, че Стеф е счупила предното стъкло или нещо
такова – въздъхва и раменете ù се свличат с всяка изречена дума. Опитът ù да се
пошегува се проваля. Дори самата тя не успява да се усмихне.
– Защо си отишла при нея? От всички възможни хора на света? Защо точно там?
– повтарям.
Тя поглежда към Ноа, после към мен и казва с най-сладкия си глас:
– Ноа, би ли ни дал няколко минутки?
Той кима, поглежда ме с нещо, което според представите му вероятно е
предупредителен поглед, и ни оставя сами във всекидневната.
– Защо при нея? – питам пак.
– Не знам. Нямаше къде да отида, Хардин.
– Можеше да отидеш при Ландън. Та ти си имаш стая в онази къща.
 – Не искам да продължавам да забърквам семейството ти в тази каша.
Прекалено често го правех, стига толкова. И не е справедливо спрямо тях.
– И си знаела, че ще дойда там?
Тя мълчи и гледа в ръцете си.
– Нямаше да дойда.
– Добре – казва тъжно.
– Мамка му, не исках да кажа това. Исках да кажа, че щях да ти дам време и
пространство.
– О! – прошепва и започва да дърпа кожичките около ноктите си.
– Много си тиха днес.
– Просто съм… не знам… Беше дълга нощ, дълъг ден.
Веждите ù отново се събират. Искам да целуна малката бръчица между тях и да
я изгладя с устни.
Не Хардин, Зед, беше казала в полусъзнание.
– Знам. Помниш ли нещо? – питам, но не съм сигурен дали мога да понеса
отговора ù.
Очаквам да ме напсува, да ми каже да се махам, но тя кима, сяда на дивана и
ме кани да седна на другия край.
 Глава шестдесет и шест
ХАРДИН
Искам да седна по-близо до нея, да докосна треперещите ù ръце и да намеря
начин да изтрия спомените ù. Не мога да понеса мисълта, че е трябвало да
преживее всичко това сама, а аз пак не бях там да ù помогна. Седнала е с
изправени рамене, гърбът ù е изправен като дъска и е готова да говори с мен.
– Защо дойде тук? – пита тихо тя.
– Защо той е тук? – Знам, че Ноа е в кухнята, сигурен съм, че подслушва
разговора ни. Не мога да го понасям, не го издържам, но при така създалите се
обстоятелства трябва да си държа устата затворена и да не казвам нищо.
– Мина да ме види.
– Няма нужда да го прави.
Нали аз съм тук да се грижа за нея! И да видя как е.
– Хардин, не днес! Моля те.
– Извинявай… – отстъпвам назад на дивана и се чувствам още по-голям задник.
– Защо дойде тук? – пита пак тя.
– Да докарам колата ти. Не ме искаш тук, нали? – До този миг такава
вероятност дори не ми бе минала през ума. И сега мисълта, че не ме иска, ме
изгаря като киселина. Може би присъствието ми тук прави нещата още по-зле за
нея. Времето, в което аз бях нейната опора и утеха, отдавна е отминало.
– Не, не е така… Просто съм объркана.
– От какво?
Очите ù греят под мъждивото осветление в хола на майка ù.
– От всичко, което се случи снощи, от Стеф, от всичко. Ти знаеше ли, че всичко
това е било само игра за нея и че ме е мразела през цялото време?
– Не, разбира се, че не съм знаел!
– И не си имал никакви подозрения, че тя храни лоши чувства към мен?
Мамка му! Но искам да съм честен, затова казвам истината.
– Може би съм имал подозрения, но аз те предупреждавах. Моли спомена един-
два пъти, но не каза нищо конкретно, а и не предполагах, че е нещо сериозно.
Мислех, че Моли всъщност наистина не е знаела за какво говори. Предполагах,
че само си измисля.
– Моли? Откога на Моли ù пука за мен?
Толкова черно-бяло. Теса винаги иска нещата да са черно или бяло. Не може да
приеме, че има и някой друг цвят между тях. Тъжно ми е, че не мога да го
направя така просто за нея, че не мога да направя света и хората черно-бели и
лесни за разбиране.
– Не, не ù пука особено. И все така те мрази – казвам и поглеждам надолу. – Но
тя ми се обади, след като отиде на обяд с тях двете. Бях откачил! Не исках Моли
или Стеф да се бъркат в живота ни, затова държах да си тръгнеш. Но по онова
време мислех, че Стеф е само любопитна кучка. Не знаех, че е пълен психопат.
Когато поглеждам към Теса, тя вече бърше очите си. Премествам се по-близо до
нея, а тя се свива пак на топка.
– Хей… – Ръката ми гали косата ù. – Всичко е наред… – Хващам я нежно за
ръката и я притеглям към гърдите си. – Шшш…
След няколко секунди тя се предава.
– Искам да започна отначало, искам да забравя всичко, което се случи през
последните шест месеца – проплаква. Гърдите ми се стягат от болка. Съгласявам
се с нея, но никак не ми се ще. Не желая да иска да ме забрави. – Мразя този
колеж. През целия си живот с такова нетърпение съм чакала да дойда тук, но се
оказа грешка след грешка.
Тя дърпа тениската ми и се притиска към мен. Не казвам нищо, защото не
искам да я карам да се чувства по-зле. Не знам какво съм очаквал да заваря,
когато влязох в тази къща, но със сигурност не съм очаквал Теса да се сгуши и да
плаче в ръцете ми.
– Прекалено драматизирам – казва и се отдръпва твърде бързо. Иска ми се да я
притисна пак до себе си.
– Не, не драматизираш. Като се има предвид какво се случи, мисля, че си доста
смела и спокойна. Кажи ми какво помниш, не ме карай да те питам пак, моля те.
– Всичко е някаква мъгла… беше толкова странно. Знаех какво става, но не
можех да навържа събитията. Не разбирам защо. Не знам как да го обясня. Не
можех да се движа, но усещах, чувствах всичко – потръпва.
– Усещала си? Къде те докосна? – Не искам да знам.
– Краката. Съблякоха ме…
– Само краката? – Моля те, кажи „да“.
– Да, така мисля. Можеше да стане много зле, ако Зед… – И млъква, а аз си
поемам дъх. – Както и да е. Това хапче… тялото ми така натежа… Не знам как да
опиша чувството.
– Разбирам какво имаш предвид.
– Какво?
Накъсани спомени от липса на спомени и пропадане в черни дупки; препъване
и въргаляне към дома из улиците на Лондон. Да, представата ми за забавление в
онези времена и тази сега са коренно различни.
– Да, навремето ги вземах за… забавление.
– Наистина ли?
Гледа ме изумено и никак не ми харесва как ме кара да се чувствам с този
укорителен поглед.
– Забавление не е точната дума. Вече не.
Тя кима бавно и ми се усмихва сладко, с облекчение. После започва да оправя
деколтето на пуловера си. Сега забелязвам, че ù е прекалено тесен.
– Това откъде се взе? – питам.
– Пуловерът ли? – Усмихва се горчиво. – На майка ми е… Не личи ли? –
Пръстите ù ожесточено опъват тясната материя.
 – Не знам. Ноа ми отвори вратата, а и ти, облечена така… реших, че съм се
качил в машина на времето – казвам закачливо. Очите ù грейват весело и цялата
тъга се отмива. Дори захапва долната си устна, за да не се засмее. Киха и
изважда носна кърпичка от кутията на масата.
– Не, няма машини на времето – отвръща бавно и духа носа си.
Мамка му, това момиче е красиво дори след като е плакало вероятно с
часове.
– Толкова се притеснявах за теб – казвам и усмивката ù веднага изчезва.
Мамка му, не исках да я натъжавам.
– Ето това ме обърква. Заяви ми, че не искаш да пробваш повече, а сега ми
казваш, че си се тревожел за мен. – Тя ме гледа с празни очи, но устните ù
треперят. Права е. Рядко признавам, когато се тревожа за нея, но всеки ден
прекарвам часове в безумни тревоги за нея. Искам някаква емоция от нея, искам
да ми вдъхне увереност, но тя разбира мълчанието ми съвсем грешно. – Няма
проблем, не ти се сърдя. Наистина съм благодарна, че дойде и докара колата ми.
Това означава много за мен.
Мълча. Сякаш съм забравил как се говори.
– Няма проблем – отговарям след време, но трябва да ù кажа нещо истинско,
нещо значимо. Теса обаче не издържа на болезненото мълчание и превключва на
режим „вежлива домакиня“.
– Как ще се прибереш обратно? Чакай… как разбра адреса тук?
– Ландън ми каза.
– О, той е тук, така ли?
– Да, чака навън. В колата.
Тя се изчервява и скача на крака.
– О, задържам те. Извинявай.
– Не, не ме задържаш. Няма проблем да изчака.
Не искам да тръгвам. Освен ако не дойдеш с мен.
– Може би е редно да влезе – казва и поглежда към вратата.
– Не, добре, е, наистина – гласът ми излиза прекалено рязък.
– Благодаря, че докара колата… – опитва се да ме разкара възможно най-
вежливо. Познавам я.
– Искаш ли да вкарам багажа ти?
– Не, тръгвам сутринта, така че няма нужда.
Защо ли се изненадвам от факта, че винаги когато отвори уста, се чувства
задължена да ми напомни за Сиатъл? Продължавам да чакам да промени
решението си, но знам, че това никога няма да се случи.
 Глава шестдесет и седем
ТЕСА
Когато Хардин стига до вратата, думите сами излизат от устата ми:
– Какво направи с Дан?
Искам да знам повече подробности за станалото снощи, макар че Ноа е в
кухнята и може да чуе. Когато минахме по коридора край него, Хардин не си
направи и труда да го погледне. Ноа изглеждаше объркан и не знаеше какво да
прави.
– Каза ми, че Моли ти е съобщила. Какво направи след това? – Добре познавам
Хардин и знам, че са последвали големи събития. Все още не мога да се начудя
на постъпката на Моли и не разбирам защо е решила да ми помогне. Изобщо не
очаквах такова нещо от нея, а когато влезе в стаята снощи, бях убедена, че ще им
помогне с най-голямо желание. Побиват ме тръпки. Хардин се усмихва леко.
– Нищо сериозно.
Не убих Дан, когато го намерих. Само го изритах в лицето…
– Изритал си го в лицето… – казвам и продължавам да разчоплям плетеницата в
главата си.
– Да… Зед ли ти каза? – пита учудено.
– Да… не… не помня. – Спомням си, че чух думите, но не помня кой ги каза. Аз
съм Хардин, не съм Зед. Гласът на Хардин в съзнанието ми е така ясен, така
истински!
– Бил си тук, нали? Снощи. – Правя крачка към него, а той се притиска към
стената. – Да, ти беше тук. Помня. Каза, че за малко да се изкушиш да пиеш, но
не си пил…
– Мислех, че не помниш – отвръща тихо Хардин.
– Защо просто не ми кажеш? – Главата ме заболява, докато се опитвам да
отделя и пак да събера парченцата установена реалност.
– Не знам. Щях да ти кажа, но после ти се усмихна и не исках да разваля мига –
обяснява и очите му се забиват в златните райски врати на картината на майка
ми.
– Как би могъл да провалиш мига, като ми кажеш, че си ме докарал у дома?
– Не, не, Зед те докара, не аз.
И аз бях останала с такова впечатление, но всичко е объркано и започвам да се
вбесявам от безпомощността на размътеното ми съзнание да си спомни.
– Значи си дошъл след това? Какво правех? – Искам Хардин да ми помогне да
събера парчетата от пъзела, да възстановя хронологията на събитията. Не мога
сама.
– Лежеше на дивана. Едва говореше.
– О!
– И изричаше неговото име, викаше го – казва тихо, но някъде дълбоко в гласа
му усещам болка и… злост.
– Кого?
– Зед. – Вече усещам цялата емоция, стояща зад тази една сричка.
– Не, не, не съм го викала. Няма никаква логика в това. Не помня, ще се
побъркам. – Парчета: Хардин говори за Дан, Хардин ме пита дали го чувам, аз
питам за Зед… – О, да, исках да питам дали си се бил със Зед. – Споменът е мътен,
но е все още там.
– Ти каза името му няколко пъти. Няма проблем. Не знаеше какво става. –
Погледът му се забива в килима и остава закован там. – И бездруго не съм
очаквал да ме искаш тук.
– Не, не съм искала него. Не помня много, но знам, че се страхувах. Познавам
се достатъчно добре. Първият човек, когото бих извикала, си ти – признавам, без
да се замислям.
Какво казах? С Хардин скъсахме. За пореден път. Всъщност за втори, но имам
чувството, че сме се разделяли много повече пъти. Сигурно защото този път не
скочих в ръцете му при най-малкия сигнал от негова страна, че ме иска. Този път
напуснах апартамента и му върнах подаръците. Този път заминавам за Сиатъл
след по-малко от двадесет и четири часа.
– Ела тук – казва и разтваря ръце.
– Не мога. – Прокарвам ръце през косата си – още един придобит от него навик.
– Да, можеш.
Когато Хардин е край мен, независимо от ситуацията, чувството за
присъствието на нещо любимо и познато се излива във вените ми, във всяка
клетка от съществото ми. Или си крещим, или се усмихваме един на друг и се
закачаме. Никога няма средно положение, няма някаква дистанция. Сега ми се
струва толкова естествено – като придобит инстинкт – да си позволя да намеря
утеха в прегръдката му и да забравя за всичките ни проблеми.
– Нали не сме вече заедно – казвам тихо.
– Знам.
– Не мога да се преструвам или да се залъгвам, че сме. – Захапвам долната си
устна и се опитвам да пренебрегна изгасналата светлина в очите му, след като
му напомням каква е ситуацията между нас.
– Не искам от теб такова нещо. Просто те моля да дойдеш при мен – ръцете му
са все още отворени, примамващи, магнитни и ме притеглят все по-силно.
– Ако го направя, ще влезем обратно в затворения цикъл, който и двамата
решихме да прекратим.
– Теса…
– Хардин, моля те – правя крачка назад. Тази стая е прекалено малка, за да
избегна влиянието му. Самоконтролът ми се разпада.
– Добре – въздъхва накрая и ръцете му се заравят в косата – знак, че е безсилен
и че трупа недоволство.
– Имаме нужда от това. Сам го знаеш. Да прекараме малко време разделени.
– Малко време разделени? – Изглежда наранен, като прострелян, но в същото
време и ядосан. Страхувам се от думите, които предстои да му кажа. Не искам да
се карам сега с него, а и днес не е ден за кавги.
– Да, малко време. Да останем сами. Не успяваме да сработим нещата и всичко
като че върви срещу нас. Самият ти каза онзи ден, че ти е писнало. Изрита ме от
апартамента – казвам и кръстосвам ръце пред гърдите си.
– Теса… не можеш, по дяволите… – поглежда ме в очите и се спира по средата
на изречението. – Колко време?
– Какво?
– Колко време разделени?
– Аз… – не очаквах, че ще се съгласи. – Не знам.
– Седмица? Месец?
Иска да му кажа точно какво да очаква.
– Не знам, Хардин. И двамата трябва да се съвземем, да се осъзнаем, да
поработим над себе си.
– Ти си моето осъзнаване, Тес.
Думите му се забиват в гърдите ми. Събирам последни сили да откъсна очи от
лицето му, преди да съм се предала. Съпротивата ми е на нула.
– И ти си моето осъзнаване, знаеш, че е така. Но винаги си толкова ядосан, а аз
винаги се притеснявам да не избухнеш. Трябва да направиш нещо по въпроса за
този гняв у теб. А и аз имам нужда временно да остана сама.
– Значи отново вината е само моя?
– Не, аз също имам вина. Прекалено съм зависима от теб. Трябва да се науча да
бъда независима.
– Откога това има значение? – Тонът му ми подсказва, че досега не се е
замислял, че зависимостта ми от него е проблем.
– Откакто всичко гръмна преди няколко вечери. Всъщност започна малко преди
това. Проблемът със Сиатъл и скандалът онази вечер бяха само черешката на
тортата.
Когато най-сетне събирам кураж да го погледна, изражението му е съвсем
различно.
– Добре, разбирам. Съжалявам. Знам, че винаги се издънвам. Може би е време
да започна да те слушам повече. – Пресяга се и хваща ръката ми. Този път не се
дърпам. Не мога да отрека, че начинът, по който се съгласява с всичко, което
кажа, ме изумява. – Ще ти дам времето, ще ти дам и личното пространство. През
последните двадесет и четири часа ти се струпаха ужасни неща и не искам и аз
да бъда проблем… поне този път най-големият проб​лем не съм аз.
– Благодаря.
– Може ли да те помоля да ми се обадиш, когато пристигнеш в Сиатъл? И да ми
обещаеш, че ще хапнеш нещо и че ще си почиваш сега? Моля те. – Зелените му
очи са меки, топли и искам да му кажа да не тръгва, да остане, но знам, че
идеята не е добра.
– Обещавам. Благодаря… Наистина благодаря.
– Няма за какво да ми благодариш. – Пъха ръце в тесните джобове на джинсите
си, а очите му изучават лицето ми. – Ще предам поздрави на Ландън.
И тръгва. Гледам как бавно върви към колата, после се обръща и дълго гледа
къщата на майка ми, преди да се качи. Не мога да спра усмивката си.
 Глава шестдесет и осем
ТЕСА
В мига, в който колата на Ландън изчезва по улицата, чувството за празнота ме
затиска. Правя крачка назад и оставям вратата да се затвори сама. Ноа се е
облегнал на вратата между кухнята и всекидневната.
– Замина ли си? – пита меко.
– Да, замина си. – Не мога да позная гласа си. Звучи ми така далечен.
– Не знаех, че вече не сте заедно.
– Ами… ние просто се опитваме да намерим начин.
– Би ли ми казала още нещо, преди да смениш темата на разговора? Познавам
те и знам, че точно това се канеше да направиш.
Въпреки че са минали месеци от раздялата ни, за Ноа все още съм като
отворена книга.
– Какво искаш да знаеш?
Сините му очи се впиват за дълго време в моите, преди да попита:
– Ако можеше да върнеш времето назад, наистина ли би го направила, Теса?
Чух те да казваш, че искаш да изтриеш последните шест месеца. Но ако можеше,
би ли го направила наистина?
Дали бих ги изтрила?
Сядам на дивана и се замислям. Дали бих изтрила всичко, което ми се случи
през последната половин година? Облогът, безкрайните кавги с Хардин?
Спиралата, която води само надолу? Отношенията с майка ми? Предателството
на Стеф? Унижението?
– Да, без да се замислям.
Ръката на Хардин върху моята, татуираните му ръце около тялото ми,
притиснали ме нежно до гърдите му. И силният му смях, когато очите му се
затварят. Божественият звук нахлува в тялото ми, в сърцето ми и пълни целия
апартамент с такова истинско и така скъпоценно щастие. В такива мигове се
чувствах по-жива, отколкото съм била през целия си досегашен живот.
– Не, не бих. Не мога – поправям се.
– Последно? – клати глава Ноа. – Никога не си била така нерешителна.
– Не, не бих го изтрила – отсичам категорично.
– Сигурна ли си? Не беше хубава година за теб… а дори не знам и половината
от случилото се.
– Сигурна съм – кимам няколко пъти. – Но не бих постъпила така с теб.
– Да, аз също – казва Ноа и се усмихва.

– ТЕРЕЗА. – Нечия ръка разтърсва рамото ми. – Тереза, събуди се.

– Будна съм! – простенвам, отварям очи и изритвам одеялото… с което явно Ноа
ме е завил. Поговорихме малко, гледахме телевизия и аз трябва да съм заспала.
Отърсвам се от ръката на майка ми. – Колко е часът?
– Девет. Щях да те събудя по-рано – казва със свити устни. Сигурно се побърква
при мисълта, че съм проспала целия ден. На мен обаче ми се струва доста
забавно.
– Извинявай, не съм усетила кога съм заспала. – Протягам ръце и ставам. – Ноа
тръгна ли си? – питам, поглеждам към кухнята, но не го виждам.
– Да. Госпожа Портър искаше да те види, но ù казах, че моментът не е много
удобен – добавя и тръгва към кухнята, а аз след нея. Надушвам, че е готвила.
– Благодаря – казвам с известно съжаление, защото ми се искаше да си вземем
довиждане с Ноа.
Майка ми отива до печката и изрича през рамо:
– Виждам, че Хардин ти е докарал колата. – Гласът ù е натежал от неодобрение.
След минутка се обръща и ми подава парче маруля и печени домати.
Представата на майка ми за пълноценна вечеря никак не ми липсваше, но
вземам чинията.
– Защо не ми каза, че Хардин е идвал снощи? Сега си спомних, че беше тук.
– Той ме помоли да не ти казвам – отговаря безразлично, а аз сядам и започвам
замислено да ровя из чинията с „вечерята“.
– Откога ти пука какво иска, че изпълняваш молбите му? – казвам
предизвикателно и леко изнервена от реакцията ù.
– Не ми пука – отговаря тя и приготвя чиния с ядене и за себе си. – Не ти казах,
защото е в твой интерес да не помниш.
Вилицата се изплъзва от ръцете ми и се удря оглушително в чинията.
– Не е в мой интерес и да се крият неща от мен.
Опитвам се, наистина се опитвам да не повишавам тон и да остана спокойна.
Дори стискам устата си със салфетката, която впрочем е перфектно сгъната.
– Тереза, на мен ли се опитваш да си изкараш гнева? – пита майка ми и сяда на
масата. – Каквото и да е направил този човек, за да те промени толкова много,
вината е твоя, а не моя.
В мига, в който устата ù се разтяга в самодоволна усмивка, аз ставам, мятам
кърпата и излизам от кухнята с гръм и трясък.
– Къде отиваш, госпожичке? – вика след мен.
– Лягам си. Трябва да стана в четири сутринта и имам доста път – викам от
коридора и затварям вратата на стаята си. Сядам на леглото си и светлосивите
стени веднага започват да се затварят около мен. Мразя тази къща. Не бива да е
така, но не мога инак. Мразя я. Мразя начина, по който се чувствам, когато съм
тук, как не мога да дишам, как ме упреква и ме поправя за всичко. Никога преди
не ми е минавало през ума, че цял живот съм била като в кафез, че всяка моя
мисъл е била контролирана. И така до деня, в който се запознах с Хардин. Тогава
разбрах какво е да си свободен. Обожавам пица за вечеря; обичам да прекарвам
целия ден гола в леглото с Хардин. Няма маши и къдрене, няма салфетки на
масата. Няма отвратителни жълти пердета. Преди да успея да се спра, вече му се
обаждам. Хардин вдига на второто позвъняване.
 – Теса? – казва запъхтяно той.
– Здрасти – прошепвам.
– Какво се е случило? – едва диша в слушалката.
– Нищо. Добре ли си?
– Хайде, Скот! Връщай се! – чувам женски глас.
Сърцето ми ще изскочи. Съзнанието ми се дави заради всички възможни
вероятности.
– О, ти си… – промърморвам. – Отиди да си…
– Не, не, няма проблем. Може да почака. – Шумът около Хардин намалява.
Предполагам, че се отдалечава от момичето, с което е в момента.
– Не, не е важно. Ще затварям. Не искам да… те прекъсвам.
– Добре – едва диша в слушалката.
Моля?
– Добре.
Затварям и гледам сивата стена до мен. Кълна се, че се е преместила поне с
половин метър и че всеки миг ще отскочи да ме затрупа. Слагам ръка на устата
си, за да не повърна на килима на майка ми. Трябва да има някакво логично…
Телефонът ми звъни до бедрото ми и виждам името му на екрана. Веднага
отговарям, макар че разумът ми забранява.
– Знам какво се мислиш, но не е това. Едва сега осъзнах как е прозвучало –
обяснява веднага, без да ми даде възможност да кажа дори „ало“. Чувам как
вятърът плющи в слушалката.
– Не, наистина, не е проблем.
– Не, Теса. Би било проблем, ако беше това, което си мислиш. Не би било добре,
ако сега съм с друга, така че не се прави, че е ОК.
Лягам назад на леглото и си казвам, че е прав.
– Не съм си помислила, че правиш нещо – лъжа. Някак си знаех, че не прави
нещо… лошо, но въображението ми се поразвихри и малко се стреснах.
– Добре. Може би най-накрая ми имаш доверие.
– Може би.
– Което щеше да има много по-голямо значение, ако не ме беше напуснала. –
Тонът му е по-рязък.
– Хардин!
Той въздъхва и пита с по-спокоен глас:
– Кажи ми какво има? Майка ти пак ли се държи като кучка?
– Не. И не я наричай така… Е, да, понякога е такава, но не е чак толкова
непоносима. Просто съм… не знам защо се обадих… Наистина не знам.
– Е… – млъква и чувам, че гаси двигателя на колата. – Искаш ли да говорим?
– Няма ли проблем? Мислиш ли, че е ОК за теб? – питам. Само преди няколко
часа му казах как имам нужда от време и искам да съм независима. И ето ме, пак
му се обаждам в първата секунда, в която се разстроя.
– Разбира се.
– Къде си? – опитвам се да звуча неутрално, но кога изобщо е било възможно да
водим неутрални разговори?
– В спортната зала.
– Спортна зала – почти се засмивам с глас. – Ти не спортуваш!
Хардин е един от малкото хора, дарени със съвършена фигура, без да се налага
да спортува – висок, широки рамене, перфектен, макар да твърди, че като малък
е бил прегърбен и слаб. Мускулите му са силни, но не са изпъкнали като на някой
щангист. Тялото на Хардин е най-божествената смесица от меко и твърдо.
– Знам. Тая така ми срита задника, че едва дишах и се почувствах адски неловко
заради формата си.
– Коя? – питам почти насила. Спокойно, Теса, това вероятно е жената, чийто
глас чу.
– О, треньорката. Реших да използвам картата, която ми подари за рождения
ден.
– Наистина ли?
Представям си как Хардин тренира кикбокс… и не бива да мисля за тези неща
сега. Как тялото му е покрито с пот…
– Да – отговаря малко срамежливо.
Разтърсвам глава, за да се отърва от образа на Хардин, гол до кръста.
– И как беше?
– Май добре. Предпочитам друг вид упражнения. Но добрата новина е, че сега
изпитвам много по-малко напрежение отколкото преди няколко часа.
– Мислиш ли, че ще продължиш? – питам след малко, когато успявам да си
поема дъх, а той ми разказва колко странно било в началото, как я псувал през
първия половин час и после тя му плеснала един шамар по врата, а после още
около двадесет, докато не започнал да я уважава и спрял да се държи с нея като
с лайно.
– Чакай, ти там ли си още?
– Не, вече съм у дома.
– Значи… просто си си тръгнал? Каза ли ù?
– Не. Защо да ù казвам? – Хардин винаги очаква, че хората са като него, но ми
харесва, че е зарязал всичко само за да говори с мен. Знам, че не е редно, но се
радвам истински. Тази мисъл ме топли. Въздъхвам и добавям:
– Не вършим особено добра работа по това начинание да си дадем време и
пространство.
– Никога не сме били особено добри по тази част. – Мога да си представя
усмивката му, макар че е на два часа път от мен.
– Знам, но…
– Това е нашата версия на даване на лично пространство. Ти не се качи на
колата и не дойде тук, само се обади.
– Май си прав – позволявам си да се съглася с неговата изкривена логика, но в
известен смисъл е прав. Не знам дали това е нещо хубаво, или е недотам добро.
– Ноа още ли е там?
– Не, тръгна си преди часове.
 – Добре.
Гледам мрака навън през грозните пердета, когато Хардин се засмива в
слушалката.
– Колко е странно да говорим по телефона.
– Защо?
– Не знам. Говорим повече от час. – Махам слушалката от ухото си и поглеждам
часовника. Наистина е минал цял час.
– Изобщо не съм усетила кога е отлетяло времето.
– Никога не говоря по телефона повече от секунди, освен когато ми се обадиш
да ми кажеш какво да купя.
– Наистина ли?
– Да. И защо да говоря повече? Никога не съм бил в онзи луд пубертет, когато
си говорят с часове и момчетата слушат приятелките си с години, докато им
разказват какъв маникюр са си направили... или там за каквото говорят
момичетата с часове наред – добавя и се смее тихо, а аз се свивам от лека болка,
защото си спомням, че Хардин така и не е имал шанса да бъде нормален
тийнейджър.
– Не си изпуснал много… с пубертета – уверявам го.
– С кого говореше тогава с часове? С Ноа? – Усещам злоба в гласа му.
– Не, а и аз никога не съм говорила по телефона толкова дълго време. Бях заета
да си пъхам носа в романите. – Може би и аз не съм била истински тийнейджър.
– О, в такъв случай се радвам, че си била ученолюбиво момиче – казва и сърцето
ми пърха.
– Тереза! – гласът на майка ми ме връща в реалността. И мисля, че ме вика от
доста време.
– Време е за сън! – шегува се Хардин. През последния час нашата връзка-
НЕвръзка с елемент „да си дадем малко време и малко лично пространство“
стана още по-объркана.
– Млъквай – казвам и покривам слушалката, за да отвърна на майка си, че идвам
след минутка. – Трябва да ида да видя какво иска.
– Утре наистина заминаваш, така ли?
– Да, заминавам.
– Е, в такъв случай… пази се… май така се казваше.
– Мога ли да ти се обадя сутринта? – гласът ми леко трепери.
– Не, може би не бива да правим това повече – изтъква и сърцето ми се свива. –
Поне не толкова често. Няма никаква логика да говорим през цялото време, а да
не сме заедно.
– Добре – отговорът ми е тих, чувствам се сразена.
– Лека нощ, Теса – казва и затваря.
Прав е, знам, че е прав. Но фактът, че е прав и че аз знам, че е прав, не ми
помага, не лекува болката.
Не трябваше изобщо да му се обаждам.
 Глава шестдесет и девет
ТЕСА
Пет без петнадесет е и за първи път майка ми не е облечена като за коктейл.
Виждам я по копринена нощница и халат, който плътно покрива тялото ù.
Пантофите ù са в същия цвят.
Косата ми е все още мокра от душа, но докато чакам да изсъхне, слагам грим и
се обличам. Майка ми ме оглежда.
– Взела ли си всичко, което ти трябва?
– Да, всичко е в колата ми.
– Не забравяй да заредиш бензин, преди да тръгнеш.
– Майко, всичко ще е наред.
– Знам. Само се опитвам да съм от помощ.
– Знам.
Разтварям ръце да я прегърна за довиждане.Тя ме прегръща както винаги –
сковано. Решавам да си сипя още една чаша кафе за из път. Онази малка,
глупава надежда не ми дава мира. Очите ми все оглеждат улицата. Надявам се,
че ще видя фаровете на колата на Хардин, че той ще изскочи от нея с багажа си
и ще ми каже, че е готов да тръгне с мен. Но тази глупава надежда си остава
точно такава – глупава. В пет и десет прегръщам майка си за последен път и се
качвам в колата, която имах благоразумието да затопля предварително.
Програмирах и адреса на Кимбърли и Крисчън в телефона си, който постоянно се
рестартира, а още не съм излязла на магистралата. Наистина имам нужда от нов
телефон. Ако Хардин беше тук, щеше да ми напомни поне десет пъти, че това е
още една причина да си купя iPhone.
Но Хардин не е тук.

ПЪТЯТ Е ДЪЛЪГ И УМОРИТЕЛЕН. Едва в началото на голямото приключение

съм, а вече над главата ми виси някакво неприятно усещане, като голям, тъмен
облак. След всеки малък град, през който минавам, се чувствам все по-странно и
съвсем не на мястото си. Започвам да се питам дали до Сиатъл съвсем няма да се
скапя. Дали ще се успокоя там, или ще хукна обратно към стария колеж... или
още по-зле – към къщата на майка ми?
Когато поглеждам към часовника на таблото, виждам, че е минал само час.
Като се замисля сега, този час мина доста бързо, което някак ме кара да се
чувствам странно леко. След малко пак поглеждам: вече са минали още двадесет
минути. Колкото повече се отдалечавам, толкова по-леко се чувствам. Без паника
и страх минавам през непознати градове и села и гледам напред в бъдещето.
Бъдещето е това, от което нищо и никой не може да ме накара да се откажа.
Спирам често да пия кафе, да хапна, да подишам свежия въздух на утрото.
Когато слънцето най-сетне изгрява, аз съм на половината път. Гледам
оранжевите багри по небето и натежалите бели облаци. Очертава се хубав ден.
Красиво начало на един красив ден. С просветляването на небето настроението
ми става все по-леко. Усещам се как пея с Тейлър Суифт и барабаня с пръсти по
волана. Тя пее за бедите, които влизат през вратата, и аз се смея на иронията,
която провиждам в текста на песента.
Когато минавам край табелата „Добре дошли в Сиатъл“, стомахът ми се свива от
приятно вълнение и леко притеснение.
Направих го. Тереза Янг официално стъпи в Сиатъл и ще изгради живота си на
възраст, в която повечето ù връстници се опитват да решат какво да правят с
бъдещето си. Успях. Не повторих грешките на майка си, няма да разчитам на
други хора за прехраната си и за бъдещето си. Помогнаха ми и съм признателна
за помощта, но сега от мен зависи да стигна до едно съвсем ново и по-високо
ниво. Имам приказен стаж, прекрасна приятелка, имам и любящия ù съпруг и
кола, пълна с всичко, което притежавам на този свят.
Нямам апартамент, нямам нищо друго освен книгите си – няколкото кашона на
задната седалка – и работата си. Но всичко ще е добре.
Ще бъде.
Трябва да бъде.
В Сиатъл ще бъда щастлива. Ще бъде така, както винаги съм си представяла.
Ще бъде.
Всяка измината миля, всяка секунда е пълна със спомени, сбогувания и
съмнения.

КЪЩАТА НА КИМБЪРЛИ И КРИСЧЪН Е МНОГО ПО-ГОЛЯМА, отколкото си бях

представяла и в най-смелите си мечти, макар че според нейното описание
трябваше да се очаква нещо, наподобяващо палат. Само алеята за коли е като
магистрално платно. Цялото място е оградено от дървета, посадени на точно
определено разстояние. Храстите и живият плет изглеждат като оформени от
маникюрист и ухае на някакво цвете, което не познавам.
Паркирам зад колата на Кимбърли, поемам си дълбоко дъх и се качвам по
стълбите. На голямата дървена врата има инкрустирано голямо V и не мога да не
се засмея на арогантността на подобна украса. Точно се подсмихвам, когато
Кимбърли отваря вратата.
– Не сме го слагали ние, кълна се. Семейството, което е живяло тук преди нас, е
било Вермонт. Те са си оставили инициалите.
– Но аз не съм казала нищо – отвръщам объркано.
– Знам, че си мислиш колко е отвратително. Крисчън е горд с постиженията си,
но дори той не би сложил такова грамадно и грозно нещо – обяснява и почуква по
буквата с червените си нокти. Смея се, а тя ме повежда навътре.
– Влизай, влизай, навън е студено.
Прекрачвам във фоайето и усещам аромата на кафе и горящи в камина дърва.
– Как беше пътят?
– Малко дълъг. Надявам се никога да не ми се наложи пак да мина този път.
 – Крисчън е в офиса. Аз си взех почивен ден, за да съм сигурна, че ще можеш
да се настаниш удобно. Смит си идва от училище след няколко часа.
– Благодаря, че ми позволихте да остана при вас. Обещавам, няма да е за
повече от две седмици.
– Нямай никакви грижи, няма защо да бързаш. Вече си в Сиатъл – уверява ме с
усмивка и най-накрая реалността ме удря: АЗ СЪМ В СИАТЪЛ!
 Глава седемдесет
ХАРДИН
– Как мина кикбоксът вчера? – пита Ландън. Лицето му е изкривено от
усилието, когато вдига поредния кашон с торф и го нарежда при останалите.
После се изправя, слага ръце на таза си и казва, драматично завъртайки очи: –
Можеш да ми помогнеш, нали се сещаш?
– Знам – изричам от стола, на който съм се отпуснал в парника на Карен, и
вдигам крака върху един от дървените рафтове.
– Кикбоксът беше ОК. Имам жена за треньор. Много тъпо.
– Защо? Защото ти срита дупето ли?
– Искаш да кажеш задника? И не, не ми е сритала нищо.
– Защо изобщо отиде тогава? Казах на Тес да не ти купува тази карта, защото и
бездруго няма да я ползваш.
Мразя да я нарича Тес. Започвам да се дразня, но после си напомням, че това е
само Ландън. Имам толкова много неща на главата си, толкова много тревоги, че
Ландън ми е последната грижа.
– Защото побеснях. Имах чувството, че всеки миг ще изпочупя всичко в оня
апартамент. И когато забелязах ваучера, докато вадех всичко от шкафовете,
грабнах го и тръгнах.
– Извадил си всичко от шкафовете? И вероятно самите шкафове? Теса ще те
убие – Ландън клати глава и най-сетне сяда на един от кашоните. Не мога да
разбера защо изобщо се съгласи да помага на майка си да местят всичко из
парника.
– Няма да види… това не е нейният апартамент вече – напомням му и се старая
да звуча безразлично. Той ме поглежда виновно.
– Извинявай.
– Да – въздъхвам. Дори не знам как да му затворя устата с нещо умно.
– Много ми е трудно да ти съчувствам, при положение че сега можеше да си
там, с нея.
– Да ти го начукам – отвръщам. Облягам глава на стената. Усещам втренчения
му поглед.
– Не мога да разбера. За мен няма логика – добавя. – Нито за нея, нито за когото
и да било.
– Няма какво да се обяснявам на никого – казвам грубо.
– Тогава защо си тук?
Не му отговарям. Ставам и се оглеждам из парника. Не знам защо изобщо съм
тук.
– Нямам къде да отида.
Да не би да си мисли, че Теса не ми липсва всяка секунда? Че не искам да съм с
нея, а да седя тук и да си приказваме глупости?
 – Ами приятелите ти?
– Искаш да кажеш... онези, които завлякоха Теса да я упоят? Същите, които ме
издокараха да ù кажа за облога в онова заведение пред всички – започвам
драматично да броя на пръсти. – Или имаш предвид онези, които постоянно се
чудят как да ù свалят гащите? Да продължавам ли?
– Не, няма смисъл. И аз можех да ти кажа, че приятелите ти не са ти никакви
приятели – отвръща. Гласът му ме дразни. – И какво мислиш да правиш?
Решавам, че е далеч по-добре да запазя мир, отколкото да го удуша.
– Ще правя точно това, което правя в момента.
– Значи ще седиш край мен и ще врънкаш през цялото време?
– Не врънкам. Правя това, което ми каза: „подобрявам себе си“ – цитирам
думите му с леко подигравателна нотка. – Говорил ли си с нея, откакто замина?
– Да, пусна ми съобщение, когато пристигна тази сутрин.
– Тя е във Ванс, нали?
– Защо не я попиташ сам?
Мамка му, така ме дразни това момче!
– Знам, че е там. Къде другаде ще иде?
– При онзи Тревър? – бърза да ми напомни. И както ми се подсмихва, не знам
дали да не се върна на варианта с екзекуцията му. Ако го ошамаря леко, няма да
го заболи много, и без това е дребен. Няма даже да му оставя синина…
– Забравих за шибания Тревър – ръмжа и грубо разтърквам слепоочията си.
Тревър ме вбесява почти толкова, колкото и Зед. С тази разлика, че съм силно
убеден, че Тревър няма никакви добри намерения спрямо Теса, което ме ядосва
още повече. Мисля, че е много по-опасен от Зед.
– И каква е следващата стъпка по пътя към усъвършенстването? – шегува се
Ландън, но усмивката му се стопява и изражението му изведнъж става много
сериозно. – Наистина се гордея с теб, че правиш това. Радвам се да те видя, че за
първи път се опитваш да направиш нещо хубаво за себе си, а не като преди:
полагаш усилия за около час, а после, в мига, в който тя ти прости, се връщаш
към старите си навици. За нея наистина ще означава страшно много да види, че
действително си постоянен в желанието си да се промениш.
Пускам крака и леко разлюлявам стола. Този разговор разбужда емоция у мен,
но не знам каква, не знам дали е нещо добро, или зло.
– Не ми изнасяй лекции. Все още не съм постигнал нищо. Мина един-единствен
ден.
Един дълъг, нещастен ден. Самотен ден. Очите на Ландън се разширяват от
съчувствие.
– Не, говоря съвсем сериозно. Не се обърна към алкохола за утеха, не си се бил.
Не са те арестували. И знам, че си идвал да говориш с баща си.
– Казал ти е! – Ебаси задника!
– Не, не ми е казал. Видях колата ти.
– О, да.
– Мисля, че това също ще я зарадва безкрайно.
 – Престани, моля те. Мамка му, не си ми психоаналитик. Престани да се
държиш, сякаш си по-добър от мен, а аз съм някое полудяло, увредено животно,
което трябва да бъде…
– Защо не можеш да приемеш дори един комплимент? – надвиква ме Ландън. –
Никога не съм казвал, че съм по-добър от теб. Опитвам се да съм до теб, да ти
помогна като приятел. Нямаш си никого – сам го каза, и сега когато Теса е в
Сиатъл, нямаш нито един човек, който да ти даде морална подкрепа. – Гледа ме в
очите, но аз извръщам поглед. – Трябва да престанеш да отблъскваш хората от
себе си, Хардин. Знам, че не ме харесваш. Мразиш ме, защото си мислиш, че
имам вина за проблемите между теб и баща ти, но аз наистина съм загрижен за
Теса и за теб и не ми пука дали искаш да го чуеш, или не.
– Прав си, не искам да го чуя. – Защо винаги казва такива неща? Дойдох тук, за
да… и аз не знам… да говоря с него, а не да слушам колко му пука за мен.
И защо да му пука за мен, след като през цялото време се държа с него като
истински задник? От първия ден, в който го видях. Но не го мразя. Наистина
ли си мисли, че го мразя?
– Това е едно от нещата, над които трябва да поработиш – казва, излиза от
парника и ме оставя сам.
– Мамка му! – Ритам с крак и без да искам, удрям дървения рафт със саксиите.
Чувам пукане и скачам.
– Не, не, не – крещя и се опитвам да хвана саксиите с цветя и другите неща по
рафта, преди да паднат на земята. След секунди всичко полита към пода и се
надробява на парчета пред очите ми. Не, това не се случва! Не исках да го счупя,
но въпреки това – ето ме, застанал насред купчина пръст и цветя. Може би ще
успея да почистя, преди Карен да дойде…
– О, господи! – чувам гласа ù зад гърба си. Обръщам се, тя стои на вратата с
една лопатка, а очите ù са огромни.
Мамка мууу!
– Не съм искал, наистина. Стана случайно, кълна се. Без да искам, ритнах
колоната и всичко падна. Опитах се да ги хвана – обяснявам като полудял, докато
тя лети напред към останалата от цветята ù купчина. Заравя ръце в пръстта и се
опитва да събере парчетата от една синя саксия, но няма начин някога да бъде
залепена. Не казва нищо, но чувам, че плаче. Вдига ръце и започва да бърше
лицето си с мръсните ръкавици. След няколко секунди казва:
– Пазя тази саксия от дете. Това беше първата саксия, в която пресаждах цветя.
– Аз… – не знам какво да ù отвърна. Предвид всичко, което съм чупил, този път
беше наистина случайно, не съм го искал. Чувствам се като лайно.
– Това и порцеланът в кухнята бяха единствените неща, които пазя от баба. Това
е всичко, което остана след нея – проплаква.
Порцеланът, който аз счупих и надробих на милион парчета, е бил от баба ù.
– Карен, съжалявам, аз…
– Няма нищо – въздъхва и слага счупените парчета върху купчината пръст.
Но не е така, не е като да няма нищо. Виждам го в кафявите ù очи. Виждам
колко е наранена. И се учудвам на тежкото чувство за вина, което стиска гърдите
ми, докато гледам в тъжните ù очи. Тя се взира в надробената саксия, а аз гледам
нея – мълчаливо и виновно. Опитвам се да си представя Карен като малко
момиче, с големи кафяви очи и добра душа. Обзалагам се, че е била едно от
онези добри и мили с всеки човек момичета, дори с идиоти като мен. Мисля и за
баба ù, вероятно също такава добра жена, която е дала на Карен нещо важно,
нещо, което я е пазило и подкрепяло през всичките тези години. Времето не го е
унищожило, а аз го съсипах с едно движение.
– Ще отида да приготвя вечерята. Ще е готова след малко – казва след няколко
минути тягостно мълчание.
Избърсва очите си за последен път, излиза и ме оставя сам. Точно както
направи Ландън преди няколко минути.
 Глава седемдесет и едно
ТЕСА
Безспорно Смит има един типично негов си начин да се разхожда из къщата, да
се здрависа напълно формално с теб и после да те засипе с въпроси, докато се
опитваш да свършиш някаква работа. Точно прибирам дрехите си, когато той
влиза и пита директно:
– Къде е твоят Хардин?
Не мога да му се сърдя, но наистина ми е мъчно да му кажа, че съм го оставила
в колежа.
– И къде е този колеж?
Опитвам се да се усмихна, но май не се получава.
– На много километри от това място.
Смит ме гледа с красивите си очи и мига с гъстите си мигли.
– Ще идва ли?
– Не, не мисля. Ти харесваш Хардин, нали? – смея се и окачвам старата си
виненочервена рокля.
– Може да се каже. Той е забавен.
– Хей, аз също съм забавна – подкачам го, но той се усмихва срамежливо и
отвръща:
– Не бих казал.
Откровението му ме кара да се смея още по-силно.
– Хардин мисли, че съм забавна – лъжа.
– Наистина ли?
Смит се залавя да ми помага да сгъвам дрехите и да ги редя.
– Да, но никога няма да си признае.
– Защо?
– Не знам.
Сигурно защото никога не съм забавна, не съм смешна, а когато се опитвам да
бъда такава, изглеждам смехотворна и жалка.
– Кажи на твоя Хардин да дойде тук и да живее при нас – отсича той
категорично, като малък цар, който издава заповед. Думите му изгарят гърдите
ми.
– Ще му кажа. Това няма нужда да се сгъва – допълвам и се опитвам да взема
тениската си от ръцете му, но той я скрива зад гърба си.
– Обичам да сгъвам.
Не знам какво да кажа по въпроса, затова само кимам.
– От теб ще излезе добър съпруг един ден – усмихвам се и когато лицето му
грейва, ми дава възможност да видя двете му трапчинки. Мисля, че ме харесва
малко повече отпреди.
– Не искам да бъда съпруг – казва и сбърчва носле. Не мога да повярвам как
едно петгодишно хлапе говори като голям човек.
– Един ден ще промениш решението си – отбелязвам шеговито.
– Не, няма.
И с това разговорът приключва. Прибираме останалите дрехи в пълно
мълчание. Първият ми ден в Сиатъл е към края си, а утре е първият ми ден в
новия офис. Мисля, че се притеснявам, но в същото време се изнервям, чакайки.
Всяко ново нещо ме ужасява. Обичам да имам контрол над всичко, да разполагам
със стабилен план, когато навлизам в нова територия, а нямах време да планирам
това преместване. Добре че поне успях да се запиша за лекциите. Честно казано,
не ги очаквам с голямо нетърпение. Знам, че не е редно, но някак не ми е до тях.
Някъде около средата на укорителната лекция, която сама си дърпам мислено,
забелязвам, че Смит е изчезнал и е оставил на леглото ми куп перфектно сгънати
дрехи.
Трябва да изляза и да разгледам Сиатъл. Може би утре след работа. Искам да
си спомня защо толкова обикнах този град, понеже точно сега – в средата на тази
непозната стая, на часове път от всичко, което ми е близко, – се чувствам…
толкова самотна.
 Глава седемдесет и две
ХАРДИН
Гледам как Логан изпива цялата халба бира… с пяната и всичко. После
избърсва устата си и оставя празната чаша на бара.
– Стеф е психо. Никой не знаеше, че възнамерява да направи такова нещо с
Теса – казва и се оригва.
– Дан знаеше и ако разбера, че някой друг също е знаел…
– Никой не е знаел – поглежда ме открито и честно. – Е, не че на мен ми казват
кой знае колко.
Отнякъде се появява висока брюнетка и той плъзва ръка около кръста ù.
– Нейт и Челси ще се появят всеки миг.
– Вечеринка на влюбените! Време е да си ходя – казвам и ставам, но Логан ме
спира.
– Не е вечеринка на влюбените. Тристан е сам сега, а Нейт не е гадже на
Челси, само се чукат.
Не знам защо дойдох тук, но Ландън почти не ми говореше след случката в
парника, а Карен изглеждаше толкова тъжна по време на вечеря, че не издържах
на масата много дълго.
– Нека сам се досетя: и Зед ще идва.
– Не вярвам. Мисля, че беше по-ядосан и от теб, когато разбра за тоя план на
Стеф, и сега не иска да говори с никого от нас.
– Никой не може да е по-ядосан от мен – казвам през зъби. Това виждане със
старите ми приятели никак не ми помага да се „подобря“. Само се дразня повече.
Как може някой да казва, че Зед го е грижа за Тес повече от мен!
Логан започва да маха с ръка из въздуха.
– Не, не исках да кажа това… извинявай. Пий една бира и се отпусни.
Оглеждам се за барманката и виждам Нейт с нещо, което най-вероятно е Челси.
Тристан върви зад тях.
– Не искам никаква бира – казвам тихо и се опитвам да контролирам гнева си.
Знам, че Логан просто се опитва да помогне, но въпреки това само ме дразни.
Всички ме дразнят. Всичко ме дразни. Тристан ме тупа по рамото:
– Не съм те виждал скоро – мъчи се да звучи весело, но странното е, че нито аз,
нито той правим дори опит да се усмихнем. – Извинявай за това, което извърши
Стеф. Кълна се, нямах никаква идея, че замисля такова нещо – казва след малко
и вече става супер гадно.
– Не искам да говоря за това – отвръщам насила и приключвам разговора.
Докато всички пият и си говорят за неща, за които грам не ми пука, започвам
пак да мисля за Теса. Какво прави сега? Дали Сиатъл ù харесва? Дали се чувства
неудобно в къщата на Ванс. Най-вероятно. Дали Кимбърли и Крисчън се държат
добре с нея? Разбира се, че се държат добре. Те се държат добре с всички хора.
Просто отбягвам големия въпрос: дали ù липсвам така, както тя ми липсва.
– Ще пиеш ли едно? – пита Нейт и размахва чашата с шота пред лицето ми.
– Не, не искам – отговарям и соча содата си. Той свива рамене, измята глава
назад и изпива шота. Това е последното нещо, което бих направил сега. Това
напиване, докато не паднат под масите, може и да им харесва, но на мен – не. И
никак няма да ми помогне да си реша проблемите. Те не знаят какъв лукс е да
чуваш как нечий глас постоянно кове и натяква в съзнанието ти и ти обяснява, че
трябва да си по-добър, че трябва да направиш нещо повече в живота си.
Искам да съм добър, Теса, да бъда добър за теб.
Веднъж ù го казах и виж каква страхотна работа свърших.
– Заминавам си – заявявам, но никой не забелязва, когато ставам и излизам.
Решавам, че никога повече няма да прекарам и минута по баровете с хора, на
които изобщо не им пука за мен. Нямам нищо против повечето от тях, но
истината е, че никой от тях не ме познава и не го е грижа за мен. Те харесваха
онзи грубиян, пияния Хардин, който чукаше различно момиче всеки ден. Бях
като атракцията на големите им партита. Не знаят нищо за мен, не знаят дори,
че баща ми е декан на колежа им. Сигурен съм, че не знаят и какво означава
декан. Никой не ме познава така, както ме познава Теса. Винаги ми задава
въпроси, винаги иска да знае какво става, какво мисля, какво мисли мъжът на
масата в другия край на заведението. Питаше неща от сорта: Какъв е първият
ти спомен? А аз се държах, сякаш потребността ù да знае всичко за мен ми е
противна, но това не е така. Караше ме да се чувствам специален, да вярвам, че
ме обича и ù пука за мен. Защо иначе да задава такива нелепи въпроси?
Не знам защо мозъкът ми не иска да се свърже… със себе си. Половината от
него ми казва да си вдигна жалкия задник, да се примиря и да почукам на
вратата на Ванс, да ù кажа, че никога няма да я пусна да си отиде от мен. Но не
е толкова лесно. Има една по-голяма, по-силна част от мен, която винаги печели,
защото успява да ме убеди колко съм откачен, ненормален, луд, че прецаквам
всичко, до което се докосна, всичко хубаво в живота си и в живота на другите
хора. Така че е по-добре да направя услуга на Теса и да я оставя. И сега вярвам
само в това, защото нея я няма да ме убеди в обратното. И след всичко, което съм
направил в миналото си и съм успял да убедя и останалите, че съм точно една
издънка.
Планът на Ландън звучи добре на хартия, но после? Такъв ли трябва да остана
винаги? Редно ли е да вярвам, че съм достатъчно добър за нея само защото не
изпивам по една бутилка алкохол, когато превъртя? Би било много по-лесно, ако
не бях така готов да си призная колко не съм добре с мозъка. Не знам какво ще
правя, но очевидно отговорът на въпроса няма да дойде сега.
Тази вечер ще се прибера и ще гледам любимите телевизионни програми на
Теса – това са възможно най-кофтите сериали, с най-измислените реплики и с
най-кошмарна актьорска игра. Вероятно дори ще си представям, че е до мен и ми
обяснява всяка реплика и сцена, макар да съм до нея и да мога да разбера какво
се случва. Обичам, когато го прави. Ужасно дразни, но обичам страстта, която
влага и в най-малките неща.
Излизам от асансьора и си правя нещо като план за вечерта: гледам телевизия,
ям, вземам си душ, може би една ръчна, когато си представям устата на Теса
около пениса ми. И ще се постарая да не извърша някоя глупост. Може дори да
почистя.
Спирам пред апартамента и се оглеждам из коридора. По дяволите, защо
вратата е открехната? Дали Теса се е върнала, или някой пак е влизал?
– Теса? – отварям вратата с крак и ченето ми пада при вида на баща ù, който е
лежи на пода и целият е в кръв.
– Какво става, по дяволите? – крещя и затръшвам вратата.
– Пази се! – чувам как простенва и очите ми проследяват погледа му, който
сочи назад. Забелязвам как нещо се движи: мъж, който е седнал отгоре му.
Изправям рамене и съм готов да скоча, но тогава разбирам, че това е приятелят
на Ричард… Май се казваше Чад.
– Какво се е случило с него и защо изобщо си тук? – питам.
– Надявах се да видя момичето, но и ти ще свършиш работа – съска той.
Кръвта ми кипва, когато чувам как говори за момичето ми.
– Разкарай се оттук и вземи тоя със себе си – казвам на лайното, легнало на
килима ми и кървящо върху него. Чад започва да върти глава и рамене. Мисля, че
се опитва да запази спокойствие, но ми се струва доста нервен.
– Проблемът е, че този тук ми дължи много пари и няма как да ми ги върне –
казва Чад, а мръсните му пръсти чешат малките червени точки по кожата му.
Шибан наркоман.
– Това не е мой проблем. Няма да повтарям това, което казах. И със сигурност
няма да дам никакви пари заради него.
Чад само се подсмихва.
– Ей, хлапе, не знаеш с кого си имаш работа – казва и рита Ричард под ребрата.
Той простенва, съвсем се просва по очи и повече не вдига глава. А аз изобщо не
съм в настроение да се занимавам с някакви наркомани в моя апартамент.
– Не ми пука кой си и какъв си. Нито ми пука за него. Много жестоко си се
объркал, ако си мислиш, че ме е страх от теб – изръмжавам.
Какво още ще се случи тази седмица? Не, чакай, не искам дори да знам.
Правя крачка към Чад и той веднага отстъпва. Така и предполагах.
– Може би само за да съм вежлив, ще го кажа още веднъж: разкарай се от
апартамента ми или викам ченгетата. И докато ги чакаме да се появят и да те
спасят, може би ще те премажа от бой с бейзболната бухалка, която държа
специално за случаи като този! – заплашвам, приближавам се до шкафа в
коридора, вдигам бухалката и бавно я размахвам.
– Ако си тръгна без парите, които ми дължи, всичко, което ще му се случи, ще
лежи на съвестта ти и неговата кръв ще е по твоите ръце.
– Не ми пука какво ще правиш с него – казвам, но не съм сигурен, че това е
истина.
– Разбира се – отвръща и се оглежда из хола.
 – Колко пари искаш, лайно такова?
– Петстотин.
– Няма да ти дам петстотин долара. Забрави.
Знам как Теса ще се почувства, когато разбере, че подозренията ми за баща ù
се оказват верни. За малко да метна портмонето си в лицето му и да го оставя да
вземе каквото иска. Само и само да се разкара от апартамента ми. Не ми се
щеше да съм прав за баща ù. На този етап може би ми вярва до известна степен,
но скоро ще научи цялата истина. Просто искам всичко това да изчезне от очите
ми. В това число и лайното, което има за баща.
– Нямам пари в мен.
– Двеста? – намалява. Буквално виждам как гладът за наркотик ме моли зад
очите му.
– Добре.
Не мога да повярвам, че съм готов да дам пари на някакъв наркоман, който
току-що е разбил апартамента ми и е премазал от бой бащата на Теса. Освен
това аз наистина нямам двеста в мен. Какво да правя? Да заведа мухъла до някой
банкомат?
Не, това са някакви страхотни глупости! Кой се прибира у дома и заварва
такова нещо, по дяволите?
Как кой? Аз, разбира се.
Заради нея. Само заради нея.
Вадя портмонето от джоба си, мятам осемдесетте долара, които току-що
изтеглих, и бягам към спалнята с бухалката. Грабвам часовника, който Кен и
Карен ми подариха за Коледа, и го мятам към него. Скоростта, с която го грабва
във въздуха, е забележителна за такъв безпомощен скелет. Вероятно много силно
го иска, а може би го иска по-скоро заради това, за което може да го изтъргува.
– Този часовник струва много повече от петстотин. Сега се разкарай. Веднага!
Не ми се ще да тръгва, предпочитам да ме нападне, за да имам повод да му
разцепя главата. Чад се смее, кашля, после пак се смее.
– До следващия път, Рик – заплашва и излиза през вратата. Бягам след него и
крещя:
– Чад, ако те видя още един път в живота си, кълна се, ще те убия – затръшвам
вратата в грозното му лице.
 Глава седемдесет и три
ХАРДИН
Подбутвам Ричард с обувката си. Полудял съм и всичко това е заради него.
– Съжалявам – пъшка и се опитва да стане от пода, но не може и пак пада.
Последното, с което искам да се занимавам сега, е да вдигам жалкия му задник
от земята, но не знам какво друго да го правя.
– Ще те сложа на стола, но няма да сядаш на дивана ми, преди да си се изкъпал.
– Добре – отвръща и затваря очи, когато се навеждам да го вдигна. Оказва се,
че не тежи чак толкова, колкото си мислех, особено като се има предвид, че е
доста висок мъж. Завличам го до стола в кухнята и се навеждам да го вдигна, за
да го сложа да седне.
– Какво сега? Какво да те правя? – питам тихо.
Какво ли би направила Теса, ако беше тук? Познавам я достатъчно добре и съм
сигурен, че щеше да го изкъпе и да му сготви. Нямам намерение да правя нито
едното, нито другото.
– Заведи ме там – предлага и започва да оправя яката на тениската си.
Всъщност това е моята тениска, която Теса преди му даде. Нея ли е носил през
цялото време? Той бърше кръвта от устата си и я размазва по мръсните косми на
брадата си.
– Къде там?
Май още като видях отворената врата, трябваше да се обадя на полицията.
Може би не трябваше да давам часовника на Чад… но не мислех с ума си. Мислех
само как да предпазя Теса от всичко това. Но тя, разбира се, изобщо няма нужда
да бъде пазена, защото вече е далеч. Толкова далеч.
– Защо го доведе тук? Ако Теса беше в апартамента… – не мога дори да довърша
изречението.
– Тя се изнесе. Знаех, че няма да е тук – опитва се да говори. Знам, че му е
трудно, но има да отговаря на доста въпроси.
– Ти ли идва тук преди няколко дни?
– Да. Дойдох само да ям и да си взема д-д-душ – обяснява задъхано.
– Минал си целия този път само за да ядеш и да се изкъпеш?
– Да. Първия път взех автобуса. Но Чад… – поема си дъх и се гърчи от болка. –
Сега предложи да ме докара, но когато влязохме, ме нападна.
– И как влезе, по дяволите?
– Взех резервния ключ на Теси.
Дали го е взел, или тя му го е дала?
– От шкафа – веднага пояснява и сочи с глава шкафа под мивката.
– Значи, чакай да се разберем. Крадеш ключ от апартамента ми и си мислиш,
че можеш да идваш, когато ти скимне или когато ти се доще да се изкъпеш. След
това водиш Чад Очарователния Наркоман в дома ми, той те прави на кайма в
хола ми, защото му дължиш пари. Как се оказах в средата на епизод от „От
сцената на престъп​лението“?
– Нямаше никого. Помислих си, че няма никакво значение.
– Не си мислил и точно в това е проблемът! А ако Теса се бе прибрала първа?
Имаш ли представа и пука ли ти изобщо как би се почувствала, ако те беше
видяла такъв?
Изобщо не ме бива в подобни разговори, а и за първи път водя такъв, не знам и
какво да правя. Първият ми инстинкт е да извлека стария глупак от нашия… моя
апартамент и да го оставя да кърви някъде навън. Но не мога да го направя,
защото по една случайност съм отчаяно влюбен в дъщеря му и ако постъпя така с
него, ще я нараня още повече. Любовта е… ебаси еликсирът за душата!
– Какво да правя сега? – потърквам брада. – Да те закарам ли в болницата?
– Не ми е нужна болница. Само малко бинт. Можеш ли да се обадиш на Теси и
да ù кажеш, че съжалявам?
Моментално отхвърлям молбата му.
– Не, няма да се обадя. Тя няма никога да узнае за това. Не искам сега да се
притеснява и за теб.
– Добре – съгласява се бързо и се мърда на стола.
– От колко време си на дрога?
Той преглъща тежко.
– Не съм – отговаря едва-едва.
– Не ме лъжи. Не съм идиот. Просто ми кажи.
Той изглежда замислен и сякаш се мъчи да мисли за друго.
– От около година, но наистина се опитвам да спра от деня, в който я видях.
– Знаеш, че това ще разбие сърцето ù, нали? – питам. Надявам се да го
осъзнава. И аз нямам никакъв проблем да му напомням, ако някога, по някаква
случайност вземе да забрави.
– Знам. Ще стана по-добър заради нея – отсича твърдо.
Айде… още един.
– Е, трябва да побързаш с рехабилитацията, защото ако те беше видяла сега…
Започвам да се замислям дали да не ù се обадя и да я питам какво, по дяволите,
да правя с баща ù, но знам, че това не е отговор на въпроса. Не бива да я
безпокоя за това сега. Не и когато се опитва да превърне мечтите си в реалност.
– Отивам в стаята си. Къпи се, яж... или каквото там си бил решил да правиш,
преди да дойда и да прекъсна намеренията ти.
Ставам и се прибирам в спалнята. Затварям вратата и се облягам на нея. Това
бяха най-дългите двадесет и четири часа в живота ми.
 Глава седемдесет и четири
ТЕСА
Глуповатата усмивка не слиза от лицето ми, когато Кимбърли и Крисчън ми
показват новия офис. Стените са бели. Вратата е в тъмносиво. Бюрото и
рафтовете са черни и много модерни, но гледката просто спира дъха. Новата
сграда на „Ванс Пъблишинг“ е в центъра. Градът долу живее и пулсира, развива
се, движи се. И аз съм в средата на всичко това.
– Това е просто възхитително! Благодаря ви – възкликвам с може би малко
повече ентусиазъм, отколкото изисква професионалният етикет.
– Наблизо ще намериш всичко, което ти е необходимо: кафенета, всякаква
кухня, магазини – казва гордо Крисчън и прегръща годеницата си през кръста.
– Престани да се хвалиш – шегува се Кимбърли, а той нежно я целува по челото.
– Е, оставяме те на спокойствие. Хайде на работа – скарва се закачливо Крисчън
и я извлича от офиса.
Подреждам си нещата на бюрото така, както ми харесва. Сядам да чета. До
обяд вече съм пратила поне десет снимки на новия си офис на Ландън… и на
Хардин. Знаех, че Хардин няма да ми отговори, но не можах да се стърпя. Исках
да види гледката, надявайки се да му хареса и да промени решението си. Само си
измислям нови и нови оправдания за моментното си залитане и изпращането на
снимките. Но истината е, че Хардин ми липсва. Ето, казах го. И се надявах поне
на кратко съобщение, на обаждане, на каквото и да е, но не получих нищо.
Ландън реагира ентусиазирано на всяка снимка, която му пратих, дори на
онази, безобразно нахалната, на която държа чаша с кафе със знака на „Ванс
Пъблишинг“.
Колкото повече мисля за спонтанното си решение да пратя тези снимки на
Хардин, толкова повече съжалявам. А ако ги разбере погрешно? Обикновено
разбира нещата по грешния начин. Може да реши, че така му напомням, че
продължавам живота си без него, че се опитвам да му натрия носа за нещо,
което е отчасти негова заслуга. Наистина не исках да стане така. Не това беше
намерението ми. Така се надявам да не го разбере по този начин. Може би
трябва да му изпратя съобщение и да му обясня. Или да му кажа, че съм пратила
снимките по грешка. И двете опции ми звучат кофти. Не, прекалявам, не бива да
премислям нещата. Все пак това са само снимки. Не мога да бъда отговорна и за
това как той ще ги приеме. Не мога да бъда отговорна за емоциите на Хардин.
Когато влизам в стаята за обедна почивка, виждам Тревър, който е седнал на
една от квадратните маси. Работи си нещо на таблета.
– Добре дошла в Сиатъл – казва и яркосините му очи грейват весело.
– Здрасти – отвръщам ентусиазирано и пъхам картата си в огромната машина за
напитки и неща за хапване. Натискам няколко копчета и получавам пакетче
фъстъчени крекери. Прекалено съм притеснена, за да ям. Дори не усещам глад.
Утре ще изляза на обед, след като разгледам какво има наоколо.
– Харесва ли ти Сиатъл засега? – пита той.
Поглеждам го въпросително дали е удобно да седна при него. След като кимва с
глава, се настанявам на стола срещу него.
– Не съм видяла кой знае колко. Пристигнах вчера, но тази сграда е разкошна. –
Две жени влизат и му се усмихват, а едната се обръща и се усмихва и на мен. Аз
леко ù помахвам с ръка. Започват да си говорят тихо, по-ниската отваря
хладилника и вади нещо за микровълновата, а другата гризе кожичките около
ноктите си.
– Тогава трябва да разгледаш. Има толкова много неща за гледане и правене.
Градът е красив – заявява, докато аз замислено дъвча крекера. – Кулата „Спейс
Нийдъл“, Тихоокеанският научен център, музеи, галерии, каквото искаш…
– Искам да видя „Спейс Нийдъл“ и пазара „Пайк Плейс“ – казвам, но започвам
да се чувствам неудобно и някак странно всеки път, когато погледна към двете
жени. Сигурна съм, че ме гледат тайно и си говорят за мен. Нещо днес ме е
подгонила параноята.
– Да, трябва. Решила ли си къде ще живееш? – пита Тревър и прокарва пръст по
екрана на таблета, за да го затвори и за да може да ми обърне цялото си
внимание.
– В момента съм в къщата на Кимбърли и Крисчън. Само за седмица-две, докато
си намеря жилище.
Знам, че звуча притеснена. Никак не ми се нрави, че се наложи да остана при
тях, понеже Хардин провали шанса ми да наема единствения подходящ за мен
апартамент. Искам да живея сама, не желая да затруднявам никого.
– Мога да поразпитам дали има свободни апартаменти в моята сграда –
предлага той, оправя вратовръзката си и приглажда реверите на сакото си.
– Благодаря, но не мисля, че твоята сграда ми е по джоба – напомням му меко.
Той е завеждащ счетоводния отдел, а аз съм само стажантка. Да, стажът ми е
платен, но съм сигурна, че не може да няма дори шахта за отпадъци зад
сградата.
– Добре – съгласява се бързо и се изчервява, когато осъзнава каква огромна
разлика има между доходите ни. – Мога да поразпитам дали някой знае хубаво
място.
– Благодаря – усмихвам му се окуражително. – Убедена съм, че ще се
почувствам като у дома си, когато всъщност имам дом.
– Съгласен съм. Ще отнеме време, но съм сигурен, че тук ще ти хареса. –
Полуусмивката му е топла и доброжелателна.
– Имаш ли планове за след работа? – питам най-неочаквано и за самата мен.
– Имам, но мога да ги отложа.
– Не, не, няма проблем. Помислих си, че след като вече познаваш града, може
да ми покажеш центъра, но след като вече имаш планове, ще го направим друг
път.
Боже, така се надявам да се сприятеля с някого тук.
 – С най-голямо удоволствие ще те разведа. Щях да тичам, но винаги мога да го
отложа.
– Да тичаш? Защо?
– За удоволствие.
– Не звучи като голяма забава – смея се.
– Обикновено тичам всеки ден след работа. Все още опознавам града и мога да
разглеждам, докато бягам. Трябва да дойдеш някой ден.
– Не знам… – отвръщам. Идеята никак не ми харесва.
– Можем да вървим, вместо да бягаме – смее се той. – Живея в „Болард“, доста
приятен квартал.
– Чувала съм за него – казвам и си спомням, че попаднах на този квартал,
докато разглеждах многобройните квартали в Сиатъл. – Добре, да. Хайде да се
поразходим в „Болард“ – отвръщам и слагам ръце в скута си. Не мога да не се
замисля как би реагирал Хардин, ако разбере. Той ненавижда Тревър и вече
смятам, че с това споразумение да си дадем време и пространство му е
безкрайно трудно. Не че го е казал, но ми е хубаво да си мисля, че е против това
разстояние. Въпреки всичко, каквото и да е разстоянието между нас – буквално
или в метафоричен смисъл, – за мен Тревър е само приятел. Последното нещо,
което мога да направя сега, е да се държа романтично с мъж, който не е…
Хардин.
– Добре тогава – отговаря Тревър и очевидно е изненадан, че се съгласих. –
Обедната ми почивка свърши, но ще ти пусна съобщение с адреса ми и ще те
чакам след работа.
– Защо не тръгнем направо оттук? Имам удобни обувки – предлагам и соча
мокасините си. Мислено се потупвам по рамото, че днес не сложих високи
токове.
– Идеално. Ще те взема от офиса ти след пет – казва и става.
– Да, добре. – Ставам и мятам опаковката от крекера в кошчето за боклук.
– Всички знаем как е получила работата, нали? – чувам едната жена да казва на
другата.
Когато ги поглеждам с любопитство, те веднага млъкват и забиват очи в масата.
Не мога да се отърва от усещането, че говореха за мен. Дотук с инициативата да
създавам приятелства.
– Тези двете само клюкарстват, не им обръщай внимание – казва Тревър, слага
ръка на гърба ми и ме повежда извън стаята за почивка.
Когато влизам в офиса си, вадя телефона от шкафа си и виждам две пропуснати
обаждания от Хардин. Дали да му се обадя веднага? Звънял е два пъти. Може би
има някакъв проблем. Да, знам, че се опитвам да водя преговори със себе си.
Хардин отговаря на първото позвъняване и веднага пита забързано:
– Защо не ми вдигна, когато звънях?
– Какво става? Проблем ли има? – скачам от стола и изпадам в лека паника.
– Не, няма проблем. – Представям си как се движат устните му, докато
произнася точно тези думи. – Защо изпрати тези снимки?
 Оглеждам се и започвам да си мисля, че снимките наистина са го ядосали.
– Просто бях развълнувана да видя новия си офис и исках да го видиш и ти.
Надявам се да не си решил, че съм го направила с лошо чувство или че се хваля
нещо. Извинявай, че…
– Не, няма нищо. Просто бях леко объркан, когато ги получих – прекъсва ме
хладно и после млъква. След няколко секунди изричам:
– Няма да пращам повече. Не трябваше да пращам дори тези. – Облягам чело
на прозореца и се заглеждам надолу към улицата и забързания под мен град.
– Не се притеснявай. Няма проблем… Как е там? Харесва ли ти? – пита. Гласът
му е прекалено сериозен и ми се иска да изгладя с ръка намръщеното му лице.
Сигурна съм, че е такова.
– Да, много е хубаво.
– Не отговори на въпроса ми. – Знаех си, че ще ми се скара.
– Да, харесва ми – отговарям тихо.
– Звучиш много ентусиазирано – отбелязва саркастично той.
– Наистина ми харесва. Просто все още се приспособявам. Това е… Какво става
при теб? – питам, за да продължа максимално разговора и да не се налага да си
мълчим. Не съм готова да затворя все още.
– Нищо – отговаря бързо.
– Това странно ли ти се струва? Знам, че каза, че не искаш да говориш по
телефона, но ти ми се обади и аз… просто…
– Не, не е странно – прекъсва ме той. – При нас нищо не е странно. И исках
само да кажа, че би било странно да говорим с часове всеки ден, ако няма да
бъдем повече заедно, защото не го разбирам и само ще се измъчвам.
– Значи все пак искаш да говориш с мен? – питам, защото съм отчаяна и жалка
и защото искам да ми каже думите, които се нуждая да чуя.
– Разбира се, че искам. – Чувам някой да свири с клаксон. Вероятно е в колата. –
И сега какво, ще си говорим по телефона като приятели? – пита спокойно и с
леко любопитство.
– Не знам. Може да опитаме така.
Тази раздяла е много по-различна от предишната. Сега се разделихме по
взаимно желание – някак с добро – и оставихме вратите отворени. Не съм готова
да взема решение дали това, от което имам нужда, е окончателна раздяла с
Хардин, така че засега избутвам мисълта назад, слагам я в папка и я заключвам,
но си обещавам да я разгледам по-късно.
– Няма да проработи.
– Не искам да се игнорираме и да не си говорим изобщо, но все още не съм
променила решението си за времето и личното пространство, от което и двамата
се нуждаем.
– Добре. Разкажи ми тогава за Сиатъл – изрича след кратко колебание.
 Глава седемдесет и пет
ТЕСА
Прекарвам половин следобед да говоря с Хардин по телефона. Към края на
работния ден съм свършила около нула работа. Денят е приключил и търпеливо
чакам Тревър. Хардин ми се стори много спокоен, сякаш беше фокусиран върху
нещо. Не мога да се побера в кожата си от щастие, че все още говорим. Така е
много по-добре, отколкото да се стараем да се избягваме. Дълбоко в себе си знам,
че няма да е толкова лесно, както ми изглежда сега, няма да мога да се залъгвам
с малки дози Хардин, при положение че искам него, искам го целия, искам го
през цялото време. Искам да е тук с мен, да ме прегръща, да ме целува, да ме
кара да се смея. Но засега съм доволна от това, което имаме. Много по-добре е в
сравнение с другата ми опция – безкрайно чувство на тъга.
Въздъхвам, облягам глава на стената и продължавам да чакам. Започвам да
съжалявам, че попитах Тревър дали е свободен днес след работа. Иска ми се да
се прибера в къщата на Кимбърли и да говоря с Хардин по телефона. Сега
можеше той да ме взема от работа, можеше да има офис до моя, можеше да
идва в кабинета ми безкрайно много пъти, а аз можех да си измислям оправдания
да ходя в неговия. Сигурна съм, че Крисчън би предложил работа на Хардин, но
дали Хардин би приел? Вече няколко пъти казва, че иска Хардин да се върне на
работа при него. Може да прекарваме обеда си заедно, може дори да
пресъздадем някои от спомените, които имаме от другия офис. Представям си
Хардин зад мен, аз съм наведена над бюрото, косата ми е увита около юмрука
му…
– Извинявай, че закъснях, имах среща и ме задържаха – гласът на Тревър
прекъсва мислите ми. Подскачам от изненада и от смущение.
– О, да, няма проблем. Аз просто… – не довършвам. Преглъщам тежко. – Чаках.
Ако само знаеше за какво съм си мислила. Слава богу, че няма и идея. Не
разбирам и защо изобщо мисля за тези неща. Тревър се оглежда в празния
коридор и пита:
– Готова ли си?
– Да.
Докато излизаме от сградата, говорим за общи неща. Почти всички са си
тръгнали. Тихо е. Тревър ми разказва за новата работа на брат му в Охайо, какъв
костюм си е купил за сватбата на колежката си Кристъл, която била другия
месец. Питам се вяло колко ли костюма има Тревър. Стигаме до колите и аз
карам зад неговото BMW в претъпкания град. Най-сетне пристигаме в малкия
„Болард“. Според мненията, които четох в интернет, това е най-хипарският
квартал в Сиатъл. Кафенета, вегетариански ресторанти и хипстър барове се
редуват от двете страни на улицата. Спирам колата на паркинга под сградата на
Тревър и започвам да се смея на предложението му да си намеря апартамент в
този скъп квартал. Той излиза от колата и казва:
– Трябва да се кача, за да се преоблека.
Качваме се в апартамента му и той отива да се преоблича, а аз с любопитство
разглеждам огромния хол. На камината са наредени семейни снимки, изрезки от
вестници, сложени в рамка. Ниската маса е направена от разтопени бутилки от
вино. Нито прашинка по ъглите. Впечатлена съм.
– Готов съм! – казва Тревър. Облечен е в червен анцуг. Винаги се изненадвам,
когато го видя в нещо различно от костюм. Все едно е друг човек!
След две пресечки и двамата треперим от студ.
– Гладна ли си, Теса? Можем да купим нещо за хапване.
Виждам дъха му, толкова е студено. Кимам нетърпеливо. Умирам от глад. Този
крекер за обяд явно само е залъгал глада ми. Казвам на Тревър да избере някой
ресторант и да седнем да ядем. Накрая се оказваме в малък италиански
ресторант само на сто метра от апартамента му. Сладкият аромат на чесън
събужда сетивата ми, а устата ми се пълни със слюнка, докато вървим към малко
сепаре в дъното на ресторанта.
 Глава седемдесет и шест
ХАРДИН
– Сега изглеждаш много по-хигиенично – казвам на Ричард, който излиза от
банята, обръснат е гладко и бърше лицето си с кърпа.
– Не се бях бръснал от месеци – отвръща и потърква гладката кожа на лицето
си.
– Не думай! – въртя очи и той ми се усмихва.
– Благодаря, че ми позволи да остана тук…
– Не е завинаги, така че не ми благодари. Не ми е много гот от тая ситуация –
добавям и отхапвам от пицата, която поръчах за себе си… и която в края на
краищата разделих с Ричард. Трябва да намеря начин да поема малко от бремето
на Теса. Много ù се насъбра напоследък и ако мога да се оправя с баща ù по
някакъв начин, ще го сторя.
– Знам. Учудвам се, че не си ме изхвърлил все още – засмива се той. Не
разбирам как може да си мисли, че това е някаква шега. Оглеждам го. Очите му
изглеждат прекалено големи за това лице. Под тях има огромни тъмни кръгове.
– И аз се учудвам – въздъхвам раздразнено.
Докато го гледам, забелязвам, че започва леко да трепери. Не от неудобство, а
от липсата на какъвто там наркотик взема. Искам да знам дали е вкарал някакви
наркотици в апартамента ни миналата седмица, когато е идвал да се къпе, но ако
го попитам и каже, че е донесъл, ще ми падне пердето и за няколко секунди ще
го изритам. Заради Теса, а и заради самия мен ставам и излизам от хола с
празната чиния. Мръсните чинии в мивката са се превърнали в огромна купчина,
а точно сега не ми се занимава със съдомиялната.
– Измий чиниите за отплата – викам от кухнята.
Чувам дълбокия му смях и стъпките му към кухнята точно преди да затворя
вратата на спалнята. Искам да се обадя на Теса само за да чуя гласа ù. Искам да
разбера как е минал остатъкът от деня й… Какво ще прави след работа? Дали е
гледала в екрана на телефона си с глуповата усмивка, както гледах аз, след като
затворихме?
Вероятно не е.
Знам, че всички мои предишни грехове най-сетне ме застигат. Тъкмо затова ми
беше пратена Теса – жестоко наказание, което аз в началото приех като красива
награда. Да я имам месеци наред, за да ми бъде отнета. И въпреки това съдбата
продължи да ми я размахва под носа под формата на телефонни разговори. Не
знам колко дълго ще издържа, преди да се предам на съдбата си и да си позволя
да се освободя от това вечно отричане.
Отричане. Точно това е. А не трябва да е така. Мога да променя изхода на
всичко това. Мога да бъда такъв, какъвто иска, без да се налага отново да я
въвличам в този ад. Майната му. Ще ù се обадя. Телефонът ù звъни, но не вдига.
Почти шест е. Трябва да е свършила работа и да се е прибрала. Къде се е
запиляла, по дяволите? Докато обмислям дали да се обадя на Крисчън, вече
обувам маратонките за спортната зала и мързеливо връзвам връзките. Пъхам
ръце в джобовете на коженото яке. Това даване на лично пространство ме
влудява. Знам, че ще се ядоса, ще откачи, ако се обадя на Крисчън, но вече шест
пъти звъня, а тя не ми вдига. Ръмжа недоволно и прокарвам пръсти през
немитата си коса.
– Излизам – съобщавам на нежелания си гост. Той само кима, защото е
наблъскал устата си с пържени картофи. Поне в мивката вече няма мръсни
чинии.
Къде да ида, за бога? След няколко минути колата ми е вече на паркинга на
спортната зала. Не знам дали това начинание с кикбокса ще ми помогне, но в
момента единственото, за което мисля, е да тегля една майна на Теса… или да се
кача на колата и да ида да я търся в Сиатъл.
Но не бива да правя нито едното, нито другото, защото знам, че така само ще
влоша нещата.
 Глава седемдесет и седем
ТЕСА
В чинията ми не е останало нищо и вече не ме сдържа от нерви на стола. В
мига, в който поръчахме храната, се сетих, че забравих телефона си в колата, а
това ме побърква повече, отколкото е редно. По принцип рядко някой ми звъни,
но сега не успявам да се отърва от мисълта, че Хардин може да се опита да ми
звънне или да ми пусне съобщение. Полагам големи усилия да слушам какво ми
говори Тревър. Като че разказва за някаква статия в „Таймс“. Мъча се да не
мисля за Хардин и за вероятността да ми се е обадил точно сега, но не ми се
получава. По време на цялата вечеря съм разсеяна и знам, че Тревър го е
забелязал, но е прекалено възпитан да ми го каже в очите.
– Не е ли така? – пита той и ме връща в реалността. Започвам да си припомням
какво се случи в последните няколко секунди от разговора и да се опитам да се
сетя за какво говореше. Май нещо за здравеопазването…
– Да, така е – лъжа. Не знам дори дали се съгласих, или не, но искам проклетият
сервитьор да дойде и да ни донесе сметката. Сякаш по поръчка, младото момче
се явява и оставя сметката. Тревър веднага се бърка за портфейла си.
– Аз мога… – започвам, но той вади няколко банкноти и сервитьорът изчезва
към кухнята.
– Аз черпя.
Благодаря му тихо и тайно поглеждам към големия каменен часовник на
стената над вратата. Вече е седем и половина. Един час в този ресторант! Не
мога да сдържа въздишката си на облекчение, когато Тревър пляска с ръце и
става.
Докато се връщаме към блока му, минаваме покрай малко кафене и Тревър ме
поглежда въпросително. Нещо като безмълвна покана.
– Може би някоя вечер през седмицата – предлагам с усмивка.
– Да, звучи добре.
Ъгълчето на устата му се повдига в прочутата му полуусмивка и продължаваме
да вървим.
Взимаме си довиждане набързо, прегръщаме се приятелски и аз скачам в
колата си. На секундата вадя телефона. Изтръпвам от ужас. Девет пропуснати
обаждания. Всяко едно е от Хардин. Веднага му звъня, но ми се включва гласова
поща.
Пътят до къщата на Кимбърли е дълъг и досаден. Движението в Сиатъл е
някакъв кошмар. Кола до кола. Шумно е. Всички натискат клаксони, малките
коли се мушкат между другите и засичат пътя непозволено. Имам жестоко
главоболие.
Влизам през входната врата и забелязвам Кимбърли, която седи на белия кожен
диван с чаша вино в ръка.
 – Как мина денят ти? – пита веднага и се навежда да остави напитката си на
масата.
– Добре, но движението тук е ад – изсумтявам и се отпускам на тъмночервения
стол до прозореца. – Умирам от главоболие.
– Да, наистина е много натоварено. Пийни малко вино за главоболието си. –
Става и преди да възразя, вече ми сипва бяло вино във висока, изискана чаша.
Отпивам малко. Виното е охладено, свежо и сладко.
– Благодаря – усмихвам се и отпивам по-голяма глътка.
– Беше с Тревър, нали? – Кимбърли е толкова любопитна… по възможно най-
сладкия начин.
– Да, излязохме на приятелска вечеря. Като приятели – казвам невинно.
– Ако искаш, подхвани отговора си пак и използвай думата „приятели“ още
няколко пъти – казва закачливо тя, а аз се смея.
– Просто искам да поясня, че сме само… приятели.
Кафявите ù очи грейват от любопитство.
– А Хардин знае ли, че с Тревър си другарувате като приятели?
– Не, но възнамерявам да му кажа. Веднага щом се чуем. Не знам защо, но
Хардин никак не го харесва.
– Не го виня. Тревър можеше да бъде модел, ако не бе толкова срамежлив.
Виждала ли си само какви сини очи има? – пита и започва да си вее на лицето с
ръка. И двете се кискаме като ученички.
– Не искаше ли да кажеш „зелени очи“? – пита Крисчън, който се е появил
неусетно във фоайето. Едва не си изтървавам чашата от изненада. За малко да
оплискам целия паркет. Ким му се усмихва:
– Разбира се, че исках да кажа зелени.
Но той клати глава, усмихва се и добавя:
– Предполагам, че и аз мога да бъда модел – смигва и ни се усмихва. Радвам се,
че не се разстрои от разговора ни. На негово място Хардин щеше да откачи. Ако
ни беше чул как обсъждаме Тревър, особено ако аз бях направила такъв
коментар за него, сега щеше да е побеснял.
Крисчън сяда на дивана и Кимбърли се покатерва в скута му.
– А как е Хардин? Предполагам, че си говорила с него – пита той.
– Да, малко поговорихме. Добре е – извръщам очи, докато лъжа.
– Инати се, нали? Все още му се сърдя, че отказа предложението ми, като се
има предвид сегашната ситуация.
Крисчън се усмихва в шията на Кимбърли и я целува нежно по ухото. Двамата
очевидно нямат никакъв проблем с публичната демонстрация на чувства.
Опитвам се да откъсна очи от тях, но не мога.
Чакай…
– Кое предложение? – питам изумена.
– Как кое? Предложих му работа. Нали ти казах? Щеше ми се да беше дошъл
тук. Искам да кажа, че има само един семестър и ще завърши по-рано, нали?
Чакай, защо аз не знам нищо за тези събития? За първи път чувам, че
завършва по-рано.
– Ами… да… така мисля – казвам, но всъщност нищо не знам.
Крисчън увива ръце около Кимбърли и я люлее.
– Това момче е гений. Ако се беше напънал малко повече, балът му щеше да е
кръгло отличие.
– Да, наистина е много умен… – съгласявам се и това е самата истина. Мозъкът
на Хардин никога не спира да ме изненадва. Това е едно от нещата, които обичам
най-много в него.
– И е много добър писател – казва и отпива една глътка от виното на Кимбърли.
– Не знам защо се отказа. Толкова исках да прочета още някои негови неща –
въздъхва той, докато годеницата му разхлабва сребристата му вратовръзка.
Тази информация… Хардин? Пише? Спомням си, че ми спомена, че обичал да
си драска някакви неща през първата година в колежа, но не каза нищо повече.
А в случаите, когато съм го питала, той винаги сменяше темата на разговора,
поради което останах с впечатлението, че не е от никакво значение за него.
– Да – казвам, изпивам остатъка от виното и соча бутилката. – Може ли?
– Разбира се – кима сладко Кимбърли. – Пий колкото ти се иска. Имаме цяла
винарна с такива вина.
След три чаши от главоболието ми няма и следа, а любопитството ми е
нараснало в геометрична прогресия. Чакам Крисчън да спомене името на Хардин
или да каже нещо за това, което е чел от него. Уви, той се впуска в оживени
делови разяснения относно срещата, която имал с някаква медийна група, и това
как мисли да разшири бизнеса към телевизията. Колкото и да ми е интересно,
искам да се прибера в стаята си и да се обадя на Хардин. Пак.
Когато се отваря пролука в разговора, аз ставам, извинявам се, пожелавам им
приятна вечер и бягам към временната си спалня.
– Вземи бутилката със себе си – казва Кимбърли, докато минавам край масата.
Бутилката е наполовина пълна. Кимам и я вземам.
 Глава седемдесет и осем
ХАРДИН
Влизам в апартамента. Краката все още ме болят от кикбокса. Вадя бутилка
студена вода от хладилника и се опитвам да не обръщам внимание на заспалия на
дивана ми гост. Правя го за нея, напомням си. Всичко е заради нея. Вадя
телефона от чантата си и го включвам. Точно когато се опитвам да я набера, тя
вече звъни.
– Ало? – казвам в слушалката, в същото време събличам подгизналата от пот
тениска и я мятам на пода.
– Здрасти. – Това ли е всичко, което има да ми казва? Прекалено е кратко,
прекалено недостатъчно. Искам да говоря с нея. Искам и тя да иска да говори с
мен. Подритвам тениската на пода, но после я вдигам, защото ако можеше да ме
види, щеше да се сърди, че съм такъв мърляч.
– Какво става?
– Ходих да разглеждам града – отвръща спокойно. – Опитах се да ти се обадя, но
ме прехвърли на гласова поща. – Гласът ù моментално успокоява нервите ми.
– Аз пък пак ходих на тренировки – казвам. Лягам на леглото. Така ми се иска
да е тук, при мен, да сложи глава на гърдите ми. А тя е толкова далеч.
– Наистина? Това е страхотно! Събувам си обувките.
– Добре…
– Не знам защо ти казах това за обувките – смее се в слушалката.
– Пияна ли си? – подскачам и се облягам на лакът.
– Пих малко вино – признава. Трябваше веднага да я усетя.
– С кого?
– Кимбърли и Ванс… Крисчън, де.
Не знам как бих се почувствал, ако разбера, че излиза да пие в непознат град,
но осъзнавам, че сега не му е времето да повдигам темата.
– Той казва, че си страхотен писател – добавя. Усещам укора в гласа ù. Мамка
му!
– Защо му е да казва такова нещо? – питам, но сърцето ми ще изскочи.
– Не знам. Защо не пишеш вече? – Гласът ù е натежал от любопитство и… вино.
– Не знам, но не желая да говорим за мен. Искам да говорим за теб и за Сиатъл.
И за това защо пренебрегваш обажданията ми.
– Също така каза, че завършваш другия семестър – продължава, без да обръща
внимание на думите ми. Крисчън очевидно не знае как да си гледа своята работа.
– Да. И?
– Не знаех и за това – казва раздразнено.
– Не съм крил от теб. Просто не е станало дума. Ти имаш много време, докато
завършиш, така че няма значение. Не че щях да хукна някъде.
– Стой така.
 Какво прави, по дяволите? Колко вино е изпила? Чувам я как мърмори нещо
неразбираемо, суети се, слушалката пука. Накрая питам:
– Какво правиш?
– Какво? О, косата ми се заплете в копчетата на ризата. Извинявай, кълна се, че
те слушам много внимателно.
– Защо си разпитвала шефа си за мен?
– Той подхвана темата. След като ти предложил работа няколко пъти, а ти си
отказал… изведнъж ти се превърна в темата на разговора – говори натъртено.
– Нищо ново. – Не си спомням да съм ù казвал за предложението му за работа,
но не съм крил това от нея, не и с умисъл. – Той винаги е знаел какво мисля за
Сиатъл.
– Всички сме наясно какво мислиш за Сиатъл – казва Теса и знам, че пак ми
върти очи.
Сменям темата.
– Не ми вдигна, когато ти звънях. Доста пъти.
– Знам. Оставих телефона си в колата в подземния паркинг на Тревър… – и
млъква в средата на изречението. Скачам от леглото и крача из стаята. Знаех си!
Мамка му, знаех си! – Показа ми малко от града, съвсем по приятелски. – Много е
бърза, когато трябва да се оправдае.
– Не си ми вдигнала, защото си била с шибания Тревър? – ръмжа в слушалката и
пулсът ми се ускорява с всяка секунда мълчание. Но след мълчанието тя започва
да вика:
– Няма да ми крещиш и да се караш с мен заради Тревър! Той е само приятел.
И нека ти напомня, че ти си този, който отказа да бъде тук. Няма да ми избираш
приятелите, разбра ли ме?
– Теса… – предупреждавам.
– Хардин Алън Скот! – казва сърдито в слушалката и избухва в смях.
– Защо се смееш? – питам, но не мога да спра усмивката, която се е разляла по
лицето ми. Мамка му, колко съм жалък!
– Не… не знам.
Звукът на смеха ù пълни ушите ми, отеква право в сърцето ми и го топли.
– Трябва да спреш с виното – казвам шеговито. Така ми се иска да видя за кой
ли път ми върти очи, задето ù се карам.
– Хайде, накарай ме! – предизвиква ме със закачлив и плътен глас.
– Ако бях там, щях да те накарам. Няма нищо по-сигурно от това.
– Какво друго би направил, ако беше тук? – пита. Падам назад на леглото.
Накъде отива този разговор? Мисля, че се досещам, но с нея никога не мога да
съм сигурен. Особено когато е пила.
– Тереза Лин Янг, опитваш се да правиш секс с мен по телефона?
Тя започва да кашля и да се дави. Предполагам, че се е задавила с глътката
вино.
– Какво? Не!... Само попитах – почти изпищява в слушалката.
– Разбира се, че сега ще отречеш – смея се на ужаса в гласа ù.
 – Освен ако… ти не искаш – прошепва.
– Сериозно ли го казваш? – Самата мисъл кара пениса ми да подскача.
– Може би… не знам. Ядосан ли си ми за Тревър? – пита. Гласът ù ми действа
по-опияняващо от всичкото вино, което съм в състояние да изпия, а това е
сериозно количество. Разбира се, че съм бесен, че е прекарала времето си след
работа с него, но не това искам да обсъждам сега с нея. Първо чувам как тежко
преглъща, а после и почукването на чашата.
– В момента никак не ми е до него – лъжа и добавям: – Не изпивай виното. Ще
ти стане лошо. – Познавам я толкова добре, но напук на мен чувам как изпива
цялата чаша.
– Не можеш да ме командваш от такова разстояние.
Знам, че пие, за да събере кураж.
– Бебо, мога да те командвам от всякакво разстояние – отсичам, усмихвам се и
прокарвам пръсти по устните си.
– Може ли да те питам нещо? – казва тихо.
– Питай.
– Днес си мислех за онзи ден, когато дойде в офиса ми за първи път…
– Мислила си си как съм те чукал на бюрото, докато си била с него? – Моля те,
кажи, че е така.
– Докато го чаках.
– Разкажи ми повече, кажи ми какво си мислеше – настоявам. Всичко това е
толкова объркано. Всеки път, когато говорим, имам чувството, че не си даваме
никаква почивка, че всичко е като преди, както е било винаги. Единствената
разлика е, че не мога да я докосна физически, да прокарам език по меката ù
кожа...
– Мислех си как… – спира и пак отпива.
– Не се срамувай.
– Хареса ми и исках пак да го направя.
– С кого? – питам само защото искам да го чуя от нея.
– С теб. Само с теб.
– Добре – казвам ухилен до ушите. – Ти все още си моя, макар че искаш да ти
дам време и лично пространство. Ти си само за мен, знаеш го, нали? – питам по
възможно най-нежния начин.
– Да, знам.
Гърдите ми се стоплят, сърцето ми се раздува от облекчение.
– А ти мой ли си? – пита много по-уверено отколкото преди малко.
– Да, винаги.
Нямам избор. Не съм имал шанса да избирам от мига, в който те видях. Това
искам да ù кажа, но мълча и нервно очаквам отговора ù.
– Добре. Сега ми кажи какво би направил, ако беше тук. И не пропускай
никакви детайли.
 Глава седемдесет и девет
ТЕСА
Мислите ми са размътени, главата ми е леко натежала, но по особено приятен
начин. Усмихвам се като лунатик, опиянена съм от гласа на Хардин повече,
отколкото от виното. Обичам, когато е такъв закачлив и игрив. И ако иска да си
поиграем, да си поиграем.
– О, не – изрича с онзи ужасно секси глас. – Първо ти ще ми кажеш какво искаш
да направя.
Отпивам голяма глътка от бутилката.
– Вече ти казах.
– Пийни още малко. Май не те е срам да ми признаваш какво искаш само когато
си пийнала.
– Добре – отвръща. Прокарвам пръст по хладната рамка на леглото. – Искам да
ме наведеш над това легло… и да направиш същото, което направи на бюрото.
Не изпитвам неудобство, а само лека топлина по бузите и шията си. Хардин
тихичко псува. Знам, че не е очаквал да му обяснявам по-подробно.
– И после? – пита тихо.
– Ами… – спирам, за да отпия пак и да се сдобия с кураж. С Хардин никога не
сме правили това. Пращал ми е няколко перверзни съобщения, но това… това е
различно.
– Просто го кажи, не се срамувай.
– Ще ме хванеш за бедрата, както правиш винаги, а за опора аз ще се държа за
чаршафите. Пръстите ти ще се впият в мен, ще оставят следи върху кожата ми…
Чувам забързаното му дишане и притискам бедрата си.
– Докосни се – казва и аз веднага се оглеждам из стаята в паника, че някой
може да ни е чул.
– Какво? Не! – прошепвам и слагам ръка около телефона, за да не чуе никой.
– Да.
– Няма да го правя тук. Ще ме чуят.
Ако говорех с друг човек така, вече щях да съм обезумяла от ужас, независимо
колко съм пила.
– Не, няма да те чуят. Направи го. Искаш, знам, сигурен съм, че искаш.
Откъде знае?
Искам ли?
– Просто легни на леглото, затвори очи, разтвори си краката и ще ти кажа
какво да направиш – говори спокойно и окуражително той. Колкото и да са меки
и нежни думите му, знам, че е по-скоро команда.
– Но аз…
– Направи го.
Повелителната нотка в гласа му ме стряска, но хормоните ми се борят
ожесточено и побеждават. Не мога да отрека, че думите му, начинът, по който
ми говори мръсни неща, и тонът в гласа му са покачили температурата в стаята
поне с десет градуса.
– Добре, след като постигнахме съгласие, ми кажи, когато стигнеш до бикините
си.
О!
Но въпреки смущението си тихо отивам до вратата и я заключвам. Стаята на
Кимбърли и Крисчън, както и тази на Смит, е на горния етаж, но може да не са
си легнали все още. Слушам напрегнато и когато чувам как на горния етаж се
затваря врата, веднага ми олеква. Бързо се връщам в леглото и грабвам
бутилката с вино. Топлината в мен се е превърнала в истински бушуващ пожар и
без да мисля, събувам панталоните си. Качвам се на леглото по сутиен, памучна
риза и бикини.
– С мен ли си? – пита Хардин и си представям дяволитата усмивка на лицето му.
– Да, тук съм. Подготвям се за… – не довършвам. Не мога да повярвам, че
наистина ще го направим.
– Престани да премисляш. Ще си ми благодарна след това.
– Престани да се правиш, че знаеш какво мисля – казвам и се надявам наистина
после да съм му благодарна.
– Помниш какво ти показах преди, нали?
Аз кимам, забравила напълно, че не може да ме види.
– Ще приема мълчанието ти за съгласие. Добре. Просто притисни пръсти там,
където ти показах преди…
 Глава осемдесет
ХАРДИН
Чувам как Теса стене и разбирам, че е изпълнила инструкциите ми. Представям
си я: лежи на леглото с разтворени крака. Мили боже!
– Господи, как ми се иска да съм там и да те гледам – казвам и се опитвам да
пренебрегна пулсиращата болка в пениса си.
– Обичаш да го правиш, нали? Да ме гледаш – чувам задъханото ù дишане.
– Мамка му, как обичам, не мога дори да ти опиша. И ти обичаш да те гледам.
– Обичам, както ти обичаш, когато дърпам косата ти.
Ръката ми вече е около пениса ми. Мога да се възбудя за секунди само като си я
представям, какво остава да я слушам в слушалката. Стоновете ù са тихи, много
тихи и деликатни. Има нужда от повече насърчение.
– По-бързо, Тес. Движи пръстите по-бързо. В кръг и бързо. Представи си, че съм
там, че това съм аз и че аз те карам да изпитваш това удоволствие – говоря тихо,
ако случайно гостът ми реши да намине покрай вратата.
– О, боже – стене силно.
– И езикът ми, бебо. Как прави кръгчета по кожата ти, греховните ми устни са
притиснати към твоите, смучат те, хапят те, дразнят те.
Затварям очи и слушам накъсаното ù дишане.
– Прави това, което правя и аз, докосвай се – прошепва. Представям си как
гръбнакът ù се извива над леглото, докато си доставя удоволствието сама.
– Вече го правя – казвам и тя скимти. Мамка му, колко иска да я видя.
– Говори ми, моля те – умолява. Обичам как в такива мигове цялата ù невинност
изчезва, стопява се. Винаги харесва да ù говоря мръснишки.
– Искам да те чукам. Не, искам да те сложа да легнеш на матрака и да правим
любов. Бързо и силно, така че да пищиш името ми, докато влизам в теб докрай.
– Аз… – И дъхът ù спира.
– Хайде, бебо, направи го. Искам да те чуя.
И когато я чувам как свършва, заровила глава във възглавницата, за да заглуши
виковете си, спирам да дишам. Не знам как е възможно да свърша само като си я
представям такава. Свършвам в боксерките си и едва задушавам името ù, което
излиза от устата ми.
Двамата дишаме задъхано в слушалките и не знам дали минават минути,
секунди или часове.
– Това беше… не мога да говоря още, задъхана съм.
– Да – отговарям с дрезгав глас.
– Нека си поема дъх – смее се тя. Бавна усмивка разпъва ъгълчетата на устните
ми. – А аз си мислех, че вече сме правили почти всичко.
– О, има толкова много неща, които искам да направиш. Уви, за целта трябва да
сме в един и същи град.
 – Тогава ела тук – казва бързо. Слагам телефона на говорител и разглеждам
ръката си.
– Ти каза, че имаш нужда от време и от лично пространство – напомням ù.
– Знам – съгласява се тя с тъга. – И двамата имаме нужда да останем малко
сами. И май… работи в наша полза, не мислиш ли?
– Не – лъжа, но знам, че е права. Опитвам се да стана по-добър заради нея и се
страхувам, че ако ми прости прекалено бързо, пак няма да стигна доникъде. Ще
се подхлъзна и ще загубя мотивацията си. Когато… АКО намерим обратно пътя
един към друг, искам да бъда различен заради нея и това да не се променя.
Искам да ù покажа, че онзи елемент с порочния кръг, както го нарича тя, вече го
няма.
– Толкова ми липсваш – казва. Знам, че ме обича, и всеки път, когато ми даде
малко подкрепа, имам чувството, че някой вдига огромен товар от раменете ми.
– И ти ми липсваш. Повече от всичко.
– Не казвай „и ти ми липсваш“. Звучи, сякаш се съгласяваш с мен – напомня ми
саркастично моите собствени думи и усмивката едва се побира на лицето ми.
Сякаш цялото ми същество се усмихва с нея.
– Не можеш да използваш моите идеи, за да ми оригиналничиш – скарвам ù се
на шега, а тя се смее.
– Мога – запъва се като дете. Ако беше тук, знам, че щеше да ми изплези език.
– Боже, каква си непослушна тази вечер – добавям. Ставам от леглото. Имам
нужда от душ.
– Така е.
– И много дръзка. Кой да предположи, че мога да те накарам да свършиш по
телефона – смея се и тръгвам по коридора.
– Хардин! – изпищява тихо от ужас, както и очаквах да направи. – И между
другото, досега вече трябваше да си разбрал, че можеш да ме накараш да
направя почти всичко.
– Де да беше вярно… – Ако наистина можех, сега щеше да е тук.
Подът в коридора е студен. Нозете ми шляпат, но после чувам гласа на баща ù,
стряскам се и изпускам телефона на пода.
– Извинявай – казва Ричард до мен. – Започна да ми става топло и…
Млъква незабавно, щом вижда, че се навеждам да взема телефона си, но е
прекалено късно.
– Кой е това? – пита Теса. Усещам шока ù. Сънливото, отпуснато момиче го
няма. Напрежението в гласа ù е непоносимо за ушите ми. – Хардин, кой е у нас?
– пита почти заканително.
Мамка му! Казвам с устни едно голямо „браво!“ на Ричард, превключвам
телефона от говорител на нормален режим и бързам към банята.
– Това е…
– Баща ми ли беше?
Искам да я излъжа, но би било ужасно глупаво, а вече не желая да върша
глупости.
 – Да, той е – казвам и чакам да се разпищи в слушалката.
– Защо е там?
– Аз… ами…
– Оставил си го да живее при теб? – пита и така смъква паниката от раменете
ми. Не се налага да обяснявам шибаната ситуация.
– Нещо такова.
– Не разбирам. Объркана съм.
– И аз.
– Колко време ще остане? И защо не ми каза?
– Съжалявам. Тук е едва от два дни – обяснявам и чувам, че Теса пуска водата
във ваната.
Значи не е много разстроена, за да си взема вана по време на такъв разговор,
но пък продължава да пита:
– И защо по принцип е дошъл там?
Не мога да ù кажа цялата истина. Не сега.
– Предполагам, че няма къде да отиде.
Започвам да се къпя.
– Добре – въздъхва тя.
– Ядосана ли си?
– Не, не съм ядосана. Просто съм объркана. Не мога да повярвам, че му
позволяваш да остане в апартамента ти.
– И аз не мога да повярвам.
Малката баня се пълни с гъста пара. Обърсвам с длан огледалото. Приличам на
дух. На черупка от мида. Под очите ми има огромни кръгове от недоспиване.
Единственото, което ми вдъхва живот, е гласът на Теса.
– Хардин, това означава много за мен.
Мина доста по-добре, отколкото очаквах.
– Сериозно ли говориш?
– Да, разбира се.
Изведнъж ми става толкова хубаво. Като някое пале, на което са му дали малка
награда за послушание… и за моя огромна изненада, тази позиция на кучето с
каишка не ми пречи.
– Добре – не знам какво повече да добавя. Изпитвам известна вина, че не съм ù
казал за… навиците на баща ù, но сега не му е времето, а по телефона още по-
малко.
– Чакай… значи баща ми е бил там, когато ние… знаеш… – прошепва и нещо
започва да бучи в слушалката. Трябва да е пуснала вентилатора, за да не чуе
никой, докато говори с мен по тази тема.
– Е, не е бил при мен в стаята. Не си падам по такива неща – подкачам я, за да
разведря настроението ù, а тя се смее тихичко.
– Никога не се знае по какво си падаш.
– Не, повярвай ми, това е едно от малкото неща, по които не си падам – казвам с
усмивка. – Никога не бих споделил интимните си мигове с теб, не бих те поделил
дори и с баща ти.
Тя издава някакъв звук, сякаш всеки миг ще повърне, а аз се смея.
– Ти си луд.
– Разбира се, че съм луд.
Виното я прави авантюристка, има такова приятно чувство за хумор. Аз ли? Аз
не мога да разбера защо се усмихвам като селски идиот.
– Трябва да се изкъпя, целият съм в сперма – казвам и събувам боксерките си.
– И аз. Не че съм в секрети или нещо, но имам нужда от душ.
– Добре… да свършваме тогава…
– Вече свършихме… – смее се на ужасния си опит за шега.
– Ха-ха. Лека нощ, Теса.
– И на теб – казва и не затваря, но аз натискам копчето преди нея. Не искам да
ми затваря първа.
Топлата вода се стича по тялото ми. Не съм се съвзел от спомена за Теса, която
се докосва, докато говори по телефона с мен. Не само че възбужда много… това е
повече от секс по телефона. Това показва, че все още ми има доверие, за да
направи такова нещо с мен. Потъвам в мислите си, започвам да сапунисвам
татуираната си кожа. Не мога да си представя, че едва преди две седмици
двамата стояхме под този душ.
– Мисля, че тази ми е любимата – каза, докосна една от татуировките и ме
погледна през мокрите си мигли.
– Защо? Аз я мразя – отвърнах. Проследих малките ù пръсти, които бавно се
движеха по голямото цвете до лакътя ми.
– Не знам. Просто е хубаво, че имаш цвете сред целия този мрак наоколо.
Пръстите ù се спуснаха към съсухрения череп под цветето.
– Никога не съм се замислял над това – отвърнах. Сложих ръка под
брадичката ù и я накарах да ме погледне. – Ти винаги виждаш светлината в
мен. Как го правиш, при положение че няма нищо светло у мен?
– Има, има много светлина. И ти ще я видиш. Някой ден – заяви. Усмихна се и
се вдигна на пръсти, за да ме целуне по устните. Водата се лееше между
устните ни.
– Надявам се да си права – прошепнах много тихо, за да не ме чуе.
Опитвам се да отмия спомена, но той не си отива. Не че не искам да си я
спомням, напротив. Теса е във всяка моя мисъл. Винаги е била. Единственото,
което ме побърква, са спомените, когато се е опитвала да ме убеди, че съм по-
добър отколкото съм всъщност. Иска ми се да мога да се видя такъв, какъвто ме
вижда тя, ще ми се да мога да ù повярвам, че съм добър за нея. Но как изобщо е
възможно, при положение че съм толкова сбъркан.
Това означава толкова много за мен, Хардин. Това каза преди минути.
Вероятно ако продължавам да правя това, което правя сега, и ако се пазя да не
се забърквам в каши, мога да продължа да върша неща, които да означават много
за нея. И тогава може би… много малко вероятно, но все пак се надявам… ще
мога да видя поне мъничко от светлината, която е съзряла у мен.
 Едва тогава ще съм в състояние да я направя щастлива, а не постоянно
нещастна.
Може би има надежда за нас.
 Глава осемдесет и едно
ТЕСА
Не мога да се преборя с напрежението, което се изсипва в мен, докато вървя из
сградите на колежа. Колежът в Сиатъл не е толкова малък, както го описа Кен, а
всички улици са усукани и все вървиш нагоре. Направих пълна подготовка за
днес, за да съм сигурна, че всичко ще мине по план. Тръгнах два часа по-рано, за
да стигна навреме за първата лекция. Половината от това време замина в
задръствания. Просто седиш в колата, чакаш и слушаш някакво сутрешно
радиошоу. Никога досега не се бях замисляла за тези програми и не разбирах
защо хората изобщо се обаждат, докато една жена не звънна в студиото да
разкаже за предателството на най-добрата си приятелка, която спала с мъжа ù. И
после двамата избягали и взели и котето ù Мейзи. Макар че плачеше, личеше, че
се опитва да запази достойнството си… Е, доколкото можеш да си запазиш
достойнството, след като си се обадил в радиото да ревеш пред всички. По едно
време се усетих, че слушам с интерес драматичната ù история. Към края останах
с впечатлението, че дори самата тя знаеше, че животът ù е по-добър без този
мъж.
Докато стигна до паркинга, извадя студентската си карта и талона за безплатно
паркиране, са ми останали само тридесет минути до началото на часа. Нервите
ми са изопнати до краен предел и се притеснявам, че закъснявам за първата си
лекция. За щастие, почти веднага намирам място за паркиране, което е близо до
сградата, където е лекцията ми, и дори ми остават петнадесет свободни минути.
Сядам на първия ред и не мога да преборя чувството за самота. Липсва ми
кафенето, липсват ми срещите с Ландън, на мястото до мен не седи Ландън.
Спомням си цялата първа половина от учебната година.
Залата се пълни със студенти и забелязвам, че с изключение на момичето до
мен всички са момчета. Мислех си, че мога да избутам този курс, но истината е,
че никак не ми се учат политически науки. Започвам да съжалявам за
прибързаното си решение.
Едно красиво момче със светлокафява кожа сяда от другата ми страна и се
опитвам да не го гледам. Бялата му риза е перфектно изгладена. Даже е с
вратовръзка. Изглежда точно като политик – излъскан, усмихнат, бели зъби и
всичко останало. Момчето забелязва, че го гледам, и пита:
– Мога ли да ти помогна с нещо?
Гласът му е очарователен и авторитетен. Да, един ден от него ще излезе добър
политик.
– Не. Извинявай – казвам и отбягвам погледа му. Когато лекцията започва,
полагам усилия изобщо да не поглеждам към него, прелиствам програмата за
другите си лекции и разучавам как да намеря залите.
Следващата ми лекция е по специалността „История на изкуството“ и е доста
по-приятна. Учащите са си обикновена студентска тълпа, повечето с доста
артистичен външен вид. Едно момче със синя коса сяда до мен и ми се представя.
Казва се Майкъл. Професорът кара всички да станат и да се представят. Аз съм
единствената, която специализира „Английска литература“, но всички са
дружелюбни. Майкъл има страхотно чувство за хумор и през цялото време пуска
шеги. Аудиторията се смее, дори професорът.
„Креативно писане“ е последната лекция, която се оказва и най-приятната.
Докато записвам мислите си на листа, забравям за всичко. Забавно е,
освобождаващо е и ми харесва. В края на лекцията имам чувството, че е
продължила само една минута.
Останалата част от седмицата минава в люшкане между двете състояния –
мисля си, че ми е все по-лесно, а в същото време имам чувството, че съм точно
толкова объркана, както бях в самото начало. Но най-важното е, че всяка секунда
чакам нещо, което не идва.

В ПЕТЪК СЪМ ТОТАЛНО ИЗТОЩЕНА. Цялото ми тяло е сковано и напрегнато.

Тази седмица беше едно голямо предизвикателство както за добри, така и за
лоши събития. Липсва ми старият колеж. Там познавах всичко. Липсва ми и
Ландън. Липсва ми да се виждам с Хардин из колежа. Липсват ми дори Зед и
светещите цветя в сградата по Опазване на околната среда.
Зед. Не съм говорила с него от онази нощ, когато ме спаси от Стеф и Дан на
онзи проклет купон и ме закара чак до къщата на майка ми. Спаси ме от такова
ужасно насилие и унижение, а аз дори не съм му благодарила. Оставям учебника
по политически науки и вземам телефона.
– Ало? – гласът на Зед звучи така чужд, макар че е минала само една седмица,
откакто го чух.
– Зед, Теса е – изричам, захапвам вътрешната страна на бузата си и чакам
отговора му.
– Ммм… здрасти.
Поемам си дълбоко дъх и казвам това, заради което се обадих:
– Виж, съжалявам, че не се обадих по-рано. Всичко се случи толкова бързо тази
седмица и до голяма степен се опитвам да избягвам да мисля за това, което
стана. Знам, че това не ме оправдава… да, знам, ужасна съм… Извинявай и… –
млъквам. Едва осъзнавам какво говоря, защото думите се търкулват от устата ми
така забързано, но той ме прекъсва, преди да съм довършила:
– Няма нищо, знам, че доста ти се е струпало.
– Все пак трябваше да ти се обадя след всичко, което направи за мен. Не
можеш да си представиш колко съм благодарна, че се оказа на онова място. –
Отчаяно се моля да разбере колко съм му задължена. Споменът за лепкавите
пръсти на Дан ме кара да потръпна. – Ако не се беше появил, кой знае какво
щяха да ми направят.
– Хей… – прекъсва ме нежно той. – Спрях ги, преди да се е случило каквото и да
е. Не мисли повече за това. И не е нужно да ми благодариш.
 – Не мога да не съм признателна, нито мога да преодолея болката от
предателството на Стеф. Никога не съм направила нищо лошо, с нищо не съм я
наранила, нито някого от вас…
– Моля те, не ме слагай в един кюп с тях – казва обидено Зед.
– Не, не. Съжалявам. Не исках да те слагам заедно с тях. Просто сте една
група… приятели – извинявам се пак, но устата ми дърдори, преди съзнанието ми
да е одобрило думите ми.
– Нямаш грижа – промърморва. – И вече не сме група. Тристан заминава за Ню
Орлеанс по-рано, след няколко дни, а Стеф не съм я виждал изобщо из колежа.
Мълча и оглеждам огромната и чужда ми някак стая, в която съм отседнала.
– Зед, съжалявам, че те обвиних, че си пуснал онова съобщение на рождения
ден на Хардин… онзи инцидент… По време на… случката с Дан Стеф каза, че тя
го е направила – обяснявам. Опитвам се да накарам тялото си да спре да трепери
при споменаването на името на този човек.
Той се засмива тихо и казва:
– Трябва да призная, че май аз бях най-подходящият… обичайният заподозрян
относно писането на такива съобщения – отговаря сладко Зед. – Как са нещата
край теб?
– Сиатъл е… различен.
– Там ли си? Помислих си, че след като Хардин дойде в къщата на майка ти…
– Не, тук съм – прекъсвам го, преди и той да ми каже, че от мен се е очаквало
да не замина заради Хардин.
– Имаш ли вече приятели?
– Ти как мислиш? – усмихвам се и се пресягам да взема чашата с вода.
– Ще имаш, и то съвсем скоро – смее се той и аз не мога също да не се засмея.
– Силно се съмнявам. – Сещам се за двете жени, които ме обсъждаха по време
на обедната почивка във „Ванс Пъблишинг“. Сякаш се смееха на нещо и това
нещо бях аз. – Наистина съжалявам, че не се обадих по-рано.
– Теса, всичко е наред. Престани да се извиняваш. Знаеш ли, правиш го
прекалено често.
– Извинявай – казвам и се удрям по челото. Първо онзи сервитьор, а сега и Зед
ми го казва. Двама души не могат да грешат.
– Мислиш ли да минаваш насам да ни видиш по някое време? Или… все още не
можем да бъдем приятели? – пита деликатно.
– Можем да бъдем приятели – отбелязвам уверено. – Но нямам представа кога
ще мога да дойда.
Честно казано, искаше ми се да се прибера у дома този уикенд. Хардин ми
липсва. Липсват ми и свободните шосета, искам да се махна от задръстванията.
Чакай, защо казах „у дома“?
Живях там едва шест месеца! Но после се сещам. Хардин. Заради Хардин.
Където и да е Хардин, той винаги ще бъде моят дом.
– Лошо. Може би скоро ще мръдна към Сиатъл. Имам приятели там – казва Зед.
– Има ли проблем?
 – О, не, няма никакъв проблем.
– Добре – усмихва се в слушалката. Този уикенд заминавам за Флорида да видя
родителите си. Закъснявам за полета вече, но може би в края на другата седмица
ще се опитам да дойда?
– Да, разбира се. Само ми кажи предварително. Весело изкарване във Флорида –
пожелавам му и затварям.
Оставям телефона върху купчината учебници и секунди след това той пак
започва да вибрира. Виждам името на Хардин. Поемам си дълбоко дъх, опитвам
се да укротя сърцето си и отговарям.
– Какво правиш?
– Ами нищо – запъвам се.
– Къде си?
– В къщата на Кимбърли и Крисчън. А ти къде си? – питам саркастично.
– У дома – заявява информативно. – Къде да съм?
– Не знам… в спортната зала? – Тази седмица Хардин ходи да спортува всяка
вечер.
– Преди малко се прибрах.
– Как е войнствената ти инструкторка?
– Все така – отговаря кратко и някак остро.
– Хардин, какъв е проблемът?
– Няма проблем. Как мина денят ти? – пита. Не разбирам защо така бързо
смени темата, но не искам да го притискам. Не и след разговора със Зед, който
вече тежи на съвестта ми.
– Добре… беше дълъг ден. Все още не мога да се насиля да харесам тези
политически науки.
– Вече ти казах да ги зарежеш. Можеш да вземеш изпит по някоя друга
социална дисциплина – напомня ми.
Лягам на леглото.
– Да, знам. Ще се справя.
– У дома ли ще си бъдеш тази вечер? – Усещам предупреждението в гласа му.
– Да, вече съм по пижама.
– Добре. – Е, как да не му завъртя очи сега?
– Обадих се на Зед преди малко – пускам бомбата, без да знам защо. И май така
е по-добре, да се свърши по-бързо. Никога не съм предполагала, че тишината
може да бучи така. Търпеливо изчаквам дишането му да се успокои.
– Би ли повторила? – пита рязко.
– Обадих му се да му благодаря за… миналия уикенд.
– И все пак защо му се обади? Мислех, че… – замлъквам. Чувам как едва
контролира гнева си. Диша тежко в слушалката. – Теса, мислех си, че работим по
проблемите си.
– Да, работим, но му го дължах. Ако той не се беше появил тогава…
– Знам – казва рязко, сякаш се опитва да се предпази от спомена за онази
вечер. Не искам да споря с него, но не мога да очаквам нещо някога да се
промени, ако не му казвам истината.
– Каза, че може да мине към Сиатъл.
– Няма да идва там. Точка по въпроса.
– Хардин…
– Теса, не. Няма да идва. Повярвай ми, полагам огромни усилия за всичко. И в
момента полагам огромни усилия да не ми падне пердето, така че най-малкото,
което можеш да направиш за мен, е да ми помогнеш.
– Добре – въздъхвам. И бездруго срещата със Зед няма да свърши добре за
никого, най-малко за Зед. Не мога да си позволя да го подвеждам пак. Не е
честно спрямо него и не мисля, че някога ще можем да имаме само платонична
връзка. Не и в очите на Хардин. Не и в очите на Зед.
– Благодаря ти. Ако можеше винаги да си така изпълнителна.
Моля?
– Никога няма да съм изпълнителна, Хардин. Това е…
– Спокойно, спокойно, само се шегувах – казва бързо. – Има ли друго, което
трябва да знам, докато си на тема признания?
– Не.
– Добре. Сега ми кажи какво се е случило в това радиопредаване, че си така
развълнувана от случката.
Започвам да обяснявам подробно за жената, която тръгва да търси изгубената
си любов от гимназията, докато е бременна от комшията, минавам през
скандалите, които следват, а когато стигам до онази част, когато вземат котката
ù, вече се смея истерично. Казвам му, че вероятно е много трудно да чакаш дете
от един, а да си влюбена в друг, който не те иска особено. Хардин, разбира се,
счита, че сами са си причинили всичко, и ме подкача, че вярвам много на разни
радиопрограми.
През цялото време, докато разказвам, Хардин се смее с мен, а аз затварям очи
и си представям, че е до мен.
 Глава осемдесет и две
ХАРДИН
– Съжалявам – казва Ричард. Едва си поема дъх. Цялото му тяло е облято в пот.
Бърше повърнатото от брадата си. Облягам се на рамката на вратата и обмислям
дали да се обърна и да го оставя да се въргаля в мръсотията си. Цял ден трепери,
повръща, поти се и скимти.
– Ще излезе от организма ми съвсем ско…
Обляга се на тоалетната чиния и продължава да повръща. Като гейзер.
Жестоко! Слава богу, че този път успя да стигне до банята.
– Надявам се – казвам и излизам от банята. Отварям прозореца в кухнята.
Студеният въздух нахлува рязко. Вземам чаша от шкафа и въртя скърцащото
кранче, за да налея вода.
Какво да го правя, по дяволите? Тая детоксикация се разлива по целия ми под.
Въздъхвам, вадя пакет сухи бисквити и отивам в банята. Потупвам го по рамото и
казвам:
– Пий вода и хапни нещо.
Главата му се тресе. Не знам дали се съгласява, или е в абстиненция. И в
делириум тременс. Кожата му е толкова бледа и мокра. Прилича на глина. Не
мисля, че бисквитите ще му помогнат, но има някаква вероятност, макар и малка.
– Благодаря – простенва накрая и го оставям да повръща на спокойствие из
цялата ми баня.
Леглото никога не е оправено както трябва. Всеки ден се опитвам да изправя
ъглите и да опъна чаршафа така, както го прави Теса – подпъхва го някак под
матрака. На мен обаче не ми се получава. Дрехите ми – чисти и мръсни – са
нахвърляни по пода. Празни кутии от сода във всеки ъгъл и по всяка повърхност.
И е студено. Отоплението е пуснато, но е… студено. Изпращам ù едно последно
съобщение за лека нощ, затварям очи и се моля за една нормална нощ.
– Теса? – викам от коридора да ù кажа, че вече съм си у дома. В апартамента
е тихо. Чуват се само тихи, меки звуци. Дали Теса говори с някого по
телефона? – Теса? – викам пак и въртя дръжката на вратата на спалнята.
Това, което виждам, ме заковава на място. Теса е легнала на бялата завивка,
косата ù е мокра от пот и е паднала на челото ù. Пръстите на едната ù ръка
са закачени на рамката на леглото, а около пръстите на другата ù ръка са
увити нечии черни кичури. Бедрата ù се движат ритмично. Кръвта ми се
вледенява. Главата на Зед е заровена между нежната бяла кожа на бедрата ù.
Ръцете му обхождат цялото ù тяло. Опитвам се да направя крачка към тях,
да го грабна за гушата и да го метна към стената, но краката ми са залепени
за пода. Опитвам се да изкрещя, но устата ми отказва да се отвори.
– О, Зед – стене Теса. Покривам ушите си с ръце, но не помага. Гласът ù
пътува право към мозъка ми. Няма начин да избягам.
 – Толкова си красива – говори ù той и тя пак стене.
Едната му ръка покрива гърдите ù. Устата му е притисната между краката
ù. Не ме виждат... Вцепенен съм. Дори не забелязват, че съм в стаята. Теса
пак вика името му, той вдига глава и ме вижда. Не откъсва очи от мен,
докато устните му пълзят по тялото ù и нежно захапва кожата ù със зъби.
Чак до шията. Не мога да откъсна очи от голите им тела, а вътрешностите
ми са проснати на студения под, сякаш някой ме е разкъсал на две половини.
Не мога да понеса гледката, но съм принуден да стоя и да гледам.
– Обичам те – казва ù той и тайно ми се хили.
– И аз те обичам – отвръща тя и простенва.
Ноктите ù леко драскат татуирания му гръб и той влиза в нея. Най-накрая
гласът ми идва, започвам да пищя, удавяйки стоновете им в нечовешкия си
вик.
– Мамка му! – крещя и грабвам чашата с вода от нощното шкафче. След секунда
тя се разбива в стената и парчетата кънтят по пода.
 Глава осемдесет и три
ХАРДИН
Крача като обезумял по студения под. Пръстите ми са забити в мократа ми коса
и я скубят. Вяло регистрирам, че стъпвам по книги и дрехи.
– Хардин? Добре ли си?
Гласът на Теса е сънен и плътен. Толкова се радвам, че ми вдигна. Искам да е с
мен, макар и само да чувам гласа ù в слушалката.
– Не… не знам...
– Какво става?
– В леглото ли си?
– Да, три сутринта е. Къде да съм? Какво става, Хардин?
– Не мога да спя. Няма друго – признавам и се заглеждам в мрака на нашата…
моята спалня.
– О… Започвах да се тревожа, че се е случило нещо.
– Говорила ли си пак със Зед?
– Какво? Не, не съм говорила след разговора, за който вече ти казах.
– Обади му се и му кажи, че не може да дойде. – Знам, че звуча като луд, но не
ми пука.
– Няма да му се обаждам толкова късно. Какво ти става?
Не мога да разбера защо се отбранява така, но не мога и да я виня.
– Няма нищо, Теса. Няма значение – въздъхвам.
– Хардин, какво става? – пита вече силно разтревожена.
– Нищо… просто… нищо.
Затварям телефона и го изключвам.
 Глава осемдесет и четири
ТЕСА
– Нали няма да си пак по пижама цял ден? – пита Кимбърли на сутринта, когато
ме вижда в кухнята.
Устата ми е пълна, така че не мога да ù отговоря. Всъщност точно това
планирам да правя днес. Не спах добре след обаждането на Хардин. Оттогава ми
е пратил няколко съобщения, но не е споменавал повече за случилото се през
нощта. Искам да му се обадя, но така рязко ми затвори снощи, че леко се
притеснявам. А и откакто дойдох, не съм обърнала почти никакво внимание на
Кимбърли. Почти през цялото време говоря с Хардин или подготвям лекциите и
домашните си. Поне мога да ù отделя малко време да побъбрим на закуска.
– Никога не си обличаш дрехи – казва появилият се отнякъде Смит. Започвам да
се давя и да кашлям.
– Нося, как да не нося? – отговарям с пълна уста.
– Прав си, Смит, не носи дрехи – смее се Кимбърли, а аз въртя очи.
Точно в този момент Крисчън влиза в кухнята и целува Ким по челото. Смит се
усмихва на баща си и на бъдещата си майка. После пак поглежда към мен.
– Пижамата е по-удобна – казвам му и той кима в съгласие. После зелените му
очи се спускат надолу и оглежда пижамата си със Спайдърмен.
– Харесваш ли Спайдърмен? – питам, защото искам да започна разговор, който
да не се върти около мен. Малките му пръсти отчупват хапка от тоста и той
отвръща тихо:
– Не.
– Не? Облечен си в такава пижама.
– Тя ми я купи – сочи с глава към Кимбърли и после прошепва: – Не ù казвай, че
не ми харесва. Ще плаче.
Това момче е само на пет, но акълът му е с двадесет години нап​ред.
– Няма – обещавам и продължаваме да закусваме в удобно и приятно мълчание.
 Глава осемдесет и пет
ХАРДИН
Ландън изтръсква мократа си шапка на пода и с театрален жест обляга
затворения си чадър до стената. Иска да забележа какви големи „усилия“ полага,
за да ми помогне.
– Е, кое е това толкова спешно, че трябваше да изляза в проливния дъжд? – пита
леко загрижено, но и с голяма доза самодоволство. После оглежда голите ми
гърди. – Кое е това спешно нещо, заради което трябваше да се облека, за да
дойда?
Махам с ръка към Ричард, който спи на дивана.
– Ей тоя.
Ландън наднича да го види:
– Кой е той? – пита и после ченето му бавно пада на пода. – Чакай малко… това
ли е бащата на Теса?
– Не, Ландън, това е още едно случайно, бездомно лайно, което намерих на
улицата и което прибрах да си подремне на дивана ми. Това правят хипстърите в
наши дни.
– И защо е тук? – пита, без да обърне внимание на сарказма ми. – Теса знае ли?
– Знае, но не и че от пет дни е в период на изсушаване и със студена пуйка**,
нито че повръща из целия апартамент.
Ричард простенва в съня си и аз дърпам Ландън за ръката, влача го към
коридора. Очевидно терминологията е малко тегава за доведеното ми братче.
– Какво пресушаване, какви пуйки? Искаш да кажеш... от наркотици?
– Да. И алкохолизъм.
Той се замисля за малко и пита с повдигната вежда:
– И как не е намерил твоя алкохол? Или вече си изпил всичко?
– Нямам вече алкохол тук, задник смотан.
Ландън наднича към проснатия на дивана ми мъж и пита:
– Все още не разбирам как аз се вписвам в тази картинка.
– Ще си му бавачка – информирам го и той веднага прави крачка назад.
– Няма начин! – опитва се да прошепне, но се получава нещо като задушен
писък.
– Споко – потупвам го по рамото. – Само за една нощ.
– Няма начин. Няма да остана тук с него. Та аз дори не го познавам!
– Да не мислиш, че аз го познавам?
– Ти го познаваш по-добре от мен. Един ден може да ти стане тъст, ако не се
държиш като идиот. – Думите му ме удрят по-силно, отколкото би трябвало.
Тъст? Повтарям си няколко пъти думата и тя ми се струва доста странна и
далечна. Не откъсвам очи от развалината на дивана ми.
– Искам да я видя – казвам умолително.
 – Кого? Тес?
– ТЕ-СА – поправям го. – Кого мислиш?
Ландън си играе с пръстите си като малко дете.
– Защо тя не дойде? Не мисля, че идеята да оставам сам с него е добра.
– Не бъди такъв женчо. Не е опасен. Просто трябва да го пазиш да не излиза.
Има предостатъчно храна и вода.
– Сякаш говориш за куче… – отбелязва Ландън и започва да масажира
слепоочията си. Главата ме боли от раздразнение.
– Пич, на този етап е долу-горе така. Ще ми помогнеш ли, или не? Заради Теса?
Знам, че е лек удар под кръста за теб, но няма да има проблем.
След няколко секунди той кима и казва:
– Само за една нощ.
Налага се да се обърна, за да прикрия усмивката си. Не знам как Теса ще
реагира, когато наруша ембаргото за лично пространство, скрепено със
споразумение, но става дума само за една нощ. Само една нощ с нея. Само това
искам, само от това се нуждая. Телефонните обаждания и съобщенията стават за
през работните и учебните дни, но след този кошмар трябва, задължително е да
я видя. Трябва да се убедя, че никой друг освен мен не е оставил и не може да
остави следи по тялото ù.
– Знае ли, че отиваш? – пита Ландън и влиза след мен в спалнята, докато аз ровя
по пода за чиста тениска.
– Ще разбере. Като пристигна.
– Каза ми за вас двамата по телефона.
Сериозно? Не е в неин стил да споделя интимни неща.
– Защо е тръгнала да ти разправя как правим секс по телефона? – питам.
Наистина не разбирам.
Очите на Ландън стават като палачинки.
– Не, не, чакай! О, боже! НЕ! – възкликва. Опитва се да си покрие ушите, но е
прекалено късно и бузите му пламват от срам. Смехът ми се удря в стените.
– Трябва да си по-конкретен, когато говориш за мен и Теса. Не си ли го
разбрал? – отвръщам, усмихвам се и с радост си спомням нежните стонове на
Теса в ухото ми.
– Очевидно. Вече ще знам – отсича и бързо се съвзема от ужаса. – Каза ми, че
доста говорите по телефона.
– И…?
– Изглежда ли ти щастлива?
Усмивката ми се стопява.
– Защо питаш?
Лицето ми помръква от тревога.
– Просто се чудех… Притеснявам се за нея. Не ми се струва особено
развълнувана и щастлива в Сиатъл, както очаквах. Както може би и тя е
очаквала.
– Не знам. – Потърквам врата си. – Не ми се струва щастлива, но не знам дали
защото аз съм задник, или защото Сиатъл не е точно това, което е очаквала –
отговарям откровено.
– Надявам се да е първото, защото наистина искам да е щастлива там.
– И аз… като че ли искам същото – изричам бавно.
Ландън изритва чифт черни джинси изпод крака ми.
– Ей, мислех да ги обличам.
– Имаш ли някакви дрехи?
– В момента… не.
– Прал ли си изобщо, откакто Теса тръгна?
– Да… – лъжа.
– Аха – мърмори и за да докаже, че не ми вярва, сочи петното на черната ми
тениска. Вероятно от горчица.
– Мамка му! – събличам я и я мятам на пода. – Нямам какво да облека. –
Отварям най-долния шкаф и въздъхвам с облекчение, когато забелязвам няколко
чисти черни тениски.
– Защо не облечеш тези? – пита Ландън и сочи чифт сини джинси в гардероба.
– Не.
– Защо не? Винаги обличаш само черни джинси.
– Именно.
– Единственият ти чифт е мръсен, така че…
– Имам пет чифта – поправям го. – Просто са един и същи модел.
Въздъхвам и тръгвам ядосано към гардероба да извадя сините. Мразя такива
неща. Мразя и сини джинси. Майка ми ги купи за Коледа и дадох обет никога да
не ги обувам. И какво стана? От любов ли, или що? Теса ще се разтопи, като ме
види в друг цвят.
– Малко са… очертаващи – казва Ландън и захапва устната си, за да не избухне
в смях.
– Да ти го начукам – развявам среден пръст в лицето му и започвам да блъскам
някакви неща в сака си.
След двадесет минути сме пак в хола. Ричард все още спи, Ландън продължава
да коментира ужасно тесните ми джинси, а аз съм готов да видя Теса в Сиатъл.
– Какво да му кажа, когато се събуди?
– Каквото искаш. Ще е много забавно, ако го баламосваш нещо. Примерно
можеш да се преструваш на мен и да го питаш какво прави тук. Съвсем ще се
сбърка.
Ландън не вижда нищо смешно в идеята ми и буквално ме избутва от вратата.
– Внимавай как караш. Шосетата са хлъзгави.
– Слушам и изпълнявам – мятам сака през рамо и тръгвам, преди да направи
още някой коментар за очертания ми задник.

ПО ВРЕМЕ НА ЦЯЛОТО ПЪТУВАНЕ не мога да спра да мисля за кошмара. Не

мога да заглуша стоновете в ушите си, как Теса нашепва името му. Чувам дори
как ноктите ù се забиват в гърба му и дерат кожата му. Увеличавам звука на
радиото, за да удавя мислите си, но не успявам, затова решавам да мисля за
Теса, да си спомням мигове от времето, прекарано с нея. Иначе този път ще се
окаже най-кошмарният и дългият в живота ми.
– Погледни колко са сладки тези бебета – изпищя Теса и посочи цял взвод
сгърчени малки човеци. Всъщност само две, но стигат.
– Да, да, много са сладки – врътнах очи и я повлякох напред в магазина.
– Дори панделките им са в тон.
Усмихваше се толкова широко, а гласът ù беше странно писклив, какъвто е
при всяка жена, когато около нея се завърти някое бебе. Сякаш им избиват
хормоните ли, или какво?
– Да – казах и тръгнах след нея между тесните редове на „Корнърс“. Търсеше
някакво специално сирене за вечерята, но тези бебета ù взеха акъла.
– Признай си, че са сладки – каза с огромна усмивка, но аз поклатих глава,
защото наистина не ми бяха никак сладки. – Стига, Хардин! Знаеш, че са
сладки. Просто го кажи.
– Бяха. Много. Сладки – отговарям с безразличие, а тя веднага стиска
недоволно устни, кръстосва ръце пред гърдите си като едно голямо, лигаво
бебе.
– Може би ще си от онези хора, които си мислят, че само техните деца са
сладки.
Наблюдавах лицето ù и забелязах, че веднага я осени неприятна мисъл.
– Ако изобщо някога решиш да имаш деца – добави сериозно.
Исках да я целуна и да отмия мрака от лицето ù.
– Може би съм от тези хора. Но не искам деца – казах с надеждата да ù го
набия в главата.
– Знам… – отвърна меко тя. След малко видя сиренето, което търсеше, и го
метна малко по-гневно в кошницата. Лицето ù беше все така сериозно. Не се
усмихна нито веднъж, докато чакахме на касата. Погледнах я и я сбутах с
лакът.
– Хей.
Когато вдигна очи към мен, те бяха замъглени. Очевидно чакаше аз да
проговоря пръв.
– Знам, че се разбрахме да не говорим повече за деца… – Очите ù веднага се
заковаха в пода.
– Хей, погледни ме. – Двете ми ръце обвиха лицето ù и аз притиснах чело към
нейното.
– Няма проблем. Не исках да прозвучи така – каза, сви рамене, след което
започна да се оглежда из магазина и знаех, че се чуди защо я докосвам така на
публично място.
– Тогава нека се разберем да не говорим повече за деца. Темата само създава
проблеми помежду ни – добавих и я целунах по устните. Устните ми се
задържаха върху нейните, а малките ù ръце се мушнаха в джоба на якето ми.
– Обичам те, Хардин – каза и след това Сърдитата Горила, както наричахме
касиерката, започна да се покашля.
– Обичам те, Тес. Ще те обичам толкова много, че няма да имаш нужда от
деца – обещах. Тя извърна глава, за да прикрие разочарованието си. Сигурен
съм. Но точно тогава не ми пукаше. Мислех, че сме се разбрали по този въпрос
и че съм получил това, което искам.
Питам се дали някога в живота си съм бил нещо повече от един завършен
егоист.
 Глава осемдесет и шест
ТЕСА
Излизам от стаята си и тръгвам към хола с едно издание на „Брулени хълмове“.
Кимбърли е там и когато ме вижда, казва:
– Изглеждаш ми потисната, Теса. А аз като твой ментор и приятелка съм
отговорна за теб и трябва да те измъкна от това състояние.
Русата ù коса е прекалено права и лъскава, а гримът – твърде… перфектен. Тя е
едно от онези момичета, които другите жени мразят по фабрична настройка.
– Ментор? Сериозно ли го казваш? – смея се и тя върти очи. Не мога да не
отбележа, че е доста тежко гримирана за ранен следобед.
– Добре, може би не ментор. Но като приятелка!
– Не съм потисната. Просто имам много работа, трябва да чета за лекциите
другата седмица и никак не ми се излиза тази вечер.
– Момиче, ти си на деветнадесет. Дръж се като за годините си. Когато аз бях на
деветнадесет, не се прибирах у дома. Почти не ходех на лекции. Излизах на
срещи с мъже. Много, много мъже – токчетата ù тракат по дървения под.
– Така ли? – прекъсва я Крисчън, който пак е влязъл, без да го усетим. Опитва се
да махне някаква самозалепваща се лента от пръстите си.
– Но нито един не беше прекрасен като теб – намига му Ким и той ù се усмихва.
– Ето това ми се полага, като живея с такава млада жена. Трябва да се
състезавам с пресни, топли спомени за колежанчета. – Зелените му очи греят
весело.
– Хей, не съм много по-млада от теб – казва и го перва по гърдите.
– Дванадесет години.
– Да, но ти си млад по душа. За разлика от Теса, която се държи като
четиридесетгодишна жена.
– Да, бе. Съгласих се. Сега можеш и да ù изнесеш една лекция какво да не
прави, докато е в колежа.
Усмихва ù се, пляска я по дупето и изчезва. Кимбърли е ухилена до ушите.
– Толкова го обичам – казва, когато оставаме сами. Знам, че е така. – Много ми
се искаше да дойдеш с нас тази вечер. Крисчън и партньорите му отвориха нов
джазклуб в центъра. Страхотен е. Повече от сигурна съм, че ще прекараш
страхотно.
– Крисчън има джазклуб?
– Само инвестира в него, но не върши никаква работа там – прошепва с лукава
усмивка. – Всяка събота гостуват музиканти.
– Може би другия уикенд.
Изобщо не ми се излиза. Не ми се занимава да ставам да се обличам и да ходя
на клуб.
– Добре, следващия уикенд. Разчитам. И Смит не иска да дойде. Опитах се да го
убедя, но нали знаеш какъв е: изнесе ми цяла лекция, за да ме увери, че джазът е
нищо в сравнение с класическата музика – смее се тя. – Детегледачката му ще е
тук след няколко часа.
– Мога аз да го гледам. И без това няма да излизам никъде.
– Не, скъпа, не се налага.
– Знам, но искам.
– Ами… всъщност мисля, че ще е страхотно и ще е много по-лесно, защото и нея
не харесва по някаква си негова причина.
– Той и мен не харесва – смея се.
– Така е, но с теб говори повече в сравнение с останалите хора. – Поглежда към
годежния си пръстен, а после и към портрета на Смит над камината. – Той е
толкова сладък, но е много… резервиран и затворен.
На вратата се звъни и Ким ме поглежда въпросително.
– Кой идва по никое време следобед, по дяволите? – пита, сякаш аз мога да знам
отговора.
Заглеждам се в снимката на Смит на стената. Толкова е сладък… И е толкова
сериозен. Като някой малък инженер или математик.
– Я… да видим… кой е дошъл… – извиква Кимбърли от вратата. Обръщам се да
разбера за какво става дума и устата ми остава отворена.
– Хардин! – името му пада между устните ми. Не мисля. Адреналинът се
изсипва във вените ми и видението на вратата ме дърпа към себе си. Чорапите ми
се хлъзгат по паркета и едва не се сгромолясвам по лице. И след това се хвърлям
към него и го стискам по-силно от всякога.
 Глава осемдесет и седем
ХАРДИН
Едва не получавам удар, когато се препъва и на косъм да си разбие главата в
пода, но се съвзема бързо и се хвърля в ръцете ми. Това със сигурност не е
реакцията, която очаквах. Мислех, че ще ми каже някое вяло „здрасти“, ще се
усмихне изкуствено и няма да ме погледне в очите. Господи, колко съм се лъгал!
Ръцете ù се увиват около врата ми, заравям лице в косата ù. Сладкият аромат на
косите ù възбужда сетивата ми и присъствието ù ме поваля като топъл ураган.
– Здрасти – казвам след доста време и тя ме поглежда.
– Замръзнал си – отвръща и слага ръце на бузите ми да ги сгрее.
– Дъждът е леден, а у дома… в моя дом… е още по-зле – поправям се веднага.
Очите ù веднага се забиват в пода и пак ме поглежда.
– Защо си тук? – прошепва, за да не ни чуят другите.
– Обадих се на Крисчън на път за Сиатъл – казвам на Кимбърли, която
продължава да ме гледа лукаво с оня поглед, който казва: „Не издържа без нея,
нали?“ Даже ми го нашепва. Тая жена троши ташаци само с очи. Не знам как я
търпи Крисчън. И то по собствено желание.
– Можеш да спиш в стаята срещу тази на Теса – обявява Кимбърли и изчезва.
Пускам Теса и ù се усмихвам.
– Аз… аз… съжалявам – запъва се Теса, оглежда се, изчервява се. – Не знам
защо го направих. Предполагам, че се радвам да видя познато лице.
– И аз се радвам да те видя – казвам, за да ù спестя неудобството. Не съм я
пуснал, все още я държа в ръцете си, но липсата ù на увереност винаги я е
тласкала да интерпретира нещата в най-негативната възможна посока.
– Подхлъзнах се на пода – казва сякаш на себе си, пак се изчервява, а аз
захапвам вътрешната страна на бузата си, за да не се засмея.
– Да, видях те – вече не мога да спра лекия смях, който неволно пробягва между
устните ми. Тя клати глава и се смее на себе си.
– Наистина ли ще останеш?
– Да, ако не е проблем за теб?
Очите ù са ярки, по-светъл нюанс на сивото и синьото. Косата ù е пусната, леко
начупена, не е нагласена и изкуствено навита с маша. По перфектната ù кожа
няма и следа от грим. Мамка му, колко е красива! Колко часове прекарах да си я
представям… но нищо не можа да ме подготви за мига, когато отново ще я видя
на живо. Съзнанието ми не може да я побере, не може да попие всички
детайли… Бенката под шията ù, извивката на устните ù, безумно красивите ù
очи. Не е възможно да я гледам, без да ме заболи от толкова изящество.
Тениската ù виси свободно по тялото ù. Онази ужасна пижама с облачета крие
краката ù. Тя не спира да оправя деколтето, тениската си, дърпа я надолу, после
нагоре. Тя е единственото момиче на света, което носи такива ужасни дрехи
вкъщи и успява да изглежда невъобразимо секси. Под бялата тениска виждам
черния ù сутиен… онзи дантеления, който така харесвам. Питам се дали знае, че
мога да го видя под бялата материя…
– Какво те накара да промениш решението си? И къде е останалият ти багаж? –
пита, докато ме води по коридора. – Стаите на другите са на горния етаж –
продължава да обяснява, без да си дава сметка какви перверзни мисли се въртят
из главата ми. Или може би… знае?
– Нося само това. За една вечер само – казвам и тя спира пред мен.
– Оставаш само за една нощ? – пита и оглежда лицето ми.
– Да. Ти какво помисли? Че се премествам тук?
Разбира се, че си е помислила, че идвам завинаги. Тя винаги има прекалено
много вяра в мен.
– Не. – Извръща поглед. – Не знам… мислех, че идваш за малко повече.
И ето тук вече става ужасно неловко. Знаех си.
– Това е стаята ти – отваря вратата, но аз не влизам.
– Твоята е тази отсреща, нали? – гласът ми се прекършва и звуча като глупак.
– Да – промърморва и гледа пръстите си.
– Супер – продължавам да се държа като глупак. – Сигурна ли си, че няма
проблем да остана?
– Да, разбира се. Знаеш, че ми липсваше.
Вълнението на лицето ù се стопява като сняг. Очевидно вече си припомня какъв
съм идиот и как ù отказах да се преместя тук. Разочарованието ù безмълвно се
плъзва по лицето ù. Никога няма да забравя как побягна към мен, копнежа ù.
Усетих го така силно, така болезнено, може би по-силно, отколкото самата тя го е
усетила. Бях полудял без нея.
– Да, но последния път, когато бяхме заедно, аз на практика те изхвърлих от
апартамента.
Внимателно наблюдавам лицето ù и виждам как споменът за онази нощ се
връща. Буквално виждам изправящата се между нас стена, когато ме поглежда и
ми се усмихва с най-фалшивата си усмивка.
– Не знам защо го казах, защо изобщо повдигнах темата – изричам и прокарвам
ръка по челото си. Очите ù се преместват към… нейната стая. След дълга пауза
казва:
– Можеш да си оставиш нещата тук – сочи към стаята си, грабва сака от ръката
ми, слага го на леглото и го разкопчава.
Наблюдавам я как вади намачканите тениски и боксерки и сбръчква чело.
– Чисти ли са? – пита.
– Боксерките само.
Веднага отдръпва чантата от себе си.
– Не искам дори да си представям на какво прилича апартаментът. – Ъгълчетата
на устата ù се извиват в усмивка.
– Е, добре че не ти се налага да го видиш повече – казвам шеговито и усмивката
ù се стопява. Каква лайняна шега! Какво ми става, по дяволите? – Не, не исках да
кажа това – обяснявам прекалено бързо в отчаянието си да замажа възможно
най-грешния подбор на думи.
– Няма проблем. Успокой се – говори с нежен глас. – Хардин, аз съм, няма друг.
– Знам. – Поемам си дълбоко дъх. – Просто мина толкова много време и сме на
някакво място, някъде по средата на някаква полувръзка, с която и двамата се
справяме ужасно зле. И не сме се виждали. И толкова ми липсваше. И така се
надявам да съм ти липсвал. Майко, колко бързо го казах!
– Така е – усмихва се тя.
– Кажи ми го пак – настоявам. Искам да чуя подробности, искам да чуя точните
думи.
– Липсваше ми. Казвах ти го всеки ден по телефона.
– Знам – отвръщам. Правя крачка към нея. – Просто искам да го чуя пак.
Прибирам косата ù зад ушите и тя се обляга в мен.
– Ти пък кога пристигна? – чувам тъничко гласче и Теса подскача и се отдръпва
от мен.
Супер! Просто страхотно! Ето го и Смит на вратата на стаята… новата стая на
Теса.
– Току-що – отговарям с надеждата да си тръгне, за да мога да продължа това,
което почти започнах преди минутка.
– Защо дойде? – пита и влиза в стаята.
Соча към Теса, която вече е на два метра от мен, вади дрехите ми от сака и ги
премята през ръката си.
– Дойдох да видя нея.
– О! – отговаря тихо Смит и забива поглед в пода.
– Не ме ли искаш тук?
– Нямам нищо против да си тук – казва и свива рамене.
– Това е добре, защото нямаше да си тръгна дори и да ти беше неприятно –
изричам с усмивка.
– Знам – усмихва се и той и ни оставя сами.
– Детето те харесва – казва Теса.
– Не е лошо хлапе.
– И ти го харесваш.
– Не го харесвам. Казах само, че не е лошо хлапе.
– Да беее – върти очи.
Права е. Наистина го харесвам… малко. Повече от останалите петгодишни,
които познавам, а аз не познавам много.
– Ще го гледам тази вечер, докато Ким и Крисчън са на официалното откриване
на един джазклуб.
– Защо не си с тях?
– Не знам. Просто не ми се ходеше.
– Хм – притискам устни между пръстите си, за да скрия усмивката си от нея.
Радвам се, че не иска да излиза. Надявам се да е планирала да прекара вечерта
с мен по телефона. Теса ме поглежда някак странно.
 – Можеш да отидеш с тях. Не е нужно да седиш тук... с мен.
– Моля? Затова ли карах толкова път? Да отида в някакъв лайнян клуб без теб?
Не искаш ли да остана тук?
Очите ù поглеждат моите и тя притиска дрехите ми към гърдите си.
– Да, разбира се, че искам да останеш.
– Добре, защото и да не искаше, пак нямаше да отида – шегувам се. Не се
усмихва така, както Смит се усмихна на шегата ми, но върти очи, което е точно
толкова хубаво. – Къде отиваш? – питам, когато я забелязвам как се опитва да
излезе от стаята.
– Да пусна пералня с дрехите ти.
И излиза от стаята.
 Глава осемдесет и осем
ТЕСА
Мислите ми препускат. Хардин дойде тук, в Сиатъл. И не се наложи да го моля,
да падам на колене. Дойде по собствено желание. Макар и само за една нощ,
това означава толкова много за мен. Надявам се да се окаже стъпка в правилната
за нас посока. Все още съм толкова объркана, когато стане дума за връзката ни…
Винаги имаме толкова много проблеми, толкова много кавги… безсмислени
спорове. Толкова сме различни. Почти съм достигнала до някаква увереност, че
нищо и никога няма да проработи. Но сега когато е тук, с мен, искам с цялото си
сърце да пробваме тази връзка от разстояние… и да видим докъде ще ни отведе.
– Знаех си, че ще се появи – казва Кимбърли зад гърба ми, докато слагам
дрехите му в пералнята. Обръщам се и я виждам, че се е облегнала на рамката
на вратата.
– Аз пък не съм знаела.
Тя ми мята онзи поглед „я не ме баламосвай“.
– Трябваше да знаеш, че ще дойде. Никога не съм виждала друга двойка като
вас двамата.
– Дори не сме двойка – въздъхвам.
– Втурна се в ръцете му като героиня от романтичен филм. Тук е едва от
петнадесет минути, а ти вече го переш.
– Дрехите му са ужасно мръсни – казвам и умишлено отбягвам първата част от
коментара ù.
– Вие двамата просто не можете да стоите далеч един от друг. Това е гледка,
която човек не бива да си позволи да изпуска. Искаше ми се наистина да дойдеш
с нас тази вечер, да се облечеш, да се докараш и да му покажеш какво изпуска,
като се инати да не се премести в Сиатъл с теб – намига ми и излиза.
Права е, че не можем да стоим далеч един от друг. Така е от деня, в който го
видях за първи път. Винаги е било така. Дори когато се опитвах да се убедя, че не
го искам, не можех да накарам сърцето си да спре да тупка радостно всеки път,
когото го срещнех някъде съвсем случайно. В онези времена Хардин се
появяваше точно там, където бях и аз… но… да не забравяме, че ходех в къщата
им при всяка удобна и неудобна възможност. Мразех мястото, но нещо ме
теглеше натам като мощен магнит. Знаех, че ако отида, ще го видя... и тръгвах.
Тогава не си го признавах дори пред себе си, но беше точно така. Дори когато
беше жесток и суров, пак исках да бъда край него. Спомените от онези времена
ми се струват толкова далечни. Как ме гледаше в час, а после, когато му казвах
здрасти, въртеше очи.
Пералнята започва да пълни вода и ме приземява в реалността. Бързам да се
върна в стаята, която му дадоха за нощта. Там обаче няма никого. Намирам го в
моята стая до бюрото ми. Пръстите му се плъзгат по корицата на една от
тетрадките ми.
– Какво правиш тук? – питам.
– Исках да видя… къде живееш сега. Исках да разгледам стаята ти.
Забелязвам как веждите му се събират, когато я нарича „моята стая“.
– Това за лекции ли ти е? – пита и вдига черната кожена тетрадка.
– Да, за креативно писане. Чете ли го? – питам. Не мога да овладея
безпокойството си при мисълта, че го е чел. Почнала съм само по една от темите,
но както винаги и тази накрая опира до него.
– Четох малко.
– Това е само домашно – започвам да се обяснявам. – Казаха ни да напишем есе
в свободен стил и първото ни домашно беше…
– Хубаво е, наистина е хубаво – отвръща. Оставя тетрадката на бюрото, после
пак я вдига и отваря на първа страница. – „Коя съм аз?“ – зачита на глас.
– Моля те, недей.
Той ме поглежда усмихнато, но същевременно и въпросително.
– Откога се срамуваш да ми показваш домашните си?
– Не се срамувам. Просто е… лично. Дори не съм сигурна, че искам да го
предам.
– Прочетох журнала ти по религия – казва и сърцето ми спира.
Не… не би могъл… Не го е чел, заблуждава ме.
– Прочетох го. Остави го в апартамента и аз го намерих.
Това вече е ужасно унизително. Мълча като наказана, а той ме гледа от другия
край на стаята. Това бяха мои лични мисли. Никога не съм очаквала, че някой ще
ги прочете. Освен професорът… евентуално. Изпитвам парализиращ ужас, че
Хардин е чел всяка моя мисъл.
– Не трябваше да ги четеш. Защо си ги чел? – питам и отбягвам да го погледна в
очите.
– Всичко, което си писала, беше за мен – казва, сякаш се защитава.
– Не става дума за това, Хардин – започвам. Стомахът ми се е качил в гърлото и
едва дишам. – Минавах през ужасно труден период. И това бяха мои лични
мисли. Не бяха писани с цел да ги четеш…
– Бяха доста добри, Тес. Много добри. Много ме боля, докато четях, но разбрах
как действително ме виждаш. Използваш думите страшно добре.
Знам, че се опитва да ми направи комплимент, но това ме кара да се чувствам
още по-неловко.
– Как би се почувствал, ако аз бях прочела някъде за личните ти чувства, така
както са излезли от сърцето ти? – питам, без да обръщам внимание на
комплимента му. Той изпада в паника и навежда глава назад. – Какво?
– Нищо – отговаря простичко и клати глава.
 Глава осемдесет и девет
ХАРДИН
Погледът в очите ù почти ме кара да спра, но трябва да бъда честен с нея,
искам да знае, че намирам стила ù за много интересен.
– Четох ги поне десет пъти – признавам, но тя не иска да ме погледне.
Шокирана е, унижението в очите ù е осезаемо. Устните ù леко се разтварят,
когато най-сетне пита:
– Наистина ли?
– Не се срамувай. Само аз съм, няма никого другиго… Помниш, нали? –
усмихвам ù се и тя прави крачка към мен.
– Знам, но там звуча толкова жалка. Не мислех реалистично, когато ги писах.
Притискам пръст към устните ù и казвам:
– Не, не си мислила. И точно затова са брилянтни.
– Аз … – опитва се да говори изпод пръста ми, но аз го притискам по-силно.
– Свърши ли вече с приказките? – питам и се усмихвам широко. Тя кима и
махам пръст от устните ù. Езикът ù се стрелва навън, за да ги навлажни, а аз не
мога да откъсна очи от устата ù.
– Трябва да те целуна – прошепвам. Лицата ни са на сантиметри. Очите ù са
заковани в моите. Преглъща тежко и пак се облизва.
– Добре – прошепва и тя. Ръцете ù алчно се увиват около тениската ми, после я
обхваща в юмрука си. Придърпва ме към себе си. Диша тежко. И точно преди
устните ни да се докоснат, някой чука на вратата.
– Теса? – пискливият глас на Кимбърли може да пробие тъпанчетата на човек
дори и при полузатворена врата.
– Разкарай я – казвам много тихо, но Теса се отдръпва от мен. Първо детето,
после майката. Можем да поканим и Ванс да се присъедини към нас.
– Тръгваме след няколко минути – казва тя, но не влиза.
Много хубаво. Радвам се за вас. Сега се разкарай…
– Добре. Веднага идвам – казва Теса и усещам как раздразнението ми се
покачва до нечувани параметри.
– Благодаря, захарче – казва Кимбърли и токовете ù щракат по коридора. Даже
започва да си тананика някаква тъпа песен.
– Не трябваше дори да… мамка му…
Теса ме поглежда и ме спира по средата на грубата ми забележка. Освен това
нямаше да е вярно – нищо не можеше да ме спре да дойда да я видя, да съм тук с
нея.
– Трябва да изляза да гледам Смит. Ако искаш, остани тук.
– Не. Искам да бъда там, където си ти – казвам ù и тя се усмихва. Мамка му,
толкова искам да я целуна. Толкова ми липсваше… и аз съм ти липсвал… Защо не
може просто да…
 Ръцете ù се увиват около врата ми и устните ù се притискат към моите. Имам
чувството, че някой ме е включил към електрическата мрежа – всяка нишка,
всяка клетка в тялото ми вибрира. Езикът ù се плъзга в устата ми, притиска моя,
гали го. Ръцете ми се впиват в бедрата ù.
Повличам я назад, докато краката ми не опират в леглото. Лягам бавно, а тя се
отпуска нежно върху мен. Обвивам я в прегръдката си и я слагам под себе си.
Усещам как пулсът ù блъска като чук под устните ми, които се спускат по шията
ù, после пак нагоре към онази сладка точка под ухото. Тя ме възнаграждава с тих
стон. Бавно започвам да я изтезавам с онези движения, които знам, че ù доставят
наслада и в същото време разпалват желанието ù, притискам я към матрака.
Пръстите ù веднага се плъзват по горещата ми кожа под тениската и ноктите ù
се забиват в гърба ми. И точно захапвам мекото на ухото ù, когато кошмарът се
завръща. Единственото, което виждам пред очите си, е как Зед я чука, как тласка
в нея. Скачам на крака.
– Какво има? – пита. Устните ù са тъмнорозови и леко подути от целувката ми.
– Не… не… няма нищо. Мисля, че… ами… нали трябва да отиваш при малкото
лайно – говоря като обезумял.
– Хардин! – продължава да настоява да ù кажа.
– Теса, не питай повече, забрави. Няма нищо.
О, да, забравих да ти кажа, че сънувах как Зед те чука и така те фраска, че
те разнася из целия креват. И не мога да спра да си го представям.
– Добре – казва, става от леглото и избърсва ръцете си в пижамата си.
Затварям очи и се опитвам да се отърва от ужасната картина пред очите ми.
Ако този позьор по някакъв начин се намъкне във времето, което прекарвам с
Теса, ще се прибера и ще му изпочупя всичките кости.
 Глава деветдесет
ТЕСА
След прекалено много целувки за довиждане Кимбърли и Ванс най-сетне
тръгват. Всеки път, когато ни напомняха, че са само на едно телефонно
обаждане, Хардин и Смит едновременно въртяха очи по най-драматичния
възможен начин. Когато Ким посочи списъка с номерата за бърза помощ и други
спешни телефони, двамата се спогледаха в тотален шок. Беше смешно.
– Какво ти се гледа? – питам Смит, когато колата им изчезва зад ъгъла.
Смит свива рамене и поглежда Хардин, който го наблюдава, сякаш е някакъв
малък, забавен хамстер.
– Добре… Какво ще кажеш да играем на нещо? – предлагам, но и двамата
мълчат.
– Не – отвръща след време Смит.
– Мисля, че иска да си иде в стаята и да прави каквото там си е правил, преди
Ким и Ванс да го извлекат тук – казва Хардин и Смит веднага кима в съгласие.
– Ами… добре тогава… Можеш да се върнеш в стаята си, Смит. С Хардин сме
тук, ако имаш нужда от нещо – казвам.
– Можеш ли да дойдеш до стаята ми, Хардин? – пита Смит с възможно най-
сладкото си гласче.
– В стаята ти? Не, благодаря, мисля да подмина офертата.
Без да каже и дума, Смит става и тръгва към стълбите. Почти застрелвам
Хардин с поглед, но той само свива рамене.
– Какво?
– Отиди в стаята му с него – прошепвам.
– Не искам да ходя с него. Искам да съм тук, с теб – казва натъртено той.
Колкото и да ми се иска Хардин да остане при мен, започвам да се чувствам
ужасно заради детето.
– Хайде – кимам към русото момче, което бавно катери стълбите. – Самотен е.
– Мамка му, добре! – пъшка Хардин и с нацупена физиономия тръгва след него.
Все още съм доста притеснена от странната му реакция по време на целувката
ни. Мислех си, че ще е страхотно, по-добре от всеки път, но той скочи от мен така
внезапно, сякаш се страхуваше, че ме е наранил… Може би след толкова време
раздяла… не изпитва същото към мен, не съм достатъчно… сексуално
привлекателна за него? Знам, че съм с тази ужасна пижама, но преди не е имал
проблем заради облеклото ми.
Не успявам да си обясня странното му поведение, но вместо да започна да
откачам, решавам да разгледам брошурите, които Ким остави, за да си поръчаме
нещо за ядене, и се опитвам да реша какво да вечеряме. Спирам се на пица,
вземам телефона си и поръчвам. После тръгвам към мокрото помещение, вадя
дрехите на Хардин от пералнята, слагам ги в сушилнята и сядам на дървената
пейка в средата на стаята.
Чакам пицата и гледам как барабанът на сушилнята се върти ли, върти, върти.
 Глава деветдесет и едно
ХАРДИН
Докато Смит се разхожда из стаята си, аз правя малка инвентаризация на
всичко, което това дете има. Боже, колко е разглезено това хлапе.
– Какво ти се прави? – питам и влизам в стаята.
– Не знам – отвръща. Гледа в стената. Русата му коса е сресана на една страна.
Пътят му е толкова прав, че чак ме плаши.
– Тогава защо искаше да се кача тук?
– Не знам…
И е твърдоглав като магаре.
– Добре, този разговор не отива наникъде…
– Сега тук ли ще живееш с твоето момиче? При нас?
Изненадва ме.
– Не, дойдох само за една вечер – казвам и отмествам поглед от него.
– Защо? – пита. Очите му бавно се преместват и погледът му каца върху мен.
Мога да го почувствам и без дори да гледам към него.
– Защото не искам да живея в този град. Искам… като че ли… Може би съвсем
мъничко.
– Защо? Не я ли харесваш?
– Да, харесвам я – смея се. – Просто… не знам защо. Защо винаги питаш толкова
много?
– Не знам – казва простичко. Вади някакъв комплект за построяване на влакова
композиция и гара и какво ли още не.
– Нямаш ли приятели, с които да си играеш?
– Не.
Това не ми харесва. Детето е печено.
– Защо нямаш?
Той свива рамене и разглобява единия от вагоните.
– Сигурен съм, че можеш да се сприятелиш с другите деца.
– Не, не мога.
– Да не би децата да се държат като задници с теб или нещо такова? – Не си
правя труда да се извинявам за израза си. Ванс псува повече от каруцар и моряк,
взети заедно, затова съм сигурен, че синът му е чувал и по-грозни думи.
– Понякога – отговаря хлапето, извива някаква метална жичка и закачва малко
влакче към нея. Жицата изпуска искри, но той дори не мигва. След няколко
секунди влакът тръгва по коловоза. В началото бавно, после все по-бързо.
– Я кажи какво каза, че не чух добре?
– Оправих го. Вървеше много бавно, а сега е бърз.
– Нищо чудно, че нямаш много приятели – смея се, но после се усещам. Мамка
му! Но той просто си седи и гледа влакчето си. – Искам да кажа… понеже си
много умен… и понякога умните хора не ги бива в общуването и никой не ги
харесва. Като Теса например. Тя е толкова умна, че кара хората да се чувстват
неловко.
– Добре…
После се обръща, гледа ме втренчено и изведнъж ми става много кофти заради
него. Толкова не ме бива да давам съвети и дори не знам защо се опитах да го
посъветвам нещо. Но аз поне съм наясно какво е да израснеш без приятели. Като
дете нямах нито един приятел, но когато със замах влязох в пубертета, започнах
да пия, да пуша трева, да вися с кофти хора. Не бяха приятели. Харесваха ме
само защото си правех каквото си искам, а за тях това беше „мно’о яко“. Никой
от тях не обичаше книгите, така както ги обичах аз. Искаха само да ходят по
купони. Аз винаги бях гневното момче в ъгъла, с което никой не говореше.
Всички се страхуваха от мен. До ден-днешен това не се е променило.
Но после срещнах Теса. Тя е единственият човек, на когото наистина му пука за
мен, но и тя се страхува понякога от мен. Спомням си Коледа у баща ми.
Червеното вино, разляло се по бялата ù жилетка…
Предполагам, че и на Ландън малко му пука за мен, но ситуацията между нас е
доста странна и имам подозрението, че му пука за мен само защото е прекалено
загрижен за Теса. Тя упражнява такава сила върху хората.
Най-вече върху мен.
 Глава деветдесет и две
ТЕСА
– Харесва ли ти пицата? – питам Смит, който седи на масата срещу мен. Той ме
поглежда и кима, защото устата му е пълна. Яде пицата с вилица и нож. Никак
не се учудвам. Когато преглъща и последното парче, става, отива до
съдомиялната и я нарежда старателно.
– Ще се оттеглям за тази вечер. Мисля, че съм готов за сън – съобщава малкият
учен.
Хардин клати глава и знам, че се чуди на преждевременната зрялост на детето.
– Имаш ли нужда от нещо? Вода? Или да дойда с теб до спалнята?
Той отказва, взема одеялото си от дивана и тръгва към стаята си.
Гледам как Смит изчезва нагоре по стълбите, после се облягам на стола и едва
сега осъзнавам, че Хардин не ми е обелил повече от десет думи, откакто
слязохме да вечеряме. Стои някак на разстояние. Не мога да не забележа
разликата между поведението му тази вечер и начина, по който ми говореше по
телефона през изминалата седмица. Дори за секунда ми се приисква сега да
говорехме по телефона, отколкото да мълчим неловко един до друг на дивана.
– Трябва да пикая – казва той и става, а аз вземам дистанционното и започвам
да разглеждам какво има по каналите.
След няколко минути Крисчън и Кимбърли се връщат, но след тях се появява и
друга двойка. Висока, руса жена с много къса златиста рокля влиза в хола бавно
и уверено. Поглеждам високите ù обувки и усещам остра болка в глезените само
докато очите ми се опитват да проследят тока ù. Тя ми се усмихва и леко ми маха
с ръка. Хардин се появява секунда след това, но дори не влиза в стаята.
– Саша, това са Теса и Хардин – представя ни Кимбърли.
– Радвам се да се запознаем – отговарям любезно. Защо трябваше да съм по
пижама!
– Аз също – казва тя, но очите ù не се откъсват от Хардин, който дори не я
поглежда и стои все така на вратата.
– Саша е позната на бизнеспартньора на Крисчън – информира ни Кимбърли.
Всъщност информира само мен, защото Хардин се е загледал в телевизора,
където тече предаване за джунглата. Мисля, че там последно спрях обиколката
на каналите. – А това е Макс, партньор на Крисчън.
Мъжът, който досега се шегуваше в коридора с Ванс, се превива от смях и се
появява иззад Саша. Оказва се онзи Макс… приятелят на Кен от студентските
години, бащата на Лилиян.
– Макс – повтарям дискретно и се опитвам да привлека вниманието на Хардин,
който все така зяпа в телевизора. Кимбърли усеща, че става нещо, и гледа ту
мен, ту Макс.
– Познавате ли се?
 – Да, видяхме се веднъж в Санд Пойнт – отговарям.
Погледът на Макс може да пробие дупка в лицето ми, ако се постарае още
малко, а присъствието му в стаята е почти непоносимо. Сякаш изсмуква въздуха в
помещението. Но тогава си спомня коя съм и очите му леко омекват.
– А, да, ти си… позната на Хардин Скот – казва. Някак натъртва на думата
„позната“ и се усмихва.
– Всъщност, тя… – започва Хардин и прави няколко крачки в стаята.
С голямо раздразнение гледам как очите на Саша следват всяко движение на
Хардин. Оправя презрамките на роклята си и облизва устни. Вече съм бясна, че
си позволих да ме заварят по пижама на облачета! Очите на Хардин лениво и
безразлично обхождат високото ù женствено тяло, след което поглежда Макс.
– Тя не ми е само позната – довършва Хардин точно когато ръката на Макс се
протяга неловко напред за някакво ръкостискане.
– О, разбирам… – изрича Макс и се усмихва. – Тя е прекрасно момиче.
– Да така е – казва Хардин и предполагам, че всички усещат раздразнението
му, породено от присъствието на Макс.
Кимбърли, перфектна домакиня както винаги, отива до бара, вади чаши за
гостите си и вежливо пита кой какво ще пие, а аз наблюдавам как Саша се
представя на Хардин за втори път. Той кима кратко с глава и сяда на дивана.
Прекалено далеч от мен. Разочарованието ме пробожда като нож. Защо е
толкова далеч и защо изведнъж станах такава прилепчива? Дали защото Хардин
огледа тялото ù, или защото е толкова хубава? Или защото Хардин се държи
странно с мен цялата вечер?
– Как е Лилиян? – питам, за да наруша неловкото мълчание и напрежението, но
най-вече да се разсея от ударната вълна на ревност.
– Добре е. Доста е заета в университета – отговаря Макс твърде хладно.
Кимбърли му подава чаша уиски, той изпива половината на една глътка и пита
Крисчън:
– Бърбън?
– Само най-доброто – отговаря Крисчън с усмивка.
– Трябва да ù се обадиш някой ден. Можеш да ù повлияеш добре – добавя.
Очите на Макс са се преместили върху мен, после леко се плъзват към Хардин.
– Не считам, че Лилиян има нужда от повлияване – възразявам.
Когато бяхме на екскурзията, изобщо не ми пукаше за Лилиян, защото бях
прекалено заета да ревнувам, но сега искам да я защитя пред баща ù. Знам, че
намеква за сексуалната ù ориентация, което ужасно ме изнервя.
– О, не, мисля, че грешиш тук – казва и се усмихва с белите си, лъскави зъби, а
аз потъвам във възглавничките на дивана. Този разговор е много неприятен. Макс
е чаровен и богат, но не мога да не забележа мрака, скрит зад тъмнокафявите му
очи, и спотайващото се в широката му усмивка зло.
И защо е тук със Саша? Та той е женен мъж! От дължината на роклята ù и
начина, по който му се усмихва, за всекиго е ясно, че отношенията им не са като
между „познати“.
 – Лилиян е наша редовна детегледачка – казва Кимбърли.
– Светът е малък – обажда се Хардин, върти очи и знам, че се опитва да
изглежда незаинтересован, но че отвътре му накипява.
– Нали? – съгласява се Макс и се усмихва широко. Британският му акцент е по-
тежък от този на Крисчън и Хардин. Странно, за първи път намирам нечий
британски акцент за неприятен.
– Теса, качвай се горе – казва тихо Хардин. Макс и Кимбърли го поглеждат
учудено. Знам, че са чули командата. С всяка секунда положението става все по-
зле. И сега, след като всички са чули как Хардин ме командва, вече няма да се
кача. Разбира се, доколкото познавам Хардин, той ще направи всичко възможно
да ме отпрати. Ако не тръгна сама, ще ме носи.
– Защо не поостанете да пием по чаша вино или по един бърбън? Отлежал е и е
много добър – предлага Кимбърли и тръгва пак към бара. – Какво да бъде? – пита
настоятелно и знам, че това е предизвикателство към Хардин. Той я гледа лошо,
устните му се събират в тънка черта. Иска ми се да се засмея на начина, по
който Ким безцеремонно си играе с него и се опитва да го притисне. Иска ми се
и да избягам от стаята. Дали има вариант да направя и двете? Но Макс
наблюдава разговора ни с крайно любопитство и решавам да си остана на
задника.
– Ще пия чаша вино – казвам.
Кимбърли кима, налива ми чаша бяло вино във висока, тънка чаша и ми я носи.
Разстоянието между мен и Хардин сякаш нараства с всяка изминала секунда.
Буквално мога да видя напрежението, което се излива на талази от тялото му.
Отпивам малка глътка от свежото вино и най-сетне очите на Макс се откъсват от
мен.
Хардин гледа в стената. След целувката настроението му ужасно се промени.
Към лошо. Започвам сериозно да се притеснявам. Мислех, че ще е развълнуван,
щастлив, най-вече очаквах да се възбуди и да иска повече… както всеки път…
Както на мен ми се иска повече.
– В Сиатъл ли живееш? – пита Саша и гледа Хардин.
Веднага отпивам. Напоследък пия доста често.
– Не – отвръща. Дори не я поглежда, докато ù отговаря.
– Хм… и къде живееш?
– Не в Сиатъл.
Ако този разговор се бе провел при други обстоятелства или с по-грозна жена,
бих му се скарала, че е толкова груб, но в момента съм щастлива, че реагира
така. Саша се нацупва и се обляга на Макс. Той ме поглежда и леко я отблъсква
от себе си.
Вече знам, че имаш любовница, не се опитвай да замажеш положението.
Саша мълчи, а Кимбърли гледа към Ванс с надеждата да ù помогне да обърнат
разговора към нещо весело и забавно.
– Откриването на клуба – започва той и се покашля, прочиствайки гърлото си. –
Да, беше много хубаво. Кой да предположи, че ще дойдат толкова много хора?
 – Групата беше страхотна. Как ù беше името…? – пита Макс.
– „Рефорд“... нещо си – намесва се Кимбърли.
– Не, не беше така, любов моя – смее се Крисчън и тя отива и сяда в скута му.
– Е, няма значение кои са и как се казват. Трябва да ги включим за другата
събота – заявява категорично Макс.
Няколко минути след началото на деловия им разговор Хардин става и изчезва
по коридора.
– Обикновено е по-вежлив – извинява се Кимбърли на Саша.
– Не, не е. Но нямаше да го обичаме толкова много, ако не беше такъв сърдитко
– смее се Крисчън.
– Аз ще… – обаждам се плахо.
– Бягай – прекъсва ме Кимбърли и маха с ръка, сякаш ми дава позволение да
изляза от стаята. Пожелавам лека нощ на всички и докато стигна до стаята на
Хардин, той вече е затворил вратата.
Поколебавам се минутка, преди да отворя вратата, после бавно завъртам
топката и влизам. Хардин крачи като обезумял напред-назад из цялата стая.
– Проблем ли има? – питам.
– Не.
– Сигурен ли си? Защото се държиш доста странно, откакто…
– Нищо ми няма. Просто съм раздразнен.
Накрая сяда на ръба на леглото и прокарва длани по коленете си. Харесвам
новите му джинси. Бях ги виждала в гардероба ни… му… в апартамента. Триш му
ги купи за Коледа и той ги мрази.
– Защо? – питам тихо, сякаш някой може да ни чуе от хола.
– Макс е лайно – отвръща. Гласът на Хардин бумти. Очевидно не се притеснява
дали ще го чуят, или не.
– Да, така е – смея се.
– Просто искаше да ме изкара от кожата ми, когато се държа грубо с теб.
– Не е бил груб конкретно с мен. Просто такъв му е нравът и е… неприятен
човек.
Думите ми не го успокояват.
– Не знам какъв човек е, но не мога да го понасям. И се дразня, че ни предстои
една нощ заедно, а къщата е пълна с народ.
Хардин прибира косата си назад, грабва една възглавница и ляга на леглото.
– Знам – казвам. Така се надявам Макс и любовницата му да си тръгнат скоро. –
Не мога да разбера защо изневерява на съпругата си. Изглеждаше мила и добра
жена.
– Честно казано, изобщо не ми пука. Просто не го харесвам.
Малко съм изненадана, че може да погледне с безразличие на подобно
предателство.
– Не ти ли е жал за нея? Никак? Сигурно не знае нищо за Саша.
Той маха с ръка из въздуха, а после я слага под главата си:
– Сигурен съм, че знае. Не е толкова проста. Все пак е наясно, че мъжът ù е
идиот.
Представям си жената на Макс в някоя огромна къща. Скъпа рокля, прическа и
прочее. Седи на някой стол и чака неверния си мъж да се прибере у дома.
Мисълта ме натъжава и мога само да се моля и тя да си има някой „познат“,
който да ù прави компания. Изненадвам се на самата себе си. Защо искам жена
му да му отвърне със същото? Сигурно защото мъжът ù е отвратителен човек и
макар че почти не я познавам, ми се иска да може да намери някакво щастие и
спокойствие в живота си, въпреки че решението да отвърне на изневярата с
изневяра не е едно от най-добрите.
– Както и да е, това не е редно – настоявам.
– Да, но това е бракът, който ти превъзнасяш. Това е – лъжи и изневери.
– Невинаги е така.
– В девет от десет случая.
Как мразя негативните му възгледи за брака!
– Не, това не е вярно – отсичам и кръстосвам ръце пред гърдите си.
– Пак ли ще спорим за брака? Не мисля, че трябва дори да започваме тази тема
– казва той с предупредителен тон. Очите му се заковават в моите, поема си
дълбоко дъх. Ще ми се да споря и да го убеждавам, да му кажа, че греши, искам
да променя възгледите му за брака, но знам, че няма никакъв смисъл. Хардин е
взел решение по въпроса много преди да се запознаем.
– Прав си, не бива да говорим за това, особено когато вече си се навил като
пружина.
– Не съм.
– Добре, както кажеш – въртя очи и той става.
– Престани да ми въртиш очи – изрича твърде рязко. И аз пак въртя очи. –
Теса…
Стоя като вцепенена. Няма никакво право да се държи така рязко с мен. Не съм
виновна и отговорна за поведението на Макс. Това е типичен нервен изблик в
стил Хардин Скот и няма да отстъпя този път. Няма да се огъна.
– Тук си само за една нощ, нали не си забравил? – казвам и наблюдавам как
лицето му омеква, но в същото време като че цялата енергия, която има, се
оттича от него. Продължава да ме гледа, сякаш очаква кавга, но няма да му се
получи този път.
– Права си, по дяволите. Извинявай – казва след дълга пауза. Изненадана съм от
рязката промяна в настроението му и от способността му сам да се успокои. –
Ела тук – изрича, отваря ръце, както прави винаги, и аз тръгвам към него.
Господи, откога не бях минавала тези стъпки към отвореното му за мен тяло. Не
казва нищо повече, просто ме прегръща и обляга брадичка на челото ми.
Ароматът му ме зашеметява. Дишането му се е успокоило. И е топъл. Толкова
топъл. Секунди, а може би минути след това той ме пуска и слага пръст под
брадичката ми.
– Извинявай, че се държах така. Не знам какво ми стана. Не знам дали лайното
ми кипна заради Макс. Или защото трябваше да гледаме деца. Или заради оная
пачавра Стейси. Не знам… но съжалявам.
– Саша – поправям го с усмивка.
– Все тая. Курвата си е курва.
– Хардин! – възкликвам. Плясвам го леко по гърдите. Мускулите му са по-здрави,
отколкото са в спомените ми. Да, нали цяла седмица спортува. Мислите ми вече
пътуват към това, което е под тениската му. Питам се дали тялото му се е
променило, откакто го видях за последно.
– Просто отбелязвам факта – казва и с връхчетата на пръстите си леко гали
линията на челюстта ми. – Наистина съжалявам. Не искам да провалям времето
си с теб. Прощаваш ли ми?
Бузите му са порозовели, гласът му е мек, нежните му пръсти сякаш вкарват
електричество в кожата ми и е толкова хубаво. Затварям очи, когато палецът му
минава по очертанията на устните ми.
– Отговори ми – настоява тихо.
– Винаги ти прощавам, нали? – издишам думите. Слагам ръце на таза му,
палците ми се забиват в голата кожа под тениската му. Очаквам да усетя устните
му върху моите, но когато отварям очи, той е пак затворен и далечен.
Поколебавам се, но все пак питам:
– Какво не е наред?
– Имах… Имам… главоболие.
– Имаш ли нужда от нещо? Мога да питам Ким дали…
– Не, не и Ким, моля те. Може би трябва да спя или нещо такова.
Сърцето ми потъва. Какво му става? Защо не иска да ме целуне пак?
Само преди няколко минути ми каза, че не иска да провали краткото си време с
мен, а сега ми съобщава, че желае да спи? Въздъхвам и казвам едно тихо „добре“.
Нямам никакво намерение да му се моля да остане с мен. Отказът му е
достатъчно унизителен. Честно казано, искам да остана малко настрани, без да
усещам ментовия му дъх върху лицето си, без да чувствам проницателните му
зелени очи в моите, защото така не мога да мисля трезво. Трябва да разбера
какво става.
Все пак не тръгвам веднага. Чакам да ме попита дали може да спи в стаята ми,
или аз – в неговата, но нищо подобно не следва.
– Ще се видим на сутринта…? – казва някак въпросително.
– Да, разбира се.
Махам се от стаята му, преди да съм се унизила още повече, влизам в стаята си
и заключвам вратата. След секунда отивам и я отключвам, подтикната от
жалката, нищожна надежда, че може би ще дойде след мен.
 Глава деветдесет и три
ХАРДИН
Мамка му!
Мамка му!
Цяла седмица се опитвам да контролирам гнева си и почти успявам, но е
ужасно трудно, когато лицето на Зед между краката на Теса изскача пред очите
ми всяка секунда. Окончателно се побърквам. Знам, че съм луд да се впрягам
заради един сън. Със сигурност и Теса ще го потвърди, ако ù кажа защо съм
толкова напрегнат.
И не е само заради Зед. Заради Макс и подигравката, с която ù говореше.
Заради лигите от устата на курвата му, докато ме гледаше, заради Кимбърли,
която се опитваше да ме дразни с алкохол, след като казах на Теса да се прибира
в стаята. Цялото раздразнение се насъбира и ще гръмне. Нервите ми са изопнати
до такава степен, че всеки миг ще се скъсат, а единственият начин да се успокоя
е да се заровя в Теса и да забравя за всичко, но не мога дори това да направя.
Сега трябваше да съм в нея и да я чукам, докато изгрее слънцето, да си
наваксам за изминалата седмица, за ада, през който преминавах дни наред, без
да мога да я докосна. Но… ако може да се разчита на някого да се провали във
вечер като тази, това съм аз. Сигурен съм, че не е изненадана. Защото винаги,
неизменно, без изключение правя единствено и само това.
Лягам и гледам тавана, после часовника, пак тавана, пак часовника. Най-сетне
става два сутринта. Дразнещите гласове в хола млъкнаха преди повече от час и
бях безкрайно благодарен, когато чух фалшивите сбогувания и още по-фалшивите
благодарности. После долових стъпките на Ванс и Ким по стълбите.
През коридора го усещам… като теглене, като придърпване, като магнит. Влече
ме към нея и ме моли да съм от другата страна на шибания коридор.
Пренебрегвам почти непоносимото електричество, ставам от леглото, слагам
чистите черни боксерки, които Теса бе наредила в дрешника. Знам, че Ванс има
спортен салон някъде из тая масивна къща.
Трябва да го намеря, преди да изгубя малкото останало от шибания ми разум.
 Глава деветдесет и четири
ТЕСА
Не мога да спя. Опитвах се да затворя очи и да блокирам целия свят, да забравя
за хаоса, в който се намира любовният ми живот. Не не мога. Невъзможно е. Не
мога да се боря с тази сила, която ме влече към него, към стаята му, сила, която
ме моли да бъда с него. Толкова е дистанциран, хладен. Трябва да разбера дали
се държи така заради нещо, което аз съм направила, или заради нещо, което не
съм направила. Трябва да се убедя, че поведението му няма нищо общо със Саша
и малката ù златна рокля и че Хардин не се интересува от нея.
Не, не трябва да знам.
Надигам се колебливо в леглото и намирам копчето на нощната масичка.
Издърпвам ластика от китката си и събирам косата си на опашка. Излизам от
стаята колкото е възможно по-тихо, прекосявам коридора на пръсти и отварям
вратата на стаята на Хардин. Тя леко проскърцва. Когато надничам, съм изумена
да видя, че осветлението е включено и леглото е празно. Одеялата и чаршафите
са сбутани в долния му край. Няма го.
Сърцето ми едва не се пръска от ужас при мисълта, че може би е напуснал
Сиатъл и се е прибрал у дома. В неговия дом. Знам, че всичко между нас е доста
странно, но мисля, че трябва да умеем да говорим един с друг, че той може да ми
каже какво го тревожи. Оглеждам стаята и с облекчение виждам, че сакът му е
на пода, изпраните дрехи са катурнати, но все пак са все още тук. Толкова ми
харесваше да наблюдавам промените в него. Станал е толкова по-сладък, мил,
спокоен. Всъщност дори ми се извини, без да се налага да тегля думите от устата
му.
Независимо че е доста резервиран към мен, не мога да пренебрегна големите
промени у него, настъпили само за една седмица. Времето, прекарано далеч от
мен, като че му помага. Разстоянието му се отразява добре.
Тръгвам тихо по коридора да го търся. Къщата е тъмна. Единствената светлина
идва от вградените в пода на коридора нощни лампички. Баните, кухнята и холът
са празни, няма никого. От горния етаж не се чува никакъв шум, но след като не
е тук, значи е горе. Може би е отишъл в библиотеката. Моля се да не събудя
някого. Може би е в библиотеката?
Стъпвам предпазливо и точно слагам ръка на дръжката на библиотеката, когато
виждам светлина изпод една врата в края на коридора.
През малкото време, прекарано тук, не съм стигала чак до тази част на къщата,
но Кимбърли беше казала няколко пъти, че тук са киното и спортният салон.
Очевидно Крисчън прекарва доста време в залата. Вратата не е заключена.
Отварям я и за миг ми минава мисълта, че може да заваря Крисчън, а не Хардин.
Е, това би било вече наистина ужасно неловко и тихичко се моля да не попадна
на Крисчън.
 Четирите стени на помещението са в огледала от пода до тавана и е пълно с
разни плашещи уреди. Погледът ми попада в отражението в огледалата и
вътрешностите ми се стопяват. Хардин… в четири огледала. Без тениска.
Движенията му са бързи, агресивни. Около китките има същите ленти, каквито
видях на китките на Ванс преди няколко дни.
Хардин е с гръб към мен и рита с ожесточение някаква голяма черна торба,
която виси от тавана. Толкова е гневен, бърз, мъжествен… невероятна гледка.
Кожата му лъщи от потта. Гръдният му кош и мускулите на ръцете му изглеждат
по-различно. Самият той изглежда по-голям.
Устата ми е суха, мозъкът ми се е втечнил. Гледам го и слушам гневните му
викове. Не знам дали съм простенала, или съм издала някакъв друг звук, но той
усеща присъствието ми и вдига ръка да спре торбата, без да откъсва очи от мен.
Не искам първа да нарушавам мълчанието, но той не ми дава голям избор,
защото продължава да ме гледа с широките си гневни очи.
– Здрасти – казвам тихо с дрезгав глас.
– Здрасти – отговаря задъхано. Гърдите му бързо се повдигат и прибират
навътре.
– Какво… ммм… какво правиш тук?
– Не можах да заспя – диша тежко. – А ти какво правиш тук? – пита, невежда се,
вдига черната си тениска от пода и бърше мокрото си лице. Преглъщам шумно.
Нямам сили да откъсна поглед от божественото му мокро тяло.
– Ами… и аз не можах да заспя – усмихвам се едва-едва и очите ми пак се
заковават в тялото му, в мускулите му, които се движат в синхрон с учестеното
му дишане. Той кима, но не ме поглежда в очите. И вече не мога да се спра.
– Какво нередно направих? Ако съм сторила нещо, можем да поговорим и да се
разберем.
– Не, не си направила нищо.
– Тогава ми кажи какво има. Хардин, искам да знам какво става – настоявам.
Събирам кураж и увереност, но и двете са ми на изчерпване. – Ти… нали… Няма
значение – спирам. Под погледа му последният грам увереност се изпарява.
– Какво аз и какво „нали“? – пита. Сяда на голяма черна възглавница. Това
трябва да е нещо за вдигане на тежести. После бърше лицето си още веднъж и
увива тениската около главата си, за да прибере рошавата си, мокра коса. Тази
импровизирана лента за коса е толкова чаровна, така ме привлича, че започвам
да заеквам и да търся думи.
– Просто започвам да се чудя… дали… може би… ти… дали… не ме ли харесваш
вече като преди?
Въпросът звучеше много по-добре, когато си го казвах наум. Сега звуча жалка,
сякаш му се натискам и го моля.
– Какво? За какво става дума? Какво говориш?
– Все още ли ме харесваш… физически… дали съм привлекателна за теб?
Нямаше да се срамувам толкова много и сега да потъвам в земята, ако не ме
беше изхвърлил по-рано тази вечер и ако оная с дългите крака и рокля до
задника не го бе зяпала така алчно цяла вечер... и ако той не беше огледал така
бавно и детайлно тялото ù.
– Откъде ти хрумна такова нещо?
Гърдите му бързо се повдигат нагоре, после се прибират надолу и врабчетата
под ключицата му изглеждат така, сякаш с дишането му махат крила.
– Ами… – започвам. Правя няколко крачки към него, но оставям прилично
голямо разстояние. – Когато се целувахме преди, ти… спря… и оттогава не си ме
докоснал… и после си легна.
– Ти наистина ли си мислиш, че не ми харесваш? Сериозно ли го казваш? –
отваря уста да продължи, но изведнъж я затваря и млъква.
– Да, определено ми мина през ума – признавам и забивам поглед в пода.
– Това е нечувана глупост. Погледни ме – казва и аз веднага поглеждам в очите
му. – Не искам дори да започвам да мисля кое те е накарало да си въобразиш
такова нещо, Теса. – После се замисля над отговора си. – Добре, разбирам защо
си се почувствала така след реакцията ми по-рано, но трябва да знаеш, че не е
вярно. Това е буквално възможно най-грешното предположение, до което
можеше да стигнеш.
Болката в гърдите ми бавно започва да отшумява.
– Какво има тогава?
– Ще си помислиш, че съм напълно луд.
О, не.
– Защо? Кажи ми, моля те – скимтя и гледам как пръстите му нервно търкат
порасналата му еднодневна брада.
– Просто ме изслушай, преди да започнеш да ми крещиш. Става ли?
Кимам бавно и се съгласявам, но знам, че е нещо лошо, знам, че ще викам,
параноята ме е заяла и вече се давя. Вцепенила е мислите ми.
– Сънувах… всъщност беше кошмар…
Гърдите ми се свиват от болка и се надявам да не е толкова лошо, както вече
започвам да си мисля. Една част от мен се радва, че е разстроен заради някакъв
кошмар, но другата част изпитва болка заради това, което той преживява всяка
нощ. Сам е от една седмица и така ме боли да чуя, че кошмарите са се върнали.
– И какво стана? – казвам нежно и го насърчавам да не спира да говори.
– Беше за теб и Зед.
О, боже.
– Какво искаш да кажеш? – питам.
– Беше в нашия… в моя апартамент. Аз се прибирах при теб и го намерих
между краката ти. Ти стенеше името му и …
– Добре, добре, разбрах… – вдигам ръка да го спра. Лицето му е изкривено от
болка.
Задържам ръката си още малко във въздуха, за да млъкне и да се успокои, но
той продължава:
– Не, искам да ти кажа.
Чувствам се ужасно неловко, зле ми е да слушам как Хардин разказва за мен и
Зед в леглото, но ако иска да ми сподели, ако това ще му помогне да разбере, че
е било само сън, ще си затворя устата и ще слушам.
– Беше върху теб и те чукаше. Ти му призна, че го обичаш – казва. Лицето му се
сбръчква в гримаса.
Цялото му напрежение, странното му, необяснимо поведение се дължи на един
сън? За мен и Зед? Сега поне разбирам защо ми се обади през нощта и ме помоли
да позвъня на Зед и да му кажа да не идва и да не се виждам с него тук. И аз се
съгласих.
Докато гледам в зелените очи на този покосен от мъка мъж, отпуснал глава в
дланите си, параноята ми изчезва, стопява се като захарче върху езика ми.
 Глава деветдесет и пет
ХАРДИН
И тогава моето име излиза между устните ù като шепот, като дъх, езикът ù
сякаш гали името ми. В една дума бе успяла да събере всички свои чувства към
мен, всичко, което е изпитвала, докато съм я прегръщал, целувал, докосвал,
когато ми е доказвала, че ме обича, макар че една голяма част от мен все още не
го вярва. Приближава се и виждам тъгата и съчувствието в очите ù.
– Защо не ми каза по-рано? – пита.
Свеждам поглед и дърпам дебелата лента, която намотах около китките си.
– Било е само сън. Знаеш, че в реалността никога няма да се случи.
Напрежението в очите и гърдите ми е кошмарно и ще гръмна.
– Просто е като жигосано в съзнанието ми. Виждам го постоянно. Той ми се
смееше, докато те чукаше, и това не ми дава секунда покой. С отворени и
затворени очи виждам само това.
Малките ръце на Теса политат нагоре и покриват ушите ù. Лицето ù се сгърчва,
сякаш чува нещо гнусно. После ме поглежда и бавно отпуска ръце надолу.
– Защо според теб си имал такъв кошмар?
– Сигурно защото ти се съгласи да дойде да те види.
– Не знаех какво да кажа, а и бяхме… все още сме в някакво междинно
положение, нищо не е ясно – казва тихо.
– Не искам да те доближава. Знам, че е лудост, знам, че е ненормално, но не ми
пука. Честно, за мен Зед е пределът. Винаги ще е така. Независимо в какво
положение е връзката ни. Не мога да понеса мисълта да бъдеш в каквато и да е
емоционална връзка с този човек.
– Не се е опитвал да се приближава до мен, откакто ме закара в къщата на
майка ми – напомня ми тя, но паниката ми не намалява. Поглеждам надолу и
дишам дълбоко, мъча се поне малко да се успокоя. – Но… – продължава и прави
крачка към мен, макар да остава все така далеч, без да мога да я докосна. – Но
ще му кажа да не идва, ако това ще ти помогне да спреш да мислиш за тези
неща.
– Наистина ли ще го направиш? – питам. Очите ми се изстрелват към красивото
ù лице. Очаквах да се опитва да го защити, да се скараме.
– Да, ще му кажа. Не искам това да ти тежи и да те тормози.
Очите ù нервно се плъзгат към гърдите ми и после пак към лицето.
– Ела тук – вдигам едната си превързана ръка, за да я подканя, и понеже се
движи прекалено бавно, протягам длан и я придърпвам към себе си.
Дишането ми още не е възвърнало нормалния си ритъм. Организмът ми ще
гръмне от адреналина. Смазах крушата от блъскане, но не съм успял да се отърва
от напрежението, макар че краката и ръцете ме болят от блъскане. Има нещо в
съзнанието или в подсъзнанието ми, което не ми дава мира, не ме оставя и за
миг, не мога да избия Зед от главата си, не мога да освободя яростта си към него.
Теса ме изненадва – плъзга език в устата ми, заравя малките си ръце в потната
ми коса, дърпа я, скубе я, маха тениската, която бях увил около главата си, и я
мята на пода.
– Теса… – изричам. Откъсвам устни от нейните и сядам. Тя ме гледа с присвити
очи, застава безмълвно пред мен и казва:
– Няма да търпя да ме отхвърляш и отблъскваш заради един сън, Хардин. Ако не
ме искаш, няма проблем, но ако един сън ти пречи да ме желаеш… това са пълни
глупости! – казва през зъби.
Колкото и да е патологично, гневът ù изстрелва кръвта ми в една-единствена
посока – към пениса. Желая тази жена от последния миг, когато бях в нея. Не съм
спирал да я желая. И ето я пред мен. И тя ме желае и е бясна, задето ù преча да
си вземе това, което иска. Никога няма да ми е достатъчно да я чувам как
свършва по телефона. Искам да я почувствам. В мен се води истинска кървава
битка. Някаква сила се отприщва вътре и кара кръвта ми да блъска в ушите.
– Не мога да се справя с това, Теса. Знам, че няма никаква логика…
– Чукай ме тогава – казва и ченето ми пада на пода. – Просто трябва да ме
чукаш, докато забравиш за този сън, защото си тук за една нощ, защото ми
липсваше толкова много, но ти си така зациклил да си представяш мен и Зед, че
дори не ми отделяш вниманието, което искам.
– Вниманието, което ти искаш? – не мога да го кажа по-нежно. Тонът ми е
рязък, защото думите ù са смешни и неверни. Това момиче няма никаква
представа колко пъти съм чукал ръката си, докато си я представям по телефона,
слушайки я да ми говори колко се нуждае от мен и колко ме обича.
– Да, Хардин. Вниманието. Което. Аз. Искам.
– И какво искаш? – питам, а тя ме гледа с остър и леко притеснен поглед.
– Искам да прекараш с мен малкото време, което имаме, без да мислиш за Зед.
Искам да ме целуваш и да ме докосваш, без да се дърпаш от мен. Ето това искам,
Хардин! – отсича. Лицето ù е сериозно, дори намръщено. Слага ръце на кръста си
и заканително добавя: – Искам да ме докосваш. Ти, само ти.
Окуражителните ù думи започват да изтласкват параноичните мисли от главата
ми. Осъзнавам колко е глупаво това, през което преминаваме, или колко сме
глупави ние да се оставим да стигнем дотук. Тя е моя, не е негова. Той е някъде
сам, а аз съм тук, с нея. И тя иска мен.
Не мога да откъсна очи от Теса, от нацупените ù устни, от гневния ù поглед, от
меката извивка на гърдите ù под бялата тениска. Тениската, която по правило
трябваше, но не е една от моите. Ето още един резултат от ината ми.

ТЕСА ЗАТВАРЯ РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ НАС и моето, някак свенливо и в

същото време много перверзно, момиче ме поглежда и чака отговор, докато
ръцете ù нежно ме бутат назад, за да може да седне в скута ми.
Майната му. Не ми пука от някакъв шибан кошмар. Не ми пука и от някакво
шибано правило да стоим далеч един от друг. Искам само едно: аз и тя; тя и аз.
Теса и лудостта на шибания Хардин. Устните ù сами намират пътя си по шията
ми, пръстите ми се впиват в бедрата ù. Бях си го представял милион пъти тази
седмица, но нищо не е така красиво като реалността, като истинското усещане,
това да чувствам езика ù по влажната си кожа и нагоре към онова място под
ухото…
– Заключи вратата – казвам настоятелно, когато зъбите ù леко се впиват в
кожата ми.
Пенисът ми е като камък; притискам се в смешната и ужасно секси мека
пижама на облачета. Искам я веднага. Не обръщам внимание на пулсиращия до
болка между краката ми пенис. Тя бързо става и почти бяга към вратата да я
заключи. После не губя и секунда. Пижамата ù е вече до коленете, черните
бикини я следват миг по-късно, но остават около глезените ù. Избутвам всичко на
пода.
– Цяла седмица си представям как изглеждаш така, цяла седмица се измъчвам…
– Очите ми поглъщат всеки детайл, всеки милиметър от кожата ù. – Толкова
красива! – казвам, сякаш съм застанал пред самото съвършенство.
Тя издърпва тениската си през главата и се навежда напред. Целувам извивката
на ханша ù. Тялото ù леко потреперва и Теса бързо разкопчава сутиена си.
Майко мила. Правил съм секс с нея толкова много пъти, но никога не съм бил
толкова… трескав, като болен от тропическа болест, като животно.
Обхващам гърдата ù с една ръка, а устата ми е около зърното на другата. Тя се
хваща за раменете ми и стене. Ноктите ù се забиват в кожата ми и аз смуча
зърното ù по-силно.
– По-надолу – моли.
Опитва се да ме накара да сляза надолу, но аз забивам зъби около зърното ù.
Прокарвам пръсти между гърдите ù – бавно и мъчително. Ето това заслужава,
задето е така изкусителна. Бедрата ù треперят, притискат се напред. Плъзвам
тяло по нейното и падам на колене, така че устата ми е на точната височина:
пред снопчето нерви между краката ù. Тя простенва и ме насърчава да се
притисна към нея. Устните ми я обхващат. Толкова е топла и сладка.
– Пръстите ти не са свършили кой знае каква работа, а? – питам и я поглеждам.
Прокарвам език около венериния ù хълм.
– Не ме дразни, моля те – скимти и се гърчи, скубе косата ми.
– Докосва ли се пак, след като го правихме заедно по телефона?
– Не – едва говори.
– Лъжеш.
От червенината, плъзнала по шията ù, и начина, по който бързо се оглежда за
помощ, съдя, че ме лъже. Със сигурност го е правила… и като си я представя с
разтворени крака… и как пръстите ù се движат между тях, започвам съвсем да
откачам.
– Само веднъж.
– Много зле лъжеш – отдръпвам се от нея.
– Три пъти – признава с ужасно неудобство, нетърпелива да се върна устата ми
там, където беше.
– И за какво си мислеше? Кое те накара да свършиш? – питам и се усмихвам.
– За теб. Само за теб.
Очите ù са пълни с надежда и очакване, а признанието ù е така възбуждащо.
Сега искам да я задоволя повече от всеки друг път. Знам, че може да свърши на
езика ми за по-малко от минута, но не искам това. Ставам. Във всяко огледало
виждам Теса. Гола и прелестна. С една ръка свалям боксерките и късите си гащи.
Започвам да махам лентата, но тя ме спира:
– Не я махай.
Аха, значи ù харесва. Лентата... или да ме гледа, докато спортувам. Разбирам го
по тъмния пламък в очите ù. Или може би харесва отражението ни в огледалата?
– Тялото ти е по-различно – отбелязва, докато я целувам и бавно я свалям да
легне на пода. Ръцете ù минават по голите ми гърди.
– Спортувам само от седмица – казвам и я заковавам на пода под мен.
– Но веднага познавам.
Езикът ù бавно минава по устната ù. Притискам се към нея. Искам да знае
колко съм възбуден. Едно малко движение и ще съм в нея.
И тогава се сещам.
– Нямаме презерватив – псувам и заравям лице в рамото ù.
Тя скимти ядно, но забива нокти в кожата ми и казва:
– Не мога, искам те сега.
Притискам се към топлата влага между краката ù и бавно я изпълвам.
– Но… – искам да ù напомня за рисковете, но лицето ù грее от удовлетворение и
аз се плъзвам по-навътре.
– Мамка му, колко ми липсваше.
Не мога да се наситя на удоволствието да я почувствам така топла и истинска,
без преграда между нас. Всички предупредителни сигнали за бременност,
целият ми разум, всичко се изпарява. Само още няколко пъти, само още няколко
тласъка в нея и ще спра. Искам да я съзерцавам, докато се движа в нея. Главата
ù е повдигната, гледа точката, в която телата ни се сливат.
– Погледни в огледалото – казвам. Ще спра след три тласъка, само три…
четири… Не мога да се спра вече, не броя. Наблюдавам само очите ù, докато
поглъща гледката в огледалото.
Тялото ù е абсолютно съвършено, чисто, бяло. Особено на фона на черните
петна, които покриват моето. Като ангел и дявол. Но никога не съм бил по-лудо
влюбен в това момиче.
– Знаех си, че обичаш да гледаш. Знаех си.
Пръстите ù се впиват в най-долната част на гръбнака ми, притиска ме по-силно,
по-плътно до себе си. Трябва да спра сега. Усещам как напрежението се спуска
по гръбнака ми. Трябва да спра. Бавно се изплъзвам от нея и тя веднага скимти
недоволно. Съсипана е. Но веднага след това пръстите ми влизат в нея, тя се
усмихва замаяна и пак поглежда в огледалото. Наблюдава.
– Тихо, бебо. Ще събудиш другите – прошепвам.
 Обичам звуците, които издава, и начина, по който стене името ми, но не искам
някой да нахлуе тук и после да не ми става дни наред.
След няколко секунди вече усещам как мускулите ù се стягат около пръстите
ми. Засмуквам клитора ù, захапвам го с език, а тя скубе косата ми и не откъсва
очи от огледалото, докато и последната конвулсия не отшумява в тялото ù.
 Глава деветдесет и шест
ТЕСА
Устата на Хардин оставя влажна следа по корема и гърдите ми и най-накрая
спира до челото ми, целува ме нежно. Лежа на пода до него и се опитвам да
дишам, да възпроизведа в съзнанието си всеки един миг от случилото се току-що.
Имах намерение да водя сериозен разговор с него относно липсата на
комуникация между нас, но когато го видях как ядно рита тая торба, след
няколко секунди вече скимтях и стенех името му.
Облягам се на лакът и казвам:
– Искам да се реванширам.
– Заповядай – отвръща. Устните му лъщят от влагата.
Премествам се и веднага го поемам в уста. Хардин няма време дори да си поеме
дъх.
– Мамка му, Теса – ръмжи, а възбуждащите звуци, излизащи от гърлото му, ме
карат да отворя устата си още по-широко. Хардин надига таза си и нахлува в
устата ми. Притиска се в гърлото ми.
– Моля те, Тес.
Мога да усетя собствените си сокове по кожата му, но почти не забелязвам
вкуса им, когато Хардин настоятелно шепне името ми.
– Няма да мога… няма да издържа… дълго – задъхва се, хваща ме за косата и не
позволява на главата ми да мърда. – Ще свърша в устата ти, после ще те заведа в
леглото и ще те чукам пак.
Прокарва палец по устните ми и аз леко захапвам връхчето на пръста му. Не
спирам да движа устните и езика си. Усещам как пенисът му става ужасно твърд
и помръдва хаотично в устата ми. Краката му са сковани, мускулите – обтегнати.
– Мамка му, Теса… толкова е хубаво…
Топлата течност се излива в устата ми. Поглъщам всяка капка, всичко, което
може да ми даде. Изправям се на крака и обърсвам устните си с пръст.
– Облечи се – казва Хардин и мята сутиена към мен.
Докато се обличаме бързо, на няколко пъти го улавям да ме гледа втренчено.
Не съм изненадана, защото и аз го гледам по същия начин. Не мога да спра да го
гледам.
– Готова ли си?
Кимам, той гаси осветлението и затваря вратата след нас, сякаш нищо не се е
случило в тази стая. Повежда ме по коридора. Вървим в приятно мълчание,
толкова по-различно от мълчанието допреди няколко часа.
Когато стигаме до моята врата, той ме спира и ме хваща за лакътя:
– Трябваше да ти кажа за кошмара, а не да се дистанцирам така от теб.
Приглушената светлина от пода хвърля достатъчно отблясъци върху лицето ми,
за да видя честността и мекотата в очите му.
 – И двамата трябва да се научим как да общуваме един с друг.
– Ти проявяваш такова разбиране към всичко, което правя. Не го заслужавам –
прошепва и вдига ръце към лицето ми. Устните ми се притискат към всяко едно
от кокалчетата на дланите му. Коленете ми се подкосяват и едва на падам от
слабост при този мил жест.
Хардин отваря вратата, хваща ме за ръката и ме повежда към леглото.
 Глава деветдесет и седем
ТЕСА
Ръцете му са все още увити в тази груба черна лента, но ги усещам така меки и
нежни около тялото си.
– Надявам се да не съм те изморил – изрича, усмихва се и прокарва длани по
скулите ми.
– Не.
По-голямата част от напрежението у мен като че ли поотмина благодарение на
умелите му пръсти, но другата, по-животинска част иска още, иска силно…
желанието боли. Както винаги е било.
– Нямаш нищо против, нали? Искам да кажа… настояваше за лично
пространство… а това не е точно даване на лично пространство.
Ръцете му ме обгръщат и двамата колебливо стоим до леглото.
– Да, имаме нужда от лично пространство, но в момента не искам дистанция
между нас – казвам.
Знам, че на Хардин никак не му звучи логично, защото и аз самата не виждам
никаква логика, когато присъствието му пълни стаята и се излива в мен през
порите на кожата ми.
– И аз искам друго – казва задъхано той и заравя глава в шията ми. – Това е
единственото добро нещо за нас: да бъдем близо един до друг – прошепва, ръцете
му ме обгръщат по-плътно и той ме повежда към леглото, докато устните му леко
засмукват кожата на шията ми. Усещам ерекцията му до крака си. Готов е да го
направим пак. Аз също.
– Толкова много ми липсваше… Липсваше ми тялото ти – дъхът му свисти между
зъбите.
Ръцете му се плъзгат под тънката материя на тениската ми и я издърпват
нагоре. Опашката ми се закачва за деколтето, но той нежно я освобождава,
внимателно маха ластика и пуска косата ми. Тя се разпилява на матрака около
лицето ми. Устните му нежно докосват челото ми. Настроението му се е
променило. В спортната зала беше като животно, секси, гладен, готов да ме
разкъса, но сега я моят Хардин. Нежният и внимателен мъж, скрит зад грубата
фасада.
– Усещам пулса ти, тялото ти пулсира – изрича. Тазът му е на сантиметри от
моя, пръстът му е върху вената на шията ми, където може да усети ударите на
сърцето ми. – И пулсът ти се ускорява, обезумява, когато те докосна. Особено
тук… – добавя. Свободната му ръка се плъзга по корема към ластика на пижамата
ми. – Винаги си готова за мен.
Пръстът му се движи между краката ми и кожата ми пламва. Гори силно,
стабилно, пламъкът набира скорост. Не е експлозия, да, но е много по-опасно и
опустошително.
 После маха ръката си и опира пръсти в устните си.
– Толкова сладка…
Езикът му бавно плъзва навън и се върти около върха на пръста му. Хардин
винаги знае какво ми причинява. Знае как ми действат мръсните му думи и какво
желание подклаждат. Знае много добре как да ме накара да горя от копнеж.
Изгарям отвътре.
 Глава деветдесет и осем
ХАРДИН
Знам точно какво ù причинявам. Знам колко обича да ù говоря мръснишки, дори
не си дава труда да го прикрие.
– Ти си такова добро момиче – казвам и ù намигам, а тя простенва само при
допира ми. Кожата ù гори. – Кажи ми какво искаш – нашепвам в ухото ù.
Буквално усещам полуделия пулс под кожата ù. Побърквам я. Знам. Мамка му,
как обичам да я подлудявам така.
– Теб – казва отчаяно.
– Искам бавно. Искам да почувствам всеки миг, в който си била сама без мен.
Дърпам пижамата ù и я поглеждам. Без да каже и дума, тя я смъква надолу.
Притискам пръсти към бикините ù и ги свличам от тялото ù. Очите ù са широко
отворени, тъмни. Красивите ù пръс​ти се закачват като куки около ръцете ми.
– Давай презерватива – напомня ми.
Мамка му, чак в другата стая е, която ми дадоха само от приличие, защото нали
никой не си е помислил, че ще спя там, при положение че Теса е на един матрак
разстояние. За мое учудване, на нощното шкафче някой беше оставил доста
презервативи. Там си бяха още като пристигнах.
– Ти дай презерватива – казвам шеговито, но знам, че няма начин да я оставя да
бяга из коридорите полугола. Нежно пъхам ръце под тялото ù, разкопчавам
сутиена ù и го мятам на пода зад нас.
– Презерв… – обажда се пак да ми напомни, но собственият ù стон и рязкото
поемане на въздух прекъсват думата по средата, защото вече съм засмукал
зърното ù. Толкова е чувствителна на всеки мой допир, а аз искам да усетя вкуса
на всяка секунда.
– Шшш…
Захапвам зърното ù. Но след минутка ставам. Не губя време да се обличам.
Поне съм по боксерки, но дори и да не бях, нямаше да си губя времето да се
обувам.
След секунди се връщам с четири презерватива… Малко амбициозно, но
предвид начина, по който Теса се държи тази вечер, може да не ни стигне и
целият запас в шкафа.
– Липсваше ми – признава сладко тя. Усмивката ù е срамежлива. Веднага след
това се усеща, че е изрекла думите на глас, и чертите ù се изострят от
неудобство.
– И ти ми липсваше.
Ебаси... колко тъпо прозвуча!
Без да се опитвам да правя повече тъпанарски изказвания, се качвам на леглото
при нея. Тя е седнала напълно гола и коленете ù са леко свити до брадичката.
Белите чаршафи покриват голото ù тяло и се сливат с цвета на изумителната ù
кожа. Налага се да положа големи усилия, за да запазя контрол при тази гледка.
Инак бих скочил на леглото, бих разкъсал чаршафите, бих си взел моето. Искам
тази вечер – вече сутрин – да не бързаме. Усмихвам се и не мога да откъсна очи
от жената на леглото. Тя също ме гледа и ми се усмихва. Бузите ù са пламнали,
очите ù са топли.
Нетърпеливите ù ръце дърпат надолу боксерките ми, после с крака ги смъква до
земята и веднага увива ръце около пениса ми. Стиска леко.
– Мамка му – изсъсквам и моментално изгубвам фокус. Концентриран съм само
върху Теса и допира ù. Ръката ù бавно се движи и… Господи, как знае точно къде
да ме докосне. Подавам ù презерватива и я инструктирам как да го сложи. Тя
захапва устни и стриктно изпълнява. Защо не я накарах да мине на хапчета още в
началото? Сега, след като я почувствах без презерватив, ще ми е много трудно да
не пожелая пак.
Теса бързо се покатерва върху мен, върхът на пениса ми е на сантиметър от
влагалището ù и тя бърза да седне върху ми.
– Чакай… – изричам. Хващам я за кръста и я спирам.
– Какво има? – пита объркано.
– Нищо, просто искам да те целувам още малко… – уверявам я и засмуквам
кожата на шията ù. Не желая да бързам. Искам да се насладя на голото ù тяло до
моето, на факта, че е тук, с мен, след всичко, на което я подложих… – Толкова
много те обичам. И ти го знаеш, нали?
И тогава за една-единствена секунда виждам лицето на Зед. Как ù каза, че я
обича, и как тя му признава: „И аз те обичам“. Тялото ми бавно потреперва.
Спирам. Тя забелязва колебанието ми, веднага заравя пръсти в косата ми и
допира устните си до моите.
– Върни се при мен – умолява ме.
И може би това са точните думи. Всичко останало избледнява. Усещам само
мекотата на тялото ù, влагата между краката ù, а това е най-изумителното
чувство на света. Колкото и да я чукам, никога няма да е достатъчно.
– Обичам те – повтаря думите, които искам да чуя.
Облизвам устните си и пак заравям глава в сгъвката на шията ù, нашепвам ù
мръсни неща, усещам как напрежението се спуска по гръбнака ми, как всяка
клетка в тялото ми пламва. Ноктите ù се впиват в гърба ми, сякаш иска да
докосне, дори да проникне в думите, написани на гърба ми за нея. Само за нея.
Не, наистина не искам да бъда разделен от нея. Никога. И си обещавам, че ще
направя и невъзможното това да бъде нашата истина.
– Кажи ми как се чувстваш – питам със стон и едва се сдържам да не изригна
под напора на трупащото се удоволствие. Искам да го задържа. За двама ни.
Искам да създам онова място, в което и двамата ще можем да изпитаме тази
нирвана. Движенията ми са по-бързи, всяко повдигане на таза ми, всеки тласък
пали и гори телата ни.
– Толкова е хубаво, Хардин… толкова е хубаво.
Гласът ù е плътен, дрезгав. Тялото ù се сковава, знам, че краят наближава,
усещам я и пълня презерватива.
Когато я поглеждам след минутка, тя лежи по гръб и гледа в тавана. Очите ù са
широко отворени.
– Добре ли си? – питам.
Знам, че към края бях малко груб, но тя обича, когато съм такъв. Посочвам
рошавата си коса, която вече прилича на гнездо, и отбелязвам, че наистина
трябва да се подстрижа. После осъзнавам, че единствената фризьорка, която
познавам, е приятелка на Стеф. И ето, сещам се за Стеф и кръвта ми кипва. Тая
тъпа, шибана…
– Земята вика Хардин – чувам гласа на Теса. Явно съм се бил отплеснал.
– Извинявай – обръщам глава към нея.
Облякла е шибаната пижама. Странно. После се сгушва до мен, взима
дистанционното и започва да прехвърля каналите. След няколко минути се
усещам, че въздиша доста повече от обикновено, всъщност не е спряла да
въздиша. Когато я поглеждам, лицето ù е като буреносен облак.
– Какво има? – питам.
– Нищо.
– Кажи ми. Сега.
– Няма нищо. Просто съм малко… – замълчава. Бузите ù пламват.
– Напрегната? Не бива да си напрегната след всичко това – поглеждам я
изпитателно.
– Аз не… не… знаеш… не…
Свенливостта ù няма граници. Честно казано, в момента ме изнервя.
– Кажи какво има. Сега.
– Не свърших.
– Моля? – започвам да се давя.
Сериозно ли не съм забелязал, че не е свършила? Мислел съм само за
собственото си удоволствие?
– Ти спря точно преди…
– И защо не каза? Ела тук – дърпам тениската ù и я събличам.
– Какво мислиш да правиш? – пита с крайно въодушевление.
– Тихо.
Не знам какво ще правя, но знам, че искам да я чукам. Само ми е нужно малко
време да презаредя.
Чакай, сетих се.
– Ще правим нещо, което сме правили само веднъж – заявявам. Усмихвам се. –
Така, с практика, се стига до съвършенство.
– И какво е това? – И ето как вълнението ù веднага изчезва, изместено от
безпокойството.
Лягам по гръб и ù казвам да се качи над мен.
– Не разбирам.
– Ела и сложи бедрата си от двете страни на главата ми.
– Моля?
 – Теса, ела тук и си отвори краката над лицето ми, за да можеш да свършиш –
казвам бавно и ясно.
– О! – изпищява от вълнение и вероятно от срам.
Виждам колебанието в очите ù и веднага изключвам осветлението. Не искам да
се притеснява. Тя маха бикините си и следва инструкциите ми.
– Въпреки мрака гледката ми е фантастична – отбелязвам шеговито и веднага
след това тя дърпа тениската ми върху очите.
– О, така е още по-възбуждащо – промърморвам, а тя ме перва по главата. – Не,
сериозно, това е върхът.
Чувам смеха ù в тъмното, слагам ръце на бедрата ù и започвам да направлявам
движенията ù. В мига, в който езикът ми я докосва, тя вече се движи сама, стене,
скубе косата ми и се изгубва в удоволствието, което ù давам само аз.
 Глава деветдесет и девет
ТЕСА
Бавно и без особено желание се спускам в реалността. Хардин лежи до мен.
– Хей – казва, усмихва се и ме целува.
Смехът ми е мързелив, не искам да помръдвам. Мускулите ме болят, но по най-
сладкия начин.
– Ще ми се да не тръгваш утре – прошепвам и прокарвам пръсти по клоните на
умиращото дърво на татуировката на корема му. Това дърво е така мрачно,
страшно, а в същото време е и интригуващо. Питам се, ако Хардин си направи
татуировка на дърво сега, дали то би изглеждало точно така. Дали изобщо би
било дърво? Дали би имало няколко листа по голите клони? Защото сега е по-жив
и по-щастлив, нали?
– И аз не искам.
– Тогава не тръгвай – отвръщам. Не мога да прикрия отчаяната молба зад
думите си.
Ръцете му се разперват на гърба ми и той притиска голото ми тяло до своето.
– Не искам, но знам, че ти го казваш само защото те докарах до няколко
оргазма.
Поглеждам го сърдито и ужасено.
– Не е вярно! – възкликвам. Смехът разтърсва тялото му. – Не е само заради
това. Може би не е лоша идея да сме заедно всеки уикенд известно време, пък да
видим какво ще стане…
– Очакваш да карам дотук всяка седмица?
– Не всяка. И аз ще идвам – уточнявам. Поглеждам го в очите. – Засега това
даване на лично пространство работи в наша полза.
– Теса… вече ти казах какво мисля за тези връзки от разстояние – въздъхва той.
Очите ми се преместват към тавана, където вентилаторът бавно пори мрака в
стаята. После поглеждам към телевизора. Рейчъл сипва маринован сос на
Моника.
– Да, но си тук, нали? – казвам с предизвикателен тон. Той въздъхва и леко
подръпва крайчетата на косата ми, за да го погледна пак.
– Туш!
– Мисля, че можем да стигнем до някакъв компромис.
– Какво предлагаш? – пита меко, затваря очи и си поема дълбоко дъх.
– Не знам точно… Дай ми минутка.
И какво всъщност му предлагам? И за двама ни е по-добре да стоим на
известна дистанция, за да запазим разсъдъка си. Колкото сърцето ми и да иска да
забрави и да прости всички ужасни неща, през които сме минали през тази
половин година, съзнанието ми не е готово да отдам без борба остатъка от
достойнството си. Аз съм в Сиатъл сама, следвам мечтите си, без да имам дом, а е
така заради Хардин и неговата склонност да обсебва живота ми, заради
нежеланието му да достигнем до компромис относно… дори най-дребните неща.
– Честно казано, не знам – изричам накрая, защото не мога да предложа нищо.
– Все още ли ме искаш за уикендите? – пита. Пръстите му се увиват около
кичурите на косата ми.
– Да.
– Всяка седмица?
– Почти.
– Искаш ли да говорим по телефона... както досега?
– Да – отвръщам. Наистина ми харесват тези обикновени, простички разговори
по телефона, когато минутите и часовете минават неусетно.
– Значи всичко си остава като досега? Не знам наистина… – казва прекалено
сериозно той.
– Защо не? – питам. За него тази седмица се оказа много добра. Защо не иска да
продължим така?
– Защото, Теса, ти си тук, в Сиатъл. Без мен. И реално не сме заедно, не сме
двойка. И можеш да срещнеш някого…
– Хардин! – възкликвам. Вдигам се на лакът да го погледна. Очите му са забити в
моите и сякаш вижда в мен. Един кичур от косата ми пада върху лицето му. Без
да мигне дори, без да откъсне очи от мен, той прибира кичура зад ухото ми. – Не
възнамерявам да се виждам или да излизам с никого. Искам само да бъда
независима и да се научим да общуваме един с друг.
– Защо изведнъж реши, че искаш да си независима? – настоява. Пръстът му гали
мидата на ухото ми. Потръпвам. Ако се опитва да ме разсее, със сигурност
успява. Въпреки нежния му допир и горящите зелени очи, продължавам да му
обяснявам какво искам и каква е окончателната ми позиция:
– Не е изведнъж. Споменавала съм ти го и преди. Освен това не бях забелязала
колко съм станала зависима от теб. Установих го съвсем наскоро, а това, честно
казано, никак не ми хареса. Не искам да съм изцяло зависима от теб.
– Аз искам – изрича тихо.
– Знам, че искаш, но аз не желая – казвам твърдо и не позволявам на
колебанието да си проправи път към гърлото ми. Искам да се потупам по рамото
за смелостта, но знам, че играта ми няма да мине. И той не го вярва.
– Каква е моята роля в твоята независимост?
– Просто прави това, което правеше досега. Трябва да се науча да вземам
решения, без да чакам твоето одобрение или мнение по въпроса.
– Ти и сега не зачиташ мнението ми, нито пък одобрението ми относно всяка
своя постъпка. Иначе нямаше да си направила и половината от нещата, които
успя да сътвориш за много кратко време. Не искам да се караме.
– Хардин! – говоря с предупредителен тон. – За мен това е много важно. Трябва
да се науча да мисля самостоятелно. Трябва да сме партньори… равни… никой от
нас не бива да има повече власт от другия.
Трудно ми е да намеря точните думи, за да му обясня какво искам… от какво
имам нужда, а трябва да го направя. Тази независимост е част от това, което съм,
и това, което държа да бъда. Искам да намеря себе си, да разбера коя съм и
каква съм. Със или без него.
– Равни? Власт? Ти си тази, която държи силата и властта. Хайде, моля те,
погледни обективно. Дори в момента решаваш за двама ни.
– Не става дума само за мен. Това е хубаво и за теб. И виждам промените.
Знаеш, че е така.
– Може би. Значи ми казваш, че можем да се разбираме добре само ако живеем
в различни градове? – упорства. Ето как облече в думи въпроса, който ме
глождеше от мига, в който го видях на вратата.
– Това ще го измислим по-натам.
– Разбира се, че ще го измислим – отговаря саркастично, но олекотява удара от
думите си с целувка по челото ми.
– Помниш ли, когато каза, че има разлика между това да обичаш някого и това
да не можеш да живееш без него?
– Не искам дори да си припомням. Моля те.
Прибирам мократа му коса от челото.
– Ти го каза – продължавам да ръчкам. Пръстите ми се спускат по носа му и по
подпухналите му устни. – Много мислих за това.
– Защо? – пита с раздразнение.
– Защото е имало причина да го кажеш, нали?
– От яд, от гняв. Не знаех дори какво значи. Просто поредната проява на
конския задник Хардин.
– Добре, няма значение защо си го казал, но не мога да спра да мисля за това
изречение – отвръщам и потупвам връхчето на носа му.
– Не е трябвало, защото между двете няма разлика – казва. Думите се
търкулват меко и бавно от устните му. Замислен е.
– Как така няма?
Той се усмихва замислено.
– Не мога да живея без теб и те обичам. Двете неща вървят ръка за ръка. Ако
можех да живея без теб, нямаше да те обичам така, както те обичам. И е
пределно ясно, че не мога да живея далеч от теб. А ако ти можеш да кажеш
такова нещо, няма да се отнася за мен, защото едва не си счупи задника да
тичаш, за да ме прегърнеш, когато пристигнах.
Широката му усмивка грее сред мрака в стаята. Суровото изящество на чертите
му спира дъха ми. Когато се държи така естествено и когато стените около него
падат… няма нищо по-хубаво в моя малък свят.
– Знаех си, че ще ме тормозиш за това – шегувам се, пляскам го по голите гърди
и дългите му пръсти веднага улавят китката ми.
– Играта пак ли загрубява? Нали помниш какво се случи преди малко?
Той се надига от матрака, топлината се разлива по тялото ми. Концентрира се
върху бедрата ми.
– Можеш ли да останеш още ден? – питам. Трябва да знам дали ще имам още
малко време с него, дали ще можем да прекараме цялата сутрин… да играем
груби игри. – Моля те!
Заравям глава в шията му и най-сетне той казва:
– Добре.
Усещам усмивката му върху челото си. След кратка пауза добавя:
– Но само при едно условие: ако ми завържеш пак очите.
С едно рязко движение Хардин ме обръща по гръб и вече съм под него. И се
изгубваме един в друг. Отново и отново.
 Глава сто
ХАРДИН
Влизам в кухнята и заварвам Кимбърли да седи зад плота за хранене. Няма
грим, косата ù е прибрана. Не мисля, че някога съм я виждал без тези лайна по
лицето. И в името на щастието на Ванс планирам да скрия всичките ù гримове,
защото изглежда много по-добре без тях.
– Я виж кой е станал най-сетне – казва бодро и не без известен ентусиазъм.
– Да, да – мърморя и отивам право към кафемашината, положена грижовно в
ъгъла на бара от черен гранит.
– Кога тръгваш? – пита и боде някаква трева от купата си.
– Утре. Ако не е проблем, разбира се. Или искаш веднага да се разкарам? –
добавям. Пълня си чашата с черната ароматна течност и се обръщам да я
погледна.
– Разбира се, че можеш да останеш – отвръща и се усмихва широко. – Ако не се
държиш кофти с Теса.
– Всъщност не се държа с нея така, както винаги очакваш – отвръщам
раздразнено точно когато Ванс влиза в кухнята. – Пич, трябва ти каишка, а може
би и намордник за тази жена – казвам.
Ванс избухва в нечовешки смях точно когато Кимбърли ми показва среден и го
развява пред лицето ми.
– Много изискано – отбелязвам.
– Не е по силите ми това веселие, хуморът, който струи от теб тази сутрин –
отбелязва Ванс, а Кимбърли ми мята убийствен поглед.
Какво става тук, по дяволите?
– Питам се на какво ли се дължи? – добавя той, а Кимбърли го сръчква в ребрата
с лакът.
– Крисчън! – кара му се тя, а той веднага вдига ръце да се брани, ако случайно
реши да го атакува пак.
– Вероятно защото Теса му е липсвала – казва Кимбърли и гледа настоятелно
годеника си, който забелязва един банан и започва бавно да го бели. Очите му
весело проблясват.
– Аз пък съм чувал, че само тренировките в спортната зала посред нощ правят
такива чудеса.
Кръвта ми се вледенява.
– Какво каза?
– Спокойно… той изключи камерата преди най-хубавата част.
Камера? Мамка му! Ама разбира се, тоя задник ще сложи камера дори в
спортния си салон… Мамка му, сигурно има камери из цялата къща, защото
винаги го е гонела параноята да не влезе някой, да не го обере, да не го
нападнат.
 – Какво видя? – питам и се мъча да укротя пулсиращия гняв.
– Нищо. Видя само, че Теса влезе. И знаеше, че трябва веднага да изключи –
казва Кимбърли и едва прикрива усмивката си. Изпитвам нечовешко облекчение.
Бях прекалено погълнат от Теса, от присъствието ù, от всичко, което стана там,
за да мисля за охранителните му камери.
– Защо изобщо си гледал дотогава. Малко ме плаши мисълта, че си ме
наблюдавал, докато тренирам.
– Не се ласкай чак толкова. Проверявах камерата в кухнята, понеже беше
отчела движение, тогава видях и спортната зала.
– Да беееее. Вярвам ти.
– Хардин ще остане и тази вечер. Няма проблем, нали? – пита Кимбърли.
– Естествено, че няма проблем. Не разбирам защо задникът ти не е вече тук за
постоянно. Знаеш, че ще ти плащам повече от „Болт​хаус“.
– Преди не ми плащаше повече. Там е работата – напомням му със самодоволна
усмивка.
– Защото беше първа година в колежа. Имаше късмет с тоя платен стаж,
особено без диплома.
– В „Болтхаус“ не мислят така – кръстосвам ръце пред гърдите си.
– Защото са кретени. Трябва ли да ти припомням, че през последната година
сме ги задминали, и то значително. Имаме вече клон тук, а след една година ще
отворя офис и в Ню Йорк.
– Има ли смисъл да се тупаш в гърдите?
– Да, има. „Ванс“ е по-добрата, по-голямата компания и е компанията, в която
работи тя.
Няма смисъл да споменава името на Теса, за да почувствам тежестта на думите
му.
– Завършваш този семестър. И те съветвам да не вземаш прибързани решения,
които могат значително да повлияят на бъдещето ти, преди дори да е започнало –
нарежда Ванс и отхапва от банана, а аз се мъча да измисля бърз и остроумен
отговор, но не мога.
– „Болтхаус“ имат офис в Лондон.
Той ме поглежда с недоверие и с голяма доза присмех.
– Кой ще ходи в Лондон? – не крие сарказма в гласа си.
– Това планирах и все още не съм се отказал.
– Да. И аз така – казва и поглежда бъдещата си съпруга. – Никога няма да се
върнеш да живееш там. Както аз никога няма да се върна.
Кимбърли се изчервява и започва да се топи при тези думи, а аз вече достигам
до заключението, че са най-противната двойка, която някога съм виждал. Просто
разбираш колко много се обичат само от начина, по който се държат един с друг.
Дразни ме и е неловко.
– Доказах тезата си.
– Не съм казал, че съм съгласен – отвръщам рязко.
– Да, но не каза и че не си съгласен – обажда се трошачката на ташаци
Кимбърли.
Без да обеля и дума повече, вземам си кафето и ташаците и ги отнасям
възможно по-далеч от тази жена.

,
 Глава сто и едно
ТЕСА
Утрото идва прекалено бързо. Събуждам се сама в леглото. Все още виждам
очертанията на тялото му върху матрака. Вероятно е станал преди минутки.
Точно се чудя къде е отишъл, когато Хардин влиза в спалнята с чаша кафе в ръка.
– Добро утро – казва, когато забелязва, че съм будна.
– Добро да е – отвръщам. Гърлото ми е сухо и леко ме наболява. Спомням си как
Хардин се движеше безмилостно в устата ми и вът​решностите ми се стягат.
– Добре ли си? – пита. Оставя чашата с кафе на тоалетката и сяда на леглото до
мен. – Отговори ми – настоява, но със спокоен тон.
– Да. Само ме боли малко между… краката. И ръцете ме болят. И всички
мускули. – Да, определено имам мускулна треска. – Къде беше?
– Ходих да си налея кафе и да се обадя на Ландън, че няма да се прибирам днес,
ако все още искаш да остана.
– Искам, но защо трябва да се обаждаш на Ландън?
Хардин прокарва пръсти през косата си и очите му изучават лицето ми. Имам
чувството, че нещо пропускам.
– Отговори ми – връщам му репликата отпреди минутка.
– Защото гледа баща ти.
– Защо?
Защо баща ми има нужда от бавачка?
– Баща ти се опитва да спре да пие и не съм чак такъв глупак, че да го оставям
сам в апартамента.
– Но ти имаш алкохол там, нали?
– Не. Изхвърлих всичко. Просто забрави за това – увещава ме. Тонът му не е
никак спокоен и вече не звучи меко. Надушвам, че нещо става.
– Не, няма да забравя и не ме карай да забравям. Имаш ли да ми казваш нещо?
Изпитвам чувството, че пак не съм в крачка със събитията и че криеш истината.
Скръствам ръце пред гърдите си и чакам, а той въздъхва драматично и в същото
време затваря очи.
– Да, има нещо, което не знаеш, но те умолявам този път да ми се довериш и да
оставиш нещата на мен. Става ли?
– Колко зле са нещата? – питам, а вероятностите започват да ме ужасяват.
– Просто ми се довери.
– Да ти се доверя за какво?
– Да ми се довериш, че ще се погрижа за всичко, а когато дойде време да ти
кажа, вече няма да има значение. И бездруго имаш достатъчно грижи сега.
Просто те моля да ми се довериш за това. Нека ти помогна този път. И затова
нека да приключим разговора и да не питаш повече. – Тонът му е настоятелен,
параноята ме тресе, иска ми се да изскубна телефона от Хардин и да се обадя на
Ландън, за да разбера какво става, но погледът му ме спира. Той ме моли да му
се доверя, да му повярвам, че може да поправи нещата с баща ми… или каквото
става там… честно казано, ако ми каже истината… не мисля, че мога да се
справя с още един проблем.
– Добре – въздъхвам.
Веждите му отскачат нагоре, наклонява глава настрани.
– Наистина ли? – пита. Убедена съм, че се диви колко лесно успя да ме убеди да
стоя встрани от събитията.
– Да. Ще направя всичко възможно, за да не се тревожа за баща си, ако се
закълнеш, че наистина е по-добре засега да не знам.
– Кълна се.
Вярвам му… май.
– Добре – приключвам споразумението и се опитвам да изтласкам кошмарните
мисли от главата си, да не зациклям около тях. Не сега. Освен това за първи път
се съгласявам да не ми се каже истината, а за мен това е много трудно. Но може
би сега е по-важно да му докажа, че му имам доверие. Ако не мога да му се
доверя за такова нещо, как изобщо ще мога да мисля за някакво бъдеще с него?
Въздъхвам, а Хардин се усмихва на колебливостта, с която прекрачвам
принципите си.
 Глава сто и две
ТЕСА
– Май аз трябва да попълня всички тези благодарствени картички до хората,
които се появиха на откриването на клуба, защото благодарение на тях се
превърна в такъв огромен успех – казва сухо Кимбърли и размахва един плик
пред лицето си. – Какво мислите да правите днес?
Поглеждам към купчината картички, които вече са адресирани, и към тези,
които предстои да се попълват. Започвам да се питам в колко бизнес начинания е
инвестирал Крисчън, ако всички тези хора са някакви бизнеспартньори.
Размерът на тази къща и цената на всичко в нея показва, че само с „Ванс
Пъблишинг“ и с един джазклуб не се правят такива пари.
– Не знам. Ще го измислим, когато Хардин излезе от банята.
Трябваше да вкарам Хардин насила в банята без мен. Все още ми беше сърдит,
че го заключих пред вратата, когато влязох да се къпя. Колкото и да му повтарях,
че бих се чувствала ужасно неловко, ако Ванс разбере, че се къпем заедно, той
ме наблюдаваше с дяволит поглед и ми казваше, че през последните дванадесет
часа под покрива му са станали далеч по-мръсни неща и че едно влизане под
душа заедно не може да се сравни с това, което сме правили в леглото и в други
помещения в къщата. Колкото и да ме умоляваше, не отстъпих. Събитията в
спортната зала не бяха планирани, а провокирани от чиста похот. Сексът в
стаята ми не е проблем, защото засега това е моята стая, а аз съм голяма жена,
която прави секс със своя… какъвто и да ми е Хардин сега. Но вземането на
съвместен душ пос​тавя нещата в съвсем различна светлина.
И понеже е ужасно твърдоглав, се наложи да му поискам чаша вода от кухнята,
нацупих се и той се хвана. Когато се върна с чашата, вече бяха заключила
вратата на банята, отказвайки да се вслушам в молбите му да го пусна.
– Трябва да излезете и да се разходите из града – казва Кимбърли. – Вероятно
ако го хвърлиш сред всички културни забележителности, ще успееш да
промениш решението му да не се мести тук.
Не ми се води този тежък разговор, не и сега.
– Саша ми се стори… мила – казвам. Да, доста рязък обрат на разговора, касаещ
моите лични любовни тревоги.
– Саша? Мила? Не бих казала – изсумтява пренебрежително Ким.
– Тя нали знае, че Макс е женен?
– Разбира се. Но пука ли ù? Не, никак. Харесва парите му и скъпите бижута,
които летят към нея при всяка тяхна среща. Изобщо не ù пука за жена му и
дъщеря му. – Неодобрението в гласа ù е тежко. Радвам се, че мислим еднакво по
въпроса.
– Макс е задник, но не мога да повярвам, че има наглостта да я води сред хора.
Не му ли пука, че Дениз и дъщеря му може да разберат?
 – Предполагам, че Дениз вече знае. С такъв мъж. През главата ù са минали
много други като Саша, а горката Лилиян вече мрази баща си, така че няма
никакво значение дали знае, или не.
– Това е толкова тъжно. Женени са от колежа, нали? – Не знам много за
семейството на Макс, но като се има предвид, че Ким обича да слуша клюки,
сигурна съм, че е информирана много повече от мен.
– Оженили са се веднага след колежа. Бил е голям скандал. – Очите ù греят от
тръпката, че предстои да разказва пикантна история. – Изглежда Макс е
трябвало да се жени за друга, била е дъщеря на приятели на родителите му.
Нещо като бизнессделка между семействата. Бащата на Макс е бил от старата
аристокрация, разполагал с много пари. Мисля, че отвратителният характер на
Макс се дължи именно на баща му. Дениз била съкрушена, когато ù съобщил, че
ще се жени за друга. – Ким разказва с такова вълнение, сякаш е присъствала на
събитията. Може би всички клюки звучат така и хората ги разказват адски
убедително, сякаш са видели с очите си. – Та, след като завършили, Макс се
опълчил на решението на баща си и буквално зарязал другата жена пред олтара.
В деня на сватбата се появил на вратата на Кен и Триш и чакал, докато Дениз
излезе, не мръднал оттам с часове. Същата вечер петимата подкупили с бутилка
хубаво уиски един свещеник и с малкото пари в джоба си Макс се оженил за
Дениз. След няколко седмици Дениз забременяла с Лилиян.
Не мога да си представя Макс като обезумял от любов мъж, който бяга из
улиците на Лондон в смокинг и търси жената, която обича. Същата жена, на
която сега системно изневерява, скачайки от една Саша на друга.
– Не искам да си вра носа, където не ми е работата, но… – не знам как да
нарека бившата жена на Крисчън. – Майката на Смит… тя била ли е…
Кимбърли се усмихва с разбиране и ме прекъсва, за да ми спести мъките.
– Роуз се появява години по-късно. Крисчън винаги е бил като резервно колело с
двете семейни двойки. Станало така, че Кен и Крисчън спрели да си говорят и
Крисчън дошъл в Америка… И тогава срещнал Роуз.
– Колко години са били женени? – питам. Оглеждам лицето ù внимателно, за да
разбера дали въпросите ми я притесняват и дали не я карам да се чувства
неловко. Не искам да любопитствам, но историята на тази група приятели ми се
струва доста интересна. Надявам се, че Кимбърли ме познава достатъчно добре и
вероятно знае, че винаги питам много, понякога повече от допустимото.
– Само две години. Били са гаджета само няколко седмици, преди да се
разболее. – Гласът ù се скършва, очите ù се навлажняват. – Но той се оженил за
нея. Въпреки заболяването й… Отвели я до олтара в инвалидна количка… Баща
й… той искал да я закара. На половината път към олтара Крисчън тръгнал към
тях и поел количката.
Кимбърли започва да хълца, а аз бърша сълзите от очите си.
– Съжалявам. Не съм разказвала тази история от много време и винаги плача. –
Пресяга се към плота и взима пакетче носни кърпички. Подава една и на мен. –
Просто всеки път, когато мисля за това, се уверявам, че зад умния, интелигентен
мъж и грубоватия му език стои човек, който може да обича с цялото си сърце.
После Ким поглежда към купа картички, съвзема се бързо и казва:
– Мамка му, трябва да ги допиша.
Искам да я питам за Кен и Триш, за Роуз и Смит, за колежанските им години,
но не бива да я притискам повече.
– Ванс е обичал Роуз и тя го е лекувала дори когато смъртта е наближавала.
Преди да я срещне, Крисчън е обичал една-единствена жена. През целия си
живот само една, но Роуз му е показала, че може да обича пак. Да обикне нея.
Тази история ужасно ме обърква. Коя е била жената, която Крисчън е обичал
толкова много и защо е имал нужда от лечение? И какво лечение?
Кимбърли духа носа си и вдига поглед. Обръщам се към вратата. Хардин стои и
гледа ту мен, ту нея и се опитва да разбере какво се случва.
– Май се появявам в неподходящо време – казва той, а аз се усмихвам, защото
си представям как сме изглеждали отстрани – ревем без причина над два
огромни купа с картички и пликове.
Косата му е мокра от душа, избръснал се е. Изглежда страхотно в обикновена
черна тениска и джинси. Изражението му ме притегля към него, вика ме да
отида.
– Да ви очаквам ли за вечеря? – пита Кимбърли, когато ставам и тръгвам към
него.
– Да – отговарям в същото време, в което той отговаря отрицателно.
– Пуснете ми едно съобщение, когато се разберете – смее се Ким и клати глава.

ПЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО с Хардин сме на входа, когато Крисчън излиза от

една странична врата с огромна усмивка и зачервен от бягане.
– Навън е кучешки студ. Къде ти е якето, момче?
– Първо, не искам яке. И второ, не ме наричай „момче“.
Крисчън вади от гардероба до вратата едно тежко морскосиньо палто с копчета.
– Ето, облечи това. Много топли.
– По дяволите, не! – вика почти с ужас Хардин, а аз не мога да спра да се смея.
– Не се дръж като идиот. Навън е най-малко минус пет. И дамата ти може да
има нужда да я постоплиш малко – шегува се той, но Хардин веднага се обръща
да ме огледа дали съм достатъчно дебело облечена. Лилав пуловер, лилаво палто
и лилава вълнена шапка, за която ми се подиграва от мига, в който я нахлузих на
главата си. Бях облечена точно така, когато ме заведе да караме кънки. Тогава
също ме подкачаше за тоалета ми и най-вече за шапката. Някои неща никога не
се променят.
– Добре – промърморва накрая и набутва дългите си ръце в палтото. Изобщо не
съм изненадана, че изглежда страхотно. Дори едрите бронзови копчета му
придават още по-мъжествен вид, макар и примесен с простичкия стил на
обличане на Хардин. В сините джинси, които така харесвам, и обикновената
черна тениска, черните кубинки, а сега и това палто изглежда като изскочил от
корицата на модно списание. Не е честно човек да изглежда така съвършен, без
да се налага да полага каквито и да е усилия.
– Стига си зяпала – казва той и аз веднага подскачам като ужилена. В замяна
получавам топла усмивка и още по-топла ръка, увита в моята.
Точно в този миг Ким побягва от хола към нас. Смит тича след нея.
– Чакайте, Смит иска да ви помоли нещо! – Тя поглежда с любяща усмивка към
бъдещия си син – Хайде, слънце.
Смит се обръща към Хардин и пита:
– Може ли да си направим снимка за едно нещо в училище?
– Какво? – Лицето на Хардин леко пребледнява, веднага ме поглежда за помощ.
Знам колко мрази да го фотографират.
– Това е нещо като колаж. Каза, че иска да има и твоя снимка – пояснява
Кимбърли и аз го поглеждам с умоляващи очи да не отказва на детето, което
гледа на Хардин като на идол.
– Ами… добре – казва несигурно накрая и пристъпва от крак на крак. – Може ли
и Теса да бъде на снимката?
– Предполагам – отговаря той и свива рамене.
Усмихвам се, но Смит изобщо не ме забелязва, при което Хардин ми хвърля
поглед, казващ: „Мен пък ме харесва повече от теб и дори не се налага да се
напъвам“, на което аз от своя страна отговарям с едно сръчкване в ребрата,
докато вървим обратно към хола. Махам си шапката и си връзвам косата за
снимката. Хардин е толкова естествено красив, че единственото, което трябва да
направи, е да застане, където го наредят, с онова смутено и недоволно
изражение и да изглежда божествено.
– Аз ще я щракна бързо – казва Кимбърли.
Хардин застава до мен и мързеливо обвива ръка около кръста ми. Аз му се
усмихвам с най-красивата си усмивка, а той се опитва да се ухили, без да показва
зъбите си. Сръчквам го точно когато Кимбърли прави снимката.
– Благодаря – казва тя. Звучи истински щастлива.
– Да тръгваме – мърмори Хардин и аз кимвам, махам за довиждане на Смит,
докато излизаме навън към фоайето.
– Беше страхотно, че се съгласи – казвам, на което той измърморва нещо и
запушва устата ми с устни. Чувам щракването на фотоапарата, обръщам се и
хващам Кимбърли да ни снима. Хардин извръща лице и се крие в косата ми, а тя
прави още една снимка.
– Стига вече с тези глупости – изръмжава и ме повлича навън. – Какво му става
на това лудо семейство с техните снимки и видеозаписи? – продължава да
мърмори, докато затварям тежката врата зад гърба си.
– Какви видеозаписи?
– Няма значение.
Студено е. Пускам косата си да ми топли и слагам шапката.
– Първо ще закараме колата ти да ù сменят маслото – казва Хардин и свирепият
вятър носи думите му. Пъхам ръка в предния си джоб, за да му дам ключа от
колата, но той вече размахва резервния ключ пред лицето ми. Сега е сложен на
ключодържател.
– Не си взе резервния ключ, когато тръгна. Остави го, както остави и
подаръците си от мен.
– О!... – възкликвам. Сърцето ми се свива от болка, когато си спомня как оставих
най-ценните неща, които притежавам, на леглото в спалнята, на нашето легло.
– Бих искала да си ги получа много скоро, ако няма проблем.
Хардин се качва в колата, без да ме погледне, и промърморва през рамо:
– Аха.
После пуска максимално отоплението, взима ръката ми в своята и с палец гали
китката ми там, където преди висеше любимата ми гривна.
– Беше ми много кофти, когато видях, че си я захвърлила там. Сега трябваше да
е тук – казва и притиска пръст към китката ми.
– Знам… – едва успявам да прошепна. Тази гривна ми липсва всеки ден. Липсва
ми и електронният четец. Искам си обратно и писмото, което той ми написа.
Искам да мога да си го препрочитам и пак, и пак.
– Ще ми ги донесеш ли, когато идваш следващия път? Следващата седмица? –
питам с надежда.
– Да, разбира се – отвръща. Очите му остават фокусирани върху пътя.
– Защо трябва да сменяме маслото?
– Защото трябва да се сменя – посочва ми малкия стикер на предното стъкло.
– Добре. И?
– Какво?
– Просто е странно да караш някого да си сменя маслото на колата.
– От месеци само аз карам колата ти за смяна на маслото. Защо едва сега се
изненадваш?
Прав е. Винаги той е карал колата ми за всякакви видове поддръжка, а понякога
си мислех, че го гони някаква параноя, че сменя и проверява неща, които не се
нуждаят от никакви смени.
– Не знам. Понякога забравям, че сме обикновена двойка – отвръщам.
Размърдвам се неловко на стола си.
– Обясни.
– Трудно е да се помнят онези малки, хубави неща като например смяната на
маслото. Или онзи път, когото ми разреши да ти сплета косата на плитки –
усмихвам се при спомена. – Защото винаги сме в някаква криза.
– Първо на първо, не ми припомняй онова унижение със сплетената коса –
казва, но се смее. – Знаеш, че ти позволих само защото ме подкупи със свирка и
курабийки. – Леко стиска бедрото ми и кожата ми веднага пламва. – Второ…
предполагам, че си права в известен смисъл. Би било хубаво, ако спомените ти за
мен не са винаги опетнени от някоя моя издънка или от навика ми винаги да
прецаквам всичко.
– Не си само ти. И двамата правим грешки.
Да, вярно е, че грешките на Хардин водят до много по-сериозни последствия, но
аз също не съм невинна. Трябва да спрем да се обвиняваме един друг и да
достигнем до някакво място, някаква междинна среда, на която да стъпим
заедно. Това не може да се случи, ако Хардин продължи да се обвинява за всяка
грешка, направена някъде в миналото. Трябва да намери начин да прости на… на
себе си, за да може да загърби всичко и да бъде онзи човек, който знам, че иска
да бъде.
– Ти не си правила грешки – бърза да ми възрази.
– Вместо да се караме кой какви грешки е извършил, по-добре да решим какво
ще правим след смяната на маслото.
– Отиваме да си купиш iPhone – отговаря категорично.
– Колко пъти да ти казвам, че не искам такъв телефон? – роптая. Телефонът ми е
бавен, вярно е, но един iPhone струва много пари и е много сложен: две неща, с
които не искам да обременявам живота си точно сега.
– Всеки иска iPhone. Ти си просто от онези хора, които нарочно не си купуват
нещо, което е ново, модерно и удобно. – Поглежда ме и виждам дяволитите му
трапчинки. – Ето защо в колежа носеше поли до пода.
Това му се струва ужасно смешно и смехът му гръмва в колата. Аз се правя, че
се сърдя.
– Не мога да си позволя такъв телефон сега. Трябва да спестя пари за жилище и
за основни неща, за истински потребности – казвам, но веднага му се усмихвам,
за да смекча удара, особено след като му завъртях и очи.
– Освен това, представи си само какви неща можехме да правим, ако имаше
iPhone. Съществуват и много други начини да говорим и да общуваме и много
добре знаеш, че аз ще го купя, така че спри да ми обясняваш и да споменаваш за
пари.
– Да, веднага си представям как ще проследяваш телефона ми и как във всяка
секунда ще знаеш къде съм и какво правя – подкачам го и предпочитам да не се
замислям за манията му да ми купува неща.
– Не. Има неща като видеочат.
– Защо да го правим?
Той ме поглежда, сякаш ми е пораснало трето око, и клати глава:
– Защото няма ли да ти е хубаво да можеш да ме виждаш всеки ден на лъскавия
екран на новия си телефон.
Веднага се сещам за телефонен секс и че наистина ще мога да го виждам;
представям си как гледам Хардин да се докосва, докато говори с мен. И какво ми
става, за бога? Бузите ми пламват и аз неволно поглеждам между краката му.
– Ето, вече си мислиш за това. Мислиш си за всички мръсни неща, които можеш
да правиш за мен с помощта на един iPhone.
– Не, не мисля нищо подобно. – И понеже съм твърдоглава, няма да направя
нещо, когато някой започне да ми обяснява, че трябва да го направя… колкото и
да е разумно. Бързам да сменя темата. – Новият ми офис е хубав. Гледката е
невероятна.
– Нима? – пита. Тонът му веднага става сериозен и закачката изчезва.
– Да. Гледката от стаята за обяд също е прекрасна. Офисът на Тревър… –
млъквам, но е прекалено късно. Хардин вече ме гледа с разширени очи и чака да
завърша изречението.
– Да, да, слушам те с интерес.
– Офисът на Тревър има най-хубавата гледка – казвам много спокойно, но далеч
не се чувствам така.
– Колко време по-точно прекарваш там, Теса? – пита. Очите му се местят между
шосето и мен.
– Тази седмица бях там два пъти. Обядвам с него.
– Би ли повторила? – излайва. Знаех си, че мога да спомена за Тревър, след като
обядваме някъде. Или изобщо да не му казвам. Не, не биваше изобщо да
споменавам името му.
– Обикновено обядвам с него – признавам. За мое нещастие, стигаме светофар и
сме на червено. Нямам друг избор: трябва да понеса убийствения му поглед.
– Всеки ден?
– Да…
– Има ли причина да го правиш?
– Той е единственият човек, когото познавам, а и обедната му почивка съвпада с
моята. Ким е прекалено заета да помага на Крисчън и почти никога не ползва
почивката си.
Не знам защо ръкомахам така ожесточено, за да обясня нещо толкова просто.
– В такъв случай ще си смениш часа за почивка.
Светва зелено, но той не тръгва. Някой зад нас започва нервно да натиска
клаксона си и чак тогава Хардин се принуждава да тръгне.
– Няма да си сменям часа за обед. Тревър ми е колега. Точка по въпроса.
– Е, бих предпочел да не обядваш с ебльото Тревър. Не го понасям това лайно.
Засмивам се, слагам ръка върху неговата и казвам:
– Виж, мисля, че изпитваш някаква глупава, неоправдана ревност. Освен това
другите две жени, които обядват в същия час, са много гадни с мен цялата
седмица.
Той се оглежда и плавно преминава в друго платно.
– Какво значи да се държат гадно?
– Не точно гадно. Не знам, не искам да изпадам в някаква параноя.
– Кажи ми какво е станало!
– Нищо сериозно, наистина. Имам чувството, че не ме харесват. Не знам защо.
Винаги ги хващам как се подсмихват и си шушукат, докато ме гледат. Тревър
каза, че били клюкарки, та да не им обръщам внимание, но се кълна, че ги чух
как говорят за стажа ми, как са ме назначили и защо.
– Какво, какво са казали? – пита. Стиска волана толкова силно, че кокалчетата
му побеляват.
– „Всички знаем как е получила работата си.“ Така каза едната.
– Каза ли им нещо? Сподели ли нещо с Крисчън?
– Не, не желая да създавам проблеми и интриги. Тук съм само от една седмица,
не искам да хуквам да се оплаквам като ученичка.
 – Не, остави тези оправдания. Трябва да им кажеш да си го начукат или да
говориш с Крисчън, преди аз да съм го направил. Как се казват тези кокошки?
Може да ги познавам.
– Не е кой знае какво – опитвам се да деактивирам бомбата, която съвсем сама
сглобих и активирах. – Във всеки офис има клюкарска групичка. Тези в нашия
просто са избрали мен за мишена. Не желая да правя проблем от това. Искам да
съм част от екипа, ако мога да създам нови приятелства дори.
– Няма да стане, ако продължаваш да им позволяваш да се държат като кучки и
ако висиш с Тревър по цял ден.
Той тежко си поема въздух и навлажнява устните си. Аз го гледам и се чудя
дали да продължавам да защитавам Тревър. Е, добре, майната му, да става
каквото ще.
– Тревър е единственият човек, който поне полага някакви усилия да бъде мил с
мен. И вече го познавам. Ето защо обядвам с него – казвам и се заглеждам през
прозореца. Чакам бомбата да гръмне, но той не казва нищо. Обръщам очи към
него. Лазерният му поглед ще разсече асфалта пред нас. – Ландън ужасно ми
липсва.
– И ти му липсваш. Баща ти също мисли за теб през цялото време.
– Искам да знам какво става с него – въздъхвам. – Но ако задам един въпрос, ще
последват още двадесет. Знаеш каква съм.
Тревогата бумти като разпалена жарава в гърдите ми и полагам всички усилия
да я погася, да я заключа и да я оставя за други времена.
– О, това знам. Ето защо няма и да ти отговоря.
– Как е Карен? Баща ти? Лошо ли е, че ми липсват повече, отколкото моите
собствени родители?
– Не, особено като се има предвид какви са родителите ти. Но нека отговоря на
въпроса: предполагам, че са добре. Не съм обърнал особено внимание.
– Надявам се скоро да започна да усещам това място като дом – казвам, без да
се замислям, потъвайки в кожената седалка.
– Струва ми се, че на този етап Сиатъл не ти харесва. Защо тогава си тук? –
пита и завива към паркинга на някаква малка сграда.
Голямата табела обещава смяна на маслото до петнадесет минути, също и
дружелюбно обслужване. Не знам какво да му кажа. Не искам да споделям точно
с Хардин страховете и съмненията си относно Сиатъл. Не защото му нямам
доверие, а понеже не искам да го използва като повод да ме притисне да се
върна. Наистина ми се иска да поговоря с някого за това, но си затварям устата,
защото не желая накрая да ми заяви: „Аз нали ти казах“. А знам, че точно това
ще последва.
– Не казвам, че не ми харесва. Просто не съм се приспособила още. Минала е
само една седмица, а аз съм свикнала със своята предишна рутина, с Ландън и с
теб – обяснявам.
– Чакай ме направо вътре. Ще оставя колата да ù сменят маслото – казва
Хардин, без да обръща внимание на отговора ми.
 Излизам и бягам да се скрия на топло в малката сграда, която се оказва нещо
като офис. Мирише на изгоряла гума и старо, студено кафе. Заглеждам се в
снимката на някаква стара кола, поставена в рамка. След минутка усещам ръката
на Хардин на гърба си.
– Би следвало да не се бавят много – казва и ме повежда за ръката към малкия,
прашен диван в средата на помещението.
Двадесет минути по-късно вече е скокнал и крачи нервно напред-назад по
черно-белите плочки. Звънчето над вратата звънва и двамата се обръщаме.
– На табелата отпред пише петнадесет минути – крещи Хардин на младото
момче, облечено с изцапан с черно масло работен гащеризон.
– Да, така пише – свива рамене момчето. Цигарата зад ухото му пада на плота и
то си я прибира с мръсната ръкавица.
– Ти ебаваш ли се, или какво? – настоява. Търпението на Хардин не само е
изтъняло, но и е напълно изчерпано.
– Почти е готово – уверява го монтьорът и излиза точно така внезапно, както се
и появи. Не го виня.
– Няма проблем, не бързаме за никъде – казвам и ставам.
– Как да няма проблем? Тоя топи времето ми с теб. Имам по-малко от двадесет и
четири часа, а тоя ми ги пропилява.
– Спокойно, наистина не е проблем. – Заставам пред него. – Нали и сега сме
заедно.
Пъхам ръце в джобовете на палтото на Крисчън, а Хардин стиска устните си в
права черта, за да не се усмихне.
– Ако не свършат до десет минути, няма да им платя – заплашва той, а аз клатя
глава и после я облягам върху гърдите му. – И моля те, не му се извинявай за
поведението ми – добавя и слага два пръста под брадичката ми, повдига главата
ми нагоре и ме гледа в очите. – Знам, че вече си намислила извинителна реч.
Той ме целува нежно по устните и изведнъж искам повече. Нямам търпение за
повече. Всички теми, които разисквахме в колата, бяха крайно болезнени
допреди време, но този път успяхме да стигнем дотук, без да се изпотрепем, без
дори да се скараме, което ме кара да се чувствам едновременно щастлива и в
някакво палаво настроение. Или може би се дължи на факта, че ръцете му ме
притискат силно, че усещам аромата му на мента, макар и примесен с парфюма
на Крисчън, останал по плата на палтото му. Не знам на кое се дължи, но знам,
че сме сами, и се радвам, че Хардин така свободно показва чувствата си извън
дома. Когато ме целува за втори път, устните му се притискат по-силно, езикът
му се увива около моя, ръцете ми са в косата му, дърпам я леко. Той простенва и
ме притиска по-силно през кръста. Тялото ми е залепено до неговото.
И тогава звънчето ни стряска. Подскачам от изненада и неудобство и започвам
нервно да приглаждам плетената си шапка.
– Аааааа, готово – казва момчето с мръсната цигара зад ухото.
– Крайно време беше – отвръща Хардин и вади портфейла от задния си джоб,
като в същото време ми мята предупредителен поглед веднага да си прибера
парите.
 Глава сто и три
ХАРДИН
– Не ме е зяпал като изтърван през цялото време – опитва се да ме убеди Теса,
докато най-сетне стигаме до колата, която бях принуден да паркирам възможно
най-далеч от ресторанта. – Просто му течаха лигите по лазанята.
Очите на мъжа бяха като залепени за Теса през цялото време, докато се
опитвах да се насладя на спагетите си. Доста бяха прекалили с цените и със
сосовете в тоя ресторант. Иска ми се да я оборя, но после решавам да не го
правя. Тя дори не забеляза, не ù направи никакво впечатление как лигите му
течаха по нея, защото беше прекалено заета да ми се усмихва и да говори с мен,
че да го погледне повече от веднъж, и то бегло. Усмихваше се широко и беше
забележително търпелива, докато мърморех, задето чакахме прекалено дълго за
маса, и постоянно търсеше повод да ме докосне. Слагаше ръка върху моята,
пръстите ù нежно докосваха челото ми, когато се опитваше да прибере косата
ми. Непрестанно ме докосва и аз се чувствам като дете на Коледа, макар че не
знам точно какво вълнение изпитва едно дете на Коледа.
Включвам отоплението в колата на максимална степен, за да я сгрея. Носът и
бузите ù са зачервени по възможно най-чаровния начин, но не мога да се стърпя
и прокарвам студената си ръка по треперещите ù устни.
– Срамота, че ще плати толкова много пари за лазаня, пълна с лиги – казвам, а
тя се смее на гнусния ми коментар. Притискам устни към нейните и заглушавам
смеха ù.
– Ела тук – изричам. Придърпвам я в скута си и тя не протестира, напротив,
прекрачва скоростния лост, сяда в мен и слага ръце в скута ми. Устата ù е върху
моята. Опитвам се да притисна тялото ù до моето, доколкото обаче е възможно
заради шибания дизайн на колата. Тогава се пресягам, пускам седалката си
назад и тя леко възкликва от изненада, когато тялото ù пада върху моето.
– Все още ме боли там – казва.
– Просто исках да те целуна.
Това е вярно. Не че бих се отказал от възможността да я чукам на предната
седалка, но не се бях сетил, честно казано. Не и досега.
– Но аз искам повече… – признава срамежливо и скрива лицето си от мен.
– Можем да се приберем у дома… стаята ти …
– А защо не тук?
– Ало, къде е Теса? Някой виждал ли е Теса, защото тази полудяла за секс жена
и с побеснели хормони със сигурност не е тя – шегувам се, но Теса, слава богу,
разбира шегата.
– Не съм полудяла за секс – цупи се и издава напред долната си устна, която
веднага захапвам между зъбите си. Докато устните ù се движат върху моите, аз
се опитвам да огледам паркинга. Слънцето клони към залез, но заради плътните
облаци и гъстия, мръсен въздух изглежда по-тъмно и мрачно, почти вечер.
Паркингът е почти препълнен с коли. Последното, което ни трябва, е някой да ни
хване как се чукаме на обществено място. Тя откъсва устни от мен и ги плъзга по
шията ми.
– Стресирана съм, а и теб те нямаше толкова дълго. И те обичам. – Потръпвам,
независимо от горещия въздух, който блъска в телата ни. Ръката ù се спуска
между нас и се увива около пениса ми през джинсите. – Така че... може би
хормоните ми са малко извън контрол и скоро… знаеш… ще дойде… нали се
сещаш… онова време в месеца… – прошепва последните две думи, сякаш са
някаква голяма тайна.
– О, сега разбирам! – възкликвам, усмихвам се и вече обмислям канонада от
закачки да я дразня цяла седмица, докато ме няма, както правя винаги когато е в
цикъл.
– Дори не си помисляй да го коментираш – скарва ми се веднага, сякаш прочела
мислите ми, но устните ù продължават да се движат по кожата на шията ми.
– Тогава престани да правиш това, преди да съм свършил в боксерките си.
Прекалено често започна да ми се случва, откакто се запознахме.
– Да, така е – захапва кожата ми, тазът ми се надига нагоре и започвам да го
въртя под нея. Това е ужасно мъчение.
– Да се прибираме… Ако някой ни види, докато ме яздиш на паркинга, ще се
наложи да го убия.
Едва сега Теса се оглежда и като че изведнъж осъзнава, че сме на публично
място. Наблюдавам как лицето ù помръква от разочарование.
– Добре – казва нацупено и се връща на мястото си.
– Виж ти... как се променят нещата и как се сменят местата – отбелязвам, но тя
веднага ми го връща, като болезнено ме стиска през джинсите. После се усмихва
невинно – въпреки почти успешния ù опит да ме кастрира – и казва:
– Млъквай и карай.
– Ще минавам на червено на всеки светофар, за да стигнем по-бързо, че да си
получиш дозата – заявявам шеговито, но тя само върти очи и обляга глава на
прозореца.
На първия светофар вече е заспала. Докосвам я да се уверя, че не ù е студено.
На челото ù са избили леки капки пот. Спирам отоплението. Решавам да я оставя
да поспи и като се заслушвам в меките звуци на спокойния ù сън, тръгвам по
възможно най-дългия път към къщата на Ванс.
***
– ТЕСА, ПРИБРАХМЕ СЕ – казвам, разтърсвам леко рамото ù и тя започва да
мига бързо, за да разбере какво става и къде сме.
– Кога е станало толкова късно? – пита и поглежда часовника на таблото.
– Имаше големи задръствания.
Истината е, че карах през града, опитвайки се да разбера какво толкова я
привлича и ù харесва в този град. Каузата беше предварително обречена. Не
можах да проумея какво ù допада тук. Сигурно защото беше адски студено или
пък защото на всеки светофар трябваше да чакам. Или пък защото подвижният
мост задържа колите и трафикът беше натоварен. Единственото нещо, което
имаше значение и в което виждах някаква логика, беше спящото момиче до мен.
Независимо от стотиците сгради, блещукащи на хоризонта, тя е единственото
нещо, заради което този град си струва.
– Все още съм ужасно уморена… Май ядох много – казва и леко ме отблъсква,
когато ù предлагам да я занеса до стаята ù.
Гледам я как върви като сънен пингвин по коридора и в мига, в който главата ù
докосва възглавницата, пак заспива. Събличам я внимателно и я завивам, оставям
тениската си до нея с надеждата да я облече, когато се събуди. Сядам и я гледам.
Устните ù са леко разтворени, ръцете ù се увиват около моята, като че е гушнала
мека възглавница. Знам, че спи дълбоко, но се държи за ръката ми, сякаш се
страхува, че ще изчезна, докато спи.
Мисля, че ако продължавам да не се дъня през седмицата, тя ще ме
възнаграждава с такива красиви, щастливи мигове в края на всяка следваща
седмица, а това е достатъчно силен мотив да се посветя напълно на задачата си
да стана по-добър човек.

– КОЛКО ПЪТИ ЩЕ ЗВЪНИШ? – излайвам в слушалката.

Цяла нощ и цяла сутрин телефонът ми вибрира. Майка ми не се усеща кога да
спре, честно. Теса се буди през цялото време и ме ръчкаше да вдигна. Кълна се,
че му изключих звука и пак го чувам.
– Трябваше да ми вдигнеш. Искам да говорим за нещо важно – гласът ù е нежен
и сега се учудвам, че не помня кога за последно говорих с нея.
– Давай, казвай – пъшкам и включвам нощната лампа, но светлината е
прекалено силна за този ужасно ранен час, така че веднага я изключвам и стаята
потъва в мрак.
– Ами… няма защо да го отлагам… – поема си дълбоко дъх. – С Майк ще се
женим – изпищява в слушалката, а аз веднага я отдалечавам от ухото си, за да
запазя слуха си.
– Да. И? – очаквам да ми каже още нещо.
– Не си ли изненадан? – пита и очевидно е разочарована от реакцията ми.
– Той ми каза, че ще ти предложи, а аз предположих, че ще се съгласиш. Защо
да съм изненадан?
– Казал ти е?
– Да – отговарям и се заглеждам в тъмните триъгълни очертания на някакви
рамки със снимки на стената.
– Е, какво мислиш по въпроса?
– Има ли значение?
– Разбира се, че има значение, Хардин – въздъхва тя и аз окончателно се
разбуждам и сядам в леглото. Теса се размърдва и слепешката търси тялото ми.
– Каквото и да решиш, не ми пука особено. Бях малко изненадан, но какво общо
има с мен решението ти да се омъжваш? – прошепвам и увивам ръка около
гладкия крак на Теса.
– Не ти искам разрешение. Просто ми се щеше да разбера какво мислиш и как
би се чувствал, ако се омъжа, за да мога да ти съобщя причината, поради която
звъня от часове.
– Чувствам се нормално. Казвай сега.
– Както вече знаеш, Майк мисли, че е добре да продадем къщата.
– Е?
– Ами... продадохме я. Новите собственици ще се нанесат чак другия месец.
След сватбата.
– Другия месец? – питам. Разтърквам слепоочието си. Заех си, че не биваше да
вдигам толкова рано.
– Мислехме да чакаме до другата година, но нито аз, нито той ставаме по-млади,
а и синът му заминава в университета, така че сега е най-подходящият момент.
Може би беше добре да изчакаме по-топло време, но не искам да чакам, честно
казано. Може да е хладно, но няма да е непоносим студ. Ще дойдеш, нали? И ще
доведеш Теса?
– Значи сватбата е след един месец? Или след две седмици? – пак питам.
Мозъкът ми не може да функционира толкова рано сутринта.
– Две седмици – обявява тържествено майка ми.
– Не мисля, че мога…
Не че не искам да се присъединя и да участвам във веселбите и тържеството на
непобедимата любов... и всички тези простотии, но не ми се ходи чак до Англия,
а и знам, че за Теса времето да се приготви е много малко, пък и едва ли ще иска
да дойде, като се има предвид неизясненият статут на връзката ни.
– Защо не? Аз ще я попитам и ще я поканя…
– Не, няма да правиш нищо такова – пресичам ентусиазма ù, но осъзнавам, че
съм доста груб, и давам леко назад. – Тя дори няма паспорт за задгранично
пътуване. – Това е истина и може да мине за извинение.
– Може да си изкара, ако поръчката е бърза.
– Не знам – въздъхвам. – Дай ми време да помисля. Едва шест сутринта е – и с
тези думи приключвам разговора. Едва сега осъзнавам, че дори не я поздравих.
Мамка му! Е, не че не е очаквала такова нещо от мен.
От кухнята се чува отварянето и затварянето на шкафове, къщата се разбужда.
Завивам се презглава и се опитвам удавя противните звуци от съдомиялната, но
това не помага. Не знам как съм заспал въпреки шума.
 Глава сто и четири
ХАРДИН
Минава осем. Теса е в кухнята и закусва с Кимбърли. Облечена е за работа.
Мамка му, понеделник е. Тя тръгва на работа, а трябва да се прибера и да отида
на някоя лекция. Е, няма да успея да хвана много, но не ми пука. И бездруго
получавам дипломата си след по-малко от два месеца.
– Ще го будиш ли? – пита Кимбърли точно когато влизам в кухнята.
– Станал съм – казвам аз, все още отпуснат от съня. Снощи успях да се наспя
спокойно, нещо, което не ми се беше случвало през цялата седмица, преди да
дойда, а първата нощ почти не спахме.
– Здрасти – поздравява Теса. Усмивката ù огрява цялата стая, а Кимбърли леко
се спуска от високия стол и ни оставя сами, което е своеобразен рекорд, защото
за първи път не ме дразни с поведението си.
– Кога се събуди? – питам.
– Преди два часа. Крисчън ми каза, че мога да закъснея с час, понеже още
спиш.
– Трябваше да ме събудиш по-рано – отвръщам. Очите ми гладно оглеждат
тялото ù. Облякла е тъмночервена блуза и тясна черна пола до коленете. Полата
очертава извивките на тялото ù по възможно най-възбуждащия начин. Искам да я
наведа напред на стола, да вдигна полата ù до кръста, да видя бикините ù и да я
чукам тук…
– Какво има? – пита и ме връща в реалността.
Входната врата се затваря и най-сетне сме сами в огромната къща.
– Нищо – лъжа и тръгвам към кафеварката. – Мислех, че тези богати задници ще
имат най-малкото професионална кафеварка.
Теса се смее на коментара ми и казва:
– Радвам се, че нямат такава. Много ги мразя – допълва. Обляга се на плота и
косата ù пада като рамка около лицето.
– И аз – отвръщам. Оглеждам се из просторната кухня и очите ми се връщат
върху бюста на Теса. – В колко трябва да тръгнеш?
Тя кръстосва ръце пред гърдите си и ми блокира приятната гледка.
– След двадесет минути.
– Мамка му!
Двамата отпиваме едновременно от кафето си.
– Трябваше да ме събудиш. Кажи на Ванс, че няма да ходиш днес.
– Не – отсича и подухва кафето в чашата си.
– Да.
– Не – казва категорично. – Не мога да си позволявам да се възползвам от факта,
че имаме личен контакт извън службата и че живея в къщата му, за да не ходя на
работа.
 Думите ù ме дразнят. Не искам да е така, но не мога да не се ядосам на такова
изказване.
– Нямаш личен контакт с него, а си в къщата му, защото Кимбърли ти е
приятелка, а и нека не забравяме факта, че аз съм този, който те запозна с него –
напомням ù с ясното съзнание, че винаги подскача до небето, когато ù се каже,
че е получила стажа си с връзки. Тя драматично върти очи, става и започва да
трака с токчетата си по паркета, подминавайки ме. Пръстите ми се впиват в
лакътя ù и спирам театралното ù излизане от кухнята. Притискам я към гърдите
си и устните ми докосват вдлъбнатината под шията ù.
– Къде си мислиш, че отиваш?
– В стаята, за да си взема чантата – казва спокойно и хладно, но тежкото ù
дишане никак не се връзва с хладнокръвието в гласа ù.
– Кажи му, че ти трябва малко повече време – настоявам и едва докосвам с
устни кожата на шията ù. Тя се опитва да изглежда напълно безразлична към
допира ми, но я познавам достатъчно добре, по-добре, отколкото самата тя
познава себе си.
– Не! – прави някакъв мижав опит да се отскубне, колкото да има с какво да се
оправдае после и да си казва, че се е съпротивлявала. – Не искам да се
възползвам. И без това живея тук безплатно.
– Е, добре тогава. Аз ще му се обадя.
Не му е нужна днес в офиса. И бездруго ходи три дена в седмицата, а аз се
нуждая от нея повече, отколкото „Ванс Пъблишинг“ се нуждае.
– Хардин! – хваща ръката ми, преди да съм успял да извадя телефона си. – Аз ще
се обадя на Ким – казва сърдито, а аз съм едновременно и благодарен, и
изненадан колко лесно се съгласи.
 Глава сто и пет
ТЕСА
– Ким, Теса е… чудех се…
– Няма проблем – прекъсва ме веднага. – И без това вече казах на Крисчън, че
няма да дойдеш днес.
– Съжалявам, че…
– Теса, моля те, няма никакъв проблем!
Гласът ù звучи така откровено и весело и ме кара да се усмихвам въпреки
раздразнението, което изпитвам от поведението на Хардин. Толкова е хубаво, че
най-сетне имам приятелка. Тежестта от предателството на Стеф все още не е
паднала от гърдите ми и явно няма да се махне скоро. Оглеждам се из
временната си спалня и си напомням, че съм на часове път от нея и от
общежитието, от всички хора, които мислех за мои приятели. Каква лъжа се
оказа само! Това е моят живот сега. На това място принадлежа. Животът ми е
само тук, в Сиатъл. Никога няма да ми се наложи да видя Стеф или някого от тях
през живота си.
– Много благодаря, наистина съм ти признателна – казвам в слушалката.
– Няма защо да ми благодариш. Само не забравяйте, че всички стаи освен
спалните имат охранителни камери и се наблюдават – смее се Кимбърли. –
Сигурна съм, че след случката в спортната зала няма да забравите, но все пак да
напомня.
Очите ми веднага се стрелват към Хардин, който точно влиза в спалнята.
Усмивката му и тесните му джинси веднага ме разсейват и забравям, че говоря с
Ким по телефона. Трябва да се концентрирам, за да си спомня какво ми казваше
Кимбърли.
О, да, спортната зала! Мили боже!
Кръвта ми застива. Хардин върви с едри крачки към мен.
– А, да – промърморвам и вдигам ръка, за да го спра да не ме приближава.
– Забавлявайте се! – казва Ким и затваря.
– Имат камери в спортната зала. Видели са ни – казвам аз, обезумяла от паника.
Хардин само свива рамене, сякаш не е кой знае какво. – Хардин, те знаят, че
ние… знаеш… там… – Ръцете ми летят из въздуха, махам като обезумяла. – Не
мога, ще умра! – покривам лице с длани, но Хардин ги маха внимателно.
– Не са видели нищо. Вече говорих с тях. Успокой се. Мислиш ли, че ако бяха
видели нещо на запис, отдавна нямаше да ми е паднало пердето?
Изпитвам съвсем леко облекчение. Прав е. Би бил много ядосан, което не
променя факта, че съм напълно съсипана от унижението, че всички знаят какво
се е случило, макар да са изключили камерата.
Чакай, за какъв запис става дума. Нали са цифрови камери? Не са могли да ги
изключат, а просто не са гледали.
 – Ами записът… не се ли пази някъде? – не мога да не попитам. Пръстите ми
бавно очертават татуирания кръст на ръката на Хардин. Той свежда поглед.
– Какво искаш да кажеш с този въпрос?
Да, сега разбирам. Хобито на Хардин от миналото…
– О, не, Хардин, не исках да кажа това… – започвам да говоря много бързо и
нервно. Прекалено бързо.
– Сигурна ли си? – пита, но очите му се пълнят с вина, чертите му се изострят. –
Искам да кажа... как разбра за какво мисля, ако вече сама не си си го
помислила?
– Недей – почти извиквам и се приближавам към него.
– Какво недей? – пита. Буквално чета мислите му. Знам, че са свързани с
ужасните неща, които е сторил. – Не го прави, не се връщай там.
– Не мога да не се връщам – отговаря. Бавно потърква лицето си, но в
движението му има като че едва сдържана лудост. – Това ли си мислеше? Че съм
знаел за записа и съм им позволил да го гледат?
– Моля! Не! Никога не бих си помислила такова нещо – казвам откровено. –
Просто се сетих за това, което каза вчера за камерите им, и го свързах със
случката в спортната зала. Просто… за това се сетих… но изобщо не ми е минало
през ума, че правиш нещо такова сега. – Пръстите ми галят раздърпаното
деколте на черната му тениска. – Знам, че никога няма да допуснеш някой да ме
види или да ме снима. – Гледам го в очите и го моля да ми повярва.
– Ако някой някога ти причини такова нещо… – млъква и въздъхва дълбоко. – Не
знам какво ще му се случи. Дори и ако този човек е Ванс – казва мрачно. Да,
нравът му и емоционалните му изблици са нещо, с което имах възможността да
се запозная отблизо през последните шест месеца. Вдигам се на пръсти, за да го
погледна в очите.
– Няма да се случи.
– Да, но все пак почти се случи миналата седмица с Дан и Стеф – казва.
Раменете, а после и цялото му тяло потреперва. Аз отчаяно се опитвам да намеря
правилното нещо, правилната дума, за да го извлека от това мрачно място.
– Нищо не е станало. – Не е ли странно и смешно, че точно аз трябва да
успокоявам него за случилото се с мен? Но точно тази размяна на ролите
показва каква всъщност е връзката ни, това, че Хардин винаги обвинява себе си
дори за неща, които са извън контрола му и не зависят от него. Както се
обвинява за случилото се с майка му, както се обвинява за случилото се с мен.
Сега толкова ясно виждам тази вина.
– Ако беше започнал да прави нещо с теб…
Думите му събуждат мътните спомени от онази нощ: пръстите на Дан по
бедрата ми, Стеф съблича роклята ми.
– Не искам да обсъждаме хипотетични неща. – Облягам се в него и той ме
прегръща през кръста, сякаш да ме пази от спомените.
– Но ние така и не сме говорили за онази нощ.
– Не искам. Достатъчно говорихме в къщата на майка ми и не това е начинът, по
който искам да прекарам свободния предобед.
Усмихвам му се с най-сладката си усмивка, правейки отчаян и почти
несполучлив опит да разведря настроението.
– Не мога да понеса мисълта някой да ти причини това. Не мога да издържа на
това видение. Готов съм да убия човек. Кълна се. Не мога да се справя с това,
никога няма да мога.
Чертите на Хардин не само че не се отпускат, а гневът допълнително ги
изостря. Зелените му очи горят в моите. Пръстите му силно и грубо се забиват в
ханша ми.
– Нека не говорим за това. Искам да се опиташ да спреш да мислиш за такива
неща и да забравиш. Както аз съм забравила – умолявам го. Галя гърба му и чрез
допира си нежно го моля да забрави за онази ужасна събота. – И за двама ни не е
добре да продължаваме да го обсъждаме. Да, беше отвратително, кошмарно, но
няма да позволя на тези хора да ме съсипят.
– Обичам те. Толкова много те обичам.
Устните му улавят моите, ръцете ми се увиват около неговите, притегля ме към
себе си.
– Тогава мисли само за мен, Хардин, не мисли за др… – казвам между слетите
ни дихания, но той веднага ме прекъсва с по-настоятелна, властна, завладяваща
целувка, с което иска да ми докаже пълната си отдаденост. Ръцете му се впиват
още по-дълбоко в ханша ми, пръстите му се разтварят върху корема ми и после се
плъзват нагоре по гърдите ми. Обвива ги с големите си длани, а аз се притискам
към него и пълня алчните му ръце.
– Покажи ми, че съм само аз – прошепва в устата ми. Знам точно какво иска, от
какво се нуждае.
Падам на колене пред него и разкопчавам единственото копче, но ципът се
оказва проблем. Накрая искам да го унищожа, но не мога да си позволя да
съсипя тези джинси, защото Хардин изглежда толкова секси в тях. Той веднага
стене нетърпеливо:
– Моля те, не ме дразни.
Без да се бавя, смъквам боксерките и джинсите под коленете му и го поемам в
уста. Бавното движение на езика ми трябва да го убеди в това, което искам да му
кажа с думи, и да накара параноята му да изчезне. Искам да знае, че е различен
от другите мъже, че го обичам. Осъзнавам, че онова, което правя сега, не е най-
добрият начин да му помогна да се пребори с гнева и неувереността си, но тази
му потребност е по-силна от морала и стандартите ми. Стрелката на компаса ми
за измерване на морала ми вади някаква книжка с указания „Помогни си сама.“
– Това, което е в състояние да ме побърка, е, че аз съм единственият мъж, който
е чукал устата ти. Тези устни са се разтваряли само и единствено около мен.
Рязкото помръдване на таза му едва не ме задавя. Прокарва пръст по челото ми
и ме кара да го погледна. Изпълнявам с радост. Мисля, че това ми доставя почти
толкова удоволствие, колкото и на него. Обожавам как клепачите му се затварят,
когато прокарам език по връхчето, как стене, когато движа ръката си по това,
което устата ми не може да поеме, когато засмуквам по-силно.
– Мамка му, знаеш точно какво… – замлъква. Отпуска глава назад и усещам как
мускулите на краката му се стягат. – Аз съм единственият мъж, пред когото ще
застанеш на колене.
Напрежението между краката ми започва да се трупа. Усещам как с всяко
движение в устата ми Хардин се приближава към края. Не откъсвам очи от него.
Толкова обичам да му доставям удоволствие. Знам, че когато го гледам в очите,
това напълно го побърква.
– Мамка му, Теса.
Тялото му застива, думите се изливат от устата му, казва ми колко му е хубаво,
колко ме обича. Поемам го целия и чакам удоволствието му да се излее в устата
ми. Усещам го топло, смуча до последната капка, а той нежно гали бузата ми с
пръст. После ми помага да стана и ме притиска в прегръдката си. Толкова е
интимно и хубаво. Самият жест ме залива като топла вълна.
– Съжалявам, бебо – прошепва в косата ми.
– Не говори – казвам. Не искам да се връщаме към мрачния разговор, който
вече оставихме зад гърба си.
– Наведи се над леглото, бебо – казва Хардин.
Нямам време дори да реагирам, защото вече ме води към леглото и ме притиска
към матрака. Ръцете му веднага вдигат полата ми нагоре. Краката ми са оголени
за него. Толкова много го искам, че чак ме боли. Това е болка, която само той
може да успокои.
– Не си махай обувките.
Отмества бикините ми настрани и вкарва един пръст в мен. Почти изпищявам
от удоволствие. Пенисът му опира в крака ми и ме дразни. Вкарва още един
пръст и ме навежда напред на матрака. Опирам се на лакти и когато бавно
започва да движи пръстите си в мен, гръбнакът ми веднага се извива
инстинктивно към него.
– Издаваш най-възбуждащите звуци на света – казва нежно и притиска пениса
си в мен.
– Моля те, Хардин. Сега.
След няколко секунди той ме изпълва, така както само той може, така както
само той някога би могъл да го направи.
Да, желая го, но страстта на тялото не е нищо в сравнение с напълно
помитащата, поглъщаща, изкривяваща всеки разум и преценка любов, която
изпитвам към него. Дълбоко в себе си знам, сигурна съм, че винаги ще бъде само
той, че такова чувство мога да изпитвам единствено и само към него.

ЛЕЖИМ В ЛЕГЛОТО И ХАРДИН СКИМТИ:

– Не искам да тръгвам.
Не е много в негов стил да се държи така детински. Даже заравя глава в
сгъвката на шията ми и увива крака около тялото ми. Гъстата му, остра коса
гъделичка кожата ми. Опитвам се да я прибера, но просто вече е много дълга и
не мога да я управлявам никак.
– Трябва да се подстрижа – казва.
– Така ми харесваш – отвръщам и подръпвам нежно мокрите кичури.
– Но ако не ти харесваше, нямаше да ми кажеш – контрира ме веднага. Прав е,
но само защото знам, че както и да се подстриже, винаги ще изглежда
непоносимо красив. Но тази дължина наистина ми харесва.
– Телефонът ти пак звъни – казвам, но той веднага ме поглежда остро. – Какво?
Може да се е случило нещо с баща ми. Не забравяй, че полагам големи усилия да
не се побърквам. И не забравяй, че ти имам доверие за това, така че отговори,
моля те – не спирам да мърморя.
– Ако има проблем с баща ти, Ландън може да се оправи, Теса.
– Хардин, наясно си колко ми е трудно да не знам…
– Теса – прекъсва ме той, става и взема телефона си от бюрото. – Ето, виждаш
ли, майка ми е – отвръща. Вдига телефона така, че да видя името Триш на
екрана. Така ми се иска да ме послуша и да смени името ù с „мама“, но той
отказва. Напомням си, че всичко трябва да става бавно, с бебешки крачки.
– Отговори ù. Може да е нещо важно – настоявам, скачам от леглото и се
опитвам да взема телефона от ръцете му.
– Нищо ù няма. От сутринта звъни и ме притеснява с глупости – казва и като
дете вдига телефона над главата си, за да не мога да го стигна.
– Какви глупости? – питам, докато той изключва телефона.
– Нищо съществено. Знаеш какъв дразнител е майка ми.
– Не, не е – бързам да я защитя. Тя е толкова сладка и харесвам чувството ù за
хумор. Като това на Хардин е, само че той не го проявява често.
– И ти си същият дразнител. Знаех си, че точно това ще кажеш – усмихва се той.
Дългите му пръсти прибират косата ми зад ушите, а аз му се усмихвам с
престорен гняв.
– Днес си ужасно чаровен. Без да броим, че току-що ми каза, че съм дразнител.
Не се оплаквам, никак даже, но като се има предвид историята на връзката ни,
знам, че това поведение няма да трае вечно и че чарът му ще изчезне с края на
блажения ни уикенд.
– Би ли предпочела да се държа като изрод? – пита с повдигната вежда.
Усмихвам се и решавам да се наслаждавам на игривия Хардин, независимо че
това му поведение вероятно е само нещо съвсем мимолетно.
 Глава сто и шест
ХАРДИН
Сякаш не ми стигаше неприятното, дълго каране в ледения дъжд, ами като
влизам в апартамента си, веднага виждам бащата на Теса, който се е проснал на
дивана ми, и то в моите дрехи. Памучната ми пижама и черната ми тениска са му
прекалено тесни. Буквално усещам как гевречето, което ми направи Теса, се
връща в устата ми и всеки миг ще се излее на пода.
– Как е Теси? – пита Ричард в мига, в който ме вижда да влизам.
– Защо пак си облякъл моите дрехи? – питам. Не че очаквам отговор, но знам, че
няма къде да ходи и ще се наложи да ми отговори.
– Имах само онази тениска, която ти ми даде, а не можа да се изпере и мирише
все още на лошо – казва и става на крака.
– Къде е Ландън?
– Ландън мие чинии – чувам гласа на доведения си брат от кухнята. След
минутка идва при нас, понесъл някаква кърпа за бърсане на съдове. По пода капе
пяна и аз веднага му се карам, че не е накарал Ричард да измие проклетите
съдове.
– Е, как е тя? – пита Ландън.
– Добре е. О, да, аз също съм добре, ако някой се поинтересува.
Апартаментът е много по-чист в сравнение с това, което оставих. Купчините
кофти ръкописи, които планирах да изхвърля, вече ги няма; планината от празни
кутии от сода, които също възнамерявах да изхвърля, също я няма. Няколкото
слоя прах, които ден след ден наблюдавах как се трупат и растат по краищата на
мебелите и телевизора, също са изчезнали.
– Какво е станало тук, по дяволите? – питам. Търпението ми е на привършване,
а съм едва от две минути в тоя апартамент.
– Питаш какво се е случило, имайки предвид защо сме почистили апартамента
ли? – започва Ландън, но аз веднага го прекъсвам:
– Къде са ми нещата? Кого съм молил да ми пипа и мести нещата? –
продължавам. Започвам да щипя върха на носа си в опит да овладея гнева.
Дишам дълбоко и… И защо са изчистили шибания апартамент, без да ме питат?
Гледам ту единия, ту другия, след което тръгвам към стаята.
– Някой не е в настроение – казва Ричард точно когато стигам до вратата на
спалнята.
– Не му обръщай внимание… Просто му е мъчно за нея – отбелязва мъдро
Ландън.
За да не ги напсувам и двамата, просто влизам в спалнята и заблъсквам вратата
с все сила. Ландън е прав, знам. През цялото време, докато шофирах, ми
липсваше все повече и повече. Всяко едно сухожилие и мускулче в тялото ми се
сковаваше и напрягаше с всеки изминат километър, който ме отдалечаваше от
нея. Всяка секунда падаше в огромната празнина в гърдите ми и я правеше още
по-широка и бездънна. Това е празнината, която само тя може да запълни.
Псувах всеки един шофьор по магистралата и това донякъде ми помогна да
поддържам по-поносим градуса на гнева, но знаех, че няма да трае дълго.
Трябваше да остана още няколко часа, да я убедя да си дойде с мен у дома. И
както беше облечена, нямаше да ù дам дори право на избор.
Колкото повече потъвам в мислите си, толкова по-ясно виждам полуголото ù
тяло. Полата ù беше събрана около кръста. Боже, не съм виждал нищо по-секси.
Докато тласках в нея, тя ми обеща, че няма да ме забрави през дългата седмица,
уверявайки ме колко много ме обича. Колкото повече мисля за начина, по който
ме целуна, а после и пак, и пак, толкова повече започвам да побеснявам.
Потребността ми от нея е по-силна от всякога. Похот, страст и любов – всичко се
е сляло в едно. Не, потребността ми от нея е много по-дълбока от желанието на
тялото. Начинът, по който се свързваме един с друг, докато се любим… това не
може да се опише. Не съм в състояние да облека в думи звуците, които се
изтръгват от гърдите ù, как ми казва, че аз съм единственият човек, който може
да я накара да се почувства така. Обичам я и тя ме обича. Точка по въпроса.
– Здрасти – казвам в слушалката. Малко се учудвам, защото не разбрах кога съм
извадил телефона и съм набрал номера ù.
– Здрасти. Нещо лошо ли се е случило? – пита загрижено.
– Не – отвръщам. Оглеждам се из стаята. Моята изчистена спалня. – Да.
– Какво става? У дома ли си?
Не, това не е у дома. Ти не си тук.
– Да, баща ти и Ландън ми скъсаха нервите.
Тя се смее тихичко.
– Минали са… колко… десет минути, а вече са ти скъсали нервите? Какво са
направили за толкова кратко време?
– Изчистили са целия апартамент и са ми преместили нещата. Не мога да
намеря нищо.
Иска ми се да бяха оставили мръсните дрехи по пода, за да има какво да ритам.
– Какво търсиш? – пита тя, но тогава в слушалката чувам друг глас.
Трябва да положа огромни усилия, за да не питам с кого е.
– Нищо конкретно. Казвам само, че ако исках да намеря нещо, нямаше да мога.
– Значи си ядосан, че са изчистили целия апартамент и не можеш да намериш
нещо, което дори не търсиш – смее се тя.
– Да – отвръщам. Усмихвам се като някакво бебе. Знам, че изглеждам жалък. И
тя го знае, но не ми се кара, а се смее.
– Трябва да отидеш да потренираш малко.
– Не, трябва да се върна и да те чукам, надупена на леглото.
Звукът, който издава, отеква в слабините ми и желанието ми се покачва,
достигайки нечувани степени.
– Ами… да – прошепва.
– С кого си? – питам. Издържах четиридесет секунди, какво? Все пак е
напредък.
– Тревър и Ким – отговаря бавно.
– Шегуваш се, нали?
Тоя Тревър започва да досажда повече и от Зед, а това вече означава много,
нали?
– Хар-дин! – възкликва. Знам, че се чувства неловко и че не иска да ми се
обяснява пред тях.
– Тере-за.
– Отивам до стаята си за минутка – чувам как се извинява на околните и докато
слушам задъханото ù дишане, ставам все по-нетърпелив.
– Защо оня Тревър е в къщата ти? – питам и знам, че звуча като пълен лунатик.
– Къщата не е моя – напомня ми тя.
– Да, добре, в къщата, в която живееш. И…
– Мисля, че трябва да отидеш да тренираш малко. Доста си напрегнат –
прекъсва ме тя.
Усещам тревогата в гласа ù дори в тишината след последните ù думи.
– Моля те, Хардин.
Няма начин да ù откажа.
– Добре, ще ти се обадя, когато се върна – съгласявам се и зат​варям.

НЕ МОГА ДА НЕ ПРИЗНАЯ, че не виждах лицето на манекена Тревър върху

тежката кожена торба, която ритах и блъсках два часа без почивка. Но не мога и
да не призная, че не ми помогна. Не съвсем. Все още съм… бесен. Не знам дори
защо съм такъв, като изключим това, че Теса не е тук или че аз не съм там.
Мамка му, очертава се дълга седмица.
Връщам се в колата и виждам съобщението от Теса. Не бях очаквал, че ще
остана толкова дълго в спортната зала, но очевидно съм имал нужда.

Опитвах се да не заспивам, но днес ме изтощиха до краен предел.

Слава богу, че е тъмно, за да не гледат хората как се усмихвам като селски

идиот на похотливия ù намек. Дяволски е забавна, без дори да го осъзнава. За
малко да пропусна да прочета съобщението от Ландън, в което ми напомня, че в
хладилника няма почти нищо за ядене. Всъщност не съм си пазарувал, откакто…
от много, много време. Когато живеех в оная шибана къща, ядях от това, което
пазаруваха другите. От друга страна, Теса може да ми се разсърди, ако не
нахраня баща ù, а Ландън веднага ще ù каже, нали е като децата в детската
градина.
Не знам защо съм спрял пред „Таргет“, а не пред „Корнърс“. Без дори да е тук,
Теса ми влияе и за толкова дребни неща като например хранителни продукти. И
в двата магазина прекарва часове, но после още няколко часа може да ми
обяснява защо „Таргет“ е най-добрият супермаркет в света. Понякога говори за
„Таргет“ дори когато сме в „Корнърс“. Адски ме вбесява, когато прави така, но
съм се научил да кимам с глава в точните моменти, да се съгласявам, когато от
мен се очаква да се съглася, и да се правя, че я слушам.
Точно мятам една кутия корнфлейкс в количката, когато на няколко метра
виждам момиче с червена коса. Няма нужда да се обръща – знам, че е Стеф.
Никой не може да сбърка курвенските ù ботуши с червени дантели.
Бързо премислям двете възможности: да отида при нея и да ù припомня каква
тъпа, смотана, шибана… Обръща се и ме вижда, преди да обмисля втората
възможност, която най-вероятно бих избрал.
– Хардин, чакай! – крещи тя. По средата на пътеката се обръщам. Въпреки двата
часа блъскане в салона няма начин да успея да се контролирам и да си сдържа
нервите в присъствието на Стеф. Никакъв начин. Чувам тежките ù стъпки по
ламинирания под, бяга след мен и изобщо не ù пука, че не искам и да я погледна.
– Изслушай ме! – започва да крещи като луда и застава зад гърба ми. Спирам
рязко, тя се удря в мен и пада назад. Обръщам се и изръмжавам:
– Какво искаш?
Тя се изправя с мълниеносна скорост. Черната ù рокля е цялата в прах от
мръсния под.
– Мислех, че си в Сиатъл.
– Да, съм. В момента имам работа тук – зъбя си. Какъв зъл дявол ме облада да ù
отговарям изобщо.
– Знам, че ме мразиш.
– Първата умна мисъл в главата ти вече се е родила? – излайвам и я оглеждам.
Прилича на тотален, разпаднал се боклук. Очите ù почти не се виждат от
черното около тях. – Предупреждавам те, не съм в настроение да ти слушам
простотиите.
– Никога не си бил – усмихва се, а аз вече съм свил ръце в юмруци.
– Нямам какво да ти казвам и знаеш, че не е добре да ме доближаваш, когато не
искам да бъда обезпокояван.
– Заплашваш ли ме? Сериозно? – пита, вдига ръце пред гърдите си и после
бавно ги отпуска, а в мозъка ми нахлуват спомени от онази нощ, когато Теса
беше почти в безсъзнание. Никога не бих ù посегнал, защото е жена, но знам
какво да ù кажа, за да я порежа яко там, където най-много ще я заболи. Това е
един от придобитите ми таланти.
– Тя не е за теб.
И има наглостта да говори за Теса? Не мога да не се изсмея на безсрамието на
тая кучка.
– Нали не си чак толкова тъпа да я обсъждаш с мен?
Ако не друго, Стеф винаги е била сигурна в себе си. Винаги е имала
ненадмината мания за величие.
– Знаеш много добре, че това е истината. Тя не ти стига и няма да ти стига.
Никога. – Гневът, който досега успявах да държа на бавен огън, вече е извън
контрол. – Ще ти писне от пуританското ù поведение, знаеш го по-добре от мен.
И предполагам, че вече ти е писнало.
 – Пуританско? – изсмивам се пак. Тя не знае, че Теса обожава да я чукам пред
огледалото и че може да чука пръстите ми, докато не започне да крещи името
ми.
– Да, пуританско. И много скоро ще преодолее залитането си по лошите
момчета и ще се ожени за някой банкер или за някакъв друг богат лайнар.
Трябва да си голям глупак да вярваш, че ще играе играта дълго време. Нали я
вида с Ноа? Знаеш как се държеше с него, с онзи парцал с жилетките. Те са
направо за плакат, за реклама на двама влюбени, които си принадлежат един на
друг. Не можеш да се съревноваваш с това, знаеш го.
– И сега ще ми кажеш, че аз и ти сме един за друг – отвръщам, но гласът ми не
е така уверен, както исках да бъде. Тя се опитва да манипулира най-големите ми
страхове и да се възползва от несигурността ми, а аз се старая със зъби и нокти
да не се поддам. Стеф върти очи. Очи като на миеща мечка.
– Не, разбира се, че не. Знам, че не ме искаш. Никога не си ме искал. Но аз се
страхувам за теб и ми пука – казва, а аз гледам към рафтовете със стока. – Знам,
че не искаш да ми повярваш, знам, че желаеш да ми извиеш врата заради това,
което направих с твоята Дева Мария, но дори ти знаеш в черното си сърце, че
това е истината. – Захапвам вътрешната страна на бузата си, когато чувам
прякора, който ù лепнаха в началото. – Знаеш, че нищо няма да излезе. Тя е
прекалено голяма и лъскава лъжица за теб. Ти си покрит с мастило и е само
въпрос на време, преди да ù писне да се чувства неудобно да я виждат с теб.
– Никога не се е чувствала неудобно да я виждат с мен – заявявам и правя
крачка към червенокосата змия.
– Знаеш, че се срамува. Даже ми каза веднъж, в самото начало, когато
започнахте да излизате. Не виждам причина това да се е променило – казва с
усмивка. Халката на носа ù блести под осветлението и едва не повръщам при
спомена, че тази жена ме е докосвала, че ръцете ù са били върху тялото ми, че
ме е карала да свърша. Преглъщам стомашния сок, за да не се издрайфам в
лицето ù.
– Опитваш се да ме манипулираш, защото само това ти е останало. Но няма да
се получи – бутам я и тръгвам да я заобиколя.
Тя се киска зловещо зад гърба ми.
– Ако ù стигаше, защо тогава бягаше при Зед всеки път, когато ù се отдадеше
възможност? Знаеш какво говорят хората, нали?
Застивам на място. Спомням си, когато Теса се върна от онзи обяд със Стеф и
Моли и ми каза, че се разнасяли клюки, че е спала със Зед. Бях бесен, достатъчно
бесен, че да вдигна телефона, да се обадя на Моли и да я предупредя да не се
опитва да застава между мен и Теса. Явно съм предупредил грешния човек,
защото се оказа, че е трябвало да се пазим не от нея, а от Стеф.
– Ти си пуснала тези клюки.
– Не… съквартирантът на Зед каза. Той чул как леглото се блъска в стената,
докато се опитвал да заспи. Не ти е гот, нали?
Самодоволната ù, злобна усмивка прекършва и без това по изчерпания ми
самоконтрол, за който се държа от мига, когато оставих Теса в Сиатъл.
Трябва да тръгна сега. Трябва да се махна веднага.
– Зед каза, че била тясна и било яко. И правела онова нещо с бедрата си… О, и
онази бенка… няма начин да не я знаеш…
Черните ù нокти почукват злокобно по брадичката ù. Дотук съм.
– Млъквай! – покривам уши и крещя – Разкарай се! Млъквай! Мамка ти!
Тя започва да отстъпва назад, хилейки се все така злокобно.
– Ако щеш ми вярвай, не ми пука, но само казвам, че си губиш времето с нея.
Губиш си времето – изсъсква и изчезва точно когато юмрукът ми се стоварва
върху най-близкия метален рафт.
 Глава сто и седем
ХАРДИН
Кутии от всякакъв вид се разлетяват по пода. Удрям пак и оставям гъста кървава
следа по метала. Познатото ужилване от сцепването на кожата, познатият
прилив на непоносимо силен адреналин изтласкват цялата ми ярост нагоре.
Почти е хубаво… да мога да избълвам яростта си, така както винаги съм го
правил. Не се налага да се спирам, не се налага да премислям всяко свое
действие. Мога най-сетне да се предам на гнева, да го оставя да се излее навън,
позволявайки му да ме завлече надолу.
– Какво правиш? Помощ! – пищи някаква жена.
Обръщам глава към нея и тя веднага прави крачка назад. И тогава забелязвам
малко русо момиченце, скрито зад полата ù. Очите и на двете са разширени от
страх. Тогава поглеждам в сините очи на детето и не мога да откъса поглед.
Невинността на насеченото му дишане се топи с всеки дъх, който напуска
озверялото ми тяло. Откъсвам очи от детето и се оглеждам. На мястото на гнева
идва разочарованието. Да стигна дотам, че да троша неща в средата на „Таргет“.
Ако ченгетата дойдат, преди да съм се измъкнал, яко ще загазя. Поглеждам още
веднъж момиченцето, издокарано в дълга до земята рокля и излъскани обувки,
огромните му сини очи и хуквам към изхода.
Не мога да мисля ясно.
Нищо не ми звучи реално, не ми звучи логично.
Теса не е чукала Зед.
Не, не е.
Не би могла.
Щях да разбера, някой щеше да ми каже. Тя щеше да ми каже. Тя е
единственият човек, който не ме лъже и никога няма да ме излъже.
Изскачам през вратата. Зимният въздух буквално реже кожата ми. Очите ми са
фокусирани върху колата, която е чак в края на паркинга, завита в мрака на
вечерта.
– Мамка му! – крещя и с все сила ритам спойлера на колата. Звукът от огъващ се
метал достига до замъгленото ми от яростта съзнание.
– Тя е била само с мен! – крещя пак и скачам в колата.
Успявам да вкарам ключа в таблото точно когато две полицейски коли паркират
пред „Таргет“. Сирените цепят нощта. Докато полицаите паркират до тротоара и
се втурват към мястото на престъплението, аз излизам бавно от паркинга, без да
привличам никакво внимание. Сякаш някой е убил човек.
В мига, в който напускам паркинга, въздъхвам с облекчение. Ако ме бяха
арестували там, Теса щеше да откачи, никога нямаше да ми прости. Теса… и Зед?
Знам, че не трябва да вярвам на Стеф, когато каза, че Теса е спала с него. Знам,
че е пълна лъжа. Знам, че не го е направила. Аз съм единственият мъж, който е
бил с нея. Единственият, който я е докарвал до оргазъм. Не той. И никога няма да
бъде той. Само аз. Разтърсвам глава и се опитвам да се отърва от образа: Теса и
Зед в леглото; пръстите ù, които са впити в ръцете му; той тласка в нея. Мамка
му, не, не искам да виждам пак това. Пердето ми е паднало, не знам къде съм, не
виждам пред себе си.
Трябваше да я хвана за врата и… Не, не мога дори да си позволя да довърша
мисълта. Тя постигна своето, побърка ме, изкара ме от кожата ми и това ме
вбесява още повече. Знаеше много добре какво ще се случи, ако спомене Зед, и
го направи нарочно. Искаше да се счупя, да изгубя контрол. Ето, номерът ù
мина. Тя знаеше, че маха предпазителя на гранатата и когато дойде време да
гръмне, се изнесе. Но аз не съм граната. Трябва да мога да владея себе си.
Веднага се обаждам на Теса, но тя не вдига. Телефонът звъни… и звъни…. и
звъни… Да, тя каза, че ще спи, но знам, че телефонът ù е винаги на вибрация и
че се буди, когато започне да вибрира. Буди се от всякакъв шум.
– Хайде, Тес, вдигни!
Мятам телефона на седалката до мен. Трябва да се разкарам оттук, преди
ченгетата да проверят камерите на паркинга и да видят номера на колата ми.
Движението по магистралата е ад. Не спирам да ù звъня. Ако не ми се обади до
час, ще набера Крисчън. Трябваше да остана още една вечер там. По дяволите,
какви ги говоря? Трябваше да се преместя там, при нея. Сега всички оправдания,
които имах, за да не замина, ми се струват безсмислени. Все още имам същите
страхове, а и те стават още по-големи и набират сила благодарение на
разстоянието между нас.
Знаеш, че нищо няма да излезе.
Ти си покрит с мастило и е само въпрос на време, преди да ù писне да се
чувства неудобно да я виждат с теб.
Залитане по лошите момчета.
Да се ожени за банкер.
Гласът на Стеф все още пробожда ушите ми. Полудявам. Буквално полудявам.
Губя си ума насред това шибано шосе. Ще се разбия някъде. Всички усилия,
които положих през изминалата седмица, отидоха на вятъра. Тая пепелянка успя
да унищожи всичко хубаво от последните два дни с Теса.
И заслужава ли си всичко това? Тези вечни усилия? Струват ли си? Винаги ли
трябва да се въздържам, да внимавам да не кажа нещо лошо, да не направя
нещо лошо? И ако успея да докарам тази трансформация докрай, дали ще ме
обича след това, или ще се поздрави, че е извела до финала един проект по
психиатрия? И след всичко това ще остане ли нещо в мен, нещо, което тя все
още да обича? Когато личността ми я няма, какво ще обича? Дали някога ще
бъда онзи мъж, в когото се влюби, или това е нейният начин да ме превърне в
такъв, какъвто иска да бъда. Човек, от когото ще се отегчи? Дали се опитва
да ме превърне в някого като… като Ноа?
Стеф е права, не мога да се съревновавам там. Не мога да бъда Ноа, не мога да
ù дам простичката връзка, която имаше с него. Когато беше с него, не се
тревожеше за нищо. Те бяха съвършената двойка. Той е добър и елементарен.
Животът не го е строшил така, както строши мен. Спомням си дните, когато
седях с часове в стаята си и чаках Стеф да се прибере и да ми разкаже кога Теса
се е върнала, след като е била с него. Намесих се по най-грубия възможен начин,
но нещата, за моя огромна изненада, проработиха в моя полза. Тя избра мен
пред него. Пред момчето, с което е израснала и което обичаше. Само като си
помисля колко пъти му е казвала, че го обича… Драйфа ми се.
Не, аз съм повече от „залитане“ за Теса. Трябва да съм. Бил съм с толкова много
момичета, повечето от които ме чукаха напук на бащите си, но Теса не е от тях.
Доказвала го е много пъти и е изтърпяла безброй изцепки и издънки от моя
страна.
Мислите ми са напълно объркани, трескави. Не мога да ги догоня.
Защо изобщо допускам Стеф в съзнанието си, защо ù позволявам да ми казва
кое е правилно и кое е грешно? Не трябваше да слушам и една дума от всичко,
което ми наговори. А сега като се замислих, не мога да се отърва от думите ù.
Избърсвам разкървавените си ръце в джинсите и паркирам колата. Когато
поглеждам нагоре, се оказва, че съм дошъл пред „Слепия Боб“. Изобщо не знаех,
че шофирам към кръчмата, през целия път мислех за друго, а сега виждам, че
подсъзнателно съм карал насам. Не трябва да влизам, но не мога да се спра.
А зад бара виждам стара… приятелка. Карли. Карли по минимално облекло и с
тъмночервено червило.
– Я да видим кой е тук? – усмихва се широко.
– Спести си любезностите – мърморя и сядам на стола пред нея.
– Даже не се опитвах да бъда любезна – казва и клати глава. Русата ù опашка
пружинира. – Последния път, когато те обслужих и бях любезна, ми се стовари
такава голяма домашна драма, отличаваща се с елементи на сапунка, че нямам
търпение за бис на представлението.
Предишния път, когато бях тук, така се напих, че Карли се принуди да ме
закара в тях и ме метна да спя на дивана ù, което доведе до поредното
недоразумение с Теса, а впоследствие и до катастрофата ù с колата, и то заради
едно мое съобщение. Всичко е заради лайната, които изсипвам в така спокойния
ù иначе живот.
– Работата ти е да ми дадеш напитката, и то веднага щом си я поръчам – казвам
и посочвам бутилката тъмно уиски зад нея.
– Погледни табелката. На нея пише друго – отвръща. Обляга лакти на бара, а аз
се отдръпвам назад, далеч от нея. Поглеждам табелата, на която пише, че имали
право да не обслужат клиент, ако намирали поведението му за опасно. Табелата
е залепена със скоч на стената и звучи така, както изглежда: несериозно.
Засмивам се.
– Не слагай много лед, не го искам разредено.
Тя се оттласква с нежелание от бара и взима празна чаша. Гъстата кехлибарена
течност се излива в чашата, а гласът на Стеф не спира да говори в съзнанието
ми. Това е единственият начин да го накарам да млъкне, да заглуша лъжите и
обвиненията. Сякаш през гъста мъгла чувам гласа на Карли:
– Тя е. Звъни.
Поглеждам надолу и върху екрана виждам снимката, която направих, докато
Теса спеше тази сутрин.
– Мамка му – инстинктивно избутвам чашата настрани и току-що сипаната
течност се разлива. Не обръщам никакво внимание на псувните и ругатните на
Карли и излизам така бързо, както и влязох. Когато се добирам до вратата,
плъзгам пръст по екрана.
– Тес?
– Хардин? – казва. В гласа ù има паника. – Добре ли си?
– Звънях толкова много пъти – въздъхвам облекчен, че най-сетне чувам гласа ù в
малката слушалка.
– Знам. Съжалявам. Бях заспала. Добре ли си? Къде си?
– Пред „Слепия Боб“ – признавам. Няма нужда да я лъжа, бездруго някак
винаги разбира истината впоследствие.
– О… – едва прошепва.
– Поръчах си едно – добавям. По-добре да ù кажа всичко.
– Само едно?
– Да, но не го изпих, не съм го доближил още до устата си. И ти се обади –
отвръщам. Не мога да разбера какво мисля за това сега, но усещам заплахата,
усещам нещо, което ме тегли към бара и искам да се върна, но нейният глас
може и да ме спаси.
– Това е хубаво. Тръгваш ли си вече към къщи?
– Да, веднага – казвам, дърпам вратата и сядам зад волана.
– Защо си отишъл… Не че е проблем, добре е, че си излязъл… Просто се чудя
защо.
– Видях Стеф.
Тя едва сдържа вика си.
– Какво стана? Ти… нещо случи ли се?
– Ако питаш дали съм ù посегнал, не съм – отвръщам. Включвам колата, но не
потеглям. Искам да говоря с нея, без да се разсейвам, докато шофирам. – Каза ми
някакви глупости, които буквално ме взривиха. Бяхме в „Таргет“ и аз полудях.
– Добре ли си? Чакай, защо „Таргет“? Мислех, че мразиш да ходиш там.
– От всички неща, които можеше да попиташ…
– Да, да. Извинявай, все още спя – обяснява. Усещам усмивката в гласа ù, но
веднага след това идва паниката. – Добре ли си? Какво каза тя?
– Каза, че си чукала Зед – изричам. Не искам да ù разказвам другите неща,
онези приказки, че не ставаме един за друг.
– Моля? Хардин, знаеш, че това не е истина! Кълна се, Хардин, нищо не се е
случило между нас, знаеш всичко.
Притискам единия си пръст към прозореца и гледам как отпечатъкът става все
по-голям.
– Каза, че съквартирантът му ви е чул.
 – Не вярваш на това, нали? Не е възможно да ù вярваш, Хардин. Познаваш ме
толкова добре, знаеш, че бих ти признала, ако някой друг ме бе докоснал… –
гласът ù се прекършва, гърдите ме болят.
– Успокой се… – казвам. Не биваше да ù позволявам да говори толкова много.
Трябваше веднага да я уверя, че знам, че не е истина, но аз съм егоистично
копеле, държа да го чуя от нея.
– Какво друго каза? – вече плаче.
– Само глупости. За теб и Зед. Но успя да изкара всеки мой страх и да се
подиграе с него. С всяка несигурност, която имам за нас, тя успя да ме
манипулира.
– Затова ли отиде в бара? – пита. Не ме съди, не ме укорява, усещам разбиране
и съчувствие, което не очаквах, честно казано.
– Да, така мисля – въздъхвам. – Тя знаеше… неща. За тялото ти. Неща, които
само аз би трябвало да знам – казвам и по гръбнака ми плъзват тръпки.
– Тя ми беше съквартирантка. Виждала ме е да се преобличам десетки пъти, да
не говорим, че тя съблече роклята ми онази нощ – казва Теса и подсмърча.
И когато си я представям как не може да помръдне, а Стеф насила я съблича,
имам чувството, че пак ще гръмна от бяс.
– Не плачи, моля те. Не мога да го понеса. Не и когато си на часове път от мен –
умолявам я.
И докато слушам гласа на Теса, знам, че в думите на Стеф няма и грам истина,
а лудостта, която ме бе обладала преди минути, започва да се разтваря.
– Нека да говорим за нещо друго, докато карам към нас.
Превключвам на задна и слагам телефона на говорител.
– О, да, разбира се. Кимбърли и Крисчън ме поканиха да отида с тях в новия
клуб тази седмица.
– Няма да ходиш.
– Би ли ме оставил да довърша – скарва ми се веднага. – Но тъй като ти ще
бъдеш тук през уикенда и знаех, че няма да искаш да дойдеш, се разбрахме да
отидем в сряда вечерта.
– Какви са тези клубове, които отварят в средата на седмицата? – питам и
поглеждам в огледалото за обратно виждане. – Ще дойда.
– Защо? Ти не обичаш да ходиш на клуб.
– Ще дойда с теб този уикенд. Не искам да ходиш в сряда.
– Ще отида в сряда. Вече казах на Кимбърли, а после можем да отидем пак
заедно през уикенда. Не виждам причина да не ходя в сряда. И ще отида.
– Предпочитам да не ходиш – казвам през зъби. Не вижда ли, че вече съм на
нокти, а продължава да ме навива. – А мога да дойда в сряда – предлагам и
наистина полагам усилия да бъда разумен. – Или не искаш да те виждат с мен? –
думите излизат, преди да успея да ги спра.
– Моля? – чувам как става не секундата и включва нощната лампа. – Как можеш
да кажеш такова нещо? Знаеш, че не е истина. Не пускай думите на Стеф в
главата си. Заради нея е, нали? Тя ти ги е наговорила.
 Завивам към нашия паркинг и паркирам. Теса чака да ù отговоря.
– Не. Не знам…
– Трябва да се борим заедно срещу такива неща, а не един срещу друг. Нещата
не трябва да стоят така… Стеф срещу теб и ти срещу мен. Трябва заедно да се
преборим с това.
– Не, не е така, не съм застанал срещу теб.
Но е права, винаги е права.
– Ще дойда в сряда и ще остана до неделя.
– Имам лекции и съм на работа.
– Звучиш, сякаш не искаш да идвам – изричам. Параноята ми се изсипва през
вече надупченото ми самочувствие.
– Разбира се, че искам.
Господи, колко ми липсва.
– Прибра ли се вече?
– Да, точно паркирах.
– Липсваш ми.
Тъгата в гласа ù ме поразява.
– И ти ми липсваш, бебо. Съжалявам. Без теб започвам да полудявам.
– И аз – въздъхва тя и аз пак се извинявам.
– Такъв съм глупак, че не тръгнах с теб за Сиатъл.
– Какво? – започва да се дави в слушалката.
– Чу ме. Няма да го повтарям.
– Добре – казва след дълго кашляне, когато вече влизам в асансьора. – Знам.
Просто може да не съм чула добре.
– Кажи ми какво искаш да направя по въпроса със Стеф и Дан – сменям темата.
– Какво изобщо може да се направи? – пита тихо.
– Сигурен съм, че не искаш да чуеш моя отговор.
– Остави ги, не прави нищо.
– Но тя ще разкаже на всички за тази вечер и ще продължи да разпространява
слухове за теб и Зед.
– Не живея там, няма проблем, нека си говори – опитва се да ме убеди, но знам
колко наранена се чувства от факта, че се говорят такива неща за нея.
– Не мога да оставя това без последици.
– Не искам да се забъркваш в неприятности, Хардин. Особено заради тях.
– Добре.
И след това си пожелаваме лека нощ. Няма да се съгласи с нито едно от
предложенията ми да спра Стеф, така че просто зарязвам темата.
Отключвам вратата и влизам в хола, където Ричард се е разположил на целия
диван и телевизорът гърми.
Изключвам го и се прибирам направо в спалнята си.
 Глава сто и осем
ХАРДИН
Целия предобед съм като парцал, като ходещ мъртвец съм. Не помня как съм
отишъл на първата лекция и се питам защо изобщо ми трябваше да си правя
труда. Когато минавам покрай административната сграда, виждам Нейт и Логан.
Седнали са на стълбите и си говорят. Придърпвам качулката си и ги подминавам,
без да обеля и дума. Трябва да се махна от това място. Никога не съм вземал по-
бързо решение. Обръщам се и хуквам по стълбите на административната сграда.
Качвам по две наведнъж. Секретарката на баща ми ме посреща с най-
изкуствената усмивка, която съм виждал от доста време насам.
– Мога ли да ви помогна?
– Искам да говоря с Кен Скот.
– Имате ли уговорена среща? – пита захаросано жената, въпреки че отговорът
ми ù е пределно ясен. И знае кой съм, по дяволите!
– Очевидно не се нуждая от предварителна уговорка да се видя с баща си. Тук
ли е, или го няма? – соча към вратата. Стъклото към кабинета му е матирано и не
мога да видя дали е вътре.
– Вътре е, но има важен разговор по телефона. Може да седнете… Ще му…
Минавам покрай бюрото ù и вървя директно към вратата. Отварям. Погледът на
баща ми се стрелва веднага към мен, но спокойно вдига пръст, за да ме помоли
да му дам минутка да си довърши разговора. И понеже съм вежлив джентълмен,
завъртам очи и сядам на креслото пред бюрото му. След около минута баща ми
затваря телефона и става да ме поздрави.
– Не те очаквах.
– И аз не очаквах да се озова тук – признавам.
– Проблем ли има? – пита и поглежда към затворената врата, после очите му се
връщат върху лицето ми.
– Имам въпрос – казвам. Слагам ръце върху тъмночервеното бюро от черешово
дърво и го поглеждам. Брадата му е понабола. Личи, че не се е бръснал от
няколко дни, а бялата му риза е понамачкана около ръкавите. Не мисля, че съм
го виждал с намачкана риза, откакто дойдох в Америка. Та това е човек, който
слиза на закуска изгладен и спретнат до съвършенство: пуловер без ръкави и
спортни панталони с ръб.
– Слушам те – казва накрая.
Напрежението между нас е почти видимо, но ми се налага да си припомня
омразата, която навремето изпитвах към този човек. Не знам какво чувствам към
него сега. Не мисля, че някога бих му простил напълно, но да продължавам да го
мразя… това е толкова изтощително. Никога няма да имаме такива отношения,
каквито има с доведения си син, но е хубаво да знам, че ако се нуждая от нещо,
той винаги ще направи и невъзможното, за да ми помогне. В повечето от
случаите помощта му не ми е била от кой знае каква полза, но все пак ценя
усилията му.
– Мислиш ли, че ще е много трудно да се прехвърля в колежа в Сиатъл?
– Сериозно ли питаш? – отвръща. Веждата му се повдига драматично.
– Да. И не желая мнението ти, а отговор – отсичам. Искам да му е ясно, че
внезапната промяна на решението ми не подлежи на обсъждане. Той ме оглежда
замислено и казва:
– Ще завършиш по-късно. Мисля, че е по-добре да останеш тук до края на
семестъра. Докато подадеш документи и се преместиш… ще мине време и от
логистична гледна точка няма да си струва. По-добре да завършиш тук.
Облягам се на стола и засега питам спокойно:
– Не може ли да ускорим преместването?
– Мога, но ще завършиш по-късно.
– Значи се оказва, че трябва да стоя тук?
– Не трябва – потърква брадата си замислено. – Но засега е по-логично. Толкова
си близо до края.
– Няма да ходя на церемонията накрая – напомням му.
– Надявах се да промениш решението си – въздъхва баща ми и аз отмествам
поглед.
– Е, не съм го променил.
– Това е много важен ден за теб. Последните три години от живота ти…
– Не ми пука. Не искам да ходя. Искам да си получа дипломата по пощата. Няма
да ида. Това е краят на разговора по тази тема.
Отмества поглед към стената зад мен и оглежда сложените в рамки дипломи и
сертификати, натежали на облицованите в дърво стени на кабинета му. От
начина, по който ги гледа, знам, че за него са означавали много повече,
отколкото моята диплома някога ще означава за мен.
– Съжалявам да го чуя – казва, без да откъсва очи от тях. – Няма да питам
повече по този въпрос.
– Защо ти е толкова важно да отида? – продължавам. Враждебността между нас
е станала гъста и лепкава. Въздухът е натежал, но чертите на баща ми изведнъж
омекват и с всяка изминала секунда става все по-спокоен.
– Защото… – поема си дълбоко въздух. – Имаше време, много дълго време,
когато не бях сигурен… – прави още една пауза. – Не бях сигурен как ще се
развиеш.
– Какво искаш да кажеш?
– Сигурен ли си, че имаш време да говориш за това сега? – пита. Погледът му се
премества към разбитите ми кокалчета и кръвта по джинсите. Знам какво иска да
каже: Сигурен ли си, че не си превъртял и си в достатъчно добра ментална
кондиция да говориш точно сега? Знаех си, че трябваше да си сменя джинсите.
Като станах тази сутрин, не ми се занимаваше, директно се вдигнах от леглото и
се качих на колата.
– Искам да знам – отговарям сурово.
 – Добре. Имаше време, когато си мислех, че дори няма да завършиш този
колеж. Знаеш, че винаги беше забъркан в някакви неприятности.
Побоища в барове, обири на магазини, разплакани полуголи момичета,
жалващи се съседи, една разочарована майка – всичко това минава като на филм
пред очите ми.
– Знам. И реално все още съм в пробен срок.
Баща ми ме поглежда. Недоволен е от леко дръзкото ми поведение, като се има
предвид, че за него всички тези мизерии са били само безкрайно главоболие и
неприятности.
– Не е… не е като преди. Не и след… нея – добавя меко.
– Тя е причината за повечето ми неприятности – изричам. Потърквам врата си и
знам, че говоря глупости.
– Не бих казал – отвръща. Веждите му се събират недоволно, пръстите му
започват да усукват горното копче на сакото му. И двамата мълчим и не знаем
какво да кажем.
След малко той нарушава тишината:
– Хардин, нося такава тежка вина. Ако не беше завършил гимназията и този
колеж, не знам какво бих правил със себе си.
– Нищо. Щеше да продължиш да живееш перфектния си живот тук – казвам
ядно.
Той се сгърчва, сякаш съм го ударил през лицето.
– Това не е вярно. Искам само най-доброто за теб. Невинаги съм го показвал,
знам, но бъдещето ти е много важно за мен.
– Затова ли ме вкара в този колеж?
Никога не сме дискутирали този въпрос, но със сигурност знам, че е използвал
всичките си връзки, за да ме приемат тук. В гимназията не направих нищо и
оценките ми там го доказват.
– Това е едното. И второто е, че майка ти беше на път да откачи заради теб.
Исках да дойдеш тук и за да имам възможност да те опозная. Не си онова момче,
което оставих след себе си.
– Ако си искал да ме опознаваш, е трябвало да се навърташ повече около мен и
да пиеш по-малко – отсичам. Спомени, които така старателно се опитвах да
избутам назад и които не искам никога да изкопавам от миналото, започват да си
пробиват път към повърхността. – Ти си отиде и аз нямах възможността да бъда
дете. Едно обикновено момче.
Понякога се чудех какво ли е да си обикновено момче, щастливо момче със
стабилно семейство, обичащи родители. Докато майка ми работеше от сутрин до
мрак, понякога не излизах по цял ден от нас. Седях в хола и с часове гледах
противните стари стени. После си правех някакъв лайнян сандвич, който рядко
ставаше за ядене, и си представях, че седя на масата с хора, които ме обичат,
които се смеят и ме питат какво е станало в училище. Когато се сбиех в училище,
понякога ми се е искало баща ми да е до мен и да ме потупа по рамото. Или пък
да ми срита задника.
 Но когато пораснах, нещата станаха много по-лесни. Едва навлязъл в
тийнейджърските години, разбрах, че да нараняваш хората е лесно, много по-
лесно, отколкото да нараняваш себе си. И стана. Можех да се заяждам с майка
си, че ме е оставила сам цял ден, да ù казвам „Триш“, а не „мамо“, да ù отнема
едничката радост да чуе как синът ù възкликва: „Мамо, обичам те“. Можех да си
го изкарам на баща ми – спрях да говоря с него. Имах една-единствена цел: да
направя всички около мен нещастни и потиснати. Да ги направя като себе си. И
чак тогава щях да мога да бъда като всички останали. Използвах секса и лъжата
като средство да наранявам момичетата, да си играя с тях. Това обаче гръмна в
лицето ми, когато приятелката на майка ми започна да прекарва прекалено
много време край мен и в края на краищата разби брака си заради мен,
достойнството ù беше погребано, а сърцето на майка ми за кой ли път – разбито,
защото всичко това беше заслуга на четиринадесетгодишния ù син.
Кен ме гледа така, сякаш разбира точно какво мисля.
– Знам и съжалявам, че си бил подложен на всичко това заради мен.
– Не искам да говорим повече за тези неща – отвръщам, избутвам стола назад и
се изправям. Баща ми остава в креслото си и не мога да пренебрегна тръпката от
надмощието, което имам над него сега. Чувствам се толкова… над него. Във всяко
едно отношение. Той е изтормозен от вина и съжаление заради пропуснатото
време, а аз най-сетне започвам да се успокоявам и да се пускам от гнева.
– Случиха се толкова неща, че няма дори да можеш да разбереш. Иска ми се да
ти кажа, но това няма да промени нищо.
– Заявих ти, че не искам да говоря повече за това. Денят ми е скапан и
бездруго. Прекалено нанагорно ми идва. Разбирам, съжаляваш, че си ни
напуснал. И вече го преодолях, забравям го – лъжа. Но… всъщност не е съвсем
лъжа, но съм така близо да забравя, по-близо съм, отколкото някога съм бил.
Стигам до вратата и изведнъж се сещам… и се обръщам към него.
– Мама се омъжва. Знаеше ли? – питам от чисто любопитство.
От празния му поглед и събраните над очите вежди разбирам, че няма никаква
представа.
– За Майк… комшията.
– О! – възкликва. Лицето му става още по-сериозно.
– След две седмици.
– Толкова скоро?
– Да. Проблем ли е... или?
– Не, не. Просто съм малко изненадан.
– Да, аз също.
Облягам се на вратата и гледам как на лицето му изпълзява облекчение.
– Ще ходиш ли на сватбата? – пита.
– Не.
Кен Скот става и бързо заобикаля бюрото си. След секунди е застанал пред мен.
Трябва да призная, че съм леко притеснен. Не от него, а от суровата, първична
емоция в очите му, когато казва:
 – Хардин, трябва да отидеш. Ако не го направиш, ще разбиеш сърцето ù.
Особено сега когато знае, че си бил на моята сватба.
– Е, да, но и двамата знаем защо бях там. Нямах избор, а и твоята сватба не
беше на другия край на шибания глобус.
– Долу-горе беше така, като се има предвид, че почти не си говорехме. Трябва
да отидеш. Теса знае ли?
Мамка му! Защо не помислих за това.
– Не. И няма защо да ù казваш. Не казвай и на Ландън, защото ако знае, няма
да си държи устата затворена.
– Има ли причина да криеш от нея? – пита с укор.
– Не крия. Просто не искам да се тревожи, че тръгваме в последния момент, а и
няма паспорт. Никога не е излизала от този щат.
– Знаеш, че ще иска да отиде. Теса обича Англия.
– Никога не е ходила там! Как може да я обича? – почти викам и веднага си
поемам дълбоко дъх, за да се успокоя. Дразня се как се държи, сякаш Теса му е
дъщеря и като че я познава по-добре от всеки друг на този свят.
– Няма да кажа нищо – изрича и вдига ръка пред себе си, сякаш да ме успокои.
Радвам се, че не продължава да мърмори по темата. Достатъчно говорихме и
вече съм ужасно уморен. Снощи след разговора с Теса не можах да мигна и за
две минути. Кошмарите се върнаха с ударна сила и след третия бях принуден да
седя буден, мокър до кости от пот, за да ги държа надалеч.
– Мини да видиш Карен тези дни. Пита за теб снощи – казва Кен, преди да
изляза от офиса.
– Да – промърморвам и затварям вратата след себе си.
 Глава сто и девет
ТЕСА
По време на лекцията онзи хубавият, на когото предрекох бъдеще в политиката,
се навежда към мен и прошепва:
– За кого гласува на последните избори?
Не се чувствам много добре около него. Чаровен е, прекалено чаровен. И
дрехите му са хубави и скъпи, определено не е гледка за изпускане. Хардин има
друг чар. И все пак не е привлекателен за окото... и го знае.
– Не гласувах. Не бях достатъчно голяма за целта.
– Да, вярно – смее се той.
Не държах особено да говоря с него, но професорът ни инструктира да
беседваме със студента до нас, докато проведе телефонния си разговор. Едва
дочаквам да стане десет и да си тръгна. Бъдещият политик продължава с опитите
да ме заприказва за дребни неща дори когато излизаме от залата, но не успява,
след няколко секунди се извинява и изчезва в другата посока.
Цяла сутрин съм ужасно разсеяна. Не мога да спра да мисля за нещата, които
Стеф е наприказвала на Хардин. Какво му е наговорила, че да го вбеси до такава
степен? Сигурна съм, че не ми казва всичко. Знам, че ми повярва, когато
потвърдих, че клюките за мен и Зед са лъжа, но останалото, което му е
наговорила, каквото и да е то, трябва доста да го е наранило, за да не иска да го
повтори пред мен. Мразя Стеф. Мразя я за това, което ми причини, и за това, че
нарани Хардин по такъв безскрупулен начин, и то пак като е използвала мен.
Докато стигна за часа по история на изкуството, вече съм измислила десет
колоритни сценария как да я убия. Сядам до Майкъл, момчето със синята коса и
хубавото чувство за хумор, който успява да ме откъсне за малко от престъпните
ми кроежи. Най-сетне денят свършва и тръгвам към колата си. Точно преди да се
кача, телефонът ми започва да вибрира. Очаквам, че е Хардин, но когато
поглеждам, се оказва, че има три нови съобщения, две от които са били пратени
току-що. Решавам да прочета съобщението от майка ми:
Обади ми се. Трябва да говорим.
Другото е от Зед. Поемам си дълбоко дъх, преди да го отворя.

Ще бъда в Сиатъл от четвъртък до събота. Кажи ми кога си свободна.

Потърквам слепоочията си и се поздравявам, задето оставих съобщението от

Ким за накрая. Това, което Ким има да ми казва, едва ли ще е така стресиращо
като перспективата да позвъня на Зед и да му кажа, че оттеглям поканата си да
се видим, или пък тази да се обадя на майка ми.
Знаеш ли, че момчето ти заминава за Лондон другия уикенд?
Вземам си думите за Ким назад. Англия? Защо Хардин заминава за Англия?
Дали се мести там след завършването? Чета пак. Две седмици?
Облягам чело на волана и затварям очи. Първият ми инстинкт е да му се обадя
и да го питам защо крие от мен за това пътуване, но се спирам, защото това е
първата възможност за мен да си докажа, че мога и да не правя прибързани
заключения, без да съм говорила с него. Макар и малка, но има някаква
вероятност Ким да се е объркала и Хардин да не заминава никъде. Не и за
Англия, не и другия уикенд.
Гърдите ме болят, едва дишам при мисълта, че може би иска да се върне там.
Все още ми се ще да вярвам, че мога да го убедя да остане тук заради мен. Че аз
ще съм достатъчно основателна причина.
 Глава сто и десет
ХАРДИН
Имам чувството, че са минали векове, откакто последно идвах тук. От един час
обикалям с колата и мисля за евентуалната развръзка от решението ми да дойда
тук. След като прецених всички положителни и отрицателни страни и
последствията, нещо, което никога не правя, излязох от колата в ледения
следобеден вятър.
Предполагам, че си е тук. Ако не, значи съм загубил целия си следобед и ще
съм още по-раздразнен, отколкото вече съм. Оглеждам се и веднага забелязвам
джипа му на паркинга. Кафявата сграда е малко встрани от него. Качвам се по
ръждивото стълбище до втория етаж, където е апартаментът му. При всяко
почукване на кубинките ми върху металните стълби се питам защо съм тук, по
дяволите. Кой дявол ме докара дотук?
Точно когато стигам до апартамент С, телефонът ми започва да вибрира. Или е
Теса, или майка ми, но не мога да говоря нито с едната, нито с другата. Ако
вдигна на Теса, знам, че ще се откажа от плана, а майка ми допълнително ще ме
взриви с плановете за сватбата. Чукам на вратата. Зед отваря след по-малко от
секунди. Гол до кръста, само по долнище на анцуг. Дори е бос. Сега забелязвам
новата му татуировка на корема, която изглежда като часовников механизъм,
само че вече я е разширил. Трябва да са я дооформяли след онази вечер, когато
се опита да сваля момичето ми.
Зед не казва нищо. Стои до вратата и ме гледа шокирано и с подозрение.
– Трябва да поговорим – казвам и директно влизам в апартамента му.
– Да викам ли полицията? – пита сухо.
Сядам на износения му кожен диван и го гледам.
– Зависи дали ще сътрудничиш, или ще се инатиш.
Брадата му е поникнала. И той не се е бръснал скоро. Имам чувството, че не
съм го виждал отдавна, а реално са минали само десетина дни, откакто го видях
пред къщата на майката на Теса. Той въздъхва и се обляга на срещуположната
стена на малката си всекидневна.
– Е, да чуем.
– Знаеш, че става дума за Теса.
– Предположих – казва грубо и скръства ръце.
– Няма да заминаваш за Сиатъл.
Той повдига гъстите си кафяви вежди и ми се усмихва:
– Отивам. Вече имам планове и съм се разбрал с когото трябва.
Какво става, по дяволите? Защо ще ходи в Сиатъл? Иде ми да си изритам един
в задника. Защо реших, че този разговор може да мине някак цивилизовано? От
начина, по който се държи, разбирам, че ще свърши само по един начин: ще го
изкарат на носилка.
 – Работата е там, че… – прекъсвам. Дишам дълбоко, за да се успокоя и да се
придържам към плана. – Работата е там, че няма да ходиш.
– Отивам да се видя с приятели – отговаря предизвикателно.
– Глупости. Много добре знам защо отиваш – озъбвам се веднага.
– Ще отседна при приятели, но ако се интересуваш, тя ме покани да се видим.
В секундата, в която думите излизат от устата му, вече съм на крака.
– Не ме предизвиквай. Опитвам се да проведа нормален разговор. Няма
причина да се виждаш с нея. Тя е моя.
– Имаш ли представа как звучиш? Говориш за нея, сякаш е твоя собственост.
– Пет пари не давам как звуча. Това е истината – отсичам. Правя още една
крачка към него.
Нещата преминават от непоносимо напрежение и омраза към първични,
животински инстинкти за запазване на територия или завладяване на нова
такава. Няма да се огъна.
– Ако е твоя, защо не си там. С нея? – продължава да си проси боя.
– Защото завършвам този семестър, затова.
И защо изобщо му се обяснявам на тоя лайнар? Дойдох да говоря, а не „да се
ангажирам в дискусия“, както казва един от професорите ми. Проклет да съм,
ако му позволя да се опита да ми провежда някакви дебати.
– Дали съм тук, или съм там, няма никакво значение. Няма да се виждаш с нея,
докато си там.
– Не считаш ли, че тя сама трябва да реши?
– Ако мислех така, нямаше да съм тук, нали?
Юмруците ми са свити до тялото и за да не го фрасна, откъсвам очи от него и се
заглеждам в купа учебници на масата.
– Защо не я оставиш на мира? Отмъщаваш си заради това, което направих с…
– Не – прекъсва ме спокойно. – Няма нищо общо с това. Теса означава много за
мен. Както и за теб. Разликата е, че аз се държа с нея така, както заслужава.
Нещо, което ти не правиш.
– Нямаш никаква представа как се отнасям с нея.
– Да, копеле, имам много добра представа. Колко пъти е бягала при мен, за да
плаче заради нещо, което ти си ù причинил? Прекалено много, не мислиш ли? –
сочи с пръст в гърдите ми. – Това умееш – да я нараняваш. И продължаваш да го
правиш.
– Ти дори не я познаваш. Това... първо. И второ, не мислиш ли, че си доста
жалък, че да бягаш след жена, която никога няма да имаш? Колко пъти сме
водили този разговор? И след колко момичета си търчал така и съм ти казвал
същото.
Той внимателно оглежда лицето ми и преценява доколко може да си играе с
гнева ми. Не захапва въдицата с печалната му история с жените.
– Не, не е жалко. Всъщност е гениално. С Теса ще чакам... на втори план.
Търпеливо ще дебна деня, когато се изцепиш пак, а това ще е много скоро. И
когато се случи, аз ще съм там, за да я успокоя и да я прибера.
 – Ти си един гаден, шибан… – не довършвам. Правя крачка назад, за да имам
място да се засиля, преди да го метна към стената, така че главата му да изскочи
чак от другата страна. – Кога ще се откажеш? Искаш сама ли да ти каже? Но тя
вече ти каза, а ти пак не вярваш…
– Тогава защо си в апартамента ми?
– По дяволите, Зед! – крещя. – Защо не спреш вече? Знаеш какво означава за
мен и пак не пускаш. Постоянно се опитваш да застанеш между нас. Намери
някоя друга да си играеш. Курви в колежа има колкото искаш.
– Курви ли? – повтаря думата.
– Знаеш, че нямах предвид Теса – ръмжа насреща му и едва удържам юмруците
си до тялото.
– Ако означаваше толкова много за теб, защо направи всичко това с нея? И тя
изобщо знае ли, че все още чукаше Моли, докато се опитваше да я сваляш?
– Да, знае. Казал съм ù.
– И е нямала нищо против? – пита. Гласът му е пълна противоположност на моя.
Звучи уверен, нищо не може да го помръдне, а аз едва успявам да контролирам
кипящия бяс.
– Знае, че Моли не е означавала нищо за мен и че това е било много преди
всичко с Теса да започне. – Опитвам се да се фокусирам върху първоначалния
план. – Но не съм дошъл да обсъждам връзката си.
– Добре. Защо тогава си тук? – продължава. Ебаси наглото копеле.
– Да ти кажа, че няма да ходиш в Сиатъл да я видиш. Мислех, че можем да го
обсъдим някак по… търся думата. – По-цивилизовано, да речем.
– Цивилизовано? Извинявай, но някак не мога да повярвам, че си дошъл чак тук
с благородни намерения и че най-сетне нещо ти е просветнало – казва и посочва
носа си там, където го бях счупил. Затварям очи и си представям как го чупя пак,
как тече кръв, как костта се пукна върху металната греда в парника.
Адреналинът вече се спуска заканително по вените ми.
– За мен това е цивилизовано. Дойдох да поговорим, не да се бием, но ако
продължаваш да се въртиш около нея, няма да имам друг избор, освен…
– Освен какво?
– Какво?
– Освен какво? Не мислиш ли, че ако ми посегнеш още веднъж, ще те
арестуват? И този път ще те осъдя. – Има право, а това ме побърква
допълнително. Не мога да се побера в кожата си. Нищо не мога да направя, освен
буквално да го убия, което не стои като вариант. Не и на този етап. Поемам си
дъх няколко пъти и се опитвам да отпусна мускулите си. Трябва да прибегна до
последната алтернатива, до която не ми се искаше да се стига, не ми се щеше и
да се налага да разчитам на нея.
– Дойдох с идеята да постигнем някакво споразумение – казвам. Той навежда
глава настрани и ме гледа високомерно.
– Какво споразумение предлагаш? Още един облог?
– Не си го проси… – изричам през зъби. – Кажи ми какво искаш, за да я оставиш
на мира. Какво искаш да ти дам, за да те накарам да се махнеш от нея? Кажи и
ще ти го дам.
Зед ме гледа, сякаш ми е поникнала втора глава.
– Хайде, стига, всеки човек си има цена.
Бесен съм, че си позволявам да се унижавам, преговаряйки с лайно като него,
но нямам друг избор да го накарам да се махне.
– Позволи ù да ме види само още веднъж – предлага. – Ще бъда в Сиатъл в
четвъртък.
– Не, категорично не. – Тоя наистина ли е такъв глупак!
– Не ти искам разрешението. Просто ти помагам да приемеш факта, че ще я
видя още веднъж.
– Няма да стане. Нямате никаква причина да прекарвате и пет минути заедно.
Тя не е свободна за теб, нито за когото и да е другиго. И няма да бъде.
– Ето, пак се държиш, сякаш е твоя вещ – заявява и върти очи, а аз се чудя
какво ли ще каже Теса, ако може да види тази му страна, да го види какъв
всъщност е, да прозре тази страна на Зед, която познавам само аз. И що за мъж
бих бил, ако съм готов да я деля с всекиго?
Трудно ми е да не му отговоря, но успявам да запазя самообладание и го гледам
как зяпва в тавана, сякаш обмисля думите си. Това е пълна глупост. Сериозно
започвам да преценявам още колко секунди мога да стискам зъби. Най-сетне той
ме поглежда и ми се хили.
– Колата ти.
Ченето ми буквално пада при тази му наглост. Избухва в смях.
– Няма начин! – възкликвам. Правя две крачки към него. – Няма да ти дам
шибаната кола. Къде си си изгубил изветрелия мозък, шибаняко! – викам и махам
с ръце из въздуха.
– Е, съжалявам, в такъв случай не можем да се споразумеем – отвръща. Очите
му бляскат алчно, потърква брадата си. В съзнанието ми нахлуват спомени от
кошмара ми, как се хили по същия начин, докато я чука, как я докарва до
оргазъм… Поклащам глава, за да се отърва от тях, и заравям ръце в джоба си.
Вадя ключовете от колата си и ги мятам на масата. Той се навежда да вземе
ключодържателя. Шокиран е, не може да си затвори устата от недоумение.
– Ти сериозно ли? – пита. Оглежда ключовете и ги върти из ръката си. После
поглежда мен. – Само се ебавах с тебе – казва, мята ключовете към мен, но не
успявам да ги хвана и те падат до крака ми. – Добре, ще се откажа. Не очаквах,
че ще ми дадеш колата си – заявява и се смее подигравателно. – Не съм чак такъв
изрод като теб.
– Не забравяй, че не ми даде никакъв избор – казвам и искам да го удуша с
поглед.
– Преди бяхме приятели, помниш ли?
Не отговарям нищо. Помня колко различно беше всичко преди, в онези
времена, когато не ми пукаше от нищо, когато нямаше за кого да ми пука, преди
нея. Поглеждам го, но той е отместил очи от мен. Раменете му издават
напрежението му. Трудно ми е да мисля за онова време.
– Бях пиян през цялото време, не помня добре.
– Знаеш, че не е вярно – повишава глас. – Спря да пиеш след…
– Не съм дошъл да си правим разходка из миналото и да пишем мемоарите си.
Ще я оставиш ли?
Изглежда ми по-уверен, по-суров.
– Да, разбира се.
Не е възможно. Беше прекалено лесно.
– Питам те сериозно.
– И аз ти отговарям сериозно.
– Това означава никакъв, абсолютно никакъв контакт с нея – напомням му.
– Ще се чуди защо. Днес ù писах, че ще бъда там.
Решавам да не обръщам внимание на последното.
– Кажи ù, че не искаш да сте приятели.
– Не желая да наранявам чувствата ù така – казва.
– Не ми пука дали ще нараниш чувствата ù. Просто искам да е наясно, че ще
спреш да я преследваш.
Мимолетното спокойствие ме напуска при мисълта, че чувствата ù могат да
бъдат наранени от такова нещо, че може да ù стане мъчно, ако Зед ù каже, че не
иска да са приятели повече.
Тръгвам към вратата. Добре се познавам и знам, че няма да успея да се
контролирам и минута повече. И честно казано, гордея се, че успях да проведа
този безкрайно дълъг разговор, сам в една стая със Зед, без да го убия след
всичко, което направи, за да се набърка и да опропасти връзката ни. Когато
ръката ми докосва ръждясалата дръжка, той казва:
– Засега ще направя каквото трябва, но това няма да промени изхода на
събитията.
– Прав си, няма да го промени – отговарям, но знам, че двамата говорим за
съвсем различни неща.
И преди да успее да отвори гадната си уста, за да каже каквото и да било, вече
съм навън и бягам надолу по стълбите.

КОГАТО СПИРАМ ПРЕД КЪЩАТА НА БАЩА МИ, слънцето вече залязва, а все
още не мога да се свържа с Теса. Всяко обаждане ме прехвърля на гласова поща.
Дори няколко пъти звънях на Крисчън, но и той не вдига. Теса ще побеснее,
когато разбере, че съм бил при Зед. Знам, че изпитва към него нещо, което
никога няма да разбера, още повече – да търпя. Моля се след днешния ден да не
се налага да се тревожа повече за това. Освен ако… тя не настоява да се виждат
и да запази връзката си с него…
Не. Не бива да се съмнявам в нея. Знам, че Стеф ми наговори само лъжи, но
всяка нейна дума се изсипа и запълни пукнатините в начупената ми увереност, в
привидно непробиваемата ми фасада. Ако Зед я беше чукал, щеше да използва
този разговор да ми го натрие в носа, нямаше да се сдържи.
 Влизам в къщата на баща ми, без да звъня, и се оглеждам за Ландън или Карен.
Намирам Карен в кухнята до печката, бърка нещо. Тя се обръща и ми се усмихва
топло, но усещам тревога в очите ù. За първи път изглеждат така уморени.
Непознато досега чувство на вина се излива във вените ми, когато си спомня за
изпотрошените саксии в парника ù.
– Здравей, Хардин. Ландън ли търсиш? – пита тя и избърсва ръцете си в
престилката с щампи на ягоди.
– Ами… не знам… – признавам. Какво изобщо правя тук? Колко жалък е станал
животът ми, че да търся спокойствие в тази къща… от всички възможни други
места. Знам, че съм тук заради спомените ми с Теса.
– Горе е. Говори с Дакота по телефона.
Нещо в гласа ù ме стряска.
– Да не би… – Никак не ме бива в общуването с хора, без да броим Теса,
естествено. Не знам и как да разбирам и да се справям с чуждите емоции. – Да
не би да има лош ден или нещо? – питам. Знам, че звуча повече от тъпо.
– Така мисля. И май не е само днес. Не ми е споделил нищо, но напоследък
изглежда доста разстроен.
– Да… – казвам, но истината е, че не съм забелязал нищо необичайно в
настроението на доведения ми брат. Но пък… бях прекалено зает да го карам да
бъде бавачка на бащата на Теса, за да забележа каквото ù да е.
– Кога заминаваше за Ню Йорк?
– След три седмици – опитва се да прикрие болката в гласа си, но не успява.
С всяка изминала секунда започвам да се чувствам все по-неловко.
– Ами… аз ще…
– Не искаш ли да останеш за вечеря? – пита с надежда.
– Ами…не, май ще се прибирам.
След разговора с баща ми тази сутрин, визитата при Зед, а сега и това с Карен
мисля, че съм тотално изтощен. Не мога да рискувам да се кача при Ландън и да
разбера, че там става нещо. Не и днес. И бездруго трябва да се връщам при
наркомана, преминаващ през процес на рехабилитация. И при празното си легло.
 Глава сто и единадесет
ТЕСА
Кимбърли ме чака в кухнята. Пред нея са подредени една пълна чаша с вино и
една празна, което ме навежда на мисълта, че след като не ù отговорих, е
разбрала, че не знам нищо за заминаването на Хардин за Англия.
Пускам чантата на пода и сядам, а тя ме гледа със съчувствие.
– Здрасти.
– Здрасти.
– Не знаеше, че заминава, нали?
Русата ù коса днес е навита на красиви масури и стига точно до раменете.
Черните ù обеци с форма на панделки блещукат под силното осветление в
кухнята.
– Не, нищо не ми е казвал – въздъхвам и веднага грабвам пълната чаша с вино.
Тя се смее и взема бутилката да си налее в чашата, която явно е била за мен.
– Крисчън каза, че Хардин не му е съобщил окончателното си решение. Не
биваше да ти казвам нищо, преди да разбера какво е решил, но някак усещах, че
не ти е споделил за сватбата.
Изпивам виното, което вече е в устата ми, преди да съм го изплюла.
– Сватба? – питам. Бързо отпивам още една глътка.
Хардин си отива да се жени? Нещо като нагласена сватба. В Англия правят
такива неща, нали? Майка му е решила да го ожени за някоя, сигурна съм.
Не, не правят такива неща там. Но самата мисъл ми се струва абсолютно
непоносима и съм наелектризирана до мозъка на костите си, докато чакам
Кимбърли да ми обясни.
Какво ми става? Напила ли съм се вече?
– Майката на Хардин се жени. Обади се тази сутрин да ни покани.
Свеждам поглед към черния гранит.
– Това го чувам за първи път.
Майка му се жени след две седмици и той не ми е казал нищо? Ето сега
разбирам защо се държа така странно на сутринта, преди да тръгне.
– Ето защо звънеше толкова често!
Кимбърли ме гледа с широки, любопитни очи и отпива от виното си.
– Какво да правя? Да се преструвам, че не знам? С Хардин всичко беше така
добре, общувахме свободно, не криехме нищо един от друг, а… – не довършвам
изречението. Знам, че тези подобрения са само от седмица, но за мен беше
удивителна седмица. Имам чувството, че за седем дни сме постигнали повече,
отколкото почти за седем месеца. И двамата говорим за проблемите си, а преди
подобни разговори прерастваха в жестоки скандали. И сега Хардин ме върна
директно в началото на връзката ни, когато криеше всичко от мен. Не разбра ли,
че винаги научавам, винаги! Без изключение.
 – Искаш ли да отидеш? – пита тя.
– Не мога да дойда дори да имах покана – облягам буза на ръката си.
Кимбърли обръща стола ми към себе си и ме кара да я погледна.
– Попитах дали искаш да отидеш? – поправя ме тя. Усещам лекия аромат на
вино в дъха ù.
– Би било много хубаво, но…
– Тогава трябва да отидеш. Ще те заведа като моя приятелка, ако трябва.
Сигурна съм, че майката на Хардин ще се радва да те види. Крисчън каза, че те
обожава.
Въпреки влошеното ми настроение заради потайното поведение на Хардин
думите ù ме трогват. Обичам Триш.
– Не мога да отида. Нямам задграничен паспорт – казвам, а другата причина е,
че не мога да си позволя билета точно сега.
– Това може да се уреди.
– Не знам…
Самата идея за Англия и за едно пътуване дотам ме кара да зарежа всичко и да
хукна към компютъра, за да видя как мога да си изкарам билет по-бързо, но
нежеланата мисъл за поредната, дълбоко пазена тайна ме заковава на място.
– Не му мисли. Триш ще е най-щастливият човек на света да те види на сватбата
си, а и това е един добър повод да подбутнем Хардин в посока обвързване.
Ким отпива от виното си и оставя голяма червена следа от червило по ръба на
чашата. Сигурна съм, че има причина да не ми каже. Ако заминава, може би не
иска да се влача чак до Англия. Знам, че миналото му го преследва като зъл дух,
колкото и ненормално да звучи, но вероятно се страхува, че този зъл дух ще
приклещи и двама ни някъде из улиците на Лондон.
– С Хардин не става така. Колкото повече настоявам, толкова по-зле отиват
нещата и по-ожесточено се дърпа.
– Е, в такъв случай забий токчетата в земята и не му позволявай да се дърпа и
да дърпа и теб със себе си – казва тя и ме подбутва с върха на високата си
червена обувка.
Замислям се над думите ù, но решавам да ги анализирам по-късно, когато не ме
гледа така изпитателно.
– Хардин мрази сватби.
– Глупости. Всички обичат сватби.
– Не и Хардин. Той ненавижда сватбите. Ненавижда и цялата концепция за
брака – казвам и наблюдавам изумлението в очите ù, докато поставя чашата си
на плота.
– И сега… какво… Искам да кажа… Не знам какво да кажа… И аз нямам думи, а
това вече би трябвало да ти говори нещо.
След което избухва в смях, а аз се смея с нея.
– Да, знам, не е нужно да ми казваш.
Смехът на Ким е заразителен и аз се смея въпреки помръкналото ми
настроение. Точно това харесвам у нея. Определено е ужасно любопитна и си вре
носа къде ли не, не ми харесва и начинът, по който говори за Хардин, но е
толкова честна, отворена и точно това ме привлича така силно в нея. Винаги
казва каквото мисли и е лесно да предвидиш реакцията ù. В това отношение няма
маска, няма грим, както е при повечето хора, които съм срещала в живота си.
– И сега какво? Ще бъдете гаджета до старини?
– И аз го питах същото – казвам, но с усмивка. Може би заради чашата вино или
поради факта, че през последните няколко дни не бях мислила за категоричното
му становище относно брака... или за каквато и да е форма на обвързаност. Не
знам, но ми е хубаво да се смея с нея.
– Ами децата ви? Нямаш нищо против да имаш деца без брак, така ли?
– Деца! – пак се смея. – Той не иска и деца.
– Става все по-добре – върти очи и изпива виното си.
– Сега така казва, но се надявам… – не довършвам изречението. Това са само
мъгляви пожелания, които точно сега биха прозвучали прекалено отчаяно.
Кимбърли ми смигва, поглежда ме с разбиране и веднага сменя темата, като
заговаря за червенокосата колежка в офиса, която харесвала Тревър. Когато
започва да описва един евентуален сексуален контакт между двамата като
случайна среща на два омара, аз пак избухвам в смях.

КОГАТО СЕ ПРИБИРАМ В СТАЯТА СИ, неусетно е станало девет и половина.

Нарочно бях изключила телефона, за да мога да прекарам малко време с Ким,
без да бъда притеснявана. Казах ù за плановете на Хардин да дойде в сряда, а не
в петък, на което тя се смя, твърдейки как била сигурна, че няма да отсъства
дълго.
Косата ми е все още мокра от банята. Внимателно избирам тоалета си за работа
и знам, че се подмотвам и нарочно отбягвам да включа телефона. Наясно съм, че
когато го включа, ще се наложи да се разправям с Хардин, да се карам с него за
сватбата и заради това, че заминава без мен. В един друг, перфектен свят просто
бих му казала, той би ме поканил и би ми обяснил, че е чакал подходящия миг да
ми каже и да ме убеди да отида. Но светът не е перфектен и с всяка изминала
секунда ставам все по-нервна. Боли ме от това, че нещата, които му е казала
Стеф, са го засегнали по един или друг начин и затова сега пак крие. Мразя я.
Обичам го толкова много и искам да разбере, че нищо и никой няма да промени
чувствата ми към него.
Предпазливо и с голяма доза колебание вадя телефона от чантата си и го
включвам. Трябва да се обадя на майка си, да напиша съобщение на Зед, но
първо искам да говоря с Хардин. Още с включването се появява съобщение след
съобщение от Хардин, но преди да ги прочета, веднага го набирам.
– Теса, какво става, по дяволите?
– Опитвал си да се свържеш ли? – питам невинно и се мъча да замаскирам
лошото си настроение, породено от поредния му опит да скрие нещо от мен.
– Дали съм се опитвал да се свържа? Шегуваш се, нали? От три часа се мъча да
ти се обадя. Даже звънях на Крисчън.
 – Какво? – кряскам веднага, но не искам нещата да ескалират и спокойно
обяснявам: – Просто си побъбрих малко с Ким.
– Къде? – пита веднага.
– Как къде? Тук, в къщата – казвам и започвам да сгъвам мръсните си дрехи и да
ги подреждам в коша за пране. Мисля си, че е добре да изпера, преди да си
легна.
– Другия път трябва… – спира се и веднага след това гласът му омеква. – Моля
те, другия път, когато решиш да си изключиш телефона, да ми кажеш – въздъхва
тежко. – Знаеш какъв ставам.
Ценя усилията му да промени тона си, както и че не каза това, което му е било
на ума да ми каже, а честно казано, не искам и да знам. За нещастие,
успокоителното действие на виното започва да отслабва и фактът, че вече научих
за намеренията му да заминава за Англия, ляга на гърдите ми с цялата си
тежест.
– Как мина денят ти? – питам с надеждата, че мога да насоча разговора към
сватбата и той да ми каже.
– Беше ужасно… дълъг ден – въздъхва.
– И моят – отвръщам. Не знам какво да му кажа, освен да питам за сватбата
направо. Или да му кажа за Зед? – Зед ми пусна съобщение днес.
– Аха? – гласът му е спокоен, но усещам лека грубост, която в друг случай би ме
притеснила, но не и днес.
– Да, днес следобед. Казва, че идва в Сиатъл в четвъртък.
– И какво му отговори?
– Още нищо.
– Защо ми казваш това?
– Защото искам да сме честни един с друг, да не крием нищо. Никакви тайни
повече между нас, нищо премълчано – натъртвам на последната дума с надежда
да изкопча от устата му истината за проклетата сватба.
– Благодаря… че ми каза. Наистина.
И това е. Нищо повече.
Сериозно, какво е това?
– Да. Има ли нещо… което ти искаш да ми кажеш? – питам и се хващам за
малкото останала надежда, че ще ми върне жеста и ще бъде честен с мен.
– Говорих с баща ми днес.
– Наистина ли? За какво? – Знам, че е за сватбата, сега ще ми каже. Знаех си, че
няма да ме мотае.
– Да ме прехвърли в колежа в Сиатъл.
– Наистина? – пищя в слушалката, а гърленият му смях отеква в тялото ми.
– Да, но баща ми каза, че това ще забави завършването ми и нямало смисъл да
се местя сега когато идва краят на семестъра.
– О! – не мога да прикрия разочарованието си. – А след като завършиш? – питам
колебливо.
– Тогава със сигурност идвам.
 – Със сигурност? Това ли е? Толкова лесно? – не мога да спра. Щастието ми
избутва на дъното всички останали емоции. Ще ми се да е тук, да го хвана за
тениската и да го целуна.
– Искам да кажа… защо да отлагам неизбежното.
Усмивката ми повяхва.
– Говориш за това местене, сякаш е смъртна присъда.
Той мълчи.
– Хардин?
– Не, не мисля за местенето по този начин. Просто се ядосвам, че изгубих
толкова много време.
– Това го разбирам – думите му не са нежни, но означават, че му липсвам. Вие
ми се свят от новината, че най-сетне се съгласи да се премести в Сиатъл. Заради
мен. От месеци се караме за това и той най-накрая се предаде без никаква борба.
– Значи си решил окончателно? Сигурен ли си? – питам пак.
– Да, готов съм да започна някъде отначало. Защо не в Сиатъл?
– Значи няма да заминаваш за Англия? – продължавам. Обгръщам тялото си с
ръце от щастие и вълнение. Все пак съм длъжна да му напомня за Англия и че не
получих чаканата истина за сватбата.
– Не, никаква Англия.
Спечелих битката за Сиатъл. Великата битка на века. И когато раздразнението
ми, че не казва нищо за сватбата на майка си, пак ме подпалва, решавам да не го
питам повече. Каквато и да е причината да не ми казва, аз получих своето: да го
накарам да дойде да живее тук с мен.
 Глава сто и дванадесет
ТЕСА
Когато на другата сутрин алармата ми звъни, едва отварям очи. Изтощена съм.
Почти не съм мигнала. Въртях се с часове на ръба на съня, но не успях да заспя.
Не знам дали от радост, че Хардин идва да живее с мен, или заради
раздразнението и мисълта за предстоящата кавга по повод скриването на
истината за сватбата, но все тая – не мигнах и сега изглеждам кошмарно. Под
очите ми има огромни тъмни кръгове, които никаква козметика не успява да
скрие, колкото и да те лъжат, че пудрата може всичко. Косата ми е ужасна:
сякаш съм лежала с пръсти в контакта. Каквото и да казвам, радостта, че най-
сетне се реши да живее с мен, е да засенчена от горчивината, че крие, че пак
лъже, че пак е като преди. Не разбирам себе си. Допреди часове исках само едно
– да е тук, – но сега и това не ми стига.
Кимбърли ми предлага да отидем заедно на работа и аз оставям колата си.
Използвам времето да сложа още няколко слоя грим по лицето си, докато тя най-
безразсъдно се мята от едно платно в друго. Напомня ми на Хардин – псува като
него и натиска клаксона като обезумяла, всички коли ù пречат. Името на Хардин
не се споменава, независимо че казах, че може да дойде още днес. Когато го
попитах снощи, преди да си пожелаем лека нощ, обеща, че ще ми пусне
съобщение сутринта дали ще дойде днес, или няма. Вече е почти девет, а не е
писал. Не мога да се отърва от чувството, че нещо става с него, нещо, към което
трябва да подходя много внимателно, за да не стане по-лошо. Знам, че Стеф е
успяла да го натрови. Усещам го в съмнението, което изпитва към всяка моя
дума. Пак крие от мен и се ужасявам, че това ще ни върне в началото, ще доведе
до огромни проблеми.
– Може би е по-добре ти да отидеш да го видиш тази седмица, а не да го караш
да идва пак и после да чакаш да ти каже – предлага Кимбърли между псувните.
– Толкова ли ми личи? – питам и вдигам глава от студения прозорец.
– Извинявай. Не исках да ти развалям допълнително настроението.
Въздъхвам. Не е зле да си ида тази седмица. Ландън ужасно ми липсва и ми се
иска да видя баща ми.
– Вече беше развалено.
Тя ми се усмихва.
– Но едно кафе и малко червило правят всичко – казва и се смее.
Кимам в съгласие, тя веднага слиза от магистралата и прави обратен завой в
средата на оживено кръстовище.
– Знам страхотно малко кафене, точно ни е по път.

КЪМ ОБЯД лошото ми настроение от сутринта съвсем се е изпарило, макар че

не съм се чула с Хардин. Пуснах му две съобщения, но успях да се спра навреме,
преди да му се обадя.
Тревър ме чака на празната маса в стаята за почивка и вече е взел паста и за
двама ни.
– Изпратиха ми двойна порция и реших поне днес да те отърва от претоплено в
микровълновата ядене – казва, усмихва се и плъзга пластмасовата вилица към
мен. Пастата ухае божествено и е точно толкова вкусна. Невероятният сос
„Алфредо“ ми напомня, че не ядох нищо на закуска. Когато опитвам първата
хапка, от устните ми се откъртва почти сексуален стон и веднага се изчервявам.
– Вкусно, нали? – усмихва се широко Тревър и с палец обърсва капка от белия
сос, останала в ъгълчето на устата му. Гледам го и за първи път ми минава през
ума как един толкова обикновен жест не отива на човек в костюм.
– Мхм… – кимам и продължавам да блъскам нудли в устата си.
– Радвам се… – казва и се размърдва неудобно в стола си. Погледът му се рее
някъде зад мен.
– Наред ли е всичко? – питам.
– Да… Аз… исках да говоря с теб… за нещо.
И сега вече си мисля, че тези нудли не са поръчани по грешка като двойна
порция.
– Да…? – питам. Надявам се да не е някой смущаващ разговор.
– Може да се смутиш леко от разговора.
Страхотно.
– Казвай – кимам с окуражителна усмивка.
– Добре… добре… – започва. Пръстите му се заиграват със сребърния ръкавел
на ризата му. – Карин ме покани да я придружа на сватбата на Кристъл.
Използвам паузата да напъхам още една вилица в устата си, за да не се налага
да говоря. Честно казано, изобщо не знам защо ми говори тези неща. Не знам и
какво очаква да му отвърна. Кимам и се опитвам да не си представям
сравнението с омарите, което Кимбърли така добре изигра.
– Чудех се дали има причина да ù откажа – продължава той и ме поглежда. И
сега вече чака отговор.
Абсолютно съм сигурна, че давенето и кашлянето ми му изкарват акъла и вече
виждам как набира бърза помощ. Вдигам пръст, правейки му знак да изчака да
се преборя с хапката, дъвча бързо и преглъщам драматично.
– Не, не виждам причина да ù отказваш.
Надявам се това да му стига и да приключим темата. Но той не спира.
– Исках да кажа…
Надявам се чрез силата на някаква магия да се сети, че знам какво ще ми каже,
и да не го казва. Просто не искам да довършва изречението.
Уви, нямам късмет.
– Виждам, че с Хардин сте ту заедно, ту се разделяте, и знам, че сега е един от
тези периоди, когато… не сте заедно, така че исках да съм сигурен, преди да ù
отговоря, за да мога да обърна вниманието си изцяло към нея. Без да се
разсейвам и да мисля за друго.
 Не знам какво да кажа, затова питам тихо:
– Аз… разсейвам ли те?
Така да ми е неудобно. Тревър е толкова сладък, бузите му са почервенели и
изглежда така мил. Иска ми се да мога да го успокоя.
– Да, от мига, в който дойде във „Ванс“ – отговаря забързано той. – С това не
искам да кажа нищо. Просто чаках… в сянката… и исках намеренията ми да са
ясни, преди да се впусна във връзка с някоя друга.
Моят собствен господин Колинс седи пред мен: много по-красива вариация
всъщност на онзи Колинс, а аз се чувствам точно толкова притеснена и смутена
заради него, колкото е Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“.
– Тревър, съжалявам… аз…
– Няма проблем, наистина. – Честността в очите му почти ме разплаква. –
Разбирам. Просто исках да съм напълно сигурен. – Подбутва храната си с
вилицата и добавя: – Предполагам, че последните ми няколко опита не са били в
моя полза – засмива се тихичко, а аз се усмихвам съчувствено.
– Има късмета да отиде с мъж като теб на сватбата на колежката си – казвам с
надеждата да притъпя болката и неудобството му. Много добре знам какво
изпитва. Не биваше да го сравнявам с господин Колинс. Тревър не е противен и
агресивен. Отпивам от водата си и се надявам това да е краят на разговора.
– Благодаря – казва Тревър и се усмихва. – Може би сега вече Хардин ще спре
да ме нарича „шибания Тревър“?
Ръката ми полита към устата, за да спра водата, която съм на ръба да изплюя,
защото знам, че пак ще се задавя.
– Не знаех, че си чул това! – ужасеният ми смях изпълва стаята.
– Да, забелязал съм – отвръща. Очите му блестят весело и изведнъж изпитвам
истинско облекчение, че можем да се посмеем заедно като приятели, без някой
от нас да се чувства неловко. Временното спокойствие обаче веднага е
прекъснато, защото на вратата се появяват двете клюкарки.
– Тук ухае божествено – казва едната на другата. Не ми се иска да ги мразя
така, но не мога да се насиля да ги харесвам, нали?
– Да вървим – прошепва Тревър и оглежда по-ниската жена. Поглеждам го
озадачена, но ставам и хвърлям празната кутия от храната си.
– Днес изглеждаш страхотно, Теса – казва по-високата. По изражението ù
разбирам, че ми се подиграва. Знам, че днес изглеждам ужасно.
– Благодаря.
– Светът е малък, нали? Хардин все още ли работи в „Болтхаус“?
Дръжката на чантата ми се изплъзва от рамото и аз се опитвам да я задържа,
преди да падне на пода. Как така тази познава Хардин?
– Да, все още работи там – отвръщам, изправям рамене и се опитвам да
изглеждам съвсем спокойна при споменаването на името му.
– Предай му поздрави от мен – киска се тя, обръща се на токовете си и изчезва.
– Какво беше това, за бога? Знаеше ли, че се канят да ми говорят за него? –
питам и се оглеждам в коридора да видя дали не са наблизо.
 – Не бях сигурен, но предполагах. Чух ги да говорят за теб.
– Какво за мен? Та те дори не ме познават.
Отново настава неловка тишина. Тревър е от онези хора, които са ти като
отворена книга.
– Не беше точно за теб…
– Говорили са за Хардин, нали? – питам и той кима в потвърждение на
подозренията ми. – Какво говореха?
Тревър оправя яркочервената си вратовръзка и казва колебливо:
– Не искам да повтарям това, което съм чул. По-добре питай него.
Съдейки по нежеланието на Тревър да ми каже, изведнъж изтръпвам при
мисълта, че Хардин може да е спал с някоя от тях. Или и с двете. Не са много по-
големи от мен – и двете са около двадесет и пет или шест – и трябва да призная,
че и двете са хубави. Е, понаправени са да изглеждат добре: прекалено много
солариум и грим, а и малко се поизхвърлят в избора на дрехи, но все пак са
привлекателни жени.
Струва ми се, че минават часове, докато стигна до кабинета си. Безумна
ревност започва да ме яде и гори едновременно. Ако не питам Хардин за тая
жена, мисля, че ще превъртя. Влизам и веднага вадя телефона да му се обадя, да
го питам дали ще идва тази вечер. И искам да ме увери, че всичко е наред, както
и да питам за тази жена. И тогава телефонът звъни, но не е Хардин, Зед е.
Сгърчвам се от разочарование, но решавам, че е време да приключа и с това.
– Здрасти – звуча прекалено ентусиазирано, фалшиво.
– Здрасти, Теса. Как вървят нещата? – Имам чувството, че са минали години,
откакто за последен път чух мекия му, успокояващ глас, макар че са минали само
дни, откакто говорихме по телефона.
– Вървят… – казвам и опирам чело в хладната повърхност на бюрото си.
– Не звучиш добре.
– Няма проблем, просто доста неща се събраха напоследък.
– Всъщност точно затова се обаждам. Знам, че ти казах, че ще идвам в
четвъртък, но се наложи да променя плановете си.
– О! – възкликвам. Какво облекчение! Слава богу, че няма да се налага аз да му
казвам да не идва. – Е, няма никакъв проблем, другия път…
– Не, искам да кажа, че вече съм в Сиатъл – отвръща и на секундата пулсът ми
се изстрелва нагоре като ракета. – Пристигнах снощи, по пътищата беше ужасно
натоварено и в момента съм на няколко пресечки от офиса ти. Няма да идвам
там, но ако искаш, можем да вечеряме, когато свършиш работа.
– Ами… – подхващам. Поглеждам към часовника. Вече е два без петнадесет и
Хардин все още не ми е отговорил на съобщенията. – Не знам дали сега е
удобното време да се виждаме. Мисля, че Хардин идва тази вечер – признавам.
Първо Тревър, сега и Зед. Тези пластове грим, които сложих сутринта, да не би
да привличат нежелани обаждания? Или какво?
– Сигурна ли си? – пита Зед. – Видях го вчера. Беше доста късно.
Моля? С Хардин си пожелахме лека нощ около единадесет. Възможно ли е да е
излизал пак, след като говорихме? Да не би да е бил пак с компанията си?
– Не знам – казвам и блъскам глава в бюрото за по-драматичен ефект.
– Това е само една вечеря, Теса. После те оставям и можеш да продължиш с
плановете си за вечерта. Няма ли да ти е хубаво да видиш едно познато лице? –
пита. Вече си представям усмивката му. Онази усмивка, която така обожавам.
– Днес ме докараха до работа, нямам кола. Можеш ли да ме вземеш в пет?
Той се съгласява с готовност и звучи щастлив, а аз не знам дали да се вълнувам,
или да започвам да се ужасявам от постъпката си.
 Глава сто и тринадесет
ТЕСА
В пет без пет се опитвам да се обадя на Хардин, но той не вдига. Къде ходи цял
ден? Дали Зед ми е казал истината, че Хардин е бил навън цялата нощ. А как го е
видял късно снощи, като е пътувал за Сиатъл? Или Зед е тръгнал по-късно?
Възможно е Хардин вече да пътува за Сиатъл, но какъв е шансът, честно казано?
Срещата със Зед ми тежи от мига, в който се съгласих да се видим. Знам, че
Хардин мрази приятелството ни. Така го мрази, че чак го преследва в сънищата…
кошмарите му. И въпреки това съм готова да налея още масло в огъня и да влоша
положението.
Не полагам труд да си оправям косата и грима. Тръгвам към асансьора и ловко
избягвам критичния поглед на Кимбърли. Не биваше да ù казвам за Зед и за
плановете за вечеря с него. Виждам джипа на Зед през прозорците на лобито.
Каква красива, топла гледка. Не мога да прикрия вълнението си да видя познато
лице. Иска ми се да беше Хардин, но Хардин не е тук, а Зед е тук. Нали?
Зед изскача от джипа, виждайки ме да излизам от сградата. Пуснал е брада? В
черни джинси и сива тениска с дълъг ръкав. Красив... както винаги, а аз
изглеждам като парцал.
– Здрасти – казва, усмихва се и разтваря ръце за прегръдка. Вече не съм толкова
сигурна… но може би трябва да се държа вежливо, затова само от чиста
любезност се притискам в широко разперените му ръце.
– Хей, колко време мина! – казва в косата ми.
– Как пътува? – питам и се откъсвам от прегръдката му.
– Дълго. Но слушах хубава музика по пътя.
Зед отваря вратата ми и аз бързам да се кача на топло. Колата мирише на него.
– Защо реши да дойдеш днес, а не утре? – питам, докато Зед колебливо излиза
от паркинга.
– Беше… просто плановете се промениха, нищо особено.
Очите му се движат между огледалото за обратно виждане и страничното
огледало.
– Тук трафикът е доста натоварен – казвам.
– Да, наистина – усмихва се, но не откъсва очи от пътя.
– Знаеш ли къде отиваме? Не съм имала много време да разуча заведенията
наоколо – отбелязвам и проверявам телефона си. Нищо от Хардин. Отварям
интернета и търся нещо подходящо из района. Накрая решаваме да отидем в
един монголски ресторант.

ПОРЪЧВАМ СИ ПИЛЕ СЪС ЗЕЛЕНЧУЦИ и с изумление гледам как готвачът

приготвя всичко пред очите ми. Никога преди не съм била на такова място. Зед
се радва на ентусиазма ми. Седим на една от най-отдалечените маси в малкото
заведение. Зед се е настанил срещу мен. И двамата мълчим, доста е неловко.
– Проблем ли има? – питам и започвам да се храня. Очите на Зед са меки и
разтревожени.
– Не знам дали да повдигам въпроса… Изглеждаш достатъчно натоварена и
притеснена.
– Нищо ми няма. Кажи ми. Какво трябва да знам? – питам и се подготвям за
страшния удар, който съм сигурна, че наближава.
– Хардин дойде вчера у нас.
– Моля? – не мога да прикрия изненадата си. Защо Хардин е ходил при Зед? И
ако това е вярно, защо Зед няма и драскотина по лицето си, нито е в гипс?
– Да ми каже да стоя далеч от теб – бърза да продължи. Когато снощи споменах
за съобщението на Зед, Хардин остана странно безразличен.
– По кое време? – питам и се надявам да е отишъл, след като сме говорили по
телефона, защото… ако е било преди това, значи пак крие от мен, постоянно не
ми казва!
– Следобед, около три.
Понякога Хардин не знае къде да спре. Списъкът с провиненията му расте с
всяка секунда. Не ми се яде. Разтърквам слепоочията си.
– И какво по-точно каза?
– Че не му пука как ще го направя и дали това няма да нарани чувствата ти, но
да стоя далеч. Беше толкова спокоен. Честно казано, когато е така спокоен, ме
плаши повече. – Забожда парче броколи и го мята в устата си.
– И ти дойде въпреки това?
– Да, дойдох.
Тази битка за надмощие между двамата, този сблъсък на тестостерон започва
да ме изморява. Постоянно трябва да стоя някъде на страничната линия,
опитвайки се да запазя мира.
– Защо?
Златистокафявите му очи гледат в моите.
– Защото заплахите му няма да повлияят на нито едно мое решение. Вече не. Не
може да ми казва с кого да съм приятел и с кого не. Надявам се и ти да си на
същото мнение.
Не мога да опиша колко съм раздразнена от факта, че Хардин е отишъл при
Зед, но не мисля, разбира се, за нарушеното си обещание към Хардин. Как е
могъл да му каже, че не му пука дали ще нарани чувствата ми, но в същото време
самата аз не се замислям за чувствата на Хардин. И е искал всичко това да
остане покрито? Разбира се, не смятам, че срещата ми със Зед също е един вид
криене и предателство спрямо Хардин.
– Да, аз също не желая да ме контролира с кого да бъда в приятелски
отношения – казвам. Но в мига, в който Зед чува думите ми, очите му ще прелеят
от чувство на триумф, на крайно задоволство, сякаш предвкусва победата. – Но
също така Хардин има много основателна причина да не иска това приятелство
между нас. Не мислиш ли?
 Зед клати глава.
– И да, и не. Няма да крия чувствата си към теб, но знаеш, че не ги натрапвам.
Казах ти, че ще взема онова, което си позволиш да ми дадеш. И ако това е
приятелство, ще го приема. Ще го преживея.
– Знам, че не натрапваш чувствата си – решавам да отговоря само на
половината от казаното от него. Зед никога не ме е принуждавал да правя
каквото и да е, не ме е задължавал с нищо, но започвам да се дразня от начина,
по който говори за Хардин.
– Но не можеш да кажеш същото за него, нали? – пита предизвикателно и ме
гледа напрегнато.
– Не, не мога. И знам, че обича да контролира нещата, но същото правя и аз.
Той просто е такъв, това е неговата природа.
– Винаги скачаш да го защитаваш. Не те разбирам.
– Не е нужно да ме разбираш – казвам грубо.
– Наистина ли? – пита тихо и лицето му помръква.
– Да, наистина – отговарям и изправям рамене.
– И не те притеснява, че се държи с теб като със собственост? Че ти казва с кого
да…
– Притеснява ме, но…
– Но му позволяваш да го прави.
– Зед, затова ли мина целия път до Сиатъл? За да ми напомниш, че Хардин
обича да контролира всичко и всеки?
Зед отваря уста, но после я затваря.
– Какво? Казвай – притискам го.
– Той сякаш те е маркирал като своя територия и аз се тревожа за теб.
Изглеждаш толкова стресирана.
Въздъхвам. Наистина съм стресирана, прекалено стресирана, но кавгата със Зед
не ми помага, напротив, прави нещата по-сложни и вече започвам да
побеснявам.
– Няма да го оправдавам, но ти не знаеш абсолютно нищо за връзката ни. Не си
го виждал, когато е с мен. Не го разбираш така, както го разбирам аз. – Избутвам
чинията си назад и забелязвам, че двойката до нас ни гледа с внимание и
любопитство. – Не искам да се карам с теб, Зед. Изморена съм и наистина с
нетърпение очаквах да прекараме малко време заедно.
Той се обляга и казва:
– И аз се държах като истински идиот, нали? – изрича с тъжни очи. –
Съжалявам, Теса. Бих се оправдал с трафика по пътя… но не мога. Съжалявам.
– Няма проблем, не исках да се сопвам така. Не знам какво ми стана.
Цикълът ми наближава и вероятно затова съм така изнервена.
– Вината е моя – казва и се пресяга през масата, нежно стискайки ръката ми.
Напрежението между нас остава. Не мога да спра да мисля за Хардин и за
нарушеното си обещание към него, за това, че постоянно го обвинявам в неща,
които самата аз никога не изпълнявам. От друга страна, иска ми се със Зед да
прекараме добре, поради което решавам да сменя темата.
– Иначе какво става?
Зед започва да разказва за семейството си и за топлото време във Флорида.
Разговорът става по-спокоен и почти нормален, напрежението изчезва и сега
вече мога да се донахраня. Когато тръгваме към изхода, той пита:
– Имаш ли други планове за вечерта?
– Да, отивам в джазклуба на Крисчън. Отвориха преди няколко дни.
– Крисчън?
– О, това е шефът ми. В неговата къща съм отседнала.
– Спиш в къщата на шефа си?
– Да, но той е приятел на Кен и Карен. С Кен, бащата на Хардин, са близки от
колежа – обяснявам и едва сега се сещам, че Зед не знае почти нищо за живота
ми. Макар че ме взе от къщата на Крисчън след партито, на което той предложи
брак на Ким, Зед не знае нищо за тях.
– О, ето как са ти дали платен стаж.
Опа! Това беше удар под кръста.
– Да – признавам.
– Е, няма значение. Страхотно е да имаш платен стаж.
Заглеждам се през прозореца и вадя телефона си: все още няма нищо от
Хардин.
– Какво мислиш да правиш идните дни? – питам, докато му обяснявам по кой
път да мине за къщата на Ким и Крисчън, но не успявам да обясня като хората.
Накрая написвам адреса в телефона си, екранът замръзва, телефонът угасва
няколко пъти, но след доста усилия успявам да го включа и да извадя указанията.
– Не съм сигурен. Ще видя какво ще правят приятелите ми по-късно. Може да
се видим по-късно тази вечер? Или преди да тръгна в събота?
– Няма проблем. Ще ти кажа по-късно.
– Кога пристига Хардин? – пита. Усещам нещо злокобно, отмъстително и
недоброжелателно зад въпроса му. Поглеждам телефона си повече по навик.
– Не съм сигурна. Тази вечер вероятно.
– Вие сега… заедно ли сте? Знам, че се разбрахме да не говорим повече за това,
но започвам да се обърквам.
– И аз – признавам. – Идеята беше моя. Да си дадем малко лично пространство.
– И работи ли?
– Да.
Поне работеше допреди два дни, когато Хардин започна да се изплъзва назад.
– Е, това е хубаво.
Усещам, че мисли за нещо, сигурна съм, че иска да ми каже още нещо.
– Какво?
– Нищо. Не ти трябва да знаеш такива неща.
– Трябва да знам – настоявам и съм наясно, че ще съжалявам, но пусто
любопитство! Не мога да го спра.
– Просто не виждам как така сте си дали лично пространство, след като ти си в
дома на приятели на семейството му и домакинът ти е шеф. Той те контролира от
десетки километри, Теса. Опитва се да отреже малкото истински приятелства,
които имаш. А когато не е зает да го прави, идва при теб тук. Това не ми
изглежда като даване на лично пространство.
Не бях мислила за положението с жилището си от тази гледна точка. Дали пък
Хардин не е саботирал уреждането на квартирата ми, за да ме принуди, ако все
пак реша да дойда тук, да бъда в обсега на бдителните погледи на семейните му
приятели? Не, не е възможно.
– Работи добре засега. Знам, че няма да разбереш…
– Той се опита да ми плати, за да не те виждам повече – прекъсва ме Зед.
– Моля?
– Да, заплашваше ме, настоя да му кажа какво искам, за да те оставя на мира.
Заяви ми да си намеря друга „курва“, с която да си играя.
Курва?
– Каза, че никой никога няма да те има и беше ужасно горд от факта, че си
останала с него дори след като ти е признал, че е спал с Моли в началото, когато
започнахте да излизате.
При споменаването на Моли и Хардин, на обстоятелството, че са правили секс,
след като се запознахме, ужасно пари, въпреки че Хардин наистина ми призна. И
Зед е знаел, че ще ме заболи, и го каза точно с тази цел.
– Това вече сме го минали, обсъдили и разрешили. Не желая да говоря за Моли
и Хардин – казвам през зъби.
– Просто искам да знаеш с какъв човек си имаш работа. Когато не е край теб,
той е съвсем различен.
– В това няма нищо лошо. Защото именно ти не го познаваш – стрелям и аз.
С облекчение забелязвам, че вече сме само на пет минути от палата на
Крисчън. Колкото по-бързо изляза от тази кола, толкова по-добре.
– И ти не го познаваш, не познаваш истинския човек, когото си допуснала в
живота си – продължава Зед. – През цялото време само се карате.
– Зед, каква е целта ти? – питам. Не ми харесва какъв курс пое разговорът ни,
но не мога да го отклоня вече към някаква неутрална територия.
– Нямам никаква лоша цел. Просто си помислих, че след всичко, през което
трябваше да минеш заради него, най-сетне ще видиш истината.
И докато той говори, се сещам за нещо:
– А ти каза ли му, че идваш днес?
– Не.
– Не се бориш честно – почти викам.
– Нито пък той – въздъхва и отчаяно се опитва да не крещи, но е на ръба да го
стори. – Виж, знам, че ще го защитаваш буквално до посиняване, но не можеш да
ме виниш заради това, че искам нещо, което има той. Искам аз да съм този,
когото защитаваш, искам аз да съм този, в когото имаш вяра... дори когато не съм
я заслужил. Винаги съм бил до теб, когато него го е нямало. Не се боря честно,
но и той не го прави. Не се бори честно от самото начало. Понякога си мисля, че
единствената причина да бъде с теб е да ми направи напук, защото знае, че имам
чувства към теб, и го прави нарочно, за да ме съсипе.
Ето, точно затова със Зед никога няма да бъдем приятели. Колкото и да е мил и
разбиращ, никога нищо няма да излезе. Той не се е отказал. Предполагам, че
трябва да го уважавам заради постоянството му, но не мога да му дам това, което
иска. И не желая да се обяснявам пред него, нито пред когото и да е за избора си
да бъда с Хардин. Не искам да говоря с него единствено и само за това! Всеки
път, когато се видим, той говори за Хардин. Да, бил е до мен, когато с Хардин сме
имали проблеми, но само защото му позволих.
– Не мисля, че имам какво да ти дам. Дори като на приятел – казвам.
– Така е, защото той те е изцедил – отговаря веднага с равен тон.
Мълча и гледам през прозореца боровите дървета покрай пътя. Чувствам
огромно напрежение и това никак не ми харесва. Опитвам се да спра сълзите си,
когато чувам гласа на Зед.
– Не исках тази вечер да свърши така. Сега вероятно никога повече няма да
пожелаеш да ме видиш.
– Това е алеята към къщата – соча през прозореца.
Ужасна, напрегната тишина изпълва колата, докато междувременно къщата на
Ванс не се появява на хоризонта. Поглеждам към Зед, който зяпа огромното
имение като гръмнат.
– Тази е по-голяма и от оная, от която те взех преди – казва. Знам, че се опитва
да намали напрежението. Аз също се мъча да направя същото, като му разказвам
за спортната зала, за огромните стаи и за това как Крисчън може да контролира
всичко в дома си през мобилния си телефон, както и да следи на камерите какво
става. И това е мигът, в който сърцето ми се качва в гърлото, сгърчвам се от
ужас. Колата на Хардин е паркирана до аудито на Кимбърли. И Зед я вижда в
същото време, но като че не му пука, даже може би се радва? Усещам как кръвта
се оттича от лицето ми и едва събирам сили да кажа:
– Трябва да влизам.
Зед спира колата.
– Теса, пак се извинявам. Не исках да те разстройвам. Не желая да влизаш
разстроена заради мен. И без това имаш достатъчно много грижи. Не биваше да
те карам да се чувстваш още по-зле.
Предлага ми да дойде с мен и да се увери, че няма да ми се случи нищо лошо,
но аз на секундата отказвам. Хардин ще обезумее. И този път аз направих
голямата изцепка. Сега аз съм отговорна да оправя нещата, ако изобщо мога.
– Няма проблем – уверявам го с фалшива усмивка и излизам от колата.
Обещавам му да му пиша, когато имам възможност.
Тръгвам към вратата прекалено бавно, едва се влача, нямам и желание да
бързам. Опитвам се да измисля какво да кажа, дали да се извинявам, или да не го
правя, а да заема позиция на атака относно нарушеното обещание, че се видях
със Зед. Въпреки доверието, което Хардин ми гласува. Но нямам време. Преди да
стигна, входната врата се отваря и Хардин излиза пред къщата по черна тениска
и тъмносините джинси. Макар че са минали само два дни, откакто го видях,
пулсът ми ще изскочи. Нямам търпение да бъда в ръцете му. Тялото ме боли от
желание да го усетя до себе си. Толкова много ми липсваше през тези два дни.
Лицето му е като камък. Леденият му поглед бавно проследява джипа на Зед,
който се отдалечава от къщата.
– Хардин… аз…
– Влизай – изрича сурово.
– Не ми казвай…
Той слага топлата си ръка на гърба ми и добавя:
– Влизай, навън е студено.
И сега вече не мога дори да му се разкрещя. Изненадана съм от спокойния
начин, по който ме повежда галантно към стаята ми. Минаваме покрай хола,
където Ким и Смит играят на някаква игра с карти. Хардин не обелва и дума.
Влизаме и той внимателно затваря вратата зад нас. После ме поглежда и казва
само:
– Защо?
И от начина, по който го произнася, сърцето ми ще се пръсне.
– Хардин, нищо не се е случило. Кълна се. Той каза, че плановете му се
променили, и аз се зарадвах, защото помислих, че няма да идва, но излезе, че е
пристигнал още снощи. Искаше да вечеряме – обяснявам и свивам рамене, за да
успокоя по-скоро себе си. – Просто не знам как да отказвам.
– Никога не знаеш как да отказваш на другите хора, но с мен вършиш доста
добра работа – плюе думите, заклещвайки погледа ми в своя.
– Знам, че си ходил в апартамента му вчера. Защо не ми каза?
– Защото не ти е работа да знаеш – отвръща. Диша тежко. Едва се контролира.
– Не си ти този, който ще решава какво трябва да знам и какво не – казвам
предизвикателно. – Нямаш право да криеш от мен. И знам и за сватбата на майка
ти.
– О, сигурен бях, че ще реагираш точно така – мята ръце във въздуха.
– Говориш пълни глупости – отвръщам и тропам с крака. Той дори не мига.
Виждам вените под индиговата му кожа. Ръцете му са леко свити в юмруци.
– Да започнем едно по едно. Всяко нещо с времето си.
– Ще бъда чиято си искам приятелка. А ти ще престанеш да се държиш като
дете, да ходиш и да заплашваш хората зад гърба ми и да изпадаш в истерии –
предупреждавам го.
– Ти ми обеща, че няма да се виждаш с него.
– Знам. Преди не те разбирах, но след като прекарах тази вечер с него, взех
своето собствено решение да не се виждам с него. И не защото ти си ми
наредил.
Виждам как премигва от изненада, но изражението му остава все така мрачно.
– Защо тогава?
Отмествам поглед, понеже се срамувам от думите си:
– Защото не желая повече да те взривявам, като се виждам с него. Знам, че си
като натиснат спусък, когато стане дума за Зед. Знам колко би ме заболяло, ако
ти се виждаше с някоя своя приятелка. Моли или която и да е друга жена. Дори и
да бяхте само приятели. Това не означава, че ти е позволено да контролираш
избора ми на приятели, но знам, че бих се чувствала по същия начин, ако бях на
твое място.
Той скръства ръце.
– Защо сега? Какво е направил, че е променил решението ти? И как така
изведнъж?
– Нищо не е направил. Просто не знам защо не съм го проумяла толкова дълго
време. Трябва да бъдем равнопоставени в тази връзка. Никой от нас не бива да
държи под контрол другия.
Очите му проблясват, иска да каже още нещо, но замълчава. След дълга пауза
изрича:
– Ела тук.
Отваря ръцете си и аз бързам да се сгуша в него.
– Как разбра, че съм с него? – питам и притискам буза към гърдите му.
Ароматът на мента завладява сетивата ми и напълно забравям всичко, свързано
със Зед.
– Кимбърли ми каза – шепне в косата ми, а аз сбръчквам вежди.
– Определено никога не знае кога да си затваря устата.
– Искаш да кажеш, че нямаше да ми признаеш? – пита. Палецът му веднага
минава под брадичката ми, вдига главата ми нагоре, за да го погледна в очите.
– Да, щях да ти кажа, но предпочитам такива неща да ги чуваш от мен.
Мисля, че съм благодарна на Кимбърли за честността. Не мога да очаквам да
бъде честна с мен, а в същото време да лъже Хардин. Би било крайно лицемерно
и непочтено.
– Защо не тръгна да ни търсиш? – питам. Ако е знаел, че съм със Зед, Хардин не
би седял на едно място да чака. Щеше да изрине земята да ни намери. Той
въздъхва и ме гледа в очите.
– Защото винаги повтаряш, че се чувстваш като в омагьосан кръг, а аз исках да
излезем от него.
Сърцето ми се топли и раздува от честния му отговор. Той наистина се опитва,
наистина полага огромни усилия, което означава толкова много за мен.
– Но съм все още бесен.
– Знам – отвръщам. Докосва бузата ми с връхчетата на пръстите си и ръцете му
ме притискат по-силно. – И аз съм ти бясна. Не ми каза за сватбата и искам да
знам защо скри.
– Не и тази вечер – изрича предупредително.
– Да, тази вечер. Казах ти истината за Зед, сега е мой ред да настоявам да чуя
истината за сватбата.
– Теса…
– Хардин…
– Ще ме побъркаш, честно.
 Той ме пуска и започва да крачи из стаята. Не мога да понеса това разстояние
между нас.
– И ти ще ме побъркаш! – казвам ядно и се приближавам към него.
– Не искам да говоря за шибаната сватба сега. И бездруго вече съм на ръба да
изригна, едва се контролирам. Не ме притискай. Става ли?
– Добре! – казвам високо, но се съгласявам. Не защото се страхувам от това,
което ще каже, а понеже току-що прекарах два часа и половина със Зед и знам,
че гневът му е само маска, зад която се крият нечовешка болка и тревога,
каквито му причиних с постъпката си.
 Глава сто и четиринадесет
ТЕСА
Отварям дрешника и вадя чисти бикини и сутиен.
– Отивам да си взема душ. Кимбърли иска да тръгнем в осем, а вече е седем –
казвам на Хардин, който седи на леглото ми, опрял лакти на коленете си.
– Значи все пак ще ходиш? – пита начумерено.
– Да, вече ти казах, нали? И това беше причината да дойдеш тази вечер. За да
не ходя сама.
– Не съм дошъл специално за това – отвръща в своя защита. Поглеждам го
въпросително. – Не съм казал, че не е сред причините, а че не е единствената
причина.
– Не искаш да дойдеш, нали? – питам и размахвам бельото си пред лицето му.
Той ме възнаграждава с усмивка.
– Не, никога не съм искал да ходя, но ако ти отиваш, идвам и аз.
Усмихвам му се широко, но когато излизам от стаята, той за първи път не
тръгва след мен, а сега за първи път ми се ще да го беше направил. Да, знам, че
винаги го гоня, но резервираността му ме притеснява. Знам също в каква фаза е
връзката ни и какво ми убягва. Разбирам, че е ядосан заради Зед, а аз заради
това, че крие неща от мен, но като цяло съм развълнувана и щастлива, че е тук.
Не искам да губим времето си в спорове и кавги.
Увивам една кърпа около косата си, за да не я намокря, защото няма да има
време да я изсуша и направя, преди да излезем. Топлата вода отмива част от
напрежението в раменете и гърба ми, но не ми помага да изчистя съзнанието си.
До един час трябва някак да успея да подобря настроението си. Сигурна съм, че
Хардин ще се цупи цяла нощ. Ще ми се да прекараме хубаво с Крисчън и Ким, не
искам да си мълчим и да вкарваме и хората в неловки ситуации, нито да се
караме на обществени места. Искам да се разбираме, искам да сме в хубаво
настроение. Да сме щастливи. И двамата. Не съм излизала никъде в Сиатъл по
това време и копнея първата ми вечер навън да е забавна и запомняща се.
Вината, която изпитвам заради нарушеното обещание и срещата ми със Зед, не
иска да си иде, но нерационалните ми мисли и раздразнението към Хардин
полека се отмиват с пяната от шампоана. Точно спирам водата, когато Хардин
чука на вратата. Увивам се в кърпата, поемам си дълбоко дъх и отварям вратата.
– Ще бъда готова след десет минути. Трябва да се помъча да направя нещо с
косата си – казвам и когато поглеждам в огледалото, Хардин вече е зад мен и
проучва косата ми.
– Какво ù има?
– Не виждаш ли какво е гнездо – смея се. – Няма да се бавя.
– Това ли ще обличаш? – пита и сочи малката неудобна рокля, която бях
закачила в банята, за да се изглади от парата. Последният път, когато я облякох,
беше в онази катастрофална нощ… седмица… когато бяхме на екскурзията със
семейството му.
– Какво значи изисквания за облеклото? – пита и поглежда към изцапаните си
длани и черната тениска, а аз се усмихвам, защото си представям ужаса в очите
му, когато Кимбърли му е казала, че не може да дойде облечен така. – Няма да се
преобличам.
Пак се усмихвам и свивам рамене, а той стои зад мен и наблюдава цялата
процедура, докато почиствам грима си и се боря със стърчащата във всички
посоки коса. Сега от парата е станала още по-къдрава и усукана. Нямам никаква
надежда, че ще успея да направя нещо с нея, затова накрая я прибирам на ниско
кокче. Успокоявам се, че гримът ми изглежда почти перфектно и компенсира
провала с косата ми.
– До събота ли ще останеш? – питам, докато обличам бельото си и слагам
роклята. Искам да съм сигурна, че напрежението между нас е под контрол и че
няма да се караме цяла вечер.
– Да, защо?
– Вместо да оставаме тук петък вечер, мислех си да се приберем заедно и да
видя Карен и Ландън. И баща ти, разбира се.
– А твоя баща?
– О… да… – Просто забравих, че баща ми е в апартамента на Хардин. – Опитвах
се да не мисля за ситуацията, преди да ми кажеш какво всъщност става.
– Не смятам, че идеята е добра…
– Защо не? – питам. Ландън ми липсва ужасно.
– Не знам… след всичко това със Стеф и Зед…
Потърква врата си – знак за безпокойство.
– Хардин, никога повече няма да се виждам със Зед, а Стеф трябва да се появи
на вратата на къщата на баща ти, за да се наложи да я видя.
– Все пак не мисля, че трябва да идваш.
– Малко по-спокойно. Нищо няма да се случи – въздъхвам и оправям кока си.
– По-спокойно? – казва, сякаш идеята за добро настроение никога не му е
минавала през главата.
– Да, точно така. По-спокойно. Не можеш да контролираш всичко.
– Не мога да контролирам всичко? И това го казваш точно ти, която държиш
всяко мое дишане под контрол?
Не мога да не се засмея.
– Разбирам те за случилото се със Зед, защото беше голяма грешка от моя
страна, но не можеш да ме държиш изолирана от целия свят само защото
съществува вероятност да се видя някъде с него или с нея.
– Готова ли си? – пита и се обляга на мивката.
– Със спора или с косата си? – усмихвам му се.
– Пак започваш да ме дразниш – казва, усмихва се и ме пляска по дупето,
докато излизаме от банята. Радвам се, че е закачлив. Може би вечерта няма да е
напълно провалена.
 Докато минаваме по коридора към стаята ми, Крисчън вика от хола:
– Хардин, нали ще дойдеш да послушаш малко джаз? Не е хевиметъл или нещо
такова, но все пак…
Не чувам останалата част от изречението, защото вече се заливам от смях,
докато Хардин тихо го имитира. Плясвам го по гърдите и казвам:
– Отиди да го видиш. Идвам след минутка.
Влизам в стаята си, вземам чантата и проверявам телефона си. Крайно време е
да се обадя на майка ми. Постоянно го отлагам и тя не спира да звъни. Имам
съобщение и от Зед.
Моля те, не ми се сърди за тази вечер. Държах се идиотски. Съжалявам.
Изтривам съобщението и прибирам телефона си. Приятелството ми със Зед
трябва да приключи сега. Прекалено дълго го подвеждам. Всеки път му казвам
сбогом и всеки път се връщам, за да направя нещата още по-непоносими за
всички. Не е честно спрямо Хардин, не е честно спрямо Зед. С Хардин вече
имаме достатъчно проблеми. Да, нормално е да се притеснявам от факта, че
Хардин се опитва да ми забранява да се виждам със Зед, но що за лицемер съм,
щом обещавам всеки път, а после всеки път отивам при Зед зад гърба на Хардин.
Никога не бих желала Хардин да се вижда с Моли дори и само като приятели,
никога не бих му простила. И да е насаме с нея! Повдига ми се от самата мисъл.
Зед ми е споделил чувствата си и би било жестоко да продължавам да го държа
на каишка и така да го насърчавам. Винаги е бил мил с мен, винаги ми е помагал,
но мразя, когато всеки път иска да му обяснявам подробности за връзката си с
Хардин, принуждавайки ме така да защитавам и двама ни.
С ведро настроение и очакване за една хубава нощ тръгвам към хола, но с
изненада виждам изтощеното от спорове лице на Хардин, заровил пръсти в
косата си.
– Не, по дяволите! – крещи и прави няколко крачки назад от Крисчън.
– Джинси с кървави петна и мръсни тениски не са подходящо облекло за клуба,
независимо от връзките и отношенията ти със собственика – говори Крисчън и
бута в ръцете му нещо черно.
– Няма да ходя тогава – цупи се Хардин и дрехата пада на пода до краката на
Крисчън.
– Не се дръж като бебе, просто сложи проклетата риза.
– Ако сложа ризата, си запазвам джинсите – преговаря Хардин и ме гледа с
очакване да го подкрепя.
– Донесъл ли си нещо, по което няма петна от кръв? – пита Крисчън, усмихва се
и се навежда да вдигне ризата.
– Можеш да обуеш черните си джинси, Хардин – опитвам се да бъда нещо като
рефер между двамата.
– Хубаво. Дай ми шибаната риза – отвръща, грабва ризата от ръцете на
Крисчън, закачва я на средния си пръст, като не пропуска да го изпружи, после
тръгва с гневни крачки по коридора.
– Няма да е зле и да се подстрижеш малко – подкача го Крисчън, а аз се смея от
сърце.
– О, стига вече, оставете го на мира. Като нищо ще ти фрасне един в мутрата –
казва Кимбърли на шега.
– Да… да…
Крисчън я придърпва в прегръдката си и я целува по устата. Точно в този миг
на вратата се звъни.
– Това е Лилиян – казва Ким и се освобождава от прегръдката на Крисчън.
Точно когато тя влиза в хола, Хардин се появява в коридора.
– Тя пък какво прави тук? – пита Хардин страдалчески. Черната риза никак не
му стои зле.
– Не се дръж гадно. Тя е детегледачката на Смит, също и твоя приятелка, не
помниш ли? – казвам. Да, знам колко я мразех в началото, но после момичето
започна много да ми допада, макар че не съм я виждала след Почивката в Ада.
– Не, не е.
– Теса! Хардин! – възкликва тя и се усмихва с големите си сини очи. Слава богу,
че поне този път не е в същата рокля.
– Здрасти – усмихвам се, а Хардин лаконично кима с глава.
– Изглеждаш страхотно – казва тя и ме оглежда от главата до петите.
– Благодаря. Ти също – отвръщам. Облечена е в най-обикновени спортни
панталони и жилетка.
– Добре, ако двете сте свършили с… – започва да мърмори Хардин.
– И аз се радвам да те видя, Хардин – прекъсва го Лилиян, той леко омеква и ù
се усмихва с половин уста. В това време Кимбърли бяга като луда из кухнята,
обува обувките си, проверява грима си в огледалото над дивана.
– Смит е горе. Мисля, че до полунощ ще се върнем.
– Готова ли си, любов моя? – пита Крисчън и когато тя кима, той разтваря ръце
и ни подканва да тръгваме.
– Ние ще пътуваме с моята кола – казва Хардин.
– Защо? Имаме шофьор за тази вечер – обяснява Крисчън.
– Искам да си взема колата, ако случайно решим да тръгнем по-рано.
– Както искаш – предава се Крисчън.
Когато тръгваме, започвам да се заглеждам в ризата на Хардин. Не е като
другата му черна риза, не е като никоя черна риза на света, не е като нищо,
което е обличал насила. Разликата е, че тази е с едва забележими тъмни
леопардови шарки…
– Не казвай нищо – предупреждава ме той.
– Не, нищо не казвам – захапвам устна.
– Отвратителна е.
А аз избухвам в смях и не мога да спра да се смея чак докато стигаме в клуба.

ДЖАЗКЛУБЪТ Е в самия център на града. Улиците са претъпкани с хора. Сякаш

е събота вечер, а не сряда. С Хардин чакаме в колата, докато една огромна, дълга
лимузина спира пред входа и Ким и Крисчън излизат от нея.
 – Богато копеле – казва Хардин и стиска бедрото ми, преди да излезем.
Охранителят ни се усмихва и веднага откачва червеното въже да влезем. След
секунди Кимбърли вече ни води през тъмния клуб, показва ни дизайна на
заведението, докато Крисчън се мотае някъде съвсем сам. Вътре са разположени
големи сиви каменни блокове, които служат за маси, а около тях има черни
кресла и канапета с бели възглавнички. Единственият свеж цвят в клуба идва от
червените рози върху всяка маса. Меката музика е отпускаща и в същото време
някак стимулираща.
– Жестоко – казва язвително Хардин. Изглежда болезнено красив под
осветлението в клуба. Странната черна риза в комбинация с черните му джинси
е… жестока атака срещу либидото ми.
– Хубаво е, нали? – обръща се Кимбърли, усмихната до ушите.
– Да, да – промърморва Хардин.
В секундата, в която се приближаваме до вече претъпканите маси, ръката му се
плъзва около ханша ми и той ме притиска до себе си.
– Крисчън е във VIP залата. Сега е само за нас – казва Кимбърли.
Тръгваме към задната част на клуба. Някой вдига черно сатенено перде, зад
което се вижда малка стаичка, отделена от останалата част на бара с още черни
пердета. По краищата са наредени четири малки дивана, а в средата има голяма
каменна скала за маса. Всякакъв алкохол и ядки. Така се бях загледала в
изобилието по масата, че за малко да пропусна да забележа Макс, който седи на
дивана срещу Крисчън. Страхотно! Макс ми действа крайно зле на психиката и
знам, че и Хардин никак не го харесва. Той веднага ме стиска по-силно и се
опитва да застреля Крисчън с поглед.
Кимбърли се усмихва вежливо. Както винаги.
– Радвам се да се видим пак, Макс.
– И аз, мила моя – усмихва се Макс и целува ръката ù.
– Извинете – чувам женски глас зад гърба си и двамата с Хардин веднага
отстъпваме встрани, за да направим място на… Саша, която размотава краката
си из тясното помещение. Толкова е висока, че чак започвам да се притеснявам
от ръста си, да не говорим, че роклята ù почти я няма.
– Страхотно – мърмори Хардин като ехо на моите собствени думи. Мисля, че е
по-разочарован и от мен да я види тук.
– Саша – опитва се Кимбърли да прозвучи радостна от срещата им, но не
успява. Един от недостатъците на честната и откровена Ким е, че не може да
прикрива отрицателните си емоции. Саша ù се усмихва топло и сяда на дивана до
Макс. Тъмните му очи се впиват в моите, сякаш ми иска разрешение да седне на
един диван с любовницата си. Извръщам поглед от него и Хардин ме повежда към
дивана срещу тях. Кимбърли сяда в Крисчън и се навежда напред да извади
бутилката с шампанско.
– Какво ще кажеш, Тереза? Харесва ли ти? – пита Макс с тежкия си, мазен
акцент.
– Ами… – започвам. Не съм свикнала някой да използва пълното ми име. – Да,
хубаво е.
– Вие двамата няма ли да пиете по едно шампанско? – предлага Кимбърли.
– Аз не, но може би Теса – отговаря Хардин вместо мен. Облягам се на рамото
му и казвам:
– Ако ти няма да пиеш, мисля, че и аз не е редно да пия.
– Няма проблем, пий си. На мен просто не ми се пие – казва той.
Усмихвам се на Ким и отвръщам:
– Благодаря, но май и аз ще пропусна.
Хардин се намръщва и взема една пълна чаша от масата.
– Пийни малко. Денят ти беше дълъг и изморителен.
– Искаш да пия, за да не ти задавам въпроси – изричам в ухото му и въртя очи.
– Не – усмихва се весело. – Искам просто да се забавляваш. Нали това искаше и
ти?
– Не е нужно да пия, за да се забавлявам.
Оглеждам се и забелязвам, че никой не обръща внимание на разговора ни.
– Никога не съм твърдял подобно нещо. Просто казвам, че приятелката ти ти
предлага безплатно шампанско, което вероятно струва повече от твоите и моите
дрехи, взети заедно. – Пръстите му танцуват по врата ми. – Защо да не изпиеш
една чаша?
– Добре казано – приемам, облягам се в него и той ми подава пълната висока
чаша. – Но само едно.
Тридесет минути по-късно съм обърнала втора чаша и вече обмислям варианта
за трета, докато гледам как Саша размахва краката си из тясната стаичка.
Искала да танцува, но ако ù се танцува, нека слезе долу на дансинга, а не да си
вре задника в лицето на Хардин. Курва. Покривам устата си, сякаш съм изрекла
думите на глас.
– Какво има? – пита Хардин. Знам, че му е скучно. Много скучно. Разбирам по
празния му поглед, забит в черното перде, и по начина, по който мързеливо гали
гърба ми. Клатя глава в отговор на въпроса му. Не бива да си мисля такива неща
за жена, която не познавам. Знам само, че спи с женен мъж… И това вероятно
ми стига, за да не искам да я познавам по-отблизо. Не мога да не я мразя.
– Става ли да си ходим вече? – прошепва Хардин в ухото ми и слага ръка на
бедрото ми.
– Само още малко.
На мен не ми е скучно, но наистина предпочитам да прекарам времето си с
Хардин, отколкото с бельото на Саша под носа ми.
– Теса, ще танцуваме ли? – предлага Кимбърли и Хардин застива.
Веднага се сещам за последния път, когато танцувах сама в клуба в Сиатъл с
онзи непознат мъж… напук на Хардин. Тогава бях така сломена от мъка, сърцето
ми бе разбито на милион парченца. И как онзи ме целуна, как после изнасилих
Хардин в хотелската си стая, след като ме завари там с Тревър. О, това беше
наистина голямо недоразумение, но се радвам, че всичко завърши добре. За мен.
– Забрави ли, че не мога да танцувам?
 – Ами направи един лапданс на момчето. Имам чувството, че ще заспиш –
усмихва се тя.
– Добре, да танцуваме – съгласявам се и ставам. – Ще дойдеш ли? – питам
Хардин, но той клати глава.
– Всичко ще е наред, след минутка се връщаме – уверява го Ким.
Хардин не изглежда никак доволен, че Кимбърли ме открадна от него, но не се
опитва да ни спре. Знам, че иска да ми покаже, че може да се отпусне и да ми
даде свобода да се забавлявам. Затова го обичам толкова много.
– Ако я изгубиш, изобщо не се връщай – казва той, а Кимбърли избухва в смях и
ме повлича из претъпкания клуб.
 Глава сто и петнадесет
ХАРДИН
Макс се намърдва до мен на дивана и пита:
– Къде отведоха Тереза?
– Теса – поправям го. И откъде знае, че се казва Тереза? Е, добре, очевидно
пълното ù име е Тереза, но не ми харесва да го чувам от устата му.
– Теса – усмихва се и отпива от шампанското си. – Прекрасно момиче.
Пресягам се за бутилка вода и решавам да не коментирам комплимента му.
Нямам никакво намерение да говоря с този мъж. Трябваше да отида с Теса и
Кимбърли, но нали се опитвам да ù покажа, че мога „да се отпусна“. И ето къде
се оказвам, когато реша да се „отпусна“. На един диван с тоя мазен мерзавец и
слушам някаква шибана музика.
– Веднага се връщам. Групата започна да свири – казва Крисчън, прибира
телефона си в панталоните и се изправя. Макс става да гледа с него, но преди да
излезе, дава инструкции на курвата си да се забавлява и да пийне шампанско.
Тези наистина ли ме оставят сам с нея?
– Май останахме само ние двамата – казва Стейси... или както там ù беше
името. Няма спор, всички ме зарязаха с нея.
– Мхм… – мърморя и отварям бутилката с водата.
– Какво ще кажеш за клуба? Макс твърди, че всяка вечер след отварянето било
претъпкано и нямало къде да се стъпи.
И ми се усмихва? Правя се, че не забелязвам как придърпва роклята си надолу,
за да си покаже циците. Или липсата на такива.
– Отвориха само преди няколко дни, разбира се, че ще има хора.
– И така да е, мястото е хубаво – казва и разтваря леко краката си, докато ги
кръстосва на другата страна. Боже, тая жена изглежда жалка и отчаяно жадува
за минута внимание. На този етап не мога да разбера дали се опитва да ме сваля,
или просто е толкова свикнала да се държи като курва, че го прави по навик. И
докато обмислям кое е по-вероятното, тя вече се е навела през масата и пита:
– Искаш ли да танцуваме? Има една стая там… – добавя. Пръстите ù докосват
ръкава ми и аз се дърпам с погнуса назад.
– Ти си напълно изперкала!
Преди една година бих я наврял в някой кенеф и бих ù пръснал отчаяния задник
от чукане, но сега само мисълта за това ме кара спокойно да се издрайфам върху
бялата ù рокля.
– Моля? Само те поканих да танцуваме.
– Танцувай с женения си приятел – излайвам и се пресягам да дръпна пердето,
за да видя дали Теса не идва на помощ.
– Не бързай да ме съдиш. Дори не ме познаваш.
– Това, което знам, ми стига.
 – Е, аз също знам някои неща за теб и на твое място бих внимавала какво
говоря.
– Знаела тя – смея се, а тя ме гледа с присвити очи. Вероятно си мисли, че може
да ме притесни?
– Да, знам.
– Ако изобщо знаеше нещо за мен, щеше да си наясно, че сега не е моментът да
ме плашиш – предупреждавам я.
Тя вдига чашата с шампанското, отпива, усмихва се и казва:
– Ти си точно такъв, какъвто казват…
И тук е времето да се махна.
Дърпам пердето настрани и тръгвам да търся Теса и да я накарам да се махаме
от това проклето място. Какъв съм? Кой какво е казвал за мен? И тая за каква се
мисли? Крисчън има късмет, че обещах на Теса да прекара хубаво. В противен
случай Макс ще трябва да поеме последиците заради голямата уста на курвата
си.
Обикалям из клуба и търся блестящата рокля на Теса и русата коса на
Кимбърли. Слава богу, че не е от онези клубове, в които всички са наскачали и
танцуват като малоумни. Повечето от хората седят и си пият питиетата, което
улеснява търсенето. Най-сетне ги намирам на големия бар. Говорят с Крисчън и
Макс. Теса е с гръб към мен, но веднага познавам, че е нервна. Няколко секунди
след това към тях се присъединява друг мъж и колкото повече се приближавам,
толкова по-познато ми се струва лицето му.
– Хардин! Ето те и теб! – възкликва Кимбърли и протяга ръка да ме докосне по
рамото, но аз не ù обръщам внимание. Разбира се, не ù позволявам да ме
докосне. Заставам до Теса. Тя ме поглежда с големите си сини очи и ми сочи към
мъжа, който току-що се присъедини към тях.
– Хардин, това е професорът ми по специалността „Световни религии“.
Професор Сото – казва и се усмихва вежливо.
Това е някаква шега, нали? Всички ли са решили да се преселят в Сиатъл?
– Йохан – поправя я той и протяга ръка да се здрависаме, а аз съм прекалено
изненадан, за да успея да откажа навреме.
 Глава сто и шестнадесет
ХАРДИН
Професорът се усмихва и деликатно я оглежда, но на мен нищо не ми убягва.
Просто очите му лазят по нея.
– Радвам се да се видим отново – казва, но не знам дали говори на мен, или на
нея, понеже поклаща тяло в ритъма на музиката.
– Професор Сото живее вече в Сиатъл – уточнява Теса.
– Много удобно – казвам под носа си. Теса ме чува и нежно ме ръга с лакът в
ребрата, а аз я притискам по-силно към себе си. Ръката ми е обвила кръста ù и
той забелязва. Заета е, копеле.
– Да, преместих се преди две седмици. Кандидатствах за работа преди няколко
месеца и накрая се отвори място. Групата ми е готова, започваме – казва по
начин, който ме навежда на мисълта, че си мисли, че на някого му пука.
– „Реклес Фю“ ще свирят тази вечер, както и всяка друга вечер занапред, ако
мога да ги навия – хвали се Крисчън. Йохан се усмихва. И забива поглед в
ботушите си.
– Мисля, че може да се уреди – казва той и вдига ухиленото си лице. После
изпива питието си на един дъх и добавя: – Време е за загряване.
– Да, няма да те задържаме повече – казва Крисчън и го потупва по рамото, а
професорът се обръща да метне една последна усмивка на Теса, след което се
изгубва в тълпата.
– Жестоки са. Ще ги чуеш след малко – обявява Ванс доволно, прегръща
Кимбърли през кръста и я повежда към една маса пред сцената.
Вече съм ги чувал и не са жестоки. Теса се обръща към мен и казва притеснено:
– Той е мил човек. Не забравяй, че ти даде положителна характеристика за
пред борда, когато щяха да те изключват.
– Не си го спомням. Не знам нищо за него, освен че те харесва и че сега по
някаква мистериозна случайност живее в Сиатъл и преподава в твоя колеж.
– Нали чу, че е кандидатствал преди месеци… И не ме харесва.
– Не спори.
– Ти си мислиш, че всички ме харесват!
Това момиче наистина ли е толкова наивно, та да си въобразява, че тоя мазник
има добри намерения?
– Да направим списък тогава: Зед, шибаният Тревър, един смотан сервитьор…
кого пропускам? О, да, сега вече можем да добавим и този леко плашещ
професор, който те гледа, сякаш си десерт.
– Зед е единственият човек в този списък, за когото може да се каже, че ме
харесва. Тревър е сладък и никога не ми е мислил лошото. Вероятно никога няма
да видя Робърт, а Сото не е някакъв маниак… вероятно.
– Вероятно? – не ми харесва тази дума.
 – И най-вероятно и него няма да видя повече. Само с теб ми е добре – изрича и
слага ръка в моята, което ме успокоява… засега. Чудя се дали да не изгоря
номера на оня сервитьор. За всеки случай.
– И все пак мисля, че Сото се е преместил тук заради теб – казвам и соча към
нещастника, който вече се е качил на сцената. По кожено яке и прочее. Може да
се наложи да поговоря с баща си, за да видя дали няма нещо около него. Сигурен
съм, че не му е чиста работата. Теса би тръгнала да успокоява лъв с детски
плетени ръкавички. Толкова е зле с преценката за хората. Ето я: ухилена като
зелка след две чаши шампанско, седи тук с мен след всичко, на което я
подложих. Смятай…
– Мислех, че е джазклуб, но тази група е… – Сега започва да се изказва и за
музика. Не мога да забравя за шибания списък, който току-що направих.
– Лайняна ли искаше да кажеш?
– Не! – пляска ме по ръката. – Не. Просто не е точно джаз. Напомнят ми на
„Фрей“.
– На „Фрей“? Дотам ли стигна, че да обиждаш любимата си група?
Единственото, което помня за групата на професора, е, че е пълен боклук.
– Те са и твоя любима група – казва рязко тя.
– Не съвсем.
– Не се прави, че не знаеш. Наясно съм, че си ги слушаш.
Не мога да отрека, но не искам и да си призная. Гледам ту сцената, ту циците
на Теса и чакам тая, забравена от бога, група да се надигне вече и да засвири
нещо.
– Може ли си ходим? – питам.
– Една песен – моли Теса с поруменели бузи. Очите ù са блеснали. Ръцете ù
минават по роклята, опъва я надолу, после нагоре, за да скрие гърдите си, после
пак надолу, отпива.
– Може ли поне да седна? – питам и соча празните високи столове около бара.
Хващам я за ръката и я повеждам към тях. Сядам на най-далечния стол в ъгъла,
изолиран от тълпата.
– Какво ще пиете? – пита млад барман с изкуствен италиански акцент.
– Чаша шампанско и вода – отвръщам. Теса застава между краката ми. Слагам
ръка на гърба ù, малко над дупето. Усещам грубите ресни върху пръстите си.
– Съжалявам, но не може да поръчате само чаша шампанско. Даваме цяла
бутилка – обяснява извинително барманът, сякаш нямам вид на човек, който
може да си позволи бутилка шампанско.
– Няма проблем. Бутилка да е – чувам гласа на Ванс зад гърба си и барманът
кима изпълнително, поглеждайки ту мен, ту него.
– Дамата го пие охладено – заръчва нахално. Той пак кима и бърза да донесе
студеното шампанско. Задник.
– Престани да го играеш бавачка, не сме бебета – казвам на Ванс. Теса веднага
ме поглежда укорително, но не ù обръщам внимание. Той върти очи и казва
саркастично:
 – Не съм ви бавачка, но тя е малолетна, не забравяй.
– Да, да, знаем – мърморя. В този момент някой го вика и преди да се отдалечи,
ме потупва по рамото.
След минутка барманът вече отваря бутилката шампанско и налива в чашата на
Теса. Тя му благодари вежливо, а той ù отправя усмивка, по-фалшива и от
акцента му. Тази малка пантомима „Печеният барман“ направо ме убива. Тя
вдига чаша до устните си и се обляга на гърдите ми. Точно в този момент
минават двама мъже и я оглеждат. Знам, че Теса забелязва, защото веднага се
обляга още по-плътно към мен, опирайки буза на рамото ми.
– Толкова е хубаво. А, ето я и Саша – казва и се опитва да надвика звука от
тонколоните, докато Професор Сваляч си настройва китарата. Високата
блондинка оглежда заведението. Или търси женения си приятел, или просто
нещо за чукане.
– На кого му пука? – реагирам, подръпвам лакътя ù и я обръщам с лице към мен.
– Не я харесвам – казва тихо Теса.
– Никой не я харесва.
– Ти не я ли харесваш?
Теса е луда, честно.
– Какво да ù харесвам?
– Не знам. Защото е хубава?
– Е, и?
– Не знам… Просто не знам защо го казах – отвръща. Поклаща глава, за да се
отърве от пренебрежението, което почти изкривява чертите ù, и погледът ù се
задържа върху устата ми.
– Ревнуваш ли, Теса?
– Не – нацупва се веднага.
– Няма защо да ревнуваш. – Разтварям още малко крака ù и я притискам към
себе си. – Не искам жена като нея. Искам теб. Това е, което желая – казвам и
погледът ми пада върху почти голите ù гърди. Плъзгам пръст между тях, сякаш
сме си в спалнята, а не в претъпкано заведение.
– Само заради циците ми.
Последната дума я прошепва тихо и някак конспираторски.
– Разбира се – смея се с глас.
– Знаех си – преструва се на обидена, но се усмихва над ръба на чашата.
– Е, след като си казахме и тази истина, може би ще ми позволиш да ги чукам –
изричам прекалено високо.
Тя се дави в шампанското и го изплюва върху ризата и между краката ми.
– О, боже, извинявай! – изпищява и веднага започва да бърше ризата ми с
такава настървеност, след което се засилва да ме бърше и между краката, но аз
хващам ръката ù и казвам:
– На твое място не бих го направил.
– О! – възкликва. Червенината се спуска от бузите надолу към шията ù.
Един от членовете на групата представя музикантите и аз полагам огромни
усилия да не повърна, когато ужасните звуци поразяват тъпанчетата ми.
Цялото внимание на Теса е погълнато от групата. Не се шегуват, свирят. Песен
след песен. А аз само доливам чашата ù. Харесва ми да седим така… Всъщност аз
седя, а тя е права между краката ми и с гръб към мен, но мога да видя лицето ù,
когато се навежда към бара. Тя просто сияе под деликатната червена светлина в
помещението. Или може би е от шампанското. Или пък защото е тя. Невъзможно
е да откъснеш поглед от усмивката ù, от удивените ù очи, които поглъщат
случващото се на сцената. Не мога дори да ревнувам – толкова е красива.
Сякаш прочела мислите ми, тя се обръща и ми се усмихва. Обичам да я гледам
такава: свободна, безгрижна, щастлива… толкова млада. Трябва по-често да я
карам да се чувства така.
– Добри са, нали? – пита и клати глава в ритъма на бавната, но някак трескава
музика.
– Не.
Не са добри, но не са чак толкова противни.
– Да бееее – казва проточено и се обръща към сцената.
След малко започва да движи бедра в ритъма на музиката и виещия, влудяващ
глас на вокала. Мамка му! Слагам ръка на извивката на ханша ù и тя се
пристиска по-силно в мен, без да спира да се движи. Ритъмът се забързва и тя
също започва да се движи по-бързо. Мили боже! Как ще издържа така! Правили
сме много неща… правил съм много неща, но никога никоя не е танцувала така в
мен. Неведнъж се е случвало някоя стриптийзьорка да танцува отгоре ми, но
нищо не може да се сравни с това. Бавно, опияняващо и адски възбуждащо.
Слагам ръка и от другата страна на ханша ù и тя леко се извръща, за да остави
чашата си на бара. Усмихва ми се съблазнително и пак се обръща към сцената.
Малките ù пръсти се заравят в косата ми, а другата ù ръка се вплита в моята.
– Не спирай да се движиш – моля я.
– Сигурен ли си? – пита и скубе косата ми. Не е за вярване, че това сексапилно
момиче, облечено в ужасно къса черна рокля, което така възбуждащо клати
бедра и скубе косата ми, едва не се задави, когато казах, че искам да чукам
гърдите ù.
– Да. Мамка му! Да! – възкликвам и слагам ръка на врата ù, притеглям я до
устните си. – Движи се по мен… – говоря. Стискам ханша ù. – По-плътно.
Тя веднага изпълнява. Благодарен съм на майка ми, че ме е родила висок,
защото както съм седнал на стола на бара и тя се движи между краката ми,
опира точно в онази точка, в която е концентрирано цялото ми болезнено
желание. Откъсвам очи от нея само за секунда, за да огледам хората около нас.
Не искам никой да я гледа как танцува.
– Толкова си секси, когато танцуваш така в претъпкания бар, но само за мен и
за никого другиго – казвам в ухото ù.
Дори сред ужасните звуци от колоните чувам как тихичко простенва и… това е.
Не мога да издържа повече. Обръщам я към себе си и плъзгам ръка под роклята
ù.
 – Хардин – стене, а аз дърпам дъното на бикините ù настрани.
– Никой не ни обръща внимание, а и дори да ни гледат, няма да разберат какво
правим. Не се вижда – уверявам я. Никога не бих го направил, ако знаех, че има
някаква вероятност някой да я види. – А и на теб ти харесва да ми изнасяш това
малко шоу – добавям. Не може да отрече. Буквално тече между краката.
Без да говори, обляга глава на рамото ми и дърпа ризата ми, увива я около
юмрука си, така както би направила с чаршафите на леглото. Плъзгам пръсти в
нея, опитвам се да се движа в ритъма на музиката. Краката ù почти веднага се
сковават, тялото ù застива и усещам, че всеки миг ще свърши върху пръстите ми.
Притиска се по-силно, устните ù засмукват кожата на шията ми. Бедрата ù се
изтласкват към мен, движейки се в ритъма, с който я чукам с пръсти. Стоновете ù
потъват в музиката и гласовете около нас, а ноктите ù вероятно са раздрали до
кръв кожата на корема ми.
– Ще…
– Знам, бебо. Свърши за мен, бебо. Сега, Теса – насърчавам я тихичко.
Едва се побирам в джинсите. Обляга цялата си тежест върху мен и свършва.
Диша задъхано, лицето ù грее, очите ù искрят.
– Колата или тоалетната? – питам, докато облизвам сладката ù течност от
пръстите си.
– Колата – казва задъхано тя и изпива набързо шампанското. Ванс може да го
плати, нямам време да се занимавам да чакам бармана.
Теса ме хваща за ръката и ме повежда към изхода. Няма търпение, а аз съм
надървен до такава степен, че не мога да ходя.
– Това не е ли…? – Теса застива на място. Проследявам погледа ù. Черна коса,
гел… Бих се заклел, че параноята ме е довела до халюцинации, ако Теса не го бе
видяла първа.
– Защо тоя е тук, по дяволите? Ти ли му каза, че ще идваме в този клуб? –
съскам през зъби. Цяла вечер запазих самообладание, всичко беше добре. И
защо? За да се появи тоя нещастник и да развали всичко?
– Не! Разбира се, че не съм му казала нищо – възкликва Теса. По изумените ù
очи разбирам, че не ме лъже. Зед ни вижда и лицето му помръква, но забелязвам
и някакво лукаво пламъче. И понеже е невъобразим наглец, тръгва право към
нас.
– Какво правиш тук? – питам веднага.
– Същото, което правиш и ти – разкършва рамене и гледа Теса. Искам да
придърпам деколтето ù нагоре и веднага след това да му избия зъбите.
– Как разбра, че Теса е тук? – питам, а тя ме подръпва за ръкава и гледа ту мен,
ту него.
– Не знаех, че е тук. Дойдох да чуя групата.
Тогава някакъв мъж със същата тъмна кожа като тази на Зед се присъединява
към нас.
– Трябва да тръгваме – казвам на двамата.
– Хардин, моля те – започва да скимти Теса и вече си мисля, че иска да остане
при него.
– Не, Теса, просто недей. Писна ми от Зед и лайната му.
– Здрасти – казва мъжът и застава между нас. – Ще свирят още. Да отидем да им
кажем, че сме тук.
– Познаваш Сото? – пита Теса.
По дяволите, Тереза, никога ли не спираш да питаш?
– Да, познаваме го – отговаря непознатият.
Буквално виждам какви теории на конспирацията се заформят в ума ù и как се
опитва да разбере откъде тези хора се познават, но аз искам само да се махнем
от Зед. Грабвам я за ръката и я дърпам навън.
– Доскоро – казва Зед и ù мята един поглед в стил „аз съм изгубено, нещастно
кученце, искам да ти е мъчно за мен, защото съм жалък и трябва да се чувстваш
виновна, че ме оставяш тук сам, на произвола на съдбата“. После тръгва към
сцената след другия.
Изскачам през вратата. Теса не спира да говори:
– Кълна се, не знаех, че ще идва. Повярвай ми.
Отключвам вратата ù да влезе на топло и мърморя, за да я накарам да млъкне:
– Знам, знам. – Полагам големи усилия да се спра и да не се върна вътре да го
потроша. – Моля те, стига си говорила за това. Не искам да разваляме вечерта.
Минавам от другата страна и се качвам до нея.
– Добре – съгласява се бързо.
– Благодаря – въздъхвам и пъхам ключа в захранването, а тя слага длани на
лицето ми и ме кара да я погледна.
– Наистина ти благодаря за тази вечер. Знам колко ти струваше да направиш
всичко така, както аз исках. Означава толкова много за мен.
Усмихвам се в дланта ù.
– Добре.
– Обичам те, Хардин. Толкова много те обичам.
Казвам ù колко я обичам, но тя вече се е качила в скута ми. Пръстите ù бързо
разкопчават джинсите ми, сваля ги надолу с боксерките. Не много – достатъчно,
за да получи своето. Устните ù са вече залепени за шията ми, дърпа ризата ми и
къса две копчета, за да получи достъп до гърдите ми. Вдигам роклята ù, а тя вече
е извадила презерватива от задния ми джоб. Някак знаех, че може и да ни
потрябва.
– Искам само теб. Винаги и само теб – казва и плъзга презерватива по
дължината ми.
Когато прониквам в нея, въздухът свисти между зъбите ù и тя бавно се спуска
по мен. Покрива устните ми със своите и заглушава стоновете ми. Бедрата ù се
движат бавно, както в клуба.
– Колко надълбоко влиза така … – питам и опъвам кокчето ù назад, за да я
накарам да ме погледне.
– Толкова е хубаво – казва и пак се спуска бавно по мен, сякаш да се наслади на
всеки милиметър удоволствие.
 Когато адреналинът ù се смеси с алкохола, това момиче е самият секс. Глад,
потребност само от мен, от тялото ми. Първична, сурова, нешлифована връзка,
каквато може да има само между нас. Не би могла да намери това при някого
другиго, така както и аз не мога да го изживея с друга. Никога.
– Обичам те, мамка му – от гърлото ми се изтръгва животински стон.
– Обичам те.
Вдигам таза си, за да посрещна движенията ù, и я помпам по-силно. Не мога да
се нагледам на начина, по който бедрата ù се въртят: похотливо, възбуждащо.
Усещам как бавно, но стабилно удоволствието се спуска по гръбнака ми.
Мускулите ù започват да се свиват около мен. Трябва да вземе да пие някакви
хапчета. Искам да я почувствам пак.
– Нямам търпение да вляза в теб без презерватив – казвам в шията ù.
– Не спирай – настоява.
– Искам да усетиш как свършвам в теб. Ще ти хареса, знам, че ще ти хареса –
говоря, засмуквайки вдлъбнатината под шията ù.
– Почти съм… – простенва. Дърпам я за косата ù я чукам бързо, изтласквам и
двама ни нагоре към върха.
Успявам да си поема дъх и бързам да я сложа обратно на седалката ù. Докато
Теса оправя роклята си, вече съм махнал презерватива и съм го метнал през
прозореца.
– Какво правиш, за бога… – започва, но вече е късно. – А ако Крисчън го види?
– Сигурен съм, че няма да е единственият презерватив на този паркинг –
усмихвам се зловещо.
Ръцете ù са на ципа ми и се опитват да го закопчаят, та да можем да тръгнем.
– Сигурно си прав – казва и сбръчква носле. Поглежда през прозореца, замисля
се и изръсва: – В тая кола мирише на секс.
После избухва в смях и през целия път до къщата на Ванс не спира да припява
на всяка шибана песен, която пускат по радиото. За малко да я подкача, но
всъщност не искам да спира. Прекрасен звук! Особено след като бях подложен на
изпитанието да слушам онези тъпаци.
Прекрасен звук? Майко мила, започвам да говоря като нея!
– След тази вечер ще се наложи да си сменя мембраните на ушите – казвам,
когато ми става ясно, че няма намерение да млъкне. Тя ми се изплезва като
палаво дете и започва да пее още по-високо.

ХВАЩАМ РЪКАТА НА ТЕСА, за да не се пребие на тези обувки, докато вървим

към вратата. По клатушкането ù ми е ясно, че шампанското тепърва я удря.
– А ако са ни заключили? – кикоти се пред вратата.
– Детегледачката е тук – напомням ù.
– О, да. Лилиян… – усмихва се. – Тя е много мила.
Толкова е пияна, но не мога да не се смея, защото когато е такава, е забавна.
– Мислех, че не я харесваш.
– Сега я харесвам, защото вече знам, че не те харесва, както ти ме накара да
повярвам тогава.
– Не се цупи така – изричам. Докосвам устните ù. – Вие двете много си
приличате… но тя дразни повече.
– Моля? – започва да хълца. – Не беше много хубаво от твоя страна да ме караш
да ревнувам.
– Но номерът мина, нали? – отговарям самодоволно.
Когато влизаме в къщата, Лилиян седи сама на дивана. Спирам Теса и ù
оправям деколтето, за да не се разхожда по гърди, а тя ми върти очи. Лилиян ни
вижда и става.
– Как мина?
– Беше толкова, толкова забавно. Групата беше велика! – усмихва се Теса.
– Пияна е, не я слушай – казвам и Лилиян се смее.
– Да, виждам. Смит заспа. Тази вечер за малко да проведем разговор.
– Супер, напредваш – прекъсвам я и повеждам Теса по коридора. – Радвам се, че
се видяхме – добавям, гузен от грубото си отношение, а Теса ù маха лекичко с
ръка. Не знам дали да ù кажа да си тръгва, или да чака Ванс да се прибере. В
края на краищата не казвам нищо. Освен това няма да знам какво да правя с
детето робот, ако се събуди.
Влизаме в спалнята на Теса и тя веднага се цопва на леглото.
– Можеш ли да махнеш това от мен – сочи роклята си. – Така ме дере и ме
сърби.
– Да. Стани. – Помагам ù да махне роклята и тя ми благодари с целувка по носа.
Простичък жест, но ме заварва неподготвен. Усмихвам ù се.
– Толкова съм щастлива, че си тук.
– Наистина ли?
Тя кима и разкопчава копчетата на ризата ми… на ризата на Крисчън. После
нежно я плъзга по раменете ми, сгъва я внимателно и я слага в панера за мръсни
дрехи. Никога няма да разбера защо сгъва дори мръсните дрехи, но вече съм ù
свикнал.
– Да, наистина. Сиатъл не е чак толкова велико място, както си представях –
признава най-сетне.
Тогава се върни при мен, искам да кажа, но не го правя.
– Защо мислиш така?
– Не знам. Просто не е – отвръща. Лицето ù е смръщено. Вместо да я притисна и
да чуя от устата ù колко е нещастна тук, аз за пореден път изненадвам самия
себе си, като сменям темата на разговора.
С Ландън подозирахме, че не е щастлива тук, но все пак ми е кофти да чуя от
нея, че очакванията ù за пореден път са се разминали с реалността. Утре през
деня трябва да я изведа и да я поразвеселя малко.
– Можеш да се преместиш в Англия – казвам, а тя ме гледа с блестящи като
стъкълца очи, което вероятно се дължи на шампанс​кото.
– Ти не искаш да ме заведеш на една сватба, а ме караш да се местя там? –
отвръща укорително.
 – Ще говорим за това, но не сега – заявявам. Надявам се да се откаже да
човърка за сватбата.
– Да… да… винаги е „не сега“.
Опитва се да седне на леглото, но не уцелва ръба и пада на земята, след което
избухва в луд смях.
– За бога, Теса! – възкликвам. Хващам я за ръката и ù помагам да стане.
Притискам я към гърдите си.
– Нищо ми няма – продължава да се смее и сяда на леглото, повличайки ме със
себе си.
– Май ти разреших да пиеш прекалено много шампанско.
– Да, така е – смее се, бута раменете ми и ме събаря на матрака.
– Добре ли си? Повръща ли ти се?
Тя слага глава на гърдите ми и казва осъдително:
– Престани да се държиш с мен като с дете. Добре съм.
Стискам зъби, за да не ù се накарам едно хубаво.
– Какво ти се прави? – пита.
– Какво?
– Скучно ми е – казва, надига се и ми отправя онзи подивял пог​лед.
– Какво искаш да правиш, пиянде такова? – питам.
– Искам да ти скубя косата – усмихва се и захапва долната си устна като
обиграна грешница.
 Глава сто и седемнадесет
ХАРДИН
– Не можеш да спиш ли? – чувам гласа на Крисчън зад гърба си. Веднага след
това пали осветлението в кухнята.
– Теса искаше вода – отговарям и затварям вратата на хладилника, но той я
задържа отворена.
– И Ким. Така е, когато се пие прекалено много шампанско.
Теса не е спряла да се смее от часове, да не говорим, че сексуалният ù апетит е
нечуван. Честно казано, започвам да окапвам. Сигурен съм, че скоро ще вземе да
повръща, ако не пие малко вода.
– Да, Теса е много зле – казвам и се опитвам да прикрия усмивката си, когато се
сещам как падна от леглото.
– Значи другата седмица в Англия? – сменя темата.
– Не, няма да ходя.
– Става дума за сватбата на майка ти.
– Е? Не ù е сефте. Може и да не е последната.
И тогава Ванс се пресяга и избива бутилката от ръцете ми. Шокиран съм…
много меко казано.
– Какво ти става, по дяволите? – повишавам тон и се навеждам да вдигна
бутилката. Когато го поглеждам, очите му са като на диво животно.
– Нямаш никакво право да говориш така за майка си.
– Теб пък какво те бърка? Не искам да отида и няма да отида.
– Посочи ми една причина. Истинска причина – казва предизвикателно.
На тоя пък какъв му е проблемът?
– Не съм длъжен да ти излагам никакви причини и мотиви. Просто не искам да
ходя на тъпата сватба. Този сезон вече ме завлякоха на една. Мисля, че ми идва
малко в повече.
– Добре. Вече съм уредил паспорта на Теса, ще стане за няколко дни, така че
явно ще се наложи първото си посещение в родния ти град да прекара в
компанията на Ким.
Изпускам бутилката и сега вече изобщо не си правя труда да я вдигам.
– Я пак?
Тоя се ебава с мен. Това не е истина.
Ванс се обляга на плота и кръстосва ръце.
– Изпратих заявлението ù за паспорт и платих в мига, в който разбрах за
сватбата. Трябва да я снимат, но за останалото вече съм се погрижил.
Имам чувството, че от ушите ми излиза пара. Ще се пръсна.
– Как така? Защо изобщо си решил да се занимаваш? Това дори не е законно…
Сякаш ми пука дали е законно.
– Защото знаех, че ще се запънеш като магаре на мост и също знаех, че само
чрез нея мога да те накарам да отидеш. Това е много важен момент в живота на
майка ти и тя ужасно се тревожи, че няма да отидеш.
– С право се притеснява. И вие двамата сте решили да използвате Теса като
стръв и да ме изнудите да замина за Англия? Да ви го начукам. И на теб, и на
майка ми.
Пресягам се да отворя вратата за друга бутилка вода, но той рита хладилника и
го затваря.
– Виж, знам, че си имал кофти детство, че животът ти не е бил розов. При мен
положението беше същото, така че те разбирам. Но с мен няма да говориш така,
както говориш с родителите си.
– Тогава престани да се бъркаш в живота ми, както се опитват да го правят те.
– Не се бъркам. Знаеш много добре, че Теса с радост би отишла на сватбата.
Знаеш също, че ще се чувстваш като истински гадняр, ако я лишиш от
възможността да отиде заради някакви твои си причини. Освен това няма да е
зле да спреш да ми се правиш на голям мъж. Време е да ми благодариш, че
улеснявам живота ти.
Гледам го и се мъча да разбера какво се опитва да ми каже. Прав е, знам. Но не
съвсем. Вече взех да се чувствам кофти, че ù отказах, а знам колко иска да отиде.
Освен това цяла вечер се цупи и започвам да се изтощавам. Не е престанала да
говори за тъпата сватба.
– Ще приема мълчанието ти за благодарност – смее се Ванс, а аз въртя очи.
– Не искам да става някакъв световен проблем.
– Кое? Сватбата ли?
– Да. Не желая да я водя на още една сватба и да гледам как плаче уж от
щастие, защото пак ще се наложи да ù напомня, че това никога няма да се случи
с нас.
– Аха, сега ми става ясно каква е картинката – казва и потупва замислено
брадичката си с пръсти. – Не искаш да започва да си мисли за сватби и деца?
– Не. Тя просто не спира да мисли за това. Мозъкът на тая жена прелива от
идеи. Точно там е проблемът.
– И защо да е проблем? Не искаш да те превърне в доблестен човек? – пита.
Макар че ме е стиснал за гушата, знам, че не ме обвинява в нищо и че вече е
забравил грубите думи, които му метнах преди малко. Може би затова го
харесвам. Не е така докачлив като баща ми.
– Защото няма да се случи. И тя е от онези луди жени, които вече разглеждат
списания с булчински рокли, един месец след като сте се запознали. Тя буквално
скъса с мен, защото ù казах, че няма да се оженя. Понякога е луда като църковен
прилеп.
Ванс се смее и отпива от водата, която отдавна трябваше да занесе на
Кимбърли. И Теса вече се е изчакала да ù дам нейната. Трябва да приключвам
този разговор. Прекалено е дълъг и личен за вкуса ми.
– Късметлия си, че иска такъв живот с теб. Защото не си от най-лесните хора за
общуване, да не говорим за живеене. И никой не го разбира по-добре от нея.
 Каня се да го питам какво знае за връзката ми с Теса, по дяволите. Но после се
сещам, че е сгоден за най-голямата уста в Сиатъл и покрайнините. Не, остави
това. В целия щат Вашингтон… Може би в цялата страна?
– Прав ли съм? – прекъсва мислите ми за ужасната му жена.
– Да, но все пак не е ли смешно да се мисли за брак, особено когато нямаш и
двадесет години?
– И това идва от устата на мъж, който не я пуска на повече от пет метра от себе
си. По което и да е време на денонощието?
– Задник.
– Да, това е истината.
– Което не значи, че не си задник.
– Може би. Но наистина ми е смешно. Как така не искаш да се ожениш за нея,
а изпадаш в луда паника да не я загубиш?
– Какво значи това? – питам, но дори не искам да чувам отговора му. Но вече е
късно да върна думите си назад. Ванс ме поглежда в очите.
– Тревожността ти достига… най-високата си точка, когато се притесняваш, че
може да те напусне, или когато друг мъж ù обърне внимание.
– Кой ти е казал, че имам някаква тре…
Но упоритото магаре не ми дава шанс да довърша и продължава:
– Знаеш ли какво помага много, когато се стигне до една от двете ситуации?
– Какво?
– Едно пръстенче – вдига ръка и сочи мястото, където съвсем скоро ще кацне
халката му.
– О, мамка му! Успяла е и на теб да промие мозъка! Какво ти е направила? Как
така те е вербувала на своя страна?
Да, колкото и да е смешна тази идея, не е невъзможна, като се има предвид
каква лудост я гони, като стане дума за брак, и как може да омагьосва хората с
чара си.
– Не бе, педал! – вика и ме замерва с капачката на бутилката. – Истината ти
говоря. Представи си само да можеш да кажеш: „Това е мое“. И точка по
въпроса. Сега може да ти се струват само голи думи, начин да се изфукаш пред
другите мъже, че ти е жена, защото тези други мъже ще я искат, вярвай ми. Но
тогава тя ще е само твоя. И толкова. Тогава тези думи не са празно самохвалство,
а истина. И когато това стане самата шибана реалност, задръстен задник такъв,
не можеш да си представиш какво облекчение ще изпиташ. Особено мъже като
мен и теб, които страдат от тонове излишна параноя.
Устата ми е суха. Искам да намеря тъмен ъгъл в тази огромна и много светла
кухня.
– Това са пълни глупости – казвам.
Той тръгва към мен и отваря един шкаф.
– Гледал ли си някога тоя сериал „Сексът и градът“?
– Не.
– Сексът и градът или Сексът в града. Не помня.
 – Не, не, не.
– Ким го гледа нонстоп. Има всеки сезон, всяка една серия на дивиди.
Крисчън отваря една кутия курабийки. Два сутринта е. Теса ме чака, а аз седя,
говоря за някакъв шибан сериал и ям курабийки?
– Е, и?
– Има една серия, в която жените говорят за това как в живота на човека има
само две големи любови…
– Да… да… Това вече става адски неловко. – Обръщам се да излизам. – Теса ме
чака.
– Знам… знам… Нека само довърша. Няма да се бавя. Ще се опитам да
синтезирам нещата по възможно най-мъжествения начин.
Обръщам се и с учудване забелязвам, че ме гледа почти с надежда… с
очакване.
– Та... те говореха как в живота има само две големи любови… и сега забравих
докъде бях стигнал, но мисълта ми е, че Теса е голямата ти любов.
Тук вече се обърках.
– Нали каза, че ни се полагат по две?
– Е, в твоя случай другата ти любов си самият ти. Мислех, че това е повече от
ясно.
– А в твоя случай? Голямата уста и майката на Смит?
– Внимавай какви ги говориш – предупреждава ме.
– Извинявай. Кимбърли и Роуз. Те са били твоите големи любови? Предлагам ти
да се помолиш тези богати пички във филма да са се объркали.
– Хм… да. Тези бяха… м-моите – заеква. През лицето му минава някаква странна
емоция, но изчезва много бързо, преди да успея да я хвана и да разбера каква е.
– Е, след като се изказа надлежно и обстоятелствено и не ми доказа нищо, вече
мога да си легна – казвам и размахвам бутилката пред лицето му.
– Да… – отвръща някак разсеяно, може би все още под влиянието на онази
бързо преминала емоция. – Не знам дори какво говоря. Май и аз пих повече тази
вечер.
– Да… добре.
Оставям го сам в кухнята. Дори не знам какво беше всичко това, по дяволите.
Но наистина е много странно да видиш как великият Крисчън Ванс не може да
довърши изречение или пък се чуди какво да каже.
Теса вече е заспала. Сложила е длани под бузата и е прибрала коленете си към
тялото. Изключвам осветлението и оставям шишето с водата на нощното ù
шкафче. Тялото ù е така топло. Пръстите ми бавно минават по кожата ù,
настръхва. Това ме успокоява и в същото време ме кара да потреперя при
мисълта, че дори когато спи, допирът ми ù въздейства.
– Хей – прошепва сънливо. Гласът ù леко ме стряска и веднага заравям глава в
шията ù, притискам я към себе си.
– Заминаваме за Англия другия уикенд – казвам тихо.
Тя бързо обръща глава към мен. В стаята е много тъмно, но лунната светлина е
достатъчна, за да видя шока в очите ù.
– Какво?
– Англия. Другата седмица. Ти и аз.
– Но…
– Не, отиваш на сватба. И знам, че искаш да идеш, затова не спори с мен.
– Нямаш…
– Тереза, стига вече за това – притискам длан към устата ù и тя леко забива
зъби в кожата ми. – Ако си махна ръката, ще бъдеш ли добро дете? Ще мълчиш
ли? – казвам шеговито, защото се сещам за обвинението ù, че се държа с нея
като с дете. Тя кима и аз махам ръката си от устата ù. Теса се надига на лакът и
се обръща с лице към мен. Не мога да водя разговор с нея, когато е гола и не
иска да спре да говори.
– Но аз нямам паспорт – извиква. Усмихвам се: знаех си, че няма да млъкне.
– Документите ти вече са подадени.
– Но…
– Тереза…
– Каза пълното ми име два пъти за една минута – усмихва се.
– Никога повече няма да пиеш шампанско.
Прибирам разбърканата ù коса от лицето и прокарвам палец по долната ù
устна.
– Определено не се оплакваше по-рано, когато…
Запушвам бъбривата ù уста с устни. Обичам я. Толкова много я обичам и
изпитвам невъобразим ужас да не я загубя.
Дали наистина искам да я забърквам, да допусна да се преплетат евентуалното
ми щастливо бъдеще, единствената ми възможност за нормален живот с грозното
ми минало?
 Глава сто и осемнадесет
ТЕСА
Когато се събуждам, тялото на Хардин не е увито около моето. Светлината в
стаята е непоносимо ярка дори когато затворя очи.
– Колко е часът? – простенвам и усещам пулсиращото главоболие. Знам, че
лежа, но тялото ми се клати напред-назад, вие ми се свят.
– Обед е – чувам гласа му от другия край на стаята.
– Обед? Изпуснала съм първите си две лекции! – възкликвам. Опитвам се да
седна, но главата ми се люшка и аз падам на матрака с гробовен стон.
– Не е кой знае какво, спи.
– Не! Не мога да изпускам повече часове, Хардин. Едва започнах тук, а вече си
позволявам да не ходя на лекции. – Изпадам в луда паника. – Не мога да си
представя дори, че ще изостана.
– Сигурен съм, че няма да изостанеш – казва Хардин и тръгва към леглото. –
Убеден съм, че вече си си написала всичко за един месец напред.
Да, не може да се отрече, че ме познава доста добре.
– Работата не е в това. Работата е в това, че съм пропуснала лекции, което е
грозно и неуважително.
– Пред кого? – пита. Знам, че ми се подиграва.
– Пред професорите, пред останалите студенти.
– Теса, обичам те, но хайде, бъди така добра, посъвземи се малко и скъсай с
илюзиите си. На другите студенти изобщо не им пука дали си там, или не си.
Вероятно на никого не му е направило впечатление. Професорите ти може и да
са забелязали, защото те забелязват изпълнителни и прилежни ученици, които
им служат само за подхранване на смачканото его. Но студентите… на никого не
му пука. И дори да му пука, какво от това? Тяхното мнение няма никакво
значение.
– Предполагам, че си прав – отвръщам, затварям очи и се мъча да разбера какво
се опитва да ми каже. Мразя да закъснявам, мразя да пропускам лекции, да спя
до обед.
– Как се чувстваш? – Усещам как матракът се огъва и когато отварям очи, той
вече лежи до мен.
– Като препила. – Главата ми ще експлодира всяка секунда.
– Определено пи много повече от нужното – кима няколко пъти твърде
сериозно. – А как ти е задникът? – пита и ме хваща за дупето. Боли ме.
– Не сме… нали не сме… не съм била чак толкова пияна… Или?
– Не, не сме – смее се той. – Все още не. – Едва преглъщам. – Само ако искаш.
Така си се разгонила, та реших, че това е следващата точка в списъка ти.
Аз? Разгонена?
– Не ме гледай така уплашено. Само предлагам – усмихва се той.
 Не мога да преценя какво е редно да мисля по въпроса за такъв вид секс и със
сигурност не съм в състояние да асимилирам този разговор в момента. Но пусто
любопитство…
– Ти… правил ли си… – не знам дори как да завърша питането си. Това е едно от
малкото неща, които никога не сме обсъждали. Не се брои, когато ми е говорил
мръсни неща по време на секс и е споменавал между другото, и то само когато е
бил разгорещен. – Правил ли си го преди?
– Не, всъщност не.
– О! – възкликвам. Усещам как пръстите му нетърпеливо барабанят върху онова
място, което обикновено е скрито под бикини, но сега, за жалост, те са някъде из
стаята. Фактът, че Хардин никога не е правил такова нещо с никоя досега, ме
кара да опитам… може би.
– За какво мислиш? Почти виждам как мозъкът ти работи на пълни обороти –
потупва носа ми с пръст.
– Харесва ми, че не си го правил с никоя преди – усмихвам се.
– Защо? – повдига въпросително вежди, а аз крия лице от срам.
– Не знам.
Не искам да звуча, сякаш съм несигурна в него, нито да започваме тема, която
може да доведе до кавга. Засега махмурлукът ми стига.
– Кажи ми – настоява Хардин.
– Не знам. Би било хубаво да направиш с мен нещо, което не си правил преди.
Той се вдига на лакът и ме гледа удивено.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че си правил много неща… в секса… – говоря много тихо. – И
че не си научил нищо от мен.
Той ме гледа много внимателно, сякаш се страхува да ми отговори.
– Това не е вярно.
– Вярно е – чупя устни и се цупя.
– Не е вярно, по дяволите! Това са глупости и ти го знаеш много добре.
Гласът му е гневен, лицето му помръква.
– Не ми джафкай насреща. Как според теб се чувствам аз, след като знам, че си
бил с толкова много жени преди мен.
Напоследък отбягвам да се сещам за това, но пък когато се сетя, адски боли и
пари. Той ме вдига да седна до него и след секунда вече ме е сложил в скута си.
Под голата си кожа усещам полуголото му, изкушаващо ме топло тяло.
– Не се бях замислял за това, честно – казва с устни върху рамото ми.
Потръпвам. – Ако беше спала с други мъже преди мен, сега нямаше да съм с теб.
– Моля? – извъртам рязко глава да го погледна в очите.
– Чу ме – казва и продължава да целува рамото ми.
– Как можеш да кажеш такова грозно нещо? – Знам, че Хардин няма цедка на
устата, свикнала съм с това, но сега думите му ме изненадват. Не е възможно
наистина да го мисли.
– Никога не съм твърдял, че говоря красиви неща.
 Размърдвам се неудобно в скута му.
– Ти… сериозно ли говориш?
– Да, напълно – кима бавно с глава.
– Значи, искаш да ми кажеш, че ако не бях девствена, нямаше да започнеш
връзка с мен?
Това е тема, която по принцип отбягваме да обсъждаме, и сега съм крайно
притеснена накъде ще ни отведе една такава дискусия. Хардин присвива очи и
внимателно преценява изражението ми.
– Да, точно това искам да кажа. Ако помниш, в началото аз по принцип не исках
да започвам връзка – усмихва се, но веднага след това помръква. Пускам крака на
пода и ставам от него, но той веднага ме връща там, където е решил, че ми е
мястото. – Не се цупи – казва и се опитва да ме целуне, но аз извъртам глава
настрани и се старая да го убия с поглед.
– Може би не трябваше да започваш връзка с мен тогава. Може би не трябваше
да си губиш времето с мен. – Прекалено съм чувствителна и наранена. Нервите
ми са изопнати и продължавам да наливам масло в огъня. – Може би трябваше да
прекратиш всичко, след като спечели облога.
Гледам в зелените му очи и чакам реакцията, но нищо. Мълчи и не реагира. И
тогава избухва в нечовешки смях. Кънти и пълни стаята. Любимият ми звук:
смехът на Хардин.
– Престани да се държиш като бебе – говори, без да спира да се смее. Притиска
ме към себе си и стиска китките ми, за да не се отскубна. – Това, че не съм искал
да имам връзка с теб в началото, не означава, че сега не съм щастлив, задето съм
прекрачил принципите си.
– И все пак не е хубаво да ми казваш такива неща. И най-вече това, че сега не
би бил с мен, ако преди теб съм имала други мъже. А ако бях спала с Ноа, преди
да се запознаем? Пак ли нямаше да имаме връзка?
– Не, нямаше да искам. И това сега нямаше да се случва. Нямаше да сме в
тази… ситуация… ако не беше девствена.
– Ситуация? – питам раздразнено, дори грубо, макар че исках да прозвучи по-
меко.
– Да, ситуация – казва и с едно движение ме обръща по гръб върху матрака.
Тялото му е над моето, китките ми са стиснати в голямата му длан, а с коляното и
другата си ръка вече разтваря бедрата ми. – Не бих понесъл мисълта, че си била
докосвана от друг мъж. Знам, че е лудост, но това е истината, независимо дали ти
харесва, ,или не.
Усещам топлия му дъх върху лицето си и вече не му се сърдя чак толкова много.
Знам, че е откровен, което ме радва, но този двоен стандарт… никак не ми
харесва.
– Добре де, както и да е.
– Както и да е? – смее се и увива плътно ръка около кръста ми. Раздвижва таза
си и притиска тялото си между бедрата ми. – Не ставай смешна. Знаеш какъв
съм. – Чувствам се толкова разголена и податлива, а агресивното му поведение
ме възбужда, вместо да ме дразни и отблъсква. Ето ти още една изненада.
– И освен това, Теса, напълно ти е ясно, че съм научил и преживял толкова
много нови неща с теб. Никога не бях обичал никого, дори семейството си. Не
съвсем – казва. Заглежда се някъде встрани и се замисля. Предполагам, че
преживява болезнен спомен, но после бързо се връща към мен. – И никога не бях
живял с някого. Никога не ми е пукало дали ще загубя човек, или няма. Но сега,
ако този човек си ти, не бих го преживял. Това са все нови неща – признава.
Устните му се движат като сянка над моите, едва ме докосват. – Стигат ли ти
толкова нови преживявания в моята колонка?
Кимам и той се усмихва. Ако повдигна глава само на сантиметър, устните ни ще
се докоснат. Той сякаш прочита мислите ми и вдига глава, защото има да казва
още нещо.
– Затова престани да ми навираш този облог в лицето. Ясно ли ти е?
– Да, разбира се – въртя предизвикателно очи, а той освобождава китките ми и
плъзга ръце по тялото ми, спира ги на ханша ми и стиска нежно.
– Днес си истинска кучка.
Палецът му рисува кръгчета по бедрото ми и тялото му се отпуска малко по
малко върху моето. Наистина се чувствам като кучка: хормоните ми са бесни,
имам махмурлук.
– Ти пък се държиш като задник, така че сме равни в резултата – отвръщам на
удара. Той захапва вътрешната част на бузата си и навежда глава към лицето ми.
Устните му са топли, целува кожата по линията на челюстта ми и
електричеството се стрелва право в слабините ми. Увивам крака около кръста му
и затварям малкото останало разстояние между телата ни.
– Обичам и съм обичал само теб – казва пак и така раната, причинена от
грубите думи, които изговори преди малко, напълно заздравява. Устните му се
плъзват по шията ми, ръката му обгръща гърдата ми. – Винаги ще обичам само
теб.
Не казвам нищо, за първи път и аз да замълча. Толкова е открит и разпален,
когато говори за чувствата си към мен. Не искам да развалям мига. И за първи
път виждам реалността в съвсем друга светлина: Моли, Стеф и половината
момичета в онзи колеж може и да са имали по някоя гореща авантюра с Хардин,
но никога никоя от тях не е успяла да го накара да изрече думите „обичам те.“
Нито една. Нито една не е имала и няма да има привилегията да го опознае така,
както го познавам аз. Истинският Хардин ще бъде открит и достъпен само за мен.
Те нямат идея колко прекрасен човек е той, колко е умен, брилянтен, колко
силно може да обича и да чувства. Те никога няма да чуят божествения му смях,
когато се смее с пълно гърло и затворени очи като дете, когато трапчинките му
греят на лицето. Никога няма да чуят нищо за злото в краткия му живот,
убедеността и сигурността в гласа му, когато псува или когато казва, че ме
обича. Ето защо към всички тези момичета изпитвам само едно: съжаление.
– Обичала съм и обичам само теб – казвам и аз. Чувствата ми към Ноа не бяха
нещо повече от чувствата, които хората изпитват към далечен братовчед. Това
отдавна го знам. Обичам Хардин по онзи обсебващ, завладяващ, напълно
разтърсващ начин и съм дълбоко убедена, че никога няма да обичам друг мъж
така, както обичам него. Това е любов, която никога няма да изживея втори път.
Усещам как ръката му се премества надолу кум боксерките му. Избутва ги, а аз
ги събувам напълно с крак и ги мятам настрани. И тогава бавно се потапя в мен
през хлъзгавия отвор между краката ми.
– Пак – казва умолително.
– Обичала съм и обичам само теб – повтарям.
– Мамка му! Теса, обичам те, толкова те обичам – думите му звучат грубо, като
изтръгнато признание, сякаш напират да излязат иззад зъбите му и да му
донесат облекчение.
– Винаги ще те обичам – обещавам му и тихичко се моля да намерим начин да
разрешим проблемите си, защото това, което казах и което обещах, е самата
истина. Винаги ще бъде единствената истина. Дори ако нещо някога ни раздели.
Хардин тласка дълбоко, силно, изпълва ме, зъбите му се забиват в кожата на
врата ми, засмуква ме, хапе ме. Устата му е топла, влажна.
– Усещам всеки милиметър… толкова си топла… – простенва.
Знам, че не е сложил презерватив. В транса и еуфорията, до която ме е
докарал, започвам да чувам предупредителни камбани, но веднага забравям за
опасността и се отдавам на удоволствието.
– Трябва да сложиш презерватив – казвам, макар че думите ми са в пълно
противоречие с движенията ми. Краката ми се затягат около кръста му. Потапям
го по-дълбоко в себе си. Стомахът ми се е свил в огнена топка и знам, че няма да
издържа дълго.
– Не… мога… да спра – отвръща задъхано и движенията му стават по-бързи и
хаотични. А ако сега спре, мисля, че ще се раздробя на парчета.
– Не спирай.
Луди сме. Никой от нас не мисли трезво, ноктите ми не спират да се забиват в
гърба му и да го насърчават.
– Теса, свършвай, мамка му, свършвай – казва умолително. Сякаш имам друг
избор.
Когато оргазмът започва да се развива като спирала в тялото ми, имам
чувството, че ще припадна – никой не може да понесе такова количество
удоволствие.
Той извиква името ми, спира за секунда, тласка още веднъж и излиза от мен.
Гледам как пръстите му веднага се увиват около пениса му и излива оргазма си
върху ми, без да откъсне очи от моите. После пада върху мен и се опитва да
възстанови дишането си. Лежим в мълчание. Няма нужда да говорим, няма
нужда да си казваме кой какво мисли, защото знаем.
***
– КЪДЕ ТИ СЕ ХОДИ? – питам. Не ми се става от леглото, но Хардин предложи
да се разходим из Сиатъл. Такова нещо се случва за първи път и не съм сигурна
кога пак ще излезе с такава оферта, ако изобщо някога предложи отново.
 – Все ми е тая. Може би да пазаруваме? – пита. Очите ми внимателно оглеждат
лицето му. – Имаш ли нужда да си купуваш нещо? Искаш ли да идем на пазар?
– Май нямам нужда от нищо…
Но когато го поглеждам и виждам колко е неспокоен, веднага решавам да
приема предложението.
– Но ще е хубаво да излезем по магазините.
Толкова много усилия полага, така се старае. Малките неща, които
обикновените двойки правят, когато са заедно, съвсем не попадат в диапазона на
възможностите и разбиранията на Хардин. Знам, че се чувства неловко в такива
ситуации. Поглеждам го и се усмихвам. Спомням си онази нощ, когато ме заведе
да караме кънки на лед само за да ми покаже, че може да прави и такива
обикновени неща. Като всеки нормален мъж, който иска да угоди на гаджето си.
Беше толкова забавно и той бе така очарователен и закачлив. Всъщност вече
почти цяла седмица и половина е такъв. Не искам да е „като хората“. Не искам да
имам „нормален“ приятел. Искам Хардин – с грубото му чувство за хумор и
киселото му настроение и неуместни коментари. Искам да ме извежда от време
на време, но не на някакви специални места. Предпочитам да ходим на
обикновени места – никакви сложни програми, – колкото да ме накара да се
почувствам сигурна във връзката ни и в това, че негативите ще бъдат заличени от
позитивите.
– Супер – размърдва се пак неудобно.
– Само да си измия зъбите и да си прибера косата на опашка.
– Ако искаш, се облечи. Навън е студено – казва и слага ръка върху прекалено
чувствителната точка между краката ми. Преди малко Хардин използва
тениската си, за да ме избърше – нещо, което прави от доста време.
– Да, може и да взема един бърз душ – казвам и се питам дали няма да иска да
го направим пак, преди да тръгнем.
Честно казано, не знам дали някой от двама ни има сили за пореден тур.
Ставам от леглото и сбръчквам нос. Подозирах, че цикълът ми ще започне всеки
момент, но защо точно сега! От всички възможни дни в месеца? От друга страна
е добре, защото ще ми е свършило, преди да заминем за Англия. Да заминем за
Англия! Просто не мога да повярвам.
– Какво има? – пита Хардин.
– Ами… аз… нали разбираш, там… един път в месеца… време е за… – извръщам
поглед от него, защото знам, че е имал на разположение цял месец да се
презапаси с шеги и закачки.
– Хм… за какво е време? Колко е часът? – подсмихва се и вдига китката си,
сякаш има въображаем часовник.
– Недей… – скимтя от неудобство. Стискам бедра и се опитвам да извадя
някакви дрехи, за да избягам в банята.
– Виж ти! С махмурлук и кървясал поглед към периодично лошо отношение –
смее се без милост.
– Шегите ти са ужасни! – Улавям усмивката му, когато ме хваща, че пак
обличам мръсната му тениска.
– Ужасни, а? – пита. Зелените му очи са пълни с хумор. – Толкова ужасни, че
искаш да ми запушиш устата като кървяща рана?
Бягам навън към банята и го чувам как се смее, а смехът му кънти по коридора.
 Глава сто и деветнадесет
ХАРДИН
– Не знаех, че сте тук – казва Кимбърли, когато влизам в кухнята. И защо не е
на работа, а си е вкъщи?
– Теса не се чувстваше добре – отговарям. – Ти не трябва ли да си на работа?
Или да си седиш у дома е едно от предимствата да си жена на шефа?
– Всъщност и аз не се чувствам добре, задник такъв – казва и ме замерва с
някакъв смачкан лист хартия, но не ме уцелва.
– Ти и Теса трябва да се научите как се пие шампанско.
Тя ми показва среден пръст, но точно тогава микровълновата издава някакъв
пронизващ ушите звук и Кимбърли вади купа с нещо, което мирише и прилича на
котешка храна, но тя започва настървено да го яде. Аз стискам носа си и
отбелязвам:
– Това смърди на лайна.
– Къде е Теса? Само тя може да ти запуши устата.
– Не бих разчитал днес на това.
Започва да ми харесва да тормозя годеницата на Ванс. Тя е дебелокожа и
нетърпима, но аз разполагам с неизчерпаем резерв амуниции.
– На кое да не разчита? – пита Теса, която явно е влязла зад гърба ми. Облякла
е пуловер и тесни джинси и на краката ù има нещо като пантофи, което в
снобските среди минава за обувки. Парче плат около един картон, предлагано в
магазините като средство за събиране на помощи за благотворителни цели, за да
се издоят кинтите на богатите, които не искат да изглеждат неангажирани в
благотворителността. Разбира се, Теса не споделя мнението ми, така че вече си
го пазя за себе си. Научил съм си урока.
– Нищо – отвръщам, заравям ръце в джобовете и едва се преборвам с импулса
да сритам задника на Кимбърли, така че да падне от стола.
– Нищо, както винаги говори с гъза си – казва Ким и блъска още една вилица
котешка храна в устата си.
– Да тръгваме, че започва да ме дразни – казвам достатъчно високо, за да ме
чуе и Кимбърли.
– Бъди мил – кара ми се Теса. Хващам я за ръка и я извеждам навън.
Когато влизаме в колата, Теса пъха една шепа тампони в жабката и тогава се
сещам:
– Трябва да минеш на някакви контрацептиви – казвам. Напоследък съм доста
невнимателен и сега, след като я усетих без презерватив, няма връщане назад.
– Знам. Все се каня да си запиша час за гинеколог, но е малко трудно със
студентската ми застраховка.
– Да, да, знам.
– Може би през седмицата. Но трябва да го направя бързо, защото напоследък
си доста невнимателен.
– Аз? Невнимателен? – Опитвам се да не изпадам в паника. – Ти ме хващаш
неподготвен, когато не мога да мисля с горната си глава.
– О, я стига! – смее се тя и обляга глава назад.
– Хей, ако ти искаш да си съсипеш живота, като родиш дете, давай, но не ме
повличай след себе си. – Стискам леко бедрото ù, но лицето ù посърва. – Какво
има? – питам.
– Нищо – отговаря с фалшива усмивка.
– Кажи ми. Сега.
– Децата са тема табу за нас, не помниш ли?
– Напълно съм съгласен. Затова край на презервативите, нека те сложим на
контрацептиви и да не се притесняваме за деца.
– Ще намеря клиника още днес, за да не ти се обърка бъдещето – казва с равен
и малко плашещ тон.
Знам, че я разстроих, но наистина няма по-мил начин да ù се каже, че трябва да
мине на противозачатъчни, ако има намерение да ме чука по няколко пъти на
ден или всеки път, когато се окажем в една стая.
Теса се обажда в няколко клиники и накрая казва:
– Готово, имам час за понеделник.
– Добре – отвръщам. Прокарвам ръка по косата ù и пак я слагам на бедрото ù.
Пускам радиото и следвам инструкциите към най-близкия мол.

ЕДНА ОБИКОЛКА ИЗ МОЛА и вече съм отегчен до смърт от Сиатъл. На ръба

съм да изперкам. Единственото нещо, което ме кара да се усмихвам, е Теса. Дори
когато мълчи, мога да прочета мислите ù само по изражението на лицето ù.
Гледам как наблюдава хората из мола и как се ядосва на една майка, която
пляска детето си по дупето в средата на магазина. Извеждам я оттам, преди
сцената – или реакцията на Теса – да излезе от контрол.
Обядваме в една малка, тиха пицария и Теса през цялото време приказва за
някаква нова поредица книги, която мислела да чете. Знам колко е критично
мнението ù за съвременната литература, затова новината ме озадачава.
– Ще трябва да си ги сваля, когато си взема четеца от теб – казва и избърсва
устата си с кърпата. – Нямам търпение да си взема гривната. И писмото.
Опитвам се да не изпадам в паника и наблъсквам почти цялото парче пица в
устата си, за да не се налага да отговарям. Въздъхвам облекчено, когато тя сменя
темата.
На път за къщата на Ванс Теса заспива в колата. Напоследък ù става навик и ми
харесва, честно казано. Тръгвам по възможно най-дългия път, както направих
неотдавна, за да ù дам шанс да поспи.

НЕ СЪМ СЕ СЪБУДИЛ ОТ АЛАРМАТА НА ТЕСА. Тя също не ме е събудила и ме

е оставила да се наспя. Никак не съм доволен, че не успях да я видя тази сутрин,
преди да излезе, а сега няма да я има цял ден. Поглеждам часовника на стената:
почти обед е. Поне скоро ще излезе в почивка. Обличам се набързо, изнасям се
от къщата и подкарвам към новата сграда на Ванс. Мога да работя тук, с нея, но
ми се струва някак странно… Тогава ще ходим заедно на работа, ще се виждаме
там, ще се прибираме заедно, ще живеем заедно.
Лично пространство, Хардин. Тя иска лично пространство. Самата мисъл е
смешна, защото никой не е дал и милиметър лично пространство на другия.
Максимумът беше три дни в седмицата. Това, което правим, е да си утежняваме
излишно живота и да си създаваме допълнително проблеми – да даваме пари за
бензин, да караме часове наред, за да можем да се видим.
Влизам в сградата. Ужасно скъпо. Нищо не е спестено. Непоносимо
разточителство. Много по-голяма е от онзи малък офис, в който работих аз. Със
сигурност не ми липсва времето, прекарано на два квадратни метра лично
пространство, но това вече е съвсем различно. Ванс не искаше да ми позволи да
работя вкъщи. Брент, шефът ми в „Брентхаус“, ми разреши да работя от нас само
и само „да не се изпотрепем“ в службата. Сега когато Теса е на работа тук, за
мен е дори по-добре и мога с глас да се посмея на тези чувствителни задници,
които сигурно още бачкат за Ванс.
Учудвам се, че не се загубих в тоя лабиринт от коридори и архитектурни
чудеса. Стигам до рецепцията и Кимбърли ми се усмихва широко:
– Здравейте. Мога ли да Ви помогна? – казва, сякаш да ми демонстрира, че все
пак може да бъде професионалист, когато се налага.
– Къде е Теса?
– В офиса си – отговаря и зарязва любезния тон.
– Който е? – питам, облягам се на стената и чакам да ми покаже накъде да
тръгна.
– По коридора. Името ù е на табелката на вратата – казва и веднага поглежда
към монитора, с което ме разкарва най-безцеремонно. Много грубо, бих казал. За
какво ù плаща Ванс? Каква ù е работата? Каквито и кинти да ù дава, сигурно си
заслужава, за да може да я чука през цялото време и да му е наблизо, да не я
изпуска от око. Клатя глава и се опитвам да се отърва от видението как Ким го
язди като за световно.
– Благодаря за помощта – излайвам и тръгвам по дългия, тесен коридор.
Виждам името ù на табелката и влизам, без да чукам. В стаята няма никого.
Вадя телефона да ù се обадя, набирам и след секунда виждам и чувам как
телефонът ù вибрира на бюрото. Къде се е дянала, за бога? Тръгвам по коридора
да я търся. Знам, че Зед е в града, и започвам да полудявам. Кълна се, че ако
само…
– Хардин Скот? – чувам женски глас зад гърба си и надничам в нещо като стая
за почивка.
Лицето ми е познато, но не знам откъде.
– Здрасти – казвам колебливо. – Не помня къде съм я виждал, но със сигурност я
познавам отнякъде. И когато към нея се присъединява друга жена, започвам да
се досещам. Това е някаква шега, нали? Вселената си прави някакъв ташак с мен.
Ебаси гадното чувство за хумор има тая кучка. И сега вече съм бесен.
– Да видим кой е тук… – хили ми се Табита.
Спомням си какво ми каза Теса за двете кучки, които я тормозят в офиса, и сега
вече разбирам за какво става дума. Очевидно никой от двама ни няма намерение
да се занимава с любезности и директно минавам към въпроса:
– Ти си тая, която се опитва да тормози и да издевателства над Теса, нали?
Ако имах представа, че Табита е прехвърлена в офиса в Сиатъл, щях веднага да
се сетя, че тя стои зад тези неща. Беше известна с гнусотиите си още по времето,
когато работех за Ванс, и съм сигурен, че нищо не се е променило.
– Кой? Аз ли? – пита, премята косата си през рамо и се усмихва. Изглежда
различна. Ужасно неестествена. Дребната кокошка, която я следва навсякъде,
има оранжева кожа, сякаш се е къпала в оцветител за „портокалов“ сок.
– Стига с театралните постановки. Дори не се захващай с нея. Момичето се
опитва да се приспособи в нов град и вие двенките няма да ù пречите и да се
държите като змии, без да имате никакво основание.
– Не съм направила нищо. Каквото и да съм казала, е било на шега.
През съзнанието ми минават няколко кадъра, поразяващи нервната ми система:
тоя парцал, който ми духа до писоара в банята в старата сграда. При неприятния
спомен искам да повърна.
– Не го прави никога повече. Не се шегувам – предупреждавам я. – Дори не ù
говори.
– Господи, изобщо не си се променил. Жизнерадостен както винаги. Няма да се
занимавам повече с нея. Не искам да отидеш да кажеш на господин Ванс и да го
накараш да ме уволни, както направи със Сам…
– За това нямам вина.
– Имаш – прошепва с драматичен тон. – Веднага щом мъжът ù разбра какво
правите вие двамата, още същата седмица я уволниха много мистериозно.
Табита беше толкова лесна. Саманта също. В мига, в който разбрах кой е
гаджето на Саманта, жената почна да ми харесва за едното чукане, но след като
я изчуках, не исках даже да я погледна, стана ми адски противна и не желаех да
имам нищо общо с нея. Моята малка игра ми докара доста лайна и проблеми на
главата, а по никакъв начин не искам Теса да се забърква в курвенски истории.
– Не знаеш и половината от това, което се случи, затова си затваряй гадната
уста. Остави Теса на мира и ще си запазиш работата.
Честно казано, може и да съм имал лек принос за уволнението на Саманта, но
ми навлече такива драми, че нямаше как да работим заедно. Тя беше първа
година в колежа и работеше почасово. Набираше ръкописи на компютъра.
– И като стана дума за малката глезла… – казва миньончето и кима с глава към
стаята за почивка. Теса влиза усмихната, даже се смее с глас, а точно зад нея,
облечен в един от онези мазни, скъпи костюми, е шибаният Тревър. И той ухилен
до уши. Малкият педал ме забелязва пръв и я докосва по ръката, за да я
предупреди. Едва се сдържам да не го сграбча и да го строша на две части.
Когато ме вижда, усмивката ù става още по-широка, лицето ù грейва и се втурва
към мен. Едва когато стига, забелязва Табита, която все още стои като
препарирана.
– Здрасти – казва Теса доста нервно и притеснено.
– Чао, Табита – разкарвам я набързо, тя се навежда, прошепва нещо в ухото на
другата и двете излизат от стаята.
– Чао, Тревър – казвам тихо, така че само Теса да ме чуе.
– Престани – пляска ме по ръката, както прави винаги.
– Здравей, Хардин – поздравява любезният Тревър и маха нещо с ръка, сякаш се
чуди дали да я подаде за здрависване. За негово добро, разбира се, се надявам да
не го прави, защото нямам намерение да се ръкувам с него.
– Здрасти – казвам троснато.
– Какво правиш тук? – пита тя и поглежда към коридора, където изчезнаха
двете жени.
Знам, че всъщност ме пита: Откъде ги познаваш и какво казаха?
– Табита няма да ти създава повече проблеми.
– Какво си ù направил? – пита с разширени от ужас очи.
– Нищо. Просто ù казах това, което трябваше да ù кажеш ти: да ходи да си го
начука.
Теса се усмихва на шибания Тревър, сяда на една от масите и старателно
отбягва да погледне към мен или към него. Това неловко положение ми се струва
всъщност доста забавно.
– Обядва ли вече? – питам и тя клати глава. – Добре, хайде да отидем да се
нахраниш.
Мятам един убийствен поглед на Тревър, който подслушва като селска
клюкарка, и повеждам Теса по коридора.
– В съседната сграда правят такос и са доста добри – предлага Теса.
Но се оказва, че греши. Храната е противна, но тя изяжда всичко в чинията си
и по-голямата част от моята порция. След това се изчервява и казва, че апетитът
ù вероятно се дължи на хормоните ù. Добавя, че „ ще ми навре един тампон в
гърлото“, ако се пошегувам още веднъж с цикъла ù, на което аз само се смея.
– Не съм се отказала да се прибера с теб утре, да се видя с всички и да си взема
нещата – заявява и изпива почти цяло шише с вода.
– Не мислиш ли, че ти се събира доста пътуване. Не забравяй, че другата
седмица летим за Англия – опитвам се да я разубедя.
– Не. Искам да видя Ландън. Липсва ми много.
За първи път от самото начало изведнъж изпитвам пронизваща ревност от
Ландън, но се окопитвам бързо. Той наистина е единственият ù приятел, ако не
броим досадната кикимора Кимбърли.
– Той няма да е заминал, когато се върнем.
– Хардин, моля те – категорична е. Изобщо не ù трябва мнението ми, просто ми
казва, че се прибира. Знам, че ще отиде да се види с Ландън. Независимо дали
съм за, или съм против.
– Хубаво, майната му.
 Това няма начин да свърши добре. Поглеждам я, а тя се усмихва гордо. Не знам
дали е горда от това, че е спечелила спора, или че е успяла да ме убеди, но
изглежда красива и спокойна.
– Радвам се, че дойде днес – казва, докато вървим по оживената, претъпкана
улица.
Защо толкова много хора са избрали този град? Какво толкова има тук?
– Наистина ли? – питам. Бях се надявал да се зарадва на посещението ми, но
леко се тревожех да не я ядосам, задето се появявам неканен и без
предупреждение. Не че ми пука особено, но все пак…
– Да – мига насреща ми и спира сред тълпа от хора, които ни бутат от всички
страни. – Аз почти… – млъква и не довършва.
– Какво почти? – питам и я издърпвам до един магазин за бижута. Слънцето се
отразява в някакъв огромен диамантен пръстен и аз я водя към другия край на
прозореца, за да не ослепее от светлината, не за друго.
– Много е глупаво – казва, захапва устната си и гледа в земята. – Но имам
чувството, че за първи път от месеци мога да дишам.
– Това хубаво ли е? Или? – пак питам. Повдигам брадичката ù и не ù позволявам
да гледа встрани, само в очите ми.
– Да, хубаво е. Имам чувството, че сега всичко ще е наред. Всичко се нарежда.
Знам, че са минали само десетина дни, но никога не сме се радвали на такъв
дълъг спокоен период. Имахме само няколко спора, но ги разрешихме с разговор.
Горда съм с нас.
Нейният коментар е наистина интересен, защото ние не спираме да се
джафкаме. Бяха повече от „няколко“ спора, но е права: уредихме нещата с
разговор. Харесва ми, че спорим. Мисля, че и на нея ù харесва. Ние сме
различни, ужасно различни и ако се разбирахме през цялото време и нямаше
спорове, щеше да е адски скучно. Не бих могъл да живея без постоянното ù
мрънкане, врънкане и цупенето, че разхвърлям. Толкова дразни. Тя е един
генератор на дразнене, но не искам да променям нищо в нея. Освен желанието ù
да живее тук.
– Мисля, че леко преувеличаваш.
И за да ù докажа, че съм прав, я вдигам, увивам краката ù около кръста си и я
целувам, притискайки я до стената в средата на една от най-оживените улици в
Сиатъл.
 Глава сто и двадесет
ТЕСА
– Колко още? – оплаква се от съседната седалка Хардин.
– По-малко от пет минути. Точно подминахме „Корнърс“.
Наясно съм, че идеално знае колко време остава, но просто не може да спре да
се оплаква. Хардин кара през по-голямата част от пътя, докато накрая успях да го
убедя да шофирам до града. Очите му се затваряха и исках да си почине. В
момента, в който седна на моето място, се протегна и почти веднага заспа.
– Ландън нали е все още там? Говори ли с него? – питам. Толкова се вълнувам,
така се радвам, че ще го видя. Толкова отдавна не съм го виждала. Липсват ми
милите му думи, мъдростта му и усмивката му. Усмивката, която никога не слиза
от лицето му и която винаги е искрена.
– Да, за десети път, обадих му се – отговаря Хардин и очевидно е раздразнен.
През целия път е притеснен, нещо го яде, но не иска да ми каже. По едно време
отсече, че пътят е много дълъг и това го дразни, но имам чувството, че има и
друго. Не съм напълно сигурна дали искам да знам какво е.
Когато спирам на паркинга пред сградата, която беше мой дом, стомахът ми се
свива и нервите ми се изопват.
– Всичко ще е наред – успокоителните думи на Хардин ме изненадват.
Малкият асансьор ми се струва така непознат, странен. Имам чувството, че са
минали много повече от три седмици. Хардин ме държи за ръката, докато
отключва вратата. Влизаме. Ландън скача от дивана в хола с най-широката
усмивка, която съм виждала на лицето му през всичките седем месеца от
началото на приятелството ни. Ръцете му ме обгръщат, прегръща ме и разбирам
колко много ми е липсвал. Не знам кога съм започнала да плача и да хълцам в
ръцете му. Не знам защо плача. Сигурно защото ми липсваше до болка и сега
топлината, с която ме посреща, ме прави толкова емоционална.
– Може ли една прегръдка и за стареца? – чувам отнякъде гласа на баща ми.
Ландън се опитва да направи крачка назад, но Хардин казва:
– След минутка.
Кима към Ландън. Мисля, че нещо го тревожи.
Аз пак се хвърлям към Ландън и познатите ми ръце отново обгръщат тялото ми.
– Толкова ми липсваше – казвам.
Раменете му видимо се отпускат от облекчение. Отивам да прегърна баща си.
Ландън е зад мен. Усмивката му е все така обичаща, светла. Предполагам, че
баща ми е знаел, че ще идвам. Облякъл е дрехи на Ландън. Тесни са му.
Избръснат е.
– Гледай ти – възкликвам щастливо. – Нямаш брада!
Той се смее с цяло гърло и ме прегръща пак.
– Не, край на брадатия ми период.
 – Как пътувахте? – пита Ландън и заравя ръце в тъмносините си панталони.
– Гадно – обажда се Хардин точно в момента, в който аз казвам, че е минало
много добре.
Ландън и баща ми се смеят, Хардин изглежда раздразнен, а аз съм щастлива да
бъда … у дома с най-добрия си приятел и най-близкия си роднина. Което ми
напомня, че трябва да се обадя на майка ми. Отлагам го от толкова много време.
– Ще занеса багажа ти в спалнята – казва Хардин и ни оставя. Гледам как
изчезва в стаята, която преди беше „нашата спалня“. Раменете му са отпуснати.
Искам да тръгна след него, но се спирам.
– Толкова ми липсваше, Теси. Как е в Сиатъл? Добре ли ти се отразява? – пита
баща ми.
Странно е да го видя без брада, облечен в риза с яка (на Ландън) и в един от
спортните му панталони. Изглежда съвсем различен човек. Торбичките под
очите му са станали по-подпухнали и забелязвам, че ръцете му леко треперят.
– Хубаво е. Все още се опитвам да свикна.
– Това са добри новини.
Баща ми сяда на дивана, а Ландън застава до мен с гръб към него, сякаш иска
разговорът ни да си остане само между нас.
– Имам чувството, че са минали месеци, откакто си тръгна – казва и гледа в
очите ми. И той изглежда изморен. Може би… защото е бил тук покрай баща
ми… Не знам, но ще разбера.
– Така е. Изпълнена съм с чувството, че в Сиатъл имат друг начин за измерване
на времето. Как е… всичко? Почти не сме говорили по телефона.
Истината е, че не му се обаждах много често, за което вината е само моя.
Предполагам, че и той е бил доста зает покрай последния семестър тук. Три
седмици едва издържах без него, а какво ще правя, когато замине за Ню Йорк?
– Знаех, че ще си доста заета, няма проблем. Всичко е наред – казва, неволно
въздиша и забива поглед в стената. Защо имам чувството, че пропускам нещо
очевидно?
– Сигурен ли си? – питам и гледам ту него, ту баща си. Лицето на Ландън сега
ми се струва изпито, уморено, тревожно.
– Да, после ще говорим за това. Сега ми разкажи за Сиатъл.
Мътната, мрачна светлинка, която видях в очите му преди минутка, изчезва и
там се появява най-яркият, най-щастливият горящ лъч, който така ми липсваше.
– Ами… наред е… – отвръщам. Челото му се сбръчква тревожно. – Наистина, по-
добре е, откакто Хардин започна да идва по-често.
– Какво стана с личното пространство? – подкача ме той и ме подбутва леко с
длан по рамото. – Вие двамата сте най-странният… пример за… раздяла?
Въртя очи, но не мога да не се съглася.
– Наистина е много хубаво, когато той е там. Все още съм доста объркана, но
Сиатъл започва да прилича на Сиатъл от мечтите ми само когато и той е там.
Ландън се усмихва и погледът ми се отмества към Хардин, който току-що е
влязъл в стаята. Оглеждам се и казвам на тримата:
 – Апартаментът е в отлично състояние. Очаквах да заваря ад.
– Чистихме, докато Хардин беше в Сиатъл – отвръща баща ми.
Спомням си как Хардин врънкаше по телефона за това чистене и че са му
преместили нещата. Сега ми е смешно. Поглеждам към подреденото фоайе и си
спомням първия път, когато прекрачих този праг с Хардин. Просто се влюбих от
пръв поглед в старомодния чар на този апартамент. Голата тухлена стена и
рафтовете за книги от пода до тавана ми взеха акъла. Бетонният под беше още
един плюс за това задушевно място. Уникално и красиво. Не можех да повярвам,
че Хардин бе успял да намери възможно най-хубавото място за двама ни. Не
беше нищо екстравагантно, но имаше някаква деликатна красота. Спомням си
колко беше нервен и притеснен, че няма да го харесам. Тогава мислех, че е луд
да иска да живее с мен, при положение че връзката ни беше никаква, карахме се
и усещането ми за предстояща беда се оправда. Хардин бе използвал този
апартамент като капан. Мислеше, че ще бъда принудена да остана с него, след
като разбера за облога. И в известен смисъл капанът ме стисна. Не харесвам тази
част от нашето минало, но сега не бих променила нищо.
Въпреки първите ни щастливи дни тук не мога да се отърва от неприятното,
тревожно чувство в стомаха си. Сега съм като на гости. Красивата тухлена стена
е попивала кръвта от кокалчетата му толкова много пъти, книгите по рафтовете
са били свидетели на писъци и крясъци. Страниците са попили прекалено много
сълзи след кавгите, а споменът за Хардин, паднал на колене пред мен, буквално е
оставил отпечатък върху пода.
Това място не е онази съкровищница, не е онзи рай. Между тези стени са
заключени спомени за тъга и предателство. Не само това на Хардин, но и
предателството на Стеф.
– Какво има? – пита Хардин, очевидно забелязал меланхоличното ми
изражение.
– Нищо, добре съм.
Искам да се отърва от неприятните спомени, изпълзели като духове в
съзнанието ми, които само крадат миговете на щастие, че съм с Ландън и баща
ми след дългите самотни дни, които трябваше да понеса в Сиатъл.
– Не ми минават тези – отсича тежко Хардин, но не пита повече и отива в
кухнята. След секунда гласът му избумтява:
– Няма ли никаква храна в тая къща?
– А, ето, започва се! А беше така спокойно и тихо – казва баща ми на Ландън и
двамата се засмиват приятелски. Благодарна съм, че имам Ландън в живота си.
Благодарна съм и за възможността да изградя връзка с баща си, макар да имам
усещането, че Хардин и Ландън го познават по-добре от мен.
– Връщам се след секунда – казвам.
Искам да се преоблека, да махна дебелия пуловер. Доста е топло тук, а и имам
нужда от глътка въздух след толкова много емоции. Дробовете ми копнеят да
дишат свободно.
Жадувам да прочета писмото на Хардин. Това е най-любимото ми нещо на
света. То е много повече от писмо. Там мога да прочета за любовта и страстта му,
описани така, както той никога не би могъл да го каже с думи. Чела съм го
толкова много пъти, знам го наизуст, но имам нужда да го докосна. Знам, че
веднага щом усетя в пръстите си намачканите страници, тревогата ми ще
изчезне, на нейно място ще дойдат красивите му мисли и ще мога пак да дишам
и да се насладя на уикенда си тук.
Отварям най-горния шкаф на тоалетката. Няма го. До секунди съм претърсила
всички шкафове и вече ровя в бюрото. Пръстите ми опипват всеки един лист,
ровя сред купища кламери и химикали. Няма го.
Къде може да го е сложил?
Намирам електронния си четец върху дневника по религия, но писмото го няма.
Оставям гривната на бюрото, отивам в дрешника и започвам да ровя в празните
кутии от обувки, където Хардин прибира листовете си от лекциите и ръкописите,
по които работи. Вдигам капака, но намирам само един лист. И това не е
писмото. Виждам, че е писано от Хардин, изписал е цял лист, но не, това не е
писмото. Ако не бях толкова притеснена за писмото си, щях да проверя, но
решавам да погледна по-късно и да видя какво е. Странно, че този хвърчащ лист
е сложен в кутията за обувки. Да, като намеря писмото, ще погледна какво е
това.
Решавам, че не съм претърсила добре шкафа, и пак започвам да ровя там. А ако
Хардин го е изхвърлил? Не, не би направил такова нещо. Той знае колко много
означава това писмо за мен. Никога не би го сторил. Вадя журнала по религия и
го обръщам надолу, за да разтърся страниците с надеждата да го е оставил там.
Тръскам и вече губя вяра, когато нещо дребно и бяло привлича вниманието ми.
Парченце хартия. Лети и се носи като снежинка към пода. Веднага разпознавам
думите. Само половин изречение е, но всяка дума е запечатана в съзнанието ми.
Стомахът ми буквално пада в петите. Гледам парченцето хартия и разбирам.
Просто разбирам, че той наистина го е унищожил.
Заплаквам и пускам парченцето да полети към пода. Пръстите ми треперят.
Душата ми е разбита и започвам да се питам колко още мога да издържа Хардин
постоянно да смазва сърцето ми.
 Глава сто двадесет и едно
ХАРДИН
– Можеш да си вървиш – казвам на Ландън.
– Няма да ходя никъде. Тя току-що си дойде – отвръща предизвикателно. Мисля,
че той е една от причините, ако не и единствената причина Теса да се върне.
– Хубаво – съгласявам се неохотно и питам тихо: – Как беше той, докато ме
нямаше?
– Добре. Не трепери толкова много и не е повръщал от вчера сутринта.
– Шибан наркоман – изричам и прокарвам пръсти през косата си. – Мамка му!
– Спокойно, всичко ще се нареди – уверява ме Ландън.
Предпочитам да пренебрегна мъдростите му, оставям го в кухнята и отивам да
търся Теса. Когато стигам до спалнята, чувам сподавен стон. Влизам веднага и я
заварвам, сложила и двете си ръце на устата, сините ù очи са зачервени от плач
и с ужас гледа нещо на земята. Правя още една крачка и виждам това, което
гледа като вкаменена.
Мамка му! Мамка му!
– Тес?
Имах план да оправя нещата със скъсаното писмо. Да намеря всички парчета,
да ги залепя. Или най-малкото да ù кажа, преди да е разбрала, но сега е късно за
планове.
– Тес, съжалявам! – извинението само се търкулва от устата ми, а от очите ù
капят още по-едри сълзи.
– Защо…? – проплаква и не може да продължи изречението. Сърцето ми се
свива болезнено. В този миг съм убеден, че болката ми е по-силна от нейната.
– Бях полудял, когато ме остави – казвам и правя крачка към нея, но тя започва
да отстъпва назад. Не я виня. – Не можех да мисля. И то беше тук, на леглото, ти
го беше оставила.
Тя не казва нищо, но не откъсва очи от мен.
– Ужасно съжалявам, кълна се – обяснявам като обезумял.
– Аз… – започва да се дави, да бърше лицето си. – Аз… имам нужда от една
минутка… става ли?
Очите ù се затварят и още няколко сълзи се процеждат между клепачите ù.
Искам да ù дам тази минута, но се страхувам, че болката ще я гризе все повече и
повече, а накрая ще реши, че никога не иска да ме вижда занапред.
– Няма да изляза от стаята – казвам.
Двете ù ръце притискат устата ù, но въпреки това чувам приглушения ù плач.
Звукът буквално реже гърдите ми.
– Моля те – изрича през болка.
Знаех, че ще тъгува, когато разбере, че съм унищожил това писмо, но не
очаквах да я боли толкова много. Не очаквах да ме боли толкова много.
 – Не, няма да изляза.
Отказвам да изляза и да я оставя сама да плаче заради моите грешки. Колко
пъти се е случвало в този апартамент? Тя откъсва очи от мен и сяда на леглото.
Треперещите ù ръце се държат една за друга, сякаш сама да си дава кураж.
Очите ù са наполовина затворени, устните ù треперят, диша дълбоко и се опитва
да се успокои. Падам на колене пред нея и макар че ме бута назад, я обгръщам в
прегръдката си. След още няколко отчаяни опита да ме избута от себе си, тя най-
накрая се предава и ми позволява да я успокоя.
– Съжалявам, бебо – уверявам я. Казвал съм ù го много пъти, но не си спомням
някога да съм бил по-искрен.
– Обичах това писмо – говори и плаче на рамото ми. – Означаваше толкова
много за мен.
– Знам, съжалявам – дори не се опитвам да се защитавам, защото съм идиот и
защото знаех колко много означаваше за нея, макар че реално погледнато, ако
наистина е така, защо го бе загърбила с всички други мои подаръци? Но не
казвам нищо. Само нежно обвивам лицето ù в дланите си и изричам тихо:
– Не знам какво да кажа, освен че съжалявам.
Най-сетне тя проговаря:
– Няма да отвърна, че не е проблем и че всичко е наред, защото не е… – Очите
ù са зачервени и подути.
– Знам.
Навеждам глава и ръцете ми падат отчаяно до тялото ми. Секунда след това
пръстите ù са под брадичката ми и тя ме кара да я погледна. Това не беше ли моя
роля?
– Разстроена съм… всъщност съм смазана и унищожена. Но не мога да направя
нищо по въпроса. Не искам да седя и да плача тук целия уикенд, но най-вече не
искам да се обвиняваш и да се бичуваш за нещо, което е станало, преди да
постигнеш толкова много.
Знам, че се опитва да убеди себе си, преструва се, че не е така сломена,
колкото всъщност е. Само и само да не ме боли. Въздъхвам.
– Ще ти се реванширам някак – обещавам, но тя не казва нищо, затова леко я
притискам. – Става ли?
Теса избърсва сълзите си и гримът ù се размазва под пръстите. Мълчанието ù
ме тревожи. Предпочитам да ми вика, отколкото да мълчи така.
– Тес, моля те, кажи нещо. Искаш ли да те върна в Сиатъл?
Дори и да отвърне положително, няма да го направя, но вече съм метнал
офертата, без дори да помисля.
– Не, добре съм.
Въздъхва, минава покрай мен и отива в банята. Ставам и тръгвам след нея. Тя
затваря вратата, а аз се връщам в спалнята да ù занеса чантата с козметиката.
Познавам я – ще иска да оправи лицето си, за да не личи, че е плакала.
Почуквам на вратата на банята и тя я отваря съвсем леко. Пъхам чантата и
когато ми благодари, гласът ù е тих и издава поражението ù.
 Браво. Развалих уикенда ù, а той едва сега започва.
– Майка ми и баща ти искат да доведеш Теса у нас утре – вика Ландън от другия
край на коридора.
– И?
– Само казвам. Майка ми иска да види Теса.
– Е, и? Ще я види някой друг път – отвръщам, но веднага се сещам, че това
може да разсее Теса от мисълта за проклетото писмо. – Знаеш ли, няма проблем
според мен. Ще я докарам утре.
Ландън наклонява глава и пита:
– Плаче ли?
– Тя е… Не ти влиза в работата – казвам рязко.
– Тук си от двадесет минути и вече се е заключила в банята – отсича и скръства
ръце пред гърдите си.
– Ландън, не му е сега времето да ме предизвикваш. И бездруго съм на ръба на
експлозията и последното нещо, от което се нуждая, е да си пъхаш носа в чужди
работи.
Но той само върти очи, точно като Теса, и отвръща:
– О, значи ми е позволено да знам нещо само когато от мен се иска услуга?
Какъв му е проблемът и защо продължавам да го наричам доведен брат, по
дяволите?
– Да ти го начукам.
– Предполагам, че вече е прекалено емоционална, така че няма да е зле да
престанем с това, преди да е излязла от банята – опитва се да ми налее малко
разум.
– Добре. Обаче престани да дрънкаш глупости – съгласявам се бързо.
Преди да успее да ми отговори, вратата на банята се отваря и Теса излиза в
коридора. Изглежда доста спокойна, но и адски изтощена. Лицето ù е тревожно:
– Какво става?
– Нищо. Ландън ще поръча пица и ще хапнем заедно като едно голямо,
щастливо семейство, нали? – поглеждам към него.
– Да – съгласява се той и знам, че го прави заради Теса.
Липсват ми дните, когато Ландън не ми се зъбеше и не ми се правеше на голям
умник. Тогава се виждахме рядко, да не кажа никога, не си говорехме, но през
последните няколко месеца май са му пораснали топките. Или моите са се свили.
Не знам, но каквото и да е станало, тази промяна никак не ми харесва. Теса
въздъхва. Не, не искам да въздиша. Искам да се усмихва и да се успокоя, че може
да преживее шибаното писмо. Правя следващата стъпка:
– Утре ще те заведа в къщата на баща ми. Може с Карен да си размените някоя
рецепта или някакви такива лайна?
Очите ù светват и най-сетне се усмихва:
– Рецепти и „някакви такива лайна?“ – захапва долната си устна, за да не се
разсмее. Напрежението в гърдите ми полека спада.
– Да, такива някакви – усмихвам се и я повеждам към хола, за да се насладим на
една мила семейна вечеря, да позабавляваме скъпите си гости Ричард и Ландън.

РИЧАРД СЕ Е ИЗЛЕГНАЛ НА ДИВАНА, Ландън е на стола, а Теса и аз седим на

пода.
– Ще ми подадеш ли още едно парче? – пита Ричард за трети път, откакто е
почнал този кошмарен филм. Разбира се, Теса и Ландън са напълно погълнати от
размяната на имейли между Мег Райън и Том Ханкс и от заформящата се
любовна афера. Ако този филм беше правен в наши дни, щяха да се изчукат след
първия имейл. Нямаше да чакат до последната сцена, за да се целунат. Можеше
дори да са в някой сайт за запознанства и щяха да се познават само по никове.
Колко по-депресиращо може да стане?
– Ето – бутам кутията с пицата към Ричард, който вече е заел целия диван и
през две минути иска да му подавам като на бебе.
– Последната сцена разплака дори майка ти. – Ръката на Ричард се плъзга към
рамото на Теса и леко го стиска. Едва се сдържам да не скоча и да не го перна по
ръката. Ако Теса имаше и най-малка представа какво е правил баща ù последната
седмица, ако беше тук и беше видяла как наркотиците излизат от организма му
под формата на повръщане и фекалии, треперене и болки, сама щеше да блъсне
ръката му и да отиде да изтърка рамото си със спирт.
– Наистина ли? – пита Теса и поглежда баща си с насълзени очи.
– Да. Помня как двете го гледахте всеки път, когато го даваха по някой канал. А
те го даваха доста често около празниците.
– Това… – започвам със злобната си забележка, но веднага се спирам.
– Кое? – пита Теса.
– Това куче там ли трябваше да бъде? – питам тъпо.
Разбира се, във въпроса ми няма никаква логика, но Теса, понеже е Теса,
започва детайлно обяснение на последната сцена, кой какво прави и защо го
прави. Тинтири-минтири. На вратата се чука. Теса млъква и Ландън става да
провери.
– Аз ще отворя – казвам. Това е моят апартамент, нали?
Не си правя труда да поглеждам през шпионката, но когато отварям вратата,
съжалявам, че не го сторих.
– Къде е той? – пита смърдящият на кенеф наркоман. Излизам в коридора и
затварям вратата зад себе си. Няма да позволя на никого да навлече и тази
тревога на главата на Теса.
– Какво правиш тук? – съскам.
– Минах само да видя приятеля си, нищо повече.
Зъбите на Чад са по-кафяви отпреди, брадата му е залепнала за кожата.
Предполагам, че не е на повече от тридесет и нещо, но лицето му е на
петдесетгодишен мъж. Часовникът, който баща ми ми подари за Коледа, виси на
китката му.
– Няма да излезе и този път никой няма да ти даде нищо, затова те съветвам да
си разкараш вонящия задник, преди да съм ти разбил главата в оня метална
летва – казвам почти спокойно и му соча летвата пред пожарогасителя. – И след
това, докато мозъкът ти тече, ще извикам полицията да те арестуват за
притежание и разпространение. – Сигурен съм, че копелето носи дрога.
Той ме гледа нагло в очите и аз правя крачка към него.
– Никак не те съветвам да си играеш с търпението ми тази вечер –
предупреждавам. Той отваря уста да отговори, но точно в този момент вратата
зад мен се отваря. Мамка му и късмет!
– Какво става тук? – пита Теса и застава пред мен. Аз инстинктивно я
придърпвам назад.
– Нищо, Чад точно си тръгваше – казвам и го гледам. Бог да му е на помощ, ако
не се обърне веднага и не си тръгне. Очите на Теса обаче се заковават върху
лъскавия предмет около китката му.
– Това твоят часовник ли е?
– Моля? Не – лъжа, но тя вече знае. Не е глупава и се сеща, че не може да е
чисто съвпадение това умряло лайно да има същия ненормално скъп часовник,
какъвто е този, който баща ми ми подари.
– Хардин... – Теса се опитва да ме убие с поглед. – Да не си се сприятелил с този
мъж? Или какво?
Веднага скръства ръце пред гърдите си и прави крачка встрани от мен.
– Не! – възкликвам. Как е възможно да си направи точно този извод? Иска ми се
да извикам баща ù да излезе и да ме защити. Или трябва по-скоро да измисля
някоя нова лъжа.
– Не ми е приятел, а и си тръгва – поглеждам пак заканително към Чад. Този
път той разбира, че не се шегувам, обръща се и тръгва по коридора.
Предполагам, че на този етап единственият човек, който не се страхува от мен, е
Ландън. Може би не съм излязъл от форма все пак.
– Кой е? – пита бащата на Теса.
– Онзи мъж… Чад – казва тя с изумление.
– О! – Ричард пребледнява за секунди и ме гледа безпомощно.
– Искам да знам какво става – категорична е Теса и започва да се ядосва. Не
трябваше да ù позволявам да се връща тук. В мига, в който влезе, видях
горчивината на лицето ù. Вероятно и тя вече съжалява, че се е върнала.
– Ландън! – пита най-добрия си приятел, а аз поглеждам към баща ù. Ландън ще
ù каже всичко. Никога не би я излъгал в очите, както съм го правил аз толкова
много пъти.
– Баща ти му дължеше пари. Аз му дадох часовника си, за да се разплатя с него
– признавам.
Тя възкликва шокирана и се обръща към Ричард:
– За какво си му дължал пари? Бащата на Хардин му подари този часовник за
Коледа – започва да крещи тя.
Добре… сега вече не разбирам. Тя мисли за шибания часовник, а фактът, че
баща ù дължи пари на някакъв дрогаджия, изобщо ù убягва?
– Съжалявам, Теса. Нямах никакви пари и Хардин…
 Преди да довърши изречението и преди да разбера какво се случва, тя вече е
до асансьора.
Какво ù става, по дяволите?
Изпадам в луда паника и хуквам след нея, но вратите на асансьора се затварят
точно пред мен. Не разбирам как така винаги преди вратите на асансьора се
затваряха мъчително бавно, а точно сега са се разработили и се затръшват с
мълниеносна скорост.
– По дяволите, Теса! – блъскам с юмрук върху металната плоскост. Има ли
изобщо стълби в тази сграда? Оглеждам се и виждам Ландън и Ричард на
вратата. Гледат ме тъпо. Благодаря за помощ​та, задници!
Намирам стълбището и вземам по три стъпала едновременно. Стигам до лобито,
но там няма никого. Може би Чад е имал приятели със себе си… Господи! Могат
да ù причинят нещо лошо…
Точно хуквам към изхода, когато вратата на асансьора се отваря и Теса излиза.
Не ми е възможно да опиша решителността на лице​то ù.
– Полудяла ли си? – крещя и гласът ми кънти из цялото лоби.
– Чад ще върне този часовник. Точка по въпроса – казва и крачи към изхода, но
аз я хващам през кръста и я притискам до себе си. – Махни се от мен! – започва
да ме дере с нокти по ръцете, но не я пускам.
– Не можеш просто да хукнеш и да го гониш. Ей така. Мислиш ли изобщо? – Тя
не спира да се дърпа и да се опитва да се бие с мен. – Ако не престанеш, ще те
метна на рамо и ще те закарам горе. Сега спри и ме изслушай.
– Не, той трябва да върне часовника. Баща ти ти го подари и този подарък
означава много за теб.
– Нищо не е означавал за мен.
– Знам, че никога няма да си признаеш, но означаваше много и за теб.
– Не, не е…
Дали пък…?
Накрая Теса се кротва и аз внимателно я повеждам към асансьора. Мисията
„Преследване и възвръщане на златния часовник на Хардин“ е отменена, въпреки
огромния ù ентусиазъм.
– Не е честно спрямо теб да вземе часовника ти, за да си плати сметката в
някой тъп бар. Колко алкохол можеш да изпиеш, че да натрупаш неплатена
сметка на стойността на един златен часовник? И да се оставиш да дължиш пари
на хората! – Бясна е. Не мога да не се усмихна вътрешно на наивността ù, но в
същото време изпитвам ужас, че е време да ù кажа истината.
– Не е алкохол, Теса.
Тя наклонява глава настрани, но не ме поглежда в очите.
– Хардин, знам, че баща ми е пияница. Не го оправдавай – казва задъхано.
Гърдите ù се повдигат и отпускат с бясно темпо.
– Теса, трябва да се успокоиш.
– Кажи ми какво става, Хардин.
Не знам какво да ù отговоря. Съжалявам, ужасно съжалявам, че не мога да я
предпазя от това, което ù причини баща ù. Точно както не можах да предпазя
майка си, както не можах сам да се предпазя от пълното унищожение на живота
ми, което се обърна отново срещу майка ми. Ето защо правя нещо, което никога
досега не съм правил. Казвам чистата, гола болезнена истина.
– Не е алкохол. Наркотици са.
Реакция от страна на Теса… липсва. След няколко секунди тя поклаща глава и
отсича:
– Не, той не… той не взема наркотици.
После бързо влиза в асансьора и натиска копчето за нашия етаж, но очите ù се
взират с празен и лишен от емоция поглед в бавно затварящите се врати.
 Глава сто двадесет и две
ТЕСА
Когато с Хардин влизаме в апартамента, всичко ми се струва странно и няма
достатъчно въздух.
– Добре ли си? – пита Ландън, докато Хардин затваря вратата.
– Да – лъжа веднага. Объркана съм, наранена, ядосана и изтощена. Минали са
само няколко часа в този апартамент, а вече всякакво желание да се върна и да
живея отново тук се изпари, докато крачех от асансьора към жилището.
– Теси… не исках да става така – казва баща ми и тръгва след мен към кухнята.
Отивам да пия вода. Главата ми ще се пръсне.
– Не желая да говоря за това.
– Мисля, че поне трябва да поговорим…
– Моля те…
Обръщам се и го поглеждам. Не искам да говоря, не искам да чувам грозната
истина или някоя благородна лъжа. Искам да се върна към времето, когато бях
развълнувана от перспективата да изградя нормална връзка с баща си, връзка,
каквато нямах като дете. Знам, че Хардин няма причина да ме лъже за
наркотиците, но е възможно да не е разбрал правилно, да се е объркал.
– Теси – умолява ме баща ми.
– Тя каза, че не желае да говори за това – отсича Хардин, който веднага се е
появил в кухнята. Прави няколко крачки и застава между баща ми и мен. Този
път съм му благодарна за намесата, но се притеснявам от скоростта, с която се
повдигат гърдите му, диша трудно, накъсано. Затова изпитвам облекчение, когато
баща ми въздъхва и излиза.
– Благодаря – казвам на Хардин и си сипвам още една чаша топла вода.
На челото му се появява онази тревожна черта, по която разбирам, че нещо го
яде. Хардин дори не се опитва да прикрие настроението си. Притиска пръсти към
слепоочията си и се обляга на другия плот.
– Не трябваше да допускам да си идваш тук. Никога нямаше да се случи. А си
знаех, че ще стане точно така.
– Добре съм.
– Винаги казваш така.
– Защото винаги трябва да съм добре. Иначе няма да съм подготвена, когато
следващата беда ме сполети.
Адреналина, който пулсираше във вените ми само допреди минути, вече го
няма. Изпарил се е с надеждата, че поне веднъж, един-единствен път нищо няма
да се прецака в рамките на един уикенд. Не съжалявам, че дойдох, защото
Ландън ми липсваше толкова много, а и исках да си взема четеца, гривната и
писмото. Сърцето ме боли за това писмо. Знам, че е глупаво един лист хартия да
има такова огромно значение в живота на човека, но не мога да направя нищо по
въпроса, за мен беше като жив човек. За мен това беше първият опит на Хардин
да бъде открит с мен, да няма криене, лъжи и тайни от миналото. Тогава сложи
картите си на масата и най-важното е, че не се наложи да го притискам за това
признание – решението си беше негово. И мисълта, че бе изразил всичко това в
изписаните от него думи, както и споменът за треперещите му ръце, когато ми го
подаде… Никога няма да забравя.
Не мога и да му се сърдя. Ще ми се да не го бе унищожавал, но добре познавам
нрава му, а и аз направих грешката да го оставя, сякаш не го искам, сякаш не
означава нищо за мен. Може би дори в онзи миг съм подозирала, че ще го
унищожи. Не, не мога да си позволя да мисля повече за това… но как боли,
когато се сетя за летящото парченце, в което, уви, не може да се побере цялата
емоция от всичко написано.
– Не искам да е така, не искам да те боли – казва тихо Хардин.
– И аз не искам. Вината не е твоя – отвръщам, защото не мога да издържа да
гледам болката, изписана на лицето му.
– Моя е, разбира се, че е моя – отсича. Забива нервно пръсти в косата си. – Аз
скъсах проклетото писмо. Аз те докарах тук. Мислех, че мога да те предпазя от
истината за баща ти. Мислех, че тоя урод Чад никога повече няма да се върне,
след като му дадох часовника, за да платя дълга на баща ти.
Гледам го и искам да го прегърна, да го успокоя. Дал е нещо свое, нещо, което,
колкото и да твърди, че е било без стойност за него, знам, че го ценеше по своя
си начин. И го е направил, за да извади баща ми от ямата, в която сам, без ничия
чужда вина е затънал. Господи, колко обичам този мъж.
– Благодарна съм, че си в живота ми.
Раменете му се изправят и очите му веднага се забиват в моите.
– Не разбирам защо. Аз съм причината за всички беди в живота ти.
– Не, за бедите в живота ми аз нося вина, която не е по-малка от твоята –
уверявам го. Не искам да мисли така за себе си, ще ми се да може да се погледне
през моите очи. – Безразличието на вселената също дава своя принос – добавям.
– Лъжеш, но ще го приема за истина – казва и ме гледа с очакване. Обръщам
поглед към стената. През съзнанието ми с бясна скорост преминават всякакви
мисли. – Още съм ядосан, че хукна след онзи човек. Как може да си толкова
безразсъдна! – скарва ми се меко Хардин.
Не мога да го виня, не беше никак умно. Но пък някак знаех, че Хардин ще
хукне подир мен след жалкия ми опит да догоня Чад и да взема часовника. Какво
съм си мислела, за бога? Мислех си, че часовникът символизира началото на една
нова връзка между Хардин и баща му. Хардин заяви, че мрази този часовник,
отказа да го носи, твърдеше, че е ужасен, но не знае колко пъти съм го виждала
как тайно отваря кутията и гледа часовника. Един път дори го извади и го сложи
в дланта си, гледаше го отблизо, сякаш може да го опари или да го излекува.
Гледаше го раздвоен, колеблив, а накрая го метна небрежно в прекалено
голямата черна кутия.
– Мисля, че адреналинът е виновен за действията ми – казвам и за секунда си
позволявам да се насладя на мисълта какво бих причинила на онзи гнусен човек,
ако бях успяла да го хвана.
Имах лошо предчувствие още първия път, когато дойде да вземе баща ми, но
тогава изобщо не ми мина мисълта, че може пак да се появи. Имах десетки
подозрения относно случващото се тук, особено след разговора с Хардин, но
никога, за нищо на света не би ми хрумнало, че някакви хора, които продават
дрога, идват да си търсят парите и им се плаща със златни часовници. Ето, точно
това е имал предвид Хардин, когато ми каза да му се доверя, че може да се
справи с това, и да не се притеснявам. Ако бях спазила обещанието си да му се
доверя, можех все още да живея в блажено незнание и да виждам баща си в
малко по-добра светлина.
– Очевидно адреналинът прекъсва притока на кислород към мозъка ти – казва
ядосано Хардин.
– Да пускаме ли следващия филм? – чуваме гласа на баща ми от хола и не знам
защо изпадам в луда паника. Поглеждам Хардин. Той отговаря вместо мен, а
тонът му не е много мек:
– След минутка. Не си задължена да ходиш там и да водиш някакви
безсмислени разговори с тях. Не искам никой да говори за случилото се.
– Идеята да гледам филм с баща ми не ми се нрави, но не желая да изпадаме в
неловки ситуации. И със сигурност не искам Ландън да си тръгва толкова бързо.
– Знам – въздъхва. – Разбирам, че в момента не искаш да знаеш истината, но
рано или късно трябва да застанеш очи в очи с нея. – Думите му са груби, но
погледът му е пълен с обич и нежност. Пръстите му нежно се спускат по ръцете
ми.
– Предпочитам да го отложа за по-късно – моля го. Той кима. Знам, че не
одобрява отказа ми да се изправя пред истината, но не ме и съди.
– Хайде, отивай. Аз ще дойда след минутка.
– Добре. Може ли да направиш малко пуканки? – моля го с усмивка и се
опитвам да не издавам с нищо, че дланите ми се потят, а сърцето ми блъска като
чук в гърдите.
– Почваш да ми се качваш на главата… – отвръща закачливо, устните му се
обтягат в усмивка и ме избутва от кухнята. – Заминавай.
Когато влизам в осветения слабо хол, баща ми е на обичайното си място на
дивана, а Ландън се е облегнал на тухлената стена. Ръцете на баща ми са
отпуснати в скута му, дърпа кожичките на ноктите си – навик, който имах и аз
като дете, докато майка ми не го изкорени. Сега знам откъде го имам и защо тя
беше толкова настоятелна да го премахне.
Баща ми вдига тъмните си очи към мен. Побиват ме ледени тръпки. Не знам
дали светлината не си играе с въображението ми, но се кълна, че очите му са
съвършено черни. Гади ми се. Не разбирам как е възможно зениците му да са
толкова големи. Наистина ли взема дрога? Познанията ми в тази област се
свеждат до това, което видях в няколкото епизода от един телевизионен сериал,
който гледахме с Хардин. Стисках очи всеки път, когато виждах спринцовките,
когато иглата пробождаше кожата, когато даваха как загряват течността в
лъжица. Не можех да издържа да гледам как унищожават живота си и живота на
всички около тях, а Хардин обясняваше как не изпитвал и грам съчувствие към
„шибаните наркомани“. Баща ми… дали наистина е един от тях?
– Ако искаш да си тръгна, бих те разбрал – гласът на баща ми е слаб, скършен,
тих, но очите му са призрачни. Сърцето ми се свива от болка.
– Не, няма проблем – отвръщам. Преглъщам тежко, сядам на пода и чакам
Хардин да дойде при нас. Вече чувам как царевичните зърна пукат в
микровълновата и приятният аромат на пуканки се носи из апартамента.
– Ще ти кажа всичко, което…
– Не, няма проблем – отговарям и се опитвам да се усмихна на баща си. Къде е
Хардин, за бога?
Секунди след това той влиза с уверена крача в хола и носи голяма торба с
пуканки и една чаша вода в другата ръка. После сяда на земята и слага
пуканките в скута ми.
– Малко изгоряха, но стават за ядене.
Очите му се преместват към екрана. Знам, че мисли за милион неща, но също
знам, че няма да каже нищо повече по въпроса. Стискам ръката му, за да му
благодаря за мълчанието и за подкрепата. Не смятам, че мога да понеса повече
драма тази вечер.
– Пуканките са вкусни.
Хардин едва не ме пляска през ръката, когато предлагам на Ландън и на баща
ми да си вземат. Може би това е и причината да не посмеят да ги докоснат.
– Каква глупост гледаме сега? – пита Хардин.
– Безсъници в Сиатъл – отговарям с широка усмивка.
– Кажи ми, че се шегуваш, моля те. Това не е ли по-старата версия на онова,
което гледахме преди малко?
– Филмът е много приятен – казвам и се усмихвам на коментара му.
– О, да, сигурен съм – отвръща. Поглежда ме, но този път очите му не се спират
дълго на моите, което е доста необичайно. После избърсва намаслените си от
пуканките пръсти в тениската си. Да не забравя да я накисна утре, когато пусна
пералнята.
– Какво има? Филмът наистина не е чак толкова зле – прошепвам. Баща ми яде
последното парче пица, а Ландън е седнал на стола.
– Не – отговаря, но не ме поглежда. Не искам да правя коментар във връзка със
странното му настроение, защото и бездруго вече всички са изнервени от
събитията тази вечер.
Филмът ми помага да не мисля за нищо, дори започвам да се смея с баща ми и
Ландън. Хардин гледа в екрана, раменете му са сковани, а съзнанието му пътува
на милиони светлинни години. Отчаяно искам да го попитам какъв е проблемът,
да го разреша, ако мога, но знам, че засега е най-добре да го оставя на мира.
Свивам се в него, сгъвам колене до брадичката и облягам глава на гърдите му, а
той ме прегръща нежно и целува косата ми.
 – Обичам те – прошепва, но като се има предвид настроението му, мисля, че ми
се причува. Едва когато вдигам поглед и виждам очакването в зелените му очи,
разбирам, че съм чула добре.
– Обичам те – отговарям тихо.
Позволявам си да го погледам няколко мига. Колко е красив. Буквално ме
влудява, както и аз влудявам него, но знам, че ме обича, и спокойното му
поведение тази вечер е само доказателство, че полага тези усилия заради мен.
Разбирам, че го прави насила, че не му е хубаво да гледа филми с баща ми и
Ландън, но се опитва и е моята единствена опора, моята спасителна котва – дори
и в най-страшната буря. Преди се страхувах, че може да ме повлече надолу със
себе си, но сега... дори и да стане така, нямам нищо против.
И точно тогава на вратата се блъска упорито и ядно. Подскачам в скута му (не
знам как съм успяла да прилазя там), измъкната насила от спокойното си кътче.
Той развива ръце от тялото ми, нежно ме поставя на пода и става.
Обхождам с очи лицето му и търся следи от гняв, шок… но не. Той изглежда
само… притеснен?
– Не мърдай оттук – нарежда и аз веднага се съгласявам, защото не искам да се
изправя лице в лице с Чад.
– Мисля, че трябва да се обадим в полицията. Иначе никога няма да спре да
идва – казвам и не спирам да се чудя как така този апартамент се е променил
толкова много, откакто се изнесох. Няколко седмици, а вече не мога да позная
мястото. Паниката се надига в гърдите ми. Поглеждам към баща ми и Ландън, за
да видя каква е реакцията им, но едва сега забелязвам, че и двамата спят.
Филмът е свършил и май всички сме били задрямали.
– Не – чувам гласа на Хардин и вече съм изправена на колене. А ако Чад не е
сам? Дали няма да нападнат Хардин? Ставам и тръгвам към дивана да събудя
баща ми и едва тогава слухът ми регистрира тракането на женски токчета.
Обръщам се и виждам майка ми: червена рокля, накъдрена коса, ярко червило.
Цялата триумфална слава и величие на неизбежното зло върви право към мен.
Красивото ù лице е изкривено от гняв. Потъмнелите ù очи се впиват като
пиявици в моите.
– Какво правиш… – започвам, но поглеждам Хардин: спокоен е и сякаш… е
очаквал това посещение. Дори ù позволява да мине покрай него и да се хвърли
върху мен като освирепяла лъвица.
– Ти си ù се обадил? Извикал си я? – гласът ми е писклив, а в съзнанието ми
вече се нареждат и последните парченца от пъзела. Хардин знае от личен опит
каква е майка ми. Защо я е извикал, по дяволите?
– Теса, не си отговорила на нито едно мое обаждане – излайва майка ми. – И
сега разбирам, че баща ти е тук и че е минал на наркотици.
Тя преминава като тайфун покрай мен и се насочва право към жертвата.
Ноктите ù с цвят на пожарна кола се впиват в ръката на баща ми, тя измъква
спящото му тяло от дивана и го събаря на земята.
– Ставай, Ричард! – крещи, а аз се сгърчвам от грубия ù глас. Баща ми
уплашено става и пак сяда на дивана. Клати глава и се опира на дланите си да не
падне. Очите му буквално изскачат от орбитите си, когато осъзнава коя е жената
пред него. Мига бързо и скача на крака.
– Карол? – гласът му е уплашен, по-тих и от моя.
– Как смееш! – вряка майка ми и размахва пръст пред лицето му, той прави
крачка назад да се спаси от нея, но се препъва и пак пада на дивана. Никога не
съм виждала по-изплашен човек, но не го виня. Ландън се размърдва в стола си и
отваря очи. Изражението му е долу-горе като това на баща ми: объркано и
ужасено.
– Тереза, прибирай се в спалнята си – командва майка ми.
Моля?
– Не, няма никъде да се прибирам.
Защо му е трябвало да се обажда на майка ми. Всичко щеше да е наред. Може
би щях да измисля начин да се справя с проблема на баща ми.
– Карол, тя не е дете – казва баща ми. Гърдите на майка ми се надигат като
море пред цунами и вече знам какво следва:
– Да не си посмял да говориш, сякаш я познаваш! Сякаш изобщо имаш някакви
права над нея.
– Опитвам да се компенсирам за изгубеното време. – Мисля, че баща ми се
държи доста добре, като се има предвид, че току-що бе нападнат изневиделица
от полудялата си бивша жена, която пищи в лицето му. Не знам какво да мисля
за това, което се разиграва пред очите ми. Има нещо в гласа на баща ми, нещо в
тона му, докато пристъпва към майка ми и бавно събира кураж… нещо много
познато… не мога да се сетя на кого ми напомня.
– Изгубено време? Ти нямаш никакво право да наваксваш за никакво време.
Сега чувам, че си почнал да вземаш наркотици?
– Вече не – крещи той на свой ред. Искам да се крия зад Хардин, но в момента
не знам на чия страна е той самият. Очите на Ландън са върху мен, а Хардин
наблюдава майка ми и баща ми.
– Искаш ли да излезеш оттук? – пита с устни Ландън, но аз мълчаливо
отхвърлям предложението му. Надявам се погледът ми да успее да му каже колко
съм му благодарна.
– Вече не? Вече не? – Майка ми май е обула най-тежките си високи обувки. Вяло
се питам дали няма да оставят дупки в пода, докато ги забива безмилостно в него.
– Да, вече не. Виж, не съм безгрешен, знам – отвръща. Ръката му бавно минава
над късо подстриганата му коса и аз застивам. Този жест ми е толкова познат!
– Не бил безгрешен! Ха-ха! – смее се майка ми като зловещ хищник и белите ù
зъби светят в полутъмната стая. Искам да включа още някакво осветление, но не
смея да мръдна. Не знам какво да чувствам, не знам какво да мисля, докато
гледам как родителите ми си крещят пред очите ми. Сигурна съм, че този
апартамент е прокълнат. Няма друго обяснение.
– Няма нищо лошо в това да не си безгрешен, но да повличаш и дъщеря си по
същия път, е наказуемо.
 – Не я повличам по моя път! Полагам нечовешки усилия да ù се реванширам за
това, което причиних на нея и… на теб.
– Нищо такова не правиш! Като се навърташ край нея, само ще я объркаш. И
бездруго вече достатъчно си е объркала живота.
– Не си е объркала живота – прекъсва я Хардин. Майка ми се опитва да го
застреля с поглед, но веднага се обръща пак към баща ми.
– И това е по твоя вина, Ричард Янг. Виновен си за всичко това. Заради теб Теса
има тази отровна, погубваща я връзка с този… това момче – кряска и сочи
Хардин. Знаех си, че е въпрос на време да подхване и Хардин. – Никога не е
имала като пример нормален и свестен мъж у дома, за да си изгради представа
какво трябва да е бъдещето ù и как следва да се отнася един мъж с една жена.
Ето защо се е залепила за него. Неженени, живеят в грях и кой знае какво още
прави той с нея! Може би и той се боде заедно с тебе.
И тук вече излизам от транса, тялото ми е горещо, кръвта ми кипва и гневът
излиза на повърхността.
– Да не си посмяла да набъркваш Хардин във всичко това! Той се грижи за баща
ми, дал му е подслон тук, за да не живее на улицата! – звуча точно като майка си
и това никак не ми харесва.
Хардин застава до мен и вече знам, че ще ме предупреди да не се набърквам.
– Вярно е, Карол. Той е добро момче. Никога не съм виждал мъж да обича жена
така, както той обича Теси – вика баща ми. Юмруците на майка ми се свиват до
тялото ù, а перфектно напудреното ù лице е тъмночервено.
– Не смей да го защитаваш! Всичко това... – крещи и размахва юмрука си в
гъстия въздух. – Всичко това е заради него. Теса трябва да е в Сиатъл и да гради
новия си живот, да си намери подходящ мъж…
Почти не чувам нищо от бумтежа в ушите си. Кръвта ми пулсира в мозъка ми,
чувствам се ужасно неловко, че и Ландън трябва да е свидетел на всичко това.
Слава богу, че по възможно най-деликатния начин момчето се оттегли в банята,
за да ни остави да си викаме на воля. Мъчно ми е за Хардин, когото майка ми
отново използва като жертвеното агне.
– Тя живее в Сиатъл и е тук само за да види баща си. Казах ти го по телефона –
говори Хардин, а гласът му се извисява над хаоса. Знам, че едва се контролира,
всеки миг ще гръмне. Усещам как всяко косъмче по тялото ми настръхва.
– Ти какво си въобразяваш? Че само защото си ми се обадил, сме станали
приятели? – излайва тя. Хардин ме хваща за ръката и ме дърпа назад. Едва сега
осъзнавам, че съм тръгнала към нея, а той ме е спрял.
– Както винаги, основната ти цел в живота е да съдиш другите хора. Никога
няма да се промениш. Винаги ще си останеш същата жена, каквато беше през
всичките онези години – казва баща ми и клати глава с неодобрение. Благодарна
съм му, че е на страната на Хардин.
– Да съдя ли? Ти имаш ли представа, че това момче, което така настървено
защитаваш, се е промъкнало като невестулка между краката на дъщеря ти, за да
спечели пари от облог?
 Гласът на майка ми е студен, равен, нагъл. Изведнъж някой изсмуква въздуха в
стаята и аз започвам да се давя, борейки се за глътка кислород.
– Да, да, точно така. И се е хвалил из целия колеж със завоеванието си. Затова
не ми го защитавай – съска майка ми. Очите на баща ми са широко отворени.
Виждам как бурята се събира над тях и всеки миг ще се разрази.
– Моля? Това вярно ли е? – пита задавено баща ми.
– Това не е важно, останало е в миналото – казвам.
– Ето, виждаш ли, отишла е и си е намерила същия като теб. Да се молим да не
я напомпа с някое бебе и после да си вдигне чукалата, когато стане трудно.
Не мога да слушам повече. Не мога да позволя родителите ми да го дърпат
надолу в калта. Това е пълна катастрофа.
– Да не споменавам изобщо за случката преди три седмици, когато някакъв я
доведе у дома в пълно безсъзнание заради… заради неговите приятели. Едва не я
изнасилиха – крещи майка ми и сочи Хардин с пръст.
Споменът за онази нощ ме пронизва, но Хардин не е виновен, няма грам вина за
случилото се, а тя тръгва да обвинява него! Това вече ме съсипва. Тя много добре
знае, че Хардин няма нищо общо със случилото се на онова парти.
– Ти, мръсен кучи син – казва баща ми през стиснати зъби.
– Недей – отвръща прекалено спокойно Хардин, а аз се моля баща ми да го
послуша.
– Ти ме изигра, заблуди ме! А аз си мислех, че имаш само лоша репутация,
някоя и друга татуировка и кофти отношение! Да, с това можех да се справя. Аз
съм същият, но ти си използвал дъщеря ми! – отсича баща ми и аз заставам пред
Хардин. Съзнанието ми е безсилно да се свърже с устата ми.
– Престанете! И двамата! – изпищявам. – Ако искате да се карате и биете
заради миналото си, това си е ваш избор, ваша работа, но няма да ви позволя да
въвличате и Хардин! Майко, за да ти се е обадил, значи е имал причина, а ти…
Погледни се само! Хвърляш го под гумите на гнева си. Това е неговият
апартамент, не е твой, не е и на баща ми! – викам. Очите ми горят, топлите сълзи
ще се търкулнат всеки миг, но няма да го позволя. Майка ми и баща ми млъкват и
стоят като препарирани. – Оправяйте си лайняните бакии или се махайте и
двамата. Аз съм в спалнята.
Увивам пръсти около ръката на Хардин и се опитвам да го дръпна с мен. Той се
поколебава за секунда, застава пред мен и ме повежда към спалнята, стискайки
ръката ми. Стиска ме толкова силно, че почти ме заболява, но не казвам нищо.
Все още съм в шок от появата на майка ми, от скандала, така че едно по-силно
стискане на ръката е последната ми грижа. Затварям вратата след себе си, за да
заглуша крясъците на майка ми и баща ми.
Изведнъж съм пак на девет и бягам от къщата към малкия парник. Но дори и
там можех да ги чувам, независимо че Ноа се мъчеше да говори много високо и
да вдига максимално шум, за да ги заглуши.
– Ще ми се да не я беше викал – излизам от ужасните спомени и се връщам в
също така ужасната действителност. Ландън е седнал на бюрото и съзнателно е
забил поглед в земята.
– Ти имаше нужда от нея, защото отказваше да видиш истината.
– Но тя направи нещата по-зле. Каза му какво си направил ти.
– Когато ù се обадих, ми се струваше разумно. Исках само да ти помогна. –
Погледът в очите му ми говори, че той наистина си е мислил, че може и да се
получи нещо от нейното идване.
– Знам – въздъхвам. Иска ми се да беше говорил първо с мен, но знам, че си е
мислил, че прави най-доброто за мен.
– Ако не направя нещо – зле. Ако направя нещо – пак зле – казва тежко Хардин,
поклаща глава и сяда на леглото. После вдига очи към мен и изрича с ужас: –
Винаги ще ни напомнят за това, нали?
Затваря се, напълно се затваря. Усещам го, виждам с очите си как заприщва
всички пътеки към себе си.
– Не, това не е вярно.
В думите ми има известна истина. Когато всички разберат за облога, в един миг
ще им писне да говорят за него. Потръпвам при мисълта, че Кимбърли и Крисчън
може да научат, а след това вече всички в Сиатъл ще узнаят унизителната
истина.
– Да, така е. И ти го знаеш – казва доста високо, става и крачи из стаята. –
Никога няма да затихне. Всеки път някой ще изскача иззад гърба ни и ще ти
навира в лицето истината за мен: какъв боклук, каква грешка на природата съм.
Юмрукът му се забива в бюрото, преди да успея да го спра. Дървото се сцепва и
Ландън скача на крака.
– Не го прави, не ù позволявай да пусне отровата си в теб! – викам, хващам
тениската му и я увивам около юмрука си, спирам го да не нанесе поредния удар,
с който сякаш се самонаказва. Той се опитва да се изскубне, но аз хващам и
двата му ръкава и вече е принуден да се обърне с лице към мен.
– Не ти ли писна от всичко това, не се ли умори от тази битка? Ако ме пуснеш
да си ида, ако ме разкараш, животът ти ще бъде толкова по-лесен. – Думите на
Хардин са кратки, натъртени, излизат като куршуми. Винаги прави това, винаги
тръгва към тотално самоунищожение. Но този път няма да му позволя.
– Престани! Знаеш, че не искам лесен живот без любов – възкликвам. Слагам
длани върху лицето му и го принуждавам да ме погледне.
– Чуйте ме и двамата – намесва се Ландън. Хардин не го поглежда. Гневният му
поглед е прикован в моя. Най-добрият ми приятел, доведеният брат на Хардин
прави няколко крачки и застава до нас. – Не бива да позволявате това да се
случва повече. Хардин, не може, не трябва да допускаш думите на някого да се
загнездват в главата ти. Единственото мнение, което следва да има значение за
теб, е това на Теса. Трябва да чуваш само нейните думи. Слушай само нейния
глас. – Тъмните кръгове около очите на Хардин видимо намаляват, докато слуша
спокойния глас на Ландън. – Тес… Не е нужно да се чувстваш виновна и да се
опитваш да убедиш Хардин, че искаш да бъдеш с него. Това, че остана с него
след всичко, което преживяхте, е достатъчно силно доказателство.
 Ландън е прав, но не съм сигурна, че Хардин ще го разбере през мъглата от
гняв и болка.
– Теса има нужда от успокоителна дума. Родителите ù се карат и трепят в
съседната стая, затова си ù необходим да бъдеш до нея. Не превръщай
ситуацията само в своя собствена трагедия.
Нещо в думите на Ландън сякаш достига до съзнанието на Хардин. Той бавно
кима, навежда глава и опира челото си в моето. Тежкото му дишане бавно се
успокоява.
– Съжалявам – прошепва.
– Ще се прибирам вече – казва Ландън и извръща поглед от нас, очевидно
сконфузен от интимността на мига. – Ще кажа на майка, че ще минете утре.
Пускам Хардин и заставам пред Ландън, прегръщам го силно.
– Благодаря ти за всичко. Толкова съм щастлива, че си тук – казвам, слагайки
глава върху гърдите му. Ръцете му леко ме обгръщат и този път Хардин не ме
дърпа от него.
Когато Ландън излиза от стаята, той оглежда разкървавените си кокалчета:
гледка, която бях започнала да забравям, но сега стоя и наблюдавам как гъстата
кръв капе по пода.
– Това, което каза Ландън… че трябва да чувам само твоя глас в съзнанието си…
Това искам, само това – говори и бърше ръцете си в тениската си. После вдига
поглед. Очите му са уплашени, пълни с болка. – Толкова много го искам… Не
мога да се отърва от всички гласове, които чувам… Стеф, Зед, сега майка ти,
баща ти.
– Ще го постигнем, ще намерим начин – обещавам му.
– Тереза! – чувам гласа на майка ми зад вратата. Толкова съм била погълната от
Хардин, че не съм забелязала кога крясъците в хола са спрели. – Тереза, влизам.
Вратата се отваря при последната ù дума и аз веднага се крия зад Хардин. Това
май се превръща в модел на поведение.
– Трябва да поговорим за това. За всичко това – казва и оглежда и двама ни.
Хардин ме наблюдава въпросително и чака мнението ми.
– Не мисля, че имаме какво да обсъждаме – изричам иззад щита си.
– Има много за обсъждане. Извинявам се за поведението си тази вечер. Изгубих
си разсъдъка, като видях баща ти тук... след всичките тези години. Моля те, дай
ми малко време да обясня. Моля.
Думата „моля“ звучи съвсем като непозната от устните на майка ми. Хардин
прави крачка встрани и ме оставя незащитена пред нея. После вдига ранената си
ръка и излиза от стаята, преди да успея да го спра.
– Седни. Имаме да обсъждаме доста неща.
Ръката ù се плъзва по гъстите ù руси кичури, после сяда на ръба на леглото.
 Глава сто двадесет и три
ХАРДИН
Студената вода плиска върху раната. Наблюдавам как кървавочервените струи
се въртят и оттичат в канала. Пак? Това се случва за кой ли път? И знам, че беше
само въпрос на време, преди да се стигне пак до това положение. Съвсем
естествено.
Оставил съм вратата на банята отворена, за да мога да изтичам, ако чуя
крясъци от спалнята. Не знам какво съм си въобразявал, когато се обадих на тая
кучка. Не бива да я наричам кучка, но е такава… така че… да, кучка. Поне не го
казвам пред Теса. Когато ù позвъних, мислех само за празния поглед на Теса, за
това как наивно каза: „Той не взема наркотици“ и как само се опитваше сама да
убеди себе си в нещо, което очевидно не е истина. Знаех, че ще се скърши и ще
започне да премисля, че ще се сгромоляса… И се обадих на майка ù. Мислех си,
че тя може да ù помогне. Ето, точно това е причината да избягвам да съдействам
на хората. Нямам опит в тези неща. Но за сметка на това имам отличен опит в
прецакването и провалянето на всичко останало. Само не ме търси за спасение.
Засичам в огледалото някакво движение. Вдигам поглед и виждам отражението
на Ричард. Облегнал се е на рамката на вратата и ме гледа враждебно.
– Какво? Да не би да си дошъл да се опитваш да се биеш с мен? Или какво? –
казвам безизразно.
Той въздъхва и прокарва ръка по избръснатото си лице.
– Не, не сега.
Иска ми се да ми посегне, така ми се иска. Така съм навит за някой и друг
тупаник.
– Защо никой от двамата не ми каза? – пита и знам, че става дума за облога.
Тоя ебава ли се?
– Защо да ти казвам? И със сигурност не си чак толкова тъп, за да вярваш, че
Теса ще сподели с баща си... с липсващия си баща… такова нещо.
Затварям крана на водата и притискам кокалчетата си. Почти не кървят. Трябва
да се науча да редувам ръцете. Занапред ще удрям само с дясната.
– Не знам… Имам чувството, че сте ме подвели. Мислех си, че сте две
противоположности, които се привличат, но сега…
– Не съм ти искал нито разрешение, нито одобрението. Нямам нужда от такова
– казвам и минавам покрай него по коридора към хола. Вдигам торбичката с
изгорелите пуканки, която все още е на пода.
Ландън каза да слушам само гласа на Теса. Де да беше толкова лесно. И може
би един ден ще бъде лесно… Толкова се надявам.
– Знам, че не си ме питал, просто искам да разбера за какво става дума. И като
неин баща мисля, че е мое задължение да ти сритам задника – казва и клати
глава.
 – Аха, да, в качеството на неин баща – иронизирам го. Надявам се интонацията
ми да му напомни, че не е бил такъв от доста години.
– Когато Карол беше млада, беше същата като Теса – казва и върви подире ми в
кухнята.
Едва не изпускам торбата с пуканките.
– Не, не е била като Теса.
Няма никакъв, абсолютно никакъв начин това да е вярно. Честно казано, в
началото си мислех, че Теса е като тази кучка с измислен морал, но сега я
познавам достатъчно добре и няма начин да се намери каквото и да е общо
между двете. Постоянната ù потребност да има приличен вид, да е спретната и
чиста, а най-вече да изглежда добре – с повод и без повод – е резултат от
съжителството ù с тази жена, но това е единствената им допирна точка.
– Вярно е. Не беше така мила и добра като Теса, но невинаги е била… – не
довършва. Отваря хладилника и вади шише с вода.
– Кучка? – довършвам вместо него. Очите му се стрелват с ужас към коридора,
сякаш се страхува, че е чула и че сега ще дойде да го досмели. Всъщност в
момента наистина ми се иска да стана свидетел на подобно изпълнение.
– Винаги се усмихваше… Усмивката ù беше различна. Всички мъже я искаха, но
тя беше моя – казва. Усмихва се при спомена за онези времена, когато вероятно
всичко е било различно. Не, не съм се договарял за такива разговори… Не съм
брачен консултант. Майката на Теса е хубава, няма спор, но в гъза ù има забит
кол и някой трябва да го извади. Или… по-добре да го забие по-навътре.
– Е? – питам. Не разбирам какво цели с тоя разговор.
– Тогава беше толкова амбициозна, състрадателна, мила. Много е объркано,
защото майка ù беше същата, каквато е Карол сега, даже по-зле. Родителите ù ме
мразеха. И като използвам думата „мразеха“… не знам дали не е много меко
казано. И никога не са си правили труда да го прикрият. Искаха да се ожени за
някой борсов агент, адвокат, за когото и да е, само не и за мен. И аз ги мразех…
лека им пръст. – Той обръща поглед към тавана, а аз, колкото и ужасно да звучи,
се радвам, че поне оная баба и онзи дядо не се навъртат наоколо, че и те да ме
сочат с пръст.
– Е, тогава не е трябвало да се жените – казвам, затварям капака на кофата за
боклук, където метнах пуканките, и се облягам на плота. Бесен съм му заради
болката, която причини на Теса, и искам да му изритам задника на улицата, но
пък… какво толкова. И без това е станал като част от обзавеждането в този
апартамент. Като стар диван, който мирише гадно и скърца, когато седнеш на
него, неудобен е, но по някаква странна причина не можеш да го изхвърлиш.
Това е Ричард.
Лицето му посърва и той добавя:
– Ние не бяхме женени.
Наклонявам леко глава и го гледам объркано. Теса ми е казвала, че са били
женени.
– Теса не знае. Никой не знае. Никога не се оженихме легално. Направихме
нещо като сватба, за да не пискат родителите ù, но така и не подписахме
документите. Аз не исках.
– Защо? – питам. Но може би по-важният въпрос е защо ме интересува? Преди
няколко минути си представях как му размазвам главата в стената, а сега си
седим и си клюкарстваме като две тъпи тийнейджърки. Сега трябваше да съм
залепил ухо до вратата на спалнята и да слушам дали майката на Теса не ù пълни
главата с глупости само и само да ми я вземе.
– Защото бракът не беше за мен. Или поне така си мислех – отвръща. Почесва
се по врата и се замисля. – Правехме всичко, каквото правят семейните двойки:
тя взе фамилното ми име. Не знам как направи тоя номер, но съм убеден, че си е
мислела, че ако ми вземе името, това ще промени статута ù или нещо такова, но
никой не знае какви жертви ù струваше моят егоизъм.
Започвам да се питам, а също и да се плаша как ли би реагирала Теса на
подобна информация, като се има предвид колко е обсебена от идеята за брака.
Дали това би погасило тази нейна идея фикс, или би я подпалило допълнително?
– С годините тя започна да се изтощава от поведението ми. Карахме се като
куче и котка. И трябва да ти кажа, че тази жена нямаше умора, нямаше
прекършване. Но аз ù взех и това. И когато престана да спори с мен, знаех, че
всичко е приключило. С всеки изминал ден огънят в очите ù гаснеше.
Гледам го и разбирам, че отдавна не е в тази стая, а се е пренесъл в миналото.
– Всяка божа вечер тя нареждаше масата, обличаше се, обличаше Теса за
вечеря, седяха и чакаха със сресани коси, с фибички и прически. Дочакваха ме
да отворя вратата, да се олюлявам в коридора и да се оплаквам, че е прегорила
лазанята. В повечето от случаите заспивах на масата, преди вилицата да докосне
устата ми… И всяка нощ свършваше с кавга… не помня и половината от
скандалите, дори не знам за какво сме си крещели.
Представям си малката Теса, облечена в красива рокля, как чака баща си след
уморителен работен ден само за да влезе и да ù разбие сърцето. Искам да се
пресегна и да го удуша.
– Не желая да слушам нищо повече – казвам с предупредителен тон.
– Спирам – отсича. Виждам срама на лицето му. – Исках само да знаеш, че
Карол невинаги е била такава. Аз създадох гневната жена, която познаваш днес.
Не искаш историята да се повтори, нали?
 Глава сто двадесет и четири
ТЕСА
Майка ми седи и мълчи. Вътрешно се гърча, сърцето ми ще изскочи. Прибира
един рус кичур зад ухото си. Струва ми се спокойна и някак мобилизирана, а не
разтревожена като мен.
– Защо си пуснала баща си тук след всички тези години? Разбирам желанието
ти да го видиш, особено след като това е станало случайно на улицата, но не ми
го побира умът защо си му позволила да се нанесе тук? – казва след около една
вечност.
– Не съм му позволила да се нанесе, не живея вече тук. Хардин му разреши да
остане от добро сърце, което ти не разбра и го метна като обвинение в лицето му.
– Не мога да прикрия отвращението си от начина, по който се отнесе с него.
Майка ми… всъщност всички… никога не разбират защо Хардин прави нещата по
един или друг начин. И никога не проумяват защо го обичам. Но това няма
значение, понеже не ми е нужно одобрението или съгласието им. – Обади ти се,
защото си е помислил, че можеш да ми помогнеш, че в такива моменти е хубаво
човек да има до себе си майка – казвам, но съзнанието ми чертае план в коя
посока да завъртя разговора, за да не ме прегази като булдозер в стил Карол Янг.
Сините очи на майка ми са сериозни, сведени към земята.
– Защо винаги се обръщаш срещу всички, защитавайки го така настървено,
Тереза?
– Защото заслужава да бъде защитаван, майко.
– Но…
– Заслужава. И няма да водя този разговор с теб. Ако не можеш да го приемеш,
тогава няма да мога да поддържам никакви отношения с теб. Аз съм в пакет с
Хардин: пакетна сделка. Независимо дали ти харесва, или не.
– И аз така си мислех за баща ти преди години.
Полагам огромни усилия да не мигам и да не се отдръпна, когато вдига ръка да
приглади косата ми.
– Хардин не е като баща ми.
Лек смях се изтръгва от устните ù.
– О, да. Точно като него е. Приличат си по толкова много неща.
– Ако ще говориш така, можеш да си тръгваш.
– Успокой се – казва и пак приглажда косата ми. Не знам дали да се дразня, че
се държи с мен като с дете, или да се оставя спомените от детството ми да ме
успокоят. – Искам да ти разкажа една история.
Признавам, че думите ù ме заинтригуват, но съм крайно скептична към
мотивите и поуката от историята. Никога не ми е разказвала за баща ми, докато
растях, така че това се очертава интересно.
– Каквото и да кажеш, няма да промениш решението, което съм взела за
Хардин.
– Баща ти и аз никога не сме били женени – изрича и ъгълчетата на устата ù
леко се извиват нагоре.
– Какво? – почти подскачам на леглото и кръстосвам крака под дупето си. Какво
означава това? Да, разбира се, че са били женени. Виждала съм снимките.
Дантелената рокля на майка ми е божествена, макар че коремчето ù леко личи.
Костюмът на баща ми не е добре ушит. Виси му малко като чувал за картофи.
Обичах да гледам тези снимки и да се възхищавам на руменината на бузите на
майка ми, на това как очите ù искрят, докато баща ми я съзерцава, сякаш е
единственият съществуващ за него човек. Спомням си и онзи кошмарен ден,
когато майка ми ме хвана да гледам снимките, скара ми се и после ги скри
завинаги.
– Така е, вярно е – въздъхва тя. Сигурна съм, че това признание е ужасно
унизително за нея. Ръцете ù леко потреперват. – Имахме сватба, но баща ти не
искаше да се оженим. Знаех, бях сигурна, че ако не забременея, ще си тръгне
много по-рано. И когато забременях, баба ти и дядо ти настояха да се оженим.
Баща ти и аз не можехме да издържим дори ден, без да се скараме, нямаше
начин да се разберем. В началото беше вълнуващо, много повече от вълнуващо,
но както сама ще се убедиш, всяко нещо си има граници. Човек има лимит на…
търпимост. – Сините ù очи са пълни със спомени. – Дните минаваха, годините
минаваха и аз се молех на Бог да се промени заради мен, заради теб. Надявах се
някоя вечер да се прибере с букет рози, а не с дъх на алкохол. – Тя се обляга и
скръства ръце пред гърдите си. На китките ù са накачени гривни, които не може
да си позволи, но това е част от образа, който си е изградила пред хората, и този
образ трябва да се поддържа. Признанието ù ме оставя без думи. Никога не е
била отворена за разговори, особено когато темата е баща ми. Изведнъж
изпитвам такова съчувствие към тази студена жена, че искам да плача. –
Престани – казва, усещайки промяната в настроението ми. – Всяка жена се
надява да бъде единствената, която ще може да промени мъжа си, но това е само
една празна надежда. Не искам да тръгнеш по моя път. Искам да постигнеш
много повече от мен. Не желая да имаш моя живот. Искам повече! – Гади ми се. –
Затова те отгледах така, че да можеш да се махнеш от онзи малък град и да
изградиш свой живот.
– Аз не съм… – започвам да се защитавам, но тя вдига ръка, за да ме накара да
млъкна.
– Имахме и много хубави дни, Тереза. Баща ти беше забавен и чаровен – казва и
се усмихва. – И наистина се стараеше да бъде мъжът, който исках да бъде, но
неговото истинско аз победи желанието му да се бори за нас. И тогава започна
да изпитва гняв и недоволство към мен и към прекараните с мен години. Започна
да пие и тогава вече напълно се промени. Знам, че помниш тази част.
Гласът ù звучи призрачно, усещам колко е податлива и крехка сега, виждам го
и в очите ù, но тя се съвзема бързо. Майка ми никога не си е позволявала
слабост. И пак се сещам за крясъците, за изпочупените чинии, дори за раните ù
по ръцете, причинени от „плевенето в градината“. Стомахът ми се свива на топка.
– Можеш ли да ме погледнеш в очите и честно да ми отговориш на въпроса
виждаш ли бъдеще за себе си с това момче? – пита изведнъж и въздухът в стаята
става прекалено гъст. Не мога да ù отговоря. Знам какво бъдеще аз искам с
Хардин, но дали той ще може да се огъне и да ми го даде, това е друг въпрос. –
Тереза, искам да знаеш, че невинаги съм била такава – добавя и попива леко с
пръсти под очите си. – Навремето обичах живота и се вълнувах от бъдещето.
Погледни ме сега. Може би мислиш, че съм ужасен човек, задето винаги се
опитвам да те предпазя от моята участ, но правя всичко необходимо, за да не се
повтори историята. Не искам това за теб…
Трудно ми е да си представя младата Карол щастлива и вълнуваща се от всеки
настоящ и бъдещ ден. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите,
когато съм я чувала да се смее през пос​ледните пет години.
– Не е същото, майко – думите излизат с мъка от устата ми.
– Тереза, не можеш да отречеш приликите.
– Има някои сходства – признавам по-скоро пред себе си, отколкото пред нея. –
Но твърдо отказвам да повярвам, че историята се повтаря. Хардин вече е толкова
променен.
– Ако е трябвало да го променяш, защо изобщо си се захванала? – пита и
оглежда стаята, която до неотдавна беше моя.
– Не аз съм го променила. Той се промени заради самия себе си. Той е същият
човек, всичко, което обичам в него, е все още там. Новото е, че се научи да се
справя с нещата по различен начин, станал е една по-добра версия на самия себе
си.
– Да, видях кървавите му ръце – отбелязва.
– Човекът е малко темпераментен. – Да, крайно темпераментен, бих добавила,
но няма да ù играя по свирката, че да го принизя. Трябва да разбере, че съм на
негова страна и че в бъдеще, за да се докопа до него, трябва да мине първо през
мен.
– И баща ти си имаше темперамент.
Скачам на крака.
– Хардин никога не би ми посегнал, никога не би ме наранил. Не е перфектен,
но ти също не си. Аз също имам недостатъци.
Изумена съм от увереността си, когато кръстосвам ръце пред гърдите си и я
гледам право в очите.
– Не става дума само за темперамента му… Виж какви неща ти причини. Той те
унижи, трябваше да търсиш друг колеж. – Нямам енергия да оборвам
становището ù... най-вече защото в него има много истина. Винаги съм искала да
живея в Сиатъл, но събитията през последните шест месеца ме принудиха да
поизбързам с плана. – Целият е в татуировки… Слава богу, че поне махна онези
ужасни метални неща – казва и лицето ù се изкривява от отвращение.
– И ти не си съвършена, майко. Перлите около врата крият белезите ти, така
както татуировките му крият неговите белези.
 Очите на майка ми веднага се преместват върху мен и знам, че с думите си най-
сетне успях да достигна до нея, да направя пробив в защитната ù стена. Най-
сетне се случи!
– Съжалявам за това, което баща ми е направил с теб. Наистина съжалявам. Но
Хардин не е като баща ми – казвам, сядам до нея и се осмелявам да сложа ръка
върху нейната. Кожата ù е студена, но не се отдръпва... за моя изненада. – И аз
не съм Карол – добавям възможно най-меко.
– Ще бъдеш, ако не се махнеш възможно най-далеч от него – заявява.
Отдръпвам ръката си и дишам дълбоко, за да не избухна.
– Не се налага да одобряваш връзката ми, но трябва да я уважаваш. Ако можеш
– казвам. Трудно ми е да остана убедителна. – Но ако не можеш, ти и аз никога
няма да имаме връзка.
Знам, че бе очаквала да се огъна, знам, че бе очаквала да кажа, че с Хардин
нещата никога няма да потръгнат. И колко е грешала.
– Не можеш да ми поставяш такъв ултиматум.
– Мога. Нуждая се от подкрепа и съм безкрайно изтощена да се боря срещу
целия свят.
– Ако имаш чувството, че се бориш сама, значи наистина си сама – казва
обвинително. Пак скачам на крака.
– Не се боря сама. Престани да правиш това, престани – изсъсквам. Правя
почти невъзможното да бъда търпелива с нея, но всичко вече е на изчерпване в
тази безкрайно дълга нощ.
– Никога няма да го харесам – отсича майка ми и знам, че наистина е така и че
това никога няма да се промени.
– Няма нужда да го харесваш, но няма да разказваш на всеки човек какво става
в живота ни. В това число и на баща ми. Беше грозно от твоя страна да му кажеш
за облога. Не беше и на място.
– Баща ти имаше право да знае какво ти е причинил.
Тя не разбира. Продължава да не разбира. Главата ми ще се пръсне всеки миг.
Усещам напрежението във врата си.
– Хардин прави и невъзможното за мен, но досега никой не му е показал нищо
хубаво в живота, не е познавал нищо с друго освен зло.
Не казва нищо, не ме и поглежда.
– Значи това е? Ще избереш втория вариант? – пита след кратка пауза и ме
поглежда мълчаливо, но знам, че премисля, защото мислите ù пробягват иззад
тежкия ù грим. По бузите ù не е останала и капка кръв. Бледа е въпреки ружа,
който е сложила, преди да излезе и може би още веднъж – преди да се качи.
– Ще се опитам да уважа връзката ти – казва тихо и без желание. – Ще се
опитам.
– Благодаря – отвръщам, но наистина не знам как да разбирам това
споразумение, до което успях да стигна с майка си. Не съм чак толкова наивна да
ù повярвам, преди някак да го е доказала, но ми е по-леко. Сякаш някой е
вдигнал воденичен камък от гърдите ми.
 – Какво ще правиш с баща си? – пита и двете ставаме. Тя е далеч по-висока от
мен на непоносимо високите си обувки.
– Не знам – казвам. Бях прекалено заета, за да обмисля някакъв вариант
относно баща ми, и то толкова бързо.
– Трябва да му кажеш да си ходи. Няма защо да седи тук, да ти пълни главата с
лъжи и да ти мъти мозъка.
– Не прави нищо подобно.
Винаги когато постигнем някакво споразумение, тя използва случая да си забие
тока в босия ми крак и да ме събори по гръб.
– Не! Идват някакви хора и му искат пари. Хардин ми каза.
Защо ù е казал това? Разбирам загрижеността му, но майка ми не е помогнала с
абсолютно нищо.
– Няма да го изритам. Това не е мой апартамент и освен това няма къде да
отиде.
Майка ми затваря очи и поклаща глава за десети път през последните пет
минути.
– Тереза, трябва да спреш да си въобразяваш, че можеш да поправиш всички
повредени мъже. Ще прекараш целия си живот да помагаш на хората да
направят нещо със себе си, но един ден ще бъдеш емоционално ограбена дори да
успееш да ги промениш.
– Теса? – чувам гласа на Хардин пред спалнята. Отваря вратата, преди да съм
отговорила. Очите му веднага оглеждат лицето ми за следи от плач, страх или
стрес…
– Добре ли си? – пита, без да обръща внимание на майка ми, сякаш не е в
стаята.
– Да – отвръщам, тръгвам към него, но не се поддавам на импулса си да се
хвърля на врата му заради майка ми. Горката жена току-що се връща от дълго
пътуване във времето. Двадесет години назад.
– Точно си тръгвах – казва майка ми, плъзга ръце по роклята си, оправя подгъва
и после повтаря същото движение. Лицето ù е смръщено.
– Хубаво – казва грубо Хардин. Знам, че иска да ме защити, но аз го умолявам с
очи да бъде милостив и да мълчи.
Той върти очи и не казва и дума, докато майка ми минава с маршова стъпка
покрай нас и излиза в коридора. Ужасното тракане на токовете ù ми причинява
мигренно главоболие. Хващам Хардин за ръката и вървим след нея, без да
говорим. Баща ми се опитва да ù каже нещо, но тя напълно го пренебрегва.
– Не си си облякла палто? – пита най-неочаквано той. Сега и аз забелязвам, че е
тръгнала без палто. За моя изненада тя промърморва едно „не“ и се обръща към
мен:
– Ще ти се обадя утре… И да вдигнеш този път?
Звучи като въпрос, а не като заповед, което си е прогрес.
– Да, добре – кимам.
– Тази жена ме побърква – вика баща ми, когато вратата се затваря зад гърба ù.
Ръцете му политат гневно нагоре във въздуха, но в същото време и някак
уморено.
– Лягаме си. Ако още някой почука на шибаната врата, не отваряй – казва
Хардин и ме повежда към спалнята.
Изтощена съм… много меко казано. Едва се държа на краката си.
– Какво ти каза? – пита Хардин и мята тениската си към мен. Улавям
несигурността му, докато чака да види дали ще я взема от пода. Въпреки мазното
петно и кръвта по нея, аз бързо събличам своята тениска и сутиена и обличам
неговата. Вдишвам познатия аромат на Хардин и нервите ми започват да се
поуспокояват.
– Повече... отколкото е казала през целия ми живот.
– Това, което ти каза… промени ли решението ти? – пита. Очите му са натежали
от паника и страх.
Имам чувството, че баща ми е провел подобен разговор с Хардин. Питам се
дали баща ми мрази майка ми така, както го мрази тя, или е признал, че вината
за цялото това объркване и за катастрофалните последици е негова.
– Не – отвръщам. Събувам широките си панталони и ги слагам на стола.
– Сигурна ли си? Не се ли страхуваш, че историята се…
– Не, нищо не се повтаря и ние не сме като тях – прекъсвам го веднага.
Не искам да позволявам на никого да загнездва собствените си отровни мисли в
главата му, но той не изглежда убеден. Старая се да не мисля за това повече.
– Какво искаш да направя с баща ти? Да го изритам ли? – пита и сяда на
леглото, обляга се на възглавницата, а аз събирам мръсните му джинси и чорапи
от пода. Той слага ръце зад главата си и изпъва прелестното си голо тяло.
– Не, не го изхвърляй. Моля те – отговарям. Качвам се със сетни сили на леглото
и той ме придърпва към себе си.
– Няма. Не и тази вечер – обещава. Поглеждам го и очаквам да видя усмивката
му, но тя така и не се появява.
– Толкова съм объркана.
– Мога да помогна – казва и надига таза си нагоре.
– Разбира се, че можеш да помогнеш. Всеки проблем изглежда като пирон,
когато първият избор на уред е чук.
Той се усмихва дяволито и казва:
– Искаш да кажеш, че сега е редно да те закова?
Преди да му се скарам за неуместната шега, той хваща брадичката ми между
дългите си разцепени пръсти и аз неволно започвам да притискам и да трия
тялото си в неговото. Сещам се, че съм в цикъл, но знам, че Хардин няма нищо
против.
– Имаш нужда от сън, бебо. Грехота е да те чукам точно сега – казва меко той.
– Не, няма да е грехота – нацупвам се безсрамно и прокарвам пръсти по корема
му.
– О, не, не играеш честно – спира ръката ми. Имам нужда да мисля за нещо
друго, а той е перфектното „нещо друго“.
 – Ти започна пръв – скимтя. Осъзнавам, че звуча отчаяно, но наистина отчаяно
искам секс с него.
– Знам и съжалявам за това. Ще те чукам утре в колата и ако си добро момиче,
ще те чукам дори на бюрото на баща ми, както обичаш най-много.
Пръстите му се плъзват под тениската ми… неговата тениска и започват да
рисуват кръгчета по гърба ми. Дишането ми се учестява и го первам закачливо, а
той се смее. Смехът на Хардин е почти толкова освобождаващ, както е и сексът с
него. Почти.
– Освен това не мисля, че е редно да изпоцапаме всичко тук. Баща ти е в
другата стая и ако види чаршафите, ще си помисли, че съм те убил – казва и
захапва вътрешната страна на бузата си.
– Не започвай с това – предупреждавам го. Наглите му шеги за цикъла ми не ми
звучат на място сега.
– Хайде, бебо, не бъди такава. Отпусни се по течението – шегува се, щипе
дупето ми и се усмихва.
– Тая грозна шега вече си я казвал – усмихвам се на свой ред.
– О, извинете млада госпожице, че не съм чак толкова оригинален. Обичам да
рециклирам шегите си един път месечно.
Изръмжавам и се опитвам да сляза от него, но той ме спира и заравя нос в
шията ми.
– Ти си отвратителен.
– Да, непотребен като стар кървав парцал – казва и се смее с пълно гърло, а аз
въртя очи.
– Като стана дума за кървави парцали, дай да ти видя ръката – настоявам.
Пресягам се и нежно вдигам ръката му. Средният му пръст е най-зле. Разцепен е
от едното до другото кокалче. – Ако не започне да заздравява утре, трябва да
отидеш на лекар.
– Нищо ми няма.
– Този също – добавям. Прокарвам пръст по зловещата рана на безименния му
пръст.
– Престани да създаваш драми, жено, и заспивай.
Знам, че няма да отиде на лекар, и започвам да се унасям, докато слушам как
мърмори, че баща ми му е изял корнфлейкса. За пореден път.
 Глава сто двадесет и пет
ТЕСА
Лежа в леглото почти два часа и търпеливо чакам Хардин да се събуди. Накрая
се отказвам и ставам. Изкъпвам се, обличам се, изчиствам кухнята, вземам хапче
за главоболие и се връщам в спалнята. Подбутвам го нежно и прошепвам името
му. Не постигам никакъв резултат.
– Хардин, събуди се – стискам го за рамото и започвам да го дърпам, но веднага
се свивам, когато си спомням как майка ми събуди баща ми точно по този начин.
Цяла сутрин се опитвам да не мисля за майка си и за тъжната история…
житейския урок, който ми бе поднесен снощи. Баща ми все още спи.
Предполагам, че кратката ù визита го е изтощила до краен предел.
– Не – мърмори недоволно Хардин.
– Ако не станеш, ще отида в къщата на баща ти сама – казвам и обувам ниските
си обувки. Имам много чифтове мокасини, но най-често обувам светлобежовите.
Хардин казва, че са противни, но аз ги обичам, защото са удобни.
Той ръмжи, обръща се по корем и се надига на лакът. Очите му са все още
затворени, когато обръща глава към мен и казва:
– Нищо такова няма да направиш.
Знаех си, че идеята няма да му хареса. Точно затова му я подхвърлих – за да го
накарам да стане от леглото.
– Тогава ставай. Вече съм изкъпана и готова – започвам да врънкам. Нямам
търпение да видя Ландън, Ким, Кен. Имам чувството, че са минали векове,
откакто видях за последно тази сладка, мила жена с престилката на ягоди, която
почти никога не сваля.
– Мамка му – ръмжи Хардин и отваря едно око. Ленивото му изражение ме кара
да се усмихна. И аз съм изморена, физически и умствено съм изтощена, но
идеята да изляза от този апартамент за един ден не ми дава мира и съм толкова
ентусиазирана.
– Ела тук преди това – отваря и другото си око и протяга ръка към мен.
В мига, в който се доближавам до леглото, той ме хваща и след секунда тялото
му покрива моето, обвивайки ме с топлината си. Притиска възбудения си пенис в
мен и движи съблазнително таза си, докато най-сетне не се настанява удобно
между бедрата ми.
– Добро утро – усмихва се. Вече е напълно разбуден и не мога да не се смея с
него.
Хардин започва бавно и възбуждащо да движи таза и бедрата си, а аз се
опитвам да се изскубна от него. Двамата се смеем, но той бързо запушва устата
ми с целувка. Езикът му бавно се увива около моя, гали го нежно, а в същото
време тазът му се движи агресивно и се притиска все по-настоятелно към мен.
– Затапена ли си? – прошепва в целувката. Ръцете му вече са на гърдите ми,
сърцето ми бие като полудяло, ушите ми бучат, едва чувам думите му.
– Да – кимам, но този път не се сърдя заради грубата… терминология, към която
започвам да привиквам. Той се опира на длани и очите му изучават лицето ми.
Езикът ми бавно минава по долната му устна. От кухнята се чува отварянето и
затварянето на шкафове, следва трясък и кошмарно дрънкане на чинии. Някаква
тенджера пада на пода.
– Мамка му! Що за начин да започнеш деня? – мърмори Хардин и върти очи. –
Бях запланувал да те изчукам, преди да тръгнем, но сега... след като господин
Слънце е станал… – Не довършва изречението, изправя се и взема одеялото със
себе си. – Няма да се бавя. Бърз душ – казва сърдито и излиза от спалнята.
След по-малко от пет минути вече е готов. Точно оправях чаршафа и подпъхвах
крайчетата. Хардин е само по… бяла кърпа, увита около таза му. С мъка откъсвам
очи от божественото му татуирано тяло и от прелестното му лице, докато върви
към дрешника и вади черна тениска, която облича, нахлузвайки в същото време и
боксерките си.
– Снощи беше истинска катастрофа – казва и гледа раздраните си ръце, докато
закопчава джинсите си.
– Да – отговарям кратко, защото искам да избегна всякакъв разговор за
родителите ми.
– Да вървим.
Грабва ключовете си и телефона от нощното шкафче и ги мушка в джоба си.
После с пръсти прибира мократа си коса назад и отваря вратата на спалнята.
– Е? – пита нетърпеливо, защото вероятно не скочих да побягна веднага след
него.
Какво стана с палавия и закачлив Хардин? Къде изчезна само за пет минути?
Ако продължава да е в такова лошо настроение, предполагам, че и днешният ден
ще е същата катастрофа като вчерашния.
Тръгвам след него и мълча. Вратата на банята е затворена, водата тече. Не мога
да чакам баща ми да излезе от банята, но и не ми се иска да излизаме, без да му
кажа довиждане и да му обясня къде отиваме. Също ми се ще да се уверя, че има
всичко необходимо.
Какво прави в апартамента, когато е сам? Дали по цял ден мисли за дрога?
Дали идват други хора?
Не, не е възможно. Хардин би разбрал, ако започнат да идват разни хора. Ако
наистина беше така, баща ми нямаше да е тук все още. Това е сто процента
сигурно.
***
ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ПЪТ до къщата на Кен и Карен Хардин не обелва и дума.
Единственото, за което се държа в обхваналия ме ужас, че и днешният ден ще е
истински ад, е спокойно отпуснатата му върху бедрото ми ръка.
Верен на навиците си, Хардин не звъни, а влиза направо. В къщата се носи
сладък аромат на кленов сироп. И двамата тръгваме по посока на аромата – към
кухнята.
 Карен е застанала до фурната и държи шпатула за сладки, а с другата ръка
ръкомаха из въздуха, докато обяснява нещо на някого. На един от високите
столове е седнала непозната млада жена. В началото виждам само красивата ù
кестенява коса, но когато проследява погледа на Карен към нас, тя обръща стола
си… но вече цялото ми внимание е върху Карен.
– Теса, Хардин! – възкликва щастливо тя, оставя шпатулата и се втурва към нас с
разтворени обятия. – Колко време мина! – Прегръща ме силно, после се отдръпва
назад, за да ме огледа добре, и пак ме стиска в топлата си прегръдка. След снощи
това е може би най-добрият лек за раните ми.
– Само три седмици, Карен – обажда се грубо Хардин. Усмивката ù едва
потрепва и тя прибира косата си зад ушите. Аз се опитвам да надникна зад гърба
ù и да видя какви са тези вкусни неща, които пече.
– Какво печеш? – питам, за да замажа отношението на Хардин.
– Курабийки с кленов сироп, капкейкчета с кленов сироп и бисквити с кленов
сироп – казва и ме дърпа за ръката, докато Хардин се замотава в ъгъла на кухнята
и се обляга на стената с нацупена гримаса. Не му обръщам внимание, но сега
вече поглеждам младата жена. Не знам как да се представя.
– О, извинявай! – намесва се Карен, явно прочела мислите ми. – Трябваше да ви
запозная. Това е София. Родителите ù живеят през няколко къщи.
София се усмихва и подава ръка за поздрав.
– Радвам се да се запознаем – казва с усмивка. Красива е. Непоносимо красива.
Очите ù са топли, блеснали, усмивката ù е сърдечна. По-голяма е от мен, но не е
на повече от двадесет и пет.
– Аз съм Теса. Приятелка съм на Ландън.
Хардин се покашля зад гърба ми, очевидно е недоволен от начина, по който се
представих. Предполагам, че София познава Ландън, и след като с Хардин сме…
не знам защо казах така, но ми се стори по-лесно да се представя като приятелка
на Ландън, отколкото като гадже на сина на Кен.
– Не съм се запознала още с Ландън – отвръща тя. Гласът ù е мек и нежен.
Харесвам я.
– О, така ли? – питам. Предположих, че след като семейството ù живее наблизо,
познава Ландън.
– София съвсем наскоро завърши Кулинарния институт в Ню Йорк – хвали я
Карен, а София не крие усмивката си. Разбирам я. Ако бях завършила най-добрия
институт по кулинария в страната, и аз бих искала хората да ме хвалят, но
предполагам, че и аз самата бих надувала тромпета относно постиженията си.
– Дойдох да видя семейството си и случайно срещнах Карен… купуваше сироп –
казва и с усмивка оглежда масивните количества кленови сладкиши.
– О, а това е Хардин – представям своя замислен и тъжен приятел. Тя му се
усмихва.
– Радвам се да се запознаем.
– Да – отговаря Хардин, без да я погледне дори. Аз на свой ред ù се усмихвам и
я прегръщам като извинение заради грубостта му. После се обръщам към Карен
и питам:
– Къде е Ландън?
Тя поглежда Хардин, после мен и казва неуверено:
– Горе е. Не се… не се чувства добре днес.
Стомахът ми се обръща. Става нещо с Ландън. Сигурна съм.
– Качвам се горе – заявява Хардин и се обръща.
– Чакай, аз ще ида – спирам го. Ако Ландън има проблем, със сигурност няма да
се нуждае от дразнещото поведение на Хардин.
– Не. Вече казах, че аз ще отида. Яжте си тука кленовите… неща – настоява.
Обръща се и вече качва по две стъпала наведнъж, без да ми даде шанс да споря с
него. Карен и София го проследяват с поглед.
– Хардин е синът на Кен – казва Карен. Въпреки кошмарното му отношение
днес Карен произнася името му с гордост и с усмивка. София също се усмихва и
лъже:
– Много е… мил.
Трите избухваме в смях.
 Глава сто двадесет и шест
ХАРДИН
За мое щастие и за късмет на Ландън, не го заварвам да блъска ръчни в леглото.
Както и предполагах, той е седнал на стола си и чете.
– Какво правиш тук? – пита с пресипнал глас.
– Нали знаеше, че ще идваме – казвам и сядам на леглото му, без да го питам.
– Имах предвид какво правиш в стаята ми – пояснява някак нервно.
Предпочитам да не отговарям на въпроса, защото истината е, че не знам какво
правя. Просто избягах от три пищящи жени, всяка от които хвали другата.
– Изглеждаш зле – казвам.
– Благодаря – отвръща. Свежда поглед към учебника си.
– Какво става с теб? Защо седиш затворен тук и каква е тази мирова скръб?
Оглеждам стаята му, която винаги е била изрядно подредена, но не и сега. Не
че е мръсно, но не отговаря на стандартите на Теса, ако мога така да опиша
ситуацията.
– Няма никаква мирова скръб.
– Ако има нещо, кажи ми. Ако изобщо съм добър в нещо, това е да… проявявам
загриженост – казвам с надеждата шегата ми да е от помощ. Той затръшва
учебника и ме гледа.
– Защо да ти казвам каквото и да било? За да ми се смееш ли?
– Не, не бих се смял.
Всъщност бих. Вече си представях как ми се оплаква, че има лоша оценка или
нещо от сорта, та после да му скъсам задника от подигравки, за да си изкарам
гнева на него. Но като го гледам такъв… тъжен, нещастен дори… някак не се
кефя така, както в добрите стари времена.
– Просто ми кажи. Може и да съм в състояние да ти помогна – предлагам и май
съм сериозен.
И двамата перфектно знаем, че никак не ме бива да помагам. Само погледни в
каква катастрофа превърнах вечерта, и то само защото се опитах да помогна.
Думите на Ричард ме разяждат като киселина цяла сутрин.
– Да ми помогнеш? – пита Ландън шокиран, меко казано, от офертата.
– О, хайде, моля те, не ме карай да те бия, за да ми кажеш – отвръщам, лягам на
леглото и се заглеждам в перките на вентилатора. Искам да е лято, за да мога да
се радвам на сензационното чувство, когато въздухът се охлажда и бавно се
спуска към мен. Чувам как Ландън тихо се смее на думите ми, после оставя
книгата на бюрото си и казва:
– С Дакота скъсахме.
Скачам и го гледам.
– Моля?
Това беше последното нещо, което очаквах да чуя НЯКОГА от устата му.
 – Да. Опитахме се да разрешим нещата, да накараме тая връзка да проработи
пак… – млъква и очите му се навлажняват. Ако се разреве, изчезвам.
– О… – отвръщам и не знам къде да гледам.
– Мисля, че тя се опитваше да прекрати от известно време.
Поглеждам го пак и се опитвам да не мисля за тъгата, изкривила чертите му.
Той е като… малко пале, особено сега. За жалост, не обичам кученца… освен
може би това тук пред мен. Отвращението и презрението ми към онова
чернокосо, къдраво момиче ме изненадват.
– Защо мислиш така?
– Не знам. Тя просто не каза направо, не беше открита, не застана пред мен да
ми заяви, че иска да приключим. И после изведнъж се оказа прекалено заета… и
никога не си вдигаше телефона, не ми се обаждаше. Колкото повече
наближаваше времето да замина за Ню Йорк, толкова по-студена ставаше.
– Вероятно чука някой друг – казвам, без да се замисля.
Лицето му се сгърчва болезнено.
– Не. Тя не е такава – защитава я веднага. Не биваше да го казвам, знам.
– Съжалявам.
– Тя изобщо не е такова момиче.
И Теса не беше такова момиче. Но аз я накарах да стане и да пищи името ми,
докато още се виждаше с Ноа, но не искам да му казвам това, не искам да го
казвам на никого.
– Добре, разбирам – бързам да се съглася.
– Бяхме заедно толкова дълго, че дори не си спомням живота без нея – изрича.
Гласът му е толкова тих, тъжен. Гърдите ме болят, ребрата се свиват около
сърцето ми. Странно.
– Знам точно за какво говориш – казвам. – Животът преди Теса представляваше
само размазани, мъгливи, черни, пропити с алкохол спомени. Мрак. И точно
такъв би бил и след нея.
– Да, но поне на теб няма да ти се наложи да разбереш какво е след…
– Защо си толкова сигурен? – питам. Не бягам от разговора за раздялата му с
Дакота, но наистина искам да знам.
– Не мога да си представя, че някога нещо ще бъде в състояние да ви раздели.
Нищо досега не успя да ви раздели – казва, сякаш това е най-очевидният отговор
на света и само аз не съм го видял. Може би за него е така, но на мен ми се иска
и аз да можех да го видя.
– И сега? Все още ли мислиш да заминаваш за Ню Йорк? Трябваше да заминеш
след… две седмици?
– Да, две. Но не знам. Толкова много усилия да ме прехвърлят в университета в
Ню Йорк. Вече съм се записал за летния семестър и прочее. Би било жалко
толкова усилия да бъдат хвърлени за нищо, ако не замина, но в същото време
няма смисъл да ходя. Не знам какво да правя – признава и започва да разтърква
слепоочията си.
– Не трябва да заминаваш. Ще е супер тъпо и неловко.
 – Градът е голям, едва ли ще се срещнем някога. Освен това сме все още
приятели.
– Да, знам я тая работа с приятелството – въртя очи, но веднага съжалявам. –
Защо не каза на Теса какво става? – питам, но знам, че ужасно ще страда заради
него.
– Тес има…
– Теса – поправям го.
– Достатъчно проблеми има в момента. Не искам да се тревожи и за мен.
– Искаш да не ù казвам, нали? – питам. От виновното му изражение знам, че ще
иска да пазя тайната му.
– Само засега. Докато си поеме глътка въздух. Толкова е стресирана
напоследък. Страхувам се, че съвсем скоро ще превърти, ако нещата не се
успокоят. – Тревогата му за моето момиче е откровена, силна и дразнеща, но
решавам да захапя езика си и да не казвам нищо. – Ще ме убие, ако разбере, че
не съм ù казал. Нали знаеш?
От друга страна, аз също не искам да ù казвам, защото Ландън е прав –
прекалено много ù се събра. И аз съм виновен за деветдесет процента от
напрежението в живота ù.
– Има и друго… – продължава той.
Разбира се, че ще има и друго!
– Майка ми… тя…
И тогава някой чука деликатно на вратата.
– Ландън? Хардин? – Теса е.
– Влизай – вика Ландън и ме гледа с умоляващи очи да обещая пак, че няма да
казвам на Теса за раздялата им с Дакота.
– Знам – уверявам го.
Вратата се отваря и Теса влиза с чиния, от която се носи гъст аромат на кленов
сироп.
– Карен искаше да ги опитате. Пробвайте бисквитите първо – предлага и слага
чинията на бюрото, гледа ме, после оглежда Ландън. – София ни научи как да
правим глазурата. – Малките ù пръсти сочат към някакви бели цветенца върху
шоколадовата коричка. – Тя е прекрасна.
– Коя? – пита Ландън.
– София. Току-що си тръгна. Родителите ù живеят през няколко къщи. Майка ти
записваше като луда милиони рецепти за сладки – усмихва се Теса и напъхва
една бисквита в устата си. Знаех си, че ще я хареса. Веднага усетих, че пет
минути след като се запознаят, ще започнат да писукат, да подскачат и да се
прегръщат из кухнята. Ето защо се махнах оттам.
– Аха – казва Ландън и си взема една бисквита. Теса поднася чинията към мен и
ме гледа с надежда да си взема, но аз отказвам. Раменете ù се отпускат някак
отчаяно, но не казва нищо.
– Ще си взема една – промърморвам и чакам лицето ù да грейне. Цяла сутрин се
държа кофти, знам. Тя веднага скача и ми подава една. Тая глазура от цветя
изглежда като цопнат върху бисквитата жълт сопол.
– Май ти си правила тази – подкачам я и я дърпам, за да седне в скута ми.
– Това беше първият ми опит – вдига гордо брадичка и се брани от сарказма ми.
Освен това е доста объркана от внезапната промяна на настроението ми. Аз
също.
– Разбира се, бебо – усмихвам се, тя маха от тениската ми малко парче от
сополената глазура и продължава да цупи устни.
– Не съм професионален готвач.
Поглеждам към Ландън, който е пъхнал в устата си огромно парче капкейк и
гледа в пода. Преди Теса да успее да ме спре, прокарвам пръст по носа ù и
размазвам ужасното жълто по него.
– Хардин!
Тя се опитва да се изчисти, но аз стискам китките ù и чинията със сладките
пада на пода.
– О, стига вече – клати глава Ландън, но не е ядосан. – И бездруго в тази стая е
кочина.
Не му обръщам внимание и продължавам да облизвам носа ù, а тя се дърпа.
– Ще ти помогна да изчистиш – смее се тя, докато езикът ми се плъзва по врата
ù.
– Знаеш ли, така ми липсват дните, когато не смееше да я хванеш за ръката
пред мен – оплаква се Ландън и се навежда да събере начупените бисквити и
смачканите капкейкчета.
– Аз със сигурност не изпитвам никаква носталгия към онези дни и се надявам и
Теса да не тъгува за отминалите времена.

– ХАРЕСАХА ЛИ ТИ СЛАДКИТЕ с кленов сироп, Хардин? – пита Карен, докато

вади шунката от фурната и я слага на дъската за рязане.
– Хубави бяха – свивам рамене и сядам на стола си на масата. Теса веднага ми
мята укорителен поглед и аз се поправям: – Много вкусни.
С това си спечелвам усмивката на моето момиче. Започнах да разбирам, че и
най-малкото нещо може да я накара да се усмихне. Много е странно, но работи,
затова играя играта. Баща ми пита:
– Как вървят нещата с дипломирането? – Вдига чашата си с вода и отпива. Днес
изглежда по-добре, отколкото беше преди няколко дни в офиса.
– Добре. Попълнил съм всичко. Но не забравяй, че няма да излизам.
Знам, че не е забравил. Просто се надява да съм променил решението си.
– Какво искаш да кажеш с това? Къде няма да излизаш? – пита Теса с такъв тон,
че дори Карен спира да реже шунката и се обръща към нас.
Мамка му!
– Няма да ходя на дипломирането. Искам да си получа дипломата по пощата –
отговарям сурово. Този път няма да позволя това събиране да се превърне в клуб
„Да съюзим сили, за да накараме Хардин да промени решението си“.
– Защо не? – недоумява Теса, а баща ми изглежда крайно доволен от намесата
ù. Планирал е да ме пита пред нея, за да ме притисне. Кълна се, че точно това си
е наумил.
– Защото не искам – отсичам. Поглеждам Ландън за подкрепа, но той се
разсейва и отбягва погледа ми. Дотук с приятелските приказки. Пак е на
страната на Теса. – Не ме притискайте и не ме предизвиквайте. Няма да изляза,
няма да променя решението си – казвам достатъчно високо, за да ме чуят всички,
ако някой случайно се е объркал, че решението ми може и да не е окончателно.
– После ще говорим за това – казва заканително тя.
Да, разбира се, Тес, разбира се, че ще поговорим.
Карен влиза с голямо плато с шунка и изглежда много горда. Честно казано,
трябва да се гордее, защото изглежда разкошно и мирише добре. Питам се дали
не е намерила начин да сложи малко кленов сироп и тук.
– Майка ти сподели, че сте решили да заминете за Англия – казва баща ми.
Предполагам, че с Карен си споделят всичко и затова баща ми не се притеснява
да говори за бившата си жена пред нея.
– Да – отговарям едносрично и започвам да се храня, за да покажа на баща си,
че съм приключил с раздумката на масата.
– И ти отиваш, нали, Теса? – подкарва ни с въпросите по домова книга.
– Да. Паспортът ми не е готов, но заминавам, да – отвръща. Усмивката на
лицето ù леко смекчава раздразнението ми.
– Знам, че ще е страхотно изживяване за теб. Не искам да развалям
впечатленията ти, но днешният Лондон не е като Лондон от онези времена, за
които пише в книгите ти – усмихва ù се той, а тя се смее.
– Благодаря, че ме предупреди. Знам, че мъглата по времето на Дикенс е била
всъщност смог.
Теса си пасва и се разбира с новото семейство на баща ми много по-добре от
мен. Ако не беше тя, нямаше да говоря с никого от тях.
– Накарай Хардин да те закара в Чотън. На около два часа е от Хампстед,
където живее Триш – казва баща ми. Благодаря, но вече бях решил да я водя там.
– Би било прекрасно – радва се Теса и ме поглежда, а ръката ù нежно стиска
бедрото ми под масата. Знам, че иска да се държа добре по време на обяда, но
баща ми прави невъзможното още по-невъзможно. – Много съм слушала за
Хампстед.
– Доста се промени с годините. Не е онова малко, тихо селце, където живях като
дете. Цените на недвижимите имоти са стигнали безумни цифри – обяснява, като
че на Теса ù пука за цените на недвижимите имоти в родния ми град. – Има
толкова много да се види. Колко време ще останете?
– Три дни – отговаря Теса от името на двама ни. Нямам намерение да я водя
никъде освен в Чотън. Планирам да я държа заключена, за да не попаднем на
някой от духовете от миналото ми и да ù разваля пътуването.
– Мислех си… – започва баща ми, прави пауза, бърше устата си и изръсва: –
Обадих се на няколко места тази сутрин и намерих много хубаво… място за баща
ти.
 Вилицата на Теса пада в чинията и звукът дълго кънти. Всички я гледат и чакат
да каже нещо.
– Какво? – нарушавам гробовната тишина, за да не се налага да го прави тя.
– Намерих наистина хубаво място, където предлагат много добра тримесечна
програма за възстановяване…
Теса проскимтява тихичко и болезнено. Толкова тихо, че само аз чувам, но
звукът отеква в цялото ми тяло. Как смее да говори за това пред всички, и то по
време на обед?
– … най-доброто във Вашингтон, но ако искаш, можем да потърсим нещо друго,
където ти предложиш… – продължава, а гласът му е мек и няма и грам укор, но
бузите ù пламват от срам и унижение и вече искам да му откъсна главата.
– Сега не е времето да ù говориш за това – предупреждавам го. Теса леко
потреперва от грубия ми тон.
– Няма проблем, Хардин – очите ù ме молят. – Просто бях малко неподготвена –
казва любезно.
– Не, Теса, има проблем. – Обръщам се към Кен. – Откъде знаеш, че баща ù
взема наркотици? – Теса потръпва пак. В състояние съм да изпочупя всички
чинии в тази къща. Пак.
– С Ландън говорихме снощи и решихме, че е добра идея да обсъдим с Теса план
за възстановяване. Хората, които са пристрастени към нещо, минават през
големи трудности, за да се пречистят.
– Е, да, сигурен съм, че знаеш от личен опит – думите ми излизат, преди да ги
обмисля, но не постигат желания от мен ефект. Той само прави кратка пауза и
казва:
– Да, като възстановяващ се алкохолик знам много добре.
– Колко струва? – питам. Изкарвам достатъчно да покривам разходите ни с Теса,
без да ù липсва нищо, но не знам дали мога да си позволя такава клиника.
Обикновено са много скъпи.
– Аз мога да покрия този разход – отговаря спокойно баща ми.
– Не, по дяволите – отсичам. Опитвам се да стана от масата, но Теса ме стиска
прекалено силно и аз сядам. – Няма да плащаш за нищо.
– Хардин, наистина имам желание.
– Може би е най-добре вие двамата да го обсъдите в другата стая – предлага
Ландън, с което иска да каже да не говорим за това пред Теса.
Теса бавно пуска ръката ми в мига, в който баща ми става, но не вдига очи от
чинията си. Отиваме в хола.
– Съжалявам – чувам гласа на Ландън точно преди да закова баща си за
стената. Почвам да откачам. Не мога да контролирам гнева си. Баща ми ме
отблъсква доста силно и ме изненадва.
– Защо не каза първо на мен, преди да ù го хвърлиш в лицето, и то по време на
хранене. Пред всички! – крещя и стискам юмруци до тялото си.
– Мисля, че Теса трябва да каже мнението си по въпроса, а и знаех, че ще се
опълчиш на предложението ми да платя – казва спокойно за разлика от мен.
Кръвта ми кипи и неволно си спомням колко пъти съм провалял подобни
събирания заради яростта си. Може би се превръща в традиция. Защо да я
нарушавам сега?
– Много си прав. Отказвам. Няма нужда да размахваш пачките си в лицата ни.
Нямаме нужда от тях.
– Не това съм искал да направя с предложението си. Просто желая да ти
помогна по всякакъв възможен начин.
– И как ми помагаш, като пратиш баща ù в клиника? – питам, макар че знам
отговора. Той въздъхва тежко.
– Защото ако той е добре, и тя ще е добре. А тя е единственият човек, който
може да ти помогне. Аз го знам и ти го знаеш.
Въздъхвам и не споря, защото този път е прав. Просто ми трябват няколко
минути да възвърна разума си.
 Глава сто двадесет и седем
ТЕСА
Двамата се връщат и никой не е с разкървавени ръце, счупен нос, посиняло око.
Въздъхвам с огромно облекчение. Кен сяда, слага кърпата си в скута и казва:
– Извинявам се, че повдигнах темата на масата. Беше крайно неразумно и
несъобразително от моя страна.
– Няма проблем, наистина. Дълбоко ценя предложението ти – опитвам се да се
усмихна, но това е прекалено голямо нещо и не знам дали мога да приема.
– После ще говорим за това – казва Хардин в ухото ми. Кимам и Карен става да
разчисти масата.
Почти не съм докоснала храната. Споменаването на… проблема… на баща ми
уби апетита ми. Хардин придърпва стола ми до своя и моли:
– Хапни поне малко десерт.
Не мога да се насиля. Главоболието ми се връща със страшна сила, защото
действието на хапчето започва да отслабва.
– Ще се опитам – съгласявам се.
Карен донася огромен поднос с купища сладки с кленов сироп и аз си избирам
едно капкейкче. Хардин си взема бисквитка и се заглежда в перфектната
глазура.
– Аз направих това – лъжа. Той се усмихва и клати глава. – Не ми се иска да
тръгваме – казвам, когато забелязвам, че гледа часовника. Опитвам се да не
мисля за онзи часовник, който е дал на дилъра на баща ми, за да плати дълговете
му. Дали клиника за рехабилитация е добро решение за баща ми? Дали изобщо
можем да приемем предложението?
– Ти си тази, която си опакова багажа и замина за Сиатъл – негодува той.
– Искам да кажа да не тръгваме оттук тази вечер – пояснявам и се надявам да
ме разбере.
– О, не, няма да оставам тук.
– Но аз искам да остана – казвам и се цупя.
– Теса, прибираме се… в моя апартамент. При баща ти.
Точно затова не искам да се прибирам. Имам нужда от време и място да си
поема глътка въздух и да помисля, а това е идеалното място за тази цел. Въпреки
неуместната намеса на Кен по време на вечерята. Тази къща винаги е била моята
обител. Обичам да съм тук, а онзи апартамент… боже, какви драми и колко мъка
ми се стовариха за една вечер.
– Добре – казвам и започвам да човъркам кейкчето. Хардин въздъхва.
– Хубаво, ще останем.
Звучи сразен, но важното е, че постигнах своето. Както и очаквах. Останалата
част от вечерта е далеч по-спокойна. Ландън е тих. Прекалено тих и имам
сериозно намерение да го питам какво става, но първо искам да помогна на
Карен в кухнята.
– Липсва ми времето, когато беше тук всеки ден, когато знаех, че може да
минеш поне за час или два – казва Карен, затваря съдомиялната и избърсва
ръцете си в кърпа.
– И на мен ми липсваше този дом. Нямаш представа колко много – облягам се
на плота.
– Радвам се, че го казваш. Теса, ти си ми като дъщеря. Искам да го знаеш –
уверява ме Карен и долната ù устна потреперва, в очите ù проблясват сълзи.
– Добре ли си? – питам и заставам до жената, която толкова обикнах.
– Да – усмихва се тя. – Напоследък съм доста емоционална.
Тръсва глава и след секунди си е същата усмихната и уверена жена.
– Готова ли си да си лягаме? – пита Хардин, който току-що е влязъл в кухнята и
вече си взема сладкиш с кленов сироп. Знаех си, че ще ги хареса повече,
отколкото си призна в началото.
– Лягайте, аз ще се оправя – прегръща ме Карен и ме целува нежно по бузата.
Хардин ме хваща за ръката и буквално насила ме изкарва от кухнята.
Нещо не е наред. Имам неприятното усещане, че нещо става.
– Тревожа се за нея. И за Ландън – въздъхвам.
– Сигурен съм, че са добре – казва Хардин и ме води нагоре по стълбите.
Вратата на стаята на Ландън е затворена и под нея не се вижда никаква
светлина. Заспал е.
Влизам в стаята на Хардин и моментално усещам приятното чувство, че тук
някой ме е чакал. Има ново бюро и стол, купени на мястото на старите, които
Хардин счупи последния път, когато бяхме тук. Да, бях идвала в къщата след
това, но не съм обърнала внимание. Сега когато съм отново тук, искам да
запомня всеки детайл.
– Какво има? – измъква ме от мислите ми гласът на Хардин. Оглеждам се из
стаята и си спомням първия път, когато останах да спя тук с него.
– Просто си спомням – казвам и събувам обувките си.
– Спомняш си, а? – усмихва се широко той. След по-малко от секунда вече е
съблякъл тениската си и я хвърля към мен. С този жест ме повлича още по-
надълбоко в спомените ми. – Искаш ли да споделиш?
Секунда след това плъзга джинсите си бързо по краката си и ги мята на пода на
грозна купчина.
– Ами… – започвам. Очите ми поглъщат красивото му татуирано тяло, докато се
протяга като ленива котка. – Мислех си за първия път, когато останах тук с теб. –
Това беше и първият път, когато с Хардин спахме на едно легло.
– И какво по-конкретно?
– Нищо конкретно – свивам рамене и започвам да се събличам пред жадните му
очи. Сгъвам джинсите и тениската си и обличам неговата.
– И махни сутиена – казва Хардин с повдигната вежда. Тонът му е почти
заповеднически, а очите му са тъмнозелени. Махам сутиена си и лягам до него.
– Сега ми кажи за какво си мислеше – подканва ме и ме притегля през кръста
към себе си. Ръката му остава върху бедрото ми, а аз спокойно се излягам
възможно най-плътно до него.
– Мислех си как Ландън ми се обади онази нощ – подхващам. Поглеждам го да
видя изражението му. – Беше превърнал къщата в бойно поле. – Споменът за
натрошените чинии и шкафове ме натъжава. Порцелан и стъкло бяха пръснати
по пода. Всичко беше разбито на милион парченца.
– Да, така беше – отговаря меко. Ръката му, която рисуваше кръгчета по кожата
ми, сега грижовно прибира разпиляната ми по лицето коса. Взема един кичур и
бавно започва да го увива около пръс​та си, но не откъсва очи от моите.
– Страхувах се – признавам. – Не от теб, а от това, което ще кажеш.
– И аз оправдах страховете ти – отвръща мрачно.
– Да, така беше, но после се реваншира за думите си.
Той се смее и откъсва поглед от мен.
– Да, реванширах се само за да ти наговоря още по-кофти неща на другия ден. –
Знам накъде отива този разговор, знам какво се опитва да ми каже. Искам да
стана, но пръстите му се притискат и не ми позволяват. И тогава казва: – Още
тогава те обичах.
– Наистина ли?
Хардин кима само веднъж и ме притиска по-силно.
– Да, наистина.
– Как така си знаел и си бил толкова сигурен? – питам тихо.
Хардин беше споменал, че е знаел, че ме обича много преди да ми го каже, но
не беше споделил повече подробности. Сега вече се надявам на такива.
– Просто знаех. И между другото, наясно съм какво се опитваш да направиш –
казва с широка усмивка.
– Какво? – питам, слагам ръка на корема му и покривам нощната пеперуда,
която е нарисувана там.
– Просто си пъхаш носа, където не ти е работата – казва, увива кичура ми в
юмрука си и го дърпа леко.
– Мислех, че скубането на коса влиза в моята длъжностна характеристика –
смея се на наглото си изявление и той се смее с мен.
– Да, така е. – Пуска кичура ми, но само за секунда, за да заграби цялата ми
коса в юмрука си. Дърпа русите ми кичури назад, за да ме накара да го погледна.
– Облегни се – казва и маха тениската си.
Сядам така, че раменете ми да са наполовина облегнати на изправената
възглавница. Хардин събува боксерките си.
– Малко по-надолу, бебо.
И след това застава пред мен на колене. Езикът ми навлажнява устните. Нямам
търпение да докосна кожата му. Ръката ми се увива около пениса му. В транс
наблюдавам как го приближава към устните ми и бавно движи ръка по него.
Отварям уста и той прокарва палец по долната ми устна, после го пъха в устата
ми, завърта го и след малко на мястото на палеца започва бавно да плъзга пениса
си. Усещам всеки милиметър от дължината му върху езика си. Поглеждам нагоре.
Очите му горят в моите. С едната ръка се държи за таблата на леглото, а с
другата контролира движенията си в устата ми. Увивам ръце около кръста му и го
придърпвам по-близо до себе си. Кожата му е като коприна върху езика ми.
Дишането му се учестява, казва ми колко ме обича, колко добре се справям,
колко харесва устата ми. Не спира да повтаря името ми. Цялото ми тяло гори от
желание за него.
Опира в гърлото ми няколко пъти, но няма значение. Наблюдавам как
мускулите му се обтягат и свиват с всеки тласък.
– Мамка му! Ще свърша – простенва силно. Движенията му стават по-бързи, по-
силни и груби. Притискам бедра, за да облекча поне малко страшната, горяща
болка между краката ми. И тогава, за моя огромна изненада, той излиза от
устата ми и свършва върху гърдите ми. После изтощено се отпуска напред и
опира чело в леглото. И докато чакам да се успокои, забелязвам как ръката му
бавно се протяга към гърдите ми и размазва топлата течност. Като хипнотизиран
е, след много време чак ме поглежда в очите.
– Всичко това е мое – казва нагло той и притиска уста към разтворените ми
устни.
– Аз… – не довършвам. Поглеждам лепкавите си гърди.
– Да, знам, хареса ти – усмихва се и не мога да отрека. – Освен това ти отива. –
От начина, по който гледа кожата ми, знам, че наистина го мисли.
– Мръсник – това е единственото, което ми идва на ума.
– Така ли? Ти пък си мръсна – кима към гърдите ми и с едно движение ме
изправя на леглото. Изпищявам леко от изненада.
– Тихо, Теса. Нали не искаш публика, докато те чукам на бюрото?
 Глава сто двадесет и осем
ХАРДИН
Ароматът на кафе атакува ноздрите ми и аз се пресягам да търся тялото на
Теса. Знам, че не е далеч от мен. Но търсенето на сънливата ми ръка се оказва
безплодно. Отварям очи и виждам две чаши димящо кафе, а Теса опакова багажа
си.
– Колко е часът? – питам и се надявам да ми каже, че е все още рано.
– Почти обед.
Мамка му, проспал съм почти целия ден.
– Вече закусих и опаковах всичко. Обядът ще е готов след малко – казва с
усмивка. Изкъпала се е и се е облякла. И пак е сложила тези проклети тесни
джинси.
Скачам от леглото и стискам зъби да не ù се разкрещя, че не ме е събудила по-
рано.
– Супер – промърморвам и се навеждам да взема джинсите си от пода, но те
вече не са там.
– Ето – казва Теса и ми подава джинсите. Разбира се, сгънати са.
– Добре ли си? – пита, вероятно усетила враждебността ми.
– Добре съм.
– Хардин! – продължава да ме притиска. Знаех си, че няма да ме остави на мира.
– Добре съм. Просто уикендът мина ужасно бързо.
Усмивката ù стапя леденото ми настроение.
– Да, наистина – съгласява се.
Мразя това положение. Защо да живеем разделени? Толкова ненавиждам
цялата тая кошмарна ситуация.
– Имаме само няколко дни до четвъртък – опитва се да направи разстоянието
помежду ни по-малко, но не ù се получава.
– Какво е сготвила Карен за обед? – сменям темата. – Надявам се да не е изляла
и в обеда едно шише кленов сироп. Теса се смее:
– Не, няма сироп.
Ландън е седнал умислен на масата в столовата. Карен пренася голям поднос
със сандвичи. Теса сяда до Ландън и наблюдавам как го пита дали е добре.
– Да, добре съм. Малко съм отвеян днес.
Никога не ми беше минавало през ума, че ще доживея да видя как Ландън не ù
казва истината.
– Сигурен ли си? Защото ми се струваш малко…
– Теса… – Кълна се, че ако сложи ръка върху нейната… – Всичко е наред.
Добре съм – твърди и се усмихва Ландън, сваляйки ръка от масата. Веднага
хващам ръката ù, придърпвам я в скута си и собственически я покривам с моята.
Разговорът минава от бавно в мудно темпо, после леко се съживява. Не говоря.
И така идва време да я закарам обратно в Сиатъл. За кой ли път се ритам в
зъбите за тоталния си идиотизъм, че не тръгнах с нея от самото начало.
– Ще се видим, преди да заминеш, нали? – казва с насълзени очи Теса и
прегръща Ландън. Не искам да гледам.
– Да, разбира се. Може да дойда да те видя в Сиатъл, след като се върнете от
Англия и посещението при кралицата – шегува се той, а тя се усмихва. Ландън
винаги я кара да се усмихва. Оценявам усилията му, особено като знам, че аз ще
съм този, на когото ще си го изкара, когато разбере за него и Дакота, понеже не
съм ù казал веднага.
Десет минути след това буквално се налага да извлека задника ù от къщата.
Карен е ужасно разстроена. Не мога да разбера какво става. Казва на Теса, че я
обича, което също ми се струва странно.
– Мислиш ли, че съм ужасен човек заради това, че се чувствам по-добре с
твоето семейство, отколкото с моето? – пита Теса след петнадесетминутно
пътуване в мълчание.
– Да.
Тя ме гледа лошо, но аз въртя очи и се смея на престорения ù гняв.
– Семействата и на двама ни са напълно откачени и всичко е пълна каша –
казвам, а тя само кима и продължаваме да пътуваме в мълчание.
Колкото повече приближаваме Сиатъл, толкова по-неспокоен ставам. Не искам
да прекарам цялата седмица далеч от нея. Четири дни разделен от Теса, са като
доживотна присъда.
Когато се връщам у дома след дългото каране, веднага хуквам към спортната
зала.
 Глава сто двадесет и девет
ТЕСА
В понеделник сутринта отивам на срещата половин час по-рано и сядам на
единия от сините столове в чакалнята, която е почти претъпкана. Където и да
погледнеш, навсякъде ревящи бебета и кашлящи жени. Опитвам се да се разсея с
някое от многото списания, оставени за скучаещите пациенти, но единствените
списания са за бъдещи и настоящи родители, а основните теми са памперси и
„революционни“ съвети за кърмачката.
– Янг? Тереза Янг? – една по-възрастна жена съобщава името ми и вдига поглед
от папката си.
Ставам и се опитвам да не прегазя едно прохождащо бебе, което в момента
лази по пода и си играе с камионче. Камиончето минава през обувката ми и то се
смее. Усмихвам му се и бивам възнаградена с божествена усмивка.
– В кой си? – пита една жена, вероятно майката на бебето. Очите ù оглеждат
корема ми и аз инстинктивно слагам ръка да го прикрия.
– О, аз не съм… – усмихвам се сконфузено.
– О, извинявай… Предположих… че понеже не ти личи… и аз не знам защо
попитах.
Нейното неудобство ме кара да се чуствам малко по-добре. Никога не питай
една жена в кой месец е. Това обикновено не свършва добре. Жената се засмива
нервно.
– Е, за в бъдеще поне ще знаеш, че бременната жена няма цедка на устата –
казва тя.
Не си позволявам да отивам чак толкова далеч в бъдещето. Знам, че ако искам
живот с Хардин, никога няма да бъда майка. Никога няма да имам такова малко,
очарователно бебе с камионче и то никога няма да се катери така в скута ми.
Обръщам се да го погледна за последен път. Усмихвам се вежливо на майка му
и тръгвам към медицинската сестра, която веднага ми подава пластмасова чашка
и ме праща до тоалетната да пишкам, за да ми направи тест за бременност.
Въпреки че съм в цикъл, започвам да полудявам от притеснение. С Хардин бяхме
доста невнимателни напоследък и само това ни трябва – една непланирана
бременност. Такава новина ще го побърка. Ако имам бебе сега, това значи край
на всичко, което съм искала да постигна в живота си.
Връщам се и връчвам чашката на сестрата. Тя ме повежда в някакъв празен
кабинет и подготвя апарата за мерене на кръвно налягане.
– Не с кръстосани крака, момичето ми – казва мило и аз веднага изпълнявам.
После ми премерва температурата и изчезва.
След няколко минути на вратата се чука и един много очарователен мъж на
средна възраст и с почти напълно побеляла коса влиза в кабинета. Маха чифт
дебели гумени ръкавици и ми подава ръка за поздрав.
 – Здравейте. Аз съм доктор Уест. Радвам се да се запознаем, Тереза.
Надявах се да ме преглежда жена, но той изглежда мил и ако не беше толкова
хубав, нямаше да се чувствам така неловко. И бездруго заради цялото това
преживяване съм се изправила на нокти от притеснение и срам.
Доктор Уест задава много въпроси, повечето от които са абсолютно ужасяващи
и толкова интимни, че ми иде да потъна в земята от срам. Трябва да му кажа за
Хардин и че сме правили секс без предпазни средства. И то няколко пъти.
Опитвам се да го гледам в очите, но е ужасно трудно. Към средата на мъчителния
разпит в кабинета влиза същата медицинска сестра и слага един лист на бюрото.
Доктор Уест го поглежда, а аз чакам със затаен дъх. Той ме поглежда, усмихва
ми се топло и казва:
– Е, не си бременна, така че можем да започнем. – Издишвам с облекчение. Той
ми обяснява опциите за контрацепция, за някои от които чувам за първи път. В
края на краищата решаваме да се спрем на инжекция. – Преди да ти направя
инжекцията, ще се наложи да те прегледам вътрешно. Става ли?
Кимам и едва преглъщам от ужас. Не знам защо съм толкова притеснена и
изпитвам такъв срам: та той е лекар, за бога, а аз съм голяма жена. Трябваше да
си уредя този преглед за друг ден, а не сега когато още съм в цикъл. Когато се
обадих да си запиша час, не мислех за прегледа, а само как да угодя на Хардин,
та да спре да мърмори, че трябва да ида на лекар.

– ПОЧТИ СЪМ ГОТОВ – казва доктор Уест.

Оказва се, че прегледът е бърз и не е чак толкова срамно. Чувствам се съвсем
спокойна. Той вдига глава и ме поглежда. На челото му се е образувала дълбока
бръчка.
– Правили ли са Ви вътрешен преглед досега? – пита.
– Не, не мисля – отговарям тихо. Знам, че не са ми правили, знам, че ако ми
бяха правили, щях да запомня, но това „не мисля“ го казах от напрежение. Очите
ми се обръщат към екрана пред него и той мърда сондата около най-долната част
на корема ми.
– Хм – промърморва. Напрежението ми започва да расте. Да не би тестът да не
е бил редовен? Да не би в корема ми наистина да има бебе? Полудявам от
паника. Прекалено съм млада, не съм завършила, а връзката ни с Хардин е
неопределена, а и работата ми…
– Малко съм притеснен от размера на шийката на матката – казва след доста
време. – Не е нужно да се тревожим сега, но искам да Ви видя пак за още някои
изследвания.
– Няма за какво да се притесняваме? – питам. Устата ми е изсъхнала, дланите
ми се потят. – Какво означава това?
– Засега – нищо. Не мога да съм сигурен в нищо – казва с неубедителен тон.
Изтеглям се нагоре и пак питам:
– Какво би могло да означава?
– Ами… – прави пауза. Доктор Уест нагласява очилата си и внимателно
обяснява: – Най-лошият сценарий е безплодие, но само от този преглед не мога
да преценя със сигурност. Трябват още тестове. Не виждам кисти, което е
наистина добър знак – сочи екрана, а сърцето ми пада върху студения под.
– Какви са шансовете? – чувам гласа си, но не знам кога съм попитала.
– Не мога да кажа толкова рано. Това не е диагноза, госпожице Янг. Споменах
какво би могло да означава, но само в най-лошия случай. Моля ви, не се плашете
и не мислете сега за това. Трябва да проведем и други изследвания. Днес ще
направим инжекцията, ще вземем кръв за някои тестове и ще запишем час за
още една визита. Става ли? – пита предпазливо.
Кимам, но не мога да говоря. Чух само да казва, че това не е диагноза, но ми се
струва точно такова. Усетих как нервите ми се вплетоха в коварна паяжина и ме
уловиха в нея още в мига, в който той спомена за проблем.
В тихата стая се чува само биенето на сърцето ми. Знам, че се сърдя на човека
без причина, но не ми пука.
– Това се случва много често, всеки ден. Не се притеснявайте сега за това.
Всичко е поправимо – казва доста сковано и излиза от стаята, оставяйки ме да се
оправям сама с жестоката, бодяща, разкъсваща ме истина. Не е сигурен, нищо не
се знае, човекът беше категоричен по въпроса. Но защо не мога да се отърва от
тревогата, която ме разяжда?
Медицинската сестра се връща да ми бие инжекцията и изведнъж започва да
ми говори за децата и за внуците си. Като някаква майка кокошка. И обяснява
как обожавали нейните курабийки. Обаждам се само когато се налага да бъда
вежлива. Повдига ми се. После ми разяснява най-обстоятелствено всички
предимства и недостатъци на контрацептива, за които вече чух от самия лекар.
Казва ми, че понеже съм в цикъл, инжекцията ще започне да действа веднага,
но е добре да изчакам три дни, преди да правя секс без презерватив, за да съм
напълно сигурна. После ми напомня, че инжекцията ме пази само от
забременяване, но не и от венерически заболявания.
След това си записвам час за следващия преглед, после отивам веднага да си
направя снимки за паспорта и да подпиша нужните документи. Разбира се,
всичко вече е платено от Ванс. Свивам се от неудобство при мисълта какви пари
пръскат тези хора по мен.
Всеки човек на улицата днес е с бебе или с малко дете на ръце или в количка,
всяка жена е бременна. Не трябваше да притискам гинеколога за информация
толкова рано, защото сега ще се побъркам до следващия преглед, който е чак
след три седмици.
Имам на разположение цели три седмици да се побърквам и да изпадам в
тотална параноя при мисълта, че може би дори няма да мога да забременея и
никога няма да имам деца. Не знам защо толкова ме боли от тази вероятност.
Мислех, че съм се примирила с идеята, че няма да имам деца заради Хардин. Не
мога да му кажа за това сега. Не и докато не съм напълно сигурна. Не че има
някакво значение, защото всички знаем, че той не иска деца.
Пускам съобщение на Хардин, че прегледът ми е минал добре и че се връщам в
къщата на Крисчън и Кимбърли. Докато карам натам, успявам да се навия, че
тази седмица няма да повдигам темата и няма да мисля за това. Няма защо да се
тревожа, след като доктор Уест ме увери, че нищо не е сигурно. Каквото и да си
мисля, празнината в гърдите ми остава. Трябва да намеря сили да продължа
напред.
Заминавам за Англия. За първи път в живота си ще пътувам извън Америка,
извън щата.
Вълнувам се и същевременно не мога да спра да мисля за диагнозата си.
 Глава сто и тридесет
ХАРДИН
Имам чувството, че Теса ще припадне всяка секунда. Напъхала е един химикал
между зъбите си и пак преглежда списъка с нещата, които взима за Англия.
Очевидно пътуването зад граница я превръща в неконтролируем невротик.
– Сигурна ли си, че си взела всичко? – питам саркастично.
– Моля? Да – казва и започва да проверява ръчната си чанта за десети път,
откакто пристигнахме на летището.
– Ако не влезем веднага, ще изпуснем полета – предупреждавам я.
– Знам – отвръща и продължава да рови в проклетата чанта. Тая жена е луда.
Дяволски очарователна, но напълно изперкала.
– Сигурен ли си, че искаш да оставиш колата си тук? – пита.
– Да. Паркингът служи за тази цел: да си оставиш колата – казвам ù и посочвам
знака, на който пише, че можеш да си оставиш колата за дни, седмици, дори
месеци. –Теса ме гледа с празен поглед, все едно не съм казал нищо. – Дай ми
най-сетне тая чанта – казвам и дърпам чантата от рамото ù. И без това е
прекалено тежка, за да ходи с нея из летищата. Боже, напъхала е половината си
багаж в ръчната чанта!
– Аз ще дърпам куфара тогава – настоява и се опитва да хване дръжката на
куфара с колелца.
– Аз ще го дърпам. Моля те, успокой се накрая. Всичко ще е наред!
Никога няма да забравя колко нервна беше тази сутрин. Около милион пъти
сгъва, пренарежда, вади, слага всяка една дреха. И после пак отначало, докато
всичко се събере според стандарта ù. Гледах да не я закачам много, защото знам,
че такова пътуване ù е за първи път. Макар че ме дразни ужасно, тъй като
врънка и мрънка за всичко, трябва да призная, че наистина се вълнувам.
Вълнувам се, че я водя в Европа, че ще видя широките ù, удивени очи, докато
гледа облаците, когато преминаваме през тях. Няколко пъти проверих дали
мястото ù е до прозореца, защото искам да гледа навън. Искам да се радвам с
нея.
– Готова ли си? – питам, когато автоматичната врата се отваря.
– Не – усмихва се нервно, но аз я хващам и я повеждам през оживеното летище.

– ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕ ПРИПАДНЕШ, НАЛИ? – навеждам се и прошепвам в

ухото ù. Бледа е и малките ù ръце треперят в скута ù. Хващам ги в голямата си
длан и тя се усмихва. Най-сетне една положителна промяна. От мига, в който ни
провериха билетите, чак досега не спря да се цупи.
Онзи тъпак, който ни проверяваше на митницата, започна да я сваля. Веднага
го усетих, когато Теса му се усмихна. И аз знам да се усмихвам така, когато
свалям жена… свалях. Сега се усмихвам така само на Теса. Бях в пълното си
право да му кажа да си го начука, но тя, разбира се, не се съгласи с мен и ме
повлече надалеч от него, което не ми попречи да му размахам един среден.
– Слава богу, че човекът е късоглед – каза и продължи да се обръща, за да
провери навярно дали не се е разплакал, понеже съм му наранил чувствата.
Настроението ù съвсем се вкисели, когато ù казах да си закопчае копчетата на
жилетката, защото дъртакът до мен е перверзник и не спира да наднича в циците
ù. Слава богу, че аз седя между тях. Тя отказа да се закопчае и остави гърдите си
на показ пред всички. Само малко да се наведе, и всичко ù се вижда. Теса ми
заявява през три минути, че нямам право да я контролирам. Не я контролирам.
Просто се опитвам да я предпазя от погледите на мъжете, особено като се има
предвид, че гръдта ù съвсем не е незабележителна.
– Не, няма да припадна – отговаря колебливо, но очите ù я издават.
– Трябва да излетим всеки момент – казвам, докато стюардесата проверява за
трети път отделенията над главите ни. Мамка му, не вижда ли, че са затворени?
Да тръгваме, преди да се наложи да изнасям припадналата Теса извън самолета.
Всъщност, ако това пътуване бъде провалено по някаква причина, би било само в
моя полза. – Последен шанс да скочиш от самолета. Няма да ни върнат парите за
билетите, но мога да ги добавя към сметката ти – казвам и прибирам косата ù зад
ушите. Тя едва се усмихва. Никога не съм я виждал така изплашена. Все още е
напълно побъркана, но сега започва и да се страхува и някак омеква към мен.
– Хардин – проскимтява тихо, обляга глава на прозореца и затваря очи. Не
искам да я гледам такава. Това трупа още повече негативни емоции, като се има
предвид, че самото пътуване за сватбата на майка ми само по себе си е минирано
поле от нерви и неприятни очаквания. Пресягам се и пускам пердето пред
прозореца с надеждата да се почувства по-добре.
– Колко още ще чакаме? – излайвам грубо към стюардесата, когато минава край
нас. Очите ù бавно се преместват от мен към Теса, повдига оскубаната си,
нарисувана вежда и казва:
– Няколко минути.
Насилва се да се усмихне като част от задълженията ù. Мъжът до мен мърда
неудобно в седалката си и вече съжалявам, че не купих още един билет, за да
седим сами и да си спестя раздразнението, породено от този противен задник.
На всичкото отгоре смърди на цигари.
– Вече минаха повече от няколко… – започвам, но усещам ръката на Теса върху
моята. Очите ù са отворени, гледа ме умоляващо да не правя скандал. Поемам си
дълбоко дъх и затварям очи. – Добре – мърморя и стюардесата се отдалечава от
нас.
– Благодаря – казва само с устни Теса. Вместо да облегне глава на прозореца,
сега се обляга на рамото ми. Потупвам я по бедрото и ù казвам да мине напред,
за да я гушна. Тя заравя лице в гърдите ми и въздъхва доволно, когато ръцете ми
се увиват около тялото ù.
Самолетът тръгва бавно напред и Теса стиска очи.
Когато излитаме, тя отваря очи, маха пердето и гледа с изумление как сградите
под нас стават все по-малки и по-малки.
– Това е удивително! – възкликва, усмихва се и лицето ù отново придобива цвят,
оживява. Грее от вълнение. Опитвам се да прикрия усмивката си, но не мога, а тя
започва да обяснява как всичко изглеждало много малко.
– Видя ли, не беше чак толкова зле. Не сме се разбили още.
Знам, че шегата ми е гадна. Разбира се, в отговор на репликата ми из целия
самолет се разнася приглушено негодуване, но не ми пука. Теса разбира моя
хумор… в повечето случаи. А сега върти очи и ме удря закачливо по гърдите.
– Млъквай – казва заканително, а аз се смея.
След три часа вече не може да си намери място. Знаех си, че ще ù писне.
Гледахме някои от най-кофти програмите, спонсорирани от авиокомпанията,
изчетохме списанията. Два пъти. И двамата се съгласихме, че куче в щайга,
което трябва да символизира телевизор, не може да струва две хиляди долара.
– Очертават се дълги девет часа – казвам.
– Вече само шест – поправя ме тя. Пръстите ù галят татуировката на китката ми
със символа на безкрайността.
– Да, само шест. Опитай се да поспиш.
– Не мога.
– Защо?
Тя ме поглежда и пита:
– Какво мислиш, че прави баща ми сега? Знам, че Ландън го е гледал три дни
преди, но сега няма да ни има четири дни. Никой от нас няма да е край него.
Мамка му.
– Нищо му няма.
Сега ще се сърди, но после ще ми благодари.
– Радвам се, че не приехме предложението на баща ти.
Мамка му! Мамка му!
– Защо? – питам и оглеждам лицето ù.
– Онова място е много скъпо.
– Е, и?
– Не ми е удобно баща ти да харчи такива пари за баща ми. Това не е негово
задължение, а и не знаем със сигурност дали баща ми наистина…
– Баща ти има сериозна зависимост, Теса – казвам. Знам, че не иска да приеме
истината, но вече е време да свиква. – И баща ми може да плати.
Веднага след като кацнем, трябва да се обадя на Ландън да видя как е минала
„интервенцията“. Колкото и да се надявам баща ù да се е навил, изпитвам вина,
че не включихме Теса в плана. Прекарах няколко часа в спортната зала да ритам
и блъскам оная торба и да се чудя как да разреша проблема с баща ù. Накрая
решението ми се стори съвсем просто: или Ричард си вдига задника и заминава в
клиника да се лекува за сметка на баща ми, или излиза от живота на Теса
завинаги. Няма да позволя навиците и „хобитата“ му да ù тежат. Аз ù създавам
достатъчно проблеми и ако някой ще предизвиква стрес, това да съм аз.
Изпратих Ландън да му каже каква е алтернативата му: клиника или никаква
Теса. Надявам се да не се е развихрил нещо, та да скочи на Ландън. Колкото и да
ми е гадно, че в крайна сметка баща ми, а не аз помагам на Теса, понеже все пак
той плаща, не можех да му откажа. Колкото и да исках.
– Не знам – въздъхва. – Трябва да помисля.
– Ами… – започвам и тя веднага помръква, сякаш предусеща нещо лошо в тона
ми.
– Какво си направил? – пита, присвива очи и се отдръпва от мен. Да ги
присвива. Сега няма къде да ми избяга. Налага се да седи до мен, докато кацнем.
– Ще говорим после – казвам и поглеждам мъжа до мен. Защо не правят по-
големи седалките в тези самолети? Ако преградата между Теса и мен не беше
вдигната, щях да седя отгоре му. Очите ù стават като тигани.
– Пратил си го, нали? – опитва се да шепти, но излиза като сподавен вик. Знам,
че не иска хората да си помислят, че се караме.
– Не съм пратил баща ти никъде – отвръщам. Това е вярно. Дори не знам дали се
е съгласил.
– Но си се опитал?
– Може би – признавам. – Тя клати глава и не може да повярва. Обляга се и
гледа в нищото. – Ядосана ли си? – питам.
Не ми отговаря.
– Тереза… – изричам с прекалено висок глас и тя веднага подскача, за да не ни
чуят хората. Разбира се, за пред хората. Очите ù се отварят и тя ме поглежда.
– Не, не съм ядосана – прошепва. – Просто съм изненадана и искам да разбера
как се чувствам относно въпроса.
– Добре – приемам. Реакцията ù е много по-нормална от това, което очаквах.
– Не мога да понасям, когато криеш нещо от мен. Ти го правиш, майка ми го
прави… Не съм дете. Мога да се справя с лошите неща, които ми се подхвърлят
отвсякъде. Не мислиш ли?
Спирам се, преди да кажа първото нещо, което ми идва на ума. Ставам все по-
добър и по-добър в тази дисциплина: да не казвам направо какво мисля.
– Да – отговарям спокойно. – Но това не означава, че аз няма да искам да
омекотя ударите върху теб.
Очите ù омекват и тя кима.
– Това го разбирам, но искам да спреш да криеш всичко от мен. Всичко, което
касае теб, Ландън, баща ми… трябва да знам. В края на краищата винаги
научавам. Защо да се опитваш да избегнеш неизбежното?
– Добре. Занапред няма да крия нищо от теб – обещавам. Разбира се, умишлено
не включвам това, което вече се е случило; все пак се съгласявам от този миг
занапред да ù казвам всичко. Изведнъж някаква емоция минава през лицето ù,
но не мога да разбера. Точно си мисля, че е чувство на вина, когато тя казва:
– Освен ако не е нещо, което е по-добре да не знам – добавя меко.
Каквото и да означава това…
– За какви неща става дума? – питам.
– Същото важи и за неща, които е по-добре ти да не знаеш. Като например, че
гинекологът ми е мъж – казва информативно.
– Моля? – питам. Не се бях сетил, че половината гинеколози са мъже. Даже
преди не вярвах, че подобна професия може да се упражнява от мъж.
– Видя ли? По-добре беше да не знаеш, нали? – казва и дори не се опитва да
прикрие самодоволната си усмивка, когато постига целта си – да ме подразни и
да ме накара да ревнувам.
– Ще намериш друг лекар.
Тя бавно поклаща глава и заявява, че няма да го направи. Навеждам се и
прошепвам в ухото ù:
– Имаш късмет, че тоалетните тук са прекалено малки, за да те чукам. –
Дишането ù се учестява като по команда и тя притиска бедра. Харесва ми как
всеки път реагира на мръсната ми уста. Винаги го прави несъзнателно и на
секундата. Освен това трябва да я разсея да мисли за друго и да сменим темата
на разговора. – Бих те заковал на вратата и бих те чукал там – изричам и плъзвам
ръка по притиснатите ù бедра. – И ще покрия устата ти с длан, за да не се чува
как стенеш из целия самолет. – Тя преглъща тежко. – И щеше да е толкова хубаво
да усетя как си обвила крака около кръста ми, как пръстите ти са заровени в
косата ми.
Очите ù са като на подивяло животно. Зениците ù са черни и... мамка му, как
ми се иска тези тоалетни да бяха малко по-големи. Толкова е тясно, че буквално
не мога да си протегна ръцете. Ето, платил съм над хиляда долара на човек за
билет отиване и връщане, а не мога да чукам приятелката си в шибания им
кенеф, за да разно​образя дългото и скучно пътуване.
– И да си стискаш краката, и да не ги стискаш, болката няма да отмине –
продължавам да шепна в ухото ù. Свалям масичката и притискам длан между
краката ù. – Само аз мога да успокоя болката. – Тя ме гледа, сякаш е в състояние
да свърши от самите думи. – Останалата част от пътуването се очертава доста
неприятна за теб с тези влажни бикини – казвам и притискам устни до ухото ù, а
езикът ми я възбужда още повече. Мъжът до мен се покашля.
– Проблем ли има? – питам, но не ми дреме, честно казано, дали е чул нещо,
или не е.
Той бързо клати глава и забива поглед в електронния си четец. Мятам едно око
на първия параграф и виждам името Холдън. Не мога да не се засмея: само
надути и претенциозни мъже на средна възраст и някой и друг хипстер с брада
може да хареса „Спасителят в ръжта“. Какво намират в някакво супер
привилегировано копеле, което ходи да дебне някаква жена? Нищо интересно.
– Да продължа ли? – облягам се към Теса, която все така диша задъхано.
– Не – затваря рязко масичката и слага край на забавлението ми.
– Още само пет часа – усмихвам ù се и се опитвам да не мисля за ужасната си
ерекция, предизвикана само от мисълта за влагата между краката ù.
– Гъз – прошепва, но устните ù са разтегнати в онази усмивка, която обичам
толкова много.
– И ти обичаш този гъз – контрирам я набързо и усмивката ù става още по-
широка.

ИЗМЪКВАНЕТО НИ ОТ „ХИЙТРОУ“ не е супер зле. Багажът ни излезе бързо и

малката ù ръка, която ме стиска настоятелно, е единствената ми надежда, че не
ми се сърди за клиниката.
Колата под наем ни чакаше и аз се заливах от смях, докато гледах как Теса
намахано върви към дясната врата, без да се сеща, че движението тук е
обърнато.
Когато стигаме в Хампстед, тя вече спи. Опита се да стои будна и да гледа през
прозореца, да разглежда, но едва държеше очите си отворени.
Старият град е същият като преди няколко месеца, когато бях тук. И защо да не
е същият? Какво ли съм очаквал да се промени? Може би защото в мига, в който
минах покрай табелата на градчето с Теса до мен, очаквах всичко да е различно.
Покрай нас се нижат историческите забележителности, туристическите
атракции, но най-сетне влизаме в жилищната част. Противно на повечето
представи, не всеки в Хампстед живее в историческо имение и не всеки се
въргаля в кинти. Всичко това става съвсем ясно, когато спирам пред старата
къща на майка ми. Изглежда така, сякаш всеки миг ще се сгромоляса, затова съм
наистина щастлив да видя табелката „Продадено“ на малката полянка пред нея.
Къщата на бъдещия съпруг е в далеч по-добро състояние от тоя кенеф, а е и два
пъти по-голяма.
– Теса – започвам да я разбуждам. Заспала е толкова дълбоко, че сигурно е
пуснала лиги по шибаното стъкло.
Майка ми се появява на вратата секунда след като фаровете ми осветяват
предните прозорци. Хуква към нас по стъпалата и после по алеята точно като
изтървана луда. Очите на Теса се отварят, бавно се мъчи да фокусира и мисля, че
вече започва да разбира, че това е майка ми, която сега дърпа дръжката на
вратата, за да се докопа до Теса. Защо всички я харесват толкова много?
– Теса! Хардин! – крещи майка ми, сякаш е на свръхдоза амфетамини, а Теса
бързо разкопчава колана си и излиза от колата. Двете жени се прегръщат,
целуват и лигавят, докато аз вадя багажа.
– Толкова съм щастлива, че сте тук – усмихва се майка ми и бърше една сълза.
Майко мила, очертава се ужасно дълъг уикенд.
– И ние – отговаря Теса от името на двама ни и се оставя на майка ми, която
вече я влачи към малката къща.
– Не обичам чай, така че няма да ви устройвам традиционното английско
посрещане. Направила съм кафе. Знам, че и двамата пиете кафе – чурулика
майка ми.
Теса се смее и ù благодари. Майка не смее много да ме доближи, стои
настрани. Очевидно се старае да не ме ядосва преди сватбата.
Двете жени се мушкат в кухнята, а аз се качвам по стълбите да се отърва от
чантите. Чувам как смехът им кънти из къщата и се опитвам да си внуша, че
нищо лошо няма да се случи този уикенд, че всичко ще е наред.
 Стаята е празна. Оставили са само старото ми легло и тоалетката. Тапетите са
махнати. По стените се виждат грозни следи от лепило. Предполагам, че мама се
опитва да подготви къщата за новите собственици, но да видя къщата… стаята
си… такава…
Изпитвам странно чувство, което не мога да определя.
 Глава сто тридесет и едно
ТЕСА
– Все още не мога да повярвам, че и двамата дойдохте – казва Триш и ми подава
чаша кафе. Черно. Точно както го пия. Усмихвам се при мисълта, че е запомнила.
Облечена е в тъмносин анцуг.
– Радвам се, че успяхме да се доберем – отвръщам и поглеждам часовника над
печката. Вече е десет вечерта? Дългият полет и часовата разлика съвсем ме
объркват.
– И аз. Ако не беше ти, Хардин нямаше да дойде – изрича. После слага ръце
върху моите, а аз не знам какво да ù кажа, затова само се усмихвам. Тя усеща, че
се чувствам неловко, и сменя темата. – Как мина полетът? Хардин добре ли се
държа? – пита. Усмивката ù е нежна и сърце не ми дава да ù кажа, че синът ù се
държа отвратително на митницата и през половината от полета.
– Да, всичко беше добре – уверявам я. Отпивам от горещото кафе и чувам
стъпките на Хардин, който се е присъединил към нас.
Къщата е стара, разнебитена. Прекалено много стени затварят и бездруго
малкото свободно пространство. Единствената украса са кафявите кашони,
струпани в ъглите, но се чувствам необяснимо комфортно в дома на Хардин. По
изражението му, когато се навежда, за да мине под арката, без да си удари
главата, мога да се досетя, че не се чувства по същия начин. Знам, че между тези
стени са затворени прекалено много спомени, и над първоначално приятните ми
впечатления пада черна сянка.
– Къде са тапетите? – пита той.
– Започнах да ги махам, за да боядисам преди продажбата, но новите
собственици планират да съборят цялата къща. Искат да си построят нов дом
върху парцела.
Идеята някой да унищожи тази къща изведнъж ми харесва.
– Супер. И бездруго къщата не става за нищо – промърморва той и отпива от
моята чаша. – Уморена ли си? – обръща се към мен.
– Не, добре съм – и не го лъжа. Обичам компанията на Триш, чувството ù за
хумор. Уморена съм, но има време за сън. Все още е прекалено рано.
– Аз съм в къщата на Майк. Предположих, че няма да имате нищо против да
спите тук.
– Очевидно – отговаря Хардин.
Взимам си кафето от него и го моля с очи да бъде мил с майка си.
– Както и да е. Утре имам планове за Теса, така че ще трябва сам да се
забавляваш – казва Триш, без да коментира грубата му забележка.
– Какви планове? – пита. Идеята не се харесва на Хардин.
– Малко предсватбена подготовка. Записала съм час за спасалона в центъра и
много ми се иска да дойде с мен за последната проба на роклята ми.
 – Разбира се – отговарям, а в същото време Хардин пита колко време ще
продължи.
– Само следобеда – уверява го тя. – Това е само в случай, че искаш да дойдеш с
мен, Теса. Не е задължително. Просто си помислих, че няма да е зле да
прекараме малко време заедно, докато си тук.
– С най-голямо удоволствие – усмихвам се. Хардин не спори, което е хубаво,
защото би загубил и тази битка.
– Приятелката ми Сюзън ще обядва с нас. Няма търпение да те види. Умира от
любопитство. Толкова много съм ù разказвала за теб, че вече не вярва, че
съществуваш. Тя…
Хардин се дави в кафето си.
– Сюзън Кингсли? – пита и гледа изумено Триш. Напрежението в раменете му е
видимо, гласът му трепери.
– Да… Е, вече не е Кингсли. Омъжи се повторно – казва и го гледа така, сякаш
само те двамата знаят за какво става дума и като че този разговор е по-скоро
личен и никак не е за моите уши. Хардин гледа ту стената, ту майка си, после
изведнъж се обръща, излиза и ни оставя сами в кухнята.
– Ще се прибирам при Майк да си лягаме. Ако имате нужда от нещо, само ми
кажете.
Вълнението в гласа ù е повяхнало. Звучи изтощена. После ме целува по бузата,
отваря задната врата на къщата и излиза.
Оставам сама в кухнята, изпивам си кафето, което не биваше да правя, защото
сега трябва да спя, но все пак го доизпивам, измивам чашата и се качвам по
стълбите при Хардин.
Коридорът е празен, от стените висят накъсани тапети. Не мога да не сравня
дома на Кен… величествената му къща с тази къщурка. Не е възможно човек да
не забележи разликите.
– Хардин? – викам. Всички врати са затворени и не ми е удобно да отварям и да
надничам.
– Втората врата.
Тръгвам по посока на гласа му и отварям вратата. Дръжката заяжда и трябва да
бутна силно, за да отворя, като подпирам вратата с крак. Хардин седи на ръба на
леглото, отпуснал глава между дланите. Вдига поглед и аз тръгвам към него.
– Какво има? – питам и прокарвам пръсти през рошавата му коса.
– Не трябваше да те водя тук – казва. Думите му ме изненадват.
– Защо? – пак питам и сядам на леглото, едва на няколко сантиметра от него.
– Защото… – въздъхва. – Просто не биваше… – Ляга назад на матрака и слага
ръка върху лицето си. Не мога да видя изражението му.
– Хардин…
– Уморен съм, Теса. Лягай си.
Гласът му звучи приглушен изпод ръката му, но знам, че това е всичко, което
ще каже, и че така ще приключи разговорът.
– Няма ли да се преоблечеш? – продължавам да го натискам. Не искам да си
лягам без неговата тениска.
– Не – обръща се по корем и изгасва осветлението.
 Глава сто тридесет и две
ТЕСА
Алармата ми звъни в девет и трябва да се насиля да стана от леглото. Почти не
спах. Въртях се цяла нощ. Последно погледнах часовника в три сутринта и не бях
сигурна дали съм спала изобщо, или през цялото време съм била будна.
Хардин спи с кръстосани на корема му ръце. Не ме прегърна снощи. Нито
веднъж. Единственият контакт между нас беше, когато през няколко минути
протягаше ръка да се увери, че съм до него. И после пак слагаше ръцете си върху
корема си. Промяната в настроението му не ме изненадва съвсем. Знам, че не
искаше да дойде на сватбата, но тревогата му… това вече не разбирам. И защо
не иска да говори с мен? Ще ми се да го попитам как очаква да се преместя да
живея тук с него, след като не ме иска и за един уикенд.
Прокарвам ръка да отметна косата от челото му и погалвам леко бузата му.
Брадата му е набола. Клепачите му помръдват и аз веднага отдръпвам ръката си.
Не желая да го будя. И той не спа добре, никак даже. Господи, как искам да знам
какво го тревожи. Ще ми се да не се бе затворил така изведнъж. Беше ми казал
всичко в онова писмо, писмото, което после унищожи, и аз разбрах, приех и
продължих напред, въпреки огромните му грешки. Нищо, което е станало в
миналото му, не може да провали бъдещето ни. Той трябва да го е разбрал.
Трябва да го проумее. Иначе нищо няма да се получи.
Намирам банята без никакви затруднения и търпеливо чакам калната,
кафеникава вода да се изтече и избистри. Душът е шумен и налягането на водата
е силно, почти боли, когато пада върху кожата ми, но пък успява да сътвори
чудеса с напрежението в раменете и гърба ми.
Вече съм напълно облечена в светлобежова блуза без ръкави и джинси, но се
поколебавам, преди да сложа една тънка дантелена жилетка на цветя. Няма
копчета, което означава, че Хардин не ще може да ме задължи да я закопчая.
Пролет е и в централната част на Лондон вече се усеща. Триш не ми каза в колко
точно ще излезем, така че слизам долу и правя кана с кафе.
След час се връщам горе да си взема четеца, за да не чакам, бездействайки.
Хардин се е обърнал по гръб и лицето му е сбърчено в гневно изражение. Дори в
съня му? Не го будя. Излизам от стаята и се връщам в кухнята.
Минават цели два часа и най-сетне Триш се появява през задната врата.
Кестенявата ù коса е вързана на нисък кок – точно като моята. Облечена е в…
какво друго? Анцуг.
– Надявах се да си станала. Исках да ви оставя да се наспите след това дълго
пътуване вчера – усмихва се топло. – Готова съм. Тръгваме, когато кажеш.
Поглеждам към тясното стълбище с надежда да видя как Хардин бавно слиза с
ленива усмивка, за да ме целуне за довиждане, но това не се случва. Грабвам
чантата си и излизам след Триш през задната врата.
 Глава сто тридесет и три
ХАРДИН
Пресягам се и опипвам леглото за Теса. Няма я. Нямам представа колко е
часът, но слънцето грее ужасно силно през прозорците, на които няма нито
пердета, нито щори. Сякаш го прави нарочно, за да ме събуди.
Спах ужасно лошо. Теса не спря да се върти. Бях буден почти цялата нощ и
нарочно спазвах дистанция от нея. Исках да се съвзема, преди да успея да съсипя
напълно хубавия ù уикенд, но не мога да се отърва от параноята си. Особено след
като майка ми е имала наглостта да покани Сюзън Кингсли на обяд с Теса.
Изобщо не мога да се занимавам с това да си сменям дрехите. Измивам си
зъбите и слагам малко вода на косата си, разресвам я с пръсти. Теса вече се е
къпала – чантата с тоалетните ù принадлежности е подредена грижливо в ъгъла
на празния иначе шкаф над мивката.
Кафето в каната е все още топло. Намирам и измитата чаша на Теса. Вероятно
вече е излязла с майка ми. Трябваше да се обадя, да говоря и да се опитам да я
спра да ходи. И защо не го сторих? Сюзън ще се държи като мръсна кучка и само
за няколко минути ще направи живота на Теса пълен ад. Или пък може да е
решила да си държи устата затворена и всичко да е наред.
И какво да правя цял ден, като се има предвид, че майка ми е грабнала Теса да
я разкарва наляво-надясно из града? Мога да отида да ги намеря, няма да е кой
знае колко трудно, но майка ми може да се разсърди. Все пак сватбата ù е утре.
Обещах на Теса да се държа добре този уикенд и макар че вече наруших
обещанието си, не мисля, че трябва да влошавам нещата още.
 Глава сто тридесет и четири
ТЕСА
– Косата ти е толкова красива – казва Триш и се пресяга през масата да я
докосне. Току-що ù направиха маникюра за утре.
– Благодаря. Опитвам се да свикна – усмихвам се и поглеждам в огледалото зад
масата ни.
Жената в спацентъра беше потресена, че никога не съм боядисвала косата си.
След няколко минути убеждаване се съгласих леко да я потъмня, но само в
корените. Като окончателен цвят се получи нещо светлокафяво, което надолу
прелива в русо. Разликата почти не се забелязва и изглежда много по-естествено,
отколкото очаквах. Освен това боята ще се отмие до месец. Не бях готова за
трайна промяна на цвета, но сега, колкото повече се гледам, толкова повече ми
харесва.
Жената сътвори чудеса и с веждите ми, придаде им съвършена форма.
Маникюр и педикюр в тъмночервено. Отказах предложението на Триш да си
направим бразилска коламаска. Не че не съм мислила по въпроса, дори исках, но
някак не е удобно с майката на Хардин. Май засега ми стига само да се бръсна.
Докато вървим към колата, Триш ме подкача за обувките ми, което ми напомня
начина, по който Хардин ме подиграва за тях, и едва се въздържам да не направя
коментар за неизбежното ù облекло – анцуг. През цялото пътуване гледам през
прозореца и се опитвам да запомня всяка подробност, всяка сграда, всяка къща и
магазин по улиците. Дори оглеждам лицата на хората.
– Това е мястото – казва Триш след няколко минути и спира колата на малък
паркинг между две ниски сгради.
Тръгвам след нея към входа на по-малката. Тухлената постройка веднага
разбужда моя „вътрешен Ландън“ и ми припомня за „Хобит“. Ако сега беше с
мен, Ландън би си помислил същото, убедена съм. Двамата щяхме да се смеем, а
Хардин щеше да мърмори как филмът напълно изкривява вижданията на Толкин.
Както винаги, Ландън би започнал да спори с него и би казал, че Хардин тайно
харесва филма, а Хардин би му показал среден. Започвам напълно егоистично да
си представям място, където с Хардин бихме могли да живеем, близо до Ландън и
Дакота. Или Ландън и Дакота да се преместят в Сиатъл в същата сграда, в която
с Хардин ще си наемем жилище. И тогава нямаше да ме свива стомахът от
притеснение, че само след две седмици единственият човек, на когото му пука за
мен, ще замине на другия край на континента.
– Доста е топло днес. Искаш ли да се храним навън? – пита Триш и сочи
металните маси на терасата.
– Да, би било хубаво – усмихвам се и тръгвам след нея към най-отдалечената
маса.
Сервитьорката носи кана с вода и две чаши. Дори водата тук изглежда по-
добре. Каната е пълна с лед под формата на лимонени резени. Очите на Триш
обхождат улицата.
– Чакаме още… А, ето я – казва тя. – Още една чаша, моля.
Обръщам се и виждам висока брюнетка, която върви с широка крачка по
платното и маха с ръце. Дългата ù, тясна пола и високите обувки очевидно
затрудняват придвижването ù.
– Сюзън! – възкликва Триш и лицето ù грейва, когато вижда препъващата се в
обувките си жена.
– Триш! Как си, скъпа? – Сюзън се навежда и целува Триш по двете бузи, след
което се обръща към мен и повтаря процедурата. Чувствам се крайно неудобно и
не съм сигурна дали трябва да отвърна по подобен начин. Очите на жената са
тъмносини и са в красив контраст с бялата ù кожа и тъмната коса. Преди да реша
какво да правя, тя се отдръпва и казва:
– Ти трябва да си Тереза. Чувала съм такива прекрасни неща за теб – говори
усмихната и ме изненадва, като взема и двете ми ръце в своите, стиска ги леко,
пак се усмихва, накрая ме пуска и сяда на стола до мен.
– Приятно ми е да се запознаем – също се усмихвам.
Нямам представа какво да мисля за тази жена. Не ми хареса начинът, по който
Хардин реагира при споменаването на името ù, но изглежда толкова хубава,
мила и напълно ме обърква.
– Отдавна ли чакате? – пита Сюзън и се обръща да закачи чантата си на
облегалката на стола си.
– Не. Току-що пристигнахме. Досега бяхме в спацентъра – отговаря Триш и
премята лъскавата си черна коса през рамо.
– Личи си. Ухаете на букет цветя – смее се Сюзън и пълни чашата си с вода.
Акцентът ù е елегантен и доста по-тежък от този на Хардин и Триш. Въпреки
рязката промяна в настроението на Хардин, знам, че съм влюбена в Англия,
особено в това малко градче. Разбира се, преди да тръгнем, разгледах цялата
налична в интернет информация за мястото, но снимките са на милиони
светлинни години от истинската красота на тази част на Лондон. Изумена съм и
не мога да разбера как едно такова просто нещо, каквото е например тясната
уличка с павета и изкипрените по тротоарите ресторанти и кафенета, може да
създаде такава очарователна атмосфера.
– Готова ли си за последната проба? – пита Сюзън.
Аз оглеждам сградите и уличката и почти не ги слушам какво си говорят.
Вниманието ми е приковано от голямата сграда отсреща, в която се намира
местната библиотека. Дори не мога да си представя огромната колекция книги,
която се съхранява там.
– Да. И ако и днес не ми стои добре, ще съдя собственика на магазина – смее се
Триш. Откъсвам очи от сградата и се усмихвам колкото да съм в унисон с
настроението. Ще чакам Хардин да ме заведе да разгледам забележителностите.
– Може и да се окаже проблем, при положение че аз съм собственикът на
магазина.
 Смехът на Сюзън е гърлен и плътен. Много красив смях. Трябва да си напомням
да внимавам и да се пазя от нея. Въображението ми вече започва да работи с
нечувани обороти и не откъсвам очи от чаровната жена. Дали Хардин е спал с
нея? Споменавал е, че е имал сексуални контакти с по-възрастни жени. Доста на
брой, но никога не си е позволявал да бъде по-конкретен. А ако Сюзън – с
големите очи и красивата кестенява коса – е една от тях? Мъча се да не обръщам
внимание на силното убождане на жилото на ревността и се насилвам да се
насладя на вкусния сандвич, който сервитьорката току-що е поставила пред мен.
– Тереза, разкажи ми за себе си – казва Сюзън, боцва едно парче маруля и го
доближава до червените си устни.
– Можеш да ми казваш Теса – изричам леко нервно. – Завършвам първата си
година във Вашингтонския колеж и преди няколко седмици се преместих в
Сиатъл. – Поглеждам към Триш, която по някаква необяснима за мен причина се
е намръщила. Хардин най-вероятно не ù е казал, че съм се преместила, и може
би е ядосана, че не се е прехвърлил с мен?
– Чувала съм, че Сиатъл е прекрасен град. Никога не съм била в Америка, но
съпругът ми обеща да ме заведе лятото.
– Непременно трябва да отидеш. Хубаво е.
Господи, какъв тъп коментар направих! Седнала съм в селце, което е като
извадено от книжка с приказки, и обяснявам, че Америка е хубава! Със сигурност
на Сюзън няма да ù хареса. Изнервена съм и ръцете ми се потят, даже леко
треперят. Вадя телефона си и изпращам съобщение на Хардин:
Липсваш ми.
През останалата част от обеда се говори за сватбата и разбирам, че каквито и
усилия да полагам, не мога да не харесвам Сюзън. Миналото лято се е омъжила
повторно. Сама е планирала сватбата си. Няма деца, само племенник и
племенница. Има магазин за сватбени аксесоари и булчински рокли, един от
петте в централната част на Централен Лондон. Съпругът ù е собственик и
управител на три от най-посещаваните пъбове в района. Намират се на около
миля един от друг. Магазинът на Сюзън е само на няколко пресечки от
ресторанта, така че решаваме да вървим пеша. Днес е топло, слънцето грее,
въздухът е много по-свеж от този във Вашингтон. Хардин не ми е отговорил, но
имах чувството, че няма да го направи.
– Шампанско? – предлага Сюзън в мига, в който влизаме през вратата на
магазинчето. Толкова е малко, но е украсено с много вкус. Старомодно,
очарователно, в черно-бяло.
– О, не, благодаря – усмихвам се.
Триш не отказва, но обещава, че ще пие само една чаша. Почти съм на път да ù
кажа да пие колкото ù се иска, да се отпусне и да се забавлява, но се съмнявам,
че ще мога да карам с това обратно движение. И бездруго все се пресягам да
хвана волана, когато се возя до Хардин или Триш.
Докато гледам как Триш и Сюзън се шегуват и смеят, не мога да не отбележа
колко различен е Хардин от майка си. Тя е толкова жива, толкова приказлива,
като пенещо се шампанско. Знам, че нямат много стабилна връзка, но вярвам, че
това гостуване ще промени нещата. Не напълно, но поне малко. Не мога да искам
чак толкова много от него, но поне се надявам, че Хардин ще започне да изпитва
по-топли чувства към майка си в сватбения ù ден.
– Излизам след секунда. Чувствай се като у дома си – казва Триш и дърпа
завесата на съблекалнята. Сядам на белия плюшен диван и слушам как Триш
псува Сюзън, че я е одрала, докато е вдигала ципа. А може би с Хардин не са кой
знае колко различни… все пак.
– Извинете – чувам женски глас зад гърба си. Обръщам се и виждам момиче в
доста напреднала бременност. – Извинете, търся Сюзън. Дали е тук? – пита и се
оглежда из магазинчето.
– Вътре е – казвам и соча към съблекалнята, където двете жени се разправят за
роклята.
– Благодаря – отвръща и въздъхва с облекчение. – Ако попита, ще помоля да ù
кажете, че съм пристигнала точно в два часа – усмихва се момичето.
Вероятно работи тук. Погледът ми се спира на надписа с името ù върху ризата с
дълъг ръкав. Пише „Натали“. Поглеждам часовника. Два и пет е.
– Няма проблем – усмихвам се на свой ред и я успокоявам, че никой няма да
разбере за закъснението ù.
Пердето се дърпа рязко и Триш се появява в сватбената си рокля. Изглежда
великолепна, абсолютно зашеметяваща в тази семпла булчинска рокля без
ръкави и с широки презрамки, които покриват раменете ù.
– Уау! – възкликваме двете с Натали.
Триш излиза и се поглежда в голямото огледало. Секунда след това започва да
бърше сълзите си.
– Така е при всяка проба. А тази е вече третата – казва Натали с усмивка, но
забелязвам сълзите и в нейните очи. Двете ù ръце са сложени на големия ù
корем. Всеки миг и аз ще зарева.
– Красива е. Майк е такъв късметлия – казвам, но Триш не ме чува. Все още не
може да откъсне очи от огледалото. Не я виня.
– Познаваш Триш? – пита учтиво младото момиче.
– Да. Аз съм… – започвам. Крайно време е с Хардин да обсъдим коя съм и каква
съм му и как според него е редно да се представям на хората тук. – Аз съм със
сина ù – казвам и очите ù се разширяват.
– Натали – вика Сюзън, но в същото време лицето на Триш побелява като платно
и погледът ù пробягва между мен и момичето. Имам чувството, че пропускам
нещо. Обръщам се пак към Натали, оглеждам тъмносините ù очи, бялата кожа,
кестенявата ù коса.
Сюзън… Дали Сюзън е майка на тази Натали? Не, тя няма деца… Мили
боже! Това е НАТАЛИ? Онази Натали? Натали, която тежеше на съвестта на
Хардин, колкото и малко съвест да му е останала на този етап. Натали, която
Хардин е сдъвкал и изплюл?
– Ти си Натали – казвам, защото вече напълно съм осъзнала за какво става дума.
 Тя не откъсва очи от моите и кима бавно, докато Триш идва към нас.
– Да, аз съм Натали – отвръща. От изражението ù разбирам, че не е сигурна
доколко съм наясно със случилото се с нея, а сега е в ужасно неловко положение,
защото не знае и какво да каже. – Ти си… ти си… Теса… – изрича и аз усещам
как бавно събира мислите си.
– Да, аз съм… – нямам сили да кажа каквото и да е повече, не знам и какво да ù
кажа. Хардин спомена, че сега е щастлива, че му е простила, че има хубав, нов
живот. Изпитвам дълбоко съчувствие и болка към това момиче.
– Съжалявам…
– Отивам да взема още шампанско – обажда се Сюзън. – Триш, ела с мен. –
Буквално я извлича нанякъде.
Триш се обръща и ни гледа чак докато Сюзън я вкарва в някаква стаичка. С
булчинската рокля и прочее.
– За какво съжаляваш? – пита. Очите ù греят. Не мога да си представя това
момиче да прави секс с моя Хардин. Тя е много красива, но е толкова различна от
момичетата от миналото на Хардин. Поне от тези, които съм виждала. От устните
ми се изтръгва нервен смях.
– Не знам… – замлъквам. За какво всъщност се извинявам? – За… за… това,
което той ти е причинил.
– Ти знаеш? – пита изумено и ме гледа, сякаш иска да разбере каква съм и коя
съм.
– Да, знам – потвърждавам смутено и искам да ù обясня всичко. – А Хардин…
той е много различен сега… Той съжалява за това, което ти е сторил – казвам.
Това няма да ù върне онези години или да я компенсира за времето по-късно, но
поне искам да знае, че този Хардин, когото познавам сега, не е онзи, когото тя е
имала злата участ да познава.
– Видях го неотдавна – споделя Натали. Същото ми каза ù той. – Беше… не
знам… празен… когато го видях на улицата. Сега по-добре ли е?
Търся укор в облачносините ù очи, но няма и следа от такъв.
– Да, по-добре е – отвръщам и се опитвам да не гледам към корема ù. Тя вдига
ръка и тогава виждам годежния ù пръстен. Толкова съм щастлива, че е успяла да
преобърне живота си. – Осъзнавам, че е вършил ужасни неща и че може би
думите ми звучат смешно и нелепо – преглъщам и се опитвам да запазя
увереността си. – Но за него беше много важно да знае, че си му простила. Това
означаваше толкова много за него. Благодаря ти, че си намерила сила да го
направиш.
Честно казано, не мисля, че Хардин съжалява чак толкова за това, което ù е
причинил, както звучи от устата ми сега, но прошката ù успя да раздроби
няколко тухли от стената, зад която се бе зазидал и с която се бе отградил от
останалия свят. Знам, че тази прошка му даде и малко мир със самия него, малко
спокойствие.
– Вероятно наистина го обичаш – казва нежно тя след дълги секунди мълчание.
– Да, много, ужасно много – отвръщам. Погледите ни се срещат. Има някаква
връзка между мен и това момиче, което Хардин е наранил по такъв кошмарен
начин. Докато я гледам сега в очите, усещам тази връзка между нас. Не искам
дори да си представя болката и унижението ù, раните и белезите ù след всичко,
което Хардин ù е сторил. Била е напълно изоставена. Не само от Хардин, но и от
цялото си семейство. В началото и аз бях като нея. Една играчка, едно
забавление. И така беше, докато не се влюби в мен. Точно това е разликата
между мен и бременната жена. Той обича мен и никога не е успял да се влюби в
това момиче. Да, знам, че е ужасно грозно, отвратително е да мисля така, но не
мога да не триумфирам вътрешно, защото ако се беше влюбил в нея, сега нямаше
да бъде мой. По най-егоистичния начин съм благодарна на съдбата, че никога не
му е пукало за нея така, както го е грижа за мен.
– Добре ли се държи с теб? – пита ме най-изненадващо тя.
– През повечето време… – подхващам. Не мога да не се усмихна на
нелицеприятния си отговор. – Но започва да разбира – довършвам с много повече
увереност.
– Това е всичко, на което съм се надявала – усмихва се и тя.
– Какво искаш да кажеш?
– Молихме се, толкова се молихме Хардин да намери пътя към спасението. И
мисля, че това вече се е случило – казва. Усмивката ù става още по-широка,
докосва корема си. – Всеки заслужава втори шанс. Дори и тези, които са
съгрешили най-много.
Буквално боготворя това момиче. Не мога да твърдя, че ако Хардин ми беше
причинил такова нещо, без дори да се извини, щях да седя и да се занимавам да
му изпращам положителна енергия. Вероятно бих желала смъртта му. Но ето,
това момиче, тази състрадателна жена иска да му се случват само хубави неща.
– Да, така е – съгласявам се, макар че изобщо не разбирам как така човек може
да раздава прошка без вътрешна борба.
– Знам, че ме мислиш за луда, но ако не беше Хардин, нямаше да срещна моя
Илайджа и сега нямаше да броя дните до раждането на първото ни дете.
Студени тръпки минават по гръбнака ми. Хардин е бил трамплинът на Натали
към нейния щастлив живот… по-скоро нещо като голяма бабуна на пътя ù. Не
искам и за мен да бъде така, не искам да бъде моят трамплин. Искам да бъде
моят Илайджа, а не болезнен спомен, не човек, когото ще пожелая да залича от
мислите си и да избутам с все сила навън от съзнанието си. Искам той да бъде
моят щастлив край. И тогава пак забелязвам пръстена ù и с тъга се сещам, че аз
никога няма да имам. Поглеждам и подутия ù корем. Моят никога няма да бъде
такъв. Не знам кога съм сложила ръка на коремчето ù, но усещам как подскачам,
когато нещо в него се размърдва. Натали се смее.
– Малкият човек се бунтува. Иска ми се вече да излиза – смее се пак и аз пак
слагам ръка на корема ù, за да усетя как бебето рита и да споделя щастието ù.
Не мога инак – такова щастие е заразително.
– Кога ти е терминът? – питам, но съм все още в транс от удивителното
вълнообразно движение под дланта ми.
 – Мина преди два дни. Това момче ще се окаже много твърдоглаво. Върнах се на
работа, където стоя права, и се надявам да се реши най-сетне да излезе навън,
при нас.
Говори с такава нежност за нероденото си дете. Дали някога ще мога да
изживея това? Дали някога бузите ми ще греят така? Дали някога гласът ми ще
звучи толкова гальовно? Дали някога ще усетя движенията на моето бебе?
Опитвам се да изляза от водовъртежа на самосъжалението. Нищо не се знае със
сигурност.
Да, нищо не е сигурно, ако става дума за диагнозата ти, но няма нищо по-
сигурно от това, че Хардин никога няма да иска да бъде баща на децата ти,
подиграва ми се един настоятелен вътрешен глас.
– Добре ли си? – чувам гласа на Натали, който ме вади от тъжните ми мисли.
– Да, извинявай. Просто си мечтаех – лъжа и махам ръка от корема ù.
– Наистина съм щастлива, че се запознах с теб – казва тя, когато Триш и Сюзън
излизат от задната стаичка. Сюзън носи букет и воал. Поглеждам часовника –
три и половина. Говорила съм с Натали достатъчно дълго, за да дам време на
Триш да изпие шампанското си и да възвърне цвета на лицето си.
– След пет минути тръгваме. Може да се наложи ти да шофираш – смее се
Триш. Никак не ми се иска да карам, няма да мога. Започвам да обмислям
варианта да се обадя на Хардин.
– Пази се. И още веднъж – поздравления за всичко – казвам на Натали, докато
излизаме от магазина. Нося роклята на Триш.
– И ти се пази, Теса – усмихва се Натали и вратата се затваря.
– Мога и аз да я нося. Прекалено е тежка – предлага Триш, когато излизаме
навън. – Ще отида да докарам колата. Пила съм само една чаша, така че мога да
карам без проблем.
– Не е нужно, наистина – отвръщам, макар че изпитвам истински ужас да седна
зад волана на колата ù.
– Не, мога да карам – уверява ме. Вади ключовете от предния джоб на якето си.
– Няма проблем.
 Глава сто тридесет и пет
ХАРДИН
Крача из цялата къща като затворено животно. Прекосих я поне хиляда пъти.
Минах няколко пъти по улицата и два пъти обиколих тоя шибан квартал. Дори се
обадих на Ландън. Сега съм подивял, откачил, напълно луд. Теса не вдига
телефона си. Къде са тези две ненормални жени, по дяволите?
Поглеждам си телефона. Колко време трае това спа… нещо? Чувам кола по
чакълената алея и адреналинът ми се изсипва във вените. Бягам към прозореца.
Колата на майка ми. Теса излиза и носи огромна бяла торба. Забелязвам някаква
разлика в косата ù.
– В мен е – провиква се към колата точно когато отварям вратата, бягам по
стълбите и вземам тъпата рокля от ръцете ù.
– Косата! Какво е направила с косата си?
– Отивам да извикам Майк – заявява майка ми.
– Какво си направила с косата си, по дяволите? – питам прекалено високо. Теса
се намръщва, огънчето в очите ù изчезва.
Мамка му.
– Само попитах… Изглеждаш добре – поправям се и я оглеждам пак. Наистина
изглежда добре. Теса винаги изглежда красива.
– Боядисах я… Не ти ли харесва? – пита и влиза след мен в къщата. Мятам
торбата с роклята на дивана. – Внимавай. Това е булчинската рокля на майка ти –
изпищява, вдига торбата и я поставя прилежно. Косата ù изглежда по-лъскава от
обикновено. И веждите ù са различни. Жените правят прекалено много глупости,
за да впечатлят мъжете, които от своя страна почти не забелязват разликата.
– Нямам проблем с косата ти. Просто се изненадах – казвам откровено. Не е
особено по-различна. Малко по-тъмна горе, но почти не личи. Като цяло е
същата.
– Добре. Защото косата си е моя и ще правя с нея каквото си искам – заявява и
скръства ръце пред гърдите си. Избухвам в смях.
– Какво се смееш? – цупи се, че не съм оценил тежестта на думите ù.
– Нищо. Просто ми е забавно да те гледам в ролята на мощна, силна,
независима и непоклатима жена с топки – продължавам да се смея.
– Е, радвам се, че го намираш за смешно, защото положението е точно така,
както го описваш. Свиквай с него – казва предизвикателно.
– Добре – отвръщам, хващам я за ръкава и я придърпвам към себе си. Не
обелвам и дума за напълно разголените ù гърди. Нещо ми подсказва, че сега не
му е времето да я питам защо е излязла полугола по улиците.
– Сериозно ти говоря. Не искам повече такива пещерняшки изпълнения – казва
и лека усмивка пробива намусената ù гримаса и веднага сгрява сърцето ми.
– Добре, по-спокойно. Какво е направила майка ми с теб? – шегувам се.
Притискам устни към челото ù и веднага изпитвам нечовешко облекчение. Още
повече, че засега не е споменала нищо за Сюзън или Натали. Предпочитам да ме
навиква заради косата си, отколкото заради миналото ми.
– Нищо. Изказа се ужасно грубо за косата ми и мислех, че сега му е времето да
те предупредя, че нещата се променят значително от този миг занапред –
заплашва, захапвайки вътрешната страна на бузата си. Знам, че пробва как ще
реагирам и че не го мисли наистина. Ето защо е толкова очарователна.
– Да, да, без пещерняшки изпълнения – въртя очи и тя се отдръпва от мен. –
Сериозно ти говоря, разбрах ти мисълта – казвам и я придърпвам обратно в
прегръдката си.
– Липсваше ми днес – въздъхва, опирайки глава в гърдите ми, а ръцете ми се
увиват около тялото ù.
– Наистина ли? – питам. Искам да ми го каже пак. Може би действително не е
станало дума за миналото ми. Всичко е наред. Всичко ще е наред този уикенд.
– Да, най-вече когато ми правеха масажа. Ръцете на Едуардо бяха по-големи и
от твоите – смее се тихичко Теса, след секунди – вече с пълно гърло, а малко след
това започва да пищи, когато я мятам на рамото си и я понасям по стълбите.
Сигурен съм, че няма никакъв Едуардо. Ако беше така, никога нямаше да ми
каже и после да започне да се смее. Виждаш ли как мога да не се държа като
пещерняк. Нужно е само малко да помисля. Освен ако не става дума за някаква
сериозна заплаха. Абе, остави това „освен ако“. Тук става дума за Теса, а нека не
забравяме, че винаги се появява някой, който иска да ми я вземе.
Задната врата изскърцва и майка ми ни вика точно когато вече съм стигнал до
средата на стълбището. Теса започва да се мята и да ме моли да я пусна.
Скланям да се подчиня само защото я нямаше цял ден и ми липсваше, а и майка
ми ще стане още по-нетърпима, ако покажа малко емоция към Теса пред нея и
пред комшията и няма да спре да чурулика, да ахка и да охка.
– Идваме – отговаря Теса, когато я пускам да стъпи на крака.
– Всъщност никъде не идваме – отвръщам, целувам ъгълчето на устата ù. Тя ми
се усмихва, размърдва закачливо вежди и казва:
– Ти не идваш.
Плясвам я по дупето и тя бърза надолу по стълбите.
Олеква ми. Снощи се държах като идиот, и то без причина. Майка ми никога не
би завела Теса при Натали с някаква конкретна цел. Защо изведнъж реших, че е
едва ли не конспирация и че изобщо е възможно да се случи?
– Какво ви се прави? Искате ли да излезем да вечеряме в „Зара“. Само ние
четиримата? – пита майка ми и се обръща към бъдещия си съпруг, който точно
влиза. Теса веднага се съгласява, макар че не знае какво е „Зара“.
– Мразя да ходя в „Зара“, а и на Теса няма да ù хареса – мърморя. Теса, разбира
се, би яла всичко само и само мир да има, но със сигурност знам, че няма да ù се
яде черен дроб или пюре от агнешко и в същото време да се налага да се усмихва
вежливо и да се прави, че никога в живота си не е опитвала нещо по-вкусно.
– „Блус Китчен“? – предлага Майк.
 – Честно казано, не искам да ходя никъде. Прекалено е шумно.
Облягам лакти на плота и започвам да човъркам напуканото покритие.
– Е, вие решете тогава и ни кажете – изрича уморено майка ми.
Знам, че търпението ù е на изчерпване, но все пак съм тук, нали това искаше?
Поглеждам часовника. Едва пет е и имаме почти час, преди да тръгнем.
– Качвам се горе – казвам.
– Трябва да тръгнем след десет минути. Знаеш колко е трудно да се намери
място за паркиране – напомня ми майка ми.
Страхотно. Буквално побягвам от хола. Теса тича след мен.
– Хей – хваща ме за ръката и ме обръща към себе си.
– Какво? – питам и се старая да не звуча грубо или ядосано, макар че съм
изнервен до краен предел.
– Какво ти става? Какво те тревожи? Просто ми кажи. Всичко можем да
поправим, когато говорим – усмихва ми се, но знам, че е напрегната.
– Как мина обядът днес? – любопитствам. Не е казала нищо, но не мога да не
попитам.
– О… – Теса свежда поглед към земята, а аз слагам палец под брадичката ù и
вдигам главата ù нагоре.
– Приятно беше.
– За какво говорихте? – настоявам. Очевидно не е било толкова неприятно,
колкото си мислех, но усещам колебанието ù като нежелание да говори по
темата.
– Запознах се… Натали… Запознах се с нея.
Кръвта ми се превръща в лед. Свивам колене, за да я погледна в очите.
– И?
– Тя е прекрасна.
Очаквам да се намръщи, да видя гнева ù, да се разкрещи, но това не се случва.
– Тя е прекрасна? – повтарям напълно объркан, шокиран от отговора ù.
– Да. Беше толкова сладка и толкова… бременна – усмихва се топло.
– А Сюзън? – питам колебливо.
– Сюзън е много забавна и мила.
Как е възможно? Сюзън ме мразеше за това, което причиних на племенницата
ù.
– Значи всичко е минало добре?
– Да, Хардин. Денят ми беше много приятен. Липсваше ми, но ми беше хубаво –
твърди. Хваща ме за ръкава на тениската и ме придърпва към себе си. Толкова е
красива, дяволски красива на фона на приглушеното осветление в коридора. –
Всичко е наред, не се тревожи – казва спокойно.
Облягам чело в нейното и ръцете ù се заключват около кръста ми. Притиска ме.
Сякаш ме успокоява? Да, Теса ме успокоява, че всичко е наред, че ще бъде
наред, след като се е изправила лице в лице с момичето, което почти съсипах.
Казва ми, че всичко ще е наред.
Дали?
 – Никога не е наред – прошепвам и се надявам да не е чула думите ми.
Дори и да ме е чула, Теса решава да не отговаря.
– Не искам да излизам на вечеря с тях – признавам след кратко мълчание.
Копнея само да я заведа горе и да се изгубя в нея, да забравя за всичко, което ме
тормози цял ден, да изгоня духовете от съзнанието си, да изтрия спомените и да
се отдам само на нея. Искам да мога да чувам единствено нейния глас. И ако сега
съумея да се потопя в нея, това със сигурност ще стане.
– Налага се. Все пак това е уикендът на Триш. Няма да оставаме прекалено
дълго – вдига се на пръсти да целуне брадичката ми и устните ù се плъзват по
линията на челюстта ми.
– Ебаси колко съм развълнуван – мрънкам саркастично.
– Хайде – повежда ме към хола за ръката, но в мига, в който влизаме при тях,
веднага я пускам. Въздъхвам.
– Добре, да отиваме да ядем.

ВЕЧЕРЯТА Е ТОЧНО ТОЛКОВА СКУЧНА и продължителна, колкото ù очаквах.

Майка ми през цялото време дрънка и пълни главата на Теса с глупости за
сватбата, колко малко хора били поканили. Обяснява ù кои роднини ще идват.
Тези от страната на майка ми са много малко – един втори или трети братовчед,
понеже родителите на майка ми са починали преди много години. Майк е
мълчалив през цялото време. Аз също, но поне на Майк не му личи колко му е
скучно. Освен това гледа майка ми с такова изражение, че в един миг ми се иска
да му разбия главата в масата. Знам, че мисълта е повече от патологична, но ме
успокоява. Очевидно я обича, така че може би не е лош човек.
– Ти си единственият ми шанс за внуци, Теса – казва майка ми, докато Майк
плаща сметката.
Теса се дави във водата си и аз започвам да я тупам по гърба. После кашля още
няколко пъти, но когато дишането ù се успокоява, очите ù са разширени и
смутени. Знам, че преиграва, но майка ми действително я свари малко
неподготвена. Слава богу, че Триш веднага усеща гнева ми и се поправя:
– Шегувам се, все още сте много млади – изрича и ми се изплезва като дете.
Млади? Няма значение на колко години сме. Не искам да ù пълни главата с
такива неща. Вече сме се разбрали: никакви деца. Майка ми едва ли не я кара да
се чувства виновна, че не е народила куп бебета и че тепърва има да изпълнява
петилетен план. Това никак няма да промени нещата. Само ги утежнява и може
да доведе до още една разправия или сериозен скандал, понеже повечето от
споровете ни са били на тема брак и деца. Не искам нито едното, нито другото и
никога няма да искам. Искам Теса до мен във всеки един ден до края на живата
си, но няма да се оженя за нея. Предупреждението на Ричард си проправя път в
съзнанието ми, но аз веднага го избутвам.
След вечеря майка ми целува Майк за лека нощ и той се прибира в съседната
къща да спи. Решила е да спазва тъпата традиция булката да не спи под един
покрив с младоженеца, както и че не трябва да я вижда до часа на сватбата.
Мисля, че се вживява малко повече. Все пак не е първото ù родео, а тъпите
традиции важат само когато ти е за първи път. Втория път могат и да се
прескочат.
Колкото и да ми се иска да чукам Теса в старото си легло, тези стени са толкова
тънки. Никаква звукоизолация. Буквално чувам как майка ми се обръща на
скърцащия матрак в съседната стая.
– Трябваше да си намерим хотел – врънкам, докато Теса се съблича. Ще ми се да
си легне с яке или някоя зимна канадка, за да не се измъчвам от близостта на
голото ù тяло. Тя обаче облича тениската ми и аз замечтано гледам извивката на
гърдите ù под тънката материя.
– Ела тук, бебо – приканвам я, отварям ръце и тя слага глава на гърдите ми.
Искам да ù кажа колко много означава за мен, че приема така спокойно
положението с Натали, че се е справила блестящо. Но не мога да намеря думите.
Тя трябва да е знаела колко бях ужасен, че нещо такова може да застане между
нас. След няколко минути Теса вече спи, а аз продължавам да галя косата ù и да
мълвя: – Ти си всичко за мен.

БУДЯ СЕ ОБЛЯН В ПОТ. Теса е върху мен и едва дишам. Струва ми се, че
въздухът е станал прекалено гъст. В стаята е горещо. Майка ми вероятно е
завъртяла термостата на максимум. Не е трябвало изобщо да го пуска. Пролет е.
Леко развивам ръцете и краката на Теса от тялото си и избърсвам потното ù
чело. Косата ù е чисто мокра. Решавам да сляза да изключа термостата.
Когато завивам към кухнята, все още съм полузаспал, но това, което виждам, ме
втрещява. Спирам като препариран. Потърквам очите си, дори премигвам
няколко пъти, за да се уверя, че не сънувам, защото картината пред мен е
размазана и изкривена. Търкам, но видението не изчезва. Колкото и да мигам,
те са все още там.
Майка ми е седнала на плота с разтворени бедра. Между тях стои мъж. Ръцете
му са увити около кръста ù. Нейните ръце са заровени в русата му коса. Устата
му е върху нейната, нейната е върху неговата. Не знам чия уста къде е, но това,
което знам със сигурност, е, че този мъж не е Майк.
Това е шибаният Крисчън Ванс.
 Глава сто тридесет и шест
ХАРДИН
Какво? Какво става? Един или два пъти ми се е случвало да остана без думи и
сега е един от тези случаи. Ръцете на майка ми се изплъзват от косата на Ванс и
сега вече са върху лицето му. Устата ù се притиска към неговата. Трябва да съм
издал някакъв звук, не знам какъв, по дяволите, не знам, нищо не знам, защото
очите на майка ми се отварят рязко и тя започва да го блъска назад. Той обръща
глава към мен, очите му се разширяват и веднага прави крачка назад. Как не са
ме чули, когато съм слизал по стълбите? И защо той е тук? В тази кухня?
Какво е това? Какво се случва?
– Хардин – гласът на майка ми звучи почти истерично от паниката. Скача от
плота.
– Хардин, мога да обя… – започва Ванс, но аз вдигам ръка да млъкват и двамата.
Мозъкът ми се опитва да се свърже с устата, с очите, с ушите и да намери
някакво обяснение на това, което виждам.
– Как… – разбърканите думи летят в съзнанието ми, но не се свързват. – Как…? –
питам. Краката ми сами правят крачка назад. Искам да се махна оттук колкото е
възможно по-бързо, но искам и да ми бъде обяснено. Гледам ту единия, ту другия
и се опитвам да свържа лицата на тези хора с лицата на хората, които мислех, че
познавам, но не успявам. Няма никаква логика. Петите ми се удрят в първото
стъпало. Майка ми тръгва към мен.
– Не е това, което…
И тогава, за мое облекчение, познатото ужилване на гнева започва да
притъпява шока и да взема връх, залива ме, изтласква болката и чувството, което
може би допреди секунди бе взело превес, че някой ме е прекършил. Гневът е
нещо, с което мога да се справя. Гневът е нещо, което ми дава сила. Шокът и
мълчанието никога не са били от нещата, с които съм можел да се справя. Майка
ми отстъпва назад, а Ванс застава пред нея.
Моля? Какво става тук?
– Какво ти става? Полудяла ли си? – прекъсвам я, без да обръщам внимание на
егоистичните ù сълзи. – Утре се омъжваш! – Обръщам се към бившия си шеф. – И
ти също! Сгоден, скоро се жениш, а ето те в нашата кухня, каниш се да чукаш
майка ми на шибания плот.
Свалям бавно ръка и удрям по плота. Пропукването на дървото под юмрука ми
почти успява да ме развълнува. Искам да блъскам и още, и още.
– Хардин – вика майка ми.
– Не ми викай! – почти крещя. Чувам забързани стъпки. Събудили сме Теса и
знам, че е тръгнала да ме търси.
– Не говори на майка си така – Ванс не говори високо, но звучи заканително.
– Не ми казвай какво да правя! Ти си никой. Кой си ти, по дяволите? – беснея.
Ноктите ми се забиват в дланите, гневът ми расте, набира и всеки миг ще гръмне.
– Аз съм… – започва, но ръката на майка ми се увива около рамото му и го
дърпа назад.
– Крисчън, недей – умолява го.
– Хардин? – чувам гласа на Теса от стълбите и след две секунди тя вече е в
кухнята. Оглежда се, вижда неочаквания гост, поглежда ме и застава до мен.
– Наред ли е всичко? – почти шепти и увива малката си ръка около моята.
– Не може да е по-добре. Направо е идеално! – викам. Издърпвам ръката си от
нейната и махам към майка ми и Ванс. – Макар че може да се наложи да
предупредиш приятелката си Кимбърли, че възлюбеният ù годеник чука майка
ми. И вероятно не е за първи път.
Очите на Теса буквално изскачат и имам чувството, че всеки миг ще цопнат на
пода, но не казва нищо. Иска ми се да бе останала горе, но знам, че и аз на
нейно място не бих седял и чакал.
– Къде е прекрасната ти Кимбърли? В някой хотел наблизо със сина ти? –
сарказмът пищи в думите ми. Не харесвам Кимбърли, прекалено е шумна, вре си
носа във всичко и... като цяло е противна жена, но тя го обича. И бях останал с
впечатлението, че и той я обича. Очевидно съм грешал за второто. Не му пука
нито за нея, нито за предстоящата им сватба. Ако му пукаше, нямаше да е тук
сега.
– Хардин, нека всички се успокоим – полага безплодни усилия да разреди
напрежението майка ми. Ръцете ù бавно се откъсват от раменете на Ванс.
– Да се успокоим? – викам. Не мога да повярвам, че го казва. – Утре се жениш, а
аз те намирам посред нощ, просната на кухненския плот като курва.
В мига, в който думата се понася във въздуха, той е отгоре ми. Тялото му се
удря в моето, събаря ме на земята, главата ми се удря с тътен в плочките на
пода.
– Крисчън! – пищи майка ми. Той ме затиска с цялото си тяло и миг след това
юмрукът му се стоварва върху носа ми. Адреналинът буквално гръмва във вените
ми. Виждам само червено.
 Глава сто тридесет и седем
ТЕСА
Сънувам ли? Моля те, Боже, нека е сън. Не, това не може да е истина.
Когато юмрукът му се стоварва върху носа на Хардин, се чува ужасен звук,
който изгаря ушите ми и кара сърцето ми да спре. Юмрукът на Хардин намира
челюстта на Крисчън със същата сила и той загубва контрол над положението. За
секунди Хардин се измъква изпод него, блъска го в раменете и го поваля на пода.
Не знам кой кого удря, колко удара си нанесоха, не знам и кой има надмощие.
– Спри ги! – пищя към Триш. Искам да застана между тях, защото знам, че
когато Хардин ме види, веднага ще спре, но имам опасението, че в яростта си,
без да иска, може да направи нещо, за което после да съжалява, да се побърка от
чувство за вина.
– Хардин! – Триш хваща голото му рамо и се опитва да го издърпа назад, но нито
Хардин, нито Ванс я забелязват. И като капак на всичко... задната врата се
отваря и изплашеният и объркан Майк се появява и застава насред хаоса. Мили
боже!
– Триш? Какво… – опитва се да попита, но очите му не спират да мигат зад
дебелите очила и знам, че не разбира какво се случва.
След по-малко от секунда вече се е присъединил към мелето, хваща Хардин за
ръцете и ги извива зад гърба му. Майк е голям и силен мъж и без проблем
заковава Хардин за стената. Хардин трепери, диша толкова тежко, че за миг ми
минава през ума, че може да повреди белите си дробове. Гневът му сякаш излиза
като гъста пара около тялото. Крисчън се изправя на крака и Триш го бута към
другата стена. Хуквам към Хардин. Не знам какво да правя, но искам да съм до
него.
– Какво става тук, по дяволите? – гърми авторитетно гласът на Майк, като
команда.
Всичко се случва прекалено бързо: ужасът в кафявите очи на Триш,
охлузванията и раните по лицето на Крисчън, шуртящата кръв от носа на Хардин,
която… влиза в устата му… Всичко това е прекалено много.
– Попитай ТЯХ! – крещи Хардин и сочи към изплашената Триш и гневния
Крисчън.
– Хардин – обаждам се много тихо и нежно. – Да се качваме горе. – Опитвам се
да го хвана за ръката и да не издавам собствените си чувства. Треперя и усещам
парещите сълзи по бузите си, но сега не става дума за мен, а за него.
– Не! – отсича и се изскубва от ръката ми. – Кажи му! Кажете му какво
правехте! – крещи и се опитва да се хвърли напред към Крисчън, но Майк застава
между тях. Затварям очи за секунда и се моля Хардин да не нападне и него. И
тогава се пренасям в стаята си в общежитието. Хардин е от едната ми страна,
Ноа е от другата. Хардин ме принуждава да призная на Ноа греха си, да кажа, че
съм изневерила на момчето, с което съм прекарала половината си живот.
Погледът в очите на Ноа беше същият като този в очите на Майк: поглед на
човек с разбито, смазано сърце. Осъзната истина, объркване и много болка.
– Хардин, моля те, не прави това – умолявам го. – Хардин… – повтарям и се моля
да не направи така, че да унижи и този невинен мъж. Не и пред всички ни. Триш
трябва да му каже по начин, който смята за удачен, но не и пред всички ни. Това
не е правилно.
– Майната му. Майната ви на всички! – крещи Хардин, юмрукът му се стоварва с
все сила върху плота и счупва дъската на две половини. – Сигурен съм, че Майк
няма да има нищо против да му ползвате спалнята за първата брачна нощ –
гласът на Хардин драстично затихва. Всяка дума е премерена: да бъде казана на
място и да боли. – Сигурен съм, че ще ви позволи, след като е изръсил всичките
си спестявания за тая сватба, която се превръща в шегата на века – казва и почти
се засмива. Ледена тежест се настанява в гръбнака ми и не иска да си иде.
Забивам поглед в земята. Няма кой да го спре, нищо не може да го спре, когато е
такъв. Никой и не се опитва. Всички мълчат, само Хардин говори: – Каква
прекрасна двойка сте вие, двамата. Сгодена бивша съпруга на алкохолик и
неговият най-верен и предан от десетилетия приятел – изрича презрително. –
Съжалявам, Майк, но закъсня с пет минути да видиш най-добрата част от
представлението, когато булката ти си беше навряла езика в гърлото му.
Крисчън се опитва да се докопа до Хардин, но Триш го дърпа назад. Двамата се
гледат като озверели пантери. Сега виждам един съвсем различен Крисчън. Онзи
закачлив, шеговит Крисчън, който нежно обгръща кръста на Ким и я слага да
седне в скута си, го няма. Виждам само един ядосан мъж.
– Ти, нагло, малко… – съска през зъби.
– Аз ли съм нагъл? Ти си тоя, който ми обясняваше за величието и славата на
брака, докато през цялото време си имал връзка с майка ми!
Не мисля, че все още съм осъзнала сериозността на положението. Не мисля, че
изобщо осъзнавам какво се случва. Крисчън и Триш? Триш и Крисчън? Няма
никаква логика. Знам, че са приятели от години, знам, че ги е прибрал, след като
Кен ги е напуснал и че се е грижил за тях, но афера? Никога не съм мислила, че
Триш е от онези жени, които спокойно могат да направят такова нещо. А
Крисчън изглеждаше толкова влюбен в Кимбърли. Кимбърли… Сърцето ме боли
за нея. Толкова го обича. И вече е преполовила подготовката на сватбата. На
мечтаната сватба с мъжа мечта. Та тя вече е построила живота си с него и със
сина му. Каквото и да става, няма да позволя Хардин да ù каже, така както каза
на Майк.
– Не е така! – възкликва Крисчън. По темперамент никак не отстъпва на
Хардин. Зелените му очи горят от бяс и знам, че иска само едно: да докопа
Хардин и да увие ръце около врата му.
Майк не казва нищо. Гледа само годеницата си и мокрите ù от сълзи бузи.
– Съжалявам, това не биваше да се случва. Не знам… – гласът ù се скършва и тя
избухва в плач. Сърцето ме боли и за нея. Майк поклаща глава и очевидно
отхвърля извинението ù. Не казва и дума и докато тръгва към вратата. Дори не се
обръща, когато излиза от кухнята през задната врата и затръшва вратата. Триш
пада на колене, слага ръце на лицето си и плаче. Раменете на Крисчън, цялото
му тяло се отпуска от отчаяние. Гневът му се изпарява и на негово място идва
загрижеността. Пада на колене до нея и я прегръща, за да я успокои.
Дишането на Хардин се учестява за секунди, дланите му се свиват в юмруци.
Стомахът ми се обръща при вида на толкова много кръв – от брадичката вече
тече и по гърдите му. Устните му плуват в кръв.
– Недей – предупреждава ме и бута ръцете ми настрани. Не мога да откъсна очи
от майка му, сгушена в ръцете на Крисчън. Двамата май са забравили, че сме
тук. Или това, или просто не им пука. Толкова съм объркана.
– Хардин, моля те – проплаквам и вдигам треперещите си ръце към лицето му.
Той най-сетне ме поглежда и виждам как вината си проправя път към очите му. –
Моля те, нека се качим горе – увещавам го. Очите му остават заковани в моите и
трябва да се насиля да не поглеждам встрани, докато гневът бавно започва да се
изпарява.
– Махни ме от тях – казва задавено. – Махни ме оттук.
Пускам ръка надолу, увивам пръсти около неговите и го повеждам към
стълбите, но точно преди да направи крачка нагоре, той спира.
– Не… искам да се махна от тази къща.
– Добре – съгласявам се бързо. И аз искам да се махна. – Ще взема багажа, ти
отиди в колата.
– Не, ако се озова пак там…
Няма нужда да довършва изречението. Добре знам какво ще се случи, ако
остане насаме с майка си и Крисчън.
– Качи се горе, няма да ми трябва много време – обещавам му.
Правя всичко по силите си да изглеждам спокойна, да бъда силна заради него.
Засега успявам. Той ме пуска да мина напред и тръгва след мен по стълбите, а
после към стаята ни. Наблъсквам всичко в куфарите, няма да подреждам нищо
сега. Подскачам от ужас, когато Хардин събаря цялата тоалетка и тежката мебел
се стоварва на пода с гръмотевичен звук. Хардин пада на колене, измъква
първото празно чекмедже и го мята настрани, после прави същото с второто.
Знам, че ако не тръгнем веднага, ще унищожи цялата стая. Когато мята
последното чекмедже към стената, аз клякам до него и увивам ръце около тялото
му.
– Ела с мен до банята.
Повеждам го по коридора и затварям вратата зад нас. Вадя една кърпа, пускам
водата и му казвам да седне на капака на тоалетната. Мълчанието му ме
вледенява, но не искам да го притискам. Не казва нищо, дори не мига, когато
доближавам мократа кърпа до разранената му буза. Прокарвам я през локвата
кръв под носа му, по устните и по брадичката.
– Не е счупен – казвам тихо, след като оглеждам носа му. Долната му устна е
сцепена и подута, но спря да кърви. Мислите ми препускат като бърз влак и от
време на време виждам проблясващи кадри от свирепия бой между двамата.
Той не отговаря. Успявам да измия по-голямата част от кръвта, изплаквам
кърпата и я оставям в мивката.
– Отивам да взема куфарите. Стой тук – казвам и се надявам да ме послуша.
Бягам до стаята и отварям пак куфара. Хардин няма тениска. Облечен е само по
къси гащи и е бос. Аз съм само по неговата тениска от вчера. Нямах време да
помисля да се облека, преди да сляза долу, когато чух виковете. После нямаше
време да се почувствам неудобно, че се появявам полугола. Не знам какво съм
очаквала да видя, но може би единственият сценарий, който не се бе разиграл в
мозъка му, беше този как Триш и Крисчън правят секс в кухнята.
Хардин не казва нищо и когато пъхам главата му в чистата тениска. Обувам
чорапи на краката му. Обличам джинси и пуловер и пак се опитвам да измия
кръвта под ноктите си.
Мълчанието между нас става все по-тежко, когато стигаме до стълбите. Тогава
той се пресяга и взема двата куфара. Когато слага едната чанта на рамото си,
изсъсква от болка. Тялото ми се сгърчва, като си представя раната му там.
Чувам хлипанията на Триш и тихия глас на Крисчън, който се опитва да я
успокои, докато ние безмълвно излизаме от къщата.
Стигаме до колата, Хардин се обръща и поглежда къщата. Тялото му потръпва.
– Аз мога да шофирам, ако искаш – предлагам, вземам ключовете, но той
веднага ги издърпва от ръката ми.
– Не, аз ще карам – казва най-сетне първите си думи, откакто излязохме от
онази кухня.
Не споря. Искам да го попитам къде отиваме, но решавам да не се обаждам. Не
мисля, че дори е в състояние да мисли ясно, затова трябва да стъпвам много
внимателно. Слагам ръка върху неговата и въздъхвам с облекчение, когато не ме
отблъсква.
Минутите се точат като часове. Караме из заспалото градче и всяка секунда
добавя още един слой напрежение между нас. Аз гледам през прозореца и
разпознавам улицата, където днес обядвахме със Сюзън. После виждам и
магазина за булчински рокли. Спомням си как Триш се гледаше в огледалото и
бършеше сълзите си от щастие. Мисълта почти ме разплаква. Как е могла да
стори такова нещо? Та нали утре се жени? Защо би направила такава грешка?
– Това е пълна лудост – сепва ме в мрака на колата гласът на Хардин и ме връща
в настоящето.
– Нищо не разбирам – казвам и нежно стискам ръката му.
– Всеки и всичко в живота ми е толкова прецакано – изрича. В гласа му няма
никаква емоция.
– Знам – съгласявам се, макар че това изобщо не е вярно, не е дори на
светлинни години от истината, но сега не му е времето да му опонирам.
Хардин намалява скоростта и спира на паркинга на малък хотел.
– Ще останем тук тази нощ и ще си тръгнем утре сутринта – изрича, гледайки
през предното стъкло. – Не знам какво да кажа за работата ти и къде ще живееш,
когато се върнем.
С тези думи излиза от колата.
Бях толкова погълната да се тревожа за Хардин и така изплашена от жестокия
бой в кухнята, че едва сега се сещам, че мъжът, който се въргаляше по пода с
Хардин, е не само мой шеф, а и собственик на дома, в който живея.
– Идваш ли? – пита Хардин. Не отговарям, а веднага тръгвам след него и
влизаме в хотела.
 Глава сто тридесет и осем
ТЕСА
Човекът на рецепцията подава на Хардин ключа с усмивка, но той не прави
никакво усилие да отвърне на любезността му. Опитвам се да събера сили да му
се усмихна и така да се компенсирам за странното ни поведение, но не ми се
получава и мъжът предпочита да погледне встрани.
Вървим в мълчание през лобито и по дългия, тесен коридор. По белите стени са
закачени доста рисунки на религиозна тематика – ангелче, паднало в нозете на
Дева Мария, и няколко други такива. До вратата на нашата стая има рисунка на
Луцифер, която ме кара да настръхна. Не мога да откъсна поглед от празните,
черни като въглени очи на дявола, но когато Хардин отключва вратата, бързам да
вляза след него и веднага включвам осветлението. Той мята куфара и чантата до
вратата и казва тихо:
– Отивам да си взема душ.
Без да се обърне, без да каже нищо повече, тръгва към банята и затваря
вратата след себе си. Ще ми се да тръгна след него, но се колебая. Не желая да
го предизвиквам или да го разстройвам повече. И бездруго е ужасно объркан и
разочарован? От друга страна, държа да се уверя, че е добре. Не искам да се
измъчва, не искам да мисли за случилото се. Но как е възможно да не се
измъчва? Не искам да страда сам.
Събувам обувките, събличам джинсите, пуловера и тениската му и влизам в
банята напълно гола. Той дори не се обръща. Парата е започнала да пълни
малкото помещение, обгръщайки тялото му. Виждам черното мастило на
татуировките му. Притеглят ме, викат ме. Прекрачвам купчината дрехи, които е
пуснал на пода, и заставам на около метър зад него.
– Не е нужно да… – започва Хардин с равен, лишен от емоция глас.
– Знам – прекъсвам го.
Наясно съм, че е ядосан, наранен. Започва да издига онази стена около себе си,
която съумях да разруша с цената на нечовешки усилия. Толкова добре успяваше
да контролира гнева си през последните седмици. Иде ми да убия Триш и
Крисчън заради това, което му причиниха, и че го принудиха да изгуби разсъдъка
си и пак да се отдаде на гнева си. Изненадвам се от грозните си мисли и
разтърсвам глава да се отърва от тях.
Без да каже нищо, той дърпа завесата на душкабината и влиза под водата.
Поемам си дъх, събирам кураж и колкото увереност ми е останала и влизам след
него под душа.
Водата е вряла, почти не се издържа под нея и аз заставам зад него да се
предпазя. Трябва да е усетил, защото пуска повече хладка вода. Вземам малкото
шишенце с шампоан, изстисквам го на гърба му. Той гърчи лице, но не се
отказвам и се приближавам по-плътно до него.
 – Не е нужно да говориш, но знам, че имаш нужда от мен сега – гласът ми е
като шепот, топи се между тежкото му дишане и шума от падащата вода.
Мълчалив и неподвижен, той не прави нито едно движение, докато прокарвам
ръка по буквите на татуировката на гърба му. Моята татуировка.
Хардин се обръща с лице към мен и ми позволява да измия гърдите му. Очите
му следят всяко движение на ръката ми. Тялото му излъчва гняв, който се смесва
с парата около нас и я прави по-гъста. Очите му горят в моите. Имам чувството,
че всеки миг ще гръмне. Преди да успея да мигна, ръцете му са от двете страни
на лицето ми, а после се спускат по врата ми. Устата ми буквално се удря в
моята. Устните ми неволно се разтварят под натиска на езика му. Няма нищо
нежно в движенията му. Езикът ми се плъзва по неговия, зъбите ми издърпват
долната му устна, смучат я, опъват я. Захапвам го нежно, но внимавам да не
докосвам раната му. Пристиска ме към плочките, за секунда откъсва уста от
моята, но само за да я плъзне по шията ми. Ръцете му грубо търсят гърдите ми.
Облягам глава на стената и заравям пръсти в косата му. Знам колко обича да
правя това. Без да каже и дума, той кляка на колене под течащата вода и като че
изживявам някакво дежавю, но не помня кога се е случвало с нас. И тогава ме
докосва пак и забравям за всичко.
 Глава сто тридесет и девет
ХАРДИН
Пръстите на Теса се заравят в косата ми. Залепва сочните си устни за моите.
Когато я докосвам, когато я усещам така, забравям за всичко и изтормозеното ми
съзнание като че може да си поеме дъх. Езикът ми се увива около нейния и тя
простенва, започва да скубе косата ми. Бедрата ù се повдигат нагоре, търси ме,
отчаяна е за още. Прекалено е рано. Вдигам единия ù крак и го увивам около
кръста си. След това и другия. Бавно влизам в нея. Тя проплаква.
– Мамка муууу – проточвам думата. Гласът ми напомня съскане.
Да я почувствам без презерватив, без никаква преграда между нас, това е
усещане, което не може да се опише. Тласкам в нея и очите ù се завъртат назад.
Едва се преборвам с импулса да вляза до края с все сила и да я чукам толкова
яростно, че да забравим за всичко около нас. Излизам бавно и пак я изпълвам.
Ръцете ми я стискат грубо. Хванала е с ръцете си раменете ми и се държи с все
сила. Устните ми се плъзгат по извивката на пълните ù гърди. Забивам зъби и
почти усещам как кръвта ù се надига към повърхността и всеки миг ще изпълни
устата ми. Отдръпвам се точно навреме и гледам бледорозовата следа, която съм
оставил върху кожата ù. Теса поглежда надолу и вижда отпечатъка от зъбите ми,
но не казва нищо, не ми се сърди, само захапва устни и почти с обожание
съзерцава ухапаното. Ноктите ù бавно се спускат по гърба ми, забива ги.
Притискам я към стената. Пръстите ми са впити в кожата на бедрата ù. Имам
чувството, че ще ù оставя вдлъбнатини. Краката ù се затягат около кръста ми. Аз
тласкам по-бързо, бутам и двама ни нагоре, към края.
– Хардин – прошепва меко тя, но дишането ù е почти истерично, а мускулите ù
започват да се свиват около мен. Изливам се в нея в същото време, когато
усещам, че оргазмът ù е на върха, и изкрещявам името ù.
– Обичам те – изричам, притискам устни към челото ù и се опитвам да
възстановя дишането си.
– Обичам те – казва тя със затворени очи.
Оставам в нея и си позволявам няколко минути просто да я чувствам.
Водата започва да става хладка. Имаме около десет минути да се изкъпем. Не
искам да се къпе със студена вода. Пускам я да стъпи на крака и гледам как
следите от оргазма ми изтичат между краката ù. Мамка му, само тази гледка си
заслужаваше седем месеца чакане.
Искам да ù благодаря, да ù кажа, че я обичам заради това, че ми помогна да
изляза от мрака. Не само тази нощ, но и всяка друга нощ, всеки един ден от
мига, в който ме изненада и ме целуна в старата ми стая. Искам да ù кажа, но не
мога да намеря думите. Тогава тя продължава нежно да мие гърба ми и аз
въздъхвам с облекчение. Обръщам се с лице към нея и тя мие шията ми. Не
казвам нищо. Гневът е все още в тялото ми, но тя е по-силна от него, побеждава
го така, както само тя може.
 Глава сто и четиридесет
ТЕСА
– Майка ми е луда – казва след много дълги минути мълчание. Обръщам рязко
глава, почти стресната от думите му, но се съвземам много бързо и продължавам
да го къпя. – Това е като в някой роман на Толстой.
Започвам да прехвърлям всички произведения на Толстой и се сещам за
„Кройцерова соната“. Побиват ме тръпки въпреки горещата вода под душа.
– „Кройцерова соната“? – питам и се надявам да не мислим за едно и също
произведение.
– Да, разбира се – отвръща. Гласът му отново е равен и Хардин пак се скрива
зад проклетата висока стена.
– Не знам дали бих сравнила ситуацията с нещо толкова тъмно – споря, но с
много мек тон. В онази история има толкова много кръв, ревност, бяс, а аз искам
да вярвам, че тази ситуация ще бъде с щастлив край.
– Не е точно същото, но като цяло, да – казва, сякаш прочел мислите ми.
Опитвам се да си спомня детайли от „Кройцерова соната“, търсейки прилики с
това, което знаем за аферата на майка му, но виждам сходства само със самия
Хардин и неговите убеждения за брака. Отново потръпвам.
– Никога не съм планирал да се женя, сега още по-малко, така че нищо не се е
променило – отговаря студено.
Не обръщам внимание на острата болка в гърдите си и се фокусирам върху него.
– Добре – изричам. Прокарвам гъбата по ръката му, после и по другата. Очите
му са затворени.
– Коя ще е нашата история? – пита и взема гъбата от ръката ми.
– Не знам – отговарям откровено. Самата аз искам да знам отговора на този
въпрос.
– И аз – казва. Изсипва още шампоан върху гъбата и започва да мие гърдите ми.
– Не може ли сами да напишем нашата история, а не да я заимстваме от книга?
– питам и поглеждам в тревожните му очи.
– Не мисля, че това е възможно. Знаеш, че това ще свърши по един от двата
начина.
Разбирам, че е наранен, знам, че е ядосан, но не искам грешките на Триш да
влияят на връзката ни, а вече виждам зад зелените му очи как прави
сравненията и приравнява ситуациите. Опитвам се да променя посоката на
разговора.
– Кое те притеснява най-много? Това, че сватбата е утре… тоест днес?
Почти четири сутринта е и сватбата трябва… трябваше… да започне в два
следобед. Какво се е случило, след като си тръгнахме? Дали Майк се е върнал да
говори с Триш? Или пък Триш и Крисчън са довършили започнатото?
– Не знам – въздъхва и прокарва гъбата по корема и бедрата ми. – Не ми пука за
сватбата. Просто… защото и двамата се оказаха такива лъжци.
– Съжалявам.
– Не ти, майка ми ще съжалява. Тя продаде къщата, тя изневери вечерта преди
шибаната сватба. – Допирът му става груб, усещам как гневът му се надига
отново. Не казвам нищо, само вземам гъбата от ръката му и я оставям зад себе
си. – А Ванс… Що за мъж си, та да чукаш бившата жена на най-добрия си
приятел? Баща ми и Ванс се познават от деца – гневи се. Тонът му е горчив,
заканителен дори. – Трябва да се обадя на баща си и да го питам дали знае какъв
нож е забивала курвата в гърба му…
Ръката ми политва към устата му, за да я запуша.
– Все пак тя ти е майка – напомням му меко. Каквото и да е станало, не бива да
я нарича с грозни епитети.
– Не ми пука дали ми е майка, или не е. Не ми пука и за Ванс. И сега ще му
стане много смешно, защото когато кажа на Кимбърли и напуснеш работа, ще
бъде тотално преебан – казва почти гордо, сякаш това е най-доброто отмъщение.
– Няма да казваш нищо на Кимбърли – моля го с очи. – Ако той не го направи, аз
ще ù кажа, без да я поставям в неловко положение и без да ù създавам
допълнителни трудности. – Разбирам, че си ядосан на майка си и на Крисчън, но
Кимбърли няма никаква вина и не искам да я нараняваш – казвам доста твърдо.
– Добре. Но ти ще напуснеш все пак, нали? – пита. Обръща се да изплакне
косата си. Въздъхвам и се пресягам да взема шампоана от ръцете му, но той го
дърпа. – Сериозно ти казвам, няма да работиш повече за него.
Разбирам гнева му, но сега не е времето да обсъждаме работата ми.
– После ще говорим за това – казвам и най-сетне успявам да грабна шампоана
от ръцете му. Водата започва да изстива, а ми се иска да си измия косата.
– Не – взема го обратно. Опитвам се да запазя спокойствие и да съм нежна с
него, но той прави мисията ми невъзможна.
– Не мога да зарежа стажа си веднага, не е толкова просто. Трябва да
информирам университета, да попълня една камара документи и да обясня защо
прекратявам стажа си, да кажа какво се е случило. После трябва да се запиша на
нови лекции през времето, когато няма да ходя на стаж, за да мога да си набавя
кредитите, които ми дават във „Ванс Пъблишинг“. И понеже времето за подаване
на документи за финансова помощ отдавна мина, трябва да платя за тези лекции
от джоба си. Не мога просто да напусна. Ще измисля как да стане, но ми трябва
малко време – обяснявам и се отказвам да мия косата си.
– Теса, не ми пука колко документа трябва да подпишеш. Става дума за
семейството ми – казва той и веднага изпитвам ужасна вина.
Прав е, нали? Честно казано, не знам дали е прав, но разраненото му лице ме
кара да се чувствам виновна, че мисля за кариерата си в този момент.
– Знам. Съжалявам. Просто трябва да си намеря друг стаж. Само за това те
моля. – И защо изобщо го моля? – Искам да кажа, че точно това имах предвид,
като казах, че ми е нужно време да започна стаж на ново място. И бездруго ще
се наложи да се преместя в хотел…
 Започвам да изпадам в паника, че ще остана без дом, без работа и без никакви
приятели.
– И бездруго няма да можеш да си намериш платен стаж занапред – напомня
ми грубо. Вече го знаех, но ми се искаше да си вярвам, че има някаква
вероятност, макар и малка.
– Не знам какво ще правя, но ми трябва време. Всичко е ужасно объркано –
казвам, излизам от душа и се увивам в кърпата.
– Нямаш много време да го измислиш. Просто трябва да се преместиш в стария
колеж и да се върнеш да живееш при мен в апартамента – отсича. Думите му
буквално ме парализират.
– Да се върна там? – реагирам. Гади ми се от самата идея. – Не, няма да се
върна там, а след миналия уикенд не искам дори да идвам на гости, да не
говорим за перманентно преместване. Не, това не е вариант.
Увивам кърпата около мокрото си тяло и излизам от банята. Вадя телефона от
чантата си и виждам пет пропуснати обаждания от Крисчън и две съобщения. И в
двете моли Хардин да му се обади.
– Хардин!
– Какво? – излайва недоволно и аз се опитвам да преглътна раздразнението си.
– Крисчън е звънял доста пъти.
Хардин излиза от банята, увил кърпа около кръста си.
– И?
– А ако нещо е станало с майка ти? Не искаш ли да се обадиш и да видиш как е?
Или аз…
– Не. Майната им и на двамата. Не им се обаждай.
– Хардин, наистина мисля, че…
– Не! – прекъсва ме, преди да довърша.
– Вече му пратих съобщение да питам как е майка ти – признавам.
– Разбира се, че си пратила…
– Знам, че си разстроен, но... моля те, престани да си го изкарваш на мен. Аз не
съм виновна.
– Съжалявам – казва. Пръстите му минават през мократа му коса. – Да
изключим и двата телефона и да си лягаме да поспим – предлага. Гласът му се е
успокоил напълно и сега говори почти нежно. – Тениската ми е в кръв и не знам
къде е другата.
– Ще я извадя от куфара.
– Благодаря – въздъхва. Дори в такава катастрофална нощ фактът, че се чувства
по-спокоен, когато облека неговата тениска, ме прави щастлива. Вадя тази, която
бе носил през деня, и му подавам чисти боксерки.
– Ще презаверя полета, когато стана. В момента не мога да се концентрирам –
казва, сяда на леглото, замисля се и ляга.
– Мога и аз да го направя – предлагам и вадя лаптопа си от куфара.
– Благодаря – промърморва полузаспал. След няколко секунди казва сънено: –
Иска ми се да те заведа някъде далеч, много далеч.
 Пръстите ми са на клавиатурата и чакам да каже още нещо, но той заспива.
Чувам леко похъркване. Точно когато отварям на страницата на аерогарата,
телефонът ми започва да вибрира на масата. Виждам името на Крисчън. Решавам
да не му вдигам, но след секунда вече съм с ключовете за стаята в коридора и
вдигам. Опитвам се да шептя.
– Ало.
– Теса? Как е той? – пита с ужасна паника в гласа.
– Той е… добре е. Носът му е разбит и подут. Устните му също. Има рани и по
тялото – отвръщам. Не крия враждебността си.
– По дяволите. – Следващите секунди чувам само дишането му. – Ужасно
съжалявам, че се стигна до това положение.
– И аз – казвам крайно рязко на шефа си и се опитвам да не гледам ужасната
картина на стената.
– Трябва да говоря с него. Знам, че е объркан и ядосан, но трябва да му обясня.
– Не иска да говори с теб. И честно казано, защо да го прави? Той ти имаше
пълно доверие, а доверието на Хардин е нещо, което се печели много трудно.
Сгоден си за прекрасна жена, а Триш трябваше да се омъжи утре.
– Сватбата ще се състои.
– Моля? – недоумявам. Отдалечавам се от стаята и спирам пред картината с
коленичилото ангелче. Колкото повече я гледам, толкова по-тъмна и страшна
става. Зад ангелчето има друго ангелче с почти прозрачно тяло, което държи в
ръката си нож. Девата с кестенява коса му се усмихва злокобно и чака да нанесе
удара си върху падналото ангелче. Изражението на лицето на втория ангел е
хладнокръвно и сдържано, макар че всеки миг ще нанесе удара си. Извръщам
поглед и се опитвам да се концентрирам върху разговора.
– Сватбата не е отменена. Майк обича Триш, тя също го обича. Те ще се оженят
утре въпреки грешката ми.
Думите излизат от устата му, сякаш се бори да задържи всяка една от тях.
Искам да го питам толкова много неща, но не мога. Той ми е шеф и любовната му
афера с майката на Хардин изобщо не ми влиза в работата.
– Знам какво си мислиш за мен, Теса, но мога да обясня и на двама ви. И може
би ще ме разберете.
– Хардин иска да смени полета и да летим сутринта – казвам.
– Не може да тръгне сутринта, без да се сбогува с майка си. Това ще я убие.
– Не мисля, че е в нечий интерес да се виждат, та дори и сред хора –
предупреждавам го и тръгвам обратно към стаята, но спирам точно пред вратата.
– Разбирам, че искаш да го предпазиш, и съм много щастлив, че си толкова
лоялна към него, но Триш е имала ужасно труден живот и заслужава да бъде
щастлива най-сетне. Не очаквам, че ще се появи на сватбата, но поне можеш да
го накараш да се сбогува с нея. Кой знае кога пак ще се върне в Англия –
въздъхва в слушалката.
– Не знам – отвръщам. Прокарвам пръст по рамката на картината с Луцифер. –
Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо. Не мога да го притискам
за такова нещо.
– Разбирам. Благодаря ти – казва и облекчението в гласа му е огромно.
– Крисчън?
– Да, Теса?
– Ще кажеш ли на Кимбърли? – питам. Дъхът ми спира, докато чакам да
отговори на крайно нетактичния ми въпрос.
– Разбира се, че ще ù кажа – отговаря меко. – Обичам я повече от…
– Добре – отвръщам и се опитвам да разбера, но единственото, което изниква в
съзнанието ми, е изметнатата назад глава на Кимбърли, когато се смее от сърце,
и пламъкът в очите на Крисчън, който я гледа, сякаш е единствената жена на
света. Питам се дали гледа и Триш по този начин.
– Благодаря. Ако имате нужда от нещо, обади се. Отново се извинявам за това,
което видя тази нощ, и се надявам мнението ти за мен да не е напълно
променено – казва и затваря телефона.
Поглеждам за последен път ужасното чудовище и влизам в стаята.
 Глава сто четиридесет и едно
ХАРДИН
– Къде си? – гърми гневният му глас из коридора и се носи към кухнята.
Входната врата се затръшва, аз скачам от кухненския стол и вземам
книгата си. Рамото ми докосва бутилката на масата и тя пада на земята,
разбивайки се на милиони парченца. Кафеникавата течност плъзва по пода и
аз бързам да я скрия, преди да ме е намерил и да е видял какво съм направил.
– Триш! Знам, че си тук! – крещи пак. Гласът се чува по-отблизо. Ръцете ми
издърпват кърпата над печката и аз я пускам върху счупената бутилка.
– Къде е майка ти?
– Тя е… тя не е тук – казвам и се изправям.
– Какво си направил, по дяволите? – крещи, бута ме и вижда счупената
бутилка. Знаех си, че ще се ядоса. – Тази бутилка уиски е по-стара и от теб. –
Поглеждам го и се опитвам да преценя колко ми е ядосан. – Счупил си ми
шибаната бутилка със скоч.
Гласът му е бавен. Винаги звучи така, когато се прибира късно вечер, което
се случва много често напоследък. Отстъпвам назад с малки, колебливи
крачки. Ако стигна до стълбите, ще мога да избягам. Прекалено е пиян, за да
ме гони. Миналия път, когато се опита да ме хване, падна.
– Какво е това? – пита, а гневните му очи попадат върху книгата ми.
Стискам я до гърдите си. Не, не и тази, не и тази.
– Ела тук, момче! – командва. Започва да кръжи около мен като лешояд.
– Моля те, недей – умолявам го, но той изтръгва книгата от ръцете ми. –
Госпожа Джоунс казва, че умея да чета много добре. По-добре от всички
петокласници.
– Ти ми счупи бутилката, така че сега е мой ред да счупя нещо твое – отсича.
Усмихва се, а аз отстъпвам назад и гледам как къса книгата ми на парченца,
страница по страница. Запушвам ушите си и гледам как Гетсби и Дейзи
танцуват последния си танц в кухнята, сякаш засмукани от бял циклон. Не
съм бебе, не мога да плача. Това е само една книга. Очите ми горят, но не съм
бебе, не бива да плача.
– Ти си същият като него? С твоите шибани, тъпи книги – заваля думите.
Като кого? Като Джей Гетсби? Не, едва ли иска да каже това, защото не
чете много книги.
– Тя си мисли, че съм глупак и не знам какво става. Но не съм тъп. Знам какво
е направила – говори. Хваща се за облегалката на стола, за да не падне, и
изведнъж лицето му става много тъжно, сякаш ще се разплаче всеки миг. –
Изчисти тези лайна тук – казва, изчезва от кухнята и ме оставя сам. На
излизане подритва корицата на книгата ми.
 – ХАРДИН! ХАРДИН! СЪБУДИ СЕ! – чувам глас, който вика от кухнята на майка
ми. – Хардин, това е само сън. Моля те, събуди се.
Виждам две разтревожени очи и някакъв непознат таван. Отнема ми време да
се усетя, че не съм в кухнята на майка ми. Няма никакво разлято уиски и никакъв
скъсан роман.
– Извинявай, че те оставих сам тук. Отидох да взема нещо за закуска и… –
спира. Гласът на Теса се скършва и тя проплаква. Ръцете ù се увиват около
потното ми тяло.
– Не плачи, добре съм – казвам, приглаждам косата ù и премигвам няколко
пъти.
– Искаш ли да поговорим за съня? – пита тихо.
– Не, не го помня вече.
Сънят наистина се е размазал и започва да избледнява още повече, когато Теса
прокарва ръка по гърба ми. Оставям я да ме прегръща и успокоява.
– Взех ти закуска – изрича след малко и избърсва носа си в тениската, с която
спах. – Извинявай – добавя срамежливо и държи изцапания ръкав пред очите ми.
Не мога да не се засмея и напълно забравям за кошмара.
– По тая тениска е имало и по-страшни петна – напомням ù и се опитвам да я
разсмея.
Мислите ми се връщат назад към момента, в който ме чука в апартамента точно
с тази тениска. Лицето ù пламва. Голяма цапаница стана тогава.
Поемам таблата с храната. Натрупала е хляб, различни сирена, плодове и дори
малка кутийка „Фростед флейкс“.
– Трябваше да се сбия с една стара жена заради това – усмихва се и сочи с
поглед корнфлейкса.
– Не си направила нищо такова – подкачам я, а тя ме гледа с отворена уста.
– Добре де, не съм, но щях да се бия – настоява на своето.
Настроението се е променило значително след пристигането ни тук снощи.
– Смени ли полета? – питам, разкъсвам кутийката с корнфлейкс и започвам да
ям, без да си правя труда да го изсипвам в малката купа, която е донесла.
– Искам да поговорим за това – казва много тихо. Не е сменила полета.
Въздъхвам и чакам да свърши с онова, което има да ми казва. – Говорих с
Крисчън снощи… по-точно тази сутрин.
– Какво? Защо? Казах ти… – не довършвам. Ставам и разпръсвам всичко по
леглото.
– Знам какво ми каза, но те моля само да ме изслушаш – настоява.
– Добре – въздъхвам, пак сядам и чакам обяснението ù.
– Той казва, че наистина съжалява и че е крайно необходимо да ти обясни. Ще
разбера, ако не искаш да го чуеш. Ако не желаеш да говориш нито с него, нито с
майка си. Ще сменя полетите. Исках преди това да ти кажа мнението си. Знам,
че те е грижа за него – изрича и очите ù започват да се пълнят със сълзи.
– Не ме е грижа – уверявам я.
– Искаш ли да сменя полетите?
 – Да.
Тя сбръчква вежди и се навежда да вдигне лаптопа.
– Какво още каза? – питам колебливо. Не че има значение, но ми е любопитно.
– Че сватба ще има – казва информативно.
Какво... по дяволите?
– Твърди, че ще каже на Кимбърли и че я обича повече собствения си живот. –
Долната ù устна започва да трепери при споменаването на името на приятелката
ù, която сега вероятно би трябвало да се чувства предадена.
– Тогава Майк е голям глупак. Може би наистина не му е мястото до майка ми.
– Не знам какво го е накарало да ù прости толкова бързо, но ù е простил – казва
Теса и млъква, за да прецени настроението ми. – Крисчън ме помоли да те убедя
да си вземеш довиждане с майка си, преди да тръгнеш. Знае, че няма да отидеш
на сватбата, но поне да ù кажеш довиждане – добавя задъхано.
– Няма да стане. Няма никакъв начин да стане! Обличам се и изчезваме от тая
лайняна дупка – отсичам и махам с ръце към прекалено скъпата хотелска стая.
– Добре – съгласява се тя.
Това беше лесно. Прекалено лесно.
– Какво искаш да кажеш с това „добре“?
– Нищо. Просто значи „добре“. Бих те разбрала, ако не искаш да се сбогуваш с
майка си – добавя и прибира рошавата си коса зад ушите.
– Разбираш?
– Да – усмихва се едва-едва. – Знам, че понякога ти се налагам и те карам да
правиш неща, които не искаш, но тук имаш подкрепата ми. Каквото и да решиш.
Освен това правото е на твоя страна.
– Добре – казвам с огромно облекчение. Мислех, че ще се бори с мен, че ще
вика, ще ме кара да ходим на сватбата, но се оказа, че съм грешал. – Нямам
търпение да се върна в Америка – казвам и разтърквам слепоочията си.
– Да, аз също.
И къде ще живее, по дяволите? След всичко, което се случи, не може да отиде
пак в къщата на Ванс, но няма да дойде и при мен. Не знам какво ще направи тя,
но знам аз какво ще направя: ще скъсам главата на Ванс, задето обърка така
живота ù. Иска ми се да мога да ù намеря работа в „Болтхаус“, но тя е едва първа
година. Не е възможно. Платените стажове в издателствата не са нещо, което се
намира всеки ден, трудно е дори за завършилите. Няма начин да намери друго
издателство. Особено в Сиатъл. Не и докато не напредне в обучението си. Не и
докато не завърши.
Вземам лаптопа от ръцете ù, за да сменя полетите. Не трябваше да идваме,
знаех си. Ванс ме убеди да я доведа тук, за да развали накрая всичко.
– Трябва да си взема нещата от банята и можем да тръгваме към летището –
казва тя и започва да прибира мръсните дрехи в страничното отделение на
куфара. Лицето ù издава тоталното ù поражение. Мразя да я виждам такава
сломена и тъжна. Искам да изгладя лицето ù от тревогата. Обичам Теса, обичам
състрадателната ù душа. Просто не ми се ще да се товари с проблемите ми, и то
когато си има свои. Мога и сам да си ги нося.
– Добре ли си? – питам. Тя вдига поглед и лепва най-неубедителната усмивка на
лицето си.
– Да. А ти? – също пита и тревогата ù допълнително изкривява чертите ù.
– Не съм добре, ако ти не си добре. Теса, не се притеснявай за мен.
– Не се притеснявам – лъже.
– Тес… – започвам, заставам пред нея, вземам от ръцете ù дрехата, която досега
гледах как сгъва поне десет пъти през последните две минути. – Добре съм.
Ядосан съм, но знам, че се тревожиш да не гръмна. Няма да се случи – обещавам.
Поглеждам разбитите си ръце. – Искам да кажа, че няма да се случи пак –
поправям се и се усмихвам.
– Знам… Просто така добре контролираше гнева си напоследък и не искам нищо
да попречи на прогреса, който постигна.
– Знам – казвам, прокарвам ръка през косата си и се опитвам да мисля ясно, без
да се ядосвам.
– Наистина се гордея от начина, по който се справи в тази ситуация. Крисчън те
нападна пръв.
– Ела тук – викам я, отварям ръце и тя грациозно пристъпва в прегръдката ми и
отпуска глава на гърдите ми. – Дори да не ме беше нападнал, битка щеше да има.
Ако той не беше действал пръв, аз щях да го направя.
Ръцете ми се плъзват под тениската ù и тя леко потръпва от студените ми
пръсти.
– Знам и това.
– Тъй като не си на работа до сряда, можем да останем в къщата на баща ми,
докато ти…
Телефонът ù започва да вибрира. И двамата поглеждаме към масата като по
команда.
– Аз няма да вдигна – казва тя.
Пускам я и взимам телефона. Поглеждам екрана, поемам си дъх и вдигам.
– Престани да тормозиш Теса. Ако искаш да говориш с мен, ще звъннеш на моя
телефон. Не я въвличай в тези лайна – казвам, преди да му дам възможност да
изрече каквото и да било.
– Обаждах се. Изключил си телефона си – отвръща Крисчън.
– И защо ли мислиш съм го изключил? Ако исках да говоря с теб, щях да говоря,
следователно не искам. Престани да ме притесняваш.
– Хардин, знам, че си бесен, но трябва да говорим.
– Няма за какво да се говори повече – крещя. Теса ме гледа с разтревожени очи
и аз веднага се опитвам да овладея гнева си.
– Има. Имам да ти казвам много неща. Искам само петнадесет минути. Това е
всичко – умолява ме, сякаш всеки миг ще се разплаче.
– Защо да говоря с теб?
– Защото знам, че се чувстваш предаден, и трябва да ти обясня. Това е важно за
мен и за майка ти.
 – Значи сте заформили някаква коалиция срещу мен? – беснея, ръцете ми
треперят.
– Може да се държиш така, сякаш не ти пука нито за нея, нито за мен, но
гневът ти те издава, показва, че не е така.
Махам телефона от ухото си и се концентрирам върху усилието да се спра да не
го строша в стената.
– Петнадесет минути – казва пак. – Сватбата е чак след няколко часа. Всички
мъже се събират в „Габриел“ за обед. Можеш ли да се видиш там с мен?
Слагам телефона пак до ухото си.
– Искаш да се видиш с мен в бар? Ти глупак ли си, или какво?
Едно питие ми се струва изключително добра идея. Изгарящият вкус на уискито
върху езика ми…
– Не да пием, а да говорим. Добре е да се видим на обществено място… поради
очевидни причини – въздъхва. – Но ако искаш, може да се видим и някъде
другаде.
– Не, „Габриел“ е добре – съгласявам се. Очите на Теса ме гледат с изумление.
Знам, че никой не е очаквал да променя мнението си. И не го правя от някакви
чувства към Ванс, а от чисто любопитство. Той казва, че всичко това си има
обяснение. И аз искам да го чуя. В противен случай моята, почти
несъществуваща, връзка с майка ми окончателно ще престане да съществува.
– Добре… – казва. Знам, че не е очаквал да се съглася. – Сега е дванадесет. Ще
се видим в един.
– Разбира се – излайвам. Не знам как тази среща може да приключи без побой,
честно казано, не го вярвам.
– Няма да е лошо да оставиш Теса в Хийт. Ким и Смит ще бъдат там. Само на
няколко мили е от „Габриел“, а в момента Ким има нужда от приятелка.
Иска ми се да се изсмея на безсрамието в тона и думите му. Проклет задник.
– Теса идва с мен – отсичам.
– Наистина ли искаш да я вкараш в потенциално опасна ситуация… пак?
Да, да, искам. Не, не искам. Не желая да съм далеч от нея, но вече видя
достатъчно жестокости. Стигат ù за цял живот напред.
– Казваш го само защото искаш Теса да успокоява годеницата ти, след като ù
изневери – буча в слушалката.
– Не. Трябва да говоря с теб насаме и не мисля, че е разумно да забъркваме
която и да е от жените в това.
– Добре, ще се видим след един час.
Затварям телефона и се обръщам към Теса.
– Иска да останеш с Ким за малко, докато ние говорим.
– Тя знае ли? – пита тихо Теса.
– Изглежда, че ù е казал.
– Сигурен ли си, че искаш да се виждаш с него? Не бива да го правиш насила.
– Мислиш ли, че трябва да се видя с него? – питам.
– Да – казва тя след кратка пауза.
 – Тогава ще се видя с него – отвръщам и започвам да крача из стаята. Теса
скача от леглото и увива ръце около кръста ми.
– Толкова много те обичам – казва, впивайки устни в голите ми гърди.
– Обичам те.
Никога няма да се уморя да чувам тези думи от устата ù.

КОГАТО ИЗЛИЗА ОТ БАНЯТА, едва не се задавям от собствения си дъх.

– Мамка му! – прекосявам стаята с три крачки.
– Тази добре ли изглежда? – пита Теса и се завърта в кръг.
– Добре? – изричам и едва не се задавям пак. Това момиче е лудо. Изглежда
абсолютно божествено в бялата рокля, която бе облякла на сватбата на баща ми.
И сега ù стои много по-добре.
– Едва успях да я закопчая. Можеш ли да се справиш с ципа? – моли. Обръща се
и вдига косата си.
Виждал съм всеки милиметър от кожата ù поне стотици пъти и все пак тя е
запазила непорочността и чистотата си. Бузите ù греят като на невинно дете,
което е помолило за някаква прекалено голяма услуга. Не съм успял да я омърся
съвсем.
– Променил ли си решението си? Не искам да се чувстваш неловко и неудобно и
да го правиш насила – казва. Гласът ù е нежен.
– Не съм променил решението си. Ще му дам тези петнадесет минути и ще чуя
какви глупости има да ми казва. – Въздъхвам. Не искам да ходя никъде. Искам да
тръгна към летището. Но след като видях лицето ù, докато събираше багажа, се
почувствах задължен да го направя. Не само заради нея, а и заради самия себе
си. – Приличам на истински просяк до теб – казвам, а тя се усмихва и очите ù
бавно оглеждат лицето и тялото ми.
– Моля те, не говори така – смее се.
Гледам раздраните си джинси и черната тениска.
– Можеше да се обръснеш – казва внимателно и с усмивка. Знам, че е
притеснена и се опитва да оправи и моето настроение. А аз… не съм притеснен,
напротив, изведнъж започвам да се чувствам странно спокойно. Просто искам да
се приключи с това.
– Брадата ми ти харесва – казвам и потърквам дланта ù в бузата си. – Особено
когато е между краката ти.
Слагам ръката ù пред устните си и целувам връхчетата на пръстите ù. Когато
свивам устни около показалеца ù, тя се отдръпва и ме пляска по гърдите.
– Никога ли не спираш?
– Не. И никога няма да спра.
Закачливото ù настроение – или поне това, което се опитва да демонстрира – ме
кара да забравя за секунда всичките си тревоги. Пътуването до Хампстед Хийт и
парка, където трябва да се види с Кимбърли, е напрегнато, имам чувството, че и
двамата ще гръмнем от нерви. Теса дърпа кожичките на ноктите си и гледа
тревожно през прозореца.
 – А ако не ù е казал? Аз ли да ù кажа? – пита най-накрая, когато завивам през
голямата двойна врата. Въпреки тревогата ù очите ù се заравят в приказната
красота на мястото. Мили боже!
– Знаех си, че Хийт ще ти хареса – казвам.
– Много е красиво. Как е възможно такова приказно място да се намира в
центъра на Лондон?
Тя гледа с отворена уста, очите ù попиват едно от най-красивите места в града.
Незамърсено и неопетнено от безкрайния марш на туристите. Няма никакви
офиссгради. Само безкраен красив парк.
– Ето я… – изричам и карам бавно към блондинката, седнала на една пейка.
Смит седи на друга пейка и си играе с влакчето. Това малко дете е толкова
странно.
– Ако имаш нужда от нещо, обади ми се, ще намеря начин да дойда при теб –
обещава Теса и излиза от колата.
– Същото важи и за теб – казвам, навеждам се през седалката и я целувам. – Не
се шегувам. Ако стане нещо, веднага ми се обади.
– Аз се тревожа за теб… – прошепва в устните ми.
– Всичко ще е наред. Сега иди и кажи на приятелката си каква торба с лайна е
годеникът ù – казвам и я целувам пак.
Тя се смръщва, но не изрича нито дума повече и бавно тръгва към Кимбърли.
 Глава сто четиридесет и две
ТЕСА
Опитвам се да събера мислите си, докато крача през тревата към Ким. Не знам
какво да ù кажа. Изпитвам истински ужас, че Крисчън може да не ù е обяснил
какво се случи снощи. Не искам аз да ù казвам. Това е отговорност на Крисчън.
Но не мисля, че мога да се преструвам, че нищо не е станало, не умея да се
преструвам.
Всички мои въпроси получават отговор още щом Ким се обръща да ме погледне.
Очите ù, макар и покрити с много грим, са подути и тъжни.
– Ужасно съжалявам – казвам и сядам до нея. Ръцете ù веднага се увиват около
мен.
– Бих плакала, но мисля, че не ми останаха сълзи – изрича, опитва се да се
усмихне, но усмивката не стига до очите ù.
– Не знам какво да кажа – признавам и се оглеждам. Смит е доста далеч от нас
и не може да ни чуе.
– Би могла да ми помогнеш да направим план за двойно убийство – казва Ким и
събира косата си от едната страна.
– Това вече мога да направя – почти се усмихвам. Иска ми се да имах поне
половината от силата на Кимбърли.
– Добре – отвръща, пак се усмихва и стиска ръката ми. – Днес изглеждаш много
секси.
– Благодаря. И ти си много красива днес – казвам.
Ярката слънчева светлина пада върху дребните мъниста на светлосинята ù
рокля и тя цялата сияе.
– Ще ходиш ли на сватбата? – пита Ким.
– Не. Просто исках да изглеждам по-добре, отколкото се чувствам. А ти ще
ходиш ли?
– Да – въздъхва тя. – Не знам какво ще правя след това, но Смит е умно момче и
веднага ще разбере, че става нещо. Не искам да го обърквам. А и Саша е тук с
Макс... и проклета да съм, ако ù дам повод да клюкарства след това.
– Саша е дошла с Макс? Ами Дениз и Лилиян? – питам. Този идиот не знае
никакви граници.
– Точно това се питах и аз. Не изпитва никакъв срам да дойде чак тук. На
сватба. С женен мъж. Трябва да я хвана и да я пребия. Поне да си изкарам яда на
някого.
Ким е толкова напрегната, че буквално можеш да съзреш гнева ù като аура
около лицето и цялото ù тяло. Дори не си представям болката, която изпитва в
момента, но не мога и да не се възхитя на силата, с която се справя със
ситуацията.
– Ти… не искам да любопитствам или… но…
 – Теса, аз любопитствам през цялото време, това е част от живота ми. И на теб
ти се полага – казва тя с топла усмивка.
– Ще останеш ли с него? Ако не искаш да говориш за това, няма да говорим.
– Искам. Ако не говоря за това, няма да мога да се освободя от гнева и ще
остана такава завинаги. Не знам дали ще го напусна. Обичам го, Теса – казва.
Поглежда към Смит и добавя: – Обичам и това мълчаливо дете, което ми
проговаря само един път в седмицата, когато е в настроение – засмива се
безпомощно. – Иска ми се да кажа, че съм изненадана от това, което се случи, но
не съм, честно казано.
– Защо не си изненадана?
– Те, двамата, имат история, минало, дълбоко и силно минало и не съм сигурна,
че мога да се съревновавам с такова нещо – изрича. Гласът ù натежава от болка,
а аз преглъщам сълзите си.
– Минало?
– Да, ще ти кажа нещо, което Крисчън ме помоли да не ти споделям, преди да
има възможността да каже сам на Хардин, но мисля, че трябва да знаеш…
 Глава сто четиридесет и три
ХАРДИН
„Габриел“ е напудрен бар за сноби в средата на най-богатата част на Хампстед.
Разбира се, че ще избере такова място.
Влизам и оглеждам помещението. Около кръглата маса в ъгъла на бара са
седнали Ванс, Майк, Макс и оная русата. Тая пък какво прави тук? И по-важният
въпрос: защо Майк седи до Ванс, сякаш нищо не се е случило?
Всички са облекли костюми, вързали са вратовръзки. Само аз не съм. Даже се
надявам да оставям мръсни следи зад себе си. Някаква хостеса се опитва да ме
заговори, но я подминавам, както експресен влак подминава малка гара.
– Радвам се да те видя, Хардин – казва Макс и пръв става да ми подаде ръка. Не
се здрависвам днес.
– Искаше да говорим, нека говорим – изричам рязко и гледам Ванс. Той вдига
чашата си, която е пълна с уиски до ръба, обръща я на един дъх и става.
Майк е забил поглед в масата и едва се сдържам да не му кажа какъв е глупак.
Винаги е бил тихият, изпълнителен съсед, при когото майка ми ходеше за мляко
или яйца, когато нямахме.
– Как е екскурзията на този етап? – чувам гласа на… Сабрина. Поглеждам я
изумен, че дори се осмелява да ми говори в този момент.
– Къде е жена ти? – мятам убийствен поглед към Макс. Усмивката на русокоска
пада от лицето ù и тя започва да върти празната си чаша, в която доскоро е
имало мартини.
– Хардин… – опитва се да се намеси Ванс, очевидно за да ме накара да млъкна.
– Майната ти – излайвам. – Сигурен съм, че жена му и дъщеря му наистина имат
нужда от него, докато той се разхожда като на парад с някаква ку…
– Стига толкова – спира ме Ванс и нежно ме хваща за ръката, за да ме отведе
далеч от масата.
– Не ме докосвай – реагирам и издърпвам ръката си.
И точно тогава пискливият глас на Стефани… как ù беше името… разцепва
тишината и се врязва точно в ядрото на надигащата се у мен ярост.
– Хей, не можеш да се държиш така с баща си.
Тая пък колко е тъпа. Баща ми е във Вашингтон.
– Какво?
Усмивката ù става все по-широка.
– Чу ме. Трябва да се отнасяш с повече уважение към баща си.
– Саша! – възкликва Макс, грабва я за ръката и с брутална сила я вдига на
краката ù. Не знам как не ù откъсва ръката.
– Опа, да не би да казах нещо, което не е трябвало да казвам? – пита. Смехът ù
кънти из бара.
Тая жена е пълен изрод. Поглеждам напълно объркан към Майк. На лицето му
не е останала и капка кръв, не знае накъде да гледа. Имам чувството, че ще
припадне всеки миг. Мозъкът ми започва да щрака и аз поглеждам към Ванс,
който също е пребледнял и нервно пристъпва от крак на крак.
Защо е тая драма? Заради глупостите на някаква курва?
– Затваряй си шибаната уста веднага! – крещи Макс, извлича я от масата и
буквално я влачи като парцал през бара към изхода.
– Тя не трябваше да… – започва Ванс. Ръката му се забива в косата му. – Аз…
трябваше да… – замлъква. Ръцете му се свиват в юмруци от двете страни на
тялото.
Не е трябвало какво? Някаква си там била направила някакъв тъп коментар за
баща ми, който очевидно е… Поглеждам изпадналия в пълна паника човек пред
мен. Зелените му очи горят, пръстите му се заравят и скубят косата му… Отнема
ми само минутка да осъзная, че… аз правя… абсолютно същото, по абсолютно
същия начин.
 Бележки
* Водеща на американското телевизионно шоу „Колелото на късмета“ – б.пр.
** Жаргонно – наркотичен или алкохолен глад – б.пр.
 Свържете се с Анна Тод в Wattpad

Авторката на тази книга, Анна Тод, започва кариерата си като

читател, точно като вас. Тя се присъединява към Wattpad, за да
чете истории като тази и да се свързва с хората, които са ги
написали.
Изтеглете Wattpad днес и се свържете с Анна: